Неприятната страна на мира

fb2

Конспирация. Предателство. Бунт.

Мирът е просто едно по-различно бойно поле.


Савин дан Глокта, първият и най-безмилостен предприемач в Съюза, е загубила почвата под краката си — макар да е дъщеря на архилектор Глокта, нейната репутация и влияние са силно уязвени след бунта във Валбек. Но тя има своята свирепа амбиция и е готова на какво ли не — дори да предаде баща си и краля, — за да си отмъсти на всички.

Героите като Лео дан Брок и Стаур Здрачния са щастливи само когато воюват — а мирът е още едно изпитание, което трябва да бъде преодоляно. Коват се нови съюзи, планират се причини за война и клетвите за вярност се потъпкват.

Клетият крал Орсо пък осъзнава колко е тежка короната — политиката е като разходка из лабиринт, осеян с бляскави остриета, и всяка крачка изглежда погрешна. А едно наглед напълно справедливо обесване се превръща в истински кошмар.


Старите начини са захвърлени заедно със старите водачи, но новите предводители скоро ще открият, че никой съюз, никое приятелство и никоя лоялност не са особено трайни в Света на Първия закон, където войната е единствената константа.

Част IV

„В мирни условия войнственият човек напада сам себе си.“

Фридрих Ницше

Несправедливостите на света

— Надявам се, че никой няма против засега да сваля това нещо? — Орсо захвърли короната си. Златото проблесна под един прашен пролетен лъч, докато короната се завъртя в кръг. — Тази проклетия ми протри главата.

Той разтри болезнените места, които диадемата беше оставила над слепоочията му. В това се криеше някаква метафора — тежестта на властта и на короната. Но членовете на неговият Висш съвет без съмнение вече бяха чували всичко това и преди.

В мига, в който той седна, те дръпнаха столовете си, трепнаха от болка, когато старите им гърбове се превиха, изсумтяха, щом старите им задници се наместиха върху твърдото дърво, и замърмориха под нос, докато изпъваха старите си колене под несигурно клатещите се купчини с документи върху масата.

— Къде е главният инспектор? — попита някой и кимна към един празен стол.

— Проблеми с пикочния мехур.

Последва хор от пъшкания.

— Мъжът може да спечели хиляди битки. — Лорд маршал Бринт повъртя женския пръстен върху средния си пръст и се вторачи в празното пространство, сякаш беше видял там вражеска армия. — Но накрая не може да победи собствения си пикочен мехур.

Тъй като беше по-млад от всички останали в стаята с трийсетина години, Орсо нареждаше пикочния мехур сред най-малко интересните си органи.

— Преди да започнем, трябва да обсъдим един въпрос — обяви той.

Всички погледи се насочиха към него. Единственото изключение беше Баяз, който седеше в другия край на масата. Легендарният магьосник продължаваше да гледа през прозореца към дворцовите градини, които тъкмо започваха да разцъфват.

— Решил съм да направя една голяма обиколка на Съюза. — Орсо положи всички усилия гласът му да прозвучи авторитетно, дори царствено. — Да посетя всяка провинция, всеки голям град. Кога за последен път някой монарх е посещавал Старикланд? Баща ми някога ходил ли е там?

Архилектор Глокта направи гримаса, която разкриви лицето му дори повече от обичайното.

— Беше решено, че Старикланд не е безопасен, Ваше Величество.

— Старикланд винаги е бил печално известен като неспокойно място. — Лорд канцлер Городетс разсеяно приглаждаше дългата си брада, докато не щръкна във всички посоки, и после я приглаждаше отново. — А сега повече от всякога.

— Но аз трябва да изградя връзка с хората. — Орсо удари по масата, за да придаде тежест на думите си. Това място тук се нуждаеше от някаква емоция. Всичко в Бялата зала беше изпълнено със студена, суха и безчувствена пресметливост. — Да им покажа, че всички ние сме част от едно и също голямо начинание, от едно и също семейство. Предполага се, че това е Съюз, нали? Тогава трябва да се обединим, мамка му.

Орсо никога не беше искал да бъде крал. Доставяше му по-малко удоволствие дори от това да бъде престолонаследник, ако подобно нещо изобщо бе възможно. Но сега, след като вече беше крал, бе твърдо решен да използва това, за да направи нещо добро.

— Прекрасна идея, Ваше Величество. — Лорд шамбелан Хоф тропна по масата в знак на вяло одобрение.

— Прекрасна идея — като ехо повтори върховният съдия Брукел, който говореше отсечено като кълвач, а и носът му доста наподобяваше клюн.

— Благородни намерения, изразени по подходящ начин — съгласи се Городетс, макар в очите му да не се четеше същото одобрение.

Един от старците започна припряно да преглежда някакви документи, а друг се намръщи над чашата си с вино, сякаш в нея имаше нещо умряло. Городетс все още поглаждаше брадата си, но сега изглеждаше така, сякаш току-що беше вкусил пикня.

— Но? — Орсо беше разбрал, че във Висшия съвет винаги има поне едно „но“.

— Но… — Хоф хвърли поглед на Баяз, който му даде позволението си със съвсем леко кимване — може би е най-добре да изчакаме по-благоприятен момент. По-спокойни времена. Тук има толкова много предизвикателства, които се нуждаят от вниманието на Ваше Величество.

— Много предизвикателства — изпухтя тежко върховният съдия.

Орсо издаде нещо средно между ръмжене и въздишка. Баща му винаги беше презирал Бялата зала с нейните твърди, голи столове. Презирал бе упоритите, строги мъже, които седяха върху тях. Беше предупредил Орсо, че във Висшия съвет никога не бе свършено нищо полезно. Но ако не тук, то къде? В тази тясна, задушна и скучна малка стая беше съсредоточена цялата власт.

— Да не би да намеквате, че без мен държавната машина ще спре със скърцане? — попита той. — Мисля, че малко пресолявате манджата.

— Има случаи, в които присъствието на монарха трябва да бъде видяно — отбеляза Глокта. — Във Валбек нанесохме сериозен удар на Трошачите.

— Задача, с която се справихте отлично, Ваше Величество — мазно добави Хоф, като пръскаше слюнки.

— Но те далеч не са унищожени. И онези, които са се измъкнали, са станали… още по-радикални във възгледите си.

— Безредици сред работниците — бързо поклати костеливата си глава върховният съдия Брукел. — Стачки, организиране на профсъюзи, нападения над персонала и частната собственост.

— И проклетите памфлети — добави Бринт и това предизвика колективен стон.

— Проклетите. Памфлети.

— Някога смятах, че образоването на простолюдието е само загуба на време. Сега казвам, че е истинска опасност.

— Онзи проклет Тъкач умее да се изразява добре.

— Да не споменаваме вулгарната гравюра.

— Те подтикват населението към неподчинение!

— Към непокорство!

— Говорят за идването на Голямата промяна.

По съсипаното лице на Глокта премина вихрушка от потрепвания.

— Обвиняват Камарата на лордовете. — И публикуваха техни карикатури като свине, които се бият над корито с храна. — Обвиняват Висшия съвет. — И публикуваха карикатури на това как те се чукат помежду си. — Обвиняват Негово Величество. — И публикуваха карикатури как той чука всичко живо наред. — Обвиняват банките.

— Разпространяват нелепия слух, че дълговете към… банковата къща „Валинт и Балк“… са отслабили държавата… — Городетс не довърши и в стаята настъпи нервно мълчание.

Баяз най-сетне откъсна суровите си зелени очи от прозореца и втренчи гневен поглед в седящите на масата.

— Този поток от дезинформация трябва да бъде спрян.

— Унищожихме дузина печатници — със стържещ глас обяви Глокта, — но те през цялото време строят нови и по-малки. Сега всеки глупак може да пише, печата и да изразява мнението си.

— Това е прогресът — печално отбеляза Брукел и завъртя очи към тавана.

— Трошачите са като проклети къртици в някоя градина — изръмжа лорд маршал Ръкстед, който беше завъртял стола си леко настрани, за да създаде впечатление, че е безстрашен и енергичен. — Убиваш петима от тях, наливаш си питие, за да го отпразнуваш, и на сутринта поляната ти е покрита с нови къртичини.

— По-дразнещи са дори и от пикочния ми мехур — съгласи се Бринт сред всеобщия кикот.

— Да не забравяме и Подпалвачите. — Глокта засмука беззъбите си венци със слаб жвакащ звук.

— Безумци! — отсече Хоф. — И онази жена Съдийката.

Мъжете на масата потръпнаха от отвращение. Не беше съвсем ясно дали от мисълта, че става дума за жена по принцип, или за точно тази жена.

— Чувам, че един собственик на фабрика по пътя за Келн е бил убит. — Городетс подръпна брадата си особено силно. — На лицето му бил закован памфлет. — Ръкстед стисна големите си юмруци върху масата. — И да не забравяме за случая с онзи мъж, който се задушил до смърт, след като в устата му напъхали хиляда копия на правилника, който раздавал на работниците си…

— Човек почти би си казал, че подходът, който сме използвали, само е влошил нещата — отбеляза Орсо. Спомни си как лекият вятър люлееше трупа на Малмър с увиснали от клетката крака. — Може би можем да направим някакъв жест на добра воля? Да подобрим условията за работа? Чух, че наскоро пожар във фабрика е довел до смъртта на десет работници деца…

— Би било безразсъдно — обади се Баяз, който отново беше насочил вниманието си към градините — да пречим на свободното развитие на пазара.

— Пазарът служи на интересите на всички — отбеляза лорд канцлерът.

— И води до безпрецедентен просперитет — съгласи се върховният съдия.

— Без съмнение децата работници биха приветствали това твърдение — отвърна Орсо.

— Без съмнение — съгласи се лорд Хоф.

— Стига да не бяха изгорели живи.

— Една стълба е безполезна, ако всичките ѝ стъпала са на върха — отбеляза Баяз.

Орсо отвори уста, за да отвърне, но върховният консул Матстрингър го изпревари:

— И сме изправени пред истински рог на изобилието от отвъдморски врагове. — Координаторът на външната политика на Съюза така и не се беше научил, че като се изразява объркано и сложно, това не означава, че демонстрира проницателност. — Гуркулите може би все още са въвлечени в собствените си всеобхватни затруднения…

При тези думи Баяз изсумтя, давайки рядък израз на задоволството си.

— Но имперците не спират да дрънкат с мечове на западната ни граница и непрекъснато подтикват населението на Старикланд към предателски действия. Това насърчава стириянците на изток.

— Те увеличават флота си. — Адмирал Крепскин се изправи с полупритворени очи. — Нови кораби, въоръжени с оръдия. Докато нашите гният в доковете поради липса на инвестиции.

Думите му накараха Баяз да издаде познатото недоволно сумтене.

— И активно се занимават с подмолна дейност — продължи Матстрингър. — Сеят разногласия в Уестпорт и подтикват членовете на градския съвет към размирици. Та те успяха да направят така, че до месец да се проведе гласуване, което може да доведе до отделянето на града от Съюза!

Старците се съревноваваха помежду си кой ще демонстрира най-голямо патриотично възмущение. Това беше достатъчно на самия Орсо да му се прииска да се отдели от Съюза.

— Предателство — промърмори върховният съдия. — Разединение.

— Проклети стириянци! — изръмжа Ръкстед. — Много обичат да действат подмолно.

— Ние също можем да действаме така — намеси се Глокта меко, с тон, който накара косъмчетата на Орсо да се изправят под тежката, украсена с ширити униформа. — Дори и точно в този момент някои от най-добрите ми хора ни осигуряват лоялността на Уестпорт.

— Поне северната ни граница е сигурна — отбеляза Орсо, който отчаяно искаше да внесе някаква нотка на оптимизъм.

— Ами… — Върховният консул смаза надеждите му и присви уста. — Политиката на Севера винаги е била като врящо гърне. Кучето остарява. Нерешителен е. Никой не би могъл да отгатне каква ще е съдбата на неговия протекторат след смъртта му. Изглежда, че лорд губернатор Брок е изградил силен съюз с новия крал на северняците, Стаур Здрачния…

— Поне това би трябвало да е нещо хубаво — заяви Орсо.

Мъжете на масата размениха изпълнени със съмнение погледи.

— Освен ако съюзът им не стане… твърде силен — промърмори Глокта.

— Младият лорд губернатор е популярен — съгласи се Городетс.

— Дяволски популярен — отсече върховният съдия.

— Хубав момък — отбеляза Бринт. — Освен това си е спечелил репутацията на воин.

— Англанд стои зад него. Стаур му е съюзник. Може да представлява заплаха.

— Да не забравяме, че дядо му беше проклет предател с позорна слава! — Ръкстед повдигна рунтавите си вежди много високо.

— Няма да търпя един мъж да бъде осъждан заради постъпките на дядо си! — сопна се Орсо, чиито собствени дядовци имаха, меко казано, доста смесена репутация. — Лео дан Брок рискува живота си в дуел от мое име!

— Работата на Висшия Ви съвет — отвърна Глокта — е да предвижда заплахите за Ваше Величество, преди още те да са се превърнали в такива.

— След това може да се окаже твърде късно — вмъкна Баяз.

— Хората са… объркани от смъртта на баща Ви — обади се Городетс. — Той беше толкова млад и стана толкова неочаквано.

— Да, беше млад и стана неочаквано.

— А Вие, Ваше Величество, сте…

— Презиран? — предположи Орсо.

— Не сте се доказали — снизходително се усмихна Городетс. — Във времена като тези хората копнеят за стабилност.

— Наистина е така. Без съмнение би било доста добре, ако Ваше Величество се… — лорд Хоф прокашля — ожени?

Орсо затвори очи и ги притисна с палеца и показалеца си.

— Налага ли се? — Сватбата беше последното нещо, което искаше да обсъжда.

Бележката на Савин все още стоеше в едно чекмедже под леглото му и той все още всяка вечер четеше онзи кратък, жесток ред така, както се чопли незараснала рана. Ще трябва да ти отговоря с „не“. Ще те помоля никога повече да не се свързваш с мен. Никога.

Хоф се прокашля отново.

— Един нов крал винаги е в несигурна позиция.

— А крал без наследник е в два пъти по-несигурна — вметна Глокта.

— Липсата на ясен наследник създава тревожното усещане за временност — отбеляза Матстрингър.

— Може би с помощта на Нейно Величество майка Ви мога да съставя списък с подходящи дами от страната и от чужбина? — Хоф отново се прокашля за трети път. — Имам предвид… нов списък.

— На всяка цена — изръмжа Орсо, като натъртваше на всяка дума.

— Трябва да решим и въпроса с Федор дан Уетерлент — промърмори върховният съдия.

— Надявах се, че можем да уредим този въпрос, без да безпокоим Негово Величество. — Постоянната гримаса на Глокта се разкриви още повече.

— Вече ме обезпокоихте — сопна се Орсо. — Федор дан Уетерлент… не съм ли играл карти с него веднъж?

— Той живееше в Адуа, преди да наследи семейното имение. Репутацията му тук беше…

— Почти толкова лоша като моята? — Орсо си спомни мъжа. Изнежено лице, но сурови очи. Усмихваше се твърде много. Точно както и лорд Хоф, който дори и сега се хилеше мазно.

— Щях да кажа отвратителна, Ваше Величество. Той е обвинен в сериозни престъпления.

— Изнасилил е една перачка — обясни Глокта — с помощта на дворника си. Когато съпругът ѝ поискал справедливост, Уетерлент го убил, отново с помощта на дворника. В една кръчма. Пред очите на седемнайсет свидетели. — На Орсо му се догади още повече от безстрастния, стържещ глас на архилектора. — После изпил една напитка. Мисля, че му я е сипал дворникът.

— Мамка му! — прошепна Орсо.

— Такива са обвиненията — добави Матстрингър.

— Дори самият Уетерлент почти не ги оспорва — завърши Глокта.

— Майка му ги оспорва — отбеляза Городетс.

Последва хор от стонове.

— Лейди Уетерлент е много властна жена, да я вземат мътните.

— Абсолютна дърта вещица.

— Е, аз не съм почитател на Обесванията — каза Орсо, — но съм виждал да бесят мъже за далеч по-дребни неща.

— Дворникът вече беше обесен — информира го Глокта.

— Жалко — изсумтя иронично Бринт, — изглежда, е бил очарователен мъж.

— Но Уетерлент е помолил за милостта на краля — добави Брукел.

— Поискала я е майка му!

— И тъй като той е член на Камарата на лордовете…

— Не че задникът му някога е сядал на стола му там.

— … той има правото да бъде съден пред равните нему. Като Ваше Величество е съдията. Не можем да откажем.

— Но можем да отлагаме — намеси се Глокта. — Камарата на лордовете може да не я бива в много неща, но в отлагането е на водещо място в света.

— Бавете се. Отсрочвайте. Отлагайте. Мога да го мотая с формуляри и процедури, докато не умре в затвора. — И върховният съдия се усмихна, сякаш това беше идеалното решение.

— Не може ли просто да му откажем процес? — Орсо беше отвратен от тази възможност почти колкото от самото престъпление.

— Разбира се, че не — отвърна Брукел.

— Не, не — намеси се Городетс. — Няма да му отказваме нищо.

— Просто никога няма да му дадем каквото и да било — добави Глокта.

Ръкстед кимна.

— Не смятам, че трябва да бъде позволено на шибания Федор дан Уетерлент или шибаната му майка да опрат кинжал в гърлото на държавата само защото той не може да се контролира.

— Или поне не е трябвало да изгубва контрол пред седемнайсет свидетели — отбеляза Городетс и думите му бяха последвани от лек смях.

— Значи не възразяваме срещу изнасилването или убийството, а срещу това, че са го хванали, докато ги извършва? — попита Орсо.

Хоф погледна останалите членове на съвета, сякаш се чудеше дали някой може да не е съгласен с него.

— Ами…

— Защо просто не изслушаме делото, да отсъдим според доказателствата и да го решим по един или друг начин?

Гримасата на лицето на Глокта стана още по-крива.

— Ваше Величество не може да отсъди, без да бъде видяно, че взема страна. — Старците кимаха, сумтяха и недоволно се размърдваха върху неудобните си столове. — Ако намерите Уетерлент за невинен, ще бъде сметнато, че го закриляте и фаворизирате, и това ще даде кураж на предателите като Трошачите, които ще настроят обикновените хора срещу вас.

— Но ако намерите Уетерлент за виновен… — Городетс подръпна нещастно брадата си и старците замърмориха още по-разтревожено. — Благородниците ще сметнат това за обида, за нападение срещу тях и за предателство. Това ще насърчи онези, които Ви се противопоставят в Камарата на лордовете, във време, когато се опитваме да осигурим плавното преминаване на короната във Ваши ръце.

— Понякога ми се струва, че всяко решение, което вземам в тази зала, е избор между два еднакво неприемливи крайни резултата, като най-добрата възможност е изобщо да не вземам решение! — сопна се Орсо и разтри онези болезнени места над слепоочията си.

Хоф отново огледа насядалите около масата.

— Ами…

— Винаги е лоша идея един крал да взема страна — заяви Първият магус.

Първият магус.

Всички закимаха, сякаш бяха чули най-мъдрото твърдение на всички времена. Направо беше учудващо, че не наставаха, за да изръкопляскат. В Орсо не останаха никакви съмнения в кой край на масата седеше всъщност истинската власт в Бялата зала. Той си спомни изражението на лицето на баща си, докато Баяз говореше. Страх. Направи още едно усилие да постигне решението, което според него бе правилно.

— Справедливостта трябва да възтържествува, нали? Със сигурност хората трябва да видят, че е въздадена справедливост! Иначе… е, тогава това не е никаква справедливост. Не е ли така?

— На това ниво, Ваше Величество, тези понятия доста се… размиват. — Върховният съдия Брукел оголи зъби, сякаш изпитваше физическа болка. — Справедливостта не може да бъде твърда като желязо, а трябва да е по-скоро… нещо като желе. Трябва да бъде моделирана в зависимост от по-важните неща.

— Но… сигурно на това ниво, което е най-високото ниво, справедливостта трябва да бъде в най-твърдата си форма. Трябва да има някакви морални устои! Не може всичко да бъде решавано в зависимост от… изгодата?

Хоф раздразнено погледна към другия край на масата.

— Лорд Баяз, може би вие бихте могли…

Първият магус седна изправено на стола си, сключи ръце, погледна Орсо изпод тежките си клепачи и въздъхна уморено като учител ветеран, извикан отново да обяснява основни неща на тазгодишните тъпи ученици.

— Ваше Величество, не сме тук, за да поправим всички несправедливости на света.

В отговор Орсо втренчи погледа си в него.

— Тогава за какво сме тук?

— За да се погрижим ние да имаме полза от тях — отвърна Баяз, без да се усмихне или намръщи.

Далече от Адуа

Началник Лорсен отпусна ръката, в която държеше писмото, и погледна намръщено Вик над рамките на стъклата за гледане. Изглеждаше като мъж, който отдавна не се е усмихвал. Може би никога.

— Негово Високопреосвещенство архилекторът ми е написал възторжено писмо за вас. Съобщава ми, че сте изиграли решаваща роля за слагането на края на бунта във Валбек. Той смята, че мога да се нуждая от помощта ви — Лорсен насочи намръщения си поглед към Талоу, който стоеше неловко в ъгъла, сякаш самата идея, че може да е полезен с нещо, беше обида за здравия разум.

Вик все още не беше сигурна защо го бе взела със себе си. Може би защото нямаше кого другиго да вземе.

— Не непременно да се нуждаете от помощта ми, началник — отвърна тя. В края на краищата дори и мечките, язовците или осите не бяха толкова териториални, колкото един началник на инквизицията. — Но не е нужно аз да ви казвам колко финансови, политически и дипломатически вреди могат да бъдат нанесени… ако Уестпорт гласува да напусне Съюза.

— Не, не е нужно да ми казвате — отвърна отривисто Лорсен. Като началник на Уестпорт щеше да му се наложи да си търси нова работа.

— Точно затова Негово Високопреосвещенство е сметнал, че може би бихте могли да се възползвате от помощта ми.

Лорсен остави писмото, размърда се зад бюрото и се изправи.

— Простете ми, ако съм мнителен, инквизиторе, но извършването на хирургически точна операция в един от най-големите градове в света не е съвсем същото като потушаването на стачка. — И той отвори вратата към балкона.

— Заплахите са по-големи, а подкупите по-добри — отвърна Вик и го последва, а Талоу се затътри след нея, — но иначе мисля, че има доста прилики.

— Тогава мога ли да ви представя нашите непокорни работници: членовете на градския съвет на Уестпорт. — Лорсен пристъпи към парапета и посочи надолу.

