Това е петата им зима тук, но Хари продължава да се събужда учуден, че наистина е във Флорида, до Мексиканския залив. Е, не точно до него, но го виждаше, или поне го виждаше преди новата редица шестетажни блокове с декоративни кулички и покриви с испански керемиди да закрият и последното далечно късче вода на хоризонта. Когато двамата с Дженис купиха това място през 1984 г. от балкона им все още можеха да се зърнат отрязъци от Залива, гладка повърхност към света, над покривите и между новите кули, назъбени като точките и тиретата на морзовата азбука. Те въодушевено си бяха купили телескоп и триножник от един морски магазин на пазара, надолу по булевард „Пиндо Палм“. В трепкащото кръгче на зрителното му поле през тази първа зима успяваха да уловят някоя платноходка с издуто раирано платно или луксозна яхта с високи бели бордове, която безмълвно пори вълните, или рибарски кораб с подобни на криле платформи за рибата, а още по-навътре, като отделен свят, ръждив сив петролен танкер, неподвижно устремен към Мобил или Ню Орлиънс или пък обратно към Панама и Венецуела. През годините гледката им към водата беше закрита, покрай брега се издигаха хотели небостъргачи и сгради с цвят на овесена каша или малинов крем или просто изцяло направени от стъкло, като вертикални дестилатори, студени и чисти, синьо-зелени като водата в Залива.

Преди на тяхно място имаше само пясък, мангрови мочурища и змиевидни поточета, които се промъкваха между гнездата от корени и се диплеха, когато се плъзнеше алигатор или водна змия. Имаше и няколко разпръснати, боядисани в бяло къщи и олющени бараки, които бегло наподобяваха Юга, около които хората отглеждаха малко памук и пасяха добитъка си по песъчливата почва, и по време на Гражданската война изпращаха на север тътрещи се стада говеда за гладуващите въстанически отряди. До тях се виждаха няколко построени близо една до друга къщи, някои от тухли и ковано желязо или от варовик и гранит, докаран с шлепове от каменоломните в Алабама. След това, в ерата на възстановяването, в този придатък на Юга се появи железницата и заприиждаха богатите, болни и обнадеждени аутсайдери и границите на населения район се разшириха в неочаквани посоки. Процъфтяването бе последвано от разоряване, но оптимизмът не секваше. Сега със самолетите и социалните помощи и националния култ към слънцето не успяват да го застрояват достатъчно бързо този град, наречен Делеон, на името на някакъв испански изследовател, убит въпреки лъскавата си черна броня от отровната стрела на Семинол през 1521 г. някъде наблизо. Местните произнасяха името Дилайън, като че ли ти предлагаха някаква сделка. Миналото проблясва като сън в съзнанието на Хари, когато се събужда; в полупенсионните си години той започна да чете история. Винаги се е интересувал от тази зловеща купчина тор, от която произлиза животът ни, преди самите ние да се превърнем в нея, деликатните кафяви гниещи пластове на предишна смърт, пластове, които ако се намират достатъчно дълбоко и се смачкат достатъчно силно, се превръщат във въглища като в Пенсилвания. През тихите вечери, докато Дженис седи на дивана и се налива до забрава пред някое тъпо телевизионно шоу, той лежи на леглото с книга в ръка, облегнат на облицованата сатенена табла за глава като в нефритенозелена къщичка високо в клоните на някое дърво, замаяно втренчен в миналото.

Звукът, който нахлува в сънищата му и ги пропъжда, е от работещата косачка в голф игрището, с която косят тревата, и след това не толкова механичния ридаещ крясък на чайките, които се събират по току-що полятата трева, където червеите излизат да пият. Таблата на леглото им е до голямата стъклена плъзгаща се врата. През отворената пролука влиза сутрешният хлад на малкото зимни месеци, когато климатикът е безполезен. Хладният солен въздух, подсладен с мириса на прясно окосена трева, погалва лицето му и му напомня къде се намира — в този серийно произведен Рай, в който парите на Дженис ги отведоха. Тя е станала, но топлината на тялото й посреща коляното му, когато се протяга към нейното място. Съобразявайки се с ръста му от 190 см, най-накрая бяха купили голяма спалня, така че за първи път в живота му краката му не висят от леглото и не се налага да спи по корем като носещ се по водата мъртвец. Трябваше му доста време, за да свикне, че ходилата му вече не се закачат за матрака, както преди, когато беше принуден да ги свива в глезена или да ги остави да стърчат отстрани. Краката му се схващат. Опитва се да спи на една страна, леко свит; така диша по-лесно, коремът му се разлива настрани и слабото му сърце не се притиска, както ако лежи с лице към дебелия матрак. Не може обаче да си намери място за ръцете. Ако сложи ръката си под главата, тя изтръпва и той се събужда като ударен от ток. Ако лежи по гръб, Дженис казва, че хърка. Вече и тя хърка, нали остаряват, но той се опитва да не я вини за това: бедната глупачка, не е виновна за това, което прави насън — хърка и понякога пърди толкова гадно, че той трябва да си зарови носа във възглавницата. Напомня си, че и тя е просто човек. Горките жени: имат много дупки там долу, телата им са сложно устроени. Чува я в кухнята, гласът й е неестествено писклив и висок, както когато говорим на деца.

Заека се заслушва за звънтенето на по-ниския, по-млад глас на майката на децата, но вместо това чува близо до главата си писукането на някакво птиче в норфолкския бор, чиито клони може да докосне от балкона. Още не може да свикне с тези борове, приличат му на изкуствени коледни елхи с разположени като ребра клони, всеки от тях украсен с пера точно като перушината на птиците, а цялото дърво беше с абсолютно правилна конусовидна форма. Писукането на птичето е като скрибуцането на две влажни пръчки, които ритмично се търкат една в друга. По-голямата част от природата във Флорида е като че ли изкуствено направена. Мокети, които покриват целия под, зелени килими върху циментовите пътечки отвън, скриптяща трева по пространствата между пътечките, всичко натрапено върху пясъка, мръсния сив пясък, който полепваше по обувките, когато удряш със стика.

Днес е сряда, има уговорка да играе голф. Редовната четворка на голф площадката в девет и четирийсет: самата мисъл му дава повод да се измъкне от леглото, вместо да лежи там завинаги, опитвайки се да си спомни съня. В съня си той се протягаше към нещо, което сънените му очи не позволяваха да види през клепачите, нещо обло, сенчесто и тъжно, бременно със смътното чувство за гибел, което се опитваше да потисне през деня.

Заека става и разглежда изкуствените на вид клони на бора, за да зърне шумната птичка. От самочувствието, с което се обажда, той очаква да види някой папагал, какаду или поне тукан, някаква крякаща тропическа птица с провесени дълги пера на опашката, но вижда само една кафява птичка, като тези, които постоянно се мяркат в Пенсилвания. Може пък наистина да е от Пенсилвания, преселник като него. Прелетна птичка.

Отива в банята, измива си зъбите и уринира. Странно, едно време шуртеше гърлено в тоалетната чиния, а сега несигурната му струя неохотно излиза. Понякога нощно време му се налага да става по един-два пъти и той сяда на тоалетната чиния като жена; кожичката на пениса му сънливо се надипля и не е сигурен накъде ще изпръска. Зле е като жена, и те не могат да се прицелват. Бръсне се и се претегля. Качил е половин кило. Ех, тези фъстъчени десертчета. Тръгва да излиза от спалнята, но осъзнава, че не може. Във Флорида започна да спи по бельо; пижамите се увиват около него и към два сутринта се събужда от горещина и от натиска в пикочния си мехур. Сега, когато Пру и децата са тук, не може просто да се появи в кухнята по бельо. Чува ги да трополят. Трябва да си облече панталоните за голф и някоя тениска или пък да си намери халата. Решава се за халата, бургундско червено със сиви ревери, защото е по-… коя беше онази дума, дето непрекъснато среща в средновековната история — феодален. Гостоприемен. Дядовски. Изразява нещо, както би казал Нелсън.

Когато Заека най-накрая отваря вратата, в кухнята е започнала първата кавга. Скъпоценната малка Джуди е нещастна; солени сълзи са зачервили ъгълчетата на очите й, въпреки че се опитва да не се разплаче, гласчето й трепери.

— Но половината деца от училището са ходили. Някои даже са ходили по два пъти, а дори нямат баби и дядовци във Флорида! — тя не може да отиде до Дисни уърлд.

Дженис й обяснява:

— Но това е като отделно пътуване, миличка. Трябва да отидете със самолет до Орландо, ако искаш да ходиш там. От тук е все едно…

— Да отидем до Питсбърг — завършва Хари вместо нея.

— Татко ни обеща! — протестира детето с такава ярост, че четиригодишният й брат, който стиска лъжицата си над купа с овесени ядки, които мачка, без да яде, се разхлипва от съчувствие. Две капки мляко капват от отпуснатата му долна устна.

— Освен това пътуването е скучно — продължава Хари. — По цялото шосе 27 има светофари. Понякога минаваме оттам, когато си идваме.

Пру казва:

— Татко не е имал предвид този път, а някой друг път, когато имаме повече дни.

— Той каза този път — настоява детето. — Винаги си нарушава обещанията.

— Татко е зает да печели пари, за да получавате всички неща, които искате — казва й Пру с онзи превзет тон, когато една жена изгуби търпение с друга. Тя също е облечена в къс ватиран халат на дребни грамофончета и листенца. Изпъстрените й с лунички бедра са широки и успокоително гладки, като брони на кола. Стъпалата й са издължени и кокалести, пръстите й са порозовели в ставите и побелели отгоре в червеното като червило сабо с коркови подметки. Лакът на ноктите й е олющен и на Заека това му се струва доста секси.

— Да, бе! — отговаря детето с яростно саркастично ударение, което Хари не разбира. Семейният живот, животът с деца е нещо от миналото му, което не съжалява, че е оставил зад себе си; за него той беше като храст в някой занемарен, обрасъл с плевели ъгъл в задния двор, люляков храст, около който се е увил плевел, листата им толкова си приличат и ластарите им така здраво са се сплели, че градинарят получава главоболие на слънцето, докато ги раздели. Както и да е, всъщност той беше останал само с едното дете, Нелсън, едно отвратително дете, въпреки че онзи ден прочете някъде, че мъжете произвеждат достатъчно сперма, за да населят не само планетата Земя, но и Марс, и Венера, ако там имаше живот. Потиска го самата мисъл, която беше прекалено планетарна, като онзи недостижим кръгъл предмет в съня му, че единствената цел на земното му съществуване е била да произведе малкия Нели Енгстръм, за да може той на свой ред да произведе Джуди и Рой, и така нататък, докато слънцето прегори.

Нелсън се е събудил и врявата в кухнята го привлича. Сигурно е чул, че се говори за него, и пристига от спалнята за гости гол до кръста и небръснат, облечен в изпомачкано, опушено сиво долнище на пижама, което изглежда скъпичко. Чувство на безпокойство се прокрадва към корема на Хари, нещо, което се мъчи да си спомни за цифрите, нещо, което не може да достигне. Дженис беше казала, че хлапето изглежда изтощено, и той наистина е слаб, смътни сенки потрепват между ребрата му. В голите му гърди има някаква агресия, нещо настъпателно, превзето, като късия халат на Пру. Като в онзи мюзикъл с пижамите. Дорис Дей и кой беше другият, Джон Райт? Въпреки скъпата си пижама Нелсън изглежда измършавял, развлечен и зъл с небръснатите бакенбарди и редкия мустак като на покойния Фред Спрингър и оредяващата си коса, която стърчеше на влажни кичури. Заека си спомня колко дълбоко спеше Нелсън като дете и как възглавницата под скалпа му ставаше топла и влажна.

— Какви са тия приказки за обещания? — пита той ядосано, втренчен в пространството между Джуди и Пру. — Изобщо не съм обещавал да ходим до Орландо този път.

— Тате, в тази тъпа част на Флорида няма нищо интересно за правене. Онзи музей на цирковете миналата година беше ужасен, и после на връщане Рой повърна на паркинга на Кентъки Фрайд Чикън.

— Шосе 41 е доста гадничко — признава Хари.

— Има куп неща за правене — казва Нелсън. — Идете да плувате в басейна. Идете да играете шуфълборд1. — Той незабавно млъква и панически поглежда към майка си.

Дженис казва на Джуди:

— В квартала има тенис кортове, където двете с теб можем да удряме топки.

— Рой ще трябва да дойде с нас, а той винаги разваля всичко — оплаква се малката и сълзите й потичат от самата представа за това.

— … освен това има плаж — продължава Дженис.

Джуди отговаря само за да противоречи:

— Учителката ни каза, че слънцето е вредно за кожата и колкото по-рано ти се увреди, толкова повече рак ще хванеш по-късно.

— Не ми се прави на толкова умна — казва й Нелсън. — Баба ти се опитва да бъде мила.

От забележката му сълзите на детето се изливат през извитите й мигли и потичат по бузите като сребристи бразди дъжд по прозорците.

— Не съм се правела… — опитва се да каже.

На нейната възраст това момиче би трябвало да е по-щастливо, мисли си Хари.

— Правеше се и още как — казва й той. — И защо не? Скучно е да ходиш някъде със семейството си, далеч от приятелите ти. Всички си спомняме какво е, нали влачехме баща ти до Джърси Шор и после го карахме да идва с нас в Покопос, където го хващаше сенна хрема сред тези ужасни мрачни борове. Мъка! Какво ли само не си причиняваме в името на забавлението! Добре. Ето моя план. Някой иска ли да чуе плана ми?

Момичето кима. Останалите, дори Рой, който внимателно оформя овесената си каша в нещо като пирамида с обратната страна на лъжицата си, го гледат като че ли е фокусник. Не е толкова трудно да си припомниш семейния живот. Просто трябва малко да излезеш от кожата си. Както при баскетбола едно време, първите две-три минути, когато сред блъскането и крясъците и топлите човешки тела, и шума на тълпата изведнъж осъзнаваш, че ще трябва да го направиш сам, и че никой няма да го направи вместо теб.

— Днес трябва да играя голф — започва той.

— Чудесно — казва Нелсън. — Голяма помощ. Няма да накараш Джуди да ти носи стиковете, ако това е планът ти. Ще й се изкриви гръбнакът.

— Нели, ставаш параноичен — казва му Хари. От онази случка с Джил преди двайсет години, момчето се опитва да предпази всички жени от баща си. Синът му е единственият човек в света, който го смята за опасен. Хари усеща първото пробождане в гърдите си за деня, малко игриво изгаряне като дете, което си играе със запалена клечка. — Не ми е това планът, но защо пък не понякога? Може да ми носи леката чанта, ще извадя два дървени стика и един от металните, и двамата можем да се разходим до няколко дупки някой следобед, когато играта е приключила. Мога да й покажа удара. Но когато играем четирима, караме електрокар. Аз лично предпочитам да се разхождам заради упражнението, но другите глупаци настояват. Всъщност те са много приятни хора, всички имат внуци, Джуди ще им хареса. Може да се вози на моето място. — Представя си как тя седи там като малка принцеса, а Бърни Дречсел кара електрокара с пура в уста.

Губи аудиторията си на фокусник, като мисли така на глас. Рой си изпуска лъжицата и Пру прикляква да я вдигне, късият й халат се разтваря над едното бедро. Късче лъскави черни дантелени бикини. Лъскав кръгъл белег от ваксина в горната част на бедрото. Нелсън простенва:

— Хайде казвай, татко. Трябва да отида до банята. — Издухва си носа в една хартиена кърпичка. Защо носът му непрекъснато тече? Хари беше чел някъде, май в списание „Пийпъл“ по повод смъртта на Рок Хъдсън, че това е един от първите симптоми на СПИН. Хари казва:

— Никакви циркови музеи повече. Всъщност те го затвориха за ремонт. — Беше видял някаква статия във вестника преди една-две седмици, озаглавена Циркът се завръща. Мрази тази дума, среща я навсякъде, а не знае как точно се произнася. Като арбитраж и перестройка. — Планът ми е следният. Днес трябва да играя голф, но довечера в ресторанта ще има бинго и мисля, че на децата ще им хареса, или поне на Джуди. На всички ще ни дойде добре една истинска вечеря за разнообразие. Утре можем да отидем до музея на раковините и влаковете Лайънъл, за който Джо Голд каза, че бил страхотен, или пък в другата посока, на юг, до къщата на Едисон. Винаги ми е било интересно да я видя, но може да е прекалено рано за децата, не знам. Сигурно изобретяването на телефона и телеграфа не е особено вълнуващо за деца, отглеждани с тези компютърни боклуци, дето ги има сега.

— Татко — казва Нелсън с измъчения си глас, подсмърчайки. — Това дори на мен не ми звучи вълнуващо. Няма ли някъде по шосе 41 място, където да отидат да играят видео игри? Или мини голф. Или да ходят на басейна или на плажа, за бога. Мислех, че сме дошли тука да си починем, а ти го превръщаш в някакво учебно изпитание. Престани, остави ни.

Заека се обижда:

— Да ви оставя? Просто се опитвах да направя някаква организация.

Пру се намесва в негова защита:

— Нелсън, децата не могат да седят по цял ден на басейна, ще поемат прекалено много ултравиолетови лъчи.

Дженис казва:

— Това горещо време със сигурност няма да продължи и ще се захлади по това време на годината. Много е променливо.

— Това е парниковият ефект — казва Нелсън, обръщайки се на път към банята, показвайки отвратителната си миша опашчица и проблясващата обеца. Колко ли ексцентрично е това хлапе? — Алчното потребителско общество е нарушило озоновия слой и всички ще се изпържим до 2000-ата година. Вижте! — Нелсън посочва вестник „Нюз Прес“ на Форт Майър, който някой е оставил на кухненската маса. Заглавието гласи: 1988 — суша на една карикатура напуканото слънце изстисква някакви облаци за капчица вода. Сигурно Дженис е внесла вестника от коридора, въпреки че чете само рубриката Лайфстайлс. Кой кого чука и кой с кого се развежда. Обикновено си лежи в леглото и чака съпругът й да донесе вестника от коридора. Поддържа Лайфстайл.

Пру връща лъжицата на Рой и му взима ужасната купичка с овесена каша, която се е втвърдила като кучешка храна, престояла цяла нощ.

— Искаш ли едно бананче? — пита тя с гукащ, ласкав секси глас. — Ще хапнеш ли едно бананче? Мама ще ти го обели и нареже.

Дженис признава:

— Тереза, не съм сигурна, че имаме банани. Всъщност сигурна съм, че нямаме. Хари мрази плодове, въпреки че трябва да яде, а аз смятах да направя един голям пазар по случай идването ви с Нелсън, но тенисът се проточи и изведнъж стана време да тръгваме за летището. — Тя се въодушевява, гласът й се извисява; опитва се да се превърне във фокусник. — Ето какво можем да правим тази сутрин, докато дядо играе голф! Можем всички да отидем във Виен Дикси и да направим един огромен пазар!

— Мен не ме бройте — провиква се Нелсън от банята. — Но бих искал да взема колата по някое време.

За какво му е кола на малката голяма клечка?

Сълзите на Джуди са пресъхнали и тя се е промъкнала във всекидневната, където по шоуто Тудей повтарят новините и прогнозата за времето. Уилард Скот, излъчван пряко от Ноум, Аляска, кара Браянт и Джейн да се превиват от смях.

Пру тършува из шкафовете и моли Рой:

— Искаш ли малко захаросани пуканки, миличко? Баба и дядо имат много захаросани пуканки. И бурканчета печени фъстъци и кашу. Хари, знаеш ли, че ядките са фрашкани с холестерол?

— Да, непрекъснато ми го повтарят. Но аз пък прочетох някъде, че човешкото тяло има нужда от холестерол и че цялата врява е дирижирана от пилешкото лоби.

Дженис, облечена в розова риза, имитираща кожа на алигатор и лилави спортни панталони, които жените тук носят, когато ходят на пазар, се е настанила на кухненската маса с „Нюз Прес“, отворено пакетче сухари и пластмасова кутийка сирене крема. Напоследък се е влюбила в тия сухари. И пушената сьомга. Извадила е рубриката Лайфстайлс от списанието и Хари, който все още разчита букви от всякакъв ъгъл от дългогодишната си работа като линотипер, вижда заглавието странично (използват удебелен шрифт и множество цветни графики в стил USA Today2).

Назовават мъжете с най-много

И отгоре с главни букви ОГРОМНА ЗАГУБА и „РАБОТИ“ ПО ДРУГА СВАТБА. Накланя глава, за да погледне страницата както трябва и вижда, че имат предвид „Работещо момиче“ със звездата Мелани Грифит и оцелелите от арменската трагедия и „уникалната им скръб“. Странно как, когато жена ти чете вестника, всяка статия в него ти се струва интересна, а после, когато го разглеждаш сам, всичко се оказва тъпо. Кафе машината Браун с мътно хладко кафе до половината на каничката стои на края на плота зад Пру, която търси нещо за ядене за Рой. За да направи място на корема на Хари да се плъзне покрай нея, тя се надига на пръсти и с леко изсумтяване под носа си, притиска бедрата си плътно към ръба на плота. Цялата тази семейна близост е почти като в африканска колиба, където всички спят и се чукат пред очите на останалите. И какво, пита се Хари, е постигнал западният човек с цялото си безценно лично пространство? Ако съдим по историческите книги, нищо особено, освен оръжията и психоанализата.

Тук, във Флорида, хлябът и бисквитите трябва да се държат в чекмедже и в голяма консервена кутия, за да не ги нападнат мравките, въпреки че са на четвъртия етаж. Неудобно е да отваряш чекмеджето и после да повдигаш капака, но той го прави и намира няколко празни опаковки от бисквити, които децата са изяли. Там има само трохи и една изсъхнала поничка, която дори те не са посмели да изядат. Заека я взима заедно с пълната с мътно кафе чаша и пак се провира покрай Пру, съсредоточавайки се върху усещането в чатала си, когато късият й халат се отърква в него, докато някакъв злобен импулс го кара да бутне кухненската маса с бедро, от което чашата с кафе на Дженис се разклаща и разплисква.

— Хари! — извиква тя, повдигайки вестника. — По дяволите.

Звукът от течащия душ се процежда в кухнята:

— Защо Нелсън е толкова нервен, по дяволите?

Пру, която сигурно знае отговора, не го казва, и Дженис, след като попива разлятото кафе с хартиена салфетка, която й подава, казва:

— Под напрежение е. Светът на колите е много по-конкурентен, отколкото преди десет години, и Нелсън върши всичко сам. Няма си Чарли, зад когото да се крие като тебе.

— Можеше да задържи Чарли, но не пожела. Чарли искаше да остане на половин ден — казва той, но никой не му отговаря, освен Рой, който го поглежда и казва:

— Дядо изглежда нелепо.

— Добър речник — Хари поздравява Пру.

— Не знае какво точно означава, чува подобни думи по телевизията — отговаря му тя, отмятайки коса от челото си с мил жест с двете ръце, който е придобила заедно с прическата.

Кухнята е боядисана във воднисто морскосиньо, студен цвят, който изглеждаше по-изтънчен на каталога с цветовете, който двамата с Дженис разглеждаха преди четири години, когато пребоядисваха. Тогава се чудеше как ще изглежда, но Дженис смяташе, че ще бъде весело и леко предизвикателно като самото купуване на апартамент. Дори хладилникът и пластмасовите плотове са в този цвят и само като погледнеше цялата кухня с онези същества и цветя от миди, които Дженис беше натрупала по рафтовете към антрето, у него се надигаше паника и почваше да се задъхва. Един от кошмарите му е да сънува, че е под вода. Най-обикновено мръсно бяло като у семейство Голд отсреща не би било толкова потискащо. Той си взима чашата с кафе и поничката и останалата част от „Нюз Прес“ във всекидневната и се настанява на дивана до кръглата стъклена масичка, тъй като Джуди е седнала на ракитения стол пред телевизора. Снимките на първата страница са на Доналд Тръмп (мъжки зов: най-горещия на годината), карикатурата на гримасничещото слънце, което изстисква облаците (валежи 33% под средното, най-сухата година от 1927 насам) и кмета на Форт Майър, Уилбър Смит, който изглежда като дългокосо хлапе, по-младо дори от Нелсън. Цитирано е изказването му, че неотдавнашното арестуване на футболната звезда Дион Сандърс за обида и побой над полицейски служител може отчасти да се дължи на неуправляемата тълпа, която се била насъбрала да наблюдава инцидента. Има статия за годишния правителствен доклад за автомобилите, където бяха поместени и потребителски оплаквания: в сивото каре, където пише „Най-доброто“, под четирите категории — леки автомобили, седани, пикапи и миниванове, няма тойоти. Усеща малко болезнено мушване в стомаха.

— Хари, трябва да хапнеш нещо стабилно за закуска — провиква се Дженис, — щом ще играеш голф до обяд. Доктор Морис ти каза, че кафето на гладно е най-вредно за високото кръвно.

— Ако нещо ми вдига кръвното — провиква се той обратно, — то е, когато жените непрекъснато ми казват какво да ям. — Отхапва от застоялата поничка и захарта се посипва по хартията и полепва по тъмночервените ревери на феодалния му халат.

Дженис се обръща към Пру:

— Мислила ли си за диетата на Нелсън? Изглежда все едно не яде нищо.

— Никога не е ял много — отговаря Пру. — Сигурно Рой му е наследил капризния вкус.

Джуди е открила сред всички канали на кабелната телевизия някакъв стар филм за Ласи и Хари се премества в края на дивана, за да може да гледа. Колито побутна заспалото в купа сено момче и го отвежда у дома по един прашен път към лилавия шотландски залез. Музиката се надига като болка в гърлото; Хари глупаво се усмихва на Джуди през сълзи. Очите й, които се бяха изплакали по-рано, са сухи. Ласи не е част от детското й минало, изгубено завинаги.

Когато бучката в гърлото му изчезва, той й казва:

— Трябва да отида да играя голф, Джуди. Мислиш ли, че ще се справиш с тия откачени?

Тя го изучава сериозно, неуверена, че се шегува:

— Мисля, че да.

— Те са добри хора — казва той несигурно. — Искаш ли да ветроходстваме някой ден?

— Какво значи ветроходстване?

— Плаване с малка лодка. Ще тръгнем от някой хотелски плаж в Делион. Те са само за гости на хотела, но аз познавам човека, който ги дава под наем. Играя голф с баща му.

Очите й не помръдват от лицето му:

— Правил ли си го някога, дядо? Ветроходството?

— Естествено. Няколко пъти.

Всъщност само един, но пък беше блестящ урок. Със Синди Мъркет, облечена в черен бански, от който косъмчетата между краката й се подаваха. Гърдите й се полюшваха в малките черни чашки на сутиена. Вятърът ги теглеше, водата плискаше, слънцето мълчаливо жареше кожата им, двамата бяха сами и полуголи.

— Звучи страхотно — решава Джуди и добавя: — В курса по плуване получих награда за най-дълго стоене под вода.

Тя отново се заглежда в телевизора, бързо превключвайки каналите с дистанционното — децата му викат сърфиране.

