Всичко започна от една грешка. Посред нощ телефонът иззвъня три пъти и гласът отсреща търсеше някакъв непознат. По-късно, когато вече можеше да обмисли всичко, той щеше да заключи, че не съществува нищо по-реално от случайността. Но това щеше да стане много по-късно. В началото бе само случката и последствията от нея. Дали нещата можеха да се развият другояче или всичко е било предопределено още от първата дума, излязла от устата на непознатия, не е важно. Важна е самата история, а какъв е смисълът от нея и дали такъв изобщо има, не е работа на историята.

Що се отнася до Куин, няма какво да си губим времето. Кой е, откъде е и какво прави, са все неща, които малко ни интересуват. Знаем например че е трийсет и пет годишен. Знаем, че някога е бил женен, някога е бил баща и че както жена му, така и синът му са починали. Знаем още, че навремето е писал книги. И за да бъдем по-точни, писал е криминалета. Тези негови творби са излезли под псевдонима Уилям Уилсън; произвеждал ги е по една на година, което му осигурявало приличен доход, за да може да живее скромно в малък нюйоркски апартамент. И тъй като написването на един роман не му отнемало повече от пет-шест месеца на година, с останалото време разполагал както намери за добре. Четял книги, гледал картини и филми. Лете зяпал бейзболните мачове по телевизията; зиме посещавал операта. Но от всичко най-много обичал да се разхожда. Почти всеки ден, независимо дали грее или вали, той излизал от апартамента си и тръгвал да се разхожда из града — без цел, просто следвал хода на собствените си крака.

Ню Йорк е неизбродимо място, лабиринт от безчет накъсани улички, и колкото и да вървял, колкото и добре да познавал околните квартали и булеварди, у него винаги оставало безпомощното усещане на човек изгубен. Изгубен не само в града, но и във вътрешния си мир. Всеки път, когато тръгнел да се разхожда, той сякаш изоставял себе си и така по-лесно се отдавал на движението, превръщал се само в едно гледащо око и избягвал задължението да мисли, а това, повече от всичко друго, го успокоявало и изпълвало с целебна празнота. Светът съществувал извън него, около него, пред него; скоростта, с която непрекъснато се променял, го обезсилвала и той не можел да задържи вниманието си върху абсолютно нищо. Същността е в движението, в това действие, когато поставяш единия си крак пред другия и се оставяш на ритъма на собственото си тяло. Когато се скиташ безцелно, всички места стават еднакви и тогава вече няма значение къде си. При най-добрите си разходки Куин успявал да усети какво означава да си никъде. А в крайна сметка той друго не искал, освен да бъде никъде. И Ню Йорк беше никъдето, което бе избрал за себе си. Добре знаеше, че няма намерение да се разделя с него.

В миналото беше по-амбициозен. Като съвсем млад бе публикувал стихосбирки, пиеси, литературна критика и бе направил няколко доста обемисти превода. Но съвсем ненадейно се отказа от всичко. Една част от него бе умряла, така каза на приятелите си, и повече не желаеше тя да се връща и да му напомня за себе си. И именно тогава си измисли псевдонима Уилям Уилсън. Куин вече не беше онази част от него, която умееше да пише книги, и въпреки че в много отношения не бе изчезнала, той не съществуваше повече за никого другиго, освен за себе си.

Разбира се, не спря да пише, защото това бе единственото нещо, което чувстваше, че му се удава. Криминалетата му се струваха добро разрешение. Без никакво усилие измисляше заплетени сюжети; освен това писането му вървеше, дори когато не се стараеше кой знае колко много. Чисто и просто имаше перо. И тъй като не се смяташе за автора на това, което пишеше, не чувстваше и никаква отговорност и не му се налагаше да го защитава пред собственото си сърце и съвест. В края на краищата Уилям Уилсън беше една измислица, която, макар и родена у самия Куин, сега вече си водеше съвсем самостоятелен живот. Куин се отнасяше към него с уважение, понякога дори му се възхищаваше, но така и не повярва, че той и Уилям Уилсън са един и същ човек. И именно затова така и не се показа иззад маската на своя псевдоним. Имаше си литературен агент, с когото никога не се бяха виждали. Връзката им беше само под формата на кореспонденция и за целта Куин бе наел пощенска кутия в близката станция. Същото се отнасяше и до издателя, който му изплащаше всички хонорари, други парични суми и авторски права чрез агента. Никога книга на Уилям Уилсън не бе излизала със снимка на автора или с биографична бележка за него. Уилям Уилсън не беше включен в нито един указател с писателски имена, изобщо не даваше интервюта, а на писмата, които получаваше, отговаряше секретарката на литературния му агент. Доколкото зависеше от Куин, той беше сигурен, че никой не знае неговата тайна. В началото, като видяха, че окончателно се е отказал от писането, приятелите му все го подпитваха как възнамерява да се прехранва оттук нататък. На всички отговаряше едно и също: че е наследил от жена си пари, поставени под попечителство. А истината бе, че жена му никога не бе имала пари. Както бе истина, че той вече нямаше приятели.

Оттогава бяха изминали пет години. Вече не мислеше толкова много за сина си, а неотдавна махна и снимката на жена си от стената. Само понякога, съвсем неочаквано се замисляше как бе държал тригодишното си момче на ръце — но то не беше точно замисляне, не беше дори и спомен. Беше физическо усещане, един останал в тялото му отпечатък от миналото, върху който той нямаше власт. Тези моменти сега го навестяваха по-рядко и нещата като че бяха тръгнали да се променят. Преди всичко вече не му се искаше да умре. Същевременно обаче не можеше да се каже, че и много му се живееше. Но поне не изпитваше неприязън към факта, че е жив. Беше жив и упоритостта на това състояние взе постепенно да го очарова — сякаш бе успял да надживее себе си, или по някакъв начин водеше посмъртен живот. Вече не спеше само на запалена лампа и от много месеци насам не си спомняше нито един сън.

На следващата сутрин Куин се събуди по-рано от обикновено. Докато закусваше с кафе и препечени филийки с масло и преглеждаше бейзболните резултати във вестника (отборът му бе загубил с две на едно след грешка в деветия ининг), нито веднъж не помисли, че може да отиде на срещата си. Дори самият израз „срещата си“ му се стори странен. Срещата не беше негова, а на Пол Остър. А кой е Пол Остър, той нямаше никаква представа.

Независимо от това след малко откри, че много успешно имитира човек, който се кани да излиза. Прибра съдовете от закуската, хвърли вестника върху канапето, влезе в банята, взе душ, избръсна се, влезе в спалнята, завит в два пешкира, отвори едно шкафче и избра дрехите си за деня. Напоследък предпочитанията му клоняха към сако и риза с вратовръзка. Куин не беше носил вратовръзка от времето, когато погреба жена си и сина си и дори не знаеше дали още му се намират връзки. Все пак откри една сред бъркотията в гардероба. Отхвърли идеята за бяла риза — стори му се прекалено официално, и на нейно място избра сиво и червено каре и сива вратовръзка. Докато ги обличаше, изпадна в нещо като транс.

Чак когато сложи ръка върху дръжката на вратата, започна да се досеща какво всъщност прави.

„По всичко личи, че съм тръгнал да излизам — каза си той наум. — Но щом съм тръгнал да излизам, тогава къде отивам?“

Един час по-късно, когато слизаше от автобус номер четири на ъгъла на Седемдесета улица и Пето авеню, той все още не знаеше отговора на въпроса. От едната му страна беше паркът, потънал в свежа зеленина, огрян от утринното слънце, с ярко очертани, пробягващи сенки; от другата — галерията Фрик3, бяла и строга, същинско убежище на мъртъвци. В един момент се сети за „Войникът и усмихващата се девойка“ на Вермеер, опита се да си припомни израза на момичешкото лице, точното положение на ръцете й, обвили чашата, и червения гръб на безликия мъж. Мислено погледна към синята карта на стената и процеждащата се през прозореца слънчева светлина, толкова прилична на онази, която го обгръщаше сега. Продължаваше да върви. Пресече улицата и пое на изток. При Медисън авеню сви надясно и на юг, после наляво и тогава разбра къде се намира.

„Изглежда, съм пристигнал — каза си наум.“. Беше спрял пред една сграда и стоеше неподвижно. Изведнъж всичко загуби значение. Чувстваше се удивително спокоен, като че онова, което е имало да му се случва, вече се бе случило.

Открехвайки вратата, която щеше да го отведе във входа, той си даде един последен съвет.

„Ако всичко това се случва в действителност — каза си пак, — тогава значи трябва да внимавам.“

Вратата му отвори жена. Неизвестно защо, Куин не го очакваше и това го сепна. Ето, нещата вече взеха да се случват твърде бързо. Преди да успее да преглътне присъствието на жената, преди да си я опише и да формулира своите собствени впечатления, тя вече му говореше нещо и дори настояваше за отговор. Стана така, че още от първия момент той изгуби почва под краката си и започна да се препъва. По-късно, когато на спокойствие щеше да премисли тези събития, той щеше да си възстанови пълната картина на срещата с жената. Но това щеше да бъде работа на паметта, а припомнените неща — той знаеше това добре — често рушат онова, което помним. Ето защо никога вече не можеше да бъде сигурен в нищо.

Жената беше трийсет, трийсет и пет годишна; средна на ръст; малко широка в ханша или може би сластна, зависи от гледната точка; тъмна коса, тъмни очи и поглед, който беше едновременно резервиран и смътно прелъстителен. Носеше черна рокля и ярко червило.

— Мистър Остър? — Колеблива усмивка; въпросително килване на главата.

— Точно така — потвърди Куин. — Пол Остър.

— Казвам се Вирджиния Стилман — започна жената. — Съпруга съм на Питър. Той ви очаква от осем часа.

— Уговорката ни беше за десет — каза Куин и погледна часовника си. Беше точно десет.

— Неспокоен е — поясни жената. — Никога не съм го виждала такъв. Просто изгаря от нетърпение.

Тя покани Куин да влезе. Докато прекрачваше прага, за да влезе в апартамента, усети, че затъпява, сякаш някой най-безцеремонно е изключил мозъка му. Искаше да запомни всичко, което вижда, в най-големи подробности, но за момента тази задача очевидно не бе по силите му. Апартаментът се мержелееше пред очите му. Разбра, че е голям, може би пет или шест стаи, и богато подреден, че има много предмети на изкуството, сребърни пепелници и картини в скъпи рамки. Но това бе всичко. Едно съвсем общо впечатление, въпреки че се намираше на самото място и можеше да огледа всичко със собствените си очи.

В един момент откри, че е сам в гостната и седи на канапе. Спомни си, че мисис Стилман го бе помолила да изчака, докато иде да повика съпруга си. Не знаеше колко време бе минало оттогава. Сигурно минута или две. Но идващата от прозореца светлина падаше така, сякаш е вече обед. Не се сети да погледне часовника си. Парфюмът на Вирджиния Стилман се носеше наоколо и той започна да си я представя без дрехи. После се запита какво ли би си помислил Макс Уърк на негово място. Запали цигара. Бавно изпусна дима от устата си и с нескривано удоволствие го проследи как взе да се стеле и стопява в обятията на светлината.

Чу, че някой влиза в стаята зад гърба му. Куин стана и се обърна, очаквайки да види мисис Стилман. Вместо това съзря млад мъж, целият облечен в бяло, със светлоруса коса като на дете. Неизвестно защо, но в този първи миг Куин се сети за собствения си мъртъв син. После мисълта изчезна така ненадейно, както се бе появила.

Питър Стилман се настани в червеното плюшено кресло точно срещу Куин. Не каза нищо, преди да седне, дори не го удостои с поглед. Самото придвижване като че поглъщаше цялото му внимание, сякаш ако спре да мисли за това, което върши, ще замръзне на място. Куин никога не бе виждал да се ходи по този начин, но тутакси разбра, че това е човекът, с когото бе говорил по телефона. Тялото и гласът му си приличаха по това, че реагираха механично, на пресекулки, ту с бързи и отсечени, ту с мудни и плавни движения, ту сковано, ту изразително, някак неконтролируемо и неподвластно на човешката воля. Куин имаше чувството, че тялото на Стилман отдавна не е било използвано и че всичките му функции са били наново заучавани с помощта на съзнателни усилия, като всяко движение се е разчленявало на своите съставни поддвижения, поради което бе лишено от свобода и непринуденост. Също като кукла, която се опитва да ходи без кукловод.

У Питър Стилман всичко беше бяло. Бяла риза, отворена на врата; бели панталони, бели обувки, бели чорапи. Бледата му кожа и светложълтата рядка коса създаваха впечатление, че е почти прозрачен, сякаш човек можеше да надникне през кожата на лицето чак до сините му вени. Това синьо бе същото като на очите му: млечносиньо, прилично на разтвор от небе и облаци. Куин въобще не можеше да си представи, че ще разговаря с такъв човек. За него самото присъствие на Стилман беше като молба за мълчание.

Стилман внимателно се настани в креслото и най-сетне удостои Куин с вниманието си. Щом очите им се срещнаха, Куин веднага почувства, че Стилман е станал невидим. Виждаше го, разбира се, седнал на отсрещното кресло, но в същото време усещаше, че не е там. В един момент му хрумна, че може би Стилман е сляп. Но не, това не беше възможно. Човекът го гледаше, дори го изучаваше с очи; и макар че лицето му не трепваше, изражението му съвсем не беше празно. Куин просто не знаеше какво да прави. Седеше, чувстваше се неловко и гледаше Стилман. Така мина доста време.

— Никакви въпроси, моля — продума младият мъж най-накрая. — Да. Никакви. Благодаря ви. — Спря за миг. — Името ми е Питър Стилман. Казвам това по собствена воля. Да. Това не е истинското ми име. Не. Разбира се, умът ми не е точно това, което трябва да бъде. Но по този въпрос нищо не може да се направи. Не. По този въпрос. Не, не. Вече не.

Стоите срещу мен и си мислите: кой е този човек, който ми говори? Какви са тези думи, които излизат от устата му? Аз ще ви кажа. А може и да не ви кажа. Да или не. Умът ми не е точно това, което трябва да бъде. Казвам това по своя собствена воля. Но ще се опитам. Да и не. Ще се опитам да ви кажа, въпреки че няма да ми е лесно. Благодаря ви.

Казвам се Питър Стилман. Може би сте чували за мен, но по всяка вероятност не сте. Няма значение. Това не е истинското ми име. Не мога да си спомня истинското си име. Прощавайте. Не че това променя нещата. Искам да кажа, че вече не мога да си го спомня.

Ето това се нарича разговор. Не е ли тъй? Когато думите излитат от устата в празното пространство, живеят миг и умират. Странно, нали? Лично аз нямам мнение по въпроса. Не, не и пак не. И все пак има думи, без които не може. И те са много. Милиони, според мен. Може би само три или четири. Извинете. Все пак днес се справям добре. Много по-добре от обикновено. Ако мога да ви дам думите, от които се нуждаете, това ще бъде голямо постижение. Благодаря ви. Хиляди благодарности.

Преди много години имаше мама и татко. Аз нищо не помня. Те разправят, че мама умряла. Кои са тези „те“, не знам. Извинете. Но това е, което казват.

И така, майка няма. Ха-ха. Сега смехът ми звучи така, като гърлено дум-дум. Ха-ха-ха. Големият татко каза: няма значение. За мен. Което значи за него. Големият татко с големите мускули и на̀, на̀, на̀. Още никакви въпроси, моля.

Повтарям само онова, което те казват, защото нищо не знам. Аз съм само един нещастен Питър Стилман, момчето, което не помни. Ако щете. Бух-бух. Извинете. Те казват, те казват. Но какво казва клетият малък Питър? Нищо, нищо. Вече не.

Така беше. Тъмно. Много тъмно. Толкова тъмно, че да е много тъмно. Те казват: това е стаята. Сякаш бих могъл да говоря за това. За тъмното, искам да кажа. Благодаря ви.

Тъмно, тъмно. Те казват цели девет години. Няма дори и прозорец. Бедният Питър Стилман. И на̀, на̀, на̀. Купчините аки. Езерата пиш. Припадъците. Извинете ме. Вкочанен и гол. Извинете ме. Вече не.

Там е само тъмното. Казвам ви. В тъмното имаше храна, да, каша в тихата, тъмна стая. Ядеше я с ръце. Извинете ме. Искам да кажа, Питър ядеше с ръце. И ако аз съм Питър, толкова по-добре. Искам да кажа, толкова по-зле. Извинете ме. Аз съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Благодаря ви.

Клетият Питър Стилман. Беше малко момче. Току-що бе научил една-две думи. И после — никакви думи, нито една, не, не, не. Вече не.

Простете, мистър Остър. Виждам, че ви натъжих. Без въпроси, моля. Казвам се Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Истинското ми име е мистър Тъжен. Как е вашето име, мистър Остър? Може пък вие да сте истинският мистър Тъжен, а аз да съм никой.

Бух-бух. Извинете ме. Такъв звук издавам, като плача и вия. Бу-ху, ух-бух. Какво е правил Питър в тази стая ли? Никой не знае. Никой нищо не разправя. Що се отнася до мен, аз мисля, че Питър не е могъл нито да спи, нито да седи, нито да смърди. Ха-ха-ха. Извинете ме. Понякога съм много забавен.

Свределът проби, отдолу се укри. Тръс, тръс на легло от пръст. Пляс, бум, бум и пак замръзнал шум. Да, да. Извинете ме. Аз съм единственият, който разбира тези думи.

По-късно, и по-късно, и по-късно. Така казват те. Това продължи твърде дълго за Питър, за да остане с всичкия си. Никога повече. Не, не, не. Те казват, че някой ме е намерил. Не си спомням. Не, не си спомням какво се е случило, когато са отворили вратата и светлината е проникнала вътре. Не, не, не. Няма нищо да кажа. Вече не.

Дълго време носех черни очила. Бях на дванайсет. Поне така казваха. Живеех в болница. Полека-лека ме научиха да бъда Питър Стилман. Казваха: ти си Питър Стилман. Благодаря ви, отвръщах аз. Да, да, да. Благодаря ви, благодаря ви. Казвах аз.

Питър беше едно бебе. Трябваше на всичко да го учат. Да ходи, нали знаете. Да яде. Да ака и да пишка в тоалетната. Не беше лошо. Дори когато ги хапех, те не ми правеха на̀, на̀, на̀. По-късно дори престанах да си разкъсвам дрехите.

Питър беше добро момче, но трудно учеше думи. Устата му не работеше както трябва. Пък и главата му не беше в ред. Ба, ба, ба, казваше той. И още: ва, ва, ва. И уа, уа, уа. Извинете ме. Минаха години и години. Тогава казаха на Питър: върви си, нищо повече не можем да направим за теб. Питър Стилман, ти вече си човешко същество, казаха те. Хубаво е да вярваш на докторите. Благодаря ви, много ви благодаря.

Аз съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Истинското ми име е Питър Заека. Зиме аз съм мистър Бял, лете съм мистър Зелен. Как ви харесва това? Казвам го по своя собствена воля. Свределът проби, отдолу се укри. Красиво е, нали? Все такива ги измислям. Просто не мога да се спра. Самички излизат от устата ми. И не могат да се превеждат.

Питайте колкото си щете — от това полза няма. Но аз ще ви кажа. Не искам да сте тъжен, мистър Остър. Имате толкова мило лице. Напомняте ми за… или по-скоро за стон — не знам кое от двете. И очите ви гледат в мен. Да, да. Виждам ги. Много добре. Благодаря ви.

Затова ще ви разкажа. Без въпроси, моля. Чудите се какво е станало после? Искам да кажа, с бащата. Ужасният баща, който стори всички тези неща на малкия Питър. Бъдете спокоен. Заведоха го на тъмно. Заключиха го и го оставиха там. Ха-ха-ха. Извинете ме. Понякога съм толкова забавен.

Тринайсет години. Така разправят. Това сигурно е много време. Но аз нищо не разбирам от време. Всеки ден съм нов. Раждам се със събуждането си сутрин, остарявам през деня и нощем, когато заспивам, умирам. Вината не е в мен. Днес се справям отлично. Много по-добре от друг път.

Татко го нямаше цели тринайсет години. Неговото име също е Питър Стилман. Странно, нали? Че двама души могат да имат едно и също име. Не знам дали това е истинското му име. Но не мисля, че той това съм аз. И двамата сме Питър Стилман. Но Питър Стилман не е истинското ми име. Така че по всяка вероятност аз не съм Питър Стилман.

Та казвам ви тринайсет години. По-точно те казват. Няма значение. Аз нищо не разбирам от време. Но те са ми казали така. Утре свършват тези тринайсет години. Това е лошо. Въпреки че те твърдят, че не е, лошо е. Те смятат, че не мога да помня. Но понякога си спомням, независимо какво говоря.

Той ще дойде. Искам да кажа, бащата ще дойде. И ще се опита да ме убие. Благодаря ви. Но аз не искам това. Не, не. Не вече. Сега Питър живее. Да. Не всичко е наред с главата му, но той живее. Това не е малко. Обзалагате се, че е така, нали? Ха-ха-ха.

Сега съм преди всичко поет. Всеки ден сядам в стаята си и пиша по една поема. Думите си ги измислям сам, точно както правех и когато живеех в тъмното. И точно така започнах да си припомням някои неща, като си представях, че пак съм там, в тъмното. Аз съм единственият, който знае смисъла на думите. Те не могат да се преведат. Тези поеми ще ме направят известен. Ще бъде голям удар. Да, да, да. Красиви поеми. Толкова красиви, че целият свят ще заплаче.

После сигурно ще се захвана с нещо друго. След като престана да бъда поет. Рано или късно думите ми ще свършат, нали разбирате. Всеки има в себе си определен брой думи. И тогава какво ли ще стане с мен? След това мисля, че ще пожелая да стана пожарникар. А след това — лекар. Няма значение. Най-накрая бих желал да ходя по въже, опънато между два покрива. Но това, разбира се, ще стане, като остарея, за да имам време първо да се науча да ходя като другите хора. И тогава ще танцувам по това въже и хората ще ме гледат изумени. Дори и малките деца. Ето, това искам. Да танцувам по въже, докато умра.

Но това няма значение. Никакво значение. За мен. Както сам виждате, аз съм богат човек. Няма за какво да се безпокоя. Не, не. Не и за това. Можете да заложите и последния си долар. Бащата беше богат и малкият Питър наследи всичките му пари, след като го заключиха на тъмно. Ха-ха-ха. Простете, че се смея. Понякога съм много забавен.

Аз съм последният от Стилмановци. Славен род, поне така разправят. От стария Бостън, ако случайно сте чували. Аз съм последният. Други няма. Аз съм техният край, последният от тях. И толкоз по-добре, ако питате мен. Какво толкова, че сега им е дошъл краят. За всеки е по-добре да е мъртъв.

Бащата може би не беше чак толкова лош. Така си мисля сега. Имаше голяма глава. Голяма колкото много голяма глава, което значи, че в нея е имало много място. И много мисли в тази негова голяма глава. Ала, клетият Питър, нали така? И в това ужасно положение. Питър, който не можеше да чува и да говори, който не можеше да мисли и да работи. Питър, който не можеше. Не. Нищичко.

Нищо не знам, нищо не разбирам. Жена ми е тази, която ми разправя тези неща. Тя казва, че трябва да знам, дори и когато не разбирам. Но аз дори и това не разбирам. За да знаеш, трябва да разбираш. Нали така? Ала аз нищо не знам. Може би съм Питър Стилман, може би не съм. Моето истинско име е Питър Никой. Благодаря ви. Какво мислите за това?

Бях почнал да ви разказвам за бащата. Историята си я бива, нищо, че не я разбирам. На вас мога да я разкажа, защото зная думите. А това не е малко, нали? Искам да кажа, да знаеш думите. Понякога толкова се гордея със себе си! Извинете ме. Така казва жена ми. Тя твърди, че бащата често говорел за Бог. Тази дума ми е малко смешна, защото, прочетена отзад напред, става „гоб“ — също като думичките, които аз измислям. Красиви, кратки и истински.

Както и да е. Та бащата често говорел за Бог. Искал да знае дали Бог има свой език. Не ме питайте какво означава това. Разказвам ви го, защото знам думите. Бащата смята, че бебето ще може да говори този Божи език, ако не вижда хора. Но откъде да вземе бебе? А! Сега вече и вие започвате да се досещате. Не е нужно да го купувате отнякъде. Разбира се, Питър вече бил научил някои човешки думи. Това не можело да се предотврати. Но бащата се надявал, че Питър ще ги забрави. След известно време. И затова се наложило да има толкова много на̀, на̀, на̀. Щом Питър кажел думичка, баща му започвал да го бие. Най-накрая Питър се научил да мълчи.

Да-а-а-а. Благодаря ви.

Питър пазел думите вътре в себе си. През всичките тези дни, месеци и години. Там, в тъмното, малкият Питър сам-самичък; думите вдигали страхотен шум в главата му, но в същото време му правели и компания. И затова устата му сега не работи добре. Клетият Питър. Бу-бу. Така плаче той. Малкото момче, което никога не може да порасне.

Сега Питър вече може да говори. Но онези другите думи са още в главата му. Те са езикът на Бога и никой друг не може да ги знае. Те не могат да се преведат. Ето защо Питър живее толкова близо до Бога. Затова е известен поет.

Сега всичко ми е наред. Мога да правя каквото си искам. По всяко време, на всяко място. Дори и съпруга имам. Нали виждате. Вече ви споменах за нея. Може би дори сте я видели. Красива е, нали? Казва се Вирджиния. Това не е истинското й име. Но е без значение. За мен.

Щом я помоля, води ми момиче. Това са проститутки. Пъхам си червея в тях и те стенат. Имал съм ги много такива. Ха-ха. Идват тук и аз ги чукам. Приятно е да чукаш. Вирджиния им дава пари и всички са доволни. Обзалагам се, че е така. Ха-ха.

Бедната Вирджиния. Тя не обича чукането. Искам да кажа, с мен. Сигурно се чука с друг. Знае ли някой? Лично аз нищо не знам. Но това няма значение. Може би, ако сте мил с нея, ще ви позволи да я чукате. На мен ще ми бъде приятно. Заради вас. Благодаря ви.

И така, има много неща. Опитвам се да ви ги разкажа. Знам, че не всичко е наред с главата ми. Това е така, да, казвам го по собствена воля. Понякога започвам да пищя и пищя, и пищя. Без причина. То сигурно причина има, но аз не я знам. Нито пък някой друг. Не. И тогава се връща онова време, когато мълчах. Дни наред. Нищо, нищо, нищо. Не мога да накарам думите да излязат от устата ми. После не мога да се движа. После — да виждам. И тогава ставам мистър Тъжен.

Още обичам да стоя на тъмно, но само понякога. Става ми хубаво, така си мисля. В тъмното говоря езика на Бога и никой не ме чува. Не се сърдете, моля ви. Не мога да не ви разкажа.

Най-хубавото е въздухът. Да. Малко по-малко се научих да живея в него. Въздухът и светлината, да, и светлината, която блести навсякъде и ме кара да виждам нещата. Въздухът и светлината, това е най-доброто. Извинете ме. Въздухът и светлината. Да. Когато времето е хубаво, обичам да седя до отворения прозорец. Понякога поглеждам навън и наблюдавам какво става долу. Улицата и хората, кучетата и колите, тухлите на отсрещните сгради. А после затварям очи и си седя, а вятърът гали лицето ми и светлината е вътре във въздуха, около мен и отвъд мен, и целият свят е червен, красиво червен, а слънцето свети в мен и в моите очи.

Вярно, че рядко излизам. Трудно ми е, пък и не мога винаги да разчитам на себе си. Понякога например пищя. Моля ви се, не ми се сърдете. Това не зависи от мен. Вирджиния казва, че трябва да се науча да се държа на обществено място. Ала понякога това не зависи от мен и виковете сами излизат от устата ми.

Но, виж, в парка обичам да се разхождам. Там има дървета, въздух и светлина. Във всичко това има доброта, нали? Да. Полека-лека аз самият ставам по-добър. Усещам го. И д-р Вишнеградски казва така. Знам, че все още съм момчето марионетка. Това не може да се поправи. Не, не. Вече не. Но понякога си мисля, че един ден ще порасна и ще стана истински.

Засега обаче все още съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Не мога да кажа кой ще бъда утре. Всеки ден е нов и всеки ден аз се раждам наново. Навсякъде виждам надежда, дори в мрака, и когато умра, вероятно ще стана Бог.

Знам и други думи, които мога да изговоря, но мисля, че няма да го направя. Не. Не днес. Устата ми вече се измори и е време да си вървя. Разбира се, аз нищо не разбирам от време. Ала това няма значение. За мен. Много ви благодаря. Знам, че вие ще спасите живота ми, мистър Остър. На вас разчитам. Нали разбирате, че животът може да продължи твърде дълго. В стаята, където са мракът, езикът на Бога, виковете. Тук съм на въздух — нещо красиво, особено когато и светлината го облива. Може би ще запомните това. Аз съм Питър Стилман. Това не е истинското ми име. Благодаря ви.

Речта свърши. Куин не можеше да каже колко беше продължила. Защото чак сега, след като потокът от думи спря, той осъзна, че двамата бяха седели на тъмно. Сигурно бе изминал цял ден. В един миг, докато траеше монологът на Стилман, слънцето проникна в стаята, но Куин не го и забеляза. Сега обаче усети мрака и тишината и главата му забръмча от тях. Минаха няколко минути. Куин реши, че е негов ред да каже нещо, но не беше съвсем сигурен. Чуваше тежкото дишане на Питър Стилман. Освен него обаче други звуци нямаше. Куин не можеше да реши какво да прави. Сети се за няколко възможности, но една по една ги отхвърли мислено. Седеше и чакаше да види какво още има да се случи.

Най-накрая тишината бе нарушена от чифт дамски крака, които прекосиха стаята. Чу се металното щракване на електрически ключ и в стаята просветля. Очите на Куин автоматично се обърнаха към светлината и там, изправена до една нощна лампа, вляво от стола на Питър, видя Вирджиния Стилман. Младият мъж гледаше право пред себе си, като че бе задрямал с отворени очи. Мисис Стилман се наведе напред, прегърна рамената на Питър и тихо прошепна в ухото му.

— Питър, време е — каза му тя. — Мисис Сааведра те чака.

Питър вдигна очи към нея и се усмихна.

— Изпълнен съм с надежда.

Вирджиния Стилман целуна нежно съпруга си по бузата.

— Кажи „довиждане“ на мистър Остър — подкани го тя.

Питър се изправи. Или по-скоро започна бавно и мъчително да измъква тялото си от креслото, да търси опора за краката си. Всяка фаза от изправянето се съпровождаше с падания, сгърчвания, залитания назад, с внезапни пристъпи на пълна парализа, ръмжене и думи, чието значение Куин не можеше да дешифрира.

Най-сетне Питър успя да се изправи. Застана победоносно до креслото си и погледна Куин право в очите. Усмихна се широко, без никакво стеснение.

— Довиждане — каза той.

— Довиждане, Питър — отвърна му Куин.

Питър му махна с един спазъм на ръката, бавно се обърна и прекоси стаята. Клатушкаше се, докато вървеше — първо наляво, после надясно, коленете му се подгъваха и изправяха. В дъното на стаята, застанала в осветения портал на вратата, се виждаше жена на средна възраст, облечена в белите дрехи на болногледачка. Куин реши, че това е мисис Сааведра. Проследи с поглед Питър Стилман, докато младият мъж се скри зад вратата.

Вирджиния Стилман седна срещу него, в креслото на мъжа си.

— Можех да ви спестя всичко това — каза тя, — но реших, че е по-добре да се уверите със собствените си очи.

— Разбирам — отвърна Куин.

— Не, не мисля, че разбирате — продължи жената с пропит от огорчение глас. — Никой не може да разбере.

Куин се усмихна многозначително и реши да рискува.

— Дали разбирам или не — каза той, — не е важно. Вие сте ме наели за определена работа и колкото по-скоро се заема с нея, толкова по-добре. Доколкото схващам, случаят е спешен. Не претендирам, че разбирам Питър, нито вашите страдания. Важното е, че желая да помогна. Ни повече, ни по-малко.

Той взе да се самонавива. Нещо му подсказа, че е налучкал верния тон, и изведнъж се изпълни със задоволство, сякаш току-що бе успял да прекоси някаква граница вътре в себе си.

— Прав сте — каза Вирджиния Стилман. — Разбира се, че сте прав.

Жената се умълча, после въздъхна дълбоко, пак спря, като че репетираше наум какво да каже. Куин забеляза, че ръцете й здраво стискат страничните облегалки на креслото.

— Аз разбирам — започна тя, — че повечето от това, което казва Питър, е непонятно за вас, особено когато го чуете за първи път. Бях в съседната стая и слушах какво ви говори. Не бива да приемате, че той винаги говори истината. От друга страна, би било погрешно да смятате, че лъже.

— Искате да кажете, че на някои от нещата трябва да вярвам, а на други — не.

— Точно така.

— Вашите сексуални привички или липсата на такива, мисис Стилман, не ме засягат — каза й Куин. — Дори и това, което казва Питър, да е истина, то няма никакво значение за мен. В моя занаят човек вижда какво ли не и ако не се научи да се въздържа от прибързани преценки, никога няма да успее. Свикнал съм да изслушвам тайните на хората, но освен това съм свикнал и да си държа езика зад зъбите. Ако даден факт няма директно отношение към случая, никога не прибягвам до него.

Мисис Стилман се изчерви.

— Просто исках да знаете, че онова, което каза Питър, не е вярно.

Куин сви рамене, извади цигара и я запали.

— Така или иначе — каза той, — това не е важно. Повече ме интересуват другите неща, които каза Питър. Приемам, че те са верни и ако са, бих искал да знам какво мислите вие за тях.

— Да, верни са. — Вирджиния Стилман пусна облегалките на креслото и подпря брадичка с дясната си ръка. Утихна. Сякаш обмисляше своята позиция на непоклатима честност. — Питър се изразява детински. Но това, което казва, е истина.

— Разкажете ми нещо повече за бащата. Нещо, което има връзка със случая.

— Бащата на Питър е от бостънските стилмановци. Сигурна съм, че сте чували за този род. Сред тях има няколко губернатори, живели още през деветнайсети век, много епископи, посланици и един президент на Харвард. В същото време семейството е натрупало голямо богатство в текстилната индустрия, корабоплаването и какво ли още не. Подробностите не са важни. Казвам ви го, за да имате, макар и бегла представа за тях.

— Бащата на Питър следвал в Харвард — такава била традицията в семейството. Учил философия и теология и според единодушното мнение на всички, бил блестящ студент. Дисертацията му била на тема теологическите тълкувания на Новия свят през шестнайсети и седемнайсети век, след което започнал работа в теологическия факултет на Колумбийския университет. Не след дълго се оженил за майката на Питър. За нея не знам почти нищо. От снимките, които съм виждала, си личи, че е много красива, но с крехко здраве — също като Питър, с неговите бледосини очи и бяла кожа. Когато Питър се родил след няколко години, семейството живеело в голям апартамент на улица „Ривърсайд“. Академичната кариера на Стилман процъфтявала. Преработил дисертацията си и я издал като книга, която била приета много добре. Станал професор на трийсет и четири или трийсет и пет години. Тогава майката на Питър умряла. Всичко, свързано с тази смърт, е неясно. Стилман твърдял, че умряла в съня си, но фактите свидетелстват по-скоро за самоубийство. Голяма доза хапчета или нещо подобно, нямало обаче конкретни доказателства. Дори се носели слухове, че той я е убил. Ала това били само предположения, от които нищо не излязло. Случаят приключил доста набързо и доста безшумно.

Тогава Питър бил на две годинки — едно съвсем нормално дете. След смъртта на съпругата си Стилман очевидно престанал да се занимава и с детето. За целта била наета жена и през следващите шест месеца Питър бил изцяло оставен на нейните грижи. Не щеш ли обаче, съвсем неочаквано, един ден Стилман уволнил бавачката. Забравила съм името й — май че беше някаква си мис Барбър, но тя е свидетелствала по делото. Според нея един ден Стилман се прибрал вкъщи и й заявил, че отсега нататък сам ще се грижи за Питър. Подал си оставката в университета, като заявил, че напуска, за да се отдаде изцяло на своя син. Парите, разбира се, никога не са били проблем и никой не можел с нищо да му попречи.

След което може да се каже, че изчезнал. Останал да живее в същия апартамент, но почти не излизал. Всъщност никой не знае какво се е случило. Мисля си, че вероятно се е запалил по някоя от онези отвлечени религиозни идеи, за които е писал в книгата си. От това полудял, истински полудял. Какво друго обяснение може да има. Заключил Питър в една от стаите на апартамента, покрил прозорците с дъски и го държал там цели девет години. Представете си само, мистър Остър. Девет години. Едно цяло детство, прекарано в мрак, далеч от света, без никакъв човешки контакт, освен някое и друго набиване. Аз живея с резултата от този експеримент и мога да ви кажа, че пораженията са чудовищни. Това, което видяхте днес, бе Питър в най-добрата му форма. А за да стигне до нея, са му били нужни тринайсет години, така че проклета да бъда, ако позволя още някой да го нарани.

Мисис Стилман спря, за да си поеме дъх. Куин усети, че тя е на ръба на истерията и още една дума би означавала припадък. Трябваше да каже нещо, защото иначе разговорът сигурно щеше да му се изплъзне.

— Как всъщност е бил открит Питър? — попита той.

Жената като че ли се поосвободи от напрежението. Въздъхна шумно и погледна Куин в очите.

— Станал пожар — каза тя.

— Случайно ли е станал или нарочно?

— Това никой не знае.

— А вие какво мислите?

— Мисля, че Стилман си е седял в кабинета. Там пазел дневниците с данните от своя експеримент, освен това мисля, че най-накрая е разбрал пълния провал на делото си. Нито за миг не е съжалил, нито се е разкаял за каквото и да било, но дори и от негова гледна точка провалът бил безусловен. Предполагам, че през онази нощ окончателно се е отвратил от себе си и е решил да изгори писанията си. Огънят обаче се развихрил и обхванал голяма част от апартамента. За щастие стаята на Питър се намирала в дъното на дълго антре и пожарникарите успели да стигнат до него навреме.

— А после?

— Изминали няколко месеца, преди нещата да се изяснят. Документацията на Стилман била напълно унищожена, което означава, че са липсвали конкретни доказателства. От друга страна, налице било състоянието на Питър, стаята, в която бил затворен, ужасните дъски, кръстосани върху прозорците, и така малко по малко полицията успяла да сглоби случая. Най-накрая Стилман бил изправен пред съда.

— И как се развили събитията там?

— Лудостта му била потвърдена, след което го затворили.

— А Питър?

— Влязъл в болница. Излезе преди две години.

— Там ли се запознахте с него?

— Да. В болницата.

— Как?

— Аз бях негов логотерапевт. Всеки ден в продължение на пет години съм работила с него.

— Не бих искал да проявявам излишно любопитство, но как така се случи, че се оженихте?

— Много е сложно.

— Имате ли нещо против да ми разкажете?

— Не, разбира се, но едва ли ще разберете.

— За да видите дали ще разбера, трябва да ми разкажете. Как иначе ще проверите?

— Така е. Накратко казано, това бе единственият начин за Питър да напусне болницата и да се опита да започне един що-годе нормален живот.

— Не можехте ли да станете просто негов законен попечител?

— Процедурата е много сложна. Освен това Питър бе вече пълнолетен.

— Тази саможертва не се ли оказа твърде голяма за вас?

— Не съвсем. Зад гърба си имах вече един брак — пълно недоразумение. Повече на тази въдица не бих се хванала. А с Питър животът ми поне придоби цел и смисъл.

— Вярно ли е, че Стилман ще бъде освободен?

— Утре вечер ще пристигне на Централната гара.

— И вие смятате, че ще иска да си отмъсти на Питър, така ли? Това само някакво предчувствие ли е, или разполагате с доказателства?

