Откакто на осем години изгубих майка си и баща си при катастрофа, все се заглеждам в чуждите родители. Особено през юношеството ми, когато много от приятелите ми отхвърляха собствените си близки, а аз се справях доста добре в самотата си, разчитайки на подареното ми от други внимание. В квартала ни не липсваха леко обезсърчени бащи и майки, щастливи, че около тях се навърта поне един седемнайсетгодишен, който одобрява шегите им, съветите, готвенето и дори парите им. Същевременно и аз бях нещо като родител. Непосредствената ми среда в онези дни беше новият и разпадащ се брак на сестра ми Джийн с мъж на име Харпър. Мое протеже и най-близко същество в този нещастен дом беше тригодишната ми племенница Сали, единственото дете на Джийн. Имаше опасност вълните на кавгите и на сдобряванията, които бушуваха из големия апартамент (Джийн беше наследила половината собственост, а моята половина беше под попечителство), да отнесат Сали. Естествено, аз се отъждествявах с образа на изоставено дете и от време на време двамата успешно се скривахме в голямата стая с изглед към градината, заедно с нейните играчки и моите плочи, а когато диващината отвън убиваше желанието ни да показваме лицата си, се приютявахме в малката кухня.

Грижата за Сали ми се отразяваше добре. Така запазвах облика си на цивилизовано същество и забравях собствените си проблеми. Трябваше да изминат още две десетилетия, преди да се почувствам стабилен, както тогава. Най-много ми харесваха вечерите, когато Джийн и Харпър излизаха, особено през лятото, и аз четях на Сали, докато тя не заспеше, подир което си пишех домашните на голямата маса край отворените френски прозорци, с лице към сладкия аромат на миризлив шибой и прахта, вдигана от превозните средства. Учех, за да взема диплома за завършени А нива[3] в „Биймиш“ на „Елджин Кресънт“, зубраческо учебно заведение, което обичаше да се представя за „академия“. Когато вдигах очи от тетрадките си и виждах Сали сред настъпващата тъмнина в стаята зад гърба ми, легнала по гръб, изритала надолу чаршафите и мечетата, широко разперила ръце и крака в поза, която според мен представляваше напълно погрешно насочено доверие в добротата на света, аз изпитвах неудържимото и болезнено чувство, че я закрилям; усещах пробождане в сърцето и съм сигурен, че тъкмо по тези причини аз самият имам четири деца. Никога не съм изпитвал колебания по този въпрос. В даден момент оставате сирак за цял живот и грижата за децата е един от начините, по които се грижите за себе си.

Понякога най-неочаквано Джийн връхлиташе вътре при нас, движена от чувство за вина или от прилив на любов, след като току-що се бе сдобрила с Харпър, и отнасяше Сали в тяхната част на апартамента с гукане, прегръдки и несъстоятелни обещания. В такива моменти сумрачното чувство, че животът ми е празен, че никъде не съм си на мястото, обикновено се завръщаше. Вместо да се цупя или да гледам телевизия като другите хлапета, аз се измъквах навън в нощта, тръгвах по „Ладброук Гроув“ и стигах до мястото, което в онова време ми изглеждаше най-уютно. Образите, изникващи в съзнанието ми след повече от двайсет и пет години, са на белезникави къщи с декоративна мазилка, на места олющена, другаде — непокътната, може би на площад „Поуис“, и на силна жълта светлина, която струеше от отворена входна врата и разкриваше в мрака бледото лице на юноша, нахлузил ботите си „Челси“ и висок вече близо шест фута. „О, добър вечер, госпожо Лангли! Извинете за безпокойството. Вкъщи ли е Тоби?“

Най-често се оказваше, че Тоби е с едно от момичетата си, или е на кръчма с приятели, и аз слизах заднешком по стъпалата на входа с извинения, докато госпожа Лангли не ми викваше да се върна с едно: „Джереми, не би ли искал въпреки това да влезеш? Ела да пиеш по чаша с нас, старите досадници. Сигурна съм, че Том ще се зарадва да те види“.

Ритуален отказ, а после високата шест фута кукувица влиза в чуждото гнездо. Превеждат ме през антрето до огромна стая, пълна с книги и сирийски кинжали, плюс една маска на шаман и тръба от Амазонка със стрели, натопени в кураре. Там до отворения прозорец, под една лампа седи четирийсет и три годишният баща на Тоби и чете в оригинал Пруст или Тукидид, или пък Хайне. Изправя се с усмивка и ми протяга ръка.

— Джереми! Много се радвам да те видя. Пийни с мен чаша скоч с вода. Седни ето тук и чуй това, кажи ми как ти се струва.

И в желанието си да ме ангажира с разговор, който да има връзка с изучаваните от мен предмети (френски, история, английски и латински), той се връща няколко страници назад, докато стига до някой страховит заплетен пасаж от А L’ombre des jeunes filles en fleurs[4], а аз, не по-малко нетърпелив да се покажа и да получа одобрение, приемам предизвикателството. Той добронамерено ме поправя, по-късно понякога се консултираме и с превода на Скот-Монкриф, госпожа Лангли донася сандвичи и чай, и двамата ме питат за Сали, интересуват се и какво става напоследък с Джийн и Харпър, които изобщо не познават.

Том Лангли беше дипломат, върнат от Форин Офис в Уайтхол след три мандата в чужбина. Бренда Лангли се занимаваше с красивия им дом и даваше уроци по арфа и пиано. Подобно на много от родителите на моите приятели от „Биймиш Академи“ те бяха хора заможни и с добро образование. Само колко изискана и желана ми се струваше тази комбинация на мен, който живеех в семейство със средни доходи и без никакви книги!

Само че Тоби Лангли изобщо не оценяваше родителите си. Той се отегчаваше от техния цивилизован, интелектуален, любознателен и отворен начин на живот, от просторния си подреден дом, както и от интересното си детство, прекарано в Близкия изток, Кения и Венецуела. Без ентусиазъм се готвеше да вземе две А нива (математика и изкуство) и твърдеше, че изобщо не желае да учи в университет. Намираше си приятели от новите небостъргачи близо до Шепърдс Буш, а приятелките му бяха келнерки и продавачки с лепкави прически тип „пчелен кошер“. Търсеше си белята, като излизаше с няколко момичета едновременно. Беше си изработил навика да говори, натъртвайки на звука „т“, и да произнася f вместо th. Понеже ми беше приятел, не му казвах нищо, но той долавяше моето неодобрение.

И макар да продължих да се правя, че търся Тоби, когато го нямаше, а госпожа Лангли да използва протоколното „Не би ли искал въпреки това да влезеш?“, винаги бях добре дошъл на площад „Поуис“. Понякога ме молеха да изкажа мнението си на вътрешен човек за странностите на Тоби и отговорът ми, че Тоби трябва „да намери себе си“, прозвучаваше предателски и превзето.

По същия начин обитавах дома на семейство Силвърсмит, неофройдистки психоаналитици, мъж и жена с изумителни идеи за секса и хладилник с размерите на американските, натъпкан до пръсване с деликатеси. Трите им деца в юношеска възраст, две момичета и едно момче, бяха необуздни гаменчета, задигаха стоки от магазините и ограбваха хлапетата от детските площадки в Кенсъл Райз. Чувствах се уютно и в големия разхвърлян дом на моя приятел Джоузеф Нюджънт, също от „Биймиш Академи“. С баща океанограф, оглавяващ експедиции до неизследвани морски дълбини по света, и майка — първата жена, поддържаща рубрика в „Дейли Телеграф“, Джоу смяташе, че родителите му са невероятно тъпи и предпочиташе група младежи от Нотинг Хил, за които най-голямото щастие бе цяла вечер да лъскат множеството фарове и лампи на своите ламбрети.

Дали всички тези родители ме привличаха единствено защото не бяха мои? Правех усилия да си отговоря с „да“, но не можех, защото те несъмнено бяха приятни хора. Предизвикваха интереса ми, обогатяваха културата ми. От семейство Лангли научих какви са тайните практики на жертвоприношения в Арабската пустиня, напреднах с латинския и френския и за пръв път чух „Голдберг вариации“ на Бах. В семейство Силвърсмит присъствах на разговори за полиморфните перверзии, бях омагьосан от историите на Дора, Малкия Ханс и Човека вълк[5] и ядях лакса — пушена сьомга, гевреци багели, сирене крема, латкес — картофени палачинки, и борш. В семейство Нюджънт Джанет подробно ми разказа за скандала „Профюмо“[6] и ме убеди да науча стенография; веднъж съпругът й ми демонстрира симптомите на човек с кесонова болест. Тези хора се отнасяха с мен като с възрастен. Сипваха ми пиене, предлагаха ми цигара, питаха ме за мнението ми. Всички бяха прехвърлили четирийсетте — толерантни, спокойни, енергични. Тъкмо Сай Силвърсмит ме научи да играя тенис. Ако хората от някоя от тези двойки бяха моите родители (де да беше така!), със сигурност щях да ги харесвам още повече.

Ако родителите ми бяха живи, нима нямаше да се бунтувам като другите, за да бъда свободен? И на това не можех да си отговоря с „да“. Онова, към което се стремяха моите приятели, ми изглеждаше въплътена антитеза на свободата, мазохистичен скок към по-ниска социална среда. Само колко досадно предсказуемо от страна на моите връстници беше, особено от страна на Тоби и Джоу, да смятат, че обстановката в моя дом е направо райска: смрадливият като вещерско сборище мръсен апартамент, разгулният джин късно сутрин, очарователната ми сестра, която пушеше като комин и имитираше актрисата Джийн Харлоу, една от първите от своето поколение, облякла минижуп; неподобаващата за дете драма на нейния брак, който звучеше в ушите ми като удари с чук и плющене на бич, садистичният фетишист Харпър, влюбен в кожените дрехи, с татуирани в червено и черно надути петлета върху мускулестите ръце; това, че никой не ми опява за състоянието на стаята ми, за това как се обличам, как се храня, къде ходя, уча ли си уроците, какви са перспективите ми и дали съм в добро ментално или дентално здраве. Какво повече можело да искам? Нищо, като понякога добавяха — нищо, освен да се отърва от детето, което винаги се мотае наоколо.

Толкова симетрични бяха обектите на нашата неприязън, че една вечер, когато Тоби бил у нас, като се правел, че релаксира в мразовитата мръсотия на нашата кухня, пушел цигари и се опитвал да впечатли Джийн (която, трябва да се каже, го ненавиждаше, защото гласът му бил като на човек от народа), аз бях у тях, удобно разположен на честърфийлда пред запалената камина, в ръка със затопляща се чаша малцов скоч от питиетата на баща му, под краката с прекрасен килим от Бухара, който според Тоби беше символ на „културологично изнасилване“, и слушах разказа на Том Лангли за смъртоносния отровен паяк и агонията на някакъв трети секретар на първия етаж на британското посолство в Каракас, докато оттатък антрето чувахме през отворената врата как Бренда упражнява една каденца от синкопирания рагтайм на Скот Джоплин, когото по онова време преоткриваха и все още не бяха изпълнявали до втръсване.

Давам си сметка, че казаното по-горе не е в моя полза — фактът, че Тоби преследваше при невъзможни обстоятелства красива, смахната и недостижима млада жена, набезите му, или набезите на Джоу и на децата на Силвърсмит в квартала бяха доказателство за истинска жажда за живот, а увлечението на едно седемнайсетгодишно момче по комфорта и разговорите на възрастните говореше за угнетен дух; а и при описанието на този период от живота си аз неволно подражавам тук-там не само на самодоволното, презрително държане на подрастващата ми по онова време личност, но и на доста официалния, резервиран и увъртян тон, с който говорех тогава, несръчно подобие на недочетения Пруст, използван, за да ме представя на света като интелектуалец. Единственото, което мога да кажа за по-младата си личност, е, че, макар по онова време почти да не си го признавах, моите родители ужасно ми липсваха. Налагаше се да си изградя защита. Помпозността беше една част от нея; друга част беше презрението, което си бях изработил към заниманията на приятелите ми. Те можеха свободно да се скитат, защото имаха осигурен живот, а аз имах нужда от домашните огнища, които бяха напуснали.

По онова време бях готов да я карам без момичета отчасти защото смятах, че ще ме отклоняват от учението. Правилно бях преценил, че най-сигурният начин да се измъкна от положението си (под това разбирах живота си с Джийн и Харпър) беше университетът, а за тази цел трябваше да покрия нива А. Учех като полудял, по два, три или дори четири часа през нощта, дълго преди да наближат изпитите. Друга причина за моята стеснителност с момичетата беше, че когато сестра ми направи първите си стъпки в онази посока (тогава аз бях на единайсет, а тя — на петнайсет, и живеехме при леля ни), тя постигна много шумен успех и цяла една безлика орда мина през спалнята, в която се предполагаше, че спим двамата (накрая леля ни изгони), а това доста ме притесни. В извършеното между брат и сестра разпределение на житейския опит и академичните знания Джийн беше разперила красивите си крака (ако мога така да адаптирам формулировката на Кафка) върху картата на моя свят и бе закрила територията, обозначена като „секс“, така че ми се налагаше да пътешествам другаде — до забутани островчета, наречени Катул, Пруст и площад „Поуис“.

А и наистина имах дълбока връзка със Сали. С нея се чувствах отговорен, цялостен и нямах нужда от никой друг. Сали беше бледо момиченце. Никой не я извеждаше достатъчно на чист въздух. Когато се връщах от училище, нямах желание да го правя, а Джийн изобщо не обичаше да излиза. През повечето време си играех със Сали в голямата стая. Тя се държеше заповеднически, както правят тригодишните: „Не на този стол! Ела седни на пода до мен!“. Играехме на Болница, на Семейство, на Загубени в гората или на Плаващи до някое ново място. Затаила дъх, Сали следеше разказа ми за местоположението ни, за мотивите ни и за внезапните метаморфози. „Ти не си чудовище, ти си крал!“ После се случваше да чуем от далечния край на апартамента разярения рев на Харпър, последван от писъка на Джийн, и тогава Сали правеше съвършено миниатюрно подобие на гримасата на зряла жена, с точно преценени по време трепване и свиване на рамене, и казваше с мелодичните чисти тонове на глас, все още неизкушен от граматическите правила: „Мама и татко! Какви глупави Билита са![7].

И точно такива бяха. Преди време Харпър работеше като охранител и твърдеше, че учи задочно антропология. Джийн се бе омъжила за него едва двайсетгодишна, когато Сали беше на година и половина. На следващата година, щом си получи наследството, Джийн купи апартамента, а с остатъка от парите живееха. Харпър напусна работа и двамата по цял ден си седяха вкъщи — пиеха, караха се и се сдобряваха. Харпър притежаваше дарба на побойник. Имаше дни, когато с притеснение поглеждах зачервената буза или подутата устна на сестра ми и си мислех за неясния кодекс за мъжко поведение, изискващ от мен да предизвикам зет си и да защитя нейното достойнство. Но имаше и дни, когато влизах в кухнята и заварвах Джийн на масата — четеше списание и пушеше, докато Харпър беше на мивката — гол, само по морави прашки, с пет-шест яркочервени ивици по задните части — и смирено миеше чиниите. С благодарност си признавах, че нямам точна представа за ставащото, и се оттеглях към голямата стая и игрите със Сали, които разбирах.

Никога няма да разбера обаче защо не знаех или не се досетих, че агресията на Джийн и Харпър се разпростираше и върху племенницата ми. Трябваше да изминат двайсет години, преди тя да сподели с някого как страданието може да изолира едно дете от света. Тогава не знаех как възрастните постъпват с децата или може би не исках да зная; скоро щях да се махна от там, а чувството ми за вина вече растеше. Към края на лятото, скоро след осемнайсетия ми рожден ден, Харпър си беше тръгнал завинаги, аз си взех А нивата и бях приет в Оксфорд. Би трябвало да изпитвам огромна радост месец по-късно, когато пренасях книгите и плочите си от апартамента до пикапа на един приятел — двегодишният ми план бе дал резултат, не живеех вече там, бях свободен. Но упоритите, изпълнени с подозрение въпроси на Сали, докато ходеше по петите ми от стаята до улицата и обратно, представляваха истински обвинения в предателство. „Къде отиваш? Защо отиваш там? Кога ще си дойдеш?“ Усетила, че й отговарям уклончиво или упорито мълча, тя отново и отново се връщаше на последния въпрос. А когато си науми как да ме примами обратно, как да ме откаже от изучаването на история, излизайки с предложение, толкова ведро и оптимистично направено — хайде да играем на Плаване до непознато място, — аз оставих книгите, които пренасях, изтичах до пикапа, седнах на мястото до шофьора и заплаках. Помислих си, че твърде добре знам как се чувства или ще се чувства тя: наближаваше пладне, а Джийн още не беше станала след джина и хапчетата, с които скърбеше за заминаването на Харпър. Щях да я събудя, преди да си тръгна, но в известно не маловажно отношение Сали вече беше сама. И такава си остана.

Нито Сали, нито Джийн и Харпър играят роля в това, което следва. Същото се отнася и до семействата Лангли, Нюджънт и Силвърсмит. Всички тях оставих зад гърба си. Вината ми и чувството, че съм предател, не ми позволиха да се върна в Нотинг Хил дори за някой уикенд. Нямаше да понеса още една раздяла със Сали. Мисълта, че й причинявам загуба, каквато бях преживял и аз самият, засили усещането ми за самота и уби радостта ми от постъпването в университета. Безмълвно се превърнах в мълчалив, потиснат студент от онези унили типове, които на практика са невидими за връстниците си, защото очевидно не са допускани от самите природни закони до процеса на сприятеляването. Насочих се към най-близкото подобие на домашно огнище. То беше в Северен Оксфорд и принадлежеше на един бащински настроен преподавател и съпругата му. Известно време правех там блестящо впечатление и няколко души ми казаха, че съм умен. Но това не ми попречи да си тръгна — първо от Северен Оксфорд, после, в четвъртия семестър, и от университета. Години подир това аз все си тръгвах — от квартири, служби, приятели, любовници. От време на време успявах да притъпя неотслабващото детско чувство за непринадлежност, като се сприятелявах с нечии родители. Канеха ме у тях, връщах се към живот, после си тръгвах.

Тази нещастна лудост завърши с женитбата ми за Джени Тремейн, когато бях на трийсет и пет. Тогава започнах да съществувам. Ще използвам фразата на Силвия Плат: любовта ме пробуди. Върнах се към живота завинаги или по-скоро животът се върна при мен; трябваше да съм научил от опита си със Сали, че най-простият начин да възкресиш изгубения родител е самият ти да станеш родител; че най-добрият начин да подкрепиш изоставеното дете в себе си е да имаш собствени деца, които да обичаш. И точно когато вече нямах нужда от това, аз се сдобих с Джун и Бърнард Тремейн, с родители в ролята на тъст и тъща. Но домашно огнище нямаше. Когато се запознах с тях, те живееха в различни държави и почти не си говореха. Джун отдавна се беше оттеглила на един хълм в Южна Франция и след време се разболя тежко. Бърнард продължаваше да бъде публична фигура и правеше срещите си само в ресторанти. Двамата рядко виждаха децата си. От своя страна, Джени и двамата й братя се бяха отчаяли от родителите си.

Навиците, създавани цял живот, не могат да бъдат заличени в един миг. Джени малко се дразнеше, но аз настоявах да се сприятеля с Джун и Бърнард. При разговорите с тях в продължение на няколко години установих, че от емоционалната празнота и чувството, че с никого и никъде не съм на мястото си, които ме бяха притеснявали от осмата до трийсет и седмата ми година, имаше важно интелектуално последствие: не бях привързан към нищо и в нищо не вярвах. Не че бях човек, който се съмнява във всичко, нито че се бях въоръжил с полезен скептицизъм или рационално любопитство, или пък че оглеждах всички доводи от всички страни — не, просто нямаше добра кауза, нито траен принцип или фундаментална идея, с които да се идентифицирам; нямаше трансцендентална реалност, чието съществуване можех да отстоявам истински, страстно или с тихо упорство.

За разлика от Джун и Бърнард. Двамата започват като комунисти, после всеки тръгва по своя път. Но способността и жаждата им да вярват никога не намаляват. Бърнард беше талантлив ентомолог; цял живот бе останал предан на възвишената идея за науката и на малкото сигурни неща в нея; бе заменил своя комунизъм с трийсет години всеотдайна подкрепа на множество каузи за социална и политическа реформа. А Джун беше стигнала до Господ през 1946 година след среща със злото, приело образа на две кучета. (Бърнард смяташе това представяне на събитието за прекалено смущаващо, за да го коментира.) Имаше според Джун един зловреден принцип, една сила, която периодично се намесва в човешката дейност, за да господства и разрушава живота на индивидите или на нациите, а после се оттегля в очакване на следващия подходящ случай; само малка крачка го делеше от сияйния уравновесяващ дух, добронамерен и всемогъщ, достъпен за всички нас; или може би не точно крачка, може би двата принципа трябваше да бъдат разпознати едновременно. Почувствала тяхната несъвместимост с материализма на политическите си убеждения, Джун беше напуснала партията.

Не мога да кажа дали черните кучета на Джун трябва да се разглеждат като могъщ символ, като удобно клише, като доказателство за нейното лековерие или като проява на сили, които наистина съществуват. В тези мемоари съм включил случки от собствения ми живот — в Берлин, Майданек, Ле Салс и Сен Морис дьо Навасел, — които могат да бъдат разтълкувани според разбиранията както на Бърнард, така и на Джун. Рационалист и мистичка, политкомисар и йога, колективист и индивидуалистка, вярващ в науката и вярваща в интуицията си, Бърнард и Джун са две крайности, два огледални полюса, около чиято хлъзгава ос не спира да се колебае собственото ми неверие. Когато бях с Бърнард, винаги усещах, че в разказа му за света има липсващ елемент и че ключът към този свят се държи от Джун. Неговият безпардонен скептицизъм и непобедимият му атеизъм ме караха да бъда нащрек; светогледът му беше прекалено арогантен, твърде много неща оставаха извън обхвата му, доста други биваха отричани. При разговорите с Джун установявах, че мисля като Бърнард — задушаваше ме демонстративната й вяра, безпокоеше ме нейното недекларирано убеждение, че всички вярващи са добри, защото вярват в онова, в което вярват; че вярата е добродетел и като следствие от това неверието е нещо недостойно, или в най-добрия случай будещо съжаление.

Няма да твърдя, че рационалното мислене и духовното прозрение са съвсем различни области и че противопоставянето им е изкуствено. Бърнард и Джун често ми говореха за идеи, които никога не могат да бъдат поставени редом. Бърнард например беше уверен, че човешките дела и съдби следват единствено посоката и моделите, наложени от човешкия ум. Джун не беше съгласна: животът имал цел и в наш интерес било да сме склонни да я приемем. Не би имало смисъл и да изкажа мнението, че всеки от тези възгледи е правилен. В моите представи да вярваш във всичко и да не правиш избор, е почти равносилно с това да нямаш вяра в нищо. Не съм сигурен, че проклятието на нашата цивилизация от края на века е в прекалената или в недостатъчната вяра; не знам дали проблемите й се дължат на хора като Бърнард и Джун, или на хора като мен. Ще изневеря обаче на собствения си опит, ако не обявя вярата си във възможностите на любовта да преобразява и спасява човешкия живот. Посвещавам тези мемоари на съпругата си Джени и на Сали, моята племенница, която продължава да страда от последиците на своето детство; дано и тя намери тази любов.

С женитбата си влязох в едно разделено семейство, в което децата, за да се самосъхранят, в известна степен бяха обърнали гръб на своите родители. Склонността ми да влизам в ролята на кукувица натъжи Джени и братята й, за което им дължа извинение. Позволих си множество волности, като най-крещящата от тях е, че предавам някои разговори, за които изобщо не беше предвидено да бъдат записани. От друга страна, случаите, когато заявявах на другите и дори на себе си, че си „върша работата“, бяха толкова редки, че единичните прояви на недискретност се превърнаха в абсолютна необходимост. Надеждата ми е, че духът на Джун, а и духът на Бърнард (стига, противно на всичките му убеждения, някаква субстанция от неговото съзнание да продължава да съществува) ще ми простят.

Уилтшър

Сложената в рамка снимка, която Джун Тремейн държеше на шкафчето до леглото си, беше там, за да й напомня, а и за да осведомява посетителите, че лицето на красивото момиче, за разлика от лицето на съпруга й, по никакъв начин не указваше в каква посока ще се промени. Снимката е от 1946 година, един-два дни след сватбата им и седмица, преди да заминат на меден месец в Италия и Франция. Двамата стоят, преплели ръце, до перилата край входа на Британския музей. Може да е било в обедната им почивка, защото и двамата са работели наблизо, а разрешение да напуснат са получили едва няколко дни преди отпътуването. Навели са се един към друг, странно обезпокоени да не би да бъдат отрязани, ако застанат по-близо до края на снимката. Усмихват се на обектива с неподправена радост. Не е възможно да сбъркате Бърнард. Той и тогава е висок шест фута и три инча, с нестандартни по размер ръце и крака, изпъкналата му долна челюст изглежда нелепо, но изразява добронамереност, а подобните на дръжки на делва уши имат още по-комичен вид заради късата подстрижка в псевдовоенен стил. Изминалите четирийсет и шест години са нанесли предсказуеми щети, и то само по периферията — пооредяла коса, сгъстили се вежди, по-груба кожа, докато мъжът като цяло, този изумителен феномен Бърнард, е същият тромав и лъчезарен исполин и през 1946, и през 1989 година, когато ме помоли да го заведа в Берлин.

Изражението на Джун обаче се отклонява много от предначертания път, както става и с живота й, и по моментната снимка почти не може да се гадае за остарялото лице, любезно усмихващо се на госта, който влиза в стаята й. Двайсет и пет годишната жена е мила, кръглолика и жизнерадостно засмяна. Косата й е прекалено стегнато и скучно накъдрена преди заминаването и това изобщо не й отива. Пролетното слънце осветява буклите, които вече са се отпуснали. Облечена е в къс жакет с повдигнати от подплънките рамене и плисирана пола в съответстващ цвят — боязливо разточителство на плат, свързано със следвоенната мода. Бялата й блуза е с широко остро деколте, смело стигащо до началото на гърдите. Яката е извадена над жакета, за да й придаде свежия вид на „английска роза“ от военновременните плакати. През 1938 година тя става член на Социалистическия велосипеден клуб на Амършам. Под ръка държи чантата си — притиснала я е към тялото си, а другата си ръка е преплела с ръката на своя човек. Облегнала се е на него и главата й е доста по-ниско от рамото му.

Сега фотографията е окачена в кухнята на нашата къща в Лангедок. Често я изучавам, обикновено когато съм сам. Джени — съпругата ми, дъщерята на Джун, подозира, че имам хищническа природа, и се дразни, че съм обсебен от родителите й. Доста дълго се е мъчила да се освободи от тях, затова с право смята, че моят интерес може би я тегли назад. Приближавам лицето си, като се мъча да видя бъдещия живот, бъдещото лице и решителността на Джун, довела до един особен акт на храброст. От веселата усмивка върху кожата на гладкото й чело се е образувала малка гънка точно между веждите. В по-късните години тя се превърна в доминираща черта на сбръчканото лице — в дълбока вертикална резка, започваща над носа и разделяща челото й. Може би аз просто си въобразявам, че долавям твърдост, скрита под усмивката и в очертанията на долната челюст — устойчивост, категорично мнение, научно обоснован оптимизъм за бъдещето; снимката е направена сутринта, когато Джун и Бърнард слагат подписите си за членство в Комунистическата партия на Великобритания в седалището й на улица „Гратън“. Те напускат работа и са свободни да декларират своите предпочитания, които впрочем през войната са престанали да бъдат непоклатими. И все пак сега, когато мнозина са обзети от съмнения след проявените от партията колебания (дали войната е била благородна и освободителна, обслужваща антифашистката кауза, или е била хищническа империалистическа агресия?), а някои дори се отказват от членството си, Джун и Бърнард се хвърлят надолу с главата. Освен всичките им надежди за един нормален, справедлив свят без войни и класово потисничество, те чувстват, че принадлежността им към партията ги свързва с всичко, в което има младост, жизненост, интелигентност и дръзновение. Запътили са се оттатък Ламанша към хаоса на Северна Европа, където са ги посъветвали да не ходят. Но те са твърдо решени да подложат на проверка новата си свобода, лична и географска. От Кале ще тръгнат на юг към средиземноморската пролет. Светът е нов, в него цари мир, фашизмът се е оказал неоспоримо доказателство за финалната криза на капитализма, благотворната революция предстои, а те са млади, женени и влюбени.

Бърнард продължава да бъде партиен член, макар и с огромна неохота, до съветската инвазия в Унгария през 1956 година. След което напуска — нещо, което отдавна се е готвил да направи. Тази промяна в отношението му почива на добре документирана логика, това е историята на заблуда, споделена от цяло едно поколение. Джун обаче остава в партията само няколко месеца, до сблъсъка по време на медения им месец, дал заглавието на тези мемоари, като промяната в нея е дълбока — метампсихоза, картографирана в трансформацията на лицето й. Как едно кръгло лице толкова се удължава? Възможно ли е не гените, а по-скоро животът да е накарал малката гънка над веждите, тласната нагоре от усмивката й, да се вкорени и да създаде това дърво от бръчки, стигащо чак до линията на косата? Със собствените й родители не се беше случило нищо толкова странно на стари години. В края на живота й, по времето, когато беше настанена в старопиталище, лицето на Джун беше като на възрастния Одън. Може би годините под средиземноморското слънце бяха загрубили и деформирали кожата й, а годините на самота и размисли разтеглили чертите й, след което те се бяха нагънали една върху друга. Заедно с лицето се бе удължил и носът, брадичката също се бе удължила, но после носът сякаш бе променил намерението си и бе опитал да се върне в първоначалното си положение, като порасне още малко и се закриви. В покой лицето й изглеждаше като издялано от камък, като изображение върху гробница; статуя, изработена от шаман маска, която да прогонва злите духове.

Във всичко това може и да се е криела някаква проста истина. Джун може би беше променила лицето си, за да съответства на убеждението й, че на пътя й се е изпречила символична форма на злото и я е подложила на изпитание. „Не, глупако! Не беше символична — чувам я да ме поправя. — Беше реална, истинска. Не знаеш ли, за малко да загина!“

Нямам представа дали наистина е било така, или не, но в спомена ми през малкото дни, когато я посещавах в старопиталището през пролетта и лятото на 1987 година, валеше дъжд и духаше силен вятър. А може и да е имало само един такъв ден, но той да е отвял всички останали. И този път влязох в заведението — провинциална къща от средата на Викторианската епоха, — минавайки по алея откъм паркинга, който се намираше твърде далече, край сградите за животните. Старите диви кестени стенеха и се клатеха, неокосената трева беше сплъстена, прилепила до земята сребристото опако на стръкчетата си. Дръпнах сакото си нагоре, за да ми пази главата, подгизнал, разгорещен и раздразнен от поредното разочароващо лято. Спрях се във входното антре, за да си поема дъх и да се успокоя. Дали всъщност се чувствах зле само заради дъжда? Радвах се, че ще видя Джун, но самото място ме разстройваше. Беше просмукано от умора и тя проникваше в костите ми. Имитацията на дъбова ламперия ме затискаше от всички страни, а мокетът, с десен на кинетично завихрени спирали в червено и мухлясало жълто, сякаш се издигаше нагоре, за да ми влезе в очите и да забави дишането ми. Въздухът, който не циркулираше и който система от противопожарни врати дълго задържаше на едно място, бе просмукан от сраснали се една с друга миризми на тела, дрехи, парфюми и пържени закуски. Недостигът на кислород ме караше да се прозявам; дали имах достатъчно енергия за поредното посещение? Лесно можех да мина покрай рецепцията, където нямаше никой, и да обиколя коридорите, докато намеря празна стая с оправено легло. Можех да се пъхна между институционалните чаршафи. По-късно щеше да дойде ред на формалностите по постъпването — след като ме събудеха за вечеря, която разнасяха на количка с гумени колела. Подир това щях да изпия успокоително и отново да дремна. И годините щяха да се нижат…

В този миг лек пристъп на паника ме върна към поставената цел. Прекосих антрето, отидох на рецепцията и натиснах пружината на звънеца с цяла длан. Това беше още един фалшив щрих: старинният хотелски звънец. Искаха да наподобят атмосферата на провинциално убежище, но беше постигнат ефектът на занемарен пансион, от онези места, където „барът“ — заключен бюфет в трапезарията — отваря в седем за един час. Зад тези отвличащи вниманието хитрини се криеше самата действителност — това бе доходоносен старчески дом, специализиран (без да притежава достатъчно вяра в себе си, за да признае този факт в брошурите си) в грижи за безнадеждно болни.

Едно изписано с дребен шрифт условие в договора и изненадващата неумолимост на застрахователната компания бяха лишили Джун от хосписа, в който искаше да отиде. Всичко, свързано със завръщането й в Англия преди няколко години, беше пълно с усложнения и притеснения. Мъчителен път изминахме, за да бъде окончателно потвърдено, с не един обрат в експертното мнение, че тя страда от нелечима болест, от сравнително рядка форма на левкемия; мъката на Бърнард; пренасянето на имуществото й от Франция и отделянето на ненужните боклуци; финанси, собственост, настаняване; съдебна битка със застрахователната компания, от която трябваше да се откажем; поредица от затруднения при продажбата на лондонския й апартамент; дълги пътувания с кола на север, за да я лекува някакъв съмнителен възрастен мъж, за чиито ръце се твърдеше, че притежават лечебна сила. Джун го обиди и същите тези ръце без малко да я зашлевят. Първата година от моя брак премина изцяло в сянката на Джун. Ние с Джени, както и братята на Джени и приятелите на Бърнард и Джун, бяхме повлечени като от водовъртеж, от ожесточено хабене на нервна енергия, погрешно взето от нас за експедитивност. Едва когато през 1983 година Джени роди Александър, първото ни дете, ние — Джени и аз — дойдохме на себе си.

Рецепционистката се появи и ми подаде книгата за посетители, за да се разпиша. След пет години престой Джун все още беше жива. Можеше да остане да си живее в апартамента на Тотнъм Корт Роуд. Напразно бе напуснала Франция. Както казваше Бърнард, тя не бързаше да умира, не повече от всички нас. Но апартаментът беше продаден, всичко бе уредено и благодарение на славните ни усилия тя вече нямаше достъп до пространството, което бе създала около себе си в живота. Джун избра да остане в старопиталището, където и персоналът, и тръгналите към смъртта обитатели се утешаваха със списания, телевизионни викторини и сапунки, чието ехо се отразяваше от лъскавите стени на стаята за почивка, неукрасени с картини, нито с полици с книги. Безумното ни суетене беше просто бягство от действителността. Никой от нас не пожела да забележи този отвратителен факт. Никой освен Джун. Когато се завърна от Франция и преди да уредим настаняването й в старческия дом, тя живееше при Бърнард и работеше върху книгата, която се надяваше да довърши. Несъмнено се е отдавала и на медитациите, които описва в своя популярен памфлет „Десет медитации“. Доволна беше, че се въртим около нея и се заемаме с практическите въпроси. Когато силите й започнаха да намаляват (доста по-бавно от медицинските предсказания), тя беше не по-малко доволна да приеме дома „Кестенов простор“ като свой собствен. Нямаше желание да го напусне и да се завърне в света. Твърдеше, че има полза от опростения си начин на живот и че изолацията й в къща, пълна с телевизионни зрители, й подхожда и дори й помага. Нещо повече: това било съдбата й.

