Публикацията беше отпразнувана с парти в офиса на декана, което се смяташе за чест. Дъбова ламперия, шери в малки чашки, касетирани прозорци, гледащи към четириъгълния вътрешен двор — помещението упорито се мъчеше да изглежда като трапезария някъде в Оксфорд или Кеймбридж, задача, закъсняла с няколко века. Партито също упорито се мъчеше да изглежда тържествено. Колегите на Мариан, с изключение на Еван и декана, упорито се мъчеха да скрият завистта си, както и да не поглеждат часовниците си.

— Престани — каза й Еван от прикритието на вдигнатата си чаша.

— Да престана с какво?

— Да се преструваш, че ти е неприятно.

— Неприятно ми е — каза Мариан.

— Не ти е неприятно.

Беше прав наполовина. Тя не обичаше партита, но се гордееше с изследването си, завършило успешно, въпреки че две години генетичните тестове се проваляха, некомпетентните магистранти замърсяваха пробите със собственото си ДНК и постоянно се гoвореше за „щастливите открития” на Баскел, с когото никога не се беше разбирала. Баскел, физик от старата школа, я възприемаше като кучка, която отказва дължимото уважение на висшестоящите и никога не се оттегля от даден спор с достойнство. Много хора, съзнаваше Мариан, я разглеждаха като някакъв вариант на горното. В списъка влизаха две от трите й пораснали деца.

През отворените капаци на прозорците, студентите навън се бяха излегнали на тревата и се радваха на мекото октомврийско слънце. Три момичета с джинсови шорти играеха фрисби, подскачаха към летящия син диск и поглеждаха, за да се уверят, че момчетата, които седяха пред каменната стена, ги наблюдават. Файнбърг и Дейвидсън от Физическия факултет минаха по поляната, увлечени в приятелски спор. На Мариан й се прииска да бъде с тях, а не на парти в нейна чест.

— О, господи — каза тя на Еван. — Току-що влезе Къртис.

Президентът на университета бавно прекоси стаята. Едно време човекът е бил историк и може би затова на Мариан й приличаше на Хенри VIII. Сега той беше университетски политик, не по-малко властолюбив от Хенри, но беше заседнал във второкласен университет, където властта не беше голяма. Мариан нямаше възражения към неговата личност, а към умственото му ниво. Също като Хенри, и той не беше особено умен. И говореше с клишета.

— Доктор Дженър — каза той, — поздравления. Перо в шапката ви и чест за всички нас.

— Благодаря, доктор Къртис — отговори Мариан.

— О, Ед, моля ви.

— Ед — повтори Мариан, но не предложи своето малко име, защото й беше интересно да види дали той го помни. Не го помнеше. Мариан отпи от шерито си.

Еван запълни получилата се неловка пауза.

— Аз съм доктор Бландфорд, на следдокторска специализация — каза той със своя изискан британски акцент. — Ние всички много се гордеем с работата на Мариан.

— Да! И аз бих искал да ми обясните своя иновативен процес, Мариан.

Той нямаше представа за какво става дума. Секретарката му вероятно му беше напомнила, че трябва да се покаже на партито: В деканския кабинет на научния отдел, 4:30, петък, по случай онази публикация на д-р Дженър в — бърз поглед в имейла — „Нейчър", много престижно списание, никой от нашите учени не е публикуван там досега…

— О-о… — каза Мариан, когато Еван дискретно я побутна: „Дръж се любезно!“ — Беше не толкова иновация в процеса, колкото неочакван резултат от някои процедури. С асистентите ми открихме нова хаплогрупа на митохондриалната ДНК. По-рано се смяташе, че Homo sapiens съдържа трийсет хаплогрупи, а ние открихме трийсет и първа.

— Като се разчетат секвенциите на съвременните гени, нали разбирате — каза любезно Еван. — Разчитане на секвенциите и потвърждение.

Всяко нещо, изречено с аристократичен британски акцент, автоматично започва да звучи интелигентно и д-р Къртис изглеждаше съответно впечатлен.

— Разбира се, разбира се. Прекрасни резултати. Перла в короната ви.

— Само още една хаплогрупа — каза Еван с лукава любезност, — наследена от общия женски прародител на човечеството отпреди 150 000 години. Митохондриалната Ева.

Лицето на д-р Къртис светна. Мариан си спомни, че имаше телевизионно предаване за Митохондриалната Ева, където тя беше представена от актриса с голям бюст и леопардов саронг.

— О, да! Това не беше ли…

— Съжалявам, не можете да влезете там! — чу се писклив глас от коридора. Разговорите замлъкнаха. Всички обърнаха глави към тримата мъже в черни костюми, които разбутваха група магистранти пред вратата. Тримата мъже носеха оръжие.

Поредната стрелба в училище, помисли си Мариан, къде бих могла да…

— Доктор Мариан Дженър? — каза най-високият от тримата и показа бадж. — Аз съм специален агент Дъглас Кац от ФБР. Бихте ли дошли с нас?

— Арестувате ли ме? — попита Мариан.

— Не, не, нищо подобно. Действаме по директна заповед от президента на Съединените щати. Тук сме, за да ви придружим до Ню Йорк.

Еван стискаше ръката й — Мариан не беше сигурна кога точно я беше хванал. В това нямаше нищо романтично, както и нищо сексуално. Еван, двайсет и пет години по-млад от нея и дискретно гей, беше неин приятел и съюзник, единственият друг еволюционен биолог в отдела и единственият, който споделяше нейното саркастично чувство за хумор. „Или поне така мислехме” си казваха те един на друг, когато някоя хипотеза се оказваше погрешна. Или поне така мислехме… Топлите му пръсти й вдъхнаха увереност и здраво стискаха нейните, които внезапно бяха станали леденостудени.

— Защо трябва да ходя в Ню Йорк?

— Страхувам се, че не мога да ви кажа това. Но е свързано с националната сигурност.

— Аз? Как е възможно…?

Специален агент Кац успя, макар и не съвсем, да скрие раздразнението си от нейните въпроси.

— Не знам, госпожо. Имам заповед да ви заведа в щаба за специални мисии на Обединените нации в Манхатън.

Мариан погледна изумените си колеги, стреснатите магистранти и д-р Къртис, който вече пресмяташе как би могъл да превърне ситуацията в предимство за университета. Измъкна ръката си от пръстите на Еван и успя да каже със спокоен глас:

— Моля да ме извините, доктор Къртис — господин декан. Изглежда, че съм необходима за нещо, свързано с… с извънземните.

Още веднъж Ноа Дженър натисна топката на вратата на апартамента. Тя беше мазна от многото немити длани и продължаваше да бъде заключена. Знаеше, че Емили е вътре. Това беше едно от нещата, за които по някакъв начин винаги беше прав. Беше прав за нещата, които не бяха в негова полза.

— Емили — каза той тихо през вратата, — моля те, отвори.

Нищо.

— Емили, няма къде да отида.

Нищо.

— Ще спра, обещавам ти. Повече никога няма да взимам захарна тръстика.

Вратата се открехна, без да се сваля веригата и се появи безнадеждното лице на Емили. Тя не беше от онзи тип момичета, които изпадат в драматичен гняв, но тихото й отчаяние беше още по-трудно за понасяне. Не че Ноа не го заслужаваше. Знаеше, че го заслужава. Русата коса се спускаше от двете страни на дългото й, тъжно лице. Носеше зелената хавлия, която той обичаше, с бродираната пеперуда на лявото рамо.

— Няма да спреш — каза Емили. — Не можеш. Зависим си.

— Това не е привикваща дрога. Знаеш го.

— Не физически, може би. Но за тебе е. Няма да се откажеш. Никога няма да разбереш кой всъщност си.

— Аз…

— Съжалявам, Ноа. Но… отивай си.

Тя затвори и отново заключи вратата.

Ноа стоеше облегнат на мръсната стена и чакаше да види дали ще се случи още нещо. Не се случи нищо. След известно време, щом като събере достатъчно енергия, щеше да си тръгне.

Права ли беше тя? Никога ли нямаше да се откаже от захарната тръстика? Не че тя предизвикваше еуфория: не. Не предизвикваше прилив на допамин, нито психеделични илюзии, изживявания извън тялото, отпадане на задръжките. Просто със захарната тръстика Ноа се чувстваше като човека, който е предопределен да бъде. Проблемът беше, че това никога не беше един и същ човек. Понякога се чувстваше като воин, способен да се изправи пред всичко и безмилостно да го победи. Понякога се чувстваше като философ, изпитваше дълбоко задоволство да седи и да размишлява за вселената. Понякога се чувстваше като малко дете, озадачено от необикновената свежест на утрото. Понякога се чувстваше като баща (какъвто не беше) и искаше да се грижи за целия свят. Имаше теории, че захарната тръстика отприщва спомени за предишни животи или че стимулира колективното несъзнавано. Една хипотеза гласеше, че тя създава своеобразен временен, самопредизвикан синдром на Корсаков, неврологично разстройство, при което въображаеми азове изглеждат напълно реални. Никой не знаеше какво е истинското въздействие на захарната тръстика върху мозъка. При някои хора нямаше никакво въздействие. На Ноа — той никога и никъде не се чувстваше на мястото си — тя даваше нещо, което не притежаваше: чувство за солидна идентичност, поне през часовете, в които дрогата беше в организма му.

Проблемът беше, че е трудно се задържиш на някаква работа, ако днес си смотаният, добродушен Ноа Дженър, на другия ден си Атила, а два дена по-късно си прекалено интелектуален, за да миеш чинии или да отидеш да развалиш пари в бакалията. Емили искаше от Ноа да се задържи някъде на работа. Да плаща част от наема, да мие пода, да й помага да носят чаршафите в пералнята. Да бъде възрастен човек, и то един и същ възрастен човек всеки ден. Имаше право да иска това. Само че…

Той вероятно би могъл да се откаже от захарната тръстика и да бъде един и същ възрастен човек, само да имаше представа кой е този човек. Което го връщаше към същия проблем — той не беше на мястото си никъде. И никога.

Ноа вдигна раницата, в която Емили беше сложила малкото му вещи. Тя едва ли беше оставила раницата пред вратата много време преди идването му, защото щяха да я откраднат. Той слезе етаж и половина надолу по стълбите и излезе на улицата. Октомврийското слънце огряваше раменете му, редицата овехтели сгради и покритите с боклук тротоари на Долен Ийст Сайд. Ходенето, помисли си горчиво той, беше нещо, за което не се изискваше да се вписва. Измина разстоянието от няколко пресечки до Батъри Парк — зеленият оазис на върха на стоманения каньон Манхатън, облегна се на перилата и погледна на юг.

Виждаше очертанията на „Мисията“, която плаваше в нюйоркското пристанище. Е, не самата „Мисия“, а проблясващите светлини на енергийния й щит. Всички искаха този щит, включително и сестра му Елизабет. Той беше непробиваем, освен за ядрена ракета. А може би и за нея: до този момент никой не беше опитал, макар че за двата месеца, през които „Мисията“ плаваше там, три различни терористични организации бяха пробвали с други оръжия. Нищо не можеше да премине през щита, макар че въздухът и светлината вероятно преминаваха. Вероятно, нали така? Дори и извънземните трябваше да дишат.

Когато слънцето се спусна зад хоризонта, сиянието на плаващата „Мисия“ изчезна. Стъмняваше се. Трябваше да се обади, ако искаше да си осигури място за сън тази нощ. На Елизабет или Райън? Брат му нямаше да му крещи толкова много, но живееше извън града, в същото малко градче на река Хъдзън, в което беше колежът на майка му. Освен това Райън често пътуваше и работеше на терен като служител на Агенцията за защита на дивата природа. В този момент Ноа не беше в състояние да понесе лигавата му, бъбрива жена. Значи оставаше Елизабет.

Извади евтиния си телефон и набра номера на сестра си.

— Ало? — чу се резкият й глас. Родила се е гневна, винаги казваше майка им. Е, в такъв случай Елизабет си беше намерила подходяща работа.

— Лизи, Ноа се обажда.

— Ноа.

— Да. Имам нужда от помощ. Мога ли да спя при теб тази нощ?

Той отдръпна телефона от ухото си в очакване на атаката. Безотговорен, мързелив, безгръбначен… Когато свърши, Ноа каза:

— Само за тази нощ.

И двамата знаеха, че лъже.

— Хайде идвай — отговори Елизабет и затвори телефона, без да каже довиждане.

Ако в джоба си имаше повече от няколко долара, Ноа щеше да потърси дилър на захарна тръстика. Но тъй като нямаше, си тръгна. Излезе от парка, почувства игличките на вятъра по лицето си и отиде в метрото, което щеше да го отведе до апартамента на Елизабет в Горен Уест Сайд.

Агентите на ФБР любезно отклониха всички въпроси на Мариан. Любезно конфискуваха мобилния телефон и айпада й, качиха я в луксозен черен автомобил и по Магистрала 87 я отведоха до Ню Йорк. Прекосиха града и спряха на пристанището в Долен Манхатън. Врати с въоръжена охрана контролираха достъпа до силно укрепена сграда в единия край на пристанището. Любезно я претърсиха и й взеха отпечатъци. После любезно я помолиха да чака в стая без прозорци, обзаведена с няколко удобни стола, маса с кафе и бисквити, окачен на стената телевизор, включен на CNN. Новините в момента отразяваха времето във Флорида.

Извънземните пристигнаха преди четири месеца. Корабът им се беше появил бързо откъм слънцето, което забави откриването му и той бе забелязан едва няколко седмици преди пристигането си. Първоначално корабът беше сметнат за астероид и настъпи паника, че ще се удари в Земята. Когато беше обявено, че астероидът е всъщност извънземен кораб, паниката намаля в някои среди, но се засили в други. Космически кораб? Извънземни? Мобилизирани бяха армиите по света. Разработени бяха комуникационни стратегии, които веднага бяха подложени на хакерски атаки от страна на любопитните и технологично софистицираните. Седем различни религии обявиха края на света. Фондовите и стоковите борси се сринаха, възстановиха се, покачиха се, отново се сринаха, също като брулена от ураган тръстика. Правителствата мобилизираха и поставиха на свое разположение най-видните си лингвисти, биолози, математици, астрономи и физици. Физиката изживяваше разцвет. Хората ликуваха и се страхуваха, молеха се и се самоубиваха, изпращаха балони по посока на Луната, където извънземният кораб накрая се установи в орбита.

Контактът беше установен мигновено чрез гласове на роботи, очевидно механични, на колеблив английски, който почти веднага се подобри. Извънземните, които пресата наричаше „денебци”, защото корабът им дойде откъм Денеб, една ярка, синьо-бяла звезда, бяха дружелюбни. Ксенофилите самодоволно тържествуваха. Ксенофобите не вярваха на добронамереността им и само чакаха. Извънземните прекараха два месеца в разговори с Обединените нации. Уверяваха, че мисията им е мирна. Те също бяха сдържани. Комуникацията беше единствено гласова, и то чрез машини. Не желаеха да се покажат: „Засега не. Ще почакаме.” Не желаеха да посетят Международната космическа станция, нито допускаха хора на своя кораб. Съобщиха коя е планетата им и астрономите я откриха, веднага щом знаеха къде да търсят — по леко затъмнената светлина на звездата й — оранжево джудже. Планетата се намираше в обитаемата зона на звездата, беше малко по-голяма от Земята, но не толкова плътна, и имаше вода. Изобщо не беше близо до Денеб, но името „денебци” остана.

След два месеца извънземните поискаха разрешение да построят така наречената „Мисия“, плаващ павилион в Нюйоркското пристанище. Казаха, че ще бъде оградена от тежък щит и няма да има въздействие върху околната среда. Като компенсация предложиха да споделят със Земята физическите принципи, върху които беше изграден междузвездният им двигател, но не и техническата част. В Обединените нации започнаха яростни дебати. Физиците точеха зъби. Избухнаха бунтове, за и против, в големите градове по света. Привържениците на конспиративни теории, понякога обхващащи цели правителства, се заканваха да нападнат всяко присъствие на Денеб на Земята.

Накрая Обединените нации дадоха съгласието си, конструкцията влезе в земната орбита, приземи се в океана и сега миролюбиво пребиваваше в близост до брега. След кацането тя стана по-широка и по-ниска, превърна се в купол, който можеше да се разглежда като остров или като кораб. Правителството на САЩ реши, че е кораб и се подчинява на морския закон, а медиите започнаха да го пишат с главна буква и курсив: Мисията. Моторниците на Бреговата охрана през цялото време кръжаха около нея. Въздушното пространство над нея беше свободна от полети зона, нещо неудобно за самолетите, които се приземяваха в трите големи нюйоркски летища. Изтребителите стояха в бойна готовност.

Нищо не се случи.

През следващите два месеца извънземните продължиха да говорят с ООН през машините си, но само с ООН, и никой не ги видя. Не се знаеше дали се пазят от земната атмосфера, микроби или армии. Мисията беше следена по всички възможни начини. Ако някой беше научил нещо, информацията беше класифицирана, с изключение на един-единствен обмен.

Защо сте тук?

За да установим контакт с човечеството. На мирна мисия.

Някакъв музикант написа музика към тези повтарящи се фрази, весел, закачлив рефрен, без лоши емоции. Песента моментално се превърна в международна сензация и наложи шеговит тон в отношението към извънземните. Комиците във вечерните телевизионни шоута градяха монолози по въображаемото поведение на извънземните. Мисията стана туристическа атракция, разглеждана от телескопи, от лодки извън акваторията на Бреговата охрана, от хеликоптери извън свободната от полети зона. Един германски моден дизайнер направи страхотен моментален хит с колекцията си в „Денебски стил” независимо от факта, че никой не знаеше как точно изглеждат денебците. Фондовата борса се стабилизира повече от всякога. Набързо бяха произведени филми, в някои от които пришълците от Денеб бяха наши съюзници, а в други подли врагове, дошли да ни отнемат жените, или златото, или бомбите. Автомобилните стикери никнеха като гъби: УДРЯМ СПИРАЧКИ ЗА ДЕНЕБЦИ. ЗЕМЯТА ВЕЧЕ Е ПЪЛНА — ВЪРВЕТЕ СИ ВКЪЩИ. ДЕНЕБЦИТЕ ГО ПРАВЯТ НЕЗАБЕЛЯЗАНО. РАЗМЕНЯМ ФИЗИЧЕСКИ ПРИНЦИПИ ЗА ХРАНА.

Извънземните не коментираха тези прояви. Те публикуваха обещаните физически принципи, които само няколко десетки хора на планетата разбраха. Отговорите им бяха любезни, повтарящи се, уклончиви. Защо сте тук? За да установим контакт с човечеството. На мирна мисия.

Мариан се загледа в телевизионния екран. CNN показваше кадри с деца в неравностойно положение, които си избираха костюми за Хелоуин. Нищо в дискусията, стаята и ситуацията не й се струваше реално. Защо ще искат извънземните да говорят с нея? Трябва да е свързано с изследването й, всичко друго би било нелогично. То и това беше нелогично.

— …дарение от група църкви от пет щата. Четиригодишната Ейми нетърпеливо грабна костюм на черна котка, докато приятелката й Кейла избра…

Статията й беше сред издаваните годишно десетки такива в областта на еволюционната генетика, всяка от които прибавяше още един дребен щрих към статистическите данни по някой въпрос. Защо тази? Защо тя? Генералният секретар на ООН, различни президенти и премиери, водещи учени — според пресата всички те говореха с денебците от тази модерна крепост чрез силно криптиращи устройства, непозволяващи визуална комуникация, нито еднопосочна, нито двупосочна, които ООН или държеше в тайна, или целият обмен между извънземните и хората беше измислен. Мисията обаче беше реална. Нейните изображения се намираха върху корици на списания, чаши за кафе, скрийнсейвъри, тишърти, текстилни рисунки, мишени за стрелба.

Елизабет, дъщерята на Мариан, се отнасяше към извънземните с подозрение, но, от друга страна, Елизабет се отнасяше с подозрение към всички. Това беше една от причините, поради които тя беше най-младият ръководител на отдел в Граничния патрул на страната и служеше в Нюйоркския отряд за специални задачи заедно с няколко други агенции. Тя много добре се вписваше в настоящата американска мания за изолационизма като икономическа стратегия за оцеляване.

Райън рядко споменаваше извънземните. Прекалено зает беше с работата и жена си.

А Ноа — това нейно проблемно дете — дали Ноа изобщо беше обърнал внимание на извънземните? Мариан не го беше виждала от месеци. През пролетта той замина „да види какъв е животът на Юг”. От време на време на телефона й се появяваше по някой имейл, който не съдържаше много актуална информация. Ако Ноа се беше върнал в Ню Йорк, все още не й се беше обадил. Мариан не искаше да признае какво облекчение изпитваше. Нейното момче, нейното детенце — но всеки път, когато се виждаха, срещата завършваше с обвинения или със сълзи.

Освен това какво правеше тя, защо мислеше за децата си, а не за извънземните? Защо посланикът искаше да говори с нея? Защо бяха дошли денебците тук?

За да установим контакт с човечеството. Мирна мисия…

— Доктор Дженър?

— Да — каза тя, стана от стола и стисна зъби. Няма да е лошо да получи някои отговори, и то веднага.

Младият мъж огледа критично дрехите й — тъмни джинси и зелен велурен блейзър, десетгодишен, обичайното й облекло за факултетско парти.

— Секретар Десай ще дойде при вас след малко.

Мариан се опита да си придаде безизразно изражение. Няколко минути по-късно Вихаан Десай, генерален секретар на Обединените нации, влезе в стаята, последван от охраната си. Беше висок, стар, облечен с небесносиня курта от плътна, покрита със сложна бродерия коприна. Мариан се почувства като врабче до паун. Десай й подаде ръка, но не се усмихна. Отношенията между Съединените щати и Индия не бяха добри. Отношенията между Съединените щати и всички останали не бяха добри, тъй като страната безмилостно преследваше новата си политика на икономически изолационизъм, чрез който се опитваше да запази работни места. До пристигането на денебците, предизвикало космически трус, ООН постоянно беше обект на международни заплахи. Може би това все още беше така.

— Доктор Дженър — каза Десай и я огледа изпитателно, — изглежда и двамата сме поканени на междузвездна конференция. — Английският му, с музикален индийски акцент, беше перфектен. Мариан си спомни, че той говори четири езика.

— Знаете ли защо? — попита тя.

При този директен въпрос той примигна.

— Не знам. Посланикът на Денеб беше настоятелен, но не и разговорлив.

А човечеството прави това, за което посланикът настоява? Мариан не изрази въпроса на глас. Ситуацията й се струваше нелогична. Последвалите думи на генералния секретар я изумиха.

— Ние и още няколко души сме поканени на борда на Мисията. Поканата зависи от вашето присъствие и незабавното й потвърждение.

— На борда… на борда на Мисията?

— Така изглежда, да.

— Но никой досега не е…

— Много добре съзнавам това. — Черните интелигентни очи нито за миг не се отделиха от лицето й. — Само чакаме и останалите гости, които по една случайност са в Ню Йорк.

— Разбирам — каза тя. Но не разбираше.

Десай се обърна към охраната си и им заговори на хинди. Последва спор. Прието ли беше охраната да спори с обекта, който охранява? Мариан си представяше, че не е, но, от друга страна, какво знаеше тя за протокола в ООН? Намираше се извън своята област, среда, слънчева система. Предположи, че денебците не допускат охранители на борда на Мисията и че шефът на охраната протестира.

Очевидно Генералният секретар спечели.

— Моля, елате — каза той и излезе от стаята с широки крачки. Небесносинята курта проблясваше и прошумоляваше около глезените му. Макар и да не беше интуитивна, Мариан все пак усещаше напрежението, което се излъчваше от него като топлина. Оградени от намръщени охранители, двамата минаха по дълъг коридор и слязоха надолу с асансьор. Много, много надолу — дали асансьорът слизаше под пристанището? Най-вероятно. Те излязоха в малка стая, в която вече чакаха двама души — един мъж и една жена. Мариан разпозна жената: Екатерина Зайцев, представителят на Руската федерация в ООН. Мъжът вероятно беше китайският представител. И двамата изглеждаха притеснени.

Десай каза на английски:

— Чакаме само… а, ето ги.

Двама много по-млади мъже влетяха в стаята, хванали слушалките си. Преводачи. Изглеждаха раздърпани и уплашени, от което Мариан се почувства по-добре. Не беше единствената, която се бори с почти непоносимото усещане за нереалност. Само ако можеше и Еван да е тук, с неговия типичен за англичаните сарказъм и невъзмутимост. „Или поне така мислехме…”

Не, нито тя, нито Еван биха си представили нещо подобно.

— Останалите постоянни членове на Съвета за сигурност за съжаление не са се явили до момента — каза Десай. — Няма повече да чакаме.

Мариан не можеше да си спомни кои са другите постоянни членове. Обединеното кралство, разбира се, но кой още? Колко бяха на брой? Какво правеха в тази октомврийска привечер, което им пречеше да присъстват на първия контакт с извънземни? Които и да бяха, сигурно щяха да съжаляват за това до края на живота си.

Освен ако, разбира се, тази малка делегация изобщо не се завърне — ако бъде убита, отвлечена или изядена. Не, това беше абсурдно. Обхванала я беше истерия. Ако имаше опасност, Десай нямаше да дойде.

Разбира се, че щеше да дойде. Всеки би дошъл. Не биха ли дошли? Тя не би ли дошла? Изведнъж осъзна, че никой не я беше попитал дали иска да участва в тази мисия. Бяха й заповядали. Какво щеше да стане, ако категорично беше отказала?

В другия край на стаята се отвори врата, от въздуха се чуха гласове, отнасящи се до разрешения и процедури, после още един асансьор. Шестимата влязоха в нещо, което сигурно беше най-удобната и най-невоенизирана подводница в света, обзаведена с фотьойли и екипаж със златни нашивки.

Подводница. Добре, това беше логично и показваше, че са били изготвени планове за влизане в Мисията незабелязано от пресата, туристите и побърканите типове, които биха я взривили, ако можеха. Денебците сигурно се бяха съгласили да има някакъв вид площадка или вход, което означаваше, че тази среща е била уговорена и планирана много преди днешния ден. Днес беше просто моментът, в който извънземните бяха решили да приложат плана на практика. Защо? Защо се бяха разбързали?

— Доктор Дженър — каза Десай, — за краткото време, с което разполагаме, моля обяснете ни научните си открития.

Никой не седна във фотьойлите. Застанаха в кръг около Мариан, която не изпитваше желание да ги обърква, както направи с д-р Къртис в колежа. Докъде щяха да стигнат думите й, освен до тази претъпкана, луксозна подводница? Слушаше ли президентът на Съединените щати, седнал в Ситуационната зала със съответния екип?

— Моята статия не е нищо сензационно, господин генерален секретар, поради което всичко това много ме озадачава. — Тя се опита да не се разсейва от мърморенето в слушалките на двамата преводачи и продължи: — Накратко казано, всички хора днес на земята са потомци на една жена, живяла преди около 150 000 години. Знаем това поради митохондриалната ДНК, която не е ДНК от ядрото на клетката, а отделна ДНК, съдържаща се в малки органели, наречени митохондрии. Митохондриите, които съществуват във всяка клетка на тялото, са енергийният източник на клетката, произвеждащ енергията за клетъчните функции. Митохондриалната ДНК не влиза в рекомбинация и не присъства в клетките на спермата, когато тя стигне до яйцето. Така че митохондриалната ДНК се предава непроменена от майката на всичките й деца.

Мариан спря, защото се чудеше как да обяснява просто, без да звучи високомерно.

— Митохондриалната ДНК мутира със стабилен темп, около една мутация на 10 000 години в сектор, наречен „контролиран участък” и около веднъж на всеки 3 500 години в митохондриалната ДНК като цяло. Като проследим броя и вида на мутациите в съвременните хора, можем да построим дървото на произхода: коя група от кой женски предшественик е произлязла.

