В малките часове на една безлунна октомврийска нощ, още по-потискаща заради носещия се на талази дъждец, в полето край Бедфорд бе убит един от хората, които най-много ненавиждах. Първоначално решиха, че трупът само е изхвърлен там. Че Алекс Джеферсън е бил убит другаде, че е умрял, преди да започне гаврата с тялото му.

Грешаха.

Трупът бил открит малко след пладне на другия ден. На полето скоро се събрали десетина коли — патрулни автомобили, микробуси от полицейската лаборатория, една безполезна линейка, изпратена за всеки случай. Не съм бил там, но си представям сцената — достатъчно такива съм видял.

Или пък не? Може би не съвсем. Онова, което са видели и за което по-късно научих от втора ръка, изречено по разсеяния начин, характерен само за хора с дългогодишен полицейски стаж… не е било нещо, с което съм се срещал често.

Джеферсън бил докаран от града с вързани ръце и крака и запушена уста. Свалили го от колата (микробус, ако се съди по следите от гуми) на около километър по черния път през пустата нива и го подложили на продължителни мъчения, преди да умре. Според аутопсията и преценката на криминалистите той останал жив и вероятно в съзнание в продължение на петнайсет минути.

Петнайсет минути е разтегливо понятие. Може да ти се стори един миг, ако се сбогуваш с близък човек на летището. Може да е колкото една ледникова епоха, ако попаднеш в задръстване, а вече закъсняваш за интервю за работа. Ами ако си вързан и някой бавно обработва тялото ти от главата до пръстите на краката със запалка и бръснач? Тогава петнайсет минути не ти се струват цяла вечност… Не, точно за нея се молиш — да отидеш най-сетне там, където всички ще отидем накрая, веднъж и завинаги.

Полицията се занимавала с основните неща до вечерта на първия ден: оглед на местопрестъплението, свързване с експерти от Охайското бюро за разследване, установяване на самоличността на убития, уведомяване на близките и създаване на теория за последните часове на Джеферсън. Разпити на живущите в околността, щателно претърсване на полето и околните гори за улики.

Нищо. Поне от началните етапи, от тези първи няколко часа работа. Затова разследването се проточило. Детективите започнали да търсят заподозрени — стари съперници на Джеферсън, врагове. На челно място в списъка бях аз.

Появиха се в девет без десет в деня след откриването на трупа и аз още не бях отишъл в кантората си, макар че живея през няколко сгради на същата улица. Под апартамента ми има голяма зала за фитнес, на която съм собственик и от време на време се възползвам от това. Назначил съм една жена за управител, но точно този ден тя имаше проблеми с колата. В седем и половина ми се обади да съобщи, че съпругът ѝ се опитвал да запали от друг акумулатор и ако не станело, щяла да закъснее. Успокоих я да не се притеснява — нямах бърза работа. Щях да отворя залата и да изчакам, докато тя се появи.

Слязох с чаша кафе в ръка и отключих офисното помещение. Имаме система с електронни карти, която позволява на клиентите да идват по всяко време на денонощието, но Грейс, управителката, работи от девет до пет в офиса и магазинчето. Основната ни печалба идва не от месечните вноски за членство, а от продажбата на енергийни напитки, протеини, шоколадчета и витамини.

Когато отворих офиса, имаше две жени на пътеките за бягане и един мъж, който вдигаше щанги — обичайната клиентела. Има едно хубаво нещо в моята зала за фитнес — не се налага да чакаш за уредите. Това е добре за клиентите, но не толкова за мен.

Погледнах в съблекалните, за да се уверя, че има чисти кърпи. Грейс се беше погрижила за това миналата вечер. Влязох отново в залата с уредите и тогава видях две ченгета в офисното помещение. Бяха цивилни, но мярнах значка, закачена на колана на единия, сребрист проблясък на светлината на флуоресцентните лампи, който ме накара да присвия очи и да забързам крачка.

— Какво желаете? — попитах, когато влязох в офиса.

Не ми бяха познати, но нямаше как да познавам всекиго в участъка, особено сега, след като от няколко години не работех там.

— Линкълн Пери?

— Да.

Онзи, който не носеше значката си на колана — строен мъж с прошарена коса и фина мрежа от бръчки около очите — извади кутийка от джоба си, отвори я и ми показа служебната си карта. Харълд Таргънт, детектив, Кливландско полицейско управление. Хвърлих ѝ един поглед и кимнах.

— Хубаво. С какво мога да ви помогна, детективе?

— Наричайте ме Хал.

По-високият му колега, който трябва да беше с десетина години по-млад, ми махна леко и също се представи:

— Кевин Дейли.

Таргънт огледа залата с уредите, после пак се обърна към мен:

— Може ли да затворим вратата? Да поговорим насаме.

— Управителката ми закъснява. Не искам да затварям офиса, докато не се появи, ако нямате нищо против.

Таргънт поклати глава:

— Трябва да поговорим насаме, господин Пери.

— Толкова ли е сериозно?

Започнах да се безпокоя. Досетих се, че не са дошли заради някое водено от мен разследване, а за нещо, което ме засяга лично.

— Да, сериозно е. От онези сериозни случаи, при които умират хора, господин Пери.

Затворих вратата и заключих.

— Да се качим горе.

Момчетата не губиха време за обичайните глупости, преди да ми кажат защо са тук. Нямаше въпроси какво съм правил предишната нощ, нямаше игрички. Започнаха направо още щом влязоха в хола ми.

— Снощи е бил убит човек, когато сте познавали — каза Таргънт. — Знаете ли?

Последните новини, които знаех, бяха от вчерашния вестник. Още не бях прочел днешния, а за актуална информация повече разчитам на пияницата, който по цял ден кисне на близката спирка, отколкото на телевизията. Бавно поклатих глава. Таргънт ме изгледа скептично, но не злонамерено.

— Ще ми кажете ли кой? — попитах.

— Алекс Джеферсън.

Това бе един от онези моменти, когато ми се иска да бях пушач — само за да има какво да правя с ръцете си, някакво обикновено действие за отклоняване на вниманието в неловката ситуация.

— Помните ли го? — попита Дейли.

Погледнах го, изсмях се мрачно и поклатих глава:

— Да. Помня го.

След кратко мълчание Таргънт отбеляза:

— Отношенията ви са били леко обтегнати, нали?

Погледнах го в очите:

— Той чукаше годеницата ми, детективе. Когато научих, изпих дванайсет бири за два часа, после отидох в клуба на Джеферсън и го пребих, глобиха ме за каране в нетрезво състояние и ме обвиниха в опит за убийство. Накрая ме осъдиха само за хулиганство, но пак изхвърчах от полицията. Това сигурно вече ви е известно. Така че… да, може да се каже, че отношенията ни са били леко обтегнати.

Таргънт ме наблюдаваше. Дейли също се преструваше, че се интересува от мен, но скришом оглеждаше апартамента ми, сякаш очакваше да види опрян на стената метален лост или стик за голф с кръв и полепнали косми от жертвата.

— Добре — каза Таргънт. Седнал изглеждаше още по-дребен, сякаш нямаше и шейсет килограма, но въпреки това всяваше респект, гласът му издаваше решителност.

— Не го приемайте лично, господин Пери. Никой не ви обвинява. Сега, ако позволите да ви попитам…

— Къде бяхте, когато ѝ казаха?

— Моля?

— Карън. Жена му. Бяхте ли при нея, когато ѝ казаха?

Той поклати глава:

— Не, не съм бил там. Много хора работят…

— Предполагам. Той беше голяма клечка.

Таргънт издиша шумно и погледна Дейли, който още обхождаше с очи помещението, търсейки най-малкия повод да изкрещи: „основание за обиск“ и да започне да обръща всичко нагоре с краката.

— В събота до единайсет бях с една приятелка — казах.

— Вечеряхме, пихме няколко чашки в центъра. Мога да намеря касовите бележки. Прибрах се, четох книга около час, после си легнах. За това нямам доказателства.

Таргънт се усмихна леко:

— Добре. Но малко избързвате.

— Както той каза, никой не ви обвинява — добави Дейли.

— Разбира се.

— Събираме предварителна информация. До неотдавна сте били в полицията, знаете как става.

— Да.

Таргънт се облегна назад и преметна единия си крак върху другия.

— Значи сте имали спречкване с господин Джеферсън.

— Преди три години.

— И оттогава…

— Дали съм го виждал ли? Не. След последната ни среща го оставих целия в кръв, проснат по гръб на паркинга, а аз се опитвах да се кача в колата си.

Не беше съвсем вярно. След този случай го бях виждал още два пъти, но все от разстояние и без никой да ме забележи. Веднъж в един ресторант; той стоеше на бара с някакви типове със скъпи костюми, хилеха се. Отворих вратата, видях го и веднага си излязох. Другият път беше на сватбата му с Карън. Бях спрял от другата страна на улицата и седях в колата. Гледах ги как слизат по стълбите на църквата, а около тях хората ръкопляскаха и подсвиркваха. Помислих си каква детска игра е сватбената церемония и колко тъжно е, когато човек като Джеферсън — около петдесетте и пробващ вече трета жена като поредния скъп костюм — го прави с толкова шум. Жалка картинка. Почти толкова тъжно и жалко като да седиш в колата си със затворени прозорци въпреки трийсетградусовата жега и да гледаш как любимата ти се омъжва за друг.

Това беше в лошия период от живота ми. Току-що изхвърлен от работа, безпомощен и гневен. Оттогава бе минало време, нещата се бяха променили. Макар че нямаше как да го забравя напълно, Алекс Джеферсън вече не ме вълнуваше.

Губите си времето — казах на полицаите. — Знам, че трябва да следвате процедурата, но тук няма да излезе нищо. Не съм виждал нито него, нито нея и не съм го убил. Дали се радвам, че е умрял? Не. Дали ми е жал? Не особено. Безразлично ми е. Нищо повече. Той и животът му не ме интересуват. Вече не.

Таргънт се наведе напред, прокара пръсти през косата си и сведе очи.

— Не са бързали.

— Моля?

Той ме погледна:

— Убийците, господин Пери. Не са бързали. Убили са го бавно и мъчително. Така е умрял. Четирийсет и седем изгаряния и над петдесет порезни рани. Изгаряния от цигари и запалка, порязвания от бръснач. На места са дълбали с острието, като с нож. На други само са белили кожата му. Устата му беше запушена с водопроводно тиксо и в някой момент, може би в опит да изкрещи или пък от гърчовете, е прехапал езика си.

Обърнах се и се загледах през прозореца.

— Не искам да знам подробности, детективе. Просто ме задраскайте от списъка на заподозрените.

Поседяха още десетина минути, после си тръгнаха. Сега щяха да потърсят информация за отношенията ми с Джеферсън, щяха да се опитат да докажат, че не съм се отказал да го преследвам, да проверят какво съм правил в нощта на убийството. Ако всичко бъде наред, както очаквах да бъде, едва ли щяха да ми досаждат пак.

След като си тръгнаха, излязох и си купих вестник. Седнах на една пейка пред близката закусвалня и разгърнах страниците, шумолящи на прохладния ветрец. Джеферсън, разбира се, беше на първа страница, но статията бе кратка. Полицейска сводка и бележка от адвоката на Карън, че съпругата на убития няма желание да коментира. Бяха научили новината късно — класически полицейски трик. В крайна сметка информация достига до медиите, но това става в последния момент, непосредствено преди срока за включването ѝ в новия брой.

Името на журналиста, написал статията, ми беше непознато. Можех да се обадя на приятелката си във вестника, Ейми Амброуз, да попитам дали тя не знае нещо повече — но какво ме интересуваше? Какво ми влизаше в работата? Хвърлих вестника и тръгнах към кантората.

Завих зад ъгъла, пресякох, качих се на втория етаж, отключих и влязох в тихото помещение. Партньорът ми Джо Причард не беше на работа от два месеца и така щеше да продължи още неопределено време. В момента сигурно беше на физиотерапия. Три пъти седмично ходеше за възстановяване на лявата му ръка. Наскоро го бяха ранили в рамото и макар че куршумът бе излязъл, пораженията бяха сериозни. Столът му зад съседното бюро беше празен.

Включих компютъра и седнах на работното си място, загледах се през прозореца. Може би трябваше да се обадя на Джо да му кажа какво е станало. По дяволите, сигурно вече знаеше. Джо винаги научаваше отнякъде. Не ми се обаждаше обаче и това беше изненадващо. Освен ако като по-умен и досетлив от мен не си беше дал вече сметка, че въпреки реакцията на полицията тази история не ме засяга.

— Отдавна беше — изрекох в празния кабинет.

Придърпах купчината папки, натрупани на бюрото, и отворих най-горната. Имах много работа и нямаше кой друг да я свърши.

Карън ми се обади в десет часа в деня след погребението на съпруга ѝ. Отново бях в кантората, отново сам, и пишех доклад по едно дело за настойничество. Бащата ме беше наел и искаше да докажа, че приятелят на бившата му съпруга е наркопласьор. Надяваше се, че това ще му помогне да си вземе децата. През двете седмици, през които работех по случая, установих, че жената няма приятел и че клиентът ми е негодник. Макар че имаше време да ми звъни по шест пъти дневно, за да ме обвинява, че не си върша работата, защото „онази кучка“ със сигурност имала гадже, и то гадже наркопласьор, бе закъснял с три дни да честити рождения ден на седемгодишния си син. Когато се усети, разбира се, хвърли вината върху бившата си жена.

Взирах се в компютъра и се опитвах да измисля начин да кажа на клиента си, че е кретен, без да пожертвам остатъка от хонорара си, когато телефонът иззвъня. Натиснах копчето на микрофона, навик, който имах, откакто Джо го нямаше, и отговорих.

— Линкълн?

От високоговорителя на телефона гласовете на хората винаги звучат далечно, но сега това сравнение можеше да се използва и в друго значение. Този глас идваше не само отдалече, а и от минало, което се опитвах да забравя.

— Карън.

За момент съжалих, че изрекох името ѝ, трябваше да се престоря, че тази единствена дума не е достатъчна да позная гласа ѝ, но после осъзнах, че е безсмислено. Щях да я позная, дори само да беше кихнала, и тя го знаеше.

— Как си?

— Добре. Със сигурност по-добре, отколкото вероятно се чувстваш ти.

— Имаш ли малко свободно време?

Замълчах за момент.

— Имам работа. Защо питаш?

— Ами… Питах се дали няма да наминеш. Исках да се извиня и така… Току-що научих какво са направили от полицията. Това е абсурдно. Не мога да повярвам, че са идвали да те разпитват. Нямат никакво основание.

— Имаха основание — отвърнах. — Нарича се „вършене на работа“. Не съм се обидил.

— Все пак съжалявам. Исках да се уверя… исках да знаеш, че не съм ги изпратила аз. Не съм направила нищо, с което да ги насоча към теб.

Гласът ѝ ми звучеше нереално. Толкова добре го познавах, тембъра, ритъма, но въпреки това имах чувството, че слушам певица, чието лице никога не съм виждал. Този глас ми бе до болка познат, но вече не познавах жената, на която принадлежеше. Вече не.

— Разбирам — промълвих.

Мълчание. Облегнах се назад и зачаках.

— Линкълн?

— Да.

— Помислих, че си затворил.

— Тук съм.

Пак кратко мълчание.

— Някак… надявах се, че ще се отбиеш.

— За да можеш да ми се извиниш?

— Ами, да.

— Вече го направи. Благодаря ти, но не беше необходимо.

— Добре. Добре. Тогава… довиждане, Линкълн.

— Довиждане, Карън. Късмет.

Тя затвори. Телефонът запиука и това ми напомни да се наведа и да изключа копчето на микрофона.

След десет минути пак иззвъня. Пак Карън.

— Линкълн, имам голяма нужда да те видя. Съсипана съм, разстроена, преди малко затворих, защото ти… ти звучеше толкова резервирано. Разбирам те. Наистина. Но имам нужда да те видя. Лично.

— Само за да ми се извиниш ли?

— Линкълн…

Звучеше, сякаш ще се разплаче.

Мамка му. Залюлях се назад на стола, вдигнах очи към тавана и поклатих глава. Какво, по дяволите, означаваше това?

— Само за двайсет минути — тихо, внимателно изрече тя, опитвайки се да скрие емоциите си. — Важно е.

— Къде?

— Вкъщи.

„Вкъщи“. Сякаш домът ѝ беше някаква световна забележителност, като Монтичело1.

— Не знам къде е това „вкъщи“, Карън.

— Пепър Пайк. Близо до „Шейкър“, при клуба.

Продиктува ми адреса.

— Клубът. Разбира се.

Мястото на последната ми среща с Джеферсън, но Карън едва ли щеше да оцени емоционалното значение, което то имаше за мен, затова си замълчах.

— Ще дойдеш ли?

— Сигурно съм си загубил ума.

— Моля?

— Нищо. След малко идвам.

— Благодаря, Линкълн.

Отново затвори и след няколко минути, проклинайки се, станах и излязох.

Къщата беше впечатляваща. Алея, чиято настилка вероятно се сменяше всяка година, се виеше между високи дървета със съвършено оформени корони, хвърлящи сянка върху морава като игрище за национални турнири по голф. После пред мен се откри къщата — съчетание от южняшки, колониален и съвременен стил, събрани някак в хармония. Бели стени и големи стъкла, огромна веранда под балконите на втория етаж. Оградени със зид покрит басейн и тераса с каменна камина.

От едната страна имаше гараж за четири коли, оформен като хале за файтони. Спрях отпред, като почти очаквах някой да излезе и да предложи да зареди багажника ми с овес и вода. Никой не ме посрещна, затова изгасих двигателя и слязох. Просторният двор беше пуст и притихнал, къщата — също. Отидох до верандата по павирана пътека. Похлопах няколко пъти с медното клепало върху дървената врата. Минаха няколко минути. До вратата някой бе оставил букет. Взех го и погледнах картичката, прикачена към него. „От Тед и Нанси с най-искрени съболезнования“. Отново похлопах — силен, кънтящ звук. Вратата се отвори.

При вида ѝ дъхът ми спря. Да, беше красавица, но не това бе причината — такава си я спомнях, такава се опитвах да не си я спомням. Имаше може би някоя и друга нова бръчка, нежната ѝ руса коса бе оформена в по-скъпа прическа, един-два килограма в повече, макар че и още пет нямаше да я загрозят, но по дяволите, това бе същата Карън, на която бях направил предложение в онази топла априлска вечер. Искаше ми се да не беше така.

Носеше широки бели панталони и фланелка без ръкави, беше боса, без украшения. Тялото ѝ бе стегнато и стройно. Погледнах я и изведнъж си представих сцените, които бях пропуснал през изминалите няколко години: вечерните приеми, на които богатите, тлъсти приятели на Джеферсън са зяпали прекрасната му жена и са шушукали със сподавена завист; самодоволната усмивка на Джеферсън, когато в компанията на Карън се е срещал с някоя от застарелите си вече бивши съпруги.

— Радвам се да те видя, Карън.

— И аз.

Тя пристъпи напред и ме прегърна. Спомних си колко идеално си пасваха телата ни — как раменете ѝ се наместваха точно под моите, как притискаше брадичката си във вдлъбнатината под врата ми. Косата ѝ обаче миришете другояче. Скъп парфюм там, където очаквах остатъчен аромат на ябълки от някой евтин шампоан.

Тя се отдръпна, стисна ръката ми над лакътя.

— Благодаря, че дойде. Разбирам те напълно, уверявам те. Знам, че не ти е приятно, но трябва да поговорим за нещо. Наложително е.

— Добре.

— Влез. — Видя цветята. — О, Линкълн. Не трябваше…

— Не са от мен. Бяха до вратата.

— О.

Тя пусна ръката ми, взе цветята и влязохме. От просторното антре се откриваше поглед към долния етаж — светъл дъсчен под, бели первази, повече прозорци, отколкото бях виждал на едно място. Минахме покрай стая отляво, пълна с книги — стари, с напукани кожени корици; отдясно имаше друга, с бюро и камина, би могла да служи за кабинет на човек, който си работи вкъщи, но всъщност бе само за показ. По дяволите, цялата къща приличаше на музей. Когато минахме покрай кухнята, преди да влезем в хола, забелязах, че на плота има само една стъклена чаша и солница. Атмосферата беше стерилна, сякаш всичко бе подготвено за фотосесия. В друга стая отдясно имаше десетки букети със съболезнователни картички, стилно подредени около пиано.

Карън влезе в хола в задната част на къщата и седна на ореховокафяво кресло с гръб към прозореца, гледащ към двора. Настаних се на канапе в същия цвят срещу нея и потънах с около половин педя в проклетото нещо.

— Удобно е — отбелязах, като се почудих дали изобщо някой друг е сядал преди мен.

Тя мълчеше, просто седеше и ме гледаше. Изглеждаше по-уморена, отколкото я бях виждал някога, по-уморена, отколкото си бях представял, че може да изглежда жена на нейната възраст и с нейната енергия. Красива, да, но съсипана от умора, идваща някъде дълбоко от душата. Е, все пак изглеждаше по-добре от съпруга си.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита.

— Не.

Макар че още нямаше единайсет, тя вдигна чашата с вино, която стоеше на масата до нея.

— Нервите ми са разклатени — обясни, когато проследи погледа ми. — Това ме успокоява.

— Разбирам.

Карън отпи глътка вино. Беше толкова странно в този час, че несъзнателно отместих поглед, сякаш не пиеше, а се преобличаше.

— Сама ли си?

— Близките ми си тръгнаха преди малко. Мама не е добре.

— Съжалявам.

— За полицията…

— Вече ми се извини — прекъснах я, — макар че нямаше за какво. Те само си вършат работата, както я разбират. Повече щях да се изненадам, ако не се бяха появили при мен, след като съпругът ти е бил убит.

Тя присви болезнено очи. Поднесе чашата към устните си и в този момент телефонът иззвъня — продължително, рязко. Карън се стресна — не потрепери, а направо подскочи — изпусна чашата и тя се разби на пода. Виното образува локвичка, после навлезе в пролуките между дъските и потече към каменния перваз пред камината.

На масичката до мен имаше телефон. Вдигнах го и ѝ го подадох. Тя се притисна назад към облегалката, очите ѝ се разшириха, вдигна ръка, сякаш се отбраняваше от телефона.

— Не. Не сега, моля те.

Изгледах я изпитателно, все още държейки апарата, после го оставих на мястото му. Той иззвъня още веднъж и спря. Едва тогава Карън вдигна столчето на счупената чаша. Остави го на масичката, където имаше снимка със сребърна рамка: Карън и Джеферсън се целуваха на някаква веранда, вероятно на някое далечно място като Париж. Отново погледнах разлятото вино. Част от него бе попила в килимчето под масичката, което сигурно струваше колкото цялата ми зала за фитнес.

— Да отида ли за салфетки?

— Няма нужда.

— Добре.

Останахме седнали, загледани един в друг. Гърдите ѝ се повдигаха и отпускаха в такт с дишането ѝ. Поглеждах ту нея, ту счупената чаша и виното на пода.

— Карън, какво става, по дяволите?

Тя си пое дълбоко дъх, отново прокара пръсти през косата си и поклати глава:

— Съпругът ми беше убит, Линкълн. Това става. Съпругът ми мъчително…

— Има още нещо.

— Не.

— Карън.

Тя отмести очи. След малко отново заговори — с тих глас, сякаш бе изнемощяла от тежко боледуване.

— Имаш ли представа какво са му направили? Измъчвали са го. Рязали са го с…

— Чух. Съжалявам. Представям си какво ти е и… няма какво да кажа, защото думите не значат нищо. Особено ако са от моята уста.

Замълчах. След малко попитах:

— Какво искаш от мен?

Тя поседя втренчена в мен няколко секунди, преди да отговори:

— Ще ти платя добре.

Разперих ръце.

— За какво?

Голямата къща изглеждаше пуста по начина, характерен само за много просторните помещения. От канапето виждах стълбището за втория етаж, започващо от коридора между хола и кухнята. На стената имаше няколко картини и бях готов да заложа цялото си състоянието, че нито Карън, нито Джеферсън са ги избирали. Всичко бе дело на специалисти по вътрешен дизайн.

— Нуждая се от помощ.

Тя седеше наведена напред, стискаше ръба на креслото толкова силно, че ноктите ѝ сигурно бяха пробили кожената тапицерия, гледаше ме втренчено в очите.

— За какво?

— Сина на Алекс.

— Никога не съм имал подход към децата.

— Трябва да намеря сина на Алекс.

Намръщих се:

— Не знае ли, че баща му е мъртъв?

— Не.

— Не знаеш ли как да го намериш? Нямаш ли номера или адреса му?

— Не.

— Кажи на ченгетата да го намерят.

— Не искам… Положението е деликатно.

— Защо?

— Алекс не му се е обаждал от години. На собствения си син. Бяха се отчуждили.

— Полицията може да го намери.

— Искам друг да го намери — процеди тя през зъби.

— В околността има десетки частни детективи, Карън. Всеки от тях може да го намери.

— Трябва ми доверен човек.

— Аз ли съм този човек?

— Да.

Каза го уверено, без да се замисля. Вместо да ме поласкае, това ме ядоса. След всичко станало между нас тя още очакваше, че когато ѝ потрябвам, веднага ще се отзова. Че ще направя каквото поиска от мен.

Поклатих глава:

— Не става, Карън. Съжалявам.

Канех се да стана и да си тръгна, когато тя каза:

— Наследник е на осем милиона долара и не го знае.

— Били са в лоши отношения и въпреки това момчето получава осем милиона?

Тя кимна:

— И дори не знае, че Алекс е мъртъв. Искам някой да го намери и да му каже. Освен това…

— Какво?

Тя сведе очи:

— Не искам да се разчуе във вестниците и по телевизията, Линкълн.

— Кое да не се разчуе? Че Алекс Джеферсън е бил скаран със сина си?

Тя кимна, но остана със сведена глава.

— Аха, репутацията. Ясно.

Тя вдигна глава и този път погледът ѝ беше по-суров.

— Не е това.

Замълчах. Тя вдигна ръцете си от тапицерията, наведе се напред и видях, че трепери. Сключи длани и ги притисна между коленете си.

— Знаеш ли колко е един процент от осем милиона, Линкълн?

— Осемдесет бона.

— Това ще е хонорарът ти. Толкова ще ти платя, дори това да е най-лесната задача, която си имал. Обещавам ти. Счетоводителят ми ще ти напише чека в деня, когато откриеш момчето.

Джо вероятно бе свършил физиотерапията. Двучасов сеанс, който струваше неколкостотин долара. Застраховката покриваше една част, но не всичко. Джо ходеше на терапия три пъти седмично. Правеше го от няколко седмици. Таксата за сеансите се трупаше към останалите медицински разноски, много от които бяха за екстравагантни неща. Миналата седмица единствената работа на агенцията ни бе проклетият иск за попечителство за клиент, който едва ли щеше да плати целия хонорар.

— Деловите ни отношения няма да са най-идеалните — отбелязах. — Мога да ти препоръчам друг. Някой по-подходящ за случая.

— Не — отсече тя. — Моля те, Линкълн… само го намери. Колко време ще ти трябва? Да намериш някого?

С всяка минута, през която седях там и разговаряхме, къщата ми се струваше все по-голяма и пуста, а Карън — все по-уморена. Представих си я как изглеждаше една събота през юни, когато излязохме с яхта в езерото Ери — с мокра коса, полепнала по лицето и врата, и с толкова искрена усмивка. По неизвестна причина много често си спомнях този момент. В кухнята, в колата или в залата за фитнес — изведнъж пред мен изплуваше образа ѝ на яхтата, виждах усмивката ѝ, огряната от слънцето кожа, мократа коса, и нещо в мен се прекършваше. После си я представях с Джеферсън и споменът за самодоволната му усмивка заличаваше всички други.

— Издирването на човек може да отнеме от половин час до няколко седмици. Трябва да знам повече подробности.

— Минали са пет години.

— Оттогава ли е изчезнал?

Тя кимна, после добави:

— Всъщност, не. Не е изчезнал. Просто оттогава е прекъснал отношенията си с Алекс.

— Но не изчезнал така, че полицията да има основания да го издирва.

— Да.

Прокарах пръсти през косата си и сведох очи към пода.

— Къде е майка му? И с нея ли е скаран?

— Не. Почина около две години след развода. Матю сигурно е бил на около четиринайсет. Живееха в Мичиган. Той дойде при Алекс, докато отиде в колеж. Отчуждиха се, откакто Матю влезе да учи право.

— Матю Джеферсън ли се казва?

— Да.

— Често срещано име. В страната сигурно има няколко хиляди души, които се казват така. Рождена дата, социалноосигурителен номер, някаква друга информация?

— До края на деня мога да намеря всичко.

Вдигнах глава и я погледнах.

— Хонорарът, който ми предлагаш, е безумен. Ще го намеря за ден-два максимум. Ще ти взема според нормалната тарифа.

— Ще получиш колкото ти обещах.

Осемдесет бона за обикновено издирване. Обикновено го правех за двеста долара.

— Спомням си как ми взе на заем сто долара, за да покриеш вноската за колата си — отбелязах.

Тя ме погледна, опита се да си придаде непроницаемо изражение, но не успя. След няколко секунди се извърна.

— Обади ми се, когато събереш данните — казах след известно мълчание. — Намирам го и повече няма да се виждаме. Разбрано?

Тя не каза нищо, но кимна. Станах, поколебах се за момент, обмисляйки дали да не отида при нея и да я прегърна, да сложа ръка на рамото ѝ или нещо такова. Вместо това просто си тръгнах.

Джо лежеше по гръб в хола, държеше дълга пръчка. Застанах на вратата. С изпънати ръце той вдигна пръчката от нивото на кръста си. Здрав човек може с лекота да изнесе пръчката над главата си и там да я остави на пода. Джо спря с ръце, изпънати на нивото на брадичката си, и се намръщи. Лицето му бе почервеняло и когато си спомни, че трябва да вдиша, той силно изпъшка. Присви очи и мускулите на челюстта му леко потрепнаха от стискането на зъби. Пръчката помръдна с няколко милиметра. Той я задържа така за момент, отново си пое дъх и се опита да я избута още един сантиметър. Не успя. Издиша тежко и върна пръчката на нивото на кръста си.

— Тази сутрин не беше ли на терапия? — попитах.

— Бях.

Той леко промени позицията си на пода и отново започна.

— Идваш от терапия и продължаваш с упражненията? Не трябва ли да почиваш?

— Трябва постоянство.

Поклатих глава, заобиколих го и влязох в хола. Той се стараеше, може би повече от терапевтите, които се занимаваха с него, но такъв си беше Джо. Познавах го добре, затова не се изненадах, а и през ум не ми минаваше да го разубеждавам.

Той отново си пое дъх и аз отместих поглед. Три месеца бяха минали, а още ме беше срам да го погледна. Така е, когато друг отнесе куршума заради теб.

— Чу ли за Алекс Джеферсън? — попитах, след като седнах на дивана.

Той спусна пръчката на земята и я остави встрани. Седна с пъшкане, избърса лицето си от потта и ме погледна.

— Да, чух. Дошъл си да признаеш за убийството, нали?

— Не.

Той се усмихна:

— Длъжен бях да проверя. Какво мислиш за това?

— Мисля, че той беше негодник във всяко едно отношение, тъй че нищо чудно някой да е решил да го очисти. — Замълчах за секунда. — Ченгетата идваха.

— Заради Джеферсън ли?

Джо стана. Костваше му известно време и усилия. В началото на лятото излизахме да тичаме по три пъти седмично, на изкачване по стръмнините Джо дишаше леко, сякаш ходеше, за мой срам и напук на шейсетте му години. Сега се задъхваше, ако повърви малко повече.

— Да, за него.

Джо отиде в кухнята. Останах сам за момент, после станах и го последвах. Той си бе налял вода, стоеше опрян на мивката, вдигна чашата и отпи; няколко капки потекоха по брадичката и покапаха по анцуга му. Екипът му беше сив, с емблема на „Кливланд Браунс“. Допреди няколко месеца можех да преброя на пръсти пътите, когато съм го виждал без вратовръзка в делнични дни. Докато изпи водата и си наля друга, аз се загледах през прозореца; вятърът гонеше листата по тротоара и „Чатфийлд авеню“.

— Досаждат ли ти? — попита Джо.

— Ченгетата ли? Не. — Обърнах се към него. — Карън също се обади.

Той свали чашата, изплакна устата си и преглътна, сякаш изведнъж почувства неприятен вкус.

— Карън ли? Сериозно?

Кимнах:

— Искала да се извини заради полицията. И ми поиска услуга.

Той остави чашата на плота и въздъхна, сякаш бе очаквал да го чуе. Разказах му какво иска Карън и той ме изслуша мълчаливо.

— И ти прие, така ли?

— Осемдесет бона, Джо. За обикновено издирване. Имаме нужда от тези пари.

— Осемдесет бона. Това е лудост.

— Знам, но ако има нещо, което тя да притежава в изобилие, това са пари. Къщата ѝ красноречиво го доказва.

— Нима ще ги вземеш? Осемдесет хиляди долара за нещо, за което обикновено вземаш не повече от хилядарка?

Погледнах го в очите.

— Казах ѝ, че е прекалено много. Но ако напише чека, бъди сигурен, че ще отида да го осребря.

— Толкова ли много ти дължи, а?

— Не съм казал това.

— Но си го помисли.

Свих рамене:

— Парите ще са ни от полза, а тя няма да обеднее без тях. Край на обсъждането.

— Добре. Ти си шефът.

— Поне докато се върнеш на работа.

Той не коментира. Изля водата в умивалника и се върна в хола. Проследих го с поглед. Рамото му още беше зле. Не можеше да го движи добре и го болеше, но състоянието му много се беше подобрило. Можеше да шофира, да седи на бюро и да говори по телефона, да работи на компютър. Но въпреки това си стоеше вкъщи, правеше упражнения, четеше книги, гледаше спортния канал. Не бяхме обсъждали кога ще се върне на работа, но не съм имал съмнение, че рано или късно това ще стане. През последните няколко седмици обаче бях започнал да се съмнявам.

Последвах го в хола. Джо се беше настанил на едно старо кресло в ъгъла и бе вдигнал краката си на масичката отпред. Седнах на кушетката и го погледнах. Искаше ми се да го попитам направо кога ще се върне. Не го направих. Може би защото се опитвах да бъда търпелив, може би защото се боях от отговора му.

— Нямам много информация за сина на Джеферсън — заговорих. — Странна работа. Махнал се е преди пет години, явно преди Карън да се омъжи за баща му, затова тя не знае много за него. Оттогава не се е обаждал. Тя обеща да даде някои данни, но само толкова.

— Когато получиш информацията, можеш да започнеш от компютърните архиви.

— Да, но да видим докъде мога да стигна така. — Погледнах го предизвикателно. — Няма ли да ме посъветваш да не се забърквам?

— Нали вече си се забъркал. Освен това работата изглежда лесна.

Той взе една книга от масичката и я сложи в скута си. Очаквах да ме попита за чувствата ми към Карън, да ме предупреди за рисковете, но разговорът явно беше приключил.

— Е, хайде, аз да си тръгвам.

— Хубаво. — Той отвори книгата. — Радвам се, че се отби.

— Да.

Бях на средата на кухнята, когато чух шумолене. Погледнах назад — Джо бе наметнал едно одеяло върху краката си и се беше зачел. Застинах неподвижно за миг. С посивяла глава, наведена над книгата, с хилави рамене, прозиращи през горнището на анцуга, с одеяло върху краката.

Джо Причард изглеждаше остарял.

Той вдигна глава, видя, че го гледам, и аз отместих очи, сякаш съм направил беля. Бързо излязох и се върнах в кантората. Сам.

Изразът „изчезнало лице“ навява асоциации за похищение и отвличане, за загадка и насилие. Средно месечно издирвам около десетина изчезнали и повечето изобщо не се вписват в тези категории. Ако съдя по опита си, изчезналият обикновено е в неизвестност само за малка част от познатите си. Хората пътуват, женят се, развеждат се и пак се женят, сменят работата си или остават безработни. Във всеки от тези случаи те прекъсват връзката с една част от познатите си. Моята работа е да открия онези, с които не са прекъснали връзка и да използвам информацията, за да ги намеря. Понякога те искат да се скрият. Това са хората, които бягат от нещо — проблеми с властите, неплатени дългове, семейни задължения. Друг път просто потъват в неизвестност, защото никой не се интересува достатъчно от тях, за да следи движението им.

Нямах представа към коя от тези категории спада Матю Джеферсън, но бях уверен, че бързо и лесно ще го открия. Той идваше от престижно и богато семейство, имаше активна банкова сметка и коли, регистрирани на негово име, може би ипотека. Най-трудни за намиране са хората, в чийто живот цари постоянен хаос. Хора с изтекла шофьорска книжка, без спестявания, без кредити, живеещи при близки или приятели, за да спестят някой и друг месечен наем. Не вярвах синът на един от най-изтъкнатите кливландски адвокати да е в тази група.

Оказа се, че греша. Поне в очакванията си, че ще го намеря лесно. Карън ми беше оставила съобщение на телефонния секретар с рождената дата на Матю Джеферсън, социалноосигурителния му номер и номера на шофьорската му книжка. Откъде ги беше намерила, не знам, но не ми помогнаха много. Шофьорската книжка беше невалидна от три години, когато Матю е бил на двайсет и шест. Сега трябваше да е на двайсет и девет и последните данни за него в компютърните архиви бяха от Блумингтън в Индиана. Имаше няколко адреса в това градче, все на апартаменти. Блумингтън е седалището на Щатския университет на Индиана. Може би Матю Джеферсън беше учил там.

Навремето Ейми Амброуз ми беше дала адреса на един Интернет архив на вестници от цялата страна. Сега отворих този сайт и намерих студентския вестник на Университета на Индиана. Потърсих името Матю Джеферсън и открих няколко страници информация. Оказваше се, че в университета нашият човек е бил знаменитост, а преди няколко години беше спечелил няколко академични награди в юридическия факултет. Срещу името му бе споменат родният му град — Пепър Пайк, Охайо.

— Пипнах те, Мат.

Потърсих в асоциациите на юристите в Индиана и Охайо и в два национални архива, но не намерих нищо, което да показва, че въпросният Мат Джеферсън някога е бил практикуващ адвокат.

Въведох социалноосигурителния му номер в сайта на Управлението по моторните средства в Охайо, но не открих друго освен, че срокът на шофьорската му книжка е изтекъл. Това ме изненада, но не ме обезпокои особено. Пробвах в публичните архиви за кредитна информация. Противно на общото мнение частните детективи нямат достъп до кредитните данни на хората, а само до публичния кредитен архив — извадка от доклада за платежоспособност, съдържаща адреса на кредитополучателя и датата на издаване на доклада. Ако кандидатствате за кредитна карта, заем или нещо подобно, поне една от големите кредитни фирми проверява адреса и платежоспособността ви. По социалноосигурителния номер на Матю Джеферсън намерих адрес в Индиана, град Нашвил, който бе проверяван шест пъти за последните няколко години.

Разлистих пътния атлас. Нашвил беше малко градче в окръг Браун, на пет-шест часа с кола от Кливланд.

— Нищо не ми пречи да се разходя дотам — изрекох в празната стая. — Имаме достатъчно средства.

Изсмях се, но нямаше кой друг да оцени хумора ми. Все по-често си говорех сам, особено в кантората. Сякаш, като се смеех на собствените си шеги, това намаляваше самотата ми от отсъствието на Джо.

Телефонът иззвъня и аз включих микрофона.

— Изключи това чудо — измърмори Ейми Амброуз. — Звучи, сякаш говориш от пещера.

— Включвам го само за определени хора. За онези, които знам, че ще говорят толкова дълго, че ще ме отмалее ръката да държа слушалката.

— Много смешно. Джо още ли го няма?

— Не — отговорих и веселата нотка в гласа ми се позагуби. — Не се е върнал и с нищо не показва кога смята да го направи. Честно да ти кажа, днес мислех да го попитам дали изобщо смята да се върне. Вече не знам.

— Трябваше да го попиташ.

— Може би си права. — Замълчах за секунда, после смених темата: — Ти какво правиш в последно време?

— Пиша статии на килограм.

Когато се запознах с нея, Ейми пишеше статия за убийството на един гимназист, който посещаваше и моята зала за фитнес. След няколко спречквания в началото се сприятелихме и наред с Джо тя бе от малкото хора, на които се доверявах напълно.

— Има ли нещо сензационно? — попитах.

— Не особено. Защо?

— Ела да се разходиш с мен. В красивата южна Индиана.

— Не.

— Хайде, царевичните ниви са прекрасни по това време на годината. Говори се, че от красотата им някои жени се вцепенявали.

— Разбирам. Значи най-после си променил подхода си и се опитваш да ме примамиш с романтична разходка вместо с дебилните си забележки относно задника ми.

— Мислех си за комплексно обслужване.

Тя замълча за миг.

— Сериозно?

— Абсолютно. Една клиентка е готова да плати десетки хиляди долари, ако намеря изчезналия ѝ наследник. По дяволите, мога дори да те взема за подизпълнител. Ще ти дам и ти да помогнеш с нещо. Например да ми държиш пищова.

— Дръж си го сам, умнико.

— Тогава няма да получиш процент. Предложението ми обаче е сериозно. Не искаш ли да се разходиш? Един ден натам и един на връщане.

— Може. Сутринта съм на интервю, но сигурно ще се освободя до десет.

— Добре.

Зарадвах се, че се съгласи, макар че идеята ми бе съвсем спонтанна. Беше ми омръзнало да работя сам.

— Коя е клиентката? — поинтересува се Ейми.

— Карън Джеферсън.

Мълчание.

— Работиш за бившата си годеница? — измърмори тя след малко. — Онази, дето наскоро убиха съпруга ѝ? Същият тип, заради който тя те изостави?

— Същата.

— Луд ли си? Защо си се набутал така?

— Лесни пари. Това е единствената причина.

— О, стига, Линкълн. Това е постъпка на слабохарактерен човек.

— Не постъпвам слабохарактерно. Това е истината. Ченгетата идваха да ме разпитват за Джеферсън. Карън научила и се обади да се извини. После ме помоли да издиря сина на Джеферсън. Той е наследник на няколко милиона, а не знае. Не знае, че баща му е мъртъв.

Ейми не коментира.

— Ако не искаш, не ми вярвай, Ейми, но единствената причина да го правя са парите. Тя ми обеща солидна сума, която няма да ми е излишна, докато Джо трупа сметки за лечение, вместо да работи.

— Добре — каза тя и пак замълча.

— Сега трябва да поработя. Утре ще се видим. Ако искаш, можеш да ми мърмориш, докато пътуваме.

— До утре.

Затвори.

Въздъхнах и изключих микрофона. Не бях очаквал Ейми много да се въодушеви, че съм поел издирването, но се надявах, че няма да хареса идеята ми и да ми натяква през целия път.

За няколко часа написах единственият доклад, който трябваше да подготвя. Когато няма друга работа, човек може да отдели време и за изпипване на подробностите. Повечето малки фирми обаче рядко могат да си позволят този лукс. Когато свърших, заключих кантората, прибрах се вкъщи, преоблякох се и слязох в залата за фитнес да потренирам. Останах там около час, после излязох да потичам. Когато се върнах, захладняваше, слънцето залязваше и къщата, в която живеех, бе в сянка. Спрях на тротоара и се протегнах, загледах се в двуетажната постройка, която беше станала мой дом, след като юмрукът ми размаза физиономията на Алекс Джеферсън и така сложи край на полицейската ми кариера. Замислих се за екстравагантната къща на Карън близо до луксозния клуб на висшето общество и колко пуста ми се беше сторила тази сутрин. Почудих се дали изглежда още по-самотна, когато слънцето залезе.

Както се бяхме уговорили, Ейми дойде вкъщи в десет на следващата сутрин. Вкара колата си на свободното място до моя пикап, спря рязко, когато гумите ѝ опряха ограничителното трупче, после даде на задна и я намести.

— Ето, че се приземи — отбелязах.

Стоях на вратата на залата за фитнес и говорех с Грейс, която ме бе помолила да ѝ дам съвет за един проблем с колата ѝ, който започвал със странно дрънкане, а то преминавало в по-силно тракане, когато вдигнела висока скорост на магистралата. Посъветвах я да закара колата на сервиз, но тя изсумтя презрително, затова ѝ предложих да си слага тапи за уши, когато кара.

— Здравей — каза Ейми.

Носеше дънки, тънко яке и бяла памучна фланелка, слънчевите ѝ очила бяха вдигнати над челото ѝ. Преди два месеца бе изправила русата си коса и още не беше свикнала. Изглеждаше страхотно, но в естествените ѝ къдрици имаше нещо небрежно, което сега ми липсваше.

— Така ли ще пътуваш?

Отидох при нея на паркинга. Тя носеше само чантичка през рамо и нищо друго.

— Не — отвърна Ейми, като се облегна на капака на колата си и изпъна краката си напред. — Няма да дойда.

Намръщих се:

— Имаш работа или нещо друго те накара да размислиш?

Тя ме погледна за момент, после отмести очи.

— Да не би да се отказваш само защото работя за Карън?

— Не.

— Добре. Не е затова, не е заради работата, а вчера беше навита. Какво те накара да се откажеш?

Тя въздъхна, свали очилата от главата си и прокара пръсти през косата си.

— Защо искаш да дойда с теб?

Наведох главата си на една страна и я погледнах изненадано:

— Хрумна ми, че така пътуването ще е по-приятно и че на теб също ще ти хареса.

— Защо?

— Защо мисля, че ще ти хареса?

— Ами на теб? Защо ще ти е по-приятно, ако дойда?

Веднъж като малък бях на летен лагер, където имаше езерце с пътека от дървени платформи по средата. Някои от тях плуваха, но други потъваха, когато скочиш върху тях. Трябваше да пресечеш езерцето, прескачайки от платформа на платформа. При всеки скок можеше да потънеш, но нямаше как да знаеш кога. При този разговор изпитвах същото чувство за несигурност.

— Защо ще ми е по-приятно, ако дойдеш?

Ако започнеш да повтаряш въпросите на жената, с която разговаряш, значи си загазил.

— Да.

— Очаквах, че ще направиш дългото пътуване по-приятно. Омръзнало ми е да работя сам.

— Значи си търсиш заместител на Джо.

— Какво? Не. — Поклатих глава и се отдръпнах. — Мислех, че ще прекараме добре, защото обикновено ни е приятно да сме заедно. Мислех, че ще се посмеем, ще си побъбрим, ще направим досадното пътуване по-забавно.

— Взимаш ме само за да ти бърборя.

— Ейми. — Погледнах я изпитателно. — Какво означава това? Постоянно сме заедно, а ти ми се сърдиш, че съм те помолил да ми правиш компания.

— Не искам да съм красива притурка към колата ти. Нито в това пътуване, нито по принцип.

Изсмях се и разперих ръце:

— Откъде ти хрумна? Приятели сме от близо две години. Да не изживяваш криза на личността?

— Колко трайни връзки имаш през последните две години, Линкълн?

Отпуснах ръце.

— Приблизително ли? Нула.

Тя запази сериозно изражение.

— Ами аз?

— Ти излизаше с няколко кретени.

— Говорим за трайни връзки.

— Нула.

Именно. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Само не ми казвай, че няма връзка.

— Е, може и да има.

Тя се усмихна мрачно:

— Ето. Тази песен ми е позната — не си много по трайните връзки и за теб приятелството е по-важно. Дрън-дрън.

— Не си ли съгласна…

— Не става дума за съгласие или несъгласие. Не те критикувам, само казвам, че трябва да преосмисля и може би да променя някои неща в живота си.

— Някак изненадващо е, че го решаваш точно тази сутрин.

Тя се изсмя и поклати глава:

— Ако мислиш, че е изненадващо, значи агенцията ти спешно се нуждае от нови детективи.

Някой спря до нас. Беше един от редовните ми клиенти. След като слезе, реши да използва възможността да си поговори с някого за спорт и за времето. Усмихнах се и кимах учтиво, докато бъбреше. След малко Ейми спусна черните очила пред очите си и се изправи.

— Ще поговорим вътре — казах на клиента, като вдигнах ръка, за да го прекъсна. — Става ли?

Той влезе и аз се обърнах към Ейми. Беше сложила ръка на дръжката.

— Ейми…

— Отивам да работя, а ти трябва да ходиш до Индиана. Ще говорим, след като се върнеш, разбрано?

Не отговорих. Тя се качи в колата и потегли. Изругах на висок глас и седнах на ограничителното трупче на паркинга. След малко вратата се отвори и Грейс надникна навън.

— Наред ли е всичко, шефе?

Погледнах я:

— Знаеш ли какво означава, когато отношенията ти с някой приятел започнат да се раздрънкват, а после да тракат?

— Да. Означава, че си оплескал нещо.

— Аха — кимнах, — и как се оправя това?

— Бъди по-смел — отвърна тя и влезе.

— Уволнена си — казах на затворената врата, после се изправих и се качих в пикапа.

На третото рязко спускане на пътя, при което стомахът ми отново се качи в гърлото, осъзнах, че тази част на Индиана не е каквато си я представях. На около пет часа от Кливланд минах през Блумингтън и отново завих на изток по посока Нашвил. Шосето между двете градчета бе тясно и се виеше между хълмовете, сякаш нарочно е направено да затруднява шофьорите. Налагаше се ту да натискам педала за газта до пода, докато пикапът с недоволно ръмжене едва пъплеше на някое изкачване, ту да скачам върху спирачката при стръмните спускания, стараейки се да не стряскам водачите на колите в отсрещното платно. Завоите бяха твърде много и не виждах много далеч напред, но когато се откриеше гледка, беше величествена. Безкрайните хълмове бяха покрити с тучни ниви и гъсти гори с толкова ярки цветове, че и най-качественият фотоапарат едва ли можеше да ги улови успешно.

След трийсетина минути каране по шосето, което очевидно бе проектирано като прототип на увеселително влакче в лунапарк, попаднах на задръстване, толкова дълго, че предположих, че причината е катастрофа или закъснял ремонт на пътя. Оказа се, че всички чакат, за да влязат в Нашвил. Трябваха ми десет минути, за да изляза на единствената главна улица, пресичаща градчето, която по ирония се наричаше „Ван Бюрен“, докато „Мейн стрийт“ бе тясна пресечка от едната ѝ страна.

В Нашвил явно имаше строги строителни правила — всички къщи бяха от масивни греди, с покриви от дървени плочки — и това му придаваше вид на нюингландско градче от края на миналия век. В случай че не схванеш идеята, много от магазинчетата на главната улица включваха в имената си думата „стар“, много често на стария правопис, от рода на „Магазинъ за стари дрънкулки“. Така се създава атмосфера.

Тротоарите гъмжаха от хора с пазарски торби, тесните паркинги бяха претъпкани и имаше дълги опашки от коли, чакащи за свободно място. Видях номера с регистрация от Северна Каролина, Флорида, Аризона, Онтарио. Не си бях направил хотелска резервация, понеже не очаквах голям наплив от туристи в такова градче, но сега ми хрумна, че може би съм сгрешил. Отбих се пред първия хотел — на хълма над самия Нашвил. Паркингът беше претъпкан, затова спрях пред входа и оставих сигналните светлини, докато вляза да попитам за стая. Въпросът ми предизвика снизходителна усмивка у служителката на рецепцията.

— Нямате ли резервация?

— Не.

— Октомври е.

— Да, и какво от това?

Тя се усмихна по-широко:

— Не познавате района, нали?

— Не.

— Ако идвате в Нашвил през октомври, трябва да имате резервация.

Огледах се, припомних си уличката, по която бях дошъл, почудих се каква велика атракция може да съм пропуснал.

— Не се засягайте, но какво привлича толкова много хора тук?

— Листата.

— Листа ли?

— Да, листата на дърветата.

— Хората идват от всички краища на страната, за да гледат листа?

— Разходете се малко. Огледайте се. Ще видите, че е впечатляващо. Има и магазини.

— Има си хас да нямаше. — Погледнах пикапа си навън. — Добре, бихте ли ми казали къде е най-близкият хотел, в който може да има свободни стаи.

— В Блумингтън, предполагам. На трийсет минути с кола. За тази вечер няма да намерите нищо по-близо. Съжалявам.

Ако намирането на място за преспиване в града беше толкова трудно, можех да се опитам да свърша работата за един ден. Трябваше само да намеря сина на Джеферсън, да му предам новината за баща му и можех да се прибирам. Пътят не беше толкова лош и бе за предпочитане пред безкрайното обикаляне от хотел на хотел с надеждата да намеря свободно легло.

— Само трябва да предам нещо на един човек. Живее на шосе 135. Наблизо ли е?

Тя кимна и посочи с пръст:

— Продължете нагоре. Шосе 135 е продължение на „Ван Бюрен“.

Благодарих ѝ и излязох, качих се в пикапа, стигнах до изхода на паркинга и установих, че ще трябва да чакам още двайсет минути, за да изляза отново на улицата.

— И всичко това за някакви си листа — измърморих, като се огледах.

Мамка му, листата наистина бяха великолепни. Накъдето погледнеш — алени, оранжеви и виненочервени багри, навсякъде по хълмовете и около града. Подуших аромата им, а също миризма на дъжд и пушек от печки на дърва. Аз съм градско чедо и дори сред бетон и асфалт винаги съм съумявал да видя красота, за която другите хора извървяват километри пеша в гората, но признавам, че ако има сезон, чието великолепие градът убива, това е есента.

Матю Джеферсън живееше на около километър от центъра, в една от четири едноетажни дървени къщички, разположени покрай кръгла чакълеста алея. Пощенските кутии бяха събрани в единия край и на самите бараки нямаше номера. Слязох от пикапа и се заоглеждах. В този момент вратата на най-голямата от къщите се отвори, отвътре излезе възрастна жена и отиде при паркираната наблизо хонда.

— Извинете. Тук ли живеете?

Тя ме погледна подозрително:

— Да, под наем съм. Но къщата не е моя.

— Търся един от съседите ви.

— О. — Тя се усмихна и премести чантичката си, която имаше вид, сякаш тежи трийсетина килограма, на другото си рамо. — Повечето хора, които идват по това време на годината, искат да купят къща. Макар да няма табела, че се продава, пак спират. Ние сме само наематели, но пак получаваме по десетина предложения на година.

— Не съм дошъл да купувам. Търся Мат Джеферсън. Познавате ли го?

— Мат ли? Да. Дълго време живя на номер две.

Жената посочи къщата точно зад мен.

— Вече не живее ли тук?

Тя поклати глава и вече започнах да съжалявам, че съм карал шест часа, за да проверя един невалиден вече адрес.

— Имате ли представа къде живее сега?

— Да. Премести се в малък апартамент близо до мястото, където работи.

— Какво работи?

— Бере ябълки.

Вдигнах вежди:

— Сериозно?

Тя кимна:

— Все по този път, малко преди Моргантаун. Има голяма овощна градина и Мат отговаря за събирането на реколтата.

— Събиране на реколта. Бере ябълки.

— Ами, да.

Според последната информация, която имах за него, Мат Джеферсън, синът на известен и богат адвокат, бе завършил право и по всичко личеше, че го чака блестяща кариера. Сега научавах, че бере ябълки в затънтено градче в Индиана. Странно развитие на нещата.

— Бихте ли ми казали как да намеря градината?

Тя започна да ми обяснява, но на шестото „и там пак завийте наляво“, реших да потърся лист и химикалка в пикапа.

Дори със схемата ми беше нужен близо час, за да намеря мястото. През седем-осем километра имаше разклонения и ако отминеш някое, можеше да продължиш да караш още дълго, докато осъзнаеш, че си го пропуснал. За сметка на това пропускането на отклонение не беше трудно, защото много от тях не бяха означени. Нямаше и бензиностанции, затова се примирих, че ако скоро не намеря мястото, ще се наложи да го търся пеша. Напрежението ме поддържа винаги във форма.

Накрая, след поредния завой видях изписана на ръка табела, която гласеше: „Ябълкова градина — след пет километра завийте наляво“. Хората бяха достатъчно съобразителни, за да не си дадат труда да пишат име на улица или нещо подобно, което бе излишно. След пет километра завих наляво и намерих градината.

Главната сграда бе дълга барака, боядисана в червено. През широко отворената двойна врата се виждаха купища бурета и сандъци, преливащи от ябълки, на верандата под сянката на големи дървета бяха натрупани тикви. Бяха се появили облаци; слънцето, което цяла сутрин напичаше, сега бе забулено от тънка сивкава пелена. Влязох в бараката. Вътре стояха няколко жени, вземаха някоя ябълка, вдигаха я, оглеждаха я на светлината и се мръщеха, търсейки най-малкия дефект. На касата при входа работеха две момичета, но въпреки това опашката беше дълга. Със сигурност някъде наоколо имаше началник. Минах през цялото помещение, видях табелка „Пресен ябълков сок“, сочеща навън, и тръгнах натам.

Каменна пътека, оградена от късни есенни цветя водеше към беседка до голямо изкуствено езеро. Хълмовете на другия бряг бяха покрити с големи дървета, чиито цветове някак си изглеждаха още по-ярки под скупчващите се облаци. Навън нямаше друг освен мен; цареше тишина и спокойствие, погледнах беседката и си помислих, че е прекрасно място да прекараш един следобед с някого на бутилка шампанско. Добре, че Ейми се отказа да идва, защото щях да се изкуша да го направим.

Заобиколих бараката, търсейки мястото, където продават ябълков сок. Завих зад ъгъла и се натъкнах на голяма метална машина, издаваща тихо бръмчене. До нея червенокоса жена държеше поднос с пластмасови чашки, пълни с тъмнокафява течност.

— Опитайте.

— Аз всъщност търся…

— Опитайте — повтори тя и ме погледна така, сякаш ако откажа, може да ми се случи нещо много лошо: например да ме потопят в карамел и да ме овалят в орехи.

Бързо взех една чашка и отпих.

— Хубаво е, нали? — попита тя, като ме наблюдаваше внимателно.

— Толкова, че ми се подкосиха краката.

— Току-що изстискан. Кажете сега с какво мога да ви помогна?

— Търся управителя или собственика.

— Аз съм и двете. Кара Рос. — Заради подноса не можа да ми подаде ръка, но леко кимна. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Трябва да говоря с един от служителите ви. Мат Джеферсън.

— Сериозно?

— Не работи ли тук?

— О, да, работи. Просто никой никога не го е търсил. Мат е доста затворен. Той отговаря за беритбата.

— Да, казаха ми.

— В момента е в градината, работи. Разработваме нов парцел на няколко километра оттук. За да отговорим на търсенето, нали се сещате.

— Как мога да открия Мат на този нов парцел?

— По-добре да изчакате час-два. Освен ако не е спешно.

Поклатих глава:

— Важно е, но мога да почакам. Тук ли ще дойде?

— Да, той живее тук. Елате с мен.

Минахме покрай сокоизстисквачката и влязохме в тъмен коридор. По средата му дремеше старо куче, но Кара Рос го прескочи, сякаш не съществуваше, и аз последвах примера ѝ. Влязохме в главното помещение на бараката, собственичката остави подноса на един тезгях и се обърна към мен:

— Ако искате, ще оставя бележка на вратата на Мат. Ще си тръгна, преди да се върне.

— Кога ще бъде това?

— Работи до залез. До около седем часа. Тогава трябва да се прибере.

Кара Рос взе химикалка и листче с формата на ябълка.

— Какво да запиша?

Не ми се стори уместно Джеферсън да научи за смъртта на баща си от бележка с формата на ябълка, залепена на входната му врата. Малко по-добре щеше да е, ако научи, че е милионер, но все пак предпочитах да му го кажа лично.

— Напишете само, че един човек от Кливланд иска да го види.

— Без име?

— Не се познаваме. Идвам по семейни дела, но не сме роднини.

Тя написа:

— Добре ли е така?

— Идеално.

— Ще оставя бележката на вратата му. Когато дойдете, тази част на сградата ще е затворена. Ще ви покажа къде е апартаментът му.

— Чудесно. Благодаря ви за помощта.

— Няма защо. — Тя се усмихна. — Знаете ли, този ябълков сок, който толкова харесахте, се продава.

— Мога да изпия десет литра още сега.

Купих си един литър сок и килограм ябълки. Хитра тактика — винаги се старай да спечелиш благоразположението на местните. Кара Рос отново ме заведе отзад, за да оставим бележката на вратата на Джеферсън, който живееше в преустроената като апартамент плевня на бивш обор с изглед към езерото и гората. Не беше зле.

— Един човек от Кливланд… Семейни дела — прочете тя бележката и се засмя. — Обзалагам се, че ще събуди любопитството му.

Това бе очевиден намек за собственото ѝ любопитство, но не смятах да казвам повече на никого освен на младия Джеферсън. Нямаше да му навреди, ако се поизмъчва от любопитство половин час, докато се появя.

— Сигурна ли сте, че бележката няма да падне?

Кара Рос внимателно залепи листчето с форма на ябълка така, че вятърът да не може да повдигне края му. Отдръпна се назад и го огледа доволно.

— Сега няма как да не го прочете.

— Чудесно.

Вятърът се беше усилил, носеше сухи листа и аз бях доволен, че бележката ми няма да отлети в езерото. Исках да съм сигурен, че синът на Джеферсън ще ме очаква.

Карах към Моргантаун по път, олицетворяващ есента по начин, по който хората от града я виждат изобразена само на картина или картичка. Обагрени в алено и златисто дървета покрай ниви с изсъхнала и изпочупена царевица под бледосивкаво небе. През краткото време, което бях прекарал в овощната градина, се бяха натрупали облаци и това унищожи шансовете ми да се насладя на залеза. Беше захладняло, но още не валеше.

Моргантаун много приличаше на Нашвил, но нямаше тази подчертана туристическа насоченост. Докато чаках зелено на един от двата светофара в градчето, се замислих, че ако направя черно-бяла снимка на улицата пред мен и каменните сгради с разноцветни навеси и затъмнени прозорци, само по съвременните автомобили ще личи, че не е правена през петдесетте. На един магазин имаше табела, че продават ръчно изработени мебели; друг рекламираше кленов сироп. Това бе едно от онези места, които те карат да се радваш, че си се отклонил от главния път, далеч от сервизните станции на магистралите с ресторанти на самообслужване и паркинги за камиони.

Помотах се из градчето, за да убия времето, зяпах магазините и кимах на поздрав на минувачите, после влязох в едно ресторантче и отделих четирийсет минути за вечеря. Когато тръгнах обратно към ябълковата градина, започваше да се свечерява, дърветата хвърляха дълги сенки върху шосето, ярките им цветове преминаваха в матово кафяво. Карах на отворен прозорец, но въздухът, който влизаше, бе достатъчно студен, за да ме накара да съжаля, че не съм си взел още едно кафе за из път.

Голямата барака в овощната градина беше тъмна, вратата — затворена, паркингът — празен, ако не броим няколкото работни автомобила. Лампите край входа осветяваха няколко скулптури от царевични стебла, сено и кратунки, на един стълб до бараката висеше плашило. Спрях и вдигнах прозорците, предното стъкло веднага се запоти от разликата в температурата.

Слязох и се заслушах в тишината. На улицата пред апартамента ми винаги има движение, често се чува силна музика или пък вой на сирени. В тиха нощ мога да чуя някоя жена, говореща по телефона от кабриолета си, или силния смях на мъже, излизащи от близкия бар. Тук единственият шум идваше от вятъра. Не вой или свистене, а непрестанно шумолене в листата на дърветата и тревата.

Минах покрай главния вход на бараката и заобиколих отзад по пътя, по който Кара Рос ме беше завела по-рано. Обувките ми тропаха по дъските, луната беше във формата на полукръг и даваше единствената светлина от тази страна на сградата. Знаех, че за тази фаза на нощното светило има някаква специална дума — първа или последна четвърт, не знаех точно; имаше медно червен цвят, какъвто може да се види само през есента. Завих зад ъгъла и намерих вратата на преустроената плевня.

Бележката бе свалена, нямаше и следа от тиксото. Похлопах с юмрук по грубото дърво и зачаках. Никой не отвори и не чух някой да се движи на горния етаж. Отново почуках, но пак нищо. Нямаше брава, само някаква странна дръжка с форма на кука и ключалка. Дръпнах дръжката, но вратата не се отвори. Синът на Джеферсън бе взел бележката, но не ме беше изчакал. Може би не беше толкова любопитен да разбере за какво става дума, колкото очакваше Кара Рос.

Обърнах гръб на вратата, пъхнах ръцете си в джобовете и свих раменете си заради студа. Пред мен черната повърхност на езерцето бе надиплена от вятъра. Изведнъж забелязах някакъв силует в беседката.

Нямаше лампа, но очертанията на човека се виждаха ясно. Седеше на пейката под изящната дървена решетка, изпълняваща функцията на стена, неподвижен като плашилото пред бараката. Леко потреперих, когато го видях — присъствието на човек на такова пусто място нощем ми се стори някак заплашително. Дадох си сметка, че това трябва да е синът на Джеферсън. Ако живеех тук, и аз щях да прекарвам вечерите край брега. Беседката и езерото бяха на трийсетина метра от бараката, затова ми се стори странно, че не ме е чул, но може би вятърът отнасяше звука в друга посока. Тръгнах по пътеката към беседката, като внимателно стъпвах в тъмното.

Когато изминах половината разстояние, видях, че е седнал с гръб към езерото и с лице към мен. Не можеше да не ме е видял пред вратата си, но въпреки това продължаваше да седи безшумно и да ме гледа. Понечих да извикам, да го поздравя, но поведението му бе толкова странно, че ми се стори някак неуместно да наруша тишината, затова продължих мълчаливо към него.

Изкачих стъпалата на беседката и застанах на няколко крачки от него. Мъжът носеше дънки и дебела фланелена блуза; гъстата му тъмна коса висеше до раменете, а няколко кичура закриваха лицето му. Брадичката му бе опряна в гърдите, но очите му бяха насочени към мен. На парапета до него имаше бутилка уиски, почти празна. Отворих уста да заговоря, но тогава видях револвера.

Оръжието бе на пейката до него, но макар че очите ми още не се бяха нагодили съвсем към тъмното, видях, че ръката му е върху ръкохватката, а пръстът — на спусъка. Държеше дулото насочено към мен. Спрях и преместих погледа си от револвера към безизразните черни очи, които ме гледаха равнодушно.

— Баща ми е мъртъв, нали?

Гласът му беше безизразен като очите.

Постарах се да гледам лицето му, а не оръжието.

— Да. Мъртъв е. Това съм дошъл да ви кажа.

Той вдигна револвера и го насочи към гърдите ми; деляха ни около два метра. При такова разстояние уменията на стрелеца не играят роля. Дори да беше изпил цялото липсващо количество уиски от бутилката, нямаше как да не улучи.

Стоях колкото можех по-неподвижно. Устата ми пресъхна като пустинен пясък след кратък порой, сърцето ми затуптя лудо, чувствах пулса си в слепоочията и китките си, а мускулите на краката ми затрепериха като след дълго тичане.

— Чуйте ме… — започнах, но той веднага ме прекъсна.

— Можех да ви убия. Можех да ви застрелям още щом се появихте зад ъгъла.

Замълчах. И преди са ме заплашвали с оръжие и на няколко пъти дори съм успявал да убедя човекът, който го държи, да го свали, но случаят не беше такъв. В поведението на Джеферсън не личеше никаква нерешителност, нито следа от бушуващите емоции, които обикновено изпитват хората, държащи оръжие. Той говореше и седеше като актьор, останал сам на сцената — всички други са си тръгнали, светлините са изгаснали, но той знае ролята си и ще я изпълни до край.

— И да ви бях убил обаче, нямаше да помогне, нали? Защото не сте сам.

Сега почувствах, че трябва да кажа нещо, макар че не знаех какво, а и с този револвер, насочен срещу мен, не исках да рискувам с неподходящи думи. Преглътнах и се опитах да се успокоя, така че когато заговоря, гласът ми да е равномерен и да не внесе допълнително напрежение.

— Той поне имаше причина да го направи — добави Джеферсън. — Вие го правите само от алчност.

Револверът се помести, видях го като проблясък, но в мрака не можах да разбера какво прави, забелязах само движението и инстинктът ми за самосъхранение ме накара да направя нещо. Чух изщракването на петлето и непохватно скочих на една страна, с което нямаше да постигна нищо, ако вместо да лапне дулото на оръжието, синът на Алекс Джеферсън го беше насочил към мен.

Револверът изгърмя толкова силно, че заглуши всички други шумове, куршумът излетя през тила на Матю Джеферсън и разпръсна мозъка му над езерото. Тялото му се заклати назад, но рамото му се удари в парапета и залитна напред. Падна върху пейката и се търколи по очи в краката ми, откривайки пред погледа ми пулсиращия кратер в тила му.

