В автосалона слънцето прониква през хартиения плакат, през който на обратно прозира надписът НИЕ ПРЕДЛАГАМЕ. Ставрос не се вижда никъде. Хари дава на момчето визитката си с надпис ГЛАВЕН и го моли да се разпише в клиентската книга.

— Както казах… — започва момчето.

Заека вече губи търпение:

— Това не те обвързва с нищо! Просто „Тойота“ ще ти изпратят пощенска картичка за Коледа. Дай, аз ще го напиша вместо теб. Собствено име Джеймс?

— Нунемахер — отговаря момчето предпазливо и му го диктува буква по буква. — Р. Д. Номер 2, Галилий.

Почеркът на Хари се е развалил през годините, дългата му ръка се движи рязко, но все още не е достатъчно дълга, за да не вижда какво пише. Има очила за четене, но от суета никога не ги носи пред хората.

— Готово — казва и небрежно се обръща към момичето: — Е, млада госпожице, а вие? Същото име ли?

— О, не — засмива се тя. — Аз не ви трябвам.

В хладните й скучаещи очи проблясва дързост. Типично по женски тя се измъква, увърта. Когато погледът й се среща с неговия, от долните й ресници и сенките от недоспиване под очите й лъха сексапил. Носът й е леко чип.

— Джейми ми е съсед, аз дойдох с него да се повозя. Щях да си търся лятна рокля в магазина на „Крол“, ако останеше време.

Нещо отдавна погребано се отразява в светлината. Днес слънчевите лъчи са плъзнали към рафта, където трофеите на „Спрингър Мотърс“ очакват да бъдат раздадени, овалните релефни украшения блещукат върху безтегловните си метално бели повърхности. Задръж си името, малка курво, още живеем в свободна страна. Но той й дава своето. Взела е визитката му от големите червени ръце на Джейми и очите й, по детински озарени, поглеждат от картичката към него и после към насрещната стена, където потъмнелите от времето стари изрезки от вестници продължават да жълтеят. Пита го:

— Били ли сте някога известен баскетболист?

Не е толкова лесно да отговори на този въпрос, беше толкова отдавна. Казва й:

— Някъде през средновековието. Защо питаш, чувала ли си името ми?

— А, не — весело излъгва тази посетителка за изгубеното време. — Просто така изглеждате.

След като си тръгват в подскачащия кънтри скуеър, Хари се запътва към тоалетната покрай кабинета на Милдред Круст и по коридора с матови стъкла, където среща Чарли, който се връща, след като е заключил отзад. Пак има дребни кражби и мистериозни несъответствия в процентите. Парите са като вода в спукана кофа: започват да изтичат веднага, след като си ги налял там.

— К’во мислиш за момичето? — Хари пита другия мъж, когато се връщат в салона.

— С тези очи вече не виждам момичетата. Дори да ги виждах, в моето състояние не мога да направя нищо по въпроса. Изглеждаше ми едра и тъпа. Дълги крака.

— Не толкова тъпа, колкото оня мухльо с нея — отбелязва Заека. — Боже, като гледа човек в какво се забъркват някои момичета, му иде да заплаче.

Тъмните вежди на Ставрос се повдигат:

— Мислиш ли? Някои смятат, че е точно обратното — казва и се захваща с документите на бюрото си. — Мани говори ли с теб за онова торино, което си взел за продажба?

Мани е началник на сервиз, нисък приведен човечец с черни точки по носа, като че ли рови с него из ежедневната мръсотия. Той естествено не одобрява Хари, който се мотае на слънце в изложбения автосалон и приема коли за продажба благодарение на брака си с щерката на Спрингър.

— Каза ми, че предницата не е регулирана.

— Сега наистина смята, че трябва да се оправят клапаните. Освен това мисли, че собственикът е превъртял километража.

— Какво можех да направя, човекът държеше книжката в ръка, не можех да му дам по-малко от стойността в нея. Ако не им дам това, което пише там, „Дайфендорфер“ или „Пайк Порше“ със сигурност ще го направят.

— Трябваше да оставиш Мани да я прегледа, само с един поглед щеше да разбере, че е удряна. А ако беше видял маймунския номер с километража, сега оня имаше да се оправдава.

— Не може ли да сложи нещо тежко на предните гуми, за да укроти вибрациите?

Ставрос търпеливо скръсти ръце върху маслиненозеленото си бюро:

— Въпрос на добра воля. Клиентът, на когото шитнеш това торино, никога няма да се върне, обещавам ти.

— Тогава какво предлагаш?

— Продай го на по-ниска цена на „Форд“ в Потсвил. Изкарай девет тлъсти стотачки от тази продажба и можеш да си позволиш да загубиш двеста кинта, вместо да караш Мани да я поправя. Той трябва да маркира частите си, за да предпази собствения си отдел, а когато частите са на „Форд“, те вече са маркирани. В Потсвил ще ги замажат с восък и ще ощастливят някое хлапе за през лятото.

— Звучи добре. — Заека иска да излезе навън, да се разхожда из вечерния въздух и да мечтае за дъщеря си. — Ако питате мен — казва той на Чарли, — трябва да продаваме американските коли на едро в момента, в който пристигнат тук. Никой не ги иска, освен черните и мексиканците, но дори и те ще се осъзнаят някой ден.

Другият мъж не е съгласен:

— Пак можеш да правиш бизнес с употребявани коли, ако ги подбираш. Фред казваше, че всяка кола си има купувач някъде, но не трябва да даваш за една замяна повече, отколкото би платил за колата в брой. Все пак това са пари в кеш, нали? Бройката е кеш, въпреки че не продаваш марули. — Той накланя стола си назад, плъзвайки длани по бюрото. — Когато дойдох на работа при Фред Спрингър през шейсет и трета, продавахме само употребявани американски коли, но пък тогава тук все още нямаше чужди марки. Колите идваха от улицата, ние ги пребоядисвахме, постягахме ги и никой производител не ни казваше на какви цени да ги продаваме. Пишехме цената с пяна за бръснене на предното стъкло и ако никой не я купеше за една седмица, я изтривахме и пишехме друга. Без мито за внос, без обезценяване на валутата, чиста работа.

Спомени. Тъжно е да гледаш как разяждат мозъка на Чарли. Хари уважително изчаква настроението му да се промени и изненадващо го пита:

— Чарли, ако имах дъщеря, как мислиш, че щеше да изглежда?

— Грозна. Като заека Бъгс Бъни.

— Щеше да е забавно да имам дъщеря, не мислиш ли?

— Съмнявам се. — Ставрос повдига дланите си и столът пада на предните си крака. — Имаш ли новини от Нелсън?

Хари рязко се обръща:

— Слава богу, не. Хлапето изобщо не пише. Последното, което чухме от него, беше, че щял да прекара лятото в Колорадо с някакво момиче, което забърсал.

Нелсън посещава колеж в Кент, Охайо, с кратки прекъсвания и му остава още една година до завършването, въпреки че миналия октомври стана на двайсет и две.

— Какво момиче?

— Един Господ знае, вече не ги броя. Всяка е по-странна от предишната. Една даже беше алкохоличка. Друга гледаше на карти. Май беше и вегетарианка, но може да е била някоя друга. Имам чувството, че ги избира такива, за да ме дразни.

— Не се отказвай от хлапето. Ти си всичко, което има.

— Господи, каква мисъл!

— Тръгвай си, аз ще довърша нещо тук и ще заключа.

— Добре, отивам да видя какво е изгорила Дженис за вечеря. Искаш ли да дойдеш да си опиташ късмета? Ще се радва да те види.

— Благодаря, но manna mou ме чака. — Майка му, самата тя вече грохнала, сега живее с Чарли в жилището му на Айзенхауер авеню и това е още едно общо нещо между тях, тъй като Хари живее с тъща си.

— Добре, пази се, Чарли. Ще се видим в понеделник на миенето.

— И ти се пази, приятел.

Навън денят все още е с цвета на старо злато като дългия живот на Хари. Той е виждал толкова лета да идват и да си отиват, че началото и краят им се сливаха, въпреки че още не знаеше имената на плевелите, които цъфтяха един след друг през целия сезон, нито пък на насекомите, които също се появяваха, ядяха и загиваха в точно определен ред. Знае, че през юни учениците излизат във ваканция и игрищата отварят, и че ако си мъж, непрекъснато трябва да подрязваш тревата, а ако си дете, можеш да си играеш навън, докато чиниите за вечеря потропват в меко осветените родни кухни, и да гледаш как луната наднича над рамото ти от все още синьото небе, а някакво сребристо петно от млечка мистериозно се е появило на коляното ти. Късмет. Продажбите на коли нарастват през юни. За дилър като Хари, който продава по триста коли годишно, това означаваше двайсет и пет повече, като двайсет и една вече бяха уговорени, а шест предстоеше да се продадат през близките няколко дни. Средно осемстотин брутна печалба по двайсет и пет е равно на двайсет хилядарки, минус двайсет и петте процента компенсация на продавачите, заплати и премии, остават петнайсет хилядарки, минус между осем и десет за заплатите на онези малки сладурани, които идват и си отиват в счетоводството, една от тях се казва Киси — полякиня, преди няколко дни стигнаха дори до потъркване на интимните части и се облекчиха в онзи коридор, и наема, който „Спрингър Мотърс“ си плаща сам на себе си. Старият Спрингър не искаше да притежава нещо, което банките могат да притежават, но дори и той в крайна сметка трябваше да плати ипотеката. Господи, в наши дни лихвените проценти убиват всеки, решил да се захване с нещо, и финансовата двойна лихва, която „Брюър Тръст“ искат от години, и срещу тези дванайсет процента трябва да изчислиш два или три процента изгубени резерви. Никой не е склонен да го нарече възвръщаемост, данъчните го смятат за облагаеми доходи. Поддръжката на електричеството, която „Сън 2001 Диагностик Компютър Мани“ искат, ще глътне доста, а електрическите инструменти вече не могат да завинтят и един болт, вече имат нужда от пневматични рррррррт; и тая жега, слава богу, няколко месеца отсрочка. Шибаните араби ни избиват, а мъжете отказват да носят пуловери под палтата си. Младите механици са най-зле, казват, че не чувстват нищо с върховете на пръстите си, а здравната застраховка е убийствена и болниците поддържат живи хора, които всъщност вече са умрели, като че ли играят някаква игра за сметка на програмата за здравно осигуряване „Медикейд“ и рекламата. Често се чуди каква е ползата от това правило, за което някъде прочете, за един и половина процента от брутните продажби, но ако погледнеш на страницата на авто продажбите в неделния вестник, никога не виждаш подобна бъркотия, а изрядно изредени цени и сянката на дилъра. И както старият Спрингър каза, човекът, който става известен в Ротари Клуб и в ресторантите в центъра и голф клуба, наистина трябва да може да изкара всичко това като бизнес разходи — четиристотин седемдесетте и пет кинта, които си плаща всяка седмица, не се броят, както и костюмите, с които изглежда представителен и които си купува четири-пет пъти годишно, и то вече не от „Крол“ — не харесва продавача, защото изкара талията му прекалено широка! Уеб Мълкет знае едно малко магазинче на Пайн стрийт, където дрехите са като ръчно ушити. След това идват данъците за недвижимо имущество, а хлапетата продължават да хвърлят камъни и да стрелят с прашки по стъклените витрини отвън, трябва пак да минем на дървени табели, но националното представителство на „Тойота“ си има своите изисквания. Какъв е той, да кажем деветмесечни общи разходи, постоянни и непостоянни, остават четири чиста печалба, извади още хиляда от тях за инфлация и дребни кражби и пак ти остават три; хиляда и петстотин за мама Спрингър и хиляда и петстотин за Дженис и него плюс двете хиляди заплата, когато бедният му мъртъв баща ходеше до печатницата в седем и петнайсет всяка сутрин за четирийсет долара седмично и това не се смяташе за лоша заплата по онова време. Хари се чуди какво ли щеше да си помисли баща му, ако можеше да го види сега богат.

Луксозното му комби корола от 1978 година с пет врати е паркирано на мястото си. Води се за червен металик, но по-скоро бие на кафяво, като престояла доматена супа. Единственото слабо място на японците е усетът им за цветове — техният меден металик според Хари е кафяв, ментовозеленият металик по-скоро му приличаше на цианид, а това, на което казваха бежово, за него си беше чисто лимоновожълто. По време на войната се разпространяваха карикатури на японци с очила с дебели стъкла и той се зачуди дали това е така, дали наистина те не виждаха достатъчно добре и цветовете им се сливат като ивиците на дъгата. Въпреки това королата му е готина колица. Голяма стабилна машина, с кожа, лост за наместване на седалката за удобство на шофьора, фабрично инсталирано радио с четири колони, настроено на AM/FM/MPX вълни. Най-много се радва на радиото, докато шофира из Брюър с вдигнати прозорци, заключени врати и пуснат климатик, докато от четирите ъгъла на колата бумти дискотечна музика като от четирите ъгъла на балната зала на съзнанието. Весела и нежна, музиката напомня на Заека за песните, които пускаха по радиото, когато беше в гимназията: „Колко високо е луната“, с извисяващия се кларинет, или както го наричаха — „пръчка женско биле“, „Запиши я на Риц“ — градски песни, не като онова кънтри от шейсетте, което се опитваше да ни върне назад в спомените ни и да ни направи по-добри, отколкото сме. Чернокожи момичета с метални гласове нареждат безсмислени думи на фона на пулсиращ електронен ритъм и на него това му харесва, харесва му мисълта за тези момичета, които сигурно бяха от Детройт, в блестящи сатенени рокли, чиито цветове се преливаха под въртящите се светлини в дискотеката, и тъпите им гаджета, наредени сред публиката. Двамата с Дженис трябваше да отидат поне до онова място надолу по шосе 111 с надпис ДИСКО, покрай което днес мина за стотен път, но така и не посмя да влезе. Опитва се да си представи Дженис до цветнокожите момичета и въртящите се светлини, но те се разлетяват на различни посоки. Сеща се за Скийтър. Преди десет години двамата с Нелсън преживяха доста бурни времена и този дребен чернокож мъж. Сега Скийтър е мъртъв, разбра го през април. Някакъв анонимен тип му изпрати продълговат плик, облепен с марки, какъвто човек можеше да си купи от всяка поща. Името му беше изписано с четливи печатни букви, както пишеха счетоводителите или учителите. В плика имаше изрезка от вестник в обичайния стил на брюърския „Ват“, където Хари работеше като линотипер, докато тези машини не излязоха от употреба:

В плика нямаше никаква бележка. Но изпращачът сигурно го е познавал, знаел е нещо за миналото му, наблюдавал го е като мъртвите от небето. Зловещо. Със смъртта на Скийтър като че ли някаква светлина се е отдръпнала от света, едно предизвикателство, обещанието, че всичко ще бъде опровергано. Скийтър беше предсказал това, смъртта му дойде рано. Когато Хари го видя за последен път, той вървеше през царевичните стърнища сред насъбралите се гарвани. Но това беше толкова отдавна, че изрезката от вестник, която държеше, беше като всяка друга новина, като изрезките от спортни вестници за неговите постижения, окачени в изложбения автосалон. Самите ние също умираме. Онази част от него, подвластна на магията на Скийтър, се беше съсухрила и смачкала. Никога не се беше сближавал с други чернокожи и, честно казано, така и не изпита страх и неудобство, ласкаеше се от вниманието на този войнствен непознат, който се беше появил изневиделица като паднал ангел. Хари имаше чувството, че този гневен мъж отново внимателно го наблюдава като под лупа. Сигурен беше, че е луд с тези безкрайни и неоснователни настоявания, и сега, когато беше мъртъв, Заека се чувстваше в безопасност.

Почтеното градче Брюър минава покрай затворените му прозорци като на филмова лента от някой ням филм, докато си седи удобно в заключената и добре оборудвана кола. Движи се по шосе 111 покрай реката до Западен Брюър, където навремето живееше със Скийтър, и след това прекосява моста по Уайзър стрийт, на името на някой си мъртъв майор, която никой вече не нарича така. След това завива наляво по Трета улица покрай няколкото жилищни блока с кабинети на офталмолози, за да избегне пазарчето с фонтани и брези, които градските архитекти засадиха по най-широката част на „Уайзър“, уж за да обновят центъра (хората се шегуваха, че са засадили двойно повече дървета, отколкото е трябвало, защото мислели, че половината няма да се хванат, но на практика почти всички разцъфтяваха, така че сега в центъра на града имаше цяла гора, където спяха пияниците и наркоманите и непрекъснато ставаха побоища). Хари минава по диагоналната Айзенхауер стрийт, през старите фабрики и железопътните депа. Железницата и въглищата бяха сърцето на Брюър. Навсякъде в този град, който навремето беше пети по големина в Пенсилвания, но сега вече е на седмо място, архитектурата подсказва за изразходвана енергия. Огромните, добре оформени комини изпускат дим от половин век. Уличното осветление не е палено от Втората световна война. Ниските блокове по „Уайзър“ стърчаха изоставени и единствената нова сграда е постройката от бели тухли без прозорци на погребалното бюро „Шьонбаум“. Старите текстилни фабрики, дадени за пласмент на дрехи втора употреба, бяха украсени с табели с надпис ЗАВОДСКИ ПАНАИР и плакати ТУК ДОЛАРЪТ ВСЕ ОЩЕ СИ Е ДОЛАР. Тези акри с мъртви железопътни релси и сервизи за коли, купчини автомобилни гуми и изоставени фургони се бяха впили в сърцето на града като огромен ръждясал меч. Всичко това беше изхвърлено през последния век от тези, които сега бяха на върха; една експлозия от все още запазени железа и тухли в град, където единствените нови сгради са погребално бюро и офисите на Бюрото по труда и военната донаборна комисия. Отвъд гробището за коли и подлеза на Седма улица, който беше наводнен снощи, булевард „Айзенхауер“ се изкачва нагоре по склона през гъсто застроени квартали с наредени в редици къщи, солидно построени със спестяванията на немски работници и жилищни кредити. Само вентилаторите полилеи с матово стъкло не отстъпват пред алуминиевите навеси и оградите „Пермастоун“, поляците и италианците са се оставили да бъдат изместени от чернокожите и испанците, които през младостта на Хари живееха в ниската част до реката. Тъмнокожи младежи, които мислеха на собствените си езици, зяпаха от триъгълните каменни веранди на старите бакалници по ъглите.

Варосани в бяло гиганти никнеха из Брюър по пресечките на „Айзенхауер“ с имена на плодове и сезони: „Зима“, „Лято“, „Пролет“, но улица „Есен“ нямаше. Преди двайсет години Заека живя на улица „Лято“ с жена на име Рут Леонард. Там стана баща на момичето, което видя днес, ако това изобщо беше дъщеря му. Нямаше измъкване — греховете ни, собствените ни семена се връщаха обратно. Диско музиката отстъпва пред „Би Джийс“, бели мъже, които прекрасно звучат като чернокожи жени. Усиленото пулсиране на „Да останеш жив“ е на фона на странното носово извиване по песента на Джон Траволта.

Хари още го възприема като един от гъзарите от класа на господин Котър, но миналото лято цяла Америка беше в краката му, всяка глупачка под петнайсет години искаше да бъде натискана от бивш гъзар на задната седалка на някоя паркирана в Бруклин кола. Сеща се как собствената му дъщеря се качва на задната седалка на королата, а краката й се оголват до задника й. Чуди се дали космите по венериния й хълм са рижи като на майка й. В онази нежна женствена извивка, от която не висеше грозен като наденица пенис с изпъкнали сини вени. Очите й бяха сини като неговите: прекрасно беше да си представя, че се е превърнал в жена, едно тайно съобщение, понесено от гените по целия този път, през всичките пристигания и отпътувалия, през всички тези години, по кървавия тунел на израстването и живота, на оцеляването. По-добре да престане да мисли за това, прекалено силно го изпълваше с безсмислено въодушевление. Понякога музиката прави същото.

Някаква кола с двойни фарове, жълт „Леман“ с голяма вертикална решетка по средата на бронята, кара толкова близо зад него, че той отбива зад една паркирала кола и пуска копелето да го задмине. Шофьорката е млада блондинка с чип нос. Напористите свине по пътищата, които му лазеха по нервите, често се оказваха млади момичета, вероятно дъщери на някой негов познат. От апатичната й изцъклена физиономия му става ясно, че не иска да бъде груба, а просто бърза за някъде. Когато Заека се научи да кара кола, по пътищата имаше само старчоци, които караха прекалено бавно, а сега май има само припрени хлапета, които ужасно бързат. „Пускай ги да те задминат“, това беше мотото му. Вероятно ще се блъснат в следващия телефонен стълб. Надява се.

Пътят му го отвежда нагоре към величествената гимназия на Брюър, наричана „Замъка“, за която си спомняше, че е построена през 1933 — годината на раждането му. Сега не биха построили подобно нещо, с тази липса на вяра в образованието и с този нулев прираст, в училищата няма достатъчно ученици и много от училищата затварят. Тук на хълма градските строители бяха подхванали имената на дърветата, тъй като годишните времена бяха само четири. От двете страни на булевард „Акация“, на изток от „Замъка“ са накацали къщи, заобиколени от тесни ивици окосена трева и умиращи от липса на светлина рододендрони.