На пода на огромната като пещера Зала на Събранието, който беше покрит с плочки, украсени с разположени в геометрични шарки полускъпоценни камъни, ръководството на града обсъждаше големия въпрос дали да напусне Съюза. Някои членове на градския съвет стояха прави и размахваха юмруци или документи. Други седяха и мрачно наблюдаваха, хванали се за главите. Трети крещяха един през друг на поне пет различни езика и заради ехото от виковете им беше невъзможно да се различи кой говори, камо ли какво казва. Други пък си шепнеха с колегите си или се прозяваха, чешеха се, протягаха се или просто гледаха в празното пространство. Петима-шестима души бяха отишли в един далечен ъгъл да пият чай. Имаше мъже с всякакво телосложение, ръст, цвят на кожата и културна принадлежност. Сякаш се намираха пред някаква представителна извадка на крайно разнообразното население на града, който наричаха Кръстопътя на света, вклинил се върху тясно парче суха земя между Стирия и Юга, между Съюза и Хилядата острова.

— В момента броят им е двеста и тринайсет и всеки има право на глас — Лорсен произнесе последната дума с очевидно отвращение. — Когато става въпрос за спорове, гражданите на Уестпорт са прочути в целия свят, а тук техните най-неустрашими майстори на спора представят най-неоспоримите си доводи. — Началникът погледна към големия часовник в отсрещния край на галерията. — Днес вече спорят от седем часа.

Вик не беше изненадана. Въздухът бе лепкав от дъха на спорещите. Мътните го взели, намираше времето в Уестпорт за прекалено горещо дори и през пролетта, но ѝ бяха казвали, че през лятото, след някой особено разгорещен дебат, понякога под купола се случва да завали. Върху побеснелите членове на градския съвет отдолу започва да ръми нещо като дъжд от плюнката на изречените от тях високопарни думи.

— Изглежда, че настроенията там, долу, са доста категорични.

— Иска ми се да бяха по-категорични — отбеляза Лорсен. — Преди трийсет години, след като победихме гуркулите, нямаше да можете да намерите и пет гласа за напускане на Съюза. Но напоследък стириянската фракция спечели много добри позиции. Войните, дълговете, бунтът във Валбек, смъртта на крал Джизал. А синът му все още не се приема на сериозно на международната сцена, ако мога така да се изразя. Ако трябва да бъда честен…

— Престижът ни отиде по дяволите — довърши вместо него Вик.

— Присъединихме се към Съюза заради неговата военна мощ! — проехтя един наистина силен глас, който най-сетне се извиси над врявата. Говорещият беше нисък и набит, с тъмна кожа и обръсната глава, а жестовете му бяха странно спокойни. — Защото империята на гуркулите ни заплашваше от юг и се нуждаехме от силни съюзници, за да ги спрем. Но това членство ни струва скъпо! Милиони скейли от хазната и непрекъснато растящи цени!

До балкона достигна ехтящ шепот на съгласие.

— Кой е мъжът с този силен глас? — попита Вик.

— Солумео Шудра — кисело отвърна Лорсен. — Водачът на простириянската фракция и най-големият трън в задника ми. Наполовина сипанец, наполовина кадириец. Подходящ символ за това врящо гърне от различни култури.

Разбира се, Вик знаеше всичко това. Когато се заемаше с някаква работа, тя полагаше големи усилия да бъде добре информирана. Но когато това беше възможно, предпочиташе да запази информираността си в тайна и да остави другите да се смятат за големите експерти.

— През изминалите четиресет години, откакто се присъединихме към Съюза, светът се промени неузнаваемо! — изрева Шудра. — Империята Гуркул рухна, а Стирия се превърна от сбирщина феодални градове държави в силна нация, управлявана от силен крал. Те победиха Съюза не в една, нито в две, а в три войни! Войни, водени заради суетата и амбициите на кралица Терез. Войни, в които бяхме въвлечени и за които заплатихме с много сребро и кръв.

— Добре говори — отбеляза тихо Талоу.

— Много добре — съгласи се Вик. — Почти ми се прииска да се присъединя към Стирия.

— Съюзът е залязваща сила! — избумтя гласът на Шудра. — Докато Стирия е наш естествен съюзник. Великата дукеса Монцаро Муркато ни протегна приятелски ръка. Трябва да се възползваме от това, докато все още можем. Приятели мои, приканвам всички ви да гласувате с мен за напускане на Съюза!

Чуха се гръмогласни викове на неодобрение, но и още по-гръмогласни викове на одобрение. Лорсен поклати отвратено глава:

— Ако това беше Адуа, можеше да отидем там, да го извлечем от стола му, да изтръгнем насила признание от него и да го изпратим с кораб в Англанд със следващия прилив.

— Но сме далече от Адуа — промърмори Вик.

— И двете страни се тревожат, че откритата демонстрация на сила може да обърне мнозинството срещу тях, но с наближаването на гласуването нещата ще се променят. Позициите се втвърдяват. Броят на онези, които търсят компромис, се смалява. Министърът на шепотите на Муркато, Шило Витари, е започнала всеобхватна кампания от подкупи, заплахи, изнудване и принуждаване. Хвърлят от покривите печатни материали, а изрисуваните по стените лозунги се появяват по-бързо, отколкото успяваме да ги изтрием.

— Казаха ми, че Касамир дан Шенкт е в Уестпорт — отбеляза Вик. — И че Муркато му е платила сто хиляди скейла, за да промени равновесието на силите с всички възможни средства.

— Чух… тези слухове.

Тя имаше усещането, че Лорсен е чул същите слухове като нея, прошепнати задъхано на ухото му със същите зловещи подробности. Слухове, че уменията на Шенкт се простират отвъд възможностите на смъртните и достигат до магическото. Че той е магьосник, който е обречен да бъде прокълнат, защото е ял човешка плът. Тук, в Уестпорт, където всеки час в града отекваха призиви за молитва и евтини пророци прокламираха патетично на всеки ъгъл, беше по-трудно човек да отхвърли такава мисъл.

— Мога ли да ви предложа да ви заема няколко практици? — Лорсен хвърли поглед на Талоу. Ако Вик трябваше да бъде честна, момчето не изглеждаше като някого, който би могъл да устои на порива на по-силен вятър, камо ли да се изправи срещу магьосник, който яде човешка плът. — Ако най-известният убиец на Стирия наистина дебне наоколо, трябва да ви осигурим добра защита.

— Един въоръжен ескорт би изпратил грешно послание. — А и без това нямаше да е от полза, ако онези слухове бяха наистина верни. — Бях изпратена да убеждавам, а не да сплашвам.

— Наистина ли? — Лорсен далеч не изглеждаше убеден.

— Така трябва да изглежда.

— Едва ли нещо друго би изглеждало по-зле от ненавременната смърт на представител на Негово Високопреосвещенство.

— Повярвайте ми, не бързам да отида в гроба.

— Малцина бързат. Но независимо от това накрая земята ни поглъща.

— Какви са плановете ви, началник?

Лорсен уморено си пое дъх.

— Достатъчно съм зает с това да осигуря защита на нашите хора сред членовете на градския съвет. Гласуването е определено за след деветнайсет дни и не можем да си позволим да изгубим и един-единствен глас.

— Премахването на някои от техните гласове би помогнало.

— При условие че е извършено ловко. Ако умрат техни хора, това със сигурност ще влоши отношенията ни. Равновесието е крехко. — Лорсен стисна с юмруци парапета, когато Солумео Шудра гръмко започна нова реч, възхваляваща ползите от радушната прегръдка на Стирия. — А Шудра се оказа доста убедителен. Тук много го обичат. Предупреждавам ви, инквизитор — не се захващайте с него.

— С цялото ми дължимо уважение, архилекторът ме изпрати да свърша нещата, които вие не можете. Получавам заповеди само от него.

Лорсен ѝ хвърли продължителен студен поглед. Вероятно този поглед смразяваше кръвта на хората, свикнали с топлия климат на Уестпорт, но Вик беше работила в полунаводнена мина през зимата в Англанд. Беше нужно много повече, за да я накара да потрепери.

— Тогава ви моля — той произнесе отчетливо всяка дума — да не се захващате с него.

Под тях Шудра беше приключил гръмогласната си реч сред шумни аплодисменти от мъжете около себе си и дори по-шумни неодобрителни възгласи от другата страна. Размахваха се юмруци, хвърляха се документи и се крещяха обиди. Предстояха още деветнайсет дни от тази пантомима, по време на които Витари Шило щеше да се опита да направи всичко, за да промени крайния резултат. Кой знае какво щеше да се случи?

— Негово Високопреосвещенство иска да направя така, че Уестпорт да остане в Съюза. — Тя се отправи към вратата, следвана по петите от Талоу. — На всяка цена.

Море от неприятности

— Всички сте добре дошли на тази петнайсета среща на Слънчевото общество на Адуа, провеждаща се на всеки две години.

Бляскав в елека си, с бродирани сребърни цветя, Кърнсбик вдигна широките си ръце за тишина, макар че аплодисментите бяха приглушени. Някога членовете направо вдигаха във въздуха покрива на театъра. Савин добре си спомняше това.

— С благодарности към нашите видни покровители — лейди Арди и дъщеря ѝ лейди Савин дан Глокта. — Кърнсбик отправи обичайния си превзет поздрав към ложата, където седеше Савин, но сега ръкоплясканията бяха още по-унили. Дали даже не дочу и няколко издайнически шепота долу? Вече не е каквато беше, да знаете. И наполовина не е каквато беше преди…

— Неблагодарни копелета — изсъска тя със скована усмивка.

Нима бяха минали само няколко месеца, откакто напълваха гащите си само при споменаването на името ѝ?

— Ако кажа, че годината беше трудна… — Кърнсбик се намръщи, докато четеше бележките си, сякаш му стана тъжно. — Това едва ли би могло да опише трудностите, пред които се изправихме.

— Тук си напълно прав. — Савин се наведе зад ветрилото си, за да смръкне щипка перлен прашец. Само колкото да си вдъхне малко увереност.

— Война на север. Постоянни неприятности в Стирия. И смъртта на Негово Величество крал Джизал Първи. Беше твърде млад. Прекалено млад — заяви Кърнсбик с леко задавен глас. — Великото семейство на нашата нация изгуби своя велик баща.

Думата накара Савин да трепне и се наложи леко да попие едното си око с върха на кутрето си, въпреки че, без съмнение, сълзите бяха предизвикани по-скоро от собствените ѝ неприятности, отколкото от загубата на баща, когото почти не познаваше и към когото определено не изпитваше уважение. В крайна сметка сълзите ѝ бяха заради самата нея.

— Последваха ужасните събития във Валбек. — В театъра се разнесе изпълнено със съжаление мърморене и всички поклатиха глави. — Бяха съсипани ценни активи. Изгубихме колеги. Фабрики, които бяха чудесата на света, бяха превърнати в развалини. — Кърнсбик стовари длан върху катедрата. — Но от пепелищата вече се надига нова индустрия! Върху развалините на бедните квартали се строят съвременни жилища! По-големи фабрики с по-ефективни машини и по-дисциплинирани работници!

Савин се опита да не мисли за децата в своята фабрика във Валбек, преди да бъде разрушена. За койките, напъхани между машините. За Задушната горещина. За оглушителния шум. За задавящия прах. Но в нея имаше такъв страхотен ред. Бе толкова ужасяващо ефективна.

— Беше нанесен удар по доверието — оплакваше се Кърнсбик. — На пазарите цари хаос. Но от този хаос може да се появи благоприятна възможност. — Той отново удари по катедрата. — Можем да направим така, че тази благоприятна възможност да се появи. Негово Величество крал Орсо ще ни поведе в една нова епоха. Прогресът не може да спре! Няма да му позволим да спре! За доброто на всички ние от Слънчевото общество ще се борим неуморно, за да измъкнем Съюза от гроба на невежеството и ще го поведем към слънчевите върхове на просвещението!

Този път се разнесоха шумни аплодисменти и някои от хората в публиката с усилие се изправиха на крака.

— Вярно е! Така е! — изрева някой.

— Прогрес! — извика друг.

— Това е толкова вдъхновяващо, колкото и всяка проповед във Великия храм на Шафа — промърмори Зури.

— Ако не го познавах по-добре, щях да кажа, че Кърнсбик е ударил едно за самочувствие — отбеляза Савин и отново се скри зад ветрилото, за да смръкне още една щипка. Само още една, за да се подготви за битка.

Битката, която вече беше започнала под огромните полилеи във фоайето. Схватките бяха по-спорадични, отколкото на последните срещи. По-малко весели. По-ожесточени. Сякаш по-гладни кучета се хапеха за по-малки кокали.

Блъсканицата ѝ напомни за тълпата във Валбек, когато Трошачите донасяха храна в бедняшкия квартал. Хората бяха облечени в коприна, а не в парцали, воняха на парфюм, а не на застояла пот, но бутането и гладът бяха почти същите. Имаше време, когато Савин се чувстваше удобно сред тази кипяща активност като пчела царица в своя кошер. А сега цялото ѝ тяло беше изтръпнало от вледеняваща паника. Трябваше да потисне желанието си да разблъска тълпата с лакти и да се затича към вратата, крещейки.

— Успокой се — прошепна си тя и се опита да отпусне рамене, за да спрат ръцете ѝ да треперят, но вместо това изгуби търпение и всеки мускул в тялото ѝ се напрегна. — Успокой се, успокой се, успокой се.

Тя изкриви лице в усмивка, размаха ветрилото си и се насили да влезе сред тълпата със Зури до рамото. Погледите се насочиха към нея, израженията бяха по-неумолими, отколкото беше свикнала да ги вижда. По-скоро я преценяваха, отколкото ѝ се възхищаваха. Бяха по-скоро презрителни, отколкото завистливи. Преди се тълпяха около нея като свине около единственото корито в стопанския двор. Сега най-изкушаващите хапки бяха отишли другаде. Савин едва успяваше да види Селест дан Хюген през рояка от благородници, които се съревноваваха за вниманието ѝ. Успяваше само да зърне за миг проблясъка на онази крещящо червена перука. И да долови онзи противен, безочлив и пресилен смях, който останалите жени започваха да имитират.

— Мътните го взели, презирам тази жена — промърмори Савин.

— Това е най-големият комплимент, който можеш да ѝ направиш — отбеляза Зури, която вдигна очи от тефтера си и ѝ хвърли предупредителен поглед. — Човек не може да презира нещо, без да признае неговата значимост.

Както винаги, беше права. Селест се беше радвала на успех след успех, откакто бе инвестирала в онази схема на Каспар дан Аринхорм — тази, която Савин толкова остро беше отказала. Собствените ѝ интереси в мините на Англанд бяха понесли доста щети, откакто той започна да инсталира новите си помпи в цялата провинция.

А те бяха далеч по-печеливши от единствените разочароващи инвестиции, които бе направила напоследък. Някога само усмивката ѝ беше достатъчна, за да накара бизнеса да процъфтява. Сега всяка ябълка, която захапеше, се оказваше гнила. Със сигурност не бе останала сама. Но ветрилото ѝ беше по-заето с това да подмамва просителите, отколкото да ги прогонва.

Беше принудена да разговаря със стария Рикарт дан Слейшолт, който имаше някаква налудничава фантазия да произвежда енергия, като направи язовирна стена на Уайтфлоу. Един поглед беше достатъчен, за да разбере, че той е неудачник в живота. Раменете на жакета му бяха щедро поръсени с пърхот, но бе жизненоважно тя да изглежда заета. Докато той не спираше да дрънка, тя пресяваше разговорите около себе си за благоприятни възможности, така както златотърсач пресява за злато леденостудените потоци на Далечна страна.

— … търговия с прибори за маса, завеси, фаянсови съдове и часовници. Хората имат пари и се нуждаят от разни неща…

— … чух, че „Валинт и Балк“ са поискали от него да изплати кредитите си. Сутринта — магнат, а следобеда — просяк. Полезен урок за всички нас…

— … собственост във Валбек. Няма да познаеш каква цена получих за свободна земя. Е, казвам свободна, но тази измет лесно може да бъде преместена…

— … невъзможно е да се разбере как ще постъпи Висшият съвет с данъците. Във финансите има огромна дупка. Цялата хазна е дупка…

— … казах им, че ако не свършат работата, ще докарам тълпа тъмнокожи копелдаци, които ще го направят, и те бързо се върнаха на машините…

— … благородниците са бесни, хората от простолюдието са бесни, търговците са бесни. Жена ми още не се е вбесила, но обикновено не ѝ трябва много…

— И както разбирате, лейди Савин — Слейшолт вече се насочваше към големия финал, — мощта на Уайтфлоу е пропилявана, без да бъде използвана, реката е като необуздан жребец…

— Може ли за момент! — Кърнсбик хвана Савин за рамото и чевръсто я дръпна настрани.

— Реката е необуздана, лейди Савин! — извика след нея Слейшолт. — На разположение съм да го обсъдим допълнително, когато ви е удобно!

И той получи пристъп на кашлица, който заглъхна във всеобщото бърборене.

— Слава на съдбата — промърмори Савин. — Мислех, че никога няма да се измъкна от този стар кретен.

— Имаш нещо тук. — Кърнсбик извърна поглед, като многозначително потри носа си.

— Мамка му! — Тя се наведе зад ветрилото, за да избърше следата от прашеца от края на разранената си ноздра.

Когато се изправи, Кърнсбик я гледаше разтревожено изпод сивите си вежди, сред които все още тук-там се забелязваха няколко упорити червеникавокафяви косъма.

— Савин, смятам те за една от най-близките си приятелки.

— Колко очарователно от твоя страна.

— Зная, че имаш великодушно сърце…

— Значи знаеш повече от мен.

— … и ценя много високо инстинктите ти, упоритостта ти, острия ти ум…

— Не е нужен остър ум, за да знам, че следва едно „но“.

— Разтревожен съм за теб — сниши глас той. — Чувам слухове, Савин. Загрижен съм за… ами, за твоята преценка.

Кожата ѝ настръхна неприятно под роклята.

— Преценката ми? — прошепна тя и се насили да се усмихне малко по-широко.

— Тази авантюра в Кели, която току-що се провали — предупредих те, че не е осъществима. Плавателни съдове, с тази големина…

— Трябва да си доволен колко прав се оказа.

— Какво? Не! Едва ли бих могъл да съм по-малко доволен. Сигурно си похарчила хиляди за финансиране на Дивизията на престолонаследника. — По-скоро бяха милиони. — После чувам, че каналът на Корт има затруднения с работната ръка. — Напълно затънал в калта беше по-близо до истината. — А не е тайна, че изгуби много и във Валбек…

— Нямаш шибана представа какво изгубих във Валбек! — Той отстъпи стреснато и Савин осъзна, че здраво е стиснала сгънатото ветрило в юмрука си и го размахва в лицето му. — Нямаш… представа.

Тя установи шокирано, че изпитва болка от сълзите, които се стичаха по носа ѝ, и трябваше отново да разтвори ветрилото, за да може да попие клепачите си, като се мъчеше да не размаже пудрата. Не само че не можеше да се довери на преценката си, но се доближаваше до точката, в която почти нямаше да може да се довери и на очите си.

Но когато вдигна поглед, Кърнсбик дори не гледаше към нея. Той беше зяпнал вратата в отсрещния край на оживеното фоайе.

Нетърпеливото бърборене утихна, тълпата се раздели и през средата премина млад мъж с голяма свита от гвардейци, офицери, слуги и хрантутници. Пясъчнорусата му коса беше внимателно нагласена, за да създаде впечатлението, че изобщо не е била оправяна, а бялата му униформа бе натежала от медали.

— Дявол да го вземе! — прошепна Кърнсбик и стисна лакътя на Савин. — Това е шибаният крал!

Каквито и да бяха критиките срещу него — а те бяха повече от всякога и редовно се разпространяваха в памфлети, които навлизаха в най-безвкусни подробности — никой не можеше да отрече, че крал Орсо изглеждаше подобаващо. Той напомни на Савин за неговия баща. Или по-точно техния баща — осъзна тя с Противно усещане на отвращение. Той се смееше, потупваше по раменете, стискаше ръце, разменяше шеги — същият извор на леко разсеяно, добро настроение, какъвто някога беше и крал Джизал.

— Ваше Величество — пенеше се Кърнсбик, — Слънчевото общество е озарено от Вашето присъствие. Опасявам се, че се наложи да започнем с речите без Вас.

— Няма причина да се опасявате, господарю Кърнсбик. — Орсо го потупа по рамото като стар приятел. — Не мисля, че щях да съм ви от голяма помощ с техническите подробности.

Смехът на известния механик прозвуча механично.

— Сигурен съм, че познавате нашия спонсор — лейди Савин дан Глокта.

Очите им се срещнаха само за миг. Но той беше достатъчен.

Тя си спомни как я гледаше някога Орсо. Спомни си онзи палав блясък в очите му, сякаш двамата играеха игра, за която никой друг не знаеше. Преди да научи, че имат един и същи баща, когато той все още беше престолонаследник и нейната преценка бе считана за безупречна. Сега погледът му беше равнодушен, безжизнен и лишен от чувства. Сякаш беше опечален, дошъл на погребението на някого, когото почти не е познавал.

Бе поискал тя да се омъжи за него. Да бъде неговата кралица. И тя не искаше нищо повече от това да каже „да“. Беше я обичал и тя го бе обичала.

Очите им се срещнаха само за миг. Но тя не би могла да понесе повече от това.

Направи най-дълбокия реверанс, на който бе способна. Искаше ѝ се да продължава да се снишава надолу, докато покритият с плочки под не я погълне.

— Ваше Величество…

— Лейди Селест! — чу тя да казва Орсо, токовете му тракнаха остро, когато се извърна настрани. — Може би някой ще може да ме разведе наоколо?

— За мен ще бъде чест, Ваше Величество. — За ушите на Савин звънливият победоносен смях на Селест дан Хюген беше болезнен, сякаш я бяха попарили с вряла вода.

Едва ли някой в цялото фоайе беше пропуснал тази обида. Дори и да я беше съборил на земята и после стъпил върху гърлото ѝ, Орсо едва ли би могъл да ѝ нанесе по-голяма вреда. Всички започнаха да си шепнат, когато тя се изправи. Обект на презрението на краля на приема, организиран от самата нея.

Тя тръгна към вратите, през тълпата от плуващи лица, залепила усмивка на пламналите си страни и препъвайки се, слезе надолу по стълбите към потъналата в сумрак улица.

Стомахът ѝ се сви. Тя дръпна яката си, но беше по-вероятно да разкъса с нокти стената на някой затвор, отколкото да разхлаби този троен шев.

— Лейди Савин? — чу тя разтревожения глас на Зури.

Тя зави с несигурни крачки зад ъгъла на театъра и потъна в мрака на една уличка, безпомощно се преви на две, повърна и опръска стената. Миризмата на повръщано я накара да си спомни за Валбек. Всичко я караше да мисли за Валбек.