Мисля, че се опитах да изкрещя и може би дори съм го направил, но дори така да е станало, не съм чул собствения си глас — само ехото от изстрела, което още звучеше в ушите ми, дори по-силно от истинския гърмеж. Погледнах сина на Джеферсън, бликащата кръв от главата му, уплашено заотстъпвах назад, прескочих парапета на беседката, без да отмествам очи от трупа. Преметнах се и паднах непохватно в храстите отзад, изпълзях от тях и хукнах към бараката. Когато я достигнах, седнах на земята и се втренчих към беседката.

Матю Джеферсън не стреля по мен. Държеше револвера към мен, бе само на няколко крачки, а после стреля. Но не по мен. Не ме застреля.

— Не стреляха по теб — изрекох високо. — Не стреляха по теб.

Надявах се, че като чуя глас си, ще се успокоя, но вместо това затреперих. Започна от ръцете ми и се разпространи по цялото ми тяло. Насилих се да се изправя и да отида до каменната пътека. Застанах там, дишайки дълбоко, докато престана да треперя, после извадих мобилния си телефон от джоба. Опитах се да го отворя, но го изпуснах в тревата. При втория опит успях да набера трите цифри, които исках.

Дадох им необходимата информация. Диспечерката искаше да ме задържи на линията, докато патрулната кола пристигне, но затворих. Бавно се върнах при беседката, изпитвах нужда отново да видя трупа — може би за да се уверя, че не е моят.

Около тялото се беше образувало езерце от кръв. Револверът бе паднал наблизо. Миризмата на кръв беше натрапчива дори тук, на открито и въпреки постоянния вятър.

— Ти си милионер — казах на трупа. — Това бях дошъл да ти кажа. Не знам за кого, по дяволите, ме помисли, но само това исках да ти кажа.

Не можех повече да го гледам, извърнах се и се загледах към езерото, в което бе потънала част от черепа му. Луната се отразяваше в бутилката от уиски на мястото, където бе седял мъртвецът, под нея имаше някакво листче. Приближих се и видях, че е бележката с форма на ябълка, която Кара Рос бе написала:

Първият полицай от шерифството, който пристигна, изглеждаше на не повече от четиринайсет-петнайсет години. Нервно започна да се мотае из паркинга, като говореше по радиостанцията си, и когато му извиках, подскочи, сякаш стрелях по колата му.

— Там има труп — казах му, като излязох на осветеното петно на паркинга. — И много кръв. Правили ли сте оглед на местопроизшествие?

Той поклати глава и колебливо отстъпи назад. Проклетият му хлапак се страхуваше от мен.

— Някой друг ще дойде ли?

Той преглътна с мъка, кимна и измънка:

— Да, сър. Щатската полиция.

— Искате ли да ги изчакаме? — предложих внимателно.

— Ами, да. Защо не?

После явно осъзна, как ще изглежда, ако щатските го заварят да чака на паркинга с мен, без дори да е погледнал трупа, и добави:

— Всъщност може би трябва… така де, да отцепя района.

Кимнах бавно:

— Добре. Елате с мен.

Бяхме извървели половината път до беседката, когато шумът от втора кола, навлизаща в постлания с чакъл паркинг, дойде като спасение за хлапето. Обърнахме се. Автомобилът беше цивилен. Форд „Таурус“, какъвто имаше и Джо.

— Това ли са щатските?

— Да — облекчено отвърна младежът.

Тръгна да се връща към паркинга. От втория автомобил слезе цивилен полицай и заслиза към нас. Срещнахме се при ъгъла на бараката, под една от външните лампи.

— Самоубийство — обяви младият полицай, като леко се изпъчи, опитвайки се да впечатли по-старшия.

— Аха — измърмори цивилният. — Имах такива подозрения, след като диспечерите ми казаха, че има сигнал за самоубийство.

Младокът се умърлуши.

— Вие кой сте? — попита цивилният полицай.

Беше безличен във всяко отношение — среден на ръст с нормално телосложение, нито красив, нито грозен, един от хиляди хора, които подминаваме на улицата, без да забележим.

— Линкълн Пери. Аз се обадих.

— Вие ли намерихте трупа?

— Видях как се гръмна.

— Аха. — Той кимна и извади малък касетофон от джоба си. — Линкълн Пери. Хубаво име. Аз съм Роджър Бруър от щатската полиция.

Включи касетофона и го поднесе към устата си, каза името си, датата и часа, описа къде се намираме, какво са му казали диспечерите и какво е научил от мен. След като направи всичко това, изгаси касетофона и ми кимна:

— Водете.

Последваха ме зад бараката и когато излязохме на тъмно, щатският полицай извади фенерче. Заведох ги при беседката.

— Ето го. Предполагам, че трябва да изчакам встрани.

— Да.

Цивилният се приближи, без да издава някакво безпокойство; младокът го последва плахо. Когато видя трупа, Бруър изсвири удивено и поклати глава:

— Доста добре се е справил, а?

Не коментирах. Младият полицай пребледня, застана от другата страна на беседката, опря се на парапета и се извърна да не гледа. Вятърът се беше усилил, бе станал по-студен, вдигаше вълнички в езерото и ме смразяваше. Събори няколко листа от дърветата и едно падна върху гърба на Матю Джеферсън. Бруър го махна с показалеца си.

Гората и езерото се осветиха от мигаща лампа и до бараката спря трети автомобил — патрулна кола на щатската полиция. Слязоха двама униформени, с високи черни ботуши и шапки с периферия.

— Изчакайте тук, ако обичате — нареди Бруър.

— Разбира се.

С полицая от шерифството останахме на брега на езерото, докато Бруър говореше с новодошлите. Каза им да извикат линейка за трупа и да опаковат дланите и пръстите на трупа в пликчета. След като даде нарежданията си, ме извика. Минах мълчаливо покрай двамата униформени, които ме изгледаха подозрително, и отидох при Бруър до главния вход на бараката. Говореше тихо, като държеше касетофона вдигнат пред устата си.

— Така, господин Пери, ще ми трябват вашите свидетелски показания. Много е важно, след като вие сте единственият, който е видял нещо.

— Разбира се.

— Давали ли сте някога свидетелски показания?

Звучеше като процедурен въпрос, но това бе и хитър начин да разбере дали някога съм участвал в криминално разследване.

— Да, давал съм. Но повече съм вземал.

— Моля?

Той вдигна вежди.

— Няколко години съм работил в кливландската полиция. Бях стигнал до детектив.

— Сериозно? — Той кимна замислено. — А сега?

— Частен детектив съм.

— Частен детектив… Ясно. Нещата се усложняват, струва ми се. И какво ви води в тази затънтена част на света, детективе? Почивка или работа?

— Работа.

— Аха. — Касетофонът записваше. — Значи, ето какво ще направим, господин Пери. Вие ще ми разкажете всичко, което знаете, а после ще ви задам още въпроси, ако има такива.

— Добре.

Бруър ми даде знак да започвам. Разказах му всичко ясно, без да скривам нищо освен миналата си връзка с Карън. Не беше от значение, но той вероятно щеше да се опита да го свърже със случилото се, а не исках да си създавам такива главоболия. Затова представих Карън като обикновен клиент. Сега тя беше точно такава. Линейката пристигна, когато свършвах, но Бруър остави униформените да се занимават с нея и остана с мен.

— Хъм — измърмори, след като приключих, — странна работа. Човекът се връща от работа, вижда бележката, че сте го търсили, и сяда край езерото въоръжен с револвер и бутилка уиски. Не се самоубива тогава, докато е сам, а изчаква да дойдете. Когато се появявате, той отнякъде вече е научил новината, заради която сте шофирали шест часа, за да му я съобщите. Казва ви го и се гръмва.

Не коментирах. Бруър изцъка с език и поклати глава.

— Много странно — повтори. — Имате ли някакво предположение, господин Пери?

— Ами, очевидно ме е помислил за друг.

— За някого, който е познавал баща му.

— Да.

— За някого, който не е дошъл сам, ако съдим по онова, което ви е казал.

— Точно така. Явно мислеше, че с мен има още някой.

— И какво? Уплашил се е от този някой, така ли?

Замислих се и кимнах:

— Да, така мисля. Мисля, че е бил много уплашен.

— Много уплашен?

— Той вече беше решил да лапне дулото на револвера. Не е било спонтанно решение. Вече е било взето.

— Да, но е изчакал да дойдете, преди да се застреля.

— Да.

— Но не е и онзи неизвестен някой, от когото се е боял.

— Така излиза.

— Не ви познаваше, нали?

— Не, но ми се стори, че вижда в мен познат човек. Помислил ме е за друг или за пратеник на някого, когото познава.

Бруър ме погледна изпитателно. Вгледах се в лицето му, в очите му, и видях, че не е доволен от обясненията ми. Не казваше, че не ми вярва, но очевидно не харесваше онова, което беше чул.

— Много странно.

— Може би.

— Не, наистина. Странно е. Ще направим психологически профил на този човек, може би от него ще научим нещо повече, но на този етап ми се струва доста необичайно да се самоубие по такъв начин.

— Съгласен съм.

Той се размърда и излезе от светлото петно под лампата.

— Разбира се, ако приемем, че наистина се е самоубил.

— Самоуби се.

— Така твърди господинът от Охайо — уточни Бруър с благ тон. — Само че, уви, господинът от Охайо е единственият свидетел. Затова, ако предположим — само да предположим — че господинът лъже, тогава… това означава сериозни главоболия. Защото, ако случайно този джентълмен лъже, това е убийство.

— Самоубийство е.

— Револверът не беше в ръката на убития.

— Изпуснал го е, когато падаше. Разследвали ли сте друг път самоубийство? — Бруър кимна и аз продължих: — Значи знаете, че понякога оръжието изпада от ръката на умрелия. Пръстите могат да се сгърчат, но невинаги става така.

Той мълчеше. Само стоеше и ме гледаше.

— Проверете палеца му.

— Моля?

— Проверете палеца му за отпечатък от петлето. Той вдигна петлето, преди да стреля. Знам, защото го чух. Смъртта настъпи мигновено, затова отпечатъкът от петлето трябва да се е запазил. Случва се, когато сърцето спре внезапно.

— Чудесна идея. — Бруър се изплю в близките храсти. — Ще се погрижа да проверят палците, господин Пери.

— Хубаво.

— Много странна работа — повтори отново и поклати глава. — Така, господин Пери, както казах, ще ми трябват и писмени показания.

— Добре.

— Кога смятахте да се върнете в Охайо?

— Тази вечер.

Той се усмихна и поклати глава:

— Опасявам се, че няма да можете.

— Казах ви всичко, което знам, и ще ви дам писмени показания. Ще ви дам телефона си, в случай че ви потрябвам.

Той направи физиономия, сякаш трябваше да ми съобщи лоша новина и това никак не му харесва. Само се преструваше — всъщност му доставяше голямо удоволствие.

— Положението е много деликатно. Наистина, казвате, че е самоубийство. Но докато не получа потвърждение, трябва да разчитам само на думите ви. Страшно неудобно ще се получи, ако момчетата от лабораторията намерят улики, че сте убили този човек, а аз съм ви пуснал. Тогава ще се наложи да ви търсим, да се разправяме с десетки ченгета в Охайо, които ще ме гледат, ще клатят глава и ще си шушукат как този идиот от Индиана е пуснал убиеца да си тръгне по живо по здраво.

Погледна ме, изражението му бе непроницаемо.

— Мразя да ми шушукат зад гърба.

— Дадох ви показания — заявих решително. — Смятам да се прибирам вкъщи, освен ако не ме арестувате.

Изведнъж много ми се прииска да съм си у дома.

— Ножът май опря до кокала, а?

— Да.

— За съжаление трябва да ви задържа. Поне за няколко часа, докато изясним нещата.

— За убийство ли ме арестувате?

Той поклати глава:

— За мен това е разследване на смърт, настъпила при съмнителни обстоятелства, господин Пери. Едната възможност е самоубийство, другата — убийство. А също и стрелба по невнимание, предполагам. Това са възможностите, нали? Както и да е, трябва да проверя всичко, да се уверя…

— Разбирам. Но ако смятате да ме задържите, ще трябва да ме арестувате за нещо. Не мисля, че имате основания да ме обвините в убийство.

Той се усмихна тъжно и кимна, сякаш тук съм го надхитрил.

— Разрешителното ви за частен детектив, от кой щат е издадено?

Мамка му. Разбрах накъде бие и поклатих глава.

— От кой щат?

— От Охайо.

— Виж ти. Това не е хубаво. Защото тук е Индиана. Онзи тип там? Той е в Индиана. Значи водите частно разследване в Индиана, без да имате разрешително, валидно в този щат. Олеле. Ужасно съжалявам, господин Пери, но това ми прилича на сериозно закононарушение.

— Не достатъчно сериозно, за да ме тикнете зад решетките.

Той се ухили самодоволно:

— За една нощ ще свърши работа.

Полицейският арест на окръг Браун бил чисто нов. Хлапакът от шерифството ми даде тази информация, след като Бруър го натовари със задачата да ме закара там. Когато узна новината, той видимо пребледня, явно си помисли, че ме арестуват, задето съм гръмнал човека в беседката, и си спомни, че прекара с мен няколко минути насаме преди пристигането на колегата си от щатската полиция. Когато се качихме в колата, все поглеждаше нервно в огледалото, сякаш очакваше, че изпечен престъпник като мен някак ще съумее да мине през решетките, отделящи задните от предните седалки, и да го удуши с белезниците. След около пет минути и петдесет уплашени поглеждания реши да ме заговори. Може би ако ме предразположи, щях да се откажа да го убивам и можеше само да го фрасна по главата със собствения му пистолет и да офейкам с колата му. Така би направил един добронамерен изпечен престъпник.

— Доста е луксозен — обясни за ареста. — Много по-хубав от стария. Има електронни ключалки, по-просторен е, всичко е последен крясък на техниката.

— Аз пък се притеснявах, че няма да намеря къде да преспя тази нощ.

— Уютно е. За затвор.

— Пък и сигурно е най-евтиното, което може да се намери в града.

Хлапакът продължи да бъбри нервно през целия път, докато аз разсеяно гледах навън. Чудех се кога ще се върна в Кливланд. Бруър изглеждаше упорит, щеше да ме задържи колкото може, но ако не направи глупостта да ме обвини в убийство, сутринта трябваше да ме пусне. Карън щеше да научи новината много преди да се прибера. Вероятно щяха да ѝ се обадят още тази вечер, след като имах добрината да дам на Бруър информация за близките на убития. Все пак работата ми беше да предам вестта за починал роднина, а Матю Джеферсън вече знаеше за смъртта на баща си. Не исках да ми плащат за нещо, което не съм свършил.

Облегнах се назад и се опитах да не слушам полицая, който описваше мерките за предотвратяване на бягство от новия арест, вероятно опитвайки се да ме разколебае от мисълта да пробвам да се измъкна. Надявах се, че след като говори с Карън, Бруър ще се поуспокои. Тя щеше да потвърди разказа ми и при липса на улики за убийство трябваше да ме пуснат преди обяд. Кучият син вероятно щеше да ме глоби, че работя без разрешително в Индиана. Щеше да уведоми комисията по лицензиране в Охайо и оттам също да ме глобят. Чудесно.

Отне им половин час да ме регистрират в ареста. Позволиха ми да остана с личните си дрехи, но ми взеха колана, за да не се обеся. Заведоха ме във вътрешността на сградата през няколко дебели стоманени врати, които се затваряха със силно, глухо тракане. Вратите в затворите винаги ми навяват мисли за люкове на подводници — всяват същото чувство за обреченост, когато се затварят.

Бях сам в килия, но отсреща имаше някакъв изпаднал пияница, който искаше да му разкажа за престъпленията си. Попита ме за какво са ме прибрали.

— За незаконно варене на уиски — отговорих.

Легнах и му обърнах гръб. Преди да заспя, си помислих, че Ейми е пропуснала голям купон.

Бруър дойде рано сутринта, вероятно не беше мигнал цяла нощ, както се случва с повечето усърдни полицаи. Изглеждаше ми добър професионалист, просто сега леко се беше заблудил.

— Добре ли спахте? — попита, след като надзирателят ме пусна и ме поведоха през серия от врати към малка стая за разпити, на чиито стени бяха прикачени окови.

— Свършихме ли вече с тези глупости? — сопнах се аз. — Искам да се прибера преди обяд.

— Не бързайте толкова.

Надзирателят излезе и с Бруър останахме сами. Беше се преоблякъл, носеше дънки и горнище на анцуг — всекидневни полицейски дрехи. Брадата му бе набола, значи не е имал много свободно време преди втората си среща с мен.

— Направих някои справки — отбеляза той. — Излиза, че сте били доста добър полицай. Имате сериозни успехи като детектив, което е хубаво. Това придава повече достоверност на показанията ви.

— Съжалявате ли вече за постъпката си?

Той почука с молива си по масата пред него.

— Има обаче няколко неща, които ме притесняват. Например защо способен детектив като вас не спомена няколко много интересни подробности в свидетелските си показания. Например ареста за нападение срещу бащата на покойния. Или романтичната ви връзка с мащехата му.

— Прекалено много несъществени подробности биха разводнили показанията.

— Мислите ли, че съм дошъл да си разменяме остроумни забележки?

— Натам вървят нещата.

— Вече не. — Той се наведе напред. — Така, казах, че снощи пропуснахте да споменете някои доста интересни подробности, господин Пери. Казахте, че сте дошли да съобщите на Джеферсън за смъртта на баща му.

— Да, така е.

— Не казахте обаче, че е трябвало да му съобщите, че е наследил няколко милиона.

— Това са семейни дела. Не съм склонен да обсъждам финансовото състояние на клиентите си, господин Бруър.

— Разбира се. Така, нека да видим какво ми казахте вчера, съгласен ли сте? — Извади малък бележник от джоба си и го отвори. — Казахте ми и няколко пъти повторихте, че Матю Джеферсън вече е знаел за смъртта на баща си. Това е било първото, което ви е казал.

— Точно така.

Бруър затвори бележника.

— Ако е знаел, че баща му е мъртъв, би трябвало да се е досетил, че е наследил сериозно състояние, нали? Странен мотив да се самоубие, не мислите ли?

— С баща си са били в лоши отношения. Може би не е очаквал, че ще получи наследство. Може би това е част от емоционалния му проблем: че не само е изгубил баща си, а и наследството.

— Ако са били в лоши отношения, както ми казахте и снощи, защо баща му му се е обаждал три пъти за последните няколко седмици?

Облегнах се назад и го погледнах. Не блъфираше; личеше по изражението му. Ако се е обадил на съдията у дома и е взел разрешение за телефонна разпечатка, напълно възможно бе да я е получил сутринта.

— Интересно, нали? — каза Бруър, като ме наблюдаваше.

— Може би — отговорих равнодушно.

Беше повече от интересно, но не исках Бруър да разбере, че ме е грижа. По дяволите, дори не исках да мисля за това. В момента ме интересуваше само как да си проправя път през трите заключени врати, делящи ме от паркинга.

— Ами парите? — продължи Бруър. — Милионите, които синът е трябвало да получи? Е, след като той вече е мъртъв, парите отиват право при вдовицата. Същата вдовица, която преди време е била ваша годеница.

Той разпери ръце и се подпря на масата.

— Знаете ли, ако бях параноик, сериозно щях да се запитам дали да вярвам на показанията ви, господин Пери.

— Не съм се виждал с Карън Джеферсън от години, Бруър. Обадете се в кливландската полиция и поразпитайте. Повярвайте ми, след смъртта на съпруга ѝ подробно са проверили връзката ни.

— Задължително ще говоря с Кливланд. Сега обаче още не съм свършил с вас. Искам да знам защо, по дяволите, сте приели тази задача. Или — и това е още по-интересен въпрос — защо, по дяволите, са ви възложили тази задача. Разтрогнали сте годежа си с тази жена, пребили сте бъдещия ѝ съпруг и от години не сте поддържали връзка. После убиват съпруга ѝ и вие изведнъж ставате семеен приятел.

— Не съм семеен приятел. Просто си върша работата.

— Да съобщавате на хората за смъртта на техни близки, това ли ви е работата?

— Трябваше да го открия. Никой не знаеше къде е.

— Никой освен баща му.

Свих рамене.

— Да — продължи Бруър. — Баща му е знаел къде живее, защото му се е обаждал. Или някой друг му е телефонирал от къщата в Пепър Пайк. И ако бащата е говорил със сина си, мамка му, не ви ли се струва адски странно, че не е споменал на жена си? Да каже: „Скъпа, помниш ли момчето, с което от няколко години не се бяхме чували? Оказва се, че е в Индиана и работи в ябълкова градина…“

Няколко минути поседяхме мълчаливо и се гледахме; Бруър потропваше по масата с проклетия молив.

— Снощи ми казахте, че покойникът е бил в лоши отношения с баща си, но се оказва, че не е вярно. Днес ми казвате, че не сте поддържали връзка с вдовица, която съвсем скоро ще наследи голямо състояние. Питам се дали е вярно. Просто размишлявам на глас.

— Колкото и да ме ласкае, че ме включвате в мисловния си процес, искам вече да си тръгвам.

— Както вече казах, няма нужда да бързате толкова.

Изправих се.

— Освободете ме или ме арестувайте за нещо, Бруър. За нещо по-сериозно от водене на частно разследване без разрешително за частен детектив, валидно в Индиана. Или ми осигурете адвокат и ми дайте телефон, за да разтръбя в медиите как ме задържате без основание.

Той остана седнал и ме погледна спокойно, нито враждебно, нито добронамерено, просто замислено.

— Мислите, че тук пасем трева, нали? Мислите ме за някой тъп селяндур, дето му е писнало да търси домашни лаборатории за амфетамини?

— Не, не мисля така, Бруър. Мисля — или поне мислех допреди малко — че сте способен полицай. Умен човек. Но не ми харесва да гледам как един способен, умен полицай си губи времето.

Той стана, отключи вратата, отвори я и ми направи път да мина. Почти бях излязъл, когато ме хвана за ръката. Направи го бавно, може да се каже нежно, но ме стисна като с клещи. Постави тънките си пръсти върху рамото ми и натисна с палец една болезнена точка. Задържа ме така, извъртя главата си настрани и ме погледна в очите.

— Снощи предложихте да проверя палеца на умрелия за отпечатъци от петлето на револвера.

— Направихте ли го?

— Да. Имаше. Когато видях, си помислих, че съм вкарал в ареста един умен човек. Започнах да съжалявам. После се почудих дали не е прекалено умно. Отпечатъци от петлето върху палеца. Странно е да си спомниш тази подробност само час след като си станал свидетел на такава травматизираща случка.

— Аз съм детектив, Бруър. Станало ми е рефлекс.

— Според патолога отпечатъкът от петлето може да е оставен, като някой е сложил револвера в ръката на жертвата и е натиснал петлето с палеца. Каза, че трябвало да се направи много бързо, веднага след убийството, но било възможно отпечатъкът да остане, след като кръвообращението спре.

Пресегнах се, стиснах китката му с пръсти, свалих ръката му от рамото си и го избутах с лакът. Действията ми бяха също като неговите — агресия, скрита в бавни, внимателни движения. Останах втренчен в очите му и той не се опита да ме спре. Обърнах му гръб и отидох до следващата заключена врата. Спрях и го погледнах с очакване. Той се поколеба, после дойде и отключи.

— Приятно ми беше, Бруър. Жалко, че няма да се срещнем повече.

— О, ще се срещнем. Смятам да присъствам, когато ви съдят за убийство.

Бе от онези хора, по чиито очи никога не можеш да разбереш дали говорят сериозно, или се шегуват.

Когато стигнах Кливланд, слънцето се виждаше като сплескана червена топка в огледалото ми. Спрях да обядвам, защото бях пропуснал вкусната затворническа закуска, но иначе карах без да спирам и без да се притеснявам, че могат да ме спрат за превишена скорост. Когато си заподозрян за убийство, глобите са малък проблем. Линкълн Пери, магистралният бандит. Ако се стигнеше дотам, трябваше да се въоръжа с автомат и да се готвя за сериозна престрелка.

Влязох в града по 71-во в посока запад, където живеех. В Брукпарк обаче завих по шосе 480 на изток. Носех дрехите си от предишния ден, бях брадясал, уморен и скован, но още не исках да се прибера у дома. След като един човек си пръсна мозъка пред очите ми, след като бях прекарал една нощ в затвора и едно ченге ме нарече убиец, имах да изясня някои неща. Струваше ми се съвсем уместно да направя една разходка до Пепър Пайк.

Когато спрях на алеята, къщата и всичките ѝ прозорци блестяха на светлината от залязващото слънце, стъклата отразяваха аленото сияние към очите ми. Слязох и опрях ръка върху капака, беше нагорещен от продължителната работа на двигателя. Колкото повече караш една кола, толкова повече ти се струва, че е живо същество. Като в оня стар филм, където Стив Маккуин играе механик на един военен кораб. „Камъчета на плажа“, така ли се казваше? Хубав филм. Той обичаше онзи проклет корабен двигател. Накрая Маккуин умира. Опитва се да спаси една жена, ако правилно си спомням. Може би трябваше да си стои в трюма при машините.

Извървях пътеката до къщата с наведена глава, потънал в мисли за Маккуин и корабния двигател. Когато стигнах до вратата, видях, че вече е отворена. Карън стоеше на прага и ме гледаше със зачервени очи.

— Чух колата.

— Така ли?

Без да чакам покана, минах покрай нея и влязох в хола. Седнах на същия диван, както при предишното си идване, и зачаках.

Карън дойде след минута, след като затвори входната врата и заключи всички ключалки. Чух шума от резето, дрънченето на веригата. Слушах и си представях как е изтичала към вратата, щом е чула бръмченето на пикапа ми, спомних си как при последното ми посещение разля виното си, когато телефонът иззвъня. Доста беше нервна.

— Казаха ми какво е станало.

Носеше дънки и горнище на анцуг, но от онези, които купуваш за по триста долара от магазин, в който всички служители ходят на маникюр веднъж седмично и никога не са си купували рок албум.

— Кой?

— Полицията в Индиана. Снощи се обадиха.

— Казаха ли ти, че ме задържаха в ареста?

Очите ѝ се разшириха.

— Не. Какво? Не. Казаха само… детективът каза, че трябва да вземе показания от теб и иска да потвърдя всичко.

Усмихнах се:

— Доста дълго им отне да ги проверят. Достатъчно дълго, за да ме настанят на удобно легло зад решетките.

Тя издърпа ръкавите на скъпия анцуг над китките си.

— Линкълн, съжалявам. Не знаех. Дори не ми беше казал, че отиваш в Индиана.

— За парите, които пръскаш, реших да го уведомя лично.

— Разбирам. Не мога да повярвам, че е станало така.

Съвсем скри ръцете си в ръкавите, скръсти ги на гърдите си. Поглеждаше ме плахо за миг, после отместваше очи към някой неодушевен предмет в стаята. Основата на лампиона явно ѝ беше любимият обект.

— Доста неочаквано — съгласих се, като я гледах изпитателно. — Ненормалният кучи син лапна револвера и издуха хубаво парче от черепа си. Беше по-близо до мен, отколкото ти си сега.

Тя ме погледна невярващо:

— Ужасно.

— Адски странно.

Дадох си сметка, че повтарям думите на Бруър от снощи. Сега аз бях в неговата роля. Надявах се да имам по-голям успех.

Карън мълчеше, седеше вторачена в основата на лампиона.

— Представи си да се самоубиеш малко преди да наследиш няколко милиона. Е, какво ще кажеш? Лош късмет. Само че знаеш ли кое е най-странното, Карън? Той знаеше, че баща му е мъртъв. Каза ми го още щом ме видя, както си седеше с револвера и бутилка уиски.

Тя вдигна глава и ме изгледа с широко отворени очи.

— Какво?

— Не знаеше ли?

— Не, разбира се. Откъде може да е узнал?

Останах загледан в нея известно време. Тя не отмести очи, но явно се чувстваше некомфортно.

— Трябва да си много глупава, ако си мислиш, че не мога да разбера когато ме лъжеш, Карън. Ако имам някакви спомени от теб, това е как изглеждаш, когато лъжеш. Запечатало се е в паметта ми.

Тя се облегна назад и отпусна ръцете си.

— Моля?

— Не ме лъжи — изрекох с леден глас. — Един човек се застреля пред очите ми и със същата лекота можеше да гръмне и мен. Може би дори е мислил да го направи. После прекарах една нощ в затвора и един детектив от Индиана иска да ме вкара там за дълго. Търпението ми много лесно се изчерпва, Карън.

Тя изглеждаше, сякаш ще заплаче.

— Линкълн, не съм…

— Знаела си, че Алекс и синът му са поддържали връзка. Когато ти казах, че Матю е знаел, че баща му е мъртъв, ти се престори на изненадана. Това беше глупав ход. Първо, защото познавам, когато лъжеш, и второ, защото полицаят, който ти се е обадил, ти е казал. Той е способно ченге и със сигурност е искал да изясни тази подробност. Попитал те е откъде може младежът да е научил. Защо ме лъжеш сега? Знаела си, че са поддържали връзка. При все това по някаква причина ме изпрати да търся сина и беше луд късмет, че не ме гръмнаха.

Накрая закрещях, а тя заплака. Замълчах и я оставих да циври. Майната ѝ. Ако затворя очи, пак виждах беседката, револвера, чувах изщракването на петлето. Чувствах как куршумът полита към мен, както го бях почувствал в онази частица от секундата, преди Матю Джеферсън сам да се изпрати на оня свят. А тя да ми реве! Мамка ѝ.

Дишането ми се учести, възбудата ми растеше. Седях, гледах я как плаче и дишах дълбоко. Накрая заговорих:

— Кажи ми нещо, което да е истина, Карън.

Тя избърса очите си.

— Всичко е истина.

— Глупости.

— Вярно е! Бяха се отчуждили. От години. Нямах представа къде живее Матю. Никаква представа. Нямах телефонния му номер или адреса.

— Знаела си, че наскоро са говорили. Защо не провери разпечатката на телефонните обаждания?

— Знаех само, че се е обаждал на Алекс. Обажданията от друг номер не фигурират в разпечатката, само ако е за сметка на абоната.

Седяхме и се гледахме втренчено. Стъмваше се, но светлият дървен под още блестеше в бледо червено. Часовникът на стената тиктакаше и лек ветрец гонеше листата по терасата, но иначе цареше тишина.

— Сега, след като съпругът ти и единственият му наследник са мъртви, ти си много богата — отбелязах.

Страхът в погледа ѝ се смени с гняв.

— Какво? Линкълн, да не искаш да кажеш…

— Нищо не казвам, Карън. Други ще кажат разни неща. Неща, които хората говорят, ако някоя жена изведнъж наследи голямо състояние вследствие от смъртта на двама души при съмнителни обстоятелства. И ако вярвах, че двата случая не са свързани и че нямаш нищо общо с тях. Щях да те посъветвам да не обръщаш внимание на хорските приказки и да си живееш живота.

— Но ти не вярваш, така ли? — бавно изрече тя.

Поклатих глава:

— Не вярвам, защото не е вярно.

— Не знам какво е вярно, Линкълн. Наистина не знам.

— Знаеш повече от мен.

— Искаш ли да чуеш какво знам?

— Ченгетата искат да ми лепнат едно убийство, Карън. Да, по дяволите, искам да чуя.

Тя стана от креслото и отиде в кухнята. Останах на дивана. В кухнята Карън вдигна бутилка вино от една подставка на плота, поколеба се, после я остави, взе си минерална вода от хладилника и се върна в хола. Отпи и сведе очи към пода.

— В това семейство има нещо много нередно.

Едва се сдържах да не се изсмея: „Стига, бе, Карън? Нещо нередно в семейството? Как ти хрумна след жестокото убийство миналата седмица и странното самоубийство вчера?“

— Запознах се с Алекс покрай работата…

— Знам — прекъснах я, като не успях да скрия язвителния си тон.

Отлично знаех как се е запознала с Алекс Джеферсън и нямаше нужда да ми напомня. Карън работеше в архива на окръжната прокуратура, после премина в частния сектор и постъпи като стажантка с доста добра заплата в престижна кливландска адвокатска кантора. Да, много добре си го спомнях. Вечерта, след като получи новата работа, пихме шампанско, бутилка „Дом Периньон“, струваща колкото една полицейска заплата, и вдигнахме тост за бъдещите ѝ успехи с Алекс Джеферсън.

Тя ме погледна тъжно:

— Ако искаш да чуеш какво знам, трябва да изтърпиш, когато говоря за Алекс. Не мога да ти дам факти, защото не знам нищо. Мога да ти разкажа само каква промяна съм наблюдавала у съпруга си.

Осъзнах, че стискам зъби едва когато отворих уста да заговоря:

— Добре, разказвай.

Тя отпи глътка вода, после затвори бутилката и я остави на масичката.

— Запознах се с Алекс и започнах работа в кантората. Беше мил и ми обръщаше внимание. През първата ми седмица във фирмата ме изведе на обяд и това стана редовна практика. Спомням си, че ми направи впечатление как въпреки голямата си заетост отделя време за мен всяка седмица. Много разпитваше за теб и отначало си мислех, че така иска да покаже, че интересът му към мен не е сексуален. После започнах да осъзнавам, че е точно обратното, че така пробва колко сериозна е връзката ни.

Колко сериозна била връзката ни. Явно думата „сгодени“ не е означавала много за Джеферсън. Може би в неговия свят годежът — и дори бракът — не бяха показателни за сериозността на една връзка.

— Знам, че не ти е приятно, и ще ти спестя подробностите. Все още се чувствам ужасно, Линкълн. Може би не ми вярваш и никога няма да повярваш. Причината да ти разказвам всичко това е, защото искам да обясня какво съм наблюдавала у съпруга ми.

Седях наведен напред, с ръце на коленете и поглед, забит в пода. Прокарах ръка през косата си, задърпах я, докато ме заболя.

— Сигурно като всички, които ни познаваха, имаш много предположения за онова, което ме е привличало у Алекс. Сигурна съм, че всички говорят за парите, макар че не ми се иска да вярвам, че са ме мислили за толкова повърхностна. Ще ти кажа какво ме привличаше — той се нуждаеше от мен. Изглеждаше отчаяно влюбен. Шегуваше се какво удоволствие му доставят младостта и невинността ми, но след време осъзнах, че говори сериозно. Аз олицетворявах нещо, от което той си мислеше, че отчаяно се нуждае. Веднъж ми каза, че съм лек за душата му, и говореше сериозно. По-сериозно от всичко, което ми е казвал. Това ме привличаше. Почти непреодолимо. Този човек имаше всичко и въпреки това се нуждаеше от това двайсет и пет годишно момиче, което работеше в кантората му и имаше желание да учи право.

Карън замълча. Не исках да вдигна глава и да я погледна, но го направих. Опрях брадичката на дланите си.

— Знам, че ме обичаше, Линкълн — каза тя. — Но никога не съм имала чувството, че се нуждаеш от мен.

За момент настъпи тишина, отново чух тиктакането на часовника. Карън изглеждаше смутена. Може би и аз нямах вид да се чувствам особено удобно.

— Ти си силна личност — продължи тя. — Знаеш много добре на какво си способен… уверен си. Мисля, че това е правилната дума. Самоуверен. И много по-независим от повечето хора. Това са прекрасни качества, Линкълн, наистина, но… може би заради тях изглеждаш по-дистанциран. Знам, че бях важна за теб, знам, че ме обичаше, но никога не съм имала чувството, че съм необходима. Никога…

— Нали щеше да ми разказваш за съпруга си?

Тя застина с отворена уста, сякаш се канеше да изрече поредното признание, но замълча и кимна, почти незабележимо:

— Добре. Така е. Извинявай. — Облегна се назад и сви краката си. — Около Алекс винаги е имало нещо тайнствено. Нещо, което усилваше чувствата му към мен, но никога не разбрах какво. Мислех, че е свързано със семейството му, със сина му. Каза ми само, че с Матю вече не са близки. Тази тема не му беше приятна, затова не съм любопитствала. Поне докато не започнахме да правим планове за сватбата. Тогава му казах, че искам синът му да присъства, че това е важно за мен. Отговори ми, че Матю за нищо на света няма да дойде, и отказа изобщо да говори за това. Тогава съм го разпитвала най-настоятелно, но напразно.

След като се оженихме, почти не сме засягали темата. Знаех, че е деликатна за Алекс и честно да си кажа, никога не съм се замисляла за сина му. Защо да мисля за него? Никога не го бях виждала и той не играеше роля за връзката ми с Алекс. Дори от време на време да съм си спомняла за него, просто съм се питала къде е и толкова. Бях щастлива — двамата бяхме щастливи — и Алекс изглеждаше спокоен.

— Това обаче се промени, така ли?

Тя кимна:

— Преди няколко седмици стана нещо. Алекс внезапно се промени, драстично. Той се страхуваше, Линкълн, и не ми казваше защо. Не можеше да спи; в два през нощта съм го заварвала седнал на бюрото си или на терасата, втренчен в нищото. Стана потаен и дистанциран. Знам, че искаш подробности, но не знам повече. Виждах само промяната. Виждах страха.

— Какво ти каза, когато го попита за причината?

— Отначало отрече. Каза ми, че съм луда, че бил добре, просто бил много зает. И така за известно време. До обаждането на Матю.

— Кога беше това?

Тя се намръщи, замисли се.

— Първото обаждане бе преди две седмици. Беше много късно, почти полунощ. Алекс беше долу, а аз — горе. Слязох да видя кой се е обаждал и той ми каза, че бил синът му. Изглеждаше по-уплашен от всеки, когото съм виждала, Линкълн. Попитах го какво не е наред, но той просто поклати глава. Каза, че не ме засяга, и не иска да ме замесва. Разбира се, това ме ядоса, защото той ме плашеше, а не разбирах какво става. Развиках му се, поисках да ми каже какво има, а той стана и излезе. Не беше ядосан. Движеше се машинално. Мълчаливо.

Карън се загледа към входната врата, сякаш виждаше как Алекс излиза.

— Излезе и го нямаше с часове. Върна се около четири. Бях още будна. Легна до мен. Не казах нищо, но той знаеше, че не спя. Полежа няколко минути, после ми каза, че съжалява, задето ме е разстроил, но го правел за мое добро. Обясни, че някой му търсел сметка за нещо, което бил направил преди много години. „За един стар грях“, така се изрази.

— Не ти ли каза нищо друго? Нещо, което да ти прозвучи странно?

Тя понечи да поклати глава, но спря.

— Всъщност имаше нещо такова. Каза нещо от този род: „Когато телефонът иззвъни в два през нощта, или са сбъркали номера, или някой си прави шега, или това ще промени живота ти. За мен беше последното.“

— Със сигурност е така.

— Да, но това е проблемът. Едва ли е говорил за обаждането на Матю. Той се обади около полунощ. Бях вкъщи и чух телефона.

— Може да се е объркал. Когато сте говорили, е било около четири часа, нали?

— Да.

— Може да му се е сторило, че Матю се е обадил по-късно. Мисля обаче, че няма да навреди ако провериш телефонната разпечатка. Да видиш дали някоя нощ не е имало друго обаждане.

— Вече проверих, полицията също. Не е имало други късни обаждания. Нито вкъщи, нито на мобилния му, нито в кантората.

— Колко време не се бяха чували със сина си?

— Пет години. Алекс ми го каза онази нощ. Бяхме се умълчали, опитвахме се да заспим и той промърмори почти на себе си: „Не го бях чувал от пет години.“

— Ами този стар грях? Не ти ли каза нещо за него?

— Не. Каза само, че ще уреди всичко.

— Явно нищо не е уредил — отбелязах, като си спомних разказа на Таргънт за изгарянията и раните от бръснач.

— Не — промълви Карън. — Явно не го е уредил.

— Разказа ли всичко това на полицията?

— Да. Освен за обаждането на Матю.

Намръщих се:

— Защо премълча? Изглежда, че е знаел нещо, Карън. Нещо, което можеше да се окаже важно.

— Знам. Затова исках първо аз да говоря с него. Преди полицията.

Втренчих се в нея за секунда, после разбрах. Тя се тревожеше какво е направил съпругът ѝ. Безпокоеше се за престижа му. И за своя.

— Искала си да вземеш мерки, преди полицията и медиите да научат. Искала си да се погрижиш отдавна забравените тайни да не излизат наяве.

Очите ѝ проблеснаха.

— Не е вярно. Исках само да разбера какво е станало. Исках първа да говоря с него.

Поклатих глава:

— Е, идеята се оказа адски лоша, Карън. Защото сега Мат Джеферсън няма да каже нищо на никого. Ако беше постъпила правилно и бе казала всичко на ченгетата, те щяха да го намерят, преди да си пръсне черепа. Да, щяха да се справят по-добре от мен. Разбира се, и аз можех да се справя по-успешно, ако ми беше казала всичко.

— Мислиш ли, че не съжалявам? Мислиш ли, че не се чувствам виновна?

Замълчах. Тя поклати глава и премигна, за да пропъди сълзите. Този път успя да ги сдържи. След малко отново ме погледна:

— Искам да разбера какво е станало в това семейство, Линкълн. Трябва да знам какво е станало.

— Не мога да ти помогна. Никога не съм бил подходящ за тази работа. И защо все пак се обади на мен, по дяволите?

— От полицията ми казаха, че са говорили с теб и аз… — Тя замълча, загледана в нищото. После отново ме погледна. — Спомних си качествата, за които ти казах. Увереността, независимостта…

— Качествата, които те накараха да ме изоставиш.

Тя присви леко очи, но кимна:

— Да. Е, макар че заради тях изглеждаше дистанциран, те ми вдъхваха вяра в теб, Линкълн. Доверие. Съжалявам, но то се е запазило в мен. — Погледна ме тъжно. — Не ти ли звучи логично?

— Не по-логично от всичко останало.

— Не разбираш ли, че трябва да узная какво е станало в това семейство?

— Разбирам. И ти желая успех. Аз обаче няма да ти помогна. Не мога. Изобщо не трябваше да се захващам с това и през по-голямата част от пътя, докато се връщах днес, се проклинах за тази грешка.

Тя не каза нищо. След дълго мълчание промълви:

— Съжалявам, ако така мислиш. Съжалявам, че те замесих.

Изправих се.

— Трябва да се обадиш в полицията и да разкажеш всичко.

Карън ме изпрати до вратата.

— Изпратих ти чек. За сумата, за която се договорихме.

Поклатих глава:

— Ще ти взема колкото на обикновен клиент. С това сметките ни ще са уредени.

Отворих голямата врата и излязох. Слънцето беше залязло и навън ме посрещна хлад и мрак. Обърнах се към Карън, един силует на светлината от антрето.

— Желая ти късмет, Карън.

След тези думи се качих на пикапа и си тръгнах.

Едва бях стигнал до края на дългата, криволичеща алея, когато два ярки лъча от фарове пронизаха мрака пред мен и ме заслепиха. Примижах, намалих скоростта и закрих очите си с ръка. Когато спрях пикапа, фаровете угаснаха и след малко някой потропа по прозореца ми.

След като премигнах няколко пъти, докато белите петна пред очите ми изчезнат, смъкнах стъклото и след още няколко премигвания различих лицето на Хал Таргънт.

— Господин Пери, как сте?

— Уморен. Прибирам се вкъщи. Бихте ли разкарали тези коли от пътя ми?

— Не. Искам вие да се разкарате от пикапа.

Отместих очи от него и се облегнах назад. Започвах да се нервирам и имаше опасност да избухна. Нямаше да издържа дълго. Нямаше да изтърпя още един полицай да ме разпитва за неща, с които нямах нищо общо. Не и тази вечер.

— Слезте от пикапа, господин Пери.

— Не.

— Моля?

Той се наведе над прозореца и подуших миризма на цигари в дъха му.

— Няма причина да слизам, Таргънт. Какво искате, по дяволите?

— Само да поговорим. По-лесно е, ако дойдете при нас.

— Отивам си вкъщи.

Той се опря с ръце на вратата и се набута до кръста през прозореца. Стиснах кормилото, но продължих да гледам през предното стъкло в мрака. Зрението ми се беше нагодило достатъчно, за да видя две патрулни коли, спрели една до друга, блокирали алеята. Нямаше как да са ме проследили от Индиана. Това означаваше, че са наблюдавали къщата на Карън или случайно са минали, видели са пикапа ми и са решили да ме причакат на излизане.

— Научих, че сте били арестуван в Индиана — отбеляза Таргънт. — Пускат ви и вие веднага тичате при вдовичката.

— Тя ми беше клиент.

— Чух за това. Странно е да работите за нея само няколко дни, след като ни разказахте каква кучка е и че не сте се виждали от години.

— Наистина не се бяхме виждали. И не съм я нарекъл кучка.

Таргънт кимна разсеяно:

— Да, да. Днес говорих известно време по телефона с детектив Бруър от Индиана. Каза, че му било приятно да си поприказва с вас.

— Прекрасен човек.

— И аз останах с това впечатление. Има обаче някои странни идеи.

Лицето на Таргънт почти се допираше до моето, осветено от зелените лампички на таблото.

— Да, така е — съгласих се аз.

Пикапът беше на ръчна спирачка, но двигателят още работеше. Мина ми през ума да натисна газта и да пробвам да премажа пръстите на Таргънт, преди да успее да дръпне краката си.

— Бруър ми разказа доста странна теория, почти налудничава. Повече подхожда за някой нелеп телевизионен филм. Главните герои са двама — стари любовници, които отново се събират. Тайно. Нещата между тях се задълбочават и те решават да убият съпруга на жената. Защо? Разбира се, той им пречи, но има и още нещо. Оказва се, че нещастникът е червив от пари и героят, изпълняващ главната мъжка роля — която според колегата от Индиана най-много подхожда за вас — този герой отдавна има зъб на съпруга. Нападал го е и преди. И така двамата любовници изкарват съпруга от играта. Обаче, мамка му, така ще получат само половината мангизи. Другата половина отива при сина му — един неудачник, който изобщо не се е появявал наскоро. Лоша работа. Какво ще стане обаче, ако и синът изведнъж се спомине? Би било адски удобно. Тук според мен на сценария нещо му куца. Любовниците се опитват да инсценират самоубийството на сина. Самоубийство, макар че няма явен мотив той да посегне на живота си и ще наследи милиони долари. Тук всеки холивудски режисьор би изгубил търпение, защото единственият свидетел на самоубийството е същият тип, който е заподозрян за убийството на съпруга.

Таргънт изцъка с език и поклати глава:

— Тъй де, не е ли абсурдно? Заподозреният за убийството, любовникът на богатата вдовица, се оказва единствен свидетел на самоубийството на сина. Твърде нагласено, не мислите ли?

— Махнете се от колата ми.

Превключих скоростите, готов да потегля.

— Хайде, господин Пери, успокойте топката. Разказвам ви само теорията на колегата от Индиана. Не моята.

— Махнете се от пикапа.

— Няма закъде да бързате. Боя се, че пътят ви е преграден.

Отпуснах спирачката и пикапът бавно потегли. Таргънт тръгна отстрани, все още с ръка върху вратата. Преместих крака си върху педала за газта и полицаят се отдръпна, преди пикапът да го повлече. Патрулните коли бяха спрени на десетина метра пред мен. Завих рязко наляво и излязох на моравата. Някакви декоративни храсти препречваха пътя ми и минах през тях. Има си причина да карам шевролет „Силверадо“, а не тойота „Приус“. След като излязох от декоративните храсти, рязко завих надясно и дадох газ. Почувствах как гумите ми изскубват мократа трева, заобиколих полицейските коли, минах през още едни храсти и пак излязох на алеята.

— Има пари, има и градинари — измърморих.

Не се чувствах виновен за пораженията на растителността. Когато излязох на улицата, чух бръмчене на мотор отзад, но не видях светлини. Това беше хубаво — едно преспиване зад решетките на седмица ми беше достатъчно.

— Кое е най-важно при мулчирането? — мърмореше Джо. — Не можеш да трупаш сламата на купчини и само да я ровиш с греблото. Трябва да се разстила на равен, гладък слой. Като одеяло.

Запотен, вдигнах очи от земята, погледнах го и едва устоях на изкушението да го набуча на греблото. Той седеше на шезлонг на няколко метра от мен, увит с дебело яке, което при нормални обстоятелства би трябвало да стои в гардероба още два месеца, пиеше кафе и гледаше как работя.

— Слушай какво — предупредих го, — вече постави на сериозно изпитание търпението ми, като ме накара да застилам със слама проклетата градина. Това се прави напролет, Джо, не наесен.

— Ако разбираше нещичко от зазимяване на градини, щеше да знаеш, че не е така. Прави се веднъж наесен и веднъж напролет. Има огромна разлика.

Огромна разлика, дрън-дрън. Обърнах му гръб и поклатих глава, отново взех греблото и продължих да разстилам сламата. Преди да почине, съпругата на Джо, Рут, бе създала една от най-красивите цветни градини в квартала. След смъртта ѝ той се зае с поддръжката, макар че преди това едва ли бе обръщал особено внимание на цветята. Разбираемо, Джо хвърляше много повече усилия в градинарството от повече хора. Сега, понеже не можеше да използва ръката си, помоли мен да подготвя градината за зимата. Нямах нищо против да поработя, докато той не извади шезлонга, давайки да се разбере, че смята да ме наставлява.

— Ти изобщо слушаш ли ме какво ти приказвам? — възнегодувах.

— Да. Но ще ми е много по-лесно да те слушам, ако вършиш работата както трябва.

Продължих да разстилам сламата и да говоря, разказах му какво се случи в Индиана и за срещата си с Таргънт миналата нощ. По погледа му личеше, че цялото му внимание е в разстилането на сламата, но от време на време изръмжаваше, давайки знак, че следи и разказа ми.

— Сега ченгетата и тук, и в Индиана искат да ми лепнат две убийства.

— Това е голям успех дори за теб. Едно убийството е нормално, но две — това вече е голямо постижение.

— Имам чувството, че и ченгетата са доста впечатлени.

— Ами Карън?

— Дали е впечатлена?

— Не, имам предвид как го приема.

— Не много добре. Или може би твърде добре, като се има предвид за какъв негодник беше омъжена.

— Казваш го с голямо задоволство.

— Така ли?

— Аха. Не ми е приятно да научаваш лоши новини от мен, но… Слушай, мисля, че тия луковици не са заровени достатъчно дълбоко.

— Коя е лошата новина?

— Казах ти петнайсет сантиметра, минимум, Линкълн Пери. Трябва да са по-дълбоко, за да не измръзнат. Най-важното при есенното засаждане е дълбочината.

— Зарових ги на петнайсет сантиметра.

— Не мисля…

Въздъхнах и се обърнах.

— Джо! Коя е лошата новина?

Той се намръщи на цветните лехи и пак ме погледна:

— Не те засяга пряко, но не е много благоприятно за Карън.

— Казвай.

— В деня, когато ти отиде в Индиана, ми се обади Кал Ричардс. Таргънт го е разпитвал за теб, интересувал се дали си склонен толкова да намразиш някого, че да го накълцаш с бръснач.

Кал Ричардс бе детектив в отдел „Убийства“ на кливландската полиция, с когото бях работил едно лято.

— Чакай да отгатна… Кал ги е посъветвал веднага да ме окошарят.

— Не, сигурно тъкмо се е бил върнал от почивка, защото е бил в добро настроение. Казал им, че си губят времето с теб. Те го уверили, че не те подозират сериозно. Това може би се е променило след самоубийството в Индиана, но така поне са казали на Ричардс.

— Хубаво.

— Ричардс ми каза… разбира се, придружено със задължителните заплахи какво ще ми се случи, ако издам на някого… та, каза ми, че Таргънт и хората му се интересували от няколко разговора между Джеферсън и неговия брокер, инвестиционен специалист или както другояче се нарича финансовият му съветник.

— Така ли?

Вятърът се усили, разроши оредялата прошарена коса на Джо, подхвана едно облаче пара от чашата му и я понесе към навъсеното небе. Джо говореше небрежно, но лицето му се беше променило, бе потъмняло и изглеждаше напрегнато.

— Според този човек Джеферсън се интересувал колко пари в брой може да събере и за колко време. Не споменал причината и когато финансистът го попитал, му казал да си гледа работата. Искал да продаде колкото може повече за максимално кратък срок.

Намръщих се:

— Занимаваше се с фирмено право. Може би е участвал в нещо, което всеки момент е щяло да се провали, и се е опасявал, че ще наложат запор на средствата му при разследването.

Джо изръмжа, но не в съгласие. Достатъчно отдавна се познавахме и знаех значението на всичките му изръмжавания.

— Ако се е боял от разследване срещу него, не мислиш ли, че вече щеше да е излязло наяве? Някой щеше да се обади, че го разследват. Пък и не знам някой да изтезава хората с бръснач и запалка за провал на финансова машинация.

— Половината дейност на мафията са финансови престъпления. Разбирам обаче какво имаш предвид. Каква е твоята теория?

Той сви рамене и отпи глътка кафе.

— Има няколко възможни причини някой да иска да обърне всичките си активи в пари за много кратко време. Ти каза едната. Другата е, че може би е искал да офейка, да избяга от нещо. За това обаче няма доказателства. Тъй че какво остава? Какво е могъл да направи с толкова пари?

Заклатих се на пети, приведох се като бейзболист дебнещ да хване топката, после се досетих какво има предвид и го погледнах.

— Откуп. Мислиш, че някой го е изнудвал.

Той отново сви рамене:

— Стори ми се една възможна причина за разговора му с финансовия съветник. Ако това е случаят, значи Джеферсън може би не е изплатил целия дълг. Затова споменах Карън.

Замислих се, спомних си страха ѝ, как подскачаше при най-малкия порив на вятъра, сякаш нервите ѝ бяха оголени като електрически кабели, хвърлящи искри при всяко докосване. Парите ли бяха причината? Дали някой я притискаше за пари?

— Не се вживявай много — продължи Джо. — Просто подхвърлям идеята. Това е единствената информация, която знаеше Ричардс.

Изтръсках ръкавиците си от сламата и ги свалих. Джо се изправи и сгъна шезлонга със здравата си ръка, като го опря на бедрото си.

— Мисля, че ще е най-добре да стоиш настрана, Линкълн Пери.

— Малко е късно за такъв съвет, но наистина така смятам да направя.

Той за последен път погледна лехите, намръщи се и поклати глава. Изобщо не беше доволен от работата ми, но цветята явно щяха да оцелеят до пролетта.

— Този следобед на физиотерапия ли си?

— Чак утре.

— Добре. Аз ще отида в кантората. Може да се обадя на любимите ни адвокати да проверя дали нямат нещо за нас. Понякога се налага да им напомняме да пуснат някоя задача и на нашата агенция.

Той можеше да ми помогне в тази работа, можеше да се включи. Исках да видя дали ще се хване на уловката.

— Нищо свързано с Джеферсън, надявам се.

— Не.

Той кимна и тръгна към къщата.

— Благодаря за помощта в градината. Късмет, Линкълн.

Взехме си довиждане, излязох на улицата, отключих пикапа, качих се и запалих двигателя. „Късмет“. Същото, което бях казал на Карън снощи. Преди да си тръгна и да я оставя сама с проблемите ѝ. Съвпадение ли беше? Сигурно. Сигурно беше съвпадение.

Денят мина бавно. Имаше работа, но нищо, изискващо особено усилие или съсредоточаване. Най-вече компютърни проверки, няколко издирвания и търсене в имотните архиви. Тръгнах си в пет, върнах се вкъщи, преоблякох се и слязох в залата за фитнес.

След един час на уредите излязох да потичам. Октомври е един от любимите ми месеци за тичане, достатъчно е прохладно, за да се почувстваш зареден с енергия, но не е толкова студено, че да затрудни дишането ти. Тичах трийсетина минути, по „Роки Ривър драйв“, надолу до парка, после през реката. Леко докоснах с ръка една от железните арки на моста, както правех винаги, когато минавах по него — за да си спомня как партньорът ми за малко не се удави в реката, за да благодаря на Бог, че оцеля. Върнах се в залата запотен и задъхан. Колата на Ейми беше на паркинга.

Забавих крачка, сърцето ми биеше силно, дишах учестено. Зарадвах се, че я виждам, но и веднага застанах нащрек. От последната ни среща си бе тръгнала ядосана — или поне разстроена — и оттогава не бяхме говорили. Сигурно е гледала в огледалото, защото отвори вратата и слезе от акурата, преди да стигна до нея. Носеше дънки, бяла фланелка без ръкави и риза върху нея. Изглеждаше крехка и стройна, както винаги. И както винаги — красива.

— Здравей.

Не съм много по многословните встъпителни реплики.

— Здрасти. — Държеше някакво листче и се мръщеше. — Май добре направих, че пропуснах разходката до Индиана, а?

— Джо ли ти каза?

— Не.

— Откъде тогава разбра?

— От това.

Подаде ми листчето. Беше разпечатка с надпис „Асошиейтид прес“ отгоре. Първият ред гласеше „Моргантаун, Индиана“. Нямаше заглавие, но първото изречение даваше достатъчно ясна представа за статията.

„Единственият свидетел на самоубийство край Моргантаун в четвъртък вечерта е частен детектив от Охайо, който прави връзка между жертвата и наскоро убития ѝ баща.“

Вдигнах очи и се намръщих.

— Откъде го взе?

— В новините е, Линкълн. Утре го пускаме.

— Какво?

— Тя кимна:

— Знаех, че ще те подразни, но няма как да накарам редактора да се откаже. Убийството на Джеферсън е голяма сензация. Репортерката от Индиана явно има връзки с полицията, защото има много информация. Самоубийствата не са голяма новина, освен ако жертвата не е известна личност или важен държавен служител. Това е една от малкото области на живота, в която ние журналистите зачитаме правото на личен живот.

Изръмжах и прочетох статията до край. Да, някоя репортерка от Индиана наистина имаше връзки при ченгетата. Не бяха цитирани имена, имаше само много изрази от рода на „според местната полиция“, но бях сигурен, че източникът е Бруър. Споменаваха името ми и че съм бил задържан за една нощ заради водене на разследване без разрешително, валидно в Индиана. Това можеше да им го е казал всеки. Подробностите за връзката ми с Карън и нападението ми над съпруга ѝ обаче бяха известни само на Бруър.

— Погрижил се е да се разчуе. — Смачках хартийката. — Иска да ме притисне. Тоя задник е убеден, че съм замесен.

— Кой задник?

Въздъхнах и потърках очи.

— Да, явно трябва да ти разкажа какво стана. Хайде да влезем.

Качихме се в апартамента ми. Тя седна на дивана, а аз взех бутилка вода, облегнах се на стената и ѝ разказах всичко. Ейми ме изслуша с интерес, но твърде мълчаливо, не задаваше никакви въпроси, докато обикновено не можех да ѝ затворя устата.

— Нещо против да си пусна набързо един душ? — попитах, след като свърших.

Потта от тренировката ми започваше да засъхва и исках да се изкъпя и преоблека.

— Отивай.

Влязох в банята. Когато се върнах в хола, Ейми още седеше на дивана. Телевизорът работеше с изключен звук, но тя не го гледаше, а зяпаше втренчено стената.

Приближих се до дивана, но почувствах някакво напрежение, като защитно поле, което ми подсказваше, че може би не е добра идея да седна до нея. Затова се настаних на пода, облегнах се на дивана и извъртях главата си така, че да я гледам.

— Добре ли си?

Тя кимна:

— Да. Може би трябва да ти се извиня все пак. Онзи ден трябваше да изясня някои неща, но не знам дали го направих по най-подходящия начин.

— Няма проблем, Ейми.

Тя сви рамене, но не каза нищо.

— Човек трябва да споделя мислите си, за да не му тежат, Ейми. Такъв е животът.

— О, така ли? Затова ли никога не знам какво мислиш?

— Защото съм примитивен и глупав. Не мисля много.

Тя се засмя:

— Добро обяснение.

За момент и двамата замълчахме. Почудих се дали чака да подема отново разговора от онзи ден на паркинга, преди да замина за Индиана. Предпочетох да мълча. Ако има нещо, с което да се справям по-зле, отколкото с поддържането на връзки, това е обсъждането на връзки. По принцип съм приказлив, но обикновено не искам да говоря за истински важните неща в живота. Какво означава това? Че съм примитивен и глупав човек? Охо, май не е било шега.

— Последните два дни бяха тежки за теб — отбеляза Ейми, вероятно само за да запълни мълчанието.

— О, да.

Наведох глава и си поех дълбоко въздух. Наистина адски напрегнати дни.

Тя протегна ръка, плъзна хладните си пръсти по врата ми и започна да масажира мястото, където се събират мускулите на гърба ми. Въздъхнах блажено, наклоних главата си назад, после настрани, чувствах как напрежението намалява. Ръцете ѝ бяха малки и деликатни, но силни. Почувствах се, сякаш всички други части на тялото ми изчезват и остават да съществуват само онези няколко квадратни сантиметра над лопатката ми. Това леко докосване ми напомни — не за първи път, нито дори за стотен — колко много я желая.

„Знаеш ли какво означава, когато връзката ти с някой приятел се раздрънка, а после постепенно започне да трака?“

„Да, знам. Означава, че си прецакал нещо.“

„Как се поправя?“

„Преодолей страха си.“

Тя продължи още няколко минути, после спря и нежно прокара ноктите си по врата ми, преди да отдръпне ръката си. Погледнах я.

— Благодаря.

— Няма защо. Личеше си, че имаш нужда.

— Повече, отколкото подозираш.

Опрях дланите си на пода, изправих се и седнах до нея на дивана. Тя се беше свила в единия ъгъл и ме гледаше. Опитах се да си спомня защо винаги съм избягвал да направя първата крачка към по-интимни отношение между нас, какво съм чакал. Основната причина отначало изглеждаше достатъчно основателна: Досегашните ми опити за любовна връзка винаги са се проваляли, а Ейми ми беше твърде добра приятелка, за да рискувам да я загубя. Може би трябваше да престана да се тревожа за онова, което може да не потръгне, и да видя кои ще са успешните страни. Може би този момент беше сега.

Дори леко се наведох към нея, когато тя каза:

— Трябва да престана да мисля за теб като за мъж, с когото мога да имам връзка.

Застинах на място, неловко наклонен към нея, после се отдръпнах и вдигнах вежди.

— Моля?

— Няма да се получи. Постоянно ще се караме. Дори сега го правим, а сме само приятели. По твърде много неща си приличаме. Взехме правилно решение, а може би ти го взе и за двама ни и трябва да съм ти благодарна за това. Извинявай. Добър приятел трудно се намира и е мъчително, когато го изгубиш, Линкълн. Не искам това да се случи с нас.

Не бях направил опит да я целуна, но се чувствах, сякаш съм го направил, и сега с мъка се опитах да хвана нишката на този внезапен обрат в разговора.

— Няма за какво да се извиняваш — измънках.

— Онзи ден дадох прекалено много воля на чувствата си. Въпросите, които ти зададох, за успешните връзки, които съм имала, откакто те познавам, всъщност бяха насочени към мен.

— Мислех си…

— По дяволите!

Тя гледаше часовника си.

— Какво?

— Преди двайсет минути имах среща на кафе. Не прецених, че ще се забавя толкова при теб. Исках само да оставя статията и да ти се извиня.

Стана и грабна чантичката си.

— Тогава нека да прекъснем разговора тук и да забравим.

Тя кимна и се забърза към вратата.

— Добре, пак ще говорим, но сега трябва да бягам. Съжалявам, Линкълн. Ще ти се обадя.

— Надявам се — казах и вратата се затвори пред носа ми.

След минута слязох на улицата, сякаш се надявах да я догоня, въпреки че бях чул колата ѝ да тръгва. Паркингът беше празен, нямаше никой от нощните птици, които идваха да тренират. Пъхнах ръце в джобовете си, свих се, за да се стопля, и за известно време останах втренчен в нищото. Беше студено, но не исках да се качвам. Затворих и заключих, после заобиколих сградата и тръгнах на запад по „Лорейн“.

Познавах Ейми от година и половина, прекарвахме все повече време заедно, но никога не се бях замислял за нещо повече от приятелство. Сега, в нощта, когато реших да я свалям, тя ми сервира, че приема досегашните ни отношения като трайно — и уместно — решение на проблема. Чудесно. Винаги уцелвам точния момент.

Завих наляво по „Роки Ривър“, слязох до „Чатфийлд“ и тръгнах на изток, стараейки се да опиша кръг в град, планиран на правоъгълници. Една кола мина покрай мен и спря пред къща с огромна надуваема вещица на метла, чието лице под островърхата черна шапка блестеше в електриково зелено. Хелоуин беше след една седмица. Несъзнателно бях тръгнал към къщата на Джо. Вероятно още не си беше легнал и гледаше повторението на някой мач по телевизията, но не бях сигурен, че искам да се отбия при него и да му съобщя новината. Може би защото не исках да го притеснявам толкова късно или пък понеже с всяка изминала седмица го чувствах по-малко като мой партньор, а повече като бивш колега.

По „Чатфийлд“ имаше и други празнично украсени къщи, със светещи тиквени фенери по прозорците и фосфоресциращи скелети, закачени по дърветата. Всички празници са странни, ако се замислиш как са започнали да се отбелязват и какво е сега, но най-странен е Хелоуин.

От устата ми излизаше пара. Вървях бързо, все още с ръце в джобовете, притиснал лакти до тялото си, за да се топля. Мократа ми коса попиваше влагата и ме караше да треперя. Направо си просех настинката. Е, може би това не беше най-лошото. Иначе трябваше да си стоя вкъщи, да си легна, да се изолирам от света и всички номера, които може да ти погоди.

Нападателят тичаше по тревата, не по тротоара, затова чух стъпките му в последната секунда. Бях чул отваряне и затваряне на врата, но предположих, че е от колата на хората, които бяха спрели пред къщата с вещицата, затова не погледнах назад. Бях се обърнал наполовина, за да видя какво става, когато ме удари, толкова силно, че ме изкара от равновесие, блъснах се в близкото дърво и паднах.

Приземих се по гръб, което беше най-изгодната позиция за самоотбрана срещу нападателя, когото виждах само като черен силует. Лицето му бе в сянка, захлупено от козирката на бейзболна шапка. Когато замахна повторно, скочих, приклекнах и се хвърлих срещу него. От звука на ръката му, преминаваща на милиметри от главата ми, се досетих, че държи оръжие, нещо тежко. Той се отдръпна безшумно, бързо и вместо да се засили за нов удар, просто насочи тежестта и инерцията си в другата посока и отново замахна с дясната си ръка към главата ми, този път плавно, спокойно, като тенисист. Удари ме толкова неочаквано и силно, че усетих вкуса на кръвта в устата си миг преди да загубя съзнание.

Първото, което изпитах, когато дойдох в съзнание, бе смразяващ ужас — бях ослепял! Бавно дойдох на себе си, бях отпаднал, но когато съвсем се свестих, примигнах и се опитах да фокусирам, установих, че нищо не виждам. Само мрак. За няколко ужасни секунди изпитах страх, който досега не познавах, страх, че съм загубил зрението си, може би за постоянно. После почувствах плата върху лицето си и осъзнах, че на главата ми е нахлузена торба, вързана на врата ми.

Някой ме сръга в ребрата.

— Събуди ли се?

Сетивата ми се възвръщаха — лежах на земята, на студената, мокра трева, ръцете бяха вързани зад гърба ми, не с белезници, а с онази невероятно тънка найлонова корда, която се използва в полицията. На главата ми бе надяната торба от много дебел плат, който не пропускаше абсолютно никаква светлина. Облизах сухите си устни и присвих болезнено очи, когато напипах дълбока рана с металически вкус. Болката зад дясното ми ухо постепенно се усилваше.

— Кажи нещо.

Отново ме сръгаха в ребрата, вероятно с твърда обувка.

— Махни тази торба от главата ми, бе, кретен.

Непознатият се изсмя:

— Аха, значи се събуди.

— Махни торбата. Не мога да дишам.

Щом го казах, почувствах, че наистина не мога да дишам, с мъка се овладях да не започна да се задъхвам, борейки се отчаяно за глътка въздух.

— По-добре да не я свалям. Тази торба е добра алтернатива за теб, Линкълн Пери. Тя ни дава шанс да поговорим. Другата възможност е да поумреш. Затова мисля, че ще предпочетеш да не я махам.

Хвана торбата и част от косата ми, дръпна ме нагоре. Когато застанах на колене, ме пусна.

— Стой така.

Коленичил, с вързани ръце и торба на главата, се чувствах като на екзекуция. Опитах се да се изправя, но той опря крака си в гърба ми и ме изрита така, че пак да падна на колене.