Независимо от казаното от Бърнард, сега, през 1987 година, Джун линееше. Тази година тя прекарваше много повече време в сън през деня. И макар че твърдеше обратното, пишеше единствено в бележниците си, и то малко. Вече не извървяваше старата пътека през гората до най-близкото село. Беше на шейсет и седем години. Аз, на четирийсет, тъкмо бях стигнал до възрастта, когато човек започва да разграничава стадиите на по-късния живот. Имаше време, когато не бих видял нищо трагично в това човек да е болен и да умира към седемдесетата си година — не си струва да се оплакваш, нито да се бориш против реалността. Стар си — умираш. Едва сега започвах да разбирам, че човек се вкопчва във всеки стадий — на четирийсет, на шейсет или на осемдесет, — докато не бъде победен, и че на шейсет и седем може да е рано за последния гейм. Джун имаше още неща за вършене. Изглеждаше добре като възрастна жена в Южна Франция — с лице като от Великденския остров под сламената шапка, с естествената властност на забавените движения, когато рано вечер обикаляше градината, със следобедния сън, който беше в унисон с местните обичаи.

Докато вървях по шеметно вихрещия се мокет, който продължаваше и в коридора под противопожарна врата от армирано стъкло с явното намерение да покрие всеки възможен инч от околното пространство, отново ми дойде наум колко дълбоко ме отвращава фактът, че Джун умира. Бях против това, не можех да го преглътна. Тя беше приемната ми майка, тази, която любовта ми към Джени, брачните договорености и съдбата ми бяха отпуснали; закъснялата с трийсет и две години майка заместителка.

Повече от две години правех своите редки посещения сам. За Джени и майка й дори двайсет минути разговор край леглото бяха равни на наказателен поход. Бавно, прекалено бавно, както се оказа впоследствие, от моите лъкатушни разговори с Джун се роди замисълът да напиша мемоари. Тази идея смути останалите членове на семейството. Един от братята на Джени се опита да ме разубеди. Заподозряха, че искам да застраша трудно постигнатия мир, като изровя забравени разправии. Децата не можеха да разберат как една толкова досадна и позната тема като разногласията между родителите им може още да бъде привлекателна. Но те се тревожеха излишно. В неконтролируемия ход на всекидневието стана така, че само по време на две от последните ми посещения успях да накарам Джун да говори за миналото по някакъв организиран начин, а от самото начало ние имахме напълно различни представи за какво всъщност трябва да става дума в моя разказ.

В торбата с покупки, която й носех, до пресните личи от пазара „Сохо“, черното мастило „Монблан“, томчето с дневника на Босуел за 1762–1763 година, до бразилското кафе и няколкото скъпи шоколада лежеше и моят бележник. Джун не би разрешила касетофон. Подозирах, че искаше без притеснение да ругае Бърнард, към когото изпитваше в еднаква степен любов и раздразнение. Обикновено, когато научеше, че съм бил при нея, той ми се обаждаше. „Мило момче, какво е душевното й състояние?“ Подразбираше се, че иска да знае дали Джун е говорила за него и в какъв аспект. От своя страна аз се радвах, че в кабинета си не разполагам с кутии със записи, пълни с компрометиращи доказателства за случаите, когато Джун е проявявала недискретност. Например, дълго преди идеята за мемоарите да се появи, тя веднъж ме шокира, като внезапно сниши глас и обяви, като че сочеше ключа за всички негови несъвършенства, че Бърнард „е получил малък размер пенис“. Не бях склонен да приема казаното буквално. Този ден тя му беше ядосана, а освен това бях сигурен, че през живота си бе виждала само неговия. По-скоро ме порази формулировката — намекът, че съпругът й просто е проявил инат, който му е попречил да си поръча нещо по-обемисто чрез редовните си снабдители от улица „Джърмин“. В една тетрадка тази забележка може да се стенографира. На касета обаче тя просто щеше да се превърне в доказателство за извършено предателство и тогава щеше да се наложи да пазя записа в заключен шкаф.

Сякаш за да подчертае, че се разграничава от онези, които наричаше „съквартирантите“, Джун обитаваше стая в далечния край на коридора. Забавих крачка, когато наближих. Никога не можех докрай да повярвам, че ще я намеря на такова място — зад една от еднаквите врати от шперплат. Тя трябваше да е там, където я бях видял за първи път: сред лавандулата и чемшира в нейния имот в края на пустошта. Леко почуках с нокът по вратата. Джун не би искала да си мисля, че е задрямала. Предпочиташе да я виждам сред записките и книгите й. Почуках малко по-силно. Чух някакво размърдване, мърморене, проскърцаха пружините на леглото. Трето почукване. Мълчание, прочистване на гърлото, отново мълчание, после тя ми извика да вляза. Точно се опитваше да се изправи в леглото, когато отворих вратата. Зяпна ме, без да ме познае. Косата й беше рошава. Заварил я бях потънала в сън, от своя страна погълнат от болестта. Помислих да се махна, докато дойде на себе си, но вече бе твърде късно. В няколкото секунди, нужни ми, за да се приближа бавно и да оставя чантата, Джун трябваше да преизгради цялото си съществуване — да установи коя е и къде се намира, как и защо се е оказала в тази малка стая с бели стени. Едва след като го направеше, можеше да започне да си спомня кой съм. Обзет от желание да й подскаже, един конски кестен размахваше клони зад прозореца. Но може би успя само допълнително да я обърка, защото този ден й трябваше повече време от обикновено, за да се съвземе. На леглото се виждаха няколко книги и празни бели листове. Джун немощно се зае да ги подрежда, за да спечели време.

— Джун, аз съм, Джереми! Извинявай, дойдох по-рано, отколкото възнамерявах.

Изведнъж тя за миг схвана всичко, но го прикри с пристъп на неубедителна свадливост.

— Да, ти си, да те вземат мътните! Опитвах се да си спомня какво точно се канех да пиша.

Не вложи кой знае какви усилия в представлението. И двамата си давахме сметка, че не държи писалка в ръка.

— Искаш ли да дойда след десет минути?

— Не ставай смешен. Вече го забравих завинаги. Бездруго не струваше. Седни. Какво ми носиш? Сети ли се за мастилото ми?

Докато приближавах стол до леглото й, видях да се появява дотогава сдържаната й усмивка. Лицето й се сбръчка като сложен пръстов отпечатък, когато от устните към страните й тръгнаха спираловидни успоредни линии, които обкръжиха чертите й и се заизвиваха нагоре към слепоочията. В средата на челото й стволът на дървото от бръчки потъна в дълбока бразда.

Извадих покупките и Джун ги разгледа една по една, като подхвърляше нещо смешно или задаваше малък въпрос, неизискващ отговор.

— Защо ли тъкмо швейцарците са хората, които правят хубав шоколад? Какво точно ме кара неудържимо да ми се ядат личи? Мислиш ли, че може да съм бременна?

Тези дарове от външния свят не я наскърбяваха. Беше напълно изключена от него и доколкото разбирах, не изпитваше съжаление. Напусната завинаги страна, към която тя не изпитваше вече нищо, освен любвеобилен и жив интерес. Не ми беше ясно как понасяше да се откаже от толкова много и да се примири с отегчението: с безжалостно сварените зеленчуци, с придирчивите, бъбриви стари хора, с ненаситната замаяност, с която гледаха телевизия. След един толкова самодостатъчен живот аз бих изпаднал в паника или непрекъснато бих замислял бягство. Докато в нейния случай мълчаливият, почти безоблачен начин, по който приемаше съдбата си, я правеше лесна за общуване. Не изпитвах чувство за вина, когато си тръгвах или когато отлагах посещението. Тя беше присадила своята независимост в леглото, където четеше, пишеше, медитираше и дремеше. Единственото, което искаше, беше да я възприемат сериозно.

В „Кестенов простор“ това не ставаше толкова лесно, колкото би могло да изглежда — отне й месеци, докато убеди медицинските сестри и санитарите. Смятах, че й е писано да загуби тази битка — проявата на снизхождение е присъща на онези, които полагат професионални грижи. Джун успя, защото никога не си изпусна нервите и не се превърна в детето, което очакваха да бъде. Беше спокойна. Когато в стаята й влезеше сестра, без да почука (видях веднъж това), като напевно реди нещо в първо лице множествено число, Джун издържаше на погледа на младата жена, излъчвайки всеопрощаващо мълчание. В първите дни я бяха обявили за труден пациент. Имаше дори приказка, че няма да могат да я задържат в „Кестенов простор“. Джени и братята й отидоха да говорят с директора. Джун отказа да участва в разговора. Не възнамеряваше да се мести. В самочувствието й имаше властност и спокойствие, родени в годините, когато беше премисляла сама нещата. Най-напред привлече на своя страна лекаря. Щом разбра, че не става дума за поредната стара изкуфяла душа, той започна да разговаря с нея за немедицински неща: за дивите цветя, които бяха страст и на двамата и по които тя бе капацитет. Скоро той вече споделяше с нея брачните си проблеми. Персоналът също промени отношението си към Джун. Такова е йерархичното естество на лечебните заведения.

Определих успеха й като триумф на нейната тактика, като умение да мисли в перспектива; тя бе скрила раздразнението си и така бе отбелязала победа. Но това не било тактика, както ми обясни тя, когато я поздравих, това било нагласа на ума, която тя постигнала преди много години благодарение на „Пътят“ от Лао Дзъ. Една книга, която тя препоръчваше от време на време, макар че винаги когато я погледнех, книгата задължително ме дразнеше със самодоволството на своите парадокси: за да постигнеш целта си, върви в обратната посока. В един такъв случай Джун взе своя екземпляр и прочете на глас: „Небесният път води към победа, макар че не влиза в противоборство“. Аз казах:

— Точно както предполагах.

— Млъкни. Чуй това: „От две страни, вдигнали се на оръжие една срещу друга, печели онази, която е обзета от мъка“.

— Джун, колкото повече те слушам, толкова по-малко разбирам.

— Не е зле. Ще успея да направя от тебе мъдрец.

Когато се увери, че съм й донесъл точно каквото е поръчала, аз прибрах нещата, с изключение на мастилото, което тя държеше върху шкафчето си. Тежката автоматична писалка, сиво-бялата плътна хартия и черното мастило бяха единственото видимо нещо, което напомняше за предишното й всекидневие. Всичко друго — скъпите деликатеси, дрехите й — си имаше собствено място, скрито от погледа. Нейният кабинет в bergerie — в преустроения овчарник, гледащ на запад към долината и Сен Прива — беше пет пъти по-голям от тази стая и едва побираше книгите и ръкописите й; в огромната кухня от гредите висяха свински бутове — jambons de montagne, по каменния под имаше дамаджани зехтин, а в шкафовете понякога се заселваха скорпиони; всекидневната заемаше цялата площ на стария хамбар, където едно време след лов на глигани се събирали поне стотина местни жители; имаше още спалня с легло с балдахин и френски прозорци с витражи; с течение на годините вещите й нахлуваха в стаите за гости и ги завземаха; имаше и стая, където сушеше цветята си; барака с инструменти в градината с бадеми и маслини и близо до нея курник, който напомняше на миниатюрен гълъбарник — всичко това бе смалено и сведено до една етажерка с книги, висок скрин с дрехи, които тя никога не обличаше, пътнически сандък, в който на никого не бе разрешено да наднича, и малък хладилник.

Разопаковах плодовете, измих ги на умивалника, прибрах ги в хладилника заедно с шоколада и намерих място — намерих мястото — за кафето, след което й предадох поздрави от Джени и целувки от децата. Джун попита за Бърнард, но аз не го бях виждал от последното си посещение. Тя оправи косата си с пръсти и нареди възглавниците около себе си. Когато се върнах на стола до леглото й, погледът ми отново се спря на снимката в рамка на нощното шкафче. И аз можех да се влюбя в кръглоликата красавица със ситно накъдрена коса, чиято радостна, горда усмивка докосва леко бицепсите на нейния любим. Тъкмо невинността привличаше толкова много — не само невинността на момичето или на двойката, а на самото време; дори в замъгленото рамо и главата на минувач в костюм се криеха наивност и неосъзнатост, както и в жабооката лимузина, паркирана на пустата предмодерна улица. Невинното време! Десетки милиони мъртви, Европа е в руини, лагерите на смъртта все още са част от новините, а не универсална препратка към човешкото падение. Самата снимка създава илюзия за невинност. Иронията, с която е изпълнен нейният застинал разказ, произлиза от явната липса на съзнание у позиращите, че ще се променят или ще умрат. И двамата са невинни по отношение на бъдещето. Петдесет години по-късно ние ги гледаме и сякаш осенени свише, вече знаем в какво са се превърнали в крайна сметка, за кого са се оженили, кога са починали, без да се питаме кой един ден ще държи нашите снимки.

Джун следеше погледа ми. Почувствах се като несръчен измамник, когато посегнах за химикалката и бележника си. Бяхме се разбрали, че ще пиша за живота й. Съвсем резонно тя реши, че имам предвид биография, и първоначално аз също имах това предвид. Щом започнах обаче, нещата взеха да придобиват друга форма — не на биография и дори не на истински мемоари, а по-скоро на вариации по тема — Джун щеше да бъде в центъра, но написаното нямаше да е само за нея.

Последния път снимката послужи за полезна отправна точка. Докато я гледах, Джун ме наблюдаваше и чакаше да започна. Беше опряла лакътя си на корема и показалецът й докосваше дългата извивка на брадичката й. Въпросът, който всъщност исках да задам, беше: „Как стигна от онова лице до това лице, как е възможно сега да изглеждаш толкова необичайно — животът ли е причината? Божичко, колко си се променила!“.

Вместо това, без да откъсвам очи от снимката, аз казах: „Изглежда, че животът на Бърнард е бил непрекъсната прогресия, надграждане върху онова, което е имал, а твоят живот е бил една дълга трансформация…“.

За жалост Джун възприе това като въпрос за Бърнард.

— Знаеш ли за какво искаше да говори той, когато дойде миналия месец? За еврокомунизма! Предната седмица се срещнал с някаква италианска делегация. Дебели злодеи с костюми, които си правят банкети за нечия чужда сметка. Каза, че е обзет от оптимизъм! — рече тя и кимна към снимката. — Джереми, той беше истински развълнуван! Както едно време. „Прогресия“ е твърде мило определение. Аз бих казала стаза. Застой.

Тя знаеше, че не е така. Бърнард беше напуснал партията преди много години, бе станал депутат на лейбъристите, човек от върхушката, член на либералните й останки, с постове в правителствени комисии по радиопредаванията, околната среда и порнографията. Онова в Бърнард, което Джун наистина не можеше да приеме, беше неговият рационализъм. Но на мен не ми се искаше да навлизам в тази тема. Исках отговор на въпроса си, на въпроса, който не бях изрекъл на глас. Престорих се, че се съгласявам с нея.

— Да, трудно е човек да си представи, че някой може да се развълнува от такова нещо сега.

Джун отметна глава назад и затвори очи — позата й за задълбочено мислене. Неведнъж преди се бяхме питали как и защо Джун бе променила живота си. И всеки път отговорът изглеждаше малко по-различно.

— Готови ли сме? Прекарах цялото лято на трийсет и осма година на гости у едно френско семейство близо до Дижон. Ако щеш вярвай, но те бяха в бизнеса с горчица. Научиха ме да готвя, както и че на земята няма по-хубава страна от Франция — едно убеждение от младостта, което не ми се случи да ревизирам. Когато се върнах, тъкмо навършвах осемнайсет години и получих подарък колело — ново и красиво. Тогава още бяха на мода велосипедните клубове и аз станах член на един от тях — на Амършамския социалистически велосипеден клуб. Може би го направих с мисълта да шокирам задръстените си родители, макар че не си спомням да са се противопоставяли. В празничните дни двайсетина души отивахме на пикник — въртяхме педалите по междуселските пътища към хълмовете Чилтърн или се спускахме по стръмните склонове към Тейм и Оксфорд. Клубът ни поддържаше връзка с други клубове, а някои от тях се бяха присъединили към Комунистическата партия. Нямам представа дали е било планирано, имало ли е някаква конспирация, някой трябва да извърши проучване. Вероятно е станало съвсем спонтанно — така се получи, че тези клубове се превърнаха в наборни пунктове за нови членове. Никой никога не ми е изнасял лекции. Никой не ми е проглушавал ушите. Просто се оказах сред хора, които ми харесваха, хора весели и умни, а разговорите бяха такива, каквито би могъл да си представиш: за проблемите на Англия, за несправедливостите и страданията, как могат да се оправят нещата и как ги оправят тези неща в Съветския съюз. Какво прави Сталин, какво бил казал Ленин, какво са писали Маркс и Енгелс. Имаше и слухове. Кой е в партията, кой всъщност е бил в Москва, какво значи да станеш член, кой се кани да влезе и така нататък…

Говорехме за всичко това, бъбрехме и се кикотехме, докато карахме велосипедите си вън от града, докато седяхме по прекрасните хълмове с донесените сандвичи, или спирахме край градинския пъб на някое село да изпием половинка бира с лимонада. От самото начало партията и всичко, което олицетворяваше тя, всички онези заклинания за обща собственост върху средствата за производство, за историческото и научно обусловеното рождено право на пролетариата, за премахването на не знам какво си — цялото това плещене се свързваше в моето съзнание с букови гори, житни ниви, слънце и спускане по склона по онези алеи, които през лятото се превръщат в тунели. Комунизмът и моята страст към природата, както и интересът ми към едно-две хубави момчета по къси панталони — всичко това се смесваше и признавам, че наистина много се вълнувах.

Не беше никак великодушно от моя страна, но докато записвах, взех да се чудя дали не бях използван като проводник, като посредник за едно последно уточнение на нещата от живота на Джун. Тази мисъл ме накара да не се чувствам чак толкова неудобно, че няма да напиша исканата от нея биография.

Джун продължи да разказва. Беше обмислила всичко доста добре.

— Това беше началото. Осем години по-късно аз най-после станах член на партията. И щом го направих, стигнах края — това беше началото на края.

— Долменът.

— Именно.

Канехме са да прескочим осем години — годините на войната, от 1938 до 1946-а. Така вървяха тези разговори.

По пътя си на връщане от Франция към края на медения си месец Бърнард и Джун предприемат дълъг преход в Лангедок, като прекосяват сухото карстово плато, наречено Кос дьо Ларзак. На около миля от селото, където възнамерявали да пренощуват, попадат на древна гробница, известна като Долмен дьо ла Прюнаред. Долменът се намира на хълм в края на пролома на река Вис и в ранната вечер двамата поседели там час-два с лице към Севенските планини и си говорили за бъдещето. Оттогава насам всички, по различно време, сме били на това място. През 1971 година Джени ходела с едно от местните момчета, дезертьор от френската армия. В средата на осемдесетте отидохме там на пикник с Бърнард и децата. Двамата с Джени бяхме на Долмена веднъж, за да разнищим един брачен проблем. На това място е хубаво човек да бъде и сам. То се превърна в семейно място. Обикновено долмените се състоят от хоризонтална плоча от рушаща се от времето скала върху две отвесни плочи; така се получава ниска каменна маса. Има десетки долмени по платата, но само един от тях е Долменът.

— А какво си говорихте?

Джун сърдито махна с ръка.

— Недей да ме разпитваш. Тъкмо ми беше хрумнало нещо, което исках да си изясня. А, да, сещам се. Историята с велосипедния клуб беше показала, че комунизмът и моята любов към излетите са нещо неразделно — предполагам, че и двете са били част от идеалистичните и романтични чувства, които човек има на тази възраст. А ето че се намирах във Франция сред един друг пейзаж, в известен смисъл много по-красив от Чилтърн, по-величествен, по-див, дори малко плашещ. Бях с мъжа, когото обичах, двамата не спирахме да приказваме как ще помогнем да се промени светът и пътувахме към дома, където щяхме да започнем съвместния си живот. Спомням си, че дори си помислих: „Никога не съм била по-щастлива“. Така е! Обаче да ти призная, нещо не беше наред, имаше някаква сянка. Казах си, докато седяхме там, а залязващото слънце ни обливаше с великолепна светлина: „Само че аз не искам да се връщам у дома, струва ми се, че предпочитам да остана тук“. Колкото повече се взирах в планините оттатък пролома, оттатък Кос дьо Бланда, толкова повече осъзнавах очевидното — съпоставена с древността и красотата и силата на тези камъни, политиката беше нещо незначително. Човечеството беше скорошно явление. Вселената изпитваше безразличие към съдбата на пролетариата! Обзе ме страх. Бях се вкопчвала в политиката през целия кратък зрял период от живота си — тя ми бе дала приятелите, съпруга, идеите. С нетърпение очаквах да се завърна в Англия, а ето че се намирах тук и си казвах, че предпочитам да остана и да се чувствам неуютно в тази пустош… Бърнард продължаваше да говори, а аз със сигурност съм откликвала. Но бях объркана. Може би не ставах нито за политиката, нито за пустошта. Може би имах нужда само от един хубав дом и дете, за което да се грижа. Много бях объркана.

— Затова си…

— Не съм свършила. Имаше още нещо. Мъчеха ме тревожни мисли, но край долмена бях щастлива. Не желаех нищо друго, освен да седя безмълвно, да гледам как планините почервеняват, да вдишвам копринения вечерен въздух и да знам, че Бърнард прави същото, чувства същото. И точно това беше проблемът, защото нямаше безмълвие, нямаше спокойствие. Двамата се терзаехме, кой знае защо, за предателството на социалдемократите реформисти, за положението на градската беднота — за хора, които не познавахме и на които не бяхме в състояние да помогнем в момента. Не успявахме да уловим върховния миг, в който съдбите ни се бяха срещнали, за да се съединят на това свещено място на повече от пет хиляди години, не можехме да го приобщим към себе си въпреки взаимната ни любов, въпреки светлината и простора пред очите ни. Не можехме да се освободим в настоящето. Наместо това се бяхме заели да мислим как да освободим други хора. Предпочитахме да мислим за тяхното неблагополучие. Използвахме тяхната окаяност, за да прикрием своята. А нашата окаяност се състоеше в това, че бяхме неспособни да приемем простите хубави неща, предлагани ни от живота, и да се радваме, че ги притежаваме. Политиката, идеалистичната политика, винаги се отнася за бъдещето. Прекарах живота си да откривам, че в момента, когато човек изцяло влезе в своето настояще, той намира безкрайно пространство, безкрайно време, наречи го Бог, ако искаш…

Джун изгуби нишката и се отнесе нанякъде. Не за Бог искаше да говори тя, а за Бърнард. Спомни си го.

— Според Бърнард да обръщаш внимание на настоящето е проява на егоизъм. Но това е глупост. Дали му се е случвало да седне на някое тихо място, за да помисли върху живота си или за въздействието, което животът му е оказал върху Джени? За това защо не е способен да живее сам, та се налага онази жена, неговата „икономка“, да се грижи за него? Той е напълно невидим за себе си. Разполага с цифри и факти, телефонът му звъни по цял ден, непрекъснато тича нанякъде да държи речи, да участва в дискусии и в какво ли не. Но никога не размишлява. Не е преживял и едничък миг на страхопочитание към красотата на сътворението. Мрази тишината и затова не знае нищо. Ето така отговарям на въпроса ти. Как може един толкова изявен човек така да западне? Като се плъзга по повърхността, като по цял ден дрънка какви можели да бъдат нещата, ако са по-добре подредени, и като не научава нищо съществено — ето как.

Изтощена, Джун се отпусна назад върху възглавниците. Дългото й лице бе обърнато към тавана. Дишаше дълбоко. Бяхме говорили на няколко пъти за вечерта при долмена, обикновено като прелюдия към един важен сблъсък на другия ден. Беше се ядосала и понеже съзнаваше, че аз го виждам, щеше да се ядоса още повече. Вече не се владееше. Знаеше, че нейната представа за живота на Бърнард — появите по телевизията, участията в дискусии по радиото, публичните му изяви — е с десетгодишен изтекъл срок. В онези дни никой вече не чуваше нищо за Бърнард Тремейн. Той си стоеше вкъщи и кротко работеше върху книгата си. Сега му се обаждаха само членове на семейството и няколко стари приятели. Жена от същата сграда идваше за по три часа на ден да чисти и да готви. Мъчително беше да се гледа как Джун я ревнува. Джун измерваше разстоянието между себе си и Бърнард с идеите, на които подчиняваше и живота си, и ако те бяха задвижвани от търсене на истината, тогава част от тази истина се състоеше от горчиво любовно разочарование. Неточността и преувеличенията говореха твърде много.

Исках да кажа нещо, за да я уверя, че не съм отвратен или смутен, че й съчувствам. Намирах утеха във вълнението й, в съзнанието, че отношенията между хората, любовните истории, сърцето все още имат значение, че старият живот и старите беди продължават да съществуват и че наближаването на края не е повод за окончателна равносметка, нито за хладна предсмъртна безпристрастност.

Предложих й да направя чай и в знак на съгласие тя повдигна единия от пръстите си от чаршафа. Отидох до мивката, за да напълня чайника. Дъждът навън беше спрял, но продължаваше да духа вятър; дребна жена с бледосиня жилетка прекосяваше моравата с помощта на проходилка. Някой по-силен порив спокойно можеше да я отнесе. Жената наближи цветната леха до стената и коленичи на тревата пред проходилката, като че беше преносим олтар. После я отмести встрани и извади от единия джоб на жилетката си лъжичка, а от другия — шепа луковици. Зае се да копае дупки и да слага в тях луковиците. Преди няколко години нямаше да видя никакъв смисъл човек на нейната възраст да сади цветя, щях да наблюдавам сцената и да я определя като нелепа. Сега можех само да наблюдавам.

Отнесох чашите до леглото. Джун приседна и безшумно започна да пие още горещия чай — по начина, както ми каза веднъж, по който я бил научил да го прави един от възпитателите й в училище. Беше унесена в мисли и очевидно засега нямаше готовност за продължим разговора. Аз гледах страниците със записките си и оправях тук-там по някоя сигла, за да станат четливи. Реших следващия път, когато съм във Франция, да отида до долмена. Можех да тръгна пеш от bergerie, да се изкача по Па дьо л’Азе до платото и да вървя на север четири-пет часа — прекрасно е там напролет, когато са поникнали дивите цветя и има цели ливади, покрити с орхидеи. Можех да седна на онзи камък, да се наслаждавам на гледката и да размишлявам по моята тема.

Клепачите на Джун започнаха да потрепват и докато успея да спася чашата и чинийката от ръката й, която се отпускаше, и да ги оставя върху шкафчето, тя вече спеше. Това, че внезапно задрямваше, според нея не се дължало на изтощение. Дължало се на състоянието й — неврологична дисфункция, нарушаваща баланса при отделянето на допамин. Очевидно тези нарколептични пристъпи бяха неустоими и сковаващи. Все едно върху лицето ти да метнат одеяло, каза ми тя. Но когато отворих дума за това пред нейния лекар, той ме изгледа продължително и едва забележимо поклати глава; несъгласието му беше и предложение да продължа да се преструвам. „Тя е болна — каза ми той — и е уморена.“

Сега дишаше плитко и учестено; дървото на бръчките върху челото й беше застинало, някак оредяло, сякаш зимата бе оголила клоните му. Празната й чаша отчасти скриваше снимката. Каква промяна! Все още бях достатъчно млад, за да се изумявам. В рамката — неизписаната още кожа, красивата кръгла глава, опряна на рамото на Бърнард. Познавах ги от по-късните им години, но изпитвах нещо като носталгия по краткото, отдавнашно време, когато Бърнард и Джун са били заедно, изпълнени с любов, без усложнения. Преди колапса. Това също допринасяше за невинността на снимката — и двамата не са знаели колко дълго и в каква степен ще бъдат пристрастени един към друг и ще изпитват раздразнение: Джун от нерадостното духовно обедняване на Бърнард и „фундаменталната липса на сериозност“, от слепия му рационализъм, от арогантната настойчивост на твърденията му „противно на всички събрани доказателства“, че разумното социално инженерство ще отърве човечеството от бедите му и от склонността му към насилие; Бърнард, заради предателството на Джун, изменила на обществената си съвест, заради нейния „фатализъм, породен от защитните й реакции“, заради „безкрайното й лековерие“; само колко се беше измъчил от непрекъснато увеличаващия се списък на нещата, в които Джун беше сигурна: еднорози, горски духове, ангели, медиуми, самолечение, колективното несъзнавано, „Христос в нас“.

Веднъж попитах Бърнард за първата му среща с Джун, по време на войната. С какво го беше привлякла? Той не си спомняше такава среща. През първите месеци на 1944 година някак постепенно забелязал, че в канцеларията на административния център на Лондонския университет един-два пъти седмично идва млада жена, оставя преведени от френски документи и взема нова работа. Всички в канцеларията на Бърнард знаели френски, а материалите не били сложни. Той не виждал ползата от Джун, затова и не я забелязвал. Тя не съществувала за него. После чул някой да казва, че е хубава, и следващия път се загледал в нея. Взел да се чувства разочарован в дните, когато тя не се появявала, и глупаво щастлив, когато идвала. Когато най-после колебливо я заприказвал, открил, че с нея се общува лесно. А се опасявал, че на такава красавица положително ще й бъде неприятно да разговаря с дългоуха върлина като него. Джун обаче като че ли го харесала. Обядвали в един от малките ресторанти „Джо Лайънс“ на „Странд“, където той прикрил своята нервност, като говорел на висок глас за социализма и за насекомите — ентомологията му била станала нещо като хоби. По-късно изумил колегите си, като я убедил една вечер да отиде с него на кино — не, не си спомнял кой бил филмът — в киносалон на „Хеймаркет“, където събрал смелост да я целуне: най-напред по опакото на ръката, като пародия на старомодна любовна история, после по бузата, а после по устните; главозамайващ забързан кадър — всичко, от бъбренето до първата целомъдрена целувка, отнело по-малко от четири седмици.

А ето и разказа на Джун: един скучен следобед работата й на устна преводачка, която понякога превеждала и писмено официални документи от френски, я отвела до един коридор в административната част на Лондонския университет. Минала покрай отворената врата на една канцелария редом със стаята, където имала работа, и видяла висок млад мъж с необичайно наглед лице, настанил се неудобно на дървен стол, с качени на бюрото крака, погълнат от нещо, което правело впечатление на много сериозна книга. Вдигнал очи, за миг уловил погледа й и се върнал към четенето, тутакси забравяйки за нея. Тя се задържала там толкова дълго, колкото да не изглежда неприлично — не повече от няколко секунди — и го зяпала, гледала го направо влюбено, докато се правела, че се рови в кафявата папка, която държала в ръка. Повечето млади мъже, с които била излизала, започвали да й харесват едва когато превъзмогнела неопределимата си антипатия. Този бил „нейният тип“ — сега разбирала тази дразнеща фраза в пълния й смисъл. Очевидно бил умен — всички в тази канцелария били умни, — а и на нея й харесали непохватната безпомощност на едрогабаритното му тяло и широкото му, излъчващо благородство лице, както и предизвикателният факт, че я погледнал, но не я видял. Много малко мъже го правели.

Впоследствие си намирала претексти да се отбива в стаята, където работел той. Оставяла неща, които трябвало да носи друго момиче от нейната служба. За да удължи престоя си, а и защото Бърнард не поглеждал в нейната посока, се насилила да започне флирт с един от колегите му, тъжен младеж от Йоркшър с петна по лицето и писклив глас. Веднъж се блъснала в бюрото на Бърнард, за да му разлее чая. Той се намръщил и взел да попива локвичката с кърпата си, като продължавал да чете. Носела му пакети, които били за други хора. Той любезно я упътвал. Йоркширецът с болка на сърцето обявил своята самота. Казал, че не очаква от нея да се омъжи за него, макар че не го изключвал. Но истински се надявал, че ще станат възможно най-близките приятели, като брат и сестра. Джун разбрала, че трябва да действа бързо.

Денят, в който събрала смелост и влязла в канцеларията с намерението да накара Бърнард да я покани на обяд, бил и денят, когато той решил за пръв път да я огледа добре. Втренчил се в нея толкова безцеремонно, така откровено хищнически, че тя се препънала по пътя към бюрото му. Нейният „бъдещ брат“ се подхилвал в ъгъла. Джун оставила пакета и побягнала. Но вече знаела, че е спечелила мъжа; сега всеки път, когато влизала, голямата долна челюст на Бърнард потрепервала, докато той измислял тема за разговор. Обядът в „Джо Лайънс“ изисквал само съвсем лек намек.

Струва ми се странно, че двамата никога не бяха сравнявали спомените си от тези най-първи дни. Джун със сигурност е щяла да се радва на различията като потвърждение на по-късните й предубеждения: че Бърнард не разсъждава, че е невеж по отношение на подводните течения, съставящи действителността, която той твърди, че разбира и контролира. Аз обаче оказвах съпротива и не предадох на Джун разказа на Бърнард, нито на Бърнард разказа на Джун. Беше по-скоро мое, а не тяхно решение да не споделям историите на единия с другия. Никой от двамата не вярваше в моята дискретност и при разговорите ни си давах сметка, че ме използват като преносител на съобщения и впечатления. Джун щеше да се радва, ако от нейно име бях порицал Бърнард — най-вече за възгледите му и за нездравословния му начин на живот с радиодискусии и икономка. А Бърнард щеше да поиска да й предам не само илюзията, че не му липсва, но и неговата привързаност към нея, независимо от очевидната й лудост, и така да му спестя поредното ужасяващо посещение или да подготвя почвата, та следващото да протече в по-разведрена обстановка. Всеки от тях, щом ме видеше, се опитваше да ме изиграе и да измъкне информация от мен, като ме принуди да се изпусна, обикновено изказвайки противоречащи си предположения, леко завоалирани като въпроси. Например Бърнард: дали още й предписват успокоителни? Дали говори непрекъснато за него? Дали си мисля, че тя винаги ще го мрази? И Джун: дали той продължава да говори все за госпожа Бригс (икономката)? Отказал ли се е от плановете си за самоубийство?

Отговарях уклончиво. Каквото и да кажех, нямаше да им донесе удовлетворение, а освен това двамата можеха да се свържат по телефона или да се видят, стига да пожелаят. С абсурдната гордост на млади любовници те се въздържаха, уверени, че онзи, който звъни пръв, показва слабост, проявява будеща презрение емоционална зависимост.

Джун се събуди от петминутната си дрямка и откри един оплешивяващ мъж със сурово изражение, седнал до леглото й с бележник в ръка. Къде се намираше? Кой беше този човек? Какво искаше? Разпространяващото се в очите й паническо изумление стигна до мен и забави реакцията ми, така че не можах своевременно да намеря нужните окуражителни думи и взех да се запъвам, когато го сторих. Но преди да свърша, тя вече бе възстановила каузалните връзки, отново разполагаше със своята история и си спомняше, че зет й е дошъл, за да я запише.

Прочисти си гърлото. „Докъде бях стигнала?“ И двамата знаехме, че беше надникнала в бездната, в пропастта, където нищо няма значение, където всичко е безименно и без връзка с каквото и да било, а това я плашеше. Плашеше и двама ни. Не можехме да си го признаем, или по-скоро аз не можех да го призная, преди тя да го направи.

В този момент тя вече знаеше къде се намира, както знаеше и какво следва. Но в кратката психична драма, съпътстваща пробуждането й, аз си дадох сметка, че се готвя да се противопоставя на неизбежния й опит да ми внуши да преминем към „следващия ден“. Исках да я насоча другаде. Пет-шест пъти бяхме обсъждали „следващия ден“. Това беше семейна легенда, история, изтъркана от повтаряне, която не е толкова разказ, колкото песнопение, наизустена молитва. Бях я чул преди години в Полша, когато се запознах с Джени. Бях я чувал неведнъж и от Бърнард, който, в интерес на истината, не беше свидетел. Разиграваха я като пиеска по Коледа и на други семейни събирания. Според Джун тя трябваше да бъде в центъра на мемоарите, точно каквото място заемаше в историята на собствения й живот — определящ момент, преживяване, което променя посоката на съществуването, разкрита истина, в чиято светлина всички дотогавашни заключения следва да бъдат преосмислени. Беше разказ, чиято историческа точност е от по-малко значение, отколкото функцията, която изпълнява. Представляваше мит, придобил още по-голяма сила, защото се представяше като нещо доказано. Джун си беше внушила, че „следващият ден“ обяснява всичко — защо е напуснала партията, защо двамата с Бърнард са стигнали до пожизнена дисхармония, защо тя е преоценила своя рационализъм и своя материализъм, как е стигнала до живота, който е живяла, къде го е живяла и какви са били мислите й.