Еволюционните биолози са идентифицирали трийсет такива хаплогрупи. Аз открих нова хаплогрупа — L7, като установих ДНК секвенциите и сравних пробите със стандартни човешки митохондриални проби, известни като коригирана кеймбриджка еталонна секвенция.

— Как знаехте къде да търсите тази нова група?

— Не знаех. Попаднах на първата проба случайно и после взех проби от роднините й.

— Много различна ли е тя от останалите групи?

— Не, тя е просто клон на хаплогрупа L.

— Защо не са я открили по-рано?

— Изглежда е рядка. Тази майчина линия в голяма степен е отмряла в течение на времето. Много стара линия, сред първите разклонения от Митохондриалната Ева.

— Значи няма нищо необикновено във вашето откритие?

— Ни най-малко. Възможно е да има още хаплогрупи, които просто не сме открили. — Мариан се почувства като пълна глупачка. Те всички я гледаха така, сякаш очакваха отговори — Ето, огря ни ослепителна научна светлина! — а тя нямаше отговори. Беше научен работник, извършил обикновена научна работа — доста рутинно определяне на хаплогрупа.

— Сър, пристигнахме — каза един младши офицер. Мариан забеляза, че униформата му е закопчана неправилно. Сигурно я беше облякъл много бързо. Тази дребна човешка неточност я накара да се почувства по-добре.

Десай въздъхна дълбоко и шумно. Дори и той, който беше преживял войни и революции, беше нервен. Невидими хора даваха команди от въздуха. Вратата на подводницата се отвори.

Мариан влезе в кораба на извънземните.

— Къде е мама? Обади ли й се? — попита строго Елизабет.

— Още не — отговори Ноа.

— Тя изобщо знае ли, че си в Ню Йорк?

— Още не.

Искаше му се да каже на сестра си да не му се кара, но не можеше, защото й беше на гости. Не че някога е можел да се възпротиви на сестра си или на брат си. Обичайната му тактика беше да ги настрои един срещу друг, след което те започваха да се карат и го оставяха на мира. Може би и сега щеше да успее да направи това.

— Ноа, от колко време си в Ню Йорк?

— От известно време.

— Колко е това известно време?

Ноа сложи ръка пред лицето си.

— Лизи, много съм гладен. Днес не съм ял нищо. Мислиш ли, че би могла…

— Не почвай да хленчиш и да ми се правиш на безпомощен, Ноа. Този твой номер вече не минава пред мен.

Минавал ли е някога? Не, помисли си Ноа. Не и пред Елизабет. Опита се да запази спокойствие.

— Елизабет, не съм се обаждал на мама и съм гладен. Моля те, може ли да не се караме, преди да хапна нещо? Каквото и да е, бисквити, или препечен хляб, или…

— В хладилника има неща за сандвич. Направи си. Аз ще се обадя на мама, защото все пак някой от нас ще трябва да й каже, че нейният блуден син е решил отново да се завърне. Тя се е побъркала от тревога по тебе.

Ноа се съмняваше в това. Майка му беше най-твърдият човек, когото познаваше, следвана от Елизабет и Райън. Ако бяха единни, тримата биха могли да доведат до крах всяка империя. Разбира се, те рядко бяха единни, тъй като се караха почти винаги, когато се срещнат. Странното беше, че продължаваха често да се срещат, след като толкова горчиво се караха, и то за толкова несъществени неща. Политика, религия, субсидиране на изкуството, изолационизъм… Той порови в мръсния хладилник на Елизабет, в който имаше пластмасови контейнери с полуотворени капачки, някои с полепнали парчета от развалена храна по дъното. Господи, на места имаше и мухъл. Но все пак намери хляб, сирене и малко доматен сос, които, изглежда, ставаха за ядене.

Едностайният апартамент на Елизабет беше в същото състояние като хладилника й, още една причина, поради която с майка им се караха. Неоправено легло, прашни купища списания и вестници, ваза с увехнали цветя, изпратени вероятно от някои сред онези гаджета на Елизабет, в които тя така и не се влюби. Къщата на майка им на север от града и къщата на Райън и Кони в близост до нейната бяха чисти и светли. Веднъж седмично идваха чистачи; храната се купуваше от внимателно подбрани доставчици; вещите се подменяха, щом остареят. Ноа не притежаваше никакви вещи, или поне колкото е възможно по-малко.

Елизабет стискаше телефона. Обличаше се като агент на ФБР от женски пол — къса коса, тъмен костюм, състоящ се от сако и панталони, никакъв грим — и беше красива, без да се старае.

— Хайде, мамо, обади се, телефонът е мобилен, предполага се, че е преносим.

— Може да е в час — каза Ноа, — или в заседание.

— Петък вечер е, Ноа. Ще опитам стационарния. Тя все още има такъв.

Някой отговори при първото позвъняване; Ноа чу кликването от мястото, където седеше и дъвчеше сандвича си. После мълчание.

— Ало? Ало? Мамо? — повтаряше Елизабет.

От другата страна затвориха телефона.

— Това е странно — каза Елизабет.

— Сигурно си набрала грешен номер.

— Не говори с пълна уста. Ще опитам пак.

Този път никой не отговори. Елизабет се намръщи.

— Това не ми харесва. Там има някой. Ще се обадя на Райън.

Райън не беше ли някъде в Канада на теренна работа? Или може би Ноа беше объркал датите? Беше хвърлил един поглед на имейла от Райън по интернета в обществената библиотека. Този ден беше на захарна тръстика и временната му самоличност беше на нетърпелив и безцеремонен индивид.

— Райън? Елизабет се обажда. Знаеш ли къде е мама?… Ако знаех графика й, нямаше да ти се обаждам, нали така?… Чакай, чакай, чуй ме за минута! Обадих й се вкъщи, някой вдигна телефона и затвори, а когато позвъних, секунди по-късно, никой не вдигна. Би ли отишъл само да провериш? Добре, добре, ще чакаме. О, Ноа е тук… Не, няма да обсъждам с теб точно сега… Райън. За бога, отиди да провериш къщата на мама! — изкрещя тя и затвори телефона.

Ноа искаше да е някъде другаде. Искаше да е някой друг. Искаше да има малко захарна тръстика.

Елизабет се тръсна на един стол и взе някаква книга. „Тарифи, граници и оцеляването на Съединените щати”, прочете Ноа заглавието на корицата. Елизабет беше страстен привърженик на изолационизма. Колко ли отчаяни хора, които се опитваха да пресекат границата на Съединените щати, беше заловила днес? Ноа не искаше да мисли за това.

Петнайсет минути по-късно се обади Райън. Елизабет включи високоговорителя на телефона.

Лиз, има полицейски коли около къщата на мама. Не ме пускат вътре. Излезе един мъж и ме осведоми, че мама е жива и здрава, няма неприятности със закона, но не може да ми каже нищо повече.

— Добре. — Лицето на Елизабет придоби фокусираното изражение, същото, с което ръководеше граничните патрули. — Ще се обадя в колежа.

— Аз се обадих. Говорих с Еван. Той каза, че дошли трима мъже, представили се като агенти на ФБР и я отвели в щаба на специалната мисия на ООН в Манхатън.

— Това е странно!

— Знам. Виж, ще дойда у вас.

— Ще се обадя в полицията.

— Не! Недей! Не се обаждай, преди да дойда и да решим какво да правим.

Ноа слушаше как се карат, докато накрая Райън затвори. Разбира се, Елизабет, която работеше за полувоенна организация, искаше да извика полиция. Разбира се, Райън, който работеше за природозащитна организация и смяташе, че правителството напълно е объркало законите за инвазивните ботанически видове, искаше да избегне полицията. Междувременно майка му вероятно вършеше нещо, свързано с нейния колеж, някаква благотворителна дейност за ООН, а онзи смахнат Еван всичко е объркал. Ноа не обичаше Еван, който беше само няколко години по-голям от него. Еван беше всичко, което семейството на Ноа мислеше, че Ноа трябва да бъде: умен, изискан, способен да се впише навсякъде, дори и в чужда страна. И как се беше случило така, че граничните власти на Елизабет не бяха предотвратили влизането на Еван Бланфорд в страната?

Нямаше значение; Ноа знаеше отговора.

— Аз мога ли да направя нещо? — попита той.

Елизабет дори не му отговори.

Тя беше виждала много снимки на Мисията. Отвън плаващият павилион беше красив по неоспорим начин. Полусферичен, многофасетен, като въглеродната молекула (дали денебците бяха научили тази структура от хората, или тя беше универсална математическа идея?), Мисията се носеше по водата на широка платформа от неизвестен материал. Фасетите и платформата бяха сини, но тъй като бяха облечени с енергиен щит, отразяваха слънчевите лъчи толкова силно, че конструкцията проблясваше като фар. Извънземните със сигурност не се бяха помъчили да маскират присъствието си. Но все пак сигурно имаше скрити машини под нея в частта, позната (може би) само на военноморските водолази, тъй като цялата огромна конструкция се беше приземила безшумно в пристанището. Освен това, разбира се, скритият проход, по който беше минала подводницата, най-вероятно изискваше временно прекъсване на енергийния щит. Мариан знаеше, че никога няма да научи подробностите.

Групата влезе в помещение, което не се отличаваше с нищо, като се изключи водният басейн, в който изплува подводницата. По стройния й корпус още се стичаха капки вода. Помещението беше без прозорци и мебели, имаше само една врата. Странна миризма изпълваше въздуха: дезинфектант? Парфюм? Извънземна телесна миризма? Сърцето на Мариан започна странно да бие, силно и шумно, с внезапни болезнени прескачания. Дишането й се ускори.

Вратата се отвори и влезе един денебец. В първия момент тя не можа да го види ясно; беше замъглен от същия проблясващ енергиен щит, който покриваше Мисията. Когато очите й свикнаха, ахна. Останалите също издадоха някакви звуци: бързо поемане на въздух, щракане с език, нещо като проплакване. Руският преводач прошепна: „Боже мой!”

Извънземният изглеждаше почти като човек. Почти, но не съвсем. Беше висок, може би един и деветдесет — несъмнено мъж — имаше дълги, тънки ръце и крака, хлътнал гръден кош и човешко лице, но с много по-големи очи. Имаше медна кожа, а косата му, дълга и хваната на опашка, беше тъмнокафява. Най-внушителни бяха очите му: по-големи от човешките, с огромни тъмни зеници, плуващи в голямо бяло пространство. Облечен беше с тъмнозелени дрехи, семпла туника над къси панталони, под които се показваха тънките му, дълги прасци. Беше бос и може би най-големият шок бяха краката му, широки ходила с пет пръста и нокти с късо изрязани по права линия нокти. Тези крака толкова приличаха на нейните, че тя неволно си помисли: моите обувки сигурно ще му станат.

— Здравейте — каза извънземният, но това беше не неговият, а механичен глас, разнасящ се от монтирания на тавана високоговорител.

— Здравейте — отвърна Десай и се поклони от кръста. — Радваме се най-после да се запознаем. Аз съм генералният секретар на Обединените нации Десай.

— Да — „каза” извънземният и после издаде няколко вибриращи и цъкащи звуци. Устата му наистина се движеше. Таванът моментално произнесе: — Поздравих ви на нашия език.

Секретарят Десай представи и останалите с възхитително спокойствие. Мариан се мъчеше да потисне нарастващото си усещане за нереалност, като си припомняше какво е чела за планетата на денебците. Искаше й се да беше обърнала повече внимание на астрономията. Популярната преса я определяше като К-еди-какво си. (К-нула? К-две? Не си спомняше.) Родната планета на извънземните имаше по-ниска гравитация и по-малко светлина от Земята, при различна дължина на вълната… оранжева, да. Слънцето беше оранжево джудже. Дали този денебец беше толкова висок, защото гравитацията беше по-слаба? А може би той просто беше баскетболист…

Стегни се, Мариан.

Извънземният произнесе името си, невъзможно стълпотворение от вибриращи фонеми, и веднага след това каза: „Наричайте ме посланик Смит.” Как ли си беше избрал това име — от компютърно генериран списък с английски имена? Когато беше в Бейджинг да изнесе доклад на една конференция, китайските преводачи бяха постъпили по подобен начин: „Наричайте ме Дан.” Предполагаше, че преводачите са се усъмнили в способността й да произнася имената им правилно, и сигурно са имали основание. Но „Смит” за пътник между звездите…

— Вие сте доктор Дженър?

— Да, господин посланик.

— Искахме да говорим специално с вас. Бихте ли ме последвали всички?

Те го последваха и тръгнаха като малки патенца след високия извънземен. Стаята отвъд единствената врата беше обзаведена като чакалня в много скъп лекарски кабинет. Дали бяха поръчали меката мебел и релефните килими по интернет? Или ги бяха произвели с някаква напреднала нанотехнология в недрата на Мисията? Картините по стените бяха на изгледи от прочути градове: Ню Йорк, Шанхай, Дубай, Париж. Нищо в стаята не напомняше за чуждоземни. Умишлено? Разбира се. Ние, козленцата, сме си тук сами.

Мариан седна и заби ноктите на едната си ръка в дланта на другата, за да усмири безумното си желание да се изхили.

— Бих искал да ме осведомите за последната си публикация, доктор Дженър — каза таванът, докато посланик Смит я гледаше със своите обезпокоително големи очи.

— Разбира се — отговори Мариан и се почуди откъде да започне. Откъде да започне? Какви познания имаха те за човешката генетика?

Доста големи, както се оказа. През следващите няколко минути Мариан обясняваше, жестикулираше, отговаряше на въпроси. Останалите мълчаливо слушаха, като се изключи мърморенето на китайския и руския преводачи. Всички, хора и извънземни, гледаха внимателно и учтиво, макар че Мариан забеляза леко начупените устни на Екатерина Зайцев, подсказващи завист.

Постепенно стана ясно, че Смит вече знае повечето неща, които Мариан разказа. Въпросите му се съсредоточаваха главно около това от къде е взела ДНК пробите си.

— Пробите са от доброволци — каза Мариан. — Кабините за взимането им бяха разположени на един открит пазар в Индия, защото по една случайност имах колега, който работеше там, на една гара в Лондон и в кампуса на моя колеж в Съединените щати. При всички тях бе заплатена номинална такса за бързо взимане на тъканна проба от вътрешността на бузата. След като открихме първата L7 ДНК в проба на американска студентка от Индиана, отидохме при роднините й и ги помолихме за още проби. Те откликнаха.

— Според публикацията ви тази L7 проба идва от мутация, която е характерна за щама на една от най-старите митохондриални групи.

Десай внезапно се стресна и се размърда на стола си.

— Точно така — отговори Мариан. — Разполагаме с данни, че „Митохондриалната Ева” е имала най-малко две дъщери и докато наследствената линия на първата е LO, другата линия е развила мутация, която станала…

Изведнъж и тя осъзна онова, за което Десай вече се беше сетил. Примигна към Смит и усети, че стои с отворена уста, сякаш не може да контролира мускулите на челюстта си и сякаш вселената, подобно на чорап, се беше обърнала наопаки.

Час по-късно Райън пристигна в апартамента на Елизабет. Непрекъснатото звънене по мобилния и стационарния телефон на майка им не доведе до нищо. Райън и Елизабет седяха на продъненото канапе и тихо си говореха, обичайната враждебност помежду им беше отстъпила място на общата им тревога. Ноа седеше в другия край на стаята и слушаше.

Брат му не беше получил добра сделка откъм външния си вид. Елизабет се отличаваше със сурова красота, а Ноа съзнаваше, че е наследил най-доброто от гените на родителите си: високия ръст и атлетичната фигура на покойния им баща, светлите сиви очи със златни точки на майка им. И обратно, Райън беше изграден като пожарен кран; нисък, мускулест, придобиващ цилиндрична закръгленост, откакто се беше оженил; Кони беше добра готвачка. На трийсет той вече оплешивяваше. Райън беше умен, стабилен и лишен от чувство за хумор.

Елизабет каза:

— Повтори ми точно описаното от Еван, как ФБР са дошли и са я отвели, дума по дума.

Райън повтори думите на Еван и добави:

— Предлагам да се обадим във ФБР и да ги попитаме директно къде е тя и какво става.

— Вече опитах. От местния оперативен офис отговориха, че не знаят нищо за случая, но ще попитат и ще ми се обадят. И не са ми се обадили.

— Естествено. Ние трябва да им дадем причина да ни предоставят информация и по пътя насам измислих две. Можем да кажем или че ще се обърнем към пресата, или че трябва стигнем до нея поради спешен здравословен проблем.

Елизабет каза:

— Не ми харесва идеята да заплашваме федералните — съдържа потенциални неприятности. Спешният здравословен проблем е по-добър вариант. Можем да кажем, че има проблем с бременността на Кони. Първо внуче, животозастрашаващи усложнения…

Ноа се стресна и попита:

— Кони бременна ли е?

— В четвърти месец — отговори Райън. — Ако четеше имейлите, които всички ти пращат, щеше да знаеш. Ще ставаш чичо. — Погледът му казваше, че Ноа ще бъде толкова лош чичо, колкото и син.

Елизабет каза:

— Ти трябва да се обадиш, Райън, ти си бъдещият баща.

Райън извади мобилния си телефон, който приличаше на апарат за установяване на контакт с дълбокия космос. Офисът на ФБР беше затворен. Централният офис във Вашингтон също беше затворен. Той остави още едно съобщение. И преди да успее да каже: „Никога няма да ни се обадят” и така да започне нов спор с Елизабет за ефективността на федералното правителство, Ноа попита:

— Природозащитното дружество ли ти даде този телефон, за да си вършиш работата?

— Казва се Международна природозащитна федерация и да, телефонът има високо приоритетни връзки заради блатийната инвазия.

Ноа залегна, за да скрие усмивката си.

Елизабет се изсмя:

— Райън, имаш ли представа колко превзето звучи това? Спешна гореща линия за някакви треви.

— А имаш ли представа колко неграмотно звучиш ти? Обикновената блатия завзема влажните зони, които, за твое сведение, са биологично най-разнообразните и продуктивни екологични системи в света. Те биват задушавани от този инвазивен вид, което води до милиони загуби в икономиката…

— Щото ти си се загрижил за икономиката на Съединените щати! Ако зависеше от теб, ти би ни отворил към конкуренцията на евтиния чужд труд във фабриките с ужасни условия и би оставил американските работни места да отидат при…

— Не можеш да се затвориш от света, Елизабет, дори и ако накараш извънземните да ти дадат технологията на енергийните им щитове. Знам, че това е, което вие, типовете от граничен патрул искате…

— Да, това е! Икономическото ни оцеляване е заложено на карта, поради което граничният контрол е много по-важен от някакви си пълзящи цветя!

— Браво, много хубаво! Постройте стени и не пускайте нова кръв, нови идеи, нови търговски партньори. Но пуснете инвазивни ботанически видове, които да унищожават обработваемата земя. Така че накрая да не можем да изхранваме всички, които ще бъдат затворени във вашите вносни извънземни енергийни щитове.

— Защитени, а не затворени. Така, както сега ви пазим, като не допускаме денебците на брега.

— О, вие не ги допускате, така ли? Това беше решение на извънземните. Мислиш ли, че ако искаха да праснат павилиона си по средата на Таймс Скуеър, вашият граничен патрул щеше да ги спре? Те са космическа раса, за бога!

— Никой не е казал, че…

Ноа започна да крещи, което беше единственият начин да привлече вниманието им:

— Елизабет, мобилката ти звъни! Пише, че е мама!

И двамата погледнаха втрещено мобилния телефон, сякаш е бомба, после Елизабет се хвърли към него.

— Мамо?

— Аз съм. Ти звънеше, но…

— Къде беше? Какво се е случило? Какво е правило ФБР…

— Ще ти разкажа всичко. Райън още ли е при теб?

— Да. Ти звучиш странно. Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да. Не. Стойте там, ще взема такси и ще дойда, но може да се забавя още няколко часа.

— Но къде…

Телефонът прекъсна. Райън и Елизабет се гледаха втренчено. Ноа каза:

— О, да, мамо. И Ноа е тук.

— Вие сте учудени — констатира посланик Смит ненужно.

Шокът не остави място за любезности.

— Вие сте хумани? От Земята?

— Да. Така мислим.

— Вашата митохондриална ДНК съвпада със секвенцията L7? Не, не, почакайте, цялата ви биология съвпада с нашата?

— Има някои различия, разбира се. Ние…

Руската делегатка скочи на крака толкова рязко, че столът й падна назад. Тя изсъска нещо, което преводачът й предаде в по-мека форма:

— Не разбирам как е възможно това.

— Ще ви обясня — каза Смит. — Моля седнете. Екатерина Зайцев не седна. Изведнъж Мариан се почуди дали енергийният щит, който обгръща Смит, не е снабден с оръжия.

Смит каза:

— Ние от хилядолетия знаем, че не произхождаме от Свят. Няма фосилни следи от нас по-рано от 150 000 земни години. Формите на живот на Свят са базирани на ДНК, но няма директна генетична връзка. Знаем, че някой ни е взел от друго място и…

— Защо? — промърмори Мариан. — Защо ще правят такова нещо? И кои са те?

Преди Смит да успее да отговори, Зайцев извика:

— Защо изобщо трябва естествените форми на живот на вашата планета да бъдат базирани на ДНК? Ако цялата тази история не е куп лъжи?

— Панспермия — каза Смит. — И не знаем защо сме били пренесени от Земята на Свят. Експеримент, вероятно, от някаква раса, която вече е изчезнала. Ние…

Китайският посланик шепнеше нещо на преводача си. Преводачът, американец, и прекалено разтревожен, за да следва протокола, прекъсна Смит.

— Господин Жу пита как, ако сте от Земята, сте се развили до такава степен, че пътувате в космоса толкова по-бързо от нас? Ако мозъците ви са като нашите?

— Нашата еволюция е била различна.

Мариан се вмъкна с въпроси.

— Как? Защо? Сто и петдесет хиляди години не са достатъчни, освен за съвсем повърхностни еволюционни промени!

— Които са се случили — отговори Смит все с този механичен глас, който изведнъж й стана противен. Звучеше снизходително, дори само поради факта, че идваше отгоре. — Гравитацията на Свят, например, е с една десета по-слаба от земната, нашите вътрешни органи и скелети са се приспособили към нея. Свят е по-топъл от Земята и, както виждате, имаме по-малко телесни мазнини. Очите ни са много по-големи от вашите — налага ни се да събираме колкото е възможно повече светлина на планета, по-тъмна от вашата. Повечето растения на Свят са тъмни, за да събират колкото е възможно повече фотони. Ние се заслепяваме от цветовете на Земята.

Той се засмя и Мариан си припомни, че всички човешки култури споделят определени лицеви изражения: щастие, отвращение, гняв.

— Но когато казах, че нашата еволюция се различава от вашата — продължи Смит, — имах предвид социалната еволюция. Свят е по-благоприятна планета от Земята. Малка осова инклинация, множество лесни за отглеждане зърнени култури, много храна, малко хищници. Ние не сме имали ледников период. Започнали сме да се занимаваме със земеделие сто хиляди години преди вас.

Сто хиляди години повече уседнали общества, градове, с тяхната по-голяма специализация и интелектуално кръстосано оплождане. Докато предците на Мариан преди петнайсет хиляди години все още са гонели мастодонти и са берели горски плодове, тези братовчеди в другия край на галактиката вероятно са се занимавали с квантова физика. Но…

— Тогава — каза тя, — с такава околна среда, сигурно сте имали проблем със свръхнаселението. Всички удобни екологични ниши се пренаселват!

— Да. Но имахме и още едно предимство. — Смит направи пауза. Даваше на преводачите време да го настигнат и тя се досети какво означаваше това, още преди той да заговори отново.

— Групата, която била пренесена на Свят — а според нас тя не е надхвърляла хиляда души, — е била от хора, сродени помежду си. Най-вероятно те били доведени от едно населено място. Нашият генетичен пул не е така разнороден като вашите. И което е по-важно, изгнаниците — или поне по-голямата част от тях — били необикновено кротки и общителни. Вие бихте казали „чувствителни към страданията на другите”. Имали сме войни, но не много и не в ранния период. Още щом сме установили, че имаме проблем със свръхнаселението, сме успели да го контролираме с доброволни мерки. И, разбира се, онези подгрупи, които най-добре работели заедно, постигнали най-ранните научни успехи и най-много просперирали.

— Вие сте заменили еволюцията на оцеляване на най-приспособените с еволюция на най-кооперативните — каза Мариан и си помисли: Дотук с Докинс.

— Може и така да кажем.

— Аз не казвам така — заяви Зайцев, без да чака преводача си, а лицето й се изкриви. — Откъде знаете, че произлизате от Земята? И откъде знаете къде е Земята?

— Който ни е отвел на Свят е оставил титанови плочи с диаграми, практически неунищожими. След време сме напреднали достатъчно в астрономията, за да ги разчетем.

Мойсей KD планината, помисли си Мариан. Колко стройно и удобно! Обзе я дълбоко недоверие, последвано от дълбоко доверие. Защото, в крайна сметка, ето ги извънземните тук, пристигнали с космически кораб. А и те наистина приличаха на хора. Макар че…

Тя внезапно каза:

— Ще ни дадете ли кръвни проби? Тъканни? Ще разрешите ли скенер?

— Да.

Съгласието беше дадено толкова просто, толкова пълно, че всички замълчаха. Замаяният ум на Мариан се опитваше да открие в това някаква измама, някакво зловещо предателство, но не можа. Накрая спокойният Жу Фен, чрез преводача си, наруши мълчанието.

— Кажете ни моля ви, уважаеми г-н посланик, защо изобщо сте дошли тук?

Смит отново отговори просто.

— За да спасим всички вас от унищожение.

Ноа се измъкна от апартамента, чувствайки се ужасно, но не достатъчно ужасно, за да остане. Първо престъпление: ако майка му се върне по-рано, отколкото каза, той няма да е там, за да я види. Второ престъпление: беше взел двайсет долара от портмонето на Елизабет. Трето престъпление: щеше да си купи захарна тръстика.

Остави Елизабет и Райън да се карат на тема изолационизъм, същият спор със същите думи, както когато ги видя за последен път преди четири месеца. Елизабет посочваше статистика, според която единственият шанс на Съединените щати да оцелеят, включително и да избегнат революция, беше да задържат и възвърнат работните места на своя територия, като наложат огромни тарифи на вноса и отново изградят инфраструктурата си. Райън изваждаше друга статистика, според която само глобализацията, след един период на дестабилизация, би могла в крайна сметка да донесе икономически ползи, включително свеж поток от работници в застаряващата Америка. Бяха стигнали до точката, в която си разменяха думи като „фашистка” и „слабоумник”, когато Ноа излизаше.

Той извървя трите пресечки до Бродуей. Булевардът, както винаги, беше ярко осветен, но гръцките закусвални, магазините за електроника и ресторантите, с изнесените навън и вързани с вериги маси, празни в студената привечер, изглеждаха по-западнали, отколкото си ги спомняше. Витрините на някои магазини бяха не само обезопасени с решетки, но и обковани с дъски. Той продължи да върви на изток към Сентрал Парк.

Дилърът се беше сгушил в един вход. Беше най-много петнайсетгодишен. Захарната тръстика беше евтина дрога с ниска норма на печалба и бандите, а да не говорим за организираната престъпност, не си губеха времето с нея. Момчето беше аматьор на свободна практика и бог знае с какво беше примесена тръстиката.

Ноа я купи. В най-близката гръцка закусвалня си взе гирос, за да получи ключа от тоалетната и се затвори вътре. Помещението беше без прозорци, но учудващо чисто. Тестерът, който Ноа носеше със себе си навсякъде, показа нещо неочаквано: тръстиката беше примесена само с истинска захар, и то само с около петдесет процента.

