Жътваря

fb2

Кой е Джо Хънтър? Той не е ловец на глави. Той не е престъпник. Той е бивш войник от специалните части, с когото не бива да си имате работа. Той е обучен да убива, но притежава железен морал и голямо сърце. Той е новият герой в криминалния жанр. „Някои биха ме нарекли бдителен гражданин, но аз смятам, че само решавам проблеми.“ В момента най-големият проблем на Джо Хънтър е изчезналият му брат Джон. За последно липсващият мъж е забелязан да бяга от място на жестоко убийство. С възможно най-неподходящата компания — Тувал Каин… Каин е убиец — умен, неуловим, арогантен. Той е Жътваря — най-опасният сериен убиец в Америка. И за нещастие, Джон е пресякъл неговия път… Хънтър обаче е твърдо решен да се изправи срещу бруталния престъпник и да спаси брат си. Защото няма какво да губи освен кръвта си. Мат Хилтън Преди да стане писател на пълен работен ден, Мат Хилтън работи като четири години патрулиращ полицай. Преди това той има осемнайсет години стаж като охранител, но едва сега постига мечтата си – да бъде писател. Четирийсет и две годишният автор е страстен читател на криминални романи и владее бойни изкуства. За първи път той пише роман на тринайсет години, в по-зряла възраст създава още седем романа преди „Жътваря” да се появи на бял свят. Романът с участието на Джо Хънтър е първото му издадено художествено произведение, но Хилтън има опит с издателския бизнес, тъй като негови статии са публикувани в научно-популярни списания. Критиците сравняват Мат Хилтън с Лий Чайлд и Майкъл Конъли и след успешния дебют са убедени, че Хилтън е сред най-обнадеждаващите нови имена на криминалния небосклон.

ПРОЛОГ

Долината на Ювал

Звучи приятно, нали? Като живописните градчета в Апалачите с къщи с греди и изящни огради от колчета. Там животът преминава спокойно. Хората седят на слънчевите си веранди и пият домашно приготвена лимонада в изпотени чаши. Чувате ли шумоленето на клоните, наведени над бавно течащи реки, и леките стъпки на диви животни във високите треви?

Хубаво е, а?

Видението не може да се различава много от истината.

Опитайте например следното.

Нищо освен пущинаци и пясък. Изгарящо слънце по обяд и непоносим студ нощем. Заострени скални образувания, заобиколени от напечени стръмни склонове. Нищо не живее тук.

Смъртта е единственият обитател. Вездесъща. Чака.

Вгледайте се внимателно. Пясъкът е осеян с кости. Някои са вкаменели останки на същества, живели в калта на праисторически мочурища, но други са по-скорошни. Има кости на птици и дребни животни, добрали се дотам, търсейки несъществуваща вода.

От време на време пясъкът изхвърля човешки кости. Предполага се, че взвод войници на Конфедерацията са избягали тук, когато са се отцепили от силите на Ювал Андерсън Ърли, докато се сражавал с янките при Уейнсбъро, Джорджия. Според слуховете вятърът разпръсква пясъка и разкрива техните кости.

Има и друга легенда за името на долината. В Стария завет слепият Ламех има син на име Ювал-Каин, родоначалник на всички, които свирят с арфа и кавал. Ювал бил първият музикант. Мястото подхожда на наследството му.

Долината — създаден от природата амфитеатър, е забележителна със странната си акустика. Вятърът я кара да стене като песен на гайди на погребение. Свръхестествената музика на мъртвите.

Мястото обаче не е единствено на Ювал, въпреки че носи името му. Известно е и с брата на Ювал. Тувал-Каин изковал първия нож и напълнил мястото с костите на хора.

* * *

Слънцето в пустинята Мохаве хвърляше сенки като протягащи се от отчаяние пръсти. Затънал до глезените в пясъка, мъжът оглеждаше безлюдното място. Чуваха се само стенанието на вятъра и едва доловимото шумолене на сухите части от кости.

— Би трябвало да знам. Аз ги отрязах. Аз сложих костите тук. Аз съм Тувал-Каин.

1

Болката и страхът замъгляват всичко и не познават граници. Няма значение къде се намираш. Може да си в някоя метрополия — Ню Йорк, Лондон, Париж, Москва — и пак ще бъде същото. Има различия в културата, законите и езика, но цивилизацията споделя една безспорна истина — писъците на жертвата звучат еднакво в целия свят.

Докато слизах от самолета в лепкавата жега след внезапния пороен дъжд във Флорида, писъците на миналото отекваха в ушите ми. Предчувствах, че издирването на Джон Телфър ще добави още спомени на болка и терзания към вече препълненото ми сърце.

Трудно е да се определи кога започна тази история.

Дали докато бях войник в специалните части и участвах в мисии по издирване и унищожение, целящи премахване на тирани и терористи по света? Или след като се оттеглих и се залових да се боря с главорезите, престъпниците и мафиотите, които избираха за жертви хора, по-слаби от тях? Не мога да кажа с точност.

Може би всичко започна, когато слязох от боинга 737 на международното летище в Маями. Щях да намеря Джон Телфър в Съединените щати, но щях да открия и нещо, което щеше да подложи на крайно изпитание уменията ми. И безспорно щеше да има писъци.

Въпреки че издирването щеше да започне в тропическата горещина, задачата ми беше възложена преди два дни и на разстояние един океан. И тогава имаше писъци.

Беше като едно време. Приличах на хамелеон на фона на изрисуваните с графити стени, платна на художници с повече въображение, отколкото умения. Приклекнах. Земята беше осеяна със счупени стъкла и отломки. Наблизо изтрака влак на път за Манчестър Пикадили. По уличката се носеха първите страници на вестници от миналата седмица. Това обаче не беше всичко, което помръдваше. Смрадта беше непоносима. Смесица от урина и изпражнения.

Кръвта ми се смрази.

Завесите на дома на Дженифър Телфър потрепнаха.

Тя беше уплашена, но предполагам, че това можеше да се очаква. Знаеше, че съм там. И защо.

Не се страхуваше от мен.

Някои ме наричат съвестен гражданин. Тяхна работа. Аз предпочитам да мисля, че решавам проблеми. Когато си самотна майка с деца, заплашвани от насилници, викаш Джо Хънтър.

В края на улицата бавно се появи черно беемве.

Започва се.

Спрях пред жилищната сграда. От колата се разнасяше гангстерски рап. Музиката беше груба и агресивна, също като хората вътре. Те бяха трима: едва се забелязваха в дима от канабис. Точно както очаквах.

От беемвето слезе плешив мъж и надяна кожени ръкавици. От задната седалка се изхлузи друг, също толкова висок. За разлика от първия този беше дългурест и мършав. Двамата тръгнаха към дома на Дженифър.

Рап музиката заглуши стъпките ми. Шофьорът свиваше цигара с дрога и не ме забеляза. Разбра за присъствието ми едва когато отворих вратата.

— Какво става, мамка му? — успя да каже той, преди да го фрасна.

Прицелих се в коронарния синус и улучих десетката. Такъв удар може да се окаже фатален. Наречете ме състрадателен, ако искате, но го цапардосах само колкото да изпадне в безсъзнание.

На беевмето трябваше да има предупреждение от Министерството на здравеопазването. Използваните спринцовки бяха най-малкото. Внимателно хванах предпазния колан, от който ставаше хубава примка. Увих го около облегалката за глава и го затиснах с вратата. Така беше още по-добре.

Настигнах другите двама, преди да влязат в жилищната сграда.

Приведен и с шапка, смъкната над лицето, аз се промъкнах зад тях. Бях облечен в изцапани с повръщано панталони и яке и те видяха в мен само един безобиден клошар. Все едно бях невидим.

Изправих се и забих палеца и показалеца си в трахеята на плешивия. Той вдигна ръце към гърлото си и аз забих юмрук в слънчевия му сплит. Въздухът излезе от белите му дробове. Мъжът започна да се свлича на земята и срещна вдигнатото ми коляно. Строполи се тежко, но това нямаше значение, защото вече беше в безсъзнание.

Нямах време да изпитвам задоволство от работата си. Мършавият вече бъркаше в джоба си. Можеше да извади пистолет.

Сграбчих китката му, издърпах ръката му от джоба и видях, че държи нож.

— Това не е типично за теб, Шанк. — Извих китката му и се чу изпукване. Така по-лесно изтръгнах ножа от пръстите му.

Името му беше Питър Рамзи, боклук, който бе започнал престъпната си кариера с кражба на велосипеди в Оукуд Парк в Салфорд, но като всеки треторазреден гангстер харесваше прякора си. Предпочиташе нож, когато заплашваше отчаяни майки. Шанк можеше да изглежда страшен, докато размахваше кама, но на мен ми се виждаше жалък.

Хванах го за косата и притиснах кокалчетата на юмрука си в черепа му.

— Слушай внимателно — изръмжах аз. — Искам само едно. — Завъртях главата му към мен, за да ме погледне в очите. — Дженифър Телфър е извън сметките ти. Завинаги. Чу ли?

— Дженифър Тюлфър? Коя е тя?

Зашлевих го с всичка сила.

— Знаеш кого имам предвид — рекох и размахах ножа. — Кажи ми, че не си мислел, да я накълцаш. — Вдигнах острието под носа му и дъхът му замъгли стоманата. — Знаеш ли какво, Шанк? Кръвта ми се смразява от самата мисъл за това.

— Никого нямаше да накълцам — отвърна той.

— Добре. Тогава не ти трябва това. — Пуснах ножа в джоба на палтото си. — Ако отново те видя да се навърташ наоколо, ще те нараня лошо.

— Какво съм ти направил?

— Закачаш се с не когото трябва, ето какво. — Ударих го с опакото на дланта си в лицето, за да наблегна на думите си. — Излез оттук и не спирай да вървиш. Обърнеш ли се, ще връхлетя върху теб като разгневен рояк оси. Ясно ли е?

— Да, разбрах.

— Е, ще се видим някой път.

— Няма да ме видиш, ако аз те забележа пръв, противен психар!

— Повярвай, ако пътищата ни отново се пресекат, няма да ме видиш, когато се приближа до теб.

2

— Влез, Джо. Бързо.

Джак и Беатрис се бяха сгушили пред телевизора. Анимационният филм беше приковал вниманието им и те не ми отделиха повече от секунда. В краката им се търкаляха празни кутии, а топлината на газовия котлон изсушаваше остатъци от храна. До креслото беше захвърлена празна бутилка от вино и кутия от китайска храна, но не бяха останали от празненство.

Дженифър бързо затвори вратата. Зад гърба си чух издрънчаване на верига и залостване на резе.

— За в бъдеще няма да са ти необходими ключалки, Джени — рекох и свалих шапката и палтото си. — Шанк вече няма да те посещава.

Тя уви ръце около тялото си.

— Трябва да се тревожа за по-лоши неща от Шанк — промълви.

Четиринайсетгодишната ми работа като агент срещу тероризма вече ме беше убедила в това. Ако ми беше нужно напомняне, трябваше само да погледна хлапетата. Едва на четири и шест, те имаха вид на безкрайно мъдри по тези въпроси.

— Здравейте, деца. Какво гледате? Анимационни филмчета?

— „Спондж Боб“ — отвърна Джак.

— Панталоните му са квадратни — добави Беатрис.

— Интересно — отбелязах и учудено повдигнах вежди. Тя беше твърде малка, за да знае кой е Скалата, но оцени усилието. Смехът й беше като тиха музика, сякаш отново стана бебе. Издръжливостта на децата винаги изумява циника в мен.

Майка й обаче не се успокои толкова лесно и махна ръката ми от рамото си с вял жест. Джени взе палтото и шапката ми, остави ги на страничната облегалка на канапето и после прекоси стаята. Седна на стол до издрасканата маса и придоби вид на осъден затворник.

— Престани да се тревожиш. Гарантирам, че Шанк ще търси другаде парите си.

Тя взе пакет цигари, сложен до препълнен с изпушени до половината фасове, доказателство за продължителните й страдания.

— Засега — подчерта тя. — Но какво ще стане, когато заминеш? Какво ще му попречи да дойде пак?

— Ще ми се обадиш по телефона.

Дженифър потисна кашлицата си и пъхна цигарата между устните си.

— Ами, ако не мога да ти платя, Джо? Пак ли ще дотичаш тук?

— Мислиш, че го направих за пари?

Имайки предвид смисъла, който тя придаваше на думите и особено на хората, може би първо трябваше да обмисля отговора си. Дженифър наклони глава и се втренчи в мен. Пръстите й се вкопчиха в ризата ми.

— По друг начин ли искаш да ти платя, Джо? — Погледът й се стрелна към децата, сякаш представляваха пречка. — Щом искаш. Но не тек… не пред децата.

Внимателно се отскубнах от нея.

— Джени, знаеш, че нямах предвид това.

Тя се извърна и повдигна с ръце гърдите си.

— Какво не е наред? Не съм ли достатъчно хубава за теб? Мислиш, че съм грозна. — Отражението й заплува в огледалото над камината. Патината изкриви образа и скри отвращението й към себе си. — Е, не мога да те обвиня, нали?

— Не си грозна, Джени. Помогнах ти, защото исках. — Махнах с ръка, посочвайки стаята. — Ти се нуждаеше от помощ. Всички се нуждаехте.

— Но ти не работиш безплатно, Джо. Казал си го на Джон. Защо не му помогна? Ако го беше сторил, той можеше още да е тук… — На миглите й затрепкаха сълзи. — Защо не ни помогна тогава? Ще ти кажа защо. Било е заради парите.

Не отговорих.

Тя запали цигарата, засмука я, сякаш беше спасително въже, и гневно се вторачи в мен.

— Не помогна на Джон, когато той имаше нужда. И аз като него не мога да ти платя.

Трябваше да кажа нещо и се настаних срещу нея.

— Джени, не разбираш какво се случи между мен и Джон. Нямах нищо общо с него, независимо дали можеше да ми плати или не.

Дженифър изсумтя и отново дръпна от цигарата.

— Не знам какво ти е казал — продължих аз, — но предполагам, че не е било истината.

Очите й ме пронизваха.

— Какви ги говориш, Джо?

Въздъхнах.

— Всичко е минало, Джени. Забрави го.

Тя сви рамене и изтръска цигарата. Пепелта не улучи пепелника.

— Както искаш.

Тишината надвисна между нас и се смеси със синкавия тютюнев дим.

Веднъж гледах как чапла пронизва с човка малка пъстърва в поток. Ръката на Дженифър правеше подобни пробождащи движения, за да угаси цигарата. И после като лакома чапла тя посегна към друга. Нежно сложих ръката си върху нейната. Дженифър ме погледна в очите. В очите й блесна надежда, но само за секунда. Тя измъкна ръката си и взе пакета. Запали и продължително дръпна от цигарата.

— Искам да намериш Джон — рече Дженифър в мъглата от пушек. — И да го доведеш вкъщи.

— Може да не е толкова лесно. Той вече не е в страната.

— Не. В Америка е.

— Обаждал ли ти се е?

Тя дръпна ръката си, но не от желание да се освободи от мен. Порови в джоба на панталоните си, извади плик и го притисна до гърдите си, а след миг го сложи пред мен. Погледнах я. Джени обаче наблюдаваше децата. Очите й се присвиха.

— Вие, двамата, вървете в стаята си. С чичо трябва да поговорим. Може да гледате телевизия там.

Преди те да успеят да възразят, тя скочи, хвана ги за лактите и ги заведе в стаята им. Върна се и затвори вратата.

— Не искам да слушат. Въпреки случилото се Джон все още е техен баща.

Опитах се да скрия реакцията си и се наведох към масата. Пликът беше обикновен, бял и датата на клеймото беше отпреди повече от две седмици, от Литъл Рок, Арканзас.

— Арканзас? — учудих се аз.

Дженифър ми отвърна с измъчено изражение:

— Откъде другаде?

От разкъсания край на плика се показаха два листа. На пръв поглед написаното приличаше на набързо надраскана бележка, която поставяш на видно място, когато трябва да излезеш, само че по-дълга. Прощално писмо. Почеркът обаче не беше на брат ми.

Погледнах Джени.

— Хайде, прочети го — рече тя.

Сторих го.

„Джени, вероятно нямам право да се свързвам с теб по този начин. Ти несъмнено ме мразиш, но се надявам, че ще прочетеш онова, което имам да ти кажа. Джон го няма и не знам какво да правя. Не ме разбирай погрешно, не ме е оставил, както стори с теб. Имам предвид, че изчезна. Може би не те интересува и смяташ, че заслужавам всичко, което ми се случва, и че Джон определено го заслужава, но не мисля, че си такъв човек. Джон е в беда. Беше нервен от два-три дни, преди да изчезне. И уплашен. Предполагам, че се е случило нещо ужасно. И затова ти пиша.“

Оставих първия лист и погледнах Джени. Беше се оттеглила в отсрещния ъгъл на стаята и гледаше безучастно в празното пространство. Сега писмото беше мой проблем.

Джон сподели, че има доведен брат в Англия. Казва се Хънтър. Знам, че не са се спогаждали, но веднъж Джон каза, че ако нещо му се случи, трябва да повикам Хънтър, защото ще знае какво да направи. Ето защо, умолявам те, стори го заради мен. Ако не заради мен, тогава го направи заради Джон. Изпрати брат му.

Моля те, Л.

Бележката ми се стори странна.

— От кого е писмото? — попитах аз.

Дженифър се приближи, за да изгаси цигарата си, и ядосано отвърна.

— Кучката на Джон.

Повдигнах вежди в недоумение.

— Американка ли е?

— Не, англичанка.

— Как се казва?

— Луиз Блейк.

— Как са се запознали с Джон?

— Работеха в една и съща фирма. — Тя ме погледна изпитателно. — Изглежда, са се срещали от шест месеца, преди той да ме напусне. Всички знаеха освен аз.

— Аз не знаех.

Дженифър избърса уста с длан.

— Тогава ти си единственият. — Стана по-спокойна, докато си припомняше за изневярата. — Кучката открадна съпруга ми, Джо, а сега иска помощ да го намери. Какво да направя? Да й го заведа за ръката?

— Познаваш ли я?

— Не официално. Виждала съм я няколко пъти на работното място на Джон. — Джени се засмя. — Като се замисля, сигурно ще кажеш, че прилича на мен, но по-млада, без тлъстините на корема от износването на две деца. Джон ме е заменил с по-млада и не толкова съсипана двойница.

— Но въпреки това искаш да го намеря?

Тя въздъхна. Погледът й се стрелна към спалнята. Децата бяха тихи и се запитах дали не са долепили уши до вратата.

— Той им е баща, Джо. Трябва да прави повече, за да ги издържа.

Да. Тъжен факт. Но не можех да го опиша с думи.

— Вероятно кучката е права и Джон заслужава всичко, което му се случва. Децата ми обаче не трябва да страдат, нали? — Тя можеше да настоява, но нямаше да чуе укор от мен. — Е, какво мислиш? — попита след няколко секунди. — Можеш ли да направиш нещо?

— Ще сторя всичко възможно — обещах.

Нещо повече, говорех сериозно.

3

Когато работя, не използвам превозно средство, на което държа. Взимам стара таратайка, купена на търг за двеста лири. По този начин, ако някой недоволен прокара ключ по цялата й дължина, не се ядосвам много. Колата ми има много драскотини. Единственото ми изискване е двигателят да е редовно и щателно преглеждан и гумите да са от новия модел, които не се пукат. Тези две неща се оказаха ценни в миналото.

Преди да тръгна да „поговоря“ с Шанк и главорезите му, бях паркирал стария воксхол корса през няколко преки. Не че го пазех чак толкова много, но нямах намерение да превръщам автомобила си в лесна мишена. Приближавах се към него, когато беемвето се шмугна в улицата зад мен. Откровено казано, реших, че повече няма да видя Питър Рамзи, но той се беше върнал, жаден за още.

Може би трябваше да му изиграя по-добър номер първия път. Грешката е моя, но както споменах, понякога съм състрадателен.

— Този път… няма да се шегувам — зарекох се.

Музиката беше намалена с надеждата да се промъкне крадешком, но думкащият ритъм звучеше като сърцебиене на хищник, който се готви за смъртоносен скок. По асфалта изсвириха дебели гуми. Двигателят изръмжа. И без да гледам, разбрах, че идват.

Имах чувството, че отново съм в Белфаст. Само че тогава бях неопитен новобранец, безсмъртен в бойната си униформа и автомата в ръцете ми. Не бях подготвен за онова, което щеше да се случи, и дори осъзнах, че съм прострелян едва когато излязох от мъглата на морфина на другия ден и замигах срещу медицинската сестра.

Обикновено не чуваш куршума, който те убива. Това означаваше, че двата куршума, изстреляни от Шанк по мен, не улучиха целта. Добре, че се хвърлих напред в подходящия момент. Уличната настилка не ми прости, но ожулените лакът и коляно бяха най-малките ми тревоги.

Беемвето приличаше на лъскава черна акула, опасна като 38-милиметровия пистолет, с който Шанк се беше прицелил в мен. Имаше логика във факта, че шофьорът качи беемвето на тротоара. Половин тон метал върху главата ми щяха да ме довършат също толкова бързо като куршум в сърцето.

— Дръжте копелето!

Докато се претъркалях встрани от колата, не можах да не се усмихна на псевдогангстерския жаргон на Шанк — по-скоро от Салфорд, Голям Манчестър, отколкото от южноцентрален Лос Анджелис.

Беевмето скочи от тротоара и удари шасито си. Изправих се зад тях и извадих пистолета си „Зиг-Зауер Р 226“. За разлика от тези кретени бях със заредено оръжие. Освен това умеех да стрелям. Един куршум в задната гума, два в багажника и четвърти в задното стъкло за всеки случай. Спуканата гума и паниката завъртяха колата и я блъснаха в моя паркиран воксхол.

В тази част на града стрелбата гарантира, че очевидците навеждат глави или извръщат поглед встрани. От друга страна, съсипването на хубав старомоден автомобил разбунва духовете.

— Слезте от колата! — извиках аз. — Веднага!

Шофьорът се беше прегърбил над волана. От ноздрите му се пенеше кръв. Дълбоко заспал за втори път онази вечер, Шанк не беше в по-добро състояние. Беше се навел през смъкнатото стъкло, когато беемвето се блъсна в моя воксхол, плачеше като бебе и държеше ударения си лакът. Пистолетът му беше изхвърчал под колата ми. Само едрият плешивец представляваше заплаха.

— Казах, слез от проклетата кола!

Видът на дулото на зиг-зауера е достатъчен, за да мотивира повечето хора. Мъжът беше изумително пъргав, когато предложи правилната форма на стимулиране и вдигна ръце.

— Добре! Спокойно, човече.

Ръкавиците му бяха изчезнали. На дясната ръка имаше тежки златни пръстени като на богаташ. Явно се мислеше за боксьор.

— Вдигни Шанк — наредих аз.

Мъжът очевидно беше свикнал да изпълнява заповеди и не възрази. Бързо се наведе и вдигна на крака Шанк.

— В уличката.

Тясната алея срещу нас минаваше между незастроен парцел и магазин за видеокасети под наем, затворен през нощта. Може би беше затворен отдавна, ако се съдеше по избелелите плакати.

Знаех какви мисли се въртят в главата на здравеняка. Смяташе, че дните му позорно ще свършат в тясна уличка. Трябваше да му призная обаче, че беше посмел, отколкото глупав.

— Не ни водиш там да ни застреляш.

— Така ли?

— Ако ще го правиш, застреляй ни сега. На открито.

— Добре — отвърнах аз.

Шанк изхленчи. Не изгаряше от желание.

Плешивият хвърли на шефа си поглед, който загатваше, че ще има промени в уговорката им. Ако, разбира се, се измъкнеха живи. Шанк се олюля, когато едрият тип отстъпи встрани от него.

— Хайде — предизвика ме той. — Изглежда, не ти стиска.

Усмихнах му се тъжно.

Той го прие като признак на слабост и сграбчи пистолет, затъкнат в колана му.

Погалих спусъка и капачката на дясното му коляно се раздроби.

Грамадният мъж падна и въпреки смелостта си изкрещя.

— Ами ти, Шанк? И ти ли мислиш, че не ми стиска да те убия? — Прицелих се точно между очите му. — След като ти се опита да ме застреляш?

Представете си сирена за въздушно нападение и ще разберете какъв звук издаде Шанк.

— Знаеш ли, Шанк, трябваше да ме послушаш.

Отново натиснах спусъка.

Той се свлече до приятеля си и се хвана за натрошеното си коляно.

— Следващия път ще те убия — обещах аз.

4

Липсваха му желанието и страстта. Определено беше способен, но това не беше всичко. Имаше и дневен ред. Тувал-Каин щеше да убие отново. И отново. Щеше да престане едва когато работата му в Долината на Ювал приключеше.

В момента нямаше материал.

Не се надяваше особено да намери тук онова, от което се нуждаеше, но трябваше да си направи труда заради онези тъпаци.

— Знаеш ли какво? Ще гориш в ада!

Малко неща го дразнеха, но тези проклети прасета на колела бяха изключение. Моторни домове! Тази уродливост на инженерството загрозяваше пейзажа. Огромни стоманени куршуми, изстреляни от дяволско оръдие, за да причиняват нещастие и разруха там, където попаднат.

Без натрапчивото им присъствие престоят в оазиса край шосе № 1-10 в Южна Калифорния имаше своеобразна красота. Пътека обграждаше в полукръг артезиански кладенец и дърветата бяха изкусно наредени така, че да закриват пътя. Фикусите се очертаваха възхитително на изпълненото със звезди небе, но не и когато зад тях стоеше проклета каравана „Уинибаго“, четвъртита, неестествена и бълваща светлина от кабина с размерите на космическата совалка „Ентърпрайз“.

— Идва ми да повърна — рече Тувал-Каин.

Мейбъл и Джордж, или както и да се казваха, не оспориха твърдението. Джордж почти винаги мълчеше, но това и можеше да се очаква. Говоренето беше трудно, когато в трахеята ти има разрез, широк колкото палец.

Мейбъл беше по-приказлива, но думите й не можеха да променят мнението му. Беше се съсредоточила повече да пищи за нищо невъзприемащия си съпруг. И още нещо, тя не му казваше истинското име на Джордж. Наричаше го татко. Беше неприлично и гнусно, като някаква сбръчкана Лолита.

— Мили Боже! — възкликна Каин. — Престани, ако обичаш. Как очакваш да работя, като вдигаш шум?

Мейбъл се сви на пода в кухненската секция. Приличаше на смачкан пакет, пъхнат под сгъваемия плот, и наподобяваше чувала с боклук, който Джордж се готвеше да изхвърли в контейнера, когато Тувал го изненада.

— Татко, татко! Помогни ми, татко! — изпищя Мейбъл за стотен път.

— Татко не се интересува — подчерта Каин, — затова млъкни.

Джордж седеше на предната седалка, обграден от луксозна кожа и орехово дърво. Само че не беше в състояние да се порадва на удобствата. В момента възрастният мъж беше зает. Опитваше се да спре потока кръв, изливащ се върху пуловера му. Беше пребледнял като чаршаф и изражението му показваше, че губи битката.

— Татко…

Тувал махна ръцете на мъжа от раната и ги насочи към волана. Последното му преживяване на този свят беше да се вкопчи във волана, сякаш смяташе да вземе караваната със себе си през дверите небесни.

Ножът сряза сухожилия и хрущяли. Старецът пусна кормилото и ръцете му се отпуснаха на бедрата. Без палците приличаха на мъртва сепия.

Каин се придвижи към скривалището на жената, плъзна пръсти под чантата със сандвичи и ги пъхна в джоба си.

— Хората трябва да се научат да носят боклука си у дома, Мейбъл. — Ако имаше нещо, което го вбесяваше повече от караваните, това бяха безотговорността и вредните за околната среда боклуци, оставени от Джордж. — Той загрози живописната красота на пустинята с гнусната си каравана, а после изпусна съдържанието на корема си, преди да умре. Може би ако Джордж беше по-придирчив с боклука си, нямаше да ви навестя и да ви дам такъв ценен урок.

— Уби татко само защото няма кофи за боклук?

— Да. И заради нелепия му избор на превозно средство.

— Ти си ненормален! — изкрещя Мейбъл.

— Не, ядосан съм.

— Ти уби татко!

— Да.

Той се наведе и я издърпа изпод плота. Тя се изхлузи като месо на стрида от черупката. Тувал не обичаше стриди. Не харесваше нищо без кости.

Каин я чукна по главата с кокалчетата на пръстите си. За всеки случай. Звукът беше обнадеждаващ само донякъде.

— На колко години си, Мейбъл? Седемдесет? Осемдесет?

Очилата с тюркоазни рамки уголемяваха недоверчиво мигащите й очи. Объркването възтържествува и озадачеността надделя над ужаса. Устните й увиснаха. И после престана да пищи.

— Не бих те питал, но трябва да знам — добави Тувал.

— На осемдесет и три — със задавен глас отвърна тя.

— Доста си стара. — Каин я хвана за рамото и сръчно започна да го масажира. — Крехка си под всичкото това уплътнение. Обзалагам се, че страдаш от артрит, нали?

Мейбъл му показа обезформените си кокалчета.

— Така си и мислех. — Въздишката му прозвуча искрено разкаяно. — Ами остеопороза?

Предлагаше й надежда и тя не беше чак толкова обезумяла от страх, че да не забележи. Дори да си живял дълго, когато си изправен пред разчленяване на осемдесетгодишен човек, може да поискаш още.

— Да. Ако кихна, може да си счупя някое ребро.

— Това не предвещава нищо хубаво.

— Какво искаш от нас?

— Нищо.

— Отряза палците на татко…

— Да, Мейбъл. Предназначени са за нещо. Но ти не се страхувай. Нямаш нищо, което искам.

— Слава Богу! — изхлипа тя.

— Но само за дребните добрини — заключи Каин и прибра ножа в джоба си. Не се нуждаеше от нож, когато имаше работа с безгръбначни. Нужен му беше само токът на обувката му.

Десет минути по-късно той отново беше на път.

Джипът „Мерцедес“, който караше, беше хубав. Отпред се простираше шосе № 10, пъпна връв, теглеща го на запад, към плодородните ловни полета на Лос Анджелис.

От компактдиска на колата се разнасяше гласът на Били Джоуел. Стъклото беше смъкнато и топлият ветрец разрошваше русите му коси. Тувал-Каин беше щастлив човек. До него на предната седалка бяха инструментите на занаята му, скандално изложени на показ в пълно незачитане на закона и здравия разум. Дори да ги видеше някой, нямаше проблем. Ченгетата също умираха лесно.

Той протегна ръка и повдигна капака на раницата. Вътре имаше различни ножове, скалпели и други инструменти за рязане. Каин прокара пръст по десетината дръжки и спря за миг на ловджийска кама.

— Ах, миличка! — възкликна. Имаше приятни спомени.

Беше му я подарил кандидат за борец с ножове в Джаксънвил. Каква безсрамна южняшка щедрост. И какъв учтив човек.

— Първо ще трябва да ми я вземеш — предложи той.

— С удоволствие — съгласи се Тувал-Каин.

Острието беше широко и дълго трийсет сантиметра и когато се забиеше в плът, издаваше приятно хрущене. Категоричен фаворит за насаждане на страх в сърцата на жертвите. За жалост му липсваше изящност. Беше подходящо, ако единственото ти желание е кръвопролитие. Каин обаче беше творец и предпочиташе малко повече изтънченост в разрязването.

Ето, този нож му харесваше повече. Черна пластмасова дръжка, тънък и без орнаменти. Тувал го стисна леко и изпробва острието. Бледи лунни лъчи танцуваха по извития, съвсем обикновен, назъбен ръб. Красив в простотата си. Нож за чистене на риба. Беше се сдобил с него по време на набег на север в Нова Скотия. Оттогава острието беше използвано няколко пъти, но никога за нещо прозаично като пъстърва или сьомга.

Доволен от избора си, Каин извади ножа за чистене на риба, доближи го до очите си, за да го разгледа по-добре, и с палец провери остротата му.

— Пронизващ си като мен, а? — възхити му се той и го пъхна във вътрешния джоб на спортното си сако.

Гласът на Били Джоуел заглъхваше. Сега Кристи Бринкли изискваше цялото му внимание. Разпилените на предната седалка дискове го примамваха. Каин избра сборен албум на Роби Уилямс. Най-известната експортна стока на Стоук-он-Трент се стараеше да подражава на Синатра и се справяше добре. Тувал смени диска и започна да клати глава в ритъм с музиката, разнасяща се от тонколоните.

— Такава музика харесвам — промълви той, докато слушаше песента, подходящо озаглавена „Мак Камата“, и лениво описваше осмици във въздуха с дясната си ръка, сякаш дирижираше голям оркестър, но вместо палка си представяше, че държи нож и с всеки такт на музиката отрязва ивица месо от безлика жертва. — В танц се въртим, докато грешим — ухили се той и кимна към заглавието на албума.

От изток се зададе кола, първата, която виждаше, откакто се справи с Джордж и Мейбъл. Каин махна на шофьора, който не му отвърна.

„Какво трябва да направи човек, за да получи признание?“ — запита се Каин. Шофьорът щеше ли да му махне, ако знаеше, че е минал на десетина метра от най-продуктивния сериен убиец в САЩ в момента? Поправка — най-продуктивният в момента и неразкрит сериен убиец.

— Да, това е проблем.

Но всичко щеше да се промени.

Засега името на играта беше анонимност. Шофьорите можеха да го изпреварват по тази уединена отсечка от магистралата, без да изпитват страха, който скоро щеше да насади в тях. Преди да обяви присъствието пред нечистите маси, трябваше да реже още. И после името му щеше да живее вечно.

5

Върнах се у дома. Къщата беше тъмна. В това нямаше нищо ново. Беше така, откакто се разделихме, с Даян.

Воксхолът не беше регистриран на моето име и с удоволствие го оставих на мястото му. След като се уверих, че проблемът Шанк е решен завинаги, отидох с такси до гаража, където заключвах аудито си, и спрях на улица с дървета от двете страни. Кучетата ми Хектор и Парис бяха в къщата и видях силуетите им, докато притискаха муцуни до остъклените врати за вътрешния двор. Сигурно съм представлявал неясна сянка в още по-тъмната нощ, защото Хектор, по-голямото от двете ми германски овчарски кучета, излая веднъж, а сетне и двете се оживиха.

Съзнавах, че безпокоя съседите, но нямаше смисъл да се опитвам да пазя тишина. Хектор и Парис вдигаха достатъчно шум, за да събудят целия квартал. Отворих вратата към вътрешния двор и мигновено бях нападнат от тях. Поиграхме си малко и после кучетата се подчиниха на заповедта ми и седнаха.

Както винаги оставих ключовете на колата и портфейла си в шкафа с телевизора — навик, на който бившата ми съпруга се мръщеше. Това беше само едно от нещата, които я дразнеха, преди да се разделим. Вероятно най-малкото.

Понякога ми се иска Даян да е тук, за да ме поправя. Веднага щом се уволних от армията, прозвуча камбанният звън за края на нашия брак. Може би тя ме разбираше така, както аз не можех, физически се примирих, но психически?

— Женените мъже не може непрекъснато да се поставят в застрашаващи живота ситуации — заяви Даян в нощта, когато ме напусна.

— Искаш да стоя у дома и да умра от скука? — попитах аз.

— Не, Джо. — Тя тъжно поклати глава. — Не искам да те погреба.

Даян искаше човек, с когото да остарее. Разбирах я, но не можех да й го обещая. Прекалено импулсивен съм. Обещанието ми към Джени не ми даваше покой и исках да започна с няколко телефонни обаждания.

Часовникът на стената сигурно не беше верен, но реших, че не е толкова късно. Хектор и Парис изприпкаха в задния двор. Последвах ги и извадих мобилния си телефон. Бяха изминали вече четири години, но номерът на Даян все още беше на режим бързо избиране.

— Ало?

— Здравей, Саймън — отвърнах аз, прикривайки ревността си. — Може ли да говоря с Даян?

Надеждният, работещ на безопасно място съпруг на Даян изсумтя и измърмори нещо неразбираемо, но й даде телефона.

— Какво искаш, Джо?

— Заминавам.

Гласът й мигновено потрепери:

— Защо ми го казваш?

— Мислех, че може да искаш да ме изпратиш на летището.

Тя въздъхна.

— Правила съм го твърде много пъти.

Сега беше мой ред да въздъхна:

— Ще вземеш ли кучетата за няколко дни?

— Саймън има алергия.

— По дяволите! Не е ли хубаво, че нямаме деца?

Мълчанието й беше красноречиво.

— Съжалявам, Даян. Не трябваше да го казвам.

— Не трябваше, Джо.

Чух, че Саймън прошепна нещо.

— Саймън каза, че ще ги вземем, но ще стоят в бараката.

Кучетата ми весело подскачаха из градината, играеха и се боричкаха в рододендроните.

— Стига да се разхождат, всичко ще бъде наред — отвърнах аз.

— Добре.

— Ще ги докарам сутринта.

— Не — побърза да възрази Даян. — Аз ще дойда със Саймън — заяви тя и затвори.

Прибрах кучетата, върнах се вътре, седнах на креслото и набрах номер в Тампа, Флорида.

— Хей, Хънтър, какво става?

Джаред Рингтън — Ринк говореше провлечено със силен южняшки акцент и винаги ми напомняше за китариста, кандидат за женитба във филма „Следотърсачите“ с Джон Уейн. Той говореше носово и напевно като кънтри певец от Запада, странна аномалия, дължаща се на факта, че майка му беше японка, а баща му — шотландец.

— Зает ли си с нещо?

— Затънал съм до ушите в смрад — отвърна той.

— Ще приема, че го казваш метафорично.

— Аха. Трябва да довърша една малка работа насаме с моя клиент и после съм на твое разположение.

— Каква е сделката? Нещо вълнуващо?

— Нищо изумително. Един човек ми плати да следя съпругата му. Заподозрял нещо, когато тя започнала да работи до късно. Решил, че кръшка.

— Може би иска да печели повече пари — предположих.

— Да, може да се каже, че се стреми към повишение — засмя се той. — Снощи я заснех да прави свирка на шефа си на задната седалка на лимузината му.

— Трябва да предадеш доказателството и сетне приключваш, така ли?

— Горе-долу. Все едно. Какво става? Не ми звъниш само да побъбрим. Това не е Джо Хънтър, когото познавам и обичам.

— Имам работа за теб… ако се интересуваш.

— Аха. — Може би се съгласи, но по-скоро чакаше още информация.

— Дълга история.

— Казвай.

Настъпи такава тишина, сякаш се намирах в мавзолей. Навикът ме накара да хвърля поглед през рамо, за да се уверя, че съм сам.

— Ще дойда там — рекох аз.

— Къде? Във Флорида?

— Да. Мисля да се отбия при теб за ден-два, но трябва да отида в Литъл Рок, Арканзас.

По линията се разнесе шум, а после се чу тих смях, примесен с оживление.

— Старата ми ловна територия.

— Именно затова ми трябваш.

— Мислиш, че съм екскурзовод? Купи си карта. — Провлеченият му говор преливаше от добродушна ирония. За мен беше пълна загадка защо някой не би харесвал Ринк. Какво в един саркастичен темерут не би му се понравило?

— Познанията за мястото ще ми спечелят битката наполовина.

— От осем години не съм се връщал у дома, Хънтър. Не знам колко актуални са познанията ми за мястото.

— Колко може да се е променил Арканзас за осем години? Там не е центърът на американската култура.

— Да, но хората там не са прости селяндури с пикапи. — Ринк прозвуча точно като прост селяндур с пикап. — Културни са, колкото навсякъде другаде. Знаят коя е Парис Хилтън и че Париж е столицата на Франция.

— Ще ти се отрази добре, ако се върнеш там.

Ринк се засмя.

— Е, за какво става дума?

— Изчезнал човек — отвърнах аз.

— И това е всичко? Мислех, че ще бъде нещо вълнуващо.

— Има и още. Изчезналият е брат ми.

— Джон?

— Да. Най-после се появи, но отново изчезна. — Стиснах по-здраво телефонната слушалка. — Разтревожен съм, Ринк.

— Знаеш какви са мъжете. Вероятно се е напил, подбрал е две проститутки и се е скрил в някой мотел. Дай му един-два дни и ще се прибере у дома с подвита между краката опашка.

— Може би — съгласих се аз. — Пък и няма да му е за пръв път.

— Нали се скарахте? Защо го търсиш сега?

— В беда е.

— Винаги е бил.

— И не го правя за себе си — излъгах аз. — Снаха ми ме помоли да го намеря и обещах, че ще го сторя.

— И аз така си помислих.

Даян, изглежда, не беше единствената, която можеше да чете мислите ми от разстояние.

— Не издържа ли децата си? — попита Ринк.

— Прави го от години, но не става дума за това. Да, и децата са замесени, но нещата са по-сериозни.

— Разкажи ми.

Стори ми се, че заработи двигател на кола, но звукът беше леко заглушен от хилядите километри между нас.

— Шофираш ли, Ринк?

— Тъкмо потеглям. Но ти продължавай да говориш. Предстои ми двайсет минути каране. Не обръщай внимание, ако започна да ругая, но магистралата е оживена дори в този час.

Ринк маневрираше с поршето си в трафика на Флорида. Срещата ми с Шанк и главорезите му беше поредната бойна история за нас. Творческата употреба на предпазния колан като примка ми спечели похвала, както и фактът, че двама грамадни тъпака щяха да ходят с патерици известно време.

Стигнах до писмото от приятелката на Джон, молбата на Дженифър и обещанието ми да помогна.

— Винаги си бил мекушав, Хънтър. Не можеш да отказваш на дама в беда.

— Тя ми е и снаха — напомних му аз.

— Никаква не ти е. Дори да я виждаше за пръв път, пак щеше да дойдеш тук.

— Говориш като Даян.

— Госпожата ти беше права за много неща.

— Този път дори Даян би ме разбрала. Става дума за брат ми.

— Няма да споря, Хънтър.

Макар че не копнеех за конфликти и сблъсъци, за да живея, не можех да обърна гръб на брат си. Освен това последния път, когато разговаряхме, заплаших, че ще го фрасна в лицето.

— Липсва ти, а?

— Като дупка в главата.

Моментът беше подходящ да разведря разговора.

— Е, как е в слънчевия щат?

— Това твърдение е противоречиво. В момента вали проливен дъжд. Трети пореден ден. Не го показват в телевизионните реклами „Елате в слънчева Флорида“, нали?

— Времето не ми пречи, Ринк. Но ще ми уредиш ли необходимите неща?

Споменаването на ключова дума, като например пистолет, по телефона не е добра идея, особено след единайсети септември 2001 година. Ако сложим настрана теориите на конспирациите, всевъзможни загадъчни правителствени агенции, известни само с инициалите си, подслушват телефоните точно за такива думи. Знам го, защото и аз съм го правил. Нямах желание да кацна във Флорида и да ми връчат еднопосочен билет за Гуантанамо Бей.

— Остави това на мен — каза Ринк. — Искаш ли да ти взема двудневен пропуск за „Юнивърсъл Студиос“?

— Да. За съжаление няма да имам много време за разглеждане на забележителности и не ми се реди на опашки. — „Юнивърсъл“ също беше кодова дума и означаваше целия пакет — паспорт, номер на социална осигуровка, шофьорска книжка, кредитни карти и служебни документи.

— Може и да се позабавляваме, Хънтър.

— Бедна ти е фантазията.

6

Тувал-Каин беше в стихията си. Караше лъскава кола и мечтаеше за още кръвопролития.

Шосе № 10 беше едно от любимите му места в САЩ, защото се простираше от Санта Моника на запад чак до Джаксънвил на изток. Междущатска пътна артерия, на която се намираха три от най-големите градове в Съединените щати. Хюстън, Финикс и Лос Анджелис бяха териториите, където той търсеше жертви. Но повече от големите градове като ловно поле го привличаше магистралата — популярен път за стопаджии. По цялата й дължина нямаше големи промени в нивелацията и дори през зимата беше, общо взето, топло. Освен това предлагаше целогодишен запас от бродещи насам-натам агънца, всичките лесна плячка за хищник, който знае как и кога да нанесе удара.

Джордж и Мейбъл — или каквито и да бяха истинските им имена — бяха добър пример какво може да постигне предприемчив човек като Тувал-Каин. Е, да, придоби само два палеца за колекцията си, но утехата беше опожарената каравана, която остави.

Той прекара известно време в големите туристически центрове по пътя и вкуси атмосферата във всеки един, а сетне продължи по-нататък. Наслади се изцяло на бликащия от жизненост Ню Орлиънс, европейското великолепие на Лафайет, историята на Сан Антонио, където уби турист пред стените на Аламо, като използва ловджийската кама в чест на полковник Джеймс Бауи, който също бе срещнал смъртта си там. Каин опита културата, музиката и югозападната атмосфера на Тюсон, докато преследваше група студенти на територията на местния университет. Движейки се на запад към Санта Моника, той лесно взе трофеи от тълпите, които се блъскаха за място на световноизвестния пристан.

Настоящата му цел беше Лос Анджелис. Градът подхождаше най-добре на начина му на живот. Там можеше да практикува занаята си, без да се опасява от последици. При многобройните гангстерски престрелки и престъпления предишните му две жертви в Лос Анджелис предизвикаха само леко недоумение.

Крайно време беше да се завърне. Възнамеряваше да извърши поредица жестокости, които щяха да принудят дори предубедените очи на полицията в Лос Анджелис да му обърнат внимание. Постигнеше ли го, щеше да циментира основите на славата си.

Това обаче не означаваше, че не може да си позволи малко развлечения по пътя.

Пристигането му в Лос Анджелис няколко часа по-късно от планираното нямаше да бъде посветено на дреболии. Не и за човек, чието име бе предопределено да пребъде във вечността.

Каин включи мигача и учтиво демонстрира намерението си да спре на широката отбивка, въпреки че зад него нямаше коли. Учтивостта беше добродетел, която той вярваше, че притежава. Човекът, махащ за помощ край пътя, никога не би предположил, че такъв любезен шофьор може да бъде толкова опасен.

— Днес е щастливият ти ден — рече Каин, докато гледаше в страничното огледало как мъжът тича към джипа му. Бързоходецът разпръскваше облачета прахоляк, докато търчеше към капана на Уили Койота.

Тувал забеляза вероятността от неприятности. Макар измъчен и уморен от опитите да запали угасналия двигател, човекът беше сравнително млад и в добра физическа форма. Можеше да окаже съпротива, ако не го подхванеше внимателно. Каин реши, че е най-добре да не издава каква е играта, и бързо скри ножовете под предната седалка. Слезе от колата и долови мириса на силиций на пустинята.

Младият мъж сигурно съзнаваше, че малцина биха спрели да помогнат или да качат стопаджии, и се стараеше да покаже, че е безобиден. Походката му беше момчешка и дружелюбна. Престорена като усмивката на Тувал-Каин.

— Закъсахте ли? — попита Каин.

— Да. Проклетата кола се повреди и не иска да потегли. — Човекът избърса изцапаната си с моторно масло длан в панталоните си и това му придаде вид на непохватен човек, но за Тувал жестът беше преднамерен. Протегнатата му ръка не беше по-правдоподобна. Ами акцентът?

— Хей, англичанин ли сте? — попита Каин. — На почивка ли сте?

Закъсалият шофьор поклати глава.

— Не е почивка, повярвайте. — Потрепването на устните му го издаде. Неволна пауза, преди да разкаже историята си. — Нещата не вървят така, както ги бях предвидил.

Тувал се втренчи в очите му. Зад привидната невинност проблясваше измамност. Непознатият криеше нещо, но нямаше проблем. Всеки криеше нещо.

— Повредила се е на неподходящо място — отбеляза Тувал. Нощният пейзаж на Мохаве привлече вниманието им. — Тук е доста пусто.

Обграждаха ги пясък и чакъл и тук-там оскъдна растителност, която не предлагаше нито сянка, нито защита от природните стихии.

Прикриването на престъпление можеше да се окаже трудно там.

— Където и да се повреди, все е лошо — каза мъжът, — но сте прав за проклетата пустиня. Само се радвам, че е нощ и не е горещо.

— Да, тук става напечено, когато слънцето грее. Много е трудно да извървиш каквото и да е разстояние, повярвайте.

— Вярвам ви — рече човекът и кимна към джипа. — Обзалагам се, че онзи красавец е надежден.

— Не ме е разочаровал, откакто го имам — съгласи се Каин. Фактът, че го притежаваше едва от осемнайсет часа, беше чисто теоретичен. — Искате ли да прегледам колата ви? Знам някои неща за двигателите.

С вдигнат към изпълненото със звезди небе преден капак изоставеното превозно средство приличаше на гущер, който се опитва да погълне далечната луна.

— Няма да запали. Мисля, че цилиндърът се е сдухал.

— Да видим. — Тувал мина покрай мъжа и раменете им се докоснаха за миг. Под джинсовата риза на човека се криеше сила. Той беше сравнително млад, в добра физическа форма и очевидно силен. Можеше да създаде неприятности. Каин пъхна ръка във вътрешния джоб на спортното си сако и погали дръжката на ножа за чистене на риба.

— Не е необходимо — рече мъжът. — По-добре да ме качите.

Тувал се обърна бавно. Искане ли беше това? Трябваше ли да изпълни желанието му?

— Нека първо да хвърля един поглед. Ако не я подкарам, ще ви кача.

— Само ще си загубите времето. — Човекът премести ръце на кръста си и посочи с брадичка повредената кола. — Таратайката няма да отиде никъде.

— Нека да видя — повтори Каин.

— Както искате… но няма да запали — упорстваше странникът. Коварни думи, които прикриваха също така коварни действия. Почесването по крака не беше така несъзнателно, както изглеждаше.

— Настоявам — отвърна Тувал.

Практиката води до съвършенство. Каин бе упражнявал тази маневра хиляди пъти. Той извади ножа от джоба си, долепи острието до дланта си, бързо пристъпи напред…

И се озова пред дулото на полуавтоматичен пистолет, насочен право към лицето му.

От гърлото му се изтръгна нежелан кратък смях. Не беше от шок или страх, а от самосъжаление. Изглежда, трябваше да се упражнява още. И не на последно място, прибирането на ножа в калъфа. Той незабелязано пусна острието във външния джоб на сакото си.

— Не, аз настоявам — рече англичанинът.

Тувал поклати глава в престорен укор.

— Не мога да повярвам, че извадихте оръжие срещу мен, след като единственото ми желание е да ви помогна.

— Оценявам загрижеността ви, господине, но не се нуждая от помощта ви. Трябва ми само джипа ви. — Непознатият махна с пистолета, подканяйки Каин на разходка в пустинята.

Тувал огледа терена и видя сухо дере със стръмни стени. Дъното беше отрупано с камъни и повехнал пелин. Оказваше се, че има къде да се скрие престъпление.

— Ще ме застреляте ли?

Закъсалият шофьор засмука въздух през зъби.

— Ще ме хвърлите в онази дупка да ме намерят койотите? — Каин сви рамене. И той беше правил същото с много хора.

— Ще ви застрелям само ако се наложи.

Нима? ГОЛЯМА ГРЕШКА. Първото правило едно беше да не показваш слабост пред врага.

— Вие не сте убиец.

— Ако трябва, ще стана — отвърна англичанинът. Гласът му леко потрепери. От страх или от нетърпение? И двете можеха да накарат нервния човек да натисне спусъка. — Слезте в ямата и застанете на колене. Предупреждавам ви, господине, че ако не се подчините, ще използвам оръжието.

Тувал покорно вдигна ръце.

— Я стига. Не можете да сторите такова нещо на един добър самарянин.

— Мога и ще го направя. — Човекът отново махна с пистолета. — По-живо. Слезте в дупката.

— Не съм облечен подходящо за катерене.

— Скачайте, по дяволите!

Каин тръгна към сухото дере.

— Ще ми позволите ли да взема нещо от колата си? Ще ме оставите насред дивата пустош, затова нека си взема поне вода.

— В ямата.

— Нарича се дере.

— Добре, слезте в проклетото дере. Ако не го сторите, ще ви пръсна черепа и после ще ви хвърля там.

Тувал отново поклати глава. В заплахата липсваше настойчивост.

— Успокойте се. Слизам.

Мъжът го наблюдаваше. Каин се спусна в дерето, обърна се и го погледна. Лицето на англичанина изглеждаше призрачно сиво на звездната светлина, сребристо петно, лесна мишена за стрелец.

— Обърнете се, застанете на колене и сложете ръце на тила си.

— Защо е това аматьорско театралничене? — попита Тувал. — Ще вземете колата ми. Няма начин да се изкатеря и да ви попреча, затова защо искате да коленича?

— Защото така казвам — озъби се мъжът.

— Ще съсипя хубавите си панталони — напевно и мелодично като хорист каза Каин, обърна се и коленичи в чакъла като на скамейка в църква.

— Стойте там и не мърдайте.

Тътренето на крака отбеляза движенията на странника. Тувал предположи, че взима нещо от изоставената си кола, и чу непогрешимия трясък от затваряне на преден капак, а после стъпки, които се върнаха до ръба на дерето. Погледна през рамо и видя силуета на мъжа, очертан на фона на звездите. В ръката си държеше раница. Бръкна вътре, извади нещо и го хвърли долу.

Предположението на Каин се потвърди. Човекът определено не беше убиец. Върху камъните на три метра от него падна бутилка, пълна три четвърти с вода.

— Не казвайте, че не съм ви благодарен за помощта — извика англичанинът и се обърна.

— Чакайте.

— Какво?

— Да направим размяна.

— Не искам нищо от вас.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Ами ключовете от джипа ми?

Това привлече вниманието му.

— Хвърлете ми ги.

— Не.

— Хвърлете ги или ще ви застрелям.

— Не. Ще направим размяна.

— Хвърлете ми проклетите ключове или ще ви пръсна черепа.

— Направите ли го, няма да намерите ключовете. Скрих ги, когато ви видях. Вярно, не са много далеч, но ще ви отнеме известно време, докато ги откриете. Сигурен ли сте, че искате да загубите ценно време да ги търсите, вместо да изпълните една молба? Знаете, че можете да ме убиете, но какво ще стане, ако някой се появи, докато търсите ключовете? Готов ли сте да убиете още хора? Може дори да се окаже някое ченге.

Англичанинът изруга грубо.

Каин изсумтя развеселено.

— Една молба — повтори.

— Добре, но първо ми дайте ключовете.

— Не. Първо ще донесете нещо от колата ми.

Мъжът отново изруга.

— Какво толкова важно има там, по дяволите?

— Погледнете под предната седалка. Ще намерите раница с инструменти. Донесете ми я, моля ви.

— Хубаво, но след това ще ми дадете ключовете. И без да се мотаете.

— Дадено. — Тувал отмести едната си ръка от главата и вдигна палец.

Какво друго можеше да направи странникът, освен да се съгласи?

— Не мърдайте. Ще отида да взема проклетата ви раница с инструменти. Но ако сте мръднали дори сантиметър, когато се върна, ще ви убия.

— Дадено. — Този път Каин вдигна и двата си палеца, а сетне коленичи в камъните като разкайващ се монах, без да обръща внимание на острите им ръбове, и успокои нервите си, като си затананика „Мак Камата“.

— Педераст. — Гласът на англичанина наруши унеса му. — Ключовете са в джипа.

Без да поглежда, Тувал сви рамене.

— Твърдо съм решил да не ви давам проклетата раница.

— Няма да ви послужи за нищо — подчерта Каин. — Оставете я.

— Надникнах в раницата ви, господине. Дано не възразявате, но исках да проверя дали вътре няма пистолет. Не исках да ме подгоните по шосето и да стреляте по мен.

— Е, сега знаете, че там няма пистолет. Оставете я, моля ви.

— Ами всичките тези ножове?

— Те са моята страст.

— Не изглеждат скъпи. Едва ли представляват интерес за един колекционер.

— Използвам ги в работата си, това е всичко. Прав сте. Не са скъпи, затова няма смисъл да ги крадете.

— Тогава защо са важни, щом не са скъпи? Бяхте готов да рискувате да получите куршум заради няколко стари ножа?

— Да речем, че имат сантиментална стойност. Притежавам ги отдавна. Съдържат много спомени. — Тувал се обърна, надзърна през рамо и погледна мъжа в очите. — Изпълнете желанието ми, моля.

Човекът пусна раницата с инструментите на земята и я ритна в сухото дере.

— Не излизайте оттам, докато не чуете, че потеглям. Ще ви наблюдавам.

Каин намигна.

— Ясно.

— Хубаво.

Тувал изчака, докато двигателят на джипа забръмча и после шумът заглъхна в далечината. Нямаше смисъл да бърза. Надпреварата с мерцедеса не предлагаше добри шансове.

Първо взе шишето с вода, която се беше стоплила. След това грабна раницата. Не беше необходимо да проверява съдържанието. По тежестта разбра, че нещо липсва.

— Гаден крадец! — Каин отвори раницата. Ловджийската кама беше изчезнала.

Това промени всичко. Той буквално се изстреля от дерето. Стигна догоре на лакти и колене, измъкна се и побягна по пътя. Стоповете на джипа светеха като точици в мрака.

— Пак ще се срещнем, крадецо. — Обещанието беше справедливо като гнева му. — И тогава ще платиш скъпо.

7

Сега разбирате защо хукнах към Флорида.

Взех вечерен полет до Маями. По време на първия етап от Манчестър спах през по-голямата част на пътуването. Сънувах хора, които крещят от ужас. След като в Ню Йорк се прехвърлих на друг самолет, кошмарът отново ми се яви. Не можах да заспя, затова се втренчих през илюминатора. Сюрреалистичните образувания от облаци ме разсеяха за малко. Бяха се скупчили чак до Източното крайбрежие. Ринк не преувеличаваше. Във Флорида наистина бушуваха бури.

Терминалът с климатик ме подведе. Излязох на дъжда. Бях свикнал с валежите, но лепкавата влага ме блъсна в лицето като горещ парцал.

Измокрен от дъжда и облян в пот под дрехите, аз тръгнах към поршето на Джаред Рингтън и изкривих физиономията си в гримаса за поздрав към едрия мъж. Не го бях виждал от две години. Ринк натисна копче и страничното стъкло се спусна.

— За какво ти е толкова много багаж, Хънтър? — попита той и кимна към двете ми пътнически чанти. — Месец ли смяташ да останеш?

— Колкото е необходимо.

— Нямам нищо против.

— Ще ме поканиш ли да се кача или трябва да стоя на дъжда цяла нощ?

— Стига да не направиш петна върху тапицерията.

Огледах поршето и после мокрите си дрехи.

— Може би е по-добре да взема такси.

— И още как. Качвай се. Хвърли чантите си отзад… ако се поберат. Инак ще трябва да ги държиш на коленете си. Проблемът с тези красавци е, че нямат багажник.

— Нямат много място.

— Не съм си купил порше заради възможността му да побира много багаж.

— А да завърташ главите на младите госпожици, а? — Вмъкнах се в колата и притиснах втората чанта до гърдите си.

— Да, но откровено казано, не свалям толкова много мадами като със стария си пикап — засмя се Ринк. — Може би трябваше да си взема превозно средство с място за дюшек отзад.

— Вероятно момичетата, които се опитваш да сваляш, предпочитат някое добро момче вместо кандидат за частен детектив Магнум.

— Частният детектив Магнум? Това е много старомодно, Хънтър.

— Да, също като мустаците ти.

По-рано Ринк винаги беше гладко избръснат, а сега над устата му се мъдреше нещо като космата гъсеница. Той се погледна в огледалото за обратно виждане.

— Какво им е на мустаците ми?

— Приличаш на порнозвезда от седемдесетте години на миналия век.

Той се засмя невъзмутимо.

— Да, казвали са ми го. Но наистина притежавам качествата на порнозвезда от седемдесетте години.

— Мечтай си, Казанова. Не забравяй, че съм те виждал под душа.

— Е, да — съгласи се Ринк, — но забравяш какво причинява стресът от битките. Оная ти работа се свива от адреналина.

— На мен не ми влияе — заявих, докато поршето се отделяше от тротоара.

— Бедата е там, че на теб нищо не ти влияе като на нас, простосмъртните. Понякога съм се питал дали знаеш какво е страх.

— Не се тревожи. Много пъти съм се плашил до смърт.

— Не ти е личало.

— Страхувал съм се, Ринк, но не съм го показвал.

Включихме се в магистрала, която отиваше на запад.

— Обадих се тук-там — каза той, когато се отправихме към Тампа. — Говорих с един стар приятел от Литъл Рок. Ти не го познаваш. Харви Лукас. Бивш военен. Добър човек. Работих с него по време на „Пустинна буря“. Случайно го срещнах няколко години по-късно и оттогава поддържаме връзка. Той се поразрови.

— И какво откри?

— Не много. Проучва само от един ден.

— Все ще ми бъде от помощ.

— Ходил е при онази жена, Луиз.

— И?

— Не се държала дружелюбно. Заявила, че няма да говори с друг освен с теб.

Кимнах. В нежеланието й имаше логика.

— В писмото си пише, че Джон се държал странно и се страхувал от нещо. И тя била уплашена. Предполагам, че няма да сподели много пред непознат, който разпитва за Джон.

Не казала нищо дори след като Харви споменал името ти, но успял да уговори среща с нея. Утре следобед в три часа, щом тя приключи работа. Открил и още нещо. Брат ти, изглежда, е обичал хазарта.

Нима? Това беше меко казано.

— Мислиш ли, че е избягал заради хазарта?

— Възможно е, защото научих, че дължи голяма сума на местен лихвар на име Зигмунд Петоски. Няма да е лошо да проверим какво ще ни каже.

— Няма да е лошо — съгласих се аз.

— Познавам Петоски. Негодник, страдащ от мания за величие. Зиги обича да се мисли за Кръстника на новото време. Събрал е шайка отрепки около себе си да чупят глави, когато длъжниците се забавят да платят. Може би Джон е имал здравия разум да се измъкне с непокътнати крайници.

— С какво се занимава Петоски? Лихварство? Наркотици? Проституция?

— С всичко. Осигурил си е прикритие като бизнесмен. Търговия с недвижими имоти и автомобили втора употреба. Такива неща. Но повечето си пари докарва от хазарт и корупция.

— Корупция? — попитах аз.

— Да. Държи за топките няколко души от местната управа. И ченгетата не го закачат.

— Какво представлява?

— Абсолютен боклук. Но предполагам, че щом има банда зад гърба си, е достатъчно опасен. Поне за човек, който лесно се плаши.

— Да, като всеки друг боклук, срещу когото сме се изправяли — отбелязах.

Ринк, изглежда, често отгатва какво мисля.

— Имам оръжия и други неща в апартамента — рече.

Кимнах одобрително на проницателността му. И двамата знаехме, че когато се изправяш срещу такъв като Петоски или Шанк, трябва да му покажеш, че не се шегуваш. Шанк можеше да бъде сплашен с обещание за нещо неприятно, но в страна, където всяка втора баба с боядисана коса притежава оръжие, трябва да предложиш нещо още по-неприятно на масата за преговори.

— Харви знае ли къде е Петоски?

— Помолих го да разбере. Когато пристигнем в Арканзас, той ще може да ти каже дори къде ходи по нужда Петоски и в колко часа.

