Следват съкратени показания.

Съдия Гай е злоупотребявал със съдебната си власт. Това е потвърдено при инцидент, в който участвал сержант Реймънд Круз от отдел „Убийства“ в полицията на Детройт.

В този случай съдия Гай наредил дванайсетгодишен ученик да бъде заключен в затворническа килия, защото нарушил реда в съдебната зала по време на посещението на класа му там. Сержант Круз, който в момента давал показания в предварителното изслушване, предложил на съдията да накаже момчето право в ъгъла, вместо да го затваря. Съдията се разгневил от предложението, обвинил сержант Круз в неуважение към съда и му наредил да прекара един час в килията заедно с момчето.

По-късно, по време на почивката на съда, съдия Гай казал на сержант Круз пред свидетели: „Надявам се, че си научил кой е шефът в тази зала“. Сержант Круз не отговорил. Тогава съдията продължил: „Лесно е да бъдеш обвинен в неуважение. Трябва да се научиш да си държиш устата затворена или аз ще я затварям вместо теб всеки път“.

Сержант Круз попитал: „Ваша Чест, може ли да ви задам един въпрос извън протокола?“. Съдията отвърнал: „Да, какво има?“. Сержант Круз отговорил: „Никога ли не се страхувате за живота си?“. Съдията запитал: „Да не би да ме заплашваш?“. Сержант Круз казал: „Не, Ваша Чест, просто се чудех дали някой някога се е опитвал да ви нанесе сериозни физически поражения“.

Съдия Гай извадил 32-калибров „Смит и Уесън“ изпод тогата си и отвърнал: „Ще ми се да видя оня, който ще се опита“.

Протоколът сочи, че в няколко случая съдия Гай обиждал членове на медиите, като се обръщал към тях по начин, непристоен за поста му. Заключенията на Комисията относно тези обвинения посочват следното:

В резюме Комисията по съдийски постове отсъди:

На пресконференцията, последвала публикуването на заключенията на Комисията, съдия Гай нарече разследването „расистки лов на вещици, организиран от контролираната от белите преса“. В същото изявление той обвини полицейското управление на Детройт в опит за убийството му, макар че не предложи доказателства за твърдението си.

Алвин Гай заяви сериозно, че ако Върховният съд го уволни, той възнамерява да „напише откровена книга, посочваща имената на хора с мръсни ръце и непочтени сърца“.

„Спомнете си какво ви казах, ако ме уволнят — добави Гай. — Книгата ми ще изложи доста хора, чиито имена ще ви зашеметят.“

Един от служителите на паркинга на хиподрум „Хейзъл парк“ си припомни, че съдията си тръгнал след деветото надбягване, около един през нощта, и така запълни първата празнина в случая. Тъй като снимката на съдията наскоро доста пъти се беше появявала във вестниците и по телевизията, той бе сигурен, че в сребристия „Линкълн Марк V“ е бил Алвин Гай.

Светла кожа, около петдесетте, с малки мустачки и коса, увиснала над яката.

Другата замесена кола била марка „Буик“ или „Олдсмобил“, с тъмен цвят.

Със съдията имало млада бяла дама, около двадесет и седем годишна. С руса, дълга коса. Издокарана с нещо розово, широко, с много златни верижки около врата. Хубава жена. Гримът й я правел да изглежда бледа на изкуствената светлина, червилото й било тъмно. Служителят от паркинга каза, че съдията не помогнал на спътницата си да се качи в колата. Той се настанил на собствената си седалка и дал един долар бакшиш на служителя.

Другата кола, тъмният буик или олдсмобил — може би черна — била почти нова. В нея седял сам мъж. Ръката му се подавала през прозореца — нали разбирате, лакътят му — като късия ръкав бил навит нагоре един или два пъти. Ръката изглеждала загоряла от слънцето и по нея имало светли, червеникаворуси косъмчета.

Другата кола се опитала да задмине автомобила на съдията, но той продължил напред и не й позволил. Тогава другата кола изфучала напред към изхода. Човекът бързал много. Запищели десетки клаксони. Колите на изхода също не му дали път. Хората, които си отивали у дома, след като са заложили парите си, не искали да дават нищо друго.

Сторило му се, че другата кола се опитала да се вмъкне в потока отново точно когато колата на съдията стигнала до изхода. Последвал трясък. Бам!

Служителят от паркинга, Евърет Ливингстън, каза, че погледнал натам, но не видял никой да излиза от колите. Сторило му се, че колата на съдията се ударила в предната броня на другата кола, когато тя се опитвала да се вмъкне в потока. Колата на съдията дала на заден, заобиколила другата кола и излязла през портала, като се насочила на юг по „Дикуайндър“. Другата кола се забавила. Още няколко коли минали покрай нея. После другата кола също излязла и това е моментът, когато служителят от паркинга ги видял за последен път или поне така си мислел, докато не прочел за съдията във вестника.

— Мисля, че се страхуваш от жените — каза момичето от „Нюз“. — Вероятно в това се корени проблемът ти.

Реймънд Круз не беше сигурен чий беше проблемът. Дали негов или неин.

— Мислиш ли, че жените са коварни? — продължи тя. — Жените репортери ли имаш предвид?

— Жените като цяло.

Седнал в ресторанта на Карл, заобиколен от безбройните празни маси с бели покривки, Реймънд Круз се зачуди дали тази история си заслужаваше безплатните питиета и вечерята, или пък усилията, които полагаше, за да даде смислени отговори.

— Не — отвърна той.

— Не се ли плашиш от жените?

— Не. Винаги съм ги харесвал.

— В определени моменти — поправи го момичето от „Нюз“. — Но според мен иначе си безразличен към жените. Нямат място в мъжкия ти свят.

Накъдето и да се беше насочила младата писателка с диплома от Мичиган и четири години стаж в „Детройт Нюз“, очевидно щеше да стигне до целта си. Беше един и десет през нощта. Лицето й лъщеше, чашата й за вино беше омазана с червило и отпечатъци от пръсти. Тонът й беше остър, а и вече не изслушваше отговорите му. Реймънд Круз усети умора. Забрави какво искаше да каже. Спаси го келнерката, която му се усмихна над чашите и каза:

— Не чух пейджъра ти нито веднъж. Явно нощта е спокойна.

Реймънд попи мустаците си със салфетката и отвърна на усмивката й.

— Да, наистина не звънна — потвърди той и се обърна към момичето от „Нюз“. — Веднъж Мили чу пейджъра ми от другия край на ресторанта. Беше в джоба ми, но не го бях чул.

— Не чуваше и нищо друго — каза келнерката. — Дойдох до масата и го попитах дали това не е неговият пейджър. А той дори не ме забеляза.

Тя събра празните чаши и попита:

— Да ви донеса ли още нещо?

Момичето от „Нюз“ не отговори. Не изглеждаше заинтересувана от предложението. Запали нова цигара, оставяйки повече от половината си пържола недокосната. Вече си беше поръчала кафе. Реймънд каза, че ще пие още една бира и помоли келнерката да увие пържолата.

— Не я искам — възрази момичето от „Нюз“.

— Е, все някой ще я вземе — каза Реймънд.

— Куче ли имаш?

— Не, ще я изям за закуска. Ето къде е работата — каза той, опитвайки се да прояви малко ентусиазъм към разговора. — Никой мъж не би ми казал, че се страхувам от жените. Нито пък щеше да ме пита дали според мен жените са коварни. Само жените задават подобни въпроси. Не знам защо, но го правят.

— Жена ти каза, че никога не сте говорили за работата ти.

Жена му. Репортерката продължаваше да го напада в гръб.

— Да не би да си не само репортер, но и психиатър? — подхвърли Реймънд. — Сега вече става сериозно. Първо, тя от известно време не е моя жена — разведени сме. За това ли възнамеряваш да пишеш — за високия брой разводи сред полицаите?

— Тя смята, че не сте говорили достатъчно за нищо, но особено за работата ти.

— Говорила си с Мери Алис? — запита той изненадано. — Кога говори с нея?

— Онзи ден. Защо нямате деца?

— Защото така. Нямаме.

— Тя каза, че рядко си проявявал чувствата си и не си й говорил за тях. Когато мъжете с други професии имат проблеми в службата, не се разбират с шефа си или с клиентите, се прибират у дома и споделят със съпругите си. После жената успокоява мъжа си — горкото сладурче. Това е смисълът да й разказва за проблемите си.

Сервитьорката с посивяла коса и очила с пайети на име Мили, остави чашата с бира на масата и попита:

— Къде е другарчето ти?

Момичето от „Нюз“ угаси цигарата си. Облегна се назад и се огледа над морето от покривки.

— Кой? Джери ли?

— Онзи със светлата коса и мустаците.

— Да, Джери. Щеше да се опита да дойде. Не си го виждала, нали?

— Не. Мисля, че не е идвал. Но не бих се заклела. Кой ще вземе кучешката торбичка?

Момичето от „Нюз“ зачака.

— Просто я остави тук — каза Реймънд. — Ако тя не я вземе, аз ще го направя.

— Имам си име — каза репортерката, докато келнерката се отдалечаваше.

После се наведе към него и добави:

— Мисля, че ценностите ти нямат нищо общо с действителността.

Реймънд отпи от бирата, опитвайки се да осмисли думите й. Видя ясно носа й. Сякаш от напрежението лъщеше още повече. Репортерката беше раздразнена и Реймънд се почувства по-добре за момент. Но нямаше нужда от подобно задоволство, затова каза:

— Защо си ядосана?

— Струва ми се, че все още играеш роля — отговори момичето. — Направи се на Серпико в отдел „Наркотици“. Реши, че „Нравствената“ е прекалено смешна…

— Казах само, че ставаха някои смешни неща.

— Сега си в нова роля — лейтенант от отдел „Убийства“.

— Временно изпълняващ длъжността. Замествам.

— Исках да те разпитам за това. На колко си години?

— Тридесет и шест.

— Да, така пише в досието ти, но не изглеждаш толкова стар. Кажи ми… как се разбираш с момчетата в отдела?

— Чудесно. Защо?

— Без проблеми ли се оправяш с тях?

— Какво имаш предвид с „оправяш се“?

— Не ми изглеждаш много твърд.

Кажи й, че ти се налага да отидеш до тоалетната, помисли си Реймънд.

— Прекалено меко държане… — продължи репортерката и изведнъж спря.

Тя помълча за момент, после каза ентусиазирано, сякаш бе направила велико откритие:

— Точно така! Опитваш се да се направиш на по-възрастен, нали? Големите мустаци, консервативният костюм… Но знаеш ли как изглеждаш?

— Като човек, позиращ за стара дагеротипна снимка. Някой от отминали времена.

Реймънд се наведе към нея, най-после заинтересуван.

— Не се шегувай — каза той. — Това ли виждаш?

— Сякаш искаш да приличаш на младия Уайът Ърп — отговори момичето от „Нюз“, като го наблюдаваше внимателно. — Иска ти се да си точно това, нали? Суровият човек на закона от Дивия запад?

— Е — отвърна Реймънд, — нали знаеш къде е „Света Троица“? На юг оттук, недалеч от стадион „Тайгър“. Израснах там. Играехме на индианци и каубои на остров Бел, стреляхме се с детски пистолетчета. Роден съм в Макалън, Тексас, но не помня много за живота там.

— Стори ми се, че долавам лек акцент от време на време — каза репортерката. — Значи си мексиканец, а не пуерториканец?

Реймънд се облегна назад.

— Мислиш, че са ме направили лейтенант заради закона за малцинствата?

— Не бъди толкова чувствителен. Зададох ти прост въпрос. От мексикански произход ли си?

— А ти каква си? Еврейка или италианка?

— Забрави — отвърна момичето от „Нюз“.

Реймънд размаха пръст към нея.

— Видя ли? Никой мъж не би казал и „забрави“.

— Не сочи към мен — каза момичето.

Гневът й се надигаше бързо.

— И защо никой мъж не би го казал? Защото щеше да се страхува от теб?

— Или защото щеше да е по-учтив. Искам да кажа, защо трябва да се държиш грубо?

— Аз не нося пистолет — каза репортерката. — И не играя роля. Ти го правиш. Джон Уейн или някои друг. Клинт Истууд. Към този тип ли се причисляваш? Като тях ли искаш да бъдеш?

— Дали искам да съм актьор?

— Знаеш какво имам предвид.

— Аз съм в отдел „Убийства“ — отговори Реймънд. — Не ми се налага да си измислям нищо. Обикновено нещата са достатъчно драматични.

— Уха, това си е направо откровение.

Тя се вторачи в него с поглед, който говореше, че знае нещо, неизвестно за него.

— Ти си почти в идеална връзка с началството си. Хвърляш му един поглед и промяната е светкавична. „Налага се да съм такъв, заради работата ми.“

— Не обичам да наблюдавам началството си — каза Реймънд със сериозно лице.

— Тарикатското отношение е също отбрана — каза момичето. — Според мен основното препятствие са всички онези „мъжествени“ дивотии, към които ченгетата имат слабост — носенето на голям пистолет и т.н. Но не искам да навлизам в проблемите на мъжкото его или символиката на пениса.

— Да, хайде да поддържаме нещата чисти.

Момичето го загледа тъжно.

— Бих могла да коментирам и това — каза тя. — Отношението към сексуалността като към нещо мръсно. Важното, лейтенант, е не да поддържаме нещата чисти, а само прости. Само фактите, ако разбираш какво имам предвид.

Реймънд се зачуди дали е безопасно да отговори. Реши да рискува.

— Ще ти кажа кое ми повлия най-много, когато станах полицай. Детективите, старите професионалисти. Трябваше да си бил полицай поне двайсет години, за да станеш детектив. Сега вече не е нужно. Не се налага да чакаш реда си. Явяваш се на изпита и ако го изкараш, започваш да се издигаш.

— Както е станало с теб — прекъсна го репортерката. — Лейтенант само след петнайсет години. Защото си бил в колеж ли?

— Отчасти — отговори Реймънд. — Ако бях чернокож, може би вече щях да съм инспектор.

Момичето от „Нюз“ застана нащрек.

— Да не би да чувам негодувание или пък предубеждение?

— Не, нищо такова. Ще ти кажа как стоят нещата. Старите професионалисти са все още тук, но ги подминават хора, които още дори не са станали професионалисти.

— Говориш разочаровано.

— Не съм.

— Тогава говориш като старец. Всъщност дори се обличаш като старец — продължи да го напада момичето.

Знаейки, че ще бъде интервюиран, следобед Реймънд бе облякъл морскосиния си летен костюм, бяла риза с къси ръкави и тъмносиня вратовръзка на точки. Беше купил костюма преди пет месеца, когато го направиха лейтенант. Можеше да признае, че си бе пуснал мустаци, за да изглежда по-възрастен. Всъщност ги харесваше все повече, когато пораснаха и се завиха по бандитски към ъгълчетата на устата му. Струваше му се, че мустаците го правят да изглежда сериозен и дори малко зъл. Реймънд беше висок метър и седемдесет и седем и тежеше около седемдесет килограма. През последните няколко месеца бе свалил пет-шест килограма и това личеше най-много на лицето му. Придаваше му изпит, мрачен вид и го правеше да изглежда по-висок.

Момичето от „Нюз“ се върна към впечатленията и възможното влияние на определени типове детективи от екрана. Реймънд й каза, че според него филмовите детективи приличат на каубои. Грешка. Репортерката подскочи, каза, че това било откровение, и записа нещо в бележника си. Реймънд й обясни, че няма предвид истинските работещи каубои с джинсовите им облекла. Каза, че детективите в Детройт трябва да носят сака и вратовръзки, когато са на работа. Според момичето от „Нюз“ това беше пълна глупост.

Изглежда не можеха да стигнат до никъде. Реймънд каза:

— Е, ако това е…

— Все още не си отговорил на въпроса ми — прекъсна го репортерката, като го погледна изморено, но търпеливо.

— Имаш ли нещо против да го повториш? — запита Реймънд.

— Въпросът е: защо едно ченге не може да остави мъжкарската си роля в управлението и да покаже малко чувствителност у дома? Защо не можеш да отделиш себе си от професионалната си роля и да признаеш уязвимостта и страховете си, а не само да говориш за триумфа си?

За първи път Реймънд чуваше някой да използва тази дума. Триумф.

— Нали разбираш — продължи тя, като заговори с по-дебел глас, за да звучи по-мъжествено. — „Е, приключихме още един случай, скъпа. Дай да пийнем по едно.“ Ами негодуванието, раздразнителността ти, неприятните неща, които са част от работата ти?

Реймънд кимна и си представи сцената.

— Добре, прибирам се у дома и жена ми казва: „Как мина денят ти, скъпи?“. А аз отговарям: „Не беше много лошо, скъпа. Има нещо, което искам да споделя с теб“.

Момичето от „Нюз“ го гледаше втренчено, малко наранено или отвратено.

— Надявах се, че ще говорим сериозно — каза репортерката.

— Говоря съвсем сериозно. Ти си съпругата. Казваш: „Здрасти, скъпи. Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен?“. И аз отговарям: „Всъщност, скъпа, искам да ти разкажа нещо, което научих днес за споделянето“.

Момичето от „Нюз“ го изгледа подозрително, но каза:

— Добре. Какво е то?

— Ами една млада жена беше убита — продължи Реймънд тържествено. — Причина за смъртта — задушаване вследствие на механичен натиск. Следи от семенна течност в устата, влагалището и ануса…

Репортерката промълви:

— О, господи!

— Днес говорихме с група заподозрени. Един от тях се съгласи да сътрудничи, ако не го обвиним в нещо по-тежко от непредумишлено убийство. Помотахме се, предложихме му убийство втора степен и накрая той каза „добре“. Разказа ни, че всъщност приятелят му убил момичето. Приятелчето тъкмо излязло от затвора и било загоряло за жена. Срещнали я в един бар. Онзи, който даде показания, каза, че тя започнала да го сваля. Той я завел на някаква поляна и след като свършил, позволил на приятеля си да повтори.

— Лейтенант…

— Точно това каза — да повтори. Та другарчето му започнало, ама не пожелало да спре. Нали разбираш, не искал да свърши. И казано накратко, момичето започнало да пищи, той се паникьосал и я удушил. Но не бил сигурен, че е мъртва. Ами ако се съживи и го посочи на полицията? Затова намерили голямо парче цимент — около петдесет килограма, вдигнали го и го пуснали върху лицето на момичето. После отново го вдигнали и отново го пуснали.

Момичето от „Нюз“ грабна огромната си чанта.

— Вдигат, пускат. Вдигат, пускат. Когато я намерихме, помислихме, че е прегазена от танк. Имам предвид, никой не можеше да повярва, че това е човешко лице.

— Не мисля, че си забавен.

— Не, въобще не беше забавно. Но тогава онзи добави в показанията си…

Репортерката се отдалечи от масата.

— Та той каза — продължи Реймънд. — „Това получих, задето бях Мистър Готин и споделих гаджето с приятеля си.“

Реймънд Круз се сети за сцена от филм, когато видя светлините. Лампата против крадци, висяща от сградата, и фаровете, осветяващи сцената. Представи си актьор в реклама по телевизията, който казва: „Костюмът на жертвата е светлосин, кръвта — тъмночервена, а чакълът е сиво-бял“. Реймънд си помисли за филм, който се върти назад в прожекционния апарат. Видя униформените ченгета засмукани в синьо-белите патрулни коли, а линейката и бусът на моргата — извадени от кадъра. Спираме там и оставяме само сребристата кола и жертвата. Чу Джери Хънтър да казва:

— Е, най-после някой пречука дребния шибаняк.

Трудно беше да си мислиш за Алвин Гай като за жертва.

— Когато говорих с Херцог — обади се Реймънд, — първото, което си помислих, беше, как това не се случи по-рано.

Той застана в края на местопрестъплението с Хънтър и сержант Норбърт Брил.

— Кой го намери? — попита Реймънд.

— Патрулна кола от Единадесето управление — отговори Брил. — Съдията се обадил по телефона в колата си в полицията, но операторът не разбрал местонахождението му. След няколко минути една жена от съседната улица „Ковънтри“ №20413 звъннала и съобщила за изстрели.

— Някакви свидетели?

— Още нищо. Уендъл говори с жената. Морийн е някъде другаде. „Американ Ла Франс“ нямат телефон за през нощта, но пък и не мисля, че съдия Гай е бил тук, за да си купи противопожарно оборудване.

— Полицаите ли го идентифицираха?

— Да. Не могли да го идентифицират по лицето му, но портфейлът му лежал там.

Реймънд каза тихо, но искрено:

— Щом са знаели, че това е Гай, защо не са го метнали някъде в Хейзъл парк? Само на две пресечки оттук е.

— Лейтенантите не трябва да говорят така — обади се Брил. — Макар че идеята си я бива. Техен труп, техен случай. Патрулните полицаи не били сигурни, че е мъртъв, затова повикали линейка. Медиците пристигнали, хвърлили му един поглед и се обадили в моргата.

— Не били сигурни, че е мъртъв? — попита Хънтър. — Три куршума в устата, още два в гърдите, огромни, шибани дупки, и те не са сигурни, че е мъртъв!