— Благодаря ти, господи — каза той на тоалетната чиния, смръкна два пъти за обичайната си доза, после се върна на масата да изяде изстиващия гирос и да чака.

Дрогата му подейства бързо, както винаги. Първо настъпи усещане за спокойствие, сякаш синапсите в мозъка му се изпълват с гъст сладък крем. После: в един момент беше Ноа Дженър, неудачник, а в следващия вече не беше такъв. Чувстваше се като някакъв преуспяващ дребен бизнесмен, може би собственик на магазин, финансово осигурен и блажено некомплициран. Доволен, центриран човек, който никога не се пита кой е и къде отива и навсякъде се чувства на мястото си. От онези хора, които могат да си ядат гироса и да гледат през прозореца без объркани мисли в главата.

Което и направи, дъвчейки с удоволствие сочното месо със зеленчуци и ароматни подправки, в продължение на един спокоен половин час.

С едно изключение — на улицата се случваше нещо.

Група хора вървяха надолу по Бродуей. Шествие. Не, тълпа. Носеха факли, колкото и да е невероятно, и нещо голямо, което гореше, носеха го високо… Сега Ноа чу и крясъци. Нещото, което носеха високо, беше чучело, направено от слама и дрипи, изобразяващо извънземно от стотиците долнопробни филми: голяма куха глава, огромни очи, тънко бледозелено тяло.

То беше поставено в малък метален съд на върха на пръчка. Някой допря факла до сламата и запали чучелото.

Защо? Доколкото знаеше Ноа, извънземните не безпокояха никого. Дори бяха полезни за бизнеса. Обаче бяха повод за хората, потърпевши от лошото състояние на икономиката, да дадат изблик на гнева си…

Това негови мисли ли бяха? На Ноа? Кой беше той сега?

По-надолу по улицата се чуха сирени на полицейски коли. Появиха се полицаи от отряда за борба с безредиците. От високоговорителите звучаха команди, които се чуваха дори и през стъклата на заведението: „Разпръснете се! Забранено е да се пали огън по улиците! Разпръснете се!”

Някой хвърли нещо тежко и счупи другия прозорец на заведението.

По празните маси срещу Ноа се посипаха стъкла. Той скочи и изтича в дъното на ресторантчето, далеч от прозорците. Готвачът крещеше нещо на гръцки. Някои хора напуснаха шествието, други се вляха в него от страничните улици и започнаха да хвърлят камъни и бутилки по полицията. Полицаите се оттеглиха отсреща зад стените и входовете на Бродуей и извадиха гранати със сълзотворен газ.

На тротоара отвън едно малко дете се препъваше и плачеше, кървящо и ужасено.

Човекът, който Ноа беше сега, не се замисли и не се поколеба. Изскочи на улицата, грабна детето и се върна в ресторанта. Не направи това достатъчно бързо, за да избегне разнасящия се сълзотворен газ. Ужасна болка го удари в носа и очите, докато затаи дъх и скри главата на детето под палтото си.

Последва готвача и келнера в малката кухня и оттам излезе през задния вход на уличка с препълнени боклукчийски кофи. Продължаваше да тича, въпреки болката в очите и замъгленото зрение. Собствениците на магазини до един бяха затворили вратите си. Но беше излязъл от обсега на сълзотворния газ и сега една жена се надвесваше през прозореца на апартамента си от втория етаж и протягаше врат, като се мъчеше да види какво се разиграва през две улици. Чуха се изстрели. В кънтящия каньон от стоманени каменни стени Ноа извика нагоре:

— Едно дете беше обгазено. Моля ви, хвърлете бутилка вода!

Жената кимна и се скри. За негово учудване, тя се появи на улицата с бутилка вода и кърпа в ръце, за да помогне на непознатите.

— Аз съм сестра, дайте ми го… аахх.

С професионални движения тя изми очите на детето и после на Ноа, все едно, че наблизо не се водеше битка, която може би не се виждаше, но се чуваше.

— Благодаря — простена Ноа. — Това беше…

И замълча. Нещо стана в главата му и то не под влияние на захарната тръстика. Почувства внезапна силна близост с тази жена. Как беше възможно това? Никога по-рано не я беше виждал. А привличането не беше романтично — тя беше над средна възраст с посивели коси и увиснал корем. Но когато му се усмихна и каза: „Няма нужда да ходите в спешното отделение”, сърцето му подскочи.

Сигурно е захарната тръстика.

Но чувството нямаше сладостния, леко нереален вкус, който тръстиката предизвикваше.

Тя продължаваше да говори:

— И без това едва ли ще се доберете до спешното отделение, там сега ще е претъпкано. Знам, работила съм в спешното. Но детето е добре. Почти не е вдишало газ. Само го приберете вкъщи и го успокойте.

— Коя… коя сте вие?

— Няма значение — каза тя и се прибра обратно във входа на сградата си, а вратата автоматично се заключи след нея. Възстановявайки анонимността на Ню Йорк.

Каквото и странно привличане и усещане, че я познава да бе изпитал Ноа, то очевидно не беше взаимно. Той се опита да се отърси от чувството и да се съсредоточи върху детето, което виеше като ураган. Увереността и лекотата, които му беше дала тръстиката, започнаха да избледняват. Ноа не знаеше как да се държи с деца. Издаде няколко неефективни звуци и вдигна на ръце детето, което го ритна.

В далечината се чуха още полицейски сирени. Накрая Ноа намери полицейски участък, където имаше само един подплашен цивилен чиновник; вероятно всички други бяха на безредиците. Остави там детето. Някой щеше да си го потърси. Върна се на Уест Енд Авеню, пресече го и се отправи обратно към апартамента на Елизабет. Очите му бяха възпалени, но не много. Беше избегнал най-лошата част от сълзотворния облак.

Елизабет му отвори.

— Къде, по дяволите, ходиш, Ноа? Мама ще дойде всеки момент. Изпрати есемес!

— Е, вече съм тук, нали?

— Да, тук си, но не можа ли да намериш по-гадно време да излезеш на разходка? И как си скъса палтото?

— Не знам.

Брат му и сестра му не знаеха, че се беше провела — а може би все още се провеждаше — демонстрация срещу извънземните. Ноа не изпита желание да ги осведомява.

Райън погледна телефона си.

— Тук е. Изпрати есемес. Ще сляза долу.

Елизабет каза:

— Райън, тя вероятно може да плати на таксито и да се качи в асансьора сама.

Райън излезе. Той винаги е бил любимецът на майка им, помисли си Ноа. Освен в присъствието на Елизабет, Райън беше любезен, приятен, лесен за общуване. Жена му беше очарователна по един преувеличено женствен начин. Те щяха да дарят Мариан с внуче.

Струваше му усилие да се съсредоточи върху семейството си. Умът му се връщаше към онова странно, непознато чувство за близост с човек, който никога не беше виждал и с когото вероятно нямаше нищо общо. Какво означаваше всичко това?

— Елизабет — каза майка му. — И Ноа! Толкова се радвам, че си тук. Имам… имам много неща да ви разкажа на всички.

И майка му, която винаги запазваше присъствие на духа, изведнъж пребледня и припадна.

Глупаво, глупаво — тя никога не припадаше! На трите лица, събрани над нея като балони на клечка, тя раздразнено каза:

— Нищо ми няма — хипогликемия. Нищо не съм яла от сутринта. Елизабет, ако имаш някакъв сок или нещо друго…

Донесоха й сок, крекери, леко плесенясало сирене.

Мариан хапна малко.

— Не знаех, че страдаш от хипогликемия, мамо — каза Райън.

— Добре съм. Просто вече не съм толкова млада.

Тя остави чашата и огледа трите си деца.

Елизабет, намръщена както винаги, колко много прилича на Кайл — дали затова двете никога не са се разбирали? Нейният красив съпруг алкохолик, грешката на живота й, умрял преди петнайсет години. Но ето че все още беше тук, готов да пробие дупки във всичко, което Мариан каже.

Райън, обикновен до красивата си сестра, но колко по-лесно е да го обича човек. Всички обичат Райън, освен Елизабет.

И Ноа, проблемното дете, последният отчаян опит на Мариан и Кайл да спасят обречения си брак. Ноа се носеше по течението, но тя знаеше, без да е в състояние да му помогне, че е дълбоко нещастен.

Дали те и тримата, както и всички останали на планетата, щяха да умрат, ако хората и денебците с общи усилия, не успееха да го предотвратят?

Тя не припадна от хипогликемия, не страдаше от такава. Припадна от чист закъснял майчински ужас при мисълта, че децата й ще умрат. Никога нямаше да им признае това. И припадъкът нямаше да се повтори.

— Трябва да говоря с вас — каза тя ненужно. Но как да започне такъв разказ? — Срещнах се с извънземните. На Мисията.

— Знаем. Еван ни съобщи — каза Ноа, но Елизабет го изпревари и извика:

— Вътре?

— Да. Денебският посланик поиска да ме види.

— Поиска да те види? Защо?

— Заради едно изследване, което наскоро публикувах. Извънземните… Някой от вас прочете ли копието от статията, която ви изпратих по мейла?

— Аз я прочетох — каза Райън. Елизабет и Ноа не казаха нищо. Е, естествено, Райън беше учен.

— Статията проследява човешкото генетично разнообразие чрез митохондриалната еволюция. Досега бяха известни трийсет митохондриални хаплогрупи. Аз открих трийсет и първата. Това не би било кой знае какво постижение, само че… след няколко дни това ще бъде известно на обществеността, но засега трябва да остане между нас, преди посланикът да го съобщи… Извънземните принадлежат към трийсет и първата група, L7. Те са хора.

Тишина.

— Не разбирате ли това, което току-що казах…

Елизабет и Райън избълваха въпроси, възгласи на недоверие, размахваха ръце. Само Ноа седеше тихо, очевидно озадачен. Мариан им предаде онова, което посланик Смит — невъзможно име! — й беше казал. Когато стигна до момента, в който една раса е завела хората на Свят и е оставила титанови плочи с гравирани астрономически диаграми, Елизабет избухна:

— Хайде, мамо, всички тези глупости са нелогични!

— Денебците са тук — изтъкна Мариан. — Те ни намериха. И ще ни дадат тъканни проби. Под стриктен човешки контрол. Разширяват Мисията и ще пускат вътре хора. Много хора, които ще изследват тяхната биология и ще работят с нашите учени.

— Ще работят върху какво? — попита тихо Райън. — Мамо, това не е хубаво. Те са инвазивен вид.

— Абсолютно нищо ли не разбра от думите ми? — попита Мариан. Господи, ако Райън, който е учен, не може да възприеме истината, как ще бъде с човечеството като цяло? — Те не са „инвазивни”, не и ако нашите тестове потвърдят разказа на посланика. Те произхождат от Земята.

— Инвазивен вид, произхождащ от Земята. Просто не е в екологичната ниша, за която е еволюирал.

Елизабет каза:

— Райън, ако пак започнеш да говориш за лилавия върболист, ще ти фукна един. Мамо, някой сети ли се да зададе на този посланик основния въпрос — защо поначало са дошли тук?

— Не ми говори като на идиот. Разбира се, че го попитахме. Има… — Мариан спря и прехапа устни, защото знаеше как ще прозвучат думите й. — Знаете ли какво е панспермия?

— Да. — Елизабет.

— Разбира се. — Райън

— Не. — Ноа.

— Това е идеята, че първоначалният живот в галактиката… каквото и всъщност да е било това, всички учебници сега ще трябва да се пренапишат… е дошъл от носещи се облаци с органични молекули. Знаем, че такива молекули има в метеорите и кометите и че те могат, при определени обстоятелства, да оцелеят след влизането си в атмосферата. Някои учени, като Фред Хойл и Стивън Хокинг, дори поддържат идеята, че нови биомолекули все още се пренасят до земята. Денебците твърдят, че има един огромен плаващ споров облак — е, те технически не са спори, но ще стигна до това след минута — носещи се към Земята. Или, по-точно, ние се носим към тях, тъй като слънчевата система се върти около центъра на галактиката и цялата галактика се движи в пространството спрямо космическия микровълнов фон. И така, след десет месеца Земята и този облак от спори ще се срещнат. А спорите са смъртоносни за хората.

Елизабет попита скептично:

— А те как са разбрали това?

— Защото две от планетите, колонизирани от тях, попадат в траекторията на облака и вече са били изложени на тези спори. Населението и на двете е било напълно унищожено. Денебците имат записи. После са изпратили безпилотни дронове да вземат проби. Според тях пробите са от вирус, или нещо подобно на вирус, капсулиран в обвивка, която не прилича на нищо, което вирусите обикновено създават. Извънземните и хората заедно ще открият ваксина или лечение.

Още тишина. После и трите й деца заговориха едновременно, но с много различен тон, толкова различен, че сякаш говореха за напълно различни неща.

Райън: — След десет месеца? Ваксина или лечение за неизвестен патоген за десет месеца? На Центъра за заразни болести му отне шест месеца само за да идентифицира бактерията на легионерската болест!

Елизабет: — След като са толкова напреднали технологично, едва ли имат нужда от нас, за да разработят някакво „лечение”!

Ноа: — Какво причиняват спорите на хората?

Мариан отговори първо на Ноа, защото въпросът му беше най-прост.

— Те действат като вируси, превземат механизма за възпроизводство на клетките… Превземат белите дробове, размножават се и после… жертвите не могат да дишат. Става само за няколко дни. — Ужасна, мъчителна смърт. Внезапно я обхвана ужас: трите й деца се мъчат да си поемат въздух, дробовете им се изпълват с течност и накрая буквално се удавят. И тримата.

— Мамо — попита Райън, — добре ли си? Елизабет, нямаш ли вино или някакъв алкохол?

— Не — отговори Елизабет, която не пиеше. Внезапно Мариан безумно се вкопчи в този факт, сякаш той можеше да спаси света: нейната яка дъщеря, ченгето, обучено в бойните изкуства, така че да повали сто и двайсет килограмов нападател, се отвращаваше от алкохола като викторианска дама. Стереотипите не важат. Светът е по-сложен от тях. Неочакваното съществува — шеф на отдел в Граничния патрул, който не пие! — следователно неочаквано решение може да бъде намерено и за този неочакван проблем. Да.

Това звучеше безумно и тя го знаеше, но не я интересуваше. В момента имаше по-голяма нужда от надежда, отколкото от здрав разум. Денебците с технологии от много по-висок разряд, отколкото хората, не можеха да се справят със споровия облак, но Елизабет не пиеше и следователно Мариан, Смит и — да добавим президента на Световната здравна организация, Центъра за заразни болести и Медицинския научен институт за борба с инфекциозните болести на Американската армия, защо не — могат да победят безмозъчно носещите се из космоса спящи вируси.

Ноа попита с любопитство:

— На какво се смееш, мамо?

Елизабет изстреля:

— Значи дори и тези тъпотии да са истина, какво, ебаси, кара денитата да мислят, че ние можем да им помогнем?

Елизабет не пиеше като ченге, но псуваше като такова.

Мариан каза:

— Те не знаят дали можем. Но в биологическите науки не са много по-напреднали от нас, за разлика от физиката. А споровият облак ще удари Земята през следващия септември. Денебците имат двайсет и пет години.

— Вярваш ли, че биологическите им науки не са по-напреднали от физическите и инженерните им науки?

— Нямам причини да се съмнявам.

— Ако е вярно, значи ние сме техните лабораторни мишки. Те ще изпробват върху нас откритията си, а после ще си седят в орбита или някъде другаде и ще чакат да видят дали ще подейства, а после ще си го занесат вкъщи на своята планета!

— Може и така да се разглежда — каза Мариан, съзнавайки, че по-голямата част от медиите ще го приемат точно така. — А може да се разглежда като спасителна мисия. Те се опитват да ни помогнат, докато още има време, макар и не много.

Райън каза:

— Защо те искат теб? Ти не си вирусолог.

— Не знам — отговори Мариан.

Елизабет още веднъж избухна, скочи и започна да се разхожда из стаята, размахвайки юмруци.

— Не го вярвам. Нито дума, включително и за така наречения „облак”. Има нещо, което не ни казват. Но ти, мамо… ти се хващаш на всичко, което ти казват! Невероятна си!

Преди Мариан да успее да отговори, Ноа каза:

— Вярвам ти, мамо. — И й отправи абсолютно очарователната си усмивка. Той не съзнаваше напълно силата на тази усмивка. Тя излъчваше приемане, прошка, доверие и нежната тъга на залязващото слънце. — Всички ние вярваме на всичко, което каза.

Но просто не ни се иска да вярваме.

Ноа беше прав. Райън беше прав. Елизабет грешеше.

Споровият облак съществуваше. Макар формално да не беше верен, този термин употреби денебският преводач и той се възприе от астрономите, защото вече им беше познат. Веднага след като денебците дадоха на ООН координатите, състава и скоростта на облака, астрономите по света го откриха чрез спекживотитрален анализ и затъмнението на звездите зад него. Всъщност те отдавна знаеха за него, но бяха допуснали, че е само още един облак звезден прах и е прекалено малък и студен, за да бъде инкубатор на звезди. Траекторията му щеше да го доведе до контакт със Земята, както денебците казаха, приблизително след десет месеца.

Ноа беше прав, като каза, че хората не искат да повярват. Медиите се разцепиха на три фракции. Най-радикалните обявиха, че „споровият облак” е просто безобиден прах, а денебците са замислили, в заговор с ООН и вероятно още няколко правителства, да превземат Земята и да я използват за своите зли, а понякога и иновационни, цели. Втората фракция вярваше, че заплахата от спорите може и да е истинска, но също като Елизабет смяташе, че хората ще станат „лабораторни мишки” в извънземни експерименти за откриване на някакви решения, безполезни за Земята. Третата, научно най-грамотна група, се съсредоточаваше върху по-конкретни проблеми: те не искаха пробите от спорите да бъдат докарани на Земята, тъй като ги смятаха за истинската опасност.

Мариан подозираше, че пробите вече са на земята. НАСА не беше засякла прелитане на совалки или други летателни апарати между кораба в орбита около луната и Мисията. Онова, което извънземните искаха, най-вероятно вече беше тук.

Екипи от учени връхлетяха Ню Йорк. Данните бяха предоставяни на ООН, единствената институция, с която Смит желаеше да общува директно. Всички непрекъснато повтаряха, че времето е от първостепенно значение. Мариан не можеше да изпълнява преподавателските си задължения поради настойчивите репортери, които се бяха залепили за нея, затова остана в апартамента на Елизабет и чакаше. Смит й беше дал лично комуникационно устройство, за което не знаеше никой, освен специалната мисия на ООН. Понякога, докато гледаше телевизия или чистеше мръсния апартамент на Елизабет, Мариан размишляваше върху следното: един извънземен й беше дал този телефонен номер и я беше помолил да чака. Сякаш се беше върнала в периода, в който ходеше на любовни срещи.

Времето е от първостепенно значение! Изминаха няколко седмици в преговори, за които Мариан не знаеше нищо. Мариан размишляваше върху думата „първостепенен”. Елизабет работеше невероятно дълги часове; Граничният патрул беше призован да съдейства за недопускането на „нежелателни лица” на пристанището, помагайки на Бреговата охрана, Имиграционната служба, Нюйоркската полиция и каквито още служби градът смяташе за нужно. Ноа си отиде и повече не се обади.

Еван беше с нея в апартамента, когато позвъни денебското комуникационно устройство.

— Какво е това? — попита той небрежно и си изтри устата със салфетка. Беше донесъл клюки от факултета и кутия суши. Кухненската маса беше отрупана с туна татаки, суши в краставични кръгчета и хотатегаи.

— Това е телефонно обаждане от денебския посланик — каза Мариан.

Еван, който спря да си бърше устата и салфетката увисна във въздуха, я гледаше изумено.

Тя сложи малкото устройство на масата, както я бяха инструктирали и каза кодовата дума. Механичен глас попита:

— Доктор Мариан Дженър?

— Да.

— Обажда се посланик Смит. Постигнахме споразумение с ООН да действаме и незабавно ще разширим лабораторията си. Бих искал вие да оглавите част от изследванията.

— Г-н посланик, аз не съм епидемиолог, не съм имунолог, не съм лекар. Има много други, които…

— Да. Ние не искаме от вас да работите с патогени, нито с пациенти. Искаме от вас да идентифицирате доброволци, принадлежащи към хаплогрупата, която открихте, L7.

По гърба на Мариан полазиха ледени тръпки.

— Защо? Не е имало голям обмен между нашите., ъ-ъ… групи хора от 150 000 години. А и митохондриалната диференциация не би имала роля в…

— Това не е свързано със спорите.

— С какво е свързано тогава? — Евгеника, господстваща раса, нацисти…

— Това е чисто семеен въпрос.

Мариан погледна към Еван, който неистово драскаше по белия плик от суши: ОТИДИ! ПРИЕМИ! ЛУДА ЛИ СИ? ТАКЪВ ШАНС СЕ СЛУЧВА ВЕДНЪЖ В ЖИВОТА!

— Семеен въпрос? — попита тя.

— Да. Семейството е нещо много важно за нас. Цялото ни общество се гради на лоялност към предците.

Доколкото й беше известно, това беше първият път, в който посланикът споменаваше пред някого нещо за организацията на денебското общество. Еван, който държеше книжния плик на десет сантиметра от очите й, го грабна обратно и написа: ШАНС ВЕДНЪЖ НА ШЕСТ ХИЛЯДИ ЖИВОТА!

Броят на поколенията от Митохондриалната Ева насам.

— Бих искал да съберете малък екип от трима-четирима души. Ще ви осигурим лаборатория и доброволци, които ще ви дадат тъканни проби. ООН много ни помага. Моля съберете екипа си във вторник на мястото, където сте сега, и някой ще дойде да ви вземе. Приемате ли това назначение?

— Вторник, това е само…

— Приемате ли назначението?

— Аз… да.

— Добре. Довиждане.

— Мариан… — каза Еван.

— Да, разбира се, ти си част от „екипа“. Господи, всичко е толкова нереално.

— Благодаря ти. Благодаря ти.

— Стига си дрънкал, Еван. Трябват ни двама лаборанти. Как могат да оборудват лаборатория до вторник? Невъзможно е.

— Или поне така мислехме — каза Еван.

Беше невъзможно да остане в апартамента. Майка му през цялото време държеше телевизора пуснат и слушаше дори и най-откачените новини за извънземните и тяхната наука. Елизабет шумно влизаше и излизаше, постоянно гневна на всичко, което не й харесваше в света, включително на денебците. Двете жени спореха на висок глас и освен на интелектуално ниво, не се притесняваха от нищо, но за разлика от тях Ноа не можеше да се храни, защото му се повръщаше, не можеше да спи, защото сънуваше кошмари, и не можеше да се разхожда, защото стомахът му се беше свил на топка.

Намери си стая в евтин пансион и работа на черно като мияч на чинии в ресторантче за такос. Макар че такосите плуваха в мазнина, той ги преглъщаше много по-лесно, отколкото при Елизабет, а и без това ядеше малко. Надниците му отиваха за захарна тръстика.

Той последователно ставаше наблюдателно дете, закоравял самотник, философски настроен самотник, дружелюбен просяк. В различните случаи захарната тръстика го правеше мълчалив или екстроверт, тъжен, страхлив или уверен човек. Но никое от тези неща не беше толкова приятно, колкото преди. Той не губеше усещането, че е Ноа. Преди не беше така. Сега вратата за излизане от себе си оставаше открехната. Увеличаването на дозата не помагаше.

Две седмици след като напусна апартамента на Елизабет, през свободния си следобед той се разходи до Батъри Парк. Следобедното октомврийско слънце беше необичайно топло за сезона. Появиха се облаци, имаше есенни листа, хризантеми и продавачи на балони. Туристите се разхождаха из парка, седяха на пейките от двете страни на алеите, хранеха гълъбите, разглеждаха замъка Клинтън. Ноа стоя дълго време, облегнат на перилата над пристанището и гледаше чудото.

— Случва се! Сега! — изкрещя някой.

Какво се случваше, Ноа не знаеше, но очевидно някой знаеше, защото от всички страни тичаха хора. Ноа щеше да бъде притиснат и избутан от мястото си, ако не се беше хванал за перилата с две ръце. Хората се качиха на пейките; тийнейджърите се катереха по електрическите стълбове. На върха на замъка се появиха фигури. Един човек започна трескаво да продава телескопи и бинокли, очевидно подготвени за този случай. Ноа си купи бинокъл с парите, с които се канеше да си купи захарна тръстика.

— Махнете проклетата кола! — крещеше някой, докато един форд натискаше клаксона и се мъчеше да си пробие път през тълпата в пешеходната зона. Викове, крясъци и още хора, които изскачаха от колите и се блъскаха към перилата.

Навътре в пристанището денебската Мисия, чийто енергиен щит беше притъмнял на облачното небе, започна да свети. През бинокъла си Ноа видя как многофасетният купол потръпна — не се разклати, а вълнообразно потръпна, сякаш е жив. Жив ли беше? Дали майка му знаеше това?

— Аааахххх — въздъхна тълпата.

Енергийният щит започна да се разлива. Или беше изтънял, или беше сменил консистенцията си, защото в един дълъг момент — може би деветдесет секунди — Ноа почти виждаше през него. Очертаваха се под, стени, машини…после куполът пак стана непрозрачен. Но подът се разрастваше и заемаше по-широка територия, като пускаше пипала от материя и енергия.

Някой на моста извика:

— Превземат ни!

В същия миг бяха извадени плакати, хората се качиха на покривите на коли, които нямаха право да влизат в парка, и започна скандирането. Но не бяха много хората, които скандираха. Повечето се бяха струпали по перилата и гледаха в морето.

В продължение на десет минути Мисията растеше, разширяваше се настрани и безшумно се разстилаше върху спокойното море, като забързан вариант на разцъфващи алги. Когато отново се втвърди — поне на Ноа така му изглеждаше, като разтопено стъкло, което изстива — конструкцията беше шест пъти по-голяма отпреди. Пипалата бяха станали докове, един огромен към града и няколко малки от едната страна. Към този момент дори и скандиращите бяха замлъкнали, погълнати от безшумния, чудовищен триумф на невъобразимата конструкция. Когато всичко свърши, никой не проговори.

После един възмутен глас извика:

— Тези копелета взели ли са разрешение за строеж от общината?

Това разчупи мълчанието. Скандирането, споровете, възгласите се възобновиха. Няколко шофьори започнаха да форсират двигателите си, безсмислено действие, тъй като беше невъзможно да придвижат колите си. Пристигнаха първите моторизирани ченгета: Нюйоркската полиция, после Специализираният граничен патрул, после хаос.

Ноа умело се провря през мелето и излезе на улиците северно от Батъри. Трябваше да се яви на работа след час. Мисията нямаше нищо общо с него.

Споровият облак не прилича на нищо друго.

По-тъмно петно в тъмно пространство или леко замъгляване на звездната светлина, излъчваща се зад него. Земните астрономи не можеха с точност да определят размерите му. Те разчитаха на денебските измервания за всичко, освен за единствения факт от първостепенна важност, който човешките сателити в дълбокия космос и човешката изобретателност в стотици обсерватории по света можеха да потвърдят: облакът идваше. Траекторията на най-близкия му край щеше да пресече траекторията на Земята в посоченото от денебците време: началото на септември.

Мариан знаеше, че почти веднага след съобщението на Обединените нации глупостта и безумието ще се възцарят по цялата планета. Копаеха се, строяха се и се продаваха различни убежища, до едно безполезни. Щом вътре можеше да влезе въздух, можеха да влизат и спори. В Кентъки някаква компания започна да обзавежда дълбоки пещери с климатични инсталации, запаси от храна за една година и скъпи легла: подготвяйки ги за палеолитни пещерни хора. Тя не обръщаше повече внимание на този комерсиален сървайвализъм, отколкото на предаваните по телевизията протести, разгневени тълпи, мирни походи или живописни художествени изображения на облака и предполагаемия ефект от него. Тя си имаше работа.