Тук живеят по-заможните — хирурзи, адвокати и средни началници от фабриките, които не са се сетили да отидат на юг или са се заселили тук отдавна. Там, където булевард „Акация“ се вие през общинския парк, името му се променя на Ситивю Драйв3, въпреки че с всички тези дървета, които са пораснали през годините, не е останала кой знае каква гледка; целият Брюър може да се види единствено от хотел „Пинакъл“, който сега беше място на вандализма и терора, а преди време — терен за танци и прегръдки. Лошото на мексиканците е, че се дразнят, когато белите хлапета успяват. Наобикалят колата, разбиват предното стъкло с камъни и разкъсват дрехите на момичето, докато пребиват момчето. Какъв свят, в който да пораснеш, особено за момиче. Двамата с Рут бяха ходили до „Пинакъл“ един-два пъти. Сигурно стълбите към железопътната линия вече бяха изгнили. Тя си беше свалила обувките, защото високите им токчета затъваха в чакъла между релсите, той си спомня как белите й като на градско момиче ходила се изкачваха по стълбите пред очите му и как му се струваше, че са голи само заради него. Тогава хората се задоволяваха с по-малко. В парка един превърнат в паметник танк от Втората световна война сочи с оръдието си към тенискортовете, където децата непрекъснато разкъсват мрежите, дори онези, направени от оградата на игрището. Каква разрушителна сила само притежаваха тези хлапета. И той ли е бил такъв на тази възраст? Човек иска да остави нещо след себе си. Светът обаче изглежда неразрушим и няма да те остави. Пропускай ги.

На светофара Хари завива надясно покрай къщи с триъгълни покриви и малки кулички, каквито се строяха в началото на века, когато мъжете носеха сламени шапки, правеха домашен сладолед и караха колела. След тях има универсален магазин и кино с четири зали, пред което плакат, закачен толкова нависоко, че вандалите да не могат да отчупват буквите, гласи: ИЗВЪНЗЕМЕН ЛУНЕН СКИТНИК. ГЛАВНО СЪБИТИЕ. БЯГСТВО ОТ АЛКАТРАЗ. Той обаче не иска да гледа тези филми, въпреки че харесва как косата на Барбара Стрейзънд се подвива нагоре, харесва еврейския й нос, в гласа й също има нещо еврейско, което го изпълва с трепет, сигурно имаше нещо общо с това, че са богоизбран народ, те наистина изглеждат като у дома си тук, на земята. Малкото евреи, които познава, са изпълнени с енергия. Лошото при Стрейзънд е, че ако не ходи с египтянин като Омар Шариф, то ще е с някой сприхав тип, като Райън О’Нийл; същото важи и за Уди Алън — в Даян Кийтън няма нищо еврейско, въпреки че като се замисли, и нейната коса се подвива нагоре.

Музиката спира и започват новините. Чете ги млад женски глас с безразлично носово трептене, като че ли съзнава, че губи времето на слушателите. Гориво, шофьори. Разследването на „Три-Майл Айланд“ продължава. Датата за обявяване фалита на „Скайлаб“ е отложена. „Сомоза“ също е загазила. Съдът е отказал отлагането на екзекуцията на осъдения убиец от Флорида. Бивш лидер на британската партия на либералите е оправдан по обвинения в заговор за убийството на бившия му любовник. Заека се дразни от това, но възмущението му, че този надут педал се е измъкнал, отстъпва място на любопитството му около следващата новина за някакъв лекар от Балтимор, обвинен в убийството на канадска гъска със стик за голф. „Защитата твърди — монотонно продължава носовият женски глас, — че той случайно е ударил гъската с топка за голф и след това е доубил животното със стика си, за да му спести мъките.“ Гласът заключава: „Убийство по милост или най-долно престъпление?“. Той се изсмива на глас в колата. Трябва да запомни това, за да го разкаже утре на приятелите в клуба. Утрешният ден ще бъде слънчев, уверява го прогнозата за времето. „А сега хит номер едно в страната: «Горещи неща» на кралицата на диското Дона Съмър.“

Заека обича припева, когато беквокалистките се включват, можеше да си ги представи как стоят на някой напечен от слънцето ъгъл с дъвка в уста:

Той обаче харесваше Дона Съмър повече по времето, когато песните й приличаха на тежкото дишане, пъшкане и охкане на жена, която получава оргазъм. Може и да не е била тя, а някоя стройна чернокожа мацка, но той си мисли, че е тя.

Виещият се около раменете на Маунт Джъдж път вече си има номер — 422, отвъд стръмната бездна от дясната страна се разкрива гледка към виадукта, по който навремето минаваше водата до града над черната шир на река Рънинг Хорс. Две бензиностанции бележат началото на градчето Маунт Джъдж. Вместо да продължи по шосе 422 към Филаделфия, Хари излиза от магистралата в посока центъра, покрай гранитната Баптистка църква и после нагоре по Джексън стрийт. След три пресечки излиза право на Джоузеф стрийт. Ако продължи по „Джексън“ още две пресечки, ще мине точно покрай старата си къща, близо до ъгъла с „Мейпъл“, но откакто баща му умря няколко години след майка му, Заека рядко минава оттам. Баща му някак успяваше да се справя сам с градината, чистенето и готвенето, докато емфиземът му съвсем не го повали, и човек го намираше седнал на един стол свит като шепа, която пази пламъчето на топяща се свещ. Хората, на които двамата с Мим продадоха къщата, бяха боядисали дървената ограда в ужасен виненочервен цвят и бяха закачили ултравиолетова лампа на големия преден прозорец. Бяха от вида млади хора, които смятат, че на такъв тип къщи всичко им отива, колкото и да са приятни, и че като я вземат, правят услуга на целия свят. Хари не харесваше акцента на мъжа, нито косата му и спортния му костюм, но пък харесваше цената, която плати: петдесет и осем хиляди за къща, която през 1935 е струвала на родителите му само четирийсет и две. Това правеше доста прилична сума, независимо че Мим отнесе своята половина в Невада и въпреки високите такси на агентите по недвижими имоти и адвокатските хонорари. Тези хора идват веднага щом разберат, че някакви пари сменят собственика си. Тогава беше умолявал Дженис да си купят самостоятелна къща с тези двайсет хилядарки в района на Пен Парк, в западната част на Брюър, на пет минути път от фирмата. Но Дженис не искаше да изостави майка си: семейство Спрингър ги бяха подслонили, когато нямаха собствен дом, защото къщата им изгоря, а бракът им беше стигнал дъното. На Хари му обещаваха да стане ръководител на отдела по продажби, когато татко умря, а Нелсън и без това вече беше преживял толкова много шокове, толкова много спомени все още тлееха в онази част на Брюър — следствието срещу Джил и полицейското разследване, намерението на родителите й да заведат дело чак от Кънектикът, отлагането на решението на застрахователната компания поради подозрителните обстоятелства, показанията на бедната Пеги Фознахт, че Хари е бил с нея и следователно не е могъл сам да подпали къщата. С всичко това май беше по-добре да се спотайват, да се крият зад името Спрингър в голямата измазана къща. Седмиците се превърнаха в месеци, а месеците — в години и младите Енгстръм така и не се преместиха в собствено жилище. И без това след внезапната смърт на Фред, и заминаването на Нелсън в колежа вече имаше повече място и още по-малко причини за местене. Сгушена под разклонените дървета сред набраздената морава, къщата на Джоузеф стрийт 89 напомняше на Хари за къщичката на вещицата с прозорци от захар, стени от козунаци и шоколадови вафли по дебелия полегат покрив. Въпреки че отвън къщата изглежда голяма, долният етаж е претъпкан с мебелите на роднините на мама Спрингър — Кьорнер, а щорите винаги са спуснати наполовина, освен на сенчестата задна веранда и в малката стаичка на горния етаж, която първоначално е била стая на Дженис, а после на Нелсън през петте години преди заминаването му в Кент. В къщата на Спрингър няма нито едно ъгълче, където Хари да може да диша свободно.

Той обръща колата на покрита с чакъл алея и паркира королата в гаража до морскосиния крайслер от 74-та година, който Фред подари на старата за рождения й ден, година преди да умре, и който тя кара из града, здраво стиснала волана с две ръце и с изражение, като че ли очаква в багажника всеки момент да избухне бомба. Дженис винаги паркира своя мустанг кабрио отпред на тротоара, където капещите листа на клена цапат предницата. Понякога, когато времето е топло, тя оставя покрива отворен през нощта и седалките й винаги са лепкави. Заека затваря вратата на гаража и тръгва по циментираната пътечка към задния двор, като кола в тунел, със странното усещане, че вече има две деца, а не едно.

Дженис го посреща в кухнята. Нещо не е наред. Облечена е с колосана рокля на ментовозелени райета, но косата й е все още влажна от следобедното плуване в басейна на клуба. Почти всеки ден се уговаряше да играе тенис с някоя приятелка от клубовете, в които членуваха — „Летящия орел“, нова организация, разположена по ниските склонове на гористия побратим на Маунт Джъдж с индианското име „Маунт Пемакуид“, и след това убиваше времето в клюки или игра на карти край басейна, бавно замъглявайки съзнанието си с шприцове или с водка с тоник. На Хари му харесва да има жена, която прекарва толкова време в клуба. На четирийсет и три Дженис е леко налята около кръста, но краката й са стройни и стегнати. И загорели. Имаше тъмна кожа по рождение, а сега още преди началото на юли има тен като на дивак, а ръцете и краката й са почти черни като на някое полинезийче от филм на Йон Хол. На долната й устна има остатък от червило, което беше секси, въпреки че той не харесваше как опърничаво стиска устни, докато заприличваха на тънък процеп. Все още мократа й коса откриваше високото й чело, което беше някак на петна, като кафява хартия със засъхнали капки вода. От разгорещения й вид се досеща, че се е карала с майка си.

— Какво има сега? — пита я той.

— Имаше голям скандал — отговаря Дженис. — Сега е в стаята си и каза да ядем без нея.

— Не се притеснявай, ще слезе. Но какво има за вечеря? Не виждам нищо да се готви.

Вграденият в печката електронен часовник показва 6:32.

— Хари, кълна се, щях да отида да напазарувам веднага щом се преоблека след тениса, но тогава получихме тази пощенска картичка и започнахме да се караме за нея. И без това е лято, яде се по-малко. Дорис Кауфман — бих дала всичко да си угаждам като нея, твърди, че не хапва нищо на обяд, пие само чаша студен чай, дори през зимата. Реших, че малко супа и студеното месо, което с майка отказвате да опитате, все някога трябва да бъдат изядени. А и марулите в градината растат толкова бързо, че ще трябва да започнем да ги ядем.

Беше засадила малка зеленчукова градина в задния двор на мястото, където навремето беше люлката на Нелсън. Нае един човек да разоре земята с рототилера си. Пръстта беше мека и рохка под булото на зимата и Дженис ентусиазирано работеше с греблото под прозрачните сенки на напъпилите дървета, но сега, когато лятото вече беше тук и раззеленените дръвчета засенчваха лехите, а и игрите в клуба бяха открити, тя остави градината да буренясва.

И все пак той не може да не харесва тази черноока жена, която му беше безразлична съпруга вече двайсет и три години. Той е богат заради нейното наследство и това общо знание ги споява подобно на секса, удобно и тайно.

— Салата и студено месо — любимото ми ядене — примирява се той. — Но най-напред искам да пийна нещо. Някакви зяпачи дойдоха в работата точно преди да си тръгна. Разкажи ми за картичката.

Докато той стои до хладилника и си забърква джин и битер лимон с пълното съзнание, че тези сладки коктейли увеличават калориите в алкохола и поддържат наднорменото му тегло, но се успокоява, че оскъдната съботна вечеря ще го компенсира и че може да отиде да потича, Дженис минава през тъмната трапезария в мухлясалото преддверие, където сърдитият дух на мама Спрингър витае зад спуснатите щори, и се връща с една пощенска картичка. На нея се вижда заснежен склон под късче ясно синьо небе; две малки тъмни фигури изписват със ските си спирали по снега. ПОЗДРАВИ ОТ КОЛОРАДО гласят червени букви, написани върху небето, което прилича на синя боя. На обратната страна на картичката — познатите драсканици, разкривени, като че ли момчето е било тормозено прекалено много, когато се е учело да пише, гласят:

— Мелани? — пита Хари.

— За това се карахме с мама. Тя не иска момичето да остане при нас.

— Това същото момиче, с което отиде там преди две седмици ли е?

— И аз това се чудя — отговаря Дженис. — Май името й беше Сю или Джо, или нещо подобно.

— Къде ще спи?

— Ами, или в предната стая, или в стаята на Нелсън.

— С него?

— Е, Хари, няма да съм много изненадана. В крайна сметка той е на двайсет и две. Кога стана такъв пуритан?

— Не съм пуритан, просто съм практичен. Едно е тези хлапета да ходят на планина и да тренират делтапланеризъм или каквото там правят, а съвсем друго е да си носят тревата и гаджетата в родното гнездо. Тази къща е доста странна, знаеш. И без това е прекалено тясно и човек не може нито да кихне, нито да пръдне, пък камо ли да прави секс, без всички да го чуят; честно казано, ние двамата и мама сме си добре. Помниш ли как, докато беше в гимназията, той заспиваше и радиото свиреше до два през нощта? Леглото му е тясно за него самия, да не би да предлагаш да им купим с Мелоди спалня?

— Мелани. Не знам, може да спи на пода. Имат си спални чували. Може да я настаним в предната стая, но знам, че няма да спи там. И ние нямаше да го направим. — Замъглените й тъмни очи са втренчени отвъд него назад към времето. — Хабяхме цялата си енергия да се промъкваме из разни коридори и да се натискаме на задните седалки на колите, и просто си мисля, че можем да спестим това на децата си.

— Имаме едно дете, не деца — отговаря й той студено, докато джинът нахлува в гърлото му. Някога имаха деца, но малката им дъщеричка Беки умря. Жена му беше виновна.

Виновна беше и за цялата изстискана и нащърбена форма на живота му; заставаше като стена пред свободата му на всяка крачка.

— Виж какво — казва й той, — от години се опитвам да се измъкна от тази шибана депресираща къща и не искам този безпомощен арогантен глупак, който сме отгледали, да се връща тук и да ме принуждава да остана. Тези деца смятат, че светът е създаден, за да им служи, но на мен ми писна да се мотая в очакване да обслужвам някого.

Дженис се изправя срещу него, без изобщо да трепне, скрита зад загара си от голф клуба.

— Той е наш син, Хари, и ние няма да му откажем само защото тя е от женски пол. Ако ставаше въпрос за някой приятел на Нелсън, изобщо нямаше да се вълнуваш толкова, вбесява те фактът, че става дума за приятелка, приятелка на Нелсън. Ако беше твоя приятелка, горният етаж нямаше да ти се струва прекалено пренаселен, за да пърдиш. Той е мой син и аз го искам тук, щом той желае да е тук.

— Нямам никакви приятелки — възрази той, но звучи жалко.

Да не би Дженис да намеква, че трябва да си има. Жените, щом се стигне до секс, се превръщат в чудовища. Мръсник си, ако ги чукаш, мръсник си и ако не ги чукаш. Хари тръгва към трапезарията и стъклата на входната врата потреперват. Той извиква към тъмното мръсно стълбище срещу входа:

— Хей, Беси, слез долу! На твоя страна съм!

Следва тишина като от Господ горе на небето, после проскърцване на легло, освободено от тежестта си, шум от бавни провлечени стъпки по тавана към началото на стълбището.

Госпожа Спрингър тътри подутите си крака по стълбите и нарежда:

— Тази къща е моя по закон и това момиче няма да прекара и една нощ под покрива, за който бащата на Дженис зароби дните си, за да запази над главите ни.

Стъклата на входната врата отново потреперват. Дженис е влязла в трапезарията. Процежда през стиснати устни, досущ като майка си:

— Майко, ти нямаше да държиш този огромен покрив над главата си, ако не бяхме ние с Хари да си делим разноските. Това е голяма жертва от страна на Хари, човек с такъв доход да няма собствена къща, и ти нямаш право, да забраняваш на Нелсън да си дойде вкъщи, ако иска. Нямаш право, майко!

Закръглената стара жена с пъшкане си проправя път до площадката, поколебава се на третото стъпало от входа към трапезарията и с разтреперан от сълзи глас казва:

— Ще съм щастлива да видя Нели, когато иска, обичам това момче от цялото си сърце, въпреки че от него не излезе това, за което с дядо му се надявахме.

Колкото по-трогателна иска да изглежда старата жена, толкова повече Дженис се ядосва:

— Сега, когато не може да си каже мнението, винаги намесваш татко, но докато беше жив, той беше много гостоприемен към Нелсън и приятелите му. Спомням си как по време на онова барбекю в задния двор по случай завършването на Нелсън, след като татко вече беше получил първия удар, се качих при него да го питам дали му пречи шумът и той ми каза с онази негова иронична усмивчица — сега и нейният глас започва да трепери от напиращите сълзи, — че шумът от младежки гласове му действа добре на сърцето.

Заека все още ясно си представя онази бърза изплъзваща се усмивка на продавач. Като джобно ножче без щракащия звук.

— Барбекю в задния двор е едно нещо — възразява госпожа Спрингър, влачейки мръсните си пантофи по последните три стъпала, вперила поглед право в дъщеря си, — курва в леглото на момчето е съвсем друго.

Хари решава, че това за старата е доста модерен изказ и се разсмива с глас. Дженис и майка й са нисички жени; те го зяпват с еднаквите си лица с шоколадови очи и устни като цепки, подобно на две кукленски глави, забити на еднакви прътове.

— Не знаем дали момичето е курва — извинява се той. — Всичко, което знаем, е, че се казва Мелани, а не Сю.

— Нали каза, че си на моя страна — казва госпожа Спрингър.

— Да, мамо, на твоя страна съм. Не виждам защо хлапето трябва да се прибира вкъщи с гръм и трясък, дадохме му достатъчно пари, за да се установи там, искам да се научи да се оправя сам. Няма да му позволя да се шляе наоколо цяло лято.

— О, твоите пари — напада го Дженис, — само за това мислиш. А какво си направил ти, освен да се мотаеш наоколо? Баща ти ти намери една работа, а моят ти даде друга, не смятам, че това е голямо постижение.

— Не мисля само за това — започва той неубедително, но тъща му го прекъсва.

— Хари не иска самостоятелна къща — заявява мама Спрингър на дъщеря си. Винаги, когато се развълнува или се страхува, че ще остане неразбрана, лицето й подпухва и става на петна. — Има доста лоши спомени от времето, когато двамата излязохте да живеете сами.

Дженис е непоколебима, контролира положението.

— Майко, не знаеш нищо за това. Не знаеш нищо за живота. Седиш в тази къща, гледаш идиотски игри по телевизията и говориш по телефона с онези от приятелите ти, които още не са пукнали, и се опитваш да съдиш мен и Хари. Не знаеш нищо за живота сега. Нямаш никаква представа.

— А да не би това, че играеш в клуба с богатите си приятелки и се прибираш пияна всяка вечер, да те прави по-умна? — отвръща й старата, като се държи с една ръка за топката на парапета, сякаш за да облекчи болката в глезените си. — Прибираш се вкъщи прекалено замаяна, за да приготвиш прилична вечеря на мъжа си, и искаш да доведеш в къщата ми някаква скитница, при положение че аз въртя цялото домакинство, въпреки че едва си стоя на краката. Аз съм тази, която ще стои тук с тях, ти ще си караш колата. Какво ще кажат съседите? Ами хората в църквата?

— Не ме интересува, дори да кажат нещо, макар че не ми се вярва — отвръща Дженис, — и е направо смешно да намесваш църквата. Последният свещеник в „Сейнт Джон“ избяга с госпожа Екенрот, а този е такъв педал, че ако имах малко момче, не бих му разрешила да ходи на неделните му служби.

— Нели и без това не ходеше редовно — спомня си Хари. — Казваше, че го заболява главата.

Иска да прекрати спора между двете, преди да се е превърнал в огорчение. Съзнава, че трябва да сложи край на всичко това, да си купи собствена къща, преди да му свърши бензинът. С камъни отвън, облицована с дървена ламперия отвътре и със закътана всекидневна — това е мечтата му.

— Мелани — казва тъща му. — Какво име е това? Звучи ми чернокожо.

— О, мамо, не изваждай всичките си предразсъдъци. Седиш и се хилиш на „Джеферсънови“, като че ли си член на семейството им, а Хари и Чарли пробутват всичките си стари брички на негрите. Щом им вземаме парите, трябва да приемаме и останалото, което ни предлагат.

„Има ли вероятност Мелани наистина да е чернокожа“, — развълнувано се пита Хари. Малки шоколадови бебенца. Скийтър щеше да бъде много доволен.

— Както и да е — продължава Дженис и изведнъж изглежда състарена, — никой не казва, че момичето е черно, знаем само, че тренира делтапланеризъм.

— Да не би да е другата? — пита Хари.

— Ако тя дойде, аз си тръгвам — заявява Беси Спрингър. — Грейс Стул има доста свободни стаи, сега, когато Ралф умря, и неведнъж ми е предлагала да живеем заедно.

— Майко, това, че си молила Грейс Стул да те приеме да живееш при нея, е унизително.

— Не съм я молила, идеята ни дойде естествено. Обаче очаквам да откупите моя дял, а цените в квартала доста скочиха, откакто забраниха камионите да минават оттук.

— Мамо. Хари мрази тази къща.

С надеждата да успокои атмосферата той изрече:

— Не точно я мразя, просто мисля, че горе няма място…

— Хари — отговаря му Дженис, — защо не отидеш да набереш малко марули от градината, както бяхме решили, за да вечеряме?

С удоволствие. Радва се да излезе от тази къща, от хватката на тези жени, от горещината, която излъчваха. От дивия начин, по който се нахвърляха една срещу друга и намесваха призраците на мъртвия татко, на заминалия Нелсън, те дори говорят за него, като че ли е призрак, а не стои пред тях. Не е естествено майка и дъщеря да делят една къща. Кръвта трябва да тече като водата, иначе се затлачва. Старата Спрингър, която си беше пълничка, с дебели като наденички китки и глезени, сега е подпухнала като онези филмови звезди, които си слагат памук в бузите, за да изглеждат стари. Лицето й не само е по-подпухнало, но и по-широко, като че ли някаква отвертка раздалечава костите на черепа й отвътре, а очите й стават все по-малки. Същото се случва и с Дженис, и независимо че се опитва да се поддържа, няма как да се пребори с наследствеността. Заека осъзнава, че сега понякога гласът на собствения му баща ехти в главата му, когато е уморен.