Хари се опитва да си представи света, видян през ясните й зелени очи, всяко малко нещо е ярко и ясно, и ново, преизпълнено със същността си като сатенена възглавничка. Собственото му зрение е замъглено, независимо кои очила си слага — за четене или за далечно гледане. Последните си ги слага само когато ходи на кино или за нощно шофиране, и отказва да си купи бифокални. Очите почват да го болят, когато носи очила повече от час. А и стъклата винаги са прашни и всичко му изглежда уморено, прекалено често е виждал всичко това и преди. Някаква суша е налегнала света; той избледнява като стара цветна снимка. Дори онези, които си държат в чекмеджето, избледняват.

Освен, колко странно, окосената трева на игрището за голф, преди да направи първия си удар. Тази гледка е вечно свежа. Там, на купчинката пясък, върху която слага топката, обут в големите си бели обувки за голф и сини спортни чорапи, изваждайки дългия изтънен стоманен стик „Линкс“ от чантата, той отново се чувства висок. Висок, както се чувстваше, когато стоеше на дървения под на баскетболната площадка. Там след първите минути на смущение нарастващата му сила и удължаващи се отскоци смаляваха площадката до детски размери, до размерите на тенис корт; след това на маса за тенис, докато краката му несъзнателно гълтаха разстоянията, напред-назад, до коша с фината, прилична на пола мрежа, който висеше надолу, за да поема ударите. Така беше и при голфа — разстоянията, метрите, се разтваряха и превръщаха в няколко лесни удара, стига да успееш да откриеш вътрешната магия, ключа. Голфът за него винаги бе свързан с надеждата за съвършенство, за абсолютна безтегловност и пълно спокойствие, и понякога наистина постигаше това чувство, постигаше го в три измерения, удар след удар. Но тогава той пак ставаше човек и се опитваше да го предизвика, да го накара да се случи, да спечели допълнителни 10 ярда, да го направлява и чувството изчезваше; би могъл да го нарече благоволение, това чувство на сътрудничество, чувството да си по-голям, отколкото всъщност си. Когато застанеш до първата купчинка пясък, то е там, връща се от мястото, където живее през останалата част от живота ти, една безкрайна възможност за безупречен тур, тур без никакви грешки, без пропуснати дупки или криво летяща топка, без бутнати дръвчета или извадени колчета; първата затревена част е пред теб, палмовите дръвчета са отдясно, а водата отляво, гладка като на картичка. Трябва само да направиш един прост, чист удар и да пробиеш картичката по средата с топката, която се смалява и за секунда се превръща в главичка на карфица, миниатюрен тунел към безкрая. Това би било то.

Но когато изпробва удара си, усеща силно болезнено дръпване в гърдите и по някаква причина се сеща за Нелсън. Детето дразни в съзнанието му. Когато застава до топката, той се чувства притиснат, но е нетърпелив и я удря, натискайки прекалено силно с дясната ръка. Топката полита обещаващо, но после завива надясно все повече и повече и изчезва прекалено близо до брега на продълговатото, покрито с пяна езерце.

— Това май е територия на алигатори — казва Бърни тъжно. Бърни му партнира този тур.

— Мълиган3 ли? — пита Хари.

Следва пауза. Ед Силбърстайн пита Джо Голд:

— Какво ще кажеш?

Джо казва на Хари:

— Не съм забелязал ние да си пишем мълигани.

Хари му отговаря:

— Вие, двамата инвалиди, не запращате топката достатъчно далече и си нямате проблеми. Винаги си пишем мълигани на първата пясъчна купчинка. Това си е традиция.

Ед казва:

— Енгстръм, как ще почнеш да използваш потенциала си, ако непрекъснато те глезим с мълигани?

Джо казва:

— Колко потенциал мислиш, че има човек с такова шкембе? Май всичкият му потенциал е отишъл в дебелото му черво.

Докато го подкачат, Заека вади друга топка от джоба си, слага я за удар и с вдървен полузамах сигурно, но безславно я запраща надолу към лявата страна на затревената част. Всъщност като че ли не е било толкова сигурно, топката, явно, е ударила на нещо твърдо и продължава да подскача към едно палмово дърво.

— Извинявай, Бърни. Ще се отпусна.

— Изглеждам ли ти притеснен? — пита Бърни, натискайки педала на електрокара секунда преди Хари да е седнал на мястото до него. — С твоите мускули и моя акъл ще ги размажем, тия глупаци.

Бърни Дречсел, Ед Силбърстайн и Джо Голд са по-възрастни от Хари и по-ниски и обикновено го карат да се чувства добре. Викат му Енгстръм и с тях той е един едър швед, смешен сладък неверник, едър блед необрязан индивид от бяло американско тесто. На свой ред той цени истинската им същност, изглежда му по-мъжествена от неговата, по-тъжна и мъдра и не толкова разклатена. Дългата им история е прибрала всичкото страдание в джоба си и е продължила да крачи напред. Докато електрокарът минава по отъпканата, блещукаща трева към топките им, Хари пита Бърни:

— Какво мислиш за тая шумотевица около Дион Сандърс? Тази сутрин във вестника пишеше, че дори кметът на Форт Майърс се опитва да го оправдае.

Бърни леко премества пурата в устата си и казва:

— Много е жестоко, знаеш, да взимаш разни черни деца от нищото и да им предлагаш цялата тази публичност, и да ги превръщаш в милионери. Нищо чудно, че се побъркват.

— Във вестника пише, че тълпата е попречила на полицаите. Той изгубил самообладание с една продавачка, която го обвинила, че е откраднал някакви обеци. Дори й налетял на бой.

— Не знам за Сандърс — казва Бърни, — но голяма част употребяват дрога. Кокаин. Навсякъде е.

— Чудя се какво ли му харесват хората — казва Заека.

— Това, което харесват — казва Бърни, като спира електрокара и поставя пурата си на пластмасовата поличка за напитки и бирени кутийки, — е моментното щастие.

Той се подготвя за втория си удар и заема ужасната си голф поза. Краката му са прекалено близо, плешивата му глава се накланя надолу, измествайки центъра на тежестта му и удря топката с железен стик номер четири с целите си ръце и китките. Топката обаче полита в права линия и се спира на удобна позиция пред затревеното хълмче.

— До щастието има два пътя — продължава той, отново зад волана на електрокара. — Да работиш за него ден след ден, както правим аз и ти, или да тръгнеш по прекия химически път. Какъвто е станал светът в днешни дни, хлапетата поемат по краткия път. Дългият път им се струва прекалено дълъг.

— Така е, но той наистина е дълъг. И когато накрая го изминеш, къде е щастието?

— Зад теб — допуска другият мъж.

— Сандърс и хлапета като него са ми интересни — казва Заека, докато Бърни набира скорост по обляното от слънцето голф игрище, заобикаляйки паднали палмови листа и кокосови орехи — защото и аз навремето опитах от техния живот. Спорт. Всички ти се възхищават. Обичат те. Искат да са като теб.

— Знам, знам. Личи ти отвсякъде. Дори само по начина, по който размахваш стика. Страхувам се обаче, че уцели палмата. Стайми, приятелю.

Бърни спира електрокара прекалено близо до топката, за да е удобно на Хари.

— Мисля, че мога да я извъртя.

— Не се опитвай. Направи къс висок удар. Нали знаеш какво казва Томи Армър: в такива ситуации просто ударете топката и се целете на зелено следващия път. Не се опитвайте да правите чудеса.

— Е, значи точките са ни в кърпа вързани. Нека да опитам фалцов удар. — Палмовото дърво е от тези, чиито дънери приличат на огромна плитка. Диша над него с нежното си шумолене и с едва доловимия мирис на приветливо таванско помещение, пълно със стари изсъхнали ученически тетрадки и любовни писма. Във Флорида има много смърт, ако се огледаш. Палмите растат, като долните им клони увяхват и скапват. Горещото слънце ускорява циклите на живота. Хари заема позиция, тазът му почти докосва грапавия твърд дънер и стик номер пет и си представя извитата дъга на вълшебния удар и доволния поздравителен вик на Бърни.

Но близостта на дървото и вероятно на Бърни в количката задържа удара му и той запраща топката право наляво с извития стик, така че тя удря върха на следващата палма и пада право в неравната част на игрището. Тази част от игрището във Флорида обаче не е като на север; тя представлява пружинираща бледа трева, един-два сантиметра по-висока от затревената част на игрището. Нагаждат тези игрища за застаряващите и инвалидите. Тук всички те глезят.

Бърни въздиша:

— Инат — казва той, докато Хари се качва в количката. — Вие, момчета, си мислите, че само да свирнете, и светът ще падне в краката ви.

Хари знае, че за евреите „момчета“ е просто любезната форма на „неевреи“. Мисълта, че може да греши, че препятствията няма да паднат, ако им свирне, подновява онази тъпа вътрешна болка и чувство на гибел, които усещаше на летището. Докато се наглася за третия си удар със стик номер осем, неодобрението на Бърни тежи на ръцете му и го кара да удари малко по-плътно, достатъчно, за да отнеме от скоростта на топката, която спира на десетина ярда от дупката.

— Съжалявам, Бърни. Направи къса висока топка и ще вкараш.

Бърни обаче удря несполучливо — пак със стегнати китки и прекалено бързо — и двамата получават по шест точки, отстъпвайки дупката на Ед Силбърстайн. Ед е жилав пенсиониран счетоводител от Толедо с тъмна щръкнала коса и деликатна, издадена напред челюст, която го прави да изглежда така, сякаш всеки момент ще се засмее. Никога не успява да вдигне топката на повече от десет фута4 от земята, но неотклонно я придвижва към дупката.

— Момчета, приличахте на Дукакис с този удар — злорадства той. — Прецакахте се.

— Не обиждайте човека — казва Джо. — Той ни предложи честно правителство, за промяна. Бостънските политици не могат да му го простят.

Джо Голд притежава няколко магазина за алкохол в някакъв град в Масачузетс, наречен Фрамингам. Той е набит и русоляв и носи толкова дебели очила, че стрелкащите му се очи сякаш се опитват да избягат от два малки аквариума. С жена му Бю, Бю от Бюла, те са тихите им съседи, врата до врата. Човек се чуди какво ли правят през цялото време, че никога не вдигат шум.

Ед казва:

— Той се скри не навреме. А трябваше да се изправи и да заяви: „Естествено, че съм либерал, и се гордея с това“.

— Да бе, и как щяха да го изтълкуват на Юг и в Средния запад? — пита Джо. — Както и в Калифорния, и във Флорида, между другото, единственото, което ги интересува тия стари глупаци е „никакви данъци“.

— Гадна работа — признава Ед. — Но той така или иначе нямаше да спечели гласовете им. Единствената му надежда беше да предизвика вълнение сред бедните. Остави номер три, Енгстръм. И без това съм ви написал шестте точки.

— Имам нужда от упражнения — отговаря Хари и удря, наблюдавайки как топката отива наляво. Днес не беше неговият ден. Ще има ли някога пак такъв момент? На петдесет и пет и вече увяхваше. Собственият му син не можеше да стои в една стая с него. Рут веднъж го беше нарекла господин Смърт.

— Целеше се в онези Рейгънови демократи — продължава да обяснява Джо. — Само че Рейгънови демократи не съществуват, те са просто едни бедни бели земеделци от Юга. Сега, когато съм тук на юг, разбирам нещата много по-добре. Става въпрос за чернокожите. Сто и трийсет години след Ейб Линкълн и републиканците получиха антинегърски вот и той е много по-мащабен, отколкото който и да било кандидат за президент на демократите може да понесе, освен тежка депресия или груба грешка от сорта на Уотъргейт. Оли Норт не го прави. Рейгън, глупакът, не го направи. Погледни фактите в лицето: по-голямата част от нацията ни е изплашена до смърт от черните. Това ни е най-големият проблем.

След онзи епизод със Скийтър преди двайсет години Заека винаги е изпитвал противоречиви чувства към чернокожите и всеки път, когато се повдигне този въпрос, той си държи езика зад зъбите, за да не се издаде по един или друг начин.

— Ти какво мислиш, Бърни? — пита той, докато гледат как останалите двама удрят от втория маркер, 136 ярда за три удара над същото онова, покрито с пяна езерце. Смята, че Бърни е най-умен от тримата, най-флегматичен и бавно говорещ. Така и не се възстанови напълно след някаква открита сърдечна операция, която му правиха преди няколко години. Движи се тромаво, има емфизема и лека гърбица и отпуснатия вид на пълен човек, който е отслабнал, защото лекарят му е наредил. Цветът на лицето му е нездрав, а в профил долната му устна стои отпусната.

— Мисля — казва той, — че Дукакис се опита да говори интелигентно с американския народ, а ние не сме готови. Буш ни говори, сякаш сме тълпа малоумници, и ние го приехме с възторг. Можете ли да си представите, клетвата за вярност, вижте ми устните — можете ли да си представите подобни глупости в днешни дни? Ейлс и онези другите го превърнаха в реклама за бира — отправете се към планините. — Бърни изпява тази последна фраза, гласът му трепери, но е трогателно точен. Заека е впечатлен от тази способност на евреите да пеят и да танцуват, и да се отдадат на мига. Танцуват на празничната вечеря в първата вечер от Пасхата, знае, защото Бърни и Ферн ги бяха поканили на такава вечеря веднъж през април, точно преди да заминат на север. Пасха. Ангелът на смъртта бе подминал. Хари по-рано не бе осъзнавал значението на думата. Нека тази чаша ме подмине. Бърни заключава:

— Според мен има две възможности по отношение на Буш — вярвал е в това, което говори, или не е вярвал. Не знам коя от двете е по-ужасна. Той е това, което наричаме пишер.

— Дукакис винаги изглежда, все едно е сърдит за нещо — вметва Заека. С това стига най-близо до признанието, че единствен в тази четворка е гласувал за Буш.

Бърни може би го усеща. Казва:

— След осемте години с Рейгън си мислех, че повече хора ще са сърдити, отколкото се оказа. Ако някога успееш да накараш бедните да гласуват в тази държава, щяхме да имаме социализъм. Но хората искат да разсъждават като богаташи. Ето това е геният на капитализма: или си богат, или искаш да бъдеш, или смяташ, че ти се полага да бъдеш.

Хари харесваше Рейгън. Харесваше мънкащия му глас, усмивката, широките рамене, как главата му постоянно се поклащаше по време на дългите паузи, как се носеше над фактите, въпреки че бе наясно, че в управлението има и друго, освен факти, и как умееше да променя посоката, твърдейки, че върви право напред, а се изтегляше от Бейрут, сближаваше се с Горби, увеличаваше националния дълг. Странното бе, че освен безнадеждно мизерстващите, светът бе станал по-добро място заради него. Комунистите се разпаднаха, с изключение на Никарагуа, а дори и там ги бе поставил в отбрана. Човекът имаше вълшебна ръка. Той беше вълшебен. Хари се осмелява да каже:

— При Рейгън, знаеш ли, беше като в упоено състояние.

— Правили ли са ти операция някога? Истинска операция?

— Всъщност не. Сливиците, като бях малък. Апандисита, като бях в казармата. Махнаха го, в случай че ме изпратят в Корея. А после така и не ме изпратиха.

— Преди три години ми правиха четворен байпас.

— Зная, Бърн. Помня, че ми каза. Но сега изглеждаш чудесно.

— Когато излезеш от упойката, болката е адска. Не можеш да повярваш, че е възможно да се живее с подобна болка. За да се доберат до сърцето, ти отварят целия гръден кош. Разтварят те като кокосов орех. И изтеглят най-добрите вени от бедрото ти. Така че като излезеш от упойката, те болят и слабините, и гръдния кош.

— Иха — Хари се разсмива съвсем не на място, тъй като докато Бърни говореше с него в количката, Ед с тази негова надута, предвзета стойка полага ръце върху стика пръст по пръст, сякаш подрежда букет, а след това надзърта към дупката пет или шест пъти, преди да замахне, сякаш се опитва да изтръска закачени паяжини или кърлеж от яката си, поглежда нагоре по време на замахването и пернатата в горната част топка се стрелва във водата, подскачайки три пъти, преди да потъне, като оставя три разрастващи се, преплитащи се кръга. Храна за алигаторите.

— Шест часа бях върху масата — настойчиво нарежда в ухото му Бърни. — Събудих се и не можех да помръдна. Не можех дори да си отворя очите. Замразяват те, така че кръвообращението ти да спадне почти до нулата. Все едно че бях заключен в черен ковчег. Не. Все едно аз самият бях ковчег. И след това от тази чернота чух един странен глас с плътен индийски акцент, анестезиолога пакистанец.

Джо Голд, след като партньорът му вкара топката във водата, се опитва да удари твърде бързо, да вкара топката в играта, отмята стика назад с две резки движения, какъвто си му е стилът, а след това замахва ненужно силно, с онзи плосък замах, типичен за набитите играчи. Изкривява удара, така че топката се забива в пясъчния ров.

Бърни имитира пронизителен, накъсан пакистански акцент.

— Бър-ни, Бър-ни, твърди този глас, тъй че, честна дума, си мисля, че това, явно, е гласът на Бог, опера-цията е успеш-на!

Хари и преди е чувал историята, но въпреки това се разсмива. Историята си я бива, страшничка история за ръба на смъртта.

— Бър-ни, Бър-ни — повтаря Бърни, — гласът е точно като онзи, дето излязъл от облаците към Авраам, за да пререже гърлото на Исак.

Хари пита:

— Същият ред ли ще спазим? — Усеща, че се е изложил при предишната дупка.

— Давай ти пръв, Енгстръм. Мисля, че прекалено се вълнуваш, когато удряш последен. Давай. Покажи на тези нищожества как се прави.

Точно това се бе надявал да чуе Заека. Взима стик номер седем и се опитва да мисли за пет неща: да държи главата надолу, замахът му назад да не е прекалено дълъг, да нагласи таза си, докато стикът все още е отгоре, замахът надолу да е плавен и главата на стика да е насочена към топката в онази точка върху сферата, където стрелките сочат три и петнадесет. От свистящия, вълшебен начин, по който топката изчезва от центъра на сведеното му полезрение, разбира, че ударът му е бил прекрасен; всички заедно гледат как тъмната точка се издига, задържа се във въздуха за онзи кратък призрачен допълнителен миг, който дава дължина на удара, и след това пада право върху игрището, на косъм разстояние по-наляво, но успоредна на флагчето, и отскача надясно заради наклона на игрището.

— Красота — принуден е да признае Ед.

— Какво ще кажеш за един допълнителен удар — пита Джо. — Този път ние ще ти отпуснем един.

Бърни пита, измъквайки се от количката:

— Кой номер стик беше това?

— Седем.

— Ако ще удряш така, приятелче, трябва да използваш осмица.

— Мислиш, че съм подминал дупката?

— Много я подмина. Чак на задния ръб си.

Ама че партньор. Вечно е недоволен. Като Марти Тотеро преди почти четиридесет години. Ако направиш двадесет и пет точки в мач, Марти искаше тридесет и пет, и говореше за пропуснати позиции. Войникът в Хари, мазохистичният християнин, уважава такива хора. Именно безусловната, некритикуваща любов, каквато жените предлагат, те прави мекушав и те погубва.

— За мен смятам да ползвам ниско хваната шестица — казва Бърни.

Но в опита си да направи удара по-къс, той отнема твърде много от замаха и разстоянието се оказва недостатъчно, топката прехвърля водата, но пада на брега, където трудно ще успее да заеме нужната стойка.

— Оттам ще е труден късият — казва Хари, понеже не успява да устои на желанието леко да го жегне. Все още смята, че Бърни е виновен, задето бе паркирал количката прекалено близо при онзи опит за умишлено завъртане на топката.

Бърни приема жегването.

— Особено след последния ми скапан къс, нали? — казва той и вкарва окастреното си, смалено, прегърбено старо тяло в количката, а Хари се настанява на шофьорското място и усеща прилив на сили, ще ги разбият тези дебелаци. Плъзва се над водата по извито дървено мостче с червени гумени коловози върху дъските.

— Там, където е топката ти — казва му Бърни, докато излизат от количката, — игрището има наклон надолу. Ако удариш твърде силно, ще се търколи на мили по-надолу.

Еди, след като вкара топката си във водата, е извън играта. Стойката на Бърни върху стръмния бряг е толкова неудобна, че при първия удар въобще не уцелва топката, при следващия я удря не с главата, а там, където влиза дръжката на стика, и предава дупката. Но изравнилият резултата Джо Голд е в стихията си, разтърсва крака, за да стъпи по-стабилно, и успява да направи добър, мощен удар, вдигайки голямо количество пясък от малкия ров. Тъй като съветът на Бърни виси в съзнанието му и пречи на собствените му инстинкти, Хари подхожда колебливо към дългия си удар и топката пада на три метра от целта. Отбелязва мястото с флагче на Валхала Вилидж, докато Джо прави двата си удара заедно с допълнителния за дупката. Джо не бърза и оставя на Хари прекалено много време да изучава трите метра до дупката. Уж вижда нужната траектория, но след това му се губи. Опитвайки се да не перне ръба на дупката отляво както предния път, последния за тази дупка удар, съвсем постижим, минава на два сантиметра по-вдясно.

— Майната на всички майни — казва, а безсилието натиска зад очите му с такава сила, че за миг решава, че може да избухне в сълзи. — С още един щях да вкарам, но стават три шибани удара.

— Е, случва се — казва Ед, докато записва четворката с отработената педантичност на счетоводител. — Равен за тази дупка.

— Съжалявам, Бърн — казва Хари и се покатерва обратно в количката, този път на мястото до шофьора.

— Аз те прецаках — казва партньорът му. — Трябваше да си държа плювалника затворен, че игрището било наклонено надолу. — Той смъква целофана от нова пура и натискайки педала, се обляга удобно назад за поредния дълъг ден.

Лош ден за Хари. Флоридското слънце вече не е единична топка над главата му, а комплект прожектори, които те преследват навсякъде.

Слънцето те намира дори под клоните на палмовите дръвчета и в сянката на оградата от десетметрови борове. То зачервява върха на носа на Заека, изпичайки ръцете му от лакътя до китката и горната страна на ръката му, която е без ръкавица и която вече е осеяна с малки бели грапавини от кератозис. В чантата за голф си носи тубичка с масло против слънце и непрекъснато се маже с него, но ултравиолетовите лъчи проникват, превръщайки неговите люспещи се клетки в рак на кожата. Тримата мъже, с които играе, никога не се мажат с нищо и получават идеален тен, дори плешивото теме на Бърни, гладко като щраусово яйце, изпъстрено само с няколко лунички, които се виждат, когато се навежда да удари с онази ужасна обратна стойка със стиснати крака. Хари усеща постоянната му, механично повтаряща се несръчност — къси удари, ниски топки — и днес това му тежеше, не можеше да го понесе, и се чуди защо човек като Бърни, който излъчва такава мъдрост, никога не научава нищо за голфа и дори не се и опитва. Хари предполага, че за него това е просто една игра, начин да убие времето под слънцето на този етап от живота си. Бърни някога е бил момче и после е станал мъж, с пари и жена (фирма за килими в Куинс, две дъщери, омъжени за приятни стабилни мъже, и син, който отиде в Принстън и Уартън Скул във Филаделфия и после стана специалист по поглъщанията на Уолстрийт) и сега беше от другата страна на дъгата на живота и ето какво правеше: Бърни понасяше пенсионерските забавления във Флорида така, както беше понасял целия си живот, изсмуквайки от него същия парлив вкус на влажна пура. Той не вижда в играта това, което виждаше Хари — безкрайност, безкрайна възможност за усъвършенстване. Днес Заека също те я виждаше. На единайсетата дупка, където трябва да изкара пет точки, той се проваля, нанасяйки втория си удар със стик номер четири, така че топката излита и пада в страничния двор на някакъв блок между пластмасови кофи за боклук и бетонна плоча с ръждясали метални колове за простор, които стърчат от нея (една завързана за простора немска овчарка се разлайва и се втурва срещу него, така че опънатата тел звънти и Голд и Силбърстайн, които обикалят с електрокара, се кикотят, а Бърни захапва пурата по-навътре и се навъсва). Взима излязлата от очертанията топка и докато кучето не спира да лае, се опитва да я удари с трети номер толкова силно, че забива стика 6 инча в земята зад топката и посипва обувките и чорапите си с пясък, запращайки съседното метално колче в туфа от изсъхнали ронещи се азалии до дванайсетата дупка. Поставя топката за нов удар и я изстрелва над затревената част (тримата му партньори шокирано мълчат или пък сдържат радостта си). Топката се удря в ръба на дупката и от голямата скорост подскача обратно. Хваща отвратен греблото и дори се удря с него по коляното, след което изравнява пясъка и после го захвърля настрани. След тази дупка играта и целият ден го докарват до депресия. Тревата му изглежда груба и неестествена, палмите умират от сушата и твърдите им кафяви листа увисват, жилищните блоковете очертават всички пътища и стърчат като високи циментови клозети и дори небето, където обикновено очите могат да намерят покой, е прорязано от самолетни следи, които се разсейват, докато станат неразличими от божии облаци.

Часовете се нижат, настава пладне и си отива, ярката светлина намалява, но горещината става още по-непоносима. Свършват към три без петнайсет, Хари и Бърни с двайсет долара по-малко.

— Ще им го върнем следващия път — обещава Хари на партньора си, без да е убеден в думите си.

— Днес не беше много на себе си, приятел — признава Бърни. — Да нямаш проблеми с гаджето или нещо друго?

Вечно са възбудени, тези евреи. Веднъж беше чел някаква холивудска история за женкарството им. Хари Коен, Гручо Маркс, Уорнър Брадърс, побъркали са се от слънцето, басейните и всички фусти от Средния запад, които са готови на всичко, за да станат звезди — участват в оргии, правят свирки на големите клечки, докато говорят по телефона. Даже всичките му партньори по голф имат еднакви жени, между четирийсет-петдесет годишни, жени с буйни, боядисани коси, дебели гривни и пълни ръце, жени, които не могат да спрат да говорят, когато ги виждаш, издокарани за вечеря, докато Бърни, Ед и Джо седяха мълчаливо усмихнати до тях, като че ли всичкото това говорене на жените им е като правенето на секс. Сигурно е така — енергия, живот. Как го правят? Как носят живота си като готов костюм, който им приляга идеално.

— Не ти ли казах? — обръща се Хари към Бърни. — Синът ми и семейството му ни дойдоха на гости.

— Ето какъв ти е проблемът, Енгстръм: гузен си, че се мотаеш с нас. Трябваше да забавляваш близките си.

— Да бе, ще ги забавлявам. Пристигнаха вчера и вече се правят на отегчени. Ще им се да живеехме точно до Дисни уърлд.

— Заведи ги до Джангъл Гардънс5. Нагоре в Сарасота, по шосе 41 при Ринглинг Мюзиъм6. Двамата с Фърн ходим там три пъти годишно и никога не ни втръсва. Мога с часове да наблюдавам как онези фламинги спят. Как го правят? Как изобщо балансират на един крак, дълъг два фута и по-тънък от пръста ми. — Той показва пръста си, който изглежда дебел. — По-тънък от това, кълна се.

— Не знам, Бърни. Когато съм наоколо, собственото ми дете се държи така, като че ли не иска внуците ми да имат нещо общо с мен. Малкият, вече е на четири, направо ми е като непознат, но двамата с момичето се разбираме. Тя е почти на девет. Даже си мислех да я взема в електрокара и да я понауча да удря. Или пък да наемем някоя платноходка, Ед, ако синът ти може да ме запише като гост в Бейвю.