В ролята си на семеен аутсайдер аз бях както заблуден, така и скептично настроен. Обратите са изобретение на разказвачи и драматурзи, необходим механизъм, чрез който животът е сведен до нелицеприятен сюжет, поуката следва да се извлече от поредица от действия и публиката трябва да бъде изпратена да си ходи с нещо незабравимо, белязало израстването на главния герой. Съзиране на светлина, момент на истина, повратна точка — със сигурност сме заимствали тези изрази от Холивуд или от Библията, за да придаваме със задна дата смисъл на обременената памет. „Черните кучета“ на Джун. Седнал до леглото с бележник в скута, сдобил се с привилегията да надникна в нейната пустота, споделяйки световъртежа й, аз установих, че тези почти несъществуващи зверове носят твърде голяма утеха. Още една репетиция на прословутата случка щеше да й придаде прекалена убедителност.

Когато задряма, Джун, изглежда, се беше смъкнала надолу в леглото. Сега се помъчи да седне, но нямаше сила в китките, а ръцете й не намираха опора в завивките. Понечих да стана, за да й помогна, но тя ми отказа с някакъв звук, с пъшкане, претърколи се на една страна, за да е обърната към мен, и опря лице в прегънатия ъгъл на една възглавница.

Започнах бавно. Дали пък не бях злонамерен? Мисълта ме обезпокои, но вече бях започнал.

— Не смяташ ли, че светът би трябвало да може да примири начина, по който ти гледаш на нещата, с този на Бърнард? Не е ли за добро, когато някои се вглъбяват в себе си, докато други се заемат да оправят света? Цивилизацията не е ли плод на различията?

Последният риторичен въпрос дойде в повече на Джун. Намръщеното й неутрално внимание се разсея в избухналия смях. Ставаше й непоносимо да лежи. Помъчи се да се приповдигне и този път успя — сега седеше и ми говореше, като трудно си поемаше дъх.

— Джереми, ти си много мил, но говориш такива празни приказки! Прекалено много се стремиш да бъдеш почтен, искаш всички да те харесват и да се харесват взаимно… Това е!

Най-после бе изправила гръб. Беше сключила върху чаршафа загрубелите си ръце на градинарка и ме гледаше със скрито злорадство. Или с майчинско съжаление.

— И защо тогава светът не се е оправил? С безплатното здравеопазване, повишаващите се заплати, колите, телевизорите и електрическите четки за зъби на глава от населението? Защо не са доволни хората? Дали не липсва нещо в тези подобрения?

Сега, когато тя ми се подиграваше, аз се почувствах свободен и тонът ми стана малко по-груб.

— Значи, според теб модерният свят е една духовна пустиня? Дори ако това клише отговаря на истината, какво ще кажеш за себе си, Джун? Ти защо не си щастлива? Всеки път когато дойда, ми показваш, че продължаваш да се чувстваш огорчена заради Бърнард. Защо продължаваш да се ровиш? Какво значение има вече? Остави го на мира. Фактът, че не го правиш или не можеш да го направиш, не говори много добре за методите ти.

Дали не отидох твърде далече? Докато говорех, Джун гледаше към прозореца в другия край на стаята. Когато свърших, настъпилата тишина бе нарушена от продължилото дълго поемане на въздух; още по-дълбока тишина, последвана от шумно издишване. Джун погледна право в мен.

— Вярно е. Това наистина е вярно… — Тя замълча, преди да реши какво да каже. — Всичко стойностно, което съм направила някога, е трябвало да направя сама. Това нямаше значение по онова време. Бях доволна и, между другото, поначало не очаквам да бъда щастлива. Щастието е нещо случайно, като светкавица през лятото. Но аз наистина намерих успокоение на духа и през всичките тези години си мислех, че ми е добре да съм сама. Имах семейство, приятели, гости. Радвах се, когато идваха, и се радвах, когато си тръгваха. Сега обаче…

Бях я подтикнал да остави спомените и да премине към признания. Отгърнах нова страница от бележника си.

— Когато ми казаха колко съм болна и дойдох тук, за да се откъсна от света за последен път, самотата започна да ми изглежда като най-големия ми провал. Като огромна грешка. Да имаш уреден живот — какъв е смисълът, ако си сам? Когато си мисля за всички онези години във Франция, понякога усещам как в лицето ми духа студен вятър. Бърнард ме смята за глупава окултистка, а пък аз го смятам за политкомисар с рибешки очи, който би написал донос за повечето от нас, ако това можеше да осигури материален рай на земята — това е семейната история, това е семейната комедия. Истината е, че двамата се обичаме, винаги е било така, обсебени сме един от друг. Но не успяхме да използваме любовта си за нищо. Не си изградихме живот. Не се отказахме от любовта, но и не се поддадохме на нейната власт. Проблемът е лесен за описване, само че ние никога не го описахме. Никога не си казахме: „Виж, след като се чувстваме така, накъде да вървим оттук нататък?“. Нищо подобно. Беше непрекъсната неразбория, спорове, уговорки за децата, всекидневен хаос и задълбочаваща се раздяла и различни държави. Като се изолирах от всичко това, постигнах спокойствие. Ако изпитвам гняв, то е, защото не съм си простила. Ако можех да левитирам на сто стъпки над земята, това не би компенсирало факта, че изобщо не се научих как да разговарям с Бърнард или да бъда с него. Винаги когато ме е яд на някой от последните социални провали, отразени във вестниците, ми се налага да си напомням, че не мога да очаквам от милиони непознати с конфликтни интереси да постигнат разбирателство, след като аз не успях да изградя една проста общност с бащата на децата ми, с мъжа, когото обичах и за когото оставах омъжена. А има и още нещо. Ако продължавам да се заяждам с Бърнард, то е, защото ти си тук, а аз знам, че го виждаш от време на време, пък и — трябва ли да го казвам? — ти ми напомняш за него. Ти, слава Богу, нямаш неговите политически амбиции, но като него се държиш резервирано и на разстояние, което ме и вбесява, и привлича. И…

Тя не се доизказа и отново се изгуби сред възглавниците. И понеже се предполагаше, че трябва да изтълкувам думите й като комплимент, почувствах се принуден да проявя учтивост, да приема онова, което ми бе предложено и което изрично се изискваше от мен. В признанието й имаше една дума, към която исках да се върна възможно най-скоро. Но най-напред трябваше да изкажа ритуалните любезности.

— Тогава да се надяваме, че посещението ми не те е разстроило?

— Приятно ми е, когато идваш.

— И ще ми кажеш, ако сметнеш, че засягам прекалено лични неща?

— Можеш да ме питаш за каквото си поискаш.

— Не искам да ти се натрапвам за…

— Казах, че можеш да ме питаш за каквото си поискаш. Ако не желая, няма да ти отговарям.

Получих позволение. Хрумна ми, че старата хитруша знае накъде съм насочил вниманието си. И ме чака.

— Каза, че двамата с Бърнард сте… обсебени един от друг. Дали имаш предвид… ами… физическо…

— Толкова типичен представител на своето поколение си, Джереми. И достатъчно възрастен, а говориш свенливо по темата… Да, имам предвид секс, за секс става въпрос.

За пръв път я чувах да използва тази дума. Произнесе я с тона на военновременна говорителка от Би Би Си, като натърти на гласната. От нейната уста това прозвуча грубо, направо неприлично. Дали защото се беше насилила да произнесе думата, а после я повтори, за да превъзмогне отвращението си? Или пък имаше основание? Дали аз, човек от шейсетте, макар че винаги съм бил притеснителен, сега не започвах да се задавям от прямотата й?

Джун и Бърнард — сексуално обсебени. Понеже ги познавах само от времето, когато бяха възрастни и враждебно настроени един към друг, искаше ми се да й кажа, че ми е трудно да си го представя — същото светотатство е дете да си мисли как кралицата използва тоалетната.

Наместо това обаче казах:

— Мисля, че разбирам.

— А аз не мисля, че разбираш — възпротиви се тя, доволна от своята увереност. — Нямаш си идея какво беше едно време.

Още докато говореше, образи и впечатления взеха да се търкалят из пространството, подобно на Алиса или на детрита, през който тя преминава, докато пада в разширяващия се конус на времето: миризма на канцеларски прах; стени на коридор, боядисани с лъскава боя в кремаво и кафяво; неща за всекидневни нужди, от пишещи машини до автомобили — добре направени, тежки и боядисани в черно; неотоплени стаи, подозрителни хазяйки; комично превзети млади мъже в размъкнати панталони от кашà, захапали лули; храна без растителни подправки, без чесън, лимонов сок или вино; непрестанно суетене с паленето на цигари, смятано за форма на еротичност; и навсякъде — властта с нейните заповеднически, безкомпромисни, написани сякаш на латински директиви върху автобусни билети, формуляри и изрисувани табели, чиито самотни показалци сочат пътя през един сериозен свят в кафяво, черно и сиво. Магазин с вехтории, който се взривява на забавен кадър — така си представях какво е било тогава и се зарадвах, че Джун не го усеща, защото във всичко това не виждах място за сексуално обсебване.

— Преди да се запозная с Бърнард, излизах с един-двама младежи, защото ми се бяха сторили „доста приятни“. Още в началото ги водех у дома да се запознаят с родителите ми, за да чуя преценката им и да разбера дали са „представителни“. Преценявах мъжете от гледна точка на това дали са подходящи за съпрузи. Това правеха и приятелките ми, за такива работи си говорехме. Желанието всъщност никога не участваше, поне не и моето желание. Съществуваше само някакъв неясен и най-общ копнеж за приятел, за дом, дете, кухня — елементите бяха неделими. Колкото до чувствата на мъжа, въпросът бе докъде да му позволиш да стигне. Обикновено седяхме сгушени една до друга и дълго говорехме на тази тема. Искахме ли да се омъжим, цената за това беше сексът. След сватбата. Трудна сделка, но изглеждаше смислена. Човек не получава нещо срещу нищо… После всичко се промени. Само за няколко дни след срещата ми с Бърнард моите чувства бяха… Просто имах усещането, че ще се взривя. Исках го, Джереми. Приличаше на болка. Не исках сватба, нито кухня, исках този мъж. Имах потресаващи фантазии с него. Не можех да ги споделя открито с приятелките си, щяха да бъдат шокирани. Нищо не ме беше подготвило за това. Неудържимо исках да правя секс с Бърнард и това ме ужасяваше. Знаех, че ако той ме помоли, ако е настойчив, няма да ми остане избор. А беше очевидно, че и той изпитва силни чувства. Не беше от хората, които предявяват претенции, но един следобед, по купища причини, които вече не помня, ние се озовахме сами в къща, принадлежаща на родителите на моя приятелка. Доколкото си спомням, имаше нещо общо с факта, че валеше проливен дъжд. Отидохме в спалнята за гости и започнахме да се събличаме. Щях да получа онова, за което мислех от седмици, но се чувствах нещастна, обзета от страх, сякаш ме водеха на собствената ми екзекуция…

Джун улови въпросителния ми поглед. Защо „нещастна“? И нетърпеливо пое въздух.

— Онова, което твоето поколение не знае, а моето почти е забравило, е колко невежи бяхме все още, колко странни бяха тогава нагласите по отношение на секса и всичко, свързано с него. Противозачатъчни, развод, хомосексуалност, венерически болести. Бременността извън брака бе нещо немислимо, възможно най-лошото нещо. През двайсетте и трийсетте уважавани семейства пращаха бременните си дъщери в заведения за душевноболни, където ги държаха под ключ. Неомъжени майки бяха извеждани по улиците и унижавани от организации, от които се очакваше да се грижат за тях. Момичета умираха при опит да абортират. Сега изглежда като лудост, но по онова време едно бременно момиче по-скоро имаше чувството, че всички са прави, а то е лудото и заслужава онова, което му се случва. Официалното отношение изискваше наказателни мерки, беше толкова безжалостно. Естествено, нямаше финансова подкрепа. Неомъжената майка биваше отритната, заклеймявана, зависеше от подаянията на злобни хора, църковни групи и тям подобни. На всички ни бяха известни по пет-шест ужасни поучителни истории, които да ни предупреждават да не кривнем от пътя. Те не бяха достатъчни, за да ме спрат онзи следобед, но аз със сигурност си мислех, че решавам съдбата си, когато се качвах по стълбите до стаичката на най-горния етаж на къщата, докато вятърът и дъждът плющяха по прозореца точно както днес. Не разполагахме с предпазни средства, разбира се, и в невежеството си аз смятах, че забременяването ми е неизбежно. Но знаех, че не съм в състояние да се върна назад. Чувствах се нещастна, но същевременно вкусвах свободата. Свобода, на каквато си представях, че сигурно се радва престъпникът макар и за миг, докато се готви да извърши намисленото престъпление. Винаги повече или по-малко бях правила онова, което хората очакваха от мен, но сега за първи път знаех какво правя. И просто трябваше — трябваше, Джереми, да се доближа до този мъж…

Лекичко се изкашлях.

— И… хм… как беше?

Не можех да повярвам, че задавам този въпрос на Джун Тремейн. Джени никога не би ми повярвала.

Джун отново шумно се изсмя. Не я бях виждал толкова въодушевена.

— Беше изненада! Нямаше по-тромаво същество от Бърнард, той вечно си разсипваше питието или си удряше главата в някоя греда. За него беше цяло мъчение да запали нечия цигара. Сигурна бях, че не е имал друго момиче. Затова по-скоро си мислех, че сме две изгубили се в гората деца, но, честна дума, това не ме интересуваше. Исках го при моите условия. Покачихме се на тясното легло. Аз се кисках от ужас и възбуда, а Бърнард — можеш ли да повярваш? Бърнард се оказа гений. С определенията, които човек може да намери в един любовен роман: нежен, силен, умел, а и… изобретателен. Когато свършихме, направи нещо абсурдно. Изведнъж скочи, изтича до прозореца и го отвори насред бурята; изправи се там гол, висок, слаб, бял; заудря се в гърдите и зарева като Тарзан, докато вихрушката от листа нахлуваше вътре. Толкова глупаво изглеждаше! Знаеш ли, избухнах в такъв смях, че се напиках в леглото. Наложи се да обърнем дюшека наопаки. После събрахме стотиците листа от килима. Сложих чаршафите в една пазарска чанта и ги отнесох у дома, изпрах ги и с помощта на приятелката ми отново ги постлах на леглото. Приятелката ми, с година по-голяма от мене, до такава степен се беше отвратила, че с месеци не ми проговори!

Понеже самият аз преживявах нещо от престъпната свобода на Джун отпреди четирийсет и пет години, малко оставаше да отворя дума за размера, който Бърнард бил „получил“. Дали просто ставаше въпрос, както сега ми се струва, за обичайно злословие от страна на Джун? Или за парадоксалната тайна на неговия успех? Или пък, при положение, че той имаше толкова дълго тяло, проблемът може би опираше до грешка в съотношението? Има обаче неща, за които човек не може да попита тъща си, а и освен всичко друго сега тя се беше намръщила в опит да намери точните формулировки.

— Може би седмица по-късно Бърнард дойде у дома и се запозна с родителите ми; почти съм сигурна, че точно тогава събори пълен чайник върху уилтънския килим. Като оставим това настрана, той беше преуспяващ и отлично ми подхождаше: частна гимназия, Кеймбридж, приятни маниери и една такава стеснителност, когато разговаря с по-възрастните. Така че започнахме да водим двойствен живот. Бяхме милите млади хора, които радват сърцата на всички с намерението си да сключат брак веднага щом свърши войната. Същевременно двамата продължихме започнатото. В административния отдел на Лондонския университет, а и в други държавни сгради, имаше неизползвани стаи. Бърнард много хитро намираше ключове. А през лятото разполагахме с буковите гори край Амършам. Това беше пристрастеност, лудост, таен живот. Тогава вече вземахме предпазни мерки, но да си призная, станало ми беше все едно… Винаги когато разговаряхме за света извън нас, разговаряхме за комунизма. Това беше другата ни обсесия. Твърдяхме, че сме готови да простим на партията за нейната глупост в началото на войната и да станем членове веднага щом настъпи мирът и напуснем работа. Маркс, Ленин, Сталин, пътят напред — бяхме на едно мнение за всичко. Чудесен съюз на тела и умове! Сложихме основите на собствена утопия и беше само въпрос на време и народите по света да последват нашия пример. Тези месеци ни формираха. Зад цялото ни неудовлетворение, изпитано през изминалите до днес години, се крие желанието да се върнем в онези щастливи дни. Щом започнахме да виждаме света по по-различен начин, усетихме, че времето ни изтича, и спряхме да проявяваме търпение един към друг. Всяко несъгласие представляваше прекъсване на нещо, което ние знаехме, че е възможно — и скоро нямаше друго, освен прекъсвания. Накрая времето наистина изтече, но спомените останаха — те ни обвиняват, затова никой от нас все още не може да остави другия на мира… Едно нещо, което научих на сутринта след долмена, беше, че притежавам храброст, физическа храброст, и мога да се справям сама. Това е важно откритие за жена, или поне така беше по мое време. Може да беше и съдбовно, разрушително откритие. Сега вече не съм толкова убедена, че трябваше да се справям сама. Останалото е трудно за разказване, особено пред скептик като тебе.

Понечих да възразя, но тя махна с ръка.

— Бездруго ще го повторя. Чувствам се уморена. Скоро ще трябва да си тръгнеш. А искам и да се върнем на съня. Искам да съм сигурна, че си го разбрал правилно.

Тя се поколеба, събирайки сили за последния тур на разговора за този следобед.

— Знам, че според всички придавам прекалено голямо значение на това — младо момиче, изплашено от две кучета на пътека извън населеното място. Но само почакай, докато и ти стигнеш до момента, в който ще се опиташ да придадеш смисъл на живота си. Или ще установиш, че си прекалено стар и мързелив, за да правиш такъв опит, или ще постъпиш като мен и ще подбереш определено събитие, ще намериш в нещо обикновено и обяснимо средство да изразиш онова, което иначе би останало изгубено за теб: конфликт, промяна на мнението, ново тълкуване. Не твърдя, че тези зверове са нещо друго, а не онова, което изглеждаха. Независимо от приказките на Бърнард, аз всъщност не вярвам, че са слуги на Сатаната, кучета от Ада, знамения от Господ или каквото той обяснява на хората, че си мисля. Има обаче една страна на историята, която не му се иска да изтъква. Попитай го следващия път когато се видите какво ни каза кметът на Сен Морис за тези кучета. Бърнард ще си спомни. По времето на един дълъг следобед на терасата на „Отел дьо Тийол“. Не съм митологизирала тези зверове. Използвах ги. Те ме освободиха. Направих откритие.

И Джун плъзна по чаршафа ръка към мен. Не можах да се насиля, за да протегна и аз ръка и да уловя нейната. Някакъв журналистически импулс, някакво особено понятие за неутралитет ми попречи. Докато тя продължаваше да говори, а аз продължавах да транскрибирам думите й с наредените нагъсто арабески на сиглите, усетих се безтегловен, с празна глава, разпънат в своята несигурност между две точки — баналното и проницателното; не знаех кое от двете чувам. Наведох се смутен над записките си, за да не срещам очите й.

— Срещнах злото и открих Господ. Наричам това мое откритие, но, разбира се, то нито е нещо ново, нито е мое. Всеки го постига сам за себе си. Хората използват различни думи, за да го опишат. Предполагам, че всички велики световни религии са основани от индивиди, установили контакт с някаква духовна действителност и после положили усилия да запазят живо придобитото познание. По-голямата част от него се изгубва в правила, дейности и пристрастеност към властта. Така става с религиите. Накрая обаче едва ли има значение как го описваме, стига да сме схванали основната истина: че в себе си имаме неизчерпаеми ресурси, потенциал за едно по-високо равнище на съществуване, доброта…

Бях чувал и преди това в една или друга форма: от предразположен към духовното директор на училище, викарий отцепник, стара приятелка, завърнала се от Индия, хора с кариера от Калифорния и замаяни хипита. Джун забеляза, че помръдвам на стола, но настойчиво продължи.

— Наречи го Бог, или дух на любовта, атман, Христос или природни закони. Онова, което видях в този ден, което виждам и през много дни оттогава насам, беше сияние от цветна светлина около тялото ми. Но проявлението не е от значение. Важното е да се свържеш с неговия център, да стигнеш до скритата същност, а после да я разшириш и задълбочиш. И после да я предадеш на другите. Целебната сила на любовта…

Споменът за онова, което последва, все още ме измъчва. Не можах да се удържа, просто дискомфортът ми неимоверно нарасна. Непоносимо ми стана до го понасям повече. Може би годините, прекарани в самота, бяха средата, която подхранваше скептицизма ми, защитата ми срещу тръбния зов да обичам, да се усъвършенствам, да се откажа от защитната броня на своята индивидуалност и да гледам как тя се разтваря в хладкото мляко на всеобщата любов и доброта. Подобни думи ме карат да се изчервявам. Сърцето ми се свива за хората, които говорят по този начин. Не го разбирам, не му вярвам.

Като измънках някакво извинение, че ми се е схванал кракът, аз се изправих, но прекалено бързо. Столът ми се прекатури и със силен трясък се удари в шкафа. От двама ни аз бях този, който се стресна. Джун ме наблюдаваше с известно задоволство, а аз взех да се извинявам за прекъсването. Тя каза:

— Знам. Думите се умориха, а и аз се уморих. По-добре ще е някой друг път да ти обясня какво имам предвид. Друг път…

Нямаше сили да атакува безверието ми. Следобедът стигна края си.

Отново се опитах да се извиня за проявената грубост, но тя се намеси, преди да съм свършил. Говореше като че ли с безразличен тон, но въпреки това може и да се беше обидила.

— Нали нямаш нищо против да изплакнеш чашите, преди да си тръгнеш? Благодаря ти, Джереми.

Докато стоях на умивалника с гръб към нея, чух как въздиша, намествайки се в леглото. Клоните отвън все така се полюшваха от вятъра. За миг изпитах радост, че отново ще се присъединя към света, ще позволя на западния вятър да ме издуха чак до Лондон, в моето настояще и вън от миналото на Джун. Докато бършех чашите и чинийките и ги връщах на полицата, се опитах да измисля по-подходящо извинение за грубото си държане. Душа, живот след смъртта, изпълнена със смисъл Вселена: именно утехата, която тази добросърдечна вяра носеше, ме измъчваше; убеждението и личният интерес се преплитаха прекалено здраво. Но как можех да кажа това на Джун?

Когато се обърнах към нея, видях затворените й очи. Дишането й отново бе станало повърхностно. Но още не беше заспала. Докато си вземах чантата, оставена близо до леглото, тя измърмори, без да ме поглежда:

— Исках да преповторим съня.

Беше записан в бележника ми — краткият, все един и същи сън, явяващ й се на заспиване, който я преследваше от четирийсет години. Две кучета тичат по пътека, водеща към пролома. По-голямото оставя кървава диря, която отчетливо се вижда по белите камъни. Джун знае, че кметът на близкото село не е изпратил хора, за да хванат зверовете. Кучетата се спускат в сянката, хвърлена от високите скали, минават през гъсталака и излизат от другата му страна. Тя ги вижда отново оттатък пролома, тръгнали към планините, и макар че се движат много далече от нея, обзема я ужас: знае, че ще се завърнат.

— Записал съм го — уверих я аз.

— Не бива да забравяш, че ми се явява още докато съм полузаспала. Аз направо ги виждам, Джереми.

— Няма да забравя.

Тя кимна, все така затворила очи.

— Може ли да не те изпращам?

Каза това полу на шега, с една изнемощяла ирония. Наведох се над нея, целунах я по бузата и прошепнах в ухото й:

— Мисля, че ще се оправя и сам.

После тихо прекосих стаята й, излязох в коридора на завихрения в червено и жълто мокет и си помислих, както винаги когато си тръгвах, че съм я видял за последен път.

Както и се оказа.

Почина подир месец — „тихо, в съня си“, както обясни старшата сестра, която съобщи на Джени за станалото. Ние не повярвахме, че е било така, но и не искахме да изказваме съмнения.

Погребахме я в църковното гробище на селото до „Кестенов простор“. Закарахме дотам децата си и двама братовчеди; взехме и Бърнард. Не пътувахме добре. Денят беше горещ, в колата бяхме натясно, а по магистралата имаше ремонт и голямо движение. Бърнард, седнал отпред, мълча през цялото време. Понякога за секунда-две закриваше с ръце лицето си. Иначе все гледаше напред. Не си личеше да плаче. Джени седеше отзад с бебето в ръце. Децата откъм нейната страна разсъждаваха за смъртта. Ние безпомощно слушахме, без да сме в състояние да отклоним разговора в друга посока. Четиригодишният Александър беше поразен, че се готвим да сложим баба му, към която беше много привързан, в дървен сандък, да я спуснем в земята и да я засипем с пръст.

— На нея това не й харесва — каза уверено той.

Хари, седемгодишният му братовчед, изложи фактите.

— Тя е умряла, глупчо! Умряла, изстинала, вкочанена. И не знае нищо за това.

— А кога ще се върне?

— Никога. Когато умреш, не се връщаш.

— Кога, кога?

— Никога, никога ни-ко-га! Тя е в рая, глупчо!

— Но кога ще си дойде? Дядо? Кога, дядо?

Изпитахме облекчение, че на едно толкова отдалечено място се бе събрала голяма тълпа. По пътя за норманската църква десетки автомобили бяха спрели под ъгъл върху тревясалия банкет. Въздухът над горещите им покриви трептеше. Аз тъкмо започвах редовно да ходя по погребения, дотук — само светски за трима приятели, починали от СПИН. Дотогава англиканската служба ми беше позната главно от филмите. Като някой от великите монолози на Шекспир, надгробното слово, фрагменти от което са се запечатали в паметта ми, се състоеше от поредица блестящи фрази, заглавия на книги, замиращи интонации, от които все пак лъха живот, и сурова съсредоточеност, от която те побиват тръпки. Гледах Бърнард. Стоеше отдясно на викария, долепил спуснатите си ръце до тялото, и гледаше право напред, както правеше и в колата; добре се владееше.

След службата видях, че се отдели от старите приятели на Джун — бродеше между надгробните камъни, от време на време спираше, за да прочете надписа, и накрая се запъти към един тис. Остана в сянката му, опрял лакти на гробищната ограда. Тръгнах към него, за да му кажа няколкото нескопосни изречения, които си бях намислил, когато го чух да вика името на Джун над оградата. Приближих се и видях, че хлипа. Наведе напред дългото си слабо тяло, после отново се изправи. Плачеше и се поклащаше в сянката. Обърнах се, смутен, че му се натрапвам, минах покрай двамата мъже, които зариваха гроба, и тръгнах да настигна тълпата от разговарящи хора, чиято тъга се разпръсваше в летния въздух. Върволицата се виеше към изхода на гробището, после тръгна по пътя, мина покрай паркираните автомобили и стигна до поляна с неокосена трева, насред която имаше кремав на цвят палатков павилион за увеселения с вдигнати странични платнища заради жегата. Зад гърба ми сухата пръст и чакълът дрънчаха по лопатите на гробарите. Пред мен нещата бяха както Джун би си ги представила: деца, които се пъхат под въжетата на павилиона, после се връщат обратно; келнери с колосани бели сака раздават питиета от покрити с чаршафи четириноги дървени магарета; и първите гости — млада двойка, излегнала се на тревата.

Берлин

След малко повече от две години една ноемврийска сутрин, когато се събудих в шест и половина, видях, че Джени е в леглото до мен. Беше заминала за десет дни за Страсбург и Брюксел и се бе върнала късно през нощта. Претъркулихме се в сънена прегръдка. Тези дребни удоволствия са сред най-прелестните в семейния живот. Джени ми се струваше както близка, така и непозната — само колко лесно човек свиква да спи сам! Очите й бяха затворени и тя леко се усмихваше, докато си наместваше бузата в пространството под ключицата ми, което с годините сякаш се беше нагодило към нейните очертания. Имахме най-много час, или дори по-малко, преди да се събудят децата и да я открият — щяха да са особено развълнувани, тъй като им бях отговорил уклончиво за часа на пристигането й; казах им, че може и да не успее да хване последния самолет. Пресегнах се и стиснах с ръце задните й части. Ръката й леко се плъзна по корема ми. Опипах познатата издатина в основата на кутрето й, където скоро след раждането й бяха ампутирали шести пръст. Толкова пръсти — казваше майка й, — колкото крака имат насекомите. Няколко минути по-късно, които може би бяха прекъснати от кратка дрямка, започнахме приятелски да се любим, което е привилегията и компромисът на брачния живот.

Тъкмо отстъпвахме пред настойчивостта на удоволствието и всеки започваше да се движи по-енергично заради другия, когато телефонът на нощното шкафче иззвъня. Не се бяхме сетили да го изключим. Спогледахме се. Мълчаливо се съгласихме, че все още е достатъчно рано за необичайно, може би спешно обаждане.

Най-вероятно звънеше Сали. На два пъти бе идвала да живее при нас, но напрежението в семейния ни живот стана твърде голямо, за да я задържим за постоянно. Преди няколко години, на двайсет и една, тя се бе омъжила за човек, който я биеше и я напусна, вече бременна. Две години след това беше преценено, че тя не се справя, че твърде често прибягва до насилие, докато отглежда малкия си син, и сега детето се намираше при приемни родители. По-късно Сали се пребори с алкохолизма, но постигна единствено втори пагубен брак. Сега живееше в хостел в Манчестър. Майка й Джийн беше починала и Сали разчиташе на нас за обич и подкрепа. Никога не ни поиска пари. А аз никога не се отървах от мисълта, че нося отговорност за нещастния й живот.

Джени лежеше по гръб, така че аз се пресегнах за телефона. Обаче не беше Сали, а Бърнард, вече стигнал до средата на изречението. Не говореше, а бръщолевеше. Чувах зад гърба му оживен коментар, заглушен от полицейска сирена. Опитах да го прекъсна, като го извиках по име. Първото разбираемо нещо, което чух, беше:

— Джереми, чу ли ме? Там ли си?

Усетих как се смалявам вътре в дъщеря му.

— Бърнард, и една дума не разбрах. Започни отначало и по-бавно.

Джени ми правеше знаци — предлагаше да вземе слушалката от мен. Но Бърнард вече отново говореше. Поклатих глава и приковах поглед във възглавницата.

— Пусни си радиото, мило момче. Или по-добре телевизията. Залели са я като река. Няма да повярваш…

— Бърнард, кой какво е залял?

— Нали ти казах? Събарят Стената! Не е за вярване, но аз го гледам в момента: източноберлинчани минават през…

Първата ми, при това егоистична мисъл беше, че от мен не се иска да действам незабавно. Не се налагаше да напусна леглото, да изляза навън и да направя нещо полезно. Обещах на Бърнард, че аз ще го потърся, затворих телефона и съобщих на Джени новината.

— Изумително!

— Невероятно!

Положихме всички усилия да задържим значението на случващото се на известно разстояние, защото все още не бяхме част от света, от борбената общност на облечените хора. Един важен принцип беше поставен на карта: да запазим първенството на брачния живот. Така че продължихме. Но магията беше развалена. Весели тълпи нахлуваха в ранния утринен сумрак на спалнята ни. И двамата се намирахме другаде. Накрая Джени каза:

— Хайде да слезем долу и да го видим.

Стояхме във всекидневната по халати, с чаши чай в ръка и не откъсвахме поглед от телевизора. Не изглеждаше в реда на нещата да седим. Източноберлинчани, по найлонови анораци и избелени джинсови якета, бутаха колички, държаха децата си за ръце и се нижеха покрай контролно-пропускателния пункт „Чарли“, без да ги проверяват. Камерата подскачаше и досадно се люшкаше, когато хората разтваряха широко ръце за прегръдки. Разплакана жена, приличаща на привидение заради единствения телевизионен прожектор, който я осветяваше, разпери ръце с намерението да говори, но думите й заседнаха в гърлото. Тълпи западноберлинчани надаваха приветствени викове и удряха добронамерено по покрива на всеки храбър, нелепо изглеждащ трабант, пробиващ си път към свободата. Две сестри се бяха вкопчили една в друга и не искаха да се разделят, за да дадат интервю. Двамата с Джени се просълзихме, а когато децата се втурнаха в стаята, за да я поздравят с пристигането, малката драма на срещата, прегръдките и гушкането на килима на всекидневната почерпиха допълнителна трогателност от радостните събития в Берлин и Джени открито се разрида.

Час по-късно Бърнард отново се обади. Вече от четири години се обръщаше към мен с „мило момче“ — подозирам, че започна, откакто станах член на джентълменския клуб „Гарик“. Според Джени това беше разстоянието, изминато от времето на „другарю“.

— Мило момче, искам да замина за Берлин възможно най-скоро.

— Чудесна идея — веднага казах аз. — Трябва да заминеш.

— Билетите са с цената на златото. Всички искат да пътуват. Запазил съм две места за един полет днес следобед. До един час трябва да потвърдя.

— Бърнард, заминавам за Франция.

— Промени плана си. Това е исторически момент.

— Ще ти се обадя по-късно.

Джени нападна баща си.

— Трябва да отиде, за да види как Голямата му грешка е била поправена. И има нужда някой да му носи багажа.

Представено по този начин, не звучеше добре и бях готов да кажа „не“. Но докато закусвахме пред победоносното тенекиено предизвикателство на черно-белия портативен телевизор, поставен до кухненския умивалник, започнах да изпитвам неудържима възбуда, нужда от приключения след дните, изпълнени с домашни отговорности. От телевизора отново се разнесе приглушен рев и аз се почувствах като момче, което не са пуснали на стадиона в деня на финалите за купата. Историята се пишеше без мене.

След като закарах децата на занималните им и на училище, аз отново отворих пред Джени дума по въпроса. Тя се радваше, че си е у дома. Разнасяше със себе си безжичния телефон, ходеше от стая в стая и обикаляше цветята, които бяха клюмнали под моите грижи.

— Иди! — беше нейната препоръка. — Не ми обръщай внимание, аз ти завиждам. Но преди да тръгнеш, гледай да свършиш, каквото си започнал.

Най-добрата от всички възможни уговорки. Промених маршрута на полета си до Монпелие, за да мина през Берлин и Париж, и потвърдих резервациите на Бърнард. Обадих се в Берлин на моя приятел Гюнтер да го питам дали би ни заел апартамента си. Позвъних на Бърнард да му кажа, че ще го взема с такси в два часа. Отмених ангажиментите си, оставих указания и приготвих пътните си чанти. По телевизията показваха дълга половин миля опашка пред една банка — източноберлинчани чакаха, за да вземат своите сто дойче марки. Двамата с Джени се върнахме в спалнята за час, после тя побърза да отиде на някаква среща. Седях в кухнята по халат и обядвах рано с притоплени остатъци от вчерашното ядене. На портативния телевизор се виждаше, че източноберлинчани преминават и на други места през Стената. Хора от всички краища на света се събираха в Берлин. Очертаваше се грандиозен купон. Журналисти и телевизионни екипи не можеха да си намерят свободни стаи в хотелите. Когато отново се качих на горния етаж и влязох под душа, ободрен и с прочистено от любенето съзнание, докато ревях откъси от арии на Верди, които си спомнях на италиански, сам себе си поздравих, че водя богат и интересен живот.

Час и половина по-късно оставих таксито да чака на Адисън Роуд и спринтирах нагоре по стълбите до апартамента на Бърнард. Той всъщност чакаше вътре, до отворената врата, с шапка и палто в ръце, а пътните чанти бяха в краката му. Едва неотдавна беше започнал да се притеснява, че може да закъснее, както е характерно за възрастните — една необходима предпазливост, която да компенсира вече безполезната памет. Взех чантите му (Джени излезе права) и тъкмо да затвори вратата, той се намръщи и вдигна предупредително показалец.

— Да огледам за последно.