— Дори и собственият ми стомах ме предаде. — Изправи се и забърса парещия сопол от носа си.

Една ивица светлина премина през тъмното лице на Зури и накара едното ѝ око да проблесне.

— Кога беше последната ти менструация? — тихо попита тя.

Савин се изправи за момент и си пое дъх на пресекулки.

После отчаяно сви рамене.

— Точно преди посещението на Лео дан Брок в Адуа. Кой би си помислил, че тази ежемесечна агония ще ми липсва?

Може би неравномерното ѝ дишане трябваше да се превърне в сподавени ридания и тя трябваше да се отпусне в прегръдките на Зури и да заплаче за това в каква пълна развалина се беше превърнала. Старият глупак Кърнсбик имаше основания да се тревожи. Бе преценила нещата погрешно и това беше резултатът.

Но вместо да се разридае, тя започна да се кикоти.

— Повръщам във воняща на пикня уличка, облечена в рокля, която струва петстотин марки, и съм заченала копеле — каза тя. — Направо съм смешна.

Смехът ѝ утихна. Тя се облегна на стената и се отърва от киселия вкус по езика, като го отърка и изчисти в зъбите си.

— Колкото по-високо се изкачваш, от толкова по-високо ще трябва да паднеш и толкова по-голямо ще е представлението, като се удариш в земята. Каква прекрасна драма, а? И останалите дори не трябва да си плащат за билет. — Тя стисна юмруци. — Всички смятат, че съм победена. Но ако си мислят, че ще се дам без битка, трябва да…

Преви се и повърна отново. Този път само стомашни киселини. Повръщаше и се смееше едновременно. Изплю се и избърса лице с опакото на ръкавицата си. Ръката ѝ пак трепереше.

— Успокой се — промърмори тя на себе си и стисна юмруци. — Успокой се, шибанячке такава!

— Ще накарам Рабик да докара каретата. — Зури изглеждаше разтревожена. А тя никога не изглеждаше разтревожена. — Трябва да те закараме у дома.

— О, я стига, нощта е млада. — Савин изрови кутийката за поредната щипка перлен прашец. Само докато се справи с трудностите. Само за да тръгнат нещата в правилната посока. Тя се отправи към улицата. — Имам намерение да погледам как работи господарят Брод.

Рутина

— Значи… си щастлива тук?

Лиди се засмя. Имаше седмици, когато Брод почти не я беше виждал да се усмихва. Напоследък се смееше през цялото време.

— Гунар, та ние живеехме в изба.

— Смрадлива изба — допълни Мей и също се ухили.

Беше ѝ трудно да си го представи, докато слънцето струеше в трапезарията през трите големи прозореца.

— Ядяхме огризки и пиехме вода от локвите — продължи Лиди и сложи с вилицата още един резен месо в чинията на Брод.

— Редяхме се на опашка да серем в дупка — добави Мей.

Лиди трепна.

— Не говори така.

— Но го направих, нали? Защо се сърдиш, че го казах?

— Не одобрявам начина, по който се изразяваш. — Лиди започваше да се държи като истинска дама и се наслаждаваше на всеки миг. — Но да, така беше. Защо сега да не сме щастливи?

Тя плъзна сосиерата по масата. Брод никога не би предположил, че съществува нещо такова като специален съд за соса, да не говорим пък да притежава такъв.

Той също се усмихна. Насили се да се усмихне.

— Разбира се. Защо сега да не сме щастливи? — той загреба грах с вилицата и дори успя да сложи няколко зърна в устата си, преди всички да изпадат.

— Не те бива много с вилицата — отбеляза Мей. Брод побутваше храната из чинията. Ръката го заболя дори и само като държеше проклетото нещо. Усещаше вилицата твърде изтънчена за наболяващите го пръсти. — Предполагам, че след една определена възраст е трудно да научиш нови неща.

— Твърде млад си, за да останеш заседнал в миналото.

— Не знам — намръщи се Брод и набоде резена месо, от който се процеди малко кръв. — Миналото намира начин да остане в теб.

Последва неловка пауза.

— Кажи ни, че тази вечер ще си останеш вкъщи — помоли го Лиди.

— Иска ми се да можех. Трябва да отида до мините.

— По това време?

— Надявам се да не се забавя дълго. — Брод остави приборите и се изправи. — Трябва да се погрижа работата да продължи.

— Лейди Савин не може да се справи без теб, а?

— Каза ми, че все повече разчита на него — гордо изпъчи гърди Мей.

— Е, кажи ѝ, че трябва да те споделя и със семейството ти.

— Ти ѝ кажи, мамка му — изсумтя Брод, докато заобикаляше масата.

Лиди все още се усмихваше, когато вдигна лице към него и меките ѝ устни докоснаха неговите. Беше напълняла, както и всички останали след гладните времена във Валбек. Фигурата ѝ имаше същата онази извивка и лицето ѝ сияеше по същия начин, както когато бе започнал да я ухажва. Когато я целуваше, от нея се носеше същият мирис. Беше минало толкова много време, а той я обичаше точно по същия начин.

— Всичко мина добре, нали? — каза тя и върховете на пръстите ѝ докоснаха бузата му.

— Не и благодарение на мен. — Беше му трудно да говори заради буцата, заседнала в гърлото му. — Съжалявам. Заради всички неприятности, които причиних…

— Това е зад гърба ни — заяви твърдо Лиди. — Сега работим за изтънчена дама. Тук няма неприятности.

— Няма — отвърна Брод. — Няма неприятности.

И се отправи с тежка стъпка към вратата.

— Тате, недей да работиш твърде много! — извика след него Мей.

Когато погледна назад, тя му се усмихваше и усмивката ѝ закачи нещо в него. Сякаш в гърдите му имаше кука, която тя дърпаше с всяко свое действие. Той ѝ се усмихна в отговор. Вдигна неловко ръка и ѝ помаха. После видя татуировката от опаката страна на ръката си и рязко я свали надолу. Скри я с ръкава на хубавия си нов жакет.

Той се погрижи да затвори вратата здраво след себе си.

Брод закрачи през гората от лющещи се железни колони, вървеше по потъмнелия под на склада към острова от светлината на лампите. Стъпките му отекваха в цялата тази мастиленочерна празнота.

Халдер стоеше със скръстени ръце, с лице, скрито от сенките. Той беше от онези мъже, които обичаха тишината. На една колона близо до него се бе облегнал Банерман, извил хълбоци по онзи типичен за него нахакан начин. Беше от онези мъже, които винаги говореха твърде много.

Гостът им седеше на един от трите очукани стари стола с ръце, вързани зад гърба, и глезени, вързани за краката на стола. Брод спря пред него и се намръщи.

— Ти ли си Мършавия?

— Аз съм.

Поне не се опита да отрече. Понякога го правеха. Брод не ги винеше.

— Забавно име — отбеляза Банерман и погледна Мършавия така, сякаш не беше нищо повече от буца глина. — Щото всъщност е доста як. Не бих го нарекъл дебел. Но не бих го нарекъл и Мършавия.

— Имай малко уважение, а? — отвърна Брод и свали жакета си. — Можем да вършим работата си, без да се държим неуважително.

— Какво значение има?

— За мен има. — Брод метна жакета върху облегалката на един стол и приглади хубавия плат с ръба на дланта си.

— Не сме тук, за да се сприятеляваме.

— Зная защо сме тук. — Брод погледна втренчено Банерман в очите, докато той не облиза устни и не извърна поглед.

После завъртя стола така, че да е обърнат с лице към Мършавия, и седна. Бутна очилата нагоре по носа си и стисна ръце. Смяташе, че рутината му помага. Както когато метеше пивоварната във Валбек. Просто работа за вършене като всяка друга.

Мършавия го наблюдаваше през цялото време. Разбира се, очите му бяха уплашени. По челото му се стичаше пот. Обаче беше решителен. Най-вероятно щеше да е трудно да бъде пречупен. Но всичко се чупи, ако го стиснеш достатъчно силно.

— Казвам се Брод. — Видя, че Мършавия гледа татуировката от опаката страна на ръката му. Остави го да я огледа добре. — Бях в армията.

— Всички сме били — обади се Банерман.

— Знаеш ли за кого работим сега?

Мършавия преглътна.

— За Корт?

— Не.

— За Савин дан Глокта. — Мършавия преглътна отново, този път с усилие.

— Точно така. Чуваме, че организираш работниците, господин Мършавия. Чувам, че ги убеждаваш да стачкуват.

Банерман изцъка неодобрително с език.

— Така както стоят нещата в мините — отвърна Мършавия — с часовете, които работят, и надницата, която получават, не се наложи да ги убеждавам кой знае колко.

Брод бутна очилата си надолу, за да разтрие болезненото място в горната част на носа си, после ги бутна обратно нагоре.

— Виж сега. Изглеждаш ми свестен мъж, затова ще ти дам шанс. Но лейди Савин иска каналът ѝ да бъде довършен. И мога да ти кажа с абсолютна сигурност… че е лоша идея да заставаш между нея и това, за което е платила. Лоша идея.

Мършавия се наведе напред, доколкото бе възможно, както беше вързан за стола.

— Онзи ден умря едно момче. Смачка го греда. Беше на четиринайсет. — Той с усилие се завъртя, за да вдигне поглед към Банерман. — Знаеш ли за това?

— Чух — отвърна Банерман и по начина, по който гледаше ноктите си, стана ясно, че изобщо не му дреме.

— Това е много жалко. — Брод щракна с наболяващите го пръсти, за да накара Мършавия отново да насочи поглед към него. — Въпросът е как ще му помогне това, че ти си смазан от бой?

Мършавия вирна брадичка с все още предизвикателно изражение. Брод го харесваше. Можеха да са на една и съща страна. Предположи, че не толкова отдавна са били на една и съща страна.

— Мога да помогна на останалите. Хората като теб не биха ме разбрали.

— Може да те изненадам. Бях във Валбек с Трошачите, братко. Там се биех на правилната страна. Поне си мислех, че е така. Преди това бях в Стирия. И там си мислех, че се бия на правилната страна. През целия си живот все се бия на правилната страна. Знаеш ли какво ми донесе това?

— Нищо? — предположи Банерман.

— Много обичаш да ми разваляш кулминацията на речта, нали? — погледна го намръщено Брод.

— Трябва да измислиш нещо ново.

— Предполагам, че си прав. Открих, че неприятното, когато се биеш на правилната страна, е, че когато битката започне, правилното свършва. — Брод започна да навива ръкавите си, докато мислеше какво още да каже. Направи го бавно, внимателно. Рутината беше полезна. Каза си, че го прави за Мей и за Лиди. Запита се какво ли биха казали, ако знаеха с какво се занимава, и отговорът не му хареса. Затова не трябваше да разбират. Никога.

— Мисля, че съм убил… към петдесет души. А може би повече. Някои от тях бяха затворници. Просто следвах заповеди, но… въпреки това го направих. В началото ги броях, после се опитах да не ги броя, но… — Брод погледна надолу към малкото пространство на пода между ботушите на Мършавия. — Ще бъда честен, през повечето време бях пиян. Случилото се малко ми се губи. Спомням си един мъж по време на войните. Май беше стириянец… Бръщолевеше неразбираемо и нямах представа какво казва. Хвърлих го от стената. Стената на Муселия бе висока колко… трийсет разкрача? — Той вдигна поглед към Халдер. — Ти беше при Муселия, нали?

Халдер кимна:

— По-скоро към двайсет.

— Така или иначе беше достатъчно висока. Удари се странично в една каруца — Брод се мушна с ръка в ребрата, опитваше се да покаже къде точно. — И тя го сгъна на две. Изглеждаше така, както не би трябвало да изглежда никой жив човек. Имам предвид, че краката му сочеха назад. Започна да издава един звук. — Брод бавно поклати глава. — Кълна се, този звук сякаш идваше от ада. И не спираше. На война човек вижда някои ужасни неща. Променя начина, по който гледаш на света.

— Така е — съгласи се Халдер.

— Мислиш, че това е нещо, с което да се хвалиш? — Мършавия го гледаше втренчено.

— Да се хваля? — Брод го погледна над рамките на очилата си. Така Мършавия изглеждаше просто като петно, проблясващо на светлината на лампите. — Не, мамка му! Будя се, облян в пот. Понякога плача. Когато съм сам. Не се срамувам да си го призная.

— Аз също — обади се Халдер. — Просто… се опитвам да те накарам да разбереш. — И Брод бутна обратно очилата си нагоре към онази малка вдлъбнатина. — Да проумееш накъде отиват нещата, преди да стигнем дотам и да разбереш, че… всъщност ние не искаме да се стига дотам. — Той трепна. Изобщо не беше прозвучало както трябва. Искаше му се да го биваше повече в приказките, но честно казано, този вид работа рядко се вършеше с приказки. Малмър умееше да говори, а виж докъде я докара. — Това, което се опитвам да кажа…

— Господарю Брод?

Той се обърна изненадан. В канцеларията, построена върху колоните в задната част на склада, светеше една-единствена лампа. До стълбите, които водеха нагоре към нея, стоеше самотна фигура. Фигурата беше на висока, слаба и грациозна жена. Брод усети неприятно присвиване под лъжичката — страх. Напоследък малките жени го безпокояха много повече, отколкото едрите мъже.

— Почакай малко… — каза той и се изправи.

— Никъде няма да отиде. — Банерман потупа Мършавия отстрани по лицето, което го накара да трепне от болка.

— Дръж се с уважение. То не струва нищо — Брод прекоси склада и стъпките му отекнаха в тишината.

Беше Зури. Тя изглеждаше разтревожена и това разтревожи и него. Зури беше от хората, които трудно се плашеха.

— Какво не е наред? — попита той.

— Лейди Савин е тук. — Тя кимна към стълбите, водещи към канцеларията.

— Тук е в момента?

— Иска да те наблюдава как работиш. — Думите ѝ за миг увиснаха помежду им в мрака. Да го направи, беше едно — можеше просто да си каже, че така се налага. Но да поискаш да гледаш, бе съвсем различно. — Може би можеш… да я разубедиш?

Брод трепна:

— Ако можех да разубеждавам хората само с приказки, нямаше да се налага да ги разубеждавам по другия начин.

— Учителят ми по вероучение обичаше да казва, че онези, които полагат усилия и се провалят, са не по-малко благословени от тези, които успяват.

— Моят жизнен опит сочи друго.

— От опит глава не боли.

— От опит знам, че това също не е вярно — промърмори Брод и я последва нагоре по стълбите.

От вратата изглеждаше, че Савин се владее съвършено, както обикновено. Отблизо, на светлината на лампата, той разбра, че нещо не е наред. Краищата на ноздрите ѝ бяха болезнено розови, в очите ѝ имаше нетърпелив блясък, един кичур на перуката ѝ стърчеше. После забеляза ивицата едва забележими петна по жакета ѝ, които изглеждаха толкова шокиращо на нея, колкото ако някой друг се беше появил изобщо без дрехи.

— Лейди Савин, сигурна ли сте, че искате да присъствате? — попита я той.

— Загрижеността ти е много мила, но имам здрав стомах.

— Не се съмнявам. Нямах предвид вас — той сниши глас. — Истината е, че изваждате на показ най-лошата част от мен.

— Твоят проблем, господарю Брод, е, че бъркаш най-добрата част от себе си с най-лошата. Искам работата по канала да продължи още на сутринта. Още на сутринта. Той трябва да бъде открит и да започне да ми носи пари — тя изръмжа последната дума и оголи зъби. Гневът ѝ накара сърцето му да се разтупти. Беше една глава по-ниска от него. Би се изненадал, ако тежеше и наполовина колкото него. Но въпреки това го плашеше. Не заради това, което можеше да стори, а заради това, което можеше да го накара той да стори. — А сега направи така, че това да се случи, скъпи.

Брод хвърли поглед към Зури. Черните ѝ очи блестяха в мрака.

— Всички ние сме пръсти в Божията ръка — промърмори тя и със съжаление сви рамене.

Той погледна ръката си. Кокалчетата го заболяха, когато бавно я сви в юмрук.

— Щом така казвате.

Брод пресече обратно склада. Стъпките му отекваха към онова островче от светлина. Каза си, че опитва да изглежда нетърпелив. Да изиграе ролята си. Но никога не е бил кой знае какъв актьор. Истината беше, че нямаше търпение да стигне дотам.

Може би Мършавия видя нещо в очите на Брод. Той се замята върху стола, сякаш можеше да избяга от това, което предстоеше да се случи. Но никой от двама им не можеше да избяга.

— Почакай мал…

Татуираният юмрук на Брод се удари с глух звук в ребрата му. Столът се олюля назад и Банерман го хвана и го блъсна обратно напред. Другият юмрук на Брод се заби в другата страна на Мършавия, чиито очи сякаш щяха да изскочат. Мъжът остана така за момент. Трепереше и лицето му стана мораво. Успя веднъж да си поеме дъх с хриптене, преди да повърне.

Опръска скута си и пода на склада. Банерман отстъпи назад и погледна намръщено лъскавите си нови ботуши.

— О, имаме си човек, склонен към излияния.

Брод трябваше да положи усилия, за да не продължи да го удря. Да се овладее поне донякъде и да проговори. Когато го направи, беше странно колко спокойно звучеше гласът му.

— Времето за цивилизования подход изтече. Изкарайте го навън.

Халдер се появи от мрака, влачейки някого със себе си. Вързан с въже млад мъж с напъхан в устата парцал.

— Не — изграчи Мършавия, когато Халдер блъсна момчето върху един стол и Банерман започна да го връзва. — Не, не. — От ъгълчето на устата му увисна слюнка.

— Един мъж може да понесе много, когато смята, че се бие на правилната страна. Знам това. — Брод внимателно разтри кокалчетата си. — Но да видиш това да се случва с детето ти, е съвсем различно.

Младежът започна да се оглежда наоколо. По лицето му се стичаха сълзи. На Брод му се прииска да пийне. Почти можеше да усети вкуса върху езика си. Една напитка щеше да направи всичко по-лесно. Поне в началото. После щеше да стане по-трудно. Той отхвърли тази мисъл.

— Съмнявам се, че и за това ще се хваля. — Брод провери дали е навил ръкавите си както трябва. По някаква причина това му се струваше важно. — Но когато го добавиш към всички останали гадости, които съм вършил, едва ли нещо ще се промени особено.

Той вдигна поглед към канцеларията. Може би се надяваше, че Савин ще му махне да спре. Но там нямаше никого. Само светещата лампа подсказваше, че тя го наблюдава. Един мъж трябва да умее да си казва кога да спре. Брод никога не го беше бивало в това. Обърна се отново.

— Искам да се прибера у дома.

Свали очилата, пъхна ги в джоба на ризата си и осветените от светлината на лампите лица се превърнаха в неясни петна.

— Но ако се налага, имаме цяла нощ на разположение.

Страхът на момчето, ужасът на Мършавия и безгрижието на Банерман се размазаха и Брод едва успяваше да ги различава един от друг.

— Искам да си представиш… в какво състояние ще бъдете вие двамата дотогава.

Столът на момчето изскърца върху пода на склада, когато Брод го намести точно на мястото, където искаше.

— Предполагам, че и двамата скоро ще издавате онзи звук. — Още веднъж дръпна ръкавите си. Рутина, рутина и пак рутина. — Който сякаш идва от ада.

Брод знаеше как би се почувствал, ако беше вързан безпомощен за единия стол, а Мей за другия. Затова беше почти сигурен, че това ще свърши работа.

— Няма да има стачка! — извика задъхано Мършавия. — Няма да има стачка!

— О, това е добра новина. — Брод се изправи и премигна.

Не го чувстваше като добра новина. Дълбоко в себе си изпитваше доста голямо разочарование. Костваше му усилие, за да разтвори юмруци, да извади очилата от джоба на ризата си и да ги закачи отново на ушите си. Бяха твърде деликатни за болезнените му пръсти.

— Обаче синът ти ще остане с нас просто за да сме сигурни, че няма да промениш решението си.

Момчето се замята, когато Банерман го повлече обратно през склада към мрака.

— С уважение! — извика след него Брод и внимателно свали ръкавите си надолу.

Рутината е важна.

Изкуството на компромиса

— Точност, глупаци! — Филио скочи от пейката и изкрещя на двамата бойци, които отпуснаха мечовете си и го зяпнаха. — Без точност скоростта не е нищо друго, освен напразно перчене и самохвалство.

Той беше в края на петдесетте, но бърз и все още хубавец. Вик може би имаше повече сиво в косата си от него. Филио се отпусна отново до нея, мърморейки под нос още стириянски псувни, преди да премине към общия език.

— Какви само са младите мъже в днешно време, а? Очакват светът да им сервира всичко със златна лъжичка!

Вик хвърли бърз поглед към Талоу. Той изглеждаше така, сякаш никога не бе виждал прибори, камо ли да чака да му сервират със златни. Дори облечен в стилното черно на практиците, той все още ѝ напомняше за брат ѝ. Имаше същите извинително прегърбени рамене, сякаш винаги очакваше някой да му удари шамар.

— Някои от тях ще трябва да се справят с трудности — отвърна тя.

— Малко трудности няма да навредят на племенника ми — поклати глава Филио, докато наблюдаваше как бойците влачат крака в тренировъчния кръг, чиито дъски бяха гладко полирани от поколения меки обувки за фехтовка. — Има бързи ръце и добри инстинкти, но има и още толкова много да научи. — Той изстена след едно неточно промушване. — Надявам се да може някой ден да представи града ни на Турнира в Адуа, но талантът е безполезен без дисциплина… — Той скочи отново. — Хайде, магаре такова, мисли малко!

— Вие самият сте участвали в Турнира.

— Да не би да си събирала информация за мен? — иронично ѝ се ухили Филио и отново се отпусна до нея.

— Изгуби на полуфинала от бъдещия крал Джизал. Стигна до последното докосване, доколкото си спомням.

— Била си там? Не може да си била на повече от десет години!

— На осем. — Добрият лъжец се придържа към истината, когато това е възможно.

Тя наистина беше на осем години, когато се бе провел този турнир, но тогава беше наблъскана в мрака на вонящия трюм на един кораб, окована с голяма верига, заедно със семейството си и още няколко десетки други осъдени. Всички бяха на път към затворническите лагери на Англанд, от които щеше да се върне само тя. Обаче се съмняваше, че този спомен би доставил същото удоволствие на Филио, чиито очи блестяха, докато си припомняше миналите победи. Хората рядко са доволни, когато чуят цялата истина.

— Аплодиращата тълпа, стърженето на стомана, Кръгът, разпрострял се пред най-внушителните сгради на Агрионт — това беше денят, в който съм бил най-горд в живота си! — Той бе мъж, който се възхищаваше на великолепието и структурата на Съюза. Мъж, който ценеше точността и дисциплината. Затова Вик беше облякла пълната си парадна униформа на Свободен инквизитор. Ботушите ѝ бяха излъскани до огледален блясък, косата ѝ беше разделена на път и безмилостно прибрана назад. Филио посочи проблясващите остриета. — Значи си поклонничка на красивата наука?