Четиримата пият бира и дъвчат безплатен чипс в Клуб Деветнайсет до спортния магазин, на приземния етаж на Блок А във Валхала Вилидж. Около кръглата бяла маса, под чадъри с надпис бира Куурс, сумракът — тъмни плотове и греди като в английска кръчма — се засилва от тропическата светлина отвън. От басейна между блок А и Б се чуват плясъците на водата в басейна и пулсирането на генератора от другата страна на стената, зад съблекалните и таблата за дартс и видео игрите. Понякога нощем Хари има чувството, че чува шума на генератора през апартаментите, които ги делят, през мокетите, климатиците, разговорите, матраците и тапетите с цвят на праскова в коридора. Шумът някак си заобикаля и се прилепва до стените, и се носи към него и големия плъзгащ се прозорец, промъквайки се през пролуката, оставена да пропуска въздуха от Залива.

— Няма проблеми — казва Ед, докато пресмята резултата. — Просто иди на рецепцията и потърси Грег Силвърс. Така иска да му викат, не ме питайте защо. Ще ти разрешат да минеш през фоайето и да слезеш в съблекалните. Не те съветвам да се мотаеш по бански във фоайето, не е разрешено. Имаш ли предвид някой определен ден, за да му кажа?

Хари остава с впечатлението, че това е по-сериозна услуга, отколкото смяташе, по-голяма сделка, отколкото струваше.

— Петък, ако изобщо стане — отговаря. — Грег задължително ли трябва да знае точен ден? Смятах утре да тръгнем към Сарасота.

— Джангъл Гардънс — настоява Бърни.

— Музеят на влаковете „Лайънъл“ — включва се Джо Голд.

— Освен това точно срещу „Ринглинг Мюзиъм“ е музеят за коли „Белмс“ и за музиката от вчера, май така му викаха. Има над хиляда музикални инструменти, представяш ли си? И антични коли от 1897, изобщо не предполагах, че тогава е имало коли. Ти си в бизнеса с коли, нали, Енгстръм? Заедно с момчето ти. И двамата ще се втрещите от изненада там.

— Не съм сигурен — казва Хари, търсейки подходящи думи да опише странния облак, който Нелсън носи със себе си и който попарва всеки опит за излет.

— Странна работа, Хари — казва Ед. — Даваме ви седем точки за онзи удар при единайсетата дупка и още шест по милост за шестнайсета, когато запрати две топки във водата, и въпреки това печелите цели деветдесет. Значи не си играл толкова лошо, колкото изглеждаше. Ако правиш по-малко плоски удари, ще изкарвате по осемдесет точки всеки път.

— Нещо не бях във форма, не можех да се освободя — отговаря му Хари. — Не се отпуснах.

Иска да зададе на тези трима евреи един невъзможен въпрос: какво мислите за смъртта? Вместо това ги пита:

— Какво мислите за онзи самолет на Пан Ам?

Следва мълчание:

— Сигурно е било бомба — казва Ед. — Когато има забити парчета стомана в кожените куфари и отломки, разпръснати на петдесет мили из Шотландия, значи става въпрос за бомба.

Бърни въздиша:

— Пак са те. Шиитите.

— Араби — казва Джо Голд. Патриотично ликуване просветва в шарещите му очи. — Щом го докажат, F 111 пак ще отлетят за Либия. Трябва просто да продължаваме да навлизаме в Ий-ран и да му го начукваме на дъртия Аятолах.

Езиците им обаче не са толкова бързи като обикновено; Хари ги затрудни с въпроса, който не допускаше да е толкова политически. За евреите всичко, което пишеха по вестниците, се въртеше около Израел.

— Просто питах — казва той. — Какво си мислите, че е усещането? Да си седиш там, когато самолетът избухва?

— Бас ловя, че ще те събуди — отговаря Ед.

— Не са почувствали нищо — намесва се Бърни загрижено, усетил притеснението на Хари. — Абсолютно нищо. Станало е много бързо.

Джо казва на Хари:

— Нали знаеш какво казват израелците? „Щом трябва да имаме врагове, то слава богу, че са араби.“

Хари е чувал това и преди, но се опитва да се засмее. Бърни казва:

— Мисля, че на Енгстръм му трябва нов партньор. Аз го потискам.

— Нямаш никаква вина, Бърни. Аз си дойдох потиснат.

В Клуб Деветнайсет предлагат чудесен асортимент от мезета в малки китайски купички, изрисувани с логото на Валхала Вилидж — две преплетени морскосини на цвят букви V. Не обикновените печени фъстъци, лешници и бадеми, а тънки солени пръчици, осолени тиквени семки, както и стегнати спирали, подобни на царевичен чипс, само че по-фини и люти в устата в онзи блажен момент, когато езикът ги докосваше, преди кътниците да ги схрускат. Другите си взимат по малко от тази солена салата само от време на време, но скоро купичката остава празна. Заека е изял осемдесет процента от съдържанието.

— Тия боклуци са фрашкани с натрий — предупреждава го Бърни.

— Да, но са полезни за душата — отговаря му Хари с възможно най-религиозната шега, която се осмелява да направи. — Кой е готов за още една бира? Падналите черпят.

Започва да се отпуска: мрачното му настроение изтънява като струйка мастило в слаб спиртен разтворител. Той махва на сервитьора и му поръчва да донесе с четирите бири още една купичка солени мезета. Сервитьорът, приличащ на кентавър млад испанец с обеца, по-голяма от Нелсъновата, и златни верижки на китките, плахо кимва; Хари сигурно му изглежда огромен, застрашително бял и розов, подпухнал от задържане на вода заради натрия. Четиримата сигурно му се струват шумни и неконтролируеми: грозни застаряващи гринговци. Още една струйка мастило. Хари отново се усеща тежък. Добрите моменти във Флорида никога не са толкова приятни като онези пиянски следобеди в стария му голф клуб в Даймънд Каунти — „Летящия орел“, преди Бъди Ингълфингър да се ожени за онази луда дългунеста хипарка Валери и да се премести в Ройърсфорд, преди вълчанката на Телма Харисън да се влоши толкова, че да не смее да се покаже навън, поради което те се отказаха от членството си, и преди Синди Мъркет да надебелее и Уеб да се разведе с нея. Във Флорида хората бяха толкова предпазливи, като че ли можеха да паднат и да си счупят таза от две бири. Целият щат беше чуплив.

— Синът ти играе ли голф? — пита го Джо.

— Не. Никога не е имал желание. Нито пък време. — И, можеше да добави, никога не го беше канил.

— Какво прави за развлечение? — пита Ед.

Тези мъже, осъзнава Хари, се опитваха да бъдат любезни. Поръчвайки по още една бира, той беше довел приятелското отношение, установено при деветнайсетата дупка до точка, отвъд която вече беше лесно. Сексапилните застаряващи съпруги на тези мъже ги чакаха. Трябваше да наваксат с клюките. Да прочетат писмата от отговорните си, проспериращи деца. Трябваше да си изчислят лихвите. Да учат Мойсеевия закон.

— Представа си нямам — казва Хари. — Шляе се с някакви типове от Брюър, които май не са женени. Не съм го виждал да се забавлява много. Никога не си е падал по спорта.

— Така както ни го описваш — казва Бърни, — май той може да ти е баща, а ти негов син.

Хари ентусиазирано се съгласява; с малко помощ от втората бира, той почти си го представя.

— Да, и при това син, който не изпълнява дълга си. Точно така ме вижда той, като стар вдетинен човек, без задължения. Жена му изглежда нещастна.

Това пък откъде се взе? Вярно ли беше? Помогнете ми, приятели. Кажете ми как сте превъзмогнали мисълта за секса и Смъртта, така че вече да не ви тормози. Продължава:

— Цялото семейство, и двете хлапета също, изглеждат изнервени. Не знам какво става.

— А жена ти знае ли какво става?

Тази тъпачка. Хари отминава въпроса.

— Тъкмо снощи се опитах да поговоря най-приятелски с хлапето, а той през цялото време псуваше „Тойота“. Компанията, която ни храни, която направи хора от него и стареца му и дядо му мошеника, а той само се оплаква, че тойотите не били ламборгинита! Господи, тази бира ми влезе бързичко. Вътрешностите ми са като пустинята Гоби.

— Хари, не ти трябва още една бира.

— Трябва да се прибереш и да предложиш на близките си да отидете в Белмс. Б, Е, Л, М, С. Знам, че си мислите, че не мога да го кажа буква по буква. Всякакви стари коли, които можете да си представите. Още отпреди да измислят волана. Даже преди скоростите.

— Честно казано, никога не съм си падал особено по колите. Карам ги, продавам ги, но никога не съм ги разбирал тия проклети машини. За мен те всички са еднакви. Страхотни са, ако вървят, ужасни, когато се развалят. — Мъжете започват да стават.

— Утре следобед да си тук с малката. Научи я на основните неща. Главата приведена, бавно замахване.

Това беше Бърни. Ед Силбърстайн му казва:

— Упражнявай се да съкратиш замаха си назад, Хари. Не трябва да махаш чак над раменете. Ударът е точно тук, точно до члена ти. Това е най-добрият съвет, който съм получавал от професионалист: „Представи си, че удряш топката с члена си“.

Има чувството, че те са усетили мълчаливия му вик за помощ, за утеха, и стават още по-ревностни евреи заради него.

Бърни се е изправил и се надвесва над Хари. Кожата му е посивяла, по увисналата му гуша пробягват сенки:

— Ние имаме един израз, — казва той. — Тсурис7. На мен ми се струва, приятелю, че имаш тсурис. Е, май още не е станал гехокет тсурис, но си е тсурис.

Приятно опиянен от алкохола, въпреки че гърдите слабо го наболяват, а върхът на носа му започва да пари от слънчевото изгаряне, Хари няма никакво желание да се помръдне, макар че светът около него е в движение. Двама млади перковци от колежа, които ги притискаха отзад през целия следобед, са приключили играта си и карат видео игрите до съблекалните да чуруликат, бръмчат, подсвирват и блеят. Анимационни образи в хиляди цветове се появяват на екрана и изчезват. Той вижда как белите му пръсти с големи луни на ноктите, разсеяно бърникат в купичката с мезета, като че ли се опитваше да хване преплетените букви V. Вредната храна е изядена. Не си спомня добре дали сервитьорът донесе друга купичка.

Джо Голд с пясъчноруса гъста коса и увеличени от квадратните му очила трепкащи очи се навежда леко, като че ли наглася крака пред някоя дупка, и казва:

— Ще ти кажа един еврейски виц: „Ейб среща Изи, след като не са се виждали дълго време, и го пита: «Колко деца имаш, Изи?». Изи отговаря: «Николко». А Ейб му вика: «Николко ли? А кой ти досажда?»“.

Смехът им изглежда забързан като действието в реклама на бира; неестественият унисон в присмеха им прилича на Хари на предупреждение, че е пропилял деня си и че сега трябва да бърза, да бърза, за да навакса, както когато закъсняваше за училище и тичаше с онова блудкаво стягане в стомаха. Тримата му партньори, които се прибираха в сигурните си домашни огнища, го тупат по гърба и дори пощипват врата му, като че ли да го изтръгнат от някакво духовно вцепенение. Във Флорида, мисли си той, дори приятелството имаше някакво чупливо, временно качество, тъй като хората всеки момент можеха да си купят друго жилище и да се преместят, или пък да се разболеят и умрат.

Стиковете и обувките се оставят в клуба. Заека си тръгва, обут в мокасини, които са толкова големи, че краката му не се протриват в кожата им; минава през паркинга по пешеходната пътека, разчертана на асфалта, през малко пешеходно островче, покрито със зелен външен мокет, и се насочва към входа на блок Б. Отключва си и набира кода на алармата в тясното пространство, където го следят две телевизионни камери, дърпа вратата — тя не жужи, а издава звук като на отдалечаваща се пожарна кола — и се качва с асансьора до четвъртия етаж. В апартамент 413, неговият дом далеч от дома, Дженис, Пру и децата играят на карти. Тоест тримата играят, а Рой държи няколко карти и майка му му казва коя да пусне и коя да изхвърли. Лицето му изглежда подпухнало, като че ли е прекарал следобед, изпълнен с неуспехи и разочарования. Всички посрещат Хари като че ли ще ги спаси да не умрат от скука, но той се чувства толкова изтощен, че единственото, което иска, е да си полегне и да остави тялото си да се потопи в нищото. Пита:

— Къде е Нелсън?

Въпросът не е много подходящ, особено пред децата. Дженис и Пру се споглеждат и Пру решава да отговори:

— Излезе с колата да свърши някаква работа.

Тук, във Флорида, имат само една кола, камрито. Бяха оставили селиката на Хари в Пен Парк. Една кола им върши работа, защото почти всичко, от което имат нужда — лекарства, списания, фризьор, бански, топки за тенис — може да се намери в комплекс Валхала. Магазинчето за хранителни стоки беше доста скъпо и Дженис обикновено правеше голям пазар веднъж седмично в Уин Дикси, на километър надолу по Пиндо Палм булевард. Пак веднъж седмично двамата ходеха до банката в центъра на Делион, на две пресечки от плажа. В банката винаги се носеше музика, даже отвън на площада; сигурно бяха скрили колони между клоните на дърветата. Един-два пъти месечно ходеха на кино в огромния търговски център на Палмето Палм булевард, на три километра от блока им. Но понякога минаваха по няколко дни, през които колата им просто си седеше на паркинга и събираше ръжда и бели птичи курешки.

— И каква работа има?

— Стига де, Хари — казва Дженис. — Хората имат нужда от разни неща. Той например не харесва бирата, която купуваш. Предпочита други конци за зъби. И освен това обича да шофира, иначе го хваща клаустрофобия.

— Всички ни хваща клаустрофобия — отговаря й той, — но повечето хора не крадат коли, за да се оправят.

— Изглеждаш изтощен. Изгуби ли?

— Как позна?

— Ти винаги губиш. Играе с трима евреи — обяснява тя на снаха си — и те винаги му измъкват по двайсет долара.

— Не бъди толкова предубедена, звучиш като майка си. И за твое сведение, печеля точно толкова често, колкото и губя.

— Не съм разбрала някога да си спечелил. Те непрекъснато ти говорят колко си добър и после ти взимат парите.

— Глупачка, нали един от тях изгуби двайсет долара заедно с мен, той ми беше партньор!

Тя казва спокойно, точно като майка си, без да се обръща към никого:

— Сигурно му ги връщат; наговорили са се.

Изведнъж му хрумва, че тя говори тези ужасни и абсурдни неща, за да му отвлече вниманието от невъзпитаното мистериозно отсъствие на Нелсън.

Джуди казва:

— Дядо, вземи картите на Рой и ела да играеш. Той дори не знае как да ги държи и е ужасно нервен.

Рой услужливо доказва мнението й, като хвърля картите върху кръглата стъклена масичка, точно както сутринта беше хвърлил лъжицата си.

— Мразя игрите — казва той изненадващо ясно, като онези старовремски кукли, които говореха, когато им дръпнеш една връвчица на гърба.

Джуди светкавично го плясва със свободната си ръка. Блъска го с юмрук по раменете и врата, а когато той изпищява, за да се защити, обяснява:

— Провали това раздаване и сега никой не може да играе. А аз щях да спечеля!

Пру внимателно слага на масата разперените си карти, обърнати надолу, и с другата си ръка, пухкава ръка с дълги нежни кости, придърпва ревящото момче към гърдите си. Виждайки това, Джуди пламва от ревност, очите й се зачервяват като на жена, решила да се разплаче, и се скрива в спалнята на Хари и Дженис.

Пру едва доловимо се засмива. Самата тя изглежда изтощена:

— Всички са уморени и изнервени — тя сякаш изпява над главата на Рой, така че Джуди да може да я чуе.

Дженис се изправя, залитайки леко. Блъска стъклената масичка с крак и чашата й с портокалов сок и кампари до изоставените й карти потреперва, аленият пръстен течност се разклаща, напомняйки му за езерцето, когато топката на Ед падна вътре. Пак си е облякла роклята за тенис. Засъхналите петна от пот под мишниците й приличат на континенти върху избледняла карта.

— Май ги преуморихме — обяснява тя на Хари. — Направихме един огромен пазар, ходихме да обядваме в Бъргър Кинг, после си дойдохме и Пру ги заведе на басейна за около два часа. След това двете с Джуди отидохме до тенис корта да поудряме малко топки.

— Как се справи?

Дженис се засмива, като че ли се изненадва:

— Всъщност, страхотно. Ще стане спортистка, точно като теб.

Заека отива в спалнята си. Ако с Дженис бяха сами, той щеше да си полегне на леглото, да прелисти няколко страници от историческата книга, която Дженис му подари за Коледа, да затвори очи на фона на пресипналото цвърчене на птичето на бора и да се отдаде на огромната тежест на съществуването. Но Джуди е легнала преди него на огромното легло с нефритено зелена покривка. Свила се е на кълбо, скрила лице. Той ляга близо до ръба и й позволява да опре колене в тялото му. Възхищава се на косата й, на удивителното й съвършенство, на дългите бледи кичури, които на слънце потъмняват до лъскаво оранжево.

— По-добре си почини за бингото довечера.

— Няма да идвам, ако Рой ходи — казва тя.

— Не се сърди на Рой — отговаря й той. — Той е добро момче.

— Не е. Щях да спечеля. Вече бях взела дама спатия, асо купа и валето бяха в мен, а той развали всичко и мама мисли, че е сладък. Откакто се е родил, получава всичко само защото е момче!

Той признава:

— Наистина е трудно. И аз съм бил на твоето място, само дето беше обратното. Имах сестра, а не брат.

— Не я ли мразеше? — Тя отмества лице от сплетените си ръце и го поглежда със зелените си очи, които явно е търкала.

Отговаря й:

— Не. Всъщност, честно казано, я обичах. Обичах Мим.

Тази истина го шокира: той осъзнава колко малко хора в живота си е обичал така сляпо, без следа от присмех, като жилавата малка Мим. Лицето й беше по-тясно и по-сурово от неговото. Имаше същата къса горна устна, само дето беше брюнетка, и момиче. Той самият беше проектиран в друга тоналност и въпреки това мелодията беше позната. Спомня си лепкавата й ръка в своята, когато майка му и баща му ги извеждаха на неделната им разходка нагоре в планината, до хотел Пинакъл, и после обратно, покрай каменоломната. Мим се вкопчваше в него и той изпитваше някакъв порив да я защити. Сигурно го беше изразходвал за други, за всички останали жени. Мим, неговата кръвна сестра, имаше някаква спонтанна власт над него, каквато никоя друга жена оттогава не бе успяла да наложи.

— Тя по-малка ли беше от теб?

— Да. По-малка от мен, както Рой е по-малък от теб. Но пък беше момиче, а момичетата не са толкова опаки, както момчетата. — Въпреки че по свой начин Мим също беше опака. — Когато стана на шестнайсет, направи живота на нашите истински ад.

— Дядо, какво значи „опак“?

— Ами, нали се сещаш. Подла. Инатлива. Непокорна.

— Като татко ли?

— Не мисля, че баща ти е опак, просто е, коя беше онази дума? Нервен. Хората го дразнят повече, отколкото дразнят останалите. Много е чувствителен. — От тези думи езикът му надебелява и съзнанието му се замъглява. — Джуди, хайде да си направим едно състезание. Ти легни ей там, а аз ще легна тук и да видим кой ще заспи пръв.

— А кой ще бъде съдия?

— Майка ти — казва той, оставяйки мокасините му да се изхлузят от краката му. Затваря очи за слънчевата светлина на Флорида, която е като от картичка, и в интимното червено пространство на съзнанието си си представя как се спуска с колелото надолу по Джексън стрийт и после по Потър авеню. Мим е седнала на кормилото на раздрънканото му синьо колело. Тя е на около шест, а той на дванайсет. Ако минат през някой камък или дупка, тя ще полети, а той и колелото ще паднат върху нея, притискайки я към асфалта, съсипвайки красивото й лице завинаги. Лицето на жената е нейна съдба. Но уверена в Хари, тя си пее. Той не си спомня песента, само усещането на откъслечните думи, които свистят покрай ушите му, докато дългата й черна коса го шиба през очите и устата, правейки карането още по-опасно. Беше въвличал Мим в опасност, но винаги я бе измъквал. Плодов пай. Това беше една от песничките, които пееше из къщата, ден след ден, докато не ги побъркаше. Плодов пай и старомоден ябълков щрудел карат очите ти да горят, а коремчето пита: „Как си?“. „Пудел!“ И след това така поглеждаше, че разсмиваше цялото семейство.

Усеща как Джуди се измъква от мястото до него и крадешком, като малко дете, се промъква покрай долната част на леглото и излиза от стаята. Вратата щраква, женски гласове шушукат. Шепотът им се смесва със съня му — някакво дълбоко пространство, амфитеатър с публика, пред която той изпълнява нещо, въпреки че в съня му няма друг човек, само това усещане за присъствие, за кънтящо, внушително, страшно значително присъствие. Събужда се изплашен, струйка слюнка е потекла от ъгълчето на устата му. Чувства се като барабан, който току-що е бил ударен. Сега осъзнава, че мястото, което сънуваше, е собственият му гръден кош; сякаш се бе превърнал в собственото си сърце, запъхтян, дишащ тежко, задъхан мъж по средата на баскетболната площадка, очакващ свирката и високия скок. Гърдите бяха започнали да го болят насън — стара, жалка болка, която свързва с крещящо лошото си представяне на голф игрището следобеда — не можа да се съсредоточи, нито да се отпусне. Чуди се колко време е спал. Картичката от слънчева светлина, върхове на палми и далечни сгради с червени покриви, залепена от външната страна на плъзгащия се прозорец, е потъмняла, очертанията й са размити, а звуците на голф, прицелните удари, редуващи се с напрегната тишина и несъзнателни викове на триумф или разочарование, са престанали. Във въздуха отвън, като трептящи гирлянди над паркинг с употребявани автомобили, птичките си чуруликат една на друга, разменяйки новини от деня. Тези час-два преди вечеря, когато играта — последни забивки в коша, закачен на гаража в двора — беше най-напрегната, сега са се превърнали във време за дрямка, през което той бавно потъва към земята с изхабените си мускули и увеличаваща се тлъстина. Трябва малко да поотслабне.

Джуди е сама във всекидневната и мълчаливо прехвърля каналите напред-назад. Различни лица, чернокожи в „Семейство Джеферсън“, бели в „Семейни връзки“, умолително се появяват и изчезват между кадри на бирени кутийки, хвърляни във водопади на забавен кадър; Джордж Буш влачи пушка из шубраците на Тексас, някакъв фермер от Флорида ръкомаха към изгорелите си ниви, детектив от Скотланд Ярд изнася малка лекция, сочейки скица на багажното отделение на самолет.

— Какво казва? — пита Хари, но образът изчезва, заменен с друг — на морска крава, на която някакъв ненормален еколог с конска опашка имплантира устройство за проследяване. Страстното нетърпение у това дете, ненаситността му за образи изтрива морската крава.

— Дай два канала назад — моли Хари. — За самолета на Пан Ам.

— Било е бомба, глупчо — отговаря му Джуди. — Няма какво друго да е.

Деца. Вярват, че което пишат по заглавията на вестниците, се случва само с други хора.

— За бога, успокой се с това дистанционно. Чакай да си взема една бира и ще те науча на една игра на карти. Къде са останалите?

— Баба отиде на някаква женска сбирка. Мама приспива Рой.

— А баща ти… — По средата на изречението се сеща, че не трябваше да повдига въпроса, но думите му вече са изскочили.

Джуди вдига рамене и довършва изречението му:

— Още не се е появил.

Оказва се, че тя знае да играе руми и дори го хваща с три еднакви карти, които изчакваше да хвърли, когато му дойдеше джин. Хванат е. Смехът им довежда Пру от спалнята, облечена в къси бели панталонки, които широките й бедра са изпънали на хоризонтални гънки. Лицето й се е набраздило от гънките на възглавницата и изглежда леко размазано и подпухнало от сън или от плач. Колко показателна е женската плът. Краката й са дълги и боси, олющеният й лак се вижда. Хари пита снаха си:

— Какво става?

Тя също вдига рамене.

— Освен да отидем да вечеряме, когато Дженис се върне. Ще дам на Рой малко ябълково пюре, за да издържи дотогава.

Хари и Джуди изиграват още една ръка руми, докато Пру тихо потропва в кухнята и след това гука на Рой. Вечерите тук идват без много да се церемонят; изведнъж въздухът отвъд балкона посивява като лека мъгла, мирисът на морето се носи през плъзгащите се врати, а звуците на птиците и голфа замират. Спокойствие. Дразни се, когато Дженис се връща с онази агресивна жар, която придобива от женските сбирки.

— О, Хари, вие, мъжете, сте толкова ужасни! Не само че са ни смятали за роби, но и всички тези патриархални религии са се опитвали да ни накарат да се чувстваме виновни, че имаме менструация. Твърдели са, че сме нечисти.

— Съжалявам — отговаря той. — Гадна работа.

— Професорката ни каза, че това е първородният грях на Ева — продължава Дженис, вече към Пру. — Имаше нещо общо с ябълката, която била червена като кръв, но не можах да разбера какво точно.

Хари я прекъсва:

— Случайно някоя от вас, Еви, да умира от глад като мен?

— Купихме ти доста здравословни неща за похапване — казва Пру. — Сушени кайсии без сяра, безсолен бананов чипс.

— Това ли има в онези найлонови пликчета? Реших, че са за китайска храна и че не трябва да ги пипам.

— Хайде наистина да отидем на вечеря — решава Дженис. — Ще оставим бележка на Нелсън. Пру, сложи си някаква стара рокля. Вечер не разрешават къси панталони и мъже без сака.

Мийд Хол, в блок Б над Клуб Деветнайсет, е комбинация между ресторант и тържествена зала. От една страна, има менюта с цени и сервитьорки в къси златисти униформи, които наподобяват логото с преплетените букви на Валхала Вилидж, изрисувано тук-таме из интериора, когато декораторът се е сетил, и дори има отделен сервитьор за вино с летен смокинг и синджирче на врата, приличащо на верига за заключване на колело. От друга страна, още с влизането се вижда информационно табло, отрупано с обяви, брошури и цветни листовки за тази или онази лекция, Концерт или танцова забава, или беседа, която можеш да посетиш, а докато се храниш, в сряда и събота вечер в отдалечения край на залата се играе бинго. То се излъчва от нещо като сцена с микрофон зад една огромна широка колона, която поддържа куполообразния, обсипан със звезди таван. Част от тавана всъщност е прозорец. Възможно ли е онова странно, дълбоко, лично пространство в съня му всъщност да е било тази зала, която бе изникнала във въображението му, защото беше гладен? Заека се чувства като Марти Тотеро, загледан така в менюто, изправен за хиляден път пред същия стар избор между бифтек и телешко, свинско и шунка, скариди и миди, риба меч по каджунски и филета от морски език с миди, гъби и артишок, нарязан на сърчица.

