Четвъртък, 7:55 ч.

Тя седи на автобусната спирка, проверява си лайковете в инстаграм и изобщо не забелязва мъжа с пистолета, докато той почти опира дулото в нея.

Може да хвърли раницата си и да хукне към мочурището. На тринайсет е, тялото й е гъвкаво, а и познава всички блата и подвижни пясъци на остров Плъм. Във въздуха трепти сутрешна морска мъгла, а мъжът е едър и тромав, няма да му хареса да я гони.

Училищният автобус ще дойде точно в осем.

Всичко това минава през главата й за секунда.

Мъжът стои точно пред нея. Лицето му е скрито зад черна ски маска, а пистолетът е насочен към гърдите й. Дъхът й секва и тя изпуска телефона си. Очевидно не е шега за Хелоуин. Вече е ноември. Хелоуин мина преди една седмица.

— Знаеш ли какво е това? — пита мъжът.

— Пистолет — отговаря Кайли.

— Пистолет, насочен към сърцето ти. Ако се развикаш или опиташ да се бориш, или да избягаш, ще те застрелям. Разбираш ли?

Тя кимва.

— Добре. Хубаво. Не се стряскай. Сложи тази превръзка на очите си. Действията на майка ти през следващите двайсет и четири часа ще определят дали ще живееш, или ще умреш. И когато… ако те пуснем, не искаме да можеш да ни разпознаеш.

Кайли връзва с треперещи ръце плътната, подплатена и еластична лента на очите си.

До нея спира кола. Отваря се врата.

— Влизай. Пази си главата — казва мъжът.

Тя с опипване влиза в колата. Вратата се затръшва зад нея. Мозъкът й работи на високи обороти. Знае, че не е трябвало да влиза в колата. Точно така изчезват момичета. Точно така изчезват момичета всеки ден. Ако се качиш в колата, край. Ако се качиш в колата, си изгубена завинаги. Затова не се качваш в колата, а се обръщаш и бягаш, бягаш, бягаш. Но вече е твърде късно.

— Сложи й колана — казва жена от предната седалка.

Кайли започва да плаче под превръзката.

Мъжът се намества на задната седалка до нея и закопчава колана й.

— Моля те, опитай да се успокоиш, Кайли. Наистина не искаме да те нараняваме — казва той.

— Трябва да има грешка — казва тя. — Майка ми няма никакви пари. Новата й работа започва чак…

— Кажи й да не говори! — сопва се жената от предната седалка.

— Не става дума за пари, Кайли — казва мъжът. — Виж, просто не говори, става ли?

Колата потегля рязко, пръскайки пясък и чакъл. Ускорява бързо, шофьорът непрекъснато сменя скоростите.

Кайли слуша как колата минава по моста и прави гримаса, когато чува как училищният автобус минава покрай тях с астматично хриптене.

— Намали — казва мъжът.

Вратите се заключват автоматично и Кайли се ругае, задето е пропуснала такъв шанс. Можеше да откопчае колана, да отвори вратата и да се изтърколи навън. Обхваща я сляпа паника.

— Защо го правите? — проплаква.

— Какво да й кажа? — пита мъжът.

— Нищо не й казвай. Кажи й да млъкне — отвръща жената.

— Трябва да мълчиш, Кайли — казва мъжът.

Колата се движи бързо — вероятно по улица "Уотър" близо до Нюбърипорт. Кайли се насилва да диша дълбоко. Вдишване, издишване, вдишване, издишване, така както показват инструкторите по отпускане и съсредоточаване в училище. Знае, че за да остане жива, трябва да бъде наблюдателна и търпелива. Осмокласничка е, в програмата за напреднали. Всички казват, че е умна. Трябва да се успокои, да започне да забелязва нещата и да се възползва от възможностите, които й се отворят.

Онова момиче в Австрия беше оцеляло, момичетата от Кливланд също. Освен това Кайли беше гледала интервю по "Добро утро, Америка" с момичето мормон, отвлечено на четиринайсет години. Всички те бяха оцелели. Бяха извадили късмет, но може би имаше и нещо друго, освен късмет.

Тя преглъща още една порция ужас, който почти я задавя.

После чува как колата се качва на моста към шосе № 1 в Нюбърипорт. Ще прекосят река Меримак към Ню Хампшър.

— Намали — измърморва мъжът и шофьорът намалява за няколко минути, но после отново ускорява.

Кайли мисли за майка си. Тази сутрин тя пътува към Бостън, за да се види с онколога си. Горката й майка, това ще…

— О, боже! — казва жената зад волана, внезапно обзета от ужас.

— Какво има? — пита мъжът.

— Току-що минахме покрай полицейска кола на междущатската граница.

— Няма нищо, мисля, че всичко е… не, о, боже, включил е светлините — казва мъжът. — Ще те спре. Караше прекалено бързо! Трябва да спреш.

— Знам — отвръща жената.

— Всичко ще бъде наред. Надали някой е съобщил, че колата е открадната. От седмици стоеше на улицата в Бостън.

— Не колата е проблемът, тя е проблемът. Подай ми пистолета.

— Какво ще правиш?

— А какво можем да направим?

— Да поговорим с него и да си тръгнем — настоява мъжът.

— С отвлечено момиче със завързани очи на задната седалка?

— Тя няма да каже нищо. Нали, Кайли?

— Не, обещавам — изхленчва Кайли.

— Кажи й да мълчи. Махни това от лицето й и й кажи да наведе глава и да гледа надолу — инструктира го жената.

— Затвори си очите. Нито дума — казва мъжът, сваля превръзката и навежда главата на Кайли.

Жената спира колата на банкета и полицейската кола най-вероятно също спира зад нея. Жената явно наблюдава полицая в огледалото за обратно виждане.

— Записва номера в бележника си. Сигурно го е проверил и по радиостанцията — казва тя.

— Няма страшно. Поговори с него. Всичко ще се оправи.

— Всички тези щатски полицаи, които дебнат по пътищата, имат камери на таблото, нали?

— Не знам.

— Сигурно търсят колата. И трима души в нея. Ще трябва да я скрием в плевнята. Може би за няколко години.

— Не бързай да се стряскаш. Сигурно просто ще те глоби за превишена скорост.

Кайли чува хрущенето на ботушите на полицая по чакъла, когато той излиза от колата си и тръгва към тях. Чува как жената сваля прозореца.

— О, боже! — прошепва жената, докато чака.

Ботушите на полицая спират да хрущят пред отворения прозорец.

— Проблем ли има, полицай? — пита жената.

— Госпожо, наясно ли сте с каква скорост се движехте? — пита полицаят.

— Не — отвръща тя.

— Радарът ми отчете 84 километра в час. Тук има ограничение от 40 километра заради училището. Вероятно не сте видели знаците.

— Не. Не знаех, че наблизо има училище.

— Има много знаци, госпожо.

— Съжалявам, просто не ги видях.

— Ще трябва да погледна… — започва полицаят и спира.

Кайли знае, че гледа към нея. Цялата трепери.

— Господине, това дъщеря ви ли е до вас? — пита полицаят.

— Да — отговаря мъжът.

— Госпожице, бихте ли си вдигнали главата, моля?

Кайли вдига глава, но продължава да стиска очи. Още трепери. Полицаят е видял, че нещо не е наред. Минава половин секунда, докато полицаят, Кайли, жената и мъжът обмислят следващия си ход.

Жената простенва и в следващия миг се чува пистолетен изстрел.

Четвъртък 8:35 ч.

Предполага се, че става дума за рутинен преглед. Шестмесечният рутинен преглед, за да се уверят, че всичко е наред и че ракът на гърдата е все още в ремисия. Рейчъл каза на Кайли да не се притеснява, защото се чувства чудесно и всичко почти със сигурност е наред.

Тайно, разбира се, тя знае, че може би не всичко е наред. Срещата й с лекаря е първоначално насрочена за вторника преди Деня на благодарността, но предишната седмица тя си пусна кръвни изследвания в лабораторията и когато доктор Рийд видя резултатите, каза на Рейчъл да дойде в четвъртък сутринта. Възможно най-рано. Доктор Рийд е сурова, спокойна и овладяна жена, по произход от Нова Скотия, и не е склонна да реагира пресилено на каквото и да е.

Рейчъл се опитва да не мисли за това, докато кара на юг по И-95.

Защо да се тревожи? Още нищо не знае. Може би доктор Рийд ще пътува за родното си място за Деня на благодарността и си е насрочила всички прегледи за по-ранен ден.

Рейчъл не се чувства болна. Всъщност от поне две години не се е чувствала толкова добре. Известно време си мислеше, че е любимка на лошия късмет, но всичко това се промени. Разводът е зад гърба й. Започна да си пише лекциите за курса по философия, който ще води от януари. Косата й, опадала от химиотерапията, порасна, силите й се върнаха и качва килограми. Психическата цена за всичко, случило се през последната година, е платена. Тя отново е организираната, спокойна жена, която работеше на две места, за да издържа Марти, докато завърши право, и да купи къщата на остров Плъм.

Само на трийсет и пет години е. Целият й живот е пред нея.

Да чукнем на дърво — мисли си тя и почуква по зелената част на таблото, за която се надява, че е дървена, но подозира, че всъщност е от пластмаса. В тайнствения мрачен хаос на багажника на волвото, модел 240, има стар бастун от дъб, но е безсмислено да си рискува живота, за да се разтършува за него.

Телефонът й казва, че часът е 8:36. Кайли сигурно е слязла от автобуса и сега върви през детската площадка със Стюарт. Тя взима телефона и праща на Кайли съобщение с глупавата шега, която пази за този момент цяла сутрин: "Как мислиш за немислимото?"

Когато след една минута все още няма отговор, Рейчъл й го праща: "С глава".

Отново никакъв отговор.

"Разбрали го? От абсурдната серия е" — пише Рейчъл.

Кайли я избягва нарочно. Но — казва си Рейчъл с широка усмивка — на бас че Стюарт се смее с глас. Той винаги се смее на глупавите й вицове.

Вече е 8:38 и движението по пътя става по-оживено.

Не иска да закъснява. Никога не закъснява. Може би е по-добре да слезе от междущатската магистрала и да поеме по шосе № 1?

Канадците празнуват Деня на благодарността в друг ден, не в третия четвъртък на ноември, спомня си тя. Доктор Рийд сигурно я е извикала, защото резултатите от кръвните изследвания не са добри. "Не" — казва на глас и поклаща глава. Движи се напред. И дори ако все още има паспорт за царството на болните, няма да допусне това да я определя. Това е зад гърба й, заедно със сервитьорската работа, карането за "Юбер" и някога неустоимия чар на Марти.

Най-сетне използва пълния си потенциал. Сега е преподавател. Мисли за встъпителната си лекция. Може би Шопенхауер ще дойде в повече на студентите. Може би е по-добре да започне лекцията с вица за Сартр и сервитьорката в Дьо…

Телефонът й звънва и я стряска.

Непознат номер, пише на екрана.

Тя вдига и включва високоговорителя.

— Ало?

— Две неща трябва да запомниш — казва глас, променен от модулатор. — Първо, не си първата и със сигурност няма да си последната. Второ, запомни, че не става дума за пари. Става дума за Веригата.

Това трябва да е някаква шега — казва една част от мозъка й. Но други, по-дълбоко разположени, по-древни части от централния й мозък започват да реагират по начин, който би могъл най-точно да се опише като животински ужас.

— Струва ми се, че сте сбъркали номера — казва тя.

Гласът продължава все така равно:

— След пет минути, Рейчъл, ще получиш най-важното телефонно обаждане в живота си. Ще трябва да отбиеш и да спреш. Ще трябва да си събереш ума. Ще получиш подробни инструкции. Няма да се преструвам, че ще ти бъде лесно. Следващите няколко дни ще бъдат много трудни, но Веригата ще ти помогне да ги преодолееш.

На Рейчъл й е много студено. В устата си има вкус на стари монети. Главата й е олекнала.

— Ще трябва да се обадя на полицията или…

— Без полиция. Никакви органи на реда. Ще се справиш, Рейчъл. Нямаше да бъдеш избрана, ако не вярвахме, че си типът човек, който няма да изгуби самообладание. Онова, което ще бъде поискано от теб, ще ти се стори невъзможно за момент, но всъщност ти си напълно способна да се справиш.

По гърба й се плъзва невидимо късче лед. Бъдещето се процежда в настоящето. Едно ужасяващо бъдеще, което, изглежда, ще се разкрие напълно само след няколко минути.

— Кой сте вие? — пита тя.

— Моли се никога да не разбереш кои сме ние и на какво сме способни.

Разговорът прекъсва. Тя отново проверява номера, но той си остава скрит. Гласът обаче… Механично променен и равен. Уверен, вледеняващ, арогантен. Какво иска да каже собственикът му с думите, че ще получи най-важното обаждане в живота си? Тя поглежда в огледалото за обратно виждане, изкарва волвото от скоростната лента и минава в средната, в случай че някой наистина й се обади след малко.

Започва да чопли нервно един конец, измъкнал се от червения й пуловер, когато айфонът отново иззвънява.

Непознат номер.

Тя натиска зеления бутон на дисплея за приемане на разговора.

— Ало?

— Рейчъл О'Нийл? — пита глас.

Друг глас. На жена. Жена, която явно е много разстроена.

На Рейчъл й идва да каже Не. Иска да избегне надвисналата катастрофа, като каже, че е започнала отново да използва моминското си име Рейчъл Клайн, но знае, че е безсмислено. Нищо от това, което каже или направи, няма да попречи на тази жена да й съобщи, че се е случило най-лошото.

— Да — казва.

— Много съжалявам, Рейчъл, но имам ужасна новина. Имаш ли лист хартия и химикалка за инструкциите?

— Какво се е случило? — пита тя, вече наистина уплашена.

— Отвлякохме дъщеря ти.

Четвъртък, 8:42 ч.

Четвъртък, 8:56 ч.

Четвъртък, 9:01 ч.

Четвъртък, 9:16 ч.

Рейчъл се прибира в къщата си на остров Плъм, влиза в кухнята и се строполява на пода. Не е припадък. Не губи съзнание. Просто не е в състояние да се задържи във вертикално положение. Лежи на линолеума като размъкнат въпросителен знак. Сърцето й препуска, гърлото й е свито. Има чувството, че получава инфаркт. Но тя не може да получи инфаркт. Трябва да спаси дъщеря си. Сяда и се опитва да диша и да мисли. Казали са й да не се обажда в полицията. Сигурно се страхуват от полицията. Полицията ще знае какво да прави. Нали? Тя посяга към телефона, но се спира. Не. Не смее да рискува.

Не се обаждай в полицията. Никога не се обаждай в полицията. Ако открият, че го е направила, веднага ще убият Кайли. В гласа на онази жена имаше нещо. Отчаяние. Решимост. Ще го направи и ще се прехвърли на друга жертва. Цялата история за Веригата звучи невероятно, откачено, но… гласът на онази жена… прозвуча искрено. Жената очевидно изпитва ужас от Веригата и силата й и вярва, че тази сила съществува. И аз го вярвам — мисли си Рейчъл. Но не е задължително да се справи сама. Нуждае се от помощ. Марти. Той ще знае какво да направи.

Тя натиска копчето за бързо избиране на Марти, но обаждането отива директно в гласовата поща. Опитва отново и отново отива директно в гласовата поща. Поглежда списъка с номера и се обажда на номера в новата му къща в Бруклайн.

— Алооо — проточва Тами с мелодичния си глас.

— Тами? — пита Рейчъл.

— Да, кой е?

— Рейчъл се обажда. Опитвам се да се свържа с Марти.

— Извън града е.

— О? Къде?

— Ами, ъъъ… как се казваше…

— На работа?

— Не. Нали се сещаш… онова място, където ходят всички да играят голф?

— Шотландия?

— Не! Където ходят всички. Той много се развълнува.

— Голф, кога пък е започнал…? Няма значение. Виж, Тами, опитвам се да се свържа с него по спешен въпрос, а телефонът му не отговаря.

— Замина с колегите от фирмата. Фирмена сбирка е и са им взели телефоните.

— Къде е тази сбирка, Тами? Моля те, помисли.

— Огъста! В Огъста е. Мисля, че имам номера на хотела, ако ти трябва.

— Трябва ми.

— Добре, чакай малко, да видя, да, ето го. — Тя диктува телефонен номер.

— Благодаря, Тами. Ще му звънна.

— Чакай, какво е толкова спешно?

— А, нищо особено, имам проблем с покрива, теч, това е. Нищо страшно. Благодаря — казва и затваря.

После набира номера, който й е дала Тами.

— Хотел "Гленийгъл Огъста" — казва рецепционистката.

— Търся Марти О'Нийл. Аз съм, хм… съпругата му, а забравих в коя стая е.

— Момент да видя… седемдесет и четвърта. Сега ще ви свържа.

Тя свързва Рейчъл със стаята, но него го няма. Отново се обажда на рецепцията и моли жената да предаде на Марти да й се обади при първа възможност.

После затваря и отново сяда на пода. Замаяна е, онемяла, ужасена.

При наличието на толкова много зли хора със сериозен дефицит на добрите дела по света защо това се случва на нея, особено след всичко друго, през което е минала последните две години? А бедната Кайли е просто момиченце, просто… Телефонът иззвънява до нея. Тя го вдига и поглежда номера. Отново е "Непознат номер". О, не!

— Звъниш на бившия си съпруг? — казва изкривеният глас. — Това ли е наистина нещото, което искаш да направиш точно сега? Можеш ли да му се довериш? Можеш ли да му повериш живота си и живота на детето си? Ще се наложи, защото ако той каже нещо на някого, Кайли е мъртва, а мисля, че ще се наложи да убием и теб. Веригата винаги ще се защити. Може би няма да е зле да помислиш за това, преди отново да се обадиш на някого.

— Съжалявам. Аз… не успях да се свържа с него. Оставих му съобщение. Просто… Не знам дали ще успея да се справя сама, аз…

— Може по-късно да ти разрешим да потърсиш помощ. Ще ти пратим начин, по който да се свържеш с нас и да помолиш за разрешение. Но засега, ако ти е мил животът, не говори с никого. Намери парите и започни да избираш мишена. Ще се справиш, Рейчъл. С полицая на магистралата се справи добре. Да, точно така, видяхме те. И ще продължим да те наблюдаваме отблизо, докато всичко свърши. А сега се захващай с работа — завършва гласът.

— Не мога — възразява тя безпомощно.

Гласът въздъхва.

— Не избираме хора, които се нуждаят от продължителна подготовка. Това би било твърде изтощително за нас. Избираме силни хора. Хора, които могат да се оправят в живота. Ти си такава, Рейчъл. А сега ставай от проклетия под и се захващай за работа!

Разговорът прекъсва. Рейчъл гледа телефона с ужас. Те наистина я наблюдават. Знаят на кого се е обадила и какво прави. Блъсва телефона надалеч от себе си, става на крака и с препъване отива в банята, сякаш току-що е излязла от катастрофирала кола.

Надвесва се над мивката и наплисква лицето си с вода. Нито тук, нито другаде из къщата има огледало, освен в стаята на Кайли. Махнала е всички огледала заради визуалния ужас, съпътстващ окапването на косата й. Разбира се, никой от семейството не допусна тя дори да си помисли, че може да умре. Майка й, дългогодишна медицинска сестра, й обясни в самото начало, че ракът й е тип А2 втори стадий, който е лечим и се поддава на агресивна интервенция, включваща хирургическа намеса, последвана от лъчетерапия и химиотерапия. Но през първите няколко седмици, когато се поглеждаше в огледалото, Рейчъл виждаше как се смалява, изтънява и се топи.

Свалянето на всички огледала беше важен етап от процеса й на възстановяване. Без тях не й се налагаше да се вглежда в ужасяващия, блед, костелив паяк, в който се превърна в мрачните дни на химиотерапията. Възстановяването й едва ли би могло да се нарече чудо — шансовете за оцеляване при нейния тип рак на гърдата през първите пет години са 90 процента, — но въпреки това човек винаги може да се окаже един от останалите 10 процента, нали?

Тя спира водата.

Добре, че няма скапано огледало, защото Рейчъл от огледалото щеше да я погледне с мъртви, обвиняващи очи. Да оставиш тринайсетгодишно момиче да чака само автобуса на спирката? Мислиш ли, че това щеше да се случи, ако Кайли живееше с Марти?

Не, нямаше. Не и при него. Но се случи при теб, Рейчъл. Защото, хайде да си го кажем, ти си неудачница. Онези са сбъркали. Направили са трагична грешка. На трийсет и пет си и едва сега започваш първата си сериозна работа? Какво прави толкова години? Толкова пропилян потенциал. Корпусът на мира? Никой не ходи да работи за Корпуса на мира. Три години размотаване с Марти след Гватемала. Започна работа, когато той реши да кандидатства право.

Преструваш се. Обаче си просто една неудачница, а сега и горката ти дъщеря е вплетена в мрежата ти от провали.

Рейчъл насочва пръст към мястото, където стоеше огледалото. Ти, проклета кучко. Да беше умряла ти. Да беше от десетте процента, които умират!

Затваря очи, диша, брои обратно от десет и отваря очи. Тича в спалнята и се преоблича в черната пола и бялата блуза, които си е купила за началото на учебната година, когато започне работа. Отгоре облича скъпо изглеждащото кожено яке, открива чифт обувки с токчета с приличен вид, прокарва пръсти през косата си и грабва чантата си. Събира всички финансови документи, лаптопа си и договора си за назначение от общинския колеж в Нюбърипорт. Прибира и запаса на Марти от цигари, купени покрай ученето за държавния изпит, и запечатаната в случай на наводнение торбичка с пари за аварийни ситуации. На бегом отива в кухнята, подхлъзва се на токчетата и едва не си разбива носа в аспиратора. Запазва равновесие, грабва телефона си и хуква към колата.

Четвъртък, 9:26 ч.

Четвъртък, 9:38 ч.

Хммм, този случай е някак различен.

Няма доказателства, разбира се, че наистина е различен. Не бива да е различен. Те винаги казват същите неща, държат се по един и същ начин и после влизат в пътя. Човешките същества са досадно предсказуеми. Точно затова статистическите таблици за смъртността на населението са толкова точни.

А и това е само чувство, нищо повече. Тя може да се отърси от това чувство и да го замени с друго. Но точно днес не иска да го прави. Иска да си седи с лошото чувство, да продължи да го изпитва и да го накара да й обясни какво прави у нея. Ако чувството означава нещо, каквото и да е, то почти със сигурност е свързано с последния човек, присъединен към Веригата.

Може би няма да е зле да провери как върви играта в момента. Тя отваря криптирания файл на компютъра си и разглежда настоящите герои. Всичко изглежда наред. Брънка минус две е Ханк Калахан, зъболекар и учител в неделното училище от Ню Хампшър, който е свършил всичко, искано от него. Брънка минус едно е Хедър Портър, администратор в колеж, също от Ню Хампшър, която е свършила всичко, искано от нея. Нулевата брънка е Рейчъл О'Нийл, или както предпочита да се нарича сега — Рейчъл Клайн. Бивша сервитьорка и шофьор на "Юбер" която скоро започва работа като преподавател в общинския колеж. Рейчъл ли е слабата брънка?

Няма особено значение, дори да е така. Както все повтаря Оли, Веригата е до голяма степен саморегулиращ се механизъм, който поправя увредената си ДНК със съвсем малко външна помощ.

— Не се притеснявай. Всичко ще се оправи — казваше мащехата й.

И беше права. Обикновено нещата се оправят сами. Тя също беше оправена накрая, разбира се. Не, Рейчъл няма да създава проблеми. Никой от тях няма да го направи, никой не би могъл. И Рейчъл ще влезе в пътя като всички останали. Или това, или и двете с дъщеря й ще умрат. При това ще умрат в ужасни мъки, за назидание на останалите.

Четвъртък, 9:42 ч.

На улицата пред банката Рейчъл се бори със сълзите и пристъпите на паника. Какво ще прави? Нищо не може да направи. Провали се на старта. О, боже, горката ми Кайли! Поглежда часовника на телефона си. 9:43. Подсмърква, избърсва си лицето, поема си дъх и се връща обратно.

— Госпожице, не можете… — казва някой, когато тя влиза в кабинета на Колин.

Той вдига поглед от компютъра си със стреснато, гузно изражение, сякаш е търсил в Гугъл някакво особено извратено порно.

— Рейчъл, казах…

Тя сяда и устоява на импулса да прескочи бюрото, да опре нож в гърлото на Колин и да се разкрещи на касиерите да й дадат проклетите пари в банкноти с непоредни номера.

— Ще взема всеки заем, който предлага банката, независимо от лихвата, без значение колко е раздута. Парите ми трябват, Колин, и аз няма да изляза от този проклет кабинет, преди да ги получа.

Очите й, тя знае, имат пиратски, опасен блясък, като очите на крадец. Погледни ме — сякаш казват те. — В момента съм способна на всичко. Наистина ли искаш денят ти да започне с охраната, която ме извлича от кабинета ти с писъци и борба? Колин си поема дълбоко дъх.

— Ами, хм, имаме един деветдесетдневен заем за домашно финан…

— Колко мога да получа? — прекъсва го Рейчъл.

— Петнайсет хиляди долара ще покрият ли разходите по, хм, покрива?

— Да.

— Лихвата ще е доста над…

Спира да го слуша и го оставя да си каже стандартните неща. Не я интересува каква е лихвата или таксата за превода. Иска само парите. Когато той свършва, тя се усмихва и казва, че всичко звучи чудесно.

— Ще трябва да подготвя документацията — казва Колин.

— Може ли да ми преведете парите направо по сметката?

— Не искаш ли чек?

— Не.

— Ще ги преведем.

— Ще се върна след час да подпиша документите — казва тя, благодари му и излиза.

Поглежда надраскания набързо извънредно уличаващ списък.

Четвъртък, 10:57 ч.

По всички станции на радиото говорят за убийство на щатски полицай близо до Плейстоу. В Ню Хампшър стават само по три-четири убийства всяка година, така че стрелбата е голяма новина за всички медии.

Репортажите я изнервят, затова тя изключва радиото. Малко след границата, в Хамптън, Ню Хампшър, открива точното място, което й трябва — "Оръжия и стрелбище на Фред". Минавала е покрай магазина на Фред хиляди пъти и никога не й е хрумвало да си купи нещо оттам.

До днес. Паркира волвото и влиза в магазина. Стомахът още я боли от удара в корема и докато ходи, изкривява лице в гримаса от болка. Фред е висок, едър, дружелюбен на вид и около шейсетгодишен, с фирмена шапка на "Джон Диър", джинсова риза и джинси. Лицето му е обсипано с белези от пъпки, но иначе е приятен старец. Най-забележимото нещо в него като че ли е коланът за оръжия, увиснал ниско на кръста му. На колана в открити кобури са втъкнати два полуавтоматични пистолета, чиято цел, предполага Рейчъл, е да обезкуражават потенциални крадци.

— Добр'утро, госпожо — казва той. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Дошла съм за пистолет. Нещо, което мога да държа в стаята си за самозащита, нали разбирате? В квартала се носят слухове за крадци.

— От Бостън ли сте? — пита той с изражение, което сякаш добавя: градът на Ноам Чомски, обществото за дебати в Харвард и Тед Кенеди.

— Нюбърипорт — казва тя и после се запитва дали не е било по-добре да каже друг град.

— И ви трябва пистолет? Трийсет и осми калибър, нещо такова ли?

— Да, точно така. Нося си шофьорската книжка.

— Ще вкарам името ви в системата. Чака се два дни, докато ви проверим.

— Какво? Не, трябва ми по-скоро — казва тя, като се опитва да не звучи подозрително.

— Ами, госпожо, днес мога да ви продам винтовка или пушка помпа, която си изберете — казва Фред и посочва редица дългоцевни оръжия.

Рейчъл е висока почти метър и осемдесет, но всички оръжия й изглеждат прекалено големи за нея и прекалено трудни за скриване под палтото, докато се присламчва към някое нещастно дете.

— Нямате ли нещо по-компактно?

Мъжът потърква брадичката си и я поглежда странно, преценяващо. Ще й се да изглежда по-хубава. Привлекателните жени никой не ги гледа по този начин… поне не толкова често. Между двайсетте и трийсетте си години Рейчъл изглеждаше като Дженифър Конъли в "Хълк" на Анг Лий, според Марти, но от този вид вече няма и следа, разбира се. Очите й са хлътнали, под тях тъмнеят сенки, а руменината трайно е напуснала бузите й.

— В закона има изискване за минимална дължина на цевта, но какво ще кажете за ето това? — казва мъжът и изважда изпод тезгяха нещо, за което казва, че е помпа Ремингтон модел 870 Експрес Синтетик Тактикъл.

— Това може да ми свърши работа — отвръща тя.

— Производство 2015 е, използвана. Ще ви я дам за триста и петдесет.

— Ще я взема.

Мъжът прави гримаса. Очевидно е очаквал тя да се пазари, но Рейчъл е толкова отчаяна, че е готова да плати колкото поиска. Тя го вижда как поглежда навън към паркинга и забелязва, че колата й е грохнало оранжево волво 240.

— Слушайте сега — казва той. — Ще добавя към пушката кутия с патрони и един урок по стрелба. Искате ли да ви покажа как се използва?

— Да, моля.

Фред я води на стрелбището зад магазина.

— Стреляли ли сте някога? — пита я.

— Не. Но съм държала пушка. Винтовка, в Гватемала. Но никога не съм стреляла.

— Гватемала?

— Корпусът на мира. Копаехме кладенци. Двамата с Марти, бившия ми съпруг, бяхме с хуманитарни дисциплини, затова, естествено, ни пратиха в джунглата да работим по проект за напоителна система. Нямахме представа с какво се захващаме. Взехме и дъщеря ни Кайли, тя още беше бебе. Откачена работа, като се замисли човек. Веднъж Марти каза, че е видял ягуар до лагера. Никой не му повярва. А веднъж стреля с пушката и си нарани ръката.

— Е, аз ще ви покажа как да стреляте правилно — казва Фред и й подава чифт шумозаглушители за ушите, след което й показва как се зарежда оръжието. — Притиснете я към рамото. Ще даде откат, патронникът е за двайсет патрона. Не, не, по-силно. Подпрете я с тяло. Ако остане пространство, пушката ще ви удари в ключицата. Не забравяйте третия закон на Нютън. Всяка сила предизвиква равна по големина, но противоположна сила[1].

Фред натиска някакво копче и макарата спуска хартиена мишена, която спира на седем метра от тях. В клаустрофобичното стрелбище мирише на смазка и барут. Мишената представлява страховит мъж с оръжие в ръка. Не е ужасено дете.

— Дръпнете спусъка, точно така, леко и без да бързате.

Тя дърпа спусъка, чува се оглушителен гръм и Фред се оказва прав за третия закон на Нютън. Прикладът я блъсва в рамото. Когато отваря очи и поглежда към хартиената мишена, открива, че тя е унищожена.

— На седем метра или по-малко няма да имате проблеми. Ако крадецът е по-далече и тича, го оставете да тича. Схващате ли?

— Да го оставя да тича към мен, за да мога да го убия, или да го оставя да избяга и да се обадя на полицията.

Той й намига.

— Схватлива сте.

Тя взима патроните и плаща с парите за спешни случаи. Благодари на Фред, излиза от магазина, влиза в колата и слага пушката на мястото до шофьора. Ако я наблюдават през телефона й по някакъв начин, дано да видят, че се отнася сериозно към задачата си и работи по въпроса с отвличането.

Четвъртък, 11:18 ч.

Търговският център в Хамптън е идеалното място, откъдето да си купи телефони еднодневки. Тя вкарва колата в едно свободно място на паркинга, отваря багажника и започва да рови из него в търсене на шапката на Ред Сокс на Кайли. Собствената й шапка на Янкис понякога привлича вниманието, докато шапка на Сокс или Пейтриътс е нещо нормално. Тя открива шапката, слага си я и придърпва козирката ниско над очите.

Телефонът й иззвънява и стомахът й се обръща.

— Ало? — казва тя веднага, без да погледне кой се обажда.

— Здрасти, Рейчъл, обажда се Джени Монкрийф, класната на Кайли.

— О, Джени, да, здравей.

— Чудехме се къде е Кайли.

— О, да, тя е болна. Щях да се обадя да предупредя.

— Трябва да се обадиш преди девет.

— Следващия път непременно. Съжалявам. Днес няма да дойде, не се чувства добре.

— Какво й е? Нещо сериозно?

— Просто настинка. Надявам се. И, ъъъ… повръщане.

— О, божичко! Съжалявам да го чуя. Надявам се, че до утре ще се оправи. Говори се, че е подготвила страхотна презентация за Тутанкамон.

— Не съм, ъъъ… сигурна за утре. Ще видим. Тези настинки са непредсказуеми. Виж, трябва да вървя, тъкмо й купувам лекарства.

— Докога ще отсъства?

— Не зная. Трябва да тръгвам. — Рейчъл има изчакващо обаждане от Непознат номер. — Доскоро, Джени, имам болна дъщеря, трябва да бягам — казва Рейчъл и отговаря на второто обаждане.

— Дано се стараеш, Рейчъл. Разчитам на теб. Няма да освободят момчето ми, докато не намериш някого, който да заеме мястото му — казва жената, отвлякла Кайли.

— Правя всичко по силите си — отвръща Рейчъл.

— Казаха, че са ти пратили съобщение и са ти казали за семейство Уилямс.

— Да.

— Ако се измъкнеш от всичко това, ще трябва да си мълчиш, иначе ще те накажат, както са наказали тях.

— Ще си мълча. Старая се, правя всичко по силите си.

— Продължавай, Рейчъл. Не забравяй, ако ми кажат, че си създала проблеми, няма да се поколебая да убия Кайли!

— Моля те, не говори така. Аз…

Но жената затваря. Рейчъл се вторачва в телефона. Ръцете й треперят. Жената очевидно е пред истерия. Кайли е заложник на жена, която звучи така, сякаш е на ръба на нервен срив. Един младеж излиза от колата си в отсрещната редица. Поглежда я особено за миг и после мрачно й кимва. И той ли е агент на Веригата? Навсякъде ли са? Тя преглъща ужасен стон, прибира телефона в чантата си и тръгва бързо към двойните врати на търговския център.

Супермаркетът "Сейфуей" е отворен и вече е пълно с хора. Тя грабва една кошница, минава бързо покрай изложените стоки за Деня на благодарността и открива рафтовете с евтини мобилни телефони. Избира си един, който изглежда прилично, евтин модел от AT&T, който може да прави снимки и клипове. Струва 14.95 долара. Тя слага дванайсет телефона в кошницата, после добавя още два. Четиринайсет. Ще стигнат ли? На рафта са останали само още шест. Майната му! Взима и тях.

Обръща се и вижда Вероника Харт, ексцентричната си съседка, която живее през пет къщи на остров Плъм. О, боже! Единствената причина да дойде тук е да избегне срещи с познати. Ако Вероника види телефоните, ще я попита дали се готви за края на света и после ще отбележи, че ако апокалипсисът дойде, клетките от мобилната мрежа ще бъдат унищожени от зомбита. Ще й изнесе цяла лекция, Рейчъл се спотайва зад непродадените стоки от Хелоуин и изчаква, докато Вероника плаща и си тръгва.

Прекарва телефоните през касата за самообслужване. След това отива в железарията "Ейс Хардуеър" и купува въже, вериги, катинар и две ролки широко тиксо.

Касиерът е хипстър с дълги бакенбарди тип Елвис и слънчеви очила.

— Трийсет и седем и петдесет — казва той.

Рейчъл му подава две по двайсет.

— Сега трябва да кажете "Не е това, което си мислите" — казва касиерът.

Рейчъл няма представа за какво говори.

— Какво?

— Всичко това — казва той и прибира покупките й в две найлонови торби. — Прилича на комплект за начинаещи, които ще си играят на "Петдесет нюанса сиво", обаче аз съм сигурен, че има по-невинно обяснение.

Истинското обяснение е много по-ужасяващо.

— Не, точно за това са — казва Рейчъл и бързо излиза от магазина.

Четвъртък, 11:59 ч.

, затова няма представа колко е часът, но мисли, че може би още не е станало оКайли няма телефонбяд. Не чува нищо, но вижда светлина през прозорчето на мазето.

Сяда в спалния чувал. Тук, долу, е толкова студено, че по краищата на прозореца се е образувал скреж. Може би, ако тича на място, ще се стопли?

Измъква се от спалния чувал и застава по чорапи на ледения бетонен под. Прави няколко крачки, докато веригата се опъне, и тези крачки не са много. Може да направи малък кръг около леглото и после обратно до старата чугунена печка. Дали е толкова тежка, колкото изглежда? Отива до нея и с гръб към камерата я бутва. Печката не помръдва. Нито сантиметър. Бързо се връща обратно в спалния чувал и чака, завита в него, напрягайки слух, за да чуе, ако вратата към мазето се отвори, но никой не идва.

Заети са. Не я наблюдават през камерата. Поне не непрекъснато. Сигурно са я свързали с лаптоп и поглеждат екрана само от време на време. Ако успее да помръдне печката, какво следва? Все още ще е закопчана за проклетото нещо и ще стои пред стълбите, без да може да избяга.

В спалния чувал оглежда гривната на белезниците около китката си. Между метала и кожата няма почти никакво пространство. Може би един-два милиметра, не повече. Ще може ли да изхлузи гривната от китката си при толкова малко разстояние? Изглежда малко вероятно. Как го е правил Худини? Приятелят й Стюарт беше гледал сериала за Худини и я убеди и тя да го гледа. Определено не помни Худини да е изхлузвал белезници от ръцете си в който и да е от номерата си. Винаги ги отключва със скрит ключ. Ако някога се измъкне оттук, ще трябва да придобие някакви умения за оцеляване. Самозащита, отключване на белезници. Тя разглежда гривната отблизо. В метала, точно под миниатюрната ключалка, са отпечатани думите PEERLESS HANDCUFF COMPANY. Ако искаш да ги отвориш, пъхаш ключето в ключалката и завърташ наляво или надясно, след което гривната се отваря. Трябва й нещо, което ще свърши работата на ключа и ще отвори механизма. Ципът на спалния чувал не става. Моливът, който й дадоха за рисуване, също не става. Нито едно от нещата в кашона не става, освен може би…

Тя поглежда тубичката паста за зъби. От какво е направена? Метал? Пластмаса? Знае, че маслените бои се държат в метални тубички, но пастата за зъби? Оглежда тубичката внимателно, но не успява да разбере от какво е. Марката е "Колгейт", "Колгейт Кавити Протекшън". Прилича на старата тубичка с паста за зъби, която държат от години в банята за гости. Възможно ли е да използваш острия край в долната част, за да отключиш белезници?

Пъха ъгъла на тубичката в ключалката и отключването започва да й се струва възможно. Ще трябва внимателно да откъсне края на тубичката и да се опита да я оформи като ключ. Жената ще я убие, ако разбере, че се опитва да избяга. Опитът за бягство е опасно и крайно несигурно начинание, но е по-добре, отколкото да седи и да не прави нищо.

Четвъртък, 12:15 ч.

Пред къщата й стои нисък мъж. Пушката е на седалката до шофьорското място. Рейчъл спира и посяга към пушката. Сваля прозореца и слага пушката в скута си.

— Здравейте? — казва въпросително.

Мъжът се обръща. Оказва се старият доктор Хейвъркамп, който живее през две къщи от нейната.

— Здравей, Рейчъл — отвръща той весело с мекия си мейнски акцент.

Рейчъл връща пушката на съседната седалка и излиза от колата. Доктор Хейвъркамп държи нещо в ръка.

— Мисля, че е на Кайли — казва той. — Пише й името на калъфа.

Сърцето на Рейчъл подскача. Да, това е айфонът на Кайли и може би ще й подскаже къде се намира дъщеря й. Грабва телефона от ръцете му и го включва, но единственото, което се появява на екрана, е полето за паролата от четири символа на фона на Ед Шийрън, свирещ на китара. Рейчъл не знае паролата и е сигурна, че няма да успее да я отгатне. Ако сбърка три пъти, телефонът ще се заключи за двайсет и четири часа.

— Наистина е на Кайли. Къде го намерихте? — пита Рейчъл, като полага усилия да говори безгрижно.

— На спирката на автобуса. Разхождах Честър и си помислих: "Я, телефон" вдигнах го и видях името на Кайли на гърба. Сигурно го е изпуснала, докато е чакала училищния автобус.

— Ще се зарадва, че се е намерил. Благодаря.

Рейчъл не го кани вътре и не му предлага кафе. В този край на Масачузетс това е почти криминално деяние, но тя няма време.

— Ами аз по-добре да тръгвам тогава. Имам да изпомпвам тиня. Доскоро — казва той.

Тя го наблюдава как върви през папура към лодката си. Когато той изчезва от поглед, внася пушката и останалите си покупки в къщата, пийва малко вода и включва лаптопа. Екранът му светва и за миг тя го поглежда подозрително. Дали я наблюдават през камерите на лаптопа и телефона? Някъде е чела, че Марк Зукърбърг е залепил парченце непрозрачно тиксо върху окото на камерата на всичките си електронни устройства от съображения за сигурност. Тя вади тиксо от едно кухненско чекмедже и прави точно това, покрива камерите на телефона си, на лаптопа и на айпада. Сяда до масата в хола. Време е да се върне към задачата си. Трябва да отвлече дете? Тя се изсмива мрачно. Как изобщо е възможно подобно нещо? Това е лудост. Пълна и неподправена лудост. Как би могла да извърши нещо подобно?

Отново се пита защо са избрали нея. Какво са видели в нея, което да ги накара да помислят, че ще е способна да извърши нещо толкова откровено злонамерено като отвличане на дете? Тя винаги е била доброто момиче. Пълна отличничка в гимназията "Хънтър Колидж". Шестици на всички матури и блестящо представяне на интервюто за Харвард. Никога не кара с превишена скорост. Плаща си данъците. Никога не закъснява. Всеки фиш за неправилно паркиране предизвиква агония. А сега трябва да извърши едно от най-ужасните неща, които някой някога може да причини на едно семейство.

Поглежда през прозореца. Навън е прелестен ясен есенен ден. Заливът е пълен с птици и неколцина рибари, които копаят за стръв в калта до водата. Тази част от остров Плъм е микрокосмос за този район от Масачузетс. От тази страна на залива са по-малките къщи, до мочурището. От източната страна, отвъд залива, са големите празни летни къщи, които гледат към брега на Атлантическия океан. От западната страна на залива живеят нископлатени пожарникари, учители и ловци на раци, които са тук през цялата година. В източната страна къщите започват да се пълнят със заможни летовници през май или юни. Двамата с Марти си мислеха, че тук ще бъдат в безопасност. В по-голяма безопасност, отколкото в Бостън. Безопасност, какъв майтап! Никой не е в безопасност. Как са могли да бъдат толкова наивни да си помислят, че могат да живеят където и да е в Америка и да са в безопасност?

Марти. Защо още не й се е обадил? Какво, по дяволите, прави в Огъста? Вади списъка с имена, който направи след проучването във фейсбук, и започва отново да разглежда профилите. Колко много щастливи усмихнати лица! Някое от тези усмихнати момченца и момиченца Рейчъл ще трябва да заплаши с оръжие и да го вкара в колата си. И къде, в името божие, ще скрие клетото дете? В никакъв случай не в собствената си къща. Стените са дървени и няма звукоизолация. Ако някой се разкрещи, ще го чуят половин дузина съседи. А и в къщата няма нито мазе, нито таван. Както каза Колин Темпъл, тази къща не е нищо повече от плажна вила с напомпано самочувствие. Може би трябва да се крие в мотел? Не. Това е откачено. Ще трябва да отговаря на твърде много въпроси.

Поглежда през прозореца към големите къщи от другата страна на залива и изведнъж й хрумва много по-добър план.

Четвъртък, 12:41 ч.

Тя тича в спалнята, сваля си полата и нахлузва чифт джинси и маратонки. Облича червения си пуловер, слага шапката на Ред Сокс на Кайли и блуза с цип и качулка. Отваря френския прозорец и излиза на верандата. Върви към тясната пясъчна пътека, която следва брега на залива между папурите. Студен вятър, гниещи водорасли. Звуци от радио и телевизия долитат от къщите, които гледат към водата.

Тя се движи близо до брега, докато не преполовява пътя до източната страна на залива. После свива към Северния булевард и започва да оглежда просторните къщи с изглед към океана, като се старае да остане незабелязана.

Всички летовници са си тръгнали, но кои от тези къщи принадлежат на летовници и кои са на постоянни местни жители? Откакто островът се сдоби със собствена канализация и водоснабдяване, има повече постоянни жители, но богаташите с наследствени пари имат непоклатими навици: пристигат в края на май в Деня в памет на загиналите във войните и си тръгват в Деня на труда през септември, като прелетни птици.

Въпрос на секунди е да определи дали някоя къща има обитатели или не: светнати лампи, кола на алеята отпред, гласове. Също толкова лесно е и да определи кои къщи са празни само временно: лампите не светят, няма кола на алеята, но в пощенската кутия има писма и газта не е изключена.

Да определи дали къщата е празна и вероятно ли е да остане така по-дълго време, е малко по-трудно, но не чак толкова, колкото си мислят хората. Лампите не светят, токът е спрян, както и интернетът, няма поща в кутията и газта е изключена. Но и тези къщи може би са на жители на Бостън или Ню Йорк, които работят в града от понеделник до петък и после се появяват тук в събота сутрин в ботите и палтата си от Ел Ел Бийн — и които малко ще се изненадат, ако намерят непозната в кухнята си, застанала до вързано на стол дете.

Това, което й трябва, е къща, подготвена за зимата. Североизточните ветрове по това време на годината са особено свирепи и макар повечето къщи с изглед към океана да са построени на дюните над брега, ако се развихри буря по време на прилив, вълните понякога стигат до верандите и могат да счупят скъпите им прозорци. Затова, ако собствениците на някоя къща няма да се връщат до Коледа или до пролетта, те ще заковат дъски върху прозорците, гледащи на изток.

Прозорците на няколко от по-големите къщи са заковани и недалеч има една, която особено се харесва на Рейчъл. Тухлена е, което е рядкост по тези места. Почти всички останали къщи около залива са дървени. Още по-хубав от тухлените стени е фактът, че къщата има истинско подземно мазе. Това й казва, че е строена преди 1990, когато е приета поправка към закона за строителството, задължаваща собствениците на къщи да ги подсигурят срещу наводнение, което значи да ги качат на стълбове над земята.

Рейчъл обикаля обещаващата къща и я разглежда. Прозорците към океана са заковани, както и страничните. Тя прескача оградата и проверява електрическото табло и газовите тръби. И газта, и токът са спрени, а пощенската кутия е празна. Очевидно е, че цялата поща е пренасочена или се пази в местния пощенски клон. Табела на пощенската кутия известява света, че къщата е собственост на семейство Апънзелър. Тя ги познава бегло. Възрастна двойка. Той е почти на седемдесет, по произход от Бостън, и е пенсиониран професор по химия от университета "Емъри". Жена му Илейн е с десетина години по-млада от него. И за двамата е втори брак. Ако Рейчъл не се лъже, те прекарват зимата в Тампа, Флорида.

Качва се на източната веранда. Тя е снабдена с дъсчени стени, което значи, че човек може да седи на верандата, без да го види никой, освен хората, минаващи точно пред верандата по плажа. По това време на годината по плажа не се разхождат много хора. Задният вход води директно в кухнята. Състои се от заключена мрежеста врата, която се отваря, когато Рейчъл я дръпва достатъчно силно. Кухненската врата зад нея е с обикновена брава с топка.

Оглежда я внимателно и я снима с телефона си. Прекарва десет минути в Гугъл, търсейки информация за изображението, и установява, че бравата е псевдоджорджиански модел F40 на Шлейг, който, според няколко ключарски сайта, може да се отвори с помощта на чук и длето.

Притеснително обаче е, че на кухненския прозорец има лепенка, която предупреждава, че къщата се охранява от "Атомик Алармс". Ако отвори задната врата, може да се окаже, че разполага с трийсет секунди да открие кутията с кода на алармата, а ако не успее да набере кода достатъчно бързо, целият ад ще се стовари на главата й, нали така? Лепенката на "Атомик Алармс" обаче изглежда стара. Някога е била яркосиня, но сега е избеляла до бледосиво. Дали алармата работи, ако е спрян токът?

Има и още един огромен проблем с къщата. Семейство Апънзелър живеят точно до една от много пътеки през дюните към плажа на острова. По това време на деня никой не ползва пътеките, но сутрин, предполага Рейчъл, тук сигурно гъмжи от кучкари и любители на сутрешните разходки. Ако от къщата се разнасят детски писъци, всички ще чуят, освен ако тя не успее да звукоизолира мазето. Една дебела дъска, закована за прозореца на мазето, може да свърши работа, но няма да е най-доброто решение. Тя си спомня предупреждението на Волтер, че съвършенството е враг на доброто. Може да прекара една седмица в търсене на най-подходящата празна къща, и това ще е седмица, през която Кайли страда в друго мазе. Освен лепенката за алармената система и пътеката през дюните, къщата на Апънзелър е доста близо до съвършенството. Малко е отдалечена от останалите къщи в този район и отчасти изолирана от околния свят от дюните. Най-близкият път е на около петнайсет метра, а и семейството е засадило кипариси, за да се опази от лъчите на залязващото слънце.

Рейчъл сяда на един от дъсчените столове на задната веранда на семейство Апънзелър и набира номера на една охранителна фирма, "НюбъриХоум Секюрити".

— НХС, тук Джаксън, с какво мога да бъда полезен? — казва мъжки глас с толкова силен източен акцент, че действа като шкурка на ушите.

— Да, здравейте. Можете ли да ми помогнете с един въпрос, свързан с алармени системи?

— Ще пробвам.

— Казвам се Пеги Монро. Живея на острова. Дъщеря ми трябваше да разходи неаполитанския мастиф на Елси Танър, докато тя е извън града, и Елси й даде ключа, но на прозореца има стара лепенка на "Атомик Алармс" и дъщеря ми се притеснява, че ако отвори вратата, алармата ще писне. Имате ли идея какво да направим?

Рейчъл е нова в играта на лъжите. Не е сигурна дали е по-добре да говори възможно най-малко или да бъбри неспирно и да бълва имена и подробности, за да приспи подозренията. Избрала е втория вариант и сега се притеснява, че се е оплела. Джаксън се прозява.

— Ами, госпожо, мога да дойда и да погледна, ако искате, но минималната такса е петдесет долара.

— Петдесет долара? Че това е повече, отколкото й плащат, за да разхожда кучето.

— Да, и аз така си помислих. Вижте, мисля, че дъщеря ви няма да има проблеми. "Атомик Алармс" фалираха през деветдесетте. Повечето им обекти минаха към "Брийз Секюрити", но те свалиха всички стари лепенки на Атомик от прозорците на клиентите, така че ако на онзи прозорец има лепенка на "Атомик Алармс", алармената система не е включена към мрежата. Видяхте ли по-нови лепенки?

— Не.

— Значи няма да има проблеми. Ако все пак алармата звънне, обадете ми се и ще дойда да видя дали мога да помогна.

— Много ви благодаря.

Връща се в къщата си от другата страна на острова и открива длето и чук в старата кутия с инструменти на Марти. Кутия с инструменти, която той така и не е ползвал никога. Брат му Пийт, а не Марти, е инженерът, специалистът по коли, човекът, способен да поправи всичко. Когато се преместиха тук, Пийт направи къщата годна за живеене по време на една от отпуските си.

Сърцето й замира. Ако с Кайли се случи нещо, това ще разбие сърцето на Пийт. Чичото и племенницата са много привързани един към друг. Рейчъл усеща как сълзите отново пълнят очите й и ги преглъща. Хленченето няма да върне Кайли.

Тя слага чука и длетото в един спортен сак и добавя фенерче. За всеки случай взима и пушката. Сакът се напълва. Докато върви надолу по пътеката, започва да ръми. Сега небето е сиво и на запад се виждат зловещи тъмни облаци. Дъждът е добре дошъл. Той ще принуди кучкарите и любопитковците да си останат вкъщи.

Рейчъл се чуди дали похитителите на Кайли я държат на топло и дали са й създали удобства. Тя е чувствително момиче. Има нужда от грижи. Рейчъл свива ръка в юмрук и се удря по бедрото. Идвам, Кайли, идвам, идвам. Вдига качулката си и продължава по Северния булевард към дома на Апънзелър.

Да, кипарисите пред къщата ще свършат доста добра работа в скриването на всякакви злонамерени действия в нея. Пресича пясъчната пътека и отново прескача ниската ограда. Оглежда правоъгълното прозорче на мазето, което се показва на около петнайсет сантиметра над земята. Дълго е около метър, високо около трийсет сантиметра. Тя почуква стъклото — не изглежда особено дебело, но ако се покрие с акрилна плоскост или дебела дървена дъска, може би, евентуално, звуците, идващи от мазето, ще бъдат заглушени.

Тя се връща на задната веранда и отваря мрежестата врата. Сърцето й препуска. Струва й се безумие да прави това посред бял ден, но се налага да побърза. Изважда длетото от сака и го поставя в средата на бравата, върху ключалката. После вдига чука и удря силно длетото. Чува се метален звън, но когато пробва бравата, тя не се завърта. Отново наглася длетото и удря още по-силно. Този път пропуска целта и чукът се забива в дървената врата.

Господи, Рейчъл!

Отново вдига чука и го стоварва върху длетото за трети път. Целият механизъм на бравата се строшава, разхвърчават се парчета. Оставя длетото и чука и колебливо пробва бравата. Топката се завърта и когато Рейчъл бутва, вратата се отваря със скърцане. Изважда пушката и фенерчето и сега, цялата разтреперана, влиза в къщата.

Стои в къщата, в която току-що е влязла с взлом. Трийсет секунди страх. Не се появява куче. Не звъни аларма. Никой не пищи. Не е просто късмет. Проучила е обекта добре. Къщата е празна и мирише на влага. Всички плоски повърхности в кухнята са покрити с тънък слой прах. Никой не е влизал тук от началото на септември.

Затваря кухненската врата след себе си и тръгва да проучи къщата. Тя се състои от три безинтересни етажа и едно много интересно мазе с тухлени стени, бетонен под и нищо друго, освен пералня, сушилня и бойлер. Къщата се държи на редици от бетонни колони и тя би могла, мисли си Рейчъл с отвращение, да завърже човек за една от тези колони с веригата. Поглежда през прозорчето над сушилнята. Ще го закове с дъска, която ще купи от железарията в града.

Потръпва със смесица от вълнение и отвращение. Как може да обмисля подобно нещо толкова хладнокръвно? Това ли причиняват на човек травмите? Да. Спомня си за дните на химиотерапията. Безчувствеността. Усещането как скача в пропаст и пада, пада, пада до безкрайност. Качва се на горния етаж, излиза през задната врата, затваря я, затваря и мрежестата врата и проверява дали брегът е напълно чист, преди да слезе по стълбите към плажа.

Прибира се вкъщи сред пръски от вълни и лек дъждец. Отваря лаптопа на масата в хола и започва да проверява фейсбук профилите на всички, включени в списъка й с потенциални мишени.

Важно е да избере правилната мишена. Трябва да избере точния вид жертва с точния вид семейство, хора, които няма да изпаднат в паника и да отидат в полицията и които ще имат пари да платят откупа, но и емоционалната издръжливост да извършат отвличане, за да си получат детето обратно.

Отново се запитва защо са избрали нея. Тя не би се избрала. В никакъв случай. Би избрала някой много по-стабилен. Семейна двойка, може би, с достатъчно пари.

Вади бележника си и написва няколко критерия, с чиято помощ ще съкрати твърде дългия списък. Никой познат, който би могъл да я познае по гласа. Никой от Нюбърипорт, Нюбъри или остров Плъм. Но и никой, който живее прекалено далече. Никой от Върмонт или Мейн, или на юг от Бостън. Хора с пари. Хора, които изглеждат стабилни. Никакви полицаи, журналисти или политици.

Разглежда имена и лица и за пореден път се удивява колко склонни са хората да споделят най-съкровените си тайни в мрежата, където може да ги види всеки. Адреси, телефонни номера, професии, брой деца, училища на децата, всички хобита и занимания.

С дете ще е най-сигурно. Децата са податливи. Най-малко вероятно е да се опитат да се борят или да избягат, а в същото време най-успешно ще дръпнат правилните емоционални струни на семейството си и ще го накарат да действа. Но децата са под постоянно наблюдение. Може да се окаже трудно да отвлече дете, без никой да я види.

— Освен ако е моето дете. Моето дете всеки може да го отвлече — казва на глас и подсмърча.

Минава през фейсбук, инстаграм и туитър и прилага критериите си. Орязва дългия списък до пет деца. Подрежда ги според това, колко са подходящи за целта й.

1. Дени Патърсън от Роули, Масачузетс

2. Тоби Дънлийви от Бевърли, Масачузетс

3. Белинда Уотсън от Кеймбридж, Масачузетс

4. Чандра Синг от Кеймбридж, Масачузетс

5. Джак Фентън от Глостър, Масачузетс

— Не мога да повярвам, че върша това — казва Рейчъл на себе си.

Макар че, разбира, не е длъжна да върши каквото и да е. Може просто да се обади в полицията или на ФБР.

Отделя известно време да обмисли този вариант. Наистина да го обмисли. ФБР са професионалисти, но жената, отвлякла дъщеря й, не се страхува от наказателната система. Тя се страхува от Веригата. Човекът преди нея във Веригата държи сина й. Ако Рейчъл създаде впечатление, че е ненадеждна, похитителката е инструктирана да убие Кайли и да си избере нова мишена. Жената звучи все по-истерично. Рейчъл не се съмнява, че е готова на всичко, за да си върне сина… Не, без ФБР. Освен това, когато направи обаждането, което самата тя е получила от онази жена, гласът й ще трябва да звучи точно толкова решително и опасно, колкото беше този на жената.

Прочита бележките за всяка от мишените. Първоначалният й избор изглежда наистина добре: Дени Патърсън. На дванайсет. Живее с майка си, Уенди, в Роули. Самотна майка, на сцената няма баща. Не е безпарична. Всъщност, изглежда, е доста добре финансово.

Рейчъл го обмисля. Какво искат онези, които управляват Веригата? Най-важното е самата Верига да продължи. Някои от хората по нея са по-богати от други, но по-важно от богатството е изискването да могат да мислят бързо, да бъдат дискретни, когато добавят нова брънка във Веригата, и да се погрижат тя да продължи. Всяка отделна брънка по Веригата е безценна. Мишените трябва да имат пари, но трябва и да са способни хора, податливи на манипулация и обзети от страх. Каквато е тя в момента. Една силна брънка с неколкостотин долара в банката е по-добра от слаба брънка милионер.

Киркегор казва, че скуката и страхът са корените на всяко зло. Злите хора, които стоят зад Веригата, искат парите, които им се плащат, а онова, от което се страхуват, е брънката, която може да разкъса цялата Верига. Тази брънка няма да е Рейчъл.

Обратно към Дени. Майката на Дени е собственик на компания, купена от телекомуникационния гигант АОЛ преди известно време. Обича сина си, хвали се с него непрекъснато. Изглежда корава и е малко вероятно да се срине психически. На четирийсет и пет е. Два пъти е участвала в Бостънския маратон, веднъж през 2013 и втори път миналата година. Миналата година е била по-бърза. Четири часа и две минути.