— По малко и от двете. Преди две години пак щяха да пускат Стилман. Тогава той написа едно писмо до Питър и аз го показах на съответните власти, след което те решиха, че в края на краищата още не е за пускане.

— Що за писмо беше това?

— Писмо на луд човек. Наричаше Питър дяволско изчадие и му се заканваше, че щял да дойде денят на разплатата.

— Пазите ли го?

— Не, предадох го в полицията преди две години.

— И дори нямате копие от него?

— Не, съжалявам. Мислите ли, че е много важно?

— Може и така да се окаже.

— Ако желаете, ще се опитам да изнамеря един екземпляр.

— Предполагам, че други писма не са последвали.

— Не. А сега вече смятат, че Стилман е добре и може да бъде изписан. Във всеки случай това е официалното становище и аз съм безсилна да го променя. Но ако питате мен, Стилман просто си е научил урока. Разбрал е, че писмата и заканите няма да му помогнат да излезе.

— Това ви тревожи.

— Много.

— Но вие нямате представа какво точно крои Стилман.

— Не.

— И какво всъщност искате от мен?

— Искам да го следите най-внимателно. Искам да разберете какви са намеренията му. Искам да го държите настрана от Питър.

— С една дума, да вървя по петите му.

— Нещо такова.

— Надявам се, разбирате, че аз не мога спра Стилман, ако той реши да влезе в тази сграда. Единственото, което съм в състояние да направя, е да ви предупредя, че идва. Или да измисля нещо, за да се вмъкна заедно с него.

— Разбирам. И това е нещо.

— Добре. Колко често желаете да ви давам сведения?

— Всеки ден. Да речем, всяка вечер между десет и единайсет по телефона.

— Съгласен съм.

— Нещо друго?

— Още един-два въпроса. Любопитен съм например да разбера откъде знаете, че Стилман ще пристигне на Централната гара утре вечер.

— Направих си труда, мистър Остър. Всичко това твърде много ме засяга, за да го оставя на случайността. И ако Стилман не бъде проследен още от мига на пристигането му, той много лесно би могъл да изчезне, и то безследно. Точно това се мъча да предотвратя.

— С кой влак пристига?

— С влака от Пофкипси в шест и четирийсет и една.

— Предполагам, че имате снимка на Стилман.

— Да, разбира се.

— И още нещо, свързано с Питър. Защо сте му казали всичко това? Нямаше ли да е по-добре, ако го запазите в тайна?

— Исках да го запазя, но така се случи, че когато ми съобщиха вестта за освобождаването на баща му, той беше на другия телефон. Нищо не можех да направя. Понякога Питър е много упорит и затова предпочитам да не го лъжа.

— И още един последен въпрос. Кой ви препоръча да се обърнете към мен?

— Съпругът на мисис Сааведра, Майкъл. Той е бивш полицай и си направи труда да разпита тук-там. Откри, че в целия град няма по-подходящ за случая от вас.

— Поласкан съм.

— По онова, което видях до момента, мистър Остър, аз също смятам, че вие сте човекът.

Куин възприе думите й като знак за тръгване. С облекчение успя най-сетне да протегне изтръпналите си крака. Засега нещата вървяха добре, много по-добре, отколкото бе очаквал, но главата, както и цялото тяло го боляха от изтощение, каквото не бе чувствал от години. Още малко и щеше да рухне.

— Моята такса е сто долара на ден плюс разноските — каза той. Ако ми дадете някакъв аванс, това ще ви осигури известно предимство в отношенията ни като клиент и следовател. А това означава, че всичко, което става между нас, ще си остане само между нас.

Вирджиния Стилман се усмихна, като че на някаква си нейна тайна шегичка. Или просто реагираше на двусмисленото съдържание на това последно изречение. Както и при повечето други неща, които щяха да му се случат през следващите дни и седмици, и в този случай Куин остана в пълно неведение.

— Колко ще искате? — попита тя.

— Това оставям да решите вие.

— Петстотин?

— Предостатъчно.

— Добре. Ще ида да си взема чековата книжка. — Вирджиния Стилман се изправи и отново му се усмихна. — Ще ви донеса и снимка на бащата на Питър. Мисля, че знам къде да я намеря.

Куин и благодари и каза, че ще изчака. Загледа се след нея, докато тя излизаше от стаята, и още веднъж се улови, че си я представя без дрехи. Дали наистина му даваше аванси, почуди се той, или собственият му интелект отново се опитва да го провали? Реши да отложи разсъжденията си по въпроса за по-късно.

Вирджиния Стилман се върна в стаята и каза:

— Ето чека. Надявам се, че съм го попълнила правилно.

Да, да, помисли си Куин, докато разглеждаше чека, всичко е тип-топ. Беше доволен от собствената си находчивост. Чекът, разбира се, бе на името на Пол Остър, значи Куин не можеше да бъде обвинен, че се представя за частен детектив, без да има разрешително. Всичко е наред. Това, че той никога няма да може да осребри чека, не го разтревожи. Още тогава разбра, че в случая не работи за пари. Прибра чека във вътрешния джоб на сакото си.

— Съжалявам, че не успях да намеря по-нова снимка — каза Вирджиния Стилман. — Тази е отпреди повече от двайсет години. Но друга нямам.

Куин погледна лицето на Стилман, надявайки се на внезапно хрумване, на внезапно осенение свише, което да му помогне да разгадае човека. Ала снимката не му говореше нищо. Просто снимка на мъж и толкоз. Взря се в нея още веднъж, колкото да се увери, че наистина не му говори нищо.

— Ще я разгледам по-внимателно у дома — каза той и я прибра при чека. — Като взема предвид изминалите години, сигурен съм, че ще успея да го разпозная утре на гарата.

— Надявам се — каза Вирджиния Стилман. — Страшно важно е и аз много разчитам на вас.

— Не се безпокойте — отвърна й Куин. — Досега никого не съм разочаровал.

Тя го изпрати до вратата. Останаха смълчани за миг, сякаш се колебаеха дали има да си кажат още нещо, или просто трябва да се сбогуват. В този мимолетен интервал Вирджиния Стилман най-неочаквано се хвърли към Куин, прегърна го, потърси устните му и го целуна страстно, като пъхна езика си дълбоко в устата му. Куин бе толкова изненадан, че дори не успя да се наслади на целувката.

Когато отново бе в състояние да си поеме дъх, мисис Стилман вече го държеше на една ръка разстояние:

— Исках да ви докажа, че Питър не говори истината. Много е важно да ми вярвате.

— Вярвам ви — отвърна Куин. — Но и да не ви вярвах, това не би имало никакво значение.

— Исках да знаете на какво съм способна.

— Мисля, че вече имам представа.

Тя пое дясната му ръка в двете си длани и я целуна.

— Благодаря ви, мистър Остър. Наистина смятам, че във вас ни е спасението.

Той й обеща да се обади на следващата вечер, прекрачи прага, взе асансьора и напусна сградата. Минаваше полунощ, когато пое по улицата.

Куин и преди бе чувал за случаи, подобни на този с Питър Стилман. Още през предишния си живот, скоро след като се бе родил синът му, беше рецензирал книгата за дивото дете от Авейрон и още тогава се бе занимавал известно време с темата. Доколкото си спомняше, първите описания на експерименти от този род се срещаха още у Херодот: през седми век преди новата ера египетският фараон Псамтик изолирал две деца и заповядал на слугата, който трябвало да се грижи за малките, да не продумва нито дума в тяхно присъствие. Според Херодот — един изключително недостоверен летописец — децата сами се научили да говорят и първата им дума била фригийската дума за хляб. В средните векове римският император Фредерик II повторил експеримента, като се надявал да открие истинския и „естествен език“ на човека, използвайки същия метод, но децата умрели още преди да проговорят. Най-сетне, в началото на шестнайсети век, шотландският крал Джеймс IV, опитвайки се да пробута една безспорна измама, заявил, че шотландските деца, изолирани по този начин, проговарят на „много добър староеврейски“.

Но не само ексцентрични типове и идеолози са проявявали интерес към тази тема. Дори един толкова разумен скептик като Монтен отделя място на този въпрос в своето най-важно есе „Апология на Реймон Себонд“. Там той пише: „И все пак струва ми се, че ако едно дете се отглежда в пълно уединение, без всякакво общуване с хора (което много трудно би могло да стане), би намерило някакви думи, за да изрази мислите си; не може да се приеме, че Природата ни е отказала средство, което е дала на много други същества… Но интересно е да се знае на какъв език би говорило такова дете, израснало само; защото онова, което говорят обикновено за подобни случаи, са единствено догадки и не звучи убедително.“

Извън случаите на експерименти има и други — на инцидентна изолация, като например деца, изгубили се в гората, моряци, изхвърлени на пустинен остров, деца, отгледани от вълци, както и случаи на жестоки и садистични родители, които затварят чедата си, оковават ги, бият ги и ги заключват в килери, измъчват ги безпричинно само заради прищевките на собствената си лудост. Куин бе запознат с огромното количество литература, посветена на подобни истории. Като например тази за шотландския моряк Алегзандър Селкърк (смятан от мнозина за прототип на Робинзон Крузо), който прекарал четири години сам-самичък на един остров, недалеч от чилийския бряг. Капитанът на кораба, който го спасил през 1708 г., твърди, че „до такава степен бе забравил да говори, поради липса на практика, че ние почти нищо не му разбирахме“. Двайсет години по-късно нашумява друг случай. Петер от Хановер, диво четиринайсетгодишно момче, било намерено голо и безсловесно в гората край германския град Хамелин и било изправено пред английския съд под специалното покровителство на Джордж I. Както Суифт, така и Дефо са имали възможност да го видят и това свое изживяване Дефо е отразил в памфлета си „Природата такава, каквато е“. Въпросният Петер обаче така и не се научил да говори и след няколко месеца бил изпратен в провинцията, където доживял седемдесет години, като до края на дните си не проявил никакъв интерес нито към секса, нито към парите, нито към каквито и да било светски занимания. След това идва случаят с Виктор, дивото дете от Авейрон, което било намерено през 1800 г. Под търпеливите и педантични грижи на д-р Итар Виктор усвоил някои елементарни говорни умения, но повече не успял да напредне. Останал на нивото на малко дете. Дори по-известен от Виктор е случаят с Каспар Хаузер, който през един следобед на 1828 г. се появил в Нюрнберг, облечен в странни дрехи. Не можел да произнесе и една разбираема дума. Умеел да изписва името си, но във всяко друго отношение приличал на малко дете. Бил осиновен от града и поставен под грижите на местния учител. Прекарвал времето си на пода, където играел с дървени кончета и се хранел само с хляб и вода. Все пак Каспар претърпял известно развитие. Станал добър коняр, освен това бил маниак на тема спретнатост и чистота, направо се опиянявал от червения и белия цвят и показвал необикновена памет, особено по отношение на имена и лица. Не обичал обаче да излиза навън, предпочитал да стои затворен, отбягвал слънчевата светлина и подобно на Петер от Хановер, никога не проявил и най-малък интерес към секса и парите. Когато полека-лека започнал да възстановява спомените си от миналото, в паметта му възкръснали години, прекарани на пода в една затъмнена стая, където го хранел човек, който никога не говорел и винаги оставал скрит от погледа му. Скоро след като това се разчуло, Каспар бил убит с кама на публично място от неизвестен мъж.

От много години насам Куин не се бе и замислял върху тези истории. Беше много чувствителен на тема деца, особено деца, които са страдали, били са малтретирани и са умрели, преди да пораснат. Ако Стилман беше мъжът с камата, дошъл да си отмъсти на момчето, чийто живот е разбил, Куин би го спрял с удоволствие. Знаеше, че с това няма да върне сина си, но поне би могъл да предотврати една нелепа смърт. Изведнъж реши, че лесно ще го извърши, а представата за това, което го очаква, изплува в съзнанието му като стар кошмар. Спомни си малкия ковчег с тялото на сина си, спомни си как го спускат в земята. Също като изолацията, каза си той. Същата тишина. Неговият син също се казваше Питър.

На ъгъла на Седемдесет и втора улица и Медисън авеню махна на едно такси. Докато колата пътуваше през парка към Уест сайд, Куин погледна през прозореца и се почуди дали дърветата са същите, които е видял и Питър Стилман, когато за първи път е излязъл на въздух и на светлина. Дали Питър е видял същите неща, които и той виждаше сега, или светът му е изглеждал съвсем различен. А ако едно дърво не е дърво, какво би могло да бъде тогава?

След като таксито го остави пред дома му, Куин усети, че е гладен. Не беше ял от сутринта. Странно, помисли си той, колко бързо мина времето в апартамента на Стилман. Ако не бъркаше в изчисленията си, значи бе прекарал там повече от четиринайсет часа. А му се сториха не повече от три-четири. Сви рамене, като си помисли за това несъответствие, и си рече наум: „Трябва по-често да поглеждам часовника си.“

Върна се обратно по Сто и седма улица, зави вляво по Бродуей и тръгна на север, като се оглеждаше за някое подходящо заведение. Тази вечер не му се влизаше в бар — да се храни на тъмно сред оглушителна пиянска глъчка, — не, въпреки че по принцип от бар не се отказваше. Като пресече Сто и дванайсета улица, видя, че закусвалнята „Хайтс“ е все още отворена, и реши да влезе. Тя представляваше ярко осветено, но все пак мрачно място, в единия край на което се продаваха порнографски списания, канцеларски материали и всякакви вестници; освен това имаше няколко маси за съсобствениците и дълъг бар с въртящи се столчета. Висок пуерториканец с бяла картонена шапка, каквато носят главните готвачи, стоеше зад бара. Изпълняваше поръчките по менюто, което се състоеше главно от хамбургери, сандвичи с повехнали домати и марули, млечни шейкове, яйчени кремове и кифли. Вдясно от него, удобно разположен зад касата, седеше шефът — дребен човек с оредяла къдрава коса и татуиран върху ръката му номер от концентрационен лагер. Чувстваше се като господар в царството си от цигари, лули и пури. Седеше невъзмутимо и четеше вечерното издание на „Дейли нюс“.

По това време на денонощието заведението беше почти празно. На една от крайните маси седяха двама старци в овехтели дрехи — единият много дебел, другият много тънък, — които внимателно изучаваха препускащите по тавана и стените светлини. На масата между тях имаше две празни чаши от кафе. В предната част на заведението, при рафтовете с пресата, младо момче държеше в ръцете си отворено списание и зяпаше снимката на гола жена. Куин седна на бара и си поръча хамбургер и кафе. Барманът веднага се разбърза, като същевременно се обърна към Куин през рамо:

— Братче, видя ли мача тази вечер?

— Не успях. Какво стана?

— А ти как мислиш?

В продължение на много години вече Куин провеждаше този разговор с въпросния човек, чието име не знаеше. Веднъж, много отдавна, се бе отбил в закусвалнята и двамата бяха подхванали разговор за бейзбол. Оттогава, влезеше ли Куин, двамата продължаваха стария си разговор. През зимата говореха предимно за продажба на играчи, прогнози и спомени. Но през сезона винаги обсъждаха последния мач. И двамата бяха от „Метс“ и безнадеждността на тази страст бе споила здрава връзка помежду им.

Барманът поклати глава.

— В първите два удара Кингман беше страшен — каза той. — Прас, прас. Страхотна работа, запрати ги чак на луната. Джоунс и той веднъж да се прояви като питчер и въобще нещата потръгнаха. Две на едно във втората част на деветия ининг. „Питсбърг“ слагат рънери на втора и трета база, единия го изгарят, а нашите вкарват Алън от резервите. Пеня пуска една топка по земя към първа база, а шибаната топка взе, че мина между краката на Кингман и, разбира се, двама стигнаха до хоума и това е положението — бай, бай Ню Йорк.

— Дейв Кингман е лайно — отсече Куин и захапа хамбургера.

— Ама виж го Фостър — обади се барманът.

— Фостър отдавна си е изпял песента. Остави го ти него. Проклето плашило. — Куин съсредоточено дъвчеше сандвича си, а езикът му трескаво шеташе из устата да открие някое заблудено кокалче в каймата. — Ако питаш мен, трябва да го върнат в Синсинати с бърза поща.

— Така е — рече барманът. — Ама няма да го направят. Така или иначе, по-добре са от миналата година.

— Знам ли — обади се Куин и отхапа още един залък. — Като го четеш на хартия е едно, ама какво е истинското положение, никой не казва. Стърнс е почти винаги контузен, а Брукс никога не успява да се съсредоточи в играта. На втора база и на шортстопа са сложили едни младоци, не ти е работа. Муки е добър, ама още е зелен, а за десен аутфилдер така и не намериха човек. Разбира се, остава Ръсти, но той е затлъстял и тича като трътка. А за питчерите, дай по-добре да не говорим. Нас с теб по̀ ни бива.

— Абе, ти що не вземеш да им станеш един мениджър — викна му барманът, — та да ги поставиш на място тия копелета.

— Така де — кимна му Куин.

След като приключи с вечерята, Куин стана и отиде до щанда с канцеларски материали. Беше пристигнала нова пратка тетрадки — внушителна купчина от красиви сини, зелени, червени и жълти пакети. Взе една и видя, че страниците са с тесни редове, точно както ги предпочиташе. Куин винаги пишеше с писалка, а пишещата машина използваше само когато преписваше на чисто окончателния вариант. Затова винаги се запасяваше с хубави тетрадки със спирала. И сега, след като вече се бе ангажирал със случая Стилман, реши, че му трябва и нова тетрадка. Щеше да му е от полза да си записва на едно място мислите, наблюденията и изникналите въпроси. По този начин може би щеше да успее да държи нещата под контрол.

Зарови се в стоката, двоумеше се коя да избере. Но по неизвестни дори на самия него причини изведнъж усети непреодолимо желание да издърпа една червена тетрадка, която се подаваше от долния край на купчината. Взе я, разгледа я, разгърна страниците й. Сам недоумяваше защо толкова му се прииска да я грабне. Беше тетрадка със сто страници, стандартен формат. Но нещо в нея го привлече, сякаш неповторимата й съдба в този свят бе да съхрани думите, изписани от него. Смутен от силата на това свое пристрастие, Куин пъхна червената тетрадка под мишница, отиде до касата и я плати.

Като се прибра в апартамента си четвърт час по-късно, той извади снимката на Стилман и чека от вътрешния джоб на сакото си и внимателно ги постави върху бюрото. Разчисти повърхността му от използвани кибритени клечки, угарки, пластове пепел, празни пълнители за писалки, дребни монети, автобусни билети, листчета с драсканици и една мръсна носна кърпа, и постави червената тетрадка в средата. След това спусна щорите, свали всичките си дрехи и седна зад бюрото. Никога преди не беше правил подобно нещо, но неизвестно защо, му се струваше, че моментът изисква да бъде гол. Остана така двайсет-трийсет секунди, като се опитваше да не мърда, да не прави нищо, само да диша. После отвори червената тетрадка. Взе писалката и изписа собствените си инициали ДК (Даниъл Куин) върху първата страница. За първи път от повече от пет години използваше собственото си име. Спря и се замисли върху този факт, но после го изхвърли от ума си. Прелисти страницата. Няколко мига изследва бялата й пустота, като не преставаше да се чуди дали все пак няма да се окаже голям глупак. После опря писеца в най-горния ред на листа и вписа първите си впечатления в червената тетрадка.

Куин прекара следващата сутрин в библиотеката на Колумбийския университет. Искаше да се запознае с книгата на Стилман. Пристигна рано. Беше първи и щом вратите се отвориха, тишината на мраморните зали го успокои, като че ли бе влязъл в някаква крипта на забвението. Показа университетската си карта на дремещия пазач, взе книгата от рафта и се върна на третия етаж. Настани се в кожено кресло в една от стаите за пушачи. Слънчевата майска утрин надничаше през прозореца и го приканваше да поскита безцелно навън, но Куин бързо се пребори с изкушението. Завъртя креслото така, че да бъде с гръб към прозореца, и отвори книгата.

„Градината и Кулата: Ранни представи за Новия свят“. Книгата бе разделена на две приблизително равни по обем части. „Митът за рая“ и „Митът за Вавилон“. Първата част се занимаваше с откритията на пътешествениците от Колумб до сър Рали. Тезата на Стилман гласеше, че първите откриватели, стигнали до бреговете на Америка, са вярвали, че по случайност са открили Рая, една втора Едемска градина. В записките си за своето трето пътуване например Колумб пише: „Вярвам, че Раят на земята се намира тук и никой не би могъл да влезе в него, ако Бог не е решил така.“ А що се отнася до хората на тази земя, още през 1505 г. Питър Мартър пише: „Те като че ли населяват онзи златен свят, за който старите автори пишат толкова много, където хората живеят в простота и непорочност, без насилието на закона, без свади, без съдии, без клевети, доволни да бъдат в хармония с природата.“ Или както ще напише вездесъщият Монтен след още половин век: „По мое мнение онова, което наистина виждаме в тези народи, не само надминава всички обрисувани от поетите картини на Златния век и всички техни хрумвания, олицетворяващи блаженството, очаквано от човечеството, но и идеята, и копнежа на самата философия.“ Според Стилман, откриването на Новия свят дава тласък на учението на мислителите-утописти, както и нова надежда за постижимото съвършенство на човешкия живот — от книгата на Томас Мор, написана през 1516 г., до пророчеството на Херонимо де Мендиета, няколко години по-късно, че Америка ще се превърне в идеалната теократична държава, един истински Божи град.

Съществува обаче и коренно противоположно мнение. Докато едни гледат на индианците като на същества, обитаващи свят на предгреховна невинност, други са категорични в оценката си, че те са чисто и просто диваци, зверове и дяволи в човешки образ. Откриването на канибали по Карибското крайбрежие затвърдява още повече това мнение. Испанците дори са го използвали като оправдание за безмилостната експлоатация на туземците, която, разбира се, те провеждали единствено за собствените си меркантилни цели. Защото, когато не считаш някого за човешко създание, тогава не съществуват и морални задръжки в поведението ти към него. Едва през 1537 г. Павел III издава папска була, в която индианците се признават за истински човешки същества, притежаващи души. Независимо от това споровете по въпроса не стихват още няколко стотици години, като кулминират, от една страна, в идеята за „благородния дивак“ на Лок и Русо, която поставя теоретичните основи на демокрацията в независима Америка, и от друга — в кампанията за изтребване на индианците и в непоклатимото убеждение, че единственият добър индианец е мъртвият индианец.

Втората част на книгата започва с едно ново изследване върху грехопадението. Облягайки се предимно на Милтън и неговото описание в „Изгубеният рай“, изразяващо ортодоксалното становище на пуританите, Стилман твърди, че едва след грехопадението започва човешкият живот такъв, какъвто го познаваме. Защото в Райската градина не съществува злото, но не съществува и доброто. Както самият Милтън казва в „Ареопагитика“: „От кората на една вкусена ябълка в света са се пръкнали и доброто, и злото, като свързани, но раздвоени близнаци.“ Коментарът на Стилман върху това изречение е изключително подробен. С много остро око за възможността от каламбури и игра на думи той посочва как думата „вкусвам“ всъщност се свързва с латинската „sapere“, която означава и „вкусвам“, и „зная“ и следователно съдържа подсъзнателна отпратка към дървото на познанието: ябълковото дърво, което дарява света с познанието, тоест запознава го с доброто и злото. Стилман говори още и за парадокса на думата, която предхожда „близнаци“, защото в оригиналния текст тя е една и означава едновременно „свързвам“ и „раздвоявам“, като по този начин олицетворява две равностойни и противоположни значения, което пък на свой ред въплъщава схващането за езика, присъстващо, според Стилман, в цялото творчество на Милтън. В „Изгубеният рай“ например всяка ключова дума има по две значения — едното ни отпраща във времето преди грехопадението, а другото — след грехопадението. За да илюстрира това свое твърдение, Стилман подбира няколко от въпросните думи — зловещ, змия, вкусен — и показва как употребата им преди грехопадението е освободена от всякакъв морален смисъл, докато употребата им след грехопадението вече е нюансирана, допълнително обременена с познанието за злото. Единствената задача на Адам в Райската градина е била да изобрети езика, да даде на всяко същество и на всяко нещо име. В това състояние на невинност езикът му е отразил самия живец на света. Думите му не са били просто принадени добавки към нещата, които е виждал, а са разкривали същността им, буквално са ги разбудили за живот. Нещото и неговото име са станали взаимозаменяеми. След грехопадението това вече не било така. Имената се откъснали от нещата; думите се превърнали в мъгляви знаци; езикът се откъснал от Бога. Следователно историята в Райската градина не само свидетелства за грехопадението на човека, но и за падението на езика.

По-нататък в книгата „Битие“ се разказва и още една история, свързана с езика. Според Стилман, епизодът с Вавилонската кула повтаря дословно случката в Градината — само дето е по-подробен, обобщен и разширен така, че посланието, което носи, да важи за цялото човечество. Тази история придобива наистина особено значение, като вземем предвид мястото й в книгата: глава единайсета от книгата „Битие“, стихове от първи до девети. Това е последният епизод от библейската праистория. След него Старият завет се превръща предимно в летопис на евреите. С други думи, Вавилонската кула представлява последното изображение преди началото на Новия свят.

Коментарите на Стилман заемат много страници. Започва с исторически преглед на различните тенденции в тълкуването на историята, допълнително усложнени от всевъзможни грешки в прочита, възникнали в определени периоди, и свършва с пространен каталог на всички легенди от Агадах (компендиум на равинските интерпретации). Общоприето е да се смята, пише Стилман, че Кулата е била построена през 1996 година след сътворението, само някакви си триста и четирийсет години след Потопа, „преди да се пръснем по лицето на цялата земя“. Божието наказание е дошло в отговор на това пожелание, което си противоречи със заповедта, явяваща се по-напред в „Битие“: „Плодете се и се множете, и пълнете земята, и я владейте“. Следователно, като разрушава Кулата, Бог осъжда човека да се подчинява на тази повеля. Според друг прочит обаче Кулата се явява предизвикателство срещу Бога. Нимрод, първият владетел на света, се сочи като неин архитект: Вавилонската кула трябвало да се превърне в светилище, което да символизира всеобхватността на неговата власт. Това е Прометеевото тълкуване на историята и то се доказва от фразата: „Да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име.“ Изграждането на Кулата се превърнало в мания, във всеобща страст за човечеството, в крайна сметка по-важна и от самия живот. Тухлите станали по-ценни от хората. Жените не спирали да работят, дори когато трябвало да раждат; завивали на бърза ръка новороденото в престилката си и продължавали. По всичко личи, че в строежа са участвали три различни групи хора: онези, чиято цел е била да отидат в Рая, онези, чиято цел е била да се възправят срещу Бога, и онези, които са предпочитали да тачат идоли. Но в усилията си те били напълно сплотени — „По цялата земя имаше един език и един говор“ — но латентната сила на едно обединено човечество не била по вкуса на Бога. „И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят.“ Тази реч е съзнателно повторение на думите, с които Бог изгонва Адам и Ева от Рая: „И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега — да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та като вкуси, да заживее вечно. Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина…“ Според друго тълкуване пък целта на историята с Вавилонската кула е просто да разкаже за голямото различие между народи и езици. Защото, ако всички хора са потомци на Ной и неговите синове, тогава как така са се получили огромните различия в културите? Друго, но подобно на това тълкуване поддържа твърдението, че историята с Вавилонската кула всъщност обяснява съществуването на езичеството и идолопоклонничеството, защото преди нея всички хора са били представяни като монотеисти в своите вярвания. Що се отнася до самата Кула, според легендата една трета от нея е потънала в земята, една трета е изгоряла и една трета е останала да стърчи. Бог я е атакувал по два начина, за да е сигурен, че разрушаването й ще се схване от хората именно като Божие наказание, а не като някаква случайност. И все пак останалата да стърчи част била толкова висока, че от върха й едно палмово дърво изглеждало като скакалец. Разправяло се също така, че човек трябвало да върви цели три дни, преди да излезе от сянката на Кулата. И най-накрая — Стилман бе отделил доста място на тази легенда, — говорело се, че който погледнел развалините на Кулата, забравял всичко, което знаел.

Куин не можеше да реши какво общо има всичко това с Новия свят. Но разгръщайки следващата глава на книгата, видя, че Стилман най-неочаквано се е прехвърлил на друга тема — живота на Хенри Дарк, бостънски свещеник, който бил роден в Лондон през 1649 г., в деня на екзекуцията на Чарлс I. Пристигнал в Америка през 1675 г. и умрял по време на пожар в Кеймбридж, Масачусетс, през 1691 г.

Според Стилман, още съвсем млад Хенри Дарк е бил частен секретар на Джон Милтън — от 1669 г. до смъртта на поета, пет години по-късно. Куин много се озадачил, защото бил чел някъде, че слепият Милтън е диктувал произведенията си на една от своите дъщери. Дарк, както ставало известно от книгата, бил фанатичен пуритан, студент по теология и ревностен почитател на творчеството на Милтън. На един вечерен прием случайно срещнал своя идол и получил покана да го посети през следващата седмица. Това довело и до други посещения, докато в крайна сметка Милтън започнал да поверява на Дарк най-различни дребни задачи: да записва диктовките му, да го съпровожда по лондонските улици, да му чете от стари книги. В едно писмо от 1672 г., което Дарк пише до сестра си в Бостън, той споменава за дългите си беседи с Милтън върху някои спорни моменти в тълкуването на Библията. Когато Милтън умира, Дарк бил направо неутешим. След шест месеца решава, че без Милтън Англия е само една пустиня, страна, която не може да му предложи нищо повече, и затова емигрира в Америка. Пристига в Бостън през лятото на 1675 г.

Малко се знае за първите му години в Новия свят. Стилман прави предположение, че може би е заминал на запад към все още незаселените земи, но конкретни доказателства за подобно твърдение липсват. От друга страна, от писанията на Дарк личи, че добре познава индианските обичаи, което е накарало Стилман да предположи, че по всяка вероятност Дарк е живял сред някое от тези племена за известен период. Както и да е, до 1682 г. липсват всякакви данни за Дарк. През същата година обаче името му се появява в бостънския брачен регистър като младоженец, взел за съпруга някоя си Люси Фитс. След две години той вече оглавява малко пуританско паство в покрайнините на града. На съпружеската двойка се раждат няколко деца, ала всички те умират невръстни. Изключение прави един син на име Джон, роден през 1686 г., който оцелява. Но през 1691 г. момчето загива при нещастен случай — пада от един прозорец на втория етаж. Месец по-късно в къщата избухва пожар, в който намират смъртта си както Дарк, така и съпругата му.

Едва ли някой щеше да си спомня нещо за Хенри Дарк, ако не беше един негов памфлет, публикуван през 1690 г. под наслов „Новият Вавилон“. Според Стилман, това произведение от шейсет и четири страници представлява най-вдъхновеното описание на Новия континент от онова време. Ако Дарк не бе умрял толкова скоро след неговото появяване, ефектът би бил далеч по-голям. Но както впоследствие се оказало, повечето от съществуващите екземпляри от въпросния памфлет били унищожени от пожара, в който загинал и самият Дарк. Стилман успял да открие само един, и то съвсем случайно, на тавана в родната си къща в Кеймбридж. След години на упорито издирване стигнал до заключението, че притежава единствения оцелял екземпляр от този памфлет.

„Новият Вавилон“, написан в типичната дръзка милтъновска проза, разказва за изграждането на рая в Америка. За разлика от други писатели, заели се със същата тема, Дарк твърди, че раят не е място, което може да бъде открито. Няма карти, които ще отведат човека до него, няма навигационни уреди, с които да се доплава до неговите брегове. Според Дарк съществуването на това място е иманентно, то е вътре в самия човек: идеята за отвъдното, която всеки сам може един ден да превърне в действителност тук и сега. Защото утопията не съществува никъде — нито дори, както Дарк сам обяснява, в света на самата дума. Човек може да съгради това обетовано място само с помощта на двете си ръце.

Дарк стига до тези заключения, изхождайки от факта, че историята с Вавилонската кула е едно пророчество. Използва тълкуването на Милтън за грехопадението, и верен на своя учител, придава изключителна важност на ролята на езика. Но освен това доразвива идеите на поета. Щом падението на човека води до падение и на езика, значи съвсем естествено е да приемем, че е възможно да се поправи грехопадението и последиците от него, като поправим падението на езика, тоест като се опитаме да пресъздадем езика, който се е говорел в Едем. Ако човек успее да се научи да говори онзи изначален език на невинността, с негова помощ ще успее да възстанови и онова изначално състояние на невинност у себе си. Достатъчно е да се обърнем към примера, който ни е оставил Христос, твърди Дарк, за да се уверим, че това е така. Нима Христос не е бил човек, същество от плът и кръв? Нима Христос не е говорил езика отпреди грехопадението? Във „Възвърнатият рай“ на Милтън Сатаната говори с „двусмислици измамни“, докато „Делата на Христа едно са с неговите думи, думите му/ Едно са с вестта на сърцето му голямо, а сърцето му/ То носи доброта, и велемъдрие, и правда.“ И ако Бог не бе „изпроводил своя жив Оракул/ В Света последната му воля да вестява/ И Духът на Истината вред да всява/ В благочестивите Сърца да бди кат негов часовой Оракул/ Та щях ли Истината аз самият да прозра?“ Та нали именно заради Христос грехопадението в крайна сметка завършва така щастливо, като се превръща във felix culpa, както повелява и самото учение. Следователно, твърди Дарк, съвсем възможно е човек да проговори изначалния език на невинността и да възвърне, цяла и непоклатима, истината в себе си.

Като изхожда от историята за Вавилонската кула, Дарк доразвива първоначалния си замисъл и дава простор на собствените си пророчества. Цитирайки втория стих от единайсета глава на „Битие“ — „Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там“ — Дарк твърди, че това пътуване доказва, че човешкият живот и цивилизация се придвижват на запад. Ето, и градът Вавилон, който се е намирал в Месопотамия, е много по̀ на изток от юдейските земи. Ако въобще Вавилон се намира на запад от нещо, то това нещо е Едем, началното обиталище на човечеството. Следователно заръката, която човек е получил от Бога, да се пръсне по лицето на цялата земя, да се плоди… и да пълни земята, не би могла да го отведе никъде другаде, освен на запад. А каква по-западна точка в целия християнски свят, пита Дарк, освен Америка? Движението на английските заселници, поели към Новия свят, следователно може да се възприеме като осъществяване на една древна повеля. Америка е последният етап в този процес. Щом континентът се напълни, ще дойде моментът за промяна в съдбата на човечеството. Тогава и последната пречка за изграждането на Вавилон, а именно че човек трябва да напълни земята, ще отпадне. И тогава отново ще бъде възможно по цялата земя да има един език и един говор. А ако това стане, раят няма да закъснее.

И точно както Вавилонската кула е била построена триста и четирийсет години след Потопа, точно триста и четирийсет години след пристигането на „Мейфлауър“ в Плимут, и тази заповед ще бъде изпълнена, предсказва Дарк. Защото няма съмнение, че пуританите, новият избран народ на Господа, държат съдбините на човечеството в свои ръце. За разлика от юдеите, които измениха на Бога, като отказаха да приемат неговия син, тези английски преселници ще напишат последната глава от историята, преди най-накрая небето и земята да се съединят. Подобно на Ной и неговия ковчег, те са преплавали огромния океански потоп, за да изпълнят свещената си мисия.

Триста и четирийсет години, според изчисленията на Дарк, означава, че през 1960 г. първата част от работата на преселниците ще бъде свършена. Тогава основите вече ще бъдат положени за истинската работа, която предстои: изграждането на новия Вавилон. Дарк пише, че вече вижда окуражителни признаци за това в самия град Бостън, защото там, за разлика от много други места в света, главният строителен материал са тухлите — а както е уточнено в трети стих на единайсета глава от „Битие“, те са материалът, от който е издигната Вавилонската кула. През 1960 г., заявява той уверено, ще започне строежът на новия Вавилон и той ще се възправи в небесата — символ на възкресението на човешкия дух. И тогава историята ще бъде написана отзад напред. Падналите ще се изправят, сломените ще се обнадеждят. Веднъж завършена, Кулата ще бъде достатъчно голяма, за да приюти всеки поселник на Новия свят. Ще има стая за всеки човек, а влезе ли в стаята си, той ще забрави всичко, което е знаел. След четирийсет дни и четирийсет нощи ще стане вече нов човек, ще говори езика на Бога и ще бъде готов да обитава втория и вечен рай.

Така завършва резюмето на Стилман върху памфлета на Хенри Дарк, с дата 20 декември 1690 г. — седемдесетата годишнина от акостирането на „Мейфлауър“.

Куин въздъхна и затвори книгата. Читалнята беше празна. Той се наведе напред, подпря глава в ръцете си и затвори очи. „Хиляда деветстотин и шейсета“, каза той на глас. Опита да си представи как е изглеждал Хенри Дарк, но пред очите му не изплува никакъв образ. Виждаше само огън, клада от горящи книги. Изгуби нишката на мисълта си, не се сещаше дори накъде трябваше да го отведе тя, но най-ненадейно си спомни, че 1960 е годината, в която Стилман бе затворил сина си.

Отвори червената тетрадка и я сложи в скута си. Приготви се да пише, но изведнъж реши, че за днес му стига. Затвори тетрадката, стана от креслото и върна книгата на Стилман. Слезе по стълбите, запали си цигара, напусна библиотеката и се гмурна в майския следобед.

Отиде на Централната гара много по-рано. Влакът на Стилман трябваше да пристигне в шест и четирийсет и една, но на Куин му трябваше време, за да се запознае с мястото, само така можеше да бъде сигурен, че Стилман няма да му се изплъзне. От метрото се озова направо в огромна зала, погледна часовника — четири и малко. Гарата вече се пълнеше с тълпата от пиковия час. Куин с мъка си запробива път през навалицата от напористи тела и обходи всичките номерирани входове, като същевременно се оглеждаше за скрити стълби, потайни изходи и тъмни ниши. Установи, че всеки би могъл да изчезне безпрепятствено в този лабиринт, стига да си го е наумил. Оставаше му да се надява, че Стилман не е предупреден за неговото идване. Ако все пак успее да му се изплъзне, това ще означава, че Вирджиния Стилман има пръст в тази работа. Друг не би могъл да бъде. Успокояваше го мисълта, че разполага с резервен вариант, ако нещата кривнат непредвидено. В случай че Стилман не се появи, Куин ще отиде на Шейсет и девета улица и ще каже право в лицето на Вирджиния Стилман какво мисли.

Докато се мотаеше из гарата, на няколко пъти си припомни мислено кой е. Не само че започваше да свиква с новата си роля на Пол Остър, но не му беше и неприятно. Макар тялото, умът и мислите му да бяха същите, той все пак се усещаше като изваден от себе си, като че се е отървал от бремето на собственото си съзнание. Един елементарен трик на интелекта, едно сръчно преименуване и ето: чувстваше се несравнимо по-лек и свободен. В същото време знаеше, че всичко това е само илюзия. Но в нея имаше и нещо успокоително. Не беше изгубил себе си; просто се преструваше, а и винаги, когато пожелаеше, можеше отново да стане Куин. Самият факт, че сега превръщането му в Пол Остър имаше цел — цел, която ставаше все по-важна и по-важна за него самия, — му служеше като морално оправдание за цялата тази шарада и го освобождаваше от необходимостта да защитава лъжата си. Защото за него представянето му като Остър бе станало равнозначно на това да върши добро в света.

Продължи да обикаля гарата, като мислено се правеше на Пол Остър, и търпеливо очакваше появяването на Стилман. Вдигна глава към сводестия таван на голямата зала и се загледа в изрисуваните върху него съзвездия. Контурите на небесните фигури бяха очертани с електрически крушки, като всяка крушка представляваше отделна звезда. Връзката между съзвездията и техните имена бе нещо съвършено непонятно за Куин. Като момче бе прекарвал часове наред под нощното небе, опитвайки се да свърже гроздовете от мъждукащи светлинки с очертанията на мечки, телци, стрелци и водолеи. Но все напразно и от това му ставаше тъпо, сякаш нещо в мозъка му куцаше. Замисли се дали и младият Остър е бил същият.

