Децата си играеха, докато Холстън се изкачваше към смъртта си. Чуваше ги как пищят тъй, както пищят само щастливите деца. Те топуркаха лудешки отгоре, а Холстън вървеше бавно — всяка негова стъпка по спираловидното стълбище беше методична и тежка и металните стъпала звънтяха от старите му ботуши.

Стъпалата, както и ботушите на баща му, бяха износени. Боята по стълбите се беше запазила тук-там, по ъглите и от долната страна — на местата, които не бяха докосвани. От движението по останалата част от стълбището се вдигаха облачета прах. Холстън усещаше вибрациите по перилата, които бяха изтрити до голия метал. Това винаги го беше удивявало — как вековете допир от голи длани и влачещи се крака могат да износят здравата стомана. Предполагаше, че това става молекула по молекула. Всеки живот беше изтърквал стоманата слой след слой, дори ако силозът на свой ред беше угасил този живот.

Всяко стъпало беше леко вдлъбнато от движението на поколенията и ръбът му беше загладен като нацупена устна. В средата не беше останала почти никаква следа от малките диаманти, на които някога се дължеше здравината на стъпалата. Отсъствието им можеше да бъде отгатнато само по следите от всяка страна — малките пирамидални издутини с остри ръбове и точици останала боя, които стърчаха от равната стомана.

Холстън вдигна стария си ботуш от старото стъпало и пристъпи нагоре. След това го направи отново. Мислите му се насочиха към онова, което бяха сторили неизброимите години — как бяха отстранявали молекула след молекула и живот след живот, превръщайки ги във фин прах. И не за пръв път той си каза, че нито животът, нито стълбището трябва да съществуват по този начин. Ограниченията на тази дълга спирала, която преминаваше през погребания силоз като — сламка в стъкло, не бяха предвидени за такава честа употреба. Както по-голямата част от цилиндричния им дом, явно и тя е била направена за други, които отдавна бяха забравени. Според Холстън онова, което сега хиляди хора използваха като оживена артерия за движение нагоре-надолу в безкрайно повтарящите се дневни цикли, изглеждаше по-подходящо да бъде употребявано само за спешни случаи, и то от не повече от няколко дузини обитатели.

Подмина още един етаж с общи спални помещения във формата на пай. Докато Холстън се изкачваше за последно през останалите няколко нива, веселите детски шумове отгоре станаха дори по-оглушителни отпреди. Това беше смехът на младостта, на душите, които още не бяха осъзнали къде живеят, които още не усещаха от всички посоки натиска на пръстта и чиито съзнания още далеч не бяха погребани, а живи. Живи, свежи и надаващи радостни звуци, които кънтяха надолу по стълбата и никак не се връзваха с онова, което правеше Холстън, и с твърдото му решение да излезе навън.

Когато наближи горното ниво, един детски глас се извиси над останалите и Холстън си спомни детството си в силоза — училището и игрите. По онова време задушаващият бетонен цилиндър с безкрайните етажи от апартаменти, работилници, хидропонни градини и пречиствателни зали с плетеници от тръби му изглеждаше като огромна вселена — безкрайно пространство, което човек никога не би могъл да изследва изцяло, лабиринт, в който той и приятелите му можеха да се загубят завинаги.

Но тези дни бяха отминали преди тридесет години. Детството на Холстън сега му се виждаше като нещо, случило се преди два или три живота, нещо, което е доставяло радост на другиго. Не на него. Беше прекарал целия си живот под тежестта на задълженията си на шериф, опитвайки се да блокира това минало. А напоследък беше настъпил третият етап от живота му — таен живот, различен от детството и от работата му като шериф. Последните слоеве от неговата същност бяха смлени и превърнати в прах. Беше прекарал три години в тихо очакване на онова, което никога нямаше да настъпи, и всеки ден от тях беше по-дълъг от кой да е месец от по-щастливите му предишни животи.

На върха на спираловидното стълбище Холстън почувства под ръката си края на парапета. Извитият прът от протрита стомана свърши, когато стълбището стигна до най-широките помещения в целия комплекс на силоза — кафетерията и фоайето в съседство. Веселите писъци сега се чуваха от същото ниво, на което беше той. Между разхвърляните столове се стрелкаха ярко облечени фигурки, които играеха на гоненица. Шепа възрастни се опитваха да въведат ред в хаоса. Холстън видя Дона да взима от тебеширите и пастелите, разхвърляни върху шарените плочки. Съпругът й, Кларк, седеше зад една маса, върху която бяха наредени чаши със сок и купички с курабийки от царевично брашно. Той помаха на Холстън от другия край на помещението.

Холстън дори не помисли да отвърне на поздрава му — нямаше нито енергия, нито желание за това. Погледът му премина покрай възрастните и играещите деца и се насочи към размазаната гледка зад тях, прожектирана на стената на кафетерията. Това беше най-големият цялостен изглед към техния негостоприемен свят. Сутрешна сцена. Слабата светлина на зората огряваше безжизнените хълмове, които почти не се бяха променили, откакто Холстън беше малък. Просто си стояха там неизменни, докато той се беше превърнал от момчето, играещо на гоненица между масите, в празното същество, което беше сега. Отвъд внушителните хребети на тези хълмове се простираше познатата загнила линия на хоризонта, която слабо проблясваше на светлината на утринните лъчи. Древното стъкло и стомана се мяркаха в далечината на местата, където се предполагаше, че хората някога са живели над земята.

Едно дете се отдели от групата като комета и се блъсна в коленете на Холстън. Той сведе поглед и посегна да го докосне — момчето на Сюзън, — но точно като комета то вече бе изчезнало, притеглено от орбитите на останалите.

Холстън внезапно се сети за наградата от лотарията, която двамата с Алисън бяха спечелили в годината на нейната смърт. Билетът все още беше у него, носеше го навсякъде. Едно от тези деца можеше да е тяхно — сега навярно щеше да е вече на две години и щеше да върви несигурно след останалите. Както всички родители и те мечтаеха за двойното щастие да им се родят близнаци. Разбира се, бяха опитвали. След като нейният имплант беше отстранен, прекарваха една прекрасна нощ след друга в опити да оползотворят този билет. Някои родители им желаеха късмет, докато други, които се надяваха да спечелят от лотарията, тайно се молеха годината да отмине, без да са успели.

Знаеха, че имат само една година, така че бяха станали суеверни и опитваха всичко, което би могло да помогне. Разни трикове като чесън, увесен над леглото, който уж увеличавал плодовитостта, две монети под дюшека за близнаци, розова панделка в косата на Алисън или петна синя боя под очите на Холстън — всичко това беше смешно и отчаяно. Единственото по-шантаво нещо би било да не опитат всичко и да пропуснат някой глупав сеанс или друга измишльотина.

Но не им беше писано. Още преди дори годината им да изтече, наградата от лотарията беше дадена на друга двойка. Причината не беше в това, че не опитваха, а в това, че нямаха време. Че ненадейно бе останал без съпруга.

Холстън се извърна от играта и неясната гледка отвън и се отправи към кабинета си, който се намираше между кафетерията и въздушния шлюз на силоза. Докато вървеше, мислите му се насочиха към битката, която някога се беше състояла тук — призрачна битка, през която трябваше да преминава всеки ден през последните три години. И той знаеше, че ако се обърне и се вгледа с присвити очи в гледката, все по-влошаваща се от замъглените лещи на камерата и мръсотията във въздуха, ако проследи с поглед тъмния ръб нагоре по хълма, онази гънка, която тръгваше от калната дюна към града отвъд нея, можеше да зърне безмълвната й форма. Там, върху онзи хълм, можеше да види жена си. Тя лежеше там с ръце, подвити под главата, като спяща скала, разрушавана от въздуха и от токсините в него. Може би.

Беше трудно да бъде забелязана, дори и преди замъгляването да започне отново. Освен това на тази гледка не можеше много да се вярва. Всъщност тя по-скоро пораждаше съмнение. Затова Холстън просто предпочете да не я наблюдава. Той премина през това място, където жена му беше водила призрачната си битка и където спомените за нейната внезапна лудост щяха да се таят вечно, и влезе в кабинета си.

— Я виж ти кой е станал рано — рече Марнс и се усмихна.

Заместникът на Холстън затвори старинното метално чекмедже на шкафа за папки и то изстена безжизнено. Вдигна чашата си, която изпускаше пара, и чак тогава забеляза сериозния вид на Холстън.

— Шефе, добре ли си?

Холстън кимна. Посочи лавицата за ключове зад бюрото.

— Килията за задържане — каза той.

Усмивката на заместника беше заменена от смутено намръщване. Той остави чашата и се обърна да вземе ключа. Докато беше с гръб, Холстън потърка за последен път заострената хладна стомана в дланта си и постави звездата върху бюрото. Марнс се обърна и му подаде ключа. Холстън го взе.

— Да ида ли да донеса парцала? — Заместник Марнс посочи с палец към кафетерията.

Освен в случаите, когато в килията имаше някой с белезници, те влизаха в нея само за да я чистят.

— Не — отвърна Холстън.

Той кимна с глава по посока на килията и даде знак на заместника си да го последва.

Обърна се и столът зад бюрото изскърца, докато Марнс се надигаше да тръгне след него, а Холстън се отправи към килията. Ключът влезе в ключалката с лекота. Откъм добре направените и добре поддържани вътрешни части на вратата се чу остро изщракване. Последва го лекото скърцане на пантите, една решителна стъпка, затваряне, ново изщракване и мъчението свърши.

— Шефе?

Холстън му подаде ключа между решетките. Марнс го погледна колебливо, но дланта му се отвори и той го прие.

— Какво става, шефе?

— Извикай кмета — заръча Холстън и изпусна тежката въздишка, която беше сдържал три години. — Кажи й, че искам да изляза навън.

Гледката от килията не беше толкова размазана, колкото в кафетерията, и Холстън прекара последния си ден в силоза в чудене защо това е така. Възможно ли беше камерата от тази страна да е била защитена от токсичния вятър? Или всеки чистач, осъден на смърт, повече се беше старал да запази гледката, на която се бе наслаждавал през последния си ден? А може би допълнителното усилие, което беше вложил, беше като подарък за следващия чистач, който би прекарал своя последен ден в същата тази килия?

Холстън предпочиташе последното обяснение. То го караше да мисли с копнеж за жена си. Напомняше му защо доброволно беше тук, от грешната страна на решетките.

Когато мислите му се отнесоха към Алисън, той седна и се загледа в мъртвия свят, който някакви древни хора бяха оставили след себе си. Пейзажът около погребания им бункер не беше най-красивият, но не беше и най-грозният. В далечината хълмовете изпъкваха с красивия си кафеникав оттенък като кафе с подходящото количество свинско мляко в него. Небето над тях беше със същия еднообразен сив цвят от неговото детство, както и от това на баща му и дядо му. Единственото нещо от пейзажа, което се променяше, бяха облаците. Те бяха надвиснали над хълмовете, натежали и мрачни. Носеха се свободно като стадата със зверове от книжките с картинки.

Гледката на мъртвия свят изпълваше цялата стена на килията му, точно както и всички стени на най-горното ниво на силоза и всяка от тях показваше различна част от размазаната и все по-смътна пустош отвъд. Малкият отрязък, който Холстън притежаваше от тази гледка, се простираше от ъгъла на койката му до тавана, чак до другата стена и надолу до тоалетната. И въпреки лекото размазване (сякаш лещата беше зацапана със смазка) той изглеждаше като място, на което човек би искал да се разходи, като зейнала, приканваща дупка, която кой знае защо е разположена от тази страна на затворническата решетка.

Илюзията обаче беше убедителна само от разстояние. Когато се наведеше по-наблизо, Холстън можеше да види върху масивния дисплей шепа мъртви пиксели. Те бяха яркобели на фона на многобройните нюанси на кафявото и сивото. Тези пиксели блестяха с ожесточена интензивност (Алисън ги наричаше „заяли“ пиксели), сякаш всеки от тях беше квадратен прозорец към някакво по-светло място, като отвор с широчината на човешки косъм, който показваше някаква по-добра реалност. Сега, когато се загледа по-внимателно, установи, че те са десетки. Зачуди се дали някой в силоза знае как да ги поправи и дали разполагат с инструментите, необходими за такава деликатна работа. Дали бяха мъртви завинаги като Алисън? Дали накрая всички пиксели щяха да умрат? Холстън си представи деня, когато половината пиксели няма да работят, и после, поколения по-късно, когато останат само десетина сиви и кафяви пиксели. Тогава светът щеше да е преминал в ново състояние, при което хората в силоза щяха да си мислят, че външността е в пламъци, и да смятат единствените истински пиксели за повредени.

Или пък Холстън и останалите правеха именно това в момента?

Някой се прокашля зад гърба му. Той се обърна и видя кмет Джанс, която стоеше от другата страна на решетките, облечена в гащеризон и с ръце на корема си. Тя кимна към койката.

— Когато килията е празна през нощта и двамата със заместник Марнс не сте на работа, понякога и аз самата седя там и се наслаждавам на тази гледка.

Холстън се обърна и отново погледна калния, безжизнен пейзаж. Изглеждаше потискащ, само ако го сравниш с картините от детските книжки — единствените, които бяха оцелели след бунта. Повечето хора се съмняваха в цветовете на тези книжки, точно както се съмняваха и че някога са съществували пурпурни слонове и розови птици, но Холстън смяташе, че те са по-истински от пейзажа пред очите му. Той, както и други, усещаше нещо първично и дълбоко, когато погледнеше към тези захабени страници, изпъстрени със зелено и синьо. Въпреки това, сравнена със задушаващия силоз, тази капна, сива гледка отвън изглеждаше като някакво спасение точно онзи въздух на открито, който хората бяха родени да дишат.

— Тук винаги е малко по-ясна — отбеляза Джанс. — Имам предвид гледката.

Холстън продължаваше да мълчи. Той наблюдаваше как къдравият край на един облак се откъсва и поема в нова посока — черно и сиво, които се въртяха заедно.

— Ще можеш да си избереш вечерята — продължи кметът.

— Традицията е…

— Не е нужно да ми описваш процедурата — прекъсна я Холстън. — Минаха само три години, откакто сервирах последната храна на Алисън точно тук.

Той по навик посегна да завърти медния си пръстен на ръката, забравил, че го е оставил върху шкафчето си преди часове.

— Не мога да повярвам, че е било толкова отдавна — прошепна Джанс сякаш на себе си.

Холстън се обърна и я видя да наблюдава с присвити очи облаците върху стената.

— Липсва ли ти? — жлъчно попита Холстън. — Или просто те дразни това, че беше нужно толкова много време, за да се замъгли гледката?

Очите на кмета за момент проблеснаха към него, после тя ги сведе към пода.

— Знаеш, че не искам това, каквато и да е гледката. Но правилата са си правила…

— Не те обвинявам — рече Холстън, опитвайки се да усмири гнева си. — Познавам правилата по-добре от повечето. — Ръката му понечи да докосне значката, която беше оставил, както преди това пръстена. — По дяволите! Налагах тези правила през по-голямата част от живота си, дори след като осъзнах, че са глупави.

— Е — прочисти гърлото си Джанс, — няма да те питам защо си избрал това. Просто ще приема, че тук се чувстваш нещастен.

Холстън срещна погледа й и видя влагата в очите й, преди тя да примигне и да успее да я скрие. Джанс изглеждаше по-слаба от обикновено и широкият гащеризон й придаваше комичен вид. Бръчките по шията й и около очите бяха по-дълбоки, отколкото ги помнеше. По-тъмни. Той реши, че дрезгавината в гласа й е от искрено съжаление, а не се дължи просто на възрастта или дажбата й тютюн.

Внезапно Холстън се видя през нейните очи — един съсипан мъж, седнал на разнебитената пейка, с кожа, сивееща от бледите отблясъци на мъртвия свят зад гърба му. Гледката го замая. Зави му се свят и той трескаво затърси нещо, за което да се хване — нещо, което има смисъл. Опасният обрат в живота му му изглеждаше като сън. Нищо от случилото се през последните три години не му се струваше истинско. Вече нищо не изглеждаше истинско.

Той се обърна отново към жълтеникавокафявите хълмове. Стори му се, че с крайчеца на окото си зърна как още един пиксел умря и стана яркобял. Беше се отворил още един малък прозорец, беше се появила още една незамъглена гледка към илюзия, в която беше започнал да се съмнява.

„Утре ще бъде денят на моето съмнение, дори и да умра там“ — раздразнено си каза Холстън.

— Твърде дълго съм кмет — промълви Джанс.

Холстън я погледна и видя, че сбръчканите й ръце стискаха прътовете на студената стоманена решетка.

— Знаеш ли, нашите архиви не стигат до самото начало. Те се простират само до бунта преди век и половина, но оттогава няма друг кмет, който да е изпратил толкова много хора да чистят, колкото съм изпратила аз.

— Съжалявам за затрудненията, които ти причинявам — сухо рече Холстън.

— Просто искам да кажа, че това не ми доставя удоволствие. Никакво удоволствие.

— Но ще си първата, която утре вечер ще наблюдава ясно залеза, нали?

Холстън прокара ръка по масивния екран.

Ядоса се от начина, по който прозвучаха думите му. Той не беше разгневен заради смъртта, живота или каквото там го очакваше, но все още негодуваше заради съдбата на Алисън. Продължаваше да смята, че фаталните събития в миналото можеха да бъдат избегнати, дълго след като се бяха случили.

— Утре всички ще си получите гледката — промълви той повече на себе си, отколкото на кмета.

— Това не е никак справедливо — възрази Джанс. — Законът си е закон. Ти го наруши. Знаел си, че го нарушаваш.

Холстън сведе поглед към краката си. Двамата позволиха на тишината да се настани помежду им. Накрая кметът Джанс беше тази, която я наруши.

— Все още не си заплашил, че няма да доведеш нещата докрай. Някои от останалите се опасяват, че може и да не извършиш почистването, защото не казваш, че няма да го направиш.

Холстън се засмя.

— Щяха ли да се почувстват по-добре, ако бях казал, че няма да почистя сензорите? — Той поклати глава при мисълта за тази безумна логика.

— Всички, които някога са седели тук, са казвали, че няма да го направят — обясни му Джанс. — Но въпреки това го правят. Свикнали сме да очакваме това…

— Алисън никога не е заплашвала, че няма да го направи — напомни й Холстън, макар да знаеше какво има предвид Джанс.

Той самият беше сигурен, че Алисън няма да забърше лещите. И сега, докато седеше на същата тази пейка, си помисли, че разбира през какво е трябвало да премине тя. Имаше по-важни неща от мислите за почистването. Повечето хора, изпратени навън, бяха хванати да вършат нещо нередно и бяха неприятно изненадани да се озоват в тази килия и да очакват само след няколко часа да се изправят пред наказанието си. Когато казваха, че няма да изпълнят онова, за което „са изпратени, те го правеха, изпълнени от желание за мъст. Но Алисън, а сега и Холстън имаха по-големи грижи. Дали щяха да почистят, или не, беше без значение, бяха дошли тук, защото по някакъв ненормален начин искаха да бъдат тук. Единственото, което ги интересуваше, беше любопитството към всичко това. Любопитството към външния свят и към онова, което се крие зад картината, проектирана върху екраните на стените.

— И така, смяташ ли да го направиш, или не? — директно го попита Джанс и отчаянието й беше очевидно.

— Ти самата го каза — сви рамене Холстън. — Всички го правят. Трябва да има някаква причина за това, нали?

Той се престори, че не го е грижа и че не го интересува причината защо почистват, но беше прекарал по-голямата част от живота си и особено последните три години, измъчвайки се над въпроса защо го правят. Това го подлудяваше. И ако отказът му да отговори на кмета причиняваше болка на онези, които бяха убили жена му, то това не го тревожеше особено.

Джанс неспокойно движеше дланите си нагоре-надолу по прътите на решетката.

— Мога ли да им кажа, че ще го направиш? — попита тя.

— Или им кажи, че няма да го направя. Не ме е грижа. Мисля, че им е все едно какъв ще е отговорът.

Джанс не каза нищо. Холстън вдигна поглед към нея и кметът кимна.

— Ако си промениш решението за храната, уведоми заместник Марнс. Той ще остане на бюрото си през цялата нощ, каквато е традицията…

Не беше нужно да го казва. Очите на Холстън се напълниха със сълзи, когато си спомни за тази част от предишните си задължения. Беше зад бюрото, когато преди дванайсет години Дона Паркинс беше осъдена на чистенето и преди осем години, когато беше дошъл редът на Джак Брент. И беше прекарал нощта, вкопчен в решетките, въргаляйки се на пода като пълна развалина преди три години, когато беше настъпило времето на жена му.

Кмет Джанс се обърна да си върви.

— Шериф — промърмори Холстън, докато тя все още го чуваше.

— Моля? — Джанс се спря от другата страна на решетките, а сивите й рунтави вежди бяха надвиснали над очите й.

— Сега е шериф Марнс — напомни й Холстън, — а не заместник.

Джанс почука с кокалче върху прътите на решетката.

— Хапни нещо — посъветва го тя. — Няма да те обиждам, като ти предложа да поспиш малко.

— Не може да бъде! — възкликна Алисън. — Скъпи, чуй това. Няма да повярваш! Знаеше ли, че е имало повече от един бунт?

Холстън вдигна поглед от папката, разтворена в скута му. Около него разхвърляните купчини листове покриваха леглото като юрган — купища и купища стари досиета, които да сортира, и нови оплаквания, с които да се справи. Алисън седеше зад малкото си бюро в края на леглото. Двамата живееха в един от апартаментите в силоза, които само на два пъти през изминалите десетилетия бяха намалявани наполовина. В него имаше място и за такива луксозни мебели като бюра и широки легла вместо койки.

— И откъде бих могъл да знам това? — попита я той.

Жена му се обърна и пъхна зад ухото си кичур коса. Холстън посочи с папката към екрана на компютъра й.

— Цял ден разкриваш тайни, които са на стотици години, и аз би трябвало да знам за тях преди теб!

— Просто такъв е изразът — изплези му се тя. — Това е моят начин да те информирам. И защо не си любопитен? Не чу ли какво ти казах току-що?

Холстън сви рамене.

— Никога не съм мислил, че онзи бунт, за който знаем, е бил първият, а просто, че е най-скорошният. Ако съм научил нещо от работата си, то е, че престъпленията и полуделите тълпи никога не са особено оригинални. — Той взе една папка, която лежеше до коляното му. — Да не мислиш, че този е първият крадец на вода в силоза? Или че ще бъде последният?

Столът на Алисън изскърца върху плочките, когато тя се обърна към него. Мониторът върху бюрото зад нея примигваше с фрагменти от данните, които тя беше изтеглила от старите сървъри на силоза — останки от отдавна изтрита и презаписвана безброй пъти информация. Холстън все още не разбираше как действа процесът на възстановяване, както и дали някой, който е толкова умен да го измисли, би бил толкова глупав, че да обича него, но приемаше и двете неща за даденост.

— Възстановявам поредица от стари доклади — обясни тя. — Ако са верни, ще се окаже, че май онзи наш стар бунт се е случвал доста редовно. Горе-долу по веднъж при всяко поколение.

— Има много неща, които не знаем за старите времена — отбеляза Холстън, разтърка очи и си помисли за цялата бумащина, която все още го чака. — Може би не са имали система за почистване на сензорите, нали се сещаш? Обзалагам се, че тогава гледката горе е ставала все по-размазана и по-размазана, докато накрая хората не са полудявали, надигали са се на бунт или нещо подобно и са пращали в изгнание няколко души, за да оправят положението. Или кой знае, това може да е било нещо като естествен контрол на населението преди лотарията.

Алисън поклати глава.

— Не мисля така. Стигам до идеята… — Тя направи пауза и хвърли поглед към листовете, разхвърляни около Холстън.

При вида на всички тези регистрирани престъпления тя сякаш реши да обмисли внимателно онова, което се готви да изрече.

— Не се опитвам да съдя, нито да казвам кой е прав или крив. Просто предполагам, че сървърите не са били изтрити от бунтовниците по време на бунта. Поне не и по начина, за който винаги са ни обяснявали.

Това привлече вниманието на Холстън. Загадката на празните сървъри, на изгубеното минало на предшествениците им в силоза преследваше всички. Изтриването не беше нищо повече от мъглява легенда. Холстън затвори папката, по която работеше, и я остави настрани.

— Какво мислиш, че го е предизвикало? — попита той жена си. — Мислиш ли, че е било случайност? Пожар или прекъсване на захранването?

Изреждаше общоприетите теории.

Алисън се намръщи.

— Не — отвърна тя, след което сниши глас и се огледа неспокойно. — Мисля, че ние сме изтрили харддисковете. Искам да кажа — нашите предци, а не бунтовниците.

Тя се обърна, наведе се към монитора и прокара пръст по поредица от числа, които Холстън не можеше да различи от леглото.

— Двайсет години — каза тя. — Осемнайсет. Двайсет и четири. — Пръстът й се плъзна с дращене надолу по екрана. — Двайсет и осем. Шестнайсет. Петнайсет.

Холстън събра документите, разхвърляни в краката му, и подреди отново папките на купчини, след което отиде при бюрото. Седна на края на леглото, сложи ръка на врата на жена си и надзърна през рамото й към монитора.

— Това дати ли са? — попита той.

Тя кимна.

— Горе-долу на всеки две десетилетия има някакъв сериозен бунт. Този доклад ги изброява. Беше един от файловете, изтрити по време на най-скорошния бунт. Нашия бунт.

Тя изрече „нашия“ така, сякаш някой от тях или от приятелите им е бил жив по онова време. Въпреки това Холстън разбра какво има предвид тя. Това беше бунтът, в чиято сянка те бяха израснали — онзи, от който сякаш се бяха появили на бял свят, великият конфликт, надвиснал над детството им, както и над техните родители и прародители. Беше бунтът, за който се говореше шепнешком и който предизвикваше извърнати погледи.

— И какво те кара да мислиш, че ние, добрите“, сме изтрили сървърите?

— Кой казва, че ние сме добрите? — Тя се обърна странично към него и се усмихна мрачно.

Холстън настръхна. Отдръпна ръката си от врата на Алисън.

— Не започвай. Не казвай нищо, което може да…

— Шегувам се — успокои го тя, но това не беше нещо, с което човек да се шегува.

Беше само на крачка от предателството и от почистването.

— Теорията ми е следната — побърза да добави тя, като наблегна на думата теория. — Имало е промяна в поколенията, нали? Искам да кажа, през период от сто години или може би малко повече. Като часовников механизъм е. — Тя посочи датите. — Но след това по време на големия бунт — единствения, за който знаехме досега — някой е изтрил сървърите. Има дублиращи системи на дублиращите системи. Което, да ти кажа, не е толкова лесно, като да натиснеш няколко копчета или да запалиш пожар. За това са необходими добре съгласувани действия, а не някакъв случаен инцидент или недобре свършена работа, или пък обикновен саботаж…

— Това не може да ти подскаже кой е отговорен за случилото се — изтъкна Холстън.

— Без съмнение жена му беше истинска магьосница с компютрите, но за разлика от него не я биваше в детективската работа.

— Онова, което ми подсказва нещо — каза тя, — е, че през цялото това време при всяко поколение е имало бунтове, но оттогава не е имало бунт. — Алисън прехапа устната си.

Холстън изпъна гръб. Огледа стаята и се замисли върху думите й. Внезапно си представи как му отмъква детективския занаят изпод носа.

— Та, значи казваш… — Той потри брадичката си и обмисли внимателно думите си. — Казваш, че някой е изтрил цялата ни история, за да ни попречи да я повторим?

— Или заради нещо по-лошо. — Тя се пресегна и хвана ръката му между дланите си, а сериозното изражение на лицето й стана по-строго. — А ако причината за бунтовете е била точно там, в харддисковете? Ако някаква част от познатата ни история или пък знанието за онова, което е накарало хората да се преместят тук много, много отдавна — ако тази информация е водела до натрупването на някакво напрежение, което е карало хората да си губят разсъдъка или да не ги свърта на едно място, или просто да искат да излязат навън?

Холстън поклати глава.

— Не искам да мислиш така — предупреди я той.

— Не казвам, че са били прави да откачат — увери го тя и тонът й отново стана предпазлив, — но това е моята теория, основана на онова, което успях да събера досега.

Холстън хвърли недоверчив поглед на монитора.

— Може би не трябва да правиш това — рече той. — Дори не съм сигурен как точно го правиш, но може би трябва да спреш.

— Скъпи, информацията е там. Ако сега не я възстановя, в даден момент някой друг ще го стори. Не можеш да върнеш духа обратно в бутилката.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече публикувах информация за това как съм възстановила изтрити и презаписани файлове. Останалата част от информационния отдел вече я разпространява, за да помогне на хора, които, без да искат, са изтрили нещо, което им е трябвало.

— Въпреки това мисля, че трябва да спреш — настоя той. — Тази идея не е много добра. Не смятам, че от нея ще излезе нещо хубаво…

— Нищо хубаво няма да излезе от истината? Винаги е добре да знаеш истината. А е за предпочитане да я открием ние, а не някой друг, не е ли така?

Холстън погледна папките си. Бяха минали пет години, откакто за последен път бяха изпращали някой да чисти. С всеки изминал ден гледката от външния свят ставаше все по-мъглива и като шериф той усещаше натиска, че е време да се намери някой. Той нарастваше като пара, натрупваща се в силоза и готова да изстреля нещо навън. Хората ставаха нервни, когато моментът наближеше. Беше като някое от онези пророчества, които се изпълняват от само себе си, когато накрая някой не издържаше и той правеше или казваше нещо, за което да съжалява, и след това се оказваше в килията, за да наблюдава своя последен размазан залез.

Холстън запреглежда досиетата около себе си с надеждата, че ще намери нещо в тях. Беше готов утре да осъди някого на смърт, стига това да означаваше, че ще се изпусне тази пара. Жена му ръчкаше с игла нещо голямо, наподобяващо прекалено надут балон, и Холстън искаше да изпусне този въздух, преди тя да го е спукала.

Холстън седеше на единствената стоманена пейка във въздушния шлюз. Мозъкът му беше вцепенен от безсънието и от ясното осъзнаване на онова, което му предстоеше. Нелсън, началникът на лабораторията по почистването, беше коленичил пред него и оправяше крачола на белия му предпазен костюм.

— Малко си поиграхме с уплътненията на шевовете и добавихме втора подплата от пяна — обясняваше му Нелсън. — Тя би трябвало да ти осигури повече време, отколкото някой е имал преди.

Това направи впечатление на Холстън и той си спомни как наблюдаваше приготовленията на жена си за нейното почистване. Обикновено най-горният етаж на силоза с огромните му екрани, показващи външния свят, беше празен за почистванията. Хората вътре не можеха да понесат да гледат онова, което бяха извършили — или може би искаха да се качат и да се наслаждават на хубавата гледка, без да виждат какво е коствало, за да я получат. Но Холстън беше гледал, никога не се беше колебал дали да го направи. Не можеше да види лицето на Алисън през сребърната маска на шлема й, нито можеше да види слабите й ръце през грамадния костюм, докато тя търкаше ли, търкаше с телта, но разпознаваше походката и движенията й. Беше я проследил как си свърши работата старателно, без да бърза, и сетне отстъпи назад, погледна камерата за последен път, помаха му, след което се обърна и тръгна. Както и останалите преди нея, тя се бе отправила с тежки стъпки към един близък хълм и беше започнала да го изкачва бавно към порутените кули на древния разпадащ се град, който едва се виждаше на хоризонта. През цялото време Холстън не беше помръднал. Той не помръдна дори когато тя падна по склона на хълма, вкопчи се в шлема си и взе да се гърчи, докато токсините разяждаха напръсканата с пяна подплата, после самия костюм и накрая жена му.

— Дай другия крак.

Нелсън го плесна по глезена. Холстън вдигна крак и позволи на техника да надипли останалата част от костюма около пищялите му. Когато погледна ръцете си в черния карбонов долен костюм, прилепнал по кожата му, Холстън си представи как той се разпада върху тялото му, обелва се като люспи суха мазнина от генераторна тръба, докато кръвта бликва от порите му и се стича в костюма.

— Хвани се за решетката и се изправи…

Нелсън му обясняваше рутинната процедура, която Холстън беше виждал вече два пъти. Веднъж с Джак Брент, който се беше държал войнствено и враждебно до самия край, принуждавайки Холстън да стои на пост край пейката в качеството си на шериф. И после още веднъж със съпругата си, която беше наблюдавал да се приготвя през прозорчето на въздушния шлюз. След като ги беше гледал, Холстън знаеше какво трябва да прави, но въпреки това предпочиташе да му го кажат. Мислите му бяха другаде. Той се пресегна да се хване за извития като трапец прът, за да се изправи. Нелсън издърпа краищата на костюма до кръста на Холстън. Празните ръкави висяха от двете му страни.

— Лявата ръка тук.

Холстън сковано се подчини. Усещането да е от другата страна беше сюрреалистично — да предприема механично тази последна разходка на осъдения. Той често се беше чудил защо хората се подчиняват и просто се оставят на течението. Дори Джак Брент беше направил каквото му беше казано въпреки псувните и оскърбленията, които се сипеха от устата му. Алисън беше изпълнила задачата си мълчаливо, точно както го прави и той сега, помисли си Холстън, докато мушкаше едната си ръка, а после и другата. Костюмът се вдигна нагоре и Холстън си каза, че може би хората приемат случващото се, защото не могат да повярват, че е истина. Нищо в него не изглеждаше достатъчно реално, за да се разбунтуват срещу му. Животинската част на съзнанието му не беше подготвена за това — да бъде водена съвсем съзнателно към смъртта.

— Обърни се.

Той го направи.

Усети придърпване в кръста и след това чу звука от затварянето на ципа нагоре, до врата му. Още едно придърпване и още един цип. Два напълно безполезни слоя. Последва хрущенето на индустриалното велкро най-отгоре. Потупвания и повторни проверки. Холстън чу кухото дрънчене от шлема, когато Нелсън го взе от полицата. Той размърда пръсти в дебелите ръкавици, докато техникът проверяваше вътрешността на шлема.

— Да повторим процедурата още веднъж.

— Не е необходимо — тихо отвърна Холстън.

Нелсън погледна към вратата на шлюза, която водеше обратно към силоза. Холстън нямаше нужда да гледа, за да разбере, че някой наблюдава.

— Изтърпи ме — настоя Нелсън. — Трябва да го направя по указанието.

Холстън кимна, но знаеше, че няма никакво „указание“. От всички мистични традиции, предавани в силоза от поколение на поколение, никоя не можеше да се сравнява с подобните на култ обичаи на създателите на костюми и техниците по почистването. Всички ги оставяха да правят каквото си искат. Чистачите може и да извършваха физическия акт на почистването, но техниците бяха хората, които правеха това възможно. Те бяха мъжете и жените, поддържащи гледката към онзи по-широк свят отвъд задушаващия затвор на силоза.

Нелсън сложи шлема върху пейката.

— Ето ти телта за търкане. — Той потупа телчетата, залепени върху предната част на костюма.

Холстън издърпа едно от тях с хрущене, огледа спираловидните извивки на грубия материал, след това го залепи обратно.

Две пръскания от бутилката за почистване, преди да започнеш да търкаш с телта, след това подсушаваш с тази кърпа и накрая нанасяш отмиващата течност. — Той потупа джобовете в съответния ред, макар да бяха ясно обозначени и номерирани на обратно, така че Холстън да ги прочете. Освен това бяха с различни цветове.

Холстън кимна и за пръв път срещна погледа на техника. Беше изненадан да прочете в него страх — страх, който професията му го бе научила да забелязва. За малко да попита Нелсън какво не е наред, когато му просветна: мъжът се безпокоеше, че всички тези указания са думи на вятъра и че Холстън просто ще се отдалечи и няма да изпълни дълга си — нещо, което всички от силоза се страхуваха, че чистачите ще направят. Че няма да чисти за хората, по чиито правила — правила срещу мечтите за по-добро място — бе осъден. Или може би Нелсън се тревожеше, че скъпото и сложно оборудване, което той и колегите му бяха изработили, прилагайки онези тайни методи, достигнали до тях от много преди бунта, ще бъдат загубени за силоза и ще изгният безцелно?

— Добре ли си? — попита го Нелсън. — Някъде да не е твърде стегнато?

Холстън огледа въздушния шлюз. Искаше му се да отвърне, че животът му е твърде стегнат. Че не се чувства добре в кожата си. Че стените са твърде близо.

Просто поклати глава.

— Готов съм — прошепна той.

Беше истина. Странно, но Холстън наистина беше напълно готов.

Внезапно той си спомни колко готова беше и жена му.

— Искам да изляза. Искам да изляза. Искам да изляза. Холстън влетя в кафетерията със спринт. Радиото му все още пращеше и заместник Марнс крещеше нещо за Алисън. Холстън дори не си беше направил труда да му отговори, а просто се бе затичал към мястото нагоре по стълбите.

— Какво става? — попита той.

Проправи си път през тълпата край вратата и намери съпругата си да се гърчи на пода на кафетерията, а Конър и още двама от служителите по храните я държаха.

— Пуснете я! — извика.

Той дръпна ръцете им от краката на Алисън и за малко тя Щеше да го изрита по брадата за награда.

— Успокой се — каза й той и я хвана за китките, които тя извиваше встрани в опит да се измъкне от отчаяната хватка на мъжете. — Скъпа, какво става, по дяволите?

— Тя тичаше към въздушния шлюз — обясни Конър, задъхан от усилието да я задържи.

Пърси хвана ритащите й крака и Холстън не го спря. Сега разбираше защо са нужни трима мъже. Наведе се над Алисън, така че да е сигурен, че тя ще го види. Обезумелите й очи надничаха иззад завесата на разчорлената й коса.

— Алисън, скъпа, трябва да се успокоиш.

— Искам да изляза. Искам да изляза. — Гласът й утихна, но думите й продължиха да отекват.

— Не казвай това — замоли я Холстън.

По тялото му преминаха тръпки.

— Скъпа, не казвай това! — Той обхвана лицето й в ръцете си.

Но в проблясъка на един миг някаква част от него бе разбрала какво означава това. Знаеше, че е твърде късно. Останалите бяха чули. Всички бяха чули. Съпругата му сама беше подписала смъртната си присъда.

Помещението се завъртя около Холстън, докато той молеше Алисън да замълчи. Сякаш беше пристигнал на мястото на ужасна злополука — някакъв нещастен случай в работилницата, — само за да открие, че е пострадал човекът, когото обича. Беше дошъл навреме, за да го види жив, но на мига беше разбрал, че нараняването е фатално.

Холстън усети как по бузите му се стичат сълзи, докато се опитваше да махне косата от лицето й. Очите й най-сетне срещнаха неговите, спряха да се въртят трескаво и по погледа й пролича, че го е разпознала. И за момент, само за един кратък миг, преди той да успее да се запита дали тя е била упоена или малтретирана по какъвто и да е начин, в тях се появи искра на спокойна яснота, проблясък на здрав разум и на хладна пресметливост. След това той изчезна и в очите й отново се появи лудост, докато тя молеше неспирно да я пуснат навън.

— Вдигнете я — нареди Холстън.

Очите му на съпруг се напълниха със сълзи, когато се намеси шерифът в него. Нямаше какво друго да стори, освен да я затвори, макар че му идеше да закрещи от безсилие.

— Носете я нататък — каза той на Конър, който я беше хванал с две ръце под мишниците.

След което кимна към кабинета си и към килията за задържане след него. Точно зад нея, в дъното на залата, тържествено и заплашително, в мълчаливо очакване, се възправяше боядисаната в яркожълто голяма врата на въздушния шлюз.

Щом я отведоха в килията за задържане, Алисън веднага се успокои. Тя седна на пейката, без да буйства и да бърбори, сякаш просто беше поспряла, за да си почине и да се наслади на гледката. Сега беше ред на Холстън да се тормози. Той крачеше напред-назад от другата страна на решетките и задавено поставяше въпроси, на които не получаваше отговор, докато Марнс и кметът се занимаваха с процедурната работа. Държаха се с Холстън и жена му така, сякаш и двамата бяха пациенти. И макар че мислите на Холстън се връщаха неспирно отново и отново към ужаса на изминалия половин час, в дъното на съзнанието си, там, където беше шериф и винаги бе нащрек за нарастващото напрежение в силоза, той смътно си даваше сметка за шока и слуховете, които трептяха зад железобетона на стените. Огромното напрежение, насъбрано в това място, сега съскаше в шепотите, носещи се през цепнатините.

— Скъпа, трябва да говориш с мен — умоляваше я той.

Спря да крачи напред-назад и се вкопчи в решетките.

Алисън продължаваше да стои с гръб към него. Тя гледаше втренчено екрана на стената, кафявите хълмове, сивото небе и тъмните облаци. От време на време вдигаше ръка, за да махне косата от лицето си, но иначе не помръдваше, нито говореше. Само когато Холстън се приготви да заключи, малко след като с мъка я бяха вкарали в килията и бяха затворили вратата, единственото, което тя каза, бе „не го прави “ и това бе достатъчно той да извади ключа.

Докато я умоляваше и тя не реагираше, в силоза бяха задействани процедурите за предстоящото почистване. Техниците трополяха надолу по коридора и мереха и подготвяха костюма. Инструментите за почистването вече бяха подредени във въздушния шлюз. От контейнер се разнасяше съскане, докато аргонът изпълваше камерите за продухване. От време на време цялата тази суматоха достигаше до килията за задържане, където Холстън стоеше и гледаше втренчено жена си.

Минаха часове, а Алисън все така отказваше да говори — това й поведение предизвикваше допълнително вълнение в силоза. Холстън прекара целия ден, умолявайки я през решетките — мозъкът му гореше от объркване и агония. Беше се случило за един-единствен миг — всичко, което познаваше, беше разрушено. Опитваше се да проумее случващото се, докато жена му седеше в килията, втренчена в мрачната земя отвън, и изглеждаше привидно доволна от факта, че е обречена.

Вече се беше мръкнало, когато тя най-сетне проговори, след като мълчаливо отказа последното си хранене и след като техниците бяха приключили в шлюза, бяха затворили жълтата врата и се бяха оттеглили за една безсънна нощ. Това стана, след като заместникът му си беше тръгнал, като преди това два пъти го бе потупал по рамото. Холстън имаше чувството, че от тогава са изминали много часове, и беше на прага да припадне от умора, изтощен от плач и пресипнал от възражения, дълго след като мъгливото слънце беше залязло зад хълмовете, които се виждаха от кафетерията и фоайето — хълмовете, скриващи остатъците от онзи далечен разпадащ се град. В почти пълния мрак на килията за задържане Алисън прошепна нещо едва доловимо — „Не е истинско“.

Поне на Холстън му се стори, че е чул това. Той се размърда.

— Скъпа? — Той сграбчи решетките и се изправи на колене. — Любима — прошепна той, като избърса следите от сълзи по бузите си.

Тя се обърна. Сякаш слънцето беше размислило и отново бе изгряло иззад хълмовете, за да му благодари и да му вдъхне надежда. Той остана без дъх и си каза, че всичко това е било някаква болест, треска, която докторът може да разпознае и да извини жена му за всички изречени от нея думи. Тя не го беше мислила наистина. Беше се излекувала от треската си и бе спасена. А спасението на Холстън беше просто в това, че я вижда да се обръща към него.

— Нищо от онова, което виждаш, не е истинско — тихо каза тя.

Тялото й беше спокойно, макар лудостта й да продължаваше и да потвърждаваше присъдата й с изричането на забранени думи.

— Ела да поговориш с мен — помоли я Холстън и й махна да се приближи към решетките.

Алисън поклати глава. Тя потупа матрака до себе си.

Холстън провери колко е часът. Часовете за посещение отдавна бяха отминали. Можеше да го изпратят да почиства само заради това, което се готвеше да направи.

Ключът без колебание влезе в ключалката.

Металното щракване прозвуча невъобразимо оглушително.

Холстън пристъпи вътре при жена си и седна до нея. Убиваше го това, че не може да я докосне, да я прегърне и да я скрие на някое безопасно място, да се върне с нея в леглото, където да се престорят, че всичко това е било лош сън.

Но не се осмеляваше да помръдне. Седеше, вкопчил ръце една в друга, докато тя шепнеше.

— Не е необходимо да е реално. Всичко това. — Тя погледна екрана.

Холстън се наведе толкова близо до нея, че можеше да помирише засъхналата й пот от боричкането през деня.

— Скъпа, какво става?

Дъхът му разроши леко косата й. Тя протегна ръка и поглади притъмняващия дисплей, сякаш за да усети пикселите в него.

— Може в момента да е сутрин и ние никога да не узнаем това. Може да има хора навън. — Тя се обърна, погледна го и добави със зловеща усмивка: — Може би ни наблюдават.

Холстън издържа погледа й. Тя изобщо не изглеждаше луда, не и както по-рано. Думите й бяха налудничави, но самата тя нямаше вид на побъркана.

— Откъде ти дойде тази идея? — попита той.

Мислеше, че знае отговора, но въпреки това настоя:

— Намери ли нещо на онези харддискове?

Бяха му казали, че е побягнала направо от лабораторията към шлюза и вече е крещяла думите на своята лудост. Нещо се беше случило, докато е била на работа.

— Какво откри?

— Изтрити са повече неща, не само за бунта — прошепна Алисън. — Разбира се, че ще е така. Всичко е изтрито. Също и по-новите неща. — Тя се засмя и гласът й внезапно стана силен, а очите й се замъглиха. — Обзалагам се, че и имейлите ти до мен ги няма!

— Скъпа. — Холстън се осмели да докосне ръцете й и тя не ги отдръпна. Той ги хвана в своите. — Какво откри? Имейл ли беше? От кого беше?

— Не — поклати глава тя. — Открих програмите, които използват. Онези, благодарение на които картините върху екраните изглеждат толкова истински. — Тя погледна отново към бързо настъпващия здрач и каза: — Информационният отдел. Те го правят. Те знаят. Това е тайна, която само те знаят.

Тя отново поклати глава.

— Каква тайна? — Холстън не можеше да разбере дали това е безсмислица, или нещо важно.

Единственото, което знаеше, бе, че тя говори.

— Но сега вече знам. И ти също ще го разбереш. Кълна се, че ще се върна за теб. Този път ще бъде различно. Аз и ти ще прекъснем кръга. Ще се върна и заедно ще отидем зад този хълм. — Тя се засмя и добави по-силно: — Ако изобщо е там. Ако този хълм е там и е зелен, заедно ще го изкачим. — Тя се обърна към него. — Всъщност няма бунт, а постепенно изтичане на информация. Просто хората, които знаят и които искат да излязат. — Тя се усмихна и продължи: — Те трябва да излязат. Те получават точно онова, което искат. Знам защо почистват, защо казват, че няма да го направят, но въпреки това го правят. Знам. Знам. И те никога не се връщат, чакат ли, чакат, но аз няма да чакам. Аз ще се върна. Този път ще бъде различно.

Холстън стисна ръцете й. По страните му се стичаха сълзи.

— Скъпа, защо правиш това? — Той почувства, че тя иска да обясни постъпката си, сега, когато силозът беше потънал в тъмнина и двамата бяха съвсем сами.

— Знам за бунтовете — отвърна тя.

— Знам — кимна Холстън. — Ти ми каза. Имало е други…

— Не. — Алисън се отдръпна от него, но само за да може да го погледне в очите.

Погледът й вече не беше налудничав като преди.

— Холстън, знам защо е имало бунтове. Знам защо.

Алисън прехапа долната си устна. Холстън чакаше напрегнат.

— Причината винаги е била в съмнението, в подозренията, че нещата отвън не са толкова зле, колкото изглеждат. Усещал си това, нали? Че можем да бъдем навсякъде, а живеем в една лъжа?

Холстън знаеше, че е по-добре да не отговаря и дори да не трепва. Обсъждането на тази тема водеше до почистване. Той седеше, замръзнал, и чакаше.

— Вероятно е заради младите поколения — продължи жена му. — Горе-долу на всеки двайсет години. Мисля, че те са искали да разширят границите, да изследват. Ти никога ли не си изпитвал този копнеж? Не си ли го усещал, когато си бил по-млад? — Очите й се разфокусираха. — Или може би са били наскоро оженилите се двойки, които са стигнали до лудост, когато са разбрали, че не могат да имат деца в този наш прокълнат, ограничен свят. Може би са били готови да рискуват всичко за този шанс…

Очите й се загледаха в нещо далечно. Навярно тя виждаше онзи лотариен билет, който трябваше да използват, но сега никога нямаше да имат тази възможност. Погледът и се насочи отново към Холстън. Той се зачуди дали могат да го изпратят да почиства дори и само заради това, че мълчеше, че не й се разкрещя, докато тя изричаше забранените думи.

— Може дори да са били и по-възрастните жители — каза тя, — които са стояли в теснотията твърде дълго и вече не са се страхували в последните си години. Може би са искали да се махнат и да направят място за останалите, за няколкото си безценни внучета. Които и да са били, причината за всеки бунт е била в това съмнение, в това чувство, че точно тук сме на погрешното място.

Тя огледа килията.

— Не можеш да изричаш тези думи — прошепна Холстън. — Това е голямо престъпление…

— Да изразя желанието си да си тръгна. Да — кимна Алисън. — Голямото престъпление. Не разбираш ли защо е така? Защо е забранено? Защото всички бунтове са започнали с това желание — ето защо.

— Ще получиш онова, което искаш — изрецитира Холстън фразата, която беше запечатана в съзнанието му още от детството.

Родителите му го бяха предупредили — своето единствено и безценно дете — никога да не изявява желание да излезе от силоза. Никога дори и да не си помисля за това. Дори и през ум да не му минава. Тази мисъл водеше до мигновена смърт и означаваше единственото им скъпо дете да загине.

Той погледна отново към жена си. Все още не разбираше нейната лудост и това й решение. Какво като беше открила изтрити програми, благодарение на които световете на компютърните екрани изглеждат като истински? Какво означаваше това? Защо трябваше да прави това?

— Защо? — попита я той. — Защо постъпи по този начин? Защо не дойде при мен? Трябва да има и по-добър начин да разберем какво става. Можехме да започнем, като разкажем на хората какво си намерила на онези дискове…

— И да сме онези, които ще сложат началото на следващия голям бунт? — засмя се Алисън.

Някаква част от лудостта все още беше в нея или може би това беше просто остро чувство на безсилие и кипящ гняв. Навярно това огромно предателство на толкова много поколения я бе накарало да стигне до ръба.

— Не, благодаря. — Смехът й утихна. — Изтрих всичко, което открих. Не искам те да знаят. Проклети да са, ако останат тук. Ще се върна само за теб.

— От там не можеш да се върнеш — сопна й се Холстън. — Мислиш си, че пропъдените са все още навън? Мислиш си, че те сами са решили да не се връщат, защото се чувстват предадени от нас?

— А защо според теб чистят? — попита Алисън. — Защо взимат телчетата и се захващат за работа без колебание?

Холстън въздъхна.

Той почувства как гневът го напуска.

— Никой не знае защо — призна.

— Но ти какво мислиш'?

— Говорили сме за това — отвърна той. — Колко пъти сме го обсъждали?

Сигурен беше, че всички двойки обсъждат своите теории, когато са сами. Отмести поглед от Алисън и си припомни онези времена. Погледна стената, видя къде е луната и прецени колко е часът. Времето им беше ограничено. Утре съпругата му щеше да изчезне. Тази проста мисъл често го пронизваше като светкавица, преминаваща през буреносни облаци.

— Всеки има своя теория — продължи той. — Безброй пъти сме споделяли своите. Нека просто…

— Но сега ти знаеш нещо ново — прекъсна го Алисън, пусна ръката му и отмести косата, паднала върху лицето й. — Двамата с теб знаем нещо ново и всичко си идва на мястото. Идва си точно на мястото. И утре аз ще го знам със сигурност. — Тя се усмихна и потупа ръката му, сякаш той беше малко дете. — И един ден, любов моя, ти също ще го знаеш.

Първата година без нея Холстън беше чакал. Бе се доверил на лудостта й, не вярваше, че онова там, на хълма, е Алисън, и се надяваше, че тя ще се върне. Беше прекарал първата годишнина от смъртта й в почистване на килията за задържане и миене на жълтата врата на въздушния шлюз. Ослушваше се за някакъв звук, някакво почукване, което би означавало, че духът на жена му се е завърнал, за да го освободи.

Когато това не се случи, той започна да се замисля за алтернативата — да я последва. Беше прекарал достатъчно дни, седмици и месеци в преглеждане на нейните файлове. Четеше информацията, която тя беше събрала, успяваше да открие смисъл само в част от нея и накрая и той самият взе да губи разсъдъка си. Започна да вярва, че светът му е една лъжа, а без Алисън в него той нямаше нищо, за което да живее, дори и да беше истински.

Втората годишнина от смъртта й беше белязана от неговото малодушие. Той отиде на работа, готвеше се да изрече отровните думи и да разкрие желанието си да отиде навън, но в последната секунда ги преглътна. В онзи ден двамата със заместник Марнс излязоха да патрулират и тайната за това колко близо се бе оказал до смъртта го изгаряше отвътре. Това беше дълга година на малодушие, защото не бе оправдал очакванията на Алисън. Първата година тя се беше провалила, а втората — той. Но това повече нямаше да се случи.

Сега, година по-късно, той беше сам във въздушния шлюз, облечен в костюм за почистване и изпълнен със смесица от убеденост и съмнение. Силозът беше херметично затворен зад гърба му. Онази дебела жълта врата беше здраво залосте- на и Холстън си помисли, че не си е представял, че ще умре по този начин, нито пък е искал да му се случи нещо такова. Беше смятал, че ще остане в силоза завинаги и останките му, както и останките на родителите му, ще подхранят почвата на фермата с пръст на осмия етаж. Сякаш преди цяла вечност беше мечтал за семейство, за собствено дете, беше си фантазирал за близнаци или за още една печалба от лотарията и за съпруга, с която да остарее…

От другата Страна на жълтата врата прозвуча свирка, предупреждаваща всички освен него да напуснат помещението. Той трябваше да остане. Вече нямаше къде да отиде.

Камерите с аргон изсъскаха и изпълниха цялата стая с инертен газ. Минута по-късно Холстън вече усещаше налягането на въздуха, докато костюмът за почистване се нагъваше плътно около ставите му. Той вдъхна кислорода, който циркулираше в шлема му, изправи се пред другата врата — забранената врата, онази към ужасния външен свят — и зачака.

Буталата дълбоко в стените издадоха метален стон. Жертвените найлонови завеси, покриващи вътрешността на въздушния шлюз, се набръчкаха от налягането на насъбралия се аргон. Тези завеси щяха да бъдат изгорени в шлюза, докато Холстън почистваше. Преди падането на нощта тази зона щеше да бъде излъскана и подготвена за следващото почистване.

Огромните метални врати пред него потрепериха и после между тях се появи ивица от невероятен простор, която се разширяваше, докато вратите се отдръпваха встрани. Нямаше да се отворят докрай, както са били проектирани първоначално — опасността от нахлуващ вътре въздух трябваше да бъде сведена до минимум.

Течението от аргон свистеше през процепа и се превърна във фучене, когато той се разшири. Холстън се приближи към отвора, ужасен от самия себе си, че не може да се сдържи, така както в миналото беше озадачен от постъпките на другите преди него. Беше по-добре да излезе и да види веднъж света със собствените си очи, отколкото да бъде изгорен жив заедно с пластмасовите завеси. Беше по-добре да оцелее още няколко мига.

Веднага щом отворът стана достатъчно широк, Холстън се промъкна през него, а костюмът му се закачаше и триеше във вратите. Около него се образува воал от мъгла, докато аргонът се кондензираше в околния въздух, който беше с по-ниско налягане. Той се запрепъва слепешката напред, като размахваше ръце през мекия облак.

Докато все още беше сред тази мъгла, вратите заскърцаха и започнаха да се затварят. Воят на свирката вътре беше заглушен от натиска на дебела стомана върху стомана и Холстън остана заключен навън заедно с токсините, а вътре в шлюза вече бушуваше пречистващият огън, унищожаващ всяка зараза, която можеше да се е промъкнала от външния свят.

Холстън се озова на дъното на бетонна рампа, която водеше нагоре. Имаше усещането, че времето няма да му стигне — някъде в основата на черепа му непрекъснато пулсираше едно предупреждение, което му напомняше: „Бързай! Бързай!“. Животът му изтичаше. Той тежко се заизкачва нагоре по рампата, объркан от това, че все още не е на повърхността — толкова беше свикнал да вижда света и хоризонта от кафетерията и фоайето, които бяха на същото ниво като въздушния шлюз.

Той се затътри нагоре по тясната рампа, от двете страни на която имаше стени от нащърбен бетон. Визьорът му се изпълни с объркваща ярка светлина. В края на рампата Холстън видя рая, в който беше осъден да остане заради простичкия грях, който беше сторил — да се надява. Той се завъртя, оглеждайки хоризонта, и главата му се замая от гледката на толкова много зелено!

Зелени хълмове, зелена трева, зелен килим под краката му. Холстън се задави в шлема си. Беше зашеметен от гледката. Над зеленината беше надвиснало небе с точно онзи син оттенък, който го имаше в детските книжки. Облаците бяха снежнобели и във въздуха се усещаше движението на разни живи неща.

Холстън се въртеше на всички страни, като се опитваше да възприеме видяното. Внезапно си спомни, че и жена му бе направила същото — беше я наблюдавал как бавно и тромаво се върти, сякаш се е загубила или е объркана и се чуди дали изобщо да се заеме с почистването.

Почистването!

Холстън се пресегна и свали телта от гърдите си. Почистването! Внезапно го осени зашеметяващо прозрение — разбра защо. Защо го правеха!

Погледна към мястото, където винаги беше предполагал, че се намира кръглата стена на най-горния етаж на силоза, но, разбира се, тази стена беше затрупана. Единственото, което се извисяваше пред него, беше една малка бетонна могила — кула, висока не повече от два-три метра. От едната й страна имаше метална стълба. От върха й стърчаха антени. А върху страната срещу него той видя широкоъгълните обективи на мощните камери на силоза. Когато се приближи, откри, че такива обективи има върху всички страни.

Холстън приготви телта и се приближи до първия. Представи си как изглежда от кафетерията, как се навежда напред и образът му става огромен. Беше наблюдавал жена си да прави същото нещо преди три години. Спомни си как тя помаха. Тогава си помисли, че просто иска да запази равновесие, но дали всъщност не се беше опитвала да му каже нещо? Дали не се е усмихвала широко, скрита зад сребърния визьор, както правеше той в момента? Дали сърцето й е биело, изпълнено с глупава надежда, докато е пръскала лещите, докато ги е бърсала и търкала, преди да ги покрие със защитен слой? Холстън знаеше, че кафетерията е празна — не беше останал никой, който да го обича достатъчно, за да го наблюдава, но въпреки това помаха. Не изпитваше суровия гняв, който си бе представял, че изпитват повечето почистващи. Причината за това не беше осъзнаването, че онези вътре в силоза са осъдени, а той, осъденият, е пуснат на свобода. Нито пък чувството, че ги е предал, бе онова, което караше ръката му да търка с телчето, правейки кратки кръгови движения. Беше от съжаление. Съжаление и спонтанна радост.

Светът се размаза, но по хубав начин, защото от очите на Холстън бликнаха сълзи. Жена му се беше оказала права — гледката отвътре беше лъжа. Хълмовете бяха същите — той би ги разпознал от един поглед, след като толкова години беше живял с тях, — но цветовете нямаха нищо общо с действителността. Екраните в силоза, програмите, които съпругата му беше открила — по някакъв начин те превръщаха изпълненото с живот зелено в сиво, някак успяваха да премахнат всички следи от живот. Удивителен живот!

Холстън махаше мръсотията от лещата на камерата и се чудеше дали изобщо постепенното размазване е истинско. Мръсотията със сигурност беше. Той я виждаше, докато я махаше. Но дали беше обикновена мръсотия или някаква токсична гадост, която се носеше във въздуха? Дали програмата, която Алисън беше открила, можеше да променя само онова, което той вече беше виждал? Умът на Холстън се замая от всичките тези нови факти и предположения. Беше като дете, което току-що се е появило на широкия свят — трябваше да се опита да проумее толкова много неща едновременно, че главата му започна да пулсира. Докато почистваше последното петно от втората леща, реши, че размазването е истинско. Беше като някой от онези слоеве от фалшиво сиво и кафяво, които програмата вероятно използваше, за да скрие зеленото поле и синьото небе, осеяно с пухкави бели облаци. Бяха скрили от тях един толкова красив свят, че Холстън трябваше да се съсредоточи, за да застине неподвижно, загледан в него със зяпнала уста.

Почистваше втората от четирите камери и си мислеше за фалшивите стени под него, които променяха онова, което наистина се виждаше. Зачуди се колко ли хора в силоза знаеха? Може би всички? Каква фанатична преданост беше необходима, за да бъде поддържана тази потискаща илюзия? Или може би това беше тайна отпреди последния бунт? Дали беше някаква непонятна лъжа, която продължава от поколения — измамни програми, които продължават да жужат в компютрите на силоза, без никой да знае за това? Защото, ако някой знаеше, ако показваха нещо неистинско, защо то да не е поне приятно?

Бунтовете! Може би го бяха направили, за да не се повтарят те отново и отново. Холстън нанесе отмиващ слой върху втория сензор и се зачуди дали грозната лъжа за неприятния външен свят не е някакъв заблуден опит да накарат хората да не искат да излязат навън. Възможно ли беше някой да е решил, че истината е по-страшна от загубата на власт, на контрол? Или беше нещо по-дълбоко и зловещо? Страх от многобройни, немирни и свободни деца? Имаше толкова много ужасяващи възможности.

Ами Алисън? Къде беше тя? Холстън бавно заобиколи зад ъгъла на бетонната кула и се отправи към третата леща и познатите, но странни небостъргачи на далечния град се появиха на хоризонта. Само дето сградите бяха повече от обичайното. Въздигаха се и в двата му края, а на преден план се извисяваше един непознат небостъргач. Останалите — онези, които познаваше толкова добре — бяха цели и лъскави, а не разкривени и назъбени. Холстън погледна втренчено към билото на зеления хълм и си представи как всеки момент там ще се появи Алисън. Но това беше глупаво. Как би могла тя да знае, че той ще бъде изгонен точно в този ден? Дали си спомня годишнината? Дори след като той беше пропуснал първите две? Холстън се прокле за предишната си страхливост и за пропилените години. Реши, че трябва да отиде при нея.

Той изпита внезапен импулс да направи именно това — да свали шлема си и неудобния костюм и да се затича нагоре по хълма, облечен само в долния си карбонов костюм, като диша с пълни гърди от свежия въздух и се смее по целия път до жена си, която го очакваше в някакъв огромен странен град, пълен с хора и врещящи деца.

Но не, трябваше да спази правилата и да поддържа илюзията. Не беше сигурен защо, но така беше направила и жена му, както и всички други почистващи преди него. Сега Холстън беше член на същия този клуб, член на групата на онези отвън. Имаше предистория и прецеденти, с които трябваше да се съобрази. Вероятно имаше основателна причина за това. Щеше да завърши своето представление за пред групата вътрешни. Не беше сигурен защо го прави, само беше наясно, че всички преди него бяха направили същото и бяха видели тайната. Тази тайна беше като силен наркотик. Единственото, което знаеше, беше, че трябва да направи онова, което му е казано, да следва номерата върху джобовете си, да чисти механично, докато разсъждава над грандиозните последствия от това, че външният свят е толкова голям, че на човек няма да му стигне цял един живот да го разгледа, да вдиша всичкия му въздух, да изпие всичката му вода или да изяде всичката му храна.

За такива неща мечтаеше Холстън, докато прилежно търкаше третата леща, след което я забърса, сложи й защитен слой, напръска я и се отправи към последната. Усещаше пулса си в ушите. Гърдите му бяха мъчително стегнати в прилепналия по него костюм. Скоро, скоро — каза си той. Използва втората тел, за да махне мръсотията от последната леща. За последен път забърса, положи защитен слой и напръска. След това върна всичко на мястото му в номерираните торбички, защото не искаше да замърсява прекрасната и плодородна почва под краката си. След като приключи, Холстън отстъпи, погледна за последно към онези непознати, които може би го гледаха от кафетерията и фоайето, после обърна гръб на хората, които бяха обърнали гръб на Алисън и на всички други преди нея. Каза си, че има причина никой да не се връща за хората вътре, точно както имаше и причина всички да почистват, дори когато са заявили, че няма да го направят. Беше свободен, трябваше да се присъедини към останалите. И така, той закрачи към онзи тъмен ръб, минаващ нагоре по хълма. Следваше стъпките на жена си и осъзна, че познатият, отдавна спящ камък вече не лежи там. Холстън реши, че и това е било просто поредната ужасна, пикселирана лъжа.

Холстън беше изминал десетина крачки нагоре по хълма, като не преставаше да се възхищава на яркозелената трева и на сияйното небе над нея, когато за пръв път усети силна болка в стомаха. Беше остро присвиване, сякаш беше много гладен. В началото се обезпокои, че е бързал прекалено, първо с почистването и сега с нетърпеливото усилие да се придвижва в този тежък и неудобен костюм. Не искаше да го сваля, преди да е превалил хълма и да се озове далеч от погледите, за да поддържа илюзията върху стените на кафетерията, каквато и да беше тя. Той насочи поглед към върховете на небостъргачите и се примири, че трябва да забави ход и да се успокои. Да върви крачка по крачка напред. След годините тичане нагоре-надолу по трийсет етажа стълби, това не би трябвало да е някакъв проблем за него.

Нов спазъм, този път по-силен. Холстън трепна, спря се и го изчака да премине. Кога беше ял за последно? Вчера не беше хапнал нищо. Глупаво от негова страна. Кога за последно беше ходил до тоалетна? Отново не можеше да си спомни. Навярно щеше да му се наложи да свали костюма по-рано, отколкото бе очаквал. След като вълната от гадене премина, той направи още няколко крачки с надеждата да стигне до върха на хълма преди следващия пристъп на болка. Успя да измине само десетина крачки, преди тя да го връхлети отново. Този път беше по-жестока, по-лоша от всичко, което някога беше изпитвал. Холстън усети повдигане и изпита благодарност, че стомахът му е празен. Хвана се за корема и коленете му се разтрепериха и поддадоха от внезапната слабост. Строполи се на земята и изстена. Стомахът му пареше, а гърдите му горяха. Успя да пропълзи напред още няколко метра, от челото му закапа пот и започна да се стича по вътрешната страна на шлема. Пред погледа му се завъртяха искри. Целият свят на няколко пъти стана яркобял, сякаш беше ударила светкавица. Объркан и безчувствен, той запълзя по-нагоре. Движеше се мъчително, а уплашеното му съзнание се беше съсредоточило върху последната му ясна цел — да изкачи този хълм.

Гледката пред него потрепваше отново и отново, визьорът му пропусна пронизваща бяла светлина, преди да започне да примигва. Беше му трудно да вижда. В следващия момент се натъкна на нещо пред себе си, ръката му се сви и рамото му се удари в земята. Той примигна и погледна нагоре, очаквайки да види ясно онова, което беше пред него, но успя да различи само редки и кратки просветвания, в които се мяркаше зелена трева.

И тогава напълно загуби зрението си. Всичко стана черно. Холстън задраска с ръце по лицето си, въпреки че стомахът му отново се сви в болезнен възел. Имаше някаква слаба светлина и примигване и той разбра, че не е сляп. Но примигването сякаш идваше от вътрешността на шлема му. Неговият визьор внезапно беше ослепял, а не той самият.

Холстън заопипва закопчалките отзад на шлема си. Зачуди се дали не е използвал всичкия си въздух. Дали не се задушаваше? Дали не беше отровен от собственото си издишване? Разбира се! Защо биха му дали повече въздух, отколкото му е нужен за почистването? Мъчеше се да откопчае закопчалките с неудобните ръкавици. Не бяха предназначени за това. Ръкавиците бяха част от костюма, който беше едно цяло, с двойни ципове и велкро. Не беше направен да се сваля, не и без чужда помощ. Холстън щеше да умре в него, да се отрови, задавен в собствените си газове, и сега изпита истинския страх от затварянето. Усещането в силоза далеч не можеше да се сравнява с ужасното чувство, което изпитваше, докато се бореше да се освободи, гърчейки се в този ковчег, направен по негова мярка. Въртеше се и удряше закопчалките, но дебелите пръсти на ръкавиците бяха твърде големи. А слепотата само влошаваше нещата и му създаваше усещането, че е в капан и се задушава. Отново се присви от болка. Наведе се, зарови ръце в пръстта и напипа през ръкавицата си нещо остро.

Започна да тършува, за да открие предмета, и накрая го намери — назъбен камък. Инструмент. Холстън се опита да се успокои. Годините, прекарани в усилия да налага спокойствие на другите и да внася стабилност в хаоса, му се отплатиха. Той внимателно хвана камъка, ужасен да не го изпусне, както беше сляп, и го стовари върху шлема си. За миг се замисли дали да не пререже ръкавиците си с парчето скала, но не беше сигурен дали достатъчно дълго ще е на себе си и дали ще му стигне въздухът. Смушка с върха на камъка бронирания си врат точно там, където предполагаше, че се намират закопчалките. Чу се трясък. После отново. И отново. Той спря, за да опипа с дебелия пръст на ръкавицата си. Отново му се повдигна. Прицели се по-внимателно. Този път вместо трясък се чу щракане. С махането на едната страна на шлема се появи ивица светлина. Холстън се задави от спарения въздух, който беше издишал. Премести камъка в другата си ръка и се прицели във втората закопчалка. Два нови трясъка, преди да уцели, и шлемът беше свален. Холстън можеше да вижда. Очите му пареха от усилието и от задъхването, но можеше да вижда. Той примигна през сълзи и се опита да поеме дълбока, чиста и живителна глътка син въздух.

Вместо това получи нещо, което наподобяваше юмрук в гърдите. Холстън се задави. Повърна слюнка и стомашни киселини, сякаш самите му вътрешности искаха да излязат навън. Светът около него беше станал кафяв. Кафява трева и сиво небе. Нямаше зелено. Нямаше синьо. Нямаше живот.

Той падна настрани върху рамото си. Шлемът му лежеше отворен пред него, а визьорът му беше черен и безжизнен, през него не се виждаше. Объркан, Холстън се пресегна да го вземе. Външната страна на визьора беше покрита със сребристо, а от вътрешната нямаше нищо. Нямаше стъкло, само груба повърхност. В нея влизаха и излизаха жици. Един потъмнял дисплей. Мъртви пиксели. Повърна отново. Немощно забърса устата си и погледна надолу по хълма. Видя света със собствените си очи, такъв, какъвто е и какъвто винаги бе знаел, че е. Пуст и мрачен. Пусна шлема и с него лъжата, която беше носил със себе си от силоза. Умираше. Токсините го разяждаха отвътре. Примигна към черните облаци над главата си, които се скитаха като диви зверове. Обърна се да види колко далеч е стигнал и на какво разстояние е билото на хълма и тогава видя нещото, в което се беше ударил, докато пълзеше. Спящия камък. Във визьора му го нямаше. Той не беше част от лъжата върху онзи малък екран, показващ една от програмите, които Алисън беше открила.

Холстън протегна ръка и докосна предмета пред себе си, белият костюм се разпадаше, сякаш беше някакъв трошлив камък, и той вече не можеше да държи главата си изправена. Сви се от болка, докато бавната смърт го връхлиташе, прегърна онова, което беше останало от жена му, и с последния си агонизиращ дъх се запита как ли изглежда тази смърт за онези, които могат да я видят — сгърченото му угасване в черната пукнатина на безжизнения кафяв хълм, докато над него мълчалив и изоставен се извисява рушащият се град.

Какво ли щяха да видят онези, които бяха избрали да гледат?

Иглите й за плетене бяха прибрани по двойки в кожени торбички — две еднакви дървени пръчки, сложени една до друга като фините кости на китката, обвити в изсъхнала и древна плът. Дърво и кожа. Артефакти, предавани от поколение на поколение като улики. Безвредни намигания от нейните предци, безобидни като детските книжки и дърворезбите, които бяха оцелели след бунта и чистката. Всяка улика стоеше като малко напомняне за свят отвъд техния, свят, в който сградите се извисяваха над земята като развалините, които се виждаха зад сивите и безжизнени хълмове.

След дълго обмисляне кмет Джанс избра чифт игли. Тя винаги избираше внимателно, защото правилният размер беше от огромно значение. Ако иглите бяха твърде малки, плетенето щеше да се окаже трудно, а готовият пуловер — твърде тесен и неудобен. От друга страна, ако пък бяха твърде големи, от тях щеше да излезе дреха, цялата в огромни дупки. Плетивото щеше да е рехаво и човек щеше да може да вижда през него.

След като направи своя избор и извади дървените кости от кожената им хватка, Джанс взе голямо кълбо памучна прежда. Докато го претегляше в дланта си, тя си помисли, че не е за вярване, че ръцете й могат да превърнат една такава плетеница от усукани нишки в нещо подредено и полезно. Тя затърси края на преждата, като разсъждаваше за появата на нещата. В момента пуловерът й не беше нищо повече от кълбо прежда и мисъл. Ако се върнеше още назад, някога той е бил памучни влакна, разцъфнали във фермите с пръст, които са били изтеглени, почистени и усукани в дълги нишки. Още по-рано самата субстанция на памучното растение можеше да бъде проследена до онези души, които почиваха в почвата и захранваха корените със собствената си кожа, докато въздухът над тях беше нагрят с величествената сила на мощните осветителни тела за стимулиране на растежа.

Джанс поклати глава, като усети колко е скована. Колкото повече остаряваше, толкова по-често съзнанието й се насочваше към смъртта. В края винаги беше мисълта за смъртта.

С умело и отработено движение тя направи примка от преждата около върха на едната игла и оформи с пръсти мрежа във формата на триъгълник. Върхът на иглата танцуваше в този триъгълник и нанизваше бримки от преждата. Това беше любимата й част от плетенето. Харесваше да поставя началото. Първия ред. От нищото се появяваше нещо. Тъй като ръцете й сами знаеха какво да правят, тя можеше спокойно да поглежда нагоре и да наблюдава как поривите на сутрешния вятър гонят облаци прах надолу по склона на хълма. Днес облаците бяха ниски и заплашителни. Бяха надвиснали като загрижени родители над стрелкащите се вихрушки от вдигната от вятъра пръст, които се въртяха като палуващи деца, търкаляха се и се разсипваха, следваха склоновете и долините, докато се носеха към мястото, където два хълма се срещаха, за да се превърнат в един. Джанс наблюдаваше как там прахът засипва двете мъртви тела, лудуващите вихрушки пръст изчезват като призраци и лудуващите деца, придобили за миг някаква плътност, се разпадат отново на разпокъсана мъгла и сънища.

Кмет Джанс се облегна в избледнелия си пластмасов стол и се загледа как променливите ветрове си играят на воля в заплашителния свят отвън. Ръцете й оплитаха преждата в редове и тя само от време на време хвърляше по някой поглед, колкото да види докъде е стигнала. Често прахът се спускаше към сензорите на силоза като одеяло и всяка нова вълна я караше да се свие, сякаш очакваше да почувства физически нейния удар. Тази непрекъсната атака на зацапващата всичко мръсотия беше трудна за гледане по всяко време, но изглеждаше особено брутално в ден след почистването. Всеки допир на праха до замъглените лещи беше като оскверняване — сякаш някакъв омърсен човек беше докоснал нещо чисто. Джанс си спомни усещането. И шейсет години по-късно понякога тя се чудеше дали мръсотията, замъгляваща лещите, и жертвите, необходими, за да бъдат поддържани те чисти, вече не са твърде мъчителни за понасяне.

— Госпожо?

Кмет Джанс отмести поглед от гледката на мъртвите хълмове, които люлееха в прегръдките си наскоро загиналия шериф. Тя се обърна и видя, че заместник Марнс е застанал до нея.

— Да, Марнс?

— Поискахте да ви ги донеса.

Марнс сложи върху масата в кафетерията три папки от дебела кафява хартия и след това ги плъзна към нея през разхвърляните трохи и петна от сок след снощното празненство по случай почистването. Джанс остави плетивото си и неохотно се пресегна към папките. Онова, което наистина искаше, бе да остане сама малко по-дълго и да наблюдава как редовете от бримки се превръщат в нещо ново. Искаше да се наслади на спокойствието и тишината на този неопетнен изгрев, преди мръсотията и годините да го притъпят, преди останалите от горната част на силоза да са се събудили, да са изтрили съня от очите си и петната от съвестта си, за да се съберат около нея на своите пластмасови столове и да попият гледката.

Но дългът зовеше. Сама беше избрала да е кмет, а силозът се нуждаеше от шериф. Затова Джанс остави настрани собствените си желания и нужди и претегли в ръка папките. Погали първата и след това сведе поглед към ръцете си с нещо средно между болка и приемане. Изглеждаха толкова сухи и сбръчкани, колкото и хартията, която се подаваше от папките. Тя вдигна очи към заместник Марнс, чиито бели мустаци все още бяха прошарени тук-там с черно. Спомни си времето, когато беше обратното, когато високото му и слабо телосложение говореше за енергичност и младост, а не за изтощение и крехкост. Все още беше красавец, но само защото го познаваше отдавна и старите й очи го помнеха такъв, какъвто беше.

— Знаеш ли — каза му тя, — този път можем да го направим различно. Можеш да ми позволиш да те повиша в шериф, да си намериш заместник и да постъпим както е редно.

— Заместник съм почти толкова дълго, колкото вие сте кмет, госпожо — засмя се Марнс. — Вече не се надявам на нищо друго, освен да умра някой ден.

Джанс кимна. Едно от нещата, които харесваше в Марнс, бе, че мислите му бяха толкова черни, че в сравнение с тях нейните собствени изглеждаха блестящо сиви.

— Опасявам се, че този ден бързо наближава и за двама ни — отбеляза тя.

— Предполагам, че това е самата истина. Никога не съм имал намерение да надживея толкова много хора. И със сигурност не вярвам да надживея вас. — Марнс поглади мустака си и се зазяпа в гледката отвън.

Джанс му се усмихна, отвори най-горната папка и се зае да изучава първата биография.

— Това са трима добри кандидати — продължи Марнс. — Точно както ми поискахте. Ще се радвам да работя с когото и да е от тях. Жулиета — мисля, че нейното досие е средното — би била първият ми избор. Работи долу в Механичния. Не се качва много нагоре, но аз и Холстън… — Марнс направи пауза и се прокашля.

Джанс го погледна и видя, че очите на заместника се бяха насочили към онази тъмна извивка на хълма. Той сложи ръка на устата си и се престори, че се е закашлял.

— Извинете ме — рече. — Та, както казвах, преди няколко години двамата с шерифа работехме по един смъртен случай долу. Тази Жулиета — сега се сещам, че май предпочита да й казват Джулс — е истинско съкровище. Умът й е остър като бръснач. Много ни помогна в онзи случай — наблюдателна е, умее да се оправя с хората, дипломатична е, но твърда. Не мисля, че често се качва над осемдесетия. Със сигурност е от онези дълбоко долу. От доста време не сме имали човек от там.

Джанс прехвърли досието на Жулиета, провери родословното й дърво, историята на купоните, които е ползвала, сегашната й заплата в читове. Водеше се началник-смяна с добри оценки. Не беше печелила лотарията.

— Никога ли не се е омъжвала? — попита Джанс.

— Не. Май я няма много по тази част. Нали се сещате, механик е. Бяхме долу цяла седмица и видяхме как се занасят момчетата с нея. Може да си избере когото иска от тях, но явно е решила да не го прави. Тя е от онези хора, които правят впечатление, но предпочитат да останат сами.

— Със сигурност е направила впечатление на теб — натърти Джанс и моментално съжали за думите си.

Прокле се за нотката на ревност, която се беше промъкнала в гласа й.

— Ами, нали ме знаете, кмете — Марнс премести тежестта си на другия крак, — винаги преценявам кандидатите и правя всичко възможно да не ме повишат.

Джанс се усмихна.

— Ами другите двама? — Тя провери имената, като се чудеше дали изборът на човек от дълбоко долу е добра идея.

Или може би се безпокоеше, че Марнс си пада по тази жена. Името Питър Билинг й беше познато. Той работеше няколко етажа по-надолу в Съдебния, като чиновник или помощник на съдията.

— Ако трябва да съм честен, госпожо, те са просто пълнеж, за да изглежда всичко честно. Както казах, бих работил с тях, но мисля, че Джулс е вашият човек. Отдавна не сме имали жена за шериф. Това ще увеличи популярността ви за наближаващите избори.

— Това няма да е причината да изберем нея — отбеляза Джанс. — Когото и да изберем, той вероятно ще е още тук дълго след като нас няма да ни има…

Тя не довърши, защото си спомни, че беше казала същото за Холстън, когато избраха него.

Джанс затвори папката и отново насочи вниманието си към екрана на стената. В подножието на хълма се беше образувало малко торнадо от прах, което бясно се въртеше. Вихрушката набра сила, разду се до по-голям конус, без да спира да се върти като детски пумпал върху трептящия си връх, докато се насочваше към сензорите, които леко искряха под бледите лъчи на изгрева.

— Мисля, че трябва да отидем да се срещнем с нея — каза накрая кметът.

Папките още стояха в скута й, а пръстите й, съсухрени подобно на свитъци пергамент, си играеха с острите ръбове на ръчно изработената хартия.

— Госпожо? Бих предпочел да я извикаме тук и да проведем интервюто в кабинета ви, както сме правили винаги досега. Пътят до долу е дълъг, а обратно нагоре е дори още по-дълъг.

— Наистина оценявам загрижеността ти, заместник. Но мина доста време, откакто съм стигала по-далеч от четирийсетия. Коленете ми не са извинение да не се срещам с хората си… — Джанс млъкна.

Прашното торнадо потрепери, зави и се насочи право към тях. Тя знаеше, че широкоъгълният обектив го изкривява до чудовище, което изглежда много по-голямо и ужасяващо, отколкото всъщност е. В този момент то достигна до сензорите. Цялата кафетерия за кратко потъна в мрак, докато вихрушката не се отдръпна, като премина през екрана на фоайето и остави след себе си картината на света леко зацапана с тънък слой мръсотия.

— Проклети да са тези неща — процеди през зъби заместник Марнс.

Протритата кожа на кобура му изскърца, когато сложи ръка върху дръжката на пистолета си, и Джанс си представи стария заместник-шериф сред пейзажа навън, как гони вятъра на тънките си крака, като изстрелва куршум след куршум в отдалечаващ се облак от прах.

Двамата мълчаха известно време и оглеждаха нанесените щети. Накрая кметът заговори:

— Това пътуване няма да е заради изборите, Марнс. Нито за гласове. Доколкото знам, няма да имам съперници. Така че няма да превръщаме това в сделка и ще пътуваме без много шум и с малко багаж. Искам аз да видя хората си, а не те да видят мен. — Тя вдигна поглед към него и видя, че той я наблюдава. — Ще го направя за себе си, Марнс — това ще е моето бягство.

Тя отново насочи очи към гледката.

— Понякога… понякога просто си мисля, че твърде дълго сме тук, горе. И двамата. Мисля, че по принцип ни има твърде дълго…

Звънтенето на стъпки по спираловидното стълбище я накара да млъкне и двамата обърнаха поглед към звуците на живота и на започващия ден. И тя си даде сметка, че е време да спре да мисли за мъртви неща. Или поне за известно време да погребе тези мисли в себе си.

— Ще слезем долу и двамата с теб ще преценим дали тази Жулиета е подходяща. Защото понякога, когато седя тук и виждам какви неща светът ни принуждава да правим, това ме наранява дълбоко, Марнс. Забива игли в сърцето ми.

Бастунът на Джанс звънтеше при допира до всяко метално стъпало. Скоро той се превърна в метроном на тяхното спускане, определящ темпото на музиката на стълбището, което беше оживено и вибрираше с енергията на скорошното почистване. Изглежда, че цялото движение беше нагоре с изключение на тях двамата. Те се блъскаха с лакти в насрещния поток от хора, които подвикваха „Хей, кмете!“ и кимваха на Марнс. И Джанс виждаше на лицата им как изкушението да го наричат шериф се смесва с уважението им към ужасната причина за предполагаемото му повишение.

— Още колко етажа смятате да слизаме? — попита Марнс.

— Защо, да не би вече да се умори? — Джанс му хвърли поглед през рамо със самодоволна усмивка и видя как в отговор гъстият му мустак също се изви в усмивка.

— Слизането не ми е проблем. Мразя изкачването.

Ръцете им се сблъскаха за миг върху извиващия се парапет на спираловидното стълбище. Ръката на Джанс изоставаше след тялото й, а тази на Марнс се протягаше напред. Искаше й се да му каже, че изобщо не е уморена, но действително беше почувствала внезапна умора, изтощение, което беше по-скоро умствено, отколкото физическо. Помисли си за младостта и си представи как Марнс я вдига на ръце и я понася надолу по стълбището. Представи си как се освобождава от властта и отговорностите и се оставя на силата на някой друг, без да е необходимо самата тя да се преструва на силна. Това не беше спомен от миналото, а бъдеще, което така и не се беше случило. И Джанс се почувства виновна дори и само заради това, че си е помислила за него. Стори й се, че съпругът й е до нея и духът му е смутен от нейните мисли…

— Кмете? Та колко етажа имате намерение да слизаме?

Двамата спряха и се притиснаха към парапета, за да пропуснат един носач, който с твърда стъпка се изкачваше по стълбите. Джанс позна младежа, Конър, който още беше юноша, но вече имаше здрав гръб и широка крачка. Носеше внушителен брой вързопи, които бяха пристегнати един към друг и закрепени върху раменете му. Намръщената му физиономия не се дължеше на изтощение или на болка, а на раздразнение. Какви бяха всичките тези хора, които внезапно се бяха появили на неговото стълбище? Тези туристи? Джанс се опита да измисли да му каже нещо окуражаващо — малко поощрение за хората, вършещи работата, с която краката й никога не биха могли да се справят, но той вече беше отминал, носен от силните си млади крака, натоварен с храна и доставки от дълбоко долу и забавян единствено от трафика, който се мъчеше да пропълзи нагоре през силоза, за да надникне към ясната шир отвън.

Двамата с Марнс спряха за момент да си поемат дъх между стълбищата. Заместникът й подаде манерката си и тя учтиво отпи, преди да му я върне.

— Искам днес да изминем половината — най-сетне отвърна тя. — Но искам и да се отбием на няколко места по пътя.

Марнс отпи голяма глътка вода и започна да завива капачката.

— Служебни посещения?

— Нещо такова. Искам да се отбия в яслите на двайсетия.

— Бебетата ли ще целувате? — засмя се Марнс. — Кмете, няма кой да ви бие на изборите. Не и на вашата възраст.

Джанс не се засмя.

— Благодаря — каза тя с престорена болка. — Но не, не става дума за целуване на бебета. — Обърна му гръб и отново заслиза надолу. — Не че не се доверявам на професионалното ти мнение за тази жена, Джулс. Откакто съм кмет, ти избираш само подходящи хора.

— Дори и…? — прекъсна я Марнс.

— Особено него — отвърна Джанс, разбрала какво има предвид заместникът. — Той беше добър човек, но сърцето му беше разбито. Това би съсипало и най-достойните хора.

Марнс изсумтя, за да изрази съгласието си.

— Тогава какво ще проверяваме в яслите? Доколкото си спомням, тази Жулиета не е родена на двайсетия…

— Не, но баща й работи там сега. Помислих си, че щом като така и така ще минаваме оттам, можем да видим що за човек е той и да надникнем в душата на дъщеря му.

— Баща да оценява характера на детето си? — засмя се Марнс. — Не смятам, че той ще е особено безпристрастен.

— Мисля, че ще се изненадаш — възрази Джанс. — Накарах Алис да поразрови малко, докато си приготвях багажа. Тя откри нещо интересно.

— Да?

— Тази Жулиета все още притежава всички читове за почивка, които някога е спечелила.

— Това не е нещо необичайно за механик. Те работят много извънредно.

— Не само че не излиза, но няма и посетители.

— Все още не разбирам накъде биете с всичко това.

Джанс изчака да мине едно семейство — момченце, вероятно на седем или осем, качено върху раменете на баща си, с наведена глава, така че да избегне стълбите над тях. Майката слизаше подире им с чанта с багаж за една нощ, метната на рамото й, и повито в пелени бебе в ръцете й. Джанс си помисли, че това е идеалното семейство. Две деца за двама родители. Точно това беше целта на лотарията и понякога тя го осигуряваше.

— Ами, добре, нека ти кажа накъде бия — каза тя на Марнс. — Искам да намеря бащата на това момиче, да го погледна в очите и да го попитам защо за изминалите близо двайсет години, откакто дъщеря му се е преместила в Механичния, той не я е посетил. Нито веднъж. — Погледна отново Марнс, видя, че се намръщи под мустака си, и добави: — И защо тя нито веднъж не се е качила да го види.

Беше време за обяд, но и двамата не бяха особено гладни. Джанс отхапа от царевичното блокче, докато слизаше, и с гордост си каза, че „хапва в движение“ като носачите. Продължаваха да се разминават с тях и уважението на Джанс към професията им непрекъснато нарастваше. Тя изпита странно чувство на вина, че слиза надолу с толкова лек товар, докато тези мъже и жени се изкачваха упорито нагоре с толкова много неща. И се движеха така бързо. Двамата с Марнс се притиснаха към перилата, докато един спускащ се надолу носач премина покрай тях, стъпвайки тежко и с извинително изражение. Сянката му, петнайсетгодишно момиче, го следваше неотклонно, натоварено с нещо, което приличаше на чували с боклук за центъра за рециклиране. Джанс наблюдаваше как момичето постепенно се изгуби от погледа по спиралата надолу, като стъпваше уверено с жилестите си, гладки и много дълги крака, подаващи се от късите й панталонки. Внезапно тя се почувства много стара и уморена.