— Не мърдай. Стой така и говори. Ако слушаш, тази вечер ще се прибереш вкъщи.

Отново облизах устни, от слюнката засъхналата кръв се разтвори и вкусът ѝ изпълни устата ми.

— Кой си ти?

— Човек, който има много общи неща с теб. Затова предпочитам да поговорим, вместо да умреш. Да, определено имаме много общо.

Не коментирах. Чаках да каже още нещо.

— Не ти трябва да ме познаваш, Линкълн Пери. Аз те познавам и това е важното. Знам кой си, знам какво е станало с живота ти, знам кой е важен за теб. Знам, че снощи беше у Карън Джеферсън, че тази сутрин работи в градината на партньора си и че прекара голяма част от вечерта с онази хубава журналистка. Изглеждаше разстроена, когато си тръгваше. С какво я огорчи?

— Казах ѝ, че искам да правя извратен секс със завързани ръце и торба на главата.

Той се засмя:

— Хубаво, Линкълн. Много хубаво, че пак влизаш във форма и се опитваш да скриеш страха си. Възхищавам ти се за това. Само недей да преиграваш.

Чух тракане от вкарване на куршум в цевта на пистолет и почувствах допира на метал в главата ми.

— Не потискай страха си, Линкълн. Аз съм човек, от когото трябва да се страхуваш, нищо че обещах да се прибереш вкъщи тази вечер. Не забравяй това.

Дръпна оръжието и аз осъзнах, че съм прехапал ранената си устна и кръвта отново тече свободно.

— Напоследък ми създаваш проблеми — отбеляза той, като ме заобиколи от лявата ми страна.

Чувах само шепота на вятъра и гласа му. Не знаех къде се намираме, но явно бе на усамотено място. Тази мисъл не ме успокои много.

— Вярвам, че си се забъркал в това по невнимание — продължи похитителят ми. — Просто лош късмет. Сега обаче трябва да разнищим проблема.

— Добре.

Когато говорех, устните ми се търкаха в грубия плат.

— Какво стана в Индиана? Защо отиде там и какво стана?

Запазих мълчание за минута, но осъзнах колко е безсмислено. Ако не му кажа нищо, той щеше да ме принуди. Имаше смисъл, ако пазех някаква важна тайна. Не пазех обаче никакви тайни. И без това от вестниците можеше да научи всичко, което кажех.

— Отидох да търся сина на Джеферсън и да му кажа, че баща му е мъртъв и той е богат. Когато го намерих, той се гръмна пред очите ми.

— Колко дълго беше при него?

— Две минути, най-много.

— Каза ли ти нещо?

— Да.

— Какво?

Почувствах леко напрежение в гласа му.

Подвоумих се.

— Какво ти каза?

— Каза ми името ти и какво се опитваш да направиш. В момента десетина ченгета те издирват.

— Той не каза нищо, след няколко секунди ме удари. Бързо, силно, в бъбреците. Залитнах напред и понеже не можех да се подпра с ръце, паднах по очи. Подуших миризмата на мократа земя и след секунда той отново сграбчи торбата и косата ми и ме изправи.

— Защо? — попита. — Защо лъжеш без причина?

— Защото ми писна да стоя с тази торба, идиот такъв.

Дулото на пистолета, твърдо и студено, отново се допря до главата ми.

— Пак ще те попитам… Какво ти каза синът на онзи негодник?

По брадичката ми потече кръв. След дълга пауза заговорих:

— Каза ми, че имаш причина да го правиш, а аз се ръководя само от алчността. Мислеше, че те познавам, че работя за теб. След това лапна дулото на револвера и дръпна спусъка.

— Лъжеш.

— Това каза и предишния път. Избери си нещо, на което да повярваш.

Той стисна торбата и косата ми.

— С тебе сме изминали един и същи път. Знам какво си направил на Джеферсън и знам какво ти е причинил той. Възхищавам ти се за това и ти съчувствам. Но сметките, които си имал да разчистваш с него? Неправдата, която си преживял? Линкълн, това не може да ме трогне. Виждал съм го в най-добрите му дни. Виждал съм го в най-голямото му падение. И дойдох да си уредим сметките.

— И го уби.

— Да. Щях да очистя и сина му, но ти ми попречи. Това изобщо не ми харесва.

— Какво общо има синът му?

— Всичко. Една нощ този малък мръсник извика татко си на помощ и аз трябваше да платя цената, плащах я пет години. Това обаче не те засяга. Изобщо не ти влиза в работата и съжалявам, че сме тук, но когато отиде в Индиана и остави онзи тип мъртъв, ти създаде няколко сериозни проблема. С този ход промени играта, макар че не знаеше какво правиш. Сега ще трябва да пренасочим фокуса си, а ти да престанеш да ни се месиш.

— Накъде да го пренасочите?

— Линкълн, слушаш ли ме?

Затреперих, духаше студен вятър, а аз бях на колене, само по фланелка, с разкървавена уста, невиждащ нищо.

— Стой далеч от Карън — изрекох. — Каквото и да ти е причинил Джеферсън, тя няма никаква вина за това.

Той заговори като разочарован учител:

— Ти нищо не разбираш. Кажи го. Кажи, че нищо не разбираш.

— Нищо не разбирам.

— Разбира се, че не разбираш. И това е много, много хубаво за теб. Защото ще се погрижа да се прибереш благополучно вкъщи. Вкъщи, Линкълн. Там трябва да си стоиш. Знаеш ли какво обещах на Джеферсън? Обещах му, че когато го хвана, ще приветства смъртта. Ще се моли за нея. Казах му, че ще копнее да легне в гроба, Линкълн. Мисля, че не ми повярва. Поне в началото. Мислеше, че може да ме спре. Но накрая… Накрая ми повярва.

Коленичи до мен и ме почука по главата с пистолета.

— Остави тъпата кучка на мира. Разочарова ме, че изобщо говори с нея, но предполагам, че трябваше да го очаквам. Повече никакви срещи. Никакви разговори. Ако още веднъж отидеш у тях, можеш да си създадеш проблеми, от които няма да съм в състояние да те спася.

Настъпи тишина. След няколко минути той стана и чух да крачи около мен. Заръмя, вятърът духаше силно и постоянно, не можех да спра да треперя.

— Какво ти каза синът на Джеферсън? — попита отново похитителят.

Размърдах се, цялото тяло вече ме болеше от стоенето на колене.

— Нищо не ми каза. Нищо повече от онова, което вече чу.

— Знаел е какво го чака. Затова го е направил. Бях му казал онова, което казах и на баща му — че ще приветства смъртта. Но той не беше арогантен и глупав като баща си. Повярвал ми е. Знаел е, че не може да предотврати онова, което го чака.

Замълча за минута, после пак заговори:

— Добре. — Заучеше замислено. — Добре.

„Добре — помислих си. — Този откачен е доволен от отговора ми и сега ще ме пусне.“ Това бяха последните ми мисли, преди да ме удари — толкова силно, че сякаш главата ми се отдели от тялото. После отново загубих съзнание.

Събудих се в каросерията на собствения си пикап, на паркинга зад апартамента ми. Изстенах и се опитах да седна, болката от главата ми се разпростря по цялото ми тяло. Небето и земята се завъртяха около мен като в лудешки танц. Отново седнах, облизах устните си и зачаках.

Направих три опита, докато успея да сляза. Стената на каросерията изглеждаше невероятно висока, земята — невероятно далечна. Когато стъпих на асфалта, коленете ми се огънаха и ако не се бях хванал за пикапа, щях да падна. Постоях така, облегнат на камиона. Може би пет минути, може би десет. Дишах на пресекулки, в главата ми звучеше цял хор от камбани.

Ключовете ми бяха в джоба. Извадих ги със сковани пръсти, отключих вратата и се качих, като едва преодолявах стъпалата, подпирайки се на стената. Отключването на входната врата на апартамента ми струваше още усилия. Когато най-сетне прекрачих прага, сякаш бях на финала на триатлон. При това на триатлон, голяма част от който съм бягал на глава. Влязох в банята, включих лампата и се погледнах в огледалото.

— Мамка му.

По лицето и врата ми имаше кръв и кожата ми бе по-бледа от всякога. Изплакнах се със студена вода и изцапах бялата кърпа с кръв. След като се измих, видях, че положението не е чак толкова сериозно. Раната на устната бе пуснала много кръв, но не беше нещо особено — само дълбоко цепване от вътрешната страна. Вероятно трябваше да ѝ сложат няколко шева и със сигурност щеше да се наложи да ме проверят за сътресение. Не знаех с какво ме е ударил, може би с палка или с бокс, но ме зашемети като с бейзболна бухалка.

Опипах тила си и напипах две големи цицини. Извадих шишенце ибопруфен от шкафчето, лапнах няколко хапчета и ги прокарах с малко вода. Едва ги бях глътнал и почувствах, че искат да излязат, коленичих и повърнах в тоалетната чиния. Свих се на пода, едва поемайки си въздух, и опрях главата си на ваната. Студеният порцелан ми подейства добре. След няколко минути отново пробвах да взема ибопруфен и този път не повърнах. Отидох в кухнята, напълних найлонова торбичка с ледени бучки, сложих я на дивана, легнах и положих главата си върху нея.

— Мамка му — изругах отново.

И преди ме е боляла глава, например веднъж, когато си я фраснах в една тухлена стена, но това беше съвсем друго. Сътресенията са опасни. Черепните фрактури — още повече. Помислих си, че ако заспя сега, може никога да не се събудя.

След две минути изгубих съзнание.

Събудих се след около два часа, по врата ми се стичаха струйки студена вода от разтопения лед. Размърдах се, пробвах координираността на движенията си. Всичко изглежда наред. Главата ме болеше, но не силно колкото преди. Зрението ми се беше прояснило.

— Ще мина без болница — заявих на глас.

И без това щяха да ме оставят да чакам час-два в спешното. Можех да ходя, да говоря и нямах силно кръвотечение, което в кливландската болница те изпраща на последно място в списъка с чакащите. Глътнах още няколко ибопруфена и за да намаля отока, отново легнах.

Нападателят ми беше казал, че ще ме оставят на мира, ако стоя настрана. Този идиот не разбираше, че щях да стоя настрана. Докато той не ми нахлупи торбата на главата.

Намерих снимката на сутринта. Обикновена фотография на нискокачествена хартия, пъхната в задния джоб на дънките ми. Не я бях забелязал през нощта, но тогава бях адски съсипан. Освен това снимката не тежеше много, за да ми направи впечатление. Поне докато не я погледнах.

Беше близък план на главата и торса на Алекс Джеферсън. Беше гол и през гърдите му преминаваха два диагонални прореза, събиращи се в долния край на снимката, като горната половина на буквата X. Кръвта изглеждаше повече черна, отколкото червена и раната трябва да беше прясна, защото тъкмо бе започнала да кърви върху кожата и сивите косми на гърдите му.

Устата му бе запушена с водопроводно тиксо, покриващо долната половина на лицето му, очите му бяха изцъклени от болка и ужас. Прошарената му коса бе разрошена и сплъстена на челото му, кожата му лъщеше от пот. През седмицата на убийството температурите бяха спаднали, нощите и сутрините, като онази, когато Таргънт и Дейли дойдоха в залата за фитнес, бяха студени. Замислих се каква болка може да накара тялото да плувне в пот в такава студена нощ.

Постоях известно време втренчен в очите му. Онази вечер на паркинга на клуба бях замахнал към тях. Може би улучих носа му, но когато почувствах счупването на кост под юмрука ми и видях как краката му се подгъват и той се свлича на земята, очите му бяха онова, което ме бе предизвикало да го нападна. Самодоволството, арогантността, чувството, че държи света на дланта си, че контролира всичко. Това исках да премахна, но не успях. Малкото кръв на асфалта не повлия нито на йота живота му, а коренно промени моя. Следващия път, когато го видях, светът все още бе негов и очите му го показваха.

Вече не. Погледнах снимката и видях, че всичко, което мразех в изражението на лицето му, е изчезнало. Светът се бе отскубнал от дланта му, изтръгнат рязко, гневно, жестоко, оставяйки един влиятелен човек абсолютно безпомощен на края. Светът често прави така.

Поседях няколко минути сам в спалнята, със снимката в ръка. Трябваше да я дам на полицията — тя бе веществено доказателство, свързано с разследване.

Веществено доказателство. Тези думи звучаха в ушите ми през цялата ми професионална кариера. Те бяха фокусът на работата ми, онова, което търсех, онова, от което имах нужда. А сега — онова, от което се боях. При всякакви други обстоятелства, със снимка от сцена на убийство в ръка, щях да взема телефона и веднага да се обадя в полицията. Сега се колебаех. Веществено доказателство.

Отново си спомних Таргънт, наведен през прозореца на пикапа ми, лицето му, осветено от лампичките на таблото, докато ми разказваше теориите, които са обсъждали с Бруър. Теории, които можеха да ме изпратят в затвора. Абсурдни теории, разбира се. Сега държах снимка на убития. Да, това бе веществено доказателство, но срещу кого? Знаех, че по снимката няма да има други отпечатъци, че е отпечатана на обикновена хартия, която може да се купи навсякъде в страната, че сниманото на нея с нищо не разкрива самоличността на убиеца. Той се беше погрижил за всичко това, бе приготвил снимката предварително и внимателно я бе пъхнал в джоба ми. Убиецът на Джеферсън беше професионалист.

Лицето ми бе цялото в синини и рани, оставени от нападателя. Но беше ли то достатъчно доказателство? Щяха ли Таргънт и Бруър, опитващи се да ме замесят в две разследвания, водени на стотици километри едно от друго, да ми повярват?

Не, нямаше да им дам снимката. От момента, в който го реших, започнах да се чудя сам на себе си на дързостта и глупостта си. Беше абсурдно. Престъпление, укриване на доказателства. Упреквах се мислено през цялото време, докато държах запалката под ъгълчето на снимката, продължих, докато събирах пепелта в умивалника и я отмих с вода, не спрях да се самопоучавам, докато не се качих в пикапа и не тръгнах към къщата на Карън. Очаквах, че ще успея да си внуша, че съм сгрешил. Напротив, онова, което ме плашеше, бе чувството, че съм постъпил правилно.

— Линкълн… лицето ти!

Не беше най-любезният поздрав, с който ме бяха посрещали, но можеше да се очаква. Опитах се да се усмихна на Карън, застанала на вратата, но не се стараех много. Не исках устната ми пак да се цепне и да омажа с кръв всичките ѝ мебели.

— Добро утро. Може ли да вляза?

Тя се отдръпна от вратата и ме пусна вътре. Този път не ме заведе в хола, а остана в антрето.

— Какво е станало?

Зад нея имаше огледало — огромно, с лъскава месингова рамка, сигурно тежеше петдесетина килограма. Мярнах отражението си и положих усилие да не направя гримаса.

— Един от старите приятели на съпруга ти реши да ме посети. Искаше да си поговорим. Другата възможност бе да ме убие.

Тя вдигна ръка към устата си, после бавно я свали.

— Кой…?

— За съжаление не се представи.

— Какво каза? Какво каза за Алекс?

— Че го е убил.

Тя рязко вдигна глава и цялото ѝ тяло се залюля назад, после примигна и застана по-стабилно.

— Видял си убиеца му?

Поклатих глава:

— Не. Виждах вътрешността на торбата, която бе нахлузил на главата ми, след като ме зашемети и ме завлече в гората, където стоеше с пистолет, опрян в главата ми и ми задаваше въпроси.

Карън ми се стори с двайсет години по-стара от мен, а пък не се чувствах особено млад. Лицето ѝ беше бледо, с тъмни кръгове около очите, с тревожното изражение на човек, който се е загубил, дълго се е лутал и вече се е отказал да гледа картата.

— Не си го видял, така ли?

— Не.

— Как звучеше?

Въпросът ме изненада, но отговорих, без да се замисля:

— Като безжалостен кучи син, Карън.

Тя не коментира, обърна се мълчаливо и отиде в хола, сякаш аз не съществувах. След малко я последвах. Когато влязох и седнах, тя ме гледаше, но разфокусирано, разсеяно. Остана така, загледана в нищото, докато ѝ разказах какво ми се беше случило, целия разговор почти дума по дума. Можех да го възпроизведа почти дословно. Трудно би могъл да се заличи от паметта ми за една нощ.

Когато свърших, тя продължи да седи безмълвно. Не ме беше прекъснала нито веднъж и не реагира по никакъв друг начин. Това не беше Карън, която познавах. Тя никога не успяваше да скрие добре емоциите си и си спомних, че докато ходехме заедно, съм си мислил, че от нея няма да стане добро ченге — не умееше да се дистанцира, да блъфира.

— Някой изнудва ли те за пари? Някакви неуредени дългове?

Тя поклати глава:

— Не.

— Някой опитвал ли се е да се свърже с теб във връзка с убийството?

— Само двамата полицаи, които дойдоха да ми съобщят, че Алекс е мъртъв, ако това може да се нарече „свързване“.

— Преди да бъде убит, съпругът ти се е опитвал да продаде всичките си активи. Искал е бързо да събере голяма сума в брой. Защо?

— Полицията ли ти каза?

— Не пряко. Мисля, че парите са важни. Ликвидирането на активи малко преди убийството може да означава, че е бил изнудван.

— Знам. И част от парите липсват.

— Какво?

— Така ми казаха от полицията. Нямах представа за това. Те обаче са проверили и се оказва, че петдесет хиляди долара са изчезнали.

— Само толкова?

— Така ми казаха.

Петдесет бона били изчезнали. Джеферсън се е опитвал да събере още пари в брой. В живота му се беше появила заплаха, напомняща му за стари грехове. Каквото и да е направил в миналото, трябва да е било сериозно. Петдесетте бона явно не бяха достатъчни за покриване на дълга му. Животът му — също.

— Ще започнем с един телефонен разговор.

— На кого ще се обаждаш?

— На никого. Всичко е започнало с едно телефонно обаждане и трябва да разберем какво е станало. Каза ми, че през нощта, когато сте говорили за случилото се, съпругът ти е споменал за някакво обаждане в два часа през нощта.

Карън кимна:

— Каза, че в такъв случай или е грешка, или ще промени живота ти.

— Точно така. Снощи негодникът, който ме нападна, спомена нещо подобно. Каза, че Мат Джеферсън се е обадил на съпруга ти за помощ и той — убиецът — трябвало да плати цената. Плащал я в продължение на пет години.

— Нямам представа какво означава това.

— Не съм и очаквал. Искам да вземеш разпечатка от телефонните обаждания. Все пак си негова вдовица, трябва да уважат молбата ти. Ако вземем разпечатката, ако открием среднощното обаждане, което преди пет години е променило живота на мъжа ти, ще има за какво да се захванем. Поне ще знаем деня на обаждането.

— Няма нужда да подавам молба.

— Как така?

— Алекс почти никога не използваше домашния телефон, говореше само по мобилния. Беше му странна мания.

Разговорите по стационарни телефони се подслушват и проследяват по лесно. Когато някой нарочно ги избягва, това е признак за корупция. Беше интересно, но не коментирах.

— Пак ще трябва да вземем разпечатка.

— Мобилният оператор изпраща подробни сметки на абонатите. Алекс пазеше всички бележки.

— Дали ще има отпреди пет и повече години?

— Много ще се изненадам, ако има, но нека да проверя.

— Ако обичаш. Това е нещо, от което ще мога да започна. Без информация за обаждането нямам за какво да се захвана.

— Онзи ден не искаше да се занимаваш. Искаше да се махнеш от всичко това.

— Така е, но размислих. Убиецът на мъжа ти сам си го изпроси.

Тя ме погледна с безизразни очи, които вече имах чувството, че са развили способност да виждат през стени.

— Е, надявам се да получи онова, което си е изпросил.

— Да. Това е целта.

Беше ни нужен около час, за да прегледаме сметките. Алекс Джеферсън не беше водил много разговори в малките часове, но имаше няколко. Карън беше права — сметките бяха подробни и той пазеше всички бележки от осем години насам. Намерих три среднощни обаждания през последния месец и записах номерата. Единият започваше с код 812 — Индиана. Това трябва да беше първото обаждане на сина му от години. Другите два номера бяха от района. Записах ги и продължих.

Прехвърлих бележките от пет години назад и намерих още едно обаждане. На пети юли Алекс Джеферсън бе получил обаждане на мобилния си телефон в един и трийсет и пет през нощта. Кодът отново беше 812. Разговорът бе продължил единайсет минути. Следващото записано обаждане от неговия телефон, в един и петдесет и две беше до номер с код от североизточно Охайо, между Кливланд и Пенсилвания, район Ащабула.

Прегледах останалите бележки просто защото ги имаше. Още пет обаждания бяха направени около един-два през нощта. Макар че записах номерата, не очаквах да ми помогнат с нещо. Най-интересното бе, че имаше много обаждания от номера с код 812.

— Дали има някъде бележник с телефони? — попитах Карън. — Нещо, на което да пази записани стари номера?

— В кабинета му има класьорче с визитни картички.

Написах ѝ номера с код 812 на едно листче и ѝ го дадох.

— Потърси този. Предполагам, че е бил на сина му.

След пет минути тя се върна и потвърди:

— Според бележника това е бил номерът на мобилния телефон на Мат. Обадих се и вдигна някаква жена, която нямаше представа кой е Мат.

— Сигурно е спрял да го използва преди няколко години. Последното му обаждане е от друг номер. Достатъчно беше да знам, че някога е бил негов.

— Вече имаме напредък, нали?

— Не знам, но направих списък на телефонните номера и кога е разговарял с тях. Ще потърся информация на още няколко места и съвсем скоро ще се заема с това. — Замълчах за момент и добавих: — Да се надяваме, че няма да съм сам.

Джо тъкмо излизаше, когато спрях пред дома му. Пак носеше дънки и дебелото бяло яке, държеше ключовете от колата си. Когато смъкнах стъклото на прозореца си, той спря и ми хвърли бегъл поглед.

— Не случваш момента, Линкълн Пери. Отивам на физиотерапия.

— Днес ще я пропуснеш.

Той наклони глава и надникна в колата, втренчи се в мен изненадано:

— Какво?

Обърнах лицето си към него, за да види добре синината под окото ми и разбитата ми устна. Изключих двигателя.

— Искам да поговорим за малко, Джо. Може ли?

Той кимна смутено:

— Добре. Хайде да влезем.

Седнахме в кухнята. Поне аз седнах. Той си сипа вода, отпи малко, облегна се на плота.

— Е. Какво става?

Разказах му. Той не продума през цялото време. Само стоеше и пиеше вода, още веднъж напълни чашата. Седях на стола до малката кухненска маса, всичко в стаята бе адски подредено и чисто, съвсем в стила на Джо. Когато свърших разказа си, го погледнах в очите.

— Започва да ми идва множко, Джо. Чувствам, че не мога да се справя сам. Може би не трябва да е така. Може би трябва да не ми пука, да запазя спокойствие и присъствие на духа, както вероятно ти би направил на мое място. Но, мамка му, свикнал съм да работя с партньор. Свикнал съм да работя с теб. Ножът опря до кокала, ченгетата ме обвиняват в убийство, а разни негодници ми нахлузват торби на главата и ме заплашват с пистолети. В такъв момент се обръщам и очаквам да си до мен, а теб те няма. — Смекчих малко тона си и се облегнах назад. — Поне не те виждам до мен, Джо.

Той ме гледаше втренчено, безизразно. Допи водата и остави чашата. Поклати глава:

— Съжалявам, че го казваш, но трябва да признаеш, че допреди пет минути не знаех повечето от тези неща.

— Така е. Защото те нямаше. Не ме разбирай неправилно. Здравето ти е най-важно, но трябваше ли да се отдръпнеш толкова от мен, за да се излекуваш?

— През цялото време бях тук.

— Трябваше ли да се отдръпнеш толкова, за да се излекуваш? — повторих и след няколко секунди той кимна в знак, че е разбрал.

— Добре — каза. — Прав си.

Настъпи кратко мълчание.

— Не те обвинявам за нищо — продължих. — По дяволите, Джо, раниха те заради мен. Ти ме спаси. Ако го осъзнавам, но въпреки това по някаква причина ти се сърдя, трябва да съм голям егоист. Искам да кажа само…

— Какво?

— Че в този момент имам нужда от теб. Имам нужда от помощ. Разбираш ли? Имам нужда от помощта ти.

Той прокара пръсти през прошарената си коса и кимна:

— Тогава ще ти помогна. Разбира се, че ще ти помогна. По дяволите, Линкълн Пери, не може да си се съмнявал в мен.

— Не съм се съмнявал. Знам, че ще ми помогнеш. Исках само да разбереш колко се беше отдръпнал от мен в последно време. Аз съм виновен, че ти…

— Не е твоя вината.

— Напротив. Само аз съм виновен, давам си сметка за това. Но мислиш ли, че ми е лесно да те моля да се върнеш?

В погледа му нещо се промени. Нещо странно, което друг не би забелязал, но след толкова години заедно нямаше как да ми убегне.

— Ще се върнеш ли при мен, Джо?

Той взе празната чаша и я изплакна. Отми водата с още вода, после остави чашата с театрално движение, сякаш постигаше голям успех.

— Слушай, най-важно сега е какво се случва с Карън, нали?

— Да.

— Добре. Нека тогава да се съсредоточим върху това, Линкълн Пери. Ако те тикнат в затвора, най-големият ти проблем няма да е това, че нямаш партньор. — Замълча за момент и леко се усмихна. — Всъщност, като се замисля, докато си в затвора, най-големият проблем ще е това, че имаш партньор.

Разсмяхме се и ми стана адски хубаво. Мамка му, не си спомнях кога за последен път сме се смели за нещо. Посмяхме се на перспективата да ме тикнат зад решетките, сякаш щеше да е голяма веселба, после той придърпа един стол и седна срещу мен, като подпря болната си ръка на масата.

— Така, какво знаем досега? Освен, че хубаво са те подредили, какво друго ни е известно?

— Знаем, че има някакъв стар грях, имаме списък на няколко късни обаждания и петдесет бона, които са изчезнали. Това е всичко. Имах и снимка на убития, но вече не.

Той се намръщи:

— Не ми харесва какво решение си взел. Сигурно и ти си се досетил. Това е било веществено доказателство, Линкълн Пери.

— Точно тези думи ме мотивираха да я изгоря.

Той въздъхна и забарабани с пръсти по масата.

— Е, няма да постигнем много, ако киснем в кухнята. По-добре да отидем в кантората.

Погледнах часовника.

— Колко трябваше да продължи физиотерапията?

— Един час.

— Ще те приемат ли по-късно, ако им кажеш, че нещо важно те е задържало?

Той сви рамене:

— Може би.

— Отиди тогава на физиотерапия. — Джо понечи да поклати глава, но аз вдигнах ръка. — Отивай, Джо. Казах, че твоето здраве е най-важно, и говорех сериозно. След като свършиш, ела в кантората. Ела и ми помогни.

Той се поколеба, но кимна. Когато излязохме, отидох при пикапа. Джо тръгна към колата си, но спря и се обърна.

— Благодаря.

— Извинявай — в същия момент изрече той.

Кимнахме си един на друг. Качих се в пикапа и потеглих. Отдавна не се бях чувствал толкова добре.

Толкова добре, че за малко да забравя проблемите си.

Таргънт и Дейли цъфнаха по-малко от петнайсет минути след като влязох в кантората. Бях успял само да включа компютъра и да открехна прозореца, за да пусна малко свеж есенен въздух в стаята. Чух стъпките им по стълбите, когато сядах на стола си. Отначало си помислих, че Джо е решил да пропусне физиотерапията. После някой почука на вратата и аз почти се досетих кой може да е.

Отворих и Таргънт ми се усмихна лъчезарно.

— Добър ден, господин Пери.

Влязоха. Дейли носеше черна кожена чанта. Мина покрай мен и се настани на един от старите пластмасови столове в средата на помещението, реликви от Общинския стадион на Кливланд. Таргънт също влезе, но остана прав.

— Какво искате?

— Онази вечер много бързахте и не успяхме да си довършим разговора.

— За мен разговорът е приключен, Таргънт. Освен това имам работа. Затова дано да е за нещо важно, защото ако идвате само на посещение, ще ви помоля да си тръгнете.

Той кимна и ме изгледа странно.

— Като заговорихме за посещения, да не би наскоро да сте ходили на място, където не сте добре дошъл?

— Не.

— Защото… — посочи първо окото, после — устната си — … изглеждате малко променен в лицето.

— Да. Това ми е от човека, когото трябва да арестувате.

Знаех накъде отива разговорът и нямаше да е в моя полза. Бях длъжен да подам сигнал за нападението. Бях изчакал, защото исках да говоря с Карън, а като отида сам, имах по-голям шанс да е искрена с мен, когато я разпитвам за изнудването. Сега действията ми се обръщаха срещу мен.

Таргънт сбърчи вежди:

— Човекът, когото трябва да арестуваме?

— Снощи ме поразпитаха за някои неща. Доста агресивно. Един тип ми нахлузи торба на главата и искаше да знае какво е станало със сина на Джеферсън в Индиана.

Таргънт погледна Дейли. Когато отново се обърна към мен, по лицето му се четеше само гняв.

— Разпитвали са ви за сина на Джеферсън?

— Да.

— Значи някой сериозно е загазил. Ако някой е пропуснал да ми предаде този доклад, пряко свързан с разследването за убийство, което водя, може да очаква сериозни неприятности. Явно сред нас има малоумник. Защото съм сигурен, че сте подали сигнал и че е съставен полицейски протокол, но въпреки това аз не съм го получил.

Поклатих глава, без да отмествам поглед от очите му.

— Не? — Ниският глас на Таргънт издаваше кипящ гняв, който той едва сдържаше. — Срещнали сте се… не, били сте нападнат от човек, за когото имате основания да подозирате, че е замесен в убийство, и не сте сметнали за необходимо да уведомите полицията? Това ли да разбирам?

— Исках да поговоря с Карън.

— Тя ли разследва убийството?

— Не.

— Вие ли го разследвате?

— Не. — Замълчах за момент, но заговорих пак, преди да успее да ме прекъсне. — При последния ни разговор, се държахте като абсолютен идиот, детективе. Препречихте пътя ми, изнесохте ми развлекателна сказка за някакъв филмов сценарий и изобщо ми изгубихте времето. Нима очаквате, че ще горя от желание да се срещнем отново?

— Очаквам, че горите от желание да разкрием това престъпление. Като криете такава информация, никак не ни помагате, Пери. Били сте полицай и трябва да го знаете.

— Слушайте, Таргънт, и да бях дошъл снощи, нямаше да има полза. Нападателят го няма, пък и каква следа можех да ви дам? Никаква. Щях да ви представя само някакъв несвързан разказ и да ви покажа сините си.

— Скрили сте важна информация по разследване за убийство…

— Сега ви я давам. Мислите ли, че щяхте да разкриете престъпника, ако ви се бях обадил в два през нощта? Стига. Сега ви казах какво стана и това трябва да ви е достатъчно. Можем цял ден да спорим за това, но ако наистина искате да разнищите случая по-бързо, както твърдите, ще осъзнаете, че това не ви помага много. Ако имате желание да се правите на мъж пред мен, продължавайте в този дух. Можем да пропилеем колкото часове поискате.

— Добре — измърмори той. — Няма да спорим за това, но и няма да си тръгна. Искам да обсъдим нещо.

— Няма какво да обсъждаме.

— Така ли мислите?

Очите му се промениха, гневът се смени с безизразното изражение на комарджия, държащ в ръцете си комбинация, за която е сигурен, че другите не подозират.

— Така мисля.

— Не искате да си поговорим дори за един руснак на име Тор?

Втренчих се в него, като се стараех да не издавам емоциите си. Надявах се, че няма да чуят учестеното биене на сърцето ми.

— Не познавате ли руснак на име Тор? Мога да пробвам да произнеса второто му име, но едва ли ще успея с толкова много съгласни. Или пък бяха гласните?

— Какво общо има той?

— Значи все пак го познавате, а?

— Не съм казал такова нещо. Просто ми кажете защо питате за него. След това можете да се махате.

Таргънт се усмихна, напрежението в гласа ми го развесели.

— След като намерихме трупа на Джеферсън, претърсихме колата му и взехме отпечатъци. Имаше от няколко души, но само един от тях е регистриран в архива ни. Два отпечатъка от дясната ръка на руския мафиот, известен като Тор. Срещу него има обвинения за четири престъпления, разследват го за още трийсетина, но не е осъден за нито едно. Говори се, че е наемен убиец. Ползва се със закрилата на Дайнюс Белов, а за него вече съм сигурен, че знаете.

Думите само преминаваха покрай ушите ми, без да мога да ги осмисля. Единственото, върху което бях в състояние да се съсредоточа, бе споменът за две сини очи, най-бледо сините, които някога бях виждал, очи, сякаш гледащи от дълбините на някой древен ледник. Питаше ме дали познавам Тор. Живото доказателство за това седеше пред него. Навремето Тор бе спасил живота ми. Спаси ме, докато отнемаше живота на неколцина други, но когато ти си оцелелият, не те интересува много другата част на уравнението.

— Този тип много ни заинтригува от самото начало — говореше Таргънт.

Примигнах, втренчих се в него, опитах се да се съсредоточа, да си придам спокоен вид, а не на човек, когото са изритали в корема.

— Да?

— Човек с такава репутация… майко мила! Изглеждаше добро попадение. Проблемът беше, че нямахме мотив, Пери. Единственото, което го свързваше с Джеферсън, бяха двата пръстови отпечатъка. Нищо друго. Нищо в разпечатката на телефонните обаждания, никакви данни, че са се познавали, нищо. После научихме нещо много интересно за вас.

Махна на Дейли, който извади няколко листа от чантата. Таргънт ги взе, разлисти ги и отново заговори:

— Сигурно познавате детектив Суондърс от отдел „Убийства“. Вярно ли е?

Кимнах.

— Така. Оказва се, че преди година с него сте работили по едно и също разследване. Някой пречуква Уейн Уестън. Следите водят към руската мафия, към хората на Белов. Вие сте изиграли важна роля за разкриването на всичко това. Опасна работа, както пишат във вестниците. Интересното във вестникарските статии е, че са пълни с неизяснени подробности. Знаете ли, аз мразя неточностите. Затова поразпитах Суондърс. Той си спомни, че приблизително по време на убийството на Уестън руснаците са имали известни вътрешни противоречия.

Седнах на стола зад бюрото си, облегнах се назад и се постарах да си придам възможно най-отегченото и непроницаемо изражение, на което бях способен. Не ми се удаде много добре.

— Поразпитахме за тези противоречия. Няколко души в управлението и още неколцина във ФБР внимателно наблюдават руснаците. Добре си спомниха случая. Оказва се, че трима от хората на Белов просто са изчезнали. — Таргънт щракна с пръсти. — Пуф. Един ден са тук, сеят хаос из града, а на следващия вече ги няма. В същото време вие, човек, който по всяка логика трябва да създава сериозни главоболия на руснаците, все още сте тук. Знаете ли какво мислят някои от момчетата, които разследват тези негодници? Струва им се адски странно.

— Ако сте намерили отпечатъци от този Тор и всичко това е вярно, трябва да говорите с него, не с мен.

— Говорихме с него. Или поне се опитахме. Моментално си извика адвокат и той го измъкна. Чудя се дали не му зададохме неподходящи въпроси.

— Не бих се учудил. Никой от въпросите, които ми задавате, не звучи особено смислено.

— Вие имате мотив. Тор няма, поне не явен. Но ако докажем, че между вас има връзка, Пери… Мамка му, ще стане адски интересно.

Облегнах се назад и се усмихнах.

— Таргънт.

— Да?

— Изчезвайте от офиса ми. Незабавно. Напоследък много ми досаждате, но днес прекалихте. Няма да търпя повече глупостта ви.

Станах, отидох при вратата и я отворих, погледнах го очаквателно.

— Мислите ли, че не можем да ви свържем с него? — попита Таргънт.

— Изчезвайте.

— Мисля, че можем — отбеляза той, като отиваше към вратата. — Мисля, че отдавна се познавате с този човек.

Излязоха и аз затръшнах вратата след тях. Чух бръмченето на колата им на паркинга, погледнах часовника и се почудих кога Джо ще се върне от физиотерапията. Може би той щеше да ме посъветва какво да правя с един призрак с руски акцент и прозрачни сини очи.

Обичайното изражение на Джо наподобява тъжна усмивка. Когато го видиш разтревожен, все едно гледаш лицето на войник, останал сам в окопа, привършващ боеприпасите и с цял вражески батальон настъпващ срещу него. Накратко, не действа много окуражаващо.

— Тор — измърмори той, като се наведе над бюрото си и започна да огъва металната линия, сякаш смяташе да я използва за самозащита и пробваше здравината ѝ.

— Да.

— Мамка му.

— Да.

— Ти ли му плати да убие Джеферсън?

— Ами, не.

— Мамка му.

Той допря двата края на линийката, поставяйки на изпитание еластичността ѝ, и ме погледна, сякаш очакваше катастрофално бедствие.

— Мисля, че вече постигнахме съгласие по този въпрос — отбелязах.

Той остави линийката на бюрото.

— Това развитие на нещата е повече от обезпокоително, Линкълн Пери. Живеем в малък град. Вероятността Тор да е бил замесен случайно е малка.

— Дали не блъфират?

— Мислиш, че Таргънт търси начин да те притисне и опипва почвата?

— Не е изключено.

— Значи е напипал адски добър начин. Ако се поразрови, може да установи, че предполагаемата връзка между тебе и Тор, е много реална. Това ще създаде известни проблеми.

— Ако не е блъф, какво, по дяволите, е правил Тор в колата на Джеферсън?

Този въпрос накара Джо да се намръщи още повече. Той отново взе линията и започна да я огъва.

— Възможно ли е негодникът, който те нападна на „Чатфийлд“, да е бил руснак?

Поклатих глава:

— Говореше с чист акцент от Средния Запад.

— Може причината да е проста. Джеферсън да е защитавал Тор в съда или нещо такова.

— Таргънт каза, че не са открили връзка между Тор и Джеферсън. Ако имаше нещо явно, например Джеферсън да е работил за хората на Белов, щеше да излезе.

Джо замълча. Седях с крака върху бюрото и гледах през прозореца. Някой беше спрял отдолу и бе оставил уредбата в колата да работи, рап музиката беше достатъчно силна, за да накара стъклата да треперят.

— Може да се отбия при Тор.

Джо ме погледна, сякаш бутах врата, на която има надпис „Дръпни“.

— Блестяща идея, Линкълн Пери. Ченгетата се опитват да ти лепнат убийство въз основа на подозрения за връзката ти с тоя ненормалник, връзка, за която ти си отрекъл, а сега искаш „да се отбиеш“ при него?

Свих рамене:

— Може би ще обясни някои неща.

— Може би ще ти пререже гърлото.

Последния път, когато го видях, Тор заби ловджийски нож в бедрото на друг човек. Може би Джо имаше право.

— Значи ще действаме, сякаш не знаем тази малка подробност, така ли?

Той се намръщи:

— Това също не ми харесва, но ми изглежда най-умно за момента. Не трябва да забравяш, че си заподозрян, Линкълн Пери. Съобразявай начина си на работа с това.

Замълчахме няколко минути, рапът още бумтеше под нас, Джо огъваше металната линийка.

— Ако отида при Тор и му задам само няколко въпроса… — започнах, но Джо ме прекъсна.

— Има и други неща, които можем да направим — изръмжа. — Трябва да проверим телефонните номера.

— Джо, стига. Ако Тор е замесен, мисля, че е безпредметно да се занимаваме с телефонните номера.

— Защо? Само преди час твърдеше, че са важни. Сега само защото някой е споменал името на Тор, ти си готов да грабнеш пистолета и да хукнеш подир него. Свърши някаква детективска работа. Така се разнищват тайни. Свърши ли изобщо нещо, докато ме нямаше, освен да слушаш глупостите на Таргънт?

— Чаках да чуя мъдрия ти съвет.

— Хубаво, защото съм готов да ти го дам. Първо, мисля, че трябва да стоиш далеч от руската следа. Колкото може по-далеч. Ако започнеш да се навърташ около тези момчета, Таргънт веднага ще надуши. Второ, трябва да разберем какво означават тези среднощни обаждания. Не се отказвай от тях само защото Таргънт те е погнал.

Кимнах и извадих списъка на обажданията. Общо седем, разделени от петгодишен интервал. Дадох на Джо трите телефона от по-пресните обаждания, запазих трите от по-отдавнашните за себе си. Четвъртият номер нямаше значение — знаех, че е бил на Мат Джеферсън.

Десет минути ни бяха достатъчни да ги проверим. С някои беше лесно — обикновена справка в указателя; други два бяха на обществени телефони и изискваха по-сложно търсене.

— Последните две обаждания са направени от улични автомати — обяви Джо. — Нищо чудно те да са уплашили Джеферсън, ако този човек отново се е намесил в живота му. Ти какво откри?

— Две обаждания са от болница „Феървю Парк“. Те обаче са отпреди четири години, а снощният нападател каза пет. Повече ме интересува един номер, на който Джеферсън е звънял.

Разказах му за последователността на обажданията: Малко преди два през нощта Мат Джеферсън се обадил на баща си, който веднага след това провел друг разговор.

— Откри ли на кого е номерът?

— Да. На някой си Пол Брукс в Джинива он дъ Лейк.

— Значи господин Брукс е най-добрата следа. Никой в болницата няма да иска да говори за телефонно обаждане отпреди четири години, а последния път, когато се опитах да измъкна информация от уличен автомат, не постигнах нищо.

— Днес си истински извор на мъдрост.

— Джинива он дъ Лейк е далече. Да се надяваме, че човекът си е вкъщи. Ако не, можем да го изчакаме.

— Искаш да отидем там? Мислех първо да се обадим.

Той поклати глава:

— Не. По-трудно ще му е да ни разкара, ако отидем лично.

— Така е.

Джо стана и взе ключовете от колата си — нов форд „Таурус“. Старият му автомобил със същата марка бе претърпял лека повреда през лятото. От онези леки повреди, които една кола може да претърпи при престрелка с автомат. Верен на традицията, Джо си купи по-нова версия на абсолютно същия модел с абсолютно същия цвят. От „форд“ се чуваше, че скоро ще спрат да произвеждат „Таурус“. Не исках да казвам на Джо. Беше силен характер, но такава новина… не знаех как ще я приеме.

— Ти ли ще караш? — попитах.

— Да.

— Не е ли по-логично човекът с две здрави ръце да кара?

— Не и когато този човек си ти. Освен това трябва да разработя колата, да навъртя километри. Още не съм минал хиляда.

— Имаш я от два месеца, Джо. Как не си навъртял хиляда?

— Не се е налагало да ходя никъде. От два месеца не си се забърквал в нищо.

— Нов рекорд — измърморих и го последвах навън.

След час стигнахме до езерото и излязохме на шосе 534, водещо към Джинива он дъ Лейк. През лятото тук гъмжеше от туристи, но в края на октомври беше спокойно. Карахме по виещото се провинциално пътче между разпръснатите тук-там постройки, като от време на време мярвахме водите на езерото Ери през някоя пролука между боровете.

— Трябва да сме близо — измърмори Джо. — Надявам се да има номер на пощенската кутия. Полудявам, когато адресът не е написан на кутията.

Оказа се, че няма за какво да се тревожи — номерът беше висок половин метър, изписан върху огромна дървена табела, рекламираща „Избата на Брукс“. Джон зави с форда по алеята и спря на голям паркинг, пълен с коли. Имаше дълга дървена постройка, а зад нея се виждаха мрачните сиви води на езерото.

— Мислех, че е частен дом — отбеляза Джо.

— Така ми каза компютърът.

— Добре, да влезем и да попитаме.

Слязохме и се приближихме към постройката. На едната стена на главното помещение имаше рафтове с бутилки, от другата страна — кофички в лед, в които се изстудяваше вино. По средата бяха подредени сандъци със скъпи сирена и други лакомства. В един ъгъл стояха десетина души с чаши в ръце; червенокоса жена им разправяше за „плътния аромат“ на течността, която дегустираха. Към нас се приближи усмихнато привлекателно момиче с черна пола и блуза.

— Мога ли да ви помогна, господа?

— Малко сме объркани. Мислехме, че това е частен дом. Търсим Пол Брукс.

Тя кимна:

— Господин Брукс е собственикът на винарната и живее тук. Просто, когато сте влезли през портала, е трябвало да завиете надясно, а не наляво. Къщата трудно се забелязва между боровете.

Благодарихме ѝ, пак се качихме в колата и последвахме указанията ѝ. Къщата беше на около двеста метра от винарната и момичето беше право — боровете напълно я скриваха от паркинга. Сградата бе в същия стил като избата — голяма дървена постройка с покрив от зелени плочки, съвършеното място за усамотение край езерото. Минахме покрай черно беемве, спряно на алеята, отидохме при верандата и почукахме. След няколко секунди ни отвори симпатичен младеж. Изглеждаше на не повече от трийсет, носеше бяла риза, сини дънки и кожени мокасини. С това облекло, безупречните черти на лицето и гъстата кестенява коса приличаше на фотомодел от каталога на някой от онези баровски магазини, които твърдят, че продават дрехи за хора, живеещи сред природата, а всъщност клиентите им не стават от компютъра.

— Какво желаете?

С Джо му показахме разрешителните си. Той не реагира нито с недоверие, нито с детска възбуда, както е обичайно за повечето хора, щом видят служебна карта на частен детектив; просто кимна.

— Вие ли сте Пол Брукс?

— Да. За какво искате да говорите с мен?

Забеляза пораженията на лицето ми и веднага отмести очи. Тактичност.

— За едно телефонно обаждане отпреди пет години.

— Моля?

— Интересуват ни подробности за един човек, който наскоро беше убит. Преди пет години той се е обадил в тази къща в два часа през нощта на…

— Четвърти юли — довърши Брукс. — За това обаждане говорите, нали? Оттогава минаха пет години.

С Джо се спогледахме и аз кимнах.

— Това е. Обадил се е на пети, но е било през нощта на четвърти.

Пол Брукс въздъхна и отвори по-широко вратата.

— Май ще трябва да влезете.

Изведе ни на покрита тераса с кедрова ламперия, гледаща към гората и частен плаж на езерото Ери. Вълничките леко се плискаха край брега, в далечината облаците се сгъстяваха. Пред тази картина прекрасният ми изглед към светофара на „Лорейн“ и работилницата за поправка на автомобилни двигатели отсреща бледнееше.

— Е, Пол, какво ще ни разкажете?

Той поклати глава:

— Да не бързаме. Първо ми кажете защо ви интересува онова обаждане.

Обясних му с възможно най-малко подробности, че съм нает от вдовицата на Алекс Джеферсън да разследвам обстоятелствата около смъртта на съпруга ѝ и сина му и че тези обстоятелства са ни довели тук.

— Чух, че Алекс Джеферсън е бил убит — каза той, след като свърших. — За сина му обаче не знаех.

— Не четете ли вестници?

Той се усмихна:

— Сигурно съм изостанал с няколко дни. Защо този телефонен разговор е толкова важен за вас?

— Мат се е обадил на баща си малко преди два и веднага след това Джеферсън е звънял у вас. Питаме се защо.

— Причината ще ви хареса.

— Така ли?

— Обажданията бяха свързани с убийството на един човек в имот на баща ми, на което синът на Джеферсън бе станал свидетел.

За няколко секунди настъпи тишина, докато с Джо чакахме Брукс да каже нещо. Той гледаше към езерото. Плажът пред къщата продължаваше към винарната. Чуваха се гласове и смях, но дърветата пречеха да видим хората.

— Бихте ли ни казали нещо по-подробно? — попита Джо.

— Предполагам, че сте чували за баща ми — отговори Брукс.

С Джо се спогледахме, после едновременно поклатихме глава. Брукс се намръщи, леко обиден.

— Фентън Брукс. „Брукс байомедикал“. Не ви ли говори нищо?

— Тръби — досети се Джо.

Брукс кимна:

— Да, фирмата произвежда пластмасови тръбички за медицински изследвания, но и много други продукти за здравеопазването.

— Баща ви обаче е натрупал състоянието си от производството на тръбички, нали?

— Голяма част. — Брукс се намуси, сякаш смяташе въпроса на Джо за израз на лош вкус. — Сега фирмата се занимава с много по-сериозно производство. Баща ми почина пред няколко години. От рак.

— Съжалявам.

Замълчахме за момент, после Брукс прочисти гърлото си.

— Добре, вече разбирате ситуацията. Баща ми беше собственик на голяма компания с много работници, адвокати, съветници. Купи тази винарна като странична дейност и толкова хареса мястото, че построи къщата, за да я използва като вила. През лятото правехме партита за приятели, колеги и така нататък. Преди пет години организира празненство по случай Четвърти юли. Имаше стотина гости, може би и повече.

— И Мат Джеферсън е бил сред тях.

— Да, и той беше. Алекс Джеферсън също, но той си тръгна рано. Сигурно знаете, че беше адвокат на баща ми.

— Не знаехме.

— Сега знаете. Синът му учеше право, доколкото знам. Беше няколко години по-млад от мен. Поне така мисля. Във всеки случай беше тук и ми се струва, че се чувстваше малко неловко. Гостите започнаха да се разотиват около полунощ, но мъжът, с когото беше дошъл Мат, бе пиян и не си тръгваше, затова се наложи и той да остане.

— Кой беше той?

— Друг адвокат на фирмата, Джеймс Саймън. Мат работеше с него, беше му като стажант.

— Какво се случи?

— Ами, няколко души останаха до късно. Знаете как става, когато има алкохол в изобилие. Саймън се напи, а на Мат му стана скучно, беше се ядосал за нещо или… де да знам? Във всеки случай слезе на плажа и тръгна към винарната. По-рано там бяхме организирали вечеря, затова пътят му е бил познат. На терасата видял мъж и жена, които явно се били усамотили за малка среднощна лудория. Решил да ги остави на спокойствие, затова се обърнал и тръгнал да се връща. Тогава обаче му се сторило, че момичето се съпротивлява. Чул вик или нещо такова. Решил да провери какво става. Когато стигнал до терасата, жената не се виждала, а мъжът се скрил зад ъгъла на сградата. Мат изтичал горе и намерил момичето. Полуголо и мъртво. Била удушена.

Захладя, а Пол Брукс бе само по тънката риза. Въпреки това не изглеждаше да му е студено. Седеше и гледаше лицата ни с доволното изражение на разказвач, който е успял да омае слушателите си.

— Какво стана после? — попита Джо.

— Вие как мислите? Извикахме полиция. Разпитаха Мат и всички други. Мат беше доста разстроен и го разбирам. Искаше да говори с баща си. Може би му се е сторило, че ченгетата прекаляват с въпросите. Обади му се и той му казал само да отговаря на това, което го питат, и да им съдейства. После Алекс се обади на моя баща, за да се увери, че Мат казва истината.

— Научихме повече, отколкото очаквахме — призна Джо.

— Да, много интересно, но не виждам какво общо може да има с убийството на Алекс Джеферсън и самоубийството на сина му. Струва ми се, че търсите под вола теле.

— Коя беше жертвата? Беше ли от гостите на партито?

— В известен смисъл. Работеше във фирмата, която осигуряваше храната за партито. Беше едва двайсетгодишна, доколкото си спомням. Почти дете. Пренасяха разни неща от винарната в къщата и я бяха оставили да почисти. Оказа се грешка.

— Ами убиецът?

Брукс преметна единия си крак върху другия.

— Излизала с него няколко пъти, после се опитала да го разкара. Нехранимайко с огромно полицейско досие. Живееше във фургон на няколко километра оттук. Лесно се е промъкнал.

— Арестуваха ли го?

— Арестуваха го и го осъдиха. Още е в затвора.

— Знаете ли името му?

— Анди Доран. Момичето се казваше Моника Хийт.

— Интересна история — отбеляза Джо.

— Да, интересна. Предполагам, че това дава отговор и на въпроса ви за телефонното обаждане. Не мога да си представя обаче с какво може да ви е полезно за разследването.

— Никога не се знае.

Брукс изглеждаше скептично настроен:

— Може би. Всичко това много разстрои баща ми. Наистина, Анди Доран не беше сред гостите, но все пак… момичето обслужваше партито, нали разбирате.

— Никой друг ли не е видял или чул нещо? — попита Джо. — Мат Джеферсън ли беше единственият свидетел?

— Да.

— Значи той е разпознал извършителя, Доран. Така ли? — вметнах аз.

Брукс понечи да кимне, но се замисли и поклати глава:

— Честно да си кажа, не помня. Имам чувството, че разпозна колата му, но не и самия Доран. Не съм сигурен.

— Доста трудно е да осъдиш някого само с един свидетел.

— Имаха много повече основания. Във фургона на Доран откриха сигурни доказателства, пък и с това полицейско досие… Преди процеса шест пъти променя версията си за случилото се.

— Казахте, че Мат се обадил на баща си, защото се е засегнал от начина, по който са го разпитвали. Какво имахте предвид?

— След като беше единственият свидетел, предполагам, че ченгетата са водели разпита малко по-агресивно от необходимото. Може би се е почувствал, сякаш подозират него.

— Стига бе — възкликна Джо. — Сякаш подозират него?

Брукс усети накъде бие и се усмихна:

— Не си правете прибързани изводи, детективе. Изпратиха в затвора правилния човек. Проверете материалите от делото, ако искате, но съм почти сигурен, че ще се съгласите със съдебните заседатели.

— Добре ли познавате семейство Джеферсън? — попитах аз.

Той сви рамене:

— Не особено. Баща ми ги познаваше повече.

— Какво ви е мнението за двамата? За Алекс и сина му?

— Не ги познавах толкова добре, че да давам оценка. Но ми се струва, че нямат голям късмет, не мислите ли?

На връщане по криволичещото шосе не срещнахме друга кола.

— А ти искаше да се откажеш от проверката на обажданията — измърмори Джо. — Искаше да гониш Тор из града и да чакаш да те убият.

— Проверката на обажданията беше отлична идея. Добре, че ми хрумна.

— Хрумна ти, но после се отказа от нея.

— Затова имам нужда от теб. Да стимулираш гения ми.

Той се усмихна и поклати глава.

— Изглежда добра следа, но може да не излезе нищо — отбелязах.

— Кое?

— Ами, всичко. Убийството на момичето, разпита на Матю Джеферсън.

— Много ще се изненадам, ако не излезе нищо. И Джеферсън, и убиецът са споменали за обаждането на сина му. Проверихме тази следа и се оказва, че момчето е било свидетел на убийство. Това е важно.

— Добре, но с какво? Доран изглежда много подходящ за изкупителна жертва. Имало твърди доказателства срещу него, опитвал се да лъже, момчето го разпознало. Къде се намесва Алекс Джеферсън в тази картинка?

— Няма как да разберем, докато не проверим материалите по делото и не разберем какво е станало. Най-логичният извод е, че са го натопили.

— Малко е прибързано да подозираме, че Мат Джеферсън е убил момичето.

Джо ми хвърли бърз поглед и пак се загледа напред.

— Ти твърдеше, че момчето играе главна роля в тази история, а и твоят приятел от снощи явно им има зъб.

— И още как. Само че Доран още е в затвора. Ако го задраскаме от списъка на заподозрените, какво ни остава?

— Може би онзи, който отмъщава на Джеферсънови, е свързан с Доран. Може да му е брат, близък приятел, нещо такова.

— Някой, който толкова да обича Доран, че да е готов да убива за него, но въпреки това е чакал пет години, преди да предприеме нещо?

Джо въздъхна:

— Добре де, няма съвпадение във времето. Въпреки това не трябва да изключваме тази възможност.

— Не я изключвам. Само казвам, че има още много неща, които не знаем.

— Трябва да пробваме да се срещнем с Доран. Повечето затворници, излежаващи престъпления, които твърдят, че не са извършили, са склонни да разговарят с всеки, да не говорим за онези, които наистина са невинни.

— Добро хрумване.

Умълчахме се за известно време. Погледнах в огледалото и видях, че Джо се хили.

— Какво има?

— Много се разбърза.

— В какъв смисъл?

— Преди малко ме предупреди да не прибързвам. Да давам по-спокойно, да изчакам да съберем повече информация.

Още се смееше, когато излязохме на главния път.

Върнахме се в кантората малко след пет. Джо спря на паркинга, изключи двигателя и посегна към дръжката на вратата. Използва дясната си ръка — признак, че лявата го е заболяла от шофирането.

Тъкмо затварях вратата си, когато чух отваряне на друга и се обърнах. Таргънт слезе от една „Краун Виктория“, спряна на отсрещния тротоар. Говореше по телефона, но ми помаха приятелски.

— По дяволите. — Посочих го на Джо. — Този човек няма ли с кого друг да си приказва?

Изчакахме при колата, докато Таргънт свърши разговора и се приближи.

— Дали да не се качим горе? — предложи.

— Няма да стане. Ако продължите така да се заседявате в кабинета ми, ще започна да ви взимам наем.

Той се усмихна кисело и кимна на Джо:

— Господин Причард. Как сте?

— Отлично.

— Къде сте били, господа? С какво се занимавате?

— С нищо интересно — отвърна Джо. — Сега искам да хапна. Не съм обядвал и умирам от глад.

— Чува се. Не обичам да преча на един мъж да нахрани корема си, затова няма да ви отнема много време. Просто след последния си разговор с госпожа Джеферсън реших да се отбия. Тя ми каза, че сега вие, как да се изразя… водите разследване по нейна поръчка.

— Да, така е — отговорих.

— Трябва да призная, че не съм много възхитен от идеята.

— Не съм и очаквал.

— Раздвоен съм какво да правя. От една страна, ми се иска да ви отрежа, да ви покажа, че не може така. От друга, си мисля, че няма смисъл да се занимавам с вас.

— Послушайте втория глас.

Таргънт гледаше земята и разсеяно въртеше венчалната халка на лявата си ръка. Отново това непроницаемо спокойствие. Дори днес, когато му разказах за нападението и признах, че не съм подал сигнал в полицията, той запази самообладание или поне си го възвърна бързо. От личен опит знам, че един спокоен полицай кара заподозрения да се чувства много по-несигурно, създава впечатление, че е със сто шахматни хода по-напред от теб. Джо беше такъв тип. Аз бях далеч от това.

— Добре — каза Таргънт. — Може би сте прав. Може би трябва да ви оставя да работите. Ще поддържаме връзка, нали? Ще обменяме информация. Ще бъдем един екип.

Погледнах го и се почудих какво всъщност си мисли, защо е дошъл, защо е този приятелски жест.

— Разбира се, Таргънт. Така ще направим. Ще сме един екип, както казахте.

Той кимна:

— Чудесно. Много любезно от ваша страна.

— И аз така мисля. Свършихме ли вече?

— Не съвсем. Ще ми отделите още една минутка. Тази сутрин ми се обади лейтенант Бруър от полицията в Индиана. Разказа ми нещо странно.

Таргънт бръкна в задния си джоб и извади някакво листче. Бавно го разгъна, изглади го върху бедрото си и ми го подаде.

Беше регистрационен формуляр от полицейския арест на окръг Браун, където бях прекарал нощта при посещението си в района. Снимката бе на мъж на средна възраст със зле оформени мустаци, когото не познавах. Беше задържан преди шест часа за възпрепятстване на полицейско разследване.

— Стан Майерс. — Погледнах Таргънт. — Това име трябва ли да ми говори нещо?

— Не знам. Вашето поне му говори много.

— В какъв смисъл?

Той взе формуляра, пак го сгъна и го прибра в джоба си.

— Господин Майерс е частен детектив от Индиана. Това не ви ли говори нещо?

— Не.

— Арестували са го вчера. Опитал се да подкупи служител в щатската полиция да му даде поверителна информация. — Таргънт замълча за секунда. — Информация относно разследването на смъртта на Мат Джеферсън.

— Самоубийство.

— Разследване на смъртен случай при неизяснени обстоятелства. Поне така ми каза Бруър.

— Добре. Приемам. Какво общо има този Майерс с мен?

— Малко ме изненадвате с този въпрос — отбеляза Таргънт. — При положение, че вие сте го наели.

Не отрекох веднага. Може би Таргънт очакваше да си призная, защото присви очи и за момент на лицето му се изписа възбуда.

— Спомнихте ли си? Премина ли временната ви амнезия?

— Не съм наемал този човек. Никога не съм го чувал.

— Имате ли доказателства, че Линкълн го е наел? — попита Джо. — Или всички му вярват, защото звучи убедително?

— Майерс веднага е назовал името му. Казал на Бруър, че друг детектив, на име Пери му се обадил в деня след самоубийството на Мат Джеферсън и го наел да следи разследването.

— Значи отговорът на въпроса ми е…

— Още не. Това е отговорът. Още нямат доказателства, но Бруър работи по въпроса.

Таргънт отмести очи от Джо и ме погледна:

— Твърди, че сте поискали да работи тайно от полицията и когато чул това, отказал. После пак сте му се обадили, повторили сте молбата си и сте му обещали да му изпратите десет хиляди в брой по пощата, ако дори само се опита да измъкне последните сводки. Господин Майерс изглежда не преуспява в този бизнес. Според Бруър припечелвал допълнително като нощен пазач за по десет долара на час. Затова десетте бона го убедили да се пробва. Глупаво решение, разбира се. Сега нещастникът вероятно ще се прости с разрешителното си.

Гърлото ми се бе свило и ме глождеше неприятно, сякаш по средата бе заседнала сламка.

— Знаете, че е клевета. Знаете, че лъже, Таргънт.

Той разпери широко ръце.

— Не го казвайте на мен. Кажете го на господин Майерс. Той е убеден, че изпълнява ваша поръчка. Бруър иска да отидете там. На базата на същите обвинения, както преди. Предупредих го обаче, че при това плащане в брой ще му е по-трудно да го докаже, отколкото си мисли. Очаквах да отричате всичко и това наистина е брилянтна защита. Предупредих го, че не сте откровен, не сте склонен да ни помагате.

— Нямате доказателства. Бруър няма доказателства. Подхвърляте ми информация от втора ръка за десет хиляди в брой, които самият Бруър може да е подхвърлил.

— Намерили са плика. Клеймото е от Кливланд.

Замълчах.

Таргънт се усмихна:

— Да не се разтревожихте?

— Ни най-малко. Просто ми хрумна, че може би вие сте изпратили парите.

— Разбира се. Вие сте жертва на световна конспирация. Извинете ме, че все забравям.

— Нямам излишни десет бона, Таргънт. Ако се съмнявате, проверете банковата ми сметка.

— Да, но Алекс Джеферсън е имал пари и петдесет бона от тях липсват. Изтеглени са в брой и оттогава никой не ги е видял.

— И какво, подозирате, че сам е платил на Линкълн да го убие? — намеси се Джо. — Желязна логика.

Таргънт поклати глава:

— Спомнете си, че може някой да е изнудвал семейство Джеферсън, господин Причард. Къде са отишли тези пари? Вероятно при човека, който е упражнил този натиск върху Джеферсън.

— На какъв натиск може да го е подложил Линкълн?

— Надявах се той да обясни.

— Това е важно — заговорих. — Ако някой наистина е наел този човек, като се е представил за мен… това е много важна следа, Таргънт, и ако откриете кой е бил…

— Някой се е представил за вас. Това ли е вашето обяснение?

Кимнах:

— Да. Аз не съм го наемал и ако сериозно твърди, че съм го наел, какво друго остава?

— Предполагам, че възможностите са две. Или някой се е представил за вас, или вие лъжете.

— Можете да задраскате втората възможност.

— Добре, но какъв е смисълът? А? Защо някой ще се представя за вас? Защо да плаща десет хилядарки на частен детектив, след като няма никаква гаранция, че ще го хванат? Ако беше успял да се добере до полицейския доклад и да ви го изпрати… извинете, да го изпрати на самозванеца, каква щеше да е ползата?

— Не знам.

Той се усмихна и кимна:

— Разбира се, че не знаете. Разбира се. Започва да ми става жал за вас, Пери. Защото, ако не лъжете, излиза, че сте най-големият наивник, когото познавам. Сърцето ми плаче за вас. Но понеже съм добросърдечен човек, ще ви помогна. Всички тези неща, които не разбирате. Всички тези въпроси. Ще ви ги обясня. До последния. Ще го направя за вас.

След тези думи Таргънт кимна на Джо, обърна се и тръгна бодро към колата си, като си подсвиркваше изнервящо.

Можеш да стоиш на брега на някоя река, да гледаш водата и да ти се струва топла и спокойна, дори приветлива, подканваща те да се потопиш в нея. Когато скочиш — изненада; оказва се студена, със силно течение, със скрити корени по дъното.

Така се чувствах сега. Молбата на Карън да открия сина на покойния ѝ съпруг ми се беше сторила съвсем невинна. Толкова много пари за такава обикновена задача. Разбира се, имах едно на ум — все пак бях в списъка със заподозрените на полицията, колкото и назад в него да беше името ми. Пренебрегнах това, водейки се от простата логика, която постоянно обяснявах на хората, когато бях полицай — ако не си извършил нищо нередно, няма от какво да се страхуваш.

Не бях извършил нищо нередно, но с всеки изминал час се страхувах все повече и повече. Последната изненада, това откритие на Бруър, промени всичко. Преди ми изглеждаше, че всичко са случайни съвпадения. Макар че ми създаваха главоболия, можех спокойно да ги пренебрегна, поне така си мислех. Сега нещата се бяха променили. Някой се беше представил за мен, бе вложил десет хиляди долари в това усилие.

— Всичко започна с ходенето ти до Индиана — отбеляза Джо.

Седяхме на капака на пикапа ми. Таргънт си беше тръгнал.

— Така изглежда.

— Ченгетата са дошли да проверят къде си бил по времето на смъртта на Джеферсън и не са намерили улики. Но когато отиде да търсиш сина му, всичко се промени. Нещо е привлякло нечие внимание върху теб.

— Да… на ченгетата.

— Не, Линкълн Пери, на някой друг.

Джо разтърка рамото си и за първи път забелязах колко уморен изглежда. Денят бе изтощителен за него — два часа шофиране след пълен физиотерапевтичен сеанс.

— Върви си вкъщи, Джо. Хапни, вземи обезболяващи и си почивай.

Той престана да масажира рамото си и поклати глава:

— Не, добре съм. Трябва да поработим на компютъра, да разучим за този Доран и да се опитаме да си уредим свиждане. Повече от ясно е, че някой те атакува. Не е зле да се подготвиш за отбрана.

— Доран няма къде да ходи. Утре ще е в същата килия, в която е и днес. Ще изчакаме.

Той кимна и умората му пролича още по-ясно. Накрая се отказа:

— Добре. Но ще започнем рано.

— Да. Отново ти благодаря.

Той махна пренебрежително и отвори вратата на колата си.

— Искаш ли да те закарам?

— Ще се прибера пеша и сутринта ще дойда да те взема. Утре ще разнищим още загадки. От днес имаме напредък.

— Така си е. Денят, в който започна да отбелязваш напредък, случайно съвпада с момента, в който реших да се включа.

— Жалко, че не се включи малко по-рано. Тогава може би лицето ми нямаше да изглежда като премазано от камион.

Той се качи в колата си, понечи да затвори вратата, но спря.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че не ми харесва решението ти да изгориш снимката.

— Да.

— Вземам си думите назад.

Прибрах се вкъщи, направих си бъркани яйца и бързо ги изядох, като смятах да сляза да потренирам в залата. Отказах се от тази идея, докато миех чиниите. Нямах енергия за тренировка и не исках да оставам сам тази нощ. Постоянно мислех за Алекс Джеферсън, Карън и Таргънт, но често се сещах и за Ейми. Избърсах ръцете си, взех телефона и ѝ се обадих.

— Свободна ли си тази вечер?

— Може би. Ако „свободна“ означава да седя на дивана и да пия бира, да. Ако „свободна“ означава дали искам да изляза някъде, тогава, не.

— Настроена си да си седиш вкъщи, така ли да разбирам?

— Вече съм се облякла с удобни дрехи. Няма начин да ме примамиш да изляза тази вечер, освен ако не ми предложиш нещо дяволски разтоварващо.

— Какво ще кажеш за голо парти?

— Това най-много харесвам в теб, Линкълн. Изтънчените ти идеи.

Дойде по дънки и блуза с дълъг ръкав — не шити по мярка от най-финия памучен плат, каквито носеше Карън, а от онези, които изравяш от гардероба, когато започнат студените нощи.

— Имам „Бекс“ и „Будвайзер“ — предложих. — Избирай.

— С тази буква ли се изчерпват познанията ти за бирената азбука?

— Не виждам нужда да продължавам нататък.

— „Бекс“.