Дени обича видеоигри, Селена Гомес и да ходи на кино, а най-хубавото от гледната точка на Рейчъл е, че е луд по футбола. Ходи на тренировки три пъти седмично след училище и често се прибира вкъщи пеша.

Прибира се вкъщи пеша.

Къдраво, приятно, нормално дете. Няма алергии, няма здравословни проблеми, не е едър за възрастта си. Всъщност изглежда малко по-дребен от обичайното. Със сигурност не е вратар.

Майката има една сестра, която живее в Аризона. Бащата липсва. Живее в Южна Каролина. Женен повторно. В семейството няма полицаи или политически връзки.

Уенди е прегърнала електронната епоха и пуска статуси с местонахождението си в инстаграм и туитър почти непрекъснато. Благодарение на това, ако Рейчъл реши да проследи детето до тренировката по футбол, Уенди ще я информира своевременно къде, по дяволите, се намира самата тя.

Дете 1 звучи много обещаващо. Сега тя се прехвърля на дете 2: Тоби Дънлийви, също на дванайсет, от Бевърли. Има по-малка сестра. Майката непрекъснато пуска статуси във фейсбук за всичко, с което се занимава семейството.

Рейчъл отваря фейсбук профила на Хелън Дънлийви. Усмихната, приятна блондинка на около трийсет и пет. "Не съм невротична, прекалено съм заета, за да съм невротична" — пише под снимката й. Хелън живее в Бевърли с мъжа си Майк и сина и дъщеря си Тоби и Амилия. Майк е консултант по мениджмънт в банка "Стандард Чартърд" в Бостън. Хелън работи на половин ден като учителка в предучилищните групи в начално училище Норт Сейлъм.

Амилия е осемгодишна, четири години по-малка от Тоби. Рейчъл преглежда фийда на Хелън. Тя има занимания два дни в седмицата, сутрин, а останалото си време, изглежда, прекарва в постоянно информиране на приятелите си във фейсбук с какво се занимава семейството. Майк Дънлийви явно работи много в Бостън и най-често се прибира късно вечерта. Рейчъл научава това от статусите на Хелън, съобщаващи с кой влак се прибира Майк и дали тя ще остави децата да го изчакат, или ще ги приспи без него.

После Рейчъл открива профила на Майк в линкдин. На трийсет и девет е, отраснал е в Лондон и преди време е живял в Ню Йорк. Няма политици или полицаи сред роднините и изглежда достатъчно стабилен. Списва кулинарен блог, обича футбола и някога е работил в аукционна къща, преди да се насочи към консултантството. Най-бляскавото му постижение е продажбата на буркан Merda d' Artista[2] на Пиеро Мандзони.

Хелън има две сестри. Тя е средната. И двете сестри са домакини. Едната е омъжена за адвокат, другата е разведена, а бившият й съпруг е диетолог. Семейството прибира децата от училище всеки ден, но Тоби е привлекателна мишена, защото тъкмо е започнал да ходи на уроци по стрелба с лък. Два пъти седмично посещава сейлъмския клуб по стрелба с лък.

Стрелбата е новата страст на Тоби. Във фейсбук профила му има линк към очарователно видео в ютюб, което го показва как стреля по разнообразни мишени под звуците на Here Comes the Hotstepper на Ини Камоуз. А най-хубавото е, че от клуба той се прибира у дома пеша. Сам-самичък.

Тоби е добро момче. Повече деца трябва да са такива — мисли си Рейчъл и в следващия момент се сеща, че именно хора като нея показват съществуването на толкова много обсебващи, невротични родители.

Дете 1 и дете 2 изглеждат еднакво обещаващи, а освен тях Рейчъл разполага и с три солидни резерви. Отива в града за още покупки от железарията. В колата телефонът й започва да звъни.

— Здравейте, търся Рейчъл О'Нийл.

— Аз съм.

— Здравей, Рейчъл, обажда се Мелани от Отдела за измами в Чейс. Исках да те уведомя за необичайна активност по твоята Виза от тази сутрин.

— Добре.

Мелани задава няколко въпроса, за да потвърди самоличността й, след което минава по същество.

— Изглежда, че някой е употребил картата ти за купуването на биткойни за десет хиляди долара. Знаеш ли нещо за това?

— Не сте спрели превода, нали?

— Не, не сме. Но, хм, се чудехме…

— Аз бях. Аз ги купих. Всичко е наред. Просто инвестиция, която искахме да направим със съпруга ми. Виж, малко съм заета в момента и трябва да тръгвам.

— Значи няма необичайна активност?

— Не. Нищо необичайно. Всичко е наред. Но благодаря, че се обади. Сега наистина трябва да тръгвам. Дочуване — казва Рейчъл и затваря телефона.

В железарията взима поръчаната дъска за прозореца на мазето на Апънзелър, а по пътя обратно й се обажда Марти. Най-сетне! Тя се опитва да овладее сълзите, които бликват в мига, в който чува неизменно бодрото му, дружелюбно "Здрасти, мило, какво става?"

По някаква причина тя просто не може да намрази Марти, независимо колко й се иска. Има нещо в зелените му очи и тъмната чуплива коса. Майка й я предупреди, че е негодник, но този тип предупреждения винаги имат обратен ефект.

— Тами спомена нещо за протекъл покрив — казва Марти.

— Какво?

— Покривът. Тами каза, че течал.

— Къде си, Марти? — пита тя и за малко не добавя "Имам нужда от теб".

— В Огъста съм. На фирмена сбирка.

— Кога се връщаш?

— В петък вечер ще съм на линия, за да взема Кайли за уикенда, не се притеснявай.

Рейчъл преглъща стон.

— О, Марти! — прошепва тя.

— Това е утре, мило. Дръж се.

— Добре.

— Не е проблемът в покрива, нали? Какво става, миличко? Нещо не е наред. Кажи ми.

Имаш предвид, освен факта, че най-вероятно умирам, а дъщеря ни е отвлечена? — идва й да каже, но се въздържа. Въздържа се, защото Марти ще отиде право в полицията и няма да я разбере.

— Парите ли те притесняват? Знам, не плащам много редовно. Но ще оправя нещата, обещавам. Намери ли майстор?

— Не — равно казва Рейчъл. — Никой не ми помага.

— Колко зле тече?

— Не знам.

— Виж, мило, проверих прогнозата. Никой майстор няма дойде в дъжда тази вечер. Може би Пийт ще може да ти помогне?

— Пийт ли? Къде е Пийт?

— В Устър, мисля.

— Ще му пратя съобщение. Мисля, че това ми е позволено.

— Какви ги говориш? От кого да ти е позволено?

— Нищо. От никого. Да, може би ще питам Пийт. Ще го обмисля.

— Добре, миличко. Трябва да тръгвам. Ще се оправиш ли?

— Да, Марти — тъжно казва тя.

— Чао — казва той и затваря.

Без успокоителния му баритон в колата отново се възцаряват студ и тишина.

Четвъртък, 14:44 ч.

Четвъртък, 15:27 ч.

Кайли седи в спалния чувал. Държи тубата с паста за зъби в едната си ръка, китките я болят от напрежението при опитите да отключи белезниците. Спомня си видео от ютюб, което Стюарт й препоръча, за три начини за измъкване от белезници. Стюарт обожава такива неща — Худини, магии, трикове с измъкване от това или онова. Тя не гледа видеото. Потърси друго видео — за току-що открита тайна погребална камера във Великата пирамида.

Следващия път ще гледа. Ако има следващ път — мисли си, внезапно обхваната от ужас. Вдишва дълбоко и затваря очи.

Тя също харесва магията. Египтяните са живели в свят, гъмжащ от богове и демони. И тук има демони, но те са човешки същества. Тя се чуди дали майка й прави онова, което похитителите поискаха от нея. Чуди се дали похитителите са сбъркали майка й с друг човек. С човек, който има достъп до трезора на някоя банка или до държавни тайни… Поема си дълбоко дъх, изпуска го бавно, повтаря. Вече е по-спокойна. Не напълно спокойна, но по-спокойна отпреди. Слуша и не чува нищо.

Не, не е нищо. Винаги има звуци. Щурци. Прелитащ самолет.

Далечна река. Секундите минават, минутите. Тя иска реката да я вземе и да я отнесе от това място, от тези хора, да я отнесе от всичко това. Без значение накъде. Иска да легне по гръб и да остави течението да я носи през мочурищата към Атлантическия океан.

Не. То е измама. Сън. Това е реалността. Това мазе. Белезниците. Живей в настоящето — беше казала инструкторката в онзи час по отпускане и съсредоточаване, на който всички се бяха подигравали. — Присъствай в настоящия момент и виж всичко, което може да се види в този момент.

Тя отваря очи. Оглежда се, наистина се оглежда. Вижда всичко, което може да се види.

Четвъртък 15:31 ч.

Уенди Патърсън взима Дени от началото училище в Роули, води го на тренировка по футбол и отива с колата в Ипсуич, където си поръчва чай с ароматни подправки и соево мляко от "Старбъкс". Снима чая и бисквитата, украсена с мотиви за Деня на благодарността, която е купила за Дени, и качва снимката в инстаграм.

Дени се е преоблякъл в екипа си за тренировка и упражнява дриблиране със съотборниците си. Рейчъл го наблюдава от волвото си, което е паркирала през улицата, и в същото време държи под око туитър, фейсбук и инстаграм профилите на Уенди през телефона си. Гледа момчето и й призлява от съмнения. Как би могла да извърши подобно нещо? Това е най-големият кошмар, който човек може да причини на една майка, на едно семейство. Но после се замисля за Кайли, заключена в мазето на една луда жена. Отвличането е най-кошмарното нещо, което можеш да причиниш някому, но се налага да се направи.

Тя гледа как Дени играе и когато тренировката свършва, вижда, че, да, Уенди е все още в кафенето "Старбъкс" в Ипсуич. Дъждецът е спрял и изглежда, че Дени ще се прибере вкъщи пеша.

Уенди не споменава на стената си във фейсбук, че се готви да отиде да го вземе.

Може ли Рейчъл да го отвлече сега?

Преди си мислеше, че този път само ще наблюдава, а не че ще й се отвори възможност да отвлече детето. Още не е подготвила къщата на Апънзелър. Дъската за прозорчето не е закована. Не е сложила матрак. Но какво да прави, ако й се отвори възможност? Тя проследява момчето с колата, докато то върви към дома си заедно с някакъв приятел. Очевидно е, че няма как да похити две деца, затова ще трябва да изчака, докато се разделят. Рейчъл осъзнава, че изглежда крайно подозрително, карайки с десет километра в час по петите на две момченца.

Не е обмислила нещата както трябва. Няма представа къде се намира къщата на Дени. На главната улица ли е? В края на някоя сляпа улица? Проклина се, задето не провери маршрута от училище до дома му в картите на Гугъл.

Приятелят върви с Дени няколко пресечки, но след това му махва и двамата се разделят. Дени остава сам.

Малкият Дени е сам-самичък.

Пулсът на Рейчъл се ускорява. Тя поглежда седалката до мястото на шофьора. Оръжие, ски-маска, белезници, превръзка за очите.

Сваля прозореца и проверява всички огледала за обратно виждане.

Има свидетели. Старец с куче. Гимназистка, излязла да потича. Роули е заспало малко градче, но недостатъчно заспало точно днес. И после, просто ей така, Дени свива по една алея, вади ключ от джоба си и си влиза у дома.

Рейчъл паркира волвото от другата страна на улицата и проверява стената на фейсбук на Уенди. Сега вече се прибира, научава оттам.

Рейчъл разполага с осем или девет минути, докато Дени е сам вкъщи. Но дали е сам вкъщи? Дали няма куче или прислужница, или нещо подобно?

Може ли просто да си сложи ски маската, да прекоси улицата и да звънне на вратата? Как ще го вкара в колата, ако се наложи бързо да се махне оттам? Във филмите самотните похитители използват напоени с хлороформ парцали, за да хванат жетвите си. В аптеките дали се продава хлороформ? Ами ако сложи прекалено много и сърцето на горкото хлапе спре?

Тя скрива лице в ръцете си. Как е възможно това да й се случва? Кога ще се събуди от този кошмар? Превърта тези мисли отново и отново, докато не става твърде късно. Белият джип фолксваген на Уенди спира пред къщата и Уенди излиза от него.

Рейчъл се наругава. Прахоса възможността. Почти нарочно. Почти нарочно от чист страх. Но в мига, в който се появява майка му, Дени излиза навън и заедно с едно съседско дете започват да играят баскетбол под коша на съседското дете. Тя ги гледа и двамата алчно. Така, както хищник гледа плячката си. Всеки от двамата ще й свърши работа в този момент. Само да успее да ги раздели…

Поглежда часовника си. Още няма пет часът. Тази сутрин, когато се събуди, беше напълно различен човек. Както е отбелязал Дж. Г. Балард[3], цивилизацията е просто тънко було, спуснато върху закона на джунглата: по-добре ти, отколкото аз. По-добре твоето дете, отколкото моето.

Когато баскетболният двубой свършва, Дени се връща у дома. След няколко секунди пред къщата на Патърсън спира патрулка от лоуълския участък и от нея излиза двуметров полицай.

Рейчъл потъва в седалката си, но полицаят не е дошъл за нея. Той носи огромна кутия с конструктор "Лего". Натиска звънеца на Патърсън и Уенди отваря. Целува го и Рейчъл гледа как полицаят влиза вътре. После гледа през прозореца на хола как разрошва косата на малкия Дени и му дава легото.

Май Уенди не всичко споделя във фейсбук и инстаграм — мисли си Рейчъл. Което елиминира дете 1. Никакви връзки с органите на реда. Правилата са ясни. Тя вади бележника и телефона си. Сега дете 2 става дете 1.

Тоби Дънлийви.

Рейчъл преглежда фейсбук стената на Хелън Дънлийви. Избра Хелън, защото е от хората, които смятат за нужно през половин час да споделят със света какво правят. Но пък изглежда приятна жена и добра майка. Точно такъв тип мишена й трябва: добра майка, която ще направи всичко, за да си върне детето.

Рейчъл се заема да проучи отблизо съпруга на Хелън, Майк. Стандард Чартърд е безопасно, скучно място. Сигурно е свикнал на стрес и има пари да плати откупа. Майк е англичанин, но е живял дълги години в Манхатън. Има кулинарен блог и е написал забавен пост, озаглавен "Кое се е появило първо — магазинът "Забар" или Горен Уест Сайд?". Поредният симпатяга. Човек, когото не би искала да захвърли в ада.

Но пък никой не би трябвало да преживява онова, което тя преживява в момента.

Спира и отново се замисля дали няма друг начин да излезе от тази ситуация, но нищо не й хрумва. Следвай Веригата. Това е всичко. Ако следваш Веригата, ще си получиш детето обратно. Ако не я следваш… Айфонът й започва да звъни, докато чете фийда на Тоби в тъмблър. Непознат номер.

— Ало? — колебливо казва Рейчъл.

— Как вървят нещата, Рейчъл? — пита глас.

Човекът говори през модулатор. Същият човек, който й се обади сутринта на шосе И-95.

— Кой си ти? — рязко пита Рейчъл.

— Аз съм ти приятел, Рейчъл. Приятел, който ще ти каже истината независимо колко е горчива тя. Ти си философ, нали така?

— Ами предполагам…

— Знаеш какво казват — че живите са просто разновидност на мъртвите, не е ли така? При това много рядка разновидност. Люлката се люшка над пропаст. Дъщеря ти се казва Кайли, нали?

— Да. Тя е чудесно дете. Само нея си имам.

— Ако искаш да остане в земята на живите, ако искаш да се върне невредима, ще трябва да си изцапаш ръцете.

— Знам. В момента проучвам мишени.

— Хубаво. Точно това искаме. Намира ли ти се лист хартия?

— Да.

— Запиши това: две, три, четири, осем, три, осем, три, х, у, д, и, к, д, и, две. Повтори ми го.

Рейчъл повтаря поредицата.

— Това е името на профил в месинджъра на уикр за този сектор от Веригата. Ще трябва да си свалиш приложението на телефона. Прати информацията за мишените, които проучваш, на този профил. Някой от нас може да одобри списъка. Може и да изключим някои кандидати. Понякога изключваме всички кандидати и предлагаме наши. Ясно ли е?

— Така мисля.

— Ясно ли е или не?

— Ясно е. Виж, може да ми се наложи да използвам помощ за тази част, но не знам дали мога да се обърна към Марти, бившия ми съпруг. Той може да поиска да отиде в полицията.

— Значи е най-добре да не се обръщаш към него за помощ — бързо казва промененият глас.

— Брат му Пийт е бил морски пехотинец, но определено не е почитател на полицията. Имал е проблеми с тях, когато е бил малък, и мисля, че миналата година го арестуваха в Бостън.

— Това не значи кой знае какво. Чувам, че бостънската полиция арестува хора за какво ли не.

Тук Рейчъл вижда възможност. Семенце на нещо, което може никога да не поникне, но въпреки това семенце.

— Така си е — съгласява се Рейчъл и после с престорено безгрижие добавя: — Там ще те арестуват и за неправилно пресичане, и за обратка.

Изкривеният глас изсумтява весело и измърморва "Много вярно", преди отново да стане делови.

— Може и да позволим този твой девер да участва. Прати ни данните му чрез уикр.

— Добре.

— Много добре. Напредваме. Нещата работят точно така от много, много години. Веригата ще те изведе до края, Рейчъл — казва гласът и линията прекъсва.

Полицаят от Лоуъл излиза от къщата на Патърсън и се връща при колата си. Уенди застава на вратата и му маха. За Рейчъл е време да се махне от тази улица и този град. Пъхва ключа в стартера на волвото. Двигателят се задавя и полицаят се обръща да погледне. Тя няма избор, затова му махва през прозореца. Още един човек, който я е видял да върши нещо подозрително този ден.

Поема по шосе 1А към Ролфс Лейн, качва се на магистралата и продължава по моста към остров Плъм. На половин пресечка от къщата вижда недодялания приятел на Кайли, Стюарт, да върви в същата посока. Мамка му! Сваля прозореца и спира колата.

— Здрасти, Стю — казва тя безгрижно.

— Госпожо О'Нийл, ъъъ… тоест, госпожице Клайн, чудех се… Чудех се къде беше Кайли днес? Не ми е писала. Госпожа М каза, че била болна.

— Така е, Кайли не е добре — казва Рейчъл.

— О, така ли? Какво й е?

— Ами някакъв стомашен вирус, мисля, нещо такова.

— Леле! Сериозно? Вчера изглеждаше добре.

— Събори я внезапно.

— Сигурно. Сутринта ми прати съобщение и не спомена нищо. Мислех, че е искала да се измъкне от презентацията за Египет, което е безумно, защото, нали знаете…

— Тя е експерт по древен Египет, да. Както казах, беше много, хм, внезапно.

Стюарт изглежда объркан и не съвсем убеден.

— Е, както и да е, всички й писахме, но тя не отговори на никого.

Рейчъл се опитва да измисли правдоподобно обяснение.

— Ами да, рутерът вкъщи се развали, и затова не е писала на никого. Не може нито да пише съобщения, нито да влезе в инстаграм.

— Мислех, че са й останали няколко минути предплатен интернет на телефона.

— Не.

— Знаете ли какво, да дойда ли да погледна рутера? Може да е нещо дребно.

— Не, по-добре недей. Аз също се разболявам. Много е заразно. Не искам и теб да заразим. Непременно ще кажа на Кайли, че си питал за нея.

— Ами добре, чао — казва момчето и тя го гледа, докато най-сетне той се обръща, махва и тръгва обратно по улицата.

Тя изминава оставащите петдесетина метра до къщата. Не се е замислила за това. Приятелите на Кайли от училище си пишат непрекъснато. Ако Кайли спре да пише за повече от час, липсата й създава огромен вакуум в живота им. А на нея скоро ще й свършат правдоподобните обяснения. Още една тревога насред всички останали.

Четвъртък, 17:11 ч.

Пийт още не е стигнал вкъщи, но не може да издържа повече. Цял ден прекара в гората. Под кожата му пълзят мравки, целият гори. Както се е изразил добрият стар Де Куинси[4], обзел го е сърбежът, който няма начесване. Спира доджа си до шосе 2 и влиза в щатския резерват "Уачузет Маунтън". Недалеч има езерце, където никой не ходи. Протяга се към задната седалка и си взима раницата.

Поглежда наляво и надясно, но други коли няма. От раницата вади малко найлоново пликче, пълно с висококачествен мексикански хероин. Стратегията на Агенцията за борба с наркотиците срещу законните опиати затруднява живота на ветераните, които получават лекарствата си от Отдела за обслужване на ветераните. Пийт успяваше да попълва липсите през тъмния нет, но федералните агенти стигнаха й дотам. Вече е по-лесно човек да си купи хероин, отколкото оксиконтин[5]. Хероинът бездруго е по-ефективен, особено най-чистият, който идва от Златния триъгълник, пък и новите видове, които идват от Гереро.

Пийт вади лъжичка, запалката си "Зипо", спринцовка и гумен маркуч. Загрява хероина, стяга вената, всмуква наркотика в спринцовката и я почуква, за да излязат въздушните мехурчета.

Инжектира се и бързо прибира инструментариума в жабката, в случай че изгуби съзнание и някой нещастник от Службата по националните паркове прояви любопитство.

Заглежда се през предното стъкло към есенните листа на дърветата и яркосинята повърхност на езерото. Дърветата още не са стигнали върха на красотата си, но въпреки това са приятни за гледане. Свирепо оранжево, червено, шантаво жълто, сякаш листата са загорели от слънцето. Той се отпуска и оставя хероина да се разтвори в кръвта му.

Никога не е гледал статистики, затова няма представа какъв процент от ветераните са пристрастени към наркотици от един или друг вид, но предполага, че процентът е висок. Особено за хора, минали през две бойни мисии. През 2008, когато президентът нареди войските в Ирак отново да се увеличат, никой от ротата му не изкара мисията без раняване. След известно време хората просто спряха да ходят при лекарите. Какъв беше смисълът? Няма какво да направиш, ако си получил мозъчно сътресение, имаш счупено ребро или си разтегнал мускулите на гърба. Само ще заемаш легло, докато другарите ти са навън и разчистват пътища или отстраняват взривни устройства от мостовете.

Онова, което правят опиатите, което прави хероинът, е временно да отстрани болката от тялото. Цялата болка, насъбрана през десетилетията на живота. Болката от триенето на кост в кост, болката от падания, болката от некомпетентно опериране с машини, болката от десетметрово падане в канавка, болката от взривната вълна на самоделно устройство, избухнало на десет метра от задника ти.

И това е само физическата болка.

Той отпуска седалката назад и оставя хероина да облекчи тегобите му така, както дори сънят не успява, μ-опиоидните рецептори в мозъка задействат каскада от реакции, която води до отделянето на допамин и прилив на усещане за покой.

Очите му се стрелкат навсякъде, вижда като в калейдоскоп странните хилави дървета от другата страна на езерото, падащите листа и тънкокраките газещи птици, които се разхождат по оловносивата повърхност на водата. В главата му нахлуват мисли и спомени като всеки път, когато си бие хероин. Обикновено са лоши спомени. Обикновено — за войната. Понякога — за 11 септември. Мисли си за Кара и Блеър. Скоро навърши четирийсет години, но вече се е женил и развеждал два пъти. Почти всичките му познати са в същото положение, разбира се, като при военните е най-зле. Сержант Макграт, в момента служещ на последната си мисия, се е развеждал четири пъти.

Кара беше просто грешка на младостта — бракът им продължи само тринайсет месеца. Но Блеър… Ей богу, Блеър беше истинска балада. Отнесе със себе си къс от сърцето му, живота му и парите му.

Пари. Още една причина за тревоги. Ако беше изкарал още седем години в морската пехота, щеше да може да се пенсионира с половин заплата. Истината обаче е, че едва избегна военен съд заради случилото се в лагера "Бастион" през септември 2012.

Жени, пари, проклетата война… да върви по дяволите всичко — мисли той, затваря си очите и оставя хероина да го излекува. И той го излекува. Прави го като нов.

Спи около двайсет минути, събужда се и кара до най-близкия крайпътен магазин, откъдето си купува кутия марлборо и ред бул. Тревогата за Рейчъл временно е забравена.

Връща се в колата и включва радиото. Звучи Спрингстийн. Песента е нова, а той не познава новия Спрингстийн, но всичко е наред. Пали цигара, отпива от кенчето и потегля към Холдън, а оттам свива по 122А към центъра на града. Вече от два месеца живее в Устър. Няма сантиментални чувства към градчето. Няма останали живи роднини и съвсем малко приятели от доброто старо време.

Апартаментът му се намира в стара фабрика, превърната в жилищен блок. Просто място за спане и адрес за получаване на поща. Паркира доджа и влиза вътре. Вади бира от хладилника и включва айфона в зарядното. Когато телефонът светва, вижда второ съобщение от Рейчъл.

Казаха, че може да те включа. Обади ми се, моля те! — гласи съобщението.

Той набира номера й и тя вдигна мигновено.

— Пийт?

— Да, какво става?

— Вкъщи ли си?

— Да. Какво има?

— Ей сега ще ти се обадя — отвръща тя.

Телефонът звъни. На екрана пише Непознат номер.

— Рейчъл?

— Обаждам ти се от предплатен телефон. О, Пийт, трябва да говоря с някого. Опитах се да говоря с Марти, но той е в Джорджия. О, боже! — започва тя, но гласът й пресеква от хълцания.

— Катастрофа ли е станала? Какво се е случило? — пита той.

— Кайли е. Взеха ми Кайли. Отвлякоха я.

— Какво? Сигурна ли си, че не е просто…?

— Отвлякоха я, Пийт!

— Обади ли се в полицията?

— Не мога да се обадя в полицията, Пийт. На никого не мога да се обадя.

— Обади се в полицията, Рейчъл. Обади им се веднага!

— Не мога, Пийт, сложно е. Много по-зле е, отколкото си мислиш.

Четвъртък, 17:11 ч.

В главата на Пийт пулсира същата натрапчива мисъл като при Рейчъл: ако дори един косъм падне от главата на Кайли, той ще изпепели света им и ще стъпче димящите останки. Ще прекара остатъка от живота си да ги преследва, докато не ги избие до крак.

Никой няма да нарани Кайли, ще си я приберат у дома.

Пийт натиска газта на доджа по целия път до склада на шосе 9. Паркира пред клетка номер 33. Това е най-просторното помещение, колкото два гаража един до друг. Пийт бе започнал с най-малката клетка, после мина на средна и накрая стигна до тази — "двойно складово пространство". Отваря катинара, вдига ролетната врата, напипва ключа за лампата и спуска вратата след себе си.

Когато майка му продаде къщата и се премести близо до Скотсдейл, Пийт просто си събра нещата и ги захвърли тук, а през годините носеше още вещи. Докато не си купи апартамента, в който живее сега, не е имал истинско цивилно жилище. Изкара известно време в жилищния комплекс на лагер "Лежюн" и обитаваше поредица военни квартири в Ирак, Катар, Окинава и Афганистан. Този анонимен склад между шосето и старата запустяла железопътна линия е най-близкото до собствен дом, с което някога е разполагал.

Може да прекара часове в склада, да разглежда старите си вещи, но днес пренебрегва кашоните, пълни с носталгия, и отива директно при шкафа за оръжия до задната стена. Рейчъл говореше объркано и неясно по телефона. Кайли е отвлечена и на този етап Рейчъл не иска да отиде в полицията. Иска да съдейства на похитителите и да прави каквото й кажат. Ако той не успее да я убеди да се обади на ФБР, двамата ще трябва да се въоръжат тежко. Отключва шкафа и вади двата си пистолета, 45-калибровия автоматичен колт на дядо си, издаден от флота, собствения си глок 19, и накрая уинчестъра с пълнител за 12 патрона. Ловната му пушка е вече в колата.

Взима допълнителни муниции за всичките оръжия и в последния момент грабва и две светлиннозвукови гранати, които присвои и вкара в страната незаконно. Ако се окаже, че се налага да тръгнат на спасителна мисия, какво друго ще му трябва? Взима инструментите за влизане с взлом — комплект шперцове, безоткатен чук, електромагнитно устройство за заглушаване на алармени сигнали, латексови ръкавици и фенерче, както и инструментите за слагане и махане на подслушвателни устройства, които купи за следвоенния си корпоративен период. Натоварва всичко в доджа и се чуди: Какво друго?

Вади пликчето с хероина от жабката. Моментът е идеален отведнъж да спре да взима. Да приключи с цялата работа. Да остави дрогата тук и да тръгне без нея. В момента приоритетите му са други. Никога повече няма да му се отвори такава възможност, да го изгори. Да надвие болката. Да си върне Кайли. Два пътя. Единият е правият и разни такива. Той стои. Колебае се.

Мисли. Поклаща глава, прибира пликчето в джоба на якето си, затваря складовата клетка, изкарва колата от двора и поема към магистралата.

Четвъртък, 18:30 ч.

Петък, 1:11 ч.

Кайли чака, докато решава, че е много късно, но, естествено, няма как да провери колко е часът. Няма айфон, айпад или лаптоп. Няма и часовник, разбира се, но кой изобщо носи часовници в днешно време?

Докато лежи, чува шум от коли на далечен път и от време на време долавя звука от някой самолет, който сменя скоростта, за да се снижи към летище Лоугън в Бостън. Много далече самолети летят към много далечното летище.

Тя сяда на матрака с гръб към окото на камерата и хапва една солена бисквита. Първият й план се провали. Тубата с паста за зъби не може да отваря белезници. Опитва часове наред, но нищо не постигна. Вторият й план обаче може и да свърши работа.

Малко след падането на нощта мъжът донесе хотдог и чаша мляко. Сложи таблата на пода до нея. Пистолетът беше затъкнат в пуловера му. После жената слезе да вземе таблата с пистолет в дясната ръка. Винаги са въоръжени. Тя е тринайсетгодишно момиче, вързано с верига за стокилограмова печка, но те не поемат никакви рискове. Винаги идват тук с пистолети. И точно това, осъзнава Кайли, ще й помогне.

Зърна го по-рано през деня. Докато слънцето се движеше бавно по небето, тя видя отблясък в единия ъгъл на помещението. Доближи се колкото може и откри, че отблясъкът идва от гаечен ключ, полускрит под бойлера. Гаечен ключ, изпуснат от някого и забравен, може би преди години. Очевидно са подготвили мазето за нея, но за да види ключа, човек трябва да легне на пода и да гледа право към бойлера, докато следобедните слънчеви лъчи нахлуват в мазето.

Ключът ще я спаси.

Тя чака. И чака.

Някъде около малките часове шумът от трафика като че ли намалява и самолетите прелитат по-нарядко. Не спира да мисли за щатския полицай. Дали са го убили? Сигурно са го убили. Това значи, че я държат в плен двама убийци. Не приличат на убийци, но са такива. Опитва се да пребори ужаса, който предизвиква тази мисъл, но щом се замисли, тя изплува от скривалището си…

Мисли за майка си. Майка й ще се притесни до смърт. Ще се срине. Тя не е толкова силна, на каквато се преструва. Дори година не е минала от края на химиотерапията. А и баща й… баща й е страхотен, но май не е най-надеждният човек на света.

Отново поглежда камерата до стълбите. Колко ли е часът? Дали ще успеят да заспят тази нощ? Сигурно ще се наложи да поспят.

Чака още.

Става може би два часът през нощта. Добре, хайде — казва си тя. Изправя се, опъва веригата и с всички сили започва да дърпа печката. Тя е невероятно тежка, разбира се, но подът е от гладък бетон и няма почти никакво триене. По-рано изля малко вода под чугунените крака на печката и я разнесе наоколо с надеждата, че и това може да помогне.

Дърпа веригата с всички сили, изопнала тяло назад като в игра на дърпане на въже. Поти се, мускулите я болят и изглежда невъзможно, че едно момиче може…

Печката подскача. Краката на Кайли поддават и тя пада на пода. Приземява се на опашката си с тъп удар.

Прехапва си устните, за да не изкрещи.

Претъркулва се на земята. Мамка му, мамка му, мамка му!

Болката започва да отслабва и тя проверява нараняванията си, доколкото й е възможно. Като че ли няма счупено. Никога не си е чупила кост, но предполага, че болката би била доста по-силна от това, което усеща. Когато Стюарт си счупи китката, карайки кънки на заледеното езеро в парка в Нюбъри, крещя дълго. Но пък Стюарт си е Стюарт.

Тя става на крака и сякаш изтърсва болката от крайниците си. Болката е слабост, която излиза от тялото, каза й веднъж откаченият й чичо Пийт. Значи сега съм много по-силна — мисли си тя, но не го вярва наистина.

Сграбчва веригата и дърпа силно, и печката отново подскача, и този път се плъзва напред съвсем бавно, докато Кайли продължава да дърпа. Всичко, сеща се тя от часовете по физика, е триене и инерция. Печката е огромна, но пък мокрият под е гладък.

Тежка е, много е тежка, но се движи. Милиметър по милиметър, но се движи. Шумът е противен, пронизително скърцане и дращене, и Кайли се надява да не е достатъчно силно, че да се чуе извън мазето, да не говорим за горните етажи на къщата.

Тя се поти и дърпа две минути, след което спира, напълно изтощена. Сяда на края на матрака и диша тежко. Изведнъж се сеща, че може да я гледат, и се обръща към камерата, но тя няма да й подскаже нищо. Няма светлинка, която да подсказва кога камерата работи. Налага се да приеме, че работи постоянно.

Пропълзява към гаечния ключ под бойлера. Веригата, свързана с лявата й китка, се изопва и когато Кайли се протяга като човек каучук, й остава около метър до него. Пъхва се отново в спалния чувал и започва да пресмята. Може би ще успее да премести печката с още трийсетина сантиметра тази нощ. Може да й потрябва още една цяла нощ, за да стигне до ключа, но тя ще стигне до него.

Обхваща я дива радост. Има план и вече има и начин да го вкара в действие. Този план може да я убие. Но ако не прави нищо, пак може да умре.

Петък, 4:20 ч.

Улица "Посейдон" е малко встрани от центъра на Бевърли, близо до брега. Типична улица от предградията из цяла Нова Англия, с дървета по края на тротоара, в квартал от тесни двуетажни къщи от колониалния период, с малки прозорци и стръмни покриви, които малко се бият с по-новите постройки с по-голяма разгърната площ и по-големи прозорци. Номер 14 на "Посейдон", където живее семейство Дънлийви, е от по-новите къщи, триетажна псевдоджорджианска постройка с дъбови греди и фасада в ретро цвят на горчица. В предния двор има прекрасно кленово дърво, пламнало в червено, на което е вързана люлка. В оскъдната светлина на уличната лампа се виждат играчки, футболна топка и ръкавица за бейзбол, разхвърляни по земята.

Рейчъл и Пийт спират по-нагоре по улицата, под сянката на голяма плачеща върба, на която са й останали няколко листа. Не могат да се отърсят от усещането, че каквото и да правят, ще изглеждат подозрителни. За щастие, този е от кварталите, в които хората се преструват, че не виждат други хора, полузаспали в колата си в четири сутринта. Пийт следи активността на семейство Дънлийви в социалните мрежи на лаптопа си.

— Още спят — казва той.

— Майк ще стане след около половин час, после Хелън и накрая децата. Майк понякога хваща влака в шест, който тръгва от гара Юг, друг път взима този от шест и половина — казва Рейчъл.

— Би трябвало да пътува с кола, по това време няма почти никакъв трафик — отбелязва Пийт. — Ей, знаеш ли за какво трябва да внимаваме?

— За какво?

— За джипиес чипове в обувките. Много свръхзагрижени родители слагат джипиес чипове в раниците и обувките на децата си. Така, ако детето изчезне, родителите могат да го намерят за няколко секунди през приложението.

— Това наистина ли го има? — пита ужасена Рейчъл.

— О, да, ако отвлечеш дете с едно от тези нещица, ФБР ще ни цъфне на вратата, преди да се усетим.

— И как ще се оправим?

— Ще сканирам детето, за да проверя дали излъчва джипиес сигнал. После ще изхвърлим айфона и обувките с чиповете и всичко би трябвало да е наред.

— Хелън изглежда като човек, който би се похвалил с подобна система за откриване на деца, но нея е споменала — казва Рейчъл и се изненадва от горчивината, която изпитва от заключението си. Спомня си една мисъл на Тацит — човек винаги мрази онези, на които е причинил злина. Или онези, на които се готви да причини злина — в нейния случай.

— Може да си права — казва Пийт. — Но все пак ще проверим обувките.

Наблюдават къщата, пият кафе и чакат. На улицата няма никакви признаци на живот. Дните на млекарите, разнасящи поръчки, отдавна са отминали. Най-ранобудният кучкар се появява в пет и половина.

Най-ранният знак, че някой в къщата на Дънлийви се е събудил, идва в 6:01, когато Майк ретуитва туит на Том Брейди. После се събужда Хелън и започва да пуска статуси във фейсбук. Харесва няколко статуса на приятели и споделя видеоклип за жените воини, биещи се срещу Ислямска държава в Сирия. Хелън е умерен демократ. Съпругът й като че ли е умерен републиканец. Вълнуват се от световните събития, от екологичните проблеми и от децата си. Безобидни са и при други обстоятелства Рейчъл би могла да си представи, че могат да се сприятелят. Децата също са чудесни. Не са разглезени, не са лигави, направо са чудесни.

— Виж тук — казва Пийт. — Хелън току-що пусна снимка в инстаграм от ресторант "Сийферър" на улица "Уеб" в Сейлъм.

— И във фейсбука пусна току-що — казва Рейчъл.

— Казва, че ще закусва там с приятелката си Деби. Колко е далеч Сейлъм?

— Не много. На пет минути, евентуално десет, ако има задръстване.

— Не е много добре. Но пък закуската със стара приятелка би трябвало да трае поне четирийсет и пет минути, нали така?

Рейчъл поклаща глава.

— Не знам. Ако е само кафе и мъфини, може да свършат и по-бързо. Но пък, ако искаха само кафе и мъфини, щяха да отидат в "Старбъкс". Защо, какво мислиш?

— Мисля, че щом Майк излезе и децата отидат на училище, а Хелън е на закуска, къщата ще остане празна.

— И какво?

— Ще вляза през задния вход. Ще огледам. Може да сложа един малък бот на семейния лаптоп.

— Може ли?

— О, да.

— Как?

— Близането с взлом е проста работа, както сама си разбрала вече с Апънзелър. Техниката за подслушване научих от един приятел, Стан, когато работих за него след армията.

Рейчъл клати глава.

— Не знам.

— Ще ни бъде от полза. Ще знаем какво си мислят. Когато хванем Тоби, нещата ще станат сериозни много бързо.

— Безопасно ли е?

— Безопасно ли е това, което правим в момента?

Майк Дънлийви най-сетне тръгва на работа в седем и петнайсет. Кара до гарата в Бевърли и оставя беемвето си на паркинга. Хелън извежда децата в 8:01. Не е достатъчно студено за зимни палта, но въпреки това тя ги е навлякла. Рейчъл си мисли колко са сладки в прекалено широките зимни дрехи, шапките и шаловете си.

— Искаш ли да ги проследим? — пита Пийт.

Рейчъл поклаща глава.

— Няма смисъл. Хелън ще ни съобщи, когато ги остави в училище и стигне в ресторанта.

Те седят във волвото, чакат и става точно така — в осем и петнайсет Хелън пуска селфи, снимано в "Сийферър".

Пийт оглежда улицата. В края й момче на видима възраст в горните класове от гимназията цели с топка баскетболен кош. От другата страна едно момиченце излиза от къщата си и започва да скача по трамплина в двора.

— Погледни натам — входната врата е затворена, детето е само на трамплина. Идеална е — казва Пийт.

— Да — съгласна е Рейчъл. — Но планът не е такъв.

— Така ли? Добре, влизам.

Рейчъл го стисва за ръката.

— Сигурен ли си, че трябва, Пийт?

— Нужна ни е цялата информация, която можем да съберем за тези хора. Преди акция се събира всичко, до което можеш да се добереш, дни наред, понякога седмици, преди да влезеш в битка. Но сега не разполагаме с дни или седмици, затова трябва да научим всичко възможно най-бързо.

Рейчъл разбира логиката.

— И точно затова ще отида сега, докато къщата, както предполагаме, е празна. Ако се окаже, че имат някой стар откачен чичо, спотаил се вътре с пушка в ръка, предполагам, че ще се прецакам. Ако не се върна след петнайсет минути, тръгвай.

— Какво ще правиш вътре всъщност?

— Каквото успея да направя за петнайсет минути.

— Добре, това значи до осем и половина.

— Да.

— И какво ще значи, ако не се върнеш до осем и половина?

— Ще значи, че нещо ми е попречило. Няма да кажа нищо, разбира се, но ти трябва да минеш на мишена 2 или по-добре направо да си направиш изцяло нов списък, за който не знам нищо.

— Ще ти звънна, ако тук стане нещо.

— Добре, но ако нещата се закучат, просто се махай оттук.

Пийт прехвърля раницата си през рамо, проверява дали някой не го гледа и изтичва до оградата между къщата на Дънлийви и една горичка, сбутана между плажа и улицата. Рейчъл го гледа как прескача оградата и влиза в задния двор на Дънлийви. Ослушва се за крясъци или изстрели от пушката на стария откачен чичо, но не се чува нищо подобно. В огледалото за обратно виждане гледа момиченцето отсреща, което продължава да скача на трамплина. Не се вижда някой да я наглежда. Входната врата на къщата й е затворена. Всъщност би било съвсем лесно да отиде в двора и да вземе детето.

Господи боже, що за мисли? В какво, по дяволите, си се превърнала, Рейчъл?

Тя си включва телефона и поглежда часа: 8:22. Затваря очи и мисли за Кайли. Успяла ли е да поспи? Доколкото познава дъщеря си, сигурно през цялата нощ е мислила за майка си и баща си и се е притеснявала за тях.

О, боже, Кайли, идвам да те прибера! Ще те върна. Никога повече няма да те изпусна от поглед. Ще бъда по-добра майка. Ще те опазя. Ще изключа всички социални мрежи. Няма да вярвам на никого. Тотална изолация.

Отново поглежда телефона: 8:23.

Бял микробус се движи бавно по улицата, от онзи вид грохнали бели микробуси, които неизменно се ползват за нещо подозрително. Само че шофьорът изобщо не я поглежда, а продължава напред. Тя тършува из джобовете на палтото си за цигарите на Марти, но не успява да ги намери. Някъде наблизо някакво куче лае като полудяло. Къде лае? Семейство Дънлийви нямат куче. Може би съседското куче е видяло Пийт да влиза в къщата и е разбрало, че е непознат?

Телефонът казва, че е 8:28.

Включва радиото. Попада на едно от безкрайните повторения на "Говорим за коли". Единият от двамата братя водещи нарежда нещо за микробусите фолксваген.

Вече е 8:31.

Къде е Пийт? Кучето лае по-силно. Момиченцето слиза от трамплина, взима нещо, което прилича на кутийка безалкохолно, и се връща на трамплина.

Това не е много умно, миличка. Не и с тази хубава рокля — мисли си Рейчъл.

Вече е 8:34.

Една черно-бяла патрулка от участъка в Бевърли се появява в огледалото й за обратно виждане.

— О, не! — промълвява Рейчъл.

Завърта ключа в стартера и стабилният стар двигател се събужда с ръмжене.

Патрулката подкарва бавно нагоре по улицата. В нея има двама полицаи. Идват право към нея.

Часът е 8:37.

Кучето лае все по-силно. Полицейската кола идва все по-близо. Тя включва на първа скорост, левият й крак е на съединителя, десният чака да натисне газта. Момиченцето на трамплина прави неизбежното и успява да разлее кутийката с безалкохолно върху роклята си. Започва да пищи. Двамата полицаи се обръщат да я погледнат. Пийт се появява на оградата на Дънлийви. Скача в горичката, тича към волвото и сяда на задната седалка задъхан.

— Тръгвай! — казва.

— Всичко наред ли е?

— Да. Наред е. Тръгвай!

Рейчъл отпуска съединителя и потегля. Тръгва на изток, към Манчестър, и оттам на север, към Ипсуич и шосе 1А. Полицаите не я следват. Пийт седи отзад и си гледа телефона.

— Всичко наред ли е? — пита тя отново.

— Да, наред е.

— Какво стана?

— Нищо. Всичко мина гладко. Задният прозорец беше отворен, така че влязох за две секунди. Намерих включен настолен компютър в един кабинет на първия етаж. Вкарах му червей. Не успях да намеря домашния им телефон, така че на него не успях да сложа микрофон, за жалост. Доста хора вече не ползват стационарни телефони. Но щом включат компютъра, ще мога да им прочета имейлите, скайп разговорите, фейстайм разговорите и паролите за съобщения по аймесинджър.

— Боже мили! — казва Рейчъл впечатлена.

— Аха — отвръща Пийт.

— Приятелят ти Стан ли те научи на всичко това?

— На повечето. Винаги съм имал мислене на престъпник.

— Да, Марти ми е разказвал как си откраднал кола и си карал до Канада, когато си бил на единайсет.

— А, не, не стигнах до Канада. И бях на дванайсет — казва Пийт с фалшива скромност.

— Забави се повече от петнайсет минути.

— Знам. Намерих стаята на Тоби. Проучих малко. Нормално хлапе. Няма видими здравословни проблеми. Пада си по Red Sox, Х-Men и някакъв сериал на име "Stranger things". Абсолютно нормално дете.

— Значи ще свърши работа? — пита Рейчъл тъжно.

— Да, ще свърши работа — отвръща Пийт.

Минават по моста към остров Плъм. Когато стигат до къщата, Рейчъл се прозява.

— Кога спа за последен път? — загрижено пита Пийт.

Тя не обръща внимание на въпроса.

— Ще направя още кафе. Имам работа за вършене.

Рейчъл се качва на горния етаж, за да вземе бялата дъска за записки от стаята на Кайли. Отваря вратата и почти очаква Кайли да се е скрила вътре и всичко това да се окаже някаква жестока, извратена шега.

Стаята е празна, но мирише на малкото й момиченце. На онзи евтин парфюм "Форевър 21" който Кайли толкова обича. Колекцията от миди, дрехите, преливащи от коша за пране, книгите за астрономия и древен Египет. Кутия с всички картички за рожден ден, които е получила в живота си. Постерите на момчешката група Брокхамптън и "Гордост и предразсъдъци" с Кийра Найтли. Прилежно подредените папки за домашни. Колажът от снимки на приятели и роднини.

Рейчъл усеща, че започва да се олюлява. Взема бялата дъска, излиза в коридора и внимателно затваря вратата.

На долния етаж двамата планират отвличането на Тоби и чертаят схеми. Тази вечер има урок по стрелба, следващият е в неделя вечерта. Урокът свършва в седем часът и Тоби се прибира пеша. Това е моментът, в който трябва да действат.

— Клубът по стрелба се събира в сграда, която наричат Старата митница близо до брега в Бевърли. Оттам до къщата на Дънлийви е един хвърлей — казва Пийт, който гледа картата на града в Гугъл.

— И колко е един хвърлей?

— Около километър. Няколко пъти разгледах маршрута. Той върви от Старата митница нагоре по улица "Ревеню" после свива вляво по "Стандор" надясно по "Посейдон" и стига вкъщи. Няма да му отнеме повече от седем-осем минути. Може би най-много десет.

Времето е доста малко и двамата го знаят.

— Ще трябва да го хванем между седем и седем и девет. Всъщност, за да успеем, трябва да го хванем на "Стандор", защото по "Ревеню" ще има много хора, а няма как да го хванем пред къщата му на "Посейдон" защото майка му ще го чака — казва Рейчъл.

Пийт потърква брадичката си. Времето наистина е малко, пространството за действие — също, но той не го изрича на глас. Това е детето, за което са си направили плана. Рейчъл сподавя нова прозявка.

— Защо не легнеш да дремнеш, а аз ще мина оттам отново и ще проверя целия маршрут — предлага Пийт.

— Няма нужда да дремвам. Да вървим.

— Сега?

— Да.

Те излизат, качват се във волвото и стигат в Бевърли само след петнайсет минути. Градчето е може би малко прекалено близо до дома на Рейчъл, но няма какво да се направи.

По улиците има повече хора. Броят на тъпаците, разхождащи кучетата си, според Рейчъл, е притеснително висок. А са тъпаци, защото си позволяват да изглеждат толкова безгрижни и щастливи, докато небето пада. Вече е паднало. Старата митница е близо до брега и е поредното популярно сред кучкарите място за разходки.

— Обновили са прогнозата за времето — казва Пийт, който си гледа лаптопа. — Ще преръми, няма да вали силно. Да се надяваме, че ще ръми достатъчно силно, че хората да си останат вкъщи, но не чак толкова силно, че майка му да дойде да го прибере.

— Когато си върна Кайли, няма да я оставя да ходи никъде сама, докато не навърши петдесет — мърмори Рейчъл с ясното съзнание, че думите й са класически пример за "след дъжд качулка".

Потеглят по "Ревеню", после по "Стаидор" и нагоре по "Посейдон" което им отнема около три минути из скучноватото предградие, типично за Нова Англия. От двете страни на "Стандор" има редици от стари кестени, по които още са останали листа.

— Чудесно прикритие — отбелязва Пийт.

Обръщат и тръгват обратно към центъра.

— Добре, ето какъв е планът — обявява Рейчъл. — Първо, отиваме до Старата митница. Второ, чакаме децата да излязат. Трето, следваме Тоби по "Ревеню" и "Стандор". Моля те, боже, дано Тоби да е сам! Четвърто, спираме до него. Пето, хващаме го и го вкарваме вътре. Шесто, махаме се.

— Искаш ли аз да го хвана?

Рейчъл кимва.

— Аз ще карам.

— Добре.

Тя го поглежда.

— Има толкова много неща, които могат да се объркат, Пийт. Радвам се, че си с мен.

Пийт се сеща за онази нощ в "Бастион" през септември 2012, когато всичко се беше объркало. Прехапва устни.

— Всичко ще мине гладко, Рейч — казва той.

— Дори да е така — отвръща тя нещастно, — пак е ужасно.

Петък, 11:39 ч.

Кайли се събужда в спален чувал. Къде…? Тя се сепва от страх, когато се сеща къде е и какво се е случило. Намира се в мазе някъде на север от Нюбърипорт с двама души, мъж и жена, които я държат в плен, докато майка й плати откупа. Гърлото на Кайли се свива. Тя сяда в спалния чувал и си поема въздух на пресекулки. Въздухът тук, долу, е влажен и гъст.

Въпреки това го поема в дробовете си и се насилва да се успокои, дявол да го вземе. Ще ме убият, ще ме убият, ще ме… Не. Няма. Не са психопати. Няма да ме наранят, ако мама направи каквото искат. Онова, което се случи с щатския полицай, беше злополука.

Освен това още не е мъртва.

Замисляше план. Ключът… да!

Ако се съди по слънцето, спала е доста до късно. Невероятно е, че изобщо е спала. Сега се налага да се изпишка. Тя обръща гръб на камерата, грабва кофата, която й служи за тоалетна, и използва смачкания спален чувал като параван.

След няколко минути вратата се отваря и тя вижда мъжа да стои горе на стълбите. Зад него се виждат двор и дърво. Той оставя вратата отворена и слиза при нея с поднос в ръце. По пижама е, а лицето му е скрито под ски маската. Тя го чува как тежко диша, сякаш слизането по стълбите го е затруднило.

— Добро утро — казва той. — Ако е още сутрин. Мисля, че е. Донесох ти, хм, късна закуска. Зърнени кръгчета. Чириос. Нали обичаш Чириос?

— Да.

Той прекосява мазето и слага подноса на пода до нея. Купа със зърнена закуска и мляко, чаша портокалов сок, още една бутилка вода. Прикладът на пистолета се подава от джоба на долнището на пижамата му.

— Извинявай, че чак сега идвам. Снощи си легнахме много късно. Не очаквахме, хм, събитията вчера да се развият… Сигурно си гладна. Успя ли да поспиш? — пита я.

Тя тръсва глава неопределено.

— Нищо чудно — казва той. — Обстоятелствата са ненормални. Дори в най-страшните си кошмари…

— Защо го правите? — пита Кайли.

Той си поема дълбоко дъх.

— Защото са хванали сина ни — казва мъжът меко и поклаща глава. — Успя ли да поразгледаш книгите?

Кайли съзира възможност.

— Да. Не бях чела "Моби Дик". Винаги съм мислила, че е скучна.

— Но ти е харесала? — пита мъжът обнадеждено.

— Да. Колкото прочетох.

— О, това е чудесно. Тя е класика. Отначало е може би малко скучна за човек от твоето поколение. Но щом навлезеш в начина на мислене от онова време, повествованието потича гладко.

— Да, прав си. Харесва ми татуираният.

— Кийкуег? Не е ли чудесен! Мелвил живял на един тихоокеански остров почти година и описанията му на местните жители са пропити с чувство на привързаност, не мислиш ли?

Кайли отчаяно търси какво да каже, нещо, което би впечатлило собствения й учител по литература, ако я вдигне в час и я пита за книга, която не е чела.

— Да, пък и цялата книга е една метафора, нали? — казва тя.

— Разбира се. Да! Много добре. Ти си…

— Остави подноса и се връщай! — казва глас от върха на стълбите.

— По-добре да тръгвам — прошепва мъжът. — Хапни, отпусни се и не се опитвай да бягаш. Никога не съм я виждал такава.

— Хайде! — изкрещява жената и мъжът се качва по стълбите и заключва вратата след себе си, оставяйки Кайли отново сама.

И този път дойде с пистолета. Пистолетът е ключът за всичко.

Петък, 15:13 ч.

Телефонът й звънва мелодично. Сложила си е аларма, за да разбере веднага, когато последната пратка пари мине през биткойн системата и стигне до сметката им в швейцарската банка. Понякога Виза, Мастъркард и най-често Америкън Експрес блокират транзакцията, но този път, изглежда, всичко е наред.

Брат й я подиграва за тази склонност да контролира всичко. Когато го остави да управлява Веригата, той заяви, че не върши почти нищо. Казва, че оставя цялото предприятие да се саморегулира. Тя обаче предпочита да участва. Веригата е нейна рожба.

Поглежда телефона. Да, двайсет и пет хиляди непроследими долара са излезли от биткойн пералнята.

Това е хубаво, от една страна, но щом мишената е намерила парите толкова бързо, значи е могла да плати много повече. Това е нейна грешка. Тя определя размера на откупите. Тя провери банковата сметка на Рейчъл и приходите й и реши, че двайсет и пет хиляди може да се окажат почти непосилни. Ами така де, допреди няколко месеца е работила като шофьор на "Юбер" и няма наследствени пари.

Идеята не е да измъкнат всички пари на хората, а да им поискат суми, които те могат да намерят. Не е въпросът в парите, дрън-дрън-дрън.

И все пак…

Опитва се да влезе в компютъра на Рейчъл през телефона си, но Рейчъл не е включвала лаптопа си от миналата вечер. Очевидно е, че използва друг компютър. Това подсказва, че Рейчъл не е пълна идиотка. Поглежда през прозореца към дъжда, който вали в бостънското пристанище. Да не би Рейчъл да се опитва да я надхитри? Това би било ужасно груба грешка от нейна страна. Отваря приложението за уикр и праща съобщение на Рейчъл. "Готова ли си да се заемеш с мишената си, Тоби Дънлийви?"

Следва петминутна пауза, преди Рейчъл да отговори: "Да, ще го направим тази вечер, ако успеем, или в неделя, ако днес не стане."

"Защо не утре вечер? Или сутринта?"

"Момчето ходи на уроци по стрелба и се прибира пеша. Уроците са днес и в неделя вечер" — отговаря Рейчъл.

Тонът на Рейчъл не й харесва. Не е достатъчно уплашена. Не е достатъчно покорна. Рейчъл не си дава сметка, че е незначително колелце в машината, което разговаря с двигателя.

Мога да те залича от лицето на Земята, Рейчъл — мисли си тя. — Мога просто да щракна с пръсти и ще бъдеш мъртва като долнопробна курва, предозирала с крек.

"Пиши ми в уикр веднага, щом хванеш момчето — пише тя. — Аз ще се обадя на семейството. Ти ще им се обадиш пет минути по-късно. Първото, което ще кажеш, ще бъде "Трябва да запомните, че не сте нито първите, нито последните. Не става дума за пари. Става дума за Веригата". Разбра ли?"

"Да" — пише Рейчъл.

Отговорът отново звучи рязко и самоуверено. Това не й харесва. Затваря прозореца с разговора и обмисля нещата няколко минути. Оли все й повтаря да не допуска нещата да навлязат в личната сфера. Все едно е по-стар и по-мъдър от нея. Да, по-стар е с петнайсет минути. Но е вярно, че няма нужда да прибързва. Въпросът не е в бързината, с която се случват нещата. Единственото, което има значение, е тези неща да продължават да се случват. Според модела на Оли, колкото повече хора се прибавят към Веригата, толкова повече нараства вероятността от сериозен проблем. Ето защо страхът е толкова важен. Психическият аспект е важен. Човешките същества са създания, чийто живот се управлява от дълбоко вкоренени инстинкти. Те са като мишки, мишки на житна нива, а тя е ястребът, летящ над тях, който вижда абсолютно всичко, което правят.

Сеща се за Ноа Липман. Имаше сериозни намерения за Ноа, но той скъса с нея и се премести в Ню Мексико с новото си гадже. Веригата обаче по някакъв начин протегна пипалата си чак дотам, до пустинята. В Таос животът му поднесе няколко катастрофални събития. Приятелката му бе блъсната и убита на място, а шофьорът избяга, после Ноа бе уволнен от болницата, обраха го и го пребиха и сега Ноа работи на изтощителни смени за твърде малко пари като медицински брат в някакъв хоспис в Санта Фе. Косата му започна да побелява и от обира насам куца.

Веригата не е непременно лошо нещо — предполага тя. Понякога помага на хората. Помага им да се съсредоточат върху истински важните неща. В някакъв смисъл тя върши услуга на тези мишки в нивата. Така де, сега вече знаеш каква е целта ти в живота, нали така, Рейчъл? Сега знаеш какво трябва да направиш, за да видиш малката сладка Кайли отново. Заслепяващата паника? Приливът на адреналин? Подтикът да действаш? Веригата ти даде всичко това. Веригата те освободи.

Затваря лаптопа.

"Не се намесвай — повтаря й Оли, — остави нещата да си вървят сами."

Но понякога човек има право да се позабавлява. Тя отваря уикр приложението отново и праща съобщение на Хедър Портър. "Откупът за Рейчъл се удвои на петдесет хиляди долара. Остатъкът трябва да се плати днес. Информирай я незабавно. Освен това, тя трябва да свърши втората част от задачата си днес. Ако не плати втората половина от откупа и не извърши отвличането до полунощ, трябва да убиеш Кайли О'Нийл и да си потърсиш друга мишена."

Да, това ще оправи нещата — мисли си тя с известно задоволство.

Петък, 15:57 ч.