Двамата влязоха в ритмична крачка. Единият крак увисваше над поредното стъпало, после стъпваше върху него, костите поддаваха примирено под силата на гравитацията, ръката се плъзгаше по парапета, бастунът се преместваше напред и после всичко се повтаряше. Когато наближиха трийсетия етаж, в Джанс се появиха съмнения. Онова, което сутринта изглеждаше като интересно приключение, сега започна да й се струва трудно начинание. Правеше всяка следваща стъпка неохотно, като знаеше колко изтощително ще бъде после да се изкачи обратно.

Подминаха горната водна пречиствателна станция на трийсет и втория етаж и Джанс осъзна, че вижда части от силоза, които й бяха практически непознати. Срамуваше се да признае, че беше минала цяла вечност, откакто се беше спускала толкова надълбоко. И за това време бяха настъпили промени. Строителството и ремонтите не спираха. Цветът на стените беше различен от онзи, който помнеше. Но от друга страна, не беше сигурна доколко може да се довери на паметта си.

Трафикът по стълбището намаля с приближаването им към етажите на Информационния отдел. Това бяха най-рядко населените нива на силоза, където по-малко от две дузини мъже и жени (предимно мъже) работеха в нещо като свое собствено малко царство. Сървърите на силоза заемаха почти цял етаж. Машините бавно се презареждаха с най-новата история след пълното им изтриване по време на бунта. Сега достъпът до тях беше строго ограничен и докато Джанс подминаваше площадката на трийсет и третия, тя беше готова да се закълне, че чува могъщата пулсация на електричеството, което те консумираха. Какъвто и да е бил този силоз или за каквото и да е бил проектиран първоначално, тя знаеше, без да пита и без някой да й е казвал, че тези странни машини са някакъв символ на превъзходство. Захранването им беше постоянен повод за раздори по време на събранията за бюджета. Но необходимостта от почистването, страхът дори от споменаването на външния свят и множеството опасни табута, свързани с него — всичко това осигуряваше на Информационния отдел невероятна свобода на действие. При тях бяха лабораториите, в които се изработваха костюмите, направени по поръчка за човека, чакащ в килията за задържане, и това беше достатъчно, за да ги отдели от всички останали.

Джанс си каза, че причината не беше просто в табуто на почистването и в страха от външния свят. Беше в надеждата. Във всеки член на силоза съществуваше тази неизречена, смъртоносна надежда. Смешна и фантастична надежда. Че може би не за тях самите, но за техните деца или децата на техните деца животът отвън отново ще бъде възможен и че това ще стане благодарение на Информационния отдел и неудобните костюми, излизащи от неговите лаборатории.

Джанс усети, че само от мисълта за това я побиват тръпки — да живее отвън. Обучението от детските години се беше отпечатало трайно в съзнанието й. Може би Бог щеше да чуе мислите й и да я издаде. Твърде често си представяше, че е облечена в костюм за почистване и се озовава в ковчега, в който беше осъдила да прекарат последните си мигове толкова много хора.

На площадката на трийсет и четвъртия етаж тя спря. Марнс се присъедини към нея с манерката в ръка. Джанс осъзна, че през целия ден бе пила от неговата вода, докато нейната манерка си стоеше привързана на гърба й. В това имаше нещо детинско и романтично, но и доста практично. Беше по-трудно да стигнеш своята вода, отколкото да вземеш манерката от раницата на другия.

— Имаш ли нужда от почивка? — попита той и й подаде манерката, в която бяха останали две глътки.

Джанс изпи половината.

— Това е следващата ни спирка — каза тя.

Марнс вдигна поглед към избелелия номер, изписан над вратата. Би трябвало да знае на кой етаж се намират, но сякаш искаше все пак да се увери с очите си.

Джанс му върна манерката.

— В миналото неизменно им изпращах назначенията, които правя, за да ги одобрят. Така са правили и кмет Хъмфрис преди мен, и кмет Джеферс преди него. — Тя сви рамене. — Така стоят нещата.

— Не знаех, че те трябва да дадат одобрението си.

Марнс изпи последната глътка, потупа Джанс по гърба и й направи знак да се завърти.

— Ами, досега никога не са отхвърляли моите назначения. — Джанс усети как манерката й беше извадена от джоба на раницата й и на нейно място беше пъхната манерката на Марнс. Раницата й стана малко по-лека. Тя осъзна, че Марнс иска да носи водата й и да си я споделят, докато и нейната манерка се изпразни. — Мисля, че неписаното правило е да внимаваме с избора на всеки съдия или служител на закона, като знаем, че той е контролиран неофициално.

— Значи този път ще го направиш лично.

Тя се обърна, за да застане с лице срещу заместника.

— Помислих си, че така и така минаваме оттук… — Тя направи пауза и погледна младата двойка, която забързано се изкачваше по стълбите зад Марнс. Те се държаха за ръце и вземаха по две стъпала наведнъж. — И че ще е по-странно, ако не се отбием да им се обадим.

— Да им се обадим — повтори Марнс.

Джанс почти очакваше, че той ще се изплюе през парапета — тонът, с който го каза, предполагаше, че ще направи точно това. Внезапно почувства, че е показала още една от слабостите си.

— Мисли за това като за проява на добра воля — препоръча му тя и се обърна към вратата.

— Ще го приема като акция за установяване на наличните факти — промърмори Марнс и я последва.

Стигнаха почти до петдесетия етаж, докато Джанс се успокои достатъчно, за да може да мисли трезво. Струваше й се, че усеща тежестта на договора на Питър Билингс в раницата си. Няколко стъпала след нея Марнс мърмореше и роптаеше срещу Бърнард и се опитваше да не изостава. Едва сега Джанс осъзна, че се е отнесла. Умората в бедрата и прасците й се увеличаваше от нарастващото усещане, че това пътуване не само е грешка, но вероятно е и безполезно. Бащата, който беше предупредил, че дъщеря му няма да приеме предложението им, натискът от Информационния отдел да изберат друг вместо нея. Сега всяка стъпка от слизането им я изпълваше с безпокойство. Безпокойство, което обаче беше придружено с нова увереност, че Жулиета е подходящият човек. Трябваше да убедят тази жена от Механичния да приеме поста дори и само за да поставят Бърнард на мястото му, дори и само за да предотвратят превръщането на това трудно пътуване в пълен провал.

Джанс беше остаряла и бе кмет от толкова отдавна, отчасти защото довършваше нещата докрай и отчасти защото предотвратяваше лошите неща, но най-вече защото рядко влизаше в конфликти. Тя чувстваше, че вече почти е дошло времето — сега, когато беше достатъчно стара — последствията да нямат значение за нея. Обърна се да погледне Марнс и разбра, че същото се отнася и за него. Времето им беше почти изтекло. Най-доброто и най-важното нещо, което можеха да направят за силоза, бе да се уверят, че наследството, което оставят, ще се запази. Че няма да има бунтове, нито злоупотреби с властта. Затова нямаше опозиция на последните избори. Но сега усещаше как се носи към финала и по-силните и млади играчи се подготвят да я задминат. Колко съдии беше одобрила по молба на Бърнард? А сега той искаше и поста на шерифа? Колко време оставаше, докато Бърнард стане кмет? Или, което беше по-лошо — кукловод с конци, които оплитат целия силоз.

— По-полека — пуфтейки, извика Марнс.

Джанс осъзна, че слиза твърде бързо. Забави крачка.

— Това копеле доста ви ядоса — отбеляза той.

— Добре би било и ти да си ядосан — изсъска му тя в отговор.

— Ще подминете градините.

Джанс провери номера на площадката и видя, че той е прав. Ако беше обърнала внимание, щеше да усети миризмата. Когато вратите на следващата площадка се отвориха, през тях излезе носач, натоварен с чували с плодове. Мирисът на зрели плодове и влажна растителност, който го съпровождаше, й се стори неустоим.

Времето за вечеря беше отминало и уханието беше опияняващо. Макар и претоварен, носачът забеляза, че напускат стълбището и се отправят към площадката, и задържа вратата с крак, докато ръцете му се напрягаха под тежестта на големите чували.

— Кмете — сведе глава за поздрав той и след това кимна на Марнс.

Джанс му поблагодари. Повечето носачи й изглеждаха познати — беше ги виждала много пъти, докато правеха доставки из целия силоз. Но никога не оставаха достатъчно дълго на едно място, за да научи и запомни имената им — нещо, което обикновено умееше да прави. Докато двамата с Марнс влизаха в хидропонните ферми, тя се зачуди дали носачите успяват всяка вечер да се приберат у дома, при семействата си. И дали изобщо имат семейства? Дали не са като свещениците? Беше твърде стара и твърде любопитна, за да не знае тези неща. Но от друга страна, може би един ден на стълбището беше достатъчен, за да оцени работата им и наистина да ги забележи. Носачите бяха като въздуха, който дишаше — неизменно бяха тук, неизменно обслужваха, бяха толкова необходими и вездесъщи, че ги приемаха за даденост. Но сега умората от спускането беше отворила напълно сетивата й за тях. Беше като внезапна глътка кислород, която бе отключила благодарността й към тях.

— Помиришете тези портокали — рече Марнс и я откъсна от мислите й.

След като преминаха през ниските врати на градината, той започна да души въздуха. Един служител в зелен гащеризон им махна да влязат.

— Оставете чантите си тук, кмете — каза той и посочи стена с прегради, тук-там запълнени с чанти и вързопи.

Джанс го послуша и остави своя багаж в една от преградите. Марнс го бутна в дъното и сложи и своята раница в същата преграда. Независимо дали го бе направил, за да спести място, или просто проявяваше обичайната си загриженост за нея, но тя намери постъпката му толкова прекрасна, колкото беше въздухът в градините.

— Имаме резервации за тази вечер — уведоми Джанс работника.

Той кимна.

— Стаите са един етаж по-долу. Мисля, че все още приготвят вашите. Само на посещение ли сте дошли, или и ще хапнете?

— По малко и от двете.

Младият мъж се усмихна.

— Е, докато похапвате, стаите ви би трябвало да станат готови.

Стаи, помисли си Джанс. Тя поблагодари на младежа и последва Марнс в лабиринта от градини.

— От колко време не си идвал тук? — попита тя заместника.

— О, от доста време. Може би около четири години.

— Точно така — засмя се Джанс. — Как можах да забравя? Кражбата на века.

— Радвам се, че ви се вижда забавно — рече Марнс.

В края на коридора усуканата спирала на хидропонните градини се разделяше в двете посоки. Този главен тунел се виеше през две нива на силоза и наподобяващите му лабиринт извивки стигаха чак до далечните бетонни стени. Постоянният звук от водата, капеща от тръбите, беше странно успокояващ и плисъкът й отекваше под ниския таван. Тунелът беше отворен от двете страни и се разкриваше гъстата зеленина на растенията, зеленчуците и дръвчетата, които растяха сред плетеницата от пластмасови тръби. Навсякъде бяха вързани канапи, за да има на какво да се закрепят пълзящите лози и стебла. Мъже и жени, подпомогнати от младите си сенки, се грижеха за растенията. Всички бяха облечени в зелени гащеризони. Около вратовете им висяха торби, издути от реколтата за деня, а ножиците в ръцете им тракаха като малки щипки, които сякаш бяха част от телата им. Подрязваха хипнотизиращо сръчно и без усилие, с онова умение, което се появява само след дни, седмици и години на практика и повторение.

— Не предположи ли ти пръв, че кражбата е дело на вътрешен човек? — попита Джанс, като продължаваше да се усмихва мислено.

Двамата с Марнс следваха знаците, сочещи към стаите за дегустация и трапезариите.

— Наистина ли ще говорим за това?

— Не знам защо то те смущава. Трябва да го приемаш с усмивка.

— С времето и това ще стане. — Марнс спря и надникна през мрежата, ограждаща доматени насаждения.

От силната миризма на зрелите зеленчуци стомахът му изкъркори.

— Тогава бяхме принудени да направим публичен арест — тихо обясни Марнс. — През цялото време Холстън не беше на себе си. Всяка вечер ми изпращаше искане да го информирам какво ново се е случило. Никога преди това не съм го виждал да си го изкарва така на някого. Сякаш наистина имаше нужда от това, нали се сещате? — Той пъхна пръсти в мрежата и се загледа в зеленчуците, сякаш вместо тях виждаше отминалите години. — Сега, като се върна назад, имам чувството, че е знаел, че нещо се случва с Алисън. Сякаш е предусещал лудостта й. — Той се обърна към Джанс. — Спомняте ли си какво беше, преди тя да почисти? Беше минало толкова дълго време, всички бяха на ръба.

Джанс отдавна беше спряла да се усмихва. Тя се приближи до Марнс. Той се обърна отново към растенията и проследи как една работничка откъсва зрял домат и го слага в кошницата си.

— Разбираш ли, мисля, че Холстън искаше да изпусне парата от силоза. Смятам, че искаше сам да разследва кражбите. Искаше да му пращам доклади всеки ден, сякаш животът му зависеше от това.

— Съжалявам, че заговорих за това — каза Джанс и сложи ръка върху рамото му.

Марнс се обърна и погледна ръката й. Долната му устна се виждаше под мустака му. Джанс си представи как той целува ръката й. Тя я отдръпна.

— Всичко е наред — отвърна той. — Предполагам, че без всичкия този багаж всъщност е доста забавно. — Той се обърна и продължи нататък по коридора.

— Някога разбра ли се как е стигнал дотук?

— Нагоре по стълбището — отговори Марнс. — Няма друг начин. Макар че чух един човек да предполага, че някое дете може да го е откраднало за домашен любимец и след това да го е пуснало тук, горе.

Джанс се засмя. Не можа да се сдържи.

— Заек — каза тя — да обърка плановете на най-великия служител на закона на нашето време и да се измъкне със зеленчуци на стойност една годишна заплата.

Марнс поклати глава и леко се засмя.

— Не най-великият — възрази той. — Това никога не съм бил аз.

Той погледна към коридора, прокашля се и Джанс разбра отлично кого има предвид.

През втория и последен ден от спускането им дълбоко долу новото усещане се превърна в нещо обичайно. Дрънченето и тропането на голямото спираловидно стълбище намери своя ритъм. Джанс беше потънала в мислите си и на моменти дотолкова се отнасяше, че когато вдигнеше очи към номера на етажа и видеше седемдесет и втори, а после — осемдесет и четвърти, започваше да се чуди кога са минали цяла дузина площадки. Дори и схващането в лявото й коляно изчезна, макар тя да не знаеше дали е станало безчувствено от умора, или наистина здравето й се е подобрило. Използваше по-рядко бастуна, след като откри, че той само забавя темпото й, защото често попадаше между стъпалата и се закачаше там. Пъхна го под мишницата си и реши, че там й е по-полезен, сякаш беше още една кост от скелета й, която я поддържа цяла.

Когато подминаха деветдесетия етаж с неговата воня на тор, прасета и други животни, Джанс се забърза и пропусна обиколката и обяда, които беше планирала. За миг се сети как онзи малък заек се беше измъкнал от една друга ферма, бе изминал двайсет етажа, без да го забележат, и бе изял храната си за три седмици, хвърляйки в смут половината силоз.

Формално погледнато, още когато стигнаха до деветдесет и седмия етаж, вече бяха дълбоко долу. Долната една трета. Ho макар че силозът беше разделен математически на три части, всяка от по четирийсет и осем етажа, нейният ум не работеше по този начин. Смяташе стотния етаж за по-добра отправна точка. Той беше нещо като километричен камък. Броеше етажите надолу, докато не стигнаха до първата площадка с трицифрено число, и тогава спряха за почивка.

Забеляза, че Марнс диша тежко. Но тя самата се чувстваше чудесно. Жива и ободрена по онзи начин, по който се надяваше, че ще я ободри пътуването. Усещането за безполезност и страх, както и изтощението от първия ден бяха изчезнали. Беше останало само лекото опасение, че тези мрачни чувства могат да се завърнат и това жизнерадостно въодушевление да е временно и че ако спре или се замисли за по-дълго, то ще изчезне и лошото й настроение ще се върне.

Разделиха си малък самун хляб, седнали върху металната решетка на широката площадка, с лакти, опрени на парапета, и крака, люлеещи се във въздуха, като две хлапета, избягали от час. Стотното ниво изобилстваше от хора, които идваха и си отиваха. Целият етаж беше пазар — място за размяна на стоки, където със спечелените с труд читове се плащаше за онова, което беше нужно или просто желано. Покрай тях минаваха работници, следвани от сенките си, членове на семейства си викаха един на друг през тълпи, от които можеше да ти се завие свят, търговци гръмогласно предлагаха най-добрите си стоки. Вратите оставаха отворени за трафика и позволяваха на миризмите и звуците да стигат до двойно по-широката площадка, чиято решетка вибрираше от цялата тази суматоха.

Джанс се наслаждаваше на анонимността на тълпата. Тя отхапа от своята половина от самуна, изпечен тази сутрин, усети свежия му аромат и мекота и се почувства като друг човек. По-млада. Марнс й отряза парче сирене и резен ябълка, след това направи с тях сандвич. Ръката му докосна нейната, когато й го подаде. Дори трохите хляб върху мустака му бяха част от съвършенството на този миг.

— Доста сме напред с разписанието — отбеляза Марнс, преди да отхапе от ябълката. Беше просто приятелска забележка нещо като потупване по гърба. — Предполагам, че ще стигнем до сто и четирийсетия преди вечеря.

— Точно сега не ме плаши дори изкачването — заяви Джанс.

Тя довърши сиренето и ябълката, като дъвчеше със задоволство. Каза си, че всичко е по-вкусно, когато пътуваш по стълбището. Или когато си в приятна компания и сред музиката, носеща се от пазара. Някакъв просяк дрънкаше на укулеле[1] и музиката му се извисяваше над шума на тълпата.

— Защо не идваме по-често тук? — попита тя.

— Може би защото дотук са сто етажа? — изсумтя Марнс.

— Освен това си имаме гледката, фоайето и бара на Кипър. Колко от хората тук се качват да видят това по-често от веднъж на няколко години?

Джанс се замисли върху думите му, докато дъвчеше последната си хапка хляб.

— Мислиш ли, че това е нормално? Да не се отдалечаваме много от мястото, където живеем?

— Не те разбирам — отвърна Марнс с пълна уста.

— Да предположим, съвсем хипотетично, че хората са живеели в онези древни силози над земята, които се издигат зад склона на хълма. Нали не смяташ, че са се движили толкова малко? И са стояли само в един и същи силоз? Че никога не са идвали дотук или не са минавали нагоре-надолу по стотиците етажи?

— Не мисля за тези неща — заяви Марнс.

Джанс прие думите му като намек, че и тя не би трябвало да мисли за това. Понякога беше невъзможно да разбереш какво трябва и не трябва да говориш за външния свят. Това бяха разговори, които се водеха между брачни партньори, и може би това, че вчера бяха слизали и прекарали деня заедно, й бе повлияло. Или може би като всички останали се поддаваше на еуфорията след почистването, на усещането, че някои правила могат да са по-либерални, че човек може да се остави на някои изкушения и че освобождаването на напрежението в силоза е извинение за всеки да се чувства малко по-свободен в собствената си кожа.

— Време ли е да тръгваме? — попита Джанс, докато Марнс дояждаше хляба си.

Той кимна и двамата се изправиха и събраха нещата си. Една жена, която минаваше покрай тях, се обърна и се загледа в тях. По физиономията й стана ясно, че ги е разпознала, после тя се обърна да настигне децата си.

Джанс си помисли, че тук сякаш е различен свят. Твърде отдавна не беше идвала на посещение по тези етажи. И докато си обещаваше, че няма да позволи това да се случи отново, една част от нея знаеше подобно на ръждясала машина, която усеща колко е остаряла, че това пътуване ще бъде последното.

Марнс и Джанс бяха отведени до столовата от Марк, механик, който тъкмо се прибираше от втора смяна. Марнс, изглежда, се почувства засегнат, задето са решили, че му е нужен водач. Заместникът притежаваше чисто мъжкото качество да се преструва, че знае къде се намира, дори и когато не е така. За да докаже това, той вървеше малко по-напред, спираше на някое разклонение и посочваше въпросително в някаква посока. На свой ред Марк само се смееше и го поправяше.

— Но тук всичко изглежда еднакво — мърмореше Марнс, като продължаваше да върви най-отпред.

Джанс се засмя на показната му мъжественост и продължи да върви по-назад и да слуша внимателно младия механик, за когото узна, че е от смяната на Жулиета. Той миришеше на дълбоко долу — онзи особен мирис, който се разнасяше винаги, когато някой механик дойдеше да поправи нещо в кабинетите им. Беше миризмата на работата им — смесица от мирис на пот, смазка и слаб полъх на химикали. Но Джанс постепенно свикваше да не й обръща внимание. Тя видя, че Марк е мил и любезен човек, който я хвана за ръка, когато покрай тях премина количка с тракащи резервни части, и който познаваше всеки, когото срещаха в тези слабо осветени коридори със стърчащи тръби и висящи жици. Джанс си помисли, че той живее много по-добре, отколкото предполага мястото в живота, което заема. Излъчваше увереност. А усмивката му в мрака беше толкова блестяща, че хвърляше сенки наоколо.

— Колко добре познаваш Жулиета? — попита го тя, щом като шумната количка се отдалечи достатъчно, че да се чуват.

— Джулс? Познавам я като сестра. Тук всички сме като едно семейство.

Той изрече това така, сякаш смяташе, че в останалата част от силоза е различно. Пред тях Марнс беше спрял на следващото разклонение и се почесваше по главата в опит да отгатне правилната посока. Отсреща на ъгъла бяха застанали двама механици, които се смееха. Те размениха с Марк няколко кратки думи, които прозвучаха на Джанс като на чужд език. Тя подозираше, че Марк е прав и че може би нещата стават по различен начин тук, в дълбините на силоза. Хората тук явно не криеха мислите и чувствата си и казваха онова, което мислят, както бяха оголени тръбите и кабелите наоколо.

— Оттук — каза Марк и посочи към шума от множество едновременни разговори и звънтежа на ножове и вилици в метални чинии, разнасящ се от отсрещния край на просторен салон.

— Та има ли нещо, което да можеш да ни разкажеш за Джулс? — попита Джанс и се усмихна на Марк, когато той й задържа вратата. — Нещо, което смяташ, че трябва да знаем?

Двамата последваха Марнс до няколко свободни места. Служителите от кухненския персонал щъкаха насам-натам между масите и сервираха храната, вместо да оставят механиците да се редят на опашка, за да получат порциите си. Преди още да са се настанили на очуканите алуминиеви

— Скъпа, нали си спомняш заместник Марнс. — Той посочи Марнс, който избърса мустака си с длан. — Това е жена ми, Шърли.

Те си стиснаха ръцете. Тъмните петна върху кокалчетата на ръцете на Шърли изглеждаха постоянни, като татуировки от работата, която вършеше.

— А това е нашият кмет Джанс.

Двете жени също си стиснаха ръцете.

Джанс изпита гордост, че отвърна на силното ръкостискане, без да я е грижа за смазката.

— За мен е удоволствие — каза Шърли.

Тя седна. Докато се запознаваха, храната й някак си се беше материализирала. Повърхността на супата й още се поклащаше и от нея се надигаше пара.

— Да не е станало някакво престъпление, полицай? — усмихна се Шърли на Марнс, докато си отчупваше хляб, като му даде да разбере, че се шегува.

— Дошли са да убеждават Джулс да се премести на върха с тях — обясни Марк и Джанс забеляза, че той повдигна вежди към жена си.

— Желая ви късмет — каза тя. — Ако това момиче някога се премести и с едно ниво, то ще е надолу, към мините.

Джанс искаше да я попита какво има предвид, но Марк се обърна и продължи от там, докъдето беше стигнал.

— И така, работех в Електрическия, когато тя се появи…

— Да не би да ги отегчаваш с истории за дните си на сянка? — прекъсна го Шърли.

— Разказвам им за времето, когато пристигна Джулс.

Съпругата му се усмихна.

— По онова време учех при стария Уок. Тогава той още ходеше насам-натам и от време на време излизаше…

— О, да, Уокър. — Марнс размаха лъжицата си към Джанс.

— Доста сръчен тип. Никога не напуска работилницата си.

Джанс кимна, като се опитваше да следи разказа. Неколцина от веселяците на съседната маса се изправиха да си вървят. Шърли и Марк им махнаха за довиждане и размениха по няколко думи с някои от тях, преди отново да насочат вниманието си към собствената си маса.

— Докъде бях стигнал? — попита Марк. — А, да — за пръв път срещнах Джулс, когато тя се появи с онази помпа в работилницата на Уок. — Той отпи от водата си. — Това беше едно от първите неща, които й бяха възложили. Не забравяйте, че тя беше съвсем самичка. Четиринайсетгодишна. Тънка като водопроводна тръба. Току-що беше дошла от средните етажи или отнякъде там. — Той махна с ръка, сякаш беше все едно. — Караха я да мъкне онези огромни помпи до работилницата на Уок, за да им пренавива той моторите, което горе-долу означаваше да развие два километра жица и после да я върне на мястото й. — Марк направи пауза и се засмя. — Е, по-точно, Уок караше мен да върша цялата работа. Както и да е, това е нещо като посвещаване, ако ме разбирате. Всички вие правите такива неща със сенките си, нали? Просто за да ги попречупите малко.

Нито Джанс, нито Марнс помръднаха. Марк сви рамене и продължи:

— Както и да е, тези помпи са тежки, нали се сещате? Сигурно са тежали повече от самата нея. Може би двойно повече. И тя трябваше да се мъчи да ги натоварва сама на колички и да ги качва цели четири етажа…

— Почакай. Но как? — попита Джанс, като се опитваше да си представи как момиче на тази възраст може да премести метален предмет, тежащ два пъти повече от него.

— Няма значение. С макари, въжета, подкупи — с каквото намери за добре. Точно в това е въпросът, нали? Приготвяха й десет помпи, които да достави…

— Десет — повтори Джанс.

— Да, а вероятно само две от тях действително имаха нужда от пренавиване — вметна Шърли.

— О, не знам дали са били и толкова — засмя се Марк. — Така че ние с Уок се бяхме обзаложили колко време ще мине, преди тя да се откаже и да хукне обратно при татенцето си.

— Аз бях заложила на седмица — поясни Шърли.

Марк разбърка супата си и поклати глава.

Работата беше там, че след като тя свърши работата, никой от нас нямаше никаква представа как го е направила. Минаха години, преди да ни каже.

— Седяхме на онази маса там — посочи Шърли. — Никога през живота си не съм се смяла така.

— Какво ви каза? — попита Джанс.

Тя беше забравила супата си, от която отдавна вече не се надигаше пара.

— Ами, в онази седмица със сигурност навих бобините на десет помпи. През цялото време чаках кога ще се пречупи и се надявах на това. Пръстите ме боляха. Не беше възможно тя да ги премести всичките. — Марк поклати глава. — Нямаше начин. Но аз продължавах да ги навивам, а тя продължаваше да ги влачи една след друга. Всичките десет бяха готови за шест дни. Малката сополанка отиде при Нокс, който тогава беше само началник-смяна, и го попита дали може да си вземе един ден почивка.

Шърли се засмя и надникна в супата си.

— Значи сигурно е намерила някого, който да й помогне — предположи Марнс. — Вероятно на някого му е дожаляло за нея.

Марк избърса очите си и поклати глава.

— А, как ли пък не. Все някой щеше да го види или да каже нещо. Особено когато Нокс искаше да разбере. На стареца насмалко не му гръмна бушонът, докато я разпитваше какво е направила. А Джулс само стоеше спокойна като изтощен акумулатор и свиваше рамене.

— Как го е направила? — попита Джанс.

Вече умираше да разбере.

— Преместила е само една помпа — усмихна се Марк. — Едва не си счупила гръбнака, за да я добута, но е преместила само една.

— Да, и ти си я пренавил десет пъти — рече Шърли.

— Хей, не е нужно да ми го казваш.

— Почакай — вдигна ръка Джанс. — Ами останалите?

— Сама се е справила с тях. Виновен е Уок, който не спираше да говори, докато тя метеше работилницата в онази първа вечер. Тя задаваше въпроси, дразнеше ме и ме наблюдаваше, докато работех върху първата помпа. Когато свърших, тя е избутала помпата до края на коридора, без да я сваля по стълбите, и я е прибрала в цеха за боядисване направо с количката. След това е слязла долу, взела е следващата помпа и я е завлякла в склада за инструменти. Прекарала е цялата нощ там, учейки се как да пренавива двигател.

— Аха — каза Джанс, като се досети какво се е случило. — И на следващата сутрин ти е докарала помпата от предишния ден, скрита зад близкия ъгъл.

— Точно така. След това е слязла четири нива по-надолу и е навила медния проводник, докато аз вършех същото тук, горе.

Марнс избухна в смях и удари по масата, от което паниците и хлябът подскочиха.

— В онази седмица правех средно по два двигателя на ден направо брутално темпо.

— Формално погледнато, е бил само един двигател — изтъкна Шърли и се засмя.

— Да. И тя не изоставаше от мен. Върна двигателите на началника си ден по-рано и поиска да си вземе този ден като отпуск.

— Ако добре си спомням, тя получи този почивен ден — добави Шърли и поклати глава. — Сянка с почивен ден — нещо, което изглежда абсолютно невероятно.

— Работата е там, че на първо място, изобщо не се очакваше тя да се справи с тази работа.

— Умно момиче — отбеляза Джанс и се усмихна.

— Твърде умно — рече Марк.

— И какво направи тя с почивния си ден? — поинтересува се Марнс.

Марк натисна с пръст лимона си във водата и го задържа там за момент.

— Прекара го с мен и Уок, метеше в работилницата, разпитваше как работят разни неща, къде отиват разни жици, как се разхлабва болт — такива неща. — Той отпи от водата си.

— Предполагам, че единственото, което искам да кажа, е, че ако възнамерявате да дадете работа на Джулс, трябва да сте много внимателни.

— Защо да сме внимателни? — попита Марнс.

Марк вдигна поглед към плетеницата от тръби и жици над главата си.

— Защото тя ще я върши дяволски добре. Дори и да не очаквате да го прави наистина.

След вечеря Шърли и Марк упътиха гостите как да стигнат до спалното помещение. Джанс наблюдаваше как двойка младоженци си разменят целувки. Марк се прибираше от смяна, докато Шърли трябваше да започне своята. Храненето, което споделяха, беше закуска за единия и вечеря за другия. Джанс поблагодари и на двамата и похвали храната, след което с Марнс напуснаха столовата, която беше почти толкова шумна, колкото и генераторната зала. Минаха по виещите се коридори и стигнаха до леглата си.

Марнс щеше да пренощува в общата спалня, използвана от младшите механици първа смяна. Беше му подготвена малка койка, която според Джанс щеше да му е една педя по-къса. За Джанс беше запазен малък апартамент надолу по коридора от общата спалня. Двамата решиха да чакат там на спокойствие и прекараха времето си в разтриване на уморените си крака и в разговори за това колко различно е всичко дълбоко долу, докато накрая на вратата се почука и Жулиета пристъпи вътре.

— Сложиха ви двамата в една стая? — учуди се тя.

— Не, заместникът е в общата спалня — засмя се Джанс. — А и аз не бих имала нищо против да пренощувам там заедно с останалите.

— Забравете за това — каза Жулиета. — Постоянно настаняват там новобранците и семействата, които идват на посещение. Не е кой знае какво.

Джанс наблюдаваше как Жулиета захапа парче канап, след това събра все още мократа си от душа коса и я върза на опашка. Беше сменила гащеризона си и кметът предположи, че петната по този са постоянни и че той всъщност е изпран и готов за следващата смяна.

— Та колко скоро може да обявите почивните дни, в които да не се използва енергия? — попита Жулиета.

Тя довърши възела, скръсти ръце и се облегна на стената до вратата.

— Предполагам, че ще искате да се възползвате от настроението след почистването, нали?

— Колко скоро можеш да започнеш ти! — попита Джанс.

Тя внезапно осъзна, че донякъде причината да иска тази жена за свой шериф е, че тя изглежда недостижима. Джанс погледна Марнс и се зачуди каква част от привличането, което изпитваше към него преди толкова години, когато беше млада и омъжена за Доналд, се е дължала на същата проста причина.

— Мога да започна утре — отвърна Жулиета. — До утре сутринта можем да пуснем резервния генератор. Тази нощ мога да работя с другата смяна, за да проверя уплътненията и гарнитурите…

— Не — вдигна ръка да я прекъсне Джанс. — Колко скоро можеш да започнеш работа като шериф? — Тя прерови отворената си чанта и разхвърля папките върху леглото в търсене на договора.

— Аз съм… Мислех, че вече обсъдихме това. Не се интересувам от…

— Те са най-подходящи — намеси се Марнс. — Онези, които не се интересуват.

Той стоеше срещу Жулиета, пъхнал палци в гащеризона си и облегнат на една от стените на малкия апартамент.

— Съжалявам, но тук няма кой да ме замести просто така — поклати глава Жулиета. — Не мисля, че вие, двамата, разбирате онова, с което се занимаваме…

— Не мисля, че ти разбираш какво вършим ние горе, на върха — прекъсна я Джанс. — Нито защо имаме нужда от теб.

Жулиета отметна глава назад и се засмя.

— Вижте, тук имам машини, които дори не бихте могли…

— И за какво са ни те? — попита Джанс. — Какво вършат тези машини?

— Благодарение на тях това проклето място продължава да съществува! — заяви Жулиета. — Въздуха, който дишате? Тук го рециклираме. Токсините, които издишвате? Изпомпваме ги обратно в земята. Искате ли да ви направя списък на всичко, което се прави от нефта? Всяко парче пластмаса, всяка унция гума, всички разтворители и почистващи препарати и дори не споменавам за енергията, която генерира, а говоря за всички останали неща!

— И въпреки това те са съществували и преди ти да се родиш — изтъкна Джанс.

— Е, мога да ви уверя, че нямаше да изкарат, докато съм жива. Не и в състоянието, в което бяха. — Жулиета отново скръсти ръце и се облегна на стената. — Не мисля, че разбирате какво би станало, ако ги нямаше тези машини.

— А аз пък смятам, че ти не разбираш колко безсмислени ще станат тези машини без всички тези хора.

Жулиета извърна поглед. Джанс за пръв път я видя да трепва.

— Защо никога не посещаваш баща си?

Жулиета рязко завъртя глава и погледна другата стена. Сетне отмести един немирен кичур коса от челото си.

— Отидете да погледнете работния ми дневник — отвърна тя — и ми кажете как да го направя.

Преди Джанс да успее да отговори с думите, че за семейството винаги има време, Жулиета се обърна с лице към нея.

— Да не би да мислите, че не ме е грижа за хората? За това ли става дума? Защото грешите. Грижа ме е за всеки човек в този силоз. И мъжете и жените тук, долу, по забравените етажи на Механичния — те са моето семейство. Срещам ги постоянно. Деля хляба си с тях по няколко пъти на ден. Работим, живеем и умираме един до друг. — Тя погледна Марнс. — Не е ли вярно? Ти си го виждал с очите си.

Марнс не отвърна нищо. Джанс се зачуди дали тя няма предвид конкретно частта с „умирането“.

— Попитахте ли го защо той никога не идва да ме види? Защото той разполага с цялото време на света. Там, горе, той няма нищо.

— Да, срещнахме се с него. Баща ти изглежда много зает човек. Също толкова непоколебим като теб.

Жулиета извърна поглед.

— И също толкова упорит — добави Джанс, след което остави документите на леглото и застана до вратата, само на крачка от Жулиета.

Усети уханието на сапун от косата на по-младата жена. Забеляза как ноздрите й се издуват от бързото й, учестено дишане.

— Дните се натрупват и натежават върху дребните решения, нали? Като това да не го посещаваш. Първите няколко дни минават бързо и лесно, подхранвани от гнева и младостта. Но после се натрупват като нерециклиран боклук. Не е ли така?

— Не знам за какво говорите — махна с ръка Жулиета.

— Говоря за това как дните се превръщат в седмици, а после в години. — Джанс за малко не каза, че самата тя е преминала през същото нещо и че годините продължават да се трупат, но Марнс беше в стаята и слушаше. — След известно време започваш да се държиш безумно само за да оправдаеш старата си грешка. После всичко се превръща в игра. Двама души, които се извръщат встрани и отказват да погледнат през рамо, защото всеки се страхува да не е първият, който да рискува…

— Не беше така — възрази Жулиета. — И не желая вашата работа. Сигурна съм, че има достатъчно други кандидати.

— Ако не си ти, ще трябва да е някой, на когото не съм сигурна, че мога да се доверя. Вече не.

— Тогава я дайте на друго момиче — усмихна се младата жена.

— Или ще си ти, или ще е той. А според мен той ще се вслушва повече в нарежданията на трийсетия етаж, отколкото в моите или на Пакта.

Жулиета сякаш реагира на това. Ръцете й, скръстени на гърдите й, се отпуснаха. Тя се обърна и срещна погледа на Джанс. Марнс наблюдаваше всичко това от другия край на стаята.

— Последният шериф, Холстън — какво се случи с него?

— Излезе да почиства — отвърна Джанс.

— Доброволно — кисело добави Марнс.

— Знам, но защо? — намръщи се Жулиета. — Чух, че заради жена си.

— Има всякакви предположения…

— Спомням си, че говореше за нея, когато двамата слязохте долу, за да разследвате смъртта на Джордж. В началото си помислих, че флиртува с мен, но той непрекъснато говореше само за жена си.

— Докато бяхме тук, долу, двамата участваха в лотарията — напомни й Марнс.

— Да. Така е. — Известно време тя разучаваше леглото и документите, разхвърляни по него. — Не си представям как бих могла да върша тази работа. Знам само как да поправям разни неща.

— Същото е — увери я Марнс. — Ти много ни помогна в случая тук. Виждаш как стават нещата. Как се напасват. Забелязваш малките улики, които другите хора пропускат.

— Говориш за машините — изтъкна тя.

— Хората не са много по-различни — настоя Марнс.

— Мисля, че вече знаеш това — добави Джанс. — Мисля, че ти имаш правилното отношение. Подходящия характер. Тази служба само донякъде е политическа. Разликата е доста голяма.

Жулиета поклати глава и погледна отново към Марнс.

— Значи затова издигна кандидатурата ми, така ли? Чудех се каква ли е причината. Стори ми се напълно неоснователно.

— Ще си добра в тази работа — увери я Марнс. — Мисля, че си дяволски добра във всичко, с което се захващаш. А тази работа е по-важна, отколкото смяташ.

— И ще живея на върха?

— Кабинетът ти е на първо ниво. Близо до въздушния шлюз.

Жулиета сякаш обмисляше предложението. Джанс се зарадва, че тя дори задава въпроси.

— Заплащането е по-добро от сегашното ти, дори и с допълнителните смени.

— Проверили сте това?

— Позволих си някои волности, преди да слезем долу — кимна Джанс.

— Като например да разговаряте с баща ми.

— Точно така. Знаеш ли, той ще се зарадва да те види. Ако дойдеш с нас.

— Не съм убедена в това. — Жулиета сведе поглед към обувките си.

— Има и още нещо — каза Марнс и срещна очите на Джанс.

Той хвърли поглед към документите върху леглото. Прилежно сгънатият договор на Питър Билингс беше най-отгоре.

— Информационният отдел — напомни й той.

Джанс усети накъде бие той.

— Има още един въпрос, който трябва да изясним, преди да приемеш.

— Не съм сигурна, че ще приема. Бих искала да чуя повече за тези почивни дни без енергия и да организирам работните смени тук, долу…

— Съгласно традицията Информационният отдел одобрява всички кандидати за различните позиции.

Жулиета вдигна очи към тавана и изсумтя.

— Информационният.

— Да, и на идване се отбихме при тях, просто за да изгладим нещата.

— Не се и съмнявам — рече Жулиета.

— Става дума за онези искания — намеси се Марнс.

Жулиета се обърна към него.

— Знаем, че най-вероятно това няма нищо общо, но ще стане дума…

— Почакайте, да не би да се касае за термоизолационната лента?

— Изолационна лента?

— Да. — Жулиета се намръщи и поклати глава. — Тези копелета!

— Имаха ето толкова дебело досие за теб. — Джанс показа с пръсти дебелината на папката. — Казаха, че си присвояваш доставки, които са били предназначени за тях.

— Не може да бъде! Шегувате ли се? — Тя посочи към вратата. — Заради тях не можем да получим нито една от доставките, от които се нуждаем. Когато ни трябваше термоизолационна лента — преди няколко месеца имахме теч в топлообменник, — не получихме нищо. От Снабдяване ни уведомиха, че целият изолационен материал за лентата е бил запазен. Поръчката ни беше отпреди доста време, но аз научих от един от носачите ни, че лентата отива в Информационния и че имат километри от нея за всичките им изпитателни костюми. — Жулиета си пое дълбоко дъх. — Тогава аз се погрижих част от нея да попадне при нас. — Докато изричаше това признание, тя погледна към Марнс. — Вижте, аз осигурявам непрекъснатото подаване на енергия, така че те да могат да си вършат работата, а в замяна не мога да получа най-елементарни материали. Когато все пак пристигне нещо, качеството е под всякаква критика вероятно заради безумните норми в производството…

— Ако това са неща, от които наистина има нужда — прекъсна я Джанс, — то тогава те разбирам.

Тя погледна към Марнс, който се усмихна и кимна леко, сякаш й казваше, че това е подходящата жена за работата.

Джанс не му обърна внимание.

— Всъщност се радвам да чуя твоята гледна точка по този въпрос — каза тя на Жулиета. — И искам да предприемам това пътуване по-често, колкото и да ме болят краката от него. Ние горе приемаме някои неща за даденост, най-вече защото не ги разбираме достатъчно добре. Сега си давам сметка, че между нашите служби трябва да има по-добра комуникация и постоянния контакт, който аз поддържам с Информационния отдел.

Повтарям това от близо двайсет години — отбеляза Жулиета. — Тук се шегуваме, че са ни отредили това място, за да сме далеч и да не пречим. И понякога наистина се чувстваме по този начин.

— Е, ако дойдеш горе, ако приемеш тази работа, хората ще те чуят. Може да си първата брънка в тази верига на управление.

— Ами Информационният?

— Ще има съпротива, но при тях това е нещо нормално. Справяла съм се с подобни ситуации и преди. Ще изпратя съобщение до кабинета си за няколко искания за спешни случаи. Ще ги пуснем със стара дата, за да могат тези доставки да минат директно. — Джанс изучаваше младата жена. — Стига да получа уверение от теб, че всяка една от отклонените доставки е била абсолютно необходима.

Жулиета не трепна при това предизвикателство.

— Наистина бяха необходими — отвърна тя. — Не че това има някакво значение. Материалите, които получавахме от тях, бяха пълни боклуци. Даже и да искаха, не биха могли да ги направят толкова зле. Знаете ли какво ще ви кажа — най-сетне получихме нашата доставка от Снабдяването и имаме повече лента. По пътя ни нагоре на драго сърце ще им направя подарък в знак на помирение. Нашата конструкция е толкова по-добра…

— По пътя ни нагоре? — повтори Джанс, за да е сигурна, че е разбрала онова, което казва Жулиета и за което дава съгласието си.

Жулиета внимателно изгледа и двама им. Тя кимна.

— Ще трябва да ми дадете една седмица, за да оправя генератора. Очаквам да изпълните обещанието си за почивка с намалено потребление на енергия. И просто за да сме наясно — аз винаги ще се възприемам като човек от Механичния и се съгласявам на това донякъде, защото виждам какво се случва, когато не се обръща внимание на проблемите. Онова, за което най-много настоявам тук, долу, е профилактиката. Да не чакаме повече машините да се повредят, за да започнем да ги поправяме, а да направим така, че да пеят, докато работят. Твърде много проблеми бяха пренебрегнати, а някои направо се задълбочиха. И си мисля, че ако приемем силоза за своеобразен голям двигател, ние тук, долу, сме неговият маслен картер, който се нуждае от вниманието на някои хора. — Тя протегна ръка на Джанс. — Осигурете ми онази почивка с намалена консумация на енергия и аз ще бъда вашият човек.

Джанс се усмихна и стисна ръката й, като се възхити на топлината и силата на увереното й ръкостискане.

— Това ще е първото нещо, с което ще се заема — увери я тя. — И искам да ти благодаря. Добре дошла на борда.

Марнс прекоси стаята, за да стисне и той ръката на Жулиета.

— Радвам се, че ще работя с теб, шефе.

Жулиета се усмихна самодоволно, докато разтърсваше ръката му.

— Дай по-добре да не бързаме толкова. Мисля, че доста имам да уча, преди да започнеш да ме наричаш така.

Изглеждаше уместно изкачването им обратно към върха да стане по време на почивката за пестене на енергия. Джанс усещаше, че сякаш в отговор на новото постановление собствената й енергия постепенно намалява с всяка нова и болезнена стъпка. Агонията от спускането беше като досадно дразнене, неудобството от постоянното движение се усещаше просто като умора. Но сега слабите й мускули наистина се натоварваха. Всяка стъпка беше своеобразно завоевание. Тя вдигаше крак към следващото стъпало, слагаше ръка на коляното си и се избутваше още двайсет и пет сантиметра нагоре по високото сякаш милиони метри спираловидно стълбище.

Площадката от дясната й страна беше с номер петдесет и осем. Струваше й се, че гледа една и съща площадка цяла вечност. Не беше както при слизането, когато, унесена в мисли, пропускаше да забележи по няколко етажа. Сега те постепенно се появяваха в полезрението й отвъд външния парапет и оставаха там, сякаш й се подиграваха на бледата зеленикава светлина на аварийните лампи, докато тя мъчително се изкачваше тежко и неуверено, стъпка по стъпка.

Марнс беше до нея. Ръката му се плъзгаше по вътрешния парапет, нейната — по външния, а бастунът й потропваше върху самотните стъпала между тях. Понякога ръцете им се докосваха. Сякаш бяха на път от месеци, далеч от кабинетите, от задълженията си и студената близост помежду им. Авантюрата със слизането до долу, за да убедят новия шериф да заеме поста, се беше оказала различна от онова, което Джанс си бе представяла. Тя беше мечтала да се върне към младостта си, а вместо това беше разбудила стари призраци. Бе се надявала да възстанови енергичността си, а вместо това усещаше как годините бяха износили коленете и гърба й. Онова, което трябваше да бъде големият тур на нейния силоз, се бе оказало трудно, уморително и почти анонимно пътуване и сега тя се чудеше дали изобщо е необходима за неговата работа и поддръжка.

Светът около нея беше на пластове. Сега тя виждаше това по-ясно от всякога. Най-горният от тях беше загрижен за една размазана гледка и приемаше за даденост прясно изстискания сок за закуска. Хората, които живееха по-надолу и работеха в градините или почистваха клетките на животните, съществуваха в свой свят от пръст, зеленина и тор. За тях външният изглед беше нещо странично, на което не обръщаха внимание, докато не дойдеше почистването. Накрая идваше светът дълбоко долу — машинните цехове, изпомпването на нефт, скърцащите зъбни колела, — светът, който имаше смазка под ноктите и миришеше на тежък физически труд. За тези хора външният свят и храната, която стигаше на малки порции до тях, не бяха нищо повече от слухове и физическа необходимост. За тях смисълът на силоза беше хората да поддържат машините в изправност, а не обратното, както Джанс беше смятала през целия си дълъг живот.

Площадка петдесет и седем се появи в сумрака. Едно малко момиче седеше върху стоманената решетка с крака, прибрани към тялото, и ръце, обвити около коленете. То държеше детска книжка в предпазна найлонова подвързия под слабата светлина на лампата над него. Джанс наблюдаваше момичето, което не помръдваше, като се изключеха очите му, които се стрелкаха по цветните страници. То така и не погледна да види кой минава по площадката на апартаментите. Подминаха го и то бавно се изгуби в мрака, докато Джанс и Марнс продължиха мъчителния си път нагоре, изтощени от третия ден изкачване. Под тях и над тях не се долавяха вибрации и не звънтяха стъпки. Силозът беше тих и зловещо безлюден. Имаше достатъчно място за двама стари приятели, двама другари да се качват един до друг по стъпалата. От време на време те размахваха ръце и много рядко се докосваха.

С приближаването им към дома етажите летяха все по-бързо. В най-тъмните части на стълбището, между утихналите нива с хора, които очакваха да се върнат към нормалния си живот, двамата се изкачваха, преплели ръце нахално и открито, вкопчени здраво един в друг, докато свободните им ръце се плъзгаха по хладната стомана на парапета.

Понякога Джанс се пускаше само колкото да провери дали бастунът й е здраво привързан към гърба й или за да отпие глътка от манерката на Марнс. Бяха свикнали единият да пие от водата на другия, тъй като беше по-лесно да се протегнеш към раницата на другия, отколкото към своята. В това също имаше нещо мило — да носиш онова, от което човекът до теб се нуждае, и да можеш да се погрижиш за него и да му се отплатиш. Беше нещо, за което си заслужаваше да пуснат ръцете си — поне за миг.

Джанс преглътна, завъртя металната капачка, висяща на верижка, и мушна манерката обратно във външния джоб на раницата му. Умираше да разбере дали нещата ще се променят, когато се приберат. Оставаха им още двайсет етажа. Разстояние, което предния ден изглеждаше невъзможно, сега им се струваше като отсечка, която могат да изминат, без дори да забележат. И дали когато пристигнеха, познатото обкръжение щеше да ги принуди да се върнат към познатите си роли? Дали предната нощ щеше да им се струва все повече и повече като някакъв отминал сън? Или старите призраци щяха да се завърнат, за да преследват и двама им?

Тя искаше да попита за тези неща, но вместо това говореше за незначителни работи. Кога ли Джулс (както тя настояваше да я нарича) щеше да е готова да се заеме със задълженията си? Кои бяха случаите, които двамата с Холстън бяха започнали и за които първо трябваше да се погрижат? Какви отстъпки щяха да направят, за да е доволен Информационният отдел и Бърнард да се успокои? И как щяха да се справят с разочарованието на Питър Билингс? Какво влияние можеше да окаже то, когато някой ден той започнеше да работи като съдия?

Джанс усети как стомахът й се сви, докато обсъждаха това. Или може би беше нервна заради всичко онова, което искаше да каже, а не можеше. Тези теми бяха толкова многобройни, колкото зрънцата прах във въздуха отвън и също като него караха устата й да пресъхва, а езикът й да се сковава. Тя откри, че пие все по-често от неговата манерка, докато нейната вода се поклащаше на гърба й, а стомахът й се свиваше все повече с всяка следваща площадка, с всяка следваща цифра, отброяваща времето, което остава до края на пътешествието им и на приключението, оказало се истински успех в толкова много отношения.

За начало имаха нов шериф — енергично момиче от дълбоко долу, което изглеждаше точно толкова вдъхващо вяра, колкото беше загатнал Марнс. Джанс виждаше в хората като Жулиета бъдещето на силоза. Хора, които мислят в дългосрочна перспектива, планират и довеждат нещата докрай. Имаше прецеденти, при които шерифи се бяха кандидатирали за кметове. Тя мислеше, че в това отношение след известно време Жулиета ще се окаже добър избор.

И като идеше реч за избори — пътуването беше разпалило нейните собствени амбиции. Тя беше развълнувана заради наближаващите избори, въпреки че нямаше опозиция и по време на изкачването си беше представила десетина кратки речи, които да произнесе. Виждаше как положението може да се подобри, как може да изпълнява по-усърдно задълженията си и как в старите кости на силоза може да бъде вдъхнат нов живот.

Но най-голямата промяна беше онова, което се беше породило между нея и Марнс. През последните часове тя дори беше започнала да подозира, че истинската причина той никога да не приеме повишение бе тя. Бидейки заместник, между тях съществуваше достатъчно дистанция, за да запази надеждата си и невъзможната мечта някога да я прегърне. Ако беше шериф, това не можеше да се случи — имаше твърде голям конфликт на интереси и тя беше неговият непосредствен началник. В тази нейна теория се съдържаше силна тъга и вдъхваща респект сладост. Докато си мислеше за това, тя стисна ръката му и усети в себе си дълбока празнота и присвиване в стомаха заради всичко онова, които той мълчаливо бе пожертвал. Това беше огромен дълг, за който трябваше да се покаже достойна, независимо от онова, което щеше да последва.

Приближиха се до площадката на детските ясли и макар да нямаха намерение да се отбият да видят бащата на Жулиета и да го убедят да се срещне с дъщеря си по пътя й нагоре, Джанс промени решението си, когато почувства, че трябва да изпразни пикочния си мехур.

— Доста ми се ходи до тоалетна — каза тя на Марнс, смутена като дете, което си признава, че не може да стиска повече.

Устата й беше пресъхнала, а стомахът й къркореше от толкова много течност и може би от страх, че се прибира у дома.

— Освен това не бих имала против да се видя отново с бащата на Жулиета — добави тя.

При това извинение мустаците на Марнс се извиха нагоре.

— Тогава трябва да спрем — усмихна се той.

Чакалнята беше празна и табелите все така ги приканваха да пазят тишина. Джанс надникна през стъклената стена и видя една сестра, която вървеше с тихи стъпки към нея по тъмния коридор. Намръщената й физиономия беше заменена от лека усмивка, когато я позна.

— Кмете — прошепна тя.

— Съжалявам, че не изпратих съобщение, но се надявах да се срещна с доктор Никълс. И ако може да използвам тоалетната ви.

— Разбира се. — Жената натисна копчето, за да отвори вратата, и им махна да влязат. — Имахме две раждания след последното ви посещение. Настана същинска лудница след тази бъркотия с генератора…

— Почивни дни за пестене на енергия — поправи я Марнс малко по-рязко и силно, отколкото трябваше.

Сестрата го стрелна с поглед, но кимна, сякаш за да покаже, че надлежно си е отбелязала забележката му. Тя взе две роби от закачалката, подаде им ги и им каза да си оставят нещата до бюрото й.

В чакалнята ги покани да седнат на пейките и ги уведоми, че отива да намери доктора.

— За тоалетните се минава оттук. — Тя посочи към врата, чийто надпис се беше изтрил почти напълно.

— Ей сега се връщам — каза Джанс на Марнс.

Тя сподави желанието си да се пресегне и да стисне ръката му, въпреки че напоследък това се бе превърнало в неин таен навик.

В тоалетната нямаше почти никаква светлина. Джанс започна да опипва непознатата брава на една от кабинките и тихо изруга, когато стомахът й изкъркори оглушително. Накрая успя да отвори вратата и побърза да седне. Докато се облекчаваше, имаше усещането, че стомахът й гори. Смесицата от очакваното успокояване на напрежението и паренето от твърде дългото сдържане направо я остави без дъх. Тя остана седнала сякаш цяла вечност, докато краката й трепереха неконтролируемо, и осъзна, че може би се е преуморила по време на изкачването. Мисълта, че й предстоят още двайсет нива, направо я ужаси и я накара вътрешно да потрепери.

След като приключи, тя се премести в съседната тоалетна, където се наплиска, за да се почисти, и се подсуши с една от кърпите. Пусна водата и на двете места, за да я рециклира. Правеше всичко това пипнешком в мрака, защото за разлика от апартамента и кабинета й, където интуитивно знаеше мястото на всяко нещо, тук нищо не й беше познато.

Излезе от банята, олюлявайки се върху несигурните си нозе, като се зачуди дали няма да й се наложи да удължи пътуването с още една нощ, да преспи в някое от леглата на родилките и да изчака до сутринта, за да продължи изкачването към кабинета си. Едва усещаше краката си, докато отваряше вратата, за да се върне при Марнс в чакалнята.

— По-добре ли си? — попита той.

Беше седнал на една от семейните пейки и беше очевидно, че е оставил празно място до себе си. Джанс кимна и тежко се отпусна до него. Дишаше учестено и мъчително и се запита дали той няма да приеме за слабост факта, че днес тя няма да може да продължи по-нататък.

— Джанс? Добре ли си?

Марнс се наведе напред. Не гледаше към нея, а към нещо на пода.

— Джанс. Какво се случи току-що?

— Говори по-тихо — прошепна тя.

Вместо това той закрещя.

— Доктор! — извика той. — Сестра!

Някакво очертание се размърда зад тъмното стъкло на яслите. Джанс се облегна на възглавницата на пейката и се опита да оформи думи с устните си, да му каже да говори по-тихо.

— Джанс, скъпа, какво се случи?

Той беше хванал ръката й и я галеше. Разтърси я. Джанс просто искаше да спи. Чу се трополенето на стъпки, които тичаха към тях. Лампите светнаха отблъскващо ярко. Разнесе се познатият глас на бащата на Жулиета, лекаря. Той щеше да й осигури легло. Щеше да се отнесе с разбиране към изтощението изговореха за кръв. Някой оглеждаше краката й. Марнс плачеше. Сълзите капеха върху белите му, осеяни тук-там с черно мустаци. Той я разтърсваше за рамената и я гледаше в очите.

— Добре съм — опита се да каже Джанс.

Тя облиза устни. Бяха толкова сухи. Устата й беше адски пресъхнала. Тя поиска вода. Марнс започна да рови за манерката си, поднесе я към устните й и ги оплиска с вода, докато й даваше да пие.

Тя се опита да преглътне, но не успя. Сложиха я да легне върху пейката. Докторът докосваше ребрата й и светеше с фенерче в очите й. Но въпреки това наоколо притъмняваше.

Марнс хвана манерката с една ръка, а с другата приглади косата й. Той хълцаше. По някаква причина беше толкова тъжен. Имаше толкова повече енергия от нея. Тя му се усмихна и протегна ръка към неговата — беше истинско чудо, че успя. Хвана китката му и му каза, че го обича. Че го е обичала, откакто се помни. Съзнанието й беше уморено, разхлабило хватката си върху тайните, които изричаше, докато сълзите се стичаха по лицето му.

Тя видя как блестящите му, обградени с бръчици очи надникват в нея и след това се насочват към манерката в ръката му.

Манерката, която той беше носил.

Тя осъзна, че във водата е отровата, предназначена за него.

Генераторната зала беше необичайно многолюдна и зловещо тиха. Механици в износени комбинезони стояха в три редици зад парапета и наблюдаваха работата на екипа от първата смяна. Жулиета почти не ги забелязваше, но ясно усещаше тишината.

Тя се наведе над приспособлението, което сама беше изработила — висока платформа, заварена към металния под и покрита с огледала и малки процепи, които отразяваха светлина през цялото помещение. Тази светлина искреше върху огледала, прикрепени към генератора и голямото му динамо, и й помагаха да ги подравни идеално. Най-загрижена беше за вала между тях — огромният стоманен дебел прът, където енергията на възпламеняваното гориво се преобразуваше в електрическа искра. Тя се надяваше да подравни машините в двата края на тази ос до една хилядна от сантиметъра. Но всичко, което правеха, нямаше прецедент. Процедурите бяха планирани набързо по време на продължилите цяла нощ заседания, докато беше включен резервният генератор. Сега единственото, което тя можеше да стори, бе да се съсредоточи и да се надява, че е имало някаква полза от осемнайсетчасовите смени, и да се довери на плановете, които бяха направени, когато беше поотпочинала и можеше да мисли трезво.

Докато ръководеше окончателното подравняване, в залата около нея настъпи мъртвешка тишина. Тя направи знак и Марк и неговият екип стегнаха няколко от масивните болтове върху новите гумени стойки на пода. Бяха минали четири дни от почивката с намалена консумация на енергия. До сутринта генераторът трябваше да заработи и да достигне пълна мощност до вечерта на следващия ден. След като бяха направили толкова много неща по него — бяха сложили нови уплътнения и гарнитури, бяха полирали валовете на цилиндъра, заради което се беше наложило младите сенки да пропълзят в сърцето на звяра, — Жулиета дори се страхуваше да го пусне в действие. Откакто съществуваше, генераторът никога досега не бе спиран. Старият Нокс си спомняше, че веднъж сам е спрял аварийно, още когато той самият бил само сянка, но всички останали бяха свикнали с постоянното му бучене така, както с туптенето на собствените си сърца. Жулиета усещаше върху себе си прекомерния натиск на очакването всичко да заработи. Тя беше тази, която бе дала идеята за ремонта. Тя се успокояваше с увереността, че е сторила онова, което е правилно, и че най-лошото нещо, което може да се случи сега, е почивните дни да бъдат удължени, докато не се решат всички проблеми. Това беше много по-добре от катастрофална повреда след години.

Марк даде знак, че болтовете са обезопасени и контрагайките са затегнати. Жулиета скочи от импровизираната си платформа и се отправи към генератора, за да се присъедини към Марк. Беше трудно да върви небрежно с толкова много очи, вперени в нея. Не можеше да повярва, че този шумен екип, това нейно голямо и разнородно семейство може да е толкова съвършено притихнало. Сякаш всички бяха затаили дъх и се чудеха дали усилията, положени при смазващия график от последните няколко дни, ще отидат на вятъра.

— Готов ли си? — попита тя Марк.

Той кимна утвърдително и избърса ръцете си в мръсния парцал, който сякаш винаги беше преметнат през рамото му. Жулиета си погледна часовника. Гледката на малката стрелка, която тиктакаше по вечния си път, я успокои. Когато се съмняваше дали нещо ще проработи, тя поглеждаше към китката си. Не за да види колко е часът, а за да погледне едно от нещата, които беше поправила. Поправка, която беше толкова сложна и невъзможна (беше й отнела години почистване и настройване на части, които едва се виждаха с просто око), че правеше сегашната й задача, каквато и да бе тя, лесна в сравнение с нея.

— По график ли сме? — попита Марк ухилен.

— Добре се справяме — кимна тя към стаята за управление.

В тълпата се разнесе шепот, когато хората осъзнаха, че рестартирането наближава. Десетки вдигнаха шумозаглушителите си, окачени на вратовете им, и ги сложиха на ушите си. Жулиета и Марк отидоха при Шърли в стаята за управление.

— Как върви? — попита Жулиета отговорника на втората смяна — дребна и енергична млада жена.

— Отлично — отвърна Шърли, като продължи да се занимава с настройките и да нулира всички корекции, натрупали се през годините. Започваха от нулата, без да използват старите поправки и настройки, за да не прикрият те някакви нови признаци за проблеми. Поставяха ново начало. — Можем да започваме — добави тя.

Сетне отстъпи от уредите за управление и застана до съпруга си. Жестът й беше разбираем — този проект беше на Жулиета и вероятно беше последното нещо, което тя щеше да се опита да оправи тук, дълбоко долу, в Механичния. Нейна беше честта и отговорността да включи генератора.

Жулиета застана над контролното табло и огледа копчетата и циферблатите, които можеше да открие дори и в пълен мрак. Беше й трудно да повярва, че този етап от живота й е приключил и че започва нещо ново. Мисълта да пътува до горе я плашеше далеч повече от този проект. Мисълта, че ще напусне приятелите и семейството си и че ще се занимава с политика, не й се струваше толкова приятна, колкото вкусът на пот и смазка по устните й. Но поне горе имаше съюзници. Щом хора като Джанс и Марнс можеха да се справят и да оцеляват там, реши тя, значи всичко с нея щеше да бъде наред.

С ръка, трепереща по-скоро от изтощение, отколкото от нерви, тя включи стартера. Чу се оглушителен вой, докато малкият електрически двигател се опитваше да задвижи масивния дизелов генератор. Сякаш измина цяла вечност, но Жулиета нямаше представа какъв би трябвало да бъде нормалният звук. Марк стоеше до вратата и я държеше отворена, за да чуят, ако някой извика да спрат. Той погледна към Жулиета, която продължаваше да натиска копчето за запалването, и смръщи разтревожено вежди, докато стартерът виеше и стенеше в съседното помещение.

Някой отвън размахваше ръце в опит да привлече вниманието й през стъклото.

— Спри го, спри го! — извика Марк.

Шърли бързо се приближи към контролното табло, за да помогне.

Жулиета протегна ръка към превключвателя за спиране, но не го натисна. Отвън се чуваше шум. Силно бучене. Можеше да го усети през пода, но то не приличаше на старата вибрация.

— Вече работи! — изкрещя някой.

— Вече работи — повтори Марк и се засмя.

Механиците отвън нададоха радостни възгласи. Някои сваляха шумозаглушителите си и ги подхвърляха във въздуха. Жулиета осъзна, че стартерът работи по-шумно от възстановения генератор и че е продължила да натиска копчето за запалване дори след като генераторът е задействан и е заработил.

Шърли и Марк се прегърнаха. Жулиета провери температурите и наляганията на всички нулирани скали и видя, че няма нужда от сериозни настройки, но не можеше да бъде напълно сигурна, докато генераторът не загрее. Гърлото й се сви от обзелата я емоция и от внезапното освобождаване на натрупаното силно напрежение. Работните екипи прескачаха парапета и се тълпяха около възстановения звяр. Някои, които рядко посещаваха генераторната зала, протягаха ръка, за да го докоснат с почти благоговейно страхопочитание.

Жулиета излезе от стаята за управление, за да ги наблюдава, да слуша съвършено работещата машина и добре настроените зъбни колела. Тя стоеше зад парапета с ръце върху стоманата, която преди трепереше и играеше, докато генераторът работеше, и гледаше как в работната зона с ограничен достъп настава истинско празненство. Бученето беше великолепно. Енергия без страх — кулминацията на толкова бързане, усилия и планиране.

Успехът й вдъхна увереност за онова, което й предстоеше, онова, което я чакаше горе. Беше в толкова добро настроение и толкова погълната от мощните и подобрени машини, че не забеляза младия носач, който влетя в помещението с пребледняло лице и задъхан от дългото и бясно тичане. Тя не усети колко бързо новината обиколи стаята, предавана от уста на уста, докато лицата на механиците се изпълваха със страх и тъга. Едва когато ликуването замря напълно и в помещението се настани друг вид тишина, прекъсвана от ридания и въздишки на хора, които не можеха да повярват в чутото, Жулиета разбра, че нещо не е както трябва.

Нещо се беше случило. Нещо голямо и могъщо се беше разстроило.

И то нямаше нищо общо с генератора.

Върху всеки неин джоб имаше номера. Жулиета можеше да гледа към гърдите си и да ги разчита, затова й дойде наум, че вероятно са написани на обратно. Бяха сложени така, за да може да ги чете тя, а не някой друг. Гледаше ги вцепенено през визьора на шлема, докато вратата зад нея се затваряше херметически. Пред нея се възправяше друга, забранена врата. Тя стоеше притихнала, сякаш очакваше да бъде отворена.

Жулиета се почувства изгубена в бездната между двете врати, хваната в капана на този шлюз, пълен с ярко оцветени тръби, стърчащи от стените и тавана и потрепващи под своя покров от найлон.

През шлема й съскането на аргона, който се изпомпваше в помещението, звучеше далечно. То й напомняше, че краят наближава. Налягането се натрупваше върху полиетиленовите завеси, набръчкваше ги около пейката и стените и ги увиваше плътно около тръбите. Можеше да го усети върху костюма си, подобно на невидима ръка, която леко го притиска.

Знаеше какво й предстои и част от нея се питаше как се бе озовала тук — едно момиче от Механичния, което никога не го е било грижа за външния свят и беше нарушавало само някои незначителни закони, което би било щастливо да изживее остатъка от живота си в най-дълбоките недра на земята, покрито със смазка, докато поправя разни неща, без да се интересува особено от света на мъртвите, който го заобикаля…

Жулиета седеше на пода в килията за задържане с гръб срещу решетката от стоманени прътове, а на екрана на стената срещу нея се виждаше жестокият свят. През последните три дни, докато се опитваше да се научи как да бъде шерифът на силоза, беше изучавала този изглед към външния свят и се беше чудила за какво е цялата врява около него.

Единственото, което виждаше там, навън, бяха монотонни склонове пръст, сиви хълмове, издигащи се към още по-сиви облаци, и процеждащи се лъчи слънчева светлина, които се опитваха без особен успех да осветят земята. Над всичко това духаха ужасни ветрове, чиито лудешки пориви вдигаха спирали от малки облачета пръст и вихрушки, които се гонеха през пейзажа, предназначен само за тях.

За Жулиета в гледката нямаше нищо вдъхновяващо, нищо, което да предизвика любопитството й. Само необитаема пустош, лишена от каквато и да е полезност. Нямаше никакви ресурси, като се изключеше покритата с петна стомана на рушащите се кули, които се виждаха над хълмовете. Без съмнение щеше да излезе по-скъпо тази стомана да бъде нарязана, транспортирана, стопена и пречистена, отколкото просто да бъде изкопана нова руда от мините под силоза.

Забранените мечти за външния свят, който виждаше, бяха тъжни и празни. Бяха мъртви мечти. Хората горе, на върха, които боготворяха тази гледка, не разбираха нищо — бъдещето беше долу. Оттам идваше нефтът, който осигуряваше енергията им. Минералите, които се превръщаха във всички полезни неща, азотът, който обновяваше почвата във фермите. Всеки, който беше сянка в областта на химията или металургията, знаеше това. Онези, които четяха детските книжки, онези, които се опитваха да разбулят загадката на едно забравено и непознаваемо минало, си оставаха заблудени.

Единствената смислена причина, която тя виждаше в тяхната натрапчива мания, беше самото открито пространство — една от характеристиките на пейзажа, която направо я ужасяваше. Може би нещо не беше наред с нея самата, защото тя обичаше стените на силоза и тъмните затворени пространства на дълбоко долу. Дали всички останали бяха луди, защото таяха надежди за бягство? Или на нея й имаше нещо?

Жулиета премести поглед от сухите хълмове и облаците пръст отвън към досиетата, разхвърляни около нея. Това беше недовършената работа на нейния предшественик. Върху коленете й лежеше лъскавата звезда, която още не беше слагала. На една от папките беше сложена манерка в найлонов плик за събиране на улики за многократно използване. Тя изглеждаше достатъчно невинна, след като вече беше изпълнила смъртоносната си задача. Върху плика с черно мастило бяха написани няколко номера, които бяха зачеркнати номера на случаи, които отдавна са били разрешени или изоставени. В единия му край имаше нов номер, който отговаряше на номер на досие, което не беше тук, папка, пълна със страници свидетелски показания и бележки, свързани със смъртта на кмета — жена, обичана от всички, но въпреки това убита от някого.

Жулиета беше виждала някои от тези бележки, но само отдалече. Те бяха написани от ръката на заместник Марнс — ръка, която не пускаше въпросната папка и я стискаше бясно. На няколко пъти беше надниквала към досието през бюрото му и беше видяла, че някои думи са размазани от покапалите върху тях сълзи и хартията се е набръчкала. Редовете, написани между тези изсъхнали сълзи, бяха драсканици и не приличаха на четливите му бележки от другите досиета. Те сякаш пълзяха гневно по страниците. Думите бяха задрасквани и подменяни. Същото ожесточение се усещаше в поведението на заместник Марнс през цялото време и кипящият му гняв беше прогонил Жулиета далеч от бюрото й към килията за задържане. Беше стигнала до извода, че е невъзможно да очакват от нея да седи срещу една така покрусена душа и да разсъждава. Колкото и да беше тъжен, видът на външния свят, който се възправяше пред нея, беше далеч не толкова потискащ.

Килията за задържане беше убежището, където тя убиваше времето между изпълнените със статични смущения обаждания по радиото и разходките до местата, където е имало някакво нарушение. Често просто седеше, подреждаше и преподреждаше папките си в зависимост от това колко тежки смяташе, че са отделните случаи. Тя беше шериф на целия силоз — работа, която не беше изучавала като сянка, но която започваше да разбира. Едно от последните неща, които кмет Джанс й беше казала, се бе оказало по-вярно, отколкото беше очаквала — че хората са като машините. Тя се повреждаха. Тракаха. Можеха да те изгорят или да те осакатят, ако не внимаваш. Работата й беше не само да разбере защо това се случва и кой е виновен, но също и да се ослушва за знаците, че нещо такова предстои да се случи. Да бъдеш шериф, както и да бъдеш механик, означаваше да разбираш изкуството на профилактиката не по-малко, отколкото да умееш да почистваш след възникнала повреда.

Папките, разхвърляни по пода, съдържаха окаяните последни случаи — оплаквания за разправии между съседи, излезли от контрол, доклади за кражби и за източника на отровен домашно приготвен джин и още няколко случая, свързани с неприятностите, предизвикани от този алкохол. Всяко досие изискваше допълнителни проучвания, предварителна подготовка, спускания по стълбата и провеждането на заплетени разговори, при които на Жулиета й се налагаше да отдели лъжите от истината. Докато се подготвяше за работата, тя беше прочела два пъти частта от Пакта, свързана със Закона. Лежеше в леглото си дълбоко долу, изтощена от работата по настройването на главния генератор, и разучаваше правилния начин за картотекиране на папките с досиета, осведомяваше се за опасността от повреждане на уликите. Всичко това беше логично и се припокриваше с част от работата й като механик. Подходът към сцената на местопрестъпление или към някакъв разгорещен спор не беше различен от влизането в помпена зала, където нещо се беше счупило. Винаги някой или нещо имаше вина за случилото се. Тя знаеше как да слуша и да наблюдава, как да задава въпроси за всеки, който е вероятно да има нещо общо с повреденото оборудване, или за инструментите, които са използвани, и как да проследи цялата верига от събития чак до самата й първопричина. Винаги имаше объркващи променливи — не можеш да настроиш една скала, без да развалиш нещо друго, — но Жулиета притежаваше умението, таланта да знае кое е важно и кое може да пренебрегне.

Тя предполагаше, че именно този неин талант заместник Марнс беше забелязал още в началото — търпението и скептицизма, с които тя задаваше поредния глупав въпрос, за да попадне накрая на верния отговор. Фактът, че и преди беше помагала за разрешаването на случай, повдигаше самочувствието й. Тогава не го знаеше и се интересуваше повече от простото правосъдие и личната си скръб, но този случай се бе оказал едновременно интервюто й за работа и обучението й за нея.

Тя вдигна именно това досие отпреди години, с червен печат върху корицата, на който с дебели главни букви пишеше „ПРИКЛЮЧЕНО“. Свали лентата, в която беше увита папката, и прехвърли бележките вътре. Много от тях бяха написани със старателния наклонен почерк на Холстън. Тя беше свикнала да го разпознава от почти всеки документ в бюрото й — бюро, което някога е било негово. Прочете бележките му по неин адрес и си припомни случая, който изглеждаше като очевидно убийство, но всъщност се беше оказал поредица от малко вероятни събития. До този момент беше избягвала да се връща към него и сега старата болка се завърна. Въпреки това си припомни колко успокоително й действаше да се занимава с уликите. Спомни си трескавото си желание да реши проблема и удовлетворението, че е получила отговорите, които да изместят празнотата, причинена от смъртта на любимия й. Процесът напомняше поправянето на машина при работа на допълнителни смени. Тялото я болеше от усилието и изтощението, но това донякъде се притъпяваше от знанието, че проблемът е решен.

Тя остави папката настрани. Още не беше готова да преживее всичко това отново. Взе друго досие и го сложи в скута си, при което едната й ръка докосна месинговата звезда върху коляното й.

Танцуваща сянка върху стенния екран привлече вниманието й. Жулиета вдигна поглед и видя как ниска стена от прах се плисна върху хълма. Слоят от сажди сякаш трептеше на вятъра, докато се носеше към сензорите, които тя беше научена да възприема като много важни, сензорите, осигуряващи й гледка към външния свят, който я плашеше като дете, но за който беше прието да се смята, че си заслужава да бъде видян.

Но сега, когато беше достатъчно голяма, за да разсъждава сама, и бе достатъчно близо до него, за да го види със собствените си очи, тя вече не беше толкова сигурна в това. Манията по почистването на върха едва достигаше до дълбоко долу, където истинското почистване осигуряваше функционирането на силоза и гарантираше живота на всички в него. Но дори и там, долу, на приятелите й в Механичния още от раждането им беше казано да не говорят за външния свят. Това беше доста лесно, когато никога не си го виждал, но сега, когато минаваше покрай него на път за работа и седеше пред тази шир, която никой ум не можеше да проумее, тя разбираше как неизбежно възникват въпроси. Разбираше защо вероятно е важно някои идеи да бъдат унищожавани, преди всички да са се втурнали към изходите, преди върху устните на хората като пяна да избият налудничави въпроси, които биха довели до края на всички тук.

Тя отвори досието на Холстън. Под биографичната справка имаше дебела купчина бележки за последните му дни като шериф. Частта, свързана с действителното му престъпление, беше дълга едва половин страница — остатъкът от листа беше празен и излишно похабен. В един-единствен абзац просто се обясняваше, че той е отишъл в килията за задържане на върха и е изразил интерес към външността. Това беше всичко. Участта на един човек беше определена с няколко реда. Жулиета препрочете думите няколко пъти, преди да обърне страницата.

Отдолу имаше бележка от кмет Джанс, която молеше Холстън да бъде запомнен със службата си в името на силоза, а не просто като поредния чистач. Жулиета прочете това писмо, написано от ръката на човек, който също наскоро беше починал. Беше странно да мисли за хората, които познаваше и не можеше да види никога отново. Една от причините, поради които беше избягвала баща си през всичките тези години, бе, защото, казано просто, той беше винаги там. И тя можеше да промени решението си във всеки един момент. Но с Холстън и Джанс беше различно — те си бяха отишли завинаги. А Жулиета дотолкова беше свикнала да възстановява неща, считани за непоправимо повредени, че й се струваше, че ако се съсредоточи достатъчно или извърши поредица операции в правилния ред, ще може да върне обратно мъртвите и да възстанови изгубената им форма. Но знаеше, че това не е така.

Тя прелистваше досието на Холстън и за пръв път си задаваше някои от забранените въпроси. Онова, което беше изглеждало несъществено, докато живееше дълбоко долу, където изпуснатите отработени газове можеха да те задушат, а някоя повредена помпа да удави всички, които познаваш, сега се извисяваше пред нея в целия си ръст. Защо водеха този живот в ограниченото пространство под земята? Какво имаше там, зад онези хълмове? Защо и с каква цел бяха тук? Нейният ли вид беше построил онези високи силози, рушащи се в далечината? С каква цел? И най-обезпокоителният въпрос от всички — какво е накарало разумни хора като Холстън и неговата съпруга да искат да излязат?

Две досиета, които да й правят компания, и двете бяха с надпис „ПРИКЛЮЧЕНО“. Мястото им беше в кабинета на кмета, където трябваше да бъдат запечатани и прибрани в архива. Но Жулиета откри, че мисли повече за тях, отколкото за по-неотложните случаи пред нея. Едната от тези папки съдържаше живота на мъжа, когото беше обичала, и за разгадаването на чиято смърт дълбоко долу беше помогнала. В другата беше животът на мъж, когото беше уважавала и чиято длъжност заемаше сега. Не знаеше защо е обсебена от тези две досиета, особено след като не можеше да понася да гледа как Марнс отчаяно се е съсредоточил в своята собствена загуба и продължава да изучава отново и отново подробностите от смъртта на кмет Джанс, да препрочита свидетелските показания, убеден, че знае кой е убиецът, но без да разполага с доказателства, които да му позволят да го хване натясно. Някой почука по решетката над главата на Жулиета. Тя вдигна глава, като очакваше да види заместник Марнс, който да й каже, че работният ден е свършил, но вместо това видя, че към нея гледа странен мъж.

— Шерифе? — обади се той.

Жулиета остави папките настрани и взе звездата от коляното си. Изправи се и се обърна с лице към дребния мъж със стърчащ корем, очила на носа и плътно прилепващ по тялото, наскоро изгладен сребрист гащеризон на Информационния отдел.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

Мъжът пъхна ръката си между решетките. Жулиета премести звездата от едната си ръка в другата и отвърна на ръкостискането.

Съжалявам, че толкова късно пристигнах тук, горе — извини се той. — Бях много зает с церемониите, с тази глупост с генератора и с всички тези правни спорове. Аз съм Бърнард. Бърнард Холанд.

Жулиета усети как кръвта й изстива. Ръката на мъжа беше толкова малка, сякаш му липсваше някой пръст. Въпреки това ръкостискането му беше силно. Тя се опита да издърпа ръката си, но той отказваше да я пусне.

— Сигурен съм, че като шериф вече познавате Пакта из основи, така че знаете, че аз ще съм изпълняващ длъжността кмет, поне докато не организираме избори.

— Чух за това — хладно отвърна Жулиета.

Тя се зачуди как този човек е минал покрай бюрото на Марнс, без да се стигне до някакво насилие. Това беше главният им заподозрян за смъртта на Джанс — само дето беше от погрешната страна на решетките.

— Занимавате се с картотеката, а? — Той отпусна хватката си и Жулиета издърпа ръката си.

Мъжът хвърли поглед към документите, разхвърляни на пода, и очите му сякаш се спряха на манерката в найлоновия плик, но Жулиета не можеше да бъде сигурна в това.

— Просто се запознавам с висящите случаи — обясни тя. — Тук има малко повече място за… мислене.

— О, сигурен съм, че в тази стая на хората са им минавали много дълбоки мисли — усмихна се Бърнард и Жулиета забеляза, че предните му зъби са криви и се застъпват.

С тях приличаше на заблудените мишки, които тя хващаше в капан в помпените зали.

— Ами, да, открих, че това място ми помага да подредя мислите си, така че може би има нещо вярно. А и — тя го измери с поглед — не очаквам то да остане празно още дълго. И когато е заето, ще мога да си почина ден-два, докато някой излезе да почисти…

— Не бих разчитал много на това — възрази Бърнард и кривите му зъби отново проблеснаха. — Според слуховете долу бедният ни кмет, мир на праха й, се е преуморила по време на това нейно щуро изкачване. Мисля, че е слизала до долу да се срещне с вас, нали?

Жулиета усети остро убождане в дланта си. Тя разхлаби пръстите, с които стискаше месинговата звезда. Кокалчетата и на двете й ръце бяха побелели от свиването им в юмруци.

— Но сега чувам, че разследвате дали не е имало нечестна игра, така ли? — Бърнард намести очилата си.

Жулиета продължаваше да го измерва с поглед, като се опитваше да не се разсейва от отражението на сивите хълмове, което се виждаше в очилата му.

— Предполагам, че е добре да знаете като изпълняващ длъжността кмет, че ние до голяма степен приемаме случая за убийство — каза тя.

— Боже мой. — Очите му се разшириха и той леко се усмихна. — Значи слуховете са верни. Кой би сторил нещо подобно? — Усмивката му се разшири и Жулиета осъзна, че си има работа с човек, който се смята за недосегаем.

Не за пръв път се сблъскваше с голямо и мръсно его като неговото. Беше прекарала времето си като сянка дълбоко долу, заобиколена от такива хора.

— Убедена съм, че ще открием, че виновникът е онзи, който най-много ще спечели от тази смърт — сухо отвърна тя и след кратка пауза добави: — Кмете.

Кривата му усмивка угасна. Бърнард отстъпи от решетките и пъхна ръце в джобовете на гащеризона си.

— Е, радвам се, че най-сетне видях как изглеждате, след като ви знаех само по име. Наясно съм, че не сте прекарвали много време извън дълбоко долу и ако трябва да съм честен, аз самият също съм прекарал твърде много време, изолиран в кабинета си. Но нещата се промениха. Като кмет и шериф ние двамата ще работим много заедно. — Той погледна към досиетата в краката й. — Така че очаквам да ме държите в течение. За всичко.

След тези думи Бърнард се обърна и си тръгна, а Жулиета трябваше да положи съзнателно усилие, за да отпусне юмруците си. Когато накрая успя да разтвори пръстите си около звездата, тя откри, че острите й ръбове са се отпечатали върху дланта й, порязали са я и е потекла кръв. Няколко капки по ръба на месинга уловиха светлината и заприличаха на мокра ръжда. Жулиета избърса звездата в новия си гащеризон — навик, който беше придобила при предишния си живот сред мръсотията и смазката. Прокле се, когато видя тъмното петно, което кръвта остави върху новите й дрехи. Обърна звездата и разгледа символа, отпечатан върху лицевата й страна. Бяха изобразени трите триъгълника на силоза и думата „Шериф“ бе изписана като дъга над тях. Тя я обърна отново и опипа острата игла на закопчалката. Отвори закопчалката и освободи иглата. Тя беше изкривена и изправяна на няколко места през годините и от това изглеждаше като да е кована на ръка. Иглата се люлееше несигурно на пантата си подобно на нейното собствено колебание дали да я носи.

Но когато стъпките на Бърнард се отдалечиха и тя го чу да казва нещо неразличимо на заместник Марнс, Жулиета усети как я изпълва нова решителност. Беше както когато се изправеше пред ръждясал болт, който отказваше да помръдне.

Нещо в непоклатимата скованост и нежелание на болта да се развърти караше Жулиета да стисне зъби. Тя беше стигнала до убеждението, че няма винтове и гайки, които да не може да развие, и се бе научила да ги напада с грес и огън, със специална смазка и груба сила. С достатъчно планиране и упоритост накрая те винаги поддаваха.

Тя заби със сила разклатената игла в плата на гърдите си и я закопча за кукичката на гърба. Гледката на звездата върху гащеризона й се стори нереална. В краката й имаше цяла дузина папки, които изискваха нейното внимание, и за пръв път, откакто беше пристигнала горе на върха, Жулиета почувства, че това е нейна работа. Работата в Механичния беше зад гърба й. Беше оставила мястото в далеч по-добро състояние, отколкото го беше заварила, и се беше задържала достатъчно дълго, за да чуе почти безшумното жужене на поправения генератор и да види как въртящият се вал е така идеално подравнен, че човек не може да разбере дали изобщо се върти. И сега тя беше изминала пътя до върха, за да открие, че тук тракат, тропат и стържат друг вид зъбни колела и тяхното разместване разяжда истинския двигател на силоза, точно както я беше предупредила Джанс.

Тя остави папките както бяха и вдигна тази на Холстън — досието, което тя дори не би трябвало да разглежда, но без което не можеше, и отвори вратата на килията. Вместо да се върне в кабинета си, тя първо отиде в другата посока, към жълтата стоманена врата на въздушния шлюз. Надникна през стъклото, разделено на три панела, за десети път през последните няколко дни и си представа как мъжът, когото беше заместила, стои вътре, облечен в един от онези смешно тромави костюми, и чака вратата да се отвори. Какви мисли минаваха през ума на човек, на когото му предстои да бъде прокуден? Едва ли бе просто страх, защото Жулиета достатъчно често го беше изпитвала. Сигурно бе нещо повече от това — някакво единствено по рода си усещане, спокойствие преди болката или безчувственост след ужаса. Тя си каза, че въображението не може да се справи със задачата да проумее необичайните и непознати усещания. Можеше само да намалява и увеличава онова, което вече му е познато. Беше като да разкажеш на някого какво представлява сексът или оргазмът — невъзможно. Но веднъж след като сам го почувстваш, можеш да си представиш различни степени на това усещане.

Беше същото като цветовете. Можеш да опишеш един нов цвят само като използваш вече видените нюанси. Можеш да смесиш познатото, но не можеш да създадеш нещо странно от нищото. Така че навярно само онези, които почистваха, можеха да разберат какво е усещането да стоят там треперещи — или пък без изобщо да са уплашени, — докато очакват смъртта си.

Натрапчивият въпрос защо се усещаше в шепотите из целия силоз. Хората искаха да знаят защо чистачите бяха сторили онова, което бяха сторили, и защо бяха оставили дара на полираните и излъскани сензори на онези, които ги бяха прокудили. Но Жулиета изобщо не се интересуваше от това. Тя разбираше, че те са виждали нови цветове, усещали са неописуемото и може би са изпитвали религиозното чувство, което обзема човек само пред лицето на смъртта. Не беше ли достатъчно хората да знаят, че това се повтаря неизменно всеки път? Проблемът беше решен. Трябваше да го приемат като аксиома. И да се заемат с истинските въпроси, като например какво е усещането човек да премине през това. Точно това беше най-жалкото при табутата — не че хората не могат да копнеят за външния свят, а че дори не им е позволено да съчувстват на чистачите през седмиците след почистването, да се чудят какво е трябвало да изтърпят и да изразят по подходящ начин благодарността и съжалението си.

Жулиета потупа жълтата врата с ъгъла на папката на Холстън и си припомни бившия шериф в по-добрите времена, когато той беше влюбен, бе спечелил лотарията и й разказваше за жена си. Тя кимна на неговия призрак и отстъпи от внушителната метална врата с малките й прозорчета от дебело стъкло. Сега, когато заемаше неговия пост, носеше звездата му и дори седеше в килията му, тя усещаше някаква близост с него. Веднъж беше обичала мъж и знаеше какво е чувството. Беше го обичала тайно, без да включва силоза във връзката им и без да се съобразява с Пакта. Тя също така знаеше и какво означава да загубиш нещо толкова ценно. Ако нейният любим беше там отвън, на хълма, и чезнеше пред погледа й, вместо да подхранва корените, тя можеше да си представи, че ще бъде готова да почиства и че ще иска сама да види тези нови цветове.

Отвори отново досието на Холстън на връщане към бюрото си, към неговото бюро. Той беше мъжът, който знаеше за нейната тайна любов. След като случаят дълбоко долу беше разкрит, му беше казала, че мъжът, чиято смърт разследваха, е бил неин любовник. Може би причината беше в това, че предишните дни непрекъснато беше говорил за жена си. Може би усмивката му, вдъхваща доверие, която го правеше толкова добър шериф, събуди у нея желанието да му разкрие тайните си. Каквато и да беше причината, тя беше признала пред служител на закона нещо, което би могло да й донесе неприятности — една афера, която беше напълно извън правилата и показваше безотговорно отношение към Пакта. И единственото, което каза този мъж, на когото беше поверено опазването на законите, бе „съжалявам“.

Съжаляваше за нейната загуба. И я прегърна. Сякаш разбираше какво сдържа тя в себе си — тази тайна скръб, която се беше втвърдила на мястото, където някога беше пазила скритата си любов.

Уважаваше го заради тази му постъпка.

Сега тя седеше зад неговото бюро, в неговия стол, срещу неговия заместник, който беше обхванал главата си с ръце и гледаше, без да помръдва, отворената, окапана със сълзи папка. На Жулиета й беше необходим само един поглед, за да заподозре, че между него и жената, за която ставаше дума в папката, е имало някаква забранена любов.

— Пет часът е — възможно най-тихо и меко каза Жулиета.