Униформените криминолози правеха снимки на трупа и колата, измерваха разстояния, чертаеха план на местопрестъплението и събираха талони от надбягванията, кредитни карти и фасове от цигари. Щяха да откарат колата на съдията в полицейския гараж на „Джеферсън“, за да я проверят за отпечатъци и да се поровят из всеки процеп. Един от служителите на моргата, облечен в бежова риза и панталон, стоеше и наблюдаваше сцената, прехвърлил найлоновия чувал за трупове през рамото си. Брил започна да си води бележки за доклада.

Беше три без десет сутринта. Алвин Гай бе мъртъв от малко повече от час. Реймънд Круз, временно изпълняващ длъжността лейтенант, издокаран в морскосиния си костюм заради срещата с момичето от „Нюз“, почувства, че времето им изтича, и каза:

— Хайде да почукаме на няколко врати. Няма да се справим без свидетели. Като започнем да разследваме случая, ще ни се наложи да изслушваме откачалки, които са готови да си признаят всичко, освен убийството на Христос. Не искам да пропуснем някой заподозрян. Искам да се движим в правилната посока. Искам да разбия вратата, докато убиецът е още в леглото си, и когато отвори очи, да не може да повярва на гледката. В противен случай всички ние ще трябва да се оттеглим във Флорида и да работим за управление „Кокосов орех“, а случаят ще остане неразрешен. Не искам подобно нещо да се случи.

Норбърт Брил, сержант на седмо поделение от отдел „Убийства“ на детройтската полиция, носеше посивялата си коса съвсем къса и се подстригваше веднъж месечно в „Дж. Робъртс“ на Седма миля. Обичаше тъмни ризи и светли вратовръзки. Носеше очила с метални рамки и цветни стъкла. Сега държеше в ръка огромен фенер, дълъг почти шестдесет сантиметра. Брил започна да размишлява преди да се раздвижи.

— Не можем да изключим обира като единствен мотив — каза той.

— Стреля през предното стъкло и улучва Гай в устата — каза Реймънд. — Искам да се запозная с този крадец, преди да се е заел с нещо още по-сериозно.

Лейтенантът си тръгна след няколко минути, за да намери телефон и да докладва на инспектор Херцог. Не искаха да говорят за убийството по радиостанциите.

Когато Санди Стантън му разказа за първи път за албанеца, Клемънт попита:

— Какво, по дяволите, е албанец?

— Албанецът е дребосък с черна коса и огромна купчина мангизи, които държи в мазето си — отговори Санди. — Казва, че ги държи в каса в някаква тайна стаичка. Можеш ли да повярваш?

— Все още не знам какво е албанец — отвърна Клемънт. — Какъв е той?

— Името му е Скендер Лулджарай.

— Мили боже — изохка Клемънт.

— Ако ти го кажа по букви, няма да повярваш — каза Санди. — Той е малко чернооко бебче, което обича да ходи на дискотека. Притежава няколко закусвални за хотдог и всеки път, когато се видим, ми разказва за парите си.

— И колко пъти сте се виждали?

— Виждам го по дискотеките от месеци. Облича се хубаво. Мисля, че печели добре.

— Добре, да го посетим и да му вземем всичко — предложи Клемънт.

— Чакай да разбера дали е истински — отвърна Санди. — Скендер иска да ме заведе на надбягванията.

Това му прозвуча добре. Да се види как харчи албанецът. Клемънт щеше да ги проследи в колата на другото гадже на Санди. По-късно през нощта Санди щеше да ги запознае, сякаш случайно са се срещнали или нещо такова.

Само дето Клемънт се сблъска с нещо съвсем различно.

Реймънд се обърна към Уендъл Робинсън и попита:

— Искаш ли да си добрият?

— Не, ти бъди добрият — отговори Уендъл. — Достатъчно изморен и раздразнителен съм, за да изиграя естествено ролята на лошия, ако това се наложи.

— От какво си изморен? — попита Реймънд.

Не получи отговор. Вратата се отвори и едно момиче в сатенени шорти и фланелка с надпис „Сидър Пойнт“ ги погледна с невинни очи. Реймънд показа значката си.

— Как сте? — запита той. — Аз съм лейтенант Реймънд Круз от полицията на Детройт. Това е сержант Робинсън. Научихме… човекът долу ни каза, че името ви е Санди Стантън.

Реймънд говореше дружелюбно, почти усмихнато. Момичето кимна, но продължи да гледа предпазливо.

— Портиерът ни каза, че господин Уиймс е вън от града — продължи Реймънд.

Момичето се посъживи.

— А, вие търсите Дел — каза то.

— Точно така, Санди. Той вън от града ли е? — попита Реймънд.

— Да, по работа. Мисля, че отиде някъде в Калифорния.

— Имаш ли нещо против да влезем вътре?

— Знам, че звучи банално — каза Санди, сякаш й бе неприятно да говори на тази тема, — но имате ли заповед за обиск?

— Заповед ли? За какво? — попита Реймънд. — Не търсим нищо. Просто искаме да ви разпитаме за господин Уиймс.

Санди въздъхна и им направи място да минат. Забеляза как двете ченгета, бялото в тъмен костюм, а чернокожото в светлосив, огледаха затворените врати в коридора, докато отиваха към всекидневната. Когато влязоха вътре, бялото ченге продължи да се оглежда, а черното отиде направо до прозореца, както правеха всички, за да погледне към реката и града. Панорамата беше великолепна този следобед. Слънцето огряваше отзад Ренесансовия център и придаваше на стъклените кули вид на издялани от черен мрамор.

Реймънд не се впечатли от цветовете в стаята: зелено, сиво и черно с много хром. Мястото му напомняше за адвокатска кантора. Той каза:

— Научих, че вие сте закарала господин Уиймс до летището.

— Онзи ден — потвърди Санди. — Какво искате от него?

— С неговата кола ли го закарахте?

— Да. Защо?

— „Буик Ривиера“, регистрационен номер ПИХ-546?

— Не знам номера.

— С какво си изкарвате прехраната, Санди?

— Имате предвид, когато работя? Обслужвам бара и масите.

— Използвахте ли колата снощи?

— Всъщност не — отговори Санди. — Ходих на надбягванията с един човек.

— Онези в Уиндзор ли?

— Не, в „Хейзъл парк“.

Санди видя как черното ченге се отдръпва от прозореца. Заприлича й на професионален спортист или продавач на костюми. Цветнокож, който харчи много пари за дрехи.

Другото ченге се усмихваше леко.

— Спечелихте ли? — попита то.

Санди го погледна отегчено.

— Шегувате ли се?

— Да, знам какво имате предвид — каза Реймънд. — С кого ходихте на надбягванията?

— С един познат. Скендер Лулджарай.

Невероятно. Бялото ченге не примигна, не направи гримаса, нито пък каза: „Лул-какво“?

— В колко часа се прибрахте у дома?

— Доста късно.

— Скендер ли шофираше?

Стори й се, че името му беше познато.

— Да, той ме взе оттук.

Реймънд се намръщи, сякаш беше малко объркан.

— Кой тогава е използвал колата на господин Уиймс снощи?

Ченгето изглеждаше като момче въпреки увисналите си мустаци. Тъмната коса по челото му…

— Никой не я е използвал — отговори Санди.

Ченгетата приложиха старата тактика на мълчанието. Изчакваха я да каже нещо излишно, ако реши да се прави на невинна или учудена. Просто трябваше да си мълчи и да не играе никаква роля. Но това беше прекадено трудно и накрая Санди попита:

— Какво има?

— Давала ли сте колата на някого? — запита Реймънд.

— Не.

— А господин Уиймс да го е правил, преди да замине?

— Не знам нищо такова. Може да са я откраднали.

— Колата е долу — отвърна Реймънд. — Ключовете са у вас, нали?

— Да, прибрах ги някъде.

— Защо не ги потърсите, за да се уверим?

Мамка му, помисли си Санди и се почувства прекалено изложена на погледите им в шортите и фланелката си и с боси крака. Искаше й се да отиде до бюрото и да вземе ключовете, но нямаше представа какво е направил Клемънт с тях. Опита се да си спомни как се беше прибрал. Не, тя се беше прибрала след него, а той седеше на канапето и четеше вестника, който все още лежеше отворен на масата.

— Господи, никога не помня къде оставям ключовете — каза тя.

— Ние бихме могли да ви помогнем — каза Реймънд и започна да се оглежда.

— Няма нужда — каза Санди. — Мисля, че знам къде са. Седнете и изчакайте.

Тя едва успя да се сдържи и да тръгне бавно по коридора. Влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.

Клемънт лежеше на огромното легло. Когато Санди влезе в стаята, той скръсти ръце зад къдравата си глава и замърда с пръсти, за да й покаже колко е хладнокръвен.

— Тръгнаха ли си? — попита той.

— Не, още не са. Искат ключовете.

— Какви ключове?

— Шибаните ключове от колата, кои други?

Шепотът й беше дрезгав, сякаш говореше много по-едра жена.

— Мамка му — изруга Клемънт.

Той се замисли за момент, загледан в Санди, която ровеше из тоалетката.

— Имат ли заповед за обиск? — попита я той.

Санди не му отговори.

— Не си длъжна да им даваш ключовете — добави той.

— Ти им го кажи — отвърна Санди, отдалечавайки се към вратата с ключовете в ръка.

— Ти решаваш — каза Клемънт. — Щом искаш да им дадеш ключовете, действай.

Санди спря до вратата.

— А какво друго мога да направя?

Шепотът й се превърна в съскане.

— Дай им ключовете — отговори Клемънт. — Без значение е.

— Ами ако намерят отпечатъците ти в колата?

— Не могат да намерят отпечатъци.

Ръцете на Клемънт бяха загорели от слънцето, тялото му — снежнобяло, сините птици и ребрата му се очертаваха ясно върху сиво-зелената покривка на леглото на Дел Уиймс. Санди понечи да отвори вратата и Клемънт каза:

— Скъпа? Случи се неприятност, докато паркирах колата, когато се прибирах.

— Харесва ми, че споделяш това с мен в най-подходящия момент — отвърна Санди, като повдигна очи към тавана, за да придаде на думите си драматичен ефект. — В какво се удари?

— Нали знаеш онези бетонни колони — отговори Клемънт. — Одрасках се в едната и смъкнах малко от боята на калника. Това ще им кажеш, ако те попитат.

Той замълча за момент, докато Санди го гледаше мрачно.

— Защо не опростим нещата — предложи Клемънт. — Кажи им, че ти си го направила. Става ли?

Веднъж Клемънт бе прегазен от влак и оживя. Беше товарният влак Чесапийк — Охайо, с тридесет и три вагона, два мотора и служебен вагон.

Клемънт беше с едно момиче. Чакаха на прелеза в град Редфорд. Червеният светофар проблясваше, а раираната бариера препречваше пътя. Клемънт излезе от колата и застана на релсите с гръб към фаровете на влака, който се приближаваше към него със седемдесет километра в час. Да, беше леко друсан, но не прекалено много. Готвеше се да скочи от релсите в последната секунда, обърнат с гръб към влака. Погледна към колата и видя лицето на момичето през предното стъкло. Очите й сякаш щяха да изскочат. Тогава Клемънт си промени решението и легна между релсите. Машинистът го забеляза и дръпна аварийната спирачка, но не навреме. Двадесет и един вагона преминаха над Клемънт, преди влакът да спре и той да изпълзи изпод двадесет и втория. Машинистът, Харълд Хауъл от „Гранд Рапидс“ каза:

— За такова нещо просто няма извинение.

Клемънт бе заведен в градската болница, където почистиха издрания му гръб и го освободиха. По време на разпита в полицията на Редфорд попита:

— Да не би да съм нарушил закона? Покажете ми къде пише, че не мога да легна пред влака, ако искам?

Клемънт каза, че това преживяване е било подготовка за страшните моменти в живота, при които затягаш и мускулите на сфинктера си. След като си лежал пред товарен влак, можеш да си лежиш спокойно в леглото по бельо, докато две ченгета са в съседната стая и разпитват за определен черен буик, и докато зловещ на вид „Валтер 38“ е скрит наблизо в този момент, без да се тревожиш, че ще се изпуснеш в гащите.

Той обясни на Санди, че както е можел да се махне от пътя на влака, така и сега е наясно, че има време да обмисли ситуацията и да се отърве от оръжието (макар да му беше неприятно да го прави), преди ченгетата да се върнат със заповед за обиск или да приберат колата. Той се възхищаваше от ограниченията, наложени на ченгетата в наши дни. Не можеха да отварят вратите на спалните или да влизат в чуждите коли без да имат заповед за обиск. Ченгетата трябваше да спазват правилата, защото в противен случай не възприемаха доказателствата им в съда. Това даваше определено предимство на Клемънт. Можеше да им се хили в лицето и да ги дразни, защото знаеше, че трябва да уважават гражданските му права.

Но кой, по дяволите, беше лейтенант Реймънд Круз? Клемънт разгледа визитната му картичка, после погледна през прозореца към сградата на полицейското управление.

— Не познавам никакъв лейтенант Реймънд Круз — каза той.

— Е, той пък те познава.

— Как изглежда? Обикновеното дърто ченге с бирено шкембе?

— Не, дори е почти кльощав.

— Реймънд Круз — замислено каза Клемънт. — Мазна мексиканска мутра, нали?

— Ами тъмен е, но не прекалено. Изглежда кротък… Странно, но имам чувството, че у него се таи някакво коварство — отговори Санди. — Иначе е готин.

Клемънт се извърна от прозореца и я погледна, като продължаваше да се чеше лениво.

— Готин, а? На всяка цена трябва да видя детройтско готино ченге. Това ще бъде една от целите ми в живота — каза той и добави: — Май ще е по-добре да се облечеш.

— Къде ще ходим?

— Искам да отидеш до остров Бел вместо мен.

— Чакай…

— Ще ти кажа къде в гаража е скрит пистолетът. Върху една от гредите. Прибери го в чантата си — той е в хартиена кесия, така че няма да се изцапаш — иди до остров Бел, паркирай и тръгни пеша по моста. Когато наоколо няма никакви коли, особено сини, марка „Плимут“, извади кесията от чантата си и я хвърли в реката.

— Налага ли се?

Санди си придаде измъчен вид. Клемънт я погледна търпеливо и тя каза:

— Първо трябва да изпуша поне една цигара с марихуана. Имаш ли?

— Искам да си с ясен ум, сладурче.

В апартамента бездруго нямаше никаква трева. Само някакви остатъци. Щеше да й се наложи да спре до магазина по пътя и да си вземе една торбичка.

Клемънт пъхна визитната картичка на Реймънд Круз под ластика на слипа си, плъзна ръце под сатенените ръкави на Санди и я придърпа към себе си.

— Защо си нервна, скъпа? — попита той. — Никога преди не си била нервна. Имаш ли нужда от един от сеансите на доктор Мансел? Това ще те успокои ли, сладурче? Е, мисля, че мога да ти помогна.

— Мммм, това е приятно — измърка Санди, затваряйки очи.

Усещаше дъха му близо до ухото си. След секунда тя каза:

— Трябва да го направя, така ли?

— Искаш да сме приятели, нали? — запита Клемънт. — А приятелите си помагат.

— Струва ми се, че усещам един малък приятел…

— Виждаш ли, Омир не ти се цупи и не ти отказва. Винаги е на разположение, когато се нуждаеш от него. Особено когато съм леко махмурлия. Можеш да го удариш с пръчка и пак няма да падне.

— Налага ли се да е в реката?

— Ти сещаш ли се за по-добро място? А когато се върнеш, ще отидем при твоя албанец. Как ти звучи това?

Няма значение какво точно казва човек на жените, стига да им казва нещо.

Технически Седмо поделение от отдел „Убийства“ на детройтската полиция беше специализирано в разследването на „убийства по време на извършването на престъпление“, най-често въоръжен грабеж, изнасилване, понякога обир с взлом, а не престрелки в барове или убийства вследствие на семейни разправии в събота вечер, които бяха емоционално стимулирани и се знаеше кой е извършителят.

Поделението се помещаваше в стая 527 в полицейското управление, безцветен офис с висок таван, с размери осем на шест метра, който съдържаше метални бюра и дървени маси, скупчени една до друга, шкафове за папки, седем телефона, кафемашина „Норелко“, акумулатор за зареждане на радиостанциите, заключен шкаф, където членовете на екипа държаха пистолетите си, два реда премигващи флуоресцентни лампи, стена със снимките на 263 убийци, закачалка до вратата и надпис:

Върху колоната в средата на стаята висеше много стар плакат, останал от минали времена, който гласеше: „Ще предам оръжието си, когато откачат изстиналите ми пръсти от него“.

Те бяха спокойни мъже, които обсъждаха убийството с нормален тон.

Робърт Херцог, инспектор от отдел „Убийства“, седеше зад покритото си със стъкло бюро в кабинета си със стъклени стени. Беше полицай от двадесет и девет години. Едър мъж с тъжно лице и гъста, посивяла коса. И Реймънд Круз, чийто поглед се отдели от прозореца, когато Херцог го попита дали слънцето го притеснява.

— Не, чудесно е — каза Реймънд.

— Стори ми се, че се мръщиш.

Прозорецът зад Херцог гледаше на юг към реката и горната половина на небостъргач, отразяващ слънцето.

— Е, какво знаем за Адел Симпсън?

— Работила в компания за недвижими имоти, разведена, без деца. Живеела сама в апартамент близо до Уестланд. Излизала с няколко души от службата. Единият — женен.

— Можеш ли да свържеш някой от тях със съдия Гай?

— Не знам още, но се съмнявам.

— Ще се нуждаеш от помощ в този случай. Ще видя какво мога да направя.

— Не знам… — каза Реймънд замислено.

Искаше да чуе на глас собствената си теория, без да прибързва и без да забрави нещо. Херцог го гледаше очаквателно, но Реймънд знаеше, че шефът му щеше да зададе подходящите въпроси и да го остави да мисли спокойно.

— Вероятно извадихме късмет, че ни възложи и двата случая — каза Реймънд. — Имам предвид, че двата случая можеше никога да не бъдат свързани. Първото, което направихме, беше да потърсим връзка и се оказа, че има такава. Гай и Адел Симпсън са убити с едно и също оръжие.

— Значи предполагаш — каза Херцог, — че същият човек е убил и двамата, но не знаеш дали става дума за отмъщение, ревност или нещо друго.

— Всъщност — отвърна Реймънд, — сега не мисля толкова за мотива. Най-очевидният отговор е, че Гай е убит по поръчка, а момичето просто е извадило лошия късмет да придружава съдията в този момент.

— Откъде знаеш, че момичето е било там?

— Свидетелят чул пет изстрела. Точно пет. После женски писъци, макар да не е съвсем сигурен в това. Три куршума в Гай плюс две изходни рани. Два куршума в тапицерията на колата. Други два, подобни на тях, извадени от трупа на Адел Симпсън. Влезли са откъм гърба и са стигнали до белите дробове.

— Не е сигурно, че точно Адел Симпсън е пищяла — отбеляза Херцог.

— Да. Не бих предложил това като доказателство в съда — съгласи се Реймънд, — но Евърет Ливингстън — един от служителите на паркинга в „Хейзъл парк“ — ни разказа, че Гай си тръгнал от надбягванията в сребристия си линкълн, придружен от руса жена в розова рокля, златни верижки и тъмно червило. А това отговаря на описанието на Адел Симпсън.

— Как този Евърет е забелязал всичко това? — запита Херцог.

— Евърет си спомня съдията, защото го познавал по физиономия. И освен това Гай участвал в лек сблъсък с черна кола, която била или буик или олдсмобил.

— Той описа ли шофьора на черната кола?

— Описа лявата му ръка — загоряла от слънцето, с червеникави косми и навит нагоре ръкав. После стигаме до Гари Соуви — бял, двадесет и осем годишен. Видял черен буик, който бутал колата на съдията надолу по „Джон Р“.

— Къде намираш подобни свидетели? — попита Херцог.

— Става още по-хубаво — отвърна Реймънд. — Един човек стоял на ъгъла на Девета миля и „Джон Р“ в един и половина сутринта, когато черна кола на „Дженерал мотърс“, вероятно буик, едва не скочила на тротоара и не прегазила кучето му. Човекът каза, че регистрационния номер бил ПИХ петстотин и нещо. Открихме „Буик Ривиера“ ПИХ 546, регистриран на Дел Уиймс, който живее в онази сграда.

— Коя сграда?

Реймънд кимна към прозореца.

— На „Лафайет“ номер 1300.

Херцог се завъртя, погледна към небостъргача и отново се обърна към Реймънд.

— Дел Уиймс има ли червеникави косми по ръцете си? — попита той.

— Не знам какъв цвят косми има. Бил е вън от града снощи.

— Тогава защо ми разказваш за него?

— Левият му калник е ударен — отговори Реймънд.

— Това е интересно.

— Освен това в апартамента му живее млада дама, която е била в „Хейзъл парк“ снощи.

— Дамата с червена коса ли е?

— По-скоро руса. Тя не е била в буика. Седяла е в един кадилак с… готов ли си? Скендер Лулджарай.

— Името ми звучи познато — каза Херцог.

— Скендер е братовчед на Тома.

— А, Тома — каза Херцог. — Албанецът. Не сме го чували от известно време, нали?