От двете широки страни на колоната има огромни зацапани керамични фрески, изобразяващи викинги: мечове с широки остриета, шлемове с рога и кораби с глави на дракони стърчат от емайлираната купчина в безброй хабени цветове, но мъжете, които притежават и носят, и плават в тези изпъкналости, са погълнати от налудничава плетеница от ръце, крака и мълнии, нещо като кървава кошница в чест на историята.

— Седемдесет и едно — монотонно напява мрачният мъжки глас иззад колоната. — Седем едно.

Трудно е да се разговаря, докато цифрите кънтят от тонколоните. Пру се грижи за Рой и го придумва да хапне печено картофче и една-единствена пържена скарида. Дженис убеждава Джуди да си поръча омар и след това й показва как да го разчупи, как да избута с пръст голямото извито парче бяло месо нагоре по сварения задник на бедното същество и как да изсмуче малките парченца от опашката, така, както смучем листата на артишока. Заека, който си е поръчал бифтек, едва издържа тази гледка. За него яденето на омар — множеството му меки крачета, очите върху стълбчета, изпечените му до червено антенки — прилича на кошмар, падение до гърчещото се, дращещо зараждане на живота. Раците и мидите също, гледа как старците из цяла Флорида се тъпчат с тези мръсни, лепкави, отвратителни неща, и на всичкото отгоре ти разправят, че са полезни, много по-полезни от бифтеците и хамбургерите, които обикновено си поръчва, въпреки че няма нищо против свински шишчета или телешка пържола, или резен шунка с пръстен ананас, или парченца печена ябълка, нарязани като луна, с гарнитура от мазни холандски пържени картофи, като разпадаща се купчина чипове за покер. Така поне сервираха шунката в Пенсилвания. Тук, във Флорида, човек не можеше да си поръча наденица, или поне не онази пикантна свинска наденица, с която беше израснал, или наденички, накиснати в кленов сироп, или ябълков пай с много канела и дори пай, плодов пай. Преди няколко години Дженис ходеше по разни сбирки за здравословно хранене и когато се върнеше, непрекъснато му повтаряше, че си задръства артериите с всичката тази мазнина и тесто. Известно време у тях имаше бум на салати, на нискокалорични спагети и риби, и птиче месо, но когато ходят в Мийд Хол, той може да си поръча каквото си поиска. Когато поръчваш бифтек, трябва да уточниш, че го искаш препечен, в противен случай ти го сервират суров, гумен. Отвратително. Всички неща, които задоволяват апетита на човек и изглеждат толкова красиви, ти се струват отвратителни, когато не си гладен. Месо за еднократна употреба.

Съвършените малки ръце на Джуди лъщят от омара. Тя пита майка си нещо и той вижда как устните на Пру мърдат в отговор, но божественият глас веднага заглушава думите им с тържественото си:

— Двайсет и седем. Две седем.

— Какво казваш, миличко? — пита той засрамено. Да не би слухът му да се влошава, или сега хората говорят различно? В телевизионните предавания с английски актьори има цели откъси, в които не разбира нито думичка, особено когато говорят с акцента на простолюдието. В някои филми също, най-вече в любовните сцени, когато звездите доказват своето охлаждане на чувствата пред тийнейджърската аудитория и само си подхвърлят реплики.

Пру му обяснява:

— Притеснява се, че баща й няма да има какво да яде. — Тя се насилва да се усмихне с кривата си усмивка. Да не би тази гримаса да е някакъв знак към него, вопъл, приканващ го да се съюзи с нея срещу Нелсън?

Искрящите зелени очи на Джуди се обръщат към дядо й, като че ли очаква той да направи някаква коравосърдечна забележка. Той обаче й казва:

— Не се притеснявай, Джуди. Тук сервират до девет часа, в Клуб Деветнайсет на долния етаж правят сандвичи до полунощ. И нали видя шосе 41: във Флорида има милиони заведения за бедния ти гладен татко.

Долната устна на момичето потреперва и тя изтърсва:

— Може да няма пари.

— Защо пък да няма пари?

Тя обяснява:

— Той често няма пари. Сметките пристигат и дори понякога вкъщи идват някакви мъже и мама не може да им плати. — Осъзнава, че е казала прекалено много, и очите й се преместват върху лицето на майка й.

Пру поглежда встрани и избърсва някаква трохичка от устата на Рой.

— Напоследък сме малко притеснени. Хари иска да продължи.

— Така ли? Не е възможно. Той изкарва по петдесет хилядарки годишно заедно с бонусите и премиите. Баща ми ни изхранваше с по-малко от две хиляди.

— Хари — намесва се Дженис с гласа на майка си, преди да умре, когато старата вдовица беше придобила навика да се разпорежда. — Сега хората имат нужда от повече неща, отколкото е имал баща ти. Тогава светът беше по-простичък. Много добре си спомням, нали и аз съм живяла по онова време. Как се забавлявахме, когато ходехме по срещи? Отивахме на кино за седемдесет и пет цента на човек или пък на мини голфа на шосе 422, който беше още по-евтин. После пиехме по една сода в Пенсюприйм и смятахме, че сме прекарали добре.

Повече от добре, спомня си той, особено ако после в колата след всичкото целуване и стискане на голите й цици, за да се възбуди, Дженис го допуснеше в себе си, в топлите си, влажни и леко хлъзгави като копринен пантоф местенца. Понякога, когато беше неразположена, или пък се правеше на целомъдрена, го хващаше в ръка, докато той правеше движенията и свършваше. Бяла като месо на омар течност. Шокиращо бяла и се бършеше трудно. Най-много му харесваше, когато Дженис сядаше върху него и задникът й беше в ръцете му, а циците в лицето му. И грижливо отнасяше спермата му със себе си. Все едно пускаш писмо в пощенска кутия.

Тя продължава, но мисълта й е поела съвсем различна посока от неговата:

— Нелсън е длъжен да има хубави костюми, за да изглежда подобаващо във фирмата, а днешните деца вече не се задоволяват само с площадка и топка, искат видеоигри…

— Господи, с петдесет хилядарки може да се купят доста видеоигри, ще му стигнат да отвори цяла видеотека, ако само за това ги харчи.

— Шегувай се, но онзи огромен хамбар на мама не спира да гълта пари, нали Пру?

Изтръгната от учтиво усмихнатия си унес, Пру се ухилва и признава:

— Наистина гълта доларите.

Крият нещо от него, чувства го. Невидимият мъж злокобно изрича:

— Петдесет и шест. Пет, шест.

Някакъв разтреперан старец, толкова обезумял от радост, че едва не се задавя, изграква:

— Бинго!

Еф сто и единайсет, беше казал Джо Голд. Пуснете ги да полетят до Либия.

Хари казва:

— Не знам какво, по дяволите, става тук.

Никой не му противоречи.

Рой се унася, тънка люспа от скарида проблясва по отпуснатата му долна устна. На Хари изведнъж му се дояжда орехов пай. Опитва се да придума Джуди да си поръча десерт, за да му прави компания:

— Лимонов пай — тихо напява той. — Можеш да го поръчаш само във Флорида. Единственият шанс в живота ти.

— И защо е толкова специален?

Не е много сигурен. Излъгва:

— Миниатюрни нежни зелени лимони, които растат само във Флорида. По другите места условията са прекалено сурови за тях, много е студено и ветровито.

Тя се съгласява, но после само човърка коричката, така че след като я е накарал да си го поръча, той се чувства длъжен да изяде и нейния пай, след ореховия си пай, гарниран с огромна топка сметанов орехов сладолед. С напредването на вечерта отсъствието на Нелсън се усеща още повече. Дженис и Пру пият безкофеиново кафе и зажаднели да си побъбрят, наблюдават как Хари дояжда десерта на Джуди. Всъщност лакомията е нещо като спортен подвиг, упражнение за разтягане. Коремчето пита: „Как си?“. Сервитьорката в златиста униформа най-накрая идва със сметката им и докато подписва чека, Хари се чувства като Бог, който пуска мълнии. Сумата ще се появи в месечния им отчет през следващата година, когато светът значително ще се е променил. Колко натъпкан се чувства, излизайки на нощния въздух! Един величествен мъж сред подчинените си. Хари носи Рой, който заспа по време на десерта. Дженис и Пру са хванали Джуди за ръце и понеже се е държала добре през цялата скучна вечеря, й разрешават да се люлее между тях. Тя се кикоти, докато двете пъшкат от усилие.

Няколко улични лампи между блок А и Б са мистериозно разбити на високите си, излъскани алуминиеви стълбове. Те са там някъде, престъпниците, наблюдават и чакат охраната да им даде знак да щурмуват крепостта със заспали пенсионери. В този тъмен участък звездите скачат отгоре им от топлото черно небе. Нощем Флорида възвръща част от субтропичната си същност, преди хората да култивират плодородните й равнини. Тук е възбуждащо като на палубата на кораб; въздухът има привкус на сол, на гниещи палмови листа и на блато. Звездите тук са по-ярки, по-многобройни. Просналата се като килим трева „Свети Августин“ има странна пореста матова текстура и всяко стръкче изглежда като тъмен металик, моравата плътно закрива кръглите глави на пръскачките. Кожата, която хората са натрапили на природата, е толкова тънка, че става на дупки, в които се навират броненосци. Трогателните, объркани същества се появяват на разсъмване по средата на Пиндо Палм булевард и стават жертва на ранното сутрешно движение на колите. Те дори не се сещат да се свият на кълбо, а скачат нагоре във въздуха. Докато дъхът на Рой навлажнява врата му, а детската му главичка тежи като камък на рамото му, Хари поглежда към звездното небе и си мисли: Няма милост. Ярките големи звезди го притискат и галактическата бездна за миг го кара да се почувства като увиснал с главата надолу. Входът на блок Б примамливо се мержелее, огрян в жълтеникава светлина. Петимата Енгстръмови се справят по свой начин с мъчителната болка в тях — тормозещото отсъствие на Нелсън. Те минават пипнешком през охранявания вход, влизат в асансьора, вървят по коридора в сребристо и прасковено, смутено отбягвайки погледите си.

Докато майка й завива Рой, Джуди се настанява пред телевизора и превключва от „Чудесни години“ на „Нощен съд“ и след това на някакъв френски филм с Жерар Депардийо, който участва във всички френски филми. Този път играе ролята на мъж, който пристига в някакво село и си присвоява самоличността на друг мъж, както и жена му. След кратко колебание младата вдовица, омърсена и самотна, го приема за неин съпруг и това опиянява Хари. Трябва да издадат закон да си сменяме самоличността и семействата на всеки десет години. Джуди обаче превключва канала и най-накрая Пру се развиква и й нарежда да се приготвя за лягане на дивана. Всички ще излязат от всекидневната заради нея, въпреки че не разбира защо не прие предложението на баба си и дядо си да спи сама в стаичката до спалнята им. Момичето избухва в сълзи, което действа успокоително на всички, тъй като им служи като отдушник на обхваналото ги чувство на изоставеност.

Дженис казва на Хари:

— Ти си лягай, скъпи. Изглеждаш изтощен. Аз съм прекалено напрегната от кафето, за да заспя. Двете с Пру ще поседнем в кухнята.

— Кафето не беше ли безкофеиново? — Беше се надявал да я има, да чувства дребното й, стегнато, загоряло тяло в леглото до себе си. С тези хора в дома им нямаха и секунда за себе си. Спомените му го бяха възбудили. На петдесет и две, и дупето й още беше стегнато. Не като на Телма, която накрая съвсем се отпусна.

— Такова си поръчах — отговаря Дженис, — но всъщност изобщо не им вярвам. Мисля, че в повечето случаи ти казват; че е безкофеиново, просто за да млъкнеш.

— Не стойте до късно. — Някакъв импулс го кара да добави, за да я успокои. — Хлапето е добре, трябва да изпусне парата.

Пру изненадано го поглежда, като че ли е казал повече, отколкото знае.

Чувства се длъжен да уточни:

— Явно, по някаква причина и „Тойота“, и аз му бъркаме в здравето.

Отново никой не оспорва думите му.

Фантазиите за Америка доведоха до две напълно противоположни мнения, които в крайна сметка достигнаха същата точка на инжектиране на определена доза предпазливост по отношение на златната мечта, чете той в леглото от историческата книга, която Дженис му подари за Коледа, за ролята на Холандия в Американската революция. До този момент не знаеше, че холандците са изиграли някаква роля. Според една школа Америка е прекалено голяма и прекалено разединена, за да стане някога една държава, комуникациите са прекалено разтеглени, за да може страната някога да се обедини. Самото изречение го кара да се чувства огромен, отпуснат, разтеглен. Хубавото на историята е, че веднага те приспива. Прехвърля страницата да препрочете нещо забавно, което беше срещнал предната вечер. Климатът в Новия свят според известен френски трактат, преведен на холандски през 1775, е направил хората равнодушни и мързеливи. Те могат да станат щастливи, но никога силни. Америка, твърдял този учен, „е създадена за щастие, но не и за империя“. Друг европейски учен заявява, че местните индианци „имат малки репродуктивни органи“ и „ниска сексуална мощ“.

Може би ако Нелсън беше по-висок, щеше да е по-щастлив. Но височината не те прави автоматично щастлив. Хари беше достатъчно висок, а пък като се гледа… Понякога големината на отражението му в някоя витрина или огледало в магазин за дрехи го стряска. Всъщност го ужасява: заема толкова много място на света. Продължава да чете: Очаквания за доходоносна търговия… морска битка… комплициран въпрос… нарастващо напрежение… неутрални позиции… Френска убедителност… дебати в провинциалните щати… неограничената охрана би се превърнала в друго изпитание на егото като повод за война. Той прочита последното изречение още веднъж и осъзнава, че няма никаква представа за какво става въпрос, мозъкът му прави късо съединение, както по време на сън. Гаси лампата. Под вратата се очертава тясна ивица светлина, прилична на фосфоресциращ предавател, издаващ звуци. Чува шепота на Дженис и Пру, подрънкване на чаши, стъпки и след това стърженето на звънеца, забързани стъпки, женски глас, нервно повишен както когато говорим по високоговорител, когато не сме сигурни, че работи, и след това, в някаква по-дълбока гънка от неспокойното му раздуто съзнание, отварянето на вратата, гласа на Нелсън, дълбок сред гласовете на жените, и вече заспивайки като на сън, смях, всички се смеят.

Виещ звук — някакви хлапета косят затревената част на голф игрището с онези отвратителни косачки с макари. Изплашените чайки крещят. Норфолкският бор с клони, разпределени правилно като преградите на парапета на балкона му. Странно. Още е във Флорида. Още е жив. Хладният, солен сутрешен въздух полъхва от залива през пролуката на плъзгащите се врати. Дженис спи до него. Топлината на тялото й е малко противна, а тъмните й сплъстени кичури са залепнали от пот по тила й. Косата й е побеляла най-малко там, на тила, като някакво тайно гнезденце от старата й, тъмна копринена същност. Спи по корем; далеч от него, и през хладните нощи дърпа завивката към себе си и го отвива, а когато е топло, я отмята върху него, и всичко това уж насън. Заека се измъква от огромното легло, отива в банята с розовата вана и душ кабинка и уринира в тоалетната чиния от същия розов порцелан. Сяда на чинията, защото така издава по-малко шум и опръсква предната й част. Измива зъбите си, но решава да не се бръсне; ако се забави, Дженис може да му се изплъзне и да се скрие сред другите, както прави напоследък. Той предпазливо се промъква в леглото с надеждата, че шумоленето на чаршафите и лекото надигане на матрака ще я събудят. Когато това не става, той я побутва по рамото:

— Дженис? — прошепва. — Спиш ли?

Гласът й е приглушен:

— Какво? Остави ме на мира.

— В колко часа си легна?

— Не посмях да погледна. Към един.

— Къде е бил Нелсън? Какво обяснение даде?

Тя не му отговаря. Прави се на заспала. Той чака. Нежно я погалва по рамото. Онзи френски филм снощи го беше възбудил с идеята си за напълно непозната жена, за това да се притиснеш до нея, до дребното, топло, загоряло от слънцето тяло. Съпругата може да е непозната колкото и една курва, точно в това е красотата на отношенията между мъж и жена. Тя казва, без да си обръща главата:

— Хари, ако ме докоснеш още веднъж, ще те убия.

Той обмисля това и решава да мине в контраатака.

— И къде, по дяволите, е бил?

Тя се обръща, предавайки се. Дъхът й мирише на цигари. Уж ги беше отказала, но всеки път, когато е около Нелсън с неговите Камел, и Пру с нейните Пал Мал, тя пак започва.

— Не знае къде точно е бил. Просто е карал колата. Казва, че е имал нужда да се поразходи, Флорида е толкова задушаваща.

Хлапето е право. Животът тук се ограничава до тесните пътеки, които си си направил. До Уин Дикси, до киното, до търговския център Палмето Палм, до лекаря, до спортния магазин и обратно. Между тези пътечки като че ли не съществува нищо, само множество еднакви палмови дръвчета и кактуси и жадна трева, и празна слънчева светлина, хотели, в които не отсядаш, и плажове, до които не те допускат, и във вътрешността — места, където няма смисъл да ходиш. В Пенсилвания, или поне в Даймънд Каунти, всичко е стабилно павирано със спомени и където и да отидеш, вече си бил там и преди.

Облизвайки устни с гримаса, като че ли гърлото я боли, Дженис продължава:

— Карал по шосе 42 почти до нещо, което звучи като Напълс, и като огладнял спрял в някакъв ресторант. Обадил ни се по телефона, но никой не му отговорил. По едно време се замислих дали да не го изчакаме, но ти каза, че си толкова гладен…

— Правилно. Аз съм виновен.

— Не си, скъпи. Не си виновен само ти. Децата също бяха нервни и притеснени и аз си казах, че животът трябва да продължи и че вечерята ще ни разсее. Но пък той казва, че ни се е обадил сигурно точно като сме излизали, и там, където е бил, от една бира минал на втора и след това се загубил на връщане. Нали знаеш как, ако пропуснеш отклонението при Пиндо Палм, много мили след нея всичко ти изглежда еднакво.

— Не мога да повярвам — казва Хари. Усеща как гневът кипи в гърдите му и сяда в леглото, за да отпусне напрежението. — Без да каже и думичка на някой, изчезва за колко? — осем часа. Той наистина полудява. Винаги си е бил на настроения, но това е налудничаво поведение. Хлапето има нужда от помощ.

Дженис казва:

— Беше абсолютно трезвен, когато се прибра, и донесе цял куп от онези малки, непотребни алигаторчета. Двете с Пру не можахме да не се разсмеем. По едно за децата и дори едно за теб, от ония със стойка на играч на голф и със стик в малките му крачета.

Тя отмята завивката от скута му и докосва задрямалия му пенис през отворената цепка на пижамата му.

— Как сме тук долу? Вече изобщо не се любим.

Но сега вече той не е в настроение. Плясва ръката й, покрива се със завивката и казва:

— Скоро правихме любов. Точно преди Коледа.

— Много преди Коледа — казва Дженис, без да помръдва глава, и за момент той е обхванат от безумната надежда, че тя пак ще отметне завивката и просто бързо ще поеме члена му в устата си, първото нещо, което правеше Телма, докато се срещаха тайно през последните десет години; но духането никога не е било в стила на Дженис. Трябва да е много пияна, но той никога не я е харесвал пияна. Някакъв хаос, който го плаши, се надига в нея и заплашва да погълне целия свят. Казва му:

— Добре, остава за теб, мой човек — за да подчертае, че той й е отказал, в случай че после я поиска, и става от леглото. Влажната й нощница се е навила около кръста й и преди да я дръпне надолу, той се възхищава на стегнатия бял задник над загорелите й бедра. Гузно я чува да пуска водата в тоалетната чиния в банята и после със сърдито трополене пуска силно душа. Представя си точно как изглежда, когато излиза от банята с прозрачна шапчица за баня върху косата, с порозовяло дупе и побеляла от капчиците вода путка, и съжалява, че трябва да живеят двамата с малката му мургава жена, упоритата му срамежлива глупачка от рода Спрингър, в свят на най-често пропуснати сигнали. Двамата бяха запратени тук, във Флорида, както никога досега не беше се случвало в живота им, и се справяха, като си обръщат гръб и ставаха все по-дебелокожи. Той играе голф три-четири пъти седмично, а тя ходи на тенис или на сбирките си и по разни ангажименти. Когато тя излиза от банята в хавлиената си роба, той е още в леглото и чете от книгата си за британската намеса срещу холандските търговски кораби, защото Франция възстановява западналата си флота с балтийски дървен материал, доставян с холандски кораби, в случай че Дженис реши отново да се пробва за секс, но от другия край на апартамента се чуват гласовете на децата и измъчения майчински глас на Пру, която им казва да пазят тишина.

Хари казва на Дженис:

— Дай да обръщаме повече внимание на Джуди и Рой днес. Изглеждат доста тъжни, не ти ли се струва?

Тя предпазливо замълчава. Приема забележката му като удар срещу родителските грижи на Нелсън. Може и така да е. Самият Нелсън има нужда от родителски грижи — винаги е имал нужда и така и не беше получил достатъчно. Заека беше чел някъде, че когато не получиш достатъчно от дадено нещо в точния биологичен момент, се стремиш към него, докато умреш. Пита:

— За какво толкова си говорите двете с Пру постоянно?

Тя отговаря със стиснати устни:

— О, женски работи. Ще ти се сторят скучни.

Дженис винаги придобива странно смръщено, напрегнато изражение, когато се облича. Дори да си облича само панталони и тениска, за да напазарува в Уин Дикси, тя хвърля един обвиняващ поглед към огледалото, готова да приеме смело най-лошото.

— Сигурно — съгласява се той, приключвайки разговора, защото знае, че така ще накара Дженис да му разкаже повече.

Точно така и става.

— Притеснява се за Нелсън — казва тя и подбира следващите си думи, връхчето на езика й се промъква навън и притиска горната й устна в усилието й да мисли.

Заека обаче рязко казва:

— Кой не би се притеснил? — обръща се с гръб да си обуе долните гащета.

Още носи боксерки. Рут се беше изненадала онази нощ преди толкова много години, и той винаги се сеща за това. Днес е решил да бъде примерен дядо и се опитва да се облече подобаващо. Дълги ленени панталони с цвят на яйчена черупка, с маншети, вместо мръсните му стари карирани, разкроени панталони за голф, и вместо плетено поло — истинска риза, сто процента памук, със сини райета и къси ръкави. Поглежда се в огледалото, напуснато от образа на Дженис, и дълбоко в себе си се шокира от размерите на това, което вижда — лицето му е подпухнало и прилича на луна с малкия му изгорял от слънцето нос и леденостудените очи, и саркастична малка уста, свита в центъра, над челюстта, челюст без кости, която е натрупала тлъстина дори пред ушите му, където Джуди има копринен мъх. А той се учудва на Нелсън — собствената коса на Хари, русият й цвят е зацапан и посивял, оредява зад слепоочията му. Въпреки че е висок, отпуснатият му корем под ризата си личи, цяла буца, която сигурно тежи колкото умиращо от глад етиопско дете. Трябва да намали храната. Има чувството, че при всяко негово движение тежестта придърпва сърцето му — парещо усещане, като че ли някакво дете в тялото му си играе със запалени кибритени клечки.

На първа страница на „Нюз Прес“, оставен на кухненската маса, има цветна снимка на хилаво бледо момиченце на една годинка, което починало предишната нощ поради липса на донор на черен дроб. Името й било Амбър. Имаше и заглавие, гласящо, че според Скотланд Ярд в самолета на Пан Ам, полет 103, със сигурност е имало бомба, точно както казваха Ед Силбърстайн и Джуди. Метални парчета. Багажно отделение. Пластичен експлозив, който може да приеме всякаква форма; вероятно от висококачествения чешки тип, който наричат Семтекс: Хари се ужасява само докато чете статията, мисълта за всички тези тела в пълно съзнание, които изведнъж се оказват заобиколени от нищото, замръзващи, и Локърби, неясен рояк от блещукащи звезди под тях, за секунда всичко се преобръща без пощада. Друга статия гласи, че кметът на Форт Майърс вече е на мнение, че полицията е действала правилно при арестуването на Дион Сандърс. Ново заглавие: Смъртоносно замърсяване на Лейк Окичоби, също така Разкъсана облачност.

— Днес е денят! — заявява той. — Дядо ще ви заведе на страхотни места!

Джуди и Рой го поглеждат със смесица от подозрение и надежда.

Дженис казва:

— Хари, изяж още един от тези черешови десерти, преди да се развалят. Купихме ги за децата, но и двамата казват, че не обичат зачервени полутечни неща.

— Защо искаш да ме умориш с въглехидрати? — пита той, но все пак изяжда десерта и обърсва сладките захарни трошици с върховете на пръстите си.

Извисила се над седналия Хари, с бедра на нивото на очите му, Пру колебливо пита:

— Вие двамата ще имате ли нещо против да отидете сами с децата на тази екскурзия? Нелсън не можа да заспи снощи и ме държа будна почти цяла нощ. Просто няма да издържа на пътуването.

Наистина изглежда бледа и изморена, хлапето наистина я бе държало будна с хленченето си и какво ли още не. Дори луничките й изглеждат бледи, а устните й, които на летището бяха толкова меки и топли, са примирено свити и изкривени на една страна.

Дженис казва:

— Разбира се, скъпа. Наспи се добре и после двамата с Нели може да направите нещо здравословно и забавно. Ако ползвате басейна във Валяла, напомни му, че трябва да си вземе душ преди и след басейна и да не скача от трамплина.

Джуди засмяно я прекъсва.

— Татко се пльосва по корем.

— Не се пльосва татко. Ти се пльосваш — казва Рой.

— За бога! — скастря ги Хари. — Не започвайте още оттук. Още не сме влезли в колата.

Качват се в колата в девет и половина, запасени с тройна опаковка бисквити и шест кутийки кока-кола, започвайки дългия ден, който години наред щеше да се споменава в семейните спомени като Деня, в който дядо изяде храната на папагала, въпреки че храната не беше точно за папагали и той не яде много от нея. Тръгват по шосе 41 към Форт Майърс и спират в зимната къща на Томас Алва Едисон, което почти ги довършва. Паркират камрито и минават под гигантски баобаб, който (според табелата) бил подарен на Едисон като крехка вейка от някакъв финансов магнат от онова време, Харви Файърстоун или Хенри Форд, и който се е превърнал в най-големия баобаб извън Индия, където едно-единствено дърво може да подслони цял ориенталски пазар. Баобабите растат, като разпростират корените си и изкарват филизи, които се превръщат в нови стволове и заприличват на нещо като патерици, докато клоните се разпростират и разпростират — тези зловещи дървета биха заели мили, ако никой не ги спре. Как ли умират, чуди се Хари.

Оказва се, че човек не може просто да се разходи из къщата и градината, а трябва да се присъедини към някоя група, и то за пет долара на човек. Джуди и Рой пощуряват, като чуват това. Представят си, че ще бъдат заобиколени от тълпи стари пенсионери с бейзболни шапки и слънчеви очила с повдигащи се стъкла, и онези бастуни, които се разтварят и се превръщат в еднокрако столче. Няколко инвалиди в колички се присъединяват към увеличаващата се групичка, която чака да започнат. Джуди, с преждевременно издължени крака в къси розови панталони и смешни червени петна руж по бузите, заявява:

— Изобщо не ме интересуват някакви си тъпи градини. Искам да видя машината, която прави електричество.