Марнс вдигна лице. Челото му беше почервеняло от дългото притискане в ръцете. Очите му бяха кръвясали, по сивия му мустак блещукаха скорошни сълзи. Изглеждаше толкова по-възрастен, отколкото преди седмица, когато беше дошъл Дълбоко долу да й предлага работа. Завъртя се на стария си дървен стол, чиито крака изскърцаха, сякаш стреснати от внезапното му движение, и погледна времето на часовника на стената зад себе си, затворено под стария пожълтял циферблат. Той кимна мълчаливо към тиктакащата стрелка. Изправи се. За миг гърбът му се приведе, докато той се мъчеше да го изправи. Приглади гащеризона си, пресегна се към папката, нежно я затвори и я пъхна под мишницата си.

— До утре — прошепна той и кимна на Жулиета.

— Ще се видим сутринта — отвърна тя, докато той, олюлявайки се, се отправи към кафетерията.

Жулиета го наблюдаваше как си тръгва, изпълнена със съжаление. Тя разбираше, че зад загубата му се крие любов. Беше мъчително да си го представи в малкия му апартамент, как ридае над папката, седнал на койката, широка колкото за сам човек, докато накрая не потъне в неспокойните си сънища.

Останала сама, тя сложи папката на Холстън върху бюрото си и приближи клавиатурата към себе си. Клавишите отдавна се бяха изтъркали, но през последните години някой старателно беше надписал отново буквите с черно мастило. Сега дори тези направени на ръка надписи бяха избледнели и скоро щеше да се наложи да бъдат повторени. Жулиета трябваше да се погрижи за това — тя не можеше да пише, без да гледа, както го правеха всички онези канцеларски плъхове.

Бавно написа една молба, която трябваше да изпрати долу, в Механичния. След поредния ден, в който не беше свършила кой знае какво, разсейвана от загадката на решението на Холстън, тя осъзна, че няма как да върши работата на този мъж, докато не разбере защо е обърнал гръб на задълженията си и на самия силоз. Това беше досаден детайл, който й пречеше да се съсредоточи върху останалите проблеми. Така че вместо да продължава да се самозаблуждава, тя реши да приеме предизвикателството. Което означаваше, че трябваше да научи повече, отколкото съдържаше тази папка.

Не беше сигурна как точно да получи нещата, от които се нуждаеше, нито как дори да си осигури достъп до тях, но познаваше хора, които можеха да го направят. Именно това й липсваше най-много от дълбоко долу. Там хората бяха като едно семейство — всеки имаше своите полезни умения, които се допълваха и припокриваха. Тя би направила всичко възможно за всеки от тях. И знаеше, че и те биха сторили същото — 'дори биха се превърнали в нейна армия. Това спокойствие й липсваше много и тя имаше чувството, че мрежата от познанства, вдъхваща й усещане за безопасност, е твърде далеч.

След като изпрати искането си, седна и отново отвори папката на Холстън. Той беше добър човек, който знаеше най-съкровените й тайни. Беше единственият, който ги знаеше. И скоро, с божията помощ, Жулиета щеше да разкрие неговите.

Отдавна беше минало десет часът, когато Жулиета стана от бюрото. Очите й бяха твърде уморени, за да се взира повече в монитора и да прочете дори още една бележка по случая. Изключи компютъра си, прибра досиетата, спря лампите и заключи вратата на кабинета от външната страна.

Стомахът й изкъркори, докато прибираше ключовете си в джоба, и вече изчезващата миризма на яхния от заешко й напомни, че за пореден път е пропуснала вечерята. Това й се случваше три вечери подред. Три вечери се беше съсредоточила толкова много в работата, която все още почти не знаеше как да върши и за която нямаше кой да я наставлява, че забравяше да се храни. Може би това щеше да е простимо, ако кабинетът й не граничеше с шумната, изпълнена с аромати кафетерия.

Извади отново ключовете си и пресече слабо осветеното помещение, промъквайки се покрай почти невидимите столове, разпръснати между масите. Една млада двойка тъкмо си тръгваше, след като беше откраднала няколко мига в тъмното преди загасването на лампите, на сумрачната светлина от стенния екран. Жулиета им извика да внимават при слизането, защото й се стори, че това трябва да каже един шериф, и те се изкикотиха, когато заслизаха надолу по стълбището. Тя си представи как вече се държат за ръце и как ще откраднат още няколко целувки, преди да стигнат до апартаментите си. Зрелите хора знаеха за тези забранени неща, но си затваряха очите за тях — нещо като подарък от всяко поколение за следващото. За Жулиета обаче беше различно. Тя беше направила същия избор и като зрял човек — да обича без разрешение — и затова по-силно усещаше собственото си лицемерие.

Докато приближаваше към кухнята, забеляза, че кафете- рията не е съвсем празна. Една самотна фигура седеше в дълбоките сенки край стенния екран и се взираше в мастилената чернота на нощните облаци, увиснали над притъмнелите хълмове.

Изглежда, беше същата фигура от предишната нощ, онази, която беше наблюдавала как слънчевата светлина постепенно угасва, докато Жулиета работеше сама в кабинета. Тя избра така пътя си към кухнята, че да мине зад мъжа. Целодневното зяпане на досиета, изпълнени с лоши намерения, я беше направило леко параноична. Преди се възхищаваше на хората, които се различаваха от останалите, но сега усещаше, че е станала предпазлива по отношение на тях.

Движеше се между стенния екран и най-близката маса, като спираше, за да бутне столовете обратно по местата им, и техните метални крака стържеха по плочките. Държеше под око седналия мъж, но той не се обърна нито веднъж по посока на шума. Просто гледаше нагоре към облаците. В скута му имаше нещо и беше вдигнал едната си ръка към брадичката.

Жулиета минаваше точно зад него, като стъпваше между масата и стола му, който беше преместен странно близо до стенния екран. Тя се пребори с желанието да се прокашля и да му зададе въпрос. Вместо това го заобиколи, като подрънкваше с голямата връзка ключове, която беше получила заедно с новата си работа.

Преди да стигне до вратата на кухнята, на два пъти погледна през рамо. Мъжът не помръдваше.

Тя влезе в кухнята и натисна един от ключовете за осветлението. Лампите примигнаха радостно и се включиха, разпръсквайки мрака наоколо. Тя извади галон сок от едно от хладилните помещения и взе чиста чаша от поставката за сушЬне. В хладилното помещение намери и супа — покрита с капак и вече изстинала. Взе и нея. Сипа си два черпака в паница и порови в едно чекмедже за лъжица. Докато връщаше голямата тенджера на полицата в хладилното помещение, тя за миг се замисли дали да не притопли супата, но се отказа.

Със сока и паницата в ръка тя се върна в кафетерията, изключи осветлението с лакът и затвори вратата с крак. Седна в сенките на края на една от дългите маси и засърба от супата, като държеше под око странния мъж, който се беше загледал в мрака, сякаш там можеше да се види нещо.

Накрая Жулиета остърга с лъжица дъното на празната паница и довърши остатъка от сока си. Мъжът нито веднъж не бе извърнал поглед от екрана на стената. Тя бутна паницата встрани, изпълнена с неудържимо любопитство. Може и да беше просто съвпадение, но фигурата реагира на движението й. Мъжът се наведе напред и протегна ръка към екрана. На Жулиета й се стори, че различава в ръката му прът или пръчка, но беше твърде тъмно, за да е сигурна. Миг по-късно той се наведе над скута си и тя чу скърцането на въглен върху хартия, която, ако се съдеше по звука, който издаваше, беше скъпа. Тя се изправи, решила, че движението му й дава удоб- на възможност, и се приближи до мястото, където той седеше.

— Бърз набег до килера, а? — попита той.

Гласът му я стресна.

— Докато работех, пропуснах вечерята — запъна се тя, сякаш беше нужно да дава обяснение.

— Сигурно е добре човек да държи ключовете.

Той все така не откъсваше поглед от екрана и Жулиета си напомни да заключи вратата на кухнята, преди да си тръгне.

— Какво правите? — попита тя.

Мъжът се пресегна към близкия стол зад гърба си и го придърпа срещу екрана.

— Искате ли да видите?

Жулиета се приближи предпазливо, хвана облегалката и нарочно дръпна стола на десетина сантиметра от мъжа. В стаята беше твърде тъмно, за да различи чертите му, но гласът му звучеше като на млад човек. Тя се ядоса на себе си, че не го е запомнила предишната вечер, когато имаше повече светлина. Трябваше да стане по-наблюдателна, ако искаше да бъде добра в работата си.

— Какво точно трябва да гледам? — попита тя.

Погледна крадешком към скута му, където голям лист бяла хартия проблясваше слабо на бледата светлина, процеждаща се от стълбището. Той лежеше изпънат върху бедрата му, сякаш отдолу имаше дъска или нещо твърдо.

— Мисля, че онези двата ще се разделят. Погледнете там.

Мъжът посочи на стенния екран смесица от черни нюанси, които бяха толкова наситени и дълбоки, че изглеждаха като един цвят. Контурите и оттенъците на сенките, които Жулиета успя да различи, сякаш бяха някаква измама на окото — толкова истински, колкото бяха и призраците. Но тя проследи пръста му, като се чудеше дали той е луд, или пиян, и не се опита да наруши изтощителното мълчание, което последва.

— Там — прошепна той с развълнуван глас.

Жулиета видя проблясък. Светло петно. Все едно някой мигаше с фенерче от далечния край на тъмната генераторна зала. След това то изчезна.

Тя рязко се изправи от стола си и застана близо до стенния екран, питайки се какво ли има там.

Въгленът на мъжа заскърца по листа.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Жулиета.

Мъжът се засмя.

— Звезда — отвърна той. — Ако почакате, може да я видите отново. Тази нощ облаците са тънки и ветровете са силни. Онази, която видяхте, се готви да изчезне.

Жулиета се обърна да види къде е столът й и видя, че мъжът е вдигнал въглена и гледа с присвито око към мястото, където бе проблеснала светлината.

— Как можете да видите каквото и да е било там, навън? — попита тя и отново седна на пластмасовия стол.

— Колкото по-дълго го правиш, толкова по-добре започваш да виждаш през нощта. — Мъжът се наведе над листа и продължи да драска. — А аз го правя от доста време.

— Какво по-точно правите? Просто гледате облаците?

Да, предимно това, за съжаление — засмя се той. — Но онова, което се опитвам да правя, е да видя отвъд тях. Гледайте сега, може пак да успеем да я зърнем.

Тя вдигна поглед към мястото, където се беше появил проблясъкът. Внезапно той се показа отново — точка от светлина като сигнал, идващ от някъде високо над хълма.

— Колко видяхте? — попита той.

— Една — отвърна му тя.

Беше останала почти без дъх от тази нова гледка. Знаеше какво са звездите — думата беше част от речника й, но никога преди това не беше виждала някоя от тях.

— Има и още една слаба встрани от първата. Нека ви я покажа.

Чу се леко изщракване и над скута на мъжа се появи червена светлина. Жулиета видя, че на врата му виси фенерче и краят му е обвит в тънка червена пластмаса. От това лещата му изглеждаше така, сякаш се е запалила, но същевременно излъчваше слаба светлина, която не заслепяваше така очите й както кухненските лампи.

Тя видя, че в скута на мъжа е разстлан голям лист хартия, осеян с точки. Бяха разхвърляни произволно, а около тях имаше решетка от съвършено прави линии. Навсякъде имаше нахвърляни кратки бележки.

— Проблемът е, че те се движат — обясни й мъжът. — Ако тази нощ видя онази там — той потупа с пръст една от точките с по-малка точка до нея, — по същото време утре тя ще бъде малко по-нататък.

Той се обърна към Жулиета и тя видя, че е млад мъж, вероятно наближаващ трийсетте, и доста хубав по онзи спретнат начин, характерен за хората от офисите.

Мъжът се усмихна и добави:

— Беше ми нужно много време, за да разбера това.

Жулиета искаше да му каже, че едва ли е толкова много, като се има предвид възрастта му, но си спомни как се чувстваше като сянка, когато и към нея се бяха отнасяли пренебрежително.

— Какъв е смисълът? — попита тя и видя как усмивката му угасна.

— Какъв е смисълът на всичко? — Той отново насочи погледа си към стената и загаси фенерчето.

Жулиета осъзна, че е задала погрешния въпрос и го е разстроила. И тогава тя се запита дали в онова, което прави той, има нещо незаконно, нещо, което противоречи на табутата. Дали събирането на информация за външността беше нещо различно от това просто да седиш и да зяпаш хълмовете? Тя тъкмо си отбелязваше наум да попита Марнс за това, когато мъжът отново се обърна към нея в мрака.

— Името ми е Лукас — каза той.

Очите й бяха привикнали достатъчно към мрака, за да види ръката му, протегната към нея.

— Жулиета — отвърна тя и я стисна.

— Новият шериф.

Не беше въпрос и, разбира се, той знаеше коя е тя. Изглежда, всички горе на върха знаеха.

— С какво се занимавате, когато не сте тук, горе? — попита тя.

Беше почти сигурна, че това не може да му е работата. Никой не би трябвало да получава читове, задето гледа облаците.

— Живея на горните средни етажи — отвърна Лукас. — През деня работя на компютрите. Идвам горе само когато се вижда добре. — Той включи отново фенерчето и се обърна към нея по начин, който предполагаше, че звездите вече не са най-важното нещо, за което мисли. — Има едно момче от моето ниво, което работи тук в смяната за вечеря. Когато се прибира у дома, ме осведомява какви са били облаците през деня. Ако ми каже, че всичко е наред, идвам тук да си пробвам късмета.

— И сте направили схема, в която ги отбелязвате? — Жулиета посочи големия лист хартия.

— Опитвам се. Вероятно за това ще са нужни няколко живота. — Той сложи въглена си зад ухото, извади парцал от гащеризона си и избърса чернилката, останала по пръстите му.

— И какво ще правите тогава? — попита Жулиета.

— Ами, надявам се, че ще мога да заразя някоя сянка със своята лудост и тя ще продължи от там, докъдето съм стигнал.

— Значи, когато говорехте за няколко живота, сте го имали предвид буквално.

Той се засмя и Жулиета осъзна, че е приятен мъж.

— Най-малко — отвърна той.

— Е, тогава ще ви оставя на заниманията ви — каза тя, внезапно почувствала се виновна, че е разговаряла с него.

Изправи се и му протегна ръка, която той сърдечно пое. Притисна я отгоре с другата си ръка и я задържа малко по-дълго, отколкото тя очакваше.

— Беше удоволствие да се запозная с вас, шерифе. Усмихна й се и Жулиета промърмори нещо неразбираемо в отговор.

На следващата сутрин Жулиета пристигна рано в службата, след като беше успяла да открадне малко повече от четири часа сън. Видя, че до компютъра я очаква пакет — малък пакет, опакован в хартия от дървесина и омотан в бели електрически проводници. Последното я накара да се усмихне и тя бръкна в гащеризона за универсалния си инструмент. Издърпа най-малкото му острие, пъхна го в скобата на един от електрическите проводници, бавно я разглоби и я запази невредима за бъдеща употреба. Тя си спомни неприятностите, които си беше навлякла в деня, когато като сянка на механик я бяха хванали да реже пластмасовата скоба от едно електрическо табло. Уокър, който още тогава беше стар мърморко, й се беше развикал за това прахосничество. След което й беше показал как да разхлаби малката скоба, за да я запази за повторна употреба.

Бяха минали години и когато вече беше много по-възрастна, тя откри, че показва същия урок на друга сянка. Казваше се Скоти. По онова време той беше младеж, но тя му се беше скарала, защото бе направил същата немарлива грешка като нея. Спомни си, че така беше уплашила бедното момче, че то беше пребледняло като платно и после месеци наред беше нервно в нейно присъствие. Може би заради това избухване тя му беше обръщала повече внимание, докато той продължаваше обучението си, и накрая двамата бяха станали близки. Той бързо се превърна в способен млад мъж, истински факир в електрониката, можеше да програмира времената в чипа на помпа за по-малко време, отколкото беше нужно на Жулиета, за да го разглоби и сглоби.

Тя разхлаби и другата жица, омотана около пакета, и разбра, че той е от него. Преди няколко години Скоти беше нает от Информационния отдел и се премести на трийсетия етаж. Беше станал „твърде умен за Механичния“, по думите на Нокс. Жулиета отмести двата проводника и си представи как младият мъж е подготвял този пакет за нея. Искането, което тя беше изпратила предишната вечер до Механичния, явно е било препратено до него и той цяла нощ бе работил старателно, за да й направи тази услуга.

Тя внимателно разви хартията. Трябваше да я върне, както и проводниците — бяха твърде скъпи, за да ги запази, и достатъчно леки, за да бъдат върнати евтино по носач. Когато разопакова пакета, забеляза, че Скоти е прегънал краищата един под друг — номер, който научаваха още като деца, за да си опаковат писмата, без да им е нужно лепило или залепваща лента. Тя грижливо разопакова плода на старателния му труд и най-сетне махна хартията. Вътре откри пластмасова кутия като онези, които се използваха за сортирането на гайки и болтове за малките проекти долу, в Механичния.

Тя отвори капака и видя, че пакетът не е само от Скоти — сигурно му е бил препратен набързо с копие от молбата й.

Очите й се просълзиха, когато се разнесе уханието на курабийките от овесено и царевично брашно на Мама Джийн. Тя взе една, доближи я до носа си и вдъхна дълбоко уханието й. Вероятно си въобразяваше, но можеше да се закълне, че от старата кутия се носи лек полъх на смазка или грес — мирисът на дома.

Жулиета внимателно сгъна опаковъчната хартия и сложи курабийките върху нея. Помисли за хората, с които трябваше да ги сподели — Марнс, разбира се, но и Пам от кафетерията, която беше така мила да й помогне да се настани в новия апартамент. И Алис, младата секретарка на Джанс, чиито очи повече от седмица бяха зачервени от скръб. Тя извади последната курабийка и най-сетне забеляза малкото устройство за данни, което потропваше на дъното на контейнера — малкия десерт, приготвен специално от Скоти и скрит между трохите.

Жулиета го взе и остави пластмасовата кутия настрани. Тя духна в металния край на устройството, за да изкара останалите вътре боклуци, преди да го включи в слота в предната част на компютъра. Не я биваше много с компютрите, но можеше да работи с тях. В Механичния човек не можеше да направи каквото и да е, без да подаде искане, доклад, молба или някаква друга подобна безсмислица. Освен това компютрите бяха удобни за дистанционно вкарване на данни в помпи и релета, за тяхното включване или изключване, за диагностиката им.

Когато светлината на устройството започна да примигва, тя го намери на екрана. В него откри множество папки и файлове — малкото устройство за данни сигурно беше натъпкано до горе с тях. Тя се запита дали Скоти изобщо е спал миналата нощ.

Най-отгоре в списъка с главните директории имаше файл, наречен „Джулс“. Тя го натисна и пред нея се отвори кратък текстови файл, който очевидно беше от Скоти, но правеше впечатление, че не е подписан:

След като написа докладите, установи, че Марнс няма роднини, разговаря с патоанатома и отговори на въпросите на любопитните съседи, Жулиета накрая се отправи на дълго и самотно изкачване към празния си кабинет.

Не свърши кой знае каква работа през останалата част от деня. Вратата към кафетерията беше отворена, защото малката стая беше изпълнена с твърде много призраци. Тя многократно се опита да се разсее с файловете от компютрите на Холстън, но отсъствието на Марнс беше далеч по-тъжно от безучастното му присъствие. Тя не можеше да повярва, че вече го няма. Беше й почти обидно — да я доведе тук и да я зареже толкова внезапно. Знаеше, че е ужасно и егоистично да се чувства по този начин, а още по-лошо — да си го признава.

Докато умът й блуждаеше, тя от време на време хвърляше поглед към вратата и наблюдаваше как облаците се плъзгат по далечния стенен екран. Запита се дали са леки или плътни и дали тази нощ ще бъде подходяща за гледане на звездите. Тази мисъл отново предизвика чувство за вина у нея, но тя се чувстваше невероятно сама — тя, жената, която се гордееше, че няма нужда от никого.

Поигра си още известно време с лабиринта от файлове, докато в кафетерията светлината на невидимото слънце намаляваше и двете смени за обяд и вечеря се появиха и след това изчезнаха. През цялото време тя наблюдаваше мътното небе и се надяваше, макар и без логична причина, че ще има отново възможността да се срещне със странния ловец на звезди от предишната нощ.

И макар докато седеше там, да чуваше звуците и да усещаше миризмата от храната на всички от горните четирийсет и осем етажа, Жулиета забрави да хапне. Едва когато персоналът от втората смяна си тръгна и осветлението беше намалено до четвърт от мощността, Пам влезе с купа супа и една бисквита. Жулиета й поблагодари и понечи да извади няколко чита от гащеризона си, но Пам отказа. Зачервените от плач очи на младата жена се насочиха към празния стол на Марнс и Жулиета осъзна, че служителите в кафетерията са били близки със заместника както никой друг.

Пам си тръгна, без да каже и дума, и Жулиета успя да се насили да хапне. След известно време се сети за още едно търсене в данните на Холстън, което можеше да опита — обща проверка на правописа, за да потърси имена, които да й дадат някаква следа. Накрая успя да измисли как да го направи. Междувременно супата й изстина. Докато компютърът и обработваше купищата данни, тя взе купата си и няколко папки и излезе от кабинета, за да седне на една от масите в кафетерията, близо до стенния екран.

Тя търсеше сама звездите, когато Лукас тихо се появи до нея. Той не каза нищо, просто дръпна един стол, седна с дъската и листа и се загледа в просторната гледка на притъмнелия външен свят.

Жулиета не можеше да прецени дали той просто учтиво уважава мълчанието й, или е толкова груб, че да не я поздрави. Накрая тя реши, че е първото, и след това мълчанието й се струваше нещо нормално и споделено. Спокойствие в края на един отвратителен ден.

Минаха няколко минути. После станаха десет. Нямаше звезди и никой не казваше нищо. Жулиета държеше една папка в скута си, просто за да намери някакво занимание за пръстите си. Откъм стълбището се разнесе звук — весела група, която се движеше между нивата с апартаменти по-долу — и след това тишината се завърна.

— Съжалявам за партньора ви — каза накрая Лукас.

Ръцете му пригладиха хартията върху дъската. Все още не беше отбелязал или написал нищо.

— Оценявам това — отвърна Жулиета.

Тя не беше сигурна кой е уместният отговор, но този й се стори най-малко погрешен.

— Търсех звезди, но не видях нито една — добави тя.

— Няма и да видите. Не и тази нощ. — Мъжът махна към стенния екран. — Това са най-лошият вид облаци.

Жулиета започна да ги изучава, като едва успяваше да ги различи в здрача под последните отблясъци на далечната светлина. Не й се сториха по-различни от които и да е други облаци.

— Трябва да направя едно признание, тъй като вие сте законът и всичко, свързано с него. — Лукас се размърда почти недоловимо на стола.

Жулиета опипа звездата върху гърдите си. Често забравяше коя е.

— Да?

— Знаех, че облаците няма да са подходящи тази вечер. Но въпреки това дойдох.

Жулиета се надяваше, че мракът ще скрие усмивката й.

— Не съм сигурна, че в Пакта се казва нещо за такъв вид лицемерие — каза му тя.

Лукас се засмя. Беше странно колко познато й звучи вече той и колко много й се иска да го слуша. Тя внезапно изпита силно желание да го прегърне, да положи глава на врата му и да заплаче. Почти можеше да усети как тялото й се готви да направи това, макар да не помръдваше. Не можеше да се случи никога. Знаеше това въпреки чувството, което трептеше в нея. Причината беше просто в самотата и в ужаса да държи Марнс в ръцете си, да чувства безжизнената тежест на тяло, което е изгубило онова, което му е вдъхвало живот, каквото и да е било то. Отчаяно се нуждаеше от допир и този непознат беше единственият човек, за когото знаеше поне толкова, че да иска да получи това от него.

— Какво ще се случи сега? — попита той и смехът му заглъхна.

Жулиета без малко не изтърси глупаво „Между нас ли?“, но Лукас й спести това.

— Знаете ли кога ще бъде погребението? И къде? — попита той.

Тя кимна в мрака.

— Утре. Няма семейство, което да трябва да пътува до тук, нито е необходимо разследване. — Жулиета преглътна сълзите си. — Не е оставил завещание, така че възложиха на мен да уредя нещата. Реших да го погребем близо до кмета.

Лукас погледна към стенния екран. За негово облекчение беше достатъчно тъмно, че да не се виждат телата на почистващите.

— Така и би трябвало да бъде — каза той.

— Мисля, че те са били тайно влюбени — изтърси Жулиета. — Дори и да не са били любовници, са били също толкова близки.

— Имаше разни слухове — съгласи се той. — Онова, което не разбирам, е защо са го пазели в тайна. Никой нямаше да го е грижа за това.

Някак си докато седеше в тъмнината с напълно непознат човек, й беше по-лесно да говори за тези неща, отколкото ако беше дълбоко долу между приятели.

— Може би те не са искали хората да знаят — изказа на глас мислите си тя. — Джанс е била омъжена преди. Подозирам, че са решили да се съобразят с това.

— Така ли? — Лукас надраска нещо върху листа си.

Жулиета вдигна поглед, макар да беше сигурна, че няма звезда.

— Не мога да си представя да обичам тайно по този начин призна той.

— На първо място не мога да си представя, че ще ми е нужно нечие разрешение — от Пакта или от бащата на момичето, за да се влюбя — отвърна тя.

— Така ли? А как иначе би могло да стане? Просто които и да е двама души да са заедно по което и да е време, когато им харесва?

— Тя не отговори.

— Как тогава някой изобщо би влязъл в лотарията? — попита той, като продължи предишната си мисъл. — Не мога да си представя как човек би могъл да не го направи открито. Това е тържествен момент, не мислите ли? Такъв е ритуалът — мъжът иска позволение от бащата на момичето…

— А ти нямаш ли си някоя? — прекъсна го Жулиета. — Искам да кажа… Просто питам, защото звучиш така, сякаш имаш ясно мнение по въпроса, но може би не си…

— Още не — отвърна той и я спаси отново. — Останала ми е още малко сила да търпя чувството за вина, което ми внушава майка ми. Всяка година обича да ми напомня колко лотарии съм пропуснал и колко намалява вероятността да гледа внучета. Сякаш не знам какви са статистическите ми шансове. Но, хей, аз съм едва на двайсет и пет.

— Това обяснява всичко — каза Жулиета.

— Ами вие?

Тя за малко не му каза истината. За малко не изтърси тайната си, почти без да я подканят. Сякаш на този мъж, на това момче, което й беше непознато, можеше да му се има доверие.

— Така и не намерих подходящия — излъга тя.

— Не може да бъде — засмя се Лукас с младежкия си смях. — Искам да кажа, на колко години сте? Или е неучтиво да те питам?

Тя почувства вълна на облекчение. Беше помислила, че той ще я пита дали е била с някого.

— Трийсет и четири — отвърна тя. — И доколкото знам, неучтиво е да се пита, но аз никога не съм държала на правилата.

— Каза нашият шериф — рече Лукас и се засмя на собствената си шега.

— Предполагам, че още не съм свикнала с това — усмихна се Жулиета.

Тя се обърна отново към стенния екран и двамата се насладиха на последвалото мълчание. Беше странно да седи с този мъж. Чувстваше се по-млада и някак по-сигурна в негово присъствие или поне по-малко самотна. Тя смяташе, че и той е самотник, нещо като шайба със странен размер, която не пасва на никой стандартен болт. И докато тя беше прекарвала малкото свободно време, което й оставаше, възможно най-далеч, долу в мините, в търсене на красиви камъни, той бе стоял тук, в другия край на силоза, и бе търсил звезди.

— Изглежда, че и за двама ни нощта няма да е особено ползотворна — накрая наруши мълчанието тя и поглади неотворената папка в скута си.

— О, не знам — обърна се към нея Лукас. — Зависи от това за какво сте дошли тук, горе.

Жулиета се усмихна. В отсрещната част на просторното помещение компютърът на бюрото й изпиука едва доловимо. Търсенето в данните на Холстън най-сетне беше приключило и той беше готов да изплюе резултатите.

На следващата сутрин, вместо да се качи в кабинета си, Жулиета слезе по петте етажа стълби до долната ферма за погребението на Марнс. За нейния заместник нямаше да има досие, нито разследване, а просто щяха да спуснат старото му и уморено тяло дълбоко в пръстта, където то щеше да се разложи и да подхрани корените. Беше странна мисъл — да стои сред тълпата и да мисли за него като за някой, който ще има или няма да има досие. Беше минала по-малко от седмица, откакто заемаше този пост, и вече гледаше на кафявите папки като на място, където живеят духовете. Имена и номера на досиета. Животи, сведени до двайсетина страници от рециклирана хартия от дървесина, парчета конец и шевове с всякакви цветове, преплетени под черното мастило, с което беше записана тъжната им история.

Церемонията беше дълга, но не създаваше такова усещане. Наблизо, където беше погребана Джанс, купчината пръст все още не се бе слегнала. Скоро двамата щяха да се смесят в растенията и тези растения щяха да се превърнат в храна за обитателите на силоза.

Жулиета прие един узрял домат, докато свещеникът и сянката му обикаляха многолюдната тълпа. Двамата бяха облечени в червен плат и напяваха, докато вървяха. Гласовете им бяха звучни и се допълваха взаимно. Жулиета захапа домата и остави подходящо количество сок да опръска гащеризона й, докато дъвчеше и преглъщаше. Механично усети, че зеленчукът е много вкусен. Беше трудно да му се наслади истински.

Тя наблюдаваше тълпата, когато дойде време пръстта да бъде изсипана обратно в дупката. Двама мъртви от горе за по-малко от седмица. В останалата част на силоза имаше и още двама умрели и това правеше седмицата много лоша.

Или добра, в зависимост от гледната точка. Тя забеляза бездетните двойки, които, преплели ръце, енергично ядяха от плодовете си и пресмятаха наум. Според Жулиета лотариите следваха твърде бързо след смъртните случаи. Тя от край време смяташе, че те трябва да се провеждат на едни и същи дати всяка година, просто за да изглежда, че ще се проведат така или иначе, независимо дали някой е умрял.

Но от друга страна, смисълът на спускането на тялото и откъсването на зрял плод или зеленчук точно над гробовете бе именно в това да се подчертае, че цикълът на живота е тук, че е неизбежен и трябва да бъде приет, ценен и обичан. Човек си отива и оставя себе си като дар за препитанието на останалите и за живота, прави място за следващото поколение. Хората се раждат, стават сенки, на свой ред създават сенки и след това си отиват. Единственото, на което може да се надява човек, е да бъде запомнен от две поколения сенки.

Преди дупката да бъде запълнена напълно, присъстващите пристъпиха към ръба й и хвърлиха вътре остатъците от плодовете и зеленчуците си. Жулиета също пристъпи напред и хвърли каквото беше останало от домата й заедно с градушката от шарени парчета кора и огризки. Един църковен помощник се беше облегнал на твърде широката си лопата и наблюдаваше полета на последните остатъци от плодове и зеленчуци. Той загребваше онези, които не уцелваха, заедно с тъмната плодородна пръст и ги буташе вътре, оформяйки малка могила, която щеше да се слегне с времето и след няколко поливания.

След погребението Жулиета започна да се изкачва обратно към кабинета си. Катеренето й тежеше, макар да се гордееше, че е във форма. Но вървенето и изкачването бяха различен вид упражнения. Не бяха като въртенето на гаечни ключове или разхлабването на заяли болтове и изискваха друг тип издръжливост, не просто да стоиш буден и нащрек още една смяна. Реши, че това изкачване е нещо неестествено. Хората не бяха приспособени за него. Съмняваше се, че са създадени да изкачват повече от едно ниво на силоза. Но в този момент поредният носач прелетя по стълбите край нея и на свежото му лице се мярна бърза усмивка за поздрав. Краката му танцуваха по стоманените стъпала и тя се запита Дали това не е нещо, което просто изисква повече практика.

Когато накрая стигна до кафетерията, беше обяд и помещението беше изпълнено с шумни разговори и тракането на металните вилици върху металните чинии. Купчината сгънати бележки пред вратата на кабинета й беше нараснала. Имаше и едно растение в пластмасова кофа, чифт обувки и малка скулптура, направена от цветни проводници. Жулиета се спря за миг пред колекцията. Тъй като Марнс нямаше семейство, тя предположи, че сама трябва да се заеме с всичко това — да се погрижи вещите да попаднат у онези, които биха ги използвали по най-добрия възможен начин. Тя се наведе и вдигна една от картичките. Беше надписана с цветен молив с неуверени печатни букви. Тя си представи как в този ден учениците от горните класове на началното училище бяха прекарали часовете си по ръчен труд в изработване на картички за заместник Марнс. Това натъжи Жулиета повече от която и да е церемония. Тя избърса сълзите от очите си и прокле учителите, на които им бе дошло наум да забъркат децата в цялата тази гадост.

— Не ги въвличайте в тези неща — прошепна тя на себе си.

Сложи обратно картичката и възвърна хладнокръвието си.

Реши, че заместник Марнс би искал да види това. Той беше човек, който лесно можеше да бъде преценен, бе остарял навсякъде освен в сърцето си — онзи негов орган, който така и не се беше износил, защото той никога не се беше осмелил да го използва.

Жулиета с изненада откри, че в кабинета й я очаква компания. Зад бюрото на заместник Марнс седеше непознат мъж. Той вдигна поглед от компютъра и й се усмихна. Тя се готвеше да го попита кой е, когато Бърнард (за когото отказваше да мисли дори и като за временно изпълняващ длъжността кмет) излезе от килията за задържане с папка в ръка и също й се усмихна.

— Как мина службата? — поинтересува се той.

Жулиета прекоси кабинета и грабна папката от ръката му.

— Моля, не пипайте нищо — каза тя.

— Да не пипам ли? — засмя се Бърнард и намести очилата си. — Този случай е приключен. Имах намерение да го върна в кабинета си и да го прибера в архива.

Жулиета провери досието и видя, че е на Холстън.

— Знаете, че трябва да докладвате на мен, нали? Предполагаше се, че поне ще сте попрехвърлили Пакта, преди Джанс да ви накара да се закълнете в него.

— Ще го имам предвид, благодаря. — Жулиета го остави до отворената килия и отиде при бюрото си.

Пъхна папката в най-горното чекмедже, провери дали устройството за данни все още стърчи от компютъра, след което вдигна поглед към мъжа срещу нея.

— А вие сте?

Той се изправи и столът на заместника изскърца както обикновено. Жулиета се опита да се насили да не мисли повече за него като за стола на Марнс.

— Питър Билингс, госпожо. — Той й подаде ръка и Жулиета я прие. — Аз самият скоро се заклех.

Той хвана един ъгъл на своята звезда и я дръпна от гащеризона си, за да може тя да я види.

— Питър всъщност беше кандидат за вашия пост — натърти Бърнард.

Жулиета се зачуди какво ли иска да каже с това и какъв изобщо е смисълът да го споменава.

— Имате ли нужда от нещо? — попита тя Бърнард. Сетне посочи бюрото си, което беше отрупано с книжа от предишния ден, когато беше прекарала по-голямата част от времето си в работа по делата на Марнс. — Защото, ако имате нужда от нещо, мога да го сложа тук, в една от тези купчини.

— Всичко, което аз ви възложа, отива най-отгоре — отсече Бърнард и стовари ръка върху папката с името на Джанс върху нея. — И ви правя услуга, като се качвам до горе, за да проведем срещата тук, вместо да ви накарам да слезете долу, в моя кабинет.

— За каква среща става дума? — попита Жулиета.

Тя не вдигна поглед към него, а се зае да подрежда документите. Надяваше се, че той ще види колко е заета и ще си тръгне, а тя ще може да запознае Питър с малкото неща, които самата тя беше научила.

— Както знаете, през последните седмици имаше известни… промени. Нещо наистина нечувано, поне от последния бунт насам. И се боя, че ви грози опасност, ако не сме единни.

Той натисна с пръст папката, която Жулиета се опитваше да дръпне, и я прикова върху бюрото.

Тя вдигна поглед към него.

— Хората искат приемственост. Искат да знаят, че утрешният ден до голяма степен ще прилича на днешния. Искат да ги уверят в това. Наскоро имахме почистване и претърпяхме някои загуби, затова настроението е малко тревожно. — Той махна към папките и купищата хартия, които не се събираха върху бюрото на Жулиета и бяха завзели и това на Марнс.

Младият мъж срещу нея погледна предпазливо купчината, сякаш се страхуваше, че върху него ще се изсипят още документи и ще му създадат още работа.

— Ето защо ще обявя мораториум на прошката. Не само за да повдигна духа на целия силоз, но и за да помогна на двама ви да изчистите онова, което се е насъбрало, за да не бъдете затрупани, докато свиквате със задълженията си.

— Да изчистим онова, което се е насъбрало? — повтори Жулиета.

Точно така. Всички онези дребни престъпления поради пиянство. Това за какво е? — Той взе една папка и прочете името върху етикета. — О, какво е сторил Пикенс този път?

— Изял е плъха на съседа си — отвърна Жулиета, — който е домашен любимец.

Питър Билингс се изкикоти. Жулиета присви очи към него, като се запита защо името му й звучи познато. След това си спомни за бележка, която той беше написал в едно от досиетата. Сети се, че този мъж, който на практика беше още хлапе, бе сянка на съдия в силоза. Като го гледаше, не й беше никак лесно да си го представи. Той бе по-скоро от типа хора, които работят в Информационния отдел.

— Мислех си, че отглеждането на плъхове като домашни любимци е незаконно — каза Бърнард.

— Така е. Той е ищецът. За отмъщение е завел иск на свой ред. — Тя порови из папките. — Ето го тук.

— Да видим — рече Бърнард.

Взе и другата папка, вдигна двете заедно и ги пусна в кошчето за боклук. Всички внимателно подредени документи и бележки се разпиляха и се смесиха с купчината от парчета хартия за рециклиране.

— Простено и забравено — каза той и изтупа ръце. — Това ще бъде моят девиз за изборите. Хората имат нужда от нещо такова — да поставят ново начало, да забравят миналото в тези смутни времена и да погледнат към бъдещето!

След тези думи Бърнард я потупа силно по гърба, кимна на Питър и се отправи към вратата.

— Девиз за изборите? — повтори тя, преди той да е успял да излезе.

Дойде й наум, че едно от досиетата, които той предлагаше да бъдат опростени, е онова, в което той е главният заподозрян.

— О, да! — извика Бърнард през рамо, подпря се на касата на вратата и погледна отново към нея. — След дълго обмисляне реших, че за тази работа няма по-квалифициран човек от мен самия. Не виждам никакъв проблем да продължа да изпълнявам задълженията си в Информационния, като същевременно поема и ролята на кмет. Всъщност и без това вече го правя! — Той й намигна. — Приемственост, нали се сещате.

И след това си тръгна.

Информационният отдел беше на трийсет и четири нива надолу. Жулиета прескачаше стъпалата толкова бързо, че трябваше да се държи с ръка за вътрешния парапет, за да се пази да не полети към малцината, които се изкачваха нагоре. Близо до шестия етаж подмина носач, който се стресна, че някой го е изпреварил. Когато стигна десетия, вече се чувстваше замаяна от непрекъснатото въртене. Зачуди се как изобщо Холстън и Марнс са успявали да реагират по спешност на неприятностите. Другите два участъка със заместници — този на средните нива и онзи дълбоко долу — бяха удобно разположени близо до самия център на техните четирийсет и осем етажа, мястото им беше далеч по-добро. Стигна до двайсетте, като през това време си мислеше, че нейният кабинет не е идеалното местоположение, за да откликва на повикванията от далечния край на нейния район. Вместо това той беше разположен до въздушния шлюз и до килията за задържане, където се изпълняваха най-суровите наказания в силоза. Изруга по адрес на това решение, когато си помисли за дългия път обратно нагоре.

В горната част на двайсетте тя почти събори един мъж, който не гледаше къде върви. Обгърна го с ръка и сграбчи парапета, като така предпази и двама им от неприятно падане. Той се извини, а тя преглътна ругатнята, която й беше на езика. В следващия момент видя, че е Лукас. Дъската му за писане беше привързана към гърба му, а от джобовете на гащеризона му стърчаха парчета въглен.

— О — каза той, — здравейте.

Усмихна се, когато я разпозна, но усмивката му угасна, когато осъзна, че тя бърза в обратната посока.

— Съжалявам — извини се тя. — Трябва да вървя.

— Разбира се.

Той се отмести от пътя й и Жулиета най-сетне отдръпна ръка от ребрата му. Тъй като не знаеше какво да каже, просто му кимна. Мислите й бяха насочени единствено към Скоти и към спускането, движеше се твърде бързо, за да има възможност да погледне назад.

Когато най-сетне стигна до трийсет и четвъртия, тя поспря на площадката, за да си поеме дъх и да се отърси от замайването. Провери дали звездата е на мястото си, както и дали устройството с данни все още е в джоба й, отвори входната врата към Информационния и се опита да върви така, сякаш трябваше да е тук.

Бързо огледа преддверието. Вдясно от нея имаше конферентна зала, отделена с прозорец. Лампите бяха запалени, макар че беше посред нощ. През стъклото се виждаха няколко глави — вътре имаше среща. Стори й се, че чува гръмкия и носов глас на Бърнард.

Пред нея беше турникетът с ниска степен на сигурност, който водеше към лабиринта от апартаменти, офиси и работилници на Информационния отдел. Жулиета можеше да си представи какво е вътрешното разположение — беше чула, че трите нива са много подобни на Механичния, само дето не беше толкова забавно.

— Мога ли да ви помогна? — попита я млад мъж в сребрист гащеризон, застанал при вратите.

Тя се приближи.

— Шериф Никълс — представи се.

Показа му идентификационната си карта, след това я прекара през лазерния скенер на турникета. Той светна в червено, вратите избръмчаха ядосано и не се отвориха.

— Тук съм, за да се срещна със Скоти, един от вашите техници.

Тя отново сложи картата, но резултатът беше същият.

— Имате ли насрочена среща? — попита мъжът.

Жулиета присви очи към него.

— Аз съм шерифът. От кога трябва да си насрочвам срещи?

За пореден път пробва с картата и вратите избръмчаха по същия начин.

Младият мъж не помръдна, за да й помогне.

— Моля ви, не правете това — каза той.

— Виж, синко, в момента провеждам разследване тук. А ти ме възпрепятстваш.

— Сигурен съм, че сте наясно с особената ни позиция и че вашите правомощия са…

Жулиета остави идентификационната си карта, пресегна се и го сграбчи с две ръце за презрамките на гащеризона. Почти го издърпа през ниския турникет и ръцете й се издуха от жилавите мускули, с които беше разхлабила безброй болтове.

— Чуй ме сега, проклет дребосък, ще мина през този турникет или ще го прескоча и след това ще мина през теб. Трябва да те уведомя, че отговарям директно пред Бърнард Холанд, който изпълнява длъжността кмет и е твой проклет шеф. Ясно ли се изразих?

Очите на хлапето така се разшириха, че се виждаха само зениците му. Той закима с глава.

— Тогава действай — нареди му тя, пусна гащеризона му и го блъсна назад.

Той извади своята идентификационна карта и я прекара през скенера.

Жулиета блъсна турникета и мина покрай него. След това спря.

— Ъъъ, накъде да тръгна по-точно?

Момчето все още се опитваше с трепереща ръка да прибере картата в джоба на гърдите си.

— Ннн-ататък, госпожо. — Той посочи надясно. — Вторият коридор наляво. Последният офис.

— Добро момче — похвали го тя.

Обърна се и се усмихна вътрешно. Изглежда, че същият тон, който стряскаше механиците долу и ги караше да се забързат, тук вършеше точно толкова добра работа. Засмя се, като се сети за довода, който беше използвала — твоят шеф е и мой шеф, така че отваряй. Но както се тресеше от страх, даже да му беше прочела някоя рецепта на Мама Джийн с този тон, пак щеше да мине.

Тя тръгна по втория коридор, размина се с един мъж и една жена в сребристите дрехи на Информационния, които вървяха в обратна посока. Те се обърнаха след нея. В края на коридора имаше офиси и от двете страни и тя не знаеше кой от тях е на Скоти. Първо надникна през отворената врата на единия, но светлините бяха угасени. Тя се обърна към другия и почука на вратата.

В началото не последва отговор, но светлината под вратата намаля, сякаш някой бе застанал от другата й страна.

— Кой е там? — прошепна познат глас зад вратата.

— Отвори проклетата врата — каза Жулиета. — Знаеш кой е.

Дръжката потъна надолу и вратата се отвори с щракане.

Жулиета влезе вътре и Скоти затвори след нея и заключи.

— Видяха ли те? — попита той.

— Дали са ме видели? — невярващо го изгледа тя. — Разбира се, че ме видяха. Как мислиш, че влязох? Има хора навсякъде.

— Но видяха ли те да влизаш тук. — прошепна той.

— Скоти, какво става, по дяволите? — Жулиета започна да подозира, че е бързала по целия път дотук за нищо. — Изпрати ми съобщение, което изглеждаше доста отчаяно, каза ми да дойда веднага. И ето, аз съм тук.

— Откъде получи всички тези неща? — попита той.

Скоти грабна едно руло с разпечатки от бюрото си и го вдигна с треперещи ръце.

Жулиета застана до него. Тя сложи ръка върху неговата и погледна към хартията.

— Просто се успокой — тихо му каза тя.

Опита се да прочете няколко реда и веднага разпозна безсмислиците, които беше изпратила до Механичния по-рано този ден.

— Откъде взе това? — попита тя. — Изпратих го на Нокс преди няколко часа.

Скоти кимна.

— И той го изпрати на мен. Но не е трябвало да го прави. Може да си навлека доста неприятности заради това.

— Шегуваш се, нали? — засмя се Жулиета.

Видя, че не се шегува.

— Скоти, все пак ти изкопира всички тези неща за мен. — Тя отстъпи назад и го погледна сериозно. — Почакай, ти знаеш какви са тези безсмислици, нали? Можеш ли да ги прочетеш?

Той поклати глава.

— Джулс, по онова време не знаех какво копирам за теб. Бяха просто гигабайта с боклуци. Не съм ги гледал. Само ги свалих и ти ги изпратих…

— Защо това е толкова опасно? — попита тя.

— Дори не мога да говоря за него — отвърна Скота. — Не съм готов да почиствам, Джулс. Не съм. — Той й подаде рулото. — Ето. Дори не трябваше да го разпечатвам, но исках да изтрия съобщението. Трябва да го вземеш. Махни го оттук. Могат да ме хванат с него.

Жулиета взе рулото, но само за да го успокои.

— Скоти, седни! Моля те! Виж, знам, че си уплашен, но имам нужда да се успокоим и да поговорим за това. Много е важно.

Той поклати глава.

— Скоти, седни веднага, по дяволите! — Тя посочи стола и Скоти сковано се подчини.

Жулиета седна на ъгъла на бюрото му. Тя забеляза, че леглото му в задната част на стаята е разхвърляно, сякаш някой наскоро е спал в него, и й стана жал за младия мъж.

— Каквото и да е това — тя разтърси рулото хартия, — то е причинило последните две почиствания.

Каза му го така, сякаш ставаше дума за нещо повече от набързо създадена теория, сякаш беше нещо, което знаеше. Може би страхът в очите му й даде тази идея или пък нуждата да се държи уверено, за да го успокои.

— Скоти, трябва да знам какво е. Погледни ме.

Той го направи.

— Виждаш ли тази звезда? — Тя я перна с пръст и звездата глухо иззвъня.

Той кимна.

— Тук не съм твоят началник-смяна, момче. Аз съм законът и това е много важно. Не знам дали си наясно с това, но не може да имаш неприятности, защото си отговорил на въпросите ми. Всъщност си задължен да отговориш.

На следващата сутрин изтощената Жулиета пристигна късно в службата. Ръцете и краката я боляха от късното спускане до Информационния отдел и от безсънната нощ. Беше се мятала и въртяла през цялото време, като се чудеше дали не е отворила кутия, която е било по-добре да остане затворена, и се безпокоеше дали не е повдигнала въпроси, които не обещават нищо друго освен неприятни отговори. Ако отидеше в кафетерията и погледнеше в посоката, в която обикновено избягваше да гледа, щеше да види последните двама чистачи да лежат, почти прегърнати, в извивката на хълма. Дали тези двама влюбени се бяха хвърлили под разяждащия вятър заради същото онова нещо, което Жулиета преследваше в момента? Страхът, който беше зърнала в очите на Скоти, я караше да се чуди дали е била достатъчно предпазлива. Погледна през бюрото към новия си заместник, по-зелен в тази работа дори от нея, докато той въвеждаше данните от едно досие.

— Хей, Питър?

Той вдигна поглед от клавиатурата.

— Да?

— Преди това си бил в Правосъдието, нали? Бил си сянка на съдия?

— Не — той наклони глава на една страна, — бях съдебен помощник. Всъщност допреди няколко години бях сянка в участъка на заместника за средните нива. Исках тази работа, но не се отваряше свободно място.

— Там ли си израснал? Или горе на върха?

— На средните нива. — Той отпусна ръце в скута си и й се усмихна. — Баща ми беше водопроводчик в хидропониката. Почина преди няколко години. Майка ми работи в яслите.

— Наистина ли? Как се казва?

— Ребека. Тя е една от…

— Познавам я. Беше сянка, когато бях дете. Баща ми…

— Работи в горните ясли. Знам. Не исках да казвам нищо…

— Защо не? Хей, ако се страхуваш, че ще станеш мой любимец, то си прав. Сега си мой заместник и аз ще пазя гърба ти.

— Не, не става дума за това. Просто не исках да ми се разсърдите. Знам, че двамата с баща ви не се…

Жулиета му махна да замълчи.

— Той все още е мой баща. Просто се отчуждихме. Кажи на майка ти, че й изпращам поздрави.

— Ще го направя. — Питър се усмихна и се наведе отново над клавиатурата.

— Хей, имам въпрос към теб. Нещо, което не разбирам.

— Разбира се — вдигна поглед той. — Кажете.

— Можеш ли да ми кажеш защо е по-евтино да изпратиш бележка на хартия по носач до някого, отколкото да му изпратиш съобщение по компютъра?

— О, разбира се — кимна той. — За да го изпратиш по компютъра, ще ти струва четвърт чит на символ. Това са си доста пари!

— Не, знам колко струва — засмя се Жулиета. — Но и хартията не е евтина. Нито пък носачите. Обаче изпращането на съобщение по компютъра би трябвало да е практически безплатно, нали се сещаш? Това е просто информация. Тя не тежи нищо.

— Откакто се помня, винаги е било четвърт чит на символ — сви рамене Питър. — Не знам. А и от тук ни отпускат по петдесет чита на ден, плюс неограничен брой спешни съобщения. Не бих се тревожил за това.

— Не се тревожа, просто съм объркана. Искам да кажа, разбирам защо всички не могат да имат радиостанции като онези, които ние носим — защото във всеки момент може да предава само един човек и ефирът трябва да е свободен за спешни случаи, — но човек би си помислил, че всички ние би следвало да можем да изпращаме и получаваме колкото искаме съобщения.

Питър се подпря на лакти и отпусна брадичка върху юмруците си.

— Ами, помислете за разходите за сървърите и електричеството. Това означава ползване на нефт, да не забравяме и цялата поддръжка на проводниците, охлаждането и какво ли не още. Особено ако имаш голям трафик. Сравнете го с това да пресоваш дървесина върху рамка, да я оставиш да изсъхне, да драснеш нещо с мастило върху нея и да я изпратиш нагоре или надолу по човек, който и бездруго отива в същата посока. Не е чудно, че е по-евтино!

Жулиета кимна, но най-вече за да му достави удоволствие. Тя самата не беше толкова сигурна. Не искаше да изразява съмненията си на глас, но не можа да се сдържи.

— Ами, ако причината е различна? Ако някой нарочно ги е направил скъпи?

— Какво? За да прави пари ли? — Питър щракна с пръсти. — За да осигури на носачите работа с пренасянето на съобщения?

— Не — поклати глава Жулиета. — Ами, ако причината е да се затрудни общуването помежду ни? Или поне да бъде по-скъпо. Нали се сещаш — да ни разделят и да ни накарат да пазим мислите си само за себе си.

— Защо някой би искал да направи това? — намръщи се Питър.

Жулиета сви рамене и погледна отново към компютърния си екран, а ръката й се плъзна към рулото, скрито в скута й. Тя си напомни, че вече не живее между хора, на които може да се довери безрезервно.

— Не знам — отвърна тя. — Забрави за това. Беше просто глупава мисъл.

Тя дръпна клавиатурата към себе си и тъкмо вдигаше поглед към екрана, когато Питър пръв забеляза иконката за спешен случай.

— Леле! Още една тревога — обяви той.

Тя се готвеше да натисне примигващата иконка, когато чу Питър да възкликва:

— Какво, по дяволите, става тук?

Тя отвори съобщението на екрана и бързо го прочете, но все още не можеше да повярва на онова, което виждаха очите й. Със сигурност това не беше нормално за тази работа. Със сигурност хората не умираха толкова често. Дали просто преди не беше обръщала внимание, погълната от някой колянов вал или картер?

Разпозна примигващия код над съобщението дори без да й се налага да поглежда в листа за справка. Той й беше станал печално познат. Още едно самоубийство. Името на жертвата не беше посочено, но номера на офиса го имаше. Етажът и адресът й бяха познати. Краката още я боляха от слизането до там.

— Не… — промълви тя и се хвана за ръба на бюрото.

— Искаш ли да…? — Питър се протегна към радиостанцията си.

— Не, по дяволите, не — поклати глава Жулиета.

Тя оттласна стола си от бюрото, събори кошчето за боклук и разпиля по пода досиетата на всички амнистирани. Рулото от скута й се изтърколи между тях.

— Мога… — започна Питър.

— Аз ще го поема — каза тя и махна с ръка, след което поклати глава. — По дяволите!

Кабинетът се завъртя пред очите й и светът наоколо се размаза. Тя се отправи към вратата, олюлявайки се, широко разтворила ръце, за да запази равновесие, когато Питър бързо се върна на компютъра си, дръпна мишката за тънкия й кабел и кликна върху нещо.

— Ъъъ, Жулиета…?

Но тя вече излизаше със залитане през вратата, готвейки се за дългото и мъчително спускане.

— Жулиета!

Тя се обърна и видя, че Питър тича след нея, като придържаше с ръка радиостанцията, прикачена на колана му.

— Какво? — попита тя.

— Съжалявам… Това е… Не знам как да го направя…

— Изплюй камъчето! — нетърпеливо го подкани тя.

Единственото, за което можеше да мисли, бе малкият

Скоти, увиснал обесен. Във въображението си тя си представяше, че е използвал електрически проводници. Така ужасените й мисли изобразяваха в съзнанието й сцената на този кошмар.

— Току-що получих лично съобщение и…

— Продължавай, ако искаш, но аз трябва да сляза там. — Тя се завъртя към стълбището.

Питър сграбчи ръката й. Хватката му беше силна.

— Съжалявам, госпожо, но трябва да ви арестувам…

Тя се извърна към него и видя колко несигурен се чувства той.

— Какво каза?

— Просто изпълнявам дълга си, шерифе. Кълна се в това. — Питър протегна ръка към белезниците си.

Жулиета го гледаше невярващо, докато той ги щракна около едната й китка и след това посегна към другата.

— Питър, какво става? Имам приятел, за когото трябва да се погрижа..

— Компютърът казва, че сте заподозряна, госпожо — поклати глава той. — Просто изпълнявам онова, което ми се казва да направя.

След тези думи втората халка щракна около другата й китка и Жулиета слисано сведе поглед към окованите си ръце, без да може да прогони от съзнанието си картината на младия й приятел, увиснал обесен.

Беше й позволено да приема посетители, но не искаше никой да я вижда така. Жулиета седеше с гръб към решетката, суровата гледка пред нея ставаше все по-светла с издигането на невидимото слънце. По пода наоколо вече нямаше досиета със затворени в тях духове. Беше сама, лишена от работата, която не беше сигурна, че някога е искала, заобиколена от купища мъртъвци, и простият й и разбираем живот се разпадаше.

— Сигурен съм, че това ще отмине — каза един глас зад нея.

Жулиета се наведе напред и се огледа. Видя, че зад нея стои Бърнард, хванал се с ръце за решетките.

Тя се отдръпна от него, седна на леглото и се обърна с гръб към сивата гледката навън.

— Знаете, че не съм го направила аз — промълви тя. — Той беше мой приятел.

— За какво смяташ, че си задържана? Момчето се е самоубило. Изглежда, че той е бил разстроен от скорошните трагедии. Не е нещо нечувано, особено когато хората се местят в други части на силоза, далеч от приятелите и семейството си, за да поемат работа, за която не са напълно подходящи…

— Тогава защо съм затворена тук? — попита Жулиета.

Тя внезапно осъзна, че в крайна сметка не може да има двойно почистване. По коридора встрани виждаше как Питър крачи напред-назад, сякаш някаква физическа бариера му пречи да се приближи повече.

— Неупълномощено влизане в трийсет и четвърто ниво — започна да изрежда Бърнард, — заплашване на член на силоза, намеса във вътрешните работи на Информационния отдел, изнасяне на собственост на Информационния отдел от обезопасената жилищна зона…

— Това са глупости — възрази Жулиета. — Бях повикана от един от вашите работници. Имах пълно право да съм там!

— Ще проверим това — увери я Бърнард. — Е, поне Питър ще го направи. Опасявам се, че му се наложи да прибере компютъра ти като доказателство. Моите хора долу са най-добре квалифицирани да проверят дали…

— Вашите хора? Какъв се опитвате да бъдете — кмет или началник на Информационния? Защото проверих и в Пакта ясно е казано, че не можете да бъдете и двете…

— Доста скоро това ще бъде подложено на гласуване. Пактът е бил променян и преди. Създаден е така, че да може да бъде променян, когато събитията го изискват.

— И затова искате да ме отстраните от пътя си. — Жулиета пристъпи по-близо до решетките, за да види Питър Билингс и той да я види. — Предполагам, че още от самото начало е трябвало тази работа да е ваша, нали?

Питър се дръпна така, че да не го вижда.

— Жулиета. Джулс. — Бърнард поклати глава и зацъка с език. — Не искам да те отстраня от пътя си. Не бих искал нещо такова за който и да е обитател на силоза. Искам хората да си знаят мястото. Да са наясно за къде са подходящи. Скоти не беше подходящ за Информационния. Сега разбирам това. И не мисля, че твоето място е тук, на върха.

— И какво тогава, ще ме изгоните обратно в Механичния? Това ли ще направите? Заради някакви измислени обвинения?

— „Изгонвам“ е ужасна дума. Сигурен съм, че не искаше да кажеш това. И не искаш ли да получиш обратно старата си работа? Не беше ли по-щастлива там? Тук, горе, има толкова неща за усвояване, които никога не си изучавала като сянка. А хората, които смятаха, че ти си най-подходяща за тази работа и които — сигурен съм — са се надявали да ти помогнат да свикнеш по-лесно с нея…

Той не довърши и по някакъв начин това беше по-лошо, защото увисналото във въздуха изречение принуди Джулс да го довърши мислено с картината на две могили от прясно натрупана пръст в градините с хвърлените върху тях няколко траурни огризки.

— Ще те оставя да си събереш нещата, които не са нужни като доказателства, и след това може да се отправиш надолу. Стига по пътя да се обаждаш на заместниците ми и да докладваш докъде си стигнала, ние ще оттеглим тази обвинения. Смятай го за удължаване на моя малък… празник на прошката.

Бърнард се усмихна и намести очилата си.

Жулиета скръцна със зъби. Дойде й наум, че никога, през целия си живот, не беше удряла някого в лицето.

И само страхът, че може да не уцели, че няма да го направи както трябва и ще си ожули кокалчетата в стоманената решетка, я възпря да не го направи сега.

Жулиета се появи в пет часа в работилницата за електроника на Уокър. Безпокоеше се, че ще го намери заспал на койката си, но вместо това усети в коридора да се носи характерната миризма на изпаренията от припой. На влизане тя почука на отворената врата и Уокър вдигна глава от електронните платки около него и спиралата от дим, която се виеше от върха на поялника му.

— Джулс! — извика той, свали лупата от посивялата си глава и остави поялника върху стоманената работна маса. — Чух, че си се върнала. Мислех да ти изпратя бележка, но… — Той махна към купищата части с етикети за поръчки, които висяха от тях, вързани с канап и добави: — съм страшно зает.

— Не се безпокой — успокои го тя.

Прегърна Уокър и усети мириса на нагорещено електрическо оборудване по кожата му — мирис, който толкова й напомняше за него. И за Скоти.

— Чувствам се виновна, че трябва да ти губя времето и да те занимавам с това — подхвана тя.

— О? — той отстъпи назад и я заразглежда, като разтревожено смръщи рунтавите си бели вежди, заобиколени от набраздена от бръчки кожа. — Имаш нещо за мен?

Той я изгледа от глава до пети, сякаш проверяваше дали няма нещо счупено — навик, придобит от малките устройства, които цял живот му бяха донасяли да поправя.

— Всъщност Просто искам да се възползвам от познанията ти. — Тя седна на един от столовете край работната маса и Уокър направи същото.

— Казвай — подкани я.

Избърса веждите си с опакото на ръкава и Жулиета видя колко е остарял. Помнеше го, когато нямаше толкова бяло в косата, толкова бръчки и кожата му не беше покрита с петна. Помнеше го с неговата сянка.

— Става дума за Скоти — предупреди го тя.

Уокър извърна глава настрани и кимна. Опита се да каже нещо, потупа няколко пъти гърдите си с юмрук и след това се прокашля.

— По дяволите. — Беше единственото, което успя да каже.

Известно време гледа в пода.

— Това може да почака — успокои го Жулиета. — Ако ти е нужно време…

— Аз го убедих да приеме тази работа — рече Уокър и поклати глава. — Спомням си, че когато предложението дойде, се притеснявах, че той ще откаже. Заради мен, нали разбираш? Че ще се опасява, че ще се ядосам от напускането му, и може да остане завинаги, затова го накарах да приеме. — Той вдигна поглед към нея, очите му блестяха. — Просто исках да знае, че е свободен да избира. Не съм искал да го отблъсна.

— Не си — успокои го Жулиета. — Никой не мисли така, нито пък ти трябва да го мислиш.

— Просто не мога да си представя, че е бил щастлив там. Това не беше неговият дом.

— Ами, той беше твърде умен за нас. Не забравяй това. Винаги сме го казвали.

— Той те обичаше — каза Уокър и избърса очите си. — По дяволите, ако знаеш как те гледаше това момче!

Жулиета усети как и нейните очи отново се напълниха със сълзи. Тя бръкна в джоба си и извади съобщението, което беше преписала на гърба на бележката. Трябваше да си напомни за какво е тук и да възвърне самообладанието си.

— Просто изглежда нетипично за него да избере по-лесния път… — промълви Уокър.

— Не, не е типично — съгласи се тя. — Уокър, трябва да обсъдя с теб някои неща, които не бива да напускат тази стая.

Той се засмя, най-вече за да не се разридае, и отвърна:

— Сякаш аз някога напускам тази стая.

— Ами, не можеш да обсъждаш това с другиго. С никого. Разбра ли?

Той кимна.

— Не мисля, че Скоти се е самоубил.

Уокър закри лицето си с ръце. Той се наведе напред, разтърсен от ридания. Жулиета стана от стола, отиде при него и прегърна треперещото му тяло.

— Знаех си — хълцаше той в шепите си. — Знаех си. Знаех си. — Вдигна очи към нея, а сълзите му се стичаха през наболата няколкодневна брада. — Кой е сторил това? Ще си плати, нали? Кажи ми кой го е направил, Джулс.

— Който и да е бил, не мисля, че е идвал отдалече — отвърна тя.

— Информационният? Проклети да са.

— Уокър, имам нужда от помощта ти, за да се справя с това. Скоти ми е изпратил съобщение малко преди да… Малко преди времето, по което мисля, че е бил убит.

— Изпратил ти е съобщение?

— Да. Виж, срещнах се с него по-рано същия ден. Той поиска да сляза да го видя.

— Долу в Информационния?

Тя кимна.

— Открих нещо в компютъра на последния шериф…

— Холстън. — Той наклони глава. — Последния чистач. Да, Нокс ми донесе нещо от теб. Приличаше на програма. Казах му, че Скоти ще знае по-добре от всеки друг какво е това, ето защо му го препратихме.

— Ами, бил си прав.

Уокър избърса бузите си и поклати глава.

— Той беше по-умен от нас.

— Знам. Каза ми следното — че е програма, направена за много детайлни изображения. Като картините от външността, които виждаме…

Тя изчака за миг да види как ще реагира той, В повечето случаи използването на тази дума беше табу. Уокър не се развълнува особено. Както се беше надявала, той беше достатъчно възрастен, за да е над тези детински страхове, и вероятно беше твърде самотен и тъжен, за да го е грижа изобщо.

— Но в това съобщение, което е изпратил, се казва нещо за това, че пек-сел-ите са твърде плътни. — Тя му показа копието, което беше направила.

Уокър грабна лупата си и я сложи с лентата на челото си.

— Пиксели — поправи я той и подсмъркна. — Той говори за малките точки, които създават едно изображение. Всяка от тях е пиксел. — Той взе бележката от нея и зачете. — Казва, че там не е в безопасност. — Той потри брадичката си и поклати глава. — Проклети да са!

— Уокър, какъв вид екран би бил осем на два инча? — Жулиета погледна към всички платки, дисплеи и бобини, с които беше осеяна стаята му. — Имаш ли нещо такова?

— Осем на два? Може би малък дисплей за индикация, каквито има в предните части на сървърите или нещо подобно. Размерът е подходящ да показва няколко реда текст, вътрешни температури, тактови цикли… — Той поклати глава. — Но никой не би направил такъв дисплей с толкова голяма гъстота на пикселите. Дори да беше възможно, това не би имало смисъл. Очите ти не биха могли да различат един пиксел от съседния, дори и да са на върха на носа ти.

Той потри наболата си брада и продължи да разглежда бележката.

— Каква е тази безсмислица за лентата и шегата? Какво означава това?

Жулиета застана до него и погледна бележката.

— И аз се чудех. Сшурно е имал предвид термоизолационната лента, която ми намери преди известно време.

— Мисля, че си спомням нещо такова.

— Е, сещаш ли се за проблемите, които имахме с нея? Изпускателната тръба, която обвихме с нея, за малко не се запали. Това нещо беше пълен боклук. Мисля, че той изпрати бележка, в която питаше дали е стигнала дотук в добро състояние, и май си спомням, че му писах, че е била наред и че много му благодаря, но лентата едва ли би могла да се самоунищожи по-добре, дори и специално да е била направена с тази цел.

— Това ли е била твоята шега? — Уокър се завъртя на стола си и подпря лакти на работната маса.

Той продължаваше да гледа така втренчено буквите, преписани с въглен, сякаш бяха лицето на Скоти — малката му сянка, която се беше върнала за последен път, за да му каже нещо важно.

— И той казва, че шегата ми се е оказала истина — продължи Жулиета. — Будна съм от три часа, през цялото време мислех за това и умирах да го споделя с някого.

Уокър погледна през рамо към нея и повдигна вежди.

— Не съм шериф, Уок. Никога не съм била родена за това. Не трябваше да отивам. Но знам, че онова, което се готвя да кажа, би трябвало да ме изпрати да почиствам…

Уокър незабавно стана от стола и се отдалечи от нея. Жулиета се прокле, че дойде тук и че си отвори устата, вместо просто да отиде първа смяна на работа и да прати всичко това по дяволите…

Уокър затвори вратата на работилницата си и я заключи. Погледна я и вдигна пръст. После отиде до въздушния компресор и издърпа един маркуч. Включи устройството да работи, така че двигателят да започне да създава налягане. Въздухът излизаше през отворения накрайник с постоянно и шумно съскане. Той се върна на пейката и седна. Тракането от двигателя на компресора беше ужасно. Очите му я подканиха да продължи.

— Там, горе, има един хълм с извивка — каза му тя, като й се наложи малко да повиши глас. — Не знам откога не си виждал този хълм, но на него има две тела, сгушени едно до друго — мъж и жена. Ако се вгледа човек, може да забележи десетки подобни форми в цялата околност — всички са чистачи и всички са в различна степен на разлагане. Разбира се, повечето са изчезнали. През дългите изминали години са изгнили и са се превърнали в прах.

Уокър разтърси глава, когато си представи картината, която тя му обрисуваше.

— Колко години подобряват костюмите, така че онези, които почистват, да имат някакъв шанс? Стотици?

Той кимна.

— И въпреки това никой не успява да се отдалечи повече. И нито веднъж не са имали достатъчно време да почистят.

Уокър вдигна очи и срещна погледа й.

— Шегата ти може да се окаже истина — каза той. — Термоизолационната лента. Тя е направена така, че да не действа.

— И аз така мисля — присви устни Жулиета. — Но не е само лентата. Спомняш ли си онези уплътнения отпреди няколко години? Онези от Информационния, които сложихме във водните помпи и които ни бяха доставени погрешка?

— Значи ние се подигравахме на Информационния, че са глупаци и тъпанари…

— А глупаците сме ние — довърши вместо него Жулиета.

Почувства се толкова добре, че може да го сподели с друго човешко същество. Беше толкова хубаво тези нейни нови идеи да могат да се понесат във въздуха. И тя знаеше, че е права за разходите за изпращане на електронни съобщения — че те не искат хората да говорят помежду си. Можеха да мислят колкото си искат. Но не можеха да си сътрудничат, да създават координирани групи и да обменят идеи.

— Мислиш, че искат да сме тук, долу, за да сме близо до нефта? — попита тя Уокър. — Не смятам така. Вече не. Според мен държат всеки, който има каквито и да е познания по механика, възможно най-далече от себе си. Има две вериги за доставка. Изработват се два типа части и всичко това се прави в пълна секретност. И кой би посмял да им задава въпроси? Кой би рискувал да бъде осъден на почистване?

— Мислиш ли, че те са убили Скоти? — попита той.

Жулиета кимна.

— Уок, мисля, че е по-лошо от това. — Тя се наведе по-близо до него, компресорът продължаваше да трака и съскането на изпуснатия въздух изпълваше стаята. — Мисля, че убиват всички.

Жулиета се яви за първа смяна в шест часа. Разговорът с Уокър продължаваше да се върти отново и отново в главата й. Когато влезе при диспечера, няколко техници заръкопляскаха продължително и я накараха да се смути. Нокс само й хвърли ядосан поглед от ъгъла, върнал се към обичайното си сърдито настроение. Вече я беше приветствал с добре дошла и проклет да беше, ако го направи отново.

Тя поздрави хората, които не беше видяла предишната вечер, и погледна към списъка със задачи. Разбираше значението на думите върху дъската, но й беше трудно да ги осмисли. В дъното на съзнанието й продължаваше да се върти мисълта за бедния Скоти, който объркано се бори с някой или няколко много по-едри от него мъже, които го душат до смърт. Помисли си за дребното му тяло, вероятно покрито с улики, което скоро щеше да подхрани корените във фермите с пръст. Помисли си и за женената двойка, която лежеше за едно на хълма и никога нямаше да получи шанса да продължи по-нататък и да види какво има отвъд хоризонта.

Избра си задача от списъка — такава, която да не изисква много усилия на мозъка от нейна страна, и се замисли за бедните Джанс и Марнс и за това колко трагична бе любовта им (ако беше разбрала правилно чувствата на Марнс). Изкушението да разкаже това на цялата стая беше парализиращо. Тя погледна към Меган, Рикс, Дженкинс и Марк и се замисли за малката армия от колеги, която можеше да създаде. Силозът беше прогнил до сърцевината си — един зъл човек се правеше на кмет, на мястото на добрия шериф имаше кукла на конци, а всички свестни мъже и жени си бяха отишли завинаги.

Идеята беше комична — как събира шайка механици, за да щурмува горните нива и да поправи несправедливостта. И после какво? Това ли беше бунтът, за който бяха учили още като деца? Така ли беше започнал той? С една жена с гореща кръв, която беше развълнувала сърцата на легион от глупаци?

Тя продължаваше да държи устата си затворена и се отправи към помпената зала заедно със сутрешния поток от механици, замислена по-скоро за онова, което трябва да стори горе, отколкото за онова, което трябва да бъде ремонтирано долу. Спусна се по едно от страничните стълбища, отби се в стаята за инструменти, за да вземе комплект пособия, и довлече тежката чанта до един от дълбоките кладенци, където помпите работеха постоянно, за да предпазят силоза от наводняване.

Керил, която беше прехвърлена от трета смяна, вече работеше близо до отвора на кладенеца и закърпваше изпопадалия цимент. Тя й махна с мистрията и Жулиета повдигна брадичка и се насили да се усмихне.

Повредената помпа беше до едната стена и резервната помпа до нея пръскаше вода през изсъхналите си и напукани уплътнения. Жулиета погледна в отвора, за да прецени височината на водата. Над мътната й повърхност едва се подаваше изписаната с боя цифра „9“. Жулиета набързо пресметна наум, като знаеше диаметъра на отвора и това, че е пълен почти до три метра височина. Добрата новина беше, че имаха поне един ден, преди да си намокрят обувките. В най-лошия случай щеше да се наложи да подменят помпата с друга, направена от резервни части, и да се разправят с Хендрикс, който щеше да се оплаква, че са взели нова помпа, вместо да поправят старата.

Докато разглобяваше повредената помпа, обливана в пръски от по-малката й изпускаща съседка, Жулиета погледна на живота си от новата перспектива, дадена й от разкритията тази сутрин. Силозът беше нещо, което тя никога не беше приемала за даденост. Свещениците казваха, че винаги го е имало, че е бил създаден от грижовния Бог и че всичко, от което някога са имали нужда, им е било осигурено. На Жулиета й беше трудно да повярва в тази история. Преди няколко години тя беше част от първия екип, който сондираше на повече от три хиляди метра и откри нови запаси от нефт. Тя имаше представа за големината и обхвата на света под тях. След това беше видяла със собствените си очи гледката на външността с нейните призрачни, изпълнени с дим образувания, които наричаха облаци и които се търкаляха на учудваща височина. Дори беше зърнала звезда, която според Лукас се намираше невъобразимо далеч. Защо Бог би създал толкова много скала отдолу и толкова много въздух отгоре и само един мизерен силоз помежду им?

Освен това го имаше и разяденият хоризонт, както и картинките от детските книжки, в които сякаш се съдържаше някакъв ключ към загадката. Разбира се, свещениците биха казали, че хоризонтът е доказателството, че на човека не му е съдено да преодолее ограниченията си. А книгите с избледнели шарени страници? На чудноватото въображение на авторите им не трябваше да се обръща внимание, като се имаше предвид колко неприятности бяха причинили те.

Но Жулиета не виждаше в тези книги причудлива фантазия. Беше прекарала детството си в яслите и беше прочитала всяка от тях отново и отново, когато не я гледаха, и нещата в тях и в чудесните пиеси, изпълнявани на пазара, й се виждаха по-смислени от рушащия се цилиндър, в който живееха.

Тя размърда последния воден маркуч, за да го освободи, и започна да отделя помпата от двигателя й. Стоманените стружки предполагаха, че роторът е заминал, което означаваше, че трябва да издърпа вала. Докато вършеше автоматично работата, която беше изпълнявала многократно преди, тя се замисли за хилядите животни, населяващи тези книжки, повечето от които никога не бяха виждани от жив човек. Тя се беше досетила, че единствената измислица е, че те говорят и се държат като хора. В няколко от книжките имаше мишки и кокошки, които правеха такива номера, а тя знаеше, че тези видове са неспособни да говорят. Всички онези други животни вероятно съществуваха някъде или поне бяха съществували. Тя беше убедена до мозъка на костите си в това, може би защото не изглеждаха чак толкова фантастични. Всички те сякаш бяха част от един и същи план, точно както всички помпи на силоза. Човек можеше да види, че едното зависи от другото. Всяка конструкция работеше и онзи, който беше създал една, беше направил и всички останали.

В силоза имаше по-малко смисъл. Той не е бил създаден от Бог — най-вероятно е бил изграден от Информационния отдел. Това беше нова теория, но тя се чувстваше все по-убедена в нея. Те контролираха всички важни части. Почистването беше най-висшият закон и най-дълбоката религия и двете неща бяха преплетени и живееха между стените на Информационния. Освен това той беше на голямо разстояние от Механичния и далеч от обсега на участъците на заместниците — това бяха още улики. Да не говорим за клаузите в Пакта, които на практика им осигуряваха неприкосновеност. И сега идваше откритието за втора верига за доставка и поредица от резервни части, които са така направени, че да не работят, и които бяха причината за липсата на напредък в удължаването на времето за оцеляване навън. Информационният отдел беше създал това място и той ги държеше затворени в него.

Жулиета без малко не започна да оголва един болт — толкова беше развълнувана. Обърна се да погледна към Керил, но младата жена вече си беше тръгнала, а кръпката на мястото, което беше ремонтирала, беше по-тъмносива и щеше да остане такава, докато не изсъхнеше и не станеше неразличима от останалата зидария. Жулиета вдигна очи и огледа тавана на помпената зала, по който преминаваха проводници и тръби, преплитаха се над главата й и изчезваха в стените. Няколко тръби за пара бяха скупчени от едната страна, за да не разтопят някой кабел. На една от тях хлабаво беше намотана термоизолационна лента. Тя си помисли, че скоро ще трябва да я подменят. Тази лента беше на десет или двайсет години. Тя се сети за открадната лента, която я беше забъркала в толкова неприятности, и си каза, че ще е истински късмет, ако тази лента успееше да издържи и двайсет минути там, горе.

И в този момент Жулиета осъзна какво трябва да стори. Нещо, което да почисти праха в очите на всички и да направи услуга на поредния глупак, който стъпи накриво или посмее да изрази мечтите си на глас. И това щеше да е толкова лесно. Нямаше да се наложи тя самата да прави каквото и да е — те щяха да свършат цялата работа вместо нея. Трябваше само да е убедителна, а в това много я биваше.

Тя се усмихна и в главата й се появи списък от части, когато махна счупения ротор от повредената помпа. За да оправи този проблем, трябваше единствено да подмени няколко части. Това беше идеалното решение, за да може силозът отново да заработи както трябва.

Изкачването щеше да отнеме три дни. По-дълго, отколкото би трябвало, но имаше протокол. Един ден пътуване до участъка на Ханк и една нощ в неговата килия. На следващия ден заместник Марш щеше да слезе от средните нива, за да я ескортира петдесет етажа нагоре до своя участък.

Чувстваше се вцепенена по време на този втори ден от изкачването. Погледите на останалите минувачи се плъзгаха по нея като вода върху смазка. Трудно й беше да се страхува за собствения си живот — беше твърде заета с това да мисли колко много бяха загубили други хора, някои от тях заради нея.

Марш, както и Ханк се опитаха да разговарят с нея за незначителни неща, но единственото, за което Жулиета можеше да мисли, бе, че те грешат ужасно. Че злото е пуснато да вилнее на воля, а тя просто си мълчи.

В участъка на заместника от средните нива я сложиха във вече позната килия, точно като онази на Ханк дълбоко долу. Нямаше стенен екран, а само рафтове, направени от грундирани блокове от сгур. Тя се строполи на леглото още преди той да е заключил вратата и остана да лежи там сякаш с часове, в очакване нощта да настъпи и да бъде заменена от зората, а после новият заместник на Питър да дойде и да я съпроводи нагоре в последната част от пътуването й.

Тя често поглеждаше към китката си, но Ханк беше конфискувал часовника й. Той вероятно дори не знаеше как да го навие. Накрая механизмът щеше да се развали и щеше да се превърне в дрънкулка — нещо безполезно, което можеше да бъде носено наопаки заради красивата каишка.

Това я натъжи повече, отколкото би трябвало. Тя разтри голата си китка, като умираше от желание да разбере колко е часът, когато Марш се върна и й каза, че има посетител.

Жулиета седна на койката и залюля крака. Кой от Механичния би дошъл до средните нива?

Когато Лукас се появи от другата страна на решетките, бентът, който задържаше всичките й емоции, почти се пропука. Усети как вратът й се стегна, челюстите я заболяха от усилието да сподави риданията си, а празнотата в гърдите й за малко не се спука и пръсна. Той се хвана за решетките и опря глава в тях. Слепоочията му докосваха гладката стомана, а на лицето му се появи тъжна усмивка.

— Здравей — каза той.

Жулиета едва го позна. Беше свикнала да го вижда на тъмно, а когато се сблъскаха на стълбището, бързаше. Беше поразителен мъж. Очите му бяха по-стари от лицето, светлокестенявата му коса беше залепнала назад от потта от (както предположи тя) бързото му слизане дотук.

— Не беше необходимо да идваш — бавно и тихо рече тя, за да се удържи да не се разплаче.

Онова, което наистина я натъжаваше, беше някой да я види в това състояние — някой, за когото тя започваше да осъзнава, че я е грижа. Унижението беше твърде голямо.

— Ще се преборим с това — увери я той. — Приятелите ти събират подписи. Не се предавай.

Тя поклати глава.

— Няма да стане — каза му тя. — Моля те, не се надявай. — Тя отиде до решетките и ги хвана на няколко сантиметра под неговите ръце. — Ти дори не ме познаваш.

— Знам, че това са глупости… — Той се извърна настрани, по бузата му се стече сълза и той добави с дрезгав глас: — Още едно почистване? Защо?

— Защото това искат — отвърна Жулиета. — Нищо не може да ги спре.

Ръцете на Лукас се плъзнаха надолу по решетките и хванаха нейните. Жулиета не можеше да ги освободи, за да избърше страните си. Опита се да наведе глава и да използва рамото си.

— Онзи ден бях тръгнал да те видя… — Лукас поклати глава и си пое дълбоко дъх. — Исках да те поканя да излезем…

— Недей — помоли го тя. — Лукас, не прави това. i — Казах на майка си за теб.

— О, за бога, Лукас…

— Това не може да се случва — поклати глава той. — Не можеш. Не можеш да си отидеш.

Когато отново вдигна поглед, Жулиета видя, че в очите му има повече страх, отколкото дори тя изпитваше. Тя освободи едната си ръка и откопчи неговата ръка от другата. Отблъсна го.

— Трябва да ме оставиш — заяви тя. — Съжалявам. Просто си намери някого. Не свършвай като мен. Не чакай…

— Мислех си, че съм намерил някого — жално каза той.

Жулиета се обърна, за да скрие лицето си.

— Върви си — прошепна тя.

Стоеше неподвижна, усещаше присъствието му от другата страна на решетките — това момче, което знаеше за звездите, но не знаеше нищо за нея. Тя чакаше и чуваше как той ридае, докато самата тя тихо плачеше. Накрая чу стъпките му по пода да се отдалечават тъжно.

Бърнард наблюдаваше почистването от кафетерията, а неговите техници бяха сложили оборудването си в кабинета на Питър. По навик гледаше почистванията сам, техниците рядко се присъединяваха към него. Те извлякоха оборудването си от кабинета и се отправиха към стълбището. Понякога Бърнард се срамуваше от суеверията и страховете, които подхранваше дори у собствените си хора.

Първо шлемът, а после и блестящият призрак на Жулиета Никълс се появиха над земята. Тя се отправи с тежки стъпки нагоре по рампата, движенията й бяха сковани и колебливи. Бърнард погледна часовника на стената и взе чашата си със сок. Той се облегна, за да види дали ще успее да прецени реакцията на поредния чистач на онова, което съзира — ясен, ярък и чист свят, изпълнен с живот. Свежият бриз разлюляваше тревата, отвъд хълмовете се мержелееше акропол.

През живота си беше наблюдавал повече от десетина почиствания и неизменно се наслаждаваше на този първи пирует, докато оглеждаха заобикалящия ги свят. Беше виждал мъже, оставили семействата си, да танцуват пред сензорите, да махат с ръце на близките си, сякаш ги канеха да излязат навън и безполезно се опитваха да разкажат с някаква пантомима на отсъстващата публика за цялата лъжлива красота, която се появяваше на екраните на техните визьори. Беше виждал хора да протягат лудешки ръце към летящите птици, като ги бъркаха с насекоми, защото те бяха толкова близо до лицата им. Един от чистачите дори се беше върнал надолу по рампата и вероятно беше удрял по вратата, сякаш за да даде някакъв сигнал, преди накрая да се заеме с почистването. Как другояче биха могли да бъдат оценени тези разнообразни реакции освен като напомняне, че системата работи? Че независимо от индивидуалната психология гледката на осъществяването на всичките им измамни надежди в крайна сметка караше чистачите да свършат онова, което се бяха зарекли, че няма да направят.

Може би затова кмет Джанс не можеше да понася да гледа. Тя нямаше представа какво виждат и чувстват те и на какво реагират. Тя идваше на следващата сутрин с чувствителния си стомах, гледаше изгрева и скърбеше посвоему, а останалата част от силоза я оставяше за малко насаме. Но Бърнард ценеше тази трансформация, тази заблуда, която той и предшествениците му бяха изпипали до съвършенство. Той се усмихна и отпи от пресния плодов сок, докато наблюдаваше как Жулиета се олюляваше, подведена от онова, което виждаше, и се опитваше да се съвземе. Върху лещите на сензорите имаше съвсем тънък слой мръсотия, който дори не беше необходимо да бъде търкан кой знае колко, но от двойните почиствания в миналото Бърнард знаеше, че тя така или иначе ще го направи. Досега всички го бяха правили.

Той отпи още една глътка и се обърна към кабинета на шерифа, за да види дали Питър е събрал достатъчно кураж, за да дойде да гледа, но вратата беше притворена почти докрай. Възлагаше големи надежди на това момче. Днес беше шериф, а един ден може би щеше да стане кмет. Бърнард можеше да се задържи на тази длъжност за кратко, вероятно за два мандата, но знаеше, че мястото му е в Информационния и че тази работа не е за него. Или по-скоро, че е далеч по-трудно да бъде намерен заместник, който да изпълнява другите му задължения.

Той извърна поглед от кабинета на Питър, насочи го отново към гледката навън и за малко не изпусна картонената си чаша със сок.

Сребристата фигура на Жулиета Никълс вече крачеше нагоре по хълма. Мръсотията по сензорите си оставаше.

Бърнард рязко се изправи и събори стола си назад. Той залитна към стенния екран, сякаш почти се готвеше да я последва.

Той смаяно наблюдаваше как тя стигна до онзи тъмен ръб и спря за момент до неподвижните фигури на другите двама чистачи. Бърнард отново погледна часовника. Всеки момент щеше да се случи. Всеки момент. Тя щеше да се строполи и да започне да опипва шлема си. Щеше да се претърколи по прашната земя, вдигайки облаци пръст, и да се запремята надолу по склона, докато накрая не замре неподвижно.

Но стрелката продължи да тиктака, а Жулиета все така вървеше. Тя подмина двамата чистачи и продължи да се изкачва енергично. Отмерените й крачки я изведоха високо горе на хълма, където тя застана и огледа онова, което виждаше, каквото и да беше то, преди да изчезне от погледа, колкото и невъобразимо да бе това.

Докато Бърнард бързаше надолу по стълбището, ръката му лепнеше от сока. Той стискаше в юмрука си смачканата картонена чаша три етажа, преди да настигне техниците си и да я запрати по тях. Хартиената топка отскочи и се запремята във въздуха, преди да падне на някоя далечна площадка по-надолу. Бърнард наруга обърканите мъже и продължи да тича, като по някакво чудо не се спъваше. Десетина етажа по-долу за малко не се сблъска с първите хора, които се изкачваха с надеждата да видят втория ясен изгрев през изминалите седмици.

Когато накрая стигна до трийсет и четвъртия, всичко го болеше и беше останал без дъх. Очилата му се хлъзгаха върху запотения му нос. Той нахлу през двойната врата и се развика да му отворят. Уплашеният пазач изпълни нареждането му и прекара през четеца собствената си идентификационна карта, точно преди Бърнард да блъсне ниската метална преграда. Той се затича по коридора и направи два завоя, преди да стигне до най-здраво подсигурената врата в целия силоз.

Прекара картата си, набра своя код и бързо премина през дебелата стена от яка стомана. В пълната със сървъри стая беше горещо. Върху покрития с плочки под се издигаха еднакви черни кутии като монументи на онова, което може да постигнат инженерната мисъл и човешкият стремеж. Бърнард вървеше между тях, по веждите му се беше насъбрала пот, пред очите му проблясваха светлини, а горната му устна беше мокра от усилието. Той прокара ръце по повърхността на машините. Примигващите светлинки бяха като весели очи, които се опитваха да разсеят гнева му, а електрическото им жужене — като шепот, с който се мъчеха да успокоят своя господар.

Усилията им да го утешат бяха напразни. Единственото, което Бърнард изпитваше, беше страх. Той отново и отново се напъваше да проумее какво може да се е объркало. Не че тя щеше да оцелее — това беше невъзможно, — но втората по важност заповед, която трябваше да изпълнява той (след запазването на данните в тези машини), беше никога да не изпуска никого от поглед. Това беше заповед от най-високо ниво. Той разбираше защо това е така и трепереше от страх от последиците от сутрешния си провал.

Проклинаше горещината, докато накрая стигна до сървъра при отсрещната стена. Вентилационните отвори над главата му доставяха хладен въздух от дълбоко долу и го вкарваха в залата със сървърите. Големите вентилатори разсейваха топлината и я изпомпваха през други тръби надолу в силоза, като така осигуряваха отопление на хладните и мръсни трицифрени нива, така че да са поносими за живеене. Бърнард погледна ядосано към вентилационните отвори, когато си спомни за седмицата с намалена консумация на енергия, която беше поставила под заплаха неговите сървъри заради някакъв си генератор и заради тази жена, която току-що беше изгубил от поглед. Споменът за това подхрани гнева му. Той прокле грешката в проектирането, която беше отредила контрола върху тези вентилационни отвори на Механичния, на онези омазани в грес маймуни, онези нецивилизовани непрокопсаници. Помисли си за грозните и шумни машини там, долу, за миризмата на изгорели газове и нефт. Беше се наложило да види това само веднъж — за да убие един мъж, — но дори и тогава му дойде много. Сравнението на онези шумни двигатели с чистите сървъри беше достатъчно, за да не пожелае никога да напусне Информационния. Тук силиконовите чипове отделяха своята остра миризма, докато се нагряваха от натоварването при обработката на информацията. Тук човек можеше да помирише гуменото покритие на проводниците, които се простираха успоредно един на друг, хванати на снопове, с поставени етикети и кодирани, пренасящи всяка секунда потоци от гигабайта удивителни данни. Тук той наблюдаваше как се пълнят дисковете с цялата информация, която е била изтрита при последния бунт. Тук човек можеше да мисли, заобиколен от машини, които тихо правят същото.