Подадох ѝ бира и отворих една за себе си. Когато се обърнах, тя ме погледна стъписано и за първи път от няколко часа насам си спомних как изглежда лицето ми.

— О, да, май още не съм ти разказал за миналата нощ.

Тя докосна кожата под окото ми, примигна болезнено и дръпна ръката си.

— Изглежда мноого зле, Линкълн.

— Усещането не е по-добро.

— Разкажи ми какво се случи.

Влязохме в хола и седнахме на дивана. Отпих глътка бира и ѝ разказах какво се бе случило през последните двайсет и четири часа. Когато споменах името на Тор, на загриженото ѝ лице се изписа тревога.

— И Тор ли е замесен? Същият Тор, който кара хората да изчезват, сякаш това е рутинна работа за него?

— Всъщност, мисля, че за него това наистина е рутинна работа.

— Не е смешно.

— Не е.

— Ако полицията намери връзка между него и теб, Линкълн…

— Да. Няма да е добре. В момента обаче Тор не ме притеснява толкова, колкото онзи частен детектив в Индиана. Някой му е изпратил десет бона в брой, като се е представил за мен, Ейми. Това е сериозна инвестиция. Чудя се каква възвръщаемост очакват.

— Да те изпратят в затвора.

— Твърде прямо казано.

— Но е вярно, нали?

— Не знам. Ако беше свързано с Алекс Джеферсън, щеше да има повече логика. Убиецът му е искал да отвлече вниманието на ченгетата. Синът му обаче се самоуби и това променя нещата.

— Двата случая са толкова свързани. Ако направят така, че да изглеждаш виновен за смъртта на сина…

— Ще изглеждам виновен и за бащата — довърших мисълта ѝ и отново се почувствах, сякаш в гърлото ми е заседнала сламка.

Станах, отидох в кухнята и донесох още две бири. Седяхме на дивана, говорехме, пиехме, може би около час. Приказвахме си за Тор, за Джеферсън и за Таргънт. Обичах да говоря с нея. Изпитвах нужда от това. Тя се бе превърнала в онзи човек в живота ми, с когото знаех, че мога да обсъждам и най-тежките си проблеми, човекът, който ще ми даде по-добър съвет от стените на празния ми апартамент — обичайните ми събеседници. Бях живял известно време без такъв човек и макар че можех да продължа все така, не исках. Присъствието ѝ до мен на дивана някак ме разконцентрираше, не можех да се съсредоточа върху разговора, очертанията на бедрото ѝ върху тапицерията и ароматът на парфюма ѝ ме разсейваха.

Тя питаше нещо за Таргънт, когато я прекъснах:

— Онази вечер, когато каза, че можем да бъдем най-много приятели, бях на крачка да те целуна.

Очите ѝ се разшириха изненадано.

— Леле. Много рязко променяш темата.

— Извинявай.

Тя замълча за момент, после измърмори:

— Една крачка, а?

— Може би и по-малко.

— По дяволите. Да бях говорила по-бавно.

Засмя се, но прозвуча напрегнато.

— Може би не трябваше да ти го казвам. Изглеждаше, че добре си обмислила всичко, докато бях в Индиана. И може би си права.

— Аз ли може би съм права? Мислех, че решението е твое, Линкълн.

— Знам. Но откога се доверяваш на решенията ми? Би трябвало да си по-разумна.

Тя понечи да каже нещо, но замълча и поклати глава.

— Какво има?

— Просто моментът е много интересен. Аз се ядосвам за странната връзка, която сме създали, и ти изведнъж решаваш да ме сваляш. Проклета да съм, ако съм знаела, че ще се получи така…

— Не съм решил да те свалям, защото се ядоса.

— Няма да споря, макар че мога.

— Знам.

Тя ме погледна изпитателно:

— Значи бе събрал смелост да направиш първата стъпка, но после се отказа.

— Да, ти уби устрема ми.

— Вечно ще се проклинам за това.

— Лъжкиня.

— В живота си не съм била по-искрена, Линкълн.

Настъпи мълчание, което някак си създаваше атмосфера на комфорт, след няколко секунди се наведох, обгърнах с ръка врата ѝ и я целунах. Тя притисна устните си до моите, нежно, но страстно, после се отдръпна. В очите ѝ се четеше едновременно радост и тъга.

— Кой не е честен сега? — попита тя.

Кимнах:

— Не е честно. Разбирам, Ейми.

Лицето ѝ бе на сантиметри от моето, нежната ѝ коса галеше ръката ми.

— Тогава престани.

— Добре.

Отново я целунах. Тя отново се отдръпна от мен:

— Проклет да си, Линкълн!

После отново впи устни в моите, извъртяхме се на дивана, така че тя да бъде върху мен, тялото ѝ леко се отпусна върху моето, косата ѝ — върху лицето ми.

Погали с пръсти раменете и врата ми и по гръбначния ми стълб сякаш премина електрически ток. Прокара ги през косата ми и когато докосна цицините на тила ми, болката за миг ми напомни за Алекс Джеферсън, Карън и непознатия отмъстител. После изхлузих старата блуза над главата ѝ, погалих гладката, нежна кожа на гърба ѝ и всички проблеми изчезнаха.

След известно време вече лежахме в спалнята ми, усещах топлината ѝ до себе си, единият ѝ крак бе преплетен с моя, главата ѝ — притисната до врата ми. Дишаше бавно и спокойно, почти заспиваше, но аз бях буден и нащрек, гледах сенките, танцуващи по тавана при преминаването на всяка кола отвън.

— Да се чуди човек защо не сме го правили преди — заразмишлявах на глас.

— Досега винаги съм подбирала мъжете — отвърна Ейми; почувствах топлия ѝ дъх до врата си и в следващия миг тя ме захапа нежно по рамото.

Телефонът иззвъня, пронизително и настоятелно. Вдигнах глава и примигнах, заопипвах в тъмното за апарата. До мен Ейми се размърда, но не се събуди, спеше дълбоко, сякаш ѝ предстоеше зимен сън. Надигнах се, пресегнах се зад нея и вдигнах телефона от конзолата. Станах от леглото и излязох в коридора. С присвити очи се вгледах в номера на дисплея, когато апаратът иззвъня за трети път. Беше домашният номер на Карън.

Вдигнах точно когато зрението ми се проясни и видях часовника в хола. Беше три без десет.

— Карън, какво има?

— Той ми се обади, Линкълн. Преди малко.

Гласът ѝ бе напрегнат и уплашен.

— Кой?

— Убиецът на съпруга ми! Попита колко пари щеше да наследи Матю. Започнах да му крещя, почти изпаднах в истерия…

— Успокой се, Карън.

Тя говореше толкова бързо, че едва я разбирах.

— Каза ми, че не е задължително да умра — изрече тя бавно и ясно.

— Какво друго?

— Каза, че иска само онова, което Матю е щял да получи. Стига да е разумна сума. Да, точно така се изрази. Стига да е „разумна“ сума. После каза, че ще предаде останалите си указания чрез теб.

— Какво?

— Накара ме да ти кажа след малко да очакваш обаждане в залата за фитнес. Нареди веднага да ти се обадя.

Стоях в кухнята, бос върху студените плочки.

— Казал е да очаквам обаждане в залата.

— Да, Линкълн. Трябва…

— Ще ти се обадя по-късно, Карън.

Когато се върнах в спалнята, Ейми лежеше подпряна на една ръка, изглеждаше сънена, но на лицето ѝ се четеше загриженост.

— Кой беше?

— Карън. Приятелят ми от снощи иска да му се обадя от залата.

Тя седна и притисна чаршафа до гърдите си.

— Линкълн, дали е добра идея…

— Трябва да говоря с него. Все пак е само телефонен разговор. Явно не иска да ме убие.

При последната ни среща поне нямаше такова намерение, но разбира се, през последните двайсет и четири часа постоянно нарушавах нарежданията му.

— Ще сляза с теб.

— Не, няма. — Облякох се набързо и я погледнах. — Стой тук, Ейми. Стой тук и ако ти се стори, че има нещо нередно, обади се в полицията.

Влязох в допълнителната спалня, взех пистолета си и проверих пълнителя. Когато се върнах в коридора, Ейми стоеше на вратата на стаята. Светъл лъч от уличните лампи озаряваше пода под краката ѝ.

— Всичко ще е наред — успокоих я и тръгнах.

Излязох бос, асфалтът беше груб и студен. Извадих ключовете и отворих вратата на залата. Всичко беше спокойно, както можеше да се очаква в три часа през нощта. Застанах с гръб към стената, намерих пипнешком ключа на лампата и светнах. Бавно се завъртях и приклекнал влязох в главното помещение, огледах, като държах пистолета насочен напред. Нямаше никой.

Последният клиент вечерта бе изключил лампите, но слабите аварийни крушки по ъглите на помещението бръмчаха тихо и излъчваха бледо сияние. Едно двайсет и четири часово заведение не може да остава съвсем тъмно, дори когато няма никой.

Исках да проверя останалата част на сградата, но също и да съм близо до телефона. В крайна сметка предпочетох второто; седнах на ръба на бюрото с пистолет в ръка и зачаках.

Когато телефонът в залата иззвъня, за малко не изпразних пълнителя в стената. Очаквах да звънне телефонът в офиса и когато звукът дойде от другаде, това ме стресна. В залата с уредите имаше телефон за клиентите, който бе на самостоятелна линия. Пак иззвъня; станах, поех си дълбоко въздух и пистолетът потрепери в ръката ми.

— Добре, добре, задник такъв. Идвам.

Бях на средата на помещението, когато предният прозорец се пръсна. Из залата се разлетяха стъкла, полъхна студен въздух отвън и чух тракане на автоматично оръжие. Хвърлих се на земята и се изтърколих наляво, търсейки прикритие зад бетонната подпора по средата на помещението. В стената зад мен се забиваха куршуми, откъртваха парчета мазилка, разбиваха метални и стъклени премети. Добрах се до подпората, скрих се отзад, облегнах се с гръб към нея. Наведох главата си и притиснах ушите си с предмишниците. Оглушителното тракане продължаваше, алармата от счупения прозорец не можеше да заглуши гърмежите. Куршумите се забиваха в подпората и разбиха кутията за хартиени кърпички от другата страна, върху мен се посипаха парченца пластмаса. Последва кратка пауза, след което нов откос от куршуми пресече залата, от единия до другия ѝ край.

Внезапно настъпи тишина. Алармата беше спряла още по време на стрелбата, вероятно улучена от куршум. Стиснах пистолета с две ръце, готов да стрелям. Исках да надникна иззад подпората, но ми бяха нужни няколко секунди, за да се престраша.

Когато погледнах от прикритието си, видях само пустата улица. Подът бе покрит с мазилка, стъкла и други отломки, но през дупката, където допреди минути беше прозорецът, не се виждаше никой. Нямаше коли, нямаше въоръжени нападатели.

Телефонът на стената пак иззвъня. Ушите му пищяха от изстрелите и алармата и затова отначало не го чух, но когато осъзнах, че звъни, станах и отидох в другия край на залата, без да ме е грижа, че последното му иззвъняване се бе оказало прелюдия към автоматична стрелба.

Вдигнах слушалката и я доближих до ухото си, но не казах нищо. Когато човекът от другата страна на линията заговори, едва чувах думите му, но това се дължеше по-скоро на звъна в ушите ми, отколкото на тихия му глас. Въпреки това веднага го познах. Току-що беше направил със залата ми за фитнес същото, което бе причинил на лицето ми.

— Още си жив — установи той. — Хубаво. Стрелях навсякъде, но при толкова много куршуми човек никога не знае.

— Когато те открия…

— Млъкни, Линкълн. Няма да ме откриеш, а ако се опиташ, ще умреш. Имам лошото предчувствие, че в крайна сметка точно така ще стане, но тогава сам ще си си виновен. Дадох ти възможност да се оттеглиш. Възможност, която трябваше да приемеш, но не го направи. Следващия път дори няма да имаш време да съжалиш за това.

— Ти ще съжаляваш, нещастник. С тази стрелба си подписа присъдата.

— По дяволите, бързо си възвърна самоувереността. — Говореше спокойно и безгрижно. — Синът на Джеферсън трябваше да наследи сериозна сума, преди да се спомине. Някъде около пет милиона. Може би повече, може би по-малко, но нека да проявим великодушие и в името на по-бързото уреждане на проблема ще поискаме само три милиона. Кажи на вдовицата да ги приготви за превеждане. Ние ще се свържем с нея и ще ѝ кажем къде и кога да извърши превода. Ако го направи, може би никой няма да умре.

Продължи, преди да успея да отговоря:

— Хайде, Линкълн, обади се сега на ченгетата. Днес ме разочарова, когато толкова бързо отиде при тях. Явно съм имал прекалено високо мнение за теб. Хайде, обади им се сега. Нищо няма да промениш.

Връзката прекъсна и от слушалката се чу само бръмчене; отвън долиташе вой на полицейски сирени, Ейми крещеше името ми.

Обадих се на Таргънт. Полицаите, които дойдоха, нямаха никаква представа какво става и колкото повече подробности научаваха, толкова повече се усложняваха нещата. Исках да се обадя на Карън, но те не ме оставяха на спокойствие, засипваха ме с въпроси. Таргънт дойде около четирийсет и пет минути след първата полицейска кола. Дори разгромът в залата ми за фитнес да вся някакво съмнение в убеждението му, че съм виновен, той не го показа. Само се разхождаше из помещението, ръмжеше и сумтеше, без да коментира много, докато му разказвах какво е станало. Погледна Ейми, която стоеше в ъгъла на залата и отговаряше на въпросите на друг полицай, но не попита коя е, дори не провери дали тя ще потвърди разказа ми.

— В залата има камери, които записват всичко — обясних. — Държа ги за сигурност, защото нямам служител, който да работи през нощта. Ако се съмнявате в показанията ми и искате да се уверите, че не съм разбил собствения си фитнес, изгледайте записа.

Влязох в офиса, взех касетата от системата за видеонаблюдение и му я дадох. Той я взе, без да продума, прошепна нещо на сержанта, който отговаряше за отцепването на района, после ми каза, че ще се обади на Карън, за да провери показанията ми.

— Добрата новина е, че не пострадах — отбелязах аз.

— Знаете ли, това е много странно.

— Кое?

— Този тип иска да действа чрез вас. Работил съм по няколко случая на изнудване. Когато някой иска да измъкне пари от някого, той просто го притиска. Този тип обаче се обажда на Карън Джеферсън и ѝ казва, че ще се обади на вас. После казва на вас сумата, която иска.

Погледнах го втренчено, после се обърнах към залата и разперих ръце.

— Огледайте се хубаво, Таргънт. Наистина ли очаквате някой да унищожи собствения си имот само за да скрие една лъжа?

— Зависи от човека и от лъжата. При подходяща комбинация, да, мисля, че е възможно.

Поклатих глава:

— Изгледайте проклетия запис от камерите. Изгледайте го и ако не ми повярвате, трябва да ми дадете „Оскар“.

Молбата ми да повикаме Таргънт само засили любопитството на униформените, но им казах, ако се интересуват от подробности, да се обръщат към него. Те се застояха още известно време, снимаха, опитваха се да изчоплят куршумите от стените. Двама ми помогнаха да почистя, пометоха стъклата и отломките и ги събраха в голяма кофа за боклук. Щангите не бяха повредени, ако не броим няколко одрасквания, но двата велоергометъра бяха улучени, а компютрите им — разбити. Щетите бяха за няколко хиляди долара.

Полицаите най-после свършиха с Ейми и тя остана в ъгъла, притиснала ръце до гърдите си, разтреперана в тънката блуза. През счупените прозорци в залата безпрепятствено проникваше студен въздух. Отидох при нея и разтърках ръцете ѝ, опитвайки се да я сгрея. Тя се опита да се усмихне, но не се получи. Беше уплашена.

— Прибирай се вкъщи, Ейми. Ще се разболееш да стоиш така. Прибери се и се стопли. Съжалявам.

— Няма за какво да се извиняваш, Линкълн. Просто… — Тя поклати глава. — Когато заспивах, ти беше до мен. Събудих се и ти говореше по телефона, а след две минути някой стреляше по къщата…

— Знам. Съжалявам. Много бързо стана. Не го очаквах. — Тя погледна полицаите срещу нас. — Всичко това заради Карън ли е?

— Заради съпруга ѝ.

Тя си пое дълбоко въздух и кимна.

— Ще запомним тази нощ, а? — опитах се да я разведря.

Тя леко се усмихна:

— С много неща. С много неща.

— Хайде, прибери се вкъщи и се стопли.

Тя отново кимна и ме прегърна силно. Целунах я, после се отдалечих към вратата. Спрях при сержанта да попитам дали Ейми може да си върви. Тя тръгна да излиза, но спря на вратата и ме погледна.

— Линкълн.

— Да?

— Такава ли е зарята, когато за първи път преспиш с някоя? Много ефектно.

Засмях се и веднага ми олекна; щом още можеше да се шегува, значи бързо щеше да се съвземе.

— Ще го имам предвид — отговорих и тя излезе.

Когато всички си тръгнаха, минаваше пет. Намерих голяма пластмасова плоскост и руло тиксо и се заех да затворя дупката в стената, където беше прозорецът. Докато работех, се замислих за Ейми и гневът ми се разгоря. Щеше да бъде прекрасна нощ. За няколко часа всичко вървеше отлично. Но те не ми дадоха дори това. Ейми си тръгна премръзнала, уморена и уплашена. Запитах се дали негодниците го знаеха, дали я бяха видели да излиза сама и това ги забавляваше.

След като затворих дупката и почистих, доколкото можах, седнах в офиса с крака върху бюрото и чаша кафе до мен и огледах пораженията. Бях закачил на вратата табелка: „Затворено поради вандализъм“. В седем часа се обадих на Грейс, казах ѝ какво е станало и че няма нужда да идва днес. След като отговорих на тревожните ѝ въпроси и отклоних предложението ѝ да ми помогне, затворих и се обадих на Джо. Той изслуша разказа ми безмълвно и когато свърших, попита само едно:

— Казваш, че Ейми била там, така ли?

Въздъхнах:

— Да, Ейми беше тук.

— Имало е парти с преспиване, а?

— Джоузеф…

— Спокойно, спокойно, няма да ти се меся в личния живот. Просто ми е трудно да повярвам. Имах чувството, че тя подбира мъжете, а пък ти никога не си имал такъв добър вкус.

— Ще се видим в кантората — изръмжах и треснах слушалката, но коментарът му ме развесели.

Следващото ми обаждане бе до застрахователния ми агент. Беше рано и още го нямаше на работа, но точно това целях — исках да научи новината от телефонния си секретар. Досадно беше да обяснявам, че искам покриване на щети от въоръжено нападение над залата ми.

В осем без десет допих кафето и пак влязох в залата. Огледах за последно, преди да тръгна към кантората. Не се чувствах уморен въпреки недоспиването, гневът при вида на разбитите от куршуми уреди ме зареди с енергия.

Изгасих лампите, за да си личи, че залата е затворена. Пластмасовата плоскост, с която бях запушил дупката, пропускаше някаква светлина, но вътре цареше сумрак. Застанал по средата на помещението, погледнах полупрозрачната преграда и забелязах човешки силует. Не можех да различа чертите на лицето му, но личеше, че е мъж и се опитва да надникне в залата. По неизвестна причина изпитах страх, чувството, че от другата страна на пластмасата стои опасен човек.

Направих две крачки към стената, наведох се и взех един метален лост от щангите. Тежеше няколко килограма и при добре прицелен удар можеше да бъде опасно оръжие. В този момент мъжът от другата страна бутна пластмасата и тиксото започна да поддава. Едната страна на плоскостта се отлепи от стената и след секунда неканеният гост прекрачи през прозореца и влезе.

Беше Тор. Явно на пръв поглед неоснователното ми предчувствие за опасност не беше чак толкова абсурдно. Тор (така и не знаех фамилното му име) бе може би най-безмилостният убиец в града. Предишния ден бях отрекъл, че го познавам, но при появата му сега изпитах страх, какъвто малко неща на света биха могли да предизвикат. Макар че се бяхме срещнали случайно, познанството ни имаше огромно значение за мен. Това бе от онези срещи, които нямаше да забравя до края на живота си, колкото и дълго да продължи той. Среща, споменът за която понякога не ми даваше да заспя.

— Линкълн Пери — изрече той тихо и спокойно името ми, без заплаха в гласа, както звучеше винаги, колкото и напрегната да беше ситуацията.

— Тор.

Той плъзна безизразния си поглед към лоста в ръцете ми, после призрачните му очи се втренчиха в лицето ми. Носеше черни панталони и черна риза с дълъг ръкав, изобщо във външността му нямаше нищо забележително… освен тези очи.

— Изглежда, че наскоро си имал неприятности — отбеляза, като за няколко секунди огледа цялата зала, без да пропусне да забележи нито един повреден предмет.

Аз също се огледах.

— Да, напоследък си създадох доста врагове.

— Изглежда доста често ти се случва.

Лицето му остана безизразно, но останах с впечатление, че това му е забавно.

— Е, всеки го бива за нещо.

Той прокара показалеца си по една от лежанките, изучавайки дълбоката драскотина от куршум в единия ѝ ъгъл.

— Твоите и моите проблеми много често започнаха да съвпадат.

Не коментирах.

— Полицията ме разпитва — продължи той. — В интерес на истината, често ме викат да ме разпитват, но рядко получават отговор. Вчера въпросите им бяха свързани с теб.

Пак се втренчи в мен със сините си очи.

— Какво им каза? — поинтересувах се.

— Както казах, рядко давам отговор.

Кимнах:

— Мен също ме разпитваха, Тор. Вчера за първи път споменаха името ти. Казаха, че си бил в колата на един мъртвец. Мъртвец, когото подозират, че съм убил.

Лицето му остана безизразно.

— Ти ли го уби?

— Не.

— Но си любовник на жена му.

— Не. Навремето бяхме. Сега обаче не сме.

— Ние знаем доста неща един за друг — изрече той бавно, сякаш внимателно подбираше думите си. — Неща, които е най-добре да останат между нас.

— Няма да кажа на никого.

Той кимна кратко.

— Имаше още един човек.

— Той избяга и толкова се уплаши, че никога няма да проговори, каквото и да става.

На това със сигурност повярва.

— Това решава проблема. — Тор още веднъж огледа залата. — Поне за мен. А ти? Явно имаш още неща за уреждане. Желая ти късмет, макар да съм сигурен, че няма да ти трябва.

Обърна се към прозореца и посегна към отлепения край на пластмасовата плоскост.

— Чакай.

— Да?

Той се обърна наполовина, с тяло, все още наклонено към прозореца.

— Защо си бил в онази кола?

Когато хладните му сини очи се втренчиха в моите, по гърба ми преминаха тръпки, студени като железния лост в ръцете ми.

— Не обсъждам чужди проблеми.

Той убиваше хора, правеше го много често, но не искаше да обсъжда чужди проблеми.

— Те са ме набелязали, Тор. Убийците на Джеферсън и ченгетата. Всички са се съюзили срещу мен.

Той леко вирна брадичката си и се намръщи. Тор не обичаше да говори. Беше човек на действието, не на приказките. Въпреки това остана втренчен в мен и може би си спомни, че след като заби ножа си в тялото на един друг човек, погледите ни се бяха срещнали, а по-късно не се бях появил в съда, за да свидетелствам срещу него. Тези неща искаше да останат между нас, както е било досега.

— Направи ми предложение — отговори Тор. — Беше объркан. Аз не приех и си тръгнах. Това бе единственият път, когато съм виждал този човек.

— Какво предложение?

Тор остана втренчен в мен дълго време и точно когато си мислех, че ще откаже да ми отговори и ще си тръгне, каза:

— Алекс Джеферсън искаше да ме наеме да убия някого. Не знам кого, защото му отказах много преди да спомене подробности. Казах на господин Джеферсън, че каквото и да е слушал да се говори за мен, не е вярно. Казах му, че не убивам за пари.

„Не, убиваш само заради пари“ — помислих си. Тор обаче едва ли би оценил играта на думи, затова си замълчах.

— Как се свърза с теб?

— Чрез свой познат, който работеше за съдружниците ми по някои проблеми с властите.

— Адвокат на криминални дела — досетих се и това като че ли отново му се стори забавно.

— Това не те засяга. Казах ти всичко, което знам. Дали няма да съжалявам, че съм ти казал твърде много?

Въпросът прозвуча заплашително като свистенето на мачете над главата ми.

— Не е прекалено много — уверих го.

Той не коментира, само кимна — учтиво. Повдигна свободния край на пластмасата и се промъкна навън през ниския прозорец.

Дълго след като си тръгна, още стисках металния лост.

— Значи не е било съвпадение — отбеляза Джо. — Нали ти казах, че този град е твърде малък, за да е случайно, че пътищата ви с Тор отново се преплитат. А пък когато става дума за наемни убийства, градът се оказва още по-малък. Една уютна задружна общност.

Присвих очи:

— И мен ли причисляваш към тази общност?

Той сви рамене:

— Не съм аз този, който посреща гости като Тор.

Станах от стола и отидох при прозореца, за трети път, откакто бях дошъл в кантората поглеждах навън. Напоследък доста наблюдавах улицата. Това е навик, който човек получава, ако наблизо се навъртат опасни хора. Малко ободряваща параноя.

— Трябваше да го разпитам по-настойчиво.

— Луд ли си? Хора като Тор не реагират добре на настойчиви разпити, Линкълн Пери.

— Хора като Тор дават само минималната информация — отбелязах и се обърнах към него. — Сигурен съм, че знае много повече от това, което ми каза.

— На твое място щях да се радвам, че си е тръгнал. — Джо поклати глава. — Да мине през проклетия прозорец. На цялата му резервираност и спокойствие, този човек има склонност да драматизира.

— Ако Джеферсън не е успял да наеме Тор за убийството, вероятно е потърсил друг. Ако онова, от което се е страхувал, е било толкова сериозно, че да го принуди на тази стъпка, едва ли се е отказал само защото един наемен убиец не е приел поръчката.

— Може би.

— Тор на практика призна, че Джеферсън се е свързал с него чрез адвокат, който е защитавал хората на Белов. Ако намерим този човек, може би ще открием и друг, с когото го е свързал.

Джо ме погледна, сякаш му предлагах чаша прокиснало мляко.

— Линкълн Пери, нали не предлагаш да започнем да разливаме всеки наемен убиец в града?

— Някой от тях може да знае нещо.

— Точно така. И когато го открием, той ще ни убие и с това ще приключи проблема. Предлагам да използваме малко по-заобиколен подход.

Прокарах длан по лицето си; мозъкът ми вече бе леко замъглен от безсънието.

— Напълно си прав. Просто не мога да спра да мисля за Тор. Той е от онези хора, които трудно се забравят.

— Не съм го забравил. Тук обаче имам нещо друго, което ще привлече вниманието ти.

— Така ли?

Той взе един лист и ме погледна, очите му блестяха от възбуда.

— Спомняш ли си, че не можехме да си обясним как някой, свързан с Анди Доран може да е убил Джеферсън?

Кимнах:

— Времето не съвпада. Интервалът е твърде голям.

— Десет минути, преди да се появиш, този проблем отпадна.

Той плъзна листа по бюрото ми. Беше разпечатка от електронен вестник.

— Анди Доран е избягал от затвора в края на септември. Бил е на свобода две седмици преди убийството на Джеферсън.

Вдигнах листа и погледнах Джо. Той се усмихна напрегнато:

— Е? Сега ще престанеш ли да мислиш за малко за Тор?

Без да отговоря, наведох глава и прочетох статията. Доран и още двама затворници, дежурни по почистването, избягали скрити в камион за боклук. Двамата били арестувани в рамките на двайсет и четири часа. Доран изчезнал.

— Сигурен ли си, че още не са го хванали? Полицията залавя повечето избягали затворници толкова бързо, че…

— Още е навън. На уебсайта на полицията има цяла страница за него.

Прочетох статията още веднъж, после я оставих настрана и погледнах Джо.

— Той е нашият човек. Доран е убиецът.

— И аз съм склонен да мисля така.

— Когато ме държеше с торба на главата, каза, че синът на Джеферсън се обадил на баща си за помощ и той е плащал за това пет години. В статията пише, че е излежал пет години от двайсетгодишна присъда.

— Възможно е. Много е вероятно. Трябва обаче да разучим повече, преди да кажем на Таргънт. Едно мъгляво споменаване на срока от пет години няма да убеди ченгетата.

Отново погледнах статията.

— Пише, че е осъден за непредумишлено убийство.

— Видях и не разбирам защо. Трябва да намерим съдебното досие, да видим как са се развили нещата.

— Досието трябва да е в Джинива.

— Точно така. Затова предлагам да тръгнем веднага.

Обадих се на Карън, докато пътувахме, и я попитах дали отново са ѝ се обаждали, дали е получавала нови заплахи. Не беше, но очевидно още не се бе опомнила от последното обаждане, говореше напрегнато, твърде бързо, гласът ѝ трепереше.

— Добре ли си? Успя ли да поспиш?

Тя се изсмя мрачно:

— Не, Линкълн. Снощи не ми беше много до спане. От полицията идваха и доста се задържаха. Това беше добре. Бях… Беше тежка нощ. Не бях много на себе си.

— Защо не излезеш някъде днес? Махни се от тази къща, стига си стояла сама, виж се с някой познат.

— Ще се оправя.

— Добре. Слушай, с Джо работим над случая. Имаме няколко идеи, може би сме на добра следа. Днес ще има напредък, Карън, сигурен съм.

— Ще ми кажеш ли нещо повече?

— Дай ми един ден. Нека свършим малко работа. Довечера ще дойда у вас да ти разкажа какво сме свършили и какво мислим да правим.

— Благодаря ти, Линкълн. Много ти благодаря.

Затворих и казах на Джо какво сме си говорили.

— Трябва много да внимаваш какво ѝ казваш и кога — предупреди ме той. — Има много причини човек да иска да отмъсти на някого. Но ако убиецът наистина е Доран и е бил невинен… сещаш ли се?

— Излиза, че Джеферсън е бил мръсно копеле.

Той кимна:

— Точно така.

— Нямам проблем да го приема.

— Така е. Но за Карън ще е проблем. Още повече, ако идеята дойде от теб…

— Нека да мислим за това, когато му дойде времето. В момента ме интересува само какво е станало с този човек.

Шофирането ми помогна да се поотпусна. Джо седеше до мен, където му беше мястото, и отбелязвахме напредък по важно разследване. В този важен момент се сетих за въпроса, който му бях задал вчера и на който той предпочете да не отговори.

— Благодаря ти, че ми помагаш в това разследване, Джо. Не знам дали ти го казах достатъчно ясно миналия път.

— Няма защо.

— Вчера, когато дойдох у вас обаче… попитах те дали смяташ да се върнеш.

— Да.

— Ти не ми отговори.

Той замълча. Останах загледан напред към пътя и зачаках.

— Постъпих в полицията веднага щом завърших училище — заговори той. — Това беше единственото, с което някога съм искал да се занимавам, единственото, което съм си представял, че мога да правя. Затова станах полицай и изкарах трийсет години в службата. Когато Рут почина, си взех една седмица отпуск и после пак отидох на работа. Това е била единствената ми почивка. Да, с нея правехме какви ли не планове. Как ще се пенсионираме, как ще обикаляме задно. А после, когато почина, какво можех да правя? Да обиколя Европа сам? Да построя оранжерия за тропически цветя? Глупости. Нямаше как, затова се пенсионирах и започнах като частен детектив с теб. Почивал съм само едно лято. Почти веднага пак започнах работа. Без значка, без бюрокрация, но на практика същата професия.

Той замълча за момент и много ми се прииска да го погледна, но ме беше страх, сякаш с движението си щях да прекъсна мисълта му и той да замълчи.

— Когато ме простреляха това лято, бях принуден да се оттегля. За първи път ми се случваше, Линкълн Пери. За първи път от ученическите си години не живеех в ритъма на някое разследване.

— Хареса ли ти?

— Може би да, може би не. Във всеки случай беше различно. След три десетилетия едно и също преживявах нещо ново. И това ме накара да се замисля… Не знам.

— Какво?

— Запитах се дали няма нещо друго, с което искам да се занимавам, преди да си отида. Нещо друго, което имам нужда или трябва да правя. Времето ми изтича…

— Глупости, имаш още много време.

— Казваш го, защото си млад. Не казвам, че смъртта чука на вратата ми или нещо такова, но вече не съм млад. Стар съм и все повече остарявам. А цял живот съм правил все едно и също.

Погледнах го за първи път, откакто беше заговорил.

— Доволен ли си, че прекъсна?

— Не знам.

— Не изглеждаше щастлив. Изглеждаше някак… празен, Джо. Разбирам, че цял живот си работил едно и също, но когато те измъкнах от вас, ти просто седеше на креслото в хола. По-добре ли ти беше?

Той поклати глава:

— Не, не ми беше по-добре. Нямам намерение да прекарам остатъка от живота си, седейки в това кресло като някакъв изкуфял старец. Просто си мисля, че е време за промяна. Седях в креслото, защото не знаех каква трябва да е тази промяна и дали изобщо трябва да я правя.

Гледах пътя пред нас и мълчах.

— Знам, че се чувстваш, сякаш съм те изоставил през последните два месеца — продължи Джо, — но ако беше достатъчно умен, щеше да осъзнаеш, че това е неизказан комплимент за теб. Аз не се тревожа за теб. Не се налага да се обаждам в кантората по десет пъти на ден, за да се уверя, че нещата вървят. Всичко ще е наред, защото ти си способен детектив. Адски способен, може би в някои отношения дори по-добър от мен. Имаш по-силна интуиция за тези неща от всеки когото познавам, а сега си дозрял дотам, че да се вслушваш и в разума си. Вече не си безразсъдният младеж, който беше, или поне не в такава степен.

— Още имам нужда от теб, Джо. Не мога да работя сам.

— Не е вярно. — Той поклати глава. — Можеш да работиш сам и го знаеш. Можеш да се справиш с всяка задача. През последните няколко месеца работеше сам и го правеше добре.

— Знаеш, че ще одобря всяко твое решение. Не искам да работя сам, но ако решиш да напуснеш, ще те подкрепя.

— Знам. И когато най-после взема решение, ще поискам съвета ти, Линкълн Пери. Ти си мой партньор не само в офиса, а и по принцип.

Анди Доран бил арестуван за първи път осем месеца, след като завършил гимназията „Джон Маршал“. Тогава живеел в Кливланд. Хванали го, след като разбил къща в Шейкър Хайтс, откъдето откраднал няколко телевизора и усилвателни колони. На около пет километра от местопрестъплението го спрели за превишена скорост и пътният полицай се поинтересувал от странната колекция употребявана електроника на задната му седалка.

Разминало му се с пробация като за първо престъпление и през следващите две години Доран продължил да се мотае из града, докато постъпил в армията. Там служил четири години, взел няколко награди за физическа подготовка и точна стрелба, получил обучение като пехотинец, парашутист и за водене на бой в градски условия. Наградите обаче не били гаранция за безпроблемно начало на блестяща военна кариера — дисциплинарните наказания се трупали и не след дълго бил арестуван за втори път. Според разследването на военната полиция Доран с двама цивилни съучастници от околностите на форт Браг продавали крадена военна екипировка чрез местните търговци на оръжие и по Интернет — в това число прибори за нощно виждане, оръжие, гранати. За това бил уволнен и получил две години.

След като излежал присъдата си, както повечето неудачници, Доран се върнал у дома. Шест месеца след като се нанесъл у майка си, тя починала, оставяйки му скромно наследство и доста по-голяма ипотека. Доран отказал да изплаща заема и потънал някъде. Година и половина по-късно се появил в Джинива он дъ Лейк и бил арестуван за нападение и нанасяне на побой при пиянско сбиване. От сбиването Доран се отървал с леки синини и драскотини — все по ръцете, които доста умело използвал върху лицето на противника си. За това престъпление лежал още шест месеца. Причината за сбиването бил спор за сърцето на една червенокоса сервитьорка, но макар че излязъл победител от боя, Доран не успял да спечели любовта на момичето, защото, когато го пуснали от затвора, все още бил ерген. Той бързо се опитал да запълни този пропуск, като се запознал с двайсетгодишната Моника Хийт.

През този период Доран карал микробус, макар и без шофьорска книжка, пренасял мебели и извършвал всякакви други хамалски услуги. Понякога използвал поръчки на фирмата за доставка на храна, в която работела Хийт. Завързали краткотрайна връзка, основаваща се на общите им предпочитания към секса на открито и марихуаната. Ходили около три месеца, преди приятелите на Хийт да я убедят, че Доран е нехранимайко и тя може да си намери нещо по-добро. Любили се за последно в микробуса, изпушили един джойнт и се разделили, както изглежда, приятелски.

Седем седмици по-късно Хийт бил намерена мъртва, с вдигната пола и без бельо. Била удушена с кърпата, с която бършела масите. Това бил проблемът — по кърпата нямало отпечатъци. Полицията разпитала Доран веднага след откриването на трупа; на следващия ден се върнали със заповед за претърсване на фургона и оранжевия му шевролет „Камаро“ с мотив, че е бил видян от свидетел на местопрестъплението. Когато дошли, в умивалника му имало лула за хашиш и той бил надрусан, но това не му попречило да се сбие с полицаите, след като открили черен найлонов плик, скрит под купчина бетонни тухли под единия ъгъл на фургона му — с бельото на Моника Хийт вътре. Доран излязъл, олюлявайки се, започнал да сипе цинизми по адрес на полицая, който намерил уликите, нахвърлил се върху него с некоординирани удари и закрещял, че са го натопили.

Бельото било изпратено в лабораторията на Бюрото за криминални разследвания на щата Охайо, където намерили ДНК от Хийт, но не от Доран или друг човек. При все това прашките „Викториас сикрет“ доста утежнявали положението на Доран, особено в комбинация с полицейското му досие и показанията на пет-шест приятелки на Хийт, според които Моника често разказвала, че сексът с Доран, макар и добър, бил доста груб, че той бил агресивен и необуздан, склонен понякога да я дърпа за косата и дори да се опитва да я души. Никоя не била сигурна за душенето, но две от тях имали някакъв спомен, че — да, може би, много вероятно Моника да е споменавала нещо такова някога.

Сериозни улики, които можели да станат по-сериозни само ако се намери свидетел, видял на местопрестъплението шевролета на Доран и човек с неговото описание в компанията на Хийт на терасата зад винарната.

Този свидетел, Матю Джеферсън от Пепър Пайк, се държал доста странно. Той открил тялото и се обадил на полицията, но не могъл да каже подробности за мъжа на терасата — поне не в началото. На следващия ден младият Джеферсън се явил с преработена версия на онова, което е видял през нощта, и в компанията на баща си. На тази среща студентът по право заявил, че се бил уплашил от полицаите, които се държали агресивно при разпита, и затова забравил да спомене, че забелязал някаква кола на паркинга пред винарната. Колата била стар шевролет „Камаро“, който изглеждал оранжев на лунната светлина. Освен това се оказало, че успял да огледа мъжа на терасата по-добре, отколкото бил казал преди, толкова добре, че можел да прецени ръста му на около метър и осемдесет и забелязал, че има къса стърчаща коса и някаква татуировка на лявата ръка.

Доран твърдял, че има алиби. Бил прекарал нощта в компанията на някой си Дони Уорд, с когото пиели уиски и стреляли по мишени с .22-калибров пистолет. Когато полицията разпитала Уорд обаче, той заявил, че в това няма нищо вярно. Казал, че не е виждал Доран от срещата им в един бар преди няколко дни.

Скоро след убийството на Хийт срещу Доран вече имало свидетелски показания и улики, открити в дома му, а алибито му не струвало нищо. Положението му, разбира се, било безнадеждно, а и не можел да си позволи да наеме адвокат. Служебният му защитник, който не бил работил по нито едно дело за убийство, все пак успял да издейства предложение за споразумение със смекчено обвинение в непредумишлено причинена смърт, настъпила по време на еротични действия, забележете — действия с взаимно съгласие. Два дни преди датата, за която било насрочено делото, Анди Доран получил предложение за двайсетгодишна присъда, което означавало, че може да излежи само десет, ако се държи добре. Изправен пред опасността от доживотна присъда, ако се даде ход на процеса, дори от смъртно наказание, ако нещата се влошат, той приел.

Пет години прекарал в затвора. Държал се добре, не създавал проблеми на надзирателите, не си отварял, много устата. Имал толкова добро поведение, че започнали да му дават най-леката работа, обикновени мързеливи задължения като раз дига не на столовата, миене на пода и изхвърляне на боклука.

Финансовата година беше тежка и бюджетите почти на всички щатски и федерални институции, включително на местата за лишаване от свобода, бяха съкратени. Закриха се много работни места, а на служителите, напускащи по свое желание, не можеха веднага да се намерят заместници. Съкращаването на щата създаваше трудности за всички затвори и така Доран и колегите му от отряда за поддържане на чистотата получили нова задача — да обслужват машината за пресоване на боклука, което преди се извършвало под наблюдението на надзирател. Всички отпадъци, извозвани от затвора, се пресовали, както за намаляване на обема, така и за да се вземат мерки всеки затворник, опитващ се да избяга скрит в торба с боклук, да бъде добре сплескан, преди да бъде натоварен на боклукчийския камион.

Един ден в края на септември не всички отпадъци били пресовани. Анди Доран и двама други се скрили в боклука, били натоварени на камиона и така излезли на свобода. В рамките на четирийсет и осем часа другите двама били арестувани на един паркинг за камиони на шосе I-70, където отишли да си купят хотдог и енергийна напитка „Ред бул“, докато на телевизора над тях показвали снимките им. Анди Доран не бил с тях и според другарите му бегълци последния път, когато го видели, той отивал на север, крачейки през кална пшенична нива.

С Джо научихме всичко това от неколкостотинте страници показания и стенограми от делото срещу Доран, които прочетохме в продължение на няколко часа в Окръжния съд на Ащабула. Докато преглеждах материалите от процеса, Джо отиде в библиотеката и донесе още десетина статии за бягството на Доран от затвора и последвалото неуспешно издирване.

— Можем ли да приемем, че след като този тип е избягал от затвора, първото за което си е помислил, е отмъщение? — заразсъждава на глас Джо.

— Защо не? Ако е лежал пет години за престъпление, което не е извършил…

— Може наистина да е убил момичето. Засега поне не сме сигурни, че е бил невинен.

— Така е, но по логиката, която следваме досега, можем да приемем, че е невинен и че по все още неизвестна причина смята, че Джеферсън е отговорен за вкарването му зад решетките. Пет години затвор са дълъг период, ако си невинен. Достатъчно дълъг, за да натрупаш много омраза. Чел ли си „Граф Монте Кристо“? Освен това Доран е беглец. Къде ще избяга? Откъде ще намери пари? Имал е нужда от средства, а Джеферсън беше богат.

Джо се намръщи и продължи да разлиства документите, но кимна:

— Джеферсън не се е оплакал в полицията. Опитал се е да наеме Тор да убие онзи, който го заплашва. Не е от най-законните начини да си уредиш сметките с някого. Затова може би си прав. Може би е решил да потърси помощ от някого като Тор, защото е знаел, че Доран може да ги разобличи — него и сина му.

— Твърденията на сина звучат абсурдно. Да се появи заедно с баща си в деня след убийството, за да промени показанията си?

— Неубедителни са, затова не би трябвало да осъдят Доран с тях. Бельото на момичето…

— Лесно биха могли да го подхвърлят.

— Да, но въпреки това то е много по-убедителна улика от показанията на Джеферсън. Но в крайна сметка именно той е насочил полицията към Доран. Той е задвижил всичко.

— Нападателят ми от онази нощ ясно спомена периода, през който Доран е лежал зад решетките. Каза, че пет години плащал… после избягва от затвора и веднага се заема да отмъсти на Джеферсън и сина му. Това е и моментът, в който Джеферсън и синът му са се отчуждили. Обзалагам се, че Джеферсън е измъкнал момчето от кашата, но веднага след това го е отрязал. Не е искал да рискува репутацията си, ако се разчуе, че синът му е убиец, но не е желаел и да го вижда повече. Нито да го вижда, нито да си спомня за него.

— Може би си прав, като казваш, че е прекалено ясно, Линкълн Пери.

— В какъв смисъл?

— Защо Доран да ти казва такова нещо? Изглежда ми прекалено лесен начин да издаде самоличността си. Всеки, който знае какво се е случило с Мат Джеферсън преди пет години или дори само да се разрови в миналото, както ние направихме, ще достигне до същото заключение.

— Какво му пука на Доран? Едва ли има нещо да губи — веднъж да се натъкне на полицай, отива обратно в затвора. Едва ли му дреме дали ще привлече допълнително вниманието на ченгетата. И без това вече го издирват.

Джо се замисли и кимна.

— Много ще се изненадам, ако този човек не е Доран — заявих убедено.

— Склонен съм да се съглася с теб. Засега обаче това са само предположения. Освен споменаването на петте години нямаме друго основание да подозираме, че Доран е решил да отмъщава на Джеферсън.

Мобилният ми телефон завибрира. Извадих го, погледнах дисплея и видях, че ме търсят от номера на залата за фитнес. Това беше странно, при положение че не работеше. Вдигнах — беше Грейс.

— Линкълн, трябва да дойдеш. Едни… хора те търсят.

— Имам важна работа — отговорих, като си помислих, че са дошли от застрахователната компания; точно сега не ми се занимаваше с тях. — Кажи им да ми се обадят да си уговорим среща, а не да се появяват така без предупреждение.

— От полицията са — отговори тя, като понижи глас.

— Какво?

— Искат да влязат в апартамента ти и май имат заповед за обиск.

Беше ни нужен цял час бързо каране, за да се върнем в Кливланд, но когато Джо спря на паркинга, те все още чакаха пред апартамента ми. Видях автомобила на Таргънт и две патрулни коли. Вратата към стълбището беше отворена и Таргънт се появи в момента, в който, обзет от гняв, слязох от колата. Държеше съдебна заповед за обиск.

— Това са глупости — заявих, когато ми я показа.

— Съдията не смята така.

— Ще съжалява, когато адвокатът ми ви погне за неоснователен обиск. Нямате абсолютно никакви доказателства, че съм направил нещо нередно, Таргънт. А най-тъжното е, че колкото повече се занимаваш с мен, толкова по-малко работа вършиш по разследването.

— Добре, обади се на адвоката си — спокойно отговори той, като тръгна към вратата. — А за липсата на доказателства, както твърдиш, ще си говорим пак след минутка. Сега не ни се пречкай, докато не свършим.

Обърна се и тръгна по стълбите. Грейс седеше в офиса на залата за фитнес и гледаше загрижено през отворената врата.

— Дойдох да помогна за почистването — заоправдава се тя. — Казаха да отключа, иначе щели да разбият вратата. Не исках да разбиват…

— Няма нищо, Грейс. Не е толкова важно. Правилно си постъпила.

Говорех спокойно, но не можех да скрия гнева си. Джо спря да поговори с Грейс, а аз се качих в апартамента си. Отпред Таргънт тихо инструктираше хората си, но не можах да се съсредоточа, за да чуя какво казва. Когато получиш заповед за обиск, задължаваща те да пуснеш в жилището си група ченгета, чиято единствена цел е да намерят нещо, уличаващо те в престъпление, чувството е на пълно поругаване и унижение. Като полицай многократно бях извършвал такива обиски, но нито веднъж не се бях замислял за това. Сега виждах нещата от съвсем нов ъгъл.

Дейли и още двама, които не познавах, започнаха да свалят книгите от полиците и да отварят чекмеджетата ми. Таргънт остана при вратата.

— Хайде да седнем и да поговорим за причината, поради която сме тук — предложи той. — Да оставим момчетата да си вършат работата.

Поклатих глава:

— И дума да не става, Таргънт. Да не мислиш, че ще оставя хората ти без надзор? Не бих се изненадал, ако някой кървав нож се появи под възглавницата ми в момента, в който им обърна гръб.

Той се намръщи, но не възрази. Тръгнах след полицаите, претърсващи апартамента ми, като гневно стисках и отпусках юмруци. Вършеха работата си професионално, проверяваха внимателно всичко, но не разхвърляха и връщаха нещата на местата им. Един от по-младите намери оръжията ми във втората спалня и ги показа на Таргънт, като го погледна въпросително, но аз отговорих, преди шефът му да успее да каже нещо:

— Няма да ги вземете. Заповедта за обиск е във връзка с убийството на Алекс Джеферсън, а той не е бил застрелян. Върни ги на мястото им.

Таргънт не каза нищо, затова младежът прибра пистолетите в кутията им и продължи претърсването. Под оръжията в шкафа намериха друга метална кутия, в която държах важни документи. Младият полицай я извади и я отвори, измъкна голям хартиен плик и изтръска съдържанието му.

Първото, което изпадна, бе малка кутийка, облицована с кадифе. Полицаят я отвори; вътре беше венчалната ми халка. Карън ми я бе изпратила по пощата малко след като коригирах носа на Алекс Джеферсън. Бях изхвърлил съпътстващата бележка, но още пазех халката; не можех да се наканя да отида в бижутерийния магазин и да поискам да ми върнат парите — нямаше да понеса съчувствените погледи на продавачите. Освен кутийката в плика имаше бележки, писма и снимки. Таргънт се наведе и вдигна снимка на Карън, застанала на балкона на бившия ми апартамент, с вързана на опашка руса коса, с черни очила, бира в ръка и засмяна на нещо. В частицата от секундата, за която погледнах снимката, си спомних, че току-що се бяхме върнали от пикник в Еджуотър Парк, край езерото. Тогава тя имаше куче, престарял дебел лабрадор, който извървяваше петдесетина метра след нас, след което въздъхваше тежко, лягаше и се просваше по гръб в знак, че повече не може.

Таргънт вдигна вежди:

— Изглежда ми позната отнякъде.

— Предполагам.

— Странно, че си запазил всичко това.

Той прегледа набързо останалите снимки и почука по кутийката.

— Бях сгоден за тази жена, Таргънт. Пазя тези неща за спомен. Това не е престъпление.

Погледнах едно от нещата, които още бяха на пода — писмо с клеймо от Бостън. Спомних си, че Карън бе заминала само за седмица, но това ми се стори цяла вечност. Наведох се, вдигнах плика от килима, извадих писмото и прочетох краткия текст, изпълнен с нежни чувства и обещания, които скоро щяха да бъдат нарушени. Карън Грейсън, това бе името на подателя. Грейсън. Сега това име някак не ѝ прилягаше. Предполагах, че и тя има същото чувство.

— Често ли вадиш кутията? — попита Таргънт. — Преглеждаш ли снимките, замисляш ли се какво си изгубил?

— Не съм я отварял, откакто прибрах всичко това вътре и я набутах в шкафа. Не се въодушевявай толкова, Таргънт.

— Повечето мъже биха изхвърлили всичко това.

— Повечето мъже са идиоти.

Търсенето продължи дълго. Не погледнах часовника, затова не знам точно колко, но полицаите огледаха апартамента сантиметър по сантиметър, цяла вечност преглеждаха документите от бюрото ми. Никой не възкликна „аха“ и не размаха улика, която ще помогне за разплитането на целия случай. Знаех, че нищо няма да намерят, но въпреки това ме беше страх, че ще излезе нещо. Убиецът на Джеферсън изглеждаше професионалист. Достатъчно добър, за да отвори няколко обикновени ключалки и да подхвърли някоя улика в апартамента ми. Ченгетата обаче не намериха нищо и когато се върнаха в хола, отново започнах да натяквам на Таргънт. Той не ми обърна внимание, каза на по-младите полицаи, че могат да си тръгват, и така останахме само с него и Дейли. Дейли се настани на един стол в кухнята, Таргънт издърпа друг и ми даде знак да седна.

— Не намерихте нищо — отбелязах аз. — Какво още правите в дома ми? Нямате работа тук и ако си мислите, че ще си говоря с вас, много се лъжете. Утре сигурно ще твърдите, че съм признал не само за убийството на Джеферсън, ами и за още десетина. Имам чувството, че имате доста неразкрити престъпления.

Дейли почервеня, но Таргънт не се впечатли.

— Разгледа ли добре заповедта за обиск? — попита.

— Защо? Да не си я отпечатал на домашния си компютър? Не бих се учудил.

— Трябваше да се загледаш малко. Щеше да забележиш, че заповедта е издадена по заявка на щатската полиция в Индиана.

— Старият ми приятел Бруър?

— Същият.

В Индиана явно много лесно дават разрешение за обиск, защото той няма никакви основания да иска претърсване на жилището ми.

— Така ли мислиш? — Таргънт се наведе напред, като се опря с длани на масата. — Бруър не е взел заповедта вчера, когато са арестували твоя приятел частния детектив. Взел я е тази сутрин, след като открил нещо много интересно. Десетте бона, които частният детектив твърди, че си му изпратил, са били на две пачки по пет хиляди в петдесетдоларови банкноти. Тази сутрин Бруър е получил потвърждение от една кливландска банка, че пачките са били увити с бандерол, каквито те използват. Това е същата банка, „Куяхога Вали кредит юниън“, от която Алекс Джеферсън е изтеглил петдесет хиляди долара в брой през седмицата преди смъртта си.

Стоеше надвесен над мен и ме гледаше отвисоко, неприятното чувство като от сламка, заседнала в гърлото ми, се спусна към стомаха ми и студена буца заседна в гърдите ми.

— Джеферсън е изтеглил парите на пачки с петдесетдоларови банкноти — добави Таргънт.

— Все още не могат да те свържат с парите — отбеляза Джо. — Това е добре. Може да не вярват, че някой се е представил за теб, но и няма как да докажат противното.

Стояхме пред сградата, Таргънт и Дейли си бяха тръгнали.

— Така ли? Колко косвени доказателства мислиш, че им трябват, за да вземат заповед за арестуването ми?

Джо не отговори.

— Снощи си мислех, че ония негодници са ми направили услуга — продължих разпалено. — Мислех, че само ми помагат, като разбиха залата ми за фитнес. Дори Таргънт би трябвало да повярва, че не си измислям. Оказва се обаче, че не е така.

Джо поклати глава:

— Не е и това не бива да ни изненадва. Вчера Таргънт се опита да те притисне, Бруър също — с онова арестуване в Индиана. Логично е, ако лъжеш и искаш да го убедиш, че си невинен, да се опиташ да го направиш по някакъв много зрелищен начин. Да накараш някого да надупчи залата ти с автоматично оръжие не е лоша идея.

— Това е абсурдно.

— Така ли мислиш? Обаждането за парите на Карън бе направено по време на стрелбата, докато си бил вътре. Добре. Но ако съм на мястото на Таргънт и гледам отстрани, мога да го сметна като отчаян опит от твоя страна да докажеш, че нямаш нищо общо с убиеца. Той е прав — защо им е на тези хора да искат пари от Карън чрез теб? Няма логика. Освен ако целта им е да те натопят.

— Доран — ако изобщо това беше той — ми каза, че има съучастник, който искал да ме изкара от играта. Даде ми възможност да се откажа, но аз не се възползвах. Може би това е отмъщението. Не използвах шанса си да остана чист и сега те правят всичко, за да ме натопят.

— Каза ли на Таргънт за Доран?

— Още не.

— Може би така е по-добре. И без това ни трябва нещо по-конкретно, за да направим пряка връзка между него и Джеферсън. Таргънт няма да се впечатли от това, което сме открили досега, защото всичко се основава на думите на онзи тип, когато те е хванал, а освен теб няма кой да го потвърди.

Бях седнал на стълбите и сега се изправих. Докато седях, се чувствах безполезен. Таргънт, Бруър и още много хора, за чиито имена и роля дори не подозирах, работеха усилено около мен, дебнеха, опъваха мрежи, поставяха капани, а аз бездействах. Седях на паркинга и чаках да ме хванат.

— Трябва да направим нещо, Джо. Това нещо в Индиана… може би проблемите не се изчерпват с него. Няма причина да смятаме, че ще спрат. След като са решили да ме натопят, да привлекат вниманието на полицията върху мен, няма логика да престанат. Щом някой се опитва да ми припише вината, по-добре да потърся по-подходящ заподозрян.

Джо кимна:

— Пак ще проверим Доран. Нещо ще изскочи. Тогава ще убедим Таргънт да го приеме сериозно.

— Ами ако не ни повярва?

— Ще ти нося цигари в затвора.

Беше добър опит да се пошегува, но никой от двамата не се засмя.

Дони Уорд живееше на десетина километра от винарната, където бе убита Моника Хийт. Къщата му бе с хлътнал покрив и разкривени стени, четири кучета скитосваха из двора, обрасъл с еднометрова трева. Тънка струйка дим излизаше от стар варел, който, ако се съди по миризмата, се използваше за напълно законната и щадяща околната среда практика изгаряне на отпадъци. Джо потропа на вратата, докато едно от кучетата, ловджийско с наръфани уши, ръмжеше от основата на верандата.

— Спокойно, спокойно — опитах се да го успокоя, но то настръхна и щракна със зъби.

— Добър подход имаш към животните — отбеляза Джо.

— Ти ли искаш да го погалиш?

Никой не отвори и единственият звук наоколо бе ръмженето на кучето.

— Можем да почакаме или да се върнем по-късно — предложи Джо.

— Предпочитам втория вариант.

Погледнах кучето, което беше събрало кураж да се промъкне по-близо до стълбите.

Тъкмо се канехме да си тръгнем, когато по алеята с трясък се зададе пикап със синя кабина и старо покривало на каросерията, бълващ задушлив черен дим от ауспуха. Шофьорът спря до колата на Джо и кучетата се събраха около камиона, радостно джафкайки и въртейки опашки. Всичките бяха помияри, но явно обичаха господаря си.

— Това сигурно е Дони — предположи Джо.

— Предполагам.

Изчакахме на верандата, докато шофьорът слезе и си поигра за няколко секунди с кучетата. Беше жилав мъж с добре очертани мускули и носеше фланелка с къси ръкави, въпреки че температурата едва ли надвишаваше десет градуса. Изпод шапката му с емблема на „Индианс“ стърчаха кичури тъмна коса. Когато се наигра с животните, той се изправи, намести шапката си и ни погледна с присвити очи.

— Господин Уорд?

— Да. — Приближи се с бодра крачка. — Заради кучетата ли сте дошли?

— Не.

— Хубаво. — Извади ключовете си и отключи вратата. — Натам по улицата живее една кучка, дето редовно вика ченгетата. Твърди, че държа подивели кучета. Голяма смехория, да знаете. Всичките са скопени. Е, едното е стерилизирано, щото е женско. Мисълта ми е, че са си съвсем наред, имунизирани са. Имам двайсет и четири декара място и проклет да съм, ако ги затворя в клетка. Виждали ли сте куче в клетка? Вглеждали ли сте се в очите му? Сърцето ти се къса, като го погледнеш.

Вече бяхме вътре. Той не попита кои сме, просто влезе в къщата, като бъбреше непрекъснато, и ние с Джо го последвахме.

— Сърцето ти се къса — повтори Уорд, като хвърли ключовете върху шкафчето до входната врата.

Вътре не беше толкова зле, колкото можеше да се очаква при този външен вид на къщата. Единият налакътник на дивана бе залепен с тиксо, вероятно за да не излиза пълнежът, и на тавана имаше петна от течове, но иначе беше доста чисто. На кухненския плот, където бях очаквал да видя купчина от празни бирени кутии, имаше електрическа тенджера и домашна фурничка за хляб. На стената имаше снимки в рамки, все на шест-седемгодишно момиченце с дебели бузки и няколко липсващи зъба. Явно първото впечатление за Дони бе подвеждащо.

— И така — каза той, като за първи път ни обърна някакво внимание, — какво ви води насам, господа?

— Ние сме частни детективи — каза Джо. — От Кливланд.

Дони се усмихна добронамерено:

— Частни детективи. Брей, каква изненада.

— Така е. Съжалявам, че идваме така неочаквано, без да се обадим, но трябва да ви зададем няколко много важни въпроса за един човек на име Анди Доран.

Усмивката застина на лицето му. Той погледна към вратата, вече затворена, и без да помръдне устни издиша шумно.

— Спомняте ли си господин Доран? — настоя Джо.

— Приятели. — Дони отстъпи няколко крачки към хола. — С удоволствие бих ви помогнал. Наистина. Само че вече ми е писнало да приказвам за това.

— Стори ни се много странно, че Доран ви е посочил като човека, който ще му осигури желязно алиби, при положение че не сте се виждали през онази нощ — намесих се аз. — Пък и не изглежда да сте били първи приятели. Имате ли представа защо го е направил?

Дони поклати глава:

— Не, няма. Но както казах, вече достатъчно съм говорил за това.

— Знаете ли, че той е на свобода?

Дони остана втренчен в мен за около минута, навлажни устните си и кимна:

— Да.

— Струва ми се, че има два варианта. Или сте казали истината на полицията и Доран си е измислил адски глупаво алиби, или сте излъгали. Ако второто е вярно, старият Анди вероятно ще реши да ви посети. Не мислите ли?

Дони отиде при входната врата, отвори я и със свободната си ръка ни направи знак да се махаме. Никой от двама ни не помръдна.

— Аз говорих с него, Дони — продължих. — Има голяма вероятност пак да се срещнем. Едно мога да ви кажа със сигурност — този човек е много ядосан. Каза ми, че е лежал пет години в затвора за чуждо престъпление. Знаете ли какво се случи с един от хората, които смяташе, че са виновни за това? Беше убит, Дони. Измъчван и убит.

Дони Уорд свали шапката си, изкриви козирката и се втренчи в ухиленото лице на щампата, сякаш търсеше увереност в него.

— Трябва да си изясня нещо. Трябва да разбера дали някой е натопил Доран. Ако е така, значи вие сте лъжец, Дони. Трябва да разбера защо сте излъгали. Защото не смятам, че вие сте причината за всичко това. Не вярвам да е станало само заради вас. Можете обаче да ми помогнете да разбера кой е главният виновник.

— Нямам какво да ви кажа.

— Повече от петдесет рани, Дони. От бръснач. По цялото тяло. Болка, която сигурно не можете да си представите. Така е свършил човекът, когото Доран е обвинявал за престоя си в затвора.

Уорд още гледаше втренчено шапката.

— Копелето застреля кучето ми.

Спогледах се с Джо, после пак погледнах Дони Уорд.

— Доран ли го застреля?

Той поклати глава, сложи си шапката и затръшна вратата с пета.

— Не. Човекът, когото бяха изпратили да говори с мен. Още не знаех, че са арестували Анди. От полицията не ми се бяха обадили. Онзи човек дойде първи.

— Кой беше той? — попита Джо.

— Да не мислите, че знам името му? Да не мислите, че ми е оставил визитна картичка?

— Знаете ли кой го е изпратил?

Той поклати глава, влезе в хола и седна на дивана до кръпката от тиксо.

— Дойде сутринта. Беше дребен, мургав, приличаше на италианец. Но як. Як като бик, мамка му. Слезе от колата, дойде на верандата и аз го пуснах да влезе. Каза ми, че полицията ще ме разпитва за Анди. Искаше да им кажа, че не съм бил с него. Така и без това щяло да е по-лесно за мен, нямало да се наложи да ходя в съда и така нататък. Отговорих му, че сигурно е луд, ако си мисли, че ще излъжа, когато човекът може да отиде в затвора. Той отвори чантата, която носеше, и започна да вади пари. Не знам колко. Изглеждаше, като че ли никога няма да свършат. Остави ги на онази маса и попита: „Сигурен ли си?“

С Джо още стояхме прави, но Дони Уорд сякаш не ни забелязваше. Седеше втренчен в стената и чоплеше тиксото.

— Казах му: „Махай се от къщата ми, качвай се в колата и върви по дяволите.“ Защото нямах намерение да изпратя някого в затвора за някакви си смрадливи долари. Не, нямаше да го направя. Оня взе парите и пак ги прибра в чантата. Имаше една такава тънка усмивка… След като прибра парите, пак бръкна в чантата и извади пистолет. Завря дулото пред очите ми и ме гепи за топките. Чували ли сте този израз: „да хванеш някого за топките“? Е, този кучи син точно това направи. Пресегна се, хвана ме за топките и ги стисна. Помислих, че ще умра. Задушавах се. Той продължи да стиска, държеше пистолета пред очите ми и попита… попита много ли обичам дъщеря си.

Дони Уорд вдигна очи за първи път, откакто беше заговорил — рязко движение с главата. Не погледна някого от нас, а отзад, към стената, където висяха снимките на усмихнатото момиченце с липсващи зъбки.

— Имам дъщеря, но не живее при мен. Казва се… няма значение. Тя ми е дъщеря. Мое дете. А той каза…

Дони замълча, избърса очите си и отмести поглед. Стискаше силно тиксото; беше отчоплил едно парче и го мачкаше, по пръстите му бяха останали лъскави следи от лепилото.

— Имах голям стар лисичар, най-доброто куче, което някога съм виждал. Когато пусна топките ми, оня тип взе чантата си, отвори вратата и излезе. Отис беше вън и ме чакаше, както винаги. Когато чу вратата да се отваря, веднага дотича. Онзи мръсник вдигна пистолета и го застреля. Право в главата. Обърна се към мен и каза абсолютно спокойно: „Помисли за дъщеря си, Дони.“ Отново тръгна, но преди да се качи в колата си извика: „И по-добре разчисти тая мърша, преди полицията да дойде.“

В този момент гласът на Дони Уорд затрепери и той млъкна. Дълго седя така, чоплейки тиксото. С Джо мълчахме. Дори не се поглеждахме.

— Ще намерим този човек, Дони — казах накрая аз.

— На ваше място не бих се опитвал.

— Ще го открием, бъди сигурен. И ако пак видя Доран, ако имам възможност да говоря с него, ще му кажа, че не си виновен.

Той се покашля.

— Той вече знае.

— Какво?

— Направих го от страх. Боях се за детето си. Но това не означава, че ми беше лесно да го преглътна. Видях как изпратиха Анди в затвора и знаех, че не е убил онова момиче. Съвестта ме гризеше. Не ми даваше спокойствие, не ми мина след година-две, разбирате ли? Е, преди известно време майката на детето ми се премести. Отиде в друг щат, омъжи се за един… Той е добър с дъщеря ми. Не знам дали сега е по-безопасно за нея, или не. Нямам намерение да казвам нищо на полицията. Още ме е страх. Така че ако изпратите ченгетата, ще им кажа, че лъжете.

Погледна ни предизвикателно, но с Джо не казахме нищо. След малко Дони продължи:

— Времето минаваше, а Анди все не ми излизаше от главата и… просто ми се прииска да му кажа нещо. Да му обясня. Едва ли щеше да ме разбере след толкова време в затвора, но все пак трябваше да опитам. Затова взех един празен лист и му написах писмо. Написах му, че съм го направил, защото са заплашили да убият дъщеря ми. Не написах името си или нещо такова, но предполагам, че се е досетил от кого е.

Погледнах Дони Уорд и се замислих за Алекс Джеферсън, за следите от бръснача и запалката.

— Това писмо може да се окаже страшно добра идея — отбелязах.

Когато тръгнахме от дома на Дони в гората, вече се беше стъмнило. Кучетата ни наобиколиха, когато отивахме към колата. Двете бяха приятелски настроени, но третото, онова с наръфаните уши, стоеше на разстояние и не спря да ръмжи, докато Джо не запали двигателя. Почудих се на колко е години и дали е било тук по време на посещението на човека с пистолета и чантата с пари. Възможно ли беше да го помни? Реших, че вероятно не.

Колата заподскача по неравната алея, после излязохме на главното шосе и след няколко секунди къщата на Дони Уорд се изгуби от поглед. Ръмеше, капчиците бяха ситни като мъгла и не издаваха шум, но образуваха тънък воден слой върху предното стъкло, преди чистачките да го смъкнат.

— Трябва да кажем на Таргънт — заговорих. — Не вярвам Дони да изпълни заканата си и да отрече всичко. Доста бързо го накарахме да се разприказва и мисля, че с всеки изминал ден все повече ще се огъва. Ще каже всичко на ченгетата.

— Възможно е, но това не доказва връзката между Доран и Джеферсън. Не е достатъчно.

— Въпреки това Таргънт трябва да го чуе. Това доказва, че Доран е бил натопен. Натопен от някого с достатъчно пари за харчене. Само трябва да докажем, че е бил Джеферсън. Искам да пипна този негодник.

Джо ме погледна изпитателно:

— Това ли било?

— Нали чу какво каза Уорд? За дъщеря си, за кучето… Ако всичко това е станало по поръчка на Джеферсън, искам да се разчуе.

— Джеферсън е мъртъв.

— Хората, които трябва да знаят какво е станало, са живи.

— Например Карън?