Рой с отпусната малка уста, изцапана с шоколад от бисквитите, гледа втренчено с влажните си кафяви очи, като че ли ще се разтопи от жегата.

Хари обяснява на Джуди:

— Не съм сигурен, че има машина, а само най-първата електрическа крушка, която са изобретили. — А на Рой казва: — Ако много се умориш, ще те понося.

По някакъв сигнал, който той пропуска, те остават последни. Всички, включително инвалидите в колички, излизат от навеса и се скупчват на едно място с прашна сива пръст, задушлив въздух и остри като нож сенки на листа. Екскурзоводката е възрастна предвзета дама със синя коса и фирмена шапка, която рецитира наизустените фрази. Първо им посочва kigelia pinnata, кренвиршовото дърво от Африка.

— Плодът прилича на кренвирш и оттам е дошло и името му. Той не се яде, но се използва като лекарство от африканците, които са изключително суеверни и го обожествяват заради лечебните му свойства. Отсреща е дървото, наречено пържено яйце, тъй като цветовете му приличат на яйца на очи с жълтъка отгоре. Засадено е там, в случай че обичате яйца с кренвирша си.

Групичката любезно се засмива. Някои от по-възрастните всъщност се смеят повече от любезно, като че ли това е най-забавното нещо, което са чували през дългия си живот. Кога ли сивите клетки започваха да изгасват масово? Кога ще започне да се случва и на него, чуди се Хари. Или вече беше почнало? Човек не знае това, което не знае. Бездна отвън, бездна отвътре. Екскурзоводката им, окуражена от добрата реакция на публиката си, им посочва още смешни дървета — динаметеното дърво, Hura crepitans, чиито плодове експлодират, когато узреят, и рядката южноамериканска Cecropia, ленивото дърво, което всъщност беше единствената възрастна Cecropia palmata в САЩ. Листата й бяха като велур и никога не се разлагаха. Хари се чуди защо ли на Господ му е трябвало да създава всичките тези трикове сам-самичък в амазонската джунгла?

— Те са шоколадовокафяви от едната страна и бели от другата и поради необикновената им форма и трайност, са много търсени за букети от сухи цветя. Можете да си купите такива листа от магазинчето ни за сувенири.

Значи го е създал, за да има какво да си купуват хората от магазинчетата за сувенири.

След това стигат до Enterolobium cyclocarpum, познато като дървото ухо.

— Семенниците — рецитира екскурзоводката, — наподобяват човешко ухо.

Групичката туристи, вече готови да се смеят на почти всяко абсурдно нещо, което Господ е създал, хихикат и екскурзоводката си позволява една самодоволна усмивчица. Толкова добре познава тези дървета, думите си и тези хрисими оглупели туристи.

Малка, нежна като велур ръка докосва Хари. Той се навежда към изящното, гримирано, зеленооко личице на Джуди. Забелязва, че Пру й е позволила да си сложи и малко червило. За да бъде този излет още по-важен. Разглеждане на забележителностите с дядо и баба. Ще го помниш завинаги. Когато те си отидат от този свят.

— Рой пита — прошепва Джуди тихичко, но гласът й се издига от безпокойство — кога ще свърши.

— Току-що започна — казва Хари.

Дженис започва да си шепне нещо с тях. Вниманието й може да бъде задържано, колкото и на децата.

— Няма ли да можем да си тръгнем, преди да ни поведат през улицата?

— Обиколката е еднопосочна — казва Хари. — Хайде, хора, да продължим.

Той вдига малкия Рой, чиято тежест се е удвоила от скука, и го понася през улицата, която някога е била коларски път и от двете страни на която „Мистър Едисон“, както екскурзоводката непрекъснато го нарича, като че ли е неин любовник с огромен член, решил да засади кралски палми.

— Подобни диворастящи кралски палми растат на стотина километра оттук, на границата на Евърглейдс, но през 1900 година е било много по-лесно да ги доставят от Куба с огромни кораби, отколкото да ги влачат с волски впрягове през практически непроходимите блата на Флорида.

Те се мъкнат по криволичещи пътечки, заобикаляйки инвалидните колички, като се опитват да не стъпват в малките лехи с кактуси и цветя покрай пътечките. Опитват се да доловят гласа на екскурзоводката, който заглъхва и отново се извисява. Опитват се да проявяват интерес към загадките, скрити в зеленината, която Едисон беше донесъл отдалеч по време на добре финансираното си търсене на заместител на каучука. Минават покрай дървото, което дава растителен пух и слива от Ява, дървото гюле от Тринидад и индийско манго, покрай дървото червило и храста птиче око, покрай орхидеята възлюбено сърце, която не е паразит както мислят мнозина, и покрай дървото личи, чиито плодове са много търсени от китайците. Краката на Хари го болят, както и кръстът, и онова подозрително място отляво под ребрата му, където от време на време го прещраква, но не може да свали Рой на земята, защото е заспал. Сигурно е най-спящото четиригодишно дете в света. Джуди и Дженис конспираторски са се отделили от групичката и са се отдалечили към къщата на Едисон, която беше донесена с четири шхуни от Мейн през 1886. Може да се каже, че беше първата сглобяема къща в света, къща без кухня, защото Едисон не е обичал миризмата на готвено. От четирите й страни имаше широка веранда, а зад нея беше първият модерен басейн във Флорида, направен от син цимент, армиран с бамбук, а не със стомана, който до ден-днешен нямаше никаква пукнатина. Чудеса! Толкова много усилия, изобретателност, чудатост и смелост е видяла историята: Хари едва издържа под тежестта им, която огъва костите му, разтапя съзнанието му, натиска като отвертка костите на черепа му и предизвиква странен сърбеж между лопатките му, където потта е засъхнала по ризата му от чист памук на сини райета. Настига Дженис с разтуптяно сърце и нежно я моли:

— Почеши ме. — Нежно, за да не се събуди детето.

— Къде? — тя премества цигарата си „Пал Мал“, която сигурно е взела от Пру в другата ръка, и започва да го чеше леко по гърба, нагоре-надолу, наляво-надясно, както й казва той, докато прогони дявола. Тази градина джунгла на стария Едисон е дяволско място. Дишането му е затруднено и той се опитва да не диша дълбоко. Раздвижването събужда Рой и той сънено обявява:

— Пишка ми се.

— Така си и мислех — отговаря му Хари. — Не можеш обаче да пишкаш зад някое дърво, всички са прекалено редки.

— Алената dombeya wallichi е позната като индийското розово дърво топка — напевно разказва екскурзоводката на по-послушните си туристи. — Издава тежък аромат. Мисис Едисон е обичала птиците и е гледала канарчета, и всякакви видове папагали. Тези птици живеят навън целогодишно и тук им е харесвало.

— Откъде знае, че им е харесвало? — пита Джуди баба си и дядо си на висок глас и няколко старчески глави се обръщат: — Да не би тя да е папагал?

— Може и да е — прошепва Хари.

— Пишка ми се — повтаря Рой.

— Добре де. Това, че ти се пишка, не е най-важното нещо на света — казва му Хари. Той съвсем е отвикнал от гледането на деца, а и никога не е бил особено добър.

Дженис предлага:

— Ще го заведа надолу по пътечката. В онази сграда, покрай която минахме на влизане, имаше тоалетни.

Джуди се притеснява, че Дженис и Рой се измъкват.

— Искам и аз да дойда! — извиква тя толкова силно, че екскурзоводката прекъсва рецитала си за момент. — Може и на мен да ми се допишка.

Хари сграбчва ръката й и я стисна жестоко.

— Може и да не ти се допишка — казва й. — Хайде, потърпи. Остави се на течението, за бога. Ще изпуснеш най-старата електрическа крушка на света, по дяволите.

Някаква жена в инвалидна количка, която, явно, не е толкова зле, щом си е изрусила косата и я е накъдрила на повече завъртулки от маймунски задник, го поглежда втренчено. Да знаеш кога да се откажеш, мисли си Хари. Никой не знае кога да се откаже. Повишавайки глас, екскурзоводката продължава:

— Ето дървото саподила от американските тропици. От сока на това дърво се извлича мастик, използван при производството на дъвка.

— Чу ли? — Пита Хари Джуди, задъхан от социалното напрежение на тази безкрайна обиколка, и съжаляващ, че бе стиснал ръката на Джуди. — Това е дървото, от което правят мастик.

— Какво значи мастик? — пита Джуди, поглеждайки нагоре към него с някакво току-що появило се присвиване на ясните си зелени очи. Леко му е обидена и като че ли се страхува от него. Измамил е невинността й. Възможно ли е никога да не е чувала за мастик? Наистина ли бонбоните за по един цент и захаросаните понички, които получаваха по малките червени купони по време на войната, са безвъзвратно изчезнали? Хари си спомня всичко толкова ясно, като че ли се е случило вчера. Много ясно.

— Мистър Едисон е засадил дървото дъвка за децата си — продължава екскурзоводката. — Той е обожавал децата и внуците си и е прекарвал много време с тях, въпреки че поради глухотата си е говорил най-вече той.

Чува се тих смях и тя се надува, изпъвайки шия и присвивайки устни, като че ли не го е очаквала, въпреки че сигурно го е очаквала. Повтаряла е тази история толкова често, че може да предвиди реакциите им до най-лекото подсмихване. Повежда стадото си старчоци в ярки туристически дрехи, които се тътрят и кимат сериозно, към една ограда и следващата фаза на петдоларовото им поклонение. Предстои им да пресекат улицата, от двете страни на която растат неестествено прави палми с бетонно сиви стъбла, които Едисон, този изключителен, велик американец, беше докарал от Куба още в зараждането на века. Екскурзоводката обаче не им позволява да пресекат, преди да ги залее с информация за още едно чудато растение.

— Храстът с дългите червени коси е растението с кадифените шнурове от Бисмаркските острови. Ясно може да видите откъде идва името му.

— Ъъгх, гъсеници — малката Джуди се притиска в Хари и той приема това като женски опит да скъси разстоянието между тях. Чувства се още по-ужасно, че бе стиснал ръката й толкова жестоко. Чуди се защо го бе направил, защо има склонност да прави подобни злобни неща, и то най-вече на жени. Като че ли ги винеше за състоянието на света, пълен с растения гъсеници и лишен от милост. Чувства се слаб, направо отвратителен. Онова проклето дете в гръдния му кош продължава да си играе със запалени клечки кибрит.

Екскурзоводката съобщава:

— Сега ще пресечем улицата към лабораторията, където мистър Едисон е правил последните си опити.

Най-накрая пресичат улицата и в старата прохладна лаборатория на Едисон, сред прашните стъкленици, мензури и колби, към тях се присъединяват Дженис и Рой. Екскурзоводката им посочва канапето, където Едисон е взимал десетминутните си дремки, след които едрата му оглушала глава можела с часове да мечтае, и късчето каучук от златник, отгледан тук, във Форт Майърс, което след всичките тези години още беше меко. Най-накрая екскурзоводката им разрешава да побродят, да се повъзхищават и да избягат. На път към къщи Хари пита останалите трима:

— Е, какво ви хареса най-много?

— Ходенето до тоалетната — отговаря Рой.

— Ти си глупак — казва му Джуди и за да докаже, че тя самата не е такава, обяснява: — На мен най-много ми хареса фонографът, на чиято дървена рамка, за да чува по-добре, нали е бил глух, е подпирал зъбите си и сега се виждат отпечатъците от зъбите му. Беше много интересно.

— На мен пък ми беше интересно — казва Хари — колко неуспехи е имал, докато изобрети акумулаторната батерия. Никога не бих предположил, че е било толкова трудно. Колко каза екскурзоводката — девет хиляди експеримента?

Шосе 41 монотонно се ниже покрай тях. Банки. Бензиностанции и ресторанти. Клиники за артритно болни. Дженис изглежда замислена.

— А пък на мен — казва тя с желанието да се включи в разговора — старите филмови апарати. А, и тостерът, и формичката за печене на вафли. Не знаех, че той ги е изобретил. Изобщо не съм се замисляла, че някой е трябвало да ги изобретява. Представяте ли си колко различен би бил светът, ако този човек не беше живял. Един-единствен човек.

Хари и Дженис седят като кукли на предните седалки, над които се показват само главите им. Баба и дядо играят пред малката публика на задната седалка. Хари авторитетно казва:

— Едва ли. Всичко е съществувало в техническата наука и е чакало да бъде извадено. Ако не го беше направил той, щяха да са швейцарците или някой друг. Някъде четох, че единственото модерно откритие, което не било неизбежно, е ципът.

— Ципът! — изпищява Джуди, която като че ли е решила да се забавлява, след като тази екскурзия с баба й и дядо й няма изгледи да свърши скоро.

— Точно така, всъщност той е доста сложен — обяснява й Хари. — Всички тези вдлъбнатини и издутини, които трябва да си паснат. Направен е на принципа на клина, наклонена плоскост, както са построени пирамидите. — Усещайки, че може би е отишъл твърде далеч, навлизайки рисково в ужасното празно пространство, в което бяха построени пирамидите, той заявява: — Освен това Едисон е имал стабилен гръб. Само погледнете кои са му били приятели. Форд. Файърстоун. Огромни тлъсти котараци. Продавал им е идеите си. Направо ми ставаше смешно от всичките тези приказки за любовта му към човечеството.

— А, да — казва Дженис, — хареса ми също и старата кола с гуми от каучук от жълт нарцис.

— Каучук от златец — поправя я той. — Не нарцис. — Точно това исках да кажа.

— Предпочитам да е от нарцис — казва Джуди от задната седалка. — Дядо, какво ще кажеш за екскурзоводката ни, как само говореше, като че ли имаше горещ картоф в устата?

— На мен ми се стори доста секси — отговаря й Хари.

— Секси! — изсмива се Джуди.

— Гладен съм — казва Рой.

— И аз, Рой — казва Дженис. — Благодаря ти, че го спомена.

Спират да хапнат в един Макдоналдс, където, както им казва нелюбезната касиерка, когато я питат, вратата към детската площадка е затворена заради някакви законови разпоредби. Децата не могат да се пързалят на спираловидната пързалка и да играят с чаровния пластмасов палячо във формата на хамбургер, с глава по-голяма дори от тази на Едисон. Рой се разревава при вида на заключената врата и подсмърча през целия обяд. Обича да изсипва солта от солницата на купчинка, в която след това си топва пържените картофчета едно по едно. Пържените картофи и половин кило сол са единственото нещо, което изяжда. Хари дояжда сандвича му Биг Мак, въпреки че не харесва особено как Макдоналдс оцветява всичко, което предлага — чисти химикали. Какво стана със стария обикновен хамбургер? Отишъл е там, където и едноцентовите бонбончета. В ъгъла играят бинго. Трябва да минеш точно оттам, за да отидеш в тоалетната. Възрастните хора в кабинките са наведени над картите си, докато млада чернокожа девойка в кафява униформа на Макдоналдс носово произнася числата.

— Двайсът и сседъм, четирийсът и едноо.

Обратно в горещата кола, Хари крадешком поглежда часовника си. Едва обяд. Не може да повярва. Има чувството, че е четири следобед. Костите го болят дълбоко под кожата.

— И така — обявява той, — имаме няколко варианта. — И той разгръща картата, която носи в жабката. Изясни си къде отиваш, преди да отидеш там. Бяха му го казали преди много време. — Нагоре към Сарасота се намира „Ринглинг Мюзиъм“, но той е затворен. Има и нещо, което се нарича „Колите от вчера“, но май се нагледахме на стари коли в къщата на Едисон, както и „Джангъл Гардънс“, което е любимото място на един от партньорите ми по голф.

Джуди изпъшква, а малкият Рой долавя сигнала й и долната му устничка веднага започва да потрепва.

— Моля те, дядо — казва тя, почти майчински. — Стига повече дървета гъсеници!

— Там няма само растения, растенията са най-малкото нещо. Там има леопарди и всякакви шашави птици. Истински леопарди, Рой, които биха ти извадили очите, ако им позволиш, и фламинги, които заспиват, стоейки на един крак. Бърни, партньорът ми, не може да се начуди как заспиват така на един тънък крак. — И той показва пръста си, за да изобрази това чудо. Колко грозни и странни са пръстите — бръчките по кожата върху кокалчетата, спираловидните извивки на възглавничките, почти безполезният нокът. И двете деца на задната седалка изглеждат зачервени, подобно на Нелсън като малък, преди да се разболее — и гледат с някакъв затаен, ужасен поглед. — Или пък — продължава Заека — да отидем до руините на замъка Брадън. Вие двамата харесвате ли руини?

Много добре знае отговора и затова предлага:

— Или пък може да се върнем в апартамента и да си поспим.

Беше научил този трик при продаването на коли — предложи на клиента нещо, което не иска, за да направиш това, за което се колебае, да му се стори по-примамливо. Поглежда към Дженис, малко сърдит заради нейната незаинтересованост. Защо го оставя да се оправя сам? В крайна сметка беше баба.

— Не можем да се върнем толкова рано. Сигурно още ще си почиват.

— Или нещо друго — отговаря й той. Карат се. Чукат се. Около Нелсън и Пру витае нещо нажежено и катастрофално, което плаши останалите. Младите двойки излъчват подобна горещина, нали още са по средата на най-важната работа на света — да правят бебета. Дългогодишните двойки като него и Дженис излъчват миризмата на плесен на мъртви цветя, гниещи във вазата.

Джуди предлага:

— Да отидем на кино.

— Да, на кино — казва Рой, имитирайки доста добре гласа на възрастен, и Хари има чувството, че са качили някой стопаджия на задната седалка.

— Хайде да се споразумеем — предлага Хари. — Ще отидем нагоре към „Джангъл Гардънс“ и ако има обиколка с екскурзовод или пък мислите, че няма да ви хареса, веднага си тръгваме и забравяме за това място. В противен случай ще разгледаме фламингите и ще си купим вестник, за да видим какво дават по кината. Рой, ти можеш ли да издържиш седнал цял филм? — Той запалва двигателя и включва на скорост.

Джуди му отговаря:

— Той плака толкова силно на „Дъмбо“, че мама трябваше да го изведе.

— Майката на Дъмбо… — почва да обяснява Рой и избухва в сълзи.

— Наистина филмът е доста тъжен — казва му Хари, завивайки отново по шосе 41, като повишава глас, за да го чуват отзад, продължавайки ролята си на дядо. — Тежко е да си в онази малка затворническа кола. И онази работа с хоботите им. Трябваше да останеш до края, Рой, на края всичко се оправя. Ако не останеш до края, тъгата остава в теб.

— Той се превръща в звезда — злобно казва Джуди на брат си. — И замерва с фъстъци всички лоши. Изпусна всичко това.

— Този Дисни — казва Хари, полу на Дженис, полу на малката си публика — направи голям удар. Трябва да си израснал по време на Депресията, за да понесеш всичко това. Дори баща ви Нелсън не хареса новата версия на „Снежанка“.

— Татко не харесва нищо — споделя Джуди. — Само тъпите си приятели.

— Кои приятели? — пита Заека.

— Ами, не им знам имената. Слим или нещо такова. Мама ги мрази и не иска да излиза повече.

— Не иска ли?

— Казва, че я е страх.

— Страх ли? От какво?

— Хари — промърморва до него Дженис. — Не притискай децата.

— Страх я е от Слим — казва Рой, за да изпробва звученето.

Джуди го блъска.

— Тате не се страхува от Слим, глупако, а от другите мъже.

— Какви други мъже? — пита Хари.

— Хари! — повтаря Дженис.

— Забравете, че съм ви питал — провиква се той назад, но думите му се изгубват сред крясъците на Джуди, чиято коса Рой силно дърпа. Докато Дженис се протяга да ги разтърве, някакъв шев на блузата й се сцепва. Хари чува звука на късащи се конци, въпреки че точно в този момент го изпреварва огромен камион с осемнайсет колела, чийто потреперващо бял борд казва МЕЙФЛАУЪР ОЗНАЧАВА ДВИЖЕНИЕ. Камионът предизвиква такъв въздушен вакуум, че засмуква колата им и Хари с мъка овладява камрито. Японците наистина не успяват да отговорят на всички американски условия. Нелсън се оказа прав. Все пак, човек трябваше да продава нещо в живота си. Не може просто да си седиш и да намираш кусури. Не можем да продаваме ламбурджинита.

„Джангъл Гардънс“ се оказва много по-приятно преживяване, отколкото се бяха надявали. Огромен магазин, отрупан с раковини и сантиментални ръчно изработени предмети, като джунджуриите на Дженис в апартамента, води до миниатюрна градина. Оттам може да се тръгне в едната посока към терариума и градините на Христос, или в другата, към птичето шоу. Те се насочват към шоуто на птиците и гледат как някакви проскубани, раздразнителни папагали карат колела, режат с триони и се провират през обръчи. След това минават по извита циментова пътечка, покорно се тътрят покрай покрити с мъх корени и камъни, по които се процежда вода, и при всеки завой се натъкват на някакво ново чудо — тройка маймуни с дълги космати ръце и малки притеснени лица, клетка със сипки, които скачат нагоре-надолу от прът на прът като неуморното движение на сложен часовник, и след това голямо смокиново дърво, като това, под което бил озарен Буда. Заека се чуди как ли се чувства Далай Лама след цялото това изгнаничество. Продължава ли човек да вярва в Бог, когато хората непрекъснато му повтарят, че самият той е Бог?

Четиримата Енгстръмовци стигат до Огледалното езеро, където плават мълчаливи лебеди, и после до Лагуната на фламингото, където, както им беше обещал Бърни Дречсел, цели ята фламинго в неестествен оранжево-розов цвят спят прави. Приличат на големи пухкави топки захарен памук на клечка, всяко тяло е топка, свободният крак, шията и главата им са някак си преплетени в тази топка и те балансират на един тънък като молив крак, завършващ с широко, особено, кожено стъпало. Някои, почти също толкова изумителни, са будни и енергично и грациозно се разхождат.

— Погледнете как пият — казва Хари на внуците си, снишавайки глас, като че ли говори в присъствието на нещо свещено. — Надолу с главата, клюновете им са като черпаци, обърнати с дъното нагоре.

И тези четири човешки същества се възхищават, като че ли пространството между далечните планети се е стопило, толкова различни от тях им се струват тези живи твари. Земята всъщност е различни планети, които се пресичат само в определени моменти. Дори между хората се промъкват различия, въпреки че говорят на един и същ език, нямат пера и пият както трябва.

След фламингите пътечката ги отвежда до снекбар в едно павилионче, където има изложба на раковини и пеперуди, и езерце със златни рибки. До него е клетката с черни леопарди, точно както Хари беше обещал на Рой. Черноокото дете гледа как животното безшумно пристъпва, като че ли е в центъра на вихрушка, която всеки момент ще го засмуче. Малък автомат като тези, които в детството на Хари пускаха шепа фъстъци и шамфъстък почти на всяка бензиностанция или бакалия, е закрепен на стълб до павилиона, близо до едно оградено пространство, където няколко пауна неспокойно влачат в прахта екстравагантните си пера. Тук той извършва историческия си гаф. Докато тримата му роднини вървят напред, той вади от джоба си една монета, пуска я в автомата, получава шепа сухи кафяви топчета и започва да ги яде. Не са точно фъстъци, може би някакви деликатеси от Флорида, и са толкова сухи и стари, че чак му нагарчат. Кой знае колко дълго чакат тези автомати за някой клиент? Когато обаче предлага на Джуди да си вземе, тя ги поглежда, помирисва ги и се вглежда в лицето му с искрена почуда.

— Дядо! — извиква тя. — Това е храна за птици! Бабо! Дядо яде птича храна! Някакви малки кафяви топчици, като заешки лайна!

Дженис и Рой притичват да видят и Хари разтваря длан да покаже срамното доказателство.

— Нямах представа — тихо казва той. — Там няма никаква табела, нищо. — Обзема го странно чувство: чувства се леко скован и му се гади, но извън него, извън топлината под кожата на едрото му тяло, всичко напълно се обезценява. За един миг той вижда живота си като нещо глупаво, което с облекчение може да бъде захвърлено.

Всъщност смее се само Джуди. Смехът й излиза пресилено от малкото й лице с изящни черти и идеални зъби. Дженис и Рой изглеждат тъжни и леко озадачени.

Джуди му казва:

— Дядо, това е най-тъпото нещо, което съм виждала да прави някой!

Той се усмихва и се навежда над нея. Задъхва се, а в гърдите му пулсира болка. В устата му се надига кисел вкус. Обръща ръката си, отеклата си, обсипана с петна ръка с дълги пръсти, с които може да хване баскетболната топка отгоре, и хвърля топчетата на пауните. Един мръсен бял паун, влачещ рядката си опашка по прахта, оглежда приличната на лайна храна, но не я кълве. Може пък все пак да е било човешка храна. Дори да е така, денят му е съсипан, и докато се движат по пътечката, само Джуди е весела. Дърдоренето й заглушава неочаквано яростно крякане на пауните зад тях.

Изморени от „Джангъл Гардънс“, те продължават по пътечката, която минава покрай още едно езерце и клетка, в която дреме самотен оцелот, кактусова градина и черен басейн, рекламиращ воден монитор, в който не виждат нищо, може би защото не знаят какво е воден монитор; и клетки с папагали и ара, чиито ярки пера и натруфени клюнове сякаш ги теглят с тежестта си надолу. Истински ад е да бъдеш създание. Затворен си в самия себе си, в генетичния си код, много по-здраво, отколкото в клетка. В последната клетка рошаво високо ему и един щраус печално почукват по телената ограда с нежните си човки. Огромните им очи с дълги мигли гледат втренчено през ромбовете на оградата. Чук-чук-чук, безполезно и тъжно потрепват настоятелните им човки. Да не би пък да кълват някакви насекоми, които не могат да се видят с човешко око? Или пък са в делириум като стар пияница?

Хари усеща вкуса на киселите топчета, на жълто-червения смесен сос, който слагат върху хамбургерите в Макдоналдс, и на резенчето омекнала кисела краставичка, и си пожелава да можеше да спре да яде. Дженис идва до него и докосва горната страна на отпуснатата му ръка с нейната.

— Беше напълно естествена грешка — казва.

— Такива ги правя аз — казва й той. — Напълно естествени грешки.

— Хари, не се натъжавай.

— Тъжен ли ти изглеждам?

— Непрекъснато мислиш за Нелсън — казва му. Значи ето какво я тормози. Нея, не него.

— Мислех си за емуто — признава той.

— Хайде да видим дали децата искат нещо от магазина за сувенири и после да си купим вестник. Умирам да отида на някое място с климатик.

В магазина за сувенири купуват на Джуди прелестна, полирана отгоре черупка на мида, а на Рой шокираща черно-бяла раковина на коремоного с твърди шипове, който той веднага започва да жули по всички гладки повърхности и боядисания парапет, водещ до паркинга. Кани се да продължи и по камрито, но Хари се протяга и сграбчва малкия глупак за малката му безкостна ръка. Хари мрази раковини. Всеки път, когато ги види, не може да се сдържи да не си представи топчестите гладни, лигави същества, които живеят в тях, със сърца и уста и ануси, и пипала, и слабовати очи, на дъното на морето, в онзи мрачен студен свят на половината път от смъртта. Не може да понася мисълта за подводния свят, за съществата, които го обитават, изяждайки се едно друго, пробивайки черупките, изсмуквайки лепкавите си вътрешности.