Ала някъде надолу по тези вентилационни отвори беше миризмата на нечистотията. Бърнард избърса потта от главата си и я изтри в гащеризона си. Не спираше да мисли за тази жена, която първо беше откраднала от него и след това беше възнаградена от Джанс с най-високата длъжност в прилагането на закона и която сега се осмеляваше да не почиства и се скиташе… Това опасно повиши температурата му.

Той се отправи към сървъра в края на редицата и се мушна между него и стената. Ключът, който държеше провесен на врата си, се плъзгаше в смазаната вътрешност на ключалките на кутиите. Докато отключваше поред всяка от тях, той си напомни, че тя няма как да е стигнала далеч. Всъщност какви ли неприятности можеше да предизвика това? И което беше по-важното, какво се беше объркало? Времето трябваше да е изчислено безупречно. Досега винаги беше така.

Задната част на сървъра се отвори и се разкриха почти празните му вътрешности. Бърнард мушна обратно ключа в гащеризона си и дръпна встрани задния панел от черна стомана. Металът беше ужасно горещ. В сървъра беше закачен калъф от плат. Бърнард го отвори, бръкна вътре и извади пластмасови слушалки. Сложи ги на ушите си, настрои микрофона и размота кабела.

Каза си, че може да контролира случилото се. Той беше началникът на Информационния. Беше кметът. Питър Билингс беше негов човек. Хората харесваха застоя и той можеше да поддържа илюзията за него. Те се страхуваха от промените и той можеше да ги прикрие. След като заемаше и двете длъжности, кой можеше да му се противопостави? Кой беше по-квалифициран от него? Щеше да обясни случилото се. Всичко щеше да е наред.

Въпреки това той беше силно изплашен, докато търсеше правилния вход, за да включи в него кабела. В слушалките веднага се чу пиукане, докато връзката се осъществяваше автоматично.

Все още можеше да ръководи Информационния от разстояние и да се погрижи това никога да не се повтаря и да не се налага да докладва за него. Всичко беше под контрол. Повтаряше си го, докато в слушалките се чу прещракване и пиукането спря. Той разбра, че някой е вдигнал, макар че не се чу никакъв поздрав. Усети раздразнение в мълчанието, надвиснало от другата страна.

На Бърнард също не му беше до закачки. Той пристъпи по същество.

— Силоз едно? Тук е силоз осемнайсет. — Той облиза потта по устните си и нагласи микрофона, внезапно усетил, че дланите му са студени и лепкави и че му се пикае. — Ние, ъъъ… може да имаме, ъъъ… малък проблем тук…

Вървяха дълго време, а на нея й се струваше дори безкрайно дълго. Макар че Жулиета рядко пристъпваше с крачетата си, имаше чувството, че с родителите й вървят от седмици. За нетърпеливата младост всички неща се случват твърде бавно и всяко чакане е истинско мъчение.

Тя беше на раменете на баща си, вкопчила се в брадичката му, и краката й така бяха стиснали врата му, че почти щеше да го задуши. Беше толкова на високо, че трябваше да навежда глава, за да не се удари в стъпалата над себе си, и в очите й влизаше ръжда на прах.

Жулиета примигна и изтри лицето си в косата на баща си. Колкото и да беше развълнувана, повдигането и спускането върху раменете на баща й я приспиваше и беше невъзможно да остане будна. Когато той се оплака, че го я заболял гърбът, майка й я носи няколко нива, опряна в хълбока й. Жулиета беше преплела пръсти около врата й, главичката й се люлееше и тя се унасяше в сън.

Шумовете на пътуването й харесваха, звукът от стъпките и ритмичната песен на разговорите между майка й и баща й, които бъбреха за нещата, които обсъждат възрастните. Гласовете им се приближаваха и отдалечаваха, докато тя заспиваше и събуждаше отново и отново.

Пътуването се превърна в мъгла от смътни спомени. Тя се събуди от квичене на прасетата, което се чуваше през някаква отворена врата, после в просъница забеляза, че обикалят градина, а накрая се разбуди напълно от уханието на нещо сладко и се нахрани. Не беше сигурна дали това е обяд или вечеря. В онази нощ, докато се плъзгаше от ръцете на баща си в тъмното легло, тя почти не се размърда. Събуди се на следващата сутрин до братовчед, когото не познаваше, в апартамент, който беше почти същият като онзи, в който живееше. Беше краят на седмицата. Разбра това, когато видя, че децата си играят шумно в коридора, вместо да се приготвят за училище. След студената закуска тя отново се озова на стълбището с родителите си и усещането, че са пътували цял живот, а не само един ден, се завърна. Тогава отново дойдоха дремките и нежният начин, по който те заличаваха времето.

След още един ден пристигнаха на площадката на стотния етаж в бездънните дълбини на силоза. Тя сама извървя последните крачки, хванала за ръка майка си и баща си, които й обясняваха значението на случващото се. Казаха й, че сега тя е на място, наречено „дълбоко долу“. Долната една трета. Те й помогнаха да запази равновесие на колебливите си крачета, когато тя се олюля на последното стъпало на стълбището от деветдесет и деветия към стотния етаж. Баща й посочи невероятния трицифрен номер, изписан с боя над отворения и оживен вход: 100.

Двете кръгчета очароваха Жулиета. Те бяха като широко отворени очи, виждащи света за пръв път. Каза на баща си, че вече може да брои до толкова.

— Знам, че можеш — отвърна той. — Това е, защото си ми такава умница.

Тя последва майка си към пазара, стиснала с две ръце силната и груба ръка на баща си. Навсякъде имаше хора. Беше шумно, но по приятен начин. Въздухът беше изпълнен с радостна глъч, защото хората повишаваха гласове, за да бъдат чути — точно както в класната стая, когато учителя го нямаше.

Жулиета се страхуваше да не се загуби, затова се залепи в баща си. Изчакаха, докато майка й направи размяна за обяд. Това означаваше да се отбият на поне десет сергии (както се стори на Жулиета), за да съберат няколкото неща, от които майка й се нуждаеше. Баща й убеди един мъж да я пусне през оградата да погали заек. Козината му беше толкова мека, че сякаш я нямаше. Жулиета уплашено дръпна ръка, когато животното обърна глава, но то само дъвчеше нещо невидимо и я погледна отегчено, както й се стори.

Пазарът продължаваше сякаш до безкрайност. Той се извиваше и краят му не се виждаше, дори когато наоколо й нямаше разноцветни крака на възрастни, които да й закриват гледката. От двете страни имаше тесни тунели, пълни с още сергии и палатки, които създаваха лабиринт от цветове и звуци, но на Жулиета не й беше позволено да влезе в който и да е от тях. Тя вървеше с родителите си, докато стигнаха до първите квадратни стъпала, които виждаше в младия си живот.

— Сега полека — предупреди я майка й, като понечи да й помогне да се качи по стъпалата.

— Мога и сама — упорито я увери тя, но въпреки това хвана ръката на майка си.

— Двама възрастни и едно дете — каза баща й на някого в края на стълбите.

Тя чу звънтенето на читове, които падаха в кутия, пълна с още много читове. Докато баща й минаваше през вратата, тя видя, че мъжът до кутията е облечен във всички възможни цветове и носи смешна провиснала шапка, която бе твърде голяма за него. Тя се опита да го разгледа по-добре, докато майка й я буташе през вратите, опряла ръка в гърба й, и й шепнеше в ухото да не изостава от баща си. Господинът обърна глава, звънчетата по шапката иззвъняха и той й направи смешна физиономия с провесен настрани език.

Жулиета се засмя, но все още беше донякъде уплашена от странния мъж, когато намериха място да седнат и да хапнат. Баща й изрови от раницата си тънък чаршаф и го постла върху една от широките пейки. Майка й я накара да си свали обувките, преди да застане върху чаршафа. Тя се хвана за рамото на баща си и погледна надолу по покрития с пейки и столове склон към просторната открита стая под тях. Баща й каза, че тази стая се нарича „сцена“. Всичко дълбоко долу имаше различни имена.

— Какво правят? — попита баща си тя.

Няколко мъже, облечени в също толкова шарени дрехи като мъжа при вратата, подхвърляха топки във въздуха на сцената. Топките бяха невъобразимо много, а те не им позволяваха да паднат на земята.

— Жонглират — засмя се баща й. — Тук са, за да ни забавляват, докато започне пиесата.

Жулиета не беше сигурна, че иска пиесата да започне. Искаше да продължава да гледа това, което виждаше сега. Жонгльорите си подхвърляха един на друг топки и обръчи и докато ги наблюдаваше, Жулиета усети, че и тя размахва ръце. Опита се да преброи обръчите, но те не оставаха достатъчно дълго на едно място.

— Изяж си обеда — подкани я майка й и й подаде хапки плодов сандвич.

Жулиета беше хипнотизирана. Когато жонгльорите прибраха топките и обръчите и започнаха да се гонят, като падаха и се държаха смешно, тя се разсмя гръмко като всички останали деца. Постоянно поглеждаше майка си и баща си, за да види дали и те гледат. Дърпаше ги за ръкавите, но те само кимаха и продължаваха да разговарят, да ядат и да пият. Когато наблизо седна друго семейство и момчето, което беше по-голямо от нея, също започна да се смее на жонгльорите, Жулиета внезапно се почувства така, сякаш си имаше компания. Тя запищя още по-силно. Жонгльорите бяха най-забавното нещо, което някога беше виждала. Можеше да ги гледа до безкрай.

Но тогава светлините намаляха, пиесата започна и тя се оказа далеч по-скучна. Началото беше силно, с изключителна битка с мечове, но после взеха да използват странни думи и един мъж и една жена се гледаха така, както се гледаха майка й и баща й, и си говореха на някакъв смешен език.

Жулиета заспа. Сънува, че лети през силоза и около нея се носят стотици цветни топки и обръчи, неизменно достатъчно далеч, че да не може да ги докосне, а обръчите бяха кръгли като цифрите в края на нивото с пазара. След това я събудиха подсвирквания и аплодисменти.

Родителите й бяха станали и крещяха, докато хората в странните костюми на сцената се поклониха няколко пъти. Жулиета се прозя и погледна към момчето на пейката до нея. То спеше с отворена уста, главата му беше в скута на майка му и раменете му се тресяха, докато тя ръкопляскаше.

Прибраха чаршафа и баща й я отнесе надолу до сцената, където онези с мечовете и тези, които използваха странни думи, говореха с хората от публиката и стискаха ръцете им. Жулиета искаше да се срещне с жонгльорите. Искаше да научи как да накара обръчите да се носят във въздуха. Но родителите й чакаха реда си да говорят с една от дамите — онази, чиято коса беше сплетена на плитки, навити отстрани.

— Жулиета — каза баща й, като я качи на сцената, — искам да се запознаеш с… Жулиета.

Той посочи жената с бухнала рокля и странна коса.

— Това истинското ти име ли е? — попита дамата, коленичи и се пресегна да хване ръката й.

Жулиета я дръпна, сякаш тя беше заек, който се готви да я ухапе, но въпреки това кимна.

— Бяхте прекрасна — обърна се майка й към жената.

Те се здрависаха и се представиха една на друга.

— Хареса ли ти пиесата? — попита дамата със смешната коса.

Жулиета кимна. Усещаше, че това очакват от нея и може да излъже.

— С баща й идвахме на това представление преди години, когато започнахме да се срещаме — обясни майка й и погали косата на Жулиета. — Решихме да наречем първото си дете Ромео или Жулиета.

— Е, тогава се радвам, че имате момиченце — усмихна се дамата.

Родителите й се засмяха и Жулиета вече не се страхуваше толкова от тази жена със същото име като нейното.

— Дали бихме могли да получим ваш автограф? — Баща й пусна рамото й и зарови в раницата си. — Тук някъде имам програмата.

— Защо не върху сценария за тази малка Жулиета? — усмихна й се дамата. — Научи ли буквите?

— Мога да броя до сто — похвали се Жулиета.

Жената замълча за момент и после се усмихна отново. Жулиета я наблюдаваше как се изправи и прекоси сцената, като роклята й се носеше след нея така, както гащеризоните никога не биха могли. Дамата се върна иззад завесата с тънка книжка от листове, захванати набързо с месингови карфици. Тя взе въглена от бащата на Жулиета и написа името си върху хартията с големи и накъдрени букви.

След това сложи листовете в ръчичките на Жулиета.

— Искам да ти подаря това, Жулиета от силоза.

— О, не — възрази майка й. — Това е твърде много хартия…

— Тя е само на пет — добави баща й.

— Имам още един — успокои ги дамата. — Сами си ги правим. Искам да й го подаря.

Тя протегна ръка и докосна Жулиета по бузата и този път момиченцето не се отдръпна. Беше твърде заето да прелиства листовете и да разглежда всички малки бележки, написани на ръка отстрани край напечатаните думи. Тя забеляза, че една дума беше оградена навсякъде. Не можеше да разчете много от думите, но точно тази можеше. Беше името й. Беше в началото на толкова много изречения: Жулиета.

Това беше тя. Жулиета вдигна поглед към жената и изведнъж разбра защо родителите й я бяха довели тук, защо бяха вървели толкова дълго.

— Благодаря — каза тя, когато си спомни, че трябва да се държи възпитано, и след като се замисли за миг, добави: — Съжалявам, че заспах.

Беше сутринта на най-мъчителното почистване в живота на Лукас и този път той мислеше да отиде на работа, да се откаже от платения отпуск и да се престори, че този ден е като всеки друг. Седна на края на леглото с една от многото си звездни карти в скута, докато събираше кураж да излезе. Погали леко с пръсти една точно определена звезда върху скицата с въглен, за да не размаже отбелязаните места.

Тази звезда не беше като останалите. Другите бяха обикновени точки върху педантично изрисуваната координатна мрежа с датата, когато ги беше видял, местонахождението им и яркостта им. Тази звезда не беше такава. Беше с пет лъча като скица на шерифската значка. Той си припомни, че я беше нарисувал, докато една нощ разговаряше с нея и стоманата върху гърдите й проблясваше, когато улавяше слабата светлина от стълбището. Спомни си, че гласът й беше вълшебен, начинът, по който се държеше — хипнотизиращ, а появата й в неговото отегчително ежедневие беше също толкова неочаквана, колкото и разкъсването на облаците.

Освен това си спомни как се беше извърнала от него в килията преди две нощи и как се бе опитала да пощади чувствата му, като го отблъсне.

Вече не му бяха останали сълзи. Беше прекарал цяла нощ, плачейки за тази жена, която почти не познаваше. И сега се чудеше как ще прекарва дните си и какво ще прави с живота си. Призляваше му от мисълта за нея навън, как върши нещо за тях, как чисти. Зачуди се дали затова от два дена няма апетит. Някаква дълбока част от него знаеше, че дори и да се насили да яде, няма да успее да задържи храната дълго.

Сложи звездната карта настрани и закри лицето си с длани. Остана така — беше толкова уморен, а искаше да убеди себе си просто да стане и да отиде на работа. Ако отидеше на работа, поне щеше да се разсее. Опита се да се сети до къде беше стигнал в залата със сървърите миналата седмина. Дали не беше до осма кутия, която пак беше изключила?

Сами беше предложил да замени платката за управление, но Лукас подозираше, че има прекъснат кабел. Сега си спомни с какво се беше занимавал — настройваше кабелите за безжичната мрежа. Значи точно това трябваше да прави този ден. Всичко друго, само не и да си седи у дома на празника и да се чувства болен заради жена, с която не го свързваше почти нищо друго, освен че беше разказал на майка си за нея.

Лукас се изправи и облече гащеризона, който беше носил предишния ден. Остана неподвижен за момент, загледан в босите си крака, питайки се защо е станал. Къде беше тръгнал? Съзнанието му беше напълно празно, а тялото — вцепенено. Зачуди се дали би могъл цял живот да остане там, неподвижен и със свит на възел стомах. Накрая все някой щеше да го открие, нали? Мъртъв и вкочанен, изправен като статуя.

Разклати глава, отърси се от тези мрачни мисли и затърси обувките си.

Откри ги, което си беше истинско постижение.

Излезе от стаята си и бавно се отправи към площадката, като се промъкваше между децата, които пищяха и тичаха след поредния ден на училище, докато родителите им се опитваха да ги хванат и да им сложат гащеризоните и обувките. За Лукас цялата тази суматоха не беше нещо повече от фонов шум. Беше като бръмчене, като болката в краката след дългото спускане до долу, за да я види, и още по-дългото изкачване обратно след това. Той стъпи на площадката пред апартаментите и видя обичайното движение нагоре към кафетерията. Единственото, за което можеше да мисли, беше онова, за което беше мислил и през изминалата седмица — да избута поредния ден, за да може да се качи до върха с надеждата да я види.

Внезапно му дойде наум, че все още може да го направи. Не беше привърженик на изгревите — предпочиташе полумрака и звездите, — но ако искаше да я види, трябваше само да се качи до кафетерията и да огледа пейзажа. В него щеше да има едно ново тяло — нов костюм, който все още щеше да проблясва на слабите слънчеви лъчи, успели да проникнат през онези противни облаци.

Виждаше ясно картината в главата си — Жулиета, просната с неестествено извити крака, затисната ръка и шлем, обърнат настрани, с поглед, вперен назад към силоза. Което беше още по-тъжното, той си се представи десетилетия по-късно като самотен стар мъж, седнал пред същия този сив стенен екран и рисуващ отново и отново, но не звездни карти, а пейзажи — загледан в онова, което е могло да бъде, и екипиращ една и съща фигура в неподвижна поза, докато сълзите му капят върху хартията и превръщат въглена в кал.

Щеше да е като онзи беден човек, Марнс, заместника, който умря, без да има кой да го погребе. Това напомни на Лукас за последното нещо, което му каза Жулиета. Тя го помоли да си намери някого, да не бъде като нея и да не остава сам.

Хвана се за хладния стоманен парапет и се облегна на него. Когато погледна надолу, видя как стълбището прорязва дълбините на земята. Под него беше площадката на петдесет и шестия етаж. Останалите площадки между нея и онази, на която беше, не се виждаха. Беше трудно да се прецени разстоянието, но той предположи, че е повече от достатъчно. Нямаше нужда да слиза до осемдесет и втория, предпочитан от повечето хора, които скачаха заради дългото, свободно падане до деветдесет и девето ниво. Внезапно си представи как лети, премята се с широко разтворени ръце и крака. Той прецени, че няма да уцели площадката — щеше да закачи парапет, който щеше да го пререже почти наполовина. Или може би ако скочеше по-надалече и се прицелеше с глава, щеше да свърши по-бързо.

Изправи се, почувствал пристъп на страх и приток на адреналин от това, че си представи толкова ясно падането и края. Огледа сутрешния трафик, за да види дали някой го наблюдава. Беше забелязвал и други хора да надничат през перилата. Винаги беше предполагал, че в главите им се въртят лоши мисли. Тъй като беше израснал в силоза, знаеше, че само децата изпускат разни неща от площадките. Пораснеше ли, човек се научаваше да държи здраво всичко. В крайна сметка човек изтърваваше нещо друго, нещо, което падаше и се премяташе надолу през сърцевината на силоза и което го караше да се замисли дали да не скочи след него…

Площадката потрепери под стъпките на забързан носач. Последва го шляпането на боси крака, които се приближаваха по спиралата от стоманените стъпала. Лукас се отдели от парапета и се опита да се съсредоточи върху онова, което щеше да прави през този ден. Навярно можеше да се върне обратно в леглото и да заспи — да убие няколко часа в безпаметност.

Докато се опитваше да открие в себе си някаква мотивация да отиде на работа, бързащият носач мина покрай него и Лукас зърна изкривеното от ужас лице на момчето. Темпото му беше бързо и още преди то да изчезне от погледа му, тревогата му се запечата в съзнанието на Лукас.

И Лукас разбра. Докато забързаното трополене на краката на момчето се спускаше по-надълбоко в земята, той разбра, че тази сутрин горе на върха се беше случило нещо важно, свързано с почистването.

Появи се зрънце надежда. То започна да покълва дълбоко в същността му, там, където той самият не би признал, че то съществува, за да не го отрови или задуши. Може би изобщо не беше имало почистване. Възможно ли беше да са преразгледали прокуждането й? Хората от Механичния бяха изпратили до горе петиция. Стотици дръзки подписи на хора, които рискуваха собствените си глави, за да спасят нейната. Дали този безумен жест от дълбоко долу не беше успял да разубеди съдиите?

Малкото зрънце надежда пусна корени. То растеше като някаква лоза в гърдите на Лукас и го изпълваше с неотложната нужда да тича нагоре и с очите си да види какво е станало. Той се отдалечи от парапета и от желанието си да последва страховете си и да скочи и започна да си проправя път през сутрешната тълпа.

Забеляза, че след носача вече се носят шепоти. Той не беше единственият, който беше усетил, че нещо се случва.

Когато се присъедини към трафика нагоре, осъзна, че болката в краката му от предишните дни е изчезнала. Готвеше се да изпревари едно бавно изкачващо се семейство, когато чу зад гърба си силния пукот на радиостанция.

Лукас се обърна и видя, че няколко стъпала под него заместник Марш опипва кръста си за радиостанцията. Беше притиснал към гърдите си малка картонена кутия, а по челото му блестеше пот. Лукас спря и се хвана за парапета в очакване заместникът на средните нива да стигне до него.

— Марш!

Заместникът най-сетне успя да намали звука на радиото и вдигна поглед. Той кимна на Лукас. И двамата се притиснаха към парапета, когато един работник и сянката му ги подминаха на път към върха.

— Какви са новините? — попита Лукас.

Той добре познаваше заместника и беше наясно, че лесно може да изкопчи информация от него.

Марш избърса челото си и премести кутията в свивката на другата си ръка.

Бърнард ме направи луд тази сутрин — оплака се той. — До гуша ми дойде да се качвам тази седмица!

— Не, питах какво стана с почистването? — попита Лукас.

— Един носач току-що претича с такава физиономия, все едно е видял призрак.

Заместник Марш хвърли поглед към стълбите нагоре.

— Беше ми казано да занеса възможно най-бързо вещите й на трийсет и четвъртия. Ханк едва не се преби, докато ги качи по половината път до мен. — Той се приготви да се отправи нагоре по стълбите като човек, който няма време за губене.

— Виж, трябва да продължа, ако искам да запазя работата си.

Лукас вдигна ръка и трафикът се раздели около тях, докато раздразнените изкачващи се промъкваха покрай малцината пътници, които се спукаха надолу.

— Имаше ли почистване, или не? — настоя да разбере Лукас.

Марш се облегна на парапета. От радиостанцията му се чуваше тих говор.

— Не — прошепна той и Лукас се почувства така, сякаш можеше да полети, да полети право нагоре в пространството между стълбите и бетонното сърце на силоза и да се носи около площадките или да прескочи петдесет нива с едни скок…

— Тя е излязла, но не е чистила — обясни Марш тихо, но думите му бяха достатъчно остри, за да спукат балоните на мечтите на Лукас. — Минала е от другата страна на онези хълмове…

— Почакай. Какво каза?

Марш кимна и от носа му покапа пот.

— Изчезнала е — изсъска той като радио, което е намалено почти докрай. — Сега трябва да кача нещата й горе на Бърнард…

— Аз ще го направя — каза Лукас и протегна ръце. — И бездруго отивам до трийсет и четвъртия.

Марш размърда кутията. Бедният заместник изглеждаше така, сякаш ще се строполи всеки момент. Лукас му се молеше точно както преди два дни, когато бе поискал да види Жулиета в килията й.

— Нека ги занеса вместо теб — предложи му той. — Знаеш, че Бърнард няма да има нищо против. С него сме добри приятели, каквито винаги сме били и с теб…

Заместник Марш избърса устната си и кимна леко, докато обмисляше предложението.

— Виж, така или иначе се качвам нагоре — добави Лукас.

Той усети, че полека поема кутията от изтощения Марш, докато през тялото му преминаваха вълни от емоции, които му пречеха да се съсредоточи. Движението на хората по стълбите се беше превърнало в далечен шум. Шансът Жулиета да е още в силоза беше изгубен, но новината, че не е почиствала и е преминала от другата страна на хълмовете, го изпълни с различно чувство. Тя докосна частта от него, която копнееше да направи карта на звездите. Това означаваше, че никой никога няма да я гледа как постепенно се разпада.

— Внимавай с това — предупреди го Марш.

Той гледаше кутията, която сега беше в ръцете на Лукас.

— Ще го пазя с цената на живота си — обеща му Лукас. — Довери ми се.

Марш кимна, за да покаже, че му вярва. И Лукас забърза нагоре по стълбите пред онези, които се качваха да празнуват почистването, а вещите на Жулиета тихо потракваха в кутията, която беше притиснал към гърдите си.

Уокър, електротехникът, се наведе над потъналото си в безпорядък бюро и настрои лупата си. Голямата издута леща беше прикрепена към главата му с обръч, който сигурно щеше да му е неудобен, ако не го беше носил през по-голямата част от шейсет и двете си години. Когато бутна лупата пред очите си, малкият черен чип върху зелената електронна платка застана на кристален фокус. Можеше да види всяко едно от сребристите му метални крачета, сгънати под тялото му като членестите крака на паяк и сякаш хванати в капана на сребристи локви от замръзнал метал.

Уокър мушна върха на най-тънкия си поялник в едно сребърно петно, докато натискаше с крака си колбата за всмукване. Металът около тънкото краче на чипа се разтопи и беше издърпан през сламката — едно от шестнайсетте крачета беше свободно.

Готвеше се да премине към следващото — цяла нощ беше останал буден и сваляше изгорели чипове, за да разсее мислите си от други неща, — когато чу познатото трополене на онзи нов носач, който тичаше по коридора.

Уокър остави платката и горещия поялник върху работната маса и забърза към вратата. Той се хвана за касата и се подаде навън тъкмо когато хлапето претича покрай него.

— Носач! — извика той и момчето неохотно спря. — Какви са новините, момче?

Хлапето се усмихна и показа младите си бели зъби.

— Имам големи новини — отвърна то. — Обаче ще ти струват един чит.

Уокър изсумтя възмутено, но започна да рови в джобовете на гащеризона си. Той махна на хлапето да се приближи.

— Ти си момчето на Сампсън, нали?

Хлапето кимна и косата му затанцува около лицето му.

— Бил си сянка при Глория, нали?

Хлапето кимна отново и очите му се насочиха към сребърния чит, който Уокър беше извадил от джоба си.

— Знаеш ли, Глория би се смилила над един старец без семейство и собствен живот. Тя ми казваше какви са новините.

— Глория е мъртва — рече момчето и протегна ръка.

— Така е — съгласи се Уокър с въздишка.

Той пусна чита в протегнатата длан на момчето и се приготви да чуе новината. Умираше да научи всичко и беше готов да плати и десет чита.

— Разкажи ми подробностите, дете. Не пропускай нищо.

— Нямаше почистване, господин Уокър!

Сърцето на Уокър спря да бие. Момчето се обърна, канейки се да продължи пътя си.

— Стой, момче! Какво искаш да кажеш с това, че не е имало почистване? Освободиха ли я?

Носачът поклати глава. Косата му беше дълга и чорлава и сякаш специално създадена за летене нагоре-надолу по стълбите.

— Не, г’сине. Тя е отказала!

Очите на детето бяха напрегнати, а усмивката му беше широка, защото знаеше нещо такова. През целия му живот никой никога не беше отказвал да чисти. Нито пък през живота на Уокър. Може би не се беше случвало никога досега. Уокър усети прилив на гордост заради своята Жулиета.

Момчето изчака малко. Изглежда, нямаше търпение да продължи по пътя си.

— Нещо друго? — попита Уокър.

Носачът кимна и хвърли поглед към джобовете на Уокър.

Уокър отново изпусна въздишка на възмущение от онова, в което се беше превърнало младото поколение. Той зарови в джоба си с едната ръка и го подкани нетърпеливо с другата.

— Тя си е отишла, господин Уокър!

Момчето грабна чита от дланта на Уокър.

— Отишла си е? Искаш да кажеш, че е мъртва? Говори, синко!

Зъбите на Сампсън проблеснаха, докато читът изчезваше в гащеризона му.

— Не, г’сине. Искам да кажа, че е отишла зад хълма. Без да чисти, господин Уокър, просто го изкачила и изчезнала. Тръгнала към града, а господин Бърнард е бил свидетел на всичко това!

Младият носач потупа Уокър по рамото — очевидно в желанието си по някакъв начин да изрази ентусиазма си. Махна косата, паднала върху челото му, усмихна се широко, обърна се и затича по пътя си. След разказаната история краката му бяха станали по-леки, а джобовете му бяха натежали.

Уокър продължаваше да стои зашеметен на прага. Наложи му се да се хване здраво за касата на вратата, за да не се строполи. Стоеше там и се олюляваше, гледаше надолу към купчината чинии, които беше оставил отвън миналата вечер. Хвърли поглед през рамо към неоправеното легло, което го зовеше цяла нощ. От поялника все още струеше пушек. Той обърна гръб на коридора, който скоро щеше да ехти от тропота и бърборенето на първата смяна, и изключи поялника, преди да е направил поредния пожар.

Уокър постоя така за момент, мислеше за Джулс и за новините. Зачуди се дали беше получила бележката му навреме и дали беше усетила колко ужасно се страхува той за нея с цялото си същество.

Върна се на вратата. Дълбоко долу се събуждаше. Той изпита силно желание да излезе там, навън, да пресече този праг и да бъде част от онова невиждано нещо, което се случваше.

Шърли вероятно скоро щеше да донесе закуската му и да вземе чиниите. Можеше да я изчака и да си поговори малко с нея. Навярно тази лудост щеше да премине.

Но мисълта за минутите, които се трупаха като поръчки за работа, мисълта да не знае колко далеч е стигнала Жулиета и каква е реакцията на останалите от факта, че тя не е чистила, го накара да се размърда.

Уокър вдигна крак и пристъпи през прага. Обувката му увисна над безграничната земя.

Пое си дълбоко дъх, полетя напред, но успя да запази равновесие. И внезапно самият той се почувства като дързък изследовател. Ето го след повече от четирийсет години олюляващ се по познатия коридор. Едната му ръка докосваше стоманените стени и той се приближаваше към ъгъла, зад който изобщо не помнеше какво има.

И Уокър се превърна в поредната стара душа, която се бе отправила към великото непознато, а умът му беше зашеметен от перспективата какво може да открие там.

Тежките стоманени врати на силоза се разтвориха и навън с гневно съскане се понесе голям облак от аргон. Облакът сякаш се материализира от нищото и сгъстеният газ разцъфна като пяна, когато се срещна с по-топлия и по-рядък въздух отвън.

Жулиета Никьлс мушна едната си обувка през тясната пролука. Вратите се отвориха само донякъде, за да попречат на смъртоносните токсини да нахлуят вътре и да принудят аргона да излезе навън вследствие на натрупалото се налягане, затова й се наложи да се обърне странично, за да се промуши през тях. Неудобният й костюм закачи дебелите врати. Можеше да мисли единствено за яростния огън, който скоро щеше да изпълни въздушния шлюз. Пламъците му сякаш вече докосваха гърба й и я принуждавах да бяга.

Тя промуши и другата си обувка и внезапно се озова отвън.

Отвън.

Над затворената й в шлем глава нямаше нищо друго освен облаци, небе и невидимите звезди.

Тя пое с тежка стъпка напред, обвита в мъглата от съскащ аргон, и се озова върху наклонена нагоре рампа. В ъглите на стените се бяха натрупали високи купчини мръсотия, довлечена от вятъра. Беше лесно да забрави, че най-горният етаж на силоза всъщност се намира под земята. Изгледът от стария й кабинет и кафетерията създаваше илюзията, че стоиш на повърхността на земята с глава, брулена от буйния вятър, но причината за това бе, че сензорите се намираха там.

Жулиета погледна надолу към номерата върху гърдите си и си спомни какво се очакваше да направи. Тя бавно се заизкачва по рампата с наведена глава и очи, вперени в обувките й. Дори не беше сигурна как успява да се движи, сякаш вцепенението я беше напуснало пред лицето на очакващата я екзекуция или пък беше просто някакъв автоматично задействал се инстинкт за самосъхранение да се отдалечи от предстоящия огнен ад в шлюза, който караше тялото й да забави неизбежното, защото не можеше да разсъждава или да планира за период, по-дълъг от следващите няколко секунди.

Когато Жулиета стигна до върха на рампата, главата й се озова в една лъжа, в една грандиозна и великолепна неистина. Зелената трева покриваше хълмовете, като току-що изтъкан килим. Небесата бяха опияняващо сини, а облаците снежнобели като луксозно спално бельо. Въздухът беше пълен с носещи се същества.

Тя се завъртя на място, като се опитваше да възприеме тази впечатляваща фалшификация. Сякаш се беше озовала в някоя от книжките от детството си, книжка, където животните говорят, децата летят, а сивият цвят не съществува.

Макар да знаеше, че това не е истинско и че всъщност гледа една измислица с големина осем на два инча, изкушението да повярва беше непреодолимо. Искаше да го направи. Искаше да забрави за онова, което знаеше за фалшивата програма на Информационния отдел, да забрави всичко, което бяха обсъждали с Уокър, и вместо това да се отпусне в меката трева и да се въргаля в живота, който в действителност не съществуваше, да свали този глупав костюм и да крещи щастливо към лъжливия пейзаж.

Погледна надолу към ръцете си. Стисна и разпусна юмруци, доколкото позволяваха дебелите ръкавици. Това беше нейният ковчег. Мислите й се разпиляха, когато се помъчи да си припомни кое е истина и кое — фалшива надежда, поставена пред очите й от Информационния и визьора й. Небето не беше истинско. Тревата не беше истинска. Смъртта й беше истинска. Грозният свят, който познаваше от край време, беше истински. И след това, макар и само за миг, тя си припомни, че трябва да свърши нещо. Трябва да почисти.

Тя се обърна и погледна към кулата на сензорите, забелязвайки я за пръв път. Беше масивен блок от стомана и бетон, от едната страна на който имаше ръждясала и осеяна с дупки стълба. Издатините със сензорите бяха като брадавици върху стените на кулата. Жулиета опипа гърдите си и откачи едно от телчетата за търкане. Думите от бележката на Уокър продължаваха да проблясват в съзнанието й — „Не се страхувай“.

Тя взе грубото телче и разтърка с него ръкава на костюма си. Термоизолационната лента не се обели, нито се олющи като материалите, които някога беше откраднала от Информационния и които бяха направени така, че да се повредят. Тя беше от типа термоизолационна лента, с която Жулиета беше свикнала да работи — онази, използвана в Механичния.

„В Снабдяването ги бива“, се казваше в бележката на Уокър. Ставаше дума за хората от Снабдяването. След като години наред бяха помагали на Жулиета да си набавя резервни части, когато най-много се нуждае от тях, те бяха сторили за нея нещо изключително. Докато в продължение на три дни тя се беше катерила по стълбите и беше прекарала три самотни нощи в три различни килии, преди да бъде прокудена, те бяха подменили материалите от Информационния с онези от Механичния. Бяха изпълнили поръчките си за резервни части не по начина, по който трябваше, и вероятно Уокър ги беше подтикнал към това. И така Информационният отдел, без да иска, за пръв път беше изработил костюм, който да е траен, а не да се разпадне.

Жулиета се усмихна. Смъртта й, макар и сигурна, се отлагаше. Тя дълго гледа сензорите, разхлаби пръстите си и пусна телчето във фалшивата трева. Завъртя се към най-близкия хълм и се опита да не обръща внимание на лъжливите цветове и живота, проектирани върху онова, което в действителност бе там. Вместо да се поддаде на еуфорията, тя се съсредоточи върху начина, по който обувките й тропаха върху отъпканата пръст, усещането, което яростният вятър създаваше, когато се блъскаше в костюма й, и слабото съскане на зърната пясък, които се удряха в шлема й от всички страни. Ако се съсредоточеше достатъчно силно, тя можеше да долови ужасяващия свят около себе си — свят, който знаеше, че е там, но вече не можеше да види.

Тръгна по стръмния склон и се насочи горе-долу по посока на града, който проблясваше на хоризонта. Не се надяваше, че ще стигне до там. Единственото, което искаше, бе да умре отвъд хълмовете, където никой няма да вижда как тялото й изгнива, така че Лукас, ловецът на звезди, няма да се бои да се качва горе в полумрака, опасявайки се, че ще съзира неподвижната й фигура.

И внезапно се почувства добре, дори и само от това, че върви и че има някаква цел. Щеше да направи така, че да не я виждат. Това беше по-добра цел от онзи фалшив град, за който знаеше, че всъщност е развалини.

Докато се изкачваше по хълма, тя попадна на две големи скали. Готвеше се да ги заобиколи, когато осъзна къде се намира и че следва най-лекия път нагоре към извивката, образувана от два срещащи се склона. Там лежеше най-ужасната лъжа от всички.

Холстън и Алисън. Скрити от нея с магията на визьора. Превърнати в мираж от скали.

Нямаше думи. Нищо за гледане, нищо за казване. Тя погледна надолу към склона на хълма и забеляза тук-там върху тревата да стърчат други камъни. Положението им не беше случайно, намираха се на местата, където бяха паднали старите чистачи.

Тя се обърна и остави тези тъжни гледки зад гърба си. Беше невъзможно да разбере колко време й остава, за да скрие тялото си от онези, които щяха да злорадстват, и от неколцината, които навярно щяха да скърбят.

Докато се катереше към билото на хълма с крака, които все още я наболяваха от изкачването в силоза, Жулиета забеляза първите пролуки в измамния воал на Информационния. Появиха се нови части от небето и от далечния град, които досега бяха закривани от хълма. Изглежда, че в програмата имаше прекъсване — лимит на лъжите в нея. Докато горните нива на далечните монолити се появиха изцяло, проблясващи на лъжливата слънчева светлина, под острите ръбове на квадратите от стъкло и лъскава стомана лежеше един изгнил и мрачен изоставен свят. През долните етажи на много от сградите тя можеше да види какво има от другата страна, а тежките им, извисяващи се върхове сякаш щяха да рухнат всеки момент.

Новите и непознати сгради отстрани нямаха никакви основи. Те висяха във въздуха, а под тях имаше тъмно небе. Същата мрачна гледка на сиви облаци и безжизнени хълмове се простираше до ниския хоризонт, пресечена от рязката синя линия там, където свършваше програмата на визьора.

Жулиета се замисли над незавършеността на измамата на Информационния. Дали се дължеше на обстоятелството, че те самите нямаха представа какво се простира отвъд хълмовете и затова не знаеха какво да променят? Или пък смятаха, че не си заслужава усилията, защото бяха наясно, че никой никога няма да стигне толкова далеч? Каквато и да беше причината, шокиращата и нелогична гледка я смая. Вместо да я гледа, тя се съсредоточи върху обувките си и измина последните десетина крачки по оцветения в зелено хълм, докато не стигна билото му.

На върха тя спря за миг, когато поривите на вятъра я заблъскаха и я накараха да се наведе. Тя огледа хоризонта и видя, че се намира на границата между два свята. По наклона пред нея се простираше гледка, която очите й никога не бяха виждали — гол свят на прах и изсъхнала земя, на вихрушки и малки торнада, на въздух, който може да убива. Това беше новата земя и въпреки това тя й изглеждаше по-позната от всичко, с което се беше сблъскала досега.

Жулиета се обърна и погледна назад към пътя, по който току-що се беше изкачила, към високата трева, полюшвана от лекия бриз, към цветята тук-там, наклонили глави към нея, към яркото синьо и искрящото бяло над главата й. Това беше злокобна измислица — примамлива, но фалшива.

Тя хвърли последен възхитен поглед към тази илюзия. Забеляза как кръглата вдлъбнатина в средата на хълмовете бележи плоския покрив на нейния силоз. Останалата част от дома, който беше обитавала, се беше спотаила дълбоко в сърцето на земята. От начина, по който земята се издигаше навсякъде около него, той изглеждаше така, сякаш някой гладен бог бе загребал с лъжица огромна хапка от земята. Тя осъзна с натежало сърце, че светът, в който беше израснала, сега беше затворен за нея и че нейният дом и хората й бяха в безопасност зад залостените врати, а на нея не й оставаше нищо друго, освен да се примири със съдбата си. Тя беше прокудена. Не й оставаше много време. Затова обърна гръб на примамливата гледка и ярките цветове и се изправи с лице срещу прашната и мъртва реалност.

Лукас притискаше здраво малката кутия към гърдите си, докато се изкачваше към площадката на трийсет и осмия етаж. На това ниво имаше офиси, магазини, фабрика за пластмаса и малка водопречиствателна станция. Той мина през вратите и забърза по коридорите, утихнали в деня на почистването, докато не стигна до контролното помещение за главната помпа. Универсалният ключ от Информационния отдел му помогна да влезе вътре. В стаята беше познатата висока кутия на компютъра от графика му за поддръжка за вторник.

Той не включи лампата над главата си, за да остане малкото прозорче на вратата тъмно за случайно преминаващите по коридора. Мушна се между високата конструкция на сървъра и стената, клекна на земята и започна да рови в гащеризона си за фенерче.

На слабата червеникава светлина на фенерчето си Лукас внимателно разтвори кутията и разкри съдържанието й.

Веднага усети чувство на вина. То надделя над очакването, над трепета от откритието и над усещането за интимност. Не беше чувство за вина, че не се подчинява на началника си или че е излъгал заместник Марш, нито пък че е забавил доставката на вещи, за които му бе казано, че са важни. Почувства се виновен, че осквернява личните й вещи, които му напомняха за съдбата й. Това бяха останките на Жулиета. Не тялото й, което беше изгубено и изчезнало, а останките от живота, който беше водила.

Той си пое тежко дъх и се замисли дали да не затвори кутията и да забрави за съдържанието й, но после се запита какво ли ще се случи с тях. Приятелите му от Информационния вероятно щяха да ровят из тях. Щяха да разкъсат кутията и да си предават вещите й като деца, които си разменят бонбони. Щяха да я осквернят.

Разтвори по-широко капаците на кутията и реши вместо това той да я почете.

Нагласи светлината и видя купчина купони на силоза, обвити с парче тел. Извади ги и започна да ги преглежда. Бяха десетки купони за почивка. Приближи ги до носа си и се зачуди каква ли е тази остра миризма на смазка, която се носи от кутията.

Под купоните имаше няколко изтекли карти за храна, а отдолу се подаваше ъгълчето на идентификационната й карта. Лукас взе картата, кодирана в сребристо заради работата й като шериф. Потърси друга идентификационна карта измежду разпилените карти, но изглежда, че тя още не е била подменена с цвета, използван от Механичния. Не беше изминало много време между уволняването й заради едно престъпление и осъждането й на смърт заради друго.

Дълго разглежда снимката върху картата й. Беше скорошна — изглеждаше точно така, както я помнеше. Косата й беше вързана и пригладена назад, така че не стърчеше никъде. Видя къдриците, които се подаваха от двете страни на шията й и си припомни първата нощ, когато я беше наблюдавал как работи — как беше сплела дългата си коса на плитки, докато седеше сама под светлината, плискаща от лампата, и прелистваше страница след страница от онези свои досиета.

Той прокара пръст по снимката и се засмя, когато видя изражението й. Челото й беше сбърчено, очите — присвити, сякаш се опитваше да разбере какво се опитва да направи фотографът или защо, за бога, му отнема толкова много време. Той закри уста, за да попречи на смеха да се превърне в ридание.

Купоните паднаха обратно в кутията, но идентификационната карта сякаш по упоритото желание на самата Жулиета се плъзна в предния джоб на гащеризона му. Следващото нещо, което привлече вниманието му, беше сребристият универсален инструмент, който изглеждаше като нов и беше малко по-различен модел от неговия. Той го взе и се наведе напред, за да извади своя инструмент от задния си джоб. Сравни двата, отвори няколко от накрайниците на нейния и се възхити на плавното движение и отчетливото щракане, с което всеки от тях се прибираше на мястото си. Отдели малко време, за да почисти своя инструмент, като избърса от него отпечатъците си и махна парче разтопена гумена изолация от един проводник, след което размени двата инструмента. Реши, че би предпочел това да му напомня за нея, а неговият инструмент да изчезне в склада или да бъде даден на някой непознат, който не би го оценил…

Звуци на стъпки и смях накараха Лукас да замръзне. Той притаи дъх и зачака някой да влезе и лампите над главата му да светнат. Сървърът до него щракаше и бръмчеше. Звуците в коридора се отдалечиха и смехът утихна.

Знаеше, че насилва късмета си, но имаше още неща в кутията, които трябваше да види. Той отново започна да тършува вътре и откри богато украсена дървена кутия, която беше ценна антика. Беше малко по-голяма от дланта му и му отне известно време да открие как да я отвори. Първото нещо, което видя, когато капакът се плъзна встрани, беше пръстен — женска венчална халка. Може би беше от масивно злато, но беше трудно да се каже дали е така. На червената светлина на фенерчето му цветовете обикновено изглеждаха по-бледи и всяко нещо придобиваше матов и безжизнен вид.

Той провери за надпис, но не откри такъв. Този пръстен беше странна находка. Беше сигурен, че Жулиета не го носеше, когато се беше запознал с нея, и се зачуди дали не е на някой роднина или пък е вещ, предавана от поколение на поколение отпреди бунта. Остави го обратно в дървената кутия и взе другия предмет в нея — някаква гривна. Не, не беше гривна. Когато го извади, видя, че е часовник с толкова малък циферблат, че той едва се различаваше на фона на украсената със скъпоценни камъни каишка. Лукас започна да изучава Циферблата и в следващия момент осъзна, че очите му или пък червената светлина на фенерчето му погаждат някакъв номер. Дали наистина беше така? Погледна по-отблизо, за да е сигурен, и видя, че едната невъзможно тънка стрелка се движи и отчита времето. Това нещо работеше.

Преди да успее да обмисли опасността от укриването на такава вещ или евентуалните последствия, ако я намерят у него, Лукас пъхна часовника в джоба на гърдите си. Погледна към пръстена, който беше останал сам в кутията, и след моментно колебание взе и него и също го прибра. Порови из картонената кутия, събра няколко от нитовете, разхвърляни на дъното, и ги сложи в старинната кутия, преди да я затвори и да я върне на мястото й.

Какво правеше? Усети как от косата му се стече струйка пот, която запълзя по дължината на челюстта му. Топлината от задната част на натоварения компютър сякаш се беше увеличила. Той наведе глава към рамото си, за да избърше дразнещите капки пот. В кутията имаше още неща и той не се сдържа — трябваше да продължи да търси.

Откри малък тефтер и го запрелиства. Той съдържаше поредица от много списъци с неща за вършене, в които всички задачи бяха старателно отбелязани за изпълнени. Върна го обратно и взе сгънатия лист хартия на дъното на кутията, след което осъзна, че не е само един лист. Извади дебело тесте документи, хванати с месингови кламери. Отгоре им със същия почерк като от тефтера беше написано: „Наръчник за Стаята за управление на Главния генератор“.

Отвори го и започна да го прелиства, откривайки, че празните полета са запълнени с неразбираеми диаграми и бележки. Изглеждаше като нещо, което сама беше съставила или за да й напомня след време как действа стаята, или като полезни инструкции за останалите. Видя, че хартията е използвана повторно, без да е рециклирана. Тя просто беше писала на гърба. Той прелисти наръчника отново и прегледа редовете печатен текст от задната страна. Имаше бележки в полетата и едно име, което беше оградено отново и отново: Жулиета. Жулиета. Жулиета.

Отново погледна наръчника от другата страна и разбра, че тя всъщност е оригиналната лицева страна. Пишеше: „Трагичната история на Ромео и Жулиета“. Беше пиеса, за която Лукас беше чувал. Пред него в средата на сървъра се включи вентилатор, който охлаждаше горещите силиконови чипове и проводници. Лукас избърса потта от челото си и пъхна защипаната пиеса обратно в кутията. Старателно подреди останалите неща върху нея и затвори капаците на картонената кутия. След като се изправи отново на крака, той угаси фенерчето си и го пъхна обратно в джоба си, до универсалния инструмент на Жулиета. Пъхна кутията под мишница, потупа гърдите си с другата ръка и усети нейния часовник, пръстена и идентификационната карта със снимката й. Всички те бяха пристиснати плътно към тялото му.

Лукас поклати глава. Запита се какви ги върши и се измъкна крадешком от стаята, а високият панел от трептящи и примигващи светлинки го наблюдаваше как си тръгва.

Навсякъде имаше тела. Бяха покрити с прах и пръст, облечени в костюми, разядени от токсините във ветровете, и Жулиета се натъкваше на все повече и повече от тях. И след това те започнаха да се появяват непрекъснато — купчини камъни, наблъскани един до друг. Няколко бяха в костюми, подобни на нейния, но повечето бяха облечени в разкъсани парцали, които се вееха на вятъра като знамена. Когато вятърът задухваше край обувките й, ивиците плат се извиваха като водораслите в рибните ферми дълбоко долу. Тъй като не можеше да заобиколи всички, налагаше се да стъпва върху останките. Колкото повече приближаваше до кулата със сензорите, толкова повече ставаха телата и можеше да са окаже, че са стотици, а навярно дори и хиляди.

Тя осъзна, че това не са хора от нейния силоз. Колкото и да беше очевидно, това усещане беше стряскащо. Други хора. Фактът, че бяха мъртви, с нищо не променяше разтърсващата действителност, че тези хора бяха живели толкова наблизо и тя никога не го е знаела. Жулиета някак беше пресякла необитаемата бездна, беше отишла от една вселена в друга и вероятно беше първият човек, който някога го е правил. А това тук беше гробище на непознати души, на хора точно като нея, които бяха живели и умирали в свят, толкова подобен на нейния и толкова близо до него.

Тя премина през мъртвите тела, които бяха толкова нагъсто, колкото и ронливите камъни, и формите им вече не се различаваха едни от други. На някои места бяха натрупани на високи купчини и тя трябваше да избира внимателно откъде да мине. Когато наближи рампата, която водеше надолу към този друг силоз, трябваше да стъпи върху едно-две тела, за да мине. Изглеждаха така, сякаш се бяха опитвали да избягат и бяха тичали един през друг, създавайки свои малки хълмове в безумния си опит да достигнат истинските хълмове. Но после, когато стигна до рампата, тя видя множеството тела при стоманената врата на шлюза и осъзна, че те са се опитвали да влязат обратно вътре.

Собствената й предстояща смърт се възправяше над нея. Едно ново и постоянно чувство се появи върху кожата й и тя го усещаше с всяка своя пора. Скоро щеше да се присъедини към всички тези трупове, но това някак не я плашеше. Беше преживяла този страх, когато беше на върха на хълма, а сега се намираше в нови земи, виждаше нови неща — един ужасен дар, за който трябваше да бъде благодарна. Любопитството я движеше напред или може би причината да върви беше в тази замръзнала тълпа, застинала в някакъв трескав покой, при който мъртви тела се трупаха едно върху друго в опит да достигнат вратите долу.

Тя вървеше през тях. Газеше ги, когато се налагаше. Стъпваше върху потрошени и кухи тела, риташе встрани костите и парцаливите им останки и си пробиваше път към частично отворените врати. Там, между железните им зъби, беше увиснала една фигура. Едната й ръка беше отвън, другата — вътре, на сивото й сбръчкано лице беше отпечатан вик, а очните й орбити бяха празни и гледаха втренчено.

Жулиета беше една от тях, една от другите. Беше мъртва или почти мъртва. Но докато те бяха замръзнали насред движенията си, тя все още продължаваше напред. След като видя накъде трябва да продължи, тя издърпа тялото през пролуката. Дишането й в шлема беше оглушително, а дъхът й замъгляваше екрана пред носа й. Успя да измъкне половината тяло, другата половина падна от вътрешната страна на вратите. Въздухът около тях се изпълни с мъгла от превърнала се в прах плът.

Тя мушна едната си ръка и се опита да влезе, обърната странично. Рамото й се плъзна навътре, после и кракът й, но шлемът й се заклещи. Тя завъртя глава и опита отново, но шлемът остана заклещен между вратите. За момент изпадна в паника, когато почувства, че главата й е хваната между стоманените челюсти и тялото й почти е увиснало на шлема. Тя пъхна цялата си ръка вътре в търсене на някаква опорна точка около вратите, за да се издърпа докрай, но беше заклещена. Единият й крак беше вътре, другият отвън. Нямаше от какво да се оттласне или как да се издърпа, за да може да премине цялата. Беше в капан. Размахваше трескаво безполезната си ръка от вътрешната страна и учестеното й дишане бързо изразходваше въздуха, който й беше останал.

Жулиета се опита да мушне и другата си ръка. Не можеше да се завърти, но можеше да сгъне лакът и да плъзне пръсти по корема, в тясната пролука между него и вратата. Тя сви пръсти около ръба на стоманата и дръпна. В това ограничено пространство нямаше опорна точка. Разполагаше само със силата и хватката на пръстите си. Жулиета внезапно разбра, че не иска да умре, не и тук. Тя сви ръката си, все едно искаше да я стегне в юмрук, пръстите й се свиха около ръба на стоманените челюсти на вратата и кокалчетата й запукаха от напрежението. Като рязко мърдаше главата си в шлема и се опитваше да удари с лицето си проклетия екран, тя внезапно се освободи.

Отправи се напред към въздушния шлюз, препъвайки се — едната й обувка за миг се закачи в цепнатината зад нея и тя размаха ръце, за да запази равновесие. Мина през купчина овъглени кости и вдигна във въздуха облак черна пепел. Това бяха останките на онези, които бяха попаднали в капана на пречистващия огън във въздушния шлюз. Жулиета се озова в обгорено помещение, зловещо наподобяващо онова, което наскоро беше напуснала. Изтощеният й и объркан ум я засипа с причудливи заблуди. Може би вече беше мъртва и това бяха духовете, които я очакваха. Може би е била изгорена жива в шлюза на собствения си силоз и това бяха безумните й сънища — нейното бягство от болката — и сега щеше завинаги да витае в това място.

Тя се препъваше през разпилените останки към вътрешната врата и притисна глава към прозорчето от дебело стъкло. Очакваше да види от другата страна Питър Билингс да седи зад бюрото си. Или да зърне Холстън да се скита из коридорите — привидение, което търси духа на жена си.

Но това не беше същият въздушен шлюз. Тя се опита да се успокои. Зачуди се дали въздухът й не свършва и дали вдишването на газовете, които самата тя е издишала, не е като вдишването на изпаренията на загрят двигател и дали това няма да задуши мозъка й.

Вратата беше затворена херметично. Беше истинска. Хиляди бяха мъртви, но тя не беше. Все още не.

Опита се да завърти голямото колело, което залостваше вратата, но то или беше заяло, или беше заключено отвън. Жулиета затропа по стъклото, като се надяваше, че ще я чуе шерифът на силоза или може би някой работник от кафетерията. Вътре беше тъмно, но мисълта, че все трябва да има някой, не я напускаше. Хората живееха вътре в силозите. А не трябваше да са натрупани на купчини около тях.

Нямаше отговор. Не проблесна никаква светлина. Тя се наведе над колелото и си припомни инструкциите на Марнс как работят всички механизми, но сякаш бе минало толкова много време от тези уроци, а и тогава тя не ги беше смятала за важни. Но все пак си спомни нещо — вътрешната врата не се ли отключваше след аргоновата баня и огъня? Не ставаше ли това автоматично? За да може въздушният шлюз да бъде почистен? Спомни си, че Марнс май й бе казал нещо такова. Той се шегуваше, че едва ли някой може да се върне след огъня. Дали си спомняше това, или си го измисляше? Дали това не бяха надеждите на ума й, изпитващ кислороден глад?

Така или иначе колелото на вратата не помръдваше. Жулиета натисна с цялата си тежест, но то определено изглеждаше заключено. Тя отстъпи назад. Пейката край стената, където обличаха чистачите преди смъртта им, я примамваше.

Беше уморена от ходенето и от усилията да влезе вътре. И защо се опитваше да влезе вътре? Завъртя се нерешително на едно място. Какво правеше?

Нуждаеше се от въздух. По някаква причина беше решила, че може би ще намери такъв в силоза. Огледа всички кости от неизвестен брой тела, разхвърляни наоколо. Колко ли бяха мъртъвците? Бяха твърде разбъркани, за да разбере. Сети се за черепите. Можеше да ги преброи и да разбере. Разтърси глава, за да прогони тази глупава мисъл. Определено губеше здравия си разум.

— Колелото на вратата е заяла гайка — каза някаква далечна част от съзнанието й. — Това е заял болт.

А не си ли беше създала тя още като млада сянка репутацията, че я бива в разхлабването?

Помисли си, че това може да бъде направено. Смазка, топлина, опорна точка. Това бяха тайните оръжия срещу парче метал, което не иска да помръдне. Нямаше нито едното от трите, но въпреки това се огледа наоколо. Нямаше как да се провре обратно през външните врати — знаеше, че няма да успее втори път, не и с усилията, които бяха нужни. Значи разполагаше с тази стая. Задният ръб на пейката беше закрепен към стената и тя висеше на две вериги. Жулиета размърда веригите, но не й идваше наум как би могла да ги откачи, нито каква полза би имала от това.

В ъгъла нагоре се виеше тръба, която водеше до поредица от вентилационни отвори. Предположи, че вероятно оттам влиза аргонът. Хвана тръбата с две ръце, опря крака в стената и дръпна.

Връзката към вентилацията помръдна — беше корозирала и разхлабена от токсичния въздух. Жулиета се усмихна, стисна зъби и задърпа ожесточено.

Тръбата се откачи от вентилацията и се огъна в основата. Жулиета почувства внезапно вълнение като див плъх, застанал пред голяма коричка хляб. Сграбчи свободния край на тръбата и започна да го мърда напред-назад, като огъваше и извърташе захванатия й край. Припомни си, че металът се чупи, ако го размърдаш дори и малко и ако го правиш достатъчно дълго. Беше усещала безброй пъти топлината на отслабената стомана, докато я огъваше отново и отново и докато тя не се счупеше накрая.

По челото й изби пот и заблестя на слабата светлина, пропускана от екрана на визьора й. Започна да капе върху носа й и да замъглява екрана. Въпреки това тя отчаяно, като обезумяла, дърпаше и буташе напред-назад…

Тръбата се отчупи изненадващо. През шлема до нея достигна само слабо пукане и след това дългото кухо парче остана в ръцете й. Единият му край беше смачкан и усукан, а другият цял и кръгъл. Жулиета се обърна към вратата. Сега вече разполагаше с инструмент. Тя прекара тръбата през колелото, като остави отстрани от нея да стърчи колкото може повече, но без да закача вратата. Обви двете си ръце в ръкавици около нея, надигна се, приведе се над тръбата и шлемът й докосна вратата. Хвърли се с цялата си тежест върху лоста, защото знаеше, че болтовете се освобождават с внезапно движение, а не с постоянно усилие. Дръпна се към края на тръбата, когато забеляза, че тя леко се огъна. Разтревожи се, че може да се строши наполовина дълго преди вратата да е помръднала.

Когато стигна до края й, там, където рамото бе най-голямо, започна да се надига и спуска с все сила върху нея и изруга, когато тръбата се счупи. Разнесе се оглушително метално звънтене, което се чу дори и през костюма й, и Жулиета се строполи на пода, като удари болезнено лакътя си.

Тръбата беше под нея, изкривена под ъгъл и се забиваше в ребрата й. Жулиета се опита да си поеме дъх. Потта й капеше върху екрана на визьора и размазваше гледката. Тя се изправи и видя, че тръбата е здрава. Зачуди се дали не се е измъкнала, но тя все още беше пъхната между спиците на голямото колело.

Невярваща на очите си и развълнувана, тя мушна тръбата от другата страна. Хвана с две ръце спиците и натисна с тяло.

И колелото помръдна.

Уокър стигна до края на коридора и напусна тясното му пространство, за да се озове в по-широкото преддверие на Механичния. Видя, че помещението е пълно с млади сенки. Бяха се събрали на групички и шепнеха помежду си. Три момчета бяха клекнали близо до едната стена и хвърляха камъни за читове. В преддверието до Уокър достигаше смесица от десетина гласа от столовата. Създателите на сенки бяха изпратили тези млади уши по-далече, докато обсъждаха неща, които бяха за възрастни. Той си пое дълбоко дъх и забърза през проклетото открито пространство. Беше съсредоточен във всяка крачка, която правеше, и приемаше всяка измината част от пода за територия, която е завладял. След минути, които му се сториха цяла вечност, той най-сетне се блъсна в отсрещната стена и прегърна стоманените панели с облекчение. Зад гърба му сенките се смееха, но той беше твърде уплашен, за да го е грижа за това. Плъзна се покрай покритата с нитове стомана, сграбчи ръба на вратата на столовата и се изтегли вътре. Облекчението беше огромно. Макар столовата да беше няколко пъти по-голяма от работилницата му, поне беше пълна с мебели и хора, които познаваше. С гръб, опрян в стената, и с рамо, докосващо отворената врата, той почти можеше да си представи, че пространството не е толкова голямо. Отпусна се на пода да си почине, а през това време мъжете и жените от Механичния спореха помежду си, възбудено повишаваха глас и се надвикваха един друг.

— Така или иначе досега вече е останала без въздух — каза Рик.

— Не можеш да си сигурен в това — възрази Шърли.

Тя се беше качила на един стол, за да е висока поне колкото останалите.

— Не знаем какъв напредък са постигнали — огледа стаята тя.

— Така е, защото не ни казват!

— Може би отвън условията са станали по-добри.

След последните думи стаята утихна. Може би всички чакаха да видят дали изреклият ги ще се осмели да заговори отново и да наруши своята анонимност. Уокър изучаваше очите на хората, които гледаха към него. Те бяха широко отворени и изпълнени с някаква смесица от страх и вълнение. Двойното почистване беше премахнало някои табута. Бяха изгонили сенките навън. Възрастните се чувстваха живи и свободни да изказват забранените си мисли.

— Ами ако наистина са станали по-добри? — попита някой друг.

— За две седмици? Казвам ви, хора, причината е в костюмите! — заяви Марк, нефтеният работник, след което огледа ядосано останалите и добави: — Сигурен съм в това. Оправили са костюмите и сега вече имаме шанс!

— Шанс за какво? — изръмжа Нокс.

Прошареният началник на Механичния седеше на една от масите и ровеше с лъжица в купата си.

— Шанс да изпратим още от нашите хора навън да се скитат по хълмовете, докато им свърши въздухът? — Той поклати глава и изяде още една хапка, после размаха лъжицата си към останалите и дъвчейки, каза: — Онова, за което трябва да говорим, е тази имитация на избори и този миши гъз, кмета, а също и за това, че ние тук, долу, сме държани в пълно неведение!

— Те не са подобрили костюмите — изсъска Уокър, все още задъхан от преживяното изпитание.

— Ние сме тези, които поддържат това място — продължи Нокс и избърса брадата си. — И какво получаваме? Счупени пръсти и жалка заплата. И какво става сега? Идват, взимат хората ни и ги изпращат навън заради някаква си гледка, за която изобщо не ни е грижа! — Той удари по масата с могъщия си юмрук и паницата му подскочи.

Уокър прочисти гърлото си. Остана клекнал на пода, с гръб, опрян в стената. Никой не го беше чул да влиза, нито когато се обади първия път. Сега, докато всички в стаята бяха стреснати от Нокс, той опита отново.

— Те не са подобрили костюмите — повтори той, този път малко по-силно.

Шърли го видя от високото място, на което беше застанала. Брадичката й увисна и тя зяпна с отворена уста. Посочи към него и дузина глави проследиха накъде сочи.

Всички го зяпнаха. Уокър все още се опитваше да си поеме дъх и сигурно изглеждаше като човек, който ще получи удар. Кортни, която беше млад водопроводчик и винаги се беше държала мило с него, когато се отбиваше в работилницата му, стана от мястото си и се затича към него. Прошепна изненадано името му и му помогна да се изправи на крака, настоявайки да дойде на масата и да седне на нейния стол.

— Е, май хората вече скитат из цялото проклето място, нали? — обади се пак Нокс, като бутна купата си настрани и удари по масата.

Уокър смутено вдигна поглед и видя, че старият главен бригадир му се усмихва в брадата си. Очите на още две дузини хора бяха насочени едновременно към него. Уокър им махна и заби поглед в масата. Внезапно присъстващите му се сториха твърде много.

— Цялото това викане те събуди, а, старче? Да не би и ти да си решил да се изкачиш на хълмовете?

— О, господи, съжалявам! — Шърли скочи от стола си. — Забравих да му занеса закуската.

Тя побърза да се отправи към кухнята, за да му донесе храна, макар че Уокър се опита да й даде знак да не го прави. Не беше гладен.

— Не е… — Гласът му изневери и той опита отново. — Дойдох, защото чух — прошепна той, — че Джулс не се вижда. — Той изви ръка над някакъв въображаем хълм върху масата.

— Но онези от Информационния не са измислили нищо ново — добави той, погледна Марк в очите и се потупа по гърдите.

— Аз го направих.

Шепотът утихна. Никой не отпиваше от сока си, никой не помръдваше. Все още бяха зашеметени да видят Уокър извън работилницата му, още по-малко сред тълпа от хора. Никой от тях не беше достатъчно възрастен, за да си спомня последния път, когато той е бродил наоколо. Знаеха го като лудия електричар, който живее уединено и отказва да обучава сенки повече.

— Какво искаш да кажеш? — попита Нокс.

Уокър си пое дълбоко дъх. Готвеше се да заговори, когато Шърли се върна и постави пред него купа с гореща овесена каша. Толкова беше гъста, че лъжицата стоеше изправена точно както я обичаше. Той притисна ръцете си от двете страни на купата и усети топлината й в дланите си. Внезапно се почувства много уморен от липсата на сън.

— Уок? — попита Шърли. — Добре ли си?

Той кимна и й махна да се успокои, вдигна глава и срещна погледа на Нокс.

— Онзи ден Джулс дойде при мен — рече Уокър и вдигна глава, придобил самоувереност.

Опита се да не обръща внимание на това колко хора го гледат как говори, нито на лампите, проблясващи в насълзените му очи.

— Тя имаше теория за тези костюми и за Информационния — продължи той, като разбърка кашата си, набирайки решителност да изрече немислимото.

От друга страна, на колко години беше? Защо трябваше да го е грижа за табутата?

— Спомняш ли си термоизолационната лента? — обърна се той към Рейчъл, която работеше в първа смяна и познаваше добре Жулиета.

Тя кимна.

— Джулс беше разбрала, че начинът, по който се повреждаше лентата, не е случаен. — Той кимна сякаш на себе си. — Беше разбрала всичко.

Той хапна от храната, не беше гладен, но се наслаждаваше на допира на горещата лъжица до езика си. Стаята беше притихнала в очакване. Шепотите и тихите игри отвън едва се чуваха.

— С годините се бяха натрупали много услуги, които Снабдяването ми дължеше — обясни той. — Много услуги. Затова поисках да ми се отплатят наведнъж. Казах им, че след това ще сме квит. — Той погледна към групата мъже и жени от Механичния, чуваше, че в коридора се бяха събрали още, които бяха пристигнали по-късно, но по застиналите лица на хората в столовата бяха разбрали, че трябва да останат по местата си. — И преди сме вземали неща от веригата за снабдяване на Информационния. Знаем, че сме го правили. Най-добрата електроника и проводници отиват при тях, за да правят костюмите…

— Лайнени копелета — промърмори някой и думите му накараха доста други да кимнат в съгласие.

— И така, казах на Снабдяването да ми върнат услугите. Малко след като чух, че са я отвели… — Уокър направи пауза и избърса очи. — Малко след като чух, изпратих съобщение, с което исках да ми върнат всички онези услуги. Казах им да подменят всичко, което онези копелета поискат, с някои от нашите неща. Най-доброто от най-доброто. И да не ги оставят да се правят на умници.

— Какво си направил? — не повярва Нокс.

Уокър навеждаше глава все повече и повече. Чувстваше се добре да остави истината да излезе навън.

— Правели са онези костюми така, че да се повреждат. Не защото отвън условията не са лоши, това разбрах аз. А не искат тялото ти да излезе от полезрението им. — Той разбърка овесената си каша. — Не, те искат да сме тук, където могат да ни виждат.

— Значи тя е добре? — попита Шърли.

Уокър се намръщи и бавно поклати глава.

— Казах ви, момчета — обади се някой. — Досега вече въздухът й трябва да е свършил.

— Така или иначе беше мъртва — възрази друг и спорът пак започна. — Това само доказва, че те са пълни лайнари!

Уокър трябваше да се съгласи с това.

— Чуйте ме всички, нека се успокоим — изрева Нокс.

Но той изглеждаше най-малко спокойният от всички. Още работници започнаха да влизат един по един сега, когато мълчанието, изглежда, беше свършило. Събираха се около масата с разтревожени лица.

— Това е — каза Уокър по-скоро на себе си, когато видя какво се случва, какво е започнал.

Той наблюдаваше как гневът на приятелите и колегите му започваше да кипи, страстите се разгорещяваха и те закрещяха към празното пространство наоколо, настоявайки за отговори.

— Това е — повтори отново той, защото можеше да го усети как бълбука, готов да избухне. — Това е, това е…

Кортни, която все още беше наблизо и го наглеждаше, сякаш е инвалид, хвана китката му с тези нейни деликатни ръце.

— Какво е? — попита тя и махна на останалите, за да може да го чуе.

Наведе се по-близо до Уокър.

— Уок, кажи ми за какво става дума? Какво е това? Какво се опитваш да кажеш?

— Така започва — прошепна той и стаята утихна отново.

Той вдигна поглед към всичките тези лица, огледа ги и видя в гнева им и разрушените табута, че с право се безпокои.

— Така започва бунтът…

Лукас пристигна на трийсет и четвъртия етаж, останал без дъх и притиснал към себе си малката кутия. Беше изтощен по-скоро от престъпването на законите, отколкото от обичайното си изкачване до работата. Все още усещаше в устата си металния вкус на адреналина, след като се беше крил зад сървърите и беше ровил из вещите на Жулиета. Потупа гърдите си, усети, че нещата са на мястото си и че сърцето му препуска лудо.

След като се успокои, протегна ръка към вратата на Информационния и за малко щеше да си счупи кокалчетата, когато тя излетя към него. Сами — техник, когото познаваше, изскочи навън и претича край него. Лукас го повика по име, но по-възрастният мъж вече беше изчезнал нагоре по стълбите.

В преддверието също беше настанала суматоха — чуваха се гласове, които крещяха един през друг. Лукас надникна предпазливо, като се чудеше за какво е цялата тази врява. Задържа вратата отворена с лакът и се вмъкна в преддверието, притиснал кутията към гърдите си.

Изглежда, че повечето викове идваха от Бърнард. Началникът на Информационния беше застанал пред вратите, водещи навътре, и крещеше наред на всички техници. Застаналият наблизо Симс, началникът на службата за сигурност на Информационния, се караше на трима мъже в сиви гащеризони. Лукас остана неподвижен до вратата, стреснат от разгневения дует.

Когато Бърнард го забеляза, млъкна и мина покрай треперещите техници, за да го посрещне. Лукас отвори уста да каже нещо, но шефът му не обръщаше толкова внимание на него, колкото на онова, което носеше.

— Това ли е? — попита Бърнард и грабна кутията от него.

— Кое…?

— Всичко, което онази Жулиета, механикът, е притежавала, се побира в тази проклета малка кутия? — Бърнард отвори капаците. — Това ли е всичко?

— Ъъъ… това ми дадоха — заекна Лукас. — Марш каза…

— Да, заместникът ми изпрати съобщение, че се е схванал. Кълна се, че Пактът трябва да уточнява възрастово ограничение за тази длъжност. Симс! — обърна се Бърнард към началника на сигурността. — Ела с мен в конферентната зала. Веднага!

— Предполагам, че аз трябва да отида в… — Лукас посочи към вратите и залата със сървърите зад тях.

— Ела с мен! — нареди Бърнард, сложи ръка върху рамото на Лукас и го стисна. — Искам ти да участваш в това. Проклетите техници, на които мога да се доверя, стават все по-малко и по-малко.

— Може би е по-добре да се заема със сървърите. Трябва да се оправи онзи проблем с кула тринайсет…

— Това може да почака. Другото е по-важно. — Бърнард го поведе към конферентната зала, тежкият и тромав Симс вървеше пред тях.

Пазачът от охраната дръпна вратата и я задържа отворена, като се намръщи на Лукас, докато минаваше покрай него. Когато младият мъж прекрачи прага, по тялото му преминаха тръпки. По гърба му се стичаше пот и усети, че подмишниците и вратът му пламтят от чувство за вина. Внезапно си представи как го събарят и притискат върху масата, вадят непозволените предмети от джобовете му и ги размахват пред очите му…

— Седни — нареди Бърнард.

Той сложи кутията върху масата и двамата със Симс се захванаха да я изпразват, докато Лукас се настаняваше на стола.

— Ваканционни читове — каза Симс и извади тестето хартиени купони.

Лукас наблюдаваше как мускулите на мъжа играят дори и при най-малкото движение. Някога Симс е бил техник, докато тялото му пораснало до такава степен, че го направило по-подходящ за други, не толкова интелектуални занимания. Той доближи читовете до носа си, помириса ги и после ги отдръпна.

— Миришат на потен механик — отбеляза.

— Подправени ли са? — попита Бърнард.

Симс поклати глава. Бърнард оглеждаше малката дървена кутия. Той я раздруса и почука с кокалчетата си върху нея, заслушан в тракането на читовете вътре. Огледа външната й страна за някаква панта или закопчалка.

Лукас за малко не се изпусна, че капакът е толкова фино изработен, че е нужно известно усилие, за да забележи човек сглобките. Бърнард промърмори нещо и остави кутията настрани.

— Какво точно търсим? — попита Лукас.

Наведе се напред и взе кутията, като се престори, че я вижда за пръв път.

— Каквото и да е. Някаква следа — излая Бърнард и погледна ядосано Лукас. — Как този потънал в смазка механик успя да мине от другата страна на хълма? Дали тя самата е направила нещо? Или някой от моите техници? Какво е станало?

Лукас все още не проумяваше гнева му. Какво като не е почистила? И бездруго щеше да е двойно почистване. Дали Бърнард не беше разгневен, защото не знаеше защо тя е оцеляла толкова дълго? Лукас реши, че в това има логика. Когато той самият поправеше нещо по случайност, това го подлудяваше почти също толкова, колкото и когато нещо се счупеше. И преди беше виждал Бърнард ядосан, но този път беше различно. Този път той се държеше вманиачено. Точно така би се чувствал и Лукас, ако беше постигнал някакъв безпрецедентен успех, без да има причина за това.

Междувременно Симс откри тефтера и го запрелиства.

— Хей, шефе…

Бърнард го грабна от него и започна да разгръща и да чете страниците.

— Някой ще трябва да прегледа всичко това — каза той и бутна очилата си нагоре на носа. — Тук може да има следа от някакъв таен заговор…

— Хей, погледнете — рече Лукас и вдигна кутията. — Тя се отваря.

Показа им плъзгащия се капак.

— Дай да видя. — Бърнард остави тефтера на масата и взе кутията.

Сбърчи нос.

— Само читове — с отвращение каза той.

Хвърли ги върху масата и се готвеше да метне и кутията, но Симс я взе от него.

— Това е антика — отбеляза едрият мъж. — Мислиш ли, че е улика или мога да…?

— Да, разбира се, задръж я. — Бърнард размаха ръце към прозореца, който гледаше към преддверието. — Защото тук не се случва нищо особено важно, нали, лайнян мозък?

Симс сви рамене, без да се ангажира с мнение, и пъхна кутията в джоба си. Лукас отчаяно искаше да е на друго място, където и да е в силоза, но не и тук.

— Може би просто е имала късмет — предположи началникът на службата за сигурност.

Бърнард изсипваше останалото съдържание на кутията върху масата и я раздруса, за да може да изпадне наръчникът, за който Лукас знаеше, че е здраво заклещен на дъното. Той спря и погледна с присвити очи Симс над рамката на очилата си.

— Късмет — повтори Бърнард.

Симс наклони глава.

— Разкарай се — извика му Бърнард.

— Да, прав си — кимна Симс.

— Не, исках да кажа да се махаш от тук! — Бърнард посочи вратата. — Разкарай си шибания задник от тук!

Едрият мъж се усмихна, сякаш това беше забавно, но се отправи с тежки стъпки към вратата. Измъкна се от стаята и внимателно затвори вратата след себе си.

— Заобиколен съм от малоумници — рече Бърнард, когато останаха сами.

Лукас реши да приеме, че обидата не е насочена към него.

— Присъстващите правят изключение — добави Бърнард, сякаш прочел мислите му.

— Благодаря.

— Хей, ти поне можеш да поправиш проклетия сървър. А за какво плащам на останалите лайнени техници?

Той отново премести очилата върху носа си и Лукас се опита да си припомни дали началникът на Информационния отдел винаги ругаеше толкова много. Май не беше така. Дали стресът от кметската длъжност не си казваше думата? Нещо се беше променило. Вече дори му се струваше странно да смята Бърнард за свой приятел. Сега той изглеждаше много по-важен и много по-зает. Може би се огъваше под напрежението, което идваше от допълнителната отговорност и от страданието, че му се налага да изпраща добри хора да почистват…

— Знаеш ли защо никога не съм си вземал сянка? — попита Бърнард.

Той прелистваше наръчника, видя пиесата отзад и обърна защипаните листове хартия. Той погледна към Лукас, който вдигна ръце и сви рамене.

— Защото изтръпвам от ужас при мисълта, че някой друг може някога да управлява това място.

Лукас предположи, че той има предвид Информационния, а не силоза. Бърнард отскоро беше кмет.

Той остави пиесата и погледна към прозореца, откъдето отново долитаха приглушени гласове, които спореха.

— Но скоро ще трябва да свикна с това. Вече съм на възрастта, когато приятелите ти, хората, с които си израснал, започват да мрат като мухи, но ти все още си достатъчно млад, за да се преструваш, че това няма да се случи и с теб.

Очите му се насочиха към Лукас. Младият техник се чувстваше неловко насаме с Бърнард. Никога преди не се беше чувствал така.

— Преди цели силози са изгаряли до основи заради високомерието на един човек — каза му Бърнард. — Нужно е само неправилно планиране и да си мислиш, че си вечен. И просто изчезването на един човек — той щракна с пръсти — и бездната, останала след него, един ден могат да се окажат достатъчни, за да се сгромоляса всичко.

Лукас умираше да попита шефа си какво, по дяволите, има предвид.

— Мисля, че този ден е днес. — Бърнард заобиколи дългата конферентна маса и остави след себе си разхвърляните останки от живота на Жулиета. Погледът на Лукас обходи вещите. Чувството за вина, че е ровил в кутията, изчезна, след като видя как Бърнард се отнася към тях. Прииска му се да бе прибрал повече вещи.

— Трябва ми някой, който вече има достъп до сървърите — заяви Бърнард.

Лукас се завъртя настрани и осъзна, че ниският дебел началник на Информационния стои точно до него. Той плъзна ръка по джоба на гърдите си, за да се увери, че не се е отворил и Бърнард не може да види какво има в него.

— Сами е добър техник. Вярвам му, но той е почти на моята възраст.

— Не сте толкова стар — възрази Лукас в опит да бъде учтив и да спечели време, за да събере мислите си.

Не беше сигурен какво става.

— Не са много хората, които считам за свои приятели — рече Бърнард.

— Оценявам това…

— Вероятно ти си този, който е най-близко до това определение…

— И аз ви чувствам…

— Познавах баща ти. Беше добър човек.

Лукас преглътна и кимна. Вдигна поглед към Бърнард и осъзна, че мъжът е протегнал ръката си. Явно стоеше така от известно време. Той протегна своята в отговор, все още без да е сигурен какво точно му се предлага.

— Имам нужда от сянка, Лукас. — Лукас усети дланта на Бърнард някак малка в своята и наблюдаваше как мускулите на ръката му потрепват, когато началникът на Информационния добави: — Искам ти да си този човек.

Жулиета успя да премине през вратата на въздушния шлюз и побърза да я затвори след себе си. Всичко около нея потъна в мрак, когато тежката врата изскърца върху пантите си и прилепна към изсъхналите уплътнения. Тя намери пипнешком голямото заключващо колело, натисна спиците му, завъртя го и затвори плътно вратата.

Въздухът в костюма й привършваше — тя усети как главата й се замайва. Обърна се и опирайки се с една ръка в стената, тръгна колебливо напред в мрака. Полъхът външен въздух, който тя беше пуснала, сякаш пълзеше по гърба й като множество обезумели насекоми. Жулиета вървеше слепешком по коридора и се олюляваше, докато се опитваше да увеличи разстоянието между себе си и мъртъвците, които беше оставила зад гърба си.

Осветлението не беше включено, нямаше и проблясък от стенните екрани с техния изглед на външния свят. Тя се молеше разположението да е същото, така че да намери пътя. Молеше се и въздухът в костюма й да стигне за още малко и се надяваше, че въздухът в силоза не е замърсен и токсичен като вятъра отвън. Или поне, че ще има кислород, който вече не достигаше в костюма й.

Ръката й докосна решетките на килията, която беше точно там, където трябваше да бъде, и това й вдъхна надежда, че ще се оправи в тъмното. Не беше сигурна какво очаква да открие в пълния мрак — нямаше никакъв спасителен план, — просто искаше да избяга от ужасите навън. Почти не мислеше за това, че е била там, че е излязла навън и сега се намира на ново място.

Докато вървеше пипнешком и вдишваше последните глътки въздух в шлема си, кракът й се закачи в нещо и тя полетя напред. Приземи се върху някаква мека купчина. Заопипва наоколо и успя да различи човешка ръка. Тяло. Няколко тела. Жулиета пропълзя над тях. Порестата им плът й се стори много по-човешка от обвивките и костите отвън. Освен това беше много по-трудно да се мине през нея. Тя усети нечия брадичка. От тежестта на тялото й главата се завъртя и Жулиета почти загуби равновесие. Потръпна при мисълта какво вършеше. Инстинктивно изпита нужда да се извини и да отдръпне крака си, но се насили да продължи напред през купчината тела, през мрака, докато накрая шлемът й не се удари във вратата на офиса. Неочакваният сблъсък беше толкова силен, че пред очите на Жулиета заиграха звезди и тя се уплаши да не припадне. Пресегна се нагоре и заопипва за дръжката на вратата. Тъмнината беше толкова плътна, че със същия успех можеше да е и със затворени очи. Дори в недрата на Механичния тя не беше виждала толкова дълбок и пълен мрак.

Откри дръжката и я натисна. Вратата беше отключена, но не помръдна. Жулиета се изправи и удари вратата с рамо. Искаше да излезе.

Вратата помръдна малко. Тя усети как нещо се плъзна от другата страна и си представи, че там има още натрупани тела. Хвърляше се отново и отново към вратата, сумтеше от усилието и тихите й отчаяни викове отекваха в шлема й. Косата й беше разрошена и потна и падаше върху лицето й. Не виждаше. Не можеше да диша. Колкото повече отравяше собствената си атмосфера в костюма, толкова по-слаба се чувстваше.

Когато вратата се открехна, тя се опита да я отвори докрай първо с едното рамо, сетне успя да промуши шлема си, а накрая издърпа другата си ръка и крак. Падна на пода, извъртя се бързо и бутна вратата, за да я затвори плътно.

Имаше слаба светлина, която в началото почти не забеляза. Срещу нея имаше барикада от маси и столове, която тя беше разбутала в усилията си да премине през вратата. Острите им ръбове и тънките крака изглеждаха твърдо решени да я хванат в клопката си.

Жулиета чу, че си поема въздух с хриптене, и разбра, че времето й е изтекло. Представи си как отровата я покрива като смазка. Токсичният въздух, който беше пуснала вътре, беше като облак от паразити, които само чакат да влязат в черупката й, за да я изядат.

Тя се замисли дали да не легне и да остави въздухът й да свърши. Така щеше да бъде запазена като какавида в този добре изработен костюм, този подарък от Уокър и хората от Снабдяването. Тялото й щеше да лежи завинаги в слабо осветения силоз, който не трябваше да съществува, но това щеше да е по-добра участ, отколкото да изгние на безжизнен хълм и да се разлети под променливия вятър парче по парче. Това щеше да е хубава смърт. Тя дишаше тежко, горда от себе си, че сама е избрала мястото и е преодоляла тези последни няколко препятствия. Отпусна се срещу вратата и за малко щеше да легне и да затвори очи, ако не беше раздразненото й любопитство.

Жулиета вдигна ръце и ги заразглежда на слабата светлина от стълбището. С лъскавите ръкавици — обвити в термоизолационна лента, която беше стопена така, че да образува блестяща кожа — изглеждаше като машина. Тя прокара ръце по шлема си и осъзна, че прилича на ходещ тостер. Още когато беше само сянка в Механичния, тя имаше лошия навик да разглобява разни устройства, дори онези, които работеха. Какво беше казал Уокър за нея? Че нищо не й харесва повече от надзъртането в тостерите.

Жулиета седна и се опита да се съсредоточи. Губеше усещанията си и с тях — волята да живее. Разтърси глава и се изправи на крака, като събори една грамада столове. Осъзна, че тя е тостерът и че любопитството я тласка да го отвори. Този път, за да види какво има отвън. Да поеме дъх и да разбере.

Тя се прехвърли през масите и столовете, като искаше да се отдалечи максимално от лошия въздух, който беше пуснала. Телата, върху които беше пълзяла в кабинета на шерифа, изглеждаха цели. Сякаш бяха умрели от естествена смърт. Може би бяха хванати в капан вътре и бяха умрели от глад или задушаване. Но не бяха изгнили. Макар да беше замаяна и да имаше нужда да диша, тя искаше да се подсигури по някакъв начин, преди да отвори шлема. Искаше да разреди токсините, както би направила с всеки химически разлив в Механичния.

Отдалечи се от бариерата от маси и столове и прекоси откритото пространство на кафетерията. Откъм стълбището се процеждаше слабото зеленикаво сияние на аварийното осветление и й показваше пътя. Тя влезе в кухнята и отвори кранчетата на голямата мивка. Те се завъртяха, но от чешмата не потече и капка, нито пък далечните помпи затракаха в безполезен опит да качат вода до тук. Тя отиде при маркуча, който висеше над умивалника за чинии, и задейства и неговата ръчка — резултатът беше същият. Нямаше вода.

Следващата й мисъл беше да влезе в някое от хладилните помещения и може би да замрази онази гадост, която усещаше, че пълзи по целия й костюм. Олюлявайки се, мина покрай плотовете и дръпна голямата сребриста дръжка на вратата, докато дъхът й излизаше с хриптене в шлема. Светлината в задната част на кухнята вече беше толкова слаба, че тя едва виждаше. През костюма не усещаше никакъв студ, но не беше сигурна дали би могла да го почувства. Той беше направен да я защитава и беше изработен добре. Лампата над главата й не се запали, затова тя предположи, че хладилното помещение не работи. Надникна през отворената врата и затърси някаква течност. Видя нещо, което приличаше на казани със супа.

Беше достатъчно отчаяна, за да опита всичко. Влезе и остави вратата бавно да се затвори след нея. Пристъпи до един от големите пластмасови контейнери с размера на най-грамадните тенджери и свали капака му. Вратата се затвори с щракане и Жулиета отново се озова в пълен мрак. Коленичи под рафтовете и обърна голямата кофа върху себе си. Усети как супата опръска костюма й, нагъна го и след това се изсипа на пода. Коленете й се подхлъзнаха в течността. Намери опипом следващия контейнер и направи същото. Прокара пръстите си през локвите на пода и започна да се маже със супата. Нямаше как да знае дали не е лудост и дали така само не влошава нещата, нито дали това изобщо има някакво значение. Обувката й се подхлъзна и тя се изтърси по гръб на пода, а шлемът й се удари силно.

Жулиета лежеше в локвата от студена супа в пълен мрак и вдишваше със стържене застоялия въздух. Времето й беше изтекло. Беше замаяна и не се сещаше какво друго да опита, а и така или иначе вече нямаше въздух и сили. Трябваше да свали шлема.

Тя затърси закопчалките и едва успя да ги усети през ръкавиците. Ръкавиците бяха твърде дебели. Те щяха да я убият.

Претърколи се по корем и запълзя през супата. Ръцете и краката й се подхлъзваха през цялото време. Стигна задъхана до вратата и започна да опипва за дръжката. Намери я и отвори. Върху полицата зад тезгяха проблясваха ножове. Изправи се мъчително на крака, грабна един с дебелите си ръкавици и се свлече на пода изтощена и замаяна.

Жулиета насочи острието към врата си и затърси закопчалката. Плъзна върха по яката, докато той се закачи в бутона. Овладя треперенето на ръката си, помръдна ножа и го натисна към тялото си, противно на всичките си човешки инстинкти.

Чу се леко щракане. Дишайки тежко, прокара острието по дължината на пръстена в търсене на другия бутон, докато накрая го намери. Повтори същото действие и с него.

Разнесе се още едно щракане и шлемът й се отвори.

Тялото на Жулиета взе контрола над разума й и я принуди да поеме глътка от отвратителния въздух. Вонята беше непоносима, но тя не можеше да спре да си поема жадно въздух отново и отново. Мирисът на изгнила храна и друга мръсотия изпълни устата, езика и носа й.

Тя се обърна настрани и се опита да повърне, но нищо не излезе. Ръцете й още бяха хлъзгави от супата. Беше й трудно да диша. Стори й се, че кожата й гори, но причината можеше да е трескавото състояние, в което се намираше. Запълзя далеч от хладилното помещение и мъглата от гниеща супа към кафетерията, като вдиша още въздух.

Въздух.

Напълни дробовете си. Миризмата от супата, в която беше омазана, все още беше твърде силна. Но отвъд вонята имаше и нещо друго. Нещо едва доловимо. Нещо, което ставаше за дишане, което започна да прогонва замаяността и паниката й. Беше кислород. Живот.