Оставих чантите на земята и влязох подир него вътре, съвсем навреме, за да видя, че грабва от кухненската маса ключовете за апартамента и паспорта си. Вдигна ги нагоре и в погледа му се четеше „Нали ти казах?“ — сякаш аз ги бях забравил, а той трябваше да бъде поздравен.

Не за първи път пътувах с лондонско такси заедно с Бърнард. Коленете му почти опираха в преградата. Бяхме още на първа скорост, още потегляхме, когато той вече направи пирамида с пръсти под брадичката си и започна:

— Работата е там, че…

Гласът му не беше като на Джун — не притежаваше свойството да изяжда звуци и да звучи официално, както по време на войната; наместо това беше леко писклив и със свръхпрецизно произношение, какъвто може би е бил гласът на писателя Литън Стрейчи, или какъвто е гласът на сатирика Малкълм Мъгъридж — както едно време са говорили някои образовани уелсци. Ако човек не познаваше или не харесваше Бърнард, можеше да реши, че се превзема.

— Работата е там, че немското обединение е неизбежно. Руснаците ще дрънчат със саби, французите ще махат с ръка, британците ще сумтят и ще ахкат. Кой знае какво ще искат американците, кое ще им изнася най-много. Но нищо от това не е от значение. Германците ще се обединят, понеже го искат; заложили са го в конституцията си и никой не може да ги спре. Ще го постигнат по-скоро рано, отколкото късно, защото нито един канцлер с всичкия си няма да остави славата да отиде при неговия приемник. И ще го направят при условията на Западна Германия, защото тя ще бъде страната, която плаща за това.

Бърнард винаги успяваше да представи мнението си като установен факт и увереността му наистина притежаваше някаква ретроактивна сила. От мен се искаше да изложа друг възглед, независимо дали го споделям, или не. Навиците на Бърнард за воденето на лични разговори бяха формирани през годините на публични дебати. Смяташе се, че истината се разкрива чрез достатъчно много дискусии между противници. На път за летище „Хийтроу“ аз услужливо поведох спор, като заявих, че източногерманците може да запазят своята привързаност към някои елементи от системата си и следователно не е изключено асимилирането им да се затрудни; че армията на Съветския съюз има стотици хиляди военнослужещи в ГДР и с положителност може да повлияе на изхода, ако поиска, и че бракосъчетанието на двете системи в практическо и икономическо отношение може да отнеме години.

Той доволно кимна. С брадичка, все още опряна на пръстите, търпеливо изчака да свърша, за да се заеме с моите доводи. Подреди ги методично. Огромният народен импулс против източногерманската държава бил стигнал до стадий, когато неизчезналите привързаности щели да се проявят доста по-късно под формата на носталгия. Съветският съюз вече не проявявал интерес към контрола над източните си сателити, вече бил свръхсила само във военно отношение и сериозно се нуждаел от добронамереността на Запада и от немските пари. Колкото до практическите трудности на германското обединяване, те можели да бъдат преодолени след време, когато политическият брак осигурял на канцлера мястото му в книгите по история и добър шанс да спечели следващите избори с милиони нови и благодарни избиратели.

Бърнард не спираше да говори и, изглежда, не беше забелязал, че таксито стои пред терминала. Наведох се напред и уредих сметката, докато той надълго и нашироко анализираше третия от моите доводи. Шофьорът се обърна назад и отвори плъзгащата се стъклена преграда, за да слуша. Беше над петдесетте, съвсем плешив, с месесто бебешко лице и гледаше втренчено с огромните си ярки флуоресцентно сини очи.

Когато Бърнард свърши, шофьорът се намеси.

— Добре де, а после какво, приятел? Фрицовете пак ще се надуят. Тогава ще започнат неприятностите…

В мига, когато шофьорът заговори, Бърнард се сепна и взе да търси чантите си. Последствието от обединяването на Германия се очертаваше да бъде следващата тема за дебат, но вместо да се включи, дори за някоя нищожна минута, Бърнард се смути и се засили да слиза.

— Къде отива стабилитетът? — питаше шофьорът. — Къде отива балансът на силите? На изток имаме разорената Русия и разни малки държавици като Полша и подобни, затънали в лайната със заемите си и всичко останало…

— Да, да, прав сте, има основание за безпокойство — каза Бърнард, докато се измъкваше на безопасния тротоар. — Джереми, да не изпуснем самолета…

Шофьорът беше свалил прозореца си.

— На запад е Великобритания, обаче тя не е европейски играч, не и изцяло. Все още си е завряла езика в американския гъз, да ме простите за грубостта. Така че остават французите. Божичко, французите!

— Довиждане и благодаря! — изгука Бърнард и беше готов дори да си грабне сам чантите и да се заклати с тях, само и само да се отдалечи на известно разстояние. Настигнах го при автоматичните врати на терминала. Остави си чантите пред мен и като потърка дясната си ръка с лявата, каза:

— Не мога да търпя словоизлиянията на таксиметрови шофьори.

Разбирах какво има предвид, но си помислих също така, че е прекалено придирчив по отношение на хората, с които води дебати.

— Изгубил си връзката с масите.

— Никога не съм я имал, момчето ми. Силата ми беше в идеите.

Половин час след излитането си поръчахме шампанско от количката с питиета и вдигнахме тост за свободата. После Бърнард се върна към въпроса за връзката с масите.

— Джун например я имаше. Можеше да общува с всеки. Щеше да се разговори с този таксиметров шофьор. Изненадващо за човек, който свърши като отшелник. Тя беше по-добър комунист от мене, наистина.

В последно време споменаването на Джун пораждаше в мен леко чувство за вина. Откакто почина през юли 1987 година, не бях направил нищо за мемоарите, които се предполагаше, че ще напиша, освен че подредих бележките си и ги прибрах в кутия за документи. Работата ми (имам малко специализирано издателство за учебници), семейният живот, преместването в нова къща миналата година — обичайните извинения не улесняваха нещата. Може би пътуването ми до Франция, до bergerie и асоциациите, свързани с това, щяха да ми дадат нов тласък. А и все още имаше неща, които исках да науча от Бърнард.

— Не мисля, че Джун би сметнала това за голям комплимент.

Бърнард вдигна пластмасовата си чаша, за да може слънчевата светлина, нахлула в салона, да се пречупи през шампанското.

— Кой би го сметнал в наши дни? Но имаше една-две години, когато тя защитаваше каузата като тигрица.

— До Горж дьо Вис.

Бърнард усещаше кога искам да измъкна информация. Облегна се назад и се усмихна, без да ме поглежда.

— Това ли са времената, до които си стигнал сега?

— Време е да направя нещо по въпроса.

— Разказвала ли ти е тя някога за скарването ни? В Прованс, когато се връщахме от Италия, поне седмица преди да стигнем до пролома?

— Мисля, че не го е споменавала.

— Стана на един перон близо до град, чието име сега не си спомням. Чакахме междуградския влак, за да ни откара до Арл. Гарата не беше покрита, беше по-скоро нещо като спирка, ужасно разнебитена. Чакалнята беше изгоряла. Мъчеше ни жега, нямаше сянка и нямаше къде да седнем. Бяхме уморени, а влакът закъсняваше. При това други хора освен нас там нямаше. Перфектни условия за първата ни семейна разправия… В един момент оставих Джун при багажа и взех да крача по перона — знаеш как го прави човек, когато времето се влачи, — докато не стигнах до самия му край. Беше пълно с боклуци. Струва ми си, че някой беше разлял варел с катран или боя. Паветата бяха разместени, пробилата си път трева беше изсъхнала от жегата. В дъното, настрани от релсите, имаше туфа с арбутус и кой знае как този вечнозелен храст вирееше направо великолепно. Тъкмо му се любувах, когато забелязах движение по едно листо. Приближих и тогава го видях — там енергично се стрелкаше водно конче, Sympetrum sanguineum; по всичко личеше, че е мъжко, беше яркочервено на цвят. Тези кончета не са много редки, но това имаше изключително големи размери, беше красавец… За моя изненада успях да го захлупя с шепи, а после хукнах назад по перона до мястото, където стоеше Джун, и я накарах да го подържи, докато се ровех в чантата за полевия ми комплект. Отворих го, извадих стъкленицата с отрова и помолих Джун да донесе създанието. Тя все още държеше шепите си схлупени, но ме гледаше с някакво странно изражение, приличащо на ужас. Попита ме: „Какво се каниш да правиш?“. Отвърнах й: „Искам да го занеса у дома“. Тя не се приближи и продължи: „Искаш да кажеш, че ще го убиеш.“ — „Разбира се, признах си аз. Много е красиво“. Джун констатира с хладна логика: „Красиво е, затова искаш да го убиеш“. Джун, както знаеш, е отрасла близо до село и никога не е изпитвала особени угризения заради убиването на мишки, плъхове, хлебарки, оси — всъщност заради каквото и да е, причинявало някакво неудобство. Горещината не се търпеше и не беше моментът да започнем нравствен спор за правата на насекомите. Затова казах: „Джун, моля те, просто ми го донеси“. Може би говорех твърде грубо. Тя се отдалечи с още половин крачка от мен и видях, че се кани да пусне водното конче. Обадих се: „Джун, знаеш колко важно е това за мен. Ако го пуснеш, никога няма да ти го простя“. Тя се бореше със себе си. Повторих думите си и тогава Джун се приближи, беше изключително навъсена, пусна водното конче в ръцете ми и остана да гледа как го слагам в епруветката с отрова и я прибирам. Мълчеше, докато подреждах нещата в комплекта, и после, може би защото се обвиняваше, че не е пуснала водното конче на свобода, беше обзета от истински гняв господен.

Количката с напитки правеше втората си обиколка и Бърнард замълча, докато не реши, че не иска да си поръча второ шампанско.

— В най-добрия дух на караниците и тази разправия бързо се придвижи от конкретното към общото. Отношението ми към онази клета твар било типично за отношението ми към повечето други неща, включително и към самата нея. Държал съм се хладно, теоретизирал съм, бил съм арогантен. Никога не съм показвал емоции, а съм пречел и на нея да ги показва. Тя се чувствала наблюдавана, анализирана, част от моята сбирка с насекоми. Аз съм се интересувал само от абстрактното. Твърдял съм, че обичам „сътворението“, както го наричаше тя, но всъщност съм искал да го контролирам, да го лиша от живот, да му слагам етикети и да го подреждам. И политическите ми убеждения оказвали влияние. Безпокояла ме не толкова несправедливостта, колкото хаосът. Привличало ме не толкова братството между хората, колкото ефективното им организиране. Искал съм общество с казармен ред, основан на научни теории. Стояхме там на безмилостното слънце и тя ми крещеше: „Ти дори не харесваш хората от работническата класа! Никога не разговаряш с такива хора. Представа нямаш какви са. Отвращаваш се от тях. Искаш само да заемат местата си, наредени един след друг, както проклетите ти насекоми!“.

— А ти какво отговори?

— Отначало не казах нищо особено. Знаеш колко мразя да правя сцени. Мислех си: „Ожених се за това прекрасно момиче, а то ме мрази!“. Само каква грешка! А после, понеже трябваше да отвърна нещо, поех защитата на моето хоби. Казах й, че повечето хора инстинктивно ненавиждат насекомите и именно ентомолозите са онези, които не са безразлични към тях, изучават навиците и жизнените им цикли и в общи линии ги е грижа за техния свят. Наименуването на насекомите и класифицирането им в групи и подгрупи е важна част от всичко това. Ако човек се научи да назовава част от света, той се научава и да го обича. Убиването на няколко насекоми е без значение, съпоставено с този по-важен факт. Популациите от насекоми са огромни дори при рядко срещаните разновидности. Генетично те са клонирани едни от други, така че няма смисъл да говорим за индивиди, а още по-малко — за правата им. „Пак започна, каза тя. Изобщо не разговаряш с мен. Изнасяш лекция.“ В този миг взех да се впрягам. Що се отнася до убежденията ми, продължих аз, интересувам се от идеи, какво лошо има в това? Оставям на другите да ги приемат, да не ги приемат или да ги оборват. Вярно, че не се чувствам комфортно с хора от работническата класа, но това не значи, че ги мразя. Що за абсурд! Бих проявил разбиране, ако и те не се чувстват комфортно с мен. Колкото до чувствата ми към нея, не съм особено емоционален, но това не означава, че не изпитвам емоции. Просто съм възпитан по този начин и ако тя иска да знае, обичам я повече, отколкото съм в състояние изобщо да го изразя; това е положението. А ако не й го казвам достатъчно често, е, извинявам й се, в бъдеще със сигурност ще го правя, ако е необходимо — всеки ден… После се случи нещо необичайно. Всъщност едновременно се случиха две неща. Докато говорех, нашият влак с дрънчене и с ужасно много пушек навлезе в гарата и тъкмо когато спря, Джун избухна в плач, хвърли се на врата ми и ми съобщи новината: била бременна, затова като държала в ръце малкото насекомо, се почувствала отговорна не само за живота, който растял в нея, но и за живота по принцип, така че било ужасна грешка, дето е позволила да бъде убито това красиво създание, и била сигурна, че природата ще си отмъсти и с бебето ще се случи нещо страшно. Влакът потегли, а ние продължихме да стоим прегърнати на перона. Малко оставаше да започна да танцувам от радост, но наместо това аз като един идиот се опитвах да обясня Дарвин на Джун и да я успокоя, като й кажа, че в схемата на нещата няма място за такова отмъщение, за каквото говори тя, и че нищо няма да се случи на нашето бебе…

— Което е било Джени.

— Да, разбира се, Джени.

Бърнард натисна бутона над главата си и уведоми стюарда, че е променил решението си и в крайна сметка иска шампанско. Когато го донесоха, вдигнахме чаши, така да се каже, за предстоящото раждане на моята съпруга.

— След тази вест вече не можехме да чакаме друг влак, затова се придвижихме пешком до града, който всъщност не беше нещо повече от голямо село, за съжаление не си спомням името му; открихме единствения хотел и наехме на горния етаж огромна стая със скърцащи дъски на пода и балкон с изглед към малък площад. Прекрасно място, по-късно все се канехме пак да отидем там. Джун му помнеше името, а сега вече никога няма да го узная. Останахме там два дни, отпразнувахме бебето, направихме преглед на живота си и обмисляхме планове за бъдещето, както всяка друга млада двойка. Сдобряването ни беше чудно хубаво и почти не мръднахме от стаята… Но втората вечер, когато Джун заспа, аз се почувствах изнервен. Излязох да се разходя на площада и пих две чаши в ресторантчето. Познато ти е чувството, което изпитваш, когато безкрайни часове интензивно си общувал с някого, а после си се оказал отново сам. Все едно, че си сънувал и после се пробуждаш. Седях на маса отвън и гледах как играят петанк. Вечерта беше ужасно гореща и аз за пръв път имах възможност да помисля върху някои от нещата, които Джун каза на гарата. Опитах се да си представя какво ли е, ако човек вярва, ако наистина вярва, че природата може да отмъсти на един зародиш заради смъртта на насекомо. Джун говореше страшно сериозно, всеки момент щеше да се разплаче. Честно си признавам, че не можах да си представя. Това беше магическо мислене, за мен — напълно чуждо.

— Почакай, Бърнард, никога ли не си имал чувството, че предизвикваш съдбата? Никога ли не си чукал на дърво?

— Това е един вид игра, нищо повече. Знаем, че е суеверие. Вярата, че животът наистина раздава награди и наказания, че под повърхността има пласт с по-дълбоко значение, различно от значението, което самите ние му придаваме — всичко това е само утешителна магия. Само че…

— Само че — биографите ли имаш предвид?

— Щях да кажа — жените. Може би всичко, което всъщност искам да кажа, е, че, както си седях в горещината на малкия площад с чаша в ръка, аз започнах да проумявам някои неща за жените и мъжете.

Чудех се как ли моята разумна и дейна съпруга Джени би разтълкувала това.

Бърнард беше изпил шампанското си и поглеждаше към останалите един-два инча в моята бутилка. Дадох му я и той продължи:

— Няма какво да се лъжем: физическите различия са само… само…

— Върхът на айсберга?

Той се усмихна.

— Тънкото острие на огромен клин. Както и да е, седях там и изпих една-две чаши. А после — знам, че е глупаво човек да придава прекалено голямо значение на казаното от другите, когато са ядосани, — после се размислих върху онова, което тя каза за убежденията ми, може би защото в думите й имаше зрънце истина за всички нас, а и тя не за първи път говореше такива неща. Спомням си как си помислих, че Джун няма да остане дълго в партията. Тя си имаше свои идеи, а те бяха солидни и особени… Припомних си всичко това днес следобед, докато бягах от шофьора. Ако там беше Джун, Джун от 1946 година, а не Джун, която изцяло се отказа от политиката, тя щеше да прекара щастлив половин час в разговор за европейската политика с онзи приятел, като го насочи към подходящата литература, като вземе името му за списъка, по който се разпраща информация, и дори накрая като го запише за член. Джун щеше с готовност да изпусне полета си.

Вдигнахме бутилките и чашите си да направим място за подносите с храна.

— С една дума, това е историята, колкото и да струва: още една част от живота и от времето. Джун беше по-добър комунист от мене. Но в избухването й на гарата можеше да се предвиди какво ще последва в по-далечно бъдеще. Виждаше се, че предстои да се отврати от партията, виждаше се и началото на фантасмагориите, които оттам нататък запълниха живота й. Със сигурност не беше нещо, станало внезапно една сутрин край Горж дьо Вис, както обичаше да казва тя.

Заболя ме, като чух да ме застига собственият ми скептицизъм. Докато мажех с масло замръзналото хлебче, прииска ми се да се позаяждам в името на Джун.

— Бърнард, а какво ще кажеш за отмъщението на насекомите?

— Какво да кажа?

— Ами шестият пръст на Джени?

— Мило момче, какво ще пием с обеда?

Отидохме най-напред до апартамента на Гюнтер в Кройцберг. Оставих Бърнард да чака в таксито, докато пренасях пътните ни чанти през двора и ги качвах до площадката на четвъртия етаж на hinterhaus — задната къща. Съседката отсреща, при която Гюнтер бе оставил ключа, говореше малко английски и знаеше, че сме дошли заради Стената.

— Не добре — твърдеше тя. — Съвсем много хора тук. В магазин без мляко, без хляб, без плод. И в метро също. Съвсем много.

Бърнард поръча на шофьора да ни откара до Бранденбургската врата, но това се оказа грешка и аз започнах да разбирам какво бе искала да каже съседката на Гюнтер — имаше прекалено много хора, прекалено голям беше трафикът. Движението там винаги беше интензивно, но сега улиците бяха допълнително натоварени с пушещи вартбурги и трабанти в първата им нощна туристическа обиколка. По тротоарите вървяха тълпи. Всички — източногерманци, западногерманци и чужденци — сега бяха туристи. Групи западногермански тийнейджъри с кутии бира и бутилки сект минаха покрай заковалото се на място такси, като пееха футболни песни. В тъмното на задната седалка аз започнах леко да съжалявам, че сега не съм в bergerie високо над Сен Прива, за да подготвя къщата за зимата. Там дори по това време на годината в тихи вечери човек може да чуе цикадите. Но после, като си спомних какво ми разказа Бърнард в самолета, престанах да съжалявам и реших, докато сме тук, да измъкна от него всичко възможно и да вдъхна живот на мемоарите.

Отказахме се от таксито и се вляхме в човешкия поток. До Паметника на победата стигнахме за двайсет минути, а там пред очите ни се простря широкият булевард „17 юни“, водещ до Вратата. Някой беше закрепил парче картон върху името и изписал отгоре му: „9 ноември“. В същата посока се движеха стотици хора. Четвърт миля по-нататък се издигаше Бранденбургската врата — обляна от светлината на прожектори, тя изглеждаше твърде малка и твърде тантуреста за глобалното си значение. В основата й, около една широка лента, тъмнината като че ли ставаше още по-дълбока. Едва когато доближихме, ни стана ясно, че това е събралата се тълпа. Бърнард нещо се помайваше. Беше сключил ръце зад гърба си и навел тялото си напред срещу въображаем вятър. Всички ни задминаваха.

— Кога за последен път беше тук, Бърнард?

— Знаеш ли, никога не съм вървял пеша по този булевард. В Берлин ли? През шейсет и шеста имаше конференция за петата годишнина на Стената. А преди това? Божичко, през 1953 година! Бях с неофициална делегация на британски комунисти, дошли да протестират — не, това е прекалено силно, — дошли да изразят с уважение своята загриженост пред източногерманската партия за начина, по който бе потушено въстанието. Когато се завърнахме у дома, някои от другарите ни потърсиха сметка не на шега.

Две момичета с черни кожени якета, прилепнали джинси и каубойски ботуши със сребърни капси се промъкнаха край нас. Бяха сплели ръце и явно не ги беше грижа за погледите, които привличат; не им обръщаха внимание. Бяха с черни коси, боядисани. Еднаквите конски опашки, които се полюшваха на гърбовете им, също препращаха към модата от петдесетте. Но не и петдесетте на Бърнард според мен. Той се загледа след тях, леко намръщен. Спря, за да ми зашепне доверително на ухото. Едва ли бе необходимо, защото близо до нас нямаше хора, а наоколо се разнасяше шум от гласове и стъпки.

— Откакто Джун почина, забелязвам, че заглеждам младите момичета. Разбира се, на моята възраст това буди съжаление. Но аз не гледам толкова телата, колкото лицата им. Търся следи от нея. Станало ми е навик. Винаги търся жест, изражение, нещо в очите или косата — каквото и да е, стига да ми я запази жива. Търся не онази Джун, която ти познаваш — иначе щях да плаша до смърт старите дами. Търся момичето, за което се ожених…

Джун от снимката, поставена в рамка. Бърнард сложи ръка на рамото ми.

— Има и още нещо. През първите шест месеца не можех да освободя съзнанието си от мисълта, че тя ще се опита да общува с мен. Явно това чувство е широко разпространено. Скръбта поражда суеверия.

— Не и в твоите научни схеми.

Съжалих заради грубо подхвърлената забележка, но Бърнард кимна.

— Именно. Веднага щом се почувствах по-стабилен, дойдох на себе си. Известно време обаче не можех да спра да мисля, че ако съществува някакъв невъзможен шанс светът да е такъв, какъвто го представяше Джун, тогава тя е длъжна да опита да се свърже с мен и да ми каже, че съм грешал, а тя е била права — че има Бог, вечен живот, място, където отива съзнанието. Всички онези празни приказки. И че по някакъв начин ще го направи чрез момиче, което да прилича на нея. И че един ден едно от тези момичета ще дойде при мен с послание.

— А сега?

— Сега е само навик. Гледам някое момиче и го преценявам според това колко от Джун намирам в него. Момичетата, които току-що минаха…

— Да?

— Онова отляво. Не видя ли? Устата й е като на Джун, има нещо и в скулите.

— Не видях лицето й.

Бърнард стисна по-силно рамото ми.

— Трябва да ти задам този въпрос, защото все за това си мисля. От много време искам да те попитам. Дали Джун е споделяла с теб някои лични неща между мен и нея?

Неудобството от спомена за „размера“, който Бърнард бил „получил“, ме накара да заекна.

— Разбира се. Тя много често се сещаше за теб.

— Но за какво по-точно?

Спестявайки смущаващите подробности, аз усетих, че съм длъжен да разкажа за някои по-приемливи.

— Ами… Тя ми каза за първия път, когато… За първия път на двама ви.

— Ясно.

Бърнард си дръпна ръката и я пъхна в джоба си. Докато той размишляваше, вървяхме в мълчание. Напред се виждаха паркираните в нестройна колона по средата на „17 юни“ внушителен брой коли на медиите, мобилни контролни центрове, сателитни чинии, кранове и камиони с генератори. Под дърветата на Тиергартен немски работници разтоварваха еднакви тъмнозелени химически тоалетни.

По огромната челюст на Бърнард затрепериха мускулчета. Гласът му прозвуча хладно. Беше на път да се ядоса.

— За такива работи ли възнамеряваш да пишеш?

— Да си призная, още изобщо не съм започнал да…

— Не ти ли хрумва, че трябва да зачетеш и моите чувства в случая?

— Винаги съм имал намерение да ти покажа всичко, което напиша. Знаеш това.

— Боже Господи! Как й е хрумнало да ти разказва нещо такова?!

Бяхме се изравнили с първите сателитни чинии. Пометени от вятъра, от тъмнината към нас се търкаляха пластмасови чаши за кафе. Бърнард стъпка една и се чу хрущене. Откъм тълпата, събрала се пред Вратата, все още отстояща на стотина ярда от нас, се разнесоха ръкопляскания. От онзи глуповат добронамерен вид, който можете да чуете от концертна публика, когато изнасят рояла на сцената.

— Виж какво, Бърнард, онова, което тя ми каза, не е по-лично от твоята история за разправията ви на гарата. Ако искаш да знаеш, основното в историята е каква смела стъпка е било това за едно младо момиче по онова време, доказателство колко си я привличал. Всъщност ти си се представил доста добре. Оказва се, че много те е бивало за тази работа; тя използва думата гений. Разказа ми, че на подскоци си прекосил стаята, отворил си прозореца, докато е бушувала буря, и си надал рев като Тарзан, а вятърът е вкарал вътре хиляди листа…

На Бърнард се наложи да се надвиква с дизеловия генератор.

— Божи милостиви! Та това не беше тогава! Беше две години по-късно! Случи се в Италия, когато живеехме над онзи старец, Масимо, и гърчавата му жена. Те не позволяваха да се вдига никакъв шум в къщата. Ходехме навън, в полето, навсякъде, където намерехме място. После една нощ се разрази страхотна буря, принуди ни да останем вкъщи и беше толкова шумно, че те изобщо не ни чуха.

— Ами… — започнах аз, но гневът на Бърнард се беше насочил към Джун.

— Какво си е въобразявала тя, какви са тия измислици? Фалшифицирала е истината, това е правила! Първия път беше катастрофа, отвратителна и пълна катастрофа! Джун го е преправила, представила ти е някаква официална версия. Да замаже, както винаги.

— Ако искаш да поправиш грешката й…

Бърнард ми хвърли поглед, в който бе съсредоточено цялото му презрение, и продължи нататък с думите:

— Моята представа за мемоари не е да се пише за сексуалния живот на човека като за някакво скапано шоу. Ти така ли смяташ, до това ли се свежда накрая животът? До чукането? До сексуални завоевания и провали? Колкото да се посмеят хората?

Минавахме покрай една подвижна телевизионна станция. В камиона се виждаха екраните на десетина монитора, които показваха един и същи образ: репортер се мръщи на записките в едната си ръка, докато в другата държи разсеяно микрофон, люшкащ се на оплетения кабел. От тълпата долетя висока въздишка, дълъг, надигащ се неодобрителен стон, който започна да се засилва, докато не се превърна в рев.

Внезапно Бърнард промени намеренията си и рязко се обърна към мен.

— Боже, щом толкова държиш да знаеш — извика той, — ето какво ще ти кажа! Жена ми може да проявяваше интерес към поетичната истина, към духовната истина или към собствената си лична истина, но пет пари не даваше за истината, за фактите, за онзи вид истина, която двама души могат да признават независимо един от друг. Тя създаваше модели, сътворяваше митове. После преправяше фактите, за да им съответстват. За Бога, забрави за секса! Ето ти темата: как хора като Джун изкривяват фактите, за да подхождат на идеите им, вместо да е обратното. Защо хората правят това? Защо никога не спират да го правят?

Докато се колебаех дали да му дам очевидния отговор, стигнахме до края на тълпата. Две или три хиляди души се бяха струпали там с надеждата да видят как Стената рухва в своята най-важна символична точка. Върху високите дванайсет фута циментови блокове, препречващи достъпа до Вратата, редица от млади и нервни източногермански войници, на които бе дадена команда „свободно“, стояха, обърнати на запад. Бяха си затъкнали служебните револвери отзад на кръста — да не се виждат. Пред редицата нагоре-надолу крачеше офицер, пушеше и наблюдаваше тълпата. Зад войниците се издигаше осветената олющена фасада на Бранденбургската врата, върху която знамето на Германската демократична република едва потрепваше. Бариери удържаха тълпите, а разочарованият ропот сигурно беше заради западноберлинската полиция, разположила своите камионетки пред циментовите блокове. Когато стигнахме там, някой замери един от войниците с пълна кутия бира. Кутията прелетя високо и бързо, оставяйки следа от бяла пяна, която се открои на светлината на лампите, но когато профуча над главата на младия войник, от тълпата веднага се разнесоха неодобрителни викове и призиви на немски против насилието. Начинът, по който се разпространяваше звукът, ми даде да разбера, че десетки хора се бяха покатерили на дърветата.

Не беше трудно да си пробием път и да стигнем отпред. Сега, когато бяхме сред тълпата, тя се оказа по-цивилизована и по-разнородна, отколкото си мислех. Малки деца седяха на раменете на родителите си и виждаха не по-зле от Бърнард. Двама студенти продаваха балони и сладолед. Стар мъж с тъмни очила и бял бастун стоеше неподвижно, наклонил глава — слушаше. Около него бе оставено голямо празно пространство. Когато стигнахме до бариерата, Бърнард ми посочи западноберлински полицай, който разговаряше с източногермански офицер.

— Обсъждат контрола над тълпата. Обединението наполовина е приключило.

Откакто избухна, Бърнард започна да се държи отчуждено. Оглеждаше се наоколо с безучастен, високомерен поглед, в който трудно можеше да се намери нещо общо с възбудата му от рано сутринта. Сякаш тези хора и събитието притежаваха известно очарование, но само донякъде.

След половин час стана очевидно, че няма да се случи нищо, което да задоволи тълпата. Не се задаваха кранове, за да вдигнат части от Стената, нито тежка техника, за да бъдат отместени циментовите блокове. Бърнард обаче настояваше да останем. Така че продължихме да стоим на студа. Тълпата е тромаво, глупаво създание, много по-малко интелигентно от отделните си членове. Тази беше готова да остане там цяла нощ с кучешко търпение в очакване на онова, което всички знаехме, че няма да се случи. Започна да ме обзема раздразнение. Навсякъде другаде в града радостно празнуваха, а тук виждах само тъпо търпение и сенаторско спокойствие от страна на Бърнард. Мина още час, преди да успея да го убедя да тръгнем към контролно-пропускателния пункт „Чарли“.

Вървяхме по кална пътечка покрай Стената, чиито крещящи графити бяха станали монохромни на светлината на уличните лампи. Вдясно от нас имаше напуснати сгради, празни участъци с навити на макари жици, купчини чакъл и останали от лятото плевели.

Вече не бях склонен да се въздържам и да не задам въпроса си.

— Но ти си останал десет години в партията. Положително е трябвало да изопачиш ужасно много факти, за да го постигнеш.

Исках да го изтръгна от спокойното му самодоволство. Но той само сви високите си рамене, потъна още по-дълбоко в палтото си и каза:

— Разбира се.

Спря, за да може шумна група американски студенти да се промъкне покрай нас към тясна уличка между Стената и една изоставена сграда.

— Как беше онзи пасаж от Айзая Бърлин, който всички цитират, особено напоследък, за фаталните черти на утопиите? Той казва: „Ако знам със сигурност как да доведа човечеството до мира, справедливостта, щастието и безпределната съзидателност, нима някоя цена би била прекалено висока? За да направя този омлет, няма как да бъде ограничен броят на яйцата, които може да се наложи да счупя. При това положение не бих изпълнил дълга си, ако не приема, че в един момент ще трябва да умрат хиляди, за да може милиони да бъдат завинаги щастливи“. Не го формулирахме точно така навремето, но отговаря на тогавашната ни умствена нагласа. Ако човек игнорира или преправи шепа неудобни факти в името на партийното единство, не е ли това дреболия, сравнено с потока от лъжи, който се изливаше от така наречената някога „капиталистическа пропагандна машина“? Така че продължаваш да вършиш добри дела, а през това време приливната вълна не спира да се покачва. Двамата с Джун бяхме от късно дошлите, затова от самото начало газехме до глезени във вода. Информацията, която не искахме да научаваме, струеше отвсякъде. Показните процеси и чистките от трийсетте години, насилствената колективизация, масовото изселване, трудовите лагери, цензурата, лъжите, преследванията, геноцидът… Накрая противоречията ти идват в повече и ти се предаваш. Но винаги го правиш по-късно, отколкото е трябвало. Напуснах през петдесет и шеста, без малко да напусна през петдесет и трета, а трябваше да се махна през четирийсет и осма. Но човек упорства. Казва си: идеите са хубави, просто не тези хора трябва да ръководят, но това ще се промени; нима е възможно цялата добре свършена работа да отиде на вятъра? Човек си казва, че винаги се е очаквало да има трудности, а практиката все още не е настигнала теорията; че това изисква време. Казва си, че повечето неща, които чува, са клевети, заради Студената война. А и нима е възможно чак толкова да греши, нима може толкова много интелигентни, доблестни и добронамерени хора да грешат? Ако не се бях заловил с научни изследвания, мисля, че щях да остана още по-дълго. Лабораторната работа те научава повече от всичко друго колко лесно е да промениш лекичко един резултат, за да отговаря на някоя теория. Това дори не е въпрос на непочтеност. Присъщо е на човешката природа: нашите желания се просмукват във възприятията ни. Един добре заложен експеримент е защитен от подобна опасност, но този специално прекалено дълго е оставал извън контрол. Фантазията и действителността ме дърпаха на различни страни. Унгария беше последната капка. Предадох се.

Бърнард замълча, преди да каже това, което дълго бе премислял:

— Точно това е разликата между двама ни с Джун. Тя напусна партията години преди мен, но никога не се предаде, никога не отдели фантазията от действителността. Просто замени една утопия с друга. Политическа личност или жрица — нямаше значение. По своята същност тя беше хардлайнер.

Ето тук вече си изпуснах нервите. Минавахме покрай онази част от запустелите места и Стената, все още известна като Потсдамерплац, като се промъквахме през групички приятели, събрали се около стъпалата на наблюдателната платформа и павилиона за сувенири в очакване нещо да се случи. Онова, което ме порази, бяха не толкова несправедливите забележки на Бърнард, колкото непреодолимото му раздразнение, предизвикано от липсата на комуникация, както и появилият се пред очите ми образ на любовници в леглото, подобни на успоредни огледала, отразяващи в безкрайна регресия сходства, които избледняват, докато се превърнат в своята противоположност. Като се обръщах към Бърнард, избих с китката си нещо меко и топло от ръката на мъж, застанал близо до мен. Хотдог. Бях твърде възбуден, за да се извиня. Хората на Потсдамерплац жадуваха за нещо интересно — щом се развиках, започнаха да се обръщат глави и около нас се образува кръг.

— Това са глупости, Бърнард! По-лошо от глупости, това е злост! Ти си лъжец!

— Мило момче…

— Никога не си се вслушвал в онова, което тя ти казва. И тя не се е вслушвала в твоите думи. Взаимно сте се обвинявали в едно и също. Тя е била хардлайнер колкото теб, не повече. Двама малоумници! Всеки е обременявал другия със собственото си чувство за вина.

Чух шепнене — някой превеждаше последните ми думи тихо и бързо на немски. Бърнард се опитваше да ме изведе вън от кръга. Но въодушевен от гнева си, аз не исках да се помръдна.

— Тя ми каза, че винаги те е обичала. Ти каза същото. Как е възможно да сте изгубили толкова много от времето си, а и от времето на другите, и децата ви…

Тъкмо последното недовършено обвинение не само че притесни Бърнард, но го и засегна. Стиснатата му уста се превърна в черта и той направи крачка встрани от мен. Изведнъж гневът ми се изпари и на негово място се появиха неизбежните угризения: що за нищожество трябва да е човек, заел се в словесна битка да опише един брак на собствените му години, като крещи в лицето на достойния джентълмен? Загубили интерес, хората от тълпата се връщаха на опашката за макети на наблюдателни кули и пощенски картички от ничията земя, отправяха се към безлюдните брегове на смъртоносната ивица.