— Да. В момента албанците са кротки — каза Реймънд. — Говорихме със Скендер и той потвърди, че е ходил на надбягванията с една млада дама, но не се съгласи да ни даде името й.

— Защо?

— Те са си такива. Много прикрити хора. Но това няма значение. Знаем, че е същата млада дама, която живее в апартамента на Дел Уиймс, притежателя на черния „Буик Ривиера“. Името на младата дама е Санди Стантън.

Херцог изчака малко, после каза:

— Предавам се. Коя е Санди Стантън?

— Да се върнем назад към ноември седемдесет и осма и малка къщичка на улица „Сейнт Мери“ — каза Реймънд.

— А, да.

— В тази къщичка човек можеше да си купи дрога от висока класа. Една вечер през ноември трима бели влизат в къщата малко след единадесет…

Херцог се обади:

— Албърт Ракоста, Виктор Редик… да видим дали помня добре… Луис Никс…

— Той е бил шофьорът — каза Реймънд. — Оставяш най-доброто за накрая, нали? Всеки го прави.

Херцог се усмихна.

— И Клемънт Мансел.

— И Клемънт Мансел. Точно така — потвърди Реймънд. — С червеникавите косми по ръцете и сините птици. Помниш ли сините птици? По онова време Санди Стантън живееше на същия адрес с него. Мисля, че тогава Норб говори с нея. Аз не я познавах тогава, но си спомням, че я видях в съда. Видях я и днес следобед.

Херцог се сети за още нещо.

— Луис Никс беше убит с „Валтер П 38“, нали? — запита той.

— Така смятаме — отговори Реймънд. — Но имахме само една малка частица за проба. Не беше достатъчна, за да сме сигурни, че е от „Валтер“. Но помниш ли дограмата в къщичката на „Сейнт Мери“?

— Дограмата?

— Рамката на вратата между всекидневната и трапезарията — каза Реймънд. — От нея извадихме два куршума от „Валтер“. Оръжието не беше открито на местопрестъплението. Намерихме само жертвите. Три броя. Чамп, който ръководел бизнеса. Шорт Дог, осемнадесетгодишен, който играел ролята на портиер. И дъщеричката на Чамп, седемгодишна, която в този момент спяла в другата стая. Беше убита от куршум, минал през вратата.

— Помня момиченцето — каза Херцог. — И тримата са убити със същия пистолет, нали?

— Да, но не с „Валтер“, а с „Берета“, двадесет и втори калибър. Оръжието беше намерено в задната уличка, по него нямаше отпечатъци. Но когато Луис Никс се съгласи да ни сътрудничи, той каза, че беретата принадлежала на Клемънт Мансел.

— Почти не помня тази част — каза Херцог. — Важна ли е?

— Не искам да пропусна нещо — отвърна Реймънд. — Тогава се случи следното. Някой от квартала чул изстрелите и се обадил в полицията. Патрулната кола пристигнала там и заварила Луис, който седял в буса с работещ двигател. Клемънт, Ракоста и Редик вече се били измъкнали отзад, оставяйки Луис да се чуди какво става. Ние предложихме сделка на Луис и той ни предаде трите си другарчета. Редик и Ракоста бяха осъдени. Получиха доживотни присъди. Клемънт Мансел също беше осъден, но обжалва въз основа на клаузата за федерален арест. Помниш ли?

— Горе-долу. Продължавай.

— Апелативният съд преразгледа присъдата му и Клемънт беше освободен.

— Имаше нещо за някакво друго обвинение към него — каза Херцог, като се опитваше да си припомни.

— Мисля, че прокурорът оплеска работата — каза Реймънд. — По времето, когато беше арестуван, федералните издирвали Клемънт за някакво дребно престъпление — кражба на кола и прехвърлянето й през границата на щата. Адвокатът на Клемънт го накарал да се признае за виновен по обвинението на федералните и го изпратили в затвора в Милан за девет месеца. Докато излежавал присъдата си там, започнало делото за тройното убийство и бил осъден и по него. Луис Никс свидетелствал и разказал как планирали удара, как Клемънт приготвил оръжието и т.н. Осъдили ги на доживотен затвор и ги изпратили в Джаксън. Естествено, и тримата обжалвали. Молбите на Редик и Ракоста били отхвърлени, но жалбата на Клемънт била разгледана и той спечелил. Знаеш ли защо?

— Заради федералното обвинение — отговори Херцог.

— Точно така. Защото когато един затворник излежава присъдата си, а в друг съд му е предявено друго обвинение, той трябва да се яви на дело в рамките на сто и осемдесет дни. В противен случай — каза Реймънд и замълча за момент, за да оформи ясно мисълта си, — ако се наложи да чака по-дълго, това може да доведе до несигурност у затворника и да провали превъзпитанието му.

— Това ли гласи клаузата?

— Нещо такова — отговори Реймънд. — Ако си спомняш, по онова време в Градския съд цареше пълна бъркотия. Бяха претрупани с дела. Та делото, по което Мансел и Разрушителният екип били осъдени, се състояло на сто и осемдесет и шестия ден след призоваването им. Адвокатът на Клемънт обжалвал въз основа на това и той бил освободен, въпреки че е бил осъден без съмнение. Дори след като Редик и Ракоста дали показания, че оръжието на убийството принадлежало на Клемънт и той лично убил двамата мъже и седемгодишното момиченце, престъпникът бил освободен, защото го довели в съда шест дни по-късно, което можело да навреди на превъзпитанието му.

— Кой е бил негов адвокат?

— Каролин Уайлдър.

— Аха — кимна Херцог и се усмихна. — Много умна жена. Гледал съм я в съда и винаги съм й се възхищавал. Клемънт е осъден доживотно, няма какво да губи. Тя знае, че в съда цари бъркотия, затова го предава на федералните, като се надява, че шестте месеца ще изтекат, преди да го призоват в съда за тройното убийство.

— И успява само с шест дни.

— Разбрала е, че в прокуратурата не броят дните или въобще не са се сетили за другата му присъда — каза Херцог. — Да, много умна жена.

— Клемънт е освободен — продължи Реймънд, — а след няколко седмици Луис Никс е намерен прострелян в главата. Пистолетът бил пъхнат в устата му. Вероятно същото оръжие, от което са изстреляни куршумите, извадени от дограмата на улица „Сейнт Мери“. Вярвам, че това е и оръжието, с което са убити съдия Гай и Адел Симпсън. „Валтер П 38“.

— На мен също ми се иска да вярвам в това — каза Херцог.

— В лабораторията са почти сигурни, но искат да направят проба, за да са напълно убедени.

— Откъде се е взел този пистолет? — попита Херцог.

— Жената на Чамп — търговеца на наркотици — каза, че той имал „Лугер“ — отговори Реймънд. — Но не го намерихме на местопрестъплението.

— „Валтер П 38“ не е „Лугер“ — каза Херцог, — но разбирам какво имаш предвид.

— Точно така. Прилича на „Лугер“. Жената не е могла да направи разлика. Затова смятаме, че Клемънт е задигнал пистолета от Чамп. Намираме същото оръжие, използвано при двойното убийство тази сутрин. Жертвите са били на надбягванията. Там е била и Санди Стантън, приятелката на Клемънт. А колата, която тя шофира… Е, вероятно точно нея са видели снощи на хиподрума и на мястото, където беше убит съдията.

— Защо не приберете колата?

— Ще го направим. Веднага щом Санди приключи с обиколките си. Тя току-що отиде в една къща на „Кърчивал“.

— На „Грос Пойнт“ ли? — изненадано запита Херцог.

— Не, точно в противоположната посока. Номер 2925, до едно място, наречено „Салонът на Суити“. Санди може да е наркоманка, но не мисля така. Ще трябва да проучим мястото.

— Ако Мансел е използвал колата снощи — каза Херцог, — в момента тя може да шофира наоколо с оръжието, с което е извършено престъплението.

— Въпрос на преценка — отвърна Реймънд. — Дали да приберем колата и да я проверим, или да следваме Санди и да огледаме колата по-късно? Ако Клемънт я е използвал, предполагам, че я е почистил. Но ако е пропуснал и най-малкото, специалистите ни ще го открият.

Херцог кимна. Наистина беше въпрос на преценка.

— Екипът ни наблюдава Санди непрекъснато — продължи Реймънд. — Ако стане напечено, имам предвид, ако Санди отиде до реката или спре до контейнер за боклук, те веднага ще скочат върху нея. Но не искам да паникьосвам никого прекалено рано, включително и себе си. Не искам да направя погрешен ход и Клемънт да ни се измъкне.

— Може вече да се е измъкнал — отбеляза Херцог.

— Така е — съгласи се Реймънд. — Или може да си седи в онзи небостъргач на двайсет и петия етаж. Ако си спомняш Мансел добре, той има доста кураж. По онова време в пресата го наричаха Дивака от Оклахома, но по-скоро е луда глава, която вечно предизвиква смъртта.

— Безразсъден рицар с пистолет.

— Точно така. Обича да живее в опасност, а още повече обича да убива.

— Добре, но ако не го пипнеш с пистолета, за какво друго можеш да се хванеш? — попита Херцог.

— Това е проблемът — отговори Реймънд. — Разполагаме с облегната на прозореца на колата ръка с червеникави косми, но не съм чувал някой да кара свидетелите да идентифицират престъпника само по ръката. Трябва да го пипнем, докато пистолетът е у него. Знам това много добре.

— Изглеждаш ми доста спокоен — отбеляза Херцог. — Не може да е поради липса на желание.

— Не, просто се опитвам да се сдържа да не започна да разбивам врати — отвърна Реймънд. — Не искам да се проваля и Мансел да се измъкне като миналия път.

— Защо ли е убил Гай? — запита Херцог.

— Ще го попитам — отговори Реймънд. — Веднага щом го арестувам. Никога не е бил съден от Гай, затова предполагам, че не е нещо лично. Видял го е на хиподрума. Може Гай да е спечелил и Клемънт да е решил да го обере. Но съм по-склонен да мисля, че някой му е платил, за да очисти съдията.

Реймънд се замисли за момент и добави:

— Или пък е отишъл на хиподрума, защото Санди е била там със Скендер, а Клемънт е искал да му заложи капан. Мансел действаше по същия начин, когато работеше с Разрушителния екип. Намираха някой собственик на магазин от малцинствата, човек, който крие парите си у дома. Разрушителният екип го посещаваше, пребиваше го от бой, претърсваха къщата му и си тръгваха със спестяванията му. Мисля, че Клемънт още си пада по тези неща.

— Бил ли е арестуван след тройното убийство? — попита Херцог.

— Не. Подозирали са го, по дяволите, той винаги е подозрителен, но в компютъра няма нищо ново. Освен ако не броиш обвинението за шофиране в пияно състояние. Получил го миналата пролет в Лоутън, Оклахома. Оттам изпратили протокола в Лансинг, където му взели книжката.

— Добре, ако го хванеш да шофира без книжка — каза Херцог. — Следващата седмица ще отсъствам. Отивам до Лилънд със Сали.

— С нейните деца ли?

— Не. Идеята е да сме съвсем сами. Да видим как ще потръгне.

— Имаш ли нужда от детегледачка?

— Не, децата са достатъчно големи. Майките са проблем. Майката на Сали я попитала с кого заминава и тя й казала, че с мен. Сами ли? Да, само ние двамата. Майка й щяла да получи инфаркт.

— Защо?

— Защо ли?

Едрият мъж зад бюрото, който работеше като полицай почти от двайсет и девет години, погледна леко засрамено и тъжно.

— Защото не сме женени. Помниш ли миналата година, когато ходихме до Флорида за една седмица? Същата работа. Казах на майка ми, че заминавам със Сали, а тя веднага попита: „А, вече сте се оженили?“. Сали е на четиридесет и девет, аз — на петдесет и четири. И двамата сме разведени. Децата ни пътуват из цялата страна с гаджетата си и бабите приемат това. Но ако ние със Сали се опитаме…

— Шегуваш се — каза Реймънд.

— Майка ти жива ли е още? — попита Херцог.

— Да. Живее в Дайтона.

— Добре, опитай. Кажи й, че ще я посетиш с една жена, по която много си падаш, но не сте женени, и виж реакцията й. „Искаш да кажеш, че двамата пътувате сами заедно?!“ Ще ти го каже шокирано, сякаш не може да повярва на ушите си. Знам, че си доста по-млад от мен — каза инспекторът от отдел „Убийства“, — но честно ти казвам, ние сме от едно ужасно объркано поколение.

Мери Алис, бившата съпруга на Реймънд, се обади в шест и двайсет. Навън беше тъмно. Той се прибра у дома, докато слънцето все още грееше ярко, влезе под душа, а сега слънцето бе изчезнало от прозореца на всекидневната. Реймънд видя отражението си в стъклото и бялата хавлия, вързана през кръста му. Мери Алис му съобщи, че покривът в трапезарията отново течал. Описа му подробно какво е направила водата със стените и мокета, как било невъзможно да изсушиш мокета и да почистиш петната.

Реймънд искаше да й каже: „Мери Алис, не ми пука за мокета ти“. Но не го стори. Вместо това каза:

— Какво искаш да направя по въпроса?

Нямаше нужда да пита. Знаеше отговора много добре.

Мери Алис искаше той да плати за поправката на покрива и за смяната на мокета. Говореше с него, без да използва името му. Добави, че се нуждаела и от нова сушилня.

Приземният апартамент на Реймънд се намираше в южната част на Палмър парк срещу гъсто залесен район, на около километър от мястото, където беше намерен трупа на Адел Симпсън, и на километър и половина от дома на съдия Гай. Реймънд каза:

— Мери Алис, мисля, че не разбираш. Вече не сме женени. Къщата е твоя. Нямам нищо общо с нея.

Тя заговори отново с тихия си, почти безжизнен глас и Реймънд я прекъсна.

— А и дори не е валяло напоследък — отбеляза той.

Мери Алис му каза, че не трябвало да й оставя къщата в такова състояние. Гласът й зазвуча по-остро. Можеше да говори грубо винаги когато пожелаеше. Когато бяха женени, му съобщаваше какво ще вечерят и говореше обидено, сякаш някой заговорничеше срещу нея. Сега, без да обърне внимание и на една от думите му, каза, че ще се поинтересува от цената за ремонт на покрива и ще го уведоми за нея. Реймънд се съгласи и затвори.

Той наряза остатъка от пържолата на малки парченца и ги изпържи в тигана. Гледаше как парчетата цвърчат и мислеше за момичето от „Нюз“. Представи си лицето й. Отначало — мило и любезно, после с изострени черти. Реймънд беше гледал на нея като на възможна приятелка. Момичето беше доста привлекателно. Но категоричните й резки думи променяха вида й. Все пак можеше и да е права.

Реймънд реши, че никога не би могъл да говори с жена си и да й обясни как се чувства. На първо място, тя не харесваше идеята, че е жена на полицай. Искаше той да продава застраховки като баща й, да стане член на масонската му ложа, да ходи на лов за елени с него и да превърне задната веранда в семейна стая, където да сложат някои от кленовите мебели на родителите й. Брачният консултант, когото посетиха шест пъти, каза: „Мислили ли сте някога за деца?“. Мери Алис му отговори, че е имала две помятания. Не му каза обаче, че отказваше дори да помисли за нова бременност и правеше любов неохотно и разсеяно, докато Реймънд се опитваше бавно и нежно да й достави удоволствие. Всъщност това нямаше нищо общо с нежеланието й да има деца. Независимо от автоматичните, монотонни движения на тялото си, Мери Алис оставаше някъде сама в своя си свят.

Брачният консултант попита Реймънд дали винаги е искал да бъде полицай. Той му отговори, че е искал да стане пожарникар, но не е издържал изпита. Брачният консултант го попита дали някога е имал хомосексуална връзка. Реймънд се поколеба. Консултантът го помоли да му разкаже. Реймънд каза:

— Когато работех в отдела за борба с порока, влизах в тоалетните в гей баровете. Заставах пред писоара и когато някой се доближеше до мен, вадех солничка и изтърсвах малко сол на пода. Ако човекът завъртеше очи и погалеше корема си, знаех, че арестът ми е вързан в кърпа.

Брачният консултант се вторачи в него и попита:

— Сериозно ли говорите?

Реймънд отговори:

— Вижте, аз харесвам жените. Просто не харесвам нея. Не разбирате ли?

Реймънд изяде пържолата с гарнитура от домати и лук и кутия бира. Не се чувстваше изморен. Не беше спал от вчера сутринта, но не усещаше умора. Помисли си дали да не излезе. Мисълта, че може да излезе когато си поиска, все още му се виждаше странна след дванайсетте години брачен живот. Сети се за момичето от „Нюз“. После се замисли за Санди Стантън и се зачуди дали може да я срещне някъде. Помисли си за момичетата, които бе виждал в „Пайпърс Али“, мястото за отдих в петък вечер. Момичета, които носеха четки за зъби в чантите си. Представи си удоволствията в непознати апартаменти, загасените хромирани лампи, макраметата и пухкавите възглавници, отпиването от чашите с вино, момичетата, които го съблазняваха със замечтан поглед. Те го караха да ги разсъблече и оставаха само по шарените си бикини (Реймънд се чудеше защо никога не носеха чисто бели бикини). Повечето момичета бяха едри, много по-едри от онези, които си спомняше от колежа преди шестнайсет години. Правеха се на свенливи, докато стигнат до пъстрите чаршафи, които приемаха като място за откровение. Там започваха да стенат и да викат мръсни думи, с които му беше трудно да свикне. Когато момичетата започваха да викат: „Направи го, направи го!“, Реймънд изпитваше желание да каже: „А какво, по дяволите, си мислиш, че правя?“. Никога не се отдаваше на преживяването изцяло, а сякаш стоеше отстрани и наблюдаваше. Спомни си думите на момичето от „Нюз“, че е старомоден. Момичето, което знаеше всичко.

Телефонът звънна.

Женски глас. Тих, спокоен.

— Лейтенант, обажда се Каролин Уайлдър. Разбрах, че търсите един мой клиент — Клемънт Мансел.

Реймънд си я представи в съдебната зала. Слаба, облечена в нещо бежово, със светлокестенява коса. Красива дама с приятни маниери, която защитаваше престъпници. Реймънд каза:

— Защо не го доведете утре сутрин при нас? Около осем часа.

— Ако нямате заповед, защо да си правя труда?

— Бих искал да поговоря с него — каза Реймънд.

Последва кратка пауза.

— Добре, можете да поговорите с него в кантората ми. В мое присъствие — каза накрая Каролин Уайлдър. — Ако това не ви устройва, извадете заповед и ще се видим в съда.

Реймънд я попита къде се намира кантората й. Тя му обясни как да стигне до сграда 555 и го помоли да бъде точен.

— Почакайте, откъде взехте номера ми? — попита Реймънд.

Но Каролин Уайлдър беше затворила.

— Нали разбираш — каза Хънтър, — палката е най-доброто. Слагаш я в джоба на панталона си, точно до бедрото. Ако нямаш палка, тогава преместваш пистолета си и го затъкваш в колана. Започваш да танцуваш с гаджето и само наблюдаваш изражението на лицето й.

Реймънд попита:

— Да не си настроен сексуално тази вечер?

Хънтър отговори:

— Само тази вечер ли? Винаги съм искал да опитам някоя от мадамите тук. Съпругът й е вицепрезидент на „Дженерал мотърс“, отегчава я до смърт… Я виж тази. Погледни шибания й тоалет.

Седяха в „Арчибалдс“ на първия етаж на сграда 555, рамо до рамо с пиещата коктейли тълпа. Млади адвокати и мениджъри по продажбите и момичета, които идваха от къде ли не. Хънтър си представяше неспокойни дами от предградията, които търсят приключения и чакат да ги омае ченгето с никелирания, деветмилиметров колт в колана.

Реймънд каза:

— Знаещ ли на каква възраст ще е отегчената съпруга на вицепрезидента на „Дженерал мотърс“?

Той довърши бърбъна си и остави чашата на бара.

— Качвам се. Клемънт паркира на отсрещната страна на улицата. Бежов „Шевролет Импала“, номер ТФБ 781.

— Сигурно я е откраднал — каза Хънтър.

— Телефонът е до мъжката тоалетна.

— Видях го, когато влязохме.

— Ако Клемънт си тръгне преди мен, ще ти звънна.

Реймънд излезе от бара, мина покрай секретарките и младите директори и се качи на асансьора. Отправи се към седмия етаж, където се помещаваше „Уайлдър, Сълтън и Файн“, прочути имена в Градския съд на Детройт, адвокати по наказателно право, които сега навлизаха в света на големите корпорации, в договорите и данъчните облекчения. Фоайето им беше облицовано в кафява кожа, екземпляри от „Форбс“ и „Форчън“1 лежаха на стъклените масички.

Реймънд мина покрай редицата спретнати секретарски бюра с покрити пишещи машини към меко осветения кабинет, където го чакаха Каролин Уайлдър и Клемънт Мансел. Клемънт го гледаше презрително и се хилеше.

Каролин Уайлдър каза:

— Моля, седнете.