Жулиета все още беше жива.

Тя се разсмя налудничаво и тръгна с препъване към стълбата, привлечена от слабата зелена светлина и твърде изтощена, за да оцени факта, че в нея все още има невъзможен живот.

Нокс видя в бъркотията, настанала в Механичния, просто поредната аварийна ситуация, която трябва да бъде преодоляна. Както в онзи случай, когато в една от носещите стени в мазето се беше появил теч, или пък както когато нефтената сонда беше пробила метанов залеж и се беше наложило да евакуират осем нива, докато хората, отговарящи за въздуха, овладеят положението. Трябваше да въведе ред, за да се справи с неизбежната вълна на недоволство. Да раздаде задачи. Трябваше да раздели това огромно начинание на отделни части и да се убеди, че те ще попаднат в подходящите ръце. Само че този път той и хората му нямаше да поправят. Имаше неща, които хората от Механичния бяха твърдо решени да разрушат.

— Ключът е Снабдяването — каза той на своите бригадири и посочи големия план, окачен на стената.

Проследи стълбището трийсет етажа нагоре, до главния производствен етаж на Снабдяването.

— Най-голямото ни предимство е, че в Информационния не знаят, че идваме — обърна се той към началниците на смени. — Шърли, Марк и Кортни, вие ще дойдете с мен. Ще се натоварим с припаси и ще вземем и сенките с нас. Уокър, ти може да им изпратиш съобщение, за да знаят, че идваме. Но бъди внимателен. Не забравяй, че Информационният има уши. Кажи, че имаме много поправени неща за доставяне.

Обърна се към Дженкинс, който беше негова сянка в продължение на шест години, преди и той да си пусне брада и да се премести в трета смяна. Всички предполагаха, че той ще заеме длъжността на Нокс след време.

— Дженкс, искам ти да поемеш нещата тук, долу. Известно време няма да има почивни дни. Гледай всичко да работи, но бъди готов за най-лошото. Искам да се подготвят възможно най-големи запаси от храна. И вода. Погрижи се цистерната да е пълна догоре. Ако е необходимо, отклони водоснабдяването на хидропониката, но бъди внимателен. Измисли някакво извинение като теч или нещо подобно, ако забележат. Междувременно накарай някой да обиколи и да провери всяка брава и панта, в случай че битката стигне до нас. И събери каквито оръжия успееш да намериш. Тръби, чукове, каквото ти попадне.

Тези думи накараха някои хора да повдигнат вежди, но Дженкинс кимна в отговор, сякаш нарежданията бяха разумни и напълно осъществими.

— Какво има? — обърна се Нокс към бригадирите си. — Нали виждате накъде отиват нещата?

— Но каква е целта? — попита Кортни и хвърли поглед на големия план на подземния им дом. — Ще щурмуваме Информационния и после какво? Ще превземем силоза и ще го управляваме ние ли?

— Ние вече управляваме силоза — изръмжа Нокс и стовари ръката си върху средните трийсети етажи на плана. — Просто го правим, без да е очевидно. Както за нас не е очевидно какво става на тези нива. Но сега възнамерявам да осветим тази тяхна миша дупка и да ги подплашим да излязат навън, за да видим какво друго крият.

— Нали разбираш какво са правили те? — обърна се Марк към Кортни. — Изпращали са хора навън да умрат. Нарочно. Не защото е трябвало да стане така, а защото те са искали да е така!

Кортни прехапа устни и не каза нищо, просто погледна плана на силоза.

— Трябва да тръгваме — каза Нокс. — Уокър, изпрати съобщението. Да се захващаме с багажа. И измислете нещо приятно, за което да си говорим, докато се изкачваме. Няма да дрънкате за намеренията ни, където някой носач може да ни чуе и да изкара един-два чита, като ни издаде.

Те кимнаха. Нокс потупа Дженкинс по гърба и му рече:

— Ще изпратя съобщение, когато имаме нужда от всички. Остави тук, долу, само толкова хора, колкото са ти необходими, и изпрати останалите. Изборът на правилния момент е от най-голямо значение, нали разбираш?

— Знам какво да направя — увери го Дженкинс.

Не се надуваше, просто се опитваше да успокои по-възрастния мъж.

— Добре — отсече Нокс. — Тогава да действаме.

Лукас следваше Бърнард през залите на Информационния и нервните техници се разбягваха пред тях като нощни буболечки, подплашени от светлината. Бърнард сякаш не забелязваше как те се скриват в офисите и надничат през прозорците. Лукас бързаше, за да не изостане, и погледът му се стрелкаше ту наляво, ту надясно. С всички тези хора, които, скрити, наблюдаваха отстрани, имаше чувството, че привлича прекалено много нежелано внимание.

— Не съм ли малко стар да ставам сянка за още една работа? — попита той.

Беше почти сигурен, че не е приемал предложението — поне не и гласно, — но Бърнард се държеше така, все едно вече са се споразумели.

— Глупости — отвърна той. — Ти няма да бъдеш сянка в традиционния смисъл. — Размаха ръка във въздуха. — Ще продължиш да изпълняваш задълженията си както преди. Просто имам нужда от някой, който да навлезе в нещата, който да знае какво да прави, ако ми се случи нещо. Завещанието ми… — Той спря до тежката врата на залата със сървърите и се обърна с лице към Лукас. — Ако се стигне дотам, всичко, което трябва да знае следващият началник, е обяснено в завещанието ми, но — той погледна през рамото на Лукас към коридора назад, — изпълнител е Симс и се налага да го сменим. Просто не се сещам как това би могло да мине по-гладко.

Бърнард потри брадичката си и потъна в мисли. Лукас изчака известно време, после пристъпи до шефа си и въведе своя код в панела край вратата, изрови идентификационната карта от джоба си — провери дали наистина е неговата, а не тази на Жулиета — и я прекара през четеца. Вратата щракна и се отвори, изтръгвайки Бърнард от мислите му.

— Да, добре, така ще е много по-добре. Не че очаквам да замина нанякъде. — Той нагласи очилата си и пристъпи през стоманената рамка.

Лукас го последва, бутна грамадната врата да се затвори зад тях и изчака ключалките да се задействат.

— Но ако нещо наистина ти се случи, аз ли ще ръководя почистванията?

Лукас не можеше да повярва в това. Той подозираше, че за костюмите има да се учи повече, отколкото за сървърите. Сами би бил по-добър в това и наистина би искал да получи тази работа. Освен това дали щеше да се наложи да изостави звездните си карти?

— Това е малка част от работата, но да.

Бърнард поведе Лукас сред сървърите, покрай номер тринайсет с немигащия му лицев панел и неподвижни вентилатори, докато не стигнаха до другия край на стаята.

— Това са ключовете за истинското сърце на силоза — обяви Бърнард и извади изпод гащеризона си подрънкваща връзка ключове.

Бяха нанизани на кожена връзка, която висеше около врата му. Лукас никога преди не ги беше забелязвал.

— Има други неща в този кабинет, за които ще научиш с времето. Засега просто трябва да се научиш как да слизаш долу. — Той вкара ключа в няколко ключалки от задната страна на сървъра, които бяха така направени, че да приличат на винтове.

Кой беше този сървър? Двайсет и осем? Лукас огледа стаята, като се опита да преброи на коя позиция се намира и осъзна, че никога не е бил изпращан за поддръжка на тази кутия.

Чу се лек металически звук, когато задната част се откачи. Бърнард я остави настрани и Лукас видя защо никога не е работил по тази машина. На практика тя беше празна — просто черупка, сякаш още преди много години компонентите й са били използвани за резервни части.

— Много е важно да го заключиш, след като се качиш обратно горе.

Лукас наблюдаваше как Бърнард хвана една дръжка на дъното на празната кутия. Началникът на Информационния я дръпна към себе си, след което наблизо се чу слаб стържещ шум.

— Когато решетката е на мястото си, просто натискаш това, за да я затвориш.

Лукас се готвеше да попита „Каква решетка?“, когато Бърнард отстъпи встрани и пъхна пръсти в металните пръти на пода. Той повдигна със сумтене тежката решетка и започна да я плъзга. Лукас пристъпи от другата страна и се наведе да помогне.

— Стълбите няма ли да…? — започна той.

— Те нямат достъп до тази част на трийсет и петия — Бърнард посочи стълбата, която водеше надолу. — Ти си пръв.

Главата на Лукас се замая от внезапния обрат в този ден. Докато се навеждаше да се хване за стълбата, усети как съдържанието на джоба върху гърдите му се размърда и бързо вдигна ръка да задържи часовника, пръстена и идентификационната карта. Какво си беше мислил, че прави? Какво мислеше, че прави в момента? Той се спусна надолу по дългата стълба, чувствайки се като човек, в чийто мозък е била задействана автоматична програма, рутинна програма, която е поела контрол над действията му. От подножието на стълбата той наблюдаваше как Бърнард се спусна няколко стъпала, преди да плъзне решетката на мястото й и да затвори и двама им в мрачната тъмница под и бездруго укрепената сървърна зала.

— Предстои ти да получиш голям дар — каза Бърнард в мрака. — Точно както и аз го получих някога.

Той запали осветлението и Лукас видя, че шефът му се хили лудешки и предишният му гняв е изчезнал. Пред него стоеше нов човек — самоуверен и нетърпелив.

— Целият силоз и всички в него зависят от онова, което предстои да ти покажа — обясни му Бърнард.

Той направи знак на Лукас да го последва по ярко осветения, но тесен коридор към по-просторната стая в края му. Сървърите отгоре изглеждаха много далеч. Лукас се почувства отделен от всяка друга душа в силоза. Беше любопитен, но и много уплашен. Не беше сигурен дали иска такава отговорност и се прокле, че се е съгласил на това.

И въпреки това краката му продължаваха сами да се движат. Бърнард го водеше в този скрит тунел към стая, пълна със странни и любопитни неща — място, на чийто фон картографирането на звезди изглеждаше нещо незначително, бърлога, където усещането за мащабите и размерите на света приемаше съвсем нови измерения.

Жулиета остави омазания си със супа шлем на пода и тръгна към бледозелената светлина. Сега тя изглеждаше по-ярка от преди. Зачуди се до каква степен тъмнината, която е виждала, се е дължала на шлема й. Когато дойде на себе си, тя си спомни, че е гледала не през парче стъкло, а през някакъв вътрешен екран, който превръщаше света, който виждаше, в лъжа. Може би при този процес той намаляваше светлината.

Тя забеляза, че вонята от намокрения й костюм я следва — мирис на гнили зеленчуци и плесен или може би на токсичните изпарения от външния свят. Гърлото й леко пареше, докато прекосяваше кафетерията към стълбището. Кожата започна да я сърби и тя не беше сигурна дали това е от страх, от въображението й или във въздуха наистина има нещо. Не се осмели да рискува да разбере, затова затаи дъх и забърза, колкото я държаха уморените й крака, край ъгъла, зад който знаеше, че се намира стълбището.

Докато се препъваше надолу по първите стълби под слабия блясък на лентите на аварийното осветление, тя си каза, че този свят е същият като нейния. Бог е построил повече от един.

Чувстваше се несигурна върху металните стъпала с тежките си обувки, от които все още капеше супа. На площадката на второ ниво тя спря, пое няколко големи и не толкова мъчителни глътки въздух и се замисли какъв е най-добрият начин да свали дяволския неудобен костюм, който правеше всяко нейно движение тромаво и смърдеше на гнило и на външния въздух. Погледна надолу към ръцете си. Беше й нужна чужда помощ, за да облече това нещо. На гърба имаше двойни ципове, много слоеве велкро и километри термоизолационна лента. Погледна към ножа в ръката си и внезапно поблагодари на бога, че не го беше захвърлила, след като го беше използвала, за да махне шлема си.

Тя непохватно хвана ножа с едната си ръкавица и внимателно вкара върха му в другия ръкав, точно над китката. Натисна острието над горната част на ръката си, така че да не я намушка дори и да пробие изцяло костюма. Платът се режеше трудно, но като въртеше дръжката, тя накрая успя да направи дупка. Пъхна ножа в тази малка цепнатина с тъпата страна, обърната към кожата й, и го плъзна надолу по ръката към кокалчетата. Когато върхът на острието разкъса плата между пръстите й, тя успя да освободи ръката си през големия разрез, който беше направила, и ръкавът остана да виси от лакътя надолу.

Жулиета седна на решетката, премести ножа в току-що освободената си ръка и разряза другия ръкав. Освободи и тази си ръка, докато супата капеше от раменете й надолу по ръцете. След като си беше осигурила по-добър контрол над ножа сега, когато не носеше тежките ръкавици, тя започна да реже при гърдите си. Разкъса външната част на металното фолио и заприлича на обелен портокал. Твърдата яка на шлема й трябваше да остане — тя беше прикрепена към карбоновия плат на долния й костюм, както и подсилените ципове по гърба й, — но махна парче по парче лъскавия външен слой, който беше дразнещо омазан. Според нея това се дължеше отчасти на супата и отчасти на придвижването й през хълмовете.

После дойде ред на обувките, които освободи около глезените, докато накрая успя да ги свали, като направи прорез по външния им ръб и първо извади единия си крак, а после и другия.

Преди да продължи да маха висящите парцали или да се захване с плата с ципа на гърба си, тя се изправи на площадката и забърза надолу по стълбите, като гледаше да увеличи разстоянието между себе си и въздуха горе, който сякаш стържеше по гърлото й. Слезе още два етажа, облята от зелената светлина на стълбището, преди да оцени факта, че е жива.

Беше жива.

Независимо колко дълго й оставаше да живее, този факт беше една стряскаща и красива новина за Жулиета. Беше прекарала три дни в изкачване на дълги стълбища като тези, докато се опитваше да свикне с мисълта за съдбата, която я очаква. След това беше прекарала още един ден и една нощ в килия, създадена за бъдещите трупове, които украсяваха пейзажа. И после се случи това. Невъзможното пътуване през пустошта на забранения свят, проникването в недостъпното и непознатото. Оцеляването.

Каквото и да последваше отсега нататък, в момента босите й крака летяха надолу по чуждите стъпала. Кожата й изтръпваше от хладната стомана. С всяка следваща глътка въздухът изгаряше все по-малко гърлото й, а ужасната смрад и споменът за смъртта се отдалечаваха все повече от нея. Скоро остана само трополенето от радостното й спускане, което се носеше със звънтене над самотния и празен мрак като приглушен звук от камбана, която бие не за мъртвите, а за живите.

Тя спря на шестия етаж, за да си почине и да свали остатъците от предпазния си костюм. Сряза внимателно черния долен костюм до раменете и ключицата си, разшири отвора и след като свали костюма, започна да драска гърба си, по който все още имаше парчета термоизолационна лента. След като откачи яката на шлема от плата (само ципът остана да виси върху гърба й като втори гръбначен стълб), тя най-накрая можеше да я свали от врата си. Издърпа я и я пусна на земята, след това свали останалата част от черния карбонов плат, обели ръцете и краката си и натрупа парчетата на купчина пред двойната врата на шесто ниво.

Помисли си, че шестият етаж би трябвало да е ниво с апартаменти. Замисли се дали да не влезе вътре и да извика за помощ, или да потърси дрехи и провизии, но желанието й да се спусне надолу беше по-силно. Върхът беше отровен и твърде близо до външния свят. Независимо дали причината беше във въображението й, или в неприятните преживявания, които беше имала на върха на своя силоз, тялото й изпитваше отвращение към него. Безопасното място беше дълбоко долу. Винаги беше смятала така.

В съзнанието й обаче се беше запечатала една многообещаваща картина от горната кухня — безкрайните редове с храна в консерви за случаите, когато реколтата е оскъдна. Жулиета се досети, че ще има още такива и в долните столови. Когато започна да диша нормално, установи, че и въздухът в силоза е станал приличен — паренето в дробовете и върху езика й беше намаляло. Или огромният силоз съдържаше много въздух, който сега никой не поемаше, или все още имаше източник на въздух. Тези мисли й вдъхнаха надежда. Така че тя остави изцапаните си парцаливи дрехи и въоръжена само с големия кухненски нож, се запромъква гола надолу по извитото стълбище. Тялото й се ободряваше с всяка следваща стъпка, а съзнанието й бе твърдо решено това да продължи.

— Разбираш ли какво предлагаш да направим?

Нокс вдигна очи към Маклейн и посрещна погледа в обкръжените й със сбръчкана кожа очи с цялата увереност, на която беше способен. Дребната жена, която контролираше цялото производство и набавянето на резервни части за силоза, беше странно внушителна личност. Тя нямаше огромната като буре гръд на Нокс, нито гъстата му брада, но притежаваше онзи сух поглед, белязан от тежестта на трудните години зад гърба й, който го караше да се чувства в нейно присъствие като сянка.

— Това не е бунт — рече той и забранената дума излезе с лекота от устата му, сякаш беше добре смазана от често и продължително използване. — Просто поправяме нещата.

— Сигурна съм, че така са казвали и прапрадядовците ми — изсумтя Маклейн.

Тя прибра назад кичурите сива коса, паднали върху лицето й, и погледна плана, разстлан между тях. Държеше се така, сякаш знаеше, че вършат нещо нередно, но се е примирила да помага, вместо да пречи. Нокс си помисли, че може би е от възрастта, след като погледна към розовия й скалп, подаващ се под косата й, която беше толкова тънка и бяла, че приличаше на стъклени нишки. Може би ако човек прекараше достатъчно време зад тези стени, той започваше да се примирява, че нещата никога няма да се подобрят или че няма да се променят кой знае колко. Или навярно накрая човек губеше надежда, че изобщо има нещо, което да си заслужава да бъде запазено.

Нокс сведе поглед към плана и приглади острите ръбове на фината хартия. Внезапно осъзна колко дебели и оцапани със смазка изглеждат пръстите му. Зачуди се дали Маклейн гледа на него като на грубиян, който е нахлул тук със своите заблуди за справедливост. Осъзна, че тя е достатъчно възрастна, за да го смята за млад. За млад и избухлив, докато той самият се мислеше за стар и мъдър.

Едно от десетките кучета, които живееха между рафтовете на Снабдяването, изръмжа недоволно под масата, сякаш всичките тези планове за война само му разваляха дрямката.

— Мисля, че е разумно да предположим, че от Информационния знаят, че нещо се готви — каза Маклейн и прекара малките си ръце през множеството етажи между тях и трийсет и четвъртия.

— Защо? Мислиш, че не сме били достатъчно дискретни при изкачването си ли?

— Сигурна съм, че сте били — усмихна му се тя, — но е разумно да предположим така, защото би било неразумно да предположим другояче.

Той кимна и задъвка брадата под долната си устна.

— Колко време ще е нужно на останалите ти механици, за да стигнат дотук? — попита Маклейн.

— Ще тръгнат около десет, когато стълбището е затъмнено, и ще са тук до два-три най-късно. Ще са натоварени.

— И смяташ, че една дузина от твоите хора ще бъдат достатъчни, за да продължат нещата долу да функционират?

— Стига да няма никакви сериозни повреди, да. — Той се почеса по тила. — На чия страна мислиш, че ще са носачите? Или хората от средните нива?

— Тези от средата в повечето случаи се възприемат като топъри[3]— сви рамене тя. — Знам, защото съм прекарала детството си там. Харесва им гледката и се хранят в кафетерията колкото се може по-често — така оправдават качването си до горе. Топърите обаче са друга работа. Според мен с тях имаме по-голям шанс.

Нокс не беше сигурен, че е чул правилно.

— Я повтори?

Тя го погледна и Нокс усети, че кучето души обувките му в търсене на компания или топлина.

— Помисли — каза Маклейн. — Защо си толкова раздразнен? Защото си загубил добър приятел? Това се случва непрекъснато. Не, защото си бил лъган. А топърите ще усетят това още по-остро, повярвай ми. Те живеят с гледката на онези, които са били излъгани. Тези от средните етажи — хората, които се стремят нагоре, без да знаят защо, и които не изпитват съчувствие към нас — ще се дърпат най-много.

— Значи мислиш, че имаме съюзници на върха?

— Да, така смятам. Но ще трябва да ги убедим. С някаква хубава реч като онази, с която отрови хората ми.

Тя го дари с усмивка, което рядко правеше, и Нокс усети, че и той се усмихва в отговор. И в този миг разбра защо хората й са толкова предани. Тя имаше влияние подобно на онова, което той имаше, но поради различни причини. Хората се страхуваха от него и искаха да са в безопасност. А към Маклейн изпитваха уважение и искаха да се почувстват обичани.

— Проблемът, с който ще се сблъскаме, е, че средните нива ни отделят от Информационния. — Тя прокара ръка през плана. — Затова трябва да преминем оттам бързо, но без да започваме битка.

— Мислех просто да щурмуваме горе преди зазоряване — промърмори Нокс.

Облегна се назад и погледна под масата към кучето, което лежеше наполовина върху обувката му, провесило глуповато език и размахващо опашка. Единственото, което Нокс виждаше в това животно, бе машина, която ядеше и оставяше лайна след себе си. Покрита с козина топка месо, която той нямаше право да изяде. Помръдна противната твар с върха на обувката си.

— Махай се! — извика му той.

— Джаксън, ела тук — щракна му с пръсти Маклейн.

— Не разбирам защо държите тези създания, а още по-малко защо ги развъждате.

— Не би могъл да разбереш — сопна му се Маклейн. — Те радват душата на онези от нас, които имат такава.

Той погледна да провери дали тя говори сериозно и откри, че сега се усмихва малко по-непринудено.

— Е, след като оправим нещата, ще настоявам и за тях да има лотария. Броят им трябва да се контролира — усмихна й се саркастично той в отговор.

Джаксън не спря да скимти, докато Маклейн не се пресегна да го погали.

— Ако ние бяхме толкова предани едни на други, колкото е той, никога нямаше да има нужда от бунт — каза тя и вдигна поглед към Нокс.

Той наведе глава, не можеше да се съгласи с нея. През годините в Механичния имаше няколко кучета — достатъчно, за да знае, че някои хора мислят по този начин, макар и за него да не беше така. Неизменно беше изразявал несъгласието си с онези, които харчеха трудно спечелените си читове за Угояване на животно, което никога нямаше да се отплати за тази услуга. Когато Джаксън се мушна под масата и се отри в коляното му, скимтейки да бъде погален, ръцете на Нокс нарочно не помръднаха от плана.

— За пътуването нагоре ни трябва отвличане на вниманието — рече Маклейн. — Нещо, което да намали броя на хората по средните етажи. Ще бъде добре, ако можем да накараме колкото се може повече от тях да се качат на върха, защото ще вдигнем доста шум с придвижването на толкова хора нагоре по стълбите.

— Ние? Почакай, да не би да мислиш, че и ти ще дойдеш…

— Ако моите хора участват, то, разбира се, че и аз ще дойда. — Тя наклони глава. — От петдесет години се катеря по стълбите в склада. Нали не смяташ, че няколко етажа ще са проблем за мен?

Нокс не беше сигурен, че каквото и да било може да е проблем за нея. Опашката на Джаксън потропваше върху крака на масата, докато песът стоеше и го гледаше с обичайната глуповата физиономия на своя вид.

— Ами ако заварим вратите по пътя нагоре? — попита Нокс. — Така ще ги задържим вътре, докато всичко това свърши.

— И след това какво ще правим? Просто ще се извиним? А ако това отнеме седмици?

— Седмици?

— Нали не мислиш, че ще е толкова лесно? Просто да се качим горе и да поемем управлението?

— Не се заблуждавам какво предстои да се случи. — Той посочи към вратата на нейния офис, която водеше към цеховете, пълни с тракащи машини. — Нашите хора произвеждат бойни средства и аз възнамерявам да ги използвам, ако се наложи. С радост бих се съгласил на мирна промяна. Ще се задоволя с това Бърнард и неколцина други да бъдат изпратени да чистят, но ако се наложи да си изцапам ръцете, няма да се срамувам от това…

— Просто исках и двамата да сме наясно… — кимна Маклейн.

— Ясно е като бял ден — потвърди той.

Внезапно му хрумна една идея и той плесна с ръце. Неочакваният шум накара Джаксън да се дръпне назад.

— Сетих се с какво ще отвлечем вниманието им — каза й той и посочи долните етажи на Механичния върху плана. — Ами ако накараме Дженкинс да прекъсне захранването? Може да започнем на няколко нива над Механичния или още по-добре — с фермите и столовите. Ще кажем, че причината е скорошният ремонт на генератора…

— И мислиш, че средните етажи ще се изнесат? — присви очи тя.

— Ако искат топла храна. Или ще си стоят на тъмно.

— Предполагам, че ще излязат на стълбището да клюкарстват, чудейки се какво става. Така на пътя ни ще има още повече хора.

— Тогава ще им обясним, че се качваме да оправим проблема! — Нокс се почувства обезсърчен.

Проклетото куче пак седна на обувката му.

— Качваме се да оправим проблема? — засмя се Маклейн. — Кога за последен път се е случвало нещо подобно?

Нокс подръпваше брадата си. Не беше сигурен кое му е толкова сложното. Хората като тях бяха много. Работеха по цял ден с инструменти. Щяха да счупят главите на техниците — дребни човечета като Бърнард, които си седяха на задниците и тракаха по клавиатурите като секретарки. Просто трябваше да се качат горе и да го направят.

— Имаш ли по-добри идеи? — попита той.

— Трябва да мислим какво ще се случи после — отвърна Маклейн. — След като пребиеш няколко човека до смърт и през решетките прокапе кръв, какво ще правиш? Искаш ли хората да живеят в страх, че всичко може да се повтори отново? Или да преживеят отново онова, през което е трябвало да преминат, за да постигнеш ти целта си?

— Искам да нараня само онези, които са ни лъгали — каза той. — Това е единственото, което искаме. Всички ние живеехме в страх. Страх от външния свят. Страх от почистването. Дори се бояхме да говорим за един по-добър свят. И нищо от това не е истина. Системата ни подвеждаше да се срамуваме и да я приемаме…

Джаксън излая веднъж и после заскимтя, а опашката му бършеше пода като изпуснат от контрол въздушен шланг, чийто накрайник е запушен.

— Мисля, че когато приключим — рече Нокс — и започнем да обсъждаме как да използваме познанията си, за да изследваме света, който досега само сме гледали, това ще вдъхнови някои хора. По дяволите, това ми вдъхва надежда! Ти нищо ли не изпитваш?

Той протегна ръка и погали Джаксън по главата, който спря да скимти. Маклейн го гледа известно време и накрая кимна в съгласие.

— Ще опитаме с прекъсването на захранването — заяви тя с вида на човек, взел окончателно решение. — Още тази нощ, преди всички, които са отишли да гледат почистването, да са се върнали разочаровани. Аз ще водя една група със свещи и фенерчета и ще се постарая това да изглежда като мисия на добра воля, провеждана от Снабдяването. Ти ще ме последваш няколко часа по-късно с останалите. Ще видим докъде ще стигнем с историята за ремонта, преди да се сблъскаме с неприятности. Надявам се, че доста хора ще останат горе на върха или в леглата си на средните нива, твърде изтощени от изкачването за храна, за да ги е грижа за суматохата отвън.

— В тези ранни часове ще има по-малко трафик — съгласи се Нокс, — така че може би няма да имаме много неприятности.

— Целта ще бъде да ударим Информационния и да го задържим. Бърнард все още се прави на кмет, така че вероятно няма да е там. Но или той ще дойде при нас, или ние ще тръгнем след него, след като завладеем трийсетите нива. Не мисля, че той ще окаже сериозна съпротива, не и след като неговите етажи станат наши.

— Съгласен — кимна Нокс, зарадван, че имат план и че има съюзник. — И хей, благодаря ти за това.

Маклейн се усмихна.

— Добре говориш за механик — отбеляза тя и кимна към кучето. — Освен това Джаксън те харесва, а той никога не греши. Не и за мъжете.

Нокс сведе поглед и осъзна, че продължава да чеше песа. Отдръпна ръка и видя как животното задиша с изплезен език и го загледа настойчиво. В съседната стая някой се засмя на шега. Гласовете на неговите механици се смесваха с тези на служителите от Снабдяването, леко приглушени от стената и вратата. Към смеха се присъединиха звуците на огъвани стоманени пръти, парчета метал, които бяха изчуквани, за да станат остри, и тракането на машини, които вместо нитове изработваха куршуми. В този момент Нокс разбра какво има предвид Маклейн относно предаността. Той я видя в очите на това глупаво куче — видя, че то би направило всичко за него, стига той да го поиска. И си помисли, че тежестта, която усещаше върху гърдите си — тежестта на множеството хора, които изпитваха такава преданост към него и Маклейн, е най-голямата тежест изобщо.

Фермата с пръст отдолу изпълваше стълбището с наситената миризма на прясно гниене. Жулиета още не се беше разсънила съвсем, когато се спусна едно ниво и я усети. Нямаше представа колко дълго е спала — струваше й се, че са минали дни, но можеше и да са часове. Беше се събудила с лице, притиснато към решетката, която беше оставила върху него червени линии, и веднага беше поела надолу. Стомахът й къркореше и миризмата от фермата я караше да бърза. Когато стигна двайсет и осмия, вонята, носеща се във въздуха, беше толкова гъста, че тя имаше чувството, че плува през нея. Реши, че това е миризмата на смърт. На погребения. На разкопана глинеста пръст, която изпуска във въздуха всички тези молекули с остър мирис.

Спря на трийсетия — хидропонните ферми — и отвори вратата. Вътре беше тъмно. От коридора се носеше звук — бръмченето на вентилатор или двигател. Беше странно да чуе този тих звук. В продължение на повече от ден не беше чувала нищо друго освен звуците, които самата тя издаваше. Зеленият блясък на аварийното осветление не беше никаква компания — той беше като топлината на умиращо тяло, на батерии, които се изтощават с всеки изпуснат фотон. Но това тук беше нещо движещо се — звук, различен от собственото й дишане и стъпките й и таящ се дълбоко в тъмните коридори на хидропонните ферми.

Тя отново сложи единствения си инструмент и средство за защита като спирачка за вратата, за да се процеди вътре малко светлина. Промъкна се вътре, където миризмата на растителност не беше толкова силна, колкото на стълбището, и тръгна с тихи стъпки по коридора, опряла ръка в стената. Офисите и приемната бяха тъмни и без никакви следи от живот, а въздухът беше сух. На турникета не проблясваше светлина, а и тя нямаше карта или чит, с които да мине през него. Сложи ръце на опорите и го прескочи. Този дребен акт на неподчинение някак й вдъхна сила, сякаш беше приела беззаконието, царящо в това мъртво място, и пълната липса на цивилизация и правила.

Светлината, процеждаща се от стълбището, едва достигаше до първите стаи от поредицата помещения, които ставаха все по-големи. Тя изчака очите й да свикнат, благодарна за тази си способност, изострена от живота дълбоко долу в Механичния и тъмните вътрешности на повредените машини. Когато най-сетне успя да се огледа, онова, което видя, не я ободри. Хидропонните градини бяха изгнили. Тук-там от мрежата окачени тръби висяха дебели като въжета стъбла. Това й позволи да прецени, ако не преди колко време е загинал силозът, то поне кога са умрели градините. Не бяха минали стотици години, нито пък беше станало преди дни. Дори и толкова голям период от време й се видя истинско съкровище от информация — първата следа към отговора на въпроса какво се е случило на това загадъчно място.

Тя почука с кокалчета по едната от тръбите и чу плътен, глух звук, който показваше, че е пълна.

Нямаше растения, но имаше вода! Само при мисълта за това устата й пресъхна. Жулиета се наведе през парапета към помещението. Притисна уста към един от отворите в горната част на тръбата, където трябваше да расте стъбло на растение. Присви плътно устни и засмука. Течността, която докосна езика й, беше солена и противна, но беше течност. И във вкуса й нямаше нищо химическо или токсично, а само усещане за застояли органични вещества. Пръст. Беше съвсем малко по-неприятен от греста и смазката, в която на практика се беше къпала в продължение на две десетилетия.

Затова тя пи, докато утоли жаждата си. И сега, когато се беше натъкнала на вода, осъзна, че ако има още за откриване, може би ще живее достатъчно дълго, за да го намери.

Преди да си тръгне, Жулиета отчупи края на тръба, като запази непокътната запушалката й в единия край. Диаметърът й беше само няколко сантиметра и беше не по-дълга от шейсет сантиметра, но щеше да свърши работа като манерка. Тя внимателно огъна надолу останалата част от счупената тръба и водата започна да се стича. Докато пълнеше своята импровизирана манерка, тя плисна малко вода върху ръцете си, защото все още се страхуваше от замърсяването от външния свят.

След като тръбата й се напълни, Жулиета се промъкна обратно до осветения вход в края на залата. Имаше три хидропонни ферми с тръби, които лъкатушеха през дългите и усукани коридори. Опита се да пресметне грубо наум, но при всички положения щеше да има достатъчно вода за пиене за много дълго време. Вкусът, който оставаше в устата й, беше ужасен и тя нямаше да се изненада, ако я свие корем, но ако успееше да запали огън и да намери достатъчно плат или хартия за горене, дори и това можеше да бъде поправено с преваряване.

Излезе отново на стълбището и се върна при наситените миризми, които беше оставила зад гърба си. Взе ножа си и забърза надолу към следващата част от силоза, завъртя се почти два пъти по стълбата, докато стигна до следващата площадка и отвори вратата.

Миризмата определено идваше от фермите с пръст. И Жулиета отново чу онзи бръмчащ двигател, този път по-силно от преди. Тя подпря вратата, сложи манерката до парапета и надникна вътре.

Миризмата на растителност беше непреодолимо силна. Отпред на слабата зеленикава светлина тя видя гъсти клони да се протягат над парапетите към пътеката. Прескочи предпазните прегради, за да проучи близкия край с ръка, опряна на стената, докато очите й привикнат отново. Определено някъде работеше помпа. Освен това чуваше да капе вода — или имаше теч, или някой кран още работеше. Жулиета усети по тялото й да преминават тръпки, когато листата докоснаха ръцете й. Миризмата на гнило сега беше ясно доловима — беше вонята на плодове и зеленчуци, които гниеха в почвата или по растенията. Чу бръмченето на мухи — звуците на живот.

Протегна ръка към гъстата зеленина и заопипва наоколо, докато накрая не докосна нещо гладко. Жулиета го дръпна и извади на светлина едър домат. Периодът от време, който беше предположила, внезапно чувствително се стесни. Колко дълго можеха да се поддържат сами фермите с пръст? Дали доматите трябваше да бъдат засявани, или всяка година израстваха сами като бурените? Не можа да си спомни. Отхапа. Доматът още не беше напълно узрял. Зад нея се чу шум — дали не се включваше още някоя помпа?

Обърна се точно навреме, за да види как вратата към стълбището се затваря и потапя фермата с пръст в пълен мрак.

Жулиета замръзна. Изчака да чуе звука от ножа, тракащ надолу по стълбите. Опита се да си представи, че може сам да се е измъкнал и паднал. Когато светлината изчезна, слухът й сякаш превзе неизползваната част от мозъка й. Сякаш чуваше дишането и дори пулса си, а бръмченето на помпата сега беше по-силно. Без да пуска домата, тя приклекна и тръгна към отсрещната стена с протегнати напред ръце, за да опипва пътя си. Плъзна се към изхода, като продължаваше да върви приведена, за да избягва растенията, и се опитваше да се успокои. Тук нямаше духове — нямаше нищо, от което да се страхува. Повтаряше си това, докато бавно се придвижваше напред.

И тогава една ръка я докосна по рамото. Жулиета изкрещя и изпусна домата. Ръката я натискаше надолу и я караше да стои приклекнала, докато тя се мъчеше да се изправи. Замахна към нападателя и се опита да се отдръпне от него. Покривката се изхлузи от главата й и тя усети твърдата стомана на турникета, една от преградите на който стърчеше над пътеката. Почувства се глупаво.

— Заради теб щях да получа инфаркт — каза тя на машината.

Хвана се отстрани на нея и се изправи. Щеше да се върне за още храна, когато има светлина. Остави турникета и се отправи към изхода, като с едната ръка се подпираше на стената, а с другата опипваше пред себе си. Зачуди се дали няма да започне да разговаря с предметите. Да започне да полудява. Когато мракът я погълна, тя осъзна, че начинът й на мислене се променя непрекъснато. Преди ден се беше примирила със смъртта, а сега просто се страхуваше да не полудее.

Това беше напредък.

Ръката й най-сетне се удари във вратата и Жулиета я отвори. Изруга заради липсващия нож — нямаше го върху решетката. Запита се колко ли далеч може да е паднал и дали изобщо някога ще го намери или може би ще го замени. Обърна се да вземе манерката си…

И видя, че и нея я няма.

Жулиета усети как зрителното й поле се стеснява, а сърцето й заби по-учестено. Зачуди се дали затварянето на вратата е прекатурило манерката й. Запита се и как ножът е паднал през цепнатина, която е по-тясна от дръжката му. И когато туптенето в слепоочията й се успокои, тя долови нещо друго.

Стъпки.

Звънтяха по стълбището под нея.

Тичаха.

Бойните средства потракваха върху тезгяха на Снабдяването. Прясно фрезованите и напълно забранени оръжия бяха подредени като множество пръчки от стомана. Нокс взе едно от тях, почувства топлината на наскоро пробитото и нарязано дуло и запъна приклада, за да отвори патронника. Бръкна в една от кофите, пълни с блестящи патрони с гилзи, отрязани от тънки тръби и натъпкани с барут, взе един и го постави в чисто новото оръжие. Устройството изглеждаше, че функционира достатъчно просто — прицелваш се и дърпаш лоста.

— Внимавай, когато насочваш това — предупреди го един от мъжете от Снабдяването и се дръпна встрани от него.

Нокс вдигна цевта към тавана и се опита да си представи какво може да причини нещото в ръцете му. Беше виждал оръжие само веднъж — беше по-малко и висеше на хълбока на стария заместник. Смяташе, че то е по-скоро за показ. Пъхна в джоба си шепа смъртоносни патрони, като си мислеше как всеки от тях ще прекъсне един живот, и разбра защо тези неща са забранени. Да убиеш човек вероятно беше по-трудно, отколкото да размахаш насреща му парче тръба. Сигурно беше нужно много време да се пребориш със съвестта си.

Един от работниците на Снабдяването се появи иззад рафтовете с кофа в ръце. Гърбът му се беше извил и раменете му се бяха изкривили, така че Нокс разбра, че онова, което носи, е тежко.

— Досега сме направили само две дузини от тези — съобщи мъжът и вдигна кофата върху тезгяха.

Нокс бръкна вътре и извади един от тежките цилиндри. Механиците му и дори някои от мъжете и жените в жълто хвърляха нервни погледи към кофата.

— Удряш този край в нещо твърдо — подхвана мъжът зад тезгяха толкова спокойно, сякаш връчваше електрическо реле на клиент и му даваше някой и друг последен съвет за инсталацията, — като например в стена, в под или в приклада на оръжието си. И след това гледай да се отървеш от него.

— Безопасни ли са за носене? — попита Шърли, когато Нокс пъхна един цилиндър в джоба си.

— О, да, нужна е повечко сила.

Няколко души бръкнаха в кофата, за да си вземат по един цилиндър. Нокс улови погледа на Маклейн, когато и тя взе един и го пъхна в джоба на гърдите си. На лицето й беше изписана хладна предизвикателност. Сигурно виждаше колко е разочарован, че и тя ще идва. Той веднага разбра, че няма да излезе на глава с нея.

— Добре — каза тя и обърна сиво-сините си очи към мъжете и жените, които се бяха насъбрали около тезгяха. — Чуйте ме. Трябва да сме в готовност, така че, ако носите оръжие, вземете си и някакви амуниции. Там има ленти брезент. Опаковайте тези неща възможно най-добре, за да не се виждат. Моята група тръгва след пет минути, ясно ли е? Онези от вас, които са във втората група, могат да чакат отзад, далеч от погледите.

Нокс кимна. Хвърли поглед към Марк и Шърли. Двамата щяха да се присъединят към него във втората вълна — онези, които се изкачваха по-бавно, щяха да са първи и да се държат все едно нищо не се е случило. Щяха да ги последват хората с по-здрави крака. Надяваха се, че всички ще успеят да се съберат на трийсет и четвъртия. И двете групи щяха да бият доста на очи и поотделно, а събрани накуп, направо можеха със същия успех да изпеят намеренията си, докато се изкачват.

— Добре ли си, шефе? — Шърли сложи пушката на рамото си и го погледна намръщено.

Той потри брадата си и се зачуди каква част от напрежението и страха му прозира външно.

— Добре съм — промърмори той. — Да.

Марк грабна една бомба, прибра я и положи ръка върху рамото на съпругата си. Нокс усети бодването на съмнението. Искаше му се жените да не участват, поне не омъжените жени. Той продължаваше да се надява, че насилието, за което се подготвят, ще бъде избегнато, но му беше все по-трудно да се преструва, като гледаше как ръцете нетърпеливо хващат оръжията. Сега всички те бяха способни да отнемат живот, а той смяташе, че хората са достатъчно разгневени, за да го направят наистина.

Маклейн пристъпи през процепа в тезгяха и го измери с поглед.

— И така, моментът настъпи — каза тя и протегна ръка.

Нокс я пое. Възхити се на силата на тази жена.

— Ще се видим на трийсет и петия и ще се качим заедно до последното ниво — рече той. — Не започвайте забавата без нас.

— Няма — усмихна се тя.

— И приятно изкачване. — Той погледна към мъжете и жените, които се събираха зад нея. — На всички вас. Късмет и до скоро.

Отвърнаха му мрачни кимвания и стиснати челюсти. Малката армия в жълто започна да се точи през вратата, но Нокс задържа Маклейн.

— Хей — каза й, — не се забърквайте в неприятности, преди да ви настигнем, разбрахме ли се?

Тя го потупа по рамото и се усмихна.

— И когато всичко започне — продължи Нокс, — очаквам ти да си най-отзад, зад…

Маклейн пристъпи по-близо и ръката й сграбчи Нокс за ръкава. Осеяното й с бръчки лице внезапно стана сурово.

— Кажи ми къде ще бъдеш ти, Нокс от Механичния, когато залетят бомбите? Когато тези мъже и жени, които сега ни гледат, се изправят пред най-тежкото си изпитание, къде ще бъдеш ти?

Внезапната атака свари Нокс неподготвен. Тихият й шепот притежаваше цялата сила на вик.

— Знаеш къде ще бъда… — понечи да отговори той.

— Много си прав — прекъсна го Маклейн и пусна ръката му. — И ще е добре да знаеш, че там ще видиш и мен.

Жулиета застана напълно неподвижно и се ослуша за звука от стъпките, които се отдалечаваха надолу по стълбището. Можеше да усети вибрациите по парапета. По краката и ръцете й преминаха тръпки. Искаше да извика, да изкрещи на човека да спре, но внезапният приток на адреналин я накара да почувства гърдите си студени и празни. Сякаш някакъв леден вятър беше проникнал дълбоко в дробовете й и беше отнел гласа й. Заедно с нея в силоза имаше още живи хора. И те бягаха.

Тя се отдръпна от парапета и се втурна през площадката, дотича до извитите стъпала и се заспуска по тях толкова бързо, колкото я държаха краката. Един ред стълби по-надолу, когато адреналинът се оттегли, тя събра достатъчно въздух в дробовете си, за да изкрещи „Спри!“, но звукът от босите й стъпала върху металните стълби сякаш заглуши гласа й. Вече не чуваше човека, който тичаше, но не посмя да спре и да се заслуша от страх, че той ще се отдалечи твърде много пред нея. Когато обаче подмина вратата на трийсет и първия, тя се разтревожи, че той би могъл да се шмугне в някое ниво и да се измъкне. А ако в огромния силоз се криеха само шепа хора, тя можеше и никога да не ги открие. Не и ако те не желаеха да бъдат намерени.

По някакъв начин това беше по-ужасяващо от всичко друго — мисълта, че може да изживее остатъка от дните си, като претърсва изоставения силоз и се опитва да оцелее и разговаря с неодушевени предмети, докато някаква група хора правят същото и се крият. Това толкова я напрегна, че й беше нужно известно време, за да се сети и за другата възможност — че това може да е група, която търси нея, и то не с най-добри намерения.

Намеренията им може и да не бяха добри, но ножът й беше у тях.

Тя спря на трийсет и втория, за да се ослуша, вкопчила ръце в парапета. Беше почти невъзможно да затаи дъх, за да е възможно най-тиха — дробовете й изпитваха неудържима нужда да поемат дълбоко въздух. Но тя остана неподвижна, докато пулсът в дланите й вибрираше върху студения парапет. Звукът от стъпките все още се чуваше под нея и сега беше по-силен. Настигаше го! Окуражена, тя хукна отново, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Докато танцуваше надолу по стълбите, се движеше с рамото напред, както правеше в детството си. Едната й ръка се плъзгаше по извития парапет, другата държеше опъната пред себе си, за да пази равновесие, а краката й едва докосваха едно стъпало, преди да полетят към следващото, като внимаваше да не се подхлъзне. При тази скорост подхлъзването можеше да е смъртоносно. В ума й се мяркаха картини на гипсирани крака и ръце и разни истории за злощастни възрастни хора със счупени тазове. Въпреки това тя се насилваше до границите на възможностите си и направо летеше. Само за миг стигна до трийсет и третия. Половин спирала по-късно насред звука от стъпките си тя дочу да се затръшва врата. Спря и вдигна поглед. Наведе се през парапета и надникна надолу. Звукът от стъпките беше изчезнал. Чуваше се само задъханото й дишане.

Жулиета забърза надолу, още веднъж се завъртя по спиралата от стъпала и натисна дръжката на вратата на трийсет и четвъртия. Тя не се отвори, въпреки че не беше заключена. Дръжката изщрака и вратата помръдна, но се опря в нещо. Жулиета задърпа с всички сили, но резултатът беше същият. Дръпна отново и чу как нещо изпука. С крак, опрян в другата врата, тя пробва за трети път. Отметна глава назад, дръпна ръце към гърдите си и ритна с крак…

Нещо се строши. Вратата се отвори широко и тя изпусна дръжката. Отвътре бликна ярка светлина, която се изля през вратата, преди тя да се затръшне отново.

Жулиета отново сграбчи дръжката. Отвори вратата, като се стараеше да запази равновесие. В коридора вътре се търкаляше счупената половина на дръжка за метла. Другата половина висеше от дръжката на вратата. Парчетата се виждаха ясно на ослепителната светлина наоколо. Лампите над главата й работеха на пълна мощност. Докъдето стигаше погледът, по тавана се виждаха ярки правоъгълници. Жулиета се ослуша за шум от стъпки, но не чу нищо друго освен жуженето на лампите. Червеното око на турникета пред нея примигваше отново и отново, сякаш знаеше някакви тайни, които не искаше да й разкрие.

Тя се изправи, приближи се до машината и погледна вдясно, където през една стъклена стена се виждаше конферентна зала, в която осветлението също беше пуснато на пълна мощност. Жулиета прескочи преградите с вече привично движение и извика за поздрав. Гласът й отекна, но прозвуча някак различно в осветения въздух, ако това изобщо беше възможно. Тук, вътре, имаше живот, електричество и други уши, които да чуят гласа й. Това правеше ехото някак по-слабо.

Тя подмина офисите, като надничаше във всеки от тях в търсене на следи от живот. Из цялото място цареше пълна бъркотия. Чекмеджетата бяха изсипани на пода, металните шкафове с документи бяха преобърнати и скъпоценната хартия беше разхвърляна навсякъде. Едно от бюрата беше обърнато към нея и Жулиета видя, че компютърът работи и екранът му е запълнен със зелен текст. Имаше усещането, че е навлязла в някакъв приказен свят. За два дни (ако беше спала толкова дълго) мозъкът й постепенно се беше приспособил към бледозеления блясък на аварийното осветление, беше свикнал с мисълта, че трябва да живее в един изоставен свят без енергия. Тя все още усещаше върху езика си вкуса на онази противна вода, а сега крачеше през разхвърляни, но иначе нормални на вид работни места. Представи си как хората от следващата смяна (дали в тези офиси работеха на смени?) се връщат от стълбището със смях, започват да ровят из документите, да оправят мебелите и да се захващат отново с работа.

Мисълта за работата я накара да се запита какво ли са вършели тук. Никога не беше виждала такова вътрешно разположение. Докато се оглеждаше с интерес, тя почти забрави как тичаше надолу по стълбите — беше не по-малко любопитна за тези стаи и захранването, отколкото за стъпките, довели я тук. След един завой тя стигна до широка метална врата, която за разлика от останалите, не се отвори. Жулиета я натисна с цялата си тежест и усети, че тя едва помръдна. Натисна отново металната врата с рамо и започна да я бута сантиметър по сантиметър, докато накрая не успя да се промъкне вътре. Наложи й се да се прехвърли през един висок метален шкаф за документи, който беше избутан пред тежката врата в опит да се попречи тя да бъде отворена.

Стаята беше огромна, поне толкова голяма, колкото генераторната зала и далеч по-голяма от кафетерията. Беше пълна с високи мебели, които бяха по-големи от шкафовете за документи, но нямаха чекмеджета. Вместо това предните им части бяха покрити с примигващи светлини — червени, зелени и кехлибарени.

Жулиета разрови документите, които се бяха изсипали от шкафа. Докато го правеше, осъзна, че не може да е сама в стаята. Някой беше издърпал шкафа пред вратата и го беше направил отвътре.

— Има ли някой?

Тя вървеше през редиците от високи машини — предполагаше, че са именно машини. Те жужаха с електрически звук и от време на време бръмчаха и потропваха, сякаш вътрешностите им бяха заети с нещо. Зачуди се дали това не е някакъв вид странна електростанция, която може би осигурява осветлението. Или пък вътре имаше купища акумулатори? Когато видя всичките шнурове и кабели от задната страна на устройствата, реши, че е по-вероятно да са акумулатори. Нищо чудно, че осветлението беше толкова ярко. Това беше като двайсет от акумулаторните зали на Механичния, събрани накуп.

— Има ли някой тук? — извика тя. — Няма да ви сторя нищо лошо.

Тя прекоси стаята, като се ослушваше за някакво движение, докато не стигна до машина, чиято врата беше отворена. Когато надникна вътре, Жулиета не видя акумулатори, а платки като онези, които Уокър запояваше, откакто се помнеше. Всъщност вътрешността на тази машина странно наподобяваше вътрешността на компютъра в диспечерската… Жулиета отстъпи, когато осъзна какво гледа.

— Сървърите — прошепна тя.

Намираше се в Информационния отдел на този силоз. Трийсет и четвърто ниво. Разбира се.

Откъм отсрещната стена се чу стържещ звук като от плъзгане на метал върху метал. Жулиета затича в тази посока, стрелвайки се между високите устройства, като се чудеше кой, по дяволите, бяга от нея и къде възнамерява да се скрие.

Тя заобиколи последната редица сървъри и видя как една част от пода се движи и парче от металната решетка се мърда, за да закрие някакъв отвор. Жулиета се хвърли към пода, дрехата й от покривка за маса се оплете около краката й, а ръцете й сграбчиха ръба на капака, преди той да се затвори. Точно пред себе си видя пръстите на някакъв мъж да стискат ръба на решетката. Непознатият извика уплашено, като не спираше да сумти от полаганите усилия. Жулиета се опита да дръпне обратно решетката, но нямаше опора. Едната ръка изчезна. На нейно място се появи нож, който търсеше да пореже пръстите й.

Жулиета подложи крака под себе си и седна, за да намери опора. Дръпна решетката и когато го направи, усети как ножът клъцна пръста й.

Тя изкрещя. Мъжът отдолу също изкрещя. Той се подаде, като държеше ножа между двамата. Ръката му трепереше и острието отразяваше лампите над главите им. Жулиета пусна металния капак и стисна ръката си, от която капеше кръв.

— Успокой се! — извика тя и се дръпна вън от обсега му.

Мъжът приведе глава и след това отново я вдигна. Погледът му се плъзна покрай Жулиета, сякаш зад нея идваха още хора. Тя потисна желанието си и тя да погледне. Реши да се довери на тишината, в случай че той се опитва да я заблуди.

— Кой си ти? — попита тя.

Обви част от дрехата около ръката си, за да я превърже. Забеляза, че мъжът, който беше с дълга и рошава брада, носеше сив гащеризон. Спокойно можеше да е ушит и в нейния силоз — толкова малки бяха разликите. Той я гледаше втренчено. Тъмната му коса беше чорлава и падаше върху лицето му. Той изсумтя, изкашля се в ръката си и сякаш се готвеше да се мушне под пода и да изчезне.

— Остани — каза Жулиета. — Не искам да ти сторя нищо лошо.

Мъжът погледна наранената й ръка и ножа. Жулиета видя тънката струйка кръв, която се стичаше към лакътя й. Раната я болеше, но за времето, прекарано в Механичния, беше имала и по-тежки злополуки.

— С-с-съжалявам — промърмори мъжът.

Той облиза устни и преглътна. Ножът трепереше неконтролируемо.

— Името ми е Джулс — каза тя, като осъзна, че този мъж е по-уплашен от нея самата. — Твоето как е?

Той хвърли поглед към острието на ножа, което държеше странично между двамата, сякаш се поглеждаше в огледало. Поклати глава.

— Няма име — прошепна той със сух и стържещ глас. — Няма нужда.

— Сам ли си? — попита тя.

Той сви рамене.

— Соло — отвърна той. — Години. — Вдигна поглед към нея. — От къде… — Отново облиза устни, прочисти гърлото си, очите му се овлажниха и проблеснаха на светлината — идваш? Кое ниво?

— Бил си съвсем сам в продължение на години? — невярващо попита Жулиета.

Дори не можеше да си го представи.

— Не идвам от никое ниво — каза му тя. — Идвам от друг силоз.

Произнесе последните думи тихо и бавно, разтревожена какво може да причини тази новина на този на вид крехък мъж.

Но Соло кимна, сякаш в това имаше смисъл. Жулиета не очакваше такава реакция.

— Външността… — Соло погледна отново ножа, извади ръката си от дупката, сложи го върху решетката и го плъзна далеч от двамата. — Безопасна ли е?

Жулиета поклати глава.

— Не — отвърна тя. — Имах костюм. Не ми се наложи да вървя дълго. Но въпреки това не би трябвало да съм жива.

Соло поклати глава. Вдигна поглед към нея. От ъгълчетата на очите му се спускаха мокри дири, които изчезваха в брадата му.

— Никой от нас не трябва да е жив — каза той. — Никой.

— Какво е това място? — обърна се Лукас към Бърнард.

Двамата стояха пред голяма схема, която покриваше стената като тапет. Диаграмите бяха прецизни, а надписите — богато украсени. На нея бе поместена координатна мрежа с кръгове, които бяха на равно разстояние един от друг с линии помежду им. Във всеки от тях имаше означени детайли. Няколко кръга бяха задраскани с червено мастило. Беше точно от онези внушителни диаграми, които той се надяваше един ден да постигне със звездните си карти.

— Това е нашият Завет — простичко обясни Бърнард.

Лукас често го беше чувал да говори по подобен начин за главните компютри над главите им.

— Това сървърите ли са? — попита той, като се осмели да приглади с ръце листа хартия, който беше с размера на малък чаршаф за легло. — Разположени са като сървърите.

Бърнард пристъпи до него и потри брадичката си.

— Хъмм. Интересно. Наистина е така. Не го бях забелязал досега.

— Какво е тогава? — Лукас погледна по-отблизо и видя, че всеки кръг е номериран.

Освен това в единия ъгъл имаше и плетеница от квадрати и правоъгълници с успоредни линии, разположени на интервали между тях и отделящи подобните на кутии очертания едно от друго. В тях нямаше други подробности, но отдолу с големи букви беше изписана думата „Атланта“.

— Ще стигнем и до това. Ела да ти покажа нещо.

В дъното на стаята имаше врата. Бърнард вървеше отпред и запалваше още лампи.

— Кой друг идва тук, долу? — попита Лукас, докато го следваше.

Бърнард му хвърли поглед през рамо.

— Никой.

Лукас не хареса този отговор. На свой ред той хвърли поглед назад с чувството, че се спуска на място, от което хората не се връщат.

— Знам, че това може да ти се струва прекалено внезапно — добави Бърнард, след което изчака Лукас да се присъедини към него и обгърна рамото му с малката си ръка. — Но нещата се промениха тази сутрин. Светът се променя. А това рядко е приятно.

— Заради… почистването ли е? — За малко щеше да каже „Заради Жулиета ли е?“.

Снимката й пареше върху гърдите му.

Лицето на Бърнард стана сурово.

— Нямаше почистване — отсече той. — Сега върху главите ни ще се стовари адът и ще умрат хора. Разбираш ли, силозите са били проектирани именно с тази цел — да се избегне това.

— Проектирани — повтори Лукас.

Сърцето му сякаш забрави да бие. Умът му обработваше информацията и накрая отбеляза, че Бърнард бе казал нещо, в което няма смисъл.

— Съжалявам — рече той, — не казахте ли силозите?

— Ще трябва да се запознаеш с това. — Бърнард посочи към малкото бюро, срещу което стоеше на вид крехък дървен стол.

Върху бюрото имаше книга, каквато Лукас никога не беше виждал, нито пък бе чувал за такава. Беше почти толкова дебела, колкото и широка. Бърнард поглади корицата й и после провери дали по дланта му е полепнал прах.

— Ще ти дам резервния ключ, който никога не трябва да сваляш от врата си. Слизай долу, когато можеш, и чети. Историята ни е тук, вътре, както и всяко действие, което трябва да предприемеш в критична ситуация.

Лукас се приближи до книгата, в която имаше хартия за цял човешки живот, и разгърна корицата. Съдържанието беше отпечатано на машина с напълно черно мастило. Прелисти десетината страници, където се изброяваше съдържанието, докато стигна до първата страница на основния текст. Странното беше, че веднага позна първите редове.

— Това е Пактът — каза той и вдигна поглед към Бърнард. — Вече знам доста от…

— Това е Пактът — прекъсна го Бърнард и хвана с два пръста първия сантиметър от дебелата книга. — Останалото е Редът.

Той отстъпи назад.

Лукас се поколеба, мъчейки се да осмисли думите му, след това отвори тома близо до средата.

Жулиета последва Соло през отвора в пода на залата със сървърите. Там имаше дълга стълба и тунел, който водеше към трийсет и петия — част от трийсет и петия, за която тя подозираше, че не е достъпна откъм стълбището. Соло потвърди това, докато вървяха приведени през тесния тунел и после преминаха през виещ се ярко осветен коридор. Блокиралото гърло на поразения от самота мъж сякаш се беше отпушило и се бе отприщил порой от думи. Той говореше за сървърите над главите им и й разказваше неща, които нямаха особен смисъл за нея, докато не достигнаха до потънала в безпорядък стая.

— Моят дом — обяви Соло, като разпери ръце.

В единия ъгъл на пода имаше матрак и около него цареше бъркотия от смачкани чаршафи и възглавници. Върху два рафта беше подредена стъкмена кухня — кани с вода, консервирана храна, празни буркани и кутии. Мястото беше истинска кочина и миришеше лошо, но Жулиета предположи, че Соло нито вижда, нито помирисва това. В другия край на стаята имаше стена с рафтове, отрупани с метални контейнери с размера на големи кутии за инструменти, някои от които бяха полуотворени.

— Сам ли живееш тук? — попита Жулиета. — Няма ли никой друг?

Усети слабата нотка на надежда, с която зададе този въпрос.

Соло поклати глава.

— Ами по-надолу? — Жулиета огледа раната си.

Кървенето почти беше спряло.

— Не ми се вярва — каза той. — Макар че и аз понякога мисля, че има някой. Откривам, че някой домат липсва, но предполагам, че са плъховете. — Той се загледа в ъгъла на стаята и добави: — Не мога да ги хвана всичките. Стават все повече и повече…

— Въпреки това понякога мислиш, че има и други? Други оцелели? — настоя тя, искаше й се той да се съсредоточи.

— Да. — Той потърка брадата си и огледа стаята, сякаш трябваше да направи нещо за нея, нещо, което човек предлага на гостите си. — Понякога откривам, че някои неща са преместени. Откривам оставени неща. Заварвам светлините за растеж включени. След това си спомням, че аз съм ги включил.

Той се засмя на думите си. Това беше първото непринудено нещо, което тя го виждаше да прави, и Джулс си каза, че вероятно го е правил доста често през годините. Човек се смееше или за да запази здравия си разум, или защото се е отказал от него. И в двата случая обаче се смееше.

— Мислех си, че аз съм оставил ножа пред вратата. След това открих тръбата. Зачудих се дали не е била оставена от някой наистина, ама наистина голям плъх.

Жулиета се усмихна.

— Аз не съм плъх — увери го тя.

Оправи покривката, приглади косата си и се зачуди какво ли се е случило с другото парче плат.

Соло, изглежда, се замисли над думите й.

— И така, колко години са минали? — попита тя.

— Трийсет и четири — отвърна той, без да се замисля.

— Трийсет и четири години? Откакто си сам?

Той кимна и на нея й се зави свят. Главата й се замая при мисълта да прекараш толкова време сам, без никой друг наоколо.

— На колко години си? — попита го тя.

Не изглеждаше много по-стар от нея.

— На петдесет — отвърна той. — Почти съм сигурен, че следващия месец навършвам толкова — усмихна се. — Забавно е да говориш. — Посочи стаята около себе си. — Понякога разговарям с разни неща и си подсвирквам. — Погледна я право в очите. — Бива ме в подсвиркването.

Жулиета осъзна, че вероятно тъкмо се е била родила, когато са се случили събитията тук, каквито и да са били те.

— Как точно си успял да оцелееш през всичките тези години? — попита го тя.

— Не знам. Не съм имал намерение да оцелея в продължение на години. Опитах се да изкарам още няколко часа. Те се трупаха. Ядях. Спях. И аз… — Той извърна поглед, отиде до един от рафтовете и започна да рови из някакви консерви, повечето от които бяха празни.

Намери една с отворен капак, без етикет, и й я подаде.

— Фасул? — предложи й той.

Първоначалният й импулс беше да откаже, но нетърпеливото изражение на злощастното му лице я разубеди.

— Разбира се — отвърна тя и осъзна колко е гладна.

Все още усещаше неприятния вкус на водата от по-рано, примесен с този на стомашните киселини и на неузрелия домат. Соло пристъпи по-близо и тя взе да рови в течната консерва, докато накрая намери шушулка суров зелен фасул. Пъхна я в устата си и задъвка.

— Освен това ходя по голяма нужда — стеснително добави той. — Не е красиво. — Поклати глава и започна да рови за фасул. — Тъй като съм сам, просто ходя в тоалетната на някой апартамент, докато накрая не мога да търпя миризмата.

— В апартамент? — повтори Жулиета.

Соло потърси място къде да остави фасула. Накрая го сложи на пода, до малка купчина друг боклук.

— Не може да се почиства. Няма вода. Съвсем сам съм — обясни той смутен.

— Откакто си бил на шестнайсет — предположи Жулиета, след като пресметна наум. — Какво се е случило тук преди трийсет и четири години?

Той вдигна ръце.

— Каквото се случва винаги. Хората полудяват. Достатъчно е да се случи само веднъж — усмихна се той. — Никой не е ценен, защото притежава здрав разум. Аз също. Дори сам не го оценявам. Просто издържаш ден, после година и за това няма награда. Няма нищо велико в това, че съм нормален. В това, че не съм луд. — Той се намръщи. — След това имаш един лош ден и започваш да се безпокоиш за себе си, нали разбираш? Нужен е само един такъв ден.

Той внезапно седна на пода, кръстоса крака и придърпа плата на гащеризона си, който се беше набръчкал на коленете.

— Силозът ни имаше един лош ден. Това се оказа достатъчно. — Той вдигна поглед към Жулиета. — Нямаше никакво признание за годините, изминали преди това. Никакво. Искаш ли да седнеш?

Той посочи пода. Тя отново не можа да откаже. Седна по-далеч от вмирисаното легло и се облегна на стената. Имаше толкова неща, които трябваше да обмисли.

— Как оцеля? — попита тя. — Искам да кажа, след онзи лош ден? И после?

Тя веднага съжали, че е задала този въпрос. Не беше важно да знае отговора му. Но изпитваше някаква нужда, навярно да зърне за миг онова, което я очаква, или се страхуваше, че да оцелее на това място, може да е по-лошо, отколкото да умре отвън.

— Като не спирах да се страхувам — призна той. — Човекът, при когото моят баща е бил сянка, беше началникът на Информационния отдел. На това място. — Той кимна. — Баща ми беше добра сянка. Знаеше за тези помещения. Беше един от двамата или тримата души, които знаеха. Още след първите няколко минути на битката той ми показа това място и ми даде ключовете си. Привлече вниманието към себе си и внезапно аз се оказах единственият човек, който знаеше за това място. — Той сведе за момент поглед към скута си и после отново вдигна очи.

Жулиета осъзна защо той изглежда толкова по-млад. Не беше просто заради страха и стеснителността, а заради очите. В тях беше заключен безкрайният ужас на изпитанието от младежките му години. Тялото му просто беше остаряло около замръзналата във времето душа на уплашено момче.

Той облиза устните си.

— Никой от тях не е оцелял, нали? От онези, които излязоха навън? — Соло потърси отговорите на въпросите си върху лицето й.

Тя можеше да почувства как през всяка пора на тялото му струи безумна надежда.

— Не — тъжно отвърна Жулиета, като си припомни усещането да гази телата и да пълзи върху тях.

Сякаш оттогава бяха минали седмици, а не дни.

— Значи си ги видяла там, отвън? Мъртви?

Тя кимна.

— Гледката към външността не се запази дълго. — Соло наведе глава. — В първите дни се промъкнах горе веднъж. Все още имаше доста битки. С времето се промъквах все по-често и стигах по-далече. Открих бъркотията, останала след тях. Но не съм намирал тяло от… — той се замисли — може би двайсет години.

— Значи известно време тук, вътре, е имало и други хора?

— Понякога идваха тук — той посочи тавана, — при сървърите. И се биеха. Биеха се навсякъде. Разбираш ли, с времето ставаше все по-лошо. Биеха се за храна, за жени, заради самата битка. — Той се извъртя и посочи назад към друга врата. — Тези стаи са като силоз в силоза. Замислени са да издържат десет години. Но могат да издържат и по-дълго, ако си Соло.

Той се усмихна.

— Какво имаш предвид с това силоз в силоза?

— Разбира се — кимна той. — Съжалявам. Свикнал съм да говоря с някой, който знае всичко, което и аз знам. — Смигна й и Жулиета осъзна, че има предвид себе си. — Не знаеш какво е силоз.

— Разбира се, че знам — възрази тя. — Родена съм и съм израснала в място точно като това. Само дето предполагам, че ти би казал, че все още дните ни са добри и ние не оценяваме това.

Соло се усмихна.

— Тогава какво представлява силозът? — попита той и на лицето му се появи младежко предизвикателство.

— Той е… — Жулиета търсеше подходящите думи — нашият дом. Сграда като онези на хълма, но под земята. Силозът е част от света, в който живеем. Вътрешната част — добави тя, осъзнала, че е по-трудно да го опише, отколкото си мислеше.

— Това означава думата за теб — засмя се Соло. — Но ние през цялото време използваме думи, без наистина да ги разбираме. — Той посочи към рафта с металните кутии. — Цялото истинско познание е в тях. Всичко, което някога се е случвало. — Той я стрелна с поглед. — Чувала ли си израза „разярен като бик“? Или че някой „гледа като бик“?

— Разбира се — кимна тя.

— Но какво е бик? — попита той.

— Някой, който е необуздан. Или зъл.

Соло се засмя.

— Толкова неща не знаем — каза той и заразглежда ноктите си. — Силозът не е светът. Той не е нищо. Този термин, тази дума идва отпреди много време, още когато посевите са растели отвън и са се простирали по-далече, отколкото стига погледът — той махна към пода, сякаш беше някаква просторна местност, — във времената, когато е имало повече хора, отколкото можело да бъдат преброени, и когато всички са имали много деца.

Той вдигна поглед към нея. Започна да разтрива ръцете си, сякаш беше притеснен, че е заговорил за правенето на деца пред жена.

— Отглеждали са толкова много храна — продължи той, — че макар да е имало доста хора, те не са могли да я изяждат цялата, не и наведнъж. Затова я складирали за тежки времена. Взимали голямо количество зърно и го изсипвали в огромни силози, които се извисявали над земята…

— Силози — повтори Жулиета. — Над земята.

Каза си, че той сигурно си измисля и това е някаква заблуда, която е съчинил през дългите десетилетия на самота.

— Мога да ти покажа снимки — сприхаво предложи той, сякаш раздразнен от съмненията й.

Изправи се и бързо отиде до рафта с металните контейнери. Започна да чете малките бели етикети на дъното им, като прокарваше пръсти по тях.

— Аха!

Той грабна една кутия — изглеждаше тежка — и й я донесе. Закопчалката отстрани освободи капака и вътре се показа обемист предмет.

— Остави на мен — каза той, макар тя да не беше помръднала да му помогне.

Той наклони кутията и остави тежкия предмет да падне в дланта му, като го хвана ловко. Беше с размера на детска книжка, но десет или двайсет пъти по-дебела. Жулиета видя ръбовете на извънредно фино отрязаната хартия.

— Сега ще го намеря — увери я той и запрелиства по няколко десетки страници наведнъж от струващата цяло състояние хартия.

След това забави търсенето си до няколко страници наведнъж, докато накрая не започна да прелиства страница по страница.

— Ето — посочи той.

Жулиета се приближи и погледна. Беше като рисунка, но толкова точна, че изглеждаше почти истинска. Все едно гледаше външния свят от кафетерията или снимката на нечие лице върху идентификационна карта, само че цветно. Зачуди се дали в тази книга има батерии.

— Толкова е истинско — прошепна тя и поглади картината с пръсти.

— То е истинско — увери я той. — Това е снимка. Фотография.

Жулиета се възхити на цветовете — зеленото поле и синьото небе й напомниха за измамните картини, които беше видяла на визьора си. Зачуди се дали и това не е измама. Изобщо не приличаше на грубите и размазани фотографии, които някога беше виждала.

Тези сгради — той посочи нещата, които приличаха на големи бели консерви, поставени върху земята — са силози. В тях се съхранява зърното, когато времената са лоши. Докато нещата не се оправят отново.

Той вдигна поглед към нея. Между него и Жулиета имаше само няколко крачки разстояние. Тя можеше да види бръчиците около очите му, както и до каква степен брадата скриваше възрастта му.

— Не съм сигурна какво се опитваш да кажеш — призна тя.

Той я посочи. Посочи и собствените си гърди.

— Ние сме семената — обясни той. — Това е силозът. Сложили са ни тук, докато времената са лоши.

— Кой? Кой ни е сложил тук? И какви са тези лоши времена?

Той сви рамене.

— Но това не върши работа. — Соло поклати глава, после седна отново на пода, погледна към картините в дебелата книга и продължи: — Не можеш да оставиш семената толкова дълго. Не и в такъв мрак. Не можеш.

Той вдигна поглед от книгата и прехапа устни, а в очите му бликнаха сълзи.

— Семената не полудяват — каза й Соло. — Просто не го правят. Имат лоши дни и много добри, но това няма значение. Оставяш ги дълго и още по-дълго, колкото и много да заровиш, и те правят онова, което правят семената, когато са оставени сами твърде дълго…

Той не довърши. Затвори книгата и я притисна към гърдите си. Жулиета го наблюдаваше как я люлее съвсем леко напред-назад в прегръдката си.

— Какво правят семената, когато са оставени твърде дълго? — попита го.

Той се намръщи.

— Гнием — отвърна Соло. — Всички ние. Разваляме се тук, долу, и загниваме толкова, че повече не можем да покълнем. — Той примигна и я погледна. — Никога повече няма да пораснем.

Най-лошото беше чакането между рафтовете на Снабдяването. Онези, които можеха, дремеха. Повечето се закачаха нервно помежду си. Нокс не спираше да поглежда към часовника на стената и си представяше какво се случва в силоза. Сега хората му бяха въоръжени и единственото, на което можеше да се надява, беше гладка и безкръвна смяна на властта. Надяваше се, че ще успеят да получат отговорите на въпросите си, да разберат какво се е случвало при онези потайни копелета от Информационния и може би да реабилитират Джулс. Но той знаеше, че е възможно да се случат и лоши неща.

Виждаше го в лицето на Марк и начина, по който той гледаше Шърли. Безпокойството му ясно личеше в извивката на смръщените му вежди и малките бръчици в основата на носа му. Началникът на смяна не можеше да скрие тревогата си за своята съпруга достатъчно добре.

Нокс извади универсалния си инструмент и провери острието. Огледа зъбите си в него, за да види дали между тях не е останало нещо от последното хранене. Докато прибираше инструмента, една от сенките на Снабдяването се появи иззад рафтовете, за да им каже, че имат посетители.

— От кой цвят са тези посетители? — попита Шърли, докато групата събираше оръжията си и се изправяше на крака.

Момичето посочи Нокс.

— Син. Като вашия.

Нокс погали момичето по главата и се запромъква между рафтовете. Това беше добър знак. Останалата част от хората му бяха подранили. Той отиде до тезгяха, докато Марк събираше другите. Наложи се да събуди неколцина. Докато се събираха, пушките потракваха.

Нокс заобиколи тезгяха и видя Пийгьр да влиза през предната врата. Двамата работници от Снабдяването, които охраняваха площадката, го пуснаха да мине.

Пийтър се усмихна, докато се здрависваше с Нокс. Членовете от екипа му от рафинерията го следваха един по един. Бяха заменили обичайното черно на гащеризоните си с по-дискретния син цвят.

— Как вървят нещата? — попита Нокс.

— Стълбището направо скърца от трафика — отвърна Пийтър.

Гърдите му се повдигнаха, когато си пое дълбоко въздух, задържа го и след това го изпусна. Нокс си представи какво темпо бяха поддържали, за да спестят толкова време.

— Всички ли тръгнаха? — попита той, като двамата се отдръпнаха встрани, докато групите се събраха.

Членовете на Снабдяването се представяха или прегръщаха хората, които вече познаваха.

— Да — кимна Пийтър. — Предполагам, че последните ще пристигнат до половин час. Макар че се опасявам, че мълвата, предавана от уста на уста от носачите, се разпространява дори по-бързо, отколкото се движим ние. — Той погледна към тавана. — Готов съм да се обзаложа, че и в момента слуховете се носят над главите ни.

— Имаш подозрения ли? — попита Нокс.

— О, да. Имахме разправия на долния пазар. Хората искаха да знаят за какво е цялата тази суматоха. Джорджи се скара с тях и се притесних, че ще се стигне до размяна на удари.

— Господи, а още не сме се добрали до средните етажи.

— Аха. Започвам да си мисля, че нападение с по-малко хора би имало по-голям шанс за успех.

Нокс се намръщи, но разбираше защо Пийтър смята така. Този мъж беше свикнал да върши много работа само с шепа хора със здрави гърбове. Но вече беше твърде късно да спорят за планове, които вече бяха приведени в действие.

— Е, прекъсванията на захранването вероятно вече са започнали — рече Нокс. — Не ни остава нищо друго, освен да ги следваме по пътя нагоре.

Пийтър кимна сериозно. Погледна мъжете и жените в стаята, които се въоръжаваха и подготвяха екипировката си за още едно бързо изкачване.

— Предполагам, че ще се наложи да си проправим със сила път нагоре.

— Нашият план трябва да бъде чут — заяви Нокс. — Което означава, че се налага да вдигнем малко шум.

— Ами, значи вече сме спечелили. — Пийтър потупа шефа си по ръката.

Той отиде да си вземе оръжие и да напълни манерката си. Нокс се присъедини към застаналите до вратата Марк и Шърли. Онези, които нямаха оръжие, се бяха снабдили с железни прътове, чиито краища бяха ослепително сребристи от заточването с шлайфмашина. Нокс се удивяваше, че всички те инстинктивно знаеха как да изработят оръдия за война. Това беше нещо, което дори сенките знаеха как да правят още в най-ранна възраст. По някакъв начин това познание, тази способност да причиняват вреда един на друг беше дълбоко вкоренена във въображението им.

— Изостават ли другите? — обърна се Марк към Нокс.

— Не много — отвърна Нокс. — Повечето пристигнаха доста бързо. Останалите ще ни настигнат. Вие готови ли сте?

Шърли кимна.

— Да тръгваме — рече тя.

— Добре тогава. Както се казва — напред и нагоре.

Нокс огледа стаята и забеляза как механиците му са се смесили със служителите на Снабдяването. Много от лицата бяха обърнати към него в очакване на някакъв знак или може би на още една реч. Но Нокс нямаше такава. Единственото, което имаше, беше страхът, че води добри хора към смъртта им, че табутата неудържимо се сгромолясват едно след друго и че всичко се случва твърде бързо. Веднъж, след като оръжията бяха създадени, кой щеше да ги унищожи? Дулата върху раменете на тълпата бяха наежени като игленик. Имаше неща като изречените на глас идеи, които беше почти невъзможно да бъдат върнати назад. А той смяташе, че неговите хора се готвят да изрекат още много идеи.

— При мен — изръмжа той и разговорите започнаха да замират.

Хората мятаха раниците на гръб, а в джобовете им подрънкваха опасни неща.

— При мен — повтори той пред утихналата стая и войниците му започнаха да се строяват в колони.

Нокс се обърна към вратата, като си каза, че със сигурност всичко ще се струпа върху него. Увери се, че пушката му е увита, пъхна я под мишницата си и стисна рамото на Шърли, когато тя му отвори вратата.

Отвън двама работници от Снабдяването стояха до парапета. Те отклоняваха спорадичния трафик заради скалъпеното прекъсване на енергията. Тъй като вратите бяха отворени, ярката светлина и шумът от машините стигаха до стълбището и Нокс разбра какво има предвид Пийтър с думите, че мълвата е по-бърза от краката. Той намести на гърба си раницата с припасите — инструментите, свещите и фенерчетата, които създаваха впечатлението, че е тръгнал не на война, а да помага. Под сложените за параван вещи бяха скрити още патрони, една допълнителна бомба и за всеки случай — превръзки и мехлем за рани. Пушката беше увита в ивица плат и продължаваше да е пъхната под мишницата му. Като знаеше какво носи всъщност, това прикритие му се струваше нелепо.

Огледа хората, които вървяха с него, някои бяха облечени в дрехи на заварчици, а други държаха каски на строителни работници, и видя, че намеренията им са прекалено очевидни.

Напуснаха площадката, осветена от лампите на Снабдяването, и започнаха изкачването си. Няколко души от Механичния се бяха преоблекли в жълти гащеризони, за да се смесят с обитателите на средните етажи. Изкачваха се шумно нагоре по слабо осветеното за през нощта стълбище. Трополенето на трафика под тях вдъхваше на Нокс надежда, че останалата част от хората му бързо ще ги настигнат. Изпита съжаление към тях, защото щяха да се уморят доста, но си спомни, че те пътуват с малко багаж.

С голямо усилие се опита да си представи идващото утро във възможно най-положителна светлина. Може би сблъсъкът щеше да приключи, преди да са дошли още от неговите хора. Може би щеше да се окаже, че те ще са просто поредната вълна поддръжници, дошли да се присъединят към тържествата. Нокс и Маклейн вече щяха да са влезли в забранените нива на Информационния и щяха да са разкрили загадъчните машинации, вършени там, разобличавайки веднъж завинаги всички брънки на зловещия заговор.

Напредваха бързо, докато Нокс мечтаеше за безкръвно сваляне на властта. Подминаха една площадка, където група жени простираха пране да съхне върху металния парапет. Жените забелязаха Нокс и хората му в техните сини гащеризони и се оплакаха от спирането на захранването. Няколко от неговите работници спряха, за да раздадат припаси и да разпространят някоя и друга лъжа. Едва след като продължиха и вече се бяха изкачили до следващото ниво, Нокс забеляза, че платът около дулото на пушката на Марк се е развил. Обърна му внимание и механикът оправи прикритието, преди да стигнат до следващата площадка.

Изкачването се превърна в мълчаливо, изтощително изпитание. Нокс остави други начело и изостана, за да провери състоянието на хората си. Считаше, че носи отговорност дори и за служителите на Снабдяването. Животът им зависеше от решенията, които беше взел. Ставаше точно както беше казал онзи стар глупак Уокър. Това беше бунтът, такъв, какъвто беше описван в историите от младостта им. И Нокс внезапно почувства злокобна близост с онези стари призраци, онези свои предци от митовете и преданията. И преди мъже и жени бяха вършили това — може би по други причини, изпълнени с не толкова благороден гняв, но някога беше имало подобен поход, в който подобни обувки бяха трополели върху подобни стъпала. Може би някои от обувките са били същите, просто с различни подметки. И в ръцете на онези хора е имало подобни зловещи оръдия и те не са се бояли да ги използват.

Това стресна Нокс — тази внезапна връзка с тайнственото минало. И това не се беше случило толкова отдавна, нали? Преди по-малко от двеста години? Той си помисли, че ако някой живее толкова дълго, колкото Джанс или, да речем, Маклейн, три такива дълги живота ще обхванат цялото това време. Три ръкостискания деляха онзи бунт от този. А годините помежду им? Дългият мир между двете войни?

Нокс повдигаше крак от едното стъпало към следващото и си мислеше за тези неща. Беше ли се превърнал в един от лошите хора, за които беше научил на младини? Или го бяха лъгали? От разсъжденията го заболя глава, но ето че беше тук и водеше революция. И въпреки всичко чувстваше, че върши нещо толкова правилно. Толкова необходимо. Ами ако и при предишния сблъсък хората се бяха чувствали така? Ако усещането в гърдите на мъжете и жените, които бяха водили онзи бунт, е било същото?

— Ще са ми нужни десет живота, за да ги прочета. Жулиета вдигна поглед от купчината разхвърляни тенекиени кутии и дебели книги. По запълнените им с текст страници имаше повече чудеса, отколкото в коя да е книжка от детството й.

Соло се завъртя от печката, където подгряваше супа и кипваше вода. Той посочи с металната лъжица, от която капеха капки, към бъркотията, направена от нея.

— Не мисля, че те трябва да бъдат четени — каза й. — Поне не и по начина, по който аз ги чета — от начало до край. — Той близна лъжицата, после я върна обратно в тенджерата и започна да разбърква. — Нищо в тях не е подредено. Те са по-скоро нещо като резервни копия на копията.

— Не знам какво означава това — призна Жулиета.

Тя сведе поглед към скута си, където страниците бяха запълнени с картини на животни, наричани „пеперуди“. Крилата им бяха забавно ярки. Зачуди се дали са били големи колкото ръцете й или колкото хора. Все още не си беше изградила усет за размерите на тези създания.

— Сървърите — обясни Соло. — Какво друго според теб бих могъл да имам предвид? Техните резервни копия.

Гласът му прозвуча развълнувано. Тя го наблюдаваше как се суети около печката. Движенията му бяха нервни и превъзбудени и Жулиета осъзна, че тя е тази, която е живяла в отшелничество и невежество, а не той. Соло имаше всички тези книги, десетилетия наред беше чел история и така беше имал възможността да е в компанията на предшествениците им, които тя дори не можеше да си представи. А какъв беше нейният опит? Живот в една тъмна дупка с хиляди други диваци, невежи като нея?

Опита се да запомни това, докато го наблюдаваше как си бърка в ухото и след това разглежда нокътя на пръста си.

— Копия на какво по-точно? — попита тя накрая, като почти се страхуваше от загадъчния отговор, който щеше да последва.

Соло намери две купички. Започна да бърше едната с плата на гащеризона си.

— Копие на всичко — отвърна той. — На всичко, което знаем. На всичко, което някога е било. — Той оставите купите и завъртя копчето на печката, след което добави: — Последвай ме. Ще ти покажа.

Жулиета затвори книгата и я прибра в металната й кутия.

Изправи се и последва Соло, който излезе от стаята и влезе в съседното помещение.

— Не обръщай внимание на мръсотията — каза той и посочи към малкия хълм от боклук, натрупан край едната стена. Приличаше на купчина, изградена от хиляда празни консервни кутии, и миришеше като десет хиляди такива. Жулиета сбърчи нос и преодоля моментния си рефлекс да повърне. Изглежда, вонята не пречеше на Соло. Той застана до малко дървено бюро и запрелиства диаграмите, които висяха от стената върху огромни листове хартия.

— Къде ли е тази, която ми трябва? — зачуди се той на глас.

— Какви са тези неща? — попита Жулиета удивена.

Тя видя един лист, който изгледаше като схема на силоза, но не приличаше на нищо от онова, което имаха в Механичния.

Соло се обърна. Беше метнал няколко листа върху рамото си и тялото му почти не се виждаше под тях.

— Карти — отвърна той. — Искам да ти покажа колко много неща има там, навън. Направо ще се насереш от страх. — Поклати глава и промърмори нещо под нос. — Съжалявам, не исках да кажа това.

Жулиета го увери, че всичко е наред. Тя вдигна ръка към носа си — вонята на гнила храна беше непоносима.

— Ето. Хвани този край. — Соло й подаде ъглите на пет-шест листа хартия.

Той хвана другия край и заедно ги опънаха встрани от стената. Жулиета искаше да му посочи халките в долната част на картите и да му каже, че вероятно някъде наоколо има пръчки или куки, за да могат те да бъдат подпрени, но реши да си държи езика зад зъбите. Когато отвореше уста, миризмата на развалени консерви само ставаше по-силна.

— Това сме ние — каза Соло.

Той посочи едно място върху хартията. Навсякъде имаше тъмни линии със завъртулки. Не приличаше на карта или на схема на нещо, което Жулиета някога беше виждала. Сякаш беше начертано от деца. Почти никъде нямаше прави линии.

— Какво би трябвало да показва това? — попита тя.

— Граници. Земя! — Соло прокара ръце през една непрекъсната форма, която заемаше близо една трета от чертежа, и добави: — Всичко това е вода.

— Къде?

Ръката на Жулиета вече се беше уморила да държи нейния край на листа.

Миризмата и гатанките вече й идваха повече. Почувства се твърде далече от дома. Имаше опасност тръпката от факта, че е оцеляла, да бъде заменена от депресията от дългото и окаяно съществуване, което се очертаваше пред нея за години напред.

— Там, навън! Покрива земята. — Соло посочи неопределено към стените и присви очи, когато видя объркването на Жулиета. — Силозът, този силоз е голям колкото един твой косъм. — Той потупа картата. — Ето тук са всички те. Може би това сме всички останали. Не по-големи от палеца ми. — Той сложи пръста си върху един възел от линии.

Жулиета си помисли, че той изглежда толкова искрен. Наведе се по-близо, за да вижда по-добре, но той я бутна назад.

— Пусни ги — нареди й той.

Плесна ръката й, която държеше краищата на листовете, и приглади картите върху стената.

— Това сме ние. — Той посочи един от кръговете върху най-горния лист.

Жулиета погледна внимателно колоните и редовете и видя, че има близо четири дузини от тях.

— Силоз седемнайсет. — Соло плъзна ръката си нагоре. — Номер дванайсет. Това е осем. А силоз едно е тук, горе.

— Не.

Жулиета поклати глава и се подпря на бюрото, защото краката й се разтрепериха.

— Да. Силоз едно. Ти вероятно си от шестнайсет или от осемнайсет. Спомняш ли си колко дълго вървя?

Тя сграбчи един стол и го дръпна. Отпусна се тежко върху него.

— Колко хълма прекоси?

Жулиета не отговори. Тя мислеше за друга карта и сравняваше мащабите. Ами ако Соло беше прав? Ако имаше петдесет или повече силоза и всички те се събираха върху пространство, голямо колкото палеца? Ако Лукас беше прав за това колко далече са звездите? Тя искаше да пропълзи в някоя дупка и да се скрие там. Имаше нужда от малко сън.

— Веднъж се чух със силоз едно — продължи Соло. — Беше много отдавна. Не съм сигурен колко се справят другите…

— Почакай. — Жулиета се изпъна на стола. — Какво искаш да кажеш с това, че си се чул с тях?

Соло не се обърна и продължи да гледа картата. Той прокарваше ръце от един силоз към следващия с детинско изражение на лицето.

— Те се обадиха. Проверяваха какво е положението. — Той извърна поглед встрани от картата и от нея и го насочи към отсрещния край на стаята. — Не говорихме дълго. Не знаех всички процедури. Не бяха много доволни от това.

— Добре, но как го направи? Можем ли сега да се обадим на някого? Радио ли ползва? Имаше ли малка антена — малко, черно, стърчащо нещо… — Жулиета се изправи, приближи се до него, сграбчи рамото му и го завъртя.

Колко ли още неща знаеше този мъж, които можеха да й помогнат, но които тя не бе в състояние да изкопчи от него?

— Соло, как говори с тях?

— С една жица — отвърна той, сви ръцете си в шепи и покри ушите си с тях. — Просто говориш в нея.

— Трябва да ми покажеш — настоя тя.

Соло сви рамене. Прелисти още веднъж няколко от картите, намери онази, която му трябваше, и притисна останалите към стената. Беше схемата на силоза, която беше видяла преди малко — страничен изглед, разделен на три части, разположени една до друга. Тя му помогна да задържи останалите листове настрани.

— Жиците са тук. Вървят във всички посоки.

Той проследи дебелите разклонения от линии, които преминаваха от външните стени до краищата на листа. Бяха означени с миниатюрни букви. Жулиета се наведе по-отблизо, за да ги разчете — разпозна много технически означения.

Тези са за захранването — посочи тя линиите с назъбени символи над тях.

— Аха — кимна Соло. — Вече нямаме собствено захранване. Мисля, че получаваме назаем от другите. Напълно автоматично.

— Получавате го от другите?

Жулиета се почувства още по-обезсърчена. Колко ли още неща от решаващо значение знаеше този мъж и ги смяташе за незначителни?

— Имаш ли да добавиш още нещо? — попита го тя. — Да имаш летящ костюм, който да може да ме отнесе в моя силоз? Или пък под всички етажи минават тайни тунели, по които можем съвсем спокойно да стигнем дотам?

Соло се засмя и я изгледа така, сякаш е луда.

— Не — отвърна той. — Тогава ще има едно семе, а не много. Един лош ден ще унищожи всички ни. Освен това копачите са мъртви. Погребани са.