Вкусът на битер лимона се уталожва в устата му и с лека алуминиева кошничка в ръка той се спуска по тухлените стъпала към освежаващия простор. Чувства как звуците на квартала се процеждат през него и гласовете в главата му утихват. Тъмната зеленина е влажна от настъпващата вечер, макар че блясъкът на този дълъг ден изненадва погледа му над сенчестите корони на дърветата. Покривите и капандурите нащърбват синевата, която придобива кафеникав оттенък; електрическите жици и антените оставят отпечатъците си в мекотата отвъд; няколко лястовици се стрелкат в края на деня в малкото пространство над съединените задни дворове, където само една телена ограда или ред ружи бележи отделните имоти. Ако се заслуша, може да долови потракването на съдове и звуците от игри, оживявани в това общо царство от лая на куче, песента на птица, ритмичния далечен звук на чук. Групичка лесбийки, които непрекъснато висят по разни стълби с чук в ръка и поправят нещо, обути в ботуши с метални токове и препасани с работни престилки, са се настанили няколко къщи по-надолу. Могат да поправят всичко, от водосточни тръби до врати на килери: страхотно. Понякога той им маха в сумрака, докато тича, но тези същества от друг вид нямат какво да му кажат.

Заека отваря портичката, която скова преди две лета, и влиза в оградения правоъгълник със зеленчуци. Марулята вирее между редове зелен боб с проядени от бръмбари листа, чиито стъбла се разпадаха при докосване, и редовете с моркови, почти изгубили се сред нашествието от живовляк и бурени, тученица и избуяли плевели с бяло-жълти цветове, които растяха с по няколко сантиметра на нощ. Плевят се лесно, корените покорно поддават, но те са толкова много, че след няколко минути той се отегчава да ги изскубва, да изтръсква влажната пръст от корените им и да ги трупа на купчинки покрай телената ограда като бариера срещу настъпващия треволяк. Тревата, която отказва да расте по моравата, където я садиш, тук вирее в изобилие. Отвратително много семена, природата е жестоко задушаваща. Отново се сеща за растящия брой умрели, които познава, и за живото дете с дълги бели крака, покачени на високи коркови токчета, което, ако не беше негово, си имаше баща, и за другото дете, несъмнено негово, у което гените прозираха дори в онзи бърз уплашен поглед и което заплашва да се върне. Заека отскубва по-едрите марули (но не и онези в дъното, които бяха станали толкова големи, че сигурно бяха жилави и горчиви) и търси в сърцето си приветствие и любов, с които да посрещне сина си. Вместо това открива кълбо от опасения с форма и тъкан на хавлиена кърпа, извадена от сушилнята прекалено рано. Разравя стотиците спомени, някои живи като снимки и също толкова безсмислени, таени в съзнанието по някакви негови си причини, и други прости факти, неща, за които знае, че са истина, но няма спомени. Животът ни избледнява зад нас, преди да умрем. Беше сменял пелените на момчето в апартамента на върха на Уилбър стрийт, беше прекарал с него няколко щури месеца в едно ябълковозелено ранчо на име „Виста Кресент“4 26 в областта Пен Вилас. Тук, в дома на Джоузеф стрийт 89, беше наблюдавал как това момче се превръща в гимназист с тънки мустачки, които се виждаха само на ярка светлина, и с индийска лента на главата, защото отказваше да се подстриже, момчето с цяло състояние от рокалбуми, подредени в слънчевата стая, чиито спуснати щори сега висят над главата на Хари. Двамата с Нелсън бяха преживели толкова много и въпреки това сега синът му му се струваше по-нереален и от сбръчканите листа маруля, които докосваше и изскубваше.

Тъжно. Кой го казва? Спокойните очи на момичето, което днес се беше появило във фирмата, преследваха удължаващите се сенки. Във вцепенения му живот се беше появила една загадка. Смъртта отмерваше времето с невидимото почукване на онзи съседски чук и с всеки изминал ден той се страхува от нея все по-малко. Един японски бръмбар се мъдри върху бобено листо и с едно щракване с нокът — големи нокти с крещящо бели луни — Хари перва шареното насекомо. Умри. Вътре в къщата Дженис възкликва:

— Набрал си салата за шест души!

— Къде се дяна мама?

— В предната стая, говори по телефона с Грейс Стул. Наистина е невъзможна. Май я хваща старческо слабоумие. Хари, какво ще правим?

— Ще я караме така!

— О, чудесно.

— Скъпа, в крайна сметка това наистина е нейната къща, не наша или на Нелсън.

— О, я се застреляй. Изобщо не ми помагаш. — Някакво странно отражение мързеливо се надига в черните й, замъглени от джина очи. — Явно, че не искаш да ми помогнеш — заявява тя. — Просто ти е приятно да ни гледаш как се караме.

Вечерта минава в баналното пращене на телевизора и в потиснато раздразнение. В очакване някой любим да се обади… След като благоволи да сподели гъбената супа с неразтворени бучки, която Дженис беше притоплила, студените парчета месо, които бяха станали лигави от прекалено дълго стоене в хладилника, и огромното количество салата, която Хари набра, мама Спрингър високомерно се отправя към стаята си и затваря вратата с трясък, който сигурно се е разнесъл из квартала чак до къщата на онези лесбийки. Няколко коли, търсещи наркотици, кръстосват Джоузеф стрийт с онзи звук от мокри гуми, който кара Хари и Дженис да се чувстват самотни като на необитаем остров. Бяха отворили една бутилка „Гало Шабли“ и Дженис непрекъснато ходи до кухнята, за да си долее. Към десет часа вече се олюлява по онзи начин, който той толкова мрази. Не вини хората за множество човешки прегрешения, но наистина мрази липсата на координация, в която според него се корени всяко зло, без координация няма ред, няма връзка.

Залитайки, тя се блъска в рамката на вратата, докато влиза в стаята, и слага чашата си на страничната облегалка на дивана така, че няколко капки от питието се разливат и попиват в зацапания сив плат. Зяпат „Батълстар галактика“ и „Лодка на любовта“ с ясното съзнание, че филмите не са им по вкуса. Когато тя става да си налее още веднъж, той превключва телевизора на мача на Филаделфия. Отборът на Фили е с една точка назад от отбора на Експо. Не може да повярва, та те са толкова силни. По новините съобщават, че в Левитаун са избухнали бунтове заради бензиновата криза, хората възпламеняват бирени бутилки, пълни с бензин; всичко изглежда като в старите филми за Виетнам или Будапеща, но всъщност това се случва в Левитаун, по пътя северно от Филаделфия. На екрана се появява стачкуващ шофьор с плакат, на който пише: ШЕЛ ДА ВЪРВЯТ ПО ДЯВОЛИТЕ. А „Три-Майл Айланд“ изпускат радиоактивни неутрони надолу по пътя в другата посока. Утрешната прогноза за времето е добра, масивен антициклон продължава да доминира над района на Скалистите планини на изток към Мейн. Време за лягане.

Дълбоко в костите си Хари усеща, осъзнал го е през годините, че вечерите, когато Дженис се е карала с майка си и е пила прекалено много, иска да правят любов. През първите десет години от брака им му беше трудно да я склони. Тя не искаше да прави много неща и дори не знаеше, че хората ги правят, а точно те се бяха загнездили в съзнанието на Заека. Но след връзката й с Чарли Ставрос, горе-долу по времето, когато изстреляха човек на Луната и когато започна разкрепостяването, с настъпващата смърт, която постепенно превземаше тялото й, тя осъзна, че то не е някакъв скъпоценен съд и принцът на бял кон така и няма да дойде, Хари няма оплаквания. Всъщност, каквито и оплаквания да имаше в това отношение, те по-скоро бяха отправени към него. Някъде в началото на управлението на Картър интересът му, който досега беше доста постоянен, започна да се колебае и самоувереността му значително се разклати. Той обвинява парите, това, че най-накрая има достатъчно и е напълно задоволен; вини самите банкноти, които си стоят в банката и непрекъснато губят действителната си стойност, и това, че постоянно мисли какво да направи по въпроса. Обвинява всичко останало: отбора, мъртвите, голфа. Той започна страстно да се увлича по голфа, когато се записаха в „Летящия орел“, но така и не стана добър играч. След няколкото късметлийски удара по време на първите игри абсолютната чистота и сила, скрита в обтягането на мускулите му, така и не го направи по-щастлив. Като самия живот потокът му не може да бъде направляван насилствено и основният му принцип непрекъснато ни убягва. „Изпъни ръцете като въжета — казва си той понякога със значителен успех, и после, когато това вече не върши работа: — Прехвърли тежестта.“ Или „Не я удряй така“, или „Поддържай този ъгъл“, което означаваше ъгъла между стика и ръцете, с извити китки. Понякога си мислеше, че тайната е в ръцете или в раменете, после решаваше, че е в коленете. Когато става въпрос за коленете обаче, той не може да контролира положението. Баскетболът е някак по-инстинктивен. Ако човек се замисли как точно ходи по улицата, както при голфа, със сигурност ще падне от бордюра. И въпреки това един добър прав удар или един нежен чип5 му носеха онова удоволствие, което изпитваше като си мислеше за някоя жена и си фантазираше, че е сам с нея на слънчев остров.

Гола, Дженис се блъска в рамката на вратата, която води от банята към спалнята им. Все още гола се промъква в леглото, където той се опитва да чете юлското издание на „Консюмър Рипортс“, и вкарва езика си в устата му. Той долавя вкус на вино, супа и паста за зъби, докато съзнанието му се опитва да претегли предимствата и недостатъците на голямото предлагане на отварачки за консерви, изложени върху цели пет страници на списанието. Отварачките на „Сънбим“ най-добре отваряха правоъгълни и нащърбени кутии, но пробиваха кутиите с кафе с такава сила, че зърната се пръсваха по кухненския плот. При другите опасно се разхвърчаваха малки метални стърготини, а челюстите стискаха толкова силно, че съдържанието на кутията се разсипваше, острието не достигаше вътрешната страна на ръба, а малкото пластмасово приспособление се износваше толкова бързо, че моделът „Екко“ С 865 К беше окачествен като неприемлив. Сред тези фини различия настойчивият като безока змиорка език на Дженис нахлува в него и го дразни. Когато беше на около трийсет години се наложи да изгорят тръбите й, за да отстранят евентуалните странични ефекти от хапчето, и сега демонът на загубата (никога повече деца, никога, никога) е придал на сексуалността й някаква фалшива живост, един деформиран порив. В присвитите й очи, докато се отдръпва от целувката, която той е отхвърлил, не личи разпознаване, личи само блясъкът на алкохола и празно недружелюбно желание. На светлината, на която се опитваше да чете, той вижда омразната състарена кожа в основата на шията й, зачервена и опъната като заздравяваща рана от изгаряне. Нямаше да я вижда толкова ясно, ако не беше с очилата за четене.

— Господи — казва той, — поне изчакай да изгася лампата.

— Обичам да е светло — настоява тя завалено. — Обичам да гледам сивите косми по гърдите ти.

Това го заинтригува.

— Много ли са? — опитва се да види под брадичката си. — Не са сиви, а просто руси, нали?

Дженис дърпа завивката до кръста му и се навежда да разгледа косъмчетата един по един. Гърдите й висят, а зърната й, неравни като хамбургери, се поклащат на сантиметър от корема му.

— Имаш тук и тук — отскубва тя всяко сиво косъмче.

— Ох, по дяволите, Дженис! Престани. — Той повдига корема си нагоре така, че зърната й се скриват, а гърдите й се сплескват към крехките й ребра. От яд, че е нарушила спокойствието му, той сграбчва косата й в юмрука си, докато с другата ръка държи списанието, от което се опитваше да чете за магнитите, и извива гръб, за да я отхвърли от тялото си върху леглото. В пиянски унес Дженис взима това за любовна игра, смъква завивката още по-надолу и възбудено опипва пениса му. Допирът на току-що измитите й ръце е студен. Следващата страница на „Консюмър Рейортс“ е напечатана в синьо и задава въпроса: „Лятно охлаждане, 1979 — климатик или вентилатор?“. Опитва се да прегледа списъка с предимствата и недостатъците на всеки начин на охлаждане (обемист и сложен за инсталиране срещу лек и преносим, скъп за поддържане срещу евтина поддръжка, вентилаторът изглежда обира всички точки), но не може напълно да се отърси от вълнението под кръста си, където тревожните пръсти на Дженис изглежда задават същия въпрос отново и отново, без да получат отговора, който търсят. Вбесен, той захвърля списанието към стената, зад която спи мама Спрингър. Внимателно сваля очилата си за четене, поставя ги на нощното шкафче и гаси лампата.

Сега настоятелната плът на жена му трябва да се състезава с внезапното му желание за сън, донесено от тъмнината. Денят беше дълъг. Събуди се в шест и трийсет и стана в седем. Клепачите му са изтънели прекалено много и той не може да понася ярката сутрешната светлина. Дори сега, към полунощ, усеща как ранното утро настъпва към него. Отново си спомня за синеокия призрак, носещ гените на Рут и неговите, и тогава си представя онази Рут отпреди толкова много време, която за първи път чука права, възкликвайки „Ей“, изненадан от красотата й, от издълженото й тяло, осветено от уличната лампа на Съмър стрийт, докато пенисът му тръпнеше, еректирал в зрялата, сочна хубост над него. Ей, тъжно му е, че едно толкова великолепно действие се е превърнало в това замъглено ровичкане на две стари тела, едното сънено, а другото пияно. Дженис вече го опипва враждебно, но пенисът му отказва да откликне; допирът й го изгаря като фокусирани през лупа слънчеви лъчи върху парче коприна, както навремето децата убиваха мравки. Хари беше гледал, но никога не беше участвал в подобно нещо. Достатъчно сме жестоки и без да го искаме. Той се дразни, че в желанието си да заблуди чувството си на изоставеност, след като се беше скарала с майка си и вероятно също се страхуваше от завръщането на сина си, Дженис не му оставяше време, през което кръвта да се събере в чатала му, както в девети клас в час по алгебра, когато седеше до Лоти Бингаман. Вдигайки ръка, за да отговори на въпроса на учителя, Лоти му разкри къдравите косъмчета под митницата си, тънката памучна блузка прилепна към еластичния й сутиен, така че пъпешовият му цвят прозираше през тъканта. Хари се притесни, че звънецът ще удари и той ще трябва да стане прав, докато все още е надървен.

Решава да засмуче циците на Дженис, за да си даде време да се стегне, но това е толкова неудобно. Пауза, на човек му е нужна пауза, която да породи импулс. Слюнката му блещука върху тъмните й форми над него: таблата на леглото им е между два прозореца, скрити от светлината на слънцето и луната от голям бук, чиито листа пропускаха оскъдната улична светлина.

— Така ми е добре — ще му се да не казва това. Добре не е достатъчно. Без сянката на насилие или обида всичко това се превръща в още една задача, още едно задължение. Като се замислиш само, че Лоти седеше там и толкова й се чукаше, че чак я сърбеше. Не беше само той. Тя пазеше между краката си мръсни желания като драсканиците по стените на кенефа, изрисувани от същите онези хлапета, които горяха мравките до смърт, докато чуеха лепкавия пръскащ се звук, когато умираха. Дали и момичетата издаваха същия звук, когато ги отвореха? Мисълта, че когато вдигаше ръка, тя знаеше, че блузата й е цялата в гънки, които подчертават върха на циците й, и че крайчето на сутиена й наднича през памучния плат под мишницата й, непосредствено до онези къдрави девствени косъмчета, и че той гледаше в очакване на това да се случи, наистина кара кръвта му да се събере там. В пипкавия напрегнат сумрак, в който мама Спрингър отнасяше в съня си своето разочарование зад тънката стена, Хари небрежно поднася втвърдения си член към ръката на Дженис.

Наркотииик.

Но блуждаещите мисли в съзнанието на Дженис са притъпили нейната пламенност и докосването й го издава. То е прекалено грубо. В отчаян опит за избавление той просъсква в ухото й:

— Духай, духай.

И тя го прави, обърната с гръб към него, главата й тежи върху корема му. Изтегнат по диагонал върху леглото, той разперва ръка като че ли за полет и я погалва по задника, по онези долни бузи, които вече не са толкова стегнати, колкото преди, и по космите, които пръстите му все по-лесно откриват. Научи се да духа, когато избяга със Ставрос, но някак не влага душата си в това. За да запази ерекцията си, той се опитва да си спомни Рут, онова екзалтирано „ей“ и как веднъж тя го погълна; но усилието му извиква подробностите за вината им през месеците, прекарани заедно, за предаденото приятелство, изоставянето му и последната горчива мъка. Дженис го оставя да се изплъзне от устата й и пита:

— За какво мислиш?

— За работа — лъже той. — Чарли ме притеснява. Толкова много се е загрижил за здравето си, че ме е страх да го помоля да свърши някаква работа. Вече сам се занимавам с повечето клиенти.

— И защо не? Даваш си два пъти по-голяма заплата от неговата, а той работи там много по-дълго от тебе.

— Да, но аз се ожених за щерката на шефа. И той можеше, но не го направи.

— Бракът не беше за нас — казва Дженис.

— А какво беше?

— Няма значение.

Той разсеяно гали дългата й коса, изтъняла от честото плуване, която се спуска по корема му.

— Две хлапета дойдоха днес — започва да й разказва той, но после се отказва. Сега, когато сексуалният й порив е отминал, членът му се е втвърдил, състезаващите се мускули на тревогата най-накрая са се отпуснали. А тя, тя цялата се е отпуснала.

— Искаш ли ме в теб? — пита той нежно, но не получава отговор. Отмества я от гърдите си и обръща отпуснатото й тяло така, че да лежат един до друг и да може да я чука отзад. Тя се разбужда само за да извика „О“, когато прониква в нея. Допуснат в това гладко място, той бавно я помпа, като придърпва завивката върху тях. Още не е достатъчно топло, за да избере между климатика и вентилатора, и двата уреда са прибрани някъде на тавана, под прашните стрехи и когато ги вдига, кръстът го боли. Така и не свикна с хладината на климатика, дори по времето, когато се смятаха за голямо чудо и само киносалоните имаха такива, привличайки зрителите от горещите тротоари с думата ПРОХЛАДА, изписана в синьо-зелено с ледени висулки.

Винаги беше смятал, че е по-добре да дишаш въздуха, който Господ ти е дал, колкото и да е гаден, и да оставиш тялото ти да се приспособи. Природата може да се приспособи към всичко, но пък като се замисли за онези лепкави нощи, за минаващите по улицата коли със звук като от мокри гуми, за хлапетата с отворени прозорци или свалени гюруци и пуснати касетофони точно когато човек се унася в дрямка, когато кожата ти настръхва при всеки допир с чаршафите и в стаята ти има комар. Членът му е твърд като камък в една спяща жена. Гали задника й, гънката, която се е притиснала към корема му, трябва пак да почне да тича сутрин, гънката между двете й полукълба и онова място вътре в нея, противоположно на зърно; през годините той постепенно осъзна, че тя няма нищо против да я гали там, и дори й харесваше да пъха ръка в дупето й, докато е под него. Сега се пипа сам и после проверява дали е още твърд; твърд е, дебел като дънер, там, където излиза от земята, в основата на корените, двете й тъмни луни го поглъщат и отпускат с тих, лепкав звук. Издължената опусната извивка на тялото й от ребрата до костите на таза плуват под пръстите му леко като плъзгането на чайка. Любовта й я е унесла, алкохолът я е отнесъл. Благословена да е пиячката.

— Джен — прошепва той, — будна ли си?

Не се дразни, че е така отритнат, още едно съзнание в леглото е допълнителна отговорност, спънка в потока на мислите му. По-нататък в този брой на списанието имаше една статия „Как да вземем заем за кола“, трябва да я прочете по професионални причини, въпреки че не го интересува особено и не може да отърси мислите си от това, че издателите са забелязали, че кафените зърна изскачат от пробитата кутия. Дженис похърква: кратко поемане на въздух като под вода, някъде в дълбините, където носът й се превръща в арфа. Огромен като нощта, задникът й го обгръща целия в тази стая, където малки петънца светлина от улицата се процеждат през шумолящия дъб и трепкат по тавана. Решава да я чука, твърдостта на члена му го убива. И без това всичко беше нейна идея. Японският бръмбар, който перна в градината, изплува в съзнанието му като изтънчен идеал. Дръж се здраво, спящо момиче. Слага три пръста на хълбока й, повдигнат като за игра. Действа тихо, за да не я събуди, но е решен да кара докрай, чисто и бързо. От оргазма скалпът му замръзва, а сърцето му спира да бие, тайничко; не е получавал такъв оргазъм от месеци. Кой казва, че му свършва бензинът?

Една вечер той пита Нелсън:

— Къде е Мелани? Мислех, че тази седмица е дневна смяна.

— Дневна е. Излезе с някого.

— Така ли? Искаш да кажеш на среща?

Мачът на Филаделфия не се състоя заради дъжда и докато Дженис и майка й гледат повторението на „Уолтънови“ горе, двамата с хлапето седят във всекидневната. Хари разлиства августовския брой на „Консюмър Рипортс“, който току-що е излязъл („Безопасни ли са боите за коса?“, „Пътни изпитания: шест камиона пикап“, „Алтернатива на погребение за 2000 долара“), а синът му разглежда книга, открадната от стария кабинет на Фред Спрингър, който сега е на Хари. Нелсън не вдига поглед:

— Може и така да се каже. Просто каза, че излиза.

— Но нали е с някого.

— Естествено.

— И ти нямаш нищо против? Това, че тя излиза с някого?

— Да, бе, тате. Опитвам се да чета.