Реймънд се съсредоточи върху наблюденията си. Забеляза ярката синьо-червена татуировка на дясната ръка на Клемънт, който, облечен в спортна риза, седеше на канапето с отпуснати в скута ръце. До него лежеше избеляло дънково яке. На масата за кафе бяха оставени чифт очила с тъмни рамки и папка. Реймънд забеляза и линията на бедрата на Каролин Уайлдър под тъмночервения плат, кръстосаните й крака. Адвокатката и клиентът й седяха далеч от бюрото, в другия край на стаята. Каролин Уайлдър — спокойна, но изправена в коженото кресло, с бяла блуза и тъмновинен костюм, очевидно шит по поръчка. Мека кестенява коса със светли кичури, стигаща почти до раменете. Кафяви очи, които не издаваха нищо. Около тридесет и пет годишна, хубава, много по-хубава отколкото я помнеше.

— Не изглеждате особено заинтересуван, лейтенант — каза тя. — Отегчен ли сте?

Искаше му се да сграбчи Клемънт, да го фрасне в стената с достатъчно сила, за да изпадне в безсъзнание, после да му сложи белезниците и да й отговори:

— Не, ни най-малко не съм отегчен.

Хубаво щеше да е.

Реймънд не каза нищо. Отмести поглед от Каролин Уайлдър към Клемънт, който се мръщеше към него.

Клемънт каза:

— Не си спомням лицето ти.

— Но аз помня твоето — отвърна Реймънд и се втренчи в точката между полузатворените очи на Мансел.

— Трябва ли да те познавам? — попита той.

Реймънд отново не отговори. Чу как Каролин Уайлдър въздъхва и после пита:

— Това е във връзка с убийството на Гай, нали?

Реймънд кимна и се обърна към нея.

— Точно така — потвърди той.

— С какво разполагате?

— Със свидетели.

— Не вярвам.

— И кола.

Клемънт се намеси:

— По дяволите, той няма никакви свидетели. Само ни омайва.

— И на хиподрума, и на местопрестъплението — каза Реймънд.

Каролин Уайлдър се обърна към Клемънт:

— Не казвай нищо, освен ако не ти задам въпрос. Ясно ли е? — запита тя, после каза на Реймънд. — Ще му прочетете ли правата?

— Не съм планирал да го правя — отговори Реймънд.

Каролин Уайлдър се вгледа в него за момент, после сви рамене.

— Той бездруго няма да каже нищо.

— Мога ли да му задам един въпрос? — попита Реймънд.

— Какъв?

— Снощи шофирал ли е черен „Буик Ривиера“ с регистрационен номер ПИХ 546?

— Той няма да отговори на този въпрос.

Клемънт отмести поглед от адвокатката си към Реймънд. Очевидно се забавляваше.

— Мога ли да го попитам дали е виждал Санди Стантън напоследък?

— Нейна ли е колата? — запита Каролин Уайлдър.

— На един неин приятел.

— Не мисля, че имате дори косвени доказателства — каза адвокатката. — А той няма да каже нищо, така че защо въобще си губим времето?

Реймънд се загледа директно в Клемънт.

— Иначе как си? — попита той.

— Не мога да се оплача — отговори Мансел. — Все още се опитвам да си те припомня. Имаше ли мустаци по онова време?

— Не, пуснах ги наскоро — отвърна Реймънд и усети, че Каролин Уайлдър го наблюдава внимателно.

— Беше по-пълен тогава — закима Клемънт. — Помня те. Кротък човек беше. Не говореше много.

— Случаят не беше мой. Мисля, че дори не съм говорил с теб преди.

— Да, вече те помня — каза Клемънт. — Как се казваше оня червенокосият? Всъщност не беше точно червенокос, по-скоро с пясъчноруса коса.

— Хънтър — отговори Реймънд. — Сержант Хънтър.

Клемънт се ухили отново.

— Опита какво ли не, за да ме накара да кажа, че аз съм натиснал спусъка. Бяхме в онази малка стаичка със старите папки.

Реймънд кимна. Усети странна връзка с престъпника, в която нямаше място за адвокатката.

— Когато ме вкара там, си помислих, че ще ми разбие главата в стената — продължи Клемънт. — Всъщност въобще не ми посегна, но едва се сдържа. Сигурен съм. Попитай го.

— Лежа ли някъде след Милан? — попита Реймънд.

— Мисля, че всички би трябвало да си отидем у дома — прекъсна ги Каролин Уайлдър, като се приготви да стане от креслото.

— В Милан не беше прекалено лошо — каза Клемънт. — Нали знаеш, на времето там са лежали доста известни хора. Франк Костело и някои други. В момента не мога да се сетя за имената им.

— Пазиш ли се от неприятности? — попита Реймънд.

— Да, особено след като я има тази дама тук — отвърна Клемънт, като се ухили и се настани по-удобно. — Ще ми се да чуя как възнамеряваш да ми лепнеш съдията.

Каролин Уайлдър се намеси:

— Това е всичко.

Клемънт я погледна замислено.

— Той не може да използва това, което ще кажа. Не ми е прочел правата.

Мансел наистина се забавляваше.

— Можеш да кажеш всичко, каквото поискаш — успокои го Реймънд. — Няма да го използвам срещу теб — добави той и се усмихна дружелюбно.

Каролин Уайлдър се изправи и приглади полата си с ръка.

— Той направо ще се пукне — каза Клемънт. — Има някаква идея какво се е случило на съдията, но не може да намери човек, който да я вери… верицира.

— Да я верифицира — поправи го Реймънд. — Когато човек се мотае из съдебните зали и затворите, научава някои думи, нали?

— В пандиза станах нещо като адвокат — обясни Клемънт. — А и се запознах с някои от тях тук и там.

Каролин Уайлдър се обади отново:

— Лека нощ, лейтенант — каза тя.

Реймънд се надигна.

— Мога ли да ползвам телефона ви? — попита той.

Тя кимна към бюрото си, масивна грамада от тъмно дърво, ясно очертана на фона на щорите и графиките с хромирани рамки.

Реймънд прекоси стаята, вдигна телефона и набра някакъв номер. Изчака и каза:

— Джери? Ще се видим ли в центъра? Добре, до по-късно.

После затвори, като се чудеше дали са чули гласа на Хънтър, който каза:

— Майната ти, няма да си тръгна оттук. Това е мястото, човече.

Клемънт и Каролин Уайлдър стояха прави и той й говореше нещо, сложил ръка на рамото й. Тя се вторачи в него намръщено, сякаш се опитваше да разбере какво й казва. След това рязко се отдръпна от него, изненадана или шокирана, и извика:

— Какво!

Клемънт сви рамене, каза още няколко думи, завъртя се и излезе от кабинета.

Настъпи тишина. Реймънд се приближи към адвокатката и попита:

— Какво има?

Тя обаче беше вглъбена в мислите си и не отговори. В момента не приличаше на строгата адвокатка, която беше гледал в съда, а на объркана жена. На уязвимо момиче, което току-що са обидили ужасно или е чуло зловеща тайна. Реймънд искаше да я докосне и думите изскочиха почти неволно от устата му.

— Мога ли да ти помогна, Каролин?

Това, че се обърна към нея с малкото й име, го изненада, но му прозвуча съвсем естествено, а изглежда и на нея. Тя го погледна по различен начин. Не толкова с подозрение, колкото предпазливо, сякаш искаше да се увери в непреднамереността на тона и намеренията му.

— Чу ли какво каза Мансел? — попита тя.

Реймънд поклати глава.

— Не.

— Нищичко ли?

— Абсолютно нищо.

Той я загледа как взима папката от масата за кафе и минава покрай него към бюрото си.

— Страхотен сладур е — каза тя изморено.

— Той убива хора — каза Реймънд.

Каролин го погледна внимателно.

— Няма нужда да ми го казваш. Достатъчно дълго си бил ченге — виждала съм те безброй пъти. Знаеш каква е работата ми и каква е твоята.

— Да, но мога ли да ти помогна? — повтори Реймънд.

Адвокатката се поколеба и отново се загледа в него, сякаш се готвеше да му каже нещо. Но се колеба прекалено дълго. Реймънд видя как погледът й се отмества от него, после отново се връща. След секунда тя седеше зад бюрото си го наблюдаваше безизразно.

— Знам, че си с добри намерения…

— Но това не е моя работа — довърши Реймънд вместо нея.

Той извади визитна картичка от джоба на сакото си и я остави на бюрото й.

— В случай че те уплаши отново — поясни той. — И ако си готова да си го признаеш.

— Лека нощ, лейтенант.

— Лека нощ, Каролин — отвърна Реймънд и излезе от кабинета.

Почувства се доволен, че не прекали с думите си, но се зачуди дали нямаше да е по-добре, ако беше настоял да й помогне и беше казал още нещо.

Оставиха Клемънт да седи сам в стаята за разпити в продължение на четиридесет минути преди Уендъл Робинсън да влезе и да говори с него.

Беше към десет часа вечерта. Реймънд Круз вдигна крака на бюрото си и затвори очи, за да не гледа флуоресцентните лампи. Хънтър направи кафе и му разказа за Памела и за проблемите й с всички онези проклети аматьори из улиците, които се продаваха за един коктейл „Амарето“ и малко сладолед. Реймънд почти не го слушаше. Представяше си Каролин Уайлдър такава, каквато не я беше виждал преди тази вечер, чудеше се какво ли й каза Клемънт, а после се замисли дали друг път нямаше да му е по-лесно да поговори с нея.

Преди няколко месеца статия в списание „Детройт нюз“, част от неделното издание, беше обрисувала осем трудещи се жени, които под цветните снимки на работните им места обясняваха как точно си вадят хляба. Професиите им бяха кранистка, автомобилна техничка, агентка по недвижими имоти, домакиня, адвокатка, келнерка, архитектка по вътрешно обзавеждане и градска съветничка.

Адвокатката беше Каролин Уайлдър, снимана във велурено сако, облегната на огромното си бюро. На стената зад нея, макар и малко размазан, се виждаше поставен в рамка цитат.

Думите принадлежаха на Шарлът Уилтън, кмет на Отава през 1963 година.

Текстът под снимката на Каролин, заел цели две колони, гласеше: „Каролин Уайлдър, адвокатка, старши партньор в «Уайлдър, Сълтън и Файн», Бирмингам“. След това започваше разказът й.

Другата идея на Каролин, че животът може да е прост, ако е основан на категорични мнения относно поведението, се проявяваше в готовността й да отговаря на тъпи въпроси. Това я правеше да изглежда любезна и прозорлива и й помагаше да си изгради образ на решителен адвокат на защитата. Прокурорите от област Уейн я наричаха Желязната кучка. Тя можеше да поздрави някого в асансьора, но можеше и да не го направи. Никога и при никакви обстоятелства не би говорила за времето. Когато се изправеше срещу нея в съда, прокурорът трябваше да е подготвил случая си повече от отлично и без никакви драматични ефекти, защото иначе тя го съсипваше с правните си познания. Знаеше се, че съдиите в Градския съд се вслушваха по-внимателно, когато Каролин заговореше в залата.

Норбърт Брил каза:

— Не си го разпитвал в стаята?

— Тогава тук вече нямаше никой. Седях там, където си ти в момента, а той — зад бюрото на Джери.

— Господи, трябва да си проверя чекмеджетата — изстена Хънтър.

— Какво иска той от теб? — попита Норб Брил и се плъзна със стола си към Реймънд. — Как стигнахте до деветте убити?

Телефонът звънна.

Хънтър каза:

— Поеми обаждането, Морийн. Направи се на секретарка.

Морийн, седнала зад бюрото си до вратата, отвърна:

— Разбира се — и вдигна телефона. — Отдел „Убийства“, сержант Дауни — каза тя.

Уендъл Робинсън влезе в стаята, придружен от млад чернокож с фланелка и вълнена шапка. Уендъл му нареди да изчака отвън и затвори вратата.

— Още едно от гаджетата на Лайзъл Тайлър. Твърди, че Алфонсо я е убил. Каза, че ако отменим глобите му за неспазване на закона за движение по пътищата — около триста долара и отнемане на книжката, ще ни разкаже някои неща, които ще накарат и нас да повярваме.

— Обясни му каква е храната в пандиза — предложи Хънтър.

— Бил е там. А може и да харесва храната.

Реймънд се обади:

— Преди да се захванеш с това… Какво ти разказа Клемънт за черния си приятел?

— Каза, че бил един от най-добрите му приятели — отговори Уендъл. — Питах го как се казва, но не ми отговори.

— Да — кимна Реймънд замислено и погледна към Хънтър. — На теб спомена ли ти за някакъв приятел?

Хънтър отговори:

— Как може този задник да има приятели?

После се замисли за момент, притвори очи и добави:

— Чакай малко. Той наистина спомена нещо. Не искаше да подпише формуляра и каза, че имал приятел, който също не подписал и нищо не му се случило.

— Разрушителният екип — каза Реймънд. — Някога използвали ли са черен шофьор?

Никой не му отговори.

— Или преди Разрушителния екип. Нали загрявате накъде бия? Мансел познава някакъв чернокож, който е бил тук и е отказал да говори. Може би Клемънт го мисли за приятел точно поради тази причина. Не за това, че въобще е отказал да говори, а защото не е искал да говори за Мансел. Как ви звучи това?

— Не е лошо — отбеляза Брил. — Ще отида да се посъветвам с великия компютър и ще видя какво ще ни каже той.

— Попитай и Арт Блейни от „Грабежи“ — посъветва го Реймънд. — Паметта му е по-добра от компютър. Може и да си спомни някой черен, който навремето е движил с Мансел.

Брил излезе от стаята. Униформен полицай отвори вратата и попита:

— Съдия Гай беше прострелян четири пъти с калибър 38, нали?

Хънтър вдигна поглед.

— Пет пъти — каза той.

— Мамка му — изруга полицаят. — Обзаложих се на четири куршума 38 калибър.

Вратата се затръшна след него.

Хънтър каза:

— Сигурно тъпакът е заложил доста мангизи.

— Мансел ми каза, че е убил девет души — заговори Реймънд. — Аз го попитах дали всичките в Детройт…

Вратата отново се отвори. Чернокож офицер по риза, с магнум четиридесет и четвърти калибър, пъхнат в бял презраменен кобур, влезе в стаята с купчина документи. Наплюнчи палеца си, отдели най-горния лист и каза:

— Кой го иска? Графикът за мачовете. Девет и половина на стадиона. „Убийства“ срещу „Сексуални престъпления“.

Вратата се затвори.

Морийн затръшна енергично слушалката на телефона.

— Наблюдаващият екип — съобщи тя. — Мансел и Санди Стантън току-що са излезли от „Лафайет“ 1300 и са хванали такси.

Клемънт си купи автоматична пушка „Рюгер“, калибър 22, намалена от осемдесет и седем долара и петдесет цента на шейсет и девет долара и деветдесет и пет, от магазин „Кей март“ в търговски център „Тел туелв“. После отиде до щанда с пишещите машини и попита момичето дали може да изпробва една от тях. Тя му разреши и му подаде лист хартия. Клемънт зачука по клавишите с показалците си, извади листа и го взе със себе си. Хареса черна каубойска шапка, нахлупи я на главата си, излезе от магазина и тръгна към „Ред Бауърс Шевролет“, където Санди Стантън се мотаеше из паркинга с коли втора употреба, издокарана в тесни джинси и ботуши с висок ток.

Санди забеляза Клемънт, който се приближаваше към нея с черната си шапка, хванал в ръка плик от „Кей март“, от който стърчеше дълга картонена кутия.

— Ох, господи, сега пък какво си взел? — попита тя.

Клемънт й каза, че това е изненада, и Санди се развесели.

— За мен ли? — попита тя.

Клемънт й отговори отрицателно, после огледа редиците от коли и я попита дали вече е избрала.

Санди го заведе до един „Понтиак Файърбърд“ с огромен въздухосъбирател и капак, изрисуван с червени и златни пламъци. Слънцето проблясваше по предното стъкло на колата.

— Не е ли страхотен? — попита тя. — Изглежда сякаш ще изяде останалите коли.

— Скъпа, казах ти, че искам обикновена кола — каза Клемънт. — Няма да се състезавам из улиците или да се перча пред познатите си. Просто имам нужда от някакво возило на твое име, докато нещата се пооправят. Имаме седем стодоларови банкноти. Това са всичките ни пари за пазаруване, докато успея да намеря още малко. Иди да купиш една обикновена кола и ако успея да пресека „Телеграф“ без да ме убият, ще ме вземеш от „Рамада ин“. Аз ще седна да пийна един коктейл там.

Санди купи „Мъркюри Монтего“, модел 1976, боядисан в светлосиньо над ръждата. Километражът му показваше, че е изминал само седемдесет хиляди километра. Цената му беше шестстотин и петдесет плюс данъка и Клемънт се ухили доволно.

— Това вече е приказка — каза той.

Всяко момче, родено в нефтените полета, пътувало в каросериите на вехти пикапи, докато навърши дванайсет години, вероятно би си мечтало за линкълни и кадилаци. Не и Клемънт. Беше карал и притежавал за различни периоди от време в живота си около двеста шейсет и осем коли, от всички марки и модели, включително вехтия „Шевролет“ на седемнайсетгодишна възраст и използвания „Тъндърбърд“, който купи в един момент, когато беше настроен състезателно. Всъщност всички останали коли бяха крадени. Според Клемънт колите служеха, за да те закарат оттук до там или пък за да събереш малко пари за харчене. Ако човек искаше да впечатли някого, можеше просто да набута никелиран четиридесет и пет калибров пищов в устата му и да запъне ударника.

Клемънт подкара към центъра и „Лафайет“, но не отиде до апартамента. Санди каза, че искала да купи нещо за ядене. Докато тя се мотаеше из супермаркета срещу сградата, Клемънт намери телефонна кабина с указател и потърси Круз.

Круз, Круз, Круз… Нямаше Реймънд Круз, но той бездруго не беше очаквал да го намери. Обаче се виждаше М. Круз. Обикновено жените използваха само инициали, тъй като смятаха, че това ще ги предпази от мръсни обаждания. Клемънт беше готов да се обзаложи на двадесет цента, че М. Круз беше бившата съпруга на лейтенанта.

Клемънт никога не беше карал зимни кънки, но виждаше, че езерото в Палмър парк щеше да е подходящо място за пързалка. Не беше огромно открито пространство като повечето, а водна площ, която се простираше на няколко акра. Из него имаше разпръснати островчета, около които човек можеше да се пързаля. Мястото също така беше подходящо и за да изхвърли пушката, когато приключи с нея. Той паркира до павилиона за закуски и пресече гората към мястото, където преди няколко минути беше скрил оръжието в някакви храсти.

Беше почти шест часа. Бързо притъмняваше. Клемънт взе пушката и се отправи към края на горичката, откъдето можеше да наблюдава директно малкото островче, отделящо улицата от парка, и Г-образната четириетажна кооперация, където се намираше домът на лейтенант Реймънд Круз — кретена с мизерните мустаци и кротките маниери, които се дължаха на вродена учтивост или просто на празноглава тъпота.

По-рано Клемънт си бе поговорил по телефона с бившата съпруга на ченгето.

— Бихте ли ми казала адреса на Рей? — помоли той. — Загубих го някъде. И номера на апартамента? А, това е на първия етаж, нали?

После научи името на домоуправителката по надписа на пощенската кутия, обади й се и се представи като сержант Хънтър. Обясни й, че планират купон изненада за Круз и възнамеряват, докато той се забавлява и не ги гледа, да се протегнат през прозореца и да вкарат през него подаръка му — скъпа стереоуредба. Затова той искаше да разбере пред кой прозорец да оставят кашона. Домоуправителката каза, че в този квартал трябва да поставят и полицай до пакета, защото иначе те ще са изненаданите, когато решат да го поднесат и видят, че е изчезнал.

Прозорците бяха три: първият с монтиран на него климатик, вторият — с някакво растение и третият — с вдигнати щори.

Шест и десет.

Домоуправителката каза, че обикновено Реймънд си е у дома най-късно в шест и половина, освен ако изобщо не се прибере. Апартаментът й се намирал до неговия и когато стояла в кухнята, чувала как се затръшва вратата му. Понякога чувала и музика. После жената каза, че той вече имал уредба.

— Да, но уредбата е малка и евтина — каза Клемънт.

Вероятно това беше истината.

Клемънт се заоглежда за син плимут. Беше чувал, че ченгетата не използват собствените си коли, когато са на работа, защото никой не се съгласяваше да ги застрахова.

Шест и двадесет. Последната светлина на небето избледняваше. Фасадата на кооперацията вече не се виждаше ясно, само няколко лампи светеха из апартаментите. Клемънт започна да се упражнява в прицелване в тъмните прозорци на Реймънд Круз. Разстоянието беше около петдесет метра. Но колите, които непрекъснато минаваха по улицата, можеха да му попречат.

Може би Реймънд Круз използваше собствената си кола. Или пък лейтенантите караха друг цвят коли, а не смотаното синьо. Клемънт не се притесняваше от мисли за късмет или случайност. Нещо или ставаше, или не. Човекът можеше да се прибере у дома, но можеше и да не се прибере. Ако не днес, тогава утре. Той не възнамеряваше да чака тук завинаги, но търпението обикновено се възнаграждаваше.