Почти цялата източна стена на гарата бе заета от огромна фотография на фирмата Кодак — неестествено наситени, ярки цветове. Изгледът беше от уличка в рибарско селище в Нова Англия, може би Нантъкет. Калдъръмът, облян в свежа пролетна светлина, по прозорците на къщите сандъчета с пъстри цветя, а в края на уличката океанът с белите си вълни и синя, синя вода. Куин си спомни, че преди много години заедно с жена си бяха ходили в Нантъкет. Тя беше бременна в първия месец, а синът му трябва да е бил колкото бадем в утробата й. Споменът го преряза като остра болка и той се опита да потисне изплувалите в съзнанието му картини. „Погледни на това през очите на Остър — посъветва се той, — а най-добре е въобще да не мислиш.“ Отново вдигна поглед към фотографията, но този път с облекчение откри, че мислите му са се прехвърлили на тема китове и експедициите, които през миналия век са тръгвали от Нантъкет, на тема Мелвил и първите страници на „Моби Дик“. Оттам умът му се зарея към описанията, които бе чел за последните години от живота на Мелвил — мълчаливия старец, който е работел в нюйоркската митница, без читатели, забравен от всички. И изведнъж с кристална яснота и точност видя прозореца на Бартълби4 и сляпата тухлена стена пред него.

Някой го потупа по рамото и Куин рязко се извърна. Пред него стоеше дребен безмълвен човек, който му подаваше химикалка. Върху нея беше прикрепено бяло флагче, от едната страна на което пишеше: „Тази напълно редовна стока Ви се предоставя от един ГЛУХОНЯМ. Платете колкото обичате. Благодаря Ви за помощта.“ От другата страна на флагчето, под наслов НАУЧЕТЕ СЕ ДА ГОВОРИТЕ С ВАШИТЕ ПРИЯТЕЛИ, имаше таблица с азбуката на глухонемите, която показваше положенията на ръката за всяка една от двайсетте и шест букви. Куин бръкна в джоба си и подаде на човека един долар. Глухонемият кимна и продължи. Куин остана да стърчи с химикалката в ръка.

Вече минаваше пет. Куин реши, че за да е по-малко уязвим, трябва да се премести в чакалнята. По принцип това бе мрачно място, пълно с прахоляк и хора, които няма къде да отидат, но сега, когато пиковият час беше в разгара си, чакалнята гъмжеше от мъже и жени, понесли чанти, книги и списания. Празни места почти нямаше. След като потърси минута-две, най-накрая, на една от пейките, успя да се вклини между мъж със син костюм и закръглена млада жена. Мъжът бе отворил спортната страница на „Таймс“ и Куин проточи врат през рамото му, за да прочете описанието на мача, който любимият му бейзболен отбор бе загубил предишния ден. Тъкмо стигна до третия или четвъртия абзац, и човекът заканително се обърна към него, изгледа го кръвнишки, после се извърна така, че да скрие вестника от погледа му.

След това се случи нещо странно. Куин се обърна към младата жена от дясната си страна да види дали пък в обратната посока няма да се намери нещо за четене. Премери я с поглед и й даде някъде около двайсет години. На лявата й буза имаше няколко пъпки, замазани отгоре с грим, а устата й подмляскваше дъвка. Четеше книжле с лъскава корица. Куин се понаведе, за да зърне заглавието. И най-неочаквано книжлето се оказа негово — „Самоубийство по принуда“ от Уилям Уилсън, първият от романите му с Макс Уърк. Куин често си бе представял подобна ситуация: внезапното, ненадейно удоволствие да срещне свой читател. Дори бе репетирал разговора, който ще последва: той, престорено безразличен към похвалите на непознатия, а после, уж неохотно се съгласява да драсне един подпис на първата страница със свенливото: „Щом толкова настоявате“. Но сега, когато въпросната сцена беше на път да се разиграе, усети разочарование, дори гняв. Не харесваше момичето до себе си, а това, че тя така небрежно прелистваше страниците, които му бяха коствали толкова усилия, направо го обиди. Идеше му да грабне книгата от ръцете й и да избяга.

Погледна я в лицето, като се опитваше да чуе думите, които отекваха в главата й, втренчи се в очите й, които пробягваха напред-назад по страницата. Изглежда, погледът му е бил твърде настойчив, защото след миг тя раздразнено се обърна към него и каза:

— Какво има, господине?

— Нищо — смутено й се усмихна Куин. — Чудя се, хубава ли е книгата, която четете.

Момичето сви рамене.

— Чела съм по-хубави, чела съм и по-лоши.

На Куин му се прииска още на минутата да прекрати разговора, но нещо отвътре не му даваше мира. Тъкмо да стане и да си тръгне, и думите сами излязоха от устата му.

— Интересна ли е?

Момичето пак сви рамене, наду един балон с дъвката си, после го пукна.

— Горе-долу. На едно място детективът се изгубва и става доста страшничко.

— Бива ли го детектива?

— О, да, сече му акълът, ама непрекъснато дърдори.

— А вие предпочитате повече да действа, така ли?

— Разбира се.

— Щом не ви харесва, защо не я захвърлите?

— И аз не знам. — И тя пак сви рамене. — Сигурно, за да ми мине по-бързо времето. Абе, не е нищо особено. Книжле.

Канеше се да й каже кой е, но видя, че с това нищо няма да постигне. Момичето беше безнадежден случай. В продължение на цели пет години бе крил от света особата на Уилям Уилсън, та сега ли ще се издаде, и то пред някаква фръцла. И все пак не му беше приятно. Направи усилие да преглътне накърнената си гордост. Вместо да й прасне един, той рязко се изправи от мястото си и се отдалечи.

Точно в шест и половина Куин зае позиция пред вход двайсет и четири. Влакът се очакваше да пристигне навреме и от мястото, където бе застанал, по средата на големия портал, шансовете му да види Стилман бяха добри. Извади снимката от джоба си и отново я разгледа, като внимателно се взря в очите. Беше чел някъде, че от цялото лице единствено очите не се променят. От детството до старостта те си остават едни и същи и ако човек знае това, макар и на теория, може да погледне очите на едно момче от снимка и само по тях да разпознае възрастния човек, в който то се е превърнало. Куин си имаше своите съмнения по въпроса, но нищо друго не му оставаше, освен да вярва, тъй като това бе единственият му мост към настоящето. И този път обаче лицето на Стилман остана напълно непроницаемо за него.

Влакът спря на гарата и Куин почувства как свирката прониза тялото му: трескава, паническа сирена, която запищя в такт с пулса му и така пришпори кръвообращението, че ушите му заглъхнаха. В главата му нахлу гласът на Питър Стилман — бараж от несвързани думи, които болезнено рикошираха в стените на черепа му. Каза си, че трябва да се успокои. Но това не помогна. Тази превъзбуда се оказа неочаквана и за самия него.

Влакът беше препълнен и не след дълго пътниците заляха перона. Вървяха срещу него и скоро се превърнаха в тълпа. Куин нервно плесна червената тетрадка в дясното си бедро, повдигна се на пръсти и огледа навалицата. Хората го притискаха отвсякъде. Мъже и жени, деца и старци, младежи и бебета, богаташи и бедняци, чернокожи мъже и бели жени, бели мъже и чернокожи жени, ориенталци и араби, мъже, облечени в кафяво и сиво, синьо и зелено, жени, облечени в червено и бяло, жълто и розово, деца с гуменки, деца с обувки, деца с мокасини, тлъсти и кльощави, високи и ниски, всеки различен от другите, всеки неповторим сам за себе си. Куин напрегнато ги наблюдаваше, замръзнал на място, сякаш цялото му същество бе заложник на очите му. При появата на всеки възрастен човек изтръпваше. Идваха и отминаваха твърде бързо, за да изпита разочарование, но във всяко възрастно лице като че ли откриваше частица от онова, което би трябвало да бъде истинският Стилман, и с всяко ново лице все по-щателно пресяваше очакванията си, сякаш натрупването на старчески фигури идваше да извести предстоящата поява на самия Стилман. За миг Куин си помисли: „Ето, това е то детективската работа.“ Но само толкоз, повече не се вдълбочи. Само гледаше. Щръкнал сред движещата се тълпа, той стоеше и наблюдаваше.

Половината от пътниците вече се бяха източили, когато Куин зърна Стилман. Приликата със снимката бе безспорна. Не, не беше оплешивял, както допускаше Куин. Косата му — бяла и несресана, стърчеше на кичури в различни посоки. Беше висок, слаб, несъмнено над шейсетте, леко прегърбен. Изглеждаше облечен съвсем неподходящо за сезона с дълго и овехтяло кафяво палто. Леко провлачваше крака. Изразът на лицето му беше спокоен, нещо средно между замаяност и замисленост. Не поглеждаше наоколо, пък и наоколо никой не се интересуваше от него. Носеше само един куфар — смачкан на вид, но от качествена кожа, с ремък, който изцяло го опасваше. Докато крачеше по перона, на два пъти остави куфара на земята, за да си почине. Изглежда, лесно се изморяваше и повлечен от тълпата, като че ли се колебаеше дали да следва хода й или да остави другите да го задминат.

Куин се отдръпна няколко крачки назад и зае позиция, от която лесно можеше да тръгне наляво или надясно, в зависимост от ситуацията. В същото време предпочиташе да стои далеч от Стилман, за да не би той да усети, че го следят.

Стилман стигна портала на гарата и пак сложи куфара на земята, за да си почине. В този миг Куин си позволи да вдигне очи от него, за да огледа тълпата още веднъж. Искаше да бъде сигурен, че не се е припознал и че наоколо други Стилмановци няма. Но това, което видя, го изуми. Точно зад Стилман, на няколко инча зад дясното му рамо, един човек спря, извади запалка от джоба си и запали цигара. Лицето му беше съвършено копие на Стилмановото. За миг Куин помисли, че само така му се струва, че това е някакъв ореол от електромагнитни излъчвания, идващи от тялото на Стилман. Но не, това си беше друг Стилман, който се движеше, дишаше, мигаше; действията му бяха съвършено независими от тези на първия Стилман. Вторият Стилман имаше вид на заможен човек. Носеше скъп син костюм; обувките му блестяха; бялата му коса беше добре пригладена; държеше се отракано, като типичен светски мъж. И той имаше само един куфар — черен, елегантен, голям колкото на другия Стилман.

Куин се вкамени. Каквото и да предприемеше в този миг, би сбъркал. Какъвто и избор да направеше, а той трябваше да направи избор, той би бил случаен, произволен и несигурността щеше да го преследва докрай. Тогава и двамата Стилмановци тръгнаха, всеки по своя си път. Първият зави надясно, вторият — наляво. Куин си пожела да има тяло на амеба, искаше да се разкъса на две и да хукне едновременно в две посоки. „Направи нещо!“, каза си той, „Направи нещо още сега, идиот такъв!“

Без да знае защо, тръгна наляво подир втория Стилман. След десетина крачки спря. Нещо му подсказа, че ще съжалява за това си решение. Движеше го омразата, искаше да накаже втория Стилман за това, че го е объркал. Обърна се и видя, че първият Стилман бавно се тътри в противоположната посока. Изведнъж разбра, че това е неговият човек. Това опърпано същество, така сломено и отчуждено от заобикалящия го свят — това бе неговият луд Стилман, не ще и съмнение. Куин си пое дълбоко дъх, изпусна го през треперещите си гърди и отново вдиша. Как да разбере със сигурност? Нямаше начин. Спусна се след първия Стилман и забави ход в такт със старческите крачки. Проследи го до метрото.

Вече беше седем часът и уличните тълпи оредяваха. Въпреки че вървеше като в мъгла, Стилман очевидно знаеше точно накъде отива. Професорът уверено заслиза по стълбите на метрото, плати си билета и спокойно зачака мотрисата към площад „Таймс“. Куин вече не се тревожеше, че ще го забележи. Никога не бе срещал толкова умислен човек. Дори да застанеше пред него, Стилман едва ли щеше да му обърне внимание.

Слязоха от мотрисата, прекосиха влажните коридори в станцията на Четирийсет и втора улица, пак надолу по един ред стъпала, и след седем-осем минути се качиха на Бродуейския експрес. След две дълги спирки бяха на Деветдесет и шеста улица. Бавно се заизкачваха по стълбите. Стилман на няколко пъти спря да си поеме дъх, след което излязоха на улицата и потънаха в черната като мастило нощ. Без да се колебае и без да спира, Стилман тръгна по Бродуей. В един момент на Куин дори му хрумна зловещата мисъл, че Стилман може да се е запътил към собствената си къща на Сто и седма улица. Но преди още паниката да го обземе, Стилман спря на ъгъла на Деветдесет и девета улица, изчака светофара и мина на отсрещния тротоар на Бродуей. Половин пресечка по-надолу се намираше евтин, долнопробен пансион за закъсали бедняци. Наричаше се хотел „Хармония“. Куин бе минавал много пъти оттам и добре познаваше пияниците и скитниците, които се навъртаха наоколо. Учуди се, като видя, че Стилман отваря вратата и влиза. Смяташе, че старецът ще потърси по-приличен приют. Куин надникна през стъклената врата и видя, че професорът попълва името си в книгата за регистрация, после той вдигна багажа си и изчезна в асансьора. Очевидно щеше да отседне тук.

Куин остана пред вратата още два часа, крачейки напред-назад, защото смяташе, че Стилман ще излезе да вечеря в някое от околните заведения. Но старецът не се появи и най-накрая Куин реши, че си е легнал да спи. Обади се на Вирджиния Стилман от един телефон на ъгъла и подробно й разказа какво се е случило, после пое към дома си на Сто и седма улица.

На другата сутрин, както и през много още сутрини, които тепърва щяха да последват, Куин се настани на една пейка по средата на пешеходното островче сред трафика на Бродуей и Деветдесет и девета улица. Винаги пристигаше рано, винаги преди седем, сядаше с чаша кафе и кифла с масло, разстилаше вестника върху скута си и забождаше очи в стъклената врата на хотела. Стилман се показваше към осем, загърнат в дългото си кафяво палто, с голяма старомодна платнена торба. В продължение на цели две седмици маршрутът му не се промени. Старецът обикаляше улиците на квартала, вървеше бавно, едва-едва, спираше, пак тръгваше, пак спираше, сякаш всяка крачка трябваше да се претегли и отмери, преди да заеме мястото си сред общия сбор на останалите крачки. Това ужасно затрудняваше Куин. Той обичаше да ходи бързо и цялото това спиране, тръгване и туткане взе да го изнервя. Чувстваше се напълно разцентрован. Като заек, подгонил костенурка. Непрекъснато си повтаряше да не бърза.

А това, което Стилман вършеше по време на разходките си, остана пълна загадка за Куин. Той, разбира се, добре виждаше какво става и най-съвестно го отбелязваше в червената си тетрадка, но смисълът на тези действия продължаваше да му убягва. Стилман като че никога не знаеше къде отива, нито къде се намира. Все пак, като по предварително начертан план, той неизменно се въртеше в един и същ периметър, ограничен на север от Сто и десета улица, на юг — от Седемдесет и втора улица, на запад — от Ривърсайд парк и на изток — от Амстердам авеню. Колкото и да криволичеше, а пътят му всеки ден минаваше през различни места, Стилман нито веднъж не излезе от границите на въпросния периметър. Куин беше направо смаян от тази прецизност, защото във всяко друго отношение действията му изглеждаха безцелни.

Докато вървеше, Стилман никога не вдигаше поглед. Очите му бяха забодени в тротоара, като че ли търсеше изгубен предмет. От време на време се навеждаше, вдигаше нещо от земята, оглеждаше го внимателно и дълго го прехвърляше от ръка в ръка. Приличаше на археолог, попаднал на глинени съдове от праисторическата епоха. Понякога, след като огледаше предмета, Стилман го хвърляше обратно на земята. Но по-често отваряше торбата и внимателно го поставяше вътре. След това изваждаше от джоба на палтото си една червена тетрадка — като тази на Куин, но по-малка — и около минута-две усърдно записваше нещо в нея. Щом приключеше тази операция, пъхваше тетрадката в джоба си, грабваше торбата и продължаваше.

Според Куин предметите, които събираше Стилман, бяха без стойност. Направо боклуци — счупени, изхвърлени, ненужни вещи. Сред тях Куин бе забелязал един сгъваем чадър без плат, откъснатата глава на гумена кукла, една черна ръкавица, долната част на изгоряла електрическа крушка, прогизнали списания, смачкани вестници, скъсана снимка, части от механични играчки и всякакви джунджурии с неизвестен произход. Самият факт, че Стилман подхождаше така сериозно към събирането на тези отпадъци, силно възбуди любопитството на Куин, но за съжаление той не можеше да направи нищо друго, освен да зяпа глупашки и старателно да записва всичко в червената си тетрадка. Беше му приятно, че и Стилман има същата червена тетрадка. Тя като че ли представляваше някаква тайна връзка помежду им. Куин подозираше, че тетрадката на Стилман съдържа отговори на въпросите, които се трупаха в ума му и го измъчваха, затова взе да крои план как да я открадне. Но за такава драстична стъпка беше още рано.

По време на разходките си Стилман не правеше нищо друго, освен да събира отпадъци от земята. Понякога се отбиваше в заведение да хапне. Понякога се блъсваше в непознат и набързо измънкваше сконфузеното си „простете“. Веднъж, докато пресичаше улицата, за малко да го блъсне кола. Стилман не разговаряше с никого, не влизаше в магазини, не се усмихваше. Не беше нито щастлив, нито нещастен. На два пъти, когато отпадъчният му улов бе натежал твърде много, се прибра в хотела си още по пладне, но отново излезе след няколко минути с празна торба. Почти всеки ден прекарваше по няколко часа в Ривърсайд парк, като методично преброждаше всички асфалтови пътеки или претърсваше всички храсти. Зеленината на парка не успяваше да укроти колекционерската му страст. Камъни, листа и клончета бързо изпълваха торбата му. Един път дори взе в ръцете си и сухо кучешко изпражнение, подуши го внимателно и го прибра. Стилман често си почиваше в парка. Следобед сядаше на някоя пейка и дълго съзерцаваше Хъдсън. Веднъж, когато беше много топло, Куин го видя, че се е проснал на тревата и спи. Привечер отиваше да хапне в закусвалнята „Аполо“, на ъгъла на Деветдесет и седма улица и Бродуей, след което се прибираше в хотела си. Не направи нито един опит да се свърже със сина си. Това бе потвърдено и от Вирджиния Стилман, на която Куин се обаждаше всяка вечер.

Започна да го обзема апатия. Полека-лека Куин изгуби първоначалния си ентусиазъм и все по-често взе да се пита дали не си прахосва времето с тази безсмислица. Разбира се, съществуваше и възможността Стилман да изчаква най-благоприятния момент, като междувременно се опитва да приспи вниманието на света, преди да нанесе своя удар. Но тогава той би трябвало да знае, че го следят, а според Куин това не изглеждаше много вероятно. Засега той добре се справяше с работата си, спазваше прилична дистанция, използваше уличните тълпи за прикритие, гледаше да не привлича вниманието върху себе си, но и в криеницата не се престараваше. От друга страна, нищо чудно Стилман поначало да е очаквал, че ще бъде следен — дори може да го е знаел предварително, — и затова да не се интересува кой точно го следи. Защото, ако със сигурност е решил, че ще го следят, има ли значение кой ще го прави? Всеки разкрит наблюдател може да бъде сменен с друг.

Тази версия успокои Куин и той реши да повярва в нея, въпреки че нямаше никакви основания за това. Стилман или е наясно какво върши той, или не е. Ако не е, значи Куин си губи времето. А колко по-хубаво е да вярваш, че действията ти водят към дадена цел. Значи по-добре е Стилман да знае и Куин реши да приеме, че това е така, поне за момента.

Оставаше обаче един проблем: с какво да занимава мисълта си, докато следи стареца? Куин обичаше да скита. Разходките му из града го бяха научили да разбира връзката между вътрешния и външния свят. Използваше безцелното движение като средство за връщане назад, а в най-добрите си дни успяваше да покори всичко външно и по този начин да узурпира върховната власт над вътрешния мир. Като се потапяше във външния свят, като сам удавяше себе си в него, той успяваше да овладее, макар и в минимална степен, пристъпите си на отчаяние. За него скитането бе нещо като забрава. Но следенето на Стилман не беше скитане. Стилман можеше да се скита, да се тътри от място на място като слепец, но на тази привилегия Куин нямаше право да се радва. Защото трябваше да внимава какво върши, дори и то да не беше кой знае какво. Често мислите му се зарейваха нанякъде и стъпките му бързо влизаха в техния ритъм. Това пък означаваше, че така залисан, можеше неволно да ускори крачка и да се блъсне в Стилман. За да се предпази от подобно неблагополучие, беше измислил няколко начина за намаляване на скоростта си. Първият бе да си повтаря, че вече не е Даниъл Куин, а Пол Остър и с всяка измината крачка да се опитва да се намести по-удобно в ограниченията на тази трансформация. За него Остър беше само едно име, обвивка без съдържание. Да бъдеш Остър означаваше да си човек без интериор, човек без мисли. А щом липсват мисли, щом не бива да черпи от собствения си вътрешен живот, тогава значи няма къде да се оттегли. Бидейки Остър, той не можеше да извика в съзнанието си никакви спомени, страхове, мечти или радости, защото всички те щяха да кънтят глухо и празно, щом главният им герой е някакъв си Остър. Следователно, трябваше да си остане на собствена територия и да търси опора във външния свят. Да не сваля очи от Стилман — това не бе само начин да се откъсне от собствените си мисли, а единствената мисъл, която можеше да си позволи.

В продължение на ден-два тактиката му се радваше на умерен успех, но в крайна сметка и Остър се скапа от тази монотонност. Куин разбра, че трябва да измисли нещо друго, което да го занимава, някаква задачка, която да му прави компания, докато си гледа работата. Най-накрая спасението дойде от червената тетрадка. Вместо да вписва по една-две случайно хрумнали му бележки, както бе правил през първите няколко дни, той реши да си води най-подробни записки. С помощта на писалката, закупена от глухонемия, той най-усърдно се зае с новата си задача. Описваше не само жестовете на Стилман, но и всеки предмет, който прибираше или изхвърляше от торбата си, заедно с точния час. Освен това взе най-педантично да си отбелязва маршрута на всички лъкатушеници по пътя на Стилман: всяка улица, по която минава, всеки ъгъл, зад който завива, и всяко място, на което спира да почине. По този начин не само си намери занимание, но и забави хода си. Сега вече не съществуваше опасност неволно да настигне Стилман. По-скоро трябваше да внимава да не го изгуби от погледа си, защото ходенето и писането се оказаха трудно съвместими дейности. Куин бе прекарал последните пет години от живота си ту в едното, ту в другото и сега съчетаването им го поизпоти. В началото допускаше доста грешки. Оказа се, че е много трудно да пишеш, без да гледаш листа, и той често откриваше, че е изписал два или три реда един върху друг, от което се е получило напълно неразбираем палимпсест. Но за да погледне страницата, би трябвало да спре, а спре ли, можеше да изгуби Стилман. След време реши, че всичко е въпрос на позиция. Първо опита да държи тетрадката пред себе си под ъгъл от четирийсет и пет градуса, но видя, че лявата му китка се уморява много бързо. После опита да държи тетрадката съвсем пред лицето си, като току надничаше над горния й край, за да не изпусне Стилман, но и тази позиция се оказа непрактична. Най-сетне опита да подпре тетрадката на дясната си ръка под лакътя, а с лявата да пише, но така не само че изкривяваше буквите, но и не можеше да пише в дъното на листа. Накрая реши да подпира тетрадката си върху лявото бедро, подобно на художник, който държи палитра. Така беше по-добре. Носенето не му причиняваше напрежение на мускулите, а и дясната му ръка беше свободна да държи писалката. Въпреки че и този метод си имаше своите недостатъци, все пак представляваше най-удобното разрешение на въпроса. Така Куин можеше да отделя еднакво внимание на Стилман и на писането, да поглежда ту нагоре, ту надолу, като едновременно съзерцаваше обекта и го описваше. В тази поза — стиснал писалката на глухонемия в дясната си ръка, подпрял червената тетрадка на лявото си бедро, Куин продължи да следи Стилман още цели девет дни.

Нощните му разговори с Вирджиния Стилман бяха кратки. Въпреки че споменът за целувката все още го пареше, други романтични намеци не последваха. Отначало Куин очакваше, че нещо ще се случи. След толкова обещаващо начало той беше почти сигурен, че рано или късно мисис Стилман ще се озове в обятията му. Но неговата работодателка се скри зад маската на заетостта и нито веднъж не намекна за онзи момент на открита страст. Вероятно Куин се бе объркал в надеждите си, вземайки се по погрешка за Макс Уърк, човек, който никога не пропуска да се възползва от подобни ситуации. Или просто Куин започваше да чувства по-остро самотата си. Отдавна до него не бе лежало топло тяло. А истината бе, че от мига, в който я зърна, Куин бе пожелал Вирджиния Стилман — много преди да се стигне до целувката. И въпреки настоящото й безразличие той продължаваше да си я представя гола. Похотливи картини се нижеха пред празния му взор всяка нощ и макар че вероятността да се превърнат в действителност избледняваше с всеки изминал ден, все пак те бяха едно приятно развлечение. След време, когато бе вече твърде късно, той разбра, че дълбоко в себе си е хранел рицарската надежда да разреши случая така блестящо и светкавично, премахвайки безвъзвратно надвисналата над Питър Стилман опасност, че да спечели благоволението на мисис Стилман задълго. Това, разбира се, се оказа грешка от негова страна. Но не по-лоша от останалите, които направи от началото до края на тази афера.

На тринайсетия ден от началото на случая Куин се прибра вкъщи съвсем оклюмал. Беше отпаднал духом и готов да напусне кораба. Въпреки игричките и историйките, с които се залъгваше, по всичко личеше, че в този случай няма хляб. Стилман беше само един луд старец, напълно забравил сина си. Разбира се, можеше да продължи да го следи, но от това нищо нямаше да излезе. Куин взе телефона и се обади в апартамента на Стилман.

— Зарязвам работата — каза той на Вирджиния Стилман. — От всичко, което видях, смятам, че никаква опасност не грози Питър.

— Той точно това иска да ни накара да мислим — отвърна му тя. — Вие и не подозирате колко е хитър. И колко търпелив.

— Той може и да е търпелив, но аз не съм. Мисля, че само си пилеете парите. А аз времето.

— Сигурен ли сте, че не ви е забелязал? Това би променило изцяло нещата.

— Не бих гарантирал с живота си, но да, сигурен съм.

— Тогава, какво искате да кажете?

— Че няма от какво да се боите. Поне засега. Ако нещо се случи по-нататък, обадете ми се. Ще дотичам при най-малката заплаха.

Последва пауза, после Вирджиния Стилман каза:

— Може и да сте прав.

Втора пауза.

— Бихте ли направили все пак един компромис, за да бъда по-спокойна?

— Зависи какво имате предвид.

— Нищо особено, само да продължите още няколко дни. За да сме абсолютно сигурни.

— При едно условие — отвърна й Куин. — Ако ми разрешите да го следя, както аз си знам. Без ограничения. Искам да говоря с него, да го поразпитам, веднъж завинаги да стигна до дъното на тази история.

— Не е ли рисковано?

— Вие не се грижете за това. Няма да се издам. И през ум няма да му мине кой съм и какво целя.

— И как по-точно ще стане това?

— То си е моя работа. Знам различни начини. Вие трябва само да ми се доверите.

— Добре тогава, действайте. От опит не боли, нали така?

— Ще се позанимавам още няколко дни, а после пак ще обсъдим положението.

— Мистър Остър?

— Да?

— Много съм ви благодарна. През тези две седмици Питър се чувства много по-добре и причината сте вие. Той непрекъснато говори за вас. Вие сте нещо като… как да кажа… герой в неговите очи.

— А какво съм в очите на мисис Стилман?

— Същото.

— Приятно ми е да го чуя. Може би някой ден тя ще ми разреши да й се отблагодаря.

— Всичко е възможно, мистър Остър. Запомнете това.

— Трябва да съм кръгъл глупак, за да го забравя.

Куин си направи лека вечеря от бъркани яйца и препечен хляб, изпи една бутилка бира, седна на бюрото си и извади червената тетрадка. Беше изписал много страници с неравния си, крив почерк, но все още не бе събрал кураж да ги изчете. Сега обаче, когато краят му се виждаше, реши да хвърли един поглед.

Трудно се разчиташе, особено в началото. А когато успееше да дешифрира думите, разбираше, че не си е струвало труда. „Насред пресечката вдига от земята молив. Гледа го, колебае се, мушва го в торбата… Купува си сандвич от… Сяда на пейка в парка и чете червената си тетрадка.“ Тези изречения му се струваха съвършено безполезни.

Но всичко бе въпрос на метод. Ако целта беше да разбере Стилман, да го опознае до такава степен, че да предвижда действията му, можеше да се каже, че напълно се е провалил. Беше започнал с ограничено количество факти: средата и професията на Стилман, затварянето на сина му, арестуването и влизането му в болница, един странен научен труд, написан, както се предполага, докато е бил все още с ума си, и преди всичко убедеността на Вирджиния Стилман, че сега ще се опита да навреди на сина си. Но фактите от миналото, изглежда, имаха малко общо с фактите от настоящето. Куин бе силно обезверен. Винаги бе смятал, че ключът към резултатната детективска работа е прецизното наблюдение на детайлите. Колкото по-прецизно, толкова по-добри резултати. Смисълът на тази постановка е, че човешкото поведение подлежи на тълкуване, че зад фасадата от необясними на пръв поглед жестове, тикове или безмълвие съществува последователност, порядък, мотивация. Куин се помъчи да осмисли тези повърхностни особености, но това не му помогна. Стилман продължаваше да бъде толкова непонятен за него, колкото и в първия ден на следенето. Известно време Куин бе живял живота на Стилман, бе крачил заедно с него, съзерцавал заедно с него и въпреки това единственото нещо, което усещаше, бе неговата непроницаемост. Вместо дистанцията помежду им да се скъси, старецът все повече му се изплъзваше, дори и когато стоеше пред очите му.

Без сам да разбира защо, Куин разлисти червената си тетрадка на нова страница и начерта малка карта на района, в който се подвизаваше Стилман.

После внимателно изчете записките си и с върха на писалката взе да очертава движението на Стилман през първия ден, в който бе започнал да си води дневник. Резултатът бе следният:

Куин остана удивен от точността, с която Стилман бе следвал периферията на района, като нито веднъж не бе влязъл навътре. Чертежът приличаше на карта на въображаем щат от Средния запад. С изключение на единайсетте пресечки по Бродуей в самото начало и серията завъртулки, които представляваха лъкатушениците на Стилман из Ривърсайд парк, картината напомняше правоъгълник. От друга страна, като се има предвид леко извиващата посока на нюйоркските улици, картината можеше да се възприеме и като нула или буквата „О“.

Куин премина на следващия ден, за да види какво ще се получи. Резултатът беше твърде различен.

Новата рисунка приличаше на птица, може би граблива, с разтворени криле, която спокойно кръжи във въздуха. В миг това тълкуване му се стори малко преувеличено. Тогава птицата изчезна и на нейно място останаха само две абстрактни форми, свързани с миниатюрен мост, който Стилман бе очертал, пресичайки Осемдесет и трета улица. Куин спря и се замисли какво всъщност върши. Занимава се с драскулки, безделничи или се опитва да открие нещо? Никакъв отговор не би го задоволил. Ако чисто и просто се опитваше да убие времето, защо бе избрал толкова мъчителен начин? Или объркването е парализирало мисълта му? От друга страна, ако не ставаше въпрос за чисто забавление, тогава за какво? Като че ли търсеше да открие някакъв знак. Следваше хаотичните движения на Стилман с надеждата да му подскажат обединителния аргумент на тяхната състоятелност. А това означаваше само едно нещо: той продължаваше да не вярва, че действията на Стилман са произволни. Искаше да види смисъла в тях, колкото и да е смътен. Но това, само по себе си, бе неприемливо, защото на свой ред означаваше, че Куин отрича фактите, което, и той добре го знаеше, беше най-лошото нещо за един детектив.

Въпреки всичко продължи с експеримента. Не беше късно, нямаше още единайсет, пък и какво друго да прави? Третата карта, която се получи, имаше доста прилики с другите две.

Вече нямаше никакво съмнение какво излиза. Ако пренебрегнеше заврънкулките вътре в парка, бе съвсем ясно, че се получава буквата „Е“. Ако приемем, че първата рисунка е представлявала буквата „О“, тогава съвсем естествено бе да оприличим разперените птичи крила от втората рисунка на буквата „W“. Разбира се, буквите O-W-E образуваха една дума, но Куин не искаше да избързва със заключенията. Беше започнал дневника си чак на петия ден от разходките на Стилман и първите четири букви му се губеха. Изведнъж съжали, че не бе започнал по-рано, още повече че сега мистерията на тези първи четири дни щеше да остане докрай неразгадана. Реши да компенсира загубата, като се втурне напред. Може би като стигне до края, интуитивно ще налучка началото.

Контурите на рисунката от следващия ден образуваха буквата „R“. Подобно на предишните, и тази карта бе претрупана с криволици и украшения вътре в парка. Мъчейки се да бъде обективен, докато чертае, Куин се опита да не мисли за букви и азбуки. Сам признаваше, че още нищо не е сигурно. Всичко това можеше съвсем лесно да се окаже пълна безсмислица. Все едно да гледаш на какво приличат облаците, както бе правил като малко момче. И все пак съвпадението с буквите бе поразяващо. Ако само една от рисунките, или, да речем, две, бяха приличали на букви, той щеше да махне с ръка и да каже, че е случайно, но четири поредни — това бе вече твърде много.

Рисунката от следващия ден приличаше на килнато на една страна „О“, на геврек, който е отхапан от едната страна, а от другата му стърчат три-четири драскулки. След това идваше едно добре оформено „F“ с обичайните завъртулки в стил рококо от едната страна. Следваше „В“, което наподобяваше два кашона, небрежно стоварени един върху друг, със смачкани ъгли. После едно разлюляно „А“, което приличаше на бояджийска стълба. И накрая още едно „В“, едва запазило равновесие, подпряно на една-единствена точка, което изглеждаше като обърната наопаки пирамида.

Тогава Куин изписа буквите една след друга: OWEROFBAB. След като си игра с тях четвърт час, като ги преместваше, разместваше и пренареждаше, той отново се върна на първоначалната им подредба, но този път ги раздалечи:

OWER OF BAB. Разкритието бе толкова неочаквано, че за малко не припадна. Като си даде сметка, че е изпуснал първите четири дни и че Стилман все още не е приключил с разходките си, отговорът беше от ясен по-ясен: THE TOWER OF BABEL.5

Куин веднага се сети за последните страници на „А. Гордън Пим“6 и откриването на странните йероглифи по вътрешната стена на пропастта — буквите, изписани в самата земя, като че ли се опитват да кажат нещо, което повече никой не може да разбере. Но като се замисли още малко, сравнението му се стори неудачно. Защото всъщност Стилман не бе оставил своето послание никъде. Наистина, той бе създал буквите чрез хода на собствените си стъпки, но те не бяха изписани никъде. Това по-скоро бе като да изрисуваш картина във въздуха с пръста си. Образът изчезва още докато го рисуваш. Няма резултат, няма следа от това, което си направил.

И все пак рисунките съществуваха — не по улиците, където бяха създадени, а в червената тетрадка на Куин. Почуди се дали Стилман не бе стоял всяка вечер в стаята да чертае маршрута си за следващия ден, или пък е импровизирал на място. Никога нямаше да разбере. Почуди се още каква цел може да преследва Стилман. Дали просто си пишеше бележки, предназначени за самия него, или изпращаше послания до други? Най-малкото, каза си Куин, това означава, че Стилман не е забравил Хенри Дарк.

Не искаше да се паникьосва. В желанието си да се стегне, реши да си представи развитието на нещата във възможно най-неблагоприятната светлина. Като си даде сметка за най-лошото, може би то няма да му се стори чак толкова лошо. Затова разчлени нещата по следния начин: Първо: Стилман наистина крои нещо срещу Питър. Отговор: ако не кроеше, нещата нямаше да имат смисъл. Второ: Стилман е знаел, че ще бъде държан под наблюдение, знаел е, че движенията му ще се следят и записват, знаел е, че посланието му ще бъде разчетено. Отговор: това не променя същността на въпроса, а именно че Питър има нужда от закрила. Трето: Стилман е далеч по-опасен, отколкото бе смятан доскоро. Отговор: това обаче не означава, че ще успее да се изплъзне.

Това му помогна до известна степен, но буквите продължаваха да го ужасяват. Всичко беше толкова неясно, така дяволски прикрито в увъртания и заобикалки, че той отказваше да го приеме. После, като че ли по заповед, дойдоха съмненията и изпълниха ума му с напевни подигравателни гласове, които го уверяваха, че само си въобразява; че буквите съвсем не са букви, че ги е видял само защото е искал да ги види, че рисунките са просто едно налудничаво и смешно хрумване, че Стилман няма нищо общо с тази работа, че тя е чиста случайност, клопка, която е приготвил за самия себе си.

Легна си, спа известно време на пресекулки, стана, седна на бюрото си и писа нещо около половин час в червената тетрадка, после пак си легна. Последната му мисъл на заспиване бе, че има още два дни, преди Стилман да довърши своето послание. Оставаха последните две букви — „Е“ и „L“. Умът му се зарея из селенията на частиците — едно място от безименни предмети и безпредметни имена. После, докато продължаваше да се бори с обзелото го вцепенение, той си каза, че EL е староеврейската дума за Бог.

В съня си, който по-късно забрави, изведнъж се намери на градското бунище, което познаваше от своето детство. Ровеше се в планина от боклуци.

Първата среща със Стилман се състоя в Ривърсайд парк. Беше съботен следобед, време за разходки с колела, кучета и деца. Стилман седеше сам на една пейка и гледаше в празното пространство, а малката червена тетрадка лежеше в скута му. Навред струеше обилна светлина, която като че ли се излъчваше от всичко наоколо, а ветрецът разклащаше клоните на дърветата със страстно шумолене и равномерно подухваше на приливи и отливи с монотонността на морски вълни.

Куин бе планирал ходовете си внимателно. Като се престори, че не забелязва Стилман, той седна на пейката до него, скръсти ръце на гърдите си и впери взор в същата посока, в която гледаше и старецът. И двамата мълчаха. По-късно Куин прецени, че това е продължило петнайсет или двайсет минути. После, съвсем ненадейно, той обърна глава към стареца, погледна го в упор и нарочно не свали очите си от покрития му с бръчки профил. Куин концентрира цялата си воля в очите, сякаш искаше да прогори дупка в черепа на Стилман. Това втренчено зяпане продължи цели пет минути.

Най-накрая Стилман се извърна към него. Проговори с неочаквано нежен тенор.

— Съжалявам, но не мога да разговарям с вас.

— Нищо не съм казал — отвърна му Куин.

— Така е — продължи Стилман. — Но трябва да разберете, че аз нямам навика да говоря с непознати.

— Ала аз нищо не съм ви казал — повтори Куин.

— Да, добре ви чух, но не искате ли да знаете защо?

— Мисля, че не.

— Добре казано. Виждам, че сте разумен мъж.

Куин сви рамене. Страхуваше се да му отговори.

Цялото му същество излъчваше безразличие.

Стилман се усмихна лъчезарно, наведе се към Куин и съзаклятнически му довери:

— Мисля, че ще се спогодим.

— Ще видим — отвърна му Куин след дълга пауза.

Стилман се изсмя — отривисто, гръмогласно „ха-ха“ — и продължи.

— Не че мразя непознатите per se7. Просто предпочитам да не говоря с хора, които нямат навика да се представят. За да започна, трябва да знам името.

— Но щом човек каже името си, той престава да бъде непознат.

— Точно така. Затова никога не говоря с непознати.