Във вторник Мариан, Еван и двамата лаборанти бяха отведени до пристанището пред специалната мисия на ООН. В подводницата Макс и Джина застанаха пред илюминатора, а може би това беше монитор, който приличаше на илюминатор, за да гледат рибите под водата. Може би рибите ги успокояваха. Но те може и да нямаха нужда от успокояване: Мариан, която беше работила и с двамата преди, ги избра заради уравновесеността им, а не само заради компетентността им. Властите бяха одобрили Макс и Джина, като вероятно ги бяха проучили за чисто съдебно минало и за отношението им към извънземните. Макс, който беше само на двайсет и девет, беше компютърен гений. Джина, на трийсет и пет-шест, болката на италианската си майка, задето още не се е омъжила, беше човекът, който според Мариан правеше най-малко грешки в подготовката, намножаването и определянето на секвенцията на пробите.

— С децата всичко наред ли е? — попита Еван.

— Не, разбира се. Елизабет не желае да напусне Ню Йорк, естествено. — („Да замина? Не съзнаваш ли, че трябва да си върша работата, която е да защитавам гражданите от твоите извънземни?” — По някакъв начин те бяха станали извънземните на Мариан.) — Райън заведе Кони при родителите й във Вермонт, а той се върна при своите лилави върболисти в Канада.

— А Ноа? — попита внимателно Еван. Той знаеше всичко за Ноа; защо, попита се тя за сетен път, споделяше всичко с този двайсет и осем годишен гей мъж, сякаш е неин връстник, а не на Ноа? Нямаше значение; Еван й беше нужен.

Тя поклати глава. Ноа беше изчезнал.

— Всичко ще е наред, Мариан. Той винаги се оправя.

— Знам.

— Виж, скачваме се.

Слязоха от подводницата през страничния вход на Мисията. Каквото и да беше предназначението на новите докове в горната част на кораба, не беше за прехвърляне на медицински кадри.

— Без да пречим на движението отгоре. Адски лесно — каза с възхищение Еван.

— Ах, тези съобразителни извънземни — промърмори Мариан, доста тихичко, за да не я чуе все още облеченият в парадна униформа капитан на подводницата. Размяната на обичайните за тях полусаркастични забележки й действаше успокоително: истинската жаба в илюзорната градина. Преддверието на кораба не се беше променило, само че този път ги посрещна друг извънземен. Беше жена и носеше същия проблясващ енергиен щит върху семплата туника и панталони. Висока, с медна кожа, с онези неестествено големи очи, тя изглеждаше на около трийсет, но как би могъл да знае човек? Имаха ли денебците пластична хирургия? Защо не? Имаха всичко друго.

Освен лечение за спорова болест.

Денебката се представи (учен Джоунс), произнесе стандартната „радвам се, че дойдохте” реч, която изнервящо излизаше от тавана. Заведе ги до лабораторията и веднага си тръгна. Със или без пластична хирургия, Мариан високо оцени извънземната технология, когато видя лабораторията. В нея нямаше нищо непознато, но всичко беше първокласно. Дали я бяха създали по същия начин, по който бяха създали Мисията, или я бяха поръчали от земен доставчик? Вероятно второто, защото най-модерният генетичен секвенсер все още носеше етикет „Илюмина”. Апаратът или е бил поръчан, транспортиран и платен (с какво?) през предишните месеци на преговори, или беше най-бързата доставка в света.

До него на полица бяха подредени епруветки с кръвни проби, всички грижливо етикетирани.

Макс моментално отиде до компютъра и го включи.

— Няма интернет — каза той разочаровано, — само локална мрежа и… леле, той е тежко защитен.

— Нали съзнаваш — каза Мариан, — че това е малка част от научните изследвания, които се извършват на борда на Мисията? Ние няма да правим нищо друго, освен да обработваме митохондриална ДНК, за да идентифицираме носителите на хаплогрупа L7. Ние сме в периферията на голямата картина.

— Хей, нали сме тук — отговори Макс и й се усмихна щастливо. — Жалко само за World of Warcraft. В това нещо няма никакви игри. Какво ще правя в свободното си време?

— Ще работиш — отговори му Мариан, точно когато вратата се отвори и влязоха двама души. Мариан разпозна единия, макар че го виждаше за пръв път. Охрана. Жената беше по-трудна за определяне. Средна възраст, носеше джинси и пуловер, косата й беше вързана с малко прекалено младежка панделка. Но усмивката й беше сърдечна и се излъчваше от очите й. Тя подаде ръка.

— Доктор Дженър? Аз съм Лиза Гитерес, консултант по генетика. Аз ще съм връзката ви с доброволците. Вероятно няма да се видим пак, но просто исках да ви поздравя. Вие сте доктор Бланфорд?

— Да — отговори Еван.

Мариан се намръщи.

— Защо ни е необходим консултант по генетика? Казаха ни, че работата ни се състои само в обработване на кръвните проби, за да идентифицираме членовете на хаплогрупа L7.

— Така е — отговори Лиза — И оттам поемам аз.

— Поемате какво оттам?

Лиза внимателно я изгледа.

— Вие знаете, разбира се, че денебците искат да идентифицират оцелелите членове на собствената им хаплогрупа. Те ги смятат за свое семейство. Концепцията за семейството е от основно значение за тях.

Мариан отговори:

— Вие не сте генетик, а ксенопсихолог.

— И това също.

— И какво ще се случи, след като бъдат идентифицирани отдавна загубените членове на семейството?

— Аз ще им съобщя, че са отдавна загубените членове на семейството. — Усмивката й нито за миг не се помрачи.

— И после?

— И после те ще се срещнат с посланик Смит.

— И после?

— Няма „после”. Посланикът иска просто да се запознае с тези свои братовчеди отпреди шест хиляди поколения. Да си обменят семейни клюки, да измислят свои семейни шеги, да обсъждат непоносимия си чичо Хари.

А, значи тя имаше чувство за хумор. Може би това беше изискване, за да си постави човек етикет „ксенопсихолог” професия, която допреди няколко месеца не съществуваше.

— Приятно ми беше да се запозная с вас двамата — каза Лиза, разшири усмивката си с още един сантиметър и си тръгна.

— Ах, хората тук бързо се появяват и изчезват — промърмори Еван.

Но Мариан изведнъж не беше в настроение за хумор, дори и когато цитатът идваше от толкова подходящ източник като „Магьосникът от Оз”. Тя изгледа спокойно Еван, Макс и Джина.

— Хайде, екип. Време е да се захващаме с работа.

На борда на Мисията имаше още четири научни екипа и никой от тях не се интересуваше от периферната дейност на Мариан. В другите екипи влизаха учени от Световната здравна организация, Центъра за заразни болести, Медицинския изследователски институт на Американската армия, Института за молекулярна медицина в Оксфорд, Института по геномика в Бейджинг, Университета в Кюшу, Клиниката и научноизследователска фондация „Стрипс”, може би най-добрият световен център по имунология. Тук бяха някои от най-известните имена в света на науката и медицината, включително и десетина нобелисти. Мариан не знаеше, но можеше да си представи каква е била политическата и научната конкуренция, за да попадне някой на Мисията. Американците имаха предимство, тъй като корабът се намираше на нюйоркското пристанище, но това от своя страна сигурно беше породило множество политически заплахи и ответни заплахи, пазарлъци и компромиси.

Най-елитната, както и най-многобройна група, работеше върху спорите: герминиране, определяне на секвенцията и изследване на този вирус, който би могъл да убие населението на Земята. Те работеха в камери с негативно налягане и четвърто ниво на биобезопасност: НББ-4. В миналото Съединените щати разполагаха само с две лаборатории НББ-4 — в Центъра за заразни болести в Атланта и в Медицинския изследователски институт на Американската армия в Мериленд. Сега вече имаше трета, чисто нова и напълно оборудвана, ослепителна лаборатория. Пред споровия екип стоеше невъзможната задача да създаде за десет месеца някаква ваксина или друг метод за неутрализиране в световен мащаб на патоген, който не произхождаше от Земята.

Биологичният екип изследваше извънземните тъкани и гени. Денебците щедро даваха всичко, което им се поискаше: кръв, епителни клетки, сперма, биопсични проби.

— Може би ще ни дадат и бъбрек, ако ги помолим достатъчно любезно — каза Еван. — Знаем, че имат по два.

— Хайде ти им поискай — отговори Мариан.

— Аз не. Кой знае какво ще ми поискат в замяна.

— Засега не са поискали нищо.

Почти веднага биологичният екип потвърди, че денебците са хора. После започна дългият процес за установяване на генетичните и еволюционни различия между извънземните и земните. Първата разлика, оповестена след две-три седмици, беше че всичките седемнайсет извънземни на борда на Мисията носеха същия процент неандерталски гени като земните: между един и четири процента.

— Те и ние сме едно и също — каза Еван.

— Съмняваше ли се? — попита Мариан.

— Не. Но по-интересни, струва ми се, са предварителните данни, че денебците показват толкова по-малко генетично разнообразие от нас. Този скапаняк Уилкокс сигурно рони сълзи в бирата си.

Патрик Уелс Уилкокс беше настоящият защитник на теорията за катастрофата в Тоба, която стана модерна в науката и после излезе от мода. Преди седемдесет хиляди години в Тоба, Индонезия, избухнал супервулкан. Според застъпниците на тази теория вулканът предизвикал основни промени в околната среда, които от своя страна довели до драстично намаляване на населението и го свели може би до 10 000 индивида. Освен това се получило и силно намаление в човешкото генетично разнообразие. Подкрепата за тази идея идваше от геологията, както и от смесването на генетични линии в някои гени, включително митохондриални, Y-хромозоми и ядрени. За съжаление имаше и доказателства, че драстичното намаляване на населението не се е случвало. Щом денебците, които бяха напуснали Земята много преди супервулкана, показваха по-малко генетично разнообразие от земните жители, следваше, че земното разнообразие едва ли е намаляло особено.

— Уилкокс да не бърза да плаче — каза Мариан.

— Всъщност той изобщо не плаче. Той е скапан позьор. Скрива се в лабораторията си в Кеймбридж и възмутено гледа света през бойниците на крепостната стена.

— И излива нагорещено масло върху противниците си палеонтолози — предложи Мариан.

— Всъщност Уилкокс може и да не е човек. Възможно е да е изпратен за предварително разузнаване от денебците. Само че никой в Кеймбридж не е забелязал това досега.

— Или поне така мислехме — усмихна се Мариан. Двамата с Еван не сдържаха заядливите си шеги, защото им помагаха да намалят тихото, вездесъщо безпокойство, което споделяха с всички на Мисията. Мисията беше кораб, изпълнен с тревога.

Третият изследователски екип на Мисията беше много по-малък. Членовете му бяха физици, които работеха с „учен Джоунс” върху астрономическата страна на приближаващия сблъсък със споровия облак.

Четвъртия екип тя така и не видя. Въпреки това обаче подозираше, че той е там и следи останалите — сенчеста, анонимна ненаучна група, неизвестна дори и за огромния брой видими охранители.

Мариан погледна рутинната работа на лабораторната маса: полимеразна ензимна реакция за амплификация на ДНК пробите, ДНК секвенция, анализ на данните, писане на доклад за генетичното значение на всеки човешки доброволец, който се яви на денебския „събирателен пункт” в Манхатън. Много хора се бяха явили. Засега само двама от тях принадлежаха към хаплогрупата на посланик Смит.

— Еван, от нас двамата няма нужда. Джина и Макс могат да се справят с всичко, което се изисква от нашите скъпоплатени мозъци тук.

— Така е — отговори Еван. — Затова нека да тръгнем на разузнаване. Поне докато ни спрат.

— Добре. Да. Нека да разузнаваме.

Ноа излезе от мъжката тоалетна на ресторанта. По време на затишието в ранния следобед нямаха други клиенти освен двама мъже, които се бяха настанили на една маса в дъното.

— Ела да видиш нещо! — извика го сервитьорката. Тя и готвачът се бяха навели над телефона й, нещо странно само по себе си, тъй като се мразеха. Но възбудата в очите на Синди като че ли не идваше от обичайната й дрога и Ноа погледна в екрана на скъпия телефон, придобит по неясен начин и подарен на Синди от настоящия й приятел, преди да бъде обвинен в злонамерено нападение и закаран на остров Рикър.

Мариан с учудване отбеляза колко малко части от Мисията бяха с ограничен достъп.

Лабораториите НББ-4, разбира се. И жилищата на извънземните, които се намираха близо до НББ-4. Но баджовете, които двамата с Еван носеха, им осигуряваха достъп до почти всичко останало. Разминаваха се с хора, които си вършеха работата, някои ги поздравяваха, а други бяха толкова целеустремени, че не ги забелязваха.

— Естествено, има врати, които дори не виждаме — каза Еван. — Извратени извънземни камери, които не виждаме. Денебци, които не виждаме. Те знаят къде сме ние, къде е всеки, във всяка минута. Ужасно лесно.

Вътрешността на Мисията беше странна смесица от материали и стилове. Много от коридорите бяха точно такива, каквито човек би очаквал да види в научноизследователски институт: без украса, чисти, с много врати от двете страни. Стените, изглежда, бяха направени от някакъв хибрид между метал и пластмаса, но не се огъваха. Стените на частните кабинети и фоайета, от друга страна, често бяха направени от нещо, което й приличаше на оризова хартия, но не пропускаха звук. Тя имаше чувството, че може да ги пробие с юмрук, но когато се опита, стената съвсем леко поддаде, като твърда пластмаса. Някои от тези стени можеха да се разместват, за да се променя размерът и формата на стаята. Други бяха огромни екрани, които показваха постоянно променящи се форми в пастелни цветове. И накрая, имаше странни малки фоайета, които изглежда бяха обзаведени по скъп каталог от някой, който е предполагал, че всичко земно върви с всичко друго: мокет американска агава и викторианско канапе с камилска облегалка, репродукции на Пикасо с ниски марокански масички, инкрустирани със сребро и мед, на една от стените над японски забутон имаше черга на племето навахо.

Мариан се измори. Влязоха в едно такова помещение до главната трапезария и тя седна в един фотьойл стил английски клуб до малка лилава масичка от огънато стъкло.

— Еван, вярваш ли, че всички ще умрем след една година?

— Не. — Той седна на съседното кресло, като одобрително галеше широката му тапицирана облегалка за ръката. — Но само защото умът ми отказва да възприеме мисълта за собствената ми смърт по някакъв смислен начин. Но на интелектуално ниво, да. По-точно, почти всички ние ще умрем.

— Ваксина, с която ще бъдат спасени останалите?

— Не, просто няма достатъчно време да се подредят всички елементи. Но денебците ще спасят някои земни.

— Как?

— Ще вземат подбрана малка група на онзи свой голям кораб горе в небето.

Колко е глупава, че не се е сетила по-рано, моментално си помисли тя. Но това чувство бързо беше заместено от невротична отчаяна надежда.

— Да ни вземат нас, екипите на Мисията? За да продължим съвместната си работа по спорите?

Децата й, трябва да намери някакъв начин да включи Елизабет, Ноа, Райън и Кони и бебето! Но всички тук имаха семейства…

— Не — отговори Еван. — Прекалено много сме. Предполагам, че само земните членове на тяхната хаплогрупа. Защо иначе ще си правят труда да ги идентифицират? А и всичко, което чувам, подкрепя факта, че отдават голямо значение на кръвното родство.

— От кого си го чул? Ние прекарваме в лабораторията по шестнайсет часа на ден…

— Аз нямам нужда от много сън. За разлика от теб, Мариан. Разговарям с биологичния екип, които общуват с извънземните повече от всички останали. Говоря и с Лиза Ги герес, генетичния консултант.

— И денебците са казали на някого, че ще вземат членовете на своята хаплогрупа преди споровият облак да удари?

— Не, разбира се, че не. Кога денебците са казали на земните нещо директно? Те винаги усмихнато отклоняват отговора, най-сърдечно уверяват. Приличат на филипински прислужници.

Мариан се стресна и учудено го погледна. Завоалираното расистко сравнение беше нетипично за Еван и беше изказано с известна горчивина. Тя още веднъж осъзна колко малко издаваше Еван за миналото си. Какво се беше случило между него и някакво филипинско момче, на което очевидно не можеше да прости? Бивш любовник? Сексуалната ориентация на Еван също беше нещо, което никога не обсъждаха, макар че тя, естествено, знаеше за нея. Ако се съдеше по мрачното му лице, той и сега нямаше да го обсъжда.

— Ще попитам Смит какво възнамеряват да правят денебците — каза тя.

Спокойната усмивка се беше върнала на лицето на Еван.

— Успех. Обединените нации не могат да получат информация от него, научните шефове на проекта не могат да получат информация от него, а ние двамата с теб изобщо не го виждаме. Дребни препятствия пред твоя план.

— Ние наистина сме лабораторни мишки — каза тя. И внезапно добави: — Да вървим. Трябва да се връщаме на работа.

— Мислех си нещо — каза бавно Еван.

— Какво?

— За произхода на вирусите. Как не еволюират от един обект и нямат общ прародител. За теорията, че те индивидуално произхождат от парченца ДНК и РНК, които са се отцепили от клетките и са се научили да се разпростират към други клетки.

— Не виждам какво значение има това — каза Мариан и се намръщи.

— И аз не виждам.

— Тогава…

— Не знам — каза Еван и повтори: — Не знам.

Ноа беше друг човек.

Похарчи парите от кръводаряването за захарна тръстика и сега беше получил едно от наистина добрите си превъплъщения. Беше безименен войник в безименна армия: смел, властен и уверен. Вътрешно усещаше, че това е илюзия (преди не го беше усещал!). Но нямаше значение. Той стоеше на голям камък в южната част на Сентрал Парк, насред дъжда и носените от вятъра пластмасови торбички, и се чувстваше напълно, макар и временно, щастлив. Беше на върха на света, или поне два метра над него, и нищо не му се струваше невъзможно.

Извънземният жетон в джоба му започна да звъни, странен синкопиран ритъм, атонален, абсолютно нетипичен за мобилен телефон. Без секунда колебание — беше способен да се изправи пред всичко! — Ноа извади жетона от джоба си и го натисна.

Женски глас попита:

— Ноа Ричард Дженър?

— Да, госпожо!

— Аз съм доктор Лиза Гитерес от денебската Мисия. Бихме искали да ви видим. Бихте ли дошли възможно най-бързо на кея пред специалната мисия на ООН?

Ноа пое дълбоко въздух. После пълното осъзнаване избухна около него шумно и ослепително, като бомбата миналата седмица. О, господи, защо не се беше сетил по-рано? Може би защото преди не беше воин. Майка му беше — дявол да го вземе…

— Ноа?

— Ще дойда — отговори той.

Подводницата изплува в камера под морското равнище. Жена на средна възраст с джинси и блейзър, вероятно д-р Лиза Гитерес, чакаше Ноа в безлична стая. Той не обърна особено внимание на жената и стаята. Докато вървеше по мостчето, каза:

— Искам да видя майка си. Веднага. Тя е доктор Мариан Дженър и работи някъде тук.

По реакцията на д-р Гитерес можеше да се допусне, че това не беше новина за нея.

— Изглеждаш развълнуван. — Това беше човешкият глас, който Ноа беше чул от жетона.

— Развълнуван съм! Къде е майка ми?

— Тя е тук. Но първо някой друг иска да те види.

— Настоявам да видя майка си!

Една врата в стената се плъзна и през нея излезе висок мъж с медна кожа и боси крака. Ноа го погледна и онова нещо отново се случи.

Шок, смущение, напълно необяснимо усещане — той познаваше този човек, точно както познаваше сестрата, която изми сълзотворния газ от очите му и от очите на детето по време на демонстрацията в Уест Сайд. Но никога не го беше виждал, а човекът беше извънземен. Все пак усещането за родство беше силно, дезориентиращо, абсурдно.

— Здравей, Ноа Дженър — каза таванът. — Аз съм посланик Смит. Добре дошъл в Мисията.

— Аз…

— Исках да те приема лично, но сега не мога. Имам среща. Лиза ще ти помогне да се установиш тук, ако пожелаеш да останеш при нас за известно време. Тя ще ти обясни всичко. Нека само да кажа…

Невъзможно беше да се отрече искреността на този човек, той вярваше във всяка своя дума…

— …че много се радвам да те видя.

Извънземният си отиде и Ноа остана загледан във вратата, през която беше изчезнал.

— Какво има? — попита д-р Гитерес. — Изглеждаш шокиран.

— Познавам този човек! — промърмори Ноа. В следващата секунда осъзна колко глупаво звучеше това.

— Нека да отидем някъде да си поговорим, Ноа — каза тя нежно. — Някъде, където не е толкова… мокро.

Вода се стичаше по стените на подводницата, а на пода имаше локвички. Моряци и офицери минаваха по мостчето и тихо си говореха. Ноа последва Лиза от подводницата по страничен коридор в офис, в който имаше диаграми, разпечатки, лаптоп — съвсем обикновено на вид място, което само засили усещането му за нереалност. Тя седна в едно кресло и му посочи друго. Той остана прав.

— Вече съм виждала това, Ноа. Това, което изпитваш, макар че обикновено то не изглежда толкова силно, колкото при теб.

— Виждала си какво? И коя всъщност си ти? Искам да говоря с майка си.

Тя го изучаваше с поглед и той остана с впечатление, че вижда повече неща, отколкото би искал.

— Аз съм доктор Лиза Гитерес, както каза посланик Смит. Аз съм генетичен консултант и осъществявам връзката между посланика и хората, идентифицирани като принадлежащи към неговата хаплогрупа L7, групата, открита от изследванията на майка ти. Преди това работех с д-р Барбара Формизано в Оксфорд, където също запознавах хора, които споделят една и съща хаплогрупа. Доста често съм виждала в по-лека форма онова, което преживяваш в момента — неочаквано чувство за връзка между хора с непрекъсната линия на майки, баби и прабаби чак до родоначалницата на клана. Важно е…

— Това ми прилича на глупости!

— …да се помни, че връзката е чисто символична. Сходни клетъчни метаболизми не водят до споделени емоции. Но — едно важно „но”! — символите имат мощен ефект върху човешкия ум. Което на свой ред поражда емоции.

— Имах това усещане един път преди. За една непозната жена и нямаше как да знам дали е моят „хаплотип”!

Вниманието на Лиза се изостри. Тя стана.

— Каква жена? Къде?

— Не знам как се казва. Виж, искам да говоря с майка си!

— Говори първо с мен. Използваш ли захарна тръстика, Ноа?

— Какво общо има това с всичко тук?

— Редовната употреба на захарна тръстика засилва определени мозъчни пътища, свързани с въображението и възприятията. Посланик Смит… е, нека оставим това настрани за момента. Мисля, че знам защо искаш да видиш майка си.

— Виж, не искам да бъда по-груб, отколкото вече бях, но това не е твоя работа. Всичко, което искаш да ми кажеш, може да почака, докато се видя с майка си.

— Добре. Ще те заведа до нейната лаборатория.

Ходиха доста дълго време. Той забеляза доста малко от онова, покрай което минаваха, но, от друга страна, нямаше кой знае какво за забелязване. Безкрайни бели коридори с безкрайни бели врати. Влязоха в една лаборатория и двама души, които Ноа не познаваше, го погледнаха с любопитство. Лиза каза:

— Доктор Дженър…

Другата жена посочи към една врата в дъното. Преди тя да успее да проговори, Ноа отвори вратата. Майка му седеше пред малка масичка, обвила с пръсти чаша кафе, което не пиеше. Очите й се разшириха.

— Мамо…защо, по дяволите, не си ми казала, че съм осиновен? — извика Ноа.

Еван и Мариан седяха в неговата стая и пиеха шестнайсетгодишен сингъл малц. Тя рядко пиеше, но знаеше, че Еван често си пийва. Никога преди не беше влизала в неговото жилище на Мисията, което беше също като нейното. В стаята имаше легло, скрин, малка маса и два стола. Тя седеше на един от универсалните столове с облегалка, а Еван се беше излегнал на леглото. Повечето учени си носеха някакви вещи от къщи, но стаята на Еван беше напълно безлична. Никакви картини, никакви фамилни фотографии в рамки, никакви декоративни възглавници, дори никаква чаша за кафе или излишна поничка, донесена от кафенето.

— Ти живееш като отшелник — каза Мариан и веднага осъзна колко пияна трябва да е, за да изрече такова нещо. Отпи още една глътка скоч.

— Ти защо не си му казала? — попита Еван.

Тя остави чашата си и подръпна кожата на лицето си. Усещаше я чужда, сякаш принадлежеше на някой друг.

— О, Еван как да ти отговоря? Отначало Ноа беше твърде малък, за да разбере. Двамата с Кайл го осиновихме в глупав опит да спасим брака си. Аз не разсъждавах нормално — това се случва, когато живееш с алкохолик. Може и да е имало някаква сцена за алкохолик и жена му от киното, която да не сме разиграли, но не ми се вярва. Скандали, молби, изливане на всичкия алкохол от къщата, търсене на Кайл по баровете в два часа през нощта… Както и да е, после Кайл умря и аз се мъчех да се справя с този факт, и с децата, и с академичната си кариера, и имаше толкова хаос и деликатни проблеми, че просто не можех да прибавя още едно голямо разкритие. После изведнъж беше прекалено късно, защото Ноа щеше да попита защо не съм му казала по-рано и после нещата някак си ми се изплъзнаха.

— Елизабет и Райън също не са му казали?

— Очевидно не. Ние много си крещим за политика и подобни неща, но на лично ниво сме доста сдържани хора. — Тя размаха неясно ръка из стаята. — Но не чак толкова сдържани, колкото си ти.

— Аз съм британец от определена класа — усмихна се Еван.

— Ти си енигма.

— Не, това се отнася за руснаците. Енигми, опаковани в загадки. — Но внезапно през очите му премина сянка.

— Какво…

— Мариан, нека да попълня малките съобщения и новини, пристигнали докато беше с Ноа. Първо, от денебците: те ще доведат на борда на Мисията всички членове на своя „клан“ — така преводачът нарича хаплогрупа L7 — които желаят да дойдат. Но това вече го знаеш. Второ…

— Колко са на брой?

— Колко сме идентифицирали, или колко искат да дойдат тук?

— И двете. — Броят на хаплотип L7 беше скочил експоненциално, веднага щом бяха идентифицирали първите няколко и можеха да проследят семейните им дървета по майчина линия.

— Идентифицирани са шейсет и трима, включително тримата, за които Джина летя до Джорджия и им направи тест. По-голямата част от хаплогрупата вероятно още е в Африка или е отмряла. От тези, десет искат да посетят Мисията. — Той се поколеба. — Засега само Ноа иска да остане.

Ръката на Мариан застина във въздуха с чаша в ръка.

— Да остане? Той не ми каза това. Ти откъде знаеш?

— След като Ноа си тръгна този следобед, Смит дойде в лабораторията с това съобщение.

— Разбирам — каза тя. Но не разбираше. Тя беше в стаята си и се възстановяваше след мъчителния разговор със сина си. С осиновения си син. Не можеше да каже на Ноа нищо за родителите му, защото не знаеше нищо: запечатани архиви по осиновяването. Дали Ноа беше такъв, какъвто е, поради гените си? Или поради начина, по който го беше отгледала? Поради социалната си група? Поради астрологическия си знак? Най-различни теории идваха и излизаха от мода, но нито една от тях не обясняваше личността.

— Какво ще прави Ноа тук? Той не е учен, нито охранител, нито администратор… — Нито нищо. Самата мисъл я измъчваше. Нейното детенце, загубеното й дете.