Той посочи едно скрито местенце — квадратна стая встрани от Механичния. Жулиета погледна по-отблизо. Само един поглед й беше достатъчен, за да познае всеки етаж от дълбоко долу, но това помещение не би трябвало да съществува.

— Какви са тези копачи?

— Машините, които са изкопали пръстта. Нали се сещаш, онези, които са създали това място. — Той прокара ръка по цялата дължина на силоза. — Предполагам, че са били твърде тежки, за да бъдат преместени, затова са излели стените точно над тях.

— Работят ли? — попита Жулиета.

В главата й започна да се оформя идея. Сети се за мините и как помагаше в копаенето на ръка на скалите. Помисли си каква ли машина би могла да изкопае цял силоз и се зачуди дали тя не би могла да бъде използвана, за да копае между силозите.

— Няма начин — цъкна с език Соло. — Нищо долу не работи. Всичко там е повредено. Освен това — той стовари ръката си по средата на дълбоко долу — има наводнение до… — Той се обърна към Жулиета. — Почакай. Да не би да искаш да излезеш? Да отидеш някъде?

Той невярващо поклати глава.

— Искам да се прибера у дома — отвърна Жулиета.

— Защо би се върнала? — Очите му се разшириха. — Те те изгониха, нали? Ще останеш тук. Ние не искаме да си тръгваме. — Той почеса брадата си и поклати глава.

— Някой трябва да разбере за всичко това — каза му Жулиета, — за всички тези хора там, отвън. За цялото това пространство отвъд. Хората в моя силоз трябва да знаят.

— Хората в твоя силоз вече знаят — увери я той.

Погледна я насмешливо и Жулиета разбра, че е прав. Тя си представи къде в силоза се намират в момента. Бяха в сърцето на Информационния отдел, дълбоко в крепостта на митичните сървъри. В един таен тунел под компютрите, скрит вероятно дори и от хората, които имаха достъп до най-съкровената същност на тайните на силоза.

Някой в нейния силоз наистина знаеше. Беше помагал тези тайни да бъдат запазени в продължение на поколения. Сам и без ничия помощ беше решавал какво трябва и не трябва да знаят хората. Беше същият човек, който беше изпратил Жулиета на смърт, мъжът, който беше убил кой знае още колко хора…

— Разкажи ми за тези жици — каза Жулиета. — Как говори с другия силоз? Разкажи ми с всички подробности.

— Защо? — попита Соло и сякаш се сви пред нея.

Очите му бяха влажни от страх.

— Защото — отвърна тя — има някой, на когото много бих искала да се обадя.

Чакането беше безкрайно. Беше онази дълга тишина, при която главата те сърби, по тялото ти се стича пот, чувстваш неприятна тежест в лактите и в приведения си гръб, а стомахът ти е притиснат към непрощаващата конферентна маса. Погледът на Лукас се плъзна по протежението на страховитата му пушка и се насочи към счупеното стъкло на прозореца на конферентната зала. По рамката бяха останали малки парчета, които приличаха на прозрачни зъби. Ушите на Лукас все още звънтяха от невероятния гръм, с който оръжието на Симс беше строшило стъклото. Той все още усещаше острия мирис на барут във въздуха и тревогата на останалите техници. Това разрушение изглеждаше толкова ненужно. Цялата тази подготовка, мъкненето на големи, черни оръжия от складовете, прекъсването на разговора му с Бърнард, новината за хора, идващи от дълбоко долу — във всичко това нямаше особен смисъл.

Той провери затвора отстрани на пушката и се опита да си припомни петминутните указания, които беше получил преди часове. В патронника имаше патрон. Ударникът беше запънат. В пълнителя имаше още патрони.

И момчетата от службата за сигурност го бяха изтормозили заради техническия му жаргон. Речникът на Лукас се беше обогатил с нови термини. Той помисли за стаите под сървърите, за купищата страници на Реда и книгите, които едва беше успял да зърне. Умът му се огъна под тежестта на всичко това.

Прекара още известно време в разучаване на мерника, като гледаше по дължината на цевта и нагласяваше малкото кръстче в миниатюрното кръгче. Целеше се в купчината столове от залата, които бяха натрупани като препятствие край вратата. Доколкото разбираше, можеше да чакат така с дни и нищо да не се случи. Беше минало доста време, откакто някой носач беше споделял новини за случващото се долу.

За да се упражнява, той плъзна пръста си върху спусъка. Опита се да свикне с мисълта как дърпа това лостче, за да противодейства на атаката, която Симс ги беше предупредил да очакват.

До него Боби Милнър — сянка на не повече от шестнайсет години — пусна някаква шега и Симс извика и на двама им да си затварят устата. Лукас не възрази, че забележката бе насочена и към него. Той хвърли поглед към преградите и металното бюро, около които стърчеше цяла гора от черни дула. Там беше и Питър Билингс — новият шериф на силоза, който въртеше в ръцете си малкия си пистолет. Зад него стоеше Бърнард и даваше указания на хората си. Застаналият до Лукас Боби Милнър промърмори и премести тежестта на другия си крак, опитвайки се да заеме по-удобна позиция.

Чакане. Още чакане. Всички те чакаха.

Разбира се, ако Лукас знаеше какво го очаква, нямаше да има нищо против това.

Щеше да се моли очакването да продължи вечно.

Нокс преведе групата си през шейсетите етажи, като спряха само няколко пъти за вода и веднъж, за да наместят раниците и да пристегнат връзките си. Разминаха се с двама любопитни носачи с нощните доставки, които се опитаха да изкопчат подробности накъде са тръгнали и какви са тези прекъсвания на захранването. И двамата си тръгнаха недоволни, без да са научили нищо, и както се надяваше Нокс, без да подозират каквото и да е.

Пийтър се оказа прав — стълбището трепереше. То вибрираше от тропота на толкова много крака. Онези, които живееха над тях, общо взето, се изкачваха нагоре, далече от прекъсванията на захранването и към местата, където се надяваха да има енергия, топла храна и горещи душове. Междувременно под тях Нокс и хората му се готвеха да използват различен вид енергия.

На петдесет и шестия за пръв път се сблъскаха със затруднения. Една група фермери стояха пред хидропонната ферма и спускаха през парапета сноп захранващи кабели, вероятно към малката група, която хората на Нокс бяха видели на предишната площадка. Когато фермерите забелязаха сините гащеризони на Механичния, един от тях се провикна:

— Хей, ние ви осигуряваме храната, защо вие не подсигурявате захранването?

— Говорете с Информационния — отвърна Марк от предната част на колоната. — Заради тях гърмят предпазителите. Правим каквото можем.

— Ами, правете го по-бързо — натърти същият фермер. — Мисля, че точно затова наскоро имахме почивни дни с намалено захранване, именно за да се избегнат подобни тъпотии.

— До обяд ще оправим проблема — увери ги Шърли.

Нокс и останалите настигнаха предната част на групата и така създадоха задръстване на площадката.

— Колкото по-бързо стигнем до горе, толкова по-бързо ще си получите захранването — обясни Нокс.

Опитваше се да държи небрежно оръжието си, сякаш беше някакъв най-обикновен инструмент.

— Ами, тогава защо не ни помогнете да направим това разклонение? На петдесет и седмия имаха захранване през по-голямата част от сутринта. На нас ни трябва толкова, колкото да завърти помпите. — Фермерът посочи снопа от кабели, който лъкатушеше надолу през парапета.

Нокс обмисли предложението. Онова, което искаше мъжът, в известен смисъл беше незаконно. Ако започнеше да спори с него, щяха да се забавят, но ако се съгласеше, това можеше да изглежда подозрително. Знаеше, че групата на Маклейн е няколко нива по-нагоре и ги чака. Темпото на придвижване и изборът на подходящ момент бяха всичко.

— Мога да отделя двама от хората си, за да помогнат — просто за да ви направя услуга. Стига после да не се разчуе, че Механичният е имал нещо общо с това.

— Не ме е грижа — отвърна фермерът. — Просто искам водата да се движи.

— Шърли, двете с Кортни ще им помогнете. Настигнете ни когато можете.

Шърли отвори уста. Тя го молеше с очи да обмисли отново решението си.

— Действайте — нареди й той.

Марк се приближи до нея. Той вдигна раницата на жена си и й подаде своя универсален инструмент. Тя ядосано го прие, хвърли гневен поглед на Нокс и им обърна гръб, без да каже и дума нито на него, нито на съпруга си.

Фермерът пусна кабелите и пристъпи към Нокс.

— Хей, мислех си, че каза, че ще ми заемеш двама от…

Нокс изгледа мъжа с достатъчно гневен поглед, за да го накара да млъкне.

— Нали искаш най-доброто, с което разполагам? — попита той. — Защото току-що го получи.

Фермерът вдигна ръце и отстъпи. Вече се чуваше как Кортни и Шърли се спускат надолу по стълбите, за да координират нещата с мъжете на долната площадка.

— Да тръгваме — каза Нокс и вдигна раницата си.

Мъжете и жените от Механичния и Снабдяването отново се отправиха напред. Групата от фермери на площадката на петдесет и втория, която наблюдаваше как дългата колона се вие нагоре, остана зад гърбовете им.

Чуха се шепоти, когато захранващите кабели бяха спуснати. Над главите на тези хора се събираха могъщи сили и лоши намерения и предстоеше да стане нещо наистина ужасно.

И всеки, който имаше очи и уши, разбираше, че е настъпил часът за някаква разплата.

Бърнард дойде на себе си от виковете. Очите му пареха от дима, ушите му още свиреха от отдавнашния взрив.

Питър Билингс го разтърсваше за раменете и му крещеше с широко отворени от страх очи. Кръв с цвят на ръжда беше опръскала гащеризона му.

— Хрм?

— Сър! Чувате ли ме?

Бърнард отблъсна ръцете на Питър и се опита да седне. Той опипа тялото си за рани и счупвания. Главата му пулсираше. Когато докосна носа си, ръката му се изцапа с кръв.

— Какво се случи? — изстена той.

Питър клечеше до него. Бърнард видя, че точно зад шерифа стои Лукас с пушка на рамо и гледа към стълбището.

В далечината се чуваха викове, последвани от оръжейни изстрели.

— Имаме трима убити — отвърна Питър. — Няколко ранени. Симс поведе шест човека към стълбището. Тяхното положение е много по-лошо от нашето. Много по-лошо.

Бърнард кимна. Опипа ушите си. Изненада се, че и те не кървят. Изцапа ръкава си с кръв от носа си и потупа Питър по ръката. После кимна през рамо.

— Извикай Лукас — нареди той.

Питър се намръщи, но кимна. Той поговори с Лукас и младият мъж коленичи до Бърнард.

— Добре ли сте? — попита Лукас.

Бърнард кимна.

— Постъпих глупаво — каза той. — Не знаех, че те ще имат оръжия. Трябваше да се досетя за бомбите.

— Не се безпокойте.

— Не трябваше да те оставям тук — поклати глава Бърнард. — Това беше глупаво. Можеше и двамата да сме…

— Е, никой от нас не пострада, сър. Накарахме ги да побягнат надолу по стълбите. Мисля, че всичко приключи.

Бърнард го потупа по ръката.

— Помогни ми да стигна до сървъра — каза той. — Трябва да докладваме за това.

Лукас кимна. Знаеше кой сървър има предвид Бърнард. Помогна му да се изправи. Питър Билингс се намръщи, когато двамата тръгнаха, олюлявайки се, по задимения коридор.

— Нещата не отиват на добре — призна Бърнард на Лукас, когато двамата се отдалечиха от останалите.

— Но нали спечелихме?

— Още не. Щетите няма да се ограничат само дотук. Не и днес. Ще трябва да останеш известно време долу. — Бърнард направи гримаса и се опита да върви сам. — Не можем да рискуваме да се случи нещо и с двама ни.

Лукас не изглеждаше доволен от това. Той въведе кода си в голямата врата, извади идентификационната си карта, избърса нечия кръв от нея и от ръката си и след това прекара картата през четеца.

— Разбирам — каза той накрая.

Бърнард знаеше, че е избрал правилния човек. Остави Лукас да затвори тежката врата и се отправи към сървъра най-отзад. Отново се олюля и щеше да падне върху номер осем. Подпря се и си почина за малко, докато замайването премина. Лукас го настигна и вече беше извадил своето копие на шперца от гащеризона си, преди Бърнард да се добере до задната част на помещението.

Бърнард се облегна на стената, докато Лукас отваряше сървъра. Началникът на Информационния все още беше твърде разтърсен, за да забележи светлинния код, примигващ върху лицевия панел на сървъра. Ушите му още звънтяха и не чу сигнала.

— Какво означава този звук? — попита Лукас.

Бърнард го погледна въпросително.

— Да не е противопожарна аларма? — Лукас посочи тавана.

Бърнард най-сетне също го чу. Той се запрепъва към задната част на сървъра, докато Лукас отключваше, и избута младия мъж встрани.

Каква беше вероятността да се случи това? Дали вече знаеха? Само за два дни животът на Бърнард беше излязъл от равновесие. Той бръкна в платнената торбичка, извади слушалките и ги сложи върху наранените си уши. Мушна конектора в гнездото с номер „1“ и с изненада чу пиукане. Линията звънеше. Той беше този, който се обаждаше.

Побърза да извади конектора и да отмени обаждането и тогава видя, че светлината над „1“ не примигва, мигаше тази над „17“.

Бърнард усети как стаята се завъртя пред очите му. Обаждаше му се мъртъв силоз. Нима някой беше оцелял? След всички тези години? Някой с достъп до сървърите? Ръката му трепереше, докато пъхаше конектора в гнездото. Зад него Лукас го питаше нещо, но Бърнард не чуваше нищо през слушалките.

— Здравейте? — дрезгаво каза той. — Има ли някой?

— Здравей — отвърна един глас.

Бърнард намести слушалките. Махна на Лукас да млъкне. Ушите му още звънтяха и той усещаше в устата си вкуса на кръвта от носа си.

— Кой е? — попита той. — Чуваш ли ме?

— Чувам те — отвърна гласът. — Ти този ли си, който си мисля, че си?

— Кой, по дяволите, е това? — Бърнард пръсна слюнки. — Как имаш достъп до…?

— Ти ме изпрати навън — каза гласът. — Изпрати ме да умра. Бърнард се прегърби и краката му се вкочаниха. Кабелът се разви и за малко не дръпна слушалките от главата му. Лукас го хвана под мишниците, за да не се строполи по гръб.

— Там ли си? — попита гласът. — Знаеш ли коя съм?

— Не — отвърна той, но знаеше.

Беше невъзможно, но знаеше.

— Изпрати ме да умра, шибаняк!

— Знаеше правилата! — крещеше Бърнард на един призрак. — Знаеше!

— Млъкни и ме слушай, Бърнард! Просто си затваряй шибаната уста и ме слушай много внимателно!

Бърнард чакаше. Усещаше металния вкус на собствената си кръв.

— Идвам за теб. Прибирам се у дома и идвам да почистя.

Марк се препъваше надолу по огромното стълбище. Ръката му се плъзгаше по хладния парапет. Беше пъхнал пушката под мишницата си, ботушите му се хлъзгаха в кръвта. Почти не чуваше виковете около себе си — риданията на ранените, докато ги сваляха надолу по стълбите, като почти се налагаше да ги влачат, ужасените викове на любопитните тълпи на всяка площадка, крясъците на мъжете, преследващи него и останалите механици от ниво на ниво и заплашващи с отмъщение.

Звънтенето в ушите му заглушаваше по-голямата част от шума. Причината беше във взрива, ужасния взрив. Не този, който беше разбил вратите на Информационния — Марк беше подготвен за него и беше приклекнал с останалите. Не беше и втората бомба — онази, която Нокс беше запратил дълбоко в леговището на врага им. Беше последната — онази, която не беше очаквал и която беше изпаднала от ръцете на белокосата старица от Снабдяването.

Бомбата на Маклейн. Беше избухнала точно пред него и беше отнела слуха му, както бе отнела и нейния живот.

И Нокс, якия и непоколебим началник на Механичния — неговия шеф и добър приятел, — го нямаше вече.

Ранен и уплашен, Марк бързаше надолу по стъпалата. Беше далеч от безопасността на дълбоко долу и отчаяно искаше да намери жена си. Съсредоточи се върху това вместо върху онова, което вече беше минало, и се опита да не мисли за експлозията, покосила приятелите му, съсипала плановете им и погребала всички надежди да получат справедливост.

Отгоре отекнаха изстрели, последвани от пронизителния звук на куршуми, които се удряха в стомана — слава богу, само в стомана. Марк се движеше максимално далече от външния парапет и от прицела на враговете, които безмилостно обстрелваха бегълците от площадките нагоре. Хората от Механичния и от Снабдяването бягаха и се биеха на повече от десетина нива. Марк безмълвно се молеше мъжете горе да спрат и да дадат възможност на останалите да си починат, но тропотът на ботушите и куршумите не секваше.

След още половин ниво той настигна трима служители на Снабдяването. Мъжът в средата бе ранен и го носеха. Ръцете му бяха увиснали върху раменете на другите двама, а кръвта му цапаше жълтите им гащеризони. Той им изкрещя да продължат да слизат, но не успя да чуе собствения си глас, а само го почувства в гърдите си. Част от кръвта, върху която се хлъзгаше, беше негова.

Притиснал силно ранената си ръка към гърдите и положил пушката в свивката на лакътя, Марк се подпираше с другата ръка на парапета, за да не се претърколи по стълбището с главата надолу. Зад гърба му нямаше съюзници, поне не и живи такива. След последната престрелка той беше изпратил останалите напред, а самият той едва беше успял да се измъкне. И въпреки това враговете продължаваха неуморно да напредват. Марк спираше от време на време и започваше да рови из джобовете си за ненадеждните амуниции, зареждаше и стреляше нагоре по стълбището, без да се прицелва, просто за да прави нещо. Да ги забави.

Той спря да си поеме дъх, наведе се през парапета и насочи пушката си нагоре. Следващият патрон се оказа дефектен. Но куршумите, които изсвистяха към него, не бяха.

Той се сгуши край централната колона на стълбището и презареди. Пушката му не беше като техните. Можеше да изстрелва само по един куршум след зареждане и беше трудно да се прицели с нея. Те разполагаха с модерни оръжия, за които той не беше и чувал, и от тях изстрелите се сипеха с честотата на ускорен от страх пулс. Приближи се до парапета и погледна към долната площадка. Видя любопитни лица да надничат през открехнатата врата и пръсти, вкопчени в касата. Тук беше. Площадката на петдесет и шестия — последното място, където беше видял жена си.

— Шърли!

Той извика името й и се спусна, олюлявайки се, докато стигна до площадката. Като се придържаше по-близо до вътрешната част, извън полезрението на преследвачите си, той огледа мрачните лица.

— Жено! — изкрещя той, сложил шепи пред устата си и забравил, че ужасното звънтене е само в неговите уши, а не и в техните. — Къде е тя?

Една уста се раздвижи сред навъсената тълпа. Гласът беше глухо и далечно бръмчене.

Някой друг посочи надолу. Лицата се свиха от страх и открехнатата врата се затръшна, когато изсвистя поредният рикоширал куршум. Стълбището се тресеше от всички уплашени крака долу и онези горе, които ги преследваха. Марк погледна незаконните захранващи кабели, провесени през перилата, и си спомни, че фермерите се опитваха да откраднат електричество от долното ниво. Той се затича надолу по стълбите, като следваше дебелите кабели и отчаяно се надяваше да открие Шърли.

Едно ниво по-надолу, убеден, че съпругата му е вътре, Марк се осмели да излезе на откритото пространство на площадката и се втурна през нея. Хвърли се напред към вратата. Изсвистяха изстрели. Марк сграбчи дръжката и я дръпна, като крещеше името на жена си на уши, които бяха също толкова глухи, колкото и неговите. Вратата помръдна, задържана от жилави невидими ръце. Той затропа по стъкления прозорец, като остави розов отпечатък от дланта си, и изкрещя да му отворят и да го пуснат вътре. До краката му затракаха нетърпеливи куршуми — един от тях удари вратата. Марк приклекна, покри главата си и се затича обратно към стълбището.

Насили се да започне да слиза надолу. Ако Шърли беше зад тези врати, може би щеше да е по-добре да остане там. Можеше да се отърве от уличаващото я оборудване и да се смеси с останалите, докато нещата се успокоят. Ако беше долу, то той трябваше да побърза подире й. И в двата случая единствената посока за него беше надолу.

На следващата площадка настигна тримата служители на Снабдяването, които беше подминал преди малко. Раненият мъж седеше на площадката с широко отворени очи. Другите двама се грижеха за него, изцапани в неговата кръв. Единият от работниците беше жена, която Марк бегло познаваше от изкачването. В очите й проблесна студен огън, когато той спря, за да провери дали се нуждаят от помощ.

— Мога да го нося — изкрещя той и коленичи до ранения мъж.

Жената отвърна нещо. Марк поклати глава и посочи ушите си.

Тя повтори, като старателно мърдаше устни, но Марк не успя да разбере. Жената се отказа и бутна ръката му, отблъсквайки помощта му. Раненият вкопчи ръце в корема си и от там чак до слабините му бликна червено петно. Ръцете му стискаха нещо, което стърчеше от там — малко колелце, въртящо се на края на стоманена пръчка. Крак на стол, осъзна Марк.

Жената извади от чантата си бомба — една от онези тръби, които обещаваха толкова много насилие. Тя беше тържествено предадена на ранения мъж, който я прие и я стисна до побеляване в треперещите си ръце.

Двамата работници от Снабдяването дръпнаха Марк встрани — далеч от мъжа със стърчащия от кървящия му корем крак на стол. Виковете сякаш идваха отдалече, но Марк знаеше, че са наблизо. На практика бяха почти до ушите му. Усети, че го дърпат назад, вцепенен от празния поглед на лицето на този обречен ранен мъж. Очите му се впериха в тези на Марк. Мъжът държеше бомбата встрани от себе си. Пръстите му бяха вкопчени около ужасния стоманен цилиндър, а зъбите му бяха стиснати непоколебимо.

Марк хвърли поглед нагоре по стълбището, където тропотът на обувките все повече наближаваше. По-силните, неуморни и безчувствени врагове настъпваха. Спускаха се по следата, оставена от Марк и другите. Идваха за тях с оръжията си, които никога не засичаха.

Той се запрепъва заднешком надолу по стълбището. Другите двама почти го влачеха, като се опираха с една ръка на парапета и бяха насочили погледите си към люлеещата се врата, която се отваряше зад изоставения мъж.

В процепа на вратата се появи лице — любопитно момче, което искаше да излезе навън, за да види какво става. Плетеница от ръце на възрастни побърза да го дръпне обратно вътре.

Марк беше повлечен надолу по стъпалата, твърде далеч от виещата се стълба, за да види какво се случва после. Но ушите му, колкото и да бяха оглушали, доловиха пукота и тракането на изстрелите и след това взрива — шумна експлозия, която разтърси огромното стълбище, събори него и другите двама и ги блъсна в парапета. Пушката му изтрополи към ръба. Марк протегна ръка към нея. Хвана я, преди тя да падне в празното пространство.

Зашеметен, той разтърси глава, застана на четири крака и успя бавно да се изправи. Безчувствен, той започна да се спуска, олюлявайки се, по потрепващите стълби. Стъпалата под краката му звънтяха и вибрираха, докато силозът продължаваше да се спуска по спиралата към мрачната лудост.

За пръв път си починаха истински часове по-късно в Снабдяването, разположено в горната част на дълбоко долу. Обсъждаше се да останат там, да издигнат някаква бариера, но не беше ясно как могат да блокират цялото стълбище, така че да включат и откритото пространство между парапета и бетонния цилиндър отвъд него. Това беше пролуката, през която свистяха куршумите — мястото, използвано от самоубийците, през което врагът им със сигурност можеше да премине. По време на последния етап от бягството слухът на Марк се беше подобрил дотолкова, че да се умори от ритмичния тропот на собствените си обувки, болезнените си стонове и задъханото си дишане. Чу някой да казва, че последната експлозия е разрушила стълбището и е забавила преследвачите. Но за колко дълго? И какви бяха щетите? Никой не знаеше.

На площадката напрежението беше голямо — новината за смъртта на Маклейн беше разстроила хората от Снабдяването. Ранените в жълти гащеризони бяха вкарани вътре, но от Снабдяването казаха, и то доста рязко, че хората с наранявания от Механичния ще е по-добре да бъдат лекувани по-надолу, там, където им е мястото.

Марк с мъка разбра доводите им — гласовете все още му се струваха приглушени и далечни. Той разпита всички за Шърли. Няколко души в жълти гащеризони сякаш въобще не я познаваха. Един мъж каза, че вече е слязла надолу с няколко от останалите ранени. Наложи се да го повтори по-силно, за да е сигурен Марк, че го е разбрал правилно.

Поне научи, че новините са добри. Готвеше се да се махне, когато жена му се появи неочаквано от разтревожената тълпа и го стресна.

Очите й се разшириха, когато го позна. После погледът й се насочи към ранената му ръка.

— О, господи!

Прегърна го и притисна лице във врата му. Марк я обгърна с едната си ръка. Пушката остана помежду им и студеното й дуло докосваше потрепващата му буза.

— Добре ли си? — попита той.

Шърли се притисна силно към врата му, челото й намери рамото му и тя каза нещо, което той не успя да чуе, но усети върху кожата си. Тя се отдръпна, за да огледа ръката му.

— Не мога да чувам — обясни й той.

— Добре съм — повтори тя по-високо. — Не бях там. Не бях там, когато се е случило всичко това. Вярно ли е, че Нокс е мъртъв? Какво стана? Толкова ли зле беше?

Тя се съсредоточи върху раната му. Беше приятно да усеща дланите й върху ръката си — те бяха силни и уверени. Тълпата оредя, когато хората от Механичния се оттеглиха по-надолу по стълбището. Няколко души, облечени в жълтите гащеризони на Снабдяването, изгледаха студено Марк и хвърлиха поглед на раната му, сякаш се опасяваха, че тя скоро ще се превърне в техен проблем.

— Нокс е мъртъв — каза той на жена си. — Маклейн също. Както и още неколцина. Бях там, когато избухна бомбата.

Той сведе поглед към ръката си, която тя беше оголила, разкъсвайки парцаливата му и изцапана долна риза.

— Улучиха ли те? — попита тя.

Той поклати глава.

— Не знам. Случи се толкова бързо. — Той хвърли поглед през рамото си. — Къде отиват всички? Защо не се скрием тук?

Шърли стисна зъби и кимна с глава към вратата, около която беше пълно с хора с жълти гащеризони.

— Не мисля, че сме желани — отвърна тя високо, така че да я чуе. — Трябва да почистя тази рана. Струва ми се, че в теб има парчета от бомбата.

— Добре съм — настоя той. — Просто те търсех. Бях се побъркал от притеснение.

Той видя, че жена му плачеше, следите от стичащите се сълзи се открояваха между капчиците пот.

— Мислех си, че вече те няма — призна тя.

Наложи му се да чете по устните й, за да разбере какво казва.

— Мислех, че са… че ти си…

Тя прехапа устни и го погледна с нетипичен за нея страх. Марк никога не беше виждал жена си така развълнувана — нито от някой сериозен теч, нито от срутването в мината, което беше хванало в капан няколко близки нейни приятели, нито дори когато Жулиета беше изпратена да чисти. И това го уплаши повече, отколкото бомбите и куршумите.

Да побързаме да настигнем останалите — предложи той и хвана ръката й. Усещаше напрежението на площадката и втренчените погледи, които ги молеха да си вървят.

Когато от горе отново се разнесоха викове и хората от Снабдяването се прибраха в безопасност зад вратата, Марк си даде сметка, че този кратък миг на отдих е приключил. Но всичко беше наред. Беше открил съпругата си. Тя не беше пострадала. Сега вече никой не можеше да му навреди.

Когато стигнаха заедно до сто трийсет и деветия, Марк разбра, че са успели. Краката му бяха издържали някак. Загубата на кръв не го беше спряла. С помощта на жена си бе подминал последната площадка преди Механичния и единственото, за което можеше да мисли, беше как ще се справи с онези копелета, стрелящи по тях от горе. В Механичния щяха да контролират положението, да са в безопасност сред своите хора и да имат предимството, че са на своя територия. И което беше по-важното, щяха да могат да превържат раните му и да си починат малко. Имаше неимоверна нужда от почивка.

За малко не се спъна и не падна на последните няколко стъпала. Краката му не очакваха края на спускането, не бяха подготвени за равна земя вместо още стъпала, по които да слизат. Когато коленете му поддадоха и Шърли го подхвана, той най-сетне забеляза струпването на хора при охранителния пункт, водещ към Механичния.

Екипът, останал, докато другите се качваха нагоре, за да се бият, беше свършил доста работа. През широкия вход на пункта бяха заварени стоманени плочи. Металните листове се простираха от пода до тавана и от стена до стена. Покрай единия ръб хвърчаха искри, докато някой довършваше работата си от вътрешната страна. Бежанците и ранените се бяха струпали в тълпа, която бе създала внезапна суматоха, докато хората отчаяно се опитваха да влязат вътре. Механиците се бутаха в преградата. Крещяха и удряха върху стоманените плочи, обезумели от страх.

— Какво става, по дяволите? — извика Марк.

Той последва Шърли, която се присъедини към задната част на тълпата. Отпред някои пълзяха по пода, гърчеха се по корем, докато се провираха през малката пролука, оставена под турникета. Тя беше достатъчно широка, за да може да се провре човек през нея и достатъчно лесна за защитаване.

— Полека! Чакайте си реда — извика някой пред тях.

Жълтите гащеризони се смесваха с останалите. Някои хора бяха дегизирани като механици, други като че ли бяха от Снабдяването, помагаха на ранени, но бяха попаднали в погрешната тълпа или пък не се доверяваха на безопасността, осигурявана на собственото им ниво.

Докато Марк се опитваше да избута Шърли напред, изтрещя изстрел и се чу силният удар от парче олово, което се беше забило някъде наблизо. Той смени посоката и я задърпа обратно към стълбището. Около невъзможно малкия отвор настана жестока блъсканица. От двете страни на пролуката се разнасяха викове — хората от тази страна крещяха, че по тях стрелят, докато онези отвътре продължаваха да викат „Един по един!“.

Няколко души се плъзгаха по корем и бързаха да преминат през миниатюрния отвор. Един от тях пъхна ръцете си вътре и беше издърпан. Плъзна се по стоманената решетка и изчезна в тъмнината. Двама други се опитаха да го последват, като се блъскаха кой ще е пръв. И двамата бяха изложени на опасност от стълбището над тях. Проехтя нов изстрел и някой падна, хвана се за рамото и изкрещя „Уцелиха ме!“. Тълпата се разпръсна. Няколко души се затичаха към стълбището, където надвисналите над главите им стъпала ги предпазваха от оръжейния огън. В останалата част от тълпата настъпи хаос, като всички се опитваха да се проврат през пролука, която нарочно беше предвидена да не побира повече от един човек наведнъж.

Шърли извика и стисна ръката на Марк, когато още един човек беше прострелян близо до тях. Механикът падна на земята и се присви на две от болка. Шърли изкрещя на съпруга си и го попита какво ще правят.

Марк остави раницата си, целуна я по бузата и се затича с пушката обратно нагоре по стълбите. Опита се да прескача по две стъпала наведнъж, но краката го боляха твърде много. Изтрещя нов изстрел, който обаче не улучи и рикошира. Марк чувстваше тялото си невероятно тежко. Движеше се бавно като в кошмар. Приближи се до площадката на сто трийсет и деветия с насочено напред оръжие, но стрелците бяха по-нагоре и обсипваха тълпата с изстрели от високото.

Провери дали има зареден патрон в ръчно направеното си оръжие, запъна ударника и се промъкна на площадката. Няколко мъже в сиво от службата за сигурност се бяха навели през парапета с дула, насочени към първия етаж на Механичния. Един от мъжете потупа съседа си и посочи към Марк. Марк ги наблюдаваше иззад цевта на оръжието си.

Той стреля и една черна пушка се запремята надолу към него, а ръцете на притежателя й се отпуснаха върху парапета, преди той да се строполи и да се скрие.

Избухна стрелба, но Марк вече се беше втурнал надолу по стълбите. Стрелбата под и над него стана ожесточена. Той отиде в другия край на стълбището, далеч от мястото, където го бяха видели за последно, и надникна надолу. Тълпата пред пропуска намаляваше — все повече биваха издърпвани вътре. Видя Шърли да гледа нагоре, закрила очи срещу светлината от лампите на стълбището над нея.

Зад гърба му прозвуча тропот на крака. Марк презареди, обърна се и се прицели в най-високото стъпало, което виждаше нагоре по спираловидното стълбище. Зачака онова, което слизаше надолу към него.

Когато се появи първата обувка, той застана неподвижно, изчака пред дулото му да се покаже по-голяма част от мъжа и натисна спусъка.

Още една черна пушка издрънча по стълбите и изскочи през парапета. Още един мъж се отпусна на колене.

Марк се обърна и побягна. Изпусна оръжието си и усети как то го удари през пищялите и отскочи встрани от него. Не спря да го вземе. Подхлъзна се надолу по стъпалата, стъпи накриво, падна върху задника си и скочи отново на крака.

Опитваше се да взима по две стъпала наведнъж, но бягаше като насън, не достатъчно бързо, а краката му сякаш бяха от ръждясала стомана…

Чу се гърмеж и приглушен рев зад гърба му. Някой някак си беше успял да го настигне и го беше ударил в гърба.

Марк се просна напред, претърколи се надолу по стълбите, а брадичката му се удари в стоманените стъпала. Устата му се напълни с кръв. Опита се да пълзи, изправи се на крака и се запрепъва напред.

Чу се нов тътен, последван от още един удар в гърба. Имаше чувството, че едновременно са го ухапали и ритнали.

Значи такова е усещането да те застрелят — вцепенено си помисли той. Падна по последните няколко стъпала, изгуби усещането за краката си и се строполи на решетката.

Най-долният етаж беше почти празен. До малкия отвор стоеше един човек. Втори човек наполовина беше влязъл в него и риташе с крака по корем.

Марк видя, че това е Шърли, която гледаше назад към него. И двамата лежаха на пода. Там беше толкова удобно. Стоманата под бузата му беше хладна. Нямаше повече стъпала, по които да слиза, повече патрони, които да зарежда. Нямаше нищо, по което да стреля.

Шърли крещеше. Не беше толкова доволна като него, че лежи там.

Едната й ръка се протегна към него през онзи малък черен правоъгълник, протегна се под грубо отрязаните стоманени плочи. Тялото й се плъзна напред, дърпано от някаква сила от другата страна и бутано от онзи човек в жълто, който все още стоеше до странната стена от стомана, където някога е бил входът към дома му.

— Върви — каза й Марк.

Искаше му се да можеше да го изкрещи. Като говореше, пръскаше кръв по пода пред себе си.

— Обичам те…

И сякаш по команда краката й изчезнаха в мрака, а виковете й бяха погълнати от онази правоъгълна тъмна паст.

Тогава мъжът в жълто се обърна. Очите му се разшириха, устата му зяпна. После тялото му беше обхванато от конвулсиите на ожесточените изстрели, забиващи се в него.

Това беше последното нещо, което Марк видя — смъртния танц на този мъж.

И той някак съвсем далечно почувства за един кратък миг как краят му настъпва.

Уокър остана в леглото, заслушан в звуците на далечните сблъсъци. Виковете, разнасящи се на входа на Механичния, отекваха чак до неговия коридор. След това се чу познатият пукот на оръжия — бам, бам, бам на добрите, последван от ратататата на лошите.

Разнесе се невероятен гръм — ревът на барут в стомана, и за момент тракането на оръжията спря. Отново прозвучаха викове. Обувки изтрополиха по коридора покрай вратата му. Тропотът на крака беше несекващият ритъм на музиката на този нов свят. Уокър я чуваше от леглото си дори когато се завиеше през глава и сложеше възглавницата върху ушите си, дори и когато отново и отново се молеше на глас всичко това да спре.

Заедно с тропота на обувки в коридора прозвучаха още викове. Уокър се сви на топка, притиснал колене към гърдите, и се зачуди колко ли е часът, ужасен, че е сутрин и трябва да става.

За кратко време настъпи тишина, в която се грижеха за ранените, а техните стонове бяха твърде слаби, за да проникнат през плътно затворената му врата.

Уокър се опита да заспи, преди музиката да зазвучи отново. Но както винаги тишината беше по-лоша. По време на затишията той ставаше неспокоен в очакване на избухването на следващата престрелка. Нетърпението му да заспи често прогонваше съня. Започваше да се страхува, че със съпротивата е свършено, че лошите са победили и сега идват за него…

Някой почука на вратата — малък и гневен юмрук, който опитният му слух не можеше да сбърка. Четири отсечени по-чуквания и след това вече я нямаше.

Шърли. Беше оставила дажбата му за закуска на обичайното място и бе отнесла снощната му почти недокосната вечеря. Уокър изсумтя и обърна старите си кости на другата страна. Обувките трополяха. Неизменно бързаха, неизменно бяха неспокойни и непримирими. И някога тихият му коридор, толкова отдалечен от машините и помпите, изискващи грижи, сега беше като оживен път. В момента важна беше входната зала, тя беше фунията, в която се изливаше цялата омраза. Хората си казваха, майната му на силоза, на хората горе и на машините долу! Просто продължаваха да се бият за тази безполезна територия, да трупат тела и от двете й страни, докато някой не се предаде. Правеха го, защото това беше вчерашната кауза и защото никой не искаше да си спомня по-назад от вчерашния ден.

Но Уокър си спомняше…

Вратата на работилницата внезапно се отвори. През пролуката на мръсния си пашкул Уокър видя Дженкинс — младеж на двайсетина години, но с брада, от която изглеждаше по-възрастен, момчето, което беше наследило цялата тази бъркотия след смъртта на Нокс. Младежът се втурна през лабиринта от работни маси и разхвърляни части, насочвайки се право към леглото на Уокър.

— Станал съм — изпъшка Уокър.

— Не, не си. — Дженкинс го смушка в ребрата с дулото на оръжието си. — Хайде, старче, ставай!

Уокър се дръпна назад. Размаха ръка на момчето да си върви.

Дженкинс го изгледа сериозно, брадатото му лице се намръщи, а младите му очи тревожно се присвиха.

— Трябва да поправиш радиостанцията, Уок. Доста ни поочукаха отвън. И ако не мога да използвам радиото, не мисля, че ще успея да защитя това място.

Уокър се опита да се изправи. Дженкинс хвана презрамката на гащеризона му и грубо му помогна.

— Цяла нощ се занимавах с него — каза му Уокър.

Разтри лицето си. Дъхът му беше ужасен.

— Оправи ли го? Имаме нужда от това радио. Нали знаеш, че Ханк рискува живота си, за да ни го донесе?

— Е, трябвало е да рискува малко повече и да изпрати и указания — оплака се Уокър.

Той притисна ръце към коленете си и след доста протести от страна на ставите успя да се изправи и тръгна с олюляване към работната маса, а одеялата му се изсипаха на купчина върху пода. Краката му още спяха, ръцете му бяха изтръпнали и имаше неприятното усещане, че не може да ги стисне в юмруци.

— Смених батерията — каза той на Дженкинс. — Но се оказа, че не това е проблемът.

Уокър хвърли поглед към отворената врата и видя, че Харпър — работник от рафинерията, сега превърнал се във войник — стои в коридора. Харпър беше станал дясната ръка на Дженкс, след като Пийтър беше убит. Сега той беше зяпнал закуската на Уокър и направо му течаха лигите по нея.

— Вземи си — извика Уокър.

Той махна презрително към купата, от която се надигаше пара.

Харпър го погледна с широко отворени очи, но не се колеба дълго. Подпря пушката си на стената, седна на прага на работилницата и започна да тъпче храната в устата си.

Дженкинс изсумтя неодобрително, но не каза нищо.

— И така, виждаш ли това тук? — Уокър му показа частите на радиостанцията върху бюрото, които беше разглобил и после свързал, за да са подръка. — Имам постоянно захранване. — Той потупа трансформатора, който беше свързал с батерията. — И високоговорителите работят. — Натисна бутона за предаване и от говорителите на масата се чуха пукотът и съскането на статичните смущения. — Но няма никакво предаване. Те не казват нищо. — Обърна се към Дженкинс. — Беше включена през цялата нощ, а аз не спя дълбоко.

Дженкинс се втренчи в него.

— Щях да чуя — настоя Уокър. — Те просто не говорят.

Дженкинс разтри лицето си и стисна ръка в юмрук. Очите му останаха затворени, подпря лице в дланта си и каза с уморен глас:

— Мислиш ли, че нещо може да се е счупило, когато разби радиостанцията на части?

— Разглоби — поправи го с въздишка Уокър. — Не съм я разбил на части.

Дженкинс вдигна поглед към тавана и отпусна юмрука си.

— Значи смяташ, че вече не ги използват, така ли? Според теб дали знаят, че имаме радио? Убеден съм, че онзи проклет свещеник, когото изпратиха, е шпионин. Откакто го пуснахме, за да ни даде последно причастие, всичко се разпада.

— Не знам какво правят — призна Уокър. — Мисля, че все още използват радиостанциите, но по някакъв начин са изключили тази. Виж, направих нова антена — по-мощна.

Той му показа проводниците, които пълзяха нагоре по работната маса и се увиваха на спирала около стоманените греди на тавана над главите им.

Дженкинс проследи пръста му, след това рязко обърна глава към вратата. В коридора отново се чуха викове. Харпър спря да яде за момент и се заслуша. Но само за миг. Сетне отново заби лъжицата в царевичната каша.

— Просто трябва да знам кога ще мога да слушам пак предаванията им. — Дженкинс потропа с пръст по масата, след което вдигна пушката си. — Вече почти седмица стреляме на сляпо. Имам нужда от резултати, а не от уроци за всичко това, — той посочи разглобеното от Уокър радио, — за всички тези магии.

Уокър се тръсна върху любимия си стол и погледна към частите, които преди бяха наблъскани в тясната вътрешност на радиото.

— Това не е магия — каза той. — Това е електричество. — Той посочи две от платките, свързани с проводници, които беше удължил и запоил наново, за да може да анализира всички части по-отблизо. — Знам какво вършат повечето неща, но не забравяй, че за тези устройства нищо не е известно, поне не и извън Информационния. Докато ги бърникам, ми се налага да си измислям теории.

— Просто ме уведоми, когато разполагаш с нещо. — Дженкинс разтри носа си. — Всички останали задачи могат да почакат. Това е единственото нещо, което има значение. Разбра ли?

Уокър кимна. Дженкинс също кимна и излая на Харпър да се разкара от пода.

Оставиха Уокър да седи на стола си и обувките им отново подхванаха ритъма си.

Уокър се втренчи в машината, разглобена по протежението на работната маса. Зелените светлинки върху тайнствените й платки грееха и му се подиграваха. Ръката му сякаш по собствено желание и по навик, изграждан с десетилетия, посегна за увеличителното стъкло в момент, когато единственото, което Уокър действително искаше да направи, бе да допълзи обратно до леглото си, да се увие в пашкула си и да изчезне.

Помисли си, че има нужда от помощ. Огледа всичко, което трябваше да се свърши, и както винаги мислите му се върнаха към Скоти, неговата сянка, отишла да работи в Информационния, там, където не можеха да го защитят. Имаше един промеждутък от време, който сега се отдалечаваше от него и изчезваше в хлъзгавото минало, когато Уокър беше щастлив човек. Тогава животът му трябваше да свърши, за да не изтърпява всичкото страдание, което беше последвало. Но той беше преминал през този кратък период на блаженство и сега почти не си го спомняше. Не можеше да си представи как е могъл да става сутрин с нетърпеливо очакване и да заспива доволен в края на деня.

Сега вече изпитваше само страх и ужас. А също и съжаление.

Той беше започнал всичко това — целия този шум и насилие. Уокър беше убеден в това. Всеки загубен живот тежеше на неговите плещи. Всяка пролята сълза беше заради неговите действия. Никой не го казваше, но той можеше да усети, че хората го мислят. Едно кратко съобщение до Снабдяването, една услуга за Жулиета, просто шанс тя да получи малко достойнство и възможност да провери своята налудничава и ужасна теория, да се скрие от погледа, а ето каква поредица от събития беше последвала, какъв изблик на гняв и безсмислено проливане на кръв.

Той реши, че не си е заслужавало. Сметките му винаги стигаха дотук — не си заслужаваше. Сякаш вече нищо не си заслужаваше.

Наведе се над работната маса и остави старите си ръце да заработят. Това правеше, винаги беше правил това. Сега вече нямаше как да избяга от него, нямаше как да спре тези ръце с тънката им като хартия кожа, тези длани с дълбоки линии по тях, които сякаш никога не свършваха, дори и когато трябваше да имат край. Проследи линиите до кокалестите си китки, където минаваха тънките малки вени, които наподобяваха заровени проводници със синя изолация.

Едно порязване и той щеше да се срещне със Скоти и да види Жулиета.

Беше изкушаващо.

Особено след като осъзна, че където и да бяха, независимо дали свещениците наистина знаеха нещо, или просто бяха луди, и двамата му приятели се намираха на далеч по-добри места от него…

Една тънка нишка от медна жица беше извита под прави ъгли спрямо останалите. Беше като площадка, стърчаща встрани от голямото стълбище — малко равно пространство насред усуканата спирала. Когато Жулиета обви пръсти около жицата и се помъчи да я съедини, тази стърчаща нишка се заби в пръста й и я убоде като гневно насекомо.

Жулиета изруга и разтръска ръка. За малко да изпусне другия край на жицата, която щеше да падне няколко нива надолу.

Избърса окървавеното място в сивия си гащеризон, след това довърши снаждането и закрепи жиците към парапета, за да не са толкова обтегнати. Все още не разбираше как са се разхлабили, но всичко в този порутен силоз сякаш се разпадаше, включително и нейните сетива.

Тя се наведе далеч напред над парапета и постави ръка върху плетеницата от тръби и тръбопроводи, закрепени към бетонната стена на стълбището. Опита се да усети с изтръпналите си от студения въздух ръце вибрация от вода, течаща в някоя от тръбите.

— Откри ли нещо? — провикна се надолу към Соло.

Сякаш имаше някакво съвсем леко потрепване в пластмасовия тръбопровод, но това можеше да е и пулсът й.

— Мисля, че да!

Тънкият глас на Соло отекна далеч под нея.

Жулиета се намръщи и надникна надолу в слабо осветения процеп между стоманените стъпала и дебелия бетон. Щеше да се наложи да отиде да го види с очите си.

Остави малката си чанта с инструменти на стълбите — нямаше опасност някой да се спъне в нея — и като прескачаше по две стъпала наведнъж, се заспуска надолу по спиралата, към дълбините на силоза. Електрическите проводници и дългата змия на тръбите се появяваха пред очите й при всяко завъртане на стълбището. Капките лилаво лепило бележеха всяка връзка, която тя с много труд беше прерязала и закрепила на ръка.

Другите проводници минаваха покрай нейните, пълзейки от Информационния отдел високо горе, за да захранят осветлението на долните ферми. Жулиета се чудеше кой ли ги е монтирал. Не е бил Соло, тези проводници са били опънати в началото на упадъка на силоз седемнайсет. Соло просто беше имал късмета да наследи упоритата и отчаяна работа, свършена от други. Лампите за растеж сега се подчиняваха на таймерите си, а растителността се подчиняваше на порива си да разцъфва и на фона на застоялата воня от смазка, бензин, влага от наводненията и запарен въздух полъхът на узрели плодове и зеленчуци, които растяха неконтролируемо, можеше да бъде усетен от разстояние от няколко площадки.

Жулиета спря на площадката на сто трийсет и шестия — последната суха площадка преди наводнението. Соло се беше опитал да я предупреди, да й каже за това, докато гледаше с копнеж масивните копачи, отбелязани върху схемата, заемаща цялата стена. По дяволите, трябваше да се сети за наводнението и без да й казват. Подпочвената вода посто- янно се процеждаше и в нейния силоз и долу беше опасно. Когато помпите нямаха захранване, беше естествено водата да навлезе вътре и нивото й да се повиши.

Тя се облегна на парапета на площадката, за да си поеме дъх. Десетина стъпала по-надолу Соло стоеше върху единственото сухо стъпало, което се беше показало в резултат на усилията им. След близо три седмици полагане на проводници и водопроводи, почистване на голяма част от долните хидропонни ферми, откриване на помпата и насочване на излишната вода към резервоарите на пречиствателните съоръжения те бяха успели да отводнят едно-единствено стъпало.

Соло се обърна и й се усмихна.

— Работи, нали?

Той се почеса по главата, разчорлената му коса стърчеше във всички посоки, а брадата му беше осеяна с бели косми, което не съответстваше на младежката му жизненост. Изпълненият с надежда въпрос увисна във въздуха под формата на облаче пара заради студения въздух дълбоко долу.

— Не работи достатъчно — отвърна Жулиета, раздразнена от малкия напредък.

Тя надникна през парапета покрай стърчащите върхове на взетите назаем ботуши към преливащите цветове на водата отдолу. Огледалната повърхност на нефта и бензина оставаше напълно неподвижна. Под този слой тиня аварийното осветление на стълбището проблясваше в зловещо зелено и придаваше на дълбините призрачен вид, който беше в унисон с останалата част от празния силоз.

В тишината Жулиета чу слабото бълбукане на тръбата до нея. Дори й се стори, че долавя слабото бръмчене на помпата, потопена на около десетина стъпки под нефта и бензина. Тя се опитваше да качи водата по тръбата двайсет нива нагоре през стотиците сглобки до големите и празни пречиствателни резервоари над тях.

Соло се изкашля в юмрука си.

— Ами, ако инсталираме още една…?

Жулиета вдигна ръка и го накара да замълчи. Изчисляваше наум.

Обемът на осемте нива на Механичния беше труден за пресмятане — имаше толкова много коридори и стаи, които можеха да са наводнени или пък да не са, — но тя можеше да предположи каква е височината на цилиндричната шахта от краката на Соло до охранителния пункт. Самотната помпа беше променила нивото на наводнената част с малко повече от една стъпка за две седмици. С още една помпа щеше да е нужна горе-долу година, за да стигнат до входа на Механичния. В зависимост от това доколко бяха херметизирани междинните нива, можеше да се окаже, че ще е нужно и много повече време. За пресушаването на самия Механичен може би щеше да е необходимо три или четири пъти по-дълго време.

— Ами ако включим още една помпа? — настоя Соло.

На Жулиета й прилоша. Дори с още три от малките помпи от хидропонните ферми и още три дължини тръби с проводниците, които вървяха с тях, пак щеше да е нужна година, а вероятно и две, за да бъде пресушен напълно силозът. Не беше сигурна, че разполага с цяла година. Само за няколкото седмици, прекарани в това изоставено място, насаме с този почти луд мъж, тя вече беше започнала да чува шепоти, да забравя къде е оставила разни неща и да намира осветлението включено там, където можеше да се закълне, че го е изключила. Или полудяваше, или на Соло му беше забавно да я кара да се чувства по този начин. Да живее две години така, толкова близо и същевременно толкова невъзможно далече от дома…

Тя се облегна на парапета с усещането, че може би наистина се е разболяла. Докато гледаше надолу към водата и отражението си в слоя от нефт, тя внезапно се замисли за рискове, които бяха дори по-налудничави от две години почти пълна самота.

— Две години — каза тя на Соло с чувството, че произнася смъртна присъда. — Две години. Толкова ще са нужни, ако добавим още три помпи. Поне шест месеца за шахтата на стълбището, но останалото ще отнеме повече време.

— Две години! — провикна се Соло. — Две години, две години! — Той тропна два пъти с крак по покритото с вода долно стъпало и така отражението й се разкриви противно.

Завъртя се на място и вдигна поглед към нея.

— Това е нищо време!

Жулиета се мъчеше да преодолее обезсърчението си. Две години й се струваха цяла вечност. И какво изобщо щяха да намерят дълбоко долу? В какво състояние щеше да е главният генератор? Или копачите? Машина, потопена в сладка вода, можеше да се запази, стига до нея да не достига въздух, но веднага щом някаква част от нея бъде изложена на влиянието му от помпите, тя би започнала да корозира. Неприятното въздействие на кислорода върху влажния метал обричаше всичко полезно тук, долу, на унищожение. Машините и инструментите трябваше незабавно да бъдат подсушени и след това смазани. А тъй като те бяха само двама…

Жулиета наблюдаваше ужасено как Соло се наведе, изплиска встрани мазния слой отгоре и загреба с шепи от мръсотията под него. Сръбна от водата шумно и доволно.

Добре, ако само единият от двама им работеше усърдно за спасяването на машините, това нямаше да е достатъчно.

Може би щеше да успее да спаси резервния генератор. За него щеше да е необходима по-малко работа и той пак щеше да им осигури изобилие от енергия.

— Какво ще правим две години? — попита Соло, избърса брадата си с опакото на ръката и вдигна поглед към нея.

Жулиета поклати глава.

— Няма да чакаме две години — отвърна тя.

Последните три седмици в силоз седемнайсет й бяха предостатъчни. Тя обаче не изрече това на глас.

— Добре — каза той и сви рамене.

Соло затропа нагоре по стълбището в прекалено големите си ботуши. Сивият му гащеризон също беше твърде провиснал, сякаш все още беше малко момче, опитващо се да носи дрехи, шити за баща му. Той се присъедини към Жулиета на площадката и й се усмихна през лъщящата си брада.

— Май имаш още проекти — рече й щастливо.

Тя мълчаливо кимна. Соло наричаше „проект“ всичко, върху което двамата работеха — независимо дали беше поправка на отдавна изгоряла и зле направена електрическа инсталация, подобряване на фермите или ремонт на някое осветително тяло. А той твърдеше, че обожава проектите. Тя реши, че това е нещо от младостта му, някакъв механизъм за оцеляване, който той е измислил през годините и който му позволява да се заеме с всяко нещо с усмивка вместо с ужас или с усещане за самота.

— О, предстои ни доста сериозен проект — увери го Жулиета, която вече се плашеше от предстоящата работа.

Тя започна да съставя наум списък на всички инструменти и резервни части, които трябваше да открият по обратния път нагоре.

Соло се засмя и изръкопляска.

— Добре — каза той. — Да се връщаме в работилницата!

Той завъртя пръст над главата си, имаше предвид дългото изкачване, което ги очакваше.

— Още не — възрази тя. — Първо трябва да обядваме нещо във фермите. След това ще се отбием в Снабдяването за още някои неща. И после имам нужда да остана за малко сама в залата със сървърите. — Жулиета се извърна встрани от парапета и дълбоката шахта със сребристозелена вода под него, след което добави: — Преди да се захванем със задачите в работилницата, бих искала да се обадя на някого…

— Да се обадиш! — нацупи се Соло. — Без обаждания. Прекарваш цялото си време с онова глупаво нещо.

Жулиета не му обърна внимание и се отправи към стълбите. Започна уморителното изкачване нагоре до Информационния — петото за три седмици. Знаеше, че Соло е прав — тя наистина прекарваше твърде много време в обаждания, твърде много време с тези слушалки на ушите, заслушана в пиукането им. Знаеше, че това е налудничаво, че бавно губи разсъдъка си тук, но седеше зад онзи празен сървър с микрофон до устата и слушалките на ушите, които караха света да утихне. С тази жица тя се свързваше от един мъртъв свят с такъв, който приютяваше живот, и това беше единственото нещо в силоз седемнайсет, което я караше да се чувства нормална.

…била годината, в която Гражданската война обхванала трийсет и трите щата. В този конфликт били погубени повече американски животи, отколкото във всички последвали конфликти, взети заедно, защото всяка смърт била смърт на свои. За четири години земята била опустошена, димът над бойните полета и развалините се разпръснал, за да разкрие как брат лежал върху брата. Повече от половин милион живота били погубени. Някои смятат, че действителният брой е бил почти два пъти по-голям. Човешкият живот бил изпълнен с болести, глад и мъка…

Страниците на книгата проблеснаха в пурпурно точно когато Лукас стигна до описанието на бойните полета. Той спря да чете и вдигна поглед към лампите отгоре. Постоянният им бял блясък беше заменен от пулсиращо червено, което означаваше, че някой е в залата със сървърите над него. Той махна сребристия конец, който се беше закачил на коляното му, и го постави внимателно върху корицата на книгата. Затвори стария том и го върна грижливо в ламаринената му кутия, която след това пъхна в празното място на полицата. Сега широката стена от сребристи кутии беше цяла. Тихо прекоси стаята, наведе се над компютъра и размърда мишката, за да събуди монитора.

Отвори се прозорец с изглед в реално време към сървърите, само дето бяха изкривени заради множеството широки ъгли. Тази възможност да виждаш отдалечени места беше поредната тайна в стаята, където тайните изобилстваха. Лукас прегледа камерите, като се чудеше дали Сами или някой друг техник не е дошъл да направи някакъв ремонт. Междувременно къркорещият му стомах се надяваше, че някой му е донесъл обяд.

Накрая забеляза посетителя на камера четири — ниска фигура в сив гащеризон, с мустаци и очила. Мъжът беше леко прегърбен, в ръцете си носеше поднос със сребърни прибори, плискаща се чаша с вода и покрита чиния, които отчасти се крепяха върху издадения му корем. Бърнард вдигна поглед към камерата, когато минаваше покрай нея, очите му пронизаха Лукас и устните му под мустака се извиха в напрегната усмивка.

Лукас остави компютъра и забърза по коридора, за да му отвори капака. Босите му крака тихо шляпаха върху хладната стоманена решетка. Той бързо се закатери по стълбата с лекота, постигната след много практика, и плъзна червената заключваща ръчка настрани. Точно когато повдигна решетката, сянката на Бърнард се надвеси над стълбата и тя потъна в мрак. Подносът се разтрака, докато Лукас отместваше парчето от пода.

— Днес ще те разглезя — каза Бърнард.

Той подсмръкна и свали капака на чинията. От капака се надигна облак от насъбралата се вътре пара, а под него се показаха две купчини свински ребърца.

— Еха! — възкликна Лукас и усети как стомахът му изкъркори при вида на месото.

Той се отдръпна от капака и седна на пода, а краката му провиснаха от стълбата. Придърпа подноса в скута си и взе сребърните прибори.

— Мислех, че дажбите в силоза са строго определени, поне докато не се справим със съпротивата.

Той си отряза парче крехко месо и го пъхна в устата си.

— Не че се оплаквам. — Започна да дъвче и докато се наслаждаваше на внезапния приток на белтъчини, си напомни, че трябва да е благодарен за жертвата на животното.

— Дажбите бяха увеличени — отвърна Бърнард. — Натъкнахме се на група на съпротивата на пазара и тази нещастна свиня попадна под кръстосания огън. Нямах никакво намерение да я оставям да се похаби. Разбира се, повечето от месото отиде при съпругите и съпрузите на онези, които изгубихме.

— Ммм? — преглътна Лукас. — Колко души?

— Петима плюс тримата от онази първа атака.

Лукас поклати глава.

— Като цяло не е толкова зле. — Бърнард приглади мустака си с ръка, докато наблюдаваше как Лукас се храни.

Докато дъвчеше, младежът посочи с вилицата и му предложи и той да похапне, но Бърнард отказа. Възрастният мъж се облегна на празния сървър, в който се намираха радиопредавателят и заключващото устройство за стълбата. Лукас се опита да не реагира по никакъв начин.

— И така, колко дълго трябва да остана тук? — Постара се гласът му да прозвучи спокойно, сякаш нямаше значение какъв ще бъде отговорът. — Вече минаха три седмици, нали? — Отряза си ново парче, без да обръща внимание на зеленчуците. — Как мислите, може би още няколко дни?

Бърнард разтърка бузите си и прокара пръсти през оредяващата си коса.

— Надявам се, но нямам представа. Оставил съм нещата в ръцете на Симс, който мисли, че все още има заплаха. Механичният са се барикадирали доста добре там, долу. Заплашват, че ще прекъснат електричеството, но не смятам, че ще го направят. Мисля, че най-накрая са разбрали, че не контролират захранването на нашите нива. Вероятно са се опитали да го прекъснат, преди да ни щурмуват, и с изненада са установили, че навсякъде има осветление.

— Нали не мислите, че ще спрат захранването на фермите? — попита Лукас, като си мислеше за дажбите и за опасението си, че в силоза ще настъпи глад.

— Накрая може би ще го сторят — намръщи се Бърнард. — Ако са достатъчно отчаяни. Но това само ще подкопае поддръжката, която тези механици все още имат тук, горе. Не се безпокой, ще огладнеят и ще се предадат. Всичко върви като по книга.

Лукас кимна и отпи глътка вода. Свинското беше най-доброто, което някога беше ял.

— Като говорим за книгите, наваксваш ли с ученето? — попита Бърнард.

— Да — излъга Лукас, след което кимна.

В действителност почти не беше докосвал книгата на Реда. По-интересните неща бяха другаде.

— Добре. Когато тези неприятности приключат, ще ти направим график за няколко допълнителни смени в залата на сървърите. Ще можеш да прекарваш това време в работа като сянка. След като определим нова дата за изборите, а не мисля, че ще има друг кандидат, особено след всичко това, ще се налага през повечето време да съм на върха. А ти ще можеш да управляваш Информационния.

Лукас остави чашата и взе салфетката от плат. Избърса устата си и се замисли над това.

— Е, надявам се, че нямате предвид, че това ще се случи след няколко седмици. Мисля, че ще са ми нужни години…

Прекъсна го звън. Лукас замръзна, салфетката се изплъзна от ръката му и падна върху подноса.

Бърнард се дръпна от сървъра, сякаш той физически го беше ударил или пък черната му метална повърхност внезапно се беше нагорещила.

— По дяволите! — възкликна той и удари сървъра с юмрук.

Бръкна в гащеризона си, за да извади шперца.

Лукас се насили да продължи да се храни и да се държи нормално. Постоянното звънене на сървъра тревожеше Бърнард все повече. Караше го да се държи неразумно. Сякаш Лукас отново живееше с баща си във времето, преди домашно направеният джин да го вкара в една дупка под картофите във фермата.

— Шибана работа! — промърмори Бърнард и започна да отключва поредицата от брави.

Хвърли поглед към Лукас, който бавно дъвчеше парче месо, чийто вкус внезапно беше престанал да усеща.

— Имам задача за теб — каза Бърнард, докато се опитваше да освободи последното резе, за което Лукас знаеше, че понякога леко заяжда. — Искам да добавиш един панел тук, отзад — просто обикновена индикация със светодиоди. Измисли някакъв код, така че да можем да виждаме кой ни търси. Трябва да знам дали е нещо важно, или спокойно можем да не му обръщаме внимание.

Той свали задния панел на сървъра и шумно го подпря върху предната част на сървър четирийсет зад него. Лукас отпи отново от водата, докато Бърнард надничаше в тъмната вътрешност и изучаваше примигващите светлини над малките гнезда за комуникация. Неистовият звън заглуши мърморенето и псувните му.

Той подаде почервенялото си от гняв лице и се обърна към Лукас, който остави чашата върху подноса.

— Всъщност искам точно тук да има две светлини — червена, ако се обажда силоз седемнайсет, и зелена, ако се обажда който и да е друг. Разбра ли ме?

Лукас кимна. Той сведе поглед към подноса и започна да разрязва един картоф на две, като внезапно се сети отново за баща си. Бърнард се обърна и грабна задния панел на сървъра.

— Мога аз да го върна на мястото му — смотолеви Лукас с уста, пълна с горещ картоф.

Той издиша парата навън, за да не си изгори езика, преглътна и прокара хапката с вода.

Бърнард остави панела там, където беше. Обърна се и погледна ядосано вътрешността на машината, която продължаваше да звъни, а светлините примигваха тревожно.

— Добра идея — съгласи се той. — Може би първото, което трябва да направиш, е да се заемеш с тази задача.

Накрая сървърът спря трескавото си звънене и в стаята настъпи пълна тишина, като се изключеше потракването на вилицата на Лукас в чинията. Това сякаш го върна в миговете на пропитата с дъх на алкохол тишина от детството му. Скоро Бърнард щеше да си тръгне, точно както баща му припадаше на пода в кухнята.

Сякаш чул мисълта му, неговият създател и началник се изправи. Сянката на шефа на Информационния отдел отново закри светлината над Лукас и около него притъмня.

— Наслаждавай се на вечерята си — каза той. — Ще накарам Питър да се отбие по-късно за чиниите.

Лукас набоде с вилицата една редица бобови зърна.

— Сериозно ли говорите? Мислех, че това е обядът. — Той пъхна боба в устата си.

— Минава осем — отвърна Бърнард и приглади гащеризона си. — О, и днес говорих с майка ти.

— Така ли? — Лукас остави вилицата.

— Напомних й, че вършиш важна работа за силоза, но тя наистина иска да те види. Говорих със Симс да я пусне тук…

— В залата със сървърите?

— Само да влезе. За да се увери, че си добре. Бих уредил срещата на някое друго място, но Симс мисли, че идеята не е добра. Той не е толкова убеден в лоялността на техниците. Все още се опитва да открие всички източници, от които изтича информация…

— Симс е параноик — засмя се Лукас. — Никой от нашите техници няма да мине на страната на онези механици. Няма да предадат силоза, още по-малко вас.

Той взе един кокал и оглозга останалото месо.

— Все пак ме убеди да те държим на възможно най-безопасното място. Ще те уведомя, ако успея да уредя да се видиш с нея.

Бърнард се наведе напред и стисна рамото на Лукас.

— Благодаря ти за търпението. Радвам се, че имам подчинен, който разбира колко важна е тази работа.

— О, разбирам това напълно — увери го Лукас. — Ще направя всичко в името на силоза.

— Добре. — Бърнард отново стисна рамото му и се изправи. — Продължавай да четеш Реда. Особено разделите, свързани с бунтовете и метежите. Искам да научиш какво се прави, в случай че — опазил ни Господ — нещо се случи по време на твоето дежурство.

— Ще го направя — обеща Лукас.

Той остави оглозгания кокал и избърса пръсти в салфетката. Бърнард се обърна да си върви.

— О… — Той спря и се обърна към него. — Знам, че не е необходимо да ти го напомням, но при никакви обстоятелства не трябва да отговаряш на обажданията от този сървър. — Той посочи с пръст предната част на машината. — Още не съм говорил за теб с другите началници на Информационни отдели и назначаването ти на този пост ще бъде… ъъъ… сериозно застрашено, ако говориш с когото и да е от тях преди официалното си встъпване в длъжност.

— Шегувате ли се? — поклати глава Лукас. — Сякаш бих искал да говоря с някой, който успява да изнерви дори вас. Не, благодаря.

Бърнард се усмихна и избърса челото си.

— Ти си добър човек, Лукас. Радвам се, че те имам.

— А аз се радвам да ви служа — отвърна Лукас.

Той се пресегна за ново ребърце. Усмихна се на създателя си и Бърнард му се усмихна в отговор. Накрая възрастният мъж се обърна и си тръгна. Тропотът на обувките му иззвънтя по стоманените решетки, преди да заглъхне при масивната врата, която държеше Лукас затворник между машините с всичките им тайни.

Лукас ядеше и слушаше как Бърнард набира на бравата новия си код — последователност от познати, но неизвестни пиукания, — код, който Лукас вече не притежаваше.

За твое добро е — беше му казал Бърнард. Той сдъвка парче тлъстина, докато тежката врата се затваряше, а червените светлини под краката му и по стълбата примигнаха.

Лукас остави кокала върху подноса. Бутна картофите настрани и сподави желанието си да повърне при вида им, когато се сети къде лежат костите на баща му. Остави подноса върху решетката, издърпа краката си от стълбата и отиде при задната страна на отворения утихнал сървър.

Лесно извади слушалките от торбичката им. Плъзна ги върху ушите си и дланите му докоснаха триседмичната брада по лицето му. Хвана кабела и пъхна конектора в гнездото с номер „17“.

Последваха поредица от пиукания, докато течеше свързването. Той си представи звъна от другата страна и примигващите светлини.

Лукас зачака, неспособен да си поеме дъх.

— Ало? — чу се мелодичен глас в слушалките му.

Лукас се усмихна.

— Здравей — каза той.

Седна, облегна се на сървър четирийсет и се настани по-удобно.

— Как вървят нещата при вас?

Уокър размахваше ръце над главата си, докато се опитваше да обясни новата си теория относно начина, по който вероятно работи радиото.

— И така, тези предавания са като вълни във въздуха, разбираш ли? — Той сякаш гонеше с пръсти невидимите гласове, а над него от гредите на тавана висеше окачена третата голяма антена, която беше направил за два дни. — Тези вълни се движат нагоре-надолу по проводника, нагоре-надолу. — Той жестикулираше, за да покаже дължината на антената. — Ето защо колкото е по-дълга, толкова по-добре. Така тя улавя повече вълни от въздуха.

— Но ако тези вълни са навсякъде, тогава защо ние не улавяме нито една от тях?

Уокър поклати глава и размаха одобрително пръст. Въпросът беше добър. Дяволски добър.

— Този път ще ги хванем — обеща той. — Доближаваме се. — Настрои новия усилвател, който беше конструирал и който беше далеч по-мощен от малкото устройство в старата радиостанция на кръста на Ханк, след което добави: — Слушай.

Стаята се изпълни с пукот и съскане, сякаш някой усукваше листове тънка пластмаса.

— Не го чувам.

— Това е защото не си достатъчно тих. Слушай.

Ето. Звукът беше слаб, но през съскането се чу бученето на шум от предаване.

— Чух го!

Уокър кимна с гордост. Не толкова от това какво беше направил, колкото заради блестящия си ученик. Хвърли поглед към вратата, за да се увери, че все още е затворена. Говореше със Скоти само когато тя беше затворена.

— Онова, което не разбирам, е защо не мога да го направя по-ясно. — Той се почеса по брадичката. — Освен ако причината е в това, че сме твърде дълбоко под земята.

— Винаги сме били толкова дълбоко — изтъкна Скоти. — Онзи шериф, когото срещнахме преди години — той говореше без проблем по радиото си оттук.

Уокър почеса наболата брада по бузите си. Както винаги сянката му беше права.

— Ами, има една малка платка, която не мога да проумея. Мисля, че е за изчистване на сигнала. Изглежда, че всичко минава през нея. — Уокър се завъртя на стола си, за да застане срещу работната маса, покрита с всички онези зелени платки и цветни плетеници от проводници, които бяха необходими за този единствен по рода си проект. Той свали увеличителното стъкло и погледна през него към въпросната платка. Представи си как и Скоти се навежда, за да погледне по-отблизо.

— Каква е тази лепенка? — Скоти посочи към малкия кръгъл стикер с напечатан върху нея номер „18“.

Уокър беше този, който бе научил Скоти, че не е грешно да признаеш, когато не знаеш нещо. Ако не можеш да го направиш, никога няма да научиш нищо истински.

— Не съм сигурен — призна той. — Но виждаш ли как тази малка платка е свързана в радиото с лентовите кабели?

Скоти кимна.

— Сякаш е предвидено тя да може да бъде заменяна. Може би гори лесно. Мисля, че това е частта, която ни спира, като изгорял предпазител.

— Можем ли да я пропуснем?

— Да я заобиколим? — Уокър не беше сигурен какво има предвид сянката му.

— Да я заобиколим, в случай че е изгоряла.

— Можем да изгорим нещо друго. Искам да кажа, че това нямаше да е вътре, ако не е наистина необходимо. — Уокър се замисли за момент.

Искаше да добави, че освен това му е необходим и Скоти със своя успокояващ глас. Но от друга страна, Уокър не беше особено добър в хвалбите към сянката си колко добре си върши работата — биваше го само да споделя онова, което знае.

— Е, аз бих пробвал това…

На вратата се почука, след което нарочно несмазаните панти изскърцаха оглушително. Скоти се разтопи в сенките под работната маса и гласът му заглъхна сред съскането на статичните смущения от високоговорителите.

— Уок, какво, по дяволите, става тук?

Той се завъртя на стола си — пленителният глас изрече грубите думи така, както само на Шърли й се получаваше. Тя влезе в работилницата с покрит поднос, стиснати устни и разочарована физиономия.

Уокър намали звука на статичните смущения.

— Опитвам се да поправя…

— Не, каква е тази глупост, която чувам? Че не се храниш? — Тя постави подноса пред него, свали капака и пусна на свобода парата от една чиния с царевица. — Тази сутрин изяде ли си закуската, или я даде на някой друг?

— Това е твърде много — каза той и погледна към трите или четири дажби храна.

— Не и след като си давал порциите си на друг. — Тя пъхна вилицата в ръката му. — Яж. Още малко и ще изпаднеш от гащеризона си.

Уокър се втренчи в царевицата. Разбърка храната с вилицата си, но стомахът му се беше свил и не беше гладен. Имаше чувството, че толкова отдавна не се е хранил, че никога повече няма да огладнее. Стомахът му щеше да продължи да се свива ли, свива и накрая вече завинаги нямаше да има нужда да яде…

— Яж, по дяволите!

Той духна по една хапка. Нямаше желание да я яде, но сложи част от нея в устата си, за да угоди на Шърли.

— И не искам да чувам, че някой от хората ми виси до вратата ти, за да ти се подмазва, ясно ли е? Няма да им даваш дажбите си! Разбра ли? Хапни още.

Уокър преглътна. Трябваше да признае, че от топлата храна се почувства добре. Загреба още една малка хапка.

— Ще ми стане лошо, ако изям всичко това — оплака се той.

— А ако не го направиш, аз ще те убия.

Той й хвърли поглед, очакваше да види, че се усмихва. Но Шърли вече не се усмихваше. Никой не го правеше.

— Какъв, по дяволите, е този шум? — Тя се обърна и огледа работилницата в търсене на източника.

Уокър остави вилицата и настрои силата на звука. Копчето беше запоено върху поредица от резистори. Самото копче се наричаше потенциометър. Внезапно му се прииска да обясни всичко това. Би направил каквото и да е, само да не му се налага да яде. Можеше да обясни как е измайсторил усилвателя, как всъщност потенциометърът е един регулируем резистор, как всяко леко завъртане може да засили звука колкото той… Уокър спря. Взе вилицата си и разбърка царевицата. Можеше да чуе как Скоти шепнеше от сенките.

— Така е по-добре — отбеляза Шърли, като имаше предвид отслабналото съскане. — Този звук беше по-неприятен от онзи, който издаваше старият генератор. По дяволите, щом като можеш да намалиш това нещо, защо изобщо го беше пуснал толкова силно?

Уокър хапна отново. Докато дъвчеше, остави вилицата си и взе поялника от стойката. Започна да рови в сандъче с малки части, за да намери някой друг бракуван потенциометър.

— Ела да ми помогнеш, като държиш — каза той на Шърли, която стоеше срещу него.

Показа й проводниците, които висяха от потенциометъра, и ги доближи към острите сребристи накрайници на мултиметъра.

— Ако това означава, че ще продължиш да се храниш — рече тя и притисна с пръсти проводниците към накрайниците.

Уокър загреба още една хапка, но забрави да я духне да изстине. Царевицата изгори езика му. Преглътна, без да дъвче, и храната опари хранопровода му. Шърли му каза да не бърза и да я кара по-спокойно. Той не й обърна внимание и завъртя копчето на потенциометъра. Стрелката на мултиметъра затанцува и Уокър се увери, че тази резервна част е в добро състояние.

— Защо не си починеш от тези неща и не хапнеш, докато съм тук да те наблюдавам? — Шърли дръпна едно столче от работната маса и се тръсна на него.

— Защото е твърде горещо — отвърна той и посочи с ръка устата си.

Взе една макара припой и допря върха на нагорещения поялник към нея, покривайки го с лъскаво сребро.

— Дръж черния проводник допрян в това — нареди той на Шърли, като леко докосна с поялника миниатюрното краче на един резистор върху платката с номер „18“.

Шърли се наведе над масата и присви очи към мястото, което той показваше.

— И след това ще си довършиш ли вечерята?

— Кълна се, че ще го сторя.

Тя го погледна с присвити очи, сякаш за да му покаже, че приема обещанието му на сериозно, и после направи онова, което й беше заръчал.

Ръцете й не бяха толкова сигурни, колкото тези на Скоти, но той спусна лупата пред очите си и набързо направи спойката. Показа й къде отива червеният проводник и запои и него. Дори това да не свършеше работа, винаги можеше да го махне и да пробва с нещо друго.

— Не оставяй яденето да изстине — предупреди го Шърли. — Знам, че няма да го изядеш, ако е студено, а нямам намерение да се връщам до столовата, за да ти го претоплям.

Уокър погледна втренчено малката платка със стикер с номер. Той неохотно взе вилицата и загреба порядъчно голяма хапка.

— Как вървят нещата навън? — попита той, докато духаше царевицата.

— Зле — отвърна Шърли. — Дженкинс и Харпър спорят дали трябва да спрат захранването на целия силоз, или не. Но нали знаеш, някои от момчетата са били там, когато Нокс и…

Тя извърна поглед и не довърши.

Уокър кимна и задъвка храната си.

— Някои от тях твърдят, че в онази сутрин захранването в Информационния е било на максимум, въпреки че оттук го бяхме спрели.

— Може би е било пренасочено — предположи Уокър. — Или пък е било резервно акумулаторно захранване. Нали знаеш, че имат такива неща.

Той си взе още една хапка, но умираше от желание да завърти потенциометъра. Беше почти сигурен, че статичните смущения са се променили, когато бе направил втората връзка.

— Продължавам да ги убеждавам, че ако изнудват така силоза, това по-скоро ще ни навреди, отколкото да помогне. Просто така ще настроим и останалите против нас.

— Да. Хей, можеш ли да настроиш това, докато ям?

Той увеличи звука на статичните смущения — трябваше да използва и двете си ръце, за да работи с копчето, което висеше върху ярките проводници. Шърли сякаш се сви под шума, който излизаше с пукот от собственоръчно направените му високоговорители. Тя понечи да намали звука.

— Не, искам да завъртиш потенциометъра, който току-що свързахме.

— Какво, по дяволите, става, Уок? Просто най-после си изяж проклетата закуска!

Той си взе още една хапка. И въпреки всичките й ругатни и възражения Шърли се зае да настройва копчето.

— Бавно — каза той с уста, пълна с храна.

И ето че статичните смущения от високоговорителите започнаха да се променят. Сякаш звукът от мачкането на пластмаса се местеше и отскачаше насам-натам из стаята.

— Какво изобщо правя аз?

— Помагаш на един старец…

— Аха. Е, за тази работа може би ще се наложи и ти да се включиш…

Уокър остави вилицата си и вдигна ръка, за да я накара да спре. Докато тя схване обаче, вече беше завъртяла прекалено много напред. Все пак сякаш интуитивно схвана за какво става дума. Прехапа устни и започна да върти копчето в обратната посока, докато гласовете се върнаха.

— Звучи добре. Така или иначе тук, долу, е тихо. Искаш ли да донеса моя комплект?

— Ти успя — прошепна Шърли на Уокър, сякаш онези хора можеха да я чуят, ако говори твърде силно. — Поправи…

Уокър вдигна ръка. Разговорът продължаваше.

— Не. Можеш да оставиш комплекта. Заместник Робъртс вече е тук с нейния. Докато разговаряме, тя оглежда за улики….

— Аз работя, докато той не прави нищо! — чу се някакъв слаб глас отстрани.

Уокър се обърна към Шърли, докато през радиото се разнесе смях — явно шегата се беше харесала на повече от един човек. Уокър отдавна не беше чувал някой да се смее. Но на него не му беше до смях. Той объркано смръщи вежди.

— Какво не е наред? — попита Шърли. — Успяхме! Поправихме го!

Тя стана от стола и се обърна, сякаш се готвеше да изтича да съобщи новината на Дженкинс.

— Почакай! — Уокър избърса брадата си с длан и размаха вилицата си към разхвърляната колекция от частите на радиостанцията.

Шърли спря на крачка от него и се обърна да го погледне с усмивка.

— Заместник Робъртс? — попита Уокър. — Коя, в името на всички нива, е тази?

Жулиета включи лампите в Лабораторията за костюми, докато влачеше последния си товар от Снабдяването. За разлика от Соло тя не приемаше постоянния източник на захранване за даденост. Обстоятелството, че не знаеше откъде идва енергията, я караше да се тревожи, че няма да е вечна. Затова, докато Соло имаше навика и дори се чувстваше длъжен да включва на максимална мощност всяка лампа и да я оставя да свети, тя се опитваше да запази загадъчната енергия възможно най-дълго.

Остави последните насъбрани отпадъци върху леглото си и се сети за Уокър. Дали не беше стигнал до това да живее на работното си място, като е правил същото като нея? Дали причината не беше в манията и желанието му да продължава да работи върху поредицата от проблеми, които никога не свършваха, докато накрая не му е останало нищо друго, освен да започне да спи само на няколко крачки от тях?

Колкото повече разбираше стареца, толкова по-далече от него и по-самотна се чувстваше тя. Седна и заразтрива краката си — бедрата и прасците й бяха изтощени от последното изкачване. През изминалите седмици сигурно краката й бяха заякнали като на носач, но въпреки това я боляха през цялото време и тъпата болка в тях се превърна в постоянно усещане. Когато стегнеше мускулите си, тя ставаше остра и мъчителна, което до известна степен Жулиета предпочиташе. Острото и отчетливо усещане беше за предпочитане пред тъпата болка. Тя предпочиташе усещания, които може да разбере.

Събу си обувките — странно беше да мисли за тези намерени неща като за свои — и се изправи. Беше почивала достатъчно. Не можеше да си позволи по-дълга отмора. Отнесе брезентовата си чанта до една от хубавите работни маси — всичко в Лабораторията за костюми беше по-хубаво, отколкото онова, с което беше разполагала в Механичния. Дори частите, които бяха направени така, че да се повредят, бяха конструирани с такова химическо и инженерно съвършенство, че тя започваше да го оценява едва сега, когато разбираше злите им намерения. Беше събрала цяла купчина шайби и уплътнения — хубавите бяха от Снабдяването, а лошите от остатъците в Лабораторията, — за да разбере как действа системата. Беше ги подредила в задната част на основната си работна маса и те й напомняха как бе прокудена от нейния силоз с жестокото намерение да бъде убита.

Изсипа частите от Снабдяването и се замисли колко е странно да има достъп и да живее в това забранено сърце на друг силоз. Още по-странното беше да се възползва от тези работни маси, от тези безукорни инструменти, подредени, за да изпращат на смърт хора като нея.

Жулиета огледа стените и десетината костюми за почистване, които висяха на стойките си в различна степен на завършеност. Беше като да живееш и да работиш в стая, пълна с призрачни видения. Ако някой от тези костюми скочеше и започнеше да се движи сам, тя нямаше да се изненада. Ръцете и краката им бяха издути така, сякаш бяха пълни, а огледалните визьори спокойно можеха да крият любопитни лица. Тези висящи форми й правеха компания. Те я наблюдаваха безстрастно, докато подреждаше находките си на две купчини — първата бе с нещата, от които се нуждаеше за своя следващ голям проект, а втората с останалите полезни вещи, които беше събрала без ясна представа за какво точно ще ги използва.

Във втората група попадна една ценна зареждаща се батерия с малко кръв върху нея, която Жулиета още не беше успяла да забърше. В съзнанието й проблясваха картини от някои сцени, на които беше попаднала, докато тършуваше за материали. Като например двамата мъже, които се бяха самоубили в главния офис на Снабдяването, лежаха с преплетени ръце и прерязани вени и ръждиво петно кръв около тях. Това беше една от най-ужасните сцени — спомен, от който не можеше да се отърси. В силоза имаше разпръснати още доказателства за насилие. Цялото място беше обитавано от духове. Тя напълно разбираше защо Соло ограничава обиколките си до градините. Освен това му съчувстваше за навика всяка нощ да барикадира залата на сървърите с шкафа за документи, макар да беше сам от години. Жулиета не го обвиняваше. Тя самата пускаше резетата на Лабораторията за костюми всяка нощ, преди да легне да спи. Не вярваше в духове, но това нейно убеждение беше поставено на изпитание от постоянното усещане, че е следена — ако не от истински хора, то от самия силоз.

Тя започна работа по въздушния компресор. Както винаги изпитваше удоволствие да върши нещо с ръцете си. Да поправя нещо. Да се разсейва. Първите няколко нощи, след като беше оцеляла от ужасното премеждие да бъде изпратена да чисти и се бе добрала до този мъртъв силоз, тя беше търсила дълго и упорито място, където да може наистина да спи. В никакъв случай не можеше да е в помещението под сървърите, не и с вонята от купчините боклуци на Соло, с която беше просмукано това място. Тя пробва апартамента на началника на Информационния, но мисълта за Бърнард й пречеше дори да седне там. Диваните на разните офиси не бяха достатъчно дълги. Постелята, която си направи на топлия под в залата със сървърите беше удобна, но щракането и бръмченето на всички тези високи кутии почти я докара до лудост.

Колкото и да беше странно, Лабораторията за костюми с увисналите й привидения беше единственото място, където успя да се наспи. Вероятно беше заради инструментите, които бяха навсякъде, оксижените и гаечните ключове и стените от чекмеджета, пълни с всички конектори и приспособления, които можеше да си представи. Ако имаше намерение да поправя каквото и да било, дори себе си, то онова, което й беше необходимо, се намираше в тази стая. Двете други места в силоз седемнайсет, където се беше почувствала като у дома, бяха затворническите килии, в които спеше понякога по време на придвижването си нагоре-надолу. Чувстваше се добре и когато седеше зад онзи празен сървър, за да разговаря с Лукас.

Тя си мислеше за него, докато прекосяваше стаята, за да вземе метчик с подходящ размер от един от огромните метални шкафове за инструменти. Пъхна го в джоба си, издърпа един от завършените костюми за почистване и се удиви колко е тежък, спомнила си неудобството, когато носеше костюм съвсем като този. Тя го сложи върху масата и свали заключващата яка на шлема. Отнесе я на пробивната машина и внимателно направи първоначален отвор. Стегна яката с менгеме, след това вкара метчика в отвора и се захвана да прави нова резба за въздушния шланг. Още се бореше с това и мислеше за последния си разговор с Лукас, когато в стаята нахлу уханието на пресен хляб, последвано от Соло.

— Здравей! — извика той от прага.

Жулиета вдигна поглед и му кимна да влезе. Завъртането на метчика изискваше усилие и металната дръжка се забиваше в дланите й, а по челото й бяха избили капчици пот.

— Изпекох още хляб.

— Ухае чудесно — промърмори тя.

Откакто беше научила Соло как да пече хляб, не можеше да го накара да спре. Големите метални кутии с брашно, върху които беше сложил рафтовете си с консервени кутии, бяха извадени една по една, докато той експериментираше с различни рецепти. Тя си напомни да го научи да приготвя повече неща и да впрегне трудолюбието му в полезни занимания.

— Освен това нарязах краставици — обяви той с гордост, все едно беше извършил нещо нечувано.

В толкова много отношения Соло си беше останал с навиците на тийнейджър — включително и по отношение на кулинарията.

— След малко ще хапна — обеща му тя.

С усилие накрая успя да прокара метчика през целия водещ отвор и направи толкова добра резба, все едно идваше направо от Снабдяването. Метчикът излезе с лекота, както щеше да го направи и винтът.

Соло сложи чинията с хляба и зеленчуците върху работната маса и издърпа един стол.

— Над какво работиш? Друга помпа? — Той хвърли поглед към големия въздушен компресор на колела и шланговете, които излизаха от него.

— Не. Това ще отнеме твърде много време. Опитвам се да измисля как да дишам под вода.

Соло се засмя. Задъвка парче хляб, докато не осъзна, че тя не се шегува.

— Говориш сериозно.

— Така е. Помпите, от които наистина се нуждаем, се намират в отводнителните басейни в самото дъно на силоза. Просто трябва да закарам част от електричеството на Информационния долу до тях. Ще пресушим мястото за седмици или месеци вместо за години.

— Да дишаш под вода — повтори той и я погледна, сякаш тя е тази, която се е побъркала.

Не е кой знае колко по-различно от начина, по който стигнах дотук от моя силоз. — Тя обви наконечника на въздушния шланг със силиконова лента и след това започна да го навива в яката. — Тези костюми са херметични, което ги прави непромокаеми. Единственото, от което се нуждая, е постоянно подаване на въздух и мога да работя долу колкото си искам. Така или иначе, достатъчно дълго, за да мога да пусна помпите.

— Мислиш, че те още работят?

— Би трябвало. — Тя взе един гаечен ключ и стегна накрайника толкова здраво, колкото се осмеляваше. — Проектирани са да са потопени под вода и са с просто устройство. Просто Им е нужно захранване, което тук, горе, имаме в изобилие.

— Аз какво ще правя? — Соло избърса ръцете си и поръси трохи върху работната й маса.

Взе си ново парче хляб.

— Ти ще наблюдаваш компресора. Ще ти покажа как да го пускаш и как да го дозареждаш с гориво. Ще инсталирам една от портативните радиостанции на заместниците в шлема, така че ще можем да разговаряме. Ще трябва да си поиграя с истинска плетеница от шлангове и електрически проводници. — Тя му се усмихна. — Не се тревожи, ще ти намеря работа.

— Не се тревожа — отвърна Соло.

Той пое дълбоко дъх, сдъвка парче краставица и погледът му се насочи към компресора.

Жулиета видя, че точно като тийнейджър, който има желание, но няма практика, Соло още не е усвоил изкуството да лъже убедително.

…момчетата от другата страна на лагера. Тези резултати бяха внимателно наблюдавани от експериментаторите, които се преструваха на съветници. Когато насилието излезе извън контрол, експериментът беше прекратен преждевременно. Онова, което започна в Робърт Кейв като експеримент с две дузини момчета с почти еднакъв произход и морални ценности, се превърна в явлението, познато в областта на психологията като „сценарий вътре и вън от групата дребните забележими разлики като начина, по който някой носеше шапката си, и интонацията при говорене се превръщаха в непростими престъпления. Когато започнаха да хвърчат камъни и атаките между лагерите станаха кървави, експериментаторите нямаха друг избор, освен да сложат край на…

— …в четвъртък казах, че ще ти го донеса до два дни.