Куин очакваше подобна ситуация и си беше подготвил отговор. Нямаше да се остави да го спипат. Тъй като технически погледнато, той беше Пол Остър, това бе името, което трябваше да пази. Всичко друго, дори и самата истина, би било измислица, маска, зад която да се скрие и остане в безопасност.

— В такъв случай — рече той — за мен е удоволствие да ви се представя. Казвам се Куин.

— А! — отвърна Стилман замислено и поклати глава. — Куин.

— Да, Куин. К-у-и-н.

— Да, да, разбрах. Куин. Хм. Да. Колко интересно. Куин. Много благозвучна дума. Римува се със сплин, нали?

— Точно така.

— И с клин, ако не греша.

— Не грешите.

— Завършва с едно „н“, нали?

— Да.

— Х-м. Много интересно. Какви възможности само крие в себе си тази дума, това Куин, тази… квинтесенция… на есенцията. Х-м. Римува се с мим, да не говорим за грим. Х-м. Много интересно. И още с мним, синоним, антоним, скрин, син, пелин, серафим. Виж ти, виж ти. Римува се дори и с желатин. Х-м. Много, много интересно. Мистър Куин, вашето име ужасно ми допада. Веднъж изречено, то може да полети едновременно в толкова много посоки.

— Така е. Забелязал съм.

— Повечето хора не обръщат никакво внимание на тези неща. Гледат на думите като на камъни, като на безжизнени и неподвижни предмети, като на непроменими монади.

— Камъните се променят. Вятърът и водата ги рушат, разяждат ги. Ерозират. Освен това те се чупят. Могат да се превърнат в отломъци, чакъл, прах.

— Точно така. Вижда се, че сте разумен мъж, мистър Куин. Да знаете само колко неразбран съм аз. Работата ми пострада заради това всеобщо неразбиране. Ужасно пострада.

— Вашата работа ли?

— Да, моята работа. Моите проекти, моите изследвания, моите експерименти.

— Така ли?

— Да, но въпреки всички несполуки не съм се отказал. Ето, сега например се занимавам с едно от най-важните неща, с които някога съм се захващал. Ако всичко върви добре, сигурно ще се окаже, че в ръцете си държа ключа към серия от изключителни открития.

— Ключ ли?

— Да, ключ. Това е нещо, което отваря заключени врати.

— А-ха.

— Разбира се, засега само събирам данни, събирам доказателства, така да се каже. После ще трябва да подредя и осмисля събраната информация. Работата е много отговорна и много изтощителна, особено за мъж на моята възраст.

— Вярвам ви.

— Да, така е. Толкова неща трябва да се свършат, а времето не стига. Всяка сутрин ставам призори. Излизам, независимо дали пече или вали, трябва да бъда навън, в движение, винаги на крак, от място на място. Уверявам ви, това ме изхабява.

— Но, изглежда, си струва.

— Всичко си струва, щом е в името на истината. Никоя жертва не е голяма за такова нещо.

— Наистина ли?

— Виждате ли, никой все още не е успял да разбере онова, което съм проумял аз. Аз съм първият. Единственият. Това е голямо бреме, голяма отговорност.

— Все едно сте понесли света върху плещите си.

— Да, може и така да се каже. Светът, или по-скоро каквото е останало от него.

— О, не мислех, че нещата са чак толкова зле.

— Зле са. Дори още по-зле.

— Ами?

— Виждате ли, сър, светът е целият на парчета. И аз трябва отново да го сглобя.

— Това не е шега работа.

— Добре го съзнавам. Засега търся принципа. Това е напълно във възможностите на един човек. Ако успея да положа основите, останалото и други могат да свършат. Основата — това е всичко, теоретичната първа стъпка. За съжаление, в тази работа друг не може да ме замести.

— Напреднали ли сте много?

— Страшно много. Всъщност, убеден съм, че се намирам на прага на голям пробив.

— Радвам се да го чуя.

— Да, утешително е. И всичко това благодарение на моя ум, на кристалната бистрота на моя ум.

— Не се съмнявам.

— Виждате ли, разбрах, че трябва да се самоогранича. Да работя върху малка площ, за да постигна убедителни резултати.

— Условието на условията, така да се каже.

— Точно така. Принципът на принципите, методът на действие. Разбирате ли, сър, светът е на парчета. Не само сме изгубили своята целенасоченост, но и езика, с който да я изразим. Несъмнено съществуват и духовни неща, но те имат своите съответствия в материалния свят. Моето гениално хрумване се състоеше в това, да се огранича във физическия свят, в непосредственото и осезаемото. Мотивите ми са извисени, но работата ми е в света на всекидневието. И затова толкова често оставам неразбран. Както и да е. Вече се научих да не обръщам внимание на тези неща.

— Това е най-добрият отговор.

— Това е единственият отговор. Единственият за човек с моето положение. Виждате ли, в момента аз създавам нов език. Човек, нагърбил се с подобна мисия, няма време за глупостта на другите. Във всеки случай тя е част от болестта, която се опитвам да излекувам.

— Нов език ли казахте?

— Да. Език, с който най-накрая да кажем онова, което имаме да казваме. Защото думите ни вече не съответстват на света. Когато светът е бил цял, знаели сме, че можем да го изразим с думи. Но полека-лека всичко се е разпаднало, разбило, срутило в хаоса. А думите ни — същите. Не са се приспособили към новата действителност. И затова всеки път, когато се опитваме да кажем какво виждаме, говорим лъжливо и изкривяваме онова, което искаме да назовем. Бъркотията е пълна. Но думите, както сам разбирате, подлежат на промяна. Проблемът е как да покажем това. Затова сега работя с възможно най-простите средства — толкова прости, че и дете би разбрало какво казвам. Вземете една дума, която се отнася до даден предмет — да кажем, „чадър“. Когато кажа „чадър“, вие веднага си представяте предмета. Нали така — нещо като бастун със сгъваеми метални спици, разположени в горната му част, които образуват арматурата за непромокаемия плат и тази арматура се отваря, когато трябва да ви пази от дъжда. Последната подробност е много важна. Чадърът не е само предмет, а предмет с определена функция — с други думи, изразява волята на човека. Като се замислиш, ще видиш, че всеки предмет прилича на чадъра по това, че изпълнява някаква функция. Моливът е за писане, обувката е за носене, колата е за каране. А сега, ето какъв е моят въпрос. Какво става, когато предметът престане да изпълнява функцията, за която е предназначен? Продължава ли да бъде същият предмет, или се превръща в нещо друго? Като скъсате, или, да речем, махнете плата на един чадър, той остава ли чадър? Отваряте спиците, вдигате го над главата си, излизате на дъжда и целият прогизвате. Тогава възможно ли е да продължим да наричаме този предмет „чадър“? Общо взето, хората точно това правят. В най-добрия случай ще кажат, че чадърът е скъсан. Според мен обаче това е голяма грешка, това е източникът на всички наши неприятности, недоразумения и заблуди. Престане ли да служи за това, за което е предназначен, чадърът престава да бъде чадър. Той може само да прилича на чадър, може някога да е бил чадър, но вече се е превърнал в нещо съвсем различно. Думата обаче си остава същата. Следователно, тя вече не може да изразява нещото, не може да го представлява. Тя става неточна, лъжлива, и вместо да изразява предмета, тя го прикрива. А ако ние не можем да назовем един най-обикновен предмет от всекидневието, нещо, което толкова често държим в ръце, как тогава ще говорим за нещата, които наистина ни засягат. Единственият начин е да вложим смисъла за промяна в самите думи, които използваме, в противен случай сме изгубени.

— А вашата работа?

— Моята работа е много проста. Дойдох в Ню Йорк, защото това е най-изоставеното място, най-запуснатото. Съсипията е навред, безпорядъкът е пълен. Стига само да си отвориш очите, за да го видиш. Съсипани хора, съсипани неща, съсипани мисли. Целият град е бунище — точно това, което ми трябва. Улиците се оказват безкраен извор на материал, неизчерпаем склад с отломки. Всеки ден излизам с торбата си и събирам предмети, които си струва да бъдат изследвани. В момента образците ми наброяват стотици — от леко пропукани до смачкани, от назъбени до натрошени, от смазани до изгнили.

— И какво правите с тези неща?

— Давам им имена.

— Имена ли?

— Измислям нови думи, които да отговарят на нещата.

— О! Сега разбирам. А как ги определяте? Искам да кажа, как разбирате, че сте попаднали на правилната дума?

— Аз никога не греша. Това е особеност на моя гений.

— Бихте ли ми дали един пример?

— Да ви кажа някоя от моите думи ли?

— Да.

— Съжалявам, но това е невъзможно. Това е тайна, нали разбирате. След като публикувам книгата си, ще научите вие, както и останалият свят. Но засега не бива да казвам.

— Поверителна информация.

— Точно така. Строго поверителна.

— Съжалявам.

— Не съжалявайте. Много скоро ще сложа ред в откритията си и тогава ще започнат да се случват велики неща. Това ще бъде най-важното събитие в историята на човечеството.

Втората среща стана малко след девет часа на следващата сутрин. Беше неделя и Стилман излезе от хотела един час по-късно от обичайното време. Извървя две пресечки, стигна до кафенето „Мейфлауър“, където обикновено закусваше, и седна в едно сепаре в задната част на заведението. Куин, който бе станал по-дързък, последва стареца в заведението и се настани в същото сепаре, точно срещу него. В продължение на минута или две Стилман като че ли не забелязваше присъствието му. След това обаче вдигна поглед от менюто и взе разсеяно да разглежда лицето на Куин. Очевидно не разпозна в него човека от предишния ден.

— Познавам ли ви? — попита той.

— Не, не мисля — отвърна му Куин. — Казвам се Хенри Дарк.

— А! — кимна му Стилман. — Ето един човек, който започва с най-важното. Това ми харесва. — Погледна Куин в лицето — този път по-внимателно, но и някак си по-объркано. — Простете — продължи той, — как ви беше името? Спомням си, че ми го казахте преди малко, но като че ли отлетя от акъла ми.

— Хенри Дарк — каза Куин.

— Да. Точно така, сега си го спомних. Хенри Дарк. — Стилман се умълча за миг, после поклати глава. — За съжаление, сър, това не е възможно.

— Защо не?

— Защото Хенри Дарк не съществува.

— Да, но може би аз съм друг Хенри Дарк. Различен от онзи, който не съществува.

— Х-мм. Разбирам. Вярно, че понякога двама души могат да се случат с едно и също име. Тогава, съвсем възможно е да се казвате Хенри Дарк. Но вие не сте онзи Хенри Дарк.

— Някой ваш приятел ли, сър?

Стилман се изсмя като на остроумна шега.

— Не съвсем — отвърна той. — Виждате ли, такъв човек никога не е съществувал. Но аз го измислих. Хенри Дарк е една измислица.

— Така ли? — попита Куин уж недоверчиво.

— Да. Той е герой от една моя стара книга. Писал съм я навремето. Измислица, плод на въображението ми.

— Трудно ми е да повярвам.

— И на другите им беше трудно. До един ги измамих.

— Невероятно. И защо го направихте?

— Как да ви кажа, беше ми необходим. Навремето имах идеи, които бяха доста опасни и противоречиви. Затова исках да ги представя като чужди. Това беше единственият начин да предпазя себе си.

— А как се спряхте на името Хенри Дарк8?

— Името си го бива, нали? Много го харесвам. От една страна, е съвсем прилично, а от друга — доста мистериозно. Точно каквото ми трябваше. Освен това в него има и таен смисъл.

— Алюзия за мрака?

— Не, не това. Прекалено очевидно е. Става въпрос за инициалите ХД. Това бе много важно.

— Защо?

— Опитайте се да отгатнете.

— Едва ли ще успея.

— Опитайте все пак. Давам ви три опита. Ако не успеете, ще ви кажа.

Куин се замисли, искаше добре да се представи.

— ХД — каза той на глас. — Хенри Дейвид? Имам предвид Хенри Дейвид Торо.

— Студено.

— Ако е само ХД, тогава поетесата Хилда Дулитъл.

— Много студено.

— Добре тогава, последен опит. ХД. Х… и Д… Почакайте… Какво ще кажете… Момент… Ами… Да, сетих се. Х — това е плачещият философ Хераклит… а Д — това е смеещият се философ Демокрит. Хераклит и Демокрит… двата полюса на диалектиката.

— Много умно.

— Отгатнах ли?

— Не, разбира се, че не. Но въпреки това отговорът ви е много умен.

— Е, сега поне не можете да кажете, че не съм опитал.

— Не, не мога. Затова ще ви възнаградя с правилния отговор. Именно защото се опитахте. Готов ли сте?

— Готов.

— Инициалите ХД в името Хенри Дарк се отнасят до Хъмпти-Дъмпти.

— Кой?

— Хъмпти-Дъмпти. Сещате ли се? Яйцето.

— Хъмпти-Дъмпти, дето седи на стената, този ли?

— Същият.

— Не ви разбирам.

— Хъмпти-Дъмпти: най-истинското въплъщение на човешкото състояние. Чуйте ме, сър. Какво представлява яйцето? Това е нещо, което все още не се е родило. Парадокс, нали? Защото, как е възможно Хъмпти-Дъмпти да е жив, ако още не се е родил? И все пак той е жив — по този въпрос две мнения няма. Знаем това, защото той умее да говори. И освен всичко друго той е истински философ на езика. „Когато аз употребявам някоя дума — каза презрително Хъмпти-Дъмпти, — тя означава точно това, което аз решавам да означава, ни повече, ни по-малко.“

„Въпросът е — каза Алиса — дали можете да накарате думите да означават толкова различни неща.“ „Въпросът е — отвърна Хъмпти-Дъмпти — да си майстор. Това е всичко.“

— Луис Карол.

— „Алиса в огледалния свят“, глава шеста.

— Интересно.

— Много повече от интересно, сър. Съдбоносно. Слушайте внимателно и може да ви е от полза. В кратката си реч към Алиса Хъмпти-Дъмпти обрисува бъдещето на човешките надежди и подсказва пътя за нашето спасение: да станем майстори на думите, които говорим, да направим така, че езикът да отговаря на нуждите ни. Хъмпти-Дъмпти е пророк, човек на истината, за която светът още не е узрял.

— Човек ли?

— Пардон, грешка на езика. Искам да кажа яйце. Но грешката е поучителна и доказва гледната ми точка. Защото всички хора са яйца, така да се каже. Ние съществуваме, но все още не сме достигнали предопределената ни форма. Ние сме само една възможност, чист потенциал, пример за все още неосъщественото. Защото човек е паднало създание, това го знаем от „Битие“. Хъмпти-Дъмпти също е паднало същество. Той пада от стената и никой не може да го вдигне — нито царят, нито царските хора, нито царските коне. А именно това всички ние трябва да се опитаме да направим. Това е наш дълг като човешки същества: отново да вдигнем яйцето. Защото, сър, всеки един от нас е Хъмпти-Дъмпти. И да помогнем на него, означава да помогнем на себе си.

— Убедителен довод.

— Без пукнатина.

— Без пукнатина в яйцето.

— Точно така.

— И в същото време от него произлиза Хенри Дарк.

— Да, но има и нещо друго. Всъщност още едно яйце.

— Повече от едно?

— За Бога, разбира се. Има милиони, но онова, за което аз говоря, е много известно. То е може би най-прочутото яйце.

— Простете, но аз вече нищо не разбирам.

— Но аз ви говоря за яйцето на Колумб.

— О, да, разбира се.

— Знаете ли историята?

— Че кой не я знае?

— Очарователна е, нали? Когато трябвало да закрепи едно яйце право, той леко го чукнал откъм долния му край, пропукал черупката, колкото да се получи известна плоскост, върху която яйцето да застане право, и махнал ръката си.

— И номерът минал.

— Разбира се. Колумб е бил гений. Търсил е рая, а е открил Новия свят. Още не е късно да го превърнем в рай.

— Така ли мислите?

— Признавам, че досега не всичко е вървяло по мед и масло. Но надежда има. Америка никога не е изгубвала желанието си да открива нови светове. Спомняте ли си какво се случи през 1969?

— Много неща си спомням. Какво имате предвид?

— Хора стъпиха на Луната. Само си помислете за това, любезни сър. Хора стъпиха на Луната!

— Да. Спомням си. Президентът го нарече най-великото събитие след Сътворението.

— И беше прав. Единственото смислено нещо, което някога е казвал. И как мислите, на какво прилича Луната?

— Нямам представа.

— Хайде, хайде, помислете малко.

— О, да, сещам се. Е, приликата не е съвършена, но наистина, в определени фази, особено през ясна нощ, Луната наистина прилича на яйце.

— Да. При това много.

В този миг се появи келнерката и сложи на масата пред Стилман таблата със закуската му. Старецът погледна храната с благодарност. С елегантен жест вдигна ножа с дясната си ръка, чукна черупката на рохкото яйце и рече:

— Както виждате, сър, аз всичко проверявам.

Стилман вече го нямаше. Старецът се бе превърнал в част от града. В точица, запетайка, тухла в безкрайната стена от тухли. Куин можеше всекидневно да кръстосва улиците до края на живота си и пак да не го срещне. Всичко се свеждаше до шанса, един кошмар от числа и вероятности. Липсваха следи, улики, указания.

Куин се върна мислено към началото на случая. Той всъщност беше нает да закриля Питър, а не да следи Стилман. Следенето бе само начин или по-скоро опит да се предотврати онова, което евентуално можеше да се случи. Теоретично, държейки Стилман под око, той се надяваше да разбере какви са намеренията му спрямо Питър. Цели две седмици бе вървял по петите на стареца. И какво научи? Почти нищо. Поведението на Стилман бе твърде мъгляво, за да му послужи като отправна точка.

Съществуваха, разбира се, и крайни мерки, които можеха да се вземат. Например, да предложи на Вирджиния Стилман да се снабди с нерегистриран телефонен номер. Така, поне временно, щеше да се отърве от обезпокоителните обаждания. Ако и това не даде резултат, двамата с Питър можеха да се преместят. Да се махнат от квартала, дори от града. А в най-най-лошия случай можеха да променят самоличността си и да заживеят под чуждо име.

Последната мисъл му припомни нещо важно. Даде си сметка, че до този момент нито веднъж не се бе замислял сериозно, нито бе поставял под съмнение обстоятелствата, свързани с неговото наемане. Всичко стана много набързо и той някак от само себе си прие да замества Пол Остър. Но от мига, в който направи този скок в неизвестността, престана да мисли за самия Остър. Защото, ако този човек наистина е толкова добър детектив, за какъвто го смятаха Стилманови, тогава той може би вече щеше да е постигнал нещо по-съществено по случая. По-добре Куин да си признае. Остър ще му прости и тогава заедно ще спасят Питър Стилман.

Погледна в указателя със служебни телефони, но не откри никаква детективска агенция „Остър“. В указателя с лични телефони обаче попадна на името. Имаше един Пол Остър, който живееше в Манхатън, на улица „Ривърсайд“, недалеч от къщата на Куин. Не се споменаваше за детективска агенция, но това, разбира се, все още не означаваше нищо. Напълно възможно е този Остър да е толкова претрупан с работа, че да няма нужда от реклама. Куин вдигна слушалката с намерението да се обади, но после се спря и премисли. Разговорът бе твърде важен, за да го провежда по телефона. Не искаше да рискува. След като Остър няма кантора, значи работи вкъщи. Куин ще отиде там и ще си поговорят на спокойствие.

Дъждът вече бе спрял и въпреки че небето все още се мръщеше, на запад между облаците се процеждаше тънък сноп слънчева светлина. Докато вървеше по улица „Ривърсайд“, той изведнъж осъзна, че за пръв път от дълго време не следва Стилман. Почувства се, като че ли е загубил част от себе си. В продължение на цели две седмици бе стоял като привързан с невидима нишка за стареца. Каквото правеше Стилман, правеше го и той; където ходеше Стилман, ходеше и той. Тялото му, все още непривикнало с тази нова свобода, извървя първите няколко пресечки със старата си забавена походка, като уморено тътреше крака. Задачата бе приключила, но тялото му още не знаеше това.

Сградата, в която живееше Остър, се намираше по средата на дълга пряка между Сто и шестнайсета и Сто и деветнайсета улица, южно от ривърсайдската църква и гроба на Грант9. Беше добре поддържана, с лъснати брави на вратите и чисти прозорци, излъчваше буржоазно здравомислие, което, поне в момента, допадна на Куин. Апартаментът на Остър се намираше на единайсетия етаж и Куин натисна звънеца, като очакваше някакъв глас да му се обади по домофона. Но вратата изжужа без предварително обаждане, той я отвори, прекоси входното антре и взе асансьора.

Вратата на апартамента му отвори мъж. Висок, чернокос човек около трийсет и пет годишен, с раздърпани дрехи и двудневна брада. В дясната си ръка, между палеца и първите два пръста, държеше отворена автоматична писалка, леко вдигната, готова всеки миг да се плъзне по белия лист. Когато видя непознатия пред себе си, мъжът се озадачи.

— Какво има? — попита той колебливо.

— Очаквахте ли някого? — обади се Куин с възможно най-учтивия си глас.

— Всъщност, да. Жена ми. Затова и отворих входната врата, без да попитам кой е.

— Съжалявам, че ви безпокоя — извини се Куин. — Търся Пол Остър.

— Аз съм Пол Остър — представи се мъжът.

— Може ли да говоря с вас? Много е важно.

— Първо трябва да ми кажете за какво става дума.

— Почти не мога да се позная. — И Куин настойчиво изгледа Остър. — Боя се, че въпросът е доста оплетен. Доста.

— Имате ли име?

— Моля? Да, разбира се. Куин.

— Куин кой?

— Даниъл Куин.

Изглежда, името прозвуча познато на Остър, защото той се умълча, сякаш разсеяно ровеше из паметта си.

— Куин ли? — повтори си той полугласно. — Това име ми е познато отнякъде. — Пак се умълча, като че ли още по-усърдно затърси отговора. — Не сте поет, нали?

— Бях — отвърна му Куин. — Но отдавна не съм писал нищо.

— Преди няколко години издадохте една книжка, нали? Мисля, че се казваше „Несвършена работа“. Тънка книжка със синя корица.

— Да. Точно така.

— Много я харесах. И оттогава все се надявам отново да срещна името ви. Дори по едно време се чудих какво ли е станало с вас.

— Ето на̀, тук съм. Нищо ми няма.

Остър отвори вратата по-широко и покани Куин да влезе. Вътре беше много приятно. Апартаментът имаше странно разположение и няколко дълги коридора, навсякъде се виждаха книги, а по стените — картини от неизвестни нему художници, както и пръснати по пода детски играчки: червено камионче, кафяво мече, зелено космическо чудовище. Остър го заведе във всекидневната, поднесе му стол с протрита тапицерия, покани го да седне, а после отиде в кухнята да донесе по една бира. Върна се с две бутилки, постави ги върху дървена щайга, която служеше за масичка, и седна на канапето срещу Куин.

— За литература ли искахте да говорим? — започна Остър.

— Не — отвърна му Куин. — Де да беше за литература. Всъщност нещо съвсем различно.

— И какво е то?

Куин млъкна, огледа стаята с невиждащ поглед и се опита да обясни.

— Имам чувството, че е станало ужасно недоразумение. Дойдох тук, за да говоря с Пол Остър, частния детектив.

— Частен детектив ли? — изсмя се Остър и този смях изведнъж разби всичко на пух и прах. Куин разбра, че говори глупости. Със същия успех можеше да каже, че търси и Седящия бик.

— Частен детектив — повтори той тихо.

— Страхувам се, че аз не съм същият Пол Остър.

— Но вие сте единственият в телефонния указател.

— Възможно е — отвърна Остър. — Ала не съм детектив.

— Какъв сте тогава? С какво се занимавате?

— Писател съм.

— Писател ли? — Повтори Куин с тон, с който обикновено се изказват съболезнования.

— Съжалявам — отвърна му Остър. — Но така или иначе с това се занимавам.

— Щом е тъй, значи няма никаква надежда. Всичко е било лош сън.

— Не разбирам за какво говорите.

Куин му разказа. Започна от началото и стъпка по стъпка прекоси цялата история. Много се притеснил, откакто Стилман изчезнал през онази сутрин. Обясняваше му многословно, като буквално го заливаше с потоци от думи.

Разказа му и за телефонните обаждания, за това как търсели Пол Остър, за това как по съвсем необясними причини приел да се занимава със случая, как се срещнал с Питър Стилман, как разговарял с Вирджиния Стилман, как изчел книгата на Стилман, как започнал да го следи още от Централната гара, разказа му за всекидневните разходки на Стилман и платнената му торба, в която събирал какви ли не изхвърлени предмети, за странните карти на неговите лъкатушения, които изписват букви от азбуката, за разговорите му със стария Стилман и за изчезването му от хотела. Накрая попита:

— Как мислите, луд ли съм?

— Не — отвърна му Остър, който най-внимателно бе изслушал монолога на Куин. — На ваше място сигурно и аз щях да постъпя по същия начин.

Тези думи много успокоиха Куин. Олекна му. Прииска му се да прегърне Остър и да му се закълне във вечно приятелство.

— Виждате ли — продължи Куин. — Не си измислям. Разполагам и с доказателства. — Той извади от портфейла си чека за петстотин долара, който Вирджиния Стилман му бе написала преди две седмици. Подаде го на Остър.

— Виждате ли? — продължи той. — Издаден е на ваше име.

Остър внимателно огледа чека и кимна:

— Изглежда ми напълно редовен.

— Ваш е — каза му Куин. — Държа да го вземете.

— Не мога да приема такова нещо.

— Аз и без това не мога да го използвам. — Куин огледа апартамента и посочи с ръка. — Купете си нови книги, или пък играчки за детето.

— Това са спечелени от вас пари. Вие ги заслужавате. — Остър спря за миг. — Но аз мога да направя нещо за вас. Тъй като чекът е на мое име, ще го осребря вместо вас. Утре сутринта ще ида в банката, ще го депозирам на моя сметка, после ще изтегля парите и ще ви ги дам.

Куин не каза нищо.

— Съгласен ли сте? — попита Остър.

— Да — отвърна Куин, след като се позамисли. — Нека видим какво ще излезе от това.

Остър постави чека върху импровизираната масичка, с което искаше да каже, че въпросът е решен и приключен. После се облегна назад и погледна Куин в очите.

— Има нещо много по-важно от чека — каза той. — Това, че името ми е замесено в тази история. Нищо не разбирам.

— Имали ли сте някакви неприятности с телефона си напоследък? Линиите често се преплитат. Човек се опитва да набере даден номер и дори когато го избира най-внимателно, пак попада на чужд човек.

— Да, такова нещо ми се е случвало. Но дори и телефонът ми да не е бил в ред, това пак не обяснява истинския проблем. То може да обясни само защо обаждането е стигнало до вас, ала не и защо всъщност са търсели мен.

— Познавате ли някои от хората, за които стана дума?

— Никога не съм чувал за никакви Стилмановци.

— Може би някой е искал да се пошегува с вас.

— Такива сред моите познати няма.

— Човек никога не знае.

— Работата е там, че това не ми прилича на шега, а на истински случай, в който са замесени реални хора.

— Да — каза Куин след известно мълчание. — Така е.

Бяха стигнали до края на всичко, което можеха да си кажат. Отвъд беше пусто: блуждаещите мисли на хора, които не знаят нищо. Куин реши, че е време да си тръгва. Беше стоял почти цял час. Освен това трябваше да се обади на Вирджиния Стилман. Но въпреки това не му се мърдаше. Столът бе удобен, а главата му — леко замаяна от бирата. Този Остър беше първото интелигентно същество, с което разговаряше от дълго време насам. Бе чел книгата на Куин, беше я харесал и дори очакваше следващата. Куин, естествено, се чувстваше приятно поласкан.

Останаха така известно време, без да говорят. Най-накрая Остър вдигна рамене, с което като че ли искаше да признае, че са стигнали до задънена улица. Изправи се и каза:

— Ще приготвя нещо за хапване.

Куин се поколеба. Сякаш Остър бе прочел мислите му, отгатвайки онова, което най-много му се искаше — да хапне, тоест да има извинение, за да поостане още малко.

— Трябва да тръгвам — каза той, — но малко храна няма да ми навреди.

— Какво ще кажете за един омлет с шунка?

— Звучи прекрасно.

Остър се оттегли в кухнята. Куин искаше да си предложи помощта, но просто не му се мърдаше. Тялото му бе натежало като олово. И тъй като нищо друго не успя да измисли, затвори очи. Навремето този начин на изключване от света му помагаше. Сега обаче Куин не откри нищо интересно в главата си. Там всичко бе замряло. После, от мрака дочу глас, идиотски напевен глас, който замънка монотонно: „Омлет без счупени яйца не става“. Повтори го няколко пъти. Той отвори очи, за да прогони думите.

Появиха се хляб и масло, още бира, ножове и вилици, сол и пипер, салфетки и омлети — два на брой, в бели чинии. Куин взе да яде настървено и за секунди облиза чинията си. След това се помъчи да изглежда спокоен. Неизвестно защо сълзите напираха в очите му и когато заговори, гласът му трепереше, ала все пак успя да се овладее. За да покаже, че не е някой самовлюбен неблагодарник, взе да разпитва Остър за неговото творчество. Остър не обичаше да говори за това, но най-накрая сподели, че работи върху томче есета. Последното, което пишел в момента, било върху „Дон Кихот“.

— Една от любимите ми книги — каза Куин.

— На мен също. Нищо не може да се сравни с нея.

Куин го помоли да разкаже повече за въпросното есе.

— То е само едно размишление, тъй като не се опитвам да докажа нищо ново. Всъщност написано е с лека ирония. Творчески прочит, нещо такова.

— И за какво става дума?

— Става дума за авторството на книгата. Кой я е написал и как е написана.

— Има ли нещо неясно по този въпрос?

— Разбира се, че не. Но аз имам предвид книгата вътре в книгата, онази, която Сервантес си представя, че пише.

— А!

— Много е просто. Сервантес, ако си спомняте, полага огромни усилия, за да убеди читателя, че не той е авторът. Книгата, казва той, била написана на арабски от Сиде Амете Бененхели. Сервантес описва как съвсем случайно един ден намерил ръкописа на пазара в Толедо. Наел човек да му го преведе на испански, а той скромно се представя само за редактор на превода. Всъщност той не може дори да гарантира верността на самия превод.

— Но все пак твърди — добавя Куин, — че историята на Дон Кихот, така както е разказана от Сиде Амете Бененхели, е единствената истинска версия, която съществува. Всички други били фалшиви, написани от самозванци и шарлатани. Той непрекъснато внушава, че всичко, описано в книгата, наистина се е случило в действителност.

— Точно така. Защото в крайна сметка книгата е обвинение срещу опасностите, които крие светът на измислиците. А той не може да направи това с произведение, което е плод на литературна измислица, нали така? Принуден е да твърди, че ръкописът е автентичен.

— И все пак винаги съм подозирал Сервантес, че с удоволствие е поглъщал онези стари рицарски романи. Не можеш да мразиш така силно нещо, без някаква част от теб да го обича. В известен смисъл Дон Кихот е самият Сервантес.

— Съгласен съм с вас. Каква по-добра препоръка за един писател от това да покаже омагьосан от книгите човек?

— Точно така.

— Във всеки случай, тъй като се предполага, че книгата е истинска, от това следва, че историята трябва да бъде написана от свидетел на събитията, които се случват. Но Сиде Амете, набеденият автор, никога не се появява. Нито веднъж не твърди, че е присъствал на случилото се. Така че моят въпрос е следният: кой е Сиде Амете Бененхели?

— Разбирам за какво говорите.

— Теорията, която излагам във въпросното есе, е, че той всъщност представлява комбинация от четири различни личности. Разбира се, свидетелят е Санчо Панса. Друг кандидат за тази роля няма, тъй като той единствен придружава Дон Кихот по време на всичките му приключения. Но Санчо не може нито да чете, нито да пише. Следователно, той не може да бъде авторът. От друга страна, знаем, че Санчо е човек речовит и сладкодумен. И въпреки глупавите си малапропизми, той може да те залее с поток от думи за всеки един от героите в книгата. Според мен, напълно възможно е именно той да е диктувал историята на някой друг, по-точно на свещеника или бръснаря, добрите приятели на Дон Кихот. Те са написали историята в подобаващ литературен вид — на испански — и после са прехвърлили ръкописа на Самсон Караско, бакалавъра от Саламанка, който го е превел на арабски. Сервантес намерил ръкописа и го дал да се препреведе на испански, а след това публикувал книгата „Приключенията на Дон Кихот“.

— Но защо им е трябвало на Санчо и останалите да си правят целия този труд?

— За да излекуват Дон Кихот от неговата лудост. Искали са да помогнат на приятеля си. Спомнете си, в началото те изгарят неговите рицарски романи, но това не помага. Рицарят на печалния образ не се отказва от своята мания. После, след време, те всички тръгват да го търсят, предрешени по най-различен начин — като изпадналата в беда жена, като храбрия Рицар на огледалата, като Рицаря на бялата луна, — само и само да го примамят обратно вкъщи. В края на краищата успяват. За тях книгата е само още една тактика или примамка. Идеята им е била да изправят огледало пред лудостта на Дон Кихот, да опишат всяка една от смешните му и абсурдни измами, така че накрая, като прочете книгата, сам да види собствените си грешки.

— Тази постановка ми допада.

— Да. Но има и още нещо. Според мен Дон Кихот не е бил луд. Не истински луд. Само се е преструвал. Всъщност той сам е нагласил цялата тази история. Спомнете си: в книгата Дон Кихот не спира да говори за бъдните поколения. Непрекъснато се тормози дали неговият хроникьор ще запише вярно събитията. Това предполага познание от негова страна; той знае предварително, че хроникьорът съществува. И кой друг може да бъде той, ако не Санчо Панса, верният оръженосец, когото Дон Кихот е избрал именно за тази цел? По същия начин е избрал и останалите трима да играят предопределените за тях роли. И не друг, а именно Дон Кихот е измислил квартета Бененхели и не само че е подбрал авторите, по всяка вероятност именно той е превел арабския ръкопис отново на испански. Не бива да го подценяваме. За човек, който е толкова опитен в маскировъчното изкуство, не би представлявало никаква трудност да боядиса кожата си по-тъмна и да се наконти с дрехите на мавър. Обичам да си представям онази сцена на пазара в Толедо. Сервантес наема Дон Кихот да му разгадае историята на самия Дон Кихот. В това има нещо красиво.

— И все пак още не сте казали защо човек като Дон Кихот ще иска да наруши спокойния си живот и да се хвърли в една толкова заплетена игра.

— Ето, това е най-интересното. По мое мнение, Дон Кихот е извършвал експеримент. Искал е да провери лековерието на своите приятели. Искал е да узнае дали е възможно да се изправиш пред света и с твърда убеденост да избълваш най-невероятни лъжи и глупости, да твърдиш, че вятърните мелници са рицари, че бръснарският леген е шлем, че куклите са живи хора. Искал е да види дали ще успее да накара хората да го слушат, дори когато не му вярват. С други думи, искал е да види доколко хората са готови да търпят богохулства, клевети и измишльотини в името на забавлението. Отговорът е ясен, нали? До безкрай! И доказателството е това, че продължаваме да четем тази книга и днес. Тя все още ни забавлява. А в крайна сметка какво друго очаква човек от една книга, освен да го забавлява?

Остър се облегна назад, усмихна се с иронично самодоволство и запали цигара. Той несъмнено се забавляваше, но същността на това забавление убягна на Куин. Приличаше му на беззвучен смях, на недоизказана шега, на шумна, но безжизнена веселба. Куин се канеше да каже нещо в отговор на изложената от Остър теория, но не успя. Тъкмо да си отвори устата, и откъм външната врата се чу дрънкане на ключове, шум от отваряща се врата, шум от затръшната врата и възбудени гласове. При тези звуци лицето на Остър се оживи. Стана от мястото си, извини се на Куин и бързо се упъти към външната врата.

От антрето долетя смях, първо женски, после детски — висок, писклив, стакато от рикоширащи шрапнели, — след това глухият басов тътен на Остър. Детето се обади:

— Татко, виж какво намерих!

А после жената обясни, че го е намерил на улицата и защо да не го вземе, като изглеждало съвсем здраво. След миг детето се затича по коридора и влетя във всекидневната, видя Куин и спря на място. Русо момченце на пет-шест години.

— Добър ден — каза му Куин.

Момченцето се смути и едва измънка едно „здрасти“. В лявата си ръка държеше предмет, но Куин не можеше да го види и затова го попита какво носи.

— Йо-йо10 — отвърна момченцето и разтвори ръката си, за да му го покаже. — Намерих го на улицата.

— В ред ли е?

Момченцето вдигна рамене и направи недоумяваща физиономия.

— Не знам. Сири не знае как се пуска, нито пък аз.

Куин попита дали може да го види. Момченцето се приближи и го постави в дланта му. Докато разглеждаше играчката, долови дишането на застаналото до него дете, което го наблюдаваше напрегнато. Йо-йо-то беше пластмасово, подобно на онези, с които си бе играл навремето, но някак по-сложно, творение на космическата ера. Куин завърза примката в края на връвта за средния си пръст, изправи се и го пусна. Йо-йо-то изсвистя приглушено и взе да пада, а отвътре проблеснаха искри. Момченцето ахна, но в този миг йо-йо-то се свлече на земята.

— Един велик философ е казал — промърмори Куин, — че няма разлика между нагоре и надолу.

— Но ти не успя да го вдигнеш нагоре — каза му момченцето. — А само надолу.

— Сега ти ще опиташ.

Куин развиваше връвта, за да подготви играчката за втори опит, когато Остър и жена му влязоха в стаята. Вдигна очи и погледът му падна първо върху жената. В същия миг отмаля. Беше висока слаба блондинка, изключително красива, която излъчваше толкова живот и радост, че от тази светлина човек не можеше да види нищо друго. Куин не издържа. Угнети го усещането, че Остър го дразни с нещата, които сам бе загубил, и той се изпълни със завист и гняв, с раздиращо го самосъжаление. Да, и той би искал да има тази жена и това дете, по цял ден да дрънка глупости за стари книги, обграден с йо-йо, омлети с шунка и автоматични писалки. Помоли се на себе си за избавление.

Остър видя йо-йо-то в ръката му и каза:

— О, вие вече сте се запознали. Даниъл — обърна се той към момченцето — това е Даниъл.

А после се обърна със същата иронична усмивка и към Куин.

— Даниъл, това е Даниъл.

Момченцето се разсмя и извика:

— Всички са Даниъл!

— Точно така — каза Куин. — Аз съм ти, ти си аз.

— И всичко се върти, върти, върти — извика момченцето, разпери ръце и се завъртя като пумпал.

— А това — Остър се обърна към жена си — е съпругата ми, Сири.

Жената се усмихна особено, каза, че се радва да се запознае с Куин, и без излишно любезничене му подаде ръка. Той я взе, усети нещо странно при допира с крехките й пръсти и я попита дали името й не е норвежко.

— Малцина знаят това — рече тя.

— Норвежка ли сте?

— Не съвсем — каза му тя. — Аз съм от Нортфийлд, Минесота. — След това се изсмя особено и на Куин отново му прималя.

— Ако имате време, защо не останете да вечеряте с нас? — попита го Остър.

— О! — въздъхна Куин и мислено си обеща да не се подава на изкушението. — Много мило, но наистина трябва да потеглям. Бездруго вече съм закъснял.

Направи още едно последно усилие, усмихна се на жената и махна за сбогом на момченцето.

— Сбогом… Даниъл — каза той и прекрачи прага.

Момченцето го погледна от стаята и се изсмя:

— Довиждане, аз! — каза то.

Остър го изпрати до вратата и каза:

— Ще ви се обадя, щом парите от чека пристигнат. Има ли ви в телефонния указател?

— Да — отвърна Куин. — Аз съм единствен.

— Ако имате нужда от мен — продължи Остър, — просто звъннете. С удоволствие ще помогна с каквото мога.