По време на отсъствието им въздухът в колата се е нажежил.

Слънцето над Флорида е изгорило тънките като следи от самолет облаци и над палмите и испанските керемиди се виждат късчета ясно, синьо небе. Жегата и напрежението на семейния живот са замаяли децата и те дори не молят да им се купи нещо, когато спират пред една бензиностанция за вестника на Сарасота „Сентинел“. Решават да гледат „Работещо момиче“ в някакъв „парк“, който се оказва на мили далеч, мили през равната Флорида, по стоящите на слънцето пътища, задръстени с огромните бели, блудкаво сантиментални американски коли, смело карани от разни старчоци, които толкова са се сбръчкали и смалили, че трудно виждат над предния капак. Всеки път, когато стигнеш донякъде без челна катастрофа, трябва да благодариш на гериатричната медицина в тази част на света, на енергийните таблетки, инжекциите с витамини и разредителите на кръвта.

Въпреки че Джуди се кълне, че Рой е бил на кино и преди, той явно не схваща, че в салона не се говори, като че ли си в собствената си стая. Непрекъснато задава въпроси с жална интонация. „Защо си сваля дрехите?“ „Защо се сърди на този мъж?“ На Хари му харесва, когато във филма Мелани Грифит остава по еротично бельо и заоблените й форми ясно се виждат, не като повечето холивудски кльощи, особено онази сцена, когато нахълтва в стаята и вижда приятеля си с някакво абсолютно голо момиче, което като нея уж беше италианка, но за разлика от нея нямаше амбиции да бъде дилър на Уолстрийт. Момичето го беше яхнало, дългото й голо бедро беше гладко като вътрешната страна на мидена черупка, а гърдите й с тъмни зърна останаха на екрана цели пет секунди. Има чувството обаче, че е гледал сюжета и целия фарс на историята на героя и героинята, търпеливо приближаващи се към сватбата, в някой филм преди четирийсет години с Кари Грант или Гари Купър и Ирен Дън или Джийн Артур. Когато Рой пита с висок глас: „Защо не си тръгваме?“ той с удоволствие излиза във фоайето с него, за да могат Дженис и Джуди да си догледат филма на спокойствие.

Двамата с Рой си поделят кутия пуканки и се опитват да играят някаква видеоигра, наречена Унищожителят. Винаги беше смятал, че има добри рефлекси, но не можа да уцели нито едно космическо чудовище, докато се движат насам-натам на екрана. Рой, който Хари трябваше да повдигне, за да вижда екрана, докато раменете не го заболяват от потръпващата му, извиваща се тежест, не се справя по-добре.

— Е, Рой — заключава той, когато поуспокоява дишането си — ако зависеше само от нас, светът щеше да е превзет от космически чудовища.

Момчето, вече посвиквало с дядо си, се притиска в него, дъхът му мирише на масло от пуканките, от което на Хари му се повдига: тънката струйка детски дъх му напомня за малкия вентилационен отвор над седалките в самолетите.

Когато тълпата излиза от салон 3, Дженис обявява:

— Мисля, че имам нужда от работа. Няма ли да ме харесваш повече, Хари, ако бях работещо момиче?

— В кой щат би работила?

— В Пенсилвания, естествено. Флорида е за почивка.

Идеята не му харесва. Има нещо съмнително и неудобно; като купчината отчети за ноември от „Спрингър Моторс“.

— Какво би искала да работиш?

— Не знам. Във всеки случай не във фирмата, Нелсън мрази да му се пречкаме. Да продавам нещо, най-вероятно. Баща ми беше търговец, синът ми е търговец, защо да не стана и аз?

Заека не се сеща какво да отговори. След всичките тези години, през които неохотно беше останал с нея, сега не може да си представи да я моли тя да остане с него, въпреки че точно това му се иска да направи. Сменя темата.

— Джуди, как свърши филма?

— Добре, мъжът от сватбата повярва на нейната версия и тя получи собствен кабинет с прозорец, а противната й шефка си счупи крака и загуби мъжа, който и двете искаха.

— Бедната Сигорни — казва Хари. — Трябваше да си остане при горилите.

Той се извисява над малкото си стадо във фоайето на киното, където разпоредителите се движат напред-назад със зелени торби за боклук и червени кадифени въжета, приготвяйки се за прожекцията в пет часа.

— И така, мили мои, какво да правим сега? Какво ще кажете за един мини голф? Или пък да отидем до Сейнт Питърсбърг по фантастичния им дълъг нов мост?

Долната устничка на Рой започва да трепери и му е толкова трудно да произнесе думите си, че Джуди му превежда:

— Казва, че иска да се връщаме вкъщи.

— Кой ли не иска? — съгласява се Дженис. — Дядо само се шегуваше. Още ли не си разбрал, че дядо е ужасен шегаджия, Рой?

Така ли? Хари никога не се беше възприемал като такъв. Понякога пуска шеги само за да види реакцията, импровизира, за да поотпусне обстановката.

Джуди съучастнически се усмихва:

— Той само се преструва на лош — казва тя.

— Гррр — казва дядото.

Четирийсет минути шофиране в пиковия час на трафика на Югозападна Флорида ги довеждат до изхода на Делион и Пиндо Палм булевард и добре охранявания вход на Валхала Вилидж. В апартамент 413 Пру и Нелсън изглеждат изкъпани и освежени и се държат като че ли нищо не се е случило. Изслушват разказа на пътешествениците и най-вече невероятната история за дядо, който изяде замърсената храна на птиците, и Пру започва да приготвя вечерята, предлагайки на Дженис да си вдигне краката, за да й отпочинат. Нелсън се настанява на дивана пред вечерните новини с по едно дете на всяко коляно, предизвиквайки у Хари чувство за несправедливост и леко бодване на ревност. Намусения му син цял ден клати едрата си червенокоса жена, а после досадните му хлапета, които Хари беше забавлявал през цялото време, се държат с него като с герой.

Заека сяда на стола срещу дивана и внимателно предизвиква сина си.

— Навакса ли си съня най-накрая? — пита.

Нелсън схваща намека и го поглежда с тъмните си, приближени очи, леко смръщил вежди като сърдита котка.

— Просто снощи отидох да хапна на едно място и останах на бара малко по-дълго — казва той на баща си.

— Често ли ти се случва?

С извъртане на очите Нелсън му посочва главите на децата под лицето си, които уж гледат телевизия, но всъщност чуват всичко.

— Нее — измънква. — Само когато съм напрегнат. Така се разпускам понякога. Пру ме разбира. Нищо не се случва.

Заека великодушно вдига и протяга ръка.

— Не е моя работа, нали? Вече си пълнолетен. Просто можеше да се обадиш. Искам да кажа, всеки внимателен човек би се обадил. Никой не можа да се наслади на вечерята, защото се притеснявахме за тебе. Почти не можахме да ядем.

— Опитах се да ви се обадя, татко, но не ви помня телефона наизуст, а някой мръсник беше откраднал телефонния указател в онзи ресторант.

— Това ли ти е извинението сега? Защото сутринта майка ти ми каза, че си се обаждал тук, но вече сме били излезли.

— Точно така е. Звъннах ви от един телефон по магистралата и после в ресторанта нямаше телефонен указател.

— И къде е този ресторант? Мислиш ли, че го знам?

— Нямам представа — казва Нелсън и на просветването от телевизора Хари вижда, че се усмихва. — Винаги се губя тук, все едно съм в командировка. Едно нещо й е хубаво на Флорида — в сравнение с нея Пенсилвания изглежда направо девствена.

Местният телевизионен говорител предава последните новини за морските крави.

— Цели стада морски крави продължават да обитават както топлите, богати на храна води, така и традиционните си зимни убежища поради хубавото време и високите температури. Напомняме на всички, които ще излязат с яхти и лодки, да намалят скоростта. През почивните дни е възможно да се натъкнете на морски крави на различни места в Югозападна Флорида.

— Непрекъснато повтарят това — казва Заека, — но аз никога не съм срещал морски крави.

— Защото никога не си във водата — казва Нелсън. — Тъпо е да живеете тука и да нямате собствена лодка.

— И за какво ми е лодка? Мразя водата.

— Ще я заобичаш. Можеш да ловиш риба из целия Залив. Нямаш достатъчно работа, татко.

— На кой цивилизован човек му трябва да лови риба? Провесваш мъртво парче месо пред някакво безмозъчно същество и после го издърпваш с кукичка, забита в устата? Най-жестокото нещо, което правят хората, е ловенето на риба.

Русият телевизионен говорител със зализана коса, която изглежда като перука, казва:

— Възрастна морска крава с малкото си са забелязани в сряда по обяд да се насочват към залива по канала Бимини на Кейп Корал, на около половин миля от басейна на Бимини. Подобни срещи показват, че макар по-голямата част от стадото Калусахатчи да се е преместило в откритите води на реката и заливите, все още има вероятност да се натъкнете на някои животни в и близо до закътаните водни канали. За да съобщите за умрели или ранени морски крави, моля обадете се на 1-800-342-1821.

Телефонният номер минава върху кадри на семейство морски крави, които лениво се обръщат във водата.

— И — завършва той с онзи високопарен тон, който телевизионните говорители възприемат, когато рекламите всеки момент ще започнат — за да съобщите за забелязани морски крави, обадете се на горещата линия 333–3092.

За да поддържа разбирателството си с Джуди, Заека се провиква:

— Представяш ли си да имаше един-единствен огромен зъб като майка морска крава?

Момичето явно не го чува. Светлото й лице, озарено от телевизора, е приковано в някаква реклама на калифорнийски стафиди, които танцуват и пеят като чернокожи. Подредени в редица като старите мускетари. Къде ли са те сега? Превърнали са се в родители на средна възраст. Джими умря преди години, беше го прочел някъде. Умря млад. Случва се. Рой си смуче палеца и главата му клюма към рамото на Нелсън. Нелсън още е облечен в ризата на розови райета с бяла яка, с която пристигна, като че ли не притежава нищо друго, освен глупавата риза с къс ръкав.

— Утре — Заека обещава на висок глас, без да знае на кого точно — ще излезем в морето. Двамата с Джуди ще наемем рибарска лодка. Уговорил съм всичко със сина на Ед Силбърстайн в хотел Бейвю.

— Абе, не съм сигурен — казва Нелсън. — Колко са безопасни тези неща?

Заека се обижда:

— Те са като играчки, за бога. Ако се преобърнат, просто заставаш върху кила и те се връщат в нормално положение. Хлапета по на десет-единайсет години по цял ден се състезават из залива.

— Да, но Джуди ще навърши девет чак след две седмици. А и без да се обиждаш, татко, доста си надебелял. И освен това не си никакъв плувец, както сам каза.

— Добре тогава, направи ти нещо с децата си утре, забавлявай ги ти. Аз правих това цял ден и се изръсих осемдесет долара.

Нелсън му казва:

— Ти би трябвало да искаш да правиш това. Нали си милият им стар дядо, помниш ли? — Той малко омеква. — Плаването с лодка е добра идея. Просто я накарай да си сложи спасителната жилетка.

— А защо не дойдете всички? Ти, Пру, Спящата красавица. Плажът е страхотен. Поддържат го чист.

— Може и да дойдем, ако успея. Чакам едно-две обаждания.

— От фирмата ли? Не могат ли да се оправят сами няколко дена?

Нелсън се изплъзва, като се прави, че е погълнат от телевизора. Дават рекламата на новата тойота с онази чернокожа продавачка на коли. В края двамата с купувача скачат във въздуха и застиват.

— Не — казва Нелсън толкова тихо, че Заека едва го чува. — Един контакт, който направих тук.

— Контакт? За какво става въпрос?

Нелсън слага пръст на устните си, показвайки, че ще събудят Рой.

Заека отново го бодва.

— Като си говорим така, опитвам се да си спомня какво ми се стори странно в баланса за ноември. Май това, че продажбите на употребявани коли са намалели за това време от годината. Обикновено се увеличават паралелно с новите коли.

— Парите са кът сега, когато Рейгън си отива — отговаря Нелсън още по тихо. — Освен това Лайл е въвел нова счетоводна система, сигурно продажбите ще бъдат отразени в декемврийския отчет. Не се притеснявай, татко. Наслаждавайте се на Флорида. Работил си упорито цял живот. Имаш нужда от почивка.

И хлапето, за да не звучи иронично, целува малката Джуди по лъскавата, гладка, морковена на цвят коса. Синкавата светлина от телевизора се промъква през оредяващата коса на триъгълника между слепоочията на Нелсън. Неговият заложник на съдбата. Тъжно е да виждаш как собствените ти деца губят битката с времето.

— Вечерята е готова, момчета и момичета — провиква се Пру от кухнята на Дженис.

Вечерята й е много по-засукана, отколкото ястията на Дженис някога са били. Ароматна гъста супа от зеленчуци и фиде за начало, салата в отделна чиния за всеки и прясна бяла риба, изпечена на скарата на фурната, която Дженис никога не се затрудняваше да използва. Дженис се беше превърнала в специалист по притоплянето на остатъци в микровълновата фурна и на купувач на замразени меса, пълнени чушки и морски дарове от Уин Дикси в малки алуминиеви тавички, които можеха да се изхвърлят мръсни в кофата за боклук. Никога не е била добра домакиня и сега новите технологии й предлагаха чудесно оправдание. Зеленчуците, които Пру им сервира с ориз и крехки грахови зърна и малки лукчета, имат леко пикантен вкус, който Хари предусеща, че е специално за него — лично съобщение, което останалите консумират, без да съзнават.

— Много вкусно — казва той на Пру.

Дженис му обяснява:

— Пру влезе в онова тясно рибарско магазинче зад Екердс, където никога не бих се сетила да отида. Нашето поколение — обяснява тя на Пру — не ядеше толкова много риба. Спомням си само, че татко понякога си купуваше килограм белени стриди, за да се поглези.

Пру казва на Хари с предназначения лично за него, леко; дрезгав глас.

— Тлъстите дълбоководни риби, и особено лефера, имат много антиоксиданти в мазнината си. Това са нещо като киселини, които разреждат кръвта и понижават нивото на триглицерида.

Тя би се грижила за мен, мисли си Хари и доволно се оплаква:

— Защо всички непрекъснато се притесняват за холестерола ми? Явно, изглеждам ужасно.

— Ти си едър мъж — казва Пру и оценката й го пробожда като любовна стрела, — а с годините мазнините в тялото ни се увеличават. Нивото на нискомолекулните липопротеини, тоест лошите мазнини, се повишава, а на добрите остава същото и така съотношението се нарушава, а с него и риска от атеросклеротични плаки по артериите. Вече не се движим, както едно време, когато всички са имали ферми, и не изгаряме достатъчно мазнини.

— Тереза, знаеш толкова много — казва Дженис. Чувства се пренебрегната и използва кръщелното име на Пру като лек намек, за да я постави на място.

Другата жена свежда поглед и снишава глас:

— Нали си спомняш, че ходих на курс в Брюър. Мислих, че, когато Рой тръгне на училище по цял ден, ще имам с какво да се занимавам, може би нещо с диетология или правилно хранене…

— Аз също искам да почна работа — казва Дженис, вбесявайки Хари, защото прекъсва сериозната лекция за, както смяташе, собствените му затлъстели вътрешности. — Филмът, който гледахме днес, с всичките тези жени, работещи в небостъргачите на Ню Йорк, предизвика у мен истинска завист. — Дженис нямаше навик да драматизира. Откакто майка й умря и двамата купиха този апартамент, самочувствието й дразнещо растеше, а с него и някаква самонадеяност, че светът е нейната сцена и че тя се представя доста добре. Тя е една от най-младите жени във Валхала Вилидж и е член на няколко комитета. Когато отидоха да празнуват Седер у семейство Дречсел, се оказа, че е най-младата, и трябваше да зададе четирите въпроса8.

Хари ревниво пита Пру:

— Нелсън облагодетелства ли се от всичкото това здравословно хранене?

Пру му отговаря:

— Всъщност той няма нужда — почти не яде и хаби всичката си енергия от нерви. Малко липиди биха му се отразили добре. Децата обаче — казват, че в днешно време децата над две годинки имат прекалено високо ниво на холестерол. Когато правили аутопсия на млади мъже, убити в Корейската война, се оказало, че три четвърти от тях са имали прекалено много мазнини в сърдечните артерии.

Гърдите на Хари започват да го стягат, да го болят. Има чувството, че вътрешностите му са като морето — тъмни, мокри и изпълнени със същества, за които не иска да мисли.

Нелсън, явно, няма намерение да поддържа разговора и само от време на време подсмърча. Носът му непрекъснато тече, а ивицата гола кожа над мишия му мустак изглежда протрита. Той отблъсква полуизядената си порция риба и недоволно заявява:

— Излиза, че ако едно нещо не те убие, ще те убие нещо друго.

Въпреки че дланите му са опрени на ръба на масата, ръцете му треперят, нервите му са опънати.

— Не се притесняваме от какво ще умрем, а кога — казва баща му.

Дженис изглежда разтревожена, очите й сноват от единия на другия.

— Хайде, по-весело — казва тя.

За десерт Пру им сервира замразено кисело мляко — много по-здравословно е от сладоледа, в него няма никакъв холестерол. Когато приключват с вечерята, Хари се мотае из кухнята достатъчно дълго, за да потършува из кухненското чекмедже и бързо да напъха в устата си три ванилови бисквити и една счупена курабия. Тук, във Флорида, нямат такова разнообразие от курабии, както в Брюър, само „Съншайн“ предлага едни дебели, в кутия, които не са много безвкусни. Изпитва внезапно желание да помогне на Дженис с чиниите, но бързо го потиска: тя трябваш само да ги сложи в миялната, и без това не беше помогнала за вечерята. Краката го болят от цялото това ходене; два от пръстите на краката му са се изкривили с годините и ако не си изрязва ноктите редовно, му се забиват в съседните пръсти. Пру, Рой и Нелсън се оттеглят в стаята си и той сяда до Джуди, която с дистанционно в ръка превключва от „Шоуто на Косби“ и някакъв сензационен документален филм за изкупуването на американски фирми от чужденци на „Наздраве“ и после на някаква драма, в която спасяват едно четиринайсетгодишно момиче да не стане проститутка като майка си. Толкова много критични моменти, мисли си Хари, толкова много консервиран смях, толкова много актьорски сълзи, цялото това усилие да сме щастливи, да сме смели, да сме обичани, цялото това напразно усилие. Неуморната енергия на телевизора го тормози. Въздиша и тежко се изправя. Тялото му виси около сърцето като палатка около прът. Казва на Джуди:

— Най-добре си лягай, мило. Утре ни чака още един голям ден: ще ходим на плажа и ще плаваме.

Гласът му обаче излиза някак апатично и това като че ли е най-тъжната загуба, която времето ни носи — намаляващото въодушевление. Четиримата им гости го напрягат, с нетърпение чака да си тръгнат през последния ден на 1988 година.

Джуди продължава да гледа екрана втренчено и да работи усърдно с дистанционното.

— Само първата част на „Законът на Лос Анджелис“ — обещава тя, но превключва на някаква рубрика по канал Ей Би Си за „Американските деца — опасната им диета“.

В спалнята им Дженис чете списание „Ел“ и разглежда снимките на суперкльощави модели с вид на дрогирани.

— Дженис — казва той, — искам да те питам нещо.

— Какво? Само не ме разсънвай, тъкмо се унасям.

— Ами днес — казва той — сред онази тълпа в къщата на Едисон. Мислиш ли, че се сливах с тях?

Отнема й известно време да превключи, но после осъзнава какво иска той.

— Разбира се, че не, Хари. Ти изглеждаше много по-млад от другите мъже. Можеш да им бъдеш син.

Решава, че това успокоение му е достатъчно.

— Поне — съгласява се той — не бях в инвалидна количка.

Чете няколко страници от историческата книга за битката между „Ричард“ и „Серапис“ и как между кървавите експлозии главният му артилерист изкрещял: „Милост! Пощада! За Бога!“. Джон Пол Джоунс запратил един пистолет към човека, удряйки го. Но викът му бил чут от Пиърсън, командира на „Серапис“, и той се провикнал: „Молите за милост?“. Сред грохота на битката, изстрелите и пращенето на огъня до него долетял историческият отговор: „Още не съм започнал да се бия!“. Победителят американски кораб бил толкова повреден, че потънал на следващия ден и Джоунс взел пленения „Серапис“ със счупена мачта и се върнал в Холандия, изостряйки вече съществуващото негодувание към британците. Всичката тази ярост и смелост му се струват още по-безсмислени. Заека има чувството, че човешката раса е пъстроцветен парад от блъскащи се, наежени хора, сред които той куцука и изостава. Оставя книгата на нощното шкафче и гаси лампата. Ивицата светлина под вратата препраща далечни крясъци и викове от някакво телевизионно шоу, от което и да е телевизионно шоу. Заспива неочаквано бързо, едва положил глава на възглавницата. Ръцете му, които обикновено му пречат, се скръстват на гърдите му като одеяло. В съня си той се приближава към една врата със заоблен свод и я бута. Като стъклената врата в Макдоналдс, само че през онази се вижда главата на хамбургера. В съня си знае, че от другата страна на вратата има някакво присъствие, което го ужасява, гладно и неподвижно, но въпреки това бута вратата и ужасът се увеличава с натиска толкова много, че той се събужда. Ужасно му се ходи до тоалетната. Вече не може да изкара цяла нощ, без да пикае. Простатата му или пикочният му мехур губят еластичността си като каучук. Не трябваше да пие онази бира, докато Джуди сърфираше с дистанционното. Не може да заспи отново толкова лесно, тъкмо се отпуска и съзнанието му се замъглява, и дълбокото дишане на Дженис преминава в стържещо хъркане. Светлата ивица под вратата е изчезнала и на нейно място се е появила някаква лилава светлина, светлината, на която совите и други нощни животни ловуват и която очертава мебелите и едрите предмети в спалнята. Върху квадратното бюро стои стъклената рамка със снимката на Нелсън от дипломирането му, върху едната облегалка на тумбест светъл стол са захвърлени ленените панталони на Хари, чиито гънки приличат на череп с празните дупки на очите, разтеглен като дъвка. Въздухът, процеждащ се през гънките на спуснатите завеси, бръсва лицето му. Един трик за бързо заспиване е да легнеш по гръб и да опиташ да си спомниш съня си. Безпокойството го сграбчва сякаш с люспестите крака на папагал и отново го обръща по корем. Следващото нещо, което чува, са косачките по голф игрището и плачът на разтревожените чайки.

По време на онези пролетни месеци с Рут на Съмър стрийт се чудеше какво ще е усещането да изтича до края на улицата, права, докъдето виждаше окото. През трийсетте години, изминали оттогава, често е минавал с колата оттук, към североизточния край на Брюър и по-нататък, където магистралата с крайпътни мотели (Икономи Лодж, Коронет, Сейв Хейвън) навлиза в земеделските площи, и по нея изникват табели, сочещи пътя към Харисбърг и Питсбърг. Една по една фермите и каменните им сгради, плевните, побиращи цял камион, сковани с дъски и греди, построени точно по посоките на света, с дебели над половин метър стени, попадат под ударите на жилищното строителство. Два-три километра след платения път към Мейдън Спрингс, където живееха Мъркетови, преди да се разведат, има един сравнително наскоро застроен терен, наречен Ароудейл заради старата ферма Ароудейл, продадена от племенничките и племенниците на възрастната неомъжена дама, която бе живяла там години наред и бе решила да я остави на някакъв телевизионен евангелист, за да направи нещо като парк на спасението, свят лунапарк — убежище, но адвокатите й непрекъснато я разубеждаваха. През последните години Заека бе наблюдавал как изравнената с булдозери земя губи суровия си вид и как дърветата и храстите израстват, като че ли къщите винаги са си били там. Улиците са извити като в квартала на Мъркетови, но къщите са по-обикновени едноетажни или с пристроен полуетаж, със странични фасади от алуминиева обшивка и предни — от тухли, разнообразени от настлани с плочи миниатюрни веранди и нефункционални кръпки каменна облицовка. Циментови алеи лъкатушат през малки предни дворчета с все още неразцъфнали азалии под големите прозорци. Тук изобилства от цветни изкуствени настилки и от мебели по верандите, и тиранична подреденост, която отсъстваше в по-старите, работнически градове като Маунт Джъдж и Западен Брюър.

Рони и Телма Харисън се бяха пренесли в една от тези скромни нови къщи, когато трите им момчета пораснаха и се изнесоха. Алекс, най-големият, е електронен инженер някъде на юг от Сан Франциско; средното момче, Джорджи, който имаше проблеми с четенето в училище, се опитва да стане танцьор и музикант в Ню Йорк; а най-малкият, Рон Джуниър, е останал в района като строителен работник на почасова работа, въпреки че изкара две години колеж в Лихай. Телма не се оплаква от синовете си, нито пък от къщата, въпреки че на Хари определено му се струват разочароващи, разочароващо обикновени за жена с интелигентността на Телма, и от личния му опит с нея, с нейната страст.

С течение на годините лечението на болестта на Телма, системен лупус еритематоидес, е струвало цяло състояние, въпреки помощите по здравноосигурителния план на застрахователната агенция на Рони. Освен това заболяването не й е позволило да се върне към работата си като учителка в началното училище, когато момчетата й заминаха, както се бе надявала. Здравословното й състояние бе твърдо нестабилно; принуждаваше я да си стои вкъщи, където Хари обикновено можеше да я намери. По обяд, когато позвъни от някакъв уличен телефон в Брюър, очакваше тя да му отговори, и така и стана. Попита дали може да се отбие, и тя отговори, че може. Не звучеше особено въодушевена да го чуе, но не беше и притеснена: просто примирена. Оставя селиката отпред до извития бордюр, въпреки че обикновено през годините тя му отваряше вратата на гаража и след това я затваряше с дистанционно от кухнята, за да скрие доказателството. Но сега, когато е болен като нея, ако не и по-болен, не е сигурен, че имат какво да крият. По обяд кварталът е пуст, автобусите още не са докарали децата от училище. Един-единствен скимтящ двигател работи някъде невидим в Ароудейл, а въздухът е наситен с всепроникващото вибриране и жужене на пътното движение откъм магистралата за Мейдън Спрингс. Също невидими, някакви птички чуруликат, неспокойни покрай лудостта от гнезденето, въпреки че кварталът е рехаво залесен. Една червеношийка подскача върху късчето морава до циментовата алея на Телма и бясно хвръква във въздуха, когато Хари се приближава. Не си спомня червеношийките да са му се стрували такива едри, злобни птици; тази беше с размера на гарван. Изкачва двете настлани с плочки стъпала и прекосява малката веранда; Телма отваря входната врата, преди да успее да натисне звънеца.

Изглежда по-дребна, а косата й е по-сива. Превзетото й, твърде обикновено лице винаги е имало жълтеникав оттенък, и той вижда през грима, който е положила, за да смекчи обрива по бузите си и зачервяването, предизвикано от болестта, което стоеше като охлузване върху носа и под очите й, че кожата й е станала още по-жълтеникава. Въпреки всичко, дълбоко познатото й присъствие го вълнува. Целуват се леко, след като затваря вратата. Дълго, зелено перде срещу слънцето е спуснато върху стъклото в средата й. Устните й са хладни и леко мазни. Остава няколко мига в прегръдката му, сякаш очаква да се случи още нещо, тялото й е отпуснато до неговото в неизказано признание.