Рейчъл стои под душа. Попарва се и после се подлага на ледени струи, но водата не помага — все още има чувството, че се намира в лош сън. Другите хора изгубват децата си, хора, които не внимават. Хора, които оставят тринайсетгодишните си деца да се прибират пеша от отдалечени, изолирани автобусни спирки в Мисисипи или Алабама. Такива работи не се случват в гъсто населения цивилизован северен Масачузетс.

Тя излиза от душкабината и стъпва на ледения под на банята. Поклаща глава. Точно заради този снобизъм, това фалшиво спокойствие допусна някой да отвлече дъщеря й. Главата й е олекнала. Лявата гърда я боли. Чувства се като отвързана лодка в морето. Представя си как изглежда лицето й в несъществуващото огледало над мивката. Изпосталялото, хлътнало, грозно, тъпо лице, което вече няма нищо общо с Дженифър Конъли. Да махне огледалата, какъв майтап! Така просто скри истината. Всички онези огледала, разбити на градското сметище. Толкова много лош късмет, върнал се при нея.

Камю е казал: "В дълбините на зимата осъзнах, че у мен се крие непобедимо лято".

Какви глупости!

Единственото, което чувства сега, е страх и мъка. Най-вече страх. И, да, това са определено дълбините на зимата. Направо си е средата на ледникова епоха на лишения от слънчева светлина Северен полюс. Дъщеря ми е отвлечена и за да си я върна, трябва да хвана едно невинно момче от улицата, да го заплаша и да заплаша семейството му, и да говоря сериозно. Да говоря сериозно, когато му кажа, че ще го убия, защото, ако не го направя, никога повече няма да видя Кайли.

Тя облича тениска, червения си пуловер и джинси и влиза в хола. Пийт вдига глава от лаптопа си. Той не бива да разбира за мъката й. Не бива да разбира за страха и съмненията. Той не иска да прави това, което трябва да направят. Добър човек е. Ветеран от армията. Тя ще трябва да се превъплъти в лейди Макбет.

— Е, значи всичко е готово — казва студено.

Пийт кимва. Тъкмо се е върнал от къщата на Апънзелър.

— Как изглежда? — пита Рейчъл.

— Идеално. Долу в мазето е съвсем тихо. Има кофа за тоалетна. Сложих няколко книжки с комикси, за да не му е скучно. Има и няколко плюшени животни и игри. Някакви сладки неща.

— Как е времето?

— Ръми. Не е силен дъжд.

— Какво прави семейството в момента? — пита тя.

— Майк е още на работа. Останалите са си у дома. Хелън Дънлийви пише дълъг фейсбук пост за смокинята в задния им двор. А Тоби със сигурност не е алергичен към фъстъци.

— Хубаво. Веднъж, когато пътувах със самолет, имаше една жена с алергия към фъстъци и изпадна в криза само от миризмата на нечий сандвич с фъстъчено масло. Направо кошмар — казва тя и въздъхва тежко. — Благодаря ти, че дойде, Пийт. Ти си истинска опора. Нямаше да се справя с всичко това без теб.

Пийт я поглежда и преглъща. Устата му се отваря и затваря.

Има две неща, които трябва да й каже. Трябва да й каже за хероина и за инцидента в лагера "Бастион". Той не е опора. На него не може да се разчита. Той е неудачник. Щяха да го изправят пред военен съд, но той ги изпревари и си подаде оставката.

— Трябва да ти кажа нещо…

Айфонът на Рейчъл иззвънява. Непознат номер. Тя пуска разговора на високоговорител, за да може и Пийт да слуша.

— Да?

— Има промяна в плана — казва жената, която държи Кайли в плен.

— Какво имаш предвид?

— Искат да платиш още двайсет и пет хиляди долара в сметката на ИнфинитиПроджектс.

— Но ние вече платихме откупа. Ние…

— Има промяна. Понякога променят нещата. Трябва да платиш още двайсет и пет хиляди. Освен това трябва да свършиш втората част от задачата днес. Разбираш ли? Ако не свършиш всичко това днес, ще трябва да убия Кайли.

— Не, моля те! Направих всичко, което поиска. Съдействам ви!

— Знам. Току-що ми писаха. Трябва да правим каквото кажат, Рейчъл. Още двайсет и пет хиляди до полунощ и част втора от задачата. Ако не го направиш, ще убия Кайли. Ако не го направя, ще убият сина ми, затова трябва да го направя.

— Не, това е лудост. Нали работим заедно, нали…?

— Разбра ли какво ти казах, Рейчъл?

— Да, аз…

Линията прекъсва. Още двайсет и пет хиляди днес? Как?

— Идва кола! — казва Пийт, който гледа през прозореца на хола.

— Тук ли идва?

— Тук идва — отвръща Пийт. — Двама души. Мъж и жена. Паркират до пикала ми. Какво кара Марти в момента?

Рейчъл хуква към кухненския прозорец. Колата е бял мерцедес. Мъжът зад волана е Марти и Рейчъл е сигурна, че жената до него е Тами. Рейчъл се срещна с Тами само веднъж, когато Марти дойде да вземе Кайли за уикенда, но помни, че е дългокрака блондинка, подстригана на елегантно каре, а жената до Марти определено е със същата прическа.

— Марти е!

Пийт дотичва пред кухненския прозорец.

— Господи, вярно! Какво прави тук? Мислех, че каза, че е в Джорджия.

Рейчъл простенва.

— Петък вечер е. Дошъл е да вземе Кайли за уикенда.

— Нямаме време за губене. Трябва да се отървем от тях.

— Знам!

Марти й помахва през прозореца. Рейчъл не помръдва, подпряна на плота до мивката, скована от ужас, и гледа как Марти и Тами се качват по стълбите към вратата. Марти отваря кухненската врата, усмихва й се, навежда се и я целува по бузата. Изглежда добре. Много е хубав. Като кинозвезда. Отслабнал е малко, бузите му са поруменели и най-сетне е намерил фризьор, който знае как да подстригва гъстата му чуплива коса. Зелените му очи блещукат, но гъстите вежди се смръщват от тревога, когато я поглежда.

Тя се бори с първичния подтик да се хвърли в прегръдките му, да го прегърне и да заплаче. Подсмърча, взима се в ръце и се усмихва.

— Изглеждаш страхотно — лъже Марти като изпечен измамник.

Зад него се чува леко прокашляне и той отстъпва, за да направи място на Тами.

— Нали помниш Там? — казва.

Тами е висока и руса, със скучни сини очи.

— Рейчъл! — обявява Тами и я прегръща. — Как си?

— Добре съм — отвръща Рейчъл и си поема дълбоко дъх.

Сега, след като шокът от идването им е преминал, тя има само две цели: да ги изкара от къщата си възможно най-бързо и да го направи, без да заподозрат нещо за отсъствието на Кайли.

— Пийт, какво правиш тук? — пита Марти.

Пийт прекосява стаята и прегръща брат си.

— Здрасти, Марти.

— Боже, Пийт, много се радвам да те видя! Леле, какъв си загорял, като маслина. Виж се само. Тами, това е големият ми брат Пийт — представя го Марти.

— Радвам се най-сетне да се видим на живо — казва тя и го целува по бузата.

— Мисля, че за всички е ясно, че аз съм взел и хубостта, и ума в семейството — заявява Марти. — Какви ги вършиш тук, братко?

Рейчъл си представя как в главата на Пийт се въртят зъбни колелца, докато се опитва да измисли нещо.

— Обадих се на Пийт да ми помогне с покрива — казва тя.

— Да, покривът — потвърждава Пийт. — Оправих го.

— Извинявай за това, мило — казва Марти, покрусен. — По телефона прозвуча много разстроена.

— Вече всичко е наред — отвръща Рейчъл и поглежда часовника.

— Е, къде е златното момиче? Да не сме подранили? — пита Марти, видимо облекчен от мисълта, че е успял да избегне грандиозен скандал за течащия покрив. Оглежда се за Кайли.

— Ще я водиш ли някъде? — пита Пийт, който прекалява с опита си да прозвучи безгрижно.

— Ще я водим да прекара малко време с татко си и с лудата си леля, която съм аз — казва Тами.

— Кайли! — провиква се Марти към горния етаж.

— О, за малко да забравя, това е за теб — казва Тами. — Пъхва ръка в торбата, която носи, и подава на Рейчъл бутилка шампанско. — Скоро имаш годишнина.

— Годишнина? — изказва на глас объркването си Рейчъл. — Разведени сме от февруари.

— Не за това. От химиотерапията ти е минала една година. Така каза Марти. Минала е година и ракът не се е върнал.

— А, да, това. Наистина ли мина цяла година? Боже, как лети времето, а? — казва Рейчъл, обхваната от гняв към себе си, задето забрави, че Марти ще идва.

— Една година пълна ремисия. Това е голяма работа — казва Марти. — Трябва да го отпразнуваш. Можеш да си вземеш почивка до края на уикенда. Поглези се. Иди на някой концерт на Макс Рихтер, на който така и не успя да ме завлечеш!

Рейчъл слага бутилката шампанско, натежала от иронията на ситуацията, върху кухненския плот. Учтивостта изисква да им предложи по чаша, но това ще отнеме скъпоценно време. Мислите й се носят вихрено. Как ще обясни отсъствието на Кайли? Не може да каже, че е болна, защото Марти ще поиска да я види.

— Та, хм, Огъста, а? — пита колебливо Пийт, който не иска да започва разговор, а само да спечели малко време за размисъл.

— Защо ти трябваше да го споменаваш? — пита Тами и прави жест сякаш се обесва.

— О, човече, да, в Огъста Нешънъл е направо страхотно и… — започва Марти.

— Къде е Кайли? Багажа ли си приготвя? — чуди се Тами.

Тя стисва ръката на Рейчъл, усмихва й се широко и свежда поглед към пиукащия си телефон.

Днешните младежи са голяма работа — мисли си Рейчъл и си дръпва ръката. — Толкова неща могат да се скрият зад една усмивка.

Наистина всичко…

Хрумва й нещо.

Нещо ужасно.

Нещо демонично.

— Много хубава огърлица имаш — казва тя на Тами. — Аз пък мислех да си купя верижка. Какво мислиш?

Тами вдига поглед от телефона си.

— Какво?

— Мислех си да си купя верижка. Като твоята. Парите нямат значение, нали? Само верижката.

— Ако искаш, ще ти подаря тази, миличка. Купих си я от "Файлин". На разпродажба.

Никакъв проблясък. Веригата нямаше абсолютно нищо общо с нея. Нямаше начин. Подборът се прави почти изцяло на случаен принцип. Това е гениалното. Рейчъл се обръща към бившия си съпруг.

— Виж, Марти, много ме е срам. Обърках нещата. Трябваше да ти се обадя. Кайли я няма.

— Няма ли я?

— Аз съм виновна, задето сте се разкарали чак дотук. Съвсем забравих, че ще идваш. Толкова съм напрегната, че започвам да преподавам след толкова години, с покрива, с лекциите, които трябва да подготвя, че съвсем забравих — казва Рейчъл.

— Къде е Кайли?

— Замина за Ню Йорк.

— Ню Йорк? — пита Марти объркан.

— Да, работи по един училищен проект за Тутанкамон, а в музея "Метрополитън" има някаква смесена изложба и понеже този срок има само добри оценки, я пуснах да отиде.

— В Ню Йорк?

— Да. Качих я на автобуса, а баба й я посрещна в Порт Оторити и я заведе у тях в Бруклин. Ще остане там два дни и ще се натъпче с Египет до пръсване — обяснява Рейчъл.

Марти свъсва вежди.

— Сега е ноември. Майка ти не е ли във Флорида?

— Не, не и тази година. Остана в Ню Йорк по-дълго, защото времето се задържа хубаво.

— И кога се връща Кайли?

— След два дни. Може да отидат да гледат някой мюзикъл. Майка ми май каза, че има билети за "Хамилтън".

— О, трябва да я разпитам после. В кой ден ще ходят? Сега ще й пиша — казва Тами.

— Имаш ли й телефона? — пита Рейчъл, обзета от ужас.

— Разбира се. И се следваме взаимно в инстаграм. Не помня да е споменавала нещо за Ню Йорк там.

— Не, ъъъ…

— Странна работа — казва Тами, втренчена в телефона си. — Кайли не е пускала нищо в инстаграм от четвъртък насам. Обикновено поства два или три пъти на ден.

— Сигурна ли си, че е добре? — пита загрижен Марти.

— Да, съвсем добре е — убеждава го Рейчъл. — Баба й сигурно й е конфискувала айфона. Не спира да говори колко е важно да гледаме реалния свят, вместо да стоим със забит в някакъв екран нос.

Марти кимва.

— Звучи типично за Джудит — казва той. — Ами… дявол го взел, Рейчъл, защо просто не ни се обади? Или да ми пратиш съобщение? Щеше да ни спестиш разкарването.

Рейчъл настръхва. Как смее? Той е мъжът, който играе голф в Огъста, докато някой отвлича дъщеря му. Той е мъжът, изоставил жена си, докато се възстановява от рака, заради по-млада жена. Той е мъжът…

Не. Сега не е време за война. Трябва просто да се разкае и да приключи цялата работа.

— Много съжалявам, Марти. Всичко обърках. Пълен идиот съм. Просто съм много стресирана, разбираш ли? Нова работа. Лекции. Покрива. Извинявай.

Марти е стъписан от разкаянието на Рейчъл.

— Да, да, разбирам. Виж, няма страшно, мило. Случва се.

Разкарай ги веднага! — гърми глас в главата й.

— Ще останете ли за вечеря? — пита тя, залагайки всичко на отговора им. — Неудобно ми е, че сте се разкарвали чак дотук, за да ви оставя направо да тръгнете обратно. Мога да спретна… — Тя се замисля за най-омразните неща на Марти. Миди? Да, открай време мрази миди в чеснов сос. — … голяма салата и към нея да направя от страхотните миди, които продават на рибния пазар.

Марти поклаща глава.

— Не, не, ще си тръгваме, за да избегнем задръстването.

— Задръстване ли? — пита Тами объркана. — То ще е в обратната посока.

— И в нашата ще има — настоява Марти.

— Много съжалявам, че така развалих работата — повтаря Рейчъл.

Марти й кимва съчувствено.

— Няма нищо. Другия уикенд?

— Да, и ще ви я докарам в Бостън, за да не се разкарвате отново. Това е най-малкото, което мога да направя — казва Рейчъл и се чуди дали Кайли ще се е прибрала до следващия уикенд. Ако се прибере и е добре, нищо друго няма да има значение. Марти може да я води в проклетия аквариум всеки уикенд до края на света.

— Няма нужда — казва той и я прегръща за довиждане.

Тами я целува по бузата. След пет минути са навън и се качват в колата. Пийт и Рейчъл им махат от вратата, после се прибират вътре и я затварят. Вече е пет и двайсет. Толкова пропиляно време! Урокът по стрелба започва в шест, а Тоби тръгва за къщи в седем.

— Искат още двайсет и пет хиляди долара до полунощ или ще убият Кайли — казва Рейчъл, докато се мъчи да овладее паниката.

— Действам по въпроса — отвръща Пийт и тя гледа как се регистрира в сайта за търговия с биткойни в тъмния нет.

— Какво ще правиш? — пита Рейчъл.

— Имам лимит от петнайсет хиляди на едната карта и десет хиляди на другата, никакъв проблем — казва Пийт.

— А имаш ли пари в банката, за да покриеш лимита?

— Това няма никакво значение. Важното е да си върнем Кайли.

Рейчъл го целува по врата и му помага да си направи профил и да преведе парите.

— Гледаш ли часовника? — пита го тя.

— Почти съм готов — казва той. — Иди запали пикапа, за да се стопли. Занеси там маските и ръкавиците.

Тя изтичва навън, прибира маските и ръкавиците в колата, пъха ключа в стартера и включва двигателя. Часът е шест без пет.

— Готово — казва Пийт, когато тя се връща в къщата.

В момента чете фейсбук фийда на Хелън Дънлийви.

— Тръгнала е към клуба по стрелба. По-добре и ние да тръгваме. Ще взема пистолета.

— Не искам да нараняваме момчето — казва Рейчъл.

— Не мисля, че ще се наложи да нараняваме някого, но може да се наложи да стреляме във въздуха, за да изплашим евентуални добри самаряни. Имам доста шумен 45-калибров колт, който ще свърши тази работа — уверява я Пийт.

Рейчъл Кимва. Мисли за последните си думи. Не искам да нараняваме момчето. Момчето. Момчето си има име — Тоби. Казва се Тоби Дънлийви. Но за нея ще е по-лесно да мисли за него като за момчето. Нещо абстрактно. Не човешко същество. Не дете. Може да се наложи да заплашат момчето. Може дори да се наложи да изпълнят заплахата. Тя потръпва. Пийт я гледа втренчено.

— Добре. Да тръгваме — казва тя.

Качват се в доджа и карат по шосе 1 към Бевърли. По пътя има повече коли от обикновено, но това не ги притеснява. Дори така ще стигнат за двайсет минути, а до края на урока по стрелба има цял час.

Пийт взима ръката й в своята и я стисва леко.

— Няма да е зле да се обадиш на майка си и да я предупредиш, в случай че Марти й се обади и поиска да говори с Кайли.

— Добра идея — казва тя и набира майка си във Флорида.

— Тъкмо започваме игра на бридж, какво има? — казва Джудит.

— Мамо, слушай, ей сега казах на Марти, че Кайли е при теб в Ню Йорк.

— Какво? Защо?

— Дойде днес, за да я вземе за уикенда, но Кайли мрази новата му приятелка и не искаше да ходи, а аз малко се паникьосах и казах, че ти е дошла на гости в Ню Йорк за няколко дни.

— Но аз съм във Флорида!

— Мамо, знам, че си във Флорида, но ако се обади Марти, ще трябва да му кажеш, че си в Бруклин и Кайли е при теб.

— И какво правим в Ню Йорк?

— Кайли иска да разгледа изложбата на египетска тема в Мет.

— Сигурно би поискала.

— Освен това имате билети за "Хамилтън".

— И как сме успели да се сдобием с тях? — пита Джудит.

— Не знам, имаш приятелка, която не може да отиде на представлението.

Следва дълго мълчание, докато Джудит обмисля нещата.

— В доста сериозна мрежа от лъжи си ме замесила, Рейчъл. Сега трябва да се преструвам, че съм гледала "Хамилтън", ако бившият ми зет ме попита. Какво да му кажа?

— По дяволите, мамо, не можеш ли да измислиш нещо в движение? О, освен това си конфискувала телефона на Кайли — сопва се Рейчъл, докато подминават знака СЛЕДВАЩ ИЗХОД:

БЕВЪРЛИ.

— Защо бих взела телефона на тринайсетгодишната си внучка?

— Защото ти е писнало да идва чак в Ню Йорк и да си прекарва цялото време забила нос в някакъв екран.

— Да, предполагам, че звучи смислено — признава Джудит.

— Добре, мамо, много ти благодаря, спасяваш ми живота. Трябва да затварям — казва Рейчъл тъкмо когато влизат в Бевърли.

— Пази се, мила, притеснявам се за теб.

— Добре съм, мамо. Всичко е наред.

Навън ръми, а откъм океана духа смразяващ вятър.

— Не ми харесва това време — казва Пийт. — Хелън може да си промени решението и да дойде да вземе Тоби, вместо да го оставя да върви до къщи. По-добре да проверя.

Във фейсбук няма нищо ново, но благодарение на червея в домашния компютър откриват, че Хелън пише есемес на сестра си, за да каже, че по нейна препоръка с Майк гледат "Атомна блондинка". Шансът им е дошъл. Паркират на "Ревеню" в шест и половина, но по някаква причина от Старата митница се точи върволица от деца и възрастни.

— Какво става, по дяволите? Какви са тези деца? Боже, мисля, че са от клуба по стрелба! — възкликва Пийт.

— Виж им лъковете и стрелите. Те са! Провалихме се, преди да започнем! — вика Рейчъл.

— Тръгвай! Тръгвай по маршрута! — казва Пийт и Рейчъл включва на скорост.

— Тръгвам.

— Не разбирам. Би трябвало да започнат да излизат в седем. Защо си тръгват по-рано? И то половин час по-рано! Не виждам логика — казва Пийт.

— О, боже, о, боже! — повтаря Рейчъл отново и отново.

— Всичко е наред — със спокоен глас казва Пийт. — Тъкмо започнаха да излизат. Ще се справим.

Рейчъл кара бързо нагоре по "Ревеню". Свива по "Стандор" и там, на стотина метра пред тях, изниква дете с дебело яке и сак в ръка, от който като че ли се подава единият край на спортен лък. Детето е с вдигната качулка и върви към къщата на Дънлийви.

— Той ли е? — пита Рейчъл.

— Нямам представа, но онова там определено прилича на лък. А и няма никого на улицата. Засега.

— Ски маски — казва Рейчъл.

Полага усилия да прогони заслепяващата паника от гласа си.

— Чисто е — докладва Пийт.

В края на краищата не се наложи да ползват дърветата за прикритие, защото дъждът е разчистил улицата от потенциални свидетели. Рейчъл включва чистачките, угася фаровете, подкарва колата напред и спира пред детето.

— Няма никой — казва Пийт, който оглежда улицата.

— Давай тогава! — казва Рейчъл.

Пийт изскача от предната врата с 45-калибровия колт. Рейчъл го гледа как говори с детето. После се обръща и поклаща глава към нея.

Нещо не е наред. Пийт се връща до колата без момчето.

Какво, по дяволите, става?

— Какъв е проблемът? — сопва се тя.

— Момиче е — отвръща Пийт.

Рейчъл дръпва ски маската върху лицето си и излиза от колата. Съмнение няма, детето е дребно, кльощаво момиченце с кестенява коса на около осем или девет години. Носи сак, който е прекалено голям за нея.

— От клуба по стрелба ли излезе? — пита я Рейчъл.

— Да — отвръща момичето.

— Защо ви пуснаха по-рано? — включва се Пийт.

— Парното се развали, така че ни пуснаха да си ходим. Вие защо носите маски?

— Как се казваш? — пита я Рейчъл.

— Амилия Дънлийви.

— А къде е брат ти Тоби?

— Отиде у Диъм. Каза ми да му занеса сака вкъщи.

— Какво ще правим сега? — пита Пийт Рейчъл.

— Ще вземем нея — мрачно отвръща Рейчъл.

— Планът не беше такъв.

— Сега е такъв — казва му Рейчъл.

Знае, че не би могла втори път да мине през всичко това. А ако не го направи, Кайли ще умре.

— Ела, Амилия — казва Пийт. — Ще те закараме вкъщи.

Той я вкарва в колата, закопчава колана, сяда до нея и заключва вратата. Рейчъл прави обратен завой и потегля към изхода за шосе 1А.

— Наистина ли ще го направим? Ами здравословните проблеми? — пита Пийт.

— Ще се справим. Никакви фъстъци или фъстъчени продукти. Ще купим инжекция с епинефрин за всеки случай… Мамка му! — възкликва Рейчъл и удря с юмрук по таблото.

— Не бива да казваш това — обажда се Амилия.

— Права си — отвръща Рейчъл. — Извинявай, миличко. На колко си години?

— На осем — отговаря Амилия. — През декември ще стана на девет.

— Кой би оставил осемгодишно дете да се прибира само вкъщи по тъмно в наше време? В дъжда? Кой би го направил? — мърмори Рейчъл.

— Тоби също трябваше да дойде. Днес ми беше първият урок по стрелба. Вече мога да стрелям с малкия лък. Трябваше да ме изпрати до къщи, но отиде у Лиъм, защото ни пуснаха по-рано.

— И Тоби те остави да се прибираш сама?

— Каза, че съм голямо момиче. Даде ми да му нося сака — казва Амилия.

— Е, сега ще трябва да дойдеш с нас. Майка ти каза, че няма проблем. Отиваме на приключение — казва Рейчъл.

В огледалото за обратно виждане гледа как Амилия клати глава.

— Не искам да идвам с вас. Искам да се прибера вкъщи — казва тя.

— Не може да се прибереш. Трябва да дойдеш с нас — настоява Рейчъл.

— Искам вкъщи! — вика Амилия и започва да плаче.

Рейчъл се задавя, когато Амилия започва да се мята и да дърпа колана.

— Искам вкъщи! — крещи Амилия и Пийт я прегръща с големите си ръце.

Когато излизат от града, Рейчъл отбива в един запустял участък от шосе 1А насред мочурливите гори между Бевърли и Уенъм. Излиза с препъване от колата, сваля ски маската и повръща. Плюе и отново повръща. В устата й има кисел вкус, а гърлото й гори. По бузите й се стичат сълзи. Повръща, докато остават само сухи спазми. Пийт отваря вратата на колата и изхвърля обувките на Амилия и сака.

— Най-добре да ги пуснем в блатото — казва той. — За всеки случай. Може да имат джипиес чип.

Рейчъл слага обувките в сака, затваря ципа колкото може и го хвърля в блатото наблизо, където сакът остава да плава на повърхността. Тя няма време за измисляне на планове за потапянето на сак в блато, затова нагазва в тинята и потапя проклетото нещо с крак. После отново си слага ски маската.

— Искаш ли аз да карам? — пита я Пийт, когато Рейчъл се качва в пикапа.

Тя поклаща глава и се обръща към Амилия, по чието личице се стичат сълзи. Очите й са разширени, тя е видимо ужасена.

— Всичко ще бъде наред, миличко — казва Рейчъл. — Взимаме те само за два дни. Това е една игра. Мама и татко я знаят.

— И те ли играят? — пита изненадано Амилия.

— О, да. Всичко ще бъде наред, обещавам ти — казва Рейчъл, включва на скорост и потегля.

— Ще трябва да си сложиш превръзката, детенце — казва Пийт. — Тя е част от играта.

— Като на сляпа баба? — пита Амилия.

— Съвсем същото — потвърждава Пийт.

— На тази съм играла.

Тя си слага превръзката, а Пийт и Рейчъл си свалят маските. Малко преди да влязат в Нюбъри Рейчъл зърва кола на щатската полиция в огледалото за обратно виждане.

— Полицаи — спокойно казва тя.

Пийт поглежда назад.

— Нищо лошо не сме направили. Просто си карай, не превишавай скоростта, но не се и влачи — напътства я той.

— Знам — изръмжава тя. — Но ми дай пистолета. Ако ни спрат, няма да успеем да се разминем с приказки.

— Рейчъл…

— Дай ми го!

Пийт й подава 45-калибровия и тя го слага в скута си.

— Знаеш ли как се използва?

— Да. На едно мнение ли сме какво трябва да направим, ако ни спрат?

— Да — казва той и затаява дъх.

Петък, 18:57 ч.

Полицаите карат след тях около трийсет секунди, плавно се изравняват с пикала и после чисто и просто го задминават. Естествено. Рейчъл не е направила нищо нередно. Тя кара право към къщата на Апънзелър. Амилия или е замаяна, или е в шок. Няма значение кое от двете е, важното е, че е спряла да се мята, а сега само това има значение.

— Ти я прибери долу, а аз ще се обадя — казва Рейчъл на Пийт. Когато улицата се опразва, Пийт извежда Амилия от доджа и я води долу в мазето. Рейчъл остава в колата и отваря уикр приложението на телефона си.

"Готово" — пише тя.

"Какво е готово?" — отговарят й.

"Отвлякох Амилия Дънлийви. При мен е."

Телефонът иззвънява.

— Добре. Много добре — казва изкривеният глас. — Сега ще се обадя на семейството. После ще им се обадиш ти и ще им поискаш сто хиляди долара, платими в биткойни на същата сметка както преди.

— Сто хиляди! Това е малко…

— Това е само половината от сумата в спестовната им сметка. Спокойно могат да си го позволят. Въпросът не е в парите, Рейчъл.

— Знам. Въпросът е във Веригата.

— Точно така. Ще им се обадя и ще им кажа да намерят лист и химикалка. Ти ще говориш с тях след точно пет минути от предплатен телефон. Ще чакат обаждането ти.

Линията прекъсва. Рейчъл се обажда на Пийт по една от еднодневките.

— Ало? — казва той.

— Всичко наред ли е? — пита тя.

— Стресната е, разбира се. Изплашена. Казвам й, че сме приятели на семейството. Тя хем ми вярва, хем не съвсем.

— Пази я, Пийт. Дръж я далече от ядки. Не знам колко е тежка алергията й, но е по-добре да се презастраховаме. Да не ставаме тъпи детегледачи като в разни филми.

— Няма.

— Трябва да четем етикетите на всичко, което й даваме, и ще трябва да купим епинефрин.

— Ще купим. Ей сега ще потърся. Мисля, че се продава в готови спринцовки в ибей. Обади ли се на семейството?

— Сега ще се обадя.

— Използвай друг телефон, не този. Отдалечи се с колата от къщата и тогава се обади.

— Добра идея. Така ще направя.

Тя бързо откарва доджа до паркинга пред океана. Набира номера на семейство Дънлийви.

— Ало? — казва разтревожен женски глас.

— Дъщеря ви Амилия е при мен. Отвлякох я. Не се обаждайте в полицията. Ако се обадите в полицията или друга служба, ще я убия. Разбирате ли?

Хелън започва да пищи. Рейчъл я успокоява с думите, че ако не се успокои, ще вкара един куршум в мозъка на дъщеря й. Разговорът отнема десет минути. Когато свършва, Рейчъл излиза от колата и отново започва да повръща, докато накрая не остава нищо за повръщане. Взира се в черния океан, чиито вълни се разбиват на брега. Седи на пясъка, а наоколо вали силен леден дъжд. Главата я боли. Има чувството, че черепът й ще избухне.

Седи още пет минути, после става, стъпква предплатения телефон и хвърля останките му в океана. После вдига лице към дъжда и моли водата да я пречисти. Не става. Обажда се на Пийт от друг телефон.

— Готово. Всичко наред ли е при теб?

— Не особено. Сложих й белезници и я закопчах за колоната. На това не възрази особено. Не крещи и не се бори, но плаче и иска майка си, и казва, че не може да остане тук без Господин Бу. Господин Бу е мечка. Пълно е с плюшени животни, но тя иска само Господин Бу.

— Разбирам — казва Рейчъл.

Тя се качва в колата и отива в собствения си дом. Качва се в спалнята на Кайли. Открива Маршмелоу, розовия плюшен заек на дъщеря й. Как ли спи Кайли без Маршмелоу и котката си? Тя взима Маршмелоу, вдига си качулката и тича през дъжда към Апънзелър.

Почуква по задната врата и Пийт отваря. Говори по телефона и изглежда разтревожен.

— Какво има? — шепнешком пита тя.

— От Америкън Експрес искат да потвърдя превода — казва той, закрил с ръка микрофона.

— И на мен ми се обадиха от Виза. Ако парите не стигнат където трябва тази нощ, ще убият Кайли.

— Знам. Ще оправя нещата — отвръща той.

Пийт не изглежда добре. Нервен е, очите му са изцъклени и се поти.

— Добре ли си?

— Да. Ще оправя всичко.

Рейчъл си слага ски маската и слиза в мазето. Амилия е изтощена. Плакала е, борила се е, пак е плакала и сигурно единственото, което иска в момента, е да заспи, но не може да заспи без Господин Бу. Седнала е на матрака върху спалния чувал, заобиколена от лего, настолни игри и погрешните плюшени животни.

Рейчъл сяда до нея.

— Знам, че си изплашена, миличко, но няма от какво да се страхуваш. Тук си в безопасност, обещавам. Няма да позволя да ти се случи нищо.

— Искам мама — казва Амилия.

— Знам. Скоро ще те върнем при нея. Виж, чух за Господин Бу и макар да не е при нас, ти донесох най-добрия приятел на моето момиченце, Маршмелоу. Има го откак се е родила. Той е много, наистина много специален. В него са събрани тринайсет години обич.

Амилия гледа Маршмелоу подозрително.

— Искам Господин Бу.

— Господин Бу не е при нас, само Маршмелоу е тук — казва Рейчъл. — Маршмелоу е приятел на Господин Бу.

— Така ли?

— О, да, те са много добри приятели. — Рейчъл й подава заека и Амилия неохотно го взима.

— Искаш ли да ти разкажа приказка? — пита Рейчъл.

— Ами добре.

— Обичаш ли мляко с бисквити?

— Да.

— Чакай тук, а аз ще видя дали ще намеря малко.

Тя се качва горе. Пийт е на верандата и се опитва да убеди Америкън Експрес да одобрят превода, който е направил. Ако не успее, една луда жена ще убие дъщеря й след два часа. Тя почуква по кухненската врата и Пийт се обръща и я поглежда.

— Какво казват? — пита тя.

— Още говорим.

Рейчъл прочита етикета на бисквитите "Лорна Дан" и проверява в Гугъл съставките за по-сигурно. Не съдържат ядки. Тя се връща в мазето с мляко и бисквити.

Разказва на Амилия приказката за Златокоска и трите мечки и Амилия се радва, защото я знае. После й разказва за Хензел и Гретел. Амилия знае и нея. Приказки за деца, оцелели след изпитания в гората. Горката малка Амилия, изчезнала като онази другата, известната Амилия[6] преди толкова много години. Тя е добро дете. Умно дете. Рейчъл я харесва. Как би могла да не я харесва? И как би могла да нарани това дете? След половин час Пийт се появява на върха на стълбите и вдига палци.

— Одобриха ли превода?

— Да.

— Слава на бога!

— Как е Амилия?

— Ела и виж.

— Спи. Как го постигна? — прошепва Пийт, когато слиза в мазето.

— Мляко, бисквити и Маршмелоу, оказва се.

— Какви бисквити?

— "Лорна Дан". Безопасни са, проверих.

— Епинефринът пътува насам. Поръчах спринцовка от ибей.

— Няма да го доставят тук, нали?

— Не, ще отиде в център за доставки на ибей в Нюбъри.

— Добре.

— Ще остана тук за през нощта — казва Пийт. — Ти се прибери, изглеждаш смазана.

— Трябва да остана.

— Не, прибери се, моля те.

Тя не иска да спори с него. Смазана е. Напълно сразена. С един от телефоните еднодневки снима Амилия.

— Ще им я пратя.

— Иди поспи, Рейчъл.

— Не съм уморена — настоява тя.

Пийт се чеше по ръката и се поти. Изглежда разсеян, болен.

— А ти сигурен ли си, че си добре? — пита го тя.

— Аз ли? Съвсем добре съм. Иди си вкъщи, аз ще се оправя тук.

Тя кимва и изкачва стълбите. Излиза на верандата. Върви по пътеката покрай плажа. Вкъщи. Благодарна е за ледения дъжд. Заслужава дискомфорт, страдания и болка. Застава пред къщата си и се обажда на семейство Дънлийви от поредния телефон.

— Да? — казва Хелън между две резки паникьосани вдишвания.

— Дано работите по въпроса с парите и отвличането. Пращам ви снимка на Амилия. В момента спи, добре е.

— Искам да говоря с нея!

— Тя спи. Пращам снимка.

Когато снимката се изпраща, Рейчъл унищожава телефона и влиза в къщата си.

Прави си чаша кафе и започва да наблюдава семейство Дънлийви през клонирания им компютър. Не вижда имейли или съобщение за полицията. В полунощ иззвънява айфонът й.

— Ало?

— Рейчъл? — прошепва някакъв глас.

— Да.

— Не биваше да ти се обаждам, но искам да знаеш, че преди час освободиха момчето ми. При нас е!

— Върнала си си сина?

— Да. Не мога да повярвам! Толкова съм щастлива! Добре е и е с нас у дома. Страхувах се да се надявам, но… той се прибра.

— Но… тогава… има ли някакъв начин да освободиш Кайли още сега?

— Не мога. Знаеш, че не мога. Веригата трябва да продължи. Трябва да се довериш на процеса. Ако прекъсна Веригата, ще започне ответен удар. Аз ще съм в опасност, синът ми също, както и ти, и Кайли.

— Освен ако не блъфират.

— Не са от онези, които блъфират. Мисля, че ще им достави удоволствие, ако всичко се обърка и започнем да се избиваме взаимно. Нали видя какво се е случило с онова семейство?

— Да.

— Разказаха ми за случка отпреди няколко години, когато някой се опитал да излезе от Веригата и последвалите наказания стигнали седем брънки назад, преди нещата да се уталожат.

— Не може да бъде!

— Но искам да знаеш, че си една крачка по-близо до връщането на Кайли. Скоро всичко ще свърши, Рейчъл, наистина.

— О, боже, надявам се!

— Ще свърши.

— Как го направи? Как успя да го преживееш? Как намери силите?

— Не зная, Рейчъл. Предполагам, просто трябва да си представиш момента, в който с Кайли отново ще бъдете заедно. Всичко, което правиш, всяко решение, което взимаш, е средство за постигане на тази цел, нали разбираш?

— Да.

— Когато хванахме Кайли, се случи нещо, нещо ужасно. Не на нея, тя е добре. Но се наложи да извърша нещо ужасно, от което старото ми аз би се сгърчило в агония. Но знаеш ли какво чувствам сега? Нищо. Нищо, освен облекчение. Направих каквото трябваше и си върнах сина. Това е единственото, което има значение.

— Мисля, че разбирам.

— Просто трябва да издържиш още малко.

— Ще издържа.

Събота, 12:07 ч.

Майк Дънлийви гледа жена си, свита на пода в банята, разтърсвана от хлипове. Той ляга до нея и също започва да плаче. Оставя пистолета на пода. Няма причина да ходи из къщата със зареден пистолет. Пистолетът е безполезен. Няма кого да убие.

— Как е Тоби? — пита го Хелън. Лицето й е обляно в сълзи.

— Спи. Казах му, че Амилия е отишла на гости на приятелка за няколко дни.

— Той повярва ли ти?

— Не ми обърна внимание. Искаше да знае само къде са лъкът и стрелите му. Казах му, че са прибрани на сигурно място.

— Дали е уместно да се помолим на Бог за помощ? — пита се Хелън.

— Ще го направим ли?

— Налага се.

— Не се налага. Можем да отидем в полицията.

— Ако отидем в полицията, ще я убият. Жената, която я е хванала, е чудовище. По гласа й познах. Ние сме най-лошите родители в Америка. Нали знаеш онези, които умират от свръхдоза в колите си? Ние сме по-тъпи и от тях.

Хелън отново заплаква. От гърлото й излизат тежки, разтърсващи хлипове, сякаш умира. Майк се вглежда в лицето й на оскъдната светлина, проникваща през прозореца на банята. Изглежда крехка и смазана, напълно объркана. Той няма думи.

— Как може Амилия да спи без Господин Бу? — пита тя.

— Не зная.

— Ще си я върнем, нали? Кажи ми, че ще си я върнем — казва Хелън.

— Ще си я върнем. Ще направим всичко по силите си. Дори да се наложи да избия всички онези мръсници до крак, ще си я върнем.

Събота 5:38 ч.

Навън е още тъмно, но на изток като че ли започва да просветлява. Кайли не може да заспи. Не е мигвала, откакто взе гаечния ключ. Организмът й помпа адреналин цяла нощ и сънят е невъзможен. Ще има само една възможност и ще трябва да се възползва от нея. Планът е прост. Всички добри планове са прости. Нали? Качваш се на кораба, намираш кита и го убиваш. Качваш се на лодката, намираш акулата и я убиваш. Мъжът или жената ще слязат по стълбите с поднос с купа зърнена закуска и чаша портокалов сок. Той, или тя, ще се наведе да остави подноса. После той, или тя, ще вземе купата и чашата от него. Точно в този момент Кайли ще го или я удари с ключа. Ще удари с всички сили по главата. Ще удари с две ръце и ще нокаутира него или нея.

Той, или тя, ще се просне на земята в безсъзнание. Ако Кайли извади късмет, той, или тя, ще носи ключа от белезниците със себе си. Кайли ще ги отключи, ще изтича нагоре по стълбите и ще тръгне към най-близкия път. Ако обаче той, или тя, не носи ключа за белезниците, ще се намеси пистолетът. Пистолетът е основна част от плана. И той, и тя всеки път, когато са слизали тук, без изключение, са били въоръжени.

Ако не носят ключа, Кайли ще вземе пистолета и ще изчака, докато той, или тя, се свести, ще насочи пистолета към него или нея, ще извика другия и ще им каже да й дадат ключа от белезниците, иначе ще стреля.

Ако не й повярват, че ще стреля, тя ще простреля този, който е при нея, в коляното. Ходила е да стреля в гората с чичо си Пийт няколко пъти. Знае как да стреля с револвер. Сваляш предпазителя, проверяваш барабана, дърпаш спусъка. Затова вторият човек ще й даде ключовете, но ако единият или другият откажат да съдействат, тя ще им предложи сделка: след като се прибере у дома при майка си, ще твърди, че не помни къде е била затворена. Няма да си спомни цяло денонощие. Това ще им даде време да напуснат страната.

Кайли е доволна от плана. Той е логичен и разумен и тя не вижда причина, поради която да не свърши работа. Най-трудна ще е първата част, но тя ще приключи за секунди. Ще се справиш, Кайлс, наистина ще се справиш — казва си наум. Само че трепери от страх в спалния чувал.

Треперене не е точната дума. Конвулсии е по-точно. Само че смелостта е семейна черта. Тя мисли за майка си и химиотерапията. Мисли за баба си, която толкова години се бори с управата на нюйоркския университет да я остави да живее в служебното жилище, след като дядо й забягнал с една от студентките си. Мисли и за прабаба си Ирина, решителното момиче, което с викове и крясъци принудило семейството си да се натовари на една магарешка каруца и ги повела на изток след оттеглящата се Червена армия, докато стигнали до влак, който ги отнесъл в необичаен град с кубета на име Ташкент. Там прекарали четири години като безпарични просяци и когато се върнали в щетъла в Беларус през есента на 1945, открили, разбира се, че всички, които били останали, били избити от германците. Ако не е била смелостта на прабаба й, Кайли е нямало да се роди.

Това й трябва сега, смелостта и решимостта на малката Ирина, на майка й и на баба й. Всички жени, три поколения. Отново разглежда ключа. Тежък е. Петнайсет сантиметра дълъг. Някой сигурно го е оставил на пода, след като го е ползвал да оправи бойлера. По-скоро някой майстор, отколкото собствениците на къщата. Те не приличат на хора, които знаят как да поправят бойлер. С този ключ не може да се среже верига, но може би е достатъчно голям да счупи нечия глава. Скоро ще разбере.

Събота, 6:11 ч.

Рейчъл проверява за сигнали за изчезнали деца, полицейски рапорти и новини, докато държи под око клонинга на компютъра на Дънлийви. Малките часове на нощта. Часът на скункса по Робърт Лоуъл. Толкова е късно! Толкова е уморена!

Не заспивай, не заспивай, не заспивай…

Затваря очи за една секунда.

Празнота.

Слънчева светлина.

Птичи песни.

Мамка му!

Кой ден е?

Часовете са като дни, а дните са десетилетия. От колко хилядолетия живее в този проклет кошмар?

Още едно утро. Онова чувство в стомаха, пеперудите на ужаса, страх, който сплита червата. Човек не знае какво е страх, докато някой или нещо не заплаши детето му. Умирането не е най-страшното, което може да ти се случи. Най-страшното е нещо да се случи с детето ти. Раждането на дете мигновено те прави възрастен. Абсурдът е онтологичното несъответствие между желанието да откриеш смисъл и невъзможността да откриеш такъв смисъл на този свят. Абсурдът е непостижим лукс за родителите на изчезнали деца.

Сяда пред холната маса. Котаракът Илай мяука до нея. Не е хранен от почти два дни. Рейчъл напълва купичката му, изпива чаша студено кафе и излиза на верандата. Облича палтото си и тръгва по пътеката край плажа към къщата на Апънзелър.

Слънцето се издига над Атлантическия океан и големите къщи от източната страна на острова. Айфонът й иззвънява. Непознат номер. Стомахът й се обръща. Сега пък какво?

— Ало?

— Трябваш ми! Ела веднага! — крещи Пийт.

— След две минути съм при теб.

— Тичай! Имам нужда от помощ.

Тя хуква по пътеката и излиза на Северния булевард. С бясно биещо сърце продължава по пътеката към плажа и стълбите към задния вход на Апънзелър.

Вратата е отворена, което е притеснително.

Тя влиза.

На кухненската маса лежи 45-калибровият пистолет на Пийт и торбичка с нещо, което прилича на наркотик. Какво, по дяволите, значи това? Пийт взима дрога? Мозъкът й превключва на по-високи обороти.

Може ли да му се вярва? Господи, да не би да е част от всичко това?

Рейчъл мисли, че познава Пийт, но нима някой може наистина да познава друг? Луд е по Кайли, но има досие, а и с какво се е занимавал през всичките тези години, откакто се уволни от морската пехота?

Тя поклаща глава. Не, това е Пийт, за бога. Тези мисли са параноя. Веригата няма нищо общо с Тами, нито пък с Пийт.

Но дрога? Сериозно е. Ще трябва…

— Рейчъл! Насам! Сложи си маската.

Тя си слага ски маската и се затичва надолу към мазето. Пийт държи в ръце Амилия, увита в хавлия, гърчеща се, трепереща. По пода е пръсната зърнена закуска.

— Какво е станало?

— Дадох й от оризовите хрупки. Мислех, че няма да има проблем! Не прочетох написаното с дребен шрифт. Пише, че може да съдържат следи от ядки.

— Господи!

— Епиинефринът ще пристигне след няколко часа — казва Пийт, напълно паникьосан.

Устните на Амилия са подути и е бледа като платно. В ъгълчетата на устата й има следи от пяна, а дишането й е накъсано и плитко. Рейчъл допира опакото на дланта си до челото на детето.

Температура.

Повдига блузката й.

Обрив.

Разтваря устата на Амилия и поглежда вътре. Гърлото й е свободно. Езикът й не е подут. Засега.

— Трудно ли ти е да дишаш, Амилия? — пита Рейчъл. — Можеш ли да дишаш? Отговори ми.

Амилия кимва.

— Какво прави майка ти, когато ти стане така?

— Доктор.

Обляна е в пот и диша все по-трудно.

— Трябва да я заведем в болница — казва Пийт.

Рейчъл се обръща към него. Какви ги мисли? Болница? Няма начин да я заведат в болница. Ако я заведат в болница, играта свършва и Кайли ще умре.

— Не — казва тя.

— Но това е алергична реакция!

— Виждам.

— Трябва да я види лекар. Нямаме епинефрин.

— Никакви лекари — настоява Рейчъл. — Аз ще я държа.

Тя поема детето и Пийт най-сетне разбира.

— Сигурна ли си?

— Да. Решила съм.

Ужасяващо решение, което Веригата я е принудила да вземе. Момиченцето или ще умре тук, в прегръдките й, или по някакъв начин ще се оправи.

— Ще остана с нея. Ти иди да намериш епинефрин, каквото и да ти струва!

— Как?

— Обери някоя проклета аптека!

Пийт хуква нагоре по стълбите.

— Ще ти оставя пистолета — казва от кухнята.

— Добре. Тръгвай!

Рейчъл чува как задната врата се затръшва. Държи Амилия.

— Доктор — казва детето.

— Да, миличко — отвръща Рейчъл.

Няма да има никакви доктори и болници. Ако Амилия умре, двамата с Пийт ще напуснат тази къща и ще пробват отново. Полицаите ще открият мъртво момиченце, вързано с верига за бетонна колона, покрито със слюнка и повръщано, заобиколено от кукли и настолни игри. Ще си помислят, че това е едно от най-зловещите местопрестъпления, които са виждали.

Лицето на Амилия е бледо. Очите й са изцъклени. Започва да кашля. В болницата ще могат да я спасят. Линейка с парамедици от пожарната в Нюбърипорт ще може да я спаси. Но Рейчъл няма да се обади за линейка, за лекар или в болницата. Това ще доведе до смъртта на Кайли. Ако се налага да избира между Амилия и Кайли, тя ще избере Кайли. Неусетно започва да плаче.

— Опитай се да дишаш по-бавно — казва на Амилия. — Бавно и спокойно, и дълбоко.

Проверява пулса на детето. Той отслабва. Амилия изглежда позеленяла. Кожата й е влажна от пот, сякаш току-що се е къпала.

— Искам тати — простенва детето.

— След малко ще пристигне помощ, обещавам.

Рейчъл люлее момиченцето в ръце. То умира. Амилия умира и Рейчъл не може да направи нищо. Може би една антихистаминова таблетка ще помогне? Може да има горе в шкафчето с лекарства? Тя взима телефона си и пише в Гугъл алергия към фъстъци и антихистамин. Първият резултат от търсенето й казва да не дава антихистамин на дете, проявило тежка алергична реакция, защото антихистамините не помагат при анафилаксия[7] и могат да влошат нещата.

— Хайде, Пийт! — шепне Рейчъл. — Хайде!

Амилия е скована и гореща, а по устата й избиват мехурчета пяна.

— Мамо — промълвява тя и отново простенва.

— Всичко е наред — лъже Рейчъл. — Всичко е наред.

Притиска момиченцето към себе си. Минутите се нижат бавно. Амилия не се оправя, но не се и влошава. Къщата е притихнала. Тя чува чайките, морето, трак-трак-трак… А?

Сяда на матрака и се заслушва. Отново чува трак-трак-трак. Какво е това?

— Илейн? — казва нечий глас.

Някой чука на предната врата. Някой е горе пред къщата. Жена.

Рейчъл полага Амилия върху матрака, тихо изтичва нагоре по стълбите и се промъква в коридора.

Трак-трак-трак — отново и още веднъж:

— Илейн? Вкъщи ли си?

Рейчъл ляга на пода в коридора.

— Илейн? Има ли някой?

Гласчето на Амилия долита от мазето.

— Мамо…

— Илейн? Тук ли сте?

Рейчъл пропълзява по коридора и стига до кухнята.

Торбата с наркотици е изчезнала, но 45-калибровият колт е там.

Взима го от кухненската маса и се промъква обратно в коридора. Пред вратата очевидно е застанала особено глупава жена. Дори ако Илейн си беше вкъщи, нямаше да иска някой да й чука на вратата в шест и половина сутринта.

— Ъхх — стене Амилия.

Сърцето на Рейчъл се качва в гърлото. Тя се плъзва надолу по стълбите към мазето, спъва се и за малко не си счупва проклетия врат. Тичешком отива при Амилия и слага пръст на устните й.

— Шшшшт — изсъсква.

— Илейн, вкъщи ли си или не? — настоява да знае гласът пред вратата. — Мисля, че те видях да ходиш из къщата!

Амилия простенва по-силно и Рейчъл няма избор, освен да запуши устата на момичето с ръка. Амилия не може да диша добре през носа. Тя започва да се мята в хватката на Рейчъл, но е прекалено слаба, за да постигне каквото и да било.

— Шшшшт — шепне Рейчъл. — Успокой се. Всичко е наред, всичко е наред.

Държи я здраво. Отгоре вече не долита никакъв шум.

Минават десет секунди.

Петнайсет.

Двайсет.

Трийсет.

— Е, явно няма никой — заключава гласът пред вратата.

Рейчъл чува жената да слиза по стълбите и след миг чува и тежката порта пред двора да се затваря. Сваля ръка от устата на Амилия и момиченцето започва жадно да гълта въздух.

Рейчъл тичешком се качва в къщата и застава пред прозореца на първия етаж. Досадницата е възрастна дама с галоши и лилав дъждобран.

— Олеле! — изпъшква Рейчъл.

Напълно изтощена, тя сяда на пода и зачаква полицията да дойде.

Но никой не идва и тя се връща долу при Амилия.

Детето изглежда малко по-добре. Или на Рейчъл просто така й се иска?

Обажда се на Пийт, но той не вдига.

Изчаква две минути и се обажда отново. Няма отговор.

Къде е? Какво, по дяволите, прави?

Онова наркотик ли беше? Надрусан ли е? Тя знае, че той редовно ходи в Клиниката за ветерани в Устър през последната година, но не го попита какъв е проблемът. Пийт не е особено разговорлив на лични теми и тя не искаше да го притиска.

Къде е?

Да не е избягал?

Амилия лежи на една страна и кашля. Рейчъл я завива в спалния чувал я прегръща като майка. Милва я по челото и я люлее.

— Всичко ще се оправи, мило мое — нежно казва тя. — Обещавам ти, миличко, след час-два ще си добре.

Рейчъл я прегръща, говори й и се чувства като най-противната измамница на света. Пет минути изминават сякаш на забавен кадър. Беше готова да остави детето да умре. Щеше да я остави да умре. Все още е готова да я остави да умре ако…

ЧУК.

ЧУК.

ЧУК.

Рейчъл отново пропълзява нагоре по стълбите.

ЧУК.

ЧУК.

ЧУК.

Тя се качва на пръсти на втория етаж, влиза в спалнята и поглежда през прозореца.

Пред вратата стои полицай от участъка в Нюбърипорт.

Старицата, която е дошла да търси Апънзелър, наистина е извикала проклетата полиция.

— Ехо? — казва полицаят и отново почуква.

Рейчъл затаява дъх. Ако Амилия някак успее да изпищи, полицаят със сигурност ще я чуе.

— Има ли някой вкъщи? — пита полицаят.

Поглежда през процепа за писма и оглежда прозорците. Рейчъл се скрива зад завесата. Ако заподозре нещо, ще разбие вратата. И тогава какво ще стане?

Ако Рейчъл го застреля, това няма да разреши проблема. Ще дойдат още полицаи, за да разследват случая. И после още. Отвличането ще се провали и Кайли ще бъде убита. Но ако полицаят открие Амилия, Рейчъл ще бъде арестувана и така или иначе Кайли пак ще умре.

Полицаят отстъпва няколко крачки назад и оглежда къщата отстрани. Ако види дъската върху прозореца на мазето…

Рейчъл хуква надолу по стълбите.

Амилия гъргори в мазето. Издава ужасяващи задавени звуци.

Не е изключено точно в момента сърцето й да спира. Рейчъл профучава през кухнята и пъха 45-калибровия колт в колана на джинсите си. Налага се да спре полицая. Ако играта свърши, Кайли умира. Толкова е просто. Изтичва на задната веранда, спуска се по песъчливата пътека и излиза пред къщата.

— Ехо! — провиква се от улицата.

Полицаят се обръща и я поглежда. Виждала го е в сладкарницата в Ипсуич един или два пъти, а веднъж написа фиш на Марти, задето бе паркирал твърде близо до пожарния кран край сергията със зеленчуци на една ферма наблизо. Изглежда на около двайсет и пет. Казва се Кени или нещо подобно.

— Здравейте — казва той.

— Заради моето обаждане ли сте тук? — пита тя.

— Вие ли се обадихте в полицията?

— Илейн Апънзелър ме помоли да хвърлям по едно око на къщата, докато са във Флорида. Видях някакви деца да играят наоколо. Казах им да си ходят, иначе ще извикам полицията. И, ами…

— Не си ли тръгнаха?

— Не. Сега ги няма, очевидно, след като дойдохте. Съжалявам, нещо нередно ли направих? Ами те играеха в чужд двор. Това е нарушение на закона, нали?

— Как изглеждаха тези деца?

— О, не, няма нужда да го превръщаме в случай от национална значимост. Бяха около десетгодишни. Вижте, съжалявам. Блъфирах, като им казах, че ще се обадя в полицията, а те ме погледнаха така, както гледат момчетата на тази възраст, и аз казах "Ей сега ще набера номера". И после някак го набрах.

Кени се усмихва.

— Правилно сте постъпила, госпожо. Не знам дали можем да докажем, че група десетгодишни момчета са навлезли злонамерено в частна собственост, но ако не ги спрете, докато са малки, ще стигнат до влизане с взлом. Ще се изненадате колко много от тези големи стари празни летни къщи се разбиват извън сезона.

— Наистина ли?

— О, да. Обикновено са деца, разбира се, истинските взломове с цел кражба са малко, но често разбиват къщи, за да взимат вътре наркотици или за да използват пространството за неморални цели.

— Неморални цели?

Бузите на Кени поруменяват.

— Секс — казва той.

— О…

Гледат се втренчено.

— Е, ще проверя дали са заключени предната и задната врата и ще си тръгвам — казва Кени.

Рейчъл не може да допусне това. Задната врата ще разкрие всичко. Тя се чуди дали Амилия е още жива в мазето. Чуди се как на днешната Рейчъл изобщо може да й хрумне подобна мисъл по този спокоен, дистанциран начин. Вчерашната Рейчъл би се сринала психически. Но вчерашната Рейчъл е мъртва и погребана.

Тя подръпва разнищения конец на пуловера си и усеща очертанията на 45-калибровия колт на кръста си. Пистолетът й е подръка. Може да го насочи към полицая и да го вкара в къщата, а там да го екзекутира, да изнесе Амилия от мазето и да я премести на друго място.

— Не съм ли ви виждала на будката за сладолед на Уайт Фармс в Ипсуич? — пита тя.

— Да, ходил съм там.

— Падам си по карамеловия. Вие кой сладолед предпочитате?

— Малинов.

— Не съм го пробвала.

— Хубав е.

— Знаете ли кой никога не съм пробвала, но много ми се иска? Скандалният. Онзи, в който има по малко от всичко.

— Да, така е. Звучи странно.

— Може би ако нямате друга работа, знам ли, може би… — усмихва се тя.

Кени схваща малко бавно и Рейчъл предполага, че не му се случва всеки ден някоя привлекателна по-възрастна жена да се опита да го свали, но най-сетне започва да проумява, че тя флиртува с него. Всъщност май си мисли, че тя си е съчинила цялата история с децата в двора, за да го докара тук.

— Ако ми дадете телефона си, бих могъл…

— Да — казва Рейчъл. — Тази седмица няма да мога, но другата, ако си свободен… А може да излезем на по питие. Нали разбираш, ако е твърде студено за сладолед — пояснява тя и му отправя най-лъчезарната си усмивка.

Кени отвръща също с усмивка.

— Имаш ли лист и химикалка? — пита тя, виждайки чудесно, че не носи. — В колата?

Придружава го до патрулката и няколко пъти докосва ръката му уж съвсем случайно. Диктува му телефонния си номер и му благодари, че е дошъл.

— Ще проверя вратите. Бездруго трябва да вляза да нахраня рибките — казва тя.

— Може и аз да дойда — предлага той.

Тя поклаща глава.

— Не, няма проблем. Имам лъвско сърце… и доживотна забрана да влизам в Бостънския зоопарк.

Кени не е чувал вица досега и се смее. Влиза в патрулката, Рейчъл му се усмихва отново и му маха, докато потегля. Когато колата изчезва от поглед, тя хуква към задната врата, влиза през кухнята и на бегом слиза в мазето, слагайки ски маската в движение.

— Дръж се, миличко! Дръж се!

Амилия е цялата изрината, но колкото и да е невероятно, още е жива. На косъм от смъртта.

— О, боже мой, миличко, дръж се, само се дръж!

От устата на Амилия се проточват лиги, дишането й става все по-плитко.

Рейчъл я издърпва от спалния чувал.

Цялата гори. Клепачите й потрепват.

Дишането й се забавя, става все по-рядко и накрая спира.

— Амилия?

Тя не диша. О, боже мой! Сърдечен масаж! Как се…?

Рейчъл си спомня какво трябва да направи и започва да прави дишане уста в уста. Вдишва дълбоко и после вдишва живот в Амилия. Веднъж, два пъти. Сменя позата и започва да натиска гръдния кош на Амилия силно и бързо, трийсет пъти.