— Трябва ми само да знам къде ще бъде утре по това време.

— Остави това на мен. Ще се обадя на Харви, щом отидем у дома.

— Добре.

След като приключихме деловия разговор, Ринк се обърна към мен. В краищата на мустаците му тип Том Селек трептеше неволна усмивка.

— Хубаво е, че си тук, Хънтър.

— И аз се радвам.

8

Дългът и войнишката служба вървят ръка за ръка. Същото може да се каже и за семейството. Може би бях малко нехаен към любимите си хора, откакто се върнах от армията.

Всичко между Даян и мен беше свършило. Тя си бе устроила нов живот със Саймън, но имаше други, на които все още можех да помогна, ако се нуждаеха. Срамувах се, че племенницата и племенникът ми живеят в мизерия и Дженифър е паднала толкова ниско, та уменията ми да упражнявам натиск върху хората са всичко, което мога да й предложа.

Джон е мой брат. Ако искате да бъда по-точен, той всъщност ми е природен брат. Баща ми почина и майка ми се омъжи повторно. И после се роди Джон. Вероятно защото бащите ни са различни, и ние си приличахме като кучето и котката. Аз бях героят от войните, а Джон — безделник, който си стоеше у дома. Разбира се, в нечии очи това не означаваше много. Странно, но родителите ни винаги взимаха неговата страна.

— Докато ти обикаляше по света, Джон си стоеше тук — каза веднъж вторият ми баща, докато пиеше петата си бира. — Обръщаме се към него, ако се нуждаем от помощ. Теб все те няма. Ти винаги си имал, каквото си искал. А той какво има?

Не обичам да споря и отминах с мълчание думите.

Джон беше в бар близо до Дийнсгейт и изпиваше надницата си с приятели. Спипах го до масата за билярд. Сграбчих го за яката на ризата и го притиснах до стената. Приятелите му бяха разумни и не се намесиха.

— Къде са парите, които ти дадох, Джон?

Той не пожела да ме погледне в очите.

— У дома.

— Не ме лъжи, Джон. Преди малко говорих с татко. Той ми каза, че си го молил за заем. — Стисках зъби толкова силно, че челюстта ме заболя. — Преди малко ми натякваше, че трябвало да ти помогна. Отново.

Брат ми поклати глава.

— Не ми казвай, че си ги похарчил.

Страните му се зачервиха от срам.

— Получих вътрешна информация. Залогът беше пет към едно. Какво можех да направя?

— За Бога… — рекох и се извърнах.

Юмрукът му се стовари върху рамото ми. Обърнах се бавно и видях, че малкият ми брат заема позиция да се бие.

— Да не си посмял — предупредих го. — Не ми пука кой си. Ще ти смачкам физиономията.

— Ела тогава. Защо не го сториш, а? Всеки друг нещастник наоколо го иска.

За малко да го направя. В момента обаче той беше прекалено жалък, за да си губя времето с него. Смразих го с поглед и отстъпих назад. Вдигнах пръст и го насочих към лицето му.

— Не си заслужава, Джон. Приключих с теб. Разбра ли?

Докато си проправях път през тълпата, го чух да вика:

— Не ми трябваш, Джо. Приключил си с мен, така ли? Да ти го начукам! Ти не означаваш нищо за мен. Дори не си ми истински брат. Само някакво тъжно копеле, с което съм обречен да живея.

Погледите ни се срещнаха над раменете на пияниците, които образуваха стена между нас.

— Не съм ти истински брат? — попитах. — Добре, съгласен съм. Щом така искаш, Джон.

Очите му заблестяха гневно и той се обърна. Направих същото и не погледнах назад.

Разменихме си обидни думи.

Въпреки всичко Джон винаги ще си остане малкият ми брат.

Нямахме възможност да се помирим.

Времето трябваше да оправи нещата между нас.

Бях войник и преследвах, и убивах хора. Това правят войниците. За мен обаче убиването беше отблизо и лично. Става ти нещо, когато трябва да погледнеш в очите онези, които убиваш. Насилието е причина за извращаване на човешкия дух. Омразата те разяжда и поражда самопрезрение. Няма значение дали убийствата са официално разрешени, справедливи или оправдани. Пак си остават убийства. Четиринайсетте години на преследване на терористи ме промениха необратимо.

Може би затова обърнах гръб на брат си. Ако бях поел отговорността за него тогава, Джон вероятно нямаше да избяга.

Сбогувах се с армията и твърдо реших да заживея нормално и спокойно с Даян.

Трябваше да се досетя, че пикая срещу вятъра.

В някои отношения Джон ме направи такъв, какъвто съм. Оправих се с дълговете му по единствения начин, който знаех. На улицата, където получих определено име и слава. Не след дълго вродената ми способност да наранявам хора измести по-благородните качества. Консултациите за лична охрана неусетно доведоха клиенти, които искаха все повече. От време на време трябваше да разбивам глави и носове. Преди четиринайсет години посрещнах насилието директно с още по-голямо насилие и въпреки добрите ми намерения, изглежда, нищо не се беше променило.

В някой друг свят можех да стана професионален убиец като онези, срещу които воювах, или бияч за някой долнопробен гангстер. Бях в състояние да намеря покой единствено защото притежавах морал и състрадание. Без чувството си на почтеност щях да бъда само по-голям главорез сред малките главорези.

Обещах на Дженифър да намеря брат си. — И нищо нямаше да ми попречи.

9

Вчера сутринта гневът на Тувал-Каин беше страшен. И в това нямаше нищо чудно. Първо, загуби джипа си и остана на магистралата като убито на пътя животно, захвърлено да изсъхне на засилващата се горещина. После установи, че безскрупулното копеле, което взе колата му, бе откраднало и любимия му нож. Накрая откри, че мокасините му не стават за вървене на дълги разстояния. Но както се казва в поговорката, това беше тогава, а това е сега. Двайсет и четири часа по-късно Каин се чувстваше много доволен от себе си.

Лежеше на меко легло и мърдаше затоплените си крака на струята на монтирания на стената климатик. Току-що изкъпан и облечен в дрехи, които не лепнеха от пот, той беше нов човек. До него на леглото се бе отпуснало неподвижно тялото на добрата самарянка, която го беше завела там.

Тя, разбира се, беше мъртва, а не спеше спокойно, както позата й предполагаше. Косите й бяха разпилени на възглавницата като купчина царевица и закриваха безучастните черти на лицето й. Тувал я беше положил нарочно така, за да не може неестествената й бледност да издаде играта.

— Много ще ти бъда благодарен, ако лежиш там като добро момиче — рече той. — Все едно спиш след бурен купон. Повярвай ми, купонът наистина беше бурен и определено заслужаваш да подремнеш.

Каин се гордееше с умението си да прикрива следите си. Затова беше останал най-продуктивният, неразкрит сериен убиец в Съединените щати. Ето например Джордж и Мейбъл. Той нагласи експлозията така, че и двамата да бъдат овъглени, и само някой изключително решителен следовател да се досети, че са били убити. Идеята беше, че Мейбъл не е внимавала с печката, когато е приготвяла вечерята. Или експлозията, или последвалият пожар щяха да прикрият факта, че на Джордж му липсват два пръста, а крайниците на съпругата му са натрошени.

Най-драматичното обаче не бяха пламъците и осакатяването на труповете, а майсторлъкът. Каин беше увеличил оборотите на климатика, така че засилващата се миризма да не предупреди някого твърде скоро. И беше завил жената с юрган до брадичката. Това щеше да разубеди мухите месарки, докато търсеха разлагаща се плът като развъдник за потомството си. Когато размножаването на насекомите направеше вонята непоносима, той щеше да бъде далеч от тук.

Юрганът служеше за три цели. Попиваше кръвта, изтичаща от трупа, и щеше да поеме много повече, преди да проличи. Освен това скриваше дясната ръка на жертвата, от която липсваха три пръста. В идеалния случай Каин би предпочел да занесе тялото в хранилището си в Долината на Ювал, защото под бялата си като алабастър кожа жената имаше изящно оформени кости. В момента обаче нямаше нито време, нито желание за допълнителни развлечения. Трябваше да се задоволи с пръстите, отрязани от ръката й. Можеше лесно да ги скрие в джоба на анорака си, да ги пренесе и да ги остави следващия път, когато посетеше тайното си място.

Имаше чувството, че се подготвя за училищен пикник. Беше увил пръстите в целофан, пакетирани като кренвирши за закуска, и ги бе сложил в пликчето с палците на Джордж. Когато му останеше време, щеше да изстърже плътта и да запази само костите. Предпочиташе ги така, без излишния товар от разлагащо се месо. Засега можеше да се задоволи да докосва сувенирите през опаковката, без да се страхува, че ще изцапа ръцете си.

В другия си джоб имаше подобен пакет. Пръстите, взети от приятеля на жената, който любезно беше дал на Каин чисти дрехи и ключовете на фолксвагена си. Приятелят беше под душа, но не по-жив от любимата си. Заключен в банята от любопитни очи, той щеше да остане неоткрит там колкото и момичето.

Тувал най-после стана. Пружините на леглото изскърцаха, протестирайки срещу преразпределението на тежестта. Скърцащо надгробно слово за жената, която хлътна по-надолу в дюшека.

— Иска ми се да остана още и да побъбрим — рече Каин, но тя не реагира. — Обикновено не съм човек, който използва момичетата и после изчезва, без дори да им благодари, ала трябва да свърша нещо важно, а времето лети.

Той седна на ръба на леглото, откъдето пак се разнесе скърцане, и нахлузи дебели туристически чорапи. Имаше болезнени мазоли на ходилата, но чорапите донякъде помагаха. Тувал пъхна краищата на джинсите си в чорапите и обу дебели ботуши с връзки. След това взе лекия анорак, съдържащ сувенирите му, и го облече върху карираната си риза. Черната бейзболна шапка с емблема на белоглав орел завърши ансамбъла.

Спря, за да се възхити на образа си в голямото огледало на вратата на банята. Русата коса и светлозелените очи му придаваха момчешки вид, който му печелеше симпатиите на дамите.

— Здравейте — усмихна се той на отражението си. — Кой е този убийствено красив мъж?

Тувал се върна в стаята. Беше олицетворение на типичен колежанин. Сега обаче приличаше повече на турист като хилядите други, които всеки ден минаваха по магистралата.

Преди да излезе, избърса всички повърхности, които беше докосвал, както и всички останали, които не си спомняше дали е докосвал. Избърса дръжката на вратата с парче плат и после го уви около нея, за да не остави пресни отпечатъци.

— Заслужава си да си изключително внимателен — каза на мъртвата жена.

Най-добре беше да не оставя уличаващи следи за криминалистите. Това наистина щеше да вкара вълка в кошарата. Тувал огледа стаята, търсейки дребни неща, които евентуално бе пропуснал, но реши, че е бил старателен както винаги. Не се притесняваше за косми, слюнка и семенна течност. Неговата ДНК не фигурираше в полицейските архиви. Разбира се, пръстовите му отпечатъци бяха друго нещо. Беше арестуван два пъти в градове на изток за срещи с проститутки в коли. За щастие ченгетата имаха мръсно подсъзнание, защото иначе щяха да се досетят за истинския му мотив да обикаля кварталите с червени фенери. Нямаше да се измъкне толкова лесно с глоба и, слава Богу, отпечатъци, взети по старомодния начин с мастило върху картон.

Той се върна до леглото, оправи и подпъхна юргана и леко потупа жената по главата.

— Не се тревожи. Стига да не оставям отпечатъци, ще бъда анонимен. Когато полицаите стигнат до проверка на проба ДНК, взета със заповед за обиск, аз ще бъда или известен, или мъртъв. Вероятно и двете. А тогава няма да има значение, нали?

Старите му дрехи бяха прибрани в едната раница на мъртвия мъж заедно с други неща, които можеха да послужат на Каин. Например раницата с инструментите. Той преметна раницата на рамо, погледна за последен път жената на леглото, намигна й и се измъкна от стаята.

Хладното ранно утро го освежи. След няколко часа мястото щеше да бъде горещо като пещ и въздухът щеше да трепти пред очите му. В момента обаче всичко беше спокойно и той виждаше надалеч в дивата пустош, чак до оранжевата мъгла на хоризонта. Светлината, която забеляза, не беше на изгряващото слънце, а изкуствена, половин милиард улични лампи, озаряваха небето със зловещ блясък. Трябваше да отиде към онези светлини. Там щеше да намери слава и известност.

Както и крадеца, който отмъкна ножа му.

Мотелът беше типична ниска, продълговата дървена постройка. Зад рецепцията в две успоредни редици бяха наредени бунгала. Офисът и бунгалата бяха тъмни. Нямаше много гости през нощта. На паркинга бяха спрели само четири превозни средства, едното от които беше наскоро придобитият му фолксваген „костенурка“. Верен на усещането си за предопределеност, фолксвагенът беше оранжево-жълт, като онзи, каран от човека, роден с името Тиодор Робърт Коуел на 24 ноември 1946 година. По-късно Коуел щеше да приеме фамилията на втория си баща и да стане известен като Тиодор Бънди. Тед Бънди, талантливият сериен убиец, който наскоро щеше да бъде засенчен от подвизите на Тувал-Каин.

Бързият оглед на района го увери, че никой друг гост не е станал от леглото. Каин тръгна към фолксвагена, подрънквайки с ключовете в ръката си. Старата кола беше по-скоро таратайка, а не качествен стар модел. Беше малко своенравна, докато запали, ако не го лъжеше паметта. Тувал се надяваше, че пухтенето на двигателя няма да събуди никой достатъчно любопитен да го види да потегля. От друга страна обаче, имаше ли значение? Когато откриеха труповете, той щеше да е пристигнал в големия град и придобил друг транспорт, фолксвагенът щеше да представлява изгоряла черупка на някой незастроен парцел.

Каин отвори вратата на колата и хвърли раницата на задната седалка. Моторът учудващо запали от първия опит. Той освободи ръчната спирачка и потегли, без да поглежда назад. Шофираше, без да бърза. От джоба на ризата си извади листче, на което беше написан телефонен номер. Той използва химикалка и добави отдолу адреса на хотела, на който номерът съответстваше.

Аматьорът, който го беше отвлякъл и беше откраднал джипа и любимата му ловджийска кама, очевидно не бе помислил за последиците, когато бе смачкал късчето хартия и го бе пуснал на пода на колата. Каин позвъни на номера и момиче с носов глас съобщи името на хотела в Санта Моника. Обаждането не разкри крадеца, но това беше въпрос на време. Тувал разбра къде крадецът смята да отседне. Краткото посещение в хотела щеше да разкрие всичко останало, което трябваше да знае.

— Санта Моника, идвам — отново се засмя той. Този път смехът му не беше горчив като лимонова кора, подсладена със захар. Докато караше, Каин накъса листчето и пусна парченцата едно по едно през стъклото.

След няколко часа щеше да бъде на Западното крайбрежие. Може би щеше да хапне нещо, да се отърве от фолксвагена и после да намери хотела. Щеше да открие крадеца и до вечерта да бъде готов да действа. Джипът не го интересуваше. Беше послужил на целта си и вероятно щеше да свърши като фолксвагена. Той обаче си искаше камата.

Не изпитваше сантиментални чувства към нея, но ловджийската кама беше изпълнена с множество приятни спомени. Каин обичаше да преживява някои от тях, докато държеше ножа. Скоро щеше да си купи нов или да присвои друг, но нямаше да бъде същото, фалшивите спомени не бяха удовлетворяващи. Пък и когато най-сетне позволеше на света да научи името му, той искаше арсеналът му да бъде до него. Полицаите трябваше да имат възможността да сравнят острието с всеки съответен труп, върху който беше използвано. Тувал искаше автентичната кама да бъде запазена като музеен експонат, като свидетелство за сатанинската му слава, а не някакво второкачествено девствено парче метал.

Продължи да кара на запад. Въпреки външния си вид фолксвагенът беше стабилен като муден, но неуморен впрегатен кон. Каин имаше само две оплаквания. Първо, климатичната инсталация беше допотопна и той постигаше желаната температура, като смъкнеше стъклото и направеше течение. И второ, музикалната уредба беше старомодна като климатика.

Той прерови жабката и извади две касети. На едната беше записан някакъв тъп хип-хоп и Каин я хвърли през рамо на задната седалка. Втората подхождаше повече на вкуса му. Не познаваше групата, но китарата му хареса. Е, не беше хубава като ритмичния суинг, който предпочиташе. Подражаването, че свири на китара, не беше удовлетворяващо като въображаемото рязане на ивици плът с диригентска палка.

Километрите чезнеха с лекота. Както и бензинът в резервоара.

На петдесетина километра преди крайната му цел Каин беше принуден да спре на бензиностанция. Бензинът за десет долара щеше да бъде предостатъчен. Можеше да плати сметката с кредитните карти, откраднати от мъртвата двойка в мотела, но оставената следа лесно щеше да изпрати ченгетата по следите му. Не се притесняваше, че се налага да използва свои пари, тъй като беше лесно да си ги набавиш, стига да знаеш как. Касиерката му благодари в калифорнийски стил и той се усмихна безсрамно. Момичето, блондинка със слънчев загар и осеяно с лунички симпатично носле, също му се усмихна. Беше приятно отново да бъде на Западното крайбрежие.

Тувал беше гладен и си купи пакет опаковани сандвичи, два шоколадови десерта „Сникърс“ и половин литър шоколадово мляко от хладилната витрина. Млякото беше обезмаслено, с по-малко от деветдесет и девет калории, защото трябваше да се грижи за фигурата си. Изпи го още преди да излезе от магазина.

Спря за малко отвън и се загледа в движението по магистралата. Потокът от коли беше много по-гъст, отколкото в пустинята. Превозните средства преминаваха като миражи в трептящия горещ въздух. Каин се запита какви ли истории могат да разкажат хората в тях. Къде отиват и с какво се занимават. Беше сигурен в едно. Никоя история не можеше да се сравни с неговата.

Зад бензиностанцията имаше място за почивка. Маси за пикник бяха наредени върху ивица трева, която беше прекалено зелена, за да е истинска. Земята около застланата площ бе останала суха и песъчлива, дом на вихрушки от прах и довени от вятъра боклуци. Около едната маса седеше семейство. Пред тях бяха сложени бутилки с газирана вода и храна, опакована във фолио. Бащата посочи какво да ядат децата, а те не му обръщаха внимание и се нахвърлиха на пържените картофи. Майката се мъчеше да извлече удоволствие от цигара и присвиваше очи срещу навятия от вятъра прахоляк и пронизителните писъци на децата.

Тувал поклати глава.

— Семейно блаженство — измърмори, но беше доволен, че е загърбил тези условности.

Огледа мястото за почивка. До бензиностанцията имаше тоалетни. Половината литър студено мляко си проправяше път към пикочния му мехур и той реши да ги посети, преди отново да потегли.

На друг бе хрумнала същата идея. Нисък и дебел мъж с разрошена коса тичаше към вратата. Кръглото му лице се беше изкривило, сякаш нуждата го измъчваше от много километри. Беше олицетворение на отчаянието.

Когато Каин влезе в обществената тоалетна, мъжът вече се беше скрил зад вратата на едната кабинка. Той го чу как се бори с колана си и издава приглушени звуци. Разнесе се изтракване на седалката, последвано от неописуемия шум на самата човешка същност, пусната в порцеланова чиния.

„Това е или изключително просташко, или леко забавно — помисли си Каин. Въздишката на мъжа реши въпроса. — Изключително забавно.“

Той се усмихна, смъкна ципа пред писоара и освободи тялото си от засилващата се неотложна потребност. Сега вече можеше да се съсредоточи върху друга належаща болка, която трябваше да бъде облекчена.

Умивалникът не беше почистван от часове. Тувал използва сешоара, за да изсуши ръцете си.

Човекът пусна водата, излезе от кабинката и забърза право към изхода. Каин улови погледа му, мъжът мигновено се засрами и плавно се обърна към умивалника да измие ръцете си. Каин кимна.

— Положението там е отчайващо.

Смутен, мъжът сви рамене.

— По-добре вън, отколкото вътре, а? — продължи да остроумничи Каин.

— Така е. — Човекът направи гримаса. — Трябва да съм ял развалено месо. Мислех, че никога няма да стигна до тоалетната.

— За твой късмет успя. Съдейки по звуците, сигурно доста си се изцапал. Но е най-добре да останеш чист, не мислиш ли?

— Чистотата е нещо божествено — издекламира мъжът, унижен, че са го хванали натясно — дори ако бързаш.

Той прокара ръце под струята и посегна към мръсната кърпа, окачена на стената, но спря и погледна Тувал за наставления.

— Изглежда, малко безсмислено, нали? — отбеляза Каин.

— И още как — отвърна шишкото и застана зад него пред автоматичния сешоар. Зареден с енергия да продължи пътуването си, дебелакът пристъпваше от крак на крак, докато чакаше реда си за горещия въздух.

Каин не бързаше и дълго суши ръцете си. Човекът изсумтя нетърпеливо. Каин остана доволен и най-после отстъпи встрани.

— Автоматът е твой.

— Благодаря — рече мъжът, но всъщност не го мислеше сериозно.

— Удоволствието е мое. — И Тувал не говореше сериозно.

Щеше да бъде хубаво да убие шишкото, но реши да не го прави. Беше твърде опасно. Ами, ако някой влезеше, преди да е скрил противния труп в някоя кабинка? Очевидно можеше да убие и новодошлия, но тогава щеше да се наложи да започне отначало. Нямаше желание да свърши в затворен кръг, където единствената гаранция беше, че накрая ще свършат местата за скриване на мъртвите. Щеше да остави мъжа да живее, но можеше да направи нещо, което да му донесе известно задоволство.

Потупа приятелски дебелака по рамото, а после плесна силно два пъти ръката му. Човекът трепна от докосването и замига.

— До скоро, приятелю — рече Тувал и доволно тръгна към вратата.

— Да, до скоро — напевно повтори шишкото и после безразсъдно измърмори нещо под носа си.

Каин се обърна и се втренчи в него. Погледът му беше като на дебнещ леопард, вторачил се в ранен бизон.

— Каза ли нещо, приятелю?

Дебелакът започна да мига бързо.

— Не, нищо не съм казвал.

Тувал се отправи към него и под ботуша му изскърца песъчинка. Звукът беше повече агресивен, отколкото силен, израз на отвращението му към човека пред него. Шишкото реагира така, сякаш чу изстрел. Дръпна се назад и повдигна брадичка в очакване на удар, който трябва да избегне. Каин поклати глава на прекалено емоционалната му реакция.

— Странно. Сигурен съм, че чух да ме наричаш тъпак.

Сега дебелакът поклати глава.

— Виж, не искам неприятности. Ще изсуша ръцете си и ще се махна оттук. Жената и децата ме чакат в колата. Отиваме при тъщата за ден-два. Не желая да имам неприятности с теб. Ще ги имам предостатъчно с тъщата, ако закъснея повече от една минута.

Беше смешно как хората бръщолевят несвързано, когато се страхуват.

— Аз бях учтив с теб. — Усмивката на Тувал беше престорено весела. — Дори се погрижих за здравето и доброто ти физическо състояние. Малцина биха си направили труда. Можех спокойно да те оставя да си тръгнеш и да се върнеш в колата при жената и децата си. Можех да ти позволя да ги заразиш с всичките онези гадни малки микроби и несъмнено да ги занесеш и в дома на тъщата си, но не го сторих. Реших да бъда любезен и да ти напомня да си измиеш ръцете. Не е трудно, нали?

— Не — съгласи се дебелакът. — Не е трудно.

— Тогава защо трябваше да ме наречеш тъпак?

— Не съм…

— Не ме лъжи, моля те.

— Не лъжа. Не съм казвал нищо, по дяволите.

— Неблагодарност, лъжи, а сега и ругатни?

Понякога дори уплашените дебели хора стигат до точка, когато им писва.

— Виж, не знам какъв ти е проблемът, но аз изчезвам оттук. — Той профуча покрай Каин и се отправи към изхода. Излизането му беше отчаяно като влизането.

Тувал го наблюдаваше през отворената врата. Горещият вятър разпръскваше спираловидни облаци прах под стъпките му. Мъжът поглеждаше назад и косата му се развяваше като на Медуза. Каин му махна. Човекът се качи в комбито си. Бъбреше оживено от шока и ръцете му се стрелнаха към ключа на стартера. Огромната му съпруга и двете също така дебели деца погледнаха към Тувал. Бяха червенокоси, с овални лица и приличаха на орангутани в зоопарк. Каин махна и на тях. Комбито се отправи към магистралата малко по-бързо, отколкото беше разумно.

Представлението свърши прекалено бързо. Докато траеше, малкото развлечение се оказа забавно. Щеше да бъде още по-интересно, ако Каин бе накълцал дебелака, но поне изражението му беше утешителна награда.

— И имам още един трофей.

В ръката си държеше парче кариран плат. Откъсна го от ризата на шишкото, когато го потупа по рамото. Това не беше приятелско сбогуване, а многократно репетиран ход. Всичко беше част от играта. Ако успееше да вземе част от дреха, без да го забележат, оставяше мишената да живее. А онези, които усещаха подръпването на дрехите им или разреза на ножа върху плътта си, трябваше да убие незабавно.

— Дебелако, все още не съзнаваш, че днес е най-щастливият ден в живота ти.

10

В Англия вече бяха настъпили ранните часове на съботното утро. В Тампа, Флорида, още беше петък вечерта, а в слънчевата западна част на континента беше късен следобед. Главата ме заболяваше само като си помислех за това.

Мисълта ме порази като абсурдно, странно усещане на откъснатост от останалия свят.

Домът на Ринк се намираше на склона на хълм, гледащ към плитка долина. От другата страна на пътя видях семейства в задните им дворове, седнали на шезлонги със студени напитки в ръце. Някои се къпеха в частните си плувни басейни. Съвсем различен свят от онзи, който познавах в родината си. Ринк очевидно имаше доходна работа, за да си позволи такова жилище.

Пред къщата се разнесе ръмжене на двигател. Ринк известяваше завръщането си. Станах от стола, отидох във всекидневната и го посрещнах, докато влизаше с ръце, пълни с пакети храна за вкъщи.

— Да ядем — обяви той.

— Добре.

Храната не беше много хубава, но беше по-задоволителна от изкуствената помия, която стюардесите ми предложиха по време на полета. Дъвчех, без да усещам вкуса на друго освен на обилното количество „Милър Лайт“, което пиех. Нахранихме се и се отпуснахме пред широкоекранния телевизор. Ринк сложи касета и ми подаде още една бира.

След това започнахме да обсъждаме делови въпроси.

— Харви се обади — каза той. — Ще дойде на срещата с Луиз Блейк. А после иска поверителен разговор с нас.

— Има логика — отвърнах и отпих глътка бира.

— Научил е къде Петоски върти нощния си бизнес. Ще ни заведе там, ако той ни трябва.

Предстоеше нещо, което може би нямаше да ми хареса, но кимнах окуражително. По-добре беше да свършим тази работа.

— Ще ни заведе, но с това участието му приключвало. Не иска да настрои Петоски срещу себе си, ако играта загрубее.

— Хубаво. Няма начин играта да не загрубее.

Сега беше ред на Ринк да кимне.

— И аз така мисля.

— Смятам да нанесем удара силно и бързо. Това е единственият начин да постигнем резултати.

— С теб съм.

— Никога не съм се съмнявал в теб.

— Добре.

— А сега, млъкни и си пий бирата.

И това беше всичко. Планирането щеше да стане по-късно, когато пристигнехме пред вратата на Петоски и имахме по-ясна представа срещу какво сме изправени. Не съм бил таен агент и не използвах коварство и хитрини, за да откривам лошите типове. Заедно с Ринк и още неколцина подбрани хора, аз бях изпратеното оръжие, след като планирането приключеше и оставаше само да сритаме задници. Биваше ме в това. Бях постигнал резултати.

Ето защо не бяхме измислили нищо интересно за посещението си при Петоски. Или той щеше да ни съдейства, или щяхме да го накараме да съжалява. Край на историята.

Ринк посочи телевизора с бирата си.

— Смятам да опитам този изключителен бой. — На екрана двама ентусиазирани атлети се бъхтеха здравата в осмоъгълна клетка. За разлика от професионалната борба схватката беше истинска. Ударите бяха целенасочени до точката, когато хората припадат и заклещването на ръцете и краката понякога завършва с фрактури.

— Убеден съм, че ще се справиш, стига да не забравяш, че това е само спорт — рекох.

— Всичко е въпрос на контрол. Знам кога трябва да убия и кога не.

Поклатих глава.

— Ами когато играта загрубее? Когато някое от онези чудовища те притисне до клетката и те пребива до смърт? Няма ли да му извадиш око или да му откъснеш ухо със зъбите си?

Ринк сви рамене.

— Хапането е за такива като Тайсън. Това беше само идея, нещо, което да ме поддържа във форма.

— Залови се тогава. Не си престарял.

— Престарял? — Той изглеждаше възмутен. Стори му се странно, като знаеше, че е достатъчно жизнен и пъргав, за да го сравняват със залязла порнозвезда.

— Наближаваш четирийсетте.

— Не съм толкова стар. За Бога, проклетият шампион по вдигане на тежести лека категория е на четирийсет и пет и още показва на младите лъвове какво означава истински боец.

Трябваше да се съглася. Шампионът сериозно затрудняваше човек, по-нисък трийсетина сантиметра и двайсетина години по-млад от него.

Аз съм реалист. Не можех да се меря с такива атлети. Не и на тяхната арена. Но дойдеха ли на моя територия, бях сигурен, че човекът, останал на крака, няма да бъде спортистът. Бях компетентен на бойното поле, а там те нямаха шанс. Не можеш да отидеш на война и после да се пречупиш, когато противникът започне да надделява. Провалиш ли се на моя територия, мъртъв си.

Същото се отнасяше и за Ринк. Той се беше подготвял колкото мен и беше също толкова опасен в схватка. За разлика от мен обаче имаше черен пояс, който доказваше способностите му. Още преди да стане рейнджър, беше междущатски шампион по карате три поредни години.

Първият път, когато работехме заедно, не беше по време на тайна операция. Не бяхме дежурни, но Ринк ме научи на ценен урок.

Познавах едрия американец, но само като мълчаливия новобранец, който се оживяваше единствено в акция. Още не се бяхме сприятелили и аз бях озадачен като всички останали защо американецът със странен акцент е привлечен в нашия екип.

Близо до базата ни в Ароусейк имаше рибарско градче. Барът на пристанището беше любимо място на войниците през свободното им време. Ринк стоеше до бара и държеше халба тъмна бира, но, изглежда, не й се наслаждаваше. Огледах заведението и разбрах защо.

Там бяха тримата морски пехотинци от английската флота, доведени за обща тренировъчна операция. Търканията започнаха от самото начало. Въпреки шума на тълпата чух единият да нарича Ринк „отхвърлен кандидат“.

Видях, че Ринк остави чашата си на бара и тръгна към изхода.

Тримата командоси станаха.

Не дължах нищо на Ринк, но поради някаква причина скочих и аз. В бара настъпи тишина, която предшестваше насилие. Ринк зави към страничната врата и тримата морски пехотинци го последваха. Никой не се опита да се намеси. Никой не искаше да го призоват като свидетел.

Тримата проследиха Ринк до задния двор. До едната стена бяха натрупани варели, а до другата — метални кофи. В отсрещния край имаше отворена порта и Ринк се насочи към нея.

— Хей, дръпнати очи — извика единият командос. — Къде си мислиш, че ще избягаш, да ти го начукам?

Той не отговори.

Тримата се засмяха и тръгнаха след него. Ринк затвори вратата и се обърна.

Морските пехотинци спряха.

Затворих вратата на кръчмата и я подпрях с крак.

Единият се обърна и ме погледна.

— Ти нямаш нищо общо.

— Трима срещу един — подчертах. — Мисля, че имам.

Забелязах, че Ринк погледна към мен.

— Мога да се справя — рече.

— Само ще ти пазя гърба, приятелю.

Ринк кимна благодарно, а после отново се обърна към командосите:

— Е, кой ще бъде пръв?

— Зарежи това! — озъби се единият.

Морските пехотинци не бяха мърлячи. Никой от специалните части не е такъв. Онзи, който говори с мен, остана по-назад, а другите двама нападнаха Ринк.

Първият получи ритник в брадичката и се строполи в краката на приятеля си. Вторият не се даде лесно. Финтира, за да заблуди противника, но после се завъртя и стрелна странично крак към коляното на Ринк. Ринк се олюля и на лицето му се изписа болка. Мъжът се приближи и заби юмрук в корема му. Ринк се преви на две. Командосът пристъпи напред, готов да го довърши.

Ринк обаче не се беше предал, а се преструваше. Когато мъжът замахна, той вдигна лакът и го заби в гърлото му.

В същото време третият спря и грабна празна бутилка, оставена върху едната кофа.

Без да се замисля, скочих след него.

Пехотинецът се обърна и се прицели в главата ми с бутилката. Очаквах го и се наведох. Рамото ми се удари в гърдите му и продължих да го бутам назад, тласкайки го с бясна скорост по двора. Блъснахме се във варелите, бутилката падна от ръката му и се строши. Командосът замахна и уцели лявата ми буза. Фраснах го, той политна назад и падна пред Ринк. Ринк го сграбчи, завъртя го и го удари с глава в лицето. Мъжът се свлече на колене, но не изпадна в безсъзнание, както ми се искаше. Приближих се с намерението да стъпя върху гърдите му.

Ринк вдигна ръка.

— Свършено е с него — каза. — Край.

Погледнах пехотинеца и видях, че зашеметено примигва.

Ринк се оказа прав.

И сега пак имаше право.

— Извинявай, Ринк. Състезавал си се много години. Разбира се, че можеш да владееш инстинкта си на убиец. Аз не мога. Не се подчинявам на професионална етика като в теб.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Хънтър? Прекалено си хладнокръвен за всичко. Ти се възбуждаш от насилието.

— Мислех, че ме познаваш по-добре.

— Я се стегни. Ето, пий още бира. — Той ми подаде нова кутия.

Въпреки думите ми способността ми да причинявам болка на другите винаги е била канализирана, умение, придобито за строго определени цели. Алкохолът и вероятно умората от пътуването ме направиха сантиментален.

— Спомняш ли си обучението ни, Ринк? Не знам за теб, но това беше най-трудното нещо, което съм правил.

— Да, включително предизвикателството срещу петдесет души, с които трябваше да се състезавам, за да получа черен пояс по карате „Киокушин“.

За разлика от редовните войници нашето обучение не беше съсредоточено само върху оръжията и технологиите, но и върху използването на тялото за постигане на желаните резултати. През 1940 година капитан Уилям Юърт Феърбейрн беше направил революция в тактиката на невъоръжените британски военни. Говореше се, че имал шестстотин шейсет и шест жестоки стълкновения, от които оцелял, като използвал познанията си по ръкопашен бой. В никакъв случай не бил мърляч, когато се стигнело до юмручна схватка, и затова беше идеалното вдъхновение за твърдоглави войници като нас. През следващите години други бойци бяха добавили идеи към списъка с уменията на Феърбейрн и с усилени тренировки завещанието им беше предадено на нас. Всъщност можеше да се каже, че сме преки потомци на онези майстори в боя с голи ръце. Не мога да се похваля с шестстотин шейсет и шест схватки в ръкопашния бой, но броят им също е трицифрен. Небелязаното ми лице е свидетелство за уменията ми, колкото и черният пояс на Ринк за неговите способности.

— Не става въпрос само да довършиш противника — отбеляза Ринк и кимна към екрана, — а да го направиш със стил. Трябва да има развлекателна стойност, защото иначе организаторите няма да могат да докарат зрители. Онова, което ти правиш, Хънтър, не е приятна гледка.

— Страхуваш ли се да не изгубиш настървението си? — попитах аз.

Той се замисли за миг, а сетне ме погледна загадъчно с притворени очи и увиснали устни.

— Хънтър — бавно изрече, — вече не сме в армията. Нямаме разрешително да убиваме. Още ли не си го проумял?

Не беше необходимо да разсъждавам дълго.

— Да — отвърнах аз, но темата беше болезнена.

11

Санта Моника се намираше само на тринайсет километра от международното летище на Лос Анджелис и на двайсет километра от центъра на Лос Анджелис и беше любимото място на Тувал-Каин на Западното крайбрежие. Беше ходил там много пъти, но никога не му омръзваше. Как можеха да ти дотегнат поразителният съвременен стил и архитектура или безсрамният опит на града да изкопчи някой долар от туристическия пазар?

Санта Моника беше място за забавление с викториански шик. В началото на деветдесетте години на миналия век отново бе процъфтяла с блясъка на кинозвезда. През двайсетте години звезди като Уил Роджърс, Грета Гарбо и Марион Дейвис си бяха построили жилища там, а през осемдесетте години градът се бе прославил за пореден път, след като бе преобразен от реставрация за много милиони долари.

Мнозина се тълпяха да живеят там, но голяма част от пришълците бяха временни и нямаха корени. Санта Моника беше идеално ловно поле за човек, дебнещ странници, които няма да липсват на никого.

В момента Каин търсеше един от чужденците.

Крадец на скъпа за него кама.

Докато пресичаше булевард „Линкълн“ с фолксвагена като на Тед Бънди, се усмихна на типовете, които видя да вървят по тротоарите. Имаше кандидати за актьори, директори и рокзвезди. За каквито и да се сетиш, всичките бяха там. Имаше обаче и други. Те бяха в Санта Моника, за да зяпат в почуда останалите кандидати и да се смесят с търсачите на слава и богатство. Със сигурност никой наистина богат и известен не се разхождаше по улиците от страх обезумелите колекционери на сувенири да не го разкъсат на парчета. Каин видя дузина двойници на Майкъл Джексън и няколко Мерилин Монро. Можеше ли някой да разбере дали звездата е реална или не?

Светът беше изкривен в този чудесен град, но той обичаше точно това. Санта Моника беше бягство от еднообразния живот на действителното измерение, където беше мястото на хора като него. Знаеше, че не съществува в ежедневния свят, който повечето човешки същества населяваха. Тъй като беше социопат, разбираше, че постъпките му не са приемливи за традиционното общество. Но тъй като беше социопат, това не го интересуваше. Там, в онзи съвременен Вавилон, можеше да преуспява и да израства спокоен от мисълта, че е заобиколен от множество подобни съзнания.

Обичаше да говори на мъртвите си жертви. Те не го прекъсваха. По същата причина беше щастлив да разговаря със себе си. Можеше да бъде многословен. „Правило номер две, крадецо. Най-лесният начин да се скриеш е, като го направиш пред очите на всички. Ето например аз съм една сардина в огромно стадо сардини. Не се различавам от хилядите други и е малко вероятно да ме хванат, когато има толкова много.“ Не харесваше особено много метафората със сардините, но трябваше да признае, че служи на целта му. Мислеше се по-скоро за акула или риба меч, която дебне в стадото, готова да изскочи от укритието си и да покаже разкъсващите си зъби или проблясващо острие.

По всяка вероятност крадецът се беше заврял в хотелската си стая.

— Правиш нещата твърде лесни за мен, крадецо. Трябва да си навън, на слънчевата светлина, да се сливаш с другите в това сбъркано място. Какъв шанс щях да имам да те намеря тогава?

Тувал спря колата на грамаден, почти пълен паркинг. Наблизо имаше крайбрежен булевард, който водеше към кея. Разходката щеше да му достави удоволствие след дългото шофиране. Нямаше значение дали е ден или нощ. Хората ходеха на кея, ловяха риба, гледаха вълните, забавляваха се в игралните клубове или си купуваха сувенири, возеха се на въртележките или на влакчетата на ужасите, смееха се, викаха и крещяха от вълнение.

Защо да си прави труда да заключва колата или да взима ключовете от стартера? Ако крадец отмъкнеше автомобила, още по-добре. Щеше да му спести отърваването от фолксвагена. Избърсването на волана, таблото и вратите беше разумно и необходимо. Не искаше да мисли, че някое ченге може да открие колата преди желаещите да се повозят.

Тръгна по булеварда под стръмните скали. Прозорците на викторианските къщи отразяваха блясъка. Следобедното слънце галеше лицето му под козирката на шапката. Покрай него минаха две момичета на ролкови кънки. Бикините им едва закриваха симпатичните им задничета. Всичко беше в името на шоуто, но такава беше и неговата реакция. Каин се усмихна, кимна и оправи шапката си, сякаш се забавляваше, както би направил всеки новодошъл и страстен мъж. „Правило номер три, крадецо. Лесно е да го запомниш.“ За да избегне учудени погледи, той не произнесе на глас думите. „Когато си в Рим, прави като римляните.“

Добър съвет.

За удоволствие на Каин наблизо премина жена на колело, която теглеше териер на скейтборд. Ексцентрично безумие, лудост — всичко му харесваше.

Той спря пред сергия да си купи нещо за ядене и сетне продължи да се разхожда по кея и да яде с пръсти направо от картонената кутия. Такъв беше реалният живот!

Денят и гледките бяха великолепни. Слънцето започна да клони към Тихия океан, а морето и небето бяха сини като на снимка във ваканционна брошура. Плажът беше претъпкан с красиви хора, чиито тела блестяха от масла за слънчев загар. Липсваше единствено Памела Андерсън в червен бански.

Тувал се чувстваше добре. Само едно можеше да направи деня по-хубав. Това обаче щеше да разкрие прикритието му на турист. Той хвърли мазната кутия от храната в препълнена кофа за боклук и докосна ножа за чистене на риба в джоба си. Жътвата на кости беше изключена, но Каин реши, че има удобни възможности да си поиграе. Повечето хора бяха оскъдно облечени и това можеше да представлява предизвикателство, но щеше да направи нещата по-интересни. И както винаги, щом предизвикателството бъдеше преодоляно, задоволството беше по-голямо.

Първата мишена беше очевидна незабавно — подобна на статуя жена с къси панталони в цвят каки и тясна фланелка. Стоеше накрая на опашка за сладолед. Каин не се замисли, тръгна и се престори, че случайно я блъсна.

— Съжалявам, госпожо. Много се извинявам.

Жената беше на четирийсет и няколко, но изглеждаше десетина години по-млада. Тя го погледна намръщено. Не беше свикнала да я опипват непознати и за миг се притесни от неволния допир, а после отметна назад коси и се върна към по-неотложната задача да запази мястото си на опашката. Каин отмина, стискайки гайка от късите й панталони в лявата си ръка.

— Едно на нула — прошепна.

Пъхна трофея в джоба на анорака си между увитите в целофан пръсти и палци от колекцията си. С подобрено настроение изкачи поредицата от дървени стъпала и излезе на рампата, водеща към кея. От този висок наблюдателен пост започна да шпионира жената пред павилиона. Вече беше забравила за него в желанието си за малинова наслада със сметана. Зад нея на опашката стоеше мъж в тъмносива риза и памучен панталон и сякаш гледаше към Тувал. Очите им се срещнаха за миг и после мъжът отмести поглед встрани. Интересно.

„Четвърто правило, крадецо. Semper vigilo. Винаги бъди нащрек.“

Дребните печалби на кея бяха още по-апетитни. Тълпите бяха гъсти и случайните сблъсъци бяха нещо нормално. След минута Каин се сдоби с копче от сакото на възрастен джентълмен и пискюл от чадъра на жена. Никой от тях не представляваше голямо предизвикателство, но въпреки това се включиха в колекцията му. Той обаче все още не беше приключил.

— Уловът на деня!

Жената беше в бледолилав бански и подходящ по цвят саронг. Приличаше на хавайка. Черноока хубавица със смугла кожа и сочни червени устни. Изрезката от бикините й би направила щастлив всеки мъж.

Тя вървеше сред тълпата плавно и уверено, че й правят път. Вярно, беше красива, но очевидно презираше по-низшите простосмъртни около нея. Каин нямаше нищо против това. Жената беше сродна душа. С удоволствие би я научил, че в тълпата има поне един човек, който няма да отстъпи лесно. Бедата беше там, че тя беше твърде привлекателна. Мъжете задържаха погледите си на нея. Оглеждаха я и някои жени, но в техните очи се четеше завист. Идеята да се приближи до нея не беше добра, защото хубавицата привличаше голямо внимание. Някой непременно щеше да забележи и да запомни Каин. Възрастната жена, която седеше на шезлонг, беше по-лесна мишена. Той направи две крачки към нея и спря. Нещо се мярна в периферното му зрение. Нещо тъмносиво. Той примигна. Тъмносивият цвят обикновено не предизвикваше притеснения, особено когато човек беше предпазлив като Тувал-Каин.

Той влезе в игрална зала. Цели семейства трескаво пускаха монети в автоматите, сякаш вече излизаха от мода. Грандиозна показност на ваканционно разточителство. Изпотени лица и миризма на пуканки. Каин възприе и после прогони всичко това. Беше в Зоната. Направи пет крачки и сетне тръгна обратно по пътя, по който бе дошъл.

Мъжът, който влизаше в игралния дом, нямаше друга възможност, освен да продължи навътре. Издадоха го блясъкът в очите и почти незабележимото забавяне. Тувал беше по-опитен в тази игра. Никой не би се досетил, че подозира мъжа.

Той се измъкна навън и се обърна към жената на шезлонга, а после изведнъж се завъртя и видя мъжа в тъмносивата риза и памучния панталон да излиза от залата. Прокарването на ръка през черната му коса, докато оглеждаше тълпата, търсейки някого, беше добро прикритие, но неубедително за Каин. Той стигна до извода, че трябваше да остане да си купи сладолед.

Мъжът несъмнено го следеше. Каин само не разбираше мотива му. Той се обърна бавно и започна да се разхожда по кея.

Придаде си вид, че е развълнуван да бъде там, и оглеждаше атракциите като селянче, дошло за пръв път в големия град. Витрините на магазините и въртележките обаче не го интересуваха. Те бяха само прикритие за наблюдението му. Проверяваше какво има зад него в отразяващите образите повърхности. Човекът с тъмносивата риза все още го следеше. Имаше и друг с риза на ярки жълти и сини райета. Преследваха го най-малко двама души.

— Какви ли са? Престъпници или ченгета? — Нито едното предположение не звучеше убедително. — Мисля, че е време да изчезвам.

Стъпалата на крайбрежния булевард обещаваха бягство, но едър мъж беше препречил пътя. Гледаше разярено като мастиф и шепнеше нещо в юмрука си. Не бяха престъпници, а ченгета.

Каин трябваше да се престори на безразличен и да мине покрай него. Планът беше добър, но човекът пристъпи пред него, вдигна ръка и го блъсна в гърдите. Приличаше на циментова стена, широк, блед като вар и малко груб отблизо. Не беше и учтив. Дори не благоволи да се представи. Само кимна над рамото на Тувал. Следователно намерението му беше по-скоро да отвлече вниманието му, отколкото да го задържи. Мъжът с тъмносивата риза и другият с ярките райета сигурно се приближаваха.

Каин примигна невинно.

— С какво мога да ви помогна?

— Изчакайте тук. — Човекът отново кимна през рамо. Леката настойчивост подсказа на Тувал, че приятелите на мъжа не са толкова близо, колкото трябва.

— За какво става дума? — попита Каин и бръкна в джобовете си.

— Охрана. Искаме да говорим с вас.

— Охрана? — Нервният му смях беше неподправен, но поради съвсем различна причина. — Какво облекчение. За миг помислих, че ще ме ограбите или пребиете.

— Искаме само да ви зададем няколко въпроса, ако нямате нищо против да изчакате една-две минути.

— Защо да чакам? Какво съм направил?

— Имаме проблеми с джебчии. Наблюдавахме ви и бихме искали да ни покажете съдържанието на джобовете си.

Въпреки че беше едър и внушителен, мъжът гледаше нервно. Каин реши, че отскоро е на работа.

— Мисля, че нямате право да го правите — отвърна.

— Ако изчакате шефа ми, той ще ви обясни всичко. — Ръката на охранителя беше голяма и гореща като печено месо на неделен обяд върху рамото на Каин.

— Хей! — Той разтърси рамене, за да я махне. Жестът беше достатъчно дружелюбен. Липсата на агресия щеше да гарантира, че няма да го насърчи да го сграбчи по-здраво.

Да, едрият мъжага беше новобранец и очевидно несигурен какви точно правомощия има. Той размаха ръка във въздуха, сякаш гонеше летящи прашинки пърхот.

Каин изпусна затаения си дъх, а вътрешният му глас строго прошепна: „Правило номер пет, крадецо. Ако те хванат, накарай ги да мислят. Докато са заети да разсъждават, глупаците не действат. Това ти дава възможност да действаш пръв. Правило шест. Ако ще действаш, направи го незабавно и без предубеждение.“

— Е, къде е шефът ви?

— Идва.

Тувал се огледа и видя, че мъжът в ярките райета е на шест-седем метра и се опитва да заобиколи група хлапета, тръгнали на екскурзия. Не видя онзи с тъмносивата риза. Хубаво, това му печелеше няколко секунди.

— Не мога да чакам цял ден. — Каин заангажира сетивата на мъжа, като се втренчи в очите му. Лесно, но ефективно. Не му беше нужно нищо повече. Ръката му се плъзна под зрителното им поле. Движението беше бързо и незабележимо. Мълниеносно наръгване между краката на мъжа. Съвсем кратък контакт. Едва осезаем. И после мина покрай него и заслиза по стъпалата. Охранителят стоеше неподвижно и гледаше локвата кръв, която се насъбираше между краката му.

Тувал преброи стъпалата — едно, две, три, четири — и сетне виковете започнаха. Разнесе се писък като от филм на ужасите, когато истината стана очевидна. Ходилата на Каин реагираха на крясъците и изтрополиха по останалите стъпала към крайбрежния булевард. Някои хора на кея завъртяха глави по посока на суматохата, но той продължи да бяга. Не беше необходимо да се обръща, за да стане свидетел на единственото намушкване с ножа. Прободената бедрена артерия имаше гаранция — без незабавна медицинска помощ охранителят щеше да умре от загуба на кръв за няколко минути. Щеше да настъпи хаос, който да позволи на Каин да избяга. Освен това колегите на ранения вероятно щяха да се опитат да спрат кръвоизлива и нямаше да хукнат след него.

Разбира се, той твърдо вярваше, че не може да се има доверие на хората да реагират, както очакваш. След врявата, която се разнесе зад него, се извиси вик. По стъпалата се чуха решителни стъпки на преследвачи. Този път Каин се обърна. Не устоя на вродения инстинкт. Мъжът с тъмносивата риза тичаше след него. Тувал изруга и ускори крачка.

Тълпите се отдръпнаха пред него, както бяха сторили за хавайската красавица. Само че погледите към Каин не изразяваха възхищение, а страх. За всички беше ясно, че той е преследван, опасен беглец, съдейки по писъците горе. Сред туристите нямаше герои и никой не се опита да го хване за дрехите или да го повали, но не пречеха и на мъжа с тъмносивата риза. Той беше по-млад от Тувал и в сравнително добра физическа форма, настигаше го бързо, крещеше по предавателя и най-обезпокоителното — стискаше револвер в другата си ръка.

Каин зави надясно, прескочи още няколко стъпала нагоре към рампата, извисяваща се като дъга над магистралата, и после с наведена глава се спусна към анонимността, предложена от магазините в отсрещната страна. Мъжът с тъмносивата риза не спря и не изостана нито крачка.

Тувал се шмугна в странична уличка, която беше далеч от плажа и навлизаше във вътрешността на Санта Моника. Тя беше по-различна от блясъка. Гледките, звуците, миризмите, всичко беше опетнено от занемареност. Той сграбчи контейнер на колела, пълен с празни кутии от пица, и го измъкна да препречи пътя на преследвача. Чу, че мъжът отмести контейнера встрани, и осъзна, че ги делят само десетина крачки. Кучият син беше пъргав, не тичаше като обикновено наемно ченге.

За щастие Каин стигна пръв до ъгъла на сградата. Свърна наляво, хукна по тясна уличка и се довери на късмета си, че няма да удари главата си в някое препятствие. Видя ъгъл и отново сви наляво.

Надяваше се, че охранителят ще действа предпазливо. Човекът бе видял на какво е способен Тувал с ножа. Само глупак би рискувал кръвта му да изтече в безлюдна уличка, единствено със смрадта на боклук в ноздрите за последното пътуване към отвъдното. Сигурно се страхуваше от засада и щеше да спре на ъгъла. Каин хукна напред и спечели ценна преднина.

Добра се до главна търговска улица, успоредна на плажа, и забави крачка. Беше учудващо колко много анонимност му осигури пробягването само на една пряка. Безумието на плажа около него продължаваше с неотслабваща сила. Никой не го погледна.

Малък търговски център примамваше минувачите с обещанието за големи намаления на всички стоки. Тувал застана на входа и видя, че мъжът с тъмносинята риза се втурна вътре. Проблемът беше решен. Е, почти.

Каин се вмъкна в служебния вход, махна шапката и анорака си и ги хвърли в кофа за боклук, а после измъкна крачолите на джинсите си от чорапите. Ризата му висеше свободно на кръста и закриваше ножа за чистене на риба, затъкнат в колана му, както и издутите, пълни с трофеи, джобове на джинсите.

Върна се в търговския център и започна да се разхожда бавно като купувач. Кражбата от магазини беше умение, което не бе упражнявал от ученическите си години, но присвояването на слънчеви очила бе извършено ловко и сръчно като замахванията с ножа.

Тувал отиде отново на крайбрежния булевард и погледна към пристана. Лекари и полицаи бяха пристигнали като рояк бръмчащи стършели. Сложиха на носилка кървящия охранител и хукнаха към линейката. Човекът с риза на сини и жълти райета подаде глава през отворените врати. Каин се беше погрижил за двама, оставаше още един. Той присви очи зад новопридобитите си очила и се обърна наляво и сетне надясно. На не повече от десет метра охранителят с тъмносивата риза вървеше към него. Пръстите на Тувал бяха увити около трофеите в джоба му. Мъжът бавно и обезсърчено тръгна обратно към кея, без да съзнава, че е на разстояние едно наръгване с нож от човека, когото търси.

Каин се извърна. Загуби интерес към безсмислената игра. По-добре беше да отиде при фолксвагена и да провери дали все още му предстои досадната задача да се отърве от колата. И после да се залови с по-интересния въпрос да открие крадеца.

12

— Е, това е родният ти град, така ли, Ринк? Трябва да си взема назад думите за пикапите.

— Да, по дяволите.

Нямам нищо против да призная, когато греша. Мислех, че ще се озова в заспало градче, пълно с дървени колиби и скъпи спомени за южняшки красавици, а видях оживен голям град, равен на метрополиите по света. Останах поразен от разпрострелите се на всички страни високи сгради, хубави музеи и живописни паркове по бреговете на река Арканзас.

Ринк не злорадстваше. Усмивката му изразяваше задоволство, докато ми показваше забележителностите и ми напомняше, че Литъл Рок е столицата на „Природният щат“, а не някакво пикливо затънтено място, за каквото го мислех.

— Жалко, че не можем да минем по заобиколен път, за да видя повече от твоя прекрасен град.

Бяхме в колата, която бяхме наели в Адамс Фийлд — известен като международното летище на Литъл Рок, след четиричасов полет от Тампа. Автомобилът беше обикновено комби и съвсем не приличаше на лъскавото порше на Ринк, но беше чист и удобен. Имаше и повече място за багаж. Ринк караше, защото така беше по-лесно. Това беше неговата територия и той можеше да ни заведе до крайната ни цел по-бързо.

Такъв беше планът. Струваше ми се, че Ринк е бил таксиметров шофьор в някой предишен живот, съдейки по криволичещия път, по който поехме през града.

— Да, Литъл Рок наистина е изминал дълъг път — отбеляза, докато минавахме през конгресния център и увеселителния район. Ринк поне беше впечатлен. — Забравяш, че това е първата столица на Бил Клинтън, Хънтър.

— Не забравям, не знаех.

— Много си невеж. Трябва да признаеш, че не очакваше такова нещо, нали? Имаме дори нов, единствен и неповторим президентски център „Уилям Джей Клинтън“. — Посочи вдясно. — Страхотна гледка.

— Като Дисниленд ли е?

Той ме погледна намръщено. Усмихнах се невъзмутимо.

— Далеч ли сме от дома на Луиз? — попитах.

— Не. Още пет минути.

— И преди малко каза пет минути.

— Да. Не е ли странно?

— Харви там ли ще бъде?

— Ще се срещнем на обяд, където ще можем да говорим с Луиз на неутрална територия. Не иска да го виждат около къщата й, за да не го запомнят. — Ринк сви рамене. — Не знам защо се бои толкова много, сякаш Петоски е някакъв проклет Кръстник.

— Но както ти спомена, той има връзки. Откровено казано, започвам да се тревожа, че подценяваме организацията му. В такъв голям и важен град Петоски трябва да е ключов играч, щом контролира политиците.

Ринк поклати глава.

— Петоски е незначителен тъпак, който се прави на важна клечка. Не държи губернатора в джоба си, а само неколцина дребни политици и ченгета с нисък ранг, които взимат подкупи срещу услуги.

Направих гримаса, но въпреки това кимнах.

Той ме погледна.

— Няма за какво да се тревожиш. Познавам хората като него. Преди трийсет години е ловял жаби, за да сложи месо в яхнията на майка си, а сега яде най-изискана храна и се вози в лъскави автомобили. Петоски е жалък бял боклук, но се държи като голям и важен бизнесмен. Във великия замисъл на нещата той е нищожество. И го знае.

— Може би, но изглежда е изпратил хора при Джон, за да го сплаши. Трябва да има сериозна подкрепа.

— Доколкото разбрах от думите ти, Джон се плаши лесно. Избягал е от онзи пор Шанк. Мисля, че брат ти не е най-големият смелчага на света.

Поклатих глава.

— Не избяга от Шанк. Шанк беше проблем за Дженифър, а не негов. Бяха замесени и други.

— Знам, че живее с Луиз Блейк. Избягал е от брака си.

— И това също.

Ринк ме погледна.

— Защо не ми каза, Хънтър?

Свих рамене.

— Мислех, че това няма нищо общо със случилото се, но сега не съм сигурен. — Замислих се за миг. Ринк не откъсваше очи от мен. — Казах ти, че с Джон се скарахме, нали?

— Аха. Но не ми каза защо.

Лицето ми беше като маджун, студено и лепкаво, когато прокарах пръсти по физиономията си. Вече бях уморен, но разказът за Джон щеше да ме изтощи напълно.

— Наскоро след като се уволних от армията, той дойде при мен. Имаше проблем.

— Продължавай — подкани ме Ринк.

— Беше се забъркал в нещо много неприятно. Тъпото копеле играло на карти и натрупало дългове, които не се надявало да върне. Първо отишла колата му, а после къщата. Това обаче не било достатъчно. Не му останало нищо и нямало към кого да се обърне.

— И ти постъпи благородно?

— Да, изплатих дълговете му. Джени не знае. Дадох на Джон пари да ги върне на кредиторите си. Но той е пристрастен и ги прахоса за друг сигурен залог. Упрекнах го за парите и тогава се скарахме. Беше глупав спор.

— Не си ли му говорил след това?

— Не. Дори не съм го виждал.

Ринк кимна.

— И тогава ли изчезна?

— Сигурно го е планирал.

— Кретен.

Повдигнах рамене.

— След това единственият начин, който можах да измисля, за да помогна на него и на Джени, беше да се срещна с кредиторите му и да ги накарам да го оставят на мира. Не беше лесно. Те не се плашат като Шанк.

— И не се ли отказаха?

— Не.

— Занасяш се, Хънтър.

— Говоря сериозно. Нямаше какво друго да направя, освен да поведа война с тях. Вместо това обаче уредих Джон и Джени да изчезнат за известно време. Всичко беше готово. Щяха да заминат заедно и да приемат нови самоличности, но Джон обърка нещата. Без да знаем, той се срещал тайно с Луиз Блейк. И преди да се усетим, двамата избягаха.

— Оставил е горката Джени и децата си да поемат ударите — направи извода Ринк вместо мен.

— Да — съгласих се аз. — Сторих всичко, което можах за нея. Помогнах й да се изправи на крака. В къщата ми има място, но тя отказа да дойде. Нуждаела се от собствен дом. Джон дори не се обади да й каже къде е.

— И ти искаш да помогнеш на този мухльо?

— Той ми е брат.

Ринк повдигна вежди в недоумение, но сетне леко кимна.

— Освен това го правя заради съпругата и децата му.

— Добре, но съм изненадан, че тя иска той да се върне при нея.

— Не го иска — обясних аз, — а търси някаква развръзка. Мисля, че иска да намеря Джон, за да се изплюе в лицето му.

— Съгласен съм с нея.

— Аз също. Трудно ще се справя с проблемите, които Джон остави. Онези хора са от голяма организация и изпратиха наемници по петите му.

— По дяволите.

— Накрая се вразумиха. Обясних им, че Джон е измамил всички и всички са ощетени. Споразумях се с тях да не закачат Джени и децата. Алтернативата беше да повикам подкрепления и да ги разнищя.

— Повярваха ли, че можеш да го направиш?

— Мисля, че повече се страхуваха от неизвестността. Не знаеха кой съм и какво съм готов да сторя. Някои обаче бяха чули слухове. Вероятно в крайна сметка са решили, че трудът не си заслужава. Може да се каже, че повеждането на война с мен не е доходно.

— Изтеглиха ли наемниците?

Свих рамене.

— Не се знае какво може да направят, ако Джон се появи.

— И затова ли мислиш, че той все още бяга?

— Не. — Поклатих глава. — Има нещо повече. Джон има и други причини. Искам да кажа, че той е себично копеле. Не му пука за другите. Но не мисля, че би бягал от хора като Петоски само заради две хиляди долара дълг от хазарт. — Млъкнах и се опитах да обобщя какво точно искам да кажа: — Случило се е нещо голямо. Толкова се е уплашил, че отново е хукнал да бяга и няма намерение да поглежда назад. Зарязал е и Джени, и Луиз Блейк. Това означава, че се опитва да скъса всички връзки и да изчезне безследно. Човек не постъпва така само заради дребен дълг на карти.

Ринк се съгласи.

— Петоски е тъпак — повтори той, — но разбирам какво имаш предвид. Какво ще направи? Ще заповяда малко сритване на задници или някоя счупена ръка? Няма да поиска смъртта на Джон, нали?

— Освен ако Петоски не е по-опасен, отколкото предполагаме.

— Не, придържам се към първоначалното си мнение. Той е дребна риба, която върти големи игри. Твърде страхлив е, за да очисти някого. Остава единствената друга вероятност, нали?

— Някой друг е уплашил Джон. Човек, който е готов да го убие.

Ринк се наведе напред, включи двигателя и се включи в движението по пътя.

— Но ти твърдо си решил да започнеш с Петоски? — попита тай.

— Да, и се надявам, че историята ще свърши с него, макар да не мисля така.

— Да. Накара ме да се замисля и смятам, че това няма да е всичко.

Големият град вече беше зад нас. Навлизахме в по-неприветлив район.

— Какво правим тук? — попитах.

— Ще обиколим и ще огледаме терена. Харви каза, че Петоски върти бизнеса си от офис в центъра и спомена мястото, където ходи, когато сделките са непочтени. Реших да минем оттам и да хвърлим едно око.