Същият дъжд, заради който отложиха мача на Филаделфия срещу „Пиратите“ на стадиона „Три реки“, се е придвижил на изток и сега бие по прозорците на Джоузеф стрийт 89, по листата на разклонения бук, гордостта на улицата; от време на време прогърмява.

— Дай да видя тази книга — примолва се Хари и протяга ръка.

Нелсън раздразнено му подхвърля томчето, обемиста зелена тетрадка за сделки с автомобили, написана от някакъв приятел на стария Фред Спрингър, който имаше представителство в Паоли.

— Тука пише повече — казва Хари — отколкото ти трябва да знаеш.

— Опитвам се да разбера нещо за финансирането — отговаря синът.

— Много е просто. Банката притежава новите коли, дилърът — употребяваните. Банката плаща на „Мид-Атлантик Тойота“, когато колата напуска Мериленд, а част от парите под формата на удръжка остава в производителя, в случай че дилърът не изпълни задълженията си за покупка на резервни части, но която производителят връща годишно, и честно казано, ефектът й е, че дилърът губи част от печалбата си, когато не се появи някой умен клиент, който се интересува и разбира от сметки, и съумява да ти одере кожата. „Тойота“ настояват да продаваме всичко от списъците им, за да няма измами, и според мен това ти спестява доста главоболия. Ако не им харесва цената, когато дойдат пак след три месеца, може и да се е вдигнала с триста кинта — така както скача йената. Още един проблем при финансирането обаче е, че когато клиентът изтегли заема си, къде го пращаме ние — обикновено в брюърската банка, въпреки че в това списание миналия месец имаше статия как да си изберем кредит, вместо да ходим там, където ни препоръчва агенцията. Всъщност е доста трудно да изработиш системата само за да спестиш около половин процент — банката задържа част от нашия процент, уж за да покрие загубите от продажбите на неизплатени коли, но в действителност това си е чиста измама. Следиш ли ми мисълта? А и какво те интересува?

— Просто ми е интересно.

— Трябваше да ти е интересно, когато дядо ти Спрингър беше жив, за да ти обясни. Той сам беше измислил всичко това. При продажбата на някоя кола на клиент бедният човечец си мислеше, че е обрал стария Фред, докато в действителност сделката беше рехава като паяжина. Когато искаше „Тойота“ да му даде представителството, настояваше за допълнително сервизно пространство, което беше обрасло с бурени, и после намери някакъв предприемач, който му дължеше услуга, да излее плоча и да направи изолацията. Още не можем да отопляваме магазина през зимата, само да чуеш как псува Мани.

Нелсън пита:

— А някога превъртали ли са километража?

— Откъде научи тази фраза?

— От книжката.

— Ами… — Не е толкова зле, мисли си Хари, да си говори смислено с хлапето, докато дъждът плющи. Не може да разбере защо се изнервя, когато гледа момчето да чете. Като че ли замисля нещо. Казват, че четенето трябвало да се поощрява, но никой не ти казва защо. — Превъртането на километража е престъпление. Но може би по онова време някой механик да е действал с отвертката. Хората, които купуват употребявани коли, и без това знаят, че поемат риск. Една кола може да пробяга трийсет и осем хиляди километра без никаква повреда или да спука цилиндър още на другия ден. Кой може да каже? Виждал съм запазени коли, които се движат като нови. Онези фолксвагени бръмбар не можеш да ги счупиш. Ламарините им са толкова износени и ръждясали, че шофьорът вижда пътя под краката си, но двигателят още работи като часовник.

Хвърля разръфаната зелена книжка обратно на Нелсън. Той се протяга да я хване. Хари го пита:

— Как се чувстваш, когато гаджето ти излиза с някой друг?

— Казвал съм ти и преди, татко, тя не ми е гадже, а приятелка. Не може ли човек да си има приятелка от другия пол?

— Може да се пробва. Защо тогава се е съгласила да се премести да живее с теб?

Търпението на сина му се изчерпва, но той решава да продължи да го притиска, няма да научи нищо, ако си мълчи.

— Трябваше да се махне от Колорадо, а аз отивах на изток и й казах, че къщата на баба ми има много свободни стаи. Нали не създава проблеми?

— Не, направо е влязла под кожата на старата Беси. Какво е станало в Колорадо, че е трябвало да се махне оттам?

— Е, нали знаеш, неподходящият тип се навърташе около нея и тя искаше да си подреди мислите.

Дъждът продължава да трополи по прозорците. Заека винаги беше харесвал чувството да си на сухо, когато навън вали. Керемиди по покрива, парчета изпечена глина, не по-дебели от картон, го пазят сух. Неща, които те докосват, и все пак не.

Хари пита деликатно:

— Познаващ ли мъжа, с когото излезе?

— Да, татко, ти също го познаваш.

— Били Фознахт?

— Опитай пак. Сети се за някой по-стар, сети се за някой грък.

— Боже Господи, шегуваш се, този стар пръч?

Нелсън го наблюдава внимателно, с неподвижно озлобление. Не се смее, въпреки че му се предоставя възможност. Обяснява:

— Той й се обади в „Креп Хаус“ и я покани, а тя си каза: „Защо не?“. Тук е доста скучно, признай си. Отидоха само да вечерят, не му е обещавала да си ляга с него. Проблемът на вашето поколение, татко, е, че можете да мислите само в определена насока.

— Чарли Ставрос — изрича Хари, опитвайки се да го осмисли.

Хлапето изглежда в настроение да споделя. Заека се решава да продължи:

— Спомняш ли си, че известно време той се виждаше с майка ти?

— Спомням си. Но май всички останали сте забравили. Изглежда, така ви е доста удобно.

— Времената се менят. Мислиш, че не трябва да ни е удобно?

Нелсън изсумтява, потъвайки в стария диван.

— Не ме е грижа чак толкова. Не е моят живот.

— А беше — казва Хари. — Ти беше тук. Беше ми мъчно за теб, Нелсън, но не знаех какво да направя. Онова бедно момиче Джил…

— Татко…

— Скийтър умрял, знаеш ли? Убили го при престрелка във Филаделфия. Някой ми изпрати изрезка от вестник.

— Мама ми писа. Не се изненадвам. Беше луд.

— Да, но после стана нормален. Знаеш ли, че казваше, че ще умре след десет години. Наистина притежаваше известно…

— Татко, дай да поохладим разговора.

— Добре, нямам нищо против. Става.

Дъжд. Толкова сладък, толкова твърд. В градината малките буци пръст под марулята и изкривените листа на боба, надупчени от колорадския бръмбар, потъмняват, напояват се, листата над тях блещукат, капят, споделяйки тайната на дъжда. Заека свежда поглед към списанието си, след като е изучавал упоритото мрачно лице на Нелсън. Най-добрият вид тостер за четири филийки, чете той, е този, който има отделно устройство за всеки двоен процеп за филийки. Ставрос и Мелани, можете ли да повярвате? Чарли непрекъснато повтаряше, че харесва стила й.

За да се извини, че е отрязал баща си, когато дъждът му навяваше спомени, Нелсън нарушава тишината:

— Всъщност каква е длъжността на Чарли във фирмата?

— Старши представител по продажбите. Отговаря за употребяваните коли, а аз — за новите. Общо взето, това е. На практика се препокриваме. Заедно с Джейк и Руди, естествено.

Иска да напомни на хлапето за Джейк и Руди. Те не са синове на богаташи и добре заработват надницата си.

— Доволен ли си от работата на Чарли?

— Напълно. Познава нещата по-добре от мен. Освен това познава половината окръг.

— Да, но здравето му. Колко енергия мислиш, че му е останала?

Въпросът има някакъв академичен оттенък. Не е питал Нелсън нищо за колежа, може би сега е моментът. С всички тези жени наоколо на сина му е лесно да избегне темата.

— Енергия? Трябва да се пази и да я кара по-внимателно, но си върши работата добре. Днес хората не обичат да ги притискаш, както беше навремето в този бизнес. Мисля, че се доверяват повече на продавачи, които са — как да кажа — по-улегнали. Нямам нищо против стила на Чарли.

Чуди се дали Мелани има. Къде са те сега, в някой ресторант? Представя си лицето й, с блеснал поглед почти като на болна от гуша, и бузите й, които винаги изглеждат като че ли е с руж, порозовели от усилие, още преди да си купи колелото, младото й лице, стегнато и гладко, когато се усмихва и не спира да се усмихва срещу профила на класически мошеник, на Чарли, докато той я сваля. И след това онази работа там долу, дебелия му член с онзи синьо-черен средиземноморски оттенък, и той се пита дали космите й долу са къдрави като косата й; навътре-навън, не може да си представи, че това се случва, докато те си седят тук и слушат дъжда.

Нелсън казва:

— Чудех се дали нещо не може да се направи с колите кабрио. — Мрачната засрамена неувереност подчертава думите му.

— Кабрио? Какво?

— Знаеш какво, татко, не ме карай да ти го казвам. Да ги купуваме и продаваме. В Детройт вече не ги произвеждат, така че старите модели стават все по-ценни. Можеш да продадеш мустанга на мама за повече пари, отколкото си го купил.

— Ако не го потрошиш дотогава.

Това напомняне оказва ефекта, който Заека иска.

— По дяволите! — възкликва момчето беззащитно, като хвърля погледи към всеки ъгъл на тавана в търсене на изход за бягство. — Не съм потрошил безценната ти корола, просто я одрасках.

— Още е в сервиза. Страхотно одраскване.

— Не съм го направил нарочно. Господи, татко, държиш се, като че ли е някаква божествена колесница. С възрастта си станал толкова стиснат.

— Така ли? — пита той искрено, приемайки това за информация.

— Да, мислиш само за пари и вещи.

— А това не е добре, така ли?

— Не.

— Прав си. Забрави за колата. Разкажи ми за колежа.

— Гадно е — идва бързият отговор. — Дънсвил. Хората смятат, че заради онази престрелка преди десет години мястото е суперрадикално, но в действителност повечето деца са местни, от Охайо, и представата им за добро прекарване е да се наливат с бира, докато повърнат, или да се бият с пяна за бръснене по стаите. Повечето от тях и без това ще работят във фирмите на бащите си, така че не ги е грижа.

Хари пропуска това и пита:

— Ходил ли си някога до големия завод „Файърстоун“? Непрекъснато чета във вестниците, че продължават да произвеждат онези облечени в стомана трошки, при все че гърмят в ръцете на всички.

— Типично — казва момчето. — Всички стоки, които купуваме, са такива. Всички американски стоки.

— Едно време бяхме най-добрите — изрича бащата, загледан в пространството, вероятно към някакво място, където той и Нелсън ще бъдат в абсолютно съгласие.

— И аз така чух. — Момчето свежда поглед към книгата.

— Нелсън, относно работата. Казах на майка ти, че ще ти намерим работа за през лятото в автомивката или сервиза. Ще научиш много от Мани и момчетата.

— Татко, прекалено съм стар за автомивката. И може би ми трябва нещо повече от лятна работа.

— Да не би да ми казваш, че ще напуснеш колежа, след като ти остава само една година?

Гласът му се е извисил и момчето изглежда стреснато. Зяпа баща си с отворена уста; с тази тъмна зееща дупка и двете хлътнали очи, лицето му сякаш има три дупки. Дъждът барабани по водосточната тръба на предната веранда. Дженис и майка й слизат след „Уолтънови“, хлипайки. Дженис бърше очите си с пръсти и се засмива.

— Толкова е глупаво така да се вживявам. Актьорите от „Хора“ не можели да се понасят и така сериалът се разпадна.

— Е, нали дават повторения — казва мама Спрингър и се отпуска в сивия диван до Нелсън, като че ли краката й не могат да понесат това малко пътешествие до долния етаж.

Хари обявява:

— Хлапето казва, че може да не се върне в Кент.

Дженис тъкмо се е отправила към кухнята да си налее кампари, но замръзва права. Облечена е само с късата си прозрачна нощница и гащи.

— Ти знаеше това, Хари.

Бикините й са червени, забелязва Хари, но през нощницата изглеждат пепеляворозови. През най-големите жеги миналата седмица си подстрига косата в Брюър при фризьора на Дорис Кауфман. Той е оголил врата й и е отрязал бретона й; Хари още не е свикнал с новата й прическа, сякаш някаква непозната се разхожда из къщата полугола.

— Знаел съм, друг път. След всичките пари, които вложихме в образованието му.

— Е — заключава Дженис, — може да е извлякъл, колкото е могъл от тях.

— Нещо не разбирам. Тука има нещо гнило. Хлапето си идва вкъщи без никакво обяснение, гаджето му излиза с Чарли, а той седи тук и ми намеква, че трябва да го уволня и да го назнача на негово място.

— Е — казва мама Спрингър спокойно, — Нелсън е на възраст. Навремето Фред ти освободи място и аз съм сигурна, Хари, че ако беше жив, щеше да освободи място и за Нелсън.

На секцията в трапезарията Фред Спрингър слуша дъжда със замъглени очи.

— За нищо на света — отсича Хари. — Не и на човек, който напуска колежа няколко дни преди да завърши.

— Виж, Хари — мама Спрингър го изрича спокойно и нежно, сякаш телевизионният сериал я е размекнал, — някои хора биха казали, че и ти не беше толкова обещаващ, когато Фред те нае. Не един или двама го съветваха да не го прави.

Отвън, в провинцията, под земята, старият фермер Байър тъгува за училищните автобуси, изгниващи под дъжда.

— Бях четирийсетгодишен мъж, който беше загубил работата си не по своя вина. Работех като линотипер, докато линотиперите съществуваха.

— Работеше занаята на баща си — обажда се Дженис. — Това иска да прави и Нелсън.

— Сигурно, сигурно — крещи Хари. — Когато завърши колежа, ако все още иска. Въпреки че, честно казано, се надявах да иска нещо повече. Но за какво е това бързане? За какво си е дошъл вкъщи? Ако аз имах късмет да отида в щат като Колорадо на неговата възраст, сто процента щях да остана там поне за през лятото.

Дженис дръпва от цигарата си. Изглежда много по-секси, отколкото съзнава:

— Защо не искаш собствения си син вкъщи?

— Прекалено е голям, за да си бъде вкъщи. От какво бяга?

Ако съди по лицата им, май е налучкал нещо, но не знае какво. Дори не е сигурен, че иска да разбере. В тишината, която му отговаря, той отново се заслушва в проливния дъжд, едно несекващо присъствие на ръба на осветеното им царство, нежно, настоятелно, безспирно, милиони малки оръдия улучват целта и текат като вадички по повърхността на всичко. Скийтър, Джил и Кент Стейт Фор са някъде там, съвсем сухи.

— Забрави — казва Нелсън, изправяйки се. — Не искам да работя с този боклук.

— Защо е толкова враждебно настроен? — пита Хари жените.

— Всичко, което казах, е, че не виждам защо да уволняваме Чарли, за да може хлапето да продава коли кабрио. След време, става. Дори през 1980. Поеми нещата, млада Америко. Изяж ме. Но всичко с времето си, Господи! Време, колкото щеш.

— Така ли? — пита Дженис странно. Знае нещо. Жените винаги знаят нещо.

Той се обръща директно към нея:

— Ти. Мислех, че поне ти ще си лоялна към Чарли.

— Повече, отколкото към собствения си син?

— Вижте какво ще ви кажа. Вижте какво ще ви кажа на всички. Ако Чарли се махне, махам се и аз. — Опитва се да се изправи, но фотьойлът го държи в лепкавите си лапи.

— Урааа! — казва Нелсън, като силно дръпва дънковото си яке от закачалката от вътрешната страна на вратата и си го намята.

Изглежда прегърбен и зъл. Плъх, тръгнал да се дави.

— Сега ще отиде да потроши и мустанга. — Хари успява да се изправи на крака, извисявайки се над всички.

Мама Спрингър плесва коленете си с отворени длани:

— Този спор развали настроението ми. Ще си стопля вода за чаша чай, от тази влага май че в краката ми скачат дяволи.

Дженис казва:

— Хари, пожелай лека нощ на Нелсън, както трябва.

Той протестира:

— Той не ми е пожелал лека нощ както трябва. Аз си седях тук и се опитвах приятелски да си поговоря с него за колежа, но той се държи все едно му вадя зъбите. За какво е тази тайнственост? Дори не знам какво учи сега. Първо беше медицина, но химията му била прекалено трудна, после беше антропология, но там трябвало да учи много наизуст, последното нещо, което чух, беше социални науки, но това пък било големи глупости.

— Уча география — признава Нелсън от вратата. Нервен е. Готов е да хукне да бяга.

— География! Та това го учат в трети клас! Никога не съм чул някой възрастен да учи география.

— Очевидно това е доста добра специалност в колежа — казва Дженис.

— И какво правят по цял ден? Оцветяват карти ли?

— Мамо, трябва да изчезвам. Къде са ключовете от колата ти?

— Виж в джоба на шлифера ми.

Хари не може да се въздържи да не се заяде с него:

— Да знаеш, че тук при нас, когато вали, пътищата са хлъзгави. Ако се загубиш, обади се на професора си по география.

— Много се дразниш, че Чарли заведе Мелани на вечеря, нали? — отговаря му Нелсън.

— Ни най-малко. Това, което ме дразни, е, че теб не те дразни.

— Аз съм ексцентричен — отговаря Нелсън.

— Дженис, какво съм му сторил на това дете, че да заслужавам такова отношение?

— О, предполагам, че се досещаш — въздъхва тя.

Писнало му е от тези подмятания за миналото.

— Не се ли грижех за него? Кой му слагаше закуската и го изпращаше на училище, докато ти се чукаше наляво и надясно?

— Татко го правеше — казва Нелсън горчиво.

Дженис се намесва:

— Нели, защо не тръгваш, ако ще тръгваш? Намери ли ключовете от колата?

Момчето ги подрънква.

— Участваш в авто самоубийство — казва й Заека. — Хлапето е убиец на коли.

— Беше просто една шибана вдлъбнатина — крещи Нелсън. — А той ще ми го изкара през носа.

Вратата се затръшва, пропуснала аромата на дъжда.

— Кой друг иска чаша чай? — провиква се мама Спрингър от кухнята.

Отиват при нея. Минаването от задушната, претъпкана с мебели всекидневна към кухнята с чисти емайлирани плотове предлага по-весела гледна точка към света.

— Хари, не трябва да си толкова суров с момчето — съветва го тъща му. — Има си много ядове.

— Какви например? — рязко пита той.

— О — отговаря мама, все още размекната, редейки чинийки тип „Уолтън“ за утеха. — Проблемите на младите.

Под нощницата си Дженис е с бикини, но без сутиен и на ярката светлина зърната й под дрехата прозират със собствения си розов цвят, по-тъмни, като цвета на виното. Казва:

— Той е в трудна възраст. Изглежда, че имат голям избор, но всъщност не е така. Цял живот телевизията ги учи да искат това и онова, но когато станат на двайсет, осъзнават, че парите не се печелят толкова лесно. Нямат възможностите, които дори ние имахме.

Това не е типично за нея.

— А ти с кого си говорила? — пита Хари презрително.

На Дженис вече не може да й се затвори устата толкова лесно, колкото преди; тя отмята бретона си и отговаря:

— С няколко от момичетата в клуба. Техните деца също са се върнали вкъщи и не знаят какво да правят с живота си. Това явление вече дори си има име. Нещо от сорта на „обратно в гнездото“.

— Синдром — казва той; израснал е по тия места. Понякога, след като Мим си легнеше, тримата с майка му и баща му сядаха така около кухненската маса пред купа каша или топло какао, или чай. Чувства се достатъчно в безопасност, за да звучи жално:

— Ако помолеше за помощ, щях да се опитам да му помогна. Но той не моли. Иска да получава, без да се помоли.

— Не е ли човешко? — пита мама Спрингър напевно. Харесва вкуса на чая и добавя в заключение: — У Нелсън има много добронамереност. Просто мисля, че в момента е малко объркан.

— А кой не е? — пита Хари.

В леглото, може би дъждът го възбужда, той настоява да правят любов, въпреки че първоначално Дженис се дърпа.

— Трябваше да се изкъпя — казва тя, но мирише страхотно, на дълбока джунгла, на безценна гниеща тор, спускаща се надолу, надолу под папратта. Когато не спира, с диво желание да изгуби лицето си в този аромат, хладният неумолим бяс на оргазма я обзема и тя войнствено свършва, издигайки хълбоци, за да отрие клитора си в лицето му, и след това го оставя да свърши в нея под него. Изтощен и носещ се без посока, той слуша звуците на дъжда, който от време на време забързва в метален ритъм по стъклото на прозореца, по-бързо от пулсирането в желязната водосточна тръба, където се вият въжета вода.

— Харесва ми Нелсън да си е вкъщи — казва Хари. — Чудесно е да си имаш враг. Изостря сетивата ти.

Мърморейки под прозорците им и все пак толкова близо, сякаш са отвън, букът приема дъжда, лист по лист.

— Нелсън не е твой враг. Той е твой син и сега има нужда от теб повече от всякога, при все че не може да ти го каже.

Дъжд, последното доказателство за него, че Бог съществува.

— Имам чувството — казва той, — че има нещо, което не знам.

Дженис признава:

— Има.

— Какво? — След като не получава отговор, той пита: — Ти откъде знаеш?

— Мама и Мелани си говорят.

— Колко е зле? Наркотици?

— О, Хари, не. — Тя трябва да го прегърне, незнанието му сигурно го прави много уязвим. — Нищо подобно. Нелсън прилича на теб, отвътре. Обича да се пази чист.

— Тогава какво, по дяволите, става? Защо не можете да ми кажете?

Тя отново го прегръща и леко се засмива:

— Защото не си Спрингър.