Затова Клемънт не се изненада, нито пък се въодушеви особено, когато видя лампите в апартамента на Реймънд Круз да светват. Рано или късно това трябваше да стане. Клемънт облегна пушката на едно дърво, прицели се във фигурата, която се движеше из апартамента, и зачака затишие в движението по улицата.

Реймънд се прибра в апартамента си през задната врата на малката уличка. Мина през фоайето и прибра пощата си — списание „Нюзуик“, банков баланс, сметка от кредитната карта, плътен плик от „Орал Робъртс“2, адресиран до М. Круз, и сгънат лист от тетрадка.

В апартамента си Реймънд метна пощата на масичката за кафе, влезе в кухнята с „Нюзуик“ в ръка и извади кутия бира от хладилника. Отпиваше направо от кутията, докато преглеждаше списанието. Научи, че според последните проучвания бирата причинявала рак. Реймънд се върна във всекидневната и седна на канапето до лампиона, който бе купил от „Гудуил“3. Взе пликовете от масата, хвърли обратно сметката и банковия баланс, остави плика от „Орал Робъртс“ в скута си и разгъна листа от тетрадка. Написаното на машина послание гласеше:

По-късно Реймънд се опита да си припомни сцената и какво точно се случи. Отначало реши, че човекът е бил точно отпред, защото моментът бе избран невероятно точно — докато седи, загледан в листа, и се чуди.

Предният прозорец и лампата експлодираха. Настъпи тъмнина. Инстинктивно Реймънд се метна на пода, удряйки коляното си в масата, докато се опитваше да извади пистолета си от колана. После запълзя към прозореца. Последвалите шест-седем изстрела доразбиха стъклата и се забиха в стената. Реймънд се надигна и се затича към вратата, после надолу по коридора към входа. По улицата минаваха коли със запалени фарове. Той стигна бързо до островчето и продължи напред. Чу изсвирване на клаксон и изсвистяване на гуми. След секунда се озова сред дърветата, в пълна тъмнина. Нямаше никакъв ориентир, нито звуци, с изключение на онези от колите по улицата.

Реймънд се върна в апартамента си, грабна телефона и започна да натиска бутоните. Спря и остави слушалката. Ако Санди си беше у дома с буика, какво, по дяволите, караше Клемънт? Възможно ли беше нападателят да е друг? Не. Лейтенантът седна в полумрака на всекидневната, в която проникваше само лека светлина от лампата в коридора, вдигна слушалката отново и набра някакъв номер.

— Мери Алис, искам да ти задам един въпрос — каза той. — Не, сега нямам време да навлизам в това. Някой ти се е обадил и ти си му дала адреса ми. Човекът, с когото говори, имаше ли южняшки акцент? Естествено, че не знаеш кой е бил. Мери Алис, не можеш да раздаваш адреса ми. Не, просто им казваш, че не го знаеш. Обажда ли се една жена снощи?

Мили боже, помисли си Реймънд. Пусна слушалката в скута си и зачака бившата му жена да спре да дрънка. Виждаше светлината от уличните лампи, отразена в изпочупените стъкла на прозореца. Вдигна слушалката, усетил временната пауза и каза:

— Мери Алис, приятно ми беше да си поговорим.

После се обади в отдела. Морийн отговори и той я помоли да провери в указателя и да му даде телефона на Каролин Уайлдър. След секунда Морийн каза:

— Шест-четири-пет…

— Не, това е служебният й телефон — прекъсна я Реймънд. — Дай ми домашния. И адреса.

Той извади химикалката си и записа адреса на плика от „Орал Робъртс“.

Морийн каза:

— Защо й е кабинет в Бирмингам, щом живее в източната част?

— Ще я попитам, ако искаш — отговори Реймънд. — Но първо трябва да й задам няколко други въпроса.

Лейтенантът набра домашния телефон на Каролин Уайлдър. Тя вдигна след първото позвъняване.

— Да?

— Чакаше да се обадя, нали? — попита Реймънд.

— Кой е?

Той се представи и каза:

— Искам да говоря с Дивака от Оклахома, но не знам къде е.

— Не е тук.

Това спря Реймънд за момент.

— Не съм и очаквал да е там — каза той.

Последва кратко мълчание. Накрая Каролин Уайлдър каза:

— Беше тук. Тръгна си преди няколко минути.

— Каролин, не мърдай — нареди Реймънд. — Току-що нагази в голяма каша.

Домът на Каролин Уайлдър, който се намираше на „Ван Дайк плейс“, беше построен през 1912 година и наподобяваше парижка къща. През двайсетте и трийсетте години къщата бе превърната в бар и после в ресторант, където предлагаха ограничено, но отбрано меню на жителите на Грос Пойнт, които познаваха мястото и бяха готови да резервират една от десетте маси поне седмица предварително. Каролин Уайлдър купи къщата като добра инвестиция, нае специалист по вътрешно обзавеждане и реши да се настани след реставрацията и да я направи свой дом.

Застанал във фоайето с лице към стълбището, застлано с розов мокет, което извиваше два пъти до горния етаж, Реймънд каза:

— Изглежда ми познато.

Младата чернокожа жена не отговори. Стоеше със скръстени ръце, облечена в бяла домашна рокля, и чакаше Реймънд да приключи с огледа си. Светлината от аплиците се отразяваше в огледалните стени и хвърляше жълта сянка върху масивния полилей, който висеше над тях.

— Ти също си ми позната — каза Реймънд. — Не си Анджела Дейвис.

— Не, не съм.

— Ти си… Марси Коулман. Преди около две години…

— През януари ще станат две години.

— И госпожица Уайлдър те защитава.

— Точно така.

— Струва ми се, че ти предложихме непредумишлено убийство, но ти отказа. Съдиха те за предумишлено.

— Така беше.

— Ще ти кажа нещо. Радвам се, че се отърва.

— Благодаря.

— Преди колко време беше тук Клемънт Мансел?

Настъпи мълчание. После жената каза:

— Госпожица Уайлдър ви чака горе.

Правиха любов в легло с бели чаршафи и табла от тъмен дъб, която се извисяваше към тавана. Започнаха почти изведнъж, сякаш бяха липсвали толкова много един на друг, че не можеха да чакат. Ръцете им се движеха, бързо добивайки опит. Когато проникна в нея, тя въздъхна с облекчение, каквото Реймънд не бе чувал никога преди, дори в леглата с пъстри чаршафи от прочути дизайнерски къщи, с момичетата, които стенеха драматично и говореха мръсотии. Никоя от тях не се отдаваше така, както го правеше Каролин. Реймънд се движеше с нея, замаян, но и нащрек, защото не можеше да повярва, че това се случва. Не можеше да повярва, че Каролин Уайлдър издава тези звуци, извива се и отмята глава назад в слабата светлина, която му позволяваше да види лицето й такова, каквото тя самата никога не би могла да го види. Реймънд виждаше тайната Каролин. Забеляза за миг, как тя отваря очи, осъзнала, че я наблюдава. Искаше му се да сподели нещо с нея.

— Познавам те — каза той.

За момент настъпи тишина, която изчезна, когато очите й се затвориха отново. После му се стори, че всичко това се бе случило много отдавна.

Мери Алис му беше казала: „Не ти пука за никой друг. Мислиш само за себе си“. Боб Херцог му беше казал: „Знаеш ли на какво ти се възхищавам? На безпристрастността ти. Не позволяваш разни неща да те безпокоят. Наблюдаваш, отсъждаш и приемаш онова, което откриеш“.

Норб Брил му беше казал: „Харчиш двеста и десет долара за син костюм?“.

Уендъл Робинсън му беше казал: „Не мисли, че ти целувам задника, но през повечето време не си мисля за теб като за бял“.

Джери Хънтър му беше казвал повече от веднъж: „Какво ти става, че не искаш да говориш?“.

Момичето от „Нюз“ му беше казало: „Мисля, че се страхуваш от жените. Според мен в това се корени проблемът“.

Каролин Уайлдър, в ролята на жена, му беше казала: „Беше това, което очаквах да бъде“.

Реймънд облече синия си костюм и напусна къщата й, защото не се сети как да й отговори. През целия път до вкъщи се опитваше да измисли нещо, с което да я прикове към таблата на старинното легло с отворена уста. Отново не можа да се сети за нищо. Легна си и през нощта се събуди, обмисляйки различни реплики, но нито една от тях не му се стори подходяща. Накрая си каза: „Какво правиш? Няма никакво значение какво мисли тя“. После се опита да вземе решение, елиминирайки личните си чувства.

Но чак сутринта, когато влезе във всекидневната и видя отново счупените стъкла, най-после се сети какво трябваше да й каже, учуден от факта, че това всъщност нямаше нищо общо лично с него.

Трябваше да й каже спокойно, без да се прави на умник и без да се опитва да си запази последната дума, че ако продължи да си играе игрички с Клемънт, ще настъпи момент, в който той ще я убие.

Това вече му беше съвсем ясно. Реймънд не вярваше, че тя е въртяла някаква далавера с Гай. Каролин не го беше отрекла директно, защото не чувстваше нужда да го направи или въобще да се занимава с това. От всички познати на Реймънд юристи, тя беше последната, която би се замесила в мръсни съдебни игри. Особено пък с Гай.

Реймънд извади сплесканите късчета олово от стената. Веднага щом ги погледна разбра, че не са от „Валтер П 38“. Когато хазайката му влезе в стаята, приближавайки се към прозореца, сякаш нещо отново можеше да долети през разбитите прозорци, той й каза, че вероятно са виновни хлапетата в парка, които си играеха с въздушни пушки. Хазайката му очевидно се усъмни в обясненията му, но само го попита дали е съобщил за инцидента в полицията. Реймънд й напомни, че той самият е полицай. После тя го уведоми, че ще му се наложи да плати за новия прозорец.

Санди се събуди, легнала на една страна. Усети, че Клемънт се гуши в нея. Почувства и нещо твърдо, притиснато в голия й задник.

— Това в моя чест ли е, или трябва да отидеш до тоалетната? — попита тя.

Клемънт не отговори.

Санди не го беше чула да се прибира снощи. Тя се обърна по гръб и завъртя глава, за да погледне Дивака от Оклахома, който направи гримаса със затворени очи и каза:

— Остави ме.

— Моля? Да не би да съм те докоснала или нещо друго? Добре ли прекара снощи?

Никакъв отговор.

— Е, и аз ходих тук и там — продължи Санди. — Да не мислиш, че съм си седяла у дома?

Момчешкото лице на Клемънт беше зачервено и подуто. Дъхът му вонеше кисело на уиски.

— Значи Дивака е напълно скапан? — попита Санди. — Ти, лайно такова, къде ходи?

Клемънт отвори очи, примигна няколко пъти, за да фокусира погледа си и видя обедното слънце в прозореца и къдравата, златиста коса на Санди на възглавницата. Той каза:

— Ходих в онова място на Удуърд… Все едно че си бях отишъл у дома. Страхотно беше.

Устата на Клемънт беше притисната във възглавницата и той говореше, сякаш страдаше от зъбобол или току-що бе ял люти мексикански чушки.

— Какво? — попита Санди. — Какво място?

Клемънт размърда устни и каза:

— Дай да оправим твоя албанец. Вече съм готов за него. Ще седите там, когато аз се появя. Ще ни запознаеш… после ще поговорим делово.

— За кое място говориш?

— „При чичо Дино“.

— Боже господи — изстена Санди. — Той е албанец, не обича кънтри музика, а диско.

Клемънт се вторачи в дребната си партньорка, като се мъчеше да проумее думите й. Най-после той каза:

— Скъпа, аз искам да говоря с този тип, а не да танцувам с него.

— Ами ако той не иска да отидем там?

— Хей, нали ти си способната?

Клемънт протегна ръка между краката на Санди.

— Нали? — повтори той.

— Престани.

— Защо, какво има?

Клемънт затвори очи и заопипва Санди.

— Хей, какво става? — запита Клемънт. — Да не си спряла да се бръснеш?

— Това боли.

— Да, ама боли приятно, нали? Ами ей тук? Хубаво ли е?

Санди се търколи към него, разтваряйки крака, но изведнъж спря.

— Няма да го направя, ако не си измиеш зъбите — каза тя.

— Стига де — отвърна Клемънт. — Няма да се целуваме. Хайде просто да го направим.

Реймънд излезе от „Салонът на Суити“ и отиде до съседната къща, номер 2925. Терасата беше тъмна, но през прозорците се виждаше слаба светлина. Той звънна на звънеца. Чернокожият мъж в хавлиен халат, който отвори вратата, каза:

— Как сте? Заповядайте.

Реймънд се зачуди дали мъжът не го обърка с някого. Влезе вътре и усети миризма на тамян. Върху мебелите имаше прозрачни найлонови калъфи. Някъде от задната част на къщата долиташе музика. Реймънд видя снимка на млад мъж с дълга светлокестенява коса, сресана на път, и голяма брада. Обърна се към чернокожия — господин Суити, който стоеше до затворената врата. Господин Суити замислено разтърка лице. Пръстените по ръката му проблеснаха.

— Не работиш тази вечер — каза Реймънд.

— Работя. Просто още не работя.

Господин Суити проучваше внимателно лейтенанта. Реймънд се вгледа в тъмния халат с маншети и яка в бежово и червено, който му заприлича на перде. Господин Суити каза:

— Няма да се залъгваме с глупости, нали? Имаш вид на човек, който може да сдъвче кабел, полицай, но се съмнявам, че пушиш това, което продавам.

Реймънд му показа значката си. Докато съобщаваше името си, пейджърът му звънна.

Господин Суити каза:

— Това ми харесва. Звукът му е добър. Можеш да използваш телефона в коридора.

Когато Реймънд се върна в стаята, господин Суити седеше на канапето с кръстосани крака и пушеше.

— Реших, че не си от отдел за борба с наркотиците — каза той. — Трябва да ги видиш как се обличат. Влизат тук с разкопчани ризи и обици.

Реймънд седна срещу него и отново се вгледа в снимката в осветена рамка.

— Каква кола караш? — попита той.

— „Елдорадо“. Регистрационният номер е С-У-И-Т-И.

— Имаш ли и „Монтего“ модел 1976?

— Не. Никога не съм имал.

— Познаваш ли човек, който има такова?

— Мисля, че не.

— Как е приятелчето ти — Клемънт Мансел?

— Ох, мамка му — отвърна господин Суити изморено и поклати глава. — Знаех си.

— Какво?

— Страхувах се, че ще стигнем дотам. Не съм виждал Дивака поне от една година. Той се придвижва прекалено бързо. Аз вече мирясах и се отказах от глупостите.

— Онзи ден си се виждал с приятелката му.

— А, да. Санди идва тук заради тревата. От време на време.

— Тя каза ли ти защо Клемънт е очистил съдията?

— Санди не ми казва нищо. Малкото пиленце само идва и си отива.

— Можем да сложим край на бизнеса ти — каза Реймънд.

— Знам това, човече.

— И да те изпратим в затвора поне за една година. Мислех си, че би искал да се споразумеем.

— И какво мога да ви предложа? Не разполагам с абсолютно нищо.

— Малкото пиленце вчера дойде тук, но не си тръгна веднага — каза Реймънд. — Прав ли съм?

— Опитваше стоката. Знаеш какви са жените и как обичат да пазаруват.

Реймънд се поколеба, после реши да рискува.

— Защо тя не иска Клемънт да узнае, че е идвала тук?

Въпросът свари господин Суити неподготвен. Реймънд забеляза стреснатия поглед, който се появи за секунда в очите му.

— Изглеждаш ми объркан — каза лейтенантът. — Какъв е проблемът?

— Няма никакъв проблем.

— Защо Клемънт ще се интересува дали тя е идвала тук?

— Не знам дали въобще се интересува.

Забрави за това, помисли си Реймънд. Той отмести поглед към мъжа от снимката, който приличаше на скандинавец, после отново го прикова в господин Суити.

— Защо мислиш, че Клемънт уби съдията?

— Не знам дали той го е направил — отговори господин Суити.

— О, да. Той беше. Но не е имал шофьор. Как си обясняваш това?

— Стига, човече, не знам нищо. И не искам да знам.

— Какви причини би могъл да има?

Господин Суити въздъхна.

— Ти ще трябва да го попиташ.

— Направих го вече — отговори Реймънд.

— Така ли? И той какво каза?

— Каза, че нямало никакво значение. Това бяха думите му. Какво значение има?

— Щом си говориш с него по този начин, защо разпитваш и мен?

— Защото ти искаш да ми помогнеш — отвърна Реймънд. — Искаш да разкараш Дивака от себе си. Завинаги. Но се страхуваш, че ако ми дадеш нещо, Клемънт може да разбере.

Господин Суити не отговори. След секунда Реймънд се надигна.

— Може ли пак да използвам телефона ти? — попита той.

В тъмния коридор музиката се чуваше по-ясно. Очевидно долиташе от спалнята. Реймънд вдигна една от визитните си картички към лампата, за да разчете номера, записан на гърба й, после го набра.

Отговори мъжки глас:

— „Лафайет“.

— Искам да говоря със сержант Робинсън, моля — каза Реймънд и зачака.

Когато чу гласа на Уендъл, каза:

— Къде сме?

— Имаме обаждане за монтегото — отговори Уендъл. — Казах им да проверят номера му и да го дадат на наблюдателния екип. Виждаш ли проблема обаче?

— Кой по-точно? — попита Реймънд. — Наоколо виждам само проблеми.

— Ако го открият в Оукланд или Мейкъмб, тогава местните ще получат случая — отговори Уендъл. — Ще го приберат, защото шофира без книжка, но не могат да извадят оръжие от колата, освен ако не е оставено на седалката. Но дори да стане така, той ще е вън от нашата юрисдикция, арестуван по някакво смотано обвинение за притежаване на оръжие. Разбираш какво имам предвид, нали?

— Кажи им… — Реймънд се замисли за момент и продължи: — В момента не се тревожа за юрисдикцията. Но трябва да сме сигурни, че доказателството е приемливо в съда. Ако намерим у него пистолет, първо трябва да е точно онзи пистолет, после трябва да докажем в съда, че обискът е бил законен, а единственият начин е, ако го приберем за нарушаване на движението и той не успее да плати гаранцията. Тогава можем да претърсим колата, докато правим списък на вещите му. В противен случай можем само да твърдим, че според нас това е оръжието на убийството. Но какви са основанията ни? Мамка му — изруга Реймънд. — Виждам как отново го изпускаме заради някоя техническа подробност.

— Той бездруго няма да разнася оръжието със себе си — каза Уендъл.

— Вероятно си прав, но какво въобще прави той? Откъде е взел колата? Нещо ново за Санди Стантън?

— Излезе и не се е прибирала.

— Какво каза приятелят ти? Ще ни пусне ли в апартамента?

— Да, господин Едисън се съгласи. Искаше да знае дали имаме заповед за обиск, но му казах, че ти се занимаваш с това.

— Всички вече си знаят гражданските права — отбеляза Реймънд. — Ако видим нещо, което ни върши работа, ще извадим заповед и ще се върнем. Ами буикът?

— Не е помръдвал от мястото си. И никой не се е доближавал до него.

— Добре, звънни на нашите хора. Нека го приберат. Аз ще тръгна оттук след малко.

— Чувам „Комодорс“ — каза Уендъл. — Вие с господин Суити с музика ли се забавлявате?

Реймънд се замисли, после каза:

— Не се тревожи за Клемънт. Имам предвид за задържането му. Просто им нареди да го открият и да стоят залепени за него. Ще се видим след няколко минути.

Реймънд се върна във всекидневната и отново погледна към осветената снимка на мъжа с дългата коса и брадата.

— Кой е този? — запита той. — Твой приятел?

Господин Суити погледна към снимката и каза изненадано:

— На онази снимка ли? Това е Христос. Ти за кого го помисли?

— Това е снимка — отвърна Реймънд.

— Да, но приликата е идеална, нали?

Реймънд кимна, седна и прикова очи в едрия мъж.

— Чувстваш ли се спасен вече? — попита той.

— Надявам се, човече. Имах нужда от спасяване.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Реймънд. — Спокойствието не може да се сравни с нищо. Но се страхувам, че може да съм те притеснил. Сега си объркан. Не знаеш дали да се обадиш на Клемънт…

— Чакай малко — прекъсна го господин Суити с измъчен вид. — Защо пък да му се обаждам?

— За да му съобщиш, че съм идвал тук. А също и Санди. Но пък по този начин би се замесил в нещо, нали? Ако искам да си остана спокоен — каза Реймънд, — и особено ако се тревожа за собствения си задник, бих си мълчал. Това е доста по-разумно, отколкото да се замесиш в нещо, нали?

— Ще надигна глас само към небето — каза господин Суити.

— Дори и за това бих помислил два пъти — посъветва го Реймънд. — Човек никога не знае дали някой не го подслушва.

— Да, тъмничко е тук — каза Клемънт, оглеждайки се из „При чичо Дино“. Стените бяха украсени с рога и огледала, от чиито рамки висяха юзди.

— По-тъмно е от повечето заведения в провинцията, но е интимно, нали разбирате? Помислих си, че след като ще водим интимен разговор, можем да го направим на интимно място.

Клемънт се изтегна и вдигна поглед нагоре.

— Само да не беше тоя проклет флипер. Дрънчи като маймуна, която свири на електрически орган — каза той и отново се отпусна. — Ще ти кажа и още нещо. Ако майка ни не беше отнесена от торнадото миналата пролет, щяхме да проведем тази среща в Лоутън.