Продължавахме да вървим. Прекалено бях кипнал, за да се извиня. Единствената ми реакция беше да понижа глас и да се опитам да говоря разумно. Крачехме редом, по-бързо от преди. Чувствата, връхлетели Бърнард, си личаха по безизразната маска, в която се бе превърнало лицето му. Казах:

— Тя не беше преминала от една фантазна утопия към друга. Тя търсеше истината. Не твърдеше, че знае всички отговори. Било е проучване и тя е искала всеки да го прави по свой собствен начин, но не е насилвала никого. И как би могла? Не е създала инквизиция. Не е проявила интерес към догмата или организираната религия. Било е едно духовно пътешествие. Описанието на Айзая Бърлин не се отнася до нея. Няма окончателен край, за който тя би пожертвала други хора. Не е имало яйца, които да счупва.

Перспективата за дебат накара Бърнард да се оживи. Той връхлетя върху ми и аз веднага почувствах, че ми е простил.

— Грешиш, мило момче, напълно грешиш. Наричаш онова, с което се занимаваше тя, „търсене“, но това не променя факта, че в нея имаше жилка на абсолютизъм. Човек или беше с Джун и правеше онова, което правеше тя, или беше аут. Тя искаше да медитира и да изучава мистични текстове, такива ми ти работи, много хубаво, но това не беше за мен. Предпочетох да стана член на Лейбъристката партия. Джун беше против. Накрая настоя да живеем отделно. Аз бях едно от яйцата. Децата бяха сред другите яйца.

Докато Бърнард говореше, аз се чудех какво целя, като правя опити да го сдобря с покойната му съпруга.

Затова когато свърши, разперих длани в знак, че приемам казаното, и попитах:

— Добре, а кое от нея ти липсваше, когато тя почина?

Бяхме стигнали до едно от онези места на Стената, където картографията или някаква отдавна забравена политическа неотстъпчивост бяха наложили внезапна извивка, промяна в посоката на границата, която само след няколко ярда се връщаше към първоначалното си положение. Точно до извивката имаше изоставена наблюдателна платформа. Без да каже дума, Бърнард започна да се катери по стъпалата, а аз го последвах. Вече горе, той посочи:

— Гледай!

Кулата за наблюдение срещу нас също беше напусната, а в основите й, попаднали под флуоресцентното осветление, като се движеха миролюбиво по заравнения пясък, нахвърлян върху всякакви сухопътни мини, капани и автоматично управлявани устройства за стрелба, скачаха десетки зайци и си търсеха трева, с която да се нахранят.

— Е, поне нещо е процъфтяло.

— Не им остава много време.

Известно време мълчахме. Отново гледахме по посока на Стената, която всъщност в тази точка се състоеше от две стени, на 150 ярда една от друга. Никога не бях ходил на границата през нощта и като се взирах в широкия коридор от бодлива тел, пясък, път за служебните коли и симетрично поставени лампи, бях поразен от невинната светлина, от безсрамно изложеното на показ унижение; докато по традиция държавите добре крият извършените от тях зверства, тук показността беше по-ярка от неона на булевард „Курфюрстердам“.

— Утопия.

Бърнард въздъхна и може би се канеше да ми отговори, когато чухме гласове и смях, идващи от различни посоки. После наблюдателницата се разтърси, защото по дървените стъпала се катереха хора. По чиста случайност бяхме останали сами, като дупка в тълпата. Само след секунди още петнайсет души се скупчиха плътно около нас, щракаха с фотоапарати и си подвикваха развълнувано на немски, японски и датски. Пробихме си път покрай качващите се, слязохме и продължихме нататък.

Предположих, че Бърнард е забравил въпроса ми, или предпочита да не ми отговори, но когато стигнахме до там, където пътеката минаваше покрай стълбището на стария Райхстаг, той каза:

— От всичко най-много ми липсва нейното сериозно отношение към нещата. Тя беше сред малкото известни ми хора, които възприемаха живота си като проект, като начинание, като нещо, което да контролират и да насочват напред — като тълкуват мъдростта според собствените си разбирания. Повечето от нас правят планове за пари, кариера, деца и така нататък. Господ ми е свидетел, че Джун искаше да проумее себе си, съществуването, „сътворението“. Дразнеше се от нас, останалите, задето се носехме по течението и се залавяхме ту с едно, ту с друго; тя наричаше това „сомнамбулизъм“. Мразех глупостите, с които си пълнеше главата, но обичах сериозността й.

Бяхме стигнали до началото на голяма яма, дълъг шейсет фута окоп на равнището на изба, край който беше струпана пръст. Бърнард спря там и добави:

— През годините ние или се карахме, или взаимно се игнорирахме, но ти си прав, тя наистина ме обичаше, а когато такова нещо ти е отнето… — Той посочи към ямата. — Четох за това. Някогашното седалище на Гестапо. Разкопават го, изследват миналото. Не знам как може някой от моето поколение да го приеме — престъпленията на Гестапо, неутрализирани от археологията.

Забелязах, че окопът бе прокопан по протежение на някогашния коридор за достъп до редицата от облицовани с бели плочки килии, които виждахме под нас. Всяка беше голяма колкото да побере един затворник, като във всяка имаше и по два метални обръча, забити в стената. По-нататък се виждаше ниска сграда — музеят.

Бърнард каза:

— Намират нокът, изтръгнат от някой клетник, почистват го и го слагат в стъклен шкаф с етикет. А на половин миля оттук пък Щази ще чисти своите килии.

Горчивината в гласа му ме учуди, затова се обърнах да го погледна. Беше се облегнал с цяло тяло на железен стълб. Изглеждаше уморен и по-слаб от всякога; самият той под палтото приличаше на стълб. Не беше сядал почти три часа, а сега чувстваше допълнително изтощение заради остатъчния гняв, породен от една война, за която само старите и немощните имаха непосредствен спомен.

— Трябва да си починеш — подхвърлих аз. — Наблизо има едно ресторантче, точно до контролно-пропускателния пункт „Чарли“.

Нямах представа колко далече беше. Докато го водех натам, забелязах колко е скован и колко бавно се движи. Укорих се за липсата на съобразителност. Прекосявахме шосе, превърнато от Стената в задънена улица. На светлината на уличните лампи лицето на Бърнард изглеждаше потно и сиво, а очите му неестествено светеха. По изпъкналата му долна челюст — най-приятелският аспект от едрото му лице — минаваше лек сенилен тремор. Бях притиснат между нуждата да го отведа бързо на топло, на място, където има храна, и страха да не рухне окончателно. Представа нямах как човек в Западен Берлин може да повика линейка, а тук, в безлюдния край на границата, нямаше телефони и дори германците бяха туристи. Попитах го дали иска да седне и да си почине малко, но той, изглежда, не ме чу.

Повторих въпроса си, когато прозвуча клаксон и се чуха весели нестройни викове. Осветяващите пропускателния пункт „Чарли“ прожектори, монтирани зад една изоставена сграда, я ограждаха с млечно сияние. След минути излязохме точно до ресторантчето и пред очите ни като на забавен каданс се разгърна познатата картина, която бях гледал с Джени сутринта: помещенията на граничарите, надписи на няколко езика, врати на резки и доброжелатели, които продължаваха да поздравяват минувачите, идващи от изток, и да потупват покривите на трабантите — но вече с по-малко вълнение, сякаш за да демонстрират разликата между телевизионната драма и истинския живот.

Бях уловил Бърнард за рамото, докато стояхме и се ориентирахме. После тръгнахме покрай тълпата към входа на ресторантчето. Но хората, край които минавахме, всъщност се редяха на опашка. Пускаха ги да влязат само ако вътре се освободи място. Само че кой би искал да си тръгне по това време на нощта? През прозорците, замъглени от изпаренията, виждахме привилегированите да ядат и да пият в застоялия въздух.

Тъкмо се канех да пробия път, за да влезем, като се позова на здравословни причини, когато Бърнард се отскубна от мен и се отдалечи с намерението да прекоси улицата и да иде на островчето, на което се беше събрала по-голямата част от тълпата — край помещението на американската охрана. Чак тогава видях онова, което беше видял той. По-късно Бърнард се опитваше да ме убеди, че още при пристигането ни всички елементи от ситуацията са си били на мястото, но едва когато му извиках и тръгнах подире му, аз забелязах червеното знаме. Беше вързано на прът, може би на срязаната дръжка от дълга метла, и го държеше слаб мъж, прехвърлил двайсетте. Приличаше на турчин. С черни къдри и черни дрехи — черно сако с двуредно закопчаване, под него — черна фланелка, под тях черни джинси. Крачеше наляво-надясно пред тълпата, отметнал назад глава, опрял дръжката на знамето на рамо. Когато заднешком застана на пътя на един вартбург, не пожела да се отмести и колата трябваше да маневрира, за да го заобиколи.

Беше провокация, която вече постигаше известен успех, и точно това привличаше Бърнард към пътя. Противниците на младия мъж бяха смесена група, но онова, което видях в първия момент, бяха двама мъже с костюми — като на бизнесмени или адвокати, — застанали точно до бордюра. Когато младият мъж мина покрай тях, единият го цапардоса под брадичката. Не беше истински удар, по-скоро израз на презрение. Романтичният революционер се дръпна настрани и се направи, че нищо не се е случило. Стара дама с кожена шапка му изкрещя някакво дълго изречение и понечи да замахне с чадъра си. Спря я господинът до нея. Знаменосецът вдигна знамето по-високо. Вторият мъж с вид на адвокат направи крачка напред и го удари с юмрук по ухото. Не беше добро попадение, но все пак накара младия мъж да се олюлее. Като счете под своето достойнство да докосне тази страна на главата си, където го удари юмрукът, мъжът продължи своя парад. В този момент Бърнард бе на средата на пътя, а аз бях точно зад него.

Мен ако питате, знаменосецът можеше да си получи онова, което си търсеше. Безпокойството ми беше за Бърнард. Изглежда, лявото коляно му създаваше проблеми, но това не му попречи да закуцука пред мен доста бързо. Вече беше разбрал какво ще последва — едни още по-грозни демонстранти пристигаха тичешком откъм Кох Щрасе. Бяха пет-шест души и си подвикваха, докато приближаваха. Чух какво си подвикват, но в онзи момент не му обърнах внимание. Предпочетох да си мисля, че в дългата нощ в празнуващия град им е липсвал екшън. Бяха видели как удрят човека по главата и това ги бе наелектризирало. На възраст бяха между шестнайсет и двайсет години. Всички до един бяха с бледи лица, покрити с акне, бръснати глави и отпуснати влажни устни и излъчваха недорасла злоба и прекомерно усещане за онеправданост. Турчинът видя, че го нападат, вирна глава, като че танцуваше танго, и им обърна гръб. Да се намира човек на такова място и да прави това в деня, когато комунизмът най-после е разжалван, говореше или за мъченическия му плам, или за неудържимия му мазохистичен стремеж да бъде пребит публично. Истината е, че в по-голямата си част хората от тълпата щяха да го сметнат за луд или да го игнорират. В крайна сметка Берлин е град на толерантността. Тази нощ обаче имаше достатъчно пияни хора и немалко изпитващи неясното чувство, че на някого трябва да се търси сметка за нещо, а човекът със знамето, изглежда, беше събрал всички тях на едно място.

Изравних се с Бърнард и сложих ръка на рамото му.

— Не се намесвай, Бърнард. Може да пострадаш.

— Глупости — каза той и се дръпна от мен.

Стигнахме до младия човек няколко секунди преди момчетата. От мъжа със знамето силно миришеше на пачули, което в моето съзнание не можеше да е истинският аромат на марксистко-ленинската мисъл. Със сигурност беше провокатор. Имах време само да кажа: „Ела!“, и още дърпах Бърнард за ръката, когато бандата пристигна. Той застана между момчетата и тяхната жертва, и разпери ръце.

— Хайде, престанете — каза той със старомодния любезно-строг тон на английски полицай.

Дали наистина си мислеше, че е твърде стар, твърде висок, твърде слаб и твърде известен, за да го ударят? Момчетата се спряха, събрани накуп; дишаха тежко, глави и езици се поклащаха ритмично — озадачени бяха от тази върлина, от това плашило с палто, застанало на пътя им. Видях, че двама от тях имат сребърни свастики, забодени на реверите. Друг имаше свастика, татуирана на едно от кокалчетата на ръката. Не смеех да се обърна и да погледна, но имах чувството, че турчинът използва момента, за да сгъне знамето и да се измъкне. Двамата с вид на адвокати, изумени от това, което бе провокирало собствената им агресия, се бяха оттеглили по-навътре в тълпата, за да наблюдават.

Огледах се за помощ. Американски сержант и двама войници с гръб към нас вървяха към източногерманските си съответствия, за да говорят с тях. Недоумението на момчетата се превръщаше в гняв. Изведнъж двама от тях заобиколиха Бърнард, докато знаменосецът вече се беше промъкнал през края на тълпата и тичаше с все сили по пътя. Зави по Кох Щрасе и изчезна.

Двамата хукнаха подире му проформа, а после се върнаха при нас. При това положение щяха да се задоволят с Бърнард.

— Тръгвайте си — каза той ведро, като ги отпращаше с опакото на ръцете си.

Чудех се дали е по-разбираемо, или е по-отвратително, че тези момчета със свастиките са германци, и тъкмо тогава най-дребното от тях, пале с малка глава, облечено с авиаторско яке, подскочи напред и ритна Бърнард по глезена. Чух тъпия удар на подкована обувка върху кост. С малка въздишка, изразяваща изненада, Бърнард се сгъна на четири и се свлече на тротоара.

Тълпата изропта неодобрително, но никой не се помръдна. Аз пристъпих напред, замахнах да ударя момчето и не улучих. Но той и приятелите му не се интересуваха от мен. Те наобикаляха Бърнард, според мен с намерението да го ритат до смърт. Хвърлих последен поглед към граничното помещение — нямаше и следа от сержанта и войниците. Дръпнах едно от момчетата за яката и се опитах да хвана още едно. Но бяха прекалено много за мен. Видях, че две или три тежки черни обувки се отдръпват, за да се засилят.

Обаче не го направиха. Замръзнаха на място, защото точно тогава от тълпата изскочи някаква фигура, връхлетя ни като вихър и засипа момчетата с накъсани изречения, пълни с пронизително неодобрение. Беше вбесена млада жена и олицетворяваше силата на улицата. Можеше да й се вярва. Съвременничка, обект на желание и домогване. Звезда, която току-що ги е хванала, че проявяват злост дори по собствените си критерии.

Силата на нейното отвращение беше сексуална. Момчетата се мислеха за мъже, а тя ги принизи до пакостливи деца. Те не можеха да си позволят да ги видят как се смаляват от думите й и отстъпват. Но в момента правеха тъкмо това, макар че външните белези бяха смях, свиване на рамене и едва чути обидни думи, които й подхвърляха. Преструваха се, преструваха се и един пред друг, че изведнъж им е станало досадно, че другаде ще им бъде по-интересно. Започнаха да се оттеглят към Кох Щрасе, но жената не прекрати тирадата си. Момчетата сигурно биха предпочели да побягнат от нея, но протоколът ги задължаваше да се придържат към насилено, неловко перчене. Докато тя ги следваше по улицата, като крещеше и размахваше юмрук, наложи им се да понесат освиркването, пъхнали палци в джинсите си.

Помогнах на Бърнард да се изправи. Едва когато младата жена се върна, за да го види как е, и нейната идентично облечена приятелка се появи редом, аз ги разпознах като двойката, която просвистя край нас на улица „17 юни“. Заедно подкрепихме Бърнард, докато опитваше да стъпи на крака си. Изглежда, нямаше счупване. От тълпата се чуха ръкопляскания, когато той ме прегърна през рамо и започнахме, тътрейки нозе, да се отдалечаваме от контролно-пропускателния пункт.

Отне ни няколко минути да стигнем до ъгъла на улицата, където се надявахме да хванем такси. През това време аз настоях Бърнард да се запознае със своята спасителка. Попитах я как се казва — казваше се Грете; повторих името й на Бърнард. Той се беше вглъбил в болката си, прегънат одве, и може би се намираше в лек шок, но аз настоях на своето, в интерес на — на какво точно? На желанието да смутя рационалиста? Рационалиста в него? В мене?

Най-накрая Бърнард подаде ръка на момичето и каза:

— Грете, благодаря ти, мила. Отърва ми кожата.

Но не я погледна, докато го изричаше.

Помислих си, че на Кох Щрасе ще има време да науча от Грете и нейната приятелка Диане нещо за тях, но щом стигнахме там, видяхме такси, оставящо клиентите си, и му дадохме знак да се приближи. Последва суматоха, докато качим вътре Бърнард, изказване на благодарности и сбогуване, нови благодарности, през което време си помислих, че най-накрая той поне ще хвърли поглед на своя ангел хранител, въплъщение на Джун. Помахах на момичетата от задния прозорец, докато те си тръгваха, и преди да дам указания на шофьора, казах на Бърнард:

— Не ги ли позна? Видяхме ги край Бранденбургската врата, когато ми разправяше как си очаквал да получиш послание от…

Бърнард, който наместваше главата си, като я опираше назад на седалката, ме прекъсна с въздишка. Отправи думите си припряно към тапицирания таван на автомобила, на няколко инча от носа му:

— Да. Невероятно съвпадение, ще рече човек. Хайде, Джереми, за Бога, отведи ме у дома!

Майданек. Ле Салс. Сен Морис дьо Навасел, 1989 г.

На следващия ден Бърнард не помръдна от апартамента на „Кройцберг“. Лежеше на кушетката в малката всекидневна, мръщеше се и предпочиташе телевизора пред разговорите. Лекар, приятел на Гюнтер, се отби да прегледа пострадалия му крак. По всяка вероятност нямаше счупване, но препоръча да се направи рентген в Лондон. Късно сутринта излязох да се разходя. Улиците изглеждаха като след пиянска вечер — човек стъпваше по кутии от бира и счупени бутилки, а около павилионите за хотдог имаше хартиени салфетки, омазани с горчица и кетчуп. Следобеда, докато Бърнард спеше, прочетох вестниците и записах разговора ни от предишния ден. Вечерта той продължи да мълчи. Отново излязох да се разходя и пих бира в кнайпе — в кварталната бирария. Веселбата отново набираше скорост, но аз бях видял достатъчно. След час вече се намирах в апартамента и към десет и половина и двамата бяхме заспали.

На другата сутрин между полета на Бърнард за Лондон и моя за Монпелие през Франкфурт и Париж имаше само час. Уредих един от братята на Джени да го посрещне на „Хийтроу“. Бърнард живна. Прекоси, куцайки, терминала на „Тегел“, като, изглежда, добре се справяше с бастуна, взет на заем — използва го, за да привлече вниманието на един служител на аерогарата и да напомни, че има поръчана инвалидна количка. Увериха го, че ще го чака на изхода за заминаващите.

Докато вървяхме в тази посока, казах:

— Бърнард, исках да те попитам нещо за кучетата на Джун…

Той ме прекъсна:

— За живота и времето? Чуй какво ще ти кажа. Забрави цялата тази глупост за изправянето „лице в лице със злото“. Религиозни опявания. Но да знаеш, че аз бях човекът, който й разправи за черното куче на Чърчил. Нали си спомняш? Така е наричал депресиите, които е получавал от време на време. Мисля, че е заимствал названието от Самюел Джонсън. По тези причини идеята на Джун беше, че ако едно куче олицетворява личната депресия, то две кучета са нещо като културна депресия, измежду най-лошите състояния на цивилизацията. Всъщност не звучи зле. Често съм се възползвал от идеята й. Това ми мина през ума на контролно-пропускателния пункт „Чарли“. Ще ти кажа, не беше заради червеното му знаме. Не мисля, че те изобщо бяха видели знамето. Чу ги какво крещяха.

— Ausländer ‘raus.

— Вън чужденците. Стената е срутена, всички танцуват по улиците, но рано или късно…

Бяхме стигнали до изхода за заминаващите. Мъж с униформа с ширити докара инвалидната количка зад Бърнард и той с въздишка се отпусна на нея. Аз казах:

— Но моят въпрос беше друг. Вчера прегледах старите си бележки. Последния път, когато видях Джун, тя ми поръча да те попитам какво е казал за онези кучета кметът на Сен Морис дьо Навасел, когато сте обядвали в ресторантчето онзи следобед.

— В „Отел дьо Тийол“? За това какво са били научени да правят онези кучета? Историята на кмета просто не е истина. Най-малкото, нямаше начин да се провери. Джун обаче предпочете да й повярва, защото така й отърваше. Идеален пример за нагаждане на фактите към идеята.

Подадох пътните чанти на Бърнард на стюарда, който ги сложи отзад на количката. После се изправи, протегнал ръце, за да бута, но ни чакаше да свършим. Бърнард се облегна назад, сложил бастуна напряко на скута си. Стори ми се обезпокоително, че тъстът ми толкова лесно се примирява с положението на инвалид.

— Моля те, Бърнард! — започнах аз. — Каква е историята? Какво ти е казал, че са били обучени да правят онези кучета?

Бърнард поклати глава.

— Някой друг път. Мило момче, благодаря ти, че ме придружи.

После вдигна бастуна с гумен накрайник — отчасти за поздрав, отчасти за да даде знак на служителя, — мъжът леко ми кимна и откара пътника си.

Чувствах се прекалено неспокоен, за да използвам пълноценно часа, в който се налагаше да чакам. Повъртях се около някакъв бар, като се чудех дали имам нужда от едно последно кафе или от още нещо немско, което да изям. Влязох в книжарницата, където само разглеждах и не си купих дори вестник — предния ден се бях наслаждавал на пресата цели три часа. Въпреки това ми оставаха двайсет минути, достатъчно време за още една бавна разходка из терминала. Когато минавам транзит през някое летище в чужбина и не съм на път за Англия, често преглеждам на таблото полетите за Лондон, за да се настроя на вълна, отнасяща ме към дома, Джени и семейството. Това, което изникна сега в съзнанието ми, когато видях съобщението за един-единствен полет (на таблото за международни полети Берлин изглеждаше затънтено място), беше един от моите първи спомени за съпругата ми, подсказан от нещо, преди малко подхвърлено от Бърнард.

През октомври 1981 година бях в Полша по покана на полското правителство като член на смесена културна делегация. По това време работех като управител на една сравнително успешна провинциална театрална трупа. В делегацията имаше белетрист, журналист по въпросите на изкуството, преводач и двама-трима бюрократи от същата сфера. Единствената жена беше Джени Тремейн, представителка на институция, базирана в Париж и субсидирана от Брюксел. И тъй като тя беше както красива, така и доста енергична, някои от мъжете взеха да се държат враждебно. Най-напред белетристът, предизвикан от парадокса, че една привлекателна жена не е впечатлена от репутацията му, тутакси се хвана на бас с журналиста и с единия от бюрократите кой пръв ще я „свали“. Като цяло идеята им беше, че трябва да сложат на място госпожица Тремейн с нейната бяла, обсипана с лунички кожа, със зелените й очи и гъстата червена коса, с деловия й бележник за срещи и перфектния й френски. Много приказки се изприказваха в неизбежната скука на официалната визита в хотелския бар над вечерните чаши с питиета. Вкиснах се. Стана невъзможно да разменя и дума с тази жена, която с резкия си стил просто прикриваше своята нервност, както скоро установих, без някои от другите да не се побутват и да не си смигат на заден план, а по-късно да не ме питат дали участвам „в надбягването“.

Онова, което ме разгневи още повече, беше, че в известен смисъл — само в известен смисъл — наистина участвах. Само дни след като пристигнахме във Варшава се бях поболял от любов, превърнах се в старомоден безнадежден случай, за велико забавление на ликуващия белетрист и неговите приятели. Всеки ден сутрин на закуска, щом я зърнех да прекосява ресторанта на хотела по посока на нашата маса, така болезнено ме стягаха гърдите, такава празнота и прималяване усещах в стомаха си, че когато тя пристигаше, нито можех да я игнорирам, нито пък да бъда небрежно учтив, без да се издам пред другите. Твърдо свареното яйце и черният хляб оставаха недокоснати.

Нямаше никаква възможност да разговарям с нея насаме. По цял ден седяхме в стаите на някоя комисия или в лекционни зали с издатели, преводачи, журналисти, държавни служители и хора на „Солидарност“, понеже по това време бе възходът на профсъюза и макар да нямаше как да го знаем, всъщност го деляха седмици от края му — от забраната му след преврата на генерал Ярузелски. Имаше само една тема на разговор: Полша. Неотложна тема, която се въртеше около нас, притискаше ни, докато се местехме от една мрачна и мръсна стая в друга, от един облак цигарен дим в друг. Какво представлява Полша? Какво представлява „Солидарност“? Може ли да процъфти демокрацията? Ще нападнат ли руснаците? Принадлежи ли Полша на Европа? А какво ще стане със селяните? Опашките за храна се увеличаваха всекидневно. Правителството обвиняваше „Солидарност“, а всички останали обвиняваха правителството. По улиците имаше демонстрации, преминаваха моторизирани отряди на гражданската милиция, въоръжени с палки, студентите окупираха университета, по цели нощи се водеха дискусии. Дотогава не се бях замислял особено за Полша, но само за седмица се превърнах, както всички останали (и поляци, и чужденци), в ревностен експерт — ако не по отговорите, то поне по задаването на точните въпроси. В собствените ми политически убеждения беше настъпил смут. Поляци, вдъхващи ми инстинктивно възхищение, настояваха да подкрепям тъкмо онези западни политици, на които имах най-малко доверие, а езикът на антикомунизма — който дотогава свързвах с маниакални десни идеологии — се удаваше на всички в тази страна, където комунизмът представляваше мрежа от привилегии и корупция, узаконено насилие, психически отклонения, множество будещи смях невероятни лъжи и — най-осезаемото — инструмент за налагане на окупация от чужда страна.

На всяко място за среща, където и да беше, през няколко стола от мен седеше Джени Тремейн. Гърлото ме болеше, очите ме смъдяха от цигарения дим в стаи без вентилация, виеше ми се свят и ми се повдигаше от стоенето до късно и всекидневното препиване, имах силна настинка, а не можех да намеря хартиени кърпички, за да си бърша носа, и непрекъснато поддържах висока температура. На път към заседание, посветено на полския театър, повръщах в канавката, което отврати жените на опашката за хляб, защото ме помислиха за пиян. Температурата, приповдигнатото настроение и болката ми се дължаха несъмнено на Полша, Джени и злорадия циничен белетрист с неговите съюзници, които бях започнал да презирам, докато те с радост ме брояха за един от тях и ме провокираха, като обявяваха къде според тях съм в надпреварата за дадения ден.

В началото на втората седмица Джени направо ме срази, като ме помоли да я придружа до град Люблин, на около сто мили. Искаше да посети концентрационния лагер Майданек, за да направи снимки за свой приятел, който пишел книга. Три години преди това бях ходил в Белзен като телевизионен репортер и си бях обещал, че никога повече няма да стъпя в концлагер. Едно посещение има оправдана образователна цел, но второ посещение може да те поболее. Сега обаче тази призрачно бледа жена ме канеше да се завърна там. В този момент стояхме пред стаята ми, току-що бяхме закусили. Вече закъснявахме за първата среща за деня и Джени, изглежда, искаше веднага да й дам отговор. Обясни ми, че дотогава не била виждала концлагер и предпочитала да отиде с човек, когото може да смята за приятел. Когато изричаше последните думи, пръстите й леко се плъзнаха по опакото на ръката ми. Нейната беше хладна. Улових я и после, понеже сама направи крачка към мене, я целунах. Беше дълга целувка в мрачната, ненаселена пустота на хотелския коридор. При звука от топката на врата, която завъртат, спряхме да се целуваме и аз й казах, че с удоволствие ще я придружа. После чухме, че някой ме вика от стълбите. Не се намери време да говорим чак до другата сутрин, когато уредихме да пътуваме с такси.

През този месец полската злота бе стигнала дъното, а американският долар беше пълновластен господар. Можехме да наемем кола, която да ни откара до Люблин, да ни изчака и през нощта, ако е нужно, и да ни върне обратно — и всичко това за двайсет долара. Успяхме да се измъкнем, без белетристът и приятелите му да усетят. Целувката, изпитаното чувство, невероятният факт на нейното съществуване, очакването на нова целувка и на онова, което е отвъд нея, бяха занимавали мислите ми цели двайсет и четири часа. Но сега, когато излизахме от сивите покрайнини на Варшава, съзнавайки накъде пътуваме, същата целувка се смаляваше пред очите ни. Седяхме доста далече един от друг отзад в ладата и разменяхме основни сведения за живота си. Точно тогава научих, че тя е дъщеря на Бърнард Тремейн, чието име ми беше бегло познато от радиопрограми и от биографията му на Насър. Джени говори за отчуждението между родителите си, за трудностите в отношенията с майка й, която живеела сама на затънтено място във Франция, изоставила света в търсене на живот, изпълнен с духовна медитация. Прииска ми се да се запозная с Джун още първия път, когато чух името й. От своя страна разказах на Джени за смъртта на родителите ми при катастрофа, когато бях на осем, и как бях отраснал при сестра си Джийн и племенницата си Сали, за която все още бях нещо като баща; разказах й също колко умело се сближавах с чуждите родители. Струва ми се, че още тогава се пошегувахме, че може да се представя добре пред чепатата майка на Джени и да спечеля обичта й.

Ненадеждните ми спомени за Полша между Варшава и Люблин са за безкрайно кафяво-черно изорано поле без дървета, прекосявано от право шосе. Когато пристигнахме, валеше слаб сняг. По съвета на полски приятели помолихме шофьора да ни остави в центъра на Люблин и тръгнахме оттам пеша. Не бях разбрал колко близо е градът до концлагера, погълнал всичките му евреи — три четвърти от населението му. Те лежаха редом: Люблин и Майданек, материя и антиматерия. Спряхме се пред главния вход, за да прочетем табелата, която оповестяваше колко стотици хиляди поляци, литовци, руснаци, французи, британци и американци са намерили смъртта си там. Цареше тишина. Не се виждаше жива душа. За миг изпитах нежелание да вляза. Шепотът на Джени ме стресна.

— Евреите не са споменати. Виждаш ли? Нещата продължават. При това официално.

После добави, по-скоро на себе си: „Черните кучета“.

Не обърнах внимание на последните й думи. Колкото до другото, дори ако приспаднем преувеличенията, остатъчната истина ми стигаше, за да преобрази Майданек от паметник, от достоен за уважение граждански акт срещу забравата, в болест на въображението и жива заплаха, в неосъзнато одобрение на злото. Пъхнах ръка под ръката на Джени и влязохме — покрай външните огради, покрай помещението на охраната, което все още се използваше. На прага му имаше оставени две бутилки мляко. Един инч сняг беше последната добавка към безукорната подредба на лагера. Прекосихме ничията земя и ръцете ни се отпуснаха, долепиха се до телата. Напред се извисяваха наблюдателните кули — тумбести колиби на кокили със стръмни, островърхи покриви и клатещи се дървени стълби; от тях се виждаше пространството между двете вътрешни огради. Там се намираха бараките — дълги, ниски и повече на брой, отколкото си бях представял. Запълваха целия ни хоризонт. Отвъд тях, носещ се свободно на фона на оранжево-бялото небе, подобен на мръсен товарен параход с един-единствен комин, се издигаше крематориумът. В продължение на час не си говорихме. Джени прочете указанията, които носеше, и направи снимките. Последвахме група ученици в една от бараките, където имаше телени клетки, пълни догоре с обувки, десетки хиляди обувки, смачкани и изкривени като изсъхнали плодове. В друга барака — още обувки, в трета барака — не е за вярване — още, но вече не в клетки, а пръснати по пода, хиляди на брой. Видях подкован ботуш до бебешка обувка с избродирано агънце, което още се различаваше под прахта. Живот, превърнат във вехтошарница. Екстравагантната мащабност на лесните за произнасяне цифри — десетки и стотици хиляди, милиони — пречеше на въображението да изрази искрено съчувствие, да осъзнае издъно страданието и човек коварно биваше въвлечен в предпоставената от преследвачите идея: че животът не струва нищо, че може да се сведе до купчина боклук. Докато вървяхме, престанах да изпитвам чувства. Нямаше какво да направим, за да помогнем. Нямаше кого да нахраним или да освободим. Разхождахме се като туристи. Човек или идваше тук и го обземаше ужас, или пъхаше ръце по-дълбоко в джобовете, стискаше топлите монети в тях и откриваше, че е с една стъпка по-близо до сънуващите този кошмар. Неизбежно изпитвахме срам, това беше нашият дял от нещастието. Намирахме се от другата страна, движехме се свободно, както едно време го е правил комендантът или завеждащият политическите въпроси — надничахме тук или там, знаехме къде е изходът и бяхме напълно сигурни, че за пореден път ще се нахраним.

След известно време вече не можех да понасям мисълта за жертвите и се замислих за техните преследвачи. Вървяхме между бараките. Само колко добре бяха изградени, колко бяха запазени! Чисти пътечки свързваха всеки вход с алеята, на която бяхме. Бараките се простираха много далече пред нас, не виждах края на редицата им. И това беше само една от редиците в тази част от лагера, къса редица в сравнение с някои други. Изпълваше ме възхищение с обратен знак, безрадостно изумление — да мечтаеш за подобно начинание, да планираш построяването на лагерите и да положиш такива усилия, за да ги обзаведеш, да ги управляваш, да ги поддържаш и да събираш от градовете и селата тяхното човешко гориво — само каква енергия, каква всеотдайност! Как можеше човек да го нарече грешка?

Отново срещнахме децата и влязохме подире им в тухлената сграда с комина. Както всички, и ние прочетохме името на производителя над вратите на пещите. Специална поръчка, изпълнена веднага. Видяхме стар контейнер от водороден цианид — „циклон Б“, доставка от фирмата за пестициди „Дегеш“. На излизане оттам Джени за пръв път от един час насам проговори, за да ми каже, че в един ден през ноември 1943 година немските власти разстреляли с картечници трийсет и шест хиляди евреи от Люблин. Накарали ги да налягат в огромни гробове и ги убили под звуците на пусната високо танцова музика. Отново говорихме за табелата на входната врата и пропуснатата информация в нея.

— Немците са свършили работата вместо тях. Дори когато вече не са останали евреи, те продължават да ги мразят — каза Джени.

Изведнъж си спомних.

— За какви кучета говореше?

— За черните кучета. Семейството използва този израз на майка ми.

Понечи да ми обясни още нещо, но се отказа.

Напуснахме лагера и се върнахме пеша в Люблин. Едва сега забелязах, че е приятен град. Беше избегнал разрушенията и последвалите войната строежи, обезобразили Варшава. Намирахме се на стръмна улица с мокър калдъръм, а яркият оранжев залез превръщаше камъните в топки злато. Сякаш бяхме освободени след дълъг престой в затвора и се радвахме, че отново сме част от света, от обикновения, с нищо незабележителен час пик на Люблин. Съвсем несъзнателно Джени бе уловила ръката ми и размахваше фотоапарата, чиято каишка държеше, докато ми разказваше историята на свой полски приятел, който заминал за Париж да учи готварство. Вече споменах, че по въпросите на секса и любовта бях много сдържан и че не аз, а сестра ми нямаше проблеми с прелъстяването. В този ден обаче, освободен от обичайните задръжки, аз направих нещо нетипично и свръхинтелигентно. Прекъснах Джени по средата на изречението с целувка, след което просто й казах, че не познавам по-красива жена от нея и че наистина няма нещо, което да желая повече от това да прекарам остатъка от деня, като я любя. Зелените й очи ме погледнаха изпитателно, после тя вдигна едната си ръка и за миг си помислих, че ще ме зашлеви. Джени обаче посочи оттатък улицата към тясна врата, над която висеше избледняла табела. Минахме по златните камъни и стигнахме до хотел „Висла“. Освободихме шофьора и останахме там три дни. Десет месеца по-късно се оженихме.