Погледнах го, но той гледаше пътя.

— Не съм казал такова нещо. Мислех си за близките на Моника Хийт. За близките на Анди Доран.

Джо намали, приближавахме знак „Стоп“.

— В разказа на Дони има едно несъответствие.

— Не съм забелязал.

— Човекът, когото са изпратили да го сплаши, е дошъл преди ченгетата. Откъде е научил за алибито на Доран преди полицията?

Добър въпрос. Замълчах за известно време, обмисляйки възможностите.

— Възможно ли е да има замесен полицай? Някой, подкупен от Джеферсън?

Джо се намръщи:

— Би трябвало да са повече от един, не мислиш ли?

— Това е проблем. Не знам отговора, но вярвам на Дони Уорд. Ти си провеждал хиляди разпити, Джо, много повече от мен. Мислиш ли, че казва истината?

— Да, но пак искам да разбера как онзи тип се е появил на вратата на Дони с цяла чанта пари, преди полицията да говори с него.

— Ще дойдем пак утре. Ще говорим с ченгетата, с прокурора, със служебния защитник на Доран.

— Ами довечера, когато се видиш с Карън? Какво ще ѝ кажеш?

Погледнах през прозореца към мъгливата гора наоколо.

— Не знам.

Когато пристигнах у Карън, Таргънт беше там. Пипнах капака на неговата „Краун Виктория“, когато отивах към къщата, и установих, че е студен. Чудесно. Таргънт бе прекарал известно време насаме с Карън, беше напълнил главата ѝ с налудничавите си теории, които все сочеха към мен.

Карън ме посрещна с най-мрачната усмивка, която бях виждал. Лицето ѝ изглеждаше по-напрегнато от преди, малка, но ясно забележима промяна. Сякаш всяка нощ невидим скулптор внасяше нови нюанси, загатване за напрежение, няколко тревожни бръчки, които се проявяваха на сутринта.

— Здравей. Детектив Таргънт е в хола. Не го очаквах. Казах му, че скоро ще дойдеш и той реши да изчака.

— Чудесно. Остроумието и очарованието му тъкмо започваха да ми липсват.

Тя не отговори и двамата влязохме в хола.

— Благодаря, че уважи компанията ни — поздрави ме Таргънт.

Седеше на ниския каменен перваз пред камината. Дейли го нямаше.

— Имам новина за теб — обявих. — Докато се занимаваш с безсмислени обиски, с партньора ми свършихме малко детективска работа.

— О?

Изражението му остана непроницаемо. Карън ме погледна с интерес.

— Чували ли сте името Анди Доран? — попитах.

Въпросът бе отправен към двамата, но гледах Карън.

Името изглежда не ѝ говореше нищо.

— Не — отвърна Таргънт, а тя поклати глава.

— Преди пет години е отишъл в затвора за убийството на млада жена в Джинива он дъ Лейк. Главният свидетел — единственият свидетел, който го е разпознал, е бил Матю Джеферсън. Мат се обадил на баща си в нощта на убийството, на следващия ден отишъл в полицията и променил показанията си от първия разпит. Така ги насочил към Доран, който твърдял, че са го натопили, но накрая сключил споразумение с обвинението за двайсет години затвор.

Таргънт не ме гледаше. Седеше с наведена глава и бавно галеше с показалеца си ръба на перваза.

— Значи е в затвора — отбеляза. — Малко трудно би могъл да убие когото и да било, не мислиш ли?

— На свобода е, Таргънт. Преди около месец е избягал от затвора скрит в камион за боклук. Станало е непосредствено преди първото обаждане, което е разтревожило Джеферсън.

Таргънт вдигна глава и ме погледна:

— Значи според теб този тип толкова се е ядосал, че синът на Джеферсън го е разпознал, че се е заел да отмъсти на него и баща му веднага щом е избягал? Сигурно се шегуваш, Пери.

— Може би не се е ядосал, защото са го разпознали. Може би има нещо друго.

— Например?

Погледнах Карън:

— Казал е на полицията, че са го натопили.

Личеше си, че това не ѝ хареса. Тя разбра накъде бия и поклати глава:

— Всеки престъпник твърди, че е невинен.

— Именно — съгласи се Таргънт.

— С партньора ми току-що открихме смайващи доказателства, че обвиненията срещу него са били скалъпени.

До този момент не бях решил дали да им кажа за Дони Уорд. От една страна, чувствах, че е твърде рано, но от друга, очаквах поне малко да привлека интереса на Таргънт. Досега нямах никакъв успех.

— Доран казал на полицията, че има алиби. Твърдял, че е прекарал нощта с приятел. Когато разпитали приятеля му, той казал, че Доран лъже.

— И вероятно е било така.

Поклатих глава:

— Днес с Джо бяхме при този човек. Тогава е имал основателна причина да излъже, но лъжата си остава лъжа.

Разказах за разговора ни с Уорд, но изражението на Таргънт не се промени; лицето му изразяваше само скептицизъм и едва сдържано нетърпение.

— Това не ти ли е достатъчно, Таргънт? Не мислиш ли, че поне си струва да провериш тази следа?

— Ще я проверя, защото това ми е работата, но всичко това ми се струва твърде пресилено. Изсмукано от пръстите. Дори това, което казваш, да е вярно, не виждам връзка с Алекс Джеферсън.

— Има връзка. Повярвай ми, има. Онзи тип, който ме нападна на улицата, каза, че Джеферсън и синът му…

— Чакай малко — прекъсна ме Таргънт, като вдигна ръце. — Всичко това е много интересно, не ме разбирай погрешно, но преди да продължим, трябва да си изясним някои неща. Какво каза преди малко?

Намръщих се:

— Че човекът, който ме нападна…

— Не. Преди това. Каза, че има връзка, и после каза…

Той замълча.

— Да ми повярваш.

Таргънт кимна:

— Това е. Точно това имах предвид. Каза „Повярвай ми“. Сякаш ти си най-надеждният източник на информация в това разследване. Сякаш не лъжеш, както и досега не си лъгал.

— Точно така.

— Добре. Нека да не забравяме това твърдение, докато изгледаме едно филмче.

— Какво?

— Преди да дойдеш, с госпожа Джеферсън гледахме едно филмче. Радвам се, че дойде и ти да го видиш. Мисля, че е много удачно.

Карън седеше на края на дивана, свита, колкото можеше по-далеч от мен и Таргънт.

— С госпожа Джеферсън поприказвахме за снощи — продължи Таргънт. — И двамата сме на мнение, че е малко странно този, да кажем, натрапник, да избере точно теб за посредник, ако единствената му цел са парите. Защо те е нападнал на улицата, преди да се свърже с нея? Защо стреля по залата ти за фитнес?

Погледнах Карън и видях в очите ѝ нещо, което не разбирах. Дали вина или обвинение? По-скоро нещо по средата, замислих се, и изведнъж разбрах. Подозрение. Таргънт бе успял да събуди подозрения към мен. Тя не искаше да се поддаде, чувстваше се виновна за това — и оттам този нюанс в изражението ѝ — но въпреки това ме подозираше.

— Карън, знаеш, че е абсурдно.

— Знам, че нямаш нищо общо. Просто съм объркана. Не разбирам защо някой ще иска да те изкара виновен. Този човек в Индиана, който твърди, че си му платил…

— И за това ли си ѝ казал? — обърнах се към Таргънт.

— Важно е за разследването. Опитвам се да я държа в течение.

Разочаровано поклатих глава:

— Не знам какво да ти кажа, Карън, освен че всичко това е лъжа. Не съм плащал на този човек.

— Вярвам ти.

— Да изгледаме филмчето — настоя Таргънт.

— Поне ме изслушай за Доран. В този случай има повече, отколкото подозираш.

— Сигурен съм в това. Удивително е, че откри този заподозрян толкова бързо след като уведомих теб и госпожа Джеферсън, че Бруър е открил нещо в тази връзка в Индиана. Моментът наистина е много добре избран. Същото важи и за нападението над залата ти за фитнес снощи.

— Нали изгледа записа? Видял си какво стана и че не е било нагласено.

Той остана мълчаливо втренчен в мен за известно време. За кратко премести погледа си към Карън, за да се увери, че ни гледа.

— С госпожа Джеферсън разговаряхме за отпечатъците, които открихме в колата на съпруга ѝ. Отпечатъците на Тор.

Мамка му. Това бе последното, за което исках Карън да научи.

— Днес пак се срещнах с детектив Суондърс, а също с един човек от отдела за борба с организираната престъпност към ФБР. Някои хора там са доста разочаровани от теб. Смятат, че си премълчал важна информация за руснаците. Според някои си влязъл във връзка лично с Дайнюс Белов. Казаха ми, че и този Тор вероятно е бил наоколо. Както изглежда, той е дясната ръка на Белов. Попитах човека от Бюрото каква е вероятността да познаваш Тор и той ми отговори: „Деветдесет процента“.

Карън не смееше да ме погледне в очите. Гледаше само Таргънт.

— Защо не разкажеш на госпожа Джеферсън откъде познаваш Тор?

— Вече ти казах, не познавам този човек.

Таргънт взе дистанционното устройство и го насочи към големия плазмен телевизор до него. Включи го и натисна няколко копчета. На екрана се появи зърнеста черно-бяла картина от залата ми за фитнес, заснета от собствените ми видеокамери. Виждаха се лежанките, между които стоях аз, стиснал металния лост, лице в лице с Тор.

— Би ли ми казал кой е този джентълмен? — попита Таргънт.

Сега аз не можех да погледна Карън в очите.

— Знаеш кой е.

— Точно така. Ти също го познаваш, Пери. Пред нас е доказателството, че си лъжец. Помниш ли какво ми каза днес, когато претърсвахме апартамента ти? Каза ми, че трябва да докажа, че лъжеш. Смятай, че съм го направил. А да ме лъжеш, означава укриване на информация по важно разследване за убийство, което е престъпление. Излъга ме вчера, когато те попитах за него, излъга ме преди половин минута тук, пред клиентката си.

— Тази касетка не би трябвало да е при теб. Не съм ти давал…

— Вечерта оставих един полицай да гледа залата. За твоя сигурност. Знаеш, че престъпниците понякога се връщат на местопрестъплението. Помислих, че този път може да имаме късмет, и точно така се оказва. Просто не очаквах да стане по този начин.

— Този запис не е направен от полицая. От камерата в залата е. Това е незаконно претърсване и изземване.

— Съвсем законно е. Ти ми даде разрешение да взема касетите пред петима други полицаи.

— Това беше за касетата от снощи.

— Така ли? Извинявай, забравил съм. Обадих се на управителката на залата и ѝ казах, че трябва да върна една касета и да взема друга. Постигнахме съгласие, че е най-добре да не те притесняваме. След всичко, което преживя снощи. — Таргънт ме погледна предизвикателно. — Кажи ми какво търсеше Тор там.

— Отби се да попита дали може да се запише да тренира. Искал да влезе във форма, така каза.

Таргънт запази спокойствие, но Карън почервеня от гняв. Погледнах я и почувствах как раменете ми се напрягат и вратът ми се изчервява. Аз ценя много честността и не ми беше лесно да седя пред Карън и да лъжа. Можех да им кажа защо бе дошъл Тор и какво ми каза, но нямах никакво намерение да го правя. Дори да пренебрегнех факта, че руснакът веднъж ми спаси живота, дори да решах, че това не е достатъчно, за да спечели мълчанието ми, би трябвало да съм пълен глупак, ако проговоря. Да изпратя Таргънт при Тор с подробности за разговора ни? По-добре да тръгна да си избирам надгробен камък.

— Не съм убил Алекс Джеферсън — заявих. — Не съм наемал друг да го убие. Всичко останало са странични, несъществени глупости. Ако си си наумил да изкараш някого виновен, винаги ще намериш за какво да се хванеш.

— Така е — съгласи се Таргънт, — но бих искал да ми обясниш поне едно нещо. Каквото и да е. Защо този човек иска да те натопи? Защо синът на Джеферсън е изчакал да отидеш при него, преди да се гръмне? Каква е ролята на Тор и защо излъга за него? Можеш ли да ми отговориш на един от тези въпроси, Пери? Това искам от теб. Поне един честен отговор.

— Това е смешно, Таргънт. Наистина ли мислиш, че съм зад всичко това? Карън бе тази, която ме помоли да намеря Мат, не съм я търсил аз. Карън ме помоли да ѝ помогна. Затова се замесих.

— Прав е — потвърди тя.

— Чудесно. Тя те била замесила. Какво обяснява това? На кой от въпросите ми дава отговор?

— Това е твоя работа. Опитвам се да ти помогна, но ти дори не искаш да ме изслушаш за Анди Доран. Не ти ли прави поне малко впечатление съвпадението във времето между бягството му от затвора и първото телефонно обаждане до Джеферсън? Или мислиш, че е по-вероятно да съм чакал и да съм събирал злоба, за да убия някого заради едно малко разногласие?

— Когато го нападна, също ли мислеше, че е малко разногласие?

— Това е минало, далечно и забравено. Стига си се опитвал да го намесваш.

— Видях някои неща, които ме карат да мисля, че не е толкова далечно и забравено, Пери. Малката ти кутийка със съкровища…

— Запазил съм снимки на жената, с която бях сгоден, и ти го приемаш като свидетелство за някаква мания? Сериозно ли говориш? Би било по-голяма лудост, ако не бях запазил нищо, ако бях унищожил всичко.

— Партньорът ми разпита един от колегите на Алекс Джеферсън. Той му казал, че Алекс те видял на сватбата си да наблюдаваш тайно от колата си. Не казал на госпожа Джеферсън, защото не искал да разваля настроението ѝ в този важен ден.

Карън ме погледна изненадано и съчувствено; отместих поглед.

— Това е евтина тактика, Таргънт. Да ме злепоставяш така пред нея.

— Евтина или не, бих искал да ми обясниш защо си бил на сватбата. Това ми прилича на действия на човек, който не е загърбил миналото, Пери. Човек, който е опасно вманиачен.

Поклатих глава, не исках да поглеждам никого от двамата.

— Е? — настоя Таргънт. — Можеш ли да обясниш?

Изсмях се мрачно.

— Да, мога да обясня. Тя ми липсваше. Това ли искаше да чуеш? Това ли трябваше да кажа, нещастнико? Тя ми липсваше. Ненормално ли е да страдаш по някого, когото си обичал? Не знам. Просто така се чувствах известно време. Това обаче отдавна отмина.

— Не е нужно да говорим повече за това — намеси се Карън с нотка на съчувствие, от която още повече ме заболя.

— Няма проблем, Карън. Щом иска да ме притисне, така да бъде. Жалкото е, че с това не ти помага.

— Ами това, че се появяваш навсякъде, където погледнем, и все се месиш в разследването? — контрира Таргънт. — Това помага ли?

— Не се появявам никъде, Таргънт. Някой иска да излезе така. Но след като не можеш да разбереш истината…

— Знаеш ли какво? За тази вечер свърших с теб. Чух, каквото искаше да ми кажеш, Пери. Сега искам да си отидеш вкъщи.

— Дойдох да поговоря насаме с Карън.

— Ще поговорите по-късно. Още не съм свършил разговора си с нея, но с теб приключих. Свободен си, Пери. Ако искаш да говориш с нея, можеш да ѝ се обадиш по-късно, макар че ще я посъветвам да не вдига телефона.

— Всичко е наред, Линкълн — успокои ме Карън. — Не знам какво става, но те познавам добре. Не се тревожи.

Така ме изгониха. Двамата седяха и чакаха да се махна. Станах, минах по коридора и излязох. Когато затварях вратата, вече чувах тихите им гласове, обсъждащи вероятността аз да съм убиецът.

„Объркването е смърт.“

Старият полицай написа думите върху учебната дъска с маркер, от чието скърцане при всяка буква те побиват тръпки; пишеше твърде бързо и натискаше твърде силно.

Учебният семинар се наричаше „Реагиране в критична ситуация“ — бюрократичното название на ситуация, в която някой започва да стреля по теб. Бях сред десетината полицаи в стаята и внимателно слушах инструктора, който близо три десетилетия обучаваше полицейските отряди за бързо реагиране из цялата страна.

— Объркването е смърт — прочете на глас и се обърна към нас. — Трябва да знаете кой е врагът, трябва да знаете кой е с вас. Когато седим в тази стая, звучи много просто. Няма да е толкова лесно, когато е тъмно и не чуваш нищо, а наоколо летят куршуми, всеки от които може да ви улучи в сърцето. Ако сте достатъчно добре обучени, ако сте подготвени, ще можете да работите под обстрел, ще оцелеете, ще постигнете целите си. Ако не сте, първото, което тези куршуми ще причинят, е объркване. А объркването, господа, е смърт.

Мат Джеферсън се беше прибрал по залез от поредния работен ден в ябълковата градина. Спрял пикапа си на паркинга пред винарната, както е правил всяка вечер, отишъл по каменната пътека до вратата на апартамента си и застинал на място. Прочел бележката ми. Някакъв човек от Кливланд идвал да говори с него. По семеен въпрос. Човекът щял да се върне.

Няколко къси изречения, чието значение ми беше съвсем ясно, но за Мат Джеферсън са означавали нещо съвсем друго. Докато съм седял в малката закусвалня в градчето и съм си мислил за Ейми, Мат е свалил бележката от вратата, качил се е в апартамента си, намерил е бутилката уиски и револвера и е отишъл да ме чака в беседката.

Какво прекрасно място. Сигурно залезът е бил великолепен, езерото е заблестяло в пастелни цветове под бледите лъчи, проникващи през облаците, после е потъмняло, проблясвайки тук-там под изгряващата луна в мрачното небе. След вечеря не бързах да се върна във винарната. Той е имал време да поседи сам. Да послуша вятъра, да гледа мъртвите листа, падащи на земята, да отпива бавно и да чувства паренето на уискито в гърлото си, да гали студената, удобна ръкохватка на револвера.

Видял ме е, когато съм дошъл. Гледал ме е, докато чуках на вратата на апартамента му под прицела на револвера. Всяка моя стъпка по дървения мост, когато отивах към беседката, за да се изправя лице в лице с него, е кънтяла в ушите му. И после вдигна револвера, лапна дулото и дръпна спусъка, мислейки ме за съвсем друг човек.

Объркването е смърт.

Бруър беше прав, като ме подозираше за убийство. В известен смисъл аз бях убил Мат Джеферсън. Идването ми, приближаването ми към беседката, неспособността ми да разсея достатъчно бързо изненадата и страха му — това го бе накарало да дръпне спусъка.

— Синът му повярва — бе казал нападателят ми онази нощ. — Знаеше, че ще приветства смъртта.

Така беше. Мат Джеферсън предпочете смъртта, сам се изпрати в гроба, защото е знаел, че онова, което го чака (и чието олицетворение е видял в мен), е по-лошо.

Но за кого ме мислеше? Кой, по дяволите, бях аз в неговите очи и защо бях там?

„Той поне има причина. Вие го правите само от алчност.“

Мат Джеферсън е вярвал, че знае кой съм и защо съм дошъл, и точно това объркване го уби. В хола на Карън също цареше объркване, създадено от Таргънт и подклаждано от някой неизвестен участник — може би Анди Доран, може би друг. Този път ми дадоха възможност да обясня с няколко думи — което щеше да стигне да спаси Мат Джеферсън. Сега думите не бяха достатъчни. Сега оръжието още сочеше към мен.

Влязох в залата за фитнес, преди да се кача в апартамента си. Тази последна вечерна проверка дотолкова ми се беше превърнала в навик, че дори не се замислих. За миг пластмасовата плоскост на мястото на стъклото ме изненада. През деня някак бях успял да забравя пораженията, нанесени върху собствеността ми.

Денят. Само преди няколко часа бях стоял в залата и Тор се бе вмъкнал през пластмасовата плоскост. Изглеждаше ми невъзможно.

Заключих вратата — сякаш имаше значение, след като нямаше прозорец — и отидох в офиса. Лампичката на телефонния секретар на бюрото светеше, но не проверих какво е съобщението. Сигурно бе от застрахователите, на които задължително трябваше да се обадя, но точно сега изобщо не ми беше до това. Застрахователната фирма нямаше да избяга, а и пораженията на собствеността ми нямаше да изчезнат. На мен, от друга страна, можеше да ми се наложи да се скрия, ако Таргънт открие още нещо.

На телефонния секретар в апартамента ми чакаха още съобщения, повечето от клиенти, които познавах достатъчно добре, за да им дам домашния си номер; бяха се обаждали, за да изразят загрижеността си и да любопитстват за подробности. Изтрих съобщенията и се обадих на Ейми.

— Чаках някакъв знак, че си жив — каза тя, когато вдигна. — Никога не съм спала с мъж, който да ми е създавал такъв проблем — да се налага да проверявам дали е още жив.

— Извинявай. Исках да ти се обадя, но много ми се струпа. Стрелбата, после полицията претърси апартамента ми, накрая извадиха видео доказателство, че познавам Тор и съм лъгал.

— Олеле.

— И аз така казвам. — Облегнах се на стената и издишах тежко, почувствах се уморен от самото изброяване на проблемите ми през деня. — Може ли да се видим?

— На това се надявах. Защо не дойдеш у нас? Не се засягай, но след снощи не съм голяма почитателка на твоето жилище.

— Една обикновена нощна престрелка и вече обявяваш квартала ми за опасен.

— Хайде, идвай.

Посрещна ме боса, по фланелка с четири размера по-голяма от нейния и с очила, които никога не носеше извън дома си. Обожавах я с очила. В ръката ѝ имаше бутилка.

— Вино?

— Задължително.

Качихме се на втория етаж. Тя наля две чаши червено вино и ми подаде едната. Отидохме в хола и седнахме на дивана. Отпих глътка вино и затворих очи.

— Дълъг ден, а? — отбеляза тя.

Засмях се.

— На въпроса ми ли се смееш?

— Да. Преди няколко минути стоях в залата и се опитвах да си спомня колко дни са минали от стрелбата. Не можех да повярвам, че е станало снощи.

Разказах ѝ за Тор, Дони Уорд, частния детектив в Индиана и касетата на Таргънт. Доста време ми отне.

— Сериозно ли мисли така? — попита тя. — Наистина ли те подозира?

— За него аз съм единственият заподозрян, Ейми. И тази работа с Тор… — Поклатих глава. — Мъчително е, няма спор. Защото отвън изглежда съвсем ясно. Наистина. В теорията за човек, който е имал зъб на Джеферсън и е наел убиец, ние с Тор сме най-логичните заподозрени. Появата на руснака в залата за фитнес днес още повече влошава нещата. Няма как да го обясня.

— Защо?

— Когато човек като Тор ти каже, че някой разговор трябва да остане в тайна, по-добре да се вслушаш.

— Да, но ако така ще премахне подозренията от теб…

— Няма да ги премахне. Нямам доказателства за нищо. Таргънт няма да повярва на Тор и единственото, което ще постигна, е да си навлека гнева на един от най-опасните хора в града.

— Какво можеш да направиш тогава?

— Ще свърша работата на Таргънт. Ще намеря истинския извършител. Ако успея, ако открия достатъчно добри доказателства срещу някого, ще трябва да пренасочат разследването. Анди Доран е добра възможност.

Ейми замълча. Погледнах я и си помислих, че тази вечер трябва да бъде по-романтична. Седнали така на дивана, с чаши вино в ръце, разговаряйки в деня, след като за първи път сме се любили, би трябвало да сме безгрижни, да се чувстваме специално. А ние говорехме за убийци и полицаи.

— Това трябва да спре скоро — обявих. — Таргънт ще се изчерпи. Така става, когато грешиш — опираш в стена. Няма повече улики, няма за какво да се заловиш.

— Кога ще опре в стената?

— По-добре да е по-скоро. — Погалих крака ѝ. — Съжалявам, Ейми. Трябваше да говорим за друго. Не трябваше да станеш в три през нощта и да завариш тълпа полицаи.

— Е, не беше обичайна първа среща.

— Винаги се опитвам да осигуря на жените нещо необичайно. Нали се сещаш, за да изпъкна сред сивата маса от мъже.

— Смятай, че си го постигнал.

Не знам как разговорът замря и кога сме замълчали. Знам само, че по някое време съм заспал на дивана. През нощта се събудих и се зарадвах, че Ейми още е до мен.

Бях в апартамента си, обличах се и пиех кафе, когато Джо се обади:

— Мислиш ли да се появиш по някое време?

— Осем без десет е, Джо.

— По-добре побързай да дойдеш.

— Защо?

— Докато ти спеше, аз работех. И ще се смаеш, когато чуеш какво открих. Ще се смаеш.

— Какво откри?

— Спомняш ли си несъответствието в разказа на Дони Уорд?

— Да. Че онзи тип се е появил преди ченгетата.

— Точно така. Е, проблемът е решен, Линкълн Пери, и отговорът ще повдигне настроението ти за целия ден.

— Как?

— Ела тук и ще ти кажа.

Петнайсет минути по-късно влязох в кантората и заварих Джо седнал зад бюрото си; усмихваше се мрачно.

— Какво откри?

— Този въпрос ме глождеше цяла нощ, Линкълн Пери. Не виждах друго обяснение, освен че Уорд лъже или пък мъжът, който го е заплашвал, е следил Доран в нощта на убийството на Моника Хийт.

— Мислиш ли, че го е следил?

Той поклати глава:

— Не. Тази сутрин станах около пет и отново прочетох документацията по делото, търсейки нещо, което съм пропуснал. Открих, че Доран е отказал да отговаря на въпросите на полицията и поискал адвокат. Дали му служебен защитник и той разговарял с него, преди да разкаже на ченгетата какво е правил през нощта. Единственият човек, който е знаел за Дони Уорд, е бил адвокатът на Доран.

— Значи трябва той да е дал информацията.

— Именно. Реших да го потърся, за да отидем да го разпитаме. Оказа се, че вече не работи в окръг Ащабула. Преместил се е на частна практика. Познай къде.

Не отговорих. Изчаках той да ми каже.

— В „Джеферсън, Гроф и съдружници“ — обяви Джо.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно. Името му фигурира в сайта на кантората и в адвокатския регистър.

— Отишъл е да работи при Джеферсън. След като е убедил Анди Доран да сключи споразумение с обвинението, с което е предотвратил опасността съдът да го оправдае поради липса на достатъчно доказателства, той е постъпил на работа при Джеферсън.

— Позна.

— Кучи син — изругах. — Пипнахме го. Джеферсън е манипулирал процеса отвън и отвътре. Заплашил е свидетеля, който е щял да осигури алиби на Доран, и е подкупил адвоката му.

— Фактът, че адвокатът работи в кантората на Джеферсън, не е доказателство.

— Да, но знаеш, че е станало така. Колко служебни защитници от провинцията са постъпили в кантората на Джеферсън през последните години?

— Поне един.

— Да. Предполагам, че не са го взели заради професионалните му успехи.

— Трябва да говорим с него, но не знам какво ще постигнем. Трудно ми е да си представя, че ще е искрен като Дони Уорд. Този човек е адвокат, знаеш какво означава, ако признае — загуба на лиценза и вероятно затвор. Ако наистина нарочно е съсипал защитата на Доран, сигурно ще се уплаши, като ни види.

— Значи вероятно ще отрича. Чудесно. Въпреки това ще имаме убедителни аргументи. Дори Таргънт трябва да се вслуша.

— Обадих се и на прокурора, който е водил обвинението срещу Доран. Казва се Джордж Хилиард. Звучеше предпазливо, но се съгласи да ни отдели няколко минути тази сутрин.

— Мислиш ли, че и той е участвал, а не е бил само подведен?

— Не може да се каже, но засега няма такива основания.

Кимнах:

— Ще го попитаме и за служебния защитник. Да видим какво мисли за него. Искам също да разбера кога са го взели в кантората на Джеферсън. Колко скоро след делото срещу Доран.

— Тук Карън може да помогне. Работила е във фирмата на Джеферсън. Сигурно може да намери датата на назначаването му.

Кимнах и седнах зад бюрото си.

— Да. На нея ще ѝ е достатъчно едно телефонно обаждане, а на мен ми трябва съдебна заповед. Така или иначе трябва да ѝ се обадя. Снощи ме изгониха от къщата ѝ.

Джо вдигна вежди:

— Карън ли?

— Таргънт. Пусна запис от камерите в залата, на който се вижда Тор.

Лицето му придоби по-сериозно изражение.

— Пред Карън ли го направи?

— Да.

— Какво стана после?

— Помолиха ме да си тръгна, за да могат да обсъдят разследването. Съмнявам се, че са говорили много за Анди Доран.

— Значи каза на Таргънт за него.

— Напразно пропилени усилия. — Вдигнах слушалката. — Ще се обадя на Карън и ще я помоля да провери този адвокат. Как се казва?

— Коул Хамилтън.

Тя вдигна след първото иззвъняване. Навярно е седяла през цялото време до апарата, чакайки нови нареждания за превода на парите. Гласът ѝ звучеше напрегнато и неестествено и не се промени много, след като се представих.

— Добре ли си? Не се ли е обаждал?

— Не. Всичко е спокойно.

— Слушай, онова, което Таргънт показа снощи…

— Замълчи. Няма нужда да ми обясняваш, Линкълн.

— Може би трябваше да те предупредя да го очакваш. Особено това за Тор. Беше моя грешка.

Тя не отговори.

— С Джо работим по случая и имаме напредък. Подозренията срещу Анди Доран са по-основателни, отколкото Таргънт иска да приеме. Мисля обаче, че открихме нещо, което ще го накара да размисли, и имам нужда от помощта ти. Можеш ли да се обадиш в адвокатската кантора на съпруга си и да провериш кога са взели един от адвокатите?

Тя замълча за известно време, преди да отговори:

— Защо?

— Казва се Коул Хамилтън и може да се окаже много важен за разследването.

— Защо ти трябва? Какво му е толкова важното?

— Бил е служебен защитник на Анди Доран. Открихме, че веднага след това е постъпил във фирмата на мъжа ти.

— Това какво значение има за теб?

— Може да е важно, Карън. Толкова мога да ти кажа. Мат Джеферсън е бил ключов свидетел, а после този адвокат започва работа при съпруга ти… Търсим някаква връзка. Това е.

— Да не би да намекваш, че Алекс го е взел заради това, което е станало с онзи убиец? Доран? Искаш да ми кажеш…

— Искам да кажа, че може да ни даде важна информация, Карън. Искам само да знам на коя дата е постъпил във фирмата.

— Не. Искам да чуя какво е станало според теб, Линкълн. Струва ми се, че обвиняваш Алекс в нещо ужасно.

Настъпи мълчание. Минаха десетина секунди, може би двайсет.

— Е? — настоя тя.

— Трябва да разбереш нещо, Карън. Убиецът на съпруга ти вероятно е имал причина да го направи. Разбираш ли? Причина.

Последва пауза, няколко секунди, през които тя не каза нищо. Затворих очи и съжалих за думите си. Дадох си сметка как ѝ е прозвучало.

— Знаеш ли какво му бяха направили? — заговори тя. — Знаеш ли каква болка са му причинили, колко е страдал? Сега ми казваш, че това по някакъв начин е било оправдано.

— Не, Карън. По дяволите, не съм казал такова нещо, не съм си го помислял. Това е ужасно, жестоко престъпление, но който го е извършил, е имал мотив. За това говоря.

— Не трябваше да те моля да се захващаш с това.

— Карън, опитвам се да помогна. Не ме интересува съпругът ти, искам само да докажа…

— Не е вярно. Ти мразеше Алекс. Разбирам те, Линкълн, наистина, но… не трябваше да те моля за помощ. Грешката е моя и не те обвинявам. Мисля обаче, че повече не трябва да се замесваш. Не е правилно. Сега, след като полицията те подозира…

— Знаеш, че това са глупости, Карън. Трябва да го знаеш.

— Дори така да е, не трябва да се занимаваш повече с това. Не е справедливо към теб и към паметта на съпруга ми. Трябваше да си дам сметка по-рано и те моля да ме извиниш, че те забърках в това.

— Искаш да се откажа? Просто да зарежа всичко? Карън, стигнали сме много близо до истината. Много по-близо сме, отколкото Таргънт. Не ме карай да се откажа. Този мръсник е наоколо, а полицията не се интересува.

— Детектив Таргънт ще се справи. Мисля, че той е единственият, който трябва да води това разследване.

Джо ме гледаше, беше усетил, че разговорът не отива на добре. Погледнах го, сякаш очаквах да ми помогне, въпреки че чуваше само моите думи.

— Няма ли поне да потърсиш информация за Коул Хамилтън…

— Не, няма. Не разбираш ли какво ти казах? Това трябва да спре. Трябва да се откажеш. И между другото, познавам Коул и той е добър, честен човек. Какъвто беше и съпругът ми.

Гласът ѝ затрепери и тя затвори.

Оставих слушалката и погледнах Джо:

— Току-що ни уволниха.

— По идея на Таргънт ли?

— Със сигурност ще му хареса, но решението беше на Карън. Не хареса идеята, че онзи задник съпругът ѝ може да си е заслужил онова, което убиецът му е направил.

— Не съм много изненадан.

— Ние обаче сме по следите на правилния човек, Джо. Не ме интересува какво Карън иска да чуе за съпруга си, важно е да открием убиеца.

— Тя го е обичала, Линкълн. Няма да ѝ е приятно да бъде злепоставен след смъртта му.

Избутах стола си назад и поклатих глава. Карън ме беше замесила в това въпреки нежеланието ми, беше ме убедила да се захвана с мисия, която ми навлече проблеми с полицията в два щата, и аз се бях съгласил, защото исках да помогна. Чувствах се длъжен да го направя. Сега ме караше да се откажа. Не трябвало да се задълбочавам толкова. Не исках да се задълбочавам, когато някакъв негодник, представящ се за мен, е наел частния детектив в Индиана, но къде беше Карън тогава? Седеше си в скъпата къщичка и чакаше да ѝ помогна. Нямаше нищо против помощта ми, докато не намекнах, че съпругът ѝ може би не е бил толкова чист, за колкото го смяташе.

— Иска ми се да можеше да го види в истинската му светлина. Аз го познавам от лошата му страна, а Доран със сигурност е пострадал още повече. Това не означава, че Доран не е негодник, просто е видял Джеферсън такъв, какъвто Карън никога няма да може.

— Тя го е видяла от тази страна, от която вие с Доран не го познавате.

— Фасадата може би. Съмнявам се, че е видяла истинския човек.

Джо ме погледна изпитателно:

— Значи човек не може да има няколко лица, така ли? Ако е мръсник, във всяко отношение трябва да е такъв.

— Изпратил е невинен човек в затвора. Нима твърдиш, че това е само лошото му лице? Че иначе може да е бил съвсем порядъчен човек?

— Още не знаем всичко. Не забравяй. Още не сме свършили.

— Според Карън, вече сме свършили.

— Това ли решаваш? Отказваш се, при положение че ченгетата се опитват да те пипнат?

Не отговорих.

— Имаме среща с обвинителя по делото срещу Доран — напомни ми Джо. — Или искаш да я отменя, да се доверим на Таргънт, че ще изясни този проблем?

— В колко часа е срещата?

— След час и половина. Той даде да се разбере, че ще ни приеме само за малко.

Изправих се.

— Да оползотворим тогава времето.

Окръжният прокурор на Ащабула Джордж Хилиард не приличаше толкова на юрист, колкото на човек, който отглежда коледни елхички, а в свободното си време ръчно изработва мебели. Беше около метър и деветдесет висок, с масивни, нерелефни мускули и гъста брада. Носеше костюм, но сакото бе преметнато на облегалката на стола му, а възелът на вратовръзката изглеждаше ужасно, сякаш някое дете се е упражнявало да му я връзва. С Джо седнахме един до друг на ниски кресла, не повече от трийсет сантиметра над земята, създаващи впечатление, че Хилиард седи на трон. Почудих се дали нарочно не е поръчал да скъсят наполовина краката им, за да постигне този ефект.

— Разбира се, че си спомням случая „Доран“ — каза той, след като му обясних за какво сме дошли. — От седем години съм на тази длъжност и съм имал само пет дела за убийство. Ясно са се запечатали в паметта ми.

— Знаехте ли, че Доран е избягал от затвора? — попита Джо.

Хилиард кимна:

— Да, чух за това. Никой обаче не ме е уведомил официално и нямам представа защо. Информацията за господин Доран е доста остаряла и затова малко се изненадвам, че очаквате да ви помогна.

— Мога ли да попитам защо му предложихте споразумение? — поинтересувах се аз. — Ако, както казахте, за седем години сте имали само пет дела за убийство, логично е да използвате всяка възможност да влязат в съда.

Хилиард се облегна назад и столът му изскърца заплашително под тежестта му. Беше странен дървен въртящ се стол и боята на единия налакътник изглеждаше по-тъмна отколкото на другия. Може би Хилиард наистина изработваше сам мебелите си. Той се намръщи, но сви рамене:

— Е, какво пък, ще ви кажа. Предложих да сключим споразумение, защото се съмнявах, че присъдата ще издържи едно обжалване — ако изобщо успеех да издействам присъда. Споразумението бе за предпочитане пред поражение в съда.

— Защо се съмнявахте, че ще постигнете присъда?

— Прочели сте материалите по делото. Имаше много улики, но при внимателна проверка — каквато се прави в съда — щяха да излязат много пропуски, които нямаше как да попълня. Наистина, бяха намерили гащите на момичето при фургона на Доран, но не бяха открили негова ДНК по тях, което даваше възможност да се твърди, че са подхвърлени. Освен това главният ни свидетел се отказа от показанията си.

— Имате предвид показанията му при първия разпит, които е променил на следващия ден.

Хилиард поклати глава, бавно накланяйки я наляво-надясно като мечок:

— Не. Това беше достатъчно неприятно, но после, някъде в началото на есента, ми изпрати писмо, с което ме уведомяваше, че няма да свидетелства в съда. Щял да се позове на петата поправка, да каже, че не си спомня нищо, и трябвало да го доведем насила, защото нямало да приеме призовка.

— Това не ви ли направи впечатление? Не ви ли хрумна, че може показанията му да са били фалшиви от самото начало?

Хилиард се намуси:

— Разбира се, че ми хрумна, но вече бяхме дали ход на процеса, имахме бельото и Доран нямаше алиби. А той, трябва да кажа, е опасен мръсник. Доволен съм, че го пратих зад решетките, и не съжалявам.

— Дори да е невинен?

— Ако не я е убил, нямаше да приеме споразумението. Вижте, идеята за споразумение не беше моя. Очаквах, че ще има процес, и не бях много оптимистичен за шансовете си. Тогава адвокатът на Доран започна да ми досажда през ден с този нов сценарий за задушаване при секс, твърдеше, че било нещастен случай, приписваше вината на наркотиците и не знам какви гадости в кръвта на клиента му. Попитах го дали това ще е тактиката на защитата му и той ми отговори, че ако е така, може би ще постигнем споразумение. Щял да се опита да убеди Доран да приеме, ако се откажа от обвинението за предумишлено убийство. Мамка му, звучеше много примамливо.

Погледнах Джо и той кимна. Това бе още едно потвърждение. Самият адвокат на Доран беше предложил споразумението, за да предотврати влизането на делото в съдебна зала, където щеше да бъде подложено на по-щателно разследване и да привлече вниманието на медиите. Същият адвокат сега си живееше живота с тлъста заплата във фирмата на Алекс Джеферсън.

— Служебният защитник знаеше ли за писмото на Мат Джеферсън? — попита Джо.

— Не, но не бях задължен да му казвам на този етап. Още можех да изпратя призовка на младежа и да го задължа да се яви. Дори не се бях опитал да го убедя, че е важно да даде показания. Не бях сигурен, че няма да свидетелства.

— Когато е отишъл в полицията, за да промени показанията си, Мат Джеферсън е бил с баща си.

— Да, спомням си.

— Какво си помислихте?

— Че е дошъл да вдъхне кураж на сина си. Единственият проблем, който съм имал с бащата, беше в контактите му със семейството на жертвата.

— В какъв смисъл?

— Беше убедил близките ѝ, че помага на разследването. Фентън Брукс беше собственик на винарната — сега е покойник, но имаше повече пари, отколкото във форт Нокс — и Джеферсън бе един от адвокатите му. Предполагам, че той е убедил Брукс да се свържат със семейството на жертвата, да се опита да послужи като свръзка между тях и полицията. Доведе един от частните си детективи, някакво бивше ченге от Кливланд. Предполагам, че Брукс се е чувствал виновен, задето момичето е било убито в неговия имот, на неговото парти. Наложи се да говоря с него, казах му, че намесата на външен човек може да навреди на разследването, особено след като синът на адвоката му е главен свидетел. Той се извини. Каза, че Джеферсън го посъветвал така, за да избегне евентуални искове от роднините.

— Сигурно знаете, че Джеферсън бе убит наскоро — казах аз.

Хилиард се почеса по брадата, погледна ме, леко се заклати на стола, който изскърца като стар дъб при силна буря.

— Да, знам. Да не би да намеквате, че има връзка с делото срещу Доран?

— Доран е избягал от затвора, а Джеферсън е убит, господин Хилиард. Точно за това си мисля.

— Значи Джеферсън е бил в къщата на жертвата, така ли? — попита Джо. — С един от частните си детективи.

— Да.

— Интересно.

— Защо?

— Ами, Доран винаги е твърдял, че бельото на момичето е било подхвърлено при фургона му, а по дрехите не е имало друга ДНК освен нейната. Да предположим, че търсите улики, които да подхвърлите, и не искате по тях да има ДНК от друг човек. Откъде ще ги вземете?

Хилиард не отговори, но аз му помогнах:

— От дома ѝ.

Джери и Ан Хийт живееха в скромна дървена къщичка на тиха задънена улица в Джинива. На моравата стърчеше пилон за знаме, а пред двойния гараж бе паркиран голям пикап. Джери Хийт събираше листа и ни изгледа изпитателно, когато спряхме зад камиона му, но не остави греблото. Довърши участъка от моравата между последната купчина, която бе натрупал, и алеята, и чак след това отиде при гаража и закачи греблото на една кука. Беше висок, широкоплещест, с прошарена коса, закриваща врата, и мустаци, достигащи до брадичката му. Носеше подплатена фланелена работна риза, маслинено зелени панталони и високи обувки. С Джо бяхме слезли от моя пикап и чакахме на алеята, но Хийт не продума, просто мина покрай нас, остави греблото и свали ръкавиците си. Пак излезе и ни погледна с присвити очи:

— Вие ли сте детективите?

Бяхме му се обадили, след като тръгнахме от кабинета на Джордж Хилиард.

— Да, господине. Аз съм Джо Причард. Говорихме по телефона.

— Аха. Ами, влизайте. Майка чака. Иска да говори с вас.

Някак си стана ясно, че има предвид жена си, и това, че я нарича „майка“, прозвуча съвсем уместно по някакъв старомоден начин. Минахме през гаража, покрай грижливо подредени инструменти и стар, но безупречно чист седан „Буик“, и влязохме в къщата. Джери Хийт спря и внимателно избърса краката си на изтривалката пред вратата, с Джо последвахме примера му. Вътре миришеше на изсушени цветя и на стените висяха ръчно плетени кошнички. Минахме покрай кухнята и влязохме в хола. Дребна руса жена, застанала с гръб към нас, миеше прозорците, пръскаше стъклата с препарат и ги търкаше с парцал, вглъбена в работата си и без да подозира за присъствието на непознати в стаята.

— Детективите дойдоха, Ан.

Ан Хийт се обърна и се усмихна, остави почистващия спрей и кърпата в пластмасовата кошница до краката си и се приближи, за да се ръкува с нас и да ни поздрави. Ръцете ѝ бяха силни, лицето ѝ — осеяно с бръчки от чести усмивки.

С Джо седнахме на един диван, а домакините ни — на друг. Мебелите бяха износени, но удобни и чисти, което важеше за всичко в къщата. Това бе постигнато не с пари, а с много грижи.

Джо пое водещата роля в разговора, понеже вече бе разговарял с Джери Хийт по телефона, и отново обясни, че се интересуваме от Анди Доран покрай разследване, несвързано със смъртта на дъщеря им.

— Интересуват ни няколко души. Хора, които са били свързани с разследването преди няколко години. Знам, че темата вероятно е трудна за вас, но ако успеете да си спомните нещо за тези хора…

— Искахме да я изпратим в колеж — заговори Ан Хийт, като се усмихваше. — Имаше добри оценки и можеше да продължи да учи. Може би за известно време щяхме да имаме малък проблем с парите, но така е, когато детето ти учи в колеж. Имахме спестявания. Тя обаче не пожела. Каза, че няма да издържи пак да седи в класна стая, поне не толкова скоро. Затова се съгласихме да си почине една-две години, да поработи, да спести пари и после да си продължи учението.

Когато говореше, гледаше повече Джо, отколкото мен, и бях доволен за това. В такива ситуации той умееше по някакъв начин да утешава пострадалите, което не ми се удаваше, но без обилни словоизлияния или излишен драматизъм, без съчувствено стискане на ръце или банални съболезнования. Просто умееше да гледа хората в очите и да им покаже, че ги разбира.

— Съжалявам, че не е могла да го направи — каза той.

Ан Хийт се усмихна и кимна:

— Благодаря. Мисля, че щеше да се справи добре. Но Бог я взе и ние го приехме. Всеки ден се стараем, но успяваме.

Погледнах я, после огледах къщата; представих си двайсетгодишната девойка, израснала тук, глезена и пазена, в тази чистота, и разбрах желанието ѝ да бъде поне малко непокорна, да пуши малко трева и да излиза с по-възрастен мъж, като Анди Доран, малко лудории без сериозни последствия. Всъщност, ако Джо беше прав, връзката с Доран наистина не е имала сериозни последствия. Поне не такива, каквито мислеха родителите ѝ. Не такива, каквито предполагаха в полицията.

Джери Хийт постави ръка на коляното на жена си и каза:

— За кого искате да ни попитате?

— За един адвокат, който е идвал при вас — отговорих аз. — Алекс Джеферсън.

Джери и Ан кимнаха едновременно.

— Дойде с Фентън Брукс — каза Ан. — Донесоха цветя и господин Брукс беше толкова мил. Каза ни колко ужасно се чувства, че това се е случило на неговото парти, и ни увери, че с всички средства ще подпомогне разследването.

— Джеферсън е довел един частен детектив — добави съпругът ѝ. — Адвокатът каза, че той може да помогне на полицията да установи какво е станало.

— Да помогне на полицията — повторих. — Спомняте ли си името на детектива?

— Робърт Уокър. Пенсиониран полицай от Кливланд. Е, може би не е бил пенсионер, беше доста млад, но вече не работеше в полицията.

Погледнах Джо:

— Познаваш ли Робърт Уокър?

— Не.

— Нито пък аз. Господин Хийт, бихте ли ни описали този човек? Опитвам се да разбера кой е. С Джо също сме работили в кливландската полиция. Би трябвало да го познаваме.

Джери Хийт се обърна към жена си и се намръщи: — Беше… как мислиш, около четирийсетте?

— Или по-млад. Приличаше на италианец. Мълчалив човек. Само слушаше и си записваше.

— Италианец на име Уокър — измърмори Джо; погледна ме и вдигна вежди.

— Мога ли да попитам дали сте го оставяли сам в стаята на дъщеря ви? — попитах.

Джери Хийт ме погледна подозрително, но жена му отговори:

— Да, пуснахме го да огледа. От полицията вече бяха претърсили, но той също искаше да види, да се увери, че са си свършили добре работата. Искаше да провери какво са гледали, дали са направили снимка, дали са изготвили… как се казва? Протокол. Искаше да се увери, че са направили всичко по правилата. Явно имаше доста опит с тези неща.

— Сам ли остана в стаята?

— Да. Господин Джеферсън каза, че не иска да ни измъчва пак да оглеждаме всичко, защото беше много трудно за нас.

— Защо питате? — попита Джери Хийт. — Защо се интересувате дали е бил сам?

— Само искаме да си изясним ситуацията — отвърна Джо.

Телефонът иззвъня. Джери Хийт стана, отиде в кухнята и вдигна. Поговори тихо за няколко минути, докато с Джо седяхме при жена му и го чакахме да свърши. Когато се върна в стаята, лицето му бе почервеняло от гняв.

— Имате десет секунди да се махнете от дома ми!

— Моля?

— Беше Джордж Хилиард. Прокурорът. Каза, че току-що му се обадили от полицията в Кливланд. Питали за вас двамата. Казали му, че не работите с одобрението на полицията и никой не ви е наел.

Обърна се към мен и забоде показалеца си в гърдите ми:

— А вие сте заподозрян за убийство!

— Какво? — възкликна Ан Хийт и скочи.

— Някой е убил адвоката, който тогава дойде да ни помогне. Този, за когото разпитват — Джеферсън. Според полицията, този човек се опитва да използва Моника за отвличане на вниманието. Да използва нашата дъщеря, за да отклони полицията от следите си.

— Не е вярно — запротестирах. — Опитваме се изясним какво наистина се е случило с дъщеря ви, господин Хийт. Мислим, че Анди Доран…

— Ще отворя вратата и по-добре се омитай по-бързо, господинчо. Защото, ако не го направиш, с удоволствие ще те изритам. Вън!

Когато си тръгнахме, Ан Хийт плачеше.

Докато се отдалечавахме, гневът ме изпълни като вода празен маркуч. Извадих телефона си още преди да излезем на главното шосе, набрах номера на Таргънт и зачаках да вдигне, стискайки до болка апарата.

— На кого се обаждаш? — попита Джо, но не му отговорих, защото Таргънт вдигна.

— Кажи, Пери.

— Много си жалък. Аз ти върша работата, а ти ни въртиш такива номера. Как можа да кажеш на бедните хорица, че използвам дъщеря им, за да отклоня вниманието на полицията?

— Казах, че си заподозрян, на прокурора, не на родителите на момичето.

— Знаел си колко бързо ще им предаде новината.

— Точно така, знаех и трябваше да се предаде бързо. Ти само пречиш, Пери.

— Някой трябва да разследва…

— Млъкни. Да ми се оплакваш ли се обаждаш? Твърде дръзко, като се има предвид, че цял час убеждавам лейтенант Бруър да не поиска заповед за екстрадирането ти в Индиана.

— На света няма съдия, който да подпише заповед за екстрадиране въз основа на неговите доказателства, Таргънт. Не се опитвай да се представяш за мой закрилник.

— Не съм твой закрилник. Единствената причина да го направя е, че си в основата на много по-важно разследване тук. Казах му, че ми трябва още време, за да разнищя случая. Колкото до доказателствата, които според теб не са достатъчни, нещата вече стоят съвсем другояче, Пери. Има голяма промяна. Ако Бруър поиска заповед за екстрадирането ти, ще я получи.

— Как така?

— Имаш половин час да се върнеш в кантората си. Ще те чакам там. Ако не се появиш, може би ще размисля, лично ще те арестувам и ще те изпратя в Индиана.

— Имам един час път, Таргънт.

— Тогава те съветвам да побързаш.

Таргънт бе пристигнал преди нас. Седеше на едно бетонно трупче на паркинга с бутилка вода в ръка и чакаше. Когато Джо спря, детективът остана седнал, отпи глътка вода и се загледа към нас, докато слизахме. Едва когато застанахме до него, зави капачката на бутилката и се изправи, без да ни поздрави.

— Какво ти каза Бруър? — попитах. — Какви са последните глупости, които сте измислили, Таргънт?

— Вътре.

Влязохме, качихме се на горния етаж и Джо отключи кантората. Таргънт влезе първи и се настани срещу бюрото ми. Минах покрай него, седнах на стола си, придърпах го напред и разперих ръце.

— Е?

— По моя молба Бруър иззе парите, които са били изпратени на частния детектив в Индиана и ги провери за отпечатъци. Исках да видя дали ще намерят отпечатъци от Джеферсън, за да докажем че парите са негови.

— Не ме интересува дали са негови. Не съм ги изпратил аз.

— Е, не намериха негови отпечатъци.

— Голяма работа.

— Намерихме твои.

Постоянно чуваме как хората около нас използват думата „шокиран“. Те се шокират, когато разберат, че банкоматът е изтеглил с петдесет долара повече от кредитната им карта; шокират се, когато научат, че чистокръвното им шицу всъщност е мелез; шокират се, когато открият, че таксата за кабелната телевизия не е включена в цената на новия им луксозен телевизор. Тези хора са абсолютни нещастници. Те се изненадват, не се шокират. Човек се шокира, когато му кажат нещо, което е невъзможно, но въпреки това някой твърди, че е вярно. Шокира се, когато някой полицай му каже, че е намерил негов отпечатък върху пари, които никога не е пипал.

— Лъжеш — избухнах. — Блъфираш. Много хитър опит. Не се изненадвам, че прибягваш до такива хитрини.

— Ще ми изпратят цифрова снимка да ти покажа. И не е само един. Имаме отпечатъци от цели три пръста върху пет банкноти. Плюс няколко размазани.

— Подхвърлени са.

— Отпечатъци не могат да се подхвърлят.

— Разбира се, че могат. Има начин. Можеш да вземеш нещо, което съм пипал, да използваш тиксо или някаква друга гадост, някакъв химикал… може да се направи, Таргънт.

Почувствах се като лъжец, отчаяно търсещ жалки оправдания. Таргънт ме гледаше с вдигнати вежди.

— Наистина ли? Ще ми е много интересно да чуя експерта по криминалистика, когото адвокатът ти ще извика да го обясни в съда.

— Не съм пипал тези пари, Таргънт. Не съм ги изпращал и не съм ги пипал.

— Както не познаваше Тор, така ли?

— Това е друго.

— Разбира се. Друга лъжа.

— Опитват се да ме натопят. Не можеш ли поне да предположиш, че казвам истината? Да го приемеш като една възможност? Опитвам се да ти обясня, че Анди Доран е човекът…

— Това ми напомня разказа ти за Дони Уорд. Проверих го. Обадих му се тази сутрин. Отрече всяка дума. Каза, че сте се изтърсили у тях и сте се опитали да го заставите да каже всичко това. Той ви е помолил да си тръгнете.

— Лъже.

— Той лъже. Макар че нямаш никакво доказателство, аз трябва да ти вярвам. Но когато кажа, че ти лъжеш и представя доказателства, ти продължаваш да отричаш.

— Имам доказателство за онова, което ти казах за Доран. Говорихме с родителите на жертвата. Джеферсън отишъл у тях с някого, когото представил за бивш полицай. Изглежда, че това е същият човек, който е отишъл у Уорд. Семейство Хийт няма да излъжат, ако ги попиташ. За разлика от Уорд, те нямат какво да крият.

Таргънт въздъхна, но махна отегчено:

— Добре. Кажи.

Разказах му за полицая, който отишъл заедно с Джеферсън у семейство Хийт, за петте години, които нападателят ми беше споменал, и връзката с Доран, за служебния защитник, който е постъпил в кантората на Джеферсън. Таргънт дори извади бележника си и започна да записва. Това ме изненада. Очаквах само отегчен поглед и скептицизма, който през последните дни излъчваше като лоша миризма.

— Значи според теб Алекс Джеферсън е виновен за онова, което се е случило с Доран след арестуването му, така ли?

— Да.

— Защо?

— Виж каква е ситуацията, Таргънт. Синът му е единствен свидетел на убийство, после Джеферсън се намесва и променя хода на разследването. Какво според теб е правил? Не мога да си представя, че е познавал Доран или момичето отпреди. Единствената му връзка с тях е чрез сина му, който удобно изчезва, след като всичко се е наредило.

— Смяташ, че синът не е бил само свидетел.

— Да, точно това мисля. Трябва само да докажем връзката между Джеферсън и човека, който е отишъл да сплаши Дони Уорд. Уорд не иска да говори с теб. Чудесно. Той се страхува от Доран, опасява се да не реши да му отмъщава, както на Джеферсън. Не го обвинявам, че се бои, и това е единственото, което го подтикна да говори. Мислеше, че ще се видя с Доран.

Таргънт отново кимна и пак записа нещо в бележника си.

— Отиди да провериш всичко, което току-що ти казах — продължих аз. — Ще се окаже истина, Таргънт. Мислиш, че не е вярно, но това е самата истина.

— Всъщност убеден съм, че е така.

Той спря да пише и затвори бележника. Не се беше бръснал и прокара ръка по брадясалото си лице.

— Всичко, което си свършил досега, изглежда доста изчерпателно. Солидни доказателства. Така де, ако приемем, че семейство Хийт ще ми кажат същото, което са казали на теб. Да, доста солидни доказателства. И наистина си прав — това са неща които лесно могат да се проверят.

Тонът му не ми хареса, не ми хареса спокойното му изражение.

— Какво друго си намислил, Таргънт?

— Само казвам, че си свършил много добра детективска работа. И много бързо. Мамка му, Пери, открихте всичко това за колко… за два дни?

— Да.

— Кое точно те накара да тръгнеш по тази следа?

— Думите на нападателя, че пет години е плащал за чужди грехове. Вече ти казах за това. Споменаването на онова телефонно обаждане от Доран — или който друг ме нападна онази нощ.

— Хъм. Адски бързо действаш.

— Имам чувството, че не ми правиш истински комплимент, но няма значение, стига да го приемеш сериозно и да провериш.

— О, ще проверя.

— Чудесно. Провери и можеш да ме изключиш от разследването.

Той се намръщи и наклони главата си на една страна.

— Има само един проблем. Не виждам основание да те изключа от разследването.

— Какви ги приказваш? Ако се докаже, че Доран…

— Тогава ще го включа в разследването. Но да изключа теб? Да се върнем малко назад, Пери. Спомни си как изглежда, че е започнало всичко. Някой е изнудвал Алекс Джеферсън, нали? Успял е да измъкне някакви пари и сега се е насочил към вдовицата му. Но кой е основният му инструмент? Трудно е да изнудваш някого, ако не държиш силен коз. Ако не си открил някоя мръсна тайна, някой скелет в гардероба. Как ще изиграеш картите си? Как ще убедиш някого не просто да плати, а да плати големи пари? За това трябва да знаеш много мръсна тайна. Нещо, свързано с престъпна дейност, съучастие в престъпление, скрити грехове. Точно това, което ти… — Таргънт потупа по бележника си — … току-що ми разказа с подробности.

— Мислиш, че съм разкрил всичко това само преди месец и съм решил да изнудвам Джеферсън?

— Някой го е изнудвал и досега ти си единственият, който ми дава ясна идея какво може да е в основата на изнудването. Интересно, че ти си и основният заподозрян. Отношенията ти с него в миналото са те накарали да се задълбаеш в живота на жертвата, да откриеш неща, до които обикновен аматьор не би се добрал.

— Не съм имал нищо общо с Алекс Джеферсън от вечерта в клуба му. Там всичко свърши, Таргънт. Трябва да повярваш, че е така.

— Радвам се, че засягаш тази тема. Чух нещо интересно за тази среща от свидетел, който е бил на паркинга онази вечер. Спомняш ли си какво си изкрещял на Джеферсън точно преди да го фраснеш?

— Казах му няколко неща.

— Знаеш кое имам предвид.

Погледнах Таргънт в очите.

— Казах, че ще съсипя живота му.

— Така чух и аз. Въпросът е дали вече не си го направил.

Хрумнаха ми цял куп въпроси и възражения, но замълчах. Нямаше да помогнат. Таргънт ме беше набелязал. Нищо не можеше да го разколебае, освен ако не се появеше някой друг, окован с белезници, готов да признае. Може би и тогава нямаше да промени мнението си.

— Таргънт — намеси се Джо, — изобщо ли не те интересува фактът, че Доран е на свобода? Не мислиш ли, че моментът на бягството му има някакво значение?

— Напротив, мисля, че има. Може да означава, че е замесен в убийство или че е дал възможност на друг да го извърши. Ако убиецът е умен — умен, да речем, колкото Пери — той не би поел риска, освен ако не е убеден, че има солидно алиби. Изкупителна жертва. Подходяща версия и подходящ човек, каквито ми представяте сега в лицето на Анди Доран.

— Значи още ме смяташ за убиец. Но вече станах умен и находчив.

— Обясни ми за отпечатъците, Пери.

— Не мога. Трябва да са подхвърлени.

— На пет банкноти? От три пръста?

— Може би са откраднали мои пари, не знам.

— Откраднали са няколко петдесетачки, а ти не си забелязал.

— Не знам, Таргънт. Знам само, че не съм изпращал пари на онзи идиот в Индиана.

— Да, но отпечатъците ти са върху тях.

— Само дето няма отпечатъци от Джеферсън. Сам го каза. Значи нямаш доказателство — никакво доказателство, че парите са същите.

— Ще намеря доказателство. Ако искаш да заложиш на нещо, което със сигурност ще стане, това е шансът ти.

Таргънт се изправи и се надвеси над бюрото ми, агресивно, както никога не го бях виждал преди.

— Ще отида в банката на Джеферсън и ще стоя там, докато го докажа, Пери. Ще ги подлудя, ще ги накарам да ми покажат всяка камера, всеки компютър и всяка разписка за превод, ще проверявам, сверявам и сравнявам, докато не намеря доказателство, че са същите пари. Мислиш, че е невъзможно? Много се лъжеш. Парите в Индиана са били изтеглени от Алекс Джеферсън и дадени на теб. Ще го докажа и тогава ще дойда и ще ти щракна белезниците. И какво ще стане тогава, Пери? По-добре да започнеш да говориш истината. Дотук успя да стигнеш с лъжи, но на това скоро ще се сложи край. Аз ще те спра.

— Иронията е, че си убеден, че можеш да познаеш истината, ако се натъкнеш на нея.

Той се изправи, отдалечи се от бюрото си и стиснал зъби, хвърли на Джо мрачен поглед, сякаш го предизвикваше да се намеси. След като партньорът ми не каза нищо, Таргънт отново се обърна към мен.

— Скоро пак ще се видим, Пери. Ако бях на твое място, щях да започна да си търся добър адвокат. Имам чувството, че ще ти трябва.

Пръстовите отпечатъци са нещо удивително. Това са едва видими следи, които човек остава навсякъде, откъдето минава. Те са уникални за всеки човек. Никой не може да ви ги вземе.

При все това някой бе откраднал моите.

Моите отпечатъци и моята самоличност. Едното върви с другото. Току-що Таргънт ме уведоми, че някой е използвал отпечатъците ми. Без мое знание.

Аз не бях пипал парите. Не ги бях изпращал на частния детектив в Индиана, дори не ги бях виждал. Но фактите — неоспоримите научни факти — твърдяха обратното. Действителността, която познавам, сякаш се сриваше пред очите ми. Хората са склонни да приемат думите ти за истина до определен момент. Този момент идва, когато фактите — особено научно доказаните — започнат да противоречат на думите. Сега само това ми оставаше — думи. Таргънт имаше факти.

С Джо отново бяхме сами в офиса, седнали зад бюрата под ъгъл едно спрямо друго като в един обикновен следобед. Никога обаче не се бяхме чувствали така.

— Беше прав — каза Джо след неколкоминутно мълчание. — Парите не са на Джеферсън. Ако бяха, по тях щеше да има негови отпечатъци, не твои. Не знам откъде са взели парите, но…

— Това са негови пари.

Той ме погледна, сякаш признавах, че съм извършил престъпление.

— Какво?

— Парите са на Джеферсън, Джо. Таргънт ще го докаже. Може би тази вечер, може би утре. Ще намери начин. Ще докаже, че парите са на Джеферсън, и няма да има как да го обясня. Така ще стане.

— Доказателствата не са толкова убедителни, колкото си мислиш. Не са толкова убедителни, колкото той си мисли. Тези пари не са свързани пряко с убийството. Не са открити до трупа на Джеферсън, по тях няма следи от кръвта му. Дори да успеят да докажат, че е изтеглил точно тези банкноти от банката, това не доказва, че си убиец.

— Да — измърморих, като си помислих, че щом Джо изведнъж влиза в ролята на оптимиста във фирмата, значи нещата наистина вървят на зле.

— Откъде са взели отпечатъците ти? — попита той.

— Всяка вечер в залата за фитнес преброявам печалбата. През ръцете ми минават по няколко петдесетачки. Ако са откраднали няколко такива или дори само една и са ги сложили при другите…

— Това не е добро обяснение. Как са влезли в залата?

— Тези хора ли? Не виждам особен проблем.

— Камерите ти заснемат офиса, нали. Можем да вземем касетките и…

— Не снимат офиса.

— Какво? Дал си толкова пари за камери, а не си сложил никоя да следи парите ти?

— Целта не беше такава. Камерите показват залата и клиентите се чувстват по-сигурни. Освен това облекчават условията на застраховката ми. Никога не съм се тревожил за безопасността в истинския смисъл на думата — че някой ще проникне с взлом и ще открадне няколко долара.

Той ме погледна смутено, после стана, отиде при прозореца и погледна на улицата. Бе пъхнал ръцете си в джобовете и раменете му — здравото и болното — бяха присвити. Обикновено стоеше толкова изпънат, че ти идваше да му отдадеш чест и да минеш покрай него с маршова стъпка.

— Положението не е толкова сериозно, колкото изглежда, Линкълн.

— Това е някакво успокоение. Защото изглежда адски лошо.

Той се обърна:

— Няма да се откажем. Чуваш ли? Няма да спрем разследването, дори няма да го забавим. Ще продължим да действаме и ще контрираме всеки ход на Таргънт с наш.

— Той е този, който контрира ходовете ни, Джо. Всеки път, когато открием нещо, той също намира. И всеки пък като че ли изважда все по-убедителни доказателства.

— Все още има неща, които можем да докажем. Например да проверим Робърт Уокър. Не би трябвало да е трудно. Хайде да се обадим в управлението и да проверим дали е имало детектив с такова име. Ако е имало, това може да е голям пробив. Може би той ще ни обясни някои неща.

Това ме подтикна към действие. Намерих номера на архива на кливландската полиция, обадих се и потърсих една стара позната. Тя ми каза да изчакам десет минути. Обади се след пет:

— За последните двайсет години нямаме данни за никакъв Робърт Уокър. Има седем Уокъровци, но никой от тях не е Робърт нито по малко име, нито по бащино, и единственият, който е бил детектив, все още работи при нас. Чернокож е и се казва Дарил. Не е вашият човек.

Благодарих ѝ, затворих и погледнах Джо:

— Няма Робърт Уокър. Джеферсън е довел фалшив полицай, същият човек, който е заплашвал Дони Уорд.

Той кимна, но не особено въодушевено. И двамата знаехме, че Уокър се е представил с фалшиво име, така че това не беше новина, а само потвърждение.

— Уорд не ми харесва. Ако каже истината, ако докажем на Таргънт, че негодникът, който го е заплашвал, и онзи, когото Джеферсън е завел при семейство Хийт, са един и същи човек…

— Ами, да пробваме. Да отидем пак при него. Да му обясним колко е важно.

— Каквото и да ни каже, е безсмислено. Може да ни помогне само ако потвърди историята си пред Таргънт.

— Да пробваме. И този път ще вземем касетофон.

Касетофонът беше добра идея и можеше да ни свърши работа, ако бяхме открили Дони Уорд. У тях обаче го нямаше. Застанахме на верандата под провисналия покрив, през чиито цепнатини и дупки още течеше вода от последния дъжд, капеше от разядените улуци, и отново потропахме на вратата. Никой не отвори. Извикахме името на Дони и единственият отговор, който получихме, бе протяжният, жален вой на едно от кучетата.

— Камионът му е тук — отбеляза Джо.

— Може да е в гората. Може някой да го е закарал на работа. Ако изобщо работи нещо.

— Заключена ли е вратата?

Пробвах дръжката и кимнах.

— Последното, което ни трябва, е да влизаме с взлом. Така ще дадем на Таргънт основание да те арестува.

— Наистина не е добра идея.

Часът отиваше към пет. Небето беше черно от дъждовни облаци, но сега и дневната светлина намаляваше. Можехме да чакаме пред вратата на Дони цяла нощ. Можеше да се появи, можеше да не дойде. По шосето мина някаква хонда и шофьорът ни изгледа подозрително, като намали, когато минаваше пред къщата.

— Неприятно ми е, като си помисля, че сме се разкарвали напразно — сподели Джо.

— Да чакаме ли?

Той потърка брадичката си, като гледаше втренчено уплътняващите се сенки около верандата.

— Когато стигнем в Кливланд, вече ще е твърде късно. Адвокатът, Коул Хамилтън, ще се е прибрал вкъщи.

— Мислиш ли, че трябва да говорим с него?

— Мисля, че трябва да изпреварим Таргънт със следващия ход. Ако събере достатъчно доказателства, че лъжеш полицията, няма да иска да чуе нищо друго. Трябва да го накараме да ти повярва преди това.

— Добре.