— Кой не е? — Макар всъщност да не беше.

— И предполагам, че си дошла, за да събереш гласове?

— Негово Величество има изключително голямо желание Уестпорт да остане там, където му е мястото — в Съюза.

— Или такова е желанието на Негово Високопреосвещенство? — промърмори Филио, без да изпуска от поглед бойците, докато те се мушкаха и парираха. — И с кого другиго си говорила?

— Вие сте първият. — Беше четвъртият, но Вик от опит знаеше, че трябва да внимава с чувството на гордост на мъжете с не толкова голяма власт. Те се обиждаха много по-лесно от наистина могъщите. — Началник Лорсен се изказа много възторжено за вас. Вие сте важен член на градския съвет, уважаван от всички страни — някой, който би могъл да стане гласът на обединението.

— Разбира се, чувствам се поласкан, но началникът е твърде любезен. Ако обединението беше въпрос само на един подходящ глас… Уестпорт нямаше да е толкова ужасно разединен.

— Може би можем да ви помогнем да обедините вашия град. Знам, че вярвате в Съюза.

— Така е! Вярвал съм през целия си живот. Като начало, дядо ми беше един от хората, които ни направиха част от Съюза. — Усмивката на Филио посърна. — Но има затруднения. Крал Джизал беше известна величина, но крал Орсо е млад… — Филио трепна, когато племенникът му замахна показно с меча си. — И според репутацията си има излишък от всички типични за младите мъже недостатъци. Некомпетентното ви участие във войните срещу Стирия изобщо не помогна в това отношение. Освен това да не забравяме за Солумео Шудра! — Филио цъкна с език. — Чувала ли си го да говори?

— За кратко.

— Толкова е убедителен. Толкова завладяващ. Толкова… как беше онази дума… харизматичен. Обичат го така, както могат да бъдат обичани само политиците, които не са във властта — и следователно не са разочаровали хората. Той събра много хора около своята гледна точка. Сред привържениците на Съюза няма никой с неговата класа. Всички са по-скоро безинтересни. Но пък от друга страна, е трудно да предизвикаш разпален спор за това, което вече притежаваш, нали? Толкова е скучно. Къде е привлекателната алтернатива? Букет от обещания! Чувал, пълен с мечти! Славен кораб от фантазии, който не е повреден от сблъсъка с действителността на това наистина да направиш нещо.

— Значи Негово Величество може да разчита, че ще гласувате по правилния начин?

— Иска ми се да можех да ви отвърна с едно твърдо съюзническо „да“. Но се опасявам, че засега… — Филио направи гримаса на отвращение. — Мога да ви отговоря само с традиционното стириянско „може би“. Тук, в Уестпорт, на Кръстопътя на света, докато балансираме между гуркулите, стириянците и Съюза, сме длъжни да превърнем компромиса в изкуство. Не съм оцелял толкова дълго в политиката на града, като се придържам прекалено строго към определен набор от принципи.

— Принципите са като дрехите — отвърна Вик и изпъна жакета си. — Човек трябва да ги променя в зависимост от публиката.

— Точно така. Може би, когато му дойде времето, можем да обсъдим моята цена, за да взема едната или другата страна? Но би било безразсъдно да взема решение твърде рано. Може да се окажа на губещата страна!

Вик едва ли можеше да го вини. В края на краищата, ако беше научила нещо в лагерите, то това бе, че трябва да си на страната на победителите.

— Тогава трябва да разговаряме отново, когато бъдещето започне да приема форма. — Вик се изправи, без да обръща внимание на внезапната остра болка в нараненото си бедро, тракна с токове и сковано се поклони.

Това, изглежда, достави доста голямо удоволствие на Филио, но не толкова, че той да обещае гласа си.

— Надявам се това да се случи. Но нека не си губим взаимно времето, докато не сме сигурни, че сме си направили аритметиката… Ах! — Той скочи на крака, когато петата на племенника му докосна края на кръга. — Внимавай със задния си крак, глупако! Точност!

През обществените градини на Уестпорт премина рядък порив на бриз, който ухаеше на смола, цветя и подправки от пазара от другата страна на стената. Той накара хилядите видове листа да пърхат, шумолят и шепнат и вдигна облак пръски от фонтана, в които яркото пролетно слънце създаде мимолетна дъга. После върху Вик падна сянка.

— Мога ли да седна?

Над нея бе застанала една широкоплещеста жена, облечена в широки дрехи по южната мода. Беше тъмнокожа, с остри черти и пухкава, късо подстригана сиво-черна коса.

— Страхувам се, че не говоря стириянски — отвърна Вик на общия език.

Беше лъжа само наполовина. Можеше да говори така, че да я разберат, но можеше и да не долови всички нюанси. А при толкова деликатни преговори като тези не можеше да рискува да допусне грешка. Освен това предпочиташе да я подценяват.

— Колко типично за властите на Съюза да изпратят посредник, който дори не говори езика — въздъхна жената.

— Мислех, че това е Кръстопътят на света, където се говорят всички езици. Вие трябва да сте Дайеп Мозолиа.

— А вие — Виктарин дан Тюфел.

— Имам нещастието да е така. — Вик беше решила, че за тази среща е най-добре да използва пълното си име, колкото и да не ѝ подхождаше вече аристократизмът му.

Говореше се, че Мозолиа е здравомислеща, делова жена, затова Вик бе избрала да се представи като практична адуанска дама, която е на пътуване в чужбина. Косата ѝ беше прилежно сплетена на плитки, които бяха намотани в кок и хванати с фиби. Бе оставила най-горното си копче откопчано, за да намеква за отзивчивост. От доста време не беше носила пола и се чувстваше в нея точно толкова удобно, колкото и да използва пълното си име. Но от друга страна, да се чувстваш удобно, беше лукс, който шпионите не можеха да си позволят.

— Харесват ли ви обществените градини? — попита Мозолиа.

— Красиви са, макар да плачат за малко вода.

— Бяха дарени на града от бездетна наследница на много богат търговец. — Без да бърза, Мозолиа настани дългото си тяло на пейката. — Пътувала е по целия Кръг на света, като се надявала да събере всички видове дървета, създадени от Бог. — Тя посочи една извисяваща се ела, чиито най-ниски клони бяха съвсем голи, а по горните все още бяха останали няколко сухи иглички. — За жалост, не всички виреят на нашия климат. — И тя хвърли поглед на Талоу, който стоеше оклюмал в ливреята на слуга и обсипаното му с петна лице беше покрито с капчици пот.

Не бе добра идея да го взема със себе си. Вик знаеше, че ще е по-добре да е сама. Урок, който беше научила като млада в лагерите, след като всичките членове на семейството ѝ бяха отишли в замръзналата земя. Баща ѝ — треперещ, с посинели устни и свити почернели пръсти. Майка ѝ, която все питаше какво е сторила, че да заслужи това, сякаш това имаше нещо общо със заслугите. Спомни си колко пот и болка ѝ беше струвало да намери онова лекарство за сестра си. И как се беше появила, стиснала здраво шишето, за да я открие вкочанена и студена под протритите одеяла, докато брат ѝ продължаваше да държи ръката ѝ. Бяха останали само двамата — Вик и брат ѝ със своите големи и тъжни очи, точно като тези на Талоу.

Не можеш да удържиш на повърхността някого, който не може да плува. Накрая той ще те завлече със себе си.

— Но предполагам, че не сте пресекли Кръглото море, за да обсъждаме дърветата — въздъхна Мозолиа и протегна ръка върху облегалката на пейката.

— Не. За да обсъдим предстоящото гласуване.

— Хората тук не говорят за почти нищо друго. Решението е много важно. Но не е такова, в което аз и вие можем да вземем каквото и да е участие. В края на краищата жените не могат да бъдат членове на градския съвет.

— Жените може и да нямат място в Събранието, но те въпреки това могат да контролират мъжете, които са там — изсумтя Вик. — Вие имате поне пет гласа в джоба си.

— Шест. — Мозолиа сви масивните си рамене. — Може би седем.

— Чудя се дали можете да бъдете убедена да ги дадете за Съюза.

— Може би. Но не лесно. Единият ми дядо беше от Ящавит, баба ми — от Сикур, другият ми дядо — от Осприя, а другата ми баба — от Старата империя. Приета съм добре, или може би еднакво недобре в пет различни храма в града. Понякога забравям на коя версия на Бога трябва да се моля. В други държави щяха да ме нарекат мелез. В този град на мелези съм нормална. — Тя погледна усмихнато към жълтите морави, където хора с всякакво телосложение и цвят на кожата вървяха, седяха, бъбреха в сянката на всякакви странни и прекрасни дървета, създадени от Бога. — Една търговка на платове не може да си позволи да бъде тесногръда. Търговията ми се разпростира по целия Кръг на света. Сулджукски коприни и гуркулски ленени платове, имперски памук и вълнени платове от Севера.

— Да не споменаваме всички онези хубави платове, които идват от фабриките на Съюза.

— Да не споменаваме и тях.

— Ще бъде жалко за една търговка на платове да бъде отрязана от най-големия пазар на света.

— Ще има и някои разочарования, разбира се, но както и водата, с времето търговията винаги намира пролуки. А ако станем част от Стирия, това ще ни осигури нови благоприятни възможности.

— Доколкото разбирам, Змията на Талинс може да бъде деспотична господарка.

Беше ред на Мозолиа да изсумти.

— Както няколко генерали на Съюза разбраха по трудния начин. Но когато хората са склонни на компромиси, тя може да бъде разумна. Вижте само как процъфтяват гражданите на Талинс под нейното управление! Освен това идеята жена да е начело, доста ми допада, а на вас? Дори и да е деспотична. Ние, жените, наистина трябва да направим всичко възможно, за да работим заедно.

— Или да направим точно това, което правят мъжете, и да оставим чувствата настрани и да се водим от най-голямата печалба?

Мозолиа се усмихна съвсем леко.

— Виж ти. Значи в крайна сметка говорите стириянски. Надявам се Негово Високопреосвещенство да е изпратил по вас една несантиментална сума пари.

— Нещо по-добро. — Вик отвори писмото и го хвана с два пръста. Подписът на архилектор Глокта се виждаше на дъното, под смъртоносно важното изречение. — Търговските права, които някога бяха контролирани от Текстилната гилдия и управлявани от Инквизицията на Негово Величество през последните трийсет години. Негово Високопреосвещенство е готов да ви позволи да участвате с доста сериозен дял.

Мозолиа взе писмото и претегли всяка дума. Вик не я пришпорваше. Затвори очи, наклони лице към слънцето и вдиша благоуханния въздух. Толкова рядко имаше време просто да поседи така.

— Хубав, точен подкуп. — Мозолиа отпусна писмото. — Добре обмислен.

— Доколкото знам, тук, в Уестпорт, обичате да говорите откровено за корупцията си.

— Вземам си думите назад. Определено говорите отлично езика ни. — Мозолиа се наведе напред, изправи се и сянката ѝ отново падна върху Вик. — Ще обмисля предложението ви.

— Не се бавете твърде много. Ние, жените, наистина трябва да сторим всичко възможно, за да работим заедно.

Вик дръпна прекалено тежките завеси настрани и погледна към улицата. Слънцето залязваше и се готвеше да сложи края на един до голяма степен пропилян ден. Мътните му лъчи блестяха над лабиринта от разнородни покриви, жадните върхове на дърветата, димящите комини и заострените горни части на стотици храмове, почитащи десетина версии на Всемогъщия. Запита се дали вярата в Бог помага. Дали е успокояващо, или ужасяващо да гледаш цялата тая бъркотия и да знаеш със сигурност, че тя е част от някакъв грандиозен план.

Вик разтри с палец болезненото си бедро, докато наблюдаваше как палят свещите в един тондски храм, проблясващите светлини в прозорците, подскачащите факли на гидовете, които водеха чужденците в най-добрите ханове и заведения за хранене на Уестпорт, както и в най-съмнителните задни улички, където да бъдат ограбени. През вратата се чуваше тихият шепот на гласове, а в коридора проехтя звънлив и кокетен смях.

Талоу огледа намръщено стаята. Идеята дворецът да бъде украсен изцяло в кадифе и лющеща се позлата, беше идиотска.

— Що за задник си урежда среща в бордей?

— Такъв, който обича курви и това да кара хората да се чувстват неловко — отвърна Вик.

По думите на всички Сандерс Розимиче обичаше и двете. Беше надуто плямпало, но в миналото бе изразявал гласно подкрепата си за Съюза, а един глас си е един глас. Хората често говорят, че трябва да се опълчваш на насилниците, но Вик обикновено смяташе, че е по-полезно да ги оставя да я тормозят. Затова беше направила рядкото изключение да посети шивач, с надеждата да изглежда възможно най-женствена и отстъпчива. Косата ѝ бе пусната и сресана с масло по модата на Уестпорт. Дори си беше сложила парфюм. Единственото нещо, което беше отказала да направи, бе да обуе високи токчета. В нейната професия човек никога не знаеше кога ще му се наложи да тича, за да си спаси живота. Или да изрита някого в лицето.

— Шибани простотии — изсумтя и пъхна пръст в корсета си в напразен опит да го направи по-удобен.

Въпреки че ѝ беше ушит по мярка, изобщо не ѝ ставаше. Или може би бе направен така, че тя да прилича на жената, която хората биха искали да бъде, а не на тази, която всъщност беше.

Тя се зачуди какво ли би казал Сибалт, ако я беше видял облечена по този начин. Може би „Иска ми се да те бях срещнал по-рано. Тогава нещата можеха да са различни“. А тя щеше да отвърне: „Е, това не е станало и нещата са такива, каквито са“. Тогава той щеше да ѝ се усмихне с онази своя уморена усмивка и да ѝ каже: „Тежък случай си ти, Вик“. И щеше да е прав. Тя се улавяше, че той ѝ липсва в най-странни моменти. Липсваше ѝ топлината му, усещането за него в прегръдките ѝ, тежестта на ръцете му около нея. Липсваше ѝ това, че няма някого, когото да може да докосва.

Но Сибалт сам си преряза гърлото, когато тя го предаде. Да мисли какво би сторил той, беше загуба на време.

Отпусна завесите, обърна се отново към стаята и видя, че Талоу я гледа намръщено, сякаш тя беше загадка, на която той все още не можеше да намери отговора.

— Защо ме зяпаш така? — сопна му се тя.

— Съжалявам — сви се той като кутре, което току-що е било сритано. — Просто изглеждаш…

— Нелепо?

— Предполагам, че изглеждаш различна…

— Не забравяй, че отдолу се крие същата жена. Онази, която държи сестра ти за заложница.

— Няма голяма вероятност да го забравя, нали? — сопна се той в отговор с нотка на сърдит, безполезен гняв. Дори и това ѝ напомняше за брат ѝ. Изражението му, когато ѝ казваше, че трябва да помагат на хората, и тя му отвръщаше, че трябва да помогнат на себе си. Това негово чувство за наранена справедливост. — Защо изобщо си тук?

— Знаеш защо. Съюзът е слаб. Враговете са навсякъде. Ако не успеем да задържим това, което вече имаме…

— Питам защо изобщо те е грижа. Нали те са те изпратили в лагерите? Ако бях на твое място, щях да се радвам, докато Съюзът потъва в шибаното море. Защо си тук?

Устата ѝ се изкриви, докато тя се готвеше да изплюе отговора. Защото имаше дълг към Негово Високопреосвещенство. Защото изнудването и предателството бяха единствената професия, в която тя някога е била добра. Защото трябва да си на страната на победителите. Имаше подръка поне шест отговора. Просто никой от тях не бе достатъчно добър. Истината беше, че можеше да направи каквото пожелае. Да избяга в Далечна страна, както винаги се бяха шегували със Сибалт. Но в мига, в който Негово Високопреосвещенство каза „Уестпорт“, тя започна да се паникьосва. Все още стоеше с полуотворена уста, от която не излизаше нищо, когато вратата се отвори и влезе Розимиче.

Той изобщо не беше положил толкова усилия като нея. Бе облечен в небрежно разтворен халат, под който се виждаше ивица космат корем и космати гърди и видимо нищо друго.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — шумно се извини той, но по гласа му изобщо не личеше да съжалява.

— Не е нужно да се извинявате — насили се да се усмихне тя. — Зная, че сте зает човек.

— Права сте. Бях зает да чукам.

— Поздравления. — Тя с усилие успя да задържи усмивката на лицето си.

— Искам да се върна към чукането, така че нека бъдем кратки. Уестпорт ще се присъедини към Стирия. Имаше обща брегова линия и еднаква култура. Човек не може да спори с географията и историята. Не искам това да прозвучи неуважително.

Хората използваха тази фраза само когато възнамеряваха да се държат възможно най-неуважително.

— Неуважението не ме притеснява — отвърна Вик и в гласа ѝ се появи по-твърда нотка. — Но може да притесни архилектора.

— Имаше време, когато хората се напикаваха само при споменаването на името на Сакатия — усмихна ѝ се презрително Розимиче, докато си наливаше чаша вино. — Но сега в Стирия властта е в ръцете на Змията на Талинс. Муркато обедини Стирия, докато Съюзът се пука по шевовете. Благородниците и правителството са се хванали за гърлата. А онези Трошачите…

Неуважението не я притесняваше. Но това, че той го навираше в лицето ѝ със своя бордей и халата си, след като знаеше за кого работи тя? Това беше повод за тревога. Изглежда, бе убеден, че стириянската фракция ще спечели. Като унижаваше представител на Съюза, той се опитваше да спечели тяхното благоразположение.

— Няма как да има голям растеж без малко болка — заяви Вик. — Целият свят завижда на Съюза за неговата индустрия. Уестпорт ще изгуби полагащото му се място в бъдещето. Вече говорих с няколко души, които мислят по един и същи начин…

— С онази кучка Мозолиа? Ха! Чувам, че Шудра вече я е върнал на своя страна. Предполагам, че подкупите му са подобри от вашите. Това е проблемът с жените — те разсъждават с путките си. Нямат мнение за всичко, което не е свързано с тях. Чукане и бебета, това е всичко.

— Пропуснахте да споменете месечния цикъл — напомни му Вик. — Този орган е по-универсален, отколкото смятат мъжете.

Тя рядко си позволяваше лукса да не харесва или да харесва някого. И двете можеха да се окажат слабост. Но този копелдак поставяше търпението ѝ на изпитание.

Розимиче се наежи раздразнен, че недодяланата му грубост не я смути. Той обикаляше наперено и пуфтеше презрително.

— Чувам, че Муркато ще изпрати в града Касамир дан Шенкт.

— Не се плаша лесно. Може би ще започна да изпадам в паника чак когато дойде тук.

— Вече може и да е пристигнал. — Той се наведе толкова близо до нея, че тя можеше да види малките капчици пот по носа му. — Казват, че не само убива онези, които е бил изпратен да убие, но и ги изяжда. — По дяволите, вече съжаляваше, че е облякла рокля. Започваше да си мисли, че е трябвало да дойде с броня. — Чудя се какво би изял първо? Може би черния ви дроб? — Той погледна похотливо Талоу. — Или може би първо ще заколи вашето момче за поръчки?

Внезапно единственото, за което тя можеше да мисли, беше лицето на брат ѝ, което бе толкова обидено и изненадано, когато практиците излязоха от сенките.

Розимиче издаде тих, шокиран вик, когато юмрукът на Вик размаза лицето му. Бе скрила зад гърба си месинговия си бокс, но сега той вече беше върху юмрука ѝ. Мъжът се олюля назад и се вкопчи в завесите, от счупения му нос рукна кръв. Тя го удари отстрани по челюстта. Разнесе се противно хрущене и Розимиче разля виното от чашата си върху двамата. Когато той падна и повлече завесата със себе си, разкъсвайки я, кокалчетата ѝ закачиха горната част на главата му.

Розимиче се сви на топка, като дишаше тежко и пръскаше слюнки. Тя опря коляно върху рамото му и обсипа с удари всяка част от тялото му, до която можеше да достигне. Бяха толкова много, че спря да ги брои.

Някой я хвана за ръката и почти я извлече настрани. Беше Талоу, който с усилие успяваше да я задържи.

— Ще го убиеш!

Вик се отскубна, като дишаше тежко. Роклята ѝ беше изцапана с вино, а ръката — покрита с петна кръв. Тя дръпна назад сплъстената върху лицето си коса и по пръстите ѝ остана масло. Прическата ѝ не беше подходяща за пребиване на мъже. Розимиче изскимтя, все още свит на топка.

Талоу го зяпаше с големите си, тъжни очи.

— Защо го направи?

Тя дори не се беше замислила за това. Не бе претеглила рисковете или последствията. Дори не се беше замисляла къде да го удари или как да се погрижи той да не отвърне на удара. Ако той бе по-корав мъж, нещата можеха много да се объркат.

— Преди да решиш да зарежеш Негово Високопреосвещенство, господарю Розимиче, трябва да се замислиш какво дължиш — сега гласът ѝ прозвуча сурово. Приличаше по-скоро на събирач на дългове в беден квартал, отколкото на градска Дама. Тя хвърли на пода, до коленете на мъжа, документа, който Глокта ѝ беше дал. — Над седем хиляди скейла на банковата къща „Валинт и Балк“. Те не гледат на приятелството си със Съюза толкова несериозно като теб. — Тя побутна с ботуш ѝ хартията към него и той се сви, когато документът докосна голия му крак. — Негово Високопреосвещенство уреди те да си поискат заема. Ще ти вземат къщите. Ще ти вземат курвите. Забрави за Шенкт — преди да приключат с теб, те ще ти вземат шибания черен дроб. — В края на краищата може би някои насилници трябва на свой ред да бъдат тормозени. Тя се наведе над него и изсъска: — Ще гласуваш за нас, ясно ли е? Ще гласуваш за нас или ще те смачкаме като кърлеж.

— Ще гласуфам за вас — изхълца той и вдигна трепереща ръка над главата си. Кутрето му беше счупено странично. — Ще гласуфам за вас…

Вик крачеше по тъмната улица наперено, по начин, който изобщо не съответстваше на изцапаната ѝ с вино рокля. Болката в стиснатия ѝ юмрук беше намаляла до студено пулсиране, а болката в скованото ѝ коляно постоянно се влошаваше. Стари наранявания. Цял живот бе получавала такива.

— Предполагам, че той сам си го търсеше. — Талоу побърза да я настигне.

Мълчание.

— Ако се беше забавила още малко, щях аз самият да го ступам.

Отново мълчание.

— Искам да кажа, че той може и да не го е разбрал, но аз въпреки това щях да го ударя.