Остър протегна ръка за довиждане и в същия миг Куин осъзна, че продължава да държи йо-йо-то. Пъхна го в дясната ръка на Остър, леко го потупа по рамото и си тръгна.

Сега наникъде. Куин нямаше нищо, не знаеше нищо, знаеше, че не знае нищо. Не само се върна в изходна позиция, ами и в предизходна дори, и то толкова предизходна, че положението бе по-лошо от всеки край, който би могъл да си представи.

Часовникът му показваше почти шест. Тръгна към къщи по същия път, по който бе дошъл, като ускоряваше крачките си с всяка нова пресечка. Когато стигна до своята улица, вече тичаше. Днес е втори юни, каза си той. Опитай се да запомниш това. Това е Ню Йорк и утре ще бъде трети юни. Ако всичко върви добре, по-следващият ден ще бъде четвърти. Но нищо не се знае.

Отдавна бе минал часът, в който трябваше да се обади на Вирджиния Стилман, и той се подвоуми дали да не се откаже. Ще може ли да я пренебрегне? Ще може ли да зареже всичко сега, ей така, отведнъж? Да, каза си той, ще може. Ще може да забрави случая, да се върне към предишния си живот, да напише още една книга. Дори би могъл да попътува, да се махне от страната за известно време. Да отскочи до Париж например. Да, възможно е, разбира се. Където и да отиде, помисли си той, все ще е по-добре оттук.

Седна в хола и се зазяпа в стените. Някога бяха бели, спомни си той, а сега имаха странен жълтеникав оттенък. Сигурно един ден съвсем ще се замърсят, ще посивеят или дори ще покафенеят, като стар увехнал плод. Бялата стена става жълта, после сива, каза си той мислено. Боята се изтощава, градът я връхлита със своите сажди, мазилката се изронва. Промени, после идват още промени.

Изпуши една цигара, после още една, после трета. Погледна ръцете си, видя, че са мръсни, и стана да ги измие. Отиде в банята, пусна водата, погледна се в огледалото и реши да се избръсне. Насапуниса лицето си, взе ново ножче и започна да остъргва брадата си. По непонятни причини изведнъж му стана неприятно да се гледа в огледалото. Помъчи се да избегне отражението си. Остаряваш, каза си той, превръщаш се в стар досадник. После влезе в кухнята, изяде една купа овесени ядки и изпуши още една цигара.

Часът беше седем. Още веднъж поспори със себе си дали да се обади на Вирджиния Стилман. Докато обмисляше въпроса, установи, че всъщност вече няма мнение. Много добре знаеше защо трябва да се обади и в същото време много добре знаеше защо не трябва да се обади. В края на краищата етикетът реши спора. Не би било честно да изчезне, без да й каже. След това — може. Споделиш ли с хората какво възнамеряваш да правиш, взе да разсъждава той на глас, всичко е наред. Тогава си свободен да правиш каквото си искаш.

Номерът обаче даваше заето. Изчака пет минути и пак се обади. Отново заето. Последвалият час Куин прекара в чакане и въртене на номера все със същия резултат. Най-накрая се обади в пощата да попита дали въпросният номер е в ред. Съобщиха му, че информацията ще му струва трийсет цента. После се чу някакво пращене по линията, звук от набиране на номер, гласове. Куин се опита да си представи операторките в пощата. Женският глас, с който бе разговарял, му се обади: „Номерът дава заето.“

Куин не знаеше какво да мисли. Възможностите бяха много, толкова много, че въобще не му се започваше да ги прехвърля. Телефонът е оставен отворен? Стилман? Или пък съвсем друго лице?

Пусна телевизора и изгледа първите два ининга от мача на „Метс“. Отново телефонира. Отново заето. В първата част на третия ининг Сейнт Луис отбеляза точка, като открадна база, инфилд аут и саможертвен флай. „Метс“ отговориха на тази точка във втората част на ининга с двоен хит на Уилсън и с единичен на Йънгблъд. Куин усети, че играта не го интересува. Последва реклама за бира и той изключи звука. За двайсети път се опита да се свърже с Вирджиния Стилман и за двайсети път даваше заето. В първата част на четвъртия ининг Сейнт Луис отбеляза пет точки и Куин загаси телевизора. Взе червената си тетрадка и седна на бюрото. Писа в нея цели два часа. Не изчете написаното, не го интересуваше. Пак се обади на Вирджиния Стилман и пак чу сигнала заето. Така силно тръшна слушалката, че пластмасата изпука. След това се опита да се обади отново, но телефонът вече не даваше никакъв сигнал. Стана, отиде в кухнята и си направи втора купа овесени ядки. После си легна.

В съня си, който после забрави, се видя как крачи по Бродуей, водейки за ръка момченцето на Остър.

Мина дълго време. Точно колко дълго, не можеше да се каже. Седмици със сигурност, но вероятно и месеци. Описанието на този период не е така цялостно, колкото авторът би желал. И тъй като информацията е оскъдна, той предпочита да отмине с мълчание онова, което не би могло да бъде конкретно потвърдено. Тази история се основава предимно на факти и затова авторът смята за свое задължение да не престъпва границите на доказуемото и на всяка цена да устоява на изкушенията на измислицата. Дори червената тетрадка, която до този момент така успешно му предоставяше подробни описания на преживелиците на Куин, стана подозрителна. Не знаем със сигурност какво се е случило с Куин през въпросния период, защото именно в този момент от развитието на историята той загубва контрол над нея.

Остана си на малката уличка отсреща. Свикна с живота там, пък и имаше предимството, че е добре скрит. Оттам можеше да наблюдава всеки, който влиза или излиза от сградата на Стилман. Никой не можеше нито да влезе, нито да излезе, без да бъде забелязан от Куин. В началото се учуди, че не вижда нито Вирджиния, нито Питър. Затова пък имаше много разносвачи, които непрестанно идваха и си отиваха, и така той разбра, че те могат да си живеят и без да напускат сградата. Всичко можеше да им бъде донесено. Куин си помисли, че те също се крият в дупката, изчакват в апартамента си да приключи този случай.

Полека-лека Куин се приспособи към новия си живот. Проблеми, разбира се, не липсваха, но той успя да ги разреши един по един. Преди всичко стоеше проблемът с храната. Тъй като от него се изискваше изключителна бдителност, страхуваше се да напуска наблюдателния си пост, макар и за кратко време. Гнетеше го мисълта, че нещо може да стане в негово отсъствие, и затова направи всичко възможно да намали рисковете. Беше чел някъде, че в сравнение с всички останали часове на денонощието, най-голям брой хора спят непробудно между три и половина и четири и половина сутринта. Погледнато чисто статистически, това е часът, в който шансовете да се случи нещо са най-малки, и затова Куин избра именно този час, за да си пазарува. На Лексингтън авеню, недалеч от неговото убежище, имаше денонощен магазин и всяка сутрин в три и половина отиваше дотам на бегом (за да се раздвижи, пък и за да спести време) и си купуваше всичко, което щеше да му е нужно за през следващите двайсет и четири часа. Оказа се, че не е много, а както установи, по-късно то ставаше все по-малко и по-малко с течение на времето. Защото Куин разбра, че яденето не решава проблема с храната. Едно ядене не е нищо друго, освен крехка защита срещу неизбежността на следващото ядене. Храната сама по себе си не дава задоволителен отговор на въпроса за храната: тя само забавя момента, когато въпросът ще бъде отново и сериозно повдигнат. Най-голямата опасност следователно идва от преяждането. Ако изяде повече, отколкото му е необходимо, апетитът му за следващото ядене се увеличава, което на свой ред означава повече храна, с която да утоли глада си. Куин постоянно се наблюдаваше и след време вече бе в състояние да владее този процес. Целта му беше да се храни колкото е възможно по-малко и по този начин да отстрани глада от себе си. Би могъл да се приближи до абсолютната нула, но не искаше да бъде прекалено амбициозен при дадените обстоятелства. По-скоро гледаше на пълното постене като на идеал, състояние на съвършенство, към което да се стреми, но никога да не достигне. Не искаше да умре от глад — и той си го напомняше всеки ден, — просто искаше да освободи съзнанието си от тази тема, за да се отдаде на нещата, които наистина го интересуваха. За момента това означаваше да мисли изключително за случая. За щастие то съвпадна с друга негова голяма амбиция: да задържи своите триста долара колкото е възможно по-дълго. Подразбира се от само себе си, че в този период Куин отслабна твърде много.

Вторият му проблем беше сънят. Не можеше да стои буден през цялото време, а ситуацията изискваше точно това. И тук, както и с храната, трябваше да направи някои отстъпки. Знаеше, че може да мине с по-малко от това, на което е свикнал. Вместо обичайните си шест до осем часа сън реши да се ограничи с три до четири. Не му беше лесно да свикне, но далеч по-трудно се оказа да разпредели тези три-четири часа така, че да поддържа максимална бдителност. Ясно, че не можеше да използва часовете един след друг. Рискът беше прекалено голям. Теоретично най-ефикасното оползотворяване на времето би било да спи по трийсет секунди на всеки пет-шест минути. Така опасността да изпусне нещо ще се сведе до нула. Но физически това бе невъзможно. От друга страна, използвайки тази невъзможност като модел, той опита да се самотренира на кратки придремвания. Тренировките се оказаха дълги и мъчителни, изискваха желязна дисциплина, пълна концентрация и колкото повече продължаваше този експеримент, толкова повече се изтощаваше той. В началото започна с дремки от четирийсет и пет минути, които постепенно намали на трийсет минути. Към края взе доста успешно да се справя и с петнайсетминутен сън. В това отношение много му помагаше една недалечна църква, чиито камбани биеха на всеки петнайсет минути — един път на четвърт час, два пъти на половин час, три пъти на три-четвърти час и четири пъти на цял час, последвани от още толкова удара, колкото беше часът. Куин живееше в ритъма на този часовник и в края на краищата започна трудно да го различава от ритъма на собствения си пулс. Денят му започваше в полунощ, когато затваряше очи и заспиваше, преди часовникът да е отмерил дванайсет. След петнайсет минути вече беше буден, при двойния камбанен звън пак заспиваше и при тройния — пак се събуждаше. В три и половина отиваше да си купи нещо за ядене, връщаше се в четири и отново заспиваше. В този период сънуваше рядко. Но когато се случеше да сънува, това бяха все странни видения: бързо преминаващи картини на съвсем непосредствени неща — ръцете му, обувките му, тухлената стена до него. Нямаше и един миг, когато да не е смъртно уморен.

Третият проблем беше подслонът, но него разреши по-лесно от другите два. За щастие времето се задържа топло и тъй като късната пролет вече преминаваше в лято, дъждовете намаляха. От време на време преваляваше, понякога се изливаше порой със светкавици и гръмотевици, но общо взето не можеше да се оплаче, дори напротив — непрекъснато благодареше на Бога за късмета си. В дъното на уличката имаше голяма метална кофа за боклук и когато завалеше нощем, Куин скачаше вътре в нея. Там беше най-сухо. Вътре миризмата беше непоносима и след това дни наред дрехите му воняха, но Куин предпочиташе това зло пред намокрянето, защото не искаше да рискува с никакви настинки и простуди. За щастие капакът на кофата беше малко извит и не се затваряше плътно. В единия край имаше отвор от шест или осем инча, през който Куин можеше да диша, като покаже носа си навън в нощта. Застанал на колене върху боклука, опрял тяло в стената на кофата, той се чувстваше сравнително удобно.

В ясни нощи спеше до кофата, като поставяше главата си така, че отвори ли очи, да вижда входната врата на Стилмановата сграда. Що се отнася до изпразването на мехура, вършеше го в края на уличката, зад кофата и с гръб към тротоара. С изпразването на червата въпросът бе по-сложен. Влизаше вътре в кофата, за да си осигури нужното уединение. Край металната кофа имаше и няколко пластмасови и от тях Куин обикновено успяваше да измъкне достатъчно количество чисти вестници, за да се избърше, въпреки че веднъж, в бързината, бе принуден да използва страница от червената си тетрадка. Що се отнася до миенето и бръсненето, Куин се научи да минава без тези две неща.

Как е успял да остане скрит през този период, е истинска загадка. И все пак никой не го е открил и никой не е алармирал властите за неговото странно присъствие. Без съмнение навреме е научил разписанието на боклукчиите и е внимавал да не им се мярка. По същия начин е отбягвал и портиера на блока, който всяка вечер е изхвърлял боклука в металната и пластмасовите кофи. Колкото и невероятно да звучи, никой не е забелязал Куин. Сякаш се е стопил и изчезнал в стените на града.

Проблемите, свързани с домакинството и материалната част на живота, са му отнемали известно време всеки ден. Но така или иначе на Куин време не му е липсвало. Разбира се, не желаел никой да го вижда и затова се стараел да отбягва хората. Не можел да ги гледа, да говори с тях, нито дори да мисли за тях. Куин винаги е смятал себе си за човек, който предпочита самотата. Всъщност през изминалите пет години най-упорито я е търсел. Но чак сега, в тази забутана уличка, започнал да разбира истинската природа на самотата. Вече нямало за какво да се залови, освен за себе си. И от всички неща, които установил по време на престоя си там, само в едно не се съмнявал: че пропада. Онова, което не можел да разбере обаче, било следното: падайки, как да очаква, че сам ще се улови? Възможно ли е да си едновременно и долу, и горе? Нещо тук не му било ясно.

Прекара много часове с вперен в небето поглед. От мястото си в дъното на уличката, вклинен между кофата за боклук и тухлената стена, не виждаше почти нищо друго и с течение на времето светът над него започна да му доставя удоволствие. Направи му впечатление, че небето е винаги в движение. Дори в безоблачни дни, когато синьото е навсякъде, съществуваха постоянни, макар и незначителни течения, премествания, вълнения, небето ту изтъняваше, ту се уплътняваше, ту проблясваше с внезапната белота на самолети, птици и литнали хартийки. Облаците усложняваха картината и Куин прекара много следобеди в опити да ги изучи, да разбере поведението им, дори да го предскаже. Запозна се с перестите облаци, с кълбестите облаци, със слоестите облаци, с дъждовните облаци и с всевъзможните им комбинации, защото внимателно ги следеше, за да види как небето се променя под тяхно влияние. Именно облаците обагряха небето. С неизчерпаема палитра: от черното до бялото с безброй оттенъци на сивото помежду им. Но всички те трябваше да се изучават, измерват и тълкуват. Не стига това, ами и пастелите, които се образуваха, щом слънцето и облаците се съприкосновят в определени моменти на деня. Спектърът на промените е невероятен, като резултатът зависеше от температурата на различните атмосферни слоеве, от вида облачност и от положението на слънцето в даден момент. Така се получаваха онези червени и розови цветове, които Куин толкова харесваше, а освен това и аленото и тъмночервеното, оранжевото и бледолилавото, златното и бледожълтеникавото. Нищо обаче не оставаше задълго. Цветовете скоро се разпръсваха, смесваха се с други, продължаваха да се носят по небето или избледняваха с настъпването на нощта. Винаги имаше и вятър, който да ускори тези събития. От мястото си Куин не всякога го усещаше, но като го гледаше как гони облаците, можеше да прецени силата и естеството на въздушното течение. Едно по едно всички явления се изредиха над главата му: слънце и буря, мрак и блясък, изгреви и залези, пладне, здрач и нощ. Дори и в най-черните нощи небето се вълнуваше, не знаеше покой. Облаците вилнееха в мрака, луната неспокойно се променяше, вятърът не спираше да шепти. Понякога в парчето небе над Куин се настаняваше нова звезда и тогава, вдигнеше ли глава, той все нея търсеше: дали е още там, или вече е угаснала?

Тъй като повече не го интересуваше какво ще се случи, Куин не се изненада, когато външната врата на Шейсет и девета улица се отвори без ключ. Не се изненада и когато стигна деветия етаж, прекоси коридора към апартамента на Стилман и намери вратата отключена. Най-малко пък се изненада от това, че апартаментът беше празен. Целият беше съвършено оголен, в стаите нямаше нищичко. Всяка приличаше на останалите: паркет и четири бели стени. Това, разбира се, не направи впечатление на Куин. Той се чувстваше изтощен и единственото нещо, което искаше, бе да затвори очи.

Влезе в една от стаите в задната част на апартамента, малка кутийка не повече от десет на шест фута. Имаше само един малък прозорец, който гледаше към въздушната шахта, и от всички стаи тази като че ли беше най-тъмната. В стаята имаше втора врата, която извеждаше към преградена кабинка без прозорци, само с тоалетна чиния и умивалник. Куин остави червената тетрадка на пода, извади химикалката на глухонемия от джоба си и я хвърли върху тетрадката. После свали часовника и го мушна в джоба си. След това съблече дрехите си, отвори прозореца и едно по едно хвърли всичко в шахтата: първо дясната обувка, след това лявата; единия чорап, след това другия; ризата, сакото, долното бельо, панталоните. Не погледна да види как падат, нито къде са се приземили. Затвори прозореца, легна в средата на стаята и заспа.

Когато се събуди, в стаята беше тъмно. Не знаеше колко време е спал, не беше сигурен дали това е нощта на същия ден или нощта на следващия. Твърде възможно, помисли си той, дори въобще да не е нощ. Нищо чудно просто да е тъмно в стаята, а навън, отвъд прозореца, да грее слънце. Помисли си, че е хубаво да стане, да отиде до прозореца и да провери, но после реши, че това не го интересува. Ако сега не е нощ, помисли си той, ще стане по-късно. Това е сигурно и независимо дали ще гледа през прозореца или не, отговорът е ясен. От друга страна, ако тук в Ню Йорк е нощ, тогава със сигурност слънцето свети някъде другаде. В Китай например несъмнено е следобед и работниците по оризовите ниви бършат потта от челото си. Денят и нощта са относителни неща, не отговарят на абсолютно условие. Във всеки момент те съществуват едновременно. Единствената причина, поради която ние не знаем това, е, че не можем да бъдем на две места едновременно.

Куин си помисли също така, че няма да е зле да стане и да обиколи другите стаи, но в същия миг осъзна, че е съвършено щастлив там, където си е. Беше му удобно на това избрано от него място, беше му приятно да лежи по гръб с отворени очи и да гледа в тавана. Само едно нещо му липсваше. Небето. Усети, че ужасно му липсва, след толкова много дни и нощи, прекарани на открито. Но сега беше на закрито и която и стая да избереше за убежище, небето ще си остане скрито и недостижимо за него.

Искаше да стои тук, докато издържи. Щом има умивалник, значи има и вода, за да утолява жаждата му. В крайна сметка сигурно ще огладнее и ще иска да яде. Но тъй като вече се бе тренирал на малко храна, знаеше, че този момент ще настъпи чак след няколко дни. Реши да не мисли за това, преди да му дойде времето. Няма смисъл да се тревожи, помисли си той, никакъв смисъл да се тревожи за неща, които са без значение.

Опита се да мисли за живота, който бе живял, преди да започне тази история. Оказа се, че не е чак толкова лесно, тъй като сега всичко му се струваше ужасно далеч. Спомни си книгите, които бе написал под псевдонима Уилям Уилсън. Странно как бе успял и още по-странно защо го бе правил. Дълбоко в себе си разбра, че Макс Уърк е вече мъртъв. Беше умрял някъде по пътя към следващия си случай и Куин не можеше да се преструва, че му е мъчно. Сега всичко му изглеждаше без значение. Помисли си за своето писалище и хилядите думи, които бе изписал върху него. Помисли си за литературния си агент, но не можа да си спомни името му. Толкова много неща изчезваха, потъваха, че не успяваше дори да ги проследи. Опита да си възстанови целия отбор на „Метс“ позиция по позиция, но умът му се зарея другаде. Централният филдер, спомни си той, беше Муки Уилсън, обещаващ млад играч, чието истинско име бе Уилям Уилсън. Несъмнено, този факт бе доста любопитен. Куин си поигра с тази идея известно време, но после я изостави. Двамата Уилям Уилсъновци се изключиха взаимно и с това въпросът приключи. Куин им махна мислено за сбогом. „Метс“ сигурно пак ще завършат на последно място, но вече няма кой да страда.

Когато се събуди за втори път, слънцето бе огряло стаята. До него на пода стоеше поднос с храна, която още вдигаше пара и много приличаше на ростбиф. Куин прие този факт с примирение. Не беше нито учуден, нито обезпокоен. Да, каза си той, съвсем възможно е тази храна да е оставена именно за мен. Не изпитваше никакво желание да узнае как и защо е станало това. Дори не му се ставаше да провери дали отговорът на загадката не се крие някъде из останалите стаи. Вместо това наведе нос над храната и видя, че освен двете дебели парчета ростбиф има и седем малки печени картофа, чиния с аспержи, прясно хлебче, салата, гарафа червено вино, няколко резенчета сирене и една круша за десерт. Имаше и бяла ленена салфетка, а сребърните прибори и блюда бяха от най-фино качество. Куин изяде храната, по-точно половината от нея, защото повече не можеше.

Нахрани се и започна да пише в червената си тетрадка. Продължи да пише, докато мракът се върна в стаята. По средата на тавана имаше малко осветително тяло и електрически ключ до вратата, но мисълта да ги използва не се понрави на Куин. Не след дълго той отново заспа. Когато се събуди, в стаята пак бе слънчево и втори поднос с храна стоеше до него на пода. Изяде каквото можа и пак се зае с писането.

В по-голямата си част писанията му от този период се състояха в странични въпроси около случая „Стилман“. Например недоумяваше защо не си е направил труда да погледне във вестниците репортажите за арестуването на Стилман през 1969 г. Дали кацането на Луната през същата година не е по някакъв начин свързано със станалото. Почуди се защо бе повярвал на Остър, че Стилман е мъртъв. После се опита да мисли за яйца и написа фрази като: „здраво яйце“, „яйце по лицето му“, „снасям яйце“, „приличат си като две яйца“. Замисли се какво ли щеше да стане, ако бе проследил втория Стилман вместо първия. Почуди се защо Христофор, светецът покровител на пътешествията, е деканонизиран от папата през 1969, точно в годината, в която се осъществява пътуването до Луната. Почуди се защо Дон Кихот не е останал да си пише книги, подобни на онези, които обича, вместо да се впуска в техните приключения. Почуди се защо има същите инициали като Дон Кихот. Дали момичето, което се бе нанесло в апартамента му, не е същото, което бе видял да чете книгата му на Централна гара. Дали Вирджиния Стилман не е наела друг детектив, след като той не успя да се свърже с нея по телефона. Защо повярва на Остър, че чекът бил невалиден. Дали Питър Стилман някога е спал в стаята, в която се намираше той сега. Дали случаят наистина е приключил, или просто той е престанал да работи върху него. Каква ли рисунка ще се получи, ако направи карта на всичките извървени от него стъпки и коя ли буква ще образуват нейните очертания.

Когато се стъмни, Куин заспа, а когато отново стана светло, той си изяде храната и пописа известно време в червената си тетрадка. Не знаеше колко време е минало помежду тези интервали, нито пък изпитваше желание да брои дните и часовете. Струваше му се обаче, че малко по малко мракът надвива на светлината, че докато в началото преобладаваше слънцето, сега светлината му постепенно взе да избледнява и бързо да се топи. Отначало приписа това на смяната на сезона. Равноденствието несъмнено вече е преминало и може би наближава слънцестоенето. Но дори и след настъпването на зимата, когато теоретично би трябвало да започне обратният процес, Куин забеляза, че независимо от всичко периодите на мрака завземаха все повече и повече от периодите на светлината. Все по-малко време му оставаше да се храни и да пише в червената си тетрадка. Най-накрая, така поне му се струваше, тези периоди се сведоха до минути. Веднъж например свърши храната си и откри, че има време само колкото да напише три изречения в тетрадката си. Следващия път светлината му стигна само за две изречения. Започна да пропуска храненето, само и само да му остане малко време за червената тетрадка, а към подноса се обръщаше чак след като гладът ставаше непоносим. Но времето на светлината продължаваше да се свива и много скоро едва му стигаше за хапка или две, преди мракът отново да се е върнал. Дори и не помисли да щракне електрическия ключ, защото отдавна бе забравил за него.

Нарастващата продължителност на мрака съвпадаше с намаляващия брой на изписаните страници в червената му тетрадка. Малко по малко Куин приближаваше края. В един момент осъзна, че колкото повече пише, толкова по-скоро ще дойде времето, когато няма да има какво да пише. Взе много да умува и внимателно да претегля думите си, като се мъчеше да се изрази колкото е възможно по-икономично и по-ясно. Дори съжали, че е опропастил толкова много страници в началото на червената си тетрадка и въобще, че е загубил толкова време и празни листове със случая „Стилман“. Защото случаят беше вече част от неговото далечно минало и той дори рядко се сещаше за него. Той бе просто мост към друго място в неговия живот и сега, след като вече го бе преминал, смисълът му бе изчезнал. Куин повече не се интересуваше от себе си. Пишеше за звездите, за земята и надеждите си спрямо човечеството. Усещаше, че думите са откъснати от него, че вече са част от големия свят извън него, че са така действителни и самородни като всеки камък, езеро или цвете. Те вече нямаха нищо общо с него. Спомни си момента на своето раждане и как нежно го изтеглиха от утробата на майка му. Спомни си безкрайното внимание на света и на всички хора, които някога бе обичал. Вече нищо друго нямаше значение, освен красотата на всичко това. Искаше да продължи да пише за нея и невъзможността да го прави го изпълваше с болка. Въпреки това опита се мъжки да посрещне края на червената тетрадка. Замисли се дали пък ако светлината никога повече не се върне, не би могъл да пише без писалка, да се научи да говори, вместо да пише, да изпълва мрака с гласа си, да изпуска думите във въздуха, да ги мята срещу стените или навън в града.

Последното изречение в червената тетрадка гласеше: „Какво ли ще се случи, когато не остане и страница в червената тетрадка?“

Сега ми се струва, че Фаншо винаги е бил там. За мен той е мястото, от което всичко започна, и без него едва ли щях да узная кой съм. Срещнахме се още преди да проговорим — бебета, които пълзят по тревата в пеленки, а когато станахме на седем години, убодохме пръстите си с карфица и се заклехме, че цял живот ще останем кръвни братя. Сега, когато мисля за детството си, пред очите ми е Фаншо. Той винаги е бил до мен, споделял е мислите ми, той бе човекът, който винаги виждах, щом вдигнех очи от себе си.

Но това се случи много отдавна. Израснахме, отделихме се един от друг, разпиляхме се. В това, разбира се, няма нищо странно. Животът ни тласка по неведоми пътища и малко от миналото остава с нас. То умира, когато умираме и ние, а смъртта е нещо, което ни се случва всеки ден.

Един ноемврийски ден преди седем години получих писмо от жена, която се наричаше Софи Фаншо. „Вие не ме познавате — започваше писмото — и моля да приемете моите извинения, че изниквам за вас така неочаквано. Но се случиха някои неща и при създалите се обстоятелства аз просто нямам друг избор.“ Оказа се, че тя е съпруга на Фаншо. Знаеше, че съм израсъл заедно с мъжа й, знаеше, че живея в Ню Йорк, тъй като бе изчела повечето от статиите, които бях публикувал в различни списания.

Обяснението дойде още във втория абзац — много рязко, без никакъв увод. Фаншо бил изчезнал, пишеше тя, и вече шест месеца не го е виждала. И през — това време — никаква вест, никакъв намек къде може да е отишъл. Полицията не открила никакви следи, а частният детектив, който наела, за да го издири, също свил безпомощно рамене. Нямало нищо сигурно, но фактите като че говорели сами за себе си: изглежда Фаншо бил мъртъв; абсурдно било да очакваме, че ще се върне. В светлината на казаното по-горе съществувало и нещо важно, което тя искала да обсъди с мен, и затова ме молеше за среща.

Това писмо задейства у мен серия от малки шокове. Информацията беше твърде голяма, за да мога да я осмисля наведнъж, и твърде много сили ме разпъваха в различни посоки. Най-неочаквано Фаншо отново се бе появил в моя живот. Но едва появил се, той пак бе изчезнал. Бил е женен, живял е в Ню Йорк — и това бе всичко, което знаех за него. Колкото и да е егоистично, чувствах се засегнат, че не бе пожелал да се свърже с мен. Телефонно обаждане, картичка или покана за едно питие, с помощта на което да си припомним старите времена — всичко това можеше да се уреди много лесно. Но грешката бе и моя. Знаех къде живее майката на Фаншо и ако исках да го намеря, много лесно можех да й се обадя. Истината е, че се бях откъснал от Фаншо. Неговият живот бе спрял в мига, в който пътищата ни се разделиха, и за мен той принадлежеше към миналото, а не към настоящето. Бе като дух, който носех у себе си, плод на праисторическото ми въображение, нещо, което отдавна вече не съществуваше. Помъчих се да си спомня кога го видях за последен път, но всичко ми беше като в мъгла. Умът ми се зарея, остана да блуждае няколко минути и после отведнъж спря, възкресявайки деня, в който баща му умря. Бяхме в гимназията и едва ли сме имали повече от седемнайсет години.

Обадих се на Софи Фаншо и й казах, че с удоволствие ще се срещна с нея, когато й е удобно. Уговорихме се за следващия ден, след което тя горещо ми благодари, въпреки че й обясних, че отдавна не съм се виждал с Фаншо и нямам никаква представа къде може да бъде.

Тя живееше в Челси, в къща, облицована с фугирани тухли — мрачна многоетажна сграда без асансьор, с олющена боя по стените. Изкачих се до петия етаж под звуците на радиопредавания, семейни скандали и шумни тоалетни, които долитаха откъм различните апартаменти, докато вървях нагоре по стълбите. Спрях, за да си поема дъх, и почуках. През шпионката на вратата надникна око, след което се чу щракането на заключалки и резета и Софи Фаншо застана пред мен, притиснала бебе в лявата си ръка. Тя ми се усмихна, покани ме да вляза, а бебето не спираше да тегли дългата й кестенява коса. Тя леко се отдръпна от скубещите я ръчички, взе детето в двете си ръце и го обърна с лице към мен. „Това е Бен — каза тя, — синът на Фаншо. Роден е точно преди три и половина месеца.“ Престорих се, че много харесвам бебето, което размахваше ръчички и се лигавеше — цялата му брадичка бе покрита в бяла слюнка, — но всъщност интересът ми към майката бе далеч по-голям. Фаншо е бил късметлия. Жената беше красива, с тъмни интелигентни очи и изпитателен поглед. Слаба, средна на ръст и с някаква леност в движенията — нещо, което я правеше да изглежда едновременно чувствена и предпазлива, сякаш съзерцаваше света от сърцевината на дълбока вътрешна бдителност. Никой мъж не би напуснал тази жена доброволно — още по-малко, когато е бременна с неговото дете. В това бях сигурен. Дори преди да пристъпя в апартамента, знаех, че Фаншо трябва да е мъртъв.

Апартаментът се състоеше от четири малки, оскъдно мебелирани стаи с общ коридор. В едната имаше само книги и писалище, друга служеше за всекидневна, а останалите две — за спални. Макар със занемарен и бедняшки вид, жилището беше добре подредено и общо взето комфортно. Най-малкото доказваше това, че Фаншо не е прекарвал времето си в печелене на пари. Но аз съм последният човек, който има право да се присмива на запуснатостта. Собственият ми апартамент бе далеч по-неугледен и мрачен от този, а и много добре знам какво значи всеки божи месец да плащаш наема си навреме.

Софи Фаншо ми подаде стол, направи ми кафе и седна на синьото протрито канапе срещу мен. Дундуркайки детето в скута, тя ми разказа историята за изчезването на Фаншо.

Срещнали се в Ню Йорк преди три години. Месец подир това се преместили да живеят заедно и след по-малко от година се оженили. Не било лесно да се живее с Фаншо, вметна Софи, но тя го обичала, пък и нищо в поведението му не подсказвало, че не споделя чувствата й. Двамата били щастливи; той очаквал с нетърпение раждането на детето; нямало никакви разправии помежду им. Един ден през април й казал, че следобеда ще отиде до Ню Джързи да види майка си, и повече не се върнал. Когато късно същата вечер Софи се обадила на свекърва си, разбрала, че той въобще не се е отбивал при нея. Това се случвало за първи път, но Софи решила да изчака. Не искала да бъде като онези съпруги, които се паникьосват при всяко закъснение на мъжа си, пък и знаела, че Фаншо има нужда от повече свобода в сравнение с други мъже. Дори решила да не го пита нищо, когато се прибере. Но изминала цяла седмица, след нея втора, и тогава тя отишла в полицията. Както и очаквала, там съвсем не взели проблема й присърце. При липсата на криминални улики те не можели да направят почти нищо. В края на краищата съпрузи напускали жените си всеки ден и повечето от тях оставали в неизвестност. Полицията провела няколко рутинни анкети, от които нищо не излязло, и тогава я посъветвали да наеме частен детектив. С помощта на свекърва си, която предложила да поеме разноските, тя наела един човек на име Куин. Куин се заел със случая, работил упорито в продължение на пет-шест седмици, но накрая помолил да бъде освободен и не пожелал да вземе повече пари. Казал на Софи, че по всяка вероятност Фаншо е все още в страната, но дали е жив или мъртъв — това вече не знаел. Куин не бил мошеник. По думите на Софи проявил истинско съчувствие и й направил впечатление на човек, който наистина иска да помогне, и затова, когато се видели за последен път, разбрала, че е безсмислено да оспорва неговото решение. Нямало какво повече да се направи. Но ако желанието на Фаншо било да я напусне, той не би се измъкнал тихомълком. Не било в стила му да отбягва истината, нито неприятните разговори, дори сблъсъци. Неговото изчезване можело да означава само едно: сполетяло го е нещо ужасно.

Софи продължавала да се надява, че нещо отнякъде ще изникне. Била чела за случаи на амнезия и в един момент отчаяно се вкопчила в тази вероятност: мисълта за Фаншо, който безпомощно се лута, без да знае кой е, ограбен от собствения си живот, но все пак жив, я карала да смята, че в един момент, осъзнавайки себе си, той все пак може да се върне. Седмиците минавали и наближавало време да ражда. Очаквала бебето след по-малко от месец, което пък означавало, че можело да се появи на бял свят всеки момент и така, полека-лека още нероденото дете обсебило мислите й, сякаш в нея нямало повече място за Фаншо. Точно с тези думи описа усещането си — нямало повече място в нея, — после добави, че въпреки всичко тя, изглежда, е сърдита на Фаншо, задето я е изоставил, макар и той да нямал вина за това. Това нейно признание ми прозвуча до болка откровено. Не бях чувал друг човек да говори по този начин за личните си чувства — така безпощадно, с пълно пренебрежение към общоприетите норми на благоприличие. И сега, когато пиша тези редове, разбирам, че в онзи първи ден аз бях пропаднал като през дупка в земята, озовавайки се на място, където никога преди не съм бил.

Една сутрин, продължи Софи, тя се събудила след неспокойна нощ и отведнъж разбрала, че Фаншо няма да се върне. Осъзнала го внезапно, като абсолютно безспорен факт. Разплакала се и не спряла да плаче цяла седмица, скърбяла по Фаншо, сякаш бил мъртъв. Когато сълзите й пресъхнали обаче, открила, че вече не съжалява за случилото се. Решила, че Фаншо й е бил даден за броени години, и това е всичко. Сега вече имала детето, за което да мисли, и нищо друго нямало значение. Знаела, че това звучи високомерно, но наистина продължавала да живее с тези мисли и това правело живота й възможен.

Разпитах я за много неща. Тя отговаряше спокойно и уверено, сякаш се стараеше отговорите да останат незасегнати от собствените й чувства. Например как са живели заедно, какво е работел Фаншо и какво се бе случило с него през годините, откакто го бях видял за последен път. Бебето в скута й взе да се върти неспокойно и без да прекъсва разговора, Софи разкопча блузата си и започна да го кърми — първо от едната гърда, после от другата.

Каза, че не може да бъде сигурна в нищо, случило се в живота на Фаншо преди първата им среща. Знаела, че след две години обучение напуснал колежа, успял да отсрочи военната си служба и известно време работел като моряк. Доколкото си спомняше, на танкер или друг товарен кораб. След това в продължение на няколко години живял във Франция — първо в Париж, после като пазач в едно имение в Южна Франция. Но всичко това й било далечно и непознато, тъй като Фаншо рядко говорел за миналото. Когато се запознали, той току-що се бил завърнал в Америка след осем или десетмесечно отсъствие. Сблъскали се — в буквалния смисъл на думата — под навеса на една манхатънска книжарница в дъждовен съботен следобед, докато зяпали през витрината и нетърпеливо очаквали пороят да поспре. Така се срещнали и оттогава до деня, в който Фаншо изчезнал, не се били разделяли нито за миг.

Фаншо бил без постоянна работа, каза тя, всъщност нищо, което да върши сериозно. За него парите нямали значение и той избягвал да мисли за тях. Преди да срещне Софи, се препитавал с какво ли не — моряк в търговската флота, работник в склад, частен учител, долнопробен писател, келнер в кръчми, бояджия, хамалин във фирма за пренасяне на мебели, — но всяка работа била временна; щом припечелел, колкото да изкара няколко месеца, напускал. Когато двамата със Софи заживели заедно, Фаншо престанал да работи. Тя била учителка по музика с постоянна работа в частно училище и със заплатата си издържала и двамата. Разбира се, живеели пестеливо, но на масата винаги имало достатъчно храна и това положение напълно ги задоволявало.

Гледах да не я прекъсвам. Съзнавах, че този каталог е само началото — изброяване на подробности, от които искаше да се отърве, преди да пристъпи към същността. Каквото и да е правел Фаншо с живота си, то е имало много малко общо с въпросния списък от случайни занимания. Веднага схванах това, още преди действителния разказ. В края на краищата не говорехме за непознат човек, а за Фаншо, и миналото не беше чак толкова далеч, че да не си спомням кой е.

Като разбра, че в мислите си съм я изпреварил и знам какво следва, Софи се усмихна. Изглежда, тя очакваше това от мен и то не само потвърди нейното очакване, но и заличи съмненията, които може би са я измъчвали, преди да ми се обади. Без да ги е казвала, аз вече знаех доста неща и това ми даваше правото да съм там и да изслушвам разказа й.

— Но продължи да пише — казах аз. — Стана писател, нали така?

Софи кимна. Точно така. Поне отчасти. Това, което не ми даваше мира, бе защо никога не бях чувал за него. Ако Фаншо е бил писател, тогава би трябвало някак си да попадна на името му. Нали с това се занимавах. Струваше ми се малко вероятно, че именно Фаншо от всички хора ще убегне от вниманието ми. Реших, че може би не е намерил издател за книгите си. Това ми изглеждаше единственото логично обяснение.

Не, отвърна ми Софи, било много по-сложно. Дори не направил опит да публикува написаното. Отначало, като съвсем млад, се стеснявал да изпрати нещо, защото все смятал, че не е достатъчно добро. Но и по-късно, когато добил увереност, открил, че предпочита да остане неразкрит. Щяло да му отнеме много време, ако тръгнел да търси издател, пък и вместо това предпочитал да прекарва дните си зад писалището. Софи се дразнела от безразличието му, но щом вземела да настоява, той й отвръщал с повдигане на раменете: за какво да бърза, рано или късно и това ще стане.

На няколко пъти се замисляла дали да не поеме нещата в свои ръце, тайничко да изнесе един от ръкописите му и да го покаже на издател, но така и не се решила. В брака имало правила, които не бива да се престъпват, и независимо колко погрешно и твърдоглаво било отношението му по въпроса, тя нямала друг избор, освен да се съобрази с него. Додаде, че бил изписал сума ръкописи, и тя се влудявала само при мисълта, че стоят затворени в шкафа, но въпреки това Фаншо заслужавал да има нейната преданост и тя гледала да не повдига този въпрос.