— Е, да го вземат дяволите, вече минаха два дена, Карл. Нали осъзнаваш, че почистването е утре сутрин?

— А ти нали осъзнаваш, че днес си е все още днес?

— Не ми се прави на умник. Донеси ми това досие тук, горе, и то бързо. Кълна се, че ако тази гадост се провали, защото ти си…

— Ще го донеса. Хайде стига, човече. Бъзикам се с теб. Успокой се.

— Да се успокоя ли? Шибай се, ще се успокоя утре. Прекъсвам връзката и повече не ме търси.

— Идвам веднага…

Паниката, която изпита, когато надяна костюма, беше неочаквана.

Жулиета до известна степен очакваше да почувства страх от навлизането във водата, но самото обличане на костюма за почистване беше онова, което я изпълни с ужас и събуди студена и празна болка в стомаха й. Тя се опита да контролира дишането си, докато Соло дърпаше ципа на гърба й и прилепваше на мястото им слоевете с велкро.

— Къде ми е ножът? — попита го тя и заопипва джобовете отпред, търсейки го между инструментите.

— Ето тук е — отвърна той.

Той се наведе и започна да рови в чантата й с инструменти и го извади изпод една кърпа и дрехите за смяна. Подаде й ножа с дръжката напред и Жулиета го пъхна в дебелия джоб, който беше добавила в областта на корема. Беше й по-спокойно да й е подръка. Този инструмент от горната кафетерия беше нещо като любимата й детска играчка. Тя откри, че го проверява по същия начин, както поглеждаше китката си за онзи стар часовник.

— Да изчакаме с шлема — каза тя на Соло, когато той го повдигна от пода на площадката. — Първо хвани това въже.

Тя го посочи с плътните си ръкавици. Дебелият материал и двата слоя на долния костюм държаха топло. Тя се надяваше, че това означава, че няма да замръзне до смърт в дълбоката вода.

Соло вдигна навитото плетено въже с вързан в края му голям гаечен ключ, който можеше да се регулира.

— От коя страна? — попита той.

Тя посочи мястото, където извитите стъпала потъваха в осветената в зелено вода.

— Спускай го постепенно. И го дръж напред, така че да не се закачи за долните стъпала.

Той кимна. Жулиета провери инструментите си, докато Соло спускаше гаечния ключ във водата. Тежестта на парчето метал дърпаше въжето право надолу към самото дъно на голямото стълбище. В единия джоб тя имаше различни отвертки. Всяка от тях беше вързана към джоба с около метър канап. В друг джоб имаше гаечен ключ, а в джоб номер четири — клещи за рязане. Когато се погледна, в съзнанието й нахлуха спомени за разходката й навън. Сякаш чуваше звука на финия пясък, който се удряше в шлема й, усещаше как запасът й от въздух намалява и чуваше тропота на тежките си обувки върху отъпканата пръст…

Тя се вкопчи в парапета пред себе си и се опита да мисли за нещо различно. За каквото и да е друго. Проводник за захранването и шланг за въздуха. Трябваше да се съсредоточи. Щеше да й е нужно голямо количество и от двете. Пое си дълбоко дъх и провери високите купчини намотан тръбопровод и електрически проводник, които бяха натрупани върху платформата. Беше ги навила във формата на осмици, за да не се оплетат. Добре. Компресорът беше в готовност. Единственото, което Соло трябваше да направи, бе да се убеди, че няма прекъсване във всичко, което се подава към нея.

— На дъното е — уведоми я той.

Тя го наблюдаваше как завързваше въжето към парапета на стълбището. Днес той беше в добро настроение. Беше енергичен и умът му беше бистър. Моментът беше подходящ да се приключи с това. Пренасочването на наводнението към станцията за преработка беше грубовато и временно решение. Време беше онези големи помпи дълбоко долу да започнат да засмукват водата, както си му е редът, и да я изпомпват през бетонните стени към пръстта отвън.

Жулиета повлече крака към ръба на площадката и погледна надолу към сребристата повърхност на замърсената вода. Дали този неин план не беше налудничав? Не трябваше ли да се страхува? Или годините, които трябваше да чака, за да стане това по безопасния начин, я ужасяваха повече? Перспективата да полудява малко по малко й се струваше по-рискована. Тя си напомни, че това ще е като излизането навън, което вече беше правила и след което беше оцеляла. Само дето… това беше по-безопасно. Тя имаше неограничен запас от въздух и там, долу, нямаше нищо токсично, нищо, което да разяде костюма й.

Погледна към отражението си в неподвижната вода, с неудобния костюм изглеждаше огромна. Ако тук до нея стоеше Лукас и я виждаше какво иска да направи, дали щеше да се опита да я разубеди? Каза си, че вероятно щеше да опита. Колко добре всъщност се познаваха? Бяха се срещнали лично колко — два-три пъти?

Но оттогава бяха провели десетки разговори. Дали гласът, историите от детството и смехът му, който я опияняваше, когато всичко останало от нейния ден я докарваше до рев, бяха достатъчни, за да го опознае? Дали затова съобщенията и имейлите бяха толкова скъпи — за да е невъзможен такъв вид живот, такава връзка? Как можеше да стои тук и да мисли за мъж, когото почти не познава, вместо за безумната задача, която й предстои?

Може би Лукас се беше превърнал в нейното спасително въже, последната нишка надежда, която я свързва с дома. Или по-скоро беше като тънък лъч светлина, проблясваща от време на време в мрака, като фар, който я води към завръщането й?

— Шлемът? — Соло стоеше до нея и държеше в ръцете си прозрачния шлем, върху който беше пристегнато фенерче.

Жулиета протегна ръце да го вземе. Увери се, че фенерчето е здраво закрепено, и се опита да прочисти главата си от безполезните мисли.

— Първо закачи шланга за въздуха — каза тя. — И включи радиото.

Той кимна. Тя държеше шлема, докато той щракна въздушния шланг към накрайника, който беше навила в резбата на яката. Когато всичко беше на мястото си, се чу съскането на въздуха, останал в тръбата. Ръката му докосна тила й, когато той се пресегна да включи радиото. Жулиета наведе брадичка и натисна изработения от нея превключвател, който беше пришит към долния й костюм.

— Ало, ало — каза тя.

От устройството на хълбока на Соло се разнесе странно пищене и гласът й прогърмя от него.

— Малко е силно — отбеляза той и настрои копчето за звука.

Тя вдигна шлема, за да го постави на мястото му. Екранът и пластмасовите уплътнения бяха свалени. След като изстърга боята от външната стана, онова, което остана, беше почти напълно прозрачна полусфера от здрава пластмаса. Когато я заключи към яката, си помисли, че е добре да знае, че каквото и да вижда извън нея, то е истинско.

— Добре ли си там?

Гласът на Соло беше приглушен от херметичната връзка между шлема и костюма. Тя вдигна палеца си в ръкавицата, после посочи компресора.

Той клекна, коленичи до устройството и почеса брадата си. Жулиета го наблюдаваше как включи главното захранване на портативния апарат, стисна гумената ръчна помпа пет пъти и след това дръпна въжето на стартера. Малкото устройство изхвърли облаче дим и оживя. Въпреки гумените си колела то танцуваше и тропаше върху площадката и Жулиета усещаше вибрациите през обувките си. Можеше да чуе ужасния шум през шлема си и да си представи оглушителното тракане, което отекваше нагоре в изоставения силоз.

Соло задържа дросела още една секунда, точно както тя му беше показала, и след това го бутна навътре докрай. Докато машината тракаше и пуфтеше, той вдигна поглед към нея, на брадатото му лице се разля усмивка и той заприлича на някое от онези кучета в Снабдяването, вперили очи в собственика си.

Тя посочи към червения бидон с допълнително гориво и отново вдигна палец. Той й отвърна със същия жест. Жулиета се затътри към стъпалата, като държеше облечената си в ръкавица ръка върху парапета, за да пази равновесие. Соло се промъкна покрай нея и отиде до парапета и вързаното въже. Протегна ръка, за да й помогне да се задържи, докато тежко се спускаше по хлъзгавите стъпала с неудобните обувки на костюма.

Надяваше се, че ще й бъде по-лесно да се движи, веднъж след като влезе във водата, но нямаше как да знае дали ще е така — беше просто интуитивно чувство, свързано с физиката на нещата и начина, по който можеше да прецени една машина само като я погледне. Спусна се по последните сухи стълби и след това обувките й преминаха през мазната повърхност на водата, за да открият долното стъпало. С мъка слезе още две надолу, като очакваше смразяващия студ, но той така и не се появи. Костюмът и долните й дрехи й държаха приятно топло. Всъщност дори беше прекалено топло — тя видя как върху вътрешността на шлема се образува влажна мъгла. Тя натисна бутона на радиото с брадичка и каза на Соло да отвори клапана й и да вкара въздух.

Той започна да бърника по яката й и завъртя лостчето, за да пусне потока от въздух. Край ухото й прозвуча съскане и тя усети как костюмът около нея се изду. Вентилът за излишния въздух, който тя беше завила от другата страна на яката, изскърца, когато се отвори, за да изпусне излишното налягане и така да предпази костюма й (и както подозираше, и главата й) от пръсване.

— Тежестите — каза тя, като щракна радиото.

Соло затича обратно към площадката и се върна с кръглите тежести за физически упражнения. Коленичи на последното сухо стъпало и ги пристегна под коленете й с велкро. Сетне вдигна поглед в очакване на онова, което ще последва.

Жулиета с мъка вдигна първо единия крак, после другия, за да се увери, че тежестите са добре закрепени.

— Проводникът — каза тя.

Вече започваше да свиква да работи с радиото.

Това беше най-важната част — захранването от Информационния щеше да подкара мъртвите помпи долу. Двадесет и четири волтов ток. Беше инсталирала превключвател на площадката, така че Соло да може да го изпробва, докато Жулиета беше долу. Тя не искаше да се движи с проводник, по който има напрежение.

Соло размота три-четири метра от двужилния проводник и го върза около китката й. Възлите и на въжето, и на проводника бяха здрави. С всяка изминала минута увереността й в успеха на това начинание нарастваше, а неудобството, причинявано от костюма, намаляваше.

От две стъпала по-нагоре Соло й се усмихна от другата страна на прозрачния пластмасов купол на шлема. Жълтите му зъби проблясваха сред рунтавата му брада. Жулиета му се усмихна в отговор. Тя застана неподвижно, докато той опипваше фенерчето, пристегнато върху шлема й, за да го включи. Батерията му беше току-що заредена и щеше да изкара цял ден — много по-дълго, отколкото би следвало да има нужда тя.

— Добре — каза тя. — Помогни ми.

Тя дръпна брадичката си от говорителя на радиото, обърна се и се наведе през парапета. Опря корема си върху него и наклони глава. Да се хвърли от този парапет беше невероятно усещане. Сякаш се самоубиваше. Това беше голямото стълбище. Това беше нейният силоз. Намираше се на четири нива над Механичния. Цялото това пространство под нея, това дълго падане беше пътят на безумците и сега тя тръгваше по него доброволно.

Соло й помогна да вдигне натежалия си крак. Нагази върху първото покрито с вода стъпало, за да я подкрепя. Жулиета прехвърли крака си през парапета, докато той я повдигаше. Тя внезапно възседна тясната пръчка от хлъзгава стомана и се зачуди дали водата наистина ще я задържи, дали ще я подхване и ще забави падането й. В този момент я прониза паника. В устата й се появи метален вкус, стомахът й се сви и изпита ужасна нужда да се изпикае. През това време Соло прехвърли и другия й крак през парапета. Ръцете й трескаво се опитаха да се хванат за въжето, което той беше вързал. В този момент обувките й вдигнаха шумни и високи пръски при сблъсъка си със сребристата повърхност на водата.

— По дяволите!

Тя изпусна дъха си в шлема и зяпна от изненада, че ударът във водата е дошъл толкова бързо. Ръцете и коленете й обгърнаха извиващото се въже. Тялото й се движеше в издутия костюм, сякаш беше слой от кожата й, който беше твърде голям за нея и се беше отделил.

— Добре ли си? — извика Соло, притиснал към брадата си свити длани.

Тя кимна, но шлемът й не помръдна. Усещаше дърпането на прикачените към пищялите й тежести, които се опитваха да я завлекат надолу. Имаше десетки неща, които искаше да каже на Соло — да му припомни някои съвети и да му пожелае късмет, но умът й мислеше твърде трескаво, за да се сети да използва радиото. Вместо това тя разхлаби хватката на ръцете и коленете си, усети как въжето се плъзга покрай тялото й с далечно скърцане и започна дългото падане надолу.

Лукас седеше зад малкото бюро, което, колкото и да бе смущаващо, бе направено от дърво, и гледаше втренчено надолу към книгата, състояща се от цяло богатство от чиста хартия. Столът под него вероятно струваше повече, отколкото можеше да изкара през целия си живот, а той седеше върху него. Ако помръднеше, сглобките на тази изтънчена мебел се кривяха и скърцаха, сякаш всеки момент щеше да се разпадне.

Беше стъпил здраво с обувките си от двете му страни и за всеки случай бе пренесъл тежестта си напред, към пръстите.

Лукас прелисти страницата, преструвайки се, че чете. Не че не искаше да чете, просто не искаше да чете това. Цели рафтове с далеч по-интересни творби сякаш му се подиграваха от ламаринените си кутии. Те крещяха да бъдат прочетени. Искаха той да прибере Реда с неговия скован стил, списъци и лабиринт от вътрешни препратки, които се въртяха в кръг повече пъти, отколкото самото голямо стълбище.

Всеки запис в Реда сочеше към някоя друга страница и всяка страница беше нов запис. Лукас прелисти още няколко страници и се зачуди дали Бърнард не го наблюдава. Началникът на Информационния седеше в другия край на малкия кабинет — просто една стая от многото в добре зареденото скривалище под сървърите. Докато Лукас се преструваше на старателна сянка, подготвяща се за новата си работа, Бърнард ту си играеше с малкия компютър на другото бюро, ту отиваше до радиостанцията, монтирана на стената, за да даде указания на силите за сигурност, които бяха дълбоко долу.

Лукас хвана доста страници от Реда и ги отметна настрани. Прескочи всички рецепти за избягване на бедствия в силоза и прегледа някои от по-академичните препратки в края. Тази част беше дори по-плашеща — глави за убеждаване на групи, за контрол над съзнанието, за ефекта на страха при възпитанието, графики и таблици за ръста на населението…

Не можеше да го проумее. Намести стола си и известно време наблюдава Бърнард, докато началникът на Информационния отдел, изпълняващ длъжността и на кмет, преглеждаше текста на екрана и главата му се накланяше ту на едната, ту на другата страна, докато четеше думите.

След известно време Лукас се осмели да наруши мълчанието.

— Хей, Бърнард?

— Хъмм?

— Защо тук няма нищо за това как е бил създаден силозът?

Офисният стол на Бърнард изскърца, когато той се завъртя, за да се обърне с лице към Лукас.

— Съжалявам, не те разбрах?

— Хората, които са направили всичко това, хората, които са написали тези книги. Защо в Реда няма нищо за тях? Като например защо изобщо са построили цялото това нещо?

— И защо трябва да има? — Бърнард се приготви да се обърне отново към компютъра си.

— За да знаем. Както нещата в другите книги…

— Не искам да четеш другите книги. Още не. — Бърнард посочи дървеното бюро. — Първо научи Реда. Ако не можем да запазим силоза, книгите от Завета са просто хартия. Ако няма кой да ги чете, те не са нищо друго освен преработена дървесина.

— Никой освен нас двамата няма да може да ги прочете, ако останат заключени тук…

— Никой от живите сега. Не и днес. Един ден обаче ще има достатъчно хора, които ще ги прочетат. Но само ако учиш. — Бърнард кимна към отвратителната дебела книга, преди да се обърне отново към клавиатурата си и да хване мишката.

Лукас поседя известно време, загледан в гърба на Бърнард и връзката шперцове, която стърчеше изпод долната му риза.

— Предполагам, че са знаели, че ще се случи — продължи Лукас, неспособен да спре да говори за това.

Винаги се беше чудил за тези неща, бе ги потискал и вместо тях беше откривал тръпка в търсенето на обяснение за звездите, които бяха толкова отдалечени, че сякаш бяха имунизирани срещу табутата, скрити под хълмовете. И сега живееше в този вакуум, в тази кухина в силоза, за която никой не подозираше, където забранените теми бяха позволени и имаше достъп до човек, който сякаш знаеше ужасната истина.

— Не учиш — отбеляза Бърнард.

Главата му беше все така наведена над клавиатурата, но той като че ли знаеше, че Лукас го наблюдава.

— Но те са знаели, че ще се случи, нали? — Лукас повдигна стола си и леко го извъртя настрани. — Искам да кажа, за да построят всички тези силози, преди положението навън да се влоши толкова…

Бърнард завъртя глава настрани, мускулите на челюстта му се свиваха и разпускаха. Той вдигна ръка от мишката и приглади мустака си.

— Това ли искаш да знаеш? Как се е случило?

— Да — кимна Лукас и се наведе напред, с лакти, подпрени върху коленете. — Искам да знам.

— Мислиш ли, че има значение какво се е случило навън? — Бърнард се обърна и погледна първо схемите на стената, а после Лукас. — Защо би имало значение?

— Защото се е случило. Станало е по точно определен начин и това, че не знам как, ме измъчва. Искам да кажа, знаели са, че това неизбежно ще се случи, нали? Били са необходими години, за да се построи всичко…

— Десетилетия — поправи го Бърнард.

— И да вкарат всички тези неща вътре, всичките тези хора…

— Това е отнело много по-малко време.

— Значи знаете?

Бърнард кимна.

— Информацията се съхранява тук, а не в някоя от книгите. И грешиш — това няма значение. То е останало в миналото, а миналото не е същото нещо като нашия Завет. Трябва да се научиш да правиш разлика.

Лукас се замисли за разликата. По някаква причина в съзнанието му изскочи един разговор с Жулиета — нещо, което тя не спираше да му повтаря…

— Мисля, че знам — каза той.

— О? — Бърнард бутна очилата си нагоре по носа и се втренчи в него. — Кажи ми какво си мислиш, че знаеш.

— Всичките ни надежди, постиженията на онези преди нас, какъв би могъл да бъде светът — това е нашият Завет.

Устните на Бърнард се извиха в усмивка. Той махна с ръка на Лукас да продължи.

— И лошите неща, които не могат да бъдат спрени, грешките, които са ни докарали до тук — това е миналото.

— И какво означава тази разлика? Ти какво мислиш, че означава?

— Означава, че не можем да променим онова, което вече се е случило, но можем да повлияем на онова, което ще се случи оттук нататък.

— Много добре. — Бърнард изръкопляска с малките си ръце.

— И това — Лукас се обърна, сложи ръка върху дебелата книга и без да чака подкана, продължи: — е Редът. Той е нашата карта как да преминем през всичко лошо, което се е натрупало между нашето минало и надеждите ни за бъдещето. Той е нещото, което можем да избегнем и което можем да поправим.

Бърнард повдигна вежди при последните думи на Лукас, сякаш те бяха някакъв нов начин да погледне на старата истина. Накрая той се усмихна, мустаците му се извиха нагоре и той повдигна очилата върху покрития си с бръчици нос.

— Мисля, че си почти готов — отбеляза той. — Скоро. — Той се обърна отново към компютъра си и сложи ръка върху мишката. — Много скоро.

Спускането до Механичния беше странно спокойно, почти хипнотизиращо. Жулиета се плъзгаше през зелената вода, като се отблъскваше в извития парапет всеки път, когато стълбището завиваше под краката й. Единствените звуци, които се чуваха, бяха съскането на въздуха, влизащ в шлема й, и бълбукането на излишъка от него, който се освобождаваше от другата страна. Покрай визьора й се издигаше безкраен поток от подобни на капки припой мехурчета, които се носеха нагоре напук на гравитацията.

Жулиета наблюдаваше как тези сребърни сфери се гонят и си играят като децата по металното стълбище. Те се пукаха, когато докоснеха парапета, и след тях оставаха само миниатюрни точици газ, полепнали по повърхността, които се търкаляха и сблъскваха. Други се движеха по вълнообразни линии във вътрешността на стълбището. Събираха се на множества под кухите стъпала. Мехурчетата се превръщаха във въздушни джобове, които се поклащаха и улавяха лъчите, излъчвани от фенерчето на шлема й.

Беше лесно да забрави къде се намира и какво прави. Познатото се беше превърнало в нещо изопачено и странно. Всичко изглеждаше уголемено през визьора и беше лесно да си представи, че изобщо не потъва, а че голямото стълбище се издига, като си пробива път през дълбините на земята и се насочва към облаците. Дори усещаше въжето, плъзгащо се през облечените й в ръкавици ръце и покрай корема й, по-скоро така, сякаш нещо го дърпа неумолимо нагоре, вместо като въже, по което тя се спуска надолу.

Едва когато изви гръб и погледна право нагоре, Жулиета си спомни колко много вода има над нея. След една-две площадки зелената светлина на аварийните лампи избледня до зловещ мрак. Светлината от фенерчето й едва го докосваше. Жулиета рязко си пое дъх и си напомни, че разполага с целия въздух на силоза. Опита се да не обръща внимание на чувството, че върху плещите й е натрупана толкова много течност и че е погребана жива. Ако изпаднеше в паника и се наложеше, можеше просто да отреже тежестите. Едно рязване с готварския нож и щеше да изскочи обратно на повърхността. Каза си това и продължи да потъва. Отдели едната си ръка от въжето и заопипва за ножа, за да се увери, че е още на мястото си.

— ПО-БАВНО! — излая радиостанцията й.

Жулиета сграбчи въжето с две ръце и го стисна, докато не спря. Напомни си, че Соло е там, горе, и наблюдава как прилежно намотаният въздушен шланг и електрическият кабел се развиват. Представи си го как се е оплел в тях и подскача на един крак. От вентила за излишния въздух бързо се издигаха мехурчета и се въртяха през зелената вода на път обратно към повърхността. Тя отметна глава назад и ги проследи как обикалят около опънатото въже. Зачуди се какво ли го е забавило толкова. От долната страна на спираловидните стъпала въздушните джобове танцуваха като живак или сребро и потрепваха от преминаването й…

— ДОБРЕ — пропука високоговорителят на радиото зад врата й. — ТУК ВСИЧКО Е НАРЕД.

Жулиета трепна при силния звук на гласа на Соло и й се прииска да го беше проверила, преди да затвори шлема си. Сега нямаше как да го оправи.

С все още звънтящи уши, след като тишината и величественото спокойствие на спускането бяха нарушени, тя слезе още едно ниво, като поддържаше равномерно и бавно темпо и проверяваше дали кабелът и въздушният шланг вече не са започнали да се опъват. Докато минаваше близо до площадката на сто трийсет и деветия, видя, че една от вратите липсва. Другата врата беше брутално изскубната от пантите. Вероятно цялото ниво беше наводнено, което означаваше, че помпите трябва да изпомпят повече вода. Точно преди площадката да се изгуби от погледа й, зърна в коридора да се мержелеят тъмни форми — сенки, носещи се във водата. Фенерчето върху шлема й за кратко освети бледо и подуто лице, преди тя да продължи нататък и да остави отдавна мъртвите да изчезнат в мрака.

Не й беше минавало през ума, че може да се натъкне на трупове. Разбира се, това не бяха удавници — водата се е покачвала твърде бавно, за да изненада някого, — а жертви на насилието, което е обхванало дълбоко долу. Сега те бяха консервирани в ледените му дълбини. Студът на водата около нея, изглежда, най-сетне започна да прониква през слоевете на костюма й. Или може би просто си въобразяваше.

Обувките й се удариха в най-долния етаж на стълбището, докато тя все още гледаше нагоре и следеше кабела и шланга. Коленете й се раздрусаха от изненадващия край на спускането. Беше й отнело далеч по-малко време, отколкото би й отнело слизането пеша.

Като се държеше с една ръка за въжето, за да запази равновесие, Жулиета размаха другата в плътно заобикалящата я зелена подпочвена вода. Натисна с брадичка превключвателя на радиото.

— Долу съм — предаде тя на Соло.

Направи няколко тежки и несигурни крачки, размаха ръце и почти заплува към входа на Механичния. Светлината от стълбището достигаше едва до пропуска. Отвъд него я очакваха мазните дълбини на дом, който й беше едновременно чужд и познат.

— РАЗБРАХ ТЕ — отговори Соло с известно закъснение.

Жулиета почувства как мускулите й се напрягат, когато гласът отекна във вътрешността на шлема й. Нямаше как да настрои силата на звука и това щеше да я подлуди.

След десетина колебливи крачки тя накрая свикна с тромавото газене и се научи как да влачи тежките си обувки по стоманения под. Тъй като костюмът беше издут, тя размахваше в него ръце и крака, сякаш насочваше въздушен балон, като се хвърляше върху вътрешността му. Спря веднъж, за да погледне назад към шланга за въздух и да се увери, че не се е закачил в стълбите. Хвърли последен поглед на въжето, по което се беше спуснала. Дори от това разстояние то изглеждаше като невъзможно тънка нишка, висяща в шахтата на стълбището.

Въжето леко потрепваше от движенията й, сякаш за да се сбогува с нея.

Жулиета се опита да не приема това като някакъв знак и се обърна отново към входа на Механичния. Напомни си, че не е необходимо да прави това. Можеше да закачи две-три малки помпи, плюс няколко допълнителни тръбопровода до хидропониката. Работата можеше да отнеме няколко месеца и нивото на водата щеше да спада с години, но накрая тези етажи щяха да са сухи и тя щеше да успее да проучи онези заровени копачи. Можеше да го постигне с минимален риск, като се изключи опасността да полудее.

И ако единствената причина да се върне у дома беше отмъщението, ако това беше единственият мотив, можеше да предпочете да изчака и да избере този по-безопасен начин. Дори в момента се изкушаваше да откачи тежестите от обувките си, да се издигне нагоре през шахтата на стълбището и да прелети край тези нива с вдигнати ръце, жизнерадостно и свободно, както толкова пъти беше мечтала да направи…

Но Лукас й беше разказал за ужасната бъркотия, в която се бяха въвлекли приятелите й и която беше предизвикана от нейното изчезване. На стената му под сървърите беше монтирана радиостанция, от която денонощно постъпваше информация за царящото насилие. Тайният апартамент на Соло беше оборудван с идентична радиостанция, но тя можеше да поддържа връзка само с портативните радиостанции на силоз седемнайсет. Жулиета се беше отказала да си губи времето с нея.

Тя донякъде беше доволна, че не може да чуе какво се случва. Не искаше да й се налага да слуша битките — просто искаше да се прибере у дома и да ги накара да спрат. Да се върне в своя силоз, се беше превърнало в отчаяно и натрапчиво желание. Беше влудяващо да знае, че е на кратко разстояние пеша от там, но онези врати се отварят само за да убиват хора. А и каква щеше да е ползата да се върне? Дали оцеляването й след почистването и разкриването на истината щяха да са достатъчни да изобличат Бърнард и целия Информационен отдел?

Както се оказа, тя имаше други, по-безумни планове. Може би това беше само една фантазия, но тя й вдъхна надежда. Жулиета мечтаеше да поправи един от копачите, които бяха построили това място — машина, погребана и скрита в далечния край на вертикалния тунел, който беше издълбала, — и да го подкара под земята към дълбоко долу на силоз осемнайсет. Мечтаеше да пробие преградата помежду им, да доведе хората си във вече сухите коридори тук и да накара това мъртво място отново да заработи. Мечтаеше за силоз, който съществува без всичките онези лъжи и заблуди.

Жулиета газеше през тежката вода към пропуска, мислеше си за тези детински мечти и установи, че по някакъв начин те засилват решителността й. Приближи до турникета и видя, че неохраняемата преграда ще е първото истинско препятствие по време на нейното спускане. Преодоляването й нямаше да е лесно. Тя й обърна гръб, хвана се от двете й страни и започна да се избутва, като се извиваше и риташе с тежките си обувки срещу ниската стена, докато накрая се озова седнала в самия край на кутията за управление.

Краката й бяха твърде тежки, за да ги вдигне… и не бяха достатъчно високо, за да може да се прехвърли от другата страна. Оказа се, че освен че не позволяваха на костюма да изплува, тежестите бяха пречка и за нея. Тя се заизвива назад, докато задникът й не се намести по-добре върху кутията, и се опита да се обърне настрани. Мушна дебелата ръкавица под коляното си, напрегна се и се наведе назад, докато обувката й се озова върху ръба на стената. Почина си за момент, като дишаше тежко, и в шлема й се разнесе приглушеният й смях. Беше нелепо да полага всички тези усилия, за да направи нещо толкова възмутително просто и лесно. След като вече беше вдигнала единия крак, беше по-лесно да повдигне и другия. Тя усети как мускулите на корема и бедрата, които я боляха от седмиците тичане нагоре-надолу като носач, най-сетне й помогнаха да вдигне крака си.

Тя облекчено поклати глава. По врата й се стичаше пот и тя вече изпитваше ужас, че ще й се наложи да повтори тази маневра и на връщане. Спускането от другата страна беше лесно — тежестите свършиха цялата работа. Тя спря за момент, за да се увери, че проводниците, вързани за китката й, и въздушният шланг, закрепен към яката й, не са се оплели, и след това продължи нататък по главния коридор. Единственото осветление, с което разполагаше, беше фенерчето върху шлема й.

— ДОБРЕ ЛИ СИ? — попита Соло и гласът му отново я стресна.

— Добре съм — отвърна тя и задържа брадичката си притисната към гърдите, за да остане радиото включено. — Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб. Тук, долу, звукът е малко силен. Всеки път ми изкарваш акъла.

Тя освободи превключвателя и се обърна да види шланга си. По целия таван мехурчетата от излишния й въздух танцуваха като миниатюрни скъпоценни камъни под светлината на фенерчето й…

— ДОБРЕ. РАЗБРАХ ТЕ.

Като едва повдигаше обувките си от пода и се изтласкваше с всяка стъпка, тя бавно пресече главното разклонение и подмина столовата. Ако продължеше по коридора и направеше два завоя, можеше да стигне до работилницата на Уокър. Дали там винаги е имало работилница? Нямаше представа. На това място там може би имаше склад. Или пък апартамент.

Малкият й апартамент трябваше да е в противоположната посока. Тя се обърна, за да надникне в коридора. Конусовидната светлина от фенерчето й пропъди мрака, за да разкрие тяло, притиснато към тавана и оплетено в тръбите и кабелите. Тя извърна поглед. Беше лесно да си представи, че това е Джордж или Скоти, или някой друг, когото беше обичала и загубила. Беше лесно да си представи, че е тя самата.

Тя затътри крака към стълбището. Тялото й потрепваше в плътната, но кристалночиста вода. Благодарение на тежестта на ботушите си и на костюма си тя се държеше изправена, макар че имаше чувството, че всеки момент ще падне. Спря в горната част на стъпалата, водещи надолу.

— Готвя се да се спусна — предупреди тя, след като натисна бутона с брадичка. — Увери се, че продължаваш да ми подаваш необходимото. И моля те, не отговаряй, освен ако има някакъв проблем. Ушите ми още звънтят от последното ти обаждане.

Жулиета вдигна брадичката си от превключвателя и направи първите няколко стъпки, в очакване гласът на Соло да прогърми в ухото й, но това така и не стана. Тя държеше здраво кабела и шланга, като ги дърпаше около острите ъгли на квадратното стълбище, докато се спускаше в мрака. Неподвижността на черната вода навсякъде около нея беше нарушавана единствено от издигащите се мехурчета и от въртящия се с погледа й конус на слабата светлина на фенерчето й.

Шест етажа по-надолу й стана трудно да дърпа шланга и кабела заради триенето в стъпалата. Тя спря и събра по-голяма част от тях около себе си, като оставяше хлабавите им намотки да се носят в безтегловността на водата. През ръцете й се плъзнаха няколко от внимателно направените от нея снадки и на проводника, и на тръбата. Тя спря и провери дали обвитите с лента и залепени съединения са здрави. От една от връзките излизаха миниатюрни мехурчета, които оставяха в тъмната вода прекъсната вълнообразна линия от малки точки. Не беше кой знае какво.

След като събра достатъчно намотки в подножието на стълбите, за да стигне до басейна на водосборната яма, тя се обърна и се отправи решително към целта си. Най-трудната част беше отминала. Въздухът влизаше със съскане край ухото й. Беше хладен и свеж. Излишъкът излизаше през другия клапан. Мехурчетата се изстрелваха и образуваха завеса, когато тя завъртеше глава. Разполагаше с достатъчно проводник и шланг, за да стигне до целта си, и всичките й инструменти бяха непокътнати. Изпита усещането, че най-сетне може да се отпусне, сега, когато знаеше, че няма да се спуска по-надълбоко. Единственото, което трябваше да стори, бе да свърже захранването, две лесни връзки, и да се измъкне оттук.

След като беше толкова близо до целта си, тя се осмели да си помисли, че може да разчисти и да спаси пространството на Механичния на този силоз, да задейства един от генераторите му и след това върне към живот и някой от скритите му и погребани копачи. Имаха напредък. Тя беше на път да спаси приятелите си. След седмиците обезсърчаващи неуспехи сега всичко изглеждаше напълно постижимо, сякаш само на една ръка разстояние.

Жулиета откри помещението на водосборната яма точно там, където очакваше. Тя плъзна обувките си към ръба на кладенеца в центъра. Наведе се напред и фенерчето й проблесна върху цифрите, означаващи нивото на покачване на водата. Те изглеждаха комично под стотиците метри вода над тях. Комично и тъжно. Този силоз беше предал своите хора.

После обаче Жулиета се поправи — тези хора бяха предали своя силоз.

— Соло, при помпата съм. Ще свържа захранването.

Тя надникна надолу към дъното на кладенеца, за да се убеди, че мембраната на помпата не е запушена с наноси. Водата долу беше удивително прозрачна. Всичката онази смазка и мръсотия, в които тя беше работила, нагазила до кръста в басейна на своя силоз, се бяха размили, разтворени в незнайно колко галона просмукала се подпочвена вода. Резултатът беше кристалночиста течност, която тя вероятно би могла да пие.

Потрепери, внезапно осъзнала, че студът на дълбоката вода преминава през пластовете на костюма и изсмуква телесната й топлина. Каза си, че вече е изминала половината път. Отправи се към масивната помпа, монтирана на стената.

Дебелите тръби се извиваха към пода и след това пълзяха до ръба на кладенеца. Оттичането ставаше през тръба с подобен размер, която минаваше по стената и се съединяваше с плетеницата от тръби горе. Докато стоеше до огромната помпа и развързваше проводниците от китката си, тя си припомни последната работа, която беше свършила като механик. Беше издърпала вала на идентична помпа и беше открила, че роторът е износен и счупен. Докато избираше подходяща отвертка и се захвана да разхлабва положителната клема, тя отправи мислено молитва тази помпа да не е била в подобно състояние, когато захранването е прекъснало. Не й се искаше да се налага да слиза отново долу, за да я поправя. Не и докато не станеше възможно да го направи на сухо.

Положителният електрод се разхлаби по-лесно, отколкото се беше надявала. Жулиета сложи на негово място новия. Звукът на собственото й дишане отекваше в ограниченото пространство на шлема и беше единствената й компания. Докато притягаше новия електрод към клемата, тя осъзна, че чува дишането си, защото до бузата й вече не съскаше въздух.

Жулиета застина. Тя потупа пластмасовия купол до ухото си и видя, че мехурчетата на излишния въздух все още излизат, но вече по-бавно. В костюма й все още имаше налягане, просто вътре вече не постъпваше въздух.

Тя натисна превключвателя с брадичка и усети как потта й се събира около яката и започва да капе отстрани по челюстта й. По някаква причина краката й замръзваха, докато от врата нагоре се потеше.

— Соло? Тук е Жулиета. Чуваш ли ме? Какво става там, горе?

Изчака и насочи фенерчето към въздушния шланг, за да огледа дали не се е прегънал някъде. Все още разполагаше с въздуха в костюма си. Защо той не й отговаряше?

— Ало? Соло? Моля те, кажи нещо.

Трябваше да нагласи фенерчето върху шлема си, но тя усещаше тиктакането на някакъв безшумен часовник в главата си. Колко ли въздух й оставаше в момента? Може би й беше отнело около час, за да стигне до тук. Соло щеше да поправи компресора, преди въздухът й да свърши. Тя разполагаше с предостатъчно време. Може би той сипваше още гориво. Жулиета си повтори, че разполага с предостатъчно време, когато отвертката й се изплъзна от отрицателната клема. Проклетата клема беше заяла.

Нямаше време за това, нито пък за каквото и да е друго, ако тя беше ръждясала. Положителният електрод вече беше закачен и здраво стегнат. Тя опита да нагласи фенерчето на шлема си — то сочеше твърде високо, устройваше я при ходене, но беше ужасно за работа. Успя да го завърти малко и да го насочи към голямата помпа.

Проводникът за заземяването можеше да е свързан към коя да е част от основния корпус, нали така? Опита се да си спомни. Целият корпус беше земя, така ли беше? Или не? Защо не можеше да си спомни? Защо внезапно й стана трудно да мисли?

Тя изправи края на черния проводник и се опита да усуче оголените медни жици с дебелите пръсти на ръкавиците си. Пъхна този сноп в покрития с капак вентилационен отвор отзад. Парчето проводим метал изглеждаше свързано с останалата част на помпата. Уви проводника около един малък болт, върза го, за да държи по-здраво, и се опита да убеди сама себе си, че това ще свърши работа и ще е достатъчно, за да заработи проклетото. Уокър щеше да знае. Къде, по дяволите, беше той, когато й бе нужен?

Радиостанцията до врата й издаде стържещ звук — пукане и статични смущения, — който прозвуча като част от името й, идващо от много далеч. Последва мъртвешко съскане и след това нищо.

Жулиета потрепери в мрачната студена вода. Ушите й звънтяха от силния шум. Тя натисна бутона с брадичка, за да каже на Соло да държи радиото по-далеч от устата си, когато забеляза през стъкления прозорец на визьора на шлема си, че от клапана за излишния въздух вече не излизат мехурчета, които да се носят пред погледа й като фина завеса. В костюма и вече нямаше налягане.

Вместо него тя започна да усеща друг вид напрежение.

Уокър се оказа избутан надолу по квадратното стълбище покрай екип от механици, които заваряваха нов комплект стоманени плочи през тесния коридор. По-голямата част от сглобената на ръка радиостанция се намираше в сандъка за резервни части, който техникът отчаяно стискаше с двете си ръце. Чуваше как електронните компоненти тропат вътре, докато си пробиваше път през тълпата от механици, които бягаха от нападението от горе. Пред него Шърли носеше останалата част от радиооборудването, притиснато към гърдите й, а проводниците на антената се влачеха подире й. Уокър подскачаше и танцуваше върху старите си нозе, за да не се оплете в тях.

— Давайте, давайте! — изкрещя някой.

Всички се бутаха и блъскаха. Гърмежите на оръжията зад гърба му сякаш се усилваха, докато във въздуха свистеше дъжд от златисти искри, които се сипеха върху лицето му. Той присви очи и се втурна през градушката от искри, докато група миньори с раирани гащеризони се опитваха да си проправят път нагоре от следващата площадка с още един голям лист стомана.

— Оттук! — изкрещя Шърли и го затегли след себе си.

На следващото ниво тя го дръпна встрани. Немощните му крака се мъчеха да не изостават. Някой изпусна брезентова чанта. Млад мъж с оръжие се завъртя и се втурна обратно да я вземе.

— Генераторната зала — каза му Шърли и посочи с ръка.

Вече имаше поток от хора, които преминаваха през двойната врата. Дженкинс беше там и управляваше движението. Някои от хората с пушки бяха заели позиции близо до една нефтена помпа. Горната й част с противотежест беше застинала напълно неподвижно, сякаш вече победена в битката, която предстоеше.

— Какво е това? — попита Дженкинс, когато наближиха вратата.

Той посочи с брадичка жиците в ръцете на Шърли.

— Това да не е…?

— Радиостанцията, сър — кимна тя.

— Вече не ни върши работа. — Дженкинс махна на двама души да влязат вътре.

Шърли и Уокър се дръпнаха встрани, за да не пречат.

— Сър…

— Вкарай го вътре — излая Дженкинс, като имаше предвид Уокър. — Не искам да ми се пречка.

— Но, сър, мисля, че ще искате да чуете…

— Хайде, вървете! — изкрещя Дженкинс на онези, които бяха изостанали най-назад.

Той завъртя ръка, за да ги накара да побързат. Останаха само механиците, които бяха заменили гаечните ключове с оръжия. Те се строиха, сякаш бяха свикнали с тази игра. Ръцете им бяха подпрени на парапета, а дългите стоманени дула на оръжията им бяха насочени в една и съща посока.

— Влизай или оставай — заяви Дженкинс на Шърли и понечи да затвори вратата.

— Тръгвай — обърна се тя към Уокър, след като изпусна дълга въздишка. — Да влизаме.

Уокър се подчини сковано, като през цялото време си мислеше за частите и инструментите, които трябваше да вземат със себе си — неща, които сега се намираха на няколко нива над главата му и които той беше загубил, навярно завинаги.

Жулиета грабна омекналия въздушен шланг с две ръце и го стисна. Наградата й бяха няколко миниатюрни мехурчета, които се изтърколиха пред визьора й — налягането в тръбата беше изчезнало.

Тя прошепна една ругатня, наклони брадичката си към бутона на радиото и извика Соло по име. Сигурно работеше над проблема — може би доливаше гориво. Беше му казала да не изключва компресора. Нямаше да знае какво да прави, нямаше да може да го пусне отново. Изобщо не беше обмислила това добре. Беше на невъобразимо голямо разстояние от въздуха, от всяка надежда за оцеляване.

Тя предпазливо си пое дъх. Имаше само онова, което беше останало в костюма й, и последния въздух в шланга. Колко ли от него можеше да всмука от маркуча само със силата на дробовете си? Не мислеше, че ще е много.

Тя хвърли последен поглед към огромната помпа за отводняване и към набързо свършената работа по електрическата инсталация и хлабавите проводници, които се носеха във водата и които тя се беше надявала да има време да обезопаси срещу вибрации и случайно дръпване. Най-вероятно нищо от това вече нямаше значение, не и за нея. Тя се оттласна от помпата и размаха ръце през водата, проправяйки си път през гъстата течност, която сякаш й пречеше и едновременно с това не й осигуряваше никаква опорна точка, от която да се отблъсне или да се издърпа.

Тежестите я задържаха. Жулиета се наведе да ги освободи и откри, че не може да го направи. Тя заопипва за лентите от велкро, но през шлема и водата като през увеличително стъкло виждаше как размахва пръсти на няколко сантиметра от проклетите лепенки.

Пое си дълбоко дъх, от носа й капеше пот, която пръскаше във вътрешността на шлема й. Опита отново и стигна по-близо. Пръстите й почти докоснаха черните ленти. Двете й ръце бяха протегнати, тя сумтеше и напрягаше неистово рамене, просто за да достигне до проклетите си пищяли…

Но не можеше. Отказа се и измина още няколко крачки по коридора, като влачеше крака и следваше проводника и шланга, които се виждаха под конуса слаба бяла светлина, струяща от главата й. Опита се да не закача проводника, като си мислеше какво може да причини едно случайно дръпване на слабата връзка, която беше направила към заземяването на помпата. Докато се мъчеше да си поеме дълбоко дъх, умът й на механик вече работеше. Прокле се, че не се е подготвила по-внимателно.

Ножът й! Тя си спомни за ножа и спря да влачи крака. Той излезе от ръчно направената ножница, която беше пришила към корема си, и проблесна на светлината на фенерчето.

Жулиета се наведе и използва допълнителната дължина на острието. Плъзна върха на ножа между костюма и единия от ремъците. Водата наоколо й беше тъмна и плътна. На дъното на Механичния и под цялата тази водна маса, само с оскъдната светлина от фенерчето, тя се почувства по-отдалечена, самотна и уплашена, отколкото се беше чувствала някога през живота си.

Стисна ножа, ужасена от опасността да го изпусне, и започна да го движи нагоре-надолу, като използваше коремните си мускули. Беше все едно прави коремни преси, докато стои права. Атакува ремъка с мъчително режещо движение. От усилията, напрежението, болката в корема от накланянето напред и рязкото движение на главата надолу започна да псува в шлема си, когато тежестта за физически упражнения се откачи. След като кръглото парче желязо тупна глухо върху пода от стоманени плочи, тя внезапно почувства прасеца си сякаш гол и лек.

Жулиета се наклони настрани, стъпила на единия си крак, докато другият се опитваше да се издигне. Внимателно пъхна ножа под втория ремък. Страхуваше се, че може да среже костюма си и да види как от него излиза поток от скъпоценни мехурчета. Със силата на отчаянието тя тикна ножа и под черната лента и го дръпна точно както и предишния път. Видя увеличения образ на найлоновите влакна, които се скъсаха. В шлема й пръскаше пот, но ножът разкъса плата и тежестта се откачи.

Жулиета изкрещя, когато обувките й полетяха назад и се издигнаха над главата й. Тя изви тялото си и размаха ръце, колкото можеше, но шлемът й се удари в тръбите, минаващи по тавана на коридора.

Чу се трясък и водата около нея стана черна. Тя затърси фенерчето, за да го включи отново, но то не беше на мястото си. Нещо се удари в ръката й в мрака. Тя се опита да улови предмета с едната си ръка, стиснала ножа в другата, усети, че той се плъзна през обвитите й в ръкавица пръсти и след това изчезна. Докато се мъчеше да прибере ножа, единственият й източник на светлина падна невидим на пода.

Жулиета не чуваше нищо друго освен собственото си учестено дишане. Щеше да умре така, притисната към тавана, поредното подпухнало тяло в тези коридори. Сякаш й беше писано да умре в такъв костюм по един или друг начин. Отблъсна се от тръбите и се опита да се освободи, като извиваше тялото си. В коя посока се движеше? Накъде беше обърната? Цареше пълен мрак. Не можеше дори да види ръцете си пред себе си. Да знае, че очите й са си наред, но някак си не възприемат нищо, беше по-лошо от слепотата. Това само засилваше паниката, докато въздухът в костюма й ставаше все по-застоял.

Въздухът.

Тя се протегна към яката си и напипа шланга, макар че едва го усещаше през ръкавиците. Започна да го придърпва, като слагаше едната ръка пред другата, сякаш издърпваше миньорска кофа от дълбока шахта.

Сякаш през ръцете й преминаваха километри. Намотките на маркуча се трупаха около нея като вързани на възли спагети, които се удряха и плъзгаха по нея. Дишането й ставаше все по-отчаяно. Тя изпадаше в паника. До каква степен учестеното й дишане се дължеше на адреналина и страха? И до каква степен — на привършването на скъпоценния запас от въздух? Тя внезапно се ужаси, че шлангът, който дърпаше, е бил прерязан, че се е протъркал в стълбището, че другият му край всеки миг ще се плъзне между пръстите й и че следващия път, когато трескаво го придърпа, ще хване шепа мастиленочерна вода и нищо повече…

Но в следващия момент тя сграбчи маркуч, в който имаше напрежение и живот. Твърд шланг, в който нямаше въздух, но който водеше към изхода.

Жулиета изкрещя и се протегна напред, за да се хване отново. Издърпа се, шлемът й се удари в някаква тръба и я отблъсна от тавана. Тя продължи да протяга едната си ръка напред в чернотата, там, където трябваше да е шлангът, намери го, сграбчи го и издърпа тялото си през непрогледната супа на удавниците и мъртъвците, като се чудеше колко ли далеч ще стигне, преди да поеме последната си глътка въздух и да се присъедини към тях.

Лукас седеше с майка си върху прага на отворената врата на залата със сървърите. Той погледна надолу към ръцете й, които държаха едната му длан. Сетне тя вдигна ръка, за да махне от рамото му един конец и да го захвърли далеч от скъпоценния си син.

— И ти казваш, че това ще бъде един вид повишение? — попита тя и приглади долната риза върху рамото му.

— Да, доста голямо при това — кимна Лукас.

Той погледна покрай нея към коридора, където Бърнард и шериф Билингс разговаряха с приглушени гласове. Бърнард беше пъхнал ръце в издутия на корема си гащеризон. Билингс беше свел поглед и преглеждаше пистолета си.

— Ами, това е чудесно, скъпи. Така ми е по-лесно да понеса мъката, че си далеч от мен.

— Не мисля, че това ще продължи още много дълго.

— Ще можеш ли да гласуваш? Не мога да повярвам, че моето момче се занимава с такива важни неща!

— Да гласувам? — Лукас се обърна към нея. — Мислех, че изборите са отложени.

Тя поклати глава. По лицето й имаше повече бръчки, отколкото преди месец, и косата й беше по-бяла. Лукас се зачуди дали беше възможно това да стане за толкова кратко време.

— Вече не са — отвърна тя. — Предполага се, че всички тези неприятности с бунтовниците са почти приключили.

Лукас хвърли поглед към Бърнард и шерифа.

— Сигурен съм, че те ще измислят начин как да гласувам — увери той майка си.

— Е, това ще е хубаво. Иска ми се да мисля, че съм те възпитала правилно. — Тя се прокашля в шепата си и след това отново хвана ръката му. — Хранят ли те? Притеснявам се с тези дажби.

— Дават ми повече, отколкото мога да изям.

Очите й се разшириха.

— Предполагам, че ще получиш и някакво увеличение на заплатата…

— Не съм сигурен — сви рамене той. — Така мисля. И да знаеш, че ще се погрижа за теб…

— За мен? — каза тя с изтънял глас и притисна ръка към гърдите си. — Не се тревожи за мен.

Знаеш, че ме е грижа за теб. Мамо, я виж, времето ни май изтече. — Той кимна към коридора, където Бърнард и Питър вече се бяха отправили към тях. — Явно трябва да се връщам на работа.

— О, да. Разбира се.

Тя приглади предницата на червения си гащеризон и позволи на Лукас да й помогне да се изправи на крака. Присви устни и той й поднесе бузата си.

— Малкото ми момче — каза тя, целуна го шумно и стисна ръката му, след което отстъпи назад и го огледа с гордост. — Грижи се добре за себе си.

— Да, мамо.

— Гледай да правиш достатъчно физически упражнения.

— Да, мамо.

Бърнард спря до тях и се усмихна, като чу разговора им. Майката на Лукас се обърна и изгледа от глава до пети човека, който изпълняваше длъжността кмет на силоза. Протегна ръка и потупа Бърнард по гърдите.

— Благодаря ви — рече тя с дрезгав глас.

— Радвам се, че се запознах с вас, госпожо Кайл. — Бърнард пое ръката й и посочи Пигьр. — Шерифът ще ви изпрати.

— Разбира се. — Тя се обърна за последен път да помаха на Лукас.

Той се почувства леко засрамен, но й махна в отговор.

— Мила дама — отбеляза Бърнард, докато ги наблюдаваше как се отдалечават. — Напомня ми за моята майка. — Той се обърна към Лукас. — Готов ли си?

На Лукас му се прииска да изрази гласно неохотата и колебанието си. Искаше му се да отвърне „Предполагам“, но вместо това изпъна гръб, потри влажните си длани една в друга и вирна брадичка.

— Напълно — успя да отвърне той с увереност, която не изпитваше.

— Чудесно. Да го направим официално тогава — заяви Бърнард и стисна рамото на Лукас, преди да се отправи към залата със сървърите.

Лукас заобиколи дебелата врата, натисна я и помещението бавно се запечата херметично, след като големите панти я затвориха със скърцане. Електрическите брави се задействаха автоматично и резетата с глух звук потънаха в рамката. Таблото за сигурност изпиука и доволната му зелена светлина запримигва над заплашителното червено око на охранителната система.

Лукас си пое дълбоко дъх и тръгна между сървърите. Опита се да не мине по същия път като Бърнард. Опитваше се никога да не минава повторно по един път. Избра по-дълъг път, просто за да наруши еднообразието и така в затвора му да има една рутина по-малко.

Докато стигне, Бърнард вече беше отворил задната част на сървъра. Той подаде познатите слушалки на Лукас.

Лукас ги взе и ги сложи на обратно с микрофон, увиснал на врата.

— Така ли?

Бърнард се разсмя и размаха пръст.

— Наопаки — каза той, като повиши глас, за да го чуе Лукас през слушалките.

Лукас непохватно започна да намества слушалките и ръката му се оплете в кабела. Бърнард търпеливо го изчака.

— Готов ли си? — попита той, когато слушалките бяха на мястото си.

Държеше конектора в едната си ръка. Лукас кимна. Той наблюдаваше как Бърнард се завъртя и насочи конектора към редицата от гнезда за свързване. Лукас си представи как ръката на Бърнард се насочва надолу и надясно и вкарва конектора в номер седемнайсет, а след това той се обръща към него и му заявява, че знае как младият мъж предпочита да прекарва свободното си време и какво е тайното му увлечение…

Но малката ръка на шефа му не се отклони и конекторът щракна точно на мястото си. Лукас знаеше точно какво е чувството — как гнездото обвива плътно конектора, сякаш го посреща с желание, и как пръстите с изненада усещат лекото дърпане от задействаното с пружина пластмасово застопоряващо устройство…

Светлината над свързания конектор започна да примигва. В ушите на Лукас прозвуча познатото звънене. Зачака да чуе нейния глас, на Жулиета, да отговаря.

Чу се щракане.

— Име.

По гърба на Лукас преминаха тръпки на страх, ръцете му се разтрепериха. Гласът, дълбок и глух, нетърпелив и резервиран, се появи и изчезна като проблясване на звезда. Лукас облиза устните си.

— Лукас Кайл — отвърна той, като се опитваше да не се запъва.

Последва пауза. Той си представи как някой някъде записва това или прелиства досиета, или пък прави нещо ужасно с тази информация. Температурата зад сървъра се повиши. Бърнард му се усмихваше, без да знае за мълчанието, настъпило във връзката.

— Бил си сянка в Информационния отдел.

Звучеше по-скоро като твърдение, но Лукас кимна и отвърна:

— Да, сър.

Той забърса с длан челото си и след това я изтри в гащеризона си. Отчаяно искаше да седне, да се облегне на сървър номер четирийсет и да се отпусне. Но Бърнард му се усмихваше, мустакът му се беше извил нагоре, а очите му зад очилата бяха широко отворени.

— Какъв е първият ти дълг към силоза?

Бърнард го беше подготвил за възможните въпроси.

— Да поддържам Реда.

Мълчание. Нямаше реакция, нямаше как да разбере дали е отговорил правилно, или е сгрешил.

— Какво защитаваш над всичко?

Гласът беше равен и въпреки това много сериозен. Злокобен и същевременно спокоен. Лукас усети как устата му пресъхва.

— Живота и Завета — изрецитира той.

Но тази лъжлива фасада на познанието му се струваше погрешна. Искаше да се впусне в подробности, да накара този глас, наподобяващ гласа на строг и сдържан баща, да разбере, че знае защо това е важно. Не беше глупав. Можеше да каже повече неща, не само наизустените факти…

— Какво е нужно, за да защитим тези неща, които ние смятаме за толкова скъпи?

Той мълча известно време.

— Нужна е саможертва — прошепна Лукас.

Помисли си за Жулиета и за спокойствието, което беше демонстрирал, когато Бърнард почти беше рухнал. Имаше неща, за които той не беше сигурен, неща, които не разбираше, Това беше едно от тях. Имаше усещането, че отговорът му е една лъжа. Не беше сигурен, че тази саможертва си заслужава, че опасността е толкова голяма, че трябва да оставят хора, добри хора, да ум…

— Колко време си прекарал в Лабораториите за костюми?

Гласът се бе променил, беше някак по-спокоен. Лукас се зачуди дали церемонията е приключила. Така ли беше? Беше ли успял? Изпусна въздуха, който беше задържал, като се надяваше, че микрофонът няма да улови това, и се опита да се отпусне.

— Не много, сър. Бърнар… ъъъ, шефът ми, иска да прекарам известно време в лабораториите след, нали знаете…

Той погледна Бърнард, който го наблюдаваше, стиснал очилата си от едната страна.

— Да. Знам. Какво стана с вашия проблем в долните нива?

— Ъъъ, ами, имам информация само за общото развитие и изглежда, че нещата вървят добре. — Той се прокашля и си помисли за всички изстрели и звуци на насилие, които беше чул по радиото в стаята долу. — Исках да кажа, че има напредък и това няма да продължи още дълго.

Настъпи продължителна пауза. Лукас се насили да си поеме дълбоко дъх и да се усмихне на Бърнард.

— Би ли променил нещо, Лукас? От самото начало?

Лукас усети как тялото му се олюля и коленете му леко изтръпнаха. Върна се към онази конферентна маса, към черната стомана, притисната до бузата му, и към линията, която водеше от окото му, през малкото кръстче и малката дупчица, насочена като лазерен лъч към дребната жена с бяла коса и бомба в ръката. Куршумите полетяха по тази линия. Неговите куршуми.

— Не, господине — най-сетне отвърна той. — Всичко беше според Реда, сър. Всичко е под контрол.

Зачака. Усети, че някъде го преценяват.

— Ти си приемникът на контрола и управлението на силоз осемнайсет — монотонно обяви гласът.

— Благодаря ви, сър.

Лукас вдигна ръка към слушалките, като се канеше да ги свали и да ги подаде на Бърнард, в случай че той иска да каже нещо и да чуе това официално.

— Знаеш ли коя е най-лошата част от работата ми? — попита глухият глас.

Лукас отпусна ръце.

— Коя, сър?

— Да стоя тук, да гледам някой силоз върху картата и да сложа червен кръст върху него. Можеш ли да си представиш какво е чувството?

— Не мога, сър — поклати глава Лукас.

— Като на родител, който е загубил хиляди свои деца едновременно.

Последва пауза.

— Трябва да бъдеш жесток към децата си, за да не ги загубиш.

Лукас се сети за баща си.

— Да, сър.

— Добре дошъл в Операция петдесет на Световния ред, Лукас Кайл. Сега, ако имаш някакви въпроси, мога да отговоря, но накратко.

Лукас искаше да отвърне, че няма въпроси, искаше да прекъсне връзката, да позвъни на Жулиета и да разговаря с нея, да усети полъх на нормалност в тази налудничава и задушаваща стая. Но си спомни как Бърнард го беше учил да признава невежеството си и как това е ключът към познанието.

— Само един, сър. Беше ми казано, че той не е важен, и аз разбирам защо това е така, но смятам, че работата ми тук ще е по-лесна, ако знам отговора.

Той зачака отговора, но изглежда, че гласът очакваше от него да зададе въпроса.

Лукас се прокашля.

— Има ли…? — Той хвана микрофона, премести го по-близо до устата си и хвърли поглед към Бърнард. — Как е започнало всичко това?

Не беше сигурен дали причината не е в бръмченето на някой оживял вентилатор на сървъра, но му се стори, че мъжът с дълбокия глас въздъхна.

— Колко силно искаш да разбереш това?

Лукас се страхуваше да отговори честно на този въпрос.

— Не е чак толкова важно — отвърна той, — но бих искал да имам някаква представа за нашето начинание и да знам след какво сме оцелели. Това ще даде на мен и на всички нас цел, нали разбирате?

— Причината е целта — загадъчно отвърна мъжът. — Преди да ти кажа, бих искал да чуя ти какво мислиш.

— Какво мисля аз? — Лукас преглътна.

— Всеки има свое предположение. Да не би да искаш да кажеш, че ти нямаш?

В глухия глас можеше да се долови нотка на развеселеност.

— Мисля, че е било нещо, което сме знаели, че ще се случи — отвърна Лукас.

Наблюдаваше Бърнард, който се намръщи и извърна поглед.

— Това е една от възможностите.

Бърнард свали очилата си и започна да ги бърше с ръкава на долната си риза, свел очи към върховете на пръстите си.

— Помисли над това… — Дълбокият глас направи пауза. — Ами, ако ти кажа, че на света има само петдесет силоза и че ние сме една безкрайно малка част от този свят?

Лукас се замисли върху думите му. Имаше чувството, че това е поредният изпит.

— Бих казал, че ние сме били единствените… — За малко щеше да каже, че са били единствените, разполагащи с необходимите ресурси, но беше прочел достатъчно от Завета, за да знае, че това не е истина.

Много части от света са имали сгради, издигащи се над хълмовете. И други са можели да се подготвят.

— Бих казал, че сме били единствените, които са знаели — предположи Лукас.

— Много добре. И защо това е така?

Това не му харесваше. Не искаше да си играе на гатанки. Искаше просто да му кажат.

И после като кабел, който внезапно е бил съединен, като електричество, което за пръв път преминава през веригите, истината го осени.

— Защото… — Опита се да осмисли отговора и да разбере как изобщо тази идея може да е близо до истината. — Не защото сме знаели — каза Лукас, опитвайки се да си поеме въздух, — а защото ние сме го направили.

— Да — отвърна гласът. — Сега вече знаеш.

Той каза още нещо, едва доловимо, сякаш го казваше на някой друг.

— Времето ни изтече, Лукас Кайл. Поздравления за назначението ти.

Слушалките лепнеха върху главата му. Лицето му беше покрито с пот.

— Благодаря — успя да отвърне той.

— О, и Лукас?

— Да, сър?

— Отсега нататък ти предлагам да се съсредоточиш в онова, което е под краката ти. Не се занимавай повече със звездите, ясно ли е, синко? Знаем къде се намират повечето от тях.

— Ало? Соло? Моля те, кажи нещо.

Нямаше как да сбъркат този глас дори и през малките високоговорители на разглобените слушалки. Той отекваше безтелесно в стаята за управление — същата стая, която го беше приютявала толкова много години. Вниманието на Шърли беше приковано към мястото, откъдето той се чуваше сега — миниатюрните високоговорители, свързани към вълшебното радио. Тя знаеше, че това не може да е никой друг.

Нито тя, нито Уокър се осмеляваха да си поемат дъх. Стори им се, че са чакали цяла вечност, преди Шърли най-сетне да наруши мълчанието.

— Това беше Жулиета — прошепна тя. — Как можем да я…? Да не би гласът й да е уловен тук, долу? Във въздуха? Кога ли се е случило това?

Шърли не разбираше нищо от наука — не й плащаха за това. Уокър продължи да зяпа слушалките, без да помръдва и без да казва и дума. По брадата му блестяха сълзи.

— Тези… тези вълни, които улавяме с антената, те отразяват ли се наоколо?

Тя се зачуди дали същото не се отнася и за всички гласове, които бяха чули. Може би просто улавяха разговори от миналото. Дали това беше възможно? Просто като някакъв вид ехо? Някак си това й се струваше далеч по-малко шокиращо, отколкото другата възможност.

Уокър се обърна към нея със странно изражение на лицето. Устата му продължаваше да е полуотворена, но в ъгълчетата й се беше появила лека извивка, която започна да се увеличава.

— Не работи по този начин — отвърна той и извивката се превърна в усмивка. — Това става сега. Това се случва в момента. — Сграбчи ръката на Шърли. — И ти го чу, нали? Не съм полудял. Това наистина беше тя, нали? Тя е жива. Успяла е.

— Не… — поклати глава Шърли. — Уок, какво искаш да кажеш? Че Жулиета е жива? И къде е успяла да стигне?

— Ти чу. — Той посочи радиостанцията. — Преди това — разговорите, почистването. Там, навън, има още от тях. Още от нас. Тя е при тях, Шърли. Това се случва в момента.

— Жива.

Шърли се втренчи в радиостанцията, обмисляйки думите му. Приятелката й все още беше някъде. Все още дишаше. Представата за тялото на Жулиета, лежащо в безмълвен покой от другата страна на хълмовете и брулено от вятъра, се беше запечатала в съзнанието й. А сега си я представяше как се движи, диша и разговаря някъде по радиостанция.

— Можем ли да говорим с нея? — попита тя.

Тя знаеше, че въпросът е глупав. Но Уокър сякаш се сепна и скочи на крака.

— О, Господи! Господи, да!

Той остави купчината компоненти върху пода. Ръцете му трепереха, но на Шърли й се стори, че този път е от вълнение. И в двамата страхът беше изчезнал, сякаш се бе изпарил от стаята и останалият свят отвъд това малко пространство се беше превърнал в нещо незначително.

Уокър порови из сандъка с резервни части. Изхвърли от него няколко инструмента и заопипва дъното на кутията.

— Не — промълви той, след което се обърна и огледа частите на пода. — Не, не, не.

— Какво има? — Шърли се дръпна встрани от купчината, за да може той да вижда по-добре. — Какво липсва? Ето там има микрофон.

Тя посочи към частично разглобените слушалки.

— Предавателят. Това е една малка платка. Мисля, че остана на работната ми маса.

— Изсипах всичко в сандъка. — Гласът й беше изтънял и напрегнат.

Тя се приближи към пластмасовия сандък.

— Другата ми работна маса. Тази платка не беше необходима. Единственото, което Дженкс искаше, беше да подслушваме. — Уокър махна към радиостанцията. — Направих това, което иска. Откъде можех да знам, че ще се наложи да предавам…?

— Не си могъл — успокои го Шърли.

Тя си даваше сметка, че нещата не отиват на добре. Достатъчно често го беше виждала да изпада в такова състояние и знаеше, че това може да се случи много бързо.

— Има ли нещо тук, което да можем да използваме? Помисли, Уок. Съсредоточи се.

Той поклати глава и размаха пръст към слушалките.

— Този микрофон е прост. Звукът само преминава през него — малки мембрани, които вибрират… — Той се обърна към нея. — Почакай — има едно нещо.

— Тук, долу? Къде?

— В миньорския склад трябва да има предаватели. — Той се престори, че държи кутия и натиска превключвател. — За детонаторите. Поправих един такъв само преди месец. Той ще свърши работа.

Шърли се изправи.

— Ще ида да го донеса — каза тя. — Ти стой тук.

— Но стълбището…

— Ще бъда в безопасност. Слизам надолу, а не отивам нагоре.

Той поклати глава.

— Не променяй нищо — посочи тя радиото. — Не търси други гласове. Само нейният ни трябва. Остави го както е настроено.

— Разбира се.

— Ей сега се връщам. — Шърли се наведе и стисна рамото му.

Отвън тя откри, че десетки лица са обърнати към нея и в широко отворените им очи и отпуснати устни се четяха страх и въпроси. Тя искаше да им изкрещи през шума на генератора, че Жулиета е жива, че не са сами и други хора живеят и дишат в забранения свят отвън. Искаше да го направи, но нямаше време. Бързо се отправи към парапета и откри Кортни.

— Хей…

— Всичко наред ли е там, вътре? — попита Кортни.

— Да. Би ли ми направила една услуга? Наглеждай Уокър вместо мен.

Кортни кимна.

— Ти накъде си…?

Но Шърли вече тичаше към вратата. Тя се промъкна през групата, струпана пред входа. Дженкинс беше отвън с Харпър. Когато тя претича покрай тях, те прекъснаха разговора си.

— Хей! — Дженкинс я хвана за ръката. — Къде, по дяволите, си тръгнала?

— В миньорския склад — отвърна тя и изви ръка, за да я отскубне от хватката му. — Няма да се бавя…

— Не можеш да отидеш. Всеки момент ще взривим това стълбище. Онези идиоти ще ни паднат право в ръцете.

— Какво ще направите?

— На стълбището е сложен взрив — повтори Харпър. — Щом като слязат тук, долу, и започнат да се опитват да си пробият път навътре… — Той сви ръцете си на топка и след това ги разтвори, имитирайки експлозия.

— Ти не разбираш. — Тя се изправи лице в лице срещу Дженкинс. — Става дума за радиостанцията.

— Уок получи своя шанс — намръщи се той.

— Улавяме много разговори — каза му тя. — Той се нужда от една-единствена част. Ще се върна, кълна се.

Дженкинс погледна Харпър.

— Колко време ни остава, преди да го направим?

— Пет минути, сър — отвърна Харпър и брадичката му помръдна едва доловимо нагоре-надолу.

— Имаш четири — каза Дженкинс на Шърли, — но гледай…

Тя не чу останалото. Краката й вече трополяха по стоманата и я носеха към стълбището. Прелетя покрай нефтената помпа с тъжната й наведена горна част, после покрай редица объркани и нервни мъже с насочени към коридора оръжия.

Изкачи се по стълбището и заобиколи ъгъла му. Някой малко по-нагоре й изкрещя предупредително. Шърли мярна двама миньори с шашки динамит, преди да се втурне надолу по стълбите.

На следващото ниво зави и се насочи към минната шахта. Коридорите бяха тихи, чуваше се само задъханото й дишане и тропотът на ботушите й.

Жулиета. Жива.

Човек, изпратен да почиства, беше останал жив.

Тя зави по следващия коридор и претича покрай апартаментите за миньорите и нефтените работници — мъже, които сега носеха пушки, вместо да копаят дупки в земята, и размахваха оръжия вместо инструменти.

А с това ново знание, с тези невероятни новини, с тази тайна войната изглеждаше нереална. Незначителна. Как някой би могъл да се сражава, щом като отвъд тези стени имаше места, където можеше да отиде? Дали и нейната приятелка все още беше някъде там? Не трябваше ли и те да отидат?

Тя стигна до склада. Вероятно бяха минали две минути. Сърцето й препускаше. Дженкинс сигурно нямаше да направи нищо със стълбището, преди тя да се е върнала. Тя тръгна покрай рафтовете, като надничаше в кутиите и чекмеджетата. Знаеше как изглежда това нещо. Сигурно наоколо имаше няколко от тях. Къде ли бяха?

Тя провери шкафчетата, захвърли на земята мръсните гащеризони, които висяха в тях, изблъска работните каски встрани. Не откри нищо. Колко ли време й оставаше?

Реши да опита в малкия офис на бригадира в съседство. Отвори вратата и се втурна към бюрото. В чекмеджетата нямаше нищо. Нито пък на рафтовете, монтирани на стената. Едно от големите долни чекмеджета не се отвори. Беше заключено.

Шърли отстъпи назад и изрита с обувката си металното чекмедже. Заби стоманения й връх в него веднъж и после отново. Ръбът се изкриви надолу и се отдалечи от горното чекмедже. Тя протегна ръка, дръпна силно разхлабената брава, за да измъкне езика й, и с пъшкане успя да отвори чекмеджето.

Експлозиви. Пръчки динамит. Имаше няколко малки релета, за които знаеше, че се пъхат в шашките, за да ги взривят. Под тях откри три от предавателите, които бяха необходими на Уокър.

Шърли грабна два от тях и няколко релета и ги напъха в джоба си. Взе и две пръчки динамит — просто защото й бяха подръка и можеха да се окажат полезни, — излезе от офиса и затича през склада обратно към стълбището.

Беше изгубила твърде много време. Гърдите й бяха студени и празни и стържеха, когато с мъка се опитваше да диша. Тичаше с цялата бързина, на която беше способна, съсредоточена в това да мести краката си напред, в пода пред себе си, който копнееше да остане зад гърба й.

Зави в края на залата, като отново се замисли за това колко глупава е тази война. Беше й трудно да си спомни защо е започнала. Нокс го нямаше вече, както и Маклейн. Дали хората им щяха да продължат да се бият, ако тези велики водачи все още бяха живи? Или отдавна щяха да са направили нещо различно? Нещо по-смислено?

Тя проклинаше цялото това безумие, когато стигна до стълбището. Със сигурност петте минути бяха минали. Тя очакваше над главата й да проехти взрив и да я оглуши и разтърси жестоко. Като прескачаше по две стъпала наведнъж, тя зави горе и видя, че миньорите са изчезнали. Иззад ръчно направените дула я наблюдаваха разтревожени очи.

— Давай! — изкрещя някой и размаха ръце, за да я накара да побърза.

Шърли видя Дженкинс, който беше приклекнал с пушката си, а до него беше Харпър. Докато тичаше към двамата мъже, тя без малко не се спъна в проводниците, които идваха от стълбището.

— Сега! — изкрещя Дженкинс.

Някой завъртя превключвателя.

Земята под краката на Шърли се наклони и потрепери и тя загуби равновесие. Удари се силно в стоманения под, брадичката й се плъзна по плочите с ромбовидни шарки и динамитът насмалко не излетя от ръцете й.

Когато успя да се изправи на колене, ушите й все още звънтяха. Мъжете заемаха позиции зад парапета с оръжия, насочени към облака дим, който излизаше от зейналата паст от усукана и разкривена стомана. От другата страна се чуваха далечните викове на ранените.

Докато мъжете се биеха, Шърли потупа джобовете си и потърси в тях предавателите.

Звукът на войната отново сякаш заглъхна и стана незначителен, докато тя прелетя през вратата на генераторната зала, за да се върне при Уокър. Устната й кървеше, но умът й беше зает с по-важни неща.

Жулиета се изтегляше през студената тъмна вода, като се удряше слепешката в тавана или в стената — не можеше да каже в кое от двете. Придърпваше омекналия въздушен шланг с отчаяни движения на сляпо. Нямаше представа колко бързо се движи, докато накрая не се блъсна в стълбището. Носът й се удари във вътрешността на шлема и за миг мракът пред очите й беше заменен от искри на болка. Тя се понесе зашеметена във водата и шлангът се изплъзна от ръцете й.

Щом дойде на себе си, Жулиета започна да търси пипнешком скъпоценния маркуч. Докосна нещо с ръкавицата си и осъзна, че това е по-тънката връзка на захранването. Пусна я и размаха ръце в заслепяващия мрак. Обувките й се удариха в нещо. Беше невъзможно да различи горе от долу. Имаше усещането, че се е обърнала наопаки, и се почувства замаяна и дезориентирана.

Тялото й се опря в някаква твърда повърхност. Реши, че вероятно се носи нагоре, далеч от шланга.

Отблъсна се с крака от онова, което смяташе за тавана, и заплува в посоката, за която се надяваше, че е надолу. Ръцете й се оплетоха в нещо — усещаше го върху дебело подплатените си гърди. Напипа го, като очакваше, че е захранващият кабел, но беше възнаградена с порестата мекота на празната тръба за въздуха. Тя вече не й осигуряваше въздух, но й показваше къде е изходът.

Когато го дръпна в едната посока, шлангът поддаде, затова тя опита в другата. Нататък маркучът оставаше опънат. Отново започна да се изтегля към стълбите. Сумтеше, докато се удряше в тях, и продължаваше да дърпа шланга. Маркучът водеше нагоре и завиваше край ъглите. Тя се изтегляше, опънала ръка напред, за да се пази от удари в стените, тавана и стълбите. Докато се блъскаше в тях, носейки се нагоре покрай шестте реда стъпала, Жулиета се бореше за всеки сантиметър. Това продължи като че ли цяла вечност.

Докато стигне до горе, остана без дъх. После внезапно осъзна, че не е останала без дъх, а й свършва въздухът. Беше изразходвала запаса, останал в костюма. Зад нея имаше десетки метри от изпразнения шланг, от който беше изсмукала всичкия въздух.

Докато се придвижваше през коридора, тя отново опита да се обади по радиостанцията. Костюмът й бавно се издигна към тавана.

— Соло! Чуваш ли ме?

Мисълта колко много вода има все още над главата й и как десетки метри от нея я притискат отгоре породи усещането, че се задушава. За колко ли време имаше въздух в костюма? Минути? Колко ли време щеше да й е нужно, за да плува или да се носи към повърхността? Много, много по-дълго. Вероятно в някой от тези потънали в пълен мрак коридори имаше бутилки с кислород, но как би могла да ги открие? Това не беше нейният дом, а и нямаше време да ги търси. Единственото, което й оставаше, беше безумното желание да стигне до стълбището, да се надпреварва с времето, докато стигне до повърхността.

Тя се изтегли край последния ъгъл, като се отблъскваше с крака, и влезе в главния коридор. Мускулите й се оплакваха от непривичното за тях натоварване, от постоянната борба с неудобния костюм и със спарения въздух, когато тя осъзна, че мастиленочерната вода е просветляла до нещо, наподобяващо въглен, заменило пълния мрак, който цареше досега. В слепотата на Жулиета се появи зеленикав оттенък.

Тя се захвана с крака за маркуча и усетила, че наближава пункта, продължи да се движи по тавана, като се удряше в него. Беше минавала хиляди пъти по коридори като тези, два пъти в пълен мрак, когато главните прекъсвачи се бяха повредили. Спомняше си как се движеше несигурно през тях точно като сега и как успокояваше колегите си, че всичко ще бъде наред. Казваше им да стоят на едно място, докато тя оправи нещата.

Сега се опитваше да направи същото и със себе си — да се самозалъже и да се убеди, че всичко ще бъде наред. Просто трябваше да продължи да се движи, без да изпада в паника.

Замайването се появи, когато стигна до турникета. Водата пред нея светеше в зелено и изглеждаше толкова съблазнителна. Това беше краят на сляпото придвижване нагоре. Шлемът й нямаше да се блъска повече в неща, които не вижда.

Ръката й за момент се закачи в захранващия кабел. Тя я разтърси, за да се освободи, и започна да се придърпва към високата колона от вода пред нея — наводненото стълбище.

Преди да стигне до там, получи първия си спазъм. Беше като хълцане — отчаян, несъзнателен опит да си поеме въздух. Изпусна шланга и усети, че гърдите й ще се пръснат от усилието да диша. Завладяваше я изкушението да махне шлема и да вдъхне дълбоко от водата. Нещо в съзнанието й настояваше, че тя ще може да диша от нея. То й казваше просто да опита. Да напълни дробовете си с вода. С каквото и да е, различно от токсините, които беше издишала в костюма си, създаден, за да я предпазва от такива токсини.

Гърлото й отново се сви в спазъм и тя се разкашля в шлема, докато се издърпваше към стълбището. Въжето беше там, задържано от гаечния ключ. Тя заплува към него, но знаеше, че вече е твърде късно. Дръпна го и усети, че е хлабаво. Незавързаният край на въжето започна мудно да се спуска на спирали към нея.

Тя се понесе бавно към повърхността. В костюма имаше много малко налягане и не можеше да се издигне бързо. Още един такъв спазъм в гърлото и щеше да се наложи да свали шлема. Чувстваше се замаяна и скоро щеше да припадне.

Жулиета затърси закопчалките на металната си яка. Завладя я усещане за дежа вю. Само че този път тя не мислеше ясно. Спомни си за супата, зловонната й миризма, пълзенето в тъмното хладилно помещение. Спомни се за ножа.

Опипа гърдите си и усети дръжката, която стърчеше от ножницата. Някои от другите й инструменти се бяха измъкнали от джобовете и висяха на канапите, които трябваше да попречат да се изгубят. Сега тези връзки само ги превръщаха в неудобство от допълнителни тежести, които я дърпаха надолу.

Тя се издигаше полека нагоре по стълбището. Тялото й трепереше от студа и от конвулсиите, причинени от липсата на въздух. Забравила за всякакъв здрав разум и загубила представа за мястото, където се намира, единственото, което осъзнаваше, беше отвратителната мъгла, която я убиваше, увиснала около главата й и уловена в шлема й. Насочи ножа към първата закопчалка в яката и натисна силно.

Чу се щракане и тя усети студени пръски вода по врата си. От костюма й излезе малък балон, който, въртейки се, започна да се издига пред визьора й. Тя опипом намери другата закопчалка, пъхна ножа в нея и шлемът се отдели. Водата запълни пространството пред лицето й и костюма, ужаси я с вцепеняващата си студенина. Повлече я обратно надолу, към мястото, откъдето беше дошла.

Смразяващият студ накара Жулиета да дойде на себе си. Примигна в щипещата зеленикава вода и видя ножа в ръцете си и шлема си, който се въртеше в мрака като балон въздух, отправил се в погрешната посока. Тя бавно потъваше след него. В дробовете й нямаше въздух, а десетките метри вода над нея я притискаха.

Мушна ножа в грешен джоб на гърдите си, видя отвертките и гаечните ключове, които бяха провиснали на връзките си след мъчителното й придвижване в мрака, след което ритна с крака по посока на шланга, който все още водеше нагоре към повърхността през четири етажа вода.

От яката й излизаха мехурчета въздух, пълзяха по врата й и нагоре през косата й. Жулиета сграбчи маркуча и спря да потъва, започна да се издърпва нагоре. Гърлото й жадуваше за глътка въздух, вода или каквото и да е. Импулсът да си поеме дъх беше непреодолим: Докато се набираше нагоре, видя нещо под стъпалата, което й вдъхна искрица надежда.

Мехурчета. Може би бяха останали от спускането й. Движеха се като течна спойка в кухините под спираловидното стълбище.

От гърлото на Жулиета излезе звук — дрезгав вик на отчаяние и на усилие. Тя размаха ръце през водата, борейки се с потъването на костюма, и се хвана за парапета на потопеното стълбище. Издърпа се нагоре, като се оттласна от парапета и стигна до най-близкия грозд блещукащи мехурчета, сграбчи ръба на стълбите и пъхна устата си от долната страна на стъпалото.

Пое отчаяна глътка въздух, като същевременно погълна и доста вода. Наведе глава под стъпалото и се закашля във водата и така в носа й нахлу пареща течност. За малко да се нагълта с вода, усети как сърцето й препуска и отново прилепи лице към мократа ръждива повърхност под стъпалото. Сви треперещите си устни и успя да си поеме малка глътка въздух.

Малките проблясъци светлина пред нея намаляха. Тя наведе глава и издиша встрани от стъпалото, като наблюдаваше как балончетата от дъха й се издигат. След това се наведе и притисна лице за нова глътка.

Въздух.

Тя примигна, за да прогони подводните сълзи, потекли от усилието да диша. Погледна нагоре към виещия се лабиринт от метални стъпала. Много от тях проблясваха като гъвкави огледала на местата, където останалият въздух помръдваше от трескавите й движения. Помисли си, че това е пътека, която не може да се сравни с нищо друго. Тя се отблъсна с крака и подмина няколко стъпала наведнъж, като се издърпваше първо с едната ръка, а после с другата към пролуките между стъпалата и поемаше малките мехурчета въздух в дълбоките десетина сантиметра кухини под всяко едно от тях, благодарна за плътните заварки на местата, където плочките с ромбовидна шарка бяха съединени преди стотици години. Стъпалата бяха оградени отвсякъде за по-голяма здравина и за да издържат стъпките на милиони крака, и сега задържаха излишния въздух, останал от спускането й. Устните й докосваха всяко мехурче, усещаха вкуса на метал и ръжда и целуваха спасението й.

Зелените аварийни светлини около нея бяха едни и същи, така че Жулиета не успяваше да види докрай площадките, през които преминаваше. Беше се съсредоточила в усилието да взима по пет стъпала при всяко поемане на въздух. Веднъж подмина шест стъпала без почти никакъв въздух, друг път на едно място, където мехурчето беше твърде малко, глътна вода. Сякаш беше изминала цяла вечност в издигане, при което се бореше с тежестта на наводнения си костюм и висящите от него инструменти. Не й хрумваше да спре и да ги отреже, само риташе с крака и се издърпваше нагоре под стъпалата. Поемаше си дълбоко и равномерно въздух, изсмукваше докрай мехурчетата, като внимаваше да не издишва към горните стъпала. После нови пет стъпала. Беше като детска игра на подскачане — прескачаш пет квадратчета наведнъж, не мамиш и внимаваш да не стъпиш върху тебеширената линия, — беше добра в това и ставаше все по-добра.

Изведнъж усети неприятно парене върху устните си и вкусът на водата стана отвратителен. Докато преминаваше покрай поредното стъпало, главата й се озова в слой, който вонеше на бензин и лепкав петрол.

Жулиета издиша последния си дъх, закашля се и изтри лицето си. Главата й все още беше пъхната под следващото стъпало. Тя дишаше тежко, смееше се и удари главата си в острия стоманен ръб на стъпалото. Беше свободна. За момент се задържа под повърхността, плувайки покрай парапета, очите й пареха от петрола и бензина, които се носеха отгоре. Като плискаше шумно по водата и викаше Соло, тя се прекачи през парапета. С треперещи колене най-сетне откри стъпалата.

Беше оцеляла. Вкопчена в сухите стъпала над нея и навела глава, тя едва си поемаше дъх с хриптене. Краката й бяха вкочанени. Опита се да извика, че е успяла, но от устата й се отрони единствено скимтене. Беше й студено. Замръзваше. Ръцете й трепереха, докато се влачеше нагоре по безмълвните стъпала. Не се чуваше тракането на компресора, нито имаше протегнати ръце, които да й помогнат.

— Соло…?

Тя пропълзя по петте стъпала до площадката и се претърколи по гръб. Някои от инструментите й се бяха закачили за стъпалата по-надолу и я дърпаха на местата, където бяха завързани за джобовете й. От костюма й се стичаше вода, която мокреше врата й, събираше се на локва около главата й и влизаше в ушите й. Тя завъртя глава — трябваше да свали костюма, в който замръзваше — и откри Соло.

Той лежеше на едната си страна със затворени очи. По лицето му се стичаше кръв, част от която вече се беше спекла и бе засъхнала.

— Соло?

Ръката й трепереше ужасно, когато се пресегна да го разтърси. Какво си беше причинил?

— Ей, събуди се по дяволите!

Зъбите й тракаха. Тя го сграбчи и яростно го разтърси.

— Соло! Имам нужда от помощ!

Едното му око леко се отвори. Той примигна няколко пъти, след това се преви на две и се закашля. Подът край лицето му се покри с петна кръв.

— Помощ — повтори тя.

Затърси ципа на гърба си, без да осъзнава, че Соло се нуждае от нейната помощ.

Соло се закашля в ръката си, след това се претърколи по гръб. Отнякъде на главата му все още бликаше кръв и сега на местата, където тя беше засъхнала преди известно време, се стичаха пресни струйки.

— Соло?

Той изстена. Жулиета допълзя по-близо. Едва усещаше тялото си. Той прошепна нещо и в тишината гласът му прозвуча стържещо.

— Хей… — Тя доближи лицето си до неговото.

Усещаше устните си подути и безчувствени и вкусът на бензин не беше изчезнал.

— Не се казвам…

Когато се закашля, от устата му изхвърчаха червеникави пръски. Повдигна ръка на няколко сантиметра, сякаш се опитваше да закрие устата си, но така и не успя да го направи.

— Не се казвам… — повтори той отново.

Главата му се олюляваше и Жулиета най-сетне осъзна, че той е лошо ранен. Умът й се изясни достатъчно, за да види в какво състояние е той.

— Не мърдай — промърмори тя. — Соло, искам да стоиш неподвижен.

Опита се да се изправи — да събере сили да се движи. Соло примигна и я погледна. Очите му бяха изцъклени, кръвта беше оцветила сивата му брада в червено.

— Не Соло — с усилие изрече той. — Казвам се Джими…

Отново се закашля и забели очи.

— …и не мисля…

Затвори клепачи и след това ги присви от болка.

— …не мисля, че съм…

— Остани с мен — примоли му се Жулиета и по премръзналото й лице започнаха да се стичат сълзи.

— …не мисля, че някога съм бил сам — прошепна той и чертите на лицето му се отпуснаха, а главата му клюмна върху студената стоманена площадка.

Чайникът върху печката бълбукаше. Над него се вдигаше пара и малки капчици вода изскачаха на свобода над ръба му. Лукас изсипа в миниатюрната цедка щипка чаени листа от металната кутия с капачка. Докато спускаше малката кошничка за запарване в чашата си, ръцете му трепереха. Когато вдигна чайника, върху котлона се изля малко вода. Капките изсъскаха и във въздуха се разнесе миризма на изгоряло. Докато сипваше кипящата вода върху листата, Лукас наблюдаваше Бърнард с крайчеца на окото си.

— Просто не разбирам — каза той, като държеше чашата с две ръце, за да проникне топлината в дланите му. — Как някой би могъл…? Как някой би могъл да направи нещо подобно нарочно? — Той поклати глава, надникна в чашата си, където няколко дръзки листа вече се бяха освободили и плуваха извън кошничката, и след това вдигна очи към Бърнард. — И вие сте знаели за това? Как…? Как може да знаете за това?

Бърнард се намръщи. Той приглади мустака си с една ръка, докато другата почиваше върху корема му, скрит под гащеризона.

— Иска ми се да не знаех — отвърна той. — Сега разбираш защо някои факти, някои части от познанието трябва да бъдат потулвани веднага, щом се появят. Любопитството ще разгори тези въгленчета и ще срине силоза до основи. — Той сведе поглед към обувките си. — Също като теб и аз проумях истината просто защото знаех онова, което ни е нужно, за да вършим тази работа. Затова те избрах, Лукас. Ти и още неколцина други имате представа какво се съхранява на тези сървъри. Вече си готов да научиш повече. Можеш ли да си представиш какво би станало, ако разкажеш нещо от това на някой от онези, които всеки ден отиват на работа, облечени в червените си или зелените гащеризони?

Лукас поклати глава.

— Знаеш ли, случвало се е и преди. Силоз десет загина по този начин. Седях ето тук — той посочи към малкия кабинет с книгите, компютъра и съскащото радио — и слушах как става. Слушах как сянката на моя колега разказваше за своята лудост на всеки, готов да го изслуша.

Лукас се загледа в чая си. Няколко листа се носеха по горещите течения на потъмняващата вода, останалите все още бяха затворени в кошничката.

— Затова настройките на радиостанцията са блокирани — досети се той.

— Затова си затворен и ти.

Лукас кимна. Подозираше, че е така.

— Колко дълго ви държаха тук? — Той хвърли поглед към Бърнард и в съзнанието му проблесна споменът за шериф Билингс, който преглеждаше пистолета си по време на посещението на майка му.

Дали ги бяха подслушвали? Щяха ли да застрелят и него, и майка му, ако й беше казал нещо?

— Прекарах тук малко повече от два месеца, докато моят създател не се увери, че съм готов и че съм приел и разбрал всичко, което бях научил — отвърна Бърнард и скръсти ръце върху корема си. — Наистина ми се иска да не беше задавал този въпрос, да не го беше поставял толкова рано. Много по-добре щеше да е да научиш отговора, когато си по-възрастен.

Лукас сви устни и кимна. Беше странно да разговаря по този начин с някой, който беше негов началник, който знаеше много повече от него и беше далеч по-мъдър. Каза си, че такъв разговор човек вероятно би водил с баща си — само без частта, свързана с планирането и провеждането на унищожението на целия свят.