Дълго след като тя е пропаднала в сигурното нежно похъркване на съня, той лежи буден, слуша дъжда, не иска да пропусне този звук на живота. Не е нужно да си Спрингър, за да имаш тайни. Сини очи, толкова бледи на светлината, влизат на задната седалка на онази корола, вкусът на Дженис все още е по устните му и той си мисли, че идеята за гаранция може да не е толкова добра. Докато лежи буден, отвън една кола спира два пъти и предната врата се отваря: първият път по спокойствието на двигателя й и леките стъпки той разбира, че Ставрос оставя Мелани; вторият път, само след няколко минути, по ядно форсирания двигател, преди да удари спирачките, и шумните предизвикателни стъпки, решава, че е Нелсън, който е изпил повече бири, отколкото трябва. От звуците, заобикалящи втората кола, Заека осъзнава, че дъждът се предава. Изчаква стъпките да се изкачат на горния етаж, но явно Нелсън е приклещил момичето в кухнята, докато Мелани похапва нещо. Странното при вегетарианците е, че винаги са гладни. Ядеш, ядеш, но изглежда никога не е подходящата храна. Кой му беше казал това навремето? Тотеро. Накрая изглеждаше толкова стар, но колко по-стар от сегашния Хари беше тогава? Нелсън и Мелани остават в кухнята да си говорят, докато подслушвачът се уморява и се предава. В съня си Хари крещи на сина си по телефона във фирмата, но въпреки че устата му е отворена толкова широко, че може да види всичките си зъби, като на онези зъболекарски снимки, на които отбелязват кариесите ти и сякаш пищиш, от устата му не излиза никакъв звук, челюстите и очите му, тъй да се каже, са замръзнали отворени и когато се събужда, му се струва, че е зеел срещу утринното слънце, което блясва след дъжда.

Витрините на „Спрингър Мотърс“ наскоро са измити, Хари гледа втренчено през тях, но няма нито едно петънце да му го каже, че не стои отвън, на освежения от снощния дъжд въздух, на измитата и потънала в локви улица, но въпреки това в зеленината на дървото отвъд шосе 111 зад изоставения вагон прозира умора на опадалите и пожълтелите тук-там листа по върховете на тежките клони, които умират. Трафикът през този делничен ден процъфтява. Картър не спира да говори за някакъв неочакван данък върху огромната печалба на петролните компании, но това няма да стане, Хари е сигурен. Картър е хитър като лисица и се моли често, но явно дарбата му е старата Айзенхауерова дарба да предотвратява случването на нещата, просто малко ежедневно просмукване.

Чарли е с една млада двойка, договаря продажбата на осемцилиндров двутонен буик 73-та, тези добри хорица са прекалено назад в надпреварата, за да знаят, че времената се менят, че бензинът е на свършване и че истинските пари са в чуждите коли, с мотори от шевни машини. Те дори са се облекли официално за случая, жената носи лилав костюм със старомодно къса пола, която разкрива твърдите прасци на кльощавите й криви крака. Те наистина не са оформени като нас; Скийтър казваше, че са последен дизайн. Задникът й е стегнат, а тя жизнерадостно се разтапя пред ослепителния стар буик под щедрото слънце на все още влажния искрящ асфалт. Красива гледка от миналото. Но тя не успява да разсее киселото безпокойство в стомаха на Хари след краткия му сън. Чарли казва нещо, от което и двамата се превиват от смях, и след това потеглят с бричката. Ставрос се връща на бюрото си в един ъгъл на прохладния автосалон и Хари се приближава към него.

— Как беше с Мелани снощи? — опитва се да скрие самодоволството в гласа си.

— Приятно момиче. — Чарли не спира да пише с молива си. — Много умна.

Гласът на Хари се извисява:

— И какво й е толкова умно? Според мен е направо смахната.

— Не е, приятел. Сече й пипето. От онези жени, които виждат нещата толкова ясно, че чак се притесняваш, че никога няма да се отпуснат.

— Искаш да кажеш, че не се е отпуснала с теб.

— Аз и не го очаквах. На моята възраст — кому е нужно?

— Ти си по-млад от мен.

— Но не и по душа. Ти все още се учиш.

Чувства се като ученик в основното училище, когато наоколо витаеше някаква тайна, трепкаше по пътеката между чиновете, подскачаше като топка в междучасията, а той не можеше да я улови, момичетата я пазеха от него, бяха прекалено бързи.

— Спомена ли за Нелсън?

— Доста често.

— Какво мислиш, че става между тях?

— Мисля, че са просто приятелчета.

— Значи вече не мислиш, че няма как да не се чукат?

Чарли се предава, удря по документите и се отблъсква от бюрото.

— По дяволите, не знам как са се организирали тези деца. По наше време, ако не се чукахме с някоя, търсехме друга. При тях може да е различно. Не искат да са убийци като нас. Дори да се чукат, по начина, по който ми говореше за Нелсън, по-скоро за нея това е като гушкане на плюшено мече преди заспиване.

— Значи го приема по този начин, а? Като дете?

— Тя би го нарекла уязвим.

Хари прави предположение:

— Тука нещо липсва. Снощи Дженис правеше намеци.

Ставрос деликатно свива рамене:

— Може да е в Колорадо. Липсващото парче.

— Тя каза ли нещо конкретно?

Ставрос се замисля, преди да отговори, побутва кехлибарените си очила с показалеца си и после опипва с него ръба на носа си:

— Не.

Хари опитва с жалване:

— Не мога да разбера какво иска това момче.

— Иска да се включи в истинския свят. Мисля, че иска да работи тук.

— Знам, че иска да работи тук, но аз не го искам. Кара ме да се чувствам неудобно. С това тъжно изражение не може да продаде и…

— Кока-кола в пустинята Сахара. — Чарли завършва изречението вместо него. — Както и да е, той е внук на Фред Спрингър. Негов engonaki16.

— Да, а и Дженис, и Беси настояват, нали видя оная вечер. Направо ме подлудяват. Тук си имаме чудесна симетрична организация, а и колко коли сме продали през юли?

Ставрос проверява в един документ под лакътя си.

— Двайсет и девет, представяш ли си? Тринайсет употребявани и шестнайсет нови, както и онези селика GT, за десет хилядарки всяка. Мислех, че няма да можем да ги продадем с онези малки спортни модели, които Детройт бълва.

— Затова Нелсън да върви по дяволите. И без това остава само един летен месец. Защо да прецакваме Джейк и Руди само за да намерим място на едно хлапе, което е прекалено разглезено, за да започне работа в магазина? Нямаше дори да си цапа ръцете, щяхме да го назначим в отдел „Части“.

Ставрос казва:

— Можеш да го назначиш на твърда заплата тук, в автосалона. Ще го взема под крилото си.

Явно Чарли не осъзнава, че точно него изтикват. Опитваш се да защитиш някого, а той те подценява, докато го правиш. Но в крайна сметка се оказва, че Чарли е прозрял проблема, изразява го:

— Виж. Ти си зетят, ти си недосегаем. Но при мен старата е връзката ми тук. Явно има някакви чувства, сигурно ме харесва, защото й напомням за Фред, за старото време. Но чувствата не побеждават кръвта. Не съм в положение да се правя на твърд. Щом не можеш да ги победиш, присъедини се към тях. Освен това мисля, че мога да си поговоря с момчето, да направя нещо за него, не се притеснявай, няма дълго да остане в този бизнес, прекалено е неспокоен. Прекалено много прилича на баща си.

— Не виждам никаква прилика — отговаря Хари, въпреки че му става приятно.

— Няма и да видиш. Не знам, явно в днешно време е трудно да си баща. Когато бях дете, ми се струваше доста просто. Казваш на детето си какво да прави и ако не го направи, му шляпваш един. Но мисълта ми е следната. Смятате ли да вземате Нелсън, когато ходите в Поконос със старата и Джен?

— Те го питаха, но той не изглеждаше особено ентусиазиран.

Като дете се чувстваше самотен там. Господи, ще бъде ад в това тясно място. Дори сега вкъщи всеки път, когато отидеш в някоя стая, той сякаш седи там и пие бира.

— Добре. Какво ще кажеш да му купиш един костюм и вратовръзка и да му позволиш да дойде тук? Дай му минимална заплата, без комисиони и без премии. Няма да ти лази по нервите, нито ти по неговите.

— Аз да му лазя по нервите? Та той направо ме стъпква. Непрекъснато взима колата, а ме кара аз да се чувствам гузен.

Чарли не благоволява да отговори, знае прекалено много за случая. Хари признава:

— Е, това все пак е идея. После ще се върне ли в колежа?

Чарли вдига рамене.

— Да се надяваме. Може ти да сключиш тази част от сделката.

Поглеждайки надолу към крехкия, покрит с къдрава коса скалп на Чарли, Заека ясно усеща своя корем — едно голямо, пристегнато от костюма възвишение. Той е станал двоен, докато същите тези години са орязали фигурата на Чарли късче по късче. Пита го:

— Наистина ли искаш да направиш това за Нелсън?

— Момчето ми харесва. За мен той е само още един проблем. На тяхната възраст всички са само още един проблем.

Една двойка е паркирала навън под ослепителната светлина и се отправя към вратите на автосалона, добре облечена двойка, като излязла от списание, която вероятно само ще събере информация и после ще отиде да си купи мерцедес.

— Е, това е твоето погребение — казва Хари на Чарли. Всъщност това може да се окаже добра идея. Така Мелани няма да остава сама в тази огромна къща. Хрумва му, че всичко това може да е нейна идея, а Чарли просто да се опитва да я сваля по този начин.

В леглото Мелани пита Нелсън:

— Какво учиш?

— Разни неща.

Решили са да ползват нейното легло в предната стая, докато старите са на почивка в Поконос. Мелани е тук повече от месец и лека-полека е преместила безглавия шивашки манекен в един ъгъл и е скрила някои от грозните вещи на Спрингърови — напъхала е мокета под леглото, натикала е няколко куфара със стари пердета и една счупена крачна машина „Сингер“ в дъното на дрешника, претъпкан с износени и демодирани дрехи в найлонови чували. Залепила е с тиксо няколко плаката на Питър Макс по стените и е подредила стаята по свой вкус. Досега използваха стаята на Нелсън, но детското му легло е прекалено тясно и, честно казано, той се чувства потиснат там. Първоначално изобщо нямаха намерение да спят заедно в тази къща, но след дългите им необходими разговори това стана неизбежно. Гърдите на Мелани наистина са големи, както беше забелязал Чарли само с един поглед, тежкото им топло поклащане понякога отвращава Нелсън, напомняйки му за друга, с по-малки гърди, която беше изоставил. Добавя:

— Много неща. Има много скрити проблеми. Като например между агенцията и производителя. Длъжен си да им купуваш инструментите за хиляди долари, а те продължават да добавят към основните си модели екстри, от които навремето дилърът правеше печалба. Чарли ми каза, че едно радио е струвало на дилъра около трийсет и пет долара, а той прибавял около сто и осемдесет към продажната цена. Сега, когато всички производители са станали лакоми и отнемат тази възможност, дилърите се принуждават да измислят нови трикове. Като китосването и боята против корозия. Дори са измислили някаква течност, която уж предпазва виниловата тапицерия от износване. Подобни неща. Това е безскрупулно, но в същото време е смешно, всичкото това агитиране на хората. Дядо ми е имал табло за представянето на фирмата, но татко го е изоставил. Имам чувството, че Чарли смята татко за мързелив и небрежен в работата си.

Тя се придърпва по-нагоре в леглото, гърдите й са отпуснати и осветени от процеждащата се през кленовите клони светлина от Джоузеф стрийт. У нея има нещо тежко и майчинско, от което не може да избяга.

— Чарли ме покани на втора среща — казва тя.

— Иди — съветва я Нелсън, доволен от повечето място в леглото, тялото на Мелани над него увеличава смачканата вдлъбнатина, в която е легнал. Когато беше малък и майка му и баща му живееха в онзи апартамент на Уилбър стрийт и идваха на гости тук, слагаха го да спи точно в тази стая. Тогава косата на баба му беше цялата черна, освен отраженията на светлината, издълбани по тавана точно като сега. Маминка му пееше песнички, спомня си той, но не може да се сети кои. Някои бяха на холандски.

„Рейде, рейде, гейле…“

Мелани маха една фиба от косата си и с нея разравя пепелника за един изгаснал фас от марихуана, от който са останали едно-две дръпвания. Приближава го към червените си устни и го запалва; хартията пламва. Когато вдигна ръката си, за да извади фибата, космите й под мишницата лумват пред погледа на Нелсън. Извън контрола му, без да го иска, членът му започва да се втвърдява във вдлъбнатината.

— Не знам — отговаря Мелани. — Мисля, че сега, когато ги няма, той иска да печели точки.

— Ти как се чувстваш по този въпрос?

— Не особено добре.

— Той е доста готин тип — казва Нелсън, сгушвайки се по-близо до разсеяното й тяло, доволен от тайното увеличаване на ерекцията си. — При все че е чукал майка ми.

— Ами ако това го убие, как ще се чувствам тогава? Искам да кажа, нали една от причините да дойда тук, беше, за да проясня съзнанието си от всичките тия боклуци от бащински тип.

— Ти дойде с мен, защото Пру ти каза — произнасянето на името на другата е вкусно, едно хладно бодване в топлината, — за да не мога да се измъкна.

— Е, да, но нямаше да го направя, ако си нямах собствени причини. Радвам се, че дойдох. Тук ми харесва. Като Америка едно време. Всички тези масивни тухлени къщи, построени една до друга.

— Аз пък мразя това място. Всичко е толкова влажно и задушно, и близко.

— Наистина ли чувстваш това, Нелсън? — Харесва му, когато тя почти измърква името му. — Мислех, че се преструваш на изплашен в Колорадо. Там имаше прекалено много място. Или може би беше ситуацията.

Нелсън изгубва Колорадо, ясно усещайки ерекцията си като парче слонова кост със заоблени краища там долу и женствените дебели струни в гърлото й, които се подуват, докато всмуква последното дръпване от малкия фас, който държи точно пред начервените си устни. Мелани винаги носи грим, червило и малко руж по бузите, за да не изглежда кожата й толкова мургава, докато Пру никога не носеше, устните й бяха бледи като челото й, чертите на лицето й бяха прецизни и сухи като снимка. Пру. Мисълта за нея гризе стомаха му, като че ли вътре някой търкаля късче мрамор по песъчинки. Той казва:

— Може би това, което ми пречи тук, е татко. — При мисълта за баща си триенето в стомаха му се усилва. — Не мога да понасям как се е разплул на фотьойла във всекидневната. Той… — толкова му е неудобно, че не може да намери думи. — Той просто си седи тук, по средата на целия шибан свят, и говори ли говори. Не разбира нещата така, както Чарли. Какво изобщо е направил, за да създаде фирмата? Дядо ми е вървял нагоре, докато баща ми е седял и не е правел нищо друго, освен да бъде гаден мъж на майка ми. Това е, което е направил, за да заслужи всичките тези пари: бил е прекалено мързелив и безпомощен, за да остави майка ми, както му се е искало. Мисля, че е странен. Трябваше да го видиш с онзи негър, за когото ти разказах.

— Обичал си дядо си, нали, Нелсън? — Когато се е напушила с трева, гласът й става пресипнал и като в транс, подобно на някой от онези оракули над трикракото си столче, за които учеха по антропология в Кент. Кент — още песъчинки се трият в стомаха му.

— Той ме харесваше — настоява Нелсън, извивайки се леко, и забелязва с ръката си, че ерекцията му леко е отслабнала и вече не притежава чистотата на слоновата кост, а компрометираната тъкан на плътта и кръвта. — Не ме критикуваше непрекъснато за това, че не съм някакъв велик атлет, висок метър и деветдесет.

— Никога не съм чула баща ти да те критикува — казва тя. — Освен когато потроши колата му.

— По дяволите, не съм я потрошил, просто й направих малка вдлъбнатина, а копелето непрекъснато ми го натяква: колата стои седмици в сервиза и аз трябва да се чувствам като виновен глупак или нещо подобно. И на пътя наистина имаше животно, нещо дребно, не знам какво беше, може би мармот, щях да видя ивиците му, ако беше скункс, не знам защо тези глупави животни не се раждат с по-дълги крака, то просто се влачеше. Право срещу фаровете. Ще ми се да го бях убил. Ще ми се да бях смачкал всички коли на баща ми, целия му склад.

— Говориш глупости, Нелсън — казва Мелани от симпатичния си транс. Имаш нужда от баща си. Всички имаме нужда от бащи. Поне твоят може да бъде открит. Не е лош човек.

— Лош е, наистина, лош. Не знае какво става и не му пука, и се мисли за толкова велик. Това ме вбесява, неговото щастие. Той е толкова шибано щастлив. — Нелсън почти хлипа. — Като си помислиш само за всичкото нещастие, което е причинил. Малката ми сестричка е умряла заради него, а после остави и Джил да умре.

Мелани е чувала тези истории. Изрича с търпеливия си напевен глас:

— Не трябва да забравяш обстоятелствата. Баща ти не е Господ. — Ръката й се пъхва под чаршафите, където неговата я изучава. Усмихва се. Зъбите й са идеални. Носела е скоби, а бедната Пру — не, родителите й са били прекалено бедни и тя мрази да се усмихва, въпреки че зъбите й не са чак толкова криви, само един кучешки зъб припокрива съседния.

— В момента си ядосан — казва му Мелани — заради положението си. Но баща ти не е виновен за това.

— Виновен е — настоява Нелсън. — За всичко е виновен. Виновен е, че съм толкова смахнат, и това му харесва. Понякога, като ме гледа, съм сигурен, че наистина се кефи, че съм смахнат. А и мама му прислужва, като че ли е направил нещо за нея, а това всъщност е точно обратното.

— Хайде, Нелсън, забрави за това — припява Мелани. — Забрави всичко сега. Ще ти помогна. — Тя отдръпва чаршафите и се обръща с гръб към него. — Ето ти задника ми. Обичам да ме чукат отзад, когато съм друсана. Като че ли заемам две нива на съществуване.

Тя почти никога не се опитва да свърши, когато правят любов, просто приема, че обслужва мъжа, а не себе си. Пру винаги се опитваше, пъшкаше „Чакай“ в ухото му и си наместваше таза за подходящото докосване, и дори когато той не можеше да я изчака и се проваляше, всичко беше някак по-ласкателно. Спомняйки си Пру така, той чувства как гризенето на вината дълбоко в стомаха му се превръща в остро хапане, като в онази сцена от „Челюсти“, когато акулата дръпва момичето под водата.

Заека стои с Чарли, взирайки се в неприветливата септемврийска светлина. Дървото зад паркинга на вагон-ресторанта е изтъняло и пожълтяло по върха, над оголените клони небето е привлякло няколко перести облака, прилични на ивиците сланина в бекон, вещаейки дъжд през утрешния ден.

— Бедният стар Картър — казва Хари. — Видя ли как за малко да се убие, тичайки по някаква планина в Мериленд?

— Напъва се — отговаря Чарли. — Кенеди му диша във врата.

Чарли се е върнал от двуседмичната си почивка във Флорида с лек загар, който бързо избледнява покрай проблемите със слабото му сърце и изминалите дни. Не се бе върнал директно от Флорида. Едновременно със завръщането му в понеделник в „Спрингър Мотърс“ пристига картичка с остро наклонения му счетоводителски почерк, изпратена от Охайо и гласяща:

Шегата, насочена най-вече към Хари, беше на гърба на картичката — снимка на голяма сграда с плосък покрив, подобна на четвъртинка от пай, която всъщност беше студентският комплекс на университета в Кент, приютил най-голямата открита библиотека в щата Охайо.

— Нещо май си даваш доста зор напоследък, а? — пита го Хари. — Как беше Мелани през цялото това време?

— Кой казва, че съм бил с Мелани?

— Ти самият, с онази картичка. Господи, Чарли, младо момиче като нея да се вихри върху топките ти, това може да те убие.

— Какъв начин да си отидеш, а, приятелю? Ти също много добре знаеш, че не момичетата ни изстискват топките, а на ония мацки на средна възраст им изтича времето.

Заека си спомня епизода с Дженис и тяхното злато, но въпреки това завистта си остава:

— Какво правихте във Флорида с нея?

— Пътувахме. Сарасота, Венеция, Сейнт Пийт. Не можах да я разубедя за Атлантическия бряг, така че отидохме до Неапол по магистрала 75, по старата Алигаторска алея и оттам — Корал Гейбълс, Оушън булевард, до Бока и Чест Палм. Щяхме да отскочим и до Кейп Канаверал, но не ни стигна времето. Тази щурачка даже не си беше взела бански костюм. Купихме й от онези новите, изрязани отстрани. Страшна фигура, не знам защо не ти хареса.

— Не можеше да ми хареса, нали Нелсън я доведе вкъщи. Все едно да чукаш собствената си дъщеря.

Чарли си е запазил една оцветена във виолетово клечка за зъби от обяда в центъра на града и бодва с нея долната си устна, докато зяпа през уморения прозорец.

— Има и по-лоши неща — заявява суховато. — Как са Нелсън и бъдещата булка?

— Пру. — Хари усеща, че Чарли е решил да пази подробностите от пътуването си, за да го накара да ги изкопчва от него една по една. Южнячки на всеки километър. Майната му. Заека също си има тайни, но докато си мисли това, си представя единствено една ферма със сгради, разположени ниско в долината.

— Мелани ми разказа доста неща за Пру.

— Какво например?

— Например мисли, че е странна. Впечатлението й е, че колкото и свита да изглежда, си е кораво хлапе с наистина сурово възпитание и не си е стъпила здраво на краката в емоционално отношение.

— Е, да, някои биха казали, че момиче, на което му прави удоволствие да чука стара гарга като теб, също е доста странно.

Ставрос откъсва поглед от прозореца и го поглежда право в очите, а неговите зад цветните очила изглеждат доста насълзени.

— Не бива да ми говориш така, Хари. И двамата остаряваме. Мъже на доизживяване като нас би трябвало да са любезни един към друг.