— Беше грешка — изръмжа Вик. — Човек не може да промени факта, че светът е пълен със задници. Можеш само да промениш начина, по който се справяш с тях.

— Значи все пак не си направена от желязо — немощно ѝ се ухили той.

— Дяволски сигурна съм, че ръката ми не е. — Тя трепна, докато разтриваше наранените си пръсти.

— Можеше да е и по-зле. Сега хората тук ще знаят това, в което аз никога не съм се съмнявал. — Усмивката му стана по-широка. — Че си силна жена, с която трябва да внимават.

Лицето ѝ остана сурово. Нещата никога не свършваха добре за хората, на които се усмихваше.

— Истината е, че нямаме напредък. Остават две седмици, а ние изгубихме повече гласове, отколкото сме спечелили. Проклетият Солумео Шудра е твърде добър в това. — Тя разтри разсеяно натъртените си кокалчета. — Трябва да го извадим от играта.

— Да, но… — Талоу се наведе по-близо до нея и ѝ прошепна: — Ако го убиеш, всички ще се обърнат срещу теб. Лорсен го каза.

— Каквато и да е цената — отвърна Вик. — Това ми каза Негово Високопреосвещенство.

— Лесно му е да го каже, след като не той ще я плати. — На лицето на Талоу отново се беше появило онова разтревожено изражение.

Някои рани никога не се лекуват

— Ще те смачкам като кърлеж — изръмжа Лео, нанесе промушващ удар и принуди Юранд да парира.

Дори и само звънтенето на остриетата го караше да се чувства по-добре. Мътните го взели, беше му липсвало усещането да държи меч в ръка.

— Така, както смачка Стаур Здрачния ли? — Юранд нанесе ответен промушващ удар и отново се разнесе стържене на стомана.

— Точно така. — Лео се стрелна напред и почти изкрещя от познатата остра болка в раненото си бедро.

Наложи му се да спре и да се престори, че това е било финт. Разочарованието му беше почти по-остро от болката.

— Значи ще кървиш почти до смърт, ще си очевидно по-лошият боец и ще спечелиш само защото съм арогантен глупак? — ухили се Юранд.

Разбира се, Антоп, Глоуард и Джин започнаха да се кикотят. Лео не се засмя. Колкото повече време минаваше, толкова по-малко му се нравеше как разказваха историята приятелите му. Предпочиташе по-ласкателния вариант, който беше прочел онзи ден в един отпечатан памфлет, където се разказваше как несравнимият Млад лъв преборил Стаур Здрачния, пуснал няколко шеги и после го накарал да яде пръст пред чичо си в чест на една красива магьосница. В тази версия не се споменаваше, че оттогава не може да ходи както трябва.

Тренировъчните двубои открай време бяха най-любимото нещо на света на Лео след действителните битки. Опитваше се да си върне нетърпеливата усмивка, с която участваше в тях някога — като котка, играеща си с мишка. Може и да не беше толкова добър с меча като Стаур Здрачния, но винаги е бил доста по-добър от Юранд. Имаше намерение да докаже това, колкото и да го болеше.

— Ха! — Той нанесе два ожесточени режещи удара, като първо насочи острието на Юранд в едната, после в другата посока.

Така беше по-добре! Успя да нанесе промушващ удар, който щеше да е болезнен дори с притъпено острие, после рязко си пое въздух, когато премести тежестта си върху ранения крак, който почти поддаде под него.

На Юранд му беше срамно лесно да избегне слабата атака и да нанесе разсичащ удар към откритата му страна. Лео се изви, за да парира, и изпищя като момиче, когато болката прониза бедрото му, после коляното му се подгъна и той се просна на рогозката и се хвана за крака.

— Мътните го взели! Добре ли си?

— Не! — изръмжа Лео и отблъсна ръката на Юранд. — Шибаният ми крак е по-зле от всякога!

Беше му дошло до гуша от болката, от съчувствието и от гнева. Беше му дошло до гуша да казва, че съжалява за това, че е гневен. После видя болката на лицето на Юранд и с усилие успя да се овладее.

— Съжалявам. Винаги съм си мислел, че ще мога да се надсмивам над болката. Но тя не спира. Събуждам се с нея. Лягам си с нея. Пресичането на стаята е истинско мъчение. Ако оставя нещо на горния етаж, това се превръща в шибана катастрофа.

— Дай да ти помогна. — Глоуард протегна ръка към него като баща към плачещо малко дете.

— Махни си лапите от мен! — сряза го Лео. — Да не съм някакъв проклет инвалид!

Джин и Антоп размениха разтревожени погледи. В края на краищата нищо не крещи по-силно „аз съм сакат“ от ожесточеното отричане, че това е така.

Лео се хвана за едрата ръка на Глоуард, преди той да я отдръпне, и се изправи с усилие, като подскачаше на здравия си крак. Остана така за момент, дишайки тежко, после скръцна със зъби и прие неизбежното.

— Донеси ми бастуна — сопна се той на Юранд.

— Знаеш ли какво ще те накара да се почувстваш по-добре?

— Глоуард обгърна раменете на Лео в смазваща прегръдка, която го накара да се почувства още по-зле. — Да се качиш обратно на седлото.

— Там ти е мястото — размаха юмрук Антоп. — Да водиш мъжете!

— Нужна е битка, в която да ги поведа — промърмори Лео. — Или да ги водя да правят обиколки на резиденцията на лорд губернатора?

— В Старикланд винаги има битки — отбеляза Глоуард. — Напоследък бунтовниците създават ужасно много неприятности на лорд губернатор Скалд. Предполагам, че ще се зарадва на помощта.

— А хората мразят стириянците повече от всякога — добави Антоп. — Чувам, че Уестпорт е истинско буре с барут. Една искра и… бам — той се ухили и изимитира експлозия. — А жените там са… — ухили се по-широко и изимитира още по-голяма експлозия.

— Не мога да кажа, че си мечтая да се бие срещу Змията от Талинс. — Джин Бързея разреса разтревожено все по-гъстата си брада. — Тя е победила крал Джизал три пъти и кучката е по-силна от всякога.

— Едва ли е нужно да си Столикус, за да победиш крал Джизал — сопна се Лео. Но мъжът беше прав. Миналата история на безразсъдните нападения над Стирия не беше добра.

— Ако ви трябва слаб враг, чувам, че гуркулите може да ни направят услуга. — Глоуард издаде напред долната си устна. — Империята се разпадна. Няма пророк. Свещениците, принцовете, военачалниците и губернаторите се борят един срещу друг за власт.

— Както на Север в лошите стари времена — добави Джин.

Всички вълнуващи истории с Кучето се бяха случили на Север през лошите стари времена. Тогава бяха изградили репутацията си такива известни имена като Кървавия Девет. Имена, които караха кръвта да се раздвижи.

— Така ли? — промърмори Лео и стисна юмруци.

— Съюзът има пълното право да предяви претенции над Дагоска. — Веждите на Антоп направо подскочиха.

— Този град трябва да бъде наш. — Повдигна в отговор вежди и Лео.

Четиримата се спогледаха, колебаейки се дали да го обърнат на шега, или да останат сериозни.

— Не мога да отрека, че времето там, долу, е хубаво. — Джин потупа Лео по лицето с голямата си лапа. — Това ще придаде малко цвят на тези бузи!

Лео бутна ръката на северняка, но идеята се загнезди в главата му. Самата мисъл отново да е част от военна кампания, караше крака му да боли по-малко. Да върнат Дагоска на Съюза? Не можеше дори да си представи какви ли памфлети щяха да отпечатват за тази история! Това щеше да му осигури пореден триумф и този път наградата нямаше да е някакъв си евтин меч.

— Юранд, как мислиш, че бихме могли да закараме войници там…

Малко се раздразни, когато видя, че най-старият му приятел го гледа ужасено.

— Кажи ми, че се шегуваш.

— Какво?

Юранд погледна кръвнишки останалите и те смутено сведоха погледи, подобно на ученици, хванати от директора, че са направили пакост.

— Още дори не се е излекувал от последния дуел до смърт, а вие се надпреварвате да го убедите да участва в друг?

— Звучиш като майка ми — сопна се Лео.

— Някой трябва да го направи. Нещата бяха достатъчно зле, когато беше просто Младия лъв. Сега си лорд губернаторът на Англанд! На теб разчита цяла провинция, пълна с хора. Не можеш да се хвърляш във всяка възможна битка, защото си отегчен, мамка му!

Лео се изправи за момент, оголил зъби и готов да спори. После раменете му увиснаха. Не можеше да се сърди на Юранд повече от няколко секунди.

— Прав си, кучи сине.

— Той винаги е прав — печално отбеляза Глоуард.

— Той е най-умният — потвърди Антоп и отметна назад тъмния си перчем.

— Разумът надделява. — Юранд плесна бастуна в ръката на Лео и се отдалечи, като поклащаше глава.

— Въпреки това е жалко — промърмори Джин.

— Да, жалко е — съгласи се Лео.

* * *

— Получихме писмо от Негово Величество…

— Имате предвид от неговия Висш съвет — промърмори лорд Мъстред.

— Или от Дъртата клечка и неговите приятелчета — промърмори лорд Кленшър.

Тези двамата бяха двойка големи мърморковци. Направо можеха да спечелят състезание по мърморене. Всъщност тези срещи се свеждаха горе-долу до това.

Майката на Лео се прокашля.

— Искат от нас да съберем още сто хиляди марки в данъци…

— Отново? — гласът на Лео изтъня от смайване, докато достолепните мъже около масата клатеха посивелите си глави.

Поне тези от тях, които не бяха напълно плешиви. Плешивите също поклащаха глави.

— Казват, че тъй като на север цари мир, приходите ни трябва да се увеличат и че Англанд няма да се нуждае от толкова голяма армия…

— Имаме мир, защото имаме армия! — Лео понечи да скочи, трепна, когато болката прониза крака му, и се наложи да седне отново, стиснал зъби, юмруци и всичко останало. — Ами разходите за войната — ще платят ли поне тях?

Майката на Лео се прокашля отново.

— Не споменават… за това.

— Ние поданици на краля ли сме, или сме негов добитък? — сопна се Мъстред.

— Това е неприемливо!

— Позорно! — изръмжа Кленшър.

— Възмутително!

— Какво става, мамка му? — Лео стовари юмрук по масата и накара документите и по-голямата част от възрастните мъже да подскочат. — Шибани, арогантни копелдаци! По време на войната ни изпратиха само добри пожелания, а в мирно време ни изпращат само искания! Кълна се, че ще поискат и топките ми в торба, ако могат да получат добра цена за тях!

— Милорди — обърна се с усмивка към присъстващите майката на Лео. — Може ли да ни оставите насаме за момент?

С възгласи на умора старите лордове на Англанд затътриха уморените си крака към вратата. Едва ли можеха да изглеждат по-уморени, отколкото се чувстваше Лео. Като лорд губернатор той беше затрупан със задължения. Ако не прекарваше по четири часа дневно зад бюрото си, щеше да се зарие в бумащина. Нямаше представа как се бе справяла майка му. На една немалка част от него ѝ се искаше тя да продължаваше да го прави.

— Ние ви подкрепяме, лорд Брок. — Мустаците на Мъстред направо трептяха от преданост, когато той се спря на вратата.

— Ще ви подкрепим каквото и да се случи. — Кленшър кимна в знак на съгласие и двойната му брадичка потрепери. — Проклети да са ония копелдаци от Висшия съвет!

И той затвори вратата след себе си.

Мрачната стая остана тиха за момент, докато гневът на Лео не се изпари и той не събра кураж да погледне майка си. Да види донякъде разочарованото, донякъде отчаяното и донякъде примиреното изражение, което тя усъвършенстваше, откакто той се помнеше.

— Поредната проклета лекция?

— Само настоятелна молба, Лео. — Тя хвана ръката му в своята и я стисна. — Наистина споделям раздразнението ти, но сега ти си лорд губернатор. Трябва да си търпелив.

— Как бих могъл? — Той не можеше да понесе да седи и миг повече. Измъкна ръката си, изправи се мъчително, стигна с подскоци до тесните прозорци и с усилие отвори един от тях, защото изпитваше отчаяна нужда да почувства свежия въздух върху лицето си. Погледна навън, над блестящите от дъжда покриви на Остенхорм, към сивото море, и започна да разтрива наранения си крак. — Сигурна ли си, че ставам за това? Да се занимавам с разни незначителни оплаквания. Чувствам се по-щастлив по време на война, отколкото в мирно време.

— Баща ти беше точно същият. Но да си лорд губернатор, означава да управляваш мира. Висшият съвет знае, че Здрачния те уважава…

— Големия вълк уважава само ботуш върху врата! Да ни разоръжат? Как може да са толкова слепи? Не е минала и половин година, откакто се сражавахме за живота си, без да получим никаква помощ от тия копелдаци!

— Знам. Но ако се гневиш всеки път, когато Висшият съвет прави нещо вбесяващо, ще си гневен през цялото време. В редки случаи гневът може да бъде вдъхновяващ. Ако се гневиш често, ще започнат да те презират.

Лео си пое дъх. Насили се да отпусне рамене. Мътните да го вземат, напоследък винаги беше гневен.

— Права си. Знам, че си права.

Вятърът отвън беше студен. Той затвори прозореца, хвана крака си, направи няколко накуцващи крачки обратно до стола — своя затвор — и се стовари върху него.

— Може би трябва да спреш да тренираш — меко предложи тя. — За да си почине кракът ти…

— Оставих го да почива и сега ме боли повече. Тогава започнах да тренирам и стана още по-зле. Оставих го да почива отново и това не помогна. Нищо не помага, по дяволите! Шибаният крак ме е хванал в капан!

— Може би ще е добре да смениш обстановката. Поканиха ни на сватбата на лорд Ишър. Едно пътуване до Адуа ще ни разкрие много благоприятни възможности.

— Да целуваме задника на краля?

— Да докажеш правотата си. Каза, че той е разумен мъж.

Лео се намръщи. Мразеше, когато майка му говореше смислено. Така му беше дяволски трудно да спори с нея, без самият той да говори безсмислици. Двамата с Юранд неумолимо го държаха в проклетите клещи на рационалността.

— Предполагам, че е така — промърмори той.

— Тогава се постарай да го убедиш. Изгради някакви приятелства в Камарата на лордовете. Създай си съюзници във Висшия съвет. Използвай съперничествата помежду им в своя изгода. Когато искаш, можеш да бъдеш очарователен, Лео. Очаровай ги.

— Не може ли поне веднъж да сбъркаш, майко? — не можа да се сдържи да не се усмихне той.

— Опитах няколко пъти. Наистина не ми подхожда.

— Мътните го взели, каква воня — възкликна Лео с лице, разкривено от болка и отвращение, докато лепкавите превръзки се отлепваха от бедрото му.

— Миризмата е съвсем естествена, ваша милост. — Хирургът бутна с китка очилата обратно нагоре върху носа си. Лео би очаквал, че човек, който трябва да носи очила, но и да използва ръцете си, поне би намерил такъв чифт, който да не се свлича постоянно по носа му, но изглежда, в това отношение, както и в много други, го очакваше разочарование. — Раната е леко инфектирана.

— Инфектирана? Как така?

— Някои рани просто се инфектират.

— Както и всичко останало — изсъска Лео, докато мъжът опипваше раната с палци и я накара да изпусне една гъста жълта сълза. Приличаше на зачервено око с упорито стиснати клепачи, което сякаш отказваше да види истината.

— Виждал съм мъже да се възстановяват напълно от най-ужасни наранявания — размишляваше хирургът, сякаш обсъждаха някакъв научен куриоз, а не живота на Лео. — Но съм виждал мъже да умират от убождане на трън.

— Много успокоително.

— Кога е нанесена раната?

— Преди пет месеца? — промърмори Лео, скърцайки със зъби. — Не, шест… ох!

— И е от меч?

— От същото време и от същия меч, както и тези. — Лео посочи белега на лицето си, който беше избледнял до светла линия, после към този от едната си страна и този на рамото си. — Но всички останали зараснаха. Тази… сякаш се влошава.

— Ще трябва да го дренираме. Това би трябвало да облекчи болката.

— Направи каквото се налага — прошепна Лео и избърса с опакото на ръката си сълзите от бузата си.

— Сигурен ли сте, че не искате дървесна гъба за…

— Не! — Лео си спомни как накрая баща му бълнуваше и му течаха лигите. — Не. Искам… умът ми да е бистър.

Макар че за какво му беше? За да може да гледа от стола как тренират приятелите му? Да седи на безкрайните срещи за данъците? Трябваше да пуши дървесна гъба, за да преодолее мъката от тези безсмислици.

— Може би ще искате да извърнете поглед, ваша милост. — Хирургът му предложи да захапе парче кожен ремък.

— Мисля, че ще го направя.

Някога проблясващата стомана му доставяше удоволствие. Сега от блясъка на слънцето върху тънкото острие направо му призляваше.

Той беше Младия лъв! Нямаше по-смел мъж от него! За него бе нищо да язди срещу цяла редица от копия. Сега дори само мисълта да помръдне крака си, да го докосне или да го използва, го караше да се свие от страх. Първото нещо, което му идваше наум, преди да направи каквото и да е, беше колко ли ще боли? Човек би си помислил, че колкото повече болка си изстрадал, толкова повече свикваш с нея. Но бе точно обратното. Час след час и ден след ден тя изтощаваше търпението му, докато всичко не станеше непоносимо.

Затова, вместо да страда в героично мълчание, той трепереше, скимтеше и ридаеше при всяко докосване на острието или дори само от очакването за това докосване. Когато всичко свърши, той отлепи от зъбите си кожения ремък, от който висяха капки слюнка.

— Кълна се, че боли повече, отколкото когато получих раната.

— Възбудата от битката притъпява болката. — Хирургът избърса бедрото на Лео, после сбърчи нос при вида на марлята. — В крайна сметка хроничната болка е далеч по-трудна за изтърпяване от острата.

— Кога ще заздравее? — Лео се отпусна назад. Чувстваше се изстискан като парцал.

— Може би след седмици. А може би след месеци.

— Месеци? — Лео стисна юмрук, сякаш имаше намерение да удари собствения си крак, но бързо размисли.

— Но трябва да сте наясно… — намръщи се хирургът, докато подсушаваше ръцете си, — че някои рани никога не зарастват.

— Може да остане така завинаги?

— Има такава възможност.

Лео извърна глава към прозореца. Загледа се в сивите покриви и сивото море през размазаните, осеяни с дъждовни капки прозорци. Дали щеше да остане сакат? Като онзи копелдак Глокта, затворен зад бюрото си и погребан под документи като някоя личинка в мръсотията?

Сълзите замъглиха зрението му. Искаше му се Риккъ да беше с него. Тя щеше да обърне всичко на шега, да се прави на клоун и да го накара… да се почувства добре. Отдавна не се беше чувствал добре.

— Това е всичко засега. — И хирургът започна да увива чиста превръзка около бедрото на Лео, за да скрие онова смръщено червено око.

Беше мечтал да предвожда армии и да печели велики победи точно както в легендите. Беше мечтал да се бие в Кръга и да бъде признат за велик воин точно както в песните. Беше мечтал да излезе от сянката на майка си и да се озове под блясъка на славата и да бъде приветстван като лорд губернатор на Англанд. Бе сторил всичко това.

И ето докъде го беше докарало.

Това им е лошото на песните. Те обикновено свършват, преди всичко да е отишло по дяволите.

По вятъра

Кусура погледна намръщено към изгорелите скелети на колиби и къщи. Няколко комина все още стояха и две обгорели греди стърчаха към розовото сутрешно небе. Прокашля се, облиза храчката около устата си, сякаш опитваше ейл, после се изплю. Кусура обичаше доброто плюене. Може би това беше любимото му забавление. След убиването на хора.

— Прилича точно на селото, от което идвам — отбеляза той.

— Аха — съгласи се Детелината. — Е, селяните доста си приличат, когато са изгорени.

— Казваш го така, сякаш си виждал много такива.

— По време на войните имаше време… — Детелината се замисли и изсумтя със съжаление — предполагам, преди много от вас да са се родили, когато на Север изгорените села бяха по-честа гледка от неизгорените. Надявах се тези дни да са зад гърба ни, но… Изглежда, че често, като се надяваш на нещо, се случва точно обратното. — Зад Детелината се разнесе клокочещият звук от поредното повръщане и той се обърна да погледне. — Как ти остана нещо за повръщане?

— Просто… — Флик се изправи и избърса устата си. — Вече излизат нещо като сополи. — И той хвърли кос поглед с крайчеца на окото си към разкрилата се картина, сякаш това можеше да направи гледката по-красива.

Виждаше се, че това някога са били хора. Тук се забелязваше ръка, там лице. Но най-вече просто парчета месо, приковани високо или олюляващи се по изгорените дървета в средата на селото, където дъждът беше отмил пепелта и я бе превърнал в черна кал. Около един ствол беше увито нещо, което неприятно заприлича на Детелината на нечии черва. Без съмнение това беше сцена от някакъв кошмар.

— Шибани плоскоглави — промърмори Флик, после се прегърби и отново изкашля поредната струя слюнка.

— Главатар?

— Мътните го взели! — изкрещя Детелината и почти подскочи във въздуха от ужас.

Шола се беше промъкнала през храстите, тиха като сянка, и клечеше до него на по-малко от крачка разстояние. Едното ѝ око изглеждаше огромно и бяло върху омазаното ѝ с пепел лице, а другото само проблясваше иззад сплъстената ѝ коса.

— Промъквай се така към тях, момиче, не към мен! За малко да се насера от страх! — Тревожеше се, че може наистина да го е направил, макар и само малко.

— Съжалявам. — Тя изобщо не изглеждаше да съжалява.

Сякаш никога не проявяваше някаква емоция. Това момиче имаше наистина безизразно лице.

— Трябва да ти закача звънче — промърмори Детелината, наведе се и се опита да успокои разтуптяното си сърце. — Какво има?

— Плоскоглавите са оставили следи. Взели са със себе си малко овце. По дърветата има откъснати валма вълна. Навсякъде има следи. Дори и с каруца нямаше да оставят по-големи следи. Лесно мога да ги проследя. Искаш ли да го направя? Да ги проследя, а? — Може би беше прекарала толкова много време сама, единствено в компанията на дърветата, че сега не можеше да прецени правилно колко думи да използва. Бяха или твърде малко, или цял порой. — Искаш ли да ги проследя, главатар?

Детелината все още не обичаше много да го наричат „главатар“. Често първо откъсват най-високото цвете и никой, когото той беше наричал през годините „главатар“, не бе доживял да се наслаждава на приятно пенсиониране.

— Не, май не ми се иска много да ги проследиш. — Той посочи към прикованите карантии. — Никак не ме привлича мисълта и моите вътрешности да бъдат изложени по този начин.