— Хайде! — казва Рейчъл.

Набира 911 на телефона си, но не натиска копчето за позвъняване.

Един разговор и парамедиците ще дойдат и ще спасят живота на Амилия.

Ще спасят Амилия и ще осъдят собствената й дъщеря на смърт.

Тя стиска айфона толкова силно, че й се струва, че стъклото ще се счупи.

Лицето на Амилия.

Лицето на Кайли.

Не. Няма да го направи. Спокойно, хладнокръвно оставя телефона на земята.

Събота, 7:21 ч.

Вратата в горния край на стълбите се отваря.

— Тази сутрин закуската идва навреме — казва мъжът, докато слиза с кана портокалов сок, препечена филийка и купа със зърнена закуска. Кайли търси с поглед пистолета и го открива, втъкнат отпред в колана на панталоните му, което според чичо й Пийт никога не бива да се прави с огнестрелни оръжия.

— Будна ли си? — пита той.

— Да — казва Кайли и сяда в спалния чувал.

— Това е хубаво. Обичаш ли мармалад? Аз го обожавам. Никога не бях пробвал, докато не отидохме в Лондон преди няколко години. Ядях го на препечена филийка за закуска.

— Да, обичам мармалад. Майка ми понякога купува.

— Ето, филийката е нарязана на триъгълници, намазана с мейнско масло — от крави, хранени само с трева, разбира се — какаови топчета и портокалов сок. Това трябва да ти стигне за известно време.

Той слага подноса на земята. Тя нарочно остави "Моби Дик" на пода разтворена, с кориците нагоре. Знае, че той ще вдигне книгата и ще се впечатли.

— Я виж ти, бързо напредваш. Вече си минала средата…

Когато се навежда, Кайли го удря по главата с гаечния ключ. Фактът, че носи ски маска, я улеснява, защото така може да се престори, че изобщо не удря човек. Мъжът простенва и тя го удря отново. Той пада напред и се приземява в жалка купчина на ръба на матрака. Тя няма представа къде точно го е ударила, но ударът е свършил работа. Мъжът е в несвяст.

Оттук нататък следва надпревара с времето и тя го знае. Трябва да го преобърне, да извади ключа за белезниците от джоба му, да ги отключи и да избяга оттук. Да излезе на двора, където може да има куче или да я чака жената. Пистолетът ще бъде в нея. Ще се наложи да стреля. Ако няма никого, ще тича право към оградата с всички сили. Ако е в онази част на Ню Хампшър, където подозира, че е, земята ще е влажна и мочурлива, но ако продължи на изток, ще излезе на шосе И-95.1А или на брега. Ще продължи да върви дори ако някой й кресне да спре.

Мъжът е едър, но тя успява да го преобърне по гръб, като бута потните му гърди и през подмишниците, които вонят на лук. Вади пистолета от колана на панталона и претърсва всички джобове за ключа за белезниците. Няма портфейл, няма документи, но няма и ключ.

Претърсва отново, за всеки случай. Панталоните са старомодни и кафяви, и джобовете им са напълно празни. Задни джобове няма, но на ризата има джобче горе на гърдите. Идеално място за криене на ключове за белезници.

Но и там няма ключ. По дяволите!

Минава на план Б. Разглежда пистолета. В барабана има шест патрона. Добре — казва си тя, — сега трябва само да се събуди.

Минава една минута.

Две.

О, боже, да не го е убила? Само го удари с гаечен ключ. От това хората по филмите не умират. Не е искала да го убие… Мъжът се размърдва.

— Ох, главата ми — казва той с немощна усмивка. — Право в кратуната. Хубаво ме подреди.

Той простенва и след няколко секунди сяда на пода и я поглежда. Тя държи пистолета в ръка. Заредения пистолет.

— С какво ме удари? — пита той.

Пъха ръце под ски маската и си търка очите, охкайки.

— Намерих гаечен ключ на пода — отвръща Кайли.

— Какъв ключ?

Кайли вдига ключа с лявата си ръка.

— Олеле! Как сме го пропуснали?

— Беше под бойлера.

— Невъзможно! Лично проверих мазето.

— Вижда се само от определено място в определен момент. Спомних си какво е казал Хауърд Картър, когато открил гробницата на Тутанкамон. Трябва да виждаш, не само да гледаш.

Мъжът кимва.

— Харесва ми. Много си умна, Кайли. Е, добре, какво трябваше да стане после според плана ти?

— Претърсих те. Ключът от белезниците не е в теб, значи трябва да е в нея. Искам да я извикаш тук да донесе ключа.

— Или какво?

— Или ще те застрелям.

— Мислиш ли, че си способна да го извършиш?

— Да, мисля. Чичо ми Пийт ме е водил да стрелям по мишени няколко пъти. Знам какво да правя.

— Само че е различно, не мислиш ли, да стреляш по мишена, по къс хартия, или по жив човек?

— Ще те прострелям първо в крака, за да ти докажа, че говоря сериозно.

— И после какво?

— Тя ще ми даде ключа и ще избягам.

— И тя защо ще те пусне?

— Защото иначе ще те убия — казва Кайли. — Но знам, че не сте искали да направите всичко това, затова ще ви обещая нещо и на двамата. След като избягам, ще кажа на майка ми, че не помня нищо. Ще изчакам двайсет и четири часа, преди да кажа на полицаите къде съм била. Това ще ви даде цял ден да заминете за където искате. Някъде, където няма от онези…

— Договор за екстрадиция?

— Да.

Мъжът тъжно поклаща глава.

— Съжалявам, Кайли. Добър опит беше, но не си преценила нещата правилно. Хедър не е особено привързана към мен. Ще те остави да ме застреляш. Ще те остави да ми вкараш колкото куршуми поискаш.

— Как да не е привързана! Извикай я. Кажи й да донесе ключа.

— Не. — Той въздъхва. — От години вече не я интересувам, ако изобщо някога съм я интересувал. Джаред е от първия й брак. Аз бях нещо като временно решение. Временно решение, което просто се застоя, предполагам. Аз я обичам, но мисля, че чувството никога не е било взаимно.

Кайли си отбелязва да запомни двете имена, за които мъжът се изпусна в объркването си, Хедър и Джаред. Информацията може да й послужи по-късно, но сега трябва да се махне оттук.

— Тези работи не ме интересуват, господине. Искам да се махна оттук! Не блъфирам.

— И аз не мисля, че блъфираш. Изглеждаш като много решителна млада дама. Дръпни спусъка.

— Ще го направя.

— Давай.

Тя става на крака, прицелва се с револвера към коляното на мъжа и дърпа спусъка така, както я е учил чичо Пийт.

Ударникът пада и удря възпламенителя. Следва щракване и после тишина. Тя отново дърпа спусъка. Барабанът се завърта. Парникът се връща обратно нагоре и отново пада върху възпламенителя. Още едно изщракване и после тишина. Тя дърпа спусъка още четири пъти, докато барабанът не прави пълно завъртане.

— Не разбирам — казва тя.

Мъжът посяга и взима пистолета от ръцете й. Отваря барабана и й показва шест лъскави празни месингови патрона, които е сложил в оръжието.

Събота, 7:35 ч.

От кухнята се чува шум. Да не се е върнал полицаят? Рейчъл вдига пистолета и го насочва към вратата на мазето.

— Кой е? — пита.

Прицелва се. Задържа дъха си. Пийт се втурва надолу по стълбите.

— Взех епинефрина. Пристигна! — казва той.

— Слава богу!

Рейчъл се отдръпва и Пийт инжектира Амилия. Инжекцията действа почти мигновено. Като някакво проклето чудо е. Амилия си поема въздух накъсано и започва да кашля.

Кашля и вдишва въздух, и пак кашля. Пийт й дава вода, тя пие, а гърдите й свирят. Пийт взема китката й в ръка.

— Пулсът се успокоява. И диша по-добре.

Рейчъл кимва, качва се горе, открива барчето на Апънзелър и си налива един пръст скоч. Изпива го и отново си налива. След двайсет минути Пийт се качва при нея.

— Как е тя? — пита Рейчъл.

— Доста по-добре — отвръща Пийт. — Температурата й спадна.

— Беше много зле. Спря да диша.

— Аз съм виновен. Не проверих закуската.

— Аз щях да я оставя да умре…

Пийт поклаща глава, но знае, че е така и че той също би я оставил да умре.

— Превърнала съм се в тях — прошепва Рейчъл.

Двамата се взират един в друг секунда-две. Очите им разказват една и съща история на срам, изтощение и страх.

— Докато ти беше навън, дойде някаква жена, която търсеше Илейн Апънзелър. Отиде си, но се е обадила на полицията.

— И те дойдоха ли?

— Да.

— Провалена ли е мисията?

— Не мисля. Пофлиртувах с полицая и май сега си мисли, че съм разгонена старица, която звъни на полицията само за да си уреди срещи с този или онзи полицай.

— Не си старица — казва Пийт с усмивка в опит да разведри настроението.

Може би умирам, Пийт — мисли си Рейчъл. — Колко по-стар от това може да стане човек?

— Значи Амилия е добре?

— Оправя се, да.

— Ще сляза да я видя.

Дишането и цветът на лицето на Амилия се възвръщат напълно чак след половин час. Щом следите от ядки са й причинили подобна реакция, то прекият досег с фъстъци със сигурност би я убил.

— Защо непрекъснато носите тези маски на лицата? — пита я Амилия.

— Защото, когато те върнем на майка ти, не искаме тя да знае как изглеждаме — отвръща Рейчъл.

— Мама не знае ли как изглеждаш?

— Не.

— Трябва да се сприятелиш с нея във фейсбук. Тогава ще разбере — казва детето без следа от съмнение.

— Може и така да направя. Искаш ли сок?

— Ябълков ли е?

— Да — казва Рейчъл и й подава кутийката.

— Мразя ябълков сок. Всички знаят, че мразя ябълков сок. — Амилия простенва и захвърля кутийката, след което хвърля и коня от лего, с който се е заиграла. Той се пръсва на десетки парченца. — Мразя да стоя тук и теб мразя! — крещи тя.

— Не викай, миличко — казва Рейчъл.

Постараха се със звукоизолацията, но все пак…

— Защо?

— Защото ако викаш, предполагам, че ще се наложи да ти залепим устата с тиксо, за да пазиш тишина.

Амилия я поглежда изумено.

— И как ще дишам?

— Ще дишаш през носа.

— Наистина ли ще го направиш?

— Да.

— Ти си гадна.

Рейчъл кимва. Момиченцето е право. Тя е гадна. Толкова е гадна, че е била готова да я остави да умре тук, долу. Вади телефон еднодневка от чантата си.

— Искаш ли да говориш с майка си? — пита тя.

— Да! — отвръща Амилия.

Рейчъл набира номера на Хелън Дънлийви.

— Ало? — казва Хелън.

Тя е объркана, изтощена и изплашена.

— Искаш ли да говориш с Амилия?

— Да, моля.

Рейчъл включва телефона на високоговорител и го подава на момиченцето.

— Миличка, там ли си? — пита Хелън.

— Мамо, кога мога да си дойда вкъщи?

— Скоро, мило, съвсем скоро.

— Тук не ми харесва. Тъмно е и страшно. Кога ще дойде татко да ме вземе? Не ми е добре. Много ми е скучно.

— Скоро, миличко. Скоро ще дойде.

— Ще пропусна ли много от училище?

— Мисля, че да. Не знам.

— Мразя тази верига на ръката ми. Мразя я!

— Знам.

— Кажи чао на майка си — казва Рейчъл и посяга да вземе телефона.

— Трябва да затварям — казва Амилия.

— Чао, миличка! Обичам те!

Рейчъл взима телефона и тръгва нагоре по стълбите.

— Както виждаш, тя е жива и здрава. Засега. Трябва да започвате да действате по първата и втората част на задачата си.

Затваря вратата на мазето след себе си и влиза в кухнята.

— Мисля, че ще успеем да преведем парите тази вечер — казва Хелън.

— Направете го веднага! И после започвайте да търсите мишена. Ако се наложи, ще убием Амилия. Искам да си върна дъщеря си, а вие сте застанали на пътя ми — казва Рейчъл и счупва телефона на две. Сваля задния панел, изважда сим картата и я тъпче, докато и тя не се счупва на две. Останките хвърля в торбата за боклук, която Пийт е сложил в кухнята. Стои и трепери от гняв и безсилие.

По слънчевите лъчи, нахлуващи през щорите на прозорците, танцуват прашинки. Тя чува вълните на океана, които се разбиват на плажа на стотина метра пред нея, а долу, от мазето, долита тананикането на момиченцето.

Вдишва и издишва, вдишва и издишва. Животът е каскада от сегашни моменти, които падат един върху друг без мисъл и цел. От всички философи само Шопенхауер е познал за това.

— Връщам се вкъщи — провиква се тя към Пийт и когато плажът се изпразва от разхождащи се, тя се измъква през задния вход и тръгва през дюните. Плаче й се, но не са й останали сълзи. Превърнала се е в камък. Гибралтарската скала. Хрумва й същата мисъл — вчерашната Рейчъл вече я няма. Изплакала е всичките си сълзи преди хилядолетия, за да се вкамени сърцето й, и днес е друг човек.

Събота, 7:41 ч.

Мъжът постепенно се съвзема. Кайли го гледа невярващо. План А се провали. План Б се провали. План В няма.

— Не разбирам… защо не си заредил пистолета? — пита тя най-сетне.

— Мислиш ли, че бих насочил заредено оръжие към дете? Аз? При положение че целият ми професионален живот… Ооох, главата ми. А и след инцидента с… след онова, което се случи, когато те взехме. Ух… Черепът ми още пулсира. Два пъти ли ме удари? Голяма работа си. Сега бъди добро момиче и ми дай гаечния ключ.

Кайли му подава ключа и той го слага на подноса.

— Ще ти призная, Кайли, истински ти се възхищавам. Изобретателна си, решителна и смела също. Ако ситуацията беше друга, щях да викам за теб.

— Тогава ме остави, моля те…

— Но не искам да ме помислиш за податлив или несериозен. Напълно съм сериозен. Съвсем близо сме до финала. И минахме през толкова много. Затова се боя, че се налага да те накажа, за да не пробваш отново.

— Няма. Не мога.

— Малко късно е да ми обещаваш каквото и да е.

Той се навежда напред и я зашлевява толкова силно, че веригата се изопва, а Кайли се олюлява и пада на бетонния под. Звънтене в главата.

Бели петна пред очите.

Мрак.

Пропадане на времето.

Отново бели петна.

Болка.

От ноздрите и устата й тече кръв.

Къде е?

На някакво влажно място.

Таван?

Мазе?

Може би…

О, да.

Колко време е била в безсъзнание? Минута? Две? Цял ден? Когато отваря очи, мъжът си е отишъл. Взел е ключа и пистолета със себе си. Подносът със закуската още е на пода.

Лицето й щипе. Главата й е олекнала.

Сяда. Ако се опита да се изправи, знае, че ще падне отново. Не може да се фокусира много добре. Далечната стена на мазето трепти пред очите й като огромно цветно петно.

Кръвта от носа й капе върху спалния чувал.

Кап. Кап. Кап.

Алена кръв се събира върху лъскавата найлонова повърхност в локвичка с формата на Южна Америка.

Тя потапя пръст в млякото в купата със зърнена закуска. Студено е. Значи е била в безсъзнание само няколко минути.

Разплаква се. Толкова е самотна и е толкова уплашена. Изоставена от целия свят, без никаква представа какво да прави, никаква надежда и никакъв план.

Събота, 16:00 ч.

Рейчъл отива в търговския център в Ню Хампшър и се връща с аптечка за първа помощ, кукли, дивидита, палатка за игра на принцеси и настолни игри. Чиста проба вина. Чиста проба вина след извършеното. Амилия е по-добре. Играла е на змии и стълби с Пийт и е изяла един сандвич с шунка.

Монтират палатката и зареждат "Леденото кралство" в портативния плейър. Наблюдават как Амилия гледа филма в продължение на цял час, докато телефонът на Рейчъл не изпиуква със съобщение от уикр. Тя се качва горе да го прочете.

Съобщението е от 2348383hudykdy2.

"Откупът на Дънлийви е платен" — гласи съобщението.

Рейчъл взима поредния телефон еднодневка и набира номера на семейство Дънлийви.

— Ало? — Хелън е.

— Откупът е платен. Знаеш какво трябва да направите сега.

— Как бихме могли да го направим? Това е лудост. Невъзможно е — казва Хелън.

Следва кратка схватка и някой казва "Не". Майк Дънлийви взима телефона.

— Я ме слушай сега… — започва той, но Рейчъл го прекъсва на мига.

— Дай ми жена ти или дъщеря ви е мъртва — заявява тя.

— Искам да знам кой…

— Дай ми жена ти веднага, задник такъв! Насочила съм пистолет към главата на Амилия! — крясва тя.

Миг по-късно Хелън е на телефона.

— Съжалявам…

— Тепърва ще съжаляваш, кучко тъпа. Направете каквото ви се казва, иначе няма да видите Амилия отново. Щом направите списък с мишени, пратете го на свръзката в уикр за последно одобрение — изръмжава Рейчъл и затваря.

Изважда сим картата и строшава и нея, и телефона на кухненския под. После хвърля счупения телефон в торбата за боклук.

След няколко минути тя седи и наблюдава домашния компютър на Дънлийви от лаптопа на Пийт и вижда, че вече ровят из фейсбук и инстаграм. Да, точно така се прави в днешно време. Пийт се качва при нея.

— Някакви новини?

— Платили са откупа.

— Могат да си го позволят. Но втората част…

— Да. Как е нашето момиче?

— Добре е. Гледа филмчета на Дисни. Обещах по-късно да играем на лекари в операционна.

Рейчъл кимва разсеяно.

— Виж, ако искаш, се прибери вкъщи. Аз ще се оправя тук — предлага той.

— Не. Ще остана с Амилия през нощта — настоява Рейчъл.

— Тя помоли мен да остана вместо теб — внимателно казва той.

— И защо?

— Страхува се от теб.

— О!

— По-добре аз да остана. Свикнал съм на походни условия. Не ми е проблем да прекарам нощта в спален чувал на пода.

Рейчъл кимва.

— Е, значи така ще направим.

Взират се един в друг, без да продумат. Рейчъл го наблюдава. Знае, че нещо не е както трябва, но не може да го напипа. Вероятно нещо, свързано с онази торбичка, в която може би е имало наркотик?

— Ти си добре, нали, Пийт? — пита Рейчъл.

— Добре съм — отвръща той.

— Наистина разчитам на теб.

— Добре съм. Повярвай ми.

Пийт знае, че тя знае. Време е отново да си забърка доза. Нужна му е. Тялото му я жадува. Мислеше, че ще успее да се възползва от възможността да се насили да спре, но не е толкова просто. Има си причина да се нарича пристрастяване. Накрая Рейчъл се изправя.

— Обади ми се по някое време — казва тя.

— Ще се обадя.

Махва му веднъж тъжно за довиждане и излиза.

Океанът се разбива в дюните, срещу Рейчъл духа остър вятър. Вали и капките падат почти хоризонтално, а върху скалите Драй Салвиджис край нос Ан пада светкавица.

Рейчъл се прибира вкъщи и си взима бира от хладилника. Само че бирата няма да й стигне. Налива си половин чаша водка и я допълва с тоник. Мисли за първото обаждане от непознат номер. Онзи глас по телефона. Онова, което беше казал за хората — че живите са просто разновидност на мъртвите. Казаното е в стила на нещата, които самата тя говореше на приятелите си в първи курс в университета. Представата на млад човек за дълбочина на мисълта. Сякаш онзи, който стои зад Веригата, се преструва на петдесетгодишен мъдрец, но всъщност е на нейна възраст или дори по-млад.

Рейчъл би предположила, че за да стане човек толкова зъл, е нужен цял живот, но явно не е така. Ами ти самата, Рейчъл? Похитител, мъчител на деца, некомпетентна майка. И трите. И дълбоко в себе си знаеш, че щеше да оставиш Амилия да умре. Намерението е било налице, а точно намерението има значение в моралната философия, в закона и в живота.

Падението ти беше главозамайващо и бързо. Сега си в клетка и се носиш към дълбините на ада. И ще стане по-зле. Винаги става по-зле. Първо идва ракът, после разводът, после отвличат дъщеря ти и накрая се превръщаш в чудовище.

Неделя, 2:17 ч.

Майк и Хелън Дънлийви напълно оправдават надеждите на Рейчъл. Въпреки забавянето и паниката в събота сутринта до следобеда успяват да се вземат в ръце.

Избрали са дете от Източен Провидънс на име Хенри Хог, момче, приковано към инвалидна количка, чийто баща е младши вицепрезидент на нефтена компания, затова ще може да плати сто и петдесет хиляди долара, без да му мигне окото. В събота вечерта бащата на Хенри присъства на вечеря в Ротарианския клуб в Бостън и в девет вечерта втората майка на Хенри го взима от дома на приятел на три пресечки от тяхната къща. Тръгва с количката по улиците на Провидънс.

Двамата Дънлийви се погрижват момчето така и да не се прибере. Кайли не знае нищо за това, но няколко часа след полунощ в неделя вратата към мазето се отваря и жената, Хедър, казва на Кайли да стане. Рейчъл не знае нищо за това, докато телефонът й не иззвънява в 2:17 през нощта срещу неделя. Тя си е вкъщи, свита на дивана, и спи на пресекулки. Превърнала се е в развалина. Не се храни, не се къпе. Не е в състояние да заспи за повече от няколко минути. Главата й тупти непрекъснато. Лявата гърда я боли.

До нея на масата китайският оракул И Дзин е отворен на хексаграма 40 — избавление. Пръстите й докосват редовете Ще убиеш три лисици в полето и ще получиш жълта стрела. Дали жълтата стрела е знак, че дъщеря й е свободна?

Звъненето на телефона я изкарва рязко от унеса и тя го грабва сякаш е спасителна жилетка.

Непознат номер.

— Ало? — казва Рейчъл.

— Рейчъл, имам много добри новини — казва жената, която държи Кайли в плен.

— Да?

— Ще освободим Кайли до час. Ще й дадем телефон за еднократна употреба и тя ще ти се обади.

Рейчъл избухва в сълзи.

— О, боже! Сериозно ли?

— Да. Тя е добре. Напълно невредима е. Но трябва да запомниш, че и ти, и тя сте все още в сериозна опасност. Трябва да задържите жертвата си в плен, докато от Веригата не ви кажат, че можете да я освободите. Ако се опитате да избягате, ще ви убият. Не забравяй за семейство Уилямс. Може да ми наредят аз да ви убия и двете и аз ще го направя, за да защитя сина си. Ако не го направя, ще накарат хората преди мен по Веригата да убият и мен, и теб, и децата ни. Не се шегуват. Наистина са зли.

— Знам — казва Рейчъл.

— Много се изкуших да пусна Кайли, когато ми върнаха момчето невредимо. Исках просто да се свърши с цялата тази работа, но знаех, че ако го направя, и тя, и ти, и аз, и синът ми ще бъдем в опасност.

— Обещавам ти, няма да рискувам живота ни. Къде е Кайли?

— Ще й завържем очите и ще пообикаляме с колата четирийсет и пет минути, след което ще я оставим на някой паркинг на магистралата. Ще й дадем телефон и тя ще ти каже къде е.

— Благодаря.

— И аз ти благодаря, Рейчъл, че не провали нещата. Извадихме много лош късмет, но вече всичко свърши. Моля те, погрижи се да е свършило, моля те, погрижи се хората, които си избрала, да не се провалят. Сбогом, Рейчъл.

И затваря. Рейчъл се обажда на Пийт в къщата на Апънзелър и му предава новините. Пийт е във възторг.

— Не мога да повярвам! Дано да е истина.

— И аз се надявам — казва Рейчъл. — Моля се.

— Аз също.

— Как е Амилия?

— Спи в палатката за принцеси.

— По-добре да затварям.

— Обади ми се, щом научиш нещо ново.

Минава час.

Час и петнайсет минути.

Час и двайсет минути.

Час и двайсет и пет минути.

Айфонът на Рейчъл иззвънява. Непознат номер.

— Ало?

— Мамо! — казва Кайли.

— Кайли, къде си?

— Не знам. Казаха ми да изчакам една минута и след това да си сваля превръзката. Тръгнали са си, а аз съм на някакво шосе насред нищото. Тъмно е.

— Виждаш ли нещо?

— Май има по-широк път надолу.

— Тръгни натам. О, Кайли, наистина ли те освободиха?

— Да, мамо. Ела и ме вземи!

— Къде си, миличко? Щом разбера къде си, идвам.

— Май виждам табела на "Дънкин Донътс". Да, на пътя има "Дънкин Донътс". На някаква бензиностанция. Виждам я!

— Отворено ли е?

— Мисля, че да.

— Влез и ги попитай къде се намираш. Не затваряй, внимавай, като пресичаш и не сваляй телефона от ухото си.

— Не, ще трябва да затворя, защото не са заредили телефона и от батерията остава само едно деление. Ще ти се обадя от бензиностанцията.

— Не! Кайли! Не затваряй! Моля те!

Разговорът прекъсва.

— Не!

Минават пет минути напрегната тишина, преди телефонът да звънне отново.

— Мамо, намирам се на шосе 101 в "Дънкин Донътс" на бензиностанция на Съноко.

— До кой град?

— Не знам, мамо и не искам да питам отново. Изглежда странно да се появя изневиделица по това време на нощта и да не знам къде съм.

— Господи, Кайли, просто ги попитай.

— Мамо, чуй ме, виж в Гугъл. В Ню Хампшър съм, на шосе 101, точно след отбивката за И-95.

Рейчъл проверява в Гугъл.

— Бензиностанцията близо до Екситър ли е?

— Да. Има табела, на която пише Екситър.

— Идвам след двайсет минути! Ще почакаш ли двайсет минути?

— Добре, мамо.

— Иди пийни вода, ако нямаш пари за храна.

— Не, те ми дадоха пари. Ще си взема поничка и кола. Попитах ги за телефона ми, но те казаха, че не е у тях.

— Намерихме ти телефона — казва Рейчъл, докато тича към колата.

— Ще ми го донесеш ли?

— По-късно. Вече съм в колата.

— Какво каза на Стюарт? — пита Кайли.

— Казах на Стюарт, че си болна, а на баща ти казах, че си в Ню Йорк. О, боже, Кайли, наистина ли си ти? Наистина ли си идваш при мен?

— Наистина съм аз, мамо. Гладна съм. Ще си купя поничка. Може би дори две. Затварям, за да си взема поничка, мамо.

— Не затваряй! Идвам след минутка — казва Рейчъл, но Кайли отново е затворила.

И-95 е само на няколко минути и Рейчъл вдига 130 километра в час, което е максималната скорост, постижима за волвото. Картата на Гугъл я извежда до отбивката към шосе 101 и точно пред нея се появява бензиностанцията на Съноко.

Кайли седи на стол до витрината в "Дънкин Донътс" сама. Кестенявата й коса, луничавото лице, тънката сребриста диадема. Наистина е тя! Изглежда толкова мъничка и крехка под силните светлини.

— Кайли! — крещи Рейчъл.

Вкарва волвото в паркинга, отваря вратата и тича към заведението.

Прегръщат се и избухват в сълзи.

Кайли плаче. Рейчъл плаче.

Истина е.

Наистина е истина.

Малкото й момиченце се върна.

Благодаря ти, боже. Благодаря ти, боже. Благодаря ти.

— О, мамо, мислех, че никога няма да те видя отново — казва Кайли.

Рейчъл не може да повярва. Не е сигурна, че светът е достатъчно голям да поеме облекчението и радостта, които я изпълват.

— Знаех, че ще те видя отново! Знаех, че ще си те върна — отвръща Рейчъл и я притиска към себе си.

Толкова близо! Момиченцето й мирише на себе си. Трепери, студено й е. Сигурно е и гладна и толкова ужасно изплашена. Сълзите текат. Реки от облекчение и щастие. Странна, неуравновесена, изкривена радост.

— Гладна ли си? — пита Рейчъл.

— Не, изядох една поничка, а и хората ме хранеха.

— С какво те хранеха?

— Нормални неща. Зърнени закуски. Солени бисквити.

— Хайде, да си тръгваме. Ще те заведа вкъщи. Чичо ти Пийт е при нас.

— Чичо Пийт?

— Да, помагаше ми.

— Не си казала на татко?

— Не.

— Заради Тами ли?

Рейчъл кимва.

— Предупредиха ме, че ако кажа на някого, всички ще бъдем в опасност — казва Кайли.

— И на мен казаха същото. Хайде да те заведа вкъщи.

— Трябва да мина през тоалетната — казва Кайли.

— Ще дойда с теб.

— Не, мамо, няма. Ще се оправя.

— Няма да те изпускам от поглед.

— Мамо, няма да те пусна с мен в тоалетната. Връщам се след минутка.

Рейчъл отива с нея до тоалетната и застава пред вратата. Тоалетната е тип унисекс, само една, и няма начин вътре да влезе някой, който да хване Кайли и да я издърпа през прозореца или нещо подобно, но въпреки това Рейчъл не желае да я губи от поглед дори за няколко секунди.

Касиерката на средна възраст среща погледа й.

— Дъщеря ли ви е? — пита жената.

— Да.

— Тъкмо щях да се обадя в полицията. Мислех, че е избягала от къщи.

Рейчъл се усмихва и праща на Пийт съобщение, че Кайли е невредима.

— Трябва да ги държиш под око, когато навлязат в пубертета — казва касиерката. — Трудна възраст е. От опит знам. Четири дъщери имам.

— Тази е целият ми свят — отвръща Рейчъл.

Жената кимва.

— Не бива да ги изпускаш от поглед.

— Много вярно.

Кайли излиза от тоалетната и Рейчъл я прегръща. Тръгват си от бензиностанцията хванати за ръце.

— Искам да си взема дълъг горещ душ, като се приберем — казва Кайли, докато влизат в колата.

— Разбира се. Каквото поискаш.

— Чувствам се мръсна.

— Добре ли си? Докосваха ли те? Нараниха ли те?

— Не… да. Мъжът, вчера. Днес кой ден е?

— Неделя сутрин, мисля.

— Опитах се да избягам и той ми удари шамар — казва Кайли безстрастно.

— О, боже! Ударил те е? — пита Рейчъл.

— Да. Но странното е, че не той беше лошият. Тя беше лошата. Толкова беше страшна — казва Кайли и отново се разплаква.

Рейчъл я притиска силно към себе си.

— Хайде, да тръгваме. Искам да се прибера вкъщи, да видя котката си и чичо Пийт — казва Кайли.

Рейчъл запалва колата, включва фаровете и потегля на юг.

— Има още нещо, мамо — казва Кайли.

— Какво? — пита Рейчъл, очаквайки най-лошото.

— Не съм сигурна, но мисля, че застреляха един полицай. Спря ни на пътя и мисля, че те го застреляха.

Рейчъл кимва.

— Мисля, че чух репортажи за някакъв щатски полицай, който бил прострелян в Ню Хампшър в четвъртък сутринта.

Кайли се сепва.

— Умрял ли е?

— Не съм сигурна — лъже Рейчъл.

— Ще трябва да отидем в полицията — казва Кайли.

— Не! Прекалено е опасно. Ще ни избият всичките. Ще ни проследят и ще ни хванат. И теб, и мен, и Пийт, и баща ти, всички ни. Не можем да кажем и да направим нищо, Кайли.

— Тогава какво следва сега?

— Няма да правим нищо. Ще си мълчим и ще се опитаме да загърбим цялата тази работа.

— Не!

— Налага се, Кайли. Съжалявам, но друг начин няма.

Когато пристигат на остров Плъм десет минути по-късно, Пийт ги чака. Той прегръща Кайли, вдига я и я завърта.

— Миличка, ти се върна! — казва той и я води до къщата.

Илай скача на дивана до Кайли, тя го взима и го целува.

— Как е…? — прошепва Рейчъл на Пийт.

— Спи. Връщам се след пет минути. Исках само да ви видя — отвръща Пийт.

— Чичо Пийт — казва Кайли и протяга ръце към него за още една прегръдка.

Рейчъл сяда от едната й страна, а Пийт от другата. Илай се намества в скута й. Истинско чудо е това, мисли си Рейчъл. Понякога изчезналите деца се завръщат, но най-често това не става, особено ако са момичета.

— Знаеш ли за всичко случило се? — пита Кайли чичо си.

— Да, помагах на майка ти.

— Групова прегръдка — казва Кайли.

Отново се разплаква. Пийт обгръща и двете.

— Не мога да повярвам — казва Кайли. — Мислех, че ще остана в онова мазе милион години.

Седят няколко минути, преди Кайли да вдигне глава и да им се усмихне широко.

— Гладна съм — заявява тя.

— Ще ти направя каквото поискаш.

— Искам пица.

— Ей сега ще затопля една.

Рейчъл се опитва да стане, за да отиде в кухнята, но Кайли не я пуска.

— Добре ли си, Кайли? — пита Пийт. — Нараниха ли те?

— Мъжът ме удари, след като аз го ударих и се опитах да избягам. Много ме боля — казва Кайли.

— Мамка му! — избухва Пийт и свива ръце в юмруци.

— Сигурно си била ужасена — казва Рейчъл.

Кайли започва да говори, а Пийт и Рейчъл слушат. Разказва им всичко.

Те оставят думите да се леят. Ако иска да говори, ще я оставят да говори. Кайли не е от хората, които се затварят в себе си, и Рейчъл е благодарна за това. Тя гали дъщеря си по косата и се усмихва на смелостта й.

Затопля пицата, а Пийт се връща у Апънзелър, за да види как е Амилия.

Кайли тръгва да се качва в стаята си.

— Мамо, може ли да пратя съобщения на Стюарт и на другите ми приятели? Безопасно ли е вече? — пита Кайли.

— Да, но трябва да му кажеш, че си имала стомашен вирус, става ли?

— Добре, става. А на татко какво да кажа?

— О, по дяволите, това е цяла история. На баща си трябва да кажеш, че си ходила в Ню Йорк — казва Рейчъл и обяснява ситуацията с баща й, Тами и баба й.

— Искам си телефона!

Рейчъл иго дава.

— Не можех да пиша съобщения от твое име, защото не ти знам паролата.

— Толкова е лесна: две, едно, девет, четири.

— Какво е това?

— Рожденият ден на Хари Стайлс от "Уан Дайрекшън"! Господи, имам един милион съобщения!

— Ще трябва да кажеш на всички, че си била болна.

— Ще им кажа. Но в понеделник искам да отида на училище. Утре кой ден е?

— Понеделник.

— Искам да съм на училище.

— Не съм сигурна, че идеята е добра. Искам да те прегледа лекар.

— Добре съм. Искам да ходя на училище! Искам да се видя с всички.

— Сигурна ли си?

— Не искам пак да стоя затворена в къща.

— Е, няма да ходиш с училищния автобус, никога повече. Не знам какво съм си мислела.

— Ей, къде ми е плюшеният заек? Къде е Маршмелоу? — пита Кайли.

— Ще ти го донеса довечера.

— Не се е изгубил?

— Не.

Кайли праща съобщения на приятелите си, които сигурно до един спят. После двете с Рейчъл лягат в леглото и гледат любимите на Кайли клипове в ютюб: "Take on Ме" на А-Ха, танца с риби на Монти Пайтън, половин дузина клипове на рап групата "Брокхамптън" и онзи момент от "Патешка супа" където Граучо Маркс подозира отражението си.

Кайли си взима душ и моли да остане сама за малко. Рейчъл се връща да я провери след половин час и я открива дълбоко заспала. Рейчъл се срутва на дивана и плаче. Пийт се връща в шест сутринта и слага няколко цепеници в огъня.

— Всичко наред ли е там? — пита Рейчъл.

— Амилия още спи.

Пийт прави кана кафе и двамата сядат пред огъня.

Всичко изглежда постарому. Рибарските лодки навлизат в река Меримак. По радиото звучи Ленард Бърнстийн. "Бостън Глоуб" пристига опакован в найлон пред вратата.

— Не мога да повярвам, че си е вкъщи — казва Рейчъл. — На моменти си мислех, че съм я изгубила завинаги.

Гледат как дървата побеляват и бавно се превръщат в пепел. Телефонът на Рейчъл иззвънява. Непознат номер. Тя включва високоговорителя.

Промененият глас е. Гласът на Веригата.

— Знам какво си мислиш. Това си мисли всеки, след като си върне любимото същество. Мислиш си, че можеш да освободиш заложницата си и да приключиш с всичко. Работата е там, че с традицията не можеш да се бориш. Знаеш ли какво е традиция, Рейчъл?

— Какво имаш предвид?

— Традицията е жив аргумент. Жив аргумент в полза на практика, започнала много отдавна. Това определение е напълно валидно за нашата традиция. Ако тръгнеш срещу Веригата, тя ще се обърне срещу теб и срещу семейството ти. Можеш да напуснеш страната, да отидеш в Саудитска Арабия, Япония или където и да е. Да си смениш името и самоличността. Ние ще те открием.

— Разбирам.

— Наистина ли? Надявам се. Защото нищо не е свършило. Няма да свърши, докато хората, които си избрала, не свършат каквото трябва, без да допускат грешки, и докато хората, които те са избрали, не си свършат работата без грешки. Вече от няколко години не сме имали опити за откачване от Веригата, но се случват. Хората си мислят, че могат да победят системата. Не могат. Никой не може, и ти също няма да успееш.

— Семейство Уилямс.

— Има и други, които са опитвали. Никой никога не е успявал.

— Ще удържа на думата си.

— Постарай се. Преведохме десет хиляди долара в банковата ти сметка тази сутрин. Това са десет процента от парите, платени от Дънлийви. Взехме ги от същата биткойн сметка, в която те преведоха парите. Не знам как ще обясниш това на федералните власти. Дори ако успееш да избегнеш убийците ни, което досега на никого не се е удало, ще направим цялата информация за теб обществено достояние и ще влезеш в затвора. Има достатъчно доказателства, че ти си геният зад сложна схема за отвличания. Ти си умна. Разбираш за какво говоря, нали?

— Да.

— Хубаво — казва гласът. — Вероятно няма да се чуем повече. Сбогом, Рейчъл, беше ми приятно да работя с теб.

— Не бих могла да кажа същото.

— Можеше да е и по-зле. Можеше да е много по-зле.

Когато разговорът свършва, Рейчъл потръпва и Пийт я прегръща. Толкова е бледа, слаба и крехка, а сърцето й бие така бързо. Като ранена птица, която слагаш в кутия от обувки и лекуваш с надеждата, че някой ден отново ще може да лети.

Неделя, 16:00 ч.

Кайли най-сетне слиза на долния етаж. В едната си ръка държи айпада, в другата — телефона, а Илай е на рамото й.

— Имах повече от сто и петдесет съобщения във фейсбук, инстаграм и туитър — казва Кайли, като се старае да прозвучи бодро.

Рейчъл се усмихва. Толкова за идеята й да спре всякакви социални медии и да излезе от мрежата. Кайли отвръща на усмивката й. И двете се преструваме една за друга — мисли си Рейчъл.

— Имаш много приятели — казва тя.

— Говорих със Стюарт. Всички, изглежда, са повярвали на историята с вируса. Писах и на баба. Добре е. Дори пратих мейл на татко.

— Съжалявам, че те накарах да вършиш това.

Кайли кимва и не казва "Няма нищо", защото има нещо и то е нередно. Нередно е да караш дъщеря си да лъже приятелите и семейството си.

— Нали внимаваше какво казваш?

— Да.

— Ако кажеш нещо в социална мрежа, целият свят го вижда.

— Знам, мамо. Никога няма да мога да кажа на никого, нали?

— Не… Добре ли си, мила моя? — пита Рейчъл и погалва дъщеря си по лицето.

— Не особено — казва Кайли. — Толкова ме беше страх в онова мазе. Имаше моменти, в които си мислех, че ще… де да знам, ще изчезна. Сещаш ли се за онези хора, които си мислят, че когато всички други хора излязат от стаята, спират да съществуват?

— Солипсизъм[8]?

— Точно това си помислих, че ми се случва в онова мазе. Помислих си, че започвам да изчезвам, защото никой не мисли за мен.

Рейчъл я прегръща силно.

— Нищо друго не правех, освен да мисля за теб! Всяка секунда от всяка минута всеки ден.

— После пък имаше моменти, когато си мислех, че онези двамата просто ще ме оставят там. Може би ако решат, че са разкрити, ще избягат, храната ще свърши, водата ще свърши и аз просто ще умра.

— Никога не бих го допуснала — казва Рейчъл. — Никога. Щях да те намеря каквото и да стане. Кайли кимва, но Рейчъл вижда, че не й вярва. Как би могла да я намери? Нямаше да успее. Дъщеря й щеше да остане в капана на онова мазе завинаги. Кайли отива до мрежестата врата и се заглежда към залива.

— Джапанките ти джапкат — казва Рейчъл в опит да разведри настроението.

Кайли се обръща към нея.

— Мамо?

— Да?

— Обясниха ми, че не могат да ме освободят, докато ти не продължиш Веригата.

Рейчъл свежда очи към пода.

— Мамо?

Рейчъл преглъща мъчително. Не може да лъже за това, така всичко ще стане още по-лошо.

— Така е — казва тя.

— Чакай малко, значи… значи ти… — пита Кайли ужасена.

— Съжалявам. Аз… аз… аз трябваше да го направя.

— Отвлякла си дете?

— Наложи се.

— Още ли е тук?

— Да. Не мога да го пусна, докато Веригата не продължи.

— О, боже! — възкликва Кайли с разширени от ужас очи. — Къде е?

— Открихме… Аз открих една празна къща от другата страна на залива. Къща с мазе.

— И детето е там? Само?

— Пийт е там.

— Момче ли е или момиче?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Искам да знам!

— Момиче е — казва Рейчъл и усеща как я заливат огромните вълни на срама.

Една огромна река от срам, кафява като лайно.

— Не може ли просто да я пуснеш?

Рейчъл се бори с позивите за повръщане, с импулса да избяга и се насилва да се изправи срещу настоящата реалност. Поглежда Кайли право в очите и поклаща глава.

— Н-не може ли да отидем във ФБР и да им кажем да ни скрият и да ни дадат нови самоличности или нещо подобно? — пита Кайли.

— Не е толкова лесно. Ние, тоест аз, извърших отвличане. Ще ме вкарат в затвора. А ти няма да бъдеш в безопасност. Казаха ми, че Веригата никога не е била прекъсвана и аз им вярвам. Мисля, че ще ни открият където и да отидем. Не мога да поема такъв риск.

— Може ли да видя момичето? Да говоря с нея?

Рейчъл потръпва при мисълта да въвлече Кайли още по-дълбоко в цялата история.

— Не, ти се връщаш на училище. Ние ще се справим. Аз и Пийт.

— Как се казва?

— По-добре да не знаеш.

— При нея ли е Маршмелоу?

— Да. — Рейчъл се опитва да я прегърне, но Кайли я отблъсква.

— Не ме докосвай! — казва тя.

— Ще ти донеса Маршмелоу. Аз…

— Не е там работата! Не е заради Маршмелоу. Заради това, което си направила е. Как можа да отвлечеш някого, мамо? Как можа да го направиш?

— Налагаше се.

— Нарани ли я?

— Не. Не точно — казва Рейчъл, отново озовала се насред реката от лъжи и срам.

— Как можа да го направиш, мамо?

— Не знам.

Кайли отстъпва крачка назад, после още една, докато не се блъсва в мрежестата врата. Рейчъл поглежда мръсните си нокти и мярка отражението си в прозореца. Прилича на кльощав умопомрачен пророк, който се опитва да върне внезапно осъзнал се последовател обратно в сектата. Не, не е пророк. Нещо по-страшно е. Тя е демон, който се опитва да завлече дъщеря си обратно в Хадес. Тя е обратното на добрата, блага Деметра. Накара Кайли да лъже. Направи я съучастник в престъпление.

Процепът, отворил се помежду им, ще се разшири до яма. Нищо никога няма да бъде същото.

Тя поглежда Кайли в насълзените очи. Рейчъл си представя, че във въздуха мирише на сяра. Не, още не са избягали от ада. Бягството ще отнеме месеци, дори години може би. Кайли започва да хлипа.

— Наложило се е да го направиш, за да ме върнеш?

— Да.

— Ти и чичо Пийт?

— Да.

Кайли дръпва вратата и откъм морето лъхва студен вятър.

— Може ли да излезем? — пита тя.

— Навън е ледено.

— Ще се увием с юргана. Не искам да стоя вътре. Искам навън.

Излизат на верандата.

— Може ли да те прегърна? — колебливо пита Кайли.

— Да — меко отвръща Рейчъл.

Кайли сяда в скута на майка си в дървения стол, увита в юргана, а коланът на халата на Рейчъл се увива около тях като пъпна връв. Не говорят. Просто седят.

Денят приближава края си в ивици червено и жълто над долината на Меримак. Притъмнява и когато се показват звездите, нощта поглъща майката и дъщерята. Нощ, която ще бъде много дълга и много страшна.

Неделя, 22:45 ч.

Инстинктът не я е подвел. Във Веригата се е появила пукнатина. Добре де, инстинктът й не я е подвел отчасти. Проблемът не е Рейчъл Клайн. Проблемът не е и Хелън Дънлийви. Проблемът е Шеймъс Хог. С помощта на стандартно шпионско оборудване тя клонира телефоните на семейство Хог и може да чете имейлите на Шеймъс. Той изпрати имейл на чичо си, мъж на име Томас Андерсън Хог, който живее в Стамфорд, Кънектикът, и го помоли да се срещнат в кафене "Старбъкс" в Стамфорд на следващия ден в десет сутринта. Това е голям проблем, защото Томас Андерсън Хог е пенсиониран щатски шериф. Шеймъс ще се разприказва. Дори няма да се разприказва пред местните ченгета, а пред шибан щатски шериф.

Отново проверява данните за Рейчъл. Безинтересна, но изненадващо компетентна брънка до момента. Свърши всичко както трябва. Плати откупа бързо, също толкова бързо плати допълнителния откуп и извърши отвличането успешно.

Изпълнителна е и оправна. Бившият й девер й помага. Още една интересна личност. Уволнил се е с почести от морската пехота, но е порицан за случката в лагера "Бастион" през септември 2012. Получава минимална пенсия. Арестуван е в Устър, Масачузетс, през 2017 за притежание на един грам хероинова "смола". Впоследствие обвиненията са свалени. Полицейската му снимка е на преждевременно остарял, мрачен човек с изражение на преследван.

Дали и бившият съпруг помага?

Тя проверява Марти О'Нийл, бившия на Рейчъл, в Гугъл.

Ето това вече е хубав мъж. Много хубав мъж дори. Тя се изненадва, че не й е попадал пред погледа и преди. Броят на добрите партии сред неженените мъже в Бостън е забележително ограничен. Завършил Харвард, адвокат, излиза с някаква постна блондинка. Роден в Устър, живее в Бостън, партньор в старата и престижна фирма на Банър и Уиткоф. Да, определено той е умът в семейството.

Да видим сега как всички те ще се справят с една малка извънредна ситуация.

Тя влиза в уикр и праща на Рейчъл съобщение:

"Шеймъс Хог се опитва да се измъкне. Ще се разприказва. Писал е на чичо си, пенсиониран щатски шериф, и ще се срещне с него утре в десет сутринта в Стамфорд, Кънектикът. Естествено, тази среща не бива да се допусне. Дънлийви се провалиха. Избрали са ненадеждна мишена. Техният провал е твой провал, Рейчъл. Убий заложницата си и избери друга мишена или спри срещата и напомни на Дънлийви и на Хог, че са част от Веригата. Ако не направиш едно от двете, ответният удар ще застигне теб и семейството ти. Знаем къде живееш. Няма къде да избягаш. Ще те намерим."

Неделя 22:59 ч.

Черен Атлантик. Черно небе. Поръсено е с мъждиви звезди. Рейчъл седи на верандата и пуши, когато телефонът й изпиуква със сигнала за получено съобщение в уикр. Съобщение за нея.

Тя го прочита, осмисля го, изпада в паника, успокоява се, взима един от телефоните еднодневки, обажда се на Пийт у Апънзелър и му прочита съобщението.

— Не е ли това работа на Дънлийви? — пита той.

— Копелетата от Веригата се обадиха на мен. Това е ответният удар, за който говореха, Пийт. Ако Хог прецакат всичко, това значи, че Дънлийви са се провалили и аз ще трябва да убия Амилия и да избера нова мишена, иначе ще дойдат при мен.

— Чакай. Ей сега идвам — казва Пийт. — Амилия спи.

Рейчъл набира телефона на Хелън Дънлийви, но телефонът звъни и звъни, и накрая се включва гласова поща. Набира отново, но никой не вдига. Изчаква една минута и го набира за трети път, но пак никой не вдига. Тъпата кучка или е умряла, или си е изключила телефона.

Компютърът им също е изключен. Няма и следа от кое да е от електронните им устройства. Какво е станало? Какво, по дяволите, са направили?

Тя влиза в уикр и праща съобщение на 2348383hudykdy2: "Дънлийви не си вдигат телефона". Отговорът идва светкавично: "Това не е наш проблем, Рейчъл. Твой проблем е". Пийт пристига след минута.

— Какво казаха Дънлийви? — пита той.

— Не отговарят. Тъпите копелета са си изключили телефона.

— И какво ще правим сега?

— Няма да убивам Амилия и да започвам отначало.

— Разбира се, че няма.

Пийт се надява, че Рейчъл не забелязва изцъклените му очи. Инжектира се преди петнайсет минути. Мислеше, че за тази вечер работата е свършила, а тялото му жадуваше опиата. Наложи се да се предаде и да си бие дрогата в кухнята на Апънзелър.

— Пийт? — пита Рейчъл.

— Нямам никакви идеи — казва той равно.

— Ще отидем у Дънлийви сега, тази вечер, и ще им кажем, че трябва да си вкарат мишената в правия път.

— Обади им се.

— Обаждах им се! Не вдигат. Не ме ли слушаш?

— Кой ще си изключи телефона, когато дъщеря му е отвлечена? — чуди се Пийт.

— Може да са мъртви. Може би ответният удар ги е убил и сега наред сме ние — казва Рейчъл.

— Може би в момента идват насам.

— Ще заведем Кайли в къщата на Апънзелър. Никой не знае за тази къща, освен нас — казва Рейчъл.

Той въздъхва сякаш изпитва болка.

— Ще подготвя нещата.

Рейчъл се качва в стаята на Кайли. Тя е още будна и си играе на айпада.

— Извинявай, мило, но тази вечер тук не е безопасно за теб. С Веригата е станало нещо.

Кайли изпада в ужас.

— Какво? Тук ли идват?

— Не. Още не. Първо трябва да разреша един проблем. Ще те заведа у Апънзелър. Там ще си на сигурно място.

— Идват за мен, нали?

— Не. Не е това. Теб не те заплашва нищо. Всичко е наред. Просто за всеки случай. Чичо ти Пийт и аз ще се погрижим за всичко. Хайде, събери си малко багаж.

Рейчъл и Кайли отиват с колата до Апънзелър и се промъкват в къщата през задния вход. Пийт ги чака в кухнята с 45-калибровия си пистолет и пушката на Рейчъл. Кайли поглежда оръжията, преглъща и прегръща Пийт.

— Момиченцето тук ли е? — пита тя.

Рейчъл кимва.

— Къде е?

— В мазето. Спи — отвръща Пийт.

— С Пийт трябва да излезем. Амилия сигурно няма да се събуди, но ако се наложи да слезеш при нея, сложи си това — казва Рейчъл и й подава черна ски маска.

— За да не може да ме разпознае — казва Кайли, едновременно развълнувана и отвратена.

— Молех се да не се наложи да се замесиш още повече, но ако Амилия се разплаче, предполагам, че ще трябва да слезеш да я успокоиш — признава Рейчъл. — Не можем да допуснем да вдига прекалено много шум.

— Според мен няма да се събуди до сутринта. Цял час скача на въже — казва Пийт.

— Къде ще ходите? — пита Кайли майка си.

— С Пийт имаме спешна ситуация.

— Каква точно?

— Всичко е наред, миличко, нищо страшно не се е случило, но и двамата трябва да излезем, а ти ще трябва да останеш с Амилия.

— Кажете ми какво става!

Рейчъл кимва. Заслужава го.

— Едно от семействата надолу по Веригата обмисля да отиде в полицията. Трябва да ги спрем. Ако го направят, всички ще бъдем в опасност.

— И къде отивате?

— В Провидънс.

— Отивате, за да им кажете да си платят откупа и да направят всичко, което вие направихте?

— Да.

— Ами ако…? Ами ако не се върнете?

— Ако не се върнем до сутринта, се обади на баща си да дойде и да те вземе. Стой в тази къща. Не се прибирай у дома. Когато той стигне тук, му разкажи всичко. Дотогава си дръж телефона изключен.

Кайли кимва сериозно.

— По кое време сутринта?

— Ако някой от нас не ти се обади до… да кажем, единайсет, това ще значи, че нещо ни е попречило — казва Пийт.

— И сте умрели? — пита Кайли с треперещи устни.

— Не непременно. Просто нещо е станало — казва Рейчъл, макар да мисли, че умирането е най-вероятният изход.

Кайли прегръща майка си и Пийт.

— Ще се оправя — казва тя. — И ще я наглеждам.

Дъщеря й вече е замесена в схема за отвличане. Рейчъл е потресена до дъното на душата си, но и разгневена. Не може обаче да си позволи да изпитва тези чувства за дълго. Времето лети. Тя избърсва сълзите от бузите си.

— Хайде да тръгваме — обръща се към Пийт. — Аз ще карам.

Неделя, 22:27 ч.

Отляво — блато, отдясно — мочурище. Фаровете са включени на дълги. Мирише на смазка, пот и страх. Никой не говори. Рейчъл кара. Пийт седи до нея с пушка в ръка.

Бевърли, Масачузетс.

Стари дървени къщи. Кестени по тротоара. Тук-там — жилищен блок. Тишина. Синьо сияние от телевизионни екрани и алармени системи.

Скучна вечер в предградията. Което е добре. Любопитковците по улиците са по-малко.

"Посейдон"

В къщата на Дънлийви не свети.

— Направи един кръг около къщата. Не спирай.

Рейчъл прави кръг и паркира на съседната улица.

Тихо градче. Няма никого. И само един въпрос: защо Хелън Дънлийви не си вдига проклетия телефон? Рейчъл си представя цялото семейство, вързани за столове в кухнята, до един с прерязани гърла.

— Можем да минем през онази хилава горичка в съседния имот — предлага Пийт. — И после да влезем през задния вход.

— Как? — пита Рейчъл.

Пийт й показва гаечен ключ и комплект шперцове.

— В случай че решим наистина да го направим — пояснява той.

— Да. Вече сме вътре с двата крака — отвръща тя.

Вътре с двата крака е меко казано. Сега ще й се наложи да пресъздаде лейди Макбет на сто процента. Да се превъплъти в нея. Да повярва, че е тя. Да бъде лейди Макбет. Заради Пийт, заради себе си, заради Кайли — на карта е заложен животът на цялото й семейство.

— Имам машинка за електромагнитен импулс, който ще изкара от строя алармата, ако има такава. Щом влезем, ще използваме пистолетите — инструктира я Пийт и й подава 38-калибровия револвер, който държи в жабката на пикапа.

Пистолетите. Хилавата горичка.

Пийт се прехвърля с труд през северната ограда на Дънлийви. Рейчъл го гледа втренчено. Какво му става? Тя отново се запитва дали взима наркотици, или е претърпял нараняване, за което не й е казал. Нужен й в стопроцентова форма.

— Добре ли си, Пийт? — пита го тя настойчиво.

— Да! Добре съм. Ти?

Тя го гледа гневно в мрака.

— По-добре да тръгваме, а? — казва той.

— Добре.

Задният двор на Дънлийви. Играчки, градински мебели, люлка. Задната врата, която води в кухнята.

— Хайде — подканя го Рейчъл.

Включват фенерчетата. Пийт включва устройството за електромагнитен импулс.

Пийт човърка ключалката. Дясната му ръка леко трепери.

— Ще успееш ли?

— Да. Правил съм го и преди. Няма да ми устои още дълго, повярвай ми — казва той.

Три минути. Четири минути.

— Сигурен ли си?

Вратата най-сетне се отключва. Пийт завърта дръжката. Няма верига. Няма аларма.

— Всичко наред ли е? — пита Рейчъл.

— Да.

Слагат си ски маските и влизат в кухнята. Рейчъл включва фенерчето си и обхожда кухнята с лъча му. Няма трупове. Няма убийци.

— Знаем ли къде отиваме? — прошепва тя.

— Да — отвръща Пийт. — Върви след мен.

Тя го следва към горния етаж.

Килим на пода. Картини по стените. Голям часовник в края на стълбите. Огледало, което я стряска за секунда, когато в него вижда човек с пистолет в ръка.

— Първата спалня отляво — изсъсква Пийт.

Влизат в стаята. Мирише на човешки тела. На алкохол. На леглото хърка жена. Осветяват ъглите с фенерчетата. Няма друг. Пийт пристъпва на пръсти към леглото, коленичи до жената и запушва устата й с ръка. Тя изскимтява, но Пийт я задържа.

Рейчъл проверява банята до спалнята, докато Пийт заглушава писъците на жената с тежката си лапа.

— Чисто е — докладва Рейчъл.

— Ти ли си Хелън Дънлийви? — пита Пийт. — Кимни за "да".

Тя кимва.

— Къде е мъжът ти? — продължава Пийт. — Отговори с една дума. В коя стая? Прошепни. Ако повишиш глас, си мъртва.

— Мазето — прошепва Хелън.

— Опитах се да ти се обадя. Познаваш ли гласа ми? — пита Рейчъл.

— Вие отвлякохте Амилия — казва Хелън и започва да плаче.

— Къде е детето? Хенри Хог? — пита Рейчъл.

— В мазето.

— С мъжа ти?

— Редуваме се да…

Рейчъл поглежда Пийт.

— Доведи мъжа й тук. Аз ще остана с нея.

Тя включва нощната лампа и насочва 38-калибровия към Хелън, докато Пийт слиза в мазето.

— Какво се е случило с телефона ти? — пита Рейчъл, кипнала от ярост. — Защо не е включен? Защо не спиш с телефон под възглавницата, както би направил всеки нормален човек в такава ситуация?

— Аз… аз… аз не знам. Не е ли на тоалетката? — пита Хелън.

Лицето й е изпито, изплашено. Очите й са зачервени и хлътнали. Рейчъл проверява на тоалетката. Телефонът не се включва.

— Забравила си да го заредиш — съобщава на Хелън.

— Аз… Не знаех.

— Спиш, докато дъщеря ти е в плен? Какъв ти е проклетият проблем?

— Аз… аз просто малко… — започва тя, когато вратата се отваря.

Майк Дънлийви влиза с вдигнати ръце. Не прилича на снимките си от блога или фейсбук. Изглежда много по-стар, посивял, по-дебел и по-глупав. Не се ли предполага да е някакъв умник с пари? А изглежда като всички останали тъпи бащи, които взимат децата си от училище със закъснение, защото са забравили, че днес е техен ред. Нищо чудно, че тези двамата идиоти са оплескали нещата. Как изобщо са успели да отвлекат някого? Може да са излъгали, че са отвлекли момчето.