Санди обясни на Скендер Лулджарай:

— Той има предвид Лоутън, Оклахома.

— Е, по дяволите, той е чувал за Лоутън, нали? А ако не го знае, поне е чувал за Форт Сил… Ето — добави Клемънт, — това ще те накара да се почувстваш у дома.

Той свали каубойската си шапка, протегна се през масата и я нахлупи върху гъстата, черна коса на Скендер Лулджарай. Шапката му беше малка и той се опита да я издърпа по-надолу. После се обърна към Санди, за да чуе мнението й.

— Хей — каза тя, — приличаш на истински каубой.

— Мисля, че не ми става — отвърна Скендер, като стискаше периферията с двете си ръце.

— Много си сладък — успокои го Санди. — А и чудесно подхожда на тоалета ти.

Тя се протегна и бръсна с ръка остатък от пуканка от ревера на черния костюм на Скендер, после махна още една от космите, които се подаваха от копринената му бежова риза.

Клемънт спря келнерката с протегната ръка и каза:

— Хей, страхотно ми харесва тениската ти. Сладурче, донеси ни по още едно питие и малко пуканки. После отиди при Лари и го помоли да изсвири „Избра чудесен момент да ме изоставиш, Лусил“. Става ли? Благодаря ти, скъпа.

После Клемънт се обърна към Скендер и каза:

— Майка ни много обичаше тази песен. Слушаше я, ядосваше се и казваше: „Тази жена е пълен боклук, щом може да изостави четири деца, при това гладни“. Но най-любимата й песен беше „Погледни назад, Тексас“. Сигурен съм, че тази поне си я чувал.

— „Погле…“ какво? — попита Скендер.

— Той се подиграва с мен — каза Клемънт на Санди. — Подиграваш ли ми се, Скени? Наистина ли никога не си чувал как Уейлън пее „Погледни назад, Тексас“? „Време е да се върнем към основните неща в живота“?

Санди го поправи:

— „Време е да се върнем към основните неща в любовта“.

Клемънт се намръщи.

— Сигурна ли си? — попита той.

Санди погледна към малката сцена в ъгъла, където Лари Ли Аткинс и „Плачещата върба“ — трима китаристи и един барабанист — се подготвяха за следващата песен.

— Той я изсвири преди малко — каза Санди. — Попитай го.

Клемънт се замисли.

— „Хайде да продадем диамантения ти пръстен и да си купим ботуши и избелели джинси.“

— Да, после продължава с „Имаме гараж за четири коли, а продължаваме да строим — добави Санди. — Затова май е време да се върнем към основните неща в любовта.“

— Няма рима.

— Не съм казала, че има. Но е „любов“, а не „живот“.

Скендер, на чиято глава стърчеше каубойската шапка, отмести очи от Санди към Клемънт.

Клемънт му се ухили.

— Е, това е без значение — каза той. — Бездруго сме тук, за да си поговорим за основните неща в любовта, нали така, партньоре?

Той замълча за момент и се заслуша в групата.

— Слушайте. Чувате ли какво свирят? „Всички обичат победителя“. Това е старо парче на Дилейни и Бони.

— Много си приказлив тази вечер — каза Санди. — Трябва да се хванеш на работа в радиото, за да ти плащат за бърборенето.

— Нямам нищо против работата. От света на нефтените кладенци пристигнах в света на спекулата — отвърна Клемънт и видя как Санди завъртя очи, чувайки наглата му лъжа. — Но предпочитам инвестициите ми да работят вместо мен, ако знаеш какво имам предвид — обясни той на Скендер, като му намигна. — Чух, че си в ресторантския бизнес.

— Заведения за бърза закуска „Кони Айлънд“ — каза Скендер. — Когато започнах, спестявах по осемдесет и три долара и трийсет и четири цента на месец. В края на годината имах хиляда долара. Купих полуразрушена кооперация, ремонтирах я и я дадох под наем. Продължих да спестявам по осемдесет и три долара и трийсет и четири цента на месец. Купих още една къща и я ремонтирах. После продадох първата и купих заведението „Кони Айлънд“. Продължих да купувам къщи, да ги ремонтирам и продавам. Купих си апартамент и още едно заведение. За дванайсет години вече имам два апартамента, които давам под наем, и четири заведения.

Санди докосна ръката на Скендер и погледна към Клемънт.

— Акцентът му е много сладък, нали? — попита тя.

— Да — съгласи се Клемънт и добави: — Предполагам, че плащаш солидни суми и на Чичо Сам, нали?

Скендер сви рамене.

— Да, плащам. Но имам пари.

— Бил ли си женен някога?

— Не. На трийсет и четири години съм, но никога не съм се женил. Братовчед ми Тома и дядо ми, главата на семейството, искат да ме оженят за едно момиче от Тузи, Югославия. Смятат да я доведат тук. Аз отказах и много ги ядосах, защото искам да се оженя за американка.

Клемънт слушаше внимателно, облегнат на масата. После каза:

— Знам какво имаш предвид, приятелю. Хубава американка, която знае как да се поддържа, бръсне се под мишниците, използва хубав парфюм и дезодорант.

Той намигна отново на Скендер и продължи:

— Не искам да проявявам излишно любопитство, но трябва да се грижа за сестра си. Иначе майка ми ще се върне оттам, където е, и ще ме подлуди. Казах на Санди, че всичко зависи от нея, но ако приятелят й е искрен човек, няма да има нищо против да задоволи съвсем естественото ми любопитство. Казах й, че тя все пак ще бъде госпожа Лулгу…

Санди завъртя очи.

Скендер се обади:

— Лулджарай. Често срещано име. Когато погледнах в телефонния указател, видях там повече хора с името Лулджарай отколкото Мансел. Търсих, търсих, но не видях името ти. Имам и още един въпрос. Защо вие със сестра ти имате различни имена?

— Веднага щом ни погледнеш, можеш да разбереш, че сме от едно семейство — отвърна Мансел. — Е, историята със смяната на името на Санди е доста интересна. Когато беше в Холивуд, точно след конкурса „Мис Свят“…

Скендер закима усмихнато.

— И? — каза той.

Санди се облегна на стола и отново завъртя очи.

— Ще ти кажа нещо — заговори Клемънт. — Харесвам хора с естествена усмивка като твоята. Това показва добър характер.

Клемънт се вторачи в Скендер и кимна замислено. Скендер продължи да се усмихва насила, почти измъчено.

— Ще ти кажа и още нещо — продължи Клемънт. — Бил съм из цялата страна, където ме отведе работата ми, но ако щеш вярвай, ти си първият албанец, когото виждам… Къде живееш сега, Скени?

Реймънд имаше видение. Или поне така си представяше виденията. Херцог му съобщи, че албанецът е в болница, и в следващия момент Реймънд видя ясно какво ставаше и какво щеше да стане.

Видя как албанците се втурват по петите на Клемънт.

Видя как Клемънт тича да си прибере оръжието, за да се защити.

Видя господин Суити с оръжието, онзи „Валтер П 38“.

Видя Клемънт с пистолета в ръка — оръжието от убийствата на Гай и Симпсън.

Видя себе си — как протяга с ръка своя деветмилиметров „Колт“.

Видя…

Видението избледня. Не беше сигурен дали виденията са винаги точни. Реймънд си заповяда да се върне назад и да огледа всичко отново внимателно, започвайки с бюрото си в стаята на отдела. Спомни си…

Детектив от полицията в Хамтрак на име Франк Кочански каза по телефона на Тома:

— Къде си?

— Все още съм в болницата — отговори албанецът.

— Лицето, което търсиш, е в „Ийгъл“. Видяхме колата му там и аз се обадих на Хари. Хари потвърди, че онзи е там, пийва и звъни по телефона.

— В „Ийгъл“? — повтори Тома, изненадан, че онзи все още се намираше в близост до апартамента на Скендер, само на около километър от него.

— Да, в „Ийгъл“, на улица „Кемпо“ — потвърди Кочански. — Колко заведения с това име знаеш?

Тома се обади в бара. Хари каза:

— Да… не, чакай една минута, онзи си прибира рестото.

Тома тръгна по коридора към чакалнята на третия етаж, където седяха членовете на семейство Лулджарай от мъжки пол. Те го загледаха как разгъва картата на града, разучава я няколко секунди, после я оставя на масата и очертава с пръста си груб кръг, в който попадаха Хамтрак и източната част на Детройт. Тома каза:

— Онзи е някъде тук. Но през повечето време е в центъра на града, затова мисля, че и сега ще се върне там. Ако познава пътя добре, ще мине през „Крайслер“. Ако не, може да потегли по „Макдугъл“.

Тома замълча за момент. Пръстът му се премести върху булевард „Ийст Гранд“.

— Но може да мине и оттук — добави той. — Не го познаваме, затова трябва да го търсим на всички тези места.

След около четиридесет минути Скендер отвори очи, събуден от бръмчене. Тома изключи пейджъра си, застана близо до братовчед си и го докосна по лицето.

— Поспи още малко — посъветва го той.

Тома се обади от обществен телефон в службата за съобщения, получи някакъв номер и го набра.

— Къде е? — попита той.

— В някаква къща на „Ван Дайк плейс“. Ние сме на ъгъла на „Ван Дайк“ и „Джеферсън“ — отговори гласът на албански.

— Изчакайте ме — нареди Тома.

— Ами ако излезе… — започна гласът.

— Тогава го убийте — отговори Тома.

Санди беше облечена в тесни избелели джинси и фланелката с парковете. Тя се дръпна от вратата, въздъхна и тръгна пред Реймънд към всекидневната.

— Сами ли сме? — попита той.

— Имаш предвид дали Клемънт е тук? Не. Но Дел се обади. Връща се този уикенд.

— И как ще ти се отрази това?

— Никак няма да ми се отрази. Изнасям се.

— Клемънт намери ли друго място?

Санди изглеждаше изморена. Не отговори на въпроса му, само се завъртя напред-назад нерешително, накрая се отпусна на канапето и сгъна крака под себе си.

— Изморена ли си?

— Да, малко.

— До късно ли беше навън снощи?

— Доста късно.

Реймънд се приближи към нея и седна в другия край на канапето. Заигра се със сгънат лист, навивайки го в ръката си както човек навиваше цигара.

— Аз също съм изморен — каза той. — Искаш ли да знаеш къде бях?

— Не особено.

— Първо ходих в „Хътцъл“…

— Какво е „Хътцъл“?

— Болница. В медицинския център.

Санди вдигна ръце към лицето си, огледа лениво един нокът, стисна го между предните си зъби и завъртя пръста.

— Видях Скендер — продължи Реймънд.

— А после къде ходи?

— Скендер е в гипс. Ще бъде инвалид до края на живота си. Сигурно сега ще ме попиташ какво се е случило. Може да се побудалкаме известно време или направо да ми кажеш как се чувстваш след всичко това.

— Не съм задължена да говоря с теб — отвърна Санди. — Затова и няма да го направя.

— Знаеш какъв човек е Скендер — кротък, мил…

— Хей, я стига.

Санди рязко се надигна от канапето. Отиде до прозореца и застана с гръб към Реймънд, който продължи да си играе с хартията.

— Как го наричаше Клемънт? — попита Реймънд. — Малоумният албанец?

Санди не отговори.

— Имаш ли пишеща машина? — запита Реймънд. — Имам предвид Дел Уиймс има ли?

Санди сви рамене.

— Не знам — отговори тя.

Лейтенантът й подаде сгънатия лист.

— Какво е това?

— Прочети го.

Санди разгъна листа и видя:

Реймънд си прибра хартията. Остави Санди до прозореца и се върна на канапето.

— Клемънт ми остави бележката и стреля по апартамента ми с пушка. Въпросът е дали се е опитвал да ме убие, или просто се е забавлявал.

Санди отиде до телевизора, поставен в ъгъла между прозорците, завъртя копчето за каналите, загледа се в екрана за момент, после се върна на канапето и отново седна с подвити крака, приковала очи в Боб Юбанкс, който говореше с група младоженки и ги питаше с коя от филмовите звезди биха изневерили на съпрузите си.

— Ти с кого би го направила? — попита Реймънд.

— Робърт Редфорд — отговори Санди, вторачена в екрана.

Една от жените, очевидно от ориенталски произход, също каза Робърт Редфорд. Останалите три споменаха Джон Траволта.

— Веднъж — заговори Санди вече малко по-оживено — Боб Юбанкс ги попита кое е най-необичайното място, където са правили секс. Едно от момичетата отговори: „В задника“. Боб Юбанкс веднага извика: „Не. Не! Имах предвид място като парка или морския бряг“. Мислех си, че горкият Боб ще получи инфаркт.

— Била ли си омъжена някога? — попита Реймънд.

— Да, веднъж. Един кретен от Бедфорд. Най-голямата му амбиция беше да се премести в Индианаполис.

— Предполагам, че си видяла доста места.

— Не много, които си заслужава да запомниш.

— На колко години си?

— Двайсет и три.

Санди произнесе числото с лека паника в гласа.

— Не искам да звуча като моралист — каза Реймънд, — но не е лошо да се замислиш за друг вид живот.

Санди все още седеше вторачена в телевизионния екран.

— Виж това — каза тя развълнувана. — И четиримата съпрузи казаха Джон Траволта. Господи! Знаеш ли колко такива като Джон Траволта има наоколо? Ако имах избор, знаеш ли на кого щях да се спра?

— Каза, че на Робърт Редфорд.

— Не, с него искам да правя секс. Имах предвид човек, за когото бих се омъжила.

— И кой е той?

— Не се смей. Грегъри Пек.

— Така ли?

— Имам предвид Грегъри Пек като млад.

— Да, и аз винаги съм го харесвал.

— Толкова е… спокоен. Искаш ли да ти кажа нещо? Когато дойде тук за първи път, ми напомни за него. Веднага се сетих за младия Грегъри Пек.

Реймънд се усмихна.

— Беше ли пушила? — попита той.

— Не. Нямах нищо освен няколко семенца. Вече ти казах, нали? Миналия път.

— Обаче днес си пушила.

— Малко, но не го усещам. Господи, иска ми се да бях попушила повечко.

— Знам какво имаш предвид — отвърна Реймънд. — Господин Суити ни разказа за оръжието.

Санди въздъхна и отново доби изморен вид.

— Почва се — каза тя.

— „Валтер П 38“, произведен в Германия през четиридесетте години — обясни Реймънд. — Сигурно е участвал във войната. Убил е доста хора. Но онези, които сме сигурни, че е убил, са Алвин Гай и Адел Симпсън. Господин Суити ни разказа, че ти си му дала оръжието.

— Той ли ви го каза?

— Вярно е, нали?

— Не знам. Мислех си, че Грегъри Пек е страшен — каза Санди, — но ти би могъл да му предадеш няколко урока. Усещах, че така ще стане, но не знаех какво да направя. Но ако мислиш, че ще свидетелствам срещу Клемънт, дори ако е парализиран напълно и трябва да го хранят с лъжичка, дори ако ми се закълнеш, че ще го заключите завинаги, като последния път, пак не бих го направила. И слава богу, че не го направих тогава, защото го освободиха, нали?

— Този път няма да го освободят — каза Реймънд, без самият той да е убеден в думите си.

— Глупости! — извика Санди. — Не си сигурен. Практически всички, които го познаваха, потвърдиха, че е бил в онази къща на „Сейнт Мери“ с шибаното оръжие в ръка. Но го освободиха, нали? Единственият начин някога да свидетелствам срещу Клемънт, е ако той е мъртъв, прободен с копие в сърцето и заровен надълбоко. Но дори и тогава ще ме е страх.

Санди се надигна от канапето и продължи:

— Можеш да ме изпратиш в затвора, ако искаш, но няма да кажа и дума.

Тя отново се приближи към прозореца и застана неподвижно до него.

Боб Юбанкс каза:

— А сега, господа, слушайте внимателно. Кой от приятелите ви жена ви намира за най-сексуален? Само с малки имена, моля.

Реймънд се надигна и отиде до телевизора. Спря го и застана до Санди. Погледна надолу към града и колите по магистрала „Крайслер“, които завиваха по „Джеферсън“. В Ренесансовия център влизаха хора, привършили работа, за да изпият по едно с приятелите си.

— Видя ли го днес?

— Не.

— Говори ли с него?

— Не.

— Защо въобще си с него?

Реймънд не очакваше отговор, но след малко Санди каза:

— Не знам.

Тя се замисли за момент, после добави:

— Той е забавен…

— Той убива хора.

— Не съм сигурна в това.

Санди се извърна от прозореца и Реймънд сложи ръка на рамото й, усещайки крехките й кости.

— Иска ти се той да изчезне и да те остави на спокойствие — каза Реймънд. — Не можеш ти да направиш стъпката, защото се страхуваш от него. Плаши те до смърт. Затова се преструваш, че е нормален човек. Малко див, но все пак забавен. Весело ли ти беше, когато повдигна крака на Скендер и взе тръбата?

— Няма да ти кажа и една шибана дума!

Санди се опита да се освободи от него, но Реймънд хвана раменете й с две ръце и я задържа с лице към прозореца и гледката.

— Искам само да ме изслушаш — каза той. — Ясно ли е?

Отпусна леко хватката си и погали нежно ръцете й.

— Чудех се защо не е убил Скендер — продължи той. — Уби съдията, уби и жената с него. Не мисля, че Клемънт е планирал убийствата им, нито пък, че някой му е платил за тях. Той убива по време на работа или просто когато му се прииска. Предполагам, че е бил на хиподрума, защото е търсел теб и Скендер. Знам, че сте залагали капан на онзи нещастник. Вярвам, че съдията е попречил на Клемънт по някакъв начин. Това е довело до нещо друго и… какво прави Клемънт, когато се ядоса на някого? Ами направо го застрелва. Или, ако те харесва поне малко, или те съжалява, може само да счупи крака ти и да те остави жив след сериозно предупреждение. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Ти сам си отговори на въпроса — каза Санди.

— На кой въпрос?

— Дали ще свидетелствам срещу него. Признаваш, че убива хора, на които се ядоса. Или им чупи краката. Как мислиш, че ще постъпи с мен?

— Не те моля да свидетелстваш. Споменал ли съм нещо за свидетелстване? — попита Реймънд и направи кратка пауза. — За нещо друго ли мислиш? — добави той.

— Шегуваш ли се? Как мога да мисля за нещо друго?

— Струва ми се, че пропускаш нещо важно — отбеляза Реймънд. — Какво ще се случи, ако в следващите няколко дни, преди да го арестуваме, Клемънт разбере, че оръжието е в Суити?

— О, господи…

— Ще иска да знае как е попаднало у него, нали?

Санди се стресна и го погледна с ужас в очите.

— Защо? — попита тя. — Искам да кажа, той не трябва да научава за това, нали?

Ръцете на Реймънд се плъзнаха нежно по раменете й.

— Какво трябваше да направиш с пистолета? — попита той. — Да се отървеш от него?

— Да го хвърля в реката.

Това е. Не беше нещо, което можеше да използва, но все пак се радваше да го чуе. Това потвърди сглобената от него теория.

— Защо тогава го занесе при Суити?

— Защото отивах там.

Санди заприлича на малко нацупено момиченце и заговори с негодувание:

— Не мога да отида на моста за остров Бел. Какво ще правя, ако някой ме види? Застанала там на моста…

— Знам — отвърна Реймънд. — Звучи лесно, но не е. Какво каза на Суити да направи с пистолета?

— Каквото си поиска. Само да се отърве от него.

— И той е мислел като теб, затова го скрил в мазето си. А не се ли страхуваше, че той може да каже на Клемънт?

— Защо би го направил? — попита тя, после добави с променен тон: — Слушай, не давам показания. Не се мисли за толкова хитър.

— Казах ти, не искам да доносничиш — отговори Реймънд. — Но защо не съобщи на Клемънт, че си занесла оръжието там?

— Господи, не знам — притеснено отвърна Санди. — Той става толкова раздразнителен понякога…

Тя отново се обърна към прозореца и Реймънд замълча. Остави я да се вгледа спокойно в отражението си. След миг образът в стъклото се завъртя и тя отново погледна към Реймънд.

— Чакай малко — каза Санди. — Ако знаеш къде е оръжието, значи вече си го взел, нали? Няма да го оставиш там…

— Санди — прекъсна я Реймънд, — какво значение има къде е оръжието? Какво общо има това с теб?

— Той ще разбере…

— Чакай. Ще ти предложа нещо — каза Реймънд. — Преди той да открие нещо, кажи му, че си занесла пистолета там. Това е всичко. Отърваваш се от проблемите.

— Но аз не съм направила нищо, за да му създам неприятности! Не съм! Господи, ще му обясниш ли това? — извика тя, отчаяно нуждаеща се от помощ, но без да го слуша.

— Санди, чуй ме. Просто трябва да му кажеш истината. Дала си пистолета на господин Суити. Направила си го, защото си била уплашена. Не е ли така? Мисля, че не е било много умно от страна на Клемънт въобще да ти дава оръжието, но вината не е твоя. Разбирам, че в онзи момент той е бил доста изнервен. Какво става? Той едва се е надигнал от леглото, чете за съдията във вестника, а ние чукаме на вратата. Пистолетът е скрит някъде в буика и той иска бързо да се отърве от него.