Един ден, три или четири месеца преди да изчезне, Фаншо й съобщил, че е готов на компромис. Обещал й, че до една година ще направи нещо, и за да й покаже, че говори сериозно, добавил, че ако по някаква причина не удържи на думата си, тя може да вземе всичките му ръкописи и да ми ги предаде. Казал, че аз съм пазителят на неговото творчество и именно аз трябва да реша съдбата на въпросните творби. Ако отсъдя, че си струва да се публикуват, щял да ги придвижи. Допълнил обаче, че ако междувременно с него се случи нещо, тя трябва веднага да ми предаде ръкописите и да ме остави да действам по своя преценка срещу двайсет и пет процента от печалбата, в случай че такава има. Ако пък реша, че ръкописите не представляват интерес и не си заслужава да бъдат публикувани, тогава да ги върна обратно на Софи, а тя да ги унищожи до последната страница.

Тези приказки я стреснали, така каза Софи, но тя се изсмяла на тържественото му изказване. Сцената не била в негов стил, та си помислила, че може би — се дължи на току-що започналата й бременност. Нищо чудно бащинството да го е отрезвило, натоварвайки го с това ново чувство за отговорност; нищо чудно, в желанието си да докаже добрите си намерения, да се престарава. Независимо от причината обаче тя се зарадвала, че най-сетне е променил решението си. Докато бременността й напредвала, дори се отдала на тайни мечти за успеха на Фаншо, надявайки се, че тогава ще може да напусне работа и да отгледа детето без финансови затруднения. Но, разбира се, всичко се провалило и много скоро ръкописите на Фаншо били забравени в суматохата след изчезването му. После, когато нещата се поуталожили, тя не посмяла да изпълни заръките му от страх да не предизвика съдбата, в случай че все още има някаква надежда да го види. Но най-накрая се отказала от това загадъчно укриване на ръкописите и решила да уважи волята на Фаншо. Именно затова се бе обърнала към мен. Затова и седях сега с нея.

Самият аз не знаех как да постъпя. Предложението беше съвсем неочаквано и в продължение на минута-две останах безмълвен, борейки се с непосилната и ненадейно натрапена ми задача. Недоумявах защо Фаншо бе избрал именно мен за тази работа. Не бях го виждал от десет години и с голямо удивление научих, че той често си е спомнял за мен. Как можеше да очаква, че ще поема такава отговорност — да отсъдя дали животът на един човек е бил пълноценен. Софи се опита да ми обясни. Макар и откъснати един от друг, рече тя, Фаншо й е говорил за мен и при всяко споменаване на името ми добавял, че съм бил най-добрият му приятел на света — единственият истински приятел, който някога е имал. Освен това внимателно следял творчеството ми, като редовно си купувал списанията, в които помествах статии, и понякога дори ги изчитал на глас пред нея. Възхищавал се от писанията ми, така каза тя; гордеел се с мен и твърдял, че имам заложби и един ден ще се прочуя.

Тези похвали ме притесниха. Гласът на Софи звучеше така настойчиво, сякаш самият Фаншо говореше чрез нея и се мъчеше да ме убеди със собствените си доводи. Признавам, че се почувствах поласкан, и това бе съвсем естествено при дадените обстоятелства. Точно тогава преживявах труден период и съвсем нямах такова високо мнение за себе си. Вярно е, че бях написал много статии, но в моите очи това не бе кой знае какво постижение и въобще не се гордеех с тях. Смятах ги малко или много за халтура. Бях започнал с големи надежди, очаквайки да стана писател, очаквайки, че ще успея да напиша нещо, което не само ще докосне сърцата на хората, но и ще промени живота им. Но времето течеше и полека-лека разбрах, че това едва ли ще стане. Очевидно, не носех в себе си такава книга и често се замислях дали няма да е по-добре да се откажа от мечтите си веднъж завинаги. Но да пишеш статии беше далеч по-просто. Работех много и така, от поръчка на поръчка, успявах да преживявам — и което е по-важно, имах удоволствието постоянно да виждам името си в печата. Знаех, че нещата могат да бъдат и много по-зле. Още нямах трийсет, а вече си бях създал име. Бях започнал с рецензии на стихосбирки и романи, а сега умеех да пиша за почти всичко, и то добре. Филми, театрални постановки, изложби, концерти, книги, дори бейзболни мачове — потърсят ли ме, не отказвах. Светът гледаше на мен като на млад интелигентен човек, изгряваща звезда в областта на критиката, но вътре в себе си аз се чувствах стар и доста изхабен. Това, което бях постигнал до момента, беше минимално, да не кажа нищо — прах, който и най-лекият ветрец може да отвее.

Затова похвалите, изречени от Фаншо, ме оставиха с раздвоени чувства. От една страна, знаех, че не е прав. От друга (и точно тук нещата стават неясни) искаше ми се да вярвам, че е прав. Мислех си така: възможно ли е да съм бил прекалено взискателен към себе си? А започнех ли да разсъждавам по този начин, напълно се обърквах. Но кой не би се хванал като удавник за сламка при възможността за промяна? Кой е толкова силен, че да устои на надеждата? Мисълта, че един ден може да възкръсна в собствените си очи, проряза ума ми като мълния и мигом ме обляха топлите вълни на приятелството, което бях чувствал към Фаншо в продължение на толкова много години — години, потънали в мълчанието на нашата раздяла.

Ето, така започна. Поддадох се на ласкателствата на един отсъстващ човек и в този момент на слабост казах „да“. С удоволствие ще изчета ръкописите, рекох, и ще направя каквото мога, за да помогна. На това Софи се усмихна — дали от щастие или разочарование, така и не разбрах, — после стана от канапето и занесе бебето в другата стая. Отиде до висок дъбов шкаф, отключи го и отваряйки се, вратата се люшна на разклатените си панти. Ето, каза тя. Това бяха кутии, папки, тетрадки, които изпълваха лавиците — много повече, отколкото смятах, че е възможно. Спомням си, че се изсмях нервно и подхвърлих някаква неуместна шега. После, съвсем практически, взехме да обсъждаме как ще стане изнасянето на ръкописите от апартамента, докато накрая решихме да ги пренеса в два големи куфара. Работата ни отне цял час, но най-сетне успяхме да съберем всичко в тях. Вижда се, започнах аз, че ще ми трябва доста време, докато пресея материала. Софи ми каза да не се притеснявам, а после се извини, че ме натоварва с подобна задача. Отвърнах й, че я разбирам: грехота е да не изпълни заръката на Фаншо. Всичко беше доста драматично, но същевременно ужасно, на моменти дори комично. Красивата Софи постави внимателно бебето на пода, прегърна ме от благодарност и ме целуна по бузата. За миг помислих, че ще се разплаче, но мигът отмина, без да се появят сълзи. След това бавно помъкнах двата куфара надолу по стълбите и излязох на улицата. Двата заедно тежаха колкото човек.

Истината е далеч по-проста, отколкото бих искал. Че обичах Фаншо, че той беше най-близкият ми приятел, че го познавах по-добре от всеки друг — това са факти и каквото и да кажа, не мога да ги променя. Но това е само началото и в усилията да си възстановя нещата такива, каквито бяха всъщност, сега виждам, че аз съм странял от Фаншо, че една част от мен винаги му се е противопоставяла. Особено когато пораснахме, мисля, че никога не съм се отпускал докрай в негово присъствие. Завист е доста силна дума за онова, което се опитвам да опиша, и затова предпочитам да го нарека подозрение, потайно усещане, че Фаншо някак си винаги ме е превъзхождал. Навремето това ми убягваше, пък и ми липсваше конкретен повод, за който да се хвана. И все пак у мен остана чувството, че в него има повече вродена доброта, отколкото у другите хора, че някакъв неутолим огън поддържа живота му, че той е по-верен на себе си, отколкото аз съм способен да бъда.

Още в началото неговото влияние беше неоспоримо. То се усещаше дори в най-дребните неща. Ако Фаншо преместеше катарамата на колана си отстрани, аз веднага поставях собствената си в същото положение. Ако Фаншо излезеше да играе с черни гуменки, още на следващия път, когато излизах с мама на пазар, аз започвах да мрънкам за черни гуменки. Ако видех, че Фаншо носи в училище „Робинзон Крузо“, още същата вечер се прибирах вкъщи и започвах да чета „Робинзон Крузо“. И не бях единственият, който постъпваше така, но може би бях най-преданият, онзи, който най-всеотдайно се бе поддал на влиянието, което той имаше над всички нас. Самият Фаншо обаче не съзнаваше това свое влияние и несъмнено именно затова продължаваше да ни държи във властта си. Беше съвършено безразличен към вниманието, с което го обграждахме, спокойно си гледаше заниманията и никога не използваше надмощието си, за да манипулира другите. Никога не участваше в нашите лудории; не правеше пакости; не спореше с учителите. Но на него никой не му се сърдеше за това. Фаншо странеше от нас, но в същото време той ни сближаваше; към него се обръщахме, когато трябваше да разрешим споровете си, защото изцяло разчитахме на справедливостта му при изглаждане на дребнавите си противоречия. У Фаншо имаше нещо толкова привлекателно, че на човек му се искаше винаги да бъде край него, да живее в неговия свят и да му подражава. Той, разбира се, беше винаги на разположение и винаги недостижим. Усещаше се, че у него има една съкровена сърцевина, в която никой не можеше да проникне; един загадъчен център на потайността. Да му подражаваш, бе все едно да станеш участник в тази мистерия, но и да проумееш, че никога няма да го опознаеш.

Говоря за нашето най-ранно детство — когато бяхме пет, шест, седемгодишни. Голяма част от всичко това е вече дълбоко заровена и аз зная, че дори споменът за нея може да е неверен. Но няма да сгреша, ако кажа, че все още пазя сиянието на онези дни в себе си и още тая старото усещане за тях. Едва ли тези чувства са лъжливи. В крайна сметка каквото и да се бе случило с Фаншо, мисля, че неговото начало трябва да се търси именно в онези времена. Той доста бързо се формира като личност и когато започнахме училище, вече правеше впечатление с присъствието си. Фаншо представляваше ярка индивидуалност, докато ние, останалите, бяхме още неоформени същества, измъчвани от вечно безпокойство, които слепешката прегазваха от миг в миг. Не искам да кажа, че ни бе изпреварил в растежа си — никога не е изглеждал по-голям от нас — а че още преди да възмъжее, бе намерил своята идентичност. Поради една или друга причина той никога не стана жертва на катаклизмите, които раздрусаха останалите. Неговите драми бяха от различен порядък — по-вътрешни и без съмнение по-бурни, — но без онези резки промени, които сякаш бележеха живота на другите.

Особено добре си спомням един случай. Става въпрос за рожден ден, на който бяхме поканени и двамата с Фаншо. Беше още в първи или втори клас, тоест в самото начало на периода, за който мога да твърдя, че си спомням конкретни неща. Беше един съботен следобед през пролетта. Тръгнахме за рождения ден с наш приятел на име Денис Уолдън. Животът на Денис беше доста тежък. Имаше безброй братя и сестри, майка му беше алкохоличка, а баща му се съсипваше от работа. Бях им гостувал два или три пъти — голям, мрачен, неугледен дом — и си спомням, че много се уплаших от майка му, която ми заприлича на вещица от страшна приказка. Прекарваше деня зад заключената врата на собствената си стая, винаги по пеньоар, а бледото й лице — кошмар от бръчки — току се подаваше иззад вратата, за да изкрещи нещо към свитата малчугани. В деня на празненството двамата с Фаншо се бяхме натоварили с подаръци за рожденика, всичките опаковани в разноцветни хартии и вързани с панделки. Денис обаче не носеше нищо и, естествено, чувстваше се неловко. Спомням си, че се опитах да го утеша с няколко любезни фрази от рода на: това няма значение, никой не обръща внимание на тези работи, в бъркотията никой няма да забележи. Но те не помогнаха на Денис и Фаншо веднага го разбра. Без обяснение той се обърна към Денис и му връчи собствения си подарък. Ето, каза му той, вземи. Аз ще се извиня, че съм забравил моя у дома. Първата ми мисъл беше, че Денис ще откаже да приеме този жест, че ще се обиди от постъпката на Фаншо. Но не излязох прав. Той се поколеба за миг, стъписан от този неочакван обрат на съдбата, после кимна, сякаш вникнал в мъдростта на приятеля си. Това не беше акт на подаяние, а на справедливост и именно затова Денис можа да го приеме, без да се почувства унижен. Бе съумял да превърне снизхождението в безпристрастна правота. И го бе направил като с магическа пръчка — съчетание от безцеремонна и безкомпромисна убеденост, нещо, в което друг, освен Фаншо, не би успял.

След рождения ден отидох на гости у Фаншо. Майка му беше там — седеше в кухнята, попита ни как сме прекарали и дали рожденикът е харесал подаръка, който му е избрала. Още преди Фаншо да си отвори устата, аз на един дъх й разказах за неговата щедрост. Нямах намерение да го наклеветя, просто не успях да се сдържа. Жестът на Фаншо бе открил пред очите ми нов, неподозиран свят: а именно че човек може да попие, да усети чувствата на другите така издълбоко, че собствените му да изгубят значение. Това бе първият високо морален акт, на който бях станал жив свидетел, и затова не ми се говореше за нищо друго. Майката на Фаншо обаче не беше толкова въодушевена от постъпката му. Да, каза тя, това бил похвален и щедър жест, но неправилен. Подаръкът бил платен от нейните пари и давайки го на друг, Фаншо се е показал нелюбезен към домакина си, като се е появил без подарък, а това засягало и нея, тъй като тя все още носела отговорност за неговите постъпки. Фаншо я изслуша внимателно, ала не отвърна. Тя спря да говори, изчаквайки го, но той продължи да мълчи. Тогава го попита дали я е разбрал. Той каза „да“. И може би всичко щеше да свърши дотук, ако след кратка пауза Фаншо не бе добавил, че все пак смята, че е прав. За него нямало значение какво мисли тя: при друг подобен случай пак би постъпил така. След тази размяна на реплики последва малка сценка. Мисис Фаншо се ядоса на твърдоглавието му, но Фаншо си остана на своето и не отстъпи нито педя под огъня на нейните упреци. Най-накрая тя му заповяда да се качи в стаята си, а мен помоли да си вървя. Бях ужасен от нейната несправедливост, но когато се опитах да го защитя, Фаншо ми даде знак да се оттегля. Вместо да продължи да протестира, той предпочете да приеме мълчаливо наказанието си и да изчезне в своята стая.

Тази случка разкрива Фаншо в най-чистия му вид: спонтанна доброта, непоколебимост в правотата на онова, което върши, и мълчаливо, почти пасивно приемане на последствията. Независимо от всеотдайността на постъпките му, той винаги се държеше резервирано. И именно това качество често ме изумяваше и отчуждаваше от него. Бях се сближил толкова много с него, така силно се възхищавах от него, така отчаяно се мъчех да бъда като него, а ето че идваше момент, в който най-неочаквано осъзнавах, че той не ми е близък, че затворен в себе си, той никога не може да откликне на нуждата ми от взаимност. Аз винаги исках повече от всичко, имах твърде много желания, бях прекалено обзет от непосредственото настояще, за да ми е безразлично какво става наоколо. За мен имаше значение да се представям блестящо, да правя добро впечатление на хората, показвайки безсмислените символи на моята амбиция: отлични бележки, предложения за стипендии, награди за… за каквото там ги присъждат. Фаншо стоеше настрана от всичко това, скътан в своя си ъгъл, той не обръщаше внимание на нищо. Когато се представяше добре, то беше неволно, без да иска, без да полага усилия, без да се натяга. Това негово отношение действаше изнервящо и ми трябваше много време, преди да осъзная, че всъщност онова, което Фаншо смяташе за добро, не съвпадаше непременно и с моите представи за добро.

Не искам обаче да преувеличавам. Въпреки че в крайна сметка ние с Фаншо се оказахме на различни позиции, онова, което си спомням най-живо от детството, е голямото ни приятелство. Живеехме един до друг и незаградените задни дворове на двете къщи, слети в обширна равна площ, покрита с чакъл и прах, ни създаваше илюзията, че принадлежим към един и същ дом. Майките ни бяха близки приятелки, бащите ни играеха заедно тенис, и двамата нямахме братя, с други думи — идеални условия, нищо не ни разделяше. Бяхме родени на седмица разстояние един от друг и като бебета заедно пълзяхме в тревата на четири крака и късахме цветчета. В един и същ ден се изправихме и проходихме. (Съществуват снимки в потвърждение на това.) После заедно се учехме да играем бейзбол и американски футбол в задния двор. Строяхме фортове, сражавахме се, измисляхме си нови светове в този заден двор, а още по-късно заедно вилнеехме из града, карахме колела или прекарвахме дълги следобеди в безкрайни разговори. Невъзможно е, мислех си, да се опознае човек по-добре. Майка ми си спомня, че сме били толкова привързани, та веднъж, още шестгодишни, сме отишли при нея да я питаме дали мъже могат да се женят един за друг. Искахме да живеем заедно и когато пораснем, а тогава си мислехме, че така правят само женените. Фаншо копнееше да стане астроном, а аз — ветеринарен лекар. Смятахме да си наемем голяма къща в провинцията — някъде, където небето ще бъде толкова тъмно нощем, че ще се виждат всички звезди, и където ще има много животни, за които да се грижа.

Сега, когато се връщам мислено назад, писателското поприще ми се струва съвсем естествено за Фаншо. Интензивният му вътрешен живот е търсел изява. Още в училище обичаше да съчинява къси разказчета, и, предполагам, на десет-единайсет години вече е гледал на себе си като на писател. В началото, разбира се, не е отдавал голямо значение на заниманието си. Едгар Алан По и Робърт Луис Стивънсън бяха неговите кумири и образци за подражание, а резултатът, естествено, се свеждаше до чисто момчешки измислици. „Една нощ през лето Господне хилядо седемстотин петдесет и първо, понесен от развилнялата се фъртуна, вървях към къщата на моите деди, когато пред мен изникна призрачна, мержелееща се в снега фигура.“ Този род писане — претрупано и претенциозно, с неочаквани обрати в сюжета. Спомням си, че в шести клас Фаншо написа кратък детективски роман от около петдесет страници и учителят го накара да го прочете пред целия клас на части — всеки ден по десет минути след часовете. Ние всички се гордеехме с Фаншо. Бяхме удивени и от артистичния начин, по който ни четеше откъсите, като променяше гласа си за репликите на всеки отделен герой. Вече съм забравил историята, но си спомням, че беше много заплетена, а развръзката зависеше от разпознаването на две двойки близнаци.

Фаншо обаче не беше от онези деца, които четат много. Повече го биваше в игрите, пък и бе всеобщ любимец, затова нямаше време да се уединява и затваря в себе си. През тези ранни години всички бяхме останали с впечатлението, че не съществува нещо, което да не умее да върши добре, или най-малкото по-добре от останалите. Той беше най-добрият бейзболист, най-добрият ученик и най-очарователният от всички нас. Само едно от тези неща би го превърнало в нещо по-специално — а трите в комбинация го правеха направо идол, дете, докоснато от Бога. Но макар и изключителен, той си остана един от нас. Фаншо не беше гениално дете, нито дете-чудо; нямаше някаква необикновена дарба, която да го отличава от връстниците. Беше съвършено нормално дете — но по-нормално, ако може така да се каже, повече в хармония със себе си, и по-идеално в своята неповторимост от нас, останалите.

Фаншо, когото аз познавах, не беше смелчага по рождение. Въпреки това понякога се шокирах от готовността, с която се хвърляше в опасни ситуации. Зад външното му спокойствие сякаш се криеше мрачна неизвестност, нещо, което непрекъснато го подтикваше да се изпробва, да рискува, да стига до крайности. Като момче обичаше да играе по строителни площадки, катереше се по стълби и скелета, минаваше по мостове от една-единствена дъска над пропасти, пълни с машини, торби с пясък и кал. Докато Фаншо бе зает с тези изпълнения, аз се мотаех наоколо, тихомълком го умолявах да престане, но не смеех да му извикам на глас от страх да не го сепна и той да падне отвисоко. С течение на времето тези негови подтици ставаха все по-неудържими. Фаншо взе да ми говори колко е важно „да вкусиш от живота“. Трябва да поставяш препятствия пред себе си, казваше той, да се стремиш към непознатото. Това искаше той, все повече и повече от това. Веднъж, бяхме почти петнайсетгодишни, когато ме склони да заминем двамата за Ню Йорк в края на седмицата — да се мотаем из улиците, да прекараме една нощ върху пейките на старата гара Пен Стейшън, да си поговорим със скитниците и да видим колко дълго можем да издържим без храна. Спомням си как в неделя сутринта в седем часа усетих, че съм пиян, и дълго повръщах върху тревата на Сентръл парк. За Фаншо това беше нещо важно — още една стъпка към самоопознаването, — но за мен се оказа само едно гадно, злополучно прегрешение, което не ми беше по вкуса. Въпреки всичко продължих да се мъкна по петите му, пиян и объркан свидетел, но не и участник в неговата авантюра, един малолетен Санчо, яхнал магарето, за да гледа как приятелят му непрекъснато влиза в бой със самия себе си.

Месец или два след въпросния уикенд Фаншо ме заведе в публичен дом в Ню Йорк (един негов приятел бе уредил посещението), където двамата загубихме девствеността си. Спомням си, че това се случи в малък апартамент някъде в северната част на Уест сайд, недалеч от реката — малка кухничка и плътно запердена спалня, разделени с прозрачна завеса. Там живееха две негърки — едната дебела и стара, другата млада и хубава. Тъй като никой от нас не пожела старата, трябваше да решим кой да бъде пръв при младата. Ако не се лъжа, усамотихме се в антрето и хвърлихме ези-тура. Разбира се, Фаншо спечели, след което аз се настаних в тясната кухничка в компанията на дебелата мадам. Наричаше ме „сладурче“ и току ми напомняше, че ако си променя решението, тя е изцяло на мое разположение. Бях толкова нервен, че само й кимах като механична играчка и седях като истукан, заслушан в шумното отривисто дишане на Фаншо от другата страна на завесата. Една-единствена мисъл се въртеше в главата ми: че след малко членът ми ще се озове там, където сега е неговият. Дойде и моят ред. И до днес не знам името на онова момиче. Тя бе първата жена, която виждах съвсем гола. Държеше се непринудено и свойски, въобще не се притесняваше от голотата си и сигурно всичко щеше да мине по мед и масло, ако не бяха обувките на Фаншо, които ме разсейваха. Зърнах ги в пролуката между завесата и пода, блестяха на кухненската светлина и стояха така, сякаш не са част от тялото му. Момичето беше много мило и направи всичко възможно, за да ми помогне, но мъчението се проточи и накрая дори не успях да изпитам удоволствие. После, вече се смрачаваше, когато двамата с Фаншо излязохме навън, аз почти нямаше с какво да се похваля. Фаншо обаче изглеждаше доста доволен, сякаш преживяното бе послужило като потвърждение на теорията му за „вкусването от живота“. Тогава разбрах, че в сравнение с мен Фаншо бе човек с далеч по-изострен апетит.

В покрайнините живеехме много спокойно. Ню Йорк беше само на двайсет мили, но в сравнение с малкия ни свят от ливади и дървени къщи, все едно че беше по-далеч и от Китай. На тринайсет-четиринайсет години Фаншо вече се бе превърнал в душевен изгнаник, който автоматично следваше правилата на благоприличието, но се чувстваше откъснат от средата си и презираше живота, който водеше по принуда. Не се разбунтува, на никого не досади, ала се затвори в себе си. След като се радваше на такова внимание като дете, винаги в центъра на събитията, сега, когато постъпвахме в гимназията, Фаншо почти изчезна от полезрението ни, доброволно се оттегли в периферията и упорито отказваше да помръдне оттам. По това време той вече сериозно се занимаваше с писане (въпреки че още на шестнайсет години бе престанал да показва съчиненията си), но за мен това бе по-скоро симптом, отколкото следствие. През втората година на гимназиалния курс например Фаншо бе единственият ученик в нашия клас, който успя да влезе в бейзболния отбор на колежа. В продължение на няколко седмици се проявяваше като изключителен играч, след което, неизвестно защо, напусна отбора. На следващия ден ми разказа как е станало: след тренировка влязъл в стаята на треньора, за да си предаде екипа. Треньорът, който току-що си бил взел душ, стоял съвършено гол до бюрото си, с пура в уста и бейзболна шапка върху главата. Фаншо ми го описа с голямо удоволствие, подчертавайки абсурдността на сценката, която поукраси с подробности относно квадратното, затлъстяло тяло на треньора, светлината в стаята и локвата вода, отцеждащата се върху сивия циментов под — но това си беше само едно описание, броеница от думи, която никак не засягаше самия Фаншо. Аз бях разочарован от решението му да напусне отбора, а Фаншо така и не обясни защо точно го е направил, освен дето подхвърли, че бейзболът бил скучна игра.

Както и с много други талантливи хора, идва момент, в който те вече не се задоволяват с онова, което лесно им се удава. След като още в най-ранна възраст бе усвоил и усъвършенствал всичко, което се искаше от него, съвсем естествено бе да започне да търси други предизвикателства. Като се имат предвид еснафските ограничения на живота му като гимназист в малък провинциален град, фактът, че той откри тези „други предизвикателства“ вътре в себе си, не е нито учудващ, нито неочакван. Но аз мисля, че имаше и нещо друго. По онова време в семейството на Фаншо се случиха неща, които несъмнено му повлияха, и няма да е честно, ако ги премълча. Дали са му повлияли съществено, е друг въпрос, но според мен абсолютно всичко има значение. В края на краищата животът на всеки от нас е сбор от непредвидени факти, хроника на случайността, неочакван късмет и произволни събития, които не разкриват нищо друго, освен собственото си безсмислие.

Когато Фаншо беше на шестнайсет години, откриха, че баща му има рак. В продължение на година и половина той наблюдаваше умиращия си баща и в този период семейството полека-лека взе да се разпада. Може би най-тежко понесе този удар майка му. Тя трябваше да издържа стоически на напрежението, да се занимава с лекарските консултации, да урежда семейните финанси и да поддържа домакинството, докато вътрешно непрекъснато се люшкаше от състояние на голям оптимизъм, породен от шансовете за излекуване, до почти парализиращо отчаяние. Фаншо твърдеше, че тя така и не успяла да приеме очевидния факт, който всекидневно се натрапвал пред очите й. Знаела, разбира се, какво ще се случи, но й липсвала сила да го признае дори пред себе си. Времето минавало, а тя продължавала да живее, сякаш със затаен дъх. Поведението й ставало все по-ексцентрично: по цяла нощ домакинствала като същинска маниачка, страхувала се да остане сама в къщата (но същевременно ненадейно и без обяснения изчезвала за неопределено време), непрекъснато си въобразявала, че страда от какво ли не (алергии, високо кръвно, световъртеж). После взела да се увлича по щуротии от рода на разни психически феномени, спиритуализъм, астрология, нови представи за душата, докато в един момент станало почти невъзможно да се разговаря с нея, защото всеки опит свършвал с изтощително мълчание пред напористите й лекции за разрухата на човешкото тяло.

Отношенията между Фаншо и майка му се обтегнаха. Беше се вкопчила в него, разчитайки на подкрепата му, но същевременно се държеше, сякаш в цялото семейство тя е единствената мъченица, която страда истински. Фаншо трябваше да играе ролята на непоклатим стълб в къщата; трябваше да се грижи не само за себе си, но и за дванайсетгодишната си сестра. Това положение обаче породи допълнителни проблеми, защото Елън беше неспокойно и неуравновесено дете и в създадения от болестта родителски вакуум стана изцяло зависима от Фаншо. Той се превърна в неин баща, нейна майка, неин бастион на мъдростта и спокойствието. Фаншо добре разбираше колко нездрава може да се окаже тази й привързаност към него, но не смееше да предприеме нищо от страх да не я нарани непоправимо. Спомням си как собствената ми майка говореше за „бедната Джейн“ (мисис Фаншо) и колко зле се отразявало всичко това върху „Беба“. Аз обаче знаех, че всъщност Фаншо е онзи, който страда най-много. Но истината е, че от жените край него дори това не се разбра.

Що се отнася до бащата на Фаншо, не мога да кажа почти нищо със сигурност. За мен той беше жива загадка, вечно разсеян, добродушен човек, когото познавах съвсем слабо. Докато моят баща например често се мотаеше у дома, особено в събота и неделя, бащата на Фаншо рядко се мяркаше наоколо. Той беше доста известен адвокат, който навремето е имал големи политически амбиции, но ги изоставил, след като изживял поредица от разочарования. Обикновено работеше до късно вечер. Прибираше се към осем-девет и често прекарваше съботата и дори част от неделята в кантората си. Едва ли се е замислял върху бъдещето на сина си, тъй като имаше вид на човек, който не обича деца, дори на човек без спомени от собственото си детство. Мистър Фаншо беше достолепен, улегнал мъж, толкова дълбоко вглъбен във вечно сериозните въпроси на възрастните, че според мен наистина му е било трудно да ни възприема по друг начин, освен като същества от друг свят.

Нямаше и петдесет, когато умря. През последните шест месеца от живота си, след като докторите казаха, че няма никаква надежда да бъде спасен, той легна в единствената спалня за гости в къщата на Фаншо, съзерцаваше двора през прозореца, от време на време се зачиташе в някоя книга, взимаше си болкоуспокояващите лекарства и дремеше. Именно тогава Фаншо прекарваше цялото си свободно време при него и въпреки че мога само да се досещам какво е станало, предполагам, че отношенията им се бяха променили. Най-малкото знам колко усилия положи за това моят приятел, като често отсъстваше дори от училище, само и само да бъде с баща си, докато най-накрая, грижейки се с непоколебима преданост, той се превърна в насъщност за него. За Фаншо това бе едно мрачно изпитание, което, изглежда, не беше съвсем по силите му, и въпреки че той го издържа мъжки, мобилизирайки онази дързост, която се среща само у младите, аз все пак често се замислям дали наистина успя да превъзмогне докрай това нещастие.

Има само още едно нещо, което искам да спомена тук. В края на този мъчителен период — в самия му край, когато никой не даваше на баща му повече от няколко дни живот — един ден двамата с Фаншо излязохме на разходка с кола след училище. Беше през февруари и едва потеглили, навън заваля сняг. Карахме без определена цел, обикаляхме съседните градчета, въобще не обръщахме внимание къде се намираме. На десет или петнайсет мили от дома пред нас се изпречи гробище; по някаква случайност вратата му беше отворена и ей така, без никаква причина, завихме с колата по главната му алея. Не след дълго спряхме и слязохме, за да походим пеш. Четяхме надписите по надгробните камъни и плочи, размишлявахме на глас какъв ли живот е водил въпросният мъртвец, умълчавахме се, разхождахме се, отново подхващахме разговор и отново се умълчавахме. Междувременно снеговалежът се бе усилил и земята вече побеляваше. Някъде по средата на гробището попаднахме на прясно изкопан гроб. Двамата с Фаншо се спряхме до самия му край и погледнахме надолу. Още си спомням колко тихо беше вътре и колко далеч ми се стори светът. Дълго време никой от нас не проговори, а после Фаншо каза, че иска да види как е вътре. Подадох му ръка. Стисках го здраво, докато слезе до дъното на гроба. Когато стъпи долу, погледна нагоре към мен и лекичко се усмихна, след което легна по гръб и се престори на умрял. Още е пред очите ми: наблюдавах го отгоре, а той гледаше небето и мигаше непрекъснато, защото снежинките падаха в очите му.

Някаква мрачна нишка на мисълта ме върна години назад, когато бяхме съвсем малки — на четири-пет годинки. Родителите на Фаншо доколкото си спомням, бяха купили нов телевизор и в продължение на няколко месеца Фаншо държеше опаковъчния кашон в стаята си. По отношение на играчките си той винаги е бил много щедър към мен, но до този кашон нямах достъп — никога не ме пусна да вляза вътре в него. Това бе неговото тайно скривалище, така ми каза. Настанявал се вътре, затварял капака отгоре и тогава можел да отиде, където си пожелаел, можел да бъде, където поискал. Но ако друг човек влезел в кашона му, тогава магията щяла да изчезне завинаги. Аз повярвах на думите му и повече не настоявах, въпреки че умирах от любопитство. Играехме си в стаята му, строявахме войници или рисувахме картинки, ала в един миг най-неочаквано Фаншо заявяваше, че влиза в кашона си. Аз се опитвах да продължа сам започнатата игра, но нищо не се получаваше. Нищо повече не можеше да ме заинтересува. Изгарях от желание да узная какво става в кашона на Фаншо и трескаво напрягах въображението си, за да си представя приключенията, които изживяваше в момента. Но никога нищо не научих, защото, веднъж излязъл от кашона, Фаншо отказваше да говори за тях.

Нещо подобно ставаше и сега в открития гроб под снега. Там долу, потънал в мислите си, Фаншо изживяваше всичко сам-самичък и въпреки че бях там, за него все едно ме нямаше, сякаш въобще не съществувах. Разбрах, че в момента си представя смъртта на своя баща. И отново — пак чистата случайност: отвореният гроб зейна ненадейно и Фаншо усети, че той го зове. Някой бе казал, че случки се случват само на онези, които умеят да ги разказват. По същия начин може би преживяванията са за онези, които могат да ги изживяват. Това обаче трудно се доказва и аз съвсем не съм сигурен, че е точно така. Стоях и чаках Фаншо да излезе от гроба; опитвах се да разбера какво мисли, да си представя какво вижда. После вдигнах очи към смрачаващото се зимно небе — снежният хаос върлуваше навред.

Когато тръгнахме да се връщаме към колата, слънцето бе вече залязло. Запрепъвахме се из гробището в пълно мълчание. Земята бе покрита с няколко инча сняг и продължаваше да вали все по-силно и по-силно, сякаш никога нямаше да спре. Стигнахме до колата, качихме се и тогава най-неочаквано установихме, че не можем да потеглим. Задните колела бяха хлътнали в немного дълбока канавка, ала нищо не помагаше. Бутахме, блъскахме, но задните гуми продължаваха да се въртят с ужасния звук на празните обороти. Така мина половин час, след което се отказахме. Макар и неохотно, решихме да оставим колата там. Тръгнахме на автостоп във виелицата и след два часа се прибрахме в града. Тогава разбрахме, че бащата на Фаншо бе починал същия следобед.

Минаха няколко дни, преди да събера кураж да отворя куфарите. Междувременно си свърших статията, над която работех, изгледах няколко филма и дори приех покани за гости, които при друг случай бих отказал. Тази тактика на отлагане обаче не можеше да ме заблуди. Твърде много неща зависеха от моя отговор, а и възможността от разочарование бе нещо, от което направо изтръпвах. В собствените ми представи не съществуваше никаква разлика между това да заповядам творчеството на Фаншо да бъде унищожено и това да го убия със собствените си ръце. Беше ми дадена властта да го залича, да открадна труп от гроба му и да го разкъсам на парчета. Преди всичко истината е, че се озовах в една непоносима ситуация, в която не желаех да играя никаква роля. Докато куфарите стоят затворени, съвестта ми ще е чиста. От друга страна бях дал обещание и не можех повече да отлагам. Точно в този момент (докато все още се навивах, докато се подготвях) ме обзе нов страх. Открих, че точно както не исках творчеството на Фаншо да се окаже лошо, така не исках да се окаже и добро. Трудно ми е да обясня това чувство. Несъмнено част от него се подхранваше от старото ни съперничество, от желанието да не падам по-долу от него, да не се предавам пред забележителната му интелигентност, но освен това имах и друго едно усещане — че съм хванат в капан. Вече бях дал дума. Отворя ли куфарите, ще бъда принуден да стана нещо като говорител на Фаншо и ще продължа да говоря от негово име, независимо дали това ми харесва или не. И двете възможности ме плашеха. Да издам смъртна присъда би било ужасно, но и да работя за един мъртвец не ми се струваше по-малко ужасно. В продължение на няколко дни се люшках между тези страхове и не можех да реша кой е по-лош. В края на краищата, разбира се, отворих куфарите. Но тогава вече нещата като че ли бяха повече свързани със Софи, отколкото с Фаншо. Исках да я видя отново и затова трябваше час по-скоро да започна работа, за да имам повод да й се обадя.

Тук не възнамерявам да изпадам в подробности, защото сега вече всички знаят какво представлява творчеството на Фаншо. То е обществено достояние, четено и дискутирано, със статии и изследвания върху него. Ако въобще има нещо да допълня, то е, че лично на мен ми трябваха само час-два, за да проумея безсмислието на собствените си опасения. Любовта към словото, интересът към написаното, вярата в силата на книгите — това надминава всичко останало и тогава собственият ти живот изглежда много дребен. Не казвам това, за да похваля себе си или за да си придам по-голяма важност. Аз просто бях първият и това е всичко, което ме отличава от останалите. Ако творчеството на Фаншо бе по-незначително, тогава моята роля щеше да бъде много по-голяма, може би дори съществена за изхода на цялата тази история. Но нещата стояха другояче и аз се оказах само един невидим инструмент. Нещо се бе случило и независимо дали го отричаме или не, то щеше да продължи да се случва, помитайки всичко по пътя си, движейки се под напора на собствената си инерция.

За не повече от седмица успях да организирам материала, да отделя завършеното творчество от черновите и да подредя ръкописите в нещо като хронологичен ред. Най-ранната творба бе стихотворение от 1963 година (когато Фаншо е бил на шестнайсет години), а най-късната от 1976 година (само един месец преди да изчезне). Общо имаше стотина стихотворения, три романа (два къси и един дълъг) и пет едноактни пиеси, както и тринайсет тетрадки, съдържащи доста суров материал, скечове, набързо нахвърляни бележки, коментари върху книги, които е чел, и идеи за бъдещи проекти. Нямаше писма, нито дневници, нито бележки относно личния му живот. Но това е нещо, което очаквах от Фаншо. Човек няма да тръгне да се крие от света, без да е сигурен, че добре ще си прикрие следите. Въпреки това си мислех, че все някъде между листовете ще се намерят и два реда за мен — пък макар и писмо с указания или само името ми, посочено като негов литературен палач. Но нямаше нищо. Фаншо ми бе предоставил пълна свобода на действие.

Обадих се по телефона на Софи и се уговорихме да вечеряме заедно на следващия ден. Вероятно по това, че й предложих луксозен френски ресторант (много по-скъп, отколкото можех да си позволя), тя като че отгатна и какъв ще бъде отговорът ми, свързан с творчеството на Фаншо. Но като изключим този едва доловим намек, аз с нищо не й дадох повод да тържествува. Исках всичко да дойде по реда си — без резки ходове, без прибързани жестове. Вече бях наясно с творчеството на Фаншо, но се страхувах от недоразумения със Софи. Много неща зависеха от това, как ще действам аз, и много неща можеха да бъдат провалени и при най-малката грешка в началото. Сега между нас със Софи съществуваше връзка, независимо дали тя го знаеше или не — та дори само и затова че щяхме да бъдем съдружници в представянето на творчеството на Фаншо. Но аз исках и още нещо: самата тя да желае това. Едва преодолявайки собствената си припряност, си наложих две неща: да бъда предпазлив и да мисля бързо.

Тя носеше черна копринена рокля, малки сребърни обеци и опъната назад коса, за да се вижда красивата извивка на шията й. Когато влезе в ресторанта, аз седях на бара. Тя ми се усмихна сърдечно и съучастнически, сякаш искаше да ми каже, че знае колко е красива, но и колко странен е поводът за нашата среща — нещо, на което очевидно се наслаждаваше, съзнавайки необикновената загадъчност на момента. Казах й, че е поразително красива, а тя ми отвърна с лека насмешка в гласа, че откакто се е родил Бен, сега излиза за първи път и се постарала „да изглежда по така“. След това се настроих за разговора по същество, като непрекъснато си повтарях наум, че трябва да внимавам. Келнерът ни заведе до масата: бяла покривка, сребърни прибори, а помежду ни — червено лале в тънка ваза. Отвърнах на втората й усмивка, като започнах разговора за Фаншо.