Спрях автомобила, който наех на летището на Монпелие, пред тъмната къща. После излязох от него и постоях известно време в градината, загледан в звездното ноемврийско небе, за да превъзмогна нежеланието си да вляза. Завръщането в bergerie, някогашния овчарник, никога не беше приятно преживяване, ако е бил затворен месеци наред, или дори седмици. Никой не беше идвал тук от края на дългата ни лятна почивка, след нашето шумно и хаотично отпътуване през септември, когато и последното ехо от детски гласове заглъхна сред тишината на старите камъни и bergerie се намести в своята по-дълга перспектива — не на седмични почивки или на годините, докато децата израснат, дори не и на десетилетията, когато е имала нов собственик, а на векове, векове селски живот. Не го вярвах наистина, но можех да си представя как в наше отсъствие духът на Джун, множеството нейни духове може би се прокрадваха, за да влязат отново във владение, като си връщаха не само нейните мебели, кухненски съдове и картини, но и огънатата корица на списание, старото петно с формата на Австралия на стената на банята и запазилото формата на тялото й вехто градинарско яке, което все още стоеше окачено зад една врата, защото никой не се решаваше да го изхвърли. След отсъствие дори разстоянието между предметите изглеждаше променено — бяха наклонени, на цвят бледокафяви или с основната разновидност на кафявото; така бе и със звуците — още първото превъртане на ключа придобиваше неуловимо преобразена акустика, едно мъртвешко ехо точно отвъд слуховия обхват, което навежда на мисълта за невидимо, почти откликващо присъствие. Джени мразеше да прави къщата обитаема. Нощем ставаше още по-трудно — мястото беше изграждано без система в продължение на четирийсет години и входната врата се намираше много далече от електрическото табло. За да стигне до него, човек трябваше да прекоси всекидневната и кухнята, а аз бях забравил да си взема фенерче.

Отворих входната врата и се изправих пред стена от мрак. После се пресегнах към една полица, на която гледахме да оставяме свещ и кутия кибрит. Нямаше оставено нищо. Стоях и се ослушвах. Каквито и смислени неща да си повтарях, не можех да прогоня мисълта, че в къща, където една жена е прекарала толкова много години в съзерцание на вечността, има някаква фина еманация, съществува ефирна мрежа на съзнание, което усеща моето присъствие. Не можех да се насиля да произнеса името на Джун на глас, но това исках да направя — не за да повикам духа, а за да го прогоня. Наместо това прочистих шумно гърлото си — скептичен, мъжки звук. При запалени лампи навсякъде, с надуто докрай радио и като изпържех в олиото на Джун херингата, купена от крайпътна сергия, призраците щяха да се оттеглят в сенките. Дневната светлина също щеше да помогне, но трябваше да минат два дни и две изпълнени с неловкост вечери, преди къщата отново да стане моя. За да влезе незабавно във владение на bergerie, човек трябваше да дойде тук с деца. Докато те преоткриват забравени игри и планове, смеят се и се карат кой на кое легло да спи, духът любезно отстъпва пред енергията на живите и човек може да отиде където си поиска в къщата, дори в спалнята на Джун или в някогашния й кабинет, без да се замисли.

Прекосих коридора, протегнал ръка пред лицето си. Навсякъде се долавяше сладък дъх, който свързвах с Джун. Разнасяше се от лавандуловия сапун, който тя купуваше в индустриални количества. Не бяхме изразходвали и половината от запасите й. Пипнешком се придвижих през всекидневната и отворих вратата на кухнята. Там миришеше на метал и — едва доловимо — на пропан-бутан. Бушоните и шалтерът се намираха в стенен шкаф в далечния край на стаята. Дори в мрака го различих като по-тъмно петно пред мен. Докато заобикалях кухненската маса, обзелото ме усещане, че съм наблюдаван, се засили. Повърхността на кожата ми се беше превърнала в сетивен орган, реагиращ не само на тъмнината, а и на всяка молекула въздух. Голите ми ръце регистрираха заплаха. Нещо ставаше; кухнята не ми се струваше същата. Движех се в погрешна посока. Искаше ми се да се върна, но това щеше да е нелепо. Колата не беше достатъчно голяма, за да спя в нея. Най-близкият хотел се намираше на двайсет и пет мили, а наближаваше полунощ.

Безформената, по-дълбока чернота на шкафа с таблото беше на около двайсет фута, така че се насочих към него, като придвижвах ръката си по ръба на кухненската маса. От детството насам не ми се беше случвало толкова да ме е страх от тъмното. Като герой от анимационен филм, аз тихо и не особено уверено си тананиках. Никаква мелодия не ми идваше наум и случайната последователност от звуци изглеждаше глупаво. Гласът ми звучеше немощно. Заслужавах да пострадам. Отново ми хрумна мисълта — този път по-ясна, — че просто трябва да си тръгна. Ръката ми се докосна до нещо твърдо и кръгло. Беше топката на чекмеджето на масата. Малко остана да я дръпна, но се отказах. Насилих се да продължа и се отделих от масата. Петното на стената беше толкова черно, че пулсираше. Имаше център, но нямаше краища. Протегнах ръка към него и в този миг изгубих самообладание. Не посмях да го докосна. Отстъпих крачка назад и застинах, обзет от нерешителност. Бях в капан — от едната страна бе разумът ми, който ме съветваше да се придвижа бързо, да включа тока и да видя на ярката изкуствена светлина, че обичайната обстановка просто продължава да съществува, както винаги, а от другата — моят суеверен ужас, по-прозаичен дори от прозаичното всекидневие.

Останах така сигурно повече от пет минути. В един момент без малко да тръгна напред, да дръпна силно дръжката и да отворя капака на таблото, но първите сигнали към краката ми не стигнаха до предназначението си. Знаех, че ако изляза от кухнята, тази нощ няма да се върна отново там. Затова не помръднах, докато накрая не си спомних за чекмеджето на кухненската маса и причината да понеча да го отворя. Свещта и кутията кибрит, които трябваше да бъдат край входната врата, можеше да са там. Отново придвижих ръка покрай масата, напипах чекмеджето и взех да ровя из градинарските ножици, кабарчетата и въжетата.

Остатъкът от свещта, едва ли по-дълъг от два инча, се запали от първия опит. При моето приближаване сенките, хвърляни от шкафа с таблото, се блъснаха в стената. Нещо ми се стори различно. Малката дръжка на капака беше по-дълга, с повече орнаменти и под нов ъгъл. Бях на крачка оттам, когато орнаментите придобиха очертанията на скорпион, тлъст и жълт, извил щипци по диагонала, докато дебелата му сегментирана опашка скриваше дръжката под себе си.

Тези твари са древни членестоноги, които водят началото си от камбрия, отпреди близо шестстотин милиона години, и някаква проява на невинност, на безнадеждно невежество относно условията след холоцена ги бе отвела в домовете на най-новия вид маймуни; човек ги открива да клечат по външните стени с жалките си щипци и жилото — старомоден защитен механизъм, който може да се ликвидира с едно настъпване. Взех тежка желязна лъжица от кухненския плот и убих скорпиона с един-единствен удар. Той падна на пода и аз доста усърдно го стъпках. Все още ми предстоеше да превъзмогна отвращението си, за да докосна мястото, където беше приживе. Спомних се, че преди години намерихме гнездо с новородени скорпиони в същия този шкаф.

Лампите светнаха; тумбестият хладилник от петдесетте се разтресе и премина към познатото жалостиво потракване. Все още изпитвах безпокойство и не желаех да размишлявам веднага върху преживяното. Внесох багажа, оправих си леглото, сготвих рибата, пуснах си една стара плоча на Арт Пепър, като усилих докрай грамофона, и изпих половин бутилка вино. Без проблем заспах в три часа през нощта. На следващия ден се залових да подготвя къщата за декемврийската ни почивка. Отмятах поред по направения списък; прекарах няколко часа на покрива, за да подредя керемидите, разместени при буря през септември, а през останалата част от деня свърших разни неща в къщата. Времето беше топло и късно следобед закачих хамака на любимото място на Джун — под тамариска. Легнал в хамака, виждах златната светлина, увиснала над долината близо до Сен Прива, а по-нататък — зимното слънце, спуснало се над хълмовете около Лодев. Цял ден мислих за уплахата си. Два приглушени гласа ме следваха из къщата, докато си вършех работата, а сега, както се бях проснал с чайника до мене, гласовете звучаха още по-ясно.

Джун проявяваше нетърпение.

— Как е възможно да се съмняваш в нещо, което те гледа право в очите? Как може да си толкова вироглав, Джереми? Усети присъствието ми в мига, в който влезе в къщата. Имаше предчувствие за опасност, а после получи потвърждение — разбра, че щеше да бъдеш ужилен лошо, ако не беше обърнал внимание на усещанията си. Предупредих те, закрилях те — нищо повече; но ако ти възнамеряваш да полагаш толкова усилия, за да запазиш непокътнат скептицизма си, значи си неблагодарник и не е трябвало да правя нищо за тебе. Рационализмът е сляпа вяра. Джереми, как изобщо се надяваш да прогледнеш?

Бърнард се развълнува.

— Това наистина е една полезна илюстрация! Разбира се, че не можеш да изключиш възможността някаква форма на съзнанието да остава след смъртта и в случая тя да е действала изцяло в твой интерес. Човек никога не бива да е предубеден; трябва да внимава да не отрича явления, които не съответстват на теориите в момента. От друга страна, при липсата на определено доказателство за едното или за другото, защо трябва да се хвърляме към толкова радикално заключение, без да вземем предвид други, по-прости възможности? Ти често „усещаш присъствието на Джун в къщата“, а това е само друг начин да се каже, че тук някога беше нейният дом, че мястото все още е пълно с нейни вещи и че когато си тук, особено след известно отсъствие и преди семейството ти да е населило стаите, непременно мислиш за нея. С други думи, „присъствието“ е било в твоето съзнание и ти си го проецирал върху онова, което те заобикаля. Като се има предвид страхът ни от мъртвите, разбираемо е, че си бил нащрек, докато си се препъвал из къщата в тъмното. А като се има предвид и душевното ти състояние, шкафът с електрическото табло на стената няма как да не ти се е видял страховит — петно от още по-плътна чернота в тъмното, нали? Изникнал е забравеният спомен, че там сте намерили гнездо на скорпиони. Трябва да допуснеш вероятността, че на лошата светлина си различил очертанията на скорпиона подсъзнателно. След това се оказва, че предчувствията ти намират потвърждение. Виж, мило момче! Скорпионите са често срещани в тази част на Франция. Защо един от тях да не се настани върху шкафа? Обаче нека допуснем, че те беше ужилил по ръката. Отровата може да се изсмуче лесно. Щеше да изпитваш болка и дискомфорт не повече от ден-два — в крайна сметка, това не е било черен скорпион. Защо един дух от отвъдното ще се грижи да те спасява от някакво нищожно нараняване? Ако безпокойството на мъртвите е на това равнище, защо те не се намесват, за да предотвратят милионите човешки трагедии, които се случват всеки ден?

— Ха! — чувам, че казва Джун. — Ти откъде би разбрал, ако го правим? Бездруго не би повярвал. В Берлин се погрижих за Бърнард, а снощи за теб, защото исках да ти покажа нещо — да ти покажа колко малко знаеш за създадената и населена от Бога вселена. Но няма доказателства, които един скептик да не може да изкриви, за да бъдат в съответствие със собствените му скучни, дребнави представи…

— Глупости — мърмори Бърнард в другото ми ухо. — Светът, който науката разкрива, е едно бляскаво, прекрасно място, което едва сме започнали да изследваме. Не ни се налага да изобретяваме бог само защото не го разбираме напълно!

— Смяташ ли, че сега щеше да ме чуваш, ако някоя част от мен все още не съществуваше?

— Ти не чуваш нищо, мило момче. И двамата сме само в твоите представи, екстраполираш от онова, което ти е известно. Тук няма никой, освен тебе.

— Бог съществува — казва Джун. — И Дяволът съществува.

— Ако аз съм дяволът — казва Бърнард, — значи светът изобщо не е лошо място.

— Именно невинността на Бърнард е мярката за злото в него. Ти беше в Берлин, Джереми. Гледай само каква вреда са нанесли Бърнард и подобните на него в името на прогреса!

— Аман от набожни монотеисти! Само каква дребнавост, нетолерантност, невежество и жестокост се развихрят заради тяхната увереност…

— Бог е любещ и той ще прости на Бърнард…

— Можем да обичаме и без бог, благодаря много! Отвращава ме начинът, по който християните си присвоиха тази дума.

Тези гласове се заселиха в мен, не ме оставяха на мира и започваха да ме тормозят. На другия ден, когато подкастрях прасковите в градината, Джун каза, че красивото дърво, чиито клони режа, е Божие творение. Бърнард се обади, че ни е известно достатъчно много за възникването както на това дърво, така и на други дървета, а за да си ги обясним, не ни е нужен бог. Тези твърдения и техните опровержения си гонеха опашките, докато сечах дърва, чистех запушени канавки и метях стаите. Като бръмчене, което не можех да прогоня. Продължаваше дори когато насочвах вниманието си другаде. Ако се вслушвах, не научавах нищо. Всяко изказано мнение отхвърляше предишното или биваше отхвърляно от следващото. Беше самоунищожаващ се спор, умножаване на нули, но аз не можех да го спра. Когато приключих с всичко, което имах да свърша, наредих бележките за моите мемоари на кухненската маса и родителите на Джени отново се обадиха.

Опитах се и аз да участвам.

— Чуйте ме и двамата. Намирате се в отделени една от друга сфери, никой не е компетентен в чуждата област. Не е работа на науката да доказва или да не доказва съществуването на Бог, нито е работа на духа да оценява света.

Настъпи неловка тишина. Сякаш ме чакаха да продължа. После чух Бърнард — или си съчиних, че го чувам — да казва тихо на Джун, не на мене:

— Може и така да е, само че Църквата винаги е искала да контролира науката. Както и цялото знание. Например станалото с Галилей…

Джун му попречи да завърши, като каза:

— Точно Църквата в Европа в продължение на векове е била пазителка на образованието. Помниш ли, когато през 1954 година бяхме в абатство „Клуни“ и онзи мъж ни разведе из библиотеката…

Когато се обадих по телефона у дома и се оплаках на Джени, че според мен може би полудявам, тя не изрази съчувствие, дори се развесели.

— Искаше да научиш за живота им. Окуражаваше ги, ухажваше ги. И ето че сега разполагаш с тях — и с караниците им, и с всичко останало.

Избухна в смях, после отново стана сериозна и ме попита защо не записвам онова, което ми казват.

— Няма смисъл. Повтарят все едно и също.

— Точно това казвах винаги. Но ти не ме чуваше. Наказан си, защото разбуни духовете.

— От кого съм наказан?

— Питай майка ми.

Беше поредният ясен ден, когато малко след закуска зарязах всичките си задължения, опростих си всички интелектуални задачи и с великолепното настроение на избягал от училище обух туристически обувки, взех една подробна карта и сложих бутилка вода и два портокала в еднодневката си.

Тръгнах по пътеката, която започва от bergerie и се изкачва нагоре в северна посока над едно сухо дере през гори от дъбови шубраци, а после лъкатуши под масивната скала на Па дьо л’Азе, докато стигне високото плато. С добър ход човек може само за половин час да се изкачи на Кос дьо Ларзак, където между пиниите духа хладен ветрец и откъдето има изглед към Пик дьо Вису, а оттатък върха, на четирийсет мили, се вижда сребърната ивица на Средиземно море. Вървях по песъчлива пътека през гора от пинии, покрай голите варовикови скали, придобили от ерозията формата на руини, след което излязох на открито пространство — хълм, който стига до Бержери дьо Тедена. Оттам, отвъд платото, се вижда отстоящото на няколко часа път село Сен Морис дьо Навасел. На по-малко от миля от него се намира дълбокият пролом Горж дьо Вис. Някъде вляво, в края на пролома, е Долмен дьо ла Прюнаред.

Най-напред трябваше да се изкача отново през гористия пояс и да стигна до Ла Вакери. Само какво просто удоволствие е да влезеш в едно село и да си тръгнеш от него пешком. Можеш да задържиш временно илюзията, че докато животът на другите е фокусиран около къщи, взаимоотношения и работа, ти си самодостатъчен и свободен, необременен от собственост и задължения. Това е изключителното усещане за лекота, което не можеш да изпиташ, ако минаваш през селото с кола, като част от автомобилния трафик. Реших да не се отбивам в бара за кафе и спрях само да погледна отблизо паметника оттатък пътя и да препиша в бележника си надписа около основата му.

Напуснах селото по един второстепенен път и завих на север по красива пътека, която води до пролома. За пръв път от пристигането си насам бях истински доволен и усетих старата си любов към тази обезлюдена част от Франция напълно възродена. Досадно повтарящите се реплики от караницата между Джун и Бърнард започнаха да заглъхват. Отзвучаваше и вълнението ми от преживяното в Берлин — сякаш безброй мускулчета на врата ми бавно се отпускаха и едновременно с това в мен се разкриваше спокойно и огромно пространство в унисон с пейзажа, през който преминавах. Както правя понякога, когато съм щастлив, мислех си за историята на моето съществуване, сведена до периода от осемгодишната ми възраст до Майданек, и за това как бях намерил спасение. На хиляди мили от мен, в една от милионите къщи, или близо до нея, се намираха Джени и четирите ни деца — моето племе. Аз им принадлежах; животът ми имаше корени и беше богат. Пътят беше равен и се движех с равномерна скорост. Започнах да си представям как мога да подредя материала си за мемоарите. Мислех за работата си и за това какви размествания да направя в офиса, за да е по-удобно на хората, които работят там. Тези и подобни на тях планове занимаваха съзнанието ми по целия път до Сен Морис.

Усещането ми за безоблачна независимост не ме напусна и докато вървях през селото. Изпих една бира на терасата на Отел дьо Тийол — може би дори на същата маса, на която младите новобрачни бяха чули разказа на кмета по време на обеда. Взех си стая, за да пренощувам, след което се наканих да извървя пътя — от около миля — до долмените. За да спестя време, тръгнах по шосето. На неколкостотин ярда вдясно от мен беше скритият от възвишение край на пролома, а вляво и напред се простираше по-суровият пейзаж на платото — спечена от сушата земя, обрасли с пелин ливади, телеграфни стълбове. Точно след Ла Прюнаред — порутената ферма — поех по песъчлива пътека вдясно и след пет минути бях при долмените. Оставих еднодневката, седнах на голямата плоска плоча и обелих един портокал. Камъкът почти не се беше затоплил от следобедното слънце. По пътя до мястото нарочно бях освободил съзнанието си от всякакви намерения, но сега, вече пристигнал, те ми изглеждаха съвсем ясни. Вместо да бъда пасивна жертва на гласовете на моите герои, аз минавах по техните стъпки, за да пресъздам момента, в който Бърнард и Джун, седнали там, режат парчета saucisson, чупят парчета ронещ се хляб и гледат на север оттатък пролома към своето бъдеще; исках да се свържа с оптимизма на тяхното поколение и да пресея първите съмнения на Джун в навечерието на сблъсъка. Исках да ги заваря влюбени, преди да започне доживотната им караница.

След петчасовата разходка обаче аз се чувствах пречистен. Уравновесен и целенасочен. Не бях в настроение да срещам призраци. Съзнанието ми все още бе ангажирано със собствените ми замисли и планове. Вече не бях склонен да бъда обсебван. Гласовете наистина бяха изчезнали; тук нямаше никой, освен мен. Ниското ноемврийско слънце вдясно осветяваше сложните очертания на далечния зъбер. Не ми трябваше нищо повече от удоволствието, което ми доставяха мястото и спомените за семейните ни излети дотук с Бърнард и децата ни, когато използвахме голямата каменна плоча за маса.

Доядох и втория портокал и обърсах ръце в ризата си, като че бях ученик. Възнамерявах да се върна по пътеката, която се вие покрай пролома, но от последното ми идване насам тя бе обрасла с бодливи храсти. След стотина ярда трябваше да се върна обратно. Усетих раздразнение. Мислех си, че държа нещата под контрол, а ето че последва незабавно опровержение. Утеших се обаче, като си спомних, че това е пътеката до Сен Морис, по която Бърнард и Джун бяха тръгнали онази вечер. Това беше техният маршрут, а моят беше различен — първо до старата ферма, а после обратно по пътя. Повече би ми допаднало, ако трябваше да превърна обраслата пътека в символ.

Възнамерявах да приключа с този раздел от мемоарите в мига, когато се върна от долмена и се почувствам достатъчно освободен от героите си, за да мога да пиша за тях. Трябва обаче да разкажа накратко какво се случи в ресторанта на хотела онази вечер, понеже е драма, разиграла се единствено за мен. Беше олицетворение, макар и изкривено, на моите грижи, на самотата ми от детството; представляваше пречистване, екзорсизъм, при който действах в името на моята племенница Сали, както и заради себе си, и отмъстих и за двама ни. Описано с езика на Джун, това беше друго „обсебване“, при което самата тя присъстваше и ме наблюдаваше. Без съмнение бях почерпил сили от куража, проявен от нея при изпитанието, на което е била подложена на миля от там преди четирийсет и три години. Може би Джун би казала, че онова, на което всъщност трябваше да се противопоставя, се е криело вътре в мен, защото в самия край аз се спрях и се отдръпнах, щом чух думите, които обикновено казват на кучета: Ça suffit! Престани!

Не си спомням точно как се стигна до това, но в един момент, след като се върнах в Отел дьо Тийол, или докато седях на бара и пиех перно, или половин час по-късно, когато излязох от стаята си и отидох да потърся сапун, научих, че patronne e госпожа Моник Ориак — име, което помнех от бележките си. Това със сигурност беше дъщерята на мадам Ориак, грижила се за Джун, а може и тя да беше момичето, сервирало обеда, докато кметът е разказвал своята история. Реших да й задам няколко въпроса, за да разбера какво си спомня. Но барът изведнъж се беше изпразнил, празна беше и трапезарията. Дочух гласове в кухнята. С чувството, че малките размери на заведението по някакъв начин оправдават своеволието ми, аз побутнах летящата врата и влязох.

Пред мен, в кошница от ракита, видях купчина окървавена козина. В далечния край на кухнята се разгаряше разправия. Мадам Ориак и нейният брат, готвачът, както и момичето, което работеше и като камериерка, и като келнерка, ме изгледаха и продължиха да говорят един през друг. Стоях и чаках край печката, където вреше тенджера със супа. След половин минута щях да изляза на пръсти и да опитам по-късно, ако не бях установил, че аз съм предметът на спора. Хотелът трябвало да е затворен. Но понеже момичето пуснало господина от Англия да остане — мадам Ориак ме посочи с опакото на китката си, — на нея, мадам Ориак, се наложило заради принципа да даде две стаи на едно семейство, а току-що била пристигнала и дама от Париж. Как щели да нахранят всички тези хора? Персоналът бил в намален състав.

Брат й каза, че няма да е трудно, стига гостите да си поръчат менюто от седемдесет и пет франка — супа, салата, заек и сирене — и да не очакват, че могат да избират. Момичето го подкрепи. Мадам Ориак изтъкна, че това не е ресторантът, на който иска да е управителка. В този миг аз се изкашлях, извиних се и споделих убеждението си, че гостите са извънредно щастливи от факта, че хотелът е все още отворен толкова късно през годината, а при тези обстоятелства меню „а ла карт“ е напълно приемливо. Мадам Ориак напусна кухнята, като издаде някакъв съскащ звук, изразяващ нетърпение, и тръсна глава, което пък бе форма на съгласие, а брат й разпери победоносно ръце. Още една отстъпка бе нужна: за да се облекчи работата, всички гости трябваше да вечерят рано и по едно и също време — в седем и половина. Казах, че за мен това е съвсем добре, а готвачът изпрати момичето да осведоми останалите.

Половин час по-късно аз първи се разположих в трапезарията. Вече имах чувството, че съм нещо повече от гост. Бях вътрешен човек, запознат със скрития механизъм на хотела. Самата мадам Ориак ми донесе хляб и вино. Настроението й се беше оправило и скоро изяснихме, че тя наистина беше работила там през 1946 година и макар че — естествено — не си спомняше престоя на Бърнард и Джун, разбира се, че й беше известна историята на господин кмета за кучетата; обеща ми да поговорим, когато се освободи. След мен се появи дамата от Париж. Беше малко над трийсетте, с измъчена, изпита красота, с външния вид, характерен за някои французойки, изглеждащи крехки и свръхнагласени — прекалено безупречни за моя вкус. Имаше хлътнали страни и огромните очи на гладуващ човек. Предположих, че няма да яде много. Токчетата й изтропаха, когато мина по плочките, преди да стигне до един далечен ъгъл, до най-отдалечената от мен маса. Игнорирайки напълно присъствието на единствения човек в помещението, тя създаваше парадоксалното впечатление, че всяко нейно движение е предназначено за мен. Бях оставил книгата, която четях, и тъкмо се чудех дали наистина е така, или става въпрос за една от онези мъжки проекции, от които жените понякога се оплакват, когато влезе семейството.

Бяха трима: съпруг, съпруга и седем-осемгодишно момченце; пристигнаха, обгърнати от собственото си мълчание; несъмнено излъчващи семейна напрегнатост, те се придвижиха през още по-дълбоката тишина на трапезарията, за да се настанят през една маса от мен. Когато сядаха, столовете им шумно изскърцаха. Мъжът — петелът в своя малък курник — облегна татуираните си ръце на масата и се огледа. Най-напред се взря в дамата от Париж, която не вдигна — или не пожела да вдигне — поглед от менюто, а после очите му срещнаха моите очи. Кимнах, но не бях удостоен с внимание. Той просто отчете присъствието ми, а подир това промърмори нещо на жена си, която извади от чантата си „Голоаз“ и запалка. Докато родителите палеха цигари, аз погледнах момчето, което седеше само от другата страна на масата. Имах чувството, че преди няколко минути пред трапезарията е имало сцена, лошо поведение на детето, заради което са му се скарали. То седеше, без да помръдва; може би се мусеше; лявата му ръка бе отпусната до тялото, а дясната си играеше с приборите.

Мадам Ориак пристигна с хляб, вода и охладена бутилка червено вино, което почти не се пиеше. Щом си тръгна, момчето още повече се отпусна на стола, опря лакът на масата и облегна глава на ръката си. Майката тутакси замахна и силно перна детето по рамото, за да се изправи. Бащата, присвил очи заради дима, сякаш не забеляза. Всички мълчаха. Жената от Париж, която седеше оттатък семейството, решително се бе втренчила в един от празните ъгли на стаята. Момчето се свлече по облегалката, впери очи в скута си и взе да си разтрива ръката. Майка му с изящество изтръска цигарата си в пепелника. Не можеше да се каже, че прилича на побойница. Беше пухкава и розова, с приятно кръгло лице, на бузите с червени като на кукла петна, но тъкмо разликата между държането й и образа й на майка беше зловеща. Почувствах се потиснат от присъствието на това семейство и жалкото му поведение, за което не можех да направя нищо. Ако имаше къде другаде да се нахраня в селото, щях да отида там.

Свърших моя lapin du chef[8], а семейството още беше на салатата. Няколко минути се чуваше само потракването на приборите по чиниите. Не ми беше възможно да чета, затова тихо ги наблюдавах над книгата. Бащата чупеше залъци хляб в чинията си, за да отопи остатъците от винегрета. Навеждаше глава, за да поеме всяка хапка, сякаш не го хранеше неговата ръка. Момчето свърши, побутна чинията си на една страна и обърса уста с опакото на ръката си. Приличаше на жест, дължащ се на разсеяност, защото то се хранеше внимателно и доколкото виждах, устата му не беше омазана с ядене. Но аз бях външен човек, а това може би бе жест на предизвикателство, продължение на отколешен конфликт. Бащата мигновено изтърси някаква фраза, включваща думата serviette[9]. Майката спря да се храни и ги наблюдаваше, без да отмества поглед. Момчето взе кърпата от скута си и внимателно я притисна не към устата си, а към едната, а после и към другата буза. За едно толкова малко дете това със сигурност беше безхитростен опит да постъпи правилно. Баща му обаче не мислеше така. Наведе се през празната салатиера и силно блъсна детето под ключицата. Ударът свали момчето от стола на земята. Майка му се надигна и улови ръката му. Искаше да се намеси, преди то да се разреве, и така да запази приличие в ресторанта. Детето едва ли си даваше сметка къде е, докато тя не изсъска: Tais-toi! Млък! Tais-toi! Без да става от мястото си, майката успя да издърпа момчето обратно на стола, който мъжът й сръчно бе изправил с крак. Двойката определено действаше в съзвучие. Изглежда, смятаха, че щом продължават да си седят, значи съумяват да избегнат неприятната сцена. Момчето не мърдаше от мястото си и хленчеше. Майка му предупредително вдигна пред него неподвижния си показалец и го държа така, докато то не млъкна напълно. Свали ръката си, все още без да откъсва очи от него.

Собствената ми ръка се разтрепери, докато си сипвах от рядкото кисело вино на мадам Ориак. Изпразних чашата си на няколко глътки. Това, че на момчето не позволиха дори да заплаче, ми се стори дори по-ужасно от удара, който го повали на пода. Потресе ме неговата самота. Спомних си собствената си самота след смъртта на родителите ми — как не можех да изразя пред другите изпитвания ужас, как не очаквах нищо. За това момче обаче нещастието беше просто състояние на околния свят. Можеше ли някой да му помогне? Огледах се. Парижанката беше обърнала глава, но от начина, по който се мъчеше да запали цигарата си, ставаше ясно, че е видяла всичко. В далечния край на трапезарията до бюфета стоеше младото момиче и чакаше да вдигне чиниите ни. Французите са забележително мили и търпеливи с децата. Положително някой щеше да каже нещо. Някой трябваше да се намеси. Но не аз.

Обърнах още една чаша вино. Семейството заема неприкосновено, лично пространство. Зад стени — както видими, така и умозрителни — то създава собствени правила за своите членове. Момичето се приближи и разчисти масата ми. После отново дойде, за да вземе салатиерата на семейството и да остави чисти чинии. Мисля, че разбирам какво стана тогава с момчето. Когато масата беше подготвена за следващото ядене и сервираха задушения заек, то започна да плаче — фактът, че келнерката бе дошла и си беше отишла, се явяваше потвърждение, че след като са го унизили, животът ще продължи както обикновено. Чувството му за изолация беше пълно и то не можеше да сдържи изпитвания ужас.

Най-напред бе разтърсено от опита да направи именно това, а после изплака — неприятен остър звук, който се засили (въпреки че майка му отново вдигна пръст), а после се разля в ридание и премина в хълцане при отчаяния му опит да си поеме дъх. Бащата остави новата цигара, която се канеше да запали. Изчака миг, да види какво ще последва глътката въздух, и когато плачът се извиси, ръката на мъжа описа широка дъга през масата и опакото й се стовари върху лицето на момчето.

Не беше възможно. Помислих си, че ми се привижда — един як мъж не може да удря дете по такъв начин, с неудържимата сила на омразата, изпитвана от възрастния. Главата на детето се отметна назад, ударът го отнесе, заедно със стола, на който седеше, почти до моята маса. Облегалката се удари в пода и това попречи на главата му да пострада. Келнерката тичаше към нас и едновременно с това викаше мадам Ориак. Не бях решил да се изправям, но се оказах на крака. За миг срещнах погледа на жената от Париж. Тя не помръдваше. После мрачно кимна. Младата келнерка беше прегърнала детето, седеше на пода и на пресекулки — мелодично, като глас на флейта — изразяваше своята загриженост; спомням си, че като стигнах до масата на бащата, си помислих, че това е прекрасен звук.

Съпругата му бе станала от мястото си и превзето казваше на момичето:

— Вие не разбирате, мадмоазел. Заради вас ще стане още по-лошо. Той ще започне да пищи, макар да знае какво го очаква. Винаги постига своето.

Мадам Ориак не се виждаше. И отново не бях взел решение, не бях преценил в какво се забърквам. Мъжът беше запалил цигарата си. Изпитах известно облекчение, че ръцете му треперят. Той не ме погледна. Заговорих му с ясен, разтреперан глас, сравнително правилно, но фактически без да употребявам идиоми. Не владеех езика до съвършенство като Джени. Говоренето на френски извисяваше както чувствата, така и думите ми до някаква театрална, неловка тържественост и както стоях там, за кратко време имах усещането, че съм от онези неизвестни френски граждани, изникнали от нищото в преломен момент от историята на своя народ, за да импровизират думите, които тази история ще запише върху камък. Дали пък това не беше Клетвата в залата за игри с топка[10]? Дали не бях Камий Демулен в кафе „Фоа“[11]?

Всъщност всичко, което казах, беше буквално: „Мосьо, отвратително е да се удря дете по този начин. Вие сте животно; животно сте, мосьо. Ако не ви е страх да се биете с човек с вашия ръст, с радост ще си разбия мутрата“.

Нелепата грешка на езика накара мъжа да се отпусне. Той ми се усмихна и бутна стола си, за да го отдалечи от масата. Виждаше среден на ръст бледен англичанин, който още държеше салфетката си в ръка. От какво можеше да се плаши един мъж с татуирани жезли на всеки от издутите си бицепси?

— Ta gueule[12]? Ще бъда щастлив да ти помогна да я разбиеш!

И той посочи с глава към вратата.

Последвах го покрай празните маси. Направо не ми се вярваше. Отивахме навън. Някаква безразсъдна възбуда направи крачките ми по-леки и аз сякаш се реех над пода на ресторанта. Когато излизахме, мъжът, когото бях предизвикал, остави летящата врата да ме блъсне. Поведе ме оттатък безлюдния път към бензиновата колонка, която се виждаше под една улична лампа. Обърна се, за да ме погледне и да приключи с въпроса, но аз вече бях взел решение и още докато вдигаше ръце, моят юмрук летеше към лицето му, следван от цялата тежест на тялото ми. Ударих го енергично право в носа, с такава сила, че когато чух да изхрущява костта, усетих как изпука и едно от кокалчетата ми. Последва изпълнен с доволство миг, в който той очевидно беше зашеметен, но не падна. Ръцете му се отпуснаха край тялото, а той стоеше и ме гледаше, докато го удрях с лявата ръка — един, два, три пъти: лице, шия, корем, — докато не падна. Понечих да го ритна и мисля, че можех да го ритам и да го тъпча до смърт, ако не бях чул глас, а когато се обърнах, видях тънка фигура на осветения праг оттатък пътя. Гласът беше спокоен. Monsieur, je vous prie. Ça suffit[13].

Веднага разбрах, че въодушевлението, което ме ръководеше, няма нищо общо с възмездието и справедливостта. Ужасен от себе си, отстъпих назад.

Пресякох пътя и последвах жената от Париж вътре. Докато чакахме полицията и линейка, мадам Ориак превърза ръката ми с бинт и отиде зад бара да ми сипе коняк. А на дъното на хладилника намери последния сладолед от лятото за момчето, което още седеше на пода и се съвземаше в майчинската прегръдка на красивата млада келнерка. Която, трябва да се каже, беше поруменяла и изглеждаше изпълнена с голямо щастие.

Сен Морис дьо Навасел, 1946 г.

През пролетта на 1946 година, когато вече е съществувала новоосвободена Европа и е имало изгоден валутен курс, тъстът и тъща ми — Бърнард и Джун Тремейн — заминали на меден месец във Франция и Италия. Двамата се запознали през 1944 година в административния център на Лондонския университет в Блумсбъри, за който работели. Бащата на съпругата ми, завършил научния факултет на Кеймбридж, бил назначен на канцеларска длъжност с известно отношение към разузнаването. Ставало дума за някакви специални доставки. Тъща ми — лингвист, работела в служба, която поддържала връзка с правителството в изгнание или, както обикновено го казваше самата тя, оправяла обърканите чувства на Свободните французи. Случвало се да се озове в една и съща стая с Дьо Гол. Преводаческата работа по проект, включващ превръщането на шевни машини с педал в генератори на електрически ток, я отвела до офиса на бъдещия й съпруг. Разрешили им да напуснат едва близо година след края на войната. Оженили се през април. Идеята им била да прекарат лятото в пътуване, преди да се установят в мирното време, брачния живот и цивилната работа.