— Детето в мазето ли е? — пита Рейчъл.

— О, да — отвръща Пийт и подсвирва тихо, сякаш за да каже, че картинката долу не е приятна.

— Вие ли отвлякохте Амилия? — пита Майк с бегла следа от британски акцент.

— При нас е.

— Добре ли е? — отчаяно пита Хелън.

— Добре е. Грижим се за нея.

— Какво правите тук? — пита Майк. — Направихме всичко, което поискахте.

— Не. Провалихте се. Опитахме се да ви се обадим, но телефонът беше изключен, компютърът също — казва Рейчъл.

Хелън я гледа особено. Ако каже нещо като "Май се сещам коя си", ей богу, ще се наложи да я застрелям на място — мисли си Рейчъл.

— Заради семейство Хог е, нали? — пита Хелън. — Те са направили нещо.

— По-точно готвят се да направят нещо — казва Пийт.

— О, боже! Какво се готвят да направят? — пита Хелън.

— Шеймъс има чичо щатски шериф. Ще се срещне с него утре в Стамфорд — съобщава им Рейчъл.

— Как… какво значи това? — пита Хелън ужасена.

— На теория това значи, че трябва да убиете малкия Хенри и да започнете отначало, иначе ще се наложи ние да убием Амилия и да започнем отначало. Това е. Няма да допусна Веригата да доближи мен или семейството ми? Ясно ли е? — изръмжава Рейчъл.

— Трябва да има и друг… — започва Майк.

— Има. Тримата ще отидем в Провидънс и ще обясним лично на господин Хог как стоят нещата — казва Рейчъл.

— Тримата ли? — пита Пийт.

— Тримата — повтаря Рейчъл твърдо. — На тези двамата не може да им се вярва.

Тя се обръща към госпожа Дънлийви.

— Ти ще останеш тук да наглеждаш детето. Мъжът ти ще дойде с нас. Ще вземем вашата кола. Беемве ли беше?

— Да — потвърждава Майк.

— Значи би трябвало да е достатъчно бърза. Обуй си някакви обувки, за бога. О, и намери Господин Бу. Господин Бу ни трябва — нарежда Рейчъл.

— Господин Бу? — обърква се Майк.

— Мечето на Амилия. Иска си го.

Хелън донася Господин Бу.

— Ако се обадиш на ченгетата или предупредиш Хог, или направиш каквато и да е друга глупост, докато ни няма, Амилия умира. Първо ще убият нея, после ще дойдат за теб и Тоби. Разбираш ли ме? — казва Рейчъл.

Хелън кимва. Излизат навън, при колата на Майк, която е голямо, черно, лъскаво беемве. От колите, който дават на най-успешните служители в Стандард Чартърд. Луксозна. Удобна. Бърза.

Майк подава ключовете на Рейчъл. Тя сяда на шофьорското място. Пийт се настанява на задната седалка до Майк. Тя завърта ключа в стартера и колата с ръмжене се събужда.

Поглежда в огледалото за обратно виждане. Пийт все още изглежда леко неориентиран. Майк умира от страх. Тя може да се справи и с двамата. Ще се справи и с двамата.

— Сложете си коланите — нарежда им.

Неделя, 23:59 ч.

Включва се в движението.

Магистралата жужи. Магистралата пее. Магистралата сияе.

Змия, която се движи на юг.

Дизел и бензин.

Вода и светлина.

Натриеви лампи и неон.

Междущатска магистрала 95 в полунощ. Гръбначният стълб на Америка, съединяващ животи, съдби и несвързани повествования.

Магистралата се носи напред. Магистралата мечтае. Магистралата се анализира.

Всички тези нишки на съдбата, смесени ведно в тази студена нощ.

Градове и отбивки, плъзгащи се на юг, изключващи други възможности, други пътища. Пийбоди. Нютън. Норуд.

Картата на Гугъл създава собствен зодиак.

Потъкег.

Провидънс.

Изходът за университета "Браун". Родното място на Лъвкрафт. Стар черен път към Източен Провидънс. Големи къщи. Още по-големи къщи.

Авеню "Мейпъл". Улица "Блъф". Авеню "Нарангансет".

— Тук е — казва Майк.

— Това ли е?

— Да.

Къщата е голяма и грозна, в псевдотюдорски стил, строена в началото на новото хилядолетие по същия шаблон като повечето къщи на улицата. Те я подминават и паркират малко по-нагоре.

— Предния или задния вход? — пита Рейчъл Пийт.

— Труден избор — мърмори Пийт. — Не знаем дали има кучета, аларми и прочие.

— Задният значи — решава Рейчъл.

Тримата излизат от беемвето, заобикалят към задния двор на семейство Хог и се прехвърлят през металната ограда в задната част на парцела. Към тях не се втурва куче. Не се включват прожектори. Тишината на нощта не се процепва от изстрел.

Задната врата изглежда солидна, но до нея има още една врата, водеща към нещо като преддверие отстрани на къщата. Тя е със стъкло, през което се вижда резе. Пийт включва устройството за електромагнитен импулс и строшава стъклото.

Чакат реакция. Вик. Светната лампа.

Реакция няма.

Пийт пъхва ръка през дупката в стъклото и дръпва резето на страничната врата.

Влизат в преддверието, което е малко, тясно и облицовано с дърво, пълно с палта и ботуши.

Включват фенерчетата.

Преддверие, кухня, трапезария.

Трапезария с картини по стените.

Фенерчето на Рейчъл осветява семеен портрет. Две момчета, мъж и жена му. Висок мъж с черна коса. Малка пухкава привлекателна жена, чийто вид подсказва, че е мил човек. Децата са на приблизително еднаква възраст, в началото на пубертета. Едното от момчетата е в инвалидна количка. Защо Дънлийви са отвлекли детето в количката? Защо са си създали допълнителни трудности?

Що за човек отвлича дете в инвалидна количка? Но пък, от друга страна, що за човек отвлича дете, което може да умре от алергична реакция към ядки? Що за човек изобщо отвлича дете?

Влизат в стая за игри. Има маса за билярд стандартен размер, мишена за даргс и конзола за нинтендо. Семейство Хог явно разполагат с пари.

— Май ще е по-добре да вземеш това — разсеяно казва Пийт и подава на Майк деветмилиметров пистолет.

Рейчъл го поглежда изумена. Защо би дал…?

Майк се завърта и насочва деветмилиметровия към главата на Рейчъл.

— Сега ще си получиш заслуженото, проклета кучко. Или ще освободиш Амилия още тази нощ, или ще те…

— Какво ще направиш? — изсъсква Рейчъл. — Да не ни мислиш за толкова тъпи, че да ти дадем зареден пистолет?

Майк се втренчва в оръжието.

— Аз…

Рейчъл го дръпва от ръцете му и го връща на Пийт, който най-сетне е осъзнал грешката си.

Рейчъл опира дулото на собствения си 38-калибров в гърдите на Майк.

— Ти май още не разбираш как стават нещата, а? Дори ако ти върнем Амилия, това няма да е краят. Веригата трябва да продължи. Така е организирана. Ще те убият заедно с Амилия, жена ти и Тоби. Ще убият всички ви и ще започнат отначало. Ще убият и мен, и семейството ми.

Майк клати глава.

— Но аз… — започва той.

Рейчъл го удря с пистолета през лицето. Той се сгърчва от болка и залита назад към аквариум с рибки. Тя го хваща за ревера на сакото и го задържа на място. Дръпва го към себе си.

— Сега схващаш ли?

— Така мисля — изхленчва Майк.

Тя подпира брадичката му с дулото на пистолета.

— Схващаш ли? — повтаря.

— Схващам — измрънква той и се разплаква.

Тя сваля ски маската от лицето му и оставя ръката си с пистолета да падне до тялото. Гледа го, без да помръдне, една, две, три секунди.

— Затвори си очите — нарежда.

Той ги затваря и тя си сваля ски маската, дръпва главата му и опира чело в неговото.

— Не разбираш ли? Аз те спасявам, Майкъл — казва съвсем тихо. — Спасявам теб и семейството ти.

Той кимва. Сега разбира. Чело в чело. Жертва и съучастник. Съучастник и жертва.

— Всичко ще се оправи — прошепва тя.

— Сигурна ли си?

— Да. Обещавам.

Слага си маската и подава друга на Майк. После гневно поглежда Пийт.

— Какво, по дяволите, ти става? Я се вземи в ръце — изсъсква му.

От някаква странична врата се появява куче, едра чернозлатиста немска овчарка. Животното замръзва, щом ги зърва.

— Здрасти, момче — казва Пийт.

Кучето се приближава, подушва ръката на Пийт и подушеното явно му харесва.

Той го потупва по главата. Кучето подушва Рейчъл и Майк и, задоволило любопитството си, продължава към кухнята. От стая в предната част на къщата гърми телевизор. Те тръгват към звука по коридор, осеян с още семейни портрети.

В хола откриват едър мъж, задрямал в кресло. Голям и силен, сразен от събитията, като Гъливер. Чел е Библията. Паднала е на пода до креслото. В скута му има пистолет. Рейчъл кимва на Пийт. Той внимателно взима пистолета и го прибира в джоба на якето си.

— Това Шеймъс Хог ли е? — прошепва Рейчъл.

Майк кимва. Рейчъл вдига Библията. Книга "Второзаконие".

А сега — мисли си тя, — е време да го научим на нова религия.

Понеделник 4:17 ч.

Пуст плаж. Безразлично небе. Вълни, носещи се по студения черен океан.

Рейчъл се качва по задните стълби към къщата на Апънзелър. Отвън къщата изглежда празна.

Кухнята.

Напред към стълбите към мазето.

— Кайли?

Гласове отдолу.

Господи! Сега пък какво?

Тя изважда деветмилиметровия, насочва го пред себе си и слиза по стълбите.

Кайли и Амилия са в палатката за принцеси.

Играят на лекари в операционна. Кайли си е свалила маската. Ядат чипс, а Амилия се смее до сълзи.

За първи път Рейчъл я чува да се смее.

Тя сяда на стълбите и прибира пистолета.

Иска да се ядоса на Кайли, задето не е спазила инструкциите. Но не може. Кайли се грижи за момиченцето така, както едно човешко същество трябва да се грижи за друго.

У Кайли има повече съпричастие, отколкото у нея. Кайли е по-добра от нея.

Рейчъл се връща горе.

Слага пистолета на кухненската маса и сяда.

Изпълнена е със самоомраза и отвращение. Всичко това нямаше да се случи, ако беше по-добра майка.

За миг се запитва какво ли би било усещането да пъхне дулото на деветмилиметровия пистолет в устата си. Хладната въглеродна стомана да легне върху езика й, сякаш най-сетне е на мястото си. Мисълта я плаши, затова бута оръжието по-далече.

— Кога ще свърши всичко това? — прошепва тя в мрака.

Мракът не разкрива тайните си.

Понеделник, 18:00 ч.

Шеймъс Хог е надлежно обучен. Вече разбира как стоят нещата. Прави план и го изпълнява светкавично. Изглежда се учи бързо, когато става дума за отвличания. Качва се в колата си и отива в Енфийлд, Кънектикът, където причаква пред футболния терен четиринайсетгодишно момче на име Гари Бишъп, което играе като централен защитник.

Рейчъл не разбира много от футбол, но знае, че централните защитници са едри. Това я притеснява, но мишената е била одобрена от свръзката в уикр. Колко внимателно проверяват мишените? Интересува ли ги изобщо, ако нещо тръгне наопаки? Иска ли им се понякога нещата да тръгнат наопаки? Каква е психологията на едно чудовище?

Тя поглежда към часовника над индикатора за нивото на морското равнище.

18:01.

Излиза да чака на верандата.

Кайли е в хола и си пише домашните. Преструва се, че всичко е наред, седи и решава задачи по математика, но от време на време изхлипва. Рейчъл иска да седи при нея, но Кайли отказва.

Рейчъл я наблюдава през прозореца. В училище минало добре, й каза Кайли. Изглежда ужасно и не е имала проблем да убеди всички, че е била болна.

Пийт е у Апънзелър с Амилия. Тя е в палатката за принцеси и играе на доктори в операционна. Амилия мрази Рейчъл. Така е казала на Пийт. "Не искам жената. Мразя я."

Рейчъл изобщо не я обвинява. Поглежда телефона си и телефона еднодневка, оставени до нея на пода на верандата. 19:15. Ако всичко отново се провали, ще може ли да разчита на семейство Дънлийви да убият Хенри Хог и да започнат отначало?

Ако не успеят, тя ще трябва ли да убие малката Амилия? Да убие това ужасено и тъжно, прекрасно момиченце в палатката? Пистолетът е в джоба на халата й. Ще трябва да го направи. Ако остави Пийт да я убие, това ще значи, че отказва да поеме отговорност за действията си. Пийт наистина е застрелвал хора. Вероятно е убивал хора. В Афганистан е участвал в няколко сражения, а в Ирак е участвал в твърде много. Но в това го въвлече тя. Значи тя ще трябва да го направи. Няма избор.

Ще помоли Пийт да чака в кухнята и ще слезе в мазето по чорапи. Амилия няма да я чуе да приближава по бетонния под. Ще я застреля отзад в главата, докато си играе. Детето няма да разбере какво става. Край за секунди.

Да убиеш дете — най-страшното нещо, което някой би могъл да извърши. Но по-добре това, отколкото да допусне Кайли да бъде отново засмукана в празнотата. Рейчъл започва да плаче. Заливат я огромни вълни на мъка и гняв. Дали всичко това ги развеселява? Да принуждават добродетелни хора да вършат кошмарни неща? Всяко човешко същество на тази земя може да бъде принудено да наруши най-дълбоките си вярвания и принципи. Не е ли адски забавно? Тя чака да стане 19:25, преди да се обади на Дънлийви.

— Е?

— Тъкмо се обадихме на Шеймъс Хог. Отвличането е било успешно. Момчето почти не е създало проблеми. Хванал го е.

— Чудесно.

— Как е Амилия?

— Амилия е добре. Пак играе на доктори в операционна. Невредима е.

Рейчъл прекъсва разговора. Влиза в спалнята си и сяда на ръба на леглото. Поставя 38-калибровия на тоалетката, спуска ударника внимателно, вдига предпазителя, отваря барабана, изважда патроните, прибира ги в чекмеджето и диша.

Час по-късно уикр изпиуква от телефона й. Свръзката й съобщава, че може да освободи Амилия Дънлийви. Само с едно леко зацикляне Веригата продължава напред. Рейчъл се обажда на Хелън Дънлийви от телефон еднодневка.

— Ало?

— Ще освободим Амилия в следващите трийсет минути. Ще се обадя с инструкции — казва Рейчъл и затваря.

Отива в къщата на Апънзелър и си слага ски маската, след което двамата с Пийт отключват белезниците на малката Амилия и я извеждат от мазето. Слагат си ръкавици, а Рейчъл облича детето в чисто нови, лишени от пръстови отпечатъци джинси и пуловер. Когато брегът се разчиства, те увиват около главата й кърпа и я вкарват на задната седалка в пикапа на Пийт.

Отвеждат я на детската площадка в парка в Роули и я извеждат от колата. Казват й да остави кърпата на главата си, докато преброи до шейсет и после да отиде да си играе на люлките, докато майка й дойде да я прибере. Оставят я със старателно избърсания Господин Бу и играчка октопод, към която се е привързала.

Паркират доджа през улицата и Пийт наблюдава Амилия с бинокъл, докато Рейчъл се обажда на Дънлийви. Напомня им за Веригата, за ответния удар и за ужасяващите последствия, в случай че решат да освободят жертвата си преждевременно или ако някой се разприказва. Те вече са чули същата лекция от шефа на Веригата и сега я уверяват, че ще спазят всичко. Рейчъл им казва къде е дъщеря им и затваря.

Двамата с Пийт чакат в доджа. Малко момиченце, сам-самичко на люлките в припадащия мрак в началото на 21-ви век в Америка. Що за страховита гледка?

Минават пет минути.

На Амилия й доскучава.

Слиза от люлката и тръгва към шосе 1А. Колите по него фучат с 80 километра в час.

— По дяволите! — възкликва Пийт.

В парка вече се появяват и други хора, две момчета тийнейджъри със суичъри.

— Ще си докара белята — казва Пийт.

— Ще се оправя — отвръща Рейчъл.

Слага си ски маската на лицето. Излиза от колата и претичва през шосето при Амилия.

— Амилия, този път е опасен. Казах ти да чакаш до люлките! Мама и татко ще дойдат след пет минути.

— Не искам да си играя на люлките — заявява Амилия.

— Ако не отидеш на люлките, Амилия, ще кажа на майка ти и татко ти, че не искаш да дойдат да те вземат и те няма да дойдат!

— Наистина ли ще го направиш? — пита Амилия, внезапно уплашена.

— Да, ще го направя — отвръща Рейчъл. — А сега отивай на люлките.

— Гадна си! Мразя те!

Амилия се обръща и тръгва обратно към детската площадка.

Рейчъл отново претичва през шосето, преди тийнейджърите да забележат ски маската и евентуално да се зачудят дали тук няма нещо нередно. Когато се уверява, че не гледат към нея, тя се качва в доджа.

Амилия седи мрачно на люлките сам-сама, а тийнейджърите влизат в къщичката за игра, вероятно за да изпушат по един джойнт.

Времето пълзи.

Най-сетне колата на Дънлийви се появява и двамата хукват към дъщеря си, прегръщат я и плачат.

И всичко свършва.

Вече са извън светлините на прожекторите и могат само да се надяват, че хората по-надолу по Веригата няма да прецакат нещата и да запратят ответния удар към тях.

Прибират се вкъщи, за да видят как е Кайли, и после отиват у Апънзелър, за да заличат всички следи от пребиваването си в къщата. Разчистват мазето и махат дъската от прозорчето, връщат матрака в спалнята на горния етаж и почистват отпечатъците. Връщат механизма на задната врата на мястото му и я заключват доколкото могат. Апънзелър със сигурност ще забележат, че на вратата й има нещо, когато се върнат напролет, но пролетта е далече. Закарват боклука на сметището в Лоуъл. Когато се връщат, е късно, но Кайли още е будна.

— Край — казва Рейчъл. — Момиченцето се върна при родителите си.

— Наистина ли е край? — пита Кайли.

Рейчъл отстранява всяка следа от несигурност от гласа си и поглежда Кайли право в големите кафяви очи.

— Да — казва тя.

Кайли избухва в сълзи и Рейчъл я прегръща. Поръчват си пица и Рейчъл лежи до Кайли, докато заспи. Когато най-сетне това става, Рейчъл праща съобщение на онколожката си, че ще й се обади сутринта. Надява се, че не умира. Това би било направо черешката на тортата.

Слиза на долния етаж. Пийт е отвън по анцуг и цепи дърва за огъня. Вече са се насъбрали дузина спретнато наредени колони от нацепени дърва, високи почти по два метра. Определено има достатъчно дърва за зимата, както и за един-два зомби апокалипсиса, решава Рейчъл. Пийт влиза с куп дърва в ръце и запалва огъня.

Рейчъл му подава бутилка бира, той я отваря и сяда до нея на дивана. Нещо се е пробудило в нея, когато видя Пийт да цепи дървата. Нещо абсурдно глупаво и първично.

Никога не е познавала Пийт достатъчно добре, че да си падне по него. Той вечно беше някъде. Ирак, лагера "Лежюн", Окинава, Афганистан или просто на път. Съвсем различен е от Марти. По-висок, по-слаб, по-тъмен, по-мрачен и по-мълчалив. Марти е очебийно красив, откъдето и да го погледнеш. Пийт е по-скоро от типа, който се научаваш да харесваш с времето. Двамата братя не си приличат нито по външен вид, нито по поведение. Пийт е самовглъбен тип. Марти е екстроверт. Марти е душата на всеки купон. Пийт е онзи в ъгъла, който разглежда книгите в семейната библиотека и си проверява часовника, за да види дали не може вече да се измъкне незабелязано.

Пийт допива бирата на една глътка и взима втора. Рейчъл му запалва едно марлборо от запасния стек на Марти, останал от времето на държавните му изпити.

— Имаме и това — казва тя и му показва бутилка дванайсетгодишно шотландско уиски "Баумор". Налива по един пръст на всеки.

— Хубаво е — казва Пийт.

Това усещане му харесва. Лекото замайване от алкохола. Забравил го е. Напълно различно замайване от онова, което предизвикват опиатите. Хероинът е защитно одеяло, с което се замяташ целия. Най-красивото одеяло на света, което облекчава болката и те оставя да потънеш в една есенна вселена от блаженство.

Алкохолът те изкарва от самия теб. Поне него изкарва от самия себе си. Въпреки това той не смее да се довери на тези емоции.

— Ще отида да проверя вратите — казва и се прокашля.

Става рязко, взима деветмилиметровия пистолет, обикаля къщата и заключва вратите. После отново идва и сяда на дивана. И тогава взима решение. Време е да каже на Рейчъл истината за себе си. Да й сподели двете си тайни.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — започва той колебливо.

— Да?

— Става дума за армията. Бях… уволних се с почести, но бях на косъм. Едва се спасих от военен съд за случката в "Бастион".

— За какво говориш?

— Четиринайсети септември 2012 — казва той с безжизнен глас.

— В Ирак?

— Афганистан. Лагера "Бастион". Талибани, облечени в американски униформи, навлязоха в периметъра, стигнаха до базата и започнаха да стрелят по самолетите и оборудването. Аз бях дежурен инженер в хангар двайсет и две. Само че, ами… не дежурях. Бях се надрусал и лежах в палатката си. Пуших трева, нищо повече. И все пак. Бях оставил един старши сержант на пост.

Рейчъл кимва.

— Когато отидох да видя какво става, беше настанал ад. Стреляха с трасиращи патрони и гранатомети, цареше пълен хаос. Британските пилоти стреляха по нашите морски пехотинци, а те стреляха по сухопътните. По някаква случайност при нас се бяха озовали и някакви частни охранители и точно те предотвратиха поголовната сеч. И милион години да живея, не би ми хрумнало, че е възможно талибани да се промъкнат толкова навътре в базата. Принц Хари беше дошъл от Англия и точно тази нощ беше в лагера. Зоната за ВИП посетители беше на двеста метра от битката. Пълен ужас, както можеш да си представиш, и аз отговарях за голяма част от случилото се.

— Стига, Пийт, това е било преди шест години — възразява Рейчъл.

— Ти не разбираш, Рейч. Онази нощ загинаха морски пехотинци и аз нося отговорност за това. Наказаха ме по член 15, но можеха да ме накажат и с позорно уволнение, ако не се притесняваха, че ще се вдигне медиен шум. Аз бездруго сам напуснах след две години. Шест години, преди да направя двайсет и да се пенсионирам. Без пенсия, без осигуровки. Пълен идиот!

Тя се навежда към него и нежно го целува по устните.

— Всичко е наред — казва.

Целувката му спира дъха.

Много си красива — иска да й каже, но не може. Тя е изтощена, отслабнала и крехка, но въпреки това е прекрасна. Не това е проблемът. Проблемът е да успее да изрази чувството. Той усеща как бузите му се зачервяват и извръща поглед. Тя отмята кичур тъмна коса от смръщеното му чело. Целува го отново, този път по-сериозно. Прииска й се да го направи. Сега се притеснява, че ще има обратен ефект.

Но не е така.

Устните му са меки, но целувката е силна, дълбока. Той има вкус на кафе, цигари, уиски и други хубави неща. Пийт отвръща на целувката жадно, но след минута се поколебава.

— Какво?

— Не знам дали ще мога — тихо казва той.

— Какво искащ да кажеш? Не те ли…?

— Не е това. Изобщо не е това. Ти си страшно секси.

— Кожа и кости съм…

— Не, изглеждаш великолепно. Не е това.

— Какво е тогава?

— Не съм… от много време… — казва той.

Не е съвсем лъжа. Мисли си за втората голяма тайна — хероина — и се чуди дали ще бъде в състояние да отговори на очакванията й.

— Сигурна съм, че ще си спомниш всичко съвсем бързо — казва Рейчъл и го повежда към спалнята.

Съблича се и ляга на леглото. Тя не го осъзнава, но е страхотно привлекателна — мисли си Пийт. Кестенява коса, дълги, дълги крака.

— Хайде — казва тя игриво. — Пистолет ли носиш в джоба си или…? О, пистолет било!

Пийт слага деветмилиметровия на нощното шкафче и съблича тениската си. Когато сваля панталоните, с известна изненада открива, че всички части на тялото му работят както трябва.

— Виж ти, виж ти — казва Рейчъл.

Пийт се усмихва широко. Е, една грижа по-малко — казва си той и ляга на леглото при нея. Сексът е от онзи, който правят хора, оцелели след самолетна катастрофа. Трескав, напрегнат, отчаян, гладен. Двайсет минути по-късно тя свършва и той свършва. Пищен оазис след месеци суша.

— Това беше… — започва Пийт.

— Да — съгласява се Рейчъл.

Става, за да донесе цигарите и уискито.

— Беше и малко странно — казва тя. — Дори перверзно. Имам предвид, двама братя… Господи, кой върши такова нещо?

— Само стой настрана от баща ми. Не знам дали сърцето му ще издържи.

— Това е отвратително.

Пийт става и рови из музикалната й колекция, която се състои основно от соул музика и джаз. Дисковете й са само на Макс Рихтер, Йохан Йохансон и Филип Глас.

— Боже, Рейчъл, да си чувала за нещо, наречено рокендрол?

Зарежда "Night Beat" на Сам Кук. Когато се връща в леглото, тя вижда съвсем ясно дупките по ръцете му. Не се изненадва. Подозираше го. Докосва дупките и после съвсем нежно го целува.

— Ако ще оставаш тук, ще се наложи да се изчистиш — казва тя.

— Да — съгласен е той.

— Не, Пийт. Сериозно говоря. Даде на Амилия опасна храна. Даде пистолет на Майк Дънлийви. Трябва да се откачиш от тази гадост.

Пийт усеща силата на погледа й. Срамува се от себе си.

— Извинявай. Ужасно съжалявам. Права си. И ти, и Кайли го заслужавате. Вече не става дума само за мен. Ще се откача.

— Трябва да ми обещаеш, Пийт.

— Обещавам.

— Химиотерапията не е същото нещо, но и аз минах през трудни времена. Ще бъда до теб и ще ти помагам.

— Благодаря ти, Рейч.

— Какво стана онази нощ в Провидънс? В къщата на Шеймъс Хог? Друсан ли беше?

— Не. Не друсан, но…

— Какво?

— Тъкмо ми минаваше. Изобщо не мислех, когато дадох на Майк Дънлийви пистолета. Съжалявам. Можеше да ни убие.

— Но не го направи.

— Не.

Тя го възсяда и го поглежда в очите.

— Не бих се справила без теб, Пийт. Сериозно говоря. — Целува го по устните.

— Ти беше, мила, ти спаси семейството си — възразява Пийт. — Ти го постигна. Можеш да постигнеш всичко.

— Ха! А се чувствам такава неудачница от няколко години. Работих като сервитьорка и какво ли не, за да може Марти да си вземе изпитите и да получи разрешително за адвокат. Дори и преди това. Знаеш ли, че когато помагах на Марти да учи за приемния изпит, изкарах 170 точки на практическата част? Той изкара 159. Имах такъв потенциал, Пийт. А го пропилях.

— Но напълно промени живота си, Рейч. Невероятно е какво направи, за да си върнеш Кайли.

Тя поклаща глава. Цяло чудо е, че Кайли е при тях, а човек не може да се поздравява за чудеса. Слага ръка на гърдите му и усеща туптенето на сърцето му. Спокойно, бавно, отмерено. Има три татуировки, змията уроборос, захапала опашката си, емблемата на морската пехота и римско V.

— Какво значи петицата? — пита тя.

— Броят на мисиите.

— А уроборосът?

— Да ми напомня, че няма нищо ново под слънцето. Хората са оцелявали и след по-страшни неща.

Тя въздъхва и го целува отново. Усеща, че се раздвижва под нея.

— Чудесно ще е, ако този момент може да продължи вечно — казва Рейчъл.

— Ще продължи — щастливо отвръща Пийт.

Не — мисли си Рейчъл. — Няма да продължи.

Кална хипарска комуна в Крит, Ню Йорк, в началото на 80-те. Сутрин е, ранна есен, сиво небе. Прехвърча дъжд. Комуната заема няколко занемарени селскостопански сгради. Съществува от лятото на 1974, но никой, присъединил се към нея оттогава насам, не е проявил особени умения в отглеждането на животни, земеделието или дори основната поддръжка на сградите.

Името на комуната се е променяло няколко пъти през последните петнайсет години. Наричала се е "Децата на Астерион" "Децата на Европа", "Децата на Любовта" и така нататък. Но не името е важно. Когато за случилото се тази есенна сутрин се появява репортаж в "Ню Йорк Дейли Нюз", крещящото заглавие е "Клане в наркоманска секс секта".

Засега обаче всичко е мирно и тихо.

Дете на около две години, момченце на име Лунен лъч, е навън със своята сестра близначка Гъбка и групичка други деца на същата възраст, по-големи деца, пилета и кучета. Играят си в калната нива зад двора без надзор. Децата изглеждат весели, въпреки че са мокри и мръсни.

В плевнята около дузина младежи седят в кръг и халюцинират под влиянието на ЛСД. В края на седемдесетте са се събирали по трийсет-четирийсет души, но онова време е било разцветът на този тип експерименти в алтернативните начини на живот и е отминало отдавна. Осемдесетте носят съвсем различен дух и комуната бавно умира.

Събитията от този ден ще сложат отблъскващ край на историята.

Едно комби спира пред двора на фермата. От него слизат един стар и един млад мъж. Двамата се споглеждат и си слагат ски маски на лицата. Въоръжени са с грозни, евтини късоцевни револвери 38-и калибър. Мъжете влизат в плевнята и започват да питат надрусаните младежи къде е Алиша. Никой като че ли не знае къде е Алиша и дори коя е Алиша.

— Да пробваме в къщата — казва възрастният мъж.

Излизат от плевнята, подминават един ръждясал трактор и влизат в просторната стара фермерска къща. Сградата е истински лабиринт, изпълнен с препятствия. Навсякъде са разхвърляни матраци, мебели, дрехи, играчки и настолни игри. Мъжете изваждат оръжията си и проверяват стаите на първия и втория етаж. После поглеждат към стълбите за третия етаж. Някъде там свири музика.

Младият мъж разпознава песента като една от албума "Sticky Fingers" на "Ролинг Стоунс", един от любимите на Алиша. Докато се качват по стълбите, музиката се засилва. Влизат в голямата спалня в момента, когато свършва "Sister Morphine" и започва "Dead Flowers".

Откриват Алиша, руса млада жена, легнала до друга жена и червенокос мъж с рижава брада. Лежат в огромно старомодно легло. Алиша и рижавобрадият са надрусани. Другата жена изглежда дълбоко заспала. Възрастният мъж коленичи до Алиша, удря й шамар и се опитва да я върне в реалността.

— Къде са децата, Алиша? — пита той, но тя не отговаря.

Младият мъж я разтърсва и й задава същия въпрос, но тя и на него не отговаря. Накрая се отказват да питат. Старият грабва една възглавница и я подава на младия. Младият поглежда възглавницата и поклаща глава.

— Само така ще сме в безопасност — казва старият. — Иначе адвокатите ще ги върнат на нея.

Младият мъж обмисля думите му известно време, кимва и след това, отначало колебливо, но после все по-гневно, започва да души Алиша с възглавницата. Алиша се бори, дращи ръцете на младия мъж, рита във въздуха. Брадатият се свестява и вижда какво се случва.

— Ей, човече! — възкликва той.

Старият изважда револвера си и застрелва брадатия в главата. Младият пуска възглавницата и вади своя пистолет.

— Том? — диша на пресекулки Алиша.

Старият застрелва и нея в главата. Въпреки шумотевицата другата млада жена още не се е събудила или пък се преструва на заспала. Старият я застрелва. Из въздуха лети перушина, чаршафите са пропити с кръв. Вратата на банята се отваря и оттам излиза гол млад мъж с руло тоалетна хартия в ръка.

— Какво става тук? — сепва се той.

Старият мъж се прицелва внимателно и застрелва смаяния млад мъж в гърдите. Вероятно го е убил, но за всеки случай прекосява спалнята и му вкарва още два куршума в главата.

— Господи, каква бъркотия! — казва младият мъж.

— Аз ще се оправя тук, а ти иди да намериш децата — казва му старият.

Десет минути по-късно младият мъж открива Лунен лъч и Гъбка да си играят в калта зад плевнята. Завежда ги в колата. Старият мъж вади ловджийски нож и отрязва четири пръста от лявата ръка на Алиша — пръстите, с които издра младия мъж и по които има следи от неговата ДНК.

Открива туба с бензин и обикаля цялата къща, разливайки горивото. Избърсва тубата с платнена кърпа, отива при мивката в кухнята и си налива чаша вода. Изпива я и избърсва чашата от отпечатъците си.

Излиза през мрежестата врата, задържа я отворена с крак, запалва цялата редица клечки на един картонен кибрит и го хвърля на пода в кухнята. Ивица ален пламък се стрелва през линолеума. Старият мъж се връща при Том и комбито. Тръгват си от комуната, старият кара, а Том е отзад с децата.

Не срещат други коли по тесния път, който отвежда от фермата — което е добре за всички. Том гледа през задното стъкло и вижда как къщата избухва в пламъци. Карат четирийсет минути, докато не стигат до някакво езеро. Старият мъж спира колата, излиза и почиства двата пистолета и ловджийския нож с кърпа. Пъхва ножа в хартиената торба с пръстите на Алиша. Скъсва дупка в торбата и я хвърля заедно с двата пистолета в спокойната вода.

Потъват на мига. Три кръга от вълнички се пресичат за миг във формата на тройна спирала, чието изображение се среща на входовете на гробници от неолитната епоха в Европа. После спиралите се изглаждат и тъмната вода отново е гладка.

— Хайде — казва старият мъж. — да вървим.

Снежна буря. Студ. Купчините в краката й са птици, замръзнали птици, паднали от дърветата. Снегът жили лицето й, но тя почти не го усеща. Тук е и не е тук. Гледа себе си в киносалона на признанията. Единственото, което иска да направи, е да стигне от пощенската кутия до къщата. Но не вижда през веещата се снежна пелена над Олд Пойнт Роуд. Не иска да свие в погрешната посока и да навлезе в мочурището. Върви сковано, само по халат и пантофи. Защо е толкова неподходящо облечена? Толкова неподготвена? Толкова изненадана?

Мочурището я чака, за да запълни празното място. Дължиш на нищото един живот, защото върна дъщеря си оттам.

В езерото патиците започват да крякат тревожно. Нещо се спотайва в края на залива. Вятърът завихря снега пред лицето й. Какво я е прихванало да излиза в такова време? Белотата потъмнява и оформя очертанията на някакво създание. Мъж. Извивката на качулката на якето му прилича на чифт рога. Може би наистина има рога. Може би е с тяло на мъж и глава на бик. Той приближава. Не, мъж е. Облечен е в дълго черно палто и има червена коса и тъмни очи. Носи пистолет. Насочен е към гърдите й.

— Търся Кайли О'Нийл — казва мъжът.

— Не си е вкъщи… Тя, тя замина за Ню Йорк — заеква Рейчъл.

— Вие ли сте Рейчъл О'Нийл? — пита мъжът.

— Да.

Мъжът вдига пистолета… Тя се сепва и се събужда.

Леглото е празно. Пийт го няма. Къщата тъне в тишина. И преди е сънувала този сън. Вариации на тема. Смисълът му е очевиден. Не е нужно човек да е гений, за да разбере кошмара: длъжница си. Винаги ще бъдеш длъжница. Дължиш. Щом станеш част от Веригата, оставаш част от нея завинаги. Дори ако ти хрумне да се отделиш, ответният удар ще те настигне.

Като рака. Той винаги ще бъде там, ще се спотайва в сянката до края на живота й. До края на живота на всички им.

Рак.

Да.

Тя поглежда възглавницата и, разбира се, на нея са паднали няколко кестеняви и черни косъма и — о, колко очарователно! — доста посивели косми. Когато отиде да се срещне с онколожката си в онзи съдбовен вторник сутринта, доктор Рийд веднага я прати на ядрено-магнитен резонанс. Резултатите явно бяха достатъчно тревожни, че да накарат доктор Рийд да назначи хирургическа операция още същия следобед. Същата операционна със светлобежови стени в Масачузетската болница. Същият мил анестезиолог от Тексас. Същия хирург унгарец, който не си губи времето с празни приказки. Дори от уредбата звучи същата симфония на Шостакович.

— Всичко ще бъде тип-топ, мило. Брой обратно от десет — каза анестезиологът.

Я стига! Кой ползва "тип-топ" в днешно време? — помисли си Рейчъл.

— Десет, девет, осем…

Операцията бе обявена за успешна. Ще има нужда "само от профилактичен курс химиотерапия" — на доктор Рийд й е лесно да го каже, защото няма тя да се подлага на него. Не на нея ще вливат отрова във вените. И все пак веднъж на две седмици за четири месеца е нещо, с което Рейчъл може да се справи. Вече нищо не е толкова кошмарно, след като дъщеря й е при нея.

Изтръсква космите от възглавницата и кошмара от съзнанието си. Чува как на горния етаж Кайли влиза в банята. Някога Кайли пееше под душа. Вече не пее.

Рейчъл вдига щорите и взима чашата с кафе, която Пийт е оставил за нея до леглото. Сутринта изглежда приятна. Тя се изненадва, че няма сняг. Сънят беше много реалистичен. Спалнята гледа на изток, към залива. Тя отпива глътка кафе, дръпва стъклената врата към верандата и излиза. Времето е ясно и мразовито, а калищата близо до водата са пълни с птици.

Вижда доктор Хейвъркамп да върви през дюните пред къщата. Помахва й и тя му помахва в отговор. Той се скрива зад един храст пясъчна слива — растението, от което е взел името си и този остров, и онзи в Ню Йорк. Сливите са узрели. Предишната есен направиха конфитюр и го продаваха на фермерския пазар. Двете с Кайли си разделиха приходите. Кайли нарече начинанието им "Вайнланд Джам Корпорейшън" и го изписа на домашно направените етикети на бурканите. Тя се развълнува, когато научи, че опасните грабителски настроени викинги може би някога са стигнали чак до острова. В онези дни са могли да копнеят за малко опасност от безопасно разстояние.

Рейчъл пристяга колана на халата си и влиза в хола.

— Мило, искаш ли да ти направя закуска? — провиква се към дъщеря си.

— Препечена филийка, моля — отвръща Кайли от горния етаж.

Рейчъл продължава към кухнята и слага две филии хляб в тостера.

— Честит Ден на благодарността — казва някой зад нея.

— Мамка му! — възкликва тя и се завърта, вдигнала ножа за хляб.

Стюарт на шега вдига ръце.

— Стюарт, много съжалявам, не знаех, че си тук — казва Рейчъл.

— Можете да свалите ножа, госпожо О'Нийл — отвръща Стюарт с престорено ужасено изражение.

— Извинявай и за мръсната дума. Не казвай на майка си.

— Няма проблем. Не е изключено да съм чувал тази дума веднъж-дваж в различни, хм, контексти.

— Искаш ли препечена филийка?

— Не, благодаря. Дойдох само да кажа здрасти на Кайли, преди да тръгнете.

Рейчъл кимва и все пак слага филийка и за Стюарт. Тримата с Кайли и Пийт ще празнуват Деня на благодарността в Бостън. Празникът се пада само два дни след поредната химиотерапия, но Марти прояви готовност да го организира и ги покани у тях.

Всичко е наред. Абсолютно всичко.

Рейчъл изпича още две филийки и ги слага в стойката за препечени филии.

Пийт се връща от джогинга си. Изглежда задъхан, но щастлив. През последните две седмици тича доста и е заякнал. От Клиниката за ветерани в Устър го вкараха в метадонова програма, която позволява да намалява постепенно дозата опиати, които употребява. Дотук работи. И ще трябва да продължи да работи. Семейството е най-важното. Пийт го знае.

Целува я по устните.

— Добре ли потича? — пита тя.

Той я поглежда. Веднага познава.

— Кошмар? — прошепва той.

Тя кимва.

— Същият — казва.

— Трябва да поговориш с някого.

— Знаеш, че не мога.

На никого не могат да кажат, че са влезли в огледалото и са се озовали в свят, където кошмарите са истински.

Пийт си налива кафе и сяда до Рейчъл на холната маса. Така и не я попита официално дали може да се нанесе в къщата. Отиде в Устър и си донесе вещите, които сметна за нужни — а те не са много — и после просто остана. От тримата Пийт като че ли се справя най-добре. Ако сънува кошмари, не ги споменава, а метадонът го пази от най-страшните пристъпи на абстиненция.

Онази нощ у Апънзелър Кайли слязла при малката Амилия. Момичето се било събудило и Кайли я успокоила и й казала, че всичко ще се оправи. Но не там е работата. Работата е, че е слязла долу. Превърна се в съучастник на хората, затворили момичето в мазето. Тоест тя беше и жертва, и насилник. Като всички тях. Жертви и съучастници. В това превръща хората Веригата. Изтезава ги и после ги превръща в съучастници в изтезанията на други.

Кайли не се е напишквала в леглото от четиригодишна. Сега чаршафите й са мокри почти всяка сутрин. Когато сънува, сънищата са винаги едни и същи — как я хвърлят в подземие и я оставят да умре в самота.

На остров Плъм всичко се промени. Кайли не ходи нито на училище, нито до магазина, нито където и да било сама.

Преди рядко заключваха вратите. Сега винаги ги заключват. Пийт подмени и подсили всички ключалки. Изчисти електронните устройства на Рейчъл от шпионски програми, а приятелят му Стан дойде и прочисти цялата къща от микрофони, а после сложи джипиес проследяващи устройства с размера на монети в обувките на Кайли. Те непрекъснато следят Кайли, когато излезе, особено когато е при баща си в града.

Кайли знае, че не може да разкаже на баща си за случилото се. Нито на баща си, нито на Стюарт, нито на училищния психолог, нито на баба си. На никого. Но Марти не е глупак и вижда, че нещо не е наред. Може би е свързано с момче? Няма да я насилва да му каже. И той си има проблеми. Тами внезапно реши да се върне в Калифорния, за да се грижи за майка си, която неотдавна претърпя катастрофа, и не иска да поддържа дистанционна връзка. Няколко кратки имейли и просто така стигнаха до сбогом.

Пийт не е особено изненадан. Марти бе спасил Тами от фалит, възстанови правото й да тегли кредит, оправи всичките й юридически проблеми и след всичко това тя каза: Мерси много, сега се връщам на Западния бряг. Приложила му е похвати от социалното инженерство — мисли си Пийт. Той е виждал жени като Тами и преди. Всъщност дори се е женил за момиче от този тип. Познава и много мъжки версии на Тами.

Кайли най-сетне слиза по долнище от анцуг и тениска. Рейчъл знае какво значи това. Пижамата й е в коша за пране.

— А, здрасти, Стюарт — казва дъщеря й.

Изглежда толкова тъжна. Дано Денят на благодарността да я разсее малко от мислите й. Рейчъл я наблюдава, докато се преструва, че преглежда учебниците си по философия. Стюарт говори, а Кайли му отговаря разсеяно. Накрая Стюарт се сбогува. Закусват и се обличат за пътуването.

В един часа Пийт ги откарва в новия дом на Марти в Лонгуд, което буквално е на един хвърлей от стадиона на Ред Сокс, Фенуей Парк. Хубав квартал. Адвокати, лекари, счетоводители. Бели дървени огради, поддържани морави.

— Колкото и да ти плаща Марти за издръжка на Кайли, поискай повече — казва Пийт, когато паркира доджа.

Марти дори не се е опитал да готви: Поръчал е всичко през приложение за доставка на готова храна, което е съвсем подходящо. Къщата е почти празна и в момента няма гадже, което малко изненадва Рейчъл. Марти винаги е бил човек с План А и План Б.

Разказва им всичко за внезапното заминаване на Тами и последните новини в работата си. Разстроен е от факта, че Тами е скъсала с него със съобщения и толкова неочаквано е заминала за Калифорния, но Марти не е от хората, които допускат нещо подобно да ги срине. Говори за клиенти, разказва една особено смешна история за четенето на някакво завещание и след това ги развлича с няколко от по-читавите си вицове за адвокати.

Не пита как върви училището на Кайли. Вече знае за спада в успеха й и смята, че е по-разумно да не повдига въпроса.

Кайли е някак далечна, а Рейчъл е твърде изтощена, за да говори, но Пийт като никога поддържа разговора. Казва, че обмисля да се спусне с каяк по крайбрежния канал от Бостън до Флорида и описва особеностите на каналите при Кейп Код и залива Чесапийк.

Майката на Рейчъл се обажда от Флорида и Марти настоява да говори с нея. Следва миг паника, когато я пита за "Хамилтън" но Джудит се сеща да излъже.

Джудит казва на Рейчъл, че трябва веднъж завинаги да скъса всички връзки със семейство О'Нийл, а Рейчъл я изслушва, изразява съгласие, честити й Деня на благодарността и затваря.

— Ти как прекара Деня на благодарността миналата година, чичо Пийт? — пита Кайли.

— Бях в Сингапур, на път за някъде. Нищо не правих. Дори пуйка не намерих.

— Кога за последно си празнувал в домашна обстановка? Със семейството? — пита Рейчъл.

Пийт се замисля.

— Преди няколко години. Последния Ден на благодарността, който си спомням, прекарах в Окинава, в лагера "Бътлър". Сготвиха ни пуйка и картофено пюре. Никак не беше зле.

Рейчъл го слуша и се усмихва. С едната си ръка държи тази на Кайли под масата, а с другата разхожда храната из чинията си и се преструва, че яде. Поглежда Кайли, която се смее на вицовете на баща си, но е на косъм да се разплаче. Поглежда Пийт, замислен и мълчалив, но полагащ усилия да поддържа някакъв разговор. Поглежда Марти, красив, сладкодумен и забавен. Тами е идиотка. Марти е добра партия.

Става от масата, за да отиде до тоалетната. В коридора зърва отражението си в огледалото. Отново е започнала да чезне. Да се слива с фона. Влиза в банята и дърпа дразнещия конец, увиснал от любимия й червен пуловер.

Сяда на тоалетната чиния, подпира глава с ръце и се замисля.

Телефонът й иззвънява. Получава съобщение в криптираното приложение уикр. Досега е получавала такива съобщения само от един човек: от Непознатия номер. От Веригата.

Отваря съобщението.

"За доста неща трябва да си благодарна тази година, Рейчъл. Ние ти върнахме дъщерята. Върнахме ти живота. Бъди благодарна за милостта ни и помни, че щом веднъж станеш част от Веригата, оставаш част от нея за вечни времена. Не си първата и няма да бъдеш последната. Ние наблюдаваме, слушаме и можем да се появим на прага ти във всеки момент." Рейчъл изпуска телефона и сподавя вика си. После избухва в сълзи. Историята няма да свърши. Никога. Тя се свлича бавно на пода и след няколко секунди се сеща, че трябва да диша. После изплаква лицето си и пуска водата в тоалетната, след което поема дълбоко дъх и се връща при семейството си.

Всички я поглеждат. Всички виждат, че е плакала. Двама от тях се досещат за причината.

Номер 55, улица "Фрут" Бостън, Масачузетс.

Тя им казва да не идват. Иска да дойдат, но винаги им казва да не го правят. Пийт трябва да я докара, разбира се, но няма причина Кайли и Марти да присъстват.

В категорията на бившите съпрузи Марти е от най-добрите.

Чакат пред семейната стая.

Семейната стая е приятна. Има телевизор, по който върви Си Ен Ен, и цял куп броеве на "Нешънъл Джиографик" някои — чак от 60-те. През прозореца се вижда бостънското пристанище. Ако се загледа, човек може да зърне фрегатата "Конститюшън"[9].

Тя се радва, че не са тук с нея, за да гледат как дъхът й спира от болка, когато сестрата включва системата, и как, след като потече отровата, тялото й започва да трепери, а стаята се завърта от пристъпите на гадене.

Химиотерапията е една малка смърт, която човек трябва да покани в дома си, за да не допусне голямата смърт, която чака на верандата да се намърда вътре. Когато унижението и агонията свършват, я отвеждат с количка до стаята за възстановяване и й се усмихват. Прегръдки от Кайли и Пийт. Марти, дърдорещ със сто километра в час.

Това му трябва на човек. Семейство. Приятели. Подкрепа. Доктор Рийд е доволна от лечението. Прогнозата й е оптимистична. Графиката сочи нагоре.

Но ужасяващата тайна е, че Рейчъл съвсем не е добре.

Тялото й започва да се предава.

Тя отслабва.

И знае, че не ракът я изяжда отвътре. Не е той Врагът.

Тя е Врагът.

Веригата.

Едно семейство току-що завърши настаняването си в къща в Бетесда, Мериленд. Денят беше дълъг, но хамалите най-сетне си тръгнаха и всички кашони са в къщата.

Семейството се подрежда за снимка пред новия си дом. Едно щастливо семейство в слънчевото предградие. Представете си картината на Робърт Бектъл "Понтиак ‘61", само че в по-модерна версия от началото на 90-те и с деца на еднаква възраст. Близнаци са. Том Фицпатрик, съпругът, е дребен, слаб тъмнокос мъж с бяла риза и черна вратовръзка. Доста прилича на главния герой от стария сериал "Омагьосан" в първите му сезони. Изглежда безобиден. Новата му съпруга Черил е бременна. Има дълга, права, златиста коса и бретон над хубавите й кафяви очи. Без да се насилва аналогията със сериала, би могло да се каже, че има излъчване, подобно на това на главната героиня, добрата вещица Саманта Стивънс.

Момченцето, Лунен лъч, сега се казва Оливър. Пухкаво, безобидно наглед дете, макар и с леко зловещо вторачено изражение. Момичето, Гъбка, се казва Маргарет. Тя също гледа вторачено, но при нея не се забелязва толкова покрай къдравата червена коса и факта, че тялото и крайниците й рядко са в покой. Ако Том бе склонен да води децата си по психиатри, Маргарет сигурно вече щеше да е на риталин, но Том не си пада по докторите. Старомоден е в това отношение. "Не ти трябва таблетка за всяка болежка" — казва баща му.

Два дни след нанасянето си семейството организира новодомско парти за всички съседи. На тази улица живеят служители от Конгреса и Държавния департамент, и от Финансовото министерство.

— Ами, хм, аз тъкмо започвам. Съвсем отскоро съм в Бюрото. В Отдела по граждански права — разказва Том на партито. Това са му казали да казва на хората. Наистина е отскоро във ФБР, но не е в Отдела за граждански права, а в екипа за борба с организираната престъпност. Опасна област.

Същата вечер в къщата се провеждат три отделни партита. Едното е партито, на което мъжете се опознават. Том се представя добре. Оставя впечатление за семпъл, скучен тип, мъж, който открай време носи една и съща войнишка прическа, слага си калъфи срещу протекли химикалки в джоба на ризата и пие само бира "Коорс Лайт".

Другото е женското парти. Черил е красива и скучна, а може би малко глупава. Тя е типичната майка от предградията, която някога е имала свои мечти, но се е отказала от тях в името на семейството си. Искала е да стане пекар, като дядо си. Най-щастливите й спомени са от летата на авеню "Джаксън", когато е ставала по-рано от целия свят, качвала се е на колелото и е отивала при деди в пекарната, за да му помогне да сложи първата партида хляб. Черил казва, че са се преместили тук от Ню Йорк, но дрехите й определено не изглеждат купувани на Пето Авеню. Тя никога не е пушила трева. Не е остроумна. Не е заплаха.

Накрая идва детското парти, което се провежда в стаята с телевизора. Детското парти е най-интересното. Момчетата подлагат на обстоен оглед музикалната колекция на семейството и я обявяват за скапана: Джон Денвър, Линда Ронщад, Джус Нютън, Карпентърс. Момичетата си разказват семейните тайни. Баща на Тед е пияница, който спи със секретарката си. Майката на Мери преди две години е блъснала с колата си жена на велосипед и я е убила на място. Майката на Джанин си мисли, че кварталът е отишъл по дяволите, след като на улицата се е нанесло индийско семейство.

Партито продължава доста след часа за лягане на децата. Оливър научава, че и Джетс, и Джайънтс са скапани отбори, но Джайънтс са по-скапани, защото играят в същата дивизия като Редскинс. Той казва, че всъщност не се интересува особено от американски футбол. Едно десетгодишно момче на име Закари казва на Оливър, че е малък смрадлив педераст. Закари също така го информира, че майка му е курва.

Оливър спокойно казва на момчето, че майка му е мъртва. Майка му е била убита, а тялото й е било изтезавано и след това изгорено.

Зак пребледнява. След минута пребледнява още повече, след като Маргарет го предизвиква да изпие половин кутийка бира, която тя е намерила. Закари изпива бирата и казва, че и преди е пил бира. Това може и да е вярно, но не и бира, обогатена с чаена лъжичка силно очистително.

Зак започва да повръща на фонтан, което слага край на партито.

Взира се в екрана на компютъра. Празна страница, мигащ курсор.

Мразовита декемврийска сутрин е, до прилива има още час. Заливът е пълен със зимуващи по тези места гъски и патици.

Тя си поема дълбоко дъх и започва да пише: Лекция 2: Въведение в екзистенциализма. Екзистенциалистите вярват, че човешкият живот е опит да се наложи смисъл на съществуване, лишено от такъв. За тях светът е уроборос — змия, която се самоизяжда. Свят на повтарящи се закономерности. Прогрес не съществува. Цивилизацията е въжен мост, увиснал над бездна.

Тя поклаща глава. Погрешен тон. Изтрива текста и гледа как трудът й изчезва за секунда.

Кайли слиза, облякла новото си червено палто. Днес изглежда щастлива. И тя като майка си става все по-добра в имитирането на щастие. Достатъчни са лека извивка нагоре в ъгълчетата на устата в подобие на усмивка и малко по-звънлив глас. Но очите разказват друга история.

Напоследък често я боли корем. Лекарите не откриха нищо.

Казаха, че вероятно е от стрес. Стрес, който я кара да се превива от болка, предизвиква кошмари и я кара да се напикава в леглото. Тя се старае да изглежда смела, но Рейчъл знае истината.

— Може ли да тръгваме? — пита Кайли.

— Разбира се. Бездруго лекцията не ми се получава — казва Рейчъл и затваря лаптопа.

— Дайте ми пет минути да си взема душ и тръгваме — казва Пийт.

— По-добре да не закъсняваме — отвръща му Кайли.

— Ако е казал пет минути, значи ще му отнеме пет минути — намесва се Рейчъл.

На тази планета, пълна с мъже, на които не може да се разчита — бащи, които зарязват семействата си, съпрузи, които те напускат заради по-млади жени — Пийт е от онези, на които винаги може да се разчита. Въпреки това тя няма да допусне един наркоман да живее в една къща с дъщеря й, затова се грижи да следва метадоновата си програма стриктно. Той го прави и освен това затвърждава впечатлението за човек, на когото може да се разчита, като започва работа като охранител, за да изплати внезапно скочилите си до небесата задължения по кредитните карти.

Точно пет минути по-късно тримата са във волвото и пътуват към града. Паркират до "Старбъкс" и Рейчъл сяда на маса до прозореца с чаша топъл чай, докато Пийт и Кайли отиват да купят някои неща.

Събота сутрин е и Нюбърипорт е пълен с местни и туристи. Марти ще ги вземе след час, ще е с новата си приятелка. Разбира се, че има нова приятелка. Най-сетне има План Б. Но вместо да ги запознае с нея на острова, ще се срещнат тук, в по-безопасното, по-неутрално кафене на "Старбъкс" в града.

Щом Кайли изчезва от поглед, Рейчъл вади телефона си и проверява приложението за джипиес проследяването, свързано с чиповете в обувките й. Да, ето я, върви по главната улица и завива наляво, по "Танъри". Всяко дете на всеки родител е заложник на късмета, но не на всеки родител това е било напомняно по такъв незабравим начин. Тя вижда Пийт да върви през улицата, понесъл цял куп пазарски торби. Помахва му, той влиза в кафенето и я целува по бузата.

— Какво купи? — пита тя.

— Няколко неща за Кайли.

— Дано не си похарчил много пари, защото вече си й дал повече от…

— Шшшт — прекъсва я Пийт. — Една от малкото ми проклети радости в този живот е да купувам подаръци за племенницата си.

Седят, говорят си и чакат Марти. Той, както обикновено, закъснява.

— Най-сетне — казва Пийт и почуква часовника си, докато се изправя. — Естествено, новата приятелка е красавица. И, о, боже, още по-млада е и от предишната, като гледам.

Марти влиза разцъфнал в усмивка. Облечен е с протрити джинси, сива тениска с шпиц деколте и кожено яке "Армани". Косата му е подстригана късо и отнякъде се е сдобил с тен.

Момичето е дребничко, с къса руса коса, щръкнала във всички посоки. По-ниска е от Марти, за разлика от Тами, но въпреки това е поразително красива. Сладък чип нос, тъмносини очи, трапчинки. Изглежда сякаш току-що е завършила гимназия.

Следват представяния. Стискат се ръце. Рейчъл съзнателно не се заслушва, за да чуе името на момичето, защото знае, че и тази ще бъде последвана от друга, същата като нея, вероятно само след няколко седмици.

Кайли също идва, прегръща баща си и се здрависва с новата му приятелка.

Новата приятелка казва, че Кайли изглежда много елегантно и шик в новото си червено вълнено палто, от което на Кайли й става приятно.

Говорят си известно време, а Рейчъл се усмихва и бавно се слива с фона. Колко е лесно човек да се слее с фона, когато е толкова лек. Когато единственото, което ти дава съдържание, е отровата във вените ти.

— Време е да тръгваме — казва Марти и отново следват прегръдки и целувки, след което те тръгват с Кайли към белия мерцедес на Марти.

— Тя ми харесва — казва Пийт на вечеря същия ден. — Добре ще се отрази на Марти.

— Не бих се привързвала към нея. Сигурно другата седмица ще е с друга, може би още по-млада — отвръща Рейчъл с нотка на горчивина, която я изненадва.

След вечеря проверяват през джипиес приложението къде се намира Кайли (в къщата на Марти) и правят видеоразговор.

По-късно Пийт отива в банята, за да си вземе метадона. Започнал е да го смесва с малко мексиканска хероинова смола, просто за да изкара нощта.

Рейчъл не знае за това, но самата тя успява да заспи само след две таблетки амбиен и два пръста уиски.

Сяда пред компютъра и се опитва да продължи с лекцията, която пише, но не се получава. Гледа ютюб, но дори песен на Коул Портър в изпълнение на Ела Фицджералд не успява да й повдигне духа.

Празна страница на екрана. Мигащ курсор.

Рейчъл нахранва котката и решава да изчисти къщата. Кой би могъл да свърши някаква работа в мръсна къща?