Реймънд замълча за момент, после каза:

— Санди? Погледни ме. Слушаш ли ме?

— Да.

— Виждаш ли някаква причина да му обясняваш нещо друго? Да го развълнуваш или раздразниш? Не. Просто кажи: „Скъпи, трябва да ти съобщя нещо. Страхувах се да хвърля пистолета в реката, затова го дадох на приятеля ти — господин Суити“. Ще го погледнеш невинно и ще попиташ: „Не съм ли права, скъпи?“. И той, разбира се, ще се съгласи. Всичко ще мине без проблеми. Но трябва да го направиш бързо. Още следващия път, когато го видиш, или ако ти се обади.

— Господи, не знам — въздъхна Санди. — Имам чувството, че съм се забъркала в страхотна каша.

— Щом ходиш с тип като Клемънт, не може да нямаш проблеми — отвърна Реймънд. — Ето ти един съвет от мен. Ако съм на твое място, ще му кажа и после ще се разделя с него. Отиди и намери своя Грегъри Пек някъде. Двайсет и три, Санди. Не ставаш по-млада.

— Много ти благодаря.

— От друга страна, ако останеш с Клемънт, може и да не доживееш до дълбока старост — каза Реймънд. — Така стоят нещата.

Реймънд каза:

— Вие какво, телефонен маратон ли си правите?

Хънтър говореше по телефона. Той завъртя очи и повдигна едната си ръка, но не успя да хване навреме Реймънд, който тръгна от вратата към кафемашината.

Норб Брил говореше по телефона. Обясняваше, че не били виновни гумите, а центровката на колелата. Според него след като човек е платил три хиляди и четиристотин долара за една кола, очаквал тя да върви направо, нали така?

Уендъл Робинсън говореше по телефона. Звучеше мило, но леко измъчено. Казваше, че взимал студени душове, за да издържи, но ако нечий старец не тръгнел отново на работа нощем, явно нямало да се получи.

Морийн Дауни говореше по телефона. Съобщи на някого, че е разбрала всичко, остави слушалката и се завъртя със стола си към Реймънд, който си наливаше чаша кафе.

— В три следобед е имало престрелка — каза тя. — На „Ван Дайк плейс“.

Реймънд застина на място.

— Наблюдателният екип ни разказа за нея, затова сега звъннах в участъка. Сержантът ми прочете протокола. Трима неидентифицирани мъже, всички в тъмни костюми, тъмнокоси, стреляли по четвърти неидентифициран мъж, който шофирал светлосиня кола стар модел. Можела да бъде голям „Форд“ или „Линкълн“.

— Или „Мъркюри Монтего“ — добави Реймънд. — Той отговорил ли на стрелбата?

— Така мислят, но няма ранени или убити. Наблюдателният екип проверява болниците.

— Кой е съобщил за престрелката?

— Обадила се някаква жена, която живее до номер 201, където е станала престрелката, а ние знаем кой живее на номер 201, нали?

— Говорили ли са с Каролин Уайлдър?

— Говорили с прислужницата. Тя им казала, че госпожица Уайлдър не била у дома. Но после…

Хънтър остави слушалката и извика:

— Пипнахме го!

Реймънд погледна към него.

— Оръжието, човече — обясни Хънтър. — Няма никакво съмнение. Отивам да го взема.

Морийн изчака Реймънд да се обърне отново към нея.

— Извинявай — каза той. — И какво?

— Каролин Уайлдър се обади преди около час. Искаше да й звъннеш.

— Добре.

Реймънд взе чашата с кафе и тръгна.

— В дома й — добави Морийн.

Реймънд спря и се вгледа в нея.

— Пита ли я дали е чула изстрелите?

— Не, но се обзалагам, че ги е чула.

Реймънд отиде до лейтенантското бюро под прозореца и набра номера на Каролин.

— Чух, че си преживяла известни вълнения — каза той.

— Бих искала да те видя — отвърна адвокатката.

— Чудесно. След малко тръгвам оттук. Гласът ти звучи странно.

— Можеш да се обзаложиш, че е така.

Сега вече Реймънд се озадачи. Гласът й беше нисък и по-студен откогато и да е било преди.

— Марси видя ли какво стана?

— Не, но аз видях.

Реймънд не проговори.

— Кои са те? — попита Каролин.

Сега той не беше сигурен каква част от истината да й каже.

— Клемънт си избра неподходяща жертва този път и това се обърна срещу него — каза Реймънд. — Защо, да не искаш да подадеш оплакване от негово име?

— Искам да се засмея — отвърна Каролин, — но устата ме боли. Разговорът ни се превръща в истински фарс, затова нека го продължим, когато дойдеш тук.

Реймънд затвори телефона озадачен. Обърна се към Норб Брил, който пъхаше няколко химикалки в джоба на ризата си, и попита:

— Какво точно е фарс?

— Използвана кола, която трябва да върви по права линия, но отбива вляво — отговори Брил. — Ако нямаш нужда от мен в момента, ще отида да свърша една работа.

Вратата се затвори зад Брил, после се отвори отново, когато Хънтър влезе в стаята с омазнена хартиена кесия в ръка. Той я остави с доволен поглед на бюрото на лейтенанта.

— Няма отпечатъци, но това е оръжието на убийството. Няма абсолютно никакво съмнение.

Реймънд се огледа из стаята и каза:

— Морийн, можеш да си тръгваш, ако искаш. Доста е късно. Но ако решиш да останеш, после заключи вратата.

— Ами аз? — попита Уендъл.

— И за теб се отнася. Ако искаш, можеш да тръгваш.

Хънтър се обади:

— Мамка му, интересът му вече се събуди. Страхува се да не изпусне нещо.

Морийн пристъпи колебливо към тях и седна на бюрото на Брил.

— Защо не попита и мен дали не искам да си тръгна? — каза Хънтър.

— Ти вече си вътре — каза Реймънд, после погледна към Морийн и Уендъл. — Взехме пистолета от онзи тип Суити без да имаме заповед за обиск. Не се тревожа, че това ще се обърне срещу нас, защото няма начин да стане. Просто исках да разбера, без да изписваме тонове хартия и да се молим на някой съдия, дали това наистина е оръжието, или не. И открихме, че е. Няма съмнение в това. Нашият приятел в лабораторията го провери, без да вкарва имена или цифри в книгата, и сега разполагаме с оръжието на убийството. Ако обаче го занесем на прокурора, той ще ни попита как ще докажем, че пистолетът принадлежи на Мансел. Ние ще му обясним, че можем да накараме Суити да сътрудничи. После прокурорът ще поиска да знае кой е Суити. А ние ще трябва да му отговорим, че навремето е бил партньор на Мансел, излежал е присъдата си и сега продава дрога. Тогава прокурорът ще каже: „Господи, това ли е моят свидетел?“. Ние ще отговорим, че работата ни налага връзки с какви ли не хора, а и той е единственият, с когото разполагаме.

— Санди — каза Морийн.

— Точно така, имаме и Санди — отвърна Реймънд. — Но дори да й изтръгнем ноктите, от които бездруго не е останало много, тя няма да каже и дума. Не от лоялност, а защото безумно се страхува от Мансел.

— А ако аз поговоря с нея? — предложи Морийн.

— Разбира се, защо не. Готов съм да изслушам всички идеи. Но нека първо ви повторя с какво разполагаме. Облегната на прозореца на кола ръка, която може да принадлежи на Клемънт. Вероятно същата кола на местопрестъплението. Санди разполага с ключовете за тази кола и според нас ги е дала на Клемънт. Адвокатката на Мансел, госпожица Уайлдър, поглежда ключовете и казва: „Така ли? Докажете“. Знаем, че преди три години Клемънт е бил в къщата от чиито стени извадихме куршуми от „Валтер П 38“ — каза Реймънд и вдигна хартиената кесия. — Ето това е оръжието на убийството. Но как ще докажем, че принадлежи на Клемънт?

Всички замълчаха.

Накрая Морийн каза:

— Уф. Мисля, че знам какво ще направиш.

Отново тишина. Четиримата седяха в старомодния полицейски кабинет под флуоресцентното осветление и мислеха съсредоточено.

Хънтър каза:

— Не виждам друг начин.

— Искаш ли да поговоря с господин Суити? — предложи Уендъл.

— Не, отговорността е моя. Аз ще го направя — отвърна Реймънд. — Или поне ще се опитам. Уендъл, познаваш Тома доста добре, а и другите албанци. Поговори с него. Обясни му, че мислим да го арестуваме за опит за убийство и го наблюдаваме, така че да не прави нищо прибързано в следващите няколко дни. Морийн, ако искаш да поговориш със Санди, давай. Според мен тя иска да си побъбри с някой и кой знае…

Телефонът звънна.

— Джери, нареди на наблюдателния екип да не се отделя от господин Суити.

Телефонът звънна отново. Реймънд сложи ръка върху него.

— Поставете и няколко души в бара, ако могат да се мотаят там, без да ги пребият.

Ново звънене.

Реймънд вдигна слушалката и каза:

— Отдел „Убийства“. Лейтенант Круз.

От другата страна се чу гласът на Мансел.

— Здрасти, партньор. Искам да подам оплакване. Някакви луди шибаняци се опитват да ме убият.

Морийн остави Санди да се разхожда нервно из всекидневната в сатенените си шорти и фланелка. Санди вървеше и разкъсваше хартиена салфетка. Пускаше малки парченца по пода, но без да оставя определена следа. Вероятно трябваше да се изтощи напълно, за да седне.

— Ходиш ли да тичаш? — попита я Морийн.

Санди спря за момент и се вгледа в полицайката, седнала на канапето в сивата си пола и син блейзър, която приличаше на монахиня, ако се изключи пистолетът в кафявата чанта.

— Шегуваш ли се? — попита Санди. — Не, не тичам. Не плувам и не играя голф. Господи, дали тичам…

— Имаш хубава и стегната фигура — каза Морийн. — Помислих си, че спортуваш.

— Тичам до банята на всеки десет минути откак приятелчето ти — лейтенант Круз — беше тук. Не се нуждая от повече спортуване.

Тя отиде до трапезарията и после обратно до бюрото във всекидневната. Спря и отново погледна към Морийн.

— Как би му го казала? — попита тя.

— Точно както лейтенант Круз предложи — отговори Морийн. — Дала си пистолета на господин Суити, защото си се страхувала да го изхвърлиш лично.

— Вярно е.

— Значи няма за какво да се тревожиш.

— Той ще ме пита дали ченгетата са идвали тук. Знам го.

— Е, аз съм тук — каза Морийн. — Питах те дали си виждала пистолет у Мансел и ти ми отговори, че не си. Това е всичко, което трябва да му кажеш. Не усложнявай нещата.

— Не го познаваш.

— Обаче се обзалагам, че и аз познавам няколко като него.

Морийн загледа как Санди отива до прозореца и поглежда към реката.

— Един тип, когото изпратихме в затвор „Джаксън“ ми пише редовно. Твърди, че сме приятели. Мисля, че когато излезе след седем години, ще иска да се съберем.

— Клемънт е бил в затвора само веднъж — каза Санди. — Затваряли са го много пъти, но е прекарал само около година в затвора. Казва, че никога вече няма да се върне там. Вярвам му. Господи, когато реши да направи нещо… толкова е непредсказуем. Веднъж отидохме в „Пайн Ноб“. Братя Олман свиреха там. Всички наоколо пиеха бира, лудееха и свиваха цигари с марихуана. Едно момче се обърна към нас и предложи на Клемънт цигара. Клемънт я изби от ръката му, сякаш му е баща или нещо такова, и го загледа страшно. През цялото време, докато братята свиреха, той размахваше ръце, за да прогони дима. Кълна ти се, понякога се държи като истински старец.

— Сигурно много го харесваш — отбеляза Морийн.

Санди се извърна от прозореца.

— Мамка му, страхувам се от него.

Тя се загледа напред с леко отворена уста. Започна леко да се усмихва, но не беше особено весела.

— Знаеш ли, все пак е готин — каза тя. — Господи, в леглото… Мисля, че оттам е получил прякора си — Дивака. Кълна се, когато му стане, както казва той, трябва да го удряш с пръчка и пак няма да спадне.

Усмивката на Санди се разшири, когато погледът й се премести върху Морийн и попита:

— А ти на какво се хилиш?

— И аз имам известен опит — отговори Морийн. — В продължение на девет години работих в отдела по сексуални престъпления. Мисля, че съм виждала абсолютно всичко, което може да се види по света. Имам предвид, какви ли не странни неща.

— Господи — каза Санди, — сигурно е било много интересно. Разни изнасилвани и дегенерати, перверзни типове.

— Да, много перверзни типове. И то хората, от които най-малко го очакваш.

— Така си е. Например учители и свещеници, нали?

— Аха. И много ексхибиционисти.

— Онези, които носят само шлифери и нищо отдолу?

— Професионалистите изрязват цялата предница на панталоните си — отговори Морийн. — Ето ти един от най-странните случаи. Получихме съобщение за изнасилване. Една от секретарките в сградата на общината била завлечена под стълбището и изнасилена, а дрехите й — съдрани. Помолихме я да опише престъпника. Искахме да знаем дали е имал някакви необичайни белези или черти. Момичето се замисли и отговори, че имал инфантилен пенис.

— Господи — въздъхна Санди. — Изнасилвач — тъжно каза тя. — Хванахте ли го?

— Събрахме заподозрените, все рецидивисти — отговори Морийн, — но първо трябваше да ги категоризираме. Нали разбираш какво искам да кажа?

Лицето на Санди се развесели.

— Да, да видите кой е имал инфантилен пенис — каза тя и се намръщи леко. — Колко малък е инфантилният?

— Чакай — отвърна Морийн. — Вкарвахме в стаята един от заподозрените и някой от момчетата в отдела му нареждаше да си свали панталоните.

— Ти видя ли някои от тях?

— Да, няколко. Но по време на следствието бяха прегледани около сто петдесет и седем пениса.

— О! — възкликна Санди с нещо като благоговение. — Сто петдесет и седем. Господи…

Тя замълча и погледна озадачено.

— Чакай малко — накрая каза тя. — Според момичето пенисът му е бил инфантилен. Но в сравнение с какво? Нейният старец може да има тояга, която виси до коленете му, нали?

— И ние помислихме за същото — отговори Морийн. — В сравнение с какво? И така и не успяхме да пипнем престъпника.

— Страхотна работа — отбеляза Санди. — Поне срещаш доста интересни хора.

— Да, никога не се отегчавам — потвърди Морийн.

Реймънд се сети за Мадлен де Бобиен, момичето, подслушало плана и предупредило гарнизона, че Понтиак и хората му пристигат, въоръжени с мускети, и спасило по този начин Детройт от индианците.

Къщата можеше да е принадлежала на един от предците й. Приличаше на изложбен експонат в Гринфийлд Вилидж, където хората се разхождаха из стаите от деветнайсети век с кадифени въжета пред вратите. Студена атмосфера въпреки златистите отражения от полилея във фоайето и розовия отблясък по огледалните стени. Къщата беше прекалено сериозна.

Точно така, реши Реймънд. Сякаш в нея никога не ставаше нищо весело и хората никога не се смееха. Марси му съобщи тържествено с вид на погребален агент, че госпожица Уайлдър го чака във всекидневната си.

Аудиенция при кралицата, помисли си Реймънд. Нищо повече. Той се качи по стълбите и не се изненада, когато я откри в полумрак. Осветлението беше намалено и насочено към абстрактните картини по стените. Каролин лежеше на канапето далеч от лампите. Направи му забележка, че е закъснял, и Реймънд попита:

— За какво?

После си наложи да се отпусне и каза:

— Хайде да започнем отново.

— Щеше да дойдеш след няколко минути — напомни му Каролин. — Поне така ми каза.

— Знам, но се яви нещо спешно. Какво става с гласа ти?

Той не видя лицето й ясно, докато не запали лампата, поставена до канапето. Тогава забеляза синините и отоците, подутата и леко отворена уста. Каролин удържа на погледа му със спокойно изражение. Очите й примигнаха веднъж и се загледаха в него. Примигнаха отново и го зачакаха да заговори.

— Предупредих те — каза Реймънд.

Изражението й стана по-недружелюбно и студено.

— Не те ли предупредих? Но не, ти можеш да се справиш с него. Няма никакъв проблем.

— Знаех си, че ще го кажеш — отвърна Каролин. — Но не мислех, че ще преиграеш.

— Така ли? Слушай, аз още не съм свършил. Ако се сетя за още начини да ти го кажа, ще го направя.

— Сериозен си… — започна Каролин.

— Можеш да се обзаложиш, че съм — прекъсна я Реймънд. — Казах ти да не се занимаваш с Клемънт, но ти все пак го направи.

— Сбърках малко в преценката си.

— Малко?

Тя се усмихна леко и попита:

— По-добре ли се чувстваш сега?

— А ти? — отвърна Реймънд.

После направи нещо, което изненада и двамата. Коленичи на пода до нея и нежно докосна лицето и устата й с върха на пръстите си.

— Не се прави на прекалено твърда — каза Реймънд.

— Няма — отговори адвокатката и го придърпа към себе си.

Лекият звук, който излезе от гърлото й, можеше да е от болка, но Реймънд не мислеше така.

— Искам да ти кажа нещо — започна Реймънд. — Тогава ще видим дали все още сме приятели. Не съм го планирал. Всъщност дойдох тук леко раздразнен. Възнамерявах да те изслушам, да се държа прилично и после да изчезна.

— И какво стана? — попита Каролин.

Реймънд хареса приглушения звук на гласа й.

— Не знам. Мисля, че си се променила. Или аз съм се променил. Може и така да е. Но исках да ти кажа, че според мен си прекалено сериозна.

Тя не очакваше думите му или не разбра какво имаше предвид.

— Той ме преби…

— Знам, че те е пребил — прекъсна я Реймънд, като отново докосна лицето й и започна да я успокоява с глас и с ръце. — Няма да го повтарям повече. Знаеш кой е и какъв е… Кажи ми защо ще ходи в банката утре.

— Накара ме да му напиша чек. За всички пари, които имам в сметката.

— Колко?

— Над шест хиляди.

— Помниш ли как веднъж ми каза, че той е вълнуващ? Извинявай, спирам с това… Отмени ли плащането на чека?

— Не. Ще попълня тройно оплакване срещу него. Ще го обвиня в нападение, изнудване и кражба. Отнесе и повече от сто долара в брой.

— Задръж малко — каза Реймънд. — Нека го прибера за убийствата, после можеш да подадеш всички оплаквания, които искаш.

— Никога няма да го осъдиш — отбеляза Каролин. — Освен ако не знаеш повече, отколкото аз знам.

— Имаше ли оръжие?

— Не и когато беше тук. Или поне не го показа. Но когато чух изстрели и погледнах през прозореца на банята, реших, че са полицаи. Спомням си, че си помислих: „Отивам до прозореца, защото искам да видя как ще го убият“.

— Наистина ли?

— Мина ми през ума.

— Тогава той имаше ли пистолет?

— Да. И той стреляше по тях. Автоматичен пистолет със солидни размери. Но кои бяха онези хора?

Реймънд й разказа за Скендер и Тома. Каролин знаеше нещо за вендетите сред албанците и не се изненада.

— По телефона ти си помисли, че искам да подам оплакване срещу тях от името на Клемънт, докато аз обмислях всички начини, по които мога да го осъдя — каза Каролин.

— Позволи ми аз да го направя — каза Реймънд. — Близо съм. Всъщност може да стане още довечера, веднага щом чуя нещо.

Той се вгледа в нея, помисли за Клемънт и попита:

— Изнасили ли те?

Каролин започна отново да се усмихва. Очите й го гледаха преценяващо.

— Дали ме е изнасилил?

— Хайде де! Направи ли го?

Настроението й стана сериозно.

— Всъщност не.

— Какво означава това „всъщност не“?

— Докосна ме…

— Накара ли те да се съблечеш?

— Отвори робата ми…

Каролин спря на средата на изречението. Изглеждаше леко изненадана.

— Знаеш ли какво правя? — попита тя. — Държа се свенливо. Никога в живота си не съм била свенлива.

— Не, винаги си била прекалено заета да впечатляваш самата себе си — отвърна Реймънд. — Разкажи ми какво ти направи Клемънт.

— Какво се опитваш да направиш? Да ме анализираш? Клемънт ме опипа, но не стигнахме до края.

Реймънд се усмихна и Каролин добави:

— Мислиш си, че си много проницателен, нали?

— Може и така да е, ако това е точната дума. Не очаквам да видя нещо и да си кажа: „Аха, така си е“. Опитвам се да оглеждам нещата, без да очаквам кой знае какво, за да успея да разбера за какво всъщност става дума. Това проницателност ли е?

— Хитър си — отбеляза Каролин. — Мисля си, че съм те пипнала, но ти успяваш да се измъкнеш.

— Пипнала си ме? Как? Това прилича на попълването на протокол от разпит, който трябва да предадеш в съда. Понякога формулярът не е достатъчно голям или пък липсват подходящите въпроси.

— Мислиш, че приемам всичко за даденост — каза Каролин. — Виждам само това, което очаквам да видя. Така ли е?