В годините, когато тези неща имаха по-голямо значение за мен, често размишлявах надълго и нашироко за различния тип военновременна работа, достъпна за хората от различни класи; за жизнерадостната им увереност, че имат избор — типичното за младите хора желание да опитват нови форми на свобода. Но доколкото ми е известно, това едва ли има отношение към живота на моите родители. Те също се бяха оженили скоро след края на войната. Майка ми работела в селското стопанство, в рамките на военновременната помощ, което, както твърдяха лелите ми, й било омразно. През 1943 година се прехвърлила във фабрика за боеприпаси край Колчестър. Баща ми служел в пехотата. Преживял без драскотина евакуацията от Дюнкерк, участвал в сражения в Северна Африка и накрая куршумът го намерил при десанта в Нормандия. Минал през дясната му ръка, без да засегне кост. И моите родители са можели да пътуват след войната. Оказало се, че са наследили няколкостотин лири от дядо ми горе-долу по времето, когато баща ми бил демобилизиран. На теория са имали свободата да го направят, но се съмнявам, че им е дошло наум — както на тях, така и на някой от приятелите им. Преди време смятах за още един недостатък на моя произход това, че бяха използвали парите, за да купят една от еднотипните къщи, в която се бяхме родили със сестра ми, както и да започнат бизнеса си с железария, от който се издържахме след внезапната им смърт.

Сега обаче мисля, че разбирам малко повече. Тъст ми е прекарвал работното си време в решаването на технически проблеми, като например създаването на безшумен генератор, захранващ безжични предаватели в отдалечени френски ферми, където нямало електричество. Вечер се прибирал в квартирата си във Финчли, където ядял еднообразна военновременна храна, а в почивните дни ходел при родителите си в Кобам.

По-късно по време на войната дошъл ред на ухажването, ходенето на кино и неделните излети в Чилтърн. Съпоставете това с живота на сержант от пехотата: неизбежните пътувания извън страната, досадата, тежкия стрес от насилствената смърт и ужасните рани на близки приятели, липсата на личен живот, никакви жени, нередовно получаване на вести от дома. По време на бавното придвижване на баща ми на изток през Белгия с пулсираща ръка перспективата да съществуваш в най-обикновена обстановка на еднообразни задължения сигурно е придобила привлекателност, съвсем непозната на тъста и тъща ми.

Разбирането на тези различия изобщо не им придава по-приемлив вид и аз винаги съм знаел чия война бих предпочел. През медения си месец младоженците пристигнали в италианския крайморски град Леричи в средата на юни. Хаосът и опустошенията в следвоенна Европа, особено в Северна Франция и Италия, ги потресли. Предложили услугите си за месец и половина като доброволци в пакетажен пункт на Червения кръст в предградията на Леричи. Работата била еднообразна, тежка и продължавала дълги часове. Хората били изтощени, притеснени от всекидневните грижи за оцеляването си и никой не се интересувал, че това са младоженци на меден месец. Прекият им началник — il capo — не ги харесвал. Имал зъб на британците, но бил прекалено горд, за да отваря дума за това. Те били на квартира при синьор и синьора Масуко, все още в траур по двамата си синове, единствените им деца, загинали в една и съща седмица на петдесет мили един от друг точно преди Италия да капитулира. Понякога английските младоженци се будели нощем от плача на възрастните родители, които скърбели на долния етаж за своята загуба.

Хранителните дажби — поне на хартия — били сносни, но местната корупция ги свеждала до минимум. Бърнард се оплаквал от обрив, разпространил се от ръцете до шията му и оттам — по лицето. Джун всекидневно получавала неприлични предложения, макар че специално за да ги избегне, сложила на пръста си бронзова халка от завеса. Мъжете непрекъснато заставали прекалено близко или се отърквали в нея, докато минавали в полумрака на пакетажната барака, щипели задните й части или голата й ръка. Според другите жени проблемът бил в това, че е русокоса.

Можели всеки момент да си тръгнат, но те, семейство Тремейн, били търпеливи. Това било тяхното малко изкупление за удобната им война. Било също така и израз на техния идеализъм — „да спечелиш мира“ и да помогнеш в „построяването на нова Европа“. Но заминаването им от Леричи било доста тъжно. Никой не го забелязал. Скърбящите италианци се грижели за свой умиращ родител на последния етаж и къщата била пълна с роднини. Червеният кръст се разтърсвал от скандал за злоупотреби. Една сутрин в началото на август Бърнард и Джун се измъкнали призори, за да чакат на шосето автобуса, който да ги откара на север, в Генуа. Както стояли там в сумрака, потиснати и почти без да разговарят, те положително са щели да са доволни от своя принос към нова Европа, ако са знаели, че е заченато първото им дете — дъщеря им, моята съпруга, която един ден ще поведе сериозна битка за място в Европейския парламент.

Пътували с влак и автобус на запад през Прованс, през леещи се порои и електрически бури. В Арл се запознали с френски държавен чиновник, който ги откарал до Лодев в Лангедок. Казал им, че ако останат в неговия хотел за седмица, ще ги вземе със себе си в Бордо. Небето се изчистило и понеже още две седмици не било необходимо да се завръщат в Англия, тръгнали да обикалят околностите пеша.

Това е област, където високите карстови плата се издигат на хиляда фута над крайбрежната равнина. На места живописните скали се спускат стотици стъпки отвесно. Лодев се намира в началото на един от проходите — тогава на тесен междуселски път, сега на оживеното шосе RN 9. Изкачването нагоре все така впечатлява, но при сегашното голямо движение едва ли би било приятно да ходиш пеша. В онези дни човек е можел да прекара един спокоен ден, като поеме нагоре между извисяващите се скални формации и не спре да се катери, докато не види пред себе си на трийсет мили в южна посока блестящата ивица на Средиземно море. Семейство Тремейн пренощували в градче на име Льо Келар, където си купили овчарски шапки с широки периферии. На другата сутрин слезли от пътя и тръгнали на североизток през Кос дьо Ларзак, като всеки носел по два литра вода.

Районът е един от най-безлюдните във Франция. Сега хората там са още по-малко, отколкото преди сто години. Потънали в прахоляк пътеки, които не са маркирани и на най-добрите карти, се вият през местности, обрасли с пирен, прещип и чемшир. Изоставени стопанства и селца се гушат в долчинки с изумителна зеленина, където малките пасища са разделени от древни стени с циклопска зидария, а пътеките между тях, оградени с високи къпинови храсти, шипки и дъбове, напомнят на родната Англия. Но скоро всички те отново отстъпват пред пустошта.

Към края на деня семейство Тремейн попаднали на Долмен дьо ла Прюнаред, една праисторическа гробищна могила. Само на няколко ярда по-нататък се стигало до дълбок пролом, прорязан в скалите от река Вис. Спрели там, за да довършат провизиите си — огромни домати от сорт, какъвто не били виждали в Англия, хляб отпреди два дни, станал на камък, и наденица — saucisson, — която Джун нарязала с джобното ножче на Бърнард. Мълчали от часове, а сега, седнали на хоризонталната плоча на долмена, вперили поглед на север, оттатък пропастта, към Кос дьо Бланда и отвъд платото, където се издигали Севените, започнали оживено да обсъждат пътя си за следващия ден през прекрасния чужд пейзаж и този разговор се слял с чувството им за живота, който им предстои. Бърнард и Джун били членове на Комунистическата партия и говорели за бъдещето. В продължение на часове всичко — трудно разрешими подробности от битието, бебето, разстоянията между селата, изборът на пътеки, разгромяването на фашизма, класовата борба и големият двигател на историята, поела в посока, вече известна на науката и предоставила на партията неотменимото право да управлява — се смесило в една зашеметяваща картина, в мамещ ги път, започнал от началото на тяхната любов и преминал през огромното пространство от плата и планини, които, докато те разговаряли, почервенели, а после потъмнели. Мракът настъпвал заедно с безпокойството на Джун. Дали вече не е губела вяра? Изкусителна била тази тишина без възраст, която сякаш искала да я погълне, но всеки път, когато Джун спирала собствените си оптимистични приказки, за да й обърне внимание, празнотата се запълвала от звучните баналности на Бърнард, от милитаризирания вакуум, от „фронта“, „атаката“ и „враговете“ на марксистко-ленинската мисъл.

Светотатствената неувереност на Джун само временно отстъпила, когато вечерта двамата бавно тръгнали за близкото село Сен Морис, за да приключат, или да разширят своята дискусия за бъдещето, като се любят — може би на самата пътека, където земята била най-мека. Но на следващия ден, а и на по-следващия, както и на всички последвали дни кракът им повече не стъпил в метафоричния пейзаж на тяхното бъдеще. Заминали си на другия ден. Изобщо не се спуснали по Горж дьо Вис, не тръгнали по загадъчния, издигнат нависоко канал, който изчезва в скалата, не прекосили реката по средновековния мост, нито се изкатерили, за да минат през Кос дьо Бланда и да обикалят праисторическите побити камъни, мегалитните гробове и долмените, пръснати из пустошта; изобщо не предприели дългото изкачване през Севените до Флорак. На другия ден започнали своите индивидуални пътешествия.

На сутринта двамата напуснали Отел дьо Тийол и Сен Морис. Докато прекосявали красивото просторно пасище и обраслата с прещип местност, разделяща селото от края на пролома, двамата отново потънали в мълчание. Било едва девет, но вече ставало прекалено горещо. Четвърт час се лутали, изгубили пътеката и се наложило да минат напряко през една ливада. Оглушителното жужене на цикади, уханието на тревите, по които стъпвали, кръвожадното слънце в своето небе с невинно син цвят — всичко, което изглеждало на Джун толкова екзотично и южно предния ден, днес я тревожело. Безпокояла се, че се отдалечават още повече от багажа си в Лодев. На рязката утринна светлина усещала тежестта на сухия хоризонт, безводните планини пред тях и милите, които трябвало да извървят този ден, за да стигнат до град Льо Виган. Дните, през които щели да вървят, й се стрували безсмислено отклонение от обзелата я несигурност.

Движела се на трийсетина стъпки зад Бърнард, в чиято тромава походка имало толкова увереност, колкото и в изказваните от него мнения. Джун намерила убежище в престъпните си буржоазни мисли — за къщата, която щели да купят в Англия, с чистите, изтъркани дъски на кухненската маса, простите порцеланови чаши и чинии в синьо и бяло, дадени й от нейната майка; за бебето. Пред тях се виждала ужасната отвесна скала в северния край на пролома. Теренът вече леко се накланял, растителността се променяла. Вместо безгрижна радост, Джун изпитала безпричинен страх, твърде неопределим, за да се оплаква от него на глас. Било агорафобия, опосредствана може би от мъничкото нещо, което растяло в нея, от бързото делене, подготвящо съществуването на Джени.

Не можело и въпрос да става да се върнат заради някакво леко, неясно безпокойство. Предишния ден постигнали съгласие, че тук най-после месеците, прекарани в чужбина, се били осмислили. Защо тогава, след като оставили зад себе си времето в пакетажната барака на Червения кръст и ги очаквала английската зима, Джун не се радвала на огряната от слънцето свобода, какво й имало?

Там, където пътеката рязко тръгвала нагоре, двамата спрели, за да се полюбуват на гледката. Отсреща, оттатък дългото половин миля ярко празно пространство се виждала отвесната стена на почерняла скала, спускаща се триста фута надолу. На места жилави закърнели дъбове си били намерили опора и малко почва в процепите и по издатините. Тази луда енергия, с която животът се вкопчвал и в най-дивите места, действала на Джун уморително. Усетила, че силно й се повдига. На хиляда фута по-долу реката се губела сред дърветата. Пустият въздух, пропит от светлината на слънцето, сякаш съдържал в себе си тъмнина, разположена непосредствено отвъд обсега на зрението.

Джун стояла на пътеката и двамата тихо си разменяли одобрителни възгласи. Пръстта наоколо била отъпкана от други туристи, спрели да направят същото. От благоговение. Истинската реакция обаче бил страхът. Джун донякъде си спомняла разказите на пътешественици от осемнайсети век за Езерната област в швейцарските Алпи. Планинските върхове плашели, отвесните проломи ужасявали, дивата природа представлявала хаос, порицание заради грехопадението, напомняне за вечния страх.

Опряла леко ръка на рамото на Бърнард, оставила раницата на земята между краката си, Джун говорела, за да убеди себе си, и слушала, за да бъде убедена, че онова, което лежи пред тях, е въодушевяващо и по някакъв начин тъкмо защото е нещо естествено, представлява олицетворение и отражение на тяхната човешка доброта. Но, разбира се, дори само заради безводието си това място им било враг. Всичко, което растяло там, било жилаво, закърняло, бодливо, враждебно, съпротивлявало се на докосването им, пазело течностите в себе си, защитавайки горчивата кауза на оцеляването. Джун свалила ръката си от рамото на Бърнард и посегнала към бутилката с вода. Не можела да изкаже страха си, защото той изглеждал толкова несъстоятелен. Изпитвала силен дискомфорт, но всяко определение, което давала на състоянието си, я карало още повече да се възхищава от гледката и да продължава пътя си на бъдеща млада майка, влюбена в съпруга си, състрадателно рационална социалистка и оптимистка, неподвластна на суеверия, тръгнала на поход в страната, по която е специалист, като отплата за дългите военни години и скучните седмици в Италия, възползваща се от последните дни на безгрижна почивка преди Англия, отговорностите и зимата.

Пренебрегнала страха си и започнала да говори с въодушевление. Макар да знаела от картата, че мястото за пресичане на реката при Навасел е мили нагоре по течението, а спускането ще отнеме два или три часа. Смятали да излязат от пролома, като поемат по по-краткия и по-стръмен път в горещината по пладне. Целия следобед щели да прекосяват Кос дьо Бланда — обляното от горещината плато, което виждала отсреща. Нуждаела се от всички свои сили и ги призовавала посредством говоренето. Чула се, че благосклонно сравнява Горж дьо Вис с Голф дьо Вердон в Прованс. Говорела и ставала двойно по-весела, въпреки че мразела всеки пролом, всяка клисура и падина на света и искала да си иде у дома.

След което започнал да говори Бърнард — докато си вземали раниците и се канели отново да потеглят. Голямото му добродушно лице с набола брада и щръкнали уши било изгоряло. Заради изсушената кожа изглеждал като покрит с прах. Нима можела да го изостави? Той разказвал за някаква клисура в Крит. Бил чул, че е страхотно място за туризъм през пролетта сред дивите цветя. Можели да опитат да идат там догодина. Джун вървяла на няколко крачки пред него и енергично кимала.

Смятала, че просто е изпаднала в моментно настроение, че й е трудно да тръгне, но че ритъмът на ходенето ще я успокои. До вечерта в хотела на Льо Ваган безпокойството й щяло да придобие комично малки размери, а с чаша вино в ръка щяло да изглежда само елемент от разнообразието на деня. Пътеката лениво се виела на зигзаг по широка издатина, която плавно се спускала надолу. По тази повърхност се вървяло лесно. Джун наперено нахлупила под ъгъл широкополата си шапка, за да се пази от слънцето, размахала ръце и хукнала по наклона. Чула, че Бърнард вика подире й, но решила да не му обръща внимание. Може дори да си е мислела, че като избърза напред, по някакъв начин ще го разколебае и той ще бъде този, който ще предложи да се върнат.

Взела един остър завой на пътеката и видяла на стотина ярда пред себе си край следващия завой да стоят две магарета. Там пътеката се разширявала, отстрани имало чимширени храсти, които изглеждали като специално засадени, на толкова равни разстояния били. Мярнало й се нещо интересно по-надолу и тя се навела над края на пътеката, за да го разгледа. Представлявало стар напоителен канал, направен от камък и вграден в едната страна на пролома. Виждала се пътеката край него. След половин час щели да си наплискат лицата и да разхладят ръцете си. Като се отдръпнала от ръба, отново погледнала напред и установила, че магаретата са кучета — черни кучета с неестествени размери.

Не спряла веднага. Студенината, разпростряла се от стомаха надолу и слязла по краката й, предизвикала вцепенение, замразило евентуалната й реакция. Джун неуверено забавила ход и направила пет-шест крачки, преди да замре неподвижна и объркана насред пътеката. Те още не я били забелязали. Джун разбирала малко от кучета и не се бояла особено от тях. Дори агресивните животни по отдалечените стопанства на платото не я тревожели кой знае колко. Обаче тварите, препречили пътеката на седемдесет ярда от нея, били кучета само по силует. По размери напомняли на митични зверове. Внезапната им, противоестествена поява навявала мисли за пантомима, за алегория, която само тя можела да разгадае. В съзнанието й изникнала смущаващата представа за нещо средновековно, за жива картина, както многозначителна, така и ужасяваща. От разстояние изглеждало, че са животни, които кротко пасат. Но определено излъчвали дълбок смисъл. От страх Джун се почувствала изнемощяла; призляло й. Чакала да чуе звука от стъпките на Бърнард. Не било възможно да е толкова далече пред него.

В тези области, където селскостопанските животни са дребни и издръжливи, няма нужда от кучета с размери на магарета. Въпросните твари — вероятно исполински мастифи — душели тревисто място досами пътеката. Нямали каишки на врата, нямали си собственик. Движели се бавно. Изглеждало, сякаш действат заедно в името на обща цел. Черният им цвят — фактът, че и двете се оказали черни, че били двойка и нямали господар — я навел на мисълта за привидения. Джун обаче не вярвала в такива неща. В момента тази идея й се видяла привлекателна, защото тварите й се сторили познати. Били емблемата на изпитвания от нея страх, олицетворение на безименното, безразсъдно и скрито безпокойство, което я мъчело от сутринта. Не вярвала в призраци. Но вярвала в лудостта. Онова, което я плашело повече, отколкото присъствието на кучетата, било тяхното отсъствие, възможността изобщо да не съществуват. По-дребното от двете кучета вдигнало глава и я видяло.

Фактът, че животните можели да вършат нещо независимо едно от друго, сякаш потвърждавал съществуването им в реалния свят. Но това не носело утеха. Докато по-едрото куче продължавало да души тревата, другото стояло напълно неподвижно, вдигнало едната си лапа, и я гледало или се опитвало да долови миризмата й в топлия въздух. Джун била отрасла почти извън града, но всъщност си оставала градско момиче. Знаела поне, че не бива да бяга, но все пак оставала момиче на службата, библиотеката и киното. На двайсет и шест годишна възраст и тя като всички била получила своя дял от опасности. Веднъж немска „летяща бомба“ се взривила на триста ярда от мястото, където се криела; друг път, когато вечер започнали да изключват осветлението, пътувала с автобус, който се сблъскал с мотоциклет; на деветгодишна възраст паднала посред зима в затлачено от растителност езеро с всичките си дрехи. Сега си припомнила тези премеждия и металния вкус, с който всяко от тях изпълвало устата й. Кучето изминало няколко ярда и спряло. Със спусната опашка, здраво опряно на предни лапи. Джун отстъпила — първо една крачка, после още две. Коляното на левия й крак треперело. Десният й крак бил по-добре. Представила си зрителното поле на звяра: безцветен фон и един размазан потрепващ отвес — несъмнено човек, който става за ядене.

Била сигурна, че двете безстопанствени кучета умират от глад. По тези места, на две или повече мили от Сен Морис, дори на едно ловджийско куче щяло да му е трудно. А в случая ставало дума за кучета пазачи, отглеждани, за да бъдат агресивни, а не за да оцеляват. Или пък за домашни любимци, които са изгубили очарованието си, а изхранването им струва твърде скъпо. Джун отново отстъпила. Изпитвала страх, основателен страх, не от кучетата по принцип, а от тези кучета с неестествени размери на това отдалечено място. А от цвета им? Не, не се дължало на цвета. Второто, по-едрото куче, я забелязало, придвижило се напред и застанало до другаря си. Четвърт минута стояли неподвижни, после тръгнали към нея. Ако се били затичали, щяла да се окаже напълно безпомощна. Чувствала, че трябва да ги наблюдава непрекъснато, да ги вижда, че идват. Рискувала и погледнала назад — Бърнард го нямало никакъв на огряната от слънце пътека.

Той бил на повече от триста ярда от нея. Спрял, за да върже връзката на едната си обувка, и се захласнал по един керван от двайсетина кафяви космати гъсеници, които се придвижвали на инч от обувката му, всяка захапала задната част на гъсеницата пред нея. Извикал на Джун да се върне, за да ги види, но по това време тя вече се намирала зад първия завой. Бърнард бил обзет от научно любопитство. Шествието по пътеката, изглежда, имало цел. Той искал да разбере точно накъде се движи и какво ще се случи, когато стигне до определеното място. Стоял на колене с фотоапарат в ръце. Но през обектива не се виждало нищо особено. Тогава извадил бележник от раницата си и започнал да скицира гъсениците.

Кучетата били на по-малко от петдесет ярда и приближавали с бърз ход. Застанели ли до нея, щели да й стигат до кръста или да са дори още по-високи. Опашките им били спуснати, устите — отворени. Джун виждала розовите им езици. Нищо друго в този суров пейзаж не било розово на цвят, освен нежните й, изгорели крака, изложени на слънцето заради широките къси панталони. За да се успокои, тя се помъчила да си спомни за един престарял териер от Езерната област, принадлежал на нейна леля — как ноктите му стържели по гладките дъбови дъски, докато прекосявал бавно вестибюла на пасторския дом, за да посрещне всеки нов посетител, нито приятелски, нито враждебно настроен, просто по задължение проявяващ интерес. Нали съществувало известно неподдаващо се на заличаване уважение, което кучетата изпитвали към хората, възпитавано в продължение на поколения и основано на един неоспорим факт — човешката интелигентност и кучешката глупост? Ами славословената преданост на кучетата, зависимостта им от хората и унизителното им желание да имат господари? Но на онова място ставало ясно, че правилата са просто обикновено споразумение, несериозен социален договор. Там нямало институции, които да гарантират човешкото превъзходство. Имало само пътека, собственост на онова създание, което може да върви по нея.

Кучетата продължили бунтарското си придвижване. Джун вървяла заднешком. Не се осмелявала да побегне. Извикала Бърнард веднъж, втори път, трети път. В слънчевия въздух гласът й прозвучал съвсем слабо. Това накарало кучетата да тръгнат по-бързо; вече почти тичали. Не трябвало да показва страха си. Но те щели да го подушат. Значи, не трябвало да изпитва страх. Ръцете й треперели, докато пипнешком търсела камъни по пътеката. Намерила три камъка. Хванала единия с дясната си ръка, а другите два държала с лявата, притисната до тялото. Оттегляла се странично, с лявото си рамо към кучетата. На едно място пътеката хлътвала, Джун се препънала и паднала. В бързината да стъпи отново на краката си тя почти отскочила от земята.

Още стискала камъните. Била си наранила ръката над лакътя. Дали миризмата от раната нямало да настърви кучетата? Помислила да изсмуче кръвта, но тогава трябвало да се откаже от камъните. Оставали повече от сто ярда до завоя на пътя. Кучетата били на двайсет ярда и скъсявали разстоянието. Когато най-сетне спряла, тя напуснала тялото си и се обърнала, за да ги погледне; отделената от себе си Джун се приготвила да наблюдава с безразличие — не, по-лошо, с примирение — как една млада жена бива изядена жива. Забелязала с отвращение, че издава някакво скимтене с всяко издишване на въздух, а от мускулния спазъм левият й крак така треперел, че вече не можел да поема тежестта й.

Облегнала се на малък дъб, наклонен над пътеката. Усещала раницата между себе си и дървото. Без да изпуска камъните, смъкнала раницата от раменете си и я сложила пред себе си. На петнайсет крачки от нея кучетата спрели. Джун осъзнала, че се е вкопчила в една последна надежда: страхът й може би просто се дължал на глупостта й. В същия миг надеждата й се разсеяла, защото се чуло ръмженето на по-едрото куче — равномерно боботене. По-дребното прилепило тяло към земята и стояло така, с напрегнати предни крака, готово да скочи. Другарят му започнал бавно да се придвижва наляво, без да скъсява разстоянието, така че станало възможно и двете кучета да бъдат в полезрението й само ако стрелка с очи ту едното, ту другото. По този начин ги виждала като вибрираща маса от несвързани детайли: необичайни, черни на цвят венци, отпуснати черни устни, очертани от бяла ивица, пукащи се мехурчета слюнка, гънки на езика, които се изглаждат по краищата му, жълто-червено око и гноен секрет, засъхнал в козината, отворени язви на предния крак и малко пяна, задържала се в отворената паст във формата на V, дълбоко в ъгълчето на челюстта, към която очите й все се връщали. Кучетата носели със себе си собствен облак от мухи. Някои от мухите вече дезертирали и кацали по нея.

Бърнард не изпитвал удоволствие от рисуването, нито пък скиците му приличали на видяното. Представяли онова, което знаел или което искал да знае. Диаграми или карти, на които по-късно щял да нанесе липсващите названия. Ако не успеел днес да разбере намеренията на тези гъсеници, можел поне да ги очертае и после лесно да се осведоми от справочниците. Бил изобразил една гъсеница във формата на овал. Отблизо ставало ясно, че гъсениците не са кафяви, а са на изящни оранжеви и черни ивици. На диаграмата си бил сложил само един вид ивици, нанесени старателно, пропорционално на дължината, а начертани с молив стрелки сочели цветовете. Преброил пътуващите в кервана — нелека задача, когато всеки участник се слива с тялото на следващия. Записал броя: двайсет и осем. Нарисувал водача анфас, като запазил относителния размер, разположението на челюстите и на фасетъчните очи. Както бил приклекнал и бузата му се била ожулила от пътеката, защото искал да види отблизо главата на гъсеницата водач и непроницаемото му лице, Бърнард си мислел за това, че съжителстваме на планетата със създания, които са ни толкова странни и чужди, колкото и ако са дошли от космоса. Ние обаче им даваме имена и спираме да ги забелязваме, или пък размерите им ни пречат да ги виждаме. Бърнард си напомнил да сподели тази мисъл с Джун, която в момента сигурно се връщала по пътеката, за да го потърси, и вероятно малко му се сърдела.

Джун заговорила на кучетата — първо на английски, после на френски. Насилила се да приказва, за да се пребори с прилошаването. С уверения тон на господарка дала команда на по-голямото куче, което стояло разкрачено и продължавало да ръмжи.

— Ça suffit!

Не си проличало да я чува. Гледало я, без да мига. Другарят му вдясно се примъкнал напред по корем. Ако лаели, щяла да се чувства по-добре. Паузите, прекъсващи ръмженето, предполагали, че обмислят нещо. Животните имали план. От челюстите на по-едрото куче на пътеката капнала слюнка. Тутакси няколко мухи я накацали.

Джун прошепнала: „Моля ви, вървете се! Моля ви! О, Боже!“. Възклицанието я навело на баналната мисъл за нейния последен и най-добър шанс. Опитала се да открие в себе си пространство за присъствието на Бог и й се сторило, че в задната част на главата си намира едни съвсем леки очертания, една многозначителна празнота, която не била забелязала дотогава. Празнотата сякаш се извисила и полетяла нагоре и навън, насочила се изведнъж към светъл и много високо разположен кръг, средоточие на бликаща енергия, или, както тя се опитала да го обясни по-късно, на „цветна и невидима светлина“, която я обгърнала и приела вътре в себе си. Ако това бил Бог, това била безусловно и самата тя. Дали въпросното Присъствие щяло да й помогне? Дали щяло да се впечатли от едно внезапно, користно приемане на вярата? Една отправена с хленч молитва към нещо, което съвсем ясно и разбираемо представлявало продължение на собственото й същество, й се струвала нелепа. Дори в този екстремен момент Джун съзнавала, че е открила нещо необикновено, затова взела решение да оцелее и да го проучи.

Все още с камъка в лявата си ръка, тя пъхнала дясната в раницата. Измъкнала оттам останалия saucisson, който яли предния ден, и го хвърлила на земята. По-дребното куче стигнало първо до него, но веднага отстъпило мястото на другаря си. Наденицата и пергаментовата хартия изчезнали за по-малко от трийсет секунди. Кучето се обърнало към Джун с потекли лиги. Между два от зъбите му имало заклещено триъгълно късче хартия. Кучката душела земята, където била паднала наденицата. Джун отново си пъхнала ръката в раницата. Напипала нещо твърдо между купчините сгънати дрехи. Измъкнала сгъваем нож с бакелитова дръжка. По-едрото куче бързо се приближило с още две крачки. Намирало се на десет стъпки от нея. Джун прехвърлила камъка в лявата си ръка, захапала бакелита и отворила ножа. Не можела обаче с една ръка да държи и него, и камъка. Трябвало да направи избор. Ножът с триинчовото острие бил последното, с което разполагала. Можела да го използва само когато кучетата се нахвърлят върху й. Затова го закрепила върху раницата с дръжката към нея. Отново взела камъка в дясната си ръка и притиснала гръб към дървото. Ужасеното стискане било затоплило камъка. Дръпнала назад ръката си. Сега, когато се канела да нападне, левият й крак започнал да трепери още повече.

Камъкът силно се ударил в земята и обсипал с по-дребни камъчета пътеката. Джун не уцелила по-голямото куче с близо фут. Кучето се сепнало, когато камъчетата стигнали до муцуната му, но не отстъпило и навело нос към мястото на удара все още с надеждата да получи храна. Когато отново я погледнало, извило глава на една страна, озъбило се и изръмжало — гаден хъхрещ звук. Станало така, както Джун се опасявала — била вдигнала летвата. Държала в ръка нов камък. Кучката прилепила уши към тялото си и се плъзнала напред. Джун метнала камъка, без да се цели и без надежда. Камъкът се изплъзнал от ръката й прекалено рано. Паднал без сила от едната й страна, а ръката й, неуравновесена от тежестта му, се размахала във въздуха.

Голямото куче се свило, готово за скок, в очакване на миг, в който тя ще отклони вниманието си. Мускулите на хълбоците му потръпвали. Един от задните крака търсел по-добра опора. Джун разполагала само със секунди и ръката й стиснала третия камък. Камъкът минал над гърба на кучето и се ударил в пътеката. Звукът накарал кучето да се извърне наполовина и в този миг, в тази допълнителна секунда, Джун настъпила. Нямала какво да губи. В почти помрачено съзнание предприела атака. Била преминала от страх към настървение, защото нейното щастие, мечтите й от последните няколко месеца, а сега и откровението с необикновената светлина щели да бъдат унищожени от две бездомни кучета. Хванала ножа с дясната си ръка, вдигнала раницата като щит и се хвърлила към кучетата, като крещяла ужасяващото „А-а-а-а-а-а-а!“.

Кучката се дръпнала назад. Но голямото куче се спуснало към Джун. Скочило отгоре й. Джун се навела напред, за да посрещне сблъсъка, а звярът захапал раницата. Бил изправен на задни крака и Джун му се противопоставяла с една ръка. Краката й се огъвали под тежестта му. Муцуната му се озовала на няколко инча над нея. Тя замахнала с ножа отдолу нагоре, три бързи мушвания в корема и отстрани. Изумила се колко лесно влиза в тялото острието. Чудесен малък нож. При първия удар жълто-червените очи на кучето се разширили. При втория и третия удар, преди да пусне раницата, то взело да квичи пронизително и жалостиво, като че било пале. Окуражена от този звук и като надала отново онзи вик, Джун се хвърлила върху му за четвърти път. Но кучето било отдръпнало тежкото си тяло и не могла да го улучи. Замахването нарушило равновесието й. Залитнала напред и паднала ничком на пътеката.

Била изпуснала ножа от ръката си. Вратът й оставал незащитен. Вдигнала рамене бавно, треперейки, свила крака и покрила лицето си с ръце. Може да идва вече! — това била единствената й мисъл. Може да идва!

Но кучето не дошло. Когато се осмелила да вдигне глава, видяла, че зверовете са на стотина ярда от нея и тичешком се връщат там, откъдето били дошли. После изчезнали зад завоя.

Бърнард я настигнал четвърт час по-късно; седяла на пътеката. Когато й помогнал да се изправи на крака, тя му казала накратко, че две кучета са я изплашили и иска да се връщат обратно. Той не видял окървавения нож, а Джун забравила да го прибере. Бърнард понечил да изтъкне колко глупаво ще бъде да се лишат от красивата гледка при спускането до Навасел и че той може да се справи с кучетата. Но Джун вече се отдалечавала. Макар да не била човек, който да налага подобни внезапни решения. Когато той вдигнал раницата й, забелязал в зеблото извита дъга от дупки и ивица пяна, но не обърнал внимание, защото бързал да настигне Джун. Когато се озовал до нея, тя само поклатила глава. Нямало какво повече да каже.

Той я дръпнал за ръката, за да я накара да спре.

— Поне да го обсъдим. Това е радикална промяна в плана ни, не е ли така?

Виждал, че тя е разстроена, и се опитал да овладее раздразнението си. Джун се отскубнала и продължила да върви. В походката й имало нещо механично. Бърнард отново я настигнал, запъхтян от тежестта на двете раници.

— Нещо се е случило.

Мълчанието й потвърдило думите му.

— За Бога, кажи ми какво стана!

— Не мога.

Продължила да върви.

Бърнард извикал:

— Джун! Прекаляваш!

— Не ме карай да обяснявам. Помогни ми да се добера до Сен Морис, Бърнард.

Не изчакала да й отговори. Нямала намерение да води спор. Той не я бил виждал такава. Изведнъж решил да направи както тя искала. Върнали се в горната част на пролома и прекосили пасището във все по-жестоката жега по пътя към кулата на селския замък.

В Отел дьо Тийол Джун изкачила стълбите към терасата, седнала на шарена сянка под една липа и се вкопчила с две ръце в края на боядисаната метална маса, като че висяла от скала. Бърнард, седнал срещу нея, тъкмо поел дъх да й зададе първия си въпрос, когато тя вдигнала ръце с обърнати нагоре длани и поклатила глава. Поръчали си citron pressé. Докато чакали, Бърнард й разказал с подробности за шествието на гъсениците и припомнил своите наблюдения, според които другите биологични видове имат извънземен произход. Понякога Джун кимала, макар че невинаги го правела на място.

Мадам Ориак — собственичката — донесла лимоновия сок. Била енергична, майчински настроена дама, която те нарекли предишната вечер мисис Тиги-Мигъл[14]. Изгубила съпруга си през 1940 година, когато германците навлезли в Белгия. Щом чула, че са англичани на меден месец, тя ги преместила в стая с баня, без да иска по-високо заплащане. Мадам донесла на поднос изстискания сок, стъклена кана с вода с емблемата на „Рикар“ и чинийка с мед вместо захар, защото захарта все още била с купони. Усетила, че нещо не е наред с Джун, защото тя оставила чашата си прекалено внимателно. После, само миг преди Бърнард, видяла дясната ръка на Джун, уловила я и понеже кръвта я смутила, възкликнала:

— Лошо си се порязала, миличка! Ела вътре с мен и ще се погрижа за това.

Джун й се подчинила. Мадам Ориак държала ръката й, докато се изправяла. Джун се канела да я последва в хотела, но изведнъж лицето й се сгърчило и тя издала някакъв особен, висок звук, като вик на изненада. Бърнард скочил на крака ужасен, като си мислел, че става свидетел на раждане, помятане или някакво специфично женско бедствие. Мадам Ориак била по-твърда — хванала младата англичанка и й помогнала отново да седне на стола. Джун била разтърсена от ридания — хълцала без сълзи, на пресекулки, докато накрая от очите й не се излял порой, като плача на дете.

Когато отново била в състояние да говори, тя разказала историята си. Седяла близо до мадам, която извикала да им донесат коняк. Бърнард държал ръката й през масата, но отначало тя не приела той да я утешава. Не му била простила, че е отсъствал в онзи критичен момент, а описанието на неговите нелепи гъсеници не й позволило да забрави обидата. Когато обаче стигнала до кулминацията на своя разказ и видяла как на лицето му се изписват изумление и гордост, Джун пъхнала пръстите си в неговите и също стиснала с любов ръката му.