Качва се в стаята на Кайли и вдига юргана от леглото. Чаршафът е подгизнал, а матракът е влажен. Тази сутрин ще трябва да го смени. Вече се случва всяка нощ. Никой не спи. Всички сънуват кошмари. При баща си Кайли спи върху две плажни кърпи, за да не разбере той за напикаването.

Рейчъл сяда на ръба на леглото и подпира глава на дланите си. На пода до краката си вижда дневника на Кайли. Вдига го и се бори с подтика да го разлисти. Това е свещеното лично пространство на дъщеря й.

Не го отваряй, не го отваряй, него…

Отваря дневника и започва да прелиства страниците. Има рисунки, записки, списъци с любими песни и филми, имена на кучета и така нататък. Кайли е започнала да пише в дневника в началото на годината. До деня на отвличането си. След тази дата в дневника има все по-брутални драсканици, страници, оцветени изцяло в черно, рисунка на мазето, в което са я държали затворена, и записки за похитителите й: Мъжът като че ли беше учител. Жената се казваше Хедър. Момчето Джаред. Бележка за комплекта за фокуси, който беше получила като подранил коледен подарък, и трикове за сваляне на белезници. Още черни страници и спирали, нарисувани с толкова силно натискане на химикалката, че хартията се е прокъсала. Една от последните страници със записки, отпреди два дни, разкрива адреса на сайт, в който се обсъждат най-безболезнените начини за самоубийство. Хапчета? Удавяне? — е написала Кайли отстрани.

Дъхът на Рейчъл спира.

— Това никога няма да свърши — казва си тя.

Слиза долу, сяда пред компютъра и праща съобщение на Кайли, в което я пита как е. След половин час Кайли отговаря, че е добре. Гледат "Лабиринтът". Рейчъл затваря лаптопа и се заглежда към мрака през прозореца.

— Ще го направя — прошепва тя на нощта.

Макар собственият й компютър да е напълно прочистен от червеи и други програми за шпиониране, тя решава да ползва компютъра на Пийт. Проверява дали антивирусната и антишпионската програма работят нормално. Работят. Пуска програма, която скрива IP адреса й. Влиза в търсачката Тор. От Тор отива в Гугъл и си създава фалшива самоличност — TheGirlCalledAriadne(o) gmail.com[10], защото всички други версии на името Ариадна са заети.

Открива блог-платформата на Гугъл и влиза в нея с новия си фалшив имейл адрес. Създава блог с минималистичен изглед. Кръщава го "Информация за Веригата".

Уеб адресът е прост:

TheChainInformation.blogspot.com.

В описанието на блога пише: Това е блог за всеки, който може да сподели анонимно каквато и да е информация за организацията, известна като Веригата. Полето за коментари е отворено. Моля ви, внимавайте. Само анонимни коментари.

Има ли някакъв начин, по който Веригата може да я проследи? Едва ли. Ще открият единствено фалшивата самоличност, която си е създала. Дори Гугъл не знае коя е. Създай блог? — пита я Гугъл.

Тя натиска Да.

Отново е ден за местене. Годината е 1997. Близнаците са се сдобили с братче, Антъни. Този път се местят в град на име Анахайм. Том е получил повишение. Ръководи нещо. Нещо, свързано с наркотици. Работата ще е много напрегната — казва той, но не изглежда това да го притеснява.

Оливър и Маргарет са пораснали и изглеждат като нормални деца. Маргарет има лунички и стряскащо рижавочервена коса като на дядо си, но и като на мъжа, с който майка й е спяла в комуната. Оливър е пълен, с много бледа кожа и по-тъмночервена коса. Все още има склонност да гледа втренчено, което изнервя хората около него от ранна детска възраст.

— Блещи се като Джони Ротън — казва веднъж някой за него, което според Оливър не е никак хубаво.

Улицата, на която ще живеят в Анахайм, е почти като фотокопие на улицата в Бетесда.

Малкият Антъни си играе на тротоара с цял куп нови приятели. Някой е изнесъл огромен касетофон на батерии и от него гърми "Man in the Mirror" на Майкъл Джексън.

Оливър и Маргарет наблюдават от прозореца на горния етаж. Те не прекарват много време с връстниците си. Маргарет е по-дружелюбна от брат си, но не иска да го оставя сам. Черил ги открива в стаята им.

— Разбира се, че сте тук — казва и запалва цигара.

Близнаците не отговарят.

— Хайде, бягайте да играете с брат си — казва тя.

Близнаците не помръдват. Черил иска да остане сама в къщата, за да глътне два диазепама и да изпие една водка с тоник.

— Не искам навън — казва Оливър.

— А искаш ли да отидеш в Дисниленд или не? — пита Черил.

— Искам — отвръща Оливър.

— Тогава веднага се махайте оттук и идете да си играете като нормални деца! — вика тя.

Докато слизат по стълбите, те чуват как Черил измърморва "Проклети откачалки".

Първият им ден игра на улицата не минава добре.

Едно момиченце, което живее от другата страна, водачката на местните хлапета, Дженифър Грант, се държи грубо с Маргарет и я разплаква. Нарича я грозна и й се смее в лицето, защото не знае броенки за скачане на ластик.

Оливър знае, че не бива да удря момичета, но въпреки това я удря. Дженифър бяга вкъщи и оттам излиза по-големият й брат. Той хваща Оливър за гърлото и го вдига от земята, като го разтърсва и души едновременно. Оливър не може да диша, не може да извика. По-голямото момче го тръшва на асфалта и Дженифър излиза от дома си, скръства ръце и се смее, както се смеят и няколко от другите деца. Дори малкият Антъни, но човек не може да го обвинява, че се е присъединил към мнозинството.

Сценката е от онези, които често могат да се видят в ученически сериали. Не изглежда реална. Но е реална. И трае само миг. След това децата се отегчават и се пръскат в търсене на други занимания.

Близнаците се прибират у дома, скриват се в гаража и чакат баща им да се прибере. Той се прибира късно. Работи в офис на ФБР на булевард "Уилтшър" в Лос Анджелис. Пътят дотам е дълъг.

На вечеря този ден близнаците не споменават случката, а Антъни напълно е забравил за нея. Том не спира да говори. Говори за новата си работа и новите възможности. Черил му напомня, че е искал да каже нещо на децата. Том се усмихва широко и пита децата дали искат да отидат в Дисниуърлд в събота. Всички казват "да".

В събота обаче на Том му се налага да работи, но той им обещава, че ще отидат следващата събота.

— На бас се хващам, че никога няма да отидем — казва Маргарет на Оливър с ясновидска прозорливост същата вечер, след като си лягат.

— Няма да отидем — съгласява се Оливър.

— Вратът още ли те боли? — пита Маргарет.

— Не — отвръща Оливър, но тя знае, че лъже.

Маргарет седи в леглото и чете книга от поредицата "Клуб "Бавачка". В книгата Мери Ан получава едно от онези верижни писма и много се разстройва. Приятелките й й казват да го скъса и че нищо лошо няма да се случи. Мери Ан скъсва писмото. Нищо лошо не се случва. Това е проблемът с верижните писма.

На Маргарет й хрумва идея. Лошото нещо трябва да се случи първо.

Следващия вторник заекът на Дженифър Грант се измъква от клетката си и избягва. На следващия ден в училище Дженифър получава бележка в кутията си с обяд. Разлей гроздов сок по себе си на обяд или заекът ти ще умре.

В столовата, пред очите на всички, Дженифър разлива гроздов сок по себе си.

Бележките продължават да идват.

Исканията става все по-брутални.

Дженифър става в час и казва "Лайно". Моли да я пуснат до тоалетната пет пъти в рамките на един учебен час.

Най-притеснителното искане е Дженифър да излезе навън чисто гола в шест сутринта и да стои пред къщата си десет секунди. Ако го направи, заекът ще й бъде върнат.

Дженифър стои гола пред дома си десет секунди и по-късно същия ден получава бележка в шкафчето си, в която се казва откъде може да прибере мъртвия си заек.

Маргарет и Оливър скриват полароидните снимки, които са направили на голата Дженифър, под скрина в стаята си. Без съмнение, в някакъв момент ще се окажат полезни.

Животът продължава да тече по обичайния си начин. Малкият Антъни се приспособява към новото си училище и приятели. Близнаците като че ли най-сетне се успокояват.

Черил е самотна и отегчена. Обажда се на майка си, а майка й й казва да се стегне. Много хора имат по-лош живот от нея. Черил продължава да се самолекува с диазепам, водка с тоник и куба либре.

Два месеца след началото на лосанджелиския си период Том се прибира пиян. Ударил _е колата и е бесен. С Черил заформят скандал. Том я удря и тя се строполява като убита.

Малкият Антъни се разплаква, но Оливър и Маргарет гледат случващото се с хладно безразличие.

Кабинетът на терапевтката се намира в Бруклайн, в нова офис сграда над магазин за бутикови чадъри. Твърде хипстърско.

Рейчъл чака в луксозната чакалня и нервно прелиства броеве на британския "Вог". Дъждът тропа по прозорците, а минутната стрелка на реставрирания старинен часовник се движи прекалено бавно. Взира се в репродукция на "Пред огледалото" на Мане. Жена се гледа в огледало, но лицето й не се вижда, което Рейчъл приема за правилно предвид собствената й фобия към огледала. Музиката, звучаща от уредбата, е от един от късните албуми на Майлс Дейвис. "Арестуван си" — мисли си Рейчъл, което подхожда за ироничен коментар на ситуацията, в която се намира.

Чуди се какво говори Кайли с терапевтката. Каза й, че не бива да споменава Веригата или случилото се с нея, и се надява, че терапевтката ще й предложи някакви стратегии, с чиято помощ да се справи с мислите за самоубийство, напикаването и тревожността. И двете с Кайли знаят, че това няма да свърши работа, но трябва да опитат. Какво друго могат да направят?

Петдесет минути по-късно терапевтката излиза от кабинета си и кимва на Рейчъл окуражително. Изглежда на не повече от двайсет и пет. Какво знае едно двайсет и пет годишно момиче за човешкото сърце или за каквото и да било? — мисли си Рейчъл и отвръща на усмивката й.

В колата на връщане към къщи Кайли не продумва.

Минават моста към острова, свиват в отбивката и оттам към уличката, която води до къщата им. Рейчъл не иска да притиска дъщеря си, но Кайли не проронва и дума.

— Е? — най-сетне казва Рейчъл.

— Попита дали някой ме е насилвал сексуално. Казах "не". Попита дали ме тормозят в училище. Казах "не". Попита дали имам проблеми с гадже. Казах "не". Тя каза, че проявявам признаци, характерни за човек, преживял физическа травма.

— Е, това е вярно. Те те удариха.

— Да. Но не мога да й го кажа, нали? На никого не мога да разкажа за това. Просто трябваше да седя и да лъжа за някакви тийн проблеми, стрес и напрежения покрай началото на гимназията. Не мога да й кажа, че убиха полицай пред очите ми или че ми насочиха пистолет в лицето и заплашиха да ме убият заедно с майка ми. Не мога да й кажа, че трябваше да лежа на пода с момиченце, отвлечено от майка ми. И не мога да й кажа, че онези могат да се върнат, ако кажем и една дума на някого…

Кайли се разплаква. Рейчъл протяга ръце към нея, а дъждът тропа по покрива на колата и се стича на потоци по предното стъкло.

— В капан сме, нали, мамо? Ако отидем в полицията, вие с Пийт ще влезете в затвора за отвличане. А те пак ще се опитат да ни убият, нали?

Рейчъл няма какво да каже. Когато влизат в къщата, вътре е студено, а Пийт се опитва да оправи печката на дърва.

— Как мина? — пита той.

Тя поклаща глава. Не питай — оформя само с устни. Вечерят в мълчание. Кайли мести храната из чинията. Рейчъл не е в състояние да яде. Пийт се притеснява страшно много и за двете. Когато Пийт и Кайли си лягат, Рейчъл влиза в блога си. Има съобщение за нов коментар. От Анонимен. Тя превърта страницата надолу и прочита коментара.

Там пише: Изтрий блога веднага, преди да го видят. Дръж под око колонката за лични обяви в "Бостън Глоуб".

Няма нужда да й се повтаря. Тя влиза в Блогър и натиска Изтрий блог.

Сигурни ли сте, че искате да изтриете съдържанието на този блог? — пита я Блогър.

Тя натиска Да и излиза от платформата.

Сряда 5:00 ч.

Рейчъл не може да спи. Става от леглото, облича мекия червен пуловер и халата и прави кафе. Седи известно време в тъмния хол и гледа светлините на къщите от другата страна на залива.

После излиза навън и зачаква. Подръпва онзи досаден конец на пуловера. Котаракът Илай идва да провери какво прави и след като приема няколко погалвания, поема през пясъка и папура към бойното поле, където воюва с опосумите.

Проблясък на напрежение подпалва нервните окончания на тила й. Реакцията й датира отпреди десетки хиляди години. Човешките същества са и хищници, и плячка.

Сърцето й бие настойчиво. Крайниците й потрепват нетърпеливо.

Днес ще бъде важен ден.

Завесата се вдига за трето действие.

Изгряващото слънце е ниско и замъглено, а въздухът е студен, но не и хапещ.

Миризмата на мочурището.

Чуруликането на птиците.

Жълтото на велосипеден фар по Олд Пойнт Роуд.

Малкият Пол Къркпатрик се насочва директно към нейната къща. Все по-малко хора получават "Бостън Глоуб" в дома си. Пол върти педалите по алеята. Тя му помахва от верандата, за да не го стресне, но той въпреки това се стряска.

— Боже, госпожо О'Нийл! Изкарахте ми ангелите — казва момчето.

— Извинявай, Пол. Не можах да спя. Реших да изляза да изчакам вестника.

Вместо да хвърли вестника по посока на къщата, той продължава с колелото до верандата и й го подава в ръката.

— Приятен ден! — казва и си тръгва.

Тя не обръща внимание на заглавията и отваря направо на колонката за лични обяви. Въпреки наличието на Крейгслист и Ибей в "Бостън Глоуб" все още излизат десетки малки обяви всеки ден. Очите й пробягват по некролозите, обявите за запознанства и продажби на коли, докато най-сетне намира каквото търси в раздел "Разни":

Купувам/продавам вериги: 617-555-0055.

Тя събужда Пийт и му показва обявата.

Той поклаща глава.

— Не знам.

— Ще го направим — настоява Рейчъл.

— Защо?

— Защото историята никога няма да свърши, ако не направим нещо. Това убива Кайли, фактът, че ни дебнат, че ни помнят и че въвличат в играта си нови семейства, нови майки и нови деца.

— Говориш все едно Веригата е жива.

— Точно такава е. Тя е чудовище, което изисква човешко жертвоприношение през няколко дни.

— Не знам, Рейчъл. Гнездо на оси е.

— На зли оси. Там е работата. Ще се обадя на номера от еднодневка.

— Може би по-добре аз да се обадя. Не мисля, че някой от Веригата познава гласа ми. В случай че се окаже капан.

— Ще си променя гласа. Ще ползвам акцента на баба ми.

Пийт вади торбата с телефони еднодневки от килера, избират един и излизат на верандата, за да не събудят Кайли. Пийт поглежда часовника. Едва шест и половина сутринта е.

— Не е ли прекалено рано за обаждания?

— Искам да се обадя, преди Кайли да стане.

Пийт кимва. Цялата тази работа не му харесва, но Рейчъл командва шоуто и на него просто ще му се наложи да си изиграе ролята. Тя набира номера. Веднага отговаря мъжки глас.

— Ало?

— Обаждам се по обявата във вестника — казва Рейчъл с най-добрата си имитация на полския акцент на баба си.

— Какво за нея? — пита мъжът.

— Имам проблем с една верига и се чудех дали и вие имате същия проблем и дали бихме могли да си помогнем взаимно — казва Рейчъл.

Отсреща следва многозначителна пауза.

— Вие ли направихте блога? — пита той с дълбок баритон, в който се долавят следи от чуждестранен акцент.

— Да.

Пауза.

— Не знам дали мога да ви вярвам. А и вие трябва да внимавате с доверието си към мен. Не ми давайте никаква лична информация, става ли?

— Добре.

— Може да ни подслушват. Всъщност може вие да сте те. Или аз. Разбирате ли ме?

— Да.

— Наистина ли разбирате? Опасността е реална.

— Знам. Виждала съм я отблизо — казва Рейчъл, зарязала акцента.

Минават няколко секунди.

— Щом се наричате Ариадна, мен можете да наричате Тезей. Може би ще трябва да влезем в лабиринта заедно.

— Да.

— Надявам се, че не сте глупачка, Ариадна. Блогът ви беше глупава идея. Това обаждане е глупаво.

— Не мисля, че съм глупачка. Просто човек, който иска да прекрати всичко това.

— Амбициозно. Какво ви кара да мислите, че можете да го спрете?

Тя поглежда Пийт.

— Разбрах някои неща.

— Нима? Добре, Ариадна, ето какво искам да направите. Идете на летище Лоугън днес на обяд. Купете си билет за вътрешен полет, който и да е, стига да заминава от терминал А. Минете проверката за сигурност и идете в чакалнята за заминаващи. Имам номера на този телефон. Вземете го със себе си. Може да ви се обадя, може и да не го направя. Не се доверявайте на никого, най-малко на мен. Спомнете си, че лабиринт се строи не за да се скриеш, а за да се спотаиш в него и да дебнеш.

Разговорът прекъсва.

— Е? — пита Пийт.

— Ще отида.

— Не вярвай на никого. Дори на него.

— Това трябва да се прекрати. Ще отида — настоява тя.

— Не. Няма да отидеш. Това е лудост.

Пийт е наистина разтревожен, но тревогите му са свързани и със собствените му проблеми. Рейчъл не знае, че метадонът не му помага така, както би трябвало. Когато човек се опитва да се откачи от чист, златистокафяв, високопланински мексикански хероин, метадонът, произвеждан от Байер, не е решението, за което го смятат терапевтите от Клиниката за ветерани.

Нервен е, замаян, не мисли ясно. Да се заеме ли с този нов проект в това си състояние? Докато Рейчъл ходи на химиотерапия? Това е лудост. И двамата са откачили. По-добре да се откажат.

— Не можеш да ми нареждаш какво да правя, Пийт. Писна ми от хора, които ми казват какво да правя! — сопва се Рейчъл.

— Говорим за смъртна заплаха. И за теб, и за Кайли.

— Знам! Мислиш ли, че не знам? Опитвам се да спася живота ни. — Рейчъл го хваща за ръцете и прошепва: — Трябва да го направим, Пийт.

Пийт се взира в очите й. Рейчъл буквално се трови през две седмици на номер петдесет и пет, улица "Фрут". Оцелява. Справя се. Още е жива.

— Добре — отстъпва той. — Но и аз ще дойда.

Рейчъл никога не е харесвала Лоугън. Тук хората са винаги напрегнати: 11 септември е започнал тук. Опашките. Отрицателната енергия. Сувенирите на Ред Сокс. Двамата с Пийт отиват при гишето на Делта и си купуват билети за Кливланд.

Минават проверката на сигурността и зачакват. Тя е със слънчеви очила и с ниско нахлупена шапка на Янкис, сякаш това би могло да й помогне. Дванайсет часът идва и отминава.

— И сега какво? — пита Пийт.

— Не знам — отвръща Рейчъл.

— Защо не се обадиш на телефона от обявата?

Тя изчаква пет минути и се обажда.

— Съжалявам, но този номер е прекъснат — уведомява я автоматичният запис.

Става дванайсет и половина и телефонът й еднодневка най-сетне иззвънява.

— Иди в Лигълс Тест Кичън до изхода за полета на Делта и си поръчай тъмно "Ктхулу" и две мидени супи. Маса, хммм, седемдесет и три изглежда свободна. Сепаре от лявата страна.

— И после какво?

— После ще видим, нали така?

Те отиват в Лигълс, сядат на маса 73 и поръчват бирите и две порции мидена супа. Имат чувството, че някой ги наблюдава, което, разбира се, си е точно така.

— Кой мислиш, че е? — пита Рейчъл и оглежда клиентите и персонала. Заведението е пълно с народ. Много хора гледат в тяхната посока. Невъзможно е да се каже кой от тях е човекът. Тя дръпва шапката още по-ниско над очите си.

— Това беше лоша идея. Сега той знае кои сме, но ние не знаем кой е той — мърмори Пийт.

Рейчъл кимва. Инстинктивно е повярвала на непознатия, макар че защо да го прави? Параноята на Пийт би била много по-подходяща за случая.

Но тя е до полуда разтревожена за Кайли. Всяко решение, което вземе, ще бъде грешно. Да действа е грешно. Да не прави нищо е грешно. Класическа ситуация на цугцванг. Приземил си се насред минно поле и няма как да излезеш от него, без да рискуваш да настъпиш мина. Може би Веригата проверява хората точно така, като праща свой човек за примамка на тези, които мислят да пробват да се откачат от нея? Всеки в заведението може да е агент на Веригата. А сега двамата с Пийт ще трябва да…

Едър мъж с очила приближава сепарето и сяда при тях.

— Поехте голям риск с идването си тук — казва той с доловим източноевропейски акцент. Протяга огромна космата лапа. — Предполагам, че аз съм храбрият Тезей. Ти трябва да си великолепната Ариадна.

— Да — казва Рейчъл и разтърсва ръката му.

Той е много висок, над два метра, и е едър, със сигурност над сто килограма, може би дори сто и тридесет. Изглежда на петдесет и няколко години. Има дълга рошава коса. Проскубаната му брада е започнала да се прошарва. Облечен е в избелели кафяви джинси, кецове "Конвърс" и шлифер над кадифено сако и тениска с корицата на "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет". Не прилича на злия гений зад Веригата. Но човек никога не може да е сигурен, нали така? Държи в ръка чаша, в която има двойно уиски или бърбън. Пийт му подава ръка.

— Вие с нея ли сте? — пита мъжът и се здрависва с него.

Пийт кимва. Мъжът им отправя уязвима, немощна, тъжна, някак изплашена усмивка и излива остатъка от питието в гърлото си.

— Е, няма как да сте минали проверката с пистолети, ножове или нервнопаралитични газове, но това само ще забави неизбежното, нали? Ако сте от Веригата, вече знаете кой съм, а аз съм мъртъв — казва той. — Обаче ако аз съм от Веригата, знам кои сте вие и вие сте тези, които са мъртви.

— Наистина ли ще ни познаеш? Колко хора са минали през Веригата? Сигурно стотици — казва Пийт.

— Прав си. Стотици. Може би хиляди, кой знае? Мисълта ми е, че досега трябва да сте намерили моя снимка и да я сравните с базата данни, след което да ме убиете в мига, в който си тръгна от летището. Просто ще ме добавите в списъка с неща за вършене на онзи, който в момента е във Веригата, и те ще убият мен и дъщеря ми. До всеки може да се стигне. Човек може да убива президенти, крале и престолонаследници, общо взето всеки, когото пожелае, стига да е достатъчно мотивиран.

Той сваля очилата си и ги оставя на масата. Лешниковите му очи са нащрек, умни и тъжни — мисли си Рейчъл. В погледа им има нещо професорско, нещо духовно. Това са очи, на които евентуално може да се вярва.

— Ще се наложи да си вярваме — казва тя.

— Защо? — пита мъжът.

— Защото изглеждате като човек, който е минал през това, през което минах и аз.

Мъжът я поглежда изпитателно и кимва.

— А ти? — обръща се той към Пийт.

— Аз помагах. Накрая. Брат съм на бившия й мъж.

— Военен, доколкото виждам. Изненадан съм, че са го допуснали. Или си го вкарала в играта тайно?

— Пенсиониран е и те казаха, че няма проблем. Нямаше на кого да разчитам — казва Рейчъл.

— Веригата е клетка, която винаги търси най-уязвимата птичка — казва мъжът, спира един минаващ сервитьор и си поръчва двоен бърбън. — Някой от вас да има някакъв опит с кригинг, матрично програмиране или регресионен анализ?

— Кригинг ли? — пита Рейчъл, която се чуди за какво, по дяволите, говори той.

— Гаусов процес. Инструмент в статистическия анализ. Не?

Пийт и Рейчъл клатят глави. Той почуква номера на масата.

— Какво значи за вас числото седемдесет и три?

— Джон Хана, нападател на Пейтриътс — отговаря Пийт веднага.

— Гари Санчес известно време игра с номер седемдесет и три, когато започна да играе за Янкис — казва Рейчъл.

Мъжът клати глава.

— Какво значи за теб? — пита Рейчъл.

— Това е двайсет и първото просто число. Числото двайсет и едно се дели на седем и на три. Приятно съвпадение. Маса номер седемдесет и седем ей там също е свободна. Това не е просто число, разбира се, но е сума от първите осем прости числа и атомното число на иридия. С помощта на иридия най-сетне успяха да открият какво се е случило с динозаврите, а това беше голямата мистерия, когато бях дете. Иридиевият слой на границата между креда и терциер. Атомното число седемдесет и седем е било предвестник на унищожението за динозаврите. Число за край.

Всички книги трябва да свършват след седемдесет и седма глава. Но никога не става така. Тук обаче слагаме начало на нещо, нали така? Затова избрах маса седемдесет и три, което е малко по-подходящо число от седемдесет и седем, да?

Рейчъл и Пийт го гледат напълно объркани. Той въздъхва.

— Добре. Математиката не ви е силната страна. Разбирам. Е, това не е важно. Историята е по-важна от техниката. Колко време? — пита той.

— Колко време какво?

— Колко време сте извън Веригата?

— От около месец.

По лицето му се появява гладно изражение. Зловеща усмивка.

— Това е хубаво — казва той. — Точно на това се надявах. Аз излязох преди три години и половина. Следата ми е изстинала. Но ми трябва някой, който още носи тяхната миризма.

— За какво? — пита Рейчъл.

Бърбънът му идва и той го изпива на една глътка. Става и слага банкнота от петдесет долара на масата.

— Май ще се окажеш права и ще се наложи да си вярваме — казва на Рейчъл. — Него не го харесвам. Непроницаем е. Но ти, ти не си лъжкиня. Да вървим.

Пийт поклаща глава.

— Не мисля. Мисля, че тук сме си добре.

Мъжът прокарва ръка през рехавата си коса и я завързва на опашка.

— Ето какво: след около четирийсет и пет минути ще бъда в пъба "Фор Провинсез" на авеню "Масачузетс" в Кеймбридж. Ще наема една от стаите за частни сбирки отзад. Ще ми я дадат. Редовен клиент съм. Може би ще се видим там. Може би. От вас зависи.

— Какво не е наред с това заведение? — пита Рейчъл.

— Иска ми се да разкажа историята си в малко по-интимна обстановка. И да започнем да обмисляме плана си.

— План за какво?

— Причината, поради която дойдохте тук — отвръща той.

— И каква е тя? — пита Пийт.

— Да скъсаме Веригата, разбира се.

Отново се местят. Този път обратно на изток. Този път по-близо до дома: Бостън. Опаковат кашони. Решават какво да запазят, какво да дарят и какво да изхвърлят. На малкия Антъни и на Том Лос Анджелис ще им липсва, но близнаците и Черил така и не успяха да свикнат с града.

Може би в Бостън ще бъде по-лесно. Бащата на Том живее наблизо и е много привързан към внуците си. Както и да е, поредният уикенд за преместване. Черил премества скрина в стаята на близнаците.

Открива снимките, които е направил Оливър на голата Дженифър. Момичето стои пред дома си, а кадрите са заснети най-вероятно от леглото на Оливър.

Тя му показва една снимка и настоява за обяснение. Оливър не може да измисли такова. Но не отрича, че е направил снимката. Черил го нарича малък перверзник и му удря шамар.

— Чакай само баща ти да се прибере — казва тя.

Том се връща с кашони от супермаркета. Доста закъснява. По пътя се е отбил в някакъв бар. Оливър и Маргарет чакат на горния етаж. Чуват Черил да разговаря с Том. Чуват как Том казва: "Боже господи!" Том се качва горе. Хваща Оливър за яката и го сваля от горното ниво на двуетажното легло, след което го блъсва към стената.

— Ти, малък изрод! Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че са ви слагали ЛСД в бебешката храна. Кой знае? Господи, може дори да не сте от мен! — крещи той.

Антъни се е качил на горния етаж, за да гледа представлението. Маргарет го вижда да стои до вратата широко усмихнат. Тази усмивка ще струва на Антъни живота му.

— Беше просто шега — казва Оливър.

— Ще ти дам аз на теб една шега — отвръща Том.

Вдига Оливър от пода, завлича го в банята, хвърля го под душа и пуска студената вода. Оливър изпищява, когато водата потича.

— Забавно е, а? — пита Том.

Той оставя душа да тече две минути и най-сетне го спира. Оливър реве с глас. Том поклаща глава, прегръща Антъни и го води на долния етаж. Оливър се свива в единия ъгъл на душкабината и хълца. Маргарет влиза при него и го хваща за ръката. Оливър се срамува от сълзите си и всичко случило се преди тях.

— Махай се — пъди я той.

Но не го казва сериозно и Маргарет знае, че не го казва сериозно. Хълцанията му преминават в тихи стонове. Денят върви към края си. Слънцето залязва над авеню "Ориндж" и очертава силуетите на самолетите, кацащи на летището в Лонг Бийч.

— Всичко е наред — казва Маргарет, стиснала треперещата ръка на брат си. — Ще им го върнем.

Тримата седят в салон за частни сбирки в задната част на пъба "Фор Провинсез" в Кеймбридж, Масачузетс.

Рейчъл и Пийт седят срещу едрия мъж. В пъба цари празнична атмосфера, но не и тук. Пред тях стоят три чаши бира "Гинес" и три двойни уискита, които би трябвало да задържат сервитьорите настрана за известно време. Рейчъл си сваля бейзболната шапка и я слага до чашата с бира. Поглежда Пийт, но той само свива рамене. И той не е сигурен как точно трябва да започне срещата.

Рейчъл проверява часовника си. Часът е 2:15. След училище Кайли ще отиде у Стюарт, а от училище ще ги вземе неговата майка. Майката на Стюарт е вряла и кипяла адвокатка, на която напълно може да се разчита. Бащата на Стюарт е служил в армията, работи от къщи и все още е член на националната гвардия в Масачузетс. С изключение на Марти, майката и бащата на Стюарт са единствените хора, на които Рейчъл може да се довери, че ще опазят дъщеря й. И все пак времето напредва. Иска да се прибере, преди да мръкне.

— Някой от нас ще трябва да започне — казва тя.

Едрият непохватен мъж с тъжните очи кимва.

— Права си. Аз се свързах теб — казва. — Да караме поред. Безопасност. Никакви блогове, никакви имейли, никакво записване на каквото и да е на хартия и когато се срещаме, ще трябва да се постараете да се уверите, че никой не ви следи. Слизайте на произволни спирки, като във филма "Френската връзка". Правете го отново и отново, и отново, и отново, докато не сте сигурни, че никой не ви следи.

— Окей — разсеяно казва Рейчъл.

Изражението на мъжа помръква.

— Не, не ми казвай окей. Окей не е достатъчно. Трябва да сте напълно сигурни. Животът ви зависи от това. Поехте огромен риск, идвайки на срещата на летището. А тук? Откъде знаете, че не съм ви подмамил тук, за да ви убия и двамата и да се измъкна през задния вход?

— На летището не бях въоръжен, но сега съм — казва Пийт и потупва джоба на якето си.

Мъжът поклаща глава.

— Не, не, не! Не схващате най-важното!

— И какво е то? — внимателно пита Рейчъл.

— Най-важното е да сте нащрек. Последните няколко седмици… Е, знам ли? Някой влезе с взлом във Факултета по математика. Претършуваха няколко кабинета, не само моя. Но това може да е било само за заблуда. Макар да се старая да съм дискретен, разклатих лодката и направих вълни. Разбуних кошера. Може да съм предизвикал тревога. Може да ме проучват, да имат планове за мен. Не знам. Но по-важното е, че и вие не знаете. Вие изобщо не ме познавате.

Рейчъл кимва. Преди няколко седмици би си помислила, че такива неща говорят само параноиците. Сега не. Мъжът въздъхва дълбоко и изважда оръфан бележник от шлифера си.

— Това е третият ми бележник със записки за Веригата — казва той. — Истинското ми име е Ерик Лонрот. Работя тук — и посочва с палец през рамо.

— В кухнята ли? — пита Пийт.

— В Масачузетския технологичен институт. Математик съм. Идването ми в Кеймбридж бе най-лошото нещо, което би могло да се случи на мен и семейството ми.

— Какво се случи? — пита Рейчъл.

Ерик отпива голяма глътка от гинеса си.

— Ще започна от началото. Роден съм в Москва, но дойдох с родителите си в Америка, когато бях на тринайсет. Отраснах най-вече в Тексас. Завърших А& М[11]. Там защитих доктората си по математика и се запознах с жена си Каролин. Тя беше художничка. Рисуваше прекрасни огромни платна на религиозни теми. Дъщеря ни Ана се роди, докато работех по постдокторантурата си в Станфорд. Хубави времена бяха.

— И след това сте дошли тук — предполага Рейчъл.

— Преместихме се в Кеймбридж през 2004. Предложиха ми асистентска длъжност на щат. Кой би отказал подобно предложение за МТИ? Всичко вървеше добре до 2010, когато… — Той се задавя и гласът му заглъхва. Отпива отново от чашата си и се взима в ръце. — Един ден жена ми се връщала с колелото от студиото си в Нютън. Ударил я джип. Загинала на място.

— Съжалявам — казва Рейчъл.

Той се усмихва немощно и кимва.

— Беше ужасно. Исках да умра, но имах дъщеря. Заедно преминахме през изпитанието. И то какво изпитание! Отначало си мислиш, че няма да успееш, но оцеляваш. Отне ни пет години. Пет дълги години. Нещата тъкмо бяха започнали да се оправят и тогава…

— Веригата — довършва Пийт.

— Четвърти март 2015. Хванаха Ана, докато се връщала един ден от училище. В Кеймбридж, посред бял ден. Училището беше само на четири пресечки от нас.

— Моята дъщеря отвлякоха от автобусната спирка.

Ерик изважда портфейла си и им показва снимка на момиче с къдрава коса и интелигентно изражение по джинси и тениска.

— Ана беше на тринайсет години, но много свита, много невинна за възрастта си. Уязвима. Когато ми казаха какво трябва да направя, за да я освободят, не можах да повярвам. Как би могло на някого да му хрумне да направи подобно нещо? И все пак направих каквото се искаше от мен. Ана беше държана под земята в мрак четири дни, преди да я освободят.

— О, боже мой!

Ерик поклаща глава.

— Така и не се възстанови от преживяното. Започна да получава гърчове, да чува гласове. След година опита да се самоубие — сряза си вените в банята. Сега е в психиатрична болница във Върмонт. Когато отивам да я видя, понякога дори не ме познава. Собствената ми дъщеря. Има добри и лоши дни. Много лоши дни. Моята красива умна Ана седи с лигавник на гърдите и я хранят с бебешки пюрета с пластмасова лъжица. Веригата разби живота ми и живота на дъщеря ми и оттогава търся начин да я унищожа.

— Има ли как да бъде унищожена? — пита Рейчъл.

— Може би — отвръща Ерик. — Сега е ваш ред да говорите. Каква е вашата история?

Пийт поклаща глава.

— Не, това не е покажи ми твоя, за да ти покажа моя. Както казваш, изобщо не те познаваме…

— Отвлякоха дъщеря ми — прекъсва го Рейчъл. — А аз трябваше да отвлека нечия чужда дъщеря. Оттогава сънувам кошмари. Дъщеря ми е в много тежко състояние психически — казва Рейчъл.

— А ти имаш рак — казва Ерик.

Рейчъл се усмихва и несъзнателно докосва изтънялата си коса.

— Малко неща ти убягват май.

— Освен това си от Ню Йорк — продължава Ерик.

— Може просто да съм фенка на Янкис — отвръща Рейчъл.

— И двете. Освен това си смела фенка на Янкис. Фенка, която не възразява да отнесе омразните погледи на всичко живо в този град.

— Нямам нищо против, стига да са само погледи — казва Рейчъл и успява да се усмихне отново.

— Проучвам образуванието на име Веригата от повече от година — казва той и бутва бележника към Рейчъл и Пийт.

Тя сваля ластика, който го държи затворен, и двамата започват да го прелистват. Бележникът е пълен с дати, имена, графики, наблюдения, препратки, изчисления, записки като за дневник и есета. Всичко е написано с черна химикалка, с миниатюрен паяжинен почерк. Написано е, отбелязват те, с шифър.

— Отначало нищо не можех да намеря. Страхът караше хората да си мълчат. Но когато се разрових по-дълбоко, открих препратки към Веригата в анонимни малки обяви. Открих един-два далечни намека за схемата. Намерих и полицейски доклад за престъпление, в който нещата не се връзваха. Направих ситов анализ, статистическа регресия, верижно моделиране на Марков и анализ на времеви редове. Събрах резултатите и ги регресирах, след което стигнах до няколко извода. Не много, но няколко.

— Какви са те? — пита Рейчъл.

— Мисля, че Веригата е създадена между 2012 и 2014 година. Регресионният анализ сочи като най-вероятна година 2013. Онези, които управляват Веригата, разбира се, искат да вярваме, че тя е древна система, просъществувала не десетки, а стотици години, но според мен това е лъжа.

— Приказките за древен произход я карат да изглежда още по-непобедима — съгласява се Рейчъл.

— Точно така. Но според мен не е древна — казва Ерик и отпива нова глътка от бирата си.

— И аз не мисля, че е древна — казва Рейчъл.

— Какви други изводи си направил? — пита Пийт.

— Ясно е, че създателят на Веригата е високоинтелигентен. Завършил е университет. Има коефициент на интелигентност от ранга на гениите. Ерудит. Вероятно на моята възраст. Вероятно бял мъж.

Рейчъл бавно поклаща глава.

— Не мисля така — казва.

— Проучил съм го. Хищници от този тип най-често действат в рамките на собствената си етническа група. Дори ако приемем, че подбира жертвите си привидно случайно. Той е на моя възраст, а може би и малко по-възрастен.

Рейчъл отново поклаща глава, но не продумва.

— Веригата е самоподдържащ се механизъм, чиято цел е да се опазва цяла и да генерира приходи за създателя си — продължава Ерик. — Според мен Веригата е създадена от бял мъж в края на четиридесетте в началото на настоящото десетилетие, вероятно като реакция към рецесията и банковата криза. Идеята вероятно е взета от традицията в латиноамериканските държави членове на семейството на похитени хора доброволно да заемат мястото им.

Рейчъл отпива от бирата си.

— Може да си прав за идеята, но грешиш за възрастта и пола.

Ерик и Пийт я поглеждат изненадано.

— Тя не е толкова стара, на колкото се преструва, и не е толкова умна, колкото си мисли. С мен блъфира, когато стана дума за философия — обяснява Рейчъл. — Няма много познания в тази област.

— Защо мислиш, че е жена?

— Не мога да го обясня. Но знам, че съм права. Говорех с жена, която променяше гласа си с устройство.

Ерик поклаща глава и записва нещо в бележника.

— По телефони еднодневки и в уикр ли говорехте?

— Да.

Той се усмихва.

— Системата за безопасност на Веригата е много хитра. Анонимни телефонни обаждания по непроследими телефони, анонимни биткойн портфейли, които изчезват след няколко седмици, анонимен криптиран уикр профил, чието име се сменя редовно. Използването на външни хора за мръсната работа. Много хитро. Почти непробиваемо.

— Почти?

— Части от системата са непробиваеми. По мое мнение е невъзможно да проследим всички брънки назад във времето и да стигнем до началото. Това, разбира се, е заради привидно случайния елемент при подбора на жертви. Вие сте имали свободата сами да изберете мишената си, аз също и така нататък чак до началото. Дори да пробваме да проследим всички брънки, ще се провалим. Знам го. Пробвах.

— Тогава как ще открием тези, които управляват Веригата? — пита Пийт.

Ерик взима бележника и го разлиства.

— Въпреки всичките ми проучвания не успях да постигна много в областта на решенията. Аз…

— Казваш ми, че тази среща е загуба на време? — прекъсва го Пийт.

— Не. Методите им са добри, но когато работиш с хора, стават грешки. Никой не е съвършен в работата си. Поне така подозирам.

— И каква грешка е допуснала Веригата?

— Не е изключено тези, които я управляват, да са станали малко самодоволни, малко лениви. Ще видим. Разкажете ми за последния си разговор с тях.

Рейчъл отваря уста да заговори, но Пийт поклаща глава.

— Не му казвай нищо повече.

— Налага се да си вярваме — казва Рейчъл.

— Не, Рейч, не се налага — възразява Пийт.

Той не забелязва собствената си грешка, но Рейчъл и Ерик я забелязват. Ерик отваря бележника и вероятно записва в него Рейчъл.

Не можем да се върнем назад — мисли си тя и разказва:

— Беше преди по-малко от месец. През първата седмица на ноември.

— Те ли се обадиха?

— Да.

— През уикр?

— Да. Защо това е толкова важно?

— Профилът в уикр и портфейлът за биткойн са защитени от най-добрите системи за криптиране, налични на пазара. За да ги разбием, ще са нужни десетки хиляди часове работа със суперкомпютър. Освен това съм сигурен, че поне в началото са променяли името на уикр профила редовно за допълнителна сигурност. И, разбира се, може да има всякакви фалшиви профили за заблуда на противника. Но дори и с тях, мисля, че открих дефект в метода им на комуникация.

— Какъв дефект?

Една сервитьорка отваря вратата и надниква в помещението.

— Ще поръчате ли обяд? — пита тя с шотландски акцент.

— Не — студено отговаря Ерик.

Когато сервитьорката затваря вратата, той започва да си облича шлифера.

— Нова е — казва той. — Не обичам новите хора. Хайде.

Пейка в парка в Бостън. От пристанището духа леден вятър. Седнали са срещу мемориала на Робърт Гулд Шоу[12] и войниците от Петдесет и втора дивизия. Наоколо няма кой знае колко хора. Няколко любители на джогинга, студенти, родители, бутащи колички. Рейчъл го гледа и чака. Когато най-сетне се уверява, че са в безопасност, Ерик започва да говори.

— Стандартната конструкция на псевдослучайни функции се смята като цяло за устойчива на течове, но според мен не е. А когато човек допусне грешки в работата си, той улеснява работата на такива като мен.

— Не разбирам — казва Рейчъл.

Поглежда Пийт. Той също не разбира въпреки знанията си в програмирането.

— Те се свързват с нас по един от два начина и според мен, и двата начина могат да бъдат декриптирани — обяснява Ерик.

— Телефоните еднодневки не са толкова сигурни, за колкото ги смятат всички, дори ако всяко обаждане се прави от чисто нова еднодневка от вътрешността на Фарадеев кафез[13]. Общоприетото мнение е, че такива разговори са непроследими — казва Ерик с широка усмивка.

— Но ти си намерил начин да ги проследиш, нали? — пита Пийт.

Усмивката на Ерик се разширява.

— Точно с това се занимавах през последната година.

— И какъв е номерът?

— Теоретически е възможно да се измерят силата на сигнала и особеностите на телекомуникационните антени с помощта на софтуер, който може да се инсталира на смартфон. После телефонът анализира входящото обаждане в реално време.

— И ти си го направил? — впечатлява се Пийт.

— Поиграх си с идеята.

— И можеш да проследиш обаждане от телефон еднодневка?

— Не, но бих могъл евентуално да локализирам базовата станция на еднодневката, тоест най-близката антена — предпазливо казва Ерик.

— И си успял! Нали? — настоява Пийт.

— Кажи ни — моли Рейчъл.

Ерик изчаква покрай тях да мине един от бягащите за здраве и продължава:

— В момента довършвам разработката на приложение тип "ловец унищожител", което може да открие най-близката базова станция до даден телефон, от който е било направено обаждане, дори от телефон еднодневка, поставен във Фарадеев кафез. Щом се локализира базовата станция, е възможно да се определи с известна точност честотата на телефонния сигнал, което ви дава вектор от антената до телефона в рамките на двеста-триста метра.

Рейчъл не е сигурна, че разбира всичко.

— И какво значи това? — пита тя.

— Че може да има начин да проследим нишката до сърцето на лабиринта — отговаря Ерик.

— А уикр? — пита Рейчъл. — Това е основният им канал за комуникация.

— Техниката не е кой знае колко различна. Моят алгоритъм унищожител не може да разбие кодировката на съобщенията или да открие изпращача, но може да открие базовата станция най-близо до местоположението на телефона, когато е изпратено съобщението. Разбира се, ако пращат съобщения и се обаждат от площад "Таймс" в Ню Йорк, сме прецакани, но ако се обаждат от частна собственост, бихме могли да ги проследим.

— И защо не си го направил? — пита Пийт.

— Защото за последен път разговарях с тях преди две години и половина, телефонът еднодневка, по който ми се обаждаха, е унищожен, а профилът в уикр, от който ми пишеха, е променен. Моята следа е изстинала. Твоята обаче… — казва той и поглежда Рейчъл.

— Какво моята?

— Ако съм прав за подхода им, не е изключено още да ползват същия профил, за да ти се обаждат.

— Да. Писаха ми в Деня на благодарността.

— Идеално! — възкликва Ерик.

— Как ще стане? — пита Рейчъл.

— Ще се наложи да ги провокираш, да ги заплашиш или просто да ги разтревожиш достатъчно, че да поискат да се свържат с теб. Може да ти пратят съобщение или още по-добре — да ти се обадят от еднодневка. Ако говорят достатъчно дълго, ще пуснем програмата и може би ще успеем да триангулираме базовата станция най-близо до техния телефон.

— А пък ако са на площад "Таймс" или шофират, или се движат? Ще сме ги ядосали без всякаква надежда да ги открием. Но пък ще сме си нарисували огромна мишена на гърбовете! — възразява Пийт.

— Планът не е лишен от известен риск — признава Ерик.

— За нас. Целият риск е за нас. За теб рискът е нулев — казва Пийт.

— А аз какво точно ще трябва да направя? — пита Рейчъл.

— Не! Рейчъл, не се съгласявай да… — започва Пийт.

— Какво ще трябва да направя? — повтаря тя.

— Ще трябва да завържеш разговор с Непознатия номер в уикр или още по-добре по телефона и ще ми позволиш да проследя обаждането в реално време, докато говорите.

— За какво ще говорим?

— За каквото и да е, стига да е дълго. Следата на уикр не е особено точна, още работя по софтуера, но телефонен разговор… Телефонен разговор от две или три минути би било чудесно.

— Какво ще стане?

— Ще проследя източника на обаждането с приложението "ловец унищожител" и с малко късмет ще открия базовата станция, от която идва обаждането.

— Действа ли със стационарни телефони? — пита Пийт.

— Ако са толкова тъпи, че да се обадят от стационарен телефон, ще ги намеря за две секунди.

— Струва ми се, че едно такова обаждане може да ги накара да мислят, че създавам проблеми — казва Рейчъл. — Такъв дълъг разговор. Ще привлека вниманието им към себе си и семейството си.

— Да — съгласява се Ерик. — А и трябва да призная, че приложението не е напълно функциониращо. В момента съм на етап бетатестване. Проследяването на обаждане, което може да е направено от всяка точка в Съединените щати, изисква много компютърна мощ.

— А ако можеш да изключиш по-голямата част от страната и да се съсредоточиш върху само един район? — пита Рейчъл.

— Това много ще улесни нещата — казва Ерик. — Но не мога да го направя. Може да се обадят от къде ли не. Дори от чужбина. Аз…

— Тя е от Бостън. А и Веригата изглежда действа основно в Нова Англия. Близо до дома. Гледат да са наблизо. Това бих направила и аз, ако имах проблеми.

— Как разбра, че "тя" е от Бостън? — пита Ерик. — Аз не чух бостънски акцент.

— Отървала се е от него. Говори много внимателно, когато използва устройството за промяна на гласа. Но човек не може напълно да промени интонацията си, нали? Заподозрях, че е от Бостън, и пробвах нещо по време на един разговор. Говорехме за бостънската полиция и аз казах, че могат да арестуват човек и за обратка. Тя се засмя, защото ме разбра. Аз никога не бях чувала тази дума за обратен завой, преди да се преместя тук. Сигурно извън Бостън е пълно с хора, които биха разбрали думата, но интуицията ми подсказва, че тя е местна.

Ерик кимва.

— Това помага. Ако не се налага приложението да търси извън Нова Англия, ще свърши много по-добра работа. В пъти по-добра. В Северна Америка има петстотин милиона души и милиарди телефонни линии. В Нова Англия има може би десетина милиона души.

— Приложението ти ще може да работи петдесет пъти по-бързо — казва Рейчъл.

Ерик кимва.

— Вероятно.

— Но трябва да има и друг начин да се направи това, начин, който не изисква да привличаме внимание към себе си — настоява Пийт.

— Аз не съм измислил такъв. Вие все още имате връзка с тях. Ще бъде рисковано, но не и безразсъдно. Ще пуснем приложението и когато открием къде са, ще се обадим анонимно в полицията. Може дори да изчакаме един месец, за да не могат да направят връзка между нашето обаждане и ареста си.

— Никак не ми харесва как звучи всичко това — казва Пийт.

— Времето е от критично значение. Скоро ще променят името на профила в уикр и няма да имаме начин да се свържем директно с тях. А и скорошният взлом ме разтревожи — казва Ерик. Записва нещо на лист хартия. — Това е новият ми телефон еднодневка. Ще се наложи да вземете решението си скоро.

Рейчъл взима листчето с номера и го поглежда, след което обръща глава към военния мемориал. В главата й изплува стих[14], стихът за полковник Шоу, яхнал балона си, "в очакване на пукването".

Всички сме яхнали балоните си — мисли си тя, — и всички чакаме те да се пукнат най-сетне. Подава ръка на Ерик. Той я стиска.

Тя става от пейката и казва:

— Ще трябва да го обмислим.

Ерик се връща в кабинета си в МТИ в добро настроение.

Най-сетне има някаква надежда след дългата информационна суша, която е опустошила душата му. Сега има възможност. Играта започва не на шега и онези копелета ще си получат заслуженото.

Преди си мислеше, че ще трябва да пусне обява в "Ню Йорк Таймс", с която да предизвика Веригата да му се обади, в противен случай ще разкрие истината за съществуването й. Но те не биха отговорили на обява, а и още по-зле — рано или късно биха открили кой я е пуснал, което би поставило в непосредствена опасност живота му и живота на дъщеря му.

Рейчъл е права да се безпокои от провокирането на Веригата, но по-добре да го направи тя, а не той, мисли си Ерик, след което веднага го залива вина заради тази мисъл.

Ние се изправяме срещу тях. Всички ние. Рейчъл. Срещата ни беше дар от Бога. И е умна. Страхотно проницателна. Разбира се, той и сам трябваше да се сети за Бостън. Повечето от информационните препратки в данните, които събра, са към места в Нова Англия. Потенциалните мишени, които откри в Колорадо и Ню Мексико, са изключение.

Да. Постигна истински напредък.

С почти бодра крачка той си тръгва, качва се в очукания си шевролет и потегля от паркинга за служители на МТИ. Не вижда жената с изплашено лице, която го наблюдава през предното стъкло на колата си. Не забелязва, че го проследява до дома му в Нютън. Може би няма нужда да се притеснява излишно. Не е единственият, когото следят. Все още не е излязъл начело на списъка с неща за вършене. Ако си вземе няколко дни почивка и замине някъде или нещо такова, може да се опази.

За нещастие на Ерик обаче огънят се е разгорял в душата му и той няма никаква представа, че движенията му и по-важното — резултатите от търсенето му в Гугъл се следят, записват и се пращат за обработка във Веригата.

Том, Черил, Оливър, Маргарет и малкият Антъни са на круиз в Карибско море, за да отпразнуват повишението на Том в старши специален агент.

Том, заедно с целия отдел за борба с организираната престъпност в бостънския полеви офис на ФБР, напоследък получават доста медийно внимание и то е ласкателно. Престъпният клан Патриарка от Провидънс, някога толкова могъщ в Бостън, сега е осакатен от доносници, подслушани разговори и организирани удари на Бюрото. Бандата от Уинтър Хил е разбита и самият Уайти Бълджър е хукнал да се спасява. Том е истински отличник. Е, да, има проблеми с избухливостта, но кой ги няма? Той работи здраво и напълно е заслужил ваканцията си.

Запази каюта за семейството близо до откритата палуба. По някаква причина малкият Антъни бе настанен в собствено легло, докато по-големите деца, Маргарет и Оливър, делят едно. Двамата всъщност не възразяват и опитите на Антъни да се прави на шеф биват пренебрегвани без много шум.

Корабът се отбива в Насау и по здрач потегля сред фойерверки. Круизът върви към края си, корабът се насочва към Маями. Пътуването наистина е великолепно.

Посред нощ Антъни усеща нечия ръка на рамото си. Това е Маргарет.

— Шшшт — прошепва тя. — Отвън на палубата има нещо много готино, което искам да ти покажа.

— Какво? — пита сънено Антъни.

— Изненада. Тайна. Обаче е много хубаво.

— Какво е?

— Май е по-добре да си останеш в леглото. Изненадата е само за големи момчета. Оливър е там.

— Кит ли е?

— Ела с мен и ще ти покажа.

Маргарет води Антъни на кърмата. Оливър наистина ги чака.

— Какво е?

— Ей там — казва Оливър и посочва към мрака. — Ела да те повдигна и да ти покажа.

— Не, аз… — започва Антъни, но е твърде късно.

Маргарет и Оливър планираха хода си месеци наред. Погрижиха се да се запишат за круиз на по-стар кораб без камери за наблюдение. Подготвиха почвата с няколко разказа за забавните сомнамбулски приключения на Антъни.

Двамата качват Антъни върху парапета и го блъскат в пенестата диря на кораба.

Поредно предаване на Кайли от родител на родител в Нюбърипорт. Приятелката на Марти е същата. Дребната блондинка. Рейчъл решава този път да внимава и поне да запомни името й, докато Кайли донесе подробната й поръчка от бара в "Старбъкс".

— Рейчъл преподава в университета — казва Марти на момичето.

— О, това е супер — казва дребната блондинка.

— Много ме е срам, наистина много, но как се казваше? Сигурна съм, че си ми казвала повече от веднъж, но ми е малко трудно да се концентрирам, сигурно ме разбираш — казва Рейчъл извинително.

Марти изглежда сериозно разтревожен от думите й. Не ядосан, а разтревожен за психическото й здраве. Химиотерапията може да ти размести чарковете по много различни начини.

— Джинджър — нежно казва Марти.

— А с какво се занимаваш? — пита Рейчъл.

— Не е за вярване, но Джинджър работи за федералните — казва Марти, отново отговаряйки вместо приятелката си.

Пийт и Рейчъл се споглеждат ококорени. Фактът очевидно не е бил споменаван досега, защото Рейчъл вижда, че Пийт е не по-малко изумен от нея. Кайли пък не го е споменавала, което не е чак толкова изненадващо. Втълпено й е, че не бива да имат нищо общо с хора, работещи в органите на реда.

— ФБР? — пита Рейчъл.

— ФБР — казва Джинджър с дълбок и мелодичен глас като от филмов трейлър.

— Обаче не е просто агент, а и учи за докторат по криминална психология в Бостънския университет. Заето момиче — казва Марти.

— Идеята не беше моя. От Бюрото донякъде ме принудиха да го направя — казва скромно Джинджър с очарователен бостънски акцент.

— Докторантура? Не може да си достатъчно голяма… — започва Рейчъл, която се чуди дали момичето не е някакъв зловещ вундеркинд.

— На трийсет е — казва Марти.

Рейчъл не разбира дали го казва извинително, или се хвали. Жена почти на нейните години? Зряла жена със сериозна професия? Хвали се.

— Изглеждаш на не повече от осемнайсет — изтърсва тя. — Трябва да си…

Замлъква, защото не знае как да завърши изречението си.

— Взима вана с кръв на девственици всяка вечер? — довършва вместо нея Марти.

— Нямаше да кажа това — възразява Рейчъл, но възражението й се изгубва в звънливия смях на Джинджър. Според нея Марти е много забавен.

— Просто се грижа за кожата си — казва Джинджър.

— И как се запознахте вие двамата? — пита Пийт, който също започва да проявява интерес към Джинджър.

— Почти буквално се сблъскахме, докато тичахме в парка — казва Марти.

— И преди го е правил — съобщава й Пийт. — Това се нарича нападение, братко. Някой ден няма да ти мине номерът и ще те затворят където ти е мястото.

Джинджър се смее отново. Според нея и двамата братя са страхотно забавни. Красива е, млада е, има чудесно чувство за хумор и е умна. Освен това има наследствени пари, това е направо всичко, което би могъл да иска Марти от една жена.

— Значи си тукашна, Джинджър, така ли? — пита Рейчъл.

— О, боже, толкова ли ми е ужасен акцентът?

— Не, нямах това предвид. Просто се чудех коя гимназия си завършила. Може да сте учили в едно училище с Марти. Аз не съм оттук.

Марти поклаща глава.

— Не, завършила е гимназия "Инсмут" — казва той. Рейчъл не е чувала за това училище. — В Селскиград — добавя Марти шеговито.

— Бях си направо селянче — казва Джинджър. — Имах късмет да се махна.

Да, да — мисли си Рейчъл. Истинските селянчета не правят докторантура в Бостънския университет. Макар че, ей богу, точно тя не бива да говори така. Харвард. Така, де. Вярно, с частичка стипендия, но все пак.

— И с какво се занимаваш във ФБР? — пита Рейчъл след един бърз поглед към Пийт.

— Профилиране на престъпници? — предполага Пийт.

Джинджър се смее.

— Логично би било, нали? От години се стремя да вляза в Отдела за поведенчески анализ, но Бюрото в безкрайната си мъдрост ме държи в Отдела за борба с икономически престъпления.

— Забавно ли е? — пита Рейчъл.

Известно време си говорят за зли банкери и в момент на затишие Марти пита как върви училището на Кайли. Рейчъл поклаща глава.

— Много стрес й се насъбра.

— Прочете ли онези имейли, които пращат учителите й?

— Да — отвръща Рейчъл. — Не мисля, че трябва да обсъждаме това точно тук.

— Не, разбира се, съгласен съм — съгласява се Марти. — Но ако, ами… Кайли има някакви проблеми, Джинджър работи с психолози и психиатри.

— Вече пробвахме да ходи на психотерапевт — съобщава Рейчъл.

— Познавам няколко много добри професионалисти — казва Джинджър с очевидно желание да помогне. — И в Бюрото, и извън него.

— Стига. Тя се връща — предупреждава ги Пийт.

Въпреки загрижеността на семейството си Кайли е грейнала в усмивка. Поръчала си е някаква откачена смеска с много сметана и шоколад отгоре.

— Трябва да тръгваме — казва Марти.

— Наистина ли? Не може ли просто да поседим малко всички заедно? — моли Кайли.

И те седят на масата до прозореца и си говорят, докато небето навън се смрачава с обещание за сняг. Марти отбелязва, че в Нова Англия Коледата е по-красива, отколкото където и да е другаде. Джинджър се съгласява и обяснява как в ранното си детство е била принудена да живее в Южна Калифорния, което опропастявало Коледата. После добавя:

— Сега ми е жал за всички нещастни хора, които живеят в други части на Щатите през декември. За това време ти трябва голяма елха, студено време, Снупи, пързалящ се по замръзналото езеро…

Рейчъл се усмихва и се опитва да се включи в разговора, но Пийт вижда, че започва да се уморява. Сбогуват се и той ги прибира, двете с Кайли, у дома. Тази вечер Рейчъл не е в състояние да задържи каквато и да е храна в стомаха си. Не може да спи.