Последва пауза. Шила насочи едното си видимо око и другото — проблясващо и скрито — към Кусура и той сви едрите си рамене. После погледът ѝ се плъзна към Флик, който изпъшка, изправи се и отново избърса уста. След това очите ѝ се насочиха към вътрешностите, които, разбира се, продължаваха да си висят по дърветата, и се върнаха на Детелината.

— Да ги проследим все пак?

Детелината изду бузи и изпуфтя. Пуфтеше, откакто Стаур му беше дал тези отрепки и му бе казал да тръгне на лов за шанка. Но когато шефът ти даде задача, трябва да я изпълниш, нали? Дори и ако е много далеч от задачата, която ти самият би си избрал.

— Аха — промърмори той, — да ги проследим.

— Главатар?

— А?

Флик коленичи в мокрите храсти и започна нервно да върти копието в побелелите си юмруци.

— За какво мислиш?

Детелината се изправи и се опита да намери пролука в листата, за да погледне към долината, изсумтя, когато изпъна единия наболяващ го крак, после другия, след което клекна отново.

— За миналото. За изборите, които съм направил, и нещата, които съм сторил.

— Угризения, а? — мъдро кимна Флик, сякаш знаеше всичко за угризенията, макар че Детелината би се изненадал, ако хлапакът бе видял повече от шестнайсет зими.

— Може пък да си мисля за триумфите и успехите, нали?

— Не изглеждаше така.

— Ами човек трябва да се остави на течението. — Детелината си пое дълбоко дъх през носа. — Да се отърси от миналото.

Ако много разсъждаваш върху грешките си, това не носи нищо добро.

— Наистина ли смяташ така?

Детелината отвори уста да отговори, после сви рамене:

— Винаги дрънкам такива глупости. Ако продължавам да говоря, сигурно ще изтърся онази щуротия за това, че човек трябва да избира подходящия момент.

— Навик, а?

— Аз съм като някоя съпруга, която всяка вечер сервира все същото варено месо и с всеки следващ път го ненавижда все повече, но не може да сготви нищо друго.

Кусура вдигна очи от секирата си и изсумтя:

— Кой би искал да се ожени за такава кучка?

— Кой наистина? — отново изпуфтя Детелината.

В този момент Шола се появи, като подскачаше от скала на скала из дерето. Този път не се стараеше да бъде тиха. Спусна се към храсталака, хлъзна се и спря задъхано в шубрака, до Детелината. Лицето ѝ блестеше от пот, но иначе не изглеждаше особено разтревожена от смъртоносното преследване през гората.

— Идват ли? — попита Флик с изтънял от страх глас.

— Аха.

— Всички ли? — попита Кусура с дрезгав от вълнение глас.

— Почти.

— Сигурна ли си? — попита Детелината.

Тя го погледна иззад косата си, в която се бяха заплели парчета клонки.

— Аз съм неудържима.

— Няма съмнение — съгласи се той и на лицето му се появи следа от усмивка.

Това беше едно от онези неща, които би казала Прекрасна.

Тогава Детелината ги чу и усмивката му бързо посърна. Първо се разнесе вой, сякаш идващ от далечна вълча глутница, който накара космите по врата му да настръхнат. После се чу трополене и дрънчене, сякаш ги атакуваха облечени в броня мъже. Това накара устата му да пресъхне. Те бяха последвани от обезумяло сумтене, нечленоразделни звуци и крясъци, които наподобяваха нещо средно между воя на глутница гладни кучета и крякането на разгневени гъски и от които го засърбяха дланите.

— Готови! — изсъска той и мъжете в шубрака навсякъде около него се размърдаха и хванаха здраво оръжията. — И както обичаше да казва Руд Три Дървета — нека ние да ги убием, а не те нас! — Той побутна Шола с ръба на щита си. — Веднага отивай отзад.

— Мога да се бия — прошепна тя. Той видя, че тя извади брадвичка и зловещо изглеждащ нож с дълго, тънко острие. — Мога да се бия по-добре от този твой шампион по повръщане.

Флик изглеждаше леко обиден, но също така и малко позеленял.

— Имам предостатъчно хора, които могат да се бият — отвърна Детелината, — но само един, който може да се промъква като катерица. Отивай отзад.

Видя проблясък на движение сред дърветата, после отново и в следващия миг те наскачаха от клоните, излязоха на открито, струпаха се в дерето, между стръмните скали, и тръгнаха право към Детелината. Точно както беше планирал, макар тогава планът да не му се струваше чак толкова хитър.

Бяха противна тълпа — крещяха, пееха и тичаха напред, накуцвайки върху крака с различна дължина, целите в зъби и нокти, обзети от безумна ярост. Всички бяха разкривени и уродливи като някаква пародия на човешки същества, направени от глина от деца, които нямаха никаква представа от скулптура.

— Мамка му! — изхленчи Флик.

— Спокойно. — Детелината хвана рамото му и го стисна силно.

В моменти като този всеки мислеше поне малко за бягство.

А ако само един побегнеше, щеше да убеди и всички останали, че това е най-добрата идея. Преди да са се усетили, щяха да се превърнат в дивеч, преследван в гората, вместо да празнуват победата.

А коленете на Детелината бяха твърде схванати за ловуване, камо ли за това да играе ролята на плячка.

— Спокойно — изсъска отново той, докато шанка все повече се приближаваха.

Слънцето проблясваше по острите ръбове на грубите им оръжия и по плочите и нитовете, които бяха закрепили към безформените си тела.

— Спокойно — беззвучно потрети той, изчакваше да усети кога е настъпил подходящият момент. Вече виждаше лицата им, ако можеха да бъдат наречени така. Един отпред носеше окървавено женско боне, а друг размахваше ръждясал меч, взет от някой мъж. Трети беше сложил конски череп върху лицето си, а шлемът на четвърти бе направен от лъжици, огънати на огън или може би заковани към черепа му. Грубата плът около металните ленти беше подута.

Улови момента, преди да се изплъзне между пръстите ти.

— Копия! — изрева Детелината и мъжете изскочиха от шубрака, насочили дългите си копия към дерето, за да нямат плоскоглавите накъде да избягат. Шанка заковаха на място, размахаха ноктестите си ръце и побягнаха, изненадани от тази гора от блестящи остриета. Един не можа да спре и падна върху копията. Върхът на едно от тях се заби право в гърлото му и той увисна на него, започна да плюе тъмна кръв, докато се опитваше да се обърне, и изглеждаше малко изненадан, че не успява.

Детелината почти го съжали. Но съжалението винаги е загуба навреме, особено по време на битка.

— Стрели! — изрева той и от скалите, от двете страни на дерето, се надвесиха мъже.

Лъковете запяха и стрелите се понесоха надолу към шанка, отскачаха, тракаха и се забиваха в плътта. Детелината видя как един плоскоглав започна да се мята, опитваше се да достигне с разкривената си ръка до врата си, от който стърчеше стрела. Стрелците опъваха тетивите с такава лекота, сякаш стреляха по агнета в кланица. Едно копие полетя в противоположната посока, но отскочи от една скала, без да нанесе вреда.

Плоскоглавите вече бяха изплашени. Изглежда, шанка и хората не се държаха толкова различно, когато са хванати натясно в дере и отгоре им се сипят стрели. Един опита да се изкатери на скалите и след като беше уцелен от три стрели, падна върху друг шанка. Трети се втурна към копията и беше пронизан в корема. Остриетата разпориха цялата му страна, една метална плоча бе откъсната от рамото му и отдолу се подадоха окървавените болтове.

Детелината видя един плоскоглав да влачи друг, със забита в гърдите стрела, и се опитваше да го издърпа назад. Почти както би постъпил човек. Или по-добър човек от него самия. Това го накара да се зачуди дали плоскоглавите имат чувства като човешките същества, както кървяха и крещяха почти по същия начин. После в главата на този, който влачеше другаря си, се заби стрела и той падна с другия върху себе си и с това демонстрацията на човешки чувства приключи. И от двете страни.

Детелината имаше усещането, че шанка са готови да се пречупят.

— Секири! — изрева той и копиеносците се разделиха доста подредено.

Не много по-зле от това, което бяха тренирали, което си беше истинско чудо предвид обстоятелствата. Най-добрите бойци, които му бе дал Стаур, се изляха през пролуката с ризници, щитове и добри секири и се стовариха върху плоскоглавите от горната част на хълма със звук, подобен на градушка върху ламаринен покрив.

Разбира се, Кусура беше най-отпред. Той бе гадно копеле. Лудо копеле. Биеше се без всякакво чувство за самосъхранение, каквото мъжете или изграждаха бързо, или умираха още по-бързо. Беше страхотен боец, но никой не искаше да е с него, защото имаше навика да се увлича и да не го е грижа особено, че може да удари някого, като замахва назад. Или дори когато замахва напред.

Въпреки това, когато са те изпратили да се биеш с чудовища, е добра идея и ти да имаш едно-две. А и начинът, по който Кусура се чувстваше най-щастлив, когато бързаше да се срещне с Големия изравнител, напомняше на Детелината за него самия преди двайсет години, когато все още го наричаха Джонас Стръмното и бедите все още не го бяха научили да действа внимателно. Тъкмо се поздрави, че е успял да остане доста далеч от битката, когато един копиеносец изпищя, хвана се за рамото и падна, а един огромен плоскоглав с рев се отдели от глутницата, стиснал в юмруците си огромна, покрита с гвоздеи тояга.

Детелината никога не беше виждал толкова едър и покрит с толкова много желязо шанка. Те обичаха да занитват върху кожата си всеки метал, който намереха, но този бе целия покрит с ковани железни плочи. Когато изрева, от устата му пръсна слюнка и той така удари един мъж с тоягата си, че онзи се олюля. Няколко души бързо отстъпиха и Детелината не се срамуваше да признае, че е един от тях. Ченето му беше увиснало до земята, а щитът му — високо вдигнат.

Огромният шанка направи крачка напред, вдигна тоягата си, после изграчи, олюля се и падна на едно коляно. Шола се беше промъкнала зад него и сега заби ножа си между две от плочите върху главата му и удари по дръжката с опаката страна на брадвичката си толкова спокойно, сякаш забива пирон с чук. Чу се кух звук, ножът влезе до дръжката в черепа на шанка и едното му око изхвръкна от обвитата му в метал глава.

— Мамка му! — възкликна Детелината, когато плоскоглавият се стовари в краката му със звук, наподобяващ на дрънченето на шкаф, пълен с тенджери.

— Казах ти, че мога да се бия — напомни му Шола.

Изглежда, това беше краят. Последните няколко плоскоглави бягаха. Детелината видя, че един от тях бе посечен сред дъжд от кръв, друг падна със стърчаща от гърба стрела. Двама се спускаха с подскоци надолу в дерето дори по-бързо, отколкото бяха дошли.

— Оставете ги да си вървят! — изрева Детелината на стрелците с лъкове. — Нека отнесат обратно нашето съобщение. Ако останат от северната страна на планините, няма да се разправяме с тях. Ако дойдат на юг, Големият изравнител ще ги очаква.

Кусура наблюдаваше бягащите плоскоглави с широко отворени, диви очи, опръскана със слюнка брада и стичаща се по лицето му кръв. Никой не се наемаше да му каже да спре, и честно казано, и на Детелината много не му се искаше да го прави. Но това му беше лошото да си главатар. Не можеш просто да вдигнеш ръце всеки път и да си казваш, че това е проблем на някого другиго.

Затова Детелината пристъпи към него с вдигната нагоре длан, докато другата му ръка опипваше дръжката на ножа, окачен отзад на колана му. В края на краищата винаги е полезно едната ти ръка да е на дръжката на ножа.

— Полека. — Сякаш се опитваше да успокои зло куче. — Спокойно.

Кусура му хвърли доста кротък поглед.

— Спокоен съм, главатар — отвърна той и избърса кръвта от очите си. — Обаче кървя.

— Ами не е добра идея да използваш лицето си за оръжие. — Детелината пусна ножа и огледа съсечените с брадви, пронизани с копия и набучени със стрели трупове, които задръстваха дерето. Битката бе спечелена, а дори не му се беше наложило да замахне и веднъж с меча.

— Мътните го взели — промърмори Флик.

На върха на копието му беше набучен един плоскоглав, който още потрепваше.

— Видял си сметката на един — отбеляза Кусура, стъпи с ботуш на шията на шанка и разцепи черепа му.

— Мътните го взели — промърмори отново Флик, после пусна копието и повърна.

— Някои неща не се променят — отбеляза Шола, която се опитваше да извади кинжала си от черепа на едрия шанка.

— Стана точно както каза, главатар. — Кусура претърколи с ботуша си един мъртъв плоскоглав и го остави така, с опулени към небето очи.

— Никога не трябва да се съмняваш в мен — отвърна Детелината. — Първото оръжие, което вземаш във всяка битка, не е копие, стрела или секира.

— А меч ли? — премигна срещу него Флик.

— Изненадата — натърти Детелината. — Изненадата превръща смелите мъже в страхливци, силните в слабаци, а умните в глупци.

— Грозни шибаняци са тия, а? — отбеляза Шола, която продължаваше да дърпа и за малко не падна назад, когато кинжалът ѝ внезапно се измъкна.

— Не съм сигурен, че мога да критикувам външния вид на другите. Ти не беше ли син на касапин, Кусура?

— Такъв бях.

— Тогава трябва да ти призная, че най-много те бива в изкормването на тези копелдаци.

— Защо, да не искаш да ги правиш на наденици?

Някои от останалите се засмяха. Бяха готови да се смеят на всичко сега, когато битката беше приключила и вероятно ги очакваше тлъсто заплащане.

— Неприятното на надениците е, че не знаеш какво има в тях — отвърна Детелината. — Не искам никой да изпитва каквото и да е съмнение. Искам да ги провесиш за назидание така, както те са сторили с онези хорица от селото. Може и да не говорим на един език с шанка, но закованите в дърветата глави ще са достатъчно ясно послание на всеки език. И докато го правиш, хвърли няколко в този чувал за Стаур.

— Ако искаш да впечатлиш някое момиче, ѝ носиш цветя — тъжно въздъхна Флик. — Ако искаш да впечатлиш краля на северняците, му носиш чувал, пълен с глави.

— Тъжен факт — съгласи се Детелината, — но е самата истина.

— Аз самата не харесвам много цветя — обади се Шола.

— Така ли?

— Никога не съм виждала смисъл в подаряването на цветя.

— Смисълът е в това, че няма смисъл.

Тя наклони глава на едната страна и се замисли върху думите му.

Кусура погледна намръщено труповете на шанка и претегли на ръка секирата си, чудейки се откъде да започне.

— Никога не съм гледал на себе си като на човек, който ще пълни чували с отрязани глави.

— Никой не се смята за такъв — отвърна Детелината и отново изпуфтя. — Но преди да се осъзнаеш и ето че се занимаваш точно с това.

Видения

— Тя идва на себе си.

— Слава на съдбата! — Риккъ чу да казва баща ѝ в съскащия мрак. Тя изстена и избута с език подгизналото от слюнка дървено трупче от устата си. — Но това е четвъртият път тази седмица!

— Припадъците стават все по-лоши — изграчи Риккъ. Зъбите я боляха. Главата ѝ се цепеше от болка. Отвори едното си око, после другото и видя, че Изърн и баща ѝ са се надвесили над нея и я гледат. — Поне този път не се насрах.

— За да се насереш, трябва да ядеш — отбеляза Изърн. Лицето ѝ беше сурово, както винаги. — Какво видя?

— Видях река, пълна с трупове. Трупове, които се полюшваха и се преобръщаха с лицето нагоре и лицето надолу. Видях двама възрастни мъже да се бият на дуел в Кръга и две млади жени, които се държаха за ръце под златен купол. Под позлатените стени отекваха аплодисменти. Видях знаме с око на него, което стоеше зад висок трон. И някой седеше на трона… Кой ли беше? Видях старица… — Риккъ трепна, притисна ръка към лявото си око, което бе парещо горещо, и потрепери при спомена, който сякаш все още беше запечатан от вътрешната страна на клепачите ѝ. — И лицето ѝ беше съшито със златна тел. Тя ми заговори…

Изърн приклекна отново.

— Познавам тази жена.

— Сигурна ли си? — Риккъ хвърли поглед на баща си.

— С този характерен външен вид — как мислиш? Тя е вещица. — Изърн хвана висящата на врата ѝ огърлица от руни и кости от пръсти и я стисна здраво. — Тя е жена, която е много обичана или може би много мразена от луната. — Риккъ никога преди не беше виждала Изърн-и-Файл да изглежда толкова уплашена, и това изплаши и нея. Дори повече от обикновено. — Тя е магьосница, която се е върнала от земята на мъртвите.

— Никой не може да избяга от Големия изравнител — промърмори бащата на Риккъ.

— Никой не може да избяга. Но казват, че неколцина… — Изърн сниши глас до дрезгав шепот — са изпратени обратно. — Тя се наведе по-близо и грубите ѝ ръце сграбчиха раменете на Риккъ. — Какво ти каза?

— Че е трябвало да избера — прошепна Риккъ и усети, че цялото ѝ тяло се смрази.

— Какво да избереш?

— Не зная.

Изърн оголи зъби и пъхна език в дупката, където един от тях липсваше.

— Тогава трябва да изберем пътя до Височините. Там, до забранено езеро, се намира забранена пещера. Тя живее в нея. Ако може да се вярва на слуховете за една мъртва жена.

Бащата на Риккъ я изгледа втренчено.

— Наистина ли ще поискаме помощ от труп, съшит със златна тел?

— Помощта за решаването на необичайни проблеми идва от необичайни хора.

— Предполагам, че е така. — Бащата на Риккъ ѝ помогна да се изправи. Зад очите ѝ пулсираше ужасно позната болка. — Трябва да хапнеш нещо.

При мисълта за това ѝ се повдигна.

— Не съм гладна.

— Момиче, станала си кожа и кости.

— Просто ми трябва малко свеж въздух. Трябва да си поема дъх.

Изърн бутна вратата, която се отвори със скърцане, и по ръба проблеснаха ярки златисти кинжали, които се забиха в очите ѝ. Риккъ затвори напълно едното си око, а от другото остави само малък процеп и изстена, когато ѝ помогнаха да излезе навън. Чувстваше се слаба като новородено теле. Всичко я болеше — ходилата, върховете на пръстите, вътрешността на задника.

Помогнаха ѝ да седне на любимата пейка на баща ѝ в буренясалата градина, откъдето се виждаха стръмните улици на Уфрит, които се спускаха надолу към искрящото море.

— Ох, слънцето е противно — промърмори тя, но успя да се усмихне, когато соленият бриз дойде и целуна лепкавото ѝ лице. — Но вятърът е добър приятел.

— Горе, в планините, където отиваме, е обратното — заяви Изърн и метна една овча кожа върху раменете на Риккъ.

— Всичко зависи от гледната точка. — Бащата на Риккъ взе ръцете ѝ в своите. — Трябва да се върна на проклетото събрание. Ако не съм там, ще започнат да се карат.

— Ще се карат повече, ако си там. Като малки деца са.

— Всички сме като деца, Риккъ. Колкото повече порастваш, толкова повече осъзнаваш, че възрастните няма да се появят изведнъж и да оправят нещата. Ако искаш нещо да е направено както трябва, се налага сам да го направиш.

— Със собственото си тяло и мозък, а?

— И със сърцето си, Риккъ. И със сърцето си.

Тя стисна ръцете на баща си, които бяха толкова слаби и разкривени.

— Тревожа се, че ще те съсипят.

— Мен? — усмивката му не можеше да убеди никого. — Никога.

— Вече са го направили.

Той се усмихна отново. Този път усмивката му беше по-истинска.

— Това е да си главатар. Правиш трудни избори, за не се тревожат за това хората ти. — Той хвърли поглед към задушените от бурени лехи, изправи се и изтупа коленете си. — Ще видиш, че някой ден ще култивирам тази градина. Сега просто постой на вятъра. Постой и си почини.

Не че Риккъ имаше голям избор. Нямаше сили да стори много повече от това. Тя седеше и слушаше чайките, които крякаха върху покривите, и пчелите, които се трудеха над първите неуверено разцъфнали цветове в градината. Наблюдаваше рибарите на кейовете, жените при кладенеца, дърводелците, които все още лекуваха раните, които Стаур Здрачния беше нанесъл на Уфрит. Запита се дали баща ѝ ще доживее да види всичко възстановено отново, и тази мисъл я натъжи. Натъжи я и я накара да се почувства самотна. Коя щеше да е тя, когато той си отидеше?

Отново затвори очи и почувства как в тях напират сълзи. Напоследък почти не смееше да гледа, за да не види нещо, което още не се е случило. Почти не смееше да диша, за да не се задуши от дим, който се е разсеял преди години. Изърн винаги ѝ беше казвала, че не може насила да отвори дългото око, но тя бе опитала, когато Лео се биеше в дуела срещу Стаур Здрачния. Беше опитала и бе видяла пукнатина в небето. Беше опитала и бе видяла твърде много, а сега не можеше да накара дългото око да се затвори отново.

— Чух, че си имала припадък.

Над нея се беше надвесила космата фигура. На мястото, където трябваше да е едното ѝ око, се виждаше мътен проблясък.

— Хей, здравей, Тръпка — каза тя.

— Здравей, клечке. — Той седна до нея и се загледа към морето.

— Това беше грубо.

— Аз съм долен убиец, какво очакваш?

— Човек може да убива учтиво. — В този момент тя забеляза, че една недалечна сграда се е запалила.

Гореше като факла. От прозорците ѝ изригваха пламъци, а над сламения ѝ покрив се носеше вихрушка от пламтящи сламки.

Риккъ леко се прокашля. Дори това накара главата ѝ да запулсира от болка.

— Онази сграда ей там… — Тя видя как една обвита от пламъци фигура излезе, олюлявайки се, от вратата и се строполи близо до кладенеца, без някой да ѝ обърне особено внимание.

— Коя, странноприемницата ли?

— Аха. Би ли казал, че тя… гори?

Тръпката повдигна вежди. Или поне повдигна тази, която все още функционираше.

— Не виждам такова нещо. На теб ти изглежда, че гори ли?

Тя трепна, когато клатещият се комин се срути сред фонтан от искри върху овъглените греди на покрива.

— Малко. Но аз имам навика да виждам неща, които не са там.

— Влошава ли се положението?

— Така изглежда, въпреки усилията ми да гледам положително на нещата. — Риккъ усети напиращите в очите ѝ сълзи и се наложи да ги избърше. Лявото отново пареше. Вече пареше непрекъснато.

— Изърн казва, че някой горе, в планините, може да ми помогне. Някаква мъртва вещица, чието лице е съшито със златна тел.

— И тя ще ти помогне?

— Помощта за необичайните проблеми идва от необичайни хора.