— Нямам представа — отговори Ева. — Предполагам, че или ще си намери нещо, или ще си тръгне. Другата новина е, че биологичният екип е напреднал в сравнителното изследване на имунните системи на денебците и земните. Има много графики, диаграми и детайли, но основното е, че има голямо съответствие между нашите и техните системи. Забележително малко генетично отклонение. Различни антитела, разбира се, за различните патогени, а такива има много, затова няма шанс скоро да имаме допир до техните кожи без енергиен щит.

— Значи оргията няма да се състои.

Еван се разсмя. Окуражена от това, както и от алкохола, Мариан попита:

— Ти гей ли си?

— Знаеш, че съм гей, Мариан.

— Исках да съм сигурна. Никога не сме говорили за това. Аз все пак съм учен.

— Ти си американка. Не оставяш неизказано нищо, което не би могло да се изкрещи от покрива.

Замъгленият й мозък се върна към Ноа.

— Провалих се със сина си, Еван.

— Глупости. Казах ти, той ще стъпи на крака. Просто бъди готова за идеята, че няма да тръгне в посоката, в която ти искаш.

Отново същата сянка през очите на Еван. Не го попита нищо; той очевидно не искаше да говори за това, а тя вече достатъчно си беше навирала носа. Внимателно се надигна и се канеше да си тръгне, но следващите му думи я спряха.

— Освен това Елизабет ще дойде утре.

— Елизабет? Защо?

— Среща със Смит за сигурността на брега. Някой е извършил второ нападение в кръводарителския пункт на брега.

— О, боже! Има ли ранени?

— Не. Този път.

— Елизабет ще иска от денебците да й дадат технологията на енергийния щит за граничния патрул. Тя копнее за нея от момента, в който Мисията се приземи на пристанището. Еван, това ще бъде бедствие. Тя е толкова фокусирана върху работата си, че не вижда какво ще се случи, ако — не, когато — улицата намери собствена употреба за технологията, което тя винаги намира. — Кой беше казал това? Някакъв писател. Не си спомняше.

— Не се смахвай. Елизабет може да иска, но от това не следва, че Смит ще се съгласи.

— Но той толкова силно иска да открие своя „клан” — господи, толкова е глупаво! Онази корейска митохондриална секвенция, която редовно изскача при норвежките рибари, да дам само един пример, или онзи инженер в Минесота, който е проследил родословието си триста години назад, без да може да си обясни полинезийския митохондриален подпис, който носи — никой няма чист код, искам да кажа род.

— Никой на Земята, във всеки случай.

— А дори и да има — отговори бързо тя, макар че изведнъж думите й бяха станали хлъзгави и се въртяха в устата й като стриди, — няма зна… значи… значителна връзка между двама души с еднаква митохондриална ДНК, която да е по-различна от тази между двама непознати!

— Не и за нас — каза Еван. — Мариан, отиди да си легнеш. Много си пияна, а утре ни чака работа.

— Работата няма да ни защити от споровия облак. Споров облак. Споров облак.

— Но все пак си е работа. Отиди да си легнеш.

Ноа стоеше в ъгъла на конферентната зала, в която имаше дванайсет души и двама извънземни. Някой се беше опитал да придаде празнично настроение с червени хартиени покривки и чинии с малки сладки. Не му се беше получило. Залата си оставаше универсална конферентна бизнес зала, пълна с хора, които не биха имали никаква разумна причина да бъдат заедно нито на конференция, нито на парти. Лиза Гитерес се разхождаше сред тях: усмихваше се, говореше, за да накара хората да се чувстват удобно. Не й се получаваше.

Две млади жени, застанали близо една до друга за емоционална подкрепа. Мъж на средна възраст с костюм „Армани” и италиански кожени обувки. Небръснат мъж с коса, вързана на мръсна опашка, който изглеждаше бездомен, но може би само защото стоеше до добре обутия Армани. Една жена, която носеше пластмасова торбичка с дупка от едната страна. И тъй нататък. Групата беше толкова разнородна, че на Ноа, който стоеше настрана с гръб към стената, те му заприличаха на богомолците в италианска катедрала.

Тази мисъл предизвика принудена усмивка. Един мъж близо до него, вероятно окуражен от усмивката му, се приближи още и прошепна:

— Те ще ни пуснат да се върнем в Ню Йорк, нали?

— Защо да не ви пуснат, ако искате? — примигна Ноа.

— Аз искам да ни предложат щитове за споровия облак! Да си ги занесем в града! Защо иначе бих дошъл тук?

— Не знам.

Мъжът направи гримаса и се отдалечи. Но защо изобщо беше дошъл, щом предполагаше, че извънземните могат да го отвлекат, пленят или нещо подобно? Всеки един от хората в стаята бе предизвикал в него същото шокиращо разпознаване, както посланик Смит. Всеки един. Но очевидно никой друг не го изпитваше.

Нервният човек нямаше защо да се тревожи. Когато партито и изнесените от тавана речи за родство и покана да останат за по-дълго на Мисията свършиха, хората си тръгнаха. Тръгнаха си, както изглеждаше, с облекчение, или все още любопитни, или доволни, или неспокойни, или разочаровани (Никакви енергийни щитове! Никакви богатства!), но всички те си тръгнаха, макар че Лиза все още им говореше окуражително. Всички, освен Ноа.

Посланик Смит дойде при него. Денебецът не каза нищо, просто тихо чакаше. Имаше вид на човек, който е готов да чака безкрайно.

Дланите на Ноа лепнеха. Всички онези временни персони под въздействието на захарната тръстика, една по една отхвърлени като змийски кожи, когато дрогата спре да действа. Не, не като змийски кожи; това не беше добро сравнение. По-скоро като трохите на Хензел и Гретел, пуснати с надежда, но изчезнали преди да го доведат до някъде. Човекът с мръсната конска опашка не беше единственият бездомник.

— Искам да знам кой и какво си ти — каза Ноа.

Таванът над Смит отговори:

— Ела с мен на истинско празненство.

Кръгла стая, много малка. Ноа и Смит стояха един срещу друг.

Таванът каза:

— Това е шлюзова камера. Отвъд това пространство околната среда е нашата, не твоята. Тя не е много различна, но ти не си свикнал с нашите микроби и трябва да носиш енергиен щит. Той пропуска въздух, но в началото сигурно ще ти е трудно да дишаш, защото съдържанието на кислород на Свят е като при надморска височина от 3600 метра на Земята. Ако започне да ти се повръща в шлюзовата камера, където ще останем няколко минути, можеш да се върнеш. Светлината ще ти се стори слаба, миризмите — странни, а гравитацията е с една десета по-слаба от онази, на която си свикнал. Отвъд тази точка няма вградени преводачи, ние ще говорим на нашия език и ти няма да ни разбираш. Сигурен ли си, че искаш да дойдеш?

— Да — каза Ноа.

— Има ли нещо, което искаш да кажеш, преди да се присъединиш към своя изконен род?

— Как се казваш? — попита Ноа.

Смит се усмихна. Издаде някакъв вибриращ звук, нещо като мийхао с цъкане накрая.

Ноа го имитира.

Смит каза на вибриращ английски: „Брат мой”.

Мариан не присъстваше на срещата между Елизабет и Смит, но Елизабет дойде да я види след това. Мариан и Макс бяха наведени над компютъра и се опитваха да изяснят откъде идва нещо, което беше или митохондриална аномалия, или обикновено замърсяване на проба, или лабораторна грешка, или глич в програмата. А може би и нещо съвсем друго. Мариан се изправи и каза:

— Елизабет! Колко хубаво…

— Трябва да говориш с него — каза заповедно Елизабет. — Човекът е идиот!

Мариан погледна към офицера от охраната, който беше придружил Елизабет до лабораторията. Той кимна и излезе.

— Аз просто ще… Тази работа може да почака — каза Макс и направо хукна, един мъж, който не желаеше да бъде свидетел на драматичните отношения между майка и дъщеря. Еван, който имаше нужда от сън, беше отишъл да спи. Джина беше заминала да види родителите си в Бруклин, което не беше правила от седмици.

— Допускам, че имаш предвид посланик Смит.

— Да. Той знае ли какво става в Ню Йорк? И изобщо интересува ли се?

— Какво става в Ню Йорк?

Държанието на Елизабет веднага стана професионално, по-спокойно, но не по-малко напрегнато.

— Остават по-малко от девет месеца до преминаването на споровия облак.

Все пак добре, че е приела този факт, помисли си Мариан.

— Само през последния месец в петте административни района на Ню Йорк имаме три пъти повече палежи, десет демонстрации с разрешение от градските власти, три от които завършиха с насилие, двайсет и три убийства и едно масово религиозно самоубийство в Църквата на Следващата стъпка напред в Трайбека. Уолстрийт се срина. Терористи окупираха Банката на Федералния резерв на Либърти Стрийт от вторник до четвъртък сутринта. На север от Ню Йорк беше нападната резиденцията на губернатора, неуспешно. Същото нещо се случва навсякъде другаде. Части от Бейджинг горят вече цяла седмица. Трийсет и шест процента от американците вярват, че денебците са донесли споровия облак със себе си, независимо че астрономите твърдят обратното. Ако посланикът ни даде енергийния щит, това ще наклони везните в тяхна полза. Мислиш ли, че президентът и ООН не са казали това на Смит?

— Нямам представа какво са казали президентът и ООН, а мисля, че и ти нямаш.

— Мамо…

— Елизабет, ако каквото току-що каза е истина и посланикът е отказал на президента, мислиш ли, че моята намеса би помогнала?

— Не знам. Вие, учените, се подкрепяте.

Много отдавна Мариан беше забелязала по колко различни начини реагираха хората на немислимите катастрофи. Някои се паникьосваха. Някои се пазаряха. Някои се шегуваха. Някои отричаха. Някои обвиняваха. Някои рушаха. Някои се молеха. Някои пиеха. Някои се вълнуваха, сякаш през целия си живот тайно бяха очаквали такава драма. Очевидно нищо не се беше променило.

Хората на борда на Мисията посрещаха немислимото с работа и с още работа. Елизабет беше права, че изкуственият остров се беше превърнал в отделна, самозадоволяваща се, самообясняваща се вселена, във всяка минута посветена на търсенето на нещо, на каквото и да е, което да спре въздействието на споровия облак върху мозъка на бозайниците. Денебците, съзнавайки колко добри могат да бъдат хакерите, бяха блокирали всякакъв интернет, телевизия и радио за Мисията. Новините от външния свят идваха чрез вестници и писма, двете умиращи медии, носени в пощенски чувал два пъти дневно и от посещаващи продавачи, учени и дипломати. Мариан не им обръщаше много внимание.

— Денебците няма да ти дадат енергийния си щит — каза тя на разгневената си дъщеря.

— Просто не можем да защитаваме ООН без него. А какво остава за останалата част от пристанището.

— Тогава кажете на всички посланици и преводачи да си отидат вкъщи. Защото това, което искаш, просто няма да се случи. Съжалявам, но няма да се случи.

— Ти не съжаляваш. Ти си на тяхна страна.

— Не става въпрос за страни. Ако попаднат в неправилните ръце, тези щитове…

— Правораздавателните органи са правилните ръце!

— Елизабет, вече сме говорили по въпроса много пъти. Нека да не се повтаряме. Знаеш, че нямам власт да ти дам енергиен щит, а не съм те виждала от толкова време. Хайде да не се караме. — Мариан чу молбата в собствения си глас. Кога в дългия и сложен път на родителството беше започнала да моли дъщеря си за съгласие, вместо да бъде обратното?

— Добре, добре. Как си, мамо?

— Преуморена и измъчена. Ти как си?

— Преуморена и измъчена. — Неохотна полуусмивка. — Не мога да остана дълго. Защо не ме разведеш наоколо?

— Разбира се. Това е моята лаборатория.

— Имам предвид из Мисията. За пръв път влизам вътре, а твоят посланик… — по някакъв начин Смит беше станал нейна лична отговорност — …ме посрещна в една стая близо до пристана за подводници. Може ли да разгледам повече? Или вас, лабораторните работници, не ви пускат от клетките?

Предизвикателството, неволно или не, подейства. Мариан разведе Елизабет из цялата достъпна за земните хора част на Мисията. Придружаваше ги офицер от охраната, на когото Елизабет не обръщаше внимание. Очите й проникваха навсякъде, виждаха всичко.

— Къде живеят денебците? — попита тя накрая.

— Зад ето тези врати. Никой не е влизал там.

— Интересно. Доста близо е до високорисковите лаборатории. А къде е Ноа?

Вчерашната горчива сцена с Ноа, който й беше толкова ядосан, защото не му е казала, че е осиновен, все още беше отворена рана. Мариан не искаше да каже на Елизабет, че не знае къде е отишъл.

— Той е отседнал при земните посетители — отговори тя, като се надяваше, че такова място действително съществува.

Елизабет кимна.

— Трябва да се връщам. Благодаря за екскурзоводския тур, мамо.

Мариан искаше да прегърне дъщеря си, но Елизабет вече си беше тръгнала и вървеше към пристана за подводници, следвана от охранителя. Един спомен прониза Мариан: малката Елизабет, петгодишна, стиснала устни, докато върви към училищния автобус, на който трябваше да се качи за пръв път сама. Всичко се случи толкова бързо и когато споровият облак удари, няма и спомен да остане.

Тя изтри глупавите си сълзи и се върна на работа.

Главната зала беше с тънките, подобни на оризова хартия стени като част от неработните помещения, но тук, също като повечето твърди стени на Мисията, те променяха цветовете си. Бавни, сложни, нежни фигури в пастелни цветове, които й приличаха на разнасящи се нефтени петна. Четирийсет места, разположени амфитеатрално пред катедра, също като в залата за лекции в нейния колеж. Тя изпита безумното желание да се върне в студентските си години, да извади една тетрадка и да си драска в полето. Но в тази зала не седяха дъвчещи дъвка студенти, които си разменят есемеси, а някои от най-видните учени на планетата. Това беше първото общо събрание на учените на борда. Катедрата беше празна.

Трима денебци влязоха от страничната врата.

Мариан не беше виждала толкова много извънземни на едно място. Странно, но ефектът беше, че те изглеждаха още по-извънземни, сякаш дребните разлики със земните — по-големите очи, по-дългите крака, по-високият ръст — се увеличаваха експоненциално с аритметичното увеличаване на присъствието им. Това посланик Смит и учен Джоунс ли бяха? Да. Третият извънземен, по-нисък от другите двама и някак си по-деликатен, каза през преводача на тавана:

— Благодаря на всички, че дойдохте. Днес имаме три доклада. Два от земните екипи и един от Свят. Първо, доктор Манинг. — Тримата извънземни се засмяха.

Терънс Манинг, шеф на Споровия екип, излезе на сцената. Мариан никога не се беше срещала с него, нобеловите лауреати бяха толкова над нейното научно ниво, колкото слънцето за мухите. Той беше дребен човек и на главата му бяха останали точно три кичура, които упорито се мъчеше да прехвърли през темето си. От срамежливите му, необикновено официални маниери, струеше интелигентност. Манинг имаше дълбок, авторитетен глас, който приятно контрастираше с механичната монотонност на тавана.

Съдейки по светналите очи на извънземните, Мариан донякъде очакваше добри новини, въпреки увеличаващите се данни в локалната мрежа на кораба. Но грешеше.

— Не успяхме да отгледаме вируса в клетъчни култури — започна Манинг. — Както знаете, някои вируси просто не се развиват in vitro и този изглежда е един от тях. Не успяхме и да заразим маймуни — нито един вид маймуни. Естествено, ще продължим да опитваме. По-добрата новина е, че успяхме да заразим мишки.

Добра и лоша, помисли си Мариан. Често да запазиш една мишка жива беше по-лесно, отколкото да отгледаш клетъчна култура. Но културата щеше да им даде по-точна представа за цитопатичния ефект на вируса върху животинска тъкан, а маймуните бяха генетично по-близки до хората, отколкото мишките. От друга страна, с маймуните беше ужасно трудно да се работи. Те хапеха, бореха се, самонараняваха се, предаваха паразити и болести и умираха от неща, от които не се очакваше да умрат.

— Сега имаме много заразени мишки — продължи Манинг — и нашият аерозолен експерт доктор Белски е изчислил колко излагане на спори е нужно, за да се предизвика спорова болест при лабораторни условия.

Една графика светна на стената зад гърба на Манинг. Добре поддържаните пръсти на седящия до нея Еван изведнъж се свиха в юмрук. Заразяването става бързо и изисква фантастично малка концентрация на вируса, дори и при пренасяните по въздуха патогени.

— Независимо от заразените мишки — продължи Манинг и сега в гласа му се усещаше напрежение, — все още не сме успели да изолираме вируса. Неуловимо малко животинче.

Никой не се засмя. Макар това да не беше в нейната област, Мариан знаеше колко трудно е да се изолира вирус, дори и когато е установен гостоприемникът. Вирусите са толкова миниатюрни; потъват в клетките и органите; мутират.

— Всъщност ние не знаем почти нищо за този патоген — каза Манинг и прокара ръка по главата си, с което разроши трите кичура. — не знаем нито основния репродуктивен коефициент — за вас, астрономите, това е броят на случаите, които един случай средно генерира в течение на заразния си период, — нито инкубационния период, нито генома, нито морфологията. Онова, което знаем, е съставът на обвивката, с която е защитен вирусът, трансмисионният вектор и съответната патология при мишките.

Последваха десет минути данни за странната, уникална обвивка на „спорите” термин, който дори и учените, които знаеха, че е неправилен, сега употребяваха. После д-р Джесика Ю зае мястото на Манинг на катедрата. Мариан я беше срещала в кафенето и се беше почувствала застрашена. Бившата началничка на отдел „Специални патогени” в Националния център за инфекциозни болести в Атланта Джесика Ю беше дребна, петдесетгодишна жена, красива по строг, „не ме закачай” начин. Никой никога не я закачаше.

— Ние, разбира се, се надяваме — започна тя, — че като разберем механизма на болестта при животните, ще научим как да я лекуваме при хората. Мишките бяха заразени преди три дни. Преди един час те започнаха да проявяват симптоми, които искаме да ви покажем преди… хм… преди…

Стената зад Джесика Ю изсветля и отнесе графиката за разпространението на вируса със себе си. Или може би сега някакъв екран покри стената и на него се показаха трите мишки, намиращи се на друго място в Мисията. Бяха затворени в голяма стъклена клетка в лаборатория НББ-4, предположи Мариан.

Две от мишките лежаха, потрепваха и издаваха продължително съскане, звук, многократно усилен от аудиосистемата. Не, не беше усилен — това бяха отчаяните опити на същества, които се мъчат да си поемат дъх. Те махаха опашки и драскаха с предните си лапи. Мариан осъзна, че се опитват да плуват, за да избягат от нещо, което ги давеше.

— При хората — продължи Ю, — бихме определили това като синдрома на остър респираторен дистрес, покриваща всичко диагноза, която използваме, когато не знаем какъв е проблемът. Белодробната тъкан на мишките все повече натежава, тъй като течността от кръвоносната система прониква в дробовете, и всяко вдишване става все по-трудно. Рентгенът на белодробните проби показва „заснежаване” — наличието на толкова много течност в дробовете повишава радиологичната плътност и снимката прилича на снежна буря. Инкубационният период на вируса при мишките е три дни. Времето от настъпването на симптомите до смъртта е средно 2.6 часа.

Третата мишка започна да трепери.

Ю продължи да говори, а миниатюрното й тяло още повече се стегна.

— Доколкото сме определили дотук, процентът на заразяване при мишките е седемдесет и пет. Не можем, разбира се, да правим предвиждания, че той ще бъде същият при хората. Нито имаме представа защо мишките се заразяват, а маймуните — не. Медицинските данни от денебските колонии показват подобни метаболични пътища като при мишките. В тези колонии не е имало оцелели. Аутопсиите на мишките показват по-нататък, че…

Внезапно чувство, че ще повърне, обхвана Мариан от гърлото до ректума. Тя беше учудена: нейната професия би трябвало да я е подготвила за такива неща. Но не беше. Преди още тялото й да я е злепоставило с оригване и още по-лошо, повръщане, тя се провря покрай Еван и го потупа по рамото, за да му покаже, че трябва да остане и да чуе всичко докрай. В коридора пред залата се облегна на стената, смъкна се надолу, скри глава между краката си и започна да диша дълбоко, оставяйки срамът да надделее над ужаса.

Срамът не беше достатъчно силен. Децата й бяха тези, които предизвикаха ужаса: Елизабет, Райън и Ноа с отворени уста, които се мъчат да вкарат въздух в дробовете си, задъхват се и хриптят, давят се… и Кони с още нероденото бебе, първото й внуче…

Не беше това начинът един учен да реагира на данните.

Мариан стана. Заби нокти в дланта си. Но не можа да се насили да се върне в залата. Еван щеше да й разкаже другите чудовищни неща, които ще бъдат разкрити. Отправи се към лабораторията.

Макс седеше на компютъра и обработваше данни. Джина я погледна от мястото си и каза:

— Мариан, намерихме още двама L7 донори.

— Хубаво — отговори Мариан, мина през лабораторията и отиде в малкия си офис в дъното. Затвори здраво вратата. Какво значение имаше колко L7 ще открие за Смит? Земята беше обречена. Оставаха осем месеца и половина, а най-добрите мозъци на планетата в науката и медицината не бяха дори започнали да откриват начин за облекчаване на настъпващия ужас.

Джина почука на вратата.

— Мариан? Добре ли си?

Джина беше на годините на Райън, млада жена и целият й живот беше пред нея. Ако го получеше. Междувременно, нямаше смисъл да се влошава настоящето. Мариан се насили да звучи жизнерадостно.

— Да, добре. Ей сега идвам. Направи ново кафе, ако обичаш?

Ноа стоеше с клана си и се подготвяше за лллатил.

На английски нямаше дума за това. Отчасти танц, отчасти религиозна церемония, отчасти бирено парти, които продължаваха два дни. Десет L7 стояха в кръг, всички малко или повече пияни. Когато засвири странната, атонална музика (след два месеца на борда на Мисията тя вече не звучеше странно и атонално за неговия слух), те започнаха да се движат зигзагообразно, като оставяха точни фигури по пода от намазаните си с червена боя стъпала.

Някога тези фигури били свещени, част от примитивна религия, която отмряла с бързото развитие на науката, подхранвано от изобилната и благоприятна околна среда. Ритуалът обаче останал. Той утвърждавал завинаги матрилинейните семейни ценности на Свят. Утвърждавал родството, задължението, идентичността. Всеки път, когато по-голямата от луните на Свят се изравнява по определен начин с по-малката, гражданите излизат със семействата си и радостно се отдават на лллатил. Кръговете винаги са от десет души и толкова на брой, колкото са нужни на всяко семейство.

Майка му никога не би разбрала това.

На третата сутрин, когато всички са се наспали след празненствата, започва втората част на лллатила, която Мариан още по-малко би разбрала. Всеки индивид дава една пета от онова, което е спечелил или заработил след последния лллатил. Той дава този „палец”, както шеговито го наричат, на някой от своя кръг. Различните кланове дават различни проценти и го правят по различен начин, но някакъв вариант на обичая се спазва на Свят, който е предимно монокултурен. Денебците са софистицирана раса; такова дарение включва трансфери по земните еквиваленти на банкови сметки, стокови акции, недвижими имоти. Денебците освен това са и хора, затова понякога дарението се прави неохотно, или ядосано поради мързела на дарения братовчед, или сдържано, или с измама. Но все пак се прави и то без много измама. Поне така каза Мийхао;, преди известен на Ноа като Смит. Смит му обясни това на вибриращия и цъкащ език, който Ноа толкова усилено се мъчеше да научи.

— Ние много интензивно учим децата си да спазват нашите обичаи — каза кисело Смит. — Разбира се, някои не го правят. Някои винаги са различни.

— Колко прав си, братко — каза Ноа на английски, което бе посрещнато с пълно неразбиране от страна на Смит.

Ноа обичаше лллатил. Той нямаше много — нищо всъщност — за даване, но нетната му печалба не беше причината, поради която го обичаше. Нито беше това причината, поради която учеше светски по няколко часа на ден с помощта на природната си склонност към езици. Веднъж, по време на краткия си опит да учи в колеж, Ноа чу една прочута поетеса да казва, че фактическата истина и емоционалната истина не са едно и също „Трябва да го разберете със стомаха си”, беше казала тя.

И той разбираше. За пръв път в живота си разбираше.

Краката му се объркаха и той остави отпечатък от червен пръст на неправилното място. Никой не му се скара. Кликлими, чието набраздено с дълбоки пукнатини, хълмове и долини лице, носеше цялата топография на родството, само му се засмя и протегна кльощавата си ръка, за да го погали.

Ноа, не така. Оцвети линиите!

Ноа, надявах се, че получиш по-добри бележки!

Ноа, ти не можеш да дойдеш с мен и приятелите ми! Много си малък!

Ноа, нищо ли не можеше да направиш като хората?

Когато беше танцувал толкова дълго, че вече не можеше да стои на краката си (Кликлими продължаваше да танцува, но тя не беше пила колкото него), Ноа се стовари на една голяма възглавница до „Джоунс” чието истинско име той още не можеше да произнесе. В него имаше повече вибриращи звуци и един странен цък-цък звук, който изобщо не можеше да възпроизведе. Тя изглеждаше разгорещена, косата й беше разпусната от обикновената й сложна фризура. Тя беше по-дребна, но по-пълна и карамелената й плът сияеше от усилието. Косата й, силен тъмнокафяв цвят, блестеше с розова светлина. Червената й туника — всички носеха червено за лллантил — се беше вдигнала нагоре по бедрата й.

Ноа чу гласа на майка си: „Сто и петдесет хиляди години не са достатъчно време за дивергенцията на един вид“. За свой ужас, той усети, че се изчервява.

Тя не забеляза, или си помисли, че се е загрял от танците.

— Имаш ли трудности с нашата гравитация? — попита тя.

Горд със себе си, че разбира думите й, Ноа отговори:

— Не. То е малко количество по-голямо на Земята. — Поне се надяваше, че това каза.

Изглежда така беше. Тя се усмихна и каза нещо, което той не разбра. Протегна се с удоволствие и туниката й се вдигна с още няколко сантиметра нагоре.

Какви бяха табутата за секса в рода? Какви бяха табутата за секс изобщо? Не че Ноа би могъл да се допре до нея кожа до кожа. Той беше обвит, толкова дискретно, че обикновено забравяше, с „енергиен щит”, който го предпазваше от извънземните микроби.

Микроби. Спори. Колко време оставаше, докато облакът стигне до Земята? В този момент това не изглеждаше важно. (Ноа, не може да се преструваш, че няма проблеми! Това най-често бяха думи на Елизабет.)

— Мога ли — да, не? — започна той и спря, по дяволите, каква беше думата за микроби? — Моето вътре като тебе? Моите вътрешни спори?

Джина не се върна от Бруклин с последния курс на подводницата за деня. Мариан повтаряше изследването на цяла партида намножаване на ДНК, която по някакъв начин беше замърсена. Еван отиде да вземе пощата и новинарските бюлетини. Когато се върна в лабораторията, където Мариан ругаеше пред една редица стъкленици, той нетипично сложи двете си ръце на раменете й. Тя го погледна в очите.

— Какво има? Кажи ми веднага.

— Джина е мъртва.

Тя сложи ръка на лабораторната маса, за да спре треперенето си.

— Как?

— Тълпа. Били страшно добре въоръжени, нещо като малка армия. Бунтуващи се срещу края на света.

— Джина била ли е… тя…?

— Куршум, много бързо. Не е страдала, Мариан. Искаш ли да пийнеш нещо? Имам доста добро уиски.

— Не. Благодаря ти, но не.