Пред нас се появи сграда като от филм на ужасите. Ринк повдигна брадичка да я посочи.

— Какво ще кажеш?

— От духове ли е обитавана? — пошегувах се.

— Предполагам, че само от наркомани.

Постройката беше от червени тухли и огромна, но малко от първоначалния цвят се виждаше през пластовете мръсотия и сажди. Извисяваше се на пет етажа, и имаше равен покрив и редици прозорци на всяко ниво. Стъклата на много от тях липсваха. На някои бяха заковани прогнили плоскости от талашит, а останалите стъкла на други приличаха на зъби в устата на старица. Прозорците на последния етаж бяха в най-добро състояние. Вероятно бяха сменени наскоро. Зад матовите стъкла, изглежда, имаше полупрозрачни найлонови завеси.

— Не са за очевидното — отбеляза Ринк. — Не са, за да събират кръв. По-скоро са сложени да заглушават звуците отвътре.

— Струва ми се, че на по-ниските етажи може да има бездомници.

— Аха. Добро прикритие. Кой нормален човек би искал да попадне в леговище на откачалки и крадци?

— Само онези, на които им се налага.

Ринк обърна на запустял участък, за да минем за втори път покрай скривалището на Петоски. Сградата не изглеждаше по-приятна.

— Време ли е да се срещнем с Харви? — попита той. — Да.

В огледалото за обратно виждане постройката придоби цвета на засъхнала кръв. Излъчваше обещание за невъздържано насилие.

— След това предполагам, че ще се върнем тук?

— Само онези, на които им се налага — повторих.

13

— Господин Хънтър? — Луиз Блейк ме огледа от главата до петите. — Вие ли сте братът на Джон?

— Да.

— Приличате си.

Стиснахме си ръцете.

— Моля, седнете. Вече си позволих волността да поръчам кафе — рекох аз.

Тя се настани на стола, мигновено посегна към чашата и отпи. Не че се нуждаеше толкова много от кофеин, а по-скоро искаше да прави нещо с треперещите си ръце. Остави чашата и започна да си играе с дръжката. От масата се разнесе леко почукване, сякаш духове установяваха контакт по време на спиритически сеанс.

Можеше да се каже, че е малко нервна.

Не я бях виждал, но си спомнях, че Джон говореше с каква красавица работи. Предполагах, че я превъзнася под въздействието на изпитите бири. След като я видях обаче, трябваше да призная, че е хубава. Макар че бе уплашена и нервно чистеше въображаеми прашинки от дрехите си, тя имаше изящни кости и сочни устни на манекенка, но не по стандартите на списание „Вог“, а може би като момиче в каталог, поръчан по пощата, на път да стане звезда.

Порази ме нещо друго. Луиз Блейк наистина беше двойница на Джени, само че недокосната от раждане на деца и измяна на доверието. Разбрах какво в нея е привлякло Джон.

— Надявам се, че нямате нищо против, че се срещаме тук. — Тя скръсти ръце на гърдите си. По всяка вероятност това също беше опит да прикрие треперенето си. — Реших, че не е добра идея да дойдете в дома ми.

— Мястото е подходящо като всяко друго. — Пиех бавно силното кафе, но Луиз вече беше приключила с нейното и очевидно искаше още. Нуждаеше се от увереност, че е сред приятели. Представих й останалите.

Харви Лукас бе уредил срещата на уединено място. Беше го нарекъл неутрална територия. По-скоро минимално пространство. Седяхме в сепаре в занемарено кафене в края на редица магазини. Нямаше много клиенти в следобедния час и малцината присъстващи явно разбираха понятието усамотение. Сепаретата от двете ни страни бяха празни и това засилваше абсурдността на сцената на четиримата, притиснати един до друг край маса, предназначена за двама. Ние с Ринк седяхме от едната страна, а Луиз и Харви бяха срещу нас. Притисната в ъгъла до прозореца от внушителното тяло на Харви, тя приличаше на хванат натясно гризач, заплашен от пантера.

Когато си помислите за частен детектив, вероятно си представяте бял мъж на средна възраст в спортно сако в десен рибена кост и панталони с цвят на горчица, а може би и мека шапка, за да скрие оредялата си коса. Харви беше съвсем различен. Той беше висок метър деветдесет и пет, тежък сто и десет килограма, изтъкан от мускули и с глава с формата на куршум. Кожата му беше синкавочерна и отразяваше светлините на тавана.

Харви Лукас имаше вид на професионален боксьор и се беше издокарал с показността и усета на кинозвезда. Знаех, че е бивш военен рейнджър и сега връзката му с Ринк стана очевидна.

Харви се намеси в разговора с плътен баритон:

— От два дни около дома на госпожица Блейк се навъртат странни хора, затова реших да поговорим далеч от погледите им.

— Хора на Петоски? — заинтересувах се аз.

— Възможно е. Но ако питаш мен, изглеждаха твърде добре облечени, за да се забъркват със Зиги. Направих им няколко хубави снимки, ако искаш да ги видиш.

— Да, ще ги погледна, след като приключим тук — отговорих и се обърнах към Луиз Блейк: — Знаете ли кой наблюдава дома ви?

Тя поклати глава и червеникавите й коси закриха лицето й.

— Госпожица Блейк не съзнаваше, че наблюдават дома й, докато не й го казах — отново се обади Харви.

— Разбрах, че става нещо — вметна тя в опит да запази спокойствие. Очевидно беше костелив орех и забележката беше начинът й да го покаже. — Усетих го. Сякаш някой ме гледаше, където и да отида. Но не видях никого. Не че щях да ги позная. Нямам представа как изглежда Петоски.

— Какво мислиш, Харви? — попита Ринк.

Лукас завъртя глава и ъгълчетата на устата му увиснаха.

— Тази работа никак не ми харесва, Ринк.

Бях напълно съгласен с него.

— В писмото си до Дженифър Телфър вие пишете, че Джон е в беда — обърнах се отново към Луиз. — Казвал ли ви е нещо по-точно?

Тя поклати глава.

— Не ми казваше нищо. Това е проблемът. Повече ме безпокои начинът, по който се държеше.

— Какво имате предвид? Пишете, че се е страхувал.

— Да, беше нервен. Спреше ли някоя кола навън, той поглеждаше крадешком през щорите и други такива неща. Не можеше и да спи добре. Непрекъснато се мяташе и се въртеше, и подскачаше от всеки шум навън.

— Попитахте ли го какво не е наред?

— Разбира се, но той не ми каза. Само отвърна, че мисли за нещо.

— Не го ли притиснахте да разберете какво е?

— Не. Помислих, че е свързано със започването на новата работа. Може би му беше трудно да се справи, сякаш напрежението му се отразяваше.

— Джон е започнал нова работа?

— Така каза. Станал шофьор за местна фирма и извършвал доставки за клиенти. Отначало ми се стори малко притеснен.

— Защо ще се притеснява, че е шофьор?

— А вие не бихте ли се притеснявали? Да свършите като момче за доставки е падение, не мислите ли?

— А вие така ли го приехте, Луиз?

Погледът й ме прониза със силата на бормашина.

— Съвсем не! За каква ме мислите?

— Съжалявам, не исках да кажа това. Само се питах дали Джон е мислел, че ви е разочаровал, и затова е бил нервен във ваше присъствие.

Тя въздъхна шумно.

— Може и да си го е мислел, но не го е споменавал пред мен. Освен това беше нервен за всичко освен в мое присъствие.

— Казахте, че се държал така, сякаш е очаквал някого — напомних й.

Луиз отново поклати глава.

— Не само очакваше някого — отвърна, размахвайки пръст, — а по-скоро чакаше нещо да се случи.

— Или нещо да пристигне? — предположи Ринк.

— Да. — Краткотрайният гняв изчезна от очите й. — Джон каза, че ако нещо се случи с него, вие ще знаете какво да направите, господин Хънтър. Искам да знам така ли е?

Разклатих чашата си и се взрях във фигурите на пяната, сякаш беше вълшебен инструмент на ясновидец, но там видях по-малко, отколкото вече знаех. Не беше много. Накрая отместих поглед към лицето на Луиз. Оживлението ми й каза всичко.

— Не съм го виждал, нито чувал, откакто Джон напусна Англия. Надявах се, че вие ще ми кажете какво е правил, откакто е дошъл тук.

Тя повдигна рамене.

— Карахме я някак. Намерих си работа в козметичен салон. Джон сменяше работата си. Нищо интересно. Паркираше коли, подреждаше бои в склад, готвеше в заведение за бързо хранене. — Тя отброяваше на пръстите на ръката си. — И после, наскоро, стана шофьор.

— Но не знаете за кого?

— Не.

— В града ли разнасяше пратки?

Луиз пак сви рамене.

— Понякога отсъстваше по няколко дни, затова предположих, че изпълнява поръчки на по-дълги разстояния. Не знам къде е ходил. Обаждаше се от някой мотел, но не казваше къде е. Не питах, защото това не ме безпокоеше много.

— Не сте се притеснявали? Имахте ли проблеми с връзката си?

Тя ме прониза с поглед.

— Питате дали той се е срещал с друга?

— Срещаше ли се?

— Не.

— Откъде знаете?

— Повярвайте ми, жената усеща тези неща.

Замислих се за Джени. Тя нямаше представа, че съпругът й изневерява. От друга страна обаче, с постоянните тревоги за пари вероятно не е могла да забележи едва доловимите знаци, за които Луиз намекваше.

— Щом не е имало жена, тогава имаше ли нещо друго между вас?

Устните й потрепериха. Не знам дали беше от вълнение или от презрение. И после, за да смени темата, вдигна ръка и повика сервитьорката.

— Може ли още едно кафе?

Сервитьорката напълни чашата й и предложи и на нас, но всички отказахме. Луиз изчака, като потракваше с маникюра си по чашата, докато сервитьорката се върна зад тезгяха.

— Както ви е известно, Джон остави съпругата си заради мен. Не може да се каже, че това е идеалната ситуация. — Тя погледна подред трима ни, проверявайки дали някой ще покаже неодобрение. Приличахме на трите мъдри маймуни. Виждат, чуват и определено не мислят зло. — Ето защо не беше особено добра идея да поддържаме връзка с някого в Англия. Прекъснахме всички контакти. Семейството ми не знае къде съм. И Джон не каза на жена си. Много пъти съм изпитвала желание да вдигна телефона и да говоря с мама, но не го направих.

— Вие ли решихте така?

— Не. Джон винаги настояваше. Повтаряше, че е най-добре да останем анонимни още известно време. Само още шест месеца и нещо. Това щяло да даде на всички време да се примирят с онова, което сме направили, и да ни простят. — Луиз се засмя тъжно.

— Вярвате ли, че Джон се е безпокоял какво мислят близките ви в Англия за вас? — тихо попитах аз.

— Не съм пълна идиотка. — В очите й отново блесна гняв. — Често спорехме по този въпрос. Ако искате, вярвайте, но ние се обичаме. За нас не е важно какво мислят другите.

Предизвикателството й беше директно, като насочвана с лазер бойна глава. Прицелено право в мен. В края на краищата, аз бях единственият друг близък на семейството тук. Бях дошъл в Америка по молба на Дженифър заради писмото на Луиз. Тя искаше да знае на чия страна съм.

— Имате право. Няма значение — отвърнах.

Тя кимна и поне засега се успокои.

— Когато напуснахме Англия, знаех, че Джон крие нещо и бяга не само от съпругата и децата си. Той имаше някакви неприятности и трябваше да бяга. Това е в общи линии.

Свих рамене, за да се облегна на стената на сепарето, без да изблъскам Ринк на пътеката между масите.

— Хората, които са го преследвали, едва ли са дошли тук. Цената би превишила дълговете му — заявих аз.

Луиз ме изгледа стъписана от думите ми.

— Не знаех… — Очите й се изцъклиха. — Те… лоши ли са?

— Да. Лихвари. Прибират дълговете с части от тялото ти.

Тя се изненада толкова много, че сякаш я зашлевиха по лицето.

— Нямах представа. Мислех, че е натрупал обикновени дългове, каквито всеки има. — Поклати глава, после бавно излезе от стъписването и ме погледна в очите. — Дженифър ли имаше дългове? Джон каза, че не можел да контролира харченето й. Дори закрил кредитните й карти, но това не променило нещата. Накрая загубили всичко… и затова я оставил.

Предпочетох да замълча, но Ринк, който единствен знаеше истината от мен, изсумтя презрително. Луиз погледна него и после мен. Предизвикваше ни да изразим несъгласие с версията на Джон за събитията.

— Мъжете, които го преследваха — обадих се аз, за да отклоня разговора от лъжите на Джон, — са опасни, но не се тревожете. Те не са международна организация. Не действат извън Великобритания.

— Сигурен ли сте? — попита тя.

— Да. — За да успокоя страховете й от малко вероятни възможности, реших да разкрася истината. — Аз вече… „поговорих“ с тях, така да се каже. Те се отказаха от него. Знаят какви ще бъдат последиците, ако сторят нещо на Джон или на някого от семейството му.

— Семейството му — измърмори Луиз.

— Включително присъстващите — уверих я.

Тя ме погледна отново и аз отвърнах с изпълнено с обещание, открито лице. Носът й се сбърчи над изкривените устни. Вече не изглеждаше толкова хубава.

— Дори не знаехте коя съм. Как сте могли да сключите същото споразумение и за мен?

— Исканията ми не включваха преговори. Наранят ли Джон или някой негов близък, ще си платят.

На лицето й се изписа страх. Безпокойството й беше очевидно и преди, но сега се появи нещо ново — страх от човека, който бе прекосил океана, за да й помогне.

— Кой по-точно сте вие, господин Хънтър? — попита тя.

— Братът на Джон.

— Но кой… или какъв сте…

Вдигнах ръка да й направя знак да млъкне.

— Оставете нещата дотук. Най-добре е да не знаете. Трябва само да разберете, че съм братът на Джон. И тъй като имате връзка с него, и вие сте част от семейството. Дошъл съм да ви помогна.

Луиз вдигна чашата си и изпи кафето на един дъх.

— След като си тръгнете, за мен ще бъде ли безопасно да остана тук? — попита и остави празната чаша.

Хвърлих бърз поглед на Ринк, който сви рамене. Харви изви дебелия си врат и се втренчи в масата. Бавно поклатих глава.

— Може би е време да се обадите на майка си — посъветвах я. — Попитайте я дали може да се върнете у дома.

Очите й се напълниха със сълзи. Страхът, изглежда, има много изражения.

— Мислите, че Джон е мъртъв.

Не отговорих. И без това изречението не беше въпрос.

— Нали? — настоя Луиз.

Всмуканият през зъбите ми въздух не беше идеалният отговор. Като си го припомня, не биваше да го правя. Трябваше да обмисля действията си и да й спестя загрижеността си. Бедата беше там, че наистина се опасявах от най-лошото и Луиз го разбра интуитивно. Тя наведе глава и се разрида. Тримата едри мъже около нея се размърдаха неспокойно. Пресегнах се и махнах ръцете й от лицето.

— Съжалявам, Луиз. Знам, че не искаше да го чуеш.

Тя подсмръкна и поклати глава. Изправи рамене и оправи косите си. Явно това беше начинът й да възвърне спокойствие. Принудителната усмивка не свърши работа. Беше твърде нещастна.

— Не знам защо плача. И аз съм си го мислила. Джон изчезна отдавна. Щеше да ми се обади, ако е жив, нали?

В действителност тя питаше защо Джон би си направил труда да вдигне телефона, когато не се обаждаше дори на съпругата си. Беше я предупредил да не говори с родната си майка, за Бога! Ето защо фактът, че Джон не поддържаше връзка с нея, не означаваше, че е мъртъв.

— Надяваме се, че се крие някъде. Може наистина да е така. Вероятно не се обажда от страх да не ви изложи на риск. — Стиснах ръцете й. — Но трябва да бъдете готова да приемете най-лошото, Луиз.

— Знам — тихо отвърна тя и пак стиснах ръцете й.

— Ако е възможно, ще го намеря — добавих, очаквайки поглед от Ринк. — Ще го доведа по един или друг начин.

Нямаше какво повече да си кажем и Луиз се приготви да си тръгне. Тъй като беше джентълмен, Харви предложи да я закара до дома й, но тя отказа.

— Чувствам се адски скапано — съобщи той, след като Луиз излезе.

— Недей — утеши го Ринк.

— Струва ми се, че трябва да ви помогна повече, момчета.

— Не знаем с какво си имаме работа — обясних аз, — нито как ще се развият събитията. Затова може би е по-добре да оставиш нещата дотук.

Лукас поклати глава.

— Ти живееш тук, Харви — напомних му аз. — За мен и Ринк няма проблем. Можем да се отървем от местните типове, но не е нужно да оставаме след това. Не трябва да живеем с последиците, ако си създадем врагове. Но ти ще бъдеш тук.

— Оценявам думите ти, но пак се чувствам много неудобно, сякаш ви изоставям.

— Не очакваме да сложиш главата си на гилотината заради нас — отбеляза Ринк.

— Пък и вече направи много — подчертах аз. — Сега ни трябва само онова, за което помолихме.

— В колата е заедно със снимките, за които споменах — отвърна той.

„Онова“ беше ловната пушка дванайсети калибър за Ринк и полуавтоматичен зиг-зауер със стоманен корпус за мен. В добавка имаше два бойни ножа „Кабар“ и непроследим мобилен телефон. За да притиснем Зиги Петоски, трябваше да бъдем като нинджи, които нападат дворец на шогун. Самоиздигнал се или не, шогунът щеше да има лична армия от верни наемници. Както и да погледнехме на ситуацията, мисията щеше да бъде опасна.

След това отново се заловихме да обсъждаме Луиз Блейк. След срещата с нея нещо ме измъчваше и не ми даваше покой.

— Луиз не ни казва нещо — заявих аз.

— Да — съгласи се Ринк. — И аз долавях същите вибрации.

Харви само повдигна вежди в недоумение и сви широките си рамене.

— Не намеквам, че е замесена в изчезването на Джон, но има нещо, което не се връзва — добавих. — Твърди, че Джон бил нервен, но не настоявала да разбере какво го безпокои. Смятате ли, че това поведение е нормално?

— Не, но говорим за жена — пошегува се Ринк.

— Освен това заяви, че не знае за кого работи Джон. Малко ми е трудно да го повярвам. Дори ако работата ми е свръхсекретна, съпругата ми ще знае за кого работя, по дяволите.

— Предполагам, че не е вършел нещо странично — вметна Харви.

— Или е проявил лична инициатива — подхвърли Ринк.

— Лична престъпна инициатива — уточни Харви.

— Щом не е Петоски, тогава кой друг? — попитах аз.

— Избери си, когото искаш, Хънтър — възкликна Харви. — Може да е всеки.

— Така е — съгласих се аз. Ако беше замесен в престъпление, Джон можеше да работи за всеки от половин милион работодатели, разпръснати из целите Съединени щати. — Луиз не настояла да разбере каква е работата, но два пъти спомена, че Джон й казал да се свърже с мен, ако нещо му се случи. Хората не дават такива инструкции, освен ако не са сигурни, че наистина нещо ще им се случи.

— Освен това Джон очевидно е очаквал нещо лошо — наблегна Ринк, — като се има предвид бизнесът ти, Хънтър.

— Да, и това ме тревожи най-много.

14

— Други регистрационни номера, същият джип.

За Тувал-Каин нямаше съмнение. Превозното средство на паркинга на хотел „Пасифик Вю“ беше откраднатото от него вчера. Макар че беше пребоядисано и на стъклото бяха окачени пухкави зарчета, той го позна. Колата излъчваше вибрации, които усети отдалеч. Джипът беше свидетел на смърт и покровът на насилие витаеше около него като противна миризма от отровни изпарения.

Каин се приближи като законен собственик до колата. Вратите бяха заключени. Разбира се, това нямаше да му попречи да си върне онова, което му принадлежеше, ако решеше.

На предната седалка нямаше нищо освен празна бутилка от вода и остатъци от храна, купена от KFC, но на таблото имаше диск. „Танцувай суинг, когато печелиш“, същият, който слушаше, преди да спре заради закъсалия шофьор. Ако някога бе искал потвърждение, това беше доказателството.

Той отиде отзад на колата. Беглият поглед към регистрационната табела разкри много неща. Площта около болтовете беше чиста за разлика от останалата част на табелата, върху която имаше тънък слой прах. Чистото пространство доказваше, че някой съвсем наскоро е завинтил болтовете. За окото на специалиста беше очевидно, че регистрационните номера бяха свалени от друго превозно средство и после сложени на неговото.

— Човекът е скапан аматьор — напомни си Каин, но щеше да бъде предпазлив и да не го подценява.

Трябваше обаче да му признае, че смяната на регистрационните табели беше добра идея. Крадецът не знаеше дали Тувал ще съобщи на полицията за кражбата на джипа, затова беше необходимо да му създаде нова самоличност.

Имаше място и за градивна критика. Беше хубаво, че крадецът се бе постарал да заличи следите си, но за жалост не бе отделил време да го направи както трябва. Всяко по-досетливо ченге щеше да забележи чистото пространство около болтовете и веднага да разбере, че табелите са сменени. Каин укорително поклати глава.

— Не знам дали си неопитен или мързелив.

Той се приближи до мястото на шофьора. Надникна вътре, но не видя откраднатата ловджийска кама. Това означаваше, че или ножът е скрит, или крадецът го е занесъл в хотелската си стая. Мисълта за трета вероятност не беше приятна. Крадецът можеше да е изхвърлил камата някъде по пътя.

Тувал приключи с огледа на колата и тръгна към хотела. Сградата беше висока три етажа и построена на един хвърлей от шосе № 405. Мястото беше отлично, само че по-големи хотели закриваха гледката към Тихия океан. Името на хотела беше лъжа, предназначена за пазара, или беше отпреди трийсет години.

Вентилаторите на тавана лениво се въртяха във въздух с мирис на лимон, фоайето беше хладно и чисто като пролетно утро. Гумените подметки на Каин тихо поскърцваха върху плочките и съвсем леко нарушаваха тишината. Вдясно имаше дълга рецепция, а отзад малък офис. Млада жена, калифорнийска сладурана със сламеноруса коса и розови бузи, се беше навела над компютъра. Тувал й се усмихна, но тя не вдигна глава. Информацията на екрана беше по-интересна за нея от красивия мъж. Той мина покрай жената и се насочи към ресторанта.

Никой не спря Каин. В помещението нямаше персонал, нито клиенти. Той погледна часовника си и видя, че е твърде късно за обяд и твърде рано за вечеря.

Върна се във фоайето и се замисли как е най-добре да постъпи. Имаше различни възможности, но най-разумното беше да изчака крадеца да се появи при джипа. Там щеше да го очисти и да си върне своето.

— Мога ли да ви помогна, господине?

Русокосата беше излязла от кабинета и стоеше на рецепцията. Държеше купчина листа и се усмихваше. Хубавият мъж очевидно бе надделял над притегателната сила на документите.

Да пропусне удобна възможност би било равносилно на престъпление. Без да спира, Каин се обърна към нея и придаде на лицето си скромно и загрижено изражение.

— Да, тъкмо се питах дали някой може да ми помогне. Не разбрах, че тук има човек, когато влязох.

Като мнозина преди нея, които бяха имали контакт с Тувал-Каин, служителката на хотела не подозираше лъжите му. Силата на усмивката и зелените очи никога не трябваше да се подценяват в арсенала на психопата. Тя посочи с купчината листа към кабинета си.

— Съжалявам. Бях се заровила в работа там отзад.

Той махна с ръка, приемайки извинението.

— Нищо важно. Преди малко спрях тук и забелязах кола със запалени фарове навън. Реших да вляза и да ви кажа. Не искам нечий акумулатор да се изтощи. Ще му създаде неудобство.

Жената се обърна и придърпа голяма книга към себе си.

— Каква е колата?

— Джип „Мерцедес“. Сребристочерен. Регистрационният номер е от Невада.

Блондинката провери в регистъра. Предоставилите се възможности трябваше да се сграбчват. Колкото можеше по-спокойно, Каин се наведе над тезгяха и видя как тя проследи с изящния си маникюр списък с имена. В частта от секундата, преди хубавицата да вдигне глава, Тувал отмести очи и се вгледа в плаката на стената в дъното на рецепцията, сякаш бе задържал интереса му през цялото време.

— Ще се обадя на собственика и ще му кажа. Убедена съм, че ще ви бъде благодарен за помощта.

— Няма проблем — увери я Каин. — Няма нищо по-неприятно от изтощен акумулатор. А лесно може да се избегне. Само се надявам, че ако аз проявя такава небрежност, някой ще направи същото за мен.

— И аз. Спомням си веднъж, когато бях в търговския център, забравих фаровете на колата си запалени. Наложи се да повикам аварийна кола. Много е неприятно.

— И скъпо, предполагам.

— Не е толкова скъпо, но по-важното е неудобството. — Жената прикри спомена за неловкото положение, като сложи ръка на устата си. За някои жестът можеше да е престорен, но на Тувал напомняше за осъзнато страдание.

— Жалко, че не съм бил там. Щях да ви спестя неприятностите.

Смехът на русокосата прозвуча като звън на коледни камбанки. Скромният и загрижен човек отново отбеляза точка. Когато го погледна, в очите й се четеше повече интерес.

— Гост ли сте на хотела?

— Не. Минавах оттук с колата и телефонът ми иззвъня. Нямам, устройство „свободни ръце“ и затова спрях. Надявам се, че нямате нищо против да използвам паркинга ви за няколко минути. Вече щях да съм потеглил, ако не бях забелязал фаровете на колата, за която ви казах.

— Няма проблем. Хубаво е, че си направихте труда да дойдете да ми кажете. Много хора не биха го сторили.

— Вярно — съгласи се Каин, тъй като се мислеше за уникален, — но не е ли тъжно, че хората живеят, без да си подадат ръка?

— Да. — Жената кимна. — Не срещам много добри хора като вас.

Ах, приятна дума. Тувал също смяташе, че блондинката е добра. За жалост той имаше съвсем други причини за мнението си. Преценката му се основаваше на присъдата на твореца, строител на костници в него. Изпитателният му поглед беше не по-малко пронизителен от рентген. Младата жена имаше изящни скули. Може би беше възпълничка, защото Каин не можеше лесно да определи хубавите линии на костите, които обожаваше. Той погледна ръцете й — тънки, с дълги пръсти и лъскав маникюр. С удоволствие би съхранил такива съкровища. Той бавно проследи с поглед всеки пръст.

Тя видя, че я оглежда, и се размърда неспокойно. Явно се почувства неудобно. Каин се престори, че се сепна, и й предложи стеснителна усмивка.

— Извинете. Хванахте ме да ви гледам, но… имате красиви ръце.

— Ръцете ми? — Русокосата не знаеше какво да отговори, но беше поласкана и несъзнателно стисна купчината листа с едната си ръка, протегна другата и я погледна. Тувал се наведе над нея.

— Дано не мислите, че ви омайвам с изтъркани комплименти. Говоря истината. Ръцете ви са прекрасни.

— Благодаря. Много мило, че го казвате.

Гласът й стана дрезгав и привлекателен. Хубавицата се закашля и погледна към кабинета, сякаш проверяваше дали оттам неодобрително я гледа шефът й. Или хотелската управа се мръщеше на впечатлението на безсрамие, което тя създаваше, или наистина беше наивна, както изглеждаше. Служителката дискретно пъхна ръце под тезгяха. Розовите й бузи заприличаха на захаросани ябълки.

— Съжалявам, че ви поставих в неловко положение — рече Каин. — Нямах намерение да го правя.

— Не, всичко е наред. Не се чувствам неловко. — Въпреки думите страните й поруменяха още повече. Тя наведе брадичка към гърдите си, поколеба се и после се засмя.

Тувал се засмя заедно с нея.

— Вижте, смутих ви. Съжалявам. Моля ви, приемете извинението ми.

Той протегна ръка и жената инстинктивно я стисна.

— Извинението ви е прието — продължи да се усмихва тя.

Каин бавно пусна ръката й и си позволи да прокара пръсти по дланта й, удължавайки усещането. Една от човешките му слабости беше пълната липса на съпричастност. Той обаче компенсираше липсата на състрадание със сетивни способности. Не беше в състояние да обича, но му харесваше да докосва жените.

Съхраняваше усещането в някое далечно кътче на съзнанието си и по-късно си го припомняше. Ако не можеше да вземе ръцете й, поне щеше да запази спомена за възприятието от докосването и да си го представя, когато поиска. И засега мисълта беше достатъчна. Най-важната задача в дневния му ред беше да си разчисти сметките с крадеца. След това, ако всичко минеше добре, както сигурно щеше да стане, можеше спокойно да се върне в хотела и да вземе ръцете като автентични трофеи.

Той най-после отстъпи назад и махна за довиждане.

— Е, най-добре е да тръгвам. Отнех ви прекалено много време.

— Няма проблем, господине. Честна дума.

— До скоро. И още веднъж съжалявам, че ви поставих в неудобно положение.

— Да, до скоро. — Младата жена вдигна ръка инстинктивно и спря, докато махаше, а после се засмя и продължи.

Каин й отправи най-скромната си усмивка. Намигването му беше изпълнено с обещание.

Той тръгна към изхода. В старите холивудски мюзикъли Джийн Кели и Фред Астер биха вървели, полюшвайки бедра, пъхнали ръце в джобовете и подсвирквайки си весело, преди да се обърнат да я хванат, че ги наблюдава. Тувал не беше толкова претенциозен и докато излизаше, само погледна през рамо. Това беше достатъчно да потвърди, че тя го гледа. В очите й имаше нещо повече от лек интерес. Той й махна отново и блондинката му отвърна. Лицето й разцъфна в широка усмивка. Подражавайки на Астер, Каин отвори демонстративно и със замах вратата и излезе.

Докато вървеше обаче, престана да се усмихва и се намръщи. Постигането на целта да изкара навън крадеца беше едно, но сега нямаше начин да го направи. Администраторката беше малко като мъждукаща електрическа крушка, но пак имаше достатъчно мозък да си спомни мъжа, подмамил клиента на паркинга, преди да бъде жестоко накълцан.

Не се самообвиняваше често, но разбра, че е допуснал грешка. „Не трябваше да флиртувам с нея. Трябваше само да вляза, да разкажа историята си и да се махна оттам, по дяволите, флиртувайки с кучката, я принудих да огледа добре лицето ми. Глупав Каин, глупав. Ако премахна крадеца сега, тя ще ме опише пред полицаите. А е неприемливо.“

Беше изложил на риск самоличността си заради флирт с хубава жена. Не беше умно, когато си най-продуктивният и неразкрит сериен убиец в САЩ.

И нещо още по-лошо, сега вече не беше необходимо да подмамва крадеца навън. Докато служителката на хотела проверяваше в книгата, Тувал видя как пръстите й посочиха номера на стаята на собственика на джипа. Защо да си прави труда да го причаква в засада на открития паркинг, когато можеше да се качи горе, да почука на вратата и да го извика по име.

Време беше за втори план.

Каин се обърна, но всички следи от Астер бяха изчезнали от леката му походка. Отново се отправи към входа, започна да диша задъхано за ефект и с престорена настойчивост нахлу в хотела. Младата жена затваряше книгата и посягаше към телефона. Слава Богу, не вдигна слушалката. Стреснатото й изражение представляваше смесица от удоволствие и съжаление, когато Каин дотича до рецепцията и сложи длани на плота.

— Здравейте. Пак съм аз.

Блондинката все още изглеждаше стъписана. Видимо се опитваше да възвърне спокойствие, но постигаше само изцъкления поглед и отворената уста на надуваема сексиграчка. Не че Тувал имаше опит в тези неща.

— Не сте се обадили на собственика на джипа, нали? — задъхано попита той и когато жената поклати глава, продължи: — Изглежда, прибързах да дойда да ви кажа за фаровете. Докато съм бил тук, собственикът трябва да е излязъл и да ги е изгасил.

— Изгасени ли са сега? — повтори тя.

— Да. Предполагам, че има друг изход от хотела. Не видях някой да излиза, докато бях тук.

— Има няколко изхода. Може да е минал през някой от тях. — Книгата все още беше до нея и русокосата я отвори с професионална сръчност, а после кимна. — Да, стаята му е отзад, затова може да е слязъл по задното стълбище. Видял е колата от стаята си и е забелязал, че фаровете са включени.

— Вероятно — съгласи се Каин.

— Добре. — Лицето на жената възвърна естествената си еластичност и започна да се разтегля в усмивка.

— Страхотно — усмихна се глуповато Тувал. — Чувствам се като пълен идиот.

Красавицата сбърчи нос.

— Защо?

— Изглеждам като надзирател на изтощени акумулатори — засмя се той. — Реших да се върна и да ви кажа, че всичко е наред и да ви спестя труда да се обадите.

— Това не е проблем.

— Да, но собственикът ще се чуди какво става, по дяволите.

— Убедена съм, че няма да има нищо против. Всъщност сигурно щеше да отговори, че вече е излязъл и е изгасил фаровете.

— Да, предполагам.

— Все едно, благодаря ви още веднъж, че си направихте труда.

— Няма проблем. Само си изпълних дълга.

— Надзирател на изтощени акумулатори — усмихна се тя и го посочи с пръст. — Звучи като супергерой.

— Точно така. — С пренебрежителен жест на главата и ръце, свити в юмруци на кръста, Тувал по-скоро приличаше на Момчето чудо, отколкото на Железния човек.

И двамата се засмяха, когато той си тръгна за втори път. Преди Каин да стигне до вратата, младата жена го повика:

— Ще останете ли в града?

Той я погледна и се престори на натъжен.

— Не. Боя се, че само минавам. Отивам на Източното крайбрежие. Идната седмица трябва да бъда в Мисисипи на конгрес на търговските пътници.

Сега беше ред на русокосата да се натъжи.

— Жалко.

— Да — съгласи се той. — Но кой знае какво го очаква? Може отново да дойда след някой друг месец.

Тя му се усмихна накриво.

— Ако минавате оттук и забележите, че свети, обадете ми се, а?

Каин вдигна ръка, сви пръсти като пистолет и се престори, че стреля в нея.

— Дадено. Ако акумулаторът ви се изтощава, можете да разчитате на мен.

Бързо напусна фоайето под звуците на звънлив смях.

— Тъпачката може да си завре няколко хиляди волта в задника — вдъхна си увереност.

По асфалтираната площадка пред хотела минаваше пешеходна пътека, водеща към паркинга. Оттам Тувал тръгна покрай сградата и храстите бугенвилия, засадени така, че да осигурят уединение на стаите на приземния етаж. Зад хотела имаше пищни градини, идеално зелено игрище за голф, изобилие от багри на цъфтящи растения и плувен басейн.

На шезлонгите седяха две жени в бански костюми и пиеха от чаши, по които имаше червило. Каин им хвърли бегъл поглед. Обикновено би останал да се наслади на шоуто. За жалост нито една от тях не беше достатъчно хубава, за да привлече вниманието му. Без да им обръща повече внимание, той продължи да търси стълбището, за което администраторката бе споменала, и след няколко секунди го видя. Беше облицовано с плочки и се виеше спираловидно към балкон на горните два етажа. Рискувайки вратът му да се схване, Тувал изви глава нагоре и огледа номерата на стаите, а после, доволен от видяното, бързо отмина, заобиколи сградата и се върна на паркинга.

Време беше за третия план.

Извади ножа за чистене на риба от джоба на сакото си и се приближи до джипа. Наведе се до задната гума и заби острието в гумата до джантата. Измъкна ножа и видя, че тънкият разрез е почти незабележим, но едва доловимото съскане на излизащ въздух беше окуражително.

— Това ще те задържи тук известно време — промърмори той. Спуканата гума би изнервила страшно много човек, който дори не си бе направил труда да натърка малко прах върху регистрационните табели.

Тувал пусна ножа в джоба си, оправи дрехите си и се върна при колата си. Старият фолксваген „костенурка“ беше минал по пътя на динозаврите. Той не се нуждаеше от намесата на метеор разрушител. Щеше да изхвърли колата в някой пресъхнал канал и да я запали, а сетне бързо щеше да я замени с анонимен светлосин олдсмобил.

На задната броня имаше лепенка, която някои биха помислили за жалка. „СПИРАМ ПРЕД ДИВИТЕ ЖИВОТНИ“. Тувал би оставил колата заради това отличително самоопределение, но превозното средство добавяше към прикритието на търговски пътник с добри обноски, което бе възприел. Освен това заявлението му допадаше. Не изпитваше абсолютно никакви угризения да заколи някого от своя вид, но нямаше желание да наранява други живи същества. Ако се колебаеше дали да прегази заек, или да се вреже в редица деца, излезли на неделен излет от училище, пътят беше само един. Следващата екскурзия можеше да мине без няколко сополиви хлапета.

В олдсмобила беше много по-хладно, отколкото очакваше. Когато докара колата там, слънцето провираше злите си нокти през стъклата и горещината бе станала почти непоносима. Недостатъкът на старите модели автомобили беше, че нямат климатик. Освен това механизмът за стъклото от страната на шофьора беше повредено и Каин не може да го смъкне. Какви страдания трябваше да понесе в името на изкуството си!

Той пристигна на паркинга и спря колата под редица палми, за да я скрие от минаващите по шосето превозни средства. Способността да се откриват случайно интересни неща означаваше, че непредвиденото паркиране му е осигурило и желаната сянка.

Тувал седна на шофьорското място и се приготви за дълго чакане. За да минава времето по-бързо, той извади единия опакован в целофан пакет от джоба си и разгледа съдържанието. Пръстите вече бяха малко обезформени, но скоро костите щяха да лъснат идеално. Каин си представи, че пръстите са на администраторката с розовите бузи. Да, може и да му предстоеше дълго чакане, но беше доволен да го направи, докато съзнанието му беше заето с подобни мисли.

15

Харви Лукас беше свършил добра работа в следенето на действията на Зигмунд Петоски. Както бе казал, веднага щом приключи с дневната си работа, имигрантът трето поколение се отправи към порутената сграда, която Ринк му беше показал. Потегли, придружен от три коли, движещи се като змия от пищния делови център към занемарения имот, и караше така, сякаш не го беше грижа, че може да го спрат полицейски патрули. С Ринк го следвахме от дискретно разстояние с нашата кола под наем.

Петоски мина на червен светофар, но ние спряхме. Не беше необходимо да се приближаваме до него, защото знаехме къде отива.

Светлините се отразиха в очите на Ринк.

— Готов ли си, Ринк?

Той подсмръкна.

— Отдавна ли не си вършил мокри поръчки? — попитах.

— Да, отдавна, но не се забравя, Хънтър.

Той се обърна към мен и за миг погледите ни се срещнаха. Само онези, които са отнемали човешки живот, биха разпознали обсебващите образи, проблясващи в паметта ни. Ринк беше прав. Колкото и да се опитваш да забравиш, спомените не те оставят.

Зелената светлина ни спести по-нататъшна агония.

Когато пристигнахме при старата постройка от червени тухли, Петоски и хората му се бяха наредили на паркинга вдясно. Освен първите три бяха дошли още две коли и един микробус.

Телохранителите не ни тревожеха. Щяхме да минем по друг маршрут и те нямаше да ни видят. Повече се притеснявах от минувачите, които се разхождаха в района. Бяхме непознати и щяха да ни заподозрат. Никой от нас, включително Харви, не знаеше дали бездомниците са враждебно настроени към Петоски или не. Шансовете ни да оскубем брадата на цар Зиги в замъка му щяха да се провалят, ако някои от тях хукнеха към него. Съмнявах се дали някой ще изтича да предупреди Петоски от лоялност, но обещанието за награда би било твърде голямо изкушение.

Дискретността наистина е по-ценна от смелостта и не позволявайте на никого да ви убеди в противното. Вместо да рискуваме да ни открият рано, ние паркирахме колата на пет-шестстотин метра от сградата, навлякохме дрипави дрехи, които бяхме купили от магазин втора употреба, и тръгнахме пеша. Зиг-зауерът ми беше затъкнат в колана на панталоните, а бойният нож — в ботуша. Ринк трябваше да скрие ловна пушка. Нямаше калъф и я носеше в голяма пътническа чанта. За да замаскира още по-добре пушката, той прерови контейнер за отпадъци и напъха в чантата няколко стари тенекиени кутии и купчина вестници и списания. Чантата му приличаше на бохча с боклуците на бездомен.

Вървенето ни отне десетина минути, но се нуждаехме от движението, за да се отърсим от паяжината на бездействието. Чувствахме се заредени с енергия и заехме позиция срещу сградата на Петоски в малка постройка без покрив зад телена ограда. Не бяха останали много прозорци и вътрешността беше царство на плъхове и навети от вятъра боклуци. Дори графитите бяха избелели от времето. Никой разумен бездомник не би живял там, особено когато наблизо имаше по-хубави и леснодостъпни жилища.

Промъкнахме се през дупка в оградата, минахме през обрасъл с плевели вътрешен двор и влязохме в сградата през вход без врата. Трябваше да си проправим път през купчини боклуци и се добрахме до изоставен кабинет, откъдето да наблюдаваме и да чакаме. Залезът приличаше на прясна рана на хоризонта.

Без да нарушава обстановката, Ринк изхвърли боклука от чантата си. Провери пушката и, изглежда, остана доволен. Зареди я и надникна през прозореца. Проследих погледа му и видях, че зад полупрозрачните мушами на горния етаж светят лампи. Макар и неясни, върху найлоновите завеси змиевидно се извиваха сенки, докато из стаите се разхождаха хора.

— Бих искал да знам какво става там, по дяволите — казах през рамо.

— Не чувам нищо — отвърна Ринк. — Предполагам, че той забърква някакви смеси.

По всяка вероятност Петоски имаше лаборатория там горе и произвеждаше крек, кокаин или метамфетамин. Трябваше да бъдем предпазливи, докато влизаме там, по две причини. Ако наистина беше лаборатория за наркотици, вътре можеше да има невинни хора, принудени да се занимават с тази нездравословна работа. Освен това пазачите, охраняващи производствената линия, щяха да бъдат въоръжени, а отрепките с оръжия и невинните свидетели са опасна комбинация.

— Не знам, Ринк. Може да е нещо друго.

Местоположението не ми се струваше подходящо.

Вярно, намирахме се в западнала част на града, но лабораториите за дрога не бяха на публично място като това. Хората не идваха с лимузини да извършат проверка на качеството дори ако на неколцина местни ченгета беше платено тайно да си затварят очите.

Не се съмнявах обаче, че онова, което става там, е незаконно. Щяхме да навлезем в опасна територия.

— Струва ми се, че ще бъде стандартна атака едно-две — рекох аз.

Ринк бавно кимна.

Когато в проникването във вражеска крепост участват само двама, винаги използваме стратегия, която наричаме маневра едно-две. Също като името в нея няма нищо особено. Единият върви след другия. Първият отвлича вниманието на врага и го премахва, а вторият се придвижва към следващата позиция. После ролите се разменят и така нататък, докато територията е завладяна и няма врагове, които да създават неприятности.

Разбира се, при подобна тактика има непредвидени проблеми. Много неща зависят от късмета и уменията на войника да неутрализира противника. Ако нещата се объркаха, мисията трябваше да бъде преустановена незабавно. Имал съм по-неприятни преживявания, докато се оттеглям, отколкото когато атакувам, и затова предпочитам не толкова официалното название „нахлуване и разбиване“.

В случая избрахме този подход, защото бяхме малко. Може би трябваше да позволя на Харви Лукас да дойде с нас. Когато мъжете са трима, това намалява шанса на противника да те доближи по фланговете.

— Откъде предлагаш да започнем? — попита Ринк. Изражението му беше каменно, но това беше фасада. В очите му горяха призрачни светлини и знаех, че е неспокоен.

Посочих отсрещния край на сградата, където патрулираха пазачите.

— Виждаш ли аварийните стълби? Предполагам, че има врати на всеки етаж. Ще влезем през някоя.

Ринк наклони брадичка в знак на съгласие.

Вратите на най-долното ниво сигурно бяха затворени плътно като портфейл на скъперник, но счупените прозорци щяха да ни предоставят лесен достъп.

Името на играта беше чакане. Слънцето залезе и сенките се вмъкнаха като нощни крадци. Светлините зад найлоновите завеси сякаш станаха по-ярки. Същински зомбита от нискобюджетен филм, клошарите изпълзяха от дневните си скривалища и тръгнаха да търсят насъщни неща, за да задоволят пороците си. Нещо необичайно, пристигнаха още коли. Не видяхме колко души дойдоха, но съдейки по лаенето, някой бе довел кучета.

— И ти ли чуваш същото като мен? — попита Ринк.

— Да, но не очакваше, че ще бъде лесно, нали?

— „Лесно“ не е дума в нашия речник, Хънтър.

Може би кучетата бяха допълнителна предпазна мярка, която Зиги взимаше след смрачаване. Силно се съмнявах, че преподава уроци на кучета. С Ринк се спогледахме. Независимо дали бяха големи или малки, кучетата винаги превръщаха в проблем тайното промъкване.

Изчакахме още половин час и напуснахме безстопанствената сграда. Ринк тръгна пръв, тътрейки крака по пустеещата земя, и се промъкна през дупката в телената мрежа. Походката му беше на човек с размътено от алкохол съзнание, който върви без определена посока. Когато се скри от погледа ми отстрани на постройката от червени тухли, дойде моят ред да го последвам.

Поех по същия път тромаво като Ринк и се присъединих към него в дълбокия кладенец от мрак отстрани на сградата. Вонята на повръщано и урина беше отвратителна. Добре дошъл у дома, Хънтър! Където и да ме отведеше работата ми, винаги беше едно и също. Радвах се само, че не виждах в какво стоя.

— Готов ли си, Хънтър? — прошепна Ринк. Беше извадил пушката от чантата и бе готов за действие.

Измъкнах зиг-зауера и го доближих до тялото си. — Да.

Изкачването на първите стъпала на ръждясалите аварийни стълби най-сетне постави началото на мисията ми да открия брат си. Проблемът не беше дали Джон е в сградата или не. Петоски беше там и той знаеше нещо за изчезването на Джон. На всяка цена трябваше да го разпитаме.

Стигнах до първата площадка и сложих ръка на вратата. Също като по-голямата част от постройката резето отдавна бе изчезнало по време на вандалските действия в сградата. Вратата се отвори от най-лекото бутване. Ринк веднага мина покрай мен и кръстоса мрака с пушката си.

— Чисто е — прошепна той и аз влязох.

Застанахме неподвижно, за да свикнем с обкръжаващата ни среда, и се заслушахме в естествените звуци на сградата. Далеч горе гласове образуваха дисхармоничен хор. Някой се смееше. След това се чуха кучетата. Вече ръмжаха и лаеха като луди.

— Кучешки борби — промълвих аз.

— Негодник — изсъска Ринк. В сумрака видях, че чертите на лицето му станаха безмилостни. — Ще му натъпча топките в устата.

— Да — съгласих се аз. За миг мислите ми прелетяха половината свят и си представих моите кучета Хектор и Парис. Идеята някой да ги принуди да се бият до смърт заради извратеното удоволствие на хора като Петоски беше достатъчна, за да отврати дори хладнокръвен убиец като мен.

„Отърси се от гнева, Хънтър — предупредих се. — Те са повече от нас. Не е хубаво да влизаш с неправилна психическа нагласа. Нахлуй разярен и ще бъдем мъртви, преди да стигнем до следващия етаж.“ Протегнах ръка в тъмнината и хванах рамото на Ринк.

— Спокойно.

— Спокоен съм — отвърна той. Знаех, че наистина е така. — Нагоре ли да продължа или навътре?

— Навътре.

Преценявайки Петоски по гадната му душа, той щеше да бъде като у дома си сред купищата боклуци на стълбите, но като имах предвид вкуса му към хубавите костюми и луксозните автомобили, беше малко вероятно да бъде намерен там. Стълбището сигурно се използваше само от отрепки, които прекарваха деня там.

Откровено казано, ако искахме само лесен достъп до горния етаж, стълбите щяха да бъдат идеалният начин. Думата „лесно“ обаче не беше в нашия речник, както се изрази Ринк. За да се уверим, че ще премахнем всички евентуални подкрепления, трябваше да минем по маршрут, където има хора.

Коридорът приличаше на декор от филм на ужасите. Паяжини се закачаха по лицата ни. Отгоре се силеше прах и полепваше по устните ни. Духовете на сградата зад затворените врати се кикотеха на смелостта ни. „Елате при нас в ада. Има място за още двама.“

Не стигнах бързо до отсрещния край на коридора.

Ринк чакаше във вестибюла. На пътя ни се изпречи врата, на която някога е имало стъкло с вградена телена мрежа, но сега беше закрита с мушама, закачена на изкривени гвоздеи. Отвътре се разнасяше приглушен разговор.

— Какво ще кажеш? — попита Ринк.

Нали бях умник, бързо прецених как стоят нещата, и му показах три пръста. Той ми вярваше, но все пак надникна през завесата, за да провери дали съм прав, а след това се отдалечихме на безопасно разстояние.

— Двама души на стълбището. Изглежда, трети седи на стол вляво от вратата, но видях само краката му.

— Въоръжен ли е?

— Не видях. — Ринк сви рамене. — Това не означава нищо. Пак можем да ги неутрализираме.

Да, нямаше значение дали са въоръжени или не. Можех цяла вечер да хапя устни, но това нямаше да промени възможностите ни за избор.

— Ще действаме така, сякаш са въоръжени.

— Добре. — Той вдигна пушката.

Въпреки че не го искахме и никой от нас не го смяташе за редно, трябваше да влезем с изключителна предубеденост, както е известно в терминологията на нашия занаят, или с прости думи — да стреляме, за да убиваме. Тези хора не бяха международни терористи, нито дори вражески войници, а само шайка бандити. Убиването им беше крайност при дадените обстоятелства. Както Ринк ми напомни снощи, вече нямахме разрешение да убиваме никого. Действията ни нямаше да бъдат оправдани, а щяха да бъдат предумишлено убийство.

— Не, Ринк, не можем да го направим. Ще бъдеш ли доволен, ако само се отбраняваме? — предложих.

Бремето се смъкна от плещите ни и бих се заклел, че станахме една глава по-високи.

— Добре. Ще стреляме само когато се налага. В останалите случаи ще бъде ръкопашен бой.

— Хубаво — отвърна той и отново долепи ухо в края на найлоновата завеса. Вдигнатият му палец показа, че няма промяна в обстановката.

— Влизаме!

Ринк дръпна настрана завесата и пристъпи в коридора. Следвах го отблизо.

Объркването е резултат от продължително бездействие, което неочаквано се оживява. Тримата мъже на стълбището бяха хванати да ловят мухи, бръкнали в кутия с бисквити и със смъкнати панталони, каквито и асоциации да предизвиква сцената във вас. Внезапната поява на двама въоръжени мъже беше посрещната със стъписване и мълчание. След това обаче те бързо преминаха към действие.

От плетения стол вляво скочи мъж. На коленете му имаше пушка с къса цев и той посегна към нея. Ринк насочи двуцевката си към другите двама. Решението за мен беше лесно. Замахнах встрани с лявата си ръка и го ударих по носа. Човекът се върна на мястото си и столът изскърца пронизително. Фактът, че не вдигна инстинктивно ръце към счупения си нос, означаваше, че е изгубил съзнание. Пушката му падна на пода и аз я ритнах надалеч.

След като им показахме какво можем, другите двама се вразумиха и не предизвикаха ловната пушка на Ринк. Застанаха като безмълвни статуи, докато им заповядахме да се приближат. Хукнах по стълбите и се отправих нагоре. Ринк каза нещо. Познавах го добре и сигурно беше смешно, но никой не се засмя. Тишината бе последвана от тупване и тътрене на крака и предположих, че е приложил в действие съвета ми за ръкопашен бой.

На втората площадка нямаше движение. Пристъпих на слабата светлина, проникваща от горния етаж, насочих зиг-зауера напред и се запромъквах. Привикналите ми със сумрака очи потърсиха следващия ред стъпала. Ринк се качваше след мен и реших, че е безопасно да продължа. Лоша преценка. Човек трябва да допуска всичко. Постъпих глупаво.

Може би бях позабравил някои неща. Трябваше да проверя коридора вляво. Докато вървях по стълбите, зад мен се отвори врата и се чу глас:

— Кой си ти, по дяволите?

— Ченгета в къщата — извика друг.

Имах отлична подготовка в ръкопашен бой по метода на капитан Феърбейрн. Пропуснах да спомена обаче, че бях обучен и във въоръжения му метод, известен като стрелба в цел. Също като ръкопашния бой този метод се основава на принципа на незабавно и инстинктивно действие. Прицелваш се и стреляш. Лесно.

Докато двамата мъже бяха стъписани от появата ми, можех да се завъртя и да ги застрелям с два куршума. Те щяха да лежат по гръб, а аз щях да бъда на следващата площадка.

Както наскоро се бях съгласил с Ринк, освен ако не се наложеше, мисията трябваше да бъде изпълнена без смъртоносна сила. Стрелбата беше изключена. Имайки предвид това, нямах друг избор, освен бавно да се обърна и да им дам възможност да ме видят. Естествено, нямах намерение да им давам предимство. Държах пистолета си скрит до тялото. Ако се стигнеше дотам, можех да стрелям от хълбок и да очистя и двамата за част от секундата.

Какво им остава на престъпниците? Мъжете бяха облечени в дълги якета и джинси и главите им бяха обръснати, каквато беше модата сред наемните биячи. Приличаха на американски братовчеди на дясната ръка на Шанк. Озадачени от появата ми, те бяха заварени неподготвени, което завързваше ръцете им също толкова ефективно, колкото умовете. Единият бе изкрещял „Ченгета“. Това ми даде още едно предимство. Вероятно не биха се поколебали да очистят конкурент, но очевидно не бяха готови да убият полицай. Направеха ли го, уговорките на Петоски с местната полиция отиваха на кино. Когато отмъщаваха за някого от своите, ченгетата щяха да ги пометат като синя лавина.

Маскировката ни не ги заблуди, но нямаше проблем. Те прозряха под дрипавите дрехи, но видяха нещо, което не беше вярно. Ето защо ги оставих да си мислят, че съм ченге. Това щеше да спаси живота им.

— Полиция — заявих. — Арестувани сте.

Знам, че твърдението ми беше неубедително, но те го очакваха. Втренчиха се в мен, а после се спогледаха и се ухилиха глуповато.

— Сигурно се шегуваш, по дяволите — рече единият.

— Не — отвърнах аз. — Говоря напълно сериозно.

Туидълди и Туидълдъм отново си размениха усмивки.

— Какво те прихваща, човече? — попита Туидълдъм. — Знаете, че не идвате тук.

— Искаш да кажеш, че представителят на закона не е добре дошъл във вашето прекрасно убежище? — Всякакви стари, изтъркани тъпотии бяха достатъчно добри да задържат вниманието им върху мен още секунда и нещо.

— Не, не си добре дошъл — рече Туидълди.

— Колко жалко — отговорих аз.

— Да, много жалко — повтори Ринк и халоса с приклада на пушката си мъжа най-близо до него. Човекът падна на колене и извика, а ръцете му инстинктивно се стрелнаха към източника на болката.

Другият двойник на Туидълди се завъртя към Ринк, отстъпи назад към отсрещната стена и бръкна в джоба си да извади скрито оръжие. Приятелят ми обаче ненапразно имаше черен пояс. Вдигна крак, ритна мъжа в корема, задържа го и после го притисна към ронещата се мазилка на стената.

— Качи се горе — каза ми. — Остави тези кретени на мен.

— Твои са — отговорих.

Бях на половината път към следващата площадка, когато започна престрелка. Не долу, както можеше да се очаква, а горе. Естествено е да се хвърлиш на земята, когато стрелят по теб. За мен е също така естествено да вдигна ръка и да отвърна на огъня.

Всяка надежда да спипам противника без стрелба се изпари. Трябваше да загърбя и всякакви угризения, че може да убия някого. Когато стрелят по теб, има само едно решение.

По стълбите отекнаха стъпки. Можеше да са само хората на Петоски, които търсеха укритие. Чуха се гласове. Настана суматоха. Някой изкрещя, че полицията е там, а друг изрева, че хората на Хендриксън са нахлули в сградата. Всъщност нямаше значение с кого мислеха, че си имат работа. Паниката превърна реакцията им в смъртоносна.

За да спечеля малко време, аз изпразних един пълнител към стълбището, последвах куршумите си със стремителна атака и заредих нов пълнител.

Ринк все още беше долу и пръхтеше като бик, докато довършваше двамата, които се бяха опитали да ме застрелят в гръб. Несъмнено изгаряше от нетърпение да приключи схватката и да ми се притече на помощ. Времето да го чакам не беше лукс, с който разполагах. Хукнах нагоре и стигнах до място, където имаше извивка в стъпалата. Нямам склонност към самоубийство, но това щях да извърша, ако бях подал глава зад ъгъла да погледна. За жалост трябваше да взема на прицел хората, които ме дебнеха в засада. Направих своя избор, подадох пистолета си зад ъгъла и бързо натиснах спусъка три пъти, достатъчно, за да принудя противниците да залегнат. Завъртях се в облака от кордит, търсейки движение.

Не видях никого. Изкачих на бегом останалите стъпала и побягнах в коридора вляво. Тичам редовно и от време на време ходя на фитнес, но въпреки това се задъхах. Обвинявам по-скоро прилива на адреналин, отколкото липсата на добра форма.

На стената до рамото ми имаше дупка от мой куршум. Влязох навътре в коридора и изстрелях още два куршума, но нищо не помръдна. От двете страни имаше врати и зад всяка можеше да се крие вражески стрелец.

— Ринк! Свърши ли там долу? Трябва ми пушката ти.

Той се появи на стълбите под мен. От лека драскотина под лявото му око се процеждаше кръв. С изключение на това изглеждаше невредим.

— Едното копеле реши, че ще ми свети маслото с месингов бокс. — Ринк избърса кръвта с опакото на дланта си. — Скоро избих тъпата идея от главата му.

— Ела тук и ми осигури прикритие — прошепнах аз. — Изглежда са се свили в стаята отдясно.

Той се качи по стъпалата, зареждайки пушката си. На приклада имаше кръв. Главорез с месингов бокс срещу Ринк, който размахва ловна пушка като бухалка. Никакъв шанс.

— Ще се опитам да мина покрай онази врата там. Ако ти се стори, че се отваря, покажи им ада.

— Остави на мен. — Той се приближи до стълбите, за да се прицели във вратата, която му показах.

Насочих пистолета напред и тръгнах на пръсти. Хората зад вратата сигурно разбраха, че се движа в коридора, но отвътре не се чуваше нищо. Трябваше да ги спрем, при това бързо. Опасявах се, че ще пристигнат подкрепления и ще ни преградят пътя отдолу. А можеше и Петоски да избяга по друг маршрут. Ако ни се изплъзнеше сега, вероятно щеше да бъде невъзможно да ни се предостави втори шанс да го спипаме.

Приближих се до вратата вдясно и кимнах на Ринк да ме последва. Той изтрополя по коридора като чудовището Франкенщайн. Вратата се взриви на трески. Беше надупчена дори отсрещната стена и куршумите проникнаха в стаята отзад.

Първата канонада утихна. Изправих се пред разбитата врата и изпразних пълнителя през дървото. Вътре се разкрещяха мъже и единият издаде поредица гърлени стенания. Бях улучил поне един. Оставаха трима. Може би.

Ринк вдигна крак, ритна вратата, отвори я, мигновено обсипа стаята с куршуми и се дръпна встрани. Нужни ми бяха две секунди, за да сложа нов пълнител. Сменихме позиции с хореографска прецизност и аз открих огън. Стрелях толкова бързо, колкото можех да натискам спусъка. След това влязох в стаята и се придвижих наляво, а пушката на Ринк избълва още един пълнител.

Въоръжените сблъсъци не приличат на балетните сражения във филмите на Джон Ву. Премятанията и скоковете, докато стреляш, са запазени за киното. Реалността не е толкова приятна… Допрях гръб до стената, вдигнах пистолета и го изпразних по всяка движеща се мишена. Крещях нещо, което беше неразбираемо дори за мен, животински рев на презрение, страх и невъздържана ярост.

Свърших патроните само за няколко секунди, но въпреки това се почувствах изразходван като гилзите, търкалящи се на пода в краката ми.

Ринк нахлу в стаята. Беше допрял приклада до рамото си и търсеше мишени. Въздухът се изпълни с пушек и непогрешимия парлив мирис на кръв. Мъж се бе свлякъл в ъгъла на помещението. Беше се хванал за главата и ридаеше от ужас. Друг се бе прострял върху масичка за кафе. В рамото му зееше дупка, голяма колкото юмрук. Мънкаше нещо, изпаднал в делириум от агония.

Бяхме се погрижили за двама от тях, но не видях къде са другите двама. Докато Ринк държеше на прицел треперещия от страх мъж, аз отново смених пълнителя на пистолета си. Ринк се приближи до отворения прозорец. От аварийната стълба отекваха звуци на бягство.

— Внимавай — предупредих аз Ринк и мъжа, който се дръпна назад от дулото на зиг-зауера ми.

Приятелят ми се усмихна накриво.

— Като плъхове в канал — отбеляза той. — Двама бягат, Хънтър.

— Остави ги.

Уплашеният мъж ме погледна през сълзи и размазани сополи. Подритнах го с ботуша си.

— Къде е Джон Телфър?

В старите романи на Едгар Алън По жертвите на терор често вият, сякаш оплакват мъртъвци. Не бях чувал такова нещо и нямах представа как звучи. Досега.

Ритнах го по-силно.

— Къде е Телфър? Няма да питам още веднъж.

Той сигурно прочете нещо в изражението ми. Може би колебанието ми да убивам хладнокръвно. Каквото и да беше, поведението му рязко се промени:

— Начукай си го, задник.

— Сега си смел, а? — Допрях дулото на пистолета в средата на челото му. — Мислиш, че няма да го направя ли? Пробвай.

Човекът отново започна да вие жаловито.

— Къде е Телфър?

— Не знам за кого говориш. Питай Петоски, не нас. За Бога… не ме убивай.

Махнах оръжието от главата му. Имаше ален кръг там, където горещият метал се беше впил в плътта му.

— Втори въпрос и правилата не са се променили. Къде Петоски?

Мъжът искаше да се съпротивлява. Вероятно беше остатък от смелост, но по-скоро страхът от шефа му връзваше езика. Пак допрях пистолета до челото му.

— Къде е Петоски?

Страх от куршум в черепа сега или може би по-късно от Петоски. Виждах го как преценява шансовете си. Уравнението беше лесно.

Той кимна нагоре и погледна към тавана.

— На горния етаж ли е? — попитах.

Човекът пак кимна.

— Колко души има с него?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Изкажи предположение.

— Трима-четирима… Може и да са дузина!

— Въоръжени ли са?

— А ти как мислиш?

Въпросът ми наистина беше глупав.

— Да. Играта свърши — рекох аз и го ударих с ръкохватката на пистолета в слепоочието. Той се простря на осеяния с отломки под.

— Може би трябваше да го пречукаш — обади се Ринк.