Слязохме от верандата и кучетата се събраха около нас, махайки с опашки, дори онова, което предишния път ръмжеше. Вече ни познаваха, а може би бяха гладни и чакаха Дони да ги нахрани. Когато се качихме в колата, заскимтяха, сякаш им беше тъжно, че си тръгваме. Отново заваля, тежки капки се размазваха върху предното стъкло, но преди да стигнем до края на изровената алея, преминаха в ситен, бърз дъждец. Вятърът накланяше дърветата, събаряше малкото листа, останали по клоните, и ги гонеше по пътя. След месец тези черни облаци щяха да сипят сняг, а не дъжд, щяха да затрупат Ащабула, вятърът щеше да духа бясно откъм езерото, да клати клоните на боровете и да чупи обледенените електрически стълбове. Намирахме се в сърцето на Снежния пояс — районът с най-много годишен снеговалеж в целия щат. Подобно на южното крайбрежие на Мейн, когато паднат първите снегове, в селищата край езерото Ери, толкова оживени през лятото, животът отдавна щеше да е замрял — туристите бяха добре дошли през топлия сезон, но зиме оставаха само най-коравите местни жители.

На връщане почти не разговаряхме, само гледахме осветеното от фаровете петно на пътя и се опитвахме да не мислим за пръстови отпечатъци и купчини петдесетдоларови банкноти. Ейми може би вече се беше прибрала. Щеше да е прекрасно, ако отидем на ресторант, да прекараме една спокойна вечер, без да страхуваме от полицията, избягали затворници и техните незнайни съучастници. Замислих се за нея и отново си представих живописната беседка в ябълковата градина с аромат на есенни листа. Прекрасно място, ако не беше кръвта, събираща се на локва върху дъските и капеща в проблясващите тъмни води на езерото.

„Той поне имаше причина. Вие се водите само от алчността.“

Когато стигнахме, градът светеше, мостовете в центъра бяха озарени от разноцветни светлини. Подминахме ги и продължихме на запад по 150-то шосе към „Лорейн“.

— Ще минем ли през кантората? — попитах.

— Имаш ли адреса на Коул Хамилтън?

— Не е у мен.

— Тогава по-добре да се отбием.

Дъждът беше спрял, поне временно, но когато влязохме в сградата, стълбището беше тъмно. Единствената светлина идваше от резервното осветление на бижутерийния магазин на партера и табелката над аварийния изход.

— Няма ток — отбелязах. — Записал ли си адреса на адвоката, или трябва да отидем другаде, за да използваме компютър?

— Имам го записан.

Качихме се по стълбите, като се осланяхме повече на това, че познавахме пътя, отколкото на зрението си. На площадката Джо бръкна за ключовете си, но аз вече бях извадил моите. Отключих, влязох в преддверието и заопипвах стената за ключа на лампата.

— Няма ток — напомни ми Джо.

— Да, бе. Колко съм глупав.

Отказах се да търся ключа и отдръпнах ръката си от стената. В следващия момент почувствах как някой стиска врата ми отзад и металния вкус на цев, пъхната в устата ми.

Вътре беше съвсем тъмно, блъснах се в един от шкафовете и се препънах. Дулото на оръжието още беше в устата ми, но не виждах друго освен силуета на човека, който го държеше.

— Влизай, Причард — нареди той и веднага познах, че беше същият, който ме беше нападнал на улицата и унищожи залата ми за фитнес. — Сигурен съм, че не искаш да дръпна спусъка.

Джо бавно влезе и затвори вратата с крак. Цевта излезе от устата ми, като одраска с мерника небцето ми.

— Доран.

— Много си досетлив. Така, Причард, отиди, ако обичаш, от другата страна на стаята и седни зад бюрото си. Не се тревожи, вече прибрах пистолетите от чекмеджето ти.

Джо прекоси стаята и седна. Още стоях прав, свободен за момента, но Доран бе съвсем близо до мен с оръжие в ръка. Пистолетът беше у мен, но в кобур на гърба ми. Вратите на сградата и кантората бяха заключени, но ключалките явно не бяха пречка за Доран.

Зрението ми се нагоди към тъмното и успях да разгледам малко по-добре нападателя. Изглеждаше по-слаб, отколкото на снимките в досието, а там бе доста хилав. Лицето му бе изпито, тялото му — жилесто и напрегнато, кипящо от енергия. Късо подстриганата му коса от снимките беше пораснала и закриваше челото и ушите му. Носеше високи обувки, дънки и яке от мъхест плат.

— Ето какво ще направим. Причард, ти ще седиш където си сега, няма да мърдаш и да се обаждаш на никого. Пери, с теб ще се повозим. Ти ще караш и ще си поприказваме. Ако партньорът ти направи каквото му казах, ако само седи и прояви търпение, тогава ще се върнеш жив.

Настъпи тягостно мълчание. Никой не помръдваше.

— Седи и чакай, Джо — казах след известно време. — Скоро ще се върна.

Доран кимна:

— Пери знае, че на няколко пъти имах възможност да го убия, но не го направих. Предпочита да ми се довери, вместо да ме пробва.

— Добре — каза Джо. — Ще седя и ще чакам. Поне за известно време. После, ако Линкълн не се върне, ще изляза, ще те намеря и ще те убия, Доран.

Доран се усмихна и светлината от фаровете на една преминаваща кола озари лицето му.

— Добър приятел е този твой партньор. — Отиде при вратата, отвори я и ми даде знак с глава. — Ти си първи. Слизаш по стълбите, излизаш от задния вход и отиваш при пикапа си.

Излязох и след секунда вратата се затвори зад гърба ми, Доран тръгна след мен, Джо остана сам в тъмния офис. Излязохме на паркинга през задната врата. Доран вървеше отзад, но на около крачка след мен. Качихме се в пикапа, той се настани на дясната седалка с пистолета — голям „Колт Командър“ — в скута си, държеше го насочен към корема ми. Носеше тънки ръкавици.

— Излез от паркинга, завий надясно и карай направо — нареди той.

Потеглих на север по „Роки Ривър“. Радиото се беше включило автоматично и Доран не го спря. „Ю ту“ пееха за града с ослепителните светлини. Може би Доран беше почитател на Боно.

— Доста работа свърши — отбеляза той. — Хубаво разследване. Все пак не прегледах всички материали; повечето неща не са нови за мен.

— Предполагам.

— Колко време ме проучвате?

— От няколко дни.

— Бързо ме разкрихте. — Той кимна одобрително. — Може да е за добро. Може би сега знаеш повече неща и можеш да ги видиш от друг ъгъл. Сега разбираш положението ми, нали? Не мога да се измъкна без малко пари, Линкълн. В безизходица съм.

— Ти ли си в безизходица? Заради теб ще ме тикнат в затвора.

— Ако мислиш, че ще ти съчувствам, сбъркал си човека. Аз бях в затвора заради Джеферсън.

— И сега искаш да скроиш същия номер на друг, така ли?

— Завий по следващата улица.

Завих по „Уест Клифтън“, която продължаваше на север. Пресякохме „Детройт“, после старата норфолкска железопътна линия и излязохме на булевард „Клифтън“, хубава улица в направление изток-запад, минаваща покрай красиви стари къщи и оградени с дървета дворове.

— Надясно — заповяда Доран и аз се подчиних, продължихме на изток.

Минахме няколко кръстовища, след което той нареди да завия наляво. Досетих се къде отиваме. В тази посока беше Лейкууд Парк, оживено място в летните вечери, но вероятно доста пуст в тази студена, дъждовна октомврийска нощ. Доран ме накара да спра на един паркинг и да сляза от колата. Не ме беше проверил за оръжие, което ми се стори голям пропуск, но може би се чувстваше уверен, че може да ме убие при най-малкия опит да извадя пистолета.

В парка нямаше никой. Доран ми заповяда да вървя към езерото, покрай маси за пикник, заслончета и люлки. Стигнахме до високата ограда на парка с бодлива тел на върха. В този участък от телената мрежа имаше дупка, вероятно изрязана през лятото от хлапета, идващи да пият или да правят секс край езерото. Доран махна с пистолета натам.

— Минавай.

Погледнах го, докато посягах да дръпна мрежата. Пред нас склонът се спускаше стръмно към ъглестите камъни, образуващи вълнолома покрай брега. Доран бе казал, че не смята да ме убива, но това място щеше да е много подходящо за тази цел. Уединено, шумно заради плискането на водата около големите камъни. Лесно щеше да хвърли трупа в езерото.

— Минавай — повтори той по-настойчиво и вдигна пистолета няколко сантиметра по-високо.

Дръпнах свободния край на мрежата и се промъкнах от другата страна. Той мина веднага след мен, като притисна пистолета в гърба ми. Държеше го високо, на нивото на бъбреците ми, така че не го допря до оръжието ми, но пак се уплаших, че може да забележи очертанията му под якето.

Покрай брега имаше павирана виеща се пътека, водеща към Еджуотър Парк. Тръгнахме по нея и след няколко минути Доран ми заповяда да сляза сред големите камъни на вълнолома. Огромните скални блокове бяха разхвърляни безразборно, опасен терен за ходене дори по светло. Вървях бавно, внимателно, като се подпирах с ръце. Зад мен Доран се движеше сръчно, без колебание скачаше от камък на камък.

Колкото повече се отдалечавахме от пътеката и се приближавахме към езерото, толкова повече се тревожех. Бях му повярвал в кантората, когато каза на Джо, че не смята да ме убива (все пак защо не застреля и двамата, ако е решил?), но сега не се чувствах толкова уверен. Той нямаше никакво отношение към Джо, не го беше предупреждавал. Може би с извратения си мозък бе решил да му даде шанс.

Отново заваля, ситен и студен дъждец, камъните станаха хлъзгави. Вече почти бях стигнал до езерото, по шума от стъпките на Доран се опитвах да установя къде върви зад мен, чудех се дали ще мога да извадя пистолета си, преди да ме застреля, но си спомних кратката ни борба на улицата, удивителната бързина, с която се движеше.

— Спри.

Командата беше леко безсмислена, защото ако продължах да вървя, трябваше да се гмурна в езерото. Застанах върху широк, плосък камък на самия край на водата и се обърнах да видя Доран. Той стоеше на малко по-висока канара, държеше пистолета до крака си.

— Има ли причина да дойдем да си приказваме точно тук?

Той погледна пистолета в ръката си, после — мен.

— Това не беше планирано. Исках само да говоря насаме с теб. Когато се появи с партньора си, всичко се промени. Затова дръпнах шалтера и изчаках.

Чудесно. Значи бяхме дошли само за разходката, случайно хрумване на болния му мозък. Голямо успокоение сега, докато стоях сам с този откачен на брега на езерото, сред канарите в дъжда.

— Сега си много по-наясно с положението от последния път, когато говорихме — отбеляза Доран.

— Кой път? Когато разби залата ми или когато ме зашемети на улицата?

Той бавно вдигна пистолета и допря дулото до челото ми. Беше студено и мокро и дори в мрака успях да различа една капчица върху пръста му, държащ спусъка.

— Преди около шест години дойдох тук с Моника Хийт — заговори Доран. — Беше през лятото горещина. Влажно. Само докато слезем тук от парка, фланелката ми залепна за гърба. Носехме двулитрова бутилка кока-кола, половин литър „Капитан Морган“ и две пластмасови чашки. В залива имаше две лодки, а някакъв човек караше водни ски, при това доста добре. Седнахме на тези камъни, сипахме си кола и ром, гледахме човека с водните ски, слънцето залязваше и цялото езеро стана оранжево. Горе в парка някой правеше барбекю, спомням си миризмата на дим и печено месо, хората се смееха. Хвърлиха летяща чиния над оградата и я изгубиха. Падна в клоните на едно дърво. Ромът свърши и тази летяща чиния на дървото ни се стори страшно смешна. Слънцето залезе, езерото стана черно, от другата страна стадионът светеше, попушихме хашиш и заспахме на скалите.

Доран свали пистолета и аз най-после успях да си поема дъх.

— Това е най-голямото престъпление, което съм извършил с Моника Хийт.

Дъждът се беше усилил, набраздяваше водната повърхност зад мен и се сипеше безшумно върху дърветата. Косата на Доран беше мокра, залепнала върху челото му.

— Синът на Джеферсън ли я уби? — попитах.

Той кимна:

— После баща му манипулира разследването.

— Как разбра?

— Получих картичка от един приятел, който беше помогнал да ме вкарат зад решетките, като излъга полицията.

— Дони Уорд. Разказа ни какво е станало.

— Сериозно? Не съм го търсил. Сигурно, ако го видя, ще го убия. Не искам да го правя. Той не е главният виновник. Алекс Джеферсън въртеше всичко.

— Как разбра?

— Получих картичката и реших да се обадя на бившия си адвокат, който ме беше убедил, че споразумението е най-доброто решение за мен. Открих, че работи за Алекс Джеферсън. Бяха го взели доста скоро след делото. Синът на Джеферсън бе излъгал полицията. Не можех да си обясня защо го е направил, ако не е замесен по някакъв начин. След като открих, че са подкупили адвоката ми, не беше трудно да се досетя за останалото.

— Защо не обжалва, след като научи всичко това? Щяха да преразгледат случая ти.

— Защото щях да им дам време.

— Какво?

— Замисли се, Пери. Щях да стоя в затвора и да чакам някой навън да преразгледа случая. Още след първото ми обаждане Джеферсън щеше отново да задейства връзките си, щеше да направи същите гадости, с които ме вкара вътре. Можех ли да се доверя на друг адвокат, че ще си свърши по-добре работата от първия? Можех ли да се доверя на полицията? Абсурд. Аз сам трябваше да си уредя сметките, по моя начин. Схващаш ли? Не заради присъдата, заради Моника.

Доран се премести върху камъка над мен, направи няколко стъпки вдясно, стъпваше стабилно дори върху хлъзгавата повърхност. Още валеше и двамата бяхме прогизнали. От време на време вятърът откъм езерото се усилваше и ме поръсваше със студени пръски.

— В деня, когато избягах, се обадих на Джеферсън — продължи Доран. — Казах му, че идвам. Той отрече всичко, разбира се, престори се, че няма представа кой съм, но страхът, Пери, страхът струеше от него, предаде се по жиците, изпълни телефонната кабина, от която говорех. После се заех да отмъстя на него и сина му. Синът разбра какво го чака. Знаеше как ще умре. Повярва ми от самото начало. Но не и бащата. Бях решил да го убия, да сложа край на живота му, а мръсникът дори не го осъзнаваше. Мислеше, че ще се измъкне.

— Изпратил е някого да те убие.

— Да, и му беше предложил обидно ниска цена за такъв богат човек. Беше убедил своя, така да се каже, служител, че задачата не е много трудна.

Бях вдигнал ръката си до хълбока, на сантиметри от пистолета ми, а Доран не забелязваше. Беше спокоен, държеше оръжието към земята, но това не означаваше, че не е нащрек.

— Опитваш се да ме натопиш — отбелязах. — И то доста успешно. Това ли е целта ти? Да изпратиш друг невинен човек в затвора? Аз казах на ченгетата какво се е случило с теб, Доран. Опитвам се да ти помогна.

— Предупредих те, дадох ти прости нареждания, а ти не ме послуша. Не съм виновен аз.

— Как отпечатъците ми се озоваха на банкнотите.

— Идеята не беше моя.

— Идеята не е била твоя? Но ти си го направил, негоднико. Да не искаш да повярвам, че си невинен, че са те заставили против волята ти?

— Да, точно така. Това е истината, приятелю. Ако търсиш виновник за проблемите си, трябва да благодариш на Джеферсън.

— Ти вече получи своето. Уби Джеферсън и принуди сина му да се самоубие. Оттегли се, Доран. Вече си отмъстен.

Той разпери ръце, насочи пистолета към дърветата.

— Какво съм получил? Къде да се оттегля? Обратно в затвора с още по-голяма присъда от преди?

— Досега доста успешно се справяш навън.

— Трябват ми пари. И ще ги взема от кучката на Джеферсън. Честно да си кажа, тази пачавра ми допада.

— Тя няма да плати.

Той отпусна ръцете си и ме погледна почти тъжно:

— Тогава ще има още трупове, Пери. Ще има още трупове.

Гласът му отново прозвуча заплашително, както при последната ни среща, когато се беше развихрил. Той отново се премести върху камъка, завъртя се странично към мен, за да погледне къде стъпва. Не бях планирал да извадя пистолета си, но когато го видях обърнат така, оцених добрата възможност, може би единствената, която щях да получа. Кобурът бе малко над кръста ми и капачето се залепваше с велкро, не се закопчаваше. Достатъчно бе едно по-силно дръпване, за да извадя пистолета. Измъкнах го по-бързо, отколкото съм вадил оръжие през живота си, насочих го към гърдите на Доран и в този момент той извика:

— Пипнах те.

Стоеше още с гръб към мен, главата му бе извита така, че брадичката докосваше лявото му рамо. Гледаше ме. Пистолетът му бе насочен към корема ми, на нивото на десния му хълбок. Беше реагирал потресаващо бързо; вместо да се обърне към мен, просто изви главата си и завъртя пистолета. Дори с гръб към мен пак ме надхитри.

— Струва ми се, че силите са равни — отбелязах.

Положението му беше неудобно, трябваше да стреля зад гърба си и това ми даваше някакво преимущество. Но когато разстоянието между пистолета и мишената е по-малко от метър и петдесет, няма преимущества. Нямаше как да не ме уцели, ако реши да дръпне спусъка.

— Ще ме убиеш ли, Пери?

— Не е изключено.

За момент останахме неподвижно, никой не потрепваше. После Доран сви рамене и свали пистолета.

— Поех голям риск да те открия. Но те наблюдавах. Останах с впечатлението, че знаеш кой съм, че разбираш положението. Реших, че ти дължа обяснение. Ето, че ти го дадох. Ако искаш да ме застреляш, сега е моментът.

Направих крачка напред.

— Остави оръжието на камъка, Доран.

Той поклати глава:

— Не става. Ако искаш пистолета, трябва да ме застреляш.

Направих още една крачка напред, но Доран заотстъпва назад.

— Не си ли готов да стреляш?

— Ще стрелям, ако трябва.

— Защо?

— Защото си убиец, Доран.

— Да убиеш човека, който те е натопил заради престъплението на сина си, не е престъпление. Това е възмездие.

— Само за теб.

— Тогава стреляй! — Той пъхна пистолета си в панталона и вдигна ръце. — Стреляй, Пери. Мислиш ли, че Джеферсън не заслужаваше да умре? Ето ти шанс да уредиш нещата. Знам, че си му много задължен.

— Не му дължа нищо.

Продължих да се приближавам. Той стоеше по-високо от мен, гърдите му бяха на нивото на главата ми.

— Аз обаче му дължах.

— Той трябваше да отиде в затвора, Доран. Не да умре.

Той изви главата си назад и се изсмя. Отстъпи още една крачка, покачи се на по-висок камък.

— Нима вярваш, че щеше да стане? Че в нашата система, в нашето „правосъдие“, един адвокат милионер може да отиде в затвора, а негодник като мен да остане на свобода? Пълни глупости, човече. Знаеш ли как гледам аз на нещата? Когато се измъкнах от затвора с камиона за боклук, съдбата ми раздаде печеливша карта, а на Джеферсън отсъди точно каквото заслужаваше. Това е справедливост, Пери, в най-чиста форма.

— Ами изнудването на жена му? И това ли е справедливост? Не стига, че ѝ отне съпруга, ами искаш да ѝ вземеш и парите.

— Аз лежах пет години, човече. Според теб не заслужавам ли да получа няколко долара в замяна? За това, че съм лежал пет години за чуждо престъпление?

— Карън не е извършила престъпление.

— Парите също не са нейни. Поне не по право.

— Застани на колене и сложи ръцете си зад тила, Доран. Тази нощ ще се върнеш в затвора. После ще имаш възможност да разкажеш пред полицията и съда как разбираш правосъдието. Защото точно сега аз съм най-вероятният им заподозрян и нямам намерение да отида в затвора заради нещастник като теб.

Той избухна в смях, силен звук, извисяващ се над воя на вятъра и плискането на вълните под краката ни.

— Това е най-интересното. Можеш да ме закараш в затвора, да ме оставиш там седмици, месеци, години, но това няма да ти помогне. Ако искат, нека да правят каквито поискат ДНК изследвания, да извикат най-добрите детективи в щата, ФБР, ЦРУ, Шерлок Холмс, когото се сетят. Нека ме проверят отвсякъде, но на твоя жалък задник няма да му се размине.

Хлъзнах се на камъка и наджапах в плитка локвичка, но почти не усетих студа. Държах пистолета насочен към Доран, но той се кискаше, гледаше ме, сякаш бях герой в най-смешната комедия, която е гледал, а аз нямах ни най-малка представа защо.

— За какво говориш?

— Ако ченгетата ме хванат, това няма да ти помогне. Знаеш ли защо?

Той се усмихна още по-широко.

— Защото аз не съм го убил, Пери. Не съм убил Алекс Джеферсън.

Можех да дръпна спусъка и да сложа край на този фарс още сега. Можех да извикам Таргънт да прибере трупа на Доран и да си направи изводите. Но колкото повече гледах негодника над мерника на пистолета, толкова повече се затвърждаваше подозрението ми, че тези изводи няма да са в моя полза. Той не лъжеше.

— Ти ме зашемети на улицата, нахлупи ми торба на главата и се похвали, че си го убил — бавно изрекох аз. — Каза ми защо си го направил, каза ми защо си го е заслужил.

— Знам. Но не беше истина.

— Защо ми го каза тогава?

Налудничавото ухилено изражение изчезна от лицето му и се смени с гняв.

— Защото трябваше да съм аз. Негодникът ме изпрати в затвора, натопи ме, остави ме да гния пет години заради убийството, извършено от сина му. Аз трябваше да го убия.

Доран застана стабилно на камъка, погледна ме отвисоко, втренчи се в дулото на пистолета ми.

— Последна възможност, Пери. Ако искаш това да приключи, стреляй.

Държах пистолета насочен към него и мълчах.

— Добре. — Той докосна челото си с два пръста, сякаш козируваше. — До скоро.

— Никъде няма да ходиш.

— Тогава стреляй — повтори той и хукна.

Почти не забелязах как скочи на следващата канара, тичаше по мокрите, хлъзгави камъни, сякаш бяха пътечка за бягане в зала за фитнес.

За момент останах на мястото си, здраво стъпил на камъка, и насочих пистолета към него. Той обаче скачаше на зигзаг, движеше се едновременно вертикално и хоризонтално.

— Мамка му! — изругах, свалих пистолета и се затичах след Доран.

Бягаше невероятно бързо въпреки тъмнината и хлъзгавите камъни. Опитах се да държа неговото темпо, но просто не можех; той като че ли си избираше къде да стъпи още преди да види следващия камък, едва го докосваше с крак и веднага скачаше на следващия. Бях изминал трийсетина метра, когато стъпих на мокър камък, гладък като стъкло. Хлъзнах се и политнах назад и настрани. Гръдният ми кош се удари в ръба на една каменна плоча, целият ми въздух излезе, болка прониза белите ми дробове. Проснах се по гръб, пистолетът издрънча някъде зад мен.

Седнах веднага, но за няколко ужасяващи секунди ми се струваше, че няма да мога да си поема дъх. Въздуха отново изпълни белите ми дробове с едно продължително, несигурно вдишване; разтреперан се изправих и затърсих пистолета си. Беше се заклещил между два камъка зад мен. Направих няколко болезнени крачки, вдигнах го, избърсах го от калта и се огледах.

Доран бе на петдесетина метра пред мен, на границата между вълнолома и дърветата. Спря за момент, обърна се и ме погледна. После вдигна ръка, помаха ми и изчезна в гората.

Когато Таргънт дойде, шестима униформени полицаи вече претърсваха вълнолома и гората наоколо. Знаех, че няма да намерят Доран, но въпреки това се обадих в полицията — след като телефонирах на Джо. Той бе изпреварил ченгетата и сега стоеше до мен в дъжда, докато разказвах какво е станало на един сержант, който изглеждаше меко казано скептичен и явно си отдъхна, щом научи, че Таргънт идва насам — някой щеше да поеме щафетата.

Разказах всичко на Таргънт, който стоеше с ръце в джобовете, а от козирката на шапката му капеше вода.

— Преди пет часа искаше да ме убедиш, че Доран е убил Алекс Джеферсън — измърмори той, като гледаше лъчите от фенерите в мократа трева около нас. — Сега ми казваш, че си грешал. Че той те е отвлякъл и те е домъкнал тук, за да ти го обясни, така ли?

— Това беше едно от нещата, които ми каза.

— Е, добре, кой е убил Джеферсън?

— Не знам.

— Доран не ти ли каза? Жалко. Твърдиш обаче, че е признал за участието си в опита за изнудване, така ли? Поел е вината.

— Да.

— Докато бяхте тук, случайно да е говорил по телефона?

Избърсах очите си и поклатих глава, пръскайки вода като куче.

— Не. Защо?

Таргънт само кимна:

— Бихте ли дошли в колата ми за секунда? И двамата. Да не стоим на този дъжд.

Седнахме в колата му — Джо отзад, аз и Таргънт — отпред. Той светна лампичката в купето и извади малък касетофон.

— Казваш, че Доран е бил с теб в 19.00, така ли?

— Да.

— И не е говорил по телефона.

— Не.

— Тази вечер Карън Джеферсън е получила телефонно обаждане. Бяхме сложили телефона ѝ на подслушване. — Той увеличи звука с палеца си. — Искам да чуете това.

Натисна копчето. Чу се леко пращене, след което Карън се обади:

— Ало?

— Как са парите ми? Готови ли са за превод, или беше прекалено заета с полицията?

Гласът не ми беше познат. Беше дълбок и изкривен, вероятно подправен с електронно устройство.

— Не съм била заета с полицията.

— Лъжеш. Прекара много време с тях въпреки ясните ми нареждания да не го правиш.

— Те разследват убийството на съпруга ми. Трябва да са тук. Не мога да ги спра. Не мога.

В гласа на Карън звучеше объркване и страх.

— Поставена си под голямо напрежение. Това е лошо. Но вината не е моя. Парите ми бяха обещани. Ако не ти харесва, говори с Линкълн Пери. С него също прекара много време.

— Какво общо има Линкълн?

— Както казах, парите ми бяха обещани.

— Кой ти ги е обещавал? Какво общо има Линкълн? Кой ти е обещавал пари?

Карън звучеше, сякаш всеки момент ще закрещи или ще се разплаче.

— Линкълн.

— Какво?

— Линкълн ми обеща парите. Не знам какво ти е говорил, но на мен ми гарантира, че ще ми платят. Смятам да се погрижа това да стане. Никой няма да ме спре. Нито той, нито ти.

— Линкълн не ти е обещавал никакви пари! Кой си ти? Защо…

Връзката прекъсна. Карън престана да крещи едва когато телефонът даде свободно. Отново започна пращене. Таргънт спря касетофона и ме погледна.

— Нещо да кажеш?

Не казах нищо. Седях втренчен в касетофона в ръката му, сякаш беше жив — същество, което иска да ме нарани.

— Това е много интересно — заговори Джо, — но е безсмислица. Ако мислиш, че Линкълн се е обадил, защо ще се издава? Ако мислиш, че има съучастник, с когото искат да вземат парите, защо ще хвърля вината върху него? Това очевидно е жалък опит да го натопят.

— Безсмислица ли? Добре, Причард, но аз мога да кажа същото за всичко, което партньорът ти ми е казал от самото начало. Знаеш ли защо? Защото, когато трупаш лъжа върху лъжа, се получава една голяма безсмислица.

— Не разбираш ли, че се опитват да ме натопят? — избухнах. — Първо отпечатъците, сега това обаждане. Това е просто…

— Като заговорихме за отпечатъци, нали казваш, че Доран бил в пикапа ти?

— Да.

— Значи може да е оставил отпечатъци.

— Носеше ръкавици.

— Разбира се. Е, може да има други улики. Влакна, отпечатъци от обувки, все някаква следа.

— Може би.

— Радвам се, че постигнахме съгласие. По тази причина ще конфискувам пикапа.

— Хайде, давай.

— Докато давам, може да разгледам по-добре тези гуми. Да проверя дали няма да съвпаднат с гипсовите отливки от нивата, където е бил намерен Алекс Джеферсън.

— Няма да съвпаднат — заявих, макар че вече не бях много убеден.

В ушите ми още звучеше гласът от записа, използващ името ми, и този на Карън, на ръба на истерията.

— Може би — съгласи се Таргънт, — но вече не ти вярвам за нищо.

— Ще отида при Карън. Знам, че не би трябвало да вярва на тези лъжи, но трябва да я видя.

Таргънт поклати глава:

— Няма да стане.

— Не можеш да ме спреш, детективе.

— Партньорът ми още е при госпожа Джеферсън. Тя е много разстроена. Съгласи се — признавам по наше настояване — да подаде молба за закрила, забраняваща по-нататъшните ти контакти с нея, докато всичко се изясни. До изготвяне на съдебните документи тази заповед ще се прилага от полицията. Само да ѝ се обадиш, можем да те натикаме зад решетките.

— Не можеш да го направиш, Таргънт. Това е твоя идея, не нейна. Този кучи син ѝ се обажда, а вие искате да ми забраните да я виждам. Няма да стане. Отивам при нея.

— Тогава ще отидеш в затвора. Едно телефонно обаждане е достатъчно.

Погледнах Джо, но видях само отчаяние в очите му. Какво ли правеше Карън сега? Сигурно слушаше как Дейли ѝ внушава идеите на Таргънт.

— Можем да улесним нещата — каза детективът, като се наведе към мен, опрял лакът на кормилото, показвайки ми осветеното си наполовина лицето. — Ако не си убил Джеферсън, сега е моментът да говориш. Кажи ни кой го уби. Кажи ни какво знаеш. Съдействай ни и ще ти бъде по-леко.

— Казвам ти всичко до последните подробности. Доран е убиецът, а съучастникът му е бил нает от Джеферсън.

— Няма да слушам тези глупости, Пери. Вече разобличих някои от лъжите ти и ще продължавам да го правя. Колкото повече мълчиш, толкова повече се убеждавам, че ти си в основата на всичко. Че ти си убил Джеферсън.

Не отговорих.

— Помисли върху това. И се махай от колата ми.

Откараха пикапа ми на буксир, Таргънт си тръгна и ме остави на дъжда. Сержантът, който с толкова нетърпение бе чакал да прехвърли случая на детектива, сега се съжали над мен, предложи ми яке и попита дали имам нужда някой да ме закара вкъщи. Отговорих му, че партньорът ми ще се погрижи.

Когато тръгвахме, Джо вече масажираше болното си рамо, от косата му капеше вода и попиваше във вече мокрите му дрехи. Той запали двигателя и увеличи парното. Поседяхме известно време, докато хладният въздух от вентилаторите се стопли и стъклата се запотиха.

— Държах го на прицел — измърморих. — Можех да го прострелям в крака, да го хвана и да се приключи.

— Ако Доран те беше убил, нямаше да има полза.

— Той сигурно знае кой е убил Джеферсън. Поне можеше да свидетелства, че нямам пръст за това обаждане. Трябваше да рискувам с този изстрел, Джо.

— Мислиш ли?

Представих си пак Доран, тичащ нагоре по вълнолома, гърба му пред мерника на пистолета ми, и поклатих глава. И сега не бих стрелял по него по същата причина, както и преди — вярвах му. Вярвах му, когато каза, че не е убил Джеферсън, както му вярвах, че е бил несправедливо обвинен за убийството на Моника Хийт. Това не означаваше, че ако го хвана, нямаше да реша много от проблемите си. Просто не бях готов да го застрелям в гърба.

— Съучастникът му е в дъното на всичко. Сигурно той се е обадил на Карън. Съмнявам се, че Доран изобщо е знаел за това.

— Невидимият, неуловим съучастник. Нищо чудно, че Таргънт не иска да приеме това обяснение. Кой, по дяволите, е този човек, Линкълн?

— Онзи, когото Джеферсън е наел, за да убие Доран. Знаем, че се е опитал да наеме Тор, но той не е приел. Джеферсън не се е отказал. Намерил е друг, който се е съгласил да му помогне, и той е нашия човек. Съюзил се е с Доран и може би дори е убил Джеферсън.

— Не виждам логика.

— Не виждаш ли?

— Защо този тип се е съюзил с Доран? Предположихме, че е изнудвал Джеферсън за по-голяма сума. Но защо ще го убива, преди да получи парите?

Въздъхнах и прокарах пръсти през косата си. По някаква причина парното засилваше некомфорта ми от мокрото и чувството ми за студ.

— Да се махаме оттук, Джо. Закарай ме вкъщи.

Когато излизахме от парка, полицаите вече привършваха работа, връщаха се при колите си и единственият резултат от търсенето им бяха мокри дрехи и кални обувки. Дъждовните капки се сипеха върху големите каменни късове на вълнолома под нас. Опитах се да видя дупката в оградата, през която преди пет години Анди Доран и Моника Хийт бяха слезли с бутилка ром. Беше прекалено тъмно, дъждът — прекалено силен.

Когато Джо ме остави пред дома ми, огледах улицата и забелязах автомобил, спрян на място, което обикновено беше празно нощем. Дълъг и нисък, като „Краун Виктория“ или „Форд Таурус“.

— Таргънт е оставил да ме следят.

Джо видя колата, без да се налага да му я посочвам. Загледа се в нея за известно време. После предложи:

— Ако искаш, да те закарам другаде и да видим дали ще ни последва.

— Нека да стоят тук.

Изчаках Джо да си тръгне и влязох в сградата. Когато се качих в апартамента, съблякох мокрите дрехи и ги хвърлих на купчина върху пералнята, влязох под душа и пуснах топлата вода.

Когато се изкъпах и преоблякох, влязох в хола, без да паля лампата, и погледнах навън. Колата още беше там. Колкото повече я гледах, толкова повече се ядосвах. Бяха претърсили жилището ми, взеха пикапа ми, а сега ме следяха нощем.

Спуснах щорите, при което в апартамента стана още по-тъмно, и телефонирах на Ейми. Обаждане като при нормална връзка — да поговориш с гаджето си, след като се прибереш вкъщи. При нормална връзка вероятно щяхме да обсъждаме някое заседание в службата, проблеми с развалена факс машина и може би предстоящо посещение при зъболекаря. С мен трябваше да слуша за убийства, вкус на пистолетни дула в устата и полицейски разпити. Поне щях малко да разнообразя живота ѝ.

— Аз съм. Линкълн.

— Добре ли си?

Звучеше сънено.

— И по-добре съм бил. Легнала ли си?

— Не, не. Преди малко те търсих. — Чух шумолене, може би сядаше в леглото. — Какво стана днес?

— Открили са мои отпечатъци върху парите на Алекс Джеферсън, Анди Доран ми набута пистолет в устата и Карън ме уволни, след което е поискала съдебна заповед за ограничаване на контактите ми с нея.

След кратко мълчание тя отбеляза:

— Е, може би не е уместно да се оплаквам от проблемите с електронната ми поща и деформираната кутия кока-кола, която ми продадоха на обяд.

— Няма да се съревноваваме чий ден е бил по-тежък. Нямам нищо против да ми разкажеш за проблемите си.

— Много трезв подход към общуването с партньора.

— Научил съм го в училището по общуване. Вземах вечерни уроци заради тебе.

— Няма да са ти излишни.

— Благодаря.

— Искаш ли да дойдеш? След като вече така и така ме събуди.

Понечих да кажа „да“, но размислих.

— Идеята не е добра. Полицията ме следи, ще тръгнат след мен, а не искам тези идиоти да намесват и теб.

— Отпечатъците… могат ли да ги използват за…

— Да ме изпратят зад решетките ли? Може би. Ще идваш ли да ме утешаваш в затвора?

— А, не. Ще трябва да те измъкна.

— Само ми кажи как да намеря тунела, след като го прокопаеш.

— Никакви тунели. Мразя да копая.

— Значи през стената.

— Да. Така е много по-стилно. В гардероба си имам въже и кука, готови за използване.

Глупавите шеги и безсмисленият разговор ми помагаха, както нищо друго не беше в състояние да ми помогне, част от напрежението в мускулите ми отслабна, вече не мислех толкова за полицейската кола на улицата.

— Не мога да ти опиша колко ми липсваш тази седмица. И нямам предвид като заместител на Джо.

— Вече ти се извиних за това, Линкълн.

— Знам. Но разбираш какво искам да кажа.

— Да. Радвам се.

— Хайде, когато това приключи, да отидем някъде. За събота и неделя. Сами, без ченгета, които да послушват пред вратата.

— Чух, че в Индиана е много красиво в този сезон.

— Неуместна шега.

— Да.

Поговорихме доста дълго, преди да осъзная, че е станало късно, а тя е на работа сутринта. Пожелах ѝ лека нощ, затворих и пак погледнах през прозореца. Ченгетата още бяха долу, дъждовните капки се сипеха върху покрива на колата им. При изгасена лампа едва ли ме виждаха, но въпреки това им показах среден пръст — за всеки случай — и легнах да спя.

Когато телефонът иззвъня, първата ми мисъл бе за едно друго среднощно обаждане. После отворих очи и видях, че през прозорците прониква бледа светлина. Погледнах часовника и установих, че тъкмо минава седем — още десет минути и будилникът щеше да иззвъни. Телефонът още звънеше, отначало посегнах към слушалката, но осъзнах, че е мобилния ми, и го вдигнах. На дисплея не беше изписан номер. Отговорих, но моето „ало“ прозвуча повече като нечленоразделно грачене, отколкото като дума.

— Съжалявам, че те будя — каза непознат за мен глас, — но се очертава това да е най-важният ден в живота ти, Линкълн, затова не е зле да станеш по-рано.

— Какво?

Седнах в леглото и се опитах да позная гласа. Знаех само, че не е Доран, Таргънт или някой, с когото съм разговарял наскоро.

— Днес е денят на плащането, Линкълн. Плащането. Ти ще го уредиш. Някой трябва да убеди Карън Джеферсън да преведе парите. Ти доброволно предложи услугите си за тази работа.

— Тя няма да плати и не мога да говоря с нея, задник такъв. Благодарение на всичко, което ти направи, тя издейства ограничителна заповед срещу мен.

— Ще намериш начин да я убедиш, че това е много важно, защото току-що намерих начин да убедя теб.

— Така ли?

— Искаш ли да поздравиш приятелката си?

Скочих на крака и застанах до леглото, стискайки телефона, изведнъж всяка следа от съня изчезна, тялото ми се смрази.

— Разбираш ли какво означава това? Или искаш да ти обясня по-подробно? Добре, ето какво… хванал съм приятелката ти, Пери. Тя е тук, при мен. Ще ѝ дам да говори, но точно сега не изглежда в настроение за това.

— Кучи син! Тя няма нищо общо…

— Нищо общо с това ли? Хайде, бе. Ти също нямаше нищо общо, но реши да се намесиш. И след като даде да се разбере, че искаш да си вътре, реших да се заема направо с теб. Русокосата кучка не мислеше, че идеята е добра, но аз я убедих, че греши. Кажи ми сега пак, че жената на Джеферсън няма да плати.

— Не мога да я накарам да плати. Дори не мога да говоря с нея. Ченгетата дебнат около къщата ѝ, чакат само да се появя, за да ме арестуват.

— Трудна работа. До вечерта трябва да измислиш как да го направиш. Аз ще си намеря някакво занимание, докато чакам. Може би с приятелката ти.

— Ако я докоснеш…

— Млъквай. Нищо ѝ няма, но и ти не си в положение да ме заплашваш. Ние ще получим парите си. И не на някоя тайна среща на улицата като във филмите. Няма да имаш възможност да ни видиш, затова не си мисли, че можеш да ни спреш. Единствената ти алтернатива е да изпълняваш нарежданията ни. Даваме ти един ден да убедиш жената на Джеферсън да приготви парите за превод. Тази вечер ще ѝ се обадя да ѝ дам номера на сметката и някои прости указания.

Тя сама ще прехвърли парите по компютърен път. Когато се уверим, че парите са при нас и преводът не е фиктивен, ще имаш възможност да вземеш приятелката си. Ние ще определим кога. Защото от този момент вече нищо не зависи от теб.

— Заради вас не мога да говоря с Карън. Натопихте ме, а сега очаквате да я убедя да ви плати? Не е възможно.

— Направи така, че да стане възможно. Решавай дали ще кажеш на полицията. Знаеш рисковете, ако ги замесиш. Мисля, че си достатъчно умен, за да го избегнеш. Ченгетата няма да действат достатъчно бързо, за да ти помогнат. И още нещо, Пери. Помисли колко работа свърши. Успя ли след толкова усилия да ме видиш? Знаеш ли дори името ми? Помисли за това.

Връзката прекъсна.

Отпуснах слушалката и я оставих върху апарата, пръстите ми се движеха машинално, без команда от мозъка. Бях като втрещен; след известно време отидох при прозореца, раздалечих щорите с ръка и се вгледах в цивилната полицейска кола на улицата.

Ейми ме беше поканила, но отказах, защото ченгетата щяха да ме проследят. Защото цяла нощ щяха да стоят отпред и да гледат.

— Тя няма нищо общо — изрекох, но нямаше кой да ми отговори.

Вече имаше нещо общо. Аз я бях замесил.

Трябваше да реша нещо, но не можех да се съсредоточа. Мислите ми блуждаеха, образът ѝ постоянно изплуваше пред очите ми — с широка фланелка и очила — отново я чувах да казва как ще ме измъкне от затвора през стената, защото така е по-стилно.

Часът беше седем и двайсет. Навън движението ставаше все по-интензивно, денят започваше, хора, които не са се сблъсквали с по-сериозен проблем от попълването на данъчната си декларация или зареждането с бензин, вече бързаха нанякъде, а аз стоях като вцепенен и слушах бръмченето на автомобилите им.

— Действай, Линкълн — опитах се да се окуража, но думите ми прозвучаха неубедително в празната стая. — Действай.

Облякох се, завързах обувките си, сложих кобура и пъхнах пистолета в него. Всичко, което докосвах, ми се струваше безплътно. Стана седем и половина. От обаждането бяха минали петнайсет минути, а още се мотаех вкъщи, не правех нищо. Желанието ми да действам бързо, да направя нещо най-после, растеше и трябваше да положа усилие, за да го потисна. С безцелно бързане нямаше да постигна нищо и имаше опасност да допусна грешки, каквито не можех да си позволя. Трябваше да обмисля дори как ще изляза от апартамента. Ченгетата щяха да ме последват. Това не биваше да става. Слязох и надникнах през задната врата. Не видях никого и това не ме изненада — ако спрат пред малкия паркинг на сградата, щяха твърде много да бият на очи. Изтичах до оградата и се прехвърлих на задната уличка. Прескочих в двора на съседите, после излязох на „Чатфийлд“ и продължих тичешком.

Джо беше буден, седеше в кухнята, пиеше кафе и четеше вестник — обичайните му сутрешни занимания. Бе забравил вратата отворена и когато влязох, стреснато ме погледна и понечи да стане от стола.

— Линкълн?

— Хванали са Ейми.

— Какво?

— Хванали са Ейми. Доран и съучастникът му. Преди малко ми се обадиха.

Той поклати глава, сякаш не искаше да приеме новината.

— Карън трябва да преведе парите довечера. Искат да я убедя да го направи.

— Не можеш да се срещаш с нея.

— Да. Опитах се да им обясня. Не искат да чуят.

Разказах му какво съм говорил с похитителите и когато свърших, той отново поклати глава.

— Линкълн, трябва да потърсим помощ. Обади се на Таргънт. Това е отвличане.

— Ще я убият, Джо.

— При всякакви обстоятелства ще я убият.

Погледнах го удивено. Той вдигна ръка:

— Извинявай.

— Не. Прав си. — Объркването ми прерасна в страх. — При всяко положение могат да я убият. Дори Карън да преведе парите. Трябва да решим как да спасим Ейми. Не мисля обаче, че Таргънт може да ни помогне.

— Кой може тогава?

— Трябва да се държа така, че да останат с впечатление, че Карън ще плати. Нека да си мислят, че изпълнявам нарежданията им.

— Това е чужд живот, Линкълн. Това е Ейми. Готов ли си да поемеш цялата отговорност за всичко, което ще се случи? Готов ли си да я поемеш сам?

Чувствах допира на пистолета на гърба ми, твърдата издутина на кобура. Това усещане ме безпокоеше, предизвикваше ме. Исках да почувствам тежестта на оръжието в ръката си, да дръпна спусъка, да видя как куршумите излитат от цевта и се забиват в… кого?

— Не беше Доран.

— На телефона ли?

— Да. Беше съучастникът му, не Доран.

— Дори не знаем кой е той — изтъкна Джо. — Не знаем кой е и къде се крие, нямаме време да го търсим. Можем да се обадим в отдела за освобождаване на заложници на ФБР, те ще изпратят някого при Карън, ще са готови, когато похитителят се обади.

— Ако ченгетата оплескат нещо, Ейми…

Не довърших изречението. „Ейми ще умре“. Не бях готов да го кажа открито, не и за нея. Въпреки това осъзнавах истината, безпристрастните, жестоки факти.

— Ако ние оплескаме нещо, друго ли ще бъде?

— Трябва да говоря с Карън. Задължително. Когато похитителите ѝ се обадят, тя трябва да знае какво става. Трябва да знае, че е заложен още един живот.

— Ще я помолиш ли да плати?

Не отговорих.

— Линкълн?

— Не знам. По-лесно е да си върнеш парите, отколкото човешки живот. Карън ще разбере.

— Те са те хванали на тясно — отбеляза той. — Разбираш ли? Нагласиха нещата така, сякаш ти изнудваш Карън и сега те убедиха да го направиш. Дори да я накараш да плати, мислиш ли, че това ще е краят? Че ще освободят Ейми, а ти ще обясниш на Таргънт какво е станало и той ще ти повярва? Не, няма да стане. Сигурно са измислили още някой номер, с който ще те довършат.

— Трябва да създадем впечатление, че действаме според плана им. Така ще си спечелим време.

— Време за какво? Нямаме ни най-малка представа кои са тези хора.

— Искам да говоря с нея, Джо. Те ще ѝ се обадят и когато го направят, Карън трябва да знае какво става.

— Ако отидем и ченгетата са оставили някого да наблюдава къщата, това ще е краят. Ще те арестуват за неспазване на ограничителната заповед и ще се налага да обясняваш всичко от затвора.

— Ще се опитам. Искаш ли да ме закараш, или да си търся друга кола?

Джо изглеждаше разтревожен. Искаше да действаме според закона, да потърсим помощ от полицията и ФБР. Така би посъветвал всеки друг, ако не ставаше дума за Ейми, ако не знаеше, че съм толкова загрижен. Все пак не можеше да отрече и моите аргументи. Знаеше какъв е рискът и при двата варианта.

— Ще те закарам, но искам да ми обещаеш, че още няма да се отказваш от варианта да потърсим помощ от полицията. Тя е заложник, Линкълн. Разбираш ли? Сами не можем да се справим с тази ситуация. Ако се надяваш, че Карън ще плати и това ще оправи нещата, добре. Но ако не пожелае, тогава няма да те подкрепя. Ще ни трябва помощ, най-квалифицираната, която може да ни осигурят от полицията.

— Ще решим, след като говорим с Карън.

Това не му хареса, но не успя да отговори, защото телефонът ми отново иззвъня. Преди да погледна дисплея, и двамата бяхме сигурни, че се обажда Доран или съучастникът му. Този път обаче номерът не беше блокиран.

— Таргънт — измърморих.

— Обади се. Кажи му какво е станало.

— Още не.

— Може да знае нещо. Защо ще се обажда толкова рано, ако…

— Още не, Джо. Искам да говоря с Карън.

Дългата алея беше основният проблем. Минахме два пъти по улицата и не видяхме следи от полицейска охрана. Алеята обаче беше скрита сред дърветата. Ако в къщата имаше полицай, нямаше да видим колата му, докато не стигнем до края на алеята.

— Съмнявам се, че са оставили някого да стои постоянно при нея — отбелязах. — Полицията рядко прибягва до двайсет и четири часова охрана, а сега, след като тя се съгласи да ме отреже, нямат причина да я следят.

— Дано да си прав.

Отново приближихме входа на алеята, Джо караше бавно.

— Завий натам.

Той навлезе в алеята, направихме няколко завоя между дърветата и къщата се откри пред нас. Нямаше спряна кола, никаква следа от полицейско присъствие. Можеше да са оставили свой човек вътре и да са си тръгнали, но реших да се доверя на предчувствието си. Докато никой не знаеше, че Ейми е заложничка, положението на Карън не беше толкова сериозно, че да се наложи постоянна полицейска охрана.

Джо спря. Бързо слязох и се качих по стълбите. Идеята за ограничителната заповед беше на Таргънт, но това не означаваше, че Карън не я приема сериозно и няма да се обади в полицията още щом ме види. Когато Джо слезе, вече чуках на вратата. През гравираното стъкло вътрешността на къщата изглеждаше размазано, но видях Карън да се приближава. В ръката ѝ имаше безжичен телефон.

— По дяволите — измърморих тихо. — Карън, Линкълн е. Искам да поговорим няколко минути.

Тя спря на няколко крачки от вратата, но не вдигна телефона към ухото си.

— Не, Линкълн. Не можеш да идваш тук. Казаха ми да се обадя в полицията дори само ако ми телефонираш. Върви си, моля те.

— Отвлякоха друга жена. Положението е сериозно, Карън. Трябва да ме пуснеш да поговорим.

Тя отстъпи една крачка назад.

— Не мога. Трябва да говориш с полицията, не с мен.

— Карън!

— Махай се, Линкълн. Ще им се обадя.

Тя вдигна телефона и се обърна, за да види цифрите, докато набира, и тогава действах, без да се замислям. Отдръпнах се назад, вдигнах крака си и изритах с всички сили вратата; разхвърчаха се трески, ключалката се разби, но не и резервното резе. Карън изпищя, ритнах още веднъж, резето отхвърча и аз се втурнах вътре; засвири аларма и Карън побягна.

Догоних я в края на коридора, изтръгнах телефона от ръката ѝ, обгърнах я с ръка през кръста и я пристиснах към себе си, за да не може да избяга. Джо влезе след мен, погледнах назад и в мига, в който зърнах лицето му, се почувствах, сякаш не съм аз. Изражението му бе красноречиво за онова, което виждаше: бях разбил къщата на жена, която беше поискала ограничителна заповед срещу мен и сега я държах, за да не може да се обади на полицията. Той бе ставал свидетел на тази кошмарна сцена в не един случай на домашно насилие, а сега виждаше в тази роля партньора си.

— Отвлякоха Ейми Амброуз — изкрещях, докато се опитвах да удържа опитващата се да се освободи Карън.

Тя ме погледна и подозрителността, която бях видял върху лицето ѝ в присъствието на Таргънт, се смени със страх. Карън бе ужасена от мен. Този поглед ме порази по-силно от всичките ѝ физически усилия да се освободи, накара ме да отпусна хватката си, тя се отскубна и избяга в хола. Не направих нищо, за да я задържа. Обърнах се към Джо, застанал пред разбитата врата, и се запитах какво се случва с мен.

— Изключи това чудо.

Алармата още пищеше и скоро щеше да привлече полицията. Карън стоеше по средата на хола, гледаше ме тревожно, чакаше да види какво ще направя.

— Изключи алармата, Карън, и ме чуй. После, ако искаш, се обади в полицията. Дай ми само пет минути. Същите хора, които убиха съпруга ти, сега са отвлекли една невинна жена. Трябва да ме изслушаш.

— Моля те — каза Джо зад мен.

Карън го погледна и изражението ѝ стана малко по-уверено. Поколеба се само за момент, после се върна в коридора, като ме заобиколи отдалеч, и натисна няколко копчета на контролното табло, докато алармата спря.

— Съжалявам. Карън, съжалявам. Но те отвлякоха жена, която няма нищо общо с това, отвлякоха я, защото е много важна за мен. Така смятат да се доберат до парите ти.

— Предупредиха ме, че така ще стане. Казаха ми, че ще дойдеш да искаш парите.

— Карън, не е възможно да вярваш, че съм замесен в това.

Тя не отговори, отдръпна се плахо настрана, по-далеч от Джо, към стълбите.

— Няколко години сме били заедно, Карън. Спомни си. Спомни си какъв човек съм. После си помисли какво са причинили на съпруга ти. Измъчвали са го, запушили са устата му с тиксо…

— Много добре знам!

— Но и мен добре ме познаваш! — изкрещях.

Замълчах за няколко секунди. Тримата стояхме неподвижно, сякаш всеки се страхуваше да се приближи до някого от другите.

— Вярваш ли, че съм замесен в това? — настоях. — Кажи ми честно, Карън. Вярваш ли?

Тя всеки момент щеше да заплаче, но поклати глава:

— Не.

— Тогава трябва да ме изслушаш. Довечера ще ти се обадят и ще поискат парите. Ще ти наговорят разни неща за мен, нямам представа какви. Трябва да мога да говоря с теб. Да държим връзка, докато освободят Ейми. Имам нужда от помощта ти.

— Полицията…

— Ако отида при тях, Ейми ще е в голяма опасност.

— Не исках да кажа това. Те не ми разрешават да говоря с теб. Подслушват телефона ми…

— Ще ти оставим мобилния ми телефон или телефона на Джо, така ще можем да говорим.

— Те ще бъдат тук, Линкълн. Ще стоят през целия ден. Вече са тръгнали насам.

— Какво?

Гърдите ѝ се повдигаха и отпускаха от учестеното дишане. Тя погледна Джо, после мен.

— Ще те арестуват. Детектив Таргънт току-що ми се обади да каже, че изпращат човек да ме пази, докато те хванат.

— Да ме арестуват?

Тя кимна и пристъпи една крачка към мен.

— Казаха ми, че са намерили Дони Уорд убит. Онзи, който ти е разказал за Анди Доран. Снощи са открили трупа му. В къщата му имало скрити пари. С твоите отпечатъци по тях. — Тя замълча и ме погледна в очите. — Твоите и на съпруга ми.

Погледнах Джо. Нямаше какво да кажа. Онова, което бях предсказал, докато бяхме в кантората, се сбъдваше. Парите бяха на Джеферсън, полицията бе открила отпечатъците ми върху тях и сега щяха да ме арестуват.

— Дони Уорд — измърмори той. — По дяволите, Линкълн. Ние бяхме пред къщата му. Може вече да е бил мъртъв. Съседът ни видя.

Отново се обърнах към Карън. Втренчих се в очите ѝ и се опитах да я видя, каквато я познавах преди, исках и тя да ме види такъв, какъвто ме е познавала. Не знам дали можех да го постигна само с един отчаян поглед, скован от страх, но се опитах.

— Не съм го извършил. Не съм убил мъжа ти, Дони Уорд или когото и да било друг. Въпреки това могат да ме вкарат в затвора. Добре. Нека да го направят. Ще се предам доброволно. Но искам преди това Ейми да е в безопасност.

— Вярвам ти, Линкълн. Просто ме е страх, разбери. Страх ме е и съм объркана, но ти вярвам. Затова те предупредих.

Направих няколко крачки навътре в хола, безцелно. Замайването, което ме беше сковало сутринта, отново ме обхвана. Замислих се за Дони Уорд и парите на Джеферсън с моите отпечатъци по тях.

— Никой няма да ни помогне, Джо. Не можем да се обадим в полицията. И дума не може да става. Веднага ще ме арестуват за убийство и ако им кажа за Ейми, ще го помислят за опит за отвличане на вниманието, прах в очите. Докато установят, че наистина е изчезнала, ще загубим твърде много време.

Пред къщата спря кола. Чухме бръмчене, скърцане на гуми, после шумът утихна, затръшна се врата.

— Ченгета.

Карън остана неподвижно, втренчена в мен.

— Детектив Таргънт или друг? — попита.

— Един униформен. Млад.

Тя бързо тръгна към разбитата врата, мина покрай Джо. Погледнах към задния вход и се почудих дали да рискувам да побягна. Нямаше как да се измъкнем с колата на Джо, докато полицаят е навън, но можех да открадна друга; бях готов на всичко, за да остана на свобода, докато се убедя, че Ейми е в безопасност.

— Здравейте — каза Карън и в следващия момент полицаят влезе.

Твърде късно, за да направя нещо. Обърнах се към него. Той погледна подозрително мен и Джо и едва забележимо посегна към пистолета.

— Госпожо Джеферсън?

Не сваляше поглед от мен. Беше много млад, около двайсетте, работеше като патрул и ако не му бяха показали снимки на мен и Джо, нямаше как да ни познава. По изражението му личеше, че не знае кои сме. Може би му бяха дали наше описание, но не беше сигурен, че сме ние.

— Благодаря, че дойдохте — каза Карън. Бе застанала до вратата така, че с тялото си закриваше разбитата ключалка. — Детектив Таргънт ме предупреди, че ще изпрати някого.

— Аха…

Младокът се двоумеше. Изглеждаше готов да извади пистолета, но спокойното държане на Карън противоречеше на подозренията му и това го объркваше.

— Това са Джон и Дейвид — добави тя, като посочи Джо и мен. — Приятели на съпруга ми. Помолих ги да изчакат, докато дойдете.

Той присви очи и се вгледа в нея, опитвайки се да долови някакъв признак, че лъже, но тя изглеждаше съвсем спокойна.

— Много бързо дойдохте. Благодаря.

— Ъ… да, госпожо.

Тя ни даваше шанс. Време за действие.

Приближих се до Джо, леко го потупах по рамото и кимнах към вратата.

— Ами, ние май по-добре да си тръгваме и да оставим полицията да си върши работата.

— Прав си.

Тръгнахме към вратата. Очаквах полицаят да усети лъжата, да извади пистолета и да закрещи по радиостанцията за подкрепления, но той се дръпна да ни направи път.

— Благодаря, че дойдохте — каза Карън.

Наведох се и я целунах. Доближих устните си до ухото ѝ и прошепнах:

— Благодаря.

— Късмет — отговори тя и остана опряна на касата на вратата, закривайки с тялото си пораженията, докато с Джо се изгубихме от поглед.

Пропътувахме няколко километра в напрегнато мълчание. Постоянно поглеждахме в огледалата и се ослушвахме за сирени. Никой не ни преследваше. Дори полицаят да е видял разбитата ключалка, Карън вероятно му бе дала задоволително обяснение. Тя проявяваше истински героизъм, след като така бях изпуснал нервите си и бях нахълтал в къщата. Все пак явно ме познаваше добре. Беше малко, но засега стигаше.

— Дони Уорд — измърмори Джо. — Горкият нещастник. Мислиш ли, че Доран го е направил? Ти му каза за Дони.

— Доран вече знаеше за него. Не знам кой го е убил и сега не мога да мисля за това. Ейми е най-важна в момента, Джо. Тя е единственото, което ме интересува. Одеве говорех сериозно — само да се уверя, че Ейми е в безопасност, и ще се предам. Но сега не мога да отида в полицията. Нито за да се предам, нито за да искам помощ. И дума не може да става.

— Знам.

— Пак тези пари. Доста пръснаха, за да ме натопят. Изглеждат убедени, че ще успея да убедя Карън.

— Това е бил резервният им коз. Съмнявам се Доран и съучастникът му да са искали да го покажат толкова бързо.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е достатъчно за издаване на съдебна заповед, достатъчно, за да те вкарат в затвора. Идеален ход, след като получат парите си — ти привличаш вниманието на полицията, а те изчезват. Само че нямат никаква полза от откриването на Уорд. Така ти отрязват възможността да влияеш на Карън, а на тях това им е необходимо.

— Ако знаят… ако разберат колко съм безполезен…

— Може да се уплашат.

Не исках да обсъждам до какво може да доведе тази уплаха, докато Ейми е с тях.

— Трябва да ги открием, преди това да се случи. Трябва да действаме бързо, Джо.

— Нямаме време, Линкълн. Полицията издирва Доран от няколко седмици. Как ще го намерим за няколко часа?

— Ще потърсим помощ.

— Съгласих се с теб тази сутрин, но сега полицията те издирва да те арестува…

— Нямам предвид полицията. Друг ще ни помогне.

— Кого имаш предвид?

— Тор.

Нямах представа как да го намеря. Телефонните номера на хора като Тор ги няма в указателя, а дори не знаех фамилното му име. Бях го виждал само веднъж, в един доклад на ФБР, а не беше лесно за запомняне. Някаква странна комбинация с много К-та, В-та и десетина гласни. След като не знаехме името му, трябваше да го издирим чрез познатите му, да намерим някого, който да ни свърже с него. А познатите на Тор не бяха компания, в която човек иска да попада, ако държи на здравето си.

— Ще пробваме чрез Белов — предложих.

Дайнюс Белов ни беше предложил помощ в замяна на една услуга, помощ, каквато човек би предпочел да не използва, но сега той бе най-голямата ни надежда.

— Онази къща на „Лейк“ ли?

— Това е единственото място, където знам, че мога да го намеря.

Джо поклати глава. Идеята не му харесваше.

— Белов може да ни помогне, Джо. Ако ни помогне да намерим Тор, той може да ни каже името на човека, чрез когото Джеферсън се е свързал с него. Вероятно същият човек го е свързал и със съучастника на Доран. Така ще намерим съучастника и ще освободим Ейми.

— Ако изобщо намерим Тор и ако той се съгласи да говори.

— Това е една възможност. Може би единствената.

— Сигурно си даваш сметка от кого ще искаш помощ. Той е убиец. Дясната ръка на един от най-опасните престъпници в града.

— Трябва да навлезем в света, в който действа този човек. Това е светът на Тор.

Джо погледна в огледалото, за да се увери, че съседната лента е свободна, и даде газ. Дълго време не каза нищо.

През цялото време, докато Джо караше, мислех за нея. Представях си я заспала на дивана, с коса, закриваща половината ѝ лице, гърдите ѝ, които едва се повдигаха, когато вдишваше. Дали беше будна сега? Дали я бяха наранили, зашеметили, упоили? Дали беше вързана и със запушена уста, или Доран стоеше над нея със своя „Колт Командър“ в ръка? От тези мисли сърцето ми се свиваше, главата ме заболя, в гърдите ми сякаш се бе образувала ледена буца.

Срещу мен имаше издадена заповед за арестуване, лист хартия, който щеше да ме изпрати в затвора, но тази мисъл някак си оставаше в периферията на съзнанието ми. В сравнение със страха, че ще загубя Ейми, това бе дребно притеснение. По дяволите да върви всичко останало, само да успея да я освободя. В сравнение със съучастника на Доран, когото познавах само от един телефонен разговор, Таргънт ми се струваше като добър приятел.

Джо караше точно с разрешената скорост, струваше ми се невъзможно бавно, но разбирах защо го прави. Сега най-лошото щеше да е, ако ни спрат за превишена скорост. И без това скоро нямаше да е безопасно да пътуваме с колата му. Таргънт щеше да я обяви за издирване.

Минахме през града, излязохме по „Кливланд мемориал шоруей“, на запад, до „Лейк авеню“. Не знаехме адреса, но никой от двама ни нямаше да се затрудни да намери къщата. Единствения път, когато бяхме ходили там, бе в компанията на Тор и още един от наемниците на Белов. Такива посещения обикновено се запечатват в съзнанието завинаги.

Голямата къща във викториански стил изглеждаше непроменена, постройката и градината бяха безупречно поддържани. Почудих се дали съседите знаят с какво се занимава Белов, дали изобщо подозираха, какво ли си мислеха, когато, вечеряйки на верандата, погледнеха тихото му имение и видеха суровите мъже с вид на чужденци, които го посещаваха? Може би че се занимава с недвижима собственост или че работи на стоковата борса.

Спряхме отпред, отидохме до вратата и позвънихме. Отвътре не се чуваше нищо. Джо отново натисна звънеца, изчакахме още няколко минути, но никой не отвори. Къщата беше празна.

— Няма го и това ми намирисва на проблеми — измърмори Джо. — Съгласен съм с теб, че Белов може да ни свърже с Тор, но без него…

— Ще пробваме в „Дивата река“.

Обърнах се и слязох при колата.

Джо стоеше при вратата, гледаше ме.

— И какво смяташ да направиш? Ще влезеш, ще се изкашляш учтиво и ще попиташ за Тор? Там?

„Дивата река“ беше стриптийз бар собственост на руската мафия и хората на Белов често се навъртаха там.

— Взел ли си си пистолета? — попитах.

— Да.

— Това е хубаво.

„Дивата река“ се намираше на източния бряг на Флатс — бивш складов район, който по-късно бил преустроен в квартал с ресторанти, клубове и дискотеки. Сега много от тези някога печеливши заведения бяха фалирали и Флатс отново преживяваше трудни времена. „Дивата река“ се справяше добре, но това е лесно, когато зад гърба ти има мафиотски долари.

Прозорците бяха закрити с избелели сиви плоскости, така че минувачите да не виждат танцьорките вътре, през дръжката на вратата бе преметната верига, но не беше заключено. Смъкнах веригата, отворих и влязох в мрачното помещение.

Досега не бях влизал в бара, но бях виждал интериора му на запис от камерата за наблюдение. На касетката бе записано убийство. Влязохме в просторния главен салон, зает от няколко реда маси в основата на висока сцена с четири месингови стълба в средата. Имаше два бара — един отляво и един в дъното на помещението. Над главите ни тиктакаше стенен часовник с формата на женски гърди. Не се виждаше никой, но отнякъде се чуваха гласове.

— Отзад има друг салон.

— Да.

Джо не каза друго, но предположих, че и той си помисли същото като мен: Записът на убийството бе точно от онзи заден салон.

Минахме през празното помещение, покрай сцената и задния бар, до който имаше двойна врата. Гласовете се чуваха по-силно. Разсеяно опипах пистолета на гърба си, после отворих вратата и влязох. Джо ме последва.

Около една маса седяха трима мъже, четвърти стоеше прав. Всички ни погледнаха враждебно, когато влязохме. На масата имаше няколко тестета карти, но никой не играеше; една пура изпускаше тънка струйка дим във въздуха. Не познавах нито един от четиримата по име, но онзи, който стоеше прав — нисък, с плоско лице и широки рамене, напомнящ дребно, мускулесто куче — ми беше познат. Година по-рано бях виждал снимката му при един разпит във ФБР.

— Имате ли някаква работа тук? — попита един от седналите около масата. Имаше дълбока трапчинка на брадичката, а сивата му коса бе прилепнала на главата, сякаш току-що е излязъл от басейн. — Или сте сбъркали адреса? Ако е така, можете да се извините и да се пръждосвате.

Джо застана до мен. Един стол изскърца — единственият от тримата, който седеше с гръб към нас, се обърна.

— Търсим Тор — отговорих аз, сякаш това бе най-нормалното нещо.

Мъжът, който стоеше прав, отговори:

— Не познаваме такъв човек, господа полицаи.

— Не сме ченгета.

— Така ли? Тогава не е необходимо да бъда учтив. Изчезвайте.

Говореше със силен руски акцент, който Тор толкова се стараеше да скрие. Носът му бе изкривен, а над устните и до едното му око имаше белези, следи от побои, които вероятно са му доставяли огромно удоволствие, дори си ги е търсил като алкохолик, който е готов да шофира петдесет километра до най-близкия отворен бар, само и само да изпие още едно уиски.

— Не сме ченгета — повторих — и сме познати на Тор, а също и на Белов.

— Ако сте толкова добри приятели, значи знаете как да го намерите.

— Обадете му се, свържете се с него, ще ви кажа името си, нека той да реши дали иска да ме види. Спешно трябва да говоря с него.

— Хората, които искат да говоря с Тор, знаят как да го намерят, нещастнико. Ако пък не знаят, а Тор иска да говори с тях, той ги намира. Загряваш ли? Хайде сега се махайте. Барът е затворен, а това е частен салон.

Поклатих глава:

— Може би не се изразих правилно. Онова, което искам да обсъдя с него, може да привлече интереса на полицията. Ако разбере, че е могло да се избегне, а вие сте прецакали нещата, Тор няма да бъде доволен.

— Върви извикай ченгетата и им кажи да го духат. Кой си ти да идваш и да се перчиш, сякаш си голяма работа? Ти си никой.

— Защо не попитаме Тор?

— Не е нужно.

Руснакът се приближи бавно, набута се между нас, като блъсна с рамо Джо. Партньорът ми леко присви очи, стараейки се да не издава, че го е заболяло. Аз обаче забелязах, руснакът — също. Той застана срещу Джо, с лице на нивото на брадичката му, и се ухили:

— Да не те заболя?

Нанесе лек удар с дланта си по болната ръка на Джо. Партньорът ми изпъшка от болка и отстъпи крачка назад. Руснакът се изсмя.

— Ако ще ме заплашваш, не ми води някакви грохнали старци.