— Предполагам, че е така — съгласи се той.

— На този етап ще приема всяка помощ, която мога да получа. Ти какво прави?

— Бях на събранието при баща ти. Говориха за бъдещето.

— И какво е то?

— Ти си тази, която има дългото око.

Риккъ гледаше втренчено горящата сграда, която всъщност не гореше. Съседната също вече се беше подпалила — засега само някои части от сламения покрив. Мътните го взели, направо ѝ се искаше да грабне едно ведро, но как да изгаси пламъци, които още не са се появили? Или пък това беше някой отдавнашен пожар?

— Огън и разединение — промърмори тя.

— Не е нужна магия, за да види човек, че това ни чака — изсумтя Тръпката. — Червената шапка смята, че протекторатът трябва да бъде част от Съюза и да имаме представители в тяхната проклета Камара на лордовете, както, предполагам, и всичко останало.

— Трудно ми е да си го представя.

— Оксел смята, че трябва да коленичим пред Стаур Здрачния.

Риккъ повдигна ъгълчето на устата си и се изплю, но тъй като се чувстваше много отпаднала, по-голямата част от слюнката падна върху лицето ѝ.

— Да му дадем всичко, преди той да го е взел от нас?

— Или да сключим сделка, докато все още имаме с какво да се пазарим.

— Ами Сухара?

— Още не е избрал страна, затова се съгласява с всеки, който вземе думата. Никой не смята, че след като баща ти се отиде, ще можем да останем дълго така, както сме сега. И никой не вярва, че той ще живее още много.

— Това е жестоко — премигна Риккъ.

— Аз съм убиец с позорна слава. — Металното око на Тръпката блещукаше с цветовете на огъня. — Какво очакваш?

Мътните го взели, вече гореше целият Уфрит. Вдигаха се оранжево-жълти облаци и въздухът беше натежал от викове и дрънчене на оръжие. От гърдите на Риккъ се отрони нещо средно между въздишка и стон, тя затвори смъдящите си очи и ги затисна с наранените си ръце. Но дори и тогава можеше да почувства топлината върху лицето си и острия дим в носа си.

Някой напъха със сила нещо между челюстите ѝ. Тя се задави и обзета от внезапна паника, опита да се отскубне, но не успя да помръдне, защото беше хваната така неумолимо, както плъзва студът по трупа на някой удавник.

— Тя идва на себе си.

— Слава на съдбата! — Риккъ чу да казва баща ѝ в съскащия мрак. — Но това е четвъртият път тази седмица!

Тя рязко се изправи, усети пронизваща болка зад клепачите и изплю дървеното трупче:

— Припадъците стават все по-лоши!

Отново беше в стаята си. Зъбите я боляха. Главата ѝ се цепеше от болка. Погледна замаяно към разтревоженото лице на баща си и се опита да осъзнае какво се случва.

— Какво видя? — попита Изърн. Отново.

— Река, пълна с трупове, старци, които се биеха, млади жени, които се държаха за ръце, знаме с око на него и старица… — забръщолеви Риккъ и притисна ръка към лявото си око, което беше парещо горещо. — Лицето ѝ бе съшито със златна тел. — Изричаше същите думи и от устата ѝ хвърчаха слюнки. Същите думи като преди. — Тя ми каза, че трябва да избера.

— Какво означава това? — Изърн приклекна отново, точно като миналия път, и челюстта ѝ се изкриви, когато тя разтревожено пъхна език в дупката между зъбите си.

— Знаеш какво означава това — сопна се Риккъ и при всяка дума усещаше нова пронизваща болка в главата. — Ти вече ми каза.

— Какво съм ти казала?

— Че тя е вещица, която е била върната от земята на мъртвите. Че е много обичана или мразена от луната. Че живее във Височините, в забравена пещера, до забранено езеро. Каза ми, че трябва да отида и да се срещна с нея.

С всяка следваща дума Изърн изглеждаше все по-уплашена. Риккъ никога преди не я беше виждала изплашена. С изключение напреди малко, във видението. Това накара Риккъ да се изплаши още повече от последния път, когато това се бе случило.

— Не мога да не се съглася със себе си, нали? — промърмори Изърн.

— Наистина ли ще поискаме помощ от труп, съшит със златна тел? — попита отново бащата на Риккъ.

— Помощта за решаването на необичайни проблеми… — сви рамене Изърн.

— … идва от необичайни хора — довърши вместо нея Риккъ.

Човек от народа

— Змия! — изкрещя една жена и Вик отскочи, после осъзна, че това не е било предупреждение, а търговска реклама. — Най-доброто месо от змия!

Тя размаха пред ужасеното лице на Талоу нещо, което приличаше на парче червено въже, и Вик бързо мина покрай нея, като блъскаше хората встрани от пътя си. В Уестпорт не можеше да стигнеш доникъде с учтивост. С нея не можеше да стигнеш далеч където и да е.

— Никога в живота си не съм била на толкова оживено място — задъхано каза, докато се опитваше да избегне една висока и слаба сулджукска жена, която жонглираше с кратуни. В Уестпорт винаги беше много горещо, но с всичките, принадлежащи на дузина различни култури, пещи, мангали и огнища за готвене около тях бе направо задушаващо.

Един внушителен брадат мъж се изправи с остриета в ръцете и Вик посегна към джоба си, но се оказа, че това са само шишове, върху които бяха набучени огромни парчета месо.

— Никога не сте опитвали толкова крехко агнешко! — изрева той в лицето на Талоу.

— Благодаря, но…

— Не говори, ако мълчанието ще свърши работа — изсумтя Вик и го повлече нататък. — За тези хора „не“ е началото на разговор. Ето го.

Тя зърна Солумео Шудра през потрепващата мараня над един огромен тиган с ориз. Плътно до него се бяха залепили трима души охрана. Двама бяха стириянци — едри мъже, но според Вик не твърде опитни. Третият беше южняк, с очи, които шареха наоколо, и с очукан меч, препасан на колана. Той бе най-опасният от тримата. Най-вероятно беше бърз. Но никой не може да е готов във всеки един момент. Особено в тълпа като тази. Бе нужно да го доближи само за миг. Бързо движение с острието. После щеше да се измъкне в хаоса, преди някой да е осъзнал, че мъжът, който може да отдели Уестпорт от Съюза, е мъртъв.

— Сигурна ли си за това? — Талоу я хвана за лакътя и изсъска в ухото ѝ през дрънченето на тигани, лъжици и ножове и призивите на уличните продавачи. — Лорсен ни каза да го оставим на мира.

— Ако винаги правех каквото ми кажат, щях още да съм в някоя мина в Англанд. Или мъртва.

— Или и двете? — повдигна вежди Талоу.

— Вероятно. — Тя рязко освободи ръката си и си проби път след Шудра и охраната му, през блъсканицата на една арка, към пазар за подправки, който беше толкова оглушителен и задушаващ, колкото и някоя фабрика във Валбек. Кошници и бурета бяха подредени в несигурни кули, имаше цели рафтове, отрупани с лъскави делви с масло. Цветовете блестяха ослепително под слънчевата светлина — ярки червени, оранжеви и жълти прахове, листа във всякакви оттенъци на зеленото и кафявото. Разнасяше се дрънченето и звънът на теглилки и монети, мъже и жени се пазаряха на дузина езици и крещяха, че стоката им е най-добра, цените — най-ниски, и теглилките — най-точни.

Шудра беше отпред и разговаряше на стириянски с един търговец, после с друг на кантикски, преминаваше от единия език на другия, накара и двамата да се разсмеят, стисна им ръцете и ги потупа по раменете. Вик се престори, че разглежда една сергия, отрупана с пръчици тамян. Едва успяваше да диша заради силната им воня, докато държеше под око Шудра през гъмжилото. Той взе шепа яркочервени пъпки от една кошница, помириса ги и се усмихна широко на търговеца, сякаш никога преди не беше помирисвал нещо толкова хубаво.

— Народен човек, а? — промърмори Талоу.

— Много приятен — съгласи се Вик. Точно това го правеше такава заплаха. Тя почувства как металът в джоба ѝ се удари в схванатото ѝ бедро, когато се обърна да го последва. — Но ножовете убиват приятните хора със същия успех като неприятните.

— Дори и по-лесно — сви рамене Талоу и тя се обърна да го погледне. — Приятните не го очакват.

Един стол носилка застана на пътя им и Вик се мушна под него, като за малко не събори един от носачите. Носилката се разклати и продължи през потока от хора, докато пътникът ѝ крещеше ругатни след нея.

Разнесе се смразяващ кръвта рев и Талоу рязко се дръпна назад от една клетка. Щеше да падне, ако Вик не го беше хванала. В клетката имаше проклет тигър. Никога не бе виждала тигър и не можеше да повярва колко огромен и колко силен е — маса от мускули и козина с ярки шарки, която се гърчеше гневно, оголила огромните си зъби.

— Мамка му! — изпищя Талоу и Вик го повлече за китката.

Това беше пазар на животни — менажерия, от която се носеха крясъци, бухане и ръмжене. Едно момче размаха в лицето на Вик тъжна малка маймунка и тя я отстрани от пътя си.

— Майната ти! — злобно изруга то със силен акцент и се изгуби сред останалите лица в тълпата.

Вик се наведе и се опита да открие Шудра през гората от крака, след което се изправи на пръсти. Махна към един покрив. Един от хората, които беше наела, се намираше върху скелето горе и се преструваше, че работи по рушащ се комин. Той улови погледа ѝ и кимна към една уличка.

— Нататък. — Вик се насочи към уличката, като се постара да не тича.

Внезапно между високите сгради стана тъмно. По стените, на върха на които имаше ръждясали шипове, бяха надраскани лозунги. Във входовете проблясваха очи, които ги проследяваха, когато минаваха покрай тях. Един изгорял от слънцето северняк, свлякъл се в купчина боклук, изкрещя нещо след тях, размахвайки бутилка.

Прескачаха по три стъпала наведнъж, докато се спускаха надолу. На всяка крачка се плискаше зловонна вода. Алеята беше толкова тясна, че Вик трябваше да се обърне настрани, за да се промъкне през нея. Някъде пред тях отекнаха напеви, последвани от бръщолевене на силни гласове. После двамата изскочиха на пространство, покрито с протрити от употреба павета.

От едната страна се издигаше Великият храм на Уестпорт с шестте си високи кули, наподобяващи комините на Валбек, но завършващи със златни шипове, вместо със стълбове дим. Пред него имаше разпръснати платформи. Подиуми, на които стояха мъже и жени в парцаливи роби, окичени с талисмани и броеници или размахващи книги или жезли. Те ридаеха със задавени гласове към застаналите в полукръг малки групички от любопитни зяпачи, ръкомахаха във въздуха и сочеха към небето с хищно присвити пръсти и очи, които сякаш бяха готови да изскочат от страст и убеденост. Обещаваха спасение и заплашваха с проклятие. Всеки от тях настояваше, че всички останали са измамници и той единствен знае всички отговори.

Вик ги презираше и съжаляваше, но дълбоко в себе си също тайно им завиждаше. Чудеше се какво ли е усещането да вярваш в нещо толкова много. Достатъчно, че да умреш за него. Както беше сторил и Сибалт. И Малмър. А също и нейният брат. Колко ли прекрасно бе чувството да си сигурен. Да знаеш, че си на правилната страна, вместо просто на печелившата. Но не можеш просто да избереш да вярваш, нали?

— Какво, по дяволите, е това място? — промърмори Талоу.

— Поредният пазар — отвърна Вик, докато се оглеждаше наоколо за Шудра и хората му.

— Какво продават?

— Бог.

Сега тя го виждаше как кима внимателно, докато слушаше един от по-спокойните пророци, а телохранителите му бяха разсеяни и непредпазливи.

— Това е мястото — отсече Вик.

Беше достатъчно оживено. Имаше много пътища за бягство, но цареше такава бъркотия, че още малко повече едва ли щеше да изненада някого. Не и докато не станеше твърде късно.

Тръгна към Шудра нито прекалено бързо, нито прекалено бавно, без да поглежда към него, за да не я забележи никой, и бавно пъхна ръка в джоба си. Мина покрай гола до кръста жена върху платформа, застанала на колене пред грубо надписана табела. Очите ѝ бяха пълни е екстаз, докато се самобичуваше. Голият ѝ гръб беше маса от нови порязвания и стари белези.

— Покай се! — пищеше тя при всяко изсвистяване на камшика. — Покай се! — Изви глава и вдигна треперещ пръст. — Покай се, сестро!

— По-късно — отвърна Вик, когато мина покрай нея.

Вече виждаше фигурата с качулка. Беше точно там, където бе предполагала, че ще бъде. Вървеше към Шудра нито прекалено бързо, нито прекалено бавно, без да поглежда към него, за да не забележи никой.

— Ето там — изсъска тя.

— Не изглежда кой знае как — отбеляза Талоу.

— Щеше да е лош убиец, ако се открояваше. — Тя мина напряко през тълпата, после заобиколи една платформа, където възрастен мъж, покрит с пришки, крещеше към небето.

Тя тръгна след фигурата с качулка и гледаше да не изостава, когато мъжът се запромъква към Шудра. Качулките са полезни, за да се скриеш от останалите, но скриват и тях от теб. Тя бавно нахлузи месинговия бокс и усети успокояващото гъделичкане на студения метал между пръстите си.

Забеляза проблясъка на стомана, когато мъжът с качулката извади нещо от джоба си и го задържа до крака си, полускрито в гънките на дрехите му.

Забърза крачка и скъси дистанцията до него, докато той се приближаваше до Шудра. Сърцето ѝ вече биеше лудо, обмисляше как ще го направи.

Когато пророкът завърши проповедта, Шудра изръкопляска, обърна се усмихнато да каже нещо на единия от телохранителите си, забеляза мъжа с качулката и леко се намръщи.

Мъжът пристъпи към него и вдигна острието.

Няма значение колко опитен, корав или едър е един мъж, ако не забележи приближаването ти.

Когато той вдигна ножа, Вик хвана китката му и я натисна надолу, дръпна го назад и го удари с юмрук отстрани в коляното с всичката сила, на която беше способна.

Мъжът изпъшка шокирано, когато кракът му поддаде под него. Тя изви ръката му и ножът издрънча на земята. Докато мъжът падаше, тя го завъртя, блъсна лицето му в камъните и опря коляно в кръста му.

Започна да му нанася бързи и силни удари, като крещеше при всяко замахване. Удари го в бъбреците, в мишницата и отстрани по врата. Той потрепери, изви гръб, издиша с хриптене, после се отпусна неподвижно.

— Касамир дан Шенкт, предполагам — процеди тя през зъби.

Вдигна поглед към Шудра, който я беше зяпнал с широко отворени очи. Телохранителите му едва сега посегнаха към оръжията си.

— Няма нужда да се тревожите. В безопасност сте.

Мъжете, които бе наела, си пробиваха път през тълпата.

Единият от тях сложи белезници на китките на убиеца, докато другият го повлече стенещ под мишница.

— Но може би няма да е зле да се приберете и да залостите вратата — добави тя, изправи се и огледа намръщено тълпата за други заплахи. — Най-добре да не се появявате по улиците до гласуването.

— Спасихте живота ми — прошепна Шудра. — Стириянците ли ви изпратиха?

— Изпрати ме Съюзът — изсумтя Вик. Тя със задоволство видя, че той придоби още по-шокиран вид, след което кимна към убиеца, който псуваше шумно, докато хората ѝ го отвеждаха. — Стириянците изпратиха него.

В сигурни ръце

— Ваше Величество! — Уетерлент се хвърли напред и притисна лице към решетките. Беше красив мъж с игриви тъмни къдрици, но в очите му имаше някаква празнота. — Слава на съдбата, че сте тук! Отнасят се с мен като с куче!

— Отнасят се с вас като със затворник, лорд Уетерлент — със стържещ глас отвърна Глокта, когато практикът добута количката му и се оттегли в сенките. Сенките бяха единственото нещо, което се намираше в изобилие тук. — Това е Палатата на въпросите, не странноприемница. Това са някои от най-добрите килии, с които разполагаме.

— Имате прозорец — изтъкна върховният съдия Брукел. Малък квадрат светлина близо до тавана. — Той има прозорец!

— Аз самият едва получих прозорец — добави Глокта.

— Осмеляваш се да ми говориш за прозорци, саката развалина такава? — озъби се Уетерлент. — Моля Ви, Ваше Величество, зная, че сте разумен човек…

— Иска ми се да мисля, че е така — отвърна Орсо и пристъпи към светлината. — Доколкото разбирам, сте помолили за кралско правосъдие. Моето правосъдие — поправи се той. Все още забравяше от време навреме, че е крал, въпреки че по хиляди пъти на ден се обръщаха към него с Ваше Величество.

— Така е, Ваше Величество! Оставям се на Вашето милосърдие! Аз съм онеправдан! Обвинен несправедливо!

— За изнасилването или за убийството?

— Ами… — премигна Уетерлент — за всичко! Невинен съм.

— Доколкото разбирам, по време на убийството е имало… колко бяха свидетелите, Глокта?

— Седемнайсет, Ваше Величество. Всички са дали показания под клетва.

— Седемнайсет проклети селяни! — Уетерлент се вкопчи в решетките с внезапен гняв. — Ще приемете тяхната дума срещу моята?

— Погледнете колко са — отвърна Орсо. — Дворникът ви вече беше обесен на основанието на техните свидетелски показания.

— Този копелдак, идеята бе изцяло негова! Опитах се да го разубедя. Той ме заплаши!

— Тук сме само от минута, а вече от невинен се оказа, че сте били заставен насила. — Глокта отвратено всмука въздух през беззъбите си венци.

— Още малко и ще се окаже, че той е жертвата — промърмори върховният съдия.

— Можем ли да говорим насаме? — гласът на Уетерлент ставаше все по-писклив. — Нали разбираш, като мъж с мъж. Орсо, моля те…

— Никога не сме се обръщали един към друг на малки имена — сряза го Орсо. — Не виждам защо да започваме сега, какво ще кажете?

Уетерлент погледна Глокта, после Брукел, накрая Орсо и очевидно не откри нищо, което да го окуражи:

— Нещата напълно излязоха от контрол. Просто бяхме малко превъзбудени.

— От невинност, през принуда, стигнахме до състояние на превъзбуда — отбеляза Глокта.

— Вие ще ме разберете, Ваше Величество. Достатъчно често сам сте се поставяли в неудобно положение.

Орсо го погледна втренчено.

— Без съмнение е така. Но никога не съм изнасилвал никого, мамка му! — той откри, че е изкрещял последните думи колкото му глас държи. Върховният съдия нервно отстъпи крачка назад. Глокта съвсем леко присви очи. Уетерлент премигна и долната му устна започна да трепери.

— Какво ще стане с мен? — прошепна той и очите му внезапно се напълниха със сълзи.

Обратът беше странен — само за миг бе преминал от гневно възмущение към мелодраматично самосъжаление.

— Традиционното наказание за такива престъпления е обесване — изтърси върховният съдия.

— Аз съм член на Камарата на лордовете!

— Ще откриете, че всички ние увисваме на въжето еднакво — меко отвърна Глокта.

— Не можете да обесите член на Камарата на лордовете!

— От невинност, през принуда и състояние на превъзбуда, до имунитет. — Орсо се наведе към решетките. — Поискахте кралско правосъдие. Възнамерявам да ви го осигуря.

И той се завъртя на пети и сковано се отдалечи.

— Ваше Величество! — изплака Уетерлент, когато практикът с усилие завъртя стола на Глокта и едното от колелата му изскърца. — Орсо, моля те!

Вратата се затвори след тях с глух звук, наподобяващ удара на секирата на палач. Орсо леко потрепери, докато се отдалечаваше, искрено благодарен, че се намира от правилната ѝ страна.

— О, по дяволите! — изсъска Брукел.

Една застрашително изглеждаща жена, чиято черна коса беше прошарена със стоманеносиво, а ъгловатата ѝ рокля напомняше за стоманена броня, се насочи към тях с решителността на боен кораб, опънал всичките си платна.

— Коя е тази? — промърмори Орсо.

— Майката на копелдака — промърмори в отговор Глокта с ъгълчето на устата си.

— О, по дяволите.

— Ваше Величество. — Скованият реверанс на лейди Уетерлент подсказваше за едва сдържана ярост.

— Лейди Уетерлент. — Орсо нямаше представа как точно да се държи, и накрая заприлича на нещо средно между гост на погребение и момче, хванато да краде ябълки. — Аз… ъъъ… иска ми се да се бяхме срещнали при по-добри обстоятелства…

— Имате властта да ги направите по-добри, Ваше Величество. Смятате ли да прекратите това нелепо дело?

Орсо почти се изкуши да го стори само за да избегне този разпит:

— Аз… опасявам се, че не мога. Доказателствата са неопровержими.

— Думата на някакви завистливи хора от простолюдието? Синът ми е долно оклеветен! Злепоставен от безскрупулни врагове. Нима ще вземете тяхната страна?

— Тук не става въпрос за страни, мадам, а за справедливост.

— Наричате това справедливост? Той е в затвора!

— Има прозорец — обади се Брукел.

Лейди Уетерлент се обърна към върховния съдия с кръвнишки поглед, който направо можеше да пресече мляко.

— Моят род е стар, Ваше Величество. Имаме много приятели.

Орсо трепна, сякаш изправил се пред порив на буреносен вятър.

— Сигурен съм, че това е голяма утеха за вас и за тях, но то няма никаква връзка с вината или невинността на вашия син.

— Има връзка с последствията от присъдата. Доста сериозна връзка. Имате дете, Ваше Високопреосвещенство.

— Това заплаха ли е? — Лявото око на Глокта трепна застрашително.

— Смирена молба. — Макар да бе изречена с тон, който можеше да бъде приет по-скоро като заплаха. — Бих искала да ви помоля да потърсите отговора в сърцето си.

— О, моето сърце е много малко. Хората, които търсят нещо много значимо там, неизбежно са разочаровани.

Лейди Уетерлент сви устни:

— Не се съмнявайте, че ще използвам всяка възможност, която ми дава значителната ми власт, за да се погрижа детето ми да бъде освободено.

— Надявам се, в рамките на закона — пискливо се обади Брукел.

— Любовта на майката към детето ѝ е по-важна от закона. — Лейди Уетерлент бавно се приближи към него.

— Не разчитайте на това. — Глокта кимна рязко на практика, който буташе количката му, и той я блъсна напред със сила, достатъчна да прегази лейди Уетерлент, ако тя не беше отскочила със залитане настрани. Орсо се възползва от възможността бързо да го последва.

— Постъпете както е правилно, Ваше Величество! — пискливо извика след него лейди Уетерлент. Гласът ѝ беше толкова пронизващ, че го накара да прегърби рамене. — Умолявам ви, направете го заради мен. Заради себе си. Постъпете правилно!