Хари се чуди дали това показва, че Чарли знае колко несигурно е положението му с дишащия във врата му Нелсън. Чарли продължава:

— Питай ме каквото искаш за Мелани. Както казах, тя е добро дете. Емоционално стабилна. Проблемът при теб, приятелю, е, че си мислиш само за чукане. Най-голямото ми удоволствие беше да покажа на тази млада жена една страна от света, която не беше виждала досега. Направо беше ненаситна. Кипарисите, онази кула с камбаните. Каза, че въпреки всичко предпочита Калифорния, обаче Флорида е твърде равна. Каза, че ако по Коледа успея да си завлека задника до Кармел, с удоволствие ще ме разведе наоколо. Ще ме запознае с майка си и с който е там. Нищо сериозно.

— Колко… колко бъдеще мислиш, че имате двамата?

— Хари, нямам кой знае какво бъдеще с когото и да е — гласът му пада до едва доловим шепот. Заека би искал да го прочисти с телена четка.

— Никога не се знае — успокоява той дребния мъж.

— Знае се — настоява Ставрос. — Знаеш кога времето ти изтича. Ако животът ти предложи нещо, вземи го.

— Добре, добре, ще взема. Взимам. Какво правеше бедната ти стара Manna mou, докато вилнееше с щурачката в Евърглейдс?

— Ами — отговаря той. — Нещо странно се случи там. Една моя братовчедка, около пет години по-млада, явно доста е хойкала и това лято съпругът й я изритал и задържал децата. Живееха в Нористаун. Така че Глория живее сама в един апартамент в Янкуист и с удоволствие наглеждаше старата дама, докато ме нямаше. Каза, че би го направила пак по всяко време. Ето защо сега имам малко свобода, каквато нямах по-рано.

Навсякъде, мисли си Хари, семействата се разпадат, а отделните части се събират като оцелелите в някаква огромна спасителна лодка, докато той и Дженис продължават да си седят там, в сянката на мама Спрингър, извън времето.

— Няма нищо по-хубаво от свободата — казва на приятеля си. — Недей да я пропиляваш. Питаше за Нелсън. Сватбата тази събота. Само най-близките роднини. Съжалявам.

— Леле! Бедният малък Нели! Подписан, подпечатан и доставен.

Хари пропуска тази забележка:

— От това, което подочух от Дженис и Беси, майката май ще се появи. Бащата е сърдит.

— Трябва да видиш Акрън с очите си — казва му Чарли. — И аз щях да съм ядосан, ако трябваше да живея там.

— Там някъде нямаше ли голф игрище, където Никлаус всяка година провеждаше турнир?

— Това, което видях, съвсем не приличаше на голф игрище.

Ставрос се е завърнал от приключенията си разнежен, като че ли изпълнен с носталгия към живота си, докато все още го живее. Изглежда толкова остарял и философски настроен, че Хари се осмелява да го попита:

— Какво мисли Мелани за мен, каза ли ти?

Една много дебела двойка кръстосва паркинга и оглежда малките коли. Изпробват ги според телата си, приклякват до шофьорската врата, за да преценят кои модели ще са достатъчно широки за тях. Чарли наблюдава как тази двойка се движи между блестящите покриви и капаци, преди да отговори:

— Каза, че си готин, само дето жените те командват. Минало й е през ум да се изчукате, но останала с впечатлението, че с Дженис сте много сплотени.

— Избави ли я от заблуждението й?

— Не можех, хлапето е право.

— Да, бе, а преди десет години?

— Онова беше просто цимент.

Хари обожава начина, по който прелъстителят на Дженис пренебрегва онази случка, обожава този всезнаещ грък с нежно сърце под лятното карирано сако. Двойката се е изморила да изпробва колите за подходящ размер, качват се в стария си понтиак гранпри, модел 77-ма с неподвижен бежов покрив и си тръгват. Хари внезапно пита:

— Как ти се струва? Мислиш ли, че ще можем да живеем с Нелсън тук?

Другият мъж вдига рамене с кратко отривисто движение:

— А той може ли да живее с мен? Иска да бъде едно равнище над Джейк и Руди, а в бизнес като нашия няма толкова много равнища.

— Казал съм им, Чарли, ако ти напуснеш, напускам и аз.

— Ти не можеш да напуснеш, шефе, ти си от семейството, а аз съм от едно време.

— Ти познаваш бизнеса най-добре, ето това има значение за мен.

— А, това не върви вече. Сега е като при супермаркетите: подреждане по рафтовете и чукане по касовия апарат. Когато работехме само с коли втора употреба, се опитвахме да намерим най-подходящия автомобил за всеки клиент. Сега не ни пука дали ще си купи или не. С това огромно търсене няма възможност за импровизации. Твоето момче има добри идеи — да се захванем с падащите гюруци, с антиките, с нещо, което да е малко по-оригинално. Не мога да ги приема насериозно тези японски буболечки. Това ново чудо, наречено „Терсел“, дето трябва да го предлагаме от следващия месец, виждал ли си му показателите? Двигател 1,5 литра, четирийсетсантиметрови гуми. Та то е като онези малки колички, които имаше навремето по въртележките за децата, които ги е страх да се качат на кончетата.

— Седемдесет километра на галон по магистралата. Този показател интересува хората, както е тръгнал светът.

Чарли казва:

— Във Флорида не се срещат много-много буболечки. Възрастните хора още си карат големите таратайки континентали или торнадо, боядисват ги бели и си ги карат навсякъде. Пътищата им са различни, естествено, няма нито един хълм в целия щат и никога не пада слана. Мислех си за Слънчевия пояс. Идеш ли там, няма да ти пука за сметките за парното. След това те изненадват с климатика. Не можеш да се измъкнеш.

Хари казва:

— Натриеви батерии — това е решението. Електричество направо от слънцето. След пет години ще стане, така пише в „Консюмър Рипортс“. Тогава ще можем да кажем на арабите да си вземат шибания петрол и да си смазват камилите с него.

Чарли отбелязва:

— Смъртните случаи по пътищата зачестяват. Искаш ли да знаеш защо? По две причини. Първо, децата, общо взето, вече се отказват от наркотиците и се връщат към алкохола. И второ, всички са луднали по малките коли, а те се мачкат като хартиени пликове.

Той се подсмихва и завърта ароматизираната клечка за зъби по долната си устна, докато и двамата зяпат през прозореца към реката от мръсна ламарина. Едно ниско старо комби без дървен багажник на покрива спира на паркинга. Сърцето на Хари прескача, но не е дъщеря му. Комбито прави едно-две кръгчета и се насочва обратно към шосе 111, само оглежда. Обирите са се увеличили. Хари пита Чарли:

— Мелани наистина ли си е мислела да… — той се препъва в думата „чукане“, тя не е от неговото поколение — да си легне с мен?

— Така каза дамата. Но нали ги знаеш днешните хлапета — изтърсват всичко, което ние навремето запазвахме за себе си. Не значи, че има нещо повече. Вероятно даже по-малко. Докато станат на двайсет и пет, вече са прегорели.

— Тя така и не ми се стори особено привлекателна, да ти кажа честно. Виж, това, новото момиче на Нелсън…

— Не искам да слушам. — Чарли се обръща да се върне на бюрото си. — Та те ще се женят, за бога!

В болницата ги посреща Супи в страхотно настроение. Шегува се със сестрите и останалия персонал и се разхожда в черните си дрехи из този бял свят като щастлив микроб, едно изключение от всички правила. Пристъпва напред, като че ли да прегърне мама Спрингър, но в последната минута се спира и вместо това самодоволно я потупва по рамото. Палавата усмивка, която отправя към Дженис и Хари, разкрива дребните му зъби. Поглежда Нелсън по-сериозно, но с все така светнало лице.

— Тя се чувства отлично, като изключим гипса на ръката. Но и тук е извадила късмет, защото си е счупила лявата ръка.

— Тя е левачка — казва му Нелсън.

Той е в лошо настроение и се е прегърбил от липсата на сън. Беше стоял в болницата с нея от един до три и сега пак дойде в девет и половина. Бе звънял вкъщи към един и петнайсет, никой не му вдигна и това добави към двайсетте му години тъга. Маминка си беше вкъщи, но беше прекалено стара и унесена в мъглата на съня си, за да чуе телефона, а родителите му бяха отишли с Мъркетови и Харисънови в новия стриптийз бар на шосе 422 зад „Четирите сезона“ по пътя за Потстаун, и след това се бяха отбили в Мъркетови за по едно питие. Така че семейството му не разбра за случилото се, докато Нелсън, който беше припълзял до леглото си в три и половина, не се събуди в девет. На път за болницата в мустанга на майка си той твърдеше, че е заспал чак когато птиците са започнали да чуруликат.

— Какви птици? — беше попитал Хари. — Та те всички са отлетели на юг.

— Татко, не ме занасяй. Точно под прозореца ни има от онези черни птици.

— Скорци — вмъква Дженис, опитвайки се да запази мира.

— Те не чуруликат, а цвърчат. Цвър, цвър.

— Колко е късно, а е още тъмно — прекъсва ги мама Спрингър. Това постоянно напрежение между зет й и внука й я състарява.

Хари не се дразни от Нелсън, който седи до него със зачервени очи, изнервен и вонящ на изпаренията от снощния купон, защото самият той е сънен и махмурлия. Той потиска желанието си отново да каже „цвър“.

В болницата пита Супи с искрено възхищение:

— Как пристигна толкова бързо?

Въпреки непрестанното му хилене тоя човек май наистина беше магьосник.

— С помощта на самата Дева — весело съобщава свещеникът и пристъпвайки леко встрани, бута на земята няколко от натрупаните върху малка масичка списания. „Ден на жената“. „Поля и реки“. Естествено болниците не бяха абонирани за „Консюмър Рипортс“. В един от скорошните броеве имаше убийствена статия за медицинските разходи и невероятното увеличение на лекарства като аспирин и таблетки против грип. Супи се навежда да вдигне списанията и се изправя леко задъхан. Казва им:

— Лекарите са успокоили горкото момиче, наместили са ръката и са я уверили, че плодът изглежда незасегнат, но тя явно много се е притеснила и когато се е събудила в седем часа, и е предположила, че Нелсън още спи, не е знаела на кого да се обади, и се обади на мен. — Супи се ухилва. — Аз естествено все още бях в прегръдката на Морфей, но веднага се стегнах и й казах, че ще намина между Светото причастие и службата в десет часа, и ето ме тук. „Ecce Homo“. Тя искаше да се молим заедно за спасението на бебето и оттогава се моли непрекъснато, и както казват, засега това дава резултат!

Черните му очи прескачат от лице на лице.

— Смяната на лекаря, който я прие, свърши в осем часа, но дежурната сестра тържествено ми обеща, че въпреки нараняванията на майката малкото сърчице в утробата й бие силно, както преди, и няма следи от вагинално кървене и подобни ужасни неща. Тази майка — природа, тя е една жилава стара пуйка.

Той си е избрал мама Спрингър за слушател:

— Сега наистина трябва да тръгвам, иначе гладните овце ще погледнат нагоре и няма да бъдат нахранени. Свиждането тук е чак от един часа, но съм сигурен, че персоналът няма да има нищо против да надникнете при нея. Кажете им, че съм ви дал благословията си. — И той инстинктивно вдига ръка, като че ли наистина да ги благослови. Вместо това докосва ръкава на лъскавото кожено палто на мама Спрингър. — Ако не успееш за службата, непременно ела на срещата след нея. Ще уведомим църковното настоятелство за новия орган и предполагам, че ще се появят доста стиснати хора. Цяла година слагаха по един долар в касичката, а гласовете им струват колкото моя и твоя.

Той хуква по коридора, показвайки знака V за мир. „Господи, тези хора обожават нещастието“ — мисли си Хари. Е, това е мръсотия, която никой друг не иска. Болницата „Сейнт Джоузеф“ се намира в старата северна част на Брюър, на мястото на старата сграда на АМХМ26, преди да я съборят и да издигнат още една банка, и където на мястото на железопътен мост построиха нов, но този път от бетон, в който веднага се появиха пукнатини. Навремето се говореше, че ще построят тунел, за да покрият железопътните релси в тази част, но тогава влаковете почти престанаха да се движат, така че проблемът се разреши от само себе си. Дженис беше родила Ребека Джун в тази болница, когато всички сестри тук бяха монахини. Може и сега да са монахини, но вече няма как да се разбере. Жената на регистратурата е облечена в сако и панталон с цвят на сьомга. Те тръгват след изпъкналия й задник и отпуснати рамене. През открехнатите врати зърват изтощени пациенти, покрити с бели чаршафи, които зяпат втренчено в тавана, вече с вид на призраци. Пру е в стая с още три жени, две от които, облечени в прозрачни болнични нощници, лежат подпрени в леглата си, обсадени от ранни посетители. Възрастна негърка спи в четвъртото легло. Самата Пру е напълно будна. По миглите й още личат следи от снощната спирала, но иначе изглежда като девица, особено с този прясно бял гипс от лакътя до китката й. Нелсън леко я целува по устните, сяда на единствения стол до леглото й и отпуска главата си в пространството между рамката и извивката на хълбока на Пру, докато възрастните стоят прави. „Като дете е“ — мисли си Хари.

— Нелсън се държа чудесно — разказва им Пру. — Толкова е грижовен.

Хари не беше чувал гласът й да звучи така напевно и гърлено. Той се чуди дали това не е, защото е легнала.

— Да, чувстваше се направо ужасно — казва той. — Не разбрахме какво е станало чак до сутринта.

Нелсън надига глава:

— Били са на стриптийз бар, представяш ли си?

— Господи — обръща се Хари към Дженис, — кой командва тук? Какво иска да правим, да си седим вкъщи през цялото време и да остаряваме достойно?

Мама Спрингър се намесва:

— Можем да останем само минутка, искам да отида в църквата. Няма да изглежда добре, ако отида само на тази среща, както каза преподобният Кампбел.

— Иди на тази среща, мамо — казва Хари, — ще ти измъкнат цяло състояние. Органите не растат по дърветата.

Дженис се обръща към Пру:

— Бедничката ми, как ти е ръката?

— О, не обърнах много внимание на това, което ми каза докторът. Счупена ми е някаква кост, с едно смешно име…

— Бедрена кост — подсказва й Хари. Нещо в цялата ситуация го дразни и го кара да се държи предизвикателно. А и онези стриптийзьорки снощи, някои от тях бяха толкова млади, че можеха да му бъдат дъщери. Барът се казваше „Златната черешка“.

Нелсън отново надига глава от скута на Пру:

— Не бедрена кост, татко. Иска да каже раменна кост.

— Аха — реагира Хари.

Пру изохква:

— Лакътна кост — сеща се тя. — Лекарят каза, че е обикновено счупване.

— Колко време ще бъдеш с гипс? — пита Хари.

— Шест седмици, ако слушам наставленията на лекаря.

— Значи ще ти го махнат до Коледа — отговаря Хари. Тази година Коледа е много важна за него, защото след нея и суматохата около Нова година те ще предприемат онова пътуване, даже вече са резервирали хотела и самолетните билети. Бяха го обсъждали снощи сред въодушевлението в стриптийз бара.

— Бедничката ми — повтаря Дженис.

Пру започва да напява без музика, но думите й звучат като изпети:

— О, Господи, нямам нищо против, даже съм доволна, заслужавам да бъда наказана. Искрено вярвам — тя продължава да гледа право към Дженис с авторитет, който не са виждали преди, — че това е цената, която Господ иска да платя за това, че не изгубих бебето. Щастлива съм да я платя, щях да се радвам дори и ако всички кости в тялото ми бяха счупени, изобщо не ме е грижа. Божичко, когато усетих, че краката ми не ме носят, и осъзнах, че не мога да направя нищо друго, освен да падам по тези ужасни стълби, какви мисли ми минаха само! Ти знаеш най-добре.

Иска да каже, че Дженис знае какво е да изгубиш дете. Дженис изскимтява и се хвърля върху болното момиче толкова тежко, че Хари трепва и я сграбчва за гърба, за да я дръпне. Усещайки твърдия гипс под гърдите си, Дженис извива гръбнак под ръцете му; през плата кожата й е гореща и опъната като барабан. Пру обаче не показва да я е заболяло. Тя се усмихва внимателно с кривата си усмивка и поема тежестта на по-възрастната жена със спокойно затворени очи с остатъци от син грим по тях. Пру измъква здравата си ръка, за да потупа Дженис по гърба, пръстите й почти докосват тези на Хари. Потупване, потупване. Той се сеща за закръглените пръсти на Синди Мъркет и се учудва колко по детски и мръсни изглеждат те в сравнение с тези млади, но кокалести и зачервени ръце. Ръцете на майка му бяха такива груби и захабени. Дженис не спира да подсмърча, Пру не спира да я потупва, останалите две болни жени в стаята не спират да ги поглеждат. Подобни сложни моменти объркват Хари. Той се чувства упрекнат, тъй като официалната версия в семейството беше, че бебето е умряло в ръцете на Дженис заради него. Сега обаче излизаше, че той просто е бил страничен наблюдател.

Нелсън, изтикан на заден план от мъката на майка си, се изправя и се втренчва, горкото изморено дете. Тези проклети жени, решени да се съюзяват, би трябвало да ни изключат от цялата тая работа. Най-накрая Дженис се стяга, след като е подсмърчала толкова силно, че горната й устна е влажна от сополи. Хари й подава носната си кърпичка.

— Толкова се радвам за теб, Пру — казва Дженис, подсмърчайки.

— Хайде, успокой се — измърморва той, взимайки кърпичката си обратно.

Мама Спрингър се опитва да успокои всички:

— Наистина е цяло чудо да паднеш по тези стълби и да не се случи най-лошото. Навремето по горните етажи в тези стари бръюрски къщи живееха само слугините.

— Не паднах чак до долу — обяснява Пру. — Опитах се да се спра и така си счупих ръката. Не си спомням да съм усетила болка.

— Да — потвърждава Хари. — Нелсън каза, че не си усещала болка.

— О, да. — С коса, разпиляна от прегръдката на Дженис, Пру сякаш пропада в някакъв бял космос, пеейки. — Почти не бях пила нищо, лекарите непрекъснато повтарят, че е вредно. Всичко стана заради тези ужасни обувки с платформи, които ни принуждават да носим. Адски тъпа мода. Решила съм да ги изгоря веднага щом ме изпишат.

— И кога ще те изпишат? — пита мама Спрингър, премествайки черната си чанта в другата ръка. Беше се облякла за църквата още преди Нелсън да се събуди и да настане суматохата. Тя е роб на тази църква, един Господ знае защо.

— Лекарят каза до една седмица — отговаря Пру. — Да си почина малко и нали знаете, за да са сигурни. За бебето. Тази сутрин се събудих и мислех, че имам контракции и затова се обадих на Супи. Той се държа чудесно.

— Да — казва мама Спрингър.

Хари се дразни от това, че всички непрекъснато му викат бебето. Той по-скоро си го представя като малко прасенце или голяма тресяща се жаба. А нямаше ли да оживее, ако го беше изтърсила? В днешно време оцеляват дори бебетата в петия месец и много скоро ще започнат да отглеждат бебета в кувьоз още от самото начало на бременността.

— Трябва да закараме мама на църква — обявява той. — Нелсън, ще се събудиш ли, за да дойдеш с нас, или ще останеш тук да спиш? — Главата на момчето отново беше клюмнала върху болничния матрак. — Като дете заспиваше така на кухненската маса.

— Хари — казва Дженис, — не бъди толкова груб с всички.

— Той мисли, че всички се държим глупаво заради бебето — изрича Пру замечтано, дразнейки го.

— Не, напротив, мисля, че бебето е страхотно.

Той се навежда, за да я целуне за довиждане, и иска да прошепне в ухото й за всички бебета, които е имал, мъртви и живи, видими и невидими. Вместо това, изправяйки се, й казва:

— Пази се, ще се върнем след службата и ще останем по-дълго.

— Не се отказвайте от голфа заради мене.

— Приключихме с голфа. По това време не е хубаво да се ходи по затревените участъци.

Нелсън я пита:

— Как искаш, да си тръгна ли или да остана?

— За бога, Нелсън, тръгвай си, остави ме да поспя малко.

— Знаеш ли, извинявай, ако снощи съм казал нещо. Държах се ужасно. Когато ми казаха, че мислят, че няма да загубиш бебето, толкова ми олекна, че чак се разплаках. Наистина. — Той би заплакал и сега, но лицето му помръква, когато засрамено осъзнава, че всички го слушат. „Ето защо обичаме нещастието — осъзнава Хари, — защото то отново напомня вината ни и ни кара да запълзим обратно към Бог. Без чувство на вина ние не сме по-добри от животните.“ Ами ако тя беше абортирала точно когато той гледаше как онази стриптийзьорка с маслинена кожа и палав език смъква бикините си до коленете и поглежда към посетителите през рамо, докато гъделичкаше задника си с щраусовото перо. Щеше да се чувства ужасно.

Пру успокоява разтреперания си съпруг и разтревожените си роднини:

— Наистина съм добре. Обичам ви всички.

Косата й се разпилява, докато тя чака да потъне в съня, в още по-усърдни молитви, в сънените околоплодни течности на собствения си натъртен корем. Раненото й крило, увито в снежнобял гипс, се надига на сантиметри от гърдите й, докато им маха за довиждане. Оставят я под грижите на бившите монахини и се промъкват навън през болничните коридори, а стъпките им отекват сред мълчаливото им решение да отложат споровете си за колата.

— Цяла седмица! — казва Хари, веднага щом потеглят с мустанга. — Някой има ли представа колко струва една седмица в болница в днешно време?

— Татко, как може непрекъснато да мислиш за пари?

— Все някой трябва да го прави. Една седмица в болница струва минимум хиляда долара. Минимум.

— Нали имаш осигуровка „Син кръст“.

— Тя не важи за роднини. Нито пък за теб, след като си навършил деветнайсет.