— Не знам. Може да поговорим по въпроса някой път.

Реймънд се почувства адски изморен и се страхуваше да затвори очи.

— Ако аз правя предположения — продължи Каролин, — какво ще кажеш за себе си?

— Какво за мен?

— Правихме любов и ти каза: „Познавам те“.

— Мислех, че не си ме чула.

— Какво имаше предвид?

— Просто, че те виждам. Не това, с което се занимаваш, нито пък това, което ти смяташ, че си. Просто самата теб. Логично ли ти звучи?

— Не знам…

— Но ти не отвърна нищо, нали? Стори ми се, че се върна към предишната си личност и аз вече не те познавам. Стана отново адвокатката, която си мисли, че трябва да е ужасно твърда. Но виж какво се случва с прекалено твърдите.

Реймънд замълча за момент, после помоли:

— Позволи ми да се погрижа за него, Каролин.

В осем часа на следващата сутрин Реймънд се обади на инспектор Херцог, за да му докладва за наблюдението. Съобщиха му, че инспекторът е заминал един ден по-рано на почивка. Реймънд почувства облекчение. После се напрегна отново, когато прехвърлиха разговора му към капитан Лайънъл Хърн, който беше добър полицай, кротък и разумен, но не се усмихваше лесно и това притесняваше Реймънд. Капитан Хърн беше чернокож. Реймънд му разказа за целта на наблюдението над бара и дома на Суити, но без да навлиза в подробности. Хърн каза, че всичко е наред, после попита Реймънд къде се е разположил самият той.

— Всъщност аз съм в дома на адвокатката на Мансел — отговори Реймънд. — На около три-четири минути от Суити.

Настъпи мълчание.

— Искам госпожица Уайлдър да присъства на ареста на Мансел — обясни Реймънд. — Нямам желание да ни изритат от съда заради някоя техническа подробност. Ще свършим работата безукорно.

Капитанът не наруши мълчанието си. Реймънд си представи как Хърн сглобява парченцата наум и вижда лейтенанта по риза без вратовръзка, но току-що обръснат, поднос със закуска, оставен на бюрото до кобура и пистолета му. Капитанът каза, че никога преди не бил чувал да се взимат подобни предпазни мерки и попита дали наистина са необходими.

Реймънд отговори:

— Всъщност госпожица Уайлдър не представлява Мансел в момента, нито ще го представлява, когато го вкараме в съда. Той не й е платил, а тя е съгласна да ни сътрудничи. Мисля, че ще имаме голяма полза от нея като свидетел.

Ново мълчание. Накрая капитанът каза:

— Добре, ако си сигурен, че знаеш какво правиш, късмет.

Реймънд се обърна към Каролин:

— Не съм чак толкова смотан — каза той.

— Убеди ме — отвърна тя.

Стояха в коридора на първия етаж. Хората от наблюдателния екип префучаха бързо покрай тях.

Каролин попита:

— Това често ли се случва?

Бяха претърсили всеки апартамент, всяка стая, всеки килер в сградата и все още тичаха нагоре-надолу по коридорите. В кръг, помисли си Реймънд. Мансел не би могъл да се измъкне по никакъв начин. Между покрива и мазето нямаше място, където да може да се скрие.

— Ще го намерим — каза той на Каролин.

— Но той не е тук.

— Тук е — възрази Реймънд, който нямаше какво да губи.

Хънтър се приближи към тях и запита:

— И сега?

Реймънд си припомни какво беше видял от колата на Каролин. Санди до вратата, Клемънт излиза бавно. После той се връща вътре, а Санди излиза и кимва. Реймънд прие кимването й нетърпеливо. Очевидно нетърпението му го беше подвело.

— Къде е Санди? — попита той.

Хънтър се вторачи в него и той отвърна на погледа му.

Каролин се обади:

— Не мога да повярвам — каза тя, после се загледа в Хънтър, който тръгна към предната врата на сградата.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме — отговори Реймънд.

— Какво?

Хънтър се завъртя и тръгна обратно към тях.

— Хей, видя ли Тома? — попита той. — И той е тук.

Реймънд започна да се усмихва.

Пиха по няколко в бар „Атина“. Реймънд и Хънтър седяха сами до масата и почти не говореха. Накрая Хънтър се наведе към лейтенанта, за да му обясни какво го тревожи. Като например Каролин Уайлдър. Щеше ли адвокатката да провали работата? Реймънд отговори, че не мисли така.

Тя просто си беше тръгнала (когато излязоха от апартамента на Скендер, колата й вече я нямаше), показвайки им, че й е все едно как ще постъпят. Макар че не го беше казала. Реймънд вярваше, че Каролин може да се справи със съвестта си. Тя бе разбрала, че трябва да е реалистка по отношение на Клемънт. Можеше да го осъди за нападение и грабеж, но знаеше, че той ще се върне някой ден.

Хънтър заговори:

— Искаш ли да знаеш какво точно е усещането? — запита той. — Също като първия път, когато отидох в публичен дом. Бях на шестнайсет години. Приятели ме заведоха на едно място на ъгъла на „Сюърд“ и Втора улица. След това, когато всичко свърши, не знаеш дали да се чувстваш горд от себе си, или виновен. Разбираш ли какво имам предвид? А след известно време въобще не мислиш за това. Просто си го направил и толкова.

След тези думи Хънтър се прибра у дома, за да си легне.

Реймънд отиде пеша до управлението. Бюфетът за закуски беше затворен и той погледна часовника си. Шест без двадесет. Стаята на отдела беше заключена и празна. Той отключи, влезе вътре и седна до бюрото си под прозореца. Навън беше още полутъмно, но той не си направи труда да запали лампите.

Беше почувствал облекчение, когато стената се затвори и Мансел изчезна, но облекчението беше липса на напрежение, а не нещо само по себе си. Реймънд се опита да анализира чувствата си в момента. Не се чувстваше добре, нито пък зле.

Обади се на Каролин.

— Тревожиш се, че мога да те издам ли? — запита тя.

— Не — отговори Реймънд.

— Тогава защо трябва да говорим за това? Ужасно съм изморена. Звънни ми утре. Може да отидем на вечеря, да пийнем. Как ти звучи?

Малко след шест часа Реймънд чу вратата да се отваря и вдигна очи. Видя някаква фигура на прага, осветена от лампите в коридора.

Чу гласа на Санди.

— Има ли някой тук? — попита тя. — Защо седиш на тъмно?

Тя влезе и затвори вратата.

— Господи, скапана съм — каза Санди.

После метна чантата си на бюрото на Хънтър, отпусна се на стола му и вдигна крака върху бюрото.

Реймънд едва я виждаше на слабата светлина от прозореца. Не помръдна, защото не виждаше причина да го направи. Не беше мислил за Санди Стантън. Имаше въпроси, но нямаше желание да ги зададе сега. Не искаше да играе ролята си и да се държи като полицай в момента.

— Влязох в гаража долу и някакъв тип ми каза, че не мога да паркирам там. Отговорих му, че няма проблеми, защото колата е крадена и я връщам. А пък онзи долу… какво е това място?

— Първи участък — отговори Реймънд.

— Та оня ме пита къде отивам. Отговарям му, че се качвам на петия етаж. А той ми казва, че нямам право да идвам тук. И си мисля: „Опитай само да се измъкнеш оттук. Мамка му, ти дори не можеш да влезеш“. Смятах, че ще ме потърсиш. Седя си в апартамента и се чудя какво става. Телефонът звъни и се обажда Дел. Нямало да се прибира у дома, защото отивал в Акапулко. Готов ли си за изненада? Той иска да взема самолета до Ел Ей и да отида при него. Да му занеса сакото в розово и зелено, което онзи задник даде на портиера. Как ще го си го взема обратно?

— Това ли дойде да ме питаш?

— Не. Исках да знам дали мога да замина, или ще ме арестуваш, или нещо такова. Толкова съм скапана, че искам да отида някъде и да спя цяла седмица — каза Санди, като сви юмруци, протегна ги и добави: — Нервите ми са ей така.

— Колата на Скендер ли остави долу? — попита Реймънд.

— Да, казах на човека от паркинга, че всъщност не е крадена, а само нещо като открадната и ти знаеш всичко.

— Ами оръжието?

Санди бръкна в чантата си. Извади валтера и го остави на бюрото на Хънтър.

— Налага ли се отново да започваме? — попита тя. — Не съм виждала малоумника, нито ми се е обаждал. Слава богу, не знам къде е — в затвора или някъде другаде — и не искам да знам. Вече съм на двайсет и три и трябва да се стегна. Мисля, че отиването в Акапулко ще ми се отрази добре. Какво ще кажеш?

— Мисля, че трябва да заминеш — отговори Реймънд.

— Наистина ли?

Реймънд не отговори.

Санди взе чантата си и се надигна.

— Ще оставя пистолета тук — каза тя.

Реймънд кимна.

— Виж, не съм ти ядосана — каза Санди. — Мисля, че си свестен човек. Знам, че трябва да си вършиш работата. И кой знае, може някога пак да се видим.

Реймънд повдигна ръка към нея. Когато вратата се затвори и скри светлината от коридора, той свали ръката и стана. Отиде до бюрото на Хънтър, взе пистолета и усети тежестта му. Прехвърли оръжието в лявата си ръка и извади своя „Колт“ от презраменния кобур. Задържа двата пистолета и реши, че неговият е с около двеста грама по-тежък. Круз Двата пистолета. Съвсем сам в тъмната стая. Круз Двата пистолета. Мамка му. Ловкия Круз… Смахнатия Круз… Или пък Малоумника Круз… Как ти харесва това, малоумнико?

Клемънт още пазеше ключа от апартамента, който му беше дала Санди. Влезе вътре и видя светлините на града, отразени в прозорците. В апартамента нямаше никой. Той се вслуша за момент, после извика:

— Скъпа?

Беше десет и половина. Санди можеше да е заспала. Вероятно беше изпушила достатъчно цигари с марихуана, които да я пратят рано в леглото. Клемънт запали лампата в коридора и влезе в спалнята.

— Сладурче? — извика той.

Не. Леглото не беше оправено. Това беше нормално, но пък дрехите й не лежаха разхвърляни наоколо. Клемънт запали лампата в спалнята и отиде до гардероба. Вътре висяха само дрехите на Дел Уиймс. После се приближи към тоалетката. Канеше се да се наведе и да отвори нейното чекмедже, но не стигна дотам.

Видя валтера, който лежеше на тоалетката, на около двайсет сантиметра от очите му.

Санди още не беше изхвърлила проклетото нещо. Клемънт чу собствения си глас, който каза измъчено:

— Скъпа, не мога да повярвам. Два пъти вече. Нарочно ли се опитваш да ме прекараш, или какво?

Поиска му се да изхвърли дяволското нещо през прозореца, само за да се отърве от него. Струваше му се, че шибаният пистолет бе залепнал за него. Клемънт го взе в ръка.

Стана му приятно. Оръжието стреляше точно и без засечки. Той провери пълнителя и видя, че е зареден, но липсват два куршума.

Върна се във всекидневната и се опита да си припомни нещо. Беше изстрелял пет куршума по съдията и три по жената. После го беше заредил, когато се върна в гаража, преди да го скрие. Спомняше си, че зареди целия пълнител. Така ли беше?

Клемънт запали настолната лампа. Пред стола лежеше бележка, написана на бледозелена хартия. Клемънт седна, без да я докосва, облегна се на лакти, наведе се към нея и остави пистолета на масата.

Клемънт се намръщи и се вторачи в бележката. Нещо тук не беше наред. Вторият постскриптум беше с по-големи букви и с различен почерк. Или пък Санди го беше надраскала набързо? Не, не беше така. Клемънт усети как целият настръхва. Вторачи се в бележката под меката светлина на лампата. Останалата част от всекидневната беше почти тъмна. Искаше му се да вдигне очи и да погледне отвъд слабата зелена светлина. Не беше чул и звук, но усещаше. В стаята седеше някой и го наблюдаваше.

Клемънт се сети за тънката жица на лампиона, която минаваше по пода покрай прозореца. Намираше се зад стола му, затова той се извърна и протегна към нея върха на ботуша си. Натисна копчето и хромираният лампион примигна и светлината му огря листата на фикуса.

Реймънд Круз седеше само на няколко стъпки от фикуса, удобно отпуснат на стола до страничния прозорец.

— Господи — възкликна Клемънт, като сграбчи бележката и я сви на топка.

— Вече я прочетох — каза Реймънд. — Всъщност аз написах част от нея.

Клемънт все още седеше полуизвърнат. Валтерът лежеше на бюрото от лявата му страна.

— Ти ли ме освободи? — попита той и видя кимването на Реймънд. — Отиде да вечеряш и после размисли, така ли?

— Да. Помислих малко — отговори Реймънд. — Това не беше подходящият край на историята.

— Чудех се как точно ще действаш — каза Клемънт. — Мислех, че ще отвориш и ще ме накараш да подпиша признание, ако не искам отново да ме заключиш там.

— Не искам признание — отвърна Реймънд.

Клемънт наклони глава и го загледа нервно.

— Така ли? За какво тогава е този купон?

Реймънд се надигна. Когато се приближи до бюрото, Клемънт се завъртя, за да застане с лице към него и пистолета си.

— Имам нещо тук — съобщи Реймънд и бръкна под сакото си. — Не се вълнувай — добави той.

Ръката му се появи отново, хванала деветмилиметровия „Колт“. Клемънт настръхна. Лейтенантът отмести лампата настрани и остави пистолета си на бюрото.

— Грабваш твоя, а аз моя. Как ти звучи това? — полита той.

Клемънт седеше намръщено, но постепенно започна да се усмихва.

— Сериозно ли говориш? — попита той.

— Стани.

— Защо?

— Ще се чувстваш по-добре. Хайде.

Клемънт не беше много уверен. Усещаше, че трябва да кротува засега. Но наистина щеше да има повече възможности, ако е прав. Той се надигна и отблъсна стола. Застанаха един срещу друг от двете страни на бюрото.

— Сложи ръце на края на бюрото — каза Реймънд. — Ето така. Добре, когато си готов, вземи оръжието. Или когато аз съм готов.

— Да не ме мислиш за луд? — извика Клемънт. — Дори не знам дали пистолетът е зареден.

— Провери го в спалнята — каза Реймънд. — Чух те. Ако искаш да го провериш отново, давай. Липсват ти само двата куршума, които изстреляхме при балистичната експертиза.

Клемънт се вторачи озадачено в него.

— Взели сте пистолета от Суити, проверили сте го и сте го върнали?

— Със същите куршуми — отговори Реймънд. — Ако не ми вярваш, ще се сменим. Ти ще използваш моя, а аз твоя. Не ми пука.

Изражението на Клемънт беше отнесено, сякаш се вслушваше в нещо или се намираше някъде другаде в мислите си.

— Идеята беше твоя — каза Реймънд. — Не помниш ли?

— Не мисля, че говориш сериозно — отвърна Клемънт. — Точно тук ли? Прекалено е близо.

— Можем да излезем навън или горе на покрива — каза Реймънд. — Искаш ли да излезем навън?

— Не, мамка му. Не искам да излизам навън. Имаш някакъв план. Не знам какъв, но готвиш нещо. Опитваш се да ме уплашиш, за да подпиша признание. Човече, по доста заобиколен път си тръгнал, за да го постигнеш.

— Не искам признание — отвърна Реймънд. — Вече ти казах. Ще подпишеш признанието, а после в съда ще кажеш, че си бил принуден с насилие или някаква друга дивотия. А така е справедливо, нали? Ти предложи да си направим състезание по стрелба. Е, добре, ще го направим.

— Просто ще грабнем оръжията, така ли?

— Чакай малко — прекъсна го Реймънд. — Не, мисля, че всеки трябва да вземе пистолета си и да го държи отпуснат встрани. Давай. Мисля, че така ще е по-добре.

Реймънд взе колта и го насочи надолу.

— Да, така е по-добре — каза той. — Нали разбираш, когато го вдигнеш, ще трябва да е над бюрото и тогава има по-малък риск да те прострелят в топките.

— Стига вече — каза Клемънт. — Престани с глупостите.

— Добре. Тогава ти грабваш твоя, а аз вдигам моя — каза Реймънд. — От теб зависи.

Реймънд зачака.

Дясната ръка на Клемънт се протегна към валтера, докосна го, поколеба се, после го вдигна от масата.

— Не мога да повярвам — каза той.

— Готов ли си? — попита Реймънд. — Веднага щом решиш, давай.

— Чакай малко — каза Клемънт.

Вторачиха се един в друг на един метър разстояние. В стаята не се чуваше никакъв звук.

— Чакай! — извика Клемънт.

Отново настъпи тишина. Накрая Реймънд каза:

— Какъв е проблемът, Дивак?

Клемънт остави пистолета на бюрото и се отдалечи.

— Ти си шибан луд, знаеш ли? — попита той.

Реймънд проследи с поглед Клемънт, който заобиколи канапето и мина през трапезарията. Чу гласа му от кухнята.

— Знаеш, че и двамата можем да умрем, нали? Осъзнаваш ли го?

Кухнята се намираше от другата страна на стената зад канапето. Клемънт можеше да се появи откъм трапезарията вдясно от Реймънд или откъм коридора от лявата му страна.

Но както и да го направеше, разликата не беше голяма.

Реймънд се отдръпна от бюрото и отиде до прозореца. Хвърли бегъл поглед към светлините навън, после застана с гръб към него. Апартаментът изглеждаше по-уютен нощем със запалени лампи. Но въпреки това Реймънд не харесваше цветовете — зелено и сиво.

Клемънт извика от кухнята:

— Разговорът в кабинета ти беше наистина интересен. Никога преди не съм си приказвал така с ченге. Сякаш и двамата видяхме ясно другия. Нали разбираш?

Той ще има нещо в ръката си, помисли си Реймънд.

— Да, това беше интересно. Основните неща в живота. Имам предвид нашия тип живот. Искаш ли нещо за пиене?

Започва се, каза си Реймънд. Не отговори нищо.

— Да не кажеш, че не съм ти предложил. Имаме малко „Чивас“. А, не. Всичкият „Чивас“ е свършил. Какво ще кажеш за една бира? Има студена „Милър“… Това не ли означава? Защо не отговаряш?

Негов ред е, помисли Реймънд. Отпусна деветмилиметровия колт встрани и се загледа в Г-образната трапезария. После отмести очи към стената зад канапето.

Клемънт каза:

— Та от този разговор разбрах, че макар ние с теб да сме на различни страни, все пак имаме много общо…

Опитва се да те успи, внимавай, каза си Реймънд.

— Нали разбираш? — продължи Клемънт. — Видях, че си сериозен тип, но забелязах, че имаш и чувство за хумор.

Клемънт се появи откъм коридора с бутилка бира във всяка ръка. Отиде до бюрото.

— Може да е малко странно, имам предвид чувството ти за хумор, но всеки човек си има собствен стил и начин, по който върши нещата.

Реймънд го загледа как оставя шишето от дясната си ръка на бюрото, на около трийсет сантиметра от валтера. Ръката му остана свободна.

— Донесох ти една бира за всеки случай — каза Клемънт.

Ръката се отдръпна бавно и предпазливо от бюрото и се насочи към джинсовото му яке.

— Тук някъде в джинсите ми има отварачка — каза Клемънт. — Ясно ли е, партньоре? Просто ще извадя отварачката.

Клемънт погледна надолу. Ръката му се пъхна в джинсовото яке.

Реймънд вдигна деветмилиметровия колт и протегна ръка.

Когато Клемънт вдигна очи, той го простреля три пъти.

Стреля, гледайки очите на Клемънт, после стреля отново в стаята, изпълнена със звуци. Стреля и трети път, когато Клемънт се удари в канапето и почти го преобърна. Дивака се просна сред възглавниците, обутите му в джинси крака се отпуснаха до бирената бутилка на пода, от която капеше пяна. Ръцете му се притиснаха към гърдите и стомаха, сякаш искаха да задържат живота. Очите му се ококориха изненадано.

Той каза:

— Застреля ме… Господи, ти ме застреля…

Реймънд се приближи към него. Протегна се надолу и внимателно отмести ръцете на Клемънт настрани. Напипа дръжката и я измъкна от колана му. Реймънд се изправи и се вгледа в ръката си. Извита дръжка от костта или рога на някакво животно, прикрепена към метална отварачка.

Реймънд отиде до бюрото. Остави отварачката до валтера, вдигна слушалката и набра номера, който знаеше идеално от петнайсет години. Докато чакаше да му отговорят, прибра пистолета си в кобура. От другата страна на линията се чу глас. Реймънд се представи, съобщи адреса и затвори.

Клемънт лежеше загледан в него. Очите му се замъгляваха бавно.

— На „Бърза помощ“ ли се обади? — попита той.

— Повиках хората от моргата на област Уейн.

Клемънт продължаваше да го гледа с немигащи очи. Реймънд чуваше звуците от улицата слабо, идващи някъде отдалеч.

Клемънт каза:

— Не мога да повярвам… защо ме застреля?

Реймънд не отговори. Може би утре щеше да се сети за подходящия отговор. След малко той взе отварачката от бюрото и започна да почиства нокътя на показалеца си с острия, извит ръб.