Мадам Ориак поръчала на келнера да доведе кмета, дори ако се е отдал на следобеден сън. Бърнард прегърнал Джун и я поздравил за смелостта. Конякът затоплил стомаха й. За пръв път си дала сметка, че преживяването й е приключило; че в най-лошия случай се е превърнало в ярък спомен. В случка, завършила добре за нея. Обзета от облекчение, Джун си спомнила своята любов към скъпия Бърнард, така че когато кметът се изкачил по стълбите на терасата, небръснат и замаян от прекъснатата дрямка, той попаднал на щастлива и празнична сцена, на една малка идилия с участието на мадам Ориак, която не спирала да се усмихва. Съвсем естествено било, че с раздразнение поискал да узнае какво не е търпяло отлагане, та са го измъкнали от леглото и е трябвало да излезе на ранното следобедно слънце.

Мадам Ориак, изглежда, имала някаква власт над кмета. След като се ръкувал с английската двойка, било му казано да седне. Той намусено се съгласил да пие един коняк. Възкликнал радостно, когато по поръчка на мадам келнерът донесъл каничка с кафе. Истинското кафе все още било рядкост. Това било купено на зърна; извънредно качествено, арабско. Кметът вдигнал чаша за трети път. Vous êtes anglais? Англичани ли сте? О, синът му, който сега учел за инженер в Клермон-Феран, бил участвал в сражения редом с Британския експедиционен корпус и винаги казвал, че…

— Ектор, остави това за по-късно — намесила се мадам Ориак. — Става дума за сериозен въпрос.

И за да спести на Джун усилието да повтаря, самата тя преразказала историята, като съвсем леко я украсила. Когато обаче стигнала до борбата с кучето, до момента преди пронизването му, Джун решила, че трябва да се намеси. Селските жители приели това прекъсване като проява на ненужна скромност.

Накрая мадам Ориак показала раницата на Джун. Кметът изсвирил през зъби и произнесъл своята присъда. C’est grave. Сериозна работа. Две подивели гладни кучета, може би бесни, едното от тях вероятно раздразнено от раните си, несъмнено били опасни за обществото. Щом си изпиел чашата, щял да извика няколко местни мъже и да ги прати в пролома, за да открият зверовете и да ги застрелят. Щял също и да се обади по телефона в Навасел, за да види какво могат да направят там от своя страна.

Кметът сякаш се канел да стане. Вместо това се пресегнал за празната си чаша и отново се наместил на стола.

— Това не е за първи път — казал той на мадам. — Беше през зимата, помниш ли? Не си ли чула?

— Нищо не съм чула — отвърнала тя.

— Тогава кучето беше едно. Иначе — същата работа, същата причина.

— Каква причина? — попитал Бърнард.

— Искате да кажете, че не знаете. А, c’est une histoire. Историята си я бива.

И той побутнал чашата си към мадам Ориак, която повикала келнера. Келнерът дошъл и прошепнал нещо на ухото й. Мадам му дала знак и тогава той придърпал стол и за себе си. В това време Моник, дъщерята на мадам Ориак, която работела в кухнята, се появила с поднос. Вдигнали чашите си, тя застлала на масата бяла покривка и оставила две бутилки vin de pays — местно вино, чаши, кошница с хляб, купа с маслини и много прибори. В лозята оттатък сенчестата тераса сухият и горещ звук, издаван от цикадите, се усилил. Настъпващото време — следобедното време, което в Южна Франция е стихия като въздуха и светлината, се разпростряло и се понесло като вълна навън над земята и нагоре към кобалтовосиния небесен свод, а вездесъщото му присъствие освободило всички от задълженията им.

Точно когато кметът сипал вино в чистите чаши и започнал разказа си, Моник дошла отново с terrine de porc — свинско в гледжосан съд

— Отначало това беше тихо село. Говоря за четирийсета и четирийсет и първа година. Бавно се организирахме и по причини на… ами, на история, семейни пререкания и глупави доводи останахме извън групата, формирала се около Мадиер, селото покрай реката. Но после през четирийсет и втора година, през март или април, някои от нас помогнаха да се открие Линията Антоанет. Тя тръгваше от крайбрежието при Сет, минаваше през Серан, през нас, после през Севените и стигаше до Клермон. Пресичаше вървящата от изток на запад Линия Филип и стигаше до Пиренеите и Испания.

Кметът, разчел погрешно съзнателно безучастното изражение на Бърнард и факта, че Джун е вперила поглед в скута си, обяснил набързо.

— Ще ви кажа за какво става дума. Първата ни задача например. Радиопредаватели, доставени с подводница до Кап д’Ажд. Нашата група ги прехвърли от Ла Вакери в Льо Виган за три нощи. Къде са отишли после, не искахме да знаем. Нали разбирате?

Бърнард кимал в знак на съгласие, сякаш изведнъж всичко му станало ясно. Джун продължавала да гледа надолу. Двамата никога не били обсъждали работата си по време на войната и щели да го направят едва през 1974 година. Бърнард съставял описите за многобройните доставки, хвърляни от самолети по различни маршрути, макар че никога не бил ангажиран с нещо толкова дребно, каквото била Линията Антоанет. Джун работела в група за връзка със Свободните френски сили — френското правителство в изгнание — в рамките на британската Организация за специални операции във Вишистка Франция, но и тя не знаела нищо за Антоанет. Докато кметът разказвал, Бърнард и Джун избягвали да се гледат в очите.

— Антоанет функционира добре — продължил кметът — в продължение на седем месеца. Тук бяхме само шепа хора. Прехвърляхме агенти и техните радисти на север. Понякога прехвърляхме само провизии. Помогнахме на един канадски пилот да се добере до крайбрежието…

Мадам Ориак и келнерът изглеждали неспокойни и това означавало или че са чували тази история твърде често на бутилка коняк, или че според тях кметът се хвали. Мадам Ориак говорела тихо на Моник — давала указания какво следва да бъде сервирано.

— А после — казал кметът, като повишил глас — нещо се обърка. Някой пропя. Двама бяха арестувани в Арбора. Тогава дойде la Milice[15].

Келнерът възпитано обърнал глава и плюл в основата на една липа.

— Проследиха линията, настаниха се тук, в хотела, и разпитаха всички от селото един по един. С гордост мога да кажа, че не откриха нищо, абсолютно нищо, и си заминаха. Но това беше краят на Антоанет и оттогава нататък Сен Морис се намираше под наблюдение. Изведнъж стана известно, че ние контролираме пътя на север през пролома. Вече бяхме разкрити. Те минаваха оттук денонощно. Осигуриха си информатори. Линията не действаше и беше трудно да започнем отново. Партизаните от Севените пратиха при нас свой човек и се стигна до сериозен спор. Вярно, че бяхме изолирани, но и лесно можехме да бъдем наблюдавани, а на партизаните това не им беше ясно. Зад нас е платото, няма къде да се скрие човек. А пред нас е проломът, към който се слиза само по няколко пътя… Накрая все пак започнахме отново и почти веднага арестуваха доктор Бубал. Отведоха го чак в Лион. Измъчвали го, но според нас беше умрял, преди да проговори. В деня, когато го арестуваха, дойде Гестапо. Водеха със себе си кучета — огромни и грозни зверове, които използвали в планините, за да търсят партизанските убежища. Така поне се говореше, но аз никога не повярвах, че това са полицейски кучета. Бяха кучета пазачи, не копои. Гестапо реквизираха една къща в центъра на селото и останаха там три дни. Не беше ясно какво искат. Заминаха си, а след десет дни отново бяха тук. После — след две седмици. Обикаляха района и никога не знаехме кога или къде ще се появят следващия път. Ходеха напред-назад с тези кучета, тикаха си носа навсякъде. Идеята беше да всяват страх, и успяваха. Всички се страхуваха от кучетата и гледачите им. Вече трудно се придвижвахме нощем с тези кучета, които патрулираха из селото. А и информаторите на Milice бяха непоклатимо на местата си.

Кметът изпразнил чашата си с вино на две големи глътки и отново я напълнил.

— Тогава открихме истинската цел на тези кучета, или поне на едното от тях.

— Ектор! — предупредила го мадам Ориак. — Остави това.

— Първо — започнал кметът — ще трябва да ви кажа нещо за Даниел Бертран…

— Ектор — повторила мадам Ориак, — младата дама не желае да чуе тази история.

Каквато и власт обаче да имала мадам над кмета, била я загубила в битката с пиенето.

— Не е възможно да се твърди — заявил той, — че някога тук са харесвали мадам Бертран.

— Благодарение на теб и на приятелите ти — казала тихо мадам Ориак.

— Тя се появи след началото на войната и влезе във владение на малкото място в края на селото. Беше го наследила от леля си. Каза, че съпругът й е бил убит край Лил през четирийсета година, което може и да беше, а може и да не беше вярно.

Мадам Ориак поклатила глава. Седяла, облегнала гръб на стола, скръстила ръце.

— Имахме подозрения. Може би грешахме…

Кметът казал последното заради мадам Ориак, но тя не го поглеждала. Неодобрението й било приело формата на яростно мълчание.

— Е, така е по време на война — продължил той и размахал едната си ръка, за да стане ясно, че това щяла да е реплика на мадам Ориак, стига тя да проговорела. — Непознат човек, дошъл да живее сред нас, жена, за която никой не знаеше откъде са парите й, а и никой не си спомняше старата госпожа Бертран някога да е споменавала за племенница, пък и тя се държеше толкова настрани, по цял ден си седеше в кухнята с купчина книги. Естествено, че имахме подозрения. Не ни се нравеше, и точка. Казвам всичко това, защото искам да разберете, мадам — с това той се обърнал към Джун, — че независимо от думите ми дотук, аз бях ужасен от събитията през април четирийсет и четвърта година. Можеше само много да се съжалява…

— Да се съжалява! — изсумтяла мадам Ориак.

В този момент се появила Моник с голяма керамична съдина — casserole. В продължение на четвърт час вниманието основателно се насочило към яденето и всички присъстващи изразили възхищението си, а доволната мадам Ориак в отговор разказала как се е сдобила с най-съществената съставка — консервираното гъше месо.

Когато приключили с яденето, кметът продължил:

— Бяхме трима или четирима и седяхме на същата тази маса една вечер след работа, когато видяхме, че мадам Бертран тича по пътя към нас. Изглеждаше зле. Дрехите й бяха разкъсани, от носа й течеше кръв, над едната вежда имаше рана. Викаше — не, ломотеше несвързано и изтича тук, по същите тези стъпала, да потърси вътре мадам…

Мадам Ориак побързала да каже:

— Била изнасилена от Гестапо. Прощавайте, мадам! — сложила тя ръка на рамото на Джун.

— Всички мислехме така — казал кметът.

Мадам Ориак повишила глас.

— И беше точно така!

— Друго установихме по-късно. Пиер и Анри Сови…

— Пияници!

— Те видели какво станало. Прощавайте, мадам — казал той на Джун, — обаче онези вързали Даниел Бертран върху един стол.

Мадам Ориак силно ударила по масата.

— Ектор, чуй какво ти казвам. Няма да позволя да разкажеш тази история тук.

Ектор обаче говорел на Бърнард.

— Не я изнасилило Гестапо. Те използвали…

Мадам Ориак скочила на крака.

— Сега ще станеш от моята маса и никога вече няма да ядеш и да пиеш тук!

Ектор се поколебал, после свил рамене и понечил да стане от стола си, когато Джун попитала:

— Какво използвали? За какво говорите, мосю?

Кметът, който нямал търпение да си разкаже историята, взел да се двоуми при този пряк въпрос.

— Трябва да разберете, мадам… Братята Сови видели всичко с очите си през прозореца… А по-късно научихме, че това се случвало и в центровете за разпит в Лион и Париж. Простата истина е, че едно животно може да бъде обучено…

Най-после мадам Ориак експлодирала.

— Простата истина ли? Понеже аз съм единствената тук, единствената в селото, която познаваше Даниел, от мен ще чуете простата истина!

И тя скочила на крака, трепереща от възмущение и ярост. Бърнард помнеше какво си помислил: че не е възможно човек да не й повярва. Кметът все още бил полуизправен и позата му изглеждала раболепна.

— Простата истина е, че братята Сови са двама пияници, а ти и приятелчетата ти презирахте Даниел Бертран, защото беше хубава, живееше сама и не смяташе, че дължи обяснение на теб или на когото и да е. А когато й се случи това ужасно нещо, нима й помогнахте заради направеното от Гестапо? Не, вие взехте тяхната страна. Увеличихте нейния срам с тази история, с тази история за злото. До един изпитвахте силно желание да повярвате на двама пияници. Толкова голямо удоволствие ви достави това! А унижението на Даниел стана още по-голямо. Не можехте да спрете да го обсъждате. Прогонихте клетата жена от селото. Само че тя струваше повече от всички вас и срамът е за вас, за всички вас, но най-вече е за тебе, Ектор, заради службата ти. Тъкмо затова сега ти казвам, че никога вече не искам да бъде разправяна тази отвратителна история. Ясно ли ти е? Никога вече!

Мадам Ориак седнала. Като не оспорил казаното от нея, кметът като че ли решил, че разполага с правото да направи същото. Мълчали, докато Моник вдигала чиниите.

Тогава Джун прочистила гърлото си.

— А кучетата, които видях тази сутрин?

Кметът тихо казал:

— Същите са, мадам. Кучетата на Гестапо. Нали разбирате, много скоро всичко се промени. Съюзниците дебаркираха в Нормандия. Когато започнаха да си пробиват път, германците се заеха да прехвърлят военни части на север, за да се сражават. Групата им тук не вършеше нищо полезно, само дето плашеха населението, и затова бяха сред първите, които си тръгнаха. Оставиха кучетата си и те подивяха. Не смятахме, че ще оцелеят, но нападаха овце и така се изхранваха. От две години са заплаха. Но бъдете спокойна, мадам. Днес следобед и двете ще бъдат застреляни.

И като си възвърнал себеуважението с това кавалерско обещание, кметът отново пресушил чашата си, после я напълнил и я вдигнал.

— Да пием за мира!

Когато хвърлили поглед на мадам Ориак, Бърнард и Джун видели, че тя седи със скръстени ръце, така че тостът, вдигнат от кмета, бил приет без въодушевление.

След коняка, виното и продължилия дълго обед кметът не успял да изпрати същия ден в пролома потеря от селяни. До другата сутрин не се случило нищо. Бърнард изпитвал раздразнение. Бил си наумил да направят прехода, предвиден за след Долмен дьо ла Прюнаред. Настоявал да отидат до къщата на кмета веднага след закуска. Джун обаче била обзета от облекчение. Имало неща, върху които искала да помисли; един уморителен преход вече не я привличал. Предишното желание да си иде у дома било по-силно от всякога. Сега обаче имала напълно рационално обяснение за това. Дала на Бърнард да разбере, че дори ако види кучетата мъртви в краката си, няма намерение да извърви пътя до Навасел. Бърнард се разфучал, но тя знаела, че я е разбрал. И мадам Ориак, която лично им сервирала закуската, също я разбрала. Казала им за една пътека — doux et beau — с лек наклон и красив изглед, която вървяла в южна посока към Ла Вакери, после се качвала по един хълм, преди да слезе от платото в село Ле Салс. На по-малко от километър било Сен Прива, където нейни братовчеди щели да им осигурят удобства за пренощуване срещу минимално заплащане. На другия ден можели да направят приятен преход до Лодев. Проста работа! Мадам нарисувала карта, написала имената и адресите на братовчедите си, напълнила бутилките им с вода, дала им по една праскова и вървяла известно време с тях, преди да си разменят целувчици по бузите — за англичаните по онова време това бил екзотичен ритуал, — а Джун била удостоена и със специална прегръдка.

Кос дьо Ларзак между Сен Морис и Ла Вакери наистина не е толкова стръмно място, колкото обраслата с шубрак пустош по-нататък на запад. Аз самият много пъти съм минавал оттам. Може би причината е, че стопанствата — провансалските mas — са по-близо едно до друго и благотворното им влияние върху пейзажа продължава по целия път. Или пък това е древното влияние на polje — на праисторическото русло на реката, което се спуска под прав ъгъл към пролома. Има и алея, дълга половин миля и превърната почти в тунел от шипковите храсти; тя минава покрай нива с изкуствено езерце, навремето направено от ексцентрична стара дама за престарелите магарета, които вече не можели да работят. Недалече от там младоженците си намерили закътано място на сянка и тихичко — защото не се знаело кой може да мине по алеята — възстановили своя сладостен и непринуден съюз отпреди две вечери.

Влезли в Ла Вакери късно сутринта. Едно време селото било на главния път за пощенски коли от Кос до Монпелие, преди през 1865 година да построят пътя от Лодев. Както Сен Морис, и то имало хотел-ресторант, където Бърнард и Джун се разположили на столове, изнесени на тесния тротоар, с гръб към стената; пийнали бира и си поръчали обед. Джун отново се умълчала. Искало й се да говори за цветната светлина, която видяла или усетила, но била сигурна, че Бърнард няма да й обърне внимание. Искала също така да коментира разказа на кмета, но Бърнард вече бил дал да се разбере, че не вярва на нито дума от него. Не й се искало да стигат до словесна битка, но мълчанието пораждало у нея негодувание, което щяло да става още по-голямо през следващите седмици.

Наблизо, там, където главният път се разклонявал, имало железен кръст на каменна основа. Докато англичаните гледали, каменоделецът изчукал пет-шест нови имена. Надолу по улицата, в дълбоката сянка на един вход, наглед млада жена също го наблюдавала. Била толкова бледа, че отначало двамата си помислили, че е поразена от някаква болест. Стояла напълно неподвижно, уловила с ръка края на забрадката си, за да скрие устата си. Каменоделецът, изглежда, се притеснявал и стоял с гръб към нея, докато работел. След четвърт час възрастен мъж в сини, износени работни дрехи приближил, влачейки крака, обути в платнени чехли, уловил ръката на жената, без да каже дума, и я отвел. Когато се появил собственикът на хотел-ресторанта — propriétaire, — той кимнал към празното пространство от другата страна на улицата, промърморил: Trois. Mari et deux frères[16], и оставил на масата им поръчаните салати.

Тази мрачна случка не им излизала от ума, докато, натежали от обеда, с мъка се катерели по хълма в жегата, за да стигнат Бержери дьо Тедена. Спрели на половината път в сянката на няколко пинии преди дълъг участък на открито. Бърнард щял да помни този миг до края на живота си. Докато пиели вода от бутилките, той усетил, че е поразен от неотдавна приключилата война не като от исторически и геополитически факт, а като от едно необятно множество от лични страдания, от безкрайна скръб, разделена, без от това да намалява, между личности, разпръснати по континента, сякаш са прах или спори, чиято отделна идентичност щяла да остане неизвестна и които в своята целокупност събирали повече тъга, отколкото човек бил в състояние някога да проумее; мъка, изживявана мълчаливо от стотици хиляди, от милиони като жената в черно, която оплаквала съпруга и братята си; и зад всяка жалейка стояла специална, заплетена, вълнуваща любовна история, която е можела да се развие по друг начин. Имал чувството, че никога дотогава не бил мислил за войната, не и за цената й. Бил толкова погълнат от подробностите в работата си, от желанието си да я върши добре, че погледът му обхващал само военните цели, победата, статистиката на жертвите, статистиката на разрушенията и следвоенното възстановяване. За пръв път си дал сметка за мащабите на катастрофата в областта на чувствата — за всяка уникална самотна смърт, всяка последвала я скръб, също уникална и самотна, която не намирала място на конференции и в заглавия, а тихо се оттегляла в несподелени къщи, кухни, легла и мъчителни спомени. Това дошло наум на Бърнард край една пиния в Лангедок през 1946 година не като наблюдение, което можел да сподели с Джун, а като дълбоко осмисляне, като признаване на тревожна истина, налагаща мълчание, а по-късно като въпрос: какво добро можела да донесе една Европа, покрита с този прах и с тези спори, след като да се забрави би било нечовешко и опасно, а споменът би бил равносилен на безспирно мъчение?

Джун знаеше как Бърнард е описвал този момент, но твърдеше, че самата тя няма свой спомен за жената в черно. Когато през 1989 година прекосих Ла Вакери на път за долмена, видях, че в основата на паметника са изписани цитати на латински. Нямаше имена на загинали във войната.

По времето, когато се изкачили на хълма, настроението им отново се оправило. Зад гърба им имало чудесен изглед към пролома на осем мили от тях и можели да проследят извървяното през сутринта като по карта. Тъкмо там започнали да се губят. От рисунката на мадам Ориак не ставало ясно след колко време трябва да се отклонят от пътя, който минава край Бержери дьо Тедена. Завили прекалено рано, подлъгани от една от прокараните от ловци примамливи пътеки, които се пресичат сред обраслите с мащерка и лавандула ливади. Не се притеснили. Тук-там из местността се издигали доломитни скали, в които времето било издълбало кули и порутени сводове, а това създавало впечатлението, че вървят из руините на древно село, заобиколено от радваща окото градина. Щастливо се лутали повече от час в посока, която смятали за вярна. Очаквали да попаднат на широк песъчлив път, водещ до пътеката, която се спуска стръмно под Па дьо л’Азе и стига до Ле Салс. Но дори и с най-добрата карта нямало да я намерят лесно.

Когато следобедът преминал в ранна вечер, започнали да усещат, че са уморени и ядосани. Бержери дьо Тедена е дълга, ниска плевня, която в този момент се очертавала на хоризонта, и те тъкмо се изкачвали бавно по лекия наклон, за да се върнат до нея, когато чули от западна посока странен звук, нещо като потракване. С приближаването си звукът се разсипал на хиляди мелодични късчета, сякаш глокеншпили, ксилофони и маримби се надпреварвали в неистов контрапункт. Това породило в съзнанието на Бърнард образа на студена вода, лееща се по гладки скали.

Спрели на пътеката и зачакали. Стояли като омагьосани. Най-напред видели облак прах с цвят на охра, озарен изотзад от ниското, все още свирепо слънце, а после първите овце се появили иззад завоя на пътеката, стреснати от внезапната среща, но неспособни да тръгнат срещу овчата река, напираща подире им. Бърнард и Джун се покачили на една скала и останали там сред вдигналия се прах и дрънченето на звънците в очакване стадото да отмине.

Овчарското куче, което тичало най-отзад, ги забелязало, но не им обърнало внимание. Повече от петдесет ярда след него вървял местният berger — овчарят. И той като кучето ги забелязал, но не проявил никакво любопитство. Щял да ги отмине само с едно кимване, но Джун скочила на пътеката пред него и го попитала за пътя до Ле Салс. Мъжът направил още няколко крачки, преди наистина да спре, но не отговорил веднага. Бил с големи увиснали мустаци, каквито по традиция имали овчарите, и като тях носел широкопола шапка. Бърнард се почувствал като измамник и поискал да свали своята. Смятайки, че нейният дижонски френски може да не е разбираем, Джун започнала бавно да повтаря казаното. Овчарят наместил излинялото одеяло, което носел на раменете си, кимнал по посока на овцете и бързо отишъл в началото на стадото. Промърморил нещо, което не чули, но решили, че иска да го последват.

След двайсет минути мъжът тръгнал през просека между пиниите и кучето подкарало овцете нататък. Бърнард и Джун били минавали оттам вече три-четири пъти. Озовали се на малка поляна в края на една скала и видели пред себе си слънцето ниско над хоризонта, смаляващите се хребети на възморави ниски хълмове и морето, простряло се в далечината. Това била същата гледка, на която се наслаждавали на утринната светлина над Лодев преди три дни. Били в края на платото, оставало само да се спуснат. Завръщали се у дома.

Развълнувана, вече трепетно предчувстваща радостта, която ще изпълни живота й, после живота на Джени, моя живот и живота на децата ни, докато овцете се блъскали в нея на тясното пространство до ръба на скалата, Джун се обърнала, за да благодари на овчаря. Кучето вече подбирало стадото надолу по тясна камениста пътека, която минавала под огромната скална маса на Па дьо л’Азе. „Само колко е красиво!“, опитала се Джун да надвика звънците. Мъжът я погледнал. Думите й не значели нищо за него. Обърнал се, а Джун и Бърнард го последвали по пътя надолу.

Може би този berger също бил обзет от мисли за дома, или пък (това беше по-циничното тълкуване на Бърнард) вече имал нещо наум и затова бил по-разговорлив по обратния път. Не било обичайно, обяснил той, да сваля овцете от платото чак толкова рано. Transhumance — сезонното преместване на добитъка — започвало през септември. Неговият брат обаче неотдавна загинал при катастрофа с мотор и той се прибирал, за да уреди някои неща. Щял да обедини две стада, да продаде някои животни; имало имоти за продан и дългове за погасяване. Разказът му, изобилстващ с дълги паузи, ги отвел на пътека, която се спускала през дъбова гора, стигала до един порутен овчарник — bergerie, собственост на чичото на мъжа, прекосявала сухо дере, после минавала през още една дъбрава, докато накрая не се озовали в подножието на хълм, увенчан с пинии, на широка, осветена от слънцето площадка, надвиснала над долина с лозя и дъбове. Долу в ниското, на не повече от миля, било село Сен Прива, кацнало в края на малка клисура, прорязана от поточе. Наместил се удобно между наклонените тераси на хълма, огрян от залязващото слънце, с изглед изцяло към долината, се виждал друг овчарник от сив камък. Досами него от едната му страна имало малка нива, към която кучето гонело последните овце. На север, сред просторния скален амфитеатър зъберите в края на платото се издигали стръмно, като леко се извивали на северозапад, Овчарят ги поканил да спрат и да седнат пред каменния овчарник, докато иде да налее вода от своя извор. Джун и Бърнард седнали на една скална издатина, опрели раници на топлата, неравна повърхност, и гледали как слънцето залязва зад хълмовете към Лодев. Светлината станала пурпурна, излязъл хладен ветрец, а цикадите променили своята тоналност. И двамата мълчали. Овчарят се върнал с бутилка от вино, напълнена с вода, и те пили един след друг. Бърнард нарязал прасковите от мадам Ориак на парчета и си ги поделили. Мъжът, чието име те още не знаели, бил изчерпал възможностите си за разговор и спрял да общува. Но мълчанието му било успокояващо, приятелско и както седели там тримата един до друг, в средата с Джун, загледана в озареното небе на запад, тя усетила, че я изпълва безкраен покой. Дълбокото й, безметежно удовлетворение я накарало да мисли, че за първи път в живота си изпитва щастие. Преживяването й отпреди две вечери на Долмен дьо ла Прюнаред било предчувствие, заглушено от оживените разговори, добрите намерения и плановете как да се подобри материалното положение на непознати хора. Онова, което се намирало между тогавашното и сегашното време, били черните кучета и овалът от светлина, който, макар че тя вече не го виждала, съществувал и увеличавал нейната радост.

Чувствала се в безопасност на това малко късче земя, сгушено под високия зъбер на платото. Била предадена на самата себе си, била променена. На това място, сега и тук. Положително такава била целта, към която се стремяло съществуването и която толкова рядко постигало — да се наслади на себе си изцяло в настоящето, на мига в цялата му простота; да оцени мекия, потъмняващ летен въздух, мириса на стъпканата под краката й мащерка, своя глад, утолената си жажда, топлината на камъка, която усещала през ризата, вкуса от прасковата в устата, лепкавата ръка, подбитите нозе, умората, съставена от пот, слънце и прах, затънтеното и прекрасно място, и двамата мъже, единият от които познавала и обичала, и другият, на чието мълчание се доверявала и който чакал от нея — сигурна била в това — да предприеме следващата, неизбежна стъпка.

Когато помолила да разгледа овчарника отвътре, мъжът сякаш скочил на крака още преди да е задала докрай въпроса си и вече вървял към входната врата в северния край. Бърнард казал, че се е настанил прекалено удобно, за да помръдне. Джун последвала овчаря в пълния мрак. Той запалил лампа и я вдигнал високо, за да й даде възможност да огледа. Джун направила една-две крачки и спряла. Усещала се сладникавата миризма на слама и прах. Постройката била дълга, като хамбар, с островръх покрив, разделена на два етажа от арката на каменния таван, която се била срутила в единия ъгъл. Подът бил от отъпкана пръст. Един миг Джун стояла в мълчание, докато мъжът търпеливо чакал. Когато накрая тя се обърнала и попитала: „Колко?“ — Combien?, той веднага бил готов с цената.

Струвала равностойността на трийсет и пет лири и към нея имало и двайсет акра земя. Джун разполагала у дома с достатъчно спестени пари, за да й стигнат за по-нататък, но едва следващия следобед събрала куража да каже на Бърнард какво е направила. За нейно учудване той не й се противопоставил с поток от смислени доводи колко е нужно най-напред да си купят къща в Англия, или че не е морално да притежават две къщи, когато толкова много хора по света са бездомни. На другата година се родила Джени и Джун се завърнала в bergerie едва през лятото на 1948 година, когато сложила началото на редица скромни подобрения. Добавила различни нови постройки в местния стил, за да се подслони нарастващото семейство. През 1955 година изворът бил надлежно каптиран. През 1958-а прокарала електричество. С течение на годините оправила терасирането, каптирала втори, по-малък извор, за да напоява градините с праскови и маслини, които засадила, и направила очарователен и типично английски лабиринт от чимширените храсти, които растели по хълма.

През 1951 година, след раждането на третото им дете, Джун взела решение да живее във Франция. През повечето време децата били при нея. Случвало се и да живеят за по-дълги периоди при баща си в Лондон. През 1957 година ходели на училище в Сен Жан дьо ла Блакиер. През 1960 година Джени постъпила в лицея в Лодев. През своето детство децата на семейство Тремейн пътували напред-назад между Англия и Франция, наглеждани по влаковете от любезни дами или от енергични универсални лели[17] по пътя им между родителите си, които не искали да живеят заедно, но и не искали да се разделят окончателно. Джун, която била сигурна в съществуването на злото и на Бог и била убедена, че и двете не са съвместими с комунизма, открила, че нито може да убеди Бърнард да бъде с нея, нито да го остави. На свой ред той я обичал и бил вбесен от решението й да води затворен живот, лишен от социална отговорност.

Бърнард напуснал партията и се превърнал в „гласа на разума“ по време на Суецката криза. Биографията му на Насър привлякла вниманието и скоро след това той се превърнал в забавния, добре приеман радикал в дискусионните програми на Би Би Си. На балотажа през 1961 година бил кандидат на лейбъристите и с достойнство загубил. През 1964 година опитал отново и успял. Горе-долу по това време Джени заминала, за да следва, а Джун, опасяваща се, че дъщеря й се намира прекалено много под влиянието на Бърнард, й изпратила още през първия семестър едно от ония старомодни, пълни със съвети писма, които родителите понякога пишат на заминаващите си деца. В него Джун казвала, че няма вяра на абстрактните принципи, в името на които „ревностни интелектуалци кроят планове да направят социални промени“. Единственото, в което си позволявала да вярва — казала тя на Джени, — били „краткосрочни, практически и поддаващи се на реализация цели“. „Всеки трябва да поема отговорност за собствения си живот и да се опита да го направи по-хубав, най-напред в духовен аспект, а при нужда — и в материален. Пукната пара не давам за политическите възгледи на човека. Ако ме питаш, Хю Уол (политически колега на Бърнард), с когото се запознах на една вечеря миналата година в Лондон и който тогава надприказва всички на масата, не е пò стока от тираните, които обича да заклеймява…“

Джун публикува три книги през живота си. В средата на петдесетте — „Мистично милосърдие: избрани текстове от света Тереза от Авила“. Десетилетие по-късно — „Дивите цветя на Лангедок“, а две години подир нея — кратка брошура наръчник: „Десет медитации“. С течение на времето все по-рядко се случваше да пътува до Лондон. Стоеше си в bergerie, разширяваше знанията си, медитираше, грижеше се за имота, докато болестта не я принуди да се премести в Англия през 1982 година.

Неотдавна попаднах на две страници стенографски записки от най-последния ми разговор с Джун месец преди да почине през лятото на 1987 година: „Джереми, онази сутрин аз се изправих лице в лице със злото. Не го съзнавах тогава, но го усетих по изпитвания страх — тези зверове бяха създадени от уродливо въображение, от перверзен дух, който не може да бъде защитен с никакво изобилие от социални теории. Злото, за което говоря, живее във всеки от нас. То обсебва индивида, личния живот, семейството и тогава децата са онези, които страдат най-много. А после, когато се появят подходящи условия, в различни държави и по различно време изригва ужасна жестокост, насочена срещу живота, и човек се изумява от дълбоката омраза, която изпитва. Подир това омразата отново се спотайва в очакване на своя час. Тя е нещо, което живее в сърцата ни… Виждам, че ме мислиш за луда. Няма значение. Защото го знам. Човешката природа, човешкото сърце, духът, душата, самото съзнание — наречи го, както желаеш, — в крайна сметка това е единственото, с което разполагаме. То трябва да се развива и да се разширява, иначе нещастията ни никога няма да намалеят. Моето лично малко откритие е, че такава промяна е възможна, че тя е по силите ни. Без революция във вътрешния ни живот, колкото и бавно да се извърши, всичките ни големи планове се обезсмислят. Работата, която имаме да свършим, е с нас самите, иначе никога няма да живеем в мир помежду си. Не твърдя, че това ще се случи. Има голяма възможност да не стане. Но твърдя, че то е единственият ни шанс. Ако се възползваме от него, може да минат поколения, преди да проработи, но посятото добро ще оформи нашите общества по един непрограмиран и непредвиден начин, без контрола на набор от идеи или на една-единствена група хора…“

В мига, когато прочетох записаното, пред мен се изправи призракът на Бърнард. Кръстоса дългите си крака и допря върховете на пръстите на ръцете си. „Лице в лице със злото? Нека ти кажа срещу какво се беше изправила тя този ден: срещу един хубав обед и злобни селски клюки! Колкото до вътрешния живот, мило мое момче, опитай се да постигнеш нещо от казаното на празен стомах. Или ако няма чиста вода за пиене. Или ако делиш стая с още седем души. Е, разбира се, когато всички ние си имаме втори дом във Франция… Както виждаш от начина, по който се развиват нещата на тази пренаселена малка планета, на нас наистина ни трябват идеи, и то не какви да е, а много добри идеи!“

Джун си поема въздух. Сметките им са уредени.

Откакто Джун почина и наследихме bergerie, двамата с Джени и децата прекарваме всичките си почивки тук. Имало е моменти през лятото, когато съм се оказвал сам на угасващата пурпурна светлина на вечерта, в хамака под тамариска, където си лягаше Джун, и съм се чудил на всички онези исторически и индивидуални сили на света, на мощните и слабите течения, които трябваше да се слеят и обединят, за да притежаваме това място: една световна война, млад мъж и млада жена в края й, които нямат търпение да вкусят своята свобода, един държавен служител със своя автомобил, френската съпротива, Абверът, едно джобно ножче, пътят на мадам Ориак — doux et beau, — смъртта на млад мъж с мотоциклет, дълговете, които трябва да изплати неговият брат овчарят, и Джун, намерила сигурност на тази преобразила живота й огряна от слънцето камениста земя.

Най-често обаче се връщам към черните кучета. Те ме безпокоят, когато се питам колко от моето щастие се дължи на тях, особено когато си позволя да ги определям не като животни, а като кучета-духове, като въплъщения. Джун ми беше казала, че до края на дните си ги виждала понякога, наистина ги виждала, отпечатани върху ретината й в секундите на унеса, предхождащ съня. Тичали по пътеката към Горж дьо Вис, а по-едрото оставяло кървави дири по белите камъни. Прекосявали линията на сенките и влизали дълбоко навътре, където слънцето никога не достига, където дружелюбният пиян кмет никога няма да изпрати хората си да ги преследват, защото кучетата пресичат реката в потайна нощна доба и настървено се катерят нагоре по другия склон, за да прекосят и платото; а щом сънят я обладаел, кучетата се отдалечавали от нея — черни петна в сивото на зората, които избледнявали, когато навлизали в полите на планината, и които щели да се завръщат, за да ни спохождат — някъде в Европа, в някое друго време.