Тя като че не се изненада от думите ми. Всичко, казано от мен, й беше добре известно и тя отдавна се бе примирила с него. Моята версия само потвърждаваше онова, което винаги е знаела. Странно, но то не я развълнува. В отношението й се усещаше известна предпазливост, която ме смути, и в продължение на няколко минути се чувствах съвсем безпомощен. Постепенно обаче започнах да разбирам, че нейните чувства не се различаваха много от моите. Фаншо бе напуснал живота й и тя имаше основание да недоволства от бремето, с което я бе натоварил. Публикувайки неговото творчество, посвещавайки се на изчезналия човек, тя трябваше по принуда да заживее с миналото и каквото и бъдеще да пожелае за себе си, то винаги щеше да си остане белязано от ролята, която й се налагаше да играе в момента: официалната вдовица, музата на мъртвия писател, красивата героиня в една трагична история. Никой не иска да бъде част от една измислица, още по-малко ако измислицата е действителна. Софи беше точно на двайсет и шест години. Беше твърде млада, за да живее чрез друг човек, и твърде интелигентна, за да не иска животът й да зависи изцяло от нея. Фактът, че бе обичала Фаншо, вече нямаше никакво значение. Той бе мъртъв и беше време да го забрави.

Разбира се, нищо от казаното по-горе не беше изразено с толкова много думи. Но усещането беше точно такова и пренебрегването му би означавало липса на чувствителност. Имайки предвид собствените си резерви по въпроса, стори ми се странно, че именно аз трябваше да поддържам огъня на начинанието, но виждах, че ако не задействам нещата, работата ще остане несвършена.

— Всъщност, ако искаш, можеш и да не се ангажираш — казах. — Ще трябва, разбира се, да се консултирам с теб, но това няма да ти отнеме много време. Мисля, че няма да сбъркаш, ако оставиш на мен взимането на решения.

— С удоволствие — отвърна тя. — Аз и без това нищо не разбирам от тези работи. Дори да се опитам да свърша нещо сама, непременно ще сбъркам.

— За мен е по-важно да знам, че сме от една и съща страна на барикадата — казах. — В крайна сметка всичко опира до това, дали ми имаш доверие или не.

— Имам ти доверие — рече тя.

— Но аз не съм ти дал никакво основание за това — отвърнах. — Или поне, не още.

— Знам. Но въпреки това ти имам доверие.

— Ей така, без причина?

— Да. Ей така.

Тя отново ми се усмихна и до края на вечерта не говорихме повече за творчеството на Фаншо. Имах намерение да обсъдим всичко най-подробно — как е най-добре да започнем, кои от издателите има вероятност да проявят интерес, с какви хора да се свържем и така нататък — но то вече не ми се струваше важно. Софи като че предпочиташе да не мисли по въпроса и сега, след като я уверих, че няма да й се налага, веселата й закачливост полека-лека се върна. След толкова много трудни месеци пред нея най-накрая се бе открила възможността да си позволи, макар и за малко, да забрави за случилото се и тя наистина ми се стори решена да се отдаде на малките удоволствия, които й предлагаше моментът: ресторанта, храната, смеха на хората край нас, това, че е тук, а не някъде другаде. Сякаш искаше да се потопи в тази атмосфера, а кой бях аз, че да й го откажа?

Тази вечер бях в добра форма. Софи просто ме вдъхновяваше, а и на мен малко ми трябваше. Пусках шеги, разправях истории, забавлявах я с фокуси, за които използвах сребърните прибори. Тя беше толкова красива, че нямах сили да откъсна очите си от нея. Беше ми приятно да чувам смеха й, да наблюдавам как лицето й откликва на моите думи, да гледам очите й, да изучавам жестовете й. Бог знае какви глупости съм й наприказвал, но през цялото време се преструвах в стремежа си да прикрия своите истински подбуди зад настървеното си и преднамерено очарование. Не беше лесно. Знаех, че Софи е самотна, че се нуждае от утехата на едно топло тяло до себе си, но бързото сваляне не беше моята цел. Страхувах се, че с припряност може да разваля нещата. В този ранен етап от познанството ни Фаншо все още присъстваше осезателно — той бе връзката, за която избягвахме да говорим, невидимата сила, която ни бе събрала. Щеше да мине време, преди да изчезне, а дотогава аз бях готов да чакам.

Всичко това създаваше едно особено, но не неприятно напрежение между нас двамата. С напредването на вечерта и най-невинно подхвърлените слова натежаваха от еротични обертонове: Думите престанаха да бъдат просто думи, а странен код на безмълвието, омагьосан кръг, в който разговорът ни не спираше да се върти около премълчаното. Докато избягвахме желаната и от двама ни тема на разговор, вълшебството нямаше да изчезне. И двамата някак естествено се плъзнахме по плоскостта на този вид общуване и то ставаше все по-въздействащо, тъй като никой от нас не наруши загадъчността му. Знаехме какво правим, но се преструвахме, че не знаем. Така започнах да ухажвам Софи — бавно, сдържано, постепенно.

След като излязохме от ресторанта, повървяхме около двайсет минути в мрака на късния ноемврийски ден. Приключихме вечерта на чашка в един бар в центъра на града. Аз не спрях да пуша през цялото време, но с изключение на цигарите нищо друго не издаваше вълнението ми. Софи ми разказа за семейството си в Минесота, за трите си по-малки сестри, за пристигането си в Ню Йорк преди осем години, за музиката, за уроците, които преподавала, и как възнамерявала да се върне към същата работа следващата есен. Разговаряхме с шеговит тон и всяка небрежно подхвърлена забележка ни караше да избухваме в смях. Сигурно щяхме да продължим да се забавляваме така още дълго, ако не беше жената, останала да гледа детето. Някъде към полунощ станахме да си вървим. Изпратих я до вратата на апартамента и тогава направих последното си голямо усилие за вечерта.

— Благодаря, докторе — каза Софи. — Операцията излезе сполучлива.

— Моите пациенти винаги оцеляват — отвърнах. — Това е от смехотворния газ. Просто отварям клапана и полека-лека те се възстановяват.

— Само че към този газ се привиква.

— Там е работата. Пациентите ми винаги се връщат при мен и молят за още — някои от тях стигат до две-три операции на седмица. А как иначе ще си плащам наема за апартамента на Парк авеню и лятната вила във Франция?

— А, значи има и скрити подбуди.

— Разбира се. Алчността е моята скрита подбуда.

— Лекарската ти практика сигурно процъфтява.

— Процъфтяваше. Но вече съм доста уморен. От няколко дни съм се ограничил с една-единствена пациентка, а никак не съм сигурен дали тя ще дойде отново.

— Ще дойде — каза Софи с най-хитрата и сияеща усмивка, която съм виждал. — Бъди сигурен.

— Приятно ми е да го чуя — отвърнах. — Ще кажа на секретарката ми да й се обади, за да уреди следващата ни среща.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. При тези продължителни лечения човек не бива да пропилява и миг.

— Отличен съвет. Ще се запася с нови количества смехотворен газ.

— Непременно го направи. Мисля, че ще имам нужда.

Усмихнахме се, аз я прегърнах, целунах я набързо по устните и заслизах по стълбите тичешком.

Прибрах се право вкъщи, видях, че не мога да заспя, и седнах пред телевизора. Изгледах един двучасов филм за Марко Поло. Най-накрая към четири сутринта съм задрямал при повторението на „Зоната на здрача“.

Прекарах нощта в леглото на Софи и повече не го напуснах — беше невъзможно, поне за мен. През деня се връщах в собствения си апартамент, за да работя, но всяка вечер отивах при Софи. Станах част от нейния дом — пазарувах за вечеря, сменях пелените на Бен, изхвърлях боклука, — тоест за първи път живеех в такава близост с друг човек. Месеците минаваха и за мое най-голямо и непрестанно удивление открих, че този живот ми допада. Бях роден, за да бъда със Софи, и постепенно започнах да усещам, че ставам по-силен, че тя ме прави по-добър от всякога. Странно наистина как Фаншо ни бе събрал. Ако той не беше изчезнал, това нямаше да се случи. Бях му длъжник, но освен с това, което вършех за творчеството му, с друго не можех да му се отплатя.

Статията ми излезе и възпроизведе желания ефект. Стюарт Грийн се обади да каже, че „шумотевицата вече е вдигната“, което, според мен, означаваше, че той се е поуспокоил, задето е препоръчал книгата. Интересът, възбуден от статията, ускори излизането на Фаншо от печат. Когато „Небивала земя“ бе публикувана, отзивите бяха единодушно хвалебствени, някои от тях дори изключително ласкави. На повече не можехме и да се надяваме. Това бе вълшебната приказка, за която всеки писател мечтае, и дори аз, признавам си, останах малко изненадан. Мислех си, че такива неща не се случват в реалния свят. Само няколко седмици след като книгата беше пусната на пазара, целият тираж се изчерпи. Веднага бе заложена и допечатка, по всички вестници и списания се появиха реклами, след което книгата, — вече във вариант с меки корици, бе продадена на друго издателство за отпечатване през следващата година. Не искам да кажа, че книгата стана бестселър от чисто търговска гледна точка, нито пък че Софи щеше да забогатее от нея, но като се има предвид колко сериозен и труден бе романът, както и това, че голямата читателска маса по принцип страни от подобни произведения, успехът беше направо невероятен.

В известен смисъл разказът трябва да приключи тук. Младият гений е мъртъв, но неговото творчество ще живее, името му ще се знае и помни от идните поколения. Неговият приятел от детинство е спасил красивата му млада бедстваща вдовица и двамата ще заживеят във вечно щастие. С това нещата като че ли се изчерпват, не остава нищо друго, освен един последен поклон пред завесата. Но излезе, че сме само в началото. Написаното дотук е прелюдия, кратък синопсис на историята, която имам да разкажа. Ако бе само това, то то е нищо — нищо, което би ме накарало да хвана перото. Само мракът има силата да отвори човешкото сърце към света, а мракът е онова, което ме обгръща, щом се замисля за станалото. Да се пише за мрака е нужна смелост, но за мен това е единственият начин да избягам от него. Дори и да съумея да кажа истината, съмнявам се, че бягството ми ще успее. Историите без край, то се знае, продължават вечно и попаднеш ли в тях, означава да умреш, преди собствената ти роля да бъде изиграна. Остава ми надеждата, че ще стигна завършека на онова, което ще разкажа, че все някак ще открия пролука в мрака. И тази надежда аз наричам смелост, но дали има смисъл да се надявам, е отделен въпрос.

Това се случи приблизително три седмици след премиерата на пиесата. Както обикновено, прекарах нощта в апартамента на Софи и на сутринта тръгнах към къщи, за да поработя. Спомням си, че трябваше да завърша една рецензия върху четири или пет стихосбирки — мъчителен разхвърлян труд, — но просто не можех да се съсредоточа. Умът ми се рееше надалеч от разтворените върху писалището ми книги и през пет минути ставах от стола си и започвах нервно да крача из стаята. Предишния ден Стюарт Грийн ми бе разказал една необикновена история и аз се улавях, че непрекъснато мисля за нея. Според Стюарт хората започнали да разправят, че личността Фаншо въобще не съществувала. Носел се слух, че аз съм го измислил, за да увековеча една измама, и че всъщност книгите били написани от мен. Първата ми реакция беше да се изсмея и дори се пошегувах, че и за Шекспир се твърди, че не бил написал своите пиеси. Но сега, след като се замислих, не знаех дали да се чувствам засегнат или поласкан от тези приказки. Наистина ли хората ми нямаха доверие? Наистина ли смятаха, че не казвам истината? Защо си бях дал труд да публикувам цяло едно творчество, оставайки в пълна анонимност? И в същото време — наистина ли хората смятаха, че съм способен да напиша една толкова добра книга, каквато е „Небивала земя“? Изведнъж проумях, че след като всички ръкописи на Фаншо бъдат публикувани, за мен ще бъде много лесно да напиша една-две книги от негово име — да свърша работата сам, но тя да мине за негова. Аз, разбира се, нямах такова намерение, но самата мисъл вече задейства у мен странни и любопитни идеи: какво означава за един автор да сложи името си под една книга, защо някои писатели предпочитат да се крият зад псевдоним, дали въобще писателят води действителен живот или не. Хрумна ми, че пишейки под чуждо име, е нещо, което може да ми хареса — дори се озадачих защо идеята така силно ме привлича. Тази мисъл повлече след себе си други и разнищвайки мислено въпроса, открих, че съм пропилял почти цялата сутрин.

Стана единайсет и половина — часът, в който отивах за пощата. Направих си ритуалната екскурзия надолу с асансьора, за да видя дали има нещо в кутията. За мен това винаги е бил един от ключовите моменти на деня и винаги малко се вълнувах. Всеки път се надявах, че в пощенската кутия ме очаква някаква добра вест — непредвиден чек, предложение за работа, писмо, което ще промени живота ми — и у мен това упование се бе превърнало в дълбоко вкоренен навик. Просто не можех да отворя пощенската си кутия, без да се изпотя от напрежение. Тя бе моето скривалище, единственото място на света, което изцяло ми принадлежеше. И все пак именно тази кутия ме свързваше с останалия свят и в нейната загадъчна тъмнина се таеше тайнството, по силата на което се случваха разни неща.

Този ден в нея имаше само едно писмо. Беше в обикновен бял плик с пощенско клеймо от Ню Йорк и нямаше адрес на подателя. Почеркът ми бе непознат — името и адресът ми бяха изписани с печатни букви. Нямах никаква представа от кого можеше да бъде. Отворих го още в асансьора — и точно тогава, там, на път за деветия етаж, светът се срути върху мен.

„Не се сърди, че ти пиша — започваше писмото. — С риск да ти причиня сърдечен удар, искам да ти драсна два последни реда, за да ти благодаря за това, което направи. Знаех, че ти си човекът, към когото трябва да се обърна, но всичко наистина излезе далеч по-добре, отколкото си го представях. Ти извърши невъзможното и сега съм ти длъжник. Вече има кой да се погрижи за Софи и детето и оттук нататък аз вече ще мога да живея с чиста съвест.

Сега няма да те занимавам с излишни обяснения. Въпреки писмото, трябва да продължиш да ме смяташ за мъртъв. Няма нищо по-важно от това и не бива да казваш на никого, че съм се свързал с теб. Никой никога няма да ме открие, а ако започнеш да говориш за мен, това ще донесе повече неприятности, отколкото си струва. И най-вече, не казвай нищо на Софи. Накарай я да се разведе с мен и тогава се ожени за нея колкото е възможно по-скоро. Разчитам на теб, че ще го направиш, и ти давам своята благословия. Детето има нужда от баща, а ти си единственият, на когото имам доверие.

Искам да знаеш, че не съм си изгубил ума. Решението, което взех, беше необходимо и въпреки че някои хора пострадаха, това, че ги напуснах, беше възможно най-доброто и най-благородно нещо, което съм извършвал през живота си.

Седем години след деня на моето изчезване аз ще умра. Това е присъдата, която съм произнесъл над себе си, и никакви пледоарии няма да помогнат.

Моля те, недей ме търси. Нямам желание да бъда намерен, освен това мисля, че имам право да изживея остатъка от живота си, както намеря за добре. Заплахите ме отвращават, но нямам друг избор, освен да те предупредя: ако по някакво чудо ме откриеш, ще те убия.

Доволен съм, че към творчеството ми се проявява толкова голям интерес. Никога не съм си представял, че подобно нещо може някога да се случи. Но сега всичко това ми е много далечно и чуждо. Писането на книги принадлежи към един друг мой живот и като си мисля за него сега, не усещам никакво вълнение. Няма да претендирам за пари — с удоволствие ги предоставям на вас двамата със Софи. За мен писателската работа беше една болест, която дълго ме измъчваше, но вече съм напълно излекуван.

Бъди сигурен, че повече няма да ти се обадя. Чувствай се свободен. Желая ти дълъг и щастлив живот. Колко е хубаво, че нещата се подредиха така добре. Ти си моят приятел и аз се надявам, че винаги ще останеш такъв, какъвто си бил. С мен нещата стоят другояче. Стискай ми палци.“

В края на листа нямаше подпис. Прекарах следващите час-два в опити да убедя себе си, че някой просто си прави майтап с мен. Ако писмото беше написано от Фаншо, защо бе забравил да се подпише? Улових се за това доказателство, отчаяно търсейки нещо, с което да отрека случилото се. Но този мой оптимизъм не продължи много време и малко по малко си наложих да погледна фактите в очите. Можеше да има куп основания, за да не сложи името си под писмото, и колкото повече мислех за това, толкова по-ясно виждах, че именно поради тази причина писмото е още по-истинско. Ако това бе дело на някой шегаджия, той непременно щеше да го подпише, докато истинската личност не би се замислила: единствено човек, който няма намерение да лъже, би имал самочувствието да направи един толкова очевиден пропуск. А и последните изречения на писмото „… че винаги ще останеш такъв, какъвто си бил. С мен нещата стоят другояче.“ Не означаваше ли това, че Фаншо е станал друг? Почти е сигурно, че живее под чуждо име — но как и къде? Разбира се, клеймото от Ню Йорк беше някаква следа, но то можеше да бъде и преднамерена заблуда, подвеждаща информация, която да ме отклони от верния път. Очевидно Фаншо действаше изключително предпазливо. Изчетох писмото още няколко пъти, опитах се да раздвоя листа, взех да търся някаква цепка, някакъв начин за четене между редовете, но от това нищо не излезе. Писмото беше непроницаемо, лист от мрак, който обезсилваше всеки опит да се проникне в него. Най-накрая се отказах, прибрах го в едно чекмедже на писалището и си признах, че се чувствам безпомощен, че вече нищо не може да бъде както преди.

Но онова, което ме разтревожи най-много, беше собствената ми глупост. Сега, когато мислено се връщам назад, виждам колко много факти ми бяха дадени на разположение още в началото — още при първата ми среща със Софи. В продължение на години Фаншо не публикува нищо, след което казва на жена си какво да направи, ако нещо се случи с него (да се свърже с мен с цел творчеството му да бъде издадено), и после изчезва. Всичко беше толкова очевидно. Човекът искал да се махне и се махнал. Просто станал един ден, напуснал бременната си жена и тъй като тя му имала доверие, пък и защото й се струвало немислимо, че някой може да постъпи по този начин, тя просто нямала друг избор, освен да повярва, че е мъртъв. Софи бе измамила себе си, но при дадените обстоятелства трудно би могла да постъпи другояче. Аз обаче нямах това извинение. Нито веднъж от началото на историята не се замислих върху нещата, които стават. Без колебание, дори с радост бях приел нейната версия, нейното погрешно тълкуване на фактите, след което въобще бях спрял да мисля по въпроса. Хора са били застрелвани и за по-малки прегрешения.

Дните минаваха. Инстинктът ми подсказваше, че трябва да кажа на Софи, да й прочета писмото, и все пак не събрах кураж да го направя. Бях изплашен и много се притеснявах как ще реагира тя. Когато се чувствах по-уверен, си казвах, че единственият начин да я защитя, е, като премълча за писмото. Каква полза, ако научи, че Фаншо просто я бе напуснал? Тогава щеше да започне да обвинява себе си за случилото се, а аз не исках тя да страда. Под това благородно мълчание обаче се криеше второ — мълчанието на страха и паниката. Фаншо беше жив и ако Софи научеше, какво щеше да стане с нас двамата? Мисълта, че тя може да го пожелае отново, ми беше болезнено непоносима, и аз не посмях да я подложа на проверка. Може би именно това бе най-голямата ми грешка. Ако бях повярвал на всеотдайната й любов към мен, тогава бих рискувал. Но навремето не виждах друго разрешение и затова направих онова, което Фаншо искаше от мен — не заради него, а заради себе си. Заключих тайната в съзнанието си и се научих да мълча.

Минаха още няколко дни, след което предложих на Софи да се оженим. Бяхме говорили за това и преди, но този път поех инициативата не само на думи, уверявайки я по този начин, че намеренията ми са съвсем сериозни. Знаех, че не действам в типично мой стил — без чувство за хумор и без гъвкавост, — но не можех да постъпя другояче. Просто не можех да продължавам да живея в тази несигурност. Чувствах непреодолимо желание да уредя нещата на часа. Софи, разбира се, забеляза промяната у мен, но тъй като не знаеше причината за нея, изтълкува я като страстна нетърпеливост — поведение на изнервен, невъздържано пламенен мъжкар, който, воден от нагона, бърза да задоволи своето сластолюбие (което също беше вярно). Тя ми отвърна, че, да, ще се омъжи за мен. Нима съм се съмнявал в това?

— Освен това бих искал и да осиновя Бен — казах. — Държа да носи моето име. Важно е да расте с мисълта, че аз съм негов баща.

Софи ми каза, че не би допуснала да бъде другояче. Така би било най-добре и за трима ни.

— Освен това нека да го направим час по-скоро — продължих аз. — Колкото е възможно по-скоро. В Ню Йорк човек не може да получи развод за по-малко от година, а това е твърде дълго. Не бих могъл да чакам толкова. Но има други места като Алабама, Невада, Мексико и къде ли не още. Можем да отидем на почивка и като се върнем, ти вече ще си свободна да се омъжиш за мен.

Софи каза, че изразът й харесва — „свободна да се омъжиш за мен“. Ако това ще се оправи само с едно пътуване, каза тя, готова е да го направи — с мен би отишла навсякъде.

— В края на краищата — рекох аз — него го няма вече повече от година, всъщност година и половина. А са нужни цели седем години, преди изчезнал човек да бъде официално обявен за мъртъв. Какво ли не се случва, но животът продължава. Само си помисли: с теб вече се знаем повече от година.

— За да бъдем по-точни — отвърна Софи, — ти за първи път прекрачи прага на този апартамент на двайсет и пети ноември хиляда деветстотин седемдесет и шеста година. След осем дни се навършва цяла година.

— Значи помниш.

— Разбира се, че помня. Това беше най-важният ден в моя живот.

На двайсет и седми ноември се качихме на самолета за Бърмингам, Алабама, и се върнахме обратно в Ню Йорк през първата седмица на декември. На единайсети се оженихме в градския съвет, след което заседнахме на пиянски обяд с двайсетина наши приятели. Прекарахме нощта в „Плаза“, на сутринта си поръчахме закуска в стаята и по-късно същия ден отлетяхме за Минесота заедно с Бен. На осемнайсети родителите на Софи направиха голямо сватбено тържество в къщата си, а вечерта на двайсет и четвърти всички заедно отпразнувахме Бъдни вечер. След два дни ние със Софи изоставихме снега и заминахме за Бермудските острови, където останахме десетина дни, а после се върнахме в Минесота, за да вземем Бен. Възнамерявахме да си потърсим нов апартамент, щом се приберем в Ню Йорк. Някъде над Западна Пенсилвания, след едночасово летене, Бен се напишка в скута ми. Когато му показах голямото мокро петно върху панталоните ми, той се изсмя, плесна с ръчички, погледна ме право в очите и за първи път ме нарече „тати“.

Потънах в настоящето. Минаха няколко месеца и полека-лека оцеляването взе да ми изглежда все по-възможно. Наистина живеехме като в някакво скривалище, но в него заедно с мен бяха Софи и Бен, а аз друго не исках. Непрекъснато си повтарях, че не бива да ровя и да търся, и докато това траеше, щяхме да бъдем в безопасност.

През февруари се преместихме в апартамент на улица „Ривърсайд“. Докато го подредим, дойде пролетта и улисан в настаняването, през това време аз почти забравих за Фаншо. Не мога да кажа, че бях заличил писмото от паметта си, но то все по-малко ме плашеше. В присъствието на Софи изпитвах сигурност и смятах, че нищо на света не може да ни раздели — нито дори Фаншо, нито дори един Фаншо от плът и кръв. Или поне така ми се струваше, когато се случеше да се замисля по въпроса. Сега разбирам колко много съм се лъгал, но открих това много по-късно. По дефиниция мисълта е нещо, което добре съзнаваш. Фактът, че аз нито за миг не съм спрял да мисля за Фаншо, че в продължение на всички тези месеци денонощно съм го носел вътре в себе си, тогава ми бе неизвестен. А ако човек не съзнава мисълта си, тогава може ли да се каже, че е мислил? Може би въпреки всичко мисълта ме е преследвала, дори обсебвала — без външни белези, без признаци, които да ми подскажат какво става.

Всекидневието ме залисваше. Не забелязвах дори това, че работя много по-малко отпреди. Нямах работа, към която да потегля сутрин, и тъй като Софи и Бен бяха с мен в апартамента, винаги имаше по нещо, което да ме държи далеч от писалището. Работната ми програма се превърна в доста разтегливо понятие. Вместо всеки ден точно в девет часа да започвам работата си, често не смогвах да се добера до тесния си кабинет и в единайсет, дори единайсет и половина. На всичкото отгоре присъствието на Софи в къщата беше едно непрестанно изкушение. Бен продължаваше да спи по един или два пъти през деня и в тези тихи часове, докато той придремваше, не можех да не мисля за тялото й. Започнахме да се любим все по-често. Софи очакваше тези моменти със същото нетърпение, както и аз, и постепенно къщата се еротизира, превърна се в царство на сексуалния шанс. Долната земя изплува на повърхността. Всяка стая се насити със свои собствени спомени, всеки ъгъл в апартамента — със свой собствен незабравим момент, така че дори в спокойното, изпълнено с практически задължения всекидневие, всеки отделен квадрат от килима или прагът на всяка отделна врата вече не бяха просто неща, а усещания, ехо от нашия еротичен живот. Бяхме навлезли в парадокса на страстта. Нуждата ни един от друг беше изтощителна и колкото повече я задоволявахме, тя толкова повече нарастваше.

От време на време Софи подмяташе, че трябва да си потърсим работа, но за нито един от двама ни това не беше належащо. Парите ни стигаха, дори успявахме да спестим малка част от тях. Следващата книга на Фаншо, „Чудеса“, вече се печаташе и авансът от договора се оказа доста по-тлъст от аванса за „Небивала земя“. Според плана, който бяхме изработили заедно със Стюарт, шест месеца след „Чудеса“ трябваше да излязат поемите, след това — най-ранният роман на Фаншо „Затъмнения“ и най-накрая — пиесите. Сумите от авторските права върху „Небивала земя“ започнаха да идват през март и заедно с чековете, които най-неочаквано запристигаха за това или онова, всички проблеми, свързани с пари, се изпариха. Както всичко останало, което се случваше, така и това бе нещо съвсем ново за мен. През последните осем-девет години животът ми бе минал в непрекъснато блъскане и борба, неистово треперене за всяка незначителна статия и дори смятах, че съм голям късметлия, когато успявах да си осигуря скромен доход за месец-два напред. Тази тревога беше дълбоко вкоренена в мен; тя беше част от кръвообращението ми, от кръвните ми телца и аз не можех дори да дишам, без да се безпокоя дали ще имам с какво да си платя сметката за газта. Сега за първи път, откакто живеех сам, можех да се успокоя. Една сутрин, докато седях на бюрото, мъчейки се да сътворя финалното изречение на една статия, търсейки някаква, изглежда, несъществуваща фраза, постепенно осъзнах, че на мен всъщност ми е дадена втора възможност. Можех да се откажа от всичко и да започна отначало. Повече не се налагаше да пиша статии. Можех да се захвана с нещо различно — с онова творчество, за което винаги съм мечтал. Това беше моят шанс да се спася и аз реших, че трябва да съм кръгъл глупак, ако не го използвам.

Минаха още няколко седмици. Всяка сутрин най-прилежно влизах в стаята си, но напразно. Теоретически не ми липсваше вдъхновение и когато не работех, главата ми гъмжеше от идеи. Но щом сядах, за да ги претворя на хартия, мислите ми сякаш се изпаряваха. Думите умираха в мига, в който взимах писалката. Започнах няколко неща едновременно, но нито едно от тях „не хвана корени“ и така постепенно отмряха. Залових се да търся извинения за собственото си безсилие. Това, разбира се, не беше проблем и не след дълго разполагах с цяла литания: приспособяване към брачния живот, отговорността на бащинството, новата ми работна обстановка (която ми се струваше прекалено претрупана и тясна), стария навик да пиша със срок, тялото на Софи, неочакваното благоденствие — всичко. В продължение на няколко дни дори обмислях идеята за детективски роман, но сюжетът ми се опря, защото не успях да свържа отделните линии на интригата. Оставих ума си да се рее на воля и без цел, като същевременно се мъчех да убедя себе си, че самата ми леност е доказателство, че събирам сили, признак, че нещо ще се случи. Повече от месец не направих нищо друго, освен да преписвам откъси от книги. Един от тях, от Спиноза, закачих на стената: „Когато си мисли, че не му се пише, няма сили да мисли за писане; а когато си мисли, че му се пише, няма сили да мисли за друго, освен за писане.“

Може би щях да намеря изход от тази криза. Дали това бе постоянно състояние или преходен период, е все още неясно за мен. Вътрешното ми усещане е, че за момента бях наистина объркан, отчаяно се лутах вътре в себе си, но това едва ли означаваше, че случаят ми е безнадежден. Случваха ми се странни неща. Преживявах съществена промяна, но все още беше твърде рано да отсъдя накъде ще ме отведе тя. И тогава, съвсем ненадейно, решението дойде от само себе си. Всъщност „решение“ е доста мека дума, по-скоро бих го нарекъл компромис. Но каквото и да бе, аз почти не му се противопоставих. То дойде в момент, когато се чувствах болезнено уязвим и поради това преценката ми за нещата куцаше. Това бе втората ми голяма грешка и тя бе пряка последица от първата.

Един ден обядвах със Стюарт, недалеч от неговата редакция в северната част на Ист Сайд. В един момент той пак отвори дума за свързаните с Фаншо слухове и тогава за пръв път ми хрумна, че всъщност самият той вече се е усъмнил. Темата му се струваше толкова интригуваща, че просто не можеше да говори за нищо друго. Подходът му беше закачлив и подигравателно съзаклятнически, но зад тази поза прозираше желанието му да ме хване натясно и да изтръгне от мен признание. Позабавлявах се известно време, после се изморих от тази игра на криеница и му казах, че единственият начин да разбере истината е да възложи на някого написването на биография. Подхвърлих му го съвсем невинно (по-скоро по силата на логиката, отколкото като внушение) но Стюарт реши, че това е блестяща идея. Започна сам да се навива: разбира се, разбира се, митът Фаншо разкрит, всичко е съвършено ясно, разбира се, най-накрая истинската история! Само след няколко минути той вече бе измислил как да стане всичко. Аз ще напиша книгата. Тя ще се появи след излизането на цялото творчество на Фаншо и аз, разбира се, ще разполагам с колкото време пожелая — две години, три години, колкото искам. Това трябва да бъде една изключителна книга, добави Стюарт, книга, която по нищо да не отстъпва на творбите на самия Фаншо, но тъй като има огромно доверие в мен, бил сигурен, че именно аз съм човекът за тази работа. Предложението ме свари неподготвен и аз го приех по-скоро като шега. Но Стюарт беше съвсем сериозен; не ме остави да му откажа. Помисли си, рече той, и после пак ще говорим. Продължавах да бъда скептично настроен към идеята, но за да не бъда груб, му казах, че ще си помисля. Споразумяхме се да му дам окончателния си отговор в края на месеца.

Същата нощ обсъдих въпроса със Софи, но тъй като не бях докрай откровен, разговорът не ми помогна много.

— Сам си реши — каза тя. — Ако имаш желание, приеми.

— Това не те ли притеснява?

— Не. Защо? Винаги съм си мислила, че рано или късно ще се появи книга за него. А тогава по-добре е да я напишеш ти, отколкото някой случаен човек.

— Тогава ще трябва да пиша за теб и Фаншо. Не е ли странно?

— Няколко абзаца ще бъдат достатъчни. Щом ти си човекът, който ще ги пише, няма от какво да се притеснявам.

— Може и да си права — отвърнах, без да знам как да продължа. — Въпросът е, поне според мен, дали искам да посветя толкова много усилия, мислейки само за Фаншо. Не е ли време да се помъча да го забравя?

— Както решиш. Но истината е, че ти най-добре можеш да напишеш тази книга. Дори не е нужно да бъде чиста биография, нали така? Можеш да направиш нещо по-интересно.

— Какво например?

— Не знам, нещо по-лично, по-вълнуващо. Историята на вашето приятелство например. Тогава биографията ще бъде толкова негова, колкото и твоя.

— Да, това е възможно. Идеята не е лоша. Онова, което ме озадачава обаче, е как можеш да си толкова спокойна и равнодушна.

— Мога, защото съм омъжена за теб и те обичам, затова! Ако тази книга е нещо, което ти искаш да напишеш, тогава я искам и аз. В края на краищата аз не съм сляпа. Виждам, че имаш проблеми със собственото си творчество, и понякога се чувствам виновна за това. Може би тази книга ще ти помогне отново да заработиш пълноценно.

Тайно се бях надявал, че Софи ще вземе това решение вместо мен, като си мислех, че тя ще се възпротиви, че ще поговорим и ще приключим въпроса набързо. Но се случи точно обратното. Сам се бях притиснал до стената и смелостта ми се стопи. Оставих да минат още ден-два, след което се обадих на Стюарт и му съобщих, че приемам да напиша книгата. С това си издействах още един безплатен обяд, след което трябваше сам да се справям.

През юни същата година (1978) Софи, Бен и аз отидохме до Ню Джързи, за да се видим с майката на Фаншо. Родителите ми не им бяха вече съседи (живееха във Флорида) и аз не се бях връщал в градчето от дълго време. Като баба на Бен, мисис Фаншо ни се обаждаше от време на време, но отношенията ни не бяха лесни. У нея се долавяше една потисната враждебност към Софи, сякаш тя тайно я обвиняваше за изчезването на Фаншо, и тази неприязън се проявяваше на моменти под формата на безцеремонни и доста груби подмятания. Ние със Софи я канехме на вечеря сравнително често, но тя приемаше много рядко и тогава през цялото време седеше неспокойно и се усмихваше, бърбореше с чуруликащия си гласец, преструваше се, че много харесва бебето, правеше неуместни комплименти на Софи, подхвърляйки й каква голяма късметлийка е, а после най-неочаквано, насред разговора, ставаше, плясваше се по челото, че има друга среща, и винаги си тръгваше рано-рано. Все пак човек не можеше да й се сърди. Животът й не беше лек и на този етап очевидно бе престанала да вярва, че нещата някога ще се оправят. Съпругът й беше мъртъв; дъщеря й бе преминала през серия нервни кризи и сега живееше с успокоителни в санаториум за психично болни и наркомани; синът й бе изчезнал. Все още красива на петдесет години (като момче смятах, че тя е най-очарователната жена, която съм виждал), тя поддържаше духа си с помощта на многобройни и доста заплетени любовни истории (кандидати винаги се намираха), с помощта на пътувания до Ню Йорк, където обичаше да пазарува, и със страстта си към голфа. Литературният успех на Фаншо я бе изненадал, но сега, след като бе привикнала към него, тя с голямо желание се вживя в ролята си на майка, която е родила гений. Когато й се обадих да й кажа за биографията, отвърна ми, че с удоволствие ще ми помогне. Разполагала с писма, снимки и документи, рече тя, и би ми показала каквото пожелая.

Пристигнахме преди обяд и след първоначалното притеснение, последвано от чаша кафе в кухнята и дълъг разговор за времето, тя ни поведе нагоре по стълбата към старата стая на Фаншо. Мисис Фаншо се бе приготвила най-старателно за посещението ми и всички материали лежаха в стройни купчинки върху някогашното писалище на Фаншо. Бях поразен от количеството. Не знаех какво да кажа, освен дето й благодарих за отзивчивостта — но всъщност се чувствах уплашен и смазан от обема на онова, което се намираше там. След няколко минути мисис Фаншо слезе да се поразходи из двора със Софи и Бен (беше топъл слънчев ден) и аз останах горе сам. Спомням си, че погледнах през прозореца и зърнах Бен, който пристъпяше като пате по тревата в издутия си от пеленки гащеризон, пищеше и сочеше една червеношийка, която се носеше над главата му. Почуках по стъклото и когато Софи вдигна глава, аз й помахах. Тя се усмихна, изпрати ми въздушна целувка и продължи да разглежда цветните лехи на мисис Фаншо.

Седнах зад писалището. Чувствах се ужасно в тази стая, а и нямах представа колко време ще ми отнеме работата. Бейзболната ръкавица на Фаншо стоеше върху една лавица с протрита бейзболна топка в нея; лавиците над и под нея бяха пълни с книги, които той бе чел като малък; точно зад гърба ми беше леглото, покрито със същия юрган на сини и бели квадратчета, който си спомнях от преди години. Това бе вещественото доказателство, останките от един мъртъв свят. Бях влязъл в музея на собственото си минало и онова, което открих там, ме съкруши.

В единия куп: актът за раждане на Фаншо, ученическите му бележници, скаутските му значки, дипломата му от гимназията. В друг куп: снимки. Албум на Фаншо като бебе; албум на Фаншо и сестра му; албум на семейството (Фаншо като ухилено двегодишно бебе в ръцете на баща си, Фаншо и Елън, прегърнали майка си в двора на къщата до люлката, Фаншо, наобиколен от братовчедите си). И после останалите снимки — в папки, в пликове, в малки кутии: десетки снимки, на които сме двамата с Фаншо (плуваме, боричкаме се, караме колела, учим в двора; яхаме баща ми; късо подстригани, с увиснали джинси, зад нас — древните коли: пакард, десото, форд комби с дървени лайсни). Снимки на класа, снимки на отбора, снимки от лагерите. Снимки от състезания, от игри. Каране на кану, дърпане на въже. И после, някъде към дъното, няколко снимки от по-късни години — Фаншо такъв, какъвто никога не съм го виждал. Фаншо в двора на Харвард; Фаншо на палубата на петролен танкер „Есо“; Фаншо в Париж пред каменен фонтан. И най-накрая една-единствена снимка на Фаншо и Софи — Фаншо доста състарен и с мрачен вид; а Софи ужасно млада и красива, с разсеян поглед, като човек, неспособен да се съсредоточи. Въздъхнах дълбоко и после най-неочаквано се разплаках, без да съзнавам до последния момент, че отдавна нося в себе си тези сълзи — разридах се, целият се разтресох и закрих лице в дланите си.

Вдясно от снимките стоеше кутия, пълна с писма — най-малко стотина. Започваха още от осемгодишна възраст (с неулегналия почерк на дете, с размазани петна и триеници с гума) и продължаваха до началото на седемдесетте години. Имаше писма от колежа, писма от кораба, писма от Франция. Почти всички бяха до Елън и повечето — страшно дълги. Веднага разбрах, че са ценни, във всеки случай по-ценни от всичко друго в стаята, но не посмях да ги зачета още там. Изчаках още десет-петнайсет минути, след това слязох долу и се присъединих към останалите.

Мисис Фаншо не желаеше оригиналите да излизат от къщата, ала нямаше нищо против да направя фотокопия на писмата. Дори предложи тя да свърши тази работа, но аз й отвърнах, че сам ще се погрижа: ще намина някой ден и ще ги взема за малко.

Обядвахме на двора. Бен, разбира се, беше в центъра на вниманието; помежду всяка хапка от сандвича си се втурваше ту към някое разцъфнало цвете, ту към стръкче трева и така, докато стана време да си вървим. Беше към два часа. Мисис Фаншо ни закара до автобусната спирка, целуна ни и тримата за довиждане и за пръв път като че малко се развълнува. Почти веднага след потеглянето на автобуса Бен заспа в скута ми, а Софи взе ръката ми в своята.

— Какво ще кажеш, това май не беше един от най-хубавите ни дни? — каза тя.

— Един от най-лошите — отвърнах.

— Цели четири часа да се мъчиш да поддържаш разговор! Още щом пристигнахме, запасът ми от теми се изчерпа.

— Сигурно не сме й допаднали.

— Едва ли е само това.

— Това е най-малкото.

— Не ти беше лесно горе сам, нали?

— Никак.

— Мислиш ли, че ще си промениш решението?

— Боя се, че да.

— Разбирам те. Цялата тази работа взе да става вече доста зловеща.

— Ще трябва отново да премисля всичко. Опасявам се, че съм направил голяма грешка.