Джина. Мариан много ясно си я представи, сякаш все още стоеше в лабораторията със смачканата бяла престилка, която продължаваше да носи, макар че никой друг вече не носеше престилка. Представи си черната й коса, с няколко бели косъма тук-там, спокойното й, свежо лице. Енергична, приятна, компетентна… Какво друго? Мариан не познаваше Джина много добре. В същия миг се запита дали изобщо познава някого истински. Две от децата й я озадачаваха: Елизабет с ендемичния си гняв, Ноа с безцелното си съществуване. Дали някога изобщо е познавала Кайл, човекът отвъд чаровната и лъжлива външност, отвъд алкохолизма? Еван държеше личния си живот недостъпен и тя беше допуснала, че причината е неговата британска сдържаност, но може би знаеше толкова малко за него поради своите ограничения, не неговите. С всички други на борда на Мисията, както и в университета, тя обменяше само научна информация или безсмислени любезности. Не беше виждала брат си, с когото не беше близка, от две години. Последното й истинско женско приятелство беше отпреди десетилетие.

Тези мисли й се сториха странни, плашещи. Зарадва се, когато Еван каза:

— Къде е Макс? Аз ще му съобщя за Джина.

— Легна си, защото е настинал. Може да почакаш до сутринта. Какво е това?

Еван й подаде писмо, адресирано на ръка. Тя разкъса плика.

— От Райън. Бебето се е родило един месец по-рано, но е добре, както и тя. Два килограма и осемстотин грама. Кръстили са го Джейсън Уилям Дженър.

— Поздравления, вече си нана.

— Какво съм?

— Баба — отговори той и я целуна по бузата.

Тя се притисна към него безстрастно, поради внезапната нужда да изпита простото удоволствие от допир с човек. Еван миришеше на мокра вълна и някакъв свеж, ментов лосион. Той я потупа по гърба.

— Какво е това сега?

— Съжалявам, аз…

— Недей да съжаляваш — каза той и я притискаше към себе си, докато тя пожела да се отдръпне.

— Мисля, че ще напиша писмо до родителите на Джина.

— Да, това ще е добре.

— Искам те да разберат… — Да разберат какво? Че понякога човек губи детето си и причините невинаги са логични. Но в случая причината беше логична, нали? Джина умря, защото беше на борда на Мисията, умря в резултат на работата, която вършеше, а в момента това беше най-важната работа в целия свят.

Изведнъж в главата й изникна спомен за петнайсетгодишния Ноа, който й крещи: „Ти никога не си вкъщи. Интересуваш се само от работата си!”, а тя, като толкова много други измъчени родители, му крещи в отговор: „Ако не беше работата ми, всички щяхме да гладуваме!”

Но когато децата й пораснаха и тя можеше да работи колкото иска или колкото трябва, те ужасно й липсваха. Липсваше й забързаният шофьорски график — Трябва да бъда при Дженифър в осем! и Футболните тренировки се преместиха с един час напред в събота! Липсваха й тяхната електроника, мобилните телефони, айподове и таблети, включени във всички контакти на старата къща, които все не достигаха. Липсваше й пъстроцветното им пране в мазето, червените футболни фланели на Райън и белите джинси на Елизабет, катастрофално боядисани в розово, жълто-черното костюмче на бръмбар за участието на Ноа в пиесата от втори клас. Всичко си е отишло. Когато децата са малки, се тревожиш, че могат да умрат и да ги изгубиш, а после порастват и накрая и без това губиш децата, които те са били.

Мариан подръпна кожата на лицето си и се подготви да пише на родителите на Джина.

Те сега бяха трима. Ноа Дженър, Джаки Йънг, Оливър Пардо. Но само Ноа се подлагаше на промяната.

Този следобед се бяха излегнали в Светската градина на Мисията, където таванът като че ли беше отворен към извънземното небе. Странната оранжева топка, по-голяма от Сол, но все пак излъчваща по-малко светлина, пръскаше мъгливи лъчи над тримата земни. Растенията в градината бяха с тъмни цветове („За да събират колкото е възможно повече светлина”, беше казал Мийхао;), сочни тъмнозелени листа, борчета и аспарагуси. Вода се стичаше по камъни или се спускаше от високо на тънки струйки. Топлината проникваше в Ноа през енергийния щит и той се чувстваше лек на земята с по-ниска гравитация. Някакво цвете наблизо излъчваше странен, силен, омайващ аромат, разнасян от лекия бриз.

Джаки, енергична и изключително интелигентна магистрантка, беше избрала да се премести в извънземната част на Мисията, за да провежда научно изследване. Тя откровено каза и на земните, и на денебците, че няма намерение да остане и ще си отиде, щом събере уникалните данни за денебската култура, с които да осигури академичната си кариера. Смит й отговори, че няма проблем, че тя е от клана и е добре дошла да остане колкото желае. Ноа се чудеше как мисли да прави академична кариера, след като споровият облак удари Земята.

Оливър Пардо щеше да получи ролята на гийк от всеки кастинг режисьор без въображение. Той беше дебел, с добри компютърни умения, фен на супергероите. Цитираше неизвестни научнофантастични романи отпреди шейсет години и постоянно рисуваше картини на момичета в невероятни костюми, убиващи дракони или ледени гиганти. Несръчен в общуването, той все пак беше мил и добродушен, а Ноа предпочиташе неговата компания пред тази на Джаки, която задаваше прекалено много въпроси.

— Защо? — попита тя.

— Защо какво? — отвърна Ноа, макар че много добре знаеше какво има предвид тя. Той се отпусна назад върху удобния мъх и затвори очи.

— Защо се подлагаш на този мъчителен режим с инжекции, само и само да свалиш енергийния щит?

— Не са инжекции — каза Ноа. Каквото и да правеха денебците с него, то ставаше с помощта на лепенки, когато беше без енергийния си щит и в изолационна камера. Това се случваше веднъж седмично от известно време насам. След терапията му се гадеше и му се виеше свят, а понякога имаше и диария, но винаги беше приповдигнат. Оставаше му още само един сеанс.

— Инжекции или каквото и да са, защо го правиш? — попита Джаки.

Оливър вдигна глава от рисунката си на варварско момиче, което язди лъв.

— Не е ли очевидно?

— За мен не е — отговори Джаки.

— Ноа иска да стане извънземен — каза Оливър.

— Не — каза Ноа. — Аз бях извънземен. Сега ставам… не такъв.

Изпълненият със съжаление поглед на Джаки казваше: Ти трябва да се лекуваш. Оливър защрихова гривата на лъва. Ноа се зачуди защо сред всички земни хора от митохондриален L7 хаплотип му се бяха паднали тези двамата. Той стана и каза:

— Отивам да уча.

— Бих искала да говоря така свободно светски като теб — каза Джаки. — Щеше много да ми помогне в работата.

Ами тогава, учи. Но Ноа знаеше, че тя няма да учи, поне не като него. Тя искаше бързо да събере шокиращи данни, а не… каквото искаше той.

Да стане извънземен. Оливър беше по-точен, отколкото повърхностния отговор на Ноа. От друга страна, Ноа също беше прав, макар това да беше нещо, което не можеше да обясни на никой друг, най-малко от всички на майка си. Която трябваше да посети тази сутрин, защото тя не можеше да дойде при него.

Ноа изведнъж установи, че няма да отиде на срещата. Макар да потръпваше при мисълта, че ще причини болка на Мариан, той нямаше да излезе от сектор Свят на Мисията. Нито сега, нито когато и да е. Не можеше да си обясни това чувство, което беше толкова силно, че сякаш изпълваше цялото му същество, както кислородът в кръвта. Но трябваше да остане тук, където принадлежеше. Нерационално чувство, но — както би казал Еван — то беше факт, няма защо да се хленчи, поне имаше промяна, няма какво да се говори повече.

Никога не беше харесвал Еван.

В стаята си Ноа взе писалка и хартия, за да отговори на майка си.

Мила мамо… Знам, не трябваше да се видим тази сутрин, но…

Мила мамо… Искаше ми се да се видим, както бяхме планирали, но…

Мила мамо… Трябва да отложим днешната си среща, защото посланик Смит ме помоли този следобед да…

Ноа дръпна кожата на лицето си, осъзна, че това беше маниер на майка му, и спря. Погледна с копнеж малките кубчета, които съдържаха езиковите му уроци. Докато кубът говореше на светски, холограмни фигури в кубовете разиграваха значението. Ноа повтаряше всяка фраза, а кубът го поправяше, докато постигне правилното произношение.

„Моите двама братя живеят с майка ми и мен в това жилище”, казваше на светски в холограмно кубче едно усмихнато момиче. Две момчета, едното по-малко от нея, а другото доста по-голямо, се появиха до момичето и зад тях застана възрастна жена. Те четиримата много си приличаха, а зад тях проблясваше купол.

„Моите двама братя живеят с майка ми и мен в това жилище”, повтаряше Ноа. Светските глаголни времена бяха трудни; глаголите бяха думи за неща, които не само се променяха, но се променяха без говорещият да може да направи кой знае какво по въпроса. Майката можеше да умре. Семейството можеше да бъде избрано за космическа колония. Големият брат можеше да се ожени и да се премести да живее при семейството на жена си.

Понякога нещата можеха да бъдат извън твоя контрол и да нямаш избор.

Мила мамо — не мога да дойда. Извинявай. Обичам те. Ноа.

Работата — работата на всички — не вървеше добре.

Привидно напредваше с изумителен темп, но Мариан — и всички останали — знаеха, че това е илюзия. Тя седеше в голямата зала, за да слуша месечния отчет, Еван беше до нея. Този път не присъстваше нито един денебец — защо? Тя слушаше как Терънс Манинг изрежда нещата, които при всички други обстоятелства биха били невероятно бързо постигнат триумф.

— Успяхме да изолираме вируса — каза Манинг, — но не и да го отгледаме ин витро. След изолирането го намножихме с обичайните полимеразни процеси.

Определена беше секвенцията на вируса и — само преди няколко дни! — беше заснет с електромикрография, което, както повечето от вас знаят, понякога е фантастично трудно. Ето го.

На стената зад Манинг се появи графика: размазани концентрични кръгове, които се преливаха един в друг в различни нюанси на сивото. Манинг прокара ръка по главата си, която сега беше напълно плешива. Дали си беше обръснал последните три кичура, попита се неуместно Мариан. Или те просто бяха опадали от стреса?

— Вирионът, изглежда, е сроден с известни парамиксовируси, въпреки, че генетичната секвенция, която сега имаме, не съвпада с никой от тях. Той е вирус, съдържащ едноверижна РНК с отрицателна реакция. Парамиксовирусите, с които той евентуално е директно сроден, причиняват редица човешки и животински болести, сред които параинфлуенца, заушки, морбили, пневмония и гана при кучето. Това семейство вируси прескача от един животински вид на друг по-лесно от останалите. От установеното дотук, той най-много прилича на вирусите хендра и нипа, които са силно заразни и вирулентни.

Геномът следва парамиксовируса „кратно на шест” дотолкова, доколкото общата дължина на вируса почти винаги е кратно на шест. Споровият вирус се състои от двайсет и един гена с 21 645 базови двойки. Това го прави голям вирус, но в никакъв случай не най-големият, който познаваме. Подробности за секвенцията, структурата, обвивката, протеините и тъй нататък ще намерите в локалната мрежа. Искам специално да благодаря на докторите Ю, Седли и Лапка за ценната работа по идентифицирането на Respirovirus Sporii.

Аплодисменти. Мариан продължаваше да се взира в простото, смъртоносно изображение зад гърба на Манинг. Облада я една неприятна мисъл: вирусното изображение имаше някаква прилика с мъглявата картина на не толкова добре запазен трилобит. Трилобитите са били господстващата форма на живот на Земята в продължение на триста милиони години и са включвали над десет хиляди видове. Сега всички са измрели. Хората също биха могли да измрат след доста по-кратък период на господство.

Но ние сме преживяли толкова неща! Ледников период, ужасни хищници, катастрофата в Тоба преди седемдесет хиляди години, редуцирала Homo sapiens до няколко хиляди…

Манинг продължаваше да говори. Следваше лошата новина.

— Обаче не сме напреднали в намирането на начин, по който да се борим с R. sporii. Кръвта от заразените мишки беше тествана за известните ни вируси, но тестовете не показаха серологични позитиви. Нито едно от антивирусните лекарства, с които разполагаме, не подейства, макар че имаше лека реакция към рибавирина. Това ни поставя пред загадка, тъй като рибабиринът е най-ефективен за треска от Ласа, която се причинява от аренавирус, а не от парамиксовирус. — Манинг се опита да се засмее; не му се получи. — Така че, загадката се задълбочава. Съжалявам, че нямаме по-добри новини.

— Инфектираните мишки създават ли антитела? — попита някой.

— Да — отговори Манинг — и ако не успеем да открием ваксина, това е най-добрият възможен начин за лечение след излагане на вируса, като следваме модела МВ-003, разработен за ебола. За вас, астрономи — и моля да ме извините, ако ви казвам неща, които вече знаете, — успешно лечение след излагане на вируса ебола при различни от човека примати беше разработено преди две години, като при него се използва коктейл от моноклонални антитела. Той беше продукт на партньорство между американската индустрия и правителствени агенции. Когато се бие един час след заразяването, МВ-003 осигурява сто процента оцеляване. При четирийсет и осем часа оцеляват две трети. МВ-003 първоначално беше разработен в модел при мишки и после произведен в растения. Разработването продължи десет години. Разбира се, не е тестван върху хора.

Десет години. Учените на Мисията имаха по-малко от пет месеца. Ебола беше постоянно изучаван още след първата епидемия от 1976 година. И акцентът: Разбира се, не е изпробван върху хора. При които, доколкото ни е известно, може и да не действа.

Може би денебците знаят по-бърз начин за произвеждане на ваксина от антителата и за експоненциално повишаване на производството и дистрибуцията й. Но извънземните дори не присъстваха на това събрание. Естествено, те са получили информацията предварително, но все пак… Как, по дяволите, биха могли да бъдат на друго място, по-важно от това?

Мариан се чувстваше нелепо. Двамата с Еван се бяха навели над мивката в лабораторията. От крана течеше възможно най-силна струя и вдигаше шум, който, надяваше се, заглушава думите им. Автоклавът бръмчеше; концерт на Бах звучеше тихичко от неадекватните говорители на компютъра. Цялото нещо напомняше пародия на слаб шпионски филм.

Те така и не можаха да решат дали лабораторията, както и всяка друга част на Мисията, се подслушва. Еван каза да, разбира се, не ставай глупава. Макс, със самоувереността на младостта, каза не, защото с компютърните си умения би открил всяко следене. Мариан и Джина казаха, че няма значение, защото както работата, така и личният им живот бяха прозрачни. Освен това на Мариан й беше неприятен намекът, че денебците не са техен пълен и откровен партньор. Джина каза…

Джина. Застреляна. Животът й, свършил точно когато започна животът на Уилям Дженър. И то за колко време? Дали Мариан щеше да види внука си или преди това всичко щеше да е свършило така, както свърши животът на Джина?

Опасен начин на мислене. Работата им на Мисията беше тънък мост над пропастта от отчаяние, несъмнено същото отчаяние, което беше вдъхновило убийците на Джина.

— Знаеш какво неизбежно ще се случи — прошепна Мариан. — Никой не го казва на глас, но без вирусна репликация в човешки тела, просто не можем да разберем въздействието му върху имунната система и работим на сляпо. Мишките не са достатъчни. Дори и да бяхме заразили маймуни, пак нямаше да е достатъчно. Трябва да заразим доброволци.

Еван постави пръста си под течащата вода и светли капки полепнаха по страните на мивката.

— Знам. Всички знаят. Искането е отправено към съответните власти.

— Откъде знаеш това?

— Говоря с познати от другите екипи. Знаеш какви са законите срещу експериментиране върху хора, ако първо не са проведени нужните клинични изследвания, които…

— О, стига с тези клинични изследвания, ситуацията е абсолютно критична!

— Не са достатъчно хората сред имащите власт, които са убедени в това. Ти не си обърнала внимание на голямата картина, Мариан. Системата на общественото здравеопазване дори не се подготвя за масова имунизация — Робинсън се бори със зъби и нокти. Федералната агенция за справяне с извънредните ситуации е разделена на две и в редовете й цари анархия. Конгресът блокира приемането на закона. А президентът просто няма достатъчна подкрепа, за да свърши нещо. Междувременно масите се бунтуват или бягат и се преструват, че цялото нещо е някаква измислица. Колкото повече се отдалечаваш от Ню Йорк, толкова по-разпространени стават конспиративните теории и хората изобщо не вярват, че на Земята има извънземни.

Мариан все още стоеше права и подръпваше кожата на лицето си.

— Всичко е толкова отчайващо и работата, която вършим тук — ти и аз, Макс и Джина… — гласът й потрепери — е безсмислена. Наистина е така. Да идентифицираме членовете на племето на Смит? Какво ни интересува? Аз ще се кандидатирам за доброволно заразяване.

— Няма да те вземат.

— Ако…

— Това може да стане само тайно. Ако подгрупата в Споровия екип реши, че ситуацията е достатъчно отчайваща, за да проведе неразрешен експеримент.

Тя се вгледа в лицето му. В биологическия факултет на университета Еван беше човекът, който винаги знаеше как да се получат пари за път и да се отиде на някаква конференция, как да се вземат интервюта от нобелисти, или да се уреди среща с декана. Той имаше усет за създаване на полезни връзки. Тя нямаше такъв.

— Ти знаеш нещо — каза тя.

— Не. Не знам. Още не.

— Научи.

Той кимна и спря водата. Музиката гръмна: Бранденбургски концерт № 2, който беше заминал в космоса със „златната плоча” във Вояджър 1.

Тайният експеримент се оказа не чак толкова таен.

Еван тръгна по следите на слуховете. За един ден намери лаборант, който познаваше някакъв учен в Споровия екип, който го препоръча, толкова завоалирано, че Еван едва не го пропусна, на офицер от охраната. Еван отиде при Мариан в стаята й, където тя беше отишла, вместо да обядва. Той застана близо до нея и прошепна на ухото й нещо, което завърши с:

— Ще ни пуснат да гледаме. Ти… какво е това сега?

Последното изречение беше казано с нормален глас. Еван се взря в листа хартия, който Мариан държеше. Тя го гледаше, откакто го беше намерила, пуснат под вратата.

— Още една бележка от Ноа. Той няма… той не може… Еван, трябва да сляза на брега, за да видя новото си внуче.

— Новото внуче? — примигна Еван.

— Да. Той вече е на три месеца и аз не съм го виждала.

— Сега не е безопасно да напускаш Мисията. Знаеш това.

— Да. Но искам да отида.

Еван внимателно взе бележката от ръцете й и я прочете. Мариан видя, че той всъщност не разбира. Млад, без деца, сирак… как би могъл? Ноа не й беше простил, задето не му беше казала, че е осиновен. Сигурно затова пишеше, че може би няма да я види повече; не виждаше друга логична причина. Макар че може би щеше да размисли. Може би след време щеше да й прости, а може би нямаше, може би преди това светът щеше да свърши. Преди каквото и да е от тези неща да се случи, Мариан трябваше да види малкия Джейсън. Трябваше да потвърди тези семейни връзки, които имаше, независимо колко време щеше да ги има.

— Трябва да говоря с посланик Смит — каза тя. — Как да направя това?

— Искаш ли аз да ти го уредя?

— Да, моля те. За днес.

Той не спомена за натрупаните проби в лабораторията. Никой не беше заел мястото на Джина. Тъй като родословните дървета на хаплогрупа L7 бяха проследени по матрилинейна линия, все повече и повече хора от „клана” на Смит идваха на Мисията. Мариан подозираше, че те се надяваха да получат убежище или да бъдат транспортирани някъде, когато споровият облак удари. Тя също така подозираше, че хората бяха прави. Денебците… държаха на семейните връзки не по-малко от нея, която щеше да рискува живота си, за да види Райън, Кони и бебето.

Е, добре.

Когато се събуди, Ноа моментално си спомни кой ден беше. Полежа още няколко минути, наслаждавайки се на мисълта, както човек запазва на езика си вкуса от хубав шоколад. После каза сбогом на стаята си. Той вече никога повече нямаше да спи тук с енергиен щит.

В продължение на повече от месец той се стараеше стаята да прилича колкото е възможно повече на стая от Свят. Постелката за сън, тънка, но еластична като матрак, която навиваше веднага щом стане, още преди да скочи в душкабината. На носещата стена беше закачил една от картините на Оливър — не на полугола варварска принцеса, а черно-бяла рисунка на цветя в градината на Свят. Останалите стени, тънки като оризова хартия, но все пак непропускащи звук, бяха програмирани по желание на Ноа в онези преливащи се пастелни цветове, които хората от Свят използваха за всичко, освен за семейни събирания. Цветовете бяха изключително важни за светските хора, поради което и за Ноа. Беше се научил да различава нюанси, които по-рано му изглеждаха едни и същи. Това синьо е за траур; другото синьо е за авантюра; третото синьо е за вярност. Беше изхвърлил всичките си земни дрехи. Как изобщо е можел да носи онази жълта риза, онзи червен суичър? Лошо, лошо.

Докато се бършеше с хавлията, репетираше молбата си към Мийхао; (възходяща интонация в средата, цък накрая — Ноа много обичаше да произнася името му).

Закуската, като всяко ядене на Свят, беше обща, време да се потвърждават връзките. Ноа вече беше закусил в стаята си; енергийният щит не пречеше да се приема храна. Независимо от това зае мястото си на дългата маса според йерархията — над Оливър и Джаки и под всички останали. Това беше справедливо. Семейната справедливост се основаваше на три стълба: включване, ранг и емпатия. Триъгълникът е най-здравата геометрична фигура.

— Добрутро — каза Оливър с прозявка. Не беше ранобудник и мразеше да става за закуска, която иначе би ял много по късно.

— Поздравявам те — каза Ноа на светски. Оливър примигна.

Джаки, както винаги по-бърза, съобрази:

— О, днес е денят, нали? Може ли да присъствам?

— На церемонията? Не, разбира се, че не! — отговори Ноа. Тя би трябвало да знае, че дори не може да пита такова нещо.

— Само питам — отвърна Джаки. — Няма нищо лошо в питането.

Да, има. Показва липса на уважение към трите опорни точки в триъгълника. Макар че Ноа и без това не очакваше друго от Джаки.

Не го очакваше и от тримата земни, които бяха заели местата си след Оливър. Изабел Райнхарт, по-малката й сестра Кейла и синът на Кейла бяха дошли в сектор Свят на Мисията преди седмица, но двете жени вече се опитваха да говорят на светски. Детето, Остин, беше само на три години — достатъчно малък, за да расте, да произнася трелите и цъканията на светски като на роден език. Ноа погледна със завист момченцето, което се усмихна стеснително и после пролази до скута на майка си.

Но те не задържаха вниманието на Ноа за дълго. Днес беше денят!

Стомахът му куркаше. Беше твърде развълнуван и яде много малко от храната, която му бяха донесли в стаята. Истината беше, че вегетарианската храна на извънземните не беше много вкусна. Но щеше да свикне да я харесва. И каква нищожна цена беше това за… всичко.

Церемонията се състоя в същата стая веднага след закуска. Другите земни хора си тръгнаха. Мийхао; смени програмата на стената. Сега, вместо нежно преливащи се зелени тонове, тънките вътрешни стени пулсираха със синьото на верността, редуващо се с цвета на клана на Мийхао;.

Ноа коленичи в средата на кръга от светски жители, обърнат към Мийхао;, който държеше дълга синя пръчка. Отсега нататък ще се наричаш сър Ноа… Ноа се мразеше, ужасно се мразеше за това, че умът му беше извадил тази глупава мисъл. Това нямаше нищо общо с феодалното посвещаване в рицарство. То по-скоро приличаше на кръщение, при което се отмиваше предишното му аз.

Мийхао; изпя един стих от песента за семейно включване, както му бяха обяснили, а останалите му пригласяха. Ноа не разбра всички трели и цъкания, но не му беше и нужно. Очите му се напълниха със сълзи. Струваше му се, че никога през живота си не е желал нещо толкова силно и всъщност никога истински не е искал нищо.

— Стани, брат мой — каза Мийхао;.

Ноа стана. Мийхао; направи нещо с пръта и енергийният щит около Ноа се разпадна.

Не само кръщение — операция.

Първото вдишване на светския въздух предизвика гадене. Не, прималяването беше от възбуда, а не от въздуха. Въздухът имаше странен вкус и при повторното вдишване изпита ужас, че няма да му стигне. Но знаеше, че това е само поради по-ниското съдържание на кислород. Мисията беше на морското равнище; концентрацията на кислород на Свят съответстваше на 3600 метра надморска височина. Дробовете му щяха да се адаптират. Костният му мозък щеше да произвежда повече кръвни клетки. Светските хора бяха еволюирали за целта; Ноа също щеше да еволюира.

Въздухът имаше странен мирис.

Краката му се огънаха, но преди Лаамох;, която навремето познаваше като Джоунс, да пристъпи към него, Ноа се стегна и се усмихна. Той беше добре. Той беше тук. Той беше…

— Брат мой — се разнесе в кръга, после официалната част свърши, всички го прегръщаха и за пръв път от 150 000 години земна кожа се докосна до кожата на звездни хора.

Офицерът от охраната се срещна с Мариан и Еван в лабораторията им и ги отведе до мястото за игра на карти зад прозорците за наблюдение на лабораторията с НББ-4.

Още първия път, когато дойде тук, Мариан се ужаси от любителския характер на тази уредба. Естествено, тук ставаше въпрос за група учени, не за ЦРУ. Но все пак денебците би трябвало да се почудят защо на карти — а не на табла, шах или монополи — трябваше да се играе тук, вместо в удобните трапезарии и кафенета. Всъщност двама учени през цялото време работеха в лабораторията с негативно налягане, дори и когато изглеждаше, че бездействат. И защо картоиграчите обръщаха повече внимание на екраните, отчитащи жизнените показатели на учените, отколкото на играта си.

Д-р Джулия Неймчек и д-р Тревър Лойд. И двамата млади, здрави и заразили себе си със спорите на болестта. Те се движеха из лаборатория НББ-4 в пълни космически костюми, дишаха през тръби, включени в системата за въздухоподаване на тавана. Без съмнение енергийните костюми на денебците биха били по-подходящи за този вид работа, но те не бяха достъпни за земните хора.

— Кога? — попита Мариан и игра с деветка каро.

— Преди три дни — отговори лекарят, чието име Мариан не чу добре.

Споровата болест (името целенасочено беше прозаично, неутрално) се беше проявила при мишките след три дни. Мариан не беше лекар, но можеше да разчита жизнени показатели. Нито Неймчек, нито Лойд, които енергично работеха в космическите си костюми, показваха и най-малки признаци на заразяване. Това всъщност беше третият път, когато двамата се опитваха да се заразят чрез вдишване на спори. Всеки опит беше предшестван от седмици на подготовка. Но във всички случаи не се случи нищо и никой не знаеше защо.

Лекари, които експериментират върху себе си, не са нещо непознато в изследователската медицина. Едуард Дженър беше заразил себе си — и осемгодишния син на градинаря си — с кравешка шарка, за да създаде ваксина срещу едрата шарка. Джеси Уилям Лейзиър се беше заразил с жълта треска от комари, с цел да докаже, че комарите наистина са пренасящият вектор. Хулио Барера се беше заразил с аржентинската хеморагична треска; Бари Маршал беше изпил разтвор от Н. pylori, за да докаже, че бактерията причинява пептична язва; Прадип Сет се беше инжектирал с експериментална ваксина за ХИВ.