— Не знам — казва Нелсън. — Но не ми се ще да остане в отделението с тези жени, които пъшкат и охкат по цяла нощ. Едната даже беше негърка, видяхте ли?

— Откъде си наследил тези предразсъдъци? Във всеки случай не е от мен. Както и да е, това не е болнично отделение, а нещо като частна клиника.

— Искам жена ми да лежи в самостоятелна стая — отвръща Нелсън.

— Така ли? Искаш, искаш. А кой ще плаща сметките, умнико? Не и ти.

— Спомням си, че когато ме оперираха от хернията, Фред не искаше и да чуе за нищо друго, освен за самостоятелна стая за мен — обажда мама Спрингър. — И при това ъглова. С прекрасен изглед към градинската беседка, магнолиите тъкмо бяха цъфнали.

Дженис пита:

— Ами фирмата? Той не е ли включен в груповата застраховка там?

Хари й казва:

— Не може да ползваш застрахователни помощи за майчинство, ако не си работил във фирмата поне девет месеца.

— Не бих нарекъл една счупена ръка майчинство — обажда се Нелсън.

— Да, но ако не беше бременна, сега щеше да се разхожда със счупената си ръка.

— Може би Милдред може да направи нещо по въпроса — предлага Дженис.

— Добре — съгласява се Хари неохотно. — Не знам каква точно ни е политиката.

Нелсън би трябвало да спре дотук. Вместо това той се навежда напред така, че гласът му прокънтява в ухото на Хари:

— Ти май нищо не знаеш без Милдред и Чарли. Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш, но аз знам много повече за бизнеса с коли, отколкото ти някога ще научиш с това темпо, ако не спреш да се занимаваш със старите детройтски таратайки, от които губим цяло състояние, и не се съсредоточиш върху политиката ни.

— Не бих имал нищо против, ако продавахме датсуни или хонди, но честно казано, татко, тия тойоти…

— Фред е започнал франчайза с тойоти и ние продаваме тойоти. Беси, защо не плеснеш това хлапе през устата? Аз не го достигам.

След кратка пауза гласът на тъща му долита от задната седалка:

— Чудя се дали изобщо да ходя в църквата. Знам, че свещеникът иска да купим нов орган, но останалите не са толкова ентусиазирани. Ако се появя на срещата, може да ме изберат за член на някой комитет, а вече съм прекалено стара за такива работи.

— Тереза не беше ли сладка? — пита Дженис високо. — Сякаш е пораснала за една нощ.

— Да, а ако беше паднала до основата на стълбището, сега щеше да е по-стара от всички нас.

— Господи, татко — казва Нелсън, — ти изобщо харесваш ли някого?

— Харесвам всички — отговаря му Хари, — просто не обичам да ме притискат.

Пътят от болницата „Сейнт Джоузеф“ до Маунт Джъдж продължава право напред над железопътните релси и след това завива надясно по булевард „Акация“, покрай Брюърската гимназия, през Ситивю Парк и после наляво покрай пазарчето. В неделя сутрин по пътищата се движат предимно застаряващи американци, жени с боядисани в синьо или розово коси, като перата на онези великденски пилета, преди да ги забранят, и мъже, стиснали воланите на колите си с две ръце, като че ли те всеки момент ще се изправят на задните си крака и ще започнат да хвърлят къчове. Сега, когато благодарение на аятолаха безоловният бензин беше станал долар и тринайсет, всички се чудеха как да пестят гориво. Всъщност философията им беше да карат, докато все още има с какво, а после Картър да го духа. Четирите филма в киното на пазарчето са: „БЯГСТВОТО“, „НОВО НАЧАЛО“, „БЯГАЩИЯТ“ и „10“. Иска да гледа „10“, защото по рекламите беше видял, че актрисата, която приличаше на шведка, е сплела русата си коса на плитки като някоя заирка. Какъв свят: всеки се чука с всеки. Той седи и бавно умира в тази задушна кола, а като се замисли за всичкото чукане в миналото и за всичкото чукане, което тепърва предстои, но за него чукане няма, сърцето му направо се преобръща. Никога повече няма да чука никого другиго, освен бедната Дженис Спрингър. Той вижда тази перспектива да се простира пред него права и мрачна като добре познатия път. Стомахът му, който още го наболява от снощния купон, го присвива, както когато навремето закъсняваше за училище. Неочаквано казва на Нелсън:

— Как, по дяволите, допусна Пру да падне? Защо не я хвана? Какво изобщо правехте толкова късно? Когато майка ти беше бременна с теб, изобщо не ходехме никъде.

— Не ходехте заедно, искаш да кажеш — предизвиква го синът му. — Чувал съм, че ти доста си си походил.

— Не и когато беше бременна с теб. Седяхме си вкъщи всяка вечер, слушахме „Обичам Люси“ и гледахме семейни комедии, нали, Беси? И изобщо не сме смъркали трева.

— Тревата не се смърка, а се пуши. Кокаинът се смърка.

— О, не знам точно как се оправяхте двамата с Дженис — изрича уморено мама Спрингър, гледайки през прозореца. — Днешната младеж е различна.

— И аз така мисля. Уволнявам хора, за да му намеря работа, а той изпотрошава инвентара.

— Инвентарът си е наред, след като единственото, което искаш, е да се придвижваш от едно място до друго… — започва Нелсън.

Хари яростно го прекъсва, сещайки се за бедната Пру, за Мелани, която слугуваше в „Креп Хаус“ на всички тъпанари от банките, които ходеха да обядват в града, за собствената си сладка, обнадеждена дъщеря, лепната за червендалестия Джейми; за бедната малка Синди, която трябваше да се усмихва, докато старият Уеб я чукаше отзад, за да може после да се хвали с колата си SX-70; за Мим, която толкова години клякаше пред разни италиански главорези; за майка си, която непрекъснато киснеше ръцете си в разни мръсотии и плачеше в кухнята, докато паркинсонът най-накрая не се смилеше над нея и не я принуждаваше да се качи горе, за да си почине; за всички жени по света, които познаваше, които бяха използвани и похабявани, за да могат да се раждат малки отрочета като Нелсън.

— Нека ти кажа нещо за тойотите — вика Хари. — Тях ги сглобяват малки жълти човечета в бели престилки, които работят в един и същи завод от люлката до гроба и които се побъркват, ако в инжекционната система за гориво попадне и една прашинка, а таратайките на Детройт ги сглобяват разни откачалки с уокмени, които слушат шантава музика и така са оглупели от друсане, че не могат да различат отвертка от гайка, и освен това ония от НАПЦ27 ги учат да мразят компанията. Половината коли, които излизат от поточната линия на „Форд“, умишлено ги саботират. Забравих къде точно четох това, но не беше в „Консюмър Рипортс“.

— Татко, толкова си предубеден. Какво би казал Скийтър?

Скийтър. Хари отговаря с променен глас:

— Казах ли ти, че Скийтър беше убит във Филаделфия миналия април?

— Непрекъснато ми го повтаряш.

— Не виня чернокожите от поточната линия, просто казвам, че правят отвратителни коли.

Нелсън се готви за нападение, въпреки че е капнал от умора и се чувства отвратително, бедното дете:

— И кой си ти да ни критикуваш с Пру, че сме отишли да се видим с приятели, когато самите вие отидохте да гледате тези отвратителни екзотични танцьорки? Мамо, как ги изтърпя?

Дженис отговаря:

— Не беше толкова зле, колкото си мислех. Не преминават границите. Всъщност не беше по-зле, отколкото навремето на стария панаир.

— Не му отговаряй — казва й Хари. — Кой е той, та да ни критикува?

— Най-интересното беше — продължава жена му, — че ние трите със Синди и Телма харесахме едно и също момиче, а на мъжете им харесваха съвсем различен тип жени. Ние си харесахме една висока ориенталка, която беше много грациозна и артистична, а те си харесаха, представяш ли си, мамо, мъжете си паднаха по една дребна блондинка, която нямаше никакви скули и изобщо не можеше да танцува.

— Изглеждаше предизвикателно — обяснява Хари, — искам да кажа, че се вживяваше.

— А онази късокрака брюнетка, която те възбуждаше, онази с перото?

— С маслинената кожа. Тя също беше хубава. Въпреки че можех да мина и без перото.

— Маминка не иска да слуша всички тези отвратителни неща — обажда се Нелсън от задната седалка.

— Маминка няма нищо против — отговаря му Хари. — Нищо не може да трогне Беси Спрингър, тя обича живота.

— Ох, не знам — произнася старата дама с въздишка. — По наше време нямаше такива неща. Спомням си, че Фред понякога носеше „Плейбой“, но на мен тези осемнайсетгодишни момичета ми изглеждаха по-скоро трогателни, та те си бяха почти деца, като изключим телата им.

— Е, та кой не е дете? — пита Хари.

— Говори за себе си — отговаря му Нелсън.

— Нямам предвид сега — настоява мама Спрингър. — Чудя се за какво са ги отгледали родителите им, да ги гледат голи както майка ги е родила. Какво ли си мислят бедните хорица. — Тя въздиша. — Светът се е променил.

Дженис се намесва:

— Май в същия бар всеки понеделник има женско парти с мъжки стриптийзьори. Казват, че младежите наистина се стряскат. Дорис Кауфман ми разправяше, че жените ги сграбчват и се опитват да се качат на сцената. Казват, че жените над четирийсет са най-агресивни.

— Това е отвратително! — възкликва Нелсън.

— Внимавай какво говориш — казва му Хари. — Майка ти е над четирийсет.

— Татко!

— Е, аз не бих се държала така — изрича Дженис, — но разбирам защо някои го правят. Предполагам, че всичко зависи от това доколко съпругът ти те задоволява.

— Ма-мо! — протестира момчето.

Той излъга Чарли. Срещата му с Дженис е чак в един и трийсет, а сега е едва единайсет и двайсет според кварцовия часовник на супрата. Отива в Галилий. Пуска радиото. Звукът му е още по-плътен, по-многоцветен и многопластов, отколкото на радиото в старата корола. Въпреки че върти копчето отляво надясно и после обратно, не може да намери Дона Съмър — отишла си е заедно със седемдесетте. Вместо това има някакъв тип, който пее химни и така процежда името „Иисус“, че то всеки момент ще започне да капе. И онзи съпровод от смесени гласове, който помни още от гимназията, по времето на джубоксовете, в които се виждаше как пада плочата, и онзи колосан шумолящ плат, атлаз или каквото там беше, с който момичетата ходеха на танци, втъкнали в корсажа си цветето, което си им подарил. Цветето се смачкваше и парфюмът на момичетата се носеше от напудрените им гърди, щом телата им се сгряваха и притискаха от многото партньори един след друг във виолетовата светлина на гимнастическия салон, в който над главите им се спускаха гирлянди от разтегателна хартия, а баскетболните кошове бяха украсени с хартиени цветя. Всичките онези топли тела, които леко се блъскат, предчувствайки студения въздух, затворен в колите отпред, малките блещукащи светлинни по таблото, топлината на телата, замъгляваща вътрешната страна на стъклото, атлазът — подръпван и измачкан, студени пръсти, които се лутат през палта, панталони и бикини, дрехите се превръщат в поредица от тунели, тялото на Мери Ан, гушещо се в ръцете му, мястото между краката й, толкова различно и меко, и благоуханно, и безопасно — цял един нов свят. А сега новините през половин час. Онази многознаеща млада жена отдавна е изчезнала от тази местна станция. Хари се чуди къде ли е в този момент, дали е станала танцьорка на пилон или асистентка на вицепрезидента на „Сънфлауър Биър“. Новият говорител звучи като Били Фознахт — все едно че има плътни устни. Президентът Картър е обявил, че той лично подкрепя бойкота на Олимпийските игри в Москва за 1980 година. Реакциите на спортистите са смесени. Индийският премиер Индира Ганди е отстъпила от вчерашната си очевидно просъветска позиция относно Афганистан. В пренаселената зона на предизборната кампания американският представител от Илинойс Филип Крейн нарекъл „глупаво“ предложението на масачузетския сенатор Едуард Кенеди планираната ядрена централа в Сийбрук, Ню Хемпшир, да стане ТЕЦ и да премине на въглища. В Япония бившият член на „Бийтълс“ Пол Маккартни, бил пратен в затвора по обвинение, че притежавал марихуана. В Швейцария учените са успели да програмират бактерии да произвеждат оскъдния човешки протеин интерферон — антивирусен агент, чието изкуствено производство би могло да доведе до нова епоха, така благоприятна за човечеството, колкото откритието на пеницилина. Междувременно, ако пломбите на зъбите ви са станали по-скъпи, това е, защото йената на златото удари осемстотин долара за унция в Ню Йорк днес. По дяволите. Твърде рано го продаде. Осемстотин по трийсет е равно на двайсет и четири хиляди. Това е с почти десет бона повече от четиринайсет хиляди и шестстотин. Само ако бе поизчакал. По дяволите Уеб Мъркет и неговото сребро. А 76-ти продължава победния си марш със 121 на 110 над портландските „Трейл Блейзърс“ на стадиона „Спектрум“ снощи. Бедните стари „Ийгълс“, Яворски бе съборен. А сега да продължим с програмата си. Хубава музика за хубави хора и традиционната мелодия „Спасителю, бди над мен“. Хари изключва радиото, шофирайки на звука на мъркането на супрата.

Вече познава пътя. Покрай огромния квакер, който сочи към естествената пещера, през тесния град с табелата на магазина за хранителни стоки „Пурина“, старата странноприемница и новата банка, спирката и агенцията за трактори. Царевичното стърнище в нивите сега бледо стърчи, всичкото злато е избеляло. Езерцето с патиците е замръзнало по краищата, но зимата е мека и в центъра му има широка ивица черна вода. Той намалява, когато минава покрай пощенските кутии на „Бланкенбилър“ и „Мут“, и завива по алеята, пред която на кутията пише БАЙЕР. Нервите му са така опънати, че нищо не убягва от погледа му — изпъкналите камъни на двете червеникави бразди, които представляват стария път, туфите изсъхнали плевели, всеки от които все още пази формата, която животът му е бил възприел през изчезналото лято, лющещият се скелет на училищния автобус с цвят на тиква, ръждясваща черупка, лятна къща, варосана преди години, и след това разнебитените фермерски сгради, силозите, плевнята, каменната къща, гледана от непознат ъгъл, за първи път отпред. Той вкарва селиката в пространството от отъпкана пръст, където веднъж бе видял паркирана королата. Когато изключва двигателя и слиза от колата, той вижда възвишението, откъдето бе шпионирал — далечна накъсана ивица от тъмна череша и евкалипти, които почти не се виждаха през ябълковите дървета на овощната градина, по-далече, отколкото му се бе струвало. Вероятността никой да не го е видял е голяма. Това е лудост. Бягай.

Но както и със смъртта, настъпва момент, който трябва да се премине, отрязък от време, по-прозрачно от стъкло. Този момент е пред него и той прави крачката, черпейки смелост от онази изпълнена с обич празнота, която Телма бе споделила с него. В кожуха си от овча кожа и глупава малка елфоподобна шапка и вълнен костюм с жилетка на тънки райета, купен едва този ноември от онзи шивач на Уеб на Пайн стрийт, той прекрачва пространството, където напластените с пръст пясъчни плочи някога са оформяли алея. Студено е, от онези дни, в които всеки момент ще завали сняг, ден, който сякаш е кух. Въпреки че е почти пладне, слънцето не се показва, на небето няма дори сребърно петно, което да издава мястото му сред дългия набразден корем от ниски сиви облаци. Отдясно се издигат изпочупените изсъхнали голи клони на висока горичка. В другата посока, отвъд хоризонта, моторната резачка сякаш се дави. Той сваля едната си ръкавица, за да почука по вратата, чиято отровнозелена боя се лющи на дълги извити люспи, но още преди да почука, кучето вътре в къщата долавя стъпките му по камъка и започва да лае. Хари се надява кучето да е само и собственикът му да е навън. На двора няма кола, нито пикап, но може да е паркирана в плевнята или в що-годе новия гараж от циментови блокчета с покрив от припокриващи се плоскости гофриран стъклопласт. Доколкото вижда, в къщата не свети лампа, но все пак наближава пладне, въпреки че денят е мрачен и все повече притъмнява. Той се взира във вратата и бегло различава отражението си с бледата си шапка в друга врата, подобна на тази, с две правоъгълни остъклени прозорчета, на разстояние колкото един каменен зид. Зад старите прозорчета коридор със стари раирани черги потъва в неосветените дълбини. Докато очите му се напрягат, за да видят по-навътре, студът щипе ръката му. Тъкмо се кани да се обърне и да се върне в топлата кола, когато в къщата се вижда някаква фигура и се втурва към него, настръхнала от ярост. Черното коли се мята отново и отново върху вътрешната врата, побесняло, опитвайки се да захапе стъклото с грозните си ситни предни зъби, които имат кучетата — нечовешки, и с разцепената черна устна и виолетовите венци — нечисти. Хари е парализиран, стои като омагьосан и не вижда едрата фигура, която се появява зад Фрици, докато някаква ръка подрънква с резето на вътрешната врата. Другата ръка на дебелата жена държи кучето за нашийника; Хари й помага, като сам отваря зелената врата, Фрици разпознава миризмата му и спира да лае. Хари разпознава, погребани под бръчките и тлъстината, онези горещи живи очи — очите на Рут. И така, сред бъркотията от махане на опашка и скимтене заради онази отчаяна кучешка потребност да приветства приятел, двамата бивши любовници се изправят един срещу друг. Преди двайсет години той беше живял с тази жена от март до юни. Бе я видял за миг в „Крол“ осем години по-късно и тя му бе спестила няколко горчиви думи, а сега още дванайсет години са се изсипали и върху двамата, нанасяйки щетите си. Косата й, която някога беше с мръсно огнено рижав цвят, сега е угаснала до стоманеносиво и е опъната назад в кок, какъвто носят менонитите29. Облечена е с широк дънков гащеризон и червена мъжка риза на дървар под черен пуловер с дупки на лактите и кучешки косми и дървени стърготини, вплетени в мазните нишки. И все пак това е Рут. Горната й устна е все още леко издадена, сякаш всеки момент ще й излезе херпес. Очите го гледат с враждебност, която го дразни.

— Какво искаш? — пита го. Гласът й е загрубял, сякаш е настинала.

— Аз съм Хари Енгстръм.

— Виждам. Какво търсиш тук?

— Чудех се дали можем да си поговорим. Трябва да те попитам нещо.

— Не, не можем да си поговорим. Върви си.

Тя е пуснала нашийника на кучето и Фрици души глезените и чатала му и се гърчи в стремежа си да подскочи нагоре, да предаде почти нетърпимата радост, заключена в тесния й череп, зад изпъкналите й очи. Болното й око все още изглежда възпалено.

— Добре, Фрици — казва Хари, — долу, долу.

Рут е принудена да се разсмее, с онзи кратък звънлив смях, като монети, хвърлени на тезгяха.

— Заеко, сладък си. Откъде научи името й?

— Чух те веднъж да я викаш. Идвал съм тук два-три пъти зад онези дървета, но не можах да събера смелост да дойда по-близо. Глупаво, а?

Тя отново се разсмива, не толкова звънливо, сякаш действително е развеселена. Въпреки че гласът й е загрубял, а тежкото тяло се е удвоило и по бузите й над ъгълчетата на устните й има мъх и няколко отделни тъмни косъма, това наистина е Рут, един облак, през който бе минал животът му, отново бе придобил плътност. Все още е висока в сравнение с Дженис, в сравнение с всички жени в живота му, с изключение на Мим и майка му. Винаги е била едра; беше се пошегувала през първата вечер, когато я бе вдигнал на ръце, че това ще го изкара от строя, пълнота, която го отблъскваше, но същевременно в нея имаше нещо, което го привличаше, някакво излъчване, готовността й да се забавляват в тясното пространство, с което разполагаха, и въпреки че имаха твърде малко време.

— Значи си се страхувал от нас — казва тя. Навежда се леко, за да се обърне към кучето. — Фрици, да го пуснем ли вътре за минутка?

Това, че кучето го харесва, изразено чрез блед проблясък в кучешката памет, каращ опашката му да се върти, накланя везните. Коридорът вътре определено мирише на миналото, както повечето подобни стари фермерски къщи. Ябълки в килера, канела в готвеното, смесица от стара мазилка или лепило за тапети, не знае точно какво. В един от ъглите в коридора върху разтворени вестници стоят кални ботуши и той забелязва, че Рут е по чорапи, дебели сиви, мъжки, работни чорапи. Въпреки това изглежда секси, стъпките й са безшумни, макар че е огромна. Тя го повежда надясно, към малък салон с овална черга на пода и сгъваем дървен градински стол сред останалите мебели. Единствената модерна мебел е телевизорът, надменното му око в момента е мъртво. Няколко цепеници тлеят в камината от пясъчник. Хари проверява обувките си, преди да стъпи върху парцалената черга. Сваля претенциозната си малка кожена шапка.