— Отслабнал си — казва, и най-после се отдръпва.

— Малко по-малко дебел — отговаря й. — Имам още много да отслабвам, преди да задоволя лекарите и Дженис. — Струва му се съвсем естествено да спомене Дженис, въпреки че трябваше да насили езика си да го изговори. Телма е наясно с положението, и така беше още от самото начало. Цялата връзка бе нейна идея, въпреки че той бе свикнал с нея през годините и я бе включил в живота си. Походката й, когато се отдалечава от него и влиза във всекидневната, е вдървена. Тя леко се поклаща; артритът е част от лупуса.

— Дженис — повтаря тя. — Как е Жената — чудо? — Веднъж бе споделил, че нарича Дженис така, и Телма не бе забравила. Жените никога не забравят, особено това, което ти се иска.

— О, все си е същата. Гледа постоянно да е заета във Флорида с най-различни кръжоци, тя е нещо като бебето в нашия блок, а освен това е и шикса13. Няма да я познаеш, толкова всезнаеща е станала. Страхотна е на тенис, казват ми го хора, дето играят. — Осъзнава, че започва да проявява прекомерен ентусиазъм. — Но с удоволствие си тръгнахме. Стана студено. През март беше ужасно мрачно. Тук поне го очакваш и имаш нужните дрехи.

— Така и не си ни разказал за инфаркта. — Това „ни“ е малкото отмъщение, задето още в самото начало спомена Дженис. Влачиш брачната си половинка след себе си като сянка, даже и в леглото; сянката й пада и върху чаршафите.

— Не го смятам за нещо, с което да се хваля.

— Научихме от малкия Рой. Познавал някакво момче, което познава Нелсън. Хлапашката мрежа. Представи си, как се почувствах, когато го научих по този начин. Любовникът ми за малко да умре, и да не ми каже.

— Как бихме могли, аз или който и да е, да ти каже? За такива неща не се продават готови картички по магазините.

През последните години двамата с Дженис все по-рядко се виждаха с Харисънови. Заека и Рой израснаха заедно в Маунт Джъдж и играеха в гимназиалните баскетболни отбори, които, водени от треньора Марти Тотеро, бяха шампиони на лигата през две от трите им години в гимназията. Но никога не е харесвал Рони: шумен, нахакан, с груба физика, вечно се перчеше в съблекалните, пляскаше останалите с навита мокра кърпа по коремите, тероризираше играчите в детския отбор. Подобен тип простаци не дразнят жените толкова, колкото се дразнеше Хари. Част от възхищението му към Телма бе в това, че успява да го търпи, да толерира сексуалните му игрички и външно да си остане толкова морална, обикновена, типична учителка. Не съвсем обикновена: без дрехи тялото й е някак си по-привлекателно, отколкото би си помислил, като я гледаш с дрехи. Първия път, когато спаха заедно, гърдите й бяха като на момиче от Плейбой — зърната й приличаха на съвършени миниатюрни копчета на звънец.

— Какво да ти предложа? — пита Телма. — Кафе? Бира?

— И двете са забранени за новата ми личност. Имаш ли нещо като диетична кока-кола или пепси? — Спомня си тъпичкото треперливо гласче на Джуди, докато пееше песничката от рекламата на кока-кола по дългия лъкатушен път към брега.

— Разбира се. И ние вече не пием толкова, откакто се отписахме от „Летящия орел“.

— Няма ли да се връщате?

— Едва ли. Чухме, че пак са вдигнали таксите, което може би не си забелязал, нали си богат, плюс оценката за възстановяването на двете игрища близо до шосето, дето вечно ги рушат хулиганите. Още преди три години Рони изчисли, че му излиза над осемдесет долара на игра, просто не си струва. Сега в Орела има една съвсем нова, по-млада групичка, която контролира всичко. Променили са атмосферата. Станала е твърде юпи.

— Лошо. Ще ми липсва да играя със стария Рони.

— Защо? Та ти не го понасяш, Хари.

— Харесва ми да го побеждавам.

Телма кима, сякаш потвърждава собствения си принос към победите на Хари над Рони. Но не може другояче, просто обича този мъж, нежната му обърканост, студеното му кораво сърце, необрязания му член, надменното му поведение, и, умирайки бавно, си е позволила удоволствието да изразява тази любов, доколкото Хари е в състояние да я понесе. Сдържала е най-силните си чувства, и връзката е обогатила отношенията й с Бог, дала й е нещо, за което да се чувства виновна, нещо, което да обсъжда с него. Това, че е прелюбодейка, може би обяснява лупуса й. Това, че заслужава да бъде наказана, Го прави по-справедлив.

Влиза в кухнята, за да налее безалкохолните. Заека тихо обикаля всекидневната; в подготовка за идването му тя е спуснала не само тясното перде на входната врата, но и широките щори върху големите прозорци. Стаята е за окайване с тъмнината си, сякаш дори слабата светлина от прозорците е в състояние да проникне през кожата й и да ускори разрушаването на клетките й с тихата си погребална претрупаност. Телма, въпреки че може да бъде много дива, с жилка на неподчинение, сякаш предизвиква да бъде прокълната, поддържа съвсем стандартен вътрешен декор. Столове с тапицерия на цветя и широки дървени облегалки, плюшен шоколадовокафяв диван с разхвърляни възглавнички от брюкселска дантела и жълтеещи ажурени покривчици, малки безсмислени лакирани поставки и табуретки; столче за крака, върху което е нарисувана стара воденица, симетрични лампи, върху чиито порцеланови основи има английски ловни кучета, обрамчени в позлатени овали, тапети с потискащ неоколониален десен в кален цвят и върху всяка равна повърхност наслагани допълнително птички и полускъпоценно стъкло, и порцеланови елфи и папагали, и снимки на бебета и абитуриенти в рамки, и миниатюрни чинийки и чайници от кована мед и калай, предмети, около които се бърше прахът, но никога не се разместват. Тази предна стая, като се изключи телевизорът, стоящ тромаво в ореховия си шкаф, с нейното сиво-зелено лице и перука от покривчици и финтифлюшки бе досущ като извадена от юношеството на Хари, когато той плахо отиваше на гости у момичета, чиито майки излизаха от кухнята, подсушавайки ръце в престилката, за да го приветстват в точно такива неподвижни претрупани стаи. В сравнение с нея къщите, които е споделял с Дженис, са били леко разхвърляни и празни, което все пак му даваше пространство да диша. Тази стая е толкова доизкусурена, че има чувството, че в нея би трябвало да е мъртъв. Мирише на всичките онези застрахователни полици, които Рон е продал, за да купи мебелите.

— Е, разкажи ми за инфаркта — казва Телма, когато се връща с кръгъл лакиран поднос, върху който освен двете високи чаши газирана тъмна безалкохолна напитка има две еднакви малки купички с ядки. Поставя подноса върху ниска масичка със стъклен плот, приличаща на дълга празна рамка за картина.

Хари й казва:

— Например не би трябвало да ям такива неща — солени ядки. Още повече орехи „макадамия“! Възможно най-вредното за мен, а и са ужасно скъпи. Тел, ти си лоша.

Това я смущава; жълтеникавата й кожа прави опит да се изчерви. Слабото й лице днес изглежда подпухнало, може би заради кортизона, който взима.

— Рони ги купува. Просто случайно имаме. Недей да ги ядеш, щом не бива, Хари. Не знаех. Не зная как да се държа с теб, мина толкова време.

— Две-три няма да ме убият — успокоява я той и от учтивост взима няколко ядки с пръсти. Късчета самородно злато, като миниатюрни, леки златни зрънца с кожа от сол. Особено му харесва как, когато подържи някое в устата си няколко секунди, а след това леко го подхване между облечените си с коронки кътници, то се разчупва на две половинки, а повърхността на разцепеното място е гладка като стъкло под езика му, като бебешка кожа.

— И кашу също — казва. — Второто, най-вредно нещо за мен. Още и печеното месо.

— Май си спомням, че точно печено харесваше.

— Обзалагам се, че има доста неща, които май си спомняш — казва той и отпива безвкусна глътка от диетичната кола. Първо махат кокаина, после кофеина, сега и захарта. Обляга се назад с малко кашу в шепата; печени ядки без мазнина с тяхното остро парване, жилването на отровата, която обича. Седнал е в люлеещия се стол, боядисан в черно и нашарен с червени краски, и с плоска възглавница в червено и жълто, вързана върху седалката, за да не се размества, а тя, върху плюшения кафяв диван, но не е потънала в него, а някак е кацнала на ръба, коленете й са прибрани и опират във високия ръб на масичката. Правили са любов на този диван, който не е достатъчно дълъг, че да се опънеш върху него, но достатъчно дълъг, ако и двамата държат коленете си сгънати. В известен смисъл го предпочита пред някое от леглата, тъй като тя сякаш се чувстваше по-виновна и не толкова разкрепостена в истинско легло, легло, използвано от семейството й, и стеснението й се предаваше и на него. Ако преместеше масата, можеше да клекне до дивана, при което се получаваше съвършения ъгъл, за да целува путката й. Отново и отново, все по-дълбоко в нейната тъмнина, където нещо започваше да тръпне и да реагира, сам по себе си това беше някакъв край. Обожаваше, когато приклещваше лицето му между влажните си бедра като орех в орехотрошачка и свършваше. Чудеше се дали някой мъж не си беше чупил врата по този начин.

Някаква сянка преминава през лицето на Телма, трепване, сякаш с думите си я е препратил към спомените, към запечатаното като на фотографиите върху мълчаливия телевизор неповторимо минало. Всъщност бе искал да прозвучи успокоително, настанен в люлеещия се стол срещу единствения човек, който през последните десет години му бе давал само това, от което бе имал нужда. Секс. Храна за душата.

— Ти също — казва тя, очите й са сведени към нещата върху подноса, които не е докоснала — имаш какво да си спомняш, надявам се.

— Точно това правех. Спомнях си. Изглеждаш тъжна — казва той обвинително, присъствието му би трябвало да я радва, въпреки всичко.

— Някак не си съвсем същия, все още. Струваш ми се по-внимателен.

— Исусе, и ти щеше да си такава. Ще хапна още няколко ореха „макадамия“, ако това ще те зарадва. — Яде ги един по един и между дъвченето и наслаждаването на така гладкото разцепване на покритите с кожа зрънца в устата му й разказва за инфаркта си — за лодката, за Залива, за малката Джуди, за това, как бе лежал върху плажа, чувствайки се като медуза, за болницата, лекарите и техните съвети, за опитите му да ги следва. — Умират да ме срежат и да направят байпас. Но има един не толкова радикален вариант, към който може да се прибегне най-напред и трябва да се видя с един тип тук, в Сейнт Джоузеф, за да го приложим тази пролет. Нарича се ангиопластика. Слагат някакво балонче в края на катетър, дълъг поне един метър, и го промушват нагоре в сърцето от разрез, който се прави точно под слабините, в артерията, дето е там. Във Флорида ми направиха нещо подобно, само че вместо балонче вкараха някакви бои, за да видят как точно изглежда старото ми цъкало. Много странно преживяване: не те боли всъщност, но се чувстваш странно, някак поруган, докато ти го правят, а после дни наред се чувстваш отвратително. Когато ти вкарат боята, гръдният ти кош загрява все едно си във фурна. Дълбоко, усещаш го прекалено дълбоко. Все едно раждаш бебе, само че в крайна сметка няма бебе, само един куп лоши новини от компютъра за коронарните ти артерии. Все пак по-добре е от открита сърдечна операция, при която за ордьовър ти разрязват гръдния кош с трион — докосва средата на гръдния си кош и се сеща за гърдите на Телма, за зърната й, толкова съвършени за смучене, които чакат под блузата й, чакат го да направи крачката — и след това часове наред ти прекарват кръвта през някаква машина. Тоест през това време тази машина си ти. Ако спре, умираш. На един тип, с когото играя голф там, са му направили четворен байпас и му сменили клапа, че и пейсмейкър му сложили, така и така са го били почнали, и казва, че оттогава не е същият, все едно го е прегазил камион, а след това минал й на заден ход. Играта му, и тя е ужасна; така и не си възвърна формата. Но стига толкова, а? Кажи за теб. Как е твоето здраве?

— Как ти изглеждам? — Тя отпива от колата, но остава всички ядки в еднаквите им купички за него. Шарката им имитира бродерия, квадратни цветчета в синьо и розово.

— Според мен добре — лъже той — малко бледа и подпухнала, но така сме всички в края на зимата.

— Умирам, Хари — казва му Телма и вдига очи, за да може да срещне погледа й. Очите й са по-тъмни от тези на Пру, но са това, което наричат лешникови очи, които са го виждали целия, които го познават така, както могат женските очи. Съпругата непохватно те опипва в тъмнината; с любовницата се срещаш на ярката дневна светлина, направо върху дивана. Навремето се дразнеше, че членът му има качулчица и кожичката не е махната. — Бъбреците ми са по-зле, а дозата на стероидите не може да се качи повече. Имам такава анемия, че едва се влача из къщата да домакинствам, и се налага да подремвам всеки следобед — всъщност дойде точно посред времето ми за следобеден сън.

Той прави инстинктивно движение, стяга ръце върху облегалките на стола, за да се изправи, и гласът й се извисява сърдито.

— Не. Не си отивай. Да не си посмял. За бога. Не съм те виждала почти шест месеца, а после минава цяла седмица преди да си направиш труда да се обадиш.

— Телма, тя е тук, не мога просто да се запилея. Опитвах се да се аклиматизирам отново. Трябва да се щадя повече сега.

— Никога не си ме обичал, Хари. Просто ти харесваше факта, че аз те обичам. Не се оплаквам. Това заслужавам. Човек сам се наказва в живота, честна дума, така мисля. Получаваш точно това, което заслужаваш. Бог се грижи за това. Виж ми ръцете. Имах хубави ръце. Поне си мислех, че са хубави. А сега половината пръсти — погледни ги! Деформирани. Не бих могла да си сваля халката, даже и да исках.

Той се навежда напред така, че столът се накланя под него, за да разгледа протегнатите й ръце. Кокалчетата са подути и лъскави и някои от крайчетата на пръстите стоят под лек ъгъл, но нямаше да забележи, ако не му беше обърнала внимание.

— Ти не искаш да си сваляш халката — казва й. — Доколкото си спомням, ти и Рони сте залепени заедно с лепило. Май си спомням, че си ми казвала, че дори понякога ядеш лепилото.

Ръцете й са ядосали Телма, и той се бори, сякаш тя го обвинява за тях. Казва му:

— Винаги ти е било неприятно, че съм съпруга на Рони, въпреки че те обслужвах, когато и да поискаше. Но от къде на къде ще ти е неприятно, като ти самият си залепен плътно за Дженис и нейните пари? Никога не съм опитвала да те отнема от нея, въпреки че в някои моменти щеше да е лесно.

— Щеше ли? — Той се обляга обратно. — Не знам, нещо в онова дребосъче продължава да ми действа. Не иска да се предаде. Така и не разбра напълно как всъщност функционира светът, но продължава да мисли по въпроса. Сега й е хрумнало, че иска да е работещо момиче. Записала се е в клона на Пен Стейт горе, на Пайн стрийт, на онези курсове, дето трябва да ги изкараш, за да ти дадат лиценз за брокер по недвижими имоти. В гимназията не съм убеден, че е изкарвала повече от четворка, даже и в часовете по готварство. Всъщност, като се замисля, обзалагам се, че е имала двойка по готварство, единственото момиче в историята на училището.

Телма неохотно се усмихва; жълтеникавото й лице светва в сенчестата всекидневна.

— Браво на нея — казва тя. — Ако бях здрава, и аз щях да се опитам да се измъкна. Това домакинстване — навремето с готварството доста ни заблудиха.

— Как е Рони, между другото?

— Все така — отговаря тя с нотка на онази апатична, жална мелодия, която жените от областта вкарват в своята сага за стоическите си дни. — Вече не се блъска толкова много за нови клиенти, кара по инерция със старите. Върна си дълговете покрай образованието на децата, така че единственият му финансов товар сега съм аз и сметките по лекарите. Не че не е готов да плаща малкият Рон да завърши в Лихай, стига да иска; малко се разочаровахме от това, че се превърна в нещо като хипи. Странното е, че в училище беше най-добър от тримата. Предполагам, че просто е получавал всичко наготово.

Хари е чувал това и преди. Гласът на Телма е покорен и умишлено спокоен, захваща незначителни семейни разговори, когато и двамата знаят, че иска да обсъжда стария си проблем, който бе пламнал преди минута, проблемът дали я обича или не, или поне защо той не се нуждае от нея толкова, колкото тя от него. Но връзката им още от самото начало, от онази нощ на Карибите, когато спаха заедно за първи път, бе поставена на основата, че тя преследва него, и през всичките години оттогава тайните срещи, мъдрите решения да приключат и вълнуващото жалко рухване обратно към секса не са нарушили фундаменталния шаблон, според който тя дава, а той взима. Тя се страхува от края повече, отколкото той, и става прилепчива, ненавижда се за тази прилепчивост, и й се иска да го накаже заради това, а той нехае и продължава да се грее на слънцето на нейната любов, което изгрява всеки ден, независимо дали е там или не. Не може съвсем да го повярва, и продължава да я изпитва.

— Тези деца — казва той, като възприема фалшив тон, сякаш водят стандартен разговор пред други хора, вместо да се наслаждават на тази открадната интимност зад спуснатите щори в Ароудейл — ти разбиват сърцето. Трябва да видиш Нелсън, когато е долу във Флорида и е принуден да живее с мен известно време. Бедното хлапе, направо излиза от кожата си.

Телма с досада махва с ръце:

— Хари, ти всъщност не си бог, просто на теб така ти се струва. Действително ли смяташ, че Нелсън е бил изнервен заради теб?

— Че заради какво друго?

Тя знае нещо. Колебае се, но не може да устои, може би дребно отмъщение, задето винаги я е приемал като даденост, задето бе прекарал цяла седмица в Пенсилвания, преди да й се обади.

— Трябва да си наясно за Нелсън. Моите момчета твърдят, че е пристрастен към кокаина. Всички са пробвали от тяхното поколение, но Нелсън според тях наистина е пристрастен. Както казват, наркотикът го управлява, вместо той просто да го използва.

Хари се е наклонил толкова назад, колкото позволява люлеещият се стол, без да отлепи обувки от килимчето, и остава в това положение толкова дълго, че Телма се стряска, знаейки, че този мъж не е здрав отвътре и може да получи инфаркт. Най-после той отново се накланя напред и втренчен замислено в нея, казва:

— Това обяснява много неща. — Рови в страничния джоб на сивото си спортно сако от туид за малко кафяво шишенце, ловко пуска едно-единствено мъничко хапче в ръката си и го слага в уста, под езика. В движението има определена отработена изтънченост. — Коката иска пари, нали така? — пита той Телма. — Искам да кажа, че можеш да хвърлиш стотици. Хиляди.

Сега, когато удоволствието, че го е стреснала, че отново го е пробудила за своето съществуване, е отминало, тя съжалява, че му е казала. В душата й учителката все още е твърде силна; харесва й да дава урок.

— Не мога да повярвам, че Дженис не знае, и че не го е обсъждала с теб, или че съпругата на Нелсън не се е обърнала към вас двамата.

— Пру е доста пестелива на думи — отговаря той. — Не ги виждам кой знае колко? Дори когато всички сме тук, сме в двете противоположни части на Брюър. Дженис доста често ходи там в старата къща на майка си, но аз не. Тя е нейна, не моя.

— Хари, не гледай толкова потресен. Това е просто слух, а и всъщност си е негова работа, негова и на семейството му. Всички вършим неща, които родителите ни не биха одобрили, и те го знаят, но не искат да знаят, ако ме разбираш. О, Хари, по дяволите! Сега те натъжих, въпреки че умирам да те направя щастлив. Защо не ти е приятно да те правя щастлив? Защо винаги си се борил срещу това?

— Не съм. Не съм се борил, Тел. Прекарахме чудесни мигове. Просто никога не сме били настроени за много щастие, а сега…

— Сега какво, скъпи?

— Сега знам как си се чувствала през всичките тези години.

Тя иска да й обясни, но той не може, внезапно почувствал се длъжен да бъде тактичен. Тя го насърчава:

— Смъртна?

— Аха. Нещо такова. Тоест нещата така изтъняват, че един вид можеш направо да гледаш през тях.

— Включително и през мен.

— Теб не. Престани, непрекъснато ме измъчваш по един и същ шибан начин. Защо мислиш съм тук?

— За да се любим. За да ме чукаш. Давай. Тоест идвай. Защо мислиш, отворих вратата? — Тя се привежда напред над масата, коленете й побеляват там, където се притискат в ръба, а лицето й е възприело онова размекнато налудничаво изражение, което придобиват жените при решението да се понесат по течението, да се чукат въпреки всичко, което сега го плаши, тъй като предполага охотно плъзгане към смъртта.

— Чакай, Тел. Нека да помислим. — Както си му е редът, нитроглицеринът си бе проправил път през организма му и усеща онова изтръпване. Обляга се назад, за да го потисне. — Би трябвало да избягвам вълнения.

Тя пита, някак развеселена от нуждата да преговарят:

— Правил ли си любов с Дженис?

— Един или два пъти, може би. Някак не помня. Нали знаеш, това е като миенето на зъбите вечер, не помниш дали си го направил или не.

Тя го осмисля и решава да го подразни.

— Приготвих старото легло на Алекс за нас.

— Преди не обичаше да използваме истински легла.

— Станала съм много разкрепостена — казва усмихнато, извличайки, доколкото може, някакво удоволствие от увъртанията му.

Изкушава се, представя си Телма гола в леглото, пълното й желаещо тяло, гърдите й, кърмили три момчета и поне двама мъже, които изглеждаха девствени и розови като палчетата на бебе, а не подути и сдъвкани, и тъмни като на Дженис, ханшът й гладък, а не на фини пясъчни зрънца като на Дженис, окосмяването й червеникаво и достатъчно рехаво, че да прозира цепката, а не като непрозначния гъст храст на Дженис, и безсрамната й, практична уста, тази на Телма, откровеният й шеговит глад, развеселена, че отново и отново е уловена в капана на желанието, без да му се сърди през всичките тези години раздели и събирания, навътре и навън. Но след това се сеща за Рони — кой знае къде си е завирал кура този противен кур. Заека не може да повярва, че е толкова верен, колкото Телма си мисли, не и ако съди по поведението му в съблекалните, не и по това, че чукаше Рут преди Хари, и как бе пипнал Синди онзи път на Карибите — и за СПИНа. Този вирус, прекалено малък, за да си представим как пътува в течностите ни, дори в една-две капки слюнка или в сока на путка, и как отключва антителата ни с миниатюрните си пипала, така че вътрешността ни губи баланса си, и се катурваме от пневмония, от гладна смърт. Любов и смърт вече не могат да бъдат разделени. Но не може да каже това на Телма. Все едно да се изплюе в широко откритото й лице.

Тя самата вижда, че не е готов. Пита го: — Още една кола? — Той вижда, че я е изпил всичката, и без да мисли, е изял и двете малки купички мазни, потънали в натрий, ядки.

— Не. Трябва да бягам. Но нека поседя тук още малко. Такова облекчение е да съм с теб.

— Защо? Очевидно само изисквам като всички останали.

Бърза като светкавица болка пробягва през гърдите му, стеснява възможността му да диша. Исканията натежават от всички страни, притискат го. Сега и сексуално неудовлетворена любовница, още един товар. Но излъгва:

— Не, ти не изискваш. Ти беше истинска скъпоценност, Тел. Зная, че ти струва много, но беше страхотна.

— Хари, моля те. Недей да звучиш толкова сълзливо. Още си млад. На колко? Петдесет и пет? Даже не си надхвърлил ограничението за скоростта.

— На петдесет и шест преди два месеца. Не е много за някои мъже — не и за набит дребен грозник като Рони, той ще живее вечно. Но ако си с моя ръст и толкова време с наднормено тегло, сърцето се уморява да влачи всичко. — Изградил си е, сега осъзнава, представата за сърцето си като за неохотен пленник в гърдите му, роб на галера или ослепен кон, въртящ колелото на мелница. Усеща, че Телма го гледа по нов начин — клинично, с безпристрастен преценяваш поглед, съвсем различен от разтапящия се налудничав поглед. Загубил е нещо, задето не я чука: загубил е ранга си, и тя го вади от сметките си, без дори да го осъзнава. Справедливо е. С нейния лупус той я бе извадил от сметките си много отдавна. Ако Телма беше здрава, защо да не оставеше Дженис заради нея през последните десетина години? Вместо това бе използвал всичките й отверстия, а след това бе бързал към поредния модел тойота, който караше съответната година, и се връщаше при Дженис с нейното упорито, глупаво здраве. Какво толкова имаше у Дженис? Явно бе религиозна, тяхната връзка, по друг начин не можеше да си я обясни.

Като двама болнави приятели той и Телма седят половин час, говорят за симптоми и деца, научават новостите около съдбите на общи познати — Пеги Фознахт е мъртва, Оли бил в Ню Орлиънс, беше научила тя, Синди Мъркет, дебела и нещастна, работи в един бутик в новия търговски център близо до Орио, Уеб се е оженил за четвърти път за някаква двайсетина годишна, и се е изнесъл от онази префърцунена модерна къща в Брюър Хайтс заедно с всичките си ръчно изработени мебели в една стара каменна фермерска къща, в южната част на окръга, близо до Галили и напълно я е реставрирал.

— Този Уеб. Каквото и да поиска, просто го прави. Определено знае как да живее.

— Не е точно така. Никога не съм била толкова впечатлена от него, колкото вие с Дженис. Винаги съм го смятала за умник всезнайко.

— Мислиш ли, че Дженис беше впечатлена?

Телма е леко смутена и избягва погледа му.

— Е, имаше една нощ поне. Не се е оплаквала, нали?

— Нито пък аз — казва той галантно, въпреки че основното, което си спомня, е колко уморен бе на следващата сутрин, и колко странен му се струваше голфът с невъзможната джунгла и дълбоките коралови пещери току до скосената част между две дупки. Дженис получи Уеб, а Рони — сладката Синди. В същата нощ Телма бе казала на Хари, че го обича от години.

Тя кима със саркастична признателност за комплимента, и казва, връщайки се към по-предишна тема от разговора им:

— Що се отнася до това да си смъртен — предполагам, че на различните хора това влияе по различен начин, но за мен животът никога не избледнява. Да съм жива, независимо колко болна се чувствам, за мен е абсолютно усещане. Човек е абсолютно жив, а когато не е, тогава абсолютно ще бъде нещо друго. Ти и Дженис ходите ли понякога на църква?

Без да е особено изненадан, тъй като Телма винаги е била религиозна по свой начин, с това традиционно обзавеждане и скритата й сексуалност, той отговаря:

— Всъщност рядко. В повечето църкви на Юг го има този народен южняшки елемент. А и повечето ни приятели по някаква случайност са евреи.