Мариан разбираше причините за привидната секретност на експеримента. Вестниците, които идваха с пощата, бяха пълни със зловещи описания на опитите върху хора, които се извършваха на борда на Мисията. Журналистите озаряваха страниците си със заглавия като: „Гьобелс”, „Опити с гватемалски сифилис”, „Японски отряд 731”. И това бяха журналистите в големите вестници. От таблоидите и местните издания буквално се стичаше кръв и изпадаха човешки органи. Онлайн източниците на новини бяха още по-долни, ако това беше възможно. Никой от тези „журналисти” нямаше да повярва, че докторите Неймчек и Лойд се опитваха да се самозаразят със споровата болест, и то без знанието на извънземните.

Всъщност Мариан също не вярваше на това. Денебците бяха прекалено интелигентни, прекалено напреднали технологично, прекалено внимателни. Те сигурно знаеха за провеждането на този експеримент. Сигурно го позволяваха. Колкото и добронамерена и миролюбива да беше тяхната култура, те все пак бяха хора. И чрез ненамеса си осигуряваха алиби срещу евентуални обвинения.

— Ваш ред е, доктор Дженър — каза Сейд Шарма, един много изискан микробиолог от Мумбай. Единствен той от играчите носеше костюм.

— Ах, извинете — отвърна Мариан. — Какво беше коз?

— Пики — отговори Еван, нейният партньор. — Недей пак да цакаш асото ми.

— Да не се говори на масата — каза Шарма.

Мариан погледна ръката, която беше прибрала, опитвайки се да се сети какво е минало дотук. Тя не играеше добре карти. А и без това нямаше какво да се гледа. Еван щеше да й съобщи резултатите, ако имаше такива, от тайните експерименти. Възможно беше също така двамата учени да не се бяха заразили — нито този път, нито предишните два пъти. Възможно беше патогенът да е мутирал, или просто да не е подействал на точно тези двама души, или да е бил вкаран с неправилен вектор. Стъбинс Фърт, въпреки героичните си действия и издевателства върху себе си, не беше успял да се зарази от жълта треска, защото никога не беше разбрал как се предава тя. Изследването на патогените продължаваше да бъде отчасти изкуство и отчасти късмет.

— Фолд — каза тя, но в същия миг съобрази, че „фолд” е термин от покера, а не от юкър. — Много съм изморена.

— Отидете да спите, доктор Дженър — каза Сейд Шарма. Мариан го погледна с благодарност, която той не видя, защото се мръщеше на картите си. Тръгна си.

Чак когато стигна до дългия коридор, който водеше към лабораториите, вратата се отвори и офицерът от охраната тръгна по него забързано, с изкривено от силна емоция лице. Сърцето й спря. Какво ново бедствие сега?

— Станало ли е нещо… — но преди да довърши въпроса си, той я отмина и се втурна напред.

Мариан се поколеба. Да го последва, за да чуе новините, или да чака, докато…

Лабораторията се взриви.

Вълната събори Мариан на пода. Стените около нея, здравите, но тънки като мембрана стени, предпочитани от денебците, се разцепиха. Хора пищяха, сирени виеха, пулсираща болка премина през главата на Мариан като черно, лепкаво цунами.

После всичко изчезна.

Събуди се сама в стая. Малка, бяла, без прозорци, с една стъклена стена и коридор. Моментално, още преди да е чула тихия звук на компресора, разбра, че се намира в помещение за карантина с негативно налягане. Втората заключена врата водеше към операционната зала за спешни процедури и аутопсии на НББ-4. Експлозията я беше изложила на спори от експерименталната лаборатория.

Главата й беше бинтована; сигурно я беше ударила при падането, имаше сътресение и се е наложило да я шият. Изглежда не беше ранена на други места. Тя се надигна внимателно, за да не размести системата, катетъра и оксиметъра, и зачака главоболието. Имаше такова, но много леко. Движенията й задействаха някакъв звънец някъде и д-р Ан Потър, лекарка, която Мариан бегло познаваше, се появи от другата страна на стъклената стена.

Докторката заговори, а гласът й излизаше от тавана, сякаш и тя беше извънземна:

— Събуди се. Какво чувстваш?

— Главоболие. Но не ужасно. Какво… какво се случи?

— Нека първо аз да ти задам няколко въпроса. — Попита я как се казва, коя дата е, къде се намира, как се казва президентът…

— Достатъчно — прекъсна я Мариан. — Добре съм! Какво се случи? — Но тя вече знаеше. Нейното легло беше единственото в стаята за карантина.

Д-р Потър показа уважение, като й каза истината:

— Беше атентатор самоубиец. Той…

— Другите? Еван Бланфорд?

— Всички са мъртви. Съжалявам, доктор Дженър.

Еван. Мъртъв.

Мариан не можеше да възприеме това, още не. Успя само да изрече:

— Разкажи ми. Всичко.

Лицето на Ан Потър се изкриви от болка. После тя се овладя.

Атентаторът бил облечен като офицер от охраната. Експлозивът бил скрит — още не знаем какъв е бил — в стомаха или ректума му, вероятно в някаква обвивка, която да го предпазва от телесните секрети. Аутопсията показала, че детонаторът, керамичен, поради което е преминал през всички метални детектори, вероятно е бил вкаран в някой зъб или някъде в устата му, за да бъде задействан с език.

Мариан си го представи и стомахът й се сви.

— Името му е Майкъл Уендъл и той е бил нов, но законно пребиваващ на борда, нещо като къртица, така да се каже. Един час след експлозията в интернет е бил публикуван манифест, а тази сутрин…

— Тази сутрин? Колко време съм била в безсъзнание?

— Десет часа. Ти имаше леко сътресение, но те упоихме, за да можем да зашием разкъсванията по главата, което по принцип не бихме направили, но случаят се усложняваше поради…

— Знам — каза Мариан и се изненада от спокойствието в гласа си. — Може да съм била изложена на спорите.

— Ти си била изложена на спорите, Мариан. Взети са проби. Заразена си.

Мариан остави това настрана за момента и попита:

— Относно манифеста, коя е организацията?

— Никой не е поел отговорност. В манифеста, както се очаква, се говори, че денебците се канят да убият всички хора на Земята, такива и подобни глупости. Уендъл е преминал проверката при назначаването, затова се предполага, че е вербуван за каузата по-късно. Той е някъде от северната част на щата, където напоследък има голямо недоволство. Но интересното е, че се е объркал. Трябвало е да взриви бомбата пред входа на денебския сектор, а не в изследователската лаборатория. Неговата организация, която и да е тя, е знаела нещо за вътрешното разположение в Мисията, но не достатъчно. Уендъл е трябвало да служи в подводницата. Изглежда, че някой, който е направил бегла обиколка на Мисията, му е казал къде да отиде, но или той или Уендъл са запомнили нещата неправилно.

Мариан усети студени тръпки по гърба си. Някой, който е направил бегла обиколка…

— Ти имаше някои подувания в мозъка, Мариан, но сега всичко е под контрол.

Елизабет.

Не, невъзможно. Немислимо.

— В момента ти даваме стероиди интравенозно и това може да предизвика някои странични ефекти, за които искам да знаеш, включително безсъние и…

Елизабет, която изучаваше всичко по време на посещението си на Мисията: „Къде живеят денебците?” „Зад ето тези врати. Никой не е влизал там” „Интересно. Доста близо е до високорисковите лаборатории."

— Мариан, слушаш ли ме?

Елизабет, гневно размахваща юмруци във въздуха преди месеци: Не го вярвам. Нито дума. Има нещо, което не ни казват!

— Мариан?

Елизабет, неохотно изпълняваща задълженията си да пази извънземните, колкото и да не й се иска. Командваща критичен отдел на граничния патрул, член на междуведомствен отряд с достъп до бойни оръжия. В идеална позиция да вкара агент на борда на плаващия остров.

— Мариан! Чуваш ли ме?

— Не — отговори Мариан. — Трябва да говоря с посланик Смит.

— Чакай, не може просто така да…

Мариан беше започнала да става от леглото, което беше глупаво, защото и без това не можеше да излезе от карантинното помещение. Една фигура се появи от другата страна на стъклената преграда, зад д-р Потър. Докторката, следвайки погледа на Мариан, се обърна и ахна.

Ноа се приближи до стъклото. Енергийният щит проблясваше около него. Под щита носеше дълга туника като на Смит. Преди бледата му кожа сега блестеше с меден цвят под черната коса. Но най-изумителни бяха очите му: хем бяха очите на Ноа, хем не бяха. По-големи, променени, така че да махнат голяма част от кожата и да открият колкото може повече от бялата им част. В голямата, извънземна бяла част, ирисите му си оставаха същия цвят като нейните, неизвънземно светло сиво със златни пръски.

— Мамо — каза той нежно. — Добре ли си?

— Ноа…

— Дойдох веднага, щом научих. Съжалявам, че толкова време не идвах. Случваха се… неща.

Това все още си беше гласът на Ноа, който излизаше през енергийния щит и минаваше през тавана, без извънземна интонация, трили и цъкания. Умът на Мариан отказваше да работи логично. Съсредоточаваше се единствено върху гласа му: беше твърде стар. Винаги щеше да говори средноатлантически английски и никога нямаше да говори светски без акцент.

— Мамо?

— Добре съм — успя да каже тя.

— Съжалявам за Еван.

Тя силно стисна ръцете си над болничното одеяло.

— Ти ще отидеш. С извънземните. Когато напуснат Земята.

— Да.

Една проста дума. Нищо повече. И синът на Мариан ставаше извънземно същество. Тя знаеше, че Ноа не го правеше, за да спаси живота си. Нито нейния, нито живота на който и да е друг. Не знаеше защо го прави. Като дете Ноа се възхищаваше на супергерои, извънземни, роботи, дори и на по-глупавите неща, в които нямаше никаква наука. Комикси, филми, телевизионни предавания — той седеше с часове омаян от някоя невероятна трансформация на човек в паяк или Хълк и метален Хълк със сетива. Дали Ноа помнеше детските си вълнения? Тя не разбираше какво това осиновено дете, това обичано момче, което не беше родила, си спомня, или мисли, или желае.

— Съжалявам — каза той.

— Не съжалявай — отговори тя и никой от двамата не знаеше за какво точно съжалява той, нито за какво точно го извинява тя. След това Мариан не се сещаше за нищо друго. От хилядите неща, които можеше да каже на Ноа, нито едно не стигна до устните й. Затова накрая просто кимна.

Ноа й изпрати въздушна целувка. Мариан не погледна как той си отива. Нямаше да го понесе. Вместо това се размърда и стана, като се държеше за перилата на леглото и пренебрегваше буйните възражения на Ан Потър от другата страна на стъклената стена.

Трябваше да види посланик Смит и да му каже за Елизабет. Терористичната организация можеше да удари отново.

Щом кажеше на Смит, Елизабет щеше да бъде арестувана. Да изгуби две деца…

Не, не мисли за това. Кажи на Смит.

Но — почакай. Може би не е била Елизабет. Сигурно и други хора са развеждани неофициално из кораба? А сега, като резултат от атаката, мерките за сигурност ще бъдат засилени. Най-вероятно друг терорист няма да успее да проникне. Може би няма да има повече курсове за доставки с подводницата, нито пристигащи и заминаващи хеликоптери от широката площадка. Толкова малко време оставаше, че сигурно на борда има достатъчно запаси. Може би също така денебците щяха да използват своята непознаваема технология, за да защитят Мисията до сблъсъка със споровия облак, а по това време, разбира се, извънземните щяха да са си заминали. Оставаха само три месеца. Несъмнено втора атака срещу Мисията не можеше да се организира за толкова кратко време! Може би изобщо нямаше нужда да посочва Елизабет.

Стаята се разклати, а тя се хвана за леглото.

— Ако не си легнеш веднага, Мариан, ще извикам охраната.

— Никаква охрана не помага, не знаеш ли това, глупава жена такава? — озъби й се Мариан.

Ноа беше загубен за нея. Еван беше мъртъв. Елизабет беше виновна.

— Извинявай — каза тя. — Ще се върна в леглото. — Защо изобщо беше станала? И без това не можеше да излезе. Носеше заразата в тялото си. — Но трябва да говоря с посланик Смит. Сега и тук. Моля те, прати някой да му съобщи, че е страшно важно. Моля те.

Посещението при майка му разстрои Ноа повече, отколкото очакваше. Тя изглеждаше толкова малка, толкова крехка в леглото зад стъклената стена. Винаги, през целия си живот, той беше мислил за нея като за голяма, извисяваща се над пейзажа каменна крепост, недосегаема и величествена. А тя беше просто една малка, изплашена жена, която щеше да умре.

Както щяха да умрат Елизабет, Райън и Кони и тяхното бебе, последната му приятелка Емили, приятелите му от детството Сам и Дейви, Синди и Мигел от ресторанта — всички те щяха да умрат, когато дойдеше споровият облак. Защо не беше помислил за всичко това по-рано? Как е могъл да бъде такъв егоист и да се занимава само с радостта си от новия клан, че да забрави за останалата част от човечеството?

Винаги е бил егоист. Знаеше това за себе си. Само че досега го наричаше „независим”.

Изпита облекчение, когато излезе от земната част на Мисията с нейната прекалено силна гравитация и ярка светлина. Допълнителните пръчици и конусчета, вкарани в очите му, ги правеха чувствителни към тази ужасна яркост. В сектора на Свят Остин, малкият син на Кейла, си играеше на топка по коридора, а енергийният му костюм леко проблясваше на слабата светлина. Той спря, за да гледа как Ноа сваля костюма си.

— Искам да прави това — каза Остин.

— Ще го направиш някой ден. Може би скоро. Къде е майка ти?

— Тя връща се. Аз стоя тук.

— Добро момче. Знаеш ли… здравей Кейла. Знаеш ли къде е Мийхао;?

— Не. О, чакай, да — той излезе от убежището.

Това, Ноа си спомни, беше думата, която Кейла и сестра й употребяват за сектор Свят на Мисията. „Убежище” — терминът го накара да се замисли какъв ли е бил животът им преди да се качат на Мисията. Двете сестри, иначе сравнително приятни, не говореха за миналото си, по-точно казано, плътно си бяха затворили устата.

— Мийхао; каза, струва ми се — добави Кейла, — че е нещо свързано с атентата.

Естествено. Ноа знаеше, че трябва да почака, докато Мийхао; се върне. Но не можеше да чака.

— Къде е Лаамох;?

Кейла го погледна с неразбиране. Светският й не беше толкова добър.

— Офицер Джоунс.

— О-о… Току-що я видях в градината.

Ноа тръгна към градината. Лаамох; седеше на една пейка и гледаше как водата се стича на тънки струи от тавана в басейна отдолу. Тя нежно си играеше с едно цвете лло, без да го къса, а само подканваше широките, тъмни листа да изпуснат острия си аромат. Ноа и Лаамох; се избягваха един друг след церемонията по неговото приемане и той знаеше защо. Все пак, в момента тревогата му имаше предимство пред неуместното му желание.

— Лаамох;, може ли да говорим заедно? — Надяваше се, че правилно е употребил времето на глагола: спешност, съчетана с молба.

— Да, разбира се — отговори тя и му направи място на пейката. — Твоят светски много напредва.

— Благодаря ти. Аз съм разтревожен в черния си дроб. — Това беше правилният идиом, сигурен беше. Почти.

— Какво тревожи черния ти дроб, брат мой?

— Майка ми. — Думата означаваше не само родител от женски род, но и матриархален лидер на род, което според Ноа Мариан беше, тъй като и двете му баби бяха умрели. Макар те да не бяха биологичните му баби, а на Свят биологията беше всичко. Там нямаше осиновявания извън семейството.

— Да?

— Тя е доктор Мариан Дженър, която, както знаеш работи на Мисията. Брат ми и сестра ми живеят на сушата. Какво ще стане със семейството ми, когато пристигне споровият облак? Дали майка ми ще дойде с нас на Свят? А брат ми и сестра ми? — Но… как биха могли, след като не са променени? Те не бяха от неговата хаплогрупа, затова щяха да принадлежат към различен клан за лллатил, кланове, които не са представени на кораба. Освен това и тримата няма да харесат нищо на Свят. Но иначе ще умрат. Всички ще умрат.

Лаамох; не каза нищо. Ноа й даде време и пространство да помисли; едно нещо, което хората от Свят мразеха в хората от Земята, беше, че толкова бързо отговарят, без внимателно да помислят, а понякога дори се прекъсват един друг и по този начин показват неуважение към говорещия. Ноа гледаше как едно насекомо с многоцветни крилца, чието име възбуденият му мозък не можеше да си спомни, премина по листото на цветето лло и внуши на тялото си да остане неподвижно.

— Мийхао; и аз обсъдихме този въпрос — каза накрая Лаамох;. — Той остави решението на мен. Ти си един от нас сега. Аз ще ти кажа какво ще стане, когато облакът от спори стигне до Земята.

— Благодаря ти за доверието. — Ритуален отговор, но за Ноа напълно искрен.

— Ти обаче имаш задължението — продължи тя, като употреби най-силната степен за думата „обещание” — да не казваш нищо на никого, нито на светски, нито на земен човек. Приемаш ли това задължение?

Ноа се поколеба, и то не от любезност. Не трябваше ли да използва информацията, каквато и да е тя и да се помъчи да осигури безопасността на семейството си? Но ако не обещаеше, Лаамох; нямаше да му каже нищо.

— Приемам задължението.

И тя му каза.

Ноа остана с отворена уста. Не можеше да се контролира, макар че това беше много грубо. Лаамох; се стараеше да не го погледне; вероятно беше очаквала подобна реакция.

Ноа стана и излезе от градината.

Някакъв прочут поет — Мариан не си спомняше точно кой — беше казал: „Мисълта е заразна. В случая с някои мисли, тя се превръща в епидемия.” Мариан лежеше в карантинната камера и усещаше епидемията в мозъка си. Извършеното от Елизабет, заразата в тялото й, трансформацията на Ноа, смъртта на Еван — мислите се хранеха от клетките й, изгаряха мозъка й.

Елизабет изучава сложното разположение в Мисията: „Къде живеят денебците?" „Ето зад тези врати”

Ноа с неговите огромни извънземни очи.

Еван я насърчава да се срещне с извънземните и пише с главни букви върху книжната торба от суши: „ШАНС ВЕДНЪЖ НА ШЕСТ ХИЛЯДИ ЖИВОТА!“ Броят на поколенията от Митохондриалната Ева досега.

Тя със смъртоносната зараза в тялото си. Елизабет, Ноа, Еван, спорите — беше почти облекчение, когато посланик Смит се появи зад стъклото.

— Доктор Дженър — каза таванът в превод с нормална интонация. — Толкова съжалявам, че пострадахте при този атентат. Казали сте, че искате да ме видите.

Не беше сигурна какво точно ще му каже. Как посочваш собственото си дете като терорист и го осъждаш на кой знае каква форма на правосъдие, разпространена сред извънземните? Ами ако това означаваше нещо като удавяне или разчекване, както е било едно време на Земята? Мариан си отвори устата и оттам излязоха думи, които нямаше намерение да изрече.

— Защо разрешихте на докторите Неймчек и Лойд да се заразят три пъти, когато това нарушава както нашата, така и вашата медицинска етика?

Лицето му, едновременно земно и извънземно, този образ, който завинаги ще й напомня за всичко, което Ноа беше направил на собственото си лице, не промени изражението си.

— Знаете защо, доктор Дженър. Беше необходимо за изследванията. Няма друг начин напълно да оценим реакцията на имунната система, така че да се доближим до създаването на антитела.

— Можехте да използвате своите хора!

— Не сме достатъчно хора, за да поставим някого под карантина.

— Можехте да проведете експеримента сами, като използвате земни доброволци. Щяха да се явят доброволци, като се има предвид какво очаква Земята. Така експериментът щеше да се спечели от вашата по-голяма експертиза.

— Тя не е много по-голяма от вашата, както знаете. Вашето научно познание се е развивало в различни посоки. Но ако бяхме спонсорирали експерименти със земни хора, каква щеше да бъде реакцията на земните?

Мариан замълча. Тя знаеше отговора. И двамата знаеха отговора.

— Вие сте заразена, доколкото знам — каза той. — Ние не сме причинили заразяването ви. Но сега нашите народи могат да работят по-открито за създаването на лекарства или ваксини. И Земята, и Свят ще ви бъдат безкрайно благодарни.

Благодарност, на което тя нямаше да може да се радва. След около два дни щеше да умре от споровата болест.

Но все още трябваше да му каже за Елизабет.

— Посланик Смит…

— Трябва да ви покажа нещо, доктор Дженър. Ако не бяхте изпратили да ме повикат, щях сам да дойда веднага след като ми съобщиха, че сте дошли в съзнание. Вашият лекар направи аутопсия на терориста. Това, между другото, е полезна дума, която не съществува на Свят. Ще я заимстваме. Лекарите намериха нещо сред масата телесни тъкани. То е гравирано на титан, вероятно за да преживее взрива. Генералният секретар Десай предполага, че е поставено, за да се посочи чия е заслугата за извършеното, нещо като „лого”. И други хора се съгласиха с него, но оспорваха значението. Бихте ли ни помогнали? Възможно ли е да е свързано с някоя от жертвите? Вие бяхте близка приятелка на доктор Бланфорд.

Той вдигна нещо близо до стъклото: плоско парче метал, около три квадратни инча. Нарисуваното на него беше твърде дребно, за да може да го види от леглото си.

— Ще помоля доктор Потър да ви го донесе — каза Смит.

— Не, недейте. — Ан трябваше да облича скафандър и да премине през двойната шлюзова камера с респиратор. Трескавият мозък на Мариан не можеше да чака толкова дълго. Тя издърпа катетъра и тихо изохка при неочакваната болка. После стана от леглото и повлече Стойката за венозна инфузия към стъклената бариера. Ан започна да се възмущава, но Мариан не й обърна внимание.

На квадратното парче метал беше гравирана стилизирана лилава ракета с поникнали по нея листа.

Не Елизабет. Райън.

— Доктор Дженър?

„Те са инвазивен вид’’, беше казал Райън.

„Абсолютно нищо ли не разбра от думите ми? — попита Мариан. — Те не са „инвазивни”, не и ако нашите тестове потвърдят разказа на посланика. Те произхождат от Земята’.’

„Инвазивен вид, произхождащ от Земята. Просто не е в екологичната ниша, за която е еволюирал“.

— Д-р Дженър? — повтори посланикът. — Добре ли сте?

Райън и страстната му отдаденост на лилавия върболист, семейна шега. Райън, проявяващ интерес към Мисията, за разлика от Кони, задаващ въпроси за разположението в нея, докато Мариан люлее новия си внук. Райън, достатъчно високо в тази терористична организация, за да избере емблемата й от листовката с рисунки в кичовската си баня.

Райън, нейният син.

— Доктор Дженър, настоявам…

— Да. Да. Познавам това нещо. Знам кой… коя група… трябва да търсите.

Сърцето й се разби на парчета.

Смит се взираше в нея през стъклото. Големите спокойни очи — очите на Ноа сега, като се изключи цвета — съдържаха съчувствие.

— Някой, когото познавате.

— Да.

— Няма значение. Няма да ги търсим.

Думите не проникваха в съзнанието й.

— Няма… няма да ги търсите?

— Не. Мисията е запечатана и земните хора са отстранени, с изключение на няколко учени, които пряко участват в имунологичните изследвания. Всички те пожелаха да останат, а ние на всички имаме доверие.

— Но…

— И, разбира се, членовете на нашия клан, които пожелаят да останат.

Мариан се взираше в Смит през стъклената стена, през непроницаемата бариера. Той никога не й се беше струвал толкова чужд. Защо този интелигентен човек вярваше, че щом няколко земни хора споделят неговия митохондриален хаплотип, те не биха могли да бъдат терористи? Дали това беше културно сляпо петно, подобно на хилядолетното земно вярване в божественото право на кралете? А може би беше някакво възприятие, продукт на различна еволюция, което позволяваше на мозъка му да разбира неща, които тя не можеше да разбере? Или просто разполагаха с такива средства за следене и защита, че хора като Ноа, отделени в различна част на Мисията, не представляваха никаква заплаха?

После се изуми от нещо друго, което той каза.

— Имунолози?

— Нямаме време, доктор Дженър. Споровият облак ще обгърне Земята след два-три месеца. Трябва да подложим на интензивни тестове вас и другите заразени хора.

— Другите?

— Доктор Ахмед Рафат и двама лаборанти, Пенелопи Ходжсън и Робърт Чавес. Те всички са, разбира се, доброволци. Скоро ще дойдат при вас в карантинното отделение.

Гневът й избухна. Целият сдържан гняв, натрупан от смъртта на Еван, от предателството на Райън, от бягството на Ноа.

— Защо не някой от вашите хора? Не, не ми казвайте, че сте прекалено ценни — ние не сме по-малко ценни! Защо само земни хора? Щом ние поемаме този риск, защо не го поемете и вие? И какво, по дяволите, ще стане, когато облакът удари? Ще излетите два дни по-рано, ще се спасите и ще оставите Земята да умре? Много добре знаете, че няма никакъв шанс да създадем истинска ваксина за времето, което ни остава, а да не говорим за производството и дистрибуцията й. Тогава какво? Как можете само да…

Но посланик Смит вече се отдалечаваше зад армираното стъкло. Таванът каза с равен и безчувствен тон:

— Съжалявам.

Ноа стоеше в средата на кръг от земни хора. Петдесет, шейсет — те всички бяха дошли на борда на Мисията през последните няколко дни, защото оставаше малко време. Не всички бяха L7; някои бяха от семействата на братята по клан и те също бяха приети, защото имаха смелостта да молят за убежище, въпреки изричните указания, че само L7 ще се приемат. Има нещо погрешно в системата, помисли си Ноа, но не се задълбочи по-нататък, за да установи какво е то.

Помещението, голямо и празно, не беше нито в сектор Свят, нито в сега запечатаната част от Мисията, където работеха земните учени. По-точно малкото учени, които бяха останали на борда. Въздухът, гравитацията и светлината в помещението бяха земни, поради което Ноа пак носеше енергиен костюм. Той виждаше как проблясва около ръцете му, когато ги вдигнеше за поздрав. Не беше осъзнал предварително колко неприятно щеше да му бъде отново да облече костюма.

— Аз съм Ноа — каза той.

Хората се притискаха към стените на голата стая, или се вкопчваха един в друг на малки групички, или седяха по турски на пода, колкото е възможно по-близо до Ноа. Изглеждаха ужасени, или изпълнени с надежда, или агресивни, или вече скърбящи за евентуалната си загуба. Всички те, дори Кейла и Изабел, които бяха тук от известно време, очакваха, че ще умрат, ако останат на Земята.

— Аз ще бъда вашият водач и учител. Но първо ще обясня какъв избор трябва да направите сега. Може да изберете да заминете с хората от Свят, когато ние се върнем в нашия роден свят. Или да останете тук, на Земята.

— За да умрем! — изкрещя някой. — Голям избор!

Ноа откри крещящия: млад човек, застанал близо зад него със стиснати юмруци. Носеше разпрани джинси, имаше игла във веждата и гневно изражение. Ноа изпита шокиращото разпознаване, което го беше разтърсило при вида на сестрата от нюйоркския Уест Сайд, както и когато се срещна с Мийхао;. Дори Лаамох;, която беше генетик, не можеше да обясни този шок, макар че изглежда го отдаваше на някакви генетично предопределени пътища в мозъка тип L7 на Ноа, съчетани със слабите електромагнитни полета, които заобикалят черепа на всеки човек. Явлението я фасцинираше.

Лиза Гитерес, спомни си Ноа, също го беше приписала на неврологичните пътища, променени от системната употреба на захарна тръстика.

— Как се казваш? — попита той гневния младеж.

— Защо? — отговори му той с въпрос.

— Бих искал да знам. Ние сме братя по клан.

— Не съм ти никакъв брат аз на тебе. Тук съм, защото това е единственият шанс да не умра.