Седи в леглото с чаша студен чай в ръка. Отново й хрумва мисълта да се нарани: Егоистично е от моя страна да искам Кайли да живее при мен. Кайли ще е в по-голяма безопасност при Марти и Джинджър, които са направо съвършената двойка.

Ако се беше поддала на рака предишната година, нищо от това нямаше да се случи. За всички щеше да бъде по-добре, ако беше умряла.

Те не спират. Сънищата. Мъжът в снега. Страхът. Напикаването. Болките в стомаха. Кайли отслабва все повече с всеки изминал ден. Опитва се да си придава смел вид, но Рейчъл вижда. Рейчъл знае. И тя също отслабва. Топи се. Колкото повече продължава лечението на рака, толкова по-дълъг е възстановителният период.

Трябва да ударят сега.

Пийт е против този план. Той се бори със собствените си демони. Болката се завръща. Той също не успява.

Кошмарите на Кайли. Кошмарите на Рейчъл. Кайли, плачеща зад затворената врата на банята. Пийт, седнал в доджа, за да остане сам. Косата на Рейчъл, падаща с шепи. Кайли, отказваща да спи у приятелки, защото не иска никой да разбере тайната й. Всички са пили от вълшебната бутилка на Алиса с надпис "Изпий ме". Всички са развили червения конец. Всички са паднали през огледалото.

Рейчъл и Пийт седят на студената веранда зад къщата. Атлантически вълни. Сърпът на Луната. Мразовити равнодушни зимни съзвездия. Пийт чака да чуе решението й. Тя допива уискито си и обвива ръце около тялото си.

— Трябва да го направим — казва.

Пийт поклаща глава.

— Не трябва да правим каквото и да било.

— Ерик е…

— Той може да го направи. Той може да поеме риска.

— Не може да го направи без нас, без мен и ти го знаеш.

— Ние излязохме от играта. Отървахме се на косъм. Извадихме късмет. Едва ни се размина и на тримата — казва Пийт.

Тя го поглежда. Не звучи като офицер от морската пехота с пет задгранични назначения в биографията. Съмненията го изяждат. Или пък сега, когато има нещо за губене — семейство — е станал по-предпазлив. Не осъзнава, че това семейство ще бъде загубено, ако не направят нищо.

— Това не е игра, Пийт. Веригата не е мит. Не е самоподдържаща се система. Човешко творение е. Изградена е от хора. Има недостатъци, уязвима е, точно като нас. Трябва просто да намерим човешкото сърце в центъра и да го разбием.

Пийт мисли известно време и кимва.

— Добре — тихо казва той.

— Хубаво. — Рейчъл се обажда на телефонния номер от листчето. — Съгласни сме — казва.

— Кога?

— Искам дъщеря ми да е другаде. На сигурно място.

— Е, кога? Трябва да е скоро, преди да променят протоколите.

Марти и приятелката му сигурно ще могат да вземат Кайли в петък вечер — мисли Рейчъл.

— В събота — казва.

— Ще ти се обадя в десет сутринта. Ще трябва да ги провокираш. Да ги накараш да ти върнат обаждането.

— Знам.

— Ще бъде опасно.

— Знам.

— До събота.

Марти се разсмива радостно.

— С удоволствие ще вземем Кайли. Всъщност е направо идеално. Джинджър предложи да ме запознае с дядо си този уикенд. Ще вземем и Кайлстър.

Сърцето на Рейчъл пропуска удар-два.

— Охо, вече сте стигнали до този етап? Запознаване с роднините? — казва тя в опит да се пошегува безгрижно, макар да не се чувства чак толкова безгрижна.

Марти никога не би се оженил за жена като Тами. ФБР агент с ум като бръснач обаче, при това достатъчно млада да му роди двете момчета, за които винаги е мечтал?

— Не е това. Нямам намерение да й искам ръката. А и става дума за дядо й, не за баща й. Нищо сериозно. Просто среща, за да се запознаем. Близнакът й също ще бъде там. Но ми се иска и Кайли да дойде. Ти също си добре дошла. И Пийт. Имат голяма стара порутена къща до река, доколкото разбирам, с купища люлки и гори, в които може да се играе, стига времето да остане.

— Звучи прекрасно, но този уикенд ще трябва да си почивам.

— Защо не си организираш нещо забавно, ако имаш сили? Един ден на спа. Прати ми сметката.

— Може и така да направя. Знаеш ли, като за бивш съпруг не си много зле.

— Критика, обвита в похвала.

Рейчъл се сбогува с него и се качва на горния етаж да съобщи плана на Кайли.

— Мамо, пак си забравила. Стюарт ще прекара уикенда тук. Родителите му трябва да отидат на завършването на доведената му сестра в Аризона — казва Кайли.

— О, по дяволите, вярно!

Тя отново се обажда на Марти.

— Няма да стане. Аз съм пълна идиотка. Съжалявам. Стюарт ще прекара уикенда у нас. Майка му трябва да пътува до Финикс.

— Стюарт ли? Онова странното луничаво хлапе? Да дойде и той. Джинджър няма да има нищо против.

— Ще трябва да питаш майка му. Съмнявам се, че ще се съгласи. Тя и на мен няма пълно доверие, така че най-вероятно и на теб няма да ти се довери.

— Не, точно обратното. Ще разбере, че на мен, за разлика от теб, може да се разчита. Прати ми телефона й и, ще й се обадя.

Рейчъл му праща съобщение с номера и, разбира се, Марти успява да очарова майката на Стюарт. Уикендът на Рейчъл е свободен. Всеки друг пациент на химиотерапия би прекарал времето в почивка и възстановяване. Рейчъл ще търси леговището на звяра. Тя слиза при Пийт.

— Според мен е разумно, нали? Ако ги открием с приложението на Ерик, няма да успеят да ни проследят, нали? — пита тя в търсене на подкрепа.

— Предполагам, че ако не ги ядосаш прекалено много, ще ни се размине. В крайна сметка това е просто едно проследяване на разговор. Дори няма да разберат, че ги търсим. Съмнявам се, че ще ги открием, но ако успеем, ще оставим властите да си свършат работата. Едно анонимно обаждане във ФБР ще бъде достатъчно.

— Значи нищо няма да ни се случи? — пита отново Рейчъл, която мисли по-скоро за Кайли, отколкото за себе си.

Пийт кимва.

— Добре — казва Рейчъл и почуква по дървената маса за късмет и за да не се обърка нещо.

Къща в Уотъртаун, Масачузетс, краят на 90-те. Поредното предградие сякаш излязло от филм на Спилбърг, пълно с деца, които въртят обръч, карат колела и играят уличен хокей. Чуват се псувни, броенки за ластик, смях…

Но къщата на номер 17 на улица "Съмър" е дом на скръбта, не на радостта. Минали са шест месеца от края на карибския круиз. Черил още не се е възстановила. Как да се възстановиш от подобно нещо? Ходи на терапевт и взима няколко различни лекарства против тревожност. Никое не помага. Онова, което помага, е притъпяването на усещанията.

Всяка сутрин, след като Том и близнаците излязат, тя си забърква водка с тоник, в която има най-вече водка. После включва телевизора, глътва един клонопин и един ксанакс и се изключва. Сутринта пълзи към обяд.

В единайсет и половина ще дойде пощата. Когато беше малка, доставяха пощата по два пъти на ден. Сега я доставят само веднъж, в единайсет и половина. Тя знае какво ще донесе пощальонът. Няколко сметки, малко рекламни листовки и поредното писмо. Затваря очи и когато ги отваря, слънцето се е преместило и е станало време да прибере пощата.

Преглежда набързо рекламните листовки и сметките и отваря писмото, адресирано до нея. Скъпа курво — така започва то. По-нататък подателят на писмото я нарича уличница и ужасна майка, отговорна за смъртта на сина си. Това е тринайсетото поредно писмо от този тип. Всички са написани с печатни букви, с черна химикалка. Тя го слага при останалите в кутия от обувки, а нея прибира в скрина със спалното бельо.

Налива си още една водка с тоник. Намира коктейлно чадърче и го пуска в чашата. Гледа малко "Дните на нашия живот" и после се качва на горния етаж.

Сяда на пода в банята и отваря шишенце с нембутал. Слага една капсула от успокоителното в устата си и отпива от питието. Слага втора и отново отпива. Изпива цялото шише и ляга на пода. В четири следобед се прибират Маргарет и Оливър. Свикнали са да се прибират от училище пеша и сами.

Оливър включва телевизора. Маргарет се качва горе да чете. Тя обича да чете. Две години пред съучениците си е. В момента чете "Гробниците на Атуан" от Урсула Ле Гуин. Книгата е много интересна, но в един момент й се налага да отиде в тоалетната. Там открива Черил.

Около устата й е избила пяна, зениците й са разширени и застинали, но тя още диша. Маргарет повиква Оливър в банята и двете деца се втренчват в Черил.

— Писмата — казва Маргарет.

— Писмата — съгласява се Оливър.

Гледат я известно време. Лицето й има цвета на тапета в кабинета на Том, бледожълтеникаво. Том се прибира чак в седем и половина. Децата седят пред телевизора и ядат пица, стоплена в микровълновата фурна.

— Къде е майка ви? — пита той.

— Сигурно е излязла някъде — отвръща Маргарет. — Нямаше я, когато се прибрахме.

— Но колата й е отвън — възразява той.

— О, така ли? — изненадва се Маргарет и продължава да гледа телевизия.

— Черил! — крещи Том към горния етаж, но не получава отговор.

Той нахлува в кухнята, взима си бира от хладилника и хапва малко пица. Когато най-сетне се качва горе, е твърде късно. Нембуталът е предизвикал дихателна недостатъчност, която е довела до спиране на сърцето. Той се свлича на колене до жена си и хваща студената й ръка. Започва да плаче.

— С какво съм заслужил това? — пита се на глас.

И тогава се сеща.

Ерик не е мигнал цяла нощ. Пие петата си чаша кафе. Навлязъл е на шест нива в матрьошката от анонимни и фалшиви самоличности, криещи Веригата. Заличил е следите си, освен това работи на чисто нов таблет с фалшив IP адрес, който съобщава, че Ерик се намира в Мелбърн, Австралия. Навлязъл е дълбоко в лабиринта, но е в безопасност. Поне така си мисли. Доволен е от проучванията си. Всички градивни елементи са на мястото си. Винаги са били там.

Условията Каруш-Кун-Тъкър са оптимални. Информацията е налична, стига да знаеш къде да я търсиш и как. Всички намеци, всички лични обяви, всички признания. Всяка личност, добавена към Веригата, прибавя ново геометрично ниво нестабилност. Образуванието отдавна се олюлява на ръба на бездната. Достатъчно е да събереш всички данни и да създадеш от тях фигура.

Той пие кафе и чете интересна научна статия от Мария Шулд, Иля Синайски и Франческо Петручионе за прогнозиране чрез линейна регресия на квантов компютър. Алгоритъмът им е много вълнуващ. Само че той знае, че статията е само за разтуха, нещо, което подлежи на анализиране в бъдеще.

От уредбата за трети път тази вечер зазвучава албумът "Physical Graffiti" на Лед Зепелин. Той спира да чете и се заслушва в началните акорди на "Trampled Under Foot".

Поглежда снимката, на която е с жена си и дъщеря си пред Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Любимото място на жена му. Двете с дъщеря им са широко усмихнати, а той е присвил очи, сякаш нещо го боли. Поклаща глава и се бори със сълзите. После поглежда записките на екрана, които ще трябва да резюмира за бележника си. Всичко е наред. Макар да не е тествал приложението пълноценно, смята, че ще проработи. И ще проработи само за Рейчъл. Пренарежда списъка с подточки на екрана. Вече има няколко неща, в които е почти убеден:

Алармата на Пийт звънва в пет сутринта. Той я изключва, преди да събуди Рейчъл, и става от леглото.

Кожата, очите, вътрешните му органи копнеят за наркотик. Изминало е цяло денонощие. Една от най-дългите му суши. В момента опитва техника, която наричат разтегляне — препоръчали са му я няколко души от програмата. Разтегляш времето между дозите колкото можеш повече — първо един ден, после ден и половина, после два дни. Той поглежда часовника. Минали са двайсет и пет часа и пет минути. Напредва. Приближава личния си рекорд. Чувства се приемливо. Засега.

Сварява кафе, прави няколко лицеви опори, след което влиза в банята и заключва вратата. Какво ще стане, ако си стопи половината от обичайното количество? Ще успее ли да се откачи по този начин? Дали ще стане? Не, половин доза е безумно. По-добре две трети. Той отмерва две трети от обичайната си доза, загрява я в лъжичката, всмуква я в спринцовката и се инжектира с течната магия. Излиза от банята, ляга на дивана и прекарва следващия час в красиви сънища. После отново се събужда. Можеше да издържи още. Чувства се добре.

Прави още кафе, взима си душ и забърква тесто за палачинки. Мисли за пистолетите и за трети път отива да провери дали са заключени в пикапа. Заключени са. Проверява ловджийската пушка, 45-калибровия колт, пушката на Рейчъл и деветмилиметровия пистолет. Предишния ден занесе и четирите оръжия на стрелбището и постреля с всичките. В морската пехота беше инженер, но независимо от длъжността всеки морски пехотинец е преди всичко пехотинец.

Рейчъл се събужда.

Не спа много.

Посред нощ повърна.

Минаха единадесет дни от последното вливане, но понякога се случват такива неща. А може и да е от страх. Момчето на име Тезей ще се обади на Момичето на име Ариадна точно в десет часа. Тя излиза от банята и сяда до голямата маса в хола. Пийт я целува по главата.

— Не спа ли?

— Спах. Малко. Пак сънувах кошмар.

Не е нужно Пийт да я пита какъв. Поредният кошмар. Поредният поглед в бъдещето. Кайли се събужда в осем, а Стюарт идва точно в осем и половина,

— Някой иска ли палачинки? — пита Пийт.

Тъкмо е изсипал доза тесто в тигана, когато пристигат Марти и Джинджър с огромния бял, подобен на кораб, мерцедес. Пийт намалява огъня под тигана и тримата с Рейчъл и Кайли излизат да ги посрещнат.

— Виж ти, цялото кралско войнство — казва Марти, тупва Пийт по гърба и целува Рейчъл и Кайли.

— А вие сте… — започва Пийт, но не успява да измисли остроумен отговор.

Марти определено е по-остроумният от двамата.

Привлекателна двойка са — мисли си Рейчъл. Косата на Джинджър е пораснала, а русата боя се е измила, така че в момента косата й е с красиви медни отблясъци, които й стоят много по-добре. Очите на Марти някак си са станали по-наситенозелени.

— Пийт прави палачинки, а аз ще изпържа бекон — казва Рейчъл.

Всички сядат около масата и закусват заедно.

— Много са хубави, братко, с готова смес ли ги направи? — пита Марти.

Пийт поклаща глава.

— Споделям мнението на Марк Битман[15]. Готовите смески за палачинки са знак за загиваща цивилизация.

— Цялото ми детство мина така — съобщава Марти на Джинджър и Кайли. — Задаваш невинен въпрос и получаваш лекция за всички проблеми на света.

— Лъже. Всички в семейството го глезеха — възразява Пийт.

— А твоето детство какво беше, Джинджър? — пита Рейчъл.

— Охо! Откачено. Не питай. Не помня времето в комуната. Преди да се върнем в Бостън, живяхме къде ли не — казва Джинджър.

— Затова ли те е привлякло ФБР? Заради стабилността? — пита Рейчъл.

— Не съвсем. Баща ми беше агент, дядо ми — полицай в Бостън, така че, предполагам, това е просто семейният бизнес — отвръща Джинджър.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против да ти стоваря две хлапета на главата? — пита Рейчъл Марти насаме, когато закуската приключва.

— Обсъдих го с Джинджър. С удоволствие прие да домакинства на Кайли и приятеля й в дядовата си къща. Тя е огромна, пълна с интересни неща, на брега на Ин. Хлапетата ще бъдат във възторг. Абсолютно.

— Доста от старите къщи в онази част на щата в речната долина са опасни. Внимавайте, става ли?

— Не се притеснявай, къщата е разкошна, доста време са прекарали да я ремонтират.

— Значи Джинджър е от богато семейство? Какъв си късметлия — казва Рейчъл.

— Да, трябва да има наследствени пари, защото няма как да печели толкова като агент от ФБР — отвръща Марти.

— Освен ако не е от корумпираните агенти — шегува се Рейчъл.

— Стига, де, Рейч, погледни я, полицейската работа й е в кръвта.

Стюарт и Кайли най-сетне са готови и Пийт и Рейчъл изпращат всички до колата.

— Пазете децата — казва на сбогуване Рейчъл.

Джинджър я прегръща.

— Не се притеснявай, нищо няма да им се случи — обещава тя.

Да, наследствени пари, решава Рейчъл, зърнала чантичката на Джинджър — малка, но великолепна "Бъркин" на Ермес. Следват прегръдки и целувки, след което четиримата потеглят. В къщата Пийт разтваря карта на Нова Англия на масата.

— Някъде тук трябва да са — казва той.

— Сега остава само Ерик да се обади. Ще проверя дали джипиес чиповете, които сложихме в обувките й, работят.

Тя включва телефона си и да, ето я Кайли, движи се на юг. Проверяват прогнозата за времето. Лек дъжд, вероятност от превалявания от сняг.

Можеше да е и по-зле.

Чакат обаждането на Ерик.

Десет часът идва и отминава.

Десет и петнайсет.

Десет и половина.

Единайсет часът.

Нещо не е наред.

— Какво ще правим? — пита Пийт.

— Просто ще продължим да чакаме — отвръща Рейчъл.

Но знае, че се е случило нещо ужасно.

Пийт също го знае. Изпитва онова чувство, което войникът усеща, секунди преди да писнат алармите и да започнат да валят куршуми.

Единайсет и петнайсет.

Единайсет и половина.

От брега на Атлантика пълзи гъста морска мъгла. Зловеща мъгла, като по поръчка за ситуацията. В единайсет и четирийсет и пет Рейчъл получава съобщение по телефона еднодневка.

"Ако си получила това съобщение, значи нещо или някой ми е попречил. Най-вероятно съм мъртъв. Пращам ти линк към място, откъдето ще можеш анонимно да свалиш приложението за телефонни разговори и съобщения. Напомням: колкото по-дълго останеш във връзка с тях, толкова по-голям шанс ще имаш да откриеш с кого говориш, така че, ако решиш да използваш ловеца унищожител, дръж ги на телефона възможно най-дълго. Не успях да накарам приложението да проработи както трябва с уикр или кик и други криптирани приложения. Ако се свържат с теб по такъв канал, приложението няма да свърши работа. Може би версия 2.0 ще успее, ако съм още жив. Успех."

Следващото съобщение се състои от линк към сайт, от който могат да свалят приложението на Ерик. Тя показва съобщението на Пийт и включва телевизора. Минават още четирийсет и пет минути, преди новината да стигне до канал WBZ Бостън.

"Преподавател от Масачузетския технологичен институт е бил убит тази сутрин. Ерик Лонрот е бил прострелян три пъти в дома си…"

По-нататък репортерът казва, че не е имало свидетели на убийството. Полицията смята, че става дума за престъпление, започнало като кражба, тъй като къщата е претърсена.

— Той написа името ми в бележника си — тихо казва Рейчъл.

Няколко седмици след смъртта на Черил Том обещава на децата ново начало. Той се е променил, станал е по-добър човек, казва им. Ще купи билети за Дисниленд. Ще работи по-малко. Ще ги превърне в център на вниманието си. Лъжата за променения човек издържа десетина дни. После нещо на работа го ядосва и той се отбива в някакъв бар по пътя към къщи. Барът се превръща в място за редовни посещения на връщане от работа. Една вечер той се запознава с някаква жена и изобщо не се прибира. Оливър и Маргарет нямат нищо против.

Те могат да се грижат сами за себе си. Оливър прекарва голяма част от времето си пред семейния компютър. Джинджър все така чете много. Любимите й книги са детективски и романтични истории. Освен да чете, тя и пише. Анонимни писма. Едно момче, което харесва, покани друго момиче на училищната дискотека. Момичето получи писмо, което я убеди да не ходи.

Учител, който й написа двойка, получи писмо, заплашващо да разкрие тайната му. Това е стар номер, за който прочете в книга от Марк Твен, но на следващия ден учителят дойде на работа пребледнял като платно. Маргарет работи и по друг проект: прекарва много време в копиране и усъвършенстване на бащиния си почерк. В деня на първата годишнина от смъртта на Черил Том се прибира мъртвопиян малко преди полунощ.

Децата го чуват как беснее за нещо на долния етаж.

Чакат треперещи в стаята си да се качи горе.

Не се налага да чакат дълго.

Туп, туп туп.

Вратата на детската стая се отваря с ритник.

— Къде е месното руло? — пита той и въпросът му прозвучава толкова смешно, че Маргарет едва удържа смеха си.

Той включва лампата и всякакво желание за смях изчезва. Том е свалил колана си. Беше помолил Маргарет да му остави малко от рулото, но те с Оливър го изядоха. В хладилника няма нищо друго.

— Ти изобщо някога чуваш ли какво ти се говори, лайно такова? — казва Том и я дръпва от леглото така рязко, че й изкълчва рамото.

Удря я два пъти със сгънатия на две колан, след което й нарежда да спре да реве, защото едва я е докоснал. После слиза тежко на долния етаж.

Маргарет се гърчи от болка цяла нощ и чак на другия ден училищната сестра я праща в болницата. Том е гузен и разкаян. Спира да пие. Започва да ходи на църква и на сбирки на евангелистката мъжка организация "Спазващите обещания".

Маргарет и Оливър чакат.

Ходенето на църква не продължава дълго.

След два месеца пиенето отново започва.

Една нощ, когато Том лежи мъртвопиян на дивана, Маргарет изважда револвера от раменния му кобур. Двамата с Оливър внимателно отварят устата на Том и пъхват дулото между зъбите му, след което заедно дърпат спусъка. Избърсват отпечатъците си от оръжието и го слагат в дясната ръка на Том.

Слагат на масата до него прощална бележка, която са написали предварително.

Постарават се да се разплачат и се обаждат на 911.

След като формалностите приключват, децата са дадени на дядо им Даниъл, който живее в порутена, мърлява къща до река Ин в блатистата част на Масачузетс. Дядо Даниъл е пенсиониран полицай от бостънската полиция. Не са го виждали често, но той със сигурност ги помни. Помни ги откакто са били ей толкова високи и са живели в комуна в Северен Ню Йорк.

Даниъл вече не ходи често в града. Храни се от риболов, лов и капаните, които залага, и къщата му е украсена с множество животински черепи. Той посреща социалната работничка, която идва с децата, със счупена пушка на рамо. Маргарет и Оливър прегръщат дядо си.

Служителката с облекчение вижда, че децата като че ли познават и харесват стареца.

— Втората им майка не ме харесваше особено, нито пък дома ми, но са ми водили децата веднъж-дваж — обяснява Даниъл.

След като социалната работничка си тръгва, Даниъл ги води в кухнята и дава на всеки по кутийка "Будвайзер" — децата приемат бирата неспокойно. Над кухненската мивка е закачен заклан глиган. Бялата му кожа е почерняла от мухи.

Даниъл показва на децата как да отворят бирата. Също като кока-кола. Казва им, че могат да го наричат Ред или дядо. Пита ги какво искат от живота си. Оливър казва, че иска да спечели много пари, може би от компютри, а Маргарет казва, че иска да стане агент във ФБР като баща си. Даниъл обмисля думите им.

— Ще видим — казва той. — Първо да ви оправим имената. — Той поглежда момчето. — На теб ще ти викаме Оли. Харесва ли ти?

— Да, господине — казва Оли.

Той оглежда момичето.

— При теб е ясно. С тази оранжева коса. Теб ще те наречем Джинджър[16].

Звярът е някъде там, съвсем наблизо, от другата страна на огледалото, в мъглата. Звярът е убил Ерик и когато открие името Рейчъл в бележника му, ще убие и нея. И нея, и Кайли, и Пийт, и Марти, и Джинджър, заедно с всички останали, свързани с нея.

Вече няма избор. Изборът винаги е бил илюзия.

Може да се направи само едно нещо.

Ръката й трепери.

Знае какво трябва да направи. Първо се обажда на Марти, за да провери дали Кайли е жива и здрава. Кайли, както обикновено, не си вдига телефона, но джипиес чиповете показват, че се намира в търговския център в Копли Плейс. Марти вдига веднага.

— Да, добре е, тъкмо приключваме с пазаруването.

— Виждаш ли я?

— Разбира се. Със Стюарт са в магазина на Адидас.

— И после тръгвате към къщата на бащата на Джинджър?

— На дядо й. Какво има, Рейч? Усещам, че нещо не е наред.

— Просто искам да знам дали Кайли е добре.

— Добре е. Близнакът на Джинджър ще бъде там, Джинджър е истински агент от ФБР, а дядо й е бивш полицай от Бостън. Не се сещам да има нещо по-безопасно от това.

— Това е добре, Марти. Пази я, става ли?

— Разбира се, мило. И ти се пази. Почивай си днес и утре, за бога. Трябва да си върнеш силите, нали така?

— Ще почивам.

Сбогуват се и затварят.

— И сега какво? — пита Пийт. — При ченгетата ли отиваме?

Рейчъл си връзва косата на опашка.

— Кайли е на сигурно място, но те ще тръгнат след нас. Трябва да се махнем от тази къща.

— Какъв е планът? — пита Пийт.

— Ще свалим приложението и ще видим дали работи. Ако успеем да ги открием, ще запишем къде се намират и ще се обадим в полицията.

— А ако не успеем?

— Ще се обадим на Джинджър и ще й разкажем всичко, след което ще я помолим да вземе Кайли в Програмата за защита на свидетели. После, предполагам, ще се предадем.

Пийт я поглежда.

— Колко време имаме според теб?

— Не знам. Няколко часа? Да започваме — казва Рейчъл.

Тя включва приложението на Ерик. Свалено е успешно, но когато се опитва да го отвори, на екрана на телефона й изскача съобщение: "За да тръгне приложението, трябва да вкараш следващото число от следната последователност: 8, 9, 10,15,16, 20… Ако вкараш грешното число, телефонът ти ще се заключи и всички устройства, свързани с профила ти, ще бъдат блокирани за двайсет и четири часа".

Рейчъл показва съобщението на Пийт.

— Това е сложна технология. Ако не вкараме вярното число, ще прецакаме всичко — казва той.

— Виждаш ли закономерност в последователността? Позната ли ти е?

Пийт поклаща глава.

— Не са прости числа. Не са суми от числата преди тях. Не е от последователностите, които са ми познати.

— Имаме право само на един опит. Ако не успеем, няма да можем да направим нищо до утре.

— А утре ще бъде прекалено късно, по дяволите.

— Осем, девет, десет, петнайсет, шестнайсет, двайсет — изрежда Рейчъл.

— Ще потърся в Гугъл — решава Пийт, но единствените резултати, които излизат, са линкове към образователни клипчета за деца, които се учат да броят.

Рейчъл затваря очи и се опитва да помисли. На какво се основава последователността? Прилича на нещо, което е виждала и преди.

— Допълнителен протокол за сигурността на този етап е безсмислен, нали, Пийт? — пита тя. Мисли на глас: — Тоест, Ерик знае, че аз съм единственият човек, който ще свали приложението, нали?

— Така е — съгласява се Пийт.

— А може би и Веригата, ако оттам са успели да се сдобият с бележника и са започнали да го дешифрират. В такъв случай що за код би могъл да използва, за да улесни мен, но да затрудни тях?

— Не знам — отвръща Пийт.

Рейчъл оставя телефона на масата и започва да крачи из хола. По прозореца на покрива барабани дъжд. Отвън долита звукът на сигнала за мъгла на бреговата охрана.

— Нещо, свързано с философия, може би? — предлага Пийт.

— Единственото, което той знае за мен, е, че имам рак, че имам дъщеря, и че любимият ми отбор е… по дяволите, сетих се!

Ти взима телефона и вписва числото 23.

На екрана грейва съобщение: "Това е вярното число. Задействай приложението, след като вкараш потребителското си име".

— Двайсет и три? — казва Пийт. — Не разбирам. Просто число е, но двайсет не е просто.

— Извадени от обращение номера от отбора на Янкис. Никой от Бостън не би се сетил, но фен на Янкис ще се сети — обяснява тя.

Приложението отваря карта на източното крайбрежие на Щатите. Простичко е и лесно за употреба. Има зелено копче с текст "Започни проследяване" и червено с текст "Завърши проследяване". Простотата обаче скрива доста хитроумни математически изчисления и статистически анализи.

— Какво е потребителското име? — пита Пийт.

Рейчъл написва "Рейчъл".

"Потребителското име не е разпознато. Имате още: два опита" — пише на екрана.

Тя написва "Ерик".

"Потребителското име не е разпознато. Имате още един опит."

Написва "Ариадна".

Екранът се изпълва с думи.

"Добре дошла, Ариадна. Приложението би трябвало да работи с телефонни съобщения и разговори. Бетаверсията ще свърши работа донякъде и с някои криптирани приложения за обмен на съобщения. Просто натисни червеното копче, докато говориш по телефона, и приложението ще опита да установи местоположението на антената, намираща се най-близо до телефона, от който са ти звъннали. Колкото по-дълго разговаряш със събеседника си, толкова по-точни ще бъдат резултатите."

Тя показва съобщението на Пийт. Той го прочита и кимва.

— Значи, ако им пратиш съобщение през уикр и те ти отговорят там, може и да не стане.

— Май така излиза.

— Ако не ни притискаше времето, щях да предложа да изчакаме до утре. Неделя сутрин, рано е, хората са си вкъщи. Но в събота следобед…

— Сега или никога. Трябва да рискуваме.

— Добре тогава.

— Да започваме — казва Рейчъл.

Тя натиска иконката за уикр на телефона си и започва да пише.

"Мислех си какво ми каза в Деня на благодарността. Искам да разбера дали има начин да изляза от Веригата завинаги. Сънувам кошмари. Дъщеря ми има ужасни болки в корема. Може ли по някакъв начин да се откупим от Веригата за постоянно? Благодаря."

Тя показва съобщението на Пийт и го праща на уикр потребител 2348383hudykdy2.

След десет минути получава известие, че събеседникът й пише отговор. Натиска "Започни проследяване" и приложението "ловец унищожител" на Ерик се включва веднага.

"Каква приятна изненада! Малко е рано за коледни подаръци, не мислиш ли? Със съжаление се налага да те уведомя, че не предлагаме услугата, за която питаш" — пише в съобщението.

Джипиес картата на телефона на Рейчъл светва, но после не се случва нищо. Картата замръзва и приложението гръмва. Тя удря по екрана, но нищо не става.

— Не се получи — казва тя.

— Той не очакваше, че ще се получи с криптирани приложения. Каза, че по-лесно проследява телефонен разговор.

— Ако кажа "Обадете ми се, моля" със сигурност ще заподозрат нещо — разсъждава Рейчъл.

Хрумва й нещо.

— Знаеш ли, Ерик може да е бил луд? Да не е очаквал изобщо, че приложението ще проработи.

— В МТИ не вземат на работа глупаци.

— Това не пречи да е бил луд. Може скръбта да го е подлудила.

— Мислиш ли, че би могла да рискуваш още един опит, без да ги ядосаш?

— Какво значение има? Щом видят името ми в бележника, ще тръгнат насам.

— Не сме сигурни, че бележникът е у тях. Може да го е скрил в сейф или нещо подобно.

Рейчъл поглежда през прозореца.

— У тях е — казва. — В момента го четат. Рано или късно ще съберат две и две.

— Аз съм виновен. Много съжалявам — казва Пийт.

— Без теб нямаше да си върна Кайли, Пийт.

Рейчъл отново отваря уикр.

"Трябва да има някакъв начин да изляза от Веригата завинаги. Нещо, което мога да направя за вас, или сума, която мога да ви платя. Някакъв начин да приключим всичко окончателно, за да знам, че с дъщеря ми сме в безопасност. Моля ви, в името на дъщеричката ми, кажете какъв е той" — написва тя и праща съобщението.

Този път отговорът идва само след две минути. Отново идва през уикр, а не през телефона. Тя включва приложението на Ерик.

"Май си доста глупава. Кое беше първото нещо, което ти казахме? Че не става дума за пари. Става дума за Веригата. Тя трябва да продължи вечно. Ако се изгуби и една брънка, Веригата се къса. Схвана ли, глупачке?" — отговаря 2348383hudykdy2.

Алгоритъмът търси и рекалибрира, джипиес локаторът на Ерик светва, но накрая приложението за втори път гръмва без резултат. Телефонът на Рейчъл замръзва и се налага да го изключи и пак да го включи.

— Нищо — казва тя.

— Мамка му!

— Ще пробвам още веднъж.

"Моля ви, умолявам ви. В името на семейството ми, има ли нещо което мога да направя, за да изляза от Веригата?" — пише тя.

Показва съобщението на Пийт.

— Прати го — казва той.

Тя изпраща съобщението. Този път отговорът се забавя. Минават пет минути. Десет.

— Е, значи това беше — казва Рейчъл.

Айфонът й иззвънява. Тя започва да тършува, за да го стигне, и го изпуска на пода. Той пада на ръб и екранът му се напуква.

— Мамка му! — изкрещява Рейчъл, сграбчва телефона и включва приложението на Ерик. — Ало?

Непознатият номер е. Гласът, както обикновено, е изкривен.

— Има едно нещо, което можеш да направиш за нас, Рейчъл. Защо не вземеш да се гръмнеш, тъпа кучко!

Ловецът унищожител светва и започва да увеличава район в Масачузетс на север от Бостън.

— Моля ви, аз…

— Сбогом, Рейчъл! — казва непознатият глас.

Дръж я на телефона — казва Пийт само с устни.

— Чакай. Не затваряй. Знам някои неща за теб. Открих някои неща — казва Рейчъл.

Следва пауза, преди гласът да попита:

— Какви неща?

Рейчъл мисли трескаво. Не иска да я свържат с Ерик, в случай че не са намерили бележника. Какво би могла да открие за Веригата без негова помощ?

— Жената, която отвлече дъщеря ми, се казва Хедър. Съпругът й неволно споменал пред Кайли, че синът й се казва Джаред.

Няма да е трудно да открия жена на име Хедър със син на име Джаред.

— И какво ще направиш с тази информация? — пита гласът.

— Ще започнем да проследяваме пътя по Веригата назад.

— Това би означавало да подпишеш собствената си смъртна присъда, Рейчъл. Ти си много глупава жена, която залага на карта и собствения си живот, и живота на дъщеря си.

Докато говорят, приложението се фокусира върху все по-малка и по-малка част от Масачузетс. Един намаляващ кръг, чийто център е на юг от Ипсуич и на север от Бостън.

— Не искам да създавам проблеми. Аз… аз просто искам отново да се почувствам в безопасност — признава тя.

— Ако някога отново се свържеш с нас, ще бъдеш мъртва до края на деня — казва гласът.

Разговорът прекъсва.

Но приложението си е свършило работата. Обаждането е направено в района на остров Коут, насред мочурищата на община Есекс. Най-близката антена е на самия остров. Рейчъл снима картата и я показва на Пийт.

— Това е! — провиква се той.

— Да тръгваме! — подканва го Рейчъл.

Профучават по шосе А1 през Роули и Ипсуич. В Ипсуич се качват на шосе 133, тесен път през мочурищата.

Движат се възможно най-близо до остров Коут, но към самия остров няма пътища, затова, ако решат да стигнат до антената, ще трябва да вървят. Тук, в ниското, мъглата не е толкова гъста, но дъждът е леден и ги бие в лицата, носен от океанския вятър.

Паркират пикапа и излизат. Обличат си палтата и ботушите за прехода в мочурищата. Пийт е въоръжен с ловджийската пушка, глока, 45-калибровия колт и две светлинношумови гранати, които според него могат да му влязат в работа. Рейчъл взима пушката. Цялата трепери. Толкова я е страх, че й е трудно да диша.

— Не се притеснявай, Рейч. Днес няма да си създаваме проблеми. Отиваме само да проучим мястото. Както казваш, ще огледаме и ще се обадим на федералните.

Тръгват по някаква пътека към мочурливата местност в близост до острова. Въпреки дъжда и студа тук изненадващо е пълно с насекоми. Земята встрани от пътеката е обрасла гъсто с храсти и дървета и това създава неприятно клаустрофобично усещане. Тук-там се мярка река Ин, гъста и ленива, скрита под слой кафяви водорасли. Ин е приток на по-голямата Мискатоник, която се вие из мочурищата някъде на север. Цялата местност е сякаш вдлъбната, свличаща се към някакъв невидим център на тежестта. Нещо подобно на испански мъх виси от дърветата. По клоните крякат птици, а зимата не е успяла да заличи облаците от хапещи насекоми.

Рейчъл се страхува. Приближават се. Тя го усеща. Сънищата, стиховете от песни и кошмарите до един водят насам. Предупредили са ги да не си пъхат носа във Веригата, но ето я, следва Веригата, следва нишката на Ариадна. Лабиринтът обаче няма толкова лесно да разкрие тайните си.

Обхождат блатата и мочурищата по Коут цели три мразовити часа, но не откриват нищо.

Няма антена.

Няма базова станция.

Няма почти никакви признаци на цивилизация.

Спират на някаква поляна, пият вода от бутилките си и продължават. Минават още няколко влудяващи часа. Когато пада мрак, вече са мокри до кости, изтощени до смърт и изпохапани от насекомите. Рейчъл дори не е сигурна дали са все още на Коут, на континента или на друг остров в съвсем друга речна система. Прекосили са стотици ручеи и пътеки. Тя е смазана от умора. Пациентите на химиотерапия не ходят на многочасови разходки из мочурища през декември.

Диша с мъка.

Умира точно тук и сега, насред блатото. Пийт не бива да го разбере.

Вдига поглед към заплашителното небе. Отрупано е със сиво-черни зловещи облаци, простиращи се чак до хоризонта на запад.

— В прогнозата не казаха ли, че ще вали сняг? — пита тя.

— Може би, да. Най-добре да не сме тук, когато завали.

— Ако искаш да построиш антена за мобилни телефони, къде ще я сложиш? — пита го Рейчъл. — Ти си инженер.

— На високо — отвръща Пийт.

— Тук има ли някаква височина?

— Може би онзи хълм там? — сочи Пийт.

Хълмчето е ниско, може би на десетина метра надморска височина. И на петстотин метра през гъсталака.

— Защо не?

На две трети от пътя са, когато започват да виждат очертанията на антената. Паднала е или може би е потънала частично и се е килнала към земята.

Стигат на върха на хълма задъхани.

Оттук се вижда цялата речна система на Ин, простряла се на запад. Болнаво зелената наносна долина е огромна, вони ужасно и изглежда зловещо, сякаш крие под себе си изгубен пиратски град, който само чака някой да го извади от собствените му миазми.

Сърцето на Рейчъл замира.

Какъв точно е бил планът на Ерик? Какво е очаквал да направят, след като открият най-близката антена до мястото, откъдето са й се обадили от Веригата?

— И сега какво? — пита тя Пийт.

Той поглежда облаците и свежда поглед към часовника си. Пет часът е. Цял ден са прекарали в обикаляне на острова. Студено им е, мокри са и той не иска Рейчъл да прекара цяла нощ в блатата. Не и без съответната екипировка, щом се задава снежна буря.

Има и други проблеми. Тази сутрин сгреши с идеята да си бие само две трети от обичайната доза. По кожата му плъзват мравки. Очите му са сухи. Поти се обилно. Още не е станало съвсем зле, но ще стане. Трябва да си бие дозата. Скоро.

— Как мислиш, да приключим за днес, а? — предлага той.

Рейчъл поклаща глава. Толкова са близо. Тя трябва да ги открие, преди те да дойдат. Няма да имат друга възможност. Трябва да го направят сега.

— Да приключим за днес? — повтаря Пийт.

— И после какво?

— Ще отидем във ФБР. Ще им разкажем всичко. Ще ги оставим те да търсят къщата.

— Ще ни вкарат в затвора.

— Семейство Дънлийви може да решат да не съдействат на полицията — казва Пийт.

Рейчъл поклаща глава.

— Те ще ни помогнат само ако разберат, че с Веригата е свършено.

Пийт кимва.

— Какво е онова до реката, на север? — пита Рейчъл и взима бинокъла на Пийт. — Хижа?

Оглежда постройката.

Тя е на около километър и половина от тях. Голяма стара къща с веранда, която я заобикаля цялата. Между нея и антената няма никакви препятствия.

— Определено си струва да я огледаме — казва Пийт. — Но ще трябва да минем през още един-два потока.

Преминават през леден поток, в който водата им е до бедрата, и продължават през рехава горичка, докато стигат на неколкостотин метра от къщата. Тя е голяма и някои части от нея в близост до реката са качени на колове. До нея има няколко запуснати селскостопански постройки по-навътре в мочурището, на изток. Под верандата, в северната част на къщата са паркирани няколко коли.

Косъмчетата по врата на Рейчъл настръхват. Нещо в това място крещи финал.

— Какво искаш да направим, Рейч? — пита Пийт.

— Хайде да пробваме да се приближим още малко. Ако успеем да видим номерата на колите…

— Ще трябва да пълзим. Да се придържаме ниско над земята. Тук няма толкова много растителност, може да ни видят — казва Пийт.

Рейчъл мята пушката си на рамо, допива си водата и запълзява след Пийт към къщата. Теренът е влажен, обраснал с къпини, трънаци и храсти пясъчни сливи. След трийсет секунди и двамата са изподрани до кръв. Започва да вали сняг. На сто метра са.

Постройката е грозна, ъгловата, с разностилни пристройки от различни епохи с различни видове дървесина. Неотдавна е била разширена, за да смести още две стаи, както изглежда, на втория етаж.

Пийт изважда бинокъла и се опитва да разчете номерата на колите под къщата, но не успява да различи символите.

— Рейчъл, ти виждаш по-добре, можеш ли да ги разчетеш?

Тя оглежда колите. Има мерцедес, два пикапа и тойота.

После вижда някой да излиза на верандата.

— Кайли! О, боже мой! — изпищява тя.

Трескаво се изправя на крака и се затичва към къщата.

— Какво става, по дяволите? — вика Пийт изумен.

Тя има двайсет метра преднина, но Пийт я настига за секунди. Събаря я и тя пада зад един стар пън.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — пита Пийт и я обръща с лице към себе си.

Тя се бори яростно, за да се освободи.

— Хванали са Кайли! Хванали са я! Видях я на верандата — казва Рейчъл, останала без дъх.

Пийт поглежда над пъна към верандата. Там няма никого.

— Объркала си се.

— Тя беше! Видях я!

Пийт поклаща глава. Няма начин хората от къщата да са хванали Кайли. Тя е с Марти и той ще я опази. Рейчъл диша тежко.

— Не е Кайли — прошепва Пийт. — И мога да го докажа. Нали сложихме джипиес чипове в обувките й? Ще ти покажа точно къде се намира Кайли и ти обещавам, че няма да е тук.

— Покажи ми — сопва се Рейчъл. — Знам какво видях.

Пийт отваря джипиес приложението и показва на Рейчъл, че Кайли не е дори наблизо.

— В Бостън е.

Рейчъл поглежда телефона. Няма съмнение, джипиесът мига в центъра на Бостън, не тук.

— Сигурна бях, че е тя.

— Хайде, да се върнем под храстите, преди да ни видят — подканва я Пийт.

Гимназия "Инсмут". Джинджър участва в Деня на кариерата.

— Е, каква мислиш да станеш, Маргарет?

— Искам да стана агент във ФБР, като баща си.

— Това е похвално, милинка, но ще трябва да се постараеш повече по някои предмети.

— Кои?

— По английски си отличничка, но по математика и точните науки ще трябва да поработиш повечко. Брат ти ще ти помогне, не се съмнявам.

— Да, той много си пада по тези неща.

Оливър помага на Джинджър с домашното в голямата порутена къща на дядо им до брега на Ин. Отворени врати, капани за мравки и буболечки през лятото. Печки на дърва, студ и керосинови печки през зимата.

Даниъл учи близнаците да ловуват из тъмните кътчета на долината Мискатоник. После учи близнаците как да дерат, опушват и съхраняват месото. Разказва на децата стари полицейски истории. Стари военни истории.

Джинджър и Оливър работят усърдно и двамата ги приемат в Бостънския университет. Даниъл се гордее с тях. Оли учи софтуерно инженерство. Джинджър учи психология.

И двамата се справят много добре. Единствената лъжичка катран в кацата с меда са парите, които се е наложило да вземат назаем за висшето си образование. Даниъл не е богат и те са израснали в бедност.

След завършването обаче на Оливър му предлагат работа в половин дузина чисто нови фирми от Силициевата долина, а на Джинджър й предлагат работа във ФБР, ЦРУ и Агенцията за контрол на тютюневите изделия, огнестрелните оръжия и експлозивите. Джинджър започва работа в Бюрото. Там я посрещат много топло — още помнят баща й с добро. Такава загуба, да си отиде толкова млад…

Джинджър работи здраво и се издига бързо. Създава си връзки. Познавах баща ти. Беше страхотен агент. Двамата с него някога…

Джинджър работи денонощно. Бавно се издига по йерархията. Понякога се чуди дали прави всичко това за себе си, или за да зарадва дядо си, или пък може би като реакция на отношенията с баща си.

Ходи на курсове в Отдела за поведенчески анализ в Куонтико, където им преподават всякакви психолози и детективи, които могат да й помогнат да стигне до отговорите на въпросите, които я вълнуват, стига да поиска. Един от преподавателите им цитира немския поет Новалис: "Навътре сочи пътят, изпълнен с тайни". Цитатът й харесва и й се приисква някой ден да тръгне по този път навътре и да открие причината защо е такава, каквато е, но това пътуване ще направи сама. Никога няма да довери миналото или мислите си на някакъв психолог.

Оливър се мести в Калифорния, където работи първо в "Епъл" после в "Юбер", и накрая за няколко по-високорискови фирми, в които е и частичен собственик. "Стига и една да направи удар и ще станем милионери."

Стига и една да направи удар… Две от фирмите, в които работи, фалират една след друга.

Това няма значение.

Джинджър е измислила друг начин за печелене на пари.

Големи пари. Голяма власт.

Джинджър чува за братята Халиско някъде около 2010.

Братята Халиско са внесли на север от границата с Мексико напълно нов метод за дистрибуция на хероин. Картелите и бандите са прекалено страховити за средната класа на Америка. Братята Халиско са разбрали това и са осъзнали, че съществува огромен нов пазар за продукта им, стига да подходят към клиентите по правилния начин.

Раздават безплатен хероин пред клиниките за ветерани, метадоновите клиники и аптеките, за да си изградят клиентела. Хиляди лекари предписват оксиконтин без реална причина, което е създало огромна потребителска база от хора, пристрастени към опиати и обезболяващи, които в момента са на ръба на паниката, след като Агенцията по контрол на наркотиците най-сетне е започнала да ограничава употребата на наркотични вещества.

Хероиновата смола запълва нововъзникналата празнина. Хероинът действа по-добре от оксиконтина и метадона и е безплатен, поне в началото. Освен това момчетата, които го раздават, не са страшни. Дилърите не носят оръжия и щедро раздават усмивки.

В рамките на две години картелът на Халиско вече обслужва над един милион клиенти. Бизнесът се разраства в други престъпни области.

Джинджър се озовава в екип за разследване на картела. Проучва връзките на Халиско с бостънската мафия. Благодарение на информация, споделена от доносници, и на работата на ФБР кланът Патриарка залязва, но картелът на Халиско изгрява.

Джинджър попада на схема за отвличания, разработена от картела, при която те отвличат длъжниците си и ги държат, докато семейството им не плати дълга. В схемата съществува и хуманен елемент: друг член на семейството може да заеме мястото на длъжника. Този модел на Халиско работи с минимална употреба на насилие, но видяла в него неизползван потенциал, Джинджър се замисля дали не може да модифицира модела за собствените си цели.

Спомня си колко ефективни са били верижните писма от детството й. Обсъжда въпроса с Оли. С помощта на гениалния му мозък на програмист Веригата се ражда в Бостън през 2013. Успехът не идва мигновено. В началото има известни проблеми. Веригата е малко прекалено кървава.

Тъй като трябва да се дистанцират от мокрите поръчки, те използват биячи от картела на Халиско и от Тихуана, които отчаяно се нуждаят от пари. Не знаят кой е работодателят им. Тайнствената жена, която дърпа конците, е известна сред тях като Mujer Roja или Muerte Roja[17]. Говори се, че е жена на шеф на картел. Говори се, че е янки, но последователка на Nuestra Senora de la Santa Muerte[18].

Биячите на Халиско и онези от Тихуана малко прекалено си падат по насилието. Не разбират, че операциите в Съединените щати изискват финес. В ранните дни на схемата убийствата са прекалено много. Цялото нещо е на ръба на провала.

Джинджър разкарва мексиканските убийци и използва контактите си в умиращия клан Патриарка. Те разбират американския начин на убиване. Занимавали са се именно с него десетилетия наред. Накрая Веригата започва да работи като добре смазана машина.

Нещата започват да улягат. Убийците на Патриарка са елиминирани и Веригата започва да се саморегулира. Джинджър праща писмата.

Джинджър се обажда по телефона.

Джинджър поръчва отвличанията.

Веригата се разраства до схема за милиони долари, включваща изнудване, отвличания и тероризъм, но се управлява като семеен бизнес от Оливър и Джинджър.

— Това — казва Оли — е шибаният "Юбер" на отвличанията. Клиентите вършат по-голямата част от работата.

Ако можеха да излязат с фирмата си на борсата, казва той, сигурно ще струва десетки милиони. Но и така им харесва. Изплащат си студентските заеми. Забогатяват. Отварят си банкови сметки в Швейцария и на Каймановите острови. Веригата работи без грешка и е подсигурена отвсякъде.

Оливър е провел няколко задълбочени анализа на риска от срив във Веригата и е открил само три области, в които хипотетично биха могли да се появят проблеми.

На първо място е често ленивият подход на Джинджър към работата. Оли й е казал да използва различен уикр профил, нов телефон еднодневка и нов биткойн акаунт за всеки нов етап от Веригата. Но сестра му невинаги следва съвета му. Това отнема много време и усилия, затова тя обикновено сменя профилите и акаунтите веднъж месечно. Освен това й е казал никога да не се обажда на мишените на Веригата от работното си място или от къщата си в Бак Бей, или от къщата на Даниъл на брега на Ин.

Тя обещава да се постарае повече, макар да й е трудно да си върши работата в Бюрото, да учи за доктората си и да управлява сложно престъпно предприятие едновременно. И все пак между тях и Веригата има няколко нива на криптиране. Криптиране, Фарадееви кафези, фалшиви профили…

Втората област, която предизвиква тревога, е склонността на Джинджър да използва Веригата за лични цели. Правила го е вече три пъти (доколкото знае Оли). В идеалния случай личното и бизнесът никога не бива да се смесват, но при наличието на човешки същества в схемата границата между тях неизбежно се размива. Установяването на правила за избягването на това размиване от своя страна неизменно би се приело като условно и само препоръчително от създателя на схемата.

Някои от личните цели, за които Джинджър използва Веригата, се преплитат с третата област, която притеснява брат й: сексуалния живот на Джинджър.

Оли разбира, че по отношение на интимните връзки е малко особен. Никога не е имал сериозна приятелка и никога не се е влюбвал. Интроверт е и не обича сбирките и физическия контакт с други хора. Може би хипитата наистина са объркали химическите процеси в мозъка му в ранното детство?

Джинджър, от друга страна, е много отворена към света. Двамата биха били много подходяща двойка във всяко изследване на близнаци. Имала е гаджета в гимназията и в университета, а откакто започна работа в Бюрото, е излизала с дузина различни мъже, двама от които женени.

Сексът е важен. Оли разбира това с разума си. Сексът е жокерът, който поддържа ДНК на бозайниците в състояние на постоянна промяна, за да е винаги на крачка пред всички вируси и патогени, опитващи се да заличат животинския вид от лицето на Земята. Оли разбира това на научно и математическо ниво. Но сексът си остава явление с твърде много непредвидими последици, а любовта — да пази господ — има още повече непредвидими последици.

Властта води до развала, а абсолютната власт води до абсолютна развала. А когато смесиш властта със секса, е, тогава се получава това, което Джинджър няколко пъти е правила с Веригата. Няколко пъти я е хващал да използва информация от базите данни на ФБР за цели, несвързани с Веригата. Подозира, че има и други случаи, за които така и не е разбрал.

Това не е добре.

Той трябва да я накара да прекрати всичко това.

Оливър седи в кабинета на дядо си с бележника на Ерик Лонрот в ръце. В камината гори огън. През прозореца се вихрят снежинки.

Внимателно разглежда бележника. Изглежда като копие на предишен бележник. Дори може би няколко бележника. Ерик е работил доста време по тази задача. Оли знаеше, че някой проучва Веригата и подозираше, че този някой може да е именно Ерик. Този човек успя да се изплъзне на твърде много "опашки", пратени от Веригата, за да е невинен, а и много резултати от търсенето в интернет и анализите водят право към компютри в МТИ.

Не успяха да намерят лаптопа или телефона на Ерик, но бележникът беше у него.

Ерик си е направил труда да запише повечето си наблюдения с шифър. Оли не се притеснява от това кой знае колко. Няма шифър, създаден от човек, който да не може да бъде дешифриран. Освен това горкият стар Ерик явно се е размекнал в последните седмици на живота си, защото вместо да шифрова внимателно всичките си записки, той просто ги е записвал на руски или иврит. Сякаш това ще попречи на някого да ги прочете. Клетият заблуден глупак!

Оли разглежда тези последни записки и не се впечатлява. Ерик не е стигнал далече в работата си. Не е набелязал заподозрени, не е открил връзката с братята Халиско, размислите му се лутат във всякакви посоки.

Няколко от последните записки са просто случайни думи и имена. Споменава се някакво приложение, разработено от него, но не се казва какво е предназначението на въпросното приложение. Последната записка очевидно е направена съвсем скоро може би само преди няколко дни.

Тя гласи следното:

Дума, която означава "овца" на иврит.

Дума, която на английски е "Рейчъл".

Оли въздъхва и поглежда през прозореца.

Марти, новото гадже на Джинджър, има бивша жена на име Рейчъл, нали така?

Тази малка семейна сбирка ще се окаже доста по-интересна, отколкото е очаквал. Оли взима телефона си и пише на сестра си: "Джинджър, ще ми направиш ли услугата да дойдеш да поговорим, когато ти се отвори възможност?"

Рейчъл се опитва да се обади на Кайли, но не успява.

— Няма сигнал — казва тя. — Слава богу, че е в безопасност.

Пийт обаче изглежда разтревожен.

— Мамка му! Може и да не е — казва той.

— Какво има?

— Виж датата на джипиеса в маратонките й.

— О, боже! Девет часа в магазина на "Адидас" в Бостън! — възкликва Рейчъл. — Знам какво е станало. Купила си е нови маратонки, изхвърлила е старите и е забравила за джипиеса.

— Но как са могли да я отвлекат от търговския център посред бял ден? Не звучи логично — отбелязва Пийт.

Рейчъл се срива.

Целият й свят се изплъзва изпод краката й.

Отново.

И този път вината е стопроцентово нейна. Те я предупредиха. Казаха й да престане да си пъха носа където не трябва, а тя продължи с идиотския си план.

Призлява й.

Завива й се свят.

Лошо й е.

Разтърсват я сухи позиви за повръщане.

Старите мисли: Глупава крава! Тъпа кучка! Защо просто не умря, когато имаше възможност? Всички щяха да са по-добре без теб.

Отвлекли са красивата й невинна прекрасна дъщеря.

Тя е виновна.

Тъпа, тъпа, тъпа, тъпа!

Но край с това.

Сваля пушката от рамото си. Ще влезе през задния вход под верандата. Ако трябва, ще стреля по ключалката, ще избие всички в къщата и ще спаси дъщеря си.

Избърсва снежинките от лицето си и тръгва към къщата.

— Къде отиваш? — пита Пийт.

— Да взема Кайли.

— Не знаеш кой е вътре — отбелязва той.

— Не ме интересува. Ти, ако искаш, стой тук, но аз отивам — казва Рейчъл.

Пийт я хваща за ръката.

— Не. Ще отидем и двамата. Изчакай тук две минути, а аз ще разуча терена.

— Идвам с теб.

Пийт поклаща глава.

— Аз съм експертът, Рейчъл. Минах курс по рекогносцировка в морската пехота. Правил съм го много пъти.

— Идвам с теб.

— Задръж за две минути, става ли? Само ще огледам.

— Две минути?

— Две минути. Ще ти сигнализирам, когато стигна под верандата. Чакай тук.

Пийт знае, че би трябвало да свърши цялата тази работа сам. Какви ги мислеше, да вземе със себе си човек с раково заболяване?

Промъква се през откритото пространство към навеса за коли под къщата. Там са паркирани пет коли: бял мерцедес, червен мустанг, два пикапа и една тойота. Това може да означава, че къщата е пълна с хора. Снишава се и минава покрай колите. Включва се сигнална лампа и Пийт замръзва, но никой не идва да провери защо се е включила и той бавно продължава напред. До навеса има гараж, а до гаража са входната врата и големите прозорци на хол на долния етаж. Пийт не може да рискува да мине покрай тях, затова се връща по пътя, по който е дошъл. Пробва вратата до гаража. Заключена е. Вратата на самия гараж обаче не е затворена докрай. Има около сантиметър между земята и долната й част. Той ляга по корем и пъхва пръсти в пролуката. Ако просто вратата е заяла, това няма да им свърши работа, но ако е повреден механизмът за затваряне…

Той пъха и двете си ръце в пролуката и опитва да повдигне вратата. Тя плавно започва да се вдига.

Ето откъде ще влязат, в стила на морската пехота, смесен с градска война. Влизаш, проверяваш помещението, минаваш, на следващото, прочистваш ниво след ниво, докато не провериш цялата сграда. Числеността на потенциалните врагове е неясна, но двамата с Рейчъл могат да разчитат на елемента на изненадата. Той се изправя на крака и залита.

О, не!

Вие му се свят.

Кожата му гори.

Гладът е.

Сутринта се прецака. Не може изведнъж да започнеш да си сменяш дозата, Пийт, би трябвало да го знаеш.

Скоро по краката и ръцете му ще плъзнат милиони мравки, ще влязат в устата му, ще се спуснат по гърлото…

Спри! — казва си той. — Спри веднага!

Що за наглост е да се прави на герой! Рейчъл щеше да се справи по-добре с разузнаването при тези обстоятелства. Трябва да се върна — мисли си той, обръща се и се блъсва в мъж с пушка в ръката.

— Аха, помислих си, че чух нещо — казва мъжът.