— Двамата с Рони сега ходим всяка неделя. Една от тези нови секти, които се връщат към основите. Нали знаеш — изгубени сме, и сме спасени.

— Така ли? — Сектите потискат Хари. В старите плесенясали варианти поне имаше някаква история.

— Вярвам им, понякога — казва тя. — Помага срещу паниката, когато се сещаш за всичките неща, които винаги смътно си мислил, че може да направиш, а никога няма да направиш. Например да идеш до Португалия, или да вземеш магистърска степен.

— Е, направила си някои неща. Оправи Рони и мен, мен направо ме опече, бих казал, и отгледа трима синове. Все още можеш да идеш до Португалия. Казват, че е евтино, сравнително. Единствената държава отвъд океана, която някога съм искал да посетя, е Тибет. Не мога да повярвам, че няма да успея. Нито пък че никога няма да стана летец — изпитател, както исках, когато бях на десет. Както каза, все още вярвам, че съм бог.

— Нямах нищо лошо предвид. Очарователно е, Хари.

— Освен за Нелсън, може би.

— Дори и за него. И той не би искал да си друг.

— Ето един въпрос за теб, Тел. Ти си умна. Какво, за бога, стана с Далай Лама?

При нейната склонност да прави обективни оценки, нищо не би трябвало да я учудва, но Телма се разсмива.

— Все още си е там, не е ли така? Всъщност не го ли показваха по новините, сега, когато тибетците отново се бунтуват? Защо, Хари? Да не си станал негов последовател? Затова ли не ходиш на църква?

Той се изправя, не му харесва да го дразнят на тази тема.

— Винаги някак си съм се идентифицирал с него. Той е приблизително на моята възраст, иска ми се да следя какво става с него. Имам вътрешното чувство, че това ще е неговата година. — Както стои прав, люлеещият се стол, завършващ движението си, докосва прасците му, а лекарството му леко го замайва.

— Благодаря за ядките — казва той. — Имаме още много да си говорим.

Тя също се изправя, вдървено се бори с плюшената хватка на дивана, и с артритно поклащане заобикаля масата и притиска тялото си до неговото, с лице върху ревера му. Поглежда нагоре към него с онази самонадеяна важност на жените, които си чукал. Моли го:

— Вярвай в Бог, скъпи. Наистина помага.

Той чувства вътрешно неудобство.

— Не че не вярвам.

— Това не е напълно достатъчно, опасявам се. Хари, скъпи. — Харесва й звученето на това „скъпи“. — Преди да си тръгнеш, нека поне го видя.

— Кого да видиш.

— Него, Хари. Теб. С неговата качулчица.

Телма коленичи там, насред натруфената, мрачна всекидневна със застоял въздух, и разкопчава ципа му. Усеща спокойното хладно докосване на пръстите й и вижда сивите косми на тила й, как тръгват от пътя в косата й; сърцето му препуска от очакването на топлата й уста, както по-рано.

Но тя само казва:

— Просто прекрасен — и го пъха обратно, полутвърд, в слиповете му, вдига ципа и с мъка се изправя на крака. Леко е задъхана, сякаш е вършила някаква домакинска работа. Той я прегръща, и този път той е този, който удължава прегръдката.

— Причината, поради която не напуснах Дженис, а сега вече не мога — признава той внезапно, почти разплакан, сантиментален, както бе казала — е, че без нея аз съм едно лайно. Никой не би ме взел на работа. Прекалено съм стар. Единственото, което мога да бъда оттук нататък, е да съм нейният съпруг.

Очаква съчувствие, но може би това споменаване на Дженис й е дошло прекалено. Телма някак изстива в ръцете му.

— Не знам — казва.

— Какво не знаеш?

— Дали да идваш пак тук.

— О, позволи ми — моли той и колкото и да е странно, най-после се чувства настроен за тази среща и възбуден от нея. — Без теб нямам живот.

— Може би природата се опитва да ни каже нещо. Твърде сме стари, за да продължаваме да вършим глупости.

— Никога, Телма. Аз и ти никога.

— Не даваш вид да ме искаш.

— Искам те, просто не искам бактериите на Рони.

Тя го побутва в гърдите, за да се освободи.

— Нищо му няма на Рони. Чист и безопасен е, колкото и аз.

— Е да, вярно, това е ясно, както се държите вие двамата. Точно от това се страхувам. Казвам ти, Телма, ти не го познаваш. Той е луд. Ти не го виждаш, защото си му вярна съпруга.

— Хари, мисля, че стигнахме момента, в който колкото повече говорим, толкова по-зле ще става. Сексът не е това, което беше по-рано, за това си прав. Всички трябва да внимаваме повече. И ти внимавай. Мий си зъбите, и аз ще си мия моите.

Чак когато вече е навън на извитата алея на Телма, а вратата с дръпнатата върху прозорчето завеска е затворена зад него, схваща намека й за миенето на зъби. Още един шамар за него и Дженис. Не можеш да бъдеш откровен с жените, имат мозъци като на ФБР. Червеношийката още е там, върху малката полянка. Може би е болна, тези животни също си имат болести, своите чумни епидемии. Обръща към Хари око като мънисто и леко се отдалечава с подскоци по восъчната априлска трева на Телма, като решава, че е под достойнството й да полети. Дръзкият жълт цвят на глухарчетата се е появил тази седмица, за да се присъедини към този на нарцисите и камбанките на фортисията. Показателно. Цветята привличат пчелите както ние се привличаме едни други. Сигналите ни. Миризмите. Ако можеше да се върне обратно в къщата й, щеше да я чука въпреки опасността. Вместо това намира сигурност в сивата си селика; докато плавно се отдалечава, неподвижността на Ароудейл е нарушена от завръщането на претъпканите жълти училищни автобуси, от които на всеки ъгъл на извитите улици слизат крещящи пронизително деца.

На четвърти юли заради Джуди той марширува в парада на Маунт Джъдж. Нейният гърлскаутски отряд участва в него, а съпругът на водачката на отряда, Кларънс Айфърт, е в инициативния комитет. Трябвало им мъж, достатъчно висок, за да се въплъти в чичо Сам, и Джуди казала на мисис Айфърт, че дядо й е приказно висок. Всъщност по днешните стандарти метър и осемдесет и осем не е чак толкова много, с такъв ръст в NBA ще си джудже, но някои от членовете на инициативния комитет, с едно поколение по-възрастни от мистър Айфърт, си спомнят Заека Енгстръм от славните му дни в гимназията, и проявиха ентусиазъм, въпреки че сега Хари живее в Пен Парк, на другия край на Брюър. Оставаше си момче на Маунт Джъдж и нещо като герой. Станал е по-едър, отколкото би трябвало да е националният символ, но има подходящата светла кожа и бледосини очи и изправена войнишка стойка. Служил е в Корея. Изпълнил е дълга си. Налага се да разкопчае едното копче на широките панталони с едрото червено райе, но тъй като трицветните тиранти ги придържат, а бледосинята жилетка на звезди пада върху талията му, всъщност няма особено значение. В седмицата преди четвърти Хари и Дженис доста се занимават с костюма. Даже отиват и купуват официална риза с френски ръкавели и широка яка, която да пасва на широката червена вратовръзка, и решават, че велурените му обувки Хъш Пъпис, които приличат на ботуши, подхождат повече на раирания панталон, отколкото официалните черни обувки, които пази за сватби и погребения. Фракът от тъмносин вълнен плат е малко по-тъмен от жилетката, с по три декоративни месингови копчета от двете страни и му е по мярка, но мъхнатият цилиндър с лента на големи сребърни звезди, кацнал нестабилно върху изправената му глава, е малко тесен заради бялата найлонова перука, така че има усещането, че ще се килне и ще падне.

Дженис замислено прехапва устна.

— Задължително ли трябва да си с перука? Косата ти и без това е толкова светла.

— Но е подстригана прекалено късо за чичо Сам. Ако знаех, щях да я оставя да порасне.

— Е — казва тя — защо пък чичо Сам да не е с модерна прическа? Нали не е мъртъв?

Той пробва шапката без перуката, така наистина ляга по-добре.

— А и, честно казино, Хари, с перуката имаш леко стряскащ вид — прави те да изглеждаш като някаква едра червендалеста жена.

— Виж какво, правя го заради внучката ни, няма нужда да обиждаш.

— Не обиждам, просто е интересно. Не бях забелязвала женската ти страна. Обзалагам се, че от теб щеше да стане по-свястна жена, отколкото майка ти или Мим. Те двете е трябвало да са мъже.

Мама се държеше гадно с Дженис още от момента, в който я бе довел вкъщи от Кролс, а Мим някога й бе откраднала Чарли Ставрос, или поне Дженис така смяташе.

— Стана ми горещо и започна да ме сърби в тия дрехи — оплаква се Хари.

— Дай да пробваме брадата.

Когато я поставят, Дженис казва:

— О, точно. Прави ти лицето много по-слабо. Чудя се защо никога не си си пускал брада. — В коментарите й по негов адрес е започнало да се промъква някакво минало време. — Мистър Листър сега си пуска брада и вече не изглежда толкова тъжен. Има отпуснати бузи.

— Не искам да слушам за този мухльо — и добавя — лепенката не ми се струва достатъчно здрава, когато говоря.

— Сигурно е здрава, изкарала е много други паради.

— Точно това й е проблемът, глупаче. Има ли начин да я сменим?

— Просто не си движи брадата толкова. Мога да се обадя на Дорис Еберхарт, когато беше женена за Кауфман, много си падаха по любителски театрални представления.

— Недей да намесваш тая нахална кучка в моя случай. Може би на парада някой ще има резервна лепенка.

Но събирането на участниците в шествието е объркано и разхвърляно, ще се състои в двора на старата гимназия Маунт Джъдж, която сега е прогимназия, и е определена за събаряне, тъй като в цялата сграда има азбест, а застраховката на дървените подове е огромна. Когато Хари бе ученик в нея, всички просто вдишваха азбеста и поемаха риска дървеният под да се запали. Има маршируващи оркестри и антични автомобили, и платформи на 4-Н26, и ветерани в старите си униформи, които се въртят из асфалта на паркинга и върху кафявата трева на бейзболното игрище, а единствената организация се осигурява от мъже и жени в зелени тениски с надпис Комитет за Деня на независимостта на Маунт Джъдж, нахлупили от онези пластмасови шапки като за шофьори на камиони, отпред с козирка, а отзад с мрежичка. Озъртайки се за някой, който да му каже къде да отиде, Заека обикаля тук, където преди години бе крачил със зализана с гел прическа с опашка и велурена риза, опъната върху гърба му, с навити ръкави, а след края на баскетболния сезон, с четвъртита цигарена кутия, която се очертаваше в джоба му. Има чувството, че ще срещне някогашното си гадже, Мери-Ан, такава, каквато беше навремето, с обувки с връзки и бели чорапи, и къса плисирана пола на мажоретка, прасците й между полата и чорапите са прави и гладки и със закръглени мускули, а лицето й, с трапчинки на едната буза и няколко пъпки по челото, радостно ще се промени, когато го види и разпознае. Вместо това непознати хора с типичните за осемдесетте озадачени физиономии непрекъснато се обръщат към него за упътване. Щом е облечен като чичо Сам, се предполага, че е наясно. Налага се да им повтаря, че нищо не знае. Зад старата гимназия, построена през двайсетте години от оранжеви тухли, имаше висока стена без прозорци, срещу барака от дъски и шперплат, която отдавна бе съборена, и тази черна чакълеста площ събужда дълбоки асоциации у него. В немите й тухли и изолирано пространство имаше странна сила, защото именно тук се събираха след училище чак докато здрачът ги призовеше да се приберат вкъщи, по-любопитните и свободни деца в града. Момичетата висяха там наред с момчетата, целеха баскетболния кош, прикрепен върху голия тухлен зид (плътно на стената, както в гимнастическия салон в Ориол), натискаха се върху шперплатовите летви на бараката с инструменти, разговаряха (момичетата прегърнати в преплетените ръце на момчетата като в редица меки клетки), закачаха се, разменяха тайни, опипваха се, отлагаха прибирането вкъщи, така че песъчливото изоставено пространство зад училището бе заредено с някакво тържествено вълнение, с любопитната младежка енергия. Сега в тази площ, повторно павирана и почистена, без барака и баскетболен кош, Заека се натъква на отряда от момичета скаути на Джуди, някои в униформа, а някои в костюми, застанали върху каросерията на камион с платформа, изобразяваща свободата. Най-високото и хубаво момиче, увито в бял чаршаф и корона с лъчи, държи голяма бронзова книга и позлатена факла, а другите са подредени около картонения й пиедестал, лицата им са боядисани в червено и кафяво и черно и жълто, за да представляват човешките раси, понеже в Маунт Джъдж няма малки индианчета или негърчета, или азиатчета, или поне не са скаути.

Джуди е от момичетата, които стоят около платформата с типичната, украсена с ширити униформа в цвят каки, със значка, и толкова се стъписва, когато вижда дядо си във внушителния му костюм, че го хваща за ръка, сякаш за да го свърже със земното, с реалното. Трудно му е да наведе глава, за да я погледне, от страх цилиндърът му да не падне. С поглед, насочен сякаш към далечната ограда на бейзболното игрище, той я пита:

— Как изглежда козята брадичка? Брадата, Джуди?

— Добре е, дядо. В началото ме изплаши. Не можах да те позная.

— Имам чувството, че всеки момент ще падне.

— Не си личи. Много ми харесват широките ти раирани панталони. Жилетката не ти ли притиска корема?

— Това ми е най-малкият проблем. Слушай, Джуди. Мислиш ли, че ще можеш да ми направиш една услуга? Току-що се сетих, че продават лепенка, която лепи и от двете страни. Ако ти дам два долара, можеш ли да изтичаш до малкото магазинче от другата страна на Сентръл да ми купиш?

Срещу училището винаги е имало магазинче под най-различни имена и собственици, които се променяха през годините, за да продава на учениците дъвки и бонбони, и пистолети с капси, и блокчета шоколад, и цигари, и списания, и всичко друго, което младите хора смятат, че трябва да притежават. С мъка държейки главата си вдървено изправена, той рови през пластовете на костюма си, за да стигне до портфейла в големия торбест страничен джоб на раираните панталони, вдига го до лицето си и измъква две еднодоларови банкноти. За всеки случай добавя още една. Напоследък всичко струва повече, отколкото очаква.

— Ами ако не работи заради празника?

— Ще работи. Винаги работи.

— Ами ако парадът започне? Трябва да съм на камиона.

— Няма, парадът не може да започне без мен. Хайде, Джуди. Помисли колко неща съм правил за теб. Помисли как те спасих онзи път на лодката. И кой всъщност ме накара да участвам в този проклет парад? Ти ме накара!

Не смее да погледне надолу, да не би цилиндърът да падне, но по гласа й познава, че е на път да се разплаче. Косата й представлява червеникаво петно в долната част на полезрението му.

— Добре, ще опитам, но…

— Само запомни — казва, и когато брадичката му се свива при предупреждението, усеща как брадата се разхлабва — да лепи и от двете страни. Марка „Скоч“. Бягай, миличка! — Сърцето му препуска, бърника под дрехите, за да се увери, че се е сетил да вземе малкото шишенце нитроглицерин. Открива животодаряващата му издутина дълбоко в торбестия джоб. Когато поднася пръсти към лицето си, за да прилепи брадата, вижда, че треперят. Ако брадата му не залепне, няма да бъде никакъв чичо Сам, и целият парад ще пропадне, ще блокира тук, на училищното игрище, завинаги. Прави няколко кръгчета със ситни стъпки, без да обръща внимание на никого в опит да успокои сърцето си. Дразнещо е.

Когато Джуди най-после се връща запъхтяна, му казва:

— Бяха ужасно тъпи. Сега продават почти само храна. Боклуци като Чийз Дудълс27. Имаха само скоч, който лепи от едната страна. Все пак купих. Така ли трябваше?

От паркинга прозвучава барабанен звук, в началото безреден, няколко хлапета се държат като палячовци от нетърпение, а после в синхрон набира обем, плътност, неумолим устрем. Двигателите на старомодните автомобили и камионите с платформи заработват, изпълват празничния въздух със синкав дим.

— Добре — казва Заека, без да може да погледне внучката си, за да не падне цилиндърът, и слага скоча в джоба си заедно с рестото от трите долара, пъхнати в ръката му изотдолу. Отчужден от костюмираното си тяло, има чувството, че е на кокили, стъпалата му са невероятно миниатюрни.

— Съжалявам, дядо. Направих каквото можах — слабото, тъничко гласче на Джуди някъде под него, извън полезрението му, трепери и пресеква от сълзи, като вода, която се плиска на слънце.

— Чудесно се справи — казва й.

Някаква обезумяла набита жена със зелена тениска на комитета и шофьорска шапка идва и припряно го отвежда към предната част на шествието, покрай платформи и оркестри с барабани и тръби, фордове модел А и членове на градската управа с вратовръзки и една бяла лимузина. Полицейска кола от Маунт Джъдж с въртяща се синя лампа, но с изключена сирена води шествието и Хари трябва да върви на известно разстояние зад нея. Като че ли не знае маршрута. Като дете участваше в шествията заедно с тълпата градски хлапета на велосипеди със спици, увити в крепирана хартия в червено, синьо и бяло. Надолу по Сентръл до Маркет, една пресечка преди 422-ра, през сърцето на малкия стръмен център на града, след това вляво и надолу по Потър авеню, през улици от тухлени полусамостоятелни къщи, кацнали върху терасираните си дворове зад подпорни стени, а след това надолу край Кегърис Али, както се наричаше навремето, а сега е Кегърис стрийт с някогашните си малки фабрики и цехове за чорапогащници, преименувани в Линекс и Дейта Дивелъпмънт и Бизнес Лоджистикъл Системс, нагоре по Джексън, горния й край, на една пресечка от старата му къща, и после надолу по Джоузеф и покрай голямата баптистка църква, и остро надясно по Мъртъл край пощата и неприветливия стар Олдфелоус Гол, и накрая свършваше при парадната естрада, поставена пред сградата на общината, в малкия парк, който през шейсетте беше пълен с хлапета, които пушеха трева и свиреха на китари, но сега в нормални дни приютява само няколко възрастни пенсионери и бездомни скитници. Жената в зелено заедно с някакъв маршал с голяма картонена значка, кривоглед прегърбен бижутер, на име Химелрайх — в училище Заека бе само няколко випуска по-млад от баща му, за когото всички казваха, че е евреин — гледа да го забави достатъчно, така че разстоянието между него и водещата кола да се увеличи и чичо Сам да не изглежда прекалено свързан с полицията. Непосредствено след него в шествието е бялата лимузина с видните граждани на Маунт Джъдж и членовете на общинския съвет, които не са заминали в Поконос или Джърси Шор. Отзад се носят звуците на барабани и тръби и на няколко гайдари, наети от Честър Каунти, и накъсаните поп парчета, които се носят от платформите, за да подпомогнат изобразяването на Свободата и Духа на 1776 година и ЕДИН СВЯТ/UN MONDO и Главата, Сърцето, Ръцете и Здравето, а на опашката някакъв местен рок певец в екстаз имитира Пресли и Орбисън и Ленън, докато един почитател на мегаватите шумно надува усилвателната апаратура, наблъскана в камиона му. Но отпред, начело на шествието, е странно тихо, смълчано. Когато най-накрая слага крак, обут във велурена обувка, върху двойната жълта линия на главната улица на града и започва да марширува, Хари усеща нещо рисковано, непривично. Чувства се замаян, абсурден, огромен. Зад него бялата лимузина тихо мърка на ниска предавка, така че няма как да спре да върви, а далеч напред, толкова напред, че проблясва и се губи от поглед на завоите и извивките на пътя, се движи полицейската кола; но точно пред него няма нищо друго, освен злокобната пустота на обикновено шумната Сентръл стрийт под зашеметеното юлско небе, синеещо над телефонните жици. Той представлява цялото движение по нея, неговата самотна изправена фигура. Притихналата улица си има своите лунни кратери, следи от шарка, белези, древни метални капаци. Треперенето в сърцето и ръцете му се превръща в екзалтирано жертвено усещане, когато прави тези първи няколко крачки в асфалтовата бездна, поръбена в този участък от маршрута само с няколко зрители, няколко разголени тела по къси панталони и гуменки, и цветни ризи, застанали по тротоарите.

Подвикват му. Махат иронично с възгласи „Йееей“ заради идеята за чичо Сам, това ходещо знаме, този непоправим бирник и игрив международен интригант. Няма какво друго да направи, освен също да им маха и да кима внимателно, за да не изтърси цилиндъра или да падне брадата. Колкото повече се сгъстява тълпата, толкова по-често подвикват името му: „Хари“ или „Заеко“ — „Хей, Заеко“, „Хей, първенецо!“. Помнят го. От години не е чувал стария си прякор толкова много; във Флорида никой не го използва и внуците му биха се учудили, ако го чуят. Но ето че внезапно той се носи от тези тротоари, живо, изпълнено с топли чувства. Тълпата му се струва разтеглена, рециклирана версия на тълпите, които препълваха стария гимнастически салон във вторник и петък вечер, баскетболните вечери в мъртвилото на зимата, и създаваха своя собствена лятна горещина с телата си, така че върху терена потта непрестанно пареше в очите му и капеше от косата, стичаше се зад ушите надолу по врата до вдлъбнатината между плешките. Сега потта се събира под вълнения му фрак, който действително го стяга, както бе питала Джуди, и под цилиндъра, въпреки че е без перука. Слава богу, че Дженис му предложи да не си я слага, невинаги е чак такова глупаво дребосъче.

С нарастваща лекота и ентусиазъм Хари маха на тълпата, скупчена по ъглите и в сенките на норвежките кленове и върху варовиковите подпорни стени и стъпаловидните дворове в хладната сянка на верандите, докато потта му разлепя брадата и размеква лепилото. Усеща, че едната й половина леко се е отлепила от брадичката му, и без да нарушава крачка — чичо Сам има чудата походка с присвити колене, която се различава от едрите крачки на Хари — изравя скоча от торбестия джоб и откъсва три сантиметра заедно с крайчето червена хартия. Крайчето се опитва да се залепи за пръстите му и след няколко раздразнени первания, късчето пада на улицата. Хари откъсва ново парче, което притиска върху лицето си и върху отлепения край на изкуствената бяла брада, скочът успява да я задържи, въпреки че четвъртитото парченце вероятно лъщи върху лицето му. Зрителите, които виждат тази импровизирана поправка подвикват поощрително. Той започва да накланя високия си тежък цилиндър в предпазливи поклони на всяка страна и това предизвиква нови аплодисменти и дружелюбни поздрави.

Погледната иззад махащата му ръка, иззад усмивката и лъщящата ивица скоч, тълпата го смайва. Хората от Маунт Джъдж са лятно облечени, а голотата, откакто Хари беше дете, е преминала от децата към възрастните. Белокоси жени седят в тръбните си градински столове, които са дотътрили до бордюра, облечени като пълни бебета в карета и волани, безформените им крака с разширени вени бодро стърчат. Мъже на средна възраст са натъпкали подобните си на бурета бедра в панталони за колоездене, предназначени за момчета. Млади майки са надошли от басейните в задните си дворове по бански от две части с високо изрязани ивици синтетична материя, които оставят половината им задник и цици открити. Притискат към хълбок зачервени от горещината бебета само по еднократни пелени и гумирани гащички. Има толкова много млади хора — бебета, прохождащи, изблик на поколение след поколение, откакто градът го бе родил. Тогава беше пълен със старци: сутрин, докато отиваше на училище, разни стари сприхави жени излизаха от къщите си, тръскайки метли, облечени с дебели черни чорапи и пеньоари с копчета до долу. А сега бодра невинна плът се е наредила от двете страни на Джексън Роуд. Голи колене, на бучки, като гроздове и подобни на бъчви мургави голи рамене, стоят тромаво в шарената сянка по тротоарите. Навсякъде има позлатени прътове с американския флаг и балони, балони във всички цветове, дори металически, с формата на сърце или възглавница, в ръцете на хората и вързани за храстите, за дръжките на детските колички, в които има още бебета. Някаква готовност да си угаждат, някаква конспирация да се забавляват, обгръща и насърчава това шествие, докато той го води надолу през смайващата пустота към центъра по познатите полегати улици. Хари залепва малко скоч от другата страна на брадата си и от същия джоб измъква шишенцето с хапчета и глътва един нитростат. Стръмната част на маршрута се бе оказала изпитание за него, а сега коленете му се напрягат по наклоненото шосе. Когато се приближава твърде близо до полицейската кола пред него, в дробовете му нахлува въглероден монооксид. Разнородната музика го побутва отзад: паузите в „Американски патрул“ се изпълват от деформираното звучене на „Вчера“. Той се съсредоточава върху начертаната жълта линия, тук-там зацапана от следи от рязко спиране, на места е прекъсната, където преминаването е разрешено, но като цяло е двойна като неогъваемите стари трамвайни релси, отдавна заровени или извадени за скрап. Срещу него щракат фотоапарати. Гласове подвикват различните му имена. Те го познават, но той не вижда познато лице, нито едно, нито дори киселото, червенокосо сърцевидно лице на Пру или втренчения черен поглед на Рой, или малкото, мургаво упорито свито лице на Дженис. Бяха казали, че ще застанат на ъгъла на Джоузеф и Мъртъл, но тук, близо до общината, тълпата е най-плътна, стената от почернели от слънцето хора е 3–4 метра дебела, и любимите му хора са погълнати.

Целият град, такъв, какъвто го познава, е погълнат от десетилетията, и друг един е заел мястото му, по-млад, по-разголен, по-безстрашен, по-добър. И все още го обича, както навремето, когато отбелязваше 42 точки в един-единствен мач. Той е легенда, вървящ облак. Вътре в него капчица експлозив е разтворила вените му като листчетата на цвете, което се разтваря за слънцето. Очите му парят от пот или от нещо, което ги дразни, главата му пулсира под цилиндъра като в тенджера под налягане. Парниковият ефект, мисли си. Дупката в озона. Когато ледът в Антарктика изчезне, всички ще се удавим. Търсейки проблясъка на познато лице сред тълпата от хора, Хари вижда как кутийка бира нагло се предава напред-назад, вижда блясъка на сериозните очила на късогледо дете, сребърната халкичка върху ухото на прилично на испанка момиче. Докато маршируваше, забеляза няколко черни лица в тълпата, радостни и насърчителни като останалите, и няколко ориенталци — осиновено виетнамско сираче, едра филипинска съпруга. Далеч отзад, от все още разгъващата се опашка на шествието, гайдарите извиват някаква шотландска бойна песен, а рок певецът проскимтява „… представи си всички хораааа“, а някъде по-напред, от издраскана касета, през пукащи високоговорители, се носи Нейт Смит, нищо че е мъртва, завлечена в гроба изцяло от гангренозната си пълнота: „Бог да благослови Америка“, към океаните, побелели от пяна. Очите на Хари смъдят, и у него замаяно се засилва впечатлението — сякаш е въздигнат, така че да може да разгледа цялата човешка история, — каращо сърцето му да тупти все по-силно, че в крайна сметка това е най-щастливата шибана държава в целия свят.