— Така и възнамерявам — промърмори Орсо.

Но се съмняваше, че лейди Уетерлент имаше предвид същото като него. Никой нямаше предвид същото като него. В това беше проблемът.

Първият магус беше в градините, когато Орсо се върна. Стоеше сред добре подрязаните лехи, в които първите цветове тъкмо бяха започнали да се подават от пъпките, и гледаше намръщено към Кулата на Създателя, чиито резки очертания се виждаха над назъбения парапет на покритата с пълзящи растения стена на двореца.

— Лорд Баяз — с нотка на неприязън го поздрави Орсо. — Още ли сте тук?

— Ваше Величество — усмихна се Първият магус и се поклони, но зелените му очи останаха сурови. — Всъщност скоро ще си тръгвам.

— О? О.‍ — Орсо отчаяно искаше да се отърве от дъртия досадник, но сега, когато това предстоеше да се случи, откри, че ще съжалява, когато той си замине.

Може би искаше да има някого, когото да обвинява. Сега, както обикновено, щеше да му се наложи да обвинява себе си.

— Не възнамерявах да остана толкова дълго, но след смъртта на баща Ви исках да се уверя, че короната… ще премине гладко във Ваши ръце.

— Хаос в Уестпорт, хаос във Валбек, хаос сред народа и хаос сред благородническото съсловие? — Орсо изсумтя със съжаление. — Нещата едва ли можеха да минат по-гладко.

— Двамата заедно с баща Ви сме минавали и през по-големи трудности. — Баяз пое дълбоко дъх през носа, трепна и прочисти гърлото си.

Когато вятърът духаше от запад, въздухът винаги беше лош — лютеше от дима на комините, които се извисяваха все по-високо над Три ферми и Арките.

— Времената се променят. — Баяз закрачи през градините и така не остави на Орсо друг избор, освен да го последва по пътеките, които бяха прекалено тесни, за да вървят един до друг. Това го накара да се почувства по-скоро като иконом, отколкото като крал. — Доволен съм, че изиграх своята роля в слагането на началото на една нова епоха, но… признавам, че в Адуа се чувствам като някакво изкопаемо. А има и други въпроси, които се нуждаят от вниманието ми. Смятам, че Съюзът е в сигурни ръце.

— Чии, моите ли?

— Да кажем, че са достатъчно сигурни — хвърли му поглед Баяз. — Какво е мнението Ви за Федор дан Уетерлент?

— Виновен като чумата — шумно изсумтя Орсо — и абсолютно лайно. Не съм сигурен, че някога в живота си съм срещал толкова противен човек.

— Ваше Величество е имал късмет с хората, които е познавал — отвърна Баяз, докато стъпките му хрущяха върху съвършения чакъл. — Аз съм срещал мнозина като него.

— Той е като злодея в някоя безвкусна пиеса.

— Трябва да призная, че винаги съм изпитвал известна симпатия към злодеите. Героизмът е забавен, но рано или късно все някой трябва да свърши работата.

— Когато характерите на злодеите са умело оформени може би. Уетерлент би изглеждал нелепо в някоя книга! Как, по дяволите, един мъж може да свърши по този начин?

— Като през целия си живот е получавал всичко, което пожелае, без в замяна да му е поискано нищо.

Орсо се намръщи. Това можеше да бъде казано със същия успех и за него.

— Огорчава ме това, че трябва да хабим толкова усилия за толкова безполезен човек. Трошачите, във Валбек…

— Те са предатели, Ваше Величество.

— Но те поне имат някакви основания. Поне смятат, че правото е на тяхна страна. Какво, по дяволите, може да бъде извинението на Уетерлент? Той дори не си направи труда да измисли такова. Дори не смята за нужно да измисли такова. Мразя Обесванията, но такъв човек като него ме изкушава много силно. Просто ми се иска да можехме да намерим някакъв компромис.

— Разбира се, може да направите такъв опит.

— Така ли?

— Всяко поколение трябва да направи своите избори. — Баяз спря и се усмихна на едно съвършено бяло цвете — първото в градината, което изцяло беше показало лицето си на пролетното слънце. — Ако се придържаме единствено към това, което знаем, как можем да вървим напред?

— Не можеш ли да намериш решение на всичко с… — Орсо махна вяло към Кулата на Създателя — магия или нещо подобно?

— Магията изчезва от света. Унищожих неразрушимите Сто думи на Пророка. Малцината останали негови ядачи се крият на юг и се опитват да задържат остатъците от разрушената си империя. Един мъж може да бъде оценен според враговете си. Достойните от тях може да са по-ценни от приятелите — въздъхна Баяз и после сви рамене. — Магията изчезва от света, но в действителност повечето проблеми винаги са били решавани по-добре с няколко умни думи. Или малко остра стомана.

— Значи трябва да съм непоклатим като скала, а?

— Какъвто баща ти винаги се опитваше да бъде.

Думите му предизвикаха в Орсо остро чувство на тъга:

— Някога си мислех, че той може да прави каквото пожелае, и е избрал да не прави нищо от страх, слабост или некомпетентност. Сега разбирам, че са го дърпали в толкова различни посоки едновременно, че се е нуждаел от цялата си енергия, за да остане неподвижен.

— Тази роля не е лесна за изпълнение. — Баяз протегна ръка, за да докосне цветето, и съвсем леко избърса няколко миниатюрни капчици проблясваща роса от венчелистчетата му. — Приживе кралете винаги са обект на подигравки. Но хората умират от желание да се прекланят пред тях, когато са мъртви. Някой трябва да бъде водач. Някой трябва да прави трудните избори. За благото на всички.

— Някак се съмнявам, че ще са ми благодарни за това — промърмори Орсо.

Зъбите на Баяз проблеснаха за миг, когато отряза цветето с нокът и пъхна стъблото в илика си:

— Би било прекалено да очаквате благодарност.

— Лорд Ишър, благодаря ви, че дойдохте.

— Разбира се, Ваше Величество, в мига, в който получих съобщението.

На Орсо му се прииска да попита Ишър на коя армия принадлежи натруфената му униформа, защото определено никога не се беше явявал по служба с униформата на Съюза. Но от друга страна, самият Орсо бе облечен в натруфена униформа, а единствените бойни действия, в които беше участвал, бяха да обсади един от градовете си и да обеси двеста от поданиците си. Когато ставаше дума за самозванци, той със сигурност бе най-лошият в целия Кръг на света, затова се усмихна широко и устоя на изкушението в допълнение към това да се превърне и в лицемер. Като цяло ставаше все по-добър в устояването на изкушенията. Или поне така си казваше.

— Удивителна стая — прошепна Ишър, изпълнен с подходящото за случая благоговение, докато зяпаше тавана, изваян в най-малки подробности така, че да наподобява короните на дърветата в гората.

Тук-там по клоните на дърветата имаше златни и сребърни механични птици. Някога можели да пеят, когато пружината им била навита докрай, но механизмът се беше повредил отдавна. Без съмнение стаята бе впечатляваща и точно затова Орсо я беше избрал за тази среща. Обаче не можеше да се отърве от мисълта, че който и монарх да бе построил това място, е можел просто да се забавлява в една от десетките истински гори, които е притежавал, и да използва няколкостотинте хиляди похарчени марки, за да си плати дълговете.

— Наричат я Залата на листата — обясни той. — По очевидни причини.

— Нямах представа, че съществува.

— В този дворец вероятно има десетки не по-малко внушителни стаи, за които аз нямам представа, че съществуват, а се предполага, че аз притежавам това място. — Орсо се замисли за това как звучеше това, и покани с жест Ишър да седне на един стол. — Или… поне съм неговият пазител за едно поколение. В източното крило има зала, която е толкова голяма, че майка ми някога яздеше кон в нея. По едно време дори беше накарала да сложат трева.

— Ваше Величество, мога ли да ви поднеса своите съболезнования за смъртта на баща Ви. Нямах възможността да го сторя лично, а той беше мъж, на когото винаги много съм се възхищавал, макар да имахме своите различия.

— Благодаря ви, лорд Ишър. Тогава позволете ми да ви поздравя за предстоящата сватба. Напоследък има много малко щастливи събития, които да очакваме с нетърпение.

— Трудни времена, Ваше Величество. За мен нищо — каза той на добре напудрения слуга, който се наведе към него, умело балансирайки сребърен поднос на върховете на пръстите си.

— И за мен също. — Орсо махна на мъжа да си върви и се смъкна към края на стола си. — В младежките си години обичах да танцувам, но откакто сложих короната, предпочитам да пристъпвам направо към въпроса. Искам да разговарям с вас като мъж с мъж относно Федор дан Уетерлент.

— Ужасна работа — мрачно поклати глава Ишър, — която в перспектива може да нанесе сериозни вреди. Разногласията между Висшия съвет и Камарата на лордовете са като разногласията между мъж и неговата съпруга…

— Значи напоследък този брак не е от най-щастливите — отбеляза Орсо и си спомни как баща му скърцаше със зъби по време на тренировките им по фехтовка.

Ишър само се усмихна:

— Признавам, че Камарата на лордовете може да е малко свадлива булка.

— А Висшият съвет — тираничен и небрежен съпруг. Повярвайте ми, никой не знае това по-добре от мен.

— Може би възрастните мъже и от двете страни нямат желание да променят позициите си. Понякога са нужни по-млади мъже, които да открият нови пътища напред.

Орсо кимна в знак на съгласие:

— Честно казано, съветниците ми смятат, че в най-добрия интерес на нацията е изобщо да няма процес. Ако е възможно, Уетерлент да изгние в неясното пространство между невинността и вината.

— Това решение може да е логично от тяхна гледна точка, но… Мога ли да кажа мнението си? — Орсо му махна да продължи. — То няма да е удовлетворително за никого. Уетерлент ще продължи да хленчи за справедливост от килията си, приятелите му в Камарата на лордовете ще хленчат от негово име, а майка му ще продължава да е трън в задниците на всички…

— Без съмнение.

— … а обикновените хора ще решат, че това не е справедливо, и ще таят в себе си още по-голямо негодуване. Освен това… надявам се да не ме сметнете за наивен, но въпросът има и морална страна. Това би било победа на целесъобразността над принципността.

— Това вече се е случвало прекалено много пъти. — Нещата вървяха по-добре, отколкото Орсо се беше осмелявал да се надява. — Изразихте собствените ми мисли!

— С Ваше позволение, Ваше Величество, мога ли да предложа компромис?

— Мислите ли, че можете да намерите такъв? — Орсо беше очаквал да бъде придумван или заплашван, или да му се наложи да се пазари, а ето че Ишър му го предлагаше наготово.

— Позволих си да говоря с лордовете Хюген и Барезин. Те са влиятелни, стари мои съюзници. А приятелят ми Леонолт дан Брок скоро ще пристигне в града. Той е нов в политиката, но е извънредно популярен.

— Хъмм — промърмори Орсо.

Като цяло предпочиташе да слуша по-малко за извънредната популярност на Младия лъв.

— Мисля, че с тяхната помощ… бих могъл да получа широка подкрепа в Камарата на лордовете за дълга присъда, която да бъде излежана в затвора.

— Уетерлент е извършил изнасилване и убийство.

— Такова е обвинението.

— Той самият почти не го отрича!

— Като казвам дълга… имам предвид безсрочна.

— Камарата на лордовете ще подкрепи доживотна присъда на един от собствените си членове? — повдигна вежди Орсо.

— По-голямата част от тях са точно толкова отвратени от поведението му, колкото и ние, Ваше Величество. Те силно желаят справедливостта да възтържествува.

— Майка му определено не би го желала.

— Познавам добре лейди Уетерлент и нейното фучене не е нищо повече от отчаян опит на една тигрица да защити малкото си. Тя е пламенна, но не глупава. Вярвам, че когато осъзнае каква е алтернативата… ще ми помогне да осигуря признание от сина ѝ, че е виновен.

— Признание?

— Пълно самопризнание и разкаяние, без да е нужна… намесата на архилектора. Демонстрация, че въздавате справедливост твърдо, но безпристрастно. И на това, че упражнявате волята си незабавно и уверено. Демонстрация на духа на сътрудничество между Камарата на лордовете и Висшия съвет.

— Е, това би било добро решение. — Може би това беше първият път, в който Орсо изпита удоволствие от обсъждането на държавни дела. — Предполага се, че сме проклет Съюз, нали? Би трябвало да се стремим да намерим компромисно решение. Може би в крайна сметка от това може да излезе нещо добро. — Орсо се облегна назад, замисли се и се ухили на позлатените птици над главата си. — Определено мразя Обесванията.

— Що за чудовище би ги харесвало, Ваше Величество? — усмихна се Ишър.

Засада

Скръц, скръц, скръц — скърцаше колелото на стола на баща ѝ. Савин го погледна с присвити очи. Скръцна му със зъби. С усилие се сдържаше да не изкрещи при всяко завъртане на това колело.

Откакто беше момиче, веднъж в месеца водеше баща си на работа — в началото пеша, а после буташе количката му по един и същи маршрут. По Кралския булевард, между статуите на Харод и Баяз, от които започваше навъсеният парад на героите на Съюза. Водеха все същия — подобен на двубой с рапири — разговор, при който никога не бяха сигурни, че остриетата са затъпени. Все така се смееха на нещастието на другите. Тя не виждаше причина да променя навиците си само защото животът ѝ се разпадаше около нея, затова играеше ролята си по стария, рутинен начин. Продължаваше да крачи като призрак, обикалящ развалините на къщата, в която е умрял. Продължаваше да се гърчи като змия с отрязана глава. Обаче вече не се смееше толкова много на нещастието на другите. Собственият ѝ лош късмет далеч не беше толкова забавен, колкото чуждия.

— Тревожи ли те нещо? — попита баща ѝ, макар, разбира се, да не беше наистина неин баща.

— Нищо особено — излъга тя.

Само поредица от провалящи се инвестиции, множество пропаднали познанства, нещастна любовна афера със собствения си брат, съсипани амбиции, постоянно и мъчително чувство на ужас, болка в гърдите, случайни пристъпи на умора, почти постоянни позиви за повръщане и дребната подробност, че тя е копеле, което носи в корема си копеле, и че в собствения си живот се бе превърнала в един уплашен самозванец. Иначе всичко останало беше наред.

Скръц, скръц, скръц. По дяволите, защо изобщо беше поискала от Кърнсбик да конструира това проклето приспособление?

— Как върви работата?

Все по-катастрофално.

— Добре — излъга тя, докато буташе стола през огромната сянка на Арнолт Справедливия. — Ако продължават да копаят с тази скорост, каналът ще бъде завършен до края на месеца.

— Оставила си на Корт да му се размине с предупреждение? Мислех, че може да накараш да го одерат жив за назидание на останалите ти партньори.

— Одраните партньори не носят приходи. А и Зури казва, че прошката е пътят към божественото.

— Вече те е докарала дотам, че да цитираш Светото писание? Тя ли е твоя компаньонка, или ти нейна?

— Тя е моя приятелка — отвърна Савин. Единствената, на която имаше доверие. — Това, че ни запозна, е може би най-доброто нещо, което някога си правил за мен.

— Всички ние се нуждаем от някого, на когото можем да разчитаме.

— Дори и ти?

— Моля те. Не мога да стана от леглото без помощта на майка ти.

Савин скръцна със зъби. Това, което наистина ѝ се искаше да направи, бе да бутне стола на баща си от някой мост и да спре някъде, за да смръкне още малко перлен прашец, макар лицето ѝ да беше все още изтръпнало от последния път. Но парапетите на мостовете бяха твърде високи и никъде на Кралския булевард нямаше уединено място, където да смръкне. Затова щеше да се наложи засега мъчението да продължи. В края на краищата баща ѝ беше известен с това. Както той обичаше да казва, животът всъщност е мъката, която преживяваме между разочарованията. Тя продължи да го бута между великолепните скулптури на Касамир и неговия архилектор Золър.

— Трябва да се опиташ да не я обвиняваш. — Баща ѝ замълча за момент, докато Савин наблюдаваше как лекият вятър разроши белите косми на осеяното му с кафяви петна теме. — Или поне трябва да виниш и мен не по-малко от нея.

— Повярвай ми, вината е достатъчно голяма, за да бъде споделена от всички.

— Мислех, че прошката е пътят към божественото.

— Зури смята така, но аз не бих могла да кажа дали е вярно. Нито едното от двете не ми е познато.

Сваляха скелето на последната статуя преди проблясващата зеленина на парка. Последният умрял крал. Джизал Първи — това олицетворение на смътно добронамерената нерешителност, интерпретирана от кралските скулптори като непреклонна воля. При гледката на това лице на Савин ѝ се догади повече от всякога. Срещу него се беше изправил чичо ѝ, лорд маршал Уест. Намръщеното му лице, докато гледаше гневно към морето, сякаш бе видял там гуркулската флота и бе способен да я потопи само със силата на своето неодобрение, леко ѝ напомняше за майка ѝ, когато е ядосана. До него отново се извисяваше Баяз — статуята му наподобяваше много тази в другия край на Кралския булевард. Седемстотин години от историята на Съюза, които започваха и завършваха с все същия плешив копелдак.

— Каква очарователна гледка! — Пътят им беше препречен от един жизнен мъж, облечен в превъзходно ушит жакет. Савин осъзна, че това е самият Баяз. Слънцето се отразяваше от плешивото му теме и той приличаше повече на преуспял търговец, а не на легендарен магьосник. — Моите братя и сестри са в непрекъсната вражда помежду си. Сърцето ми се стопля, като виждам как баща и дъщеря се наслаждават взаимно на компанията си.

По-скоро палач и жена без всякаква роднинска връзка с него, които почти не си говорят.

— Лорд Баяз — в гласа на бащата на Савин се долавяше отчетливо смущение. — Мислех, че ще се връщате на север.

— Спрях се при новите статуи на път за пристанището — той посочи към крал Джизал. — Познавах всички тези мъже и исках да се уверя, че техните скулптури съответстват на фактите. Би трябвало да се пенсионирам, но съм убеден, че като собственик на редица търговски начинания вие, лейди Савин, сте наясно, че е почти невъзможно да се намерят хора, които да управляват нещата както трябва в наше отсъствие.

— Ключът е в доброто разпределяне на бюджета — сковано отвърна Савин. — Когато Англанд се нуждаеше от помощ, хазната беше празна. Въпреки това можем да си позволим статуи.

— Не е нужно аз да ви поучавам за това колко важни са разумните инвестиции. Светлото бъдеще почива върху подходящото уважение към миналото. Семената на миналото носят плодове в настоящето, нали, Ваше Високопреосвещенство?

— От моя опит семената никога не спират да цъфтят. — Баща ѝ се обърна и сложи ръка върху нейната. — Не искаме да отнемаме много от времето Ви…

— Винаги имам време, за да се срещна с хората, които са пътеводните светлини на новото поколение. В края на краищата бъдещето принадлежи на тях.

— Дори и когато трябва да го изскубнем от хватката на старото — отвърна Савин и освободи ръката си от тази на баща си.

— Малко от нещата, които си заслужават, биват подарявани просто така. Сигурен съм, че сте наясно и с това. — Баяз се усмихна на бащата на Савин. На този в стола, а не на другия, обезсмъртен в камък. — Не се съмнявам, че един ден и баща ви ще стои тук. В крайна сметка кой друг е пожертвал повече в името на Съюза? Като се изключи може би чичо ви — Баяз се обърна да погледне нагоре към статуята на лорд маршал Уест, — който даде живота си, за да го защити.

— Мислех, че ще се придържаме към фактите? — Савин не беше в настроение да ласкае този стар глупак. — Доколкото разбрах, е оцелял след нападението на гуркулите, но е умрял от болестта, която сте предизвикали, когато сте унищожили половината Агрионт.

— Е — доброто настроение на Баяз остана неизменно, — ако тази редица от статуи изобщо ни казва нещо, то това е, че една и съща история може да бъде разказана по много начини.

— Очевидно — отвърна Савин и погледът ѝ се насочи от Първия магус — който сега, когато тя беше с ботуши, бе по-нисък от нея — към неговата огромна статуя.

— Савин — прошепна баща ѝ с предупредителна нотка в гласа.

— Каква енергична млада жена. — Баяз я погледна по начина, по който вероятно гледаше мъжете от Слънчевото общество, когато се чудеше в кой от тях си заслужава да инвестира. — Съюзът ще се нуждае от някого със здрав разум и стомах, който един ден да поеме управлението. И този ден може би ще настъпи скоро. Някой, който ще каже и свърши каквото трябва, без да трепне. Трябва да се справим с Трошачите и Подпалвачите. — В гласа му за пръв път се появи нотка на истински гняв и по някаква причина това накара Савин да трепне. — Вие бяхте във Валбек. Знаете ли кое е първото нещо там, което те са разрушили и изгорили?

Тя преглътна поредния пристъп на гадене. Успокой се, успокой се, успокой се…

— Аз…

— Банковата къща „Валинт и Балк“! Нападение над търговско предприятие. Над прогреса. Над самото бъдеще! Ако сегашната администрация не може да се справи със ситуацията… трябва да намерим някого, който може.

— Надявам се да служа на Короната още много години — отвърна баща ѝ със стържещ глас. — Крал Орсо ще се нуждае също толкова от напътствия, колкото и баща му.

— Напътствията не трябва да бъдат давани в Бялата зала. Те могат да бъдат давани във фоайетата на театрите, удобните всекидневни или дори, кой знае, в кабинетите на писателите. — Подборът на думи едва ли беше случаен. Савин почувства, че яката ѝ я задушава. Баяз ѝ се усмихваше, но усмивката не стигаше до очите му. — Някой ден двамата трябва да поговорим за това, което аз искам, и за това, което вие искате. Кой знае? Може да се окаже, че ще сте първата жена, обезсмъртена на Кралския булевард! Тъй като съм единственият човек с две статуи тук, можете да ми повярвате… И когато започнат да оформят вашата скулптура, ще започне да ви се струва, че това е чудесен начин за изразходване на средства.

Не се случваше Савин да остане без думи, но сега тя се чудеше какво да отговори:

— Нямах представа, че вие избирате водачите на Съюза.

Усмивката на Баяз само стана по-широка.

— Да признаеш невежеството си, е първата стъпка към просветлението. Лейди Савин. Ваше Високопреосвещенство — той им кимна леко и тръгна с енергична крачка по Кралския булевард, а краищата на скъпия му жакет се вееха след него.

Савин го гледаше как се отдалечава, с разтуптяно сърце. Чувстваше се така, сякаш е отбила няколко удара, насочени към сърцето ѝ, а не бе отговорила на няколко странни забележки. Беше свикнала да долавя много точно подтекста на всеки разговор — опасностите, криещите се под повърхността като скали, към които се е насочил нищо неподозиращ кораб. Но вече почти не можеