Тя гледа в мен. Сините ѝ очи блестят, прескачат надолу към чашата с питието ѝ и обратно нагоре. Поглеждам собственото си питие и усещам как продължава да се взира в мен, докато се пита дали проявявам същия интерес като нея. Бегло я стрелвам с поглед и се усмихвам, за да ѝ покажа, че е така. Отвръща ми с усмивка. По-голямата част от червилото ѝ го няма, след като се е превърнало в червеникаво петно по стъкления ръб на чашата ѝ. Приближавам се и сядам до нея.

Тя разбухва косата си. Незабележителна както на цвят, така и на дължина. Устните ѝ помръдват, тя казва „здравей“ и очите ѝ стават по-ярки. Все едно са озарени отвътре.

Физически аз я привличам по същия начин, по който привличам повечето жени в този бар. На трийсет и седем години съм, в отлична форма, всичката ми коса е на мястото си, притежавам точното количество трапчинки и костюмът ми приляга така, сякаш е ушит специално за мен. Затова ме погледна тя, затова се усмихна, затова е щастлива, че дойдох да седна при нея. Според нея, аз съм точният мъж.

Плъзвам телефона си по плота на бара към нея. На екрана му е изписано съобщение.

Тя го прочита и присвива вежди, погледът ѝ се стрелва между телефона и мен. Написвам ново съобщение.

Веждите ѝ рязко подскачат нагоре, тя покрива уста с ръка и кожата ѝ се облива в розово. Смущението се изписва по един и същ начин върху всяко лице.

Тя поклаща глава срещу мен. Съжалява, толкова съжалява. Нямаше представа.

Усмихва се. Не точно широко.

Вече не съм онзи образ в ума ѝ, вече не съм мъжът, когото си е представяла, но сега не е сигурна какво точно да направи.

Тя взима телефона ми и отговаря на съобщението.

Кимвам и се усмихвам. Тя кимва и се усмихва. Виждам как мислите ѝ препускат.

Би предпочела да не остане с мен. Тя иска да си намери мъж, който може да чуе смеха ѝ и не се налага да изписва думите си.

В същото време съвестта ѝ диктува да не дискриминира. Петра не иска да бъде повърхностното момиче, което отказва на един мъж само защото е глух; тя не иска да ме отхвърли по същия начин, както толкова много други жени са правили.

Или поне така си мисли.

Вътрешната ѝ борба наподобява пиеса в три действия, която се разиграва пред очите ми, и аз знам как ще завърши. Поне в повечето случаи.

Тя остава.

Първият ѝ въпрос е свързан със слуха ми, или по-точно с неговата липса. Да, глух съм по рождение. Не, никога не съм чувал нищо, нито нечий смях, нито нечий глас, нито джафкането на някое кутре или самолет в небето.

Петра ме дарява с тъжен поглед. Не осъзнава, че това е снизходително, и аз не ѝ го казвам, защото полага усилие. Защото не си тръгва.

Пита дали мога да чета по устните. Кимвам. Тя започва да говори.

— Когато бях на дванайсет години, си счупих крака на две места. Паднах с колелото.

Устата ѝ се движи по най-подчертания, гротескно преувеличен начин.

— С други думи, наложи се да нося гипс, който покриваше крака ми от стъпалото, чак до бедрото.

Тя спира и очертава с пръст линия по бедрото си, в случай че не съм успял да я разбера. Разбрах я, но оценявам усилието. И бедрото.

Тя продължава.

— Не можех да ходя цели шест седмици. В училище трябваше да се придвижвам с инвалидна количка, защото гипсът беше твърде тежък, за да ходя с патерици.

Усмихвам се и почти успявам да си представя малката Петра с нейния огромен гипс. Почти успявам да си представя накъде отива тази тъжна история.

— Не твърдя, че знам какво е да живееш цял живот в инвалидна количка, нито да страдаш от трайно увреждане, просто винаги съм се чувствала така, сякаш… ами, сякаш донякъде съм успяла да разбера какво ли би било да живееш по този начин, разбираш ли?

Кимвам.

Тя се усмихва с облекчение, уплашена историйката ѝ да не ме е засегнала.

Пиша:

Тя свива рамене. Грейва от моя комплимент.

Изпиваме по още едно питие.

Разказвам ѝ история, която няма нищо общо с глухотата ми. Разказвам ѝ за домашния си любимец като дете, една жаба на име Шърман. Той беше една голяма американска жаба, която седеше на най-големия камък в езерцето и ловеше всичките мухи. Никога не опитах да хвана Шърман, просто слизах при езерцето да го наблюдавам и понякога той също ме наблюдаваше. Беше ни приятно да седим заедно и аз започнах да го наричам свой домашен любимец.

— Какво се случи с него? — пита Петра.

Свивам рамене.

Петра казва, че това е тъжно. Казвам ѝ, че не е. Тъжно би било да открия мъртвото му тяло и да се налага да го погреба. Нищо подобно не се случи. Аз просто си представих, че е заминал за някое по-голямо езерце с повече мухи.

Това ѝ допада и тя ми го казва.

Не ѝ разказвам всичко за Шърман. Например неговият език се стрелкаше наоколо толкова бързо, че едва успявах да го зърна, но винаги копнеех да го сграбча. Седях си край езерцето и се питах колко ли лоша беше тази мисъл. Колко ужасно беше да се опиташ да сграбчиш една жаба за езика? Щеше ли да го заболи? Ако умреше, щеше ли да бъде убийство? Никога не се опитах да го сграбча за езика и вероятно така или иначе нямаше да успея, но си мислех да го направя. И това ме караше да се чувствам така, сякаш не бях особено добър приятел на Шърман.

Петра ми разказва за своя котарак, Лайънъл, кръстен на котарака от детството ѝ, който също се е казвал Лайънъл. Отбелязвам, че това е забавно, но не съм съвсем сигурен. Тя ми показва снимки: Лайънъл е черно-бял котарак и муцуната му е разделена надве. Твърде сериозен, за да изглежда сладък.

Тя продължава да говори и прескача към работата си. Изготвя търговски марки и продукти и казва, че това е най-лесната и най-сложната работа на света. Сложна в началото, защото е толкова трудно да накараш някого да запомни нещо, но щом хората започнат да разпознават марката, става лесно.

— В един момент вече дори няма значение какво продаваш. Марката става по-важна от самия продукт.

Тя посочва телефона ми и пита дали съм го купил заради марката, или защото телефонът ми харесва.

Усмихва се.

— Ти с какво се занимаваш?

Тя кимва. Професията с най-нисък фактор на вълнение в света, но е сигурна, стабилна и леснодостъпна за един глух човек. Цифрите не общуват на глас.

Барманът се приближава. Той е чист и спретнат, вероятно студент. Петра поема поръчването на питиетата — защото аз съм глух. Жените винаги мислят, че имам нужда да се грижат за мен. Приятно им е да правят неща за мен, защото мислят, че съм слаб.

Петра ни осигурява още две питиета и нова купичка с чипс и се усмихва, видимо доволна от себе си. Това ме разсмива. Мълчаливо, но все пак ме разсмива.

Тя се навежда към мен и слага ръка върху моята. Не я отмества. Забравила е, че аз не съм нейният съвършен мъж, и развръзката помежду ни става по-предвидима. Не след дълго отиваме в нейния апартамент. Решението е по-лесно, отколкото би трябвало, макар да не се дължи на факта, че я намирам за особено привлекателна. Заради избора е. Тя ми предоставя властта да кажа „да“ или „не“, и това е по-вълнуващо от нея самата.

Петра живее в центъра на града, близо до бара, точно по средата на всички големи рекламни надписи. Апартаментът ѝ не е толкова подреден, колкото очаквах, навсякъде има разхвърляни вещи, листове хартия, дрехи и чинии. Кара ме да мисля, че често губи ключовете си.

— Лайънъл е тук някъде. Сигурно се крие.

Не се залавям да търся въпросната сериозна котка.

Тя обикаля насам-натам, оставя чантата си на едно място и захвърля обувките си на друго. Появяват се две стъклени чаши, пълни с червено вино, и тя ме завежда в спалнята. Обръща се с лице към мен усмихната. Петра е станала по-привлекателна, дори скучната ѝ коса сякаш проблясва. От алкохола е, да, но също така от радостта ѝ. Долавям, че не се е чувствала толкова радостна от известно време, и не съм сигурен защо. Петра е достатъчно привлекателна.

Тя се притиска в мен с топлото си тяло, с натежал от вино дъх. Взема чашата от ръката ми и я оставя настрани.

Допивам виното в чашата си доста по-късно, докато лежим в тъмнината и единственият източник на светлина е телефонът ми. Подаваме си го един на друг и си пишем, шегуваме се с нас самите и факта, че сме напълно непознати.

Не говорим за пица.

След това тя се унася първа. Чудя се дали да не си тръгна, после дали да не остана, и се колебая толкова дълго между двете, че се унасям.

Когато се събуждам, все още е тъмно. Измъквам се от леглото, без да будя Петра. Тя спи по корем, заровила лице в леглото, отметнала крак и с коса, разпиляна около главата ѝ. Не мога да реша дали наистина ми харесва, или не, затова не взимам решение. Не се налага да го правя.

На нощното шкафче стоят обиците ѝ. Направени са от цветно стъкло, две спиралки в различни нюанси на синьото, които изглеждат точно като очите ѝ. След като се обличам, пъхвам обиците в джоба си. Взимам ги, за да ми напомнят повече да не правя така.

Отправям се към входната врата, без да поглеждам назад.

— Наистина ли си глух?

Казва го на глас, на гърба ми.

Чувам я, защото не съм глух.

И продължавам напред.

Преструвам се, че не я чувам, отивам право до вратата и я затварям след себе си, след това излизам от нейната сграда, продължавам надолу по улицата и свивам зад ъгъла. Едва тогава спирам, като се чудя как ли е познала. Сигурно съм се издал.

Не се казвам Тобайъс. Използвам това име само когато искам някой да ме запомни. В този случай — барманът. Веднага щом влязох в бара, си поръчах питие, представих се и изписах името си. Той ще ме запомни. Ще запомни, че Тобайъс е глухият мъж, който си тръгна от бара с една жена, с която току-що се беше запознал. Името целеше да впечатли него, а не Петра. Тя бездруго ще ме запомни, защото с колко глухи мъже да си е лягала?

И ако не бях допуснал грешка, щях да се превърна в странна бележка под линия в сексуалната ѝ биография. Но сега тя ще ме запомни като „фалшивия глух мъж“ или „най-вероятно фалшивия глух мъж“.

Колкото повече размишлявам над това, толкова повече се чудя дали не съм се издал на два пъти. Може би се сковах, когато ме попита дали съм глух. Възможно е, понеже така правят хората, когато чуят нещо неочаквано. И ако съм го направил, тя вероятно е забелязала. Вероятно знае, че я излъгах.

В метрото на път за вкъщи всичко е неудобно. Седалката е твърде малка, твърде ръбата, убива ме на гърба. Хората са твърде шумни, твърде миризливи, твърде досадни. Дразнещи. Но не мога да виня Петра за всичко това. Раздразнителен съм от известно време. Просто тази сутрин повече от обичайното.

Вкъщи всичко е спокойно. Съпругата ми, Милисънт, все още е в леглото. Женен съм за нея от петнайсет години и тя не ме нарича Тобайъс. Имаме две деца, Рори е на четиринайсет, а Джена е с една година по-малка.

В спалнята ни е тъмно, различавам единствено очертанията на Милисънт под завивките. Събувам обувките си и на пръсти се отправям към банята.

— Е?

Милисънт звучи напълно будна.

Извръщам се наполовина и виждам силуета ѝ, подпрян на лакът в леглото.

Отново същото. Изборът. Предоставен от Милисънт, такава рядкост.

— Не — казвам аз.

— Не?

— Не е подходяща.

Въздухът помежду ни замръзва. Разтапя се едва когато Милисънт въздъхва и отпуска глава обратно на възглавницата.

Става преди мен. Когато отивам в кухнята, Милисънт е заета с организацията на закуската, обедите за училище, деня, живота ни.

Знам, че трябва да ѝ кажа за Петра. Не за секса, не бих разказал на съпругата си за това. Но трябва да ѝ кажа, че съм допуснал грешка и Петра е подходяща за нас. Трябва да го направя, защото Петра вече представлява риск.

Вместо това не казвам нищо.

Милисънт ме поглежда, разочарованието ѝ ме връхлита като природна стихия. Очите ѝ са зелени, зелени в многобройни нюанси, и приличат на камуфлаж.

Напълно различни от тези на Петра. Милисънт и Петра нямат нищо общо помежду си, с изключение на факта, че и двете са спали с мен. Или с някаква версия на мен.

Децата трополят надолу по стълбите, вече си крещят, препират се кой какво е казал за еди-какво си вчера.

Петра беше номер едно в списъка, следващата е Наоми Джордж. Тя е още едно момиче, което от известно време следя и наблюдавам, но с нея никога не съм говорил.

Вечерта отивам с колата до хотел „Ланкастър“. Наоми работи като рецепционистка в хотела — едно от онези места от стария свят, което оцелява благодарение на някогашната си слава. Сградата е огромна, а обзавеждането ѝ толкова величествено, че би било невъзможно да бъде построена в днешно време. Твърде скъпо, за да се получи както трябва, и твърде кичозно, ако не се получи.

Вратите и страничните панели на фасадата на сградата са изработени от стъкло, така че предоставят добра видимост към рецепцията. Наоми стои на работното си място, облечена в униформата на „Ланкастър“: пола и сако в синьо, и двете поръбени със златен кант, и идеално изгладена бяла риза. Тя има дълга тъмна коса, а трапчинките по носа ѝ придават вид на по-млада, отколкото е всъщност. Наоми е на двайсет и седем. Вероятно по баровете все още ѝ искат документ за самоличност, но не е толкова невинна, колкото изглежда.

Късно вечер съм я виждал да се държи твърде приятелски с не един и двама гости на хотела от мъжки пол. Всичките сами, по-възрастни и добре облечени, а тя невинаги си тръгва от хотела след края на смяната. Наоми или успява да си докарва малко допълнителни доходи, или е почитателка на амбициозните свалки за една нощ.

Извънкласните ѝ занимания са една от причините да присъства в моя списък. Друга е фактът, че родителите ѝ са загинали в катастрофа, когато е била седемнайсетгодишна. Четири месеца по-късно тя вече е била възрастен човек и оттогава насам живее сама. Знам това от социалните мрежи.

Също така знам, че любимата ѝ храна е суши, но не хапва червено месо. В гимназията тренирала волейбол и си имала приятел на име Адам. Сега, когато говори за него, използва термина Кретенът. Последният ѝ приятел, Джейсън, преди три месеца се преместил да живее в друг град и оттогава е необвързана. Наоми обмисля да си вземе домашен любимец, вероятно котка, но все още не го е направила. Има над хиляда приятели онлайн, но доколкото мога да преценя, Наоми има само двама, които биха я потърсили, ако внезапно изчезне. Най-много трима.

Все още не съм сигурен дали тя е най-подходящата. Нуждая се от още информация.

Предишната вечер открих Милисънт в банята, където стоеше пред огледалото и почистваше грима си. Беше облечена с дънки и тениска, която я обявяваше за майка на отличник в седми клас. Джена, не Рори.

— Какво не ѝ е наред? — каза тя. Милисънт не произнесе името на Петра, защото не се налагаше да го прави. Знам кого има предвид.

— Има повече роднини, отколкото си мислех — казах аз.

— Но ние я проверихме.

— Явно не достатъчно добре.

Милисънт не ме погледна в огледалото. Намаза лицето си с лосион.

— Това е втората, която отхвърляш.

— Трябва да бъде най-подходящата. Знаеш това.

Тя щракна капачката на лосиона. Аз отидох в спалнята и седнах на леглото, за да си събуя обувките. Денят беше дълъг и трябваше да приключи, но Милисънт нямаше да му позволи. Тя ме последва в стаята и се надвеси над мен.

— Сигурен ли си, че все още искаш да го направим? — каза тя.

— Да.

Бях твърде улисан в чувството си за вина от това, че бях спал с друга жена, за да демонстрирам повече ентусиазъм. Обзе ме следобед, когато видях една възрастна двойка — сигурно бяха поне на деветдесет години, и докато крачеха по улицата, се държаха за ръце. Двойки като тази не си изневеряваха. Вдигнах поглед към Милисънт и ми се прииска да можеше да направя от нас такава двойка.

Милисънт коленичи пред мен и сложи ръка на коляното ми.

— Нуждаем се от това.

Очите ѝ припламнаха, топлината на ръката ѝ плъзна по крака ми.

— Права си — казах аз. — Нуждаем се от това.

Тя се приближи още малко и ме целуна, продължително и силно.

По-малко от двайсет и четири часа по-късно аз седя пред хотел „Ланкастър“. Смяната на Наоми приключва чак в единайсет часа и не мога просто да стоя пред хотела през следващите три часа. Вместо да се прибера вкъщи, хапвам нещо и отивам в някакъв бар, макар да не съм особено голям почитател на алкохола. Просто мястото е подходящо, когато няма къде другаде да отидеш.

Този конкретен бар е наполовина пълен, предимно със самотни мъже. Не е толкова хубав, колкото онзи, в който бях с Петра. Коктейлите струват двойно по-малко и всеки, който е облечен с костюм, вече е разхлабил вратовръзката си. Дървеният под е белязан с драскотини от баровите столове, а плотът на бара е декориран с кръгли отпечатъци от чаши. Това е място за хора, които обичат да пият, поддържано от хора, които обичат да пият — едно място, на което всички са твърде замаяни, за да помнят подробности.

Поръчвам си бира и гледам някакъв бейзболен мач на един монитор и новините на друг.

Втората половина на третия ининг, два аута. Дъжд утре, може би, но може и да е слънчево. Най-вероятно второто. Тук, в Уудвю, щата Флорида, винаги е слънчево — в така наречения анклав, отделен от останалия свят. Всички се преструваме, че е така. Особено онези от нас, които живеем в тази част от него, която се нарича „Хидън Оукс“. Ние сме един анклав от анклава.

Първата част на четвъртия ининг, един аут. Още два часа до края на смяната на Наоми, когато ще мога да тръгна след нея.

А после, Линдзи.

Усмихнатото ѝ лице ме гледа от телевизионния екран.

Линдзи, със своите присвити кафяви очи и права руса коса, своя загар от разходки сред природата и големи бели зъби.

Тя изчезна безследно преди година. В продължение на седмица я споменаваха в новините, а след това — нищо. Без близки роднини, които да поддържат образа ѝ жив по телевизията, никой не обърна внимание на нейния случай. Линдзи не беше изчезнало дете, не беше беззащитна. Беше една пораснала жена и след по-малко от седем дни беше забравена.

Не и от мен. Аз още помня смеха ѝ. Беше толкова заразителен, че ме караше да се смея заедно с нея. Когато я видях отново, си припомних колко много ми беше харесвала. Далеч не харесвах толкова Петра — с нея не чувствах същата близост, както с Линдзи.

За първи път заговорих Линдзи по време на разходка в планината. Една неделна сутрин аз я проследих до една хълмиста местност, точно в края на града. Тя пое по една пътечка, аз поех по друга и час по-късно случайно се срещнахме.

Когато ме видя, Линдзи кимна и ме поздрави по начин, който не подканваше продължаване на разговора. Аз махнах с ръка и само с устни безгласно произнесох „добър ден“. Тя неволно ме изгледа особено и аз ѝ подадох телефона си, за да ѝ се представя.

Съжалявам, това сигурно изглеждаше странно! Здравей, казвам се Тобайъс и съм глух.

Видях как свали гарда.

Тя се представи, поговорихме си и седнахме да пийнем малко вода, а тя ми предложи нещо за хапване. Горски плодове за горска разходка.

Линдзи завъртя очи към небето.

— Глупава шега, нали? Не можах да устоя.

Аз съм същият.

Беше истина.

Тя ми разказа за себе си, за работата, къщата и хобитата, за които вече знаех. На нея разказах същите истории, които разказвах на всяка от тях. Когато сутрешното слънце се издигна високо в небето, решихме да довършим разходката си заедно. По-голямата част прекарахме в мълчание и това ми хареса. В живота ми почти никога няма мълчание.

Тя не прие поканата ми за обяд, но си разменихме телефонните номера. Дадох ѝ номера на телефона, който използвам, когато съм Тобайъс.

Линдзи ми изпрати съобщение веднъж, около седмица след разходката в планината. Когато го получих, се усмихнах.

Не го направихме и никога нямаше да го направим. Към този момент Милисънт вече се беше съгласила, че нашата избраница е Линдзи. Седмица по-късно тя изчезна безследно.

Година по-късно Линдзи отново е на телевизионния екран. Открили са я.

От бара отивам право вкъщи. Милисънт вече е там, седнала на верандата отпред. Все още е облечена като за работа и лачените ѝ обувки на висок ток са в същия цвят като кожата ѝ. Казва, че правят краката ѝ да изглеждат по-дълги, и аз съм съгласен. Винаги забелязвам, когато ги носи, дори в този момент.

След като съм работил цял ден и съм наблюдавал Наоми, затворен в колата, сега си давам сметка, че ужасно се нуждая от един душ. Когато сядам до нея, Милисънт дори не поглежда към мен. Преди да кажа нещо, тя заговаря.

— Не е проблем.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Не знам дали това е вярно. Трябваше да се погрижим за Линдзи заедно, но не се получи точно така. И не разполагам с нищо, за да възразя.

— Не разбирам как…

— Не е проблем — повтаря тя.

— Трябва да почакаме със следващата — казвам аз. — Точно сега не бива да правим нищо.

Тя не отговаря.

— Милисънт?

— Чух те.

Искам да я попитам дали разбира, но знам, че е така. На нея просто не ѝ харесва. Не ѝ е приятно, че са открили Линдзи точно сега, когато планирахме следващата. Сякаш се е пристрастила.

Не е единствената.

Когато се запознах с Милисънт в самолета, не беше любов от пръв поглед. Не и за нея. Не прояви дори слаб интерес. След като се поздравихме, тя обърна глава и продължи да гледа през прозореца. Намирах се точно там, откъдето бях започнал. Облегнах назад глава, затворих очи и започнах да се хокам за това, че нямах повече смелост да кажа още нещо.

— Извинявай.

Рязко отворих очи.

Тя ме гледаше с огромните си зелени очи и сбърчено чело.

— Добре ли си? — каза тя.

Кимнах.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Не разбирам защо ме…

— Защото си блъскаш главата ето в това.

Тя посочи облегалката за глава.

— Цялата седалка се тресе.

Не си бях дал сметка, че го правя. Мислех си, че мисленото хокане е точно такова; мислено.

— Съжалявам.

— Значи, си добре?

Идвам на себе си, колкото да си дам сметка, че момичето, което бях зяпал втренчено, сега говореше на мен. Дори изглеждаше загрижена.

Усмихнах се.

— Добре съм, наистина. Просто…

— … се самоизмъчваш. И аз го правя.

— За какво?

Тя сви рамене.

— За много неща.

Изпитах неистов копнеж да науча за всичко, което караше това момиче да си удря главата в стената, но колесникът на самолета току-що се беше спуснал и нямахме време за това.

— Кажи ми едно — казах аз.

Тя обмисли въпроса ми, като дори допря показалец до устните си. Сдържах поредната си усмивка не просто защото изглеждаше сладка, но и защото бях привлякъл вниманието ѝ.

След като самолетът кацна, тя отговори.

— Нещастниците — каза тя. — Нещастниците в самолета, които се опитват да ме свалят, докато аз не искам нищо друго, освен да ме оставят на мира.

Без да се замисля, без дори да си дам сметка, че говореше за мен, казах:

— Мога да те защитя от тях.

Тя ме погледна право в очите, поразена. Когато осъзна, че говорех сериозно, прихна да се смее.

Когато аз си дадох сметка защо се смееше тя, направих същото.

Когато закрачихме по топлата връзка към летището, вече не просто се бяхме запознали, но бяхме разменили и телефонните си номера.

Преди да си тръгне, тя каза:

— Как?

— Какво как?

— Как би ме защитил от всички онези нещастници в самолетите?

— Ще ги накарам да седнат в средната редица, няма да им давам да се облягат на подлакътниците и ще ги порежа между пръстите с брошурата за аварийно кацане.

Тя отново се засмя, по-дълго и силно отпреди. Все още не ми е омръзнало да слушам смеха ѝ.

Онзи разговор се превърна в част от нашата обща история. На първата Коледа, която прекарахме заедно, ѝ подарих един огромен кашон, достатъчно голям да побере гигантски телевизор, целият опакован и с голяма панделка. Вътре имаше само една брошура за аварийно кацане.

Оттогава насам всяка Коледа се опитвахме да измислим възможно най-интересната интерпретация на нашата шега. Веднъж ѝ подарих спасителна жилетка от онези, които стоят под седалките. Друг път тя смени украсата на коледната елха, като я окичи със самолетни кислородни маски.

Всеки път, щом се кача на самолет и видя брошурата за аварийни ситуации, все още се усмихвам.

Странното е, че ако трябваше да назова един момент — конкретния момент, който даде началото на всичко и ни доведе там, където сме сега — би трябвало да кажа, че причината беше едно порязване с хартия.

Случи се, когато Рори беше на осем години. Имаше си приятели, но не твърде много — гравитираше някъде около средата на скалата по популярност сред съучениците си — затова беше изненадващо, когато едно момче на име Хънтър поряза Рори с лист хартия. Нарочно. Беше го порязал в сгъвката между палеца и показалеца на дясната ръка. Толкова болезнено, че Рори беше започнал да пищи.

Рори каза, че двамата с Хънтър се карали кой супергерой бил най-силният, после Хънтър се ядосал и го порязал. Хънтър отричаше: според него Рори се опитал да го нападне и това било просто някаква странна форма на самоотбрана.

Никой не повярва на Хънтър. Не за пръв път беше проявявал агресия към другите деца.

Накараха Хънтър да се прибере у дома за деня, а Рори отиде в кабинета на медицинската сестра, която му превърза ръката и му даде близалка без захар. Болката вече беше забравена.

Същата вечер, след като децата заспаха, двамата с Милисънт обсъдихме порязването. Седяхме в леглото, тя тъкмо беше затворила лаптопа си и аз изключих телевизора. Учебната година току-що беше започнала и летният тен на Милисънт все още не беше напълно избледнял. Тя не играеше тенис, но обожаваше да плува.

Милисънт взе ръката ми в своята и потърка тънката ивица кожа между палеца и показалеца ми.

— Някога порязвал ли си се тук?

— Не. Ти?

— Да. Боли зверски.

— Как се случи?

— Холи.

Знаех съвсем малко за Холи. Милисънт почти никога не говореше за по-голямата си сестра.

— Тя ли те поряза? — попитах аз.

— Правехме колажи с всичките ни любими неща, изрязвахме снимки от списания и ги лепяхме върху големи парчета картон. Холи и аз посегнахме едновременно към едно и също нещо и…

Тя сви рамене.

— … аз пострадах.

— Изпищя ли?

— Не помня. Но плаках.

Взех ръката ѝ в своята и целунах отдавна зарасналата рана.

— Какви любими неща? — попитах аз.

— Моля?

— Каза, че сте изрязвали снимки с любимите си неща. Какви бяха те?

— О, не — каза тя, дръпна ръката си и угаси лампата. — Няма да превърнеш това в поредната коледна смешка.

— Не обичаш ли нашата коледна смешка?

— Обожавам я. Но нямаме нужда от втора.

Знаех, че нямахме. Опитвах се да избегна темата за Холи, защото Милисънт не обичаше да говори за нея. Затова попитах кои бяха нейните любими неща.

Трябваше да попитам за Холи.

Линдзи е превзела новините. Тя е единствената, която е била открита, и първата изненада е мястото, на което е било намерено тялото ѝ.

За последен път видях Линдзи по средата на нищото. Двамата с Милисънт я бяхме завели в една гориста местност извън града — без улично осветление, къщи или дори бензиностанция. Линдзи беше в безсъзнание, но жива, двамата с Милисънт трябваше да я убием заедно. Това беше планът.

Това беше смисълът.

Не се случи така заради Джена. Бяхме организирали и двете деца да гостуват с преспиване у приятели: Рори играеше телевизионни игри с един съученик, а Джена бяхме завели на парти с пижами, заедно с още дузина дванайсетгодишни момичета. Когато телефонът на Милисънт звънна, мелодията беше котешко мяукане. Това означаваше, че се обажда Джена. Милисънт отговори преди второто мяу.

— Джена? Какво е станало?

Наблюдавах как Милисънт слушаше и с всяко кимване на главата ѝ сърцето ми започваше да бие по-силно.

Не се бях тревожил толкова за Линдзи. Тя лежеше на земята, в безсъзнание и упоена, а загорелите ѝ от слънцето крака бяха разкрачени по неестествен начин. Бяхме я пуснали, когато телефонът звънна.

— Миличка, може ли да подадеш телефона на госпожа Шиън? — каза тя.

Още кимане с глава.

Когато Милисънт заговори отново, гласът ѝ беше различен.

— Разбирам, много ви благодаря. След малко идвам.

Тя затвори.

— Какво…

— Джена е болна, стомашен вирус или може би хранително отравяне. От един час не е излизала от банята.

Преди да успея да отговоря, тя каза:

— Ще отида.

Поклатих глава.

— Аз ще отида.

Милисънт не възрази. Погледна надолу към Линдзи и после обратно към мен.

— Аз ще отида — повторих аз. — Ще взема Джена и ще я заведа вкъщи.

— Аз мога да се оправя с нея.

Милисънт говореше за Линдзи, а не за дъщеря ни.

— Разбира се, че можеш.

Дори за миг не се бях усъмнил в това. Просто бях разочарован, че се налагаше да го пропусна.

Когато пристигнах в дома на семейство Шиън, Джена беше все така неразположена. Нямаше температура, само разстроен стомах. На път за вкъщи отбих колата на два пъти, за да повърне. Останах буден с нея почти цялата нощ.

Милисънт се прибра точно преди зазоряване. Не я попитах дали беше преместила Линдзи, защото предположих, че я беше заровила във въпросната горска местност. Нямах причина да мисля, че Милисънт я беше пренесла в стая номер 18 на мотел „Мунлайт“.

Мотел „Мунлайт“ затвори, когато преди двайсет години построиха новата магистрала. Беше изоставен на волята на природните стихии, гризачите, скитниците и наркоманите. Никой не му обръщаше внимание, защото на никого не се налагаше да минава с автомобил покрай него. Линдзи беше открита от някакви тийнейджъри, които се обадили в полицията.

Мотелът представлява дълга едноетажна постройка с долепени стаи и от двете страни. Стая номер 18 се намира откъм гърба, на ъгъла, и не се вижда от пътя. Докато гледам репортажа за мотела по телевизията, заснет от хеликоптер, се опитвам да си представя как Милисънт отива с колата обратно до „Мунлайт“ и паркира, излиза от колата и отваря багажника.

Как влачи Линдзи по земята.

Чудя се дали е достатъчно силна, за да го направи. От всичкото онова спортуване на открито Линдзи имаше доста добра мускулатура. Може би Милисънт е използвала нещо, за да транспортира Линдзи. Някаква количка може би, нещо с колелца. Достатъчно умна е, за да се сети за това.

Репортерът е млад и надъхан, изговаря всяка дума, сякаш е от изключителна важност. Казва ми, че Линдзи е била увита в найлон, напъхана в гардероба и покрита с одеяло. Тийнейджърите открили тялото ѝ, защото се напили и решили да поиграят на криеница. Не знам колко дълго е била в гардероба, но репортерът все пак казва, че тялото на Линдзи първоначално е било идентифицирано по зъбния ѝ картон. Очаква се да излязат резултатите от ДНК анализа. От полицията не могат да използват пръстовите отпечатъци на Линдзи, защото са били изтъркани с пила.

Опитвам да не си представям как Милисънт прави това или дори че изобщо го е направила, но то се превръща в единственото, което успявам да си представя.

Картините в ума ми не си отиват. Застинали образи на усмихнатото лице на Линдзи, на нейните бели зъби. На моята съпруга, която търка с пила върховете на пръстите на Линдзи. Завлича тялото на Линдзи в мотела и я набутва в гардероба. Стрелкат се пред погледа ми през целия ден, през цялата вечер и докато се опитвам да заспя.

Милисънт, от друга страна, изглежда нормално. Изглежда по същия начин, когато се прибира от работа и приготвя салата, после почиства грима от лицето си и след това работи на компютъра си, преди да заспи. И да е чула новините, не ѝ личи. На няколко пъти понечвам да я попитам защо и как Линдзи се е озовала в онзи мотел.

Не го правя. Защото не мога да мисля за нищо друго освен за това, защо изобщо се налага да питам. Защо тя не ми е казала. На следващия следобед ми се обажда по телефона и въпросът е на върха на езика ми. Също така започвам да се чудя дали има още нещо, което не знам.

— Нали помниш — казва тя, — че тази вечер сме канени на вечеря в семейство Престън?

— Помня.

Не помня. Тя знае това и ми казва името на ресторанта, без да я питам.

— Седем часа — казва тя.

— Ще се видим там.

Семейство Престън купиха къщата си от Милисънт. Клиентите ѝ често се превръщат в наши приятели или поне компания за вечеря, защото водят нови клиенти. Анди Престън е поне с десет години по-възрастен от мен и е заформил леко коремче. На няколко пъти е споменавал, че иска да се възползва от треньорските ми услуги по тенис, но все още не се е престрашил. Работи в софтуерна компания, а съпругата му, Триста, е управител на галерия. Заедно печелят повече пари, отколкото ние.

Милисънт знае какви са доходите на нейните клиенти и в повечето случаи са по-големи от нашите. Трябва да си призная, че това е по-голям проблем за мен, отколкото за нея. Милисънт го отдава на факта, че тя е основният източник на доходи в нашето домакинство, но това не е вярно. Невинаги е изкарвала повече пари от мен. Случи се едва след като пазарът на недвижими имоти се възстанови.

Вечерята е в някакъв изискан ресторант, където всички ядат салата, пиле или сьомга и пият червено вино. Анди и Триста изпиват по-голямата част от бутилката. Милисънт никога не е проявявала интерес към алкохола, а аз гравитирам някъде по средата. С повечето неща съм така.

— Завиждам ти — казва Триста. — Така ми се иска да прекарвам целия ден навън и да ми плащат за това.

Анди започва да се смее. Бузите му са алени.

— Но ти работиш в галерия. На практика е същото.

— Да прекарваш целия ден навън и да работиш през целия ден навън са две съвсем различни неща — казвам аз. — С огромно удоволствие бих си лежал по цял ден на плажа, без да правя нищо.

Триста сбърчва чипото си носле.

— Според мен, това би било доста скучно, само да си лежиш. Бих предпочела да върша нещо.

Искам да ѝ кажа, че ако си представя как да вършиш нещо означава да бъдеш треньор по тенис, греши. Докато съм на работа, чистият въздух и откритото небе са последното, за което си мисля. Посвещавам по-голямата част от времето си да преподавам тенис на хора, които биха предпочели да си ровят в телефона, да гледат телевизия, да пиянстват или да ядат. Не ми е необходим дори един пръст, за да покажа броя на хората, които наистина искат да играят тенис, какво остава да спортуват.

Разговорът се прехвърля върху работата на Анди и аз преставам да ги слушам, като хващам само по някоя ключова дума, защото шумът от приборите за хранене ме разсейва. Всеки път, когато Милисънт си отрязва парче от пилето на грил, аз мисля за това как е убила Линдзи.

— Внимание — казва Анди, — това е единственото, от което се интересуват софтуерните компании. Как можем да привлечем вниманието на хората и да го задържим? Как можем да ви накараме да седите пред компютъра по цял ден?

— Секс — предлагам аз.

Триста започва да се кикоти.

— И насилие — казва Милисънт. — Или секс, или насилие.

— Или и двете — казвам аз.

— Всъщност не е задължително да включва секс — казва Анди. — Не истински секс. Трябва само обещание за секс. Или насилие. Или и двете. И сюжет, трябва ти сюжет. Няма значение дали е истински, или измислен, нито кой го разказва. Просто трябва да накараш хората да им пука какво ще се случи по-нататък.

— И как успяваш да направиш това? — пита Милисънт.

Той се усмихва и очертава невидим кръг с показалец.

— Секс и насилие.

— Но това важи за всичко. Дори новините се въртят около секс и насилие — казвам аз.

— Точно това имам предвид — казва Анди и отново очертава кръга с пръст. — Целият свят се върти около секс и насилие.

— О. Мислех, че имаш предвид пълен кръг — казвам аз. — Как разговорът ни започна със секс и насилие и отново стигнахме до същото място. Пълен кръг.

— Аз те разбрах от първия път — казва Триста на своя съпруг.

— Благодаря ти, миличка.

Анди се навежда, за да целуне съпругата си по устните. Когато устните им се докосват, тя погалва бузата му с дланта си.

И аз завиждам.

Завиждам на техния простичък разговор. Завиждам на начина, по който пият обилни количества алкохол. Завиждам за простичкия им флирт един с друг и за секса, който ще правят тази вечер.

— Сега разбрах и аз — казвам аз.

Когато вечерята приключва, излизаме заедно и си казваме „довиждане“ на паркинга. Анди твърди, че ще ми се обади за тениса. Триста твърди, че ще се обади на Милисънт, за да пият кафе. Двамата потеглят и оставят мен и Милисънт сами. С две коли сме, защото се срещнахме в ресторанта.

Тя се обръща към мен. На уличната светлина изглежда по-стара, отколкото някога съм я виждал.

— Добре ли си? — казва тя.

Свивам рамене.

— Добре съм.

Нямам друг избор.

— Твърде много се тревожиш — казва тя, вперила поглед над морето от автомобили. — Всичко ще бъде наред.

— Надявам се.

— Довери ми се.

Милисънт протяга ръка и пъхва своята в моята. И я стиска.

Кимвам и се качвам в колата си, но не се прибирам направо у дома. Вместо това отивам до хотел „Ланкастър“.

Наоми е на рецепцията, тъмната ѝ коса пада небрежно около раменете ѝ и макар да не мога да видя луничките по носа ѝ, си представям, че мога. Когато я виждам, изпитвам облекчение, защото така знам, че все още е на работното си място и вероятно все още продължава с извънкласните си занимания. Няма причина, която да ме кара да мисля, че може да ѝ се е случило нещо, защото заедно взехме решение да изчакаме. Да проверя дали Наоми е добре е ирационално, но въпреки това го правя.

Това не е първият път, в който действам ирационално. Още откакто откриха Линдзи, не мога да спя добре. Събуждам се през нощта, сърцето ми блъска в гърдите и винаги заради нещо напълно ирационално. Заключих ли входната врата, платени ли са онези сметки, запомних ли да свърша всички онези задачки у дома, които трябва да бъдат свършени, за да не изгори къщата или да ни я вземат от банката, или да не стане катастрофа с колата, защото спирачките не са били проверени навреме?

Всичките тези дребни неща откъсват мислите ми от Линдзи. И от факта, че в момента не мога да направя нищо за нея.

Събота сутрин, Джена има футболен мач. Аз съм сам, защото Милисънт показва някаква къща на клиенти. Събота е най-натовареният ден от седмицата както за недвижимите имоти, така и за уроците по тенис. Също така това е и денят от седмицата, най-натоварен с дейности, свързани с нашите деца. Двамата с Милисънт си разменяме всяка събота с децата и последният път, в който всички бяхме заедно, беше преди повече от една година, когато Рори стигна до финалите на един турнир по голф за юноши. В момента отново играе голф — закарах го до игрището тази сутрин, преди началото на футболния мач на сестра му, и той е в същия клуб, в който аз давам уроци по тенис. Играе голф, защото не е тенис, и това ме вбесява точно толкова, колкото му се иска.

До момента Джена не е проявила никаква склонност към подобно бунтарско поведение. Тя не се старае да създава трудности. Джена прави разни неща, защото ѝ харесват, а не защото ще ядосат някого, и аз се възхищавам на това. Също така тя много се усмихва, което съответно кара и мен да се усмихвам, а след това да ѝ давам всичко, което пожелае. Нямам никаква представа кое ми убягва и тъй като не успявам да го проумея, Джена адски много ме плаши.

Европейският футбол не е за мен. Научих правилата едва когато Джена започна да играе, затова не мога да ѝ помогна много. Не мога да ѝ казвам какво да прави или как да го прави по-добре, както бих могъл, ако играеше тенис. Чист късмет е, че играе като вратар — така поне знам, че задачата ѝ е да не позволява на другия отбор да вкара гол. Единственото, което ми остава, е да я окуражавам.

— Можеш да се справиш!

— Чудесна беше!

— Само така!

Често се чудя дали я излагам. Така мисля, но въпреки това го правя, защото единствената друга възможност е да наблюдавам как играе в пълно мълчание. Това ми се струва грубо. Предпочитам да я излагам. Когато попречи на топката да влезе във вратата, направо откачам. Тя се усмихва, но ми махва с ръка да млъкна. В тези мигове не мисля за нищо друго, освен за моята дъщеря и нейния футболен мач.

Милисънт ме прекъсва, като ми изпраща съобщение.

Това е всичко, което казва.

На терена хората крещят. Другият отбор се опитва да отбележи гол и дъщеря ми отново трябва да спре топката. Този път не успява.

Джена се обръща с гръб към мен, с ръце на кръста. Искам да ѝ кажа, че не е станало нищо кой знае какво, всеки допуска грешки, но точно това би било погрешно. Всички родители говорят така на децата си и всички деца мразят да го чуват. Аз мразех.

Когато се обръща, не поглежда към мен. Една съотборничка се приближава и я потупва по рамото, казва ѝ нещо. Джена кимва и се усмихва, а аз се чудя какво е казала съотборничката. Мисля, че е същото, което бих казал аз, но така е означавало повече.

Играта отново започва, аз поглеждам надолу към телефона си. Милисънт не е казала нищо друго.

Отварям новините и ахвам.

Аутопсията показва, че Линдзи е мъртва едва от няколко седмици.

Някъде, някак, Милисънт я е държала жива почти цяла година.

Иска ми се да побягна. Накъде, не знам. Няма значение. За да направя какво? Нямам никаква представа. Просто искам да побягна, накъдето и да е.

Но не мога да оставя Джена тук, сама, на футболен мач, без никого, който да я окуражава от трибуните. Не мога да оставя дъщеря си. Или сина си. Понякога не мога да повярвам, че всичко започна, след като те се родиха.

Първо беше само Холи. Знаех всичко, което Милисънт ми беше казвала за нея, но никога не опитах да науча повече. Това беше грешка.

От друга страна, аз мислех, че е мъртва.

Няколко месеца след като започнахме да се срещаме, двамата с Милисънт си устроихме така наречената вечерна викторина. Купихме си пица и вино и ги занесохме в мъничкия ѝ апартамент. Дневната беше толкова малка, че имаше само една кушетка и масичка за кафе, затова седнахме на пода. Милисънт запали няколко свещи, подреди парчетата пица пеперони в истински чинии и сипа вино в чаши за шампанско, защото други нямаше.

Цяла вечер си задавахме въпроси. Без задръжки, нищо не беше забранено — такава беше идеята. Първите въпроси бяха доста умерени: все още бяхме твърде трезвени, за да говорим за секс, затова говорехме за всичко останало. Филми, музика, любими храни, любими цветове. Аз дори я попитах дали има някакви алергии. Имаше. Капки за очи.

— Капки за очи? — казах аз.

Тя кимна и отпи още една глътка вино.

— От онези, които успокояват зачервеното. Очите ми се подуват от тях и почти не мога да виждам.

— Като на Роки.

— Точно като на Роки. Установих го, когато бях на шестнайсет и се напуших. Опитах да го скрия от родителите си и се озовах в болницата.

— Аха — казах аз. — Значи, си била лошо момиче?

Тя сви рамене.

— Ами ти? Някакви алергии?

— Само към жени, които не се казват Милисънт.

Намигнах ѝ, за да покажа, че се шегувам. Тя ме ритна по крака и завъртя очи към тавана. В крайна сметка се напихме достатъчно, за да стигнем до интересните въпроси. Повечето се въртяха около секс и минали връзки.

Уморих се да слушам за бившия ѝ приятел, затова я попитах за семейството ѝ. Знаех къде е израснала и че родителите ѝ все още бяха женени, но с това се изчерпваше всичко. Никога не беше споменавала дали има братя или сестри.

— Имаш ли братя или сестри?

Към този момент бяхме доста подпийнали — или поне аз бях и не спирах да си играя с восъка, който капеше от свещта пред нас. Беше се стекъл на локвичка в чинийката отдолу и аз го стиснах между пръстите си, оформих топченце и после отново го сплесках. Милисънт ме наблюдаваше, вместо да отговори на въпроса ми.

— Ехо? — казах аз.

Тя отпи глътка вино.

— Сестра. Холи.

— По-малка или по-голяма?

— Беше по-голяма. Сега е мъртва.

Пуснах восъка и протегнах ръка, сложих я върху нейната, както държеше чашата си.

— Много съжалявам — казах аз.

— Всичко е наред.

Изчаках да видя дали щеше да каже още нещо. Когато не го направи, я попитах:

— Как се случи?

Тя облегна гръб на стената зад себе си. Алкохолът и свещта караха всичко край нас да трепти, включително червената ѝ коса. За част от секундата изглеждаше така, сякаш от нея се сипеха нажежени въглени.

Тя извърна глава, преди да отговори:

— Беше на петнайсет години, с две по-голяма от мен. Повече от всичко на света Холи искаше да кара кола. Нямаше търпение да изкара шофьорска книжка. Един ден нашите не си бяха вкъщи, бяха взели колата на татко и бяха оставили колата на мама. Холи каза, че трябва да я покараме. Само едно кръгче около квартала. Щяла да кара съвсем бавничко.

Милисънт се обърна към мен и сви рамене.

— Не го направи. И умря.

— Господи. Ужасно съжалявам.

— Всичко е наред. Холи ми беше сестра, но тя… не беше добър човек. Никога не е била.

Исках да я попитам още нещо и можех да го направя, защото беше вечерна викторина, но не го сторих. Вместо това я попитах кога се е напила за пръв път.

Темата за Холи не беше повдигната до деня, в който отидохме на вечеря в дома на нейните родители. Бях се срещал с тях веднъж преди това, в един ресторант, когато бяха идвали в града, но този път шофирахме три часа до дома им. Родителите на Милисънт живееха в голяма къща по средата на нищото. Баща ѝ Стан беше изобретил някаква примамка за риба, беше я патентовал и я беше продал на една компания за спортна екипировка. Не бяха богати, но също така не им се налагаше да работят. Сега Стан прекарваше времето си в наблюдаване на птици, спортен риболов и изработване на дървени къщички за птици. Майката на Милисънт, Аби, преди беше работила като учителка, а сега, когато не се грижеше за билковата си градина, поддържаше образователен блог. Малко приличаха на хипита, с тази разлика, че отглеждаха кориандър вместо марихуана.

Милисънт приличаше на баща си, включително заради пъстрите си очи, но характера беше взела от майка си. Аби беше по-организирана дори от Милисънт.

Видях снимката едва след като вечерята приключи. Аз помогнах да разчистим масата и отнесох чиниите си в кухнята. Снимката стоеше на перваза на прозореца над умивалника. Червената коса на снимката привлече погледа ми. Когато я взех, за да я разгледам, аз си дадох сметка, че това бяха Милисънт и сестра ѝ Холи. До този момент не ми беше направило впечатление как в къщата нямаше нейни снимки. Имаше снимки на родителите на Милисънт, както и на Милисънт, но това беше единствената на Холи.

— Не позволявай да я вижда.

Вдигнах поглед. Майката на Милисънт стоеше пред мен, а топлите ѝ кафяви очи ме гледаха почти умолително.

— Знаеш ли какво се случи с Холи?

— Да. Милисънт ми каза.

— Значи, знаеш, че темата я разстройва.

Тя взе снимката от ръката ми и я сложи обратно зад саксията с растението.

— Махаме снимките, когато Милисънт идва. Милисънт не обича да си спомня за нея.

— Катастрофата я мъчи. Сигурно е било трудно за нея да загуби Холи по този начин.

Тя ме изгледа особено.

Едва години по-късно разбрах значението на този поглед.

Щом футболният мач на Джена приключва, взимам Рори от клуба и тримата отиваме да хапнем традиционните пица и замразен йогурт след тренировка. Трудно ми е да участвам в разговора. Те го забелязват, защото са ми деца, виждат ме всеки ден и разбират, когато нещо не е наред. Това ме кара да се чудя какво ли си мислят за Милисънт.

С тази разлика, че тя никога не изглежда така, сякаш нещо не е наред. През последната година се държеше спокойно, нетипично спокойно, дори за нея. Предложи да потърсим следващата жена преди месец.

Всичко съвпада във времето. Тя спомена следващата жена едва след като беше убила Линдзи.

За мен последната година беше изпълнена с работа, заниманията на децата, домашни задължения, спорове за неплатени сметки и каране на колата на автомивка. Нищо не изпъква. Нито една случка, ден, спомен, достоен да остане в паметта ми през следващите двайсет, трийсет или четиресет години. Футболният отбор на Джена почти се класира за градските финали, но не успя да стигне докрай. Поредната добра година в работата на Милисънт. Цените на бензина се повишиха и после пак спаднаха, някакви местни избори минаха и заминаха, а любимото ми химическо чистене затвори, така че се наложи да намеря ново.

Или може би химическото чистене затвори преди две години. Всичко ми се слива.

Междувременно Милисънт е държала Линдзи жива. Държала я е в плен.

Образите, които преминават през главата ми, варират от смущаващи до варварски. Представям си неща, за които само съм чувал по новините, когато откриват някакви жени след години, прекарани в плен на някой умопомрачен мъж. Никога не съм чувал жена да е правила подобно нещо. И като мъж, не мога да си представя, че съм способен на същото.

Оставям децата вкъщи и с колата отивам на огледа, който организира Милисънт. Къщата се намира само на няколко пресечки от нашата и пътуването ми отнема две минути. Отпред има две коли, нейната и един джип.

Чакам.

Двайсет минути по-късно тя излиза от къщата заедно с една двойка, по-млада от нас. Жената е ококорила очи, а мъжът се усмихва. Докато Милисънт се ръкува с тях, ме вижда с крайчето на окото си. Усещам как зелените ѝ очи спират върху мен, но тя не трепва, не нарушава плавното си поведение.

Двамата млади хора се отправят обратно към колата си. Милисънт остава пред къщата, наблюдава как потеглят. Днес е облечена в морскосиньо: тясна пола, високи токове и копринена риза на тънки райета. Червената ѝ коса е права и равно подстригана, точно до ръба на долната ѝ челюст. Когато се запознахме, беше много по-дълга и с всяка изминала година става все по-къса, сякаш си е поставила за цел да отрязва по един сантиметър на равни интервали. Не бих се изненадал, ако разбера, че точно така е правила. Не съм сигурен, че към този момент нещо у Милисънт може да ме изненада.

Тя изчаква джипът да си тръгне, преди да се обърне към мен. Излизам от колата си и се приближавам до къщата.

— Разтревожен си — казва тя.

Поглеждам я с широко отворени очи.

Тя махва към къщата.

— Да влезем вътре.

Влизаме. Фоайето е огромно, таваните са високи над шест метра. Новопостроена, точно като нашата, само дето тази е по-голяма. Всичко е разтворено и просторно, и всичко води към едно огромно помещение, в което отиваме и ние.

— Какво прави с нея? Цяла една година — какво прави с нея?

Милисънт поклаща глава. Косата ѝ се люшва напред-назад.

— Не можем да обсъждаме това сега.

— Трябва да…

— Не тук. Имам работна среща.

Отказвам се, поне за момента, защото друго не ми остава.

Няколко месеца след сватбата Милисънт забременя. Донякъде беше изненадващо, защото си бяхме говорили да изчакаме, но не съвсем. Невинаги внимавахме да използваме предпазни мерки. Бяхме обсъдили различни методи за предпазване от нежелана бременност, но винаги се връщахме към презервативите. На Милисънт не ѝ допаднаха медикаментите с хормони. От всичките ставаше прекалено чувствителна.

Когато на Милисънт ѝ закъсня, и двамата заподозряхме, че е бременна. Потвърдихме го с тест вкъщи и още един в лекарския кабинет. По-късно същата вечер аз не можех да заспя. Останах буден до късно, седнал на дивана ни втора употреба, в зле поддържаната ни къща под наем. Сгуших се до нея, отпуснах глава върху корема ѝ и започнах да се тревожа за всичко.

— Ами ако го прецакаме? — казах аз.

— Няма.

— Трябват ни пари. Как ще успеем…

— Ще се справим.

— Не искам просто да се справим. Искам да сме добре. Искам…

— Ще се случи.

Вдигнах глава и я погледнах.

— Защо си толкова сигурна?

— Защо си толкова несигурен?

— Не съм — казах аз. — Просто…

— … се тревожиш.

— Да.

Тя въздъхна и нежно побутна главата ми обратно върху корема си.

— Държиш се глупаво — каза тя. — Всичко ще бъде наред. Ще бъде по-добре от наред.

Минути по-рано се бях чувствал по-скоро като дете, а не като бъдещ татко.

Тя ми вдъхна сили.

Постигнахме толкова много от онова време в началото, когато нямахме никакви пари. Когато тя забременя, аз прекъснах следването си и се върнах към онова, което правех най-добре: тенис. Това беше единственият ми талант — онова, което правех по-добре от всеки друг като по-малък. Блестях на тенис корта. Просто не достатъчно ярко, за да стана професионален играч.

Когато се запознах с Милисънт, тя току-що беше започнала работа като агент на недвижими имоти. Отне ѝ известно време да започне да осъществява продажби, но успяваше, дори бременна, дори след като децата се родиха. И се оказа права, ние се справихме. Всичко беше по-добре от наред. И доколкото ми е известно, не сме прецакали децата. Все още.

Но сега, в тази празна къща, която се опитва да продаде, Милисънт не ме кара да се чувствам по-силен. Кара ме да се страхувам.

— Не е добре — казвам аз. — Нищо не е добре.

Тя повдига едната си вежда. Някога това ми се струваше сладко.

— Сега ли реши да се сдобиеш със съвест?

— Винаги съм…

— Не. Не мисля, че си.

Тя отново има право. Съвестта ми никога не се е обаждала, когато се опитвам да я направя щастлива.

— Какво прави с Линдзи? — питам аз.

— Няма значение. Вече я няма.

— Отново е тук.

— Прекалено се тревожиш. Всичко е наред.

На вратата се звъни.

— Работата ме зове — казва тя.

Отивам заедно с нея до вратата. Тя ме представя, разказва им за уменията ми по тенис. Те са млади като предишната двойка и точно толкова неопитни.

Прибирам се вкъщи, но подминавам къщата и продължавам да шофирам.

Първо, отивам до „Ланкастър“. Наоми е там, на рецепцията, където ще бъде още много часове до края на смяната си.

След това отивам в клуба — мисля да се разсея в бара, да си побъбря с някои от клиентите ми, докато гледаме спорт по телевизията. Отново не спирам.

Хрумват ми още няколко места: някой бар, някой парк, библиотеката, някой филм. Изхабявам почти половин резервоар, докато обикалям наоколо и се опитвам да избера конкретна цел, а накрая се отправям към неизбежната дестинация.

У дома.

Там отивам винаги.

Когато отварям вратата, чувам звуците на моя живот.

Рори играе някаква телевизионна игра, къщата ехти от електронни изстрели. Джена е с телефона си, говори, пише съобщения и подрежда масата. Ароматът на вечерята се носи из огромното помещение, пиле и чесън, и нещо с канела. Милисънт е в кухнята, прави последни приготовления и както винаги, си тананика, докато приготвя вечерята. Песните, които обикновено избира, са безумно смешни: мелодията от някой сериал, опера, най-новото поп парче — и това е още една от нашите тайни шеги.

Тя вдига глава, усмихва се и всичко е истинско. Виждам го в очите ѝ.

Всички сядаме и се храним заедно. Джена забавлява майка си и отегчава брат си с подробен разбор на футболния мач. Рори се хвали с резултата си на голф, който днес бил по-добър, отколкото на всеки друг под шестнайсетгодишна възраст. През повечето дни вечерите ни протичат по този начин. Изпълнени с хвалби и глъчка, с разкази от изминалия ден и лекотата помежду ни — между нас, които сме живели заедно от цяла вечност.

Чудя се колко ли пъти сме правили това, докато Линдзи е била в плен.

Когато си лягаме, аз съм изненадан — не, шокиран — че са изминали цели часове от последния път, когато си помислих за Линдзи, за полицията, за онова, което Милисънт беше направила. Домът и всичко, което го заобикаля, имат тази власт над мен.

В детството ми не беше така. Въпреки че израснах в семейство с двама родители, в хубава къща в предградията с две коли, добри училища и множество извънкласни занимания, ние не се хранехме заедно, както сега правим у дома. Родителите ми не идваха да гледат как играя тенис, освен ако не участвах в някой турнир — и дори това се случваше само ако стигнех до финала. Нито един от родителите ми не би жертвал съботата си за нищо на света. Домът беше място, на което да спиш, място, на което да си държиш нещата, и място, което да напуснеш възможно най-бързо. И аз го сторих. Напуснах страната и пътувах колкото можах по-дълго.

Върнах се само защото родителите ми починаха. В една абсурдна катастрофа, която беше невъзможно да бъде нито предвидена, нито избегната. Пътували с колата по магистралата, когато гумата на някаква кола отпред изхвръкнала. Врязала се в предното стъкло на луксозния седан на баща ми и двамата загинали. За секунда, просто така.

Така и не видях телата им. От полицията казаха, че не бих искал.

Оказа се, че родителите ми имаха много по-малко пари, отколкото се преструваха, че имат; когато се прибрах, къщата беше затрупана с ипотеки и имаше само толкова пари, колкото да платя на адвоката по недвижими имоти, за да уреди всичко и да ме отърве от нея. Нямах семейство и дори не бях сигурен, че знаех какво означаваше истинско семейство.

Милисънт изгради нашето. Казвам, че беше тя, защото нямаше как да съм бил аз. Нямах никаква представа как се изгражда дом, нито дори как да накарам всички да седнат да се хранят заедно. Но тя знаеше и го направи. Още първия път, когато Рори седна в детското си столче за хранене, тя го избута до масата, и оттогава винаги се храним заедно. Въпреки надигащите се оплаквания от подрастващите ни деца, все още се храним заедно.

Когато Милисънт беше бременна с Джена, тя създаде семейните ни правила. Нарекох ги „Заповедите на Милисънт“.

Този списък ме накара да се разсмея. Когато го направих, тя ме изгледа яростно, затова спрях. Вече разпознавах кога се преструваше на ядосана и кога гневът ѝ беше искрен.

Едно по едно, Милисънт наложи всички правила. Вместо да превърне къщата в затвор, тя придаде на семейството структура. И двете ни деца спортуват. Не им се дават пари, освен ако не ги заработят. Веднъж седмично всички сядаме заедно и гледаме филм. Хранят се предимно с органични продукти и почти не ядат захар. Когато се прибера от работа, домашното им винаги е написано. Всичко това е благодарение на Милисънт.

Същата Милисънт, която държа Линдзи в плен в продължение на една година и прави с нея бог знае какво.

Все още съм в леглото, все още не мога да заспя. Ставам и наглеждам децата. Рори се е проснал върху леглото си, а завивките са разхвърляни във всички посоки. Когато навърши четиринайсет години, вече не искаше всичките планети и звезди по тавана си, нито динозаврите, изрисувани по стените. Дружно реновирахме стаята, пребоядисахме я, лакирахме мебелите и сега има една тъмна стена и три бежови, няколко плакати на рок изпълнители, тъмен лак по всички дървени мебели и плътни завеси, за да не влиза светлина, докато спи. Прилича на стая на възрастен човек — така, както си я представя едно дете. Синът ми се превръща в тийнейджър.

Стаята на Джена все още е оранжева. От раждането си е обсебена от този цвят. Мисля, че се дължи на косата на Милисънт. Косата на Джена е като моята: тъмнокестенява, без нито следа от червено. По стените ѝ има плакати на футболистки, както и на няколко музикални групи и един-двама актьори. Не знам кои са, но всеки път, когато ги дават по телевизията, Джена и нейните приятелки пищят от удоволствие. След като достигна зрялата възраст от тринайсет години, всичките ѝ кукли бяха напъхани в килера. Пада си по мода, бижута и грим, какъвто все още не ѝ е позволено да носи, както и по няколко плюшени играчки и телевизионни игри.

Обикалям къщата, проверявам всички врати и прозорци. Дори слизам в гаража, обикалям и там, търся следи от гризачи или буболечки, или влага. Излизам в задния двор и проверявам страничната порта. Правя същото и в предния двор и след това отново обикалям цялата къща и заключвам наново всички врати.

Преди Милисънт правеше това, особено след като се роди Рори. Живеехме под наем в една зле поддържана къща и всяка вечер тя обикаляше и заключваше всички врати и прозорци. Сядаше за няколко минути, после ставаше и отново правеше същото.

— Този квартал не е опасен — казвах ѝ аз. — Никой няма да влезе с взлом.

— Знам.

И отново ставаше.

Накрая реших да я последвам. Закрачих плътно след нея и започнах да имитирам всяко нейно движение. Тя първо ме изгледа с яростния поглед.

И когато въпреки това не спрях, тя ми удари шамар.

— Не си забавен — каза ми.

Бях твърде вцепенен, за да отговоря. Никога жена не ми беше удряла шамар. Дори по дупето, дори закачливо. Но след като току-що се бях присмял на съпругата си, аз вдигнах ръце и се извиних.

— Съжаляваш само защото получи шамар.

Милисънт рязко се извърна, отиде в спалнята и заключи вратата.

Цяла нощ си мислех, че ще ме напусне. Щеше да вземе сина ми и просто да си тръгне, защото бях съсипал всичко. Звучи крайно, да. Но Милисънт не търпи глупости, точка. Веднъж, докато бяхме гаджета, аз ѝ казах, че ще ѝ се обадя в един конкретен час и не го направих. Тя не ми говори в продължение на една седмица. Дори не ми вдигаше телефона.

Онзи път Милисънт се върна при мен. Но изобщо не се съмнявах, че ако я вбеся достатъчно, просто щеше да ме напусне. И веднъж тя го направи.

По онова време Рори беше на две, Джена на една и двамата с Милисънт прекарвахме всеки ден, по цял ден, в отчаян опит да съвместяваме отглеждането на децата и работата. Един ден се събудих, изтощен за пореден път, и си дадох сметка, че съм на двайсет и четири години и имам съпруга, две деца и чисто нова ипотека.

Исках единствено да си отдъхна. Временна почивка от цялата тази отговорност. Излязох с момчетата и така се напих, че се наложи да ме завлекат до вкъщи. Когато се събудих на следващата сутрин, Милисънт беше изчезнала.

Не си вдигаше телефона. Не беше в офиса си. Родителите ѝ казаха, че не е при тях. Милисънт имаше само няколко близки приятелки и нито една от тях не знаеше нищо. Беше се изпарила и беше взела децата ми със себе си.

След три или четири дни, вече ѝ звънях по телефона на всеки час. Писах имейли, пращах съобщения, превърнах се в най-побърканата версия на самия себе си. Бях сигурен, че е добре; знаех, че децата ми са добре. Откачих, защото си мислех, че си бяха тръгнали завинаги.

Минаха осем дни. След това тя се върна.

Бях заспал късно, проснат върху разхвърляното легло, затрупано с кутии от пица и всевъзможни чинии, чаши и опаковки. Събудих се в едно легло без никакви боклуци и сред аромат на палачинки.

Милисънт беше в кухнята, където правеше закуска. Рори седеше до масата, в детското си столче за хранене, а Джена беше в кошарката си. Милисънт обърна глава към мен и се усмихна. Беше истинско.

— Точно навреме — каза тя. — Закуската е почти готова.

Изтичах при Рори и го взех на ръце, вдигнах го високо във въздуха, докато не изписка. Целунах Джена, която ме погледна отдолу с тъмните си очи. Седнах на масата, като се боях да проговоря. Боях се, че сънувам, и не исках да се събудя.

Милисънт донесе на масата цяла купчина палачинки. Докато оставяше чинията, тя се наведе към мен, доближи уста до ухото ми и прошепна:

— Втори път няма да се върнем.

През целия ни брак нямах друг избор, освен да ѝ повярвам. И въпреки това спах с Петра.

И с другата.

Когато се прибирам след работа, Милисънт и децата са вкъщи. Рори лежи на дивана и играе на някаква игра. Милисънт стои над него, с ръце на кръста и каменно изражение. Зад нея Джена мести телефона си напред-назад и се опитва да си направи селфи пред прозореца. Екранът на телевизора ги огрява всичките. За миг остават застинали по местата си: портрет на съвременния живот.

Гневният поглед на Милисънт се премества върху мен. Очите ѝ са в най-тъмното зелено.

— Знаеш ли — казва тя, — какво е направил днес нашият син?

Бейзболната шапка на Рори е смъкната ниско над очите и лицето му. Без да прикрива напълно доволната му усмивка.

— Какво е направил нашият син днес? — питам аз.

— Кажи на баща си какво си направил.

Джена отговаря вместо него.

— Преписвал е на тест от телефона си.

— Върви си в стаята — казва Милисънт.

Дъщеря ми си тръгва. Кикоти се по целия път нагоре по стълбите и затръшва вратата на стаята си.

— Рори — казвам аз. — Какво се случи?

Мълчание.

— Отговори на баща си.

Не ми харесва, когато Милисънт казва на сина ни как да се държи с мен, но не казвам нищо.

Милисънт грабва джойстика от ръката на Рори. Той въздъхва и най-сетне заговаря:

— Не е като да съм се засилил да ставам ботаник. Ако някога ми се наложи да разбера какво е фотосинтеза, ще го потърся в интернет точно както направих днес.

Той ме поглежда с широко отворени очи и безмълвно казва: „Нали?“.

Идва ми да се съглася, защото донякъде има право. Но аз съм бащата.

— Отстранили са го от училище за три дни — казва Милисънт. — Има късмет, че не са го изключили.

Рори посещава държавно училище. Ако го изключат от едно, ще го приемат в друго. Не напомням това на Милисънт, докато тя изрежда наказанието на сина ни.

— … никакъв телефон, никакви телевизионни игри, никакъв интернет. След училище се прибираш право вкъщи и не се тревожи, ще проверя.

Тя се обръща рязко и се отправя по коридора към гаража. Носи обувките си на висок ток с телесен цвят.

Едва когато чувам двигателя на колата ѝ, сядам до сина си. Има същата червена коса като Милисънт, но неговите зелени очи са по-светли. По-открити.

— Защо?

Той свива рамене.

— Просто беше по-лесно.

Разбирам го. Понякога просто е по-лесно да се носиш по течението. По-лесно, отколкото да събориш всичко и да започнеш отначало.

— Не може да преписваш. Това е измама — казвам аз.

— Но ти го правиш.

— За какво говориш?

— Чувам те как се измъкваш тайно от вкъщи.

Има право. От известно време се измъквам тайно през нощта, защото не мога да спя.

— Понякога излизам да покарам.

Рори се засмива подигравателно.

— На идиот ли ти приличам?

— Не.

— Татко, видях те как се промъкваш обратно вкъщи, облечен с костюм. Кой си облича костюм, за да излезе да покара малко?

Не съм обличал костюм от онази нощ с Петра.

— Знаеш, че вечер често ходя в клуба. Контактите с клиентите са част от работата ми.

— Контактите.

Казва го с немалка доза ирония.

— Не изневерявам на майка ти — казвам аз. И това е почти вярно.

— Лъжеш.

Понечвам да кажа на Рори, че не лъжа, но си давам сметка, че няма смисъл. Понечвам да отрека, че изневерявам, но си давам сметка, че и в това няма смисъл. Синът ми е твърде умен.

Иска ми се да можех да му дам някакво обяснение, но не мога. Затова прибягвам до лицемерие.

— Сега не говорим за мен — казвам аз.

Той завърта очи към тавана и не казва нищо.

— Никога не съм преписвал в училище. В смисъл, ами ако някой ден настъпи зомби апокалипсис и избягаш на самотен остров, за да дадеш началото на цяла нова цивилизация, и ти се наложи да посадиш растения? Не смяташ ли, че познанията за фотосинтезата ще ти влязат в работа?

— Татко, наистина оценявам усилията, които полагаш в момента. Особено с цялата тази история за зомби апокалипсиса. Но нека ти спестя известно време.

Той изважда нещо от джоба си и го поставя пред мен.

Лъскавото синьо стъкълце ме кара да зяпна. Една от обиците на Петра.

— Мама никога не би си сложила нещо толкова кичозно — казва той.

Има право.

— Предполагам, че няма какво да кажеш сега — казва той.

Две на нула. Нямам какво да кажа.

— Не се тревожи. Джена не знае, че си имаш гадже.

Самодоволната му усмивка отново се появява, преди да добави:

— Засега.

Отнема ми една секунда да осъзная, че синът ми се опитва да ме изнудва. С доказателства.

Впечатлен съм, че е толкова хитър, и освен това съм обзет от ужас, защото последното, което искам да се случи с децата ми — особено с дъщеря ми — е да израснат с баща нещастник, който изневерява. Това е едно от нещата, за които специалистите казват, че трябва да бъде избягвано. Казват, че завинаги дава тон на отношенията с мъжете.

Милисънт ми го е казвала.

Джена не бива да разбира, не бива дори да подозира за онова, което Рори вярва, че е истина. Всичко друго би било по-добре от това.

Поглеждам Рори.

— Какво искаш?

— Новата игра „Кървав ад VII“.

— Майка ти е забранила тези игри вкъщи.

— Знам.

Ако откажа, той ще каже на Джена, че изневерявам на майка ѝ. Той ще направи точно както каза.

Ако се съглася, тринайсетгодишният ми син ще е успял да ме изнуди.

Чувствам се така, сякаш трябваше да предвидя това. Трябваше да го предвидя в деня, в който се роди. Отначало беше толкова тих, че всички го сметнахме за мъртъв. Когато най-сетне изплака, беше толкова силно, че ушите ми писнаха.

Или може би трябваше да го предвидя в деня, в който се роди сестра му, и той вдигна точно същия шум — не за да обяви нейната поява, а за да обяви отсъствието на внимание към него.

Или онзи път, когато Джена и Рори отидоха заедно да събират лакомства за Хелоуин и той я беше убедил, че всичките ѝ малки шоколадови десертчета са били отровени от психопата, който работи в местния супермаркет. Въпросният психопат беше един мъж като канара, кротък като хамстер, но плашеше децата, без дори да се опитва. Джена повярва на брат си и изхвърли всичките десертчета, предполагаемо пълни с отрова. Нито аз, нито Милисънт разбрахме за случката — не и преди Джена да сънува кошмари в продължение на една седмица и да открием купчина опаковки от малки десертчета в стаята на Рори.

Затова сега, докато съм по средата на преговорите с цел изнудване, провеждани от сина ми, мога да погледна назад и да кажа, че трябваше да го предвидя. Но преди този момент нямах никаква представа.

— Отговори ми на един въпрос — казвам му аз.

— Става.

— От колко време знаеш за това?

Предпазливо избягвам думата „изневяра“. Все едно има някакво значение.

— От няколко месеца. Първия път слязох в гаража рано сутринта, за да си взема футболната топка. Колата ти я нямаше. След това просто започнах да наблюдавам внимателно.

Кимвам.

— Утре ще ти купя играта. Не позволявай на майка ти да я види.

— Няма. И ти не позволявай да те види как се промъкваш вкъщи.

— Повече няма да го правя.

Той се усмихва. Не ми вярва, но е достатъчно умен да си държи езика зад зъбите, когато има преднина.

Би трябвало да разкажа на Милисънт за нашия син. Мисля за това по време на вечеря, докато Джена прави всичко по силите си да се подиграва на Рори, без да я хванат. Мисля за това след вечеря, докато Милисънт взима телефона на Рори за през нощта. Дори мисля за това, когато със съпругата ми оставаме сами в нашата спалня и всеки се подготвя за сън. Това е моментът, в който трябва да ѝ кажа с какво се занимава нашият син, но не го правя.

Не ѝ казвам, защото това ще предизвика повече въпроси, отколкото мога да посрещна.

Минали са само две седмици, откакто прекарах онази нощ с Петра. Мисля за нея само през нощта, когато вече съм буден и не мога отново да заспя. Тогава се чудя как ли се бях издал. Кое я накара да ме попита дали наистина съм глух? Дали реагирах на някой шум, дали я погледнах в очите, вместо в устата, докато ми говореше, или обърнах твърде голямо внимание на звуците, които издаваше в леглото? Не знам. Не знам дали някога отново ще се преструвам на глух, но тези мисли продължават да ме държат буден нощем. Като разплетена нишка, която не мога да издърпам докрай.

Същото е и с изнудването на Рори. Още една грешка. Все едно съм се подхлъзнал и не е трябвало да позволявам синът ми да разбере, че онази нощ излязох тайно от вкъщи. На Милисънт това няма да ѝ хареса.

Затова не казвам нищо. Рори и Петра са две тайни, за които не казвам на съпругата си. Може би защото тя си има свои собствени — повече, отколкото предполагах. Освен това и Рори, и Петра представляват рискове — всеки по свой собствен начин — но въпреки всичко запазвам мълчание.

Не искам да разбере колко съм се издънил.

В началото не беше нещо лошо. Все още вярвам в това.

Преди три години, в един късен съботен октомврийски следобед, бях на двора пред къщата заедно с Рори и Джена. Беше един от онези хладни есенни дни, когато подухваше вятър, но не беше достатъчно студено за палто. Рори и Джена все още бяха достатъчно малки, за да ги виждат заедно с мен, без да се срамуват да не ги злепоставя, и тримата заедно слагахме украса за Хелоуин. Това беше вторият им най-любим празник, веднага след Коледа, и всяка година украсявахме къщата с паяжини, паяци, скелети и вещици. Ако можехме да си позволим движещи се фигури, щяхме да сложим и от тях.

Милисънт се прибра след оглед, който беше организирала. Облечена в работните си дрехи, тя застана на алеята пред къщата и се усмихна, възхитена от нашето произведение. Децата казаха, че са гладни. С подчертано театрално завъртане на очи към небето Милисънт отговори, че ще отиде да направи сандвичи. Докато го казваше, се усмихваше. Мисля, че всички се усмихвахме.

И все пак не всичко беше идеално. Къщата, която украсявахме, беше нова за нас — живеехме там само от шест месеца и ипотеката беше огромна. Милисънт беше подложена на голямо напрежение да продаде много имоти. Аз бях подложен на същото напрежение и понякога дори си мислех дали да не започна втора работа.

Не свършваха и неприятностите, свързани с майката на Милисънт. Баща ѝ беше починал две години по-рано, а на майка ѝ беше поставена диагноза Алцхаймер, придружена от типичния бавен упадък на организма. Дълго време търсихме болногледачка. Първата се оказа неподходяща и затова пробвахме друга. Третата изглеждаше обещаващо, но вече бях започнал да мисля, че сме открили точния човек.

Семейството ни си имаше проблеми, при това много, но през онзи ден всички се усмихвахме — до мига, в който Милисънт не нададе писък.

Изтичах вътре, а децата ме следваха по петите. Успях да стигна в кухнята точно навреме, за да видя как Милисънт мята телефона в другия край на стаята. Той се удари в стената, строши се на парчета и остави следа. Тя зарови лице в ръцете си и заплака.

Джена изпищя.

Рори събра парчетата от счупения телефон.

Аз прегърнах Милисънт, докато тялото ѝ се тресеше от риданията.

През главата ми минаха двете най-ужасни мисли.

Някой беше умрял. Може би майка ѝ. Може би приятелка.

Някой умираше. Нелечима болест, може би някое от децата. Може би моята съпруга.

Трябваше да е едно от двете. Нищо друго не заслужаваше подобна реакция. Нито пари, нито работа, нито смъртта на домашния любимец, какъвто нямахме. Или някой беше умрял, или предстоеше скоро да се случи. С огромен шок научих, че не беше нито едното, нито другото. Никой не беше умрял, никой не умираше. Всъщност беше тъкмо обратното.

Холи беше жива. По-голямата сестра на Милисънт през цялото време е била жива.

И Милисънт току-що беше разбрала, че Холи щеше да бъде изписана от психиатричната болница.

Не бях чул както трябва. Това си помислих първия път, когато Милисънт ми каза, че сестра ѝ не е загинала в автомобилна катастрофа на петнайсетгодишна възраст. Била е приета в психиатрична болница.

Беше късно в същата съботна вечер, след като децата бяха успокоени, нахранени и сложени да спят. Милисънт и аз седяхме в дневната, на новия ни диван, който все още изплащахме с кредитната карта, и тя ми разказа истинската история на Холи.

Първия път било порязването с хартия. Вече знаех историята за това как бяха правили колажи с любимите си неща.

— Тя го направи нарочно — каза Милисънт. — Сграбчи ръката ми и я разряза с хартията. Ето тук.

Тя посочи онова местенце между палеца и показалеца си.

— После убеди родителите ни, че го е направила, без да иска.

Изминал един месец и шестгодишната Милисънт почти забравила за случката. Докато не се повторила. Двете с Холи били в стаята на Холи и си играели в нещо, което наричали „лилавата бърлога“. Милисънт и сестра ѝ си измислили техен собствен свят, с кукли, плюшени играчки и пластмасови фигурки на кончета, и го наричали „лилавата бърлога“. Името идвало от цвета на стаята на Холи. Нейната била лавандулова, а на Милисънт — жълта.

Докато били в бърлогата, Холи отново я порязала. Този път използвала остро парче пластмаса, с което се сдобила, след като счупила някаква играчка.

Порязаното било на крака на Милисънт, ниско долу до глезена. Тя започнала да пищи, а кръвта се стичала върху килима. Холи я гледала втренчено, докато майка им не влязла в стаята, след това заплакала заедно с Милисънт.

Инцидентът бил сметнат за поредната случайност.

През следващите няколко години Милисънт претърпяла много случайни наранявания. Баща ѝ я смятал за непохватна. Майка ѝ казвала да бъде по-внимателна.

Холи ѝ се присмивала.

Колкото повече ми разказваше Милисънт, толкова повече се ужасявах. Някои от нещата, които бях забелязал, сега придобиваха смисъл.

Белегът от ухапано на ръката ѝ, приписан на кучето. Двете малки, по-светли точици така ѝ не бяха изчезнали.

Един счупен пръст, прищипан с вратата. Беше зараснал леко накриво.

Онова малко отчупено парченце на долния преден зъб, когато се спънала и се ударила в рамката на вратата.

Дългата прорезна рана на прасеца ѝ, от някакво счупено стъкло на улицата. Белегът все още личеше: тъмна ивица, дълга почти петнайсет сантиметра.

Стори ми се, че списъкът се проточи с часове. А когато пораснали, нещата се влошили още повече.

Когато Милисънт била на десет години, Холи я бутнала надолу по стълбите. Милисънт си счупила ръката. Шест месеца по-късно Холи блъснала Милисънт с колелото си. След това паднала от едно дърво в задния двор.

Родителите ѝ вярвали, че всичко това било случайно. Или виждали само онова, което им се искало. Никой от тях не искал да повярва, че детето им е чудовище.

Донякъде можех да ги разбера за това. Нищо не би могло да ме накара да повярвам, че Рори или Джена са способни на нещо подобно. Това просто не е възможно, не е реалистично. И бях сигурен, че родителите на Милисънт са се чувствали по същия начин спрямо Холи.

Това не смекчи гнева ми. Докато седях и слушах какво беше претърпяла Милисънт, докато беше растяла, разумът ми не можеше да се пребори с гнева.

Това отношение — не, изтезание — продължило до ранна тийнейджърска възраст. Към този момент Милисънт отдавна била престанала да се опитва да бъде мила със сестра си, с надеждата да я накара да спре. Вместо това тя се опитала на свой ред да нарани Холи.

Първият и единствен път, когато се опитала да нарани Холи, и двете били в гимназията. След училище излезли заедно с останалите деца при родителите, които чакали да ги вземат. Вървели заедно, една до друга, и Милисънт протегнала крак.

Холи паднала по очи на земята.

Всичко се случило за секунди, но пред погледите на половината училище. Децата прихнали да се смеят, учителите се притекли на помощ, а Милисънт се усмихнала на себе си.

— Звучи сбъркано — каза Милисънт. — Но наистина си мислех, че беше приключило. Мислех си, че като я нараня, ще я накарам да спре да наранява мен.

Грешала.

Часове по-късно Милисънт се събудила посред нощ. Китките ѝ били омотани с въже и завързани за таблата на леглото ѝ. Холи тъкмо запушвала устата на Милисънт с парче плат.

Холи не казала нито дума. Просто седяла в ъгъла на стаята и гледала втренчено Милисънт, докато не изгряло слънцето. Точно преди родителите им да се събудят, Холи я развързала и отпушила устата ѝ.

— Никога повече не се опитвай да ме нараниш — казала тя. — Следващия път ще те убия.

Милисънт я послушала. Продължила да понася тормоза и междувременно да търси начин, по който да докаже, че не е непохватна и не наранява сама себе си, без да иска. Холи била твърде умна, за да допусне да попадне на запис от охранителна камера или да я хванат на местопрестъплението.

Милисънт и досега вярва, че всичко това никога нямало да спре, ако не била случката с колата.

Катастрофата с колата, за която ми разказа, наистина се случила. Холи била на петнайсет години, Милисънт — на тринайсет, и Холи решила да покара малко колата на майка им. Заповядала на Милисънт да се присъедини към нея, а после умишлено се врязала в една ограда — със страната откъм пътника напред.

Това също щяло да бъде сметнато за случайна катастрофа, ако не бил видеозаписът.

Две отделни охранителни камери записали случката. На първия запис се виждало как колата кара надолу по улицата и прави рязък завой, за да се вреже в оградата. На втория се виждала колата откъм страната на шофьора. Зад волана била Холи и изглеждало така, сякаш го завъртяла нарочно.

От полицията я разпитали и преценили, че катастрофата не била случайна.

След множество разпити на Милисънт, Холи и нейните родители, полицаите стигнали до заключението, че нещо с Холи било много сбъркано. Освен това вярвали, че се е опитала да убие по-малката си сестра.

За да не позволят срещу дъщеря им да бъде повдигнато обвинение в предумишлено убийство, родителите на Милисънт се съгласили да я оставят дългосрочно в психиатрична болница. Лекарите я задържали там.

И осемнайсет години по-късно беше освободена. Тя беше първата.

Върху кутията на „Кървав Ад VII“ е изобразено толкова насилие, че е покрита с голям жълт предупредителен стикер. На гърба има друг, червен стикер с предупреждение за самата игра.

Не съм сигурен, че това е нещо, което трябва да бъде в къщата ми.

Но така или иначе го купувам.

Рори, на третия ден от своето отстраняване от училище, си стои у дома. Милисънт му взе компютъра, смени паролата за интернет и се опита да изключи кабела на телевизията, но се отказа по средата. Рори е на дивана в дневната и сменя каналите.

Мятам играта на дивана до него.

— Супер — казва той. — Но може малко да поработиш над отношението си.

— Замълчи.

Той се ухилва самодоволно и обелва жълтия предупредителен стикер от кутията. Под него се показват дузина трупове, струпани един върху друг. Някакво грозно рогато създание, вероятно Дяволът, е стъпило върху тях.

Рори ме поглежда и зелените му очи грейват. Пита ме къде е игралната конзола. Поколебавам се, после посочвам към бюфета в трапезарията.

— Зад сребърния поднос. Само да не счупиш нещо.

— Няма.

— И я върни на място.

— Добре.

— Повече няма да преписваш, нали? — казвам аз.

Той завърта очи към тавана.

— На баща си съм се метнал.

Прекъсва ни телевизорът. Извънредна новинарска емисия прекъсва дневното токшоу.

Появява се емблемата на местните новини, последвана от същия онзи млад, нахъсан репортер, който отразява случая с Линдзи. Името му е Джош и го гледам всеки ден, откакто беше открито тялото на Линдзи. Днес изглежда малко уморен, дори под целия този грим.

И днес, единайсет дни след като беше открито тялото на Линдзи, от полицейското управление най-сетне са казали на Джош как е била убита Линдзи.

Джош си поема дъх. След като съобщи за официалното изявление, винаги има и нещо неофициално, защото Джош е амбициозен и сякаш има източници навсякъде.

— Яко — казва Рори.

Прекалено съм потресен, за да му направя забележка, защото си представям как майка му, моята съпруга, е описваният от Джош убиец.

Виждам всичко много ясно в ума си — отчасти защото познавам и двете. Виждам ужасеното изражение на Линдзи. Виждам и лицето на Милисънт, въпреки че нейното изражение непрестанно се променя. Ужас, облекчение, екстаз. Усмивка.

Рори се заема да зареди играта си.

— Добре ли си? — казва той.

— Добре съм.

Той не отговаря. „Кървав Ад VII“ започва.

Излизам, защото трябва да отида на урок по тенис. В последно време отмених твърде много.

В клуба ме очаква една жена на средна възраст. Има тъмна права коса, силен тен и особен акцент. Кекона е от Хаваи. Когато се ядоса, кълне на пиджин.

Кекона е пенсионирана вдовица, което означава, че има много време да наблюдава какво правят всички останали хора. И да разпространява клюки за тях. Благодарение на Кекона знам кой с кого спи, коя двойка се е разделила, кой очаква бебе и чии деца са се забъркали в някоя беля. Понякога е повече, отколкото искам да знам. Понякога просто искам да преподавам тенис.

Днес научавам, че една от учителките на Рори може би има извънбрачна връзка с бащата на някакъв ученик. Смущаващо е, но поне връзката ѝ не е със самия ученик. Също така Кекона разполага и с новини за развода на семейство Макалистър, който се точи вече цяла година, съпроводени със слух за евентуално сдобряване. Кекона бърза да уточни, че на въпросния слух „сигурно не може да се вярва, но човек никога не знае“.

След трийсет минути от нашия едночасов урок тя споменава Линдзи.

Това е необичайно, защото Линдзи не беше открита някъде в пределите на нашата малка общност на име „Хидън Оукс“, нито е член на клуба. Линдзи живееше, работеше и беше открита на трийсет километра оттук, извън обсега на клюките на Кекона.

— Има нещо странно в тази работа — казва тя.

— Няма ли нещо странно във всички убийства?

— Не съвсем. Убийството e почти национален спорт. Но все пак, нормалните момичета не се озовават мъртви в някой изоставен хотел.

Кекона изговаря на глас онова, което си мислех през цялото време.

Мотелът все още ме озадачава. Не разбирам защо Милисънт не я е погребала или не е занесла трупа ѝ на двеста километра оттук, в някоя гора или където и да било другаде, само не и тук, където живеем, в една сграда, където несъмнено е знаела, че е неизбежно да бъде открита. В това няма никаква логика.

Освен ако Милисънт не иска да ни заловят.

— Нормалните момичета? — казвам аз на Кекона. — Какво представлява едно нормално момиче?

— Сещаш се, не някоя наркоманка или проститутка. Не някоя, която води съмнителен живот. Линдзи е била нормална. Имала е работа и апартамент и се предполага, че си е плащала данъците. Нормално момиче.

— Гледаш ли много криминални сериали?

Кекона свива рамене.

— Разбира се, кой не гледа?

Милисънт. Но тя чете криминални романи.

Изпращам ѝ съобщение:

С Милисънт не сме били на среща от десет години. Това е кодовата ни фраза, защото в един момент просто седнахме и си измислихме кодова фраза. Среща означава, че трябва да поговорим за извънкласните ни занимания. Да проведем истински разговор, не просто да си шепнем в мрака.

Между съобщението за Милисънт и нашата вечерна среща се намира Рори и неговото временно отстраняване от училище. Цял ден е бил сам вкъщи и във фантазиите на Милисънт е прекарал времето си в четене на книга, с която да си развие ума. Вместо това Рори е играл на новата си телевизионна игра, с която се е сдобил благодарение на мен. Когато се прибирам, от нея няма и следа. Рори мълчаливо подрежда масата за вечеря.

Вдига глава, поглежда към мен и ми намига. За пръв път си помислям, че човекът, в когото се превръща синът ми, не ми харесва. И аз съм виновен за това.

Качвам се на горния етаж, за да си взема бърз душ преди вечеря. Когато отново слизам долу, се е появила Джена. Присмива се на Рори.

— Днес цялото училище те обсъждаше — казва тя. Джена едновременно говори и пише нещо в телефона си. Както винаги. — Казаха, че си толкова глупав, че е трябвало да провериш как да напишеш собственото си име. Затова си преписвал.

— Ха-ха — казва Рори.

— Казаха, че си прекалено глупав, за да си по-голям от мен.

Рори завърта очи.

Милисънт в е кухнята. Свалила е работните си дрехи и сега е облечена с клин за йога, дълъг суитшърт и чорапи на райета. Косата ѝ е прибрана високо на главата с помощта на огромна пластмасова шнола. Усмихва се и ми подава купа със салата, която да сложа на масата.

Децата продължават да се препират, докато двамата с нея сервираме храната.

— Толкова си глупав — казва Джена, — че всички казват, че аз съм умницата в семейството.

— Определено не си красавицата — казва Рори.

— Мамо!

— Стига толкова — казва Милисънт. И сяда на масата.

Рори и Джена млъкват. Поставят салфетки в скута си.

Всичко е толкова нормално.

Когато приключваме с вечерята, Милисънт моли двама ни с Джена да се погрижим за мръсните съдове. Тя иска двамата с Рори да прегледат домашното му, за да е сигурна, че цялото е написано.

Виждам паниката в очите му.

Вечерта се оказва дълга за Рори — чувам го от кухнята, докато двамата с Джена разчистваме съдовете. Аз ги изплаквам, тя ги подрежда в миялната машина и по малко си говорим.

Джена бърбори за футбол и навлиза в подробности, които просто няма как да разбера. Не за пръв път се чудя дали не трябва да бъда малко по-активен в това отношение и например да не стана помощник-треньор или нещо такова. След това си спомням, че просто нямам време.

Тя не спира да говори и мислите ми се отнасят към Милисънт. И нашата среща.

Когато съдовете са готови и оправданията на Рори са се изчерпали, къщата притихва за вечерта. Рори отива в стаята си, за да напише домашното, което не е направил през деня. Джена си чати, говори и пише съобщения — едновременно. Когато става време за сън, Милисънт взима компютрите и на двамата. Взима ги всяка вечер, за да не стоят будни през нощта и да не си говорят по интернет с някакви непознати, докато ние спим. Според мен, в интернет е пълно с непознати по всяко време на денонощието, но не споря с нея по този въпрос.

След като децата вече са си по леглата, двамата с Милисънт отиваме в гаража за нашата среща.

Сядаме в колата на Милисънт. Нейната е по-хубава от моята — луксозен градски джип, защото често ѝ се налага да пътува с клиенти и да ги развежда по огледи на къщи. Кожените седалки са удобни, просторна е и децата не могат да подслушват, когато вратите са затворени.

Ръката ми е помежду ни, върху подлакътника в средата, и тя слага своята върху нея.

— Притеснен си — казва тя.

— Ти не си ли?

— Няма да открият нищо, което да води към нас.

— Как можеш да бъдеш сигурна? Мислеше ли, че ще я открият?

Тя свива рамене.

— Може би не ме беше грижа дали ще го направят.

Имам чувството, че цялата информация, с която разполагам, може да се побере в едната ми шепа, а онова, което не знам, може да изпълни цялата къща. Имам толкова много въпроси, но не искам да знам отговорите.

— Другите така и не са ги открили — казвам аз. — Защо Линдзи?

— Линдзи.

Тя произнася името бавно. Напомня ми за началото, още когато я открихме. Направихме го заедно, заедно търсихме, заедно избрахме, аз участвах във всяко решение. Или поне така си мислех.

Никога не сме обсъждали възможността да държим Линдзи в плен.

— Трябва да си знаела, че ще я открият…

— Така е — казва тя.

— Но защо? Защо би искала да я открият?

Тя въздъхва и поглежда през прозореца на колата към купчините пластмасови кутии, пълни със стари играчки и коледна украса.

— Чувал ли си за Оуен Райли? — казва тя.

Отначало името не ми звучи познато, след това си спомням.

— Имаш предвид Оуен Оливър? Серийният убиец?

— Така ли му беше името?

— Оуен Оливър Райли. Наричахме го просто Оуен Оливър.

— Значи, знаеш какво е направил?

— Разбира се, че знам.

Тя свива рамене.

— Значи, може би се е завърнал.

— Завърнал?

— Може би той е убил Линдзи.

— Не може да говориш сериозно — казвам аз. — Той не е убивал от… не знам, шестнайсет години?

— Петнайсет.

Поклащам глава и се опитвам да осмисля онова, което ми казва.

— Защо би…

— За да се уверя, че полицията няма да заподозре нито един от нас, двамата.

Замислям се, като се ровя в паметта си за онези неща, които се бяха случили, докато още бях съвсем млад. Оливър Оуен се появи през лятото, след като се дипломирах от гимназията. Никой не обърна внимание, когато изчезна безследно една жена, и никой не обърна внимание, когато изчезна следващата. Направи им впечатление, когато едната беше открита мъртва.

Помня, че бях на осемнайсет, в някакъв бар с фалшива лична карта, в компанията на приятели на същата възраст. Пиехме евтина бира и още по-евтин твърд алкохол, докато гледахме репортажа за първото открито тяло. В Уудвю никога не се случваше нищо. Не и такова, което би могло да се сравни с убийството на някаква мила жена на име Кали, която работела като управител на магазин за дрехи. Беше намерена в някаква изоставена спирка за отдих край междущатската магистрала. Тялото ѝ открил един шофьор на товарен камион.

Първоначално това беше просто зловещото убийство на една жена. Цяло лято гледах, прикован към екрана, докато репортерите и полицията, и цялата местна общност се опитваха да открият причината за нейното убийство.

Най-приемливият отговор беше, че е дело на някой скитник. Всички се чувстваха по-добре, като вярваха, че убиецът не е местен жител — дори това да означаваше, че този скитник е отвлякъл Кали и я е държал жива в продължение на месеци, преди да я убие. Вярвахме го въпреки всичко. Дори аз.

Когато се случи за втори път, всички се почувствахме предадени. Значи все пак беше някой от нас.

Никой не знаеше, че беше Оливър Райли, все още не. Наричахме го просто „Убиецът от Уудвю“.

Девет убити жени по-късно го заловиха. Оуен Оливър Райли беше мъж на трийсет и няколко години със сламена коса, сини очи и наченки на коремче. Караше сребрист седан, висеше по спортните барове и беше доброволец към местната църква. Хората го познаваха, бяха разговаряли с него, бяха го обслужвали в магазините и в заведенията, бяха му махали за поздрав, когато се бяха разминавали по улицата. Гледах с широко отворени очи снимката му на телевизора и си казвах, че не може да е той. Изглеждаше толкова нормален. И беше такъв — с единствената разлика, че беше убил девет жени.

Първоначално повдигнаха срещу Оуен Оливър обвинение за едно от убийствата, а останалите осем очакваха нови доказателства. Възможността за освобождаване под гаранция беше отхвърлена. Оливър Оуен прекара в ареста три седмици, след което го пуснаха на свобода заради някаква формалност. Когато от полицията взели ДНК проба от вътрешната страна на бузата му, заповедта все още не била подписана от съдията. Дори осигуреният му от държавата адвокат беше способен да се възползва от подобно несъответствие. И го направи.

Без ДНК пробата полицията не разполагаше с нищо. Когато освободиха Оуен Оливър от ареста, все още опитваха да открият някаква улика. Той беше толкова нормален на вид, че отново се сля в обществото и изчезна.

Аз вече бях заминал от другата страна на океана и въпреки това новината за освобождаването му достигна до мен. Беше един от малкото случаи, в които родителите ми се свързаха с мен. Когато се върнах в страната, те се бяха преместили да живеят на друго място. Останах да живея в района, защото Милисънт беше тук. Бяхме се озовали на борда на един и същи самолет, пътувахме към едно и също място, по различни причини. Аз се връщах на единственото място, което познавах. Тя го виждаше за пръв път. Милисънт се премести да живее тук, за да бъде близо до родителите си, но не твърде близо.

В началото, когато Милисънт се съгласи да излезе на среща с мен, аз си помислих, че е само защото мястото беше ново за нея и не познаваше никого.

Понякога все още мисля така.

По това време Оливър Оуен отдавна беше изчезнал. Но всяка година, на същата дата, на която беше освободен, лицето му се появяваше по новините. С течение на годините Оуен стана нашето местно чудовище, торбалан, собственият ни сериен убиец. В крайна сметка се превърна в легенда, отвъд рамките на реалността. Вече никой не вярваше, че може да се завърне, но сега това щеше да се промени. Милисънт го беше възкресила.

Едно по едно парченцата от мозайката започнаха да се подреждат в главата ми.

— Затова си държала Линдзи жива толкова дълго — казвам аз.

Милисънт кимва.

— Да.

— И той е удушавал жертвите си, нали?

— Да.

Отдъхвам си. Както физически, така и психически.

Милисънт протяга ръка и докосва с длан бузата ми, а аз се облягам на нея. Кожата ѝ винаги е толкова топла.

— Беше решил, че съм я държала жива, защото така съм искала — казва тя. — Защото ми е харесвало.

Това не е въпрос.

— Не знам.

— За чудовище ли ме смяташ?

Не отговарям.

Тя докосва долната ми устна.

— Глупаче мое.

Кимвам. Такъв съм си.

— Но няма ли да открият останалите? Нали не си ги преместила.

— Не. Линдзи е началото на завръщането на Оуен.

— Началото?

Милисънт се навежда към мен и ме целува по върха на носа. Дъхът ѝ има аромат на десерта от вечеря. Ванилов сладолед и череши.

Тя се прехвърля над подлакътника между нас и ме яхва на пътническата седалка. Докато съблича суитшърта си, шнолата пада от главата ѝ и косата ѝ се спуска свободно. Тя поглежда надолу към мен с очи, тъмни като блато.

— Нали не смяташ, че можем да спрем сега? — пита тя.

Не. Не можем да спрем сега.

Дори не искам да го правим.

Холи не трябваше да бъде началото. Холи трябваше да бъде краят.

В деня, след като я изписаха от болницата, Милисънт отвори входната врата и завари Холи на верандата. След което затръшна вратата в лицето на сестра си.

Холи написа писмо и го пусна в пощенската кутия. Милисънт не ѝ писа в отговор.

Обажда се вкъщи. Милисънт спря да вдига телефона.

Когато се свързах с психиатричната болница, те не пожелаха да ми кажат нищо.

Холи започна да се появява на обществени места, като стоеше поне на трийсет метра разстояние и беше навсякъде. В хранителния магазин, докато Милисънт пазаруваше. На паркинга пред мола. На отсрещния тротоар, когато излизахме на вечеря.

Никога не се задържаше достатъчно дълго, за да повикаме полиция. Всеки път, когато се опитвахме да я снимаме за доказателство, Холи обръщаше гръб, тръгваше си или започваше да се движи, за да се получи размазана снимка.

Милисънт не пожела да каже на майка си. Болестта на Алцхаймер вече започваше да я принуждава да забрави за Холи и Милисънт искаше това да си остане така.

Влязох в интернет и проучих какви са законите, когато някой те преследва по този начин, и съставих списък с местата, на които се беше появявала Холи. Когато показах списъка на Милисънт, тя каза, че от него няма да има никаква полза.

— Това няма да помогне — каза тя.

— Но ако успеем…

— Запозната съм с тези закони. Не е нарушила нито един от тях и няма да го направи. Холи е твърде умна, за да го допусне.

— Трябва да направим нещо — казах аз.

Милисънт впери поглед в бележника ми и поклати глава.

— Мисля, че не разбираш. Тя превърна детството ми в истински ад.

— Знам това.

— В такъв случай би трябвало да знаеш, че един списък няма да помогне.

Исках да отида в полицията и да им разкажа за случващото се с нас, но единственото физическо доказателство, с което разполагахме, беше писмото, което Холи остави в пощенската кутия. Което не беше заплашително. Както каза Милисънт, Холи беше твърде умна за това.

Вместо да отида в полицията, отидох да се видя с Холи. Казах ѝ да остави Милисънт и семейството ни на мира.

Тя не го направи. Следващия път, когато я видях, беше в дома ни.

Беше вторник, около обяд, аз привършвах с един урок по тенис и вече се чудех какво да обядвам. От телефона ми долетяха три кратки позвънявания, всичките съобщения от Милисънт.

Случи се по-малко от седмица, след като отидох да се видя с Холи.

Не спрях, за да отговоря на Милисънт. Когато стигнах вкъщи, Милисънт ме посрещна на вратата и ме заведе в дневната. В другия край на стаята беше Холи, седнала на дивана. Веднага щом ме видя, тя се изправи.

— Когато се прибрах вкъщи, Холи беше тук — каза Милисънт.

— Моля? — каза Холи.

— Точно както сега, в нашата дневна.

— Не, не се случи така…

— Забравих си фотоапарата — каза Милисънт. — Днес трябваше да направя снимки на къщата на семейство Съливан, затова се върнах до вкъщи и тя просто беше тук.

— Почакай…

— Заварих я седнала на дивана.

Холи изглеждаше като нормална жена на трийсет и няколко, облечена с дънки, тениска и сандали. Късата ѝ червена коса беше пригладена назад и носеше ярко червило. Холи си пое дълбоко дъх и вдигна двете си ръце, сякаш искаше да ми покаже, че не държи нищо в тях.

— Чакай малко. Това не е…

— Спри да лъжеш — каза Милисънт.

— Аз не лъжа!

— Момент — казах аз и пристъпих напред. — Нека всички малко да се успокоим.

— Да — каза Холи. — Нека.

— Не, аз няма да се успокоя — каза Милисънт и посочи прозореца в ъгъла, който гледаше настрани от къщата. Завесата беше дръпната встрани, но стъклото беше строшено по пода. — Така е влязла. Разбила е прозореца, за да се вмъкне в дома ни.

— Не съм!

— Тогава как влезе вътре?

— Не съм…

— Холи, спри. Просто спри. Няма да успееш да заблудиш съпруга ми, както заблуждаваше мама и татко.

За това Милисънт имаше право.

— Господи — каза Холи. Тя долепи длани върху лицето си и затвори очи, сякаш в опит да се откъсне от света. — ГосподиГосподиГосподи.

Милисънт направи крачка назад.

Аз направих крачка напред.

— Холи — казах аз. — Добре ли си?

Тя не спря. Сякаш дори не можеше да ме чуе. Когато плесна главата си с длан, аз погледнах към Милисънт. Тя гледаше Холи с широко отворени очи. Вцепенена.

Повиших глас.

— Холи?

Главата ѝ рязко подскочи нагоре.

Тя отпусна ръце до тялото си.

Лицето ѝ беше изкривено в гневно, почти животинско изражение. Все едно видях с очите си онова, от което Милисънт толкова силно се боеше.

— Трябваше да умреш по време на онази катастрофа — каза тя на Милисънт. Прозвуча като ръмжене.

Милисънт се скри зад гърба ми и ме стисна за ръката. Обърнах се леко към нея, за да ѝ кажа да се обади в полицията, но тя заговори първа. Гласът ѝ трепереше.

— Слава на бога, че децата не са си вкъщи, за да видят всичко това.

Децата. Лицата им проблеснаха пред очите ми, представих си Рори и Джена на наше място в тази стая. Изпитах страха им, изправени пред тази побъркана жена.

В този миг аз не взех решение. Не прехвърлих в ума си всички възможни варианти, не претеглих плюсовете и минусите, не използвах логика, за да достигна до най-добрия начин, по който да постъпя. Ако го бях направил, Холи все още щеше да бъде жива.

Аз не помислих и не взех решение, а онова, което направих, беше провокирано от нещо по-дълбоко в мен. Беше природа, самосъхранение. Инстинкт.

Холи беше заплаха за моето семейство, значи, беше заплаха за мен. Протегнах ръка към най-близкото нещо. Стоеше точно до мен, облегнато на стената.

Една тенис ракета.

Напът съм да разкажа на Милисънт за Петра и как ме беше заподозряла, но не го правя. Освен това не ѝ разказвам за Рори. Сега, когато тайната защо беше държала Линдзи жива е разбулена, не искам да съсипя всичко със собствената си тайна.

След срещата ни онази вечер започвам да проучвам живота на Оуен Оливър Райли. Ако планът ни е да възкресим нашия местен торбалан, трябва да науча всичко за него — особено онези факти, свързани с жените, които е избирал за свои жертви. Не помня почти нищо за тях. Помня единствено, че на всяка жена в околността ѝ настръхваше косата при мисълта за него, което представляваше или огромно улеснение, или огромно затруднение, когато исках да се запозная с някоя нова жена. Те или ме гледаха така, все едно съм Убиецът от Уудвю, или преценяваха дали ще успея да го преборя.

Това бяха жени на възраст около моята, между осемнайсет и двайсет години, но Оуен Оливър явно нямаше да им обърне никакво внимание. Предпочитал е по-възрастни, между двайсет и пет и трийсет и пет.

Блондинки или брюнетки, не беше от значение. Оуен Оливър нямаше предпочитания.

Но в други отношения — имаше. Жените бяха по-скоро ниски — нито една не беше по-висока от метър и шейсет. По-лесни за пренасяне. И много по-лесни за Милисънт.

Всички живееха сами.

Много от тях работеха нощем, едната дори беше проститутка.

Последното изискване на Оуен беше онова, което го разкри. В един или друг момент от живота си всичките му жертви бяха посещавали болницата „Сейнт Мери Мемориъл“. Някои дори години по-рано. На едната ѝ бяха вадили сливиците в същата болница, друга беше прекарала там два дни на системи, след като се беше разболяла от пневмония. Оуен беше работил в счетоводния отдел. Така узнаваше за какво са били в болницата, както и възрастта, семейното положение и адресите им.

„Сейнт Мери“ беше единственото общо между жертвите. Дълго време този факт не беше взет под внимание, защото всички посещават „Сейнт Мери“. Това е единствената голяма болница в нашия район. Втората най-близка болница е на цял час път оттук.

Прескачам повечето подробности за нещата, които е причинявал на жертвите си, докато ги е държал в плен. Твърде много информация, от която не се нуждая; твърде много картини в главата ми, които не желая да виждам.

Единственото, което приковава вниманието ми, са пръстовите отпечатъци. Оуен ги е изтърквал с пила от пръстите на всичките си жертви. Милисънт беше направила същото с Линдзи.

След това преглеждам снимките на жените, които е убил. Били са млади, ведри и щастливи. На снимките винаги изглеждат такива. Никой не иска да вижда снимка на тъжна млада жена, дори да е мъртва.

Забелязвам още някои неща. Всички жени са били доста обикновени. Не носеха много грим или стилни дрехи. Повечето изглеждаха простичко, с всекидневна прическа, дънки и тениски, без тъмно червило и лак за нокти. Линдзи отговаряше на тези изисквания и беше с подходящата височина.

Наоми беше по-скоро семпла, отколкото с бляскава външност, но беше прекалено висока.

До този момент никога не бях избирал жена по подобни критерии. Моите бяха свързани с броя на хората, които щяха да я потърсят, колко бързо щяха да уведомят полицията и колко време щеше да продължи издирването на жена, а не дете.

Всичко останало беше произволно. Избрах Линдзи, защото отговаряше на всички важни критерии и защото Милисънт не ме оставяше на мира, докато не избера следващата.

Петра беше различна. Защото бях спал с нея; защото беше заподозряла, че не съм глух. Може би и двете. Тя все още е някъде там, все още представлява риск, но по никакъв начин не покрива новите критерии. Петра е твърде висока и с прекалено бляскава външност, носи поли и високи токове, и дори ноктите на краката ѝ са лакирани в червено.

Трябва да открия друга. Нашата четвърта.

Преди да ни потрябва четвърта или да бяхме помислили за трета, беше Робин.

Номер две.

Тя имаше кестенява коса и кехлибарени очи, които ми напомняха на мед. Не я бяхме избрали по същия начин, както Линдзи. Робин не беше непозната.

На вратата се почука във вторник. Току-що се бях прибрал вкъщи. Беше обяд, у дома нямаше никого и до следващия ми урок оставаха още няколко часа. Случи се почти една година след Холи и животът ни се беше върнал към обичайното всекидневие. Тялото ѝ отдавна беше изчезнало, заровено в едно пусто голо поле на един част път с кола. Двамата с Милисънт не говорехме за нея. Вече не очаквах да чуя вой на полицейски сирени. Сърцето ми спря да блъска в гърдите всеки път, щом чуех позвъняване по телефона или на вратата. Вече не се напрягах в очакване, когато отивах да отворя.

Жената на верандата беше млада, на не повече от двайсет и три години, облечена с тесни дънки и тениска с раздърпано деколте. Ноктите ѝ бяха червени, червилото ѝ розово, а дългата ѝ коса беше с цвят на печени кестени.

На улицата зад нея беше паркирана малка червена кола. Колата беше стара, почти класически модел, но не съвсем. Минути по-рано я бях забелязал на един знак „Стоп“, недалеч от нашата къща. Беше ми свирнала с клаксона и нямах никаква представа защо.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — казах аз.

Тя наведе глава настрани, подозрително ме огледа и се усмихна.

— Почти бях сигурна, че сте вие.

— Простете?

— Вие сте приятелят на Холи.

По тялото ми пробягаха тръпки, когато чух името ѝ, все едно си бях пъхнал пръста в контакта.

— Холи?

— Видях ви заедно с нея.

— Мисля, че ме бъркате с някого.

Което, разбира се, не беше вярно. Сега я разпознах.

Когато изписаха Холи от болницата, един от лекарите ѝ помогна да си намери работа в хранителен магазин. Холи зареждаше стоките по рафтовете на половин работен ден. Там бях отишъл, за да говоря с нея и да ѝ кажа да стои далече от нас; там я бях предупредил да престане да плаши семейството ми.

Нямах никакво намерение нещата да излизат извън контрол.

Отидох един понеделник сутрин, когато в магазина почти нямаше клиенти и зареждаха продуктите. Холи беше между две лавици, подреждаше върху рафта кутии десертни блокчета с мюсли и беше сама. Докато вървях между лавиците към нея, тя се обърна с лице към мен. Яснозелените ѝ очи бяха зашеметяващи.

Холи сложи ръце на кръста си и впери мълчаливо поглед в мен, докато не се приближих до нея.

— Да? — каза тя.

— Не мисля, че сме се запознавали официално.

Протегнах ръка и изчаках да се ръкува с мен. В крайна сметка, тя го направи.

Казах, че съжалявам, задето се запознаваме по този начин, че на някое друго място, в някой друг момент може би щяхме да бъдем като едно семейство. Но точно сега това беше невъзможно, защото поведението ѝ плашеше съпругата и децата ми. А децата ми никога не ѝ бяха направили нищо лошо. Те не заслужаваха това.

— Искам да те помоля нещо — казах аз. — Би ли оставила мен и семейството ми на спокойствие?

Тя ми се изсмя.

Холи продължи да се смее, докато от крайчетата на очите ѝ не бликнаха сълзи, и после се смя още малко. Колкото повече продължаваше смехът, толкова по-голямо унижение изпитвах. Може би това я накара да се разсмее още по-гръмко. Започнах да разбирам как се чувстваше Милисънт и това ме разгневи.

— Кучка такава — казах аз.

Тя спря да се смее. Очите ѝ почти пламтяха от гняв.

— Изчезвай оттук.

— Ами ако не го направя? Ами ако остана тук и превърна живота ти в пълен ад? — гласът ми беше по-силен, отколкото трябваше.

— Изчезвай.

— Стой настрана от семейството ми.

Холи впери поглед в мен, неподвижна като статуя. Не отстъпи нито крачка — нито тогава, нито никога.

Обърнах се, за да си тръгна, като се чувствах донякъде безпомощен. Не можех да постигна някакво разумно споразумение с Холи, не можех да я накарам да разбере.

Робин стоеше в края на пътеката и наблюдаваше всичко.

Тя също работеше в магазина. Беше облечена със същата жълта риза и зелена престилка. Видях я, минах покрай нея и може би ѝ кимнах. Или може би не. Но тя беше там, беше ме видяла и сега стоеше на прага ми.

— Не, не бъркам — каза тя. — Точно вас видях онзи ден.

Не се поколебах.

— Съжалявам, припознали сте се — казах и затворих вратата.

Тя отново почука.

Не отворих.

Гласът на Робин долетя от другата страна на вратата.

— Знаеш, че изчезна, нали? Дори не си взе последния чек.

Отворих вратата.

— Вижте, много съжалявам за вашата приятелка, но няма никаква представа…

— Да, да, разбрах. Объркала съм се. Не си ти. Сега, след като вече знам кой си, просто ще оставя на полицията да си свършат работата.

Тя се обърна и понечи да си тръгне.

Не ѝ позволих.

Никой не знаеше, че Холи е изчезнала, никой не я издирваше и не исках това да се променя. Двамата с Милисънт не бяхме експерти по съдебна медицина, не разбирахме нищо от ДНК и укриване на улики. Всеки, който се вгледаше твърде надълбоко, неизменно щеше да открие всичките ни грешки.

Попитах Робин дали иска да влезе вътре, за да поговорим. Първоначално тя се поколеба. Извади телефона си и като го държеше в ръка, влезе в къщата. Отидохме в кухнята. Предложих ѝ нещо за пиене, тя отказа. Вместо това взе един портокал от масата и започна да го бели. Без да си признавам каквото и да било, без дори да се представя, аз я попитах какво се е случило. Тя започна да ми разказва за хранителния магазин, за Холи и за самата себе си.

Сподели ми подробно как започнала работа в хранителния магазин, кога се запознала с Холи и как двете станали приятелки. Аз станах от масата и отидох до хладилника, за да си взема газирана напитка. Зад отворената врата, бързо изпратих съобщение на Милисънт. Използвах същия стил, както когато Холи беше у дома.

Сякаш изминаха часове, преди колата да спре пред къщата. Към този момент Робин вече искаше да знае какво трябва да направим, за да разрешим създалата се ситуация. Тя не искаше справедливост за смъртта на своята скъпа стара приятелка Холи. Искаше пари, при това много.

— Според мен така ще спечелим и двамата — каза тя. Входната врата се отвори и Робин рязко извърна глава. — Кой е това?

— Съпругата ми — казах аз.

Милисънт се появи на прага, задъхана, сякаш беше тичала. Беше облечена за работа с пола, копринена блуза и високи токове. Сакото ѝ беше разгърдено, не си беше направила труда да го закопчае.

Милисънт погледна към мен и после отново към Робин.

— Това е Робин — казах аз. — Преди време е работила с жена на име Холи.

Милисънт повдигна вежда към Робин, която кимна в знак на съгласие.

— Точно така. И видях съпруга ви да говори с нея. Нарече я кучка.

Повдигнатата вежда се обърна към мен.

Не отговорих.

Милисънт съблече сакото си и го окачи върху облегалката на един стол.

— Робин — каза тя и влезе в кухнята, — защо не ми разкажеш всичко за случилото се?

Робин ме изгледа със самодоволна усмивка и започна да разказва от момента, в който бях влязъл в магазина.

Зад мен Милисънт търсеше нещо в кухненските шкафове. Не виждах какво точно прави. Чух потракването на токовете ѝ по пода, докато се приближаваше отново към нас. Робин я изгледа особено, но продължи да говори.

Не видях гофретника в ръцете на Милисънт, докато не чух разпукването на черепа на Робин. Тя се стовари глухо на пода.

Милисънт уби Робин по същия начин, по който аз убих Холи. Без колебание. Напълно инстинктивно.

И това беше секси.

Да открием Линдзи беше друго, бяхме я избрали измежду хиляди млади жени в интернет. Но тогава още нямахме ясни критерии, нито изискване за височина. Повечето жени не публикуват физическите си данни в социалните мрежи и в профилите им няма отделни категории за точен ръст, тегло или цвят на очите. Това силно затрудни предварителното отсяване в търсенето на номер четири.

Все пак успях да открия едно място, на което височината беше отбелязана: уеб сайтовете за запознанства. Но след кратка проверка на няколко профила, не намирам нищо заинтригуващо. На следващия ден предлагам на Милисънт да се срещнем в обедната почивка. Взимаме си по едно кафе и сядаме в парка на отсрещната страна на улицата. Денят е прекрасен, небето е ясно и синьо, въздухът не е твърде влажен и паркът е достатъчно близо, за да използваме безжичната мрежа на кафенето.

Обяснявам ѝ новите ни критерии на търсене и ѝ показвам какво съм открил в интернет. Тя прелиства профилите на жените в сайта за запознанства, после ме поглежда.

— Всичките изглеждат толкова… — тя поклаща глава, а гласът ѝ затихва замислено.

— Фалшиво?

— Да. Сякаш се опитват да бъдат такива, каквито мъжете искат, вместо да бъдат себе си.

Посочвам една, която твърди, че хобитата ѝ са уиндсърфинг и партита на плажа.

— И може би имат твърде много приятели.

— Някои да, несъмнено.

Тя продължава да прелиства страниците с профили, сбърчила вежди.

— Не можем да я изберем в сайт за запознанства.

Не казвам нищо и тя ме поглежда. Усмихвам се.

— Какво? — казва тя.

— Имам друга идея.

Тя се отпуска, тревогата изчезва и тя повдига едната си вежда.

— Така ли?

— Така.

— Кажи ми.

Оглеждам се из парка, най-сетне погледът ми спира върху една жена, която седи на съседна пейка и чете книга. Посочвам я.

— Какво ще кажеш за нея?

Милисънт я поглежда, изучава я и се усмихва.

— Искаш да потърсим някоя в реалния живот.

— Като начало, да. За да открием жена, която отговаря на физическите изисквания. След това ще я проучим в интернет, за да се уверим, че е подходяща.

Милисънт отмества поглед към мен, очите ѝ греят. Тя поставя ръка върху моята. Допирът на кожата ѝ се плъзва по цялото ми тяло, сякаш усещам нов прилив на енергия. Дори мозъкът ми оживява. Чувствах се по същия начин, когато наблюдавах как Милисънт убива Робин.

Тя кимва и ъгълчетата на устата ѝ се извиват нагоре в усмивка. Не мисля за нищо друго, освен колко искам да я целуна. Да я съборя на земята в парка и да разкъсам дрехите ѝ.

— Харесва ми — казва най-сетне Милисънт.

— И аз си мислех, че ще ти хареса.

Заминавам с влака за съседното градче, в обратната посока на мястото, на което живее Петра. И започвам да оглеждам наоколо.

Навсякъде има жени. Млади, стари, ниски, високи, пълни. На всяка улица, във всеки магазин, зад всеки ъгъл. Не забелязвам мъжете, само жените — и винаги е било така. Като млад не можех да си представя да си избера една. Не и при толкова много възможности.

Очевидно всичко това беше преди Милисънт.

Аз съм онзи, който се е променил. Все така преценявам жените, просто не по същия начин. Не гледам на тях като на потенциални партньорки, любовници или завоевания. Преценявам ги според това дали отговарят на критериите на Оуен, или не. Първо оглеждам ръста на всяка, после грима и дрехите.

Наблюдавам как една млада жена излиза от някаква обществена пералня и се качва по стълбите, към апартамента над нея. От мястото си не съм сигурен дали е твърде висока.

Втора жена излиза от офис сграда. Тя е доста нисичка, но дразнещо енергична и виждам как се качва в една кола, по-хубава от моята. Не съм сигурен дали бих могъл да се сближа точно с нея.

Виждам една жена в кафене и сядам на масата зад нея. Отворила е лаптопа си и разглежда уебсайтове, които влизат в две категории: политика и храна. Знам по малко и за двете и се питам какъв ли разговор бихме могли да проведем. Това разбужда любопитството ми достатъчно, че да наблюдавам как си тръгва и да я последвам, за да запиша регистрационния номер на колата ѝ.

Продължавам надолу по тротоара, докато не виждам дребна жена, която също така работи като инспектор по паркиране. Точно пише акт на някого. Ноктите ѝ са късо подрязани, както и косата ѝ. Не виждам очите ѝ заради слънчевите очила, но не носи червило.

Минавам достатъчно близо до нея, за да прочета табелката с името ѝ.

Може би да, може би не. Все още не съм решил.

Минават още няколко дни, преди някой по телевизията да повдигне въпроса за Оуен Оливър Райли.

Джош, моят амбициозен млад Джош, споменава името на серийния убиец по време на една пресконференция. От момента, в който откриха Линдзи, полицията организира пресконференции поне веднъж на всеки два дни. Провеждат се в късния следобед, за да повторят най-съществените моменти по време на вечерните новини.

Въпросът на Джош ще бъде най-същественият момент днес.

Водещият на разследването — оплешивяващ мъж над петдесетте — не изглеждаше учуден от въпроса.

Джош е прекалено млад, за да си спомня каквото и да е, свързано с Оуен Оливър, но е интелигентен, напорист репортер, способен да рови в интернет със скоростта на светлината. Просто има нужда някой да му подаде отправна точка.

За тази цел аз проучих някои от най-известните серийни убийци в миналото. Някои от тях комуникирали с пресата, понякога дори с полицията, и това е било много преди появата на електронната поща. Но като се има предвид колко лесно може да бъде проследено всяко електронно устройство, отхвърлих тази възможност. Избрах класиката.

Оуен не беше писал писма до никого, затова се наложи да сътворя нещо поне привидно правдоподобно. След няколко опита, в които се лутах между дълго и кратко, поетично и несвързано, се спрях на едно-единствено изречение:

Докато боравех с хартията, плика и пощенската марка, носех хирургически ръкавици. Когато писмото беше запечатано и готово да бъде изпратено, напръсках плика с евтин одеколон от супермаркета — мускусна, каубойска миризма. Направих го само за да се пошегувам с Джош.

След това прекосих града с колата и го пуснах в една пощенска кутия. Три дни по-късно, по време на пресконференцията, Джош спомена името на Оуен, но не и самото писмо. Може би Джош беше избрал да запази тази информация само за себе си, а може би от полицията го бяха помолили да не я споделя.

Засега ми стига да чакам и да видя какво ще се случи, защото няма какво друго да направя. Предишната нощ излязох, за да огледам апартамента на Анабел Лоусън. Тя е инспекторът по паркиране, която привлече вниманието ми, и започнах да проучвам подробно живота ѝ. Чаках отвън, пред апартамента ѝ, за да видя дали ще се прибере у дома сама, или се среща с някого. Около полунощ получих съобщение от сина ми.

Този път не иска поредната компютърна игра. Иска пари.

На следващия ден, когато се прибирам от работа, го намирам вкъщи. Той вече е на дивана, превключва каналите, пише съобщения на телефона си и играе игра. Милисънт все още не се е прибрала. Джена е на горния етаж.

Сядам до него.

Той поглежда нагоре с повдигнати вежди.

Това е грешка. Трябваше да разкажа всичко на Милисънт. Можеше да поговорим заедно с Рори и Джена и да им обясним, че не се случва нищо притеснително.

Татко просто обича да се разхожда дълго време с колата вечер. Понякога дори облечен с костюм.

Подавам парите на Рори.

Той е толкова зает да ги брои, че не обръща внимание на телевизора, където в момента по новините излъчват повторение на най-съществените моменти от пресконференцията. Рори е в пълно неведение за истинската причина, поради която баща му излиза нощем. Всичко, което трябва да направи, е да погледне нагоре.

Вечеряме такос, приготвени с останалото от предишния ден пилешко — много са вкусни. Съпругата ми готви добре и държи да приготвя сама вечерята всеки ден, но сякаш колкото по-набързо направи нещо, толкова по-добре се получава.

Не ѝ го казвам.

Десертът е резени праскова, поръсени с кафява захар, и на всеки от нас се полага по една маслена бисквитка с канела. Рори първи успява да завърти очи към тавана, макар Джена да последва примера му почти мигновено. Милисънт винаги е била много пестелива откъм десертите.

Всеки яде своя по различен начин. Джена облизва кафявата захар от прасковите си, след това изяжда бисквитката и накрая самите резени. Рори започва с бисквитката, после изяжда прасковите, макар всичко да се случва донякъде размазано от скоростта, защото направо вдишва храната. Милисънт редува хапки плод с хапки бисквитка. Аз правя прасковите и бисквитката на пюре и го изяждам с лъжица.

Утре е нашата седмична филмова вечер и обсъждаме какво ще гледаме. Миналата седмица избрахме филм с говорещи животни. Отначало Рори винаги се оплаква, но обича тези филми точно колкото и ние. И двете ни деца харесват спортни филми, затова се спираме на един, в който някакъв младежки бейзболен отбор се опитва да стигне до Световното първенство. Провеждаме гласуване, точно като на истински избори, и „Горе бухалките“ печели с огромна преднина.

— До пет и половина ще се прибера у дома — казвам аз.

— Вечерята е в шест — казва Милисънт.

— Приключихме ли с това? — пита Рори.

— Кой е Оливър Джон Райли? — пита Джена.

Всичко спира.

Двамата с Милисънт поглеждаме Джена.

— Къде чу това име? — пита Милисънт.

— По телевизията.

— Оуен е един ужасен човек, който наранява хора — казвам аз. — Но никога няма да нарани теб.

— О.

— Не се тревожи за Оуен.

— Но защо говорят за него? — пита Джена.

— Заради онова умряло момиче — казва Рори.

— Жена — казвам аз. — Мъртва жена.

— О, тя ли — Джена вдига рамене и поглежда към телефона си. — Е, приключихме ли с това?

Милисънт кимва и те взимат телефоните си, разчистват масата, докато си пишат съобщения с някого, аз изплаквам съдовете, Джена помага да ги подредим в миялната машина, а Милисънт изхвърля остатъците от вечерята.

Докато се приготвяме за сън, Милисънт включва местната новинарска емисия. Гледа най-съществените моменти от пресконференцията и се обръща към мен. Без да казва нищо, ме пита дали имам нещо общо с това.

Свивам рамене.

Тя повдига едната си вежда и запазва мълчание.

Намигвам ѝ.

Тя се усмихва.

Понякога не се налага да казваме нищо.

Невинаги беше така. В началото прекарвахме по цели нощи в разговори, точно като всички млади двойки, когато започват да се влюбват. Аз ѝ разказах всичките си истории. Нямах никакво търпение да го направя, защото най-сетне бях открил човека, който ги намираше за завладяващи. Жената, която аз намирах за завладяваща.

В крайна сметка тя вече знаеше всичките ми стари истории, затова си разменяхме само новите. Аз ѝ изпращах съобщения през деня, за да ѝ споделям дори най-малките подробности от всекидневието ми. Тя ми изпращаше смешни снимки, с които ми илюстрираше какво се случва с нея. Никога не бях познавал някого толкова добре, не бях споделял така напълно живота си с друг. Това продължи, докато не се оженихме, дори след като Милисънт вече беше бременна с Рори.

Още помня първото нещо, което не ѝ казах. Тоест първото важно нещо. Беше за колата. Имахме две — нейната беше по-новата, а моята беше един стар очукан пикап, в който държах оборудването си за тенис. Когато Милисънт беше бременна в осмия месец, пикапът ми се развали. За ремонта бяха нужни хиляда долара, а ние нямахме толкова пари. Всички пари, които имахме, бяхме скътали, малко по малко, за да си купим детско креватче и бебешка количка, и купищата еднократни пелени, които щяха да ни трябват.

Не исках да я разстройвам, не исках да я тревожа, затова взех решение. Казах ѝ, че пикапът се е развалил, но не и колко щеше да струва ремонтът. За да го платя, направих нова кредитна карта, само на мое име.

Отне ми една година да изплатя заема, но никога не казах на Милисънт. Никога не ѝ казах и за останалите разходи.

Това беше първото голямо нещо, но и двамата спряхме да говорим за малките неща. Роди ни се бебе, после още едно, и дните ѝ станаха по-скоро изтощителни, отколкото забавни. Тя спря да споделя всяка дреболия, а аз не ѝ разказвах всички подробности около клиентите ми.

И двамата спряхме да питаме, спряхме да споделяме всекидневието си, и вместо това се придържахме само към съществените моменти. Все още го правим.

Само след двайсет и четири часа Оуен Оливър Райли вече беше навсякъде. Лицето му беше по всички местни новинарски емисии и уебсайтове. Клиентите ми искат да говорим за него. Онези, които не са израснали тук, искат повече подробности. Онези, които са израснали тук, все още не могат да преценят дали се е върнал. Кекона, местната любителка на клюки, се намира по средата и на двете.

Не е родена тук, но е живяла в района достатъчно дълго, за да е запозната с всички легенди, митове и местни хора с лоша слава. Тя не вярва, че Оуен Оливър се е завърнал. Дори за миг.

На корта сме и Кекона работи върху сервиса си. Отново. Според нея, ако печели точка направо от всеки сервис, няма да има нужда да довършва останалата част от играта. На теория има право. На практика това е непостижимо за никого. Освен ако противникът ѝ не е петгодишно дете.

— Оуен би могъл да отиде навсякъде, за да убива жени, а те си мислят, че се е върнал тук? — казва тя.

— Ако имаш предвид полицията — не, те не са казали нищо за Оуен Оливър. Просто някакъв репортер попита за него.

— Пффф.

— Не съм сигурен какво означава това.

— Означава, че просто е смехотворно. Оуен се е измъкнал веднъж, защо да се връща обратно?

Свивам рамене.

— Защото тук си е у дома?

Кекона завърта тъмните си очи към небето.

— Животът не е филм на ужасите.

Тя не е единствената, която е на това мнение. Според всеки, който не е живял тук по време на първите убийства, би било налудничаво Оуен да се върне. Тези хора гледат на ситуацията по същия начин като Кекона — сякаш това е избор, в който няма никаква логика.

Но според онези, които са живели тук по онова време и са достатъчно възрастни, за да си спомнят, Оуен се е завърнал у дома си. Особено жените.

Те помнят какво е да се страхуваш всеки път, когато останеш сама на открито или не, защото Оуен похищаваше жертвите си от всевъзможни места. Две жени изчезнаха от собствените си домове. Една от някаква библиотека, друга от един парк и поне три от обществени паркинги. Два от случаите бяха записани на охранителни камери. Качеството на образа беше лошо — Оуен приличаше на голяма сянка, облечена с тъмни дрехи и бейзболна шапка на главата. По цял ден показваха видеозаписите по новините, отново и отново.

Обядвам в клуба и случайно срещам Триста Престън. Не съм я виждал, откакто с Милисънт бяхме на вечеря със семейство Престън. Анди така и не се обади, за да си запише час за тенис.

Триста седи на една маса в спортния бар и гледа новините на един от големите екрани. Точно като съпруга си, и тя е прехвърлила четиресетте и не би могла да мине за по-млада. Краищата на косата ѝ са твърде руси, очите ѝ са очертани с черно и има плътен, смущаващо естествен тен. Седи сама и пие червено вино в един часа следобед. Бутилката е на масата.

Поздравявам я и питам дали може да седна. Тя кимва, все така вперила поглед в екрана. В рекламната пауза тя поглежда към мен.

— Спомняш ли си?

— Да.

— И аз.

— Нямах представа, че си оттук.

— Заминах. След него.

Тя посочва телевизора.

— Познавах го.

— Познаваше Оуен Оливър?

— Излизах с него.

Долната ми челюст увисва. Без преувеличение.

— Как така…

— Първо си пийни от това.

Триста побутва бутилката към мен.

— Ще ти трябва.

Триста има право. Виното притъпява ужаса от историята, която ми разказва.

Запознала се с Оливър Оуен, когато бил на трийсет и няколко. Тя била с десет години по-млада, имала диплома по история на изкуството и работела в някаква агенция за събиране на дългове. Така се запознали. Оуен работел в счетоводния отдел на болница „Сейнт Мери Мемориъл“. Когато имало неплатени сметки, били прехвърляни на агенцията за събиране на плащания, в която работела Триста.

— Беше долна работа — каза тя. Гласът ѝ звучеше завалено от виното. — Звънях по телефона на болни хора и настоявах да ми дадат пари. Това бях аз. Долен човек. По цял ден се чувствах като един долен човек, който върши долни неща.

Оуен ѝ казал, че не е такава. Първо разговаряли за някаква Лиан, която дължала на болницата десет хиляди долара. След като позвънила на Лиан седемнайсет пъти, Триста била твърдо убедена, че номерът бил грешен. По телефона всеки път отговарял някакъв мъж, който звучал на деветдесет години и очевидно бил болен от деменция. Лиан била двайсет и осемгодишна жена, която живеела сама. Триста позвънила в счетоводния отдел на болница „Сейнт Мери“, за да провери дали телефонният номер е верен. Не било редно да се свързва директно с болницата, но въпреки това го направила. Попаднала на Оуен.

— Разбира се, че ми бяха дали верния номер. Оуен ми каза, че Лиан е актриса.

Триста въздъхна дълбоко.

— Така се засрамих, че дори не го попитах откъде знаеше това.

Поговорили си. Тя харесала гласа му, той харесал смеха ѝ и се съгласили да се срещнат. Триста и Оуен излизали в продължение на шест месеца.

— И двамата обичахме да ядем и да пием, и предпочитахме да гледаме спорт, отколкото да го практикуваме. С изключение на секса. Правехме много секс. Хубав, но не страхотен. Не умопомрачителен. Но… — Триста вдигна пръст и го размаха. — Той приготвяше умопомрачителни канелени рулца. При това без никаква заготовка. Замесваше и разточваше тестото, намазваше го с разтопено масло и след това добавяше една смес от канела и захар… — гласът на Триста заглъхна и за миг тя впери поглед в нищото. Завърна се към разговора бавно. — Както и да е. Канелените ролца бяха хубави. Канелените рулца нямаха никакви недостатъци. Всъщност Оуен също нямаше никакви недостатъци. Освен факта, че беше счетоводен служител в болница.

Триста свежда очи към масата и се усмихва. Не истинска усмивка, а изпълнена с омраза и насочена към нея самата. Тя вдига глава и ме поглежда право в очите.

— Разделих се с него, защото никога нямаше да се омъжа за трийсет и три годишен счетоводен служител в болница. Само през трупа ми. И ако това ме прави сноб — така да бъде.

Тя вдигна ръце във въздуха, на колене пред всички хули, с които искаше да я засипе светът.

Не казах нищо. Вдигнах чашата си, чукнах нейната и отпихме.

Триста говори за Оуен Оливър Райли в продължение на почти два часа.

Той обичал да гледа спорт. Един от любимите му спортове бил хокей, въпреки че най-близкият професионален отбор се намира на стотици километри от града. Винаги носел дънки. Винаги, освен ако не бил под душа, в леглото или в близост до басейн. Но не умеел да плува. Триста подозирала, че го е страх от водата.

Живеел в къща в северния край на града — същата част, където живеехме двамата с Милисънт, преди да се оженим. Северният район не е лош, но къщите са по-стари и запуснати от онези в югоизточната част, където се намира комплексът „Хидън Оукс“. Оуен наследил къщата, когато майка му починала, и Триста я описа като „миловидна, но почти като колиба“. За миловидната част беше права. Много къщи в северната част на града представляват малки бунгала с веранда, изкусна дърворезба и малки тавански прозорчета. Отвътре, повечето са с остарели мебели и пред разпадане. Къщата на Оуен не правела изключение.

Отоплението не работело, прозорецът в спалнята заяждал и мокетът бил в противен петроленозелен цвят. В банята имало голяма чугунена вана с крачета, която Триста харесвала, но кранчето капело и я подлудявало. Когато оставала да пренощува, затваряла вратата към банята, иначе чувала капенето чак от другия край на коридора. Когато се хранели в къщата на Оуен, използвали сервиза на майка му, с жълти цветни мотиви по краищата.

Не след дълго Триста вече беше твърде пияна и уморена, за да продължи. Казах ѝ, че ако иска да ми разкаже още, с радост бих я изслушал. Говорех сериозно.

Беше ми предоставила полезна информация за второто писмо до Джош.

Плановете никога не са били по моята част. Дори презокеанското ми пътуване не беше планирано. Обади ми се един приятел и седмица по-късно се срещнахме на летището. Когато си дадох сметка, че никога нямаше да бъда достатъчно добър, за да играя тенис професионално, нямах никакъв друг план. В деня, в който Милисънт ми каза, че е бременна с Рори, нямах никакъв план как да отглеждам дете. Когато тя забременя с Джена, все още нямах такъв. Правя планове само заради тайната, която споделяме двамата с Милисънт.

Моята игра е тенис, не шах. Играя и преподавам тенис на сингъл и обикновено това е всичко, което виждам: две страни на мрежата, двама противници, една цел. Не е сложно. И въпреки това, сега съставям план с участието на множество хора, все едно трябва да доказвам нещо пред някого.

Настоящата версия на плана ми включва трима души: Оуен, Джош и Анабел. С Милисънт стават четирима, а дори бих могъл да включа и Триста. Или поне информацията, която ми даде Триста.

Първо, ще изпратя още едно писмо на Джош. В него не просто ще спомена подробности от истинския живот на Оуен, в частност от родната му къща, но освен това ще посоча деня, в който ще изчезне още една жена.

Жената е Анабел Лоусън, макар да не я споменавам по име.

Недостатъкът на плана е в това, че цялото полицейско управление ще започне да я издирва в мига, в който някой съобщи за нейното изчезване.

Предимството е в това, че Анабел има съвсем малък брой приятели. Никой няма да съобщи, че е изчезнала, докато не забележат, че не е отишла на работа. Това лесно ще ни даде двудневна преднина.

Ще се наложи да измислим как да отвлечем Анабел незабелязано, дори от случайна охранителна камера — на същата вечер, когато всички ще очакват някоя жена да бъде отвлечена. И докато от полицията издирват Оуен, никой няма да забележи Милисънт. Ще действаме по същия начин както с Холи.

Планът е толкова прост, че може би е гениален.

Преговарям го отново наум, като започвам с писмото до Джош и завършвам с изчезването на Анабел. Междувременно забелязвам около сто пробойни, непредвидени ситуации и потенциални проблеми.

Ето защо не правя планове. Изтощително е. И ето защо го правя сега — опитвам се да съставя плана, преди да го разкажа на Милисънт. Дори след всичките тези години, аз все още се опитвам да я впечатля.

Отдавна не съм го правил. Не беше лесно да впечатля Милисънт и като млада, а сега е почти невъзможно.

Все пак връзката ни не е еднопосочна. Имало е много случаи, в които тя се е опитвала да впечатли мен. Милисънт се опитваше да ме впечатли, когато украси коледната елха с кислородни маски. На петата ни годишнина си облече същото дантелено бельо от първата ни брачна нощ. А по случай десетата организира малка ваканция.

С две деца и планове за по-голяма къща, не разполагахме с пари за ваканция или дори за хубава вечеря. Милисънт намери начин.

Първо, дойде неочаквано на тенис корта. Милисънт никога не идва на тенис корта. Когато изобщо идва в клуба, идва да плува или да обядва с някого, и когато я видях на тенис корта, аз си казах, че се е случило нещо лошо. А съпругата ми просто искаше да ме отвлече.

Милисънт ни откара по средата на нищото, спря колата и посочи към гората.

— Тръгвай — каза тя.

Така и направих.

На няколкостотин метра от пътя стигнахме до една поляна. Точно до едно каменно огнище вече стоеше разпъната палатка. Имаше подредена масичка за пикник с пластмасови чинии, чаши и дебели свещи.

Милисънт ме заведе на къмпинг. Тя не си пада по преживяванията сред природата, но за една нощ се престори, че не е така.

Насекомите се оказаха проблем, защото беше забравила да донесе спрей. Свещите бяха покрити и вятърът постоянно ги угасяше, а освен това не беше предвидила да донесе достатъчно вода, за да почистим чиниите или да си измием зъбите. Но нямаше значение. Седнахме край нашето каменно огнище и ядохме претоплена супа, пихме евтина бира и дори правихме евтин секс. Говорихме си за бъдещето, което изглеждаше много по-различно отпреди да имаме деца. Не по лош начин, просто различно откъм приоритети.

Успяхме да избегнем разговорите за нещата, за които някога копнеехме, но вече не можеше да постигнем.

По някое време след полунощ заспахме. Не бях оставал буден толкова до късно от Бъдни вечер, когато трябваше да си легнем чак след като подредим подаръците от Дядо Коледа.

На следващата сутрин, когато излязох от палатката, видях Милисънт да стои като закована на едно място, притиснала ръка към устата си. Лагерът ни беше опустошен.

Всичко беше преобърнато, разхвърляно, отмъкнато. Храната беше извадена и разкъсана, а резервните ни дрехи — разпилени по земята наоколо.

— Някакви животни — казах аз. — Сигурно еноти.

Тя не отговори. Беше твърде ядосана, за да го направи.

Милисънт се зае да подрежда онова, което беше останало от вещите ни.

— Все още имаме малко кафе — казах аз и вдигнах едно бурканче с разтворимо кафе. — Може просто да си приготвим малко…

— Не мисля, че са били еноти.

Вперих поглед в нея, докато събираше онова, което беше останало от една раница.

— Тогава какво…

— Хора са опустошили лагера ни. Не животни.

— Защо мислиш така?

Тя посочи към мястото, на което бяхме нощували.

— Не са докоснали палатката.

— Може би просто са искали храна. Може би не ги е било грижа за…

— Или може би са били хора.

Спрях да споря. Потеглихме с тежки стъпки обратно през гората и се върнахме при колата. До ден днешен тя все още вярва, че лагерът ни беше опустошен от хора. Аз не вярвам в това и никога не съм го вярвал.

Няма значение — важното е, че тя измисли цялото пътуване с къмпинга, за да ме впечатли. Невинаги аз се опитвам да впечатля нея.

Анабел Лоусън никога не беше отсъствала от работа по болест и никога не беше закъснявала, никога не си беше взимала повече от два последователни почивни дни и никога нямаше нищо против да замести болен колега. Това означава, че си няма приятел. Всеки, който има, от време на време се обажда, че ще закъснее за работа. Също така двойките си организират истински ваканции — особено двойките без деца, каквито Анабел няма. На всичко отгоре, като идеалната черешка върху тортата, Анабел пет пъти е печелила приза „Най-добър инспектор по паркиране“ и в общинския сайт има интервю с нея.

Показвам всичко това на Милисънт, тя го преглежда внимателно и казва:

— Идеална е.

— Освен това работя върху следващото писмо до Джош, но няма да ти го покажа.

— Така ли?

— Ще бъде изненада.

Тя кимва леко.

— Имам ти доверие.

Това е най-страхотната новина, която съм чувал цяла седмица.

Започвам да следя Анабел по същия начин, както следях и останалите. Надлежна проверка.

Днес, за разнообразие, се качвам на влака — за всеки случай, да не би някой да разпознае колата ми. Невъзможно е да я следя, докато работи. Анабел използва служебно атеве, за да оглежда по улиците за изтекли автомати за паркиране и неправилно спрени автомобили. Спира и потегля на неравни интервали.

Известно време седя в някакво кафене на една оживена улица. На всеки двайсет или трийсет минути тя минава отвън, за да провери автоматите за паркиране. Докато чакам, съставям чернова на следващото писмо на Оуен Оливър. Пиша го с ясната цел да бъде толкова убедително, че да стане обществено достояние. Джош и телевизионният канал, за който работи, няма да устоят на изкушението.

Самото споменаване за завръщането на Оуен изправя всички на нокти. Местните телевизионни станции показват стари новинарски емисии, ретроспекции и информационни репортажи за жертвите. Оуен е бил на първа страница на вестника през последните няколко дни. Рори и приятелите му вече са превърнали името на Оуен в нарицателно („Само да ми паднеш, ще си мечтаеш да те беше пипнал Оуен Оливър“), а местните активистки за правата на жените лобират убийството на Линдзи да бъде обявено за престъпление от омраза.

Опитвам се да си представя доколко би ескалирала ситуацията, ако слухът се потвърди. Или дори само хората да решат, че се е потвърдил. Това е всичко, което ни трябва наистина — всичко, с което някога ще разполагаме. Вярата. Ако успея да накарам полицията да повярва в него, те ще започнат да търсят единствено Оуен.

И Милисънт ще бъде толкова впечатлена.

Телефонът ми звънва, докато излизам от клуба, на път да проверя какво прави Анабел. Обажда се Милисънт, за да ми каже, че дъщеря ни е болна. Никога не е имала силен стомах, още от малка, и той все още ѝ създава проблеми.

— Отново ѝ се повдига. Взех я от училище.

— Температура? — питам аз.

— Не, същото както винаги. Какъв ти е графикът?

— Мога да се прибера още сега.

Всяка мисъл за Анабел изчезва от ума ми. Обръщам колата и потеглям обратно.

Вкъщи Милисънт нервно крачи напред-назад в антрето и говори по телефона. Телевизорът в дневната е включен, Джена лежи на големия модулен диван, увита с одеяла като пашкул, облегнала глава върху многобройни възглавници. На масичката за кафе има стъклена чаша с джинджифилова газирана напитка, чиния с обикновени крекери и една голяма купа, за всеки случай.

Сядам на дивана до нея.

— Мама каза, че отново си болна.

Тя кимва.

— Аха.

— Не се преструваш?

— Не — усмихва се лекичко Джена.

Знам, че не се преструва. Джена мрази да е болна.

Като малка се разболя от пневмония и цял месец не ходи на детска градина. Не беше достатъчно болна, за да лежи в болница, но беше достатъчно болна, за да си спомня всичко. Точно както и Милисънт. Понякога се държи така, сякаш Джена отново е на пет години. Сега ми се струва малко прекалено, като се има предвид, че Джена е на тринайсет, но не споря с нея. Аз също се тревожа за Джена.

— Погледай малко с мен — казва Джена и посочва телевизора.

Събувам обувките си и си вдигам краката. Гледаме някаква телевизионна игра и крещим отговорите, преди да са ги показали.

Токчетата на Милисънт потракват по пода. Тя се приближава към нас и застава пред телевизора.

Джена спира звука.

— Как сме? Всичко наред ли е? — пита Милисънт.

Джена кимва.

— Всичко е наред.

Милисънт се обръща към мен.

— Колко още можеш да останеш?

— Цял следобед.

— Ще ти се обадя по-късно.

Милисънт се приближава до Джена, докосва челото ѝ — първо с длан, а после и с устни.

— Още няма температура. Звънни, ако имаш нужда от нещо.

Токчетата ѝ отекват надолу по коридора. Джена включва звука на телевизора едва когато входната врата се затваря. Връщаме се към телевизионната игра. В рекламната пауза Джена отново спира звука на телевизора.

— Добре ли си? — казва тя.

— Аз ли? На мен нищо ми няма, ти си болната.

— Нямам това предвид.

Знам, че няма това предвид.

— Добре съм. Просто имам много работа.

— Твърде много работа.

— Да. Твърде много работа.

Не пита нищо повече.

Милисънт се обажда два пъти — първо прекъсва едно токшоу, а след това някакъв тийнейджърски сапунен сериал. Рори се прибира към три часа и след кратко недоволство се включва в нашия телевизионен маратон.

В пет часа аз отново се превръщам в баща.

— Домашните — казвам аз.

— Аз съм болна — казва Джена.

— Рори, домашното.

— Ти чак сега ли си спомни, че ходя на училище?

— Домашното — повтарям аз. — Знаеш правилата.

Той завърта очи към тавана и се отправя към горния етаж.

Трябваше да кажа нещо по-рано. Не защото забравих, а защото не можех да си спомня последния път, в който прекарах време сам с децата си.

Милисънт се прибира четиресет и пет минути по-късно. Поздравява ни набързо и като една истинска вихрушка в кухнята приготвя вечерята още преди да преоблече дрехите, с които е била на работа. Енергията в къщата се променя, когато е тук. Във въздуха се носи нотка напрежение, защото очакванията са по-високи.

Вечеряме пилешка супа с фиде и никой не се оплаква. Винаги ядем това, когато някой е болен.

Някои от другите правила също са смекчени. Тъй като Джена е закотвена на дивана, Милисънт решава, че всички ще се храним при нея. Разполагаме се около телевизора с чинии и помощни масички. Към този момент Милисънт вече си е обула домашни панталони, а Рори твърди, че си е написал домашното. Гледаме някакъв нов комедиен сериал, който е ужасен, а след това полицейски сериал, който е средна работа, и за няколко часа всичко изглежда нормално.

След като децата си лягат да спят, двамата с Милисънт оправяме дневната. Макар да съм прекарал целия ден на дивана, се чувствам изтощен. Сядам на кухненската маса и започвам да търкам очи.

— Днес много ли пропусна? — пита Милисънт.

Има предвид истинската ми работа, която така или иначе щях да пропусна, защото бях планирал да наблюдавам Анабел.

Свивам рамене.

Тя се приближава откъм гърба ми и започва да разтрива раменете ми. Приятно е.

— Би трябвало аз да разтривам твоите рамене — казвам аз. — Ти си тази, която е била на работа цял ден.

— Да се грижиш за болно дете е по-стресиращо.

Милисънт има право, въпреки че Джена е по-скоро неразположена, а не болна.

— Джена ще се оправи — казвам аз.

— Разбира се, че ще се оправи.

Продължава да ме разтрива. След минута казва:

— Как е всичко останало?

— Изненадата ти е почти готова.

— Звучи чудесно.

— Така и ще бъде.

Милисънт спира да разтрива раменете ми.

— Това звучи като обещание.

— Може би е точно това.

Тя взема ръката ми в своята и ме повежда към спалнята.

След Робин повече не говорихме за нея. Повече не говорихме за Холи. Двамата с Милисънт се върнахме към стария си живот, към работата и децата ни. Идеята за Линдзи, за трета жена, се появи година и половина по-късно. Към онзи момент не мислех за това, не можех да си представя как започвам да търся, преследвам и убивам някоя жена. Беше просто една незначителна случка в мола.

Бяхме отишли заедно с Милисънт, само двамата. Трябваше да купим коледни подаръци за децата. Сред изкуствената украса от гирлянди с аромат на борови дръвчета и многоцветните лампички аз видях една жена. Тя мина покрай Милисънт, докато стояхме пред витрината на магазина за електроника и обсъждахме колко телевизионни игри трябва да получи Рори. Според мен две, според Милисънт — николко. Жената изникна от празничната тълпа и ме накара да я погледна веднъж, два пъти. Може би и три пъти. Причината беше косата ѝ. Косата ѝ, с цвят на печени кестени.

Милисънт щракна с пръсти пред лицето ми.

— Ехо?

— Тук съм.

— Сигурен ли си? Защото…

— Малко ми заприлича на Робин — казах аз. — Приятелката на Холи.

Милисънт се обърна и загледа как жената се изгуби в тълпата. Когато отново погледна към мен, едната ѝ вежда беше повдигната.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Колко странно.

Странно беше. Точно като чувството, което изпитах, щом отново си припомних убийството на Робин. Всеки път, когато се замисля за случилото се, отново и отново изпитвам възхищение към съпругата си.

И започнах да ѝ го казвам.

Работният график на Анабел никога не се променя. От понеделник до петък, от осем до пет, тя раздава глоби за неправилно паркиране, вика паяка и слуша как разни хора ѝ крещят в лицето само защото си върши работата. Анабел винаги запазва самообладание, но се чудя как точно успява да го постигне. Наистина ли не ѝ пука, или си помага с някоя и друга субстанция? Питам се какъв ли е процентът на пристрастените сред инспекторите по паркиране.

Вечерно време, животът ѝ не е чак толкова лек. Тя е необвързана жена, която обича да излиза, но не прекалено често, и като инспектор по паркиране не изкарва много. Всяка сряда вечеря с родителите си, но с изключение на това вечерите ѝ не следват постоянен график. Ако трябваше да избера ден от седмицата, в който най-често излиза вечер, то бих казал петък.

След две седмици ще бъде петък, 13-и. Нямаше как да е по-смехотворно идеално. На петък 13-и, Анабел ще изчезне.

Най-сетне съм готов да напиша второто писмо на Оуен до Джош. То също е напечатано, както първото, но е много по-дълго.

До вторник Джош ще е получил писмото, а преди да го пусна по пощата, отново го напръсквам с евтиния каубойски одеколон. Писмото първо ще бъде изследвано от полицията и кой знае колко време ще обсъждат, преди да решат да го направят обществено достояние. Или поне това за петък, 13-и.

Междувременно се завръщам към обичайното си всекидневие. През последните няколко седмици отложих твърде много уроци по тенис. Графикът ми е запълнен по цял ден, всеки ден, в допълнение към всички останали дреболии, които трябва да върша. Да водя децата на училище, да ги взимам след това, да прескачам до хранителния магазин за всичко, което ни е необходимо. Когато потъвам във всекидневните задачки, животът ми придобива нормален облик. И тревожното потръпване, което усещам постоянно, почти изчезва. Стига Милисънт да не продължаваше да ме наблюдава по този начин, да можеше да спре да ме гледа въпросително, може би щеше да изчезне напълно.

Отговорите на въпросите ѝ пристигат в четвъртък вечер.

Двамата с Милисънт сме в клуба, на празненство по случай пенсионирането на един от членовете на Управителния съвет. Вечеринките от този тип в клуба са пищни до кичозност. Храната е тежка, виното също, и всички се поздравяват взаимно колко са преуспели.

Присъстваме, защото така е редно, социализирането е част от работата и на двама ни. Дори сме си разработили система. Влизаме заедно, след което се разделяме — аз тръгвам наляво, тя надясно и така обикаляме залата, докато отново се срещнем по средата. Разменяме се, отново се разделяме и се събираме обратно на входа.

Милисънт е облечена в яркожълта вечерна рокля и с червената си коса изглежда като пламък. От моя край на помещението гледам как се разхожда между тълпата, без да изпускам от поглед жълтата ѝ рокля. Виждам как се смее, усмихва се, изглежда загрижена или очарована според случая. Когато устните ѝ помръдват, се опитвам да отгатна какво точно казва. В ръка държи чаша шампанско, но никога не отпива от нея. Никой не е забелязал това.

Тази вечер очите ѝ са по-светли, отколкото съм ги виждал отдавна — като новопоникнало листо, окъпано от слънцето. Улавят погледа ми. Милисънт вижда, че не откъсвам очи от нея.

Намигва ми.

Изпускам въздуха от гърдите си и се завръщам към собствените си социални контакти.

Семейство Престън са тук, и двамата с пълни чаши вино. Анди се потупва по корема и казва, че наистина трябва да ми се обади. Триста почти не говори, но сякаш ме поглежда твърде продължително. Спомня си разговора ни за Оуен, или поне части от него.

Кекона също е на празненството. В компанията на млад мъж — най-новия ѝ кавалер, когото дори не си прави труда да запознае с присъстващите. Вместо това обсъжда всички останали — кой изглежда добре и кой — не, кой си е правил пластични операции и кой има нужда от такива. Като една от най-заможните членове на клуба, Кекона може да говори каквото си иска и хората никога няма да я отхвърлят.

Преминавам към следващата двойка, семейство Райнхарт. Лизи и Макс съвсем наскоро се преместиха да живеят в „Хидън Оукс“, след като си купиха къща от жена ми, и аз веднага се запознах с тях. Макс обича да играе голф, а Лизи твърди, че преди е тренирала тенис. Според нея, трябва отново да започне да го прави. Съпругът ѝ се отегчава от тази тема и преминава на маркетинг, с какъвто се занимава. Макс смята, че може да бъде изключително полезен на клуба в „Хидън Оукс“, въпреки че все още никой не го е наел официално на работа.

Продължавам нататък, като преди това казвам на Лизи да ми се обади, ако отново пожелае да играе тенис. Тя обещава да го направи.

Двамата с Милисънт се срещаме на уреченото място по средата. Чашата ѝ с шампанско все още е пълна. Тя излива половината в саксията на едно растение.

— Добре ли си? — казва тя.

— Да.

— Тогава да направим още една обиколка?

— Хайде.

Повторно се разделяме, аз се отправям към другата част на залата и поздравявам всички, с които все още не съм се срещнал. Усещането е сякаш се въртя в кръг, защото точно това правя.

Новината пристига преди емисията в единайсет часа. Не знам кой пръв видя репортажа, нито кой пръв заговори за нея, но виждам как хората започват да изваждат телефоните си. Прекалено много го направиха изведнъж, при това едновременно.

Една жена до мен прошепва:

— Той е.

И така разбирам.

Някой включва телевизорите в бара. От всички страни ни гледа Джош, който се къпе в светлината на прожекторите. Тази вечер не изглежда чак толкова млад, може би заради очилата. Нови са му.

На екрана се появява снимка на писмото. Всички проследяваме с поглед напечатаните думи, а Джош ги прочита на глас. Когато стига до изчезването на момичето на петък, 13-и, гостите на празненството ахват едновременно.

Обръщам се и откривам жълтата рокля.

Милисънт гледа в мен с лека усмивка и повдигната вежда, сякаш ми задава въпрос.

Намигвам ѝ.

— Гениален — казва тя. — Ти си гениален.

Милисънт лежи на леглото, гола, а жълтата рокля е преметната на облегалката на един стол.

— Смяташ ли, че сега всички ще повярват?

Знам, че е така. Искам да го чуя от нея.

— Разбира се. Вече всички вярват.

Стоя в края на леглото, също така гол, усмихвам се и се чувствам така, все едно съм извоювал победата в мача.

Милисънт протяга ръце нагоре и се хваща за таблата на леглото.

Падам на леглото до нея.

— Всички ще започнат да издирват Оуен.

— Да.

— Няма да забележат нищо друго.

Милисънт докосва носа ми.

— Заради теб.

— Престани.

— Вярно е.

Поклащам глава.

— Трябва да спрем да злорадстваме.

— Утре.

Следващите няколко дни са по-хубави от всякога. Усмивката на Милисънт кара сърцето ми да пърха с криле. Дори стойката ми е по-изправена, когато седя.

Тя също го усеща. В деня след празненството ми изпраща съобщение, подписано с името Пени. Това е единственото галено име, с което някога съм я наричал. Не съм го използвал от години.

За първи път ми хрумна по време на една среща, преди официално да станем двойка, но след като вече бяхме спали заедно. Никой от двама ни не разполагаше с много пари, затова срещите ни бяха простички. Правехме си дълги разходки, ходехме на кино само на евтините сутрешни прожекции и се възползвахме от намаленията в ресторантите за бързо хранене. Понякога проявявахме повече изобретателност. Онази конкретна вечер карахме двайсет минути с колата, за да ядем евтина пица и да играем електронни игри с жетони. Аз я побеждавах на спортните игри, но тя ме съсипваше на всичко, което включваше някаква стрелба.

Срещу игралната зала имаше малък парк с фонтан. Тя извади едно пени, намисли си желание и го хвърли вътре. Наблюдавахме как потъва към дъното и пада върху всички останали. Водата беше толкова бистра, че все още можехме да прочетем думите, изписани в долната част на монетата.

Един цент.

— Така трябва да те наричам — казах аз. — Пени.

— Пени?

Милисънт — обясних аз.

Втората половина от името ѝ звучеше като думата „цент“, едно пени.

— О, боже.

— Освен това и косата ти е червена, като монетата — казах аз.

— Пени? Ти сериозно ли?

Усмихнах се.

— Пени.

Тя ме изгледа и поклати глава.

Бях влюбен, безметежно и безусловно, но все още не бях изрекъл думите на глас. Вместо това я наричах Пени. Когато най-сетне си казахме истинските думи, аз спрях да я наричам Пени. Сега тя отново се завърна към това име и аз не исках да го изпускам.

Понеделник, 9-и, Анабел е на работа. Денят е прекрасен, много слънчев, но не прекалено горещ. Почти свеж. Анабел е паркирала колата си в края на пресечката и крачи пеш надолу по улицата, сканира регистрационните номера и проверява апаратите за паркиране. Късата ѝ коса се подава под бейзболната шапка, която носи, за да не ѝ свети в очите. В дясното си ухо има мъничка слушалка, белият кабел пълзи надолу по гърдите ѝ, вмъква се под ризата и потъва в предния десен джоб на панталоните ѝ. Синята ѝ униформа определено е унисекс.

Наблюдавам от долния край на улицата и чакам. Когато стига до зелената кола, тя започва да натиска клавишите на ръчния си скенер.

Затичвам се надолу по тротоара и спирам на няколко крачки от нея. Вдигам ръце, сякаш да ѝ кажа да почака.

Анабел ме поглежда, все едно съм побъркан.

Изваждам телефона си, пиша нещо и ѝ го подавам.

Тя го прочита. Рамената ѝ се отпускат и тя кимва.

Посочва към колата, а след това към себе си. Колата е моя.

Тя посочва изтеклото време за паркиране върху апарата.

Сключвам ръце под брадичката си, все едно се моля.

Тя се разсмива. Анабел има хубав смях.

Усмихвам се, показвам ѝ трапчинките си.

Анабел укорително размахва пръст пред лицето ми.

Подавам ѝ телефона си.

Тя въздъхва.

Победа. Няма глоба за зелената кола.

Това дори не е моята кола.

Дори не съм сигурен защо заговорих Анабел. Този път не се налагаше да го правя, не се налагаше да разбера къде или как живее, нито дали някой я чакаше да се прибере след работа. Вече разполагам с отговорите, но въпреки това го направих. Всичко е част от процеса ми на подбор.

В сряда ще я видя отново. Тя не знае това.

Снимката на Оуен е навсякъде. Компютърни специалисти са съставили негов състарен образ и спорят как ли би изглеждал сега. Дори обмислят възможността да се е дегизирал. Тези снимки ме обстрелват отвсякъде, показват ги по всички новинарски емисии, във вестниците, в интернет. По телефонните стълбове са разлепени листовки. Оуен с брада, с мустаци, с тъмна коса, гологлав, дебел или слаб. Оуен с дълга или къса коса, слънчеви очила или цветни лещи, бакенбарди или катинарче. Оуен изглежда като всеки и като никого.

Това е мое дело.

Е, на Милисънт. Тя даде началото. Но аз също участвах.

Не съм постигнал много в живота си, със сигурност не и нещо забележително, но аз съм причината всички да издирват Оуен Оливър Райли.

Винаги съм искал да бъда нещо различно от просто нормален.

Първо беше тенисът. Баща ми играеше, майка ми само се преструваше, и на седемгодишна възраст, аз ударих първата си тенис топка. И двамата ми родители ме насърчаваха. Тенисът беше първият спорт, към който проявих интерес, затова ми наеха треньор, купиха ми първата тенис ракета и ми пожелаха успех. Само след няколко години вече бях най-добрият млад играч в клуба. Не подозирах колко гняв тая у себе си, докато не ударих онази мъничка зелена топка.

Тогава не бях просто нормален. Бях по-добър от всички останали — до деня, в който това престана да бъде вярно. След това не знаех как да бъда отново нормален, затова заминах от другата страна на океана. Опитах се да свикна с мисълта, че ще бъда нормален, но когато срещнах Милисънт, вече не се налагаше да го правя. Тя ме кара да се чувствам по-добре, не просто нормално.

И писмото ми толкова силно я впечатли. В леглото тя говори за него.

— Иска ми се да можех да го изрежа от вестника и да го закача на вратата на хладилника.

Смея се и погалвам крака ѝ. Преметнат е върху моя по онзи мързелив начин.

— На децата може да им се стори странно.

— Дори няма да забележат.

Има право. Хладилникът ни е миш-маш от снимки, залепени и закачени в един разнороден семеен албум. Детайлите са толкова разбъркани, че нищо не изпъква.

— Имаш право — казвам аз. — Дори няма да забележат.

Милисънт се претъркулва и доближава лице до моето. Прошепва:

— Имам една тайна.

Сърцето ми леко потрепва, и не по приятен начин.

— Каква? — казвам аз.

Без да шептя.

— Аз я наблюдавах.

— Нея?

— Анабел.

Тя изговаря името с устни, без да издава звук. Сърцето ми малко се успокоява. Така направихме и предишния път: наблюдавахме Линдзи и след това споделяхме наученото.

— И? — казвам аз.

— Ще изглежда идеално по телевизията.

Лампите в нашата стая са угасени, но не е пълен мрак. Спалнята ни се намира на втория етаж и гледа към предния двор. Светлината от една уличната лампа огрява краищата на завесите. Гледал съм ги много пъти, откакто се преместихме да живеем в тази къща. Квадратчето златиста светлина изглежда толкова неестествено.

— Пени — казвам аз.

Тя се засмива.

— Какво?

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Затварям очи.

Понякога го казвам пръв, друг път го прави тя. Харесва ми така, защото чувствам, че е поравно. Но тя го каза първа. По принцип имам предвид. Тя първа каза, че ме обича.

Бяха минали три месеца. Три месеца от деня, в който се запознахме в самолета, до мига, в който тя каза, че ме обича. От трите месеца, в които я познавах, аз я обичах в продължение на поне два и половина, но не го казах. Не и докато тя не го направи. Когато се случи, буквално бяхме на едно дърво. Бяхме млади, без пари и в търсене на някакво ново развлечение, затова се покатерихме на едно дърво.

Както може да се очаква от името му, в Уудвю има дървета. Имаме цял парк с огромни дъбове, идеални за катерене, но през онзи ден Милисънт и аз се бяхме покачили на един клен. Трябваше да се досетя, че когато Милисънт каза, че иска да се качи на дърво, щеше да избере някое, което да включва преминаване през забранена територия.

Дървото беше в частен имот, пред една къща, разположена на около двеста метра по-назад. Между пътя и входната врата на къщата имаше само една равна зелена морава и онзи огромен клен.

Беше средата на август, най-голямата лятна жега, и ние наблюдавахме дървото от колата ми, в която имаше климатик. Бяхме спрели надолу по улицата, на едно местенце с добър изглед във всички посоки, и чакахме да угаснат всички лампи в къщата. Беше останала само една, на горния етаж вдясно. Милисънт стисна ръката ми, сякаш беше застанала на ръб на скала.

— Ти наистина искаш да се качиш на онова дърво — отбелязах аз.

Тя се обърна към мен с грейнал поглед.

— Ти не искаш ли?

— Никога не се бях замислял.

— А сега?

— Сега наистина искам да се покатеря на това проклето дърво.

Тя се усмихна. Аз се усмихнах. Лампата най-сетне угасна.

Завъртях ключа и спрях климатика в колата. Вътре веднага стана по-горещо. Милисънт излезе първа. Докато затваряше вратата след себе си, задържа дръжката с ръка, възможно най-безшумно. Аз излязох и направих същото.

Погледнах към клена, който внезапно ми се стори твърде открит, твърде наяве, и се замислих дали наказанието за влизане в чужда собственост включваше престой в затвора.

Милисънт се втурна напред. Хукна през улицата, прекоси моравата и изчезна зад ствола на дървото. И да издаде звук, аз не го чух.

Затичах се по същия път. Усещах краката си тежки, мудни, сякаш всяка моя стъпка отекваше в целия квартал. Спрях да тичам едва когато стигнах при Милисънт. Когато стигнах до дървото, тя ме придърпа към себе си и ме целуна. Страстно. Когато приключихме, едва си поех дъх.

— Готов ли си за катерене? — каза тя.

Преди да успея да отговоря, тя вече се беше изтеглила нагоре, като стъпи на една издатина върху кората на дървото. Оттам протегна ръка и се хвана за най-ниския клон, за да продължи да се катери. Аз изчаквах, като гледах дали в къщата няма да светне някоя лампа. Или изчаквах да падне, за да мога да я хвана. Не се случи нито едно от двете.

— Хайде — прошепна тя.

Милисънт седеше на един висок клон и гледаше надолу към мен. Лунната светлина я превръщаше в силует. Виждах как дългата ѝ коса се поклаща на летния бриз, а краката ѝ се люлеят от двете страни на клона, но всичко останало беше в сянка.

Покатерих се на дървото, което се оказа много по-трудно от очакваното, и отново: пъшкането и охкането ми бяха достатъчно силни, за да събудят всички в радиус от няколко километра. Въпреки това семейството в къщата до нас продължи да спи. Стаите им останаха все така тъмни.

Когато успях да се кача при Милисънт, се бях изпотил. Толкова горещо беше. Сред клоните въздухът беше по-плътен, миришеше на пот, мъх и дървесна кора.

Милисънт ме сграбчи за тениската, придърпа ме към себе си и затисна устата ми със своята. Кълна се, че имаше вкус на кленов сироп. Тя зарови глава във врата ми, сякаш се опитваше да се скрие в него, а горещият ѝ дъх пареше кожата ми.

— Хей — казах аз.

Тя вдигна глава и ме погледна. Един влажен кичур коса беше прилепнал отстрани на лицето ѝ.

— Обичам те — каза тя.

— Обичам те.

— Така ли? Наистина ли?

— Разбира се, че да.

Тя сложи ръка върху бузата ми.

— Обещай ми.

— Обещавам.

Всяка сряда вечер Анабел и родителите ѝ винаги посещават един и същ италиански ресторант. Предполагам, че си поръчват една и съща храна, едни и същи напитки и може би дори един и същ десерт. Вечерята започва в шест и половина и приключва до осем. Анабел се придвижва пеша и са ѝ необходими единайсет минути, за да измине разстоянието между ресторанта и апартамента си, освен ако не спре в някой магазин, не ѝ се обади някой по телефона или не срещне на улицата някой познат. Като мен.

Докато Анабел гледа в телефона си, аз вървя право към нея.

Тя вдига поглед изненадана. След това ме разпознава.

— Хей, здравей — казва тя.

Носи повече грим, отколкото през деня. Червилото ѝ е по-тъмно, очите, очертани с молив. Лицето ѝ изглежда още по-привлекателно заради късо подстриганата ѝ коса.

Изваждам телефона си.

Тя завърта очи към небето.

— Как си?

Кимвам и посочвам нея.

Тя вдига палци.

Усмихва се, докато го чете.

— Точно се прибирам.

Поколебава се.

Посочвам към един бар надолу по улицата.

Анабел си поглежда часовника. Учудвам се, когато се съгласява. Би трябвало да откаже, особено като се има предвид цялата тази история с Оуен Оливър, но Анабел е дори по-самотна, отколкото си мислех.

Барманът, Ерик, ми махва с ръка за поздрав. Идвал съм тук няколко пъти, винаги сам, винаги в очакване Анабел да мине покрай бара на път за вкъщи след вечеря с родителите си. Ерик ме познава като Тобайъс. Научих го на всички знаци на езика на глухонемите, които знам. Може да произнесе с жестове името ми и питието, което си поръчвам, джин с тоник.

Анабел си поръчва същото.

— С повечко тоник — казва тя.

Няма ми доверие и аз не ѝ се сърдя за това. Аз съм просто някакъв тип, който веднъж ѝ се примоли да не му пише глоба. Аз съм онзи, вероятно много мил, напълно безобиден глух тип.

— Познаваш го, така ли? — обръща се Анабел към бармана, като сочи към мен.

— Да, разбира се. Тобайъс пие малко и оставя големи бакшиши. Но не е много разговорлив.

Намигва ѝ, за да покаже, че се шегува.

Тя се разсмива и звукът е приятен.

— Вие сте си направо екип — казва тя. Анабел внимава да гледа с лице към мен, докато говори. Не забравя, че съм глух.

След като отпиваме една-две глътки от коктейлите си, Ерик се оттегля в другия край на бара. Оставаме само двамата с Анабел и тя ми разказва много от нещата, които вече знам, както и някои, които не са ми известни. Например не знаех, че тази вечер си е поръчала лингуини с гъби. Но сега знам, че това си поръчва всяка сряда вечер.

Разказвам ѝ моята история за Тобайъс. Аз съм счетоводител, разведен, без деца. Много обичах съпругата си, но се запознахме в гимназията и се оженихме прекалено рано. Случва се.

Анабел е добър слушател и кима точно когато трябва.

Тя поклаща глава.

— От доста време нямам приятел.

Не я питам просто за да си говорим нещо. Любопитството ми е искрено.

Анабел свива рамене.

— Не съм срещнала подходящ човек?

Поклащам глава.

Замисля се за минута. Предполагам, че ще ми разкаже как последният ѝ приятел е бил пълен задник. Как ѝ е изневерил. Как винаги е бил навън „по мъжки“. Какъв пълен егоист е бил.

— Последният ми приятел беше убит — казва тя.

От шока едва не заговарям с глас.

— Пиян шофьор.

Смътно си спомням как веднъж Анабел беше пуснала нещо в една социална мрежа, във връзка с кампания за набиране на средства срещу шофирането в нетрезвено състояние. Не показваше с нищо, че темата е близка до сърцето ѝ.

Задавам ѝ още въпроси, свързани с него. Казвал се Бен и двамата с Анабел се запознали покрай работата си. Бен бил полицай. Посещавал вечерни курсове по съдебно право и искал да се издигне в кариерата до полицейски инспектор, а след това — сержант.

Тя махнала снимката му от телефона си, защото не смята, че ѝ се отразява добре да я вижда през цялото време.

Това ми се струва толкова тъжно, че се налага да извърна глава.

— Хей — казва Анабел. Тя ме потупва по рамото, за да ми каже да я погледна. — Съжалявам. Тази тема е твърде сериозна.

— Уморих се да говоря за себе си. Ами ти? Имаш ли приятелка?

Поклащам глава.

— Ти си наред. Защо не?

— Е, всяка жена, която не би излязла на среща с теб само защото си глух, не си заслужава усилията.

Усмихвам се. Думите ѝ са клише, но от нея звучат искрено. Това ме кара да се замисля как ли би реагирала, ако ѝ кажа истината?

Разговорът отново сменя посоката си и двамата спираме да говорим за себе си. Вместо това обсъждаме теми като музика, кино, новини. Нищо лично, просто небрежен разговор, който не предизвиква болезнени усещания.

Ерик се връща в нашия край на бара и ни пита дали искаме по още едно питие. Никой от нас не си поръчва второ.

Тя не иска да я изпратя до вкъщи. Разбираемо е, но настоявам Ерик да ѝ повика такси. Тя се съгласява и аз съм сигурен, че причината е Оуен Оливър. Преди да си тръгне, питам за телефонния ѝ номер. Тя ми го дава, а аз ѝ давам номера на предплатения телефон.

Анабел ми благодари за питието и ми стисва ръката. Едновременно официално и трогателно. Проследявам я с поглед, докато излиза от бара.

Няма да ѝ се обадя. Това знам със сигурност.

Също така знам със сигурност, че Анабел не е правилният избор. Не тя ще бъде отвлечена в петък вечер.

Причината е приятелят ѝ. В мига, в който чух тази история, веднага разбрах, че тя нямаше да бъде следващата.

Може би защото това щеше да бъде прекалено много трагедия за един млад живот. Да загубиш любимия си в зловеща катастрофа, само за да те убият след това.

Не е честно. Системата ни на подбор беше отчасти разработена от Оуен, но подходът ни в случая беше напълно произволен. Онзи ден аз просто видях Анабел. Можеше да бъде всяка друга.

Сега се връщам обратно пред хотел „Ланкастър“, за да наблюдавам Наоми. Продължава да ми се струва, че е прекалено висока за типа жени на Оуен. Виждал съм я единствено на екрана на компютъра и през стъклените врати на хотела. Никога не съм разговарял с нея, никога не съм чувал как звучи гласът ѝ.

Но ми се иска. Иска ми се да чуя смеха ѝ, да видя как се държи, след като изпие един-два коктейла. Иска ми се да разбера дали наистина си пада по по-възрастни мъже, или го прави единствено защото парите ѝ трябват. Иска ми се да разбера дали ми харесва, или не ми харесва, или пък не изпитвам нищо към нея, но това няма да се случи. Не мога да рискувам нещо да ме накара да поискам да пощадя живота ѝ.

Затова не влизам в хотела, не я заговарям. Когато смяната ѝ приключва, наблюдавам как си тръгва. Сменила е униформата си и сега носи дънки и тениска. Докато се качва в малката си кола, с цвят на лайм, говори по телефона. В единайсет и петнайсет, сряда вечерта, спира единствено на гишето за обслужване на коли на един ресторант за бързо хранене. Минути по-късно си е у дома, крачи към апартамента си, с плик храна в едната ръка и униформата си в другата. Наоми живее на първия етаж в една спокойна кооперация за хора, които не разполагат с много пари. Предният двор е обрасъл с големи гъсти храсти край входната ѝ врата.

Идеално. За петък, 13-и, можем да избираме от много варианти — от паркинга на хотела до сградата, в която живее Наоми.

Сега остава само да кажа на Милисънт, че съм размислил.

В шест сутринта гласът на радиоводещия отеква в ухото ми толкова силно, че подскачам в леглото. Милисънт много обича своя радиобудилник. От онези старите, с кутия от имитация на дърво и премятащи се числа, който напълно ме влудява. Радиото е нейният начин да остави вдигната седалката на тоалетната чиния.

Радиото млъква. Отварям очи и виждам Милисънт, надвесена над мен.

— Съжалявам — казва тя. — Забравих да го изключа.

Обръща се и се отправя към банята. Червената ѝ коса, памучните боксерки и блузката с презрамки преливат в дълга кестенява опашка и синя униформа със златист кант.

Когато будилникът се включи, сънувах Наоми. Стоеше зад рецепцията в „Ланкастър“ и си бърбореше с някакъв мъж, който беше толкова стар, че когато говореше, хриптеше. Наоми отметна глава назад и се засмя. Звучеше като кискане на вещица от детска приказка. След това се обърна към мен и ми намигна. Луничките по носа ѝ започнаха да кървят. Мисля, че тъкмо щях да кажа нещо, когато будилникът се включи.

Милисънт не е забравила да изключи алармата. Все още ми е малко сърдита. Не защото в последния момент се наложи да се върнем към Наоми, а защото взех решението без нея.

Предишната вечер имахме среща в гаража. Тя мислеше, че целта беше да преговорим за последно плана стъпка по стъпка, преди големия ден. И отначално беше така, поне докато не ѝ казах, че не можеше да изберем Анабел.

— Не разбирам — каза тя.

— Казах, че трябва да се върнем обратно към Наоми.

— Наоми е твърде висока. Не се вписва в профила.

— Знам, но Анабел е…

— Какво е?

За част от секундата взех решението да излъжа.

— Започнала е да се вижда с някого.

— Има си приятел?

— Дори все още да не ѝ е приятел, ще се случи. Той ще се обади в полицията.

Милисънт поклати глава. Може би дори изруга нещо под носа си.

— Не мога да повярвам, че разбираме за това чак сега.

— Винаги сме я наблюдавали по време на работа.

— Невинаги.

Не отвръщам нищо. Моментът не е подходящ да задавам на Милисънт въпроси за нещата, които не ми е казала. Не и когато самият аз лъжа.

— Значи — казах аз. — Наоми.

Милисънт въздъхна.

— Наоми.

Повече не споменаваме Анабел.

Не искам да ходя на работа, но нямам избор. Денят ми е плътно запълнен с уроци и когато най-сетне приключвам, взимам децата от училище и ги завеждам на зъболекар. По една случайност записаният им час се пада в четвъртък, 12-и. Милисънт насрочва почистването на зъбите им предварително, на всеки шест месеца, без пропуск.

Докато влизаме в зъболекарския кабинет, Джена и Рори играят на „камък, ножица, хартия“, за да изберат кой ще влезе първи. Това е един от малкото пъти, когато говорят в хор.

— Камък, ножица, хартия, раз-два-три.

Рори губи, Джена злорадства и никой от двамата не си дава сметка за общата картина. Никой няма да си тръгне, преди да му почистят зъбите.

В чакалнята проверявам новините на телефона си, откъдето ме обстрелват снимки на предишните жертви на Оуен. Местният вестник ги е сложил до една на първа страница и всички снимки са направени, докато са били усмихнати и живи. Посланието не е никак завоалирано. Ако изглеждате като тези жени, утре ще бъдете изложени на опасност. Оуен може да избере точно вас. Нищо не показва, че някоя от вас би могла да се пребори с него или да избяга, и единственият начин да оцелеете е да не бъдете избрана. Струва ми се малко обидно, че жените се приемат за толкова безпомощни. Авторът на тази статия никога не е срещал моята жена.

След зъболекаря следва сладолед. Милисънт се присъединява към нас за тази странна семейна традиция. Всъщност аз дадох началото ѝ още когато децата бяха съвсем малки и исках да ги накарам да спрат да плачат, когато трябва да ходят на зъболекар. Обещанието за сладолед свърши работа и оттогава насам не искат да се откажат от него.

Всички си имаме любим вкус. Милисънт си поръчва ванилия, аз шоколадов, а Рори — с цели лешници. Джена обича да експериментира. Тя винаги си поръчва специалитета на деня. Днес е боровинков с парченца шоколад и на нея страшно ѝ харесва. Според мен е отвратителен и се надявам стомахът ѝ да не е на същото мнение.

Щом зъбите на всички са почистени, а мозъците ни замръзнали, се разделяме. Милисънт завежда децата у дома, а аз се връщам на работа. На път за клуба случайно срещам Триста. Не съм я виждал от онзи ден, обилно полят с вино, когато ми разказа за връзката си с Оуен Оливър. Изключително благодарен съм ѝ за това, а тя дори не подозира. Точно в момента не подозира каквото и да било, вперила мъртвешкия си поглед в мен — типичен за пияниците, но причината не е в алкохола. Пие хапчета, най-вероятно обезболяващи, и то в големи дози. Често срещана гледка сред посетителите в клуба.

— Триста — казвам аз. — Как си?

— Идеално — казва тя. Завалено.

— Изглеждаш…

— Утре някой ще умре.

Триста изглежда равнодушна, но не е. Отвъд хапчетата има нещо, което отказва да бъде упоено.

— Така изглежда — казвам аз.

— Копеле.

— Ти няма да бъдеш сама, нали?

Казвам това, защото съм искрено загрижен за нея.

— Анди ще си бъде у дома. Каквато и да е ползата от това.

Триста поглежда нагоре към телевизора, на който показват запис от ареста на Оуен преди петнайсет години. Тръпки я побиват.

— Трябва да тръгвам.

Отдалечава се към дамската съблекалня, а аз оставам, вперил поглед след нея, да размишлявам над всичко, което направихме. Да възродим Оуен се отрази не само на полицейското разследване.

За което говори и последният ми клиент за деня. Той е приятен мъж, има три дъщери, две от които попадат във възрастовата група на Оуен. Всички все още живеят в района, две са необвързани и живеят сами и той е толкова разтревожен, че им е предложил да ги изпрати на ваканция през уикенда. Не е живял тук по времето, когато Оуен вилнееше наоколо за пръв път, но е слушал достатъчно истории.

Въпреки следобедния сладолед, вечерята си остава в шест часа. Джена разказва, че цяла седмица всички в училище говорели единствено и само за Оуен. Една от приятелките ѝ има по-голяма сестра, която е убедена, че Оуен ще избере тъкмо нея. При тези думи Рори започва да се хили подигравателно и казва, че това няма да се случи, защото и двете са твърде грозни, дори за сериен убиец. Джена замерва брат си с кръгло хлебче и Милисънт им заповядва да престанат. Остава им само да си разменят обидни имена през масата, които изговарят единствено с устни.

— Казах да престанете.

Милисънт не обича да се повтаря, затова те спират. За една минута. Джена се свива, когато Рори я изритва под масата. Сигурен съм, че Милисънт го забелязва, но не казва нищо и когато вечерята приключва, тя обявява импровизирана филмова вечер. Понякога, когато се карат твърде много, тя ги кара да прекарват повече време заедно. Това е нейният начин да се увери, че ще постигнат разбирателство, вместо всеки да се изолира от другия.

В продължение на двайсет минути спорят кой филм да гледат. Нито Милисънт, нито аз се намесваме — в действителност дори не им обръщаме внимание. В кухнята сме, довършваме разтребването на съдовете и тогава тя ме пита дали тази вечер отново ще излизам.

— Да.

— Сигурен ли си, че това е добра идея?

— Всичко ще бъде наред.

Тонът ми звучи по-остро, отколкото възнамерявам. Напрегнат съм, след като цял ден съм слушал за Оуен.

Всичко, което ще се случи утре, е заради мен. Аз написах писмото до Джош, аз избрах датата, аз обещах, че още едно момиче ще изчезне. Аз съм онзи, който едва предишната вечер смени Анабел с Наоми. Аз съм онзи, който трябва да се увери, че тя е правилният избор.

Хвърляме ези-тура, за да изберем филма за тази вечер, и в него се разказва за делфини. Рори и Джена сядат заедно на пода с купа пуканки, без да се замерят с тях. Милисънт и аз сядаме на дивана с нашите пуканки. През повечето време тя гледа не филма, а децата ни, и очите ѝ изглеждат с десет нюанса по-светли. Децата винаги им се отразяват по този начин.

Тя остава на мястото си след края на филма, докато децата се качват да си лягат, улисани в небрежен разговор на тема делфини. Понечвам да се изправя, когато тя слага ръка на коляното ми. Поглеждам я и виждам, че лицето ѝ вече не грее.

— Време е да се приготвиш — казва тя.

Казва го така, все едно идеята е била нейна, и това ме дразни.

— Имаш право — казвам аз. — Трябва да тръгвам.

Нямах намерение да си обличам костюм, защото да говоря с Наоми не беше част от плана, но избирам онзи, който Милисънт харесва най-много. Тъмносин, с ръчен шев по ръба на ревера, и беше прекалено скъп, но след като го имам, нищо не ми пречи да го облека.

Заставам пред огледалото и си слагам вратовръзката, а Милисънт се появява зад мен. Обляга се на стената, скръстила ръце пред гърдите си, и ме наблюдава. Знам какво иска да ме попита, защото обличам този костюм само когато съм с нея. Тя ми го купи.

Продължавам да оправям вратовръзката си, обувам си обувките, взимам портфейла, телефона и ключовете си. Предплатеният ми телефон не е в къщата.

Когато вдигам глава, тя все още е там, в същата поза.

— Май е по-добре да тръгвам — казвам аз.

Тя кимва.

Очаквам да каже нещо, но тя запазва мълчание. Минавам покрай нея и слизам по стълбите. Когато стигам до вратата на гаража, го чувам.

— Татко.

Рори стои на прага на кухнята и държи чаша с вода. Вдига другата си ръка и потърква палеца и показалеца си. Още пари.

Неслучайно е бил в кухнята. Очаквал ме е.

Кимвам и излизам.

Наоми е на рецепцията, приема нови гости на хотела, отговаря на обаждания, съдейства на всички, които я молят за някаква помощ. Днес не оставам отвън. В лобито съм.

То е просторно и изискано, с мебели с прекалено обемисти облегалки в тъмни цветове и плътна дамаска. Край стените висят кадифени завеси със златен кант, точно като униформите на хотел „Ланкастър“. Навсякъде има ресни и пискюли.

Мога да остана незабелязан в това лоби, сред бароковия декор — поредният анонимен гост на хотела, седнал да поработи на компютъра си с едно питие, защото не може да прекара в стаята си нито минута повече. Това се доближава до истината. Не мога да прекарам в колата си пред хотела нито минута повече. Ако Наоми е нашата избраница, изпитвам порив да се приближа малко повече до нея.

Но не и да говоря с нея, решил съм да не го правя. Просто няма достатъчно време, не и след промяната в плана в последния момент. Твърде напрегнат съм, твърде разтревожен. Съживяването на Оуен Оливър се оказа по-сложно, отколкото си мислех. Може би заради медиите, може би заради Триста, но също така и заради факта, че децата ми не спират да говорят за него.

Сега всичко е толкова по-различно, отколкото беше с Линдзи. Тогава бяхме само двамата, Милисънт и аз — нямаше никой друг, дори на фона.

В новогодишната вечер двамата с Милисънт отидохме на празненството в клуба. Джена беше на дванайсет, Рори с една година по-голям, и за първи път ги бяхме оставили сами в нощта на 31 декември. Те бяха очаровани от идеята, ние също. Откакто имахме деца, не ни се беше случвало да посрещнем Нова година с възрастни хора.

Празненството беше бал с маски. Двамата с Милисънт си бяхме избрали костюми от 20-те години на миналия век, на гангстер и неговата лекомислена приятелка. Костюмът ми беше на тънки райета, бях с лачени оксфордски обувки и шапка тип „Борсалино“. Милисънт беше с лилава рокля с пайети и лента с пера на главата, а устните ѝ бяха алени.

Обикновено баловете с костюми ме депресират. Сякаш наоколо има само хора, които си мечтаят да бъдат някой друг, различен от себе си.

Онази нощ беше изключение, защото двамата с Милисънт не обсъждахме желанията на другите хора. Обсъждахме онова, което правехме с жените. Дали ще го направим. Защо бихме го направили.

— Какво ще кажеш за нея? — подхвърли Милисънт и кимна към една жена с толкова големи гърди, че изглеждаха почти уродливо. Бяха силиконови и това беше известно на всички, защото тя го беше разказала на всеослушание. Дори ни беше казала колко струват.

Свих рамене.

— Няма да можем да я удавим.

— Имаш право.

— Ами нея? — казах аз и кимнах към една блондинка с бронзов загар, чийто партньор спокойно можеше да ѝ бъде дядо.

Милисънт се усмихна, а белите ѝ зъби грейнаха на фона на устните.

— Така ще ѝ спестим мъките. Ако съдя по тена ѝ, бездруго ще се разболее от рак на кожата.

Сподавих смеха си. Милисънт се изкикоти. Държахме се ужасно, шушукахме си по най-извратен начин, но само си говорехме. През по-голямата част от вечерта, останахме само двамата.

Като се има предвид, че това беше първата ни голяма вечер от много време насам, бях подготвен да остана навън до късно и преди да излезем от вкъщи, дори изпих една енергийна напитка. Но не останахме до късно. Пет минути след полунощ вече пътувахме към вкъщи.

След още двайсет минути костюмите ни в двайсетарски стил бяха съблечени и захвърлени на пода в спалнята ни.

В онзи миг не знаех дали започвахме, или продължавахме нещо. Просто не исках да свършва.

Седнал в лобито на „Ланкастър“, поглеждам часовника си, проверявам телефона си и се ровя в интернет. Правя всичко това, за да се преструвам, че не наблюдавам Наоми. Тя не ме забелязва. Вечерта е много по-натоварена от обикновено, отчасти защото следващият ден е петък, 13-и. В града са пристигнали хора, за да видят какво ще направи Оуен, кого ще отвлече и убие. Някои от тези хора работят в сериозни медии, други са преследвачи на сензации или събития, подходящи за записване и публикуване в интернет.

Една такава групичка седи близо до мен в лобито. Младежи на студентска възраст, които търсят начин да изкарат малко пари и точно в този момент размишляват колко пари могат да спечелят. Това зависи от количеството на насилието в записа, а да заснемат самото отвличане би било големият джакпот. При положение че успеят да държат стабилно камерата.

Когато най-сетне си тръгват, за да потърсят къде се събират серийните убийци, мога отново да се съсредоточа върху Наоми. Опитвам се да узная нещо, което да кажа на Милисънт; нещо, което да ни свързва. Искам това преживяване да ме накара да се почувствам като предишния път.

Наоми се усмихва, прави го цяла вечер. Това е невероятно, похвално дори. Много от хората, които идват на рецепцията, са недоволни или се нуждаят от нещо, и въпреки това тя винаги успява да се отнесе мило с тях. Усмихва се дори когато някой я нарече „идиотка“.

Започвам да си мисля, че е въплъщение на Полиана, вечно засмяната героиня от детската книжка — винаги мила и щастлива, каквото и да се случи. Това не ми харесва. Не е нещо, за което с Милисънт бихме могли да си шепнем в мрака.

Но след това сладникавата външност на Наоми внезапно се пропуква. Когато един особено груб гост на хотела ѝ обръща гръб, Наоми му показва среден пръст.

Усмихвам се.

Време е да се прибера у дома и да кажа на Милисънт.

Събуждам се в тишина. До изгрева остава още час и светът е тъмен като кадифе.

Днес е събота, 14-и.

Милисънт още не се е прибрала.

Решението да се разделим беше взето късно в четвъртък вечерта, след като се върнах у дома след посещението ми в хотел „Ланкастър“. Планът беше известно време да не убиваме Наоми, точно като Линдзи. Беше наложително, защото Оуен винаги правеше така.

Просто на мен не ми харесваше. Дори не исках да го виждам с очите си.

Вътрешно знаех, че трябваше да го направя, защото не беше честно спрямо Милисънт — да я карам да го върши сама. Опитах се да си представя какво ли би било да държа Наоми някъде в плен, да я храня, да ѝ давам вода и да я изтезавам. Повдигаше ми се само при мисълта за това.

— Аз мога да го направя — каза Милисънт.

Беше петък сутринта и бяхме сами вкъщи. Децата вече бяха на училище. Седяхме в кухнята, пиехме още кафе и обсъждахме плана си.

— Не би трябвало да се налага да го правиш сама — казах аз.

— Направих го и предишния път.

Милисънт се изправи и занесе чашата си за кафе до умивалника.

— И все пак — казах аз. Възраженията ми бяха неубедителни и тя го знаеше. Но ме караха да се чувствам по-добре.

— И все пак няма значение — каза Милисънт. — Аз ще се погрижа за това. Ти може да се погрижиш за репортера.

— Права си. В даден момент ще се наложи отново да установя контакт с него.

— Именно.

Тя се обърна към мен и се усмихна, огряна от сутрешните слънчеви лъчи, които нахлуваха през прозореца.

Планът ни беше готов. Беше същият план, който бяхме приложили с Линдзи.

Бяхме подготвили всяка подробност, точно както Милисънт правеше с всичко. Първо, опиатът. Линдзи, а сега и Наоми, трябваше да е в безсъзнание, за да можем да я занесем на някое изоставено място. Оказа се, че хлороформът не е точно онова вълшебно средство за зашеметяване, както го показват по филмите. Процесът на проучване ни отведе до някои доста мрачни и страховити места в интернет, където всичко беше достъпно срещу съответната цена. С електронна валута, един анонимен имейл и една частна пощенска кутия можеш да си набавиш всичко, включително толкова силен и бърз опиат, че да зашемети дори динозавър.

Ние трябваше да зашеметим само една петдесет и осем килограмова жена, така че не се нуждаехме от подобни средства.

Милисънт купи един лаптоп, за който знаехме само двамата. Използвахме го, за да направим проучване за опиата. Както и да открием Линдзи.

И Петра.

И Наоми.

В петък вечер отвлякохме Наоми заедно. Точно както бяхме направили с Линдзи.

На паркинга зад хотела Милисънт помаха с ръка на Наоми, за да привлече вниманието ѝ точно когато тя потегляше с колата си. Намираха се точно извън обсега на охранителните камери. Наблюдавах как Милисънт се навежда пред прозореца на шофьорската седалка и говори забързано, сякаш се нуждае от помощ, защото колата ѝ се е развалила. След това видях издайническото движение на ръката в мига, в който инжектира Наоми с опиата. Милисънт избута тялото на Наоми встрани, настани се на шофьорското място и потегли.

Последвах я усмихнат. След толкова много търсене, планиране и обсъждане изпитах огромна наслада да стана свидетел на самото изпълнение.

Разделихме се в гората. Аз взех колата на Наоми и се отървах от нея, а Милисънт потегли с моята кола, заедно с нашата все така изпаднала в безсъзнание жертва. Докато стигна до колата на Милисънт, паркирана на една пресечка от „Ланкастър“, и след това се прибера вкъщи, вече минаваше полунощ. В „Хидън Оукс“, верандата на всяка къща беше осветена, включително и нашата.

Децата не спяха. Правеха точно онова, което аз бих правил на тяхната възраст: гледаха филми на ужасите. И двамата се бяха настанили на пода в дневната, заедно с телефоните си, таблетите си и купища пакетирана храна. Присъединих се към тях.

Мислеха, че съм излязъл на оглед из квартала, за да пазя „Хидън Оукс“ от набезите на Оуен Оливър. Имаме си собствена охранителна фирма, но предишната вечер някои от жителите в квартала решиха да помагат, като правят обиколки. Просто аз не бях един от тях.

И двамата вече знаеха, че Милисънт няма да се прибере до сутринта. Казахме им, че ще остане при няколко приятелки, които не искаха да бъдат сами. И двамата не ги беше грижа. Не съм сигурен, че приемат Оуен Оливър като част от реалността. Той е някакъв торбалан от телевизора, смахнатият тип от филмите. Дори не им минава през ум, че майка им може да е в опасност. Чувствата ми по този въпрос са смесени. Искам децата ми да знаят, че са в безопасност. Също така искам да са наясно колко опасен е светът, в който живеем.

Оставам в леглото и започвам да се чудя за Милисънт: къде ли е завела Наоми, какво ли точно ще ѝ се случи. Или може би вече е започнало да се случва. За да престана, ставам и включвам телевизора. Спортните канали. Докато слушам бейзболните резултати от предишния ден, си правя кафе. Вестникът тупва на пода пред входната врата, но не го взимам. Вместо това пия кафе и гледам анимационни филмчета, докато децата се събудят, после изключвам телевизора, преди да слязат на долния етаж. Рори пръв влиза в кухнята, грабва дистанционното и включва новините.

— И коя го отнесе?

Взима си една купа от шкафа и я пълни със зърнена закуска.

— Не говори така.

Той завърта очи към тавана.

— Добре, коя са убили?

На вратата застава Джена. Поглежда първо Рори, после мен.

— Случи ли се? Оуен върна ли се?

Рори увеличава звука на телевизора. Репортерът на екрана не е Джош. Някаква млада блондинка, която прилича на жените, които допадат на Оуен.

— Полицаите са идиоти — казва Рори. Обръща се към Джена и я мушва с пръст по ръката. — Като теб.

Тя завърта очи към тавана.

— Все тая.

Двамата престават да говорят за Оуен. Не чувам името му отново, докато вече не сме в колата, на път за футболния мач на Джена. В една пауза между песните радиоводещият съобщава, че в полицията са получени над хиляда обаждания от граждани, които твърдят, че в петък вечерта са видели Оуен Оливър.

От Милисънт все още няма новини, но аз лъжа децата и им казвам, че е отишла на брънч с приятелки. Изглежда, и двамата не ги е грижа.

По време на мача, започвам да проверявам телефона си по-често.

Някои от родителите обсъждат новините, разменят си теории за Оуен и писмото за петък, 13-и, и се чудят дали всичко не е било измама. Един от бащите каза, че със сигурност е било така, но жените не са толкова убедени. Когато се изсмя, една жена го попита кое е толкова смешно в твърдението, че ще убиеш някого в петък, 13-и.

Проверявам телефона си. Все още нищо.

Отборът на Джена повежда с един гол и аз вдигам окуражително палци към нея. Тя се усмихва и едновременно с това завърта очи към небето. Минава ми през ума, че вдигнатите палци не ме правят особено готин.

След това я виждам. Зад Джена, близо до паркинга, крачи към футболното игрище. Червената ѝ коса е спусната и подскача, докато се движи. Облечена е с дънки, кецове и тениска с лъв на гърдите — талисманът на училището. Винаги се опитва да изглежда като останалите майки на децата във футболния отбор, но никога не успява. Милисънт винаги изпъква.

Докато се приближава, се усмихва. Една голяма, широка усмивка, която стига чак до дълбините на очите ѝ. Облекчението плъзва по вените ми и едва тогава си давам сметка колко напрегнат съм бил. Глупаво от моя страна. Прекрасно знам, че не трябва да се съмнявам в способностите на Милисънт.

Протягам ръка към нея. Тя ме прегръща през кръста и се навежда, за да ме целуне. Устните ѝ са топли, дъхът ѝ ухае на канела и кафе.

— Как се справя Джена? — казва Милисънт и поглежда към терена. Не мога да откъсна поглед от нея.

— Водят с един гол.

— Идеално.

Тя се отдръпва от мен и поздравява някои от останалите родители, разменят си няколко думи за мача, хубавото време и в крайна сметка — за Оуен.

След края на мача аз трябва да отида на работа. Тази събота е ред на Милисънт да заведе децата на обяд и успяваме да останем насаме само няколко минути на паркинга. Децата са в колата, със закопчани колани, увлечени в спор. Заставаме един до друг между колите.

— Всичко наред ли е?

— Идеално е — казва тя. — Никакви проблеми.

Разделяме се и аз потеглям към клуба много по-щастлив. Окрилен може би. Сякаш летя.

В клуба имам урок с Кекона, кварталната клюкарка, което е рядкост. Според мен го е насрочила, защото иска да обсъждаме Оуен и евентуалните събития от предишната нощ, и урокът ни потвърждава подозренията ми. Оуен е единственото, за което говори.

— Петдесет и три жени. По новините казаха, че от миналата нощ до тази сутрин, петдесет и три жени са обявени за изчезнали.

Тя поклаща глава. Кекона все така носи дългата си тъмна коса, завързана на кок на тила.

— Снощи Оуен не е отвлякъл петдесет и три жени — казвам аз.

— Не, не е. Може да не е отвлякъл нито една. Но петдесет и три семейства вярват, че го е направил.

Кимвам, думите ѝ отекват в ума ми, опитвам се да си представя толкова много болка. Чувствам се откъснат от всичко това, сякаш няма нищо общо с мен.

Изчакваме всички останали да разберат какво се е случило. Когато по телевизията дават новини, Милисънт ми намига. Когато някой спомене Оуен, аз я поглеждам по начин, който само тя може да разбере. Това е общото между нас — нещото, което ни отличава от всички останали.

За пръв път се почувствах по този начин след Холи, после отново след Робин, а след това — Линдзи. След всяка жена Милисънт и аз преживяваме един момент, в който на света не съществува никой друг, освен нас двамата. Чувствам се по същия начин, както когато се бяхме покатерили на онова голямо дърво. Чувствам се по същия начин и сега, след Наоми.

Двамата с Милисънт сме съвсем будни, докато всички останали спят.

До понеделник от полицията са изяснили случаите с всички изчезнали жени, освен с две. Останалите са били открити или са се прибрали у дома. Чувам новината по радиото, докато шофирам на път за работа, и оставам изненадан. Не предполагах, че ще им отнеме толкова дълго да установят коя е изчезналата жена. Почти се изкушавам да изпратя още едно писмо на Джош, за да му кажа, че е била Наоми.

Почти. Но колкото по-дълго се опитват да разберат коя е изчезналата жена, толкова по-малко време ще прекарат в опити да я открият. От полицията не знаят дори кого да търсят.

Към обед ми се обажда директорката на училището. Това е странно, защото от училището винаги се обаждат първо на Милисънт, но директорката твърди, че Милисънт не отговаря на телефона си. Също така ми съобщава, че в училището е станал инцидент и се налага веднага да отида там. Питам дали е свързано с Рори.

— С дъщеря ви — отвръща тя. — Имаме проблем с Джена.

Когато пристигам в училището, Джена седи в ъгъла на директорския кабинет. Нел Грейнджър работи в това училище от цяла вечност и не се е променила ни най-малко. Прилича на типичната миловидна баба, готова да щипе човек по бузите, докато не посинеят.

Джена е вперила поглед в пода и не вдига очи.

Нел ми посочва да седна и аз го правя. После виждам ножа.

Петнайсетсантиметрово острие, закалена стомана, дървена дръжка с резба. Мястото му е в нашата кухня, а сега лежи върху бюрото на Нел.

Нел почуква с розовия си нокът по ножа.

— Днес вашата дъщеря е донесла това в училище.

— Не разбирам — казвам аз. И не съм сигурен, че искам да разбера.

— Един от учителите го е видял в раницата ѝ, когато е изваждала някаква тетрадка.

Джена седи до стената, обърната към нас, но все така с наведена глава. Без да продумва.

— Защо би донесла подобно нещо в училище? — питам аз.

Тя поклаща глава. Не говори.

Нел се изправя на крака и ми прави знак с ръка да я последвам. Излизаме от кабинета и тя затваря вратата след нас.

— До този момент Джена не е казала нито дума — съобщава ми Нел. — Надявах се, че вие или вашата съпруга ще успеете да я накарате да ни каже защо е донесла ножа.

— И аз искам да разбера.

— Значи, не е нещо, което вие сте…

— Джена никога не е проявявала склонност към насилие — казвам аз. — Не си играе с ножове.

— И все пак… — Нел не довършва изречението си, защото не се налага да го прави.

Влизам обратно в кабинета, сам. Джена сякаш не е помръднала. Аз приближавам един стол по-близо до нейния и сядам.

— Джена — казвам аз.

Нищо.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за ножа?

Тя свива рамене. Поне е някакво начало.

— Щеше ли да нараниш някого?

— Не.

Гласът ѝ е уверен, непоколебим, и това ме озадачава.

— Добре — казвам аз. — Ако не си възнамерявала да нараниш някого, защо си донесла нож в училище?

Тя вдига глава. Очите ѝ не са толкова уверени, колкото гласът.

— За самозащита.

— Някой тормози ли те?

— Не.

Едва успявам да се сдържа да не я сграбча за раменете и да я разтърся, докато не ми отговори.

— Джена, моля те, кажи ми какво се е случило. Някой заплашвал ли те е? Наранил ли те е?

— Не. Аз просто исках…

— Какво искаше?

— Не исках той да ме нарани.

— Кой?

Прошепва името му.

— Оуен.

Ударът в стомаха ми е разтърсващ. Болезнен. Дори за миг не ми хрумна, че Джена може да се страхува от Оуен.

Прегръщам я.

— Оуен никога няма да те нарани. Няма да го позволя за нищо на света. Нито дори за всичко на света.

Тя леко се разсмива.

— Смешен си.

— Знам. Но сега не се шегувам. Не и когато става дума за Оуен и възможността да те нарани.

Джена се отдръпва назад и ме поглежда, вече не с толкова широко отворени очи.

— Затова донесох ножа. Нямаше да нараня никого.

— Знам.

Тя чака пред вратата, докато говоря с Нел, която кима и се усмихва накриво, а аз ѝ обяснявам как Джена се страхува от Оуен Оливър. Казвам, че вече от няколко седмици по новините говорят само за него, лицето му е навсякъде в интернет, по телевизията и дори е разлепено на листовки пред хранителния магазин.

— Сигурно беше неминуемо да се случи нещо подобно — казвам аз и посочвам ножа. — Сега, като се замисля, това никак не ме учудва. Медиите не са спрели да говорят за това, откакто Оуен се върна.

Нел повдига едната си вежда.

— Мислите, че се е върнал?

Чувствам се сякаш съм на тринайсет години, целият мръсен и в синини, с малко кръв в крайчето на устата ми. Сбиването ми с Дани Търнбъл мина добре, поне от моя гледна точка, с тази разлика, че ме пратиха в директорския кабинет. Когато казах на моята директорка, че Дани пръв е започнал да се бие, тя ме изгледа по същия начин, както Нел Грейнджър ме гледа сега.

— Не знам дали се е върнал — казвам аз. — Но очевидно дъщеря ми смята, че е така.

— Така твърди тя.

— Имате ли някаква причина да се съмнявате в думите ѝ? Защото аз нямам.

Нел поклаща глава.

— Не, нямам причина. Джена винаги е била добро дете.

Не казва „до този момент“, но не се налага да го прави.

— Може ли сега да я заведа у дома?

— Да. Но трябва да задържа ножа.

Не възразявам.

Джена получава позволение да отсъства от училище до края на деня, затова решаваме да обядваме. Отиваме в един ресторант от голяма верига, където менюто е десет страници и има всичко, от мазни закуски до ребра на скара, и всичко останало по средата. Идвали сме в този ресторант десетки пъти и Джена винаги си поръчва сандвич на тиган с кашкавал и домати или клуб-сандвич. Днес си поръчва салата с подправките отделно, без газирана напитка, само вода.

Когато я питам дали е добре, Джена казва, че всичко е наред.

Искам да говоря с Милисънт, за да ѝ кажа какво се случва с дъщеря ни, но жена ми продължава да не си вдига телефона.

Сигурно е с Наоми. Вероятно са в някой бункер или бетонна стая, точно като по филмите, и това е причината да не отговаря на позвъняванията ми. Не достигат под земята.

Или може би просто е заета.

Изпращам ѝ съобщение, за да ѝ кажа, че всичко е наред, макар да не съм сигурен в това. След като го изпращам, чувам познатия сигнал на извънредните новини.

От другата страна на нашето сепаре има бар с високи столове и множество телевизори, а от всички тях, право към мен гледа лицето на Наоми. На големите екрани изглежда свръхестествено. Надписът под снимката ѝ гласи:

— Това е тя, нали? — Джена също гледа към екраните. — Това е жената, която Оуен е отвлякъл.

— Не знаят със сигурност — казвам аз.

— Тя ще умре, нали?

Не отговарям.

Джена избутва чинията си встрани. Почти не е хапнала.

Наоми. Наоми със спусната коса, с вдигната коса, без грим и с устни с цвят на розова дъвка. Наоми в работната си униформа, с дънки, в шаферска рокля от зелен сатен. Наоми е навсякъде, по всички телевизионни канали и в интернет, хората не говорят за нищо друго. В рамките на няколко часа нейните три приятелки са се умножили многократно, изведнъж всички я познават и с най-голямо удоволствие разказват пред репортерите всичко за своята скъпа приятелка Наоми.

Понеделник вечер, ние сме у дома и телевизорът е включен. Милисънт е тук, дава някакво смътно обяснение за отсъствието си същия следобед. В отговор аз ѝ давам някакво смътно обяснение за случилото се в училището на Джена и го правя да звучи по-малко притеснително, отколкото беше.

— В общи линии, беше едно голямо недоразумение — казвам аз.

Милисънт свива рамене.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Тя свива рамене.

Дават новини, Джена не може да откъсне поглед от телевизора, но Рори се отегчава, освен ако няма някаква нова информация. Казва ѝ да смени канала. Тя отказва.

Не си давах сметка как Оуен Оливър щеше да се отрази на нашите деца. Холи и Робин никога не достигнаха подобна популярност и не съм сигурен, че децата ни изобщо научиха за тях. Сега говорят за Оуен от седмици насам. Джена може да говори за Наоми до безкрай.

Това кара хубавите чувства да започнат да отшумяват.

Излизам в задния двор. В единия ъгъл имаме голям дъб. В другия е старият детски кът за игра, който пустее от години. Дори бях забравил, че е там, а сега виждам единствено колко е избледнял, колко напукана е пластмасата и колко опасен би бил за употреба. Минавам обратно през къщата, влизам в гаража и взимам кутията си с инструменти. Важно е, дори жизненоважно, да разглобя детския кът и да го изхвърля, преди някой да се нарани.

Болтовете са здраво завинтени, въпреки че са направени от обикновена пластмаса, предназначена за детски съоръжения. Счупвам един с чука.

— Какво правиш?

Гласът на Милисънт не ме стряска. Всъщност очаквам да го чуя.

— Какво ти изглежда, че правя?

— Изглежда ми, сякаш това би могло да почака до утре.

— Но аз искам да го направя сега.

Не мога да чуя как въздиша, но съм сигурна, че го прави. Тя стои зад гърба ми и наблюдава как чупя още един пластмасов болт.

— Цяла нощ ли ще ме гледаш? — казвам аз.

Тя влиза обратно в къщата. Плъзгащата врата се затваря с трясък.

Няма и час по-късно, а аз вече съм потен и в краката ми има купчина пластмаса. Оставям задния двор в по-лошо състояние, отколкото го намерих.

В дневната няма никого. Чувам ги на горния етаж — някой е в банята, друг крачи по коридора. Сядам пред телевизора. Дават някакъв комедиен сериал и семейството изглежда като моето, с двама родители и две деца, но те са много по-забавни от нас. Проблемите им не включват тринайсетгодишни момичета, които са занесли нож в училище, нито синове, които изнудват бащите си.

По време на рекламната пауза показват какво ще има по новините и аз превключвам канала на друг сериал, а после на трети, и продължавам така, докато Милисънт не влиза в стаята и не взима дистанционното от ръката ми. Навежда се близо до мен и просъсква в ухото ми:

— Стегни се. Веднага.

Захвърля дистанционното в другия край на дивана и излиза от стаята.

Може би изглежда така, все едно никога не отстоявам себе си пред Милисънт, но това не е вярно. Може да не се случва често, но не е нечувано. Случи се поне веднъж и го помня много добре. Беше достатъчно важно, за да отстоявам позицията си.

Рори беше на шест, Джена беше на пет и двамата с Милисънт не можехме да си поемем дъх от работа. Аз работех на две места — в допълнение към уроците по тенис, работех и в един спортен център. Милисънт се опитваше да продава недвижими имоти. Децата посещаваха различни учебни заведения — детска градина и училище в първи клас — и някой постоянно трябваше да бъде заведен някъде или взет отнякъде. Имахме две коли, но едната сякаш постоянно беше развалена. Въпреки това имахме храна на масата и покрив над главите си, както и всичко необходимо. Останалото беше просто всекидневна досада.

И един ден нещо ни падна от небето. Беше странна, напълно непредвидена случка. Срещу бивш мой работодател на едно място, където бях работил, докато учех в гимназията, беше заведено общо дело и десет години по-късно делото най-сетне беше приключило. Може би ищците не бяха много или адвокатите бяха по-добри от обикновено, но моят дял от обезщетението беше десет хиляди долара. Повече пари, отколкото бях виждал наведнъж.

Двамата с Милисънт седнахме на кухненската маса и вперихме поглед в чека. Децата си бяха в леглата, в къщата беше тихо и за известно време се отдадохме на мечти за всички неща, които бихме могли да направим с тези пари. Една седмица в Хаваи или един месец в планината. Пътешествие до Европа. Годежният пръстен, който Милисънт заслужаваше. Изпихме по чаша вино и мечтите ни станаха още по-смехотворни. Дрехи по поръчка. Домашно кино. Скъпи хромирани джанти и за двете ни стари коли. Десет хиляди долара не беше цяло състояние, но ние се преструвахме, че е така.

— Но сериозно все пак — каза тя и допи последната глътка от виното си. — Децата. Университет.

— Много разумно.

— Трябва да го направим.

Имаше право. Образованието беше скъпо и никога не беше лошо човек да започне да пести отрано. С тази разлика, че беше лошо. Лошо за нас и за нашето бъдеще, което можеше да стане много по-хубаво за всички ни.

— Имам по-добра идея — казах аз.

— По-добра от образованието на децата ни?

— Изслушай ме.

Предложих да използваме парите, за да инвестираме в себе си. През годините, след като се оженихме и се родиха децата, икономическото ни състояние не се подобри особено. Никой от двама ни нямаше кариера. Милисънт продължаваше да продава малки апартаментчета и по-евтини къщи, а по-скъпите имоти и по-големите продажби отиваха при по-опитните агенти на недвижими имоти. Моите частни уроци се провеждаха по обществените тенис кортове в парка, а клиентелата ми не беше постоянна. Предложих да направим нещо по този въпрос.

На пръв поглед предложението ми звучеше като някоя от смехотворните ни мечти. Билетът за коледния бал в клуб „Хидън Оукс“ струваше две хиляди и петстотин долара. Но въпросният бал не беше просто поредното празненство — беше билет за вход сред хората, които нямаше да срещнем другаде. Това бяха хората, които можеха да си позволят частни уроци по тенис и скъпи домове. Те щяха да платят образованието на децата ни.

— Пълна лудост — каза Милисънт.

— Ти не ме чуваш.

— Не — каза тя и отхвърли идеята ми с махване на ръка.

Това ме накара да не отстъпя.

Карахме се цяла седмица. Тя нарече поведението ми детинско, а аз ѝ казах, че не мисли в перспектива. Тя ме нарече авантюрист, а аз ѝ казах, че е лишена от всякакво въображение. Тя спря да ми говори, а аз спях на дивана. И въпреки това не отстъпих. Направи го тя.

Милисънт твърдеше, че се е уморила да спори. Според мен ѝ стана любопитно. Според мен искаше да провери дали щях да се окажа прав.

Половината пари похарчихме за билетите, за нея купихме рокля и обувки, за мен смокинг и обувки, и наехме луксозна кола за вечерта. Милисънт отиде на фризьор, гримьор и маникюр. След като платихме на бавачката, парите почти бяха свършили.

Струваше си всяко пени. Шест месеца след бала ми предложиха работа на професионалния тенис корт в клуба. На бала Милисънт се запозна с първите си заможни клиенти и започна да се издига в света на недвижимите имоти. За една вечер прескочихме поне пет години бавен и мъчителен напредък. Сякаш живеехме в телевизионна игра и автоматично бяхме преминали в по-горно ниво.

И до ден днешен Милисънт знае, че това се случи благодарение на мен. Защото аз реших какво да направим с парите. Спомня си за това всяка година, когато отидем на коледния бал в клуба, но честно казано, не съм сигурен, че изобщо я е грижа.

Признавам си, първоначално бях впечатлен, че Рори намери начин да ме изнудва. Повече бях ядосан на себе си, задето се оставих да ме хване, отколкото на него, задето ме е хванал. Но той вече започва да ме вбесява.

В неговата стая съм. Той седи на бюрото си, компютърът му е включен и от екрана втренчено ме гледа Наоми. Изминаха четиресет и осем часа, откакто беше обявена за единствената изчезнала жена. Лицето ѝ е навсякъде.

— Защо гледаш това? — казвам аз и кимвам към компютъра.

— Сменяш темата.

Прав е. Отбягвам факта, че току-що ми поиска няколкостотин долара, за да си държи устата затворена за несъществуващата ми любовница.

— Докога ще продължава това? — казвам аз.

— Докога ще продължаваш да го правиш? Едва миналата седмица видях как една вечер се измъкна от вкъщи.

Когато говори по този начин, ми е невъзможно да гледам на Рори като на дете. Въпреки рошавата му рижа коса и развлечени дрехи, той не изглежда на четиринайсет години. Изглежда като равноправен на мен.

— Предлагам ти сделка — казвам аз. — Давам ти парите и двамата спираме. Никога повече няма да ме видиш да се измъквам тайно от вкъщи.

— А ако го направиш?

— Ако го направя отново, ще ти дам двойно повече.

Мнимото хладнокръвие се изпарява от лицето на Рори в мига, в който веждите му подскачат нагоре. Той прикрива изненадата си, като потърква брадичка и се преструва, че обмисля предложението ми.

— Ще те наблюдавам — казва той.

— Знам.

Той кимва, замисля се и отказва предложението ми.

— Имам друга идея.

Вече клатя глава срещу него, силно разгневен. По-рано бях на ръба, сега вече съм го прескочил.

— Няма да ти дам нито цент повече…

— Не искам пари.

— Тогава какво искаш?

— Следващия път, когато излезеш тайно, не искам пари. Не искам нищо — казва той. — Но ще кажа на Джена.

— Джена?

— Татко, спри. Просто спри.

Сега аз съм изненаданият. Пълният смисъл на думите му ме обгръща малко по малко, докато най-сетне виждам цялостната истина.

Той е дете. Ще изминат години, преди да стане възрастен човек, при това много. Точно сега изглежда по-малък от всякога. Изглежда по-малък от първия път, в който го излъгах, по-малък от втория и третия. Изглежда по-малък от деня, в който го научих да държи ракета за тенис, и по-малък от деня, в който я замени със стик за голф. Рори изглежда по-малък от вчера. Той все още е просто едно малко момче.

Всичко това никога не е било заради парите или телевизионните игри, нито дори заради изнудването.

Всичко е било само заради онова, което си мисли, че правя. Той си мисли, че излизам тайно от вкъщи, за да изневерявам на майка му. И иска да спра.

Когато осъзнавам това, чувството е все едно куршум се забива в стомаха ми. Или поне си представям, че чувството е такова. Много по-силно е от удар с юмрук. Не знам какво да кажа, нито как да го кажа.

Кимвам и приемам предложението.

Стисваме ръце.

Пазя в тайна всичко това от Милисънт, точно както от самото начало. Също така не ѝ казвам за уебсайта, който разглеждаше Рори. Знам какво има в него, защото самият аз съм го разглеждал. Сайтът се казва „Детективи под прикритие“ — форум за аматьори, които се правят на тайни агенти, бивши полицаи, псевдохакери и хлапета, които се опитват да разгадават заплетени случаи. Същите онези хора, които пристигнаха в града и отседнаха в хотела на Наоми. Оуен Оливър и Наоми са приковали вниманието им. Във форумите се спекулира много за Оуен — къде е бил цели петнайсет години и защо се е завърнал. Много от тях не вярват, че е той. Според тях е някой имитатор.

Следя съдържанието на сайта така, както следя новините. Репортажите по темата все още са дело на Джош и го дават по телевизията по цял ден, по време на извънредните новини и вечерната емисия. Той е все така млад и нахъсан, но вече изглежда уморен и трябва да се подстриже.

През последните два дни следваше полицейските служители, докато проверяваха спирките за отдих по пътищата. Оуен държеше своите жертви в една изоставена спирки за отдих, която беше превърнал в бункер. От полицията ги претърсиха до една, както и всяка съществуваща постройка, подобна на бункер. Не са открили нищо.

Тази вечер Джош стои на един пустеещ път, а зад гърба му се вижда цяла флотилия от полицейски коли. Носи дебело яке и бейзболна шапка, с които изглежда дори още по-млад, и съобщава за това, че проверяват поредната вероятна локация.

Защото Наоми все още е жива.

Джош не го казва. От полицията също не го казват. Но всички знаят, че ако Оуен все още е жив, същото важи и за Наоми. Той винаги държи жертвите си живи и им причинява ужасни неща — неща, за които не се говори по телевизията. Неща, за които не мисля, защото в този момент ги извършва Милисънт.

Или поне аз приемам, че е така. Приемам, че Наоми все още е жива, макар да не съм попитал дали е така и да нямам никаква представа къде би я държала Милисънт. Полицейското издирване ме кара да се чудя.

На следващата сутрин, докато изкарвам на заден ход колата от алеята пред дома ни, Милисънт излиза от къщата. Вдига ръка, за да ми каже да почакам. Гледам как изминава пътя от входната врата до колата ми. Облечена е с тесни памучни панталони и бяла копринена блуза на черни точици.

Милисънт се навежда до прозореца. Лицето ѝ е толкова близо до моето, че виждам бръчиците в крайчетата на очите ѝ — не твърде дълбоки, не още. Когато слага ръка на ръба на вратата, по кожата ѝ виждам драскотини. Ако ми кажеше, че си е играла с някоя котка, щях да ѝ повярвам.

Забелязва, че оглеждам ръката ѝ, и дърпа ръкава си надолу. Вдигам очи към нейните. На сутрешното слънце изглеждат почти както преди.

— Какво? — казвам аз.

Тя бръква в джоба си и изважда бял пощенски плик.

— Мислех си, че това може да ти свърши работа.

Пликът е запечатан.

— Какво е…

— За следващото ти писмо.

Объркан съм, защото аз не пиша писма. След това си спомням, че Оуен го прави.

— Това ще ги убеди — казва Милисънт.

Влиза обратно в къщата така небрежно, както излезе, сякаш само ми е напомнила да купя бадемово мляко на връщане от работа.

Провирам пръст под капака на плика и отварям едното ъгълче.

Вътре има кичур от косата на Наоми.

Двоумя се за косата, питам се дали ще улесни всичко, или напротив, ще го усложни. Въпреки че Джена вече не носи със себе си нож, поне доколкото ми е известно, освен това не се храни добре. Човърка храната си, върти я в чинията. По време на вечеря почти не говори. Не ни разказва подробности за всяка футболна тренировка или учебен ден, както сме свикнали.

Това не ми харесва. Искам си обратно моята Джена — онази, която ми се усмихва и ме моли за нещо, за да мога да се съглася. Единственото, за което моли сега, е разрешение да стане от масата.

Ако изпратя на Джош писмо, с което да потвърдя, че жертвата на Оуен е Наоми, издирването просто ще стане по-усилено. От полицията ще претърсят всяка сграда в радиус от осемдесет километра, за да я открият, и медиите ще отразяват всяка секунда от издирването.

Но да не изпратя писмото вероятно би било по-лошо. Вероятно би било по-добре да оставя всички да се чудят дали Оуен е отвлякъл Наоми може би завинаги. Но по този начин Джена ще остане с впечатлението, че хората може просто да изчезнат безследно и завинаги. Това е самата истина, но може би тя не бива да я узнава. Поне засега.

За пореден път Милисънт има право. Кичурът коса ще свърши работа.

Съчинявам няколко чернови на писмото. Първата е прекалено обстойна, втората все още е твърде дълга, а третата вече е само един параграф. Накрая си давам сметка, че Оуен няма нужда да казва нищо. Косата ще каже достатъчно. Ще направят ДНК тест и ще разберат, че е на Наоми. Не трябва да правя нищо друго, освен да сложа кичура в прегънат лист хартия и да го подпиша:

За финал го напръсквам с евтин одеколон.

Взимам плика, който Милисънт ми даде, и изсипвам кичура коса в моето писмо. Петдесет косъма, сто, не знам точно колко са, но са дълги няколко сантиметра. В единия край косата е неравна, с различна дължина. В другия край е толкова гладко отрязана, че сякаш чувам щракването на ножиците.

Не си позволявам да мисля повече за това. Не искам да си представям изражението на Наоми, когато вижда ножиците, не искам да си представям облекчението, което изпитва, когато усеща как единственото отрязано нещо е косата ѝ.

Вместо това прегъвам листа около кичура, слагам го в пощенски плик и използвам гъба, за да залепя капака. Не свалям ръкавиците, докато писмото не се озовава в пощенската кутия.

Веднага щом го пускам вътре, усещам прилив на адреналин.

Би трябвало да мога да избягам в работата си, но не е така. Всички говорят за Наоми, за Оуен, за това къде ли може да я държи и дали някога ще бъде открита. Кекона е в салона на клуба — днес няма урок, но въпреки това е дошла, за да разменя клюки с няколко други жени, всяка от тях достатъчно възрастна, за да е майка на Наоми. Мъжете седят на бара, вперили погледи в екрана — в красивото изчезнало момиче, с което с радост биха се запознали. Никой не споменава извънкласните занимания на Наоми в хотел „Ланкастър“. Тя вече е приела облика на нечия дъщеря, сестра, съседското момиче от Уудвю.

Плашещо е колко бързо се случи това.

С другите беше различно, особено с Холи. Никой не започна да я издирва, защото никой не я обяви за изчезнала.

Двамата с Милисънт взехме решението заедно. Не го бяхме обсъждали, преди Холи да умре, на мен дори не ми хрумна. Бях твърде зает да мисля за онова, което правехме, за да се запитам какво щеше да последва. Дни по-късно по телефона се обади майката на Милисънт. Болестта на Алцхаймер не беше напреднала до етапа, в който беше забравила колко дъщери имаше. Така и не ѝ казахме, че Холи е била освободена от клиниката, но тя го беше разбрала, като се беше обадила там.

Онази вечер си устроихме първата ни специална среща. Никога не го бяхме правили преди и дори се бяхме присмивали на идеята, докато един ден не ни влезе в работа.

Когато казах на Милисънт, че майка ѝ се е обадила, изражението ѝ не се промени. Вечерята тъкмо беше приключила, децата гледаха телевизия, а ние още седяхме край масата. Вегетариански бургери с домати и органичен кашкавал, пържени сладки картофи и салата. Аз все още хапвах картофките си, като ги потапях в пикантната псевдомайонеза.

— Мина ми през ума, че може да се случи това — каза тя.

Погледнах през рамо, за да се уверя, че децата не са наоколо. По онова време подскачах от страх дори от собствената си сянка. Не бях свикнал да прекрачвам закона, още по-малко да убивам хора, така че всеки шум означаваше, че са ни заловили. Всеки ден се чувствах остарял с още една година.

— Не трябва да говорим за това тук — казах аз.

— Разбира се. По-късно, след като децата заспят.

Дори това ме изнерви.

— Трябва да отидем навън. Или в гаража. Може да седнем в колата например.

— Идеално. Имаме среща.

Първата ни среща се състоя след като осемгодишният Рори и седемгодишната Джена заспаха в леглата си. Милисънт остави вратата на къщата открехната, ако имат нужда от нещо.

Бях приел, че ще кажем на майката на Милисънт, че не сме виждали Холи. Грешах.

— Не може да ѝ кажем, че е в неизвестност — каза Милисънт. — Ще започнат да я търсят.

— Но тя няма да я намери…

— Да, няма да я намери. Но докато си я спомня, няма да спре да я търси.

— Значи, да излъжем майка ти? Да ѝ кажем, че Холи е тук и е добре?

Милисънт поклати глава. Беше вперила поглед в таблото на колата, дълбоко замислена. Най-сетне каза:

— Няма друг начин.

Не казах нищо, защото се боях да не кажа отново някоя глупост.

Спомням си как си помислих, че няма да се получи, когато Милисънт предложи да се преструваме, че Холи все още е жива. След всичко, което бяхме направили, и след всичко, което очевидно беше успяло да ни се размине, това беше нещото, което щеше да ни издаде. Не го бяхме обмислили достатъчно добре. Дори не го бяхме обсъдили.

— Няма да се получи — казах аз. — В даден момент тя ще поиска да говори с нея, да я види. Ще дойдат тук или ще се опитат да се свържат с нея… — продължих да умувам на глас, да изреждам причините, поради които не можеше да се получи. Нямаше как да твърдим, че сме единствените хора, които се срещаха или говореха с Холи.

— Според мен Холи иска да замине — каза Милисънт. — Вероятно заради мен, защото аз ѝ напомням за онова, което направи, и защо беше в болницата.

Започнах да проумявам.

— Ако бях на нейно място и исках да започна на чисто, може би щях дори да напусна страната.

— Аз определено щях да искам да напусна страната — каза тя.

— Ти би ли изпратила на майка си имейл?

— Писмо. Дълго писмо, с което съобщавам на майка ми, че съм добре и просто имам нужда от малко време, за да си изясня всичко.

Тя изпрати писмото почти цяла седмица след като Холи беше умряла. Холи пишеше, че заминава за Европа, за да излекува душата си, да намери себе си, да открие своя път в живота, но обеща да пише редовно. Майка ѝ отговори, че я разбира. Дори добави снимка. Взехме я от телефона ми, когато снимах Холи пред училището на децата ни. Писмото извървя целия си път, когато ѝ отидохме на гости и тя го показа на Милисънт.

Когато тъща ми почина, тя вече не помнеше нито едната от двете си дъщери.

Виждам за първи път новината в телефона си, докато седя в колата пред едно кафене. Отивам от къщи на работа, след като закарах децата след училище, и спрях да си взема чаша кафе. Сигналът за извънредни новини прозвънява от телефона ми.

Джош разказва по телевизията за последното писмо от Оуен. За пръв път от дълго време насам не изглежда уморен. Застанал е пред полицейското управление, бузите му са порозовели, а очите му са светнали от вълнение, вместо от кофеин. След като цяла седмица е гледал как полицията претърсва празни бункери и изоставени колиби, сега прилича на нов човек.

Показват писмото на екрана. Името на Оуен се вижда ясно.

Джош застава до една млада жена, която се представя като приятелка на Наоми, макар Джош отново да изтъква, че не знаем какво се е случило с Наоми. Приятелката не ми изглежда позната — не помня да съм я виждал в компанията на Наоми, нито да съм срещал нейна снимка в интернет. Има носов глас, който звучи дрезгаво, и се чувствам така, все едно съм затворен в колата с нея. Жената твърди, че Наоми е „мила, но не лигава, страхотна приятелка, но също така независима, умна, но не дървен философ“ — и аз нямам никаква представа какво означава нито едно от тези неща.

Жената излиза от кадър, а камерата отново се обръща към Джош. До него е застанал някакъв мъж. Едър, с мустаци, които му придават вид на морж. Джош казва, че мъжът е помощник-управител в хотел „Ланкастър“ и е работил заедно с Наоми. Джош не го моли да опише Наоми с една дума, но мъжът го прави.

На прозореца на колата ми се почуква и аз подскачам.

Триста Престън. Виждам я в стъклото, както и отражението ѝ. Последният път, когато видях Триста, беше изпила толкова хапчета, че почти беше изпаднала в кома и ходеше като сомнамбул. Сега се усмихва и ми прави знак да сваля прозореца. Когато го отварям, тя се навежда и ме целува по бузата. Червилото ѝ с цвят на кайсия е лепкаво.

— Ами, здравей — казвам аз.

Тя се разсмива. Това я кара да изглежда по-млада от жената над четиресетте, която е всъщност. Помага и козирката на маргаритки върху главата ѝ.

— Извинявай. Днес съм в добро настроение.

— Забелязвам.

Също така забелязвам, че погледът ѝ е бистър, а зениците ѝ не са нито твърде малки, нито твърде големи. Доброто настроение на Триста не се дължи на медикаменти. Това не е същата Триста, която съм виждал преди — не е онази жена, която пиеше много вино на вечеря или в клуба, нито онази, която пиеше хапчета. Това е една трезвена Триста и аз не съм сигурен, че изобщо я познавам.

Тя отпива глътка от голямото си ледено кафе, полято със сироп.

— Няма захар. С обезмаслено мляко.

Засмивам се.

— Не съм ти лекар.

— Напуснах Анди — казва тя.

Не ми се причу. Триста наистина каза, че е напуснала съпруга си, което ми се струва подходящ момент да изляза от колата. Искам да кажа, че съжалявам, но тя изглежда твърде щастлива за подобна реплика.

На слънцето изглежда дори още по-добре. Кожата ѝ е с бледорозов цвят, все едно е прекарала вчерашния ден на плажа.

— Анди е задник — казва тя. — Със сигурност знаеш това.

Леко свивам рамене. Имам си правило да не коментирам съпрузите на хората. Не е добре за бизнеса.

Триста завърта очи към небето.

— Няма проблем, не е нужно да казваш нищо. Но знам, че си наясно какъв е. Анди винаги е бил задник и не мисля, че някога съм го обичала. Как ти се струва това откровение? — усмихва се тя, без капка смущение. — Вярно е. Омъжих се за Анди, защото отговаряше на всички изисквания. Това звучи ужасно, нали? Давай, може да го кажеш. Аз съм ужасен човек.

— Не съм казал нищо подобно. Но изглеждаш щастлива.

Това е самата истина.

— Никога повече не се налага да виждам лицето на Анди. Направо съм на седмото небе.

Чудя се преди колко време го е напуснала. Седмица? Две? Може би дори само няколко дни след като еуфорията от проявената смелост все още я държи.

— Тук ли ще останеш? — казвам аз. — В Уудвю?

— Знаеш ли, ти наистина ми помогна. Онзи ден, когато си поговорихме за всичко, ти ми помогна да си изясня нещата.

Онзи разговор помогна и на мен. От Триста научих някои неща за Оуен, които в противен случай нямаше как да знам, и така успях да напиша убедително писмо до Джош. Но тя не говори за това.

— Нищо не съм направил — казах аз.

— Направи много. Ако не ме беше изслушал така, никога нямаше да започна да разказвам надълго и нашироко за Оуен. Никой не иска да слуша за това. Всички имат нужда да виждат у него само едно чудовище.

— Не е ли такъв?

Тя се замисля, докато смуче през сламката си.

— Да. И не. Помниш ли, че ти разказах как сексът с Оуен беше добър? Не страхотен, но добър?

Кимвам.

— Лъжа. Беше страхотен. Всъщност невероятен. Оуен беше, той беше…

Гласът ѝ затихва. Тя поглежда над паркинга пред кафенето, зареяна в спомен, невидим за мен. Чувствам се неловко просто да я гледам и дори още по-неловко да заговоря, затова не го правя.

— Аз го обичах — казва тя.

— Оуен?

Тя кимва и след това поклаща глава.

— Това звучи ужасно. Не искам да кажа, че ще се втурна да го търся и да бъда с него, нищо подобно. Така или иначе, не бих могла да го открия. За бога, това прозвуча сбъркано.

Тя вдига ръце и се отказва да обяснява повече.

— Съжалявам. Доста е откачено.

— Не, просто е… — казвам аз, но не мога да измисля друга дума.

— Откачено.

Свивам рамене.

— Добре, откачено е. Но не в лош смисъл според мен.

— Да обичаш едно чудовище не е лошо?

— Когато си се влюбила в него, не си знаела, нали?

— Не.

— И не си се влюбила в него, защото е бил чудовище, нали?

Сега тя свива рамене. Усмихва се.

— Как бих могла да знам?

Нямам отговор.

Една църква на име „Братство на надеждата“ се е превърнала в сборно място за всеки, който иска да говори за Наоми, да се помоли за нея или да запали свещ. Всичко започна с приятелите и колегите ѝ, може би по инициатива на онзи мъж, който приличаше на морж, или момичето с носовия глас, и вече обхваща една по-широка част от местните жители.

Не съм влизал в самата църква, но съм спирал пред нея на път за вкъщи след работа и съм наблюдавал хората, които влизат и излизат. Някои остават вътре известно време, други само няколко минути. Разпознавам няколко души от клуба и се обзалагам, че нито един от тях не е познавал Наоми. Това не са хора, които прекарват времето си със служители на рецепция в хотел.

Милисънт разбира за това — може би някой от клиентите ѝ е разказал — и тя решава, че нашето семейство трябва да отиде на църква в петък.

На въпросната вечер всички сме на бегом. Прибирам се късно от урок и се пъхам под душа. След училище Рори отива на гости в дома на свой приятел, загубва представа за времето и Милисънт отива да го вземе с колата. Джена се приготвя в стаята си. Нямаме време да вечеряме у дома, затова ще отидем след посещението в църквата. Милисънт прави групов чат, където обсъждаме в кой ресторант ще отидем. Рори иска италиански, Милисънт иска мексикански, а за мен няма никакво значение.

Когато колата влиза в гаража, повиквам Джена.

— Да тръгваме — казвам аз. Джена винаги ми казва, че като говоря така, звуча като истински татко.

Сега не казва нищо.

— Джена?

Когато не отговаря и втория път, се качвам на втория етаж и почуквам на вратата ѝ. На нея си е закачила малка бяла дъска, украсила я е с панделки в цветовете на дъгата и е написала с типичния си закръглен почерк: „Забранено за Рори“.

На долния етаж вратата на гаража се отваря и Милисънт се провиква:

— Готови?

— Почти — казвам аз и отново почуквам на вратата.

Джена не отговаря.

— Какво става? — казва Милисънт.

Вратата е отключена. Отварям я леко.

— Джена? Добре ли си?

— Аха.

Съвсем тихичък звук. Идва от банята.

В нашия модерен дом ничия стая не е обикновена. Всички имат собствена баня. Четири спални, четири бани и половина, точно както строят всички нови къщи в „Хидън Оукс“.

— Хайде! — кресва Рори.

Милисънт се качва по стълбите.

Прекосявам стаята на Джена, между детските играчки и дрехи, обувки и грим на една разцъфваща тийнейджърка. Вратата на банята е отворена. В мига, в който надниквам вътре, на прага на стаята на Джена се появява Милисънт.

— Какво става? — казва тя.

Джена стои на белите плочки на пода в банята ѝ, заобиколена от кичури тъмна коса. Поглежда към мен, а очите ѝ изглеждат по-големи от всякога. Джена е отрязала цялата си коса. Окълцана е до скалпа, на не повече от два сантиметра.

Зад мен Милисънт ахва. Втурва се покрай мен към Джена и хваща главата ѝ с две ръце.

— Какво си направила? — казва тя.

Джена я поглежда втренчено, без да мигне.

Не казвам нищо, макар да знам отговора. Знам какво е направила Джена. Прозрението ме приковава намясто, тялото ми се вкоренява право в килимчето с цвят на слива на пода на Джена.

— Какво, по… — вече и Рори е в стаята, гледа втренчено сестра си и косата по пода на банята.

Джена се обръща към мен и казва:

— Сега няма да ме вземе, нали?

— Господи — казва Рори.

Не Господ.

Оуен.

Не отиваме на църква. Не отиваме никъде.

Доктор. Милисънт казва, че дъщеря ни се нуждае от доктор.

Казвам ѝ, че познавам един доктор. Мой клиент.

Да му се обадя. Не, да почакам. Може би не трябва да използваме някой от моите клиенти? Може би не искаме да разбират?

Да разберат какво?

Че дъщеря ни се нуждае от помощ.

Гледаме се втренчено един друг, нямаме представа какво да направим.

Това е нов проблем за нас. Отговор на всичко може да бъде открит в книгите за отглеждане на деца. Милисънт ги има всичките. Физическа болест, отиваш на доктор. Не се чувстваш добре, лягаш си. Преструваш се, отиваш на училище. Проблем с друго дете, обаждаш се на родителите му. Тръшкаш се, оставаш за малко сам.

Но не и за този проблем. В книгите не пише какво да направиш, когато детето ти се страхува от сериен убиец. Особено такъв като този.

В спалнята ни сме, говорим тихо. Джена е на долния етаж, на дивана, гледа телевизия с бейзболна шапка на главата. Рори е при нея, казали сме му да не изпуска сестра си от поглед. Казали сме му и да не ѝ се подиграва. Както никога, той ни слуша.

Милисънт решава да се обадим на семейния доктор. Доктор Бароу не е наш клиент, той просто е общопрактикуващ лекар, когото посещаваме от години. Лекува болните ни гърла и болки в корема, проверява дали нямаме нещо счупено или сътресения, но не мисля, че в тази ситуация ще може да ни помогне. Той е доста по-възрастен човек, който може би вярва, а може и да не вярва в съществуването на психическото здраве.

Казвам на Милисънт, че е късно. Няма да отговори.

Ще му се обадят от клиниката. Винаги има начин да се свържеш с един доктор.

Може би, ако…

Тя казва, че ще му се обади. Трябва да направим нещо.

Да. Вероятно е така.

Милисънт ме поглежда особено, докато взима телефона си. Рядко се случва да не мога да дешифрирам какво означава нейният поглед, но това е един от тези случаи. Ако трябва да отгатна, бих казал, че донякъде прилича на паника.

Слизам на долния етаж, за да проверя как е Джена. Двамата с Рори са на дивана. Гледат телевизия и ядат сандвичи с картофен чипс, напъхан в хляба. Джена поглежда към мен. Аз ѝ се усмихвам, опитвам да ѝ кажа с поглед, че всичко е добре, че тя е добре, че всичко на света е добре и никой няма да я нарани. Тя отмества поглед и отхапва още веднъж от сандвича си.

Не успявам да ѝ кажа нищо с поглед.

Връщам се на горния етаж, където Милисънт говори по телефона. Гласът ѝ е прекалено спокоен, твърде равен, докато обяснява на автоматичната телефонна централа, че да, случаят е спешен и да, тя наистина трябва да разговаря с доктор Бароу тази вечер. Прекъсва връзката, изчаква пет минути и опитва още веднъж.

Доктор Бароу най-сетне връща обаждането. Милисънт трескаво обяснява какво се е случило, какво е направила дъщеря ни. По-бързо не би могла да говори.

Това е криза за нея, за нас, за нашето семейство. Аз съм по средата.

Джена е изпадналата в криза.

Милисънт е тази, която се опитва да направи нещо по въпроса.

Рори се старае да пази дистанция. Дистанция от летящите куршуми.

Аз съм този, който тича нагоре-надолу по стълбите, проверява как са всички и не взима никакви решения. Аз отново съм по средата.

Доктор Бароу препоръчва един детски психолог, който се съгласява да ни приеме в събота, срещу двойно по-висока цена за консултацията. Всичко в кабинета му е бежово, от килима до тавана, все едно сме в купа овесена каша.

Психологът специализира подобни случаи, защото тези случаи са съвсем истински, и ни казва, че Джена не се чувства в безопасност. Подозира, че страда от някакво тревожно разстройство, предизвикано от медиите, но точното название не е от значение. Както и причините, поради които тя реагира толкова остро, които нямат значение, защото са лишени от смисъл. Смисълът няма място тук.

— Можете да обяснявате на Джена, че е в безопасност, докато не започне да го повтаря насън, но с това няма да постигнете нищо.

Милисънт седи пред доктора, възможно най-близо. Тя прекара цялата нощта в стаята на Джена, почти не спа и сега изглежда ужасно. Аз изглеждам горе-долу по същия начин. Колкото до Джена, тя спа добре. Отрязването на косата явно ѝ донесе усещане за спокойствие. Когато се опитвам да кажа това на доктора, той вдига ръка срещу мен.

— Фалшиво.

— Фалшиво — повтарям аз, като се опитвам да имитирам тона му, но достойната му за божество арогантност е непосилна дори за мен.

— Усещането за спокойствие вероятно е временно, докато нещо друго по новините не го предизвика отново — казва той.

Прекарал е предишния час с Джена, в рамките на спешната сутрешна консултация, уговорена от доктор Бароу. Ние сме втората част от нея.

— Какво да направим? — казва Милисънт.

Той има няколко идеи, които да помогнат на Джена да се почувства в безопасност. Първо, срещи в кабинета му два пъти седмично. Това са двеста долара на сесия, които не се покриват от здравната застраховка, приемат се само плащания в брой или с дебитна карта. Второ, да правим всичко, което кажем, че ще направим. Никога да не ѝ позволяваме да си помисли, че не може да разчита на нас.

— Но ние не го правим — казвам аз. — Ние винаги…

— Винаги? — казва той.

— Поне в деветдесет процента от времето — казва Милисънт. — Може би деветдесет и пет.

— Направете ги сто.

Милисънт кимва, все едно можем да го постигнем с вълшебна пръчка.

— Последно, но не по важност — казва той. — Откъснете я от медиите, от този сериен убиец, от всички разкази за жертвите му. Давам си сметка, че искам невъзможното, особено в днешно време, но се опитайте да го направите максимално. Не гледайте новини у дома. Не обсъждайте Оуен и нищо, свързано с него. Опитайте се да се държите така, все едно той няма нищо общо с вашето семейство.

— Той няма — казвам аз.

— Разбира се, че няма.

Подписваме на доктора голям чек и си тръгваме. Джена е в чакалнята, по телевизора на стената дават детски филмчета. Вперила е поглед в телефона си.

Милисънт се мръщи.

Усмихвам се и давам най-доброто от себе си.

— Кой иска закуска?

Уикендът е вихрушка от разговори. Цялото семейство, Джена, Рори, двете деца и Милисънт. Толкова много разговори с Милисънт. В края на неделния ден вече имаме нов набор от правила, като всичките се въртят около целта да елиминираме новините от живота си. Всички новинарски телевизионни канали са забранени, вестниците също. Ще гледаме телевизионните сериали онлайн, за да избегнем извънредните новини. Никакви радиопредавания, излъчвани на живо. В сравнение с интернет, всичко това е сравнително лесно. Но децата използват мрежата за училище, за забавление, за комуникация.

Въпреки това Милисънт се опитва да го постигне, като започва с паролите. Никой няма да може да се включи към интернет, освен ако не го направи самата тя.

Бунт.

— Тогава не мога да живея тук — заявява Рори, като вдига мизата до всичко или нищо още с първия си аргумент.

Джена кимва в знак на съгласие с брат си. Рядък миг на солидарност.

Съгласен съм с децата. Милисънт е предложила нещо, което е непрактично, неприложимо. Абсурдно.

Но запазвам мълчание.

Рори поглежда мен, после майка си, доловил слабостта ми. Изброява всички причини, поради които идеята с паролата няма да работи, като поставя на първо място дългото работно време на Милисънт.

Накрая се включва и Джена.

— Ще ме скъсат по литература.

Това е достатъчно. През цялата година ѝ беше трудно да се справя по литература. Тя се труди двойно по-усърдно, за да не си развали отличните оценки, и мисълта за това, че може да се случи, кара Милисънт да размисли. Правилата са смекчени до по-либерална степен.

Родителски контрол в интернет, лаптопите се местят в дневната, всички новинарски приложения се изтриват от телефоните. По-скоро с психологическа, отколкото практическа цел, но всички схващаме идеята. Нямам никаква представа дали Джена ще я съблюдава.

Една фризьорка се опитва да оформи това, което е останало от косата на Джена. Сега, когато е подравнена, не изглежда зле — просто различно. Милисънт купува всевъзможни шапки, с козирки и без, ако Джена иска да покрие косата си. Подрежда ги на масата за хранене, Джена ги разглежда една по една и пробва как ѝ стоят. В крайна сметка свива рамене.

— Хубави са — казва тя.

— Имаш ли си любима? — пита Милисънт.

Джена отново свива рамене.

— Не съм сигурна, че ми трябва шапка.

Раменете на Милисънт леко увисват. Тя е по-загрижена за косата на Джена, отколкото самата Джена.

— Добре — казва тя и събира шапките. — Просто ще ги оставя в твоята стая.

Преди лягане отивам да видя Рори. Той е в леглото си, чете комикс. Пъха го под възглавницата си, а аз се преструвам, че не го виждам.

— Какво — казва той. Повсеместно раздразнение.

Сядам на бюрото му. Книги, тетрадки, зарядни устройства. Пълен плик чипс и рисунка на нещо, което наполовина прилича на чудовище и наполовина на супергерой.

— Не е честно — казвам аз. — Не си виновен за нищо, но въпреки това се налага да го приемеш.

— В името на общото благо. Ясно ми е.

— Ти какво мислиш? — казвам аз.

— За кое?

— За сестра ти.

Всеки момент ще каже нещо. По зелените му очи разбирам, че ще се направи на умник.

Но се спира. Замълчава.

— Не знам — казва той. — Малко е обсебена от цялата тази работа.

— Оуен.

— Аха. В смисъл, по-обсебена от обикновено. Нали я знаеш.

Говори за способността на Джена да се съсредоточава като лазер върху определена тема, независимо дали е футбол или панделки, или понита. Рори го нарича обсебване, защото самият той няма тази способност.

— Как се държи в училище? — питам аз.

— Добре, доколкото мога да преценя. Още е популярна.

— Ще ми кажеш ли, ако това се промени?

Той се замисля, вероятно за възможността да поиска нещо в замяна, но не го прави.

— Да — казва той.

— И не се дръж като пълен задник с нея.

— Но това ми е работата. Нали съм ѝ брат — усмихва се Рори.

— Знам. Просто не я върши толкова успешно.

Двамата с Милисънт най-сетне оставане сами. Късно в неделя вечерта аз съм изтощен. Угрижен. С ужас очаквам следващата история около Оуен, Наоми или Линдзи.

Наоми. За първи път през последните два дни си давам сметка, че Милисънт е била неотлъчно с нас. Била е с Джена, с мен, с нас, от петък вечерта насам. Това ме кара да се чудя къде ли е Наоми, дали все още е жива. Несъмнено се нуждае от вода. Без нея няма да оцелее.

Изобщо не исках да мисля къде е Наоми, как точно е завързана, в каква ли обстановка се намира. Насилвам се да не мисля за това. И все пак, образите ме връхлитат. Онези, за които съм чувал: подземният бункер или мазе, звукоизолираната стая в един иначе обикновен дом. Средства за завързване, за тях също мисля. Вериги и белезници — стоманени, за да не могат да бъдат счупени.

Но може би не е така. Може би просто е заключена в някоя стая и свободно се разхожда в нея. Може би е най-обикновена стая с легло, гардероб, баня, може би и хладилник. Удобна и чиста. Не зловеща килия за мъчения, нищо подобно. Може би дори има телевизор.

Или не.

Обръщам се към Милисънт, която седи в леглото с таблета си и проучва случаи на деца, които са развили фобия от новините по телевизията. Трябва да си дава сметка, че вината е наша. Ако не бяхме възкресили Оуен, нищо от това нямаше да се случи. Споменът за Наоми и Линдзи щеше да избледнее, точно както се случи с първите две.

Завръщането на Оуен изпълни своята цел. Никой не се съмнява, че точно той е отвлякъл и убил Линдзи, точно той сега държи в плен Наоми. Сега е време той да си отиде. Единственият начин това да се случи е да спрем новините за него — никакви писма повече, никакви кичури коса. Никакви изчезнали жени. Никакви трупове.

Трябва ни стратегия за излизане от ситуацията. Джена се нуждае от това.

В клуба продължават да говорят за Оуен. Аз отказвам да го правя. Излизам от салона, далеч от клюките, дори далеч от Кекона. Все още имаме само по два урока седмично, но тя е в клуба всеки ден. Прекарвам целия ден на корта — или с някой клиент, или в очакване на следващия. След последните няколко седмици, както и последния уикенд, денят едва ли не е прекалено нормален. Неизбежно ще се случи нещо, за да промени това.

Имам урок с една двойка, която живее в „Хидън Оукс“ още от самото начало. Движат се бавно, но фактът, че изобщо се движат, е забележителен.

Когато приключваме, тримата заедно отиваме в клуба. Искам да си взема кафе и да се отбия в офиса, за да проверя седмичния си график. Най-краткият път до офиса е през самия клуб, където срещам Анди Престън. Не съм го виждал от празненството по случай пенсионирането на онзи член на управителния съвет, почти преди месец. Това беше преди Триста да го напусне. Тогава изглеждаше сравнително нормално. С леко коремче, оредяваща коса и червендалест вид от цялото това вино.

Сега изглежда съвсем сбъркано. Облегнал се е на бара, облечен с долнище на анцуг, което изглежда на сто години. Тениската му с емблемата на „Хидън Оукс“ е чисто нова — все още личи как е била сгъната, сякаш току-що я е купил и си я е облякъл. Гладко избръснат е, но косата му е разрошена. Питието в ръката му е кафяво и чисто, без разредител, без лед. Продължавам напред, защото вече знам за раздялата на семейство Престън повече, отколкото ми се иска.

Анди ме спира. Гласът му се разнася до другия край на бара, може би чак до паркинга.

— Я виж ти, професионалистът. По тенис, имам предвид. Освен ако не си професионалист и по нещо друго.

Махвам му с ръка.

— Здравей, Анди.

— Ела да изпием по едно.

— Съжалявам, след половин час имам урок.

— Урок? Така ли го наричаш?

— Радвам се, че се видяхме, Анди.

Тръгвам си, или поне се опитвам. Той ме последва през залата, чак до входната врата. Стоим под арката в преддверието, обвито по дължина в бръшлян. В едната посока е офисът. В другата — паркингът.

Спирам и се обръщам към Анди.

— Виж, не знам…

— Ти ли спиш с жена ми?

— За бога, Анди. Не. Не спя с Триста.

Реакцията ми го учудва. Прави крачка назад.

— Но тя е влюбена в друг.

— Не и в мен.

Нямам намерение да му казвам в кого. Това не е моя работа, никога не е било моя работа.

— Но ти си говорил с нея. Двамата сте се виждали, за да пиете заедно.

— Тя не каза нищо за теб. Обсъждахме това, което се случва в града. Изчезналите момичета.

Не споменавам името на Оуен.

Анди кимва. Стойката му леко се отпуска.

— Това я разтревожи. Повече не иска да гледа новините.

Той свежда очи и подритва имитацията на паваж под краката ни.

— Заклеваш ли се, че не си ти?

— Заклевам се.

Идва ми да добавя, че иначе ще ми изсъхнат ръцете, но решавам да не се държа като пълен задник.

Той протяга ръка и аз я стисвам.

— Благодаря — казва той. — И съжалявам.

— Няма нищо.

Анди не се връща обратно в клуба. Поема в обратна посока, към паркинга. За малко да му кажа, че не може да шофира, но не го правя. Служителят на паркинга ще го спре. Юридическа отговорност и разни такива.

Уроците ми продължават, няма новини, няма обаждания от вкъщи, няма повече неочаквани случки. Не и преди да си тръгна от работа и да мина през автомивката на път за дома.

Обикновено проверявам телефона си — предплатения — поне веднъж на два дни, но наруших собственото си правило. Случват се твърде много неща — твърде много други неща, с които да се занимавам.

Телефонът е скрит в резервната гума в багажника ми. На автомивката изваждам всичко отвътре, за да го почистят с прахосмукачка, и заедно с останалите неща, взимам и телефона. Докато колата минава през автомивката, включвам телефона. Звукът за ново съобщение ме хваща неподготвен. И телефонът, и звукът, са отживелица. Телефонът дори не е смартфон — просто предплатен телефон, който е по-тежък, отколкото изглежда.

Купих го преди години в един магазин за намалени стоки. Отне ми доста време да взема решение. Не за самия телефон, по онова време всички предплатени телефони изглеждаха еднакво. Отне ми доста време да взема решение дали изобщо да го купя. Към мен се приближи една мила продавачка и попита дали може да ми помогне с нещо. Изглеждаше твърде възрастна, за да разбира от електроника, но се оказа, че разбира и още как. И беше толкова търпелива, толкова мила с мен, докато не спирах да ѝ задавам въпроси един след друг. Отговорите нямаха значение. Техническите характеристики не ме вълнуваха. Опитвах се да взема решение дали се нуждаех от втори телефон, от предплатените, и мисля, че в крайна сметка го взех, защото след толкова много въпроси от моя страна щеше да бъде грубо да не си купя нищо. Бях отнел твърде много от времето ѝ.

Оттогава го имам. Анабел просто е най-новото попълнение в него.

Не съм се сещал за нея, откакто реших, че тя няма да бъде следващата. Не е имало повод да мисля за Анабел, не и докато не се обади. Или ми изпрати съобщение, имам предвид. Няма никаква полза да се обаждаш на глух човек.

Нямам никаква представа кога е изпратила съобщението. Получава се в телефона ми едва след като го включа, но може да го е изпратила и преди седмица. Минала е поне една седмица от последния път, в който го включих.

Обмислям дали да отговоря на съобщението, поне за да ѝ кажа, че не я игнорирам умишлено.

Колата ми все още се мие, затова преглеждам предишните съобщения в телефона. Преди онова, което ми е изпратила Анабел, има едно съобщение от Линдзи. Оттогава са минали вече петнайсет месеца.

Тобайъс. Той не трябваше да се превръща във втората ми самоличност, нито да има своя собствена. И не трябваше да спи с никого.

Двамата с Милисънт го измислихме заедно. През една необичайно студена за Флорида вечер, когато температурите спаднаха под пет градуса. В компанията на горещ шоколад и кутия сладолед се роди Тобайъс.

— Всъщност не можеш да промениш начина, по който изглеждаш — каза ми тя. — Не и без помощта на някаква перука или фалшива брада, имам предвид.

— Няма да нося перука.

— В такъв случай ще ти трябва нещо друго.

Аз бях онзи, който предложи да се престоря на глух. Само няколко дни по-рано бях имал урок с едно дете, което беше глухо, и за да общуваме, използвахме телефоните си. Случката ми направи впечатление, затова предложих същото.

— Гениално — каза Милисънт. После ме целуна точно по онзи начин, който ми харесва.

След това обсъдихме името ми. Трябваше да бъде запомнящо се, но не странно; традиционно, но не често срещано. Сведохме избора до две: Тобайъс и Куентин. Предпочитах второто, заради кратката форма. Куинт е по-хубаво от Тоби.

Изредихме плюсовете и минусите и на двете имена, като Милисънт дори потърси произхода им.

— Тобайъс идва от еврейското име Тобия — каза тя, докато четеше в интернет. — Куентин идва от римското име Квинтус.

Свих рамене. Нито един от двата факта не значеше нищо за мен.

Милисънт продължи.

— Куентин е римската дума за пети. Тобайъс е библейско име.

— Какво е направил в Библията?

— Чакай малко.

Милисънт отвори някаква страница, разгледа надолу и каза:

— Съсякъл е някакъв демон, за да спаси Сара, а после се е оженил за нея.

— Искам да бъда Тобайъс.

— Сигурен ли си?

— Кой не иска да бъде герой?

Същата вечер се роди Тобайъс.

Не го познават много хора, само няколко бармани и няколко жени. Анабел е най-скорошната.

Не отговарям на съобщението, в което ме кани да изпием по нещо. Изключвам телефона и го слагам обратно в багажника.

Коледа, шест години по-рано. Рори беше на седем, Джена на шест и двамата бяха започнали да питат защо имат само едни баба и дядо. Никога не бях говорил с тях за това, не им бях казвал нито какви са били, нито как са починали. Въпросите им ме накараха да се замисля какво можех да им отговоря. Какво трябваше да им отговоря.

Една нощ слязох в кухнята с надеждата, че ако си напълня стомаха, от това ще ми се доспи достатъчно, за да преодолея безсънието. Ядох останалата от вечеря лазаня с черен боб направо от тавата. Студена, но не беше никак зле. Когато Милисънт влезе в кухнята, все още седях пред тавата. Тя си взе една вилица и седна до мен.

— Какво става?

Милисънт пъхна в устата си една голяма хапка от лазанята и ме погледна право в очите очаквателно. Никога не ставах да ям през нощта. Тя го знаеше.

— Децата задават въпроси за родителите ми.

Милисънт повдигна вежди, без да казва нищо.

— Ако излъжа и им кажа, че родителите ми са били прекрасни хора, а после разберат истината, ще ме намразят, нали?

— Най-вероятно.

— Но може така или иначе да ме намразят.

— Само за известно време — каза тя. — Мисля, че всички деца преминават през период, в който ние ще бъдем виновни за всичко.

— Колко дълго продължава това?

Тя свива рамене.

— Двайсет години?

Усмихнах се. Тя се усмихна в отговор. И отново се върнахме на въпроса за моите родители, които бяха живи и здрави и все още са.

Можех да кажа, че са ме тормозили. Психически. Физически. Дори сексуално. Можех да кажа, че са ме били, че са ме връзвали, горели са кожата ми с цигари и са ме карали да ходя пеш до училище по стръмните улици — и в двете посоки. Не беше вярно. Израснах в хубава къща, в хубав квартал и никой не ме докосваше както не трябва. Родителите ми бяха изискани, възпитани хора, които можеха да рецитират насън какво повеляват добрите маниери.

Освен това бяха ужасни, студени хора, които не биваше да стават родители. Все още не съм сигурен защо бяха искали да се родя. Предполагам, че така правят възпитаните хора, въпреки че през по-голямата част от живота ми, аз просто им се пречках.

Чашата преля, когато заминах в чужбина. Когато им казах, че искам да си взема почивка от университета и да пътувам, те ми дадоха малко пари. Аз си купих еднопосочен билет, голяма раница и изпих няколко дузини шотове. Двама приятели решиха да се присъединят към мен, затова скалъпихме набързо някакъв план и избрахме дата на заминаване. Не казах на тях, нито на друг, че ме беше страх.

Няколко часа преди полета все още опаковах багажа си, все още се опитвах да реша кои тениски да взема със себе си или дали щеше да ми трябва дебело яке. Бях развълнуван, да. Нямах търпение да се разкарам от „Хидън Оукс“. Нямах търпение да се разкарам от детската си стая, където стените бяха боядисани като под водата, дълбоко в океана. Бях израснал насред нещо, което никога не бях виждал. Струваше ми се напълно в реда на нещата най-сетне да го видя с очите си.

Но освен това нямах никаква представа какво ще се случи. Вече се бях провалил в тениса, а след това още веднъж в опита си да вляза в добър университет. Посредствен играч на тенис, посредствени оценки в училище. Какво щеше да се случи, ако се окажех и посредствен пътешественик? Нямах никаква представа.

Родителите ми не ме закараха до летището. Поръчах си такси, защото ме беше срам да помоля да пътувам с някого от приятелите ми и техните родители. Беше сряда сутрин, полетът ми беше ранен и тъкмо беше започнало да се зазорява. Майка ми си беше направила чаша кафе, баща ми вече беше облечен и всички застанахме в антрето на лъскавия теракотен под, заобиколени от огледала. Вазата на масата по средата беше пълна с оранжеви хризантеми. Изгряващото слънце докосна кристалния полилей и образува дъга върху стълбището.

Таксито свирна с клаксон. Майка ми ме целуна по бузата. Баща ми стисна ръката ми.

— Татко, искам да…

— Късмет — пожела ми той.

Не можех да си спомня какво щях да кажа, затова си тръгнах. На път за летището се чудех дали причината беше моята посредственост. Може би затова нямаха търпение да си тръгна.

В крайна сметка не излъгах децата. Казах им, че баба им и дядо им са загинали в ужасна катастрофа с кола, преди много години.

Не им разказах всичко, но почти. Причината беше Милисънт. Написахме сценария заедно. За да го направим възможно най-тържествено, свикахме семейна среща. Рори и Джена бяха толкова малки. Може би не беше честно спрямо тях. Но беше по-лошо да ги оставя да вярват, че са обичани от хора, които не ги беше грижа за тях.

Седнахме в дневната. Джена вече беше облечена в жълтата си пижама, цялата с картинки на балони. Тя обожаваше балони, а Рори обожаваше да ги пука. Тъмната коса на Джена беше подстригана до брадичката и имаше равно подрязан бретон. Тъмните ѝ очи надзъртаха изпод него.

Рори беше облечен със синя тениска и долнище на анцуг. Когато навърши седем години, той се беше обявил за твърде голям за пижами. Двамата с Милисънт решихме, че можем да живеем с това, и тя спря да му купува пижами.

Трудно ми беше да гледам мъничките им доверчиви личица и да им кажа, че понякога е по-добре хората да не се познават.

— Не всички хора са добри — казах аз.

Първа отговори Джена.

— Вече знам за непознатите на улицата.

— Не всички в твоето семейство са добри. Или бяха добри.

Намръщени лица. Объркване.

Говорих десет минути. Толкова време ми беше необходимо, за да кажа на децата си, че родителите ми не бяха добри хора и това не беше по тяхна вина.

Иронията в онова, което бях направил, ме осени едва години по-късно, след Холи и останалите. Някой ден Рори и Джена може би щяха да поговорят със своите деца и да им кажат същите неща за Милисънт и мен.

Предполагах, че ДНК анализът на кичура коса на Наоми ще отнеме по-дълго от седмица. Може би защото по телевизията винаги се случваше толкова бързо, аз си казах, че в реалния живот сигурно трябва повече време. Истинският ДНК анализ несъмнено отнема месеци. Това явно е вярно, но не и за предварителния анализ. И не когато полицията се опитва да открие жена, която може би все още е жива.

Анализът потвърждава с точност над деветдесет и девет процента, че косата принадлежи на Наоми.

Всичко това ми съобщава Кекона. Обичайният ни урок по тенис се превръща в урок по съдебна медицина, защото друго нейно хоби е да гледа всички полицейски сериали и документални поредици. Изчезналите и/или мъртви жени често се срещат в тях.

— Винаги млади, красиви и общо взето, невинни — казва тя, като изрежда качествата на Наоми едно по едно. Носи си чаша кафе и не мисля, че ѝ е първото за деня. — Въпреки че понякога показват случай с някоя проститутка за назидание.

— И после какво? — питам аз.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, какво се случва, след като това младо, красиво и общо взето, невинно момиче изчезне?

Кекона вдига ръце, сякаш в опит да накара шумната публика да запази тишина.

— Вариант първи, приятелят: защото е ревнив и манипулативен. Или бившият приятел, защото е ревнив и манипулативен.

— Всичко това един вариант ли беше?

— Да. Слушай внимателно. Вариант две: непознатият, или най-вероятно непознатият. Това е вариантът с психаря/преследвача/социопата/умствено болния/серийния убиец. Поне едно от тях, а понякога и няколко наведнъж.

Кекона не ми казва нищо ново. Аз също гледам телевизия. Но не и през последните няколко дни, защото новините все още са забранени в нашата къща. Съжалявам, че пропуснах репортажа на Джош за резултатите от ДНК анализа, и си отбелязвам наум да го потърся в интернет.

— Възможни развръзки? — Кекона казва това, сякаш съм я попитал. Не съм. — Смърт. Изнасилване и смърт. Мъчение и изнасилване, и смърт.

Не знам какво да отговоря на това.

— Случва се някоя да оживее — казва тя.

— Но не често.

Кекона поклаща глава.

— Не, дори по телевизията.

Връщаме се към тениса. В крайна сметка аз ѝ задавам още един въпрос.

— Защо мислиш, че е толкова популярна? Историята с изчезналата жена?

— Защото кой може да устои на една принцеса, изпаднала в беда?

Забраната за новини в къщата през цялото време беше леко престорена, защото всички имахме интернет на телефоните си. Всички знаят за резултата от ДНК анализа. След вечеря Милисънт ме завежда в гаража. Спонтанна специална среща.

Тя иска да обсъдим резултата с Джена. Изминала е само една седмица от инцидента с косата, но оттогава насам Джена сякаш се чувства добре. Дори щастлива. Милисънт се тревожи от повторна криза. От какво естество, не съм съвсем сигурен. Започвам да мисля, че Джена постъпва умно. Проактивно. Защото, кой би искал да бъде похитен от психопат/преследвач/социопат/сериен убиец? Не и моята дъщеря.

Докато седим в колата, Милисънт ми споделя своя план как трябва да подходим към темата. Не искаме да я тревожим, но не искаме да пренебрегваме новините. Не искаме да се държим снизходително с Джена, но не можем и да бъдем нейни приятели. Искаме да проведем разговор с нея, не да я поучаваме; да я успокоим, но без да я глезим. Милисънт непрекъснато употребява думата „ние“, сякаш това е нашият план, а не нейният.

— Как е тя? — казвам аз.

— Точно сега изглежда добре. Но от друга страна, миналата седмица също изглеждаше добре, а след това…

— Не говоря за Джена.

Тя навежда глава настрани, объркана. Раздразнена. След това идва прозрението.

— В момента говорим за Джена — казва тя.

— Наоми все още ли е жива?

— Да.

Искам да си върна думите назад. Искам да кажа нещо, което да я разсмее, да предизвика прилив на адреналин у мен, да накара и двама ни да се почувстваме добре.

Нищо не ми хрумва.

Гледаме се втренчено един друг, а нейните очи са толкова тъмни, че приличат на бездни. Гледам я, докато не издържам повече.

Милисънт въздъхва.

Последвам я обратно в къщата. В дневната сядаме на дивана, където Джена и Рори гледат телевизия. Рори пръв забелязва, че гледаме тях, а не телевизора. Не остава, за да вземе участие в разговора.

Който преминава добре според мен. Джена слуша и кима, и се усмихва. Когато Милисънт я пита дали има някакви въпроси, Джена поклаща глава. Когато я пита как се чувства, тя отвръща, че е добре.

— Страхуваш ли се? — казва Милисънт.

Джена вдига ръка и докосва късата си коса.

— Не.

— Оуен няма да те нарани.

— Знам.

Раздразненият тон е успокоителен. Тя се държи нормално и изглежда нормално, като изключим косата ѝ.

По-късно двамата с Милисънт сме в нашата стая. Тя подрежда, крачи напред-назад между спалнята и дрешника, прибира едни неща и изважда други. Грижи се всичко да е на мястото си, преди да си легнем, за да ни бъде по-лесно на следващата сутрин. Припряността не е част от характера ѝ. Нито склонността да закъснява.

Наблюдавам я. Червената ѝ коса е спусната, рошава и тя постоянно я отмята назад с ръка. Облечена е с термо чорапогащи, разпуснати, от най-старомодните, и носи раирани чорапи. Дрехите, с които спи, са най-непретенциозните, които притежава, и съм ѝ казвал колко са смешни. Но не ѝ го казвам тази вечер. Вместо това излизам в коридора и отивам да проверя как е Джена.

Тя спи, сгушена в оранжевите чаршафи, под белия юрган. Лицето ѝ е отпуснато, спокойно. Не уплашено.

Когато се връщам в нашата стая, Милисънт вече е в леглото и аз лягам до нея. Тя ме поглежда и аз си мисля, че ще каже нещо за разговора, който проведохме по-рано в гаража. Вместо това тя изгася лампата, все едно нищо не е станало.

Изчаквам, докато дишането ѝ се забави, след това ставам и отново отивам да проверя как е Джена.

След като ставам за втори път, не си правя труда да се върна обратно в леглото. През цялата нощ отивам да проверя как е още три пъти. Часовете в промеждутъците прекарвам пред телевизора. Около два часа сутринта задрямвам, докато гледам някакъв стар филм. Когато се събуждам, виждам лицето на Оуен. По телевизията дават документален репортаж за него.

Бяха направили няколко такива предавания, като всяко описваше в различна степен подробностите за жертвите на Оуен. До този момент успявах да ги избегна точно както избягвах да чета за нещата, които Оуен е причинявал на жертвите си.

Видеозаписът е бил направен, за да послужи по време на съдебното дело срещу Оуен, което така и не се състоя. Заснет е преди петнайсет години, с ръчна камера, която твърде много се клати. Оуен е изтърбушил някаква спирка за отдих, като е срутил стената между мъжките и женските тоалетни. Плочките по пода може някога да са били бели, но сега имаха сивкаво-кафяв цвят. Беше останала една тоалетна, както и една мивка, матрак и маса. По порутените стени пълзяха тръби, от пода и по целия таван, надолу от другата страна и обратно в цимента на пода. С идеален за белезници размер. На една от тръбите още виси един чифт.

Картината се разклаща и се фокусира върху пода. В по-общия план не се виждаше кръвта. Сега на места виждам по някое и друго размазано кърваво петно, тук-там по някоя капка кръв. Червените петна са навсякъде, сякаш някой е замахнал към пода с четка, потопена в червена боя. Камерата продължава към другия край на пода, за да покаже един от ъглите. На стената е размазано по-голямо петно кръв. Ниско долу, на сантиметри от пода, сякаш човекът, чиято кръв е изтичала, е седял на земята.

Камерата отново се отмества към матрака.

Сменям канала.

Минават два дни, преди да чуя новината за Триста Престън. Съобщава ми я Милисънт. Събота вечер е, Рори е на горния етаж, а Джена е на гости с преспиване в къщата на нейна приятелка. Останали за малко насаме, ние сядаме на масата с кутия сладолед с шоколадови парченца и две лъжици. Разговорът ни се върти около децата, как е Джена и дали Рори се справя добре в училище. Обсъждаме предстоящите социални събития и една нейна голяма евентуална продажба. Без да споменаваме имена, нито подробности, аз я питам как е всичко останало.

Идеално е, казва тя. Без уточнения, само с усмивка. И леко докосва върха на носа ми. Достатъчно игриво, за да ме накара да се усмихна.

След като приключваме с всички важни теми, започваме да обсъждаме всичко останало.

— Разбра ли за Триста? — казва тя.

— Разбрах, че е напуснала Анди. Видях го миналата седмица в клуба и той…

— Не това. По-миналата вечер се е самоубила.

Това спира дъха ми.

Милисънт продължава да говори.

— Обесила се е на пръчката на завесата на душа. Може би с колан? Не знам със сигурност.

Пъха в уста още една лъжица сладолед и поклаща глава.

— Това ме кара да се чудя защо го е напуснала. Може би ѝ е изневерявал.

Милисънт дори не предполага колко греши, защото аз не ѝ казах нищо за Триста — никога не споменах, че е имала романтични отношения с Оуен. И че все още беше влюбена в него.

— … в „Ланкастър“ — казва тя.

— В кое?

— В хотел „Ланкастър“. Отседнала е там, след като напуснала Анди. Там се е самоубила.

Сладоледът с шоколадови парченца сякаш прогаря дупка в стомаха ми. Втурвам се към банята и повръщам всичко. Милисънт застава на прага и пита дали съм добре. Отговарям, че съм добре, дори след като отново започва да ми се повдига.

Прекалено много сладолед, казвам ѝ аз. Ще се оправя.

Тя протяга ръка и проверява челото ми, не е топло. Сядам на пода, облягам гръб на стената и махвам с ръка, за да ѝ кажа, че нищо ми няма.

Тя си тръгва. Затварям очи, заслушан в стъпките ѝ обратно към кухнята, как търси нещо в хладилника. Издирва това, от което ми е станало лошо.

Искам да ѝ кажа, че това нещо сме ние. Дъщеря ни е занесла нож в училище и е отрязала цялата си коса. Сега една жена е мъртва. Не Наоми, една друга жена.

Заради Оуен. Заради мен, аз написах онези писма до Джош.

Милисънт се втурва обратно в банята, носи някакво розово течно лекарство.

Изпивам го до дъно и отново започвам да повръщам.

Погребението се провежда в траурен дом „Алтънс“ — на същото място, както и това на Линдзи. Не присъствах на нейното, но прочетох новините. Ковчегът на Линдзи е бил затворен заради онова, което Милисънт ѝ беше причинила. Ковчегът на Триста е отворен.

Анди все още е неин съпруг и той е човекът, който е организирал всичко. Помещението е голямо и няма нито един празен стол. Триста сигурно щеше да се зарадва, че на погребението ѝ няма свободни места. Всички са тук, облечени в най-изисканите си черни дрехи, дошли да почетат паметта ѝ, или да задоволят любопитството си. Аз съм тук, защото съм виновен.

Милисънт е с мен, въпреки че все още няма никаква представа защо се е самоубила Триста. Както и всички останали. През последните няколко дни в клуба оживено се обсъждаше разпадането на брака ѝ, депресия, финансови проблеми. Във всеки един момент можеше да се окаже зависима от наркотици, алкохоличка, нимфоманка. Беше бременна или беше загубила бебето си. Може би така или иначе е знаела, че ще умре от неизлечима болест или мозъчен тумор.

Изглежда, никой не помнеше и дори не знаеше, че преди двайсетина години, тя е имала връзка с Оуен Оливър Райли.

На погребението присъства нейната сестра: по-пълна, кестенява версия на Триста. Казва, че Триста се е грижела за нея, докато родителите им били на работа, приготвяла вечеря и перяла мръсните дрехи.

— Израснахме в другия край на града. Невинаги беше живяла в „Хидън Оукс…“

Последното прозвучава като обида. По-малката сестра на Триста все още живее в другия край на града.

Тя не казва нито дума за Анди.

Следващата е една от по-скорошните приятелки на Триста. Тя е слаба и руса като Триста и разказва някаква дълга история за това как Триста винаги била готова да я изслуша, да се притече на помощ и да услужи с каквото може.

Последният, който произнася реч, е Анди. След последния път, когато го срещнах, се е подстригал и е сменил долнището на анцуга с тъмен костюм. Вместо да говори за разпадането на брака им, той разказва как са се запознали двамата с Триста. Тя работела като стажант в някакъв музей, докато все още си търсела работа, която да отговаря на образованието ѝ по история на изкуството. Той бил гост на някакво благотворително събитие в музея и пътищата им се пресекли пред една скулптура. Тя му разказала всичко за въпросното произведение.

— Бях запленен. От нея, от начина, по който говореше, от думите и дори от интонацията на гласа ѝ. Не съм способен да избера по-подходяща дума. Триста беше просто пленителна.

При тези думи Анди започва да плаче. Първо със сълзи, после с хлипане.

Никой не помръдва.

Най-сетне някакъв мъж се приближава до Анди и прошепва нещо на ухото му. Анди си поема дълбоко дъх и идва на себе си. Продължава да говори. Аз не го слушам, защото размишлявам върху тази дума.

Пленителна.

След като приключва, имаме възможност да се приближим до ковчега, за да се сбогуваме с Триста. Правят го почти всички, само няколко души се въздържат. Милисънт и аз не сме сред тях.

Ковчегът е изработен от много тъмно дърво, почти черно, а вътрешната му част е в блед прасковен цвят. Не изглежда толкова лошо, колкото звучи. Цветът подхожда на русата коса на Триста и на червилото ѝ с прасковен оттенък. Този цвят ѝ отива и аз се радвам, че някой се е сетил да го използва.

Но костюмът, с който е облечена, е съвсем друго нещо. В плътен тъмносин цвят и с дълги ръкави. На шията си има семпла перлена огърлица и по една перлена обица на всяко ухо. Тези дрехи изобщо не подхождат на Триста. Сякаш някой ги е купил предишния ден, защото е решил, че трябва да бъде погребана в нещо благопристойно, вместо в нещо, което би ѝ харесало.

Това ме разстройва неестествено много. Не ми харесва, че Триста ще прекара вечността, облечена с дрехи, които ненавижда. Надявам се, че не наблюдава отгоре собственото си погребение.

— Изглежда красива — казва Милисънт.

Ако можех да кажа нещо на Триста, бих ѝ казал, че съжалявам. Съжалявам за дрехите, затова, че я попитах за Оуен, задето върнах Оуен в живота ѝ.

Също така бих ѝ казал, че Анди има право. Тя беше пленителна. Знам това, защото разбирам точно какво има предвид Анди.

Милисънт е пленителна. Точно с тази дума бих я описал. Тя беше пленителна, когато се запознахме, и все още е пленителна. И ако умре и трябваше да произнеса реч на погребението ѝ, аз щях да се държа точно като Анди. Ако трябваше да опиша колко пленителна е тя и междувременно да знам, че никога повече няма да мога да бъда запленен от нея, щях да размахвам яростно юмрук към небето. Или към онзи, който беше развалил всичко.

В случая на Анди това бях аз.

Мъжът на телевизионния екран е с наднормено тегло и има болнав вид, така че изглежда полумъртъв, въпреки че едва е прехвърлил петдесетте. Има мек, закръглен корем, гушата му е започнала да увисва и косата му стърчи на сиви кичури. Позната гледка. Клиентите ми са точно като него, или някога са били.

Джош го интервюира пред сградата на хотел „Ланкастър“. Това е първият мъж, който казва или намеква по какъвто и да било начин, че Наоми не е само онова мило съседско момиче, което описват всички.

— Не казвам, че е направила нещо лошо — казва той. — Просто смятам, че за да я открием, трябва да бъдем честни каква всъщност беше тя.

Мъжът често бил гост на „Ланкастър“, защото идвал поне два пъти месечно в града по работа. Разговарял неколкократно с Наоми, както и с някои други от редовните гости.

— Нека просто кажем, че отношенията ѝ с някои от гостите невинаги бяха чисто професионални.

— Можете ли да споделите какво точно имате предвид? — пита Джош.

— Не мисля, че е нужно да го правя. Хората са достатъчно умни, за да се досетят сами.

Това е първият път, когато някой споменава извънкласните занимания на Наоми. Не е последният.

Още няколко нейни колеги се появяват по медиите с твърдението, че знаят истината за Наоми. Спяла с много мъже. Някои от тях били гости на хотела. Никой не споменава пари, само секс. Не била проститутка. Била просто една двайсет и седемгодишна жена, която правела секс с не един или двама гости на хотела.

Първият от нейните любовници, който се осмели да разговаря с медиите, не показа лицето си. На телевизионния екран се виждат само очертанията на тялото му, а гласът му е променен.

— Отсядали ли сте някога в хотел „Ланкастър“?

— Да.

— А познавахте ли една рецепционистка на име Наоми?

— Да.

— А правихте ли секс с нея?

— Срамувам се да си го призная, но да.

После обяснява, че инициаторът била Наоми. Тя първа започнала да го съблазнява.

Още един мъж споделя историята си. И още един. Още сенки, още променени гласове. Всичко остава анонимно. Нито един от мъжете, които са спали с Наоми, не разкрива самоличността си. Не защото са семейни, тъй като поне за двама е установено, че нямат връзка или са разведени. Те просто не искат да си признаят, че са били сред нейните мъже.

Или завоеванията ѝ. Някой по телевизията започва да ги нарича така.

В клуба разговорите започват да се променят. Хората спират да наричат случилото се трагично, жалко. Някои дори спират да наричат Оуен чудовище. Вместо това хората започват да се питат как Наоми е можела да го предотврати. Как е можела да избегне да се превърне в жертва.

Една от тях е Кекона. Разказите за Наоми потвърждават убеждението ѝ, че неприятностите сполетяват хората, които си ги търсят. И в нейната глава сексът се брои за неприятност.

По телевизията не спират да обсъждат личния живот на Наоми. Джош е на гребена на вълната: всеки, който иска да разкаже за преживяванията си с нея, се обръща първо към него. Колкото повече гледам, толкова повече се хипнотизирам. Само за миг Наоми се превърна от един човек в друг.

Първият път, в който имам възможност да обсъдя новините с Милисънт, е след като завеждаме Джена на поредната ѝ среща с психолога. След това я водим обратно на училище, където заедно с приятелите си трябва да украси физкултурния салон за някакво предстоящо благотворително събитие. После Милисънт ме откарва обратно в клуба, където е паркирана моята кола. Тя включва радиото и гръмват новини. Водещият съобщава, че още един мъж, чието име остава анонимно, точно както всички останали, твърди, че по време на престоя си в „Ланкастър“ е спал с Наоми. С него стават седем.

— Фантастично — казва Милисънт.

— Фантастично?

— Докато продължават да говорят за нея или за Оуен, няма да търсят мен и теб.

— Сигурно си права — казвам аз.

Иска ми се да повдигна въпроса за Джена и как ли може да ѝ се отрази всичко това. Въпреки че не искам нищо друго, освен дъщеря ми да остане девствена до края на живота си, дори аз мога да си призная, че това не би било никак здравословно.

Милисънт протяга ръка и стисва моята.

— Прав беше за промяната в плана. С Анабел нямаше да бъде същото.

Това е вярно. И ме кара също да стисна ръката ѝ.

Качвам се в стаята на Джена, за да ѝ пожелая лека нощ. Тя лежи в леглото си и чете книга — истинска книга, тъй като лаптопът ѝ е на долния етаж. Косата ѝ вече е мъничко по-дълга и започва да изглежда доста стилно според мен. Тя ме поглежда иззад книгата, като пита безгласно какво искам.

Сядам в края на леглото ѝ.

— Искаш да си говорим, нали? — казва тя.

— Станала си прекалено умна за мен.

Джена присвива очи.

— Защо ми правиш комплимент?

— Виждаш ли? Прекалено си умна за мен.

Тя въздъхва и оставя книгата настрани. Чувствам се глупаво — доста често срещано явление, когато съм с децата си.

— Как си? — казвам аз.

— Добре.

— Сериозно. Поговори с мен.

Тя свива рамене.

— Всичко е наред.

— Докторът допада ли ти?

— Май да.

— Вече не те е страх от Оуен, нали?

Повторно свиване на раменете.

През изминалите няколко седмици разговорите ни много приличаха на този. Преди беше различно. Преди Джена ми споделяше всичко, свързано с нейните приятели и учители, какво направил този или какво казал онзи. Бърбореше до безкрай и аз я слушах.

Знаех дори за първото момче, което ѝ беше харесало. Седеше пред нея в часовете по литература — донякъде заради него литературата се превърна в най-трудния ѝ предмет.

Сега не споделя съвсем нищо и това се дължи на психолога. Според мен е уморена от говорене.

Навеждам се и я целувам по челото. Докато го правя, с крайчето на окото си забелязвам нещо да проблясва. Между леглото и нощното шкафче, под матрака, се подава нещо. Разпознавам го от нашата кухня.

Дъщеря ми е взела още един нож от кухнята и го е скрила под матрака си.

Не казвам нищо.

Вместо това ѝ пожелавам лека нощ и излизам от стаята, като затварям безшумно вратата. Докато крача по коридора, минавам покрай стаята на Рори и чувам, че говори по телефона. Обсъжда с някого новините и казва, че още един мъж е разказал какво е правил с Наоми.

Нарича я уличница.

Има неща, които не съм казвал на Милисънт. Като за разваления пикап преди толкова много години. Или за Триста. Не ѝ казах, че Триста е имала връзка с Оуен Оливър Райли. Не споменах, че това е била причината да напусне съпруга си. И да се самоубие.

Петра. Би било глупаво да повдигам точно сега темата за Петра: жената, която заподозря, че не съм глух. Няма причина да говоря за нея.

И Рори. Няма нужда да ѝ разказвам как ме изнудваше Рори, защото това би хвърлило светлина върху Петра.

Както и Кристъл. Другата жена.

Милисънт никога не пожела да наемем някого да помага с домакинската работа — не вярваше, че някой може да почисти според нейните изисквания, нито искаше друг да отглежда нейните деца. Единственият случай, когато все пак наехме някого, беше, за да води децата на училище и обратно, или на извънкласните им занимания. Беше преди няколко години, когато двамата с Милисънт имахме толкова много работа, че просто не можехме да се справим с всичко без чужда помощ.

Също така това се случи непосредствено след убийството на Холи. Преди Робин, преди Линдзи.

Кристъл беше жената, която взехме на работа, за да помага с логистиката около децата. Беше мила млада жена, която винаги идваше навреме и се държеше добре с децата. Работи при нас до момента, в който Милисънт прецени, че вече нямаме нужда от нея.

Но преди това аз спах с нея.

Милисънт беше в Маями на някаква конференция, заедно със свой колега на име Купър. Изобщо не го харесвах.

През трите дни, в които Милисънт отсъстваше, Кристъл идваше на работа повече от обичайното. Взимаше децата от училище и след това им приготвяше вечеря вкъщи. Един следобед случайно останахме сами и точно тогава се случи.

Иска ми се да можех да кажа, че Кристъл направи първата крачка, и в известен смисъл това беше вярно. Тя ми предостави възможност да спя с нея.

Иска ми се да можех да кажа, че Кристъл беше зашеметяващо красива като фотомодел, с коефициент на интелигентност като на гений, с кулинарните умения на световноизвестен професионален готвач. Иска ми се да можех да кажа, че дори Милисънт би проявила разбиране, защото нито един мъж нямаше да е толкова глупав, че да откаже възможността да бъде с жена като Кристъл. Иска ми се да можех да кажа, че аз съм просто един мъж, а тя беше неземно създание, по-скоро богиня, отколкото човек.

Истината е, че почти не помня как изглеждаше тя. Дори не съм сигурен, че бих я разпознал на снимка. Не правих секс с нея, защото тя ми предложи. Правих секс с нея, защото съпругата ми беше в Маями с друг мъж.

Мисля за тези лъжи сега, защото не мисля, че съм единствен. Мисля, че Милисънт ме лъже. Хрумна ми, когато Джена се разболя отново. Същото, както всеки друг път — гадене без температура. Току-що се бях прибрал вкъщи след работа и бях закъснял, трябваше да отидем на някакво празненство, организирано от асоциацията на брокерите на недвижими имоти. Милисънт се суетеше забързано из къщата, опитваше да се приготви за излизане, Рори играеше телевизионни игри, а Джена повръщаше в банята.

Онази вечер Милисънт отиде на празненството сама. Аз останах у дома при Джена.

Веднъж бяхме водили Джена на лекар заради стомашните проблеми. Семейната ни педиатърка е мила жена, която каза, че се тревожа прекалено. Децата постоянно страдали от стомашни разстройства, твърдеше тя. Стига да не вдигала температура и да не се обезводнявала, нямало причина за тревога. Стомашните ѝ проблеми се влошиха, след като Оуен беше възкръснал. Започвам да мисля, че страхът ѝ от него не отслабва. Той влошава физическото ѝ състояние.

Отворих календара в телефона си и опитах да пресметна колко често боледуваше. Един от първите пъти, в които се случи, беше нощта, в която бяхме с Линдзи — когато оставих Милисънт сама с нея, за да се прибера у дома при Джена.

Откакто откриха тялото на Линдзи, мисля за онази нощ и онова, което щеше да се случи, ако Джена не се беше разболяла. Щяхме ли да изпълним плана си и да убием Линдзи същата нощ? Или Милисънт щеше да ми каже, че иска да остави Линдзи жива?

Не знам.

Освен това не знам какво прави Милисънт, докато аз съм с Джена.

През по-голямата част от времето аз съм онзи, който се грижи за нея. Отчасти защото работният ми график е малко по-гъвкав. Също така защото когато Милисънт осъществи някоя продажба, приходите са по-големи от тези, които носят уроците ми по тенис.

Но може би тя оползотворява времето си с други неща — неща, за които не знам нищо.

Аз имам тайни. Защо да няма и тя.

Първата ми идея беше глупава. Помислих си, че мога да проследя Милисънт, за да разбера какво прави, може би къде държи Наоми. Но в мига, в който ми хрумва да започна да следя Милисънт, си давам сметка защо това би било невъзможно. Тя познава колата ми твърде добре, знае регистрационния ми номер, ще ме забележи незабавно.

Освен това трябва да ходя на работа. Графикът ми е гъвкав, но не мога да спра съвсем.

И не се налага да я следя лично, защото технологиите могат да го направят вместо мен. След петминутно проучване в интернет откривам, че това се прави точно като по филмите. Купувам си гео тракер с магнитно покритие, включвам копчето и го прикрепям отдолу на колата ѝ. След това трябва само да отворя приложението в телефона си и ще видя къде се намира колата. Също така приложението записва адресите, на които е спирала, така че не се налага да я следя в реално време. Цялото упражнение е невероятно евтино дори заедно с таксата за информиране в реално време. Да шпионираш някого никога не е било толкова лесно.

Казвам го така, все едно е много лесно, и технически наистина е така, но истинската цена плаща психическото ми състояние. И бракът ми.

Дори след като купувам устройството, не го слагам веднага на колата ѝ. Стои в багажника на моята кола и прогаря дупка в мозъка ми. Не искам да съсипя брака и семейството си — а точно това ще се случи, ако Милисънт разбере, че съм я шпионирал.

Не искам да го правя, но искам да знам какво прави тя.

Когато се прибирам вкъщи след работа, Милисънт вече си е у дома и колата ѝ е в гаража. Отнема само секунда, за да го прикрепя от долната страна на шасито.

По-късно същата вечер ми хрумва, че може би съществува начин тя да разбере, че на колата ѝ има проследяващо устройство. Всяка технология има ответна такава, поне така решавам, затова прекарвам един час в търсене в интернет с телефона си, за да открия всички начини, по които Милисънт би могла да разбере какво съм направил. И се оказвам прав — тя може да разбере, но първо трябва да заподозре, че някой я следи.

Поглеждам към нея. Тя седи заедно с Рори на масата за хранене и двамата правят помощни карти с информация за часа му по история. Той никога не е бил отличник, защото — както се изразяват учителите му — просто не се старае. Милисънт е съгласна с тях и няколко пъти седмично му помага да направи точно това. Никакви телефони, никакво разсейване, нищо освен домашните и майка му. Когато Милисънт и Рори учат заедно, дори аз не ги притеснявам.

След няколко минути тя усеща, че я наблюдавам. Поглежда към мен и ми намига. Аз също ѝ намигам.

По-късно същата нощ махам тракера от колата ѝ.

На другата сутрин го слагам обратно.

Когато наблюдавам някого, както когато наблюдавах Наоми и Анабел, чувствам интимност. Те не подозират, че някой ги наблюдава, затова не са предпазливи или стеснителни. Мога да опозная начина, по който крачат по улицата, движенията им, малките им особености и жестове. Понякога дори мога да позная какво ще направят в следващия момент.

Следенето с тракер е много по-различно, защото не наблюдавам Милисънт с очите си. Наблюдавам една синя точица, която обикаля по една карта.

Приложението ми казва къде отива тя — адреса, географската ширина и дължина. Знам колко време прекарва там, колко бързо шофира, точно къде паркира. Приложението изважда диаграми и графики, които ми казват колко време прекарва в шофиране, средната ѝ скорост и средния времеви диапазон, който прекарва на всяко едно място. Опитвам да си представя Милисънт зад волана, облечена за работа, може би как говори по телефона или слуша музика. Питам се дали прави нещо, за което не подозирам. Може би си пее, когато е сама. Или си говори. Никога не съм я виждал да прави нито едно от тези две неща, но все трябва да прави нещо. Всеки прави нещо, когато е сам.

На първия ден тя завежда децата на училище и отива в офиса. Работи в една агенция за недвижими имоти, но не прекарва много време зад бюрото си. След това отива с колата до „Ларк Съркъл“, една улица с жилищни сгради в „Хидън Оукс“. През следващите осем или девет часа тя посещава единайсет къщи, като всяка от тях е обявена за продан. Проверявам ги до една. После взима децата от училище, минава през магазина за хранителни продукти и се прибира у дома.

Изненадващо е къде се отбива за обяд. Вместо да си вземе салата или сандвич, или дори да хапне нещо на крак, Милисънт отива в едно магазинче за сладолед.

За вечеря има печена пуйка с чоризо и сладки картофи. Рори небрежно подминава оценката, която е получил на теста по история, като ни разказва някаква вълнуваща история за едно хлапе, което са хванали да пуши цигари, а то избягало, преди да успеят да разберат как се казва. Джена чула същата история, но приятелката на една нейна приятелка казала, че бил синът на директорката и затова избягал.

— Глупости — казва Рори. — Аз чух, че е бил Чет.

Джена вирва нос.

— Той е гадняр.

— Чет Алисън? — казва Милисънт. — Аз помогнах на семейство Алисън да си купят къща.

— Не. Чет Мадигън.

— В училище имате две момчета на име Чет? — казва тя.

— Три — казва Джена.

Разговорът замира и аз започвам да размишлявам по темата с многобройните момчета на име Чет в училището, като междувременно крадешком поглеждам към чинията на Милисънт. В нея има дебел резен пуешко месо, няколко резена чоризо и един мъничък сладък картоф. За нея това е нормално количество храна за вечеря. За десерт има плодове и джинджифилови бисквитки. Няма сладолед.

Внезапно у мен се поражда огромен интерес към хранителните навици на съпругата ми. Питам се дали храната, която яде на обяд, предопределя какво ще има за вечеря, за десерт или и двете.

На следващия ден отново наблюдавам синята точица.

Милисънт завежда децата на училище, но ги взимам аз, докато тя е на работа в някаква къща в затворения жилищен комплекс „Уилоу Парк“. Днес не спира никъде, за да обядва, а отива в офиса. Отново радиусът, в който прекарва времето си, е малък — съсредоточен в районите и улиците, където най-често продава къщи.

За сметка на това от полицията разширяват обхвата на издирването. Нощем, докато Милисънт спи, аз гледам новините на телефона си в банята, защото ако сляза в гаража, синът ми ще реши, че все още изневерявам на майка му.

Джош вече започва всеки репортаж, като обявява броя на дните, изминали от изчезването на Наоми. Прави го много сериозно, а днес числото е двайсет и две. От петък, 13-и, са изминали двайсет и два дни, а Джош все така обикаля заедно с полицията изоставени сгради, бараки и бункери. Някакъв експерт твърди, че от това сигурно няма никаква полза, защото Оуен гледа новините и следователно не би държал Наоми в някоя пуста сграда, барака или бункер. Освен това човек може да държи една жена навсякъде. В стая, в склад. В килер.

Репортажът е дълъг само няколко минути. В началото обхващаше половината вечерна новинарска емисия. Историята започва да избледнява, защото не се е случило нищо ново и Наоми вече не е миловидното съседско момиче. Зрителите са изгубили търпение.

А аз съм хипнотизиран от синята точица. През всичките години, откакто сме женени, никога не съм се замислял колко време продължават огледите на къщи на Милисънт, нито колко време обядва, нито колко къщи на ден посещава. Сега, когато я следя, намирам всичко това за много интригуващо.

Проверявам приложението във всеки удобен момент. Преди и след уроците по тенис, докато съм в колата, в клуба, в съблекалнята. Никаква следа от Наоми. Милисънт не посещава необичайни места или изоставени бизнес сгради, а всички къщи са обявени за продан. Ходи в хранителния магазин, в училището и в банката за сключване на сделка. След четири дни започвам да се питам дали Наоми вече не е мъртва.

Колкото и смущаваща да е тази мисъл, според мен това би бил най-добрият развой на ситуацията.

Ако я няма, ако никой никога повече не чуе нищо за нея и не бъде открита, споменът за Оуен може да избледнее заедно с нея. Когато изчезне от новините, все едно никога не се е завръщал.

Триста ще си остане мъртва. По този въпрос нищо не може да се направи. Но Джена ще спре да се страхува. Ще спре да мисли за Оуен Оливър.

И след година Оуен Оливър отново ще се появи по новините. Годишнината от случилото се ще бъде отбелязана с документални филми, специални репортажи и драматични възстановки, но няма да има никаква нова информация. Ще слушаме за Наоми и ще се появят мъжете в сянка с променени гласове.

След това Оуен отново ще избледнее. Наоми ще изчезне заедно с него.

Джена ще е пораснала с една година и ще говори за момчета. Косата ѝ отново ще бъде дълга и няма да крие нож под матрака си.

Докато дните си минават, започвам да мисля, че всичко това вече се случва. Наоми вече не е жива и Милисънт не я измъчва, нито ходи при нея. От полицията все още не разполагат с нищо. Всичко, което сме направили, просто ще избледнее и накрая ще бъде забравено.

Наблюдавам синята точица с усмивка. Следобед Милисънт се прибира у дома, оставя децата вкъщи и после отново излиза. Спира в едно кафене и знам, че си поръчва лате с ванилов аромат. Може би с двойна доза кафе, но е трудно да преценя само по синята точица на картата.

Толкова съм зает да наблюдавам Милисънт, че пропускам извънредните новини. Някаква жена, която никога не съм виждал и за която не съм чувал, твърди, че е била нападната.

Казва, че Оуен Оливър се е опитал да я отвлече.

За първи път чувам за тази жена в магазинчето на една бензиностанция. На стената над автомата за газирани напитки има телевизор, който се вижда от всяко място в магазинчето, включително и на мониторите с картината от охранителните камери. Логото на извънредните новини е навсякъде, но насочвам вниманието си към екрана едва когато се появява Джош. Казва, че с полицията се е свързала жена, която твърди, че е била нападната от Оуен Райли.

Жената не се появява по телевизията, дори като силует. Засега тя е просто една жалба, подадена в полицията. Текстът се появява на екрана и една репортерка започва да го чете на глас:

Това е краят на изявлението или поне единствената част, която прочитат по телевизията. Текстът изчезва и Джош отново се появява на екрана. Намира се на паркинга зад въпросния бар на улица „Мърсър“. Не съм ходил в този бар, откакто бях двайсетгодишен. По онова време всички знаеха, че там не искат документ за самоличност.

Джош изглежда сериозен. Тъжен. Става все по-добър в работата си, защото вече не изглежда въодушевен, когато се е случило нещо ужасно. Нарича жената, която е била нападната, както властите наричат анонимните жертви на престъпление: Джейн Доу.

— Извинете ме.

Някаква по-възрастна жена минава покрай мен. Все още съм в магазинчето, точно до автомата за газирани напитки, вперил поглед в екрана. Единственият друг човек, който гледа заедно с мен, е младежът зад щанда. Голата му глава лъщи под неоновите светлини.

Той ме поглежда и поклаща глава, сякаш иска да каже: „Не е ли ужасно? Не е ли жалко?“

Кимвам и му плащам за пакет чипс с вкус на барбекю, бутилка вода и горивото.

Съвместният ни живот с Милисънт винаги е протичал по този начин. Животът си върви, както е редно, сблъсква се с някоя и друга пречка, но като цяло всичко се случва по-скоро плавно. И тогава изведнъж земята се разтваря и зейва пропаст, достатъчно дълбока да погълне всичко останало. Понякога онова, което е вътре, е хубаво, дори прекрасно — но понякога не е.

Случи се, когато ми каза, че Холи е жива. Случи се, когато уби Холи и когато премаза главата на Робин с гофретник. И отново, когато накара Оуен да възкръсне.

Това са паметните събития, когато пропастта се отваря по-широко от самата земя. Не всеки път е толкова голяма. Понякога е достатъчна да погълне единствено мен, както когато взе децата, тръгна си и изчезна за цяла седмица, след като се прибрах у дома пиян.

А понякога има и пукнатини. Когато земята се разтваря, образува пукнатини. Някои са по-големи от други, както когато Джена държи под матрака си нож. Или Триста се самоубива. Всяка е различна по размер, дълга или къса, с разнообразна ширина, но води началото си от една и съща пропаст.

Първата се разтвори на нашия сватбен ден.

Милисънт и аз се оженихме в дома на нейните родители, в къщата им насред нищото, на една поляна, заобиколени от кориандър, розмарин, босилек и риган. Тя беше облечена в eфирна бяла рокля до глезените и носеше на главата си венец от глухарчета и лавандула, който сама беше изплела. Аз бях обут с памучни бежови панталони, навити до глезените, и бяла риза, пусната свободно върху тях. И двамата бяхме боси. Беше идеално до мига, в който вече не беше.

На нашата сватба присъстваха осем души. Тъй като не бях казал на родителите си, че ще се женя, поканих двамата си най-добри приятели, същите от презокеанското пътешествие. Аби и Стан, родителите на Милисънт бяха там, както и две от най-старите приятелки на Милисънт. Последните двама бяха съседи.

Церемонията беше точно това: акт, ритуал. Нито аз, нито Милисънт бяхме религиозни, щяхме да сключим официално брак следващия понеделник в сградата на общината. Междувременно се престорихме, че се женим, а бащата на Милисънт наужким ни венча. Стан изглеждаше много тържествено с карираната си риза, закопчана догоре, и с оредялата си сива коса, пригладена с гел. Стоеше в края на лехите им с подправки, с книга в ръце. Не Библията, просто някаква книга — и каза почти точно това, което трябваше.

— Дами и господа, днес този млад мъж иска да се омъжи за моята дъщеря и аз смятам, че трябва да се докаже.

Стан се престори, че ме гледа заплашително.

— Затова се постарай.

Поне десетина пъти бях пренаписал всичко, в което исках да се врека на Милисънт, с ясната мисъл, че ще трябва да го произнеса на глас. Останалите хора ни най-малко не ме смущаваха. Бях притеснен от мисълта да го кажа пред Милисънт. Поех си дълбоко дъх.

— Милисънт, не мога да ти обещая целия свят. Не мога да ти обещая, че ще ти купя голяма къща или скъпа кола, нито пръстен с огромен диамант. Не мога дори да ти обещая, че на масата ни винаги ще има храна.

Тя ме гледаше, без да мига. На яркото слънце, очите ѝ приличаха на кристалчета.

— Надявам се да ти дам всички тези неща, но нямам никаква представа дали ще бъде възможно. Не знам как ще изглежда нашето бъдеще, но знам, че ще бъдем заедно. Това мога да ти обещая, без никакво колебание, без никакъв страх, че може да се окаже лъжа. Аз винаги ще бъда до теб, заедно с теб, в едно с теб.

Усмихнах се леко, защото видях сълзица в окото ѝ.

— И се надявам, че ще има какво да ядем.

Осем души се засмяха. Милисънт кимна.

— Е, добре — каза Стан и се обърна към дъщеря си. — Предполагам, че е твой ред. Убеди ни, че това е мъжът за теб.

Милисънт вдигна ръка и я сложи върху бузата ми. Наведе се към мен, доближи устни до ухото ми и прошепна:

— Започваме.

На вечеря никой не споменава новините или Джейн Доу. Тя е тук, заедно с нас, но ние не ѝ обръщаме внимание. Вместо това обсъждаме някаква знаменитост, която влязла в болница, за да лекува алкохолната си зависимост. За пореден път.

Обсъждаме някакъв баскетболен мач, който не съм гледал.

Обсъждаме какво да гледаме на филмовата ни вечер. Рори настоява за някаква комедия със студенти, а Джена предпочита романтичен филм.

Единственото актуално събитие, което споменаваме, е престрелка в някакъв мол в съседния щат.

— Болен мозък — казва Рори.

— Ти си онзи, който играе на телевизионни игри със стрелба — посочва го Джена с вилицата си.

— Ключовата дума е „играе“.

— Но ти харесва.

— Млъквай.

— Не ми казвай да млъквам.

— Достатъчно — казва Милисънт.

Мълчание.

След края на вечерята и двамата се качват на горния етаж и се оттеглят в стаите си.

Двамата с Милисънт се поглеждаме в очите. Тя ме посочва с пръст и само с устни изговаря думите: „Ти ли беше?“.

Пита дали аз съм нападнал Джейн Доу. Поклащам глава и посочвам към гаража.

След като масата е разчистена след вечерята, а децата вече спят, отиваме и сядаме в колата. Милисънт донася бонбони, останали от Хелоуин, и двамата си разделяме една бутилка газирана вода. Нощта е студена и тя е облечена с пухкав пуловер, който прилича на котешка козина. Мисля, че е нов, защото по-рано през деня видях как колата ѝ спира в мола.

Представям си пуловера, насечен от порязвания от хартия.

— Нямаш нищо общо с това? — казва тя.

— В никакъв случай. Не искам Джена да започне да се страхува още повече.

Милисънт кимва.

— Трябваше да се досетя.

— Може би тази Джейн Доу лъже.

— Възможно е. Или може би някакъв случаен тип я е нападнал и тя само си мисли, че е бил Оуен. Не знаем какво е видяла.

— Има и трета възможност — казва аз.

— Така ли?

Развивам опаковката на един шоколадов бонбон, разделям го надве и ѝ давам едната половина.

— Ами ако той наистина се е върнал?

— Оуен?

— Ами да. Ако е бил той?

— Не е бил той.

— Откъде си толкова сигурна?

— Сигурна съм — казва тя. Усмихва се и отпива глътка газирана вода. — Истинският Оуен никога не би оставил тази жена да избяга.

Отново седя в бежовия кабинет, докато чакам да приключи срещата на Джена с нейния психолог. Докторът ни се обади, след като научил за Джейн Доу, и настоя да проведат извънреден разговор. Опасява се, че това ново нападение ще предизвика регресия у Джена. Не съм сигурен, че е постигнала достатъчно прогрес, за да може да има регресия, но въпреки това я завеждам. Милисънт казва, че няма да успее да дойде, затова седя в чакалнята и наблюдавам синята точица. Съпругата ми се намира в къща на улица „Данър“, обявена за продан срещу сумата от половин милион долара.

След това отива с колата до някаква закусвалня.

Понякога излиза да обядва с клиенти, но никога не съм чувал да ги води в закусвалня.

Милисънт се намира само на няколко минути от кабинета на психиатъра, но не идва тук. Отива в закусвалнята и все още е там, когато вратата на кабинета се отваря и Джена излиза отвътре. Дъщеря ми не изглежда нито щастлива, нито тъжна — горе-долу по същия начин, както когато влезе.

Неин ред е да чака, докато аз разговарям с доктора. Доктор Бежов. За мен той винаги ще си остане доктор Бежов. Този прякор не е нито честен, нито коректен, защото само кабинетът му е оцветен в бежово, не и характерът му. Докторът е шарен, арогантен задник. Никога не съм срещал доктор, който не е.

— Доволен съм, че помолих Джена да дойде — казва той. — Това ново нападение беше доста изненадващо.

Доктор Бежов не казва, че е било изненадващо за Джена, но точно това има предвид. Това е начинът, по който заобикаля проблема с лекарската тайна.

— Несъмнено беше изненадващо — казвам аз.

— Важното е да я уверим, че нищо не се е променило. Че е в безопасност.

— Тя е в безопасност.

— Разбира се.

Гледаме се в очите.

— Забелязали ли сте някакви промени в поведението ѝ? — казва той. — Каквато и да е промяна.

— Всъщност исках да ви попитам нещо. От известно време Джена има физически проблеми със стомаха. Гадене.

— И кога започна това?

— Ами, стомахът винаги ѝ е създавал проблеми, но отскоро състоянието ѝ се влоши. Възможно ли е да има някаква връзка?

— О, напълно. Напълно е възможно психическият стрес да се прояви чрез физическо неразположение. Случило ли се е нещо друго?

Престорено се замислям и поклащам глава.

— Не, по-скоро не.

Питам се дали може да разбере, че го лъжа. Никой не знае за ножа под леглото.

Разговорът ни вече е приключил, когато телефонът ми започва да вибрира. Милисънт.

Синята ѝ точица тъкмо излиза от закусвалнята.

Джена е в чакалнята и си рисува нещо в една тетрадка, докато гледа някакво дневно токшоу. Заради късата ѝ коса очите ѝ изглеждат огромни. Облечена е с плътен пуловер, дънки и ботуши. Казвам ѝ, че преди да вземем брат ѝ от училище, ще отидем да хапнем нещо. Тя се усмихва.

Според часовника ми са минали седем минути, докато стигнем до закусвалнята „При Джо“. Когато спирам на паркинга, Милисънт отдавна си е тръгнала. Закусвалнята е виждала и по-добри времена, вероятно заради местоположението си. „При Джо“ се намира в старата част на града, която от доста време изостава в надпреварата с новата, по-лъскава част.

Вътре е толкова светло, че се виждат драскотините по тезгяха и витрината. Месата, сирената и готовите салати са леко завехнали. Ние сме единствените клиенти и вътре е тихо, поне докато Джена не завърта стелажа с картофен чипс, който проскърцва, вероятно от ръжда. Появява се една жена, сякаш дотогава е седяла и внезапно се е изправила. Закръглена е, с руса коса, и изглежда уморена, но когато се усмихва, цялото ѝ лице грейва.

— Добре дошли „При Джо“ — казва тя. — Аз съм Дениз.

— Приятно ми е, Дениз — казвам аз. — За пръв път идваме тук. Какъв е специалитетът?

Тя вдига един пръст, за да ми направи знак да почакам, и изчезва зад щанда. Посяга зад една от стъклените витрини и взима поднос с нарязано месо. Поставя го пред нас.

— Пуйка с подправки и мед. Леко люто, леко сладко, и двете умерено.

Поглеждам Джена.

— Супер — казва тя.

— Как е стомахът ти?

Тя завърта очи към тавана.

— Добре е.

— Супер.

Взимаме си по един сандвич — нейния с пълнозърнесто хлебче, а моя с бяло, и двата само с маруля и домати.

— Трябва да може да усетите вкуса на пуешкото — казва жената.

„При Джо“ има външна част от едната си страна, която не се вижда откъм паркинга. В заградено пространство са разпръснати няколко маси, изглежда чисто и подредено, но без особен чар. След минута това вече няма никакво значение, защото пуешкото е страшно вкусно. Дори Джена яде.

— В интернет ли откри това място? — казва Джена.

— Не. Защо?

— Струва ми се, че така би направил. Да търсиш странни места, където правят сандвичи.

— Не е странно. Хубаво е.

— На мама изобщо няма да ѝ хареса — казва тя. — Храната не е органична.

— Не ѝ казвай, че сме идвали тук.

— Искаш да я излъжа?

Правя се, че не съм я чул.

— Какво мислиш за психиатъра си? Помага ли ти?

Тя свива рамене.

— Предполагам, че да.

— Още ли се страхуваш?

Джена посочва с ръка. През страничната врата на магазина се вижда телевизорът над стъклената витрина. Русата жена седи на един стол до касата и гледа новините. Надписът на екрана обявява, че Джейн Доу ще даде пресконференция утре вечер.

Двамата с Милисънт сме на пустия паркинг пред мол „Фърндейл“. Единствените звуци долитат от магистралата зад гърба ни. Петък вечер е и Джена е на парти с пижами, а Рори ще спи при един свой приятел и ще играят телевизионни игри.

Пресконференцията на Джейн Доу приключи преди час. Двамата с Милисънт я гледахме в един популярен ресторант със спортен бар, долепен към мола. Пресконференцията се излъчваше по всички екрани. Най-новото развитие в драматичния сериал за нашия сериен убиец се превърна в социална петък вечер, допълнена с пилешки крилца и бира. Гледахме я заедно с още една двойка, семейство Райнхарт, които вярваха на всяка една дума, излязла от устата на Джейн Доу.

Милисънт се е облегнала на колата, скръстила е ръце пред гърдите си, един разпилян кичур коса се развява на вятъра. Винаги е облечена с нещо, подходящо за случая, дори за този сериозен случай в някакъв спортен бар. Черните ѝ дънки са в комбинация с тениска, на която пише „Заедно в Оукс“ — един девиз, който се появи след изчезването на Наоми. Косата ѝ е сплетена на гърба, с изключение на въпросния кичур.

Тя поклаща глава.

— Тя не ми харесва — казва тя. — Историята ѝ не ми харесва.

Мисля си как беше държала Линдзи в плен. Може би тя не ѝ е харесвала.

— Няма значение — казвам аз.

— Не знаем това.

— И какво…

— Просто трябва да научим повече — казва тя.

— Нали не мислиш да…

— Нищо не мисля.

За момент оставаме мълчаливи, после Милисънт се обръща и отваря вратата. Гледам как се качва в колата ми откъм пътническата страна. Затваря вратата и ме поглежда. Аз още не съм помръднал. Почти чувам как въздиша, докато отваря вратата и отново излиза навън. Носи ботуши с гумени подметки, които не издават никакъв звук, докато се приближава към мен.

Поставя длани върху гърдите ми и поглежда нагоре към мен.

— Хей — казва тя.

— Хей.

— Добре ли си?

Свивам рамене.

— Това означава „не“ — казва тя.

Мой ред е да въздъхна. Или да изпуфтя. Да издишам тежко. Нещо такова.

— Объркахме всичко, нали знаеш — казвам аз.

— Така ли?

— Така мисля, да.

— Обясни ми.

Не знам откъде да започна — всичко е толкова заплетено и не искам да спомена нещо, което не бива. Като Петра, която никога не съм споменавал. Или изнудването на Рори. Тя знае за Джена, но не за всичко. Самоубийството на Триста. Тракерът на колата. „При Джо“.

Има толкова много неща, които Милисънт не знае. И въпреки това сякаш има още толкова повече, които самият аз бих могъл да науча.

— Работата с Оуен — най-сетне казвам аз. — Излезе извън контрол.

— Не съм съгласна.

— Ами Джена?

— Това трябваше да го предвидя.

Отговорът ѝ ме изненадва. Не греши често, а още по-рядко си признава. Затова решавам да не ѝ казвам какви са наблюденията на доктор Бежов. Не ми се струва най-подходящият момент да ѝ кажа, че цялата ситуация физически разболява Джена.

Насреща ни грейват фарове, някаква кола се показва зад ъгъла на мола. Когато се приближава, виждам, че изобщо не е кола. Превозните средства на охранителите в мола са колички за голф и зад волана на тази седи жена на средна възраст. Тя спира и ни пита дали има някакъв проблем.

Милисънт ѝ махва с ръка.

— Всичко е наред. Със съпруга ми просто обсъждаме оценките на нашия син в училище.

— О, разбирам. И аз имам трима.

— Значи, ви е напълно ясно.

Охранителката кимва. Двете със съпругата ми се усмихват една на друга, докато си разменят някакво взаимно майчинско разбиране.

— Все пак най-добре е да преместите колата. Молът е затворен.

— Благодарим. Ще тръгваме — казва Милисънт.

Охранителката изчаква да влезем в колата и да потеглим. Когато спираме на червен светофар, Милисънт слага ръка на рамото ми.

— Мислех си, че може би трябва да запишем Джена на уроци по самозащита. Мисля, че това може да ѝ помогне да придобие повече увереност.

— Това е добра идея.

И наистина е така.

— Утре ще проуча въпроса.

Милисънт не се отбива „При Джо“ само веднъж. На следващия ден, по обяд, пак отива там и остава четиресет минути, преди да потегли към следващата къща. Няма нищо необичайно във всички останали места, на които спира. Дори разглежда две зали за бойни изкуства за Джена и след вечеря ми разказва за тях, когато оставаме сами в спалнята.

— В едната от залите преподават състезателно таекуондо. Имат турнири и отбори, и печелят отличия. Но в центъра има още една, за крав мага. То е малко по-скъпо, но с по-голямо приложение за самозащита.

— Може да опита и на двете места и да я оставим да избере онова, което ѝ харесва повече.

Милисънт се приближава и ме целува по носа.

— Толкова си умен.

Завъртам очи към тавана. Тя се кикоти.

Не споменава закусвалнята, нито пълничката руса жена с голямата усмивка. Опитвам се да измисля начин, по който да разбера какво е обядвала, без да я питам директно. „Какво обядва?“ звучи твърде ненадейно. Но аз не съм толкова умен, колкото Милисънт твърди, защото когато започвам да обяснявам какво вкусно нещо съм обядвал, тя не ми отвръща със същото. Просто кима и се усмихва, докато се подготвя за сън, все едно е заинтригувана от продължителния ми монолог за измисления ми обяд. Заспиваме, без да обсъдим „При Джо“.

През нощта ставам и слизам в библиотеката. Наричаме тази стая библиотеката, защото е пълна с лавици с книги и има голямо махагоново бюро, но я използваме само за да провеждаме телефонни разговори в усамотение. Освен това от известно време насам я използвам, за да се ровя тайно в интернет.

Закусвалнята „При Джо“ е отворила врати преди двайсет години. Сменили са се двама собственици, без никаква връзка помежду си, и винаги се е помещавала в същата сграда. Винаги под наем. Не е имало никакви проблеми, с изключение на едно заведено дело от мъж, който се подхлъзнал и паднал, след което твърдял, че подът бил мокър. Делото било уредено извън съда. Никакви други престъпления, съдебни дела или сериозни хигиенни нарушения. „При Джо“ е точно това, което изглежда; най-обикновена закусвалня. Фактът, че е толкова нормална, прави всичко леко подозрително. Милисънт няма никаква причина да ходи там, още по-малко на два пъти.

Сателитните карти на района показват самостоятелна сграда до някаква улица, която преди сякаш е била доста по-натоварена. На отсрещната страна на улицата има малък паркинг. До него — магазин за водопроводни материали, а след това — часовникарско ателие.

Ако беше ходила там само веднъж, можеше да е било съвсем случайно. Някой ѝ е казал за това място и тя е решила да го опита, въпреки че е встрани от обичайните ѝ маршрути, но бързо си е дала сметка, че не ѝ допада. Можех дори да си представя, че е спряла там, защото е била жадна, а „При Джо“ е било единственото заведение наоколо — въпреки че се намира на километри от района, в който се движи обикновено. С тази разлика, че два дни по-късно отново се върна там.

Има някаква друга причина да посещава „При Джо“. Отначало решавам, че причината е Наоми — вероятно я държи заключена някъде наблизо — но Милисънт не спира никъде другаде. В района няма запустели сгради или изоставени магазини; няма и места, до които би могла да се придвижи пеш от паркинга на „При Джо“.

В това няма никаква логика. Освен ако не е развила афинитет към нездравословни, неорганични сандвичи.

А аз знам, че случаят не е такъв.

След Холи дори не ми хрумна, че може да има следваща. Не и докато Робин не се появи на прага и не заплаши да съсипе всичко, освен ако не ѝ платим.

След Робин дори не ми хрумна, че може да има следваща. Не и докато не пожелах да го направя отново.

Мисълта се беше загнездила в ума ми от известно време; появи се за пръв път на празненството за Нова година и продължих да мисля за това през следващите няколко месеца, докато търсехме жени в интернет. Обсъждахме как бихме го направили, как да не ни заловят и тези вечери обикновено завършваха с невероятен секс. Див секс всъщност. Навсякъде, където можехме да го направим, при условие че децата не бяха наоколо. Ако си бяха вкъщи, трябваше да полагаме огромни усилия да не ни чуят.

Все едно се изкачвахме по някаква стълба. Шегувахме се, че ще го направим, обсъждахме как да го направим, избирахме жени и съставяхме план. Всеки път, щом стигнехме до по-горното стъпало, изкачвахме още едно. След това някой предложи да го направим наистина. Бях аз.

Казах го, докато бяхме в кухнята, беше късна сутрин и двамата лежахме голи на пода. Току-що бяхме открили Линдзи онлайн. И двамата бяхме на мнение, че е идеална.

— Трябва просто да го направим — казах аз.

Милисънт се засмя.

— Мисля, че току-що го направихме.

— Не това. Да, това също, но не това имах предвид.

— Имаше предвид просто да убием Линдзи.

Замълчах, преди да отговоря.

— Да. Да, това имах предвид.

Милисънт ме погледна със смесица от изненада и нещо друго. В онзи момент не бях сигурен точно какво — сега мисля, че беше интерес. Или заинтригуваност. Но не и отвращение.

— За психопат ли се омъжих? — каза тя.

Засмях се. Тя също.

Решението беше взето.

Милисънт никога не ми припомни онази нощ, никога не каза, че е било моя идея. По моя вина. Но аз знам, че е така. Ако не бях аз, нямаше да има Линдзи, нито Наоми, и Оуен нямаше да се завърне. Дъщеря ни все още щеше да има дълга лъскава коса и нямаше да държи нож под матрака си.

Или може би щеше да го направи Милисънт. Може би през цялото време тя ме е подтиквала да го направя.

Вече не знам.

Но няколко дни по-късно отново си спомням за това решение. Както и за неумишлените последици от него.

Залите за бойни изкуства позволяват на Джена да участва в тренировка за начинаещи, за да види дали ще ѝ хареса. Първо отидохме в залата за таекуондо. Половин час по-късно Джена улови погледа ми, поклати глава и си тръгнахме. Тя не иска да участва в състезания, нито иска да получава отличия и медали. Джена иска да надвие Оуен.

На следващия ден отидохме в залата за крав мага. За разлика от таекуондо, школата по крав мага не настоява децата да бъдат облечени с униформи и колани, което допада на Джена много повече от белите кимона, които всички трябва да носят за таекуондо. Джена предпочита да бъде облечена с долнище на анцуг и тениска.

Дори не ми мина през ум, че може да нарани момчето, което се опитваше да я научи на някакво движение, още по-малко да се опита да го нокаутира.

Всичко се случи толкова бързо, че никой не видя. Дори аз, а аз бях наблюдавал Джена от редицата столове, отредени за родителите. В един момент и двамата стояха изправени, а момчето показваше на Джена как е правилно да удариш някого с юмрук. В следващата секунда то падна на земята и извика от болка.

Върху постелката капнаха няколко капки кръв и всички си изгубиха ума.

— Какво, по…

— Как се…

— … това камък ли е?

Една майка с пуловер в тюркоазен цвят посочи Джена с пръст.

— Тя беше. Тя го удари с камък.

Последва пандемониум, както и още писъци и зловещи обвинения.

Минаха няколко часа, докато случката се разнищи докрай — отчасти защото пристигна майката на момчето и започна да крещи защо никой не е повикал линейка. Тогава някой повиква линейка. И полицията.

Пристигнаха двама униформени полицаи и попитаха какво е станало. Майката на момчето посочи Джена и каза:

— Тя удари сина ми.

Напълно разбираемо, полицаите бяха озадачени, защото се намирахме в зала за крав мага, където хората постоянно се удряха един друг. Освен това им се стори донякъде забавно, че момичето беше ударило момчето. На треньора от залата изобщо не му беше забавно.

В крайна сметка на момчето му нямаше нищо. Кръвта беше от една съвсем малка рана на устната му и наистина беше само няколко капки. Никой не отиде в болницата и никой не беше арестуван, но двамата с Джена вече не бяхме добре дошли в залата.

През целия следобед майката на момчето се кълнеше, че ще ни съди. На всичко отгоре бях принуден да отменя няколко урока по тенис и да ядосам поне един от клиентите си.

Когато вече бяхме сами в колата, я попитах:

— Защо?

Джена впери поглед през прозореца.

— Трябва да си имала някаква причина — казах аз.

Тя сви рамене.

— Не знам. Може би за да видя дали ще мога.

— Дали ще можеш да удариш онова момче с камък?

— Да го нокаутирам.

Не изтъквам очевидното. Тя не го нокаутира. Просто му сцепи устната.

— Ще кажеш ли на мама? — каза Джена.

— Да.

— Наистина ли?

Всъщност нямах никаква представа. В момента дори не можех да погледна Джена.

Тя никога не ми беше напомняла на Милисънт. Когато Рори се роди, вече имаше малки кичури рижа коса. Джена се роди с гола глава. Когато косата ѝ най-сетне започна да расте, беше в същия цвят като моята; тъмнокестенява, без никакви червени оттенъци. Очите ѝ бяха същите като моите.

Бях толкова разочарован.

Не беше лично. Не беше нещо, което Джена беше направила или не беше направила. Просто исках да имам едно малко червенокосо момиченце, заедно с моето червенокосо момченце и моята съпруга с огненочервена коса. Това беше картината в главата ми — така си представях, че ще изглежда моето семейство. Истинската Джена не пасваше, защото приличаше на моята майка, а не на своята собствена.

Първият път, когато ми напомни на Милисънт, беше когато удари с камък онова момче. Изглеждаше точно като Милисънт, когато уби Робин в нашата кухня.

Онова, което ми изглеждаше секси у съпругата ми, у Джена изглеждаше ужасяващо.

Късно вечерта е, двамата с Милисънт сме в нейния офис. Тя работи за „Абът Риълти“ — малка компания за недвижими имоти, където от години е най-голямата звезда. Офисът се намира на една търговска улица, приклещен между фитнес студио и китайски ресторант. Вътре е празно и уединено, защото по това време на денонощието никой не търси да си купи недвижим имот. Недостатъкът е стъклената витрина на фасадата, което означава, че всеки може да ни види отвън. Вътре няма прегради между бюрата, зад които да се скрием, затова не светваме лампите и сядаме в дъното. Ако обстоятелствата бяха различни, може би щеше да е романтично.

Милисънт знае за Джена. Една приятелка ѝ е казала преди мен, при което тя побесня. Обади ми се по телефона и се разкрещя толкова силно, че тъпанчето ми започна да вибрира, защото трябвало да ѝ се обадя, докато сме били още в залата. Беше права.

Сега Джена е на сигурно място вкъщи, спи в леглото си и не замеря никого с камъни. Нито повръща. Нито реже онова, което е останало от косата ѝ. Милисънт е спокойна. Дори е донесла десерт. Само един еклер, който разрязва на две половини, точно по средата. Аз отхапвам от моята, тя отхапва от нейната, а аз избърсвам шоколада от горната ѝ устна.

— Тя не е добре — казва Милисънт.

— Не.

— Трябва да поговорим с психиатъра ѝ. Мога да му се обадя…

— Тя като Холи ли е? — казвам аз.

Милисънт оставя еклера си настрани, внимателно, сякаш всеки миг ще избухне.

— Като Холи?

— Може би е същото нещо. Същото заболяване.

— Не.

— Но…

— Не. Холи започна да изтезава буболечки, когато беше на две години. Джена няма нищо общо с нея.

Сравнени по този начин, тя има право. Джена пищи само като види буболечка. Не може дори да убие паяк, какво остава да го изтезава.

— Тогава ние сме виновни — казвам аз. — Трябва да се отървем от Оуен.

— Опитваме се да…

— Наоми още ли е жива? — казвам аз.

Тя не отговаря.

— Изслушай ме — казвам аз. — Направи така, че да открият тялото ѝ. Нека издирването на Наоми да приключи.

— Това как ще помогне…

— Трябва да намерим начин да се отървем от Оуен. Завинаги.

Когато Милисънт започва да изтъква очевидното, аз вдигам ръка, за да я задържа.

— Знам, знам. Трудно е да се отървеш от човек, който дори не е тук, нали?

— Може и така да се каже.

Навеждам се напред в стола си, по-близо до Милисънт, за да чуе добре онова, което ще ѝ кажа:

— Би било трудно, може би дори невъзможно, да инсценираме смъртта му без тялото. Общо взето, единственият начин е да се удави в океана или някое езеро, където никой няма да го открие. Но това би оставило място за съмнение. И за да го направим дори наполовина достоверно, ще ни трябва достоверен източник, за да разкаже историята.

— Като Наоми — казва Милисънт.

— А какви са шансовете да оставим Наоми да направи това?

— Отрицателни.

— Значи, може би той не умира. Може би просто си тръгва.

Тук замълчавам, в очакване на някаква реакция. Когато тя не казва нищо, продължавам:

— Егото на Оуен е толкова голямо, че е пращал писма на репортер, за да съобщи на всички, че се е върнал, и за конкретния начин, по който ще отвлече следващата си жертва. Тогава защо да не разкаже на всички, че си тръгва? Той е такъв, че ще се похвали. Ще каже: „Разказах ви точно какво ще направя и кога ще го направя, но въпреки това не успяхте да ме хванете. Сега вече никога няма да ме откриете.“

Милисънт кимва леко, сякаш го обмисля.

— Знам, че не е идеално — казвам аз. — Но ако Оуен си тръгне, всички ще спрат да говорят за него и може би Джена ще спре да се страхува.

— Може ли да предложа нещо?

— Разбира се.

— Трябва да го направим в точния момент — казва тя. — Трябва да открият Наоми, преди да изпрати следващото писмо.

— О, несъмнено.

— Първо за това ще се погрижа.

— Може би трябва да го направим заедно.

Тя ме поглежда, навела глава настрани. За миг си помислям, че ще се усмихне, но тя не го прави. Ситуацията е прекалено сериозна.

— Аз мога да се погрижа за Наоми. Ти се концентрирай върху писмото. Трябва да убедиш всички, че Оуен си е тръгнал завинаги.

Искам да възразя, да защитя идеята си, но в думите ѝ има логика. Кимвам.

Тя тихичко въздъхва.

— Надявам се да свърши работа.

— Аз също.

Протягам ръка и я пъхвам в нейната. Седим така, докато тя не взима онова, което е останало от еклера ми, и не отхапва от него. Аз взимам нейния и правя същото. Върху лицето ѝ се появява лека усмивка. Стисвам ръката ѝ.

— Всичко ще бъде наред — казвам аз.

Милисънт ми е казвала същото. Каза го, когато бяхме млади и нямахме пари, с едно бебе и в очакване на второ. Каза го, когато купихме първата си къща, а след това и втората, още по-голяма. Каза го след Холи, когато трупът ѝ лежеше на пода в дневната ни, с премазана с тенис ракета глава. Докато стоях надвесен над Холи и се опитвах да проумея какво съм направил току-що, Милисънт веднага се залови за работа.

— Все още ли имаме онзи брезент в гаража? — каза тя.

Отне ми секунда да разбера какво точно ме пита.

— Брезент?

— Който остана след теча?

— Мисля, че да?

— Донеси го.

Замълчах, като си мислех как трябва да се обадим в полицията. Защото така постъпваш, когато убиеш някого при самозащита. Обаждаш се в полицията и обясняваш какво се е случило, защото не си направил нищо лошо.

Милисънт прочете мислите ми.

— Мислиш ли, че в полицията ще повярват как Холи е представлявала заплаха за теб? — каза тя.

За мен, атлета. За мен, със счупената тенис ракета.

Холи, съвсем невъоръжена.

Не възразих. Отидох в гаража и започнах да ровя по рафтовете и пластмасовите кутии, докато не открих навития на руло син брезент. Когато се върнах в дневната, тялото на Холи беше наместено, краката ѝ бяха изпънати, а ръцете ѝ лежаха отпуснати отстрани.

Заедно с Милисънт разстлахме брезента върху пода и увихме тялото като мумия.

— Да я пренесем в гаража — каза Милисънт.

Сякаш дори не ѝ се налагаше да мисли за това.

Направих, каквото ми каза, и Холи се озова в багажника на колата ми. Аз я закарах в гората и зарових тялото ѝ, а Милисънт остана да почисти кръвта. Докато децата се приберат от училище, всяка следа от Холи е била изтъркана.

Направихме същото с Робин, с тази разлика, че не беше погребана в земята. Трупът ѝ, заедно с малката ѝ червена кола, се озоваха на дъното на едно езеро.

Милисънт има право. Винаги всичко е било наред.

Сега е мой ред да се погрижа да бъде така.

И двете половини на еклера са изядени и Милисънт събира трохите с длан в едно кошче за боклук. И двамата ставаме, за да си тръгнем, прекосяваме потъналия в мрак офис и излизаме, за да се качим в колата. Късно е, дори китайският ресторант е затворен, но фитнес студиото работи денонощно. Изпъква самотно, като халогенна звезда в тъмното небе.

Преди да запаля двигателя, обръщам глава към Милисънт. Тя проверява телефона си. Протягам ръка и я слагам върху бузата ѝ — по същия начин, по който тя ме е докосвала толкова много пъти. Това я кара да вдигне поглед към мен, учудена.

— Значи имаме план? — казвам аз.

Тя се усмихва до ушите.

— И още как.

Целият фонов шум е изчезнал. Както никога, колкото и невероятно да изглежда, изведнъж всичко придобива яснота. Докато не видях как Джена удря онова момче, не си бях давал сметка, че двамата с Милисънт бяхме правили много повече, отколкото си мислехме. Бяхме разрушавали собственото си семейство.

Най-лесно ми е да напиша последното писмо на Оуен. Сега имам цел — да се отърва от Оуен — и имам чувството, че знам как да го постигна.

Макар да знам, че ще го изпратя на Джош, както правя всеки път, в действителност писмото е адресирано до широката публика. Казвам им, че са глупави.

Когато писмото е съвсем готово, казвам на Милисънт. Тя е дошла в клуба, за да вземе Рори, който дойде да играе голф след училище и приключва преди мен. Милисънт минава през тенис корта, където чакам следващия си клиент. Токовете на обувките ѝ с телесен цвят отекват по цимента, докато крачи към мен с усмивка на лицето си.

От разговора ни късно онази вечер са минали няколко дни. След като веднъж се разкри, Джейн Доу започна да дава интервюта на всеки, който пожелае. Беше невъзможно да не попаднеш на нея — поне докато предишната вечер не се появи Джейн Доу 2.

Вместо да свика пресконференция, тя излъчи историята си на живо по интернет, а местните новини предаваха пряко. Жената е по-млада от останалите, може би все още студентка, и има смолисточерна коса, бледа кожа и устни, които изглеждат оцветени с кръв. Джейн 2 е почти пълна противоположност на обичайните жертви на Оуен и разказва почти същата история като Джейн 1. Само паркингът беше различен, както и няколко доста драматични подробности. Тази Джейн твърди, че Оуен я е ударил по лицето, и показва на всички една лилава синина на бузата си.

Веднага щом живото предаване приключи, на екрана се появи моят стар приятел Джош. Напоследък Джош изглежда много сериозен, но снощи звучеше почти саркастично. Не че каза в прав текст, че според него Джейн Доу 2 е лъжкиня, но все едно го направи. Не мога да си представя, че някой ѝ е повярвал. Знам, че аз не ѝ повярвах.

Проблемът е, че жените като нея допринасят Оуен да продължава да бъде водещата новина. Няма нужда да припомням това на Милисънт, докато крачи по тенис корта.

— Готов съм, когато ти си готова — казвам аз.

Тъмните очила скриват очите ѝ — както от слънцето, така и от мен — но тя кимва.

— Здравей и на теб.

— Съжалявам.

Навеждам се и я целувам по бузата. Ухае на цитрус.

— Здравей.

— Здравей.

— Писмото готово ли е?

— Искаш ли да го прочетеш?

Искам да каже „да“, искам да я гледам, докато го чете, но тя поклаща глава.

— Няма нужда. Имам ти доверие.

— О, знам това. Просто попитах.

Тя се усмихва и ме целува по бузата.

— Ще се видим вкъщи. Вечерята е в шест.

— Както винаги.

Наблюдавам я, докато се отдалечава.

Днес не спира в закусвалнята „При Джо“. Днес само работи — или в офиса, или организира огледи на къщи.

Продължавам да наблюдавам движението на тракера, продължавам да проверявам къде отива, но не защото искам да разбра нещо за Наоми. Вече го знам. Ако все още не е мъртва, скоро ще бъде.

Наблюдавам движението на тракера, защото обичам да наблюдавам Наоми.

Минава още един ден, след това друг и Джош отново започва да отброява колко дни са изминали от изчезването на Наоми. Гледам репортажите му по телефона си през цялото време — очаквам извънредните новини, в които ще съобщят, че тялото е било открито. Дори когато се събуждам през нощта, усещам порив да проверя дали нещо се е случило. В интернет новините могат да се появят във всеки един момент. Обикновено това не представлява проблем. Но сега, докато очаквам новината да бъде обявена, това е особено дразнещо. И неудобно.

Слизам на долния етаж и излизам в задния двор, където проверявам телефона си. Новините са същите, каквито бяха и преди да си легна. Нищо извънредно, нищо ново, все едно гледам скучни повторения.

Но не се чувствам уморен. В два часа сутринта въздухът не помръдва, както и целият ни квартал. Никой в „Хидън Оукс“ не организира среднощни купони, нито дори слуша силно музика. Дори не виждам нито една светлина във всичките ни къщи, подобни на имения.

Иска ми се да можех да кажа, че това е къщата на мечтите ни — че още първия път, когато я видяхме, разбрахме как това е мястото, на което искаме да бъдем, мястото, което толкова много се бяхме трудили да си купим. Това не е вярно. Къщата на мечтите ни се намира малко по-навътре в „Хидън Оукс“, където къщите наистина представляват имения, но вътрешната част е запазена за директорите на финансови фондове и хирурзите. Ние живеем в средната част — заради един труден развод, който доведе до запорирани авоари и беше последван от наложена от банката възбрана.

Тъй като Милисънт многократно беше водила на тази банка сериозни клиенти за ипотеки, успяхме да си купим къща, която не би трябвало да можем да си позволим. Това е причината да живеем в средната част на „Хидън Оукс“. Би трябвало да живеем в най-външната част, но както винаги, аз успях да си проправя път до средата.

Шумоленето в храстите ме кара да подскоча. Вечерта не е ветровита.

Шумът идва от страничната част на къщата. Ако имахме куче, щях да предположа, че то е било причината за шума, но ние нямаме. В този район нямаме дори сърни.

Шумоленето се чува отново, последвано от скърцане.

С телефон в ръка, подхващам разследване. Задната ни веранда е дълга наполовина колкото самата къща, от кухнята до ъгъла, и в тъмното се приближавам до другия край на парапета. Пътечката покрай къщата е частично осветена от една улична лампа и е пуста. Няма животни, няма крадци, няма серийни убийци.

Отгоре долита тих драскащ шум. Вдигам поглед в мига, в който Рори се промъква обратно в къщата.

Не предполагах, че се е промъкнал навън.

Купони, наркотици, момичета. Или просто така.

Това са причините Рори да се измъква от къщата. Еднакви са за всички момчета в тийнейджърска възраст. Първия път се измъкнах от вкъщи, за да пуша трева, след това се промъквах навън, защото се получи първия път. В крайна сметка започнах да го правя заради Керълайн. Родителите ми така и не разбраха. Или по-вероятно така и не ги беше грижа.

И въпреки това дори когато Рори видя как аз се измъквам от вкъщи, на мен нито за миг не ми хрумна, че той прави същото. Толкова съм разсеян в последно време.

Вместо веднага да говоря с него, аз чакам. Точно както чакам тялото на Наоми да бъде открито, чакам подходящия момент да говоря със сина си. Също така това ми дава възможност да установя дали има още нещо, което съм пропуснал.

Стаята му е разхвърляна, както винаги, с изключение на бюрото. То е подредено почти маниакално, но не съвсем, защото манията за ред не се проявява в нищо друго. Не го е грижа дали дрехите му са струпани на купчина, или книгите му са разпилени по целия под, но бюрото му винаги е подредено. Може би защото никога не го използва.

Рори е на училище. Телефонът му е в него и не му е позволено да държи компютър в стаята си, затова търсенето ми е ограничено до аналоговия свят. Първо е нощното шкафче, след това бюрото, скринът и гардеробът. Поглеждам дори под леглото, под скрина и в дъното на чекмеджето му с чорапи.

Възможно най-разочароващото търсене.

Порно няма, защото го гледа в интернет. Няма бележки от момичета, защото с тях си пише съобщения. Няма снимки, защото са в телефона му. Няма наркотици, нито алкохол, защото дори да ги употребява, не е достатъчно глупав да ги държи в стаята си. Това все пак е нещо. Поне синът ми не е идиот.

Не казвам на Милисънт, защото си има достатъчно грижи.

Тя не знае. Ако беше разбрала, Рори вече щеше да е наказан до края на живота си. Но тя не знае, защото никога не би го чула. Милисънт спи непробудно. Не съм сигурен, че дори алармата за пожар може да я събуди.

Два дни след като го виждам как се катери по външната стена на къщата, отивам в училището му малко преди обяд. Администраторката изпраща съобщение на учителката му, която го изпраща в канцеларията. Рори и Джена посещават частно училище, но не е необходимо да носят униформи. Но все пак имат изисквания за облеклото, затова Рори всеки ден е облечен с тъмнозелени спортни панталони и риза. Днес ризата е бяла. Раницата виси на рамото му, а рижата му коса се нуждае от подстригване. Веднага щом ме вижда, той отмята бретона от челото си.

— Всичко наред ли е? — казва той.

— Всичко е чудесно. Просто ми хрумна, че може да прекараме следобеда заедно.

Веждите му се повдигат, но той не възразява. Поне засега да прекара време с мен му се струва за предпочитане пред следобедните му часове.

Обядваме в любимия ресторант на Рори, където той си поръчва пържолата, която Милисънт никога не му приготвя. Не задава въпроси, докато сервитьорката не донася газираната му напитка, каквато никога не може да се намери у дома ни. Знае, че нещо се е случило, затова не се учудвам, когато казва:

— Какво става, татко?

Но се шокирам, когато продължава със следното:

— С мама развеждате ли се?

— Да се развеждаме? Защо изобщо питаш за това?

Той свива рамене.

— Защото така се прави, когато искаш да кажеш нещо такова.

— Така ли се прави?

— Ами да.

Казва го, сякаш всички го знаят.

— Двамата с майка ти не се развеждаме.

— Добре.

— Наистина.

— Чух те.

Бавно отпивам голяма глътка от студения си чай, а той прави същото със своята газирана напитка. Не казва нищо друго, с което ме принуждава да започна.

— Всичко наред ли е?

— Да, татко. При теб всичко наред ли е?

— Чудесно е. Да се случва нещо ново напоследък?

Рори се поколебава. Донасят ни храната и това му дава още малко време да обмисли какво го питам в действителност.

Когато сервитьорката си тръгва, той леко поклаща глава.

— Май не.

— Май не?

— Татко.

— Хммм?

Отхапвам от пържолата си.

— Просто ми кажи защо сме тук.

— Просто искам да знам какво ново и вълнуващо се случва в твоя живот — казвам аз. — Защото, каквото и да се случва, трябва да е ново и вълнуващо, щом те кара да се измъкваш от вкъщи посред нощ.

Ръцете на Рори замръзват, докато реже пържолата си. Почти виждам как възможните отговори се вихрят в главата му.

— Беше само веднъж — казва той.

Не отговарям.

Рори въздъхва и оставя приборите си.

— Направихме го заедно с Бен. Искахме да видим дали ще ни се размине.

— На него размина ли му се?

— Доколкото знам.

— И какво правихте двамата навън?

— Нищо всъщност. Отидохме до стадиона, поритахме малко футболна топка. Размотавахме се.

Звучи достоверно. На четиринайсет години беше достатъчно вълнуващо просто да излезеш от къщата в полунощ. Но той не изглеждаше като човек, който за първи път се катери до този прозорец.

Рори не се промъква навън нито тази нощ, нито следващата, което не е изненадващо, като се има предвид, че са го хванали. Но аз не внимавам само през нощта, а внимавам за всичко в поведението му, което до този момент съм пренебрегвал.

Вечер го гледам кога си пише съобщения, кога телефонът му вибрира и поглежда да види кой е, кога е пред компютъра си. По време на филмовата вечер държи телефона си прибран, но често го проверява. Веднъж позвънява, но мелодията не е рок музика или от някоя телевизионна игра. Избрал е песен, която не съм чувал преди, но се чува дрезгавият глас на някаква жена, която пее така, сякаш е застанала на ръба на пропаст.

Когато взимам децата, отивам пред училището достатъчно рано, за да мога да видя какво точно се случва, когато излизат от сградата. Тогава виждам момичето, което очевидно е завъртяло главата на сина ми.

Тя е дребничка блондинка с розови устни, млечнобяла кожа и права коса, която се спуска до брадичката ѝ. Отмята я назад, докато си говорят, и пристъпва от крак на крак. Момичето е точно толкова притеснено, колкото и той.

Колко дълго, питам се аз. Колко дълго си е имал приятелка или почти приятелка? Ако онази нощ не го бях хванал, изобщо нямаше да подозирам за това. Може би до края на живота си нямаше да узная за тази дребничка блондинка, която синът ми харесва.

Имало ли е и други момичета, блондинки или брюнетки, или червенокоси, които са карали сина ми да си загуби ума, както е направила тази сега? Пропуснал ли съм първата, втората и третата? Вече няма как да разбера. Той не би ми казал дори да го попитам. Дори не ми каза за настоящата.

А аз не забелязах и дори не подозирах, преди да положа някакво усилие. И като нищо можех да си остана в пълно неведение.

По време на вечеря телефоните на всички са подредени върху кухненския плот зад Милисънт. Ядем ризото с гъби и праз лук, с гарнитура от бейби моркови, когато телефонът ми започва да вибрира, да свети и да бучи като автомобилен клаксон.

Извънредни новини.

Милисънт протяга ръка зад гърба си и изключва звука на телефона ми.

— Съжалявам — казвам аз. — Спортното приложение.

Тя ме поглежда строго. По време на вечеря звукът на телефоните трябва да бъде изключен. Аз просто забравих.

Извънредните новини може да бъдат всякакви, но аз знам, че не е така. Моето приложение за новини е настроено да следи само за имената на Наоми и Оливър Оуен, както и за думите „открит труп“. Технологиите са нещо невероятно.

Както и нещо ужасно, защото сега трябва да чакам до края на вечерята, за да узная нещо повече. Това е по-лошо от двайсет минути в пълно неведение.

Когато най-сетне приключваме, аз грабвам телефона си, докато децата разчистват масата.

Вдигам глава към Милисънт. Тя стои пред умивалника, облечена е със стар суитшърт и черен клин и е обула чифт мои стари чорапи. Улавям погледа ѝ и се усмихвам, като посочвам телефона си.

Тя лекичко ми кимва.

Прочитам цялата новина едва след като чиниите са измити, а децата са седнали да гледат телевизия. Тогава се качвам на горния етаж, влизам в банята и гледам репортажа.

Всичко е идеално.

Тялото на Наоми е било открито в един контейнер за боклук зад хотел „Ланкастър“. Наоми е била видяна за последен път точно на този паркинг, недалеч от същия контейнер за боклук, след като си е тръгнала от работа в онзи петък, 13-и. Наоми за последно е била заснета от някаква охранителна камера, докато е прекосявала паркинга, на път за колата си. Камерите обхващат само част от паркинга. Колата на Наоми, както и контейнерът за боклук, остават скрити.

Джош стои на тротоара, от отсрещната страна на хотел „Ланкастър“ — точно там, където някога спирах колата си, за да наблюдавам Наоми. Изглежда зареден с кофеин или адреналин, или и двете, и аз се радвам, че отново го виждам такъв. Двете Джейн Доу, особено втората, сякаш го караха да унива.

Сега е енергичен и не спира да бълва намеци и предположения, защото не са оповестени кой знае колко истински факти. Знаем само това, че една мъртва жена, която прилича на Наоми, е била открита в контейнер за боклук, докато са го изпразвали служителите на една фирма за събиране на отпадъци. Информирали са полицията, целият район бил отцепен и тази вечер може би ще се състои пресконференция, а може би не, но според него ще се състои.

Единственото, което не споменава, е миналото на Наоми. Сега, когато вече е мъртва, а не просто изчезнала, би било невъзпитано да говори лошо за нея.

Джош все пак отбелязва, че е минала седмица от последното писмо, което е получавал от Оуен Оливър Райли.

Усмихвам се.

Писмото е адресирано до телевизионната станция и е отбелязано като „Лично и поверително“, само за Джош. Представям си, че когато пристигне, на лицето му ще се изпише върховно удоволствие, въпреки че няма да му хареса, че това е последното писмо от Оуен. Писмата направиха Джош звезда, поне на местно ниво, и вече се говори, че е получил предложение за работа от една голяма телевизия. Ще се справи добре на такава работа — толкова е сериозен и искрен, че е трудно да не му повярва човек.

Джош е един от малкото хора, животът на които ще се промени за добро след всичко това.

Не и този на Триста.

Бедната, мъртва Триста никога няма да бъде причислена към жертвите. А тя беше, макар да отне живота си сама. Аз наистина ѝ съчувствам, основно защото тя толкова много съчувстваше на останалите. Трудно е да не харесваш един човек, изпълнен с толкова много емпатия.

Най-доброто, което можем да направим, е да предотвратим нещо подобно да се случи отново.

Слизам на долния етаж, където децата се карат какво да гледат. Милисънт заплашва да ги изпрати да четат в стаите си, ако не постигнат някакво съгласие, и изведнъж в дневната настава тишина. Започва музиката на един любовен тийнейджърски сериал, любимият на Джена, и Рори успява да не изръмжи недоволно. Подозирам, че това отчасти се дължи на малката блондинка. Тя сигурно гледа същите сериали като Джена.

Милисънт ми прави знак и двамата прекосяваме кухнята, за да влезем в официалната трапезария, която използваме само на празници и когато има гости за вечеря.

— Открили са я? — прошепва тя.

Кимвам.

— Да. Очаква се официално потвърждение.

— Сега ти…

— Утре ще го пусна по пощата.

— Идеално.

Усмихвам се.

Тя ме целува по носа.

Връщаме се обратно в дневната и се присъединяваме към децата, но тъй като гледаме телевизия на живо, не можем да избегнем новината за Наоми. Появява се на екрана по време на една рекламна пауза, при това толкова бързо, че нямаме време да сменим канала.

Телефонът на Рори светва, той го взима и започва да пише съобщение.

Джена не реагира. Продължава да гледа в телевизора, все едно дават любимия ѝ сериал, а не новини за поредната мъртва жена.

— Кой иска сладолед? — казва Милисънт.

Рори вдига пръст.

— Аз.

— Джена?

— Защо не.

— Една топка?

— Три.

— Разбира се, миличка — казвам аз и ставам от дивана.

Милисънт ме поглежда с повдигнати вежди и ме последва в кухнята. Взимам четири купички и всеки получава по три топки сладолед. Тя отваря уста да каже нещо, но аз я прекъсвам.

— Нека тази вечер не обсъждаме количеството захар. Преди да стане по-добре, ще стане още по-зле.

И това е така. Ще дават Наоми по новините всяка вечер, ще обсъдят всяка подробност около начина, по който е била намерена, както и начина, по който е била убита. Ще стане дори още по-лошо, когато Джош получи писмото ми, защото след това с часове ще обсъждат дали Оуен наистина си е тръгнал, или просто изчаква да се отпуснем и да забравим за него.

В крайна сметка всичко ще избледнее. Нещо друго ще заеме неговото място и Оуен ще изчезне завинаги.

Но дотогава, три топки сладолед.

Връщаме се в дневната, където тийнейджърският сериал е свършил. Рори сменя канала и попада на поредната извънредна емисия. На екрана е Джош и повтаря същата информация, която сме научили от предишните новини.

Когато приключва с информацията за намирането на тялото на Наоми, Рори се обръща към сестра си.

— Мислиш ли, че я е измъчвал?

— Ами, да.

— Повече или по-малко от предишната?

— Повече — казва Джена.

— Да се хванем ли на бас?

Тя свива рамене. Двамата се хващат на бас.

Милисънт става и излиза от стаята.

Аз занасям купичката си в кухнята. Батерията на телефона ми всеки миг ще се изтощи и започвам да ровя в чекмеджето с джунджурии, за да открия някакво зарядно. Винаги са разпилени навсякъде из къщата, но не и когато ти трябват, и в чекмеджето също не намирам. След това, отивам да потърся в килера, защото там винаги се озовават необичайни неща. Когато Джена беше по-малка, често намирах плюшените ѝ играчки между кутиите с бисквити, да ги пазят. Сега намирам кабели и електроника.

Не и тази вечер. Но на най-долния рафт, зад някакви консерви със супа, откривам малко шишенце капки за очи.

От онези, към които Милисънт е алергична.

Когато виждам капките, веднага си помислям за Рори. Ако Милисънт ги е използвала, за да прикрива факта, че е напушена, то несъмнено и други тийнейджъри биха се досетили за същото. Може би това прави Рори, когато се измъква от вкъщи през нощта. Може би заедно с неговата малка приятелка пушат трева.

Има и по-ужасни неща. Много по-ужасни неща.

Килерът не е обичайно място за съхранение на капки за очи, но си казвам, че просто ги е скрил там. Може би се е прибрал напушен и ги е пъхнал там в последния момент. Или може би си е мислел, че никой няма да се сети да ги търси на най-долния рафт, зад консервите супа.

От друга страна, би могло да са на Джена. Може би тя пуши трева.

Не, това не ми звучи логично. Джена не би съсипала белите си дробове. Футболът е твърде важен за нея, за да направи подобно нещо.

Вземам шишенцето. На път за клуба се чудя какво друго би предизвикало зачервени очи, освен дим, прах или някакво чуждо тяло. Алергии и умора, но те няма нужда да се крият. Може би махмурлук. Може би някакъв нов наркотик, за който дори не съм чувал.

Когато Кекона пристига за урока си, аз седя на една пейка и гледам шишенцето с капки за очи.

Кекона е толкова заредена с клюки, че подскача нагоре-надолу на пръсти, все едно е на шест години, а не на шейсет. Веднага щом излиза на корта, тя започва да говори, защото трябва да обсъди абсолютно всичко, преди да замине извън града. Всяка година Кекона се връща в Хаваи за един месец и пътуването ѝ наближава. Страхува се колко неща ще пропусне сега, след като тялото на Наоми вече е намерено.

— Удушена — казва тя. — Като останалите.

— Знам.

— И мъченията. Всички онези проклети порязвания с хартия.

Сърцето ми подскача.

— Порязвания с хартия?

— От полицията казаха, че цялата е била покрита с тях. Имало дори върху клепачите ѝ.

Тя потреперва, сякаш навън е студено.

Стисвам очи, за да не си представям как Милисънт върши нещо подобно. В опит да залича мисълта, че е превърнала нашата шега в нещо толкова гнусно.

Часът е едва единайсет сутринта. По-рано съобщиха, че пръстовите ѝ отпечатъци са били изтъркани с пила, но от полицията били подготвени за това и разполагали със зъбния картон на Наоми. Тя е.

— От полицията ли казаха за порязванията? — питам аз.

— Не официално, само анонимни източници — казва Кекона. — Но мен ако питаш, най-странното в случая е времето.

Замълчава.

Затова я питам:

— Какво за времето?

— Ами, последното момиче беше държано в плен цяла година. А Наоми? Месец и половина.

— Може би Оуен се е уморил да чака полицията да го открие.

Кекона ми се усмихва.

— Днес си доста бъбрив, а?

Свивам рамене и вдигам топката за тенис, за да ѝ покажа, че трябва да започваме играта, след като ми плаща за това. Кекона се разтяга малко и замахва няколко пъти с ракетата си.

— Ако това се случваше в някой филм, несъответствието във времето щеше да означава нещо — казва тя.

Права е, но по грешни причини.

— Нали ти каза, че животът не е филм на ужасите?

Кекона не отговаря.

— Твой сервис — казвам аз.

Тя изпълнява два сервиса. Не ѝ връщам топката, защото тя не иска да играем. Иска да спечели с един удар.

— Също така казаха, че по тялото ѝ е имало изгаряния — казва Кекона.

— Изгаряния?

— Така казват. Цялата била покрита с изгаряния, сякаш е била попарена с вряла вода.

Лицето ми се изкривява само при мисълта да се полееш случайно с гореща вода. А Милисънт го е направила умишлено.

— Знам, на мен също ми призлява — казва Кекона. Отново подава сервис и спира. — Тази сутрин казаха, че може да прави възстановка на предходни убийства. Една от жертвите му е била с изгаряния, Бианка или Бриана. Нещо такова. Сутринта показаха нейна снимка и тя доста приличаше на Наоми.

Пропуснал съм всичко това. Невъзможността да следя новините от вкъщи може да се окаже проблем.

— Това е странно — казвам аз. — Твой сервис.

Тя продължава да бие сервиси и аз преброявам девет пъти, преди да спре, с тази разлика, че този път не говори за Оуен.

Говори за Джена.

— Чух за дъщеря ти — казва тя.

Не се учудвам, че Кекона е научила за инцидента в залата за крав мага. Това беше точно като нещата, за които някога си разменяхме клюки. Просто преди не беше свързано със семейството ми.

— Да — казвам аз, докато се опитвам да измисля някакво обяснение, някакво извинение, задето дъщеря ми е ударила друго дете с камък. Имала е лош ден, скъсали са я на някакво контролно, забравила е да си изпие лекарствата? До едно звучат зле. До едно звучат така, сякаш дъщеря ми не умее да се контролира.

Кекона се приближава до мен и ме потупва по ръката.

— Не се тревожи — казва тя. — Дъщеря ти ще бъде опасна мацка.

Засмивам се. И се надявам да има право. Предпочитам дъщеря ми да бъде опасна мацка, пред всички останали възможности.

След края на урока на Кекона най-сетне успявам да изгледам новините. Права е за предишната жертва. Бианка и Наоми наистина си приличат визуално, и двете са с кестенява коса и притежават онова миловидно излъчване на съседско момиче. Бианка също е била попарена, но не с гореща вода.

С олио.

Тази прилика кара медиите да се върнат назад и отново да разгледат Линдзи, и сега обсъждат някаква друга предишна жертва, също с права руса коса. Имала е многобройни порязвания по цялото тяло, но не са били причинени с хартия.

Според мен всичко това е твърде условно. Медиите просто имат нужда от нещо, за което да говорят, и в отсъствието на истинска информация са направили погрешни изводи. Ако Милисънт искаше да пресъздаде някое престъпление, подробностите нямаше да бъдат сходни. Щяха да бъдат идентични.

Тази новина леко ме притеснява. На път за работа изпратих писмото на Джош. Беше достатъчно рано, за да няма никакви коли на паркинга пред пощата, затова никой не видя хирургическите ръкавици, които носех, докато пъхах писмото в кутията. Но ако бях гледал новините, щях да променя писмото. Щях да кажа на Джош, че медиите грешат и както обикновено, просто си измислят разни неща. Че предишните убийства не са били пресъздавани, затова да престанат да обсъждат различните начини, по които са били измъчвани жертвите.

Няма нужда дъщеря ми да слуша подобни неща.

Но аз не гледах новините, не знаех за Бианка и сега е твърде късно.

В залата за отдих в клуба образът на Джош се вижда на многобройните екрани — изглежда изтощен, но надъхан. Отново стои на тротоара, от отсрещната страна на хотел „Ланкастър“. На дневна светлина сградата изглежда почти крещяща.

Данните от тракера на колата на Милисънт не показват нищо необичайно през въпросния ден. Дори не се е отбивала в закусвалнята — само в училището, за да остави децата, после в офиса, няколко къщи за продан, хранителния магазин и някаква бензиностанция. Никакви индикации къде може да е държала Наоми, освен ако не е била в някоя от къщите за продан. Това ми се струва малко вероятно, като се има предвид колко хора влизат и излизат от тях по цял ден.

Но към този момент това бездруго няма значение, защото Наоми е открита. А утре Джош ще получи моето писмо.

Ще изчака, преди да го прочете в ефир. Последния път бях очаквал от полицията да прекарат повече време в изследването му, но новината беше съобщена почти веднага. С това би трябвало да се случи същото. То изглежда по съвсем същия начин, мирише по същия начин и дори хартията е от същия пакет. Няма да има никакво съмнение, че подателят е бил един и същ. Ако бях хазартен тип, щях да се обзаложа, че ще покажат писмото по всички информационни канали още преди да се прибера у дома.

Но аз не съм хазартен тип. След трийсет и седем години съм се превърнал в човек, който планира. Може би доста добре при това.

Трудно е да преценя дали съм спечелил въображаемия си облог. Всичко е въпрос на гледна точка — а в случая, на часове.

Мислех си, че Джош ще прочете писмото в ефир точно преди вечерните новини, за да говорят за него по всеки канал, когато хората седнат да вечерят. Вместо това съобщават за писмото часове по-рано, докато двамата с Джена сме в кабинета на доктор Бежов. Според него тя се нуждае от терапия още по-често. Според мен тя се нуждае от нов доктор. Откакто започна да се среща с него, Джена премина от това да си реже косата към това да се саморазболява и да удря децата с камък.

Двамата с Милисънт вече си разделяме посещенията при доктора. Не може и двамата да отсъстваме от работа по три пъти седмично, каквато е препоръката на доктор Бежов след инцидента с крав мага. Днес е мой ред да седя в чакалнята, където мога да избирам между терапевтични комикси, образователни списания или телевизия. Няма никой друг, освен една строга на вид рецепционистка, която носи смолисточерна перука и се държи пренебрежително с всички. Спирам се на един канал, по който върви някакво игрално шоу, и познавам отговорите наум.

Историята избухва в извънредните новини десет минути след като започва терапията на Джена. На екрана се появява Джош и след няколко уводни думи започва да чете на глас писмото на Оуен.

Рецепционистката вдига поглед.

Докато Джош чете думите, които съм написал, по гърба ми плъзва ледена тръпка. Когато стига до края, до последното сбогом на Оуен, едва сдържам усмивката си. В това писмо Оуен наистина звучи като някакво самонадеяно копеле.

Джо прочита писмото още два пъти, преди Джена да излезе от кабинета на доктор Бежов. Изглежда отегчена.

Докторът е зад гърба ѝ. Изглежда доволен.

— Размяна — казва тя. Мой ред е да вляза в кабинета, за да може доктор Бежов да ме залее с безвкусните си безцветни глупости.

Днес отказвам да го направя.

— Извинявам се, но просто нямаме достатъчно време. Дали ще е удобно да се обадя по-късно по телефона?

Добрият доктор не изглежда никак доволен от мен.

Не ми пука.

— Няма проблем — казва той. — В случай че нямам възможност да приема обаждането, просто оставете…

— Звучи чудесно. Много ви благодаря.

Протягам ръка към него, но изминава секунда, преди да я стисне.

— Добре тогава. Довиждане.

— Доскоро.

В момента, в който излизаме на паркинга, Джена ме поглежда подозрително.

— Държиш се странно — казва тя.

— Мислех, че винаги се държа странно?

— По-странно от обикновено.

— Това е доста странно.

— Татко — тя скръства ръце пред гърдите си и ме поглежда право в очите.

— Искаш ли хотдог?

Джена ме поглежда, сякаш съм ѝ предложил да пием по нещо в някой бар.

— Дали искам хотдог?

— Ами да. Нали ги знаеш, едни малки продълговати неща от месо, които се казват кренвирши, сложени в хлебче с горчица и…

— Мама ни е забранила да ядем хотдог.

— Ще ѝ кажа да дойде с нас.

Оставам с впечатлението, че от тази мисъл главата на Джена леко експлодира, но тя се качва в колата без нито дума повече.

В „Топ Дог“ предлагат трийсет и пет вида хотдог, включително от тофу. Този си поръчва Милисънт. И го прави, без дори да продума, докато Рори си поръчва два хотдога с телешко и много чили. Все едно празнуваме нещо, защото наистина е така. Оуен си е отишъл завинаги. Новината е по всички телевизионни екрани над главите ни. Днес всичко е минало точно по план и сякаш всички го усещат.

— Вече може ли отново да се държим нормално у дома? — пита Рори.

Милисънт се усмихва.

— Дефинирай нормално.

— Без информационна цензура. Обратно в цивилизацията?

— Искаш да гледаш новините? — казвам аз.

— Не искам да ми е забранено да гледам новините.

Джена завърта очи към тавана.

— Просто искаш да впечатлиш Фейт.

И просто така аз научавам, че русокосата приятелка на Рори се казва Фейт.

— Коя е Фейт? — казва Милисънт.

— Никоя — казва Рори.

Джена се кикоти. Рори я ощипва и тя надава лек писък.

— Престани — казва тя.

— Млъквай.

— Ти млъквай.

— Чакайте малко, да не говорите за Фейт Хамънд? — казва Милисънт.

Рори не отговаря, което означава „да“. Също така означава, че Милисънт познава родителите на Фейт — най-вероятно защото им е продала тяхната къща.

— Защо не го хванаха? — казва Джена. Вперила е поглед в телевизора.

Може би все пак не всичко отново ще бъде нормално.

— Предишния път са го хванали — казва Рори. — И се е измъкнал.

— Значи, не могат да го хванат?

— Ще успеят. Хората като него не остават вечно на свобода — казвам аз.

Рори отваря уста, за да каже нещо, а Милисънт успява да му попречи само с поглед.

Всичко, което ми идва да кажа, в главата ми звучи глупаво, затова си държа устата затворена. Дори Рори запазва мълчание. Никой не казва нищо, преди Джена да заговори.

— Не се чувствам много добре — казва тя с ръка на стомаха си.

Джена си поръча хотдог със сос барбекю и лук, който беше голям почти колкото моя с пикантен кашкавал. Не мисля, че днес причината за раздразнения ѝ стомах е стресът.

Милисънт ме поглежда накриво.

Кимвам. Да, аз съм виновен, че предложих хотдог.

Милисънт грабва дамската си чанта и ни прави знак да тръгваме. Прие добре историята с хотдога, като се има предвид, че не го бяхме обсъдили предварително, и аз я хващам за ръката. Излизаме след децата на паркинга отвън.

— Как е твоят стомах? — казва тя.

— Идеално. Твоят?

— По-добре от всякога.

Навеждам се в опит да я целуна. Тя извръща глава.

— Дъхът ти е отвратителен.

— А твоят мирише на тофу.

Тя се засмива и аз се засмивам, а стомахът ми далеч не се чувства толкова добре, колкото твърдях. В мига, в който се прибираме вкъщи, и двамата с Джена започваме да повръщаме. Тя се качва в банята на горния етаж, но аз не успявам да стигна навреме и в крайна сметка използвам тази в коридора.

Милисънт притичва между двама ни, носи газирана джинджифилова напитка и студени компреси.

— Лошо ви е като на кучета! — провиква се Рори.

Смее се и вътрешно се смея заедно с него.

Тази вечер всичко е забавно дори докато повръщам на пода в банята. Тази вечер се чувствам така, все едно най-сетне съм изпуснал въздуха от гърдите си.

Дори не си бях дал сметка, че съм спрял да дишам.

Автоматите за кафе са едно от най-удобните изобретения на света. Няма баристи, няма пълномаслено мляко вместо два процента, няма кой да забрави да добави допълнителен аромат. Трябва само да си избера вида кафе, мляко, вкус и дори температура, и след това да натисна зеления бутон. Появява се кафе. И е евтино.

Единственият недостатък е, че тези сложно устроени, но лесни за употреба машини ги има само в магазинчетата по бензиностанциите. Истинските кафенета нямат машини за самообслужване.

Любимият ми автомат се намира в магазинчето на бензиностанция „ИЗИ-Гоу“, която се намира на три километра от „Хидън Оукс“. Дори да нямам време, понякога отивам специално дотам. Мъжът зад щанда се смее всеки път, когато вляза. Твърди, че хора „като мен“ рядко идват до „ИЗИ-Гоу“ за кафе. Винаги му казвам, че хората „като мен“ са един специален вид задници.

Но днес нямам възможност да му кажа тази шега, защото мъжът зад щанда има слушалки в ушите и е вперил поглед в телефона си. Когато се приближавам, за да платя, той маха слушалките си и поклаща глава.

— Трябва да спра да гледам новините — казва той.

Кимвам с повече разбиране, отколкото може да си представи.

— Само ще се депресираш.

— Точно, човече.

Не познавам хора, които продължават да използват думата „човече“, но този брадат тип го казва така, сякаш му идва отвътре.

Взимам си огромното кафе за три долара и излизам, без да попитам какво дават по новините. Изминали са три седмици, откакто Джош получи писмото. Продължават да обсъждат дали Оуен наистина си е тръгнал, или не, но няма истински новини. Няма нищо ново, просто преповтарят всичко старо.

И Оуен вече започва да избледнява. Все още е водещата новина, но вече не превзема цялата емисия.

Точно както си мислех.

И сега мислите ми се въртят около семейството ми, децата ми. Мисля за приятелката на Рори, с която все още не съм се запознал, но поне успях да разбера, че семейство Хамънд живеят на съседната улица. На Рори му трябват шейсет секунди, за да стигне от нашата къща до тяхната, ако мине напряко. Трябваше да се досетя за това по-рано — трябваше да се досетя, че Рори се измъква от къщата, но бях твърде зает да правя същото. Сега се реванширам за пропуснатото време.

Джена отново е започнала да се увлича по гримирането. Едва от миналата седмица, сигурно защото вече не опитва да се скрие от Оуен. Видях я да си слага гланц за устни, преди да излезе за училище една сутрин, а Милисънт каза, че някой сякаш е влизал в банята ни.

И Джена още държи онзи нож под матрака си. Започвам да се питам дали не е забравила, че е там.

Всичко това са неща, които щях да пропусна, ако вниманието ми все още беше погълнато от Оуен, от Наоми, Анабел и Петра. Не мога да си спомня последния път, когато заредих батерията на предплатения телефон.

И Милисънт. Говорихме да си направим истинска среща. Все още не сме, но когато това се случи, няма да си говорим за Холи или Оуен, или никакви подобни неща. Междувременно, тя е започнала кръстоносен поход срещу хотдога в интернет.

Махам тракера от колата ѝ. Сега искам да гледам съпругата си, а не синята точица, която замества съпругата ми.

Дори в работата всичко върви прекрасно — имам двама нови клиенти, защото графикът ми вече не е толкова несигурен. През по-голямата част от деня съм в клуба и затова, когато нямам урок, имам време да създавам и поддържам социални контакти.

Все още пазя шишенцето с капки за очи, макар и да нямам никакви доказателства, че Рори — или някой друг — употребява каквито и да било наркотици. Но това продължава да ме тревожи, защото в него няма логика. Или може би просто сега имам повече време да мисля за него. Толкова много, че когато вкъщи няма никой, влизам в стаята на Рори.

Казвам си, че само ще огледам, няма да провеждам обстойно претърсване. Просто имам право да знам дали синът ми употребява наркотици. Дори да става въпрос само за марихуана.

Откривам предимно глупости — все неща, каквито могат да се намерят в стаята на едно четиринайсетгодишно момче, от мръсни дрехи до комикси и фигурки на супергерои. Няма никакви скъпоценности като едно време — писма, снимки, дори мръсни списания. В днешно време всичко това е в компютрите и телефоните. Освен това Рори няма никакви наркотици — или поне аз не намирам, дори след като проверявам малко по-обстойно, отколкото бях възнамерявал.

Когато отварям вратата на гардероба, за малко не се отказвам. В него има такова зашеметяващо количество боклуци, че започвам да се питам дали няма по-добър начин. Първо проверявам на най-очевидните според мен места — в кутиите за играчки, кутиите за обувки, дори в коша му за мръсно пране. Вече съм готов да се откажа, когато нещо улавя погледа ми. Навеждам се, за да го видя по-отблизо.

Светлината се отразява в лъскавото синьо стъкло. Обицата на Петра.

Синът ми я е сложил в някаква стара обувка.

Взимам обувката и я разклащам, но отвътре пада само една обица. Проверявам във всичките му обувки, за да открия другата, но не успявам. Започвам да ровя в дъното на гардероба, но цял час по-късно все още не съм намерил другата обица. Слагам първата обратно в обувката ѝ. Нямам никаква полза само от едната.

Струва ми се, че обиците бяха една от причините изобщо да започна да претърсвам стаята. Те са застраховката на сина ми срещу мен.

И малкото лайно е достатъчно хитро, за да ги пази на различни места.

Кекона е в Хаваи за един месец, затова първата ми клиентка е госпожа Лийланд. Тя не обича да обсъжда престъпления, нито Оуен, нито всякакви подобни теми. Госпожа Лийланд е сериозен играч и обсъжда единствено темата за тениса.

След края на урока ѝ, имам свободна минута между часовете, точно колкото да прочета полученото съобщение от Милисънт.

Не знам какво означава това, нито какво ме пита, затова ѝ отговарям:

По средата на урока ми с един мъж на пенсионна възраст на име Артър, Милисънт ми изпраща линк към някаква новина в интернет. Заглавието ми изглежда безсмислено.

Прочитам статията, след това още веднъж, и на третия път ми звучи още по-невероятно, отколкото на първия.

Телефонът ми лежи на бетонната настилка на тенис корта, с натрошен екран. Не помня как съм го изпуснал. Или може би съм го хвърлил.

Нечия ръка докосва моята. Клиентът ми, Артър, ме гледа втренчено. Очите му са скрити под гъсти сиви вежди и бръчки. Разтревожени.

— Добре ли сте? — казва той.

Не. В никакъв случай не съм добре.

— Съжалявам. Трябва да тръгвам. Семейно…

— Разбира се. Тръгвайте.

Взимам телефона и чантата си, и прекосявам тенис корта. На път за паркинга чувам как ме поздравяват някакви хора, но не виждам лицата им. Не виждам нищо друго, освен онова заглавие:

В колата, след като вече съм запалил двигателя, ме осенява мисълта, че не знам къде е Милисънт. Не и без тракера на колата ѝ.

През счупения екран ѝ изпращам съобщение.

Среща за обяд, е нейният отговор. Веднага.

Вече излизам с колата от паркинга.

Децата са на училище, затова се срещаме у дома. Колата ѝ е пред къщата, а тя е вътре, крачи притеснено напред-назад в дневната. Днес обувките ѝ са с морскосин цвят и не издават никакъв звук. Косата ѝ е по-къса, подрязана над раменете, защото не иска Джена да бъде единственото момиче в семейството с къса коса.

Когато влизам, притесненото крачене спира и двамата се споглеждаме. Няма какво да си кажем.

Освен, че сме се провалили.

Тя слабо се усмихва. Усмивката ѝ не е щастлива.

— Това не го предвидих.

— Нямаше как да го предвидим.

Протягам ръка към нея и тя се приближава, прегръщам я. Сърцето ми бие по-бързо от обичайното и тя отпуска глава върху него.

— Ще започнат да търсят истинския убиец — казвам аз.

— Да.

Тя отдръпва главата си, за да погледне нагоре към мен.

— Може просто да заминем — казвам аз.

— Да заминем?

— Да се преместим другаде. Не е нужно да живеем тук. Дори не е нужно да живеем в този щат. Аз мога да преподавам тенис навсякъде. Ти можеш да продаваш недвижими имоти навсякъде.

Идеята ме осенява точно в този миг, докато стоя тук, заедно с Милисънт.

— Само си избери място.

— Не говориш сериозно.

— Защо не?

Тя се отдръпва от мен и отново започва да крачи притеснено. Виждам как съставя списъци наум, докато се опитва да се сети за всичко, което ще трябва да направим.

— Сега е средата на учебната година.

— Знам.

— Дори не знам кое място да избера.

— Може да решим заедно.

Тя замълчава.

Повтарям очевидното:

— Ще започнат да търсят истинския убиец.

Досега това никога не е било проблем. Не бяха открити никакви трупове, не и преди Линдзи. До онзи момент никой дори не знаеше, че има убиец. Не търсеха никого.

Но сега е различно. И те знаят, че е бил някой, който се е преструвал на Оуен.

— Никога няма да ни разкрият — казва тя.

— Никога?

Милисънт поклаща глава.

— Не знам как биха могли. Ние на практика си разделихме всичко. Аз никога не съм докосвала писмата…

— Но където и да си държала Наоми…

— Ти никога не си бил там. Ами ти? Някой виждал ли те е с…

— Не. Никога не съм разговарял с Наоми — казвам аз.

— Никога?

Милисънт замълчава за момент.

— Добре тогава. Никой не те е виждал заедно с нея.

— Не.

— А Линдзи?

Поклащам глава. Разговарях с Линдзи само по време на онази разходка в планината.

— Никой не ни видя.

— Добре.

— Джена — казвам аз. — Донякъде мисля, че трябва да заминем заради…

— Нека поне да изчакаме малко, докато се уверим, че е вярно. Че не е някаква измама.

Усмихвам се. Иронията е прекалено голяма, за да не го направя.

— Като писмата на Оуен. Измама.

— Да. Точно такава.

Телефонът ми издава звук, известие за напомняне. Следващият ми урок започва след петнайсет минути. Или трябва да тръгна, или да го отменя.

— Върви — казва тя. — Не можем да направим нищо, освен да чакаме.

— Ако е вярно…

— Ще го обсъдим отново.

Приближавам се до нея и я целувам по челото.

Тя докосва бузата ми с ръка.

— Всичко ще бъде наред.

— Винаги е наред.

— Да.

Децата вече са чули новината. Възнамерявахме да им кажем заедно същата вечер, докато се храним, но те вече знаят. Интернет и приятелите им са по-бързи от нас.

Рори може и да го е грижа, но не го показва. Стиска телефона си в ръка — това е жизненоважната връзка с приятелката му.

Върху лицето на Джена е изписано каменно изражение. Очите ѝ, обикновено толкова изразителни, гледат право през нас. Тя не ни чува, дори не е в стаята заедно с нас. Не знам къде е. Не проговаря, докато двамата с Милисънт не спираме да ѝ повтаряме онова, което ѝ казваме от седмици насам: в безопасност си.

Не мисля, че ни вярва. Дори не съм сигурен, че аз ни вярвам. Всичко, което е приемала за вярно, се оказва грешно. Оуен никога не е бил тук. През цялото време е бил някой друг — и никой не знае кой.

Не мога да я виня, задето се затваря в себе си. Аз искам да направя същото.

Когато спираме да говорим, Рори скача на крака и се отправя към стълбището. Вече пише съобщения.

Джена продължава да гледа втренчено.

— Миличка? — казвам аз и протягам ръка, за да докосна нейната. — Добре ли си?

Тя обръща глава и очите ѝ се фокусират върху мен.

— Значи, всичко е лъжа. Убиецът може би дори не си е тръгнал.

— Все още не знаем това — казва Милисънт.

— Но може би.

Кимвам.

— Може би.

Изминава минута, после още една.

— Добре — казва тя и измъква ръка изпод моята. Изправя се на крака. — Ще се кача горе.

— Добре ли си…

— Да. Добре съм.

Двамата с Милисънт наблюдаваме как се отдалечава.

Прекарвам остатъка от вечерта в интернет, в търсене на ново място, където да живеем. Разглеждам различни страници за времето, училищата, цените и новините.

Чувствам се странно да не знам какво следва. От мига, в който написах първото писмо до Джош, повечето новини не ме изненадваха с нищо. Вече знаех какво пише в писмата и можех да отгатна как щяха да ги анализират всички многознайковци. Дори трупът на Наоми не ме изненада. Не знаех подробностите, но знаех, че ще бъде открит.

Единственото, което ме изненада, бяха порязванията с хартия.

Сега нищо не ми е познато, нищо не е очаквано. Това не ми харесва.

Гледам как историята се разгръща по телевизията, сякаш нямам нищо общо с нея. Аз съм просто зрител. И тъй като нямам власт да променя хода на тази история, аз се надявам. Всеки път, когато включа телевизора, аз се надявам, че сестрата на Оуен е лъжкиня. Една вечер съм навън на задната веранда, гледам новинарската емисия в единайсет часа и чувам как Джош не казва това.

Тази вечер той е в студиото, облечен със сако и вратовръзка, а лицето му изглежда така, сякаш е обръснато броени минути преди да се появи в ефир. Джош звучи като сериозен репортер, когато казва, че Дженифър Райли се завръща в страната. За да изчисти името на своя брат.

Готов съм отново да хвърля телефона си, но ме спира някакво драскане, което се разнася от другата страна на къщата ни. Изправям се и поглеждам нагоре.

Рори.

Само той би продължил да се измъква от къщи, след като са го хванали.

Или, по-скоро, само той би продължил да се измъква успешно от къщи, след като са го хванали. Чудя се колко ли пъти съм пропуснал да забележа.

Той ме вижда в момента, в който се приземява. Рори излиза навън, не се прибира.

— О — казва той. — Здрасти.

— Излизаш да се поразходиш на чист въздух?

Той свива рамене, без да признава нищо.

— Ела, седни до мен — казвам аз.

Вместо да седнем на верандата, отиваме малко по-нататък на двора. В другия край имаме маса за пикник и чадър за слънце, близо до големия дъб с люлката от автомобилна гума, която вече никой не използва.

Рори казва:

— Не си най-подходящият човек, който да възразява срещу измъкването от къщи.

Дни по-рано, когато се предполагаше, че Оуен си е отишъл завинаги, подобна реплика може би нямаше да ме подразни. С нетърпение очаквах момента, когато ще поговоря със сина си за неговата първа приятелка. Сега се чувствам така, сякаш го правя по задължение.

Посочвам една от пейките.

— Седни. Си. На. Задника.

Той го прави.

— Първо — казвам аз, — може би си забелязал, че напоследък сестра ти изпитва известни трудности. И съм сигурен, че ти, нейният единствен брат, не би искал да я накараш да се почувства още по-зле?

Той поклаща глава.

— Разбира се, че не искаш. Затова знам, че няма да ѝ споделиш теорийката си за това как изневерявам на майка ѝ.

— Теорийка?

Поглеждам го право в очите.

Той отново поклаща глава.

— Не. Нищо няма да ѝ кажа.

— Също така знам, че няма да започнеш да се сравняваш с мен, нито моето поведение с факта, че се измъкваш навън късно през нощта. Защото ти не си дори наполовина на моите години. Ти нямаш право да се промъкваш навън.

Той кимва.

— Моля? — казвам аз.

— Не. Няма да се сравнявам с теб.

— И също така знам, че ако те попитам защо се измъкваш навън, няма да ми кажеш, че е за да се мотаеш с Бен. Защото не правиш това, нали?

— Не.

— Промъкваш се навън, за да отидеш да видиш Фейт Хамънд.

— Да.

— Идеално. Радвам се, че го изяснихме.

Телефонът на Рори избръмчава. Очите му се стрелкат напред-назад, между телефона и мен, но не го поглежда.

— Давай — казвам аз.

— Няма проблем.

— Недей да караш Фейт да те чака.

Той проверява телефона си и изпраща съобщение, като отмята червената си коса от очите си. Фейт отговаря веднага и той изпраща ново съобщение. Разговорът продължава и аз изчаквам, докато сложи телефона обратно на масата. С екрана нагоре.

— Извинявай — казва той.

Въздъхвам.

Не съм ядосан на Рори. Той е просто едно хлапе, което е открило, че момичетата все пак не са чак толкова зле. Едно време казваше, че момичетата са „гнусни, противни и най-вече грозни“. Цитатът е от някаква книжка, която беше прочел, и винаги ме разсмиваше. Обръщах се към Милисънт и казвах: „Ти си тази, която всяка седмица ги водеше в библиотеката“. Ако се случеше, докато сме в кухнята, тя ме перваше с някоя кърпа. Веднъж ме перна толкова силно, че ми поряза ръката. Раната беше повърхностна, само леко беше одраскана кожата, но Рори остана впечатлен от майка си. От мен по-малко.

А сега излиза късно вечер, за да се срещне с една дребничка блондинка на име Фейт.

— Тя също ли се измъква навън от вкъщи? — питам аз. — Срещате ли се някъде?

— Понякога. Но аз мога да се качвам и в нейната стая.

Иска ми се да му забраня да го прави, да сложа ключалка на прозореца му и да се обадя на родителите на Фейт, за да им кажа, че и двамата са твърде малки и това е прекалено опасно. Оуен е мъртъв, а навън върлува убиец.

С тази разлика, че не е вярно. Просто трябва да се престоря, че е.

— Трябва да спреш — казвам аз. — Гледаш новините. И за двама ви е прекалено опасно да излизате сами през нощта.

— Да, знам, но…

— Изобщо не трябва да се измъкваш навън. Ако кажа на майка ти, ще сложи катинар на прозореца и камери в цялата къща.

Веждите на Рори рязко подскачат нагоре.

— Тя не знае ли?

— Ако знаеше, щеше да си наказан, докато не влезеш в университета. Същото важи и за приятелката ти.

— Добре. Ще престанем.

Поемам си дълбоко дъх. Само защото съм ядосан, не означава, че съм безотговорен.

— И след като си имаш приятелка, имаш ли предпазни…

— Татко, знам как да си купя презервативи.

— Добре, добре. Значи, вечер просто си пишете съобщения, става ли? И се срещайте през деня?

Той кимва и бързо става, сякаш се страхува, че може да размисля.

— Още нещо — казвам аз. — И не ме лъжи.

— Добре.

— Взимаш ли някакви наркотици?

— Не.

— Дори не пушиш трева?

Той поклаща глава.

— Не, заклевам се.

Оставям го да се прибере. Точно сега нямам време да се опитвам да преценя дали ме лъже.

Когато не гледам новините, не мога да мисля за нищо друго, освен какво може да сме пропуснали. Всички начини, по които могат да ни заловят; всички улики, за които съм слушал по телевизията, че могат да съберат съдебните експерти. ДНК, влакна, следи — всичко това се върти в главата ми, все едно го разбирам, което не е вярно, но знам, че ще сочи към мен. Никога не съм разменял дори една дума с Наоми, още по-малко съм я докосвал. Каквито и доказателства да намерят, ще водят до Милисънт.

Първият път, в който виждам сестрата на Оуен, е по телевизията. Когато извършваше убийствата си, Оуен беше прехвърлил трийсетте години, сега би бил на около петдесет. Тя изглежда малко по-млада, на четиресет и няколко, има същите сини очи като него, но косата ѝ е малко по-тъмноруса от неговата. Дженифър е толкова слаба, че ключиците ѝ са изпъкнали, както и вените по шията. Казват, че камерата добавя пет килограма, и ако това е вярно, на живо Дженифър сигурно изглежда болезнено изпита.

Показват я по всички телевизори в клуба, където посетителите за обяд са решили да изпият по още един коктейл, за да могат да гледат пресконференцията. Това е първият път, в който широката публика вижда сестрата на Оуен.

Началникът на полицията е застанал от едната ѝ страна, а съдебният експерт от другата. Единият има коса, другият няма, а коремите им са с един и същи размер.

Дженифър започва с това, че е сестра на Оуен Оливър Райли и всички грешим за него. Оуен никога не е убивал никого — нито преди години, нито сега.

Дженифър вдига лист хартия и казва, че това е смъртният акт на Оуен, подписан от съдебен лекар във Великобритания и сертифициран с официален печат. Казва го отново. Мъртъв.

Съдебният експерт пристъпва към микрофона и потвърждава думите на Дженифър.

След това напред излиза началникът на полицията, който започва да обяснява как е било неминуемо полицията да се насочи към Оуен, но са били подведени. Той също потвърждава твърденията на Дженифър.

Сега всичко е ясно. Вярваме ѝ. Оуен е мъртъв и полицията ще преразгледа уликите, за да видят какво са пропуснали.

Но първо, Дженифър иска да каже още нещо.

Дженифър прави знак на някого зад гърба си и съдебният експерт отстъпва встрани. Камерата показва в близък кадър нейната приятелка.

Така ми се завива свят, че почти изгубвам съзнание.

Жената, която повиква Дженифър Райли, е пълничка блондинка и усмивката ѝ озарява екрана.

Дениз. Жената зад щанда в закусвалнята „При Джо“.

Гео тракерът седи върху таблото на колата ми. Въртя го първо насам, после натам, и не спирам. Правя същото с мислите в главата си, откакто жената от „При Джо“ се появи по телевизията.

Дениз. Така я нарече Дженифър.

Това е съвпадение. Не може да не е. Фактът, че Оуен е мъртъв, не помага нито на Милисънт, нито на мен. Той ни вреди.

И ако „При Джо“ беше някакво заведение, което сервира органично телешко от свободно отглеждани животни, никога нямаше да ми хрумне, че това не е съвпадение. Но „При Джо“ не е такова място — това е една закусвалня, където „органично“ е дума на чужд език.

Ако можех да попитам Милисънт за тази нова нейна страст към сандвичите от евтини закусвални, бих го направил. Но аз не би трябвало да знам за това. Това е информация, която придобих, след като започнах да шпионирам съпругата си.

Никога преди не съм го правил. Замислял съм се дали да не го направя, но никога не съм. Дори по времето когато Милисънт работеше с един мъж, който я харесваше повече, отколкото е редно да харесваш колежка. Беше очевидно от мига, в който го видях. Името му беше Купър. Купър, някогашното популярно в университета момче, който никога не се беше женил и не искаше да го прави. Онова, което искаше, беше да спи с Милисънт.

Купър беше мъжът, който замина заедно с Милисънт на онази конференция в Маями. Тогава, когато аз спах с Кристъл.

Убедих сам себе си, че те са правили същото.

Когато се върнаха, това убеждение едва не ме принуди да започна да шпионирам и двамата. Не го направих. Поне не и нея. Но Купър наблюдавах достатъчно дълго, за да разбера, че искаше да спи с всяка жена, не само с Милисънт.

Доколкото можех да преценя, не бяха спали заедно.

Сега, след като вече съм шпионирал съпругата си, виждам какъв е проблемът. Не мога да направя нищо с придобитата информация. Тракерът е на таблото на колата ми, а аз седя на паркинга на клуба, вперил поглед в него, защото шпионирането води единствено до още шпиониране. Ако знаех, че ще доведе до подобен порочен кръг, никога нямаше да започна да го правя.

Докато мислите се блъскат в главата ми, Милисънт ми пише съобщение.

Очаквам ново съобщение, което гласи Специална среща за вечеря или нещо във връзка с новините от деня, но екранът на телефона ми остава черен.

Когато се прибирам вкъщи, колата на Милисънт вече е в гаража. Замислям се дали да не сложа отново тракера, но не го правя.

Тя приготвя виетнамска пилешка супа в кухнята. Залавям се да ѝ помогна, режа зеленчуци, докато тя добавя пресен лук и джинджифил в бульона.

Децата не са при нас.

— На горния етаж — казва тя, преди да попитам. — Домашни.

— Гледа ли новините?

Тя свива устни и кимва.

— Мъртъв е.

— Казаха го само сто пъти.

Усмихвам се леко. Тя също. Не можем да променим факта, че Оуен е мъртъв.

Прекарваме няколко минути в мълчание, довършваме вечерята, а аз се опитвам да намеря повод да спомена Дениз. Децата се появяват, преди да успея.

Рори пръв заговаря за това, че Оуен е мъртъв. Джена кима. Вече знаят, разбира се.

— Това не променя нищо — казвам аз на Джена. — Нищо няма да ти се случи.

Твърдението ми коренно противоречи на онова, което казах на Рори предишната вечер, когато му обясних, че е твърде опасно да се измъкват навън през нощта — но Рори не е този, който удря деца с камъни.

Джена кимва.

Когато никой друг не проявява желание да продължи да говори за Оуен, разговорът се прехвърля върху съботния ден. Рори ще играе голф. Джена има футболен мач, а Милисънт е наред да я придружи. Всички ще се срещнем за обяд.

Разговорът за Оуен продължава едва по-късно, след като вечерята е приключила, съдовете са измити и децата са заспали. Милисънт е в банята ни, приготвя се за сън, а междувременно аз гледам новините и я чакам. Появява се, облечена с една моя тениска от клуба и долнище на анцуг, с лъскаво от лосиона лице. Втрива го в ръцете си, без да откъсва поглед от телевизора.

Джош стои пред хотел „Ланкастър“, където е отседнала Дженифър Райли. Той обсъжда състоялата се пресконференция, след това започва видео репортаж.

— Това не съм го гледала — казва Милисънт.

— Така ли?

— Не. Прочетох новината в интернет.

Увеличавам звука. Показват кратки кадри от пресконференцията, включително всеки път, когато някой казва, че той е мъртъв. Никой не казва, че Оуен е починал, нито дори неговата сестра.

Когато на екрана се появява Дениз, поглеждам към Милисънт.

Тя леко навежда глава настрани.

Аз чакам.

След края на репортажа тя казва:

— Колко странно.

— Кое е странно?

— Аз познавам тази жена. Тя ми е клиент.

— Така ли?

— Държи една закусвалня. При това доста успешна. Иска да си купи къща.

Милисънт се връща обратно в банята.

Вътрешно въздъхвам от облекчение. Дениз е клиент. Дори за миг не ми мина през ума, че има достатъчно пари, за да си купи къща — поне не и от онези, които продава Милисънт — и въпреки това явно съм сгрешил.

Толкова съм глупав.

Макар да изпитвам облекчение от мисълта, че всичко това е било едно странно съвпадение, изцяло причинено от собствения ми шпионаж, проблемът ни не е изчезнал. Влошил се е. Оуен е мъртъв и полицията издирва истинския убиец.

Началникът каза, че случаят е бил предаден в ръцете на нов детектив. Детективът идва от друго полицейско управление и ще разгледа случая без предразсъдъци. Аз трябваше да погледна Дениз без предразсъдъци.

Когато Милисънт излиза от банята, телевизорът и лампите са угасени. Тя ляга в леглото, а аз се обръщам с лице към нея, макар да е твърде тъмно, за да видя каквото и да било.

— Не искам да се местим да живеем другаде — казва тя.

— Знам.

Тя пъхва ръка в моята.

— Тревожа се.

— За Джена? Или за полицията?

— И за двете.

— Ами ако заминем извън града? — казвам аз.

— Но аз току-що ти казах, че…

— Имам предвид на ваканция.

Тя мълчи. Прехвърлям наум всички причини защо не можем да го направим. Децата ще пропуснат много време в училище. Нямаме излишни пари. На нея ѝ предстои да сключи няколко сделки. Не би трябвало да отменям още уроци по тенис. Сигурно същите причини се въртят и в нейната глава.

— Ще си помисля — казва тя. — Да видим какво ще стане.

— Съгласен.

— Добре.

— Виетнамската пилешка супа беше чудесна — казвам аз.

— Какъв си глупчо.

— Дори сега да не заминем на ваканция, трябва да го направим, когато всичко това приключи.

— Ще го направим.

— Обещай ми.

Обещавам — казва тя. — Сега заспивай.

Новият детектив е жена. Цялото ѝ име е Клеър Морис и донякъде се питам дали родителите ѝ умишлено са избрали това претенциозно име, или изобщо не са си давали сметка как звучи. Но за мен това няма никакво значение. Тя не ни е приятелка.

Клеър е жена със строго изражение и къса кестенява коса, бледа кожа и кафяво червило. Облича се с практични костюми с панталони, винаги в тъмни цветове, и никога не се усмихва. Знам това, защото я дават по всички телевизионни канали. Нейната представа за детективска работа е да се обърне за помощ към широката общественост.

Направен е уебсайт, към който хората да изпращат информация. Или могат да запазят анонимността си, като позвънят на специалната телефонна линия за сигнали, свързани с Линдзи и Наоми.

Този развой на събитията не ми харесва. В резултат на телевизионното турне на Клеър за връзки с обществеността може да излезе наяве всякаква информация. Джош вече съобщава, че полицията разполага с десетки нови следи.

Това се случва само в рамките на няколко дни от пристигането на Клеър. Достатъчно неприятно е да я гледам по телевизията. През. Цялото. Време. Сега, освен това, трябва да слушам колко иновативна и ефективна е работата ѝ. Дори у дома не мога да се измъкна от нея. Милисънт настоява вечер да не гледаме телевизия, защото тя постоянно се появява по време на рекламните паузи. Местните радиостанции започнаха да излъчват анонси за новата телефонна линия за подаване на сигнали.

Вместо да гледаме телевизия, играем заедно. Милисънт изравя отнякъде едно старо тесте карти и комплект пластмасови чипове и двамата учим децата как да играят покер, защото по-добре това, отколкото да гледаме Клеър.

Рори вече знае как се играе. Има приложение за покер на телефона си.

Джена бързо научава правилата, защото тя всичко научава бързо. Освен това контролира изражението си по-добре от всички. Дори по-добре от Милисънт според мен.

Аз изобщо не мога да контролирам изражението си и губя на всяко раздаване.

Докато играем, Рори споменава, че утре в училището ще има родителско събрание. Милисънт смръщва вежди, после ги отпуска. Опитва се да го прави по-рядко заради бръчките.

— Не съм получила съобщение за събрание — казва тя.

— Онази детективка ще идва в училище — казва Джена.

— Мацката — казва Рори.

Милисънт отново смръщва вежди.

— Защо онази жена детектив ще идва в училището ви? — питам аз.

Рори свива рамене.

— Вероятно да ни разпита дали сме видели нещо. Точно каквото прави по телевизията. Бен каза, че посещава всички училища.

Джена кимва, сякаш е чула същото нещо.

— Много е досадна — казва Рори. — Но поне ще изпуснем един час.

Милисънт го поглежда накриво. Той се преструва, че не забелязва, и разглежда картите си.

— Е, аз я харесвам — казва Джена.

— Харесва ти детективката? — казвам аз.

Тя кимва.

— Изглежда ми непобедима. Все едно наистина ще го хване.

— О, в това изобщо не се съмнявам — казва Рори. — Сякаш е обсебена от тази мисъл или нещо подобно.

Нищо чудно, че Джена се чувства по-добре заради тази жена, която може да ни залови.

— Всички имат пълно доверие в нея — казвам аз.

— Надавам се да имам възможност да поговоря с нея — казва Джена.

— Сигурна съм, че детектив Морис е много заета.

— Естествено. Просто казвам.

Събранието не се провежда във физкултурния салон в училището на Джена и Рори. Училището разполага със специална зала за такива цели, която носи името на благодетеля, осигурил парите за изграждането ѝ. Когато пристигам, залата е пълна с деца, училищен персонал и родители. След като са я давали толкова много по телевизията, Клеър едва ли не се е превърнала в знаменитост.

По-висока е от очакваното и дори в препълнената зала успява да наложи присъствието си. Клеър не иска да говори за себе си, миналото си или своя професионален опит. Първите ѝ думи към децата са, че всички са в безопасност.

— Човекът, който е убил онези жени, не гледа на вас като на потенциални жертви. Неговите потенциални жертви са жени, по-възрастни от вас. Най-вероятно никога няма да срещнете човека, който е убил Наоми и Линдзи.

Джена седи заедно с приятелите си вдясно от сцената. Дори в гръб виждам как се навежда напред, като се старае да не изпусне нищо.

Рори е по средата, седнал до приятелката си, и може би внимава какво говори детективката, а може би не. Трудно ми е да преценя.

— Въпреки това — казва Клеър, — ако някога сте срещали този убиец, може дори да не сте разбрали, че е бил той. Може би сте видели нещо, което дори не ви се е сторило важно. Всичко, което ви се струва необичайно или различно от обикновено, може да се окаже важно за разследването.

Казва същото, каквото и по телевизията, но с по-прости думи и кратки изречения. Приключва с думите, че по-късно ще бъде на разположение на всеки, който пожелае да говори с нея. Всъщност точно това е причината да съм тук. Първо, за да се уверя, че Джена ще има възможност да се срещне с Клеър. И второ, за да се срещна с нея и аз.

Приятелите на Джена са наблизо, затова тя не ме прегръща. Заедно чакаме реда си да говорим с Клеър. Пред нея се е оформила неравна опашка от хора и когато идва нашият ред, аз се приближавам до Клеър и ѝ се представям. Достатъчно висока, така че очите ни да се срещнат на едно ниво. По телевизията очите ѝ изглежда кафяви. Отблизо забелязвам златист оттенък.

— Това е дъщеря ми, Джена — казвам аз.

Вместо да попита Джена на колко е години или в кой клас учи, Клеър я пита дали иска някой ден да бъде детектив.

— С най-голямо удоволствие! — казва Джена.

— Първо трябва да разбереш, че всичко е важно. Дори най-малките подробности, които смяташ за незначителни.

Джена кимва. Очите ѝ греят.

— Мога да го направя.

— Сигурна съм, че можеш.

Клеър поглежда към мен.

— Вашата дъщеря ще бъде един чудесен детектив.

— Тя вече е, ако питате мен.

Усмихваме се един на друг.

Тя продължава към следващия и ни обръща гръб.

Джена подскача нагоре-надолу на пръсти.

— Наистина ли мислиш, че мога да бъда детектив?

— Можеш да бъдеш каквото си пожелаеш.

Тя спира да подскача.

— Татко, говориш като в някаква реклама.

— Съжалявам. Но е вярно. И според мен от теб ще излезе чудесен детектив.

Тя въздъхва и отново се обръща към приятелите си, които ѝ махат. Отдръпва се, когато се опитвам да я прегърна.

— Трябва да вървя.

Гледам как изтичва при приятелите си, които реагират на чутото много по-ентусиазирано от мен.

Татко се провали за 79 402-ри път, а тя е само на тринайсет.

Благодарен съм на Клеър, която полага толкова много усилия да накара децата да се почувстват в безопасност. Успя да направи Джен много по-щастлива, отколкото съм я виждал от дълго време насам.

Но това не означава, че харесвам Клеър. Всъщност, след като вече се запознахме лично, направо я мразя.

Преди да успея да проуча нашата нова детективка, Джена го прави вместо мен. Докато вечеряме, тя ни разказва историята на целия живот на нашата нова детективка, която е научила от интернет. Родена в Чикаго, университет в Ню Йорк, първо работно място в полицейското управление в Ню Йорк. Преместила се да живее в провинцията в Средния запад, където е станала детектив и е била част от отряд за борба с наркотиците. Клеър сменила малкия град с по-голям и в крайна сметка се издигнала до детектив в отдел „Убийства“. Била част от екип, който разследвал поредица от престъпления, известни като „Убийствата от „Ривър Парк“. Арестували убиеца в рамките на два месеца от началото на разследването.

Клеър се превърнала в един от най-успешните детективи в своето управление. Имала с пет процента повече разкрити убийства от всички останали.

Значи, е точно толкова непобедима, колкото изглежда.

Децата и аз не сме единствените. Милисънт също се запознава с Клеър. Клеър има нужда от жилище под наем, защото престоят в хотел е твърде скъп за бюджета на полицията, затова се обажда в офиса на агенцията за недвижими имоти. Малко, семпло и обзаведено, с възможност за краткосрочно отдаване под наем. Милисънт не се занимава с имоти под наем, но била в офиса, когато Клеър отишла там.

Рано в неделя сутринта, когато сме сами в кухнята, а децата все още спят, питам Милисънт какво мисли за Клеър Морис.

— Много е висока.

— Много е умна — казвам аз.

— А ние не сме ли?

Усмихваме се един на друг.

Милисънт току-що се е прибрала след джогинг. Стои пред умивалника, обута с ластичен клин, и аз се наслаждавам на гледката. Тя улавя погледа ми и повдига едната си вежда.

— Искаш ли да се върнем обратно в леглото? — предлагам аз.

— За да ми покажеш колко си умен ли?

— Да.

— Но трябва да си взема душ.

— Искаш ли компания?

Иска.

Започваме под душа и продължаваме в леглото. Правим секс по-скоро по комфортен и познат начин, отколкото страстно и потайно. Не е никак зле.

Когато Рори се събужда, все още сме в леглото. Знам, че е Рори, защото той не може да затвори врата, ако не я тресне, а стъпките му са тежки, докато слиза надолу към кухнята. Не след дълго Джена също става от леглото и минава по същия път като него, през банята и после надолу към кухнята, но всичко звучи по-меко.

Милисънт е сгушена до мен, гола и топла.

— Кафе машината още е включена — казва тя. — Ще се чудят къде сме отишли.

— Нека се чудят.

Нямам никакво намерение да ставам от леглото, преди да се наложи. Протягам се и затварям очи.

Телевизорът е включен, звукът — силен. Децата сигурно са доволни, че ни няма на долния етаж. В неделя сутрин обикновено не гледаме телевизия, така че за тях това е празник. Превключват между анимационен сериал и някакъв филм с преследвания с коли.

— Обзалагам се, че ядат зърнени закуски — казва Милисънт.

— Имаме ли зърнена закуска?

— Органична. Без захар.

— Имаме ли мляко?

— Соево.

Не казвам на глас „бляк“, но си го помислям.

— Е, не звучи съвсем зле.

— Мисля, че не.

Тя се сгушва по-плътно в мен.

Това представляваше животът ни преди Холи. Всичко се движеше малко по-бавно, не толкова трескаво, без особено вълнение.

Дните се сливаха един в друг, накъсвани от големите събития. Първата ни къща беше толкова мъничка, но за нас беше огромна, поне докато не ни отесня, последвана от първата голяма продажба на Милисънт, първия учебен ден на Джена, по-голямата ни къща и по-голямата ипотека. Порязването с хартия на ръката на Рори.

Когато Джена беше на четири години, се разболя от настинка, която премина в бронхит. Успяваше да спи само по час и нещо, преди да се събуди от кашлицата. Двамата с Милисънт прекарахме три нощи в нейната стая — аз на пода, а Милисънт в легълцето на Джена. Така, заедно, помогнахме на Джена да поспи малко повече от нас самите.

Научих Рори да кара колело. Той никога няма да си го признае, но доста дълго време използваше помощни колела. Равновесието не му беше силата и все още не е.

Нищо от това не ми се струваше вълнуващо, не и тогава. Имаше рутина и задължения, по някоя и друга усмивка или дори смях с глас. Мигове на щастие, последвани от дълги периоди на размити, еднакви дни.

Сега искам всичко това да се върне. Може би ми се натрупа твърде много вълнение или точно това е твърде вълнуващо, но така или иначе, не е животът, който искам.

— Хей — казва Милисънт. Надига се седнала в леглото, завита в чаршафа. Червената ѝ коса е заплетена.

— Чуваш ли това?

На долния етаж от телевизора гръмва сигналът за извънредни новини. После спира, когато едно от децата сменя канала и пуска анимационен сериал.

Завъртам очи към тавана.

— Извънредни новини на всеки пет минути.

Придърпвам Милисънт обратно в леглото, в прегръдките ми, без никакво намерение да ставам, освен ако полицията не разбие входната врата.

— Сигурно са арестували някоя знаменитост.

— Или е умряла.

— Или са хванали някой политик в изневяра — казвам аз.

— Това дори не е достойно за новините.

Засмивам се и се пъхам още по-навътре под завивките.

Надявам се, че са арестували някого във връзка с убийствата. Не може да е убиецът на Наоми и Линдзи, но може да е някой, извършил други лоши неща. Някой, който заслужава да влезе в затвора, преди да нарани някого. Представям си раздърпан, мърляв мъж, с налудничав поглед.

— Добре, стига толкова — казва Милисънт. — Аз ставам.

Тя отмята завивката с едно движение, сякаш маха лепенка на рана. Това върши работа и аз също ставам от леглото.

Облича си някакъв халат и се отправя към долния етаж. Аз първо си взимам душ.

Децата са на дивана, гледат някакъв тийнейджърски сериал с извънземни. Празните им купи от зърнената закуска са на масичката за кафе и аз се изненадвам, че Милисънт ги е оставила там. Откривам я в кухнята, изправена до кафемашината. Чашата ѝ е преобърната, кафето се стича надолу по кухненския плот и капе върху пода. Тя дори не го поглежда. Очите ѝ са втренчени в малкото телевизорче, което държи в кухнята.

На екрана е Джош. Стои пред една гъста гориста местност, така обрасла в храсталаци, че сградата зад него не се вижда — само островърхата камбанария се подава над дърветата. Мястото не ми е познато, нито знам къде се намира. Дървената табела пред църквата е износена и избеляла от времето. Устата на Джош помръдва, но не се чува нищо. Звукът е намален.

Но това няма никакво значение. Заглавието на новината е изписано с червени букви в долния край на екрана.

За миг повярвах, че Милисънт е разстроена, защото новината беше ужасяваща, защото беше шокираща, защото не ни засягаше по никакъв начин. Или ми се иска да мисля, че го повярвах.

След секунда разбрах, че беше заради нея. Църквата беше мястото, на което беше държала в плен Линдзи и Наоми.

— В църква?

Отново сме на горния етаж, в спалнята ни, но настроението няма как да е по-различно. В една тъмница в църква няма нищо секси.

Нашето семейство не ходи на църква и никога не го е правило. Милисънт е отгледана като агностичка, аз съм отгледан като католик и се отказах от вярата на съвсем ранна възраст. Църквата е място, на което ходим на сватби, погребения и благотворителни събития. Но дори аз смятам, че изборът на Милисънт е изключително смущаващ. Нямаше как да избере по-неподходящо място, освен ако не беше отишла в някоя детска градина.

Милисънт вече не е шокирана от откритието, нито е уплашена. Заела е отбранителна позиция.

— Трябваше да намеря място. Където дори нямаше да се сетят да потърсят.

— Говори по-тихо.

Децата гледат телевизия на долния етаж и аз все още се страхувам, че може да ни чуят.

— Никой не го откри, нали? Не и докато още бяха живи.

— Не. Никой не откри църквата, докато не пристигна Клеър.

По думите на Джош, църквата е била открита благодарение на подаден сигнал. Някой видял кола на някакъв паркинг, който сега бил обрасъл с бурени.

Милисънт е застанала пред мен, с ръце на кръста. Още е по халат.

Зад нея е включен телевизорът в спалнята ни. Пресата не е била допусната вътре в църквата, нито са били показани снимки, затова Джош повтаря думите на неофициалните си източници:

Когато чу това, Милисънт махна пренебрежително с ръка.

— Не е подгизнало от кръв. Помещението не е тъмница за мъчения, а мазе. И църквата сигурно е поне на сто години. Кой знае какво се е случвало вътре?

— Но ти си почистила?

Тя присвива очи срещу мен.

— Наистина ли ми задаваш този въпрос?

В отговор вдигам ръце.

Милисънт пристъпва към мен, така че лицето ѝ е по-близо до моето, отколкото когато бяхме в леглото, но сега у нея няма нищо нежно или топло.

— Не смей да се съмняваш в мен. Не и сега.

— Аз не…

— Съмняваш се. Спри.

Тя се обръща, халатът ѝ се развява и тя изчезва в банята.

Разбирам гнева ѝ. Ядосана е, че са открили църквата и защото се съмнявам в нея. Но аз не бих оставил в онова мазе дори капчица кръв. Цялото помещение щеше да бъде обилно полято с амоняк и белина, или каквото там се използва за почистване на кръв и телесни течности, и ДНК следи. Може би щях да оставя вътре запалена цигара и да подпаля всичко, за да прилича на инцидент.

Така и не ми се удаде възможност да направя всичко това, защото не знаех за църквата. Поредната тайна на Милисънт.

Милисънт решава, че този следобед трябва да отидем на кино. Предвид обстоятелствата предложението е абсурдно, но си казвам, че е за предпочитане, вместо цял ден да гледаме новините. Да, добра идея е да се разсеем с нещо. Да разсея мислите си. Далеч от Джош. Повтарям си го, докато се обличам, опитвам се да забравя за онази църква и онова мазе. Почти успявам.

— Не се чувствам много добре.

За по-достоверно слагам ръка на корема си.

Милисънт ме поглежда накриво.

— Може би малко пуканки ще ти се отразят добре.

— Не, не, вие отидете. Забавлявайте се.

Излизат без мен.

Не включвам новините. Вместо това отивам с колата до църквата.

Не ми е достатъчно да я гледам по телевизията. Искам да го видя с очите си: мястото, където Милисънт е държала в плен Линдзи и Наоми.

Намира се на едно пусто шосе, по средата на нищото. Единствените постройки по пътя натам са някакъв бар със заковани дъски на прозорците, една порутена бензиностанция и едно необитавано ранчо в края на частен път. Затова не забелязах тази църква на картата, докато следях тракера. Ранчото е обявено за продан и адресът няколко пъти се появи в известията. Милисънт би могла да излезе през задния вход на ранчото и за няколко минути да стигне до църквата. Никой не би могъл да я забележи от пътя.

Районът е претъпкан с коли, микробуси на телевизионни станции и зяпачи. Обличам си яке, слагам си бейзболна шапка и се опитвам да се слея с тълпата.

Пред църквата са се разположили репортери, а островърхият ѝ покрив се извисява над главите им. Застанали са пред жълтата лента, охранявана от униформени полицаи. Лицата на някои са миловидни и закръглени, други са подути и пред пенсия.

Никога не съм бил толкова близо до Джош, никога не съм го виждал на друго място, освен по телевизията. На живо е по-нисък и по-слаб, отколкото изглежда на екрана. Един гримьор матира блясъка по челото му точно преди отново да излезе в ефир.

До мен стои една възрастна жена, а погледът ѝ се стрелка между тримата репортери.

— Извинете, знаете ли дали са казали нещо ново? — питам аз.

— Откога?

Гласът ѝ е дрезгав, като на пушач. Има гъста бяла коса и жълтеникави очи.

— Около половин час.

— Не, не си пропуснал нищо.

Зад една гъста горичка се вижда горната част на бяла тента. Прилича на онези, които хората използват за сватби и детски празненства.

— Какво е това?

— От полицията я сложиха още с пристигането. Наричат я полеви център.

— Там отзад е началникът — казва един мъж зад мен.

Мъжът е едър във всяко едно отношение, извисява се с цели десет сантиметра над мен и е поне трийсет сантиметра по-широк.

— Искат да са сигурни — добавя той.

— Да са сигурни в какво?

— Да са сигурни, че са били само две жени — казва той. — А не повече.

— Опазил Господ — казва жената.

Имаше още две, Холи и Робин, но нито една от двете не е била в онова мазе.

Поне доколкото ми е известно.

Блесва ярка светлина и Джош излиза в ефир. Той отново споменава своите източници, но не посочва по име нито един от тях.

Дали са му още информация за стаята в подземието на църквата и той казва, че са открили нещо. На стената, скрито в единия ъгъл — изглежда някой, който е бил държан в плен, се е опитал да остави послание.

За миг — не, за по-малко от миг — ми хрумва да попитам Джош дали не знае нещо повече. Никога не сме разговаряли, никога не съм комуникирал с него освен чрез писмата, но този слух за скрито послание ме кара да изпадна в паника. Почти.

Вместо да направя някоя глупост, както толкова често се е случвало в миналото, правя крачка назад. Обмислям. Преценявам. И правя заключение:

Измислица. Историята е измислица.

Източниците на Джош грешат. Ако на полицията е отнело по-малко от един ден да открие това така наречено послание, няма никакъв шанс Милисънт да го е пропуснала. Тя може да не знае, че синът ѝ се промъква навън през нощта, но е способна да забележи прашинка от две стаи разстояние. Не би пропуснала да види послание на стената.

И какво точно послание би могла да остави Наоми или Линдзи? Помощ? В плен съм?

Недопустимо е да си представя, че Милисънт може да им е казала истинското си име, така че не биха могли да разкрият самоличността на похитителя си.

Тайното послание трябва да е някаква лъжа, измислена от Клеър, с която несъмнено се опитва да ни накара да се издадем. Всеки, който гледа телевизия, знае, че полицията лъже. Това само по себе си е достатъчно, за да ме накара да си тръгна. Да се прибера у дома. Да говоря с Милисънт.

Когато пристигам, къщата е пуста. Включвам телевизора и преглеждам новините. Джош все още говори за това псевдопослание, но не разполага с повече подробности. Някакъв репортер по друг телевизионен канал повтаря казаното от Джош. Третият репортер, жена, разказва за църквата.

Християнската църква „Хлябът на живота“ е основана от едно-единствено семейство и се е разраснала до паство от около петдесет души. Стари снимки показват хора със сурови изражения, загрубели лица и парцаливи дрехи. В последвалите години паството сякаш е процъфтяло, явно са имали повече хляб и изглеждат по-охранени, а няколко от тях дори се усмихват. През петдесетте години са достигнали своя пик, а до осемдесетте от тях не е останала и следа. Доколкото се знаеше, през последните поне двайсет години сградата пустеела. Тъй като е неделя, архитектурните чертежи от агенцията по геодезия не са достъпни, но местните историци подозират, че подземието е било част от оригиналната сграда. Може да е било предназначено за студено помещение за съхранение на хранителни продукти.

Прехвърлям каналите в очакване нещо да се случи. Милисънт и децата се прибират едва към пет следобед. Прекарали са деня в киното и в мола, където Джена си е купила още един чифт обувки, а Рори има нов суитшърт с качулка. Двамата се втурват към горния етаж и ние с Милисънт оставаме сами.

— По-добре ли се чувстваш? — казва тя. Звучи саркастично.

— Не особено.

Тя повдига едната си вежда.

Телевизорът е изключен, нямам никаква представа каква част от новините е чула.

— Говорят за някакво послание — казвам аз.

— За какво говорят? — Милисънт отива в кухнята и се заема да приготви вечеря. Последвам я.

— Някакво послание на стената. Оставено от някой, държан в плен там.

— Е, вече просто си измислят. Това е невъзможно.

Поглеждам я втренчено. Тя накъсва маруля за салата.

— Да, така реших и аз — казвам аз.

— Ето, довърши я ти.

Тя побутва купата и марулята към мен.

— Мислех тази вечер да хапнем сандвичи с риба тон и разтопен кашкавал.

— На обяд изядох рибата тон.

— Всичката ли?

— По-голямата част.

Зад гърба ми вратата на хладилника се отваря шумно. Тя не казва нищо, но мога да чуя гнева ѝ.

Вратата се затваря с трясък.

— Сигурно мога да спретна набързо някаква лазаня с патладжан или нещо подобно — казва тя.

— Звучи идеално.

Готвим един до друг, тя реже патладжана, а аз настъргвам кашкавала върху лазанята. Когато най-сетне всичко е във фурната, Милисънт се обръща към мен. Кръговете под очите ѝ са по-тъмни от всякога.

— Съжалявам за преди малко — казва тя.

— Няма нищо. И двамата сме напрегнати заради Клеър и тази църква, и всичко останало.

— Страхуваш ли се?

— Не.

— Наистина ли? — казва тя, като звучи учудена.

— А ти?

— Не.

— Значи, всичко е наред, нали така?

Тя ме прегръща с две ръце през врата.

— Всичко е идеално.

Отивам да кажа лека нощ на децата. Лампата на Рори е изгасена, но той е буден и гледа в телефона си.

Преди да кажа нещо, той започва:

— Да, пиша си с Фейт. И с Бен. И освен това играя на една игра.

— Справяш ли се добре с поне едно от всички тези неща?

Той ме поглежда по онзи начин над телефона си. Точно както Милисънт умее.

— Не, не пуша трева.

— Е, как е приятелката ти? — казвам аз.

— Фейт.

— Как е Фейт?

Той въздъхва.

— Все още ми е приятелка.

— Тази вечер няма да се измъкваш навън, нали?

— Само ако и ти не го направиш.

Не отговарям.

— Извинявай — казва той.

Пожелавам му лека нощ.

Джена тъкмо си ляга и аз сядам на леглото до нея. И двете ми деца вече са разбрали за църквата и за подземието, точно както разбират за всичко със скоростта на светлината. Иска ми се да имаше начин да попреча това да се случва, защото тя просто е още толкова малка. Не е достатъчно малка, за да продължава да спи с плюшена играчка, но е достатъчно малка, за да си ги пази в стаята. И въпреки това знае прекалено много неща за ситуация като тази. Момичетата ги отвличат и ги държат в плен в книгите, във филмите, в телевизионните сериали и в реалния живот. Няма как да е пропуснала да научи точно тази подробност, и тя наистина знае.

— Били са оковани там долу, нали? — казва тя.

Поклащам глава.

— Все още не знаем дали е така.

— Не ме лъжи.

— Вероятно са били.

Тя кимва и извръща глава към нощното шкафче. Лампата върху него има абажур с формата на сърце. Оранжево, разбира се.

— Как е стомахът ти в последно време? — питам аз.

— Добре.

— Радвам се.

— Защо някой би наранил друг човек по този начин?

Свивам рамене.

— Някои хора просто са погрешно устроени. Бъркат лошото с добро.

— Обзалагам се, че Клеър ще го хване.

— Обзалагам се, че си права.

Тя леко се усмихва.

Надявам се да греши.

Първите снимки от подземието са изненадващи. Представях си стая с бетонни стени и вериги, които висят от стените и тавана, а в края им — железни окови. Тъмница за мъчения.

Вместо това прилича по-скоро на недовършено подземие в стара сграда. Пръстен под, стари дървени лавици по стените, старо стълбище. Различна е единствено стената, която се намира чак в другия край срещу стълбището, защото само тя загатва какво се е случило в това подземие. Стената е покрита с тухли и хоросан. На пода под нея са скупчени вериги и окови.

Клеър показва снимките на вечерната пресконференция, а аз гледам предаването от бара. Същия бар, в който бях, когато беше открито тялото на Линдзи.

Отпивам съвсем бавно от бирата си и съм седнал така, че да виждам през стъклената витрина на фасадата. На отсрещната страна на улицата е бар и грил „Фърст Стрийт“, където правят огромни бургери за гарнитура към огромните халби крафт бира, и всичко е по-евтино, отколкото звучи. Милисънт не е почитателка нито на бургерите, нито на бирата, затова ходим там само когато се срещаме с клиенти или сме поканени на празненство.

Клеър показва една по една всяка снимка и я описва подробно. Има близки кадри на петната по стените и пръстения под. Приличат на ръжда, но тя казва, че е кръв.

Барманът поклаща глава. Никой не издава нито звук. Всички са твърде заети да пият и да гледат в екраните.

Не мога да си представя Милисънт да остави след себе си толкова много кръв, ако това представляват петната. Клеър може и да лъже. Очите ѝ гледат право в камерата и сякаш се взира право към мен. Или в мъжа до мен. Или бармана. Изнервящо е.

Ненавиждам костюмите с панталон, които носи Клеър. Тази вечер е в морскосин цвят, в комбинация с тъмносива блуза. Винаги изглежда така, все едно отива на погребение.

Клеър стои на един подиум, издигнат край църквата, но все пак достатъчно далече, така че се виждат единствено дърветата. Дори островърхият покрив не се вижда. Началникът на полицията и кметът са от едната ѝ страна, а от другата е поставен триножник. На него са купчината уголемени снимки и докато Клеър говори, двама униформени полицаи ги показват една след друга.

Не отговаря на въпроси. Цялата пресконференция продължава около двайсет минути, което оставя на новинарите и дървените философи достатъчно време, за да обсъдят и най-малката подробност. Клеър не споменава нищо за оставено на стената послание, нито го показва на снимка.

Барманът превключва канала на спортните новини. Поръчвам си още една бира и почти не я докосвам.

Четиресет минути по-късно го виждам. На отсрещната страна на улицата Джош влиза в бар и грил „Фърст Стрийт“. Това е любимият му ресторант.

Натъкнах се на тази информация по чиста случайност, докато преди няколко вечери шофирах по същата улица. Чаках на един червен светофар и видях как Джош излиза от колата си и тръгва към ресторанта. На следващата вечер отново минах с колата оттам и видях неговата, паркирана отпред. На третата вечер се случи същото. Тогава минах покрай ресторанта и го видях вътре, седнал сам на бара, да яде бургер и да гледа телевизия.

Пресичам улицата и сядам на бара, през няколко стола от Джош. Въпреки че вече съм вечерял, си поръчвам бургер и бира. Същите като неговите.

Поглеждам го и се обръщам. После го поглеждам отново, все едно съм го разпознал.

Без дори да обърне поглед към мен, той казва:

— Да. Аз съм онзи от новините.

— И на мен така ми се стори. Гледам ви по телевизията почти всяка вечер — казвам аз.

На живо Джош изглежда съвсем различно. Кожата на лицето му изглежда някак неравна, носът му е червен, както и очите. Жалко, че не взех със себе си капките за очи.

Той въздъхва и най-сетне поглежда към мен.

— Благодаря ви, че гледате.

— Не, аз ви благодаря за репортажите. Вие сте онзи, който през цялото време следеше този случай, нали така? С убитите жени?

— Да.

— И продължавате да го правите. Явно знаете всичко.

Джош изпива една трета от бирата си на един дъх.

— Да не си някой от онези ненормалници на тема престъпления?

— Не, в никакъв случай. Просто човек, който иска да пипнат този нещастник.

— Супер.

Бургерът му пристига и той започва да се храни, без да ми обръща внимание, докато гледа спортния канал. По време на рекламната пауза показват за кратко кадри от днешната пресконференция. Клеър Морис отново се появява на екрана.

Джош завърта очи към тавана и поглежда към мен.

— Искаш ли малко вътрешна информация?

— Разбира се.

Той посочва телевизора.

— Тя е кучка.

— Наистина ли?

— Не защото е жена. Всъщност няма нищо общо с това. Но проблемът е в това, че след като начело на разследването вече стои жена, все едно трябва да променят всичко. Да се докажат, разбираш ли? Ясно ми е, че не са виновни за това. Просто ми се иска да не оплескваха всичко, докато го правят.

— Така ли смяташ?

— На един милион процента.

Младият, надъхан репортер, когото наблюдавам от толкова дълго време, не е онзи човек от телевизора. Не знам защо очаквах, че ще бъде.

Когато допива бирата си, правя знак на бармана да донесе още две.

— Нищо лично — казва той. — Но не съм гей.

— Не го приемам лично. И аз не съм.

Джош приема бирата.

Гледаме мълчаливо телевизия, докато накрая той заговаря.

— Преди няколко дни казах по новините нещо, което един източник ми сподели. На следващия ден се обади и каза, че повече не може да говори с мен. Тази жена е заплашила с уволнение всеки, който изнесе някаква информация на пресата.

Той вдига ръце, сякаш това е някаква нечувана мерзост.

— Дори на мен. А аз съдействах на полицията, когато получих онези писма от Оуен. Или който там ги изпрати. Не бях длъжен да го правя. Можех просто да ги прочета в ефир, без изобщо да казвам на полицията.

— Какво означава това? — питам аз. — Твоите източници вече не искат да ти казват нова информация?

— О, те ми казват всякакви неща. На мен просто ми е забранено да ги казвам в ефир. Е, сигурно бих могъл, но аз съм готин тип. Не искам да уволнят никого — особено човек, който ми върши работа. Тази кучка няма завинаги да остане тук.

— Да, това май звучи логично.

Той кимва към телевизора, където предават някакъв футболен мач.

— Аз съм за „Блейзърс“. Ти?

— И аз.

Лъжа.

— Ти играеш ли? Така изглеждаш.

Свивам рамене.

— Не точно.

Изпива на няколко големи глътки останалата част от бирата си и прави знак да донесат още две.

— Едно време играех в един отбор, казваше се „Мародерите“. Не ставахме за нищо, но хората се страхуваха от нас. Беше страхотно.

Преди да отговоря, телефонът му издава вибриращ звук. Той го поглежда и завърта очи към тавана.

— Виждаш ли, ето за това говоря. Получавам информация от източник, която чувам за втори път, но не мога да я използвам по никакъв начин. ПЛУ, така пише. Поверително, за Лична Употреба.

Той въздиша, дълбоко и шумно.

— Най-ужасната абревиатура на всички времена.

— Доста тъпо.

— Не думай.

Чакам. Гледам в телевизора, без да казвам нито дума, като се надявам, че излъчвам пълна незаинтересованост. Защото колкото по-малко ме е грижа, толкова по-голяма е вероятността той да ми каже.

Нужно е само да изпие половината от новата си бира.

— Добре, просто трябва да кажа на някого — започва той. — Но ако ти кажеш на някого, ще отрека, че съм ти го показал. Поне докато не го съобщят официално.

— Мислиш ли, че ще го направят?

— Нямат друг избор.

Джош побутва телефона си към мен. Съобщението е на екрана, изпратено от някого на име „Д.“. Донякъде се чувствам така, както когато съм Тобайъс.

Докато не прочитам следното:

Мислех, че съобщението ще бъде във връзка с предполагаемото съобщение на стената, но вместо това в него се говори за някакви трупове.

— И какво от това? — казвам аз.

— И какво от това? — повтаря Джош.

— Тази църква е поне на сто години. Под нея сигурно е заровено цяло гробище хора.

— Сигурен съм, че е така. Но той не говори за това.

Джош се навежда към мен и леко снишава глас:

— Ходил ли си там?

Едва не отговарям с „да“, но след това си спомням, че не съм някакъв ненормалник на тема престъпления.

— Не.

— Опънали са голяма тента, но се намира зад едни дървета. Там отнасят труповете.

— Постоянно го повтаряш. Какви трупове?

— Труповете в подземието не са отпреди сто години — казва той. — Това са жени, убити наскоро.

— Не.

— Да. А не мога да го кажа в ефир.

Джош продължава да говори нещо, оплаква се отново и отново от Клеър и източниците си. Аз вече не го слушам.

Наоми и Линдзи вече бяха открити, значи, остават Холи и Робин. Холи беше убита по средата на нищото, в гората, и я заровихме там.

Робин беше убита в нашата кухня. Колата и тялото ѝ са на дъното на едно близко езеро.

Прекъсвам Джош.

— Знаеш ли кога ще бъде официално обявена тази информация?

— Не се съмнявам, че ще е скоро. Не могат да крият труповете до безкрай.

Той продължава да говори, но аз мисля единствено за Клеър Морис. Ще ѝ отнеме точно една минута да се появи на прага на къщата ни и да започне да задава въпроси за Холи, сестрата на Милисънт.

И защо никой не я е обявил за изчезнала.

Защото мислехме, че просто е заминала да живее другаде.

Защото не ни беше грижа.

Защото като малка е измъчвала съпругата ми.

Защото беше луда.

Пиша съобщение на Милисънт.

Тя ми отказва.

Прочитам го три пъти, после хвърлям няколко банкноти на бара и излизам от бар и грил „Фърст Стрийт“, без да кажа нито дума повече на Джош. Или може би казвам, че трябва да тръгвам. Не съм сигурен.

Милисънт ми се обажда по телефона, докато аз опитвам да се обадя на нея. Говори бързо, а аз съм пил, затова успявам да чуя само най-важното.

Рори. Спешно отделение. Паднал от прозореца.

Не си правя труда да се занимавам с колата, защото съм достатъчно близо, за да тичам. Пристигам и откривам Милисънт да крачи нервно напред-назад в коридора.

Веднага щом я виждам, разбирам, че Рори е добре. Или ще се оправи.

Милисънт е стиснала юмруци и устни и сякаш усещам от нея да струи електричество. Ако Рори беше сериозно ранен, тя щеше да бъде разтревожена, разплакана или и двете. Но тя не е. Тя кипи от гняв.

Грабва ме и ме прегръща, бързо и бурно, после се отдръпва назад, за да подуши дъха ми.

— Бира — казвам аз. — Какво е станало?

— Синът ни се измъкнал от вкъщи, за да се види с приятелката си. Паднал, докато се катерел до прозореца ѝ.

— Но е добре?

— Да. Мислехме, че китката му е счупена, но просто е лошо навехната.

— Защо не ме повика по-рано? — питам аз.

— Направих го. Написах ти съобщение.

Изваждам телефона си. Ето го, да, на екрана на телефона ми. Изобщо не съм забелязал.

— О, боже мой, съжалявам…

— Няма нищо. Сега си тук. Важното е, че е добре.

Гневът на Милисънт се завръща, ако изобщо някога си е тръгвал.

— И е наказан за сто години.

Чувам някой да се кикоти.

Джена седи в чакалнята зад ъгъла на коридора. Маха с ръка, махам и аз. Милисънт ме изпраща до един автомат за кафе. Горчиво е, пари езика ми и е точно онова, от което се нуждая. Успокои ме, вместо да направи обратното, защото сърцето ми бие прекалено бързо от спринта дотук и алкохола, и сина ми в болница.

Милисънт потъва в стаята за прегледи, за да бъде с Рори. Когато двамата излизат, Рори има шина на китката и превръзка на ръката си. Гневът на Милисънт е понамалял, поне за сега.

Той не ме поглежда в очите. Ще поговорим за това по-късно и той го знае. Точно сега се разкъсвам между желанието си да го плесна по тила и да го прегърна. Затова разрошвам косата му.

— Ако не искаше да играеш голф, трябваше само да ни кажеш — шегувам се аз.

Той не се усмихва. Обича да играе голф.

Прибираме се у дома след полунощ. Отивам да проверя как е Рори няколко минути след като си ляга. Дори той заспива веднага.

Аз сядам на леглото, изтощен.

Колата ми все още е пред бар и грил „Фърст Стрийт“.

А под църквата има заровени трупове.

— Милисънт — казвам аз.

Тя излиза от банята, наполовина приготвена за сън.

— Да?

— Тази вечер пих бира с Джош. Репортера.

— От къде на къде си…

— Той ми каза, че в подземието на църквата има заровени трупове.

— Трупове?

Кимвам, без да откъсвам поглед от нея. Учудването ѝ изглежда искрено.

— Казаха ли на кого са? — пита тя.

— Предполагам, че са на Холи и Робин.

— Те изобщо не са близо до тази църква. Знаеш това.

Тя ми обръща гръб и влиза обратно в банята.

Аз я последвам.

— Наистина ли не знаеш нищо за труповете, заровени там?

— Абсолютно нищо.

— В някакво подземие на някаква църква има цяла купчина случайни трупове.

— Господи, не знам. Това е същият репортер, който твърдеше, че на стената има послание. Къде е?

Има право.

Може би Джош не е разбрал правилно. Или някой му подава лъжи, за да му попречи да разкрие истината.

Полицаите от сериалите и филмите постоянно правят така. А Клеър може би е точно толкова умна, колкото са те.

Милисънт проявяваше доста разбиране по отношение на приятелката на Рори, поне докато той не падна от прозореца ѝ. Сега иска да се срещнем с родителите на Фейт, за да обсъдим ситуацията. Семейство Хамънд са нейни клиенти и с готовност се съгласиха всички заедно да отидем на вечеря. Нито Рори е поканен, нито Фейт.

— Те са разумни хора — казва Милисънт.

Пътуваме към ресторанта: традиционна обстановка, с бели покривки и меню със семпла, вкусна храна. Избират го те, не Милисънт.

— Сигурен съм, че са такива — казвам аз.

Когато пристигаме, семейство Хамънд вече ни чакат на масата. Ханк Хамънд е дребен и с руса коса, точно като дъщеря си. Корин Хамънд не е никак дребна, нито е естествено руса. И двамата са класически облечени, с вежливи усмивки. Започваме направо с храната. Никой не поръчва вино.

Гласът на Ханк е двойно по-висок от тялото му.

— Фейт е добро момиче. Преди да се запознае със сина ви, никога не се беше измъквала от вкъщи — казва той.

Почти виждам как топката пада в нашата половина от игрището. Милисънт се усмихва, учтиво и сладникаво.

— Бих могла да кажа същото за дъщеря ви, но с обвинения няма да стигнем доникъде.

— Не искам да обвинявам никого. Искам да намерим начин да ги държим далеч един от друг.

— Искате да забраните на Рори и Фейт да се срещат?

— На Фейт вече ѝ е забранено да се среща със сина ви, освен в училище — казва Ханк. — Предполагам, че това няма как да бъде избегнато.

— Може да я обучавате вкъщи — казва Милисънт. — По този начин никога няма да се виждат.

Слагам ръка върху тази на Милисънт. Тя се дръпва.

— Може би вашият синът е този, на когото му трябва обучение вкъщи — казва Ханк.

Корин кимва.

— Наистина ли смятате, че като им забраните да се виждат, ще ги накарате да… спрат да се виждат? — казва Милисънт.

— Нашата дъщеря прави какво ѝ казваме.

Усещам как Милисънт си прехапва езика, за да не каже нещо, защото аз правя същото.

Корин смекчава напрежението. Гласът ѝ е по-силен от очакваното.

— Така ще бъде най-добре — казва тя.

Милисънт премества поглед върху Корин и помълчава малко, преди да каже:

— Нямам навик просто да забранявам на децата си да правят нещо.

Лъжа.

— Предполагам, че по това се различаваме — казва Ханк.

— Може би трябва да се върнем към настоящия проблем — предлагам аз. — Не мисля, че е нужно да навлизаме в разискване на родителските си виждания.

— Добре. Вие ще държите сина си далеч от нашата дъщеря и точка по въпроса.

Пристига сметката и Милисънт я грабва, преди Ханк да успее. Подава ми я с думите:

— Ние ще платим.

Вечерята приключва с кратко, напрегнато сбогуване.

На път за вкъщи, Милисънт мълчи.

Когато се прибираме, Рори ни чака на вратата. Китката му е навехната, не може да играе голф и е наказан. Фейт е единственото, което му е останало, или поне той си мисли така. Не изгарям от нетърпение да му кажа, че е загубил и нея.

С тази разлика, че не се налага да го правя. Милисънт се приближава до Рори и слага ръка върху бузата му.

— Всичко е наред — казва тя.

— Всичко е наред? Наистина ли?

— Честна дума.

Рори хуква с телефон в ръка, за да се обади на Фейт, която ще получи различна информация от своите родители.

Милисънт ми намига.

Питам се дали така се научават някои момичета да бъдат подмолни. От нечия чужда майка.

На следващия ден ни се обаждат от училището. Заради Джена, а не заради Рори — и този път поводът не е някакво оръжие или стомахът ѝ. Този път е по повод на оценките ѝ.

Тя винаги е била отличничка, но през последния месец оценките ѝ са се понижили. Днес не е предала доклада, който е трябвало да подготви. Джена дори не е дала на учителката някакво обяснение за това.

И двамата с Милисънт нямаме никаква представа защо. Джена винаги е била толкова чудесна ученичка, че дори не преглеждах оценките ѝ в сайта на училището, където ги качваха всяка седмица. След множество съобщения и телефонни разговори решаваме да поговорим с нея след вечеря.

Милисънт започва, като ѝ казва, че от училището са се обадили, после продължава с думите:

— Кажи ни какво се случва.

Джена не отговаря, изсумтява и поклаща глава.

— Не разбирам — казва Милисънт. — Винаги си имала отлични оценки.

— Какъв е смисълът? — казва Джена. Тя става от леглото и прекосява стаята. — Ако някой може просто да ме заключи в едно мазе и да ме измъчва, какъв е смисълът?

— Никой няма да ти причини това — казвам аз.

— Обзалагам се, че всички онези мъртви жени са вярвали същото.

Още един удар в стомаха. Този път сякаш ме пробожда шило за лед.

Милисънт си поема дълбоко дъх.

След като се запозна с Клеър, Джена изглеждаше така, сякаш се чувства по-добре. През цялото време говореше как иска да стане детектив. Всичко това спря, когато разбрахме за църквата.

Опитваме се да подходим към нея от всички възможни посоки, да облекчим страха ѝ с помощта на логиката. Не много успешно. Не получаваме нищо повече от обещание, че повече няма да пренебрегва задълженията си в училище.

Докато излизаме от стаята на Джена, виждам една разтворена тетрадка на леглото ѝ. В нея си е водила записки, докато е проучвала колко жени отвличат и убиват всяка година.

Милисънт взима телефона си, за да се опита да намери нов терапевт.

Това се случва на третия ден, откакто няма нова информация за църквата. Клеър всяка вечер свиква пресконференция, за да повтори онова, което вече знаем.

Четвъртият ден започва с кучешки лай. В квартала ни живеят няколко кучета, така че няма как да разбера кое точно ме събужда в пет сутринта, но това просто не спира да лае.

Сядам в леглото и се чудя как не ми е хрумнало досега.

Куче.

Достатъчно голямо, за да помогне на Джена да се чувства в безопасност, и достатъчно агресивно, за да лае, когато отвън има някого. Например по Рори, когато се опитва да се промъква навън или обратно вътре.

Иска ми се сам да се ритна по задника, задето не съм се сетил по-рано. Едно куче би разрешило толкова много от нашите проблеми.

Както никога, ставам преди Милисънт. Когато тя слиза на долния етаж, облечена за джогинг, аз пия кафе и проучвам различни породи кучета в интернет. Щом ме вижда, тя замръзва намясто.

— Искам ли да знам защо си…

— Виж — казвам аз и посочвам екрана. — Това е в приюта, смесена порода между ротвайлер и боксер.

Милисънт взима кафето от ръката ми и си пийва една глътка.

— Искаш куче.

— За децата. За да пази Джена и за да не може Рори да се промъква навън.

Тя ме поглежда и кимва.

— Това звучи гениално.

— И на мен ми се случва понякога.

— Ти ли ще се грижиш за това куче?

— Децата ще се грижат за него.

Тя се усмихва.

— Щом казваш.

Приемам това за отговор „да“.

В една почивка между уроците отивам до приюта. Една мила жена ме развежда, а аз ѝ обяснявам какво точно търсим. Тя препоръчва няколко различни кучета, като едното е смесената порода между ротвайлер и боксер. Името му е Дигър. Тя проверява документите и казва, че е подходящ за семейство, но децата трябва първо да дойдат в приюта и да се запознаят с него, преди да ни позволят да го осиновим. Обещавам на жената, че ще се върна.

Кучето ме изпълва с предпазлив оптимизъм.

Спирам на гишето за обслужване на автомобили на един ресторант за бързо хранене и си взимам ледено кафе и панини сандвич. Докато седя пред прозореца за получаване на поръчката, виждам телевизора вътре. Клеър Морис провежда поредната пресконференция. Надписът в долния край на екрана кара сърцето ми да подскочи.

Когато касиерката отваря плъзгащия се прозорец, за да ми подаде храната, чувам гласа на Клер.

Изслушвам останалата част от пресконференцията на паркинга по радиото в колата.

Три жени, и трите убити наскоро.

От полицията трябва да грешат за времевия диапазон. Невъзможно е някой да е заровил три трупа, докато Линдзи беше…

Не мога да си поема дъх, защото Клер не спира да говори.

Когато Клер прочита думите на стената, сърцето ми спира.

Наоми не би могла да напише името на Тобайъс. Тя никога не се беше срещала с него.

Размишлявам над това, опитвам се да проумея как се е случило. Линдзи познаваше Тобайъс. Знаеше, че е глух.

Но нейното тяло беше открито преди изчезването на Наоми. Двете не може да са си говорили, да са обменили подобна информация.

Милисънт беше единствената, която…

Не. Това би означавало, че ме е натопила — не само за убийствата на Наоми и Линдзи, но и за другите три жени.

До една убити от Тобайъс.

Наоми не знаеше нищо за Тобайъс.

Но Милисънт знаеше. И сега използва неговата самоличност, за да ме натопи.

Прозрението ме поразява като бомба в детска анимация — от онези с дългия фитил, прикрепен към голяма кръгла топка. Всеки път, когато Клер каже нещо, фитилът изгаря още малко. И накрая бомбата избухва в главата ми.

Пресконференцията приключва и говорителите по телевизията продължават репортажите си. Повтарят същите думи, отново и отново.

Всички останали чуват думите, точно като мен.

Включително и Анабел.

И Петра.

Барманите.

Те всички ще са запомнили глухия мъж на име Тобайъс. Така го бяхме измислили, всичко в него трябваше да бъде забележително. Просто не по този начин.

Сега знам какво е правила Милисънт, докато аз седях вкъщи при Джена, всички онези дни и нощи.

Бъдещето се разгръща пред очите ми като кървав червен килим.

Някой ще отиде в полицията, ще направят скица по описанието му, ще я покажат навсякъде. Приятелите и клиентите ми ще видят, че прилича на мен. Може дори да започнат да се шегуват с това. Никой няма да знае, че съм аз, не и наистина. Всичко ще бъде весело и забавно, докато в полицията не се получи анонимен сигнал.

И може би ще ме идентифицират.

Анализът на моето ДНК ще им покаже всичко необходимо. Ако разполагат с него. Ако Милисънт го е оставила умишлено.

Не.

Да.

Ако аз исках да натопя някого, щях да намеря начин да използвам неговото ДНК.

Милисънт има предостатъчно достъп до моето.

Отбивам до пътя. Затварям очи, облягам глава назад и обмислям всички начини, по които Милисънт би могла да ме натопи. Всичко това ме залива като цунами.

Някакъв мъж спира, натиска клаксона си, пита дали се нуждая от помощ.

— Всичко е наред — казвам аз и му показвам телефона си. — Пътна помощ идва насам.

Той махва с ръка и продължава по пътя си. Завиждам му, че може да го направи. Просто да продължи по пътя си.

Но аз не мога да продължа напред, не и без позволението на Милисънт. Мислите ми се въртят в кръг, хрумва ми идея, проследявам я до края и се убеждавам, че никога няма да успея да я осъществя. Всяка улица е задънена, всяка идея вече е била обмислена от моята съпруга. Сякаш се намирам в огромен лабиринт без изход. В крайна сметка не съм човек, който умее да планира — не и толкова добре, колкото моята съпруга.

Телефонът ми звъни.

Милисънт.

Приемам обаждането, мълча.

— Гума ли спука? — казва тя.

— Моля?

— Още си спрял край пътя.

Поглеждам нагоре, сякаш оттам ме наблюдава дрон или камера. Или може би тя контролира комуникационните спътници. Няма да се изненадам.

Но вместо това коленича и поглеждам под колата. Тракер — точно като онзи, който аз сложих на нейната кола.

Знаела е, че я следя. Затова така и не разбрах за църквата.

— Още ли си там? — казва тя.

Започвам да крача нервно край колата. Сякаш някой пуска ток в мозъка ми, отново и отново.

— Милисънт, какво си направила?

Тя се разсмива. Остър смях.

— Аз ли какво съм направила?

— Убила си…

— Отвори си багажника.

— Моля?

— Багажника — казва тя. — Отвори го.

Колебая се, представям се какво би могло да има вътре. Чудя се какво ли е направила. Не е нищо хубаво.

— Хайде — казва тя.

Отварям багажника.

Вътре няма нищо друго, освен оборудването за тенис, всичко е на мястото си, до последната ракета.

— Какво си…

— Резервната гума — казва тя.

Телефонът ми, предплатеният. Онзи, в който са съобщенията от Линдзи и Анабел. Проверявам с ръка под ръба на резервната гума, но не напипвам телефона. Вместо това изваждам синьо стъклено топченце.

Обицата на Петра.

Другата.

Може би я е открила сама, или може би Рори я е оставил някъде, където да я види. Може би синът ми наистина ми е толкова сърдит.

Не. Сигурен съм. Точно така е узнала истината Милисънт. Бил съм заловен два пъти с едно и също доказателство.

— Аз не съм направила нищо — казва тя. — Ти направи нещо. Ти направи всичко това.

— Милисънт, не знам какво си мислиш, че се е случило…

— Не се дръж снизходително с мен, като отричаш.

Прехапвам езика си, вкусвам кръв.

— От колко време планираш това?

— Има ли някакво значение?

Не. Вече не.

— Може ли да ти обясня? — питам аз.

— Не.

— Милисънт…

— И какво ще направиш сега? — казва тя. — Ще избягаш и ще се скриеш, или ще останеш и ще се бориш?

Нито едното. И двете.

— Моля те, не прави това.

— Виждаш ли, това ти е проблемът.

— Кое?

— Винаги се фокусираш върху грешните неща.

Иска ми се да я попитам кои са грешните неща, но се спирам. Точно както каза тя.

Тя се смее.

Връзката прекъсва.

Би трябвало да ми прилошее. Би трябвало да повърна всичко, което се намира в стомаха ми, защото когато съпругата ми от петнайсет години ме е натопила за убийството на поне пет жени, от това би трябвало да ми прилошее до смърт. Вместо това се чувствам така, все едно цялото ми тяло е било инжектирано с новокаин.

Това не е лошо, защото така мога да мисля, вместо да чувствам.

Да избягам и да се скрия. Да остана и да се боря.

Нито един от тези варианти не ми допада. Точно както не ми допада затворът, смъртното наказание, смъртоносната инжекция.

Да избягам.

Първо, правя инвентаризация. Кола, половин резервоар с гориво, един сандвич панини, недоизпито студено кафе и около двеста долара в брой. Не мога да използвам кредитни карти, защото Милисънт ще ме проследи.

Питам се дали имам достатъчно време, за да изтегля пари в брой от банката.

Оттам нататък възможностите рязко намаляват. Не мога да остана дълго време с тази кола, освен ако не се отърва от регистрационния номер, а и не знам къде да отида. Канада е твърде далече. Докато се добера дотам, снимката ми ще бъде по всички новинарски емисии.

Единствено Мексико е достатъчно близо, за да стигна с кола, и дори това не е съвсем сигурно. Всичко зависи от скоростта, с която ще се развият събитията. Името и снимката ми може да се окажат по телевизията в рамките на няколко часа.

Бих могъл да напусна страната със самолет, но така ще се наложи да използвам истинския си паспорт. Ще знаят къде съм кацнал. В нито един момент не ми е хрумвало да се подготвя за подобно бягство.

Милисънт знае това.

Ако избягам, ще ме хванат.

И това би означавало да изоставя децата си. При Милисънт.