Пийт обмисля следващия си ход, но вместо да го обмисля, трябваше да го предприеме. Да го удари по главата с фенерчето. Да го ритне в коляното. Да го шибне в лицето с приклада на пистолета си. Да извади този страж от строя. Но не прави нищо подобно. Твърде бавен е. Твърде бавен не защото е стар или му липсва мускулна памет. Твърде бавен е, защото се е увредил с оксикодон и хероин и с всеки друг опиат, до който е можал да се докопа.

Сега на Пийт му минава същата мисъл като на Рейчъл: Ти си тъп, тъп, тъп, тъп. Тъп и слаб. Мъжът отстъпва крачка назад и насочва пушката си към лицето на Пийт.

— Пусни фенерчето и пистолета — нарежда.

Пийт пуска фенерчето и деветмилиметровия пистолет.

— А сега с два пръста извади онзи от колана си и го пусни при другите.

Пийт изважда скъпоценния си 45-калибров колт и го пуска на пода върху снежинките. Сега се чувства гол. Колтът е принадлежал на дядо му, който е служил във флота. Старецът е стрелял с него в пристъп на гняв само веднъж — по камикадзе, врязал се в кораба му по време на битката за Окинава. Пистолетът беше талисман на Пийт в Ирак и Афганистан.

— Мамка му! — казва той.

— Така си, е приятелю, затънал си с двата крака. Даниъл хич не обича някой да влиза в частната му собственост. И като казвам "хич не обича", нямам предвид, че ще те предаде на местните ченгета. Сложи си ръцете на главата.

Пийт слага ръце на главата си.

— Станало е недоразумение. Изгубих се — започва той, но мъжът му прави знак да млъкне.

— Ще видим какво мисли Даниъл по въпроса. Днес има гости, внуците му. Не ми се вярва, че ще се зарадва да те види. Застани на колене и дръж ръцете си на главата.

Пазачът го ритва по гърба и Пийт пада на земята.

Земя. Чакъл. Сняг.

Пийт мисли трескаво. Опитва се да мисли. Не му хрумва нищо.

— А сега си лежи, момче, докато звънна в къщата и всички дойдат тук.

Когато влиза в просторната ремонтирана спалня, Джинджър се чувства доста доволна от себе си. Веригата е неутрализирала заплахата Ерик Лонрот, а новото й гадже се разбира прекрасно с Даниъл. И двамата са запалени фенове на Ред Сокс и Марти може да говори за Тед Уилямс, Карл Ястржемски и Роджър Клемънс като познавач. Даниъл каза на Марти, че може да го нарича Ред, което е рядка чест.

Гостуването му тук е плод на доста сериозно решение. Тя не води всеки свой партньор да се запознае с дядо й и брат й. Но Марти О'Нийл е специален. Забавен е. Умен също — Харвард, и то право в Харвард. Много е привлекателен за онези, които харесват тъмнокоси зеленооки мъже от ирландски произход. Тя е от тях.

Вярно, че има дъщеря, тринайсетгодишна дъщеря, леко дразнеща тринайсетгодишна дъщеря, но скорошните изпитания очевидно са оставили своя отпечатък върху нея и тринайсетгодишната дъщеря видимо се радва на баща си и на новата му приятелка със страхотната работа и готино отношение към нея.

Оливър, без съмнение, ще побеснее, ако разбере, че е открила Марти, като го е проследила през Веригата, но пък Марти не е точно жертва или нещо подобно. Бившата му жена не го е замесвала. Освен това попадна на фейсбук страницата му, общо взето, случайно, докато проучваше жена му.

Вярно, използва Веригата, за да се отърве от предишната приятелка на Марти, Тами, но нищо повече.

Засега.

Ако Оли знаеше колко пъти е използвала информацията от Веригата за собствените си малки приключения, без съмнение, би изпаднал в криза, но какъв е смисълът да имаш достъп до такава власт и да не я използваш? Не е лошо да топваш пръст в нея от време на време. Обратното би било странно.

В края на краищата, Веригата е нейно творение. Нейна идея. Всичките приказки на Оли за излизане на борсата и милиони са само приказки и нищо повече. Но точно Веригата купи на Оли къщата в Сан Франциско, нейната къща в Бостън и апартамента на Пето Авеню. Веригата. Нейната идея.

Така че, ако иска да си поиграе с Марти О'Нийл, ще го направи. Марти е хубав, остроумен и забавен. Оли няма за какво да се притеснява. Тя контролира нещата. Тя е паякът. Досадната муха, разбира се, е бившата жена. Каква наглост прояви днес в уикр! Хората никога не й пишат в уикр, щом се откачат от Веригата. Обикновено са преизпълнени с благодарност. С благодарност и страх. Може би ще е по-добре, ако бившата жена изчезне. Ще е достатъчно едно телефонно обаждане или съобщение: Добавихме ново условие за безопасното връщане на детето ви. На остров Плъм, Масачузетс, живее жена на име Рейчъл Клайн О' Нийл — отървете се от нея до края на седмицата. Тялото не бива да бъде открито.

Рейчъл може да бъде заличена от картината по всяко време.

— Децата изглеждат доволни. Ей сега видях Кайли на верандата — казва Марти, приближава се към нея отзад и я целува по тила.

Джинджър се обръща към него и той я прегръща.

— Тук е идеално за Кайли. Не съм най-големият специалист по тийнейджъри на света, но ми се струва, че през последните седмици не й е лесно — продължава Марти.

— Да, дадох на Рейчъл телефона на един от терапевтите ни.

— Рейчъл също е в доста труден период, както можеш да си представиш.

Телефонът на Джинджър изпиуква, за да я уведоми, че е получила съобщение.

— Какво става? — пита Марти, докато тя чете съобщението от брат си.

— О, от Оли е. Нещо за вечерята, не се съмнявам. Сигурно дядо ще се опита да подпали къщата с барбекюто си. Задръж си мисълта, ей сега се връщам.

Джинджър върви по коридора на втория етаж към кабинета на дядо си, влиза вътре, затваря вратата и сяда. Оли я гледа с онова снизходително изражение, което понякога си придава и е в състояние да опъне нервите и на светец.

— Да? — казва тя. — Какво има?

— Пак си ползвала Веригата за личните си цели, нали?

— Не.

— Напротив.

— Всичко е за нашите общи цели.

— Знаеш какво имам предвид. Пъхала си си носа. Както направи с Ноа Липман.

— Не.

— Или онова момиче, по което си беше паднала, Лора как й беше името, преди няколко години. Горката Лора допусна най-голямата грешка в живота си, като ти отказа и после изчезна безследно след три месеца. Изчака цели три месеца, преди да пуснеш Веригата след нея. Много тактично.

— Ноа е още жив.

— Едва-едва. Не използваме Веригата за личните си отмъщения, Джинджър, обсъждали сме го.

— Не съм го направила.

— Или за да се запознаваме с хубави мъже.

Джинджър простенва. Хванал я е.

— Имаш ли представа колко е трудно човек да срещне мъж в този град? — оплаква се тя.

— Не е чак толкова трудно. Има милиони приложения за срещи.

— Значи трябва да избягвам всеки мъж с дори най-бегла връзка с Веригата?

— Да! Знаеш какви са протоколите.

— И кой ги създаде? Кой измисли Веригата?

— Говорим за сигурност, сладурче.

— Всичко това е моя работа. Не го измисли ти. Аз го измислих. Мога да правя каквото си поискам с Веригата.

Оли затваря очи и поклаща глава. Всички хубави неща свършват рано или късно — мисли си той. Дори е изненадан, че точно това е продължило толкова дълго. Всички прогнозни модели показаха, че Веригата ще издържи не повече от три години, преди да се срине. Все пак човек може да плаши определен брой хора само за ограничен период от време. Броят на хората, присъединени към Веригата, расте експоненциално, а на света не съществува схема, която да оцелее след експоненциален растеж. Типична стохастична бързо-бавна система и когато се стигне до точката на пречупване, сривът ще бъде зрелищен.

Оли въздиша тъжно и поглажда козята брадичка, която си пуска без особен успех от няколко месеца.

— Трябваше да пенсионираме Веригата преди няколко години — измърморва той. — Сериозно, за какво да я поддържаме, след като имаме достатъчно пари?

— А защо да спираме? Просто те е яд, защото аз я измислих.

— Не беше ли целта на Веригата да ни осигури за цял живот? Това е свършено.

— Това ли беше единствената й цел? — пита тя с иронична усмивка.

Той се намръщва и поклаща глава.

— Ти просто май не схващаш — казва Джинджър. Оли не може да разбере чувството да си сокол, кръжащ над нива. Оли не е истински хищник като нея. Истинският хищник понякога убива дори, ако не е гладен. — Не беше ли идеята да се изправим сами срещу целия свят? Помниш ли? — казва.

Оли още повече се навъсва.

— Добре, какво е станало? — пита Джинджър.

— Става дума за бележника — отвръща Оли.

— Нали го дешифрира?

— Не, още не съм.

— Какво тогава?

— Към края лудият Ерик не е пишел с шифър.

— И?

— Как каза, че се казва бившата жена на новото ти гадже?

— О, по дяволите!

— По някое време миналата седмица Ерик, изглежда, се е срещнал с жена на име Рейчъл.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

— Хайде, разказвай.

Сега е ред на Джинджър да въздъхне.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Нямаш никакви емоции. Като Спок си. Сигурно трябва да се прегледаш. Не е нормално.

— Имаме сериозен проблем, Джинджър. Толкова сериозен, че е редно да се замислим за напускане на страната.

— Колко имаме в Швейцария?

— Достатъчно. — Оли става и отива до оръжейния шкаф, отключва и го отваря. — Винаги съм знаел, че ако системата се срине, то ще е заради теб и смесването на емоциите с бизнеса.

Тя се усмихва.

— За бога, Оли, всичко се срива по тази причина. Не знаеше ли? С биологията не можеш да се бориш.

— Можеш да се опиташ — казва той.

В спалнята Марти гледа през панорамния прозорец към изсъхналия дъб между къщата и хилавата растителност в блатистата земя зад имота. От небето се сипе сняг на парцали и пада върху реката, живите дървета и мъртвия дъб. Пейзажът е като излязъл от проклета поема на Робърт Фрост.

Обаче е прелестно. Джинджър го е описала твърде скромно. Това не е някаква си хижа, забутана в блатото. Това е голям имот. Красива къща. Картини по стените. Скъпи неща. Старецът, Даниъл, сигурно е скътал доста пари. И, точно както каза Джинджър, е голям образ.

На децата страшно им харесва, а на Джинджър й харесва да се хвали с къщата. Тя е от свестните жени — мисли си той. Рейчъл беше грешка. И двамата бяха твърде млади. На всички разказваше, че се е влюбил в Рейчъл, след като е прочел остроумните й ревюта за книги, но това са глупости. Привличането беше чисто физическо. Всъщност никога не са имали кой знае колко общи неща.

Но когато човек мине трийсетте, може по-добре да преценява нещата. Тами беше просто флирт, но Джинджър е различна. Специална. С нея може да се установи. Да живеят в града. Да си родят още едно-две…

— Точно за теб си мислех — казва той, когато Джинджър влиза в стаята с чантичка в ръка.

Между гърдите й се вие къдрав кичур червена коса. Внезапно го обхваща желание да я събори на леглото и да я обладае.

— Джинджър, тези врати заключват ли се? Знаем, че тук обикалят деца, така че… — започва той, но нещо в периферното му зрение привлича вниманието му.

Обръща се, за да го види по-добре.

— Какво е това? — пита той Джинджър.

— Кое?

— Някой като че ли идва към къщата, ей сега се показа иззад онова дърво.

— Къде?

— Стори ми се, че видях някой да върви през снега. Да, виж… о, боже! Няма да повярваш, но, хм, мисля, че е бившата ми жена — казва Марти.

Джинджър изважда 38-калибровия "Смит и Уесън" от чантичката си и го насочва към главата на Марти.

— Вярвам ти — казва тя.

Рейчъл подпира пушката в рамото си се прицелва към пазача.

— Не мърдай — нарежда му.

Пазачът се завърта към нея.

— Уха! Спокойно, госпожо. Не мисля, че знаете какво да правите с това нещо — казва той.

— Друго ще мислиш, когато те пръсна на парчета с него — отвръща Рейчъл.

Пийт си взима 45-калибровия колт.

— Пусни оръжието, приятел — казва.

Пазачът слага пушката на земята и вдига ръце.

— Легни по очи на земята — заповядва му Пийт и мъжът изпълнява, а Пийт ритва пушката встрани.

— Няма нужда да ме наранявате. В гаража има тиксо и въже. Дистанционното за вратата е в джоба на палтото ми — бързо казва пазачът.

— Колко въоръжени има в къщата? — пита Пийт.

— Аз съм единственият…

— Никой да не мърда! — казва някой и се чува звук като от изстрел.

Включва се прожектор. Пред вратата стоят Джинджър и мъж на нейната възраст. Братът близнак — решава Рейчъл. И двамата държат пистолети.

— Рейчъл, ти ли си? Какво става тук? — пита невинно Джинджър.

Джинджър? Какво, по дяволите, става? Съмнение обхваща Рейчъл. Да не би програмата на Ерик да се е преплела с джипиеса от обувките на Кайли? Да не би Кайли да е преместила чиповете от старите в новите маратонки? Да не би цялото безумно обикаляне из блатата да е било огромна грешка?

О, боже, точно така! Ако е грешка, значи Кайли е в безопасност. Да! Рейчъл трябва да обясни ситуацията, преди някой да пострада.

— Много съжалявам, Джинджър. Всичко това сигурно изглежда откачено. Тъкмо казвах на този господин тук…

Вратата на гаража се отваря и разкрива кльощавата фигура на белокос старец, стиснал нещо, което прилича на картечница.

— Какво правите в частната ми собственост? — пита старецът.

— Дядо, ние ще се оправим — казва братът на Джинджър.

— Оли е прав, Ред, всичко е под контрол — приглася Джинджър. — Рейчъл, двамата с приятеля ти най-добре хвърлете оръжията.

— Слушайте всички, моля ви, мисля, че допуснахме огромна грешка. Съжалявам. Сложих джипиес в маратонките на Кайли. Помислих, че са я отвлекли.

— Моля те, пусни оръжието, Рейчъл. Защо, за бога, си помислила, че е отвлечена? — пита Джинджър.

— Сложно е — отвръща Рейчъл.

Джинджър е застанала точно под прожектора над вратата и Рейчъл вижда лицето й.

Вижда го ясно за пръв път.

Медночервената коса. Сините очи. Прекрасните сини очи. Студено синьо. Леденосиньо от дълбините на бездната. Сини очи, които наблюдават цялата сцена с хладно презрение.

Джинджър сякаш дори се забавлява. И тогава очите на Джинджър срещат тези на Рейчъл и двете жени се гледат сякаш цяла вечност, макар всичко да продължава може би секунда.

Но тази секунда е достатъчна.

Сега и двете се познават.

Ти.

Ти.

Рейчъл знае и Джинджър знае. Джинджър знае, че Рейчъл знае.

Приложението на Ерик не е сбъркало.

Веригата води дотук и Джинджър няма да допусне нито един от тях да си тръгне жив. Разкрили са тайната и за да я опази, Джинджър ще трябва да ги избие до крак. Рейчъл, Пийт, Марти, Стюарт и Кайли.

Рейчъл тъкмо се канеше да каже на Пийт, че е по-добре да хвърлят оръжията и да вдигнат ръце. Но, ако го направят, Джинджър ще ги застреля на място.

Рейчъл се обръща към Пийт. Вдига поглед към прожектора над вратата на гаража. Пийт проследява погледа й.

— Тя е Веригата и ще ни убие — казва Рейчъл.

Пийт кимва. Близнаците са скрити зад ниска стена. Трудно ще е да ги уцели, затова той вдига 45-калибровия колт и гръмва лампата.

Внезапно настъпват мрак и объркване. Викове и дъга от жълти пламъци от гаража, когато Даниъл започва да стреля с картечницата.

— Залегни! — изкрещява Пийт.

Рейчъл се хвърля на земята. Трасиращите куршуми излитат от дулото на оръжието и летят към мястото, където стоеше Рейчъл преди няколко секунди. Пропускат целта и продължават да летят, въртейки се на удължените си оси.

После всички оръжия започват да гърмят. Един 38-калибров, деветмилиметровият и отново картечницата. Огън от няколко посоки се среща на два метра над главата на Рейчъл. Тя заравя лице в снега и започва да пищи.

Нищо от случващото се няма значение. Оръжията, картечният огън, тежкият сладникав мирис на барут. Единственото, което има значение, е Кайли. Тя е някъде в къщата и Рейчъл ще я изкара оттам. Пийт брои до десет наум. Десет секунди картечна стрелба ще изпразнят пълнителя на картечницата в гаража.

След десет секунди той вдига глава. Стрелците на верандата са се вмъкнали обратно в къщата. Старецът е свършил пълнителя и презарежда.

Пийт изстрелва три куршума към гаража, за да спре за малко мъжа, и после заема друга позиция за стрелба. Стреляй и се движи. Стреляй и се движи. Само така можеш да оцелееш в престрелка с ограничени възможности за прикритие, а при това разстояние едрокалибрените патрони на колта могат да извадят някого от строя дори ако го уцелят по рамото. Могат окончателно да го извадят от строя.

Претъркулва се през снега надясно, пропълзява зад някакъв храст и отново стреля. Цялото тяло го боли от нуждата да си вземе дозата, но той ще се бие и с тях, и с нея.

— Рейчъл? Добре ли си? — пита Пийт.

Отговор няма.

Налага се да измисли план. Какъвто и да е. По време на обучението си в пехотата му казваха, че недомисленият план, приложен на мига, е по-добър от великолепния план, приложен с час закъснение. И са прави. Ако остане отвън, ще умре. Трябва да влезе вътре. Минали са може би петнайсет секунди от началото на стрелбата. Време е — казва си той.

— Не бързай толкова, хитрецо — казва някой и го натиска надолу.

Успява да избегне удар с юмрук, насочен към лицето му, и блокира ръката, хванала нож и замахнала към гръдния му кош.

Това е пазачът, който го намери пръв. Напълно беше забравил за този задник. Сега мъжът хваща ръката му с пистолета и се опитва да го убие с голям ловджийски нож. Ножът профучава покрай лицето му. Пийт се дръпва и ножът одрасква лявата му буза. После ритва силно в мрака и уцелва нещо меко. Освобождава ръката си с оръжието и стреля веднъж. Чува се кухо противно тупване и после тишина.

— Пийт? — казва глас някъде до него.

— Рейчъл?

— Отивам в къщата — прошепва тя. — През гаража. Това е единственият път.

— Какъв е планът?

— Влизаме в къщата, спасяваме децата и избиваме всички, които не са Кайли, Марти или Стюарт — отвръща Рейчъл.

— Звучи добре.

Влизат в гаража. Стрелеца го няма, но няколко кутии, пълни с леснозапалими неща, са се подпалили и пламтят ярко до дузина кутии с боя. Не могат да останат тук.

— Има врата, която води към главната сграда — казва Рейчъл.

Тя ще се справи. За този момент несъзнателно се е готвила цял живот. Лъчетерапията, химиотерапията, трудните дни в Гватемала, дългите смени сервитьорстване в ресторанта, среднощните рейсове до Лоугън с "Юбер". Всичко това е било подготовка за този момент. Тя е готова. За семейството си правим всичко, нали? Всичко. Дори идиот знае, че не бива да застава между майка гризли и малкото й. Пийт изважда една от светлинношумовите гранати от джоба на якето си.

— Ще отворя вратата и ще хвърля гранатата. Затвори си очите и си запуши ушите — прошепва той на Рейчъл и после подхвърля гранатата през отворената врата. Миг по-късно гранатата избухва с оглушителен гръм и ослепителна бяла светлина. Оръжието е като цяло безвредно и цели единствено да зашемети врага в ограничено пространство. Няма да нарани децата, но ще изкара акъла на хората, които не го очакват.

— Чакай тук — казва Пийт и влиза в къщата.

Десетина димни детектора започват да вият. Къщата е стара, но е ремонтирана основно и при някой от тези ремонти е сложена система от пръскачки пожарогасители, за да опазят произведенията на изкуството, които внуците са събрали. Рейчъл никога не е влизала в къща със собствена система от пръскачки против пожар и се стряска, когато върху й започва да пръска вода. Не разбира какво се случва. Пийт надниква през вратата.

— В момента няма никой. Да вървим. Кутиите с боя ще започнат да гърмят всеки момент.

— Накъде? — пита Рейчъл и кашля.

Пийт няма представа.

— Ще проверяваме стая по стая, няма друг начин. Стой зад мен. Покривай ми слепите петна — казва Пийт.

Тръгва напред, но се чуди още колко ще издържи. Трудно му е да диша. Адреналинът отлага срива, но няма да действа завинаги. Дръж се, Пийт — казва си той, — докато спасиш Кайли.

Къщата е разширявана безразборно и в момента представлява лабиринт от стаи, ниши и коридори.

Коридор.

Стая.

Пийт ритва вратата, открива ключа за осветлението, чака изстрел.

Голям телевизор, диван, ловни трофеи.

Друга врата.

Трапезна маса, столове, картини.

Далечен писък.

— Кайли! — изкрещява Рейчъл.

Няма отговор.

Обратно в коридора.

Пийт ритва поредната врата и завърта оръжието си към ъглите в кухнята.

— Кайли! Стюарт! — вика той.

Нищо.

Лампите премигват, а долният етаж се изпълва с дим от гаража. От пръскачките още капе вода и се събира на локви в краката им. Миризмата е противна, остра. В една спалня на първия етаж Рейчъл зърва палтото на Кайли, но самата Кайли я няма. Лампите угасват и пак светват с мъжделив, жълтеникав, гоблински оттенък. Спалнята е свързана с друга стая. Пийт отваря вратата внимателно и поглежда вътре. Празна е, но от коридора пред нея се чуват стъпки. Рейчъл посочва вратата към коридора и слага пръст на устните си. Пийт изважда втората си граната от джоба, отваря вратата със замах и хвърля, гранатата.

Следва втора оглушителна експлозия и взрив от бяла светлина, последвани от картечен огън. Пийт изчаква стрелбата да спре и с едно бързо движение излиза с Рейчъл и се хвърля надясно в мига, в който Рейчъл се хвърля наляво.

Там, пред нея, в дъното на коридора, мъж презарежда картечницата си. Старецът. Не някой от близнаците. Косата му е бяла. Стойката — стабилна, твърда, враждебна.

Рейчъл вдига пушката си. Спомня си какво й казаха на стрелбището: изчакай, докато мишената се приближи или хукне да бяга. Но този мъж не тича нито към нея, нито бяга от нея. Просто стои в дъното на дългия коридор.

Приключва с презареждането. Поглежда Рейчъл и вдига дългата черна цев.

Рейчъл дърпа спусъка. Не улучва. Стената вдясно избухва в пламъци. Откатът я блъсва в рамото. Мъжът надава вик, изпуска картечницата и залита настрани, към стаята, до чиято врата е застанал. Пийт се обръща, проверява дали Рейчъл е добре и тръгва по коридора към мъжа, само че мъжът е изчезнал. Пийт вдига изпуснатата МР5. Съвършеното оръжие за близък двубой. Почиства механизма и мята картечницата на рамо.

— Май ми свършиха мунициите — казва Рейчъл.

Пийт й подава деветмилиметровия и тя оставя пушката, която е изпълнила чеховската си цел. Лампите в къщата най-сетне угасват окончателно. Мракът е почти непроницаем. Мрак. Дим. Локви вода. Какво да правят, освен да продължат, светейки си с фенерчетата на телефоните?

Стигат до просторна дневна. Стените са отрупани с десетки ловни трофеи и не само от местни животни — има антилопи, гепарди, лъвове, един леопард. Хищници и плячка на едно място. Страхът вилнее из тялото й, но страхът е и освободител. Страхът освобождава силата и я подтиква към действие. Пийт е плувнал в пот.

— Добре ли си? — пита го тя.

— Добре съм.

Чувства се точно обратното на добре, но картечницата лежи на рамото му и това го успокоява. В пълнителя й има още девет куршума, а и верният му колт е още у него. Всичко е наред.

— Мамо! — извиква глас някъде отдалеч, отвън.

Те отварят чифт остъклени врати и се озовават на снега. Снегът вали силно под напора на северния вятър и се завихря около тях.

— Натам, мисля — казва Рейчъл и посочва редица запуснати селскостопански постройки.

В снега има следи, които водят към най-близката от тях. Вървят по следите към входа на стара кланица. Някога вероятно е била действаща, но сега в стените и покрива зеят дупки и цялата постройка е обвита в бръшлян. Изключват фенерчетата на телефоните и влизат вътре. Веднага ги удря вонята на кръв, разложение и гнилоч. Подът е обсипан с натрошени стъкла, които хрущят под краката им. Вижда се трудно — единствената светлина идва от трептящите пламъци, които обгръщат къщата. Вятърът свири през стените и покрива.

Рейчъл подскача стресната миг преди да се блъсне в тяло на прасе, провесено от една покривна греда. Безжизнените очи на животното са на едно ниво с нейните. Когато зрението й привиква към мрака, тя различава и други животни, окачени от тавана на куки — фазани, гарвани, язовец, сърна. Кланицата е на две нива с тясна стълба помежду им.

— Сигурно са на втория етаж — прошепва Пийт. — Стълбите са класическо място за засада. Внимавай.

Рейчъл кимва и се опитва да не вдига много шум с ботушите си. Движат се бавно напред.

Натрошени стъкла, мокър сняг, застоял въздух. Ръжда, засъхнала кръв, смърт. Изкачват бетонните стълби до половината, преди някой да започне да стреля.

— Пистолет вдясно! — крещи Пийт и отвръща на огъня с картечницата, без да спира да тича нагоре по стълбите.

Стреля още три пъти, но мишената му се скрива зад някаква машина и изчезва. Той се усмихва горчиво на себе си. Копелетата са пропилели шанса си. Поглежда пълнителя. Картечницата е празна. Пуска я на пода и вади верния си колт.

— Уцели ли някого? — прошепва Рейчъл.

— Не.

— Внимавай за децата — казва тя.

Ръцете й треперят и тя стиска пистолета по-здраво. Не може да го изпусне сега, когато са толкова… Над нея светва лампа, Рейчъл се завърта на триста и шейсет градуса, насочила деветмилиметровия пред себе си. Кланицата е мърлява бетонна руина, пълна със стари селскостопански машини и боклуци. До нея още две прасета висят на куки от тавана. Едното е прясно заклано и кръвта му капе в кофа. Само че нищо от това няма значение. Това, което има значение, е на десет метра от нея, на втория етаж: там стоят Джинджър и брат й Оли и двамата са насочили пистолети към Кайли и Стюарт.

Децата плачат ужасени. Китките им са вързани пред гърдите. Марти е проснат на земята до тях, може би е в безсъзнание. Главата му кърви, а дишането му е тежко, от време на време простенва от болка. Джинджър държи Кайли за яката на блузата и притиска дулото на оръжието си към черепа й. Оли е стиснал Стюарт с ръка през шията, а дулото на пистолета му е забито в ухото на момчето. Пийт и Рейчъл замръзват.

— Мамо! — проплаква Кайли.

— Пусни я! — кресва Рейчъл на Джинджър.

— Това не изглежда вероятно, не мислиш ли? — отвръща Джинджър.

Рейчъл насочва деветмилиметровия пистолет към лицето й.

— Ще те убия на място — казва тя.

— Наистина ли си толкова сигурна, че ще ме уцелиш от това разстояние? Колко пъти си стреляла с пистолет, Рейчъл? — пита Джинджър.

— Няма да пропусна, кучко.

— Хвърли оръжието или ще хвърля децата.

— Няма да хвърлим оръжията — казва Пийт. — Няма да стане така. Вие ще пуснете децата, ние ще си тръгнем и ще ви оставим достатъчно време да си съберете багажа и фалшивите паспорти. Така всички печелим.

Той се олюлява леко, преди да се усети и да се закрепи на крака.

— Охо, задръж малко, моряко. Защо не седнеш, преди да си паднал? — казва Джинджър и хвърля многозначителен поглед на Оли.

— Чуйте ме — казва Пийт, прокрадвайки се напред.

Двамата близнаци са самоуверени. Прекалено самоуверени.

Още няколко метра и ще може да стреля към Оли. Стюарт му стига едва до гърдите, така че ако се прицели в главата на Оли, големият мощен колт ще го убие на място. Трябва да стане скоро. Адреналинът в организма му е достигнал точката си на насищане и нивата му скоро ще започнат да спадат.

— Щракането с предпазителя е толкова банално — отбелязва Джинджър. — Наистина ли ще ме накараш да го направя? Толкова ли си тъп, че се налага да ти нарисувам картинката? Ако не хвърлиш оръжието, ще убия момичето.

— И ще умреш — казва Пийт.

Намира се на около шест метра от тях. Един бърз изстрел може и да свърши работа.

— Хвърли оръжието, задник такъв! — казва Оли, вдигнал глава надменно.

Пийт се прицелва в челото на Оли. Трябва да действа. Трябва да действа веднага. Но всичко го боли. Цялото тяло. Ръката му трепери.

— Веднага хвърли пистолета или… — кресва Оли.

Чува се силен гръм, куршумът от 38-калибровия пистолет на Джинджър удря Пийт в гърдите и той пада. Рейчъл се хвърля зад едно бетонно корито за събиране на кръвта на животни и следващият куршум я пропуска на сантиметри.

— Ти го застреля — обръща се Оли към Джинджър.

— Театърът започна да ми идва в повече — отвръща тя. — Рейчъл, твой ред е. Хвърли пистолета и вдигни ръце или ще убием Кайли. Оли, не пускай момчето и опри пистолет в бузата на малката Кайли.

Оли притиска дулото на пистолета си към дясната буза на Кайли.

— Мамо! — изпищява Кайли.

На Рейчъл й се обръща стомахът. От очите й текат сълзи. Пийт е прострелян. Марти е ранен. А тя е толкова изтощена. Седмици наред. Години. Всичко тръгна наопаки, откакто я прегледа онзи първи онколог в масачузетската болница. Осъдена е и част от нея иска просто да легне на мръсния под, да затвори очи и да заспи. Но тя вижда лицето на Кайли, а Кайли е целият й свят. Свива се зад коритото и насочва деветмилиметровия над ръба му към Джинджър.

— Хвърли оръжието и вдигни ръце! — крещи Джинджър, а снегът се вихри около нея.

— Не! Ти хвърли оръжието — отвръща Рейчъл, а по бузите й се стичат сълзи.

— Вдигни ръце и ще те пуснем. И теб, и децата. Както каза приятелят ти. Ясно ни е, че играта свърши — казва Оли. — Джинджър прецака нещата. И не за пръв път. Ние ще пуснем вас, а вие ще пуснете нас. Ще сключим сделка. Дай ни двайсет и четири часа и ще избягаме в Южна Америка.

Сърцето на Рейчъл подскача. Тук има нова възможност. Тънка нишка на надежда.

— Обещай! Обещай ми, че ще ни пуснеш да си отидем — казва Рейчъл. — Ако напускате страната, няма нужда от повече убийства.

— Вдигни ръце, хвърли оръжието и ти давам думата си, че и ти, и децата ти ще си тръгнете невредими — казва Оли.

— Ще ме оставите да взема децата и да си тръгна? — пита Рейчъл.

Щом заведе децата на сигурно място, ще може да се обади в полицията и да се върне за Марти и Пийт. Оли кимва.

— Аз не съм чудовище. Можеш да си тръгнеш със семейството си. В замяна ще ни дадеш един ден преднина, преди да се обадиш на ченгетата. Достатъчно е само да хвърлиш оръжието си и да вдигнеш ръце във въздуха. Хайде, госпожо О'Нийл, да си съдействаме. Ще бъде от полза за всички!

Съзнанието й е претоварено. В главата й се ниже колаж от образи и инстинкти. Не им вярвай, вземи децата, не им вярвай, вземи децата… Налага се да избира, затова тя избира да му повярва.

Първо вземи децата, после се притеснявай за намеренията му — казва си тя. Изправя се, вдига ръце и пуска деветмилиметровия пистолет на земята.

— Излез иззад коритото, сложи ръце на главата си и падни на колене — нарежда Джинджър.

Рейчъл изпълнява и Джинджър блъска Кайли към нея. Кайли пада в обятията на майка си и Рейчъл я прегръща.

— Този път няма да те пусна — прошепва Рейчъл.

Оли блъсва Стюарт към малката писта. После се обръща към сестра си.

— Ето така, Джинджър, се правят тези неща. Така нещата се получават. Не с това — добавя той и размахва пистолета пред лицето й. — А с това — казва и допира пръсти до главата си. — Видя ли какво постигнах? Просто поговорих с нея. Без оръжие, без заплахи — саморегулиращ се механизъм. Достатъчни са един телефон и един глас. И малко мозък.

— Значи наистина ще ги пуснеш, така ли? — пита Джинджър.

— Естествено, че не! Как така ще ги пускаме? Господи, Джинджър, понякога се притеснявам за теб.

— Ще ги убием ли?

— Да! — отчаян от липсата й на схватливост казва Оли.

— Ами тогава да действаме — казва Джинджър. — Имам чувството, че висим тук цяла нощ да си играем на криеница в снега. Затворете очи, уважаеми. За вас войната свърши.

Когато става дума за подранили коледни подаръци, комплектът за магии едва ли е най-подходящият за тринайсетгодишно момиче — Кайли е на възраст, в която приятелките й няма да пропуснат да се присмеят на подобен подарък. Магии ли? Стига, наистина ли?

Затова тя не каза на никого. Освен на Стюарт, разбира се. На Стюарт каза.

Откакто получи комплекта, научи няколко трика. Както си бе обещала в онова мазе, вързана с верига за печката, научи как да си изважда ръцете от белезници. Изгледа и клиповете в ютюб и се поупражнява. Много. Вече е добра. Толкова добра, колкото може да стане след няколко седмици тренировки. Може да си извади ръцете от стандартен чифт белезници за по-малко от трийсет секунди. Вярно, свинските опашки са друго нещо, но всички метални белезници могат да се отворят с универсален ключ, ако човек знае какво прави. А Кайли винаги носи със себе си универсален ключ за белезници на ключодържателя си. Винаги.

Без никой да я види, тя отваря ключалката на белезниците, хванали ръцете й.

И сега какво? През дупките в покрива вали сняг. Майка й я държи в прегръдките си, Стюарт плаче, а на пода точно пред краката й е пистолетът, който майка й хвърли.

Тя посяга надолу и го вдига. Тежък е. Невероятно тежък. Близнаците си говорят.

— Ами тогава да действаме — казва Джинджър. — Имам чувството, че висим тук цяла нощ да си играем на криеница в снега. Затворете очи, уважаеми. За вас войната свърши.

Кайли вдига деветмилиметровия пистолет, прицелва се и дръпва спусъка.

Лицето на Оли се огъва навътре, плисва през черепа му и се пръсва по тухлената стена зад него. Кайли никога не е виждала нещо подобно. Гледката е повече от кошмарна. Само че има по-малко от секунда да се стряска. Джинджър завърта пистолета си и го насочва към нея.

— Ах, ти, малка кучко! — крещи тя и стреля по Кайли, без да гледа.

Кайли отново дръпва спусъка, но този път се разминава с целта на метри и куршумът се забива в тавана.

Ръждясало парче от ламаринения покрив пада на пода между Джинджър и трупа на брат й. Тя се стряска и се извръща да види какво е. Кайли скрива майка си и Стюарт зад бетонното корито за кръв. Джинджър се овладява и стреля четири пъти един след друг.

Четири куршума се забиват в коритото. Джинджър пристъпва настрани, затваря едното си око и внимателно се прицелва в рамото на Кайли, което се показва през пукнатина в бетона, само че друг изстрел няма да има. Револверът е празен.

— Мамка му! — възкликва Джинджър.

Свършили са й патроните — мисли Рейчъл, взима деветмилиметровия пистолет от Кайли, става, прицелва се и внимателно дърпа спусъка. Той не произвежда изстрел. Също е празен или е заял, а Рейчъл не знае как се оправя заял пистолет.

Двете жени се взират с омраза една в друга. Поредният поглед, познал другата.

Огледална Рейчъл, огледална Джинджър, аз можех да съм ти, ти можеше да си аз.

Рейчъл тръсва глава. Изобщо не вярва в глупостите от типа "не сме чак толкова различни едни от други". Всички можем да избираме. Джинджър се усмихва и пуска пистолета.

— Ще те хвана — изръмжава Рейчъл и се затичва към нея.

Джинджър бързо заема защитна поза, но инерцията на Рейчъл ги изхвърля и двете на земята. Джинджър скача на крака, а Рейчъл напипва нещо метално и го хвърля по нея. Нещото пропуска целта и удря стената от огнеупорни блокчета.

Рейчъл също се изправя и замахва с юмрук към Джинджър, само че е прекалено бавна и Джинджър с лекота избягва удара, отстъпвайки встрани. Сините й очи блясват от радост, когато удря с глава зашеметената Рейчъл в лицето. Рейчъл никога досега не си е чупила носа и болката е толкова силна, че за миг я заслепява. Джинджър я удря в ребрата, в стомаха и в лявата гърда. Лицето на Рейчъл се сгърчва от болка, тя пада на едно коляно и в следващия момент по някакъв начин успява отново да се изправи.

— Хареса ли ти, кучко? Значи и това ще ти хареса — казва Джинджър и я удря в гърлото, отново в лявата гърда и после право по разкървавения нос.

Силни, добре прицелени, премерени удари, които причиняват адска болка. Рейчъл се строполява на земята. Джинджър скача върху нея и я обръща по гръб. Движи се толкова бързо и ловко, че Рейчъл няма никакъв шанс.

— Не, ъгх… — изхриптява Рейчъл, когато ръцете на Джинджър се увиват около шията й и стисват.

— Знаех си, че ще създаваш проблеми. Знаех си го от самото начало — казва Джинджър, а подивялото й, екзалтирано лице лудешки се хили над главата на Рейчъл. От устата й хвърчат слюнки. Ухилена е широко. Наслаждава се на момента. — Знаех си! — и Джинджър затяга хватката.

В курса по самозащита във ФБР се научи как да удушава човек за няколко секунди. На Рейчъл й притъмнява. После всичко побелява.

— Ще умреш, кучко! — крясва Джинджър.

Тунел.

Белота.

Рейчъл знае, че сега ще изчезне завинаги.

Усеща как животът й изтича на мръсния бетонен под.

Как да каже на Кайли, че я обича и че няма да успее да оживее?

Не може да каже. Не може да говори. Не може да диша.

Никой не може да направи нищо.

Сега Рейчъл разбира всичко.

Веригата е средство за жестока експлоатация на най-човешкото чувство — способността да обичаме — с цел печелене на пари. Тя не би работила в свят, където не съществува братска, сестринска или романтична любов, и единствено социопат, който не обича и не разбира любовта, би могъл да я използва за целите си. Любовта е станала причина за трагедията на Ариадна и Тезей. И за тази на Минотавъра в книгата на Борхес. Любовта, или поне жалкият опит за любов, почти е успяла да предизвика срива на Джинджър. Рейчъл вижда всичко това. И разбира.

Веригата е метафора за нишките, които ни свързват с приятелите и семейството. Тя е пъпната връв между майка и дете, пътят, по който трябва да поеме героят от приказката, и кълбото алена прежда, с която Ариадна решава проблема с лабиринта.

Рейчъл разбира всичко. Знанието е скръб. Тя затваря очи и усеща как мракът около нея започва да се сгъстява. Светът се смалява, отдалечава се, отлита от нея… И тогава усеща нещо друго. Нещо остро. Нещо, което реже. Нещо, което причинява болка. Дълго тънко парче стъкло. С палец го издърпва по-близо и го хваща в ръка. Ръцете й са окървавени, но хватката й е здрава. Рейчъл Клайн, враг на огледалата, е паднала през огледалото и е взела със себе си къс стъкло.

Сега ще го подари на Джинджър.

Да.

С последното си издихание тя замахва и забива стъклото в гърлото на Джинджър.

Джинджър изпищява, пуска Рейчъл и се вкопчва в гърлото си.

Опипва стъклото и се опитва да се спаси, но стъклото е прерязало сънната артерия и от раната блика фонтан алена кръв.

Рейчъл се претъркулва настрани и жадно гълта въздух. Очите на Джинджър се разширяват.

— Знаех си, че ще… — казва тя и се строполява на пода.

Рейчъл диша, затваря очи и пак ги отваря. Кайли я прегръща.

После става и притиска някакъв парцал към раната на Пийт. Куршумът някак е пропуснал основните кръвоносни съдове, но той се нуждае от лекар. Бързо.

Кайли открива телефона на майка си и набира 911. Казва на диспечерката, че й трябва полиция и линейка. После подава телефона на Стюарт и отива да помогне на баща си. Стюарт обяснява подробно на диспечерката как колите да стигнат до къщата от шосе 1А. Когато вижда, че къщата зад тях гори, той добавя да пратят и пожарна.

— Не затваряй, моето момче, помощта скоро ще пристигне — казва му диспечерката.

Кайли открива няколко парчета брезент и завива Пийт и баща си с едно от тях, а другото намята върху майка си и Стюарт, за да ги предпази от вятъра и снега, който се вихри из кланицата.

— Елате насам — казва Рейчъл на Кайли и Стюарт и ги прегръща силно.

Казва им, че всичко ще се оправи, с онзи глас, който майките използват от десетки хилядолетия, за да успокояват малките си.

— С какво мога да помогна? — пита Марти, който пълзи към тях.

— Помогни на чичо Пийт. Натискай раната — казва Кайли на баща си.

Марти кимва и притиска силно парцала върху корема на Пийт.

— Дръж се, братко, сигурен съм, че си се оправял с по-страшни неща — казва той.

Раната на Пийт изглежда ужасно, но в тъмните му очи все още гори огън. Смъртта ще трябва да се пребори с тайнствена сила, могъща, враждебна. По остатъците от покрива на кланицата падат горящи въглени.

— Май няма да е зле да се махнем оттук — казва Марти.

Рейчъл поглежда към пламъците, които вече изцяло са обхванали западното крило на къщата.

— Можем ли да преместим Пийт? — пита тя.

— Мисля, че ще се наложи — отвръща Марти.

Огънят поглъща горния етаж на къщата и дървената веранда се срутва с трясък. В кланицата въглените се смесват със снежинките, падащи от тъмното небе.

— Мисля, че ги чувам — казва Рейчъл и от мрака долитат звуците на сирени.

Кайли се усмихва, Стюарт кимва, а Рейчъл ги загръща по-плътно с брезента. Трудно ще й бъде да пусне дъщеря си от прегръдките си. Невъзможно, Тя целува Кайли по главата.

Пийт се радва да види това.

Той премигва бавно.

Опитва се да каже нещо, но думите не идват.

Знае, че е на път да изпадне в шок. Виждал го е милиони пъти. Скоро ще се наложи да дойде лекар, иначе няма да оцелее.

Марти му говори нещо, но на него му трябва… къде е?

Пръстите му опипват земята, докато не докосват 45-калибровия колт на дядо му, за който се говори, че е бил използван в пристъп на гняв, когато един японски боен самолет атакувал кораба "Мисури".

Пийт някак успява да го вдигне.

Колтът на дядо му… талисманът, опазил стареца по пътя през Тихия океан и самия Пийт по време на пет бойни мисии.

Пийт се надява, че в пистолета е останал още мъничко късмет.

Откак се помни, хората го наричат Ред, Червения. Кръстили са го Даниъл, на баща му, но старецът раздава юмруци малко прекалено щедро и синът му не го обича особено. В армията го наричат Ред. Или Сержант. Или Сержант Фицпатрик. На него Ред му харесва. Армията му се отразява добре. В армията се научи да чете и пише гладко. Ето Ред в часа по четене за възрастни. Ред чете хумористичната страница във вестника. Ред си пада по комикси. Подуто червено слънце над планетата Криптон. Супермен, вървящ по червен път.

Червено в джунглата.

Червено в делтата.

Червено в бордея в На Танг.

Червено в бордея в Сайгон.

Той знае, че курвите се страхуват от него. Курвите не харесват очите му и родилното петно с форма на рибя люспа на шията. Курвите не го наричат Ред, Даниъл или Сержант. Зад гърба му го наричат Ông та quy, което значи морски демон.

Ред в хеликоптера.

Ред гаси пожар в долината Я Дранг. Ред запазва самообладание, когато започват да валят снарядите. Ред получава препоръка за награждаване със "Сребърна звезда".

Ред се връща в Америка и приятелката му, родена и израснала в бедняшките квартали в Южен Бостън, му представя наскоро родения му син.

Ред започва работа в бостънската полиция.

Средата на 60-те е и за един млад и обещаващ мъж има много възможности. Понякога се налага да понабие този или онзи.

Понякога се налага да се правят и по-лоши неща.

Червени петна по пода на бар в Дорчестър.

Червено по стените на апартамента на таен информатор.

Червено по ръцете. Червено в очите. Стаи, пълни с червено.

Жената на Ред бяга с друг мъж в Мичиган. Червени отпечатъци от крака в снега пред къща в Ан Арбър.

Момчето на Ред пораства и следва примера на баща си: започва да работи за органите на реда.

Славни дни.

Дни, записани с червени букви в историята.

Преди падението. Преди онази хипи кучка да влезе в живота на момчето му.

Сега той е старец. Косата му е бяла. Но старият Ред е още жив.

Мислят си, че могат да ме убият? Трудно може да ме убие някой.

Ред се изправя на крака — досега е лежал на пода в килера за спално бельо, за да си възвърне силите. С накуцване влиза в стаята до библиотеката. Навсякъде е пълно с дим. Къщата гори. Той намира комплекта за първа помощ. Поглежда раната от пушка отстрани на ребрата си. И по-лошо е бил раняван. Например в престрелката с гангстерите през седемдесет и седма. Или пък по време на една акция за събиране на дългове в Ривиър, която тръгна накриво през осемдесет и пета.

Тогава обаче беше по-млад. Много по-млад.

Кърви обилно. Червено по бинтовете. Червено по марлята. Куцука до стойката за оръжия. От кланицата отвън се чуват викове и изстрели.

Той си избира автомат М16 с приставка за снаряди М203.

Най-доброто оръжие, когато се налага да бъдеш убедителен.

Със залитане се отправя към кухнята. Кашля от гъстия черен дим.

Болката е неописуема. Има поне четири счупени ребра и може би пробит бял дроб. Но ще оцелее. Ред ще оцелее и ще продължи да бъде Ред, нищо, че косата му е побеляла.

С препъване излиза навън във виелицата и се повлича към старата кланица.

Стъпка по стъпка, всяка придружена с пронизваща болка.

Мига през снежинките.

До кланицата има петнайсет метра, но може и да са петдесет.

Налага се да пълзи. Когато издишва, от устата му пръска кървава пяна. Определено е пробит бял дроб.

Стига до задната врата на кланицата. Входът на смъртта.

Червено по пода. Червено по парапета и снега.

Дишането е трудно. Има само един действащ бял дроб, а и той се пълни с кръв.

Изпълзява върху последното бетонно стъпало и поглежда надолу.

Лампата свети и той вижда всичко.

Обичните му внуци лежат мъртви на земята. Същите деца, които спаси преди толкова много години. Единствените същества, които наистина са го обичали и разбирали. Оли и Джинджър в червения свят.

Онази жена е там, сгушена до двете деца под парче брезент. Марти и някакъв друг мъж лежат на пода до тях — и двамата май са все още живи. Не за дълго.

Ред вдига автомата и слага пръст на спусъка за приставката за гранати. Заредена е с бронебойна високоексплозивна граната, която ще избие всички в помещението. Вероятно и него самия. Това е добре — мисли си той и дърпа спусъка.

Отдалече долитат човешки гласове. Нещо студено и мокро капе по лицето му. Къде е? А, да. Припаднал е за момент. Марти му говори нещо. Опитва се да го повдигне. Рейчъл прегръща Кайли и Стюарт. Пийт държи 45-калибровия колт. Поглежда напред и вижда Даниъл до задния вход на кланицата в мига, в който Даниъл вижда него. Старецът държи М16 с гранатомет. Рейчъл е сбъркала. Нещата са дълбоки. Митични. Старост срещу младост, пехота срещу флот, катарзис срещу хаос. Очевидно богът на войната е оставил жив един от тях за развлечение. И двамата дърпат спусъците. Старецът дърпа своя пръв и за част от секундата се обърква, когато парчето метал не помръдва. След объркването идва осъзнаването: забравил е да освободи ръчния предпазител на приставката с гранатомета. Гранатометът М203 е опасно оръжие. Не може да рискуваш да гръмне само. Налага се да го заредиш и после ръчно да освободиш предпазителя. Мамка му!

Той започва да опипва автомата в търсене на големия тромав предпазител, но това продължава по-малко от секунда, преди от дулото на пистолета в ръката на Пийт да лумне ослепително бяло. В гърдите на Даниъл избухва болка и душата му напуска тялото, отрязана от 45-калибров колт от Втората световна война.

Силуети. Сирени. Сняг. Одеяло.

— Съжалявам, Пийт, но това тук ще изгори. Трябва да те изкараме навън.

Рейчъл, Кайли и Стюарт помагат на Марти и Пийт да стигнат до изхода на кланицата. С усилия се отдалечават от горящата сграда и падат на снега. Зад тях започват да гърмят газовите бутилки под кухнята.

— Хайде! — казва Рейчъл и ги влачи напред, по-далече от къщата.

Сини пламъци. Снежинки. Мигащи светлини. По пътя приближава кола на Пожарната служба на долината Мискатоник. Отпред на колата с огледални букви под жълта стрелка е написано Пожарна.

Рейчъл кимва. Три мъртви лисици и жълта стрела. Избавлението най-сетне идва. Пийт махва на Рейчъл да се приближи.

— Ако умра, не им позволявай да изберат някой тъпанар за ролята ми в екранизацията — изхъхря той.

Тя се усмихва широко и го целува.

— Още нещо — прошепва той, но гласът му замира в гърлото.

— И аз теб — казва тя и отново го целува.

Никой няма да играе ролята на Пийт в никаква екранизация. Пийт е прекалено противоречива личност за филм. След като правят пълни самопризнания, двамата с Рейчъл са обвинени в отвличане, държане в плен и застрашаване живота на дете. Само за последното могат да получат присъда от петдесет години затвор.

Отворен стои и въпросът за пътуването им до Инсмут. Дали е бил аматьорски опит за спасяване, или незаконно влизане в частна собственост?

Минава дълго време, преди всичко да се изясни. Минават седмици, преди екипът федерални агенти да анализира всички документи, свързани с Веригата, които са открили в компютъра на Джинджър.

Семейство Дънлийви геройски дават показания, в които казват на полицията, че Рейчъл е отвлякла Амилия с тяхно съгласие, защото им е казала, че ще разбие Веригата. Това обяснява и парите. Ченгетата не вярват и на дума от показанията, но е очевидно, че от Дънлийви няма да излязат добри свидетели за обвинението.

До този момент общественото мнение е минало изцяло на страната на Рейчъл и Пийт и на всички други жертви на Веригата. Всички им съчувстват. Рейчъл и Пийт предизвикват симпатия и вероятността съдебните заседатели да анулират процеса е голяма. Всички в масачузетската прокуратура усещат накъде духа вятърът. Освобождават Рейчъл и Пийт с обяснението, че разследването продължава. След като семейство Дънлийви няма да свидетелства срещу тях, след като общественото мнение е на тяхна страна и след като престъпната кариера на Джинджър започва да става все по-очевидна, адвокатите на Рейчъл й казват, че един скъп процес, който обществото не приема, става все по-малко вероятен. Рейчъл е убила чудовището. Веригата е спряна завинаги и всеки, който е бил брънка в тази верига, е освободен.

Историята на самата Верига е обект на разследване от десетки репортери. Един журналист от "Бостън Глоуб" открива корените й в схемата за отвличания с право на заместване, започнала в Мексико.

Веригата има стотици жертви, но страхът от наказание и кървавите наказателни акции за назидание от време на време са били достатъчни, за да спрат всякакви опити за правене на разкрития през годините.

Поне това научава Рейчъл от вестниците. Това е резюмето на "Глоуб". В таблоидите и в интернет има много по-сензационни материали. Тя не чете таблоиди и не е влизала в интернет, откакто са я освободили от ареста.

Не дава интервюта, избягва светлината на прожекторите. Не прави нищо, общо взето, освен да взима дъщеря си от училище и да пише лекциите си за общинския университет. След известно време, благодарение на тези практични мерки от двайсет и първи век, тя се превръща в стара новина.

Постепенно изпада от най-обсъжданите теми в туитър и инстаграм. Появил се е някой друг клетник, който да заеме мястото й. По-късно ще се появи някой друг. И друг. Всичко това й е доста познато…

В Нюбърипорт все още я разпознават на улицата — и как няма да я разпознават — но когато ходи в търговския център в Ню Хампшър или в предградията на Бостън, отново е анонимна и точно такава й харесва да бъде.

Слънчева сутрин в края на март. Рейчъл е в леглото с лаптопа в скута си. Изтрива двайсетте нови молби за интервюта от пощенската си кутия и затваря компютъра. Пийт е в банята, под душа. Пее. Фалшиво.

Тя се усмихва. Пийт се справя чудесно с новата си метадонова програма и още по-новата си работа като консултант по сигурността в една високотехнологична фирма в Кеймбридж. Отива боса в кухнята, включва газовия котлон и слага чайника върху него.

От горния етаж от време на време долита пиукането от нови съобщения на таблета на Кайли. Тя е будна, сгушена под завивките и си приказва с приятели. Кайли също се справя изумително добре. Открай време се говори, че децата са издръжливи и могат да се възстановят от всякакви травми, но въпреки всичко е невероятно колко бързо и напълно се възстанови тя.

В осем часа идва Стюарт, тя го прегръща за добре дошъл, той сяда да гали котката и търпеливо чака Кайли да се приготви. Стюарт също се справя чудесно и от всички тях на него славата сякаш най-много му харесва. Марти също като че ли се наслаждава на вниманието. Появи се по телевизията няколко пъти, за да говори за преживяното. С всяка поява собствената му роля в спасяването на всички става все по-екстравагантна. Марти е добре и новата му много млада приятелка Джули, изглежда, вярва, че всички са участници в някаква романтична комедия, в която Рейчъл, мрачната бивша съпруга, рано или късно ще се поддаде на нейния искрящ чар.

Рейчъл сяда до масата в хола и отново отваря лаптопа. Мислите й се отнасят. Тя прелиства "В Кафенето на екзистенциалистите" от Сара Бейкуел и за миг се стряска, когато попада на снимка на Симон дьо Бовоар с брошка във формата на лабиринт.

Затваря книгата и помахва на доктор Хейвъркамп, който крачи из папура, за да изпомпа наносите от лодката си.

— Опитвам се да измисля виц за началото на лекцията, Стюарт. Как ти звучи това: Един приятел мисли да отваря книжарница за книги от немски философи. Казах му, че няма да стане — този пазар е много ницшеански? — казва Рейчъл с блеснал от гордост поглед.

Стюарт прави гримаса.

— Не става ли? — пита Рейчъл.

— Ами не съм в позиция да изказвам мнение за… ъъъ…

— Той се опитва да каже, мамо, че стилът ти в хумора е насочен най-вече към по-възрастна демографска група — казва Кайли, облегната на парапета на горния етаж.

Пийт излиза от банята и разтърсва глава.

— Надявам се, че резервният ти план за работа не включва комедийни представления — казва той.

— Я вървете по дяволите! — възкликва Рейчъл и затваря лаптопа.

Когато всички са готови, излизат и се качват в колата и понеже са подранили за училище, решават да се отбият в "Дънкин Донътс" на шосе 1.

Рейчъл поглежда дъщеря си, докато отхапва парче от кроасана си. Кайли и Стюарт спорят за някакви спойлери от трети сезон на "Stranger things". Дъщеря й е почти същата безгрижна бъбрива Кайли. Белегът ще си остане, разбира се. Мракът. Никога няма да успеят да го заличат изцяло. Сега този мрак е част от нея, от всички тях. Но напикаването спря и кошмарите се разредиха. А това си е нещо сериозно.

— Добре, ето виц, който ще ви хареса. Колко хипстъра са необходими, за да сменят една крушка? — пита тя.

— Мамо, моля те, недей! — умолява я Кайли.

— Колко? — пита Стюарт.

— Никой не знае, но подозират, че е между нула и безкрайност — казва Рейчъл и поне Пийт се усмихва.

Оставя децата в училище и после Пийт на гарата в Нюбърипорт. На новата си работа се налага да носи вратовръзка, което го влудява. Непрекъснато я намества.

— Остави я! Изглеждаш чудесно — казва Рейчъл и не лъже.

Когато влакът пристига, тя се качва във волвото, отива в града и паркира пред аптеката. Проверява дали Мери Ан, касиерката, която познава, е на работа и се шмугва между редовете към секцията с тестове за бременност.

Изборът е направо поразителен. Грабва един тест, без да му мисли много, и го носи на касата. Касиерката е гимназистка, чието име според табелка на гърдите е Рипли. Момичето чете "Моби Дик".

— На коя глава си? — пита Рейчъл.

— Седемдесет и шеста.

— Един човек веднъж ми каза, че всички книги трябва да свършват след седемдесет и седмата си глава.

— Боже, де и тази да свършваше там. Имам страшно много работа. Ей, знаете ли, по-добре си вземете "Клиър Блу" — казва момичето.

— "Клиър Блу"?

— Взели сте "ФастРиспонс" и мислите, че си спестявате парите, само че с "ФастРиспонс" по-често се получават грешни положителни резултати. — Тя понижава глас. — Говоря от опит.

— Ще взема "Клиър Блу" — решава Рейчъл.

Плаща за теста, купува си кафе от "Старбъкс" на "Стейт" и поема обратно към острова. Влиза в банята, вади теста от кутийката, прочита инструкциите, уринира върху пръчицата над тоалетната чиния и връща теста в кутийката. Навън е необичайно топло за март, затова тя взима кутийката, излиза на верандата и сяда на ръба с крака, увиснали над пясъка.

Океанът приижда, време е за прилива. Миризмата на море е силна. Над големите къщи от страната към Атлантика трепти топлина. Из плитчините гази бяла чапла, а в небето лети ястреб — насочил се е на запад, към континента. Рибарски лодки. Ловци на раци. Ленив лай на куче някъде край супермаркета. Тя усеща силата на метафорите — покой, стабилност, сигурност. Торо е нарекъл остров Плъм "мрачната Сахара на Нова Англия", но днес не е така. Рейчъл поглежда кутийката в ръцете си. Кутийката, която съдържа два възможни варианта на бъдещето. Два варианта, които летят към нея с шейсет секунди в минута и шейсет минути в час.

Тупване след тупване на сърцето.

Тя се усмихва.

Който и вариант да се падне, всичко ще бъде наред.

Всякакво бъдеще ще бъде наред.

Тя спаси дъщеря си от мрака.

Уби чудовището.

И в бъдещето лежат предизвикателства.

Милиони предизвикателства.

Но тя си върна Кайли.

Има Пийт.

Оцеля.

Животът е крехък, мимолетен и скъпоценен.

Да живееш е достатъчно чудо.