След четири дни мисис Фаншо се обади да каже, че заминава за Европа за един месец и поради това няма да е зле да си свършим работата още сега (по нейните думи). Аз вече възнамерявах да се откажа от плановете си, но още преди да успея да измисля някакво приемливо обяснение за отказа, чух собствения си глас да казва, че пристигаме идущия понеделник. Софи не пожела да ме придружи, а и аз не настоях да го стори. И за двама ни първото посещение се оказа предостатъчно.

Джейн Фаншо ме посрещна на автогарата. Цялата сияеше от приветливост и усмивки. Щом се качих в колата й, усетих, че този път нещата ще бъдат по-различни. Беше положила специални грижи за външния си вид (бели панталони, червена копринена блуза, от която се виждаше гладката й шия с лек слънчев загар) и мен ме обзе натрапчивата мисъл, че се мъчи да ме съблазни, да ме накара да й призная, че все още я смятам за много красива. Но имаше и нещо друго: смътно прокрадващ се в гласа й намек за това, че сме стари приятели, че сме много близки именно защото се познаваме от отдавна, и колко е хубаво, че съм пристигнал сам, тъй като сега вече ще можем да си поговорим без заобикалки. Това никак не ми се понрави и аз й отвърнах доста сдържано.

— Нямаш голямо семейство, нали, моето момче — каза тя и се обърна с лице към мен, докато изчаквахме червения светофар.

— Така е — рекох. — Семейството ми е малко.

— Детето, разбира се, е чудесно. Истинско сладурче. Но доста палаво, не мислиш ли?

— Той е само на две годинки. На тази възраст всички деца са такива.

— Разбира се. Но според мен Софи го е поразглезила. Като я гледам, тя просто не може да му се нарадва. Не че имам нещо против това, но малко повече строгост няма да му навреди.

— Софи е такава с всички — казах. — Сърдечната жена става и сърдечна майка. Доколкото знам, Бен няма никакви оплаквания от нея.

Последва кратко мълчание, след което потеглихме по широка търговска улица и Джейн Фаншо отново се обади:

— Късметлийка е тази Софи. Късметлийка, че се приземи невредима. Късметлийка, че е попаднала на мъж като теб.

— Аз пък мисля обратното — че късметлията съм аз.

— Недей да скромничиш.

— Не скромнича. Напротив, много добре знам какво говоря. Засега късметът е изцяло на моя страна.

Тя се усмихна загадъчно на думите ми, сякаш искаше да каже, че съм доста наивен, но все пак прекрати темата, очевидно разбирайки, че аз няма да отстъпя. След още няколко минути стигнахме къщата и тогава ми се стори, че тя вече бе сменила първоначалната си тактика. Повече не спомена нито за Софи, нито за Бен. Превърна се в самата учтивост, като взе да ми разправя колко се радва, че ще пиша книга за Фаншо. Държеше се така, сякаш книгата зависеше изцяло от нея, сякаш тя бе човекът, който единствен можеше да одобри не само написаното, но и мен — автора. След това, като ми подаде ключовете на колата си, ми каза как да стигна до най-близкото фотокопирно ателие. Обедът, додаде тя, ще бъде готов, когато се върна.

Фотокопирането на писмата ми отне повече от два часа и когато се върнах в къщата, вече наближаваше един. Обядът наистина беше готов — богат и апетитен: аспержи, сьомга, сирене, бяло вино и какво ли още не. На масата в трапезарията имаше цветя, а сервизът несъмнено беше най-скъпият. На лицето ми сигурно се е изписала почуда.

— Исках да бъде по-празнично — каза мисис Фаншо. — Нямаш представа колко ми е приятно, че си тук. Връщам се назад в спомените си. Сякаш лошите неща никога не са се случвали.

Подозирам, че бе започнала да пие още след излизането ми. Разбира се, не й личеше, движенията й бяха съвършено уравновесени, но в гласа й се долавяше леко одрезгавяла нотка, а в държанието й — известна нерешителност и словоохотливост, които отсъстваха преди. Докато сядахме на масата, си казах, че трябва да внимавам. Виното се лееше в неограничено количество и когато забелязах, че вниманието й е насочено много повече към чашата, отколкото към чинията, от която неохотно бодваше по едно-две залчета, а после съвсем я забрави, аз започнах да се опасявам от най-лошото. Първо поговорихме за родителите ми и за двете ми по-малки сестри, след което разговорът ни постепенно премина в монолог.

— Странно — каза тя, — странно как нещата в живота се преобръщат. Във всеки следващ момент просто не знаеш какво ще се случи, не знаеш какво те очаква. Ето те и теб сега — малкото момченце, което ни беше съсед. Ти си същото същество, което препускаше из тази къща с калните си обувки — сега си пораснал, вече си мъж. Ти си баща на моя внук, съзнаваш ли го? Ти си женен за съпругата на моя син. Ако някой ми беше казал преди десет години, че това ще стане, щях да му се изсмея в лицето. Това е, което в крайна сметка научаваш: колко странен е животът. Човек просто не насмогва на неговата странност. За това и въображението му не стига.

Знаеш ли, ти дори приличаш на него. Винаги си приличал. Двамата бяхте като братя, почти като близнаци. Спомням си, че като малки често ви бърках, особено от разстояние. Не можех да кажа кой е моят.

Знам колко го обичаше и колко му се възхищаваше. Но нека да ти кажа нещо, скъпи. Той не беше и наполовина това, което си ти. Той беше студен отвътре. Беше мъртъв отвътре и мисля, че никога не е обичал никого — нито веднъж, нито веднъж в живота си. Понякога наблюдавах теб и майка ти в двора — как се затичваше към нея с протегнати ръце, как обгръщаше шията й, как я оставяше да те целува — и тогава пред очите ми изникваше онова, което не бях преживявала с моя син. Знаеш ли, той не ми даваше да го докосна. Още на четири-пет годинки се дърпаше от мен, щом понечех да го приближа. Знаеш ли какво коства това на една жена — собственият й син да я презира? Тогава бях толкова млада. Нямах и двайсет години, когато го родих. Представяш ли си какво може да ти причини подобно отношение?

Не твърдя, че той беше лош. Той беше само едно отделно същество, дете без родители. Каквото и да му кажех, за него нямаше никакво значение. По същия начин се държеше и с баща си. Отказваше да научи каквото и да е от нас. Робърт много настоятелно се опитваше, но така и не се сближи с това момче. Но не можеш да накажеш човек за това, че не е чувствителен, нали така? Не можеш да накараш детето да те обича само защото си му родител.

Да не забравяме Елън, разбира се. Клетата, изтерзана Елън. Той беше добър с нея и двамата го знаем. Но някак прекалено добър и в крайна сметка това се оказа пагубно за нея. Той й проми мозъка. Направи я толкова зависима от него, че тя също се отчужди от нас. Той беше човекът, който я разбираше, който я съветваше и който можеше да разреши нейните проблеми. Ние с Робърт бяхме само фигуранти. За тях двамата ние въобще не съществувахме. Елън вярваше до такава степен на брат си, че най-накрая му предаде душата си. Не знам дали той съзнаваше какво върши, но аз останах да живея с последствията от всичко това. Тя е на двайсет и седем години, но се държи като четиринайсетгодишна, и то когато се чувства добре. Съвършено объркана е, обсебена от паника. Един ден смята, че искам да я унищожа, на следващия ми се обажда трийсет пъти по телефона. Трийсет пъти! Ти дори не можеш да си представиш какво е това.

Елън е причината, поради която той не публикува нищо от онова, което беше написал. Тя е причината, поради която напусна Харвард след втората си година там. Още тогава пишеше поезия и на няколко седмици й изпращаше колет с ръкописите си. Ти добре знаеш какво представляват стихотворенията му. Те просто не се разбират. Много страстни, разбира се, пълни с гръмки фрази, проповеди и призиви, но толкова неясни, че човек започва да си мисли, че му липсва шифърът, за да ги разгадае. Елън прекарваше часове над тях, недоумяваше, държеше се, като че животът й зависи от тях, настояваше, че стихотворенията представляват тайни послания, пророчества, написани специално за нея. Според мен той нямаше никаква представа какво върши. Нали разбираш, брат й го нямаше, а тези поеми бяха единственото нещо, което й бе останало от него. Бедната сестричка. Тогава беше само на петнайсет години и вече изживяваше душевна криза. Само четеше и препрочиташе тези ръкописи, докато целите се измачкваха и омазняваха, носеше ги със себе си навсякъде. Когато състоянието й сериозно се влоши, започна да спира непознати хора по улицата и в рейсовете и да им тика листовете в ръцете. „Прочетете тези поеми — така им викала. — Те ще спасят живота ви.“

И така се стигна до първата й криза. Един ден в супермаркета тя се отдалечи от мен и преди да разбера какво става, вече бе награбила от рафта онези големи бутилки с ябълков сок и ги чупеше в пода. Една след друга, като изпаднал в транс човек. Стоеше сред купчината строшени стъкла, глезените й кървяха, сокът се лееше по пода. Беше ужасно. Изпадна в такъв бяс, че трябваха трима мъже, за да я удържат. Изведоха я от магазина.

Не казвам, че за всичко това е отговорен брат й. Но без съмнение онези проклети поеми влошиха състоянието й. Не знам доколко е бил прав или крив, но той реши, че вината е изцяло негова. И оттогава не е направил нито един опит да публикува нищо. Посети Елън в болницата и не издържа на гледката — да види сестра си в това състояние, съвършено не на себе си, съвършено луда, да му крещи, да го обвинява, че я мрази. Типична шизоидна криза, нали разбираш, и това го довърши. Тогава се закле никога нищо да не издаде. Това беше някакъв вид самоволно наказание, така поне мисля аз, и той остана верен на думата си. До края остана верен на онова негово неумолимо безсърдечно отношение към света.

След два месеца получих писмо от него, с което ме уведомяваше, че напуска колежа. Обърни внимание, не ме питаше какво мисля по въпроса, а просто ме информираше какво възнамерява да прави. Скъпа мамо, и така нататък, и така нататък — много мило и внимателно писмо. Напускам учението, за да те облекча от финансовото бреме да ме издържаш. Сега, при големите медицински разноски по Елън, и второ, и трето, и така нататък, и така нататък.

Побеснях. Момче като него да се откаже от образованието си ей така. Това беше саботаж, но аз бях безсилна. Нищо не можех да сторя. Той бе вече напуснал. Бащата на един негов приятел от Харвард имал връзки в корабоплаването — представител на Съюза на мореплавателите или нещо подобно — и въпросният човек му уредил документите. Когато писмото му пристигна, той вече е бил някъде в Тексас и това е всичко. Не го видях повече от пет години.

Всеки месец пристигаше писмо или картичка за Елън, но без адрес на подателя. От Париж, Южна Франция и къде ли не още, но така или иначе никой от нас не можеше да се свърже с него. Това поведение ми се струваше нечестно и подло. Поведение на страхливец. Не ме питай защо съм запазила писмата. Съжалявам, че не ги изгорих. Именно това трябваше да направя. Всичките да ги изгоря.

Тя продължи да говори повече от час, думите й постепенно прерастваха в огорчение, в един момент стигнаха пределна яснота, после обаче последва още една чаша вино и след нея те полека-лека загубиха смислеността си. Гласът й ми действаше хипнотизиращо. Докато говореше, усещах, че нищо вече не може да ме засегне. Чувствах се като човек с имунитет, защитен от словата, излизащи от нейната уста. Почти не я слушах. Бях се оставил на течението на нейния глас, на потока от срички, който ме плискаше, а натрапчивият му ромон ме разведряваше; носех се ту нагоре, ту надолу, плавах по вълните на нейната реч. Следобедната светлина струеше през прозорците и се отразяваше в чиниите, в омекналото масло, в зеленото стъкло на винените бутилки и отведнъж всичко в стаята така засия и притихна, че ми се стори невероятно, дето все още седя тук в бренната обвивка на собственото си тяло. Топя се, казах си аз, загледан в купичката с омекнало масло, и веднъж-дваж дори си помислих, че не бива да оставям положението да се изплъзне от контрола ми, но нищо не направих, обзет от необяснима немощ.

Не търся извинение за това, което се случи. Пиянството винаги е само симптом, не абсолютната причина, и аз добре разбирам, че е неправилно да се оправдавам. Независимо от това, остава ми възможността поне да обясня. Вече съм почти сигурен, че нещата, които последваха, имаха толкова общо с миналото, колкото и с настоящето, и ми се струва странно сега, когато ги гледам от дистанцията на времето, че през онзи следобед аз сам паднах в капана на старите си чувства. Докато стоях заслушан в разказа на мисис Фаншо, не можех да не си спомня как изглеждаше тя в моите момчешки представи и щом това се случи, пред очите ми един след друг се занизаха образи, които отдавна бях забравил. Един от тях бе особено ярък: бях на тринайсет-четиринайсет години, когато през един августовски следобед съвсем нехайно погледнах през прозореца на спалнята и видях мисис Фаншо да излиза на двора в червен бански костюм от две части. Небрежно разкопча горната част и се излетна на шезлонга с гръб към слънцето. Всичко това бе случайност. Стоях си до прозореца, унесен в мечти, и не щеш ли, съвсем ненадейно красива полугола жена с бавна, поклащаща се походка влиза в полезрението ми, без дори да подозира моето присъствие, сякаш аз, като някакъв магьосник, я бях извикал да ми се яви. Този образ не избледня дълго време и през юношеските ми години често ме спохождаше, подклаждайки нощните фантазии и лъстта у мен още като малко момче. Сега, когато тази жена очевидно се мъчеше да ме прелъсти, аз вече не знаех какво да мисля. От една страна, намирах, че сценката е гротескна. От друга, в нея имаше нещо съвсем естествено, дори логично, и усещах, че ако не успея да мобилизирам съпротивителните си сили докрай, много лесно ще позволя това да се случи.

Че ме накара да я съжалявам, в това няма никакво съмнение. Нейното описание на Фаншо бе пълно с толкова мъка и огорчение, с толкова покруса, че това ме сломи, и аз се поддадох. Но това, което и до ден-днешен не мога да разбера, е дали тя съзнаваше какво върши и до каква степен. Дали го бе подготвила предварително, или се случи неволно? Дали несвързаната й реч бе замислена като маневра, за да приспи моята бдителност, или беше спонтанен изблик на истински чувства? Мисля, че онова, което ми разказа, беше самата истина за Фаншо, във всеки случай нейната собствена истина за него, но тя не ми стигаше, за да ме убеди — защото дори едно дете знае, че истината може да се използва за нечисти цели. И още нещо: въпросът за мотива. Близо шест години след случилото се аз продължавам да нямам отговор. Да се каже, че за нея съм се явил като изкушение, на което не е успяла да устои, ще бъде доста преувеличено и аз нямам никакво желание да се самозалъгвам. Всичко беше много по-дълбоко, много по-зловещо. Неотдавна ми хрумна, че може би тя бе подушила у мен същата неприязън към Фаншо, каквато сама е таила. Вероятно бе усетила такава безмълвна връзка помежду ни, а подобна връзка може да се докаже само чрез някакъв перверзен, ексцентричен акт. Да преспи с мен би било все едно да преспи с Фаншо — да се люби със собствения си син — и в мрака на греха той щеше отново да бъде неин; неин, за да го унищожи. Зловещо отмъщение. Ако това е така, тогава не бих могъл да се нарека нейна жертва. Можех да бъда единствено неин съучастник.

Всичко започна малко след като тя се разплака — когато най-накрая се изтощи, когато думите й станаха съвсем несвързани и заизлизаха от устата й, овъргаляни в сълзи. Пиян и разчувстван, аз станах, отидох до мястото й и я прегърнах в желанието си да я утеша. И с този жест прекрачихме границата. Самото ни докосване беше достатъчно, за да ни възбуди сексуално — слепият спомен за други тела, за други прегръдки и само след миг вече се целувахме, а после, немного дълго след това, лежахме голи в спалнята.

Въпреки изпития алкохол, не бях чак толкова пиян, че да не знам какво върша. Никакво чувство за вина обаче не беше в състояние да ме спре. Всичко ще свърши, казах си аз, и от това никой няма да пострада. То няма нищо общо с моя живот, няма нищо общо със Софи. Но по-късно, дори по време на самия акт, открих, че в това има нещо повече. Защото истината бе, че на мен много ми хареса да се любя с майката на Фаншо — хареса ми, но това някак си нямаше нищо общо с удоволствието. Целият горях, но за пръв път в живота си не изпитвах никаква нежност. Правех го с омраза и целият акт се превърна в насилие. Задъхано работех върху нея, помпах я, сякаш исках да я пулверизирам. И така навлязох в зоната на собствения си здрач и именно там научих онова нещо, което е по-ужасно от всичко останало: че зад сексуалното желание може да се крие желанието да убиеш, че идва един момент, в който мъжът може да избере смъртта пред живота. Тази жена искаше насилието и аз й го дадох, открих обаче, че мога да тържествувам в жестокостта си. Но дори още тогава знаех, че не съм стигнал докрай, че тя е само една сянка, която използвам, за да нападна самия Фаншо. Когато за втори път влязох в нея — двамата плувнали в пот, стенещи като същества от някакъв кошмар, — най-накрая разбрах. Исках да убия Фаншо. Исках Фаншо да е мъртъв и щях да го направя. Щях да го намеря и да го убия.

Оставих я, докато спеше, измъкнах се тихомълком от стаята и си поръчах такси по телефона на долния етаж. След половин час бях вече в автобуса за Ню Йорк. Щом пристигнах, влязох в мъжката тоалетна на автогарата, измих си ръцете и лицето и взех метрото за центъра. Прибрах се точно когато Софи слагаше масата за вечеря.

И тогава започна най-лошото. Толкова много неща трябваше да крия от Софи, че просто не смеех да се мяркам пред очите й. Станах докачлив, резервиран, затворих се в малкия си работен кабинет, търсейки усамотение. Софи изчака доста дълго време, проявявайки търпеливост, което нямах право да очаквам от нея, но накрая и тя се изнерви и някъде към средата на лятото между нас започнаха кавги, дрязги и заяждания за най-дребни и незначителни неща. Един ден, прибирайки се, я заварих да плаче, просната върху леглото, и тогава разбрах, че съм на път да разбия живота си.

За Софи проблемът беше в книгата. Смяташе, че ако спра да работя върху нея, всичко ще се оправи. Твърдеше, че съм припрян, че идеята е била поначало погрешна и по-добре да си го призная, отколкото да упорствам безсмислено. Тя, разбира се, беше права, но пред нея продължих да защитавам противоположното мнение: че съм се обрекъл на книгата, че съм подписал договор и че ще бъде недостойно да се откажа. Това, което не й казах обаче, бе, че нямах никакво намерение да пиша тази книга. За мен книгата съществуваше само доколкото можеше да ме отведе при Фаншо. За мен тя се бе превърнала в личен проблем, нещо, което нямаше нищо общо с писането. Цялата подготовка за биографията му, всички факти, които щях да открия, ровейки се в миналото му, цялата работа, която би изглеждала свързана с книгата — това бяха нещата, които щях да използвам, за да го открия. Клетата Софи. Тя нямаше никаква представа за намеренията ми, за това, че твърдях едно, а вършех друго. Бях се заел да свържа отделните епизоди в историята на един човешки живот. Събирах информация, имена, места и дати, за да проследя хронологията на събитията. Защо проявих такава упоритост — все още не знам. Всичко у мен бе сведено до един-единствен импулс: да намеря Фаншо, да говоря с него, да го видя за последен път. Но по-далеч от това не можех да стигна, не можех да разбера какво всъщност исках да постигна чрез тази среща. Фаншо ми бе написал, че ще ме убие, но тази закана не ме плашеше. Знаех, че трябва да го издиря, че нищо няма да се уреди, докато не го направя. Това беше даденият, основният принцип, мистерията на вярата: признавах го, но не смеех да си задавам повече въпроси.

В крайна сметка едва ли наистина съм възнамерявал да го убия. Пагубните помисли, които ме бяха обзели, докато бях с мисис Фаншо, не продължиха дълго, поне не на съзнателно ниво. Понякога в ума ми проблясваха мигновени сценки — как душа Фаншо, или го пробождам с нож, или го застрелвам право в сърцето — и други бяха умирали от подобна смърт във въображението ми през годините и затова не обърнах внимание на тези видения. Странното бе не това, че искам да убия Фаншо, а това, че според мен ТОЙ искаше аз да го убия. Тази мисъл ме споходи веднъж-дваж — в моменти на кристално просветление — и аз се уверих, че това всъщност е истинската цел на писмото, което ми бе написал. Фаншо ме чакаше. Той ме бе избрал за негов палач. Знаеше много добре, че може да ми повери изпълнението на тази задача. И именно това бе причината, поради която нямаше да го направя. Аз трябваше да прекърша властта, която Фаншо имаше над мен, а не да й се подчиня. Трябваше да му докажа, че той повече не ме интересува — там беше основният въпрос и основната трудност: да погледна на него като на мъртвец, въпреки че бе жив. Но преди да докажа това на Фаншо, трябваше да го докажа на себе си, а самият факт, че се налагаше да си го доказвам, показвайте, че още не го бях забравил, че все още се интересувах от него, и то твърде много. Не исках да оставя нещата да следват своя естествен ход. Трябваше да ги разтърся, да ги предизвикам, да ги провокирам. И именно защото продължавах да се съмнявам в себе си, изпитвах желание да рискувам, да се подложа на възможно най-голямо изпитание, най-голяма опасност. Да убия Фаншо — това би било нищо. Исках да го спипам жив и след това да го изоставя, пак жив.

В Париж всичко ми изглеждаше неестествено уголемено. Небето тегнеше над града много по-осезателно, отколкото в Ню Йорк, и капризите му бяха много по-променливи. Открих, че това ми харесва, и първите ден-два прекарах в хотелската си стая, съзерцавайки облаците в очакване да се случи нещо. Това бяха северни облаци, мечтателни, вечно променящи се облаци, които се скупчваха на големи сиви грамади, изливаха краткотрайните си превалявания, разпръсваха се, отново се събираха, засенчваха слънцето и всеки път сякаш различно пречупваха лъчите му. Парижкото небе се подчиняваше на някакви собствени закони, които действаха независимо от живота на града под него. Докато сградите изглеждат солидно закотвени в земята, неразрушими, небето е безбрежно, аморфно и вечно тревожно, вечно неспокойно. През първата седмица се чувствах като обърнат с главата надолу. Париж беше град от стария свят и по нищо не приличаше на Ню Йорк — с неговото лениво небе и хаотични улици, с неговите невъзмутими облаци и агресивни сгради. В тази неестествена за мен среда аз най-неочаквано изгубих вяра в себе си. Усещах как всичко ми се изплъзва и поне по веднъж на час трябваше да си повтарям защо съм тук.

Френският ми не беше нито добър, нито лош. Познанията ми стигаха колкото да разбирам какво ми говорят, но ми беше трудно да отговарям; на моменти не се сещах и пукната дума и с мъка съставях дори най-простите и елементарни изречения. В това имаше известно удоволствие, така поне ми се струваше — да упражняваш езика като сбор от звуци, които сам изтласкваш на повърхността на думите, там, където значението изчезва, — но беше и крайно изтощително, а освен всичко ме караше да се затворя в мислите си. За да разбирам какво ми говорят, трябваше да си превеждам наум на английски, което означаваше, че проумявах казаното със закъснение, тоест, полагах двойно повече усилия за половинчат резултат. Нюанси, подсъзнателни асоциации, недоизказани мисли — всичко това ми се губеше. В крайна сметка няма да сбъркам, ако кажа, че всичко ми се изгуби.

Но аз продължавах да упорствам. Трябваха ми няколко дни, за да се подготвя за издирването, но щом установих първия си контакт, другите дойдоха от само себе си. Не липсваха и разочарования, разбира се. Вишнеградски беше мъртъв; не успях да открия нито един от хората, на които Фаншо бе преподавал английски; жената, която бе наела Фаншо да работи за „Ню Йорк таймс“, бе напуснала работа още преди години. Тези несполуки, разбира се, трябваше да се очакват, но ми се отразиха зле, защото знаех, че и най-малкият пропуск можеше да се окаже фатален. За мен това бяха празни пространства, бели полета в цялостната картина и независимо че успявах да попълня някои от тях, съмненията оставаха, което пък означаваше, че работата никога няма да бъде свършена докрай.

Разговарях със семейство Дедмон, разговарях с издателите на книги за изкуството, за които Фаншо бе работил, разговарях с жената, наречена Ан (излезе, че е била негова приятелка), разговарях и с филмовия продуцент.

— Работеше каквото му падне — каза ми той на английски със силен руски акцент, — това правеше. Преводи, резюмета на сценарии, понякога пишеше и неща, които излизаха с името на жена ми. Беше умно момче, но доста твърдоглаво. Подчертано литературен тип, ако разбирате какво искам да кажа. Имах най-доброто желание да му дам възможност да се прояви — дори му предложих да започне уроци по фехтовка и езда за един от филмите, които ни предстоеше да снимаме. Харесвах лицето му и смятах, че можем да направим нещо от него. Но той не прояви никакъв интерес. Други са моите цели — така ми каза. Или нещо подобно. Това няма значение. Филмът ни донесе милиони и какво имаше да му мисля, дали той иска да играе или не?

От тази история можеше да излезе още нещо, но докато седях с въпросния човек в огромния му апартамент на авеню „Анри Мартен“, търпеливо изчаквайки да чуя края на всяко изречение помежду непрекъснатите телефонни обаждания, изведнъж осъзнах, че повече не желая да слушам каквото и да било. Само един въпрос ме вълнуваше, а на него този човек не можеше да ми отговори. Ако останех да го изслушам, щях да науча още подробности и неуместни коментари, което означаваше още една купчина от безполезни сведения. Вече твърде дълго се бях преструвал, че пиша книга за Фаншо и полека-лека бях забравил за истинската си цел. Писна ми — си казах аз, сякаш нарочно повтаряйки думите на Софи, — писна ми! Станах и си тръгнах.

Истината е, че вече никой не ме следеше. Нямаше нужда да се преструвам, както правех у дома, нямаше нужда да хитрувам пред Софи, разигравайки комедията на потънал в работа творец. Играта свърши. Най-накрая можех да забравя за несъществуващата си книга. В продължение на около десет минути, докато пресичах реката на връщане към хотела си, се почувствах така щастлив, както не се бях чувствал от месеци насам. Бях опростил нещата, свеждайки ги до яснотата на един-единствен проблем. Но тогава, в мига, в който асимилирах тази мисъл, разбрах колко лошо е положението всъщност. Вече наближавах края, а все още не го бях открил. Грешката, която се надявах, че е допуснал, така и не се появи. Липсваха улики, нишки и дири, които да се проследят. Фаншо се беше окопал някъде и заедно със себе си бе заровил целия си живот. И аз никога не бих имал и най-малкия шанс, ако той сам не пожелаеше да бъде намерен.

Въпреки всичко не се отказах от опитите си да стигна до края, до самия край, като слепешката дълбаех в разговорите си с набелязаните хора и не исках да се успокоя, преди да съм се срещнал с всички. Изпитвах желание да се обадя на Софи. Един ден стигнах дотам, че влязох в пощата и зачаках реда си, но не устоях до края. Думите непрекъснато ми изневеряваха и самата мисъл, че може да си изпусна нервите по телефона, ме накара да се паникьосам. Какво можех да й кажа в края на краищата? Вместо това й изпратих картичка с Лаурел и Харди. На гърба написах: „Истинските бракове са винаги безсмислени. Виж двойката от другата страна. Доказва, че всичко е възможно, нали? Може би трябва да започнем да носим бомбета. Във всеки случай не забравяй да изчистиш дрешника, преди да се върна. Прегърни Бен.“

На следващия ден следобеда се видях с Ан Мишо. Тя леко се сепна при влизането ми в кафенето, където си бяхме уговорили срещата (Льо Руке на булевард „Сен Жермен“). Онова, което ми каза за Фаншо, не беше важно: кой кого целувал, какво къде се случило, кой какво казал и така нататък. Малко или много то е все едно и също. Едно ще спомена обаче и то е, че първоначалната й реакция се дължеше на факта, че ме бе взела за Фаншо. За един кратък миг, както сама се изрази, след което заблудата изчезнала. Тази прилика, разбира се, бяха забелязали и други, но никой не се бе издал така изразително и осезателно. Изглежда, съм показал учудването си, защото тя побърза да се извини (сякаш бе сбъркала) и отново се върна на темата два или три пъти през трите часа, които прекарахме заедно, като веднъж стигна дотам сама да си противоречи: „Не знам точно какво си помислих. Ти въобще не приличаш на него. Може би това е било американецът у вас двамата.“

Въпреки всичко това ме разстрои и заживях с известен ужас. Нещо чудовищно се случваше и аз вече нямах власт над него. Вътре в мен небето се смрачаваше — това поне беше сигурно; земята трепереше. Загубил опора и стабилност, не можех да се движа. От миг в миг като че сменях местоположението си, забравях къде се намирам. Мислите спират там, където започва светът, повтарях си аз. Но аз-ът е също в света, отвръщах си тогава, както и мислите, които той сътворява. Проблемът дойде от това, че повече не можех да правя разлика. Това никога не може да бъде онова. Ябълките не са портокали, прасковите не са сливи. Разликата се усеща върху небцето и тогава разбираш сякаш някъде отвътре. Но за мен всичко придоби еднакъв вкус. Вече не усещах глад, вече не можех да се насилвам да ям.

Що се отнася до семейство Дедмон, почти няма какво да се каже. Фаншо не би могъл да си намери по-подходящи покровители и от всички хора, с които се срещнах в Париж, те бяха най-милите и най-изисканите. Поканиха ме в апартамента си на едно следобедно питие, а останах за вечеря; когато стигнахме до второто ястие, те вече настояваха да посетя къщата им във Вар — същата къща, в която беше живял и Фаншо, и то не за кратко, тъй като те самите нямало да я използват преди август. Мястото било от съществено значение за Фаншо и неговото творчество, каза мистър Дедмон, и несъмнено книгата ми щяла да спечели, ако го разгледам със собствените си очи. Не можех да отрека, че това е така, и едва изрекъл съгласието си, мисис Дедмон бе вече на телефона и даваше указанията си за моя престой на добър и елегантен френски.

Нищо не ме задържаше в Париж и затова на следващия ден следобеда се качих на влака. За мен това беше краят на играта, моето пътуване на юг към забвението. Каквито и надежди да съм таял в себе си (малката възможност Фаншо да се е върнал във Франция, абсурдната мисъл, че за втори път е потърсил убежище на едно и също място), те се изпариха още докато пътувах натам. Къщата беше празна; никакъв признак на живот. На втория ден, докато обхождах стаите на горния етаж, попаднах на кратко стихотворение, което Фаншо бе написал върху стената — но аз вече знаех това стихотворение, а под него имаше и дата: 25 август 1972 година. Значи не се беше връщал. Почувствах се като истински глупак, задето съм могъл да си го помисля.

Поради липса на друго занимание прекарах няколко дни в разговори с местните хора: фермери, селяни, жители на околните градчета. Представях им се за брат на Фаншо и показвах негова снимка, но повече се чувствах като изпаднало ченге, като безпомощен палячо. Оказа се, че някои от хората го помнят, други не, трети пък не бяха сигурни. Това нямаше значение. Южняшкият им акцент беше съвършено непонятен за мен (с вибриращото „р“ и носови окончания) и аз не можех да разбера и една дума от това, което ми приказваха. От всички хора, с които се срещнах, само един бе получил вест от Фаншо след заминаването му. Това бе най-близкият му съсед — фермер-арендатор, който живееше на миля разстояние от Фаншо. Беше дребен, около четирийсетгодишен чешит, който живееше в страшна мръсотия. Къщата му представляваше усойна порутена постройка от седемнайсети век, която, изглежда, обитаваше съвсем сам, без други компаньони, освен една ловджийска пушка и едно куче. Очевидно се гордееше с факта, че е бил приятел на Фаншо, и за да докаже колко близки са били, ми показа бяла каубойска шапка, която Фаншо му бе изпратил след завръщането си в Америка. Нямаше причина да не повярвам — на разказа му. Шапката се намираше все още в оригиналната си кутия и си личеше, че никога не е била носена. Твърдеше, че я пази за деня, в който ще й дойде времето, след което се впускаше в политически тиради, чийто смисъл трудно проследявах. Революцията се задавала, твърдеше той, а когато пристигне, щял да си купи бял кон и картечница, да си сложи шапката, да мине по главната улица на града и да застреля всички бакали и други магазинери, които са сътрудничели на германците по време на войната. Както е било в Америка, добави той. Когато го попитах какво иска да каже, той ми изчете една несвързана, подобна на бълнуване лекция за каубоите и индианците. Но това е било много отдавна, отвърнах му аз, опитвайки се да го прекъсна. Не, не, настояваше той, това продължавало и до ден-днешен. Не съм ли знаел за престрелките по Пето авеню? Не съм ли чувал за апахите? Нямаше смисъл да споря с него. За да извиня невежеството си, му казах, че живея в друг квартал.

Вече съм към края си. Има само още едно нещо, но то се случи доста по-късно, след цели три години. Междувременно минах през много изпитания и драми, но те нямат връзка с историята, която се опитвам да разкажа. След завръщането ми в Ню Йорк двамата със Софи живяхме разделени в продължение на почти една година. Тя беше вдигнала ръце от мен и трябваше да изминат много месеци на пълно объркване, преди да успея отново да я спечеля. От гледната точка на онзи момент (май 1984), това бе единственото нещо, което имаше значение. Както и това, че фактите от моя живот са чиста случайност.

На 23 февруари 1981 година се роди братчето на Бен. Нарекохме го Пол в памет на дядото на Софи. Няколко месеца по-късно (през юли) се преместихме от другата страна на реката и взехме под наем последните два етажа на облицована с фугирани тухли къща в Бруклин. През септември Бен тръгна на детска градина. За Коледа всички заминахме в Минесота, а когато се върнахме. Пол беше проходил. Бен, който постепенно го бе взел под собствена закрила, реши, че заслугата за това бързо развитие е изцяло негова.

Що се отнася до Фаншо, ние със Софи окончателно престанахме да говорим за него. Това бе нашето мълчаливо споразумение и колкото повече мълчахме, толкова по-силно доказвахме верността си един към друг. След като върнах аванса на Стюарт Грийн и официално обявих, че няма да напиша биографията, само веднъж споменахме името му. Това се случи в деня, в който решихме да се съберем отново и беше подсказано от чисто практически съображения. Книгите и пиесите на Фаншо продължаваха да носят добър доход. Ако ще бъдем женени, каза Софи, използването на парите от нас двамата е немислимо. Съгласих се с нея. Намерихме друг начин да припечелваме необходимите ни средства и прехвърлихме парите от авторските права на името на Бен, а по-късно и на Пол. Най-накрая наехме и литературен агент, който да се занимава с бизнеса около творчеството на Фаншо: молби за постановки, преиздания, договори и всичко останало. Доколкото имаше нужда от нас, намесвахме се и ние. Ако Фаншо все още притежаваше силата да ни унищожи, то това би могло да стане само в случай че му позволим, само в случай че сами пожелаем да бъдем унищожени. Затова и не казах истината на Софи — не защото тя ме плашеше, а защото истината вече нямаше значение. Нашата сила беше в мълчанието и аз нямах никакво намерение да го нарушавам.

И все пак знаех, че това не е краят на историята. Последният месец в Париж ме бе научил на това и малко по малко привикнах с мисълта. Нужно е само време, за да се случи следващото нещо, което има да се случва. Това ми се струваше неизбежно и вместо да го отричам, вместо да се залъгвам с мисълта, че мога да се отърва от Фаншо, опитах да се подготвя за срещата, да се подготвя за всичко. Именно силата на това всичко, мисля си, направи разказа ми толкова труден за пресъздаване. Защото, когато всичко може да се случи — това е моментът, в който думите започват да ти изневеряват. Степента, в която Фаншо стана неизбежен, бе степента, в която той престана да съществува. И с това привикнах. Научих се да живея с него по същия начин, по който живеех с мисълта за собствената си смърт. Самият Фаншо не беше смъртта — но приличаше на смъртта и за мен представляваше смъртта в преносен смисъл. Ако не беше емоционалният ми срив в Париж, никога нямаше да разбера това. Аз не умрях там, но бях близо до смъртта, а имаше и един миг, може би няколко мига, в които вкусих смъртта, в които се видях мъртъв. За подобна среща лек няма. Случи ли се веднъж, тя продължава да се случва; до края на живота я носиш у себе си.

Писмото пристигна рано през пролетта на 1982 година. Този път носеше пощенско клеймо от Бостън и съобщението беше кратко и по-неспокойно отпреди. „Вече не издържам — гласеше то. — Трябва да говоря с теб. Площад «Колумб» 9, Бостън. Първи април. Това ще бъде краят. Обещавам.“

Имах на разположение по-малко от седмица, за да измисля някакво оправдание за пътуването си до Бостън. Оказа се по-трудно, отколкото очаквах. Въпреки че държах Софи да не знае нищо (това бе най-малкото нещо, което можех да направя за нея), все пак не исках да се впускам в нови лъжи, макар и необходими. Така минаха два-три дни, докато най-накрая успях да скалъпя една неубедителна история, че трябва да изчета някакви материали в Харвардската библиотека. Дори не си спомням вече точно какви, но нещо, свързано със статия, която се канех да пиша. Важното е, че Софи не възрази. Добре, каза тя, върви, щом трябва, или нещо от този род. Имах усещането, че таи някакви подозрения, но това бе само едно усещане, върху което няма смисъл да разсъждавам тук и сега. Щом става дума за Софи, все си мисля, че между нас не съществува нищо скрито-покрито.

Купих си билет за най-ранния влак на първи април. Сутринта, преди да тръгна, Пол се събуди малко преди пет и се мушна в леглото при нас. Станах след час, измъкнах се на пръсти от стаята, като за миг се спрях на вратата да погледам Софи и бебето на светлината на сутрешния сумрак — отпуснати, потънали в дълбока дрямка, — телата, към които принадлежах. Бен беше в кухнята на горния етаж, вече облечен, ядеше банан и си рисуваше. Изпържих няколко яйца за нас двамата и му казах, че заминавам с влак за Бостън. Той попита къде е Бостън.

— На около двеста мили оттук — отвърнах.

— Това колко далеч е? Колкото до космоса ли?

— Ако вървиш по права линия, не е много далеч.

— Аз мисля, че ти трябва да отидеш на Луната. Космическият кораб е за предпочитане пред влака.

— Ще го взема на връщане. Доколкото знам, полетите от Бостън до Луната са всеки петък. Ще си запазя място, щом пристигна.

— Добре. И после ще ми разкажеш.

— Ако намеря лунен камък, ще ти донеса.

— А на Пол?

— И на него ще донеса.

— Не, благодаря.

— Какво искаш да кажеш?

— Не искам камък от Луната. Пол ще си го сложи в устата и ще се задави.

— Тогава какво искаш?

— Слон.

— В космоса няма слонове.

— Знам. Но ти не отиваш в космоса.

— Така е.

— А че в Бостън има слонове, съм готов да се обзаложа.

— Сигурно си прав. Какъв слон искаш — розов или бял?

— Сив. Голям, дебел, с много гънки по кожата.

— Дадено. Тези най-лесно се намират. В кутия ли да ти го опаковам, или да ти го доведа на каишка?

— Най-добре да го яздиш до вкъщи. Ще седнеш отгоре му и ще си сложиш една корона на главата. Като император.

— Император на какво?

— Император на малките момчета.

— Трябва ли да имам и императрица?

— Разбира се. Мама е императрицата. На нея това ще й хареса. Хайде да я събудим и да й кажем.

— Не, недей. Предпочитам да я изненадам със слона, като се прибера.

— Идеята ти не е лоша. Тя и без това няма да ти повярва, докато не го види.

— Точно така. А ние не искаме да я разочароваме. Искам да кажа, в случай че не намеря слон.

— О, татко, ще намериш. Сигурен съм.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото си император. Императорите получават всичко, което искат.