Лукас наведе глава и вдъхна уханието на мокрите листа. Мирисът на мента беше като острие, разсичащо напрежението от стреса, като докосване до някакъв център на спокойствие в дълбините на мозъка му. Той пое и задържа това ухание и накрая го изпусна. Бърнард отиде до малката печка в ъгъла на склада и започна да приготвя чай за себе си.

— Как са го направили? — попита Лукас. — Как са убили толкова много хора? Знаете ли как са го сторили?

Бърнард сви рамене. Потупа по металната кутия с един пръст и изсипа точно определено количество в друга кошничка.

— Няма да се учудя, ако продължават да го правят. Никой не споменава колко дълго би трябвало да продължи. Съществуват опасения, че малки групи оцелели може да са се укрили на други места по света. Операция петдесет напълно се обезсмисля, ако и някой друг оцелее. Населението трябва да бъде хомогенно…

— Мъжът, с когото говорих, каза, че сме само толкова. Само тези петдесет силоза…

— Четирийсет и седем — поправи го Бърнард. — И наистина, доколкото знаем, това е всичко. Трудно е да си представим, че и някой друг е бил толкова добре подготвен. Но винаги съществува някаква вероятност. Минали са само няколкостотин години.

— Няколкостотин? — Лукас се облегна на тезгяха, вдигна чая си, но ароматът на ментата вече не достигаше до него. — Значи преди стотици години сме решили…

— Те са решили — поправи го Бърнард и напълни чашата си с вода, от която все още се надигаше пара. — Не включвай себе си. И определено не включвай мен в това число.

— Добре, те са решили да унищожат света. Да изтрият всичко от лицето на земята. Защо?

Бърнард остави чая си върху печката, за да се запари. Свали си очилата, избърса парата от тях, след това посочи с тях към стената с рафтовете с книги.

— Заради най-лошите части от нашия Завет, ето защо. Поне аз мисля, че това биха отговорили, ако бяха още живи. — Той снижи глас и промърмори: — Но не са, за което трябва да благодарим на Бога.

Лукас потръпна. Още не можеше да повярва, че някой би взел такова решение, независимо при какви условия. Помисли си за милиардите хора, които се оказваше, че са живели под звездите преди няколкостотин години. Никой не можеше да убие толкова много хора. Как изобщо някой можеше да приеме толкова много живот за даденост?

— И сега ние работим за тях — гневно отбеляза Лукас.

Отиде до мивката, извади кошничката от чашата си и я остави върху неръждаемата стомана да се изцеди. Отпи предпазливо, като сърбаше, за да не се изгори.

— Казвате да не включваме себе си в това число, но сега ние сме част от всичко това.

— Не — каза Бърнард, след което се отдалечи от печката и застана пред малката карта на света, която висеше над масата. — По никакъв начин не сме част от онова, което са сторили онези побъркани шибаняци. Ако тези хора, хората, направили това, бяха в една стая с мен, щях да ги избия до крак. — Той удари картата с дланта си. — Щях да ги убия с голи ръце.

Лукас не каза нищо. Не помръдна.

— Те не са ни оставили никакъв шанс. Това не е шанс. — Бърнард посочи с ръка стаята около тях. — Това са затвори. Килии, не домове. Те не са предназначени да ни защитават, а да ни принудят под заплахата от смърт да осъществим тяхната мечта.

— Мечта за какво?

— За свят, където ще сме почти еднакви, където ще сме твърде близо един до друг, за да си губим времето в битки и да пропиляваме ресурсите си, за да пазим същите тези ограничени ресурси. — Бърнард вдигна чашата си и шумно засърба от нея. — Поне такава е моята теория. След десетилетия четене. Хората, които са направили това, са ръководели могъща държава, която е започвала да се разпада. Те са предусещали края, своя край, и това ги е уплашило до смърт. Когато времето започнало да изтича — имай предвид, че е продължило десетилетия, — те решили, че имат един шанс да запазят себе си, да запазят онова, което смятали за своя начин на живот. И така, преди да загубят единствената си възможност, те задействали своя план.

— Без никой да знае? Как?

Бърнард отпи отново. Премляска и избърса мустака си.

— Кой знае? Може би никой не би повярвал така или иначе. Може би наградата за запазване на тайната е била да станеш част от нея. Правели са разни неща във фабрики — по-големи, отколкото можеш да си представиш, — за чието съществуване не знаел никой. В такива фабрики изработвали и бомби, за които подозирам, че са изиграли съществена роля във всичко това. Всичко това, без никой да разбере. В Завета има и истории за хора от отдавнашни времена в земя с велики крале, подобни на кметовете, но управлявали много повече хора. Когато тези хора умрели, под земята били построени сложни, пълни със съкровища камери. За изграждането им били необходими усилията на стотици хора. Знаеш ли как запазвали местонахождението на тези камери в тайна?

— Плащали са на работниците цял тон читове? — повдигна рамене Лукас.

Бърнард се засмя. Махна от езика си едно листо чай.

— Не са имали читове. И не, погрижили са се тези хора да си държат езика зад зъбите. Убили са ги.

— Собствените си хора? — Лукас хвърли поглед към книгите и се зачуди в коя ли метална кутия се намира тази история.

— И на нас ни се налага да убиваме, за да запазим някои тайни. — Лицето на Бърнард стана по-сурово, докато казваше това. — Един ден, когато поемеш нещата в свои ръце, това ще бъде част от работата ти.

Лукас усети остра болка в корема, когато осъзна истината в тези думи. За пръв път придоби бегла представа за онова, което се беше наел да върши. В сравнение с него убиването на хора с пушка изглеждаше като почтена работа.

— Ние не сме хората, които са създали този свят, Лукас, но от нас зависи дали ще оцелеем в него. Трябва да разбереш това.

— Не можем да контролираме къде се намираме в момента — промълви Лукас, — имаме влияние само над това, което ни предстои да правим.

— Мъдри думи — отбеляза Бърнард и отпи отново от чая.

— Да. Едва сега започвам да ги оценявам.

Бърнард остави чашата си в мивката и мушна ръка в гащеризона при закръгления си корем. За момент той изгледа втренчено Лукас, след което отново насочи очи към малката карта на света.

— Това е било дело на лоши хора, но тях ги няма. Забрави ги. Просто запомни следното — те са затворили потомството си, за да осигурят собственото си оцеляване. Вкарали са ни в тази игра — игра, в която нарушим ли правилата, всички ще умрем. Но животът по тези правила и тяхното изпълняване означава, че всички ние ще страдаме.

Той нагласи очилата си, отиде при Лукас и го потупа по рамото.

— Гордея се с теб, синко. Приемаш това много по-добре от мен. Сега си почини. Освободи малко място в главата и сърцето си. Утре продължавай с ученето.

Той се отправи към кабинета, коридора и далечната стълба в края.

Лукас кимна, без да пророни нито дума. Изчака Бърнард да си отиде и приглушеният металически звук в далечината да му подскаже, че решетката е обратно на мястото си, преди да отиде в кабинета и да погледне голямата схема, онази със задрасканите силози. Хвърли поглед към силоз едно и се зачуди кой ли, по дяволите, ръководи всичко това и дали той също може да даде разумно обяснение на действията си, като се оправдае, че те са му били натрапени и той всъщност не е виновен, а просто е следвал нещо, което е наследил — извратена игра с шибани правила, относно чието съществуване почти всички са държани в неведение.

Кои, по дяволите, бяха тези хора? Можеше ли да види себе си като един от тях?

Как така Бърнард не разбираше, че той самият е един от тях?

Вратата на генераторната зала се затръшна след нея и приглуши пукота на изстрелите до далечно тракане. Носена от уморените си крака, Шърли се затича към контролната стая, без да обръща внимание на приятелите и колегите си, които я питаха какво става навън. След силния взрив и спорадичната стрелба те стояха свити край стените и зад парапета. Преди да стигне до контролната стая, тя видя върху главния генератор няколко работници от втората смяна, които се занимаваха с масивната изпускателна тръба на боботещата машина.

— Взех го! — с хриптящ глас извика Шърли и затръшна след себе си вратата на стаята за управление.

Кортни и Уокър вдигнаха поглед от пода. Широко отворените очи и увисналата челюст на Кортни подсказаха на Шърли, че е пропуснала нещо.

Водата в костюма беше ледена, въздухът — студен, а комбинацията от двете — смъртоносна. Зъбите на Жулиета тракаха силно, докато тя режеше с ножа. Плъзна острието по мократа повърхност на костюма. Усещането, че вече е правила всичко това и преди, не можеше да се сбърка.

Първо свали ръкавиците. Костюмът беше съсипан, от всяка цепнатина се изливаше вода. Жулиета разтри ръцете си една в друга — почти не ги чувстваше. Тя проряза материята над гърдите си и погледът й попадна върху Соло, който оставаше мъртвешки неподвижен. Видя, че големият му гаечен ключ е изчезнал. Чантата им с припаси също липсваше. Компресорът беше обърнат настрани, шлангът беше усукан под него, а от разхлабената капачка на резервоара течеше гориво.

Жулиета замръзваше. Едва успяваше да си поеме дъх. След като разряза костюма на гърдите, тя заизвива краката си, за да ги измъкне през дупката, завъртя задницата на костюма пред себе си и се опита да разлепи велкрото.

Пръстите й бяха твърде безчувствени, за да успее да го направи. Вместо това прокара ножа през мястото, където беше залепено велкрото, и започна да го реже, докато не откри ципа.

Накрая, след като стисна пръсти до побеляване, тя освободи яката и махна костюма от себе си. Това нещо тежеше двойно повече с цялата тази вода в него. Тя остана в двата пласта долен костюм, все още мокра до кости и трепереща. Държеше ножа в ръката си, която се тресеше. До нея лежеше тялото на един добър човек — човек, оцелявал след всички трудности, пред които го беше изправил този гаден свят, преди тя да се появи.

Жулиета се приближи до Соло и сложи ръка на шията му. Ръцете й бяха ледени. Не напипваше пулса му и не беше сигурна дали изобщо ще може да го направи. Със замръзналите си пръсти едва усещаше, че го докосва.

Тя мъчително се изправи на крака, като за малко не се строполи отново, и се хвана за парапета на площадката. Отправи се със залитане към компресора, защото знаеше, че трябва да се стопли. Изпитваше силно желание да заспи, но й беше ясно, че ако го направи, никога няма да се събуди.

Бидонът с гориво беше все още пълен. Тя се опита да свали капачката, но ръцете й бяха безполезни. Бяха безчувствени и се тресяха от студа. Дъхът й образуваше пред нея облачета от пара, което смразяващо й напомни, че губи малкото й останала телесна топлина.

Тя сграбчи ножа. Като го държеше с две ръце, опря върха му в капачката. Плоската му дръжка беше по-лесна за хващане от пластмасовата капачка. Завъртя ножа и сцепи капачката. След като я разхлаби, издърпа ножа и направи останалото с ръце, като остави острието в скута си.

Наклони бидона над компресора и намокри големите гумени колела, шасито и целия мотор. Така или иначе, нямаше да го използва никога повече — не смяташе да разчита на него или на каквото и да било друго за въздуха си. Остави все още полупълния бидон и го плъзна встрани от компресора, като го бутна с крак. Горивото се стичаше по решетката и мелодично капеше върху водата долу. Звукът отекваше между бетонните стени на стълбището и цветният токсичен разлив върху водната повърхност започна да се уголемява.

Тя замахна с ножа, насочила тъпата му част надолу, и го удари в металните ребра на топлообменника. При всеки удар дърпаше ръката си назад, очаквайки, че ще избухнат пламъци. Но не се получаваше искра. Удари по-силно, макар че никак не искаше да повреди скъпоценния си инструмент и единственото си средство за защита. Неподвижното тяло на Соло й напомняше, че може да има нужда от ножа, ако успее да оцелее след смъртоносния студ…

Острието удари странично, чу се леко пукане, по ръката й премина топлина и плисна върху лицето й.

Жулиета пусна ножа и размаха ръка, но тя не гореше. Затова пък компресорът беше в пламъци. Част от решетката също.

Когато пламъкът започна да замира, тя грабна бидона и плисна от него още малко гориво. Беше възнаградена с големи оранжеви огнени езици, които се издигнаха във въздуха. Гумите се пукнаха, докато горяха. Жулиета се строполи близо до огъня и усети топлината на пламъците, които танцуваха по цялата метална машина. Започна да се съблича, като от време на време поглеждаше към Соло. Обеща си, че няма да остави тялото му тук, щеше да се върне за него.

Крайниците й започнаха да си възвръщат чувствителността — в началото постепенно, но после с пареща болка. Както беше гола, тя се сви на топка до малкия и слаб огън. Разтри ръцете си и започна да духа върху дланите си. Наложи й се на два пъти да подхранва гладния огън. Само колелата горяха както трябва и благодарение на тях не й се наложи отново да прави искра. Чудната топлина успя да пропълзи донякъде по решетката на площадката и така затопли голата й кожа на местата, където тя се докосваше до метала.

Зъбите й тракаха много силно. Жулиета погледна стълбището и през тялото й премина един нов страх — страхът, че всеки момент от него може да се разнесе тропотът на спускащи се надолу обувки, че е в капан между останалите оцелели и ледената вода. Тя взе ножа си и го протегна пред себе си с две ръце, като се опита с усилие на волята да се застави да не трепери толкова.

Когато мярна отражението на лицето си в острието, тя се разтревожи още повече. Изглеждаше бледа като призрак. Устните й бяха посинели, около очите й имаше тъмни кръгове и изглеждаха хлътнали. Тя почти се засмя, когато видя как трепери устата й и как тракат зъбите й. Побърза да застане по-близо до огъня. Оранжевата светлина танцуваше върху острието на ножа, неизгорялото гориво капеше върху водата и образуваше сребристи петна върху цветната й повърхност.

Когато последните остатъци от бензина изгоряха и пламъците намаляха, Жулиета реши да действа. Все още трепереше, но в дълбините на шахтата, толкова далеч от електричеството на Информационния, беше студено. Тя опипа двата черни долни костюма, които беше свалила. Беше оставила единия от тях на купчина и той все още беше подгизнал. Другият поне беше опънат — ако беше разсъждавала трезво, щеше да го окачи да съхне. Бе влажен, но беше по-добре да го облече и да го изсуши с тялото си, отколкото да позволи на студения въздух да изсмуче топлината от тялото й. Пъхна краката си вътре, с мъка успя да мушне ръцете си в ръкавите и след това вдигна ципа отпред.

Върна се при Соло, стъпвайки върху босите си, безчувствени и несигурни ходила. Този път успя да опипа шията му. Беше топла. Не можеше да си спомни колко дълго тялото остава в това състояние. След това усети слабото и бавно туптене в шията му. Сърцето му биеше.

— Соло! — тя го разтърси за раменете. — Хей…

Какво име беше прошепнал той?

— Джими! — спомни си тя.

Докато го разтърсваше, главата му се клатеше от едната на другата страна. Провери скалпа му под чорлавата коса и видя много кръв. Отново се огледа за чантата си — в нея бяха сложили храна, вода и сухи дрехи за преобличане, когато се върне, — но тя беше изчезнала. Вместо нея взе другия си долен костюм. Не беше сигурна за качеството на водата в плата, но все беше по-добре от нищо. Смачка го на стегната топка и изстиска каквото можа върху устните му. Изцеди още и на главата му. Дръпна косата назад, за да огледа раната, и опипа с пръсти порязаното място. В мига, в който водата докосна отворената рана, сякаш беше натиснала някакъв бутон, Соло се дръпна настрани, далеч от ръката й и от капките от долния костюм. Зъбите сред брадата му проблеснаха в жълто, когато той изкрещя от болка, ръцете му се надигнаха от площадката и увиснаха във въздуха, напрегнати и все още безчувствени.

— Соло. Хей, всичко е наред.

Тя го подхвана. Очите му се въртяха във всички посоки, клепачите му потрепваха.

— Всичко е наред — повтори тя. — Ще се оправиш.

Използва свития на топка долен костюм, за да почисти раната му. Соло изстена и хвана китката й, но не се отдръпна.

— Щипе — каза той, след което примигна и се огледа. — Къде съм?

— Дълбоко долу — припомни му тя, щастлива, че го чува да говори, и готова да се разплаче от облекчение. — Мисля, че си бил нападнат…

Той се опита да седне, изстена през зъби и силно стисна китката й.

— Полека — каза му тя и се опита да го задържи. — Имаш сериозна рана на главата. Доста се е подула.

Тялото му се отпусна.

— Къде са те? — попита той.

— Не знам — отвърна Жулиета. — Какво си спомняш? Колко души бяха?

Той затвори очи. Тя продължи да попива раната му.

— Мисля, че беше само един. — Очите на Соло се разшириха, сякаш споменът за нападението го изненада. — Беше на моята възраст.

— Трябва да се качим горе — каза му тя. — Трябва да отидем на топло, да почистим раната ти и да се изсуша. Мислиш ли, че ще можеш да се движиш?

— Не съм луд — заяви Соло.

— Знам, че не си.

— Нещата, които се преместваха, светлините — не бях аз. Не съм луд.

— Не — съгласи се Жулиета.

Тя си спомни за всичките пъти, когато беше мислила същото за себе си в тукашното дълбоко долу, обикновено докато тършуваше в Снабдяването.

— Не си луд — успокои го тя. — Изобщо не си луд.

Лукас не можеше да се насили да учи — не и онова, което трябваше да учи. Книгата за Реда стоеше отворена на дървеното бюро. Малката настолна лампа върху дълга стойка беше наклонена над него и я обливаше в поток от светлина. Вместо да чете, Лукас стоеше пред схемата на стената, загледан в подредбата на силозите, които бяха разположени на разстояние един от друг подобно на сървърите в стаята над него, и слушаше звуците на далечния сблъсък, които се долавяха сред пукота на радиото.

Последната атака беше започнала. Екипът на Симс беше загубил няколко човека в ужасна експлозия (беше нещо, свързано със стълбището, но не голямото стълбище) и сега водеха битка, за която се надяваха да е последната. Малките високоговорители до радиостанцията пращяха от статичните смущения, докато мъжете координираха нападението помежду си, Бърнард крещеше заповеди от кабинета си едно ниво по-нагоре и всичко това ставаше на фона на оръжейна стрелба.

Лукас знаеше, че не трябва да слуша, и въпреки това не можеше да спре. Жулиета щеше да му се обади всеки момент и да го попита какви са новините. Щеше да иска да разбере какво се е случило, как е настъпил краят и единственото по-лошо нещо от това да й разкаже би било да признае, че не е могъл да понесе да слуша.

Той се пресегна и докосна кръглия покрив на силоз седемнайсет. Сякаш беше бог, който наблюдава отвисоко. Представи си как ръката му пробива тъмните облаци над Жулиета и се простира над покрива, построен, за да приюти хиляди хора. Той потърка червения X, надраскан върху силоза — двете чертички признание за огромната загуба. Под пръстите му следите бяха някак восъчни, сякаш са били надраскани с пастел или нещо подобно. Опита се да си представи новината, че за един ден цял народ беше изчезнал, беше унищожен. Трябваше да порови в бюрото на Бърнард — своето бюро, — да намери червения цвят и да зачертае поредния шанс за техния Завет, поредната загубена надежда.

Лукас вдигна поглед към лампите над главата си, които светеха равномерно и не примигваха. Защо тя не му се обаждаше?

Нокътят му закачи едната червена черта и обели парченце от нея. Восъкът се завря под нокътя му, но хартията отдолу си оставаше оцветена в кървавочервено. Нямаше как да го изтрие, да го почисти и отново да върне нещата такива, каквито са били…

От радиостанцията се разнесе стрелба, Лукас отиде при рафта, където беше монтирано малкото устройство, и се заслуша в заповедите, които се крещяха, и виковете на хората, които умираха. Челото му стана лепкаво от пот. Знаеше какво е усещането да дръпнеш спусъка и да сложиш край на нечий живот. Почувства празнота в гърдите си и слабост в коленете. Лукас се опря с хлъзгави длани на полицата и погледна към предавателя, който стоеше в заключената си клетка. Копнееше да се обади на тези хора и да им каже да не го правят, да спрат цялата тази лудост, насилието и безсмислените убийства. Върху всички тях можеше да се появи червен кръст. От това трябваше да се страхуват, а не един от друг.

Докосна металната клетка, която не му позволяваше да контролира радиостанцията, и си даде сметка колко истина се крие в това и колко глупаво би било да се опитва да го каже на всички останали. Беше наивно и нямаше да промени нищо. Беше твърде лесно да действаш под влиянието на краткотрайна ярост, застанал зад дулото на пушката. Предотвратяването на изчезването на човешкия вид изискваше нещо различно, нещо, в което има повече далновидност и невъобразимо търпение.

Ръката му се плъзна по металната решетка. Той надникна към една от скалите. Стрелката сочеше към номер „18“. Имаше петдесет номера, разположени в шеметен кръг — по един за всеки силоз. Лукас напразно се опита да разтърси клетката, защото искаше да слуша нещо различно. Какво се случваше във всички тези далечни места? Вероятно безобидни неща. Шеги и разговори за дреболии. Клюки. Можеше да си представи трепета, който би изпитал, ако се намеси в някой от тези разговори и се представи на хора, които не са сред посветените. Щеше да им каже „Аз съм Лукас от силоз осемнайсет“. И тогава те щяха да поискат да разберат защо силозите имат номера. А Лукас щеше да им каже да бъдат добри едни с други, защото са останали толкова малко хора, както и че всички книги и всички звезди във вселената са безполезни, когато няма кой да ги чете и кой да се взира в тях през разкъсващите се облаци.

Остави радиото със звуците на войната, носещи се от него, и мина покрай бюрото с неговия настойчив конус светлина, обливаща онази мрачна книга. Провери ламаринените кутии за нещо, което би привлякло вниманието му. Не можеше да си намери място. Може би трябваше отново да потича между сървърите, но това означаваше, че пак ще се наложи да се къпе, а по някаква причина това се беше превърнало за него в непоносима досада.

Той приклекна в далечния край на рафтовете и започна да преглежда разхвърляните там купчини с документи, които не бяха в метални кутии. Тук от години се събираха написани на ръка допълнения към Завета. Бележки и напомняния към бъдещите водачи на силоза, инструкции и наръчници. Той извади наръчника за стаята за управление на генератора — онзи, който Жулиета беше написала. Преди седмици беше наблюдавал как Бърнард нарежда документите на полиците, споменавайки, че могат да се окажат полезни, ако положението дълбоко долу се влоши.

А от радиостанцията долитаха най-лошите новини.

Лукас отиде до бюрото си и изви стойката на лампата, за да прочете написаното на ръка вътре. Имаше дни, в които се страхуваше от обажданията й, страхуваше се да не го хванат, да не би Бърнард да отговори вместо него или тя да поиска от него неща, които той не можеше да направи и никога повече не би направил. А сега, когато лампите над главата му светеха постоянно, без да примигват, и не се чуваше никакъв звън, единственото, което искаше, беше тя да му се обади. Сърцето му жадуваше за това. Някаква част от него знаеше, че онова, с което се е заела, е опасно, че може да се е случило нещо лошо. В края на краищата тя живееше под червения X — знака, който означаваше смърт за всички под него.

Страниците на наръчника бяха пълни с бележки, които тя беше написала с остър графит. Той потри една от тях с пръст и усети вдлъбнатините. В действителност съдържанието беше непонятно за него. Настройки за скалите във всякакъв възможен ред, положения на клапаните, електрически схеми. Докато прелистваше страниците, той разбра, че наръчникът е проект, който доста наподобява неговите звездни карти, създаден от ум, който много прилича на неговия. Това осъзнаване направи разстоянието помежду им по-ужасно. Защо нещата не можеха да се върнат назад? Да се върнат към времето преди почистването, преди поредицата погребения. Всяка вечер тя щеше да излиза от работното си място и да сяда до него, докато той се взираше в мрака. Щяха да размишляват и да наблюдават, да разговарят и да чакат.

Той обърна наръчника и прочете няколко напечатани думи от пиесата, които бяха почти също толкова неразбираеми. В полетата имаше бележки, написани от друга ръка — Лукас предположи, че са от майката на Жулиета или пък от някой от актьорите. На някои от страниците имаше схеми — малки стрелки означаваха определени движения. Той реши, че са бележките на актьор. Сценични указания. Вероятно пиесата беше скъп спомен за Жулиета — жената, към която той изпитваше силни чувства и чието име присъстваше в заглавието.

Той прочете набързо редовете в търсене на нещо поетично, което да отговаря на мрачното му настроение. Докато текстът се нижеше пред очите му, мярна познат почерк, различен от този на актьора. Запрелиства на обратно, като търсеше страницата, където го беше видял, докато накрая я откри.

Нямаше съмнение, че това беше написано от ръката на Жулиета. Той премести пиесата под светлината, за да може да прочете избледнелия текст:

Жулиета потрепери от студа, докато помагаше на Соло да се изправи на крака. Той се олюля и се подпря с две ръце на парапета.

— Мислиш ли, че можеш да вървиш? — попита тя.

Държеше под око празното стълбище, което се виеше спираловидно, нащрек за онзи другия, който беше някъде там, бе нападнал Соло и за малко не беше предизвикал смъртта й.

— Струва ми се, че да — отвърна Соло, докосна с длан челото си и разгледа кръвта по нея. — Не знам докъде ще мога да стигна.

Тя го поведе към стълбището. Миризмата на разтопена гума и бензин пареше в ноздрите й. Черният долен костюм беше все още влажен върху кожата й, дъхът й се носеше като облак пара пред нея и щом спреше да говори, зъбите й започваха да тракат неудържимо. Наведе се да вземе ножа, докато Соло се държеше здраво за извития външен парапет. Изглеждаше невъзможно да стигнат до Информационния. Дробовете й бяха изтощени от плуването, по мускулите й преминаваха спазми от треперенето и студа. А Соло изглеждаше още по-зле. Устата му беше увиснала, очите му се въртяха насам-натам. Сякаш почти не разбираше къде се намира.

— Можеш ли да стигнеш до участъка на заместника? — попита тя.

Жулиета беше прекарала много нощи там при набезите за снабдяване с материали. Килията за задържане беше странно удобно място за спане. Ключовете бяха все още в кутията — може би щяха да могат да отпочинат спокойно, ако се заключат вътре.

— Това колко нива са? — попита Соло.

Той не познаваше дълбоко долу толкова добре, колкото Джулс. Рядко дръзваше да се отдалечава толкова много.

— Десетина. Ще се справиш ли?

Той вдигна крак, за да направи първата стъпка, и пренесе тежестта си върху него.

— Мога да опитам.

Отправиха се на път само с ножа. Беше цял късмет, че той все още беше в Жулиета. Беше загадка как беше оцелял, докато тя се изтегляше нагоре през Механичния. Държеше го здраво, дръжката беше студена, а ръката й — ледена. Този прост готварски инструмент се беше превърнал в символ на нейната безопасност и бе заменил часовника й като необходимия предмет, който носеше винаги със себе си. Докато се качваха по стълбите, дръжката му тракаше по вътрешния парапет всеки път, когато тя се подпреше на него, за да запази равновесие. Другата й ръка беше обгърнала Соло, който с мъка взимаше всяко стъпало, като сумтеше и стенеше.

— Колко души са според теб? — попита тя, докато го наблюдаваше къде стъпва и хвърляше нервни погледи нагоре по стълбището.

Соло изсумтя.

— Не би трябвало да има никого. — Той леко се олюля, но Жулиета му помогна да се задържи. — Всички са мъртви. Всички.

Спряха да си починат на следващата площадка.

— Ти обаче успя — изтъкна тя. — След всичките тези години успя да оцелееш.

Той се намръщи, избърса брадата си с опакото на ръката. Дишаше тежко.

— Но аз съм Соло — каза той и тъжно поклати глава. — Тях ги нямаше. Всичките.

Жулиета погледна нагоре в шахтата, през пролуката между стълбите и бетона. Слабо осветеното в зелено стълбище се издигаше в плътния мрак. Тя стисна зъби, за да спрат да тракат, и се ослуша за някакъв звук, за какъвто и да е признак за живот. Соло с олюляване започна да изкачва следващата поредица стъпала. Жулиета побърза да го настигне.

— Колко добре успя да го видиш? Какво си спомняш?

— Спомням си… Спомням си, че си помислих, че изглежда точно като мен.

На Жулиета й стори, че го чува да хлипа, но може би това се дължеше на напрежението при изкачването на стъпалата. Погледна назад към вратата, която подминаха. Вътрешността беше тъмна, нямаше енергия от Информационния. Дали подминаваха етажа на нападателя на Соло? Дали зад гърба си не оставяха някакъв оживял призрак?

Тя много се надяваше да е така. Имаха да изминат голямо разстояние само до участъка на заместника и още повече до мястото, което можеше да нарече свой дом.

Изкачваха се мълчаливо в продължение на ниво и половина. Жулиета трепереше, а Соло сумтеше и се свиваше от болка. От време на време тя разтриваше ръцете си и усещаше потта от изкачването и от усилието да го подкрепя да не падне. Това би било почти достатъчно, за да се затопли, ако не беше влажният долен костюм. Освен това, след като изкачиха три нива, тя толкова огладня, че й мина през ума, че тялото й просто няма да издържи. То се нуждаеше от гориво, от нещо, което да изгаря, за да се затопли.

— Още едно ниво и ще трябва да спра — каза тя на Соло.

Той промърмори, че е съгласен. Усещането, че когато достигнат целта си, ги очаква почивка, беше приятно — така беше по-лесно да изкачват стълбите, защото бяха преброени и имаха край. На площадката на сто трийсет и втория етаж Соло използва решетката на парапета като стълба, за да се отпусне полека върху площадката. Когато задникът му се удари в пода, той се излегна по гръб и закри лицето си с ръце.

Жулиета се надяваше, че е получил само мозъчно сътресение. Беше виждала много такива случаи, докато работеше с мъже, които се правеха на твърде корави, за да носят каски, но се оказваше, че не са толкова корави, когато някой инструмент или стоманена греда ги удареше по главата. Единственото, което Соло можеше да стори, бе да си почива.

Проблемът с почивката беше, че тогава на Жулиета й ставаше по-студено. Тя започна да потропва с крака, за да възстанови кръвообращението си. Лекото изпотяване от изкачването сега работеше срещу нея. Усещаше въздушното течение по стълбището — студеният въздух отдолу минаваше над ледената вода като през естествена климатична инсталация. Раменете й потрепериха. Ножът в ръцете й така се тресеше, че отражението й върху сребристото му острие беше размазано. Щеше да й е трудно да се движи, ако останеше на едно място, това щеше да я убие. А все още не знаеше къде се намира този нападател и можеше само да се надява, че е под тях.

— Трябва да тръгваме — каза тя на Соло.

Погледна към вратата и тъмните прозорци зад него. Какво щеше да направи, ако точно в този момент някой излезеше навън и ги нападнеше? Как можеше да се надява да се бори с него?

Соло вдигна ръка и й махна.

— Върви — рече й. — Аз ще остана.

— Не, идваш с мен. — Тя потри ръце една в друга, духна върху тях и събра сили, за да продължи.

Отиде при Соло и се опита да хване ръката му, но той я издърпа.

— Още почивка — каза той. — Ще те настигна.

— Проклета да съм, ако… — Зъбите й тракаха неконтролируемо, тя потрепери и използва неволния спазъм за извинение да разтръска ръце, така че да раздвижи кръвта в крайниците си, след което довърши: — Проклета да съм, ако те оставя сам.

— Толкова съм жаден — оплака й се той.

Въпреки че беше видяла толкова вода, че й стигаше до края на живота й, Жулиета също беше жадна. Тя погледна нагоре.

— Още едно ниво и ще стигнем до долните ферми. Хайде. За днес стига толкова. Там ще намерим храна и вода и сухи дрехи, които да облека. Хайде, Соло, ставай. Не ме е грижа дали ще ни е нужна цяла седмица, за да се приберем у дома, но точно сега няма да се предадем.

Тя го хвана за китката. Този път той не се дръпна.

Мина цяла вечност, докато изкачат следващия ред стълби. Соло спираше на няколко пъти, облягаше се на парапета и гледаше безизразно към следващото стъпало. По врата му се стичаше прясна кръв. Жулиета потропваше със замръзналите си крака и се проклинаше. Всичко това беше глупаво. Беше постъпила толкова глупаво.

На няколко стъпала от следващата площадка тя остави Соло назад и отиде да провери вратите към фермите. Временните захранващи кабели, спускащи се от Информационния и пълзящи навътре, бяха наследство отпреди десетилетия, когато оцелелите като Соло бяха скалъпили каквото могат, за да отложат смъртта си. Жулиета надникна вътре и видя, че осветлението за растеж беше изключено.

— Соло? Ще ида да включа таймерите. Ти стой тук и почивай.

Той не отговори. Жулиета дръпна вратата и опита да пъхне ножа в металната решетка под краката си, като остави дръжката му да стърчи. Ръката й трепереше толкова силно, че й костваше значителни усилия дори да се прицели в цепнатината на пода. Тя усети, че долният й костюм мирише на изгоряла гума като дима от огъня.

— Почакай — спря я Соло.

Той задържа вратата отворена, седна и се облегна на нея, като така я опря в парапета.

— Благодаря — каза Жулиета и притисна ножа към гърдите си.

Той кимна и махна с ръка. Очите му се затвориха.

— Вода — промълви той и облиза устни.

— Ей сега се връщам — потупа го тя по рамото.

— Какво се е случило? Защо не отговарят? — Погледът на Кортни се местеше между Уокър и Шърли, сякаш някой от тях трябваше да знае.

— Да не е повредено? — Шърли вдигна малката скала с чертите, отбелязани с боя върху нея, и се опита да разбере дали случайно не са я мръднали. — Уок, да не сме го счупили?

— Не, още е включено — отвърна той.

Вдигна слушалките до бузата си и започна да оглежда различните компоненти.

— Хора, не знам още колко ни остава — каза Кортни, като наблюдаваше през прозореца сцената в генераторната зала.

Шърли се изправи и погледна към таблото за управление при главния вход. Дженкинс и някои от хората му бяха вътре с пушки на раменете и крещяха на останалите. Заради звукоизолацията беше невъзможно да се чуе какво става.

— Ало? — изпращя глас откъм ръцете на Уокър.

Думите сякаш се процеждаха през пръстите му.

— Кой е там? — попита той, като натисна превключвателя. — Кой е?

Шърли побърза да застане до Уокър. Тя невярващо хвана ръката му и изкрещя:

— Жулиета!

Уокър вдигна ръка и се опита да накара и нея, и Кортни да замълчат. Трепереше, докато опипваше детонатора. Накрая успя да щракне червения превключвател.

— Джулс? — Старият му глас беше станал дрезгав и Шърли стисна ръката му. — Ти ли си?

Настъпи пауза, след което от високоговорителите се чу ридание.

— Уок? Уок, ти ли си? Какво става? Къде си? Мислех си…

— Къде е тя? — прошепна Шърли.

Кортни наблюдаваше и двамата с отворена уста, сложила длани върху страните си.

Уокър натисна превключвателя.

— Джулс, къде се намираш?

През миниатюрните високоговорители се чу съскането на дълбока въздишка. Гласът й беше слаб и далечен.

— Уок, намирам се в друг силоз. Има повече силози. Няма да повярваш…

Гласът й се изгуби сред статичните смущения. Шърли се облегна на Уокър, докато Кортни крачеше напред-назад пред тях и поглеждаше ту радиото, ту прозореца.

— Знаем за останалите — отвърна Уокър, като държеше микрофона под брадата си. — Чуваме ги, Джулс. Всички.

Той пусна превключвателя. Гласът на Жулиета се появи отново.

— Как сте в Механичния? Чух за сраженията. В момента в битка ли сте?

Преди да пусне комутатора, Жулиета каза нещо на някой друг и гласът й едва се чуваше.

При споменаването на сраженията Уокър повдигна вежди.

— Как може да е научила? — учуди се Шърли.

— Иска ми се тя да беше тук — каза Кортни. — Джулс щеше да знае какво да правим.

— Кажи за изгорелите газове, за плана. — Шърли махна към микрофона. — Почакай, дай на мен.

Уокър кимна. Той подаде на Шърли слушалките и детонатора.

Шърли натисна превключвателя.

— Джулс? Чуваш ли ме? Аз съм Шърли.

— Шърли… — Гласът на Жулиета се поколеба. — Здравей. Държите ли се?

Емоцията в гласа на приятелката й предизвика сълзи в очите на Шърли.

— Да… — Тя поклати глава и преглътна. — Хей, слушай, някои от останалите пренасочват изгорелите газове към вентилационните отвори на охлаждането в Информационния. Но нали си спомняш онзи път, когато изгубихме обратното налягане? Тревожа се, че двигателят…

— Не — прекъсна я Жулиета. — Трябва да ги спреш. Шърли, чуваш ли ме? Трябва да ги спреш. Това няма да свърши никаква работа. Охлаждането е за сървърите. Единствените хора горе, които… — Тя се прокашля. — Чуй ме. Накарай ги да спрат…

Шърли се засуети с червения превключвател. Уокър протегна ръка да й помогне, но тя най-сетне се справи с устройството.

— Почакай — предаде тя, — откъде знаеш накъде водят вентилационните отвори?

— Просто знам. Мястото, където се намирам, е построено по същия начин. По дяволите, дай ми да говоря с тях! Не можеш да им позволиш…

Шърли отново натисна превключвателя. В стаята нахлу звукът от генераторната зала, когато Кортни отвори вратата и изтича навън.

— Кортни отива — каза Шърли, — отива в момента. Джулс, ти как…? Кой е с теб? Те могат ли да ни помогнат? Тук нещата не изглеждат добре.

Миниатюрните високоговорители изпукаха отново. Шърли чу как Жулиета си пое дълбоко дъх, около нея се разнасяха някакви гласове. После я чу да дава нареждания на някого. Шърли си помисли, че приятелката й звучи изтощена. Уморена. Тъжна.

— Нищо не мога да направя — отвърна Жулиета. — Тук няма никой. Един мъж. Няколко деца. Всички останали ги няма. Хората, които са живели тук, не са могли да помогнат дори на самите себе си. — По линията настъпи тишина и след това тя отново се включи и добави: — Трябва да спреш войната. Каквото и да ти струва. Моля те, не им позволявай да го правят заради мен. Моля те, спри…

Вратата се отвори отново — Кортни се връщаше. Шърли чу викове в генераторната зала. Изстрели.

— Какво беше това? — попита Жулиета. — Къде сте, приятели?

— В контролната стая. — Шърли вдигна поглед към Кортни, чиито очи бяха разширени от страх. — Джулс, нямаме много време. Аз… — Искаше да й каже толкова много неща, искаше да й каже за Марк, но имаше нужда от повече време и единственото, което успя да изрече, бе: — Нападат ни. Радвам се, че си добре.

— О, за бога, накарай ги да спрат — пропука радиото. — Стига толкова битки! Шърли, чуй ме…

— Няма значение — прекъсна я Шърли, докато натискаше бутона и бършеше страните си. — Те няма да спрат.

Стрелбата се приближаваше. Изстрелите се чуваха ясно през вратата. Хората й умираха, докато тя трепереше от страх в контролната стая и разговаряше с един призрак. Хората й умираха.

— Погрижи се за себе си — каза Шърли.

— Почакай!

Шърли предаде слушалките на Уокър. Тя се присъедини към Кортни до прозореца и започна да наблюдава как хората, свити от другата страна на парапета, бяха покосявани. Виждаше проблясването и потрепването на оръжейните дула, подпрени на парапета. Някои от облечените в синьо хора на Механичния лежаха неподвижно на земята. Разнесоха се още глухи гърмежи и слабо тракане в далечината.

— Джулс! — Уокър бърникаше настройките на радиото.

Крещеше името й и все още се опитваше да говори с нея.

— Дай ми да говоря с тях! — извика Жулиета с глас, който се чуваше сякаш от безкрайно далеч. — Уок, защо чувам теб, но не и тях? Трябва да говоря със заместниците, с Питър и Ханк. Уок, как успя да ми се обадиш? Трябва да говоря с тях!

Разтърсван от ридания, Уокър й говореше нещо за поялници и за лупите си. Старецът плачеше, обгърнал с ръце своите платки и жици като разстроено дете, шепнеше им и ги люлееше в обятията си, а солените му сълзи опасно капеха върху нещото, което беше конструирал.

Той говореше на Жулиета и хълцаше, докато още мъже в синьо падаха с прострени ръце върху парапета, а неадекватните им пушки безшумно се търкаляха върху пода. Хората, заради които те живееха в ужас в продължение на месец, бяха вътре. Всичко беше свършило. Шърли намери ръката на Кортни. Двете се прегърнаха и гледаха безпомощно случващото се. Зад гърбовете им риданията и налудничавото бръщолевене на стария Уок се смесваха с приглушения пукот на оръжейната стрелба, който наподобяваше тракането на машина, която се е разцентровала и е извън контрол…

Лукас се заклати върху обърнатата кофа за боклук. Върховете на обувките му правеха вдлъбнатини в меката пластмаса и той имаше чувството, че всеки момент тя ще изхвръкне изпод краката му или ще се строши под тежестта му. Той се хвана за горната част на сървър дванайсет, за да запази равновесие. Дебелият слой прах отгоре му подсказа, че са минали години, откакто някой е идвал тук със стълба и парцал, за да почисти. Притисна нос към вентилационния отвор на климатичната инсталация и отново си пое дъх.

Близката врата изпиука и резетата изщракаха, докато се прибираха в касата. Масивните панти помръднаха с леко скърцане и тежката врата се отвори навътре.

Когато Бърнард влезе, Лукас за малко не изпусна прашната горна част на сървъра, за която се държеше. Началникът на Информационния вдигна озадачено поглед към него.

— Никога няма да се промушиш през това — каза той и се обърна да затвори вратата.

Заключващите резета изщракаха, панелът изпиука и червената светлина отново се зае с наблюдението си над стаята.

Лукас се оттласна от прашния сървър и скочи от кофата за боклук, която се претърколи на пода. Изтупа ръце една в друга, избърса ги в задната част на панталона си и се насили да се засмее.

— Стори ми се, че усетих някаква миризма — обясни той. — Не ви ли се вижда задимено тук?

Бърнард огледа въздуха с присвити очи.

— Винаги ми се вижда малко замъглено. Но не усещам никаква миризма. Само тази на нагретите сървъри. — Той бръкна в джоба на гърдите си и извади няколко сгънати листа хартия. — За теб са. Писма от майка ти. Казах й да ги изпрати по носач до мен и обещах да ти ги предам.

Лукас се усмихна смутено и ги прие.

— Все пак мисля, че трябва да попитате за… — Той вдигна очи към вентилацията на климатичната инсталация и осъзна, че няма кого да попитат в Механичния.

Последното, което беше чул по радиостанцията, бе, че Симс и останалите бяха организирали прочистване. Имаше десетки мъртви и три-четири пъти повече хора бяха арестувани. На средните нива бяха подготвени цели крила с апартаменти, за да могат да затворят всички. Звучеше така, сякаш щеше да има достатъчно хора за почистване в продължение на години.

— Ще накарам един от заместващите да погледне — обеща Бърнард. — Което ми напомня, че трябва да обсъдя това с теб. Ще има множество хора, които ще сменят зелените гащеризони със сини, когато накараме фермерите да отидат в Механичния. Чудех се какво ще кажеш, ако Сами поеме целия отдел там, долу.

Лукас кимна, докато преглеждаше едно от писмата от майка си.

— Сами да стане началник на Механичния? Мисля, че е прекалено квалифициран, но е идеален за това. Научил съм много от него. — Той вдигна поглед, когато Бърнард отвори вратата на шкафа с документи и започна да прелиства работните поръчки. — Той е много добър учител, но това за постоянно ли ще е?

— Нищо не е за постоянно — отвърна Бърнард, като откри онова, което търсеше, и го пъхна в джоба на гърдите си. — Имаш ли нужда от нещо друго?

Той бутна очилата нагоре върху носа си. Лукас си помисли, че за изминалия месец той бе станал по-стар и изтощен.

— Вечерята ще ти бъде изпратена след няколко часа…

Имаше едно нещо, което Лукас искаше. Той искаше да каже, че е готов, че е поел достатъчно от ужаса на бъдещата си работа, че е научил каквото трябва, без да полудее. И да попита дали сега би могъл да се прибере у дома.

Но това не беше изходът от това място. Лукас беше разбрал това.

— Ами, не бих имал нещо против да получа още материал за четене…

Информацията, която беше открил в сървър осемнайсет, изгаряше мозъка му. Страхуваше се, че Бърнард някак си ще го види там. Лукас смяташе, че знае истината, но трябваше да поиска това досие, за да е сигурен.

— Нямаш ли достатъчно неща за четене? — усмихна се Бърнард.

— Тези ли? — Лукас размаха писмата от майка си. — Докато стигна до стълбата, ще съм ги прочел…

— Имах предвид онова, което имаш долу. Реда. Обучението ти — наклони глава Бърнард.

Лукас изпусна въздишка.

— Да, така е, но не може да очаквате, че ще чета това по дванайсет часа на ден. Имам предвид нещо не толкова обемисто. — Той поклати глава. — Хей, забравете. Ако не може…

— От какво имаш нужда? — попита Бърнард. — Просто се заяждам с теб.

Той се облегна на шкафа с документи, скръсти пръсти върху корема си и погледна към Лукас през долната част на очилата си.

— Ами, може да звучи странно, но става дума за едно досие. Старо досие. Сървърът казва, че то е било заведено във вашия кабинет, когато разследването е приключило…

— Разследването? — Гласът на Бърнард прозвуча озадачено.

— Да — кимна Лукас. — Става дума за приятел на един мой приятел. Просто съм любопитен как е бил решен този случай. На сървъра няма никакви цифрови копия…

— Не става дума за Холстън, нали?

— Кой? О, стария шериф ли? Не, не. Защо?

Бърнард му махна да зареже темата.

— Досието е на Уилкинс — обясни Лукас, като наблюдаваше внимателно Бърнард. — Джордж Уилкинс.

Лицето на Бърнард се вкамени. Мустакът се отпусна върху устните му като спусната завеса.

Лукас се прокашля. Онова, което беше видял върху лицето на Бърнард, беше почти достатъчно.

Джордж е загинал преди няколко години долу, в Механ… — подхвана той.

— Знам как е умрял — кимна Бърнард. — Защо искаш да видиш това досие?

— Просто съм любопитен. Имам приятел, който…

— Как се казва този приятел? — Малките ръце на Бърнард се плъзнаха по корема му и той ги пъхна в гащеризона си.

Той се отдалечи от шкафа и пристъпи една крачка по-близо.

— Какво? — попита Лукас.

— Този приятел имал ли е някакви взаимоотношения с Джордж? Колко близък приятел му е бил?

— Не. Поне аз не знам за такова нещо. Вижте, ако това е толкова сериозно, не се тревожете… — На Лукас просто му се искаше да го попита защо го е направил.

Но Бърнард изглеждаше твърдо решен да му разкаже, без да се нуждае от каквото и да е подканяне.

— Сериозно е — прекъсна го той. — Джордж Уилкинс беше човек с идеи. От онзи вид, за който се говори шепнешком, от вида, който трови хората около себе си…

— Какво? Какво искате да кажете?

— Раздел тринайсет от Реда. Прочети го внимателно. Всички бунтове започват точно така, ако го позволим — започват с хора като него.

Брадичката на Бърнард почти опираше в гърдите му, очите му го гледаха над рамките на очилата и истината бликаше свободно от него, без да е необходима хитростта, която Лукас беше възнамерявал да използва.

Лукас нямаше нужда от това досие, беше открил регистрите на пътуванията, които съвпадаха със смъртта на Джордж, и десетките имейли до Холстън, в които се настояваше да приключи този случай. Бърнард дори не се срамуваше. Джордж Уилкинс не беше умрял просто така — той бе убит. И Бърнард искаше да му разкаже защо.

— Какво е сторил? — тихо попита Лукас.

— Ще ти кажа какво е сторил. Беше механик, оцапан със смазка. От носачите научихме за плановете му — идеи за разширяване на мината и за започване на страничен изкоп. Както знаеш, страничните изкопи са забранени…

— Да, очевидно.

Лукас си представи миньорите от силоз осемнайсет, които копаят и накрая се срещат с миньорите от силоз деветнайсет. Най-малкото, което можеше да се каже, бе, че ситуацията би била доста неловка.

— Един продължителен разговор със стария началник на Механичния сложи край на тази безсмислица и тогава на Джордж Уилкинс му хрумна идеята за разширяване надолу. Той и неколцина други начертаха схеми за ниво сто и петдесет, а после и за сто и шейсет.

— Още шестнайсет нива?

— За начало. Поне така се говореше. Просто се носеха слухове и имаше схеми. Но някои от тези слухове стигнаха до ушите на един носач, а после и до нас.

— И тогава го убихте?

— Някой стори това, да. Няма значение кой. — Бърнард намести очилата си с една ръка, а другата остана мушната под гащеризона върху корема му. — Един ден и ти ще трябва да вършиш тези неща, синко. Нали разбираш това?

— Да, но…

— Без „но“ — бавно поклати глава Бърнард. — Някои хора са като вирус. Освен ако не искаш да избухне чума, имунизираш силоза срещу тях. Отстраняваш ги.

Лукас не каза нищо.

— Тази година отстранихме четиринайсет заплахи, Лукас. Имаш ли някаква представа каква би била средната продължителност на живота, ако не противодействахме активно на тези неща?

— Но почистванията…

— Те са полезни, за да се справим с хората, които искат да излязат навън. Които мечтаят за по-добър свят. Бунтът в момента е пълен с такива хора, но това е само една от болестите, с които трябва да се справим. А почистването е лекарство. Не съм сигурен дали някой с различна болест дори би изчистил, ако го изпратим навън. Трябва да искат да видят онова, което им показваме, за да може то да проработи.

Това припомни на Лукас какво беше научил за шлемовете, за визьорите. Беше решил, че това е единственото съществуващо заболяване. Искаше му се да беше чел повече от Реда и по-малко от Завета.

— По радиостанцията си слушал за последната епидемия. Всичко това можеше да бъде избегнато, ако бяхме хванали болестта по-рано. Кажи ми дали така нямаше да бъде по-добре.

Лукас сведе поглед към обувките си. Кофата за боклук лежеше наблизо на едната си страна. Така изглеждаше тъжна. Вече беше безполезна.

— Идеите са опасни, Лукас. Това лежи в основата на Реда. Знаеш тези неща.

Той кимна. Помисли си за Жулиета и се запита защо ли не се е обаждала сякаш от цяла вечност. Тя беше един от тези вируси, за които говореше Бърнард. Думите й пълзяха в мислите му и го заразяваха с мечти за външния свят. Усети как цялото му тяло пламна, когато осъзна, че и той беше прихванал някои от тях. Прииска му се да докосне джоба на гърдите си и да почувства личните й вещи там — часовника, пръстена и идентификационната карта. Беше ги взел, за да му напомнят за смъртта й, но те бяха станали още по-ценни сега, когато знаеше, че тя е жива.

— Този бунт изобщо не е толкова страшен, колкото последния — каза му Бърнард. — И дори след него нещата били изгладени, щетите били поправени, а хората забравили случилото се. Същото ще стане и сега. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Отлично. Това ли е всичко, което искаше да знаеш за въпросното досие?

Лукас кимна.

— Добре. Така или иначе май ще се наложи да четеш нещо друго — усмихна се Бърнард и мустакът му се изви нагоре.

Сетне се обърна да си върви.

— Били сте вие, нали?

Бърнард спря, но не се обърна.

— Онзи, който е убил Джордж Уилкинс. Били сте вие, нали?

— Има ли значение?

— Да. Има значение за… за мен… Това означава…

— Или за твоя приятел? — Бърнард се обърна с лице към него.

Лукас почувства как в стаята стана по-топло.

— Да не си променил решението си, синко? За тази работа? Сгреших ли с теб? Защото ми се е случвало да греша преди.

Лукас преглътна.

— Просто искам да знам дали и аз ще трябва някога да направя нещо подобно… Искам да кажа, след като съм сянка за…

Бърнард направи няколко крачки към него. Лукас усети, че в отговор отстъпи половин крачка назад.

— Не мислех, че греша с теб. Но съм сгрешил, нали? — Бърнард поклати глава възмутено и добави ядно: — По дяволите!

— Не, сър. Не сте сбъркали. Мисля, че просто от твърде дълго съм тук. — Лукас отметна назад косата от челото си, главата го сърбеше и имаше нужда да отиде до тоалетна. — Може би просто ми трябва малко въздух, нали разбирате? Да се прибера за малко у дома. Да спя в леглото си. Колко време мина? Може би месец? Колко трябва да…?

— Искаш да излезеш от тук?

Лукас кимна.

Бърнард сведе поглед към обувките си и сякаш за момент обмисли желанието му. Когато вдигна очи, в тях имаше тъга и влага, а мустаците му бяха клюмнали.

— Това ли искаш? Да се махнеш от тук?

Той помръдна ръцете си, пъхнати в гащеризона.

— Да, сър — кимна Лукас.

— Кажи го.

— Искам да изляза от тук. — Лукас хвърли поглед към тежката стоманена врата зад Бърнард. — Моля. Искам да ме пуснете навън.

— Навън.

Лукас поклати раздразнено глава. По бузата му се стичаше пот, която следваше линията на челюстта му. Той изведнъж се почувства много изплашен от този човек, който му напомни още повече за баща му.

— Моля ви — повтори Лукас. — Просто започвам да се чувствам като затворен в клетка. Моля ви, пуснете ме навън.

Бърнард кимна. Бузите му помръднаха. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Лукас никога не беше виждал подобно изражение на лицето му.

— Шериф Билингс, там ли си?

Малката му ръка се появи от гащеризона му и вдигна радиото до тъжния му потрепващ мустак.

Гласът на Питър изпращя в отговор.

— Тук съм, сър.

Бърнард щракна предавателя.

— Чу човека — каза той и очите му се напълниха със сълзи. — Лукас Кайл, инженер първи клас от Информационния отдел, каза, че иска да излезе навън…

— Ало? Уок? Шърли?

Жулиета викаше по радиостанцията, а сираците и Соло я наблюдаваха от няколко стъпала по-надолу. Беше превела бързо децата през фермите, по пътя набързо се бяха запознали, като тя през цялото време проверяваше радиостанцията. Бяха минали няколко нива. Останалите крачеха бавно подире й и все още нямаше никаква вест, след като връзката беше прекъсната. Последните думи на Уокър бяха заглушени от оръжейна стрелба. Тя продължаваше да мисли, че трябва просто да се качи по-нависоко и да опита още веднъж. Провери лампичката до бутона за включване, за да се увери, че батерията не е изтощена, увеличи звука, докато не чу статичните смущения, и разбра, че устройството работи. Натисна бутона. Смущенията изчезнаха. Радиото я очакваше да заговори.

— Моля ви, хора, кажете нещо. Тук е Жулиета. Чувате ли ме? Кажете нещо.

Тя погледна към Соло, подкрепяше го момчето, което го беше зашеметило.

— Мисля, че трябва да се изкачим по-нависоко. Хайде. Побързайте.

Разнесоха се стонове. Злощастните оцелели от силоз седемнайсет се държаха така, сякаш тя бе тази, която си е загубила ума. Но изкачваха тежко стълбите след нея. Темпото им се определяше от Соло, който се беше посъживил, след като хапна малко плодове и пийна вода, но колкото повече нива изкачваха, толкова по-бавен ставаше той.

— Къде са тези твои приятели, с които говорихме ние? — попита Риксън. — Могат ли да дойдат да ни помогнат? — Той изсумтя, когато Соло се наклони на една страна. — Тежък е.

— Няма да дойдат да ни помогнат — отвърна Жулиета. — От там до тук няма път.

Нито пък обратно, помисли си тя.

Стомахът й се присви от тревога. Трябваше да стигне до Информационния и да се обади на Лукас, за да разбере какво става. Трябваше да му каже колко ужасно са се объркали плановете й и как се проваля във всичко. Тя осъзна, че няма връщане назад. Нямаше как да спаси приятелите си. Нямаше как да спаси този силоз. Погледна през рамо. Предстоеше й живот на майка на тези деца сираци, деца, които бяха оцелели по неизвестни причини.

И сега цялата тежест щеше да падне върху нея. И върху Соло, но в по-малка степен. Вероятно той щеше да е още едно дете, за което да се грижи.

Бавно се изкачваха по поредния ред стъпала. Соло сякаш беше дошъл малко на себе си — имаше известен напредък, но все още им предстоеше много път.

Спряха на средните нива, за да ползват чистите тоалетни, в които обаче нямаше вода. Жулиета помогна на малките деца. Те не искаха да удовлетворяват естествените си нужди по този начин, предпочитаха да го правят в пръстта. Тя им обясни, че така е правилно и че само когато са в движение, се облекчават по този начин. Не им спомена за годините, които Соло беше прекарал, унищожавайки цели нива с апартаменти. Не им каза и за облаците мухи, които беше видяла.

Изядоха последните остатъци от храната си, но имаха достатъчно вода. Жулиета искаше да стигне до хидропониката на петдесет и шестия етаж, преди да спрат да пренощуват. Там имаше достатъчно храна и вода за останалата част от пътуването. Многократно опита да установи връзка по радиото, макар да бе насяно, че така изтощаваше батерията. Нямаше отговор. Не разбираше как изобщо бе успяла да се чуе с тях — вероятно всички силози използваха различна честота, по някакъв начин не установяваха връзка помежду си. Сигурно беше дело на Уокър — нещо, което той беше конструирал. Когато се върнеше в Информационния, дали щеше да може да разбере? Дали щеше да успее да се свърже с него или с Шърли? Не беше сигурна, а от мястото, където се намираше, Лукас нямаше как да разговаря с Механичния и да я свърже с тях. Беше го питала за това десетки пъти.

Лукас…

И тогава Жулиета си спомни.

Радиостанцията в бърлогата на Соло. Какво беше казал Лукас една нощ? Разговаряха късно вечерта и той беше казал, че му се иска да може да говори с нея от долу, където било по-удобно. Не беше ли това мястото, където той получаваше новини за бунта? Това ставаше по радиостанцията. Същата като онази в стаята на Соло под сървърите, заключена в клетката, ключа за която той така и не беше открил.

Жулиета се обърна към групата. Те спряха да се изкачват, хванаха се за парапета и впериха погледи в нея. Хелена, младата майка, която дори не знаеше на колко години е, се опита да успокои бебето, което се разплака. Невръстното дете, което нямаше име, предпочиташе люлеенето при изкачването.

— Трябва да се кача горе — каза им тя и погледна Соло. — Как се чувстваш?

— Аз ли? Добре съм.

Не изглеждаше добре.

— Можеш ли да ги качиш до горе? — Тя кимна към Риксън. — Добре ли си?

Момчето наведе брадичка. Съпротивата му сякаш се беше сломила по време на изкачването, особено при спиранията за ходене до тоалетна. В същото време по-малките деца бяха силно развълнувани, че виждат нови части от силоза, че могат да говорят на висок глас, без да им се случат ужасни неща. Започваха да осъзнават, че са останали само двама възрастни и нито един от тях не изглежда чак толкова лош.

— На петдесет и шестия етаж има храна — каза тя.

— Числата… — Риксън поклати глава. — Аз не…

Разбира се. Защо му беше да брои?

— Соло ще ви покаже къде е — увери го тя. — Отсядали сме там и преди. Храната става. Има и консерви. Соло? — Тя изчака, докато той вдигна поглед към нея — очите му вече не бяха толкова изцъклени. — Трябва да се обадя на едни хора, разбираш ли? На приятелите ми. Трябва да разбера дали са добре.

Той кимна.

— Ще се оправите ли, момчета? — Не искаше да ги оставя, но трябваше да го направи. — Утре ще се опитам да се върна долу при вас. Изкачвайте се полека, разбрахте ли? Няма нужда да бързаме да се приберем у дома.

У дома. Примирила ли се беше вече с това?

Всички от групата й отвърнаха с кимвания. Едно от малките момчета извади бутилка с вода от чантата на другото и развинти капачката й. Жулиета се обърна и започна да се изкачва, като вземаше по две стъпала наведнъж, макар краката й да я молеха да не го прави.

Група деца трополяха надолу по стълбището, докато водеха Лукас към смъртта му. Едно от тях пищеше ужасено, но с радост, сякаш някой го гонеше. Те се спускаха все по-близо по спиралата на стълбището. Накрая се появиха и Лукас и Питър трябваше да се притиснат към едната страна, за да ги пуснат да минат.

Питър влезе в ролята си на шериф и извика на децата да се движат по-бавно и да внимават. Те се изкикотиха и продължиха лудешкото си спускане. Училището беше свършило, нямаха намерение да слушат повече възрастните.

Докато Лукас се притискаше към външния парапет, той за момент се изкуши. Свободата беше само на един скок разстояние. Смърт по негов собствен избор — беше обмислял дали да не го направи и преди, когато настроението му станеше мрачно.

Питър го дръпна настрани за лакътя, преди Лукас да успее да направи каквото и да било. Остана му само да се любува на грациозното перило от стомана, което се виеше ли, виеше надолу, въртеше се по един и същ начин и никога не спираше. Представи си как се забива в земята. Можеше да почувства вибрациите му, сякаш беше някаква космическа струна, някаква единична нишка ДНК в сърцето на силоза, по която беше полепнал целият живот.

Такива мисли му се въртяха в главата, докато изкачиха още едно ниво по пътя към неговата смърт. Наблюдаваше как заварките минаваха покрай него, някои от тях по-старателно направени от другите. Други бяха сбръчкани като белези, а няколко бяха полирани толкова гладко, че за малко щеше да ги пропусне. Всяка от тях беше подпис на своя създател. На едно място те бяха повод за гордост, на друго — набързо претупана работа в края на дългия работен ден. Някои бяха направени от сенки, които се учеха как да заваряват, а други — от професионалист с десетилетия опит, който правеше всичко да изглежда толкова лесно.

Той прокарваше окованите си ръце по грубата боя, грапавините, гънките и обелените места, които разкриваха столетията от наслагвани слоеве и цветове, променящи се с времената, доставките или цените на боите. Тези слоеве му напомняха за дървеното бюро, което беше гледал в продължение на почти месец. Всяка малка резка бележеше преминаващите години, точно както всяко име, надраскано на повърхността, бележеше безумното желание на някой човек да разполага с повече време и да не позволи на същото това време да отнесе бедната му душа.

Дълго вървяха мълчаливо. Разминаха се с носач, носещ обемист товар, и с една млада двойка, която изглеждаше гузна. Напускането на залата със сървърите не се оказа излизането на свобода, за което толкова беше копнял Лукас през изминалите седмици. Беше клопка, поход на срама с лица, които надничаха от вратите и стълбището. Безизразни лица, които гледаха, без да мигат. Лица на приятели, които се чудеха дали той е техен враг.

И може би беше именно такъв.

Щяха да кажат, че той не е издържал и е изрекъл думи, които са фатално табу, но сега Лукас знаеше защо хората са ядосани. Той беше вирусът. Ако изпуснеше погрешните думи, щеше да убие всеки, когото познаваше. Това беше пътят, по който бе тръгнала Жулиета по същата неразумна причина. Той й вярваше, винаги й беше вярвал, винаги беше знаел, че не е сторила нищо нередно, но сега наистина разбираше. Тя приличаше на него в толкова много отношения. Само дето той нямаше да оцелее. Знаеше това, Бърнард му го беше казал.

Бяха десет нива над Информационния, когато радиото на Питър изпращя и се чу глас. Той свали ръка от лакътя на Лукас, за да усили звука и да провери дали търсят него.

— Тук е Жулиета. Кой се обажда?

Този глас.

Сърцето на Лукас подскочи радостно за миг, преди да потъне в дълбоко униние. Той се втренчи в парапета и се заслуша.

Бърнард отговори и поиска да се пази мълчание. Питър се пресегна към радиото си и намали звука, но не го изключи. Гласовете ги придружаваха, докато се изкачваха, появяваха се и изчезваха. Всяка крачка и всяка дума смазваше Лукас и го правеше все по-слаб. Той се загледа в парапета и отново се замисли за истинската свобода.

Едно хващане, лек подскок нагоре и дълъг полет.

Усещаше как прави движенията наум — свива колене и прехвърля краката си през парапета.

Гласовете от радиото спореха. Казваха забранени неща. Бяха изпълнени с тайни, които мислеха, че няма да бъдат чути от други уши.

Лукас наблюдаваше как умът му проиграва собствената му смърт отново и отново. Съдбата го очакваше зад този парапет. Видението беше толкова силно, че наруши темпото му на изкачване, отрази се на краката му.

Той забави ход и Питър забави крачка заедно с него. Докато слушаха спора на Жулиета и Бърнард, всеки от двамата започна да се колебае, да се съмнява в необходимостта да се изкачва нагоре. Силата на Лукас постепенно изчезна и той реши да не скача.

И двамата мъже бяха променили решението си.

Жулиета се събуди на пода. Някой я разтърсваше. Мъж с брада. Беше Соло. Беше припаднала в неговата стая, до бюрото му.

— Успяхме — каза той и жълтите му зъби проблеснаха.

Изглеждаше по-добре, отколкото си го спомняше. По-жив. Сега имаше чувството, че тя самата е мъртва.

Мъртва.

— Колко е часът? — попита тя. — Кой ден сме?

Опита се да седне. Усещаше всеки свой мускул разкъсан, разкачен и носещ се свободно под кожата й.

Соло отиде при компютъра и включи монитора.

— Другите си избират стаи и след това ще отидат до горните ферми — уведоми я той и се обърна да я погледне.

Жулиета разтри слепоочията си.

— Има други — тържествено заяви той, сякаш това все още беше новина.

Жулиета кимна. Имаше само един друг, за когото тя можеше да мисли точно в този момент. Припомни си сънищата — сънища за Лукас, за всички нейни приятели, затворени в килии за задържане, и за цяла стая, пълна с костюми, подготвени за всеки от тях, без някой да го е грижа дали ще чистят, или не. Това щеше да е масово убийство — знак за онези, които оставаха. Помисли за всички тела извън този силоз — силоз седемнайсет. Беше лесно да си представи какво ще последва.

— Петък е — каза Соло, след като погледна компютъра. — Или четвъртък през нощта, в зависимост какво предпочиташ. Два часът. — Той почеса брадата си. — Мислех, че сме спали по-дълго.

— Какъв ден е бил вчера? — Тя разтърси глава, в това нямаше смисъл. — В кой ден се спуснах надолу във водата? С компресора?

Мозъкът й не работеше.

Лукас я изгледа така, сякаш и на него му е минала подобна мисъл.

— Спускането беше в четвъртък. Днес е следващият ден. — Той почеса главата си. — Да започнем отначало…

— Няма време — изстена Жулиета и се опита да стане.

Соло се втурна към нея и я подхвана под мишниците.

— Лабораторията за костюми — каза тя.

Той кимна. Тя видя, че е изтощен, може би не толкова, колкото нея, но въпреки това беше готов да направи всичко за нея. Осъзнаването, че някой може да й е толкова предан, я натъжаваше.

Тя го поведе по тесния тунел. Когато се заизкачва по стълбата, цял куп болежки й напомниха за себе си. Жулиета пропълзя до залата със сървърите. Соло я последва нагоре по стълбата и й помогна да се изправи. Заедно се отправиха към Лабораторията за костюми.

— Имам нужда от цялата термоизолационна лента, с която разполагаме — обясни му тя, докато вървяха.

Мина между сървърите, като се олюляваше и се блъсна в един от тях.

— Трябва да е от жълтата макара — материала от Снабдяването, а не от червената.

— От хубавата — кимна той. — Като онази, която използвахме за компресора.

— Точно така.

Напуснаха залата със сървърите и затътриха крака по коридора. Жулиета чуваше зад завоя трополенето на краката на хлапетата и развълнуваните им викове. Беше странен звук като ехо от призраци. Но беше нещо нормално. Нещо нормално се бе върнало в силоз седемнайсет.

В Лабораторията за костюми остави Соло да се занимава с лентата. Той опъваше дълги парчета от нея върху една от работните маси, застъпваше краищата им и с помощта на горелка запечатваше местата на свързване.

— Да се застъпват поне на един инч разстояние — каза му тя, когато й се стори, че пести от материала.

Той кимна. Жулиета погледна към леглото си и се замисли дали да не се строполи върху него. Взе най-малкия костюм в стаята с яка, в която знаеше, че може би ще е доста трудно да се пъхне. Спомняше си колко трудно й беше да влезе в силоз седемнайсет и не искаше това да се повтаря.

— Няма да има време да направя нов превключвател за костюма, затова няма да имам радиостанция.

Прегледа костюма за почистване част по част, като махаше онези елементи, които бяха така направени, че да се повредят, и ровеше из материалите, които беше довлякла от Снабдяването, за да намери по-добър вариант на всеки от тях. Някои трябваше да бъдат уплътнени с хубавата лента.

Костюмът нямаше да изглежда толкова спретнат и стегнат, колкото онзи, който Уокър беше помогнал да направят за нея, но щеше да е далеч по-добър от онзи, който щеше да получи Лукас. Вземаше всички онези части, върху които седмици наред си беше блъскала главата, удивявайки се колко инженерна мисъл е нужна, за да направиш нещо по-нетрайно, отколкото изглежда. Пробва един уплътнител от купчината, за който не беше сигурна, като го стисна с ноктите си. Той се сцепи с лекота. Започна да рови за друг.

— Колко дълго? — попита Соло, докато шумно опъваше ново парче лента. — Един ден ли няма да те има? Една седмица?

Жулиета вдигна поглед от работната си маса и го насочи към тази, над която се трудеше Соло. Не искаше да му казва, че може и да не оцелее. Щеше да запази за себе си тази мрачна мисъл.

— Ще измислим начин да дойдем за теб — увери го тя. — Първо трябва да се опитам да спася някого.

Имаше чувството, че изрича лъжа. Искаше й се да му каже, че може да не се върне никога.

— С това? — Соло изшумоля с термоизолационната лента.

Тя кимна.

— Вратите на моя дом никога не се отварят — обясни му тя. — Не и ако не изпращат някой да почиства.

— И тук беше същото преди, когато това място беше полудяло — кимна Соло.

Жулиета объркано вдигна поглед към него и видя, че той се усмихва. Соло беше казал шега. Тя се засмя, макар да не й беше до смях, и откри, че това й помогна.

— Имаме шест или седем часа, докато онези врати се отворят — каза му тя. — И когато това стане, искам да съм там.

— И тогава какво? — Соло спря горелката и огледа свършената работа.

Вдигна поглед към нея.

— Тогава искам да видя как ще обяснят факта, че съм жива. Мисля — тя смени едно уплътнение и завъртя костюма от обратната страна, за да стигне до другия ръкав, — че приятелите ми се сражават на едната страна, а хората, които ме изпратиха тук — на другата. Всички останали гледат — това са огромната част от моя народ. Те са твърде уплашени, за да вземат страна, което на практика означава, че все едно ги няма.

Тя замълча, докато използваше едни малки клещи, за да махне уплътнението, което свързваше ръкава към ръкавицата. Щом го извади, протегна ръка, за да вземе хубаво уплътнение.

— Мислиш ли, че така това ще се промени? Като спасиш приятеля си?

Жулиета вдигна очи и се вгледа в Соло, който почти беше приключил с лентата.

— Най-важното е да спася приятеля си — отвърна тя. — Онова, което мисля, че ще се случи, когато всички онези хора видят, че един чистач се е завърнал у дома, е, че ще видят нещата в истинската им светлина, а с толкова много подкрепа оръжията и битките ще станат безсмислени.

Соло кимна. Той започна да сгъва покривалото, без дори да го моли за това. Тази малка проява на инициативност от негова страна и разбирането какво трябва да стори изпълниха Жулиета с надежда. Може би той имаше нужда от тези деца, имаше нужда от някого, за когото да се грижи. Сякаш вече беше остарял с десет години.

— Ще се върна за теб и останалите — обеща му тя.

Той наклони глава и задържа погледа си върху нея известно време, докато умът му сякаш обмисляше казаното от нея. Приближи се до нейната работна маса, остави прилежно сгънатото покривало и го поглади два пъти. Сред брадата му за кратко проблесна усмивка. След това се обърна и почеса бузата си, сякаш го сърбеше там.

Жулиета видя, че той си остава момче. Все още се срамуваше да плаче.

Жулиета премина през вратите на въздушния шлюз и нагоре по рампата, без да обръща внимание на мъртвите около нея. Просто се съсредоточаваше върху всяка своя стъпка и най-трудната част приключи. Предстоеше й да премине през открито пространство и разхвърляните тленни останки, за които можеше да се преструва, че са скали. Беше лесно да открие пътя. Просто обърна гръб на рушащия се град в далечината — онзи, към който се беше отправила преди толкова много време — и започна да се отдалечава от него.

Докато си проправяше път сега, след като вече беше споделяла техния дом известно време, гледката на мъртъвците тук-там й се струваше по-тъжна и по-трагична, отколкото при предишното преминаване. Жулиета внимаваше да не нарушава покоя им и ги подминаваше с почитта, която заслужаваха, като й се искаше да можеше да направи нещо повече за тях от това да ги съжалява.

Накрая те започнаха да оредяват и пейзажът и самата Жулиета бяха оставени на спокойствие. Докато с тежка стъпка се изкачваше по бруления от вятъра хълм, звукът от фината пръст, която се удряше в шлема й, започна да й се струва странно познат и някак успокояващ. Това беше светът, в който живееше, в който живееха всички те. През прозрачния купол на шлема си тя го виждаше толкова ясно, колкото изобщо беше възможно. Гневните сиви облаци се движеха бързо, отстрани я шибаха носещите се ниско над земята пелени от прах, назъбените камъни изглеждаха като парчета, отчупени от някаква по-голяма скала — може би това бяха сторили машините, които бяха оформили тези хълмове.

Когато достигна до билото, тя спря, за да огледа панорамата, простираща се около нея. Тук, на високото, вятърът беше ожесточен и тялото й беше изложено на поривите му. Тя застана с разкрачени крака, за да не падне, и погледна обърнатия наопаки купол пред нея и плоския покрив на дома си. Изпита смесица от вълнение и страх. Ниското слънце едва се беше подало над далечните хълмове и кулата със сензорите долу все още беше в сянката му, обгърната от нощта. Щеше да успее. Но преди да започне да се спуска по хълма, тя откри, че се взира удивено в поредицата от разпръснати вдлъбнатини, които продължаваха чак до хоризонта. Бяха точно като на схемата със силозите — вдлъбнатини, разположени на равно разстояние една от друга, общо петдесет на брой.

Тогава внезапно и със страшна сила я осени мисълта, че незнайно колко други хора водят своя ежедневен живот съвсем наблизо. Живи хора. Други силози освен нейния и този на Соло. Силози, където не подозираха истината, с хора, събуждащи се за работа, отиващи на училище, а може би дори изпращани да почистват.

Тя се завъртя на място и съзнанието й попиваше всичко видяно, като се чудеше дали точно сега някъде навън сред този пейзаж има още някой, облечен в подобен костюм, в чийто ум препускат съвсем различни страхове. Ако можеше да му извика, щеше да го направи. Ако можеше да помаха на всичките скрити сензори, щеше да го стори.

От тази височина мащабът на света изглеждаше различно. Преди няколко седмици животът й на прокудена можеше да приключи — ако не на склона на хълма пред дома й, то със сигурност в наводнените дълбини на силоз седемнайсет. Но не беше станало така. Вместо това краят вероятно щеше да настъпи тази сутрин с Лукас. Ако интуицията й грешеше, двамата можеха да изгорят заедно във въздушния шлюз. Или пък можеха да останат да лежат в извивката на хълма и да се разпадат като двойка. Двойка, чиято близост беше създадена от отчаяни разговори, проточващи се до късно през нощта, силна връзка между две изгубени души, която те не бяха обсъждали и която така и не бяха признали.

Жулиета си беше обещала никога повече да не обича някого тайно и никога повече да не се влюбва. А по някакъв начин този път се беше оказало още по-лошо — беше го запазила в тайна дори от него. Дори от самата себе си.

Може би причината беше в близостта на смъртта, която обсипваше прозрачния й шлем с пясък и токсини. Какво значение имаше всичко това, когато виждаше колко широк и истински е светът? Нейният силоз вероятно щеше да продължи да съществува, както със сигурност щеше да има и други силози.

Блъсна я мощен порив на вятъра и за малко не изскубна сгънатото покривало от ръцете й. Жулиета запази равновесие, събра си мислите и започна далеч по-лесното спускане към дома си. Заслиза надолу от билото с отрезвяващата му гледка и мрачните му висини, далеч от пронизващите и разяждащи ветрове. Следваше извивката, където двата хълма се срещаха, и криволичейки, се заспуска към двойката, погребана пред очите на всички, която бележеше съдбоносното й, отчаяно и уморено завръщане у дома.

Жулиета периодично губеше съзнание и се свестяваше, като усещаше спазмите, причинени от болката от изгарянията.

Спомняше си разпръскващата се мъгла, обувките, трополящи около нея, докато тя лежеше настрани в пещта на въздушния шлюз. Наблюдаваше как светът наоколо загубва формата си, докато шлемът й, който беше станал полутечен, продължаваше да се топи и да се вдлъбва. В полезрението й блестеше и потрепваше ярка сребърна звезда, която в един момент залезе. Питър Билингс надникна в шлема й, разтърси обгорените й рамене и извика на хората наоколо да помогнат.

Вдигнаха я и я изнесоха от мястото, от което още се вдигаше пара, след това разрязаха и свалиха стопения костюм от тялото й. Лицата им бяха облени в пот.

Жулиета се носеше през стария си кабинет като дух. Лежеше изпъната по гръб върху носилката, чиито малки колела скърцаха под нея. Покрай нея преминаха пръчките на стоманената решетка и празната пейка в килията.

Носеха я, въртейки се в кръг.

Надолу.

Тя се събуди от пиукането на сърцето си. Беше свързана с машини и един мъж, облечен като баща й, я преглеждаше.

Той беше първият, който забеляза, че е будна. Веждите му се повдигнаха, усмихна се и кимна на някой, застанал над рамото й.

И Лукас беше там. Лицето му — толкова познато и толкова странно — се появи размазано. Усети ръката му в своите. Знаеше, че е там от известно време. Плачеше и се смееше, като не спираше да я гали по бузата. Джулс искаше да знае какво е толкова смешно. Какво е толкова тъжно. Той просто поклати глава и тя отново се унесе в сън.

Тримата седяха около масата за съвещания. Жулиета нагласи превръзката с марля на ръката си, така че да закрие белега, който се показваше отдолу. Гащеризонът, който й бяха дали, беше широк, за да не й причинява болка допирът му, но кожата й пареше навсякъде, където я докосваше долната риза. Тя седна на един от столовете с плюшена дамаска и се залюля напред-назад, като се оттласкваше с върховете на пръстите си. Нямаше търпение да се махне от тук. Но Лукас и Питър искаха да обсъдят някои неща с нея. Бяха я придружили толкова близо до изхода и до голямото стълбище, само за да я накарат да седне в тази стая. Бяха й казали, че искат да останат за малко насаме с нея. Израженията на лицата им я караха да се чувства нервна.

Известно време никой не казваше нищо. Питър се възползва от това и изпрати един техник да донесе вода, но когато каната пристигна и чашите бяха напълнени, никой не протегна ръка да вземе някоя от тях. Лукас и Питър си размениха притеснени погледи. Жулиета се умори да чака.

— Какво има? — подкани ги тя. — Може ли да си вървя? Имам чувството, че нарочно забавяте този момент от дни.

Тя хвърли поглед към мястото, където беше часовникът й, и размърда ръка, за да се покаже той изпод превръзката на китката й. Сетне се обърна към Лукас, който седеше от отсрещната страна на масата, и се засмя на безпокойството, изписано на лицето му.

— Да не се опитвате да ме задържите тук завинаги? Защото обещах на всички дълбоко долу, че ще се срещна с тях утре вечер.

Лукас се обърна към Питър.

— Хайде, момчета. Изплюйте камъчето. Какво ви тревожи? Лекарят каза, че се чувствам достатъчно добре, за да сляза до долу, и ви предложих да се свържете с Марш и Ханк, за да проверите дали имам някакви проблеми. Както е тръгнало, ще закъснея, ако се забавя още малко.

— Добре — каза Лукас и въздъхна, сякаш се беше отказал да чака Питър да заговори пръв. — Минаха няколко седмици…

— И вие двамата се погрижихте да имам чувството, че са минали месеци — прекъсна го тя и започна да си играе с циферблата на часовника си — стар тик, който се беше завърнал с такава лекота, сякаш никога не беше изчезвал.

— Работата е там — Лукас се прокашля в юмрука си и прочисти гърло, — че не можехме да ти дадем всички бележки, които ти бяха изпратени.

Погледна я намръщено с виновно изражение.

Сърцето на Жулиета се сви. Тя се приведе напред в очакване на продължението. Още имена, които трябваше да премести от един тъжен списък в друг…

Лукас вдигна ръце.

— Няма нищо такова — побърза да я успокои той, разпознавайки тревогата по лицето й. — За бога, не става дума за нищо такова…

— Добри новини — добави Питър. — Поздравителни съобщения.

Лукас го стрелна с поглед, което наведе Жулиета на мисълта, че тя едва ли ще ги сметне за такива.

— Ами… става дума за новини. — Лукас погледна над масата към нея.

Беше скръстил ръце пред себе си и ги бе подпрял върху протритото дърво точно като нея. Жулиета имаше чувството, че ако двамата помръднат още десетина сантиметра, ръцете им ще се срещнат и пръстите им ще се преплетат. Щеше да е толкова естествено след седмиците, през които го бяха правили. Но това беше нещо, което разтревожените приятели правят, когато са в болница. Жулиета размишляваше над това, докато Лукас и Питър й разказваха за изборите.

— Почакайте. Какво? — Тя примигна и вдигна поглед от ръцете си, когато осъзна последните думи, които беше чула.

— Просто моментът беше такъв — обясняваше Лукас.

— Всички говореха само за теб — добави Питър.

— Почакайте — спря ги тя. — Какво беше последното, което казахте?

Лукас си пое дълбоко дъх.

— Бърнард се беше кандидатирал, без да има опоненти. Когато го изпратихме навън да почиства, изборите бяха отложени. Но после се разнесе вестта за свръхестественото ти завръщане и хората въпреки това се появиха да гласуват…

— Много хора — добави Питър.

— Имаше доста гласували — кимна Лукас. — Повече от половината силоз.

— Да, но… кмет? — тя се засмя и огледа издрасканата маса за съвещания, върху която нямаше нищо освен недокоснатите чаши с вода. — Няма ли нещо, което да подпиша, и така официално да сложа край на този абсурд?

Двамата мъже се спогледаха.

— Точно за това става дума — рече Питър.

— Казах ти… — поклати глава Лукас.

— Надявахме се, че ще приемеш.

— Аз? Кмет? — Жулиета скръсти ръце, мъчително се облегна на стола и се засмя. — Сигурно се шегувате. Не разбирам нищо от…

— Не е необходимо да разбираш — прекъсна я Питър и се наведе напред. — Ще имаш кабинет, ще се ръкуваш с хората, ще подписваш разни документи и ще караш хората да се чувстват по-добре…

Лукас го потупа по ръката и поклати глава. Жулиета усети как кожата й пламна и белезите и раните й я засърбяха още повече.

— Ето за какво става дума — подхвана Лукас. — Ние имаме нужда от теб. На върха има вакуум във властта. Питър е човекът, който е бил най-дълго на поста си, а ти самата знаеш колко дълго е това.

Тя слушаше.

— Спомняш ли си нашите разговори през всички онези нощи? Спомняш ли си, когато ми разказа как изглежда другият силоз? Нали разбираш колко близо сме били до това да ни сполети същата участ?

Тя прехапа устната си, взе една чаша и отпи продължително от водата. Погледна го над ръба на чашата и го зачака да продължи.

— Имаме шанс, Джулс. Да запазим това място. Да го върнем към…

Тя остави чашата си и вдигна ръка, за да го накара да спре.

— Ако ще правим това — хладно им каза тя, като местеше поглед от лицето на единия към лицето на другия. — Ако ще го правим, ще е по моя начин.

Питър се намръщи.

— Няма да има повече лъжи — продължи тя. — Ще дадем шанс на истината.

Лукас се засмя нервно. Питър поклати глава.

— Сега ме чуйте — каза тя. — Това не е лудост. Не за пръв път мисля над него. По дяволите, цели седмици не съм правила нищо друго, освен да мисля.

— Истината? — повтори Питър.

Тя кимна.

— Знам какво смятате. Смятате, че лъжите и страхът…

Питър кимна на свой ред.

— Но какво можем да измислим, което да е по-страшно от онова, което е наистина там, навън? — попита тя, като посочи към тавана и зачака думите й да стигнат до двамата мъже.

— Когато силозите са били построени, идеята е била, че всички заедно сме част от това. Заедно, но разделени, без да знаем едни за други, така че да не се заразят останалите, ако един се разболее. Но аз не искам да играя за този отбор. Не съм съгласна с тяхната кауза. Отказвам да се съглася.

— Да, но… — наклони глава Лукас.

— Значи сме ние срещу тях. И не срещу хората в силозите, не хората, които работят ден за ден, които не знаят, а срещу онези на върха, които знаят. Силоз осемнайсет ще бъде различен. Ще бъде изпълнен с познания и цел. Помислете за това. Вместо да манипулираме хората, защо да не им дадем правото да решават? Да им кажем срещу какво са изправени. И да използваме това, за да задвижи колективната ни воля?

Лукас повдигна вежди. Питър прокара ръце през косата си.

— Трябва да помислите върху това, момчета — каза тя и отблъсна стола си от масата. — Не бързайте. Междувременно ще отида да видя семейството и приятелите си. Но аз или ще участвам в това, или ще работя срещу вас. Ще разпространя истината по един или друг начин.

Тя се усмихна на Лукас. В усмивката й имаше предизвикателство, но той знаеше, че тя не се шегува.

Питър вдигна ръце към нея.

— Можем ли поне да се споразумеем да не правим нищо прибързано, докато не се срещнем отново?

Жулиета скръсти ръце и кимна.

— Добре — рече Питър, изпусна въздуха от дробовете си и свали ръце.

Тя се обърна към Лукас. Той я наблюдаваше със стиснати устни и тя разбра, че той знае. Имаше само един начин да се продължи и това го плашеше до смърт.

Питър се обърна и отвори вратата. Той погледна назад към Лукас.

— Ще ни дадеш ли секунда? — попита Лукас, след което се изправи и тръгна към вратата.

Питър кимна. Той се обърна и стисна ръката на Жулиета, докато тя му благодареше за хиляден път. Оправи звездата си, която се беше наклонила настрани върху гърдите му, и след това излезе от конферентната зала.

Лукас се дръпна встрани от прозореца, хвана Жулиета за ръката и я дръпна към вратата.

— Ти шегуваш ли се с мен? — попита тя. — Наистина ли мислеше, че просто ще приема тази работа и…?

Лукас притисна длан във вратата и я затвори. Жулиета смутено се обърна с лице към него, след това почувства как ръцете му се плъзват нежно към талията й, като внимават да не докоснат раните й.

— Беше права — прошепна той, наведе се по-близо до нея и сложи ръка върху рамото й. — Умишлено те забавях. Не искам да си тръгваш.

Дъхът му върху шията й беше топъл. Жулиета се отпусна. Тя забрави какво се готвеше да каже. Обгърна гърба му с едната си ръка, а с другата го хвана зад врата.

— Всичко е наред — успокои го тя, облекчена, че най-накрая чува признанието му.

Можеше да почувства как той трепери и да чуе накъсания му, неравен дъх.

— Всичко е наред — прошепна отново тя и притисна бузата си към неговата, опитвайки се да го успокои. — Не си тръгвам завинаги…

Лукас се отдръпна, за да я погледне. Тя почувства как насълзените му очи се взират в лицето й, търсейки. Тялото му затрепери. Усещаше го в ръцете и гърба му.

И когато той я придърпа към себе си и притисна устните си към нейните, тя осъзна, че онова, което усеща в него, не е страх или паника, а страст.

Целувката я накара да изстене. Приливът на кръв към главата й се отрази много по-добре от лекарствата. Той заличи всяка болка, причинена от ръцете, които стискаха гърба й. Не можеше да си спомни кога за последен път бе усещала други устни да докосват нейните. Тя го целуна в отговор и всичко свърши твърде бързо. Лукас отстъпи назад и хвърли нервен поглед към прозореца.

— Това е… ъъъ…

— Беше хубаво — каза му тя и стисна ръцете му.

— Вероятно трябва да… — посочи той с брадичка към вратата.

— Да — усмихна се Жулиета. — Вероятно трябва.

Той я придружи през преддверието на Информационния към площадката. Един техник я чакаше с чанта. Жулиета видя, че Лукас беше обвил ремъка с парцали, загрижен за раните й.

— Сигурна ли си, че не ти трябва придружител? — попита я.

— Ще се справя — успокои го тя и прибра косата зад ушите си, след това намести чантата. — Ще се видим след около седмица.

— Можеш да ми се обадиш по радиостанцията — каза й той.

— Знам — засмя се Жулиета.

Тя хвана ръката му и я стисна, след това се обърна към голямото стълбище. Някой от минаващите хора й кимна. Беше сигурна, че не го познава, но кимна в отговор. Още глави се завъртяха, за да я проследят с поглед. Мина покрай тях и покрай извитото перило от стомана, което се виеше надолу към сърцето на силоза и придържаше протритите стъпала, докато по тях усилено се движеше живот след живот. Жулиета вдигна крак, за да направи първата стъпка от пътуването, което беше чакала твърде дълго…

— Хей! — извика Лукас след нея.

Той затича по площадката, объркано свил вежди.

— Мислех, че ще слизаш надолу, за да видиш приятелите си.

Жулиета му се усмихна. Покрай тях премина един носач, приведен под товара си. Жулиета си помисли колко много от своите товари бе свалила от плещите си напоследък.

— Първо семейството — напомни тя на Лукас, след което погледна нагоре към огромната шахта в центъра на оживения силоз и вдигна крак към следващото стъпало. — Първо трябва да видя баща си.