Сега вече ми става лошо. Край пътя, зад колата, повръщам всичко. Спирам едва когато в стомаха ми не е останало нищо.

Да избягам и да се скрия. Да остана и да се боря.

Започвам да обмислям трети вариант. Ако просто отида в някое полицейско управление и им разкажа всичко?

Не. Може да арестуват Милисънт, но същото важи и за мен. Не мога да твърдя, че съм невинен, защото не е вярно.

И все пак трябва да има някакъв начин. Някакъв начин да улича нея, а не себе си, защото през целия си живот, аз не съм убивал никого. Бих могъл да сключа някакво споразумение — с подходящия адвокат, подходящия прокурор, подходящото доказателство. Като изключим факта, че не разполагам с нито едно от тези неща. За разлика от Милисънт, аз не съм подготвен как да натопя съпругата си за убийство.

Ти винаги се фокусираш върху грешните неща.

Може би има право, може би не е важно защо го е направила. Но ще бъде. Мисълта защо го е направила ще ме преследва, ще ме държи буден в спалнята ми нощем. Ако изобщо съм в спалня. Може би ще лежа в затворническа килия. Тя е права по въпроса за причината. Не върху това трябва да се фокусирам сега.

Да избягам и да се скрия. Да остана и да се боря.

Възможностите се блъскат в главата ми, както и онези думи, изписани върху стената в подземието. Милисънт изброи тези две възможности, сякаш други не съществуваха. Сякаш трябваше да избера или едното, или другото.

Тя греши. Възможностите са грешни.

Първо, аз ще остана. Няма да изоставя децата си.

И ако остана, трябва да се скрия. Поне докато не намеря начин да накарам полицията да ми повярва за Милисънт.

А това означава да се боря.

Да остана, да се скрия, да се боря. Първото е лесно. Няма да бягам.

Второто не е толкова лесно. Първата стъпка е пари. Отивам в банката и изтеглям пари в брой, докато все още мога да го направя. Набавям си храна и гориво, които да ми стигнат или докато ме заловят, или докато докажа невинността си. Моята относителна невинност.

Милисънт знае, че съм ходил до банката, защото тракерът все още е на колата ми. След това се прибирам вкъщи и събирам малко багаж — дрехи, тоалетни принадлежности, лаптопа си, и в последния момент грабвам таблета на Милисънт. Не знам паролата, но друга възможност нямам. Телефонът ѝ е у нея, а никъде не успявам да открия лаптопа, който използвахме, за да проучваме жертвите. Може би го е унищожила. Може би ще го даде на полицията.

Тракерът все още е на колата ми, когато напускам града и шофирам по междущатската магистрала, без да спирам поне един час. Накрая отбивам на една бензиностанция, махам тракера и го закрепям отдолу на шасито на един товарен камион.

След кратка вътрешна борба, изпращам по едно съобщение на Рори и Джена.

След като изваждам батерията от телефона си, потеглям обратно към „Хидън Оукс“. Сега разполагам единствено с един нов предплатен телефон.

Може би Милисънт ще се хване. Ако повярва, че съм достатъчно глупав да избягам, ще повярва и на това, че съм достатъчно глупав да се сетя за тракера едва на бензиностанцията.

Според мен тя вярва, че съм точно толкова глупав.

Къщата, пред която спирам, е два пъти по-голяма от моята, с шест спални, поне толкова на брой бани и басейн в задния двор. Къщата на Кекона е празна, защото тя все още е в Хаваи.

Приближавам се до входната врата и отварям с ключа, който имам.

Преди две години тя си счупи глезена и не можеше да играе тенис поне два месеца. Беше отегчена, уморена от седене на едно място и искаше малко да се поупражнява, затова ме покани да ѝ давам уроци, за да работи върху замаха с ракетата си. След първите няколко пъти ми даде ключ.

— Ако ме оберат, ще обвиня теб — каза тя.

Тогава ѝ повярвах и още ѝ вярвам. А когато се върне от пътуването си, така или иначе ще обвинят мен, но не защото възнамерявам да открадна каквото и да било, дори храна. Докарах цял багажник с храна, включително и консерви, за да не се налага да излизам навън.

Кекона има само една кола, джип, затова в гаража има достатъчно място за моята. Сега не мога да я използвам.

Щом се настанявам и хапвам малко, започвам да си мисля, че този план може и да проработи. Само няколко часа по-късно вече съм успял да създам фалшива следа, че съм напуснал града, осигурил съм си безопасно място, близо до децата ми, набавил съм си достатъчно провизии и съм откраднал таблета на Милисънт, в който може да има нещо, което да ми помогне да се измъкна от тази ситуация — а може и да няма.

Но когато отварям лаптопа си, се появява проблем номер едно.

Паролата за безжичната интернет мрежа.

Кекона е свалила лепенката с кода от долната част на модема, което създава проблем с паролата. Отнема ми твърде дълго време да забележа, че лепенката е пред очите ми, на вратата на хладилника.

Щом успявам да вляза в интернет, започвам да търся как да проникна в таблета на Милисънт. Необходим е четирицифрен код. И без да опитвам ми е ясно, че тя не би избрала нещо толкова елементарно като рожден ден или годишнина. Трябва ми по-добър начин.

По новините не спира да говорят за пресконференцията. И за трите мъртви жени. И за Тобайъс. Чудя се коя ли ще се обади първа в полицията — Анабел или Петра. Или Милисънт.

До залез-слънце все още не съм постигнал никакъв успех в опитите да проникна в таблета на Милисънт. По това време трябваше да вечерям у дома си. Днес е филмовата ни вечер, а мен ме няма. Ако съобщението ми не ги е накарало да се досетят, че нещо не е наред, то отсъствието ми ще го направи.

Събуждам се с мисълта, че съм си вкъщи. Ослушвам се за Милисънт, дали се е върнала от сутрешния джогинг и приготвя закуска. Прехвърлям наум графика си за деня, първият ми урок е в девет. Претъркалям се и тупвам шумно на пода.

Не съм си у дома. Спал съм на дивана в огромната дневна на Кекона. Той е морскозелен и необятен, но все пак успявам да падна. Реалността ме връхлита, корава като дървения под.

Телевизорът е включен, кафето за един човек се приготвя, компютърът стартира. Прекарах предишната вечер в съставяне на списъци. Какво знам, какво не знам, какво трябва да знам. Как да го науча. Последният списък е малко кратък, основно защото не съм нито хакер, нито детектив. Знам само, че има два начина да успея: да докажа, че тя е убила тези жени, или че аз не съм. В идеалния случай и двете.

Вечерта, когато Наоми изчезна, бях вкъщи с децата. Точно както и с Линдзи. Моето алиби са децата, а то не е кой знае колко добро. Не могат да потвърдят нищо, ако по това време са спели.

Но мога ли да докажа, че Милисънт го е направила? Не повече, отколкото че аз не съм.

Останалите три жени все още не са идентифицирани. Не знам дори кога са изчезнали.

Таблетът на Милисънт се оказа по-голям проблем, отколкото предполагах. Въпреки че съществуват достъпни програми, с които да сменя паролата, на практика мога да го направя единствено ако вляза в нейната електронна поща през самия таблет. Друга парола нямам и не мога да я позная. Цяла нощ се лутах в разни хакерски форуми, пълни с тийнейджъри, които търсят решение на същия проблем.

Възможно е да има и друг начин. Може би. Но само ако успея да убедя някого да ми помогне. Прекарвам половината сутрин в размишления дали е по-добре да потърся помощ сега, преди лицето ми да се покаже по новините, или след като започнат да ме издирват. Опитвам да се поставя от другата страна: как бих реагирал аз, ако някой ме помоли за помощ, и този някой е потенциален психопат. Чудя се дали бих помогнал, или бих затръшнал вратата под носа му, преди да се обадя в полицията.

Отговорът е един и същ. Зависи.

Нямам кой знае какъв избор. Моите приятели са и нейни приятели. Имам доста клиенти, но с повечето не сме близки. Кекона е единствената, която бих сметнал за приятел, а тя не е тук сега. И да беше, нямаше да ми помогне особено за таблета.

Сещам се за единствения човек, който може да изяви желание и да е способен да ми помогне. Стига да се съгласи.

„Златният уок“ е китайска закусвалня на трийсетина минути от „Хидън Оукс“. Спирал съм там веднъж, на път занякъде другаде, и прилича на всяка друга китайска закусвалня, в която съм бил. Пристигам по-рано, отивам до бюфета за самообслужване и сипвам в чинията си обилно количество телешко по монголски, свинско със сладко-кисел сос, пиле Чоу Мейн и пържени пролетни рулца. Докато преполовя храната, Анди Престън влиза и сяда при мен.

Ставам и му подавам ръка. Той я избутва и ме прегръща.

Откакто Триста се самоуби, Анди е друг човек. Различен дори от онзи, когото видях на погребението. Излишните килограми са се стопили и сега едва ли не изглежда прекалено слаб. Не е добре. Казвам му да си вземе чиния.

Той избра закусвалнята. След смъртта на Триста напусна „Хидън Оукс“, както и работата си, и по думите на Кекона прекарва времето си в интернет, като убеждава непознати да не се самоубиват. Мога да си го представя.

Анди сяда на масата и се усмихва. Усмивката му изглежда лишена от радост.

— Изненадах се, когато се обади — казва той. — Не ми се обаждат много хора оттам.

— Оттам? Имаш предвид „Оукс“?

Кимва.

Това също мога да си го представя. Хората в „Хидън Оукс“ бързо забравят онези, които са напуснали „Хидън Оукс“.

— И какво ново? — казвам аз. — Как си?

— Не е идеално, но можеше и да е по-зле. Винаги може да е по-зле.

— Тук си прав.

— Ами ти? Как е Милисънт?

Прокашлям се.

— Опа — казва той.

Цяла сутрин си блъсках главата колко точно да разкажа на Анди за ситуацията, в която се намирам. Първо, таблета. Вадя го от спортния си сак и го побутвам към него по пластмасовата маса.

— Можеш ли да ми помогнеш да го отключа? Има някакъв пинкод и нямам представа какъв е.

Той поглежда таблета, след това мен. На лицето му се изписва леко подозрително изражение.

— Нямаш ли деца?

— Две.

— Всяко осемгодишно хлапе може да го отключи.

— Сигурно, но не мога да ги помоля.

— Значи е на Милисънт.

Кимвам.

Анди се обляга назад, без да откъсва поглед от таблета. Клати глава.

— Не мисля, че трябва да се замесвам в това.

— Не е каквото си мислиш.

— Нима?

— Не.

— Ще трябва да ми обясниш — казва той.

— Довърши си храната и ще ти разкажа всичко.

Всъщност имам предвид почти всичко. Няма никаква полза да знае, че Триста е била влюбена в Оуен. Няма никаква полза да знае, че завръщането на Оуен отчасти е било мое дело.

Приключваме с храната и излизаме от закусвалнята. Разказвам му, че скоро ще започнат да ме издирват и как всичко това е постановка на съпругата ми.

— Какво точно имаш предвид? — казва той.

— Нищо хубаво.

На паркинга сме, седим в стария му пикап, който идеално се връзва с китайската закусвалня. Анди, с основание, не ми вярва. Съвсем правилно от негова страна. Ако беше дошъл при мен с тази история, щях да се замисля дали да не се обадя на хората с белите престилки.

Той прави същото.

— Взимаш ли някакви лекарства? — казва той. — Трябва ли да взимаш?

— Знам, че звуча налудничаво.

— Можеше просто да кажеш, че ти изневерява.

— Повярвай ми, иска ми се да беше това.

Няколко минути мълчи. Прокарва ръка по волана като човек, който не мисли какво прави, защото е твърде замислен. Остава ми само да мълча и да чакам да реши дали не съм се побъркал.

— Ако искаше просто да отключиш таблета, защо ми разказа всичко останало? — казва той.

— Защото си първият, който ме е виждал от вчера насам. И когато снимката ми излезе по новините, ми се иска да не казваш на никого, че си ме виждал.

— Значи, това е истинската ти молба. Да си държа езика зад зъбите.

— Донякъде. Да. Но наистина трябва да отключа това — казвам аз и посочвам таблета на Милисънт. Оставил съм го върху таблото на колата. — Ще ми помогнеш ли?

Отново мълчи.

Ще го направи. Може все още да не го осъзнава, но вече е решил да ми помогне. В противен случай отдавна щеше да си е тръгнал. Като го гледам, може би се нуждае от това точно толкова, колкото и аз.

— Защо аз? — казва той. — Нали те обвиних, че си спал със съпругата ми?

Усмихвам се леко, невесело. Иронично.

— Честно казано, ти си единствената ми възможност.

Кимва.

— Дай го насам.

Подавам му таблета.

Кекона има стая с домашно кино, екран на цялата стена и кресла със състарена кожена тапицерия. Оттук гледам Анабел.

Не ме изненадва, че Анабел е първата, която проговаря. Смъртта на приятеля ѝ е причината да иска да спаси всички останали от загубата на близък човек. Самата тя го каза. Не си го измислям. Това, че се срещнахме, беше чист късмет.

На външен вид си е същата, включително късата ѝ коса. Напомня ми на Джена. Ако вместо Наоми беше изчезнала Анабел, може би Джена нямаше да си отреже косата.

Анабел е първата, която разказва за глух мъж на име Тобайъс. Разказва историята ни от нейната гледна точка — от момента, в който искаше да напише глоба на колата, за която твърдях, че е моя. Обясни как сме се срещнали случайно на улицата и как съм я поканил да изпием по нещо. Дори казва името на бара. Ако Ерик, барманът, все още не е проговорил, ще го направи.

Анабел не пропуска нищо, дори съобщението, което ми изпрати. Полицията вече разполага с онзи телефонен номер.

Интересно дали Милисънт ще отговори, когато позвънят.

Последно, но не по важност, Анабел споменава, че е прекарала сутринта със съдебния художник. Показват скицата непосредствено след края на интервюто.

Изглежда точно като мен и в същото време няма нищо общо с мен.

Представям си Милисънт, която гледа и критикува скицата, обяснява как носът е твърде голям и може би очите са твърде малки. Би казала, че са пропуснали бенката до ухото ми и цветът на кожата ми не е с правилния оттенък. Ще забележи всичко, както винаги.

Няма да отнеме дълго да ме разпознаят, въпреки че някои хора вече ме търсят. Работодателят ми като за начало. Милисънт най-вероятно е влязла в истерична роля, все едно съм изчезнал безследно, без каквато и да било причина.

Джена и Рори. Кой знае какво си мислят те.

Останалата част от деня не излизам — не смея, докато навън още е светло. Новините вече се разнасят мълниеносно, публиката вече разполага с достатъчно информация и продължават да се появяват свидетели.

Вторият, който твърди, че познава Тобайъс, е един барман, но не Ерик. Този младеж работи в бара, където се запознах с Петра. Не помни точния ден или час, но твърди, че Тобайъс си е поръчал водка с тоник.

Не е вярно.

Ерик се появява по друг канал. Помни Тобайъс, виждал ме е както сам, така и с Анабел. Той поне помни напитката както трябва: джин с тоник.

Клеър Морис свиква пресконференция точно преди вечерните новини. Още в началото стомахът ми се преобръща. Клеър все още не е казала нищо хубаво. Вече не го и очаквам.

Започва със скицата, която вече показаха, и се обръща към всички в района с молба да я разлепят по витрините на своите магазини, училища и обществени сгради и да я сложат в уебсайтовете си.

Не се учудвам.

След това Клеър разказва за трите жени, заровени в подземието.

Спира, поема си дълбоко въздух и обявява, че една от жертвите е идентифицирана и семейството е било уведомено. Преди да кажат името ѝ, на екрана се показва снимка на мъртвата жена.

Познавам я.

Бет.

Жизнерадостната Бет от щата Алабама. Не е сред жените от списъка, нито жена, която ме познава като Тобайъс. Бет беше сервитьорка в клуба и никога не сме имали връзка. Тя беше просто една симпатична млада жена, с която понякога разговарях, докато се хранех в клуба. Нищо повече.

Неотдавна напусна и замина обратно за Мобайл, по семейни причини. Каза ми го управителят на ресторанта. Получил дълъг имейл от Бет, нещо във връзка с баба ѝ, която прекарала инсулт и останала на легло. Бет трябвало да се прибере, да се грижи за нея и нямало да може да се върне отново в „Хидън Оукс“. Никой не се усъмни. Никой не заподозря, че с нея се е случило нещо. Никой не дойде да я потърси. Може би след известно време семейството ѝ щеше да го направи.

От тази новина не ми става лошо. Обзема ме паника.

Ставам и започвам да обикалям нервно, първо в салона за домашно кино, след това в цялата къща. Нагоре, надолу, във всички стаи, в кръг.

Ще се окаже, че познавам и трите жени. Това е било част от плана на Милисънт.

Прехвърлям наум жените, които познавам — клиенти, колеги, познати — и се опитвам да се сетя за онези, които вече не са тук. Напуснали работа, напуснали града, изчезнали. Досещам се за няколко.

Касиерката в „ИЗИ — Гоу“, откъдето купувам любимото си кафе. Сега там работи един мъж — онзи, който всеки път се смее на шегите ми. Преди на негово място работеше една жена. Заместникът ѝ каза, че се е преместила на запад, за да следва в университет. Името ѝ беше Джесика.

Има и още една.

Кристъл. Онази, която работеше при нас. С която бях спал. Не се съмнявам, че Милисънт е разбрала за това — може би дори го е изтръгнала от нея с мъчения.

И дори за миг не се съмнявам, че Кристъл е мъртва.

Телефонен звън разкъсва паниката ми. Единственият, който знае новия ми номер, е Анди.

— Ти си — казва той. Не споменава полицейската скица, но няма и нужда.

Кимвам в слушалката, все едно може да ме види.

— Да — казвам аз.

Той затваря.

И таблетът на Милисънт все още е у него.

Вече е нощ, навън съм и крача нервно около басейна. Ако Кекона имаше съседи, сигурно щяха да решат, че съм някакъв луд, какъвто може би съм, но наоколо няма никого. Кекона живее навътре в „Хидън Оукс“, където на съседите не се гледа с добро око.

И тъй като съм съвсем сам, скачам в басейна с дрехите и оставам под водата колкото дълго мога да издържа. Когато изплувам, въздухът е истински шок. Едновременно ме събужда и успокоява.

Изпълзявам навън и лягам на верандата, вперил поглед в небето, като се питам колко по-зле може да стане.

Животът ми току-що се е сринал и би трябвало да изпитвам гняв. Мисля, че е някъде там, клокочи под повърхността, примесен с тъгата и огорчението, вината, срама и ужаса. Всичко това ще изригне, ще ме превземе, но не сега. Не и докато не открия начин да се измъкна от тази каша.

Както и децата си.

Заспивам навън, на един от шезлонгите край басейна. Събуждат ме слънцето и птиците. У Кекона е толкова спокойно, толкова лесно да забравиш за останалия свят. Разбирам защо толкова рядко напуска „Хидън Оукс“.

Накрая влизам обратно вътре и включвам телевизора. Снимката ми заема целия екран, името ми е изписано отдолу, както и думата:

Показват Джош, но вече не в ролята му на репортер, а на свидетел. Защото ме познава.

Почти всичко, което разказва, е лъжа — при това редактирана. Аз съм го потърсил. Аз съм го разпитвал за случая. Умолявал съм го да ми издаде имената на източниците си. Пропуска това, че се напи и нарече Клеър Морис „кучка“, докато се оплакваше за информацията, която споделил с нея, но не му било позволено да разкаже на зрителите си.

— Разбирам, че този човек буди подозрения в полицията, и може би това е всичко. Аз мога да говоря единствено за онова, което почувствах. Нали ви е познато онова чувство, че нещо просто не е наред? Някакъв сигнал за тревога в ума ви, който ви казва да си плюете на петите? Ето така ме накара да се почувствам този човек.

Кратката му пледоария е достатъчно стряскаща, за да ме изкара виновен, макар че когато го срещнах, Джош не беше в състояние да изпитва каквото и да било.

Искам да сложа обратно батерията в истинския си телефон. Да видя дали децата са ми писали, дали се тревожат, дали са повярвали на новините. Дали Милисънт ми е оставила съобщение. И колко пъти са ме търсили от полицията.

Вместо това съм сам, затворен в къщата на Кекона, без да има с кого да поговоря.

Докато телефонът не започва да звъни. Анди.

Приемам обаждането, но не казвам нищо.

— Определено си ти — казва той.

— Знам.

— Онези убийства много разстроиха Триста. Почти се радвам, че не е тук, за да види още колко много има.

Ако Триста беше жива, щеше да знае, че не Оуен е убил онези жени. И нямаше да има причина да се самоубива. Не му го казвам.

— Помня — казвам аз. — Говорихме за това в клуба.

— Но не си го извършил ти.

— Не съм убил тези жени.

Вярно е. Убих само Холи и тя все още не е открита.

— Ако се окаже…

— Обади се в полицията — казвам аз. — Предай ме.

— Щях да кажа, че ще те убия лично.

Поемам дълбоко дъх.

— Дадено.

— Отключих таблета. Можеш ли да ми кажеш къде се намираш в момента?

— Не.

— Така си и мислех.

Срещаме се на друг паркинг, не този пред „Златния уок“. Дегизирал съм се с шапка с козирка, слънчеви очила и двудневна брада. Не е кой знае какво, но никой не ме издирва в джипа на Кекона.

Вече е мръкнало, не бих излязъл по светло. Също така не бих позволил Анди да види нито колата, нито регистрационния номер, затова паркирах на две преки оттам и продължавам пеша към паркинга. Той стои до пикапа си, с таблета на Милисънт в ръка. Няма други коли, тъмно е. Паркингът е на отдавна фалирал магазин за авточасти със заковани прозорци.

Анди е малко по-изправен от вчера, вирнал брадичка.

— Не можеш да си представиш колко оценявам това — казвам аз.

— О, мога да си представя. Издирват те в цялата страна.

— Да, вече ми стана ясно.

Анди се обръща и слага таблета на предния капак, като го подпира с ръка.

— Моля те, кажи ми, че си открил нещо — казвам аз.

— Аха. Само не знам колко е полезно.

Той плъзва пръст по екрана, който светва и се появява клавиатура.

— Нов пинкод. Шест, три, седем, четири. Първо лошата новина. Явно е разбрала, че е у теб, защото е изтрила всичко от облака.

— Разбира се.

— Не се притеснявай, има и добра новина. Има някакви неща, запазени в паметта на самия таблет. Тях не може да изтрие.

Показва ми няколко снимки. Две-три с децата, няколко на къщи за продан и снимка на списък за пазаруване.

Поклащам глава. Твърде всекидневно, за да ми бъде от полза.

— Обича да играе на игри — казва Анди. Отваря няколко приложения, предимно пъзели и кръстословици.

И последната ми надежда посърва като увехнало листо. Естествено, че няма да има нищо в таблета. Милисънт далеч не е толкова глупава.

— Изрових и няколко рецепти — казва той и отваря различни текстови файлове.

— Какво ще кажеш за пълнени гъби?

— Спаначният хумус звучи добре.

Въздъхвам.

— Последно, но не по важност — казва той. — Историята на търсачката и сайтовете, които е посещавала. Изтрила я е, но успях да възстановя по-голямата част, ако изобщо може да ти свърши някаква работа.

Не особено. Още рецепти, медицински сайтове за навехнати китки и стомашни проблеми, училищният онлайн календар и купчина обяви за имоти.

— Нищо фрапантно — казвам аз.

— Май да.

— Благодаря ти за всичко, което направи. Наистина го оценявам.

— Ако имаш нужда от нещо друго, само кажи. Ще ти помогна, стига да мога.

Стисваме си ръцете и той потегля със своя стар пикап.

Отново съм сам, не бързам да се прибера в къщата на Кекона. Дори една толкова просторна къща може да бъде потискаща.

Вместо това отново преглеждам таблета, с всички обяви за недвижими имоти, които е посещавала. Никой не е съвършен, казвам си аз. Дори Милисънт. Някак си, някъде е допуснала грешка.

Когато я откривам, очите ми са почти кървясали от умора.

Уебсайтът, който Милисънт е посещавала най-често, е база данни за недвижими имоти. Отваряла го е всеки ден, проучвала е продажби и прехвърляния на собственост, все публична информация. В историята на търсачката са запазени адресите, които е проверявала.

Един от тях е търговска сграда на „Браунфийлд Авеню“, номер 1121. Осем месеца по-рано човек на име Доналд Дж. Кендрик е продал сградата за сумата от сто шейсет и две хиляди долара. Сградата е на повече от двайсет години и има един дългосрочен наемател.

Закусвалнята „При Джо“.

Сградата е продадена на дружество с ограничена отговорност, собственост на друго дружество с ограничена отговорност, което на свой ред е притежавано от трето. Сградата е собственост на „Р. Дж. Ентърпрайзис“ ООД.

Рори. Джена.

Милисънт е допуснала тази грешка, защото никога не ѝ е хрумвало, че може да е грешка. Децата ни не биха могли да бъдат грешка. Направила го е умишлено.

Дениз никога не е била клиент на Милисънт.

Тя е наемател. Наемател, който по случайност познава сестрата на Оуен.

Наемател, който се е свързал с Дженифър Райли, за да ѝ се примоли да разкаже истината за смъртта на Оуен.

Милисънт. Всичко е било работа на Милисънт.

Може би тя е убедила Дениз да го направи. Или може би я е изнудила. Във всеки случай Милисънт е онази, която е направила така, че всички да узнаят за смъртта на Оуен, за да може полицията да започне да издирва някой друг.

Някой като мен.

И все пак нямам никакви доказателства. Просто едно ООД и търговска сграда, която дори един невеж адвокат би представил като инвестиция, а не заговор за обвинение в убийство.

Връщам се в „Хидън Оукс“ през един от страничните портали на комплекса, който се отваря с дистанционно, и за разлика от централния, не се охранява от служители. Вече в квартала, изпитвам порив да мина покрай дома си. Слънцето изгрява и се чудя дали децата ми все още спят. Ако изобщо могат да спят. Ако живеехме на което и да било друго място, сега щяха да бъдат обсадени от репортери. Не и тук. Простосмъртните нямат достъп.

Но не минавам оттам. Би било глупаво.

Вместо това се връщам у Кекона и включвам огромния екран.

Мен. Навсякъде дават мен.

Сега, след като са ме идентифицирали, всеки има какво да разкаже за мен и го прави пред камерата. Бивши клиенти, колеги, познати, до един имат мнение за това колко съм подозрителен. За мен, изчезналия заподозрян.

— Приятен човек. Може би твърде сладкодумен, но какво друго може да се очаква от един треньор по тенис?

— Дъщеря ми ходеше на уроци при него и сега просто се радвам, че е жива.

— Виждал съм го в клуба, вечно се чудеше как да докопа още клиенти.

— Със съпругата ми ги познаваме от години. Никога не бихме предположили. Никога.

— Тук, в „Хидън Оукс“? Просто невероятно. Наистина.

— Ужасяващо.

Сега други репортери интервюират Джош, който вече е част от историята, защото е разговарял с мен.

Работодателят ми казва, че съм най-добрият професионален тенисист, когото някога е наемал на работа, и колко е жалко, че съм се оказал психар.

И Милисънт. Тя не застава пред камерата, нито показват нейна снимка, но съпругата ми все пак прави изявление.

Кратко, мило и написано от адвокат.

Една от репортерките се е опитала да се свърже с родителите ми, но както винаги, те са неоткриваеми.

Посред цялата шумотевица около мен Клеър Морис е единствената, която не забравя за жертвите. Идентифицирала е и другите два трупа в църквата. Едната е Джесика, касиерката от „ИЗИ-Гоу“, другата е Кристъл.

Изглежда, и двете са били удушени, вероятно и изтезавани.

Клеър не пояснява каква е връзката между двете жени и мен, което кара репортерите да се втурнат да издирват техните приятели, семейства или просто някой, който може би ме познава. Междувременно в града е пристигнал криминален психолог. Написал е доста документални книги за истински престъпления, освен това има и няколко издадени романа и твърди, че никога не е попадал на убиец като мен.

— Той убива жени, които познава бегло — като касиерката например — и освен това е създал алтернативна личност, един глух мъж на име Тобайъс, с помощта на когото открива следващите си жертви. Различните методи, които използва, вероятно са го спасили да не бъде разкрит толкова дълго време.

Или може би всичко това е една лъжа. Но никой не го казва.

Малко по малко целият ми живот е сринат, сякаш никога не го е имало. Като редичка от плочки за домино, подредени от Милисънт. Колкото по-бързо падат, толкова по-невероятно изглежда да се спася.

И все пак продължавам да гледам.

Гледам, докато погледът ми се премрежва и главата ми сякаш започва да се разпада на врата ми.

Неоспоримо доказателство. Това ми е необходимо — нещо като ДНК по оръжието, с което са извършени убийствата, или видеозапис, на който се вижда как Милисънт убива едно от момичетата.

И аз го нямам.

Събужда ме телефонът. Задрямал съм, докато гледам собствения си апокалипсис. Седалките в домашния киносалон на Кекона са твърде удобни.

Вдигам и чувам гласа на Анди.

— Жив ли си още?

— Почти.

— Не мога да повярвам, че все още не са те хванали.

— И аз така.

По телевизията показват моя снимка от абитуриентския ми бал.

— Мога ли да направя нещо за теб? — казва той.

Въздъхвам.

— Не. За съжаление.

— Кажи, ако има какво.

На всичко отгоре изпитвам вина. Анди ми вярва просто защото не знае и половината от историята.

На екрана се появява още един криминален психолог — със силен южняшки акцент, от който ми се приисква да сменя канала, но не го правя.

— Степента на изтезанията е пряко свързана със степента на гнева, който убиецът изпитва спрямо своята жертва. Например изгарянията по кожата на Наоми сочат, че по някаква причина убиецът ѝ е бил силно ядосан. Не можем да знаем дали яростта е провокирана от нещо, което тя е направила, или просто му е напомняла за някой друг. Най-вероятно няма да разберем, докато не бъде заловен.

Сега вече превключвам канала. И виждам призрак. Моят призрак.

Петра.

Сега изглежда различно. С по-малко грим и не толкова лъскава. По-изискана, все едно е прекарала последните няколко дни в пълно преобразяване. Сините ѝ очи са проницателни и съсредоточени, а невзрачната ѝ преди коса е стилно оформена.

— Запознах се с Тобайъс в един бар.

Когато репортерът я пита защо е изчакала няколко дни, преди да проговори, Петра се поколебава и след това казва:

— Защото спах с него.

В началото, медиите ме описваха просто като болен, извратен психопат и сериен убиец. Сега вече съм болен извратен психопат и сериен убиец, който изневерява на жена си.

Като че ли хората нямаха достатъчно причини да ме мразят.

Ако знаеха къде съм, отпред щеше да има тълпа, готова да ме линчува. Но не знаят, затова мога да продължа да стоя тук, да гледам телевизия, да се тъпча с вредна храна и да чакам или да ме открият, или Кекона да се прибере. Което от двете се случи първо.

След като се появява от нищото, Петра вече е навсякъде. За някои неща лъже, за други казва истината. С всяко следващо интервю историята става все по-конкретна, а моята депресия се задълбочава.

На моменти все още си мисля, че мога да направя нещо, така че прекарвам часове в ровене в тъпия таблет, все едно ще се появи нещо ново. Като например видеозапис на Милисънт в онова подземие или списък на жени за убиване.

Когато не си губя времето в безполезни неща, самият аз съм безполезен. Един съсипан от самоненавист и самосъжаление човек, който се пита защо изобщо се е оженил. Иска ми се никога да не бях срещал Милисънт и да не бях седнал до нея в онзи самолет. Ако не беше тя, нямаше да се превърна в човека, който съм сега.

А когато не потъвам в плаващите пясъци на депресията, гледам втренчено телевизора. Преструвам се, че всичко това е нечий чужд проблем.

Питам се колко ли ме мразят децата. И какво казва доктор Бежов за мен. Обзалагам се, че разказва на Джена как аз съм виновен за всичките ѝ проблеми. През цялото време съм бил аз — не Милисънт, не Оуен, винаги аз. Защото не би могла да е тя.

Анди отново се обажда няколко дни след последния път.

— Видях жена ти — казва той.

— Какво каза?

— Милисънт. Отидох до вашата къща и я видях — казва той.

— Защо?

— Обадих ѝ се по телефона. Двамата с Милисънт имаме много общи неща. И двамата загубихме съпрузите си по ужасяващ начин.

С тази разлика, че аз не съм мъртъв.

— Децата там ли бяха?

— Да, видях ги и двамата. Милисънт ги повика да слязат на долния етаж и ни запозна. Добре са. Може би леко са започнали да полудяват, нали им се налага да не излизат от вкъщи. Заради всичките медии наоколо.

— Казаха ли нещо за мен?

Мълчание.

— Не.

Това сигурно е добра новина, но въпреки това ме заболява от нея.

— Слушай, каквото и да си решил да правиш, действай бързо — казва Анди. — Милисънт ми сподели, че иска да вземе децата и да замине някъде за известно време.

За една жена, която е узнала, че съпругът ѝ е сериен убиец, това звучи съвсем разумно. Освен това звучи съвсем разумно и за сериен убиец, натопил съпруга си.

— Не ти каза къде, нали?

— Не, нищо конкретно.

— И аз така си помислих. Нямам думи да ти опиша колко оценявам това. Наистина.

— Само още нещо — казва той.

— Какво?

— Ако не бях говорил с теб, преди всичко това да се случи, нямаше да ти повярвам. Не и след като видях Милисънт в това състояние.

— Какво състояние?

— Сякаш е съкрушена.

Точно това ме тревожи. Никой няма да повярва и на една дума, която излиза от устата ми, ако нямам доказателство.

Часовете си минават и аз потъвам все по-дълбоко в креслото на Кекона. Образите от екрана се носят пред очите ми: Линдзи, Наоми, аз, Петра, Джош. Той говори, не спира да говори и повтаря всичко до безкрай. Аутопсия. Удушена. Измъчвана. Последното трябва да го е казвал около един милион пъти.

Когато го казва милион и един пъти, изведнъж се изправям.

Скачам на крака, хуквам през къщата, разхвърлям дрехите си и боклуците във всички посоки, докато не го намирам.

Таблетът.

Разглеждала е медицински уебсайтове, за да търси информация за болестите на децата, но може би това не е всичко. Може би съм пропуснал нещо.

Ако възнамерявах да измъчвам някого, без да го убивам, щях да проуча как да го направя. И щях да започна да си набавям информация за различните типове наранявания.

Малко вероятно. Много, много малко вероятно.

Колкото и да съм глупав да си представям, че на таблета може да има такова доказателство, не спирам да търся, защото си представям колко глупав ще се чувствам, ако не съм го потърсил… а през цялото време е било там.

Откривам таблета на масата за хранене в трапезарията на Кекона, достатъчно голяма да побере шестнайсет души. Изглежда ми като идеалното място, на което да седна и отново да прегледам таблета. Отварям всеки уебсайт в търсене на нещо, свързано с измъчване и удушаване. Търся за изгаряния с гореща вода и олио, също така вътрешни кръвоизливи и прорезни рани по клепачите. Дори търся изгаряния с цигара, което е абсурдно, защото Милисънт отказва да припари до тях.

И не откривам нищо.

Търсила е информация колко дълго заздравява навехната китка. Също така е проучвала обстойно стомашните разстройства, какво ги причинява и как могат да бъдат излекувани.

Това е всичко.

Нищо свързано с мъчения, нищо полезно. Трябваше да се досетя.

Захвърлям таблета настрана и той се плъзва по масата. Инстинктивно ми идва да проверя дали не е издраскал масата за хранене на Кекона. Не че има някакво значение, но въпреки това го правя. Ставам и оглеждам повърхността отвисоко, като прокарвам пръсти по дървото, и тогава нещо на екрана на таблета приковава вниманието ми.

Точно там, на страницата за стомашните разстройства. От дясната страна има списък с възможните причини за появата им. Една от тях е оцветена в лилаво, вместо синьо, защото някой е последвал линка.

Капки за очи.

От уебсайта научавам, че тетрахидрозолин е активната съставка в капките за очи, която помага за облекчаване на зачервяването. Поглъщането на голяма доза капки за очи може да предизвика сериозни проблеми. Капките понижават кръвното налягане и могат да предизвикат кома. Или смърт.

Но поглъщането на малко количество причинява разстроен стомах и повръщане. Без висока температура.

Капките за очи са на Милисънт.

Давала ги е на Джена.

Не.

Невъзможно. Само като си го помисля, ми призлява.

Джена е нашето дете, нашата дъщеря. Тя не е Линдзи или Наоми. Тя не е жертва, която да измъчва.

Или може би е — може би Джена не се различава с нищо от тях. Не и в очите на Милисънт.

Дъщеря ми няма хронични стомашни проблеми.

Джена има майка, която ѝ дава отрова.

Искам да убия Милисънт. Искам да се прибера вкъщи, да убия съпругата си и да сложа край на всичко това. Толкова съм ядосан. А съм убивал и преди.

Отправям се към входната врата, без шапка или дегизировка, или каквото и да било оръжие. Чувствам се ядосан и отвратен, и не ме интересува, че нямам никакъв план. Ръката ми вече е на дръжката на вратата, когато си давам сметка колко глупаво се държа. Колко глупаво съм се държал през цялото време.

Вероятно бих могъл да мина през „Хидън Оукс“, без да ме забележат. Повечето хора мислят, че съм избягал, а не се крия в собствения си квартал. И щом успея да стигна до вкъщи, мога да вляза вътре, защото имам ключ. При положение че къщата не е под наблюдение.

От другата страна на вратата ще бъде съпругата ми. Която, както вече знам, е чудовище.

Точно като истинския Оуен.

Там ще бъдат и децата ми. Те са в къщата и вярват, че убиецът съм аз, а не тя. Аз съм чудовището. И вече не мога да видя нищо друго, освен как ще реагират, когато убия майка им.

Не отварям вратата.

Трябва ми не просто план. Трябва ми доказателство. Защото по телевизията доказателствата срещу мен са навсякъде.

Успяла е да разпръсне собственото ми ДНК из цялата църква „Хлябът на живота“. Следи от потта ми има по дръжката на входната порта, върху катинара на вратата към подземието, дори по парапета на стълбището, което води надолу. Сякаш е носела със себе си стъкленица с потта ми, за да я разнесе навсякъде.

На лавиците върху стената е открита капчица моя кръв.

Още пот по белезниците.

Кръв по оковите и земята.

Направила е всичко да изглежда така, все едно съм почистил почти навсякъде, но съм пропуснал няколко места.

Клеър свиква обедна пресконференция, за да съобщи всичко това. Получавам повишение: от човек, който представлява интерес за разследването, в заподозрян. Единственият заподозрян.

Часове наред гледам как експерти, репортери и бивши приятели ме разпъват на кръст, после излизам от къщата. Качвам се в колата, просто излизам от „Хидън Оукс“ и се показвам пред света, където някой може да ме разпознае, а може и да не ме разпознае.

В другия край на града минавам покрай „ИЗИ-гоу“, откъдето някога си купувах кафе. Вместо да спра, продължавам с колата петнайсет километра по магистралата и стигам до друга бензиностанция от веригата „ИЗИ-гоу“, където има същия автомат за кафе на самообслужване. С бейзболна шапка на главата и почти едноседмично лицево окосмяване, влизам вътре и си взимам кафе.

Младото момче зад бара почти не вдига поглед от телефона си. Това едва ли не ме разочарова.

И освен това донякъде ме окуражава. Значи, не всеки човек на света се опитва да ме открие. Бих могъл да се храня в ресторант, да пазарувам в мола и да отида на кино, без някой да ме разпознае. Аз просто не искам да правя нито едно от тези неща.

Когато се връщам в „Хидън Оукс“, нещо ме подтиква да мина с колата покрай моята къща. Всички играчки от предната морава са махнати и табелата „Добре дошли“ е свалена от входната врата. Щорите са спуснати и завесите са дръпнати.

Чудя се дали Милисънт е купила друго шишенце капки за очи. И дали изобщо е потърсила старото.

Но не се втурвам вътре. Все още не. Връщам се в къщата на Кекона. Там не ме очаква полиция, нито пък някой ме е проследил. Всичко вътре изглежда по същия начин.

Едва не изключвам телевизора, за да си почина малко, но не успявам.

Всички говорят за ДНК анализа, с изключение на Джош. Той отново е в ролята си на репортер и взима интервю от някакъв съдебен патолог. Гласът на въпросния мъж не е чак толкова дразнещ, но е малко скучноват, като на университетски професор, поне докато не стигнат до въпроса с порязванията с хартия по тялото на Наоми.

— Разположението на порязванията с хартия по тялото е важно за определяне на предмета, с който са причинени. Казваме хартия заради вида на порязванията, но има различни видове хартия. Например Наоми имаше леки порязвания върху по-дебела кожа, като например ходилата, и по-дълбоки порязвания на по-мека тъкан, като например подмишниците. Това сочи, че е бил използван един и същи предмет, но не би могло да е обикновена хартия. Трябва да е било нещо, способно да пререже петата на стъпалото.

Скачам от дивана, като се чувствам така, все едно съм пъхнал пръста си в контакта. И в известен смисъл се е случило точно това. Защото знам какво е използвала Милисънт, за да направи тези порязвания.

Милисънт рядко действа произволно. За всичко има причина, дори да го прави за собствено развлечение.

Това е един от тези случаи.

Всичко започна преди много години, когато ме попита как бих я защитил от нещастниците в самолетите, които се опитват да я свалят.

Брошурата за аварийно кацане. Онази, която ѝ подарих за първата Коледа, която прекарахме заедно. Тя никога не я изхвърли.

В стария ѝ апартамент беше залепена върху огледалото в банята.

Първото ни съвместно жилище беше онази малка къща под наем и картата беше закачена на вратата на хладилника с едно магнитче с кръгло лице и смешни очички.

Когато купихме първата ни къща, тя пъхна картата в рамката на огледалото в цял ръст.

А в нашата още по-голяма, още по-скъпа къща, имаме две деца, според които шегата ни с информационната карта не е забавна. Според тях е лигава. Милисънт носи картата със себе си, пъхната в сенника на колата ѝ. Когато слънцето свети в очите ѝ, тя спуска сенника и картата я разсмива.

Използвала е картата, за да направи всички онези порязвания. Сигурен съм в това, както не съм бил сигурен в нищо друго през целия си живот.

В „Хидън Оукс“ не е никак лесно да се скриеш. Хората забелязват новите коли — особено онези, които просто се появяват отнякъде и паркират. Не обръщат внимание на хора, излезли да потичат или да се поразходят. Хората постоянно започват някаква нова тренировъчна програма, след което я изоставят, така че във всеки ден по улиците може да има десетина души, а може и да няма никого. Има такива, които спортуват всеки ден, като Милисънт, но повечето се появяват и изчезват.

С бейзболна шапка на главата, обрасло лице, торбести спортни панталони и широка тениска (благодарение на Кекона, която притежава изключително количество възголеми дрехи), излизам през входната врата на къщата ѝ, прескачам оградата и започвам да тичам по улицата.

Изминала е само една седмица от моето изчезване, пресата е навсякъде и не мога да очаквам обстановката в квартала да е нормална. Първо, трябва да се уверя, че съм прав. Второ, трябва да разбера дали Милисънт изобщо излиза от къщата. Бих взел картата много по-лесно, ако изкара колата от гаража.

Почти всичко в този план може да се обърка. Тя може да е почистила напълно въпросната карта, така че върху нея да не е останало никакво ДНК — нито от нея, нито от жертвите. Или може би се е отървала от картата, като я е изхвърлила или изгорила.

Но не мисля така.

Може да не знам за всичко, което прави или някога е направила, но знам какъв човек е дълбоко в себе си. Тя пази картата, за да ѝ напомня за нас. И да напомня на самата нея какво е причинила на онези жени. Милисънт изпитва наслада от това. Сигурен съм.

Дали полицията ще ми повярва, ако им занеса тази карта? Ако по нея има ДНК от една или повече от мъртвите жени и от Милисънт, но не и от мен? Малко вероятно. Изключително малко вероятно.

Дали ще ми повярват, ако освен това им разкажа за къщата, която Милисънт купи с помощта на три отделни дружества с ограничена отговорност, за Дениз и сестрата на Оуен, и ако им покажа работния си график по времето, когато изчезнаха всички онези жени? През цялото време си бях у дома. И нямам никаква представа какво ще разкажат децата за онези вечери.

Не, няма да ми повярват. Моето ДНК в подземието, двете жени, които ме идентифицираха като Тобайъс, и малкото представление на Милисънт са достатъчни дори за миг да не повярват, че може да съм невинен. Но може да повярват, че двамата с Милисънт сме убили онези жени заедно, а тогава децата ми ще бъдат в безопасност.

Това е единственият ми шанс. Не просто да спася себе си, но да я пратя там, където ѝ е мястото. В затвора или в ада, за мен няма значение, стига да не припарва до децата ми.

Тичам надолу по улицата, успоредна на къщата ми, търся с поглед колата на Милисънт по пресечките. На връщане минавам по улицата, по която тя би направила завой, за да заведе децата на училище.

Както и очаквах, колата ѝ я няма. Тя не излиза от къщата — нито сама, нито с децата.

До края на деня минавам още няколко пъти по същия път, но нито веднъж не я виждам да излиза. Просто няма как да съм сигурен. Щеше да бъде много по-лесно, ако бях оставил тракера на колата ѝ. И въпреки това продължавам да опитвам, защото се налага. Тичането и разхождането се превръщат в новото ми хоби. Жалко, че не осинових онова куче от приюта — точно сега щеше да ми свърши работа.

Обаждам се на Анди. Сякаш е изненадан от това. Може би е изненадан, че съм жив.

— Само искам да те попитам нещо — казвам аз.

— Добре.

Питам го дали Милисънт излиза от вкъщи.

— Предполагам, че дори не ходи на работа — казвам аз.

Той се поколебава, преди да отговори.

— Не мисля. Съседите ѝ носят храна всеки ден. Всички са така. В последно време никой не излиза, избягват медиите.

— Така си помислих и аз.

— Защо? — казва той.

— Няма значение. Отново ти благодаря, не можеш да си представиш колко оценявам помощта ти.

Той се прокашля.

— Какво? — казвам аз.

— Трябва да те помоля повече да не ми се обаждаш.

Когато не отговарям, той продължава:

— Заради ДНК анализа. Цялата тази ситуация стана много по-голяма от…

— Разбирам. Не се тревожи.

— Искам да ти вярвам — казва той.

— Знам. Повече няма да се обаждам.

Той прекъсва връзката.

Не се шокирам от мисълта, че съм останал съвсем сам, защото няма да го допусна. Изваждам батерията от телефона и го строшавам — за всеки случай, ако Анди реши, че не ми вярва.

Слънцето е започнало да залязва и решавам само още веднъж да мина покрай къщата, преди да се опитам да вляза вътре. Трябва само да се промъкна в гаража и после в колата ѝ, но това трябва да се случи, след като Милисънт заспи.

И имам ключове.

Петнайсет минути по-късно минавам по успоредната улица и оглеждам дали няма нещо необичайно. Като например някоя цивилна полицейска кола, притаена в очакване да направя точно онова, което се каня да направя. Нищо. Нито една необичайна на вид кола, никакви служебни микробуси — в квартала няма нищо, което да изглежда непознато. Освен мен, брадатия тип, който твърде често излиза да тича. Учудващо е, че все още никой не ме е спрял.

Отправям се обратно към къщата на Кекона, минавам по други улички, избирам по-дългия път, но използвах краткия по-рано. Когато стигам до началото на кръглата алея за коли пред дома ѝ, замръзвам намясто.

Пред къщата е спряла лимузина.

Шофьорът изважда от багажника куфар.

Чувам гласа ѝ. Кекона се е прибрала.

Тя ще разбере. Всички ще разберат.

На Кекона ще ѝ трябват само няколко секунди, за да се досети, че някой е живял в къщата ѝ. На полицията ще им трябват още няколко секунди, за да се досетят, че съм бил аз. В гаража е моята кола. Навсякъде са моите отпечатъци, както и моето ДНК, а таблетът на Милисънт е на кухненската маса.

О, както и портфейлът ми. Не го взех със себе си, когато излязох да тичам. Оставих го на кухненската маса, точно до таблета.

Връщам се обратно по същия път и докато тичам, стигам чак до района с най-малко скъпите къщи в квартала. Тук има малък парк, встрани от детската площадка, където спирам до няколко дървета и се преструвам, че се разтягам.

Нямам къде да отида. Нито мога да се обадя на Анди, нито имам телефон, с който да го направя. Нямам пари, нямам приятели и нямам почти нито една капка надежда. Но имам ключове. От къщата на Кекона и от моята, заедно на един и същ ключодържател. Единственото нещо в джоба ми.

Бездруго това щеше да бъде съдбовната нощ — тази нощ щях да се промъкна в гаража, за да взема картата. В това отношение нищо не се е променило. Променило се е това, че трябва да се скрия някъде, докато Милисънт заспи.

Първата ми мисъл е за клуба. Предостатъчно малки помещения и килери, в които да изчакам, докато настъпи нощта. Влизането и излизането не са проблем. Но има твърде много камери.

Голф игрището е пусто през нощта, но има широки открити пространства, които се виждат от пътя.

Никога няма да успея да открия отключена кола, не и в сигурен квартал като „Хидън Оукс“. За миг ми хрумва да се скрия под някоя кола, но се страхувам, че някой ще се качи в нея и ще потегли.

Чувам сирени в далечината. Приближават се насам, но не към мен. Към къщата на Кекона.

Възможностите пред мен намаляват, а трябва да продължа. Не мога да остана завинаги до тези дървета, освен ако не се заровя под земята.

Дори ми минава през ума да се скрия в собствения си заден двор. Както и правя.

Погледнато отгоре, всичко изглежда различно. Кварталът, колите, небето. Къщата ми. Кухнята ми, в която лампата свети.

Милисънт.

Тя е онази, която ме убеди да се покатеря на дърво. Това не е нещо, което си мислех, че ще направя отново, но ето ме тук, скрит сред короната на големия дъб в задния ни двор. Достатъчно далече от къщата, за да не чуе никой шумоленето в клоните, докато се изкачвах по тях.

Милисънт разчиства в кухнята. Твърде далеч е, за да видя нещо друго, освен червената ѝ коса и черните дрехи. Обзалагам се, че през последните дни през цялото време се облича в черно, особено когато полицията идва в къщата. В траур заради всички онези жени, заради съпруга ѝ, заради разпадането на семейството ѝ.

Едновременно съм впечатлен и погнусен.

Рори влиза в кухнята и директно се отправя към хладилника. Не движи дясната си ръка — предполагам, защото все още носи превръзка. Взима нещо и остава няколко минути, вероятно говори с Милисънт.

Джена не влиза в кухнята, но искам да вярвам, че е добре. Не е болна. Тази вечер Милисънт няма причина да ѝ дава отрова.

Краката ми започват да се схващат и леко се намествам, въпреки че не разполагам с много място. Лампата в кухнята угасва, но в спалнята все още свети. Все още е рано за сън.

Около мен кварталът утихва, всички вече са по домовете си. По улицата минават съвсем малко коли. Вторник вечер е, хората не организират кой знае какви празненства. Облягам глава назад на ствола на дървото и чакам.

До десет часа всички би трябвало да са по леглата си. Изчаквам да стане единайсет и едва не слизам долу, но след това оставам още половин час. В единайсет и половина слизам от дървото и минавам по края на двора, покрай оградата, чак до къщата.

Докато се приближавам от едната страна, към вратата, която води към гаража, поглеждам нагоре.

В стаята на Рори не свети, прозорецът е затворен.

Почти никога не използваме страничната врата към гаража. Тук съм донякъде изложен на показ, защото вратата се намира срещу желязната порта на двора. Пъхвам ключа в ключалката и го завъртам с леко щракване. Звукът ми се струва много по-силен, отколкото сигурно е, и аз замръзвам на мястото си, преди да прекрача прага.

Спирам вътре до вратата и изчаквам очите ми да привикнат с мрака, за да не светвам лампата.

Започвам да различавам очертанията на колата на Милисънт. Луксозният ѝ джип е паркиран точно по средата на гаража. Вече няма нужда да оставя място за мен. Заобикалям откъм шофьорската страна и с облекчение откривам, че прозорецът е отворен. Дори не се налага да отварям вратата и лампичката вътре няма да светне. Протягам ръка, свалям сенника и опипом търся картата.

Докосвам единствено кожа. Гладка мека кожа, в бежов цвят, ръчно ушита около сенника. Или поне така пишеше в брошурата.

Няма информационна карта. Няма никаква карта. Само един сенник.

Отварям вратата на колата. Лампичката светва, което ме кара да застина за миг, после се пъхвам вътре и я затварям точно толкова, че светлината да угасне. След това оглеждам навсякъде. Под другия сенник, седалките, в жабката. Прескачам предните седалки и проверявам под задните.

Излизам и отварям багажника, като проверявам навсякъде, включително в резервната гума.

Карта няма, както и нищо съществено. Каквото и да е имала, отдавна го няма, включително въпросната информационна карта на авиокомпанията.

Падам на колене. Поражение не е точната дума. Край. С мен е свършено.

И коленете зверски ме болят. Лягам на циментовия под в гаража, свивам се на кълбо. Няма сила в мен, която да ме накара да стана, още по-малко да хукна да бягам. По-лесно е да остана тук и да чакам да ме намерят.

Затварям очи, земята е толкова хладна, почти студена, а въздухът е смес от прах, масло и малко изгорели газове. Не е комфортно, не е приятно. И въпреки това не помръдвам.

Минава час или два, нямам представа точно колко. Може би само пет минути.

Децата ми са това, което ме вдига на крака.

И онова, което Милисънт може да им причини.

Къщата не тъне в непрогледен мрак. Светлината от уличните лампи и луната се процежда през прозорците и ми позволява да виждам достатъчно, за да не се спъна. Да не вдигам шум. Макар да знам, че ще ме хванат, при това скоро, не бива да се случи точно сега.

Спирам в долния край на стълбището и се ослушвам. На горния етаж нищо не помръдва. Качвам се.

Всички врати са затворени.

Стаята на Джена е вляво, след нея е стаята на Рори, а в края на коридора, нашата спалня.

Първо влизам при дъщеря си.

Тя лежи на една страна, с лице към прозореца, и дишането ѝ е равномерно. Спокойно. Увита в своя голям бял юрган, сякаш е в облак. Искам да я докосна, но знам, че не е добра идея. Гледам я, запаметявам всичко. Ако ме вкарат в затвора до живот, точно така искам да запомня малкото си момиченце. Спокойна. Сигурна. Здрава.

След няколко минути излизам и затварям вратата след себе си.

Рори лежи проснат в леглото си, разперил крайниците си във всички посоки. Поне повечето от тях. Единствено превързаната му ръка лежи близо до тялото. Спи с отворена уста, но не хърка, толкова е странно. Наблюдавам го по начина, по който гледах Джена, запаметявам всичко. С надеждата, че моето малко момче ще се превърне в по-добър човек от своя баща. С надеждата, че никога няма да срещне жена като Милисънт.

Излизам от стаята му, затварям вратата, без да издавам звук, и тръгвам по коридора. Представям си Милисънт в леглото, свита под завивките, червената ѝ коса разстлана върху бялата възглавница. Чувам как диша дълбоко, потънала в сън. И виждам шокирания поглед в очите ѝ, когато се събужда и усеща ръцете ми около гърлото си.

Защото сега ще убия жена си.

Когато Милисънт узна, че съм ѝ изневерил, откри предела си.

Тази вечер аз открих своя.

Стигам до затворената врата на спалнята и долепям ухо до нея. Нито звук.

Когато отварям вратата, първо виждам леглото.

Празно.

Първата ми инстинктивна мисъл е да проверя зад вратата. Може би защото знам, че Милисънт би ми забила нож в гърба.

Празно.

— Време беше.

Гласът ѝ се разнася от другата страна на стаята, и едва тогава я виждам. Милисънт седи до прозореца, в тъмното. Вперила поглед в мен.

Светва една лампа и се изправя. Милисънт, в своята дълга памучна нощница, бяла и завихрена около краката ѝ. Не бях подготвен да я намеря будна. Дори не нося оръжие.

Но тя може би има. Тя може да има всичко.

Взирам се в нея, без да помръдвам.

— Знаех, че ще дойдеш — казва тя.

— Така ли?

— Винаги го правиш.

— Да се прибирам у дома?

— Няма къде другаде да отидеш.

Иска ми се да възразя, но не го правя. Приключих със споровете. Увещанията. Молбите.

Милисънт заобикаля леглото и се приближава към мен.

— Имахме всичко. Децата, къщата, добри професии, чудесен квартал. И другото — как го нарече? Нашите извънкласни занимания?

Не отговарям.

— Аз постигнах всичко това — казва тя. — Дори ни осигурих изкупителна жертва. Беше идеално. Всичко беше идеално. Но очевидно не достатъчно идеално за теб.

Милисънт махва с ръка, сякаш изтрива думите си.

— Няма значение. Ти никога повече няма да ми изневериш. Всъщност никога повече няма да правиш секс.

Усмихва се, докато говори, без да спира. Звучи почти маниакално и това не ми харесва.

— Знаеш ли, обмислях какво да облека, когато свидетелствам срещу теб. Черно, разбира се. Заради жертвите и всички останали глупости. Но дали да съм с костюм? Мислех да си облека костюм.

— Милисънт — казвам аз.

— Какво? Имаш някакви възражения срещу избора ми на облекло?

Протягам ръка и разтварям длан. Капките за очи.

Очите на Милисънт проблясват. Не очакваше това.

— Ти си тровила дъщеря ни — казвам аз.

Тя поклаща глава.

Сега пристъпвам по-близо до нея.

— Нарочно си разболявала Джена.

— Никога не бих…

— Как можа?

Правя още една крачка напред.

— Не, аз… — тя млъква и очите ѝ се отместват. Гледа някъде зад мен.

Обръщам се.

Джена.

Стои на прага, облечена в оранжево-бялата си пижама на точки. Очите ѝ са ясни и широко отворени.

След това се присвиват. Чула ни е.

Чувам писъка на Джена, но не виждам ножа, преди да е станало твърде късно.

Милисънт е на пода, а Джена е върху нея. Хващам дъщеря си за двете ръце и я издърпвам от жена си. Ножът остава у нея.

Намушкала е Милисънт с ножа, който държеше под леглото си.

Той пада от ръката ѝ, на кремавия килим.

Кръв навсякъде. Толкова кръв.

— За бога!

Рори. Той е изтичал в стаята и стои над нас, а върху лицето му е изписано нещо средно между объркване и страх.

Джена продължава да крещи.

— Изведи я оттук! — казвам на Рори.

Хваща сестра си и я извежда от стаята.

Поглеждам надолу към Милисънт.

Тя лежи на пода и се взира нагоре в мен.

Бялата ѝ нощница почервенява пред очите ми. Изглежда точно като съпругата ми и в същото време по нищо не прилича на нея.

Отваря уста и се опитва да проговори. Излиза единствено кръв.

Седя и гледам как се опитва да говори, докато накрая не може да се опитва повече. Наблюдавам как очите ѝ потъмняват. Така и не успява да каже каквото и да било.

Последната дума не се пада на Милисънт.

Три години по-късно

Картата на стената показваше целия свят, от Австралия до Северна и Южна Америка, Северния полюс и Южния. Не използвахме стрелички за дартс, защото вече всички изпитваме отвращение при вида на кръв. Вместо това използвахме пистолет за пейнтбол, който оставяше яркожълти петна на картата. Със завързани очи се редувахме и тримата. Джена стреля първа, после Рори и накрая аз. Въздъхнах с облекчение, когато две от трите топчета улучиха Европа. Нито Северния полюс, нито Антарктида ми звучаха особено привлекателно.

Закачихме карта на Европа и направихме по още един изстрел, докато не открихме ново място за живеене: Абърдийн, Шотландия.

Изборът ни беше направен.

Случи се преди две години и половина, веднага след като всички подозрения на полицията към мен най-сетне отпаднаха. Не мислех, че ще се случи — всъщност мислех, че Милисънт ще се превърне в поредната ми жертва. Никой не узна, че го беше извършила Джена, не и след като почистих отпечатъците ѝ от ножа и оставих своите. И след като направих самопризнание. Казах на полицията, че съм убил жена си при самозащита, защото тя е истинският убиец. Дори не ми мина през ума, че някой ще ми повярва.

Нямаше и да се случи, ако не беше Анди, който каза, че няма как да съм бил аз, защото при положение че не мога да се справя с един обикновен таблет, как бих могъл да убия толкова много жени, без да ме хванат, по дяволите?

След това помогна и Кекона, която каза, че съм ужасен лъжец и никога не бих могъл да стана сериен убиец. Макар да отбеляза, че съм доста добър треньор по тенис.

Решаващият фактор беше Джена. Тя каза на полицията, че ни е чула да се караме и майка си да признава, че ме е натопила за всичко. И чутото я убедило, че е така.

Харесва ми да си представям, че полицията повярва на всички, които се застъпиха за мен и казаха, че не мога да бъда убиец. Но причината беше в ДНК-то. Всички доказателства от подземието на църквата бяха подложени на щателни тестове в лабораторията на ФБР в Куонтико. Резултатите потвърдиха онова, което вече знаехме: ДНК материалът беше мой.

Пробите бяха взети от два източника: пот и кръв. И те ме спасиха. Или по-скоро, спаси ме невежеството на Милисънт. Тестовете на ФБР разкриха, че всички проби от кръв и пот са с еднаква степен на химично разлагане. Все едно Милисънт беше събрала потта и кръвта ми само веднъж и след това ги беше поръсила навсякъде, по едно и също време. В доклада се посочваше, че трябва да съм бил във въпросното подземие само веднъж, защото всички ДНК проби са били оставени в един и същи ден. Което би било невъзможно, ако бях убил тези жени по различно време.

Жалко, че Милисънт така и не узна как се беше провалила.

Веднага след като подозренията срещу мен отпаднаха, тримата си избрахме ново място за живеене, продадохме къщата и напуснахме „Хидън Оукс“. Първото нещо, с което трябваше да свикна, беше студът. И снегът.

Никога преди не съм живял някъде, където вали сняг, а сега е навсякъде около нас. Първоначално е лек и пухкав като захарен памук и когато затрупа целия град, всичко притихва, сякаш Абърдийн се носи сред облаците.

На следващия ден е кално и мръсно, сякаш целият град е покрит със сажди.

Наближава третата ни зима и малко по малко започвам да свиквам. Не и Рори. Едва снощи ми показа уебсайта на някакъв университет в щата Джорджия.

— Много е далече — казах аз.

— Ние сме в Шотландия. Всичко е далече.

Имаше право. И точно в това беше смисълът: да се откъснем от стария си живот. Справяме се добре. Мога да го кажа, без да стискам палци.

Джена има нов терапевт и приема няколко вида медикаменти. Струва ми се изумително, че изобщо функционира, като се има предвид какво ѝ стори Милисънт. Рори също има собствен терапевт, както и аз. От време на време имаме групова сесия и все още не сме се хванали за гушите.

Не им казвам, че тя ми липсва. Понякога. Липсва ми семейството, което тя създаде, структурата, начинът, по който организираше всичко за нас. Но не през цялото време. Сега нямаме толкова много правила, но все още имаме няколко. Всичко зависи от мен — дали ще има правила, или не. Дали ще ги нарушавам, или не. И няма кой да ми казва дали съм сгрешил, или не.

Днес съм в Единбург — един град, по-голям от Абърдийн. Дойдох да се срещна с данъчния си адвокат. Преместването от страната е сложен процес — данъците трябва да се плащат на няколко места, в зависимост от това къде са парите. Къщата ни в „Хидън Оукс“ се продаде за добра сума и към момента живеем доста комфортно. Освен това давам уроци по тенис. Този спорт е изключително популярен в Шотландия, въпреки че през по-голямата част от времето играем на закрит корт.

След срещата с адвоката ми остава малко време преди следващия влак за Абърдийн. Отбивам се в един пъб близо до гарата и с жест поръчвам на бармана наливна бира. Той пълни халбата с тъмна, гъста течност, която по нищо не прилича на бирите у дома.

Жената до мен е с тъмна коса и бледа кожа. Облечена е така, все едно току-що е излязла от работа и е седнала да изпие едно питие, преди да се прибере вкъщи. Почти долавям облекчението, че денят клони към края си.

След половин питие тя поглежда към мен и се усмихва.

Отвръщам на усмивката ѝ.

Тя извръща очи и след това отново ме поглежда.

Изваждам телефона си, изписвам съобщение и го плъзвам по бара.