В следващия момент го фраснах в лицето. Чух стъргане на столове и мъжете около масата скочиха на крака, но не им обърнах внимание. Онзи, който бе ударил Джо, бързо се окопити и се извъртя към мен. Завъртях се, за да набера скорост, като при удар в бейзбола, и го посрещнах с лакът. Улучих го в устата и почувствах как зъбите му се забиват в ръката ми. Той се олюля назад и падна, отстъпих назад и извадих пистолета си точно навреме, за да спра устрема на най-близкия от другите трима, който бе скочил към нас. Почти беше стигнал до мен и дулото на оръжието ми застина на сантиметри от лицето му.

Другите двама бяха станали. Онзи с трапчинката на брадичката бе вдигнал един стол и се готвеше да го хвърли. Джо също беше извадил пистолета си. Руснаците се втренчиха в оръжията ни, после столът падна на земята и тримата отстъпиха няколко крачки назад. Дори някой да беше въоръжен, не реагира навреме и сега положението бе в наши ръце.

— Може би не разбрахте, че става дума за нещо важно — заговорих отново. — Важно за Тор. Когато си тръгнем, можете да се обадите на шефа си. Кажете на Белов, че един от вас е ударил Джо Причард, и да видим дали ще му хареса.

Никой не отговори. Очите им святкаха гневно — типичният поглед на бандити, които са били надвити при сбиване и няма скоро да забравят унижението си.

— Така. Отново ще ви попитам. Къде мога да намеря Тор?

Последва кратко мълчание. Онзи, когото бях повалил на земята, се изправи, от устата му течеше кръв. Опипваше зъбите си с пръст. Не бях погледнал ръката си, но топла кръв капеше от лакътя ми — спомен от сблъсъка със същите тези зъби.

— Знаеш ли „Куджо“? — каза накрая онзи с трапчинката на брадичката.

„Куджо“ беше друг бар на около километър от „Дивата река“. Не бях влизал там, но бях виждал емблемата на вратата му — озъбена кучешка глава.

— Знам го.

— Отиди там.

— Там ли е Тор?

— Най-вероятно.

— Искам телефонния му номер.

— На „Куджо“ ли?

— На Тор.

— Той не използва телефони. Отидете в „Куджо“.

Не бях убеден, че Тор не притежава телефон, но и не бих се изненадал, ако беше вярно. Той не обичаше да се набива на очи.

— Добре. Ще отидем в „Куджо“. И ако не го намерим там, ще се върнем. С Белов.

Заплахата беше безсмислена, понеже с Джо не знаехме как да намерим Белов, но нямаше какво друго да кажа. Направих няколко крачки назад, към вратата, без да отмествам пистолета. Тези момчета имаха оръжия някъде наблизо и не исках да им давам възможност да ги използват.

Руснакът, когото бях ударил, неочаквано засмука кръвта от устните си, изви главата си назад и понечи да ме заплюе. Преди да успее, Джо замахна със здравата си ръка и го фрасна в средата на челото с дулото на пистолета си. Звукът от удара на метал в кост накара всички да застинем. Вместо да се изплюе, руснакът залитна назад и пак се просна на земята. Вече бях опрял гърба си в двойната врата и я блъснах, Джо излезе след мен. Бързо прекосихме главния салон, като държахме оръжията готови за стрелба, но никой не ни последва.

— Задето те удари по рамото ли го фрасна? — осведомих се аз.

— Не. Задето ме нарече грохнал старец.

След десет минути бяхме в „Куджо“. Мислех, че е на „Картър роуд“, но всъщност се намираше на Четвърта улица, от вътрешната страна на един завой на реката. От паркинга се виждаше подвижният мост на „Ийгъл авеню“, а точно зад него се издигаха тухлените комини на старата пожарна, строена няколко десетилетия по-рано за контрол над горските пожари. При други обстоятелства щях да спра да се полюбувам на гледката; малкият парцел, постлан с напукан асфалт, бе идеално място за наблюдение на реката, благодарение на която градът процъфтяваше. Сега само се огледах набързо за полицаи.

Под емблемата с озъбената кучешка муцуна върху дъска, украсена с червеникави капки, сякаш покапали от устата на звяра, пишеше работното време на бара: „Всеки ден след 16:00“.

— Тези заведения явно имат специално работно време за бивши съветски граждани — отбеляза Джо.

— Така изглежда.

На паркинга имаше две леки коли и един стар камион, но не се виждаше жив човек. Извадих пистолета си и се приближих до вратата.

— Доста агресивно започваш — измърмори Джо.

— Нямам доверие на оня тип от „Дивата река“. Тор може и да е тук, а може и да ни готвят капан.

— И аз си помислих същото. Ако влезем и попаднем в същата ситуация, както на предишното място, какво ще правим? Цял ден ли ще обикаляме баровете и ще размахваме пистолети?

— Това е единственият начин да спасим Ейми. Ченгетата няма да могат да открият съучастника на Доран, дори да ми повярват. Тор ще успее.

— Тогава да побързаме.

Вратата беше отключена. Отворих я и влязох. Лампите бяха изгасени, но покрай стените имаше неонови крушки, хвърлящи разноцветна светлина.

— Не виждам познати лица — отбеляза Джо.

— Не виждам никакви лица.

Направих още няколко крачки напред, вратата зад Джо се затръшна и в този момент някой уви верига около врата ми и ме дръпна силно назад. Успях да пъхна пръстите на лявата си ръка между веригата и гърлото си, но това не ми помогна; металните брънки се впиха в плътта ми, прекъснаха достъпа на въздух до белите ми дробове. Дъхът, който си бях поел щеше да бъде последният, ако веригата не се отпусне.

Все още стисках пистолета, но когато се опитах да го използвам, нападателят с лекота го изби от ръката ми. Хванах веригата с две ръце, започвах да се задушавам. Иззад бара излезе някакъв тип по къси ръкави, видях как вдига юмрук и успях да стегна мускулите на корема си точно навреме. Въпреки това ударът сякаш разкъса вътрешностите ми. Юмрукът му се стовари върху слънчевия ми сплит и изкара от гърдите ми и последния въздух, който бях задържал. Инстинктивно се опитах да си поема дъх, но веригата продължаваше да стиска врата ми. Въздухът не ми достигаше и в същото време отчаяно се опитвах да вдишам, болката бе неописуема, сякаш тялото ми от корема до врата щеше да се пръсне.

Пред очите ми се появиха танцуващи ромбове, стаята изчезна. В следващия момент нападателят отпусна веригата и ме блъсна на земята. Нямах време да се окопитя, веригата ме фрасна по слепоочието и ме повали. Плъзнах се по пода и устните ми обърсаха дъските.

Смътно забелязах светъл лъч, преминаващ пред лицето ми; още не чувствах болка в главата си, защото всичките ми усилия бяха насочени в опита да си поема въздух. С появата на светлината побоят спря. Чух гласове, някой говореше на руски. Останах проснат на земята и бавно, мъчително си поех дъх. При всяко вдишване в устата ми влизаше прах, но въздухът никога не ми се е струвал толкова сладък.

Когато се уверих, че отново мога да дишам, се извъртях на една страна и се надигнах на лакът. Главата ми бе разкървавена от веригата и кръвта течеше по лицето ми. Избърсах го с една ръка, после седнах и се огледах. Джо беше при вратата, някакъв мъжага го държеше с ръка през гърлото и притиснал пистолет до главата му. Двамата ми нападатели стояха по средата на помещението и трескаво говореха на руски с новодошлия, при чието влизане бе проникнал светлият лъч, който видях. Примигнах, опитвайки се да фокусирам. Новодошлият изръмжа нещо и мъжагата пусна Джо. Още не можех да го видя ясно в сумрака, но макар че говореше на руски, по тихия му глас го познах.

Тор.

След няколко секунди Тор клекна до мен, прокара пръсти през косата ми, огледа раната.

— От главата винаги кърви силно. Раната не е сериозна.

Обърна се и каза нещо на руски. Мъжът с късите ръкави се замъкна зад бара и донесе кърпа. Тор я сложи в ръката ми и я притисна върху раната.

— Можеш ли да се изправиш?

— Да. — Навлажних устните си с език. — Търсихме те в „Дивата река“. Твоите хора май ни устроиха засада.

Той кимна:

— Казаха ми какво е станало и къде са ви изпратили. Имате късмет, че бях наблизо.

— Предполагам.

— Постъпката ви… не беше разумна.

— Знам, че не беше много умен ход, но трябваше да те намерим. Положението е сериозно, Тор. Онзи…

— Да не обсъждаме това тук — прекъсна ме той с глас, нетърпящ възражения.

Изправи се и ми подаде ръка. Поех я и той ми помогна да се изправя.

— Да излезем. Докато караш, ще ми разкажеш какво става.

Тръгнах след него към входната врата. Джо изглеждаше невредим. Явно бяха решили да го държат, докато ме пребиват. Може би след това и той щеше да бъде подложен на същото. Най-сетне видях онзи, който бе стегнал гърлото ми с веригата — мъж с вид на маймуна, много бледа кожа и татуировки по целите ръце чак до врата. Тор ме заведе до вратата, после пристъпи към нападателя ми. Обхвана брадичката му с пръсти, стисна бузите му и прошепна нещо на руски. Не стискаше много силно, но мускулите на ръката му бяха напрегнати и в очите на мъжа с веригата се появиха сълзи. Той не направи опит да се измъкне. Тор продължи да говори шепнешком известно време. Накрая го пусна и нападателят ми остана със сведена глава. Тор отвори вратата и с Джо излязохме на светло.

— Добре ли си? — попита партньорът ми, като ми подаваше пистолета.

Свалих кърпата от главата си и погледнах червеното петно.

— Да.

— Още доста кървиш.

— Ще спре.

Наближаваше обяд. Ейми бе отвлечена поне от пет-шест часа. Много неща можеха да се случат за толкова време. Можеха да са я закарали извън щата, да са я хвърлили в задницата на някой камион, да са се отдалечили на стотици километри и още да пътуват. Все пак това не беше най-лошият вариант. За него обаче не исках да мисля.

Вратата пак се отвори и Тор излезе, посочи форда на Джо.

— Това ли е твоята кола?

— Да.

— Ще тръгнем с нея. Ти ще караш, а ти ще ми разкажеш какво толкова сериозно се е случило, че да те накара да правиш такива глупости.

Джо седна зад волана, Тор ми махна към дясната седалка и се настани отзад. Носеше черни дънки и черно яке и не беше нужно да го оглеждам за издутини под дрехите, за да се досетя, че е въоръжен. Носеше и ръкавици, макар че не беше студено. Джо постоянно поглеждаше в огледалото, опитвайки се да следи спътника ни. Изчаках да излезем от паркинга, преди да заговоря:

— Знам кой е изнудвал Алекс Джеферсън. Казва се Анди Доран и работи в комбина с онзи, когото Джеферсън е наел, след като ти си му отказал. Наел го е да убие Доран, да премахне проблема с изнудването, но той се е съюзил с него. Вероятно е надушил повече пари в този сценарий.

Светофарът пред нас светна жълто и Джо зави надясно, за да не спира. Караше безцелно, само и само да сме в движение.

— Днес отвлякоха една жена.

Тор гледаше разсеяно навън. Не личеше да ме слуша и не ме поглеждаше.

— Тя няма нищо общо с това. Абсолютно нищо, Тор. Отвлякоха я, защото знаят, че е важна за мен. Трябва да открия съучастника на Доран. Спешно е.

— Мислиш, че знам кой е, така ли?

Поклатих глава:

— Не, но познаваш човек, който може би знае. Онзи, който е свързал Джеферсън с теб, онзи адвокат, той може би знае. Логично е, ако му се е доверил веднъж, Джеферсън пак да е потърсил услугите му. Трябва да разбера кой е този човек, трябва да говоря с него.

— Вече ти казах, че не искам да се замесвам. Полицията ме откри заради една грешка. Не искам да правя повече грешки.

— Ти си замесен повече, отколкото осъзнаваш. Знаеш ли, че са издали заповед за арестуването ми? Мислят, че аз съм убил Джеферсън. Всъщност мислят, че съм организирал убийството му. Заподозреният като пряк извършител си ти, Тор.

— Този Доран, той ли го е убил?

— Твърди, че не е.

— Кой тогава?

— Не знам и точно сега не ме интересува.

Свалих наквасената с кръв кърпа от главата си, раната най-после бе спряла да кърви. Обърнах се към Тор. Той не беше променил позата си, откакто бе седнал, не беше помръднал, но видях, че стиска юмруци.

— Трябва да си върна Ейми. Така се казва тя. Ейми Амброуз. Тя е невинна, Тор. Освен грешката, че ме познава, няма никаква вина. Сега я държат като заложник.

Опитвах се да говоря спокойно, но не се получаваше. Знаех, че Тор е доловил отчаянието ми, и когато отново се обърнах, ледените му сини очи ме гледаха.

— Помогни ни да го намерим, Тор.

Настъпи тишина. Нямах какво повече да кажа. Руснакът обмисляше какво да прави и оставаше само да чакаме. Както бях казал на Джо по-рано, бяхме навлезли в подмолния свят и Тор беше най-подходящият водач там.

— Няма да стане с обикновен разпит, както си свикнал при вашите разследвания — заговори накрая той. — Ще получим информацията, която искаш. Но не по начина, с който си свикнал. И ако узнаем името му, ако открием този тип, той няма да е противник, с какъвто си свикнал да си имаш работа. Този човек е професионалист. А професията му е да убива. Това е положението.

— Разбирам.

Той остана втренчен в мен за известно време. После отмести очи и каза накъде да караме.

Адвокатът се казваше Дж. Д. Рийд. Не беше от ония адвокати, при които човек отива, ако иска да напише завещание или да заведе дело за дребно нарушение. Той обслужваше мафията — престъпник, проникнал в съдебната система. Рийд не беше специалист по наказателно право, както очаквах, а по данъчно, или по-точно по данъчни измами. Започнал кариерата си, обслужвайки един дребен мошеник, собственик на няколко бара в Кливланд. Едно от заведенията беше „Дивата река“. Там Рийд се запознал с Дайнюс Белов, който впоследствие купил бара. Адвокатът не беше член на руската мафия, но започнал да извършва нейни поръчки, да ѝ спестява разходи и от време на време да разрешава проблемите ѝ със закона. Завързал доста контакти и не след дълго си създал връзки с целия престъпен свят в града — продажен адвокат, обслужващ руснаците, италианците и неколцина по-дребни бандити и мошеници. Славата му се разнесла и мрежата му от контакти все повече растяла. Ако някой се занимавал с нещо противозаконно и имал нужда от юридическа помощ, Дж. Д. Рийд обикновено бил първият, при когото отивал. Криминалният бизнес не се различава много от легалния — всичко става с препоръка.

— Умее да крие пари и го прави добре — обясни Тор. — Ако си достатъчно способен в този занаят, скоро се запознаваш с определени хора. Важни хора.

— Той ли те свърза с Джеферсън?

— Да, той уреди срещата.

Тор ни заведе в подземния гараж на стар тухлен склад, преустроен в офис сграда, на десетина пресечки от мястото, откъдето бяхме тръгнали. Когато Джо изгаси двигателя, руснакът се наведе напред, за да ни погледне добре.

— Каквото и да се случи днес, не искам да го споменавате пред никого. Ти знаеш колко е ценно мълчанието. Веднъж вече си го доказал. Не го забравяй сега.

— Няма да го забравя — уверих го.

Тор се обърна към Джо:

— Ти ще чакаш тук.

— Какво?

Джо се намръщи.

Тор не отговори, само го изгледа, сякаш мълчанието беше най-ясното обяснение, което можеше да му даде. Всъщност точно така беше. И двамата с Джо го разбрахме. Аз бях проверен. Джо не беше видял нещата, на които бях станал свидетел. Знаеше за тях, но не ги бе видял. За Тор той още не се беше доказал. Не по начина, по който се бях доказал аз.

Руснакът слезе от колата и аз го последвах. Отидохме при асансьора. Докоснах главата си и погледнах пръстите си. Бяха оцапани със засъхнала кръв. Раната ме болеше, но се търпеше.

Когато се качихме в асансьора, Тор натисна копчето за дванайсетия етаж — последният.

— Сигурен ли си, че е тук? — попитах.

— Кантората и апартаментът му са в същата сграда. Свързани са. Винаги е тук.

Тор не беше свалил якето и ръкавиците, лицето му беше безизразно. Беше ми разказал за Рийд с обичайния си спокоен глас, внимателно избирайки английските думи. Никога не издаваше емоциите си, нито с говора, нито с изражението си. Така преминаваше през света, незабелязан, незапомнен. Като го гледах, имах чувството, че ако поиска, може да мине през стената, да ме остави сам в асансьора, сякаш през цялото време само съм си въобразявал, че е с мен. Знаех, че в полицията и сред организираната престъпност имат същото мнение за него.

Вратата на асансьора се отвори със звън и влязохме в пуст коридор. Пред нас имаше само една врата, без табелка с номер или име.

— Мезонет — обясни Тор.

Пробва дръжката, но беше заключено. До вратата имаше малко домофонно устройство. Тор натисна копчето и след няколко секунди от таблото се чу разсеян глас:

— Да?

— Тор.

Последва кратко мълчание, при което от таблото се чуваше само бръмчене. Когато отново го чухме, гласът звучеше доста по-напрегнато, отколкото при първоначалното обаждане.

— О, да. Да. Добре. Добре. Е… влизай.

Чу се бръмчене, ключалката изщрака, Тор дръпна дръжката и отвори. Влезе и аз го последвах.

Озовахме се в просторно помещение, наполовина жилище, наполовина кантора. Отляво имаше П-образно бюро с две секции за книги и няколко шкафчета отзад и две кожени кресла отпред. На стената до секциите бе закрепен плоскоекранен телевизор. От другата страна на бюрото имаше малък бар с няколко бутилки вино и кристална гарафа с уиски.

От офисната част се влизаше в разположен на по-ниско ниво хол, обзаведен с още няколко кресла, разглобяем диван и огромен телевизор. Цялата стена отзад бе остъклена, с изглед към подвижния мост над Куяхога и целия град отвъд.

В стаята влезе нисък мъж с мокра къдрава черна коса. Държеше ръцете си събрани пред корема и вървеше бързо като човек, свикнал все да догонва по-дългокраки хора. Беше по риза и носеше тиранти. Когато видя Тор, още повече се забърза, почти претича през хола с протегната ръка за поздрав. Мен ме удостои само с бърз, любопитен поглед. Цялото му внимание бе насочено към Тор.

— Здравей. Леле, голяма изненада — измънка, след като стигна до нас, все още с протегната ръка.

Тор го хвана за ръката и го дръпна с все сила. Рийд залитна напред, руснакът го подхвана през кръста и го засили напред към една стъклена етажерка. Тя се разклати, един рафт падна, но дебелото стъкло не се счупи. Малка ониксова статуетка и един гравиран пепелник се търкулнаха до краката ми. Рийд размаха ръце и крака, възвърна равновесието си, но в този момент Тор го завъртя и заби коляно в слабините му. Удари го толкова силно, че адвокатът подскочи, после се търкулна на земята, превивайки се от болка.

Това внезапно нападение бе толкова изненадващо за мен, колкото и за Рийд. Тор не издаваше никаква склонност към агресия, докато не го блъсна в етажерката. Сега застана неподвижно и безизразно се втренчи в гърчещия се на мекия килим дребосък, просълзен и с разкривена от болка уста.

— Ти си казал името ми на Алекс Джеферсън — заговори руснакът след няколко минути, когато дишането на Рийд се нормализира. — Срещнах се с него да чуя предложението му и му казах, че се е объркал. С това всичко трябваше да приключи. Но не стана така. Знаеш ли с кого трябваше да говоря след това? Знаеш ли какви проблеми ми причини с твоята глупост?

Рийд седна на земята и погледна Тор като дете, което е направило беля и сега очаква да бъде наказано. Поклати глава, но не отговори.

— Детективи от полицията — продължи руснакът. — Викаха ме да ме разпитват за Джеферсън. Любопитстваха защо сме се срещали. Сигурно се досещаш, че не съм очарован от този интерес към мен. Сигурно се досещаш, че никак не ми харесва да ми пращаш полицията.

— Не съм ги изпратил аз — проплака Рийд, давейки се в собствената си слюнка.

— Заради теб трябва да се занимавам с тях. Ти ме замеси в тази каша. — Тор ме погледна. — Разкажи му какво става.

Коленичих до Рийд и той се отдръпна уплашено назад.

— Човекът, когото Джеферсън е наел вместо Тор, отвлече една жена. Направи го, за да ми попречи да го разкрия. Опитва се да изнудва вдовицата на Алекс Джеферсън за няколко милиона. Свързал си го с Джеферсън, за да му помогне, но той се е обърнал срещу него.

— Чу ли добре? — добави Тор. — Отвличане. Знаеш ли кой се занимава с отвличания?

Рийд мълчеше, но осъзна, че руснакът чака отговори, и прошепна:

— Полицията.

— ФБР. Федералното бюро за разследване скоро ще се намеси. Ще говорят с полицията и оттам ще ги изпратят при мен. И всичко това заради теб.

Рийд отчаяно поклати глава:

— Дори нямам представа за какво говориш. Аз само посредничих да се срещнеш с Алекс. Не знаех какво иска. Аз само…

Тор се наведе и стисна лъскавите му черни къдрици. Дръпна го и Рийд изстена, изправи се в опит да намали болката. Тор бръкна в джоба си и извади любимия си ловджийски нож със сребърна дръжка. Натисна го с палец, острието излезе и той го притисна до гърлото на Рийд.

— Не съм дошъл да слушам извинения и жалкото ти скимтене. Ти ме забърка в това и сега ще ни кажеш всичко, което искаме да знаем. Ни повече, ни по-малко. Съгласен ли си?

— Да — прошепна Рийд.

Тор завъртя острието така, че подпря дебелата брадичка на адвоката с върха на ножа.

— Кимни, ако си съгласен.

— Съгласен съм.

— Казах да кимнеш.

Рийд преглътна с мъка, погледна Тор. Върхът на острието бе допряно до брадичката му и му пречеше да помръдне главата си, но той все пак реши да пробва. Кимна, като Тор направляваше главата му с ръка, все още стиснал косата на адвоката. При това брадичката на Рийд се плъзна надолу и нагоре по острието. По кожата му остана белезникава следа, която след секунда се разтвори и започна да кърви.

— Хубаво — отбеляза Тор. — Първи въпрос.

Погледна ме. За момент не реагирах, но после осъзнах, че очаква аз да задавам въпросите.

— След като Тор му отказа, Джеферсън идва ли пак при теб?

Рийд ме погледна и присви кафявите си очички. Не знаеше кой съм, но явно виждаше в мен главния виновник за сегашното си нещастие — да стои с разкървавена брадичка в краката на руски наемен убиец, който заплашва да изтръгне косата му от корените. Въпреки това отговори:

— Да.

— Свърза ли го с друг? С друг човек, който може да реши проблема му?

Рийд се подвоуми и Тор стисна по-силно косата му, притисна върха на ножа в брадичката му и той проби кожата му.

— Не — отговори адвокатът, като сведе очи в опит да види острието.

— Лъжеш — изкрещях. — При кого го изпрати.

— При никого не съм го изпращал.

— Кажи ни името.

— Казвам ви, че не съм го изпратил при никого.

Тор ме гледаше, докато държеше Рийд. Сега отпусна ръката си, затвори ножа и го прибра в джоба си. Отдръпна се от адвоката.

— Мислиш ли, че лъже? — попита ме.

— Да.

— Не лъжа, задник такъв. Не разбирам какво искате от мен.

Рийд избърса брадичката си с длан и размаза кръвта. Когато ножът се махна от врата му, смелостта му се възвърна.

Тор се отдалечи, сякаш разговорът вече не го интересуваше, излезе в коридора и се скри в някаква стая отляво. След малко се чу шуртене на вода. Рийд реши да се възползва от това временно затишие и като хвърли плах поглед към коридора, бързо отиде при една ъглова масичка, върху която имаше телефон.

— Мога да се обадя на някого, за да ме отърве от вас — предупреди, като посегна към слушалката, — или да си тръгнете доброволно.

Вдигна слушалката и в този момент десният ми юмрук се стовари върху тила му, той политна напред и падна на дивана. Извих ръката му зад гърба, измъкнах слушалката от пръстите му и го блъснах в стената.

— Първо ще ми кажеш името. Дотогава няма да се обаждаш на никого и никой няма да си тръгва оттук. Много добре знаеш при кого е отишъл Алекс Джеферсън. Кажи ми веднага.

— Доведи го — чух гласа на Тор зад гърба си.

Обърнах се. Той стоеше в коридора над нивото на хола и ми махна с ръка. Вдигнах Рийд на крака и го блъснах към руснака. Тор бръкна под якето си и извади пистолет, много подобен на моя — 9-милиметров „Глок“. Рийд затрепери. Руснакът насочи оръжието към челото му и нареди:

— Заведи го в банята.

Блъснах адвоката по коридора. Тор вървеше зад нас, насочил пистолет към главата му.

— Пуснете ме или ще крещя — предупреди Рийд. Опита се да се запъне в коридора, но аз го изблъсках напред. — На долния етаж има охрана. Ще ме чуят.

— Никой няма да те чуе — каза Тор. — И няма да крещиш.

Една врата отляво бе отворена и аз изблъсках Рийд през нея. Пред нас имаше голяма вана, която още се пълнеше с гореща вода от крана. От нея се издигаше пара и огледалото зад нас беше запотено. Рийд затрепери като листо, коленете му се подгъваха.

— Не, недейте… Вие не разбирате. Аз се занимавам с финанси. Нищо повече. Не знам нищо за тази жена!

Тор застана зад мен, стисна ръката на Рийд близо до рамото му, на сантиметри от мястото, където го бях хванал аз. Изви я нагоре и Рийд изписка от болка. Пуснах го и се отдръпнах.

— Съблечи го — заповяда Тор.

— Какво?

Руснакът бе прибрал пистолета в кобура си и пак беше извадил ножа. Елегантно го прокара по извитата ръка на Рийд и разрязания ръкав, падна на земята. Още две бързи движения и тирантите се свлякоха в краката му.

— Свали му ризата. После панталоните.

Не помръднах. Тор ме погледна и сините му очи проблеснаха на светлината от лампата.

— Първо ризата.

Приближих се и хванах Рийд за яката. Той вдигна свободната си ръка, за да се предпази, но Тор я сграбчи и я изви зад гърба му както другата. За телосложението си руснакът бе удивително силен. Скъсах копчетата и разголих гърдите на адвоката. Тор сряза плата около ръцете и дрехата се свлече на плочките. Надиплената плът по тлъстите гърди и корем на Рийд трепереше, по бялата му кожа изби пот.

— Стига. Стига. Недейте.

Думите излизаха от устата на дребосъка на пресекулки.

— Ще те съблечем и ще те сложим във ваната — спокойно обясни Тор. — Ще ти дадем последна възможност да кажеш истината. Ако не го направиш, ще прережа китките ти и ще изчакам да умреш. После ще залича всички следи и ще те оставим във водата.

Рийд започна да се мята, но руснакът го държеше здраво. По крака на адвоката потече струйка урина, намокри крачола му и се стече по глезена му. Без да поглежда надолу Тор дръпна крака си.

— Свали панталоните му. Панталоните и обувките. После ще го пъхнем във ваната.

— Спрете! — изпищя Рийд.

Краката му омекнаха и се наложи Тор да го задържи, за да не падне на колене. Лицето на адвоката бе мокро от сълзи и парата от ваната.

— Томи Галиончи — изрече пресипнало. — Мисля, че Алекс се върна при него.

Погледнах Тор и за първи път, откакто се срещнахме в „Куджо“, видях някаква реакция. Личеше, че името му е познато, но забелязах и нещо друго. Нещо, граничещо с тревога.

— Знаеш ли за кого говори? — попитах.

Тор гледаше Рийд. Вдигна глава и ме погледна. Онова, което бях видял на лицето му, бързо се скри зад обичайното му непроницаемо изражение. Той кимна:

— Навремето работеше за италианците. Семейна традиция, когато това значеше нещо. Сега действа сам. Не обича да работи в екип. Умен, жесток и непредвидим човек. Не знам как да го намеря.

Коленичих, за да погледна Рийд в лицето. Косата му бе мокра, залепнала за челото му, брадичката и устата му бяха розови от разредената с пот кръв.

— Каза, че мислиш, че Джеферсън се е върнал при него. Обясни ми какво имаше предвид.

— Преди години бях уредил Галиончи да помогне на Джеферсън за нещо. Не знам какво точно, Джеферсън просто ме помоли за помощ и аз го свързах с Галиончи. Затова…

— Чакай — прекъснах го. — Преди колко години? Кога стана това, Рийд?

— Не знам, може би преди пет.

— Не… много добре знаеш. Помисли си и ми дай точен отговор. Кога беше?

Рийд подсмръкна и след кратко замисляне отговори:

— Ами, да. Трябва да е било преди пет години.

— Кога по-точно?

— През лятото. В разгара на лятото.

— И казваш, че е италианец? Мургав, мускулест?

— Да.

Мамка му, точно така Дони Уорд бе описал човека, който застрелял кучето му, а Джери Хийт — мнимия полицай, който Джеферсън и Фентън Брукс довели в дома му. През лятото преди пет години. Когато Доран е бил арестуван, преди да го убедят да сключи споразумение с обвинението. Джеферсън не е искал да моли пак за помощ Галиончи, но не е имал избор. Спомних си Доран на брега на езерото, когато ми каза, че съучастникът му е същият човек, когото Джеферсън е наел да го убие. Явно не разбираше каква роля е изиграл Галиончи за изпращането му в затвора преди пет години.

— Това е същият човек. Този негодник сега работи в комбина с Доран, но тогава го е изпратил в затвора. Печели онзи, който предложи повече пари. Доран го е убедил, че ако се съюзи с него, ще получи повече, отколкото ще му плати Джеферсън. Той просто не знае кой е този човек и какво е направил преди пет години.

Рийд не разбираше за какво говоря и това още повече го плашеше.

— Казваш, че Джеферсън се е върнал при него, но не е искал — продължих аз. — Обясни какво имаш предвид.

— Алекс ми каза, че отново му трябва някой, но да не е Галиончи. Нямаше му доверие. Беше го страх от него. Казах му, че не знам кого друг да му препоръчам, но той настояваше, молеше ме. Тогава го посъветвах да говори… Рийд хвърли бърз, тревожен поглед назад. — … с Тор.

— Значи не си сигурен, че е отишъл при Галиончи, така ли? Само предполагаш.

— Сигурен съм. Каза ми, че идеята не му харесва, но аз нямах с кого друг да го свържа, а той все повтаряше, че няма време.

— Как да намерим Галиончи?

Рийд отвори и затвори уста, от ъгълчето между устните му се процеди слюнка, но той не отговори.

— Рийд, можем да те убием още сега. Вече го знаеш. Ще те оставим във ваната и ще те намерят след два-три дни в локва студена, кървава вода. Нищо няма да спечелиш, ако мълчиш.

— Живее в къща някъде в източните квартали. Не знам адреса. Имам само номера на мобилния му телефон.

— Мислиш ли, че държи отвлечената жена в къщата си?

Рийд облиза нервно устните си.

— Едва ли.

„Едва ли.“ Вдигнах юмрук и понечих да го ударя, но се спрях. Обърнах се и погледнах в огледалото, видях лицето си, замъглено от парата, но страхът още личеше в изражението ми. Имахме напредък, но не достатъчно. Дори похитителят на Ейми да беше Галиончи, той едва ли я държеше в къщата си. Дори да отидем да проверим, нямаше да намерим нищо. Бях сигурен. Този човек беше професионалист; сигурно имаше тайна квартира.

Тор пусна Рийд. Адвокатът падна на пода и пропълзя до тоалетната чиния, опита се да се свре зад нея. Като го гледах, изпитах гняв и отвращение. Той се прехранваше, изкарвайки пари от чужди престъпления, от хора като Галиончи и Доран. Те криеха трупове, той — пари.

Умеел да крие пари. Така бе казал Тор: „Крие пари и го прави добре“. Това беше казал и Рийд, когато се опитваше да се оправдае: „Аз се занимавам с финанси. Нищо повече. Не знам нищо за тази жена.“

— Те смятат да прехвърлят няколко милиона по компютърен път. И не само да ги прехвърлят — ще направят така, че да изчезнат. Таен трансфер, който дори специалистите няма да могат да проследят.

Рийд бе свел очи. Гушеше се зад тоалетната чиния. Посочих го на Тор:

— Той може ли да го направи?

Тор кимна. Изглеждаше почти впечатлен.

— Да. Може.

Рийд се опита да се отдръпне още, но нямаше накъде. Беше сам пред нас, затворен в банята. Заплака.

— Не знаех нищо за това. Не знаех за жената! Само им обещах да прехвърля парите. Само това ми казаха — за парите. Нищо повече!

Давеше се от слюнка и сълзи. Кимнах и изражението ми сигурно е било спокойно, защото той утихна. Спря да хленчи и повтори онова, което вече беше казал — че е знаел само за парите.

— Хубаво. Много добре, Рийд. Радвам се, че си се съгласил да му помогнеш за парите. Мисля обаче, че ще имаш проблеми с превода и ще трябва да се видите лично.

Джо измисли плана.

Качи се при нас, след като Тор отново завлече Рийд в хола. Настоях партньорът ми да дойде и руснакът не възрази. Когато влезе, Джо веднага се втренчи в адвоката — още по бельо, мокър, потен, омазан с кръв. Остана загледан в него за известно време, после ме погледна.

— Знаем кой е нашият човек — казах аз.

Джо не коментира. Слезе при нас в хола, но се стараеше да не поглежда Рийд. Знам какво си мислеше — докато работеше в полицията бе измъкнал доста информация от различни престъпници, без да ги докарва до такова окаяно състояние. Сега обаче правилата бяха други и точно затова бях отишъл при Тор. Бяхме навлезли в подмолния свят и времето летеше. Не можехме да се ограничаваме с правила.

Джо седна и аз му разказах, че Рийд ще извърши превода и искам да го използва срещу Галиончи и Доран.

— Ако успеем да ги примамим тук, можем да смятаме работата за наполовина свършена. За тази цел трябва да измислим причина да се срещнат с Рийд. След няколко часа трябва да ми се обадят с инструкции за начина на превода. Трябва да променим плана по такъв начин, че да се наложи някой от тях да дойде при Рийд.

Джо се намръщи:

— Галиончи държи заложничката. Няма да е лесно да го убедим да дойде, без да се издадем.

— Той иска тези пари, Джо. Копнее за тях. Ще дойде, ако се убеди, че няма друг избор. Трябва да измислим причина някой от двамата да дойде, но всичко, за което се сещам, е твърде елементарно — подписване на някакъв документ за превода или нещо подобно. Няма да се хванат. Не и при такъв компютърен трансфер.

Рийд може би имаше идея, но не я споделяше. Тор мълчеше, седеше с пистолет в ръка и ни гледаше, а пък аз нищо не разбирах от парични преводи.

— Как ще го направиш, Рийд? След като парите бъдат преведени, как ще направиш така, че да изчезнат?

Адвокатът седеше на пода и притискаше парцалите от ризата си до брадичката, за да спре кръвотечението. Когато заговорих, смъкна ръцете си и погледна кървавото петно, сякаш да си припомни, че с мълчание нищо няма да постигне.

— Ще ги рикоширам.

— Какво?

— Рикоширане — такъв е терминът. Когато парите бъдат прехвърлени на определената сметка, веднага ще ги прекарам през серия от влогове. Използвам номерирани сметки, офшорни банки… има безброй начини да се направи по компютърен път. Казва се рикоширане, защото парите изскачат от сметката още преди да бъдат регистрирани. Така се проследяват по-трудно.

— И тези сметки съществуват само за рикоширането?

Той кимна:

— Това са фиктивни сметки. Вече съм ги приготвил.

— По какъв повод можеш да поискаш да се срещнеш лично с тези хора? Не е нужно да е действителна причина, трябва само да звучи убедително.

— Не знам.

— Тогава по-добре започни да мислиш, нещастнико. Защото, ако не успеем да ги примамим тук…

— Отпечатъци — каза Джо.

Погледнах го:

— Какво?

— Гледах го по телевизията… или съм го прочел във вестника, не помня. Беше нещо свързано с безопасността при използването на компютри. Някои организации задължително използват идентификация с пръстови отпечатъци. Вече има скенери за отпечатъци, които могат да се свържат дори с домашен компютър. Някои лаптопи ги имат вградени.

Погледнах Рийд, който кимна:

— Биометрия. Така се казва. Вече много офшорни банки използват биометрична идентификация за повишаване на сигурността.

— Това е — заяви Джо и пак се обърна към мен. — Използваха отпечатъците ти, за да те натопят. Сега ние ще им скроим същия номер.

— Звучи добре. Поне по-добре от всичко, за което аз се сетих. Рийд ще се обади на Галиончи и ще му каже, че за една от сметките му трябват отпечатъци. За по-голяма сигурност.

— Галиончи няма да се съгласи — продължи Джо. — Рийд ще му каже, че задължително трябва да използва нечии отпечатъци, но няма значение чии, и той ще изпрати Доран. Идеята сигурно ще му хареса — така Доран се свързва с парите, а не той.

— Ама аз нямам скенер за отпечатъци.

— Те не го знаят, Рийд — отговорих аз. — Трябва само да повярват, че имаш. Мисля, че можеш да ги убедиш.

Той ме погледна неубедено, но кимна.

Накарах го да използва микрофона на бюрото си. Така щях да чувам и двамата и можех да преценя дали Галиончи се е хванал на въдицата.

— Ако не си достатъчно убедителен — предупредих го, — ще се досетят, че сме те разкрили. Ще разберат, че знаем за Галиончи. Ще се уплашат и невинни хора ще пострадат. Ако това се случи, ще потърся сметка от теб, Рийд.

Той седеше на голямото кресло зад бюрото. Когато се наведе напред и гърбът му се отлепи от облегалката, на кожената тапицерия остана мокро петно. Още беше по бельо и по бледата кожа на косматите му гърди имаше петна засъхнала кръв. Пресегнах се и натиснах копчето на микрофона. Чу се сигнал „Свободно“.

— Обади му се.

Рийд набра номера и се наведе над апарата. Другите стояхме около него. Тор държеше пистолета така, че адвокатът да го вижда.

— Какво искаш?

Гласът не беше на Доран, а на човека, който ми се беше обадил сутринта. Погледнах Тор и той кимна. Галиончи.

— Ами, такова… вижте, има малък проблем.

Рийд говореше твърде бързо, звучеше твърде пискливо. Тор леко премести пистолета и адвокатът се втренчи в дулото, опита се да се успокои.

— Не е нещо сериозно — продължи. — Почти всичко е уредено, както искахте, но…

— Проблем ли има? Проблем?

Тонът на Галиончи обезпокои Рийд повече, отколкото пистолетът на Тор, но той преглътна и продължи:

— Не, няма проблем. Просто… имам система, която е идеална за вашите цели. С нея ще прехвърлим парите направо в една южноамериканска банка. Оттам ще ги преместим във фиктивна сметка в друга страна. Така трудно могат да се проследят, а американските власти нямат такъв достъп.

— Хубаво — заплашително измърмори Галиончи. — Действай.

— Да, ще го направя… тоест ще го направим, но за тази система, за прехвърлянето в първата сметка, ми трябва пръстов отпечатък.

Последва дълго мълчание.

— Пръстов отпечатък ли?

— Да. Имам скенер, свързан с компютъра. Слагате палеца си, натискам няколко копчета и сметката вече е настроена по него. Така сигурността значително се увеличава.

— Няма да използвам никакви отпечатъци! Абе, ти гъбаркаш ли ме? Отпечатък!

Рийд погледна към мен, после — телефона. По челото му беше избила пот, кършеше ръце.

— Добре. Както искате, но искам да ви кажа, че така ще стане най-добре. Това е най-сигурният начин. Отпечатъкът ще ни позволи да направим по-безопасна сметка, в която парите ще изчезнат. Банките смятат отпечатъците за по-високо ниво на сигурност и така влоговете са по-добре защитени.

— Това ме свързва със сметката. Не става.

— Няма значение чий е отпечатъкът. Не мога да използвам моите, но можете да изпратите друг да остави своя.

Гласът на Рийд звучеше все по-пискливо.

— Миналата седмица ми прехвърли половин милион и не ти трябваха такива глупости. Какво, по дяволите, се е променило сега?

Гледах Рийд, но сега се обърнах към Джо и забелязах същото изражение, което предполагах, че се е изписало и на моето лице. Половина милион? Преди една седмица?

— Това е по-голяма сума — каза Рийд и отново насочих вниманието си към него. — Много по-голяма. Поне ако съдя по онова, което ми казахте. Просто се опитвам да ви помогна. С толкова много пари е по-трудно. Пък и нали казахте, че полицията ще се опита да проследи прехвърлянето. Не искам да ме тикнат зад решетките. Искам трансферът да стане по възможно най-безопасния начин. За целта ми трябва отпечатък.

Звучеше по-убедително, не толкова нервно и излагаше разумни доводи.

— Ще използваш отпечатъка за началото и после ще прехвърлиш парите в сметката, за която говорихме, така ли? — измърмори Галиончи.

— Да. Точно това имам предвид. С помощта на отпечатъка ще отворим друг вид влог, който ще ни позволи да извършим превода по-безопасно. Банката го смята за допълнителна гаранция, но така всъщност улесняват нас.

Галиончи замълча. От високоговорителчето се чуваше леко пращене, Рийд облиза устните си и се втренчи в синята лампичка на апарата, сякаш очакваше да оживее.

— Трябва ти един отпечатък — пак заговори Галиончи. — Мой или на друг човек. После ще уредиш всичко. Както се разбрахме.

— Да. Да, точно така. Всичко ще бъде тип-топ.

— Добре. Стой там и чакай.

Синята лампичка изгасна.

— Половин милион — повторих, след като Рийд затвори телефона и се отдръпна от бюрото, бършейки с ръка потното си чело. — Преди една седмица си прехвърлил половин милион в негова сметка, така ли?

Рийд веднага се умърлуши. За момент дори си помислих, че ще излъже, макар че всички бяхме чули разговора, но накрая кимна и потвърди:

— Да.

— Откъде ги е взел?

— Не знам.

— Рийд…

— Честно, не знам! Нямам представа каква беше другата сметка, дадоха ми само номер.

— Това обичайно ли е? Галиончи да има толкова много пари?

Той поклати глава:

— Никога не е имал дори близка до тази сума.

— На коя дата получи парите?

Рийд облиза устните си и сведе очи към пода, замисли се за около половин минута, докато пресмяташе датите.

— На двайсети октомври.

— Чу ли? — възкликна Джо. — Това е денят…

— … в който е бил убит Джеферсън.

— Не. Денят след убийството на Джеферсън. Галиончи го е убил. Убил е Алекс Джеферсън и някой му е платил за това.

Джо се намръщи:

— Може и да не е така. Може би са измъкнали от Джеферсън още пари, не само петдесетте хиляди.

— Абсурд, Джо. Джеферсън не беше толкова богат, та половин милион да изчезне без никой да забележи. Спомни си колко внимателно ченгетата проверяваха сметките му. Ако са забелязали липсата на петдесет бона, със сигурност щяха да засекат половин милион.

— Да, но Джеферсън е наел Галиончи.

Кимнах:

— Така е, но явно някой друг е дал повече пари. Доран си мислеше, че той го е убедил с обещанието да измъкне още пари от Джеферсън. Може би се заблуждава.

Половин милион долара, изплатени в деня след убийството на Джеферсън. И Доран не знаеше нищо за тях. Нямаше как да знае. Спомних го на брега на езерото, когато разпери ръце и попита: „С какви пари?“, когато го посъветвах да се откаже и да бяга. Петстотин хиляди бяха солидна сума. Не можех да повярвам, че Доран още ще се мотае в района, рискувайки отново да го тикнат в затвора, само и само да вземе повече пари.

— Той използва Доран, както използва мен. Още не се е разкрил, а Доран вече се показа. Той поема риска и това е много удобно за Галиончи.

— Дони Уорд е можел да го разпознае — добави Джо. — Да разкрие ролята му за осъждането на Доран. Ние изпратихме ченгетата при него, а после ти каза на Доран…

— Че знам за Уорд. Сигурно Галиончи го е убил. Така едновременно е премахнал опасността и ме е натопил за парите.

Колкото повече мислех за това, толкова по-сериозни ми се струваха последствията от онова, което ни беше казал Рийд. Първо мислех, че противникът ми е Доран, после — Доран и съучастникът му, но сега се оказваше, че има и трети играч. Още някой беше замесен и Галиончи изпълняваше неговите заповеди.

— Кой му е платил?

Джо не знаеше отговора, аз също. Замълчахме за известно време, Рийд ни гледаше тревожно, Тор мълчеше, както обикновено. След малко Джо поклати глава:

— Трябва да сме готови. Той ще изпрати някого. Един от нас трябва да чака в гаража или на улицата, за да предупреди другите.

— Ще го направиш ли? — попита Тор.

— Да. Освен това ще изкарам колата си от гаража. Може да я познаят, затова не бива да е наблизо. Ще я оставя някъде в района и ще дойда пеша.

— Добре.

Джо извади ключовете си от джоба, завъртя се на пети и тръгна към вратата. Извиках след него, когато посягаше към дръжката:

— Галиончи е бил у семейство Хийт с Алекс Джеферсън и Фентън Брукс. Джеферсън казал на полицията, че служи за връзка между Брукс и Хийт. За да не предявят съдебен иск към клиента му.

— Да. А Фентън е мъртъв.

— Синът му не е. С какви средства мислиш, че разполага семейството му?

— „Брукс байокемикалс“ трябва да струва стотици милиони. Може би дори милиард. Сумата е огромна.

— Точно така.

Джо спря с ръка на дръжката и ме погледна от другия край на просторното помещение.

— Галиончи неслучайно е взел половин милион в деня след убийството на Джеферсън — продължих. — Не мога да си обясня как е могло да стане. Плащането е свързано със случилото се между Доран и Джеферсън; Брукс също са замесени. А те единствени имат на разположение толкова пари.

— Мислиш ли, че Фентън е помогнал да потулят престъплението на Мат Джеферсън?

— Може би. Мат е бил приятел на семейството и син на главния им адвокат, Фентън е бил първият човек, на когото се е обадил Алекс Джеферсън.

Джо дръпна ръката си от дръжката и се обърна с лице към нас, замисли се.

— Бих могъл да го приема, ако гледахме само миналото. Има някаква логика. Изглежда невероятно, но има логика. Само че стигаме до настоящето. Защо Пол Брукс ще плаща на някого да убие Джеферсън? Ако знае какво е станало с Доран, Джеферсън трябва да се страхува от него, а не обратното. Джеферсън не би трябвало да е заплаха.

Да, наистина. Ако Фентън Брукс бе помогнал съзнателно за прикриването на убийство, разкриването на истината би очернило паметта му и уронило престижа на семейството. Само че Джеферсън никога не би го направил. Дори да е искал да очерни паметта на Фентън, това би означавало да признае ролята си в същото престъпление и да уличи сина си в убийство. Какво толкова може да е знаел Джеферсън, та Пол Брукс толкова да се плаши от него?

— Сбъркали сме човека! — възкликнах.

— Какво?

— Бил е Пол Брукс. Той я е убил, Джо.

— Как ти хрумна?

— В нощта на убийството на момичето Мат Джеферсън се е обадил на баща си, а той телефонирал на Брукс.

— За да провери дали синът му казва истината. Да разбере какво става.

— Кой ни каза?

Джо кимна:

— Пол Брукс.

— Точно така. В деня след тези обаждания Мат променил показанията си пред полицията, за да натопи Доран. Може би не го е направил, за да свали подозренията от себе си. Може би наистина е видял някого през онази нощ. Но не Доран, а синчето на най-богатия клиент на баща си.

— Твърде смело предположение.

— Мат писал на прокурора, че няма да се яви в съда. Защо ще го прави, защо ще рискува да привлече така вниманието, ако я е убил? Баща му със сигурност би го посъветвал друго. Ако беше виновен, щеше да чака тихо и да стиска палци Доран да приеме споразумението с прокурора. Когато се е върнал в Индиана, той е прекъснал всякакви контакти с баща си. Може би не го е направил, за да се скрие. Поне не по причината, която приемахме досега. Може би се е чувствал виновен и не е искал да говори с баща си, защото той го е накарал да лъжесвидетелства.

— Твърде смело предположение — повтори Джо и след като не отговорих, добави: — Но те имат достатъчно пари. Няма съмнение. Пол Брукс със сигурност има пари.

— Галиончи е участвал в натопяването на Доран. Той е бил главният играч. Ако на някого е могло да му хрумне как да настрои Брукс срещу Джеферсън и да изкара пари от това, това е той.

Настъпи мълчание. Лицето на Тор беше безизразно, но Рийд ни гледаше с интерес, страхът му бе понамалял и се беше сменил с любопитство.

— Тръгвай — казах на Джо. — Премести колата и чакай някой от тях да се появи. Не познаваме Галиончи, но предупреждавай, ако видиш човек, отговарящ на неговото описание. Ще се занимаваме с всичко останало, след като освободим Ейми.

Той излезе и в апартамента останахме аз, Тор и Рийд. Отидох при вратата, седнах на пода с пистолет в скута си и се облегнах на стената. Имах онова усещане, което човек изпитва, когато осъзнае, че всичко, което е смятал за истина, е било лъжа.

Мина един час, два… никой не идваше. Джо се обади на три пъти, но все с фалшива тревога. Започнах да се питам дали не сме сбъркали, дали Галиончи е надушил клопката и се е уплашил. Седях до стената, от време на време се местех, но винаги близо до вратата. Рийд — облечен и измит от кръвта, в случай че се наложи да се покаже — седеше в хола, където можехме да го наблюдаваме. Тор стоеше от другата страна на вратата. Не седна, не крачеше, дори веднъж не се протегна, просто стоеше неподвижно.

Чакането беше мъчително. Сутринта бях намерил временно облекчение в сбиванията, действието, непосредствените задачи, които ми помагаха да не мисля какво би могло да се случи, ако не успеем. През цялото време мислех за Ейми, дори когато лежах на пода в „Куджо“ и ме биеха с веригата, но в тези напрегнати моменти тя бе по-скоро като цел, напомняне защо трябва да стана от земята и да действам. Докато чаках, при мисълта за нея отново ме обхвана страх. Минутите ми минаваха в бездействие и започнах да си представям неща, за които не исках да мисля, всички ужасни опасности, които сякаш изчезваха, когато вършех нещо.

След близо два часа и половина, Джо отново се обади.

— В гаража влезе някаква кола. Малка, спортна. Мазда, струва ми се.

— Добре.

Затворих и предадох думите му на Тор, който само кимна. Минаха няколко минути и тъкмо започвах да си мисля, че това е поредната фалшива тревога, когато Тор каза:

— Асансьорът.

Намръщих се, надигнах се в приклекнало положение и се заслушах. Не бях доловил нищо. След няколко секунди чух иззвъняването от асансьора при пристигането му на площадката. Не знам какво беше чул Тор, но се оказа прав.

Домофонната система избръмча и аз махнах на Рийд. Той се приближи бързо, шляпайки с боси крака по плочките, и натисна копчето.

— Да?

— Пусни ме да вляза.

Гласът не се чуваше добре, можеше да е Галиончи, можеше да е някой друг. Рийд ме погледна и аз кимнах. Той натисна друго копче и ключалката изщрака. Бяхме решили — по предложение на Тор — да оставим антрето свободно и да изчакаме посетителят да влезе.

Бях коленичил до стената, Тор стоеше от другата страна. Дръжката се завъртя и вратата се отвори. Тор зае позиция за стрелба и когато влезе, Анди Доран видя дулото на пистолета, насочено към главата му.

— Мамка му — изруга и в следващия момент аз се изправих зад гърба му и го ударих по главата с ръкохватката на оръжието си.

— Няма мърдане оттук, Доран. Затова се успокой и се настани добре.

Беше паднал по очи на плочките и още лежеше там, тялото му бе неподвижно, но краката му потрепваха, сякаш се опитваха да избягат. Наведох се, напипах пистолета му в раменния кобур под якето му, взех го и го подадох на Тор, който го пъхна под колана си. След няколко секунди Доран дойде на себе си, обърна се по гръб и с присвити от болка очи се вгледа в нас; изглеждаше замаян, но вече преценяваше ситуацията. Седна с известно усилие и опипа главата си на мястото зад ухото, където го бях ударил с пистолета.

— Беше ми длъжник — Отбелязах. — И то не само с един удар.

Той опипа тялото си отстрани, търсеше пистолета, но установи, че го няма. Кимна леко и пропълзя назад, докато се облегна на стената. Не се опитахме да го спрем. Устата му бе разкървавена от сблъсъка с плочките. Той я облиза.

— Къде е тя? — попитах.

Той отново докосна раната си с език и не отговори. Тор стоеше мълчаливо, отваряше и затваряше ножа си с палец. Всеки път острието леко изщракваше и макар че се стараеше да не му обръща внимание, Доран все поглеждаше натам.

— Няма да излезеш жив от тази стая, ако не ни кажеш, Доран. Наистина ли искаш да направиш такава саможертва за човек като Томи Галиончи?

Доран ме погледна. Кожата под едното му око беше зачервена и започваше да се подува. Той продължи да мълчи.

— Отговори ми честно на един въпрос. Само на един, Доран. Отговори ми и мога да ти разкажа много интересни неща. Галиончи ли уби Джеферсън?

Той потърка главата си и се обърна към Тор, погледна острието, което с равномерни движения се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше… Не каза нищо.

— Добре — продължих. — Верен си му. Това е хубаво. Тогава ще ти задам друг въпрос. Галиончи ли уби Дони Уорд?

Погледът му бързо се премести върху мен, но той продължи да мълчи.

— Да, Доран. Уорд е бил убит. Снощи. В момента полицията издирва човека, когото подозират за убийството. Този човек съм аз. Проблемът е, че не съм убил Дони. Не вярвам и ти да си го направил. Почти съм сигурен, че съучастникът ти го е убил. Имаш ли представа защо го е направил, освен за да натопи мен?

Доран отново се загледа в ножа на Тор и облиза кръвта от устните си.

— Защото ченгетата вече разпитваха Дони и Галиончи не можеше да допусне това да продължи. Дони Уорд би могъл да свидетелства, че той е човекът, който те е изпратил в затвора. Преди пет години Галиончи отишъл при Дони, застрелял кучето му и му предложил солидна сума пари, за да го принуди да оспори алибито ти.

Това накара Доран отново да ме погледне. Той наклони главата си на една страна, забрави да оближе устата си и кръвта закапа по пода.

— През лятото, когато си бил арестуван, Алекс Джеферсън е дошъл при него… — махнах към Рийд. — Помолил го да му помогне за една неприятна задача. Задача, от която полицията можела доста да се заинтересува. Рийд го свързал с Галиончи, който посетил Дони Уорд, а също и семейство Хийт, пред които се представил за детектив. Това е станало, преди полицията да намери бельото на момичето във фургона ти. Когато си избягал и си притиснал Джеферсън, той отново отишъл при Галиончи. И тук си прав — опитал се да му плати, за да те убие. Само че Галиончи не е преминал на твоя страна, Доран. Веднъж те е изпратил в затвора и сега смята пак да го направи.

Кимнах на Рийд:

— Кажи му за парите, които Галиончи е получил на двайсети октомври.

— Петстотин хиляди долара — измънка той.

Не му беше приятно и го разбирах при риска, който поемаше — да издаде убиец като Галиончи, за да не си навлече гнева на друг, като Тор.

— Чу ли? — обърнах се пак към Доран. — Половин милион. Толкова пари е получил „партньорът“ ти. Колко от тях си видял досега? Колко?

— Нито цент.

— Така и предполагах. Галиончи ги е получил в деня след убийството на Джеферсън. В деня, след като той е убил Джеферсън.

— Кой му е платил?

— Още не съм сигурен, но имам подозрение. Ако съм прав, онзи, който му е платил, е човекът, вместо когото си лежал в затвора.

— Синът на Джеферсън.

Поклатих глава.

— Кой?

— Ще ти кажа, ако ми помогнеш да освободим Ейми. Очевидно някой му е платил, за да убие Джеферсън. Ти не си получил нито цент от парите и истинският виновник остава ненаказан. Ти си просто пионка. Помисли кога Галиончи се е изложил на риск. Когато стане напечено, винаги те бута напред и ако не успее да лепне на мен цялата вина, ще натопи теб. Това е единствената причина още да те държи. Използва те, за да вършиш мръсната работа, да се занимаваш с мен, да наблюдаваш ченгетата, а сега иска да оставиш твоя отпечатък на неговите пари. Така стоят нещата. Той отвлече невинна жена и заради нея те изпрати в тази клопка. Още ли искаш да го прикриваш?

Доран мълчеше, седеше със сведени очи и се опитваше да асимилира всичко научено. Не му дадох време за мислене. Беше прекалено късно за това.

— Ето какъв човек защитаваш. Той те е изпратил в затвора. Ако не искаш, не ми вярвай, може да не приемеш нито една моя дума, но аз трябва да освободя Ейми.

Протегнах ръката си към Тор и посочих ножа. Той ме погледна изненадано, но ми даде оръжието. Дръжката беше топла. Върху острието нямаше и следа от кръвта на Рийд. Тор го беше изчистил.

— Ще стоим тук, колкото се наложи, Доран. Ще ти причиня всичко, което си искал да направиш на Джеферсън. Ще го сторя и ще се успокоявам, че е оправдано заради Ейми, точно както ти си си казвал, че е оправдано заради Моника Хийт. Лесно ще повярвам в това и може би ще имам по-голям успех от теб.

Доран вдигна глава.

— Ще я измъкнем и тогава ще ми кажеш.

— Какво?

— Ще освободим приятелката ти, ще се разправя с Галиончи и тогава ще ми кажеш кой му е платил. Трябва да разбера. Ще разбера. Защото ако играта свърши днес, аз ще имам последната дума.

Излязохме от апартамента. Доран вървеше свободно. Преди да отвори вратата, Тор сгъна ножа и го прибра в джоба си, почеса носа си с пръст и погледна Рийд:

— Днес взе правилно решение. По-добро от всички, които си вземал наскоро. Сега трябва да вземеш още едно. Ние тръгваме. Ще имаш много възможности да си спомняш какво се случи днес. Съветвам те да забравиш, че изобщо съм влизал през тази врата.

Рийд кимна.

— Не искам повече да те виждам — добави Тор. — Не искам дори да произнасяш друг път името ми.

— Няма.

— Добро решение.

Джо ни чакаше в гаража. Пак беше докарал форда и когато ни видя да се приближаваме с Доран, кимна към съседната кола — малка „Мазда RX-8“:

— С тази дойде. Беше сам.

— Добре.

— Знаеш ли къде е тя?

— При Галиончи. Някъде в околностите на Джинива. Доран ще ни заведе.

Толкова ни беше казал, докато бяхме в апартамента на Рийд — Галиончи го чакал в покрайнините на Джинива, в някаква къща, която намерил преди няколко седмици. Отказа да ни каже повече, но обеща да ни заведе лично.

Джо се намръщи:

— Защо просто не ни каже къде е тя?

— Не иска.

— Няма да ви кажа, защото веднага ще хванете телефона и ще изпратите стотина ченгета — тросна се Доран. — Ако искате да направите така, не мога да ви спра, но само ще си загубите времето. А нямате много. Галиончи знае за колко време би трябвало да се върна. Ако се забавя с час или два, той ще усети, че нещо не е наред, и ще се задейства. А мисля, че това няма да ви хареса.

Кимнах. Доран беше прав — не можехме да рискуваме Галиончи да заподозре нещо.

— Добре. Ще ни заведеш. Джо ще кара, а ти ще седиш зад него.

Посочих Тор. Внимавах да не споменавам името му пред Доран:

— Той ще седне до теб. Само да мръднеш повече, отколкото е необходимо, ще стане много болезнено.

Тор се намръщи.

— Какво има?

Той кимна към маздата:

— Галиончи очаква да се върне с тази кола. Ако види друга, ще се досети какво става. Тази няма да събуди подозренията му.

Много беше прав.

— Добре — съгласих се, — ще вземем тази кола. С нея ще успеем да се приближим повече.

— Нека той да се качи при теб и партньора ти — каза Тор и посочи Доран. — Аз ще ви следвам с неговата кола. Ако всички сме в един автомобил, може да се опита да предизвика катастрофа. Като карам след вас, ще се погрижа, ако направи някоя глупост, да умре.

Доран впечатлено погледна руснака. Той бе служил в армията, но едва ли е имал сержант като Тор, преценяваш толкова хладнокръвно и задълбочено всичко.

— Нали чу — казах на Доран. — Дай му ключовете.

Той ги извади от джоба си и ги хвърли на Тор. Седна на дясната седалка в колата на Джо. Прибрах пистолета си. Джо извади ключовете от колата и малкия си „Смит и Уесън“ и ми ги подаде.

— Ти карай. Аз ще седна отзад и ще го наблюдавам.

В първия момент се изненадах, но после разбрах логиката му. Едната ръка на Джо беше болна и ако Доран се опита да попречи на управлението, по-лесно щеше да му бъде с Джо, отколкото с мен. Нито партньорът ми, нито руснакът вярваха в добрите намерения на Доран. Седнах зад волана на форда, а Джо се качи отзад. Излязохме от гаража и Тор ни последва с колата на Галиончи.

— В тази къща ли се криеш, откакто избяга от затвора? — попитах Доран.

— Да.

— Значи е доста безопасно място.

— Никой не живее там. От години е така. Било е къмпинг за каравани, но отдавна е затворен. Има няколко стари бунгала. Наблизо е имало малък язовир, но щатските власти са разрушили стената, защото е щяла сама да рухне. Това е станало преди години.

Изненадах се, че издава толкова много информация, но нямах голяма полза от нея. Можех да се обадя в полицията и да ги изпратя да търсят бивш къмпинг за каравани в покрайнините на Джинива, но докато го намерят, щяхме да сме там.

— Как се свърза с Галиончи?

— Джеферсън го изпрати да ми донесе първата част от сумата. Той ми каза какво всъщност са се договорили — че Джеферсън му е платил да ме убие. Мислеше обаче, че копелето е прекалено богато, за да се измъкне само с петдесет бона.

— Ти толкова ли му поиска?

— Казах му, че срещу петдесет бона може да удължи живота на сина си с една седмица.

— Сериозно ли го мислеше? Наистина ли щеше да убиеш сина му?

Доран замълча за момент.

— Може би — отговори след малко. — Много мислих. През цялото време. Така де, нали бях в затвора вместо него. Освен това той уби Моника. В крайна сметка това е основният проблем. Нея никой не я е питал. Но дали щях да го убия, ако Джеферсън беше направил, както исках, и не беше замесил Галиончи? Може би не. Мисля, че ако имах парите в джоба си, нямаше да го убия.

— Идеята да действате заедно и да измъкнете още пари на Галиончи ли беше?

— Да. Аз нямах представа с какво разполага Джеферсън. Той знаеше.

— Получи ли нещо от тези петдесет бона?

— Не. Галиончи ми каза, че са му платили да ме убие и ще задържи тези пари. Обеща, че ще вземем много повече.

— Той е получил. Оставил те е на сухо, а е използвал петдесетте бона, за да ме натопи. Как взехте отпечатъците ми?

— Аз го направих. В нощта, когато те хванах на улицата. Галиончи ми обясни как. Пъхнах банкнотите в ръцете ти и ги измъкнах, когато започна да идваш на себе си. Лесно стана.

Елементарен трик, но не знам защо не се бях досетил за него.

— Между другото, кой е този тип? — попита Доран и посочи Тор в огледалото.

— Един човек, с когото от време на време работя.

Той се изкиска и поклати глава:

— Да, бе, Пери, как не. Ти си частен детектив. Този пич е войник. Виждал съм такива.

— Ами Галиончи?

Доран ме погледна за миг и отново се втренчи в асфалта пред нас.

— Да, и той.

Казах на Доран, че искам да спрем на един-два километра от скривалището на Галиончи. След като излязохме от главното шосе и продължихме по виещи се селски пътища сред гората, започнах да се тревожа, че няма да ми каже да спра — че целият разказ за къмпинга е лъжа, че ще минем покрай Галиончи и той ще му даде знак по някакъв начин, ще го предупреди още преди да сме пристигнали. Доран обаче ме накара да спра на едно покрито с чакъл уширение, което изглежда бе собственост на една близка ферма.

— Има още около километър. Наляво се отделя чакълест път. Входът е означен с голяма табела и порта като на ранчо от Дивия Запад. Има стар фургон, където е бил офисът, и бетонни площадки за паркиране на караваните.

— Галиончи във фургона ли е?

— Не. На мястото, където е било езерото, има пет-шест бунгала. Той е в едно от тях.

Някой почука на прозореца ми. Тор. Отворих вратата. Доран и Джо също слязоха. Разказах на руснака какво е положението. Той ме изслуша мълчаливо.

— Прав беше, че очаква да види тази кола — отбеляза Джо. — Въпросът е как да я използваме най-добре. Може Доран да ни закара. Ще го използваме да примами Галиончи навън.

Тор поклати глава:

— Не трябва всичките да сме в колата. Ако нещо стане, ще сме като в капан.

— Добре. Ти какво предлагаш?

Той се отдръпна от колата и огледа поклащащите се борове наоколо.

— Има ли начин да го изненадаме в гръб? През гората или от другата страна на езерото?

Всички погледнахме Доран и той кимна:

— Отзад минава стара железопътна линия. Между релсите и къмпинга има ограда, но на места е счупена. Ако хванеш линията, можеш да намериш мястото по нея.

Това явно хареса на Тор. Той кимна:

— Аз ще карам. Ще намерим линията и с него ще отидете пеша.

Намръщих се:

— Не е ли по-добре аз да карам? Вероятността шофьорът да се сблъска първи с Галиончи е най-голяма и…

— По-добре аз.

Тор се втренчи в мен със сините си очи, които леко потъмняха. Проблемът не беше негов, но той бе дошъл да ми помогне и беше прав — по-добре щеше да е, ако той отиде. Понечих да възразя, но безизразният му поглед ме накара да замълча. Най-важното бе да измъкнем Ейми. Ако така шансовете ни за успех бяха най-големи, това беше правилният начин.

— Добре — съгласих се.

— Аз с тях ли да отида, или с теб? — попита Джо.

— С никого — отвърна Тор.

Джо се намръщи. Бяхме го оставили в гаража, докато разпитвахме Рийд и сега руснакът отново не искаше да го вземе. Джо не беше свикнал да бездейства.

— От къмпинга може да се излезе само по един път — обясни Тор. — Ако нещо не стане, както очакваме, и Галиончи се измъкне, може би с жената, кой ще го спре? Ела с колата си и блокирай изхода, след като мина. Никой няма да може да излезе, без да се сблъска с теб. Това е важно.

— Добре.

Изражението на Джо се промени и той кимна. Разбира се, руснакът беше прав. В такива ситуации Тор винаги беше прав.

— Разбрахме се — казах аз. — Вземам Доран и тръгваме по линията. Как обаче ще се синхронизираме? Ти трябва да изчакаш, докато стигнем до скривалището, а не знаем колко време ще вървим.

Тор посочи Доран, който сви рамене:

— Зависи къде ще засечем линията. Единственото място, на което съм я виждал, е малко по-назад, където пресича шосето. Ще ни трябват петнайсетина минути, предполагам.

— Ще изчакам двайсет — каза Тор. — Къде да го намеря, когато вляза в къмпинга?

— Около езерото има няколко бунгала. Той е в третото отдясно. Приятелката на Пери е при него.

Върнахме се на мястото, където линията пресичаше пътя, на около половин километър назад. Тор отби между няколко туфи тръстика и аз спрях отзад. С Доран слязохме от форда и аз дадох ключовете на Джо.

— До скоро.

— Да — измърмори Джо. — Внимавай с Доран, Линкълн.

— Ще внимавам.

Тор ме погледна:

— Двайсет минути.

— Разбрано.

С Доран тръгнахме по линията — просека, постлана с чакъл и стари дървени траверси, която се губеше в сумрака. След първия завой Тор и Джо се изгубиха от поглед.

Линията очевидно не беше използвана от години, дори релсите бяха махнати. Бяха останали само насипът от трошени бели камъни и дървените траверси. На места стърчаха ръждясали болтове, но общо взето, се движехме с добро темпо. Доран вървеше напред, стъпваше без усилие, без дори да гледа в краката си. Дъждът беше спрял, но въздухът бе хладен. През първите няколко минути от устата ми излизаше пара, но после или дъхът ми изстина до външната температура, или стана твърде тъмно и вече не забелязвах.