Едно дете в скута на майка си се разплака. Хората си шепнеха нещо един на друг и повечето не сваляха очи от Ноа. Чакаха да видят какво ще направи той с младежа. Ще му отговори? Ще го игнорира? Ще го изгони от Мисията?

Ноа знаеше, че малко трябваше на тези отчаяни хора, за да ги предизвика и те да го нападнат — него, приличащия на извънземен заместител на светските хора, до които не можеха да се доберат.

Той каза внимателно на младежа и на всички тях:

— Ще ви обясня какви са реалните ви възможности. Моля да ме изслушате.

Нещо не беше наред.

Измина един ден, после втори, после трети. Мариан не се разболя. Не се разболяха нито Ахмед Рафат, нито Пени Ходжсън. Роби Чавес се разболя, но не тежко.

Водещият имунолог, останал на Мисията, Харисън Райе, стоеше с Ан Потър пред стъклената клетка на Мариан, известна като „килията” Той докладваше на Мариан последните резултати от лабораторията. В еднакви килии, две от другата страна на коридора и една до нея, Мариан виждаше тримата други заразени хора. Стаите бяха създадени, сякаш чрез алхимия, от един денебец, който Мариан не беше виждала по-рано — вероятно инженер, използващ неизвестни строителни методи. Ахмед стоеше близо до своето стъкло и слушаше. Пени спеше. Роби, с лице плувнало в пот, лежеше на леглото си и слушаше.

— Ти нямаш първична виремия, но..

— Какво означава това? — прекъсна я Мариан.

Отговори д-р Райе. Той беше едър, сърдечен канадец, който по-скоро приличаше на шофьор на камион, тръгнал на лов за елени, отколкото на нобелов лауреат. Райе беше минал шейсетте, но все още беше силен като скала. Той беше работил с вирусите ебола, марбург, ласа и нипа както на терен, така и в лабораторни условия.

— Лабораторните тестове показват, че както при Неймчек и Лойд, спорите се откриват в първите проби, взети от дихателния тракт. Следователно вирусът би трябвало да е попаднал директно в кръвния поток и да има достъп до останалата част от тялото ти. Обаче не можем да го открием. Е, това се случва. Вирусите понякога трудно се откриват. Но доколкото можем да кажем, ти не развиваш антитела срещу вируса, както правеха заразените мишки. Това може да означава, че просто още не сме изолирали антителата. Или че тялото ти не смята вируса за външен нашественик, което изглежда слабо вероятно. Или че при хората, но не и при мишките, вирусът се скрива в някой орган и се размножава там, докато изскочи отново. Такъв е случаят с маларията. Или че вирусните проби в лабораторията, култивирани изкуствено, са мутирали и са станали безобидни, за разлика от дивите си братовчеди в приближаващия облак. Или, също така, че никой от нас не знае какво по дяволите да правим с този откачен патоген.

— Какво мислят денебците? — попита Мариан. Предполагаше се, че Райе ръководи изследванията съвместно с денебския учен Джоунс.

— Нямам представа какво мислят. Никой от нас не ги е виждал — отговори той и гневът му се усещаше дори и през стъклената стена на килията.

— Не сте ги виждали?

— Не. Ние им изпращаме всичките си данни и проби, разбира се. Половината от пробите минават през шлюза за тях, а данните изпращаме по локалната мрежа. Но всичко, което получаваме, е едно благодаря, което се изписва на екрана. Може би те също не напредват, но биха могли поне да ни кажат, че не са напреднали.

— Знаем ли… това ще прозвучи откачено, но знаем ли дали те са все още тук? Възможно ли е вече да са напуснали Земята? — Ноа.

— Възможно е, предполагам — отговори той. — Ние, разбира се, нямаме новини от външния свят, така че е възможно те да са направили предварителен запис на всички тези „благодарим ви”, да са вдигнали във въздуха Ню Йорк и да са излетели към звездите. Но не мисля, че това е така. Ако го бяха направили, поне щяха да ни разпечатат от този плаващ пластмасов мехур. Който, между другото, е станал напълно непрозрачен, дори и наблюдателната площадка.

Мариан не знаеше, че има наблюдателна площадка. Те с Еван не я бяха видели при обиколката си на Мисията.

— Твоите клетки също така не образуват интерферон. Има една малка протеинова молекула, която може да се произведе във всяка клетка в отговор на присъствието на вирусна ядрена киселина. Ти не я произвеждаш.

— Което означава…

— Вероятно означава, че няма вирусна ядрена киселина в клетките ти.

— Клетките на Роби произвеждат ли интерферон?

— Да. Също и антитела. Плюс имунни реакции като… Ан, какви са данните от картона на Чавес тази сутрин?

— Температура 38.3, не е опасна — каза Ан. — Белодробна конгестия, също на нива, които не са опасни. Възпален синус. Има нещо като лек бронхит.

— Но защо Роби е болен, а ние, останалите, не сме? — попита Мариан.

— Ах — каза Харисън Райе и тя за пръв път усети следи от канадски акцент, — това е големият въпрос, нали така? В имунологията винаги това е въпросът. Понякога генетичните различия между заразените гостоприемници са критичният момент в загадката, който трябва да ни помогне да разберем защо един и същ вирус причинява сериозно боледуване или смърт в един индивид — или една група — и лека или никаква реакция в други хора. Дали Роби е болен, а вие не сте, поради съответните ви гени? Не знаем.

— Но ти можеше да използваш антителата на Роби и евентуално да разработиш ваксина, нали?

Той не отговори. В секундата, в която думите излязоха от устата й, тя знаеше колко са глупави. Райе можеше и да има антитела, но нямаше време. Никой от тях нямаше достатъчно време.

Те всички продължаваха да работят, сякаш имаха време. Защото такива са хората.

Вместо да отговори на въпроса й, Райе каза:

— Трябват ми още проби, Мариан.

— Да.

След петнайсет минути той влезе в нейната килия, облечен в пълен космически костюм и каза, сякаш говореше през прахосмукачка:

— Кръвни проби плюс тъканна биопсия, легни и недей да мърдаш, ако обичаш…

При предишно посещение той й беше казал една стара поговорка, разпространена между имунолозите, които работят със смъртоносни вируси: „Първият човек, който изолира вирус в лаборатория, като се самозаразява, е герой. Вторият е глупак.” Е, значи беше глупачка. Така да бъде.

Каза на Райе:

— И извънземните не са… Ох!

— Готово — каза той, извади биопсичната игла и сложи лепенка върху мястото.

Тя се опита отново:

— И извънземните изобщо не са коментирали диагнозата на Роби? Нито една дума?

— Нито една дума.

Мариан направи гримаса:

— Нещо тук не е наред.

— Не — отговори Райе, докато прибираше пробите в пликчета. — Със сигурност не е наред.

Нищо, мислеше си Ноа, не е било толкова истинско, нищо през целия му живот.

Надигна се на лакът и погледна Лаамох;. Тя още спеше, голото й тяло и дългите й крака се бяха оплели в лекото одеяло, направено от някаква материя, на която не знаеше името. Къдравата й коса миришеше на канела, макар че вероятно беше нещо друго. Одеялото миришеше на секс.

Сега той знаеше защо не беше изпитал същото разтърсващо усещане, че я познава, както при срещата си с Мийхао; и безименната нюйоркска сестра, или с намусения младеж Тони Шръп. Ноа изпита дълбоко облекчение. След като светските генетици бяха направили своите изследвания, Мийхао; му го обясни. Той и Лаамох; споделяха една и съща митохондриална група, но не и едно и също ядрено ДНК. Не бяха прекалено близки генетично, за да не могат да създават потомство.

Разбира се, те можеха да правят секс и без това; Свят много рано и без културни или религиозни предразсъдъци, беше открил средства против забременяване. Но за пръв път в живота си Ноа не искаше просто секс. Той искаше деца.

Чудото беше, че и тя искаше. От началото той се страхуваше, че за нея това беше само ново изживяване: да бъде първият светски човек, спал със земен! Но не беше така. Вчера те бяха подписали петгодишен договор за съжителство, последван от прекрасна церемония в градината, на която дойдоха всички светски хора до един. Дотогава Ноа не знаеше колко точно са те на борда на Мисията; сега вече знаеше. Те всички до един танцуваха с него и с нея. Мийхао; лично им прободе десните уши и им закачи сватбеното сребро, стилизирана версия на малките цветчета, които едно време, преди много, много години са били истински.

— Е, по-добре — каза Ноа със своето земно произношение, на своя все още непохватен светски. — Не искаме букет от мъртви растения да виси от ушите ни. — Поне това мислеше, че казва. Всички се смяха.

Ноа протегна един пръст и погали косата на Лаамох;. Чудо, да. Небе, пълно с чудеса, но това чудо надминаваше всички други: сега той знаеше къде принадлежи и какво ще прави с остатъка от живота си.

Съжаляваше единствено, че майка му не присъстваше на церемонията. И — да, можеше вече да им прости! — Елизабет и Райън. Те през целия му живот се отнасяха презрително към него и той никога повече нямаше да ги види, но Елизабет и Райън все пак бяха първото му семейство. То обаче вече нямаше значение.

Лаамох; се размърда, събуди се и протегна ръце към него.

Роби Чавес се възстанови от Respirovirus sporii и даде толкова много кръв и тъканни проби, че, както се шегуваше, отслабна с пет килограма без да пази диета. Не беше кой знае каква шега, но всички се смяха. В смеха им имаше и малко истерия.

Двайсет и двама души останаха на борда на Мисията. Защо, понякога се питаше Мариан, тези двайсет и двама души бяха избрали да останат и да работят до последния момент? Шансовете да открият нещо, което би имало някакъв ефект върху приближаващото отмиране на вида, бяха изключително малки. Те всички знаеха това. И все пак бяха тук, съзнавайки, че ще умрат в тази фантастично обзаведена, откъсната от света лаборатория, вместо със семействата си. Никой от тях ли нямаше семейство? Защо още бяха тук?

А тя защо беше тук?

Никой не говореше за това. Говореха само за работата си, която продължаваше осемнайсет часа на ден. С кратки прекъсвания за стоплени в микровълновата печка дълбоко замразени яденета. И още по-кратки — не действително, но така го усещаха — прекъсвания за сън.

Четиримата, изложени на R. sporii, работеха вън от килиите си; да се поддържа биобезопасност вече не беше важно. Никой друг не се разболя. Мариан си припомни някои лабораторни техники, които не беше използвала от студентските си години. Теоретичните еволюционни биолози не работеха като имунолози, но сега тя се занимаваше с това.

Всеки ден екипът изпращаше резултатите от пробите на денебците. Всеки ден денебците благодаряха и нищо повече.

През юли, осем месеца и половина след като за пръв път бяха започнали работа със спорите, учените най-накрая успяха да култивират вируса. Имаше нещо като празненство. Харисън Райе извади отдавна пазена бутилка шампанско.

— Ще се напием и няма да можем да работим — пошегува се Мариан. Беше почнала да се възхищава на неизменно високия дух на Харисън.

— От една двайсет и втора част от бутилката? — каза той. — Не ми се вярва.

— Е, може би не всеки пие.

Почти никой не пи. Мариан, Харисън и Роби Чавес изпиха бутилката. Култивирането на вируса, което при други обстоятелства щеше да бъде победа, като че ли направи раздразнителните по-раздразнителни, а киселите — по-кисели. Този малък триумф всъщност подчерта колко малко са постигнали. Някои хора започнаха да се държат странно. Усилената работа, разстроеният сън и постоянното напрежение породиха неврози.

Пени Ходжсън разви компулсивно поведение по отношение на автоклава; трябва да се зарежда ето така, точно по този начин и при едно зареждане да се слагат само нечетен брой епруветки. Побесняваше, ако видеше осем или дванайсет епруветки.

Уилям Паркър, носител на нобелова награда за медицина, започна да си тананика, докато работи. Осемнайсет часа на ден тананикане. Ако му кажеха да спре, той спираше, но несъзнателно започваше пак след няколко минути. Пееше фалшиво и обичаше тъжни кънтри и уестърн песни.

Мариан започна да наблюдава краката. На всеки няколко секунди хвърляше поглед към краката на хората в лабораторията, за да се увери, че те все още са там. Работните ботуши на Харисън, сякаш щеше да тръгне из горите на Хъдзън Бей. Черните оксфордки на Марк Ю. Найковете на Пени — дали си мислеше, че ще излезе да тича? Сандалите на Роби…

Престани, Мариан!

Не можеше.

Спряха да изпращат проби на денебците и зачакаха със затаен дъх да видят какво ще се случи. Нищо не се случи.

Работни ботуши, оксфордки, найкове, сандали.

— Струва ми се — каза Харисън, — че открих нещо.

Беше непознат протеин в кръвта на Мариан. Имаше ли той нещо общо с вируса? Не знаеха. Трескаво се захванаха да го култивират, да определят секвенцията му, да го фотографират, да го търсят в останалите.

Беше август.

Външният свят, с който нямаха връзка, беше престанал да съществува за тях, колкото и усилено да се мъчеха да го спасят.

Работни ботуши…

Оксфордки..

Сандали…

В градината заваля дъжд. Ноа вдигна глава към изкуственото небе. Обичаше дъждовните следобеди, въпреки че те не бяха нито дъжд, нито следобеди. Скоро щеше да види истинските.

Лаамох; вървеше към него през тъмните сочни листа, отворени като приветстващи ръце. Ноа се учуди; през последните важни дни тя рядко излизаше от лабораторията. Имаше толкова много работа.

— Не трябва ли да преподаваш? — попита тя.

Той искаше да отговори: Избягах от училище, но нямаше представа какъв е идиомът на светски. Вместо това каза, като се надяваше, че уцелил времето:

— Моите ученици ще се върнат наскоро. Защо си тук? Нещо лошо ли има?

— Всичко е наред — каза тя и се притисна към него. Ноа пак се учуди; светските хора не се докосваха сексуално на публично място, дори и на публично място, което временно е безлюдно. Други хора може да дойдат, хора, които нямат партньор, и беше толкова грубо да показваш пред тях физическа близост, колкото да ядеш пред гладен човек.

— Лаамох;…

Тя прошепна нещо в ухото му. Думите й се смесиха с дъжда, със силния аромат на цветята, с миризмата на мокра пръст. Ноа я притисна към себе си и се разплака.

Трапезарията пред лабораторията беше осеяна с тавички от замразени храни, изхвърлени стерилни опаковки и празни бутилки от дезинфектанти. Харисън се тръсна на един стол и каза на глас очевидното:

— Провалихме се, Мариан.

— Да — каза тя. — Така е. — После гневно добави: — Мислиш ли, че денебците знаят повече, отколкото знаем ние? И не го споделят с нас?

— Кой знае?

— Гадни копелета — каза Мариан. От седмици вече, тя беше минала на другата страна и не защитаваше извънземните, а ги обвиняваше. Каква част от човечеството я беше изпреварило в това отношение? Към момента, може би цялото.

Не бяха открили нищо полезно относно аномалния протеин в кръвта на Мариан. Човешкото тяло съдържаше толкова много протеини, които не са проучени. Но това вече не беше важно. Нямаше време.

— Харисън — започна тя, но не довърши изречението.

В следващия миг Харисън Райе, лабораторията и всичко останало изчезна.

Девет, ако не се брои Ноа. Останалите бяха свалени на брега, за да посрещнат онова, което щеше да им се случи на Земята. Ноа много искаше да бъде с Лаамох;, но тя, естествено, имаше задължения. Дори и неоповестено, отпътуването беше опасно. Твърде много държави имаха страшни оръжия.

Затова, вместо да бъде с Лаамох;, Ноа седеше с енергиен костюм в земния сектор на совалката. До него, закопчани с колани за столовете, седяха деветимата земни, които щяха да заминат за Свят. Коланите бяха излишни. Лаамох; му обясни, че ускорението почти няма да се усеща, благодарение на същите устройства за промяна на гравитацията, поради които сектор Свят на Мисията беше толкова удобно място. Но земните хора бяха свикнали да имат колани в превозните средства, затова имаше колани.

Кейла Райнхарт и малкият й син.

Сестра й Изабел.

Намусеният Тони Шръп, изненада. Ноа беше сигурен, че Тони ще се откаже.

Млада жена, бременна в четвъртия месец, която „искаше да даде на детето си по-добър живот” Тя не каза какъв е бил предишният й живот, но по ръцете и краката й имаше синини.

Двама братя на по трийсет и няколко години, с неспокойни, жадни за приключения очи.

Журналистка на средна възраст с обгоряло от слънцето лице, забележителна репутация и много камери в обемистия си багаж.

И, най-неочаквано един земен физик — д-р Нейтън Бейон от Масачузетския технологичен институт.

Девет земни жители, желаещи да отпътуват за звездите.

Леко разклащане. Ноа се усмихна на хората под негово ръководство — той, който никога не беше ръководил нищо, дори и собствения си живот — и каза:

— Потегляме.

Това му се стори недостатъчно и добави:

— Излитаме към звездите!

Това прозвуча тъпо. Тони се изхили. Журналистката се забавляваше. Остин се хвана за майка си.

Кайла му се усмихна колебливо.

Нямаше представа къде се намира.

Студено и тъмно. Небето над главата й се проясняваше с всяка секунда. Много време мина, откакто беше виждала небе на разсъмване, пък и каквото и да е друго небе. Сребристо сиво, после перлено, а сега първият проблясък на розово. Подът леко се поклащаше. Накрая главата й се прочисти от сънотворния газ и тя се изправи. Намираше се на нещо като луксозна баржа, плоска и широка, с една-единствена мачта с правоъгълна форма. Баржата се полюшваше в пристанището на Ню Йорк. Морето беше гладко като полиран паркет. От едната страна се издигаха очертанията на Манхатън; от другата беше Мисията. Около нея лежаха колегите й: д-р Ахмед Рафат, Харисън Райе и Ан Потър, лаборантите Пени и Роби и другите от двайсет и двамата, които бяха останали на Мисията. Те бяха облечени е обикновените си дрехи. Мариан, по джинси и тишърт, потрепери на внезапния бриз.

Наблизо имаше купчина одеяла. Тя взе едно жълто одеяло и се наметна с него. Усещаше го като топло и копринено, макар че очевидно не беше направено от коприна. Другите също се размърдаха. Небето на изток порозовя.

Харисън дойде до нея.

— Мариан?

— Добре съм — отговори тя автоматично, защото това повтаряше толкова много пъти всеки ден. — После попита: — Какво, по дяволите, стана?

Той каза нещо също толкова безсмислено:

— Но нали ни остават още две седмици!

— О, господи! — извика някой и Мариан погледна нагоре, накъдето сочеше той. Източният хоризонт стана златен. На този фон един кораб, тъмен и малък, излетя от Мисията и се издигна в небето. Издигаше се все по-нагоре и по-нагоре, докато всички на баржата засенчваха очи срещу изгряващото слънце и гледаха как той изчезва от погледа им.

— Отиват си — каза тихо някой.

Те. Денебците. Ноа.

Още преди сълзите, които напираха в очите й да потекат, Мисията изчезна. В един миг беше там, голяма, солидна и сива на фона на ранната зора, а в следващия миг я нямаше. Във водата не се появиха дори малки вълнички.

Металната мачта в средата на баржата заговори. Мариан, както и всички други, се втренчи в екрана. Еднометровата мачта се бе превърнала в четири екрана, като на всеки се виждаше един и същ образ на извънземен/човек, говорещ с механичен глас.

— Аз съм посланик Смит. Не много дълго след сегашния момент, този запис ще стигне до всички хора на Земята, но искаме вие, които толкова много ни помогнахте, да го чуете първи. Ние от Свят сме ви дълбоко благодарни. Бих искал да ви обясня защо и да ви оставя един подарък.

Вашите астрономи сбъркаха в изчисленията си съвсем малко. След няколко часа споровият облак ще обхване планетата ви. Не мислим, че той ще ви навреди, защото…

Някой от групата около екрана извика:

— Какво?

— …защото вие генетично имате имунитет към този вирус. Подозирахме нещо такова преди да дойдем, макар че не бяхме сигурни. Homo sapiens е придобил имунитет, когато Земята е преминала през облака първия път, преди около седемдесет хиляди години.

Една графика замени лицето на Смит: галактиката Млечен път, дълго тъмно петно, преминаващо през нея и светеща синя точка за Земята.

— Въртенето на галактиката плюс движението й през пространство-времето ще ви доведе до контакт с противоположната страна на облака, за разлика от миналия път. Вашите физици успяха да видят приближаващия облак, но инструментите ви не са достатъчно прецизни, за да определите формата и дълбочината му. Земята ще минава през периферията на облака за период от две и половина години. При първия контакт облакът е убил всеки хомо сапиенс, който не е притежавал тази генетична мутация.

Генетична секвенция от базови двойки премина през екрана, прекалено бързо, за да бъде записана.

— Тази секвенция ще покажем по-късно във форма, която ще можете да запишете — продължи посланик Смит. — Намира се в нещо, което вие наричате „отпадъчна ДНК”. Секвенцията е транспозон и ще откриете, че тя е допълваща към генетичния код на спорите. Вашите организми не създаваха антитела срещу спорите, защото не ги възприемаха като нашественици. Преди седемдесет хиляди години нашите хора вече са били изселени от Земята, иначе и ние щяхме да умрем. Ние не притежаваме тази секвенция, която се е появила чрез мутация след нашето преселение.

Умът на Мариан трескаво работеше. Преди седемдесет хиляди години. Катастрофичното събитие, редуцирало населението на земята до няколко хиляди. Не е било причинено от вулкана Тоба, зловещи хищници или климатични промени, а от споровия облак. Що се отнася до генетичната секвенция — според една теория голяма част от човешкия геном се състои от неактивни и фосилизирани вируси, абсорбирани в ДНК-то. Фосилизирани и неактивни — тя почти чуваше гласа на Еван: Или поне така мислехме…

— Ще откриете — продължи Смит, — че в Мариан Дженър, Ахмед Рафат и Пенелопи Ходжсън тази секвенция вече се е активирала и е произвела протеина, който беше идентифициран в кръвта на доктор Дженър, протеин, който този запис ще ви опише в подробности. Протеинът се прикрепя към външната част на клетката и пречи на вируса да проникне в нея. Скоро генетичната секвенция ще направи това и в останалата част от човечеството. Някои хора може леко да се разболеят, като Робърт Чавес, поради дефектно производство на протеина. По наши изчисления това ще се случи при около двайсет процента от вас. Може да има фатални случаи при възрастни и вече болни хора, но повечето от вас са генетично защитени. Гризачите ви, изглежда, не са защитени, което, трябва да признаем беше голяма изненада за нас и не можем да кажем със сигурност кои други видове ще бъдат засегнати.

Знаем, че ние сме фатално предразположени. Не можем да променим собствения си геном, поне не в живите, но научихме много от вас. По времето, когато споровият облак ще стигне до Свят, ние ще сме разработили ваксина. Това нямаше да бъде възможно без вашето сътрудничество и вашите телесни проби. Ние…

— Ако това е вярно — провикна се Пени Ходжсън, — защо не ни го казаха?

— …не ви казахме цялата истина, защото според нас, ако знаехте, че Земята не е катастрофално застрашена, нямаше да отделите толкова много ресурси и да работите така усилено на Мисията. Ние всички сме хора, но вашата еволюционна история и настояща култура са много различни от нашите. Вие не градите самоличността си върху семейството. Вие позволявате голяма част от населението на Земята да страда поради липса на храна, вода и медицинско обслужване. Не мислим, че щяхте да ни помогнете толкова, колкото ни помогнахте, ако не бяхме скрили от вас някои истини.

И не са сбъркали, помисли си Мариан.

— Благодарни сме ви за помощта — каза Смит, — макар и да беше получена с измама. Като отплата ви оставяме подарък. Този запис съдържа нещо, което вие наричате „технически спецификации” за междузвезден двигател. Вече ви дадохме уравненията, които описват физическите принципи. Сега можете да си построите такъв кораб. През следващите поколения двата клона на човечеството ще се ползват по-отворено и по-честно от взаимния обмен. Ще станем истински братя.

Дотогава десет земни хора ще дойдат с нас на нашата планета. Правят го по собствено желание и по свои причини. Те всички бяха уведомени, че няма да умрат, ако останат на Земята, но предпочетоха да заминат с нас. Те ще станат част от Свят и ще задълбочат приятелството ни с нашите братя по клан на Земята.

Още веднъж ви благодарим.

На баржата се вдигна голям шум: говореха, спореха, крещяха. Слънцето вече се беше издигнало над хоризонта. Три кораба на Бреговата охрана се насочиха от пристанището към баржата. Мариан се загърна по-плътно с жълтото одеяло, за да се предпази от утринния бриз и усети, че нещо в джоба на джинсите й започна да вибрира.

Тя го извади: плосък метален квадрат с образа на Ноа. Щом погледът й попадна върху него, лицето заговори:

— Заминавам с тях, мамо. Искам да знаеш, че съм напълно щастлив. Тук принадлежа. Живея с Лаамох; — доктор Джоунс — и тя е бременна. Твоето внуче ще се роди сред звездите. Обичам те.

Лицето на Ноа на квадратчето избледня.

Обзе я такъв гняв, че й причерня пред очите. Нейният син и тя нямаше никога вече да го види! Нямаше никога да види и своя внук или внучка. Ограбиха я, лишиха я от това, което й принадлежи по право, тези извънземни не трябваше никога да идват…

Тя спря. Хрумна й нещо поразително и тя стисна дървените перила толкова силно, че ги одраска с нокти.

Извънземните бяха допуснали грешка.

Нейният гняв, колкото и да беше ирационален, щеше да се разнася и усилва по цялата планета. Денебците бяха осъзнали, че земните хора ще работят с всички сили, само ако собственото им съществуване е застрашено. Но не бяха осъзнали останалото. Присъствието им на Земята беше предизвикало бунтове, отклоняване на ресурси, смърт, паника, страх. „Лекото преболедуване” като при Роби, което щеше да засегне двайсет процента от населението и щеше да настъпи внезапно, започвайки днес, беше достатъчно, за да разстрои всяка икономика на планетата. Извънземните преминаха през света като буря и както става след всяка голяма буря, пейзажът се промени. И още нещо, денебците бяха взели със себе си десет души, което можеше да се разглежда като акт на промиване на мозъци, за да си осигурят подходящи лабораторни мишки за бъдещи експерименти.

Братя, да — но Кастор и Полукс, чиято връзка се простираше до звездите, или Каин и Авел?

Хората не прощаваха лесно и мразеха да бъдат подкупвани, дори с междузвезден двигател. Смит трябваше да остави друг подарък, подарък, който не би позволил на земните жители да стигнат до Свят, тази мирна и богата планета, на която отмъщението и войната бяха напълно чужди.

Но от друга страна, може би грешеше. Само като си помислеше колко пъти вече беше сбъркала: за Елизабет, за Райън, за Смит. Може би когато вълненията на Земята заглъхнеха и действително бъдеха построени междузвездни кораби, човечеството щеше да бъде толкова запленено от подаръка на денебците, че хората наистина ще отидат на Свят като приятели. Може би възможността да стигнем до звездите би смекчила дори американския изолационизъм и би подтикнала страните да споделят необходимите ресурси. Би могло да се случи. Гените на сътрудничеството, оформили Смит и Джоунс, се срещаха и в земния геном.

Но това би могло да се случи само ако онези, които го искаха, положеха много усилия да убедят останалите. И ако работят толкова много, за да насърчават приятелството, колкото бяха работили, за да осигурят оцеляването си. Беше ли възможно? Можеше ли да бъде направено?

Защо сте тук?

За да осъществим контакт със Свят. Мирна мисия.

Тя се взираше в многоцветното утринно небе, но корабът вече не се виждаше. В очите й остана само спомена за него.

— Харисън — каза Мариан и усети как собствените й думи й вдъхват увереност, — чака ни много работа.