Моят приятел ли каза това?

— Не мога да го направя, Ринк.

— Знам, че не е правилно, но би било по-логично. Не искаме да се качваме горе и да оставим един зад нас. Той е въоръжен.

— Имаш право, но аз не съм убиец, Ринк.

Погледът ми потърси мъжа с простреляното рамо.

— Ще оцелее. Неговият случай е друг. Опита се да ме убие, но няма да застрелям човек хладнокръвно — добавих.

Ринк ми намигна и суровото му лице омекна.

— Само проверявах, стари приятелю. Както казах снощи, вече нямаме разрешително да убиваме.

— Чух те.

Имахме още работа и твърдо вярвах, че тази нощ ще загинат още хора. Единствената ми надежда беше, че няма да бъде някой от нас.

16

Ето го.

Крадецът.

Обирникът на любими ножове и спортни коли. Беше такъв, какъвто Тувал-Каин го помнеше, макар и малко променен. Хубав мъж за крадец. Нямаше трийсет и пет години. Беше облечен като милиони други мъже в безлични неофициални дрехи и вълнена шапка, дръпната над ушите. Вещите му бяха събрани в раница, преметната през рамото. Носеше същата раница, когато отмъкна колата на Каин вчера. Слънчевите очила с огледални стъкла нарушаваха формата на лицето му.

Всъщност много приличаше на Каин — съвсем обикновен, сливащ се с обкръжението. Мисълта вече бе минавала през главата му, но сега, докато наблюдаваше мъжа, записал се в хотелския регистър като Дейвид Амброуз, той стигна до извод: „Криеш истинската си самоличност грижливо като мен. Защо?“

Едно беше сигурно. Амброуз не се криеше от Каин. Нямаше как да знае, че той го търси. За него Каин беше само безнадежден изрод, чиято кола бе отмъкнал насред дивата пустош.

„Ще ти кажа защо. Страхуваш се от някой друг.“ — Тувал се облегна на шофьорската седалка на олдсмобила и прехапа устни. Какъв неочакван обрат на събитията.

— От кого бягаш, господин тъй наречен Амброуз? — прошепна той, докато гледаше как крадецът се приближава към джипа. — Кой би те уплашил повече от Тувал-Каин?

Амброуз излъчваше вибрации, електростатично бръмчене на трепетно очакване, сякаш се беше подготвил за снайперистки куршум в гърба. Движеше се по неестествен начин и се опитваше да изглежда безразличен, но в същото време позата му беше опъната като струна на пиано. Преструваше се, че не го прави, но Каин знаеше, че зад тъмните очила Амброуз се озърта, нащрек като мишка в дупка на гърмяща змия. Обърна се и слънчевата светлина и пъстрите сенки на короните на палмите се отразиха в стъклата на очилата му. Каин си представи очи на бръмбар.

Погледът на насекомото обходи олдсмобила, спря за част от секундата и после се отмести. Крадецът стисна устни за миг, докато оглеждаше колата, но в следващия момент напрегнатото му изражение изчезна. Беше несъзнателна реакция, а не разпознаване. Спотаен навътре в сенките на палмите, Каин се чувстваше в безопасност от аматьора, допуснал твърде много грешки.

Докато се приближаваше към джипа, Амброуз извади ключовете от джоба на панталоните си. Свали раницата от раменете си, отключи вратата откъм мястото на шофьора и хвърли багажа си на предната седалка. Отново се озърна и напомни на Каин за безнадеждния шпионин от Наполеон Соло и мъжа с руското име, за което не можеше да се сети, още по-малко да произнесе, от излъчвания всяка седмица телевизионен сериал от шейсетте години на миналия век „Човекът от Ъ.Н.К.Ъ.Л.“

Фаровете на джипа светнаха. Двигателят изръмжа и се съживи като мечка гризли, която се размърдва след зимен сън. Джипът измина едва два метра и изведнъж спря. Амброуз забрави предпазливостта и сливането с обкръжението, изскочи навън и хукна към предната част на колата.

— Спипах те — рече Каин.

Амброуз приклекна до спуканата гума и прокара пръсти по повърхността, сякаш допирът му можеше да я залепи като по магия. За жалост той не беше вълшебник. Изправи се с пораженско изражение, сложи ръце на кръста си и изруга.

Щеше да бъде много лесно Тувал да се приближи зад гърба му, докато Амброуз беше разсеян, да забие ножа за чистене на риба между врата и ключицата му и да прониже жизненоважните органи в миг на опиянение. Да го довърши там и тогава. След това спокойно можеше да претърси вещите му и да си вземе онова, което му принадлежеше.

Да, планът му беше точно такъв. Вече бяха изминали много часове и разговорът му с красивата администраторка нямаше да бъде свързан с очевидно объркал се обир. Чувството му за справедливост щеше да бъде удовлетворено и Каин щеше весело да продължи по пътя си.

„Но няма да стане така, крадецо“ — помисли си.

Загадката за истинската самоличност на. Амброуз и от кого се крие беше достатъчна да накара всеки с любознателен ум да се замисли. А Тувал-Каин обичаше да разсъждава. Потребностите му може и да бяха основни, но дълго мислеше как да ги задоволи.

Любопитството му беше повече от разпалено. Превключи се на реактивна скорост. Искаше да си поиграе още. Реши, че може да направи интересни разкрития.

17

Събитията бързо изпревариха плана ни и това никак не ми хареса. Не че бях изненадан, защото в тактиката ни винаги имаше недостатък, но Законът на Мърфи отново влезе в сила!

Вече не вървяхме един след друг, а се наложи да се втурнем стремглаво към горния етаж.

Мъжът, когото оставих да лежи в безсъзнание, не ми беше казал много, за да си съставя обмислена преценка. С Петоски можеше да има трима или шестима души. Предположи най-лошото и всичко друго ще бъде допълнително възнаграждение.

Време беше за конфронтация.

Отправихме се към горния етаж, стреляйки с оръжията си. Намерението ни не беше да убием всички, а да предизвикаме колкото е възможно по-голямо объркване. Петоски беше плъх, а всеки знае, че плъховете първи напускат потъващия кораб. Изключих аварийните стълби в този ъгъл на сградата и предположих, че Петоски ще тръгне към онези, по които ние бяхме влезли.

— Ще се върна да отрежа пътя му за бягство — казах аз. — Ще се оправиш ли?

Ринк зареди пушката-помпа.

— Стига да имам амуниции, ще им покажа ада.

— Когато престрелката спре, искам незабавно да дойдеш при мен.

— Аз пък мислех, че ще ми остане време да пия кафе.

— След като приключим, ще те почерпя кафе и понички.

— Нека бъдат с желе и ще се съглася.

— Добре.

Поредната канонада привлече вниманието на хората в сградата. Върнах се по пътя, по който бяхме дошли.

Бързината беше проблем. Наречете ме предпазлив, но се промъквах така, сякаш във всеки ъгъл се криеше убиец. По-добре беше да закъснея една минута, отколкото да подраня с трийсет години в отвъдния свят.

Остатъците от вратата, която Ринк бе разбил, приличаха на отворена уста, пълна с нащърбени зъби. От стаята като лош дъх от уста се излъчваше смрадта на стрелба. Вътре вече нямаше никого. Мъжът в безсъзнание явно се беше свестил и бе офейкал, преди да разбере какви са шансовете ни. Поне бе проявил здравия разум да се разкара от развихрилата се буря. Човекът с куршум в рамото също бе изчезнал. Петното кръв на перваза потвърди маршрута му за бягство.

Доволен, че никой няма да ме нападне в гръб, аз хукнах по коридора. Гърмежът на ловната пушка на Ринк отекна зад мен.

Насочих се към другото стълбище. Естествените функции понякога остават на заден план, когато адреналинът препуска във вените ти. Изкачих цял ред стъпала, преди да си спомня, че трябва да дишам. Спрях и изпуснах затаения си дъх, а после пристъпих в коридор, много по-къс от онзи, по който бях минал долу.

Десетина метра по-нататък коридорът беше блокиран от друга метална врата. Зад нея се разнасяха настойчиви гласове. Акомпаниментът от лаещи кучета и изстрели потвърди, че съм открил скривалището на Петоски.

Беглият оглед на металната врата ми каза, че не мога да вляза. От тази страна нямаше дръжка, нито ключалка. Войникът в мен заяви, че вратата е неуязвима за нищо по-малко от тежка артилерия. Зарязах я и влязох в кабинета вляво, където цареше обичайната бъркотия от строшени мебели и разхвърлени документи.

Приближих се до стената и допрях ухо. Бях сигурен, че всичките действия се извършваха в отсрещната страна и вероятността да получа горещо олово в ухото е незначителна.

Стените бяха от гипсокартон и съдейки по трескавата дейност отвъд, не бяха така силно укрепени като вратата. Мигновено приклекнах и извадих бойния нож от ботуша си.

За по-малко от минута изрязах в гипсокартона парче с размер на торс. Отзад имаше втори пласт от същото нещо. Винаги съм се чудил защо американците наричат този крехък, чуплив материал „каменна плоскост“. Използвайки само върха на ножа, пробих малък кръг в гипсокартона и надникнах в убежището на Петоски.

Сякаш по даден сигнал, Ринк престана да стреля и аз се запитах дали връзката между нас надминава интуицията и се доближава до свръхестествени способности. От друга страна обаче, той може би само презареждаше пушката си. Каквото и да беше, нуждаехме се от затишието.

През дупката видях дълга стая, опасваща цялата дължина на сградата. Мъжете, събрали се до втора врата в отсрещния край, сигурно бяха наемници. Вниманието им беше насочено към стълбището под тях. Други двама държаха питбул териери на каишки. Кучетата бяха облени в кръв и телата им бяха разкъсани на няколко места. Равнодушни към човешкото безумие, животните опъваха каишките в стремеж да продължат личната си война. Това означаваше, че последните трима мъже, застанали до импровизираната арена в средата на пода, участват в залозите. Единият сигурно беше Зигмунд Петоски.

Бързо си дадох сметка срещу какво съм изправен.

Десет мъже.

Две кучета.

Не беше трудно да преценя положението.

Въпросът беше дали ще съумея да се справя с всичките.

Всъщност проблемът не беше дали мога или не. Нямаше как да не опитам.

18

Когато бях малък, израснах в дом, беден на пари, но богат на обич. Онова, което не можеха да ми осигурят — хубава храна и модерни удобства, родителите ми компенсираха с прегръдки и целувки и безценно време, прекарано с единственото им дете. Не страдам, че имам малко материални притежания, но ми липсва баща ми.

След като татко почина, а мама се омъжи повторно, нещата се промениха. Пак нямах съкровищата, за които децата копнеят, но се сдобих с братче. То обаче започна да получава прегръдките и целувките и аз потърсих утеха другаде.

Баща ми внуши в мен любов към книгите. Другите деца имаха стереоуредби и телевизори в стаите си, а аз притежавах колекция от окъсани романи, предадени ми от татко. По, Лъвкрафт и Р. Хауърд бяха любимите ми автори. Следваха героите от комиксите, които си купувах, когато взимах пари за работата си като пощальон. Понякога се питам дали книгите ме научиха за ужасите в нашия свят, а супергероите как да се справям с тях. Каквато и да е истината, трябва да се съгласите, че ми дадоха буйно въображение.

Вероятно това обяснява защо се видях като Невероятния Хълк, когато нахлух през стената. Хълк има изключителна сила, с която смазва враговете си, но аз не притежавах този лукс. Изскочих от облака прахоляк и частици гипс и започнах да стрелям.

Не се опитвах да убия някого, а стрелях над главите им. Съчетано с номера ми в стил Хълк, това беше достатъчно да стресне всички и да ги накара да застанат неподвижно. Само кучетата реагираха с паника, обикаляне в кръг и омотаване на дресьорите си в каишките, докато се въртяха.

— Никой да не мърда или следващият куршум ще го убие — извиках аз. Всъщност, ако тримата едновременно ме нападнеха, нямах шанс. Очевидно всичките го мислеха, преди да се разкрещя. Никой обаче не иска да бъде мъртъв герой. — Оръжията на пода — изревах и направих пет-шест крачки навътре в стаята. Тримата мъже най-близо до мен не бяха въоръжени и вдигнаха ръце.

Треньорите имаха твърде много грижи, докато опитваха да се разплетат, и не ми обърнаха веднага внимание. Разколебани между мен и Ринк, който пристигна в галоп, петимата до отсрещната страна бързо хвърлиха оръжията си и ги подритнаха.

— В стаята, момчета — извика Ринк. Гласът му ги стресна. Той ми намигна и бутна петимата гангстери пред себе си. — Сложете задниците си на арената и седнете на ръцете си. — Те се струпаха в центъра на бойната арена. Пространството се котираше на висока цена, докато се блъскаха, за да се отдалечат от дулото на ловната му пушка дванайсети калибър. Ринк се обърна към дресьорите на кучетата: — Вие също.

Единият, мършав младеж с огромен нос, осеян с пъпки, се намръщи. Беше по-грозен от псето си. Кучето поне имаше оправдание, защото бе изкарало два рунда.

— Проблем ли имаш със слуха? — попита приятелят ми.

— Кучетата ще се сбият.

— Тогава работата ти е да ги спреш. А сега отивайте на ринга, по дяволите! По един в двата края.

Хлапакът с големия нос влезе на арената пръв, като ожесточено дърпаше съпротивляващия се питбул. Той седна и вторият дресьор влезе. Ринк бутна вратата и спусна резето. Никой не помръдваше. Коравите момчета се бяха свили едно до друго. Кучешките зъби и ловната пушка всяха тишина и подчинение.

Снимките на Зигмунд Петоски, направени от Харви Лукас, бяха от полза. Дори да не го бях виждал на снимка, щях да го избера заради презрението, което се излъчваше от него като апокалиптичен разпад на облак от ядрен взрив.

— Здравей, Зиги! Искаш ли да домъкнеш дебелия си задник тук?

Петоски повдигна вежди в недоумение и посочи с пръст гърдите си.

— Да — потвърдих аз. — Искам да си поприказваме.

Тъй като имаше източно име, човек би очаквал, че Петоски ще говори с приповдигнатия акцент на злодей от филм за Джеймс Бонд, но щеше да сгреши. Също като Ринк и Петоски беше противоречие на произхода си. Той говореше като колежанин от „Бръшляновата лига“, завършил с отличие.

— Правиш адска грешка, шибан тъпако — заяви Зиги.

Признавам, че първите му думи не бяха каквито човек би очаквал от някой с такива образователни стандарти. От друга страна обаче, трябваше само да си припомня обобщението на Ринк за детството на Петоски, за да си представя откъде идва мръсният му език.

— Не — поправих го аз. — Ти правиш грешка.

— Кой си ти, по дяволите, че идваш тук и стреляш в моята сграда? Личният ми приятел кметът сигурно ще има какво да каже по въпроса!

— Не ми пука какво ще каже кметът.

— Ще те уволни заради това — рече Петоски и се обърна към Ринк: — И теб, откачалко. Запомни ми думите.

— Ти правиш грешка — повторих аз и тръгнах към него. — Ние не сме полицаи, Зиги, и твоят приятел кметът може лично да ме целуне отзад.

— Не сте полицаи? — учуди се той.

— Не.

— Тогава сте хора на Хендриксън. Трябваше да се досетя…

Поклатих глава и думите му заглъхнаха.

— Кои сте тогава, по дяволите?

— Искаме отговори, при това бързо.

Зигмунд наведе глава и бавно разтърси главата си с подстрижка за двеста долара. Нещо му хрумна и той насочи поглед към мен. Лицето му се намръщи.

— Става дума за Джон Телфър, нали?

Наистина бях там заради Джон, но очаквах, че ще трябва да изтръгвам информация от Петоски като ръждиви гвоздеи от чвореста дъска.

— Виж — продължи той, — вече казах на приятелите ти. Не знам къде е Телфър. Защо не ми вярвате? Кучият син ми дължи значителна сума, но изчезна. Мислиш ли, че ако знаех къде е, нямаше да съм го довел тук досега? Господи, колко пъти трябва да повтарям едно и също?

Не отговорих.

Петоски не се преструваше. Думите му прозвучаха правдоподобно. Наистина не знаеше къде е Джон. Следователно нямаше смисъл да го разпитваме повече за местонахождението на брат ми. Време беше да сменя тактиката. Твърдението му ме прониза като острие, завъртяно в стомаха.

— Каза, че вече си говорил с приятелите ми?

— Два пъти! — Изпълнен със справедлив гняв, Петоски протегна ръце и посочи стаята. — А сега това.

— Добре, Зиги. Започвай да пееш.

— Няма да направя такова нещо.

— Ще го направиш, освен ако не искаш отново да започна да стрелям — обади се Ринк и за да подчертае думите си, се прицели в групата мъже на арената за бой с кучета.

Справедливият гняв подхождаше на Петоски като костюм на мъртвец. Той скръсти ръце на гърдите си и предизвика Ринк с презрителна усмивка, а после се обърна към мен. Усмивката му помръкна, когато забих зиг-зауера си в трапчинката на брадичката му.

— Кажи ми кои бяха приятелите, за които спомена?

— Би трябвало да знаеш.

— Задоволи любопитството ми.

— Приятелите ти от правителството, кой друг.

Трудно ми беше да запазя каменно изражение и въздействието на думите му сигурно се отрази на лицето ми. Петоски обаче изтълкува погрешно посланието. Може би това беше начинът да си позволя да отместя пистолета от брадичката му.

— Видя ли? Знаех си — обяви той. Двамата му другари кимнаха заедно с него. Единият отвори уста да каже нещо, но аз го стрелнах с предупредителен поглед и не посмя.

— Твърдиш, че агенти на ЦРУ са те разпитвали за Джон Телфър? — обърнах се аз към Петоски.

— Не чуваш ли какво ти говоря? Дойдоха два пъти в офиса ми. Настояваха да знаят къде е Джон Телфър. Иска ми се да не бях виждал проклетата му физиономия!

— Казаха ли, че са от ЦРУ?

— Не беше необходимо. Надушвам таен агент от един километър.

— Тогава само предполагаш? — обнадеждено попитах.

Той поклати глава.

— Не се представиха, ако имаш предвид това. Единият показа значка първия път, когато дойдоха, но втория път не си направи труда. Както и ти не го стори сега.

Пак не отговорих. По силата на тайния си занаят агентите на ЦРУ нямаха навика да показват значки или да се представят. Петоски сигурно се беше объркал и бе прочел погрешно инициалите на значката. Можеше да се случи лесно, макар да се съмнявах, че Агенцията за закрила на детето ще прибегне до такива крайности, за да открие изчезнал човек.

Зиги реши, че мълчанието ми се дължи на чувство за вина.

— Върни се и кажи на шефовете си, че са сбъркали адреса. Казвам за трети път, не знам къде е Джон Телфър. Разбра ли?

Кимнах леко в отговор и наклоних брадичка.

Положението оставаше същото, макар че се беше променило необратимо. Бяхме загубили важно предимство и ако не започнехме отново да стреляме, ситуацията беше неспасяема.

Ринк сякаш пак прочете мислите ми и тръгна към мен. Ловната му пушка все още заплашваше мъжете на арената. Никой не помръдваше. Правеха го не толкова от страх, че ще бъдат застреляни, колкото от мисълта, че сме от ЦРУ. Това беше по-лошо, отколкото да тръгнат срещу полицията, и не бяха готови да рискуват да си навлекат гнева на правителството. Нямаше да предприемат нищо, тъй като ни смятаха за правителствени агенти.

Петоски самодоволно изграчи:

— Голяма бъркотия, а, агенти?

Да, наистина беше бъркотия но не поради причината, която той мислеше. С Ринк отстъпихме назад към дупката в стената.

— Жалко — рече Петоски. — Бихте ли използвали вратата?

— Ще излезем така, както дойдохме — отвърнах аз, докато продължавахме бавно да отстъпваме назад.

— Направете ми една услуга — извика Зиги, когато се провряхме през отвора и се върнахме в изоставения кабинет. — Когато намерите Телфър, кажете му, че си искам двата бона. Плюс трийсет процента лихва. И да не се появява в никое от заведенията ми. Не е добре дошъл. Да ми изпрати парите с пощенски запис.

Ако беше оставил нещата дотам, не знам докъде щеше да ни доведе издирването. Но като мнозина самодоволни кретени, Петоски обичаше прекалено да слуша гласа си.

— И му кажете да напълни резервоара на колата ми, преди да я зареже.

Прекрачих отново дупката. Какво огромно значение имаха за сценария няколко секунди. Коравите момчета на ринга вече си проправяха път покрай едното куче в усилие да излязат. За да спечелят благоразположението на шефа си, те предложиха да ни погнат. Петоски и другите двама в костюми се бяха приближили до тях. Зиги не изглеждаше доволен.

Зиг-зауерът ми изтрещя рязка заповед и разби крушката за осветление над главите им.

Играли ли сте като деца на статуи? Заставате с гръб към приближаваща се към вас група, обръщате се рязко и другите трябва да замръзнат по местата си, сякаш ги поглежда горгона. Всеки, който помръдне, изгаря. Главорезите направиха същото.

Пистолетът ми вече беше безполезна заплаха, но въпреки това го насочих към тях.

— Телфър е взел една от колите ти?

— Да — озъби се Петоски. — Ако беше намерил време да прочетеш докладите на приятелите си, щеше да го знаеш.

— Трябва да съм го пропуснал. За каква кола говорим?

— За Бога! Прочети проклетия доклад.

Направих три крачки. Гневът ми се засилваше с всяка една от тях.

Петоски отвори широко очи. Вероятността правителствен агент да има куража да го застреля пред толкова много свидетели изглеждаше голяма. Той вдигна ръце да се предпази от мен. Жестът беше безсмислен, като се имаше предвид безполезността на плътта срещу високоскоростните куршуми.

Може би трябваше да го застрелям. Светът несъмнено щеше да бъде по-добро място с една отрепка по-малко.

— Кажи ми за каква шибана кола говорим.

— Понтиак. — Зиги погледна приятелите си за морална подкрепа. Те правеха всичко възможно да не привлекат вниманието ми.

— Напиши регистрационния номер — заповядах.

— Нямам писалка — с разтреперан глас отвърна той.

— Ето. — Единият костюмиран мъж извади скъпа позлатена писалка от джоба на сакото си. Зиги се огледа, търсейки лист. Костюмираният отново му се притече на помощ и откъсна страница от също така скъпо джобно тефтерче. Петоски надраска номера. Грабнах листа от ръката му.

— Благодаря.

— Пак заповядай — отговори той, но не му повярвах.

Гневът ми се отрази в раздразнителния му злобен поглед. Бяхме като вълци съперници, срещнали се на горска пътека. Отстъпихме назад. Не искахме да ни видят, че отстъпваме, но и двамата проумяхме, че е по-благоразумно да го направим.

Ринк беше до рамото ми и издаде гърлен звук да внимаваме, нещо като „Много се застояхме, Хънтър“.

Не можех да не се съглася. Определено беше време да си тръгнем, ако можеше да се съди по шума на подкрепленията по далечното стълбище.

Престорихме се на хладнокръвни, докато се провирахме през дупката в стената, и сетне побягнахме с всички сили.

19

Господин тъй нареченият Амброуз не беше име, лесно за произнасяне, затова Тувал-Каин реши да му вика само крадеца. Този човек беше точно такъв и не заслужаваше да го наричат другояче. Крадец, крадец, крадец.

Каин се интересуваше от имена. Да ти дадат име, беше постижение за признание, а той нямаше да окаже на Амброуз тази чест. Амброуз беше нищожество. Презрян нехранимайко. Нищо, освен подъл крадец.

Крадецът вече беше в стаята си и вероятно се чудеше какво да прави със спуканата гума. Отзад на джипа имаше резервна, но крадецът, изглежда, беше човек, който лесно се отчайва, когато се стигне до технически средства. Не умееше да борави с гаечен ключ и беше прекалено мързелив да направи нещо, за да я смени. Тувал познаваше такива като него и второто вероятно беше първостепенният фактор. Защо да си прави труда да сменя спукана гума, когато може да открадне друга кола?

Нощта беше обвила хотела. Звездите над океана представляваха бледи отблясъци на фона на кадифеното небе. Светлината, проникваща през тъмните стъкла на хотелската фасада, беше ментовозелена и коралово розова. Множество сенки потрепваха и танцуваха, докато лекият бриз шумолеше в листата на дърветата.

Каин наблюдава, докато администраторката с розовите бузи свърши работата си, излезе на паркинга и потегли с вносен форд. Изкуши се да я последва и да осъществи фантазията, която разиграваше във въображението си от няколко часа, но накрая се отказа и я остави да си върви. Не си заслужаваше, защото рискуваше да изпусне крадеца. Щяха да се появят други възможности да покани младата дама в специалното си място.

Каин отвори вратата на колата и стъпи на асфалта в горещия ден. Съблече сакото си, махна вратовръзката и разкопча яката на ризата си. Сакото и вратовръзката отидоха в багажника на колата.

Заобиколи сградата, отиде в градината и вдъхна уханието на бугенвилията, леко примесено с изпаренията на магистралата. Водата на басейна се диплеше на неоновото осветление в яркосиньо, непомрачено от подскачащите тела на дебели деца и баби, които плаваха на надуваеми дюшеци.

Каин продължи към витото стълбище.

Действаш ли крадешком, свършено е с теб. Това беше поредният бисер на мъдростта от правилника на убиеца. Той се качи по стълбите така, сякаш имаше право да бъде там. Прескачаше по две стъпала наведнъж и долетя до първата площадка. Забави леко крачка, докато се качваше на следващия етаж, и наведе глава. Крадецът може би слизаше и Каин не искаше да бъде разпознат, преди да режисира подходяща повторна среща.

Стигна до края на стълбището, бавно се обърна наляво и огледа обстановката. Доволен, че никой не се приближава, тръгна по терасата към вратата на стаята на крадеца. Гумените му подметки скърцаха по плочките от теракота като разгневени гризачи. Каин се наведе и събу обувките си.

Стаята на крадеца се намираше в ъгъла на сградата. Балконът свършваше вляво от вратата. Ако крадецът излезеше сега, Тувал нямаше къде да се скрие. Незабавното действие нямаше да бъде удовлетворяващо като изтезанията, които бе измислил, но нямаше друг избор.

Приближи се до вратата, наведе се и остави обувките си на пода. Микроскопични зрънца пясък бяха обсипали стената близо до вратата, довени от вятъра, или може би бяха остатъци от някого, вървял по плажа и донесъл доказателство за разходката.

— Следващото правило стои над всички други, крадецо — прошепна Каин. — Внимавай с Принципа на Лосар. — Този възглед в криминалистиката твърдеше, че където и да е бил, човек оставя частица от себе си — косъм, слюнка, семенна течност, клетки от кожата, нишки от дрехите, кал или растителен материал, пренесен по подметките на обувките или в гънките на облеклото. Списъкът беше безкраен. И не забравяй пръстовите отпечатъци.

Тувал бръкна в джоба на панталоните си и извади ролка найлонови пликчета и няколко ластика. Наостри ухо към вратата, за да не се изненада от евентуалното й отваряне, наведе се, сложи торбичките на краката си, пъхна вътре крачолите на панталоните си и ги стегна с ластиците. След това направи същото и с ръцете си. Торбичките бяха широки и се влачеха в краищата на пръстите му като прозрачни плавници. Изглеждаше смешно, но не му пукаше. Последното, за което крадецът щеше да си помисли, докато режеше ивици плът от тялото му, щеше да бъде сатанинското чувство за мода на Каин.

Накрая извади платнена торбичка от джоба си. Беше направил дупки за очите, прогорени в белия плат със запалката за цигари на олдсмобила. Маската го накара да се замисли за Ку-клукс-клан. Не че беше расист. Не. Без значение каква е расата, религията или цветът на кожата, Тувал мразеше еднакво силно всички.

Той се наведе под ръба на балкона, нахлузи торбичката на главата си, изправи се и застана пред вратата. Дупките за очите отнемаха част от периферното му зрение, но нямаше проблем. Каин имаше определена цел и щеше да я следва неотлъчно.

Подготовката за дългоочакваната среща изискваше само още едно нещо. Той бръкна под ризата си и извади ножа за чистене на риба. Доближи го до очите си и се възхити на отблясъците в цветовете на дъгата върху острието. Беше съвършено наточено.

Сега вече беше готов.

Тувал почука на вратата.

20

Много неща ме тревожеха в цялата история. Мисълта за Луиз Блейк продължаваше да ме гложди като червей, който гризе кората на мозъка ми. Жената знаеше много, но не ми казваше. Предполагах, че сдържаността й е свързана с удара под пояса, който ни беше нанесъл Зигмунд Петоски. Фактът, че ЦРУ са замесени, ме разтърси до мозъка на костите.

— Трябва да се обадя на едно-две места — рекох.

Харви Лукас разшири гостоприемството си като истински джентълмен от Юга и аз щях да се възползвам.

Телефонът беше на бюрото в отсрещната страна на стаята.

Трудно ми беше да определя какво означава изражението на Харви и спрях на половината разстояние. За да съберем мислите си след нанесения ни удар, ние се върнахме в кабинета му — взет под наем апартамент в индустриален комплекс в другата част на града. Харви изглеждаше доволен, че ни вижда, сякаш в края на краищата, го смятахме за достоен съюзник. Щом обаче споменах за ЦРУ, въодушевлението му секна. Сложих ръка на слушалката и зачаках Харви да възрази. Той наклони брадичка.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — попитах.

— Давай. — Той раздвижи врат, отново се обърна към компютърния екран и прекалено съсредоточено се вторачи в него.

— Щом приключиш, и аз искам да се обадя — заяви Ринк. Стоеше зад Харви и видях, че протегна ръка и стисна рамото на приятеля си. Ринк никога не се държеше снизходително и жестът му по-скоро беше окуражителен. — Можеш ли да ми намериш номера на Дружество за защита на животните в Арканзас, Харви? Трябва да им съобщя за незаконни боеве с кучета на тяхна територия.

Лукас кимна и се залови със задачата.

— Ако предпочиташ да не използвам телефона ти, ще намеря някоя будка — добавих.

Харви ме погледна.

— Използвай го, Хънтър. Щом от ЦРУ са замесени, може да се обзаложиш, че вече знаят за участието ми. — Примирено се завъртя на стола. Нервите го правеха по-словоохотлив от обикновено. — Няма значение дали вършиш работата си оттук или от друго място.

— Ще те засекат за по-малко време, отколкото ти трябва да набереш номера. Ако имаш да казваш нещо, което не искаш да чуят, съветвам те да се откажеш от всякакви телефонни разговори.

— Да — съгласих се аз, но не се притесних. Истината беше, че няма значение какво ще чуят в ЦРУ, тъй като се готвех да се обадя на един от шефовете им.

Номерът, който не бях използвал повече от четири години, изскочи от паметта ми и пръстите ми го набраха машинално. Чух пиукането на междущатската връзка, докато сигналът минаваше през служебни доставчици по света и после се препредаваше през няколко сателита. В невзрачен офис в Лангли, Вирджиния, най-после иззвъня телефон.

Електронният телефонен секретар прие обаждането, съобщи ми възможностите за избор и ме помоли да набера номер от дванайсет цифри. Отново ги въведох по памет. Линията прекъсна за част от секундата. В този неизмеримо кратък период от време се включиха записващите устройства. Нямаше значение. След това се чу леко бръмчене и връзката бе възстановена. Само след три позвънявания отговориха на обаждането ми.

— Дано си заслужава — недоволно измърмори мъжки глас.

— Зависи от гледната ти точка — отвърнах аз със същия тон.

— Гледната ми точка винаги е от дъното на дълбоко тъмно място, но ти го знаеш.

Смехът ми беше безрадостен.

— Трябва да излизаш повече. Да почувстваш слънчевата светлина. Прекарваш твърде много време в малката си дупка. Не е полезно за здравето ти.

— Ясно ми е. — По линията се разнесе едва доловима промяна в белия шум, докато бутоните щракаха. — Вече можеш да говориш, Хънтър. Линията е обезопасена.

— Искам услуга.

— Къде останаха любезностите? Пристъпваш направо към деловата част, въпреки че не сме се чували отдавна.

— Боя се, че няма място за любезности. В случая може би действаме от срещуположните страни на оградата.

Чу се изскърцване на кожа. Уолтър Хейс Конрад IV се размърда неспокойно на стола. Съдейки по нервното движение на тялото му, разбрах, че съм засегнал неприятна за него тема.

— Срещуположните страни на оградата? Мислех, че вече не си в играта, Хънтър.

— Не съм в твоята игра.

— Нали се оттегли?

— Да, но още не съм се отказал.

— Тогава говорим за частна поръчка.

— Беше частна, докато не научих, че някои от твоите момчета може да са замесени.

— Така ли? — Уолтър отново се размърда неспокойно и си го представих как посяга да включи касетофона.

— Дай ми минута, преди да направиш разговора официален — изпреварих го аз.

— Казах ти, че линията не се подслушва, Хънтър.

— Нека остане така засега, а?

— Знаеш, че не мога да ти го обещая, Хънтър. Ако информацията ти засяга някоя от операциите ни, не мога да не я запиша.

Подсмръкнах.

— Искам само да потвърдиш дали ЦРУ е замесено.

— Зависи.

— Не искам подробности. Само „да“ или „не“ ще свърши работа.

— Тогава отговорът е „не“.

— Това ли беше терминът за приемливо опровержение?

— Не, в отговора няма нищо приемливо.

— Прав си, като се има предвид, че дори не съм ти казал за какво става дума.

— Не е необходимо. Не съм чул да споменават името ти, Хънтър.

— Каква изненада.

— Питаме се какво правиш на наша територия. — Уолтър никога не предлагаше информация безвъзмездно.

— Знаеш, че съм в страната?

— Разбира се. Кое разузнаване не следи чуждите агенти, които пристигат тук?

— Аз не съм чужд агент, Уолтър. Само се оттеглих. Забрави ли?

— Няма разлика.

Не беше изненадващо, че присъствието ми в Съединените щати е задействало предупредителни сигнали. Не бих се учудил, ако Уолтър вече се беше обадил на бившите ми шефове в Ароусейк, за да провери дали не се водя на работа в британското правителство или — в най-лошия сценарий — в разплащателните ведомости на някой друг.

— Не се тревожи, Уолтър. Не съм се предал на тъмната половина.

Той се засмя така, сякаш се задави с горчив хап.

— Е, каква е сделката? Знам, че си се свързал с Джаред Рингтън. Повярвай ми, Хънтър, не сме ровили повече. Не представлява интерес.

— В момента Ринк е с мен и те поздравява.

— Убеден съм — пренебрежително каза Уолтър. Всичко беше част от играта.

— Трудно ми е да повярвам, че не се питаш какво кроя.

— Откровено казано, изобщо не ни интересува. Дошъл си на гости на стар приятел. Готови сме да оставим нещата дотук, стига нищо друго да не привлече вниманието ни.

— Оценявам го, Уолтър. Но сега, след като привлякох вниманието ти, как ще постъпиш?

Той засмука въздух през зъби. Звукът не беше приятен.

— Зависи какво ще ми кажеш за работата.

— Онази, в която не сте замесени ли?

— Едно и също е.

— И аз така си помислих — отговорих, цитирайки Ринк. — От думите ти приемам, че нямате никого в Литъл Рок, Арканзас.

— Сигурно имаме агенти там, Хънтър, но не и операции, в които си замесен ти.

— Сигурен ли си?

— Как може да се съмняваш в мен?

— Отново ми отвръщаш с приемливо опровержение.

— Вече ти казах, че в това няма нищо приемливо. Нямам никого в твоя случай.

— Хубаво, това ми е достатъчно. — Млъкнах за миг, обмисляйки следващите си думи. Беше рисковано да спомена по каква работа съм дошъл, но вероятно вече беше късно. Обаждането ми до Уолтър гарантираше, че отсега нататък ЦРУ ще ме наблюдават. — Ами брат ми Джон Телфър?

Уолтър Хейс Конрад IV не отговори.

— По мълчанието ти съдя, че името означава нещо за теб.

Той дишаше в слушалката. Дали съвестта го гризеше?

— Означава, Хънтър, но не по причината, която мислиш.

— Мисля, че си изпратил хора да го следят.

— Не. Изобщо не става дума за такова нещо.

Почувствах болка между веждите и се намръщих.

Страхувах се да попитам.

— Тогава какво?

— Разбирам, че напоследък не си гледал телевизия.

— Нямам време за телевизия.

— Намери. Ако се интересуваш от Джон Телфър, по-добре се запознай със Си Ен Ен. В момента Телфър е водещата им новина.

Отместих уста от телефонната слушалка.

— Имаш ли телевизор, Харви?

— Имам у дома. Защо?

— Ами компютърът ти? Можеш ли да гледаш Си Ен Ен?

— Новинарският канал? Разбира се.

— Направи ми услуга и го включи, моля те!

Лукас повдигна учудено вежди. Ринк ме наблюдаваше в очакване. Свих рамене и отново насочих вниманието си към Уолтър.

— След малко ще видя.

— Може да си обясниш някои неща.

— Какво се е случило?

— Виж и сам прецени.

— Добре. Но твърдиш, че няма нищо общо с теб?

— Колкото и пъти да отричам, ти пак ще имаш резерви, Хънтър.

— Старите навици умират трудно.

— Съмняваш се в искреността ми, но това не е проблем. Не ти се сърдя. Ако бях на твое място, и аз щях да се държа по същия начин. Ще го повторя заради официалния протокол, а после всичко зависи от теб… — Той започна да диша бавно и равномерно. Паузата не беше в негова полза. Предстоеше лоша новина. — ЦРУ не се занимава с теб, нито с брат ти, но не мога да говоря от името на останалия цивилизован свят, особено ФБР.

— ФБР?

— Гледай новините и ще видиш какво имам предвид.

— Благодаря ти за помощта, Уолтър.

— Няма проблем. Радвам се, че отново поговорих с теб, Хънтър.

— Аз също. — Млъкнах и се замислих. — Уолтър, ти беше откровен с мен, затова трябва да ти кажа нещо.

— Продължавай.

— Преди час и нещо свърших една работа. Човекът, с когото се разправях, каза, че са го посетили твоите момчета и са разпитвали за Джон.

— Не сме били ние.

— Хубаво, но мисля, че може би ще искате да разберете кой се разхожда насам-натам и се представя за правителствен агент. Може да имате главоболия, ако нещо се обърка.

— Ясно. Това си искал да провериш.

— Да. В случай, че се наложи да се защитавам.

— Не са били моите хора, Хънтър… Пази се.

Пази се. Казваше ми го директорът на отдел „Тайни операции“. С други думи, Уолтър току-що ми беше дал официално разрешение да отвръщам със смъртоносна сила, ако възникне ситуация, известна в занаята като изпълнително решение.

— Благодаря, Уолтър.

Той не си падаше много по остроумните шеги и в слушалката се чу тихото бръмчене на прекъсната линия.

Нещо се появи на компютърния екран на Харви. Оставих телефона на вилката.

— По дяволите! — Само това ми дойде на ума.

Също така останал без думи, Ринк изруга на висок глас. След миг към нас се присъедини и Харви.

На монитора имаше заглавия, които не проумявах.

ФБР ЗАТВАРЯ КРЪГА ОКОЛО СЕРИЕН УБИЕЦ

ЖЪТВАРЯ НАЙ-ПОСЛЕ РАЗПОЗНАТ

Под заглавията имаше снимка на брат ми.

21

Тувал-Каин почука пак.

Този път по-силно.

Отново никой не отвори. Той се намръщи и се приближи до вратата. Притисна лице до стъклото и се втренчи вътре, търсейки движение, но не забеляза нищо.

В стаята нямаше никого. Беше ли възможно?

Каин въздъхна, смъкна качулката и я напъха в джоба на панталоните си. Дланите му се потяха в найлоновите пликчета, но не ги извади.

— Къде си, по дяволите? — зачуди се той на глас. Съществуваше вероятност крадецът да му се е изплъзнал, но Тувал не вярваше. Беше паркирал на място, откъдето можеше да наблюдава главните изходи на хотела, и ако не бе слязъл по задните стълби, и прескочил триметровата ограда по периметъра, крадецът още беше там.

Какви бяха шансовете да е така? Равни на нула.

Може би беше отишъл в ресторанта да вечеря, но това беше още по-малко вероятно. Съдейки по предпазливостта му на паркинга, крадецът се криеше от някого. Не би се хранил на публично място, когато можеше да си поръча храна в стаята.

Оставаха няколко възможности. Крадецът спеше и не бе чул почукването на вратата. Или беше в банята. Или се беше измъкнал, докато Каин бе заобикалял хотела, и сега се разхождаше на паркинга, и търсеше да присвои друго превозно средство. Може би олдсмобила.

Той се колебаеше. Можеше да изтича пред хотела или да влезе в стаята и да провери другите си теории. Накрая избра второто.

Тихо натисна дръжката. Вратата не се отвори. Това не беше проблем. Каин пъхна върха на ножа за чистене на риба между ключалката и рамката и завъртя. Ключалката изщрака.

Вътре имаше малък вестибюл и две затворени врати. Вратата насреща беше отворена и Тувал видя част от комбинирани всекидневна и спалня. До креслото бяха оставени маратонки, а на стола беше преметнато джинсово яке. Крадецът, изглежда, не си беше събрал багажа, преди да излезе.

Каин се заслуша. Не чу нито течаща вода, нито хъркане. Направи още една крачка и найлоновите пликчета тихо изшляпаха по плочките на пода. Без да откъсва очи от отворената стая, той затвори външната врата и после се обърна към първата врата вдясно. Бавно натисна дръжката и я остави да се открехне сама.

Надникна крадешком в стаята. Малка кухня. Няколко бръмчащи мухи се блъскаха в прозореца в усилие да избягат от задушаващата жега. В умивалника бяха натрупани мръсни чинии, а на сушилника беше сложена неизмита чаша за кафе. Каин протегна ръка и докосна чайника. Още беше горещ. Той реши, че това е доказателство за скорошното или настоящото присъствие на крадеца в апартамента.

Излезе от кухнята и тръгна във вестибюла. Затаи дъх. Напрегнатото очакване се засилваше. Ако предположението му се окажеше вярно, следващата врата беше на банята, най-вероятното място да намери крадеца. Каин се усмихна, когато си представи как ще изненада крадеца, който седи на тоалетната чиния с панталони, смъкнати около глезените, и стъписано изражение. Какъв позор!

Допря ухо до вратата и се заслуша за издайнически звуци на ходещ по нужда човек. Нищо. Никакво леко сумтене, приглушено цопване, въздишки на облекчение или шумолене на вестник. Не се чуваше и течащ душ или капещо кранче, но това не означаваше, че крадецът не е легнал във ваната и не размишлява.

Тувал винаги заключваше по навик вратата на банята, дори когато знаеше, че е сам. Тази врата обаче се отвори лесно. Той пристъпи в по-хладната баня и до сетивата му достигна деликатният мирис на лавандула. Капакът на тоалетната чиния беше вдигнат. В помещението нямаше никого. За съжаление завесата на душа беше дръпната, така че нямаше шанс да си представи сцена от филм на Хичкок.

Каин почувства, че ще изругае, и потисна импулсивното си желание. Ругатните бяха за некултурния убиец, който борави с верижен трион и мачете и има абажур от човешка кожа. Върна се във вестибюла и тръгна крадешком като убиец нинджа. Водеше го острието, вдигнато като пика на матадор, готов да нанесе фаталния удар.

В отворената стая нищо не се беше променило. Тувал опита да се нагоди към неподвижния въздух и да усети едва доловими течения и завихряния в атмосферата около него, онези сдържани намеци, които човешкият живот раздвижва в невидимото пространство, но не и отвъд обсега на възприятията му.

Застана на прага, извади отново качулката от джоба си и я нахлузи на главата си. Шокът от вида на човек с качулка щеше да окаже желания ефект и да спре на място крадеца. Нужна му беше само секунда и леко стъписване, за да поеме контрола. Пое дълбоко въздух и влезе в стаята.

— По дяволите!

Вътре нямаше никого.

Каин въздъхна и се озърна.

Вероятно първо трябваше да провери на паркинга. Той сви рамене. Вече не можеше да направи нищо. По-добре да претърси стаята.

Крадецът може би беше оставил там безценната ловджийска кама в стремежа си да избяга.

Огледа разположението. На креслото вдясно видя само джинсовото яке и маратонките. На масичката за кафе беше сложено списание за яхти със снимка на клуба в Марина дел Рей в пристанището на Лос Анджелис.

Каин тръгна към леглото и шкафа до отсрещната стена. Леглото не беше оправено. На пода бяха захвърлени смачкани на топка боксерки. Той се приближи и ги подритна, за да прочете етикета, който потвърди националността на крадеца. Англичанин. На етикета пишеше „Сейнт Майкъл“, търговското име на „Маркс енд Спенсър“, доставчик на бельо на мнозина консервативни англичани.

Тувал издърпа чекмеджетата на шкафа. Най-горното беше претъпкано с тениски, слипове и чорапи. В следващото имаше само сгънато долнище на анцуг. Последното не съдържаше вещи на крадеца, а купчина често прелиствани брошури и менюта на местни заведения и задължителното приветствие „Добре дошли“ от управителя на хотела, което никой не четеше.

Каин издаде презрителен гърлен звук и отново огледа стаята. На масата до креслото стоеше телевизор, но отгоре нямаше нищо на крадеца. Той се обърна към дрешника, вграден в стената до входа, и се втренчи в двойните врати. Ако беше избягал от апартамента, крадецът със сигурност щеше да вземе дрехите си. Щом обаче якето и другите му вещи бяха в дрешника, той очевидно щеше да се върне скоро.

Тувал се приближи до дрешника. Хрумна му нова идея. Дрешникът беше идеално скривалище. Спотаил се вътре, той можеше да изчака крадеца да се върне и да изскочи неочаквано. Каин се усмихна на хрумването си и разтвори вратите.

Якето на крадеца беше там, но нещо друго го увери, че англичанинът не е избягал, както се опасяваше.

Убеди го дулото на пистолета, насочен право към лицето му.

22

— Добре ли си, Хънтър?

Не. Бях… вцепенен.

Лицето на екрана несъмнено беше на брат ми. Косата му беше по-къса, отколкото си я спомнях, покрай очите му имаше нови бръчки, но определено беше Джон.

— Не може да е истина — промълвих.

Написаното не ми помогна. Не можех да се съсредоточа, защото погледите към снимката ми напомняха, че не чета несвързана статия на бездарен журналист. Сърцето ми блъскаше в гърдите като залп от оръдейни изстрели. Дори приливът на адреналин в сражение не ми действаше така.

— Не го вярвам — за стотен път повторих. — Трябва да има някаква грешка.

Ринк не беше толкова сигурен. Той не познаваше Джон добре като мен. Вярно, Джон наистина беше себелюбив лъжец, измамник и крадец, избягал от съпругата и децата си, но се бях убедил в едно — брат ми не беше откачен психопат, който взима костите на жертвите си като трофеи. Ринк гледаше повърхностно на нещата. Той почука на екрана, за да докаже, че е прав.

— Не можеш да спориш с криминалистите, Хънтър.

Разтърсих глава, сякаш в ухото ми имаше оса.

— Не, не мога да го приема. Тук нещо не е наред.

— Тогава как ще го обясниш?

— Не знам, но ще се опитам, по дяволите.

Прочетох отново новината, но това не ме успокои.

От ФБР издирваха извършителя на серия жестоки убийства, извършени из цялата страна от Източното до Западното крайбрежие. Бяха се случили в период от три години. Бюрото не искаше да разкрие броя на мъртъвците, но потвърждаваше, че почеркът на убиеца е да взима части от скелета. Самоличността му най-после била установена — Джон Телфър, британски гражданин, живеещ в района на Литъл Рок.

— Глупости — заявих аз.

Ринк вдигна ръце.

Бях съгласен, че Джон е бил в Съединените щати през тригодишния период и според признанията на Луиз Блейк бе работил като шофьор на доставки през част от това време. Това му беше дало възможност да посети изброените места. Според Луиз обаче Джон бе изчезнал преди по-малко от месец. Ако беше замесен в произволни убийства, той щеше да се изпари много по-отдавна.

Опитът показва, че серийният убиец започва бавно и интервалът между убийствата намалява с всяко нападение, защото жадува за повече и по-извратено задоволство, докато стига до точка, когато вече не може да сдържа нагона си да убива. Имайки предвид този факт, Джон можеше да е извършил убийствата и едва сега да бе излязъл от контрол, и да е отишъл на едно последно буйство.

Не го допусках нито за секунда.

Прочетох за мъж и жена, намерени убити в мотел в края на пустинята Мохаве, и как маниакът, когото медиите бяха кръстили Жътваря, е отрязал пръстите им като трофеи.

Очевидец разказваше, че сутринта убитата двойка била видяна да качва закъсал шофьор. Полицейският оглед на превозното средство, открито изоставено на малко разстояние от мястото, където взели шофьора, показваше, че е регистрирано на името на Зигмунд Петоски от Литъл Рок, Арканзас. Едва тази вечер господин Петоски уведомил полицията, че бившият му служител Джон Телфър е откраднал колата. Анализът на отпечатъците в автомобила потвърждаваше, че шофьорът е бил Джон Телфър.

Полицаите и агентите на ФБР издирваха жълт фолксваген „костенурка“, откраднат от престъпника след убийството на младата двойка в мотела. На местопрестъплението нямаше убедителни доказателства, които да свържат Телфър с мотела, но като се преценяха вероятностите, фактът, че ФБР го смята за главния заподозрян, беше оправдан при дадените обстоятелства.

— Оправдан при дадените обстоятелства?

— Предположението е логично, като се замислиш — изтъкна Ринк. — Колата на Джон се поврежда, онези хора го качват и отиват заедно в хотела. Джон убива двамата, открадва автомобила им и продължава по пътя си, един Господ знае накъде.

Не можех да повярвам.

— Няма начин. Тук пише, че в колата са намерили отпечатъците на Джон. Защо не ги е избърсал, както се предполага, че е направил в мотела?

Приятелят ми сви рамене.

— Може би не се е сетил да ги избърше, преди да го качат — предположи Харви.

— ФБР търсят Жътваря от три години. Досега не са намирали отпечатъци. Не е ли пресилено да смятат, че ще забрави да изчисти кола, която кара, докато извършва убийства?

— Може би — съгласи се Ринк. — Знаеш какви са откачалките. Стигат до точка, където вече не им пука. Смятат, че са неуязвими и полицията не може да ги залови. Започват да рискуват и да оставят по някоя следа. Това прави нещата още по-вълнуващи за тях.

— Тогава защо е бил толкова педантичен в мотела? Ако искаш да пуснеш на федералните агенти следа, защо да не оставиш отпечатъците си на местопрестъплението? — Облегнах се назад и скръстих ръце на гърдите си.

— Вероятно е твърде безочлив — рече Харви.

— А оставянето на кола, пълна с доказателства, не е, така ли? — попитах аз.

— Не и ако не си очаквал, че колата и убийствата ще бъдат свързани — отбеляза Харви.

— Да — каза Ринк. — Джон е бил видян съвсем случайно да се качва в колата на двойката. Може би не е мислил, че изоставената кола ще бъде свързана със случилото се в мотела.

Предположението беше логично, но аз не го споделях. Джон не беше убиец. Бих дал дясната си ръка, ако облогът не беше неуместен в дадените обстоятелства. Потърках лице и изпъшках от отчаяние и умора.

— Колко е часът? — попитах.

— Късно е — отвърна Харви.

— Това не означава ли, че в Англия е сутрин?

Ринк и Харви се спогледаха и направиха гримаси.

— Рано сутрин — обърна се към мен приятелят ми. — На кого мислиш да се обадиш? На Дженифър?

— Ще трябва да й се обадя по някое време, но нямах предвид нея.

— А кого?

— Реймънд Молой.

— Детектив инспектор Молой? Ченгето, за което свърши онази работа? Защо искаш да му се обадиш?

— Трябва да проверя за подобни убийства в Англия и да видя дали има повтаряща се схема, която да покаже дали Джон е замесен или не.

— Ами, ако той не иска да говори с теб? Вече не работиш за правителството, Хънтър.

— Ще говори с мен. Дължи ми услуга.

Молой наистина ми беше длъжник. „Оправих“ малък проблем за него, свързан със сводник, който се беше опитал да го изнуди за пари, след като детективът често прекарваше доста време с някои от момичетата му. Не можеше да се справи с проблема сам, без недискретността му да стане публично достояние. На сводника му беше необходимо само едно посещение, за да се вразуми и да предаде уличаващото доказателство как Молой става много изобретателен и атлетичен на водно легло.

Това не означаваше, че Молой се зарадва, като ме чу. Бях спасил професионалната му репутация, но и му бях дал ясно да разбере, че грубото отношение към жените — платени или не, може да ме накара да забравя да му помогна следващия път. Той отговори кратко и пестеливо на въпросите ми. Малко повече от „да“, „не“ и „целуни ме отзад“.

— Благодаря, за нищо — рекох аз и оставих телефона на вилката.

— Е? — попита Ринк.

— Както винаги Молой беше очарователен.

— Но каза ли ти, каквото искаше да знаеш?

— Да. Няма неразкрити разследвания за жертви на убийства, осакатени след смъртта. Това изключва вероятността Джон да е убивал, преди да дойде тук.

Ринк повдигна рамене.

— Това не означава, че е невинен, а само че е започнал да убива, след като е пристигнал в Съединените щати.

Поклатих глава, станах и започнах да крача из кабинета на Харви.

— Не започваш като напълно неопитен да режеш трупове и да взимаш части от скелета за трофеи. Такова нещо се развива постепенно. В досегашния живот на Джон няма нищо, което да загатва, че е упражнявал насилие. Господи, той беше невероятен задник в последно време, но това беше заради проблемите, които имаше. Никога обаче не е вдигал ръка срещу някого, нито срещу Дженифър, нито срещу децата. Дори не пожела да се отбранява, когато Шанк го заплаши. Прилича ли на човек, способен да убива хора?

— Повечето убийци са подли страхливци — напомни ми Ринк. — Смелият човек не би взел жена за заложник с нож, опрян в гърлото.

— Съгласен съм, но се иска кураж да очистиш мъж и жена едновременно.

— Освен ако не си очистил първо мъжа — обади се Харви и ме погледна от въртящия се стол. — Промъква се зад него и прерязва гърлото му, а после убива жената.

— Независимо дали Джон е техният човек или не, ФБР го издирват — отбеляза Ринк. — Това усложнява нещата, нали?

— И да, и не — отговорих аз. — Те имат повече възможности от нас и може да го намерят. Щом го освободят след разпитите, ще отидем и ще го вземем.

— Мислиш, че ще ти позволят да влезеш и да го заведеш у дома?

— Да, ако е невинен.

— Ами, ако не е? Ако наистина се окаже, че е Жътваря?

— Тогава може да го задържат. — Усетих хлад, докато произнасях думите.

— Смяташ ли, че Дженифър ще бъде доволна?

— Дженифър няма да е доволна, каквито и да са последиците.

— А ти, Хънтър? Как ще се почувстваш, ако не го заведеш у дома?

— Ти как мислиш? Ами семейството ми? Как смяташ, че ще се почувстват, ако трябва да им съобщя, че брат ми е в американски затвор?

— Няма да го приемат добре.

— Не, Ринк, няма.

Харви пак завъртя стола си. Зад намръщеното му чело се въртяха напрегнати мисли. Накрая вдигна глава и ни погледна.

— Никой от вас ли не се е сетил, момчета?

— За какво? — попита Ринк.

— За очевидното — отвърна той.

— Явно не сме, защото щяхме да го споменем.

Господи, все едно работех с Абът и Костело.

— За какво да сме се сетили? — попитах.

— Когато говорихте с Петоски… Той защо не спомена, че ФБР са се свързали с него? И им е казал за колата? И че Джон е заподозрян в най-мащабното издирване след Юнабомбър?

— Негодникът ни е излъгал — възкликна Ринк. — Освен ако не се е объркал, когато каза, че ЦРУ го наблюдават.

— Има разлика между ФБР и ЦРУ — отбеляза Харви.

— Нещо не се връзва — заяви приятелят ми.

— Не — съгласих се аз. — И не мога да си представя Джон като сериен убиец.

— Започвам да мисля, че в нищо от случая няма логика — добави Ринк.

— Аз също — признах. — Трябват ни повече отговори, отколкото вече имаме. Петоски със сигурност знае повече.

— Ами Луиз Блейк? — попита Харви. — Искате ли да уредя още една среща с нея?

— Да — отвърнах аз. — Бих искал да говоря с нея още утре сутринта.

— Трябва да бъдем предпазливи, Хънтър — предупреди Ринк. — Щом са погнали Джон заради онзи Жътвар, може да се обзаложиш, че ФБР наблюдават дома й.

Кимнах и се замислих.

— Харви, ти спомена, че си забелязал някой да наблюдава дома на Луиз… Мислиш ли, че са били федерални агенти?

Той поклати голямата си глава.

— Не. Наблюдаваха я още преди Телфър да бъде заподозрян в убийствата.

— Имаш ли някакви предположения?

— Мога само да кажа, че не са тукашни. Приличат на мексиканци или пуерториканци. Може дори да са кубинци. Забелязах двама, но може да са повече. Имаха вид на поддържащи вокали от „Кралете на мамбото“. Облечени в лъскави дрехи скапаняци.

— Каквото и да беше участието им, не беше добро.

— Трябва да ги намерим — заявих аз.

— Няма да е трудно — каза Ринк. — Около дома на Луиз не се въртят много приятели.

— Освен ако ФБР вече не са там и онези типове са изчезнали набързо — напомни ни Харви.

Ринк подсмръкна.

— Искате ли да изтичаме дотам и да ги сгащим още сега?

Огледах се, търсейки часовник. Освен че е късно, нямах представа колко е часът.

— Да изчакаме до сутринта. Не знам за вас, но на мен са ми нужни няколко часа сън. Изтощен съм от пътуването.

Приятелят ми тъжно поклати глава.

— Пътуване, друг път. Признай, че старостта най-после ти се отразява.

Усмихнах се уморено.

— Не, но мисля, че е по-добре да говорим с тях в по-цивилизован час.

— И този път по по-цивилизован начин?

Проблемът беше, че няма цивилизован начин, когато имаш работа с отрепки.

23

— Кучи син.

Каин въздъхна, когато дулото на пистолета се опря в челото му. Дори културните убийци си позволяваха по някоя ругатня от време на време.

— Правилно — рече крадецът и излезе от дрешника. Натискът на оръжието принуди Тувал да отстъпи назад. — А сега хвърли ножа или ще те застрелям на място.

Каин пусна ножа. Тупването върху килима отекна като смачканото му самочувствие, което падна в калта.

— Ритни го — заповяда крадецът.

Тувал погледна увитите си в найлонови пликчета крака.

— Може да се порежа.

— Изобщо не ми пука. Ритни го. Веднага.

Той се подчини.

— Доволен ли си?

Крадецът изсумтя.

— Седни на леглото.

Нямаше смисъл да спори.

— Седни на ръцете си — нареди крадецът.

— Защо? Ти имаш пистолет. Мислиш ли, че съм толкова луд, че да те нападна?

— Направи го.

Каин въздъхна дълбоко. Можеше ли да бъде по-лошо? Разбира се. Крадецът можеше да го застреля. Англичанинът не беше убиец, но от нервност току-виж натиснал спусъка. Пъхна ръце под бедрата си.

— Измъкнеш ли си ръцете, ще те застрелям.

— Така да бъде.

— Мислиш, че няма да го сторя ли?

Каин сви рамене.

— Трябва да ти призная заслуженото. Хвана ме натясно.

— Хубаво. Не го забравяй. А сега… кажи ми кой си ти, по дяволите?

— Може да ме наречеш загрижен член на обществото.

— Дрън-дрън.

— Честна дума. Аз съм член на обществото, който се опитва да поправи неправдите.

— За какъв се мислиш, по дяволите? Издокарал си се като Батман.

Тувал наклони глава на една страна.

— Не харесваш костюма ми?

— Приличаш на изгонен от конгрес на пчелари. Какъв ти е проблемът? Работодателите ти нямат ли пари да ти купят скиорска маска или свестни ръкавици?

Каин се намръщи. Работодатели? Това пък какво беше?

— За кого работиш? — продължи крадецът.

— За никого.

— Глупости! Задниците като теб винаги се събират в шайка. Същински проклети хиени.

— Уверявам те — бавно изрече Тувал, — сам съм, не се тревожи. Може да престанеш да размахваш пистолета, ако искаш. Няма да те нападна. Само си искам онова, което ми принадлежи по право, а после ще си тръгна и ще те оставя на мира.

Крадецът презрително изсумтя.

— За идиот ли ме мислиш?

— Не. Уважавам те. Ти ме постави натясно. Всъщност… — Каин се засмя весело — устрои ми същата засада, каквато аз планирах за теб.

Англичанинът го погледна пренебрежително. В очите му проблесна самонадеяност. Гордееше се с постижението си и беше доволен от признанието. Самонадеяността и суетата бяха слабости, от които Тувал можеше да се възползва.

— Прекалено добър си към такива като мен. Не трябваше да се промъквам тук.

— Не се дръж снизходително — предупреди го крадецът.

— Не се държа снизходително, а само показвам високата си оценка за способностите ти.

— Зарежи тъпотиите. Кажи ми защо си тук.

— За да си взема нещо, което ми принадлежи.

— Имаш предвид нещо, което принадлежи на Хендриксън.

— Нямам представа за кого говориш. Мисля, че ме бъркаш с някого.

— Не те бъркам, лъжецо.

— Бъркаш ме. И ако ми позволиш да махна качулката си, ще се увериш.

Крадецът се замисли и сетне поклати глава.

— Не, не искам да мърдаш.

— Тогава ти я махни. Ще си обясниш всичко.

Англичанинът мисли още миг, а след това насочи пистолета към главата на Каин и дръпна качулката. Видът му беше доказателство, че лицето на Тувал го озадачи.

— Ти си откаченият от пустинята?

— Позна от първия път.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Вече ти казах.

— Опитваш се да си вземеш нещо, което ти принадлежи. Да, каза го, но това са…

— Глупости?

— Да, глупости.

Каин се усмихна. Странно, крадецът беше съгласен с него.

— Искаш си джипа, така ли? Вземи го, нямам нищо против. И без това гумата му е срязана.

— Колата не ме безпокои. Искам нещо лично мое.

— Ако търсиш отмъщение, откажи се. Не забравяй, че държа пистолет.

— Не искам и отмъщение.

— А тогава какво? — На лицето на англичанина се изписа загриженост, но само за секунда. — Аха, сетих се. Искаш си камата.

Тувал се усмихна.

— Е, губиш си времето, защото я изхвърлих. Всичките ти усилия са напразни.

Каин поклати глава.

— Не ти вярвам.

— Ако искаш, вярвай.

— Защо ще изхвърляш такава хубава кама?

Крадецът сви рамене. Сигурно беше лош играч на покер, защото лъжата беше изписана на лицето му, ясно като реклама за качествени коли втора употреба.

— Защо ми е да я задържа? Имам пистолет. Не ми трябва кама.

— Щом е така, защо я взе?

— Защото исках. Пък и не е необходимо да ти обяснявам. Ти трябва да започнеш да отговаряш на въпросите ми.

— Нямам какво повече да ти кажа. Ти открадна камата ми, проследих те и си я искам. Край на историята.

— Не мога да ти помогна.

Тувал сви рамене.

— Можеш поне да ми кажеш къде я изхвърли, за да отида и да я потърся.

— Защо си толкова сигурен, че ще излезеш жив оттук?

— Я стига. И двамата знаем, че няма да ме застреляш. Ако беше убиец, щеше да ме оставиш мъртъв в Мохаве.

— Наистина те оставих там да умреш — неубедително отвърна крадецът. — Мислех, че мекушав задник като теб няма да оцелее повече от няколко часа.

Каин се засмя.

— Край главна магистрала?

— Е, добре, направих грешка.

— Направи повече от една. Не се ли запита как те открих толкова лесно?

Искрата в очите му показа, че англичанинът е заинтригуван и може би дори малко обезпокоен.

Тувал се облегна назад и се подпря на стената. Имаше две причини за незабележимото движение. Опитваше се да приспи бдителността на крадеца, като изглеждаше отпуснат и в същото време незабележимо освобождаваше ръцете си.

— Очевидно бягаш от някого. Може би от онзи Хендриксън, за когото спомена. Страхуваш се от него, нали?

Крадецът изсумтя, придавайки си вид на безразличен.

— Когато се опитваш да се изгубиш, има няколко неща, които не правиш. Първо, не използваш банкомати, нито кредитните си карти.

— Знам.

— Вярвам ти. Второ, не използваш измислени имена, подобни на истинското ти име. Например, ако се казваш Дейвид Джонстън, не се наричай Джон Дейвидсън. Твърде лесно се открива.

— Да, знам и това — троснато отвърна крадецът.

— Трето, не пиши нищо, което ще издаде скривалището ти. — Каин млъкна в очакване прозрението да осени англичанина. — Или ако го направиш, погрижи се да го унищожиш.

Мъжът кимна.

— Записах телефонния номер на тази лайняна дупка.

— Аха.

— Но как го намери? Изхвърлих проклетото листче през стъклото на колата.

— Вятърът трябва да го е духнал обратно вътре. — Тувал сви рамене и леко измъкна ръцете си. — Хей, не бъди толкова разочарован. Всички правим грешки. И аз допуснах грешка, като те подцених, нали?

— Да, но не мисли, че аз ще те подценя. Знам какво се опитваш да направиш. Искаш да мисля, че взимаш присърце интересите ми. Надушвам преструвките ти, затова най-добре се откажи.

Каин отново вдигна рамене. Не се чудеше какво да прави за разлика от крадеца. Изхлузи едната си ръка от найлоновата торбичка. Дланта му беше хлъзгава от пот и той я избърса в чаршафа отдолу.

— Само се опитвам да помогна.

— Дрън-дрън. Защо ще ми помагаш?

— Защото искам. — Тувал поклати глава. — И още един урок за теб, приятелю мой. Никога не отказвай помощ, защото може да те спаси.

— И аз ще ти кажа две неща. Първо, не съм ти приятел, и второ, не ми трябват уроци от теб.

— Прав си, но само донякъде — съгласи се Каин. — Не ти трябват уроци от мен. Ти си човекът с пистолета, а аз направих грешка. Може обаче да се замислиш за това.

— И още как. За какъв ме взимаш?

— Човек, който се нуждае от помощ.

— Нито се нуждая, нито искам помощта ти.

— Жалко, защото от мястото, където седя, ми изглежда, че се нуждаеш от помощ.

— Пак започваш да се държиш снизходително.

— Приеми го, както желаеш. Искам само да помогна.

— Не се нуждая от помощта ти.

— Съжалявам, но съм на друго мнение.

— По-добре се моли за живота си.

— Не. Защо да си правя труда? Вече установихме, че няма да ме убиеш.

Крадецът вдигна пистолета и го насочи прави към лицето му.

— Може би не хладнокръвно. Но кой знае какво може да направя при самоотбрана?

Каин се усмихна.

— Вече ти казах, че няма да предприема нищо срещу теб, затова няма да имаш възможност да провериш теорията си.

Сцената сякаш продължи цяла вечност, но накрая дулото на пистолета трепна и се отмести от лицето на Тувал.

— Е, какво имаме тогава? Патова ситуация? — попита крадецът.

— По-скоро импас.

— Не е ли едно и също?

— Зависи от гледната точка. Патово положение е, когато двама противници са в безизходица, следващ ход е невъзможен и не печели никой. Ако обаче се възприемем като партньори с общ проблем, може да го решим заедно.

— Единственият проблем, за който се сещам, е как да се отърва от теб.

— Не можеш да извикаш полицията, нали? Вярно, ще кажеш, че съм влязъл без покана в стаята ти, но какво ще стане, когато обясня, че съм те проследил дотук, защото си откраднал колата ми? Две злини не правят едно добро, приятелю мой.

Англичанинът се замисли за миг.

— Мога да те завържа, да те оставя тук и после да се обадя анонимно на ченгетата.

— Пак ще те разпитват. Ще установят самоличност та ти за нула време. Предполагам, че отпечатъците ти са из цялата стая. Да не говорим за джипа. Напомням ти, че колата няма да отиде никъде скоро. И преди да решиш да избършеш всичко, може ли да ти напомня за рецепцията долу? Сигурен ли си, че не си оставил отпечатъци там, когато си се регистрирал?

Крадецът се намръщи.

— Мислиш, че полицията ме преследва, но аз не бягам от ченгетата.

— Ще бягаш, ако им кажа, че си ме отвлякъл.

Англичанинът се втренчи в него и Каин се усмихна.

— Импас — рече.

— Не, патова ситуация.

— Виж, може да продължаваме така цяла вечер. Признавам, че и двамата сгрешихме в мнението си един за друг. Ако си готов да го забравиш, и аз ще направя същото.

— Не ти вярвам.

— Но аз мога да ти вярвам, нали?

Сега беше ред на крадеца да се усмихне. Честният продавач на качествени коли втора употреба имаше нов главен мениджър по продажбите.

Каин затвори очи.

— Ако ти кажа нещо, ще трябва да ми повярваш. И аз не искам полицията да се намесва.

Англичанинът поклати глава.

— Не искам да знам нищо за теб.

Каин бавно отвори очи.

— По-рано искаше.

— Това беше, когато мислех, че си от хората на Хендриксън.

— А сега мислиш, че не съм? Е, това е начало.

— Нещо обаче ме безпокои. Не си дошъл тук да търсиш открадната си ловджийска кама. Каква е истинската причина?

— Казвам ти истината. Искам си камата.

— За какво ти е, по дяволите?

— Има сантиментална стойност.

— Глупости.

— Мисли, каквото искаш, но това е истината.

— Проследи ме стотици километри и се вмъкна в стаята ми като психопат от евтин филм на ужасите само за да си вземеш камата?

— Да.

— И това ли е всичко?

— Ако искаш цялата истина, да, смятах да те накарам да си платиш, че ми създаде неприятности.

Крадецът погледна хвърления на пода нож за чистене на риба, засмя се и недоверчиво поклати глава.

— Но сега искаш да ми помогнеш?

— Да — отвърна Каин. — Ако искаш, вярвай, но те харесвам.

— Харесваш ме? Говориш глупости и не ти вярвам.

— Разбира се, ако ще ти помагам, ще има условия.

— Да ти върна камата, за да ме наръгаш при първия удобен случай?

— Точно така — с обезоръжаваща усмивка потвърди Тувал. — И още нещо. Ако опазя тайната ти, и ти ще направиш същото за мен.

— Ти не знаеш тайната ми.

— Но това е част от споразумението, единственият начин, по който може да работим заедно. Ще ми кажеш защо бягаш и аз ще направя същото. Наречи го предимство на всеки срещу другия. Трябва да действаме заедно, за да запазим тайните си. Така няма да си позволим да се предадем един друг.

— Не, няма да участвам. Това е само номер, за да избягаш. Ще ме убиеш при първата възможност.

— Не, и преди да ти кажа тайната си.

— Е, каква е голямата тайна, която криеш?

— Първо трябва да сключим сделка.

— Не. Искам да знам за какво говориш.

— Добре, но ми покажи малко доверие и свали оръжието.

— Не.

— Поне го насочи към пода. Не искам да гръмне неволно.

— Не се тревожи, не можеш да ми кажеш нищо, което да ме изненада толкова много.

— Искаш ли да се обзаложим?

Крадецът сви рамене, но нещо в изражението на Каин го накара да спусне пистолета.

— Хайде, казвай.

— Добре — съгласи се Тувал. — Барабани, моля!

— Просто говори.

— Хубаво, но е малко драматично. Можеш поне да ми позволиш моя голям миг.

И после англичанинът направи грешката. Въздъхна и погледна към тавана, сякаш търсеше духовни напътствия. Това беше моментът, който Каин чакаше. Скочи светкавично от леглото, хвана ръката с пистолета на крадеца, стисна го за гърлото и уви крак около глезените му. Простря го на пода и се наведе над него, а после насочи оръжието към гърдите му.

— Голямата тайна е, че съм убиец — победоносно заяви, — и за разлика от теб съм готов да го докажа.

24

Веднъж ме преследваха в буря, която не можа да потуши огньовете, бушуващи в Грозни. Чеченските бунтовници ме гонеха по петите. Беше недоразумение, защото не им бях враг. Бедата беше там, че се озовах на погрешното място в погрешното време, на мисия да очистя руски войник — предател от Спецназ, специалните сили, който прекалено много обичаше малолетни момичета. За да се внедря при него, се бях преоблякъл в руска униформа и чеченците ме погнаха да ме убият. По ирония на съдбата бях там да премахна най-големия им враг, а те ме преследваха като бясно куче.

Нямах намерение да отвръщам на огъня, затова предпочетох да бягам. Те бяха упорити. За да им се изплъзна, легнах под трупа на бик. Горкото животно се беше отървало да не го заколят за нападащите руски войски, като бе бродило в пасище, осеяно с противопехотни мини. Глупостта на бика беше спасението ми. Въпреки това онези двайсет и осем часа бяха най-нещастните в живота ми. Смрадта беше ужасна и пълзящите личинки я правеха непоносима. Повярвайте ми, в случая бях на път да се предам.

Да, спал съм на доста мрачни места, но дори коремът на бика може да е по-удобен от канцеларски стол.

Спах неспокойно и на разсъмване се събудих със схванат врат и чувството за силен махмурлук.

Харви отново ни покани в ранчото си в предградията, но ние отказахме. Искахме да станем рано и знаехме, че спокойствието на отдалечената ферма и мекото легло не водят до ранно ставане. Станах с мъка от стола, разкърших се и замигах, оглеждайки тесния кабинет. Ринк не беше в стаята и може би бе направил добре. Не бях красива гледка. Потърках очи и се прозях.

Бутнах вратата на банята и пак се прозях. Ринк стоеше до единия от двата малки умивалника. Беше гол до кръста. Татуировката на лявото му рамо се открояваше ясно дори на фона на тъмната му кожа. Имах същата татуировка — доказателство за годините ни в специалните сили. Имаха ги само неколцина живи хора и си ги бяхме направили след времето, когато бяхме активни оперативни агенти.

Ринк спря да се бръсне и ме погледна в огледалото.

— Изглеждаш много скапан.

— Благодаря — отвърнах. — И се чувствам скапан, ако това те утешава.

— Има още една самобръсначка, ако искаш да я използваш.

Намръщих се, приближих се до умивалника и взех самобръсначката за еднократна употреба.

— С любезното разрешение на Харви?

— Да. — Той продължи да се бръсне. — Има цял куп, за да си бръсне главата.

Направих гримаса и проверих за косъмчета между двойните ножчета.

— Не я ли е използвал?

Ринк се засмя и не отговори. Свих рамене и прокарах самобръсначката под струята вода. Приятелят ми ми подхвърли флакон с пяна за бръснене. Кимнах в знак на благодарност и после спрях.

— Проблем ли има? — попита той. Очите му блеснаха.

— Обръснал си мустаците си?

— Не мога да скрия нищо от теб, Хънтър.

Изсумтях.

— Затова си адски добър детектив.

Ринк ме потупа по рамото и се върна в кабинета. Измих се, избръснах се и се избърсах. Когато влязох в стаята, Ринк говореше по телефона с Харви.

— Харви е край дома на Луиз Блейк.

Отново изсумтях. Тази сутрин бях много разговорлив.

— Иска да отидем там — добави. — Току-що е видял двама души да влизат вътре. Не приличали на хора, които продават застраховки „Имущество“.

— Как са изглеждали?

— Като отровни змии.

25

Джон Телфър седеше на креслото в хотелската стая и гледаше белия чаршаф покрай носа си. Светлината на крушката на тавана се процеждаше през плата и ако се втренчеше достатъчно, различаваше едва забележимите нюанси на структурата на памучната тъкан. От пет часа можеше да съсредоточи погледа си само върху това. Другите му сетива също нямаха много стимули, откакто странният мъж нахлузи торбичката на главата му и завърза ръцете му на гърба с електрически шнур, откъснат от лампата на бюрото.

Джон седеше безмълвно и чакаше издайнически знак, че времето му най-после е изтекло и маниакът се приближава крадешком към него, стиснал нож или пистолет и готов да отнеме живота му, но чуваше само как от време на време премества тежестта на тялото си на леглото срещу него. Не за пръв път се запита дали похитителят е заспал.

По едно време се разнесе тихо сумтене. Това ли беше звукът, който човек издава, когато се унася в страната на сънищата? Или по-скоро, когато взима решение.

Джон се уплаши, че скоро ще разбере, подготви се и изви врат в опит да отмести качулката и да види.

— Не мърдай — заповяда мъжът от отсрещната страна на стаята.

— Какво правиш? — Гласът на Телфър прозвуча напрегнато и някак отдалеч.

— Мисия — отвърна маниакът. — А сега, моля те, млъкни и ме остави на мира.

Джон кимна. Реши да не показва, че е уплашен, но не се сдържа и попита:

— Какво ще правиш с мен?

Мъжът изсумтя презрително.

— А ти какво мислиш?

Телфър прегърби рамене. Искаше да го попита защо просто не приключи с него, но въпросът щеше да бъде равностоен на самоубийство. Не искаше да умира и щеше да се държи с всички сили за всяка секунда на живота си, затова млъкна.

Минутите минаваха. Отново се залови да разглежда вътрешната страна на платнената торбичка. Наподобяваше киноекран, само че триизмерен и увит около периферното му зрение. Той си представи как на екрана преминава животът му с всичките оскъдни радости и многото неволи. Спомените му останаха разпокъсани и несвързани и накрая се отказа и се втренчи в замъглената тъкан, изгубен на някакво неподвижно, дзенбудистко място. След малко започна да се клати напред-назад.

— Ще престанеш ли да мърдаш, ако обичаш?

— Какво?

— Отново тананикаш същата безбожна, дисхармонична мелодия.

— Не съзнавах. — Джон бавно примига. Нямаше представа, че си тананика песен.

— Лазиш ми по нервите. Може би трябва да прережа гласните ти струни, за да спреш.

Телфър поклати глава.

— Няма да го правя повече. Извинявай.

— Хубаво. А сега, ако ме оставиш на тишина и спокойствие, може да измисля някакво решение.

— Ще ме убиеш ли?

Мъжът подсмръкна в отговор.

— Вероятно, но още не съм решил как.

— Благодаря, че си толкова откровен — изсумтя Джон и чу, че откаченият стана от леглото и тръгна. Тялото му се скова. От гърлото му се изтръгна кратък вопъл, а после нещо го накара да затаи страха си, преди да му се отдаде напълно. Не искаше да умира, но ако се наложеше, нямаше намерение да пищи като изгубена душа. Той вдигна брадичка предизвикателно и изложи гърлото си за бърз разрез, а след това замига от внезапното нахлуване на светлина, когато мъжът свали качулката му. Психопатът не държеше нож, но беше насочил пистолет.

— Няколко пъти те молих да млъкнеш, но ти, изглежда, не можеш да си държиш устата затворена. Затова ето какво реших. Искам да продължиш да говориш. Разбра ли?

Телфър присви очи и го погледна.

— Какво искаш да кажа?

Човекът въздъхна раздразнено.

— Кажи ми кой си и как се озова тук?

Джон сви рамене.

— Искам истината. Не ме лъжи. Повярвай ми, ще разбера, ако излъжеш. И ще ти причиня болка. Ясно ли е?

— Да.

— Добре. Започвай. Но не повишавай тон. Не искаме никой да подслуша разговора ни.

Телфър погледна през рамо стената — шуплеста като гъба като повечето хотелски стени. Не можеше да бъде сигурен дали в съседната стая има някого и да поеме риска да ги чуят. Идеята беше странна, като се имаше предвид, че психарят го държеше на прицел. Той отново насочи погледа си към него и видя, че на устните му играе лека усмивка. Изглежда се забавляваше, сякаш знаеше, че Джон не може да извика за помощ.

— Не се казвам Амброуз — започна.

— Знам.

— Да, разбира се.

— Е, как е истинското ти име?

— Джон.

— Ммм.

— Честна дума. Казвам се Джон Телфър.

Мъжът кимна, сякаш чу потвърждение на нещо, което вече знаеше.

— Англичанин съм.

— Вече установихме това — замислено се усмихна лунатикът.

— Дойдох тук с разрешително за работа.

— Което вече изтече?

Сега беше ред на Телфър да кимне.

— Още не съм успял да получа пълна виза.

Психопатът сви рамене.

— Ти и няколко милиона други.

— Ето защо трябваше да се преместя. Ако бях останал на едно място, щяха да ме депортират.

Психарят се втренчи в Джон за пет-шест секунди, а сетне се приближи и затъкна пистолета в колана на панталоните си. Извади извития нож и го тикна под носа на Телфър, който се отдръпна назад. Сухожилията на врата му се опънаха.

— Предупредих те да не лъжеш. — Смахнатият допря ножа до бузата му, така че острието да сочи на милиметри от дясното му око. — Отнася се и за полуистините. Не се съмнявам, че нямаш виза, но това не е причината да бягаш. Искам цялата истина. Приеми го като последно предупреждение. — Той завъртя ножа на върха му и сряза плътта, но не дълбоко, а само колкото да разкъса епидермиса. По лицето на Телфър потече топла и предизвикваща сърбеж кръв, която образува локвичка в ъгълчето на устата му.

— Господи… — изсъска Телфър.

— Много боли, нали? — попита лудият. — Но ти знаеш, че това е само началото, Джони. Повече никакви лъжи.

— Повече никакви лъжи — като ехо повтори той.

Психарят се дръпна назад и избърса ножа в коляното му. Пусна го в джоба на панталоните си, извади пистолета и го насочи към лицето на Джон.

— Направих нещо лошо — започна Телфър.

Мъжът кимна и седна на масичката за кафе.

— И сега бягам.

— Това също го установихме. Продължавай.

Джон изкриви устни. Не искаше ножът отново да се приближи до него.

— Откраднах нещо.

— Да.

— Не съм крадец.

— Нима? Ами колата ми? Камата ми?

Телфър поклати глава.

— Е, добре, но обикновено не крада.

— Така ли? Убедително се представяш за крадец.

— Допреди четири седмици не бях откраднал нищо през живота си. — Той млъкна. Знаеше, че лъже себе си. Брат му Джо му беше дал пари да изплати дълга си. Джон ги загуби веднага за поредния безнадежден залог. Това наистина го правеше крадец в известен смисъл. Беше откраднал и сърцата на Дженифър и децата. Разби ги на парчета и грабна напосоки шепа, която така и не върна.

— Защо плачеш?

— Какво?

— Плачеш — наблегна психопатът. — Толкова ли беше страшна кражбата, че те докарва до сълзи?

Телфър подсмръкна.

— Не с кражбата.

— Аха, разбирам. Има и нещо повече? Продължавай. Разкажи ми.

— Имам жена и деца.

Ненормалният кимна. По лицето му премина сянка.

— Всички имаме.

— Постъпих зле с тях — добави Джон. — Исках да се реванширам.

— И затова открадна това? — Мъжът се наведе и извади раницата на Телфър. Джон подскочи, сякаш беше седнал върху оголена електрическа жица, и се втренчи с широко отворени очи, когато лудият започна да рови в раницата и измъкна продълговат пакет, увит в черни лепенки. Сложи го на масичката за кафе до себе си и после го обърна. Дебели пачки пари тупнаха на килима.

Телфър сякаш онемя. Седеше и гледаше пакета. В момента парите не го интересуваха, макар че там имаше седемстотин хиляди долара. Психарят също не им обърна голямо внимание, а само побутна пакета с дулото на пистолета.

— Имам чувството, че знам какво е това.

26

Къщата на Луиз Блейк беше скромна в сравнение с някои други в квартала, но дворец пред апартамента, където Джон бе оставил съпругата и децата си в Манчестър. Беше дървена и едноетажна, с веранда и гараж. Моравата и храстите бяха добре поддържани. Рижав котарак се миеше на предните стъпала.

Сцената беше олицетворение на спокойствието в предградията.

Скоро обаче всичко щеше да се промени.

Ринк паркира взетата под наем кола през една пряка и хукнахме към къщата. Зазоряването в Арканзас е хладно по това време на годината, но не заради това бяхме с дълги якета. Ринк бе окачил пушката „Мозберг“ под мишницата си, а аз носех зиг-зауера си в кобур под рамото.

Харви ни чакаше. Стоеше в сенките на дърветата на съседния имот. Той подсвирна тихо и ние се отправихме към него.

— Защо се забавихте? — изсъска. — Помислих, че ще се наложи да започна купона без вас.

— Какво става? — попитах. — Още ли са вътре?

— Да. Двама. — Харви кимна към улицата. — Третият негодник е в шевролет, спрян през една пряка.

— Същите типове ли са като преди?

— Да.

— Някакво движение? — попита Ринк.

Живият плет закриваше отчасти къщата на Луиз. Прозорците на кухнята й се виждаха между увисналите клони на храст, подрязан във формата на орел, и отразяваха светлината на ранното утринно слънце. Позицията ни не предлагаше гледка към фасадата, но докато се приближавахме, забелязахме, че щорите са спуснати.

— Не видях нищо, откакто влязоха. Чух силни гласове точно преди да дойдете, но оттогава е тихо. — Лукас се втренчи в мен. Челото му беше оросено с капки студена пот. — Ще влезем ли?

— Да — отвърнах аз.

— Хубаво. — Той извади пистолет „Глок“ от коженото си яке и го зареди. — Ако са докоснали момичето, ще ги залея с болка.

— Не знаем какво ще заварим. Играта може да загрубее.

— Повярвай ми, Хънтър, ако наранят момичето, може да се обзаложиш, че играта ще загрубее.

— Само те предупреждавам, че може да стане напечено.

Харви ми намигна.

— Не се тревожи. Готов съм.

— Добре. Тогава подготовката завърши. Остана най-трудното.

Разделихме се. Нямаше встъпление. Инстинктът ни съветваше как да действаме. Лукас тръгна към задния двор, а ние с Ринк се отправихме към предната врата. Дали това беше най-уместната тактика? Смятахме да нахлуем бързо и шумно и да стреляме по всеки без червило.

Рижавият котарак беше мъдър и избяга.

Отвътре се чу трясък. Преди звукът да отекне, аз разкъсах мрежата, разбих вратата и сякаш попаднах в сцена от „Добри момчета“.

Беше един от онези мигове като на моментална снимка, където всичко се запечатва в съзнанието ти толкова образно, че не е необходимо да гледаш, за да видиш и най-дребния детайл.

Луиз Блейк беше на колене. Полата й на цветя беше вдигната на бедрата. По лицето й беше размазан грим, а устните й бяха изцапани с кръв.

Първият латиноамериканец държеше косата и двете й ръце и я дърпаше назад. Гърдите й бяха разголени.

Вторият латиноамериканец вдигаше навит на руло телефонен указател, за да я удари отново.

Не бяха от ЦРУ или от ФБР. Дори да бяха, пак заслужаваха да умрат.

Стрелях.

Пукотът на зиг-зауера отново приведе света в действие.

Улучих високо в рамото мъжа с импровизирания уред за изтезания. Указателят изхвърча от ръката му. Страниците потрепнаха от въздишката му. Той политна встрани и се стовари върху масата. Купчина чинии се събориха и разбиха на пода.

Следващата ми стъпка беше придружена от друг изстрел. Всички имаме недостатъци. Куршумът не попадна в целта и проби дупка в стената зад него.

Ринк нахлу в стаята с гняв и злоба, но пушката му остана безмълвна. Вторият мъж разумно постави Луиз на пътя на атаката му. Предпазван от тялото й, той отстъпи назад и извади полуавтоматичен пистолет, който заблестя в синьо на слънчевата светлина, проникваща през пролука в завесите.

Скочих и бутнах стол помежду ни. Не беше защита срещу високоскоростен куршум, но не тази беше целта ми. Хвърлих се на пода, за да привлека вниманието на мъжа към себе си и да го отклоня от Луиз.

Той, разбира се, стреля по мен. Залегнах на килима и върху мен се посипаха парцали от тапицерията. След това станах и пристъпих към действие. Ринк направи същото. Мъжът беше хванат в хватка „клещи“ и имаше само една възможност. Той блъсна Луиз към ръцете на Ринк и вдигна пистолета си. За секунда се уплаших, че ще я застреля в гърба, и реакцията ми беше да стрелям.

Копелето беше късметлия и се дръпна встрани. Куршумът ми само откъсна малка част от ухото му вместо голямо парче от черепа. Гадният негодник се дръпна от мен и сега между нас се изпречиха Луиз и Ринк. Затруднен от Луиз, той не можеше да насочи мозберга си срещу латиноамериканеца.

Главорезът побягна и се хвърли с главата напред през най-близкия прозорец. Заплете се в завесите и в тъмносиния му костюм се забиха стъкла, но се измъкна навън. Прекосих стаята и се наведох през прозореца. Човекът прескочи живия плет, зад който преди малко стояхме. Костюмът му щеше да стане на нищо.

Докато той тичаше през съседната градина по посока на улицата, към него се приближи светлосин шевролет. Прицелих се. Костюмът му щеше да се изцапа още повече.

Куршум напука рамката на прозореца до главата ми. В бузата ми се забиха тресчици. Инстинктивно трепнах. Движението се предаде на пръста ми на спусъка и куршумът излетя встрани.

Само един човек можеше да е стрелял по мен. Мъжът, когото бях ранил. „Действай или ще умреш“ — изкрещя съзнанието ми. Приклекнах и се завъртях. Започнах да вдигам пистолета, но отново застинах като на моментална снимка.

Раненият латиноамериканец идваше към мен. Устата му беше широко отворена в безмълвна псувня. Дулото на пистолета му представляваше зееща черна дупка, готова да изсмуче живота ми. В полезрението ми пробяга лицето на Джон. Очите му бяха тъжни.

Разнесе се пукот.

Тялото ми неволно се разтърси от болка.

Мъжът над мен се олюля. Изкривената му от гняв физиономия се удължи и клепачите му потрепериха. Видях, че на копринената му риза разцъфва червено петно. Коленете му се огънаха и той падна към мен. Отпусна се неподвижно и аз го блъснах настрана. Зад него Харви Лукас приличаше на ангел, стиснал глок в юмрука си.

— Добре дошъл на танците — рекох аз.

Харви пристъпи напред, сграбчи мъжа за раменете и го обърна по гръб. От устата на латиноамериканеца се изтръгна въздишка. Искрата в очите му беше останала. Направи безуспешен опит да вдигне оръжието си. Безуспешен, защото пушката на Харви прикова китката му към пода.

— Обичаш да нараняваш момичета, а? — попита Лукас и после вкара куршум в отворената му уста.

Класическо попадение. Един в сърцето и един в главата. Това е единственият начин да се увериш, че врагът ти е мъртъв.

Харви протегна ръка към мен. Хванах я и той ме издърпа да се изправя.

— Благодаря, Харви. Длъжник съм ти.

— Нищо работа. — Очите му бяха отражения на моите. Като рейнджър той познаваше акциите, но не отблизо, очи в очи. Сега Лукас се включи в клуба ни с ограничен достъп, където ние с Ринк имахме доживотно членство.

27

Нямаше време да почистим.

Трябваше да действаме бързо.

Най-важното беше да измъкнем Луиз от евентуален ответен удар след престрелката в дома й. Харви се залови със задачата. Изнизахме се от къщата, докато воят на сирените се засилваше.

Обадих се по телефона, за да се уверя, че полицейската акция ще бъде в наша полза. Уолтър има това въздействие. Такава е тежестта на директора на отдел в ЦРУ.

Срещнахме се в същото кафене. Луиз беше облечена като предишния път. Все още изглеждаше добре и макар да бе уморена и малко раздърпана, сега беше различна. Държеше се предпазливо. В очите й се таеше страх, сякаш някакъв неспокоен дух витаеше в паметта й.

Болеше я от побоя и беше уплашена до смърт от онова, на което бе станала свидетел. Съчувствах й, но не за това бяхме там. Мъжете, които я бяха изтезавали, имаха причина. Тя знаеше повече, отколкото признаваше.

Вече беше изпила чаша силно кафе и правеше знак за още, когато влязохме. Харви в ролята на по-възрастен придружител на млади госпожици седеше срещу нея в същото сепаре и изглеждаше проницателен и нащрек като Самюъл Л. Джаксън в „Шафт“.

За разлика от него аз се чувствах и вероятно приличах на човек, спал с дрехите и измил се в малък леген в тясна баня. Въпреки че се изкъпах и избръснах, тялото ми беше лепкаво и смачкано като ризата. Тресчиците в бузата ме сърбяха адски.

Седнах и веднага показах, че не съм в настроение да си губя времето.

— Какво имаш да ни кажеш, Луиз?

Тя сви рамене и протегна ръка към кафето. Сложих длан върху чашата и Луиз извърна лице към мен. В изражението й се четеше страх, но и малко гняв. Хубаво. Това беше идеалната комбинация.

— Не се ли сети нещо, което да ни помогне да намерим Джон?

— Не. Нямах време, като се има предвид, че ме държаха в плен цяла сутрин.

— Гледа ли новините?

Съдейки по нацупената й физиономия, разбрах, че ги е гледала.

— Говори ли с ФБР?

— Да. Бяха у дома половината нощ. Това е друга причина, поради която не можах да търся улики.

— Какво им каза?

— Каквото казах и на вас.

— Тоест нищо — иронично подхвърлих аз, но не се тревожех, че ще я обидя. Пък и според мен тя не беше от чувствителните.

— Не знам нищо.

— Глупости! — извиках аз и сервитьорката ме погледна обезпокоено. Вдигнах ръка в знак на извинение. Тя кимна и продължи да си върши работата. Знаеше, че не трябва да си пъха носа в чуждите работи. — Какво каза на мъжете, които бяха в дома ти?

— Нищо — рязко отвърна Луиз и надигна блузата си. Тялото й беше зачервено и подуто от многократни удари с жълтите страници.

— Защо мислиш, че те биха?

Тя имаше право.

Не им беше казала нищо. Това обаче не означаваше, че няма какво да каже.

Хванах ръцете й. Бяха леденостудени.

— Виж какво, Луиз, ще започнем отначало. И този път ще ми кажеш какво знаеш. Съгласна ли си? Помоли ме да дойда тук и да помогна на Джон. Пътувах хиляди километри. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми кажеш проклетата истина.

Тя измъкна ръцете си и наведе глава. Стори ми се, че забелязах сълза в ъгълчето на окото й, но може да съм сгрешил. Луиз отметна косата от лицето си, вероятно тайно избърсвайки сълзата, и сетне ме погледна предизвикателно.

— Джон не е убиец. — Гласът й беше като вятър, смразен от лъскави ледени кристали.

— Знам, но се е занимавал с нещо незаконно. И ти знаеш какво.

Тя поклати глава. Къдрица от косите падна над лицето й.

Изсумтях.

— Ако не ми кажеш, той ще отиде в затвора за по-дълго.

— Ако не и в газовата камера — добави Ринк, за да наблегне на думите ми.

— Джон не е убил никого. — Тя беше непреклонна, но предпочете да покаже чувствата си, като впи нокти в масата. — Той беше с мен, когато станаха някои от убийствата. Мога да се закълна в това!

— Само че ще трябва да го докажеш. Твърдението ти не струва нищо. Джон има ли алиби за времето, когато станаха другите убийства?

— Там е проблемът. — Луиз погледна сервитьорката, за да провери дали не подслушва, а после се наведе към мен и прошепна: — Ако кажа къде е бил, пак ще го вкарат в затвора.

Стрелнах очи към Харви и сетне към Ринк, търсейки подкрепа. Двамата седяха намръщени. Много ми помагаше да имам на разположение такива мъдри съветници. Заговорих с твърд тон:

— Кажи ми с какво се занимаваше Джон, Луиз. Ако ще му помагам, трябва да знам.

Тя прехапа устни. При други обстоятелства това би изглеждало страхотно секси, но не и сега. Приличаше на жена, ужасена от последиците на следващите си думи.

— Доставките.

— Аха — рекох аз.

Луиз разтърси буйните си коси.

— Не е каквото мислиш.

— Не е наркотици?

Тя придоби такъв вид, сякаш бяха хвърлили сол в лицето й.

— Не беше наркотици. Мислиш ли, че бих останала с него, ако дори се приближеше до онези фъшкии?

Свих рамене.

— Зависи колко го обичаш.

Луиз демонстративно взе кафето, изпи го и остави чашата на масата. Изчакваше, за да подреди мислите в главата си.

— Беше куриер.

— Какво разнасяше?

— Не толкова какво, колкото за кого. — Тя отново се огледа. — Вече ви казах, че ако полицията разбере, Джон здравата ще загази.

— Нека първо се тревожим как ще го намерим. После ще мислим за полицията.

Тя примирено кимна.

— Той открадна нещо голямо.

Примигах.

— Нещо голямо?

— Само това знам. Не каза какво.

Прокарах пръсти през косата и лицето си и подпрях лакти на масата.

— Шегуваш ли се? — попитах, макар да знаех, че тя говори сериозно. Джон беше станал много добър в укриването на тайни.

— Честна дума. Не искаше да каже и аз не настоях. Каквото и да беше, Джон каза, че ще го продаде и ще подобри живота на всички ни.

Изругах. Знаех къде ще ни отведе всичко това и вероятно кои са фалшивите агенти на ЦРУ.

— За кого работеше Джон? — повторих аз.

— За Зигмунд Петоски.

— Аха. А от кого получаваше стоката?

— Не знам със сигурност. Някакъв гангстер от север. Нещо като Хенри.

— Хендриксън?

— Да, точно така.

— Мъжете, които те биха сутринта, работят за Хендриксън, така ли?

— Джон бяга от тях — потвърди Луиз, наведе глава и започна да върти празната чаша между пръстите си.

— Искаха да знаят къде е Джон ли? Имам предвид — преди тази сутрин? — попитах аз.

Тя не отговори, а се облегна назад и надигна блузата си. Смъкна надолу колана на полата си. Над бикините й имаше три изгаряния от цигари.

— Бих ви показала и други, само че не ви познавам така добре като гинеколога си — рече.

Прехапах устни. Бях убеден в едно — щеше да има разчистване на сметки с двамата, които избягаха сутринта.

— Защо не ни каза, Луиз? Можехме да им попречим да те наранят отново.

Клепачите й потрепнаха.

— Опитвах се да предпазя Джон.

Погледнах Харви.

— Научи ли нещо за двамата, които ни се изплъзнаха?

— Нищо, Хънтър. Ако питаш мен, те са чули новините и са тръгнали към Мохаве, за да се опитат да открият следите на Джон. Предлагам и ти да направиш същото.

— И аз мисля така — обади се Ринк.

Да, и аз бях на същото мнение, но първо исках да изясня още някои неща.

— Луиз, какво свързваше Джон с Петоски?

Тя уви кичур коса около пръста си.

— Петоски му плащаше добри пари, за да обикаля страната. Не знам къде ходеше, но го нямаше по три дни всеки път. Връщаше се с микробуса, натоварен с кашони, и ги оставяше в склада на Петоски. Единствено това го свързваше с Петоски.

— Къде отиваха кашоните, след като ги оставеха там?

— Не знам. Джон не ми каза.

— И нямаш представа какво е имало в тях?

— Не.

— Разбра ли с какво се занимава Петоски, Харви? — попита Ринк.

— Не. Вероятно е само посредник и съдържанието на кашоните се изнася от страната.

— За къде? — попитах аз.

Лукас сви рамене.

— Не знам.

Имах подозрения, но засега ги премълчах.

— Какво мислиш? — попита ме Ринк. — Петоски, руската мафия? Или „Кралете на мамбото“, Куба? Смяташ ли, че има връзка с комунистите? Знаеш за какво намеквам.

— Възможно е, но в момента не се тревожа за това. Повече ме интересува как да намерим Джон, преди някой друг да го е открил.

Ринк въздъхна.

— Искаш ли да изчакам, преди да съобщя това?

— Да. Нямам абсолютно никакво желание правителството да се намесва още повече. Беше достатъчно неприятно, че се наложи да повикаме екип чистачи тази сутрин. Уолтър знае само, че сме отблъснали наемен убиец. Това е всичко.

Уолтър ни се беше притекъл на помощ в случая, но ако надушеше чуждестранно участие, Централното разузнавателно управление щеше да стовари върху нас цялата си тежест като лавина. В най-добрия случай движенията ни щяха да бъдат строго възпрепятствани, а в най-лошия щяхме да бъдем затворени в тясно тъмно място от страх да не изложим на риск операцията им. Подозренията ни не трябваше да се превръщат в нещо повече.

— Не се тревожи, Ринк. Ако съмненията ни се окажат верни, ще накараме Петоски да си плати, когато всичко свърши — заявих.

Докато си играехме на думи, Луиз ни наблюдаваше с нарастващ ужас. Паниката й се засили и аз я стрелнах с поглед, за да не й позволя да повиши тон. Тя обаче пак изтърси нещо, за щастие шепнейки като обезумяла:

— Искате да кажете, че мъжете в дома ми може да са били терористи?

— Не съм казал такова нещо — отвърнах.

— Можеше да ме убият.

— Разбира се. — Нямаше смисъл да я лъжа. Ако с побоя не бяха изтръгнали от нея каквото искаха, кой знае какво щяха да направят следващия път. Лицето й се набръчка от отчаяние.

Почувствах се неудобно. След всичко, което беше преживяла, не проявявах необходимото съчувствие. Вярно, тя лъжеше… отначало. Но какво не би направила една жена, за да предпази любимия си? Вероятно моментът беше подходящ да й вдъхна малко надежда:

— Сега, след като са надушили къде може да е Джон, гарантирам ти, че повече няма да ги видиш.

— Ами, ако не го намерят? Няма ли да се върнат?

— Няма — обещах, само че първо трябваше да ги спра.

Луиз отново изпадна в униние. Захапа кичур от косите си и започна да го дъвче.

— Е, поне имаме отправна точка — отбелязах. — Следобед ще заминем за Лос Анджелис и ще се опитаме да засечем следите на Джон оттам.

— Защо Лос Анджелис? — попита тя.

— Той очевидно се е отправил на запад. Колата му е била намерена изоставена само на няколко часа път от Лос Анджелис. Обзалагам се, че в момента е там.

— На Западното крайбрежие има големи играчи — обади се Ринк. — Мислиш ли, че Джон е отишъл там да търси купувач?

— Да — отговорих аз.

Щом Джон не беше убиецът на хората в мотела, изведнъж нещо стана очевидно за мен. Пътищата на истинския извършител и Джон се бяха пресекли. Може би брат ми вече беше мъртъв и заровен някъде в пустинята Мохаве. Вероятно убиецът беше взел онова, което Джон бе откраднал, и търсеше купувач. Това означаваше, че престъпникът е в района на Лос Анджелис и се опитва да се свърже с някой от големите играчи. Каквото и да се окажеше, онова „нещо голямо“ беше проклятие и той можеше да го притежава. Но ако бе убил Джон, тогава си беше създал страховит враг.

28

— Кенет Бианчи и Анджело Буони — промълви Каин.

Имената на серийните убийци не се запомняха лесно. Не бяха като Тед Бънди или Джон Гейси, Клоуна убиец. Не и докато отличителното им прозвище не станеше очевидно. Например Хилсайдския удушвач. Това име беше познато на всеки американски гражданин, излязъл от пубертета.

Братовчедите Бианчи и Буони тероризираха западните щати през седемдесетте години на миналия век. Изнасилваха и убиваха заедно и правосъдието ги застигна едва когато сластолюбието на Бианчи стана прекалено голямо. Без помощта на партньора си в престъпленията той оплеска отвличане и стана причина за залавянето на Хилсайдския удушвач.

Убийците рядко работеха в тандем. Каин обаче беше на мнение, че серийните убийци действат в комбина. Ето защо той се позабавлява с идеята, че е дошло време светът да стане свидетел на поредната всяваща ужас двойка.

Мисълта не му се понрави. Джон Телфър нямаше куража да натисне спусъка, когато му се бе предоставила удобна възможност. Той не беше убиец, а крадец, и заслужаваше да бъде наказан. Пък и главният въпрос беше защо беше нужно странният Джон Телфър да споделя славата на Тувал-Каин.

Не, идеята за партньорство беше изключена. Телфър трябваше да умре. Може би дори щеше да бъде шедьовърът на Каин, изявлението му към света, убийството, което щеше да го направи известен.

Налагаше се обаче да свърши едно-две неща, преди да си позволи удоволствието да одере кожата от крадливите ръце на англичанина. На първо място беше въпросът за онова, което Тувал намери в раницата му.

Развръзката от предишната нощ изненада дори него.

— Имам чувството, че знам какво е това — каза.

Телфър въздъхна.

— Плаки.

— Литографски плаки за печатане на фалшиви пари?

Джон отново въздъхна.

Тувал бавно се наведе и взе пачка банкноти. Докато Телфър го гледаше с очакване, той извади банкнота и я вдигна към лампата над главата си. Имаше воден знак.

— Не е зле, въпреки че ако се вгледаш внимателно, извивките по края са малко размазани. Няма да мине щателната проверка на някой агент от Министерството на финансите. — Каин се обърка за миг, докато разглеждаше банкнотата и я преобръщаше в ръката си. Пистолетът вече не беше насочен към Джон, който за част от секундата можеше да се възползва от възможността. Макар и със завързани ръце, той можеше да изтръгне оръжието и да размени ролите с похитителя си, но мигът отмина. Тувал отново се втренчи в него. — Откъде е хартията?

Телфър сви рамене.

— Не знам. Нямам нищо общо с печатането на парите. Аз съм само куриер.

Каин кимна.

— Очевидно най-трудното е да се намери хартията. Произвеждат я в завод в Масачузетс под охраната на Министерството на финансите на САЩ. Представлява смес от висококачествен памук и лен и е изключително трудно да се направи копие. И виж тези малки сини и червени знаци. Това са вплетени нишки от изкуствена коприна, за да бъде още по-трудно да се фалшифицира хартията. Повечето фалшиви банкноти ги нямат. О, почакай, сега го виждам. — Доближи банкнотата до очите си. — Защитните знаци всъщност не са втъкани в хартията, а са добавени при печатането. Въпреки това копието е много добро.

Джон го погледна така, сякаш беше луд. Но вероятно може би наистина беше такъв.

Каин се засмя.

— Имам набито око за детайлите, това е всичко.

— Говориш така, сякаш си врял и кипял в тази работа.

Тувал махна пренебрежително на ласкателството.

— Разбирам от тези неща. — Той се засмя стеснително — нещо, което изобщо не му беше присъщо. — Може да се каже, че съм образован. Съкровищница на полезна информация.

— Или работиш за хората, които ме преследват? — Желанието на Джон беше въпросът му да прозвучи като шега, но идеята явно бе обсебила мислите му.

Другият изкриви устни:

— Не. Работя сам.

По очите на Телфър личеше, че му вярва. Това обаче не правеше положението му по-малко опасно.

Тувал пусна банкнотата на масичката за кафе и протегна ръка към плаките.

— Не са оригиналите, нали?

— Предполагам, че не са — отвърна Джон, — но пак струват прилична сума пари, ако се продадат на подходящ човек.

Каин се подсмихна:

— Да ме подкупиш ли се опитваш?

— Ако това ще спаси живота ми, да.

Каин се ухили широко.

— Най-после! Сега си напълно искрен. Така повече ми харесваш. — Махна лепенката от пачката от четири плаки и вдигна едната. — Плаките не са истински. Направени са от копие, след като сто доларова банкнота е била сканирана на компютър. Затова извивките не са ясни. Но както ти каза, пак струват добри пари, ако се продадат на подходящ купувач.

Този път Телфър се засмя заедно с Каин.

— Какво ще кажеш да сключим сделка? Моят живот за плаките?

— Не — отговори той и остави плаката на масата. — Не е толкова просто. Защо да те пускам да си ходиш, когато мога да те убия и да взема плаките?

— Изглежда, знаеш много за процеса на печатане на фалшиви пари. Знаеш ли и кой е в играта с този бизнес? Кой е готов да купи плаките от теб?

Каин кимна.

— Е, трябва да призная, че… ме хвана тук.

— Вече съм уредил сделка. Утре трябва да се срещна с купувача.

Тувал изсумтя недоверчиво.

— Казвам ти истината. Защо да те лъжа?

— С кого ще се срещаш?

— Господи, повярвай ми. Опитвам се да спася живота си. Не може да очакваш, че ще ти кажа на кого смятам да продам плаките.

— Мога да изтръгна името, като ти прережа гърлото.

— Да, можеш, но това няма да ти помогне. Купувачът няма да търгува с друг освен с мен. Страхува се от непознати, изпратени под прикритие от ФБР. Ако не отида на срещата, няма да се покаже.

— Предавам се.

— Ето защо трябва да ме запазиш жив или сделката няма да се състои.

— За колко пари става дума?

— Двеста хиляди за това. И половин милион за плаките — добави Телфър след кратка пауза.

Каин повдигна вежди учудено.

— Седемстотин хиляди?

— По триста и петдесет хиляди за всеки.

Тувал поклати глава.

— Седемстотин хиляди за мен. Ти получаваш живота си.

Ъгълчетата на устата на Джон увиснаха.

— Това е сделката — продължи убиецът. — Всичко или нищо.

— Добре — след миг на размисъл се съгласи Джон. За пръв път изглеждаше по-отпуснат. — Договорихме се.

Каин се усмихна и подреди плаките.

— Да — потвърди, но в гласа му се долови обещанието на отровна змия.

Нощта беше дълга. И той размишлява дълго.

Не беше алчен. Разбира се, ако искаше нещо, взимаше си го. Присвояваше лични вещи на жертвите си, сякаш бяха военни трофеи. Досега не бе срещал затруднения да финансира начина си на живот, но трябваше да признае, че мисълта за внушителната сума от седемстотин хиляди долара прозвуча съблазнително за слуха му, особено когато произнасяше бавно думите.

Седемстотин. Хиляди. Долара.

Темата за парите безспорно го разсея. Замисли се дали да не вземе каквото вече беше на разположение и да приключи с въпроса, но му хрумна, че фалшивите пари може да доведат до падението му, и се отказа. Защо да рискува да се разкрие, като плати с фалшива банкнота в някой тъп „Макдоналдс“, когато можеше да има куп истински пари?

И не само това, но и мисълта да изиграе Телфър като залог подхранваше чувството му за грандиозност. Щеше да позволи на англичанина да докосне парите, да ги подържи и да помирише смрадта на богатството и после да ги грабне от него. Това щеше да бъде наказанието му за неприятностите, които крадецът му бе създал.

След това, разбира се, щеше да има приятно пътуване до пустинята за окончателното разчистване на сметките. Долината на Ювал щеше да се огласи от симфонията на сладко изтезание.

Да, темата за парите го разсея. Както и онова, което преди малко видя по телевизията в мотелската стая. Той не обичаше да гледа телевизия. Включи телевизора само за да заглуши разговора си с Телфър, за да не ги чуят гостите в съседните стаи.

Не се отвращаваше, когато виждаше делата си на екрана. Този път обаче имаше огромна разлика. Едва не се обади на проклетото ФБР да им изясни някои неща, особено за участието на Джон в съсичането на двамата битника, чийто фолксваген открадна. Защо Телфър трябваше да си припише славата за това, по дяволите?

— Да не ти хрумват велики идеи — заяви Каин. — И двамата знаем кой уби онези несретници, и не след дълго всички ще научат истината. Как може някой да си помисли, че ти си отговорен?

Той се извърна от телевизора и погледна завързания и увит мъж в креслото. Телфър нямаше абсолютно никаква представа за какво говори Тувал. Той спеше. Умората най-после бе надделяла над страха и безпокойството му. Каин повдигна вежди и се заслуша в дишането му. Не, Джон не се преструваше. Наистина спеше.

Тувал издаде гърлен звук, подобен на крясък на присмехулен бухал. Изключи телевизора, приближи се до креслото и сръга англичанина, за да го събуди. Сега беше ред на англичанина да издаде звук на бухал, този път стреснат и готов да излети.

— Успокой се — рече Каин. — Няма да те нараня.

Телфър сковано седна и се сви. Задачата не беше лесна, когато краката и ръцете му бяха завързани.

— Какво става?

— Време е да тръгваме.

Джон си пое няколко пъти дъх и го изпусна продължително и шумно, а сетне се наведе напред, почти до ръба, и кимна към завързаните си крайници.

— Смяташ да ме изнесеш оттук?

— Не — отвърна Тувал. — Ще ти позволя да вървиш. Но не забравяй, че ще държа пистолет. Ако извикаш или се опиташ да избягаш, ще те убия. Не ми пука колко хора има наоколо, ще го направя. Както се казва, истината ще излезе наяве.

Телфър го погледна озадачено. Нямаше представа за какво говори Каин. Тувал се усмихна. Нека се чуди. И да се страхува.

Той посочи краката на англичанина.

— След малко ще ги развържа. Ръцете ти ще останат завързани, докато дойде време да тръгнем.

— Добре.

— Ако искаш да използваш тоалетната, ще ти позволя.

— Много мило от твоя страна — измърмори Джон.

— Не искам да мислиш, че съм абсолютен негодник.

— И през ум не ми е минавало. — Телфър го погледна в очите. На устните на Каин се появи лека усмивка.

— Какво има в хладилника? Нещо студено за пиене?

— Нищо, освен ако обичаш мляко.

Тувал направи гримаса.

— Шоколадово ли е?

— Краве. Винаги можеш да пиеш вода от чешмата.

— Ще пропусна.

— Знаеш ли, мисля, че наистина трябва да отида до тоалетната.

— Дано да е само по малка нужда. Отказвам да ти бърша задника.

— Тогава може да ми развържеш ръцете — усмихна се Джон.

— Ръцете ти ще останат завързани, докато съм готов.

Телфър сви рамене.

— Ще ми смъкнеш ли ципа?

— Забрави — с дрезгав глас отвърна Каин. — Ще отидеш до тоалетната точно преди да излезем.

Джон му намигна и завъртя глава.

— Защо си толкова щастлив, по дяволите? — попита Тувал.

— Хубаво е да си жив.

— Да. Повтаряй си го и всичко ще бъде наред. — Каин погледна ръчния си часовник. — Е, време е да срежем въжетата. И без изпълнения в стил Брус Лий. Опиташ ли се да ритнеш, ще те прострелям в капачките на коленете.

Ако можеше, Телфър щеше да вдигне ръце.

— Нали сключихме сделка. Няма да се опитам да избягам. Обещах ти, че ще продам плаките, а ти обеща, че ще пощадиш живота ми. Доволен съм.

— Аз пък ще бъда доволен, когато се махнеш от главата ми.

— Може да ме пуснеш да си вървя още сега.

Тувал изсумтя. В Джон Телфър нямаше нищо обезоръжаващо, което да го привлича или да го накара да се усмихне. Може би убиването му беше малко крайно. Не, беше оправдано. Око за око. Телфър бе откраднал ловджийската му кама и я беше изхвърлил. Щеше да бъде подходящо да използва нож, за да го накаже.

Каин накара Джон да протегне крака и с мълниеносен замах, който би посрамил всеки гангстер, извади ножа за чистене на риба и описа малка дъга. Връвта от венецианските щори, която бе използвал, за да завърже глезените на Телфър, се скъса и краката му неволно се разтвориха. Преди Джон да съумее да овладее непокорните си крака, ножът отново беше затъкнат в колана на Каин. Убиецът се подсмихна. Шоуто беше не само за да освободи краката на пленника, но и да му покаже колко умело борави с острието. Телфър трябваше да размишлява върху това, докато пътуваха заедно.

— Е, как ще го направим? — попита Джон.

— Ще се качим в колата ми. Аз ще държа пистолета. Елементарно.

— Да си обуя ли обувките?

— Очевидно.

— Ами раницата?

— Аз ще я нося.

— А дрехите ми?

— Остави ги. — Каин отново се усмихна, но този път студено. — Ако искаш, после винаги може да се върнеш да си ги вземеш.

Телфър се дръпна назад и стисна устни.

— Ще ми подадеш ли обувките или сам да си ги взема?

— Заповядай. — Той му подхвърли обувките. Джон напъха вътре краката си, без да ги развързва. — Готов ли си?

Джон се усмихна едва-едва, за да потвърди.

Каин се приближи до него. Държеше пистолета в лявата си ръка, а с дясната отново извади ножа за чистене на риба. Този път движението беше бавно. Допря дулото до челото му и го предупреди:

— Спокойно.

Пленникът не помръдна, а само вдигна завързаните си китки. Тувал сряза шнура. Телфър спусна ръце, но продължи да извършва въртеливи движения с китките си, за да възстанови кръвообращението си. Каин отстъпи назад.

— Ще го направим тихо и спокойно. Излизаме от стаята и слизаме по задните стълби. Ти ще вървиш отпред. Щом стигнеш до партера, завия надясно и тръгни към паркинга. Когато отидеш там, ще ти кажа коя е моята кола. Разбра ли?

— Да — отвърна Джон.

— И не забравяй, че ако се опиташ да предупредиш някого…

— Ще ме застреляш.

— Да — подигравателно го имитира Каин.

Телфър отново отпусна тежестта си върху креслото, изтласка се и се изправи на крака. Докато ставаше, дясната му китка остана зад него, скрита за миг от погледа на убиеца.

Каин беше готов за опита му да избяга, но не и в този миг. Не и когато се предостави патова ситуация. Не и докато държеше оръжия. Той беше абсолютно неподготвен, когато Джон замахна и ловджийската кама на Тувал разсече въздуха пред очите му.

— Хей! — извика Каин и отстъпи крачка назад. Първата му реакция не беше да извади пистолета, а да грабне ножа за чистене на риба. Ако искаше, Джон можеше да скочи по-близо и да го наръга с едно движение. Но за изненада на Тувал той не го направи, а се усмихна, завъртя ножа и му подаде дръжката.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — попита Каин.

— За тази кама ли се тревожеше?

Убиецът се втренчи в Телфър в продължение на цяла минута. Джон отвърна на погледа му. Накрая Каин леко поклати глава, сякаш излизаше от унес.

— Не си я изхвърлил. През цялото време е била в теб.

— Бях я пъхнал в края на креслото. Научих този номер в родината си. Никога не знаеш кога може да те посети гост, който не взима присърце интересите си. Досега не ми се е налагало да вадя нож, но винаги съм подготвен. За всеки случай.

— Можеше да ме убиеш и да избягаш. — Тувал изглеждаше леко впечатлен. — Защо не го направи?

— Не съм убиец.

Каин се вторачи в него.

— Да го наречем израз на доверие — добави Телфър.

Другият учудено повдигна вежди.

— Върнах ти камата — продължи Джон. — Искам само да удържиш на думата си.

Каин само кимна в отговор, бавно затъкна ножа за чистене на риба в колана си, предпазливо протегна ръка към дръжката на камата и я издърпа от пръстите му.

— Постъпих несправедливо с теб. Вероятно си по-опасен, отколкото мислех. Може би трябва да те убия още сега и да приключа с въпроса, а?

Джон сви рамене.

— Щом така искаш, не мога да направя нищо. Не и сега, след като ти върнах камата.

Тувал наклони глава на една страна и се ухили.

— Знаеш ли какво? Въпреки че си крадец, мисля, че започвам да те харесвам. Може би в края на краищата ще те оставя жив.

— Може би?

Сега беше ред на Каин да свие рамене.

— Нека не се опитваме да се заблуждаваме един друг, Джон. Двамата си приличаме в много отношения. Едно е очевидно — умеем да лъжем убедително. Ако ти кажа, че обещавам да не те убия, ще ми повярваш ли? Ето защо вероятно е най-добре да кажа „може би“. Тогава поне няма да бъдеш сигурен. Това не ти ли вдъхва малко надежда?

Телфър учудено поклати глава.

— Щом поставяш въпроса така, добре, съгласен съм. Може ли да те попитам нещо, преди да тръгнем?

Каин повдигна брадичка.

— Не може ли да го направим по-цивилизовано? Без постоянно насочен срещу мен пистолет?

— Като израз на доверие — съгласи се Тувал.

— Точно така.

— Тогава тръгвай, Джон. Знаеш пътя.

Телфър се обърна към вестибюла. Каин пъхна пистолета в джоба на панталоните си и го последва. Държеше камата като бебе в дланите си.

— Между другото, къде отиваме? — попита той.

— Марина дел Рей — отвърна през рамо Джон.

Тувал погледна списанието с хубавите яхти, разгърнато върху масичката за кафе, и се изсмя.

— Трябваше да се досетя.

29

Излязохме от изхода за пристигащи самолети на летището в Лос Анджелис и се озовахме на ярката слънчева светлина, примесена със смог.

— Добре дошли в Лос Анджелис — подхвърли Ринк.

Леко се изкашлях.

Той се засмя.

— Ще свикнеш, Хънтър. Опитай се да не дишаш седмица и нещо и всичко ще бъде наред.

Взехме такси и поехме на северозапад по шосе № 405. Вляво се простираше Тихият океан. Виждахме само части от синята шир, но непрекъснато усещах присъствието му, сякаш небето трептеше над величествената бездна. Знаците над магистралата показваха Марина дел Рей, Винъс Бийч, Санта Моника, всички места по крайбрежието, където с удоволствие бих отишъл, ако имам възможност.

Вдясно ни примамваха Холивуд и Бевърли Хилс, но ние продължихме на север покрай Гети Център, докато стигнахме до шосе № 101 и се сляхме с трафика по посока изток. Минахме край „Юнивърсъл Студиос“ и като повечето хора извих врат с надеждата да видя някоя знаменитост. След това бързо наближихме Пасадина, където Ринк ни беше уредил място за нощуване.

Говорихме с домоуправителя, който беше и портиер и имаше апартамент на най-долния етаж в жилищната сграда. Той даде на Ринк електронен ключ и ни обясни къде е апартаментът ни, като жестикулираше със сандвича с шунка в ръката си.

Намерихме апартамента и видяхме, че е по-голям, отколкото очаквахме за цената, която бяхме платили. Избрахме си по една спалня и после се срещнахме в хола. Беше чист и просторен и климатикът бе благословия след знойното пътуване. Никой обаче не искаше да остане затворен там дълго.

— Да си вземем душ и да излезем да хапнем нещо, а? — предложи Ринк.

— Звучи като план — признах аз, — но мисля, че душът може да почака, защото стомахът ми се свива от глад.

— Какво предпочиташ? Луксозен ресторант със сребърни прибори или хамбургер и пържени картофи?

— Винаги хамбургер и пържени картофи.

— Знам едно чудесно място.

Ринк ме заведе в закусвалня със странното име „Пикантния Джони“. Не можах да се въздържа да не се разсмея, защото името ми напомни за образа от рекламата, която виждаш на монетните автомати в обществените мъжки тоалетни в Англия. Трябваше обаче да призная, че Пикантния Джони правеше фантастични хамбургери, а за салатата „Цезар“ си заслужаваше да умреш. Картофите с лютиви подправки и огромният бананов шейк ме довършиха.

Върнахме се в апартамента и почти веднага заспахме. Дори тревогите ми за Джон бяха изместени от по-неотложната потребност от ободряваща почивка. Спах няколко часа и когато се събудих, слънцето беше в зенита си и печеше силно.

Тялото ми беше обляно в пот и повече не можех да отлагам къпането под душа. Излязох от банята, чувствайки се отново човек, и чух, че Ринк се суети в стаята си. Отидох във всекидневната, отворих бутилката с минерална вода, която намерих в хладилника, и се настаних удобно пред телевизора. Предаваха новини и затова го оставих да работи.

Ринк се издокара и се присъедини към мен. Вече бяхме обсъдили местните му контакти. Той щеше да ни свърже с полицай от Лос Анджелис на име Шерил Баркър, за да ни разкаже как стоят нещата в града. Преди да го сторим обаче, исках да обсъдим някои неща в Литъл Рок.

— Чувствам се адски неудобно, че оставихме Харви да разчиства бъркотията.

— Той ще се оправи — увери ме Ринк. — Щеше да се обиди, ако не му бяхме позволили да направи нещо за нас. Много е чувствителен, да знаеш.

Изсмях се. Лукас изглеждаше необорим. Струваше ми се, че можеш да притъпиш брадва, докато се опитваш да направиш белег върху лъскавото му кубе. Ринк обаче беше прав. Видях уязвимостта на Харви, когато се наложи да не участва в нападението, което организирахме на Зигмунд Петоски. Не му беше лесно да седи със скръстени ръце, докато ние се хвърлихме във водовъртежа на събитията.

Лукас имаше и друга страна — хладнокръвието, с което застреля главореза в устата.

— Харви ще заведе Луиз Блейк на безопасно място — продължи Ринк. — Не се тревожи.

— Ако нищо не им се случи, преди да има тази възможност.

— Какво може да се случи? Ако питаш мен, преследвачите на Луиз вече са тръгнали насам. Не мисля, че Харви трябва да се безпокои за нещо.

— Смяташ ли, че ФБР ще оставят на мира Луиз? Тя е пряка връзка към Джон и ще я наблюдават в случай, че той се опита да установи контакт.

— Харви е добър. Ще я измъкне, независимо дали това ще се хареса на ФБР или не.

Приех думата на Ринк. Той познаваше Харви Лукас. Преди срещата ни ми беше казал, че Харви е добър боец. Пък и самият аз видях уменията му с очите си и не се съмнявах, че Ринк знае какво говори.

— А какво мислиш за онова, което Петоски ни каза?

Ринк повдигна рамене и изцъка с език.

— Глупости.

— Особено онова за агентите на ЦРУ?

— Да. Петоски много добре знае кои са онези типове. Излъга, защото ни помисли за федерални агенти.

— Спомняш ли си името, което някой извика, когато бяхме в сградата?

— Да. Хората на Хендриксън са тук. Крещяха така, сякаш бяхме конкурентна банда.

— Да. Конкурентна банда. Мисля, че Хендриксън ги е изпратил да тормозят Петоски. Имам чувството, че Петоски и Хендриксън вече не са в добри отношения. По дяволите, нахлухме там, застреляхме неколцина от момчетата му, преобърнахме сградата и вероятно развалихме вечерта му. Той обаче не се оплака на полицията. Ако ни е смятал за правителствени агенти, не мислиш ли, че вече щеше да има масови арести?

— Освен ако е знаел, че не сме от ЦРУ, и само се е преструвал заради гостите си.

— Не, това е малко вероятно. — Замислих се. — Възможно ли е да е предполагал, че сме изпратени от Хендриксън и да е споменал ЦРУ, за да ни уплаши? Нали се сещаш? Лека заплаха.

— Ами, ако латиноамериканците наистина са правителствени агенти?

— Не са от ЦРУ. Уолтър го потвърди.

— Може да е излъгал.

— Не, Ринк. Нямаше да ми даде разрешение да убивам, ако бяха негови хора.

— Тогава защо Петоски ни наговори онези тъпотии за ЦРУ?

Отново се върнахме на изходна позиция.

— Можем само да чакаме и ще видим — отбелязах аз.

Умълчахме се и насочих вниманието си към телевизора. Мъж с виновно изражение разказваше за бедствието, сполетяло богаташкия яхтклуб само преди минути. Картината се прехвърли от студиото към репортер на мястото на събитието, който стоеше сред тълпа стъписани минувачи. Огромен облак черен дим затъмняваше хоризонта зад тях. Изкривих лице в гримаса. Светът беше пълен със смърт и разруха, дори луксозните места за забавления на богаташите като Марина дел Рей.

Не проявих интерес и смених канала.

30

Слънцето напичаше лицето на Тувал-Каин. Сенникът на жълти и бели райета, осеян с изсъхнали трупове на насекоми над него, се развяваше на ленивия бриз. Каин се чувстваше като у дома си, седнал пред кафенето край пешеходната пътека на частното пристанище на Марина дел Рей. Представяше си, че живее на такова място, но със седемстотин хиляди долара нямаше да може да си купи дори градинска барака за инструменти.

Зад двуметровата бетонна ограда имаше яхта, която струваше повече от пет милиона долара. В района дори бетонът не беше обикновен и евтин. По цялата му дължина имаше ярка фреска, грижливо изрисувана в небесносиньо, смарагдовозелено и ослепителнобяло. Отвъд се чуваше плисък на вълни и скърцане и шумолене на лодки, завързани в пристана. Чайки кръжаха над мачтите, които се поклащаха като гора.

Въпреки че не му се искаше, Каин бе позволил на Телфър да влезе сам в частното пристанище. Преди да се съгласи, той се бе уверил, че единственият изход освен откритото море е порта от ковано желязо на трийсетина метра вдясно. Разбира се, сделката можеше да бъде сключена само по този начин. Джон възрази, че купувачът ще изпадне в паника, ако види непознат да го следва до лодката. По всяка вероятност щеше да предположи, че Телфър го е предал. Тогава щеше да откаже да преговаря или по-лошото, да изхвърли Джон и Каин на дъното на морето след прилива.

Тувал трябваше да се съгласи. Нямаше желание да отстъпва нито чантата с благините, нито пленника, но ако се качеше на яхтата с пистолет, насочен срещу Телфър, можеше да се прости с обещаното богатство и разчистването на сметките, което все още планираше за крадеца.

Сервитьорката му донесе кафе в чаша колкото напръстник. Каин го изпи на един дъх и поръча второ. Жената му хвърли поглед, който той посрещна намръщено, и отиде да вземе друго кафе.

— Нека бъде двойно — подвикна Тувал след нея, сякаш поръчваше уиски в кръчма в Дивия запад.

Тя се върна, този път донесе по-голяма чаша, остави я на масата и забърза, преди Каин да отнеме повече от ценното й време. Обслужването, изглежда, беше запазено за отрепките, които идваха да оглеждат яхтите на тузарите.

Петнайсет минути изминаха без раздвижване. Тувал беше убеден, че Телфър не се е измъкнал незабелязано, освен ако не бе плувал с акваланги под вълните.

Въпреки това започна да изпитва безпокойство.

Петнайсет минути не беше много време да сключиш сделка за седемстотин хиляди долара, но на него му се сториха прекалено дълги. В съзнанието му започнаха да се разиграват различни сценарии и той разбра, че няма да издържи още пет минути. Вътрешният му радар работеше скорострелно.

Ами, ако Телфър беше приключил сделката и после бе помолил деловия си партньор да му помогне да избяга? Ако вече бяха извикали ченгетата и им бяха казали, че убиец, направил самопризнания, седи отвън и пие кафе на пристанището? Ами, ако цивилни детективи се промъкваха към него, преоблечени като богаташи в костюми на Армани?

Тувал крадешком огледа пешеходната пътека. Възможно ли беше полицаите да се преструват на туристи, които като него се правят, че разглеждат елегантните яхти? „Приближават ли се към мен?“ — запита се той.

Това беше достатъчно, за да го накара да се размърда неспокойно. Не обичаше да го прави. Той караше другите да се размърдват неспокойно.

„Стига толкова“ — помисли си.

Телфър щеше да загуби много, ако полицията се намесеше. Животът му отново щеше да бъде в неговите ръце и по всяка вероятност щеше да вземе парите, но може би ченгетата щяха да погнат него и деловия му партньор.

Тувал знаеше как функционира умът на крадеца и вярваше, че Телфър ще приключи сделката и ще се върне при него с надеждата да избяга и да вземе парите, когато му се предостави възможност. Ако ролите се разменяха, Каин щеше да направи точно това. Ето защо можеше само да чака, да печели време и да поеме контрола, щом Телфър се върне с парите.

Можеше да се наслаждава на слънчевата светлина. И на кафето.

И в същия миг видя двамата мъже.

Бяха мургави, с къдрави коси и мустачки. Носеха копринени костюми и кожени мокасини на бос крак. Приличаха си толкова много, сякаш бяха братя. Единствената разлика беше, че по-ниският имаше превръзка на ухото.

Имаше и нещо друго. Носеха оръжия. Не демонстративно, а затъкнати отзад в панталоните. Каин забеляза издайническата издутина на гърба им, докато минаваха покрай него. Не разбра какво казват, защото не само разговаряха шепнешком, но и на испански или португалски. Тувал говореше пет езика, но за съжаление нито един от Средиземноморието.

Обикновено присъствието на мъжете не би го разтревожило. На пристанището често се разхождаха въоръжени охранители. В тези мъже обаче имаше нещо, което задейства вътрешната му алармена система. Потайното им приближаване към портата беше злонамерено, както и погледите им към яхтата, на която Телфър се беше качил, и кимането един на друг. Освен това те вървяха, като несъзнателно често поглеждаха. Толкова очевидно се опитваха да не бият на очи, че присъствието им беше натрапчиво.

Каин се намръщи. Повече не можеше да седи със скръстени ръце. Той изсипа шепа монети на масата, стана и изгълта остатъка от еспресото. След това се протегна и тръгна след двамата мъже. За разлика от тях вървеше близо до входовете на кафенетата и бутиците покрай пристанището и използваше прикритието си на зяпащ витрините турист, за да замаскира интереса си към двойката. Незабелязано се приближи на два метра от тях.

Те продължаваха да разговарят шепнешком, но Каин долови една дума. Споменаха я два пъти. Име. Телфър. И той разбра, че хората, от които Джон бяга, най-после са го открили.

Каква дилема! Но и предизвикателство. Тувал се усмихна, пъхна ръце в джобовете си и погали сувенирите. Реши, че много скоро ще добави още кости към колекцията си.

Доволен, той видя как двамата латиноамериканци се приближиха до портата и поздравиха пазача в будката от другата страна. Пазачът излезе. Изглеждаше смешен в светлосинята си риза, дълги до коленете бермуди, платнени обувки и шапка с козирка, закачливо килната над загорялото му от слънцето лице.

Единият мъж му показа нещо. Каин го зърна само за миг, но видя значка на кожен портфейл. Пазачът явно остана впечатлен и се наведе да отключи портата.

Усмивката на Тувал стана кисела. Всеки по-предприемчив човек можеше да си набави фалшиви документи. Пазачът се нуждаеше от хубав ритник по задника, че не обърна повече внимание на значката на мъжа. По всяка вероятност той беше провалил се кандидат за ченге и се кланяше на онези с истинските значки. Подмазвачеството му беше отблъскващо.

Двамата латиноамериканци влязоха във вътрешността на комплекса. Единият възнагради пазача с потупване по рамото и охранителят придоби такъв вид, сякаш беше готов да козирува. Той още стоеше с ръка на отворената порта и гледаше как двамата мъже се отправят към завързаната яхта, когато Каин се приближи до него.

— Извинете — каза и пазачът се обърна. Лицето му сияеше като на подлизурко.

— Да? С какво мога да ви помогна?

— Аз съм специален агент Кенеди от ФБР. И първо, понижете тон. — Тувал говореше така, сякаш щеше да му предаде изключително важно съобщение. Заинтригуван, пазачът го погледна в очакване. Каин се наведе и зашепна: — Въпросът е извънредно деликатен. — Той заведе пазача обратно към будката. — Може ли да поговорим вътре?

Запленен от мистерията на мига, пазачът дори отвори вратата и позволи на Тувал да влезе. В тясната затворена стаичка миришеше на пот като в съблекалня.

Каин бутна охранителя да седне на единствения стол. Човекът не възрази, сякаш прие нахлуването в личното му пространство като тайната среща.

— Какво ви казаха двамата мъже, които току-що влязоха?

— Казаха, че работят за правителството — веднага отговори пазачът. — Агенти Рамос и Ескуера. Искаха да знаят къде е яхтата на господин Карсън. Защо питате?

— Защото аз съм истински правителствен агент, а те не са.

— Твърдите, че значките им са фалшиви?

— Като бюста на Памела Андерсън.

Охранителят изглеждаше поразен от избора му на думи.

— Не знаех — каза след кратка пауза, сякаш се извиняваше.

Тувал не можа да прецени дали пазачът има предвид значките на двамата латиноамериканци или най-ценните атрибути на Пами, но прогони мисълта от главата си, без да се усмихне.

— Те са международни наркотрафиканти и се готвя да ги арестувам.

— Така ли? Съвсем сам? Нямате ли подкрепления?

Каин разкаяно поклати глава.

— Разделихме се с партньора ми. Не си нося дори проклетия предавател, за да се свържа с него. Онези типове са адски добри. Следим ги от няколко месеца. Щом ги забелязах, се наложи да тръгна след тях.

Пазачът кимаше на всяка нова информация, която Тувал му съобщаваше.

— Искате ли да се обадя по телефона за помощ?

— Ще ви бъда благодарен.

— Няма проблем — рече охранителят и се обърна. Взе слушалката и я доближи до ухото си. Каин беше доволен, че е отвлякъл вниманието му. Освен това пазачът седеше на стола и минувачите отвън не го виждаха. Тувал се престори, че гледа през прозореца, наведе се над пазача и извади ножа за чистене на риба.

— На кого да се обадя? — попита мъжът. — На ФБР?

— 911 ще свърши работа. Може би е най-добре да повикате линейка.

Пазачът не долови промяната в тона му, нито наситеното с конкретен смисъл изречение. Всъщност не усети нищо освен натиска на Каин върху рамото си. Вдигна глава и извърна лице и Тувал прокара ножа по гърлото му. Пазачът инстинктивно пусна телефонната слушалка и протегна ръце към гърлото си, но вече бе загубил контрол върху крайниците си и дланите му безполезно се свлякоха върху гърдите. От прерязаните му артерии рукна кръв. Каин го задържа изправен за раменете, за да не му позволи да стане. Пазачът изпружи крака и се свлече в локвата кръв под него.

Не отне много време.

Умря, преди двамата латиноамериканци да стигнат до яхтата на Карсън.

— Некадърник — каза Тувал на нечуващия пазач. — Нищо чудно, че са ти отказали да станеш полицай.

Нямаше време да вземе сувенири и спря само да смъкне щората, която закри вътрешността на будката от любопитни погледи отвън. Бръкна в джоба на охранителя, извади връзка ключове, излезе и заключи вратата.

Двамата мними агенти бяха застанали долу пред трапа, водещ към яхтата на Карсън. На лодката имаше трети човек и бе притиснал предавател до ухото си. Каин тръгна към тях и видя, че той кимна, а двамата латиноамериканци се заизкачваха.

— Какво става тук? — зачуди се на глас Тувал. От обясненията на Телфър беше останал с убеждението, че човекът, от когото бе откраднал плаките, е наел преследвачите, и господин Карсън, собственикът на яхтата, е съперник на работодателя им. Тогава как двамата латиноамериканци получиха свободен достъп до лодката?

Изводът беше един — двойна игра. Не можеше да е друго. Бяха натопили Телфър. И Каин щеше да пострада. Това го ядоса.

Той ускори крачка. Обувките му скърцаха по пешеходната пътека. Пъхна ръка в колана и извади пистолета, а с другата ръка измъкна ловджийската кама.

Когато му оставаха само двайсетина метра, чу силни гласове и забърза. Не се опитваше да направи безумен опит да спаси кожата на Телфър, нито да гарантира, че ще получи парите. Просто не можеше да устои на импулса, който го тласкаше напред.

На десетина метра от яхтата чу груб смях и после думите:

— Мислиш, че ще поведа война с Хендриксън заради теб, проклет тъпако?

— Ти си негодник, Карсън — каза Телфър. — А аз ти вярвах.

— Жалко — отвърна другият. — Нека ти бъде за урок. Парите решават всичко, а не празните приказки, приятелю мой.

— Ах, ти…

— Млъкни! — изрева единият латиноамериканец. — Идваш с нас, Телфър. Жив или мъртъв, не ми пука.

Тувал стигна до трапа и без да спира, го изкачи с два скока. Стъпи на палубата и видя мъжа с предавателя. Реши, че е пазач, вероятно един от неколцината, които охраняваха яхтата. Появата на Каин го накара да се обърне. Преди изненадата да се изпише на лицето му, той се озова пред него. Мъжът изсумтя, наведе глава и видя дръжката на ловджийския нож да стърчи от гърдите му.

— Да, млъкни — насърчи го Каин и натисна надолу дръжката. По закона на лоста върхът се вряза нагоре. Двайсет и четирите сантиметра наточена стомана лесно намериха долните камери на сърцето на мъжа. Той умря, преди да издаде звук. Тувал го положи на палубата, извади камата, избърса я в панталоните му и се обърна към каютата.

Яхтата беше огромна и каютите бяха луксозни като в петзвезден хотел. Широки плъзгащи се врати водеха към елегантно обзаведена всекидневна. Всичко беше от кристал и великолепна естествена кожа. Имаше дори полилеи. Грамаден плазмен телевизор със сателитна връзка заемаше по-голямата част от близката стена. Вътре имаше шест души.

Джон Телфър седеше на стол до маса със стъклен плот, а срещу него се беше настанил по-възрастен мъж с разкопчана риза и светлокафяви панталони. Косата и кичурите, подаващи се от гърдите му, бяха прошарени и контрастираха на фона на тъмния му слънчев загар. Каин реши, че това е Карсън.

На масата беше раницата на Телфър, отворена, за да покаже фалшивото съкровище вътре. Тувал предположи, че в затвореното куфарче до нея са седемстотинте хиляди долара. Двамата латиноамериканци стояха с гръб към него. Той забеляза, че още не са извадили оръжията си, но другите двама го бяха сторили. И те бяха охрана като наръгания с ловджийската кама. Мъжете с безмилостни лица от двете страни на Телфър предпазливо наблюдаваха латиноамериканците.

Каин долови движение над него. Погледна нагоре, готов да вдигне пистолета, и видя млада жена по бикини, която забърза навън.

Щеше да стане едното от две неща. Кучката щеше да прояви разум и да слезе от яхтата или щеше да вдигне шум и да предупреди богатия си покровител. Той не искаше да рискува в случай, че станеше второто. Трябваше да действа веднага, докато елементът на изненада все още беше на негова страна. С решението дойде и действието. Имаше само шест патрона и всеки един трябваше да попадне в целта. В такъв случай първо охраната.

Пристъпи до вратата. Едното плъзгащо се крило беше отворено. Той влезе и беше само на три метра от първия пазач, когато вдигна пистолета и стреля. Главата на мъжа се взриви на черешовочервени парченца.

И после настъпи хаос. Хаосът го устройваше. Той съществуваше в царството на хаоса.

Телфър вдигна глава. На лицето му се изписа стъписване и облекчение. Латиноамериканците се завъртяха и бръкнаха за оръжията си, а вторият охранител вече се приближаваше към Каин. Само Карсън прояви благоразумието да се хвърли на пода и да се опита да избяга под кухненския плот.

Тувал изсумтя и застреля втория пазач. Улучи го в дясното рамо. Мъжът падна, но той веднага разбра, че не е мъртъв. Това обаче нямаше значение. Човекът изпусна пистолета си и Тувал видя, че Телфър е запазил присъствие на духа и го взе.

Двамата латиноамериканци бяха следващите. Каин стреля в онзи с превръзката на ухото. Уцели го в бедрото и мъжът отскочи назад. Куршумът го завъртя и човекът се строполи на пода в краката на приятеля си. Вторият латиноамериканец изваждаше пистолета си да стреля и той осъзна, че е време да действа, но вместо да се хвърли да намери укритие, се втурна в стаята и изкрещя:

— Размърдай си задника, Телфър!

Вторият латиноамериканец стреля, но не по него, както Каин се надяваше, а по Джон. Куршумът се заби в облегалката на стола, точно там, където преди миг беше главата му. Джон се беше навел над стъклената маса и протягаше ръце към куфарчето. Докато латиноамериканецът отново се прицелваше в Телфър, Тувал го простреля два пъти — веднъж в корема и после в челюстта. Мъжът политна назад, оставяйки диря от кръв, която заблестя на светлината на полилеите.

Каин се обърна към Джон:

— По-живо, по дяволите!

Телфър притисна куфарчето до гърдите си и най-после стана. Тувал се приближи и насочи пистолета към него.

— Дай ми оръжието.

Джон поклати глава, вдигна пистолета и го насочи към Каин.

— В момента нямаме време за това — предупреди го Тувал.

— Да, нямаме.

Двамата се втренчиха един в друг.

— Да се махаме оттук. После ще се тревожим за останалото — предложи Каин.

Преди Телфър да приеме или да отхвърли поканата, в предната част на каютата се отвори врата и се вмъкна друг мъж, който държеше картечен пистолет „Узи“. Той бързо огледа помещението. Трябваше да му се признае, че видяното, изглежда, не го развълнува особено. Човекът вдигна узито и изстреля дъговиден поток от куршуми, докато се хвърляше да прикрие Карсън. В същия миг раненият латиноамериканец се претърколи и грабна пистолета, който беше изпуснал на пода. При наличието на две мишени, един куршум и други, летящи към него, Каин реши, че най-добрият ход на действие е да се измъкне, колкото е възможно по-бързо.

Докато куршумите раздробяваха дъските зад него, той се хвърли през страничния прозорец, разби стъклото и се просна на палубата. От каютата се разнесоха викове и после Телфър се озова до него и изпусна куфарчето. Ризата му беше изцапана с кръв и той изохка, когато се изправи на колене. Тувал го хвана и докато Джон се олюляваше, го удари по ръцете с дулото на пистолета си.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — попита Телфър.

— Къде е пистолетът ти? — сопна се Каин.

— Хвърлих го по маниака с узито.

— Хвърлил си го? — недоверчиво попита Тувал.

— Засече.

— Господи. — Каин го потупа по рамото. — Вземи куфарчето. Да изчезваме оттук.

Телфър запълзя на колене и грабна куфарчето, а после се върна при Тувал.

— Дано парите са истински — отбеляза Каин.

— Разбира се, че са. Не съм проклет идиот.

Тувал кимна и посочи към предната част на яхтата.

— Натам. Веднага.

Двамата се наведоха, когато четвъртият пазач се появи на прозореца, през който бяха избягали. На лицето си имаше рана, където го беше ударил пистолетът на Джон. Изкрещя гневно и се изви, за да стреля с узито. В същия миг Каин скочи към него и замахна с ловджийската кама с лявата си ръка. Ножът се заби, преди мъжът да натисне спусъка, и отряза палеца му. Човекът извика от болка и отмести встрани оръжието. От дървената палуба до Телфър се разхвърчаха трески. Тувал отново заби камата, този път дълбоко в китката му, и мъжът дръпна ранената си ръка.

Джон се изправи и побягна. Каин го погледна, а сетне наведе глава към палубата, приклекна, взе отрязания палец и го пусна в джоба си при другите сувенири.

Охранителят отново се появи на прозореца, но само изкрещя от ужас, когато се опита да намести увисналата си ръка. Каин му се ухили и хукна след Телфър.

Настигна го при щурвала на яхтата. Джон бе отворил широко очи, докато гледаше привидно бездънния залив долу. Водата имаше тюркоазния блясък, характерен за пристанищата, а на повърхността й плуваше тънък слой дизелово гориво.

— Скачай — заповяда Тувал.

— Не — отвърна Телфър и притисна куфарчето до гърдите си.

— Скачай.

— За нищо на света. Не мога да плувам.

— Мили Боже! Как така не можеш да плуваш?

Джон отново поклати глава.

— Не ти вярвам — заяви Каин, сграбчи го и го блъсна към перилата. — Прехвърли се от другата страна. Ако мислиш, че преживях толкова много неприятности, за да те оставя да се удавиш…

Телфър се съпротивляваше, но знаеше, че това е единственият му шанс за оцеляване. Докато се двоумеше, той чу стъпки от каютата.

— Единият латино още е жив — сопна се Тувал. — Както и двама пазачи, и Карсън. Всеки момент ще излязат и ще бъдем мъртви. Съзнаваш ли това?

Джон кимна, но очевидно не му се искаше да скочи.

— Исусе! — възкликна Каин, хвана го и го хвърли през перилата. Телфър падна във водата като камък и мигновено потъна. Тувал преметна крак през перилата точно когато телохранителят, когото бе прострелял в рамото, изскочи на палубата. Ризата му беше обагрена в кръв на гърдите, но още не бе излязъл от играта. Беше взел узито на наръгания си с кама колега и търсеше мишена.

Каин вдигна пистолета и стреля.

Но не по мъжа, а по аквалангите, наредени покрай стената на каютата. Изстрелът беше отчаян и нямаше време да го изчисли, но докато се хвърляше в морето с главата напред, той усети силата на експлозията, която разпрати ударни вълни във водата около него. Той се гмурна по-надълбоко. Ушите му забучаха от разтърсващия взрив. Ръката му намери ризата на Джон, който се извиваше и дърпаше, обзет от паника.

Каин изруга и от устата му излязоха мехурчета. Не можеше да хване здраво Телфър, защото държеше ловджийския си нож. Преживя толкова много проблеми, докато си върне камата, а сега му пречеше и трябваше да се отърве от нея. Той я пусна и замислено я наблюдава как потъва и изчезва в сумрака, а после нервно сграбчи Джон за дрехите и започна да плува.

Двамата се показаха над развълнуваната повърхност. Тувал бе увил ръка около врата на Телфър и го дърпаше. Джон се давеше, плюеше и поемаше големи глътки въздух, докато притискаше куфарчето до гърдите си като бебе. Каин предположи, че вкопчването в куфарчето няма нищо общо със съдържанието му, а той го използва като плавателно средство.

Яхтата гореше. Кислородните бутилки се взривиха, отнеха живота на телохранителя и разрушиха голяма част от палубата и каютата. Тувал съзря жена по бански костюм, която скочи във водата. Друг човек накуцваше по стъпалата на пристана. Отстрани на главата му имаше малка бяла превръзка. Дори от разстояние позна оцелелия латиноамериканец.

Нямаше следа от останалия жив телохранител и от Карсън. Може би латиноамериканецът беше насочил пистолета си към тях, преди да избяга. Не. Докато Тувал се питаше какво се е случило, Карсън се приближи до перилата и стреля по куцащия мъж. Не улучи и латиноамериканецът успя да се скрие зад друга яхта. Смуглият тип се оказа по-добър стрелец и стреля три пъти в бърза последователност. Карсън се преви на две, преметна се през перилата и се стовари по лице на дъсчената пешеходна пътека. По всичко личеше, че няма да се изправи.

Каин не им обърна повече внимание и заплува, теглейки Телфър и ценния му товар. Двамата стигнаха до стълбата на друга закотвена яхта, когато въздухът около тях стана адски горещ. Тувал бутна Джон под водата и го последва. Яхтата на Карсън експлодира във въртящо огнено кълбо, което разпръсна вдигащи пара парчета метал и дърво из пристанището.

31

— Занасяш се.

Ринк се беше подпрял на предния капак на черно-бялата патрулна кола на Шерил Баркър.

Бяхме спрели до глинест насип в началото на долина, на чието дъно се мержелееха покриви на къщи сред тучна зеленина. Преобладаваха палми и шинуси. Птици пееха и размахваха крила в небето над нас.

Шерил Баркър бе избрала мястото за неофициалната среща, защото се намираше на половината път от жилищата ни. Чух несвързано бъбрене и писъци на деца и предположих, че е време за игра в някой парк, скрит сред дърветата. Мигът беше сюрреалистичен. Ние говорехме за смърт и унищожение, а десетки деца се смееха и викаха радостно някъде под нас.

Баркър, жена с лунички на лицето и къса гъста коса, поклати глава.

— Не се занасям, Джаред. Носи се във въздуха. Огненото кълбо в Марина дел Рей е заслуга на добрия ти приятел Джон Телфър.

Ринк ме погледна и аз безучастно свих рамене. След глупостите, които чух по компютъра на Харви, да не говорим за последвалите новини по телевизията и радиото във взетата под наем кола, не се изненадах, че последното зверско престъпление също е приписано на Джон Телфър. Той, изглежда, бе изместил Осама бен Ладен като злодей в Западното полукълбо.

Баркър беше висока почти колкото Ринк, но беше слаба и фина и изглеждаше дребна в сравнение с едрия ми приятел. Стоеше, затъкнала палци в колана си, също като стрелец от Дивия запад.

Ринк се обърна, изгледа я от главата до петите и забеляза безупречно чистата й полицейска униформа.

— Още ли не са те направили детектив?

— Не, но скоро ще се явя на изпитите. Има кратък период на изчакване и дълга колкото ръката ми опашка преди мен — отвърна тя.

— Мислех, че полицията в Лос Анджелис веднага ще вземе човек с твоите заслуги. Господи, та ти вероятно си разследвала повече от половината отдел „Обири и убийства“, взети заедно.

Устните й се изкривиха в странно оформена иронична усмивка.

— Изглежда, времето ми в отдел „Убийства“ на Кралската полиция в Хонконг не се брои за много тук. — Баркър повдигна кокалестите си рамене и платът на ризата й леко се надипли. — Това е като всичко друго, Джаред. Непрекъснато трябва да се доказваш. Няма такова нещо като бързо издигане до върха, що се отнася до полицията в Лос Анджелис.

— Все някой трябва скоро да се вразуми — предположи Ринк.

— Да ти кажа право, не бързам. Доволна съм и да обикалям в черно-бяла патрулна кола, и да седя зад бюрото. Ако ме повишат, хубаво. Ако не, ще бъда щастлива да ритам топките на групови изнасилвачи и да съставям актове за дребни нарушения на възрастни дами, които карат в погрешната лента на магистралата. — Баркър наведе глава и изтърси въображаема прашинка от черната си риза. — Харесва ми униформата. Не виждам защо е толкова важно да се върна към цивилните детективи.

Ринк й се усмихна със стиснати устни.

— Пък и караш страхотна кола, а?

— Да. Много по-бърза е от „Краун Виктория“, с каквито се влачат детективите. Преди всичко двигателят й е по-мощен.

— Ще ти трябва, когато преследваш баби нарушителки с колички за голф. — Той приключи разговора за незначителните неща. — Вярваш ли на това?

— На кое? Огненото кълбо? Няма съмнение, Джаред. Според показанията на очевидци твоето момче е било на сцената.

— Сигурни ли са, че е бил Джон Телфър? — попитах аз и се приближих до тях.

Баркър се обърна към мен и присви очи.

— Джо Хънтър — представих се и подадох ръка. Тя я стисна вяло. — Джон е мой брат.

Жената се намръщи и погледна Ринк.

— Всичко е наред, Шерил — успокои я той.

Думата му й беше достатъчна.

— Вашето момче е във всяка телевизионна мрежа и вестник в страната. Свидетелка се кълне, че Телфър е взривил яхтата.

Все още не бях убеден и този факт явно пролича на лицето ми.

— Свидетелката успяла да се измъкне невредима, преди яхтата да се превърне в супернова. Според нея Джон Телфър сигурно е занесъл бомба на борда. Мъкнел някаква раница, когато пристигнал. Имайте предвид, че не придаваме голяма тежест на бомбата. По всяка вероятност нещо на яхтата е гръмнало. Имало е престрелка преди експлозията.

— Джон не би направил такова нещо — заявих аз.

Тя отново сви рамене.

— Само предавам думите на свидетелката.

— Споменава ли защо изобщо Джон е бил на яхтата?

— Не.

— Коя е свидетелката?

— Знойна хубавица, която Рет Карсън е свалил на остров Каталина. Знаете какви са богаташите. Обичат на яхтите им да стои някоя красавица, когато спрат на кея. Издига ги в очите на хората.

— Искате да кажете, че свидетелката е проститутка?

— И проститутките имат очи като всички останали — отвърна Баркър. — Тя твърди, че Телфър не е бил единственият, който се качил на яхтата. Появили се двама мъже в елегантни костюми и после още един. Последният, качил се на борда, бил с Телфър. Престрелката започнала, след като той отишъл там.

С Ринк се спогледахме.

— Описа ли някого от тримата, пристигнали след Джон? Например двамата с костюмите?

— Нека видя. — Баркър извади тефтерче от джоба на ризата си и го прелисти до страница, отбелязана с ластик. Съмнявах се, че се нуждае от справката. — Да, ето. Обявили са ги за издирване. Двамата са трийсет и няколко годишни, средни на ръст, с черни коси и смугли, облечени в скъпи дизайнерски костюми.

— „Кралете на мамбото“ — отбелязах аз.

Устните на Баркър потрепнаха, като чу забележката ми.

— Познавате ли ги?

— Не лично, но смятам да се запозная.

Тя свъси вежди и огледа долината.

— Каквито и да са намеренията ви, може да задраскате единия от списъка със задачите си. Преди десетина минути ми се обадиха, че единият е сред мъртвите, намерени на изгорялата яхта. Другият може да е на дъното на пристанището. Ще изпратят водолази.

— Ами третият? Онзи, който според свидетелката е бил с Джон?

Баркър отново прегледа тефтерчето си, изду бузи и издаде звук на раздразнение.

— Бял мъж, на около четирийсет години. Студени очи. Това е всичко.

— Нищо за дрехите? А цветът на косата?

— Не. Свидетелката каза, че го видяла бегло. Видът му я накарал да побърза да се скрие. — Тя пак се намръщи. Очевидно не харесваше онова, което четеше. — Да не споменавам факта, че е наръгал с нож единия от телохранителите на Карсън.

Въздъхнах. Погледнах Ринк и видях, че се е втренчил в мен.

— Свидетелката казала ли е нещо друго за него или за Джон? Избягали ли са от яхтата, преди да се взриви?

— Скочили във водата точно преди яхтата да гръмне. След това не ги видяла повече. Вероятността да са оцелели след такава експлозия е много малка.

— Джон не може да плува. — Стомахът ми се сви от страх. Изгорял или удавен. И в двата случая щеше да бъде лошо. Представих си как лицето на Джон ме гледа от някакво неизмеримо дълбоко място. Не беше лесно да прогоня обезпокоителния образ, но трябваше да запазя оптимизма си. Все още не бях готов да призная поражение, нито да се откажа да го търся, освен ако полицейските водолази не извадеха безжизнения му труп от тъмните води.

— Може да е оцелял — обади се Ринк. — Яхтите са завързани близо една до друга. Вероятно се е добрал до друга лодка и е излязъл от водата.

— Дано — рекох аз.

— Човекът, който е бил с Телфър, е интересен. Направил е нещо изключително странно, докато е бил на яхтата — каза Баркър.

— Освен че е наръгал с нож някого? — попитах аз.

— Да. Единият телохранител на Карсън е оцелял след експлозията. Бил сериозно ранен и обезумял от болка и загуба на кръв, и не говорел много свързано, но повтарял: „Той открадна палеца ми.“

Погледнах я изпитателно, а Баркър ми се усмихна накриво.

— Освен множеството изгаряния по тялото китката му била срязана и липсвал палецът. Разбира се, може да го е ранила летяща отломка от взрива. Пазачът обаче упорито твърдял, че мъжът взел палеца му от палубата и го пуснал в джоба си като сувенир.

— Господи! — възкликна Ринк и аз не можах да не се съглася с него.

Теорията ми, че пътищата на Джон и Жътваря са се кръстосали, се подкрепяше. Само не ми беше ясно как са се срещнали. Защо Джон придружаваше убиец? Като съюзници ли действаха и убиваха заедно? Или Джон беше принуден да бъде с онова чудовище? Можех само да се надявам на второто. За доброто на всички.

Осъзнах, че съм се умълчал, потънал в мислите си, едва когато Ринк ме сръга.

— Чу ли това, Хънтър?

— Кое?

— Рет Карсън, собственикът на яхтата.

Присвих очи в недоумение.

— Разбрах, че не слушаш.

— Съжалявам. Бях се замислил.

— Да. Чувах как мозъкът ти превърта.

Разтърсих глава, за да проясня съзнанието си.

— Е, какво пропуснах?

— Рет Карсън е голям играч, шеф на една от престъпните организации тук.

— Нещо като мафия?

Баркър се засмя.

— Мафията вече няма голямо влияние тук. Особено ако търсите старомоден Кръстник, за който си мислите. Може обаче да се каже, че Карсън е ключова фигура в местния подземен свят. В днешно време най-преуспяващите гангстери избягват старите методи на Коза Ностра. Карсън е важен изпълнителен директор. Ръководи бизнеса си от мол в центъра на града и дори се рекламира по кабелните телевизии.

— И какъв е бизнесът му? — попитах аз.

— Банкерство — отговори Баркър, — но по-точно лихварство.

— Искате да кажете, че пере мръсни пари? Няма по-добра фасада от използването на собствена банка.

Тя щракна с пръсти.

— Прав сте, приятелю. Бизнесът му е разследван и има много догадки, но нищо не е доказано. Носеше се слух, че пере мръсни фалшиви долари за някаква групировка на Източното крайбрежие, но случаят стигна до задънена улица. От две години гледа да не бие на очи и се пази чист. Прекарва повечето си време на яхтата. Мисля, че Карсън се е върнал в бизнеса.

Имах подозрения от последния ни разговор с Луиз Блейк, която спомена за „нещо голямо“.

Фалшифицирането на пари не привличаше много престъпниците в Съединените щати, защото набавянето на подходяща хартия беше почти невъзможно. Знаех обаче, че терористични групировки планират да наводнят страната с фалшиви пари, за да дестабилизират долара и да разбият всемогъщата американска мечта. Онова, което не можеха да постигнат с бомби, смятаха да компенсират с фалшиви банкноти. Петоски и Хендриксън може би изработваха фалшиви пари и ги продаваха на враговете на САЩ.

И Рет Карсън бе поискал да участва.

— Само че този път без неудобството да бъде посредник — обърнах се аз към Баркър.

— Възможно е — отвърна тя.

— Знаете ли кой ръководи организацията, с която Карсън работи?

— Не, но мога да разбера.

— Ще ви дам две имена.

— Вече имате подозрения?

— Да. Може да е човек на име Зигмунд Петоски. Базата му е в Литъл Рок, Арканзас.

Баркър поклати глава.

— Не. Говори се, че групировката, която имам предвид, е във Вирджиния, не си спомням точно.

— Ами Хендриксън?

— Не знам тези имена, но Хендриксън ми звучи познато. Ще разбера.

Ринк й каза номера на мобилния си телефон.

Шерил Баркър, която в много отношения приличаше на каубой, докосна с пръст периферията на въображаема широкопола шапка.

— По-добре да тръгвам. Забавих се прекалено много. Диспечерът вероятно се чуди дали не са ме застреляли и вече организира издирване.

Стиснах ръката й и се запитах дали ще се видим отново. Може би не. И после Баркър и Ринк се прегърнаха така, сякаш някога са били в интимни отношения. Не попитах. Тя седна зад волана на черно-бялата патрулна кола и ни намигна шеговито.

— Ще поддържаме връзка.

Гледахме я как се отдалечава. Колата й беше почти изцяло скрита от прахоляка, който вдигаха колелата. След като изчезна, ние останахме там, пристъпвайки от крак на крак.

— Е, какъв е планът ни за действие? — попита Ринк.

— Предлагам да започнем от Марина дел Рей — отвърнах аз.

32

Джон Телфър кървеше. При други обстоятелства това би било хубаво, но не и сега, когато плановете на Каин не включваха кървене, което някой любопитен наблюдател можеше да види и да се досети какво е положението на Телфър. Всеки с капка мозък в главата незабавно щеше да свърже облян в кръв човек със случилите се преди малко събития в не толкова далечното пристанище.

— Трябва да направим нещо за раната ти — отбеляза Тувал.

Телфър, който лежеше на дъното на гумената лодка, направи гримаса. Каин седеше отзад и направляваше извънбордовия мотор с една ръка, а с другата държеше вече празния пистолет, насочен към Джон. Морето беше бурно и гумената лодка се клатеше, когато се издигаше върху всяка поредна вълна.

— Лошо ли ти е? — попита Тувал.

— Какво ти пука? — измърмори Телфър.

— Пука ми. Това не ти ли е достатъчно?

Лицето на Джон се изкриви в презрителна гримаса.

— Интересува те само как да вземеш парите.

— Не е вярно. Интересува ме и състоянието ти.

— Да, и още как.

Каин сви рамене.

— Мисли каквото искаш.

Той отново огледа хоризонта. Остров Каталина в далечината беше обвит в морска мъгла, фериботът пухтеше към пристанището. Във водата имаше и други плавателни съдове — две яхти, моторница и дузина чартърни корабчета, превозващи групи хора до любимите им места за риболов. За щастие никое не принадлежеше на Бреговата охрана или на полицията и не се намираше близо до тях, така че някой да забележи Телфър.

— Простреляха ли те? — попита Тувал.

Джон се намръщи и прокара ръка по гърдите си. Очакваше най-лошото и беше предпазлив. Накрая поклати глава.

— Мисля, че по-скоро беше рикошет. Отломката не проникна в тялото ми, а само ме одраска. Но адски ме боли.

Каин кимна. Изпита облекчение. Не искаше Телфър да умре в ръцете му, преди да е извършил онова, което бе планирал за него. Не желаеше обаче той да разбере. Не искаше мъжът да изпадне в истерия във водата. Ако се наложеше да го убие, щеше да привлече внимание. А Тувал не изпитваше удоволствие от мисълта да се надбягва с Бреговата охрана с тази мизерна лодка.

— Щом стигнем до брега, ще те прегледам — предложи той. — Знам, че са минали само два часа, но вече не би трябвало да кърви.

Джон повдигна рамене.

— Ще се оправя. Мисля, че раната се отвори, докато се качвах в лодката.

— Може би, но няма да навреди, ако я погледна.

Телфър въздъхна.

— Защо да си правиш труда?

— Защото е важно за мен.

Джон поклати глава.

— Изобщо не ти пука за мен. Знам, че нямаш намерение да спазиш уговорката ни.

— Мисли каквото искаш, но се запитай нещо. Ако смятах да те убия, защо да си правя труда да те спасявам, когато можех да те оставя на яхтата?

— Отговорът е лесен. Нужен съм ти бил да нося парите.

— Ами, когато беше във водата? Можех да те оставя да се удавиш. Щеше да ми бъде по-лесно да взема куфарчето, отколкото да те влача и да спася жалкия ти задник.

Телфър се замисли, но този път нямаше отговор.

— Какво по-точно възнамеряваш да правиш с мен?

— Да караме едно по едно. Първо ще стигнем до брега и ще почистим раната ти, а после ще реша какво ще стане.

— Ами това? — Той протегна ръка зад главата си и докосна куфарчето, което използваше като възглавница.

Каин се усмихна.

— Ще смъкна този товар от плещите ти. Ранен си. Няма да е честно да очаквам да го носиш.

— Едната ми ръка е здрава. Няма да бъде проблем.

Тувал се засмя.

— Харесвам чувството ти за хумор, Джон.

— Не се шегувам.

— Въпреки това си забавен.

На устните на Телфър затрептя усмивка. Въпреки обстоятелствата той беше доволен от себе си.

— Трябва да ме видиш, когато съм щастлив. Аз съм душата на компанията.

Каин поклати глава, сякаш видя забавните лудории на прощъпалник, и насочи лодката към брега. Там имаше златист пясък и къщи. Обвитата в мъгла кула зад тях закриваше южната част на Лос Анджелис, простираща се от Редондо Бийч към Лонг Бийч. Той избра наслуки една къща и се отправи към дървения кей, издаден навътре във вълните.

Лятната вила принадлежеше на немного богати хора, ако се съдеше по олющената боя на рамките на прозорците. Виждаше се само един очукан додж, паркиран под верандата в южната страна на къщата. Нямаше яхта на кея. Постройката имаше полузанемарен вид, сякаш се използваше рядко и се поддържаше още по-рядко. На плажа отпред нямаше детски люлки и разпръснати играчки, нито следа от скорошно използване на вграденото в камъка барбекю, което съдържаше само пепел и застояла миризма на изпечените там бургери. Ако в къщата имаше човек, щеше да бъде един или най-много двама.

Тувал сръчно докара гумената лодка до пристана, хвърли въжето като ласо, завърза го за стълба и прибягна до заплахата с пистолета, за да мотивира Джон.

— Ти носи куфарчето — заповяда той. — Ще го взема, когато влезем вътре.

— Ами, ако има хора?

— Тогава ще се възползваме от щедростта им, за да те оправим.

— И това ли е всичко?

— Какво друго?

Телфър се надигна, очевидно изпитвайки болка, и се вгледа в прозорците на вилата.

— Няма да ги нараниш, нали?

Каин придоби обиден вид.

— Мислех, че вече си започнал да ме опознаваш.

— Така е и точно там е проблемът.

— Чух това.

— Трябваше.

Изражението на Каин мигновено се промени.

— Предполагам, че всичко зависи от това, дали ще бъдат готови да ни окажат помощ или не. Не обичам егоистите. А ти, Джон?

— Мисля, че няма да имат голям избор, когато тикнеш пистолет в лицето им.

Тувал сви рамене.

— Ами ако има деца? — добави Телфър.

— Напоследък не съм убивал дете. — Както винаги забележката на Каин беше двусмислена.

Джон нищо не каза и се съсредоточи да тътри крака след врага си, за да прикрие отвращението си. Тувал го остави да върви пръв. Погледна празния пистолет, размисли върху полезността му като инструмент и реши, че стига никой да не знае, че няма патрони, си заслужава усилието да го носи.

Джон тътреше крака по кея, стиснал под мишница куфарчето. Каин се ухили. Мъжът приличаше на тромава майка, когато се вкопчи в перилата, за да се качи по стъпалата към предния двор на къщата. Лятната вила наподобяваше череп с тъмни очни ябълки вместо прозорци и озъбена челюст от белите колчета на оградата. Образът се понрави на Тувал, но засили лошите предчувствия на Джон. Той се обърна и погледна умолително Каин.

— Върви, Джон. Няма за какво да се тревожиш.

Телфър поклати глава и изправи рамене в стремеж да се противопостави на перспективата за още насилие. Тувал го бутна по гърба, но той не помръдна.

— Не трябва да убиваш никого.

— Не — съгласи се Каин. — Не трябва.

Джон пак отказа да тръгне.

Тувал изсумтя недоволно.

— Но може да започна тук и сега, ако не си размърдаш задника.

Лицето на Телфър пламна от гняв. Той бавно се обърна и погледна похитителя си. Каин се втренчи ядосано в него.

— Знаеш ли, колкото повече заплашваш някого, толкова по-малко въздейства заплахата — рече Джон.

Тувал отново изсумтя, но този път развеселено.

— Вече би трябвало да ти е ясно, че не отправям напразни заплахи, Джон.

— Съзнавам го много добре. Исках само да кажа, че трябва да внимаваш кого заплашваш. Рано или късно ще трябва да направиш нещо по въпроса.

— А сега кой отправя заплахи?

— Не е заплаха, а приятелски съвет.

Каин му намигна.

— Добре, Джон, разбрах. А сега, окажи ми честта да влезеш вътре на собствените си крака, преди да те завлека за ушите.

— Пак ли ме заплашваш?

Тувал повдигна рамене.

— Наречи ме предсказуем.

Телфър се закашля, изплю се и тръгна. Каин погледна надолу и видя тъмни петна върху дъските. Джон кървеше по-зле, отколкото Тувал предполагаше. Вероятно това беше причината за перченето му — последен опит да покаже, че има кураж. Каин тръгна по дирята и отново се вторачи в него. Може би взимането на Телфър беше излишно и Тувал трябваше да му сложи край сега. Мъртъв, Джон вече нямаше да бъде пречка. И щеше да бъде по-управляем, натъпкан в багажника на доджа, отколкото пред дулото на пистолета. Това обаче би означавало промяна в плановете, които си фантазираше от няколко часа. Убит без много шум или по-късно, на определено място с цялата пищност и церемониалност, които случаят изискваше? Изборът не беше прекалено труден. Тувал взе решение и тръгна след Телфър.

Въпреки че къщата изглеждаше занемарена, малката градина беше нещо различно. Бугенвилията в керамични саксии представляваше приятна граница покрай пътеката към къщата. Каин изкриви устни. Цветята някак разваляха цялостния пейзаж. Както и дрънченето на пиано, което се разнасяше зад мрежестата врата.

Той въздъхна тежко при мисълта за домашната атмосфера, забърза и се приближи до вратата точно когато Джон вдигаше ръка да почука. Приготви се да го спре, но стъпките по чакъла го сториха вместо него. Двамата се обърнаха и видяха, че от ъгъла на къщата идва някакъв мъж, а после едновременно забелязаха ротвайлера, който опъваше каишката в ръката му. Телфър погледна похитителя си и се подсмихна.

— Да ви помогна ли, господа? — попита мъжът, шейсетинагодишен, със слънчев загар и възпълничък. Явно се беше пенсионирал преждевременно и бе дошъл на кратка почивка. Каин беше готов да се обзаложи, че човекът предпочита да прекарва ваканциите си в каравана. Огромното куче продължаваше да се дърпа на каишката, изплезило език в очакване на два вкусни залъка.

Тувал скри пистолета в колана на панталоните си и силно стисна рамото на Джон, за да не му позволи да направи някакво издайническо движение.

— Да се надяваме, че ще можеш, братко. Приятелят ми е ранен. Ще ти бъда благодарен, ако се обадиш на 911.

— Да повикам ли линейка? — попита мъжът и изви врат покрай Каин, сякаш се опитваше да установи дали раните на Телфър са сериозни. Каин леко се отмести встрани. Кръвта на ризата на Джон му подейства като сигнален маяк. Мъжът отвори широко очи и се наклони напред, подпомаган от дърпането на тежкото куче. — Мили Боже! Вие кървите!

Тувал вдигна ръка.

— Не се тревожи, братко. Изглежда по-зле, отколкото е всъщност, но пак ще ти бъдем благодарни за помощта.

— Да, да. — Човекът се затича към тях. Ротвайлерът подскачаше до него и вече не се дърпаше на каишката. Каин го погледна за миг, а после се престори на уплашен и отстъпи встрани. Мъжът го видя и поклати глава: — Не се страхувайте от Попай. Изглежда страшен, но е добър. По-скоро ще ви оближе целите, отколкото да ви ухапе.

— Какво облекчение — рече Тувал, обърна се, повдигна вежди в недоумение и се усмихна накриво на Джон. Телфър се прокашля, но Каин вече коленичеше, за да поздрави кучето.

Докато ротвайлерът минаваше, Тувал пъхна ръка под намордника му и привидно невинно го потупа по широките гърди. Само след два крачки кучето падна и дори не излая стреснато, преди да умре. Стъписан, стопанинът му се вторачи в него, а после изумено погледна Каин, който се изправи.

— Не обичам кучета — обясни убиецът.

Човекът плъзна очи по ръката му и спря на пръстите. По ножа за чистене на риба имаше съвсем малко кръв, толкова бързо бе влязъл и излязъл от кучето.

— Те са конкуренция за костите ти — добави Каин.

Мъжът възкликна учудено и коленете му се огънаха.

33

За последен път бях на моторна лодка през нощта и бях оставен на безлюден бряг в Индийския океан. Екипът ни се състоеше от осем души, изпратени да екстрадират заподозрени терористи, скрили се там след атака преди зазоряване срещу село, пълно с жени и деца.

Тогава не обърнах голямо внимание на околната обстановка. Мисията ни беше да нахлуем и да изчезнем, да разбием и да грабнем, и нямахме време да разглеждаме забележителностите.

Сега обаче, докато стоях на носа на моторната лодка, аз имах време да вкуся пръските на океана по лицето си, да помириша соления въздух и да усетя вятъра в косата си. Моторницата „Бейли“ пореше водата, издигаше се величествено на гребените на вълните и се снишаваше с браздите между тях. Стоях с разкрачени крака, за да пазя равновесие, но не се бях хванал за перилата.

— Ако затвориш очи и разпериш ръце, ще имаш чувството, че летиш — остроумно отбеляза Ринк.

Изсумтях, като си представих картината.

— Започни да пееш като Селин Дион и ще те изхвърля през борда — обещах му.

Той се ухили, застана до мен и подпря мускулестите си ръце на перилата.

— Защо мислиш, че са се отправили на юг?

— Имам такова чувство.

— Чувство? Какво по-точно? Нещо като шесто чувство? — Ринк не се шегуваше. Като повечето войници той знаеше, че там някъде има неосезаема сила. Животът на много бойци беше спасен от силен инстинкт, граничещ със свръхестественото, нещо, което те предупреждава за скрита опъната тел по земята или снайперист, дебнещ в засада. Някои твърдят, че това се дължи на свръхзаредеността с адреналин и зоркото тренирано око, но аз мисля, че има и друго — по-скоро пълзящото по плътта усещане, че те наблюдават невидими очи. Чувството ми в момента обаче нямаше нищо общо с тази или някоя друга сила, а с логическото мислене.

— Не, чувството, че ако бях на тяхно място, и аз щях да се отправя на юг.

— Ако са оцелели.

— Няма съмнение, Ринк. Мъжът с Джон си знае работата. Само човек с военна подготовка може да се качи на яхта, пълна с въоръжени хора, и накрая да я взриви.

— Освен ако няма другите важни качества — луд за връзване, повече кураж, отколкото разум, и да е най-големият късметлия в света. — Той повдигна вежди, подканвайки ме да изкажа несъгласие.

Свих рамене и се преместих до него на перилата. Вълните под нас се пенеха като искрящ фосфор на тъмносиния фон на океана.

— Може би притежава и трите — рекох. — И подготовка, и другите качества. Със сигурност е имал план за бягство.

— Да, има логика — съгласи се Ринк. — Отправя се към морето, за да избегне кордона от сини лампи, които се струпват на пристанището.

— Бреговата охрана има база на север. И аз бих постъпил така — добавих и приятелят ми кимна.

— Но кой е този човек? Мислиш ли, че е Жътваря, за когото тръбят медиите?

— Трябва да е той. — Това би обяснило защо отпечатъците на Джон се появиха във връзка с убийствата на двойката в мотела. По някакъв начин Джон се е забъркал в нещо, далеч надвишаващо способностите му да се измъкне. Единственото, което все още не мога да разбера, е каква роля играе в цялата история. Не мога да повярвам, че е доброволен участник в убийство.

Ринк пое въздух през зъби.

— Може би не го познаваш добре.

— Непрекъснато го повтаряш. Вероятно имаш право, Ринк, но докато не се докаже, че греша, предпочитам да го смятам за невинен.

— Да, но ако се е променил? Ако брат ти е придобил вкус към убийствата и е доброволен участник?

Не отговорих веднага и се втренчих в хоризонта. Разсъдъкът ми се замъгли като неясната точка, където се срещат небето и океанът. Обърнах се към Ринк и видях, че ме гледа изпитателно, както често прави. Примигах бавно.

— Ако случаят е такъв, мотивите ми да го намеря се променят.

Ринк кимна всезнаещо, вдигна ръка и я сложи на рамото ми.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Викът зад нас ме накара да се обърна. Присвих очи и се вгледах в капитана на лодката.

Той развълнувано сочеше към брега и показваше нещо на малко повече от петстотин метра. За мен не беше нищо повече от лодка, завързана за кея до дъсчената пешеходна пътека.

С Ринк отидохме в каютата на капитана, който се усмихваше.

— Гумената лодка ей там е от „Утринна звезда“ — обяви той и пресилено кимна.

— „Утринна звезда“ е една от яхтите, закотвени в пристанището, така ли? — попитах.

Капитанът щракна с пръсти и после насочи възлестия си показалец към мен.

— Бързо схващаш.

— Откъде си сигурен? — попита Ринк.

Капитанът учудено повдигна вежди.

— Цял живот работя на лодки. Знам коя на кого е. И не само това, но и ако погледнете рисунката на мотора, ще видите, че е петолъчна звезда, изгряваща над морето, а не слънцето.

Присвих очи и се загледах. Едва виждах извънбордовия мотор, още по-малко какво е нарисувано на него. Отместих очи към капитана, който пак се ухили.

— Доверявам се на по-острото ти зрение, но може ли да има обикновена причина за присъствието там на гумена лодка от „Утринна звезда“?

— Не се сещам — отвърна той.

— Да, предполагам. Можеш ли да приближиш лодката си дотам?

— Приливът е твърде нисък за моето момиче. Ще се приближа, колкото е възможно, но може би ще се наложи да газите във водата до брега.

— Добре. — Обърнах се към Ринк: — Готов ли си?

Той потупа издутината под мишницата си.

— Готов, изпълнен с желание и способен.

Отново насочих вниманието си към капитана и посочих вилата до кея:

— Знаеш ли на кого е?

Капитанът поклати глава.

— Добър съм с лодките, но нямам представа от къщите.

Свих рамене.

— А можеш ли да се свържеш с аварийните служби по радиопредавателя?

— Разбира се.

— Щом ни оставиш на брега, обади се за помощ и кажи на ченгетата да дойдат, колкото могат по-бързо.

Капитанът не беше наивен стар глупак и знаеше, че сме наели лодката му с определената цел да намерим човек, избягал от експлозията в Марина дел Рей. Не знаеше само кого търсим и защо.

— Неприятности ли очакваш, синко?

— Вероятно най-лошите — отвърнах аз.

— Тогава защо не изчакате ченгетата да дойдат, преди да слезете на брега? — попита той и за пръв път забелязах намек за нещо друго освен обичайната му жизнерадост.

— Може да има криза със заложници. Не мога да чакам ченгетата, а в това време да пострадат невинни. — Първата ми забележка беше отправена към стареца, а следващата към Ринк: — Ако хората, които търсим, вече са избягали, имам ужасното чувство, че ще трябва да почистваме. По-добре този път да оставим проблема на властите.

Ринк кимна с разбиране, а капитанът присви очи и се вгледа в бързо приближаващия се бряг. Не поиска обяснение и аз не му го дадох. Старецът насочи носа на лодката към кея и както бе предрекъл, на пет-шест метра от дъсчената пешеходна пътека усетихме вибрации от пясък под кила. Капитанът превключи на задна скорост и се върнахме в чисти води. Вдигнах палец и той кимна.

— Искате ли да ви чакам? — извика старецът от каютата.

Поклатих глава. Каквото и да станеше, мислех, че скоро няма да се кача на лодка.

— Най-добре е да се отдалечиш от брега. Не след дълго наоколо може да летят куршуми.

— Благодаря за предупреждението, синко, но не се тревожи. Два пъти съм бил във Виетнам, затова летящите куршуми не означават нищо за мен.

— Така е, но не искам смъртта ти да тежи на съвестта ми.

Капитанът изсумтя, но после намигна и докосна козирката на шапката си.

— Това е твоята мисия. Пази се. И кажи на грамадния си приятел също да внимава.

— Непременно — отговорих аз и погледнах към Ринк. Той стоеше на носа и гледаше дали на брега има някакво раздвижване. Раменете му потрепваха. Адреналинът търсеше отдушник. Тръгнах към него, пъхнах ръка под мишницата си и усетих окуражителната изпъкналост на новия ми зиг-зауер, който само преди час Шерил Баркър ми даде. Беше по-старият швейцарски модел Р 230, без ръчен предпазен бутон, за да може оръжието да бъде задействано по-бързо. Допирът до него донесе спомени от дните ми на практикуване на стрелба в цел.

Прекрачихме борда и едновременно скочихме до кръста във водата. Пясъкът мигновено напълни обувките ми и панталоните ми залепнаха. Забравих за неудобството, докато се приближавахме към гумената лодка.

— Кръв — отбеляза Ринк. Беше размазана по ръба на кея, сякаш нещо неподвижно и безжизнено бе влачено по пешеходната пътека. Надникнах в лодката. На дъното също имаше локва кръв. С Ринк се спогледахме. Всичката тази кръв не беше добър знак, че ще намерим Джон жив, но означаваше, че предчувствието ми се оказа вярно. Нямаше по-вероятно обяснение за наличието на гумената лодка там от това, че е докарала бегълци от взрива в Марина дел Рей.

Извадих пистолета си от кобура и го заредих. Ринк направи същото със своята пушка „Мозберг“. Тръгнахме по кея към плажа. Той вървеше вляво от мен. Пред нас имаше дървена къща с добре поддържана градина. До къщата беше паркиран прашен додж. Нямаше място за друго превозно средство, затова предположих, че Джон, ако все още беше жив, е в къщата. В известен смисъл това не беше добре и засили опасенията ми за вероятна ситуация със заложници, която не бих могъл да овладея.

Ринк вече беше пред мен и вървеше към къщата. Поех си дълбоко дъх и тръгнах по чакълената алея, водеща към вратата на вилата.

Капките кръв на прага потвърдиха страховете ми. Чух задавеното бръмчене на мотор, отместих поглед към лодката и видях, че капитанът се е вслушал в предупреждението ми. Запитах се дали вече е извикал подкрепление и огледах небето, търсейки хеликоптери, летящи към нас.

Нямаше нищо.

Само една моторница пореше вълните на около четиристотин метра на север. Дори от разстояние видях, че е частна лодка, затова не й обърнах повече внимание. Дори ако капитанът незабавно се беше обадил на властите, те все още бяха далеч. Това означаваше, че нямаме време за губене. Ако Джон беше вътре и особено в компанията на Жътваря, трябваше да предприема решителни действия, преди да пострадат невинни.

Ако имах възможност, щях да огледам мястото и да добия по-ясна представа срещу какво сме изправени. Заедно с Ринк щяхме да измислим план как да подходим, но както винаги Законът на Мърфи надделя. Можех само да се надявам, че хаосът ще бъде в наша полза, както бе ставало безброй пъти в миналото.

Нямах избор, освен да атакувам мрежестата врата, да вдигна крак, да я разбия и да връхлетя в бурята, която неминуемо щеше да последва.

И направих точно това.

34

На пръв поглед домът беше хубав.

Напомни ми за къщата на дядо и баба.

Като размислих обаче, споменът за техния дом ми каза всичко, от което се страхувах.

В тази къща имаше злокачествен тумор.

За да се огряват от слънцето, всички тези къщи на плажа бяха построени с лице към океана. Зад вратата, която разбих, имаше вестибюл, водещ право към просторна всекидневна от едната страна и спалня от другата. В задната част сигурно имаше кухня и вероятно сервизно помещение, но в момента те не ме интересуваха.

Тръгнах.

Вниманието ми беше приковано вляво, докато завивах към всекидневната. Видях трупа на голямо куче, което лежеше до своя втренчил се в тавана стопанин. Мъжът безспорно беше мъртъв. Гърлото му беше прерязано и очите му бяха помътнели и изцъклени. Устата му беше отворена от шок и на изкривените му устни бе полепнала розова пяна. Другото, което забелязах по време на наносекундата на ужас, беше, че лявата му ръка е отрязана в китката. Жътваря показваше старите си номера.

С изключение на труповете стаята беше обикновена и по нищо не се отличаваше от другите в дом, поддържан със скромен доход. Имаше задължителният телевизор, канапе и мебели, украса тип дрънкулки и снимки в рамки. Открояваше се само пианото, което заемаше по-голямата част от едната страна на помещението. И тримата, които стояха около него.

Може би „стояха около него“ не беше най-подходящият израз да опиша сцената.

На столчето пред пианото седеше възрастна жена. Държеше я мъж, увил ръка около шията й. Докато се гърчеше в това неудобно положение, пръстите й драскаха по клавишите, откъдето се разнасяха гърлени и пронизителни звуци. Мъжът, който я дърпаше назад, се втренчи в мен над рамото й. Устните му се разтвориха в дивашко озъбване.

Насочих зиг-зауера. Обикновено бих стрелял, но мъжът опря дулото на пистолет в слепоочието на жената и се отказах. Погледът ми се плъзна към отсамната страна на пианото и мигновено съзрях брат си.

В първия миг не можах да кажа дали се зарадвах, че го виждам. Мисля, че дълбоко в душата си тайно се надявах, че Джон е мъртъв и няма вероятност да се е превърнал в чудовище.

Той обърна лице към мен и унилото му изражение се промени в изумление. За миг изрази изненада, а после в очите му блесна надежда. Необходим ми беше само този израз, за да се убедя, че Джон не е доброволен участник в играта на Жътваря. Вниманието ми незабавно се насочи обратно към мъжа, който държеше възрастната жена.

— Хвърли оръжието — извиках.

Човекът се озъби още по-широко и видях смразяващ лед в светлозелените му очи. Той използва жената като жив щит и притисна пистолета под челюстта й.

— Мисля, че е по-добре ти да хвърлиш твоето — каза непознатият.

Зиг-зауерът ми не помръдна. Направих крачка напред. Пръстът ми се уви около спусъка.

— Хвърли пистолета — по-спокойно повторих.

В отговор той щракна ударника.

— Смяташ ли, че ще можеш да ме застреляш, преди да пречукам дъртата кучка?

— Да — отвърнах и се втренчих в него.

Мъжът поклати глава.

— Не си толкова убеден, колкото изглеждаш. Ако можеше, вече щеше да си го направил.

— Имаш пет секунди да се подчиниш.

Човекът се засмя. Пленницата му изхленчи от страх. Подутите й от артрита колене трепереха. Крепеше я единствено ръката около врата й. Не беше лека, но мъжът не полагаше усилия да я контролира. Ръката му беше мускулеста и силна.

— Едно — започнах да броя.

— Престани с театралниченето, моля те — подигра ми се той, отмести се встрани и застана в ъгъла на стаята. Не беше опит да намери изхода, а да се погрижи да не бъде улучен. С гръб към ъгъла, мъжът отне на Ринк възможността да се прицели в него. Погледнах наляво и видях, че приятелят ми стои до отворен прозорец и е насочил пушката си към мъжа. Ринк леко поклати глава. Беше опасно да стреляме заради жената.

— Притиснат си до стената — заявих. — Пусни жената и ще живееш. Нараниш ли я, ще те застреляме като бясно куче.

Той отново поклати глава и изръмжа:

— Не. Вие ще оставите оръжията си. Няма да пусна жената. — Погледна към куфарчето, което едва тогава забелязах, че е поставено върху пианото. — И онова нещо.

— Няма да се споразумеем. Първо пусни жената.

— Не. Може би ще я застрелям и ще рискувам, а?

Той опря дулото на пистолета до лявото й око и тя изпищя. Пръстът ми отново се уви около спусъка, но не стрелях.

Джон се обърна към мен. Лицето му беше пепелявосиво. Облегна се на пианото. Очевидно изпитваше болка и нямаше сили.

— Той говори сериозно, Хънтър. Ще го направи.

Погледът ми се стрелна към него и после към непознатия. На устните му трепна усмивка, а в очите му блесна напрежение. Дали позна името ми? Не би трябвало, защото не бях герой от филмова поредица като Джеймс Бонд.

— Ела зад мен, Джон.

Мъжът изсумтя:

— Познавате ли се?

Никой от нас не отговори, но тишината беше осезаема.

— Чакай малко. Хънтър. — Мъжът се вгледа изпитателно в лицето ми. В ъгълчетата на очите му се образуваха бръчки, сякаш чу нещо забавно. — Да не би да си Джо Хънтър?

Неволно се намръщих и стиснах зъби. Много бях потаен, няма що. Може би трябваше да използвам кодово име.

— Мили Боже! Кой би помислил, че ще изпратят теб по следите ми?

Отново не казах нищо и мъжът насочи вниманието си към Джон:

— Аха… Сега разбирам, фамилната прилика. Пълен си с изненади, Джон. Не ми каза, че си роднина на такъв прочут убиец като Джо Хънтър… — Присви очи и се вторачи в Ринк, който стоеше неподвижно като статуя до отворения прозорец. — И не ми казвай, че… това е Джаред Рингтън?

Джон свъси вежди. Не му беше хрумвало кой или какъв всъщност е брат му. Знаеше, че работата ми включва издирване на терористи, но мисля, че не му беше ясно какво точно означава това. За него аз бях само войник, който убива други войници. А сега сигурно се питаше: „Убийците не са ли лоши момчета?“

Не харесвам думата „убиец“, но предполагам, че в края на краищата всичко е въпрос на гледна точка. С Ринк бяхме или светци, или грешници. В онзи миг се виждах като светец. Мъжът, опрял пистолет в слепоочието на старицата, ме убеди в това.

— Пусни я — отново заповядах.

Човекът не прояви интерес. Самоличността ми, изглежда, му хареса и този факт ме обезпокои. Следващите му думи донякъде обясниха задоволството му.

— Поласкан съм. Това означава ли, че най-после съм получил славата, която заслужавам? Предполагам, че вече знаеш кой съм, а?

— Не ми пука кой си, нито каква налудничава причина имаш да убиваш невинни хора. Искам само да хвърлиш пистолета, преди да съм ти пръснал черепа. — Пристъпих към него, за да го уверя в намеренията си.

Той се изкикоти.

— Ако ще умра, ще я взема със себе си. А може и един-двама от вас.

Отново се отдръпнах назад и съжалих. Току-що бях направил грешката да му покажа, че не контролирам положението. Едно на нула за истинското лошо момче. Мъжът кимна в потвърждение на мислите ми и премести пистолета под ухото на жената. Тя пак изпищя от страх и ме погледна умолително. Трябваше да сторя нещо, за да изравня резултата.

— Джон, ела тук — троснато заповядах и този път той ме послуша. Приближи се залитайки до мен, притиснал ръка до гърдите си, където мократа му риза упорито бе залепнала като моя панталон. Единствената разлика беше кръвта. Придвижих се вдясно и му дадох възможност да стигне до изхода. Докато минаваше покрай рамото ми, Джон изведнъж се спъна и спря. Нещо в рязкото му движение ме притесни.

Без да разсъждавам, се завъртях към близката стена, без да откъсвам очи от стрелеца вдясно, но в същото време с периферното си зрение търсех какво бе спряло Джон. Видях, че очите на непознатия се отвориха широко от изненада, той трепна и разбрах, че в къщата има нова опасност — и за двамата. Бях хванат натясно между двама заклети врагове и трябваше да реагирам за част от секундата. Докато се обръщах наляво, аз се молех Ринк да държи на прицел убиеца, когото повече не можех да наблюдавам. Пистолетът ми описа дъга във въздуха и стрелях.

Първият ми куршум улучи в дясното рамо главореза на Хендриксън, който влизаше във всекидневната, и изби от ръката му пистолета, насочен към главата на Джон. Бях го виждал и преди. Свидетелство за това беше раната на ухото му. Дори да нямах честта да го познавам, веднага щях да се досетя, че човекът е хладнокръвен убиец. Нещо повече, той умееше да дебне и да се промъква незабелязано, и бе използвал Ринк и мен да го заведем при Джон. Сетих се за моторницата, носеща се към нас, след като капитанът ни остави на брега.

Раненият латиноамериканец се наведе и изохка, но с лявата си ръка посегна към второ оръжие, скрито в кобур на глезена му. Пистолетът ми гръмна отново. Вдигнах обаче неволно дулото нагоре и куршумът изсвистя над главата му и разцепи на трески трегера на вратата. Не улучих мъжа, но въпреки това свърших добра работа, защото не уцелих и Джон, който избра точно този момент да се изпречи на огневата ми линия.

Нещата бързо се объркваха.

Завъртях се, очаквайки убиецът зад мен да ме простреля в гърба.

Дръпнах Джон, но в същия миг главорезът се надигна и стреля. Инстинктивно се извих, ала почувствах хлад в гърдите си. Въздухът излезе от белите ми дробове, но не можех да позволя нараняването да ме спре.

Преди мъжът да успее да стреля отново, аз ударих ръката му с моя зиг-зауер и я отклоних. Куршумът разпръсна клавиши от пианото сред хор от разногласни акорди. Без да преставам да се движа, забих пистолета си в рамото му, сякаш беше рапира, и увих ръка около гърдите му.

Притиснах го до стената. Оръжията ни застъргаха тапетите. Пистолетът му изтрещя и остави още дупки в стената. Със свободната си ръка гангстерът ме сграбчи за тестисите. Забих пръсти в очите му и разкъсах раненото му ухо и той забрави, че иска да ме стисне за топките, но ме удари в устата. Коварно копеле. Замахнах и смених местоположението на носа на физиономията му.

Мъжът обаче не се предаваше, макар и прострелян на три места. Беше ранен в бедрото, което забелязах едва сега, и на още две места от моите куршуми. Носът му беше счупен и кървеше, но притокът на адреналин му даваше отчаяни сили.

Главорезът продължаваше да се съпротивлява и се опита да ме удари с глава, но намери свития ми лакът, който забих в скулата му. Очите му се изцъклиха. Преди той да се съвземе от сътресението, наведох главата му право към вдигнатото си коляно.

Все едно дървен чук разби диня и коленете му го предадоха.

Докато мъжът падаше, дулото на пистолета ми го проследи и макар че се простря неподвижно, вкарах два куршума в тила му.

— Това е за Луиз Блейк — изсъсках през зъби, а после го застрелях в гърба. Докоснах гърдите си, където усетих болката, и добавих: — А това е за мен.

Капитан Феърбейрн е написал, че средностатистическата престрелка продължава няколко секунди, буквално в стил „бърз или мъртъв“. Действах инстинктивно, разчитах на скоростта и на пистолета в ръката си и бандитът беше мъртъв. Духът на наставника ми отново заговори. Но всичко още не беше свършило. Жътваря оставаше смъртоносна заплаха.

Никое друго оръжие не изгърмя през няколкото секунди, в които премахнах човека на Хендриксън. Можех спокойно да предположа, че възможността Ринк да го застреля спря ръката на Жътваря. Оставих латиноамериканеца да лежи в собствената си кръв, протегнах ръка надолу и вдигнах Джон от пода, като преместих пистолета си, за да намеря следващата мишена.

Хванах Джон и видях, че погледът му разпали искри в очите на убиеца. Той още държеше възрастната жена като жив щит, но част от силата, с която притискаше пистолета до нея, беше изчезнала.

— Виждам, че онова, което говорят за теб, е вярно — отбеляза. — Всъщност мисля, че дори аз не бих свършил по-добра работа.

— Не ме интересува какво мислиш — озъбих се.

— Въпреки това съм смаян. Ако ръцете ми не бяха заети, щях да ръкопляскам.

— Пусни жената и ми ръкопляскай.

— Не — засмя се той. — Не мога да го направя.

— Можеш и ще го направиш — заповяда Ринк.

Жътваря се намръщи и се обърна към мен:

— Тръгвам. Ще взема жената като застраховка. Ако стоите мирно, обещавам ви, че ще я освободя. Ако ме последвате, тя ще умре.

Тази сделка не беше възможност за избор. Знаех, че единственият начин, по който заложницата ще ни бъде върната, е без важни части на тялото. Бавно поклатих глава и подритнах мъртвия убиец в краката си.

— Знаеш на какво съм способен. Видя го с очите си.

— Не се съмнявам, че си добър, но наистина ли си готов да изложиш на риск тази мила възрастна дама?

— Усмивката му беше на Антихрист. — Дори ако ме застреляш, сигурен ли си, че травмата в черепа ми няма да ме накара неволно да трепна и да натисна спусъка?

— Ще трябва да проверим — отвърнах, отказвайки да призная, че е прав.

Старицата отново изхленчи и ме прониза мъчителна болка, че я подлагам на подобен ужас. За съжаление нямах друг избор. Беше изключено да позволя на Жътваря да я убие. Ако не умреше сега, тя сигурно щеше да издъхне по-късно. И нямаше да бъде от бърз и безболезнен куршум в главата.

В космическия замисъл на нещата, ако жената трябваше да умре, тогава щеше да бъде най-добре да вземе убиеца със себе си. Това щеше да бъде загуба на човешки живот, но саможертвата й можеше да спаси от неописуема смърт живота на мнозина други, ако негодникът продължеше да живее.

За моя изненада Джон ми се притече на помощ.

Беше се сгушил под мишницата ми и го усетих, че се размърда. Той се вкопчи в ризата ми, сякаш се мъчеше да се изправи. За миг закри очите ми и ми попречи да виждам Жътваря, и трябваше да подам пистолета си над рамото му, за да не го изпусна от прицел. Джон отново сграбчи ризата ми и аз се намръщих, когато разбрах какво прави.

— Пусни ме да тръгна с него — с немощен глас промълви брат ми.

Поклатих глава.

— Трябва да ме пуснеш, Джо. — Отново усетих, че пръстите му бързо опипаха ризата ми, а после Джон се обърна към убиеца: — Каин, пусни жената и вземи мен за заложник.

Жътваря смръщи чело.

— Джон? — Сграбчих го за яката, но брат ми се изтръгна и неуверено пристъпи към убиеца. Беше увил ръце около тялото си в усилие да потисне болката, която очевидно изпитваше.

— Пусни жената, Каин. Вземи мен.

Убиецът отмести очи от него и се втренчи в мен. Не помръднах. Гледах го с омраза, но склоних да му предложа този избор като изход за него. Зад каменното му изражение бушуваха сложни чувства.

Джон направи още една крачка.

— Имаме недовършена работа, Каин. И двамата го знаем. Ако пуснеш жената, готов съм да я доведем докрай. Ще се жертвам заради нея — заяви.

— Какво ще кажеш, Каин? — попитах. — Ще се споразумеем ли или ще започнем да стреляме?

Жътваря се усмихна сатанински:

— Донеси куфарчето, Джон.

Въздъхнах облекчено.

Каин отмести пистолета от старицата и ми махна да се отдръпна встрани.

— Отстъпи, Хънтър. Отиди при приятеля си до прозореца.

Ринк леко поклати глава, без да го изпуска от очи. Лицето му беше безизразно.

— Мисля, че можем да очистим проклетия кучи син — изсъска той.

— Не, Ринк. Задръж. — Без да свалям оръжието си, аз се приближих до прозореца и застанах до приятеля си.

— Какви ги вършиш? — ядосано прошепна той. — Мога да уцеля сбърканото копеле.

— Откажи се — отвърнах. — Засега.

Приятелят ми изруга богохулствено.

— Хънтър? — замоли се Ринк, но аз вече бях насочил вниманието си върху Каин.

Джон бе притиснал куфарчето до гърдите си и се приближаваше до него. Жътваря безцеремонно блъсна жената на пода, хвана брат ми за рамото, завъртя го, използвайки го като жив щит пред себе си, и тръгна. Стигна до вратата и издаде едно последно предупреждение:

— Не се опитвайте да ни последвате веднага. Сторите ли го, Джон ще умре в агония, каквато дори не можете да си представите.

Стоях неподвижно. Ринк беше нервен като нахапано от бълхи куче.

— Не прави нищо. Чакай — промълвих аз, без да откъсвам очи от убиеца.

— Чакам — отвърна Ринк.

Жътваря не чу размяната на реплики. Беше луд за връзване, но не и глупав.

— Предполагам, че това няма да е последната ни среща, нали? — попита той.

— Разчитай на това — отговорих.

— Не се тревожи, ще го имам предвид. Наречи ме откачен, но донякъде очаквам с нетърпение да се видим отново. Ще бъде страхотно да имам такъв забележителен трофей като Джо Хънтър в биографията си.

Поклатих глава.

— Няма да стане.

— Ще видим.

— Ще видим — повторих аз.

Каин ме гледа още миг и после с жест, какъвто би се очаквал от човек с извратено съзнание, махна за довиждане. Не използва ръката си, а обезкървения трофей, който бе взел от съпруга на старицата.

И сетне Каин и Джон излязоха.

Преди да помръдна, възрастната жена изплака и запълзя по пода. Търсеше неподвижното тяло на съпруга си. Позволих й да се наведе над него. Риданията й бяха сърцераздирателни.

Скръбта е жестоко мъчение, особено когато е предизвикана от насилствена смърт, и може да остави човека безчувствен към случващото се около него и напълно несъзнаващ утешителните ръце, протегнати към него. Тихо произнесените ми думи бяха напълно неразбираеми за нея.

Докато тя плачеше, аз я прегледах набързо. Нараняванията й не бяха сериозни — леко охлузване на шията и насинен лакът. Прокарах пръсти по блузата й и потърсих счупени кости, физически беше невредима, но дрехата беше разкъсана. Забелязах, че липсва парче с големината на два пръста, и се зачудих какво ли може да означава това.

Ринк се втурна във всекидневната:

— Взеха колата на жената.

Кимнах.

— Е, какво ще правим? Ще седим със скръстени ръце? — попита той.

— Няма да бързаме.

Ринк наклони глава на една страна.

— Какво става?

— Трябва само да чакаме.

Той не знаеше, че Джон оставя следи за нас.

— Докато се беше вкопчил в мен, Джон взе мобилния телефон от джоба на ризата ми — обясних.

— Не виждам как ще има възможност да се обади къде са.

— Не е необходимо.

— Не, разбира се. Може да засечем сигнала на телефона и да го проследим. Ще ни заведе право при него.

— Предполагам, че имаш човек в комуникациите, който ще го направи.

— Нямам никого предвид, но познавам жена, която има връзки там.

Чуха се полицейски сирени.

След няколко минути двамата с Ринк стояхме на колене, вдигнали ръце на главите си, докато ни претърсваха за скрити оръжия.

— Свържете ме с Уолтър Конрад — казах на агента със строго лице от екипа за спасяване на заложници на ФБР. — Той е директор на отдел в ЦРУ.

Като се замисля, не бях в положение да отправям искания.

— Не се тревожете, господин Хънтър. Шефът ви вече идва насам — за моя изненада отвърна той.

35

Шефът ви вече идва насам.

Напоследък Уолтър Хейс Конрад IV не пътуваше толкова често по оперативна работа. Като отговорник за агенти под прикритие, повечето от които затънали до ушите в мокри поръчки, той трябваше да запази анонимност и да се дистанцира от мръсните дела, извършени от правителството в името на националната сигурност. В случая обаче се налагаше да долети до това място, забутано на север от Лонг Бийч. Заповедите бяха да прикрие онова, което бързо прерастваше в огромно неудобство за него и сферата на сигурността като цяло.

Уолтър влезе в спалнята, където бях затворен от двайсет минути. Липсваха само фанфари, които да известят пристигането му.

Поздрави ме с усмивка със стиснати устни и незапалена пура в ръката и без предисловия освободи двамата командоси от екипа за спасяване на заложници, тъмничарите ми, изпаднали в неловко положение. Колкото и да беше странно, агентите на ФБР му се подчиниха.

— Уолтър — кимнах аз, станах от леглото и дръпнах измачканото одеяло, за да го оправя.

Той прехвърли пурата в другата си ръка, стисна я така, сякаш беше спасителен пояс, и ми предложи свободната си влажна длан. Стиснах я и го погледнах сериозно. Уолтър не каза нищо.

— Бързо дойде — отбелязах, — за по-малко от половин час след обаждането.

Уолтър изду дебелите си бузи в нещо като усмивка.

— Имам на разположение собствен самолет.

— Не думай! — рекох, но той не схвана шегата ми и не отговори. — Дори реактивен самолет не би могъл да те докара толкова бързо.

— Моят реактивен самолет е много бърз. — Този път Уолтър се усмихна искрено. — В Лос Анджелис съм от сутринта.

— Може ли да попитам защо?

— Не, разбира се.

Това беше игра. Той я обожаваше.

Използвах логическото си мислене, за да видя какви лъжи ще съчини.

— Възбудих интереса ти, когато говорихме по телефона. Накарах те да се замислиш, нали?

— Само догадки.

— Кажи ми, Уолтър, кой е Жътваря?

— Защо смяташ, че знам?

— Не си играй с мен. Не си долетял чак дотук напразно. Тук си, защото знаеш кой е той и си на мисия за задържане.

Той пъхна незапалената пура между зъбите си.

— Отказах пушенето преди осем месеца, но все още си нося пура за такива моменти.

— Имаш предвид моменти на празнуване?

— Не, говоря за напомняне колко пъти съм обърквал нещата. — За пръв път искрено му повярвах. — Има много истина в твърдението, че накрая миналото ти се отразява.

— Да — съгласих се аз. Думите му точно отразяваха чувствата ми. Той седна на леглото, което преди малко бях освободил, и стисна юмруци.

— Жътваря ме познава — рекох. — Познава и Ринк. Това ме навежда на мисълта, че е член на службите за сигурност.

Уолтър кимна, но не пророни нито дума.

— Някой от твоите хора ли е?

Той поклати глава:

— Не е от ЦРУ.

— От Тайните служби?

Уолтър размаха дебелия си пръст, доволен от най-добрия си ученик.

— Е, а ти как се замеси? — попитах. — Доколкото ми е известно, ЦРУ и Тайните служби са различни агенции.

— Както ти спомена, Хънтър, накара ме да се замисля и да свържа някои неща. Агенциите решиха да се намеся като СОА.

— Специален отговорен агент? Издигнал си се?

— Естествено — усмихна се той.

— И аз така реших. Е, какво се е случило? Какво превръща охранителя в убиец?

— Има ли разлика, Хънтър? Целта на охраната не е ли да убиваш или да бъдеш убит? Говорим за същината на въпроса, а не за етичните тъпотии, които виждаме във филмите.

— Разликата е огромна — напомних му. — Охранителите защитават свещеното право на живот, а не взимат извратени трофеи, с които да украсят стената в хола си.

— Не и в класическия смисъл — възрази той. — Трябва да разговаряш с някой дългогодишен агент и ще разбереш, че носи трофеи в душата си. Образно казано.

Поклатих глава на забележката му и седнах на леглото до него.

— Е, ще ми кажеш ли?

— Положението е деликатно, Хънтър — рече Уолтър и се размърда неспокойно на леглото, което в протест изскърца.

— Всичко е деликатно. Кое е по-различното този път?

— Съзнаваш ли какъв скандал ще избухне, ако се разчуе, че бивш агент от Тайните служби е отговорен за убийството на повече от двайсет души? — Той обърна голямата си глава към мен и аз видях болката, гнетяща го зад гладкото му чело. — Господи, Хънтър, ще стане десет пъти по-лошо от врявата около кампанията в Ирак. Ще окуражи противниците на правителството, които се молят да разрешим убийствата на невинни хора, за да оправдаем нападението. По дяволите, ако разберат, че Жътваря е действал свободно от четири години, сигурно ще повярват, че е било с благословията на правителството. Най-лудите ще се закълнат, че той все още работи за нас и премахва хора, които знаят истината за убийството на Джон Ф. Кенеди.

— Искаш да кажеш, че знаете за него от четири години? И нищо не е направено, за да заловите откачения кучи син? И аз се питам дали все още не работи за вас.

— Наскоро разбрахме за него. ФБР разследва няколко привидно несвързани убийства на различни места в страната. Задачата не е лесна, защото повечето трупове не са намерени. Хората са изчезнали безследно и се предполага, че са мъртви. На други им липсват части от тялото, както съобщиха в медиите. Освен метода на действие нищо друго не свързва убийствата.

— Какво? Няма ли криминална експертиза? Трудно ми е да го повярвам. — Отчаянието ме накара да скоча и да започна да крача в спалнята. Спрях до тоалетката, която не би представлявала анахронизъм през седемдесетте години на миналия век. Сложих ръце върху плота и се вгледах в отражението си в огледалото. Едва се познах. Нито пък се харесах. — Това са глупости, Уолтър.

Той ме погледна обезпокоено.

— Казвам ти истината, Хънтър.

Обърнах се и се втренчих в очите му.

— Уолтър, ти не би разпознал истината дори ако се промъкне зад гърба ти и те ухапе по задника.

— Говоря истината — настоя той.

Върнах се при леглото, седнах като отегчен тийнейджър и също свих юмруци като човека до мен.

— Как установихте самоличността на Жътваря, след като не сте намерили веществени доказателства? Да не би да е започнал да ви изпраща писма, предизвиквайки ви да го хванете?

Уолтър издаде гърлен звук.

— Няма нужда от ирония, пък и не съм казал, че няма веществени доказателства. Ти го каза.

Този път не се хванах на въдицата.

— Само че криминолозите съвсем наскоро се обърнаха към нас — продължи той. — ФБР нямаха достъп до базата данни за ДНК на Тайните служби. А ние имаме. Разкрихме самоличността на Жътваря само защото проследихме убийствата на двойката от мотела до пустинята.

— Убийствата, за които е обвинен брат ми?

— Да.

— Но ти знаеш, че не е Джон.

— Точно така, но това послужи на целта ни да оповестим тази версия.

— Послужило е на проклетата ви цел? Уолтър, знаеш, че те обичам, но понякога си гаден тъпак! — Втренченият ми поглед го предизвикваше да изрази несъгласие. В отговор той само сви рамене.

— Такава ми е работата.

Да, предполагам, че е вярно. Сега беше мой ред да повдигна рамене. Какво друго ми оставаше да направя?

— Дал си информация за Джон на медиите. Защо? За да изкараш истинския убиец? Мислел си, че самолюбието му ще надделее и ще се покаже, за да си върне славата? Или е било маневра да скриете самоличността на Жътваря?

— По малко и от двете.

— Господи, Уолтър. Не мога да изтръгна неуклончив отговор от теб дори когато си искрен.

— Добре, Хънтър. Нека започна отначало и ще ти обясня. Ще разбереш всичко, което знам, и може би ще ми повярваш. — Той изпъшка, стана и се отдалечи от мен, поднасяйки пурата към устните си, а после вдигна късия си дебел пръст като евангелистки проповедник, за да даде сигнал, че проповедта започва. — Запознат ли си с Битие от Библията?

— Чел съм го, но не е задължително да вярвам на написаното.

— Питам те само дали имаш представа за съдържанието.

— Спомням си, че имаше много хора със странни имена, които създаваха потомство след потомство. Всичко друго съм научил от филмите с Чарлтън Хестън и Виктор Мачуър.

— Чувал ли си историята за Каин и Авел?

— Че кой не я е чувал? — Това беше последната ми иронична забележка. Спомних си, че Джон наричаше Жътваря Каин.

— Не е нищо ново някое откачено копеле да приеме името Каин. Между другото психиката на убиеца често се нарича Каинов комплекс. Убийците почитат като бог великия прадядо на всички убийци и вярват, че извършват и продължават делата му на земята.

— И вашият психопат не е изключение?

— Не, не, не. Не Каин от Битие.

— Кой тогава?

— След малко ще стигна до това. Първо ще ти разкажа някои основни факти за нашия човек.

Направих му знак да продължи, но той не беше готов. Търсеше запалка в джобовете си. Не намери и ме погледна с очакване.

— Не мога да ти помогна — казах.

Уолтър раздразнено задъвка увитите тютюневи листа. Не за пръв път го виждах като Едуард Дж. Робинсън в един от гангстерските филми от трийсетте години на миналия век. Накрая той пъхна пурата в горния си джоб.

— Името му е Мартин Максуел.

— Не ми говори нищо.

— Не е използвал това име, когато е бил на активна служба. Наричал се е Дийн Кроу. Мислел е, че звучи по-мъжествено от Марти Максуел и повече подхожда на агент от Тайните служби на Съединените щати.

— Пълен кретен. Трябва обаче да призная, че си спомням нещо за него. Някакъв скандал, в който беше замесена съпруга на кандидат-президент, нали?

— Той беше уволнен, след като бе заварен да тършува в гардероба на дамата, търсейки „символ на уменията си“, както се изразил.

— Падал си е да души дамско бельо?

Уолтър поклати глава.

— Нищо толкова вулгарно. Само изрязал парче от блузата й.

Свъсих чело, като си спомних за липсващото парче плат от блузата на старицата, след като беше държана за заложница в съседната стая.

— Истината е, че дамата е била с блузата, когато това е станало — добави Уолтър тъкмо когато се готвех да споделя мислите си. — Мартин казал, че взел символа, за да й покаже колко е уязвима и колко много разчита на него по всяко време.

— Сбъркан лайнар.

— Да, луд за връзване.

— Но как е минал през ситото? Психическите тестове не са ли го разкрили, преди да бъде одобрен за агент?

— Някои психопати умело прикриват истинската си същност. Дотогава Мартин Максуел е бил уважаван телохранител на важни личности. Всички се изненадали, когато се оказало, че един от най-способните им хора е луд за връзване.

— И само са го уволнили? Защо не са го държали под око? Признаците, че е можело да стане неконтролируем, са били налице.

— Тайните служби са го следили, доколкото са могли, но макар и луд, той не е глупав. Знаел, че скоро ще бъде под наблюдение, и бил подготвен.

— Скрил се е?

— Нещо повече, Хънтър. Инсценирал смъртта си. Уж се самоубил от срам. Но убил и другите членове на семейството си. Съпругата си и двете си деца.

— Господи…

— Застрелял ги в леглата им, докато спели, а после насочил пистолета към себе си, сложил го под брадичката си и си пръснал черепа. Заложил възпламенително устройство, за да изгори всичките. Останали само овъглени трупове в изгорелите развалини на дома им. — Уолтър засрамено наведе глава, но предполагам, че не беше в памет на жената и децата на Максуел. — Не се усъмнили в самоличността им. И това било всичко. Объркали нещата, Хънтър.

— Да, и още как. Очевидно не са сравнили ДНК или вече са знаели, че негодникът е на свобода.

— Не разбирам много от наука. Били са доволни, че е бил Мартин Максуел. Половината му глава била взривена и нямало зъби за анализ, а пръстите му били изгорели до костта. По дяволите, Хънтър, когато всички улики са говорели, че фаворит е бил той, на кого би заложил парите си?

— Като се има предвид подготовката му и какво е знаел, аз бих се замислил над вероятността, че в смъртта му има нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед. На кого е бил четвъртият труп, щом не е бил на Мартин Максуел? Баща му? Брат?

— Според досието му Мартин е бил единствено дете. Родителите му умрели преди това. Майка му починала след усложнения при раждането, а бащата — от вродено сърдечно заболяване. Нека не забравяме, че дотогава Мартин не е извършвал никакви престъпления. Заключението било убийство и самоубийство. Решили, че Максуел е мъртъв и приключили разследването.

— Но очевидно е имал брат?

— Оказа се, че има извънбрачен брат на име Робърт Суон. Татко Максуел бил палаво момче на ергенския си гуляй и направил бебе на една стара своя любов. Това била най-строго пазената му тайна. Разбрахме го едва когато майката на брата забелязала, че е изчезнал, след като чековете с издръжката му престанали да идват. Тя е алкохоличка и живее сама на квартира в Бронкс. Синът, изглежда, й изпращал пари, когато можел. Добро момче. Грижел се за мама.

— Но Мартин открил, че има брат. Нали каза, че било тайна?

Уолтър изкриви лице в гримаса.

— Татко Максуел сигурно се е изповядал накрая. Може би е признал за прегрешението си на смъртното легло. Съпругата му вече била в отвъдния свят и предполагам, че е искал опрощение на греховете си, преди да отиде при нея. Съдейки по информацията, която събрахме, Каин намерил извънбрачния си брат, но продължил да пази в тайна самоличността му. Питам се дали през цялото време не е имал предвид брата за целта си.

Замислих се върху думите му и се зачудих колко ненормален трябва да си не само да убиеш семейството си, но и старателно да го планираш отдавна, преди да го извършиш.

— Щом Мартин е възнамерявал да убие майката на брат си, тогава възниква въпросът как, по дяволите, умрял човек е възкръснал от гроба — обади се Уолтър.

— Какво общо има с всичко това името Каин, освен че извратеният тип обича да си присвоява имена?

— Извънбрачният брат бил музикант — отвърна Уолтър, сякаш това обясняваше всичко. Погледнах го недоумяващо. — Битие. Както ти каза, всеки създава потомство след потомство.

— Все още не разбирам.

Той пак вдигна късия си дебел пръст. Втора проповед.

— Щом си чел Библията, знаеш, че има сляп старец на име Ламех.

— Трябва да съм го пропуснал.

— Ламех имал двама сина, Ювал и Тувал.

— Да, това си го спомням. Ювал и Тувал-Каин.

— Ювал изобретил музиката.

— А Тувал бил ковач на ножове и мечове — довърших аз. — По дяволите, сега виждам връзката. Братът музикант е синоним на Ювал, а Жътваря е Тувал-Каин.

— Нужни бяха много анализатори от ФБР, за да стигнат до този извод.

— Оттам ли произлиза увлечението по ножовете на Мартин?

— Да.

— А костите?

— Някои психолози са на мнение, че той взима костите на жертвите си за определена цел.

— Каква цел, освен че е ненормален скапаняк?

— Ако искаш, вярвай, но според психолозите Мартин изпитва угризения, че е убил брат си, и се опитва да изкупи вината си.

— Защо брат си, а не съпругата и децата си?

Уолтър сви рамене.

— Това е само теория.

— Предполагам, че има логика. След като си е внушил, че те са преродени Ювал и Тувал-Каин, редно е да се опита да изкупи вината си. Мислиш ли, че убийствата са символични, свързани с Библията?

— В Светото писание няма нищо, което да възхвалява добродетели с жертвоприношение на кости.

Останах озадачен.

— Тогава какво прави?

— Нямам представа. Може да се запасява с продукти за супа.

— Джон каза, че имали някаква уговорка и е готов да я изпълни докрай. И че ще се жертва заради старицата. Мислиш ли, че говореше буквално за саможертва?

— В Стария завет пише за саможертва. Може би това е нещо, което се е харесало на Максуел.

Мигновено скочих от леглото.

— Не можем да стоим повече тук. Къде е Ринк?

— Чака в съседната стая — отговори Уолтър и когато тръгнах към вратата, добави: — Хънтър.

Обърнах се. Челюстите ми бяха стиснати.

— Не можеш да ме спреш, Уолтър.

— Нямам намерение да те спирам. Дойдох да ти дам благословията си и да те помоля за услуга.

Пристъпих неспокойно от крак на крак.

— Услуга?

— Да. Когато убиеш кучия син, не казвай името му на никого.

Намръщих се и после бавно кимнах.

— Помогни ми, Уолтър. Дай ми необходимите средства и подкрепа да намеря копелето и ти обещавам, че Мартин Максуел или проклетият Каин ще бъде погребан безследно.

Лицето му разцъфна като презряла диня.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Хънтър.

36

Отново бях на път.

Още докато се носехме в осигурения ни от правителството джип, знаех, че пътуването ще завърши с кръвопролитие. Окуражаваше ме само мисълта, че няма да бъда единственият, който ще го извърши. Жътваря също щеше да пролее много кръв. Съдейки по мрачното изражение на Ринк, в главата му явно се въртяха същите мисли. Тъпакът Каин си беше създал двама неумолими врагове в наше лице и можех да го съжалявам, но само донякъде.

Ринк шофираше, а аз държах устройството за глобално позициониране, което Уолтър ми даде. Червената стрелка на екрана мигаше върху многопластова карта на района на залива на Лос Анджелис. Курсорът периодично се придвижваше и показваше, че Каин не само е в движение, но и все още не е разбрал, че Джон има мобилен телефон.

Може би беше само въпрос на време да разкрие двуличието на Джон или своеобразното проследяващо устройство да остане спомен, когато брат ми бъде погребан в някой контейнер за отпадъци или удавен на дъното на река.

Фактът, че Каин използва заблуждаваща тактика, за да се отърве от преследвачи, работеше в наша полза. Той предполагаше, че ще бъде преследван с по-традиционни методи, и караше по периферни улици и алеи из разпрострелия се на всички страни град. Въпреки че Каин имаше повече от час преднина, ние успяхме да намалим времето, следвайки пряк маршрут. Стана очевидно и още нещо. Макар че често се връщаше или караше успоредно на набелязаната цел, той явно се отправяше към магистрала № 10, главната пътна артерия, водеща извън Лос Анджелис.

Отначало се движехме по шосе № 405. Минахме покрай Редондо Бийч, насочихме се към международното летище, завихме на изток по № 105 и после отново подкарахме по № 110 с надеждата да засечем Каин там, където двата главни маршрута се сливаха близо до Конгресния център на Лос Анджелис. Беше очевидно, че няма да е лесно, когато Тувал зави на североизток и заобиколи центъра на града по северната периферия, а ние продължихме на изток към магистрала № 5 и попаднахме в задръстване.

Видях, че стрелката на навигатора подскочи по картата, тръгна по магистрала № 10 и продължи покрай Роузбоул. В същия миг Ринк изруга и натисна клаксона, опитвайки се да си проправи път в натовареното улично движение.

След двайсетина минути пред нас започнаха да се разкриват свободни пространства и Ринк настъпи газта, без да обръща внимание на ограничението за скоростта. Смени няколко пъти лентите, измъкна се на празно платно и джипът се стрелна напред.

Продължихме по магистрала № 5, движихме се известно време на север, а после отново се включихме в магистрала № 10 и се втурнахме да преследваме набелязаната мишена, която вече имаше трийсетина минути преднина.

— Все още имаме шанс да успеем. Нещастникът е сигурен, че не го следим. Не кара с много повече от деветдесет и пет километра в час. — Погледнах одометъра. Джипът се движеше със сто и деветдесет. — Ако поддържаш тази скорост, ще ги настигнем за нула време.

— Естествено, че ще я поддържам. Ако проклетите неделни шофьори се махнат от пътя ми, по дяволите. — За да придаде тежест на обещанието си, Ринк задържа ръката си на клаксона и принуди превозните средства отпред да свърнат встрани и да ни позволят да минем.

Пътуването беше вълнуващо. Ако не бяха опасенията, че ще пристигнем твърде късно да спасим Джон, мисля, че щях да крещя въодушевено като хлапе на влакче на ужасите, но седях намръщен и мълчах, вперил поглед в екрана на джипиеса. Не беше необходимо да съм много наблюдателен. Каин вече бе излязъл от града и се насочваше към необятната шир на вътрешността на Америка.

Дори с лудешката скорост, едва след час съзряхме доджа, откраднат от къщата в Лонг Бийч. Изкушавахме се да продължим да караме бясно, да настигнем колата и да я изблъскаме от шосето. Макар да не исках да вярвам, че Джон вече е мъртъв, можехме поне да сложим край на царуването на Жътваря. Разбира се, спирането му там щеше да доведе до по-нататъшни усложнения.

Какъв беше изводът? Щеше да бъде по-разумно, ако го следваме от безопасно разстояние и да действаме, когато няма вероятност някой невинен човек да попадне в кръстосания огън.

Каин не беше глупак. Той беше откачен убиец, но и проницателен. Освен това беше обучен като правителствен телохранител и се подразбираше, че е опитен шофьор, наясно е с всички мерки срещу преследване и има бързи реакции. Подкарахме след него и оставихме помежду ни петстотин метра и най-малко четири превозни средства, въпреки че упражнението се оказа безсмислено.

— Той знае, че сме тук — отбеляза Ринк.

Погледнах го. Той отново четеше мислите ми.

— Знае, че сме тук, и си играе с нас — добави приятелят ми.

Кимнах.

— Вероятно.

— В къщата той сякаш те предизвикваше да го намериш. Това ме кара да мисля защо е прекарал толкова много време в града — да те накара да го откриеш.

Замислих се и осъзнах, че има право.

— Да, Каин пое голям риск, минавайки през центъра на Лос Анджелис, когато съзнава, че вероятно е обявен за издирване. Лесно можеше да смени колата. Изглежда, иска да го проследим.

— Да се приближа ли още? Да притиснем ли сбърканото копеле?

— Не. Спазвай това разстояние. Да видим къде е намислил да ни заведе.

— Смятам, че е някъде далеч. Той търси открита конфронтация с нас и не желае никой да се намесва.

— Щом иска конфронтация, това ще получи.

Спогледахме се.

— Каин превърна нещата в лични, нали? — попита Ринк.

— Да, когато взе Джон за заложник.

— Може би, но аз имам предвид него и теб. Когато разбра кой си, видях изражението му. Беше развълнуван, сякаш бе намерил достоен съперник. Мислиш ли, че иска да умре? Чувал съм, че някои психопати изпитват желание да изгорят в пламъка на славата. Очевидно най-новото явление е самоубийство, извършено от ченге. Смяташ ли, че иска да го убиеш?

— Независимо дали го иска или не, това ще се случи — обещах.

— Да — изръмжа Ринк, — но бъди предпазлив. Дори да има желание да умре, Каин вероятно възнамерява да те вземе със себе си. Ако се стреми да затвърди славата си, ти си най-подходящият кандидат в списъка му. И аз, разбира се.

Той се шегуваше дори в подобни моменти.

— Разбира се.

— Говоря сериозно. Копелето търси слава.

Поклатих глава.

— Мислиш ли, че някой ще иска да знае истината за него?

Ринк присви очи.

— Не и ако зависи от Уолтър.

— Той направи уговорката, че ще ни позволи да убием Жътваря, но да не споменаваме пред никого името му. Каква е вероятността моето име да попадне в новините, ако негодникът успее да ме очисти?

— Предполагам, неголяма. Ами близките ти в Англия? Не мислиш ли, че ще искат отговори и няма да вдигнат олелия, ако с теб се случи нещо?

— Даян знае с какво е свързана професията ми. Ще й се обадят от кабинета на Уолтър и ще й кажат да си държи устата затворена. Тя иска спокоен живот и ще се съгласи.

Ринк изсумтя.

— А аз мислех, че разбираш бившата си съпруга.

Присвих очи и се втренчих в него, а той ме погледна така, сякаш бях пълен идиот.

— Вече не си в играта, Хънтър. Колко пъти трябва да ти го напомням? Имаш майка и баща. И Дженифър. Не ти ли е минавало през ума, че Даян ще вдигне врява до Бога, ако с теб се случи нещо? Смяташ ли, че ще й пука за обясненията на Уолтър какво неудобство е била самоличността на Жътваря за американското правителство?

Въздъхнах. Той отново беше прав. Естествено, че Даян щеше да настоява за отговори. Нямаше да бъда справедлив към нея, ако предположех друго. Кимнах в знак на съгласие.

— И не само това — продължи Ринк. — Аз също ще повдигна въпроса. Не дължа абсолютно нищо на Уолтър. Не съм обещавал да крия самоличността на черната му овца.

— Ти не си, но аз обещах от името на двама ни. Участието ти в това пътуване означава, че си съгласен със споразумението. Не трябва да изменяш на думата ми.

Той изкриви лице в недоволна гримаса, но отстъпи.

Карахме още час и четвърт и докато километрите летяха, в джипа цареше мълчание.

— Познато ли ти изглежда? — ненадейно попита Ринк.

Погледнах към мястото за почивка от другата страна на пътя вляво от нас. Там имаше ресторант и зона за отдих, а зад тях редици едноетажни бунгала. Поклатих глава.

— Там са били убити мъжът и жената, които качили Джон в колата си.

— Искаш да кажеш, които са качили Мартин Максуел или Тувал-Каин — напомних му аз. — Сега е очевидно какво се е случило.

— Според теб Жътваря някак се е сдобил с колата на Джон, онази, която е откраднал от Петоски, и свидетелите са видели него, а не Джон?

— Да, точно така.

— Как тогава Джон и Жътваря са се свързали отново? Звучи малко вероятно, нали?

— Нещо се е случило между тях и е убедило Каин да го намери.

Ринк сви рамене.

— Кой знае? Може да са действали заедно, преди това нещо да се случи.

— Не вярвам. Срещнали са се случайно. Мисля, че Джон е станал неволна марионетка в ръцете на Жътваря. Доказателствата са налице. Спомни си, че Джон спаси старицата и ни осигури средство да проследим Каин. Не съм му показвал мобилния телефон в джоба си. Джон сам го намери. Решението да го вземе беше негово. Мислиш ли, че би го направил, ако работеше с Жътваря?

— Не. И не би се предложил за заложник. Само играя ролята на адвокат на дявола, Хънтър. Предполагам, че никога няма да разберем истинската история.

— Единственият начин да узнаем е да спасим Джон. Ако постигна целта си, Каин няма да живее, за да даде обяснения.

Стигнахме до началото на пустинята Мохаве. Вечерното небе имаше сюрреалистичен вид. Слънцето зад нас трептеше над Тихия океан в последен опит да задържи деня и обагряше небето в перлен блясък. Късолистните юки покрай пътя хвърляха удължени сенки като пръсти, сочещи обвинително към предстоящия сблъсък.

Пред нас имаше четири превозни средства. Каин примига с фарове, за да се увери, че ще го следваме в нощния мрак над пустинята.

Докато шофираше, Ринк пиеше минерална вода, осигурена от правителството, и ми предложи едно шише. Жалко, че бутилката не съдържаше нещо по-силно. Въпреки това я приех и благодарно отпих глътка.

Трябваше да съм по-жаден и по-гладен. Не бяхме хапвали нищо от сутринта. Продължителното освобождаване на адреналин обаче се грижеше през устата ми да не минава нищо, което стомахът ми да задържи. Подозирах, че след няколко километра ще изхвърля всичко по-силно от минералната вода.

Стъмни се и Ринк настъпи газта. Една от колите пред нас зави по страничен път и той запълни празното пространство.

След два часа Каин ни поведе във весел танц, а после, сякаш се притесни, че може да го изпуснем, когато излезе от главния път, включи мигачите, намали и се приближи до разклона.

Изпревариха го две коли, преди да стигне до отклонението. Той свърна надясно, другата кола продължи на изток. Видях, че Каин удари спирачки няколко пъти, уверявайки се, че няма да го изпуснем от поглед.

— Внимателен кучи син — измърмори Ринк.

Каин прекоси магистралата и се отправи на север.

Намали на моста, видя, че излязохме на разклона, и настъпи газта.

— Вече сме близо и мисля, че иска време да се подготви — предположих.

Проследяващото устройство дремеше от няколко часа. Стоеше в дланите ми без друга причина, освен да ми попречи да човъркам пистолета си. Късметът или може би предвидливостта ме накара да погледна екрана. Курсорът, показващ последното местоположение на мобилния телефон, бе спрял да се движи. Каин бе разкрил измамата ни. Може би бе разбрал, че Джон го носи веднага щом бяха излезли от къщата в Лонг Бийч, а може би много по-късно. Все едно. Беше намалил скоростта не за да ни разиграва, а да изхвърли телефона.

Очевидно ни искаше наблизо. Още по-очевидно беше желанието му да спечели малко време, преди да пристигнем на предварително определеното място за среща.

— Дай газ, Ринк.

— Виждам стоповете му. Няма да го изпусна.

— Той няма да ти позволи да го изпуснеш. Ще се погрижи да разберем точно къде е, но ще бъде подготвен за пристигането ни, а аз не искам да му дам това предимство.

37

— Не изглеждаш добре.

Каин се втренчи в пътника и реши, че това е меко казано.

Телфър се беше излегнал на задната седалка на доджа като опаковка от вчерашна храна за вкъщи — студена, мръсна и мазна. Кръвта от раната, която бе получил от престрелката на яхтата, бе втвърдила дрехите му. Ръцете му също бяха червено-кафяви и на челото му беше размазана кръв. От кожата му се отделяха големи капки пот като вода от спукан бойлер.

— Казах, че не изглеждаш добре, Джон — повтори Тувал и в огледалото за обратно виждане забеляза, че клепачите му потрепват.

— Изгаси лампата — почти неразбираемо промълви Телфър.

— Трябва да видя как си — възрази Каин, но протегна ръка и изключи лампите в колата.

— Защо? Нали ще ме убиеш? Или забрави?

— Непрекъснато го повтаряш. Може да съм променил решението си.

— Да, и още как. — Джон положи усилия да седне.

— Легни.

— Нищо ми няма.

— Отпред пътят става неравен. Ще бъде по-добре, ако лежиш. Вероятността раната ти отново да се отвори ще бъде по-малка.

— Раната ми е добре.

Тувал се засмя тъжно:

— Както искаш.

— По-добре, отколкото както ти искаш — неубедително каза Телфър.

Каин започна да барабани с пръсти по волана.

— Знаеш ли, не съм сигурен дали старата таратайка ще ни закара там, където отиваме. Не е в добро състояние.

— Няма да има значение. Няма да ти трябва за обратно пътуване. Ще те закарат с колата на съдебния лекар.

— Ха!

— Говоря сериозно. Закачаш ли се с брат ми, ще те върнат в ковчег.

— Продължавай да мислиш така, Джон. Нужен ти е оптимизъм, за да те поддържа жив.

— Няма да се измъкна жив. Знам го. Единствената ми надежда е да те видя да умреш пръв.

— Силни думи, Джон.

— Казвам сериозно всяка една от тях.

— Убеден съм, но няма да стане. Ако някой ще умре, това ще бъде твоят всесилен и велик брат. Възможно е да очистя и Джаред Рингтън.

— Много си глупав, ако наистина го вярваш.

— Искаш да кажеш, че не може да се има доверие на способностите ми? Засрами се, Джон. Колко ужасно е да се опитваш да смачкаш самочувствието ми.

— Нищо, което казвам, няма да те накара да мислиш лошо за себе си. Бедата е там, че… не различаваш кое е правилно и кое не е. Ти си проклет психопат.

— Глупости, Джон.

— Престани да се държиш снизходително. Защо не изплюеш камъчето и не ми кажеш истината? Смяташ да ме убиеш от самото начало. По дяволите, не мога да повярвам, че ме спаси от удавяне само за да ме убиеш. Всичко е толкова объркано, че никой няма да повярва.

— Ти повярва.

— Разбрах, че лъжеш. Мислиш ли, че повярвах, когато каза, че ще вземеш парите и после ще ме пуснеш?

— Тогава защо ми върна камата? Щом не си ми вярвал, можеше да ме изкормиш като риба.

— Защото… не съм като теб.

— Няма значение, Джон. Истината е, че сега си тук. Няма значение дали ми вярваш или не. Фактът е, че това изобщо не е важно.

— Фактът е, че ще ти отрежат главата. Брат ми не е като мен. Джо ще те убие.

— Не си представям, че нещата ще се развият така.

Телфър сви рамене.

Каин се засмя:

— Ето как ще се развият. Щом види какво е станало с братчето му, Хънтър няма да има смелостта да направи нищо повече, освен да се разплаче. Щом свърши, ще открие, че адът не е тъй лош, както го описват. Всъщност, когато приключа с разрязването му, ще се моли да отиде в ада за почивка и възстановяване.

Джон се изкашля възмутено и се сви на седалката. Или силите го напускаха, или бе решил, че няма смисъл да говори. Не че това имаше значение. Ако искаше да говори, Тувал щеше да продължи да бръщолеви.

— Е, къде е големият смел Джо Хънтър?

Каин присви очи, вгледа се в огледалото и го оправи. На известно разстояние видя фаровете на преследващия ги джип. Той изгаси светлините на доджа.

— Не искаме да правим нещата твърде лесни, нали?

— Мислех, че искаш да те проследи.

— Искам, но не толкова отблизо.

— По-добре се откажи. Джо няма да ти прочете правата и да ти сложи белезници. Веднага щом те види, ще те застреля между очите.

— Тогава ще се погрижа да не ме види.

— Целуни ми задника.

— Преди или след като му отрежа парче от тазовата кост?

Телфър не отговори.

Тувал се ухили в мрака.

Шосето се превърна в черен път, осеян с дупки и буйно израснали колонии от пелин и сухи треви в средата, където се бе събрал пустинен пясък. Луната ниско над хоризонта предлагаше малко светлина и Каин виждаше пътеката отпред. Не беше необходимо да се съсредоточава. Познаваше маршрута интуитивно като тъмните желания на сърцето си. Въпреки опасенията си за лошото състояние на доджа той караше бързо и се усмихваше на всяко раздрусване и потрепване от болка, които изтръгваше от намусения си спътник.

— Обзалагам се, че съжаляваш за номера с мобилния телефон, нали? — попита Тувал, но Джон не отговори. — В момента си мислиш, че не само подписа смъртната си присъда, но и тази на брат си. Някъде дълбоко зрънце достойнство те трови като злокачествен тумор и разяжда вътрешностите ти. Мислиш си: „Трябваше да поема отговорността си и да пощадя другите. Сега изложих брат си на ужасна опасност.“

— Не — презрително измърмори Телфър. — Мисля, че си толкова пълен с лайна, че вече не понасям смрадта. Махам се, тъпако!

Джон натисна дръжката на вратата и я бутна с рамо. Силната въздушна струя го блъсна назад.

Каин никога не изпадаше в паника, но осъзна какъв е безумният му план, извика и удари спирачки. Тялото на Джон полетя напред и челото му се удари във врата на Тувал. Сблъсъкът принуди Каин да пусне волана. Той се помъчи да овладее колата, но го прониза болка. В тези няколко секунди Телфър се хвърли към открехнатата врата и изчезна в разнасящия се на талази пясък.

— Кучи син! — изкрещя Тувал и за втори път удари спирачки. Доджът занесе, вдигна облаци прах и спря напреки на пътеката. Той отвори вратата, изскочи навън и потърси Джон. Нямаше го на пътя. Тувал хукна. В далечината видя фаровете на джипа на Джо Хънтър.

Четирийсет крачки по-нататък Каин намери Джон, проснат до един кактус. За миг се уплаши, че е мъртъв, но после съзря пламъка в очите му, когато той се обърна и го погледна.

— Глупав идиот — изръмжа Тувал.

— Да ти го начукам — отвърна Джон.

— Не, аз ще ти го начукам.

Каин се приближи и Телфър се опита да стане. Кракът на Тувал го блъсна отново на земята и безмилостно настъпи раната на гърдите му. Джон изкрещя от болка. Каин натисна още по-силно. Виковете спряха, когато Телфър изпадна в безсъзнание.

Тувал го сграбчи, уви ръце около гърдите му в мечешка прегръдка и го повлече, като вървеше заднишком. Докато Джон стенеше, Каин вдигна глава, фаровете на джипа на Хънтър все още бяха сравнително далеч, но блестяха застрашително с отмъстителна решителност.

— Трябваше да те оставя там да пукнеш, проклет кретен. Да те зарежа на пътя и шибаният ти брат да те прегази.

Заплахата беше лъжлива. Тувал все още имаше план за Джон Телфър. Щеше да го използва за примамка, а не само като жертва на пътя.

38

Беше странно, че Тувал-Каин продължава да обсебва мислите ми. Как психопат като Мартин Максуел бе успял да заблуди строгата процедура на подбор в Тайните служби? Как бе съумял да скрие истинската си същност на извратен убиец и да се представи за нормален?

И не само това, но и за съпругата и децата си той е бил олицетворение на семеен баща. Какво ли е минало през ума им, когато най-после бяха видели истинския му облик?

Какво си е представял отдавна изчезналият му брат, когато са се срещнали? Че ще наваксат за миналото, ще играят билярд заедно, ще изпият по няколко бири и ще станат близки приятели? Сигурно изобщо не е подозирал, че ще свърши като овъглен труп в непозната къща и духовете на съпругата и децата на Каин ще му правят компания.

— Пак го правиш — подхвърли Ринк.

Погледнах го. Той ме стрелкаше с очи, без да отклонява вниманието си от черния път.

— Какво?

— Онова изражение.

— Какво изражение?

— Изражението, което показва, че не се тревожиш какво ще стане. Придобиваш го на всяка мисия.

— Тревожа се, Ринк.

— Не ти личи — отвърна той и после смени темата: — Внимавай, Хънтър. Фаровете току-що угаснаха.

Взрях се в мрака отпред. Не видях фаровете на доджа. Отдавна ни се присмиваха и внезапното им изчезване донесе лоши предчувствия, все едно се отвори пропаст и дяволът се върна в ада и ни се изплъзна.

— Мислиш ли, че е спрял? Може би се готви да избяга. — Ринк отново ме погледна, а после се втренчи в пътя.

— Не. Кара без фарове. Иска да вземе преднина и да ни устрои засада.

— Тогава е време да поиграем на „Хвани ме“.

Джипът се стрелна напред, като подскачаше по по-високите бразди и профучаваше през по-малките дупки. В джантите се удряха и тракаха камъчета и чакъл.

Преследването започна сериозно.

Проверих зиг-зауера си. Беше пълен. В колана ми бяха затъкнати два резервни пълнителя. Протегнах ръка надолу и докоснах дръжката на сгъваемия боен нож, пъхнат в ботуша ми. Подозирах, че камата ще бъде избраното оръжие, когато най-после се изправех очи в очи с убиеца.

Звездите блещукаха на небосвода над нас. Насред дивата пустош небето изглеждаше безкрайно и звездите се открояваха ярко. Сенките бяха тъмни и пясъкът и чакълът леко блестяха. Не можех обаче да се наслаждавам на красивия нощен пустинен пейзаж и не му обърнах повече внимание. Как можех да мисля за красота, когато преследвах нещо толкова грозно и отблъскващо като Тувал-Каин?

Погледнах нощното небе поради друга причина. Докато използвахме техниката, осигурена от Уолтър, не се съмнявах, че и ние сме следени също толкова старателно. Не идваха с коли, а разполагаха с хеликоптери, вероятно дори самолети „Стелт“ високо в небето, за да наблюдават маршрута ни. Не си направих труда да се опитам да ги видя. Хеликоптерите летяха без светлини и е невъзможно да забележиш шпионски самолет, движещ се на голяма височина.

— Щом намерим Каин, ще го премахнем бързо.

— И аз така смятам — отвърна Ринк.

— Главорезите на Уолтър ще дойдат — добавих.

— Няма да се опитат да ни попречат.

— Знам. Ще дойдат да почистят и да се уверят, че всички следи са заличени. Не искам Джон да попадне в ръцете им. — Погледнах го изпитателно и той кимна. — Ще направят така, че Джон да изчезне. Може би дори и ние ще изчезнем.

— Само да се опитат, проклетите задници.

Отново насочих вниманието си към пътя отпред.

Равната земя отстъпваше пред възвишения. Сенките станаха още по-черни, сякаш огромна стена се издигна през пустинята.

— Имаш ли представа къде сме?

— Не — отвърна Ринк.

Включих джипиеса и се вгледах в слабо осветената карта на екрана. Мрежата от преплетени линии показваше, че теренът е станал по-планински. Пътят не беше отбелязан на картата, но това не ме изненада. Оставих устройството между предните седалки.

— Продължавай напред. Изглежда, сме се отправили към онези хълмове.

Ринк изпълни инструкциите ми, но след не повече от четиристотин метра аз ударих по таблото и му заповядах да спре. Извих врат, огледах какво има встрани от пътеката и отворих вратата да сляза. Ринк ме погледна учудено, но не му обясних нищо.

Хукнах обратно по пътя, после забавих крачка и спрях на двайсетина метра от нещо, което бях забелязал да се подава от изсъхнал храст.

Ослушах се.

Нищо не помръдваше. Чух само гърленото бръмчене на джипа зад мен и пулсирането на прииждащата кръв във вените ми, но не продължих по-нататък. Останах неподвижен и с периферното си зрение огледах сенките.

Прекият поглед често пропуска нещата, които можем да видим с периферното си зрение, защото и най-лекото движение се усилва десет пъти. Тази характерна особеност е присъща на хищниците, атавизъм от дните, когато човекът е бил преследван от месоядни зверове.

Най-после се убедих, че това не е част от засадата на Каин, и пристъпих напред. Бързият оглед показа, че прахът и чакълът встрани от пътя са разбутани. Още по-обезпокоителното беше, че съзрях влажна диря кръв там, където тяло беше влачено по земята. Не съм Шерлок Холмс, но предположих, че Джон се е опитал да избяга, но е бил заловен и принуден отново да се качи в доджа. Да, Каин го беше пленил отново, но не бе забелязал куфарчето, закачило се на храста покрай пътя.

Изтичах и грабнах куфарчето. Не се съмнявах, че е същото, в което Джон се беше вкопчил, когато бяхме във вилата на плажа. Може би беше паднало случайно в пустинята, но блестеше от лепкава кръв. Не загубих време да проверя съдържанието му и забелязах само, че е тежко. Пъхнах го под мишница и тръгнах обратно към джипа.

Седнах и Ринк отново потегли след Каин.

— И ти ли мислиш същото като мен?

— Пари — отговорих аз и отворих куфарчето на коленете си. Беше пълно с пачки банкноти.

Ринк тихо подсвирна.

— Фалшиви ли са?

Проверих.

— Не. Истински.

— Ето за какво било всичко.

Поклатих глава.

— Не мисля така. Никога не е било за пари. Каин иска само кръв.

— Кости — поправи ме Ринк.

Кимнах навъсено.

— Но за Джон е било въпрос на пари.

— Проклет алчен глупак.

Отново поклатих глава.

— Ако искаш, вярвай, но не смятам, че го е направил от алчност. Виждал го е като начин да оправи нещата.

— Да — неубедено се съгласи той.

Свих рамене. Познавах много добре Джон. Вярвах, че се е променил. Предишният Джон не би се жертвал заради старицата и не би рискувал да вземе мобилния телефон от джоба ми от страх, че Каин ще го види. Според мен брат ми бе направил завой в живота си в посока към нещо, което означаваше повече за него от следващата му фикс идея.

Той не се беше опитал да избяга, а бе скочил от доджа с намерението да ми остави парите там, където ще ги намеря. Парите не бяха за него, а за Луиз, Джени и децата. Пъхнах куфарчето под седалката и за момента изтласках прозрението в затънтено кътче на паметта си. По-късно щях да го обмисля, след като попречех на Каин.

39

— Харесва ли ти мястото?

Без Каин да забележи, Джон се беше облегнал на гредата и я бе изцапал с кръв, когато се бе опитал да се изправи. Главата му увисна на раменете. Той замънка нещо несвързано и Тувал се намръщи в отговор.

— Може да се държиш малко по-въодушевено. Положих големи усилия да приготвя мястото за моя брат. Вложих много време и труд в декора. Не мислиш ли, че атмосферата е напълно подходяща?

Джон се олюля. Каин го хвана под мишниците, без да обръща внимание, че пръстите на Телфър се впиха в плътта му.

— Внимавай с първото стъпало. Коварно е — предупреди го Тувал, после го блъсна и се загледа, докато пленникът му се препъваше надолу по стъпалата в мрака. Телфър беше в полусъзнание и издаде малко шум. Падна, сякаш беше парцалена кукла, която безшумно се свлече по стъпалата. Само изохкването му отбеляза къде спря.

— Ще ти дам да разбереш. Защо не внимаваш? — рече Каин. Не беше доволен, че Джон е изгубил куфарчето с парите, макар да не се тревожеше излишно. Или Джо Хънтър щеше да му донесе парите, или той щеше да се върне и да ги вземе, след като всичко свършеше. Не беше необходимо да се притеснява, но малко жестокост не беше излишна и щеше да напомни на Джон Телфър какво означава да ядоса Тувал-Каин. Огледа се за последен път и последва Джон в мрака.

На известно разстояние стъпалата се изравниха в камениста повърхност. Последния път, когато беше там, Каин измете пясъка, но под краката си усети, че вятърът го е довял отново. Често чистеше главната част на скривалището си, за да държи на разстояние пустинята.

Той подритна Телфър и го отмести встрани, а сетне протегна ръка в тъмнината и хвана катинара, с който заключваше металната врата. Прокара пръстите на свободната си ръка по стената, намери тясната ниша, която бе изкопал в пясъчника, и извади скрития там ключ. Отключи и бутна вратата, която се отвори навътре на добре смазаните си панти.

Мигновено усети миризмата.

Каин се усмихна.

Макар и зашеметен, Джон се задави от вонята.

— Какво е това, по дяволите?

Без да каже нищо, Тувал се наведе, сграбчи го за ризата и го изправи на крака, а после го бутна в костницата. Телфър се съпротивляваше, отказваше да диша и прегърби рамене в опит да избегне противната смрад на разложено месо.

— Влизай — прошепна Каин.

— Не — задъхано отвърна Джон.

— Да. — Убиецът го блъсна и Телфър политна към лепкавия мрак.

Каин влезе в подземната пещерата весело и с повишено настроение. Стигна с подскоци до най-близката лампа, намери газовата запалка до нея и запали фитила, който хвърли виещи се отблясъци по стената. След това извади от джобовете си костите, събрани по време на последното си пътуване. Купчината беше голяма. Сложи ръце на кръста си и огледа пространството пред себе си.

— Какво ще кажеш, Джон? Мислиш ли, че Ювал ще бъде доволен?

Телфър се беше свил на кълбо на земята и бе закрил с ръка лицето си, но Тувал видя, че бялото на очите му отразява светлината на лампата. Джон огледа помещението, изпитвайки смесица от любопитство и отвращение. Зениците му приличаха на точици в пожълтял сняг. Да, Тувал-Каин реши, че Телфър е силно впечатлен.

40

— Напомни ми да не инвестирам във ваканционна вила за почивка тук — обади се Ринк. — Може да е трудно да я дам под наем през зимата.

— Ще бъде трудно през всеки сезон.

Пустинята Мохаве заема повече от петдесет и седем хиляди квадратни километра и граничи с Калифорния и части от Аризона, Юга и Невада. Не исках дори да гадая къде се намираме в момента. Само се радвах, че имаме превоз. Ако трябваше да вървим там през деня, не бих заложил много на шансовете ни да оцелеем.

Мохаве не беше пустиня в истинския смисъл на думата. Не се състоеше от километрични дюни като Сахара, където бях преди няколко години. Но от един поглед към попарения пейзаж разбрах, че е също така суха.

Изкачвахме се все по-високо в хълмовете. Нощното небе бе разкъсано на хоризонта от странни очертания, които знаех, че са късолистни юки. Във въображението ми те наподобяваха безформени великани, които ни махаха да посрещнем участта си. Пътят вече беше само спомен и Ринк следваше едва забележимите дири, оставени от доджа на Каин върху земята.

Денем в района беше горещо, а посред нощ температурата спадаше драстично ниско, когато насъбралата се през деня жега се излъчваше от скалите и чакъла и затопляше въздуха. Но въпреки че отоплението в джипа беше пуснато почти на максималната степен, почувствах хладни тръпки. Потреперих и усетих, че инстинктивно се свих. Ринк ме погледна.

— Добре ли си, Хънтър?

Измънках утвърдително.

— Всичко ще мине гладко, запомни ми думите.

— Добре съм, Ринк — уверих го. — Само имам чувството, че някой ходи по гроба ми.

Той се умълча. Може би думите ми бяха прекалено пророчески и не му харесаха. Съсредоточи се да насочва джипа нагоре по склона към проход във възвишенията, отбелязан от две огромни назъбени канари. Приближихме се до върха и той се обърна към мен.

— Никой друг освен Каин няма да умре.

Въздъхнах.

— Дано си прав и всичко свърши тази нощ.

Погледнах го. Той се закашля.

— Играта на Каин свърши, Хънтър. Тази част ще приключи, но останалото?

— Кое? — попитах, но въпросът беше риторичен. Ринк имаше предвид Джон, Луиз Блейк, Петоски, Хендриксън, Уолтър, Тайните служби и жертвите на Жътваря и семействата им. Каин може би щеше да умре тази нощ, но колко дълго щеше да продължи шумотевицата след това? Освен жертвите му имаше и други убити, по-точно главорезът, застрелян в дома на Луиз, и другият, когото премахнах в къщата на плажа. Как щяха да бъдат решени тези инциденти?

— Ще бъде нещо като цирк с три арени — добави Ринк. — Можем само да се надяваме, че няма да заприличаме на проклети клоуни.

Поклатих глава.

— Уолтър ще се погрижи това да не се случи. Както и за изчезването на главореза, когото очистих.

Ринк изсумтя. Вече бяхме разговаряли на тази тема, но очевидно изпитваше безпокойство по този въпрос. Вместо да утежня неловкото положение, аз се втренчих напред. Двете гигантски каменни колони се извисяваха застрашително. На кървавочервения фон на небето те приличаха на монолити, камъни, отбелязващи гробниците на великани близнаци. И трябваше да минем между тях.

Докато карахме между огромните чукари, заключих, че току-що сме стигнали до точката, откъдето няма връщане назад. Вярно, това беше клише, но и истина. Проверих още веднъж оръжията си. Бяха готови както преди няколко минути. За миг се запитах дали ще бъдат достатъчно.

Зад скалните порти имаше равно пространство от пясъчник. Пластовете вкаменен пясък полегато се спускаха към хоризонта. Преди милиони години районът е бил дъно на праисторически океан, гъмжащ от причудливи и изумителни форми на живот. Сега обаче, далеч над настоящото морско ниво, необятната скалиста пустош беше лишена от живот. Там се движеха само пясъчни вихрушки, леки ветрове, които подемаха и завъртаха частици пясък над безчувствената земя.

— Все едно сме кацнали на Марс — отбеляза Ринк.

Стана ясно, че се намираме върху масивно плато.

Предупредих Ринк и настоях да намали. Нещо в цвета на нощта отвъд полезрението ни ме накара да се замисля. Имах чувството, че стоим на ръба на света и една непредпазлива крачка ще ни запрати във вечността.

След по-малко от минута се оказах прав. Ринк спря. Двамата се наведохме напред, протегнахме вратове и се вторачихме в забулената в мъгла долина пред нас. Спогледахме се. Ако Ринк не бе ударил спирачки, щяхме да паднем от шейсет и няколко метра и да срещнем смъртта.

— А сега накъде? — попита той.

— Където и да е, само не напред — отвърнах и двамата се засмяхме.

Внимателно, за да не се плъзнем над ръба на скалата, Ринк зави наляво и сетне потегли предпазливо като внезапно ослепял човек. Гладките скали се осеяха с дълбоки пукнатини и той зави обратно, и потеглихме по пътя, по който бяхме дошли. В тъмнината застрашително се появиха странни очертания. Едва когато минахме покрай тях, осъзнах, че се движим между каросериите на изгорели превозни средства. Бяха предимно каравани. Тук-там имаше по някой микробус. Шофьорите им, изглежда, бяха станали жертви на Каин. Малко по-нататък видяхме доджа. Веднага стана очевидно, че колата е изоставена. Двете предни врати бяха отворени и лампата вътре светеше с жълт блясък в мрака.

Нищо не помръдваше в автомобила. Каин можеше да е легнал на задната седалка и да ни чака да направим грешката да подадем глави вътре и да ни застреля. Или се криеше зад колата. Отхвърлих и двете вероятности.

Нямаше да бъде забавно.

Той не ни беше довел чак дотам само за да ни застреля, докато сме на открито. Жътваря планираше много по-интересна игра.

И все пак трябваше да проверим. Щяхме да приличаме на аматьори, ако не бяхме погледнали и Каин изскочеше и ни застреляше в гръб, докато отминаваме.

Стигнахме на петнайсетина метра от доджа и слязохме от джипа. Извадихме оръжията си и Ринк тръгна наляво, а аз — надясно. Приближих се до предницата на доджа, а Ринк заобиколи отзад.

— Няма никого — едновременно произнесохме и двамата. Насочих пистолета си към вътрешността на колата, а приятелят ми се вмъкна вътре и огледа задната седалка.

— Ела да видиш нещо, Хънтър.

Направих го и изпъшках. Задната седалка беше прогизнала от кръв, което показваше, че на Джон не му остава много време на този свят.

Продължих да се взирам в кръвта, а Ринк провери багажника и установи, че е заключен. Каин нямаше да изскочи оттам, докато бяхме с гръб. Ринк се върна при мен, привлече вниманието ми и посочи напред.

Разпилените встрани камъни отбелязваха, че някой е минал оттам. Както и капките кръв, които блестяха в тъмното върху светлата повърхност.

Тръгнахме отново, на разстояние десетина крачки един от друг, и на не повече от стотина метра от паркирания додж стигнахме до скала. Приближихме се до ръба и видяхме, че бездната долу не е празна. Скалата се спускаше на повече от шейсет метра към наклонен насип от шисти и пясък, а по-нататък ставаше равна и се превръщаше в нещо като създаден от природата амфитеатър, който се простираше, докъдето погледът ми стигаше. Имаше формата на бяла голяма купа. Отгоре бе надвиснала гъста мъгла, досущ множество привидения. Избелената от слънцето котловина напомняше само на едно — издълбаната, куха вътрешност на човешки череп. Подсвирнах тихо. Ако Каин можеше да нарече някое място свой дом, това беше най-подходящото.

Силуетите ни се очертаваха на ръба на стръмния склон и представляваха лесна мишена. Отстъпихме назад.

— Ей там, изглежда, има пътека надолу — посочи Ринк. — Сигурно са минали по нея.

Видях пукнатината в земята и кимнах. Приближих се и надникнах над ръба. От бегъл поглед вероятно нямаше да забележа изсечените стъпала, водещи надолу по скалата, но търсех точно тях. Каин бе идвал тук много пъти. Стъпалата бяха свидетелство за това.

— Спускам се — казах аз на Ринк и без да чакам отговор, тръгнах.

Стъпалата не бяха толкова стръмни, колкото изглеждаха, и не беше нужно да си пъргав като планински козел, за да слезеш по тях. Запитах се обаче как, натоварен с Джон, Каин е успял да го направи, без да се спъне и да отнесе и двамата към смъртта. Мисълта ми вдъхна уважение към способностите на този тип.

Напомних си, че той е бивш добре обучен агент на Тайните служби и вероятно е твърд като камък под непретенциозната фасада. Трябваше да призная, че е изключително смел и решителен. Нямаше да бъде лесно да го убия в ръкопашен бой, въпреки че такова беше намерението ми.

Ринк не се нуждаеше от напътствия как да действа. Изчака, докато стигнах до дъното, и после тръгна.

Докато той слизаше, аз го прикривах. Ринк стигна до долу и аз се запромъквах напред. Той ме последва, оглеждайки се наляво и надясно. Преминахме по този начин склона на бялата като кост долина и стигнахме до равен терен. Земята вече не беше коварна, но пред нас се извиси мъгла и закри гледката. Освен че ни пречеше да виждаме, мъглата играеше номера на слуха ни. Докато стъпвах по пясъка, бих се заклел, че чух музика. Спрях и се обърнах към Ринк:

— Чу ли?

Той свъси вежди.

— Радио ли свири? — прошепна.

Повдигнах рамене и продължих. Стори ми се, че забелязах нещо да се движи през талазите мъгла. Ръката ми се насочи към него и пръстът ми погали спусъка на зиг-зауера. Отново се разнесе музика, а после мъглата се сгъсти и силуетът изчезна.

— Какво беше това, по дяволите? — изсъска Ринк. Думите му потвърдиха, че не халюцинирам.

— Не знам. Запази спокойствие. Мисля, че не беше Каин.

— Уродлив призрак — измърмори приятелят ми.

Претърсих с поглед танцуващата мъгла и видях нещо тъмно във въртящите се спирали. Отново насочих пистолета, но се въздържах и не стрелях.

Пред мен се разнасяше музика като дисхармонично дрънчене на оркестър от музикални инвалиди. Пак зърнах диригента, размахващ палка. Въпреки че бях свикнал с всякакви ужасии, аз се дръпнах назад от сцената, която се разкри пред мен.

— По дяволите — промълвих.

Ринк се оказа прав. Уродливостта пред очите ми наистина можеше най-добре да се опише като призрак.

41

Каин работеше и си подсвиркваше в ритъм с пронизителните стенания, които Джон Телфър издаваше. Подсвирваше при всяко трепване от агония, въздъхваше шумно с всяко пъшкане от болка и се смееше, когато Джон притискаше тяло в скалната стена в усилие да се отдръпне от ножа.

— Болката скоро ще премине — увери го. — Щом приключа с дермата и стигна до костта, вече няма да засягам нервните окончания. Повярвай ми, след като одера кожата, няма да чувстваш болка, а блаженство. И тогава ще ми благодариш, Джон. Убеден съм. Почакай и ще видиш.

Телфър изрева от изтезанията.

Каин се приближи и насочи ножа за чистене на риба с хирургична прецизност. Беше се съсредоточил и езикът му се подаде между стиснатите устни и се заизвива като тлъст червей, докато усърдно въртеше инструмента. Под плътта беше костта и това щеше да изисква усилия. Той спря да си подсвирква и започна да стене по-често от Джон.

Жертвата вече се носеше по пътя отвъд агонията, но усещането нямаше нищо общо с обещаното от Каин блаженство. Той премина предела на човешката издръжливост и не чувстваше нищо. Тувал въздъхна. Работата му не беше същата и не му доставяше удоволствие, ако обектът не беше в съзнание да я оцени. Той поклати глава и отстъпи назад, а после сложи ръце на кръста си и огледа произведението на изкуството си.

— Не е зле — отбеляза, макар че все още му липсваше ефектен щрих, за да го довърши. Ако това щеше да бъде шедьовърът на Ювал и Тувал-Каин, творбата изискваше грандиозен, незабравим орнамент, който да й придаде завършеност.

Каин пъхна ножа за чистене на риба в колана си, взе празния пистолет от пода и тръгна да търси това нещо.

42

Често съм се питал има ли по-суеверни хора от войниците. Човек би си помислил, че те разчитат на фактите, науката и технологиите — основата на съвременното военно изкуство — и няма място за нищо свръхестествено. Както обаче вече споменах, в съзнанието на мнозина войници почива твърдата убеденост, че паранормалните способности засилват бойния арсенал. Например аз бих се заклел, че има шесто чувство, необикновената способност да откриваш невидим наблюдател, снайперист на покрива или тигър, скрит във високи треви. Толкова много хора вярват в това, че дори има термин — краткотрайно интуитивно преживяване.

Приемам, че доказателството за подобно нещо е субективно, но е спасявало живота ми много пъти и го вярвам напълно. Досега обаче, въпреки странните ми идеи по време на нападението на сградата на Петоски, не вярвах много в съществуването на духове. И как бих могъл? Бих се побъркал, ако мисля за броя на хората, убити от мен, чиито духове би трябвало да ме преследват.

И все пак за част от секундата наистина повярвах, че нещото пред мен е отмъстителен призрак, възкръснал от гроба да търси възмездие. Отстъпих назад с широко отворени очи и уста. И ако острието, което държеше в юмрука си, бе оживяло, съмнявах се дали щях да му попреча да отреже главата от раменете ми.

— Мили Боже!

Чух думите, но не бях сигурен кой ги произнесе — Ринк или аз. Може би и двамата.

Стрелбата в цел се основава и изцяло на естествената поза на тялото и вродената реакция да вдигнеш пистолета и да стреляш, когато се появи опасност, но щом се изправих пред онова сатанинско изчадие, реакциите ми изневериха. Зиг-зауерът се спусна безполезен до тялото ми.

Ринк се приближи до мен и сложи ръка на рамото ми.

— Хънтър… трябва да действаме. Не можем да позволим на това проклето нещо да ни извади от равновесие.

— Няма да му е трудно — отвърнах с дрезгав глас.

Скова ме парализа и трябваше да положа усилия да се отърся от вцепенението. Направих го, като издишах насъбралия се в мен страх.

— Какво е това, по дяволите? — зачуди се Ринк.

Отново погледнах привидението в мъглата. Срещу мен се хилеше човешки череп. Сега обаче видях, че в хлътналите очни ябълки няма живот и от разположените на голямо разстояние един от друг зъби не капят лиги. Беше имитация, а артистичното безумие на Каин му придаваше илюзията, че е жив. Черепът беше закрепен на прът, забит в пясъка. Върху дървен кръст беше преметнато окъсано одеяло, за да прилича на безплътно тяло. Ръцете и раменете от сбръчкана кожа и сухожилията, които скрепяха костите, бяха завързани за други кръстове, скрити под одеялото. Потреперих.

— Това е предупреждение — най-после успях да промълвя. — Или пазач. Мисля, че го намерихме, Ринк.

— Няма шега.

Отново чухме музиката. Този път беше резониращо свистене. Пристъпих по-близо до скелета. Музиката се разнасяше от костите му. Дупчиците по лъчевите и лакътните кости бяха представата за флейта на маниака. Щом се усилеше, вятърът развяваше одеялото и се произвеждаше дрънчене като на камбанки. Дръпнах одеялото и видях безброй малки кости, завързани за връвчици.

— Кучият син е абсолютно смахнат — обади се Ринк.

Вървях, без да съм в състояние да откъсна очи от призрачния силует. На кого ли бяха принадлежали костите? Имаше ли някъде семейство, което и до ден-днешен се надяваше, че любимият им човек ще се върне в някое ясно утро и ще заяви, че всичко е наред и е трябвало да замине за малко, но вече е тук? Заклех се, че ще се погрижа за завръщането на останките му и лично ще ги занеса в дома му. Денят нямаше да е ясен, нито хубав, но човекът щеше да се прибере у дома.

Както и другите дванайсет скелета, които видяхме, докато вървяхме.

Сатанинска тринайсетица.

Всички бяха поставени в подобни пози като първия, завързани за колове и с тела, направени от одеяла. Някои бяха легнали, а други, нагласени така, че да създадат илюзия за полет. Два скелета бяха завързани заедно, сякаш танцуваха бавен валс. Каин наистина беше абсолютно смахнат. И опасен като гнездо на отровни влечуги. И също толкова коварен.

Вървяхме из амфитеатъра и с всяка крачка страхът ми се засилваше. Запитах се дали не сме закъснели и Джон вече е разпънат като безумен символ на лудостта на Каин.

Малките кости, разпръснати по пясъка, ме накараха да се отвратя още повече от Каин. Много от тях бяха останки от дребни животни и птици, паднали от небето, но тук-там забелязах кости от човешки пръсти, подаващи се от гробовете, сякаш си проправяха с нокти път към отказания им отвъден живот. Ринк също изглеждаше обезпокоен. Не знаех каква ми е „физиономията“, но бях сигурен, че ако приятелят ми ме погледне, ще види, че и аз се страхувам.

Вятърът се усилваше. Мъглата, която не беше истинска, а образувана от частици от алкалната пустиня, разнасяни от вятъра, се диплеше на талази около нас. Влизаше в устата и ноздрите ми и ме караше да присвивам очи. Отвсякъде се чуваше тракане на кости, придружено от смразяващо кръвта свирене на кавал. Съдейки по „оркестъра“, в долината имаше много повече разпънати трупове, отколкото бяхме видели. Имах ужасяващото чувство, че пустинята е образувана от частици от кости. Задавих се и се изплюх. Идеята беше абсурдна, но пак си го представих. Вдигнах ризата пред лицето си като защита срещу вдишването на праха на мъртъвците.

— Хънтър — прошепна Ринк. Беше приклекнал вляво от мен и бе насочил пушката си към нещо, което не виждах.

Спрях и също приклекнах. Ринк посочи нещо, но не можех да го видя заради движещата се завеса от пясък. Заклатушках се като паток и се приближих до него.

— Там — добави той.

И когато ветрецът разкъса мъглата, съзрях грамадно скално образувание, издигащо се сред пустинята като руини на митичен замък. Скалите бяха бели като пясъка и зловещо блестяха като фосфор на фона на нощното небе. Щом амфитеатърът някога е бил дъно на океан, тогава скалите бяха на милиони години, древно доказателство за вулканична активност, разбило морското дъно в апокалиптичен катаклизъм. Две още по-зрелищни образувания точно пред нас отбелязваха пукнатина в скалите. Този път наистина бяха пазачи.

Това сигурно беше убежището на Каин. Краят на играта скоро щеше да започне и ние имахме билети на първия ред.

43

Взет поотделно, всеки от двамата мъже беше страховит противник. Заедно, Каин не мислеше, че ще ги победи. Единственият му шанс беше да ги раздели и да използва лоялността им един към друг срещу тях. Веднага разбра за тази им слабост. Те бяха безстрашни воини, но никой не искаше да умре или да загуби приятеля си. От друга страна, той не страдаше от такива угризения и беше готов да умре, за да постигне целта си. И в света нямаше човек, за когото да му пука. Премахнеше ли единия, другият щеше да направи пауза и тогава щеше да убие и него.

Такъв беше планът.

Но можеше ли да бъде сигурен?

Джо Хънтър и Джаред Рингтън надминаваха и най-коравите войници. Подготовката им… не, обучението им се беше погрижило за това. Може би бяха преминали нормалните психични и физиологични реакции към смъртта на приятел, които гарантираха, че ще спрат и най-непреклонния воин. Вероятно като самия Каин бяха стигнали до нивото на свръхпрофесионализма и можеха да се издигат над простосмъртните хора и да се реят над моретата от хаос, където „естественият“ ред на съществуването означаваше, че нищо не е такова, каквото изглежда. Тувал обитаваше това владение. Ами, ако двамата бяха постигнали същото ниво на съзнание и след всичките тези години най-после бе намерил достойни противници, съперници за титлата Принц на хаоса?

Той се подсмихна, но внимаваше да не вдига шум, за да не издаде скривалището си.

Никакъв шанс. Тувал-Каин беше единственият достоен да претендира за това отличие. Двамата мъже бяха претенденти за трона. И като повечето претенденти за царско величие, щяха да загубят главите си в резултат на абсурдното си преследване.

44

Застанах на прага на владението на Каин, разколебан от глупостта да вляза, без да съм разузнал района. Съзнавах, че времето е от изключително важно значение. Джон беше в страшна опасност и вероятно му оставаха само няколко секунди да живее, а аз се двоумях на входа на камерата, където го изтезаваха. И все пак свръхестествената дарба да съзирам пепелянка в тревите крещеше и трябваше да й обърна внимание. Пренебрегнех ли я, това можеше да означава смъртта на брат ми.

Налагаше се да избирам между своята безопасност или Джон, а нямах много възможности. Джон разчиташе на мен да го спася, но ако ме убиеха, нямаше да му бъда от полза. Ако изчаках, той щеше да бъде мъртъв.

Ако нахлуех, Джон пак можеше да умре. Трябваше да направя нещо.

Пристъпих напред.

Ринк ме последва. Знаех, че Каин няма да ме нападне от тази посока. Ринк, от друга страна, ме използваше като буфер, в случай че Тувал решеше да ни атакува от скалите. Вървях бавно, с насочен пистолет. Оглеждах пространството за признаци на живот. От време на време поглеждах нагоре.

Над мен се извисяваха скали. Бяха стръмни и не вярвах, че Каин е могъл да ги изкатери, но много войници бяха загубили живота си заради недоглеждане какво се спотайва над полезрението им. Мнозина безумци във Виетнам бяха изненадани от примка, спусната отгоре или задушаване между краката на убиец, скочил от надвиснал над тях клон. Бойното изкуство вие тво дао се основава именно на тази предпоставка. И аз не бях готов да стана негова жертва.

Знаех, че приписвам на Тувал повече качества, отколкото вероятно притежаваше, но в мига, преди да го срещна в битка, трябваше да предположа, че е способен на всичко. В моя занаят да подцениш противника, означава да поканиш смъртта.

Двата каменни стража сякаш ме наблюдаваха. Бяха по-големи от скелетите, покрай които минахме, и по-застрашителни с черепите си от бизони и тромави силуети от дрипи и кожени ремъци. Приличаха на същества от роман на Толкин — подобни на химери демони, пазители на портите на подземното царство.

Стигнах до утъпкана пътека, водеща към средата на скалното образувание. Пукнатината в скалата беше създадена от природата, но тук-там открих доказателства, че Каин е разширил входа с чук и длето. Освен това бе отбелязал присъствието си със странни символи и пиктограми, заимствани от картините на Йеронимус Бош. Като си припомня случая, мисля, че рисунките върху скалната повърхност изобразяваха историята на убийствата му. В онзи миг обаче не можех да обърна повече внимание на откачения му разказ. А може би трябваше да го направя, защото вероятно щеше да ме подготви за онова, което ми предстоеше да видя.

Ринк беше дисциплиниран и не влезе веднага след мен в прохода. Усещах, че е някъде по-назад. Чух дишането му, когато приклекна на входа, тъй като необичайната акустика усилваше и най-слабия шум. Не разговаряхме. Звукът би издал позициите ни и би ни превърнал в лесни мишени. Трябваше да разчитаме на потайно промъкване и на не по-малко решителност, за да се отървем невредими. Внимавах да не стъпя върху някое камъче или вейка от довян от вятъра храст, която да предупреди Каин. Челото ми се обля в пот. Капките се плъзнаха по гърба ми. Полезрението ми се ограничи от тесния тунел и почувствах прилив на кръв в ушите си. Състоянието ми не беше идеално за лов на хора, но представляваше реакция към адреналина, бушуващ във вените ми. Обаче не можех да направя нищо.

Проходът се разшири и завърши с пещера, оградена от трите страни с високи скали. Имаше само един вход и беше опасен капан. Бързо огледах скалите над мен. Дулото на пистолета проследи погледа ми. Нищо не помръдваше и не показваше, че сме попаднали в засада. Влязох в убежището и се завъртях, за да покрия всички посоки. Скоро забелязах дупка в земята. Стъпала водеха надолу към мрака. Дъхът ми секна.

След първите няколко стъпала не се виждаше нищо. Въпреки че очите ми бяха свикнали с тъмнината, стъпалата се спускаха към владение, което мога да опиша само като лишено от всичко. Там беше не само тъмно, но и по-черно от дълбините на най-дълбокия океан или непристъпната бездна на необятния космос.

Нямах решителност да пристъпя в дупката. Дори се обърнах и потърсих морална подкрепа от Ринк. Ако можеше да ме види, той щеше да съзре лицето на ужаса. Не можех да си го позволя и бързо опипах първото стъпало с върха на ботуша си. И после, преди отчаяната ми смелост да се изпари, заслизах по стъпалата.

Долу не беше толкова тъмно и забелязах неясните очертания на врата. Под рамката проникваше отражението на потрепващ пламък. Отвъд вратата светеше лампа. Това ми вдъхна кураж да протегна ръка и да натисна дръжката. Направих го рязко и сетне влязох в разкритото пространство. Пистолетът ми търсеше мишени.

Първо усетих миризмата.

Задавих се. Ала това не беше всичко.

Бързо започнах да осъзнавам какво виждам и за пръв път в кариерата си отстъпих и извиках уплашено.

45

Какъв идиот. Разкриваш врата си за брадвата на палача. Заслужаваш да умреш позорно, сляп глупако! Само като си помисля, че изпитвах уважение към теб, а ти си незрящ като всички останали. Умри, кретен! Умри, Джаред Рингтън.

Рингтън беше на не повече от една ръка разстояние от Каин. Нервите на непохватния великан бяха опънати до скъсване от напрежение. Главата му се въртеше наляво и надясно. Не знаеше накъде да погледне и затова всъщност не гледаше никъде. Виждаше и всичко, и нищо. Съзнанието му не беше в състояние да обработи гледката пред очите му.

А на Каин не му беше необходимо друго. Щеше да използва слепотата на Рингтън като свое предимство. Той отмери ритъма на движенията на Рингтън и забеляза краткотрайна пауза, когато очите му се отместваха за част от секундата, преди дулото на пушката му да ги последва. Щеше да се намеси точно в тази част от секундата. Преди мъжът да осъзнае появата му, вече щеше да бъде късно.

Едно, две… сега.

Каин внезапно изскочи от прикритието на одеялата, образуващи тялото на чудовището с череп на бизон. Издаде колкото е възможно по-малко шум. Затаи дъх да не извика и уви крака в гънките на плата, за да не се чуе тътрене. Наведе се и докато връхлиташе, протегна ръце към врата и раменете на Рингтън. Спускането гарантираше светкавично убийство. Върхът на ножа се насочи да прониже сърцето. Рингтън щеше да умре мигновено. Нямаше да издаде звук, за да предупреди Хънтър.

Само че Джаред Рингтън не беше сляп, както изглеждаше.

Той забеляза движещите се сенки и се отдръпна встрани. Ножът пак се плъзна в плътта му, но вместо да намери сърцето, срещна съпротивата на ключицата. Металът охлузи костта, но беше отклонен и не засегна жизненоважни органи, нито попадна в гръдния мускул.

— Кучи син! — измърмори Рингтън и завъртя пушката. Стреля, описвайки дъга, без да чака мишената му да се покаже. Сачмите откъснаха парченца от скалите. Едната се закачи в одеялото, увито около Каин. Коляното на Тувал се удари в ръката му и блъсна пушката, а ножът замахна още веднъж в мрака. Рингтън политна назад. Кръвта от разсеченото му чело потече в очите му и препречи зрението.

Мантрата на Хънтър и Рингтън беше да действат.

Докато Каин се измъкваше от укритието си, Рингтън стреля отново, заслепен, но изпълнен с решителност. Едната сачма обездвижи левия крак на Каин, а друга отскубна косми от главата му. В следващия миг обаче той се дръпна от огневата линия и отново посече Рингтън.

Разрязан до костта, Рингтън го ритна в корема и го блъсна назад, но Каин беше твърде способен боец, за да бъде победен толкова лесно. Вместо да се олюлее, за да запази равновесие, той остави инерцията да му позволи да се претърколи, веднага се изправи и отново се нахвърли върху Рингтън. Мъжът беше едър, силен и обучен да се справя с опасни противници, но неподготвен за упорития Тувал-Каин, Създателя на режещите инструменти. Жътваря.

Рингтън стреля отново, но сачмата мина през пространството, където Каин бе стоял преди секунда. Той вече беше на две крачки вляво. Рингтън се насочи към него и Тувал размаха ножа под дулото на пушката, почувства издайническото тупване на юмрука си върху корема му и разбра, че го е наръгал дълбоко. Завъртя острието под мишницата на Рингтън и уви свободната си ръка около врата му. После се отдръпна назад, извади ножа от корема му и преряза гърлото му, откъдето се изтръгна задавен стон. Каин го пусна. Рингтън се строполи по лице. Кръвта му се смеси с белия като тебешир пясък.

Най-после Тувал възкликна:

— Ха!

Рингтън потрепери в предсмъртна агония. Каин се усмихна, наведе се и измъкна пушката от ръката му.

Оставаше Джо Хънтър.

46

Трябваше да очаквам нещо подобно на онова, което виждах. Разказът на Уолтър за историята на Каин трябваше да ме подготви, както и снимките в компютъра на Харви, разпънатите скелети в пустинята и гротескните рисунки, изобразени върху скалите. Но нищо, което бях научил за извратеното съзнание на Каин, не ме беше подготвило за пещерата пред очите ми.

Помещението не беше голямо, по-малко от средна по размери всекидневна. Отсрещната стена беше на не повече от осем метра, а страничните — на пет метра. Каин обаче бе използвал мястото пестеливо.

На стените и тавана нямаше повърхност, по-широка от ръката ми, която да не е украсена с човешки черепи или тазови кости. Бедрени, раменни, лъчеви и лакътни кости образуваха странна мозайка. Спираловидни колони бяха наредени като граници, за да разделят безумните монтажи. Между човешките останки бяха разпръснати безброй събрани кости на убити по пътя диви животни. На тях бяха завързани не по-малко обезпокоителни ивици плат, откъснати от нищо неподозиращи хора. В далечния край на камерата преобладаваха човешки гръдни кошове, същински щитове с гербове. И там като живо въплъщение на лудостта на Каин беше шедьовърът му.

— Господи! Джон? — изхриптях аз и протегнах трепереща ръка. Краката ми отказаха да се движат. — Джон? — повторих.

Брат ми беше изложен като другите експонати на Каин, прикован към стената на пещерата с железни шипове, забити в ръцете. Гърдите му бяха обърнати към скалата. На врата му бяха омотани въжета, увити около черепа и закачени за кука на тавана. Главата му беше дръпната назад, така че да гледа нагоре. Ръцете му бяха разперени, а кожата на гърба — одрана и опъната под тях като демонични крила. Разбрах какво се е опитал да изобрази Каин. Той искаше Джон да бъде възприет като човек, умоляващ висш дух в небето над него. Низвергнат ангел, който се моли за божията милост.

Психолозите от ФБР бяха стигнали до заключението, че психопатът може би се опитва да изкупи вината си, че е убил семейството си. Вероятно Джон представляваше демона Мартин Максуел и молеше Господ за прошка. Може би никога нямаше да разберем истинския смисъл и всичко беше плод на извратено съзнание.

Стъписа ме не само позата. Тувал бе оголил плътта на гърба на Джон, така че мускулите да се виждат, и това беше ужасно, но не беше най-лошото. Най-потресаващото беше, че в Джон трептеше живот.

Отново имах чувството, че съм уловен в моментална снимка. Вечността се измерваше с един удар на сърцето.

И после неволно тръгнах.

В един миг стоях на прага, а в следващия държах главата на Джон между дланите си. Зиг-зауерът ми лежеше в пясъка в краката ми, забравен в стремежа да помогна на брат си. Всичко в ума, сърцето и душата ми беше съсредоточено да дам на Джон мъничко утеха с присъствието си. Той не беше в съзнание, не и в традиционния смисъл на думата. Мърдаше и мяукаше като котка. Казах му да мълчи. Не исках да гледам раните му, но очите ми неумолимо се стрелкаха към блестящата кръв по осакатеното му тяло. Присвих ги, за да не виждам ужасяващия образ, но знаех, че е късно. Чудовищното обезобразяване вече се беше запечатало в паметта ми и се опасявах, че ще го виждам всеки път, щом затворя очи.

— Господи! — изстенах отново. Противно на логиката, молитвата бе за моята простосмъртна душа. Нежно погалих главата на Джон и този път той реагира.

Изпищя.

Дръпна се от мен и пак изпищя.

— Джон, всичко е наред. Аз съм, твоят брат Джо.

Джон продължи да се дърпа и за секунда помислих, че се съпротивлява срещу присъствието ми, сякаш с отсъствието си, когато се нуждаеше от мен, аз бях виновен, че Каин му е причинил тези страдания. Откровено казано, го разбирах. В онзи миг и аз си помислих същото.

— Джон. Джон. — Не можех да намеря думи да го утеша, да го уверя, че всичко ще се оправи, че съм там и няма да позволя на звяра да го нарани повече, че ще го спася и ще намеря лекар, но бях безпомощен. Извърнах лице и оставих отчаянието ми да се освободи в изтерзан вой на гняв и омраза. През цялото време държах Джон, за да съзнава ако не друго, то поне присъствието ми.

Притиснах лице в рамото му. Говорех му, макар че не си спомням думите си, които всъщност бяха само приглушени, глупави, изтъркани изрази, произнесени между разтърсващи ридания.

Най-после дойдох на себе си. Протегнах ръка и дръпнах железния гвоздей, забит в лявата му китка. Пиронът беше хлъзгав от кръвта и не можах да го хвана здраво. Същото беше и с онзи вдясно, затова започнах да размотавам въжетата около главата му. Разбрах, че не са синтетични, а органични — изсушени сухожилия, отрязани от предишни жертви. Бяха жилави и се отстраняваха трудно, но успях да ги развия и главата на Джон клюмна на рамото му. От крайчеца на устата му потече слюнка. Очите му се завъртяха към мен.

Издръжливостта на човешката природа е забележителна. Джон не само беше жив, но и бе запазил разсъдъка си.

— Джо? — дрезгаво промълви той.

— Да, Джон. — Едва не се разплаках отново. — Аз съм, Джо. Дошъл съм да ти помогна…

И в същия миг чух стрелба.

Завъртях се, взех пистолета си и го насочих към входа. Изстрелите се разнесоха отвън. Реших, че Ринк убива Каин или убиват него. Направих три крачки и се обърнах към Джон.

— Всичко ще бъде наред, Джон — обещах. — След малко ще се върна за теб.

— Не — изстена той. — Не ме оставяй. Моля те, Джо! Не ме оставяй отново…

Потреперих от колебание. Ринк се нуждаеше от мен. Джон също. Не можех да реша кой се нуждае повече от мен. И после военната ми подготовка надделя и ми напомни, че има само един начин да реша дилемата.

— Ей сега ще се върна. Обещавам.

Тръгнах към стъпалата, водещи извън пещерата. Трябваше да я отбранявам. Ако Каин бе убил Ринк, тогава щеше да ме държи затворен там, без друга възможност за избор, освен да гледам как брат ми умира. Ако имаше вероятност да оцелее от тежките си рани, Джон се нуждаеше от незабавна медицинска помощ и нямаше да я получи, ако стоях със скръстени ръце.

Стигнах до стъпалата и отново чух стрелба. След секунда се разнесе още един изстрел, последван от тишина. Забързах нагоре, като прескачах по три стъпала наведнъж, излязох на нощния въздух и затаих дъх.

Потърсих мишени, но не открих нито една и веднага се отправих по посока на тясната пукнатина в скалите.

Пролуката беше тъмна, но ми се стори, че забелязах движение, и инстинктивно натиснах спусъка. Някой отвърна на изстрела ми. Усетих свистенето на куршума, който прелетя покрай главата ми. Залегнах, претърколих се, изправих се на коляно и отново стрелях. Ответният куршум разкъса плата на лакътя ми. Не му позволих да ме спре и продължих да стрелям. Надявах се, че поне единият от шестте патрона, изстреляни в бърза последователност, ще улучи Каин. Чух го, че изпъшка и изруга, и разбрах, че съм го уцелил.

Всеки би предположил, че мигновено ще изпитам задоволство, но не беше така. Бях твърде зает да оцелявам. Легнах по корем, изстрелях останалите два патрона в пистолета и бръкнах в колана си да извадя нов пълнител.

Движението беше отработено и го правех за по-малко от две секунди, но въпреки това е изненадващо какво голямо разстояние може да измине един решителен човек за същото време. Докато слагах пълнителя в зиг-зауера, Каин се нахвърли върху мен от мрака, разпръсквайки облаци пясък.

Прицелих се и стрелях.

Куршумът го улучи в лявата ръка, откъдето бликна учудващо тъмна кръв на фона на белезникавите скали зад него. Той обаче не трепна, стреля и продължи да бяга.

Куршумите надупчиха земята пред мен и ме изпръскаха със солен пясък. Левият ми прасец пламна, изсумтях и пак стрелях. И този път Каин се преви на две, макар че и това не го спря. Той прескочи невидимата бариера, проправена в пустинния въздух от куршума ми, хвърли се върху мен и ме повали на земята.

Трябваше да направя нещо.

Превъртях се на една страна и едва избегнах лакътя, който той насочи към главата ми. Обърнах се към него и стрелях от упор. Само че Каин се отмести и не го улучих. Удари с изопната длан ръката ми и засегна нервите. Зиг-зауерът падна от парализираните ми пръсти. Убиецът насочи пистолета си към мен. Ритнах го в гърдите и куршумът излетя встрани. Вкопчихме се един в друг. Посегнах към гърлото му с лявата си ръка, но той заби коляно в слабините ми. Ударих го с глава в лицето, сграбчих ръката му и избих пистолета. Той халоса китката ми и се наложи да пусна оръжието, за да отвърна.

Двамата се затъркаляхме в пясъка и започнахме да си разменяме удари — злобни и прицелени в уязвими точки. Никой нямаше предимство. И двамата получихме наранявания, обезумяхме от омраза и искахме да убием противника. Всеки момент един от нас можеше да постигне целта си. И после земята под краката ни пропадна и полетяхме в бездна.

Някъде дълбоко в съзнанието си разбрах, че схватката ни е отнесла до стъпалата, водещи към леговището на Каин. Стоварихме се върху стъпалата и се запремятахме надолу. Едва на дъното изпитах моментно облекчение от агонията на ударите, тъй като силата на приземяването ни раздели.

Изправих се на колене, оголих зъби и изплюх кръв. Каин беше в подобна поза. На главата му имаше рана и русата му коса стърчеше като гребен на разярен гущер. От друга рана над десния му хълбок течеше кръв. Очите му бяха присвити от гняв.

— Ще откъсна проклетата ти глава — обещах аз и станах.

— Ела тогава, здравеняко — подкани ме той.

Тръгнах, а Тувал се завъртя и побягна. Очаквах, че ще затвори вратата, и се подготвих да се хвърля с рамо към нея. Той обаче направи пет-шест крачки навътре в пещерата и се обърна. Бавно и замечтано извади нож от колана си, вдигна го пред очите си и се ухили.

— Хайде. Ако мислиш, че ще отговориш на предизвикателството.

Наведох се и измъкнах бойния си нож. Кимнах и влязох в пещерата.

— Бим-бам. Втори рунд. — Тувал сякаш се забавляваше.

— Извратено копеле.

— Типичен войник — презрително изсумтя той. — Мръсна уста и лошо отношение.

Насочих ножа към него като матадор, който дразни бик.

— Лицемерно набожен лайнар — нарекох го аз.

Каин сви устни.

— Разбирам откъде Джон е научил цветистите си изрази.

Поклатих глава.

— Не намесвай Джон. Това е между теб и мен, Каин.

Той повдигна рамене и се хвърли напред. Направих лъжливо движение към корема му и двамата отскочихме назад. Тувал започна да обикаля вдясно от мен. Обърнах се, но той отскочи вляво. Деляха ни три метра. Джон висеше на стената зад него, неволен свидетел на дуела ни. Погледнах го само веднъж. Не можех да откъсна очи от Каин нито за миг. Той също погледна към Джон.

— Виждаш ли, Джон? Великият освободител пристигна. Мислиш ли, че ще ти помогне? И че ще промени с нещо участта ти?

— Казах да не го намесваш — озъбих се. — Аз и ти, Каин. Ако наистина ти стиска.

Той се усмихна така, сякаш криеше някаква голяма тайна.

— Да, стиска ми. Повярвай. А ти, всемогъщият Джо? Във Вашингтон често чувах името ти. Шепнеха го с уважение, сякаш си безшумна машина за убиване, от която се страхуват дори президенти и министър-председатели. Лично аз смятам, че всичко беше хиперболи и истерия. Мисля, че изобщо не си толкова добър, колкото твърдят. Аз обаче, от друга страна… Огледай се, Хънтър. Доказателството е там. Погледни какво направих на нашия общ приятел Джон Телфър.

Джон издаде звук, който наподобяваше по-скоро изпускане на пара, отколкото нещо, което можеше да се разпознае като човешки език. Изтерзаното му съскане ме зареди с енергия. Хвърлих се към Каин и се врязах в тялото му като кама. Той отскочи встрани и се засмя. Върхът на ножа ми не го беше улучил, но всичко беше наред. Замахнах само за да го накарам да мръдне, да ми позволи да премина пространството, което бе оставил, и да застана пред Джон. Каин осъзна грешката си, поклати глава и изцъка с език.

Сега беше мой ред да играя ролята на предизвикателно копеле. Размърдах пръстите на лявата си ръка и му направих знак да се приближи.

— Ела, тъпако.

Той се наведе и ме блъсна в корема. Отместих се, за да избегна ножа, но той се дръпна встрани, доближи острието опасно до гърлото ми и изсече буквата S във въздуха на сантиметър от сънната ми артерия. Само че аз се наведох и ответният ми удар го принуди да приклекне. Последвах го и се прицелих в гърлото и слабините. Каин извика с престорена радост и замахна. Пресрещнах камата му с моя боен нож и затанцуваха искри. Забих левия си крак в корема му. Той пое по-голямата част от ритника. Блъсна се в стената и разпръсна кости и артефакти на лудостта си на земята. Веднага се завъртя и ми нанесе удар. Спасих гърлото си за сметка на дълбок разрез на лявата ръка. Трепнах и Каин го възприе като слабост. Отново ме нападна, окуражен от успеха. За да му покажа, че не съм слабак, забих ножа си в крака му. Бих предпочел да разкъсам бедрената му артерия, но и това постижение ми напомни за силата ми. Това не му се хареса. Той отскочи назад и сложи свободната си ръка на раната.

Застана там, започна да диша дълбоко през носа си и бавно вдигна окървавената си ръка.

Кимнах. Така ти се пада, негоднико! Смених позицията си така, че да пазя Джон от камата на Каин, и наклоних глава, подканвайки го да ме нападне.

Той зае поза за атака. Пристъпваше от крак на крак като Мохамед Али на млади години — перчене, за да покаже, че нараняването няма да го забави. Усмихнах се многозначително. Перченето беше средството за защита на уплашения човек.

— Какво има, Каин? Вече не си толкова уверен в себе си, а? Едно е да разрязваш невинни хора, но какво изпитваш, когато жертвата окаже съпротива?

— Забавно е.

— Обзалагам се. — Бавно пристъпих към него. — Обаче съм убеден, че не е толкова забавно, както когато си убивал съпругата и децата си.

— Тувал леко се скова.

— Или когато уби брат си, а?

— Не намесвай моя брат.

Направих още половин крачка към него.

— Какво почувства, докато убиваше хората, които те обичаха, Каин? Вълнуващо ли беше? Извратените ти фантазии станаха реалност, така ли?

Той изръмжа. Дразненето оказваше желаното въздействие. Думите ми го ядосаха, а ядосаният човек не разсъждава. А когато не разсъждава, забравя и подготовката си. Освен това говоренето ми го принуди да се замисли върху думите ми. Дори реакцията му да беше само да ругае или да ръмжи като див звяр, съзнанието му беше заето, докато обмисляше отговора си. А докато преценяваше какво да каже, той нямаше възможност да планира следващата си атака. Бях научил този урок преди много години. Задай въпрос на противника и докато отговаря, нанеси удар.

— Гледа ли ги как горят, Каин?

— Да. Гледах ги как изгарят като факли.

— Но беше загуба, нали? Бас ловя, че ти се искаше да ги беше довел тук. Каква загуба на хубави кости.

Той се намръщи. Видях, че съжалява. А после отвори уста да каже нещо, но аз не изчаках отговора му и се нахвърлих върху него.

Трябваше да сложа край на всичко тогава. Ножът ми трябваше да намери гърлото му. Каин трябваше да падне на колене и да се хване за раната в опит да спре кръвоизлива. Както обаче винаги са ме предупреждавали, „трябва“ и „можеше“ не означават нищо в реалната схватка на живот и смърт.

Замахнах към гърлото му, но Каин вече вдигаше глава и вместо меката тъкан на шията, ножът ми се вряза в жилестото му рамо. Вярно, раних го сериозно. Ако не спреше изтичането на кръвта си, той щеше да загуби сили и да умре, но продължи да се бори. И за жалост бойният ми нож се заклещи между мускула и костта. Неговият нож обаче беше свободен.

47

Несъмнено сте чували старата история, че в мига на смъртта целият живот преминава пред очите ви. Не е вярно. Е, поне за мен не беше така. Предполагам, че животът ми е бил изпълнен с твърде много събития и нямаше време.

Малцина си позволяват лукса да си припомнят милиони неща, преди да изпаднат в забвение, особено когато смъртта настъпва мигновено. Вместо цялата панорама от случки през трийсет и деветте ми години в съзнанието ми пробягаха само две неща. Първо, лицето на бившата ми съпруга Даян. Представих си я в бъдещето. Стоеше над гроба ми, но не скърбеше, а на лицето й бяха изписани възмущение, укор и гняв, сякаш винаги е знаела, че ще свърша така.

Второ, и не по-малко мъчително, беше образът отпреди няколко минути.

— Не ме оставяй. Моля те, Джо! Не ме оставяй отново… — умоляваше ме Джон.

Двата образа преминаха пред очите ми за по-малко от един удар на сърцето, затова можех да видя за секунди важните епизоди от живота ми, но не разполагах с толкова много време. Ако исках да живея, трябваше да действам незабавно.

Пуснах дръжката на бойния си нож. Нямаше смисъл да се опитвам да го извадя. В това време Каин щеше да изреже достатъчно от кожата ми, за да си направи нови ботуши. Забих пръсти в очите му. Това не попречи на ножа му да разреже плътта ми и да опре в костта, но го отклони от сърцето ми и ни раздели. Кълна се, че усетих всеки студен сантиметър стомана, докато Тувал изваждаше острието от гърдите ми. Той политна назад. Очите му бяха присвити, сякаш се мъчеше да преглътне сълзите, напиращи в тях. Свлякох се на колене и се хванах за гърдите.

Каин продължи да отстъпва към стената. Раменете му събориха други отломки на земята. Той потърка очи и ме наруга с кратки, гърлени звуци. Не се изправих. Бях зашеметен от агония. Ножът му не ме беше убил, но в онзи миг не бяха сигурен, че болката няма да довърши работата вместо него.

Сцената продължи само няколко секунди. Извих се да видя къде е Каин и забелязах, че вече се приближава към мен. Беше заслепен, но не му трябваха очи, за да разбере, че съм в ръцете му. Той беше въоръжен, а аз не. Освен това бях сериозно ранен. Щеше да бъде въпрос на секунди да ме довърши.

В схватките обаче думата „щеше“ се нарежда до „трябваше“ и „можеше“. Разбрах го едва тогава. Убиецът не видя, че Ринк прекрачи прага зад него. От корема на приятеля ми течеше кръв. Имаше дълбоки разрези и на брадичката, и на ръката, и на лицето му беше засъхнала кръв от друга рана на челото, но в горещия му като пещ поглед пламтеше живот.

Каин се поколеба, сякаш нещо в изражението ми го предупреди. Спря, обърна се и видя Ринк.

— Хвърли проклетия нож — изрева Ринк, вдигна пистолет и се прицели в лицето му.

Тувал се изсмя.

— Намерил си пистолета ми? Чудех се къде ли съм го изпуснал.

— Хвърли ножа — повтори Ринк и пристъпи по-близо, без да го изпуска от прицел.

— Съжалявам. Не мога да го направя.

— Хвърли го или ще пръсна шибания ти череп.

— Изненадан съм, че си жив — отбеляза Каин, сякаш наистина го интересуваше. — Мислех, че съм те изкормил. — Той всмукна въздух през зъби, когато видя, че гърлото на приятеля ми е непокътнато. — Не разбрах, че си се предпазил с ръка. Предполагам, че това ще ме научи да не бързам, а?

— Не си играй с мен — предупреди го Ринк. — Знам какво се опитваш да направиш. Мислиш ли, че ще ме наръгаш с това джобно ножче, преди да те надупча?

Тувал погледна към мен. Лицето му разцъфна в злорада усмивка.

— Мисля, че ще мога да го направя, Рингтън.

И тримата знаехме, че в пистолета няма патрони.

— Застреляй го, Ринк — извиках аз.

Той натисна спусъка.

Ударникът изтрака в празния патронник.

Това обаче беше достатъчно. Залитайки, Каин тръгна към Ринк. В същия миг аз пристъпих към действие. Протегнах ръка към земята, сграбчих първото нещо, което пръстите ми откриха, и с всичка сила забих назъбения край на човешкото ребро в меката вдлъбнатината на гърлото му.

Резултатът беше светкавичен. Тувал потрепери. Запрепъва се към Ринк, който вече се нахвърляше върху него. Хванах лявата му ръка, а Ринк изви дясната и изби ножа от пръстите му. Каин се завъртя към мен. Очите му бяха широко отворени, сякаш бе изпаднал в религиозен екстаз. Устата му също беше широко отворена, но не издаваше звук, а само клокочене. Лицето ми беше каменно и безизразно, когато извадих бойния си нож от плътта му.

Можехме да го наръгаме многократно, да го разрежем и да го подложим на същите мъчения, които бе причинил на жертвите си, но не се поддадохме на първичните си инстинкти. Вместо това обаче направихме нещо неизмеримо по-жестоко. Оставихме го да изстрада позора на бавна и болезнена смърт. И на прозрението, че е погубен от собственото си себелюбие. Ако не се беше насладил да покаже трофеите, взети от жертвите си, Тувал щеше да ме остави без оръжие. Той обаче трябваше да страда в последните минути на живота си от мисълта, че е объркал нещата.

Каин падна на колене и се втренчи в лицата ни. Двамата с Ринк се ухилихме. Като по чудо убиецът намери сили да се усмихне. Не се бояхме от лудостта му. Той беше жалък и го съзнаваше.

Каин изхлипа и умолително протегна ръка към мен. Поклатих глава. Треперещите му пръсти докоснаха реброто, стърчащо от гърлото му. От дупката шуртеше кръв.

Погледът му беше красноречив.

— Да, Жътварю — рекох. — Каквото посееш, това ще пожънеш.

Тувал-Каин се засмя за последен път на иронията в думите ми.

48

Точно както подозирах, Уолтър пристигна като знаменитост на холивудски купон. Няма шоу без кулминационна точка. Влезе в пещерата едва когато командосите му дадоха разрешение, че е безопасно. Лекарите слагаха Джон на носилка, закачаха му система и го дупчеха с всевъзможни инжекции.

Седях на пясъка и гледах всичко това със странно чувство на разсеяност.

Около Ринк и мен също се суетяха медици, но не им обръщах внимание, а наблюдавах онези, които се бореха да спасят Джон. Забелязах само Уолтър. Не се тревожех, че някой от нас ще бъде погребан в пръстта, както си бях помислил. Той прояви разбиране. Показа благодарността си. В противен случай въоръжените специални части нямаше да позволят достъп на медицинския екип, а щяха да ни застрелят на място.

— Защо се забави? — попитах.

Уолтър застана до мен. Дори бащински ме потупа по рамото, но не откъсваше очи от Каин. Бяхме го оставили така, както бе издъхнал, прегърбен на колене, с ръце, скръстени в скута, и глава, увиснала на гърдите. С изключение на кръвта, която капеше от него, той приличаше на човек, който се моли на Бога.

— Не исках да ви притеснявам — отвърна Уолтър. — Това беше твоето представление, Хънтър.

Изплюх на земята храчка, прахоляк и един Господ знае какво още.

— Можеше да дойдеш по-рано. Следил си ни през цялото време. Защо изпрати екипа толкова късно?

— Щеше ли да ми благодариш, ако го бях направил?

— Не — признах чистосърдечно.

— Тогава всичко е наред, щом свърши добре.

Докоснах превръзката, която медикът беше сложил на раната на гърдите ми. Всичко е наред, щом свърши добре.

— Да.

Уолтър се отдалечи от мен. Не че не се интересуваше от здравето ми, но в момента Каин го интригуваше много повече. Той застана пред него и дълго го гледа.

— Мъртъв е.

— Като дискомузиката — добавих.

— Знаеш ли, мнозина психолози от Куонтико биха дали мило и драго да говорят с него, преди да умре.

— Сърцето ми се къса за тях — измърморих. Припомняйки си събитията, като имах предвид колко близо беше да ме довърши ножът на Каин, това не бяха най-подходящите думи. Уолтър дори ме погледна, за да види дали говоря сериозно. Свих рамене.

Той отново насочи вниманието си към Тувал.

— Нямам представа как е успял да ни се изплъзва толкова дълго — отбеляза Уолтър.

— Може би не сте го търсили достатъчно усилено.

Той кимна и после, съвсем неприсъщо за човек, разпоредил куп мокри поръчки, но никога неизцапал ръцете си, хвана косата на Каин и дръпна назад главата му. По лицето му премина сянка.

— Погрижете се за този човек — заповяда на медиците.

Подскочих. Уолтър пристъпи към мен и ме задържа на земята, докато качваха Каин на носилка.

— Не се тревожи, Хънтър. Ще го погреба.

— Мъртъв ли е? — Думите ми бяха по-скоро въпрос, отколкото факт.

— Не погребваме живи хора — подчерта той.

Това не беше задължително вярно, но не бях в настроение да споря. Уолтър винаги увърташе.

Изнесоха Каин и Уолтър въздъхна. Трябваше да се досетя какво предстои.

— Търсили сме не където трябва.

Присвих очи и го погледнах.

— Не е той.

— Какво?

— Не е той — повтори.

Изпитах моментна паника.

— Как така не е той? Това определено е Каин. — За да наблегна на думите си, разперих ръце и приканих Уолтър да огледа ужасяващата обстановка. Той вдигна длан да ми направи знак да се успокоя, но аз се изправих и застанах до него. Носът ми беше на няколко сантиметра от неговия.

— Не виждаш ли какво е направил тук негодникът?

— Успокой се, синко — рече Уолтър. — Каин е. Няма съмнение.

— Тогава какви ги говориш, по дяволите?

— Не е Мартин Максуел.

— Какво? — Втренчих се в лицето му и потърсих лъжа. Не че това ми помогна. Не познавах Мартин Максуел. Знаех само, че съм премахнал Жътваря.

— Това е брат му — обясни Уолтър.

— Брат му? Искаш да кажеш, че…

— Да. Робърт Суон. Музикантът.

Тогава не разбрах. И все още ми е трудно да го проумея. Всъщност за мен нямаше голямо значение. Който и да беше, не беше важно в грандиозния замисъл на нещата. Той беше ненормален убиец. Бях го убил като бясно куче и се радвах. Ако Уолтър искаше да омае света с измислици, нямах нищо против.

Изсумтях и го погледнах в очите. Лицето му беше безизразно. И после кимнах.

— Музикант? Щом казваш.

Той ми намигна.

— Така казвам.

Обърнах му гръб и тръгнах към изхода. Навън още беше нощ, но небето бе осветено от прожектори на хеликоптерите, които пристигаха и заминаваха. Стигнах до стъпалата. Ринк се приближи към мен и сложи ръка на рамото ми. Не можех да определя дали го направи, за да се подпре на мен или аз на него. Все едно. Както винаги се поддържахме взаимно.

— Ще се оправиш ли, Ринк?

— Естествено — отвърна той, но ръката му неволно се плъзна към превръзките на лицето и брадичката.

— Разминахме се на косъм.

— Абсолютно.

С усилия изкачих стъпалата и се озовах затънал до глезените в белия пясък. Проходът не беше достатъчно голям да побере хеликоптерите и персонала, докарани от Уолтър. Имаше и много мъже и жени в бойни униформи и бронежилетки. Стояха със заредени оръжия, сякаш Каин продължаваше да бъде заплаха.

Подпирайки се един на друг, двамата с Ринк минахме през пукнатината в скалите. Трудно се провряхме рамо до рамо, но успяхме.

Навън положението беше такова, каквото Ринк го бе описал. Цирк с три арени. В небето кръжаха хеликоптери. Хамъри и джипове пълзяха покрай ръба на стръмния склон в далечината. Несъмнено бяха на ФБР и Тайните служби, но сега беше представлението на Уолтър, който командваше парада. Всеки друг трябваше да лази по периферията. Занимаваше ме единствено медицинският самолет, който Уолтър бе имал предвидливостта да повика. Видях го и в същия миг медиците минаха покрай нас с Джон на носилката.

— Мислиш ли, че ще прескочи трапа?

Спомних си ужасяващите рани на гърба му.

— В днешно време лекарите вършат изумителни неща — отвърна Ринк, но думите му прозвучаха неубедително. Дори той се съмняваше.

— Ще се оправи. Трябва. Иначе всичко ще бъде напразно.

— Не е напразно, приятелю мой. — Той плъзна ръка по рамото ми и ме прегърна. — Премахнахме чудовище. Аз и ти, Хънтър. Също като едно време.

49

През следващите дни Уолтър се опита да обясни логиката в случилото се. Мартин Максуел не се беше побъркал, както отначало бе предположил. Вярно, беше объркал живота си, когато се бе заиграл с бельото на губернаторската съпруга, но това се оказа единственото му прегрешение. С изключение на увлечението му по дамското бельо той не беше злодеят, за какъвто го подозираха.

Някои дори биха твърдели, че Максуел е свестен човек. В края на краищата, той бе издирил не толкова облагодетелствания си брат, беше го прибрал в дома си и му бе осигурил начина на живот, който му липсваше. Обаче човекът, нарекъл се Каин, не бе проявил благодарност. Душата му се разяждала от завист, мрачни фантазии и желания, които не можел да постигне като неизвестен музикант в нация от музиканти, чийто талант далеч превъзхождал неговия. Ето защо копнеел за нещо, което не му се полагало по право, и откраднал уменията на брат си. А може би Мартин доброволно му бе предал знанията си. Сигурно бе взел брат си под крилото си, тъй като уменията с оръжията на Каин и особено с нож, били резултат на много часове упражнения и практика, както и способността му да проследява и наблюдава. Най-обезпокоителният аспект по отношение на версията на Уолтър за Каин беше откъде е знаел моето име. Уолтър обаче го правеше. Имаше ли по-добър начин да прикрие извратените действия на правителствен служител, освен да отрича, че това е същият човек. Приемливо опровержение. Такава беше играта му. Щом целта му беше светът да повярва, че Мартин Максуел не е техен човек, нямах нищо против. Аз знаех истината.

Имах да мисля за други, по-важни неща.

Например за Джон.

Той се възстановяваше във военна болница, далеч от любопитните очи на медиите. Каин не бе оставил други живи жертви. Бях доволен от резултата. Отървах Джон от хората на Хендриксън и Уолтър ми обеща, че ще го включи в програмата за закрила на свидетелите.

На практика Джон щеше да изчезне. Ново име, нова самоличност, нов човек. Щяха да го привлекат в светлината на прожекторите само ако внесяха обвинения срещу Хендриксън и Зигмунд Петоски за участието им във фалшифициране на пари. И после Джон отново щеше да се завърне в забвение.

За него това означаваше никога да не се прибере в дома си. Като се имаше предвид обаче какво бе правил толкова дълго и че връзката му с Луиз Блейк е приключила, може би беше най-добре Джон да започне нов живот.

Другите ми грижи бяха свързани с Ринк, най-добрия ми приятел, който даде толкова много за мен и страда не по-малко.

След като се погрижиха за раните ни в болницата, Уолтър разшири гостоприемството си и ни покани да използваме самолета му „Лиър“. След няколко часа отново бяхме във Флорида. Прекарахме два дни в жилището на Ринк в Тампа. Дъждът беше спрял и се излежавахме и пихме четирийсет и осем часа. Разбира се, не само празнувахме.

Имахме още работа. Куфарчето, освободено от яхта в Марина дел Рей, изискваше вниманието ни. Да не споменавам за седемстотинте хиляди долара в него. Не изпитвах угризения да употребя парите за благородна кауза. Джон бе платил с кръв и страдания за тази награда. Останалите знаеха, че банкнотите са изгорели заедно с яхтата на Рет Карсън. Проблемът беше, че окървавените пари не носят щастие. Ето защо ги дадох на Уолтър за веществено доказателство, което да помогне за уличаването на враговете на Джон.

За да направи по-приятно пребиваването ми в Съединените щати, той прехвърли значителна сума във фонд, учреден за Дженифър и децата. Парите бяха от бюджета на отдела му и не воняха на агония и кръв, а бяха чисти. Както и съвестта ми.

Разговарях с Харви Лукас. Със замислена усмивка той ми каза, че се грижи за Луиз Блейк. Нещо в тона му ме накара да се усмихна. Грижел се за нея? Да, и още как.

Работата ни беше свършена и Ринк се държеше непринудено както винаги. Белезите вечно щяха да ни напомнят колко близо бяхме до смъртта. Той обаче не се разстройваше. Белезите на лицето му придаваха мъжествен вид, още по-привлекателен за дамите или поне така твърдеше. В очите ни бликнаха сълзи, докато се разделяхме на летището.

Последната ми и най-непосредствена грижа беше как ще се върна у дома — където и да беше това.

ЕПИЛОГ

Долината на Ювал.

Напечено от слънцето място насред дивата пустош. Агентите на ФБР дойдоха и си заминаха. Армия от антрополози, съдебни следователи и криминалисти щателно претърсиха района. Останките от извратеността на Каин бяха описани, категоризирани с етикети, запечатани и изпратени в кашони на тайно място. Заедно с тях замря и медийният интерес. Историята на Жътваря вече беше стара новина и други варварства в света заемаха центъра на събитията. Микробусите с камерите и репортерите с безупречни костюми и прически потеглиха към по-спешни лоши новини.

Останаха само пущинаци и пясък.

Както трябваше да бъде.

Имаше обаче туристи. Стотици. Хората идваха да гледат и клатеха глави. Бяха извратени търсачи на сувенири и си отиваха с крехки кости на птици или гущери, които за невнимателния наблюдател бяха автентични останки от костницата на Жътваря. Няколко предприемчиви туристически агенции се сдобиха с фантастични печалби от интереса на любителите на страхотии, които търсеха нещо повече от блясъка на Лос Анджелис. Жътваря се оказа голям бизнес. Много пари. В края на краищата, той беше най-презреният от всички убийци в началото на новото хилядолетие и бе постигнал желаната от Мартин Максуел слава и известност.

Пациентът с неустановена самоличност, поставен под денонощна въоръжена охрана, обаче сигурно се бе затруднявал да ругае през прерязаното си гърло. Името Максуел не означаваше нищо, въпреки че всички, които обичаха мрачните истории, говореха за Жътваря. За света Робърт Суон, посредствен китарист с напразни мечти за успех и известност, най-после бе постигнал своите петнайсет минути слава.