Миришеше на влажна пръст и листа и това ми напомни за винарната — как с Джо седяхме на терасата на Пол Брукс и слушахме умелите му, безочливи лъжи. Бяхме приели всичко за чиста монета и бяхме продължили с разследването, губейки няколко дни безценно време, докато в крайна сметка не се стигна до това: Ейми в ръцете на професионален убиец, който броеше всяка секунда. Цената на забавянето… Тръснах глава и закрачих по-бързо. Не исках да мисля за цената.

Петнайсет минути след като тръгнахме по линията, Доран обяви:

— Близо сме.

— Как разбра?

— Ето я оградата. Отляво.

Присвих очи, вгледах се в мрака, но не видях нищо. Последния път, когато се преглеждах, очният лекар каза, че зрението ми е почти безупречно, но при все това не виждах за какво говори Доран. След трийсетина крачки най-после я различих в тъмното — увиснала телена ограда, съборена на много места, преминаваше между дърветата покрай линията.

Навлязохме във високата изсъхнала трева. Въпреки влагата тя шумолеше под краката ни; в гората цареше пълна тишина, струваше ми се, че се движим твърде шумно. Представих си как Галиончи, седнал в бунгалото, долавя стъпките ни и наостря уши, как посяга към пистолета си.

На едно място оградата бе провиснала и стърчеше само на две педи над земята. Доран я прескочи и аз го последвах. От дясната страна видях езерото, празно, обрасло с трева и тръстика. На отсрещния бряг започнаха да се очертават тъмните силуети на бунгалата. Навлязохме в тревата на дъното на езерото и видях чакълестият път през къмпинга като светла ивица.

Промъкнахме се зад бунгалата. Според Доран Галиончи беше в третото. Общо бяха шест и зад всяко навътре в езерото стърчеше малък кей; дъските сигурно отдавна бяха изгнили. Обърнах се, направих няколко крачки назад и погледнах към чакълестия път. Видях силуета на фургона, за който бе казал Доран, но всичко тънеше в мрак. Тор още не се беше появил.

Спряхме до първото бунгало, тъмно и празно, зад нас имаше купчина боклук и строителни отпадъци. Докато се промъквах по тясната ивица трева между постройката и кея, едва не настъпих празна бутилка от пропан-бутан. Вървях няколко крачки пред Доран, но дори не го чувах. Струваше ми се, че с всяко вдишване вдигам невъобразим шум, а той не издаваше нито звук. Група от няколко бора отделяше първото от второто бунгало. Отместих няколко клона, за да мина през тях; Доран сякаш се гмурна в зеленината и излезе от другата страна. Игличките оставиха лепкава смола по пръстите ми. Когато надникнахме иззад второто бунгало, видяхме светлината в следващото.

Това ли е?

Доран не отговори. Закова се на място и се втренчи в бунгалото, сякаш видя нещо обезпокоително.

— Какво има? — прошепнах трескаво.

— Той знае.

— Галиончи ли?

Доран кимна и приклекна, сниши се и огледа пътя и фургона, после завъртя главата си към другите бунгала. Коленичих до него.

— Какво искаш да кажеш?

— Лампите. Галиончи не би оставил светнато в бунгалото. Беше закрил прозорците с черен плат. Не би го свалил, освен ако не иска някой да си помисли, че той е там. Поставил е клопка, в случай че не се върна сам.

По пътя зад нас бавно се появи светлина от фарове. Тор. От височината на фаровете над земята личеше каква е колата. Доран бе подценил разстоянието по линията. Бяхме дошли само няколко минути преди Тор.

— Мамка му — прошепнах. — Много бързо.

Доран мълчеше. Като се държах ниско, минах покрай стената на второто бунгало, след като светлината от фаровете на маздата мина покрай него. Тор караше бавно. Стигнах до ъгъла на постройката и коленичих. В краката ми имаше няколко плочки, съборени от покрива. Вдигнах ги и стъпих на мястото им с левия си крак, хванах пистолета с две ръце и опрях предмишниците си на коляното. Тор спря пред третото бунгало, но още не слизаше, бе оставил двигателя да работи, фаровете осветяваха постройката отвън; наведох се напред и се взрях натам. Нищо не се случи. Вратата остана затворена, лампата — светната. Ако Галиончи наистина не беше вътре, както смяташе Доран, положението бе сериозно. Трябваше да се откажем от всяка надежда, че ще го изненадаме — Галиончи със сигурност бе забелязал колата.

— Къде може да е отишъл? — попитах и се обърнах.

Доран се беше отдалечил на няколко метра от мен, отиваше към високите тръстики на дъното на пресушеното езеро. Изправих се и понечих да го последвам, но в този момент двигателят на маздата изрева и чух скърцането на чакъла под гумите ѝ. Обърнах се да видя какво става.

Тор даде рязко на задна, след няколко метра удари спирачки и рязко завъртя волана, за да обърне колата с предницата към фургона. Включи дългите светлини и фаровете осветиха Галиончи в лицето точно когато излизаше с вдигната пушка на алеята.

Включването на дългите светлини беше добра идея, последен опит да дезориентира Галиончи, но въпреки това той вкара патрон в цевта, стреля и от предницата на маздата се разхвърчаха отломки.

Стрелях, но разстоянието беше голямо за пистолет и пропуснах с голямо отклонение. Галиончи чу изстрела, видя къде куршумът ми се заби в чакъла, завъртя се и стреля в моята посока; от дървената стена на бунгалото около мен се посипаха трески.

Отскочих към най-близкото дърво, само на няколко крачки от мен, залегнах до него и се вгледах в мрака. Маздата не помръдваше и от предния капак излизаше дим. Може би сачмите бяха повредили някаква важна част. Очаквах вратата да се отвори и Тор да слезе или поне да отвърне на огъня. Нищо такова не стана, само тънката струйка дим продължаваше да се точи от мотора. Предното стъкло бе разбито и Тор не се виждаше никъде.

Претърколих се и огледах пътя, търсейки Галиончи. Видях някаква сянка сред дърветата, но изчезна. Той идваше към мен през гората, а аз не виждах нищо. Положението ми беше неизгодно за отбрана — притиснат до стената на бунгалото и само с едно дърво за прикритие. Трябваше да бягам или навътре в гората, към Галиончи, или зад бунгалото, накъдето бе отишъл Доран.

Тъкмо се канех да се оттегля и да заобиколя бунгалото, когато двигателят на маздата изрева. Гумите зацепиха в нестабилната чакълеста настилка и колата потегли с пълна скорост към мястото, където се беше скрил Галиончи. Зад кормилото не се виждаше никой. Тор явно бе залегнал и караше слепешката, използвайки автомобила за прикритие.

Галиончи се показа иззад едно дърво на десетина метра от мен и отново стреля с пушката, като отнесе остатъците от предното стъкло, но колата не спря. Той се поколеба за секунди, преди да се скрие отново в гората. Тор отново рязко завъртя волана и маздата се вряза странично в стволовете на боровете.

За няколко кратки секунди всичко утихна. От капака на маздата заизлиза повече дим — вероятно сачмите бяха пробили радиатора; фаровете осветяваха неравна ивица между дърветата, единият сочеше нагоре, към небето. Около колата нищо не помръдваше. През лявото стъкло видях надутата въздушна възглавница на шофьорското място. Предпазливо излязох на открито, като се оглеждах за Галиончи и се чудех дали Тор е мъртъв. В следващия момент и двамата се появиха.

Галиончи се беше хвърлил на земята и се бе изтърколил встрани, за да избегне летящата към него кола. Сега се изправи и отново насочи пушката си към нея. Вдигнах пистолета и се опитах да се прицеля, докато зареждаше. Тор се показа от колата и стреля през задния прозорец — единственият, пред който нямаше дърво.

Стреля два пъти, но и двата пропусна. Галиончи улучи багажника и задното стъкло. После отстъпи назад и залегна, скри се във високата трева.

Изпратих три куршума в бурените, където изчезна, и отново настъпи тишина. От Доран нямаше и следа; вероятно се криеше в гората или бе избягал от къмпинга. Плю си на петите при първа възможност. Затичах се по пътя, като не изпусках от очи високата трева, в която се беше скрил Галиончи. Той не стреля по мен, но чувах шумоленето и пукането на клонки, при преминаването му през гората. Отново стрелях на сляпо към дърветата, два куршума, с които нямаше шанс да улуча. Шумоленето се отдалечаваше, той излезе от обхват, загуби се в тъмното.

Стигнах до маздата точно когато дясната врата се отвори и Тор се изтърколи в тревата. Имаше кръв по лицето и ръцете, но беше жив. Коленичих до него, но той ми махна да го оставя и се изправи, като се подпираше на колата. Още стискаше пистолета си. Кръвта бе от няколко леки драскотини, не от огнестрелна рана.

— Ранен ли си?

Той поклати глава и избърса лицето си с ръкавицата.

— Леко. Стреля с дребни сачми. Може би няколко са ме улучили.

Когато се вгледах по-внимателно, видях, че от лявата страна якето му е разкъсано, платът бе наквасен с кръв на гърдите му. Той също го погледна, но не изглеждаше загрижен. Понечи да заговори, когато от пътя се чу крясък:

— Ще я убия!

Галиончи отново се беше показал от дърветата, на двайсетина метра от нас, близо до фургона. Силуетът му се очертаваше на фона на сградата. Хукнах натам в момента, в който Тор се опря с длан на покрива на маздата. Само след няколко крачки чух три изстрела от пистолета му. Куршумите бяха изненадващо добре групирани за стрелба в такъв мрак, но никой не улучи целта. Галиончи се обърна към фургона и отново вдигна пушката. Не губих време с опити за стрелба, просто продължих да тичам, знаейки, че единственият ми шанс е, ако го достигна, преди да влезе вътре; съзнавах, че нямам шанс, защото той имаше твърде голяма преднина — беше твърде късно.

Галиончи отвори вратата, влезе и стреля. Чух изстрела и изкрещях, сякаш улучи мен, не спирах да тичам, препъвах се, краката ми сякаш се движеха сами. В момента, когато осъзнах, че гърмежът не беше такъв, какъвто би трябвало да бъде — кратък пукот вместо оглушителното бумтене на пушката — Галиончи залитна назад през вратата и падна. Пушката се търкулна настрани. Възвърнах равновесието си върху нестабилната настилка, и хукнах още по-отчаяно, докато не го достигнах. Насочих оръжието си към главата му, той се гърчеше от болка.

— Добре, че бях тук — каза Анди Доран от вътрешността на фургона.

Стоеше облегнат на вратата и държеше револвер, насочен към гърдите ми.

— Ела да видиш момичето си — каза Доран.

Влязох във фургона. Вътре светеше слаба крушка, но веднага видях защо не се виждаше отвън: Прозорците бяха закрити с плътен черен плат. Доран вероятно го беше купил за десетина долара от някой евтин магазин, но вършеше работа. Платът не пропускаше светлина и през нощта всеки, който погледне фургона, би го помислил за празен.

Доран ме заведе в малката кухня, Тор влезе след нас. Вътре миришеше на разложени отпадъци и мухъл. Подът беше прашен и имаше локви от течове на покрива. Доран бе живял тук близо месец, чакайки своя час. Минах през кухнята, от дясната страна имаше врата към спалня и там видях Ейми.

Лежеше върху старо одеяло на пода. Ръцете и краката ѝ бяха стегнати с белезници, устата ѝ бе запушена с тиксо, но очите ѝ, широко отворени, светеха в сумрака. Пуснах пистолета и коленичих до нея. Анди Доран вдигна револвера и го притисна към челото ѝ.

— Ето ти я жива, Пери. Както обещах. Слушай ме внимателно и нищо няма да ѝ се случи.

Пистолетът ми бе на земята до ръката ми, където го бях оставил, когато посегнах към Ейми. Тор беше на вратата и без да го поглеждам, знаех, че държи оръжието си, насочено към Доран, който го гледаше над рамото ми ухилен.

— Спокойно, пич. Спокойно. Да не преиграваме. Ако започнете да стреляте, и аз ще дръпна спусъка. Знаете как е. Както съм насочил револвера, гаджето ти най-вероятно ще умре, ако направите някоя глупост. Не мога да съм сигурен, че ще я убия, но не е сигурно и че ще оцелее.

Тор не продума. Бях на около метър от Доран, делеше ни само тялото на Ейми, но дори не си помислях да помръдна. Не и както държеше револвера допрян до главата ѝ, с пръст на спусъка. Гледах Ейми в очите. Изглеждаше добре. Уплашена — да, но жива и здрава.

— Кажи на приятеля си да остави пистолета на пода — нареди Доран.

Тор не помръдна. Погледнах го, после се обърнах към Доран и поклатих глава:

— Няма да остави пистолета.

— По-добре да го направи. Кажи му…

— Не. Никой не може да го накара да остави оръжието си. Няма да го направи.

— Прибери го в кобура, тогава — каза му Доран. — Ако наистина си толкова бърз с оръжието, колкото си мислиш, не би трябвало да е проблем.

Тор бавно свали пистолета и го прибра в кобура. Тялото му изглеждаше напрегнато до най-малкото мускулче.

— Хубаво.

Доран заобиколи Ейми, без да отмества револвера от главата ѝ. Приближи се до мен, после с едно-единствено бързо движение вдигна оръжието и го насочи към моята глава. Тор потрепна, но не посегна към пистолета си.

Доран взе пистолета ми, после ми показа къде са ключовете от белезниците. Остави ме да освободя краката ѝ, но не и ръцете. Не ми позволи да отпуша и устата ѝ. Помогнах ѝ да се изправи. Краката ѝ трепереха, прегърнах я и почувствах как през тялото ми преминава вълна от облекчение. Доран ме потупа с дулото на револвера по главата и ме накара да се отдръпна.

— Обещах да я освободим и удържах на думата си. Сега е твой ред да изпълниш своята част от споразумението, Пери. Ще дойдеш с мен. Нея също ще я вземем.

Доран ме блъсна напред, към коридора, после избута Ейми. Коленете ѝ се подгънаха, но той я подпря, помогна ѝ да остане права и я изведе навън, като държеше револвера притиснат до тялото ѝ.

Галиончи бе пропълзял десетина метра от мястото, където беше паднал, оставяйки кървава диря. Доран бе прибрал пушката във фургона, за да не му даде възможност да я използва. Сега той блъсна Ейми на земята и коленичи между нея и Галиончи.

— Изчакай настрана, Пери. Ако стоиш прекалено близо, могат да пострадат повече хора, а това не е необходимо.

Хвана Галиончи и го обърна по гръб. За първи път видях лицето на наемния убиец — беше среден на ръст и със средно телосложение, мургав, с черна коса, заресана назад, мътни очи, втренчени нагоре към беззвездното небе. Около него всичко беше в кръв, попиваше в тревата, събираше се на локвички, тънки струйки се стичаха от тялото му и попиваха във влажната почва. В горната част на гърдите му, близо до ключицата зееше дупка с назъбени краища.

— Как е, мой човек? — попита Доран. — Май ти е малко некомфортно.

Тор бе застанал на вратата на фургона. Пистолетът му беше в кобура. Ейми лежеше на земята до Доран. Стараех се да не я поглеждам. Всеки път, когато го направех, ми се приискваше да я махна оттам, но всяко действие от моя страна можеше да предизвика Доран.

Галиончи се повдигна на лакът и пропълзя назад.

— Знаеш ли колко пъти се изкушавах да те убия? — прошепна на Доран.

Гласът му звучеше заплашително, но личеше, че полага големи усилия да говори.

— Жалко, че пропусна шанса си. Пери ми каза, че си взел тлъст чек за убийството на Джеферсън. Половин милион, а? — Доран изцъка недоволно с език като майка, разочарована от детето си. — Ако бях получил част от тези мангизи, отдавна щях да съм се омел. Жалко, че не стана. Искам да знам кой ти плати.

Дъвкателните мускули на Галиончи се стягаха и отпускаха дори и когато не говореше, той стискаше и разтваряше десния си юмрук, под който се беше образувала купчинка пръст.

— Кой? — Доран допря револвера до главата на Галиончи. — Не си смъртоносно ранен, мой човек. Тази дупчица в гърдите ти? Няма да умреш от нея, повярвай ми. Виждал съм много по-тежко ранени, които само след няколко месеца можеха да тичат с километри. Но този револвер? Той може да те убие. И няма да се поколебая да дръпна спусъка, ако не ми кажеш истината.

— Пол Брукс.

Галиончи изрече името без колебание, както и очаквах. Той не страдаше от излишно чувство за достойнство, беше убиец, чиито решения се диктуваха само от оръжия или пари. Брукс бе използвал второто. Сега Доран го заплашваше с първото. В света на Галиончи винаги щеше да бъде така.

Доран ме погледна.

— Каза, че само предполагаш. Каза, че не си сигурен, но имаш подозрения. Брукс ли подозираше?

— Да. Той е човекът.

— Пол Брукс — бавно изрече Доран. — Синът на собственика на винарната, където бе убита Моника, нали?

— Да.

— Ако той ти е платил… ако той е убил Моника, каква, по дяволите, е била ролята на Джеферсън в тази каша? — обърна се той към Галиончи.

Италианецът си пое въздух и бавно издиша. Опита се да сведе очи към гърдите си. Не отговори и след няколко секунди Доран пъхна дулото на револвера в раната.

Галиончи изрева. Отвори широко уста, запищя от болка и се опита да се отдръпне, но Доран го държеше. Дотогава не ми беше жал за италианеца — той бе отвлякъл Ейми и отиваше да я убие, преди Доран да го простреля — но от писъците и изражението му стомахът ми се сви и ме накараха да се извърна.

— Чакаме отговор — спокойно изрече Доран.

Галиончи задъхано си пое въздух, стараейки се да преодолее болката.

— Не знаех, че той я е убил — отговори след няколко минути. — Поне не в началото. В нощта, когато Джеферсън ме изпрати да те убия, попитах какво си му направил. Ти ми каза за сина му. Мислеше, че той е убил момичето, защото нямаше причина да те изпраща в затвора, ако не е било така. Това ме изненада.

— Бил си у семейство Хийт с тях. С Брукс и Джеферсън. Знаел си кого се опитват да прикрият.

— Не. Джеферсън каза… само, че бил някой от гостите на партито. Приятел на Брукс, нещо подобно. Каза, че не е необходимо да знам подробности, и ми даде достатъчно пари, за да не любопитствам.

Тези обяснения му струваха големи усилия, той прехапа устни и затвори очи, борейки се с болката.

— Това не е всичко — настоя Доран. — Продължавай.

След малко Галиончи отново заговори, но без да отваря очи.

— Върнах се при Джеферсън и му казах, че знам за сина му и с петдесет бона няма да се измъкне. Той побесня. Твърдеше, че синът му не е убил момичето. Мислел си, че искаш да му отмъстиш, защото те е натопил, а на сина му — защото му е помогнал да те вкарат в затвора. Когато обаче научи какво всъщност си мислиш — че синът му е убил момичето, всичко се промени. Заплаши ме, че ще отиде в полицията, ще се предаде и ще признае всичко. Накара ме да ти дам петдесетте бона, които искаше, и да ти кажа, че ще уреди всичко и ще бъдеш оправдан. Казах му, че идеята не ми харесва — ако отиде при ченгетата, те щяха да дойдат при мен.

Галиончи се изкашля и макар че очите му бяха изцъклени от болка, от устата му не течеше кръв — значи нямаше сериозни вътрешни кръвоизливи. Доран изчака няколко секунди, после пак насочи револвера към гърдите му и това накара Галиончи отново да заговори:

— Казах му, че според мен лъже, че ако синът му не е убил момичето, той нямаше да пръсне толкова пари, за да го скрие. Той се изсмя, отговори ми, че парите не били негови, че ги давал истинският убиец. Бях у Хийт заедно с Джеферсън и бащата на Брукс. Знаех колко е богат, затова отидох при Пол Брукс.

— Казал си му, че Джеферсън смята да отиде в полицията — досети се Доран.

— Беше малко на риск, но подейства.

— Убил си Джеферсън и си забогатял, но въпреки това продължи да изнудваш жена му за пари. Искаше петстотинте хиляди да станат три милиона и половина. И да натопиш Пери пред ченгетата.

Галиончи не отговори, само гледаше Доран. Раната му вече не кървеше толкова и Доран беше прав — бях виждал и по-лошо. Галиончи нямаше да умре тази нощ. Поне не от тази рана.

Доран се загледа разсеяно в мрака, стискайки револвера. Поседя така известно време, после леко поклати глава и погледна Тор, за да се увери, че още стои на вратата и не е извадил оръжие. Изправи се бавно, колебливо, като старец, който твърде дълго е седял. Насочи револвера към мен, а със свободната си ръка ми хвърли белезниците, които бях свалил от краката на Ейми.

— Сложи му ги.

Приближих се до Галиончи, коленичих и сложих белезниците на ръцете му. Той не се съпротивлява, не отместваше поглед от Доран.

— Добре — каза Доран. — Да се качваме в микробуса и да тръгваме. Ти ще караш, Пери. Да се поразходим с моя приятел.

Подритна Галиончи.

— Ходи където искаш с този нещастник, но аз няма да дойда. Ще отведа Ейми на безопасно място.

— Той ще я отведе. — Доран кимна към Тор. — Нямам възражения. Да я заведе при партньора ти и после да отидат при ченгетата, в болницата или където другаде решат. С тебе обаче ще се поразходим.

— Къде?

— На гости на Пол Брукс. Когато казах, че ще доведа нещата до край тази нощ, не се шегувах. Или идваш с мен, или пак ще се стреля. Не знам как ще се развият нещата, но засега приятелката ти е в безопасност. Жалко ще е, ако отново я изложиш на риск.

Ейми седеше между двама ни. Ако някой започне да стреля, щеше да попадне под кръстосан огън. Не си струваше да го предизвиквам. Поне в този момент и на това място, когато Ейми беше в безопасност.

— Отведи я оттук — казах на Тор. — Заведи я на безопасно място. Аз ще отида с него.

Зад фургона беше спрян стар микробус, скрит по един черен път между дърветата. Доран извади ключовете. Седнах зад волана и потеглих по чакълестата алея. Доран седеше до мен с револвер в ръка, всичко беше както на идване в къмпинга с тази разлика, че Галиончи лежеше отзад, цапайки всичко с кръв. Доран седеше облегнат на вратата и държеше револвера насочен към главата ми. Минахме по изровения чакълест път и спряхме пред колата на Джо, с която бе блокиран изходът. Джо го нямаше вътре.

— Покажи се и остави оръжието — извика Доран. Беше смъкнал двете стъкла и държеше дулото допряно под брадичката ми. — Броя до пет, след което стрелям.

Сред дърветата от едната страна нещо се размърда и Джо се показа. Не беше свалил оръжието, но бях доста по-уверен, че няма да стеля, отколкото преди малко за Тор.

— Прибери пистолета, Джо. — Натискът на револвера под брадичката ми пречеше да говоря достатъчно високо. — Ейми е спасена. Във фургона е с Тор. Пусни ни да минем и я откарай оттук. Това е най-важното сега.

Джо прибра пистолета. Лицето му изглеждаше бледо на светлината на фаровете, рядката му бяла коса бе мокра и се развяваше от вятъра.

— Откарай я на безопасно място — повторих.

— Ще го направя.

— Премести колата — повтори Доран. — После се покрий някъде и чакай. Почти свършихме, но не прави глупости. Ако видя ченгета, партньорът ти е мъртъв. Сериозно говоря, Причард.

Джо се качи във форда и запали, дръпна колата от пътя и изчака със запален двигател, докато минахме покрай него. Погледнах в огледалото и видях задните му фарове да се отдалечават към фургона, където чакаха Тор и Ейми. Тя беше спасена.

— Брукс още ли е във винарната? — попита Доран?

— Не знам.

— Не лъжи. Той живее там. Спомням си, че имаше къща. Голяма, баровска къща. Там живее, нали?

Не отговорих.

— Приятелката ти е добре. Разбираш ли? Ти я видя, Пери. Тя е жива и здрава и можеш да ми благодариш.

— Благодаря — казах и бях искрен.

Въпреки че сега държеше револвера насочен към мен, в решаващия момент той бе спрял Галиончи, а аз не успях.

— За мен беше удоволствие да прострелям Галиончи. Огромно удоволствие, Пери. До сутринта мога да го направя още веднъж.

Зад нас наемният убиец мълчеше. Виждах го в огледалото. Очите му светеха — той през цялото време ни наблюдаваше. Дори невъоръжен, ранен и с белезници изглеждаше опасен.

— Когато изчезна, помислих, че си избягал — признах пред Доран. — Мислех си, че си се уплашил.

Той поклати глава:

— Само две постройки в къмпинга все още са обитаеми. Третото бунгало и фургонът. Когато разбрах, че не е в бунгалото, най-логично беше да е във фургона. Искал е да е по-близо до пътя, а и знаех, че няма да я остави сама.

— Откъде намери револвера?

— Във фургона. Няколко седмици живях там. Знаех къде е револверът, а Галиончи не подозираше за него. — Доран се намести на седалката и свали оръжието. — Мисълта ми беше, че приятелката ти вече е в безопасност и можеш да се успокоиш, разбрахме ли се? Проблемът ти е решен. Аз имам да свърша още нещо. Ти просто си късметлия, че ще присъстваш. — Погледна ме изпитателно. — Ами синът на Джеферсън? Защо се самоуби? Защо го е направил, ако е невинен?

Долових съжаление в гласа му и това ме изненада. Погледнах го за момент, после отместих очи към пътя.

— Ти си му казал, че ще го убиеш, Доран. Че ще го измъчваш и ще го убиеш. Мисля, че го е приел сериозно.

— Защо все пак е постъпил така? Защо не е отишъл при ченгетата да предаде Брукс? Ако го беше направил…

— Да предаде Брукс би означавало да признае собствената си вина. И тази на баща си. Баща му щеше да отиде в затвора. Може да не са били в добри отношения, но едва ли е искал да му причини това. Появих се скоро след като е разбрал за смъртта на баща си, и е предположил, че и ти си наблизо.

— Трябваше да отиде при ченгетата — измърмори Доран. — Така щеше да промени всичко.

Погледнах го и видях лицето му прорязано от сенки.

— Остави ме да сляза и се махни оттук. Само не отивай при Брукс. Върви на север, на юг, на запад, накъдето искаш, Доран. Това няма да свърши добре.

— Не ме учи какво да правя, Пери.

Замълчахме за известно време. Бяхме единствената кола на пътя, никой не минаваше в отсрещното платно, бяхме само ние в този стар, смрадлив микробус, сами с шепота на вятъра и скърцането на гумите по асфалта.

— Преди убийството на Моника и арестуването ми бях решил да се взема в ръце — заговори Доран. — Признавам, че беше малко късно, но наистина бях решил да се стегна, сериозно. Да откажа алкохола, да спра тревата, да си намеря постоянна, почтена работа. Онова място в Джинива ме накара да се замисля. Там, сред дърветата. Нямаше и час от мястото, където бях израснал, но мамка му, страхотно беше да живееш извън града. Обичах онези дървета. Бях щастлив там. Дори бях спестил някакви пари. Отделях по няколко долара, когато можех, мислех да направя ремонт, след като мине зимата.

Представих си го: фургонът сред гората, високите дървета. Представих си и огромната къща на Алекс Джеферсън до баровския клуб, винарната и имението на Пол Брукс на самия бряг на езерото.

— Справях се добре — продължи Доран — Моника беше добра с мен. Знаеше, че връзката ни няма да продължи дълго, и двамата го знаехме, но тя беше добра с мен. Приятелите и родителите ѝ не ме харесваха, но те не ме познаваха. Имаше всякакви слухове, че съм бил побойник и други такива, но това беше минало. Вече не бях такъв и Моника го знаеше. Може би никой друг не го разбираше, но тя знаеше. Спомням си как в нощта, след като се разделихме, седях навън, пушех цигарка и си мислех, че до пролетта ще бъда чист. Щях да започна нормален живот. Щях да имам нова къща, да съм престанал с наркотиците и пиенето. Почти го бях постигнал. Само трябваше да преживея зимата.

Гласът му се промени, стана по-тих, почти мелодичен.

— Само да преживея зимата.

Стигнахме до едно кръстовище и Доран ми даде знак да завия надясно, към винарната. Подухна по-силно и от дърветата закапа.

— Сигурно си знаел, че някой иска да те натопи. Защо прие споразумението?

— Защото някой вече ме беше натопил, Пери. Бяха го направили майсторски. Едно е да оспорваш обвинения, когато си сигурен във фактите, но аз не бях. Не знаех какво още ще намерят, а онзи адвокат, онзи продажен мръсник, всеки ден ми пееше, че е по-добре да приема споразумението. Твърдеше, че винаги ще мога да обжалвам, че могат да ме пуснат предсрочно, но работата ми била спукана, ако ме съдят в този окръг. Доказателствата били твърде силни, репутацията ми била твърде лоша, нямал съм никакъв шанс. Той не можел да уреди гледане в друг окръг, затова да съм приемел споразумението, пък после да мисля за обжалване. Така било най-сигурно.

— Имаше ли представа защо са те натопили? Ченгетата ли мислеше, че са виновни?

— Имах милион предположения, но никое от тях дори не се доближаваше до истината. Мислех, че ченгетата са замесени, но кой беше истинския убиец? Първо си помислих за баща ѝ. Той никога не ме е харесвал. Не ми изглеждаше обаче и толкова откачен. Така че защо мен? Кой бе решил да избере точно Анди Доран за изкупителна жертва? Мислил съм за това по цели дни и нощи, но съм бил много далеч от истината. Знаеш ли, дори подозирах военните. Можеш ли да повярваш каква глупост? Бяха ме изритали и си рекох: „Мамка му, тия момчета може би приемат нещата прекалено лично“. Представи си докъде съм стигнал.

— Не познаваше ли Пол Брукс?

— Дори не го бях виждал. Още не съм. Но това скоро ще се промени.

— Ще ти дам пари, Доран. Ще намеря отнякъде. Ще ти дам хубава сума и ще се махнеш. Отиди където искаш, просто изчезни. Забрави за Брукс. С Джо ще се погрижим да си получи заслуженото. Ще го видиш по телевизията, ще прочетеш във вестниците, докато си седиш някъде на спокойствие, далеч оттук.

Доран гледаше навън, взираше се в мрака.

— Бил си ченге. Влизал си в затвор.

— Да. Няколко пъти.

Той кимна:

— Значи знаеш как се чувстват.

Спомних си глухото затръшване на вратата и изщракването на ключалката зад мен, когато ме арестуваха в Индиана — чувството за обреченост, сякаш влизах в подводница.

— Да. Имам представа.

— Сигурно знаеш какво се случва там, след като вратата се затвори.

Не отговорих.

Доран се обърна и ме погледна:

— Аз бях пет години там, Пери. Как мислиш? Това не се забравя, не се прощава, не можеш да се отърсиш от него. То заразява кръвта ти.

Брукс беше вкъщи. Разбрахме веднага щом минахме между боровете и видяхме светлината от прозорците на голямата дървена къща. На алеята отпред нямаше коли. Спрях пред гаража, огледах сградата и се запитах дали Брукс е усетил идването ни, или изобщо не подозира за нашето присъствие, седи и гледа телевизия, потънал в един друг свят, съвсем забравил греха си.

— Слизай — нареди Доран и отвори вратата си.

Слязох и застанах до микробуса. Доран отвори задната врата. Огледа алеята и отново се обърна към мен.

— Смъкни го. И него ще вземем.

Пъхнах се в микробуса и докато Доран държеше револвера насочен към гърба ми, подхванах Галиончи под мишниците и го вдигнах. Той свали краката си и се изправи сам, задъхваше се. Втренчи се в Доран.

— Сега можехме да броим парите — заговори. — Вместо това…

Доран допря дулото на револвера до устните му и той млъкна.

Тръгнахме към къщата, Доран вървеше на половин крачка зад мен, в едната си ръка държеше револвера, а с другата стискаше Галиончи за косата и го блъскаше напред. Когато стигнахме пред главния вход, той ми нареди да почукам. Блъснах медното клепало в дебелата дървена врата и зачакахме. Отвътре се чуха стъпки. Вратата се отвори и Пол Брукс се показа по халат. Огледа ни изненадано, позна Галиончи и не видя кръвта по гърдите му.

— Какво означава това?

Брукс вдигна ръце и се отдръпна от вратата. Доран пристъпи напред и насочи револвера към него.

— Той ли е?

Кимнах:

— Да.

Брукс ме погледна и се намръщи. Лицето му, с гладка кожа и изящно очертана брадичка, бе като на манекен в реклама за афтършейв.

— Мога ли да попитам какво означава това?

— Млъквай — сряза го Доран.

Влезе, блъсна Галиончи пред себе си и затръшна с ритник вратата. Брукс заотстъпва назад и Доран го последва.

— Позна ли ме, задник такъв? Знаеш ли кой съм?

Брукс се поколеба, но не защото не се досети кой е Доран, а защото се чудеше дали да каже истината.

— Ти си Анди Доран. Убиецът.

Доран пусна Галиончи и удари Брукс в лицето с револвера си. Чу се силен, болезнен звук, Брукс залитна и се хвана за парапета на стълбището, за да не падне. Направих крачка към тях, но Доран се обърна и допря револвера в челото ми.

— Кротувай, Пери. Както казах, ти си тук само да гледаш. Зрител, ясно ли е?

Стояхме в дългото антре, тъмният вход на кухнята зееше зад нас, стълбите бяха отляво. Точно над главите ни горният етаж завършваше с вътрешно балконче, стъкленият таван отразяваше светлината от откритото помещение долу. Брукс увисна на парапета и погледна Доран, от носа му върху лъскавите дъски закапа кръв. Когато Доран го пусна, Галиончи бе паднал и сега лежеше на пода. Доран се завъртя и насочи револвера към него.

— Това е шефът ти, нали? Онзи, който ти плати.

Галиончи кимна.

— Кажи ми — тук, пред него ми кажи — защо те накара да убиеш Джеферсън?

Галиончи затрака с белезниците, опитвайки се да седне.

— Защото той е убил момичето. Онова, заради което са те пратили в затвора.

Докато Галиончи говореше, Доран отново фрасна Брукс, който сега се извъртя навреме и посрещна удара странично, а не с лицето си. Отстъпи назад, като се опита да се скрие зад парапета. Доран стоеше пред мен и аз направих малка крачка назад. Исках да изляза от полезрението му, за да мога да действам при удобен случай.

— Вярно ли е? — попита Доран. — Ти ли я уби?

— Не.

— Грешен отговор.

Този път Брукс се опита да избегне удара съвсем, препъна се в стъпалото отзад, но Доран го сграбчи, смъкна го долу, удари го два пъти в тила и го блъсна на земята. По дулото на револвера му бяха полепнали косми, а в основата на главата на Брукс се появи кръв.

— Пери е съгласен с твоя човек. И той мисли, че си я убил.

Брукс премести погледа си към мен; опита се да си придаде изненадан вид, но в очите му пролича само гняв.

— Луди ли сте?

Дори проснат на пода и оцапан с кръв, съвършеното му като за реклама лице излъчваше надменност.

— По-добре кажете истината — посъветвах го.

— Нямам представа…

Доран отново замахна и Брукс се отдръпна удивително бързо, избягна удара и отскочи настрана. Изправи се и заотстъпва към кухнята, протегнал напред ръце, сякаш да се пази от Доран.

— Признай! — изкрещя Доран. — Кажи, че ти си го направил. Признай!

От устата му пръскаше слюнка, кокалчетата му бяха побелели от стискане на револвера, цялото му тяло трепереше от гняв.

— Не съм…

Доран стреля. Големият револвер подскочи в ръката му и куршумът се заби в стената точно зад Брукс, който изкрещя от уплаха и приклекна.

— Признай — повтори Доран, вече спокойно, сякаш револверът бе изкрещял вместо него.

Брукс стоеше присвит, беше се притиснал до стената и още държеше ръцете си протегнати напред, сякаш можеше да се предпази, ако Доран отново стреля.

— Аз го направих — прошепна толкова слабо, че отначало не бях сигурен дали наистина го е казал, макар че видях устните му да се движат.

— Какво каза?

— Аз го направих — повтори този път по-силно Брукс. — Аз убих момичето. Моника Хийт.

Настъпи тишина. След близо минута Доран отново заговори, изрече една-единствена дума:

— Защо?

Брукс вдигна глава. Черната коса падна върху челото му.

— Не беше умишлено. Искам да кажа… не съм искал. Тя започна да се съпротивлява. Отначало малко се закачахме. Бяхме на терасата. Бръкнах под полата ѝ и дръпнах бельото ѝ, а тя започна да се дърпа. После вдигна шум. Почти закрещя. Пък в къщата имаше толкова много хора, баща ми и всякакви…

Доран държеше револвера насочен към Брукс, но като че ли бе спрял да диша. Напомни за статуя на войник, застинал миг преди да се нахвърли върху врага.

Брукс наруши тишината:

— Не исках да я убивам. Исках само да я накарам да млъкне. Тя се опита да избяга и тогава грабнах кърпата, приближих се отзад и се опитах да ѝ запуша устата. Не съм искал да я убия…

Отново замълча.

— Ти ме изпрати в затвора — заговори Доран. — Пет години лежах зад решетките заради теб. Пет години, защото не си искал да бъдеш злепоставен от момиче, което не е искало да се чука с теб.

Брукс мълчеше.

— Защо мен? — попита Доран.

— Не знам. Не съм те избирал.

— Защо мен?

Брукс стоеше с отворена уста. След няколко секунди каза:

— Защото ти беше там. Не е имало нищо лично. Ти просто беше най-удобен.

— Аз съм бил там — повтори Доран. — Не било лично. Хубаво. Това много ме успокои. Пет години лежах в затвора, а нямало нищо лично.

— Пари ли искате? За всичките? Добре. Кажете цената. Колкото пожелаете. Само кажете сумата и ще ги имате.

Пристъпих към Доран. Бях сигурен, че ще стреля. Бях убеден, че няма да издържи при този жалък опит на Брукс да го умилостиви по начина, по, който бе потулил убийството на Моника Хийт — с пари. Доран обаче не стреля. Усмихна се.

— Пари. — Изрече думата бавно, сякаш се наслаждаваше на звученето ѝ. — Да, няма да се откажа от парите ти.

Брукс кимна. Носът му още кървеше, червени капки пръскаха по синия му халат.

— Мога да ти дам повече пари, отколкото си си представял. Повече пари, отколкото можеш да си представиш.

Доран погледна Галиончи на пода, после мен. Очите му бяха безизразни. Не изглеждаха фокусирани върху мен или нещо друго в стаята.

— Колко пари можеш да ми дадеш сега?

Брукс се намръщи:

— В брой ли?

Доран наклони главата си на една страна и се вгледа в Брукс, все с това разсеяно изражение. Той поклати глава:

— Чек. Предпочитам чек.

Брукс го погледна изпитателно. После кимна:

— Добре. Чек. Добре. Да, мога да напиша чек. Като капаро, нали? После ще ти дам още. По-късно мога да ти осигуря още пари.

— Да — повтори Доран. — Капаро.

За момент Брукс не помръдна, стоеше и кимаше, после посочи по коридора от дясната му страна.

— В кабинета. Чековата книжка е в кабинета ми.

— Ами, тогава да отидем там.

Гласът на Доран звучеше коренно променен. Говореше спокойно, дори весело, сякаш следеше някаква друга нишка на разговора, която ми убягваше. Този глас ме разтревожи.

Брукс тръгна по коридора. Доран ми махна с револвера:

— Хайде, Пери.

— Тръгвай си.

— Какво?

— Махай се оттук, Доран. Вземи микробуса и бягай.

Той се усмихна. Кръвта на устните му беше изсъхнала.

— Нямам намерение.

Тръгнах по коридора след Брукс и Доран ме последва. Никой не удостои с внимание Галиончи. Оставихме го с белезниците, проснат на луксозния дървен под. Брукс не запали лампата и в коридора беше тъмно. Покрай стената имаше екстравагантна бяла подставка за вино с петдесетина бутилки; белите вина отразяваха светлината от хола, а червените се сливаха със сенките. Брукс вървеше бързо, като държеше ръцете си далеч от тялото. Влезе в първата стая отдясно и запали лампата. Влязохме в кабинета, скъпо обзаведено помещение, с прозорци, гледащи към терасата, дърветата и езерото. Сега, през нощта, в тъмното стъкло се виждаше само отражението на стаята.

Доран мина покрай мен и застана пред бюрото; Брукс седна на стола от другата страна. Без да отмества очи от Доран, взе черна чекова книжка и я постави пред себе си. Отвори я на празен чек, после опипа предното си джобче за химикалка. Това ме накара да застана нащрек. Жестовете му изглеждаха тромави и престорени, но не можех да си обясня защо.

— Трябва само да взема химикалка — каза той и отвори чекмеджето от другата страна на бюрото.

— Не — извика Доран, но Брукс вече бе пъхнал ръката си в чекмеджето, затова той стреля.

Куршумът разби ключицата на Брукс, излезе през гърба му и облегалката на стола, но той вече бе хванал оръжието в чекмеджето и дръпна спусъка. Сред дъжд от трески в бюрото се появи дупка и в корема на Доран се отвори алено червена рана.

Доран стреля още веднъж и този път улучи Брукс в гърлото, куршумът разкъса плътта му и заби главата му в облегалката. От раната заизвира кръв, задавяща го в последния му опит да си поеме въздух.

Пристъпих към Доран, който още стоеше прав, но той се обърна, олюлявайки се, и насочи револвера към мен. Спрях и разперих ръце. За миг той остана втренчен в очите ми. На лицето му се четеше голяма тревога. От корема му течеше кръв и попиваше във фланелката му. Той изпусна оръжието, седна на пода и за първи път погледна раната.

— Исках да го убия над чековата книжка. Исках да го застрелям, докато пише чека.

Това бяха последните му думи.

Отново валеше, капките барабаняха по големия прозорец зад Брукс и само техният шум ми правеше компания в стаята с двамата мъртви мъже. Стоях и гледах Доран дълго след като се бях убедил, че е мъртъв. Единственият шум бе от дъжда и капките кръв, падащи на пода от стола на Брукс, но след малко започнах да чувам и други звуци от къщата. Трябваше ми известно време, за да си спомня за Галиончи. По-добре беше да не го оставям без надзор.

Изправих се, излязох от кабинета в мрачния коридор, завих зад ъгъла и заварих входната врата отворена. Галиончи го нямаше, кървава диря водеше навън, в мократа нощ.

Да тръгна след него или да се обадя в полицията? Би трябвало лесно да преценя, но съзнанието ми беше замъглено, не можех да се съсредоточа, сякаш вече нищо нямаше значение. Така се чувства човек, когато прекара достатъчно дълго време в една стая с два трупа.

Излязох на верандата, загледах се в дъждовните капки, пълнещи локвите по алеята и разплискващи се върху покрива на ръждясалия микробус на Доран. Чух шум от пътя, обърнах се и видях бавно приближаващ се силует. Спомних си оръжията на Доран и Брукс в кабинета и се замислих дали да не изтичам за някое от тях, но после видях, че е Тор.

Влачеше изпадналия в безсъзнание Галиончи по мократа алея. Качи го на верандата и го пусна в краката ми.

— Реших, че ще си го искаш обратно.

— Да. Добре си се сетил.

Тор се загледа през входната врата, видя кръвта върху лъснатия под, вслуша се в тишината.

— Свърши.

Това прозвуча средно между въпрос и установяване на фактите. Той предполагаше, че е така, но очакваше потвърждение.

— Мъртви са — казах му.

Той не коментира. Дадох си сметка, че точно това е имал предвид.

— Не ги убих аз. Застреляха се взаимно.

Той мълчеше. Осъзнах, че му е все едно.

— Къде са Ейми и Джо? — поинтересувах се.

— Отидоха да повикат помощ. В полицията. Реших, че е по-добре да тръгна след вас. Явно не е било необходимо. Партньорът ти ми каза как да намеря мястото.

— Трябва да се обадя в полицията. Може би не искаш да те заварят тук.

— Не.

— Ще се опитам да не те замесвам, Тор. Ще направя всичко възможно.

Той не каза нищо.

— Ти ми помогна да я спася. Нямаше да успея сам. Благодаря ти.

Той леко се поклони, като артист, приемащ аплодисментите на публиката; стори ми се съвсем уместно.

— Имаш ли нужда от лекарска помощ? — поинтересувах се, като погледнах едната страна на гърдите му, където кръвта още не беше засъхнала.

— Познавам един човек, при когото мога да отида.

— Сигурен съм.

— Тръгвам. Можеш да се обадиш.

— Как ще се върнеш в града?

— Не е проблем.

Тор се обърна, слезе от верандата и изчезна в гората.

Изчаках пет минути, преди да се обадя в полицията. Галиончи отново дойде в съзнание. Телефонирах направо на Таргънт. Той вдигна на първото иззвъняване, беше познал номера ми.

— Пери, кучи сине, закъсня с около дванайсет часа с това обаждане и най-добре да се предадеш доброволно.

— Искаш ли да приключиш това разследване?

— Съмнявам се, че го казваш, защото си решил да направиш самопризнания.

— Позна.

— Какво си ми приготвил?

— Два трупа в една къща в Джинива. Има и една жена, която бе отвлечена днес, сега е в безопасност и е готова да ти разкаже някои неща. Освен това убиецът на Алекс Джеферсън и Дони Уорд е при мен с белезници на ръцете.

— Кажи къде си.

Задържаха ме три дни. Когато полицията дойде на местопрестъплението, заповедта за арестуването ми за убийството на Дони Уорд бе още в сила и никой не се впечатли от обясненията ми толкова, че да реши да я скъса и да ме освободи. Томи Галиончи също не смяташе да прави самопризнания. Арестуваха ме в петък през нощта, което даде на полицията — а може би и на мен — време за размисъл, защото така повдигането на обвинения се отлагаше за понеделник сутринта. През тези четирийсет и осем часа можеха да сравнят внимателно показанията ми с тези на Ейми и Джо. В понеделник сутринта адвокатът ми съобщи, че няма да повдигат обвинения.

Твърденията ми вече бяха подкрепени с някои факти, а също от разказа на Ейми как Галиончи я отвлякъл, като нахлул в апартамента ѝ и притиснал на устата ѝ мокър парцал със сладникава миризма. Криминалистите установиха, че следите, които са намерили в калта около дома на Дони Уорд, са от обувките на Галиончи.

Малко след пладне в понеделник най-накрая ме изритаха. Таргънт лично дойде да ме вземе от ареста. Джо чакаше да ме закара у нас, но Таргънт отвори вратата на една стаичка за разпити и помоли да му отделя няколко минутки. Влязох и седнах до масата; бях вече без белезници и се радвах на свободата.

— Слушай — заговори полицаят. — Може би очакваш да ти се извиня.

— Очаквам само да се прибера вкъщи.

— Може би наистина заслужаваш извинение — продължи той, сякаш не бях казал нищо. — Снощи много мислих за това. Още не сме изяснили всички подробности, но ако истината е каквато изглежда сега… Може би си мислиш, че нарочно съм се опитал да ти лепна вината. Това не е така. Подозренията ми бяха породени от фактите, не плод на въображението ми, Пери. Ако не се бях опитал да ги обясня, нямаше да си свърша работата, нали така? Само това исках да направя. Опитвах се да обясня…

— Разбирам, Таргънт. Разбирам. Подозренията ти не бяха плод на въображението ти. Можеше да не вярваш толкова безрезервно на онова, което виждаш, или по-скоро можеше поне малко да ми повярваш, но знам, че това ти е работата, и разбирам, че се стараеше да си я вършиш.

— В такова разследване, когато някой усилено се опитва да натопи някого… Нещата не са никак ясни. Трудно е да повярваш в истината дори когато я виждаш.

— Колкото и да беше заблуден, твоята грешка не беше по-тежка от моята.

Той наклони глава и ме погледна изненадано.

— Така ли?

През трите дни, прекарани в затвора, имах достатъчно време да премисля всичко. С всеки изминал ден все по-малко харесвах начина, по който бях действал.

— Ти видя улики срещу мен и предпочете да не обръщаш внимание на нищо друго. Защото искаше да ме изкараш виновен. Не ме харесваше. Искаше да ме окошариш. Ами аз? Постъпих по същия начин с Алекс Джеферсън. Нарочих го за виновен заедно със сина му. Реших че са престъпници само защото не ги харесвах. Не се стараех да открия истината, а да докажа вината им. Ядосвах ти се заради поведението ти към мен, а постъпвах по същия начин към Алекс Джеферсън и сина му. Ти поне имаше достойнството да нарочиш някого, който още е жив.

Докато Таргънт говореше, погледът му шареше из цялата стая, но сега той ме гледаше право в очите. За известно време никой не каза нищо. След малко той се изправи.

— Прибирай се вкъщи, Пери. Прибирай се.

Ейми и Джо ме посрещнаха пред затвора. Когато ме видя, тя слезе от колата. Изтича при мен, прегърнахме се и за първи път почувствах, че всичко е свършило. Най-лошото бе отминало. Тя беше тук, жива и здрава, и аз бях с нея. По дяволите да вървят Томи Галиончи, Пол Брукс и всички други. Не бяха успели да ми навредят толкова, колкото можеха.

Ейми се отдръпна, очите ѝ блестяха от сълзи.

— Крайно време беше.

— Да. Беше дълъг уикенд, а тук условията са далеч от комфорта в Индиана.

— Можеш да напишеш пътеводител — намеси се Джо. — „Петдесетте най-луксозни затвора в Средния запад“.

Стисна ръката ми и ми отвори вратата на колата, сякаш бях известна личност.

— Няма ли червен килим?

— Реших, че ченгетата ще се разсърдят. Нали осъзнаха грешката си.

Джо се качи и запали двигателя.

Все още застанал на тротоара, погледнах Ейми:

— Добре ли си? Нещо…

— Добре съм. Поне доколкото е възможно. Добре съм.

— Когато те видях във фургона… когато видях, че си жива…

Замълчах и тя отмести очи. Досетих се, че и двамата си мислим за едно и също — за Анди Доран и изстрела, с който бе спрял Галиончи, с който му беше попречил да влезе и да убие Ейми.

— Няма ли да тръгваме? — обади се Джо. — Както си застанал, Линкълн, някой може да си помисли, че си избягал от затвора, и пак да те приберат.

Качихме се в колата. Докато Джо караше, двамата с Ейми ми разказаха подробности, които не бях узнал от полицията.

— Не чух нищо за Тор — отбелязах.

Джо погледна Ейми в огледалото и отговори:

— Дано да не чуеш. Решихме да не споменаваме нищо за него. Явно и ти си постъпил така.

— Да, но Галиончи и Рийд?

— Галиончи мълчи. Поне засега. Ще видим какво ще стане с него. Колкото до Рийд, ченгетата са го разпитвали може би десет пъти досега и не е споменал нито дума за Тор. Каза, че с теб сме били сами, че ние сме го заплашвали.

— Хубаво.

— Рийд се опитва да хвърли цялата вина върху Галиончи. Твърди, че се съгласил да му помага, защото той го заплашвал, че ще го убие.

— Не се учудвам. Рийд е от хората, които стават много словоохотливи, когато се стигне до съд.

— Все пак ще бъде и в твоя полза. Той съвсем ще закопае Галиончи, срещу когото, нека да добавя, тази сутрин бяха повдигнати обвинения за отвличане и две за убийство. Разровиха се и в миналото на Пол Брукс. Оказва се, че като студент в източните щати е бил арестуван за сексуално насилие. Жертвата е оттеглила обвинението и затова не се е стигнало до съд. Малко след това момичето се сдобило с чисто нов лексус, а Брукс се прибрал в Кливланд.

— Отново пръстът на Фентън.

— Позна. Още преди убийството на Моника Хийт лекарите са открили, че има рак. Знаел е, че умира.

— Доста далеч е стигнал, за да спаси единствения си наследник.

— Чудя се колко ли пъти синът на Джеферсън е размишлявал какво щеше да стане, ако не се беше обадил на баща си, а в полицията — отбеляза Ейми. — Ако беше казал истината.

— Сигурен съм, че си го е помислил в нощта, когато отидох при него. Прочел е бележката ми на вратата и е решил, че Галиончи и Доран са дошли да довършат работата. Да, тогава сигурно му е минало през ума.

На следващата сутрин се събудих в апартамента на Ейми; меката ѝ коса галеше рамото ми. Дълго я гледах, следейки лекото повдигане и спускане на гърдите ѝ, зарадвах се, че не е загубила здравия си сън. Бяхме стояли будни до късно през нощта и тя ми сподели неща, които не беше казала на полицията — как се е чувствала и от какво се е страхувала, когато дошла на себе си в микробуса, какво си е помислила, когато Доран се промъкнал във фургона, а навън проехтели гърмежи. Разказа ми, че Галиончи си тананикал, когато чистел оръжието си, чакайки Доран да се върне, че миришел на одеколон и ѝ се усмихвал зловещо, че не се надявала на спасение дори когато съм влязъл във фургона, защото Доран още беше там, но когато видяла, че Тор прибира пистолета си, разбрала, че всичко е свършило.

Аз също ѝ разказах много неща и по някое време заспахме. Часът беше почти девет. С неохота станах от леглото. Ейми не се събуди от движението. Пуснах си душ, после сварих кафе.

Минаха трийсет минути, а Ейми още спеше. Надявах се да се събуди, да дойде да поговорим, да ми даде повод да отложа срещата, която ми предстоеше. Това обаче не стана. Ейми се нуждаеше от сън, а аз трябваше да проведа разговора, за който преди бях копнял, а сега отчаяно исках да избегна.

След дъжда въздухът беше свеж и прозрачен, слънчевите лъчи с мъка проникваха през облаците и между голите клони на дърветата около къщата на Алекс Джеферсън. Когато се показах, Карън излезе на алеята. Когато слязох от пикапа, тя се приближи, постави ръце на раменете ми и ме погледна в очите.

— Съжалявам.

— Няма нужда от извинения, Карън.

— Говорих с полицията. Научих най-важното, но съм сигурна, че има хиляди подробности, които не знам и не разбирам. Все пак знам, че всичко свърши, и то благодарение на теб. Ужасно съжалявам, Линкълн. Никога не съм вярвала в онова, което ми говореха за теб, но всеки ден изникваше нещо ново и просто…

— Ти просто реагира, както очакваха да реагираш. Те си играеха с чувствата ти. И Таргънт, и Галиончи. Искаха да те настроят срещу мен и почти успяха. Няма защо да ми се извиняваш. В най-важния момент, когато онзи полицай се появи, ти ми се довери. Позволи ми да се измъкна. Ако не го беше направила…

— Казаха ми за приятелката ти. Ейми Амброуз. Много се радвам, че е в безопасност.

— Тя е добре. Благодарение на теб.

— Добре.

Тя свали ръцете си от раменете ми и се отдръпна. Един порив на вятъра духна косата ѝ върху лицето, временно скривайки страха, умората, мъката. В този момент ми стана жал за нея, спомних си я в деня, когато взехме под наем яхта на Басовите острови, усмивката, на която бе способна тогава. Усмивката, която никога повече нямаше да се появи на лицето ѝ.

— Когато започна всичко това, когато убиха Алекс и полицията не можеше да ми обясни защо, аз се обадих на теб.

— Да.

— Обадих ти се, защото това семейство имаше прекалено много тайни. Или поне така ми се струваше. Скарването между Алекс и сина му… винаги съм искала да узная причината. Когато убиха Алекс, това се промени. Тогава трябваше да я узная.

Вече не можех да я погледна в очите. В тях имаше такова безпокойство, сякаш се подготвяше за ново разочарование.

— Сега знам, че ти можеш да ми помогнеш. Да ми помогнеш да разбера. Но изведнъж не съм сигурна, че го искам. Вече нищо не искам да знам.

Карън се изсмя през сълзи и поклати глава:

— Но трябва да знам. Чух една част от полицията, но искам да разбера останалото.

Разговаряхме отвън. Седяхме един до друг на стълбите пред къщата.

— Ако това, което ми казаха от полицията, е вярно, значи Алекс винаги е знаел, че Анди Доран е невинен.

Вгледах се в очите ѝ, после сведох поглед.

— Ето какво мога да ти кажа, Карън. Пол Брукс е убил Моника Хийт. Призна го пред мен. Анди Доран е мислил, че синът на съпруга ти я е убил. За известно време и аз смятах така. И двамата сме грешали.

— Да, но те са знаели. Алекс и Матю са знаели какво е станало.

— Да — отговорих и когато видях изражението ѝ, сърцето ми се изпълни с тъга.

— Алекс е помогнал — продължи тя. — Помогнал е да вкарат Доран в затвора, въпреки че е знаел кой е истинският убиец.

— Направил го е на цената на голяма жертва, Карън. Така е изгубил сина си. Спасил е сина на клиента си, а е изгубил своя.

— Изгубил е сина си… — повтори тя. — Да, така е. А когато синът му се е самоубил… когато се е застрелял в главата, защото се е страхувал, че някой ще му причини много по-големи страдания, той е обвинявал Алекс за това, нали? Мислел е, че Алекс е причината за това, което се случва.

— Мисля, че обвиняваше и себе си. Той не е бил дете, Карън. Накарали са го да посочи Доран, но решението е било негово.

Тя замълча за момент. След малко отново заговори:

— Мислиш, че Алекс е бил лош човек, нали? Как няма да го мислиш? Той е изпратил един невинен човек в затвора, извлякъл е изгода от това. Ти мислиш, че е бил лош човек.

Поклатих глава:

— Не, Карън. Не мисля така. Мисля, че през онази нощ се е поблазнил от парите и властта. И е попаднал в тяхната клопка. Съмнявам се, че си е давал сметка какво ще стане по-нататък, а когато лавината го е повлякла, вече не е знаел как да се измъкне. Затова плати скъпо. Повече, отколкото заслужаваше. Повече, отколкото който и да било би трябвало да страда.

Тя седеше със сведена глава, мълчеше.

— Казаха ли ти защо го убиха?

— Пол Брукс се е страхувал от него. Страхувал се е, че ще разкрие истината.

— Той е щял да го направи, Карън. Казал е на Галиончи, че е готов да признае всичко пред полицията, и го е посъветвал да направи същото. Искал е да го изпрати при Доран да му даде парите и да го увери, че ще бъде оправдан. Предполагам, че е имал нужда от няколко дни, за да се подготви. Да каже и на теб. Сигурно щяха да го осъдят. Вероятно щеше да лежи в затвора. Дори при най-доброто стечение на обстоятелствата това щеше да сложи край на кариерата му, щеше да се опозори по невъобразим начин. Но той е бил готов да го’ направи, за да възвърне отново честта си, Карън. Да предпази сина си и да поправи онова, което е сгрешил.

Тя заплака.

— Мисля, че ти много си му помогнала — продължи аз. — За него ти си била като убежище. Млада и добра, толкова далеч от неговия свят. Сигурен съм, че е изпитвал нужда да бъде близо до такъв човек.

Отново си я представих на яхтата, усмивката, която никога нямаше да забравя, огромната енергия и радост, която струеше от нея. Представих си как се е почувствал Алекс Джеферсън при срещата с нея, след като е бил извършил най-големия си грях, и разбрах какво е означавала за него. Дадох си много ясна сметка.

Тя избърса очи с връхчетата пръстите си. Потърках я по гърба, стиснах раменете ѝ и изчаках да си поплаче. Когато престана, погалих врата ѝ и я накарах да ме погледне.

— Ти ми каза, че Алекс твърдял, че си го излекувала. Че когато ти го е казал, си почувствала, че има нужда от теб по начин, който не си могла да си обясниш.

Тя кимна.

— Това вероятно е най-вярното твърдение, което някога си чувала, Карън. И би трябвало много да се гордееш с това.

Поседяхме още известно време. Накрая се изправих, прегърнахме се и когато почувствах, че сме останали така прекалено дълго, а няма голяма полза, отидох при пикапа, качих се и я оставих сама със скръбта ѝ. Понякога човек няма какво друго да направи.

През следващите няколко седмици не съм разговарял с нея, но редовно я виждах. Не пусках телевизора, за да не гледам снимките ѝ и да не слушам как коментаторите разказват за действията на съпруга ѝ и тъжната история на Анди Доран.

Скоро от вестниците научих, че напуснала града, преместила се при близки. Две седмици след смъртта на Анди Доран и Пол Брукс хамали изнасяха мебелите от дома ѝ. Къщата бе дадена на агенция за недвижими имоти, но според слуховете смятали да изчакат няколко месеца, преди да я обявят за продажба. Трудно е да продадеш имот, в чийто двор гъмжи от телевизионни оператори и репортери.

Имаше дни, в които се изкушавах да ѝ се обадя. Първо, в деня, когато арестуваха Коул Хамилтън по обвинения в съучастие. После, когато намериха следи от кръвта на Алекс Джеферсън в микробуса на Томи Галиончи. Убиецът бе измил колата с белина, но кръвта има едно особено свойство — винаги намира къде да се завре, скрива се в някоя цепнатина и точно когато си мислиш, че си се отървал от уликите, пак се появява.

Все пак не ѝ се обадих. Не знаех какво да ѝ кажа, а когато думите не достигат, телефонът е безполезен. Можеше да ѝ се обадя за Коледа. Можеше да ѝ изпратя картичка. Може би тя щеше да ми се обади. Може би нямахме повече какво да си кажем.

Репортерите не спираха да ми досаждат. Наложи се да сменя телефонния си номер, въпреки че го нямаше в указателя, после смених и номера на мобилния си телефон. По-настойчивите репортери ме дебнеха на паркинга зад апартамента ми, но и те не получиха интервю. Никой не получи. Ролята ми в цялата история бе повод за безброй въпроси в медиите, едно от сутрешните телевизионни предавания дори отдели петнайсет минути на връзката ми с Карън, често се споменаваше, че е имало заповед за арестуването ми, въпреки че срещу мен не е имало обвинения. Адвокатът ми предложи да съдя полицията и Таргънт за необосновано арестуване. Казах му да не ме занимава повече с това. Ако имах нужда от него, щях да му се обадя.

Понеже не вдигах телефона, репортерите започнаха да ми изпращат писма с молби за интервю. Един ден, когато преглеждах една купчина, видях картичка от Индиана. Отпред имаше снимка на есенен пейзаж с покрит мост и обагрени в червено дървета. Текстът отзад бе кратък:

Обърнах картичката и закрих с ръка моста, за да виждам само дърветата. Представих си, че съм застанал над езерото и беседката в ябълковата градина. Листата сигурно вече бяха опадали, над студената вода стърчаха само голи клони.

Отидох в Индиана за пари. Поне така бях казал на Джо и Ейми. Ако не за парите, то поне защото исках да помогна. Въпрос на чест. Искаше ми се да забравя най-непочтените си мисли, да ги оставя там, но вече не можех. Не и след като Карън си беше отишла, а Мат Джеферсън и Анди Доран бяха мъртви.

Онова, което ме заведе в Индиана, бе семейната тайна на Джеферсън. Исках да я науча преди Карън. Исках да разбера защо Мат Джеферсън се е скарал с баща си, какво зло е видял в него. При първото си идване бях очаквал да ми каже, за да мога да разкажа на Карън. Исках да ѝ обясня какъв негодник е бил съпругът ѝ. За потвърждение, каква хубава дума… Но всъщност исках отмъщение.

Исках Мат Джеферсън да ми каже какво толкова лошо е направил баща му. Сега, след като и двамата бяха мъртви, исках да имам поне десет секунди, за да му кажа, че баща му е смятал да поправи грешката си.

Взех магнит и закачих пощенската картичка на хладилника. Нали така човек прави с нещата, които иска да си спомня.

Агенцията остана затворена три седмици, докато се криех от медиите при Ейми. Като член на тази досадна пасмина тя знаеше всякакви хитрини как да избягаш от тях. Докато ме нямаше, клиентите попадаха на съобщение на телефонния секретар, което ги информираше, че ще отсъствам за неопределено време. В понеделник на третата седмица, след като затворих офиса, Джо дойде да ми каже, че трябва отново да отворя фирмата.

— Ако останеш затворен още една седмица, Линкълн Пери, има опасност да загубиш бизнеса. Когато клиентът се свърже с друга агенция, той най-често продължава да използва нейните услуги.

— Прав си, Джо, но преживях тежък период. Не можех да работя. Знаеш го.

— Да, знам. А сега ти казвам, че е време да започнеш отново.

Бяхме в хола на апартамента ми и Джо бърникаше абажура на една лампа, който бе решил, че стои накриво. Не ме поглеждаше.

— Време е отново да започна. Това важи ли и за теб, Джо?

Той спря да си играе с абажура.

— Не, Линкълн Пери. Боя се, че не.

Погледнах го. Изглеждаше тъжен, но решението му бе окончателно. Отдалечи се от лампата и закрачи из стаята.

— Тази зима ще почивам. Ще се махна от града, ще отида някъде на топло. Няма да издържа още една зима в този град. Поне засега. Знаеш ли, че никога не съм прекарвал зимата на друго място? Можеш ли да повярваш? Всички екскурзии, на които съм ходил с Рут, са били през лятото или есента. Може да е имало и някоя през пролетта. Зимата обаче винаги съм прекарвал в Кливланд и по дяволите, имам нужда от почивка. Мисля си за Флорида, може би Тексас, някъде покрай Залива.

За около минута бях като онемял. Когато възвърнах способността си да говоря, изрекох само една дума:

— Добре.

Той най-после спря да крачи и седна на стола срещу мен, поглади брадичката си и се загледа в килима.

— Трябва да си почина, Линкълн. Нямам представа колко ще продължи, но знам, че ще ми трябва известно време. Ще се справиш и без мен.

— Да — отговорих, — но няма да е толкова забавно.

Той изсумтя:

— По дяволите, почти както когато имаш истинска професия. Знаеш ли, много хора не са имали късмета да работят с мен. Сега трябва да оцениш какъв щастливец си бил.

Усмихнах се, макар и с мъка:

— Добре, Джо. Но да не изчезнеш някъде. Когато дойде пролетта и започна да се затопля, искам да си вдигнеш багажа и да се върнеш на север.

— Дадено.

Тръгна през първата неделя на декември. Състоянието на ръката му се подобряваше, но въпреки това имаше нужда от помощ, когато товареше багажа си в колата. Отидох да му помогна и той постоянно ръмжеше недоволно зад гърба ми. Когато най-сетне затворих багажника и се отдръпнах от колата, Джо ми даде ключовете от къщата.

— Не забравяй да поливаш цветята. И нали се разбрахме — без купони!

— Дадено.

Ейми излезе от къщата и дойде, при нас.

— Това ли е? Наистина ли ще ни оставиш така?

— Тръгвам, драга. Знам, че ще ви липсвам.

Тя го прегърна и го целуна по бузата. Духаше студен вятър и сивите облаци в небето обещаваха сняг. Според прогнозата се очакваха обилни снеговалежи. Джо закопча якето си и се усмихна.

— След няколко часа ще седя по фланелка край някой басейн.

— Няма нужда да ни дразниш.

Замълчах за минутка, после добавих:

— Обаждай се, Джо.

— Непременно.

Стиснахме си ръцете и той се качи в колата. Докато стигне Тенеси, показателят на километража на проклетия „Таурус“ сигурно щеше да се удвои. Запали двигателя. Ударих с ръка по багажника, после се отдръпнах и му помахах. Той излезе от алеята и зави по „Чатфийлд“ към изхода на магистралата на Западна 150-та улица. Изпратих го с поглед и в главата ми пак прозвучаха думите на Анди Доран: „Трябваше само да преживея зимата. Само да преживея зимата.“

Ейми се приближи и обгърна с ръка кръста ми.

— Ще ми липсва.

— И на мен.

Тя се притисна до мен, после се отдръпна.

— Недей да тъгуваш за него. Имам планове за нас двамата.

— „Браунс“ ли играят? Добре. Можем да ги гледаме.

— Да украсим апартамента ми за Коледа. Играчките не се закачват сами.

Погледнах я ужасено, после — към булеварда.

— Ако бягам бързо, още мога да го настигна.

Заключихме къщата на Джо, качихме се в пикапа и потеглихме. Започнаха да прехвърчат снежинки, задържаха се за момент върху предното стъкло, преди да се стопят. По радиото говорителят обещаваше до свечеряване да натрупа петнайсет сантиметра. Джо щеше да изпревари бурята на юг и аз се радвах за него. С Ейми оставахме тук, но това също беше хубаво. Снегът щеше да се стопи. Както винаги.