Рут сякаш вече съжалява за постъпката си и сяда на самия ръб на стола, люлеещ се стол с основа от преплетени пръчки, и така силно го накланя напред, че коленете й почти докосват пода, а ръката й лесно може да се пресегне надолу, за да почеше Фрици и да я успокои. Хари решава, че трябва да седне срещу нея, върху диванчето от напукана черна кожа между две, потискащи червеникавокафяви студийни снимки, които сигурно са поне на един век, в еднакви резбовани рамки, на някакъв брадат тип и неговата закопчана догоре съпруга, и двамата отдавна превърнали се на прах в ковчезите си. Но преди да седне, вижда в другия край на стаята, на светлината на прозореца, върху чийто перваз все още са наредени саксии с африкански теменужки и онези растения с широки листа, които хората подаряват за Деня на майката, някакви по-съвременни снимки — моментални цветни снимки, заемащи единия рафт на библиотеката, който съдържа редици книги с меки корици с романтика и мистерия, каквито Рут четеше навремето и очевидно все още харесва. Някога, през онези месеци, това го обиждаше, обиждаше го начинът, по който се оттегляше с някой от онези долнопробни трилъри, в които действието се развива в Англия или в Лос Анджелис, въпреки че той бе в стаята от плът и кръв, жив любовник. Той прекосява стаята и я вижда, по-млада, но вече твърде едра, застанала пред един от ъглите на тази къща, хваната подръка от един по-възрастен мъж, по-висок и по-едър от нея; това явно е бил Байер. Едър, глуповат фермер в неудобни неделни дрехи, присвил очи срещу слънчевата светлина с изражение като това от големите стари портрети, устата му — замислена в опит да удовлетвори фотоапарата. Рут изглежда развеселена, косата й е повдигната в някаква обемна прическа и все още е рижава — развеселена от факта, че за този закрилящ мъж тя е украшение. За един миг, кратък и ярък като изщракването на обектив, Заека изпитва ревност към живота, воден от другите, от тази обикновена, едра провинциална двойка, която позира до изронен ъгъл от кафяв хоросан върху раззеленилата се трева, по която Хари съди, че снимката е правена през март или април. Старите номера на Природата. Има и други снимки, цветни снимки на вчесани и усмихнати младежи, в онези картонени рамки, в които слагат гимназиалните снимки. Преди да успее да ги разгледа, Рут рязко изрича:

— Кой ти каза, че можеш да ги разглеждаш? Престани.

— Това е семейството ти.

— Точно така. Моето, а не твоето.

Но той не може да се откъсне от образите на тези деца в осветени от светкавицата цветове. Погледът им е насочен не към него, а покрай дясното му ухо, всяко дете е нагласено по абсолютно еднакъв начин от фотографа, който снима учениците май след май. Момче и момиче горе-долу на еднаква възраст на снимка от горния курс на гимназията и до нея на по-малка снимка — едно по-малко момче с по-тъмна коса, по-дълга и разделена на път на другата страна от тази на брат му. Всички те са със сини очи.

— Две момчета и едно момиче — произнася Хари. — Кой е най-голям?

— Какво, по дяволите, те интересува? Господи, бях забравила какво отвратително настоятелно копеле си. Влюбен в себе си от люлката до гроба.

— Според мен момичето е най-голямо. Кога я роди и кога се омъжи за този старец? Как изтърпя, между другото, да живееш тук, в пущинака?

— Много ми е добре даже. Това е повече, отколкото някой някога ми е предлагал.

— Не можех да предложа кой знае какво на никого в онези дни.

— Но оттогава явно добре се справяш. Нагласил си се като педеруга.

— А ти си облечена като гробокопачка.

— Сякох дърва.

— С някоя от онези дърворезачки ли работиш? Господи, не те ли е страх да не си отрежеш някой пръст?

— Не, не ме е страх. Колата, която продаде на Джейми, си работи добре, ако това си дошъл да питаш.

— Откога знаеш, че работя в „Спрингър Мотърс“?

— О-о, открай време. А и после го писаха във вестниците, когато старият Спрингър умря.

— Ти ли беше в онова старо комби, което мина покрай нас в деня на сватбата на Нелсън?

— Може и аз да съм била — казва Рут и се обляга назад в люлеещия се стол, така че той се накланя в обратната посока. Фрици се е опънала да спи. Дървата в камината съскат.

— От време на време минавам през Маунт Джъдж. Това все още е свободна страна. Нали така?

— Защо ще правиш такова откачено нещо? — Тя го обича.

— Не казвам, че съм направила каквото и да било. Откъде да знам, че Нелсън се жени точно в този момент?

— Видяла си го във вестниците — усеща, че се опитва да го измъчва. — Рут, момичето. То е мое. То е бебето, което каза, че не би могла да абортираш. Така че си го родила и после си намерила този стар дебел фермер, който се е зарадвал, че ще докопа младо парче, и си му родила две деца, преди да хвърли топа.

— Не говори толкова грубо. Не ми доказваш нищо друго, освен колко глупава съм била, че изобщо те приютих. Ти си господин Лоши Новини, честен кръст. Ти не си нищо друго, освен „аз“, „аз“, „аз“ и „дай“, „дай“, „дай“. Когато имах какво да ти дам, ти го дадох, макар да знаех, че нищо няма да получа в замяна. Сега, слава богу, нямам какво да дам. — Тя вяло посочва стаята с вехти мебели. През годините гласът й е придобил онази провинциална провлаченост, онова твърдоглаво спокойствие, с което провинцията не иска да даде онова, което градът желае.

— Кажи ми истината — моли се той.

— Току-що го направих.

— За момичето.

— Тя е по-малка от голямото момче. Скот, Анабел и после Морис през шейсет и шеста. Той беше закъсняло хрумване.

6 юни 1966.

Четири шестици.

— Не ме мотай, Рут, трябва да се върна в Брюър. Не ме лъжи. Очите ти се насълзяват, когато лъжеш.

— Очите ми се насълзяват, защото не мога да понасям да те гледам. Типично брюърско конте. Търговец. Като онези, които някога мразеше, помниш ли? И при това дебел. Поне когато те познавах, имаше тяло.

Той се разсмива, наслаждавайки се на наглостта й; нощта, прекарана с Телма, е направила тялото му по-устойчиво на обиди.

— Ти ли — казва той — ме наричаш дебел?

— Именно. А как ти стана толкова червено лицето?

— Това ми е слънчевият загар. Току-що се върнах от островите.

— О, Исусе, островите! Реших, че ще получиш удар.

— А твоят старец кога ритна камбаната? Какво му направи, чука го до смърт ли?

Тя го гледа втренчено известно време:

— По-добре да си вървиш.

— Скоро — обещава той.

— Франк почина през август седемдесет и шеста от рак. На дебелото черво. Дори не беше стигнал пенсионна възраст. Когато се запознах с него, беше по-млад, отколкото ние сме сега.

— Добре, съжалявам. Слушай, престани да ме изкарваш такъв гадняр. Разкажи ми за нашето момиче.

— Тя не е нашето момиче, Хари. Наистина направих аборт. Родителите ми го уредиха при някакъв лекар в Потсвил. Направо в кабинета му, а година по-късно едно момиче умря от последвалите усложнения и го вкараха в затвора. Сега момичетата си влизат в болница ей така.

— И очакват данъкоплатците да плащат — казва Хари.

— След това си намерих работа като дневна готвачка в един ресторант близо до Стойгис Куери, на изток оттук, а по това време съдържателка там беше братовчедката на Франк и едното доведе до другото. Скот се роди в края на 1960, миналия месец тъкмо направи деветнайсет, от онези коледни бебета е, дето винаги остават измамени с подаръците.

— След това момичето кога? Анабел?

— На следващата година. Той бързаше да създаде семейство. Майка му не му давала да се ожени, докато била жива, или както и да е, той обвиняваше нея.

— Лъжеш. Виждал съм момичето. По-голямо е, отколкото казваш. На осемнайсет е.

— Искаш ли да видиш свидетелството й за раждане?

Това сигурно е блъф, но той отговаря „не“. Гласът й омеква:

— Защо толкова си се въодушевил от момичето? Защо не си науми, че момчето е твое?

— Имам си момче. Той е достатъчно… — думите просто се изплъзват от устата му — лоша новина. — След това я пита рязко: — И къде все пак са те? Твоите момчета?

— Какво те засяга?

— Нищо особено. Просто се чудех защо ги няма тук да ти помагат с къщата.

— Морис е на училище, прибира се с автобуса в три. Скот ходи на работа в Мериленд, работи в един разсадник. Казах и на двамата с Ани — измъквайте се. Мястото беше подходящо за мен да дойда и да се скрия, но за млади хора тук няма нищо. Когато на нея и Джейми Нунемахер им хрумна този план да отидат да живеят заедно в Брюър, не можех да се противопоставя, въпреки че неговите хора бяха категорично против. Проведохме дълъг разговор и аз им казах, че в днешно време младите живеят заедно и че всъщност това е доста хитро. Те и без това знаят, че съм дърта курва, не ми пука какво си мислят. Съседите винаги са ни оставяли на мира и ние тях също. Франк и старият Бланкенбилър не си бяха говорили в продължение на петнайсет години, откакто започна да излиза с мен. — Тя усеща, че се е отклонила, и добавя: — Анабел няма да остане с това момче завинаги. Той е симпатичен, но…

— Съгласен съм — казва Заека, сякаш са поискали мнението му.

Вижда, че Рут е самотна и склонна да приказва, и се чувства неловко. Размърдва се върху стария черен диван. Пружините му скърцат. Отвън вятърът е задухал в друга посока и в къщата става течение, което кара пушекът във влажната камина да се вие вътре в стаята. Тя поглежда към мъртвата двойка в рамки, подобни на резбовани ковчези над главата му, и му доверява:

— Даже когато Франк беше още здрав, трябваше да кара автобусите, за да свързваме двата края. Сега давам големите ниви под наем и се опитвам да държа пущинака под контрол. Пущинакът и сметките за гориво.

И наистина, стаята е толкова студена, че не му е минало през ум да си свали тежкото палто.

— Е, да — въздиша той. — Трудно е.

Фрици, събудена от някакъв внезапен обрат в съня, който кара възглавничките на лапите й да потръпват, се изправя и се промъква към него, готова да се разлае, но вместо това отново се смъква върху килимчето, свивайки се доверчиво в краката му. С дългата си ръка Хари се пресята до библиотеката и взима снимката на дъщерята. Рут не се възпротивява. Той изучава бледото осветено лице в рамката от кафеникав картон; контрастирайки на странния размит син фон, приличащ на фалшиво небе, момичето гледа сякаш над него. Твърда и лъскава като плод заради гладката копринена повърхност на снимката, главата вместо да издава тайната си, става още по-загадъчна, като онези морски животни, осветени покрай дъсчената пътека на казиното. Устата е на Рут, особената горна устна, която бе забелязал във фирмата. Около очите й я има онази ъгловатост, въпреки че челото й е по-закръглено, отколкото на Рут, а косата й, пригладена и лъскава като за снимка, е по-малко своенравна. Той търси ухото, търси вдлъбнатинка на връхчето му, каквато има Нелсън, но за това косата й трябва да е вдигната. Носът й е толкова нежен и малък, ноздрите й се виждат изпод леко вирнатия му връх, така че долната част на лицето й изглежда по-масивна, но все още по детски закръглена. Кожата й е бледа, а в очите й има студена светлина, която може би идва от онези шведи и техния снежен свят; бе го зърнал в огледалото в банята на Мъркетови. Неговата кръв. Хари усеща, че заедно с Анабел повторно преживява онзи миг, когато идва нейният ред в нестройната ученическа редица да влезе в закрития със завеса ъгъл на гимнастическия салон, и внезапно заслепена, да позира за идните поколения, за годишника на училището, заради приятел и майка, заради самото време, което отминава, без да му обръщаме внимание. Появила се е възможност да притиснеш лицето си до празнотата и в случай че разсъждаваш правилно, да станеш звезда.

— Прилича на мен.

Рут се изсмива:

— Въобразяваш си.

— Не се шегувам. Когато дойде във фирмата за първи път, нещо ме впечатли — краката й може би, не знам. Това не са твоите крака — които тогава бяха едри и се извиваха като бял пламък, докато се разхождаше гола из стаята.

— Е, и Франк имаше хубави крака. Докато не се остави да надебелее, беше доста строен. Над метър и осемдесет, когато се изправеше. Явно си падам по високи мъже. Но нито едно от момчетата не наследи ръста му.

— Да, и Нелсън не наследи моя. Дребосък, досущ като майка си.

— Ти все още си с Дженис. Навремето я наричаше глупачка — напомня му Рут. Вече се е отпуснала, облегнала се е назад в люлеещия се стол и се поклаща, обутите й в чорапи стъпала се повдигат на пръсти, след това се спускат на пети, после пак на пръсти. — Защо ти разказвам всичко за живота си, след като ти не ми разказваш нищо за твоя?

— Доста е обикновен — казва той. — Не се чувствай огорчена, че останах с Дженис.

— О, Исусе, не, просто я съжалявам.

— Сестра — изрече той усмихнат, — всички жени са сестри, така ни казват сега.

Пълнотата се е наслоила по лицето на Рут на неравномерни порции и бучки, така че когато вдигне глава, гнездата на очите й сякаш са направени от кост. Някаква опрощаваща дяволитост е разсеяла враждебността от погледа й.

— Ани беше очарована от теб — споделя тя. — Няколко пъти ме попита дали съм чувала за теб, баскетболният герой. Казах й, че сме били в различни гимназии. Беше разочарована, че те е нямало, когато двамата с Джейми се върнали, за да вземат колата. Джейми се колебаел за някаква фиеста.

— Значи не мислиш, че Джейми е подходящ за нея?

— Засега. Но ти си го виждал. Съвсем обикновен е.

— Надявам се, че тя не…

— Ще тръгне по моя път ли? Не, всичко ще е наред, вече няма курви, само здрави млади жени. Възпитала съм я в невинност. Всъщност винаги съм си мислела, че самата аз съм невинна.

— Всички сме невинни, Рут.

Явно й харесва да изрича името й, трябва да внимава да не го споменава. Той връща снимката на мястото й и я изучава оттам, Анабел между братята й.

— А пари? — пита той, опитвайки се тонът му да е небрежен. — Ще й бъдат ли от полза малко пари? Бих могъл да ги дам на теб, така че да не се появят ей така, от нищото, или нещо такова, ако иска да учи например.

Той се изчервява, а мълчанието на Рут не му помага особено. Столът е спрял да се клати.

Най-после тя произнася:

— Предполагам, че на това му викат забавено плащане.

— Не е за теб, парите ще бъдат за нея. Не мога да дам много, искам да кажа, че не съм чак толкова богат, но ако две хиляди ще бъдат от значение… — той оставя изречението недовършено, очаквайки да бъде прекъснат. Не е в състояние да я погледне, това чуждо уголемено лице.

Гласът й, когато проговаря, е изпълнен с онази презрителна самоуверена дрезгавост, която бе чувал от нея преди много време, в леглото:

— Спокойно, не се притеснявай, няма да приема думите ти насериозно. Ако някога се окажа твърде притисната тук, мога да продам някоя от нивите край шосето, местните са вземали по пет хиляди на акър. Както и да е, Заеко. Повярвай ми. Тя не е твоя.

— Добре, Рут, щом казваш. — Изпитал облекчение, той се изправя. Тя също се изправя и душите им сякаш усещат как набъбналата им плът изчезва, младият мъж и жена, които живееха заедно незаконно на един етаж на Съмър стрийт, срещу голямата църква от жълт пясъчник, отново застават близо един до друг, изолирани от света и както и преди, стаята е нейната.

— Слушай — просъсква тя към него разпалено, изкривеното й лице блести, — няма да ти доставя удоволствието това момиче да е твое, дори да ставаше въпрос за един милион долара. Аз я отгледах. Двете сме прекарали много време заедно, а къде, по дяволите, беше ти? Видя ме в „Крол“ онзи път, но след това нямаше друг контакт. През всичките тези години знаех къде си, а ти пет пари не даваше какво се е случило с мен и с детето ми, не даваше пет пари за нищо.

— Ти беше омъжена — казва той меко. Моето дете: тук има нещо гнило.

— Точно така — продължава тя бързо. — За по-добър мъж, отколкото ти някога ще бъдеш, колкото и да се хилиш пренебрежително. Децата имаха прекрасен баща и си го знаеха. Когато той умря, животът ни продължи, сякаш все още го има, толкова силен беше. Не знам какво, по дяволите, се случва с жалкия ти живот там горе в Маунт Джъдж…

— Ще се местим — казва й той, — в „Пен Парк“.

— Прекрасно, точно там ви е мястото, при онези лицемери. Трябваше да зарежеш онази твоя глупачка преди двайсет години, за нейно добро, както и за твое. Но не го направи и сега можеш да се пържиш; пържи се и остави моята Ани на мира. Отвратително е, Хари. Когато си помисля, че ти си въобразяваш, че тя е твоя дъщеря, все едно я каляш с твоята мръсотия.

Той въздиша:

— Все още имаш нежен език.

Тя се сепва смутено, сивата й коса се е разрошила и тя я приглажда с длани, като че ли се опитва да смачка нещо в черепа си.

— Не би трябвало да ти говоря така, но е плашещо да се появяваш тук в скъпите си дрехи и да искаш да си присвоиш дъщеря ми. Караш ме да мисля, че ако не бях направила аборта, ако не бях позволила на родителите ми да постигнат своето, може би нещата щяха да са по-различни, може би сега наистина щяхме да имаме дъщеря. Но ти…

— Знам. Постъпила си правилно.

Усеща как тя се бори с желанието да го докосне, да го прегърне, да се остави да бъде смачкана в тромавата му прегръдка както някога. Той търси някаква заключителна тема. Неловко пита:

— Какво ще правиш, когато Морис порасне и напусне дома?

Сеща се за шапката си и я взема, прищипвайки мекото й бомбе с три пръста.

— Не знам. Ще поостана още малко. Каквото и да се случи, цената на земята няма да падне. Всяка година, която изкарам тук, означава спестени пари.

Той отново въздиша:

— Добре, щом е така. Ще бягам тогава. Наистина ли не ме лъжеш за момичето?

— Естествено, че не. Помисли внимателно. Да предположим, че е твоя. На този етап това само би я объркало.

Той примигва. Това признание ли е?

— Никога не съм бил добър в премислянето на нещата — отговаря.

Рут се усмихва. Четвъртитите вдлъбнатини над скулите й, гледани отгоре по този начин, бяха едно от първите неща, които бе забелязал в нея. Набита и грубовата, но някак добре сложена. Друго човешко сърце, което му бе казало, че е едно голямо зайче, там, навън, при паркинг автоматите, облени от неонова светлина, първия път, когато се срещнаха. Тогава през центъра на Брюър все още минаваха трамваи.

— На мъжете не им е нужно да бъдат добри в това. Те не могат да забременяват.

Кучето се беше раздвижило, когато се изправиха, и гласът на Рут вече е по-висок и по-сърдит. Сега Фрици ги извежда от стаята и чака, опашката й въпросително се поклаща, а носът й е заврян в процепа на вратата, която води навън. Рут я отваря и външната врата също, достатъчно широко, за да може да премине кучето, но не и Хари.

— Искаш ли чаша кафе? — пита тя.

Беше се разбрал с Дженис за един часа в „Шехнер“.

— О, боже, благодаря, но трябва да се връщам на работа.

— Само заради Анабел ли дойде тук? Не искаш ли да чуеш нещо за мен?

— Нали вече ми разказа за себе си.

— Дали имам гадже или не, дали някога съм се сещала за теб.

— Ами да, сигурен съм, че това би било интересно. Явно прекрасно си се справила. Франк и Морис и как беше другият?

— Скот.

— Именно. Освен това имаш всичката тази земя. Знаеш, че съжалявам, задето те оставих с такива проблеми тогава.

— Е — казва Рут провлечено и замислено и Хари може би чува гласа на покойния й съпруг.

— Предполагам, че сме напълно в състояние да създаваме собствените си проблеми.

Сега му се струва не само дебела и посивяла, но и объркана, със слама по пуловера и косми по бузата. Едно самотно космато чудовище. Той копнее да бъде отвъд двойната врата, в зимния въздух, където нищо не расте. Веднъж бе избягал, казвайки й: „Веднага се връщам“, но сега не може да каже дори това. И двамата знаят това, което хората не бива никога да узнаят, че няма да се срещнат отново. Той забелязва върху ръката й, която стиска дръжката на вратата, тъпичък златен пръстен, почти изгубен сред плътта на пръста й. Сърцето му лудо се разтуптява, хванато в капан.

Тя се смилява над него:

— Пази се, Заеко. Пошегувах се за дрехите ти. Добре изглеждаш.

Хари свежда глава, сякаш да я целуне по бузата, но тя казва „не“. Когато слиза от бетонната веранда, сянката й вече е изчезнала от черното стъкло на двойната врата. Сивотата на деня се е сгъстила, пуснала е няколко сухи снежинки, които няма да доведат до нищо, но се носят като прашинки пепел. Фрици припка с него до лъскавата синя селика и се налага да бъде разубедена от намерението й да скочи на задната седалка.

Тръгва, излиза от алеята и минава покрай пощенските кутии с надписи БЛАНКЕНБИЛЪР И МУТ. Хари лапва един „Лайф Сейвърс“ и се чуди дали не трябваше да изобличи блъфирането за свидетелството за раждане. Ами ако Франк е имал друга жена и Скот е негово дете от този брак? Ако момичето е толкова младо, колкото твърди Рут, не би ли трябвало все още да е в гимназията? Но, не, забрави, забрави, Бог не иска той да има дъщеря.

Чакайки го в силно затоплената предна зала на „Шехнерс“, заобиколена от нови плюшени мебели, Дженис изглежда дребничка и богата с карибския си тен, по-млада от своите четирийсет и три години. Когато я целува по устните, тя казва:

— Ммм. Карамел. Какво криеш?

— Лукът от обяд.

Тя заравя нос в ревера му:

— Миришеш на дим.

— Мани ме почерпи с пура.

Тя почти не слуша лъжите му, задъхана и възбудена от новините, които носи:

— Хари, Мелани се е обадила на мама от Охайо. Нелсън е с нея. Всичко е наред.

Докато тя обяснява, Заека гледа как устните й се движат, как бретонът й потрепва, как очите й се разширяват и стесняват и как от вълнение пръстите й подръпват наниза от перли, показващ се под реверите на палтото й, но точният смисъл на това, което говори, му се изплъзва, защото се сеща как, когато бе свел лице към това на Рут, в светлината на вратата бе видял един проблясък върху уморената кожа под очите й и му идва идиотската мисъл, че сълзите ни са винаги млади, че солената вода си остава същата, от люлката, както беше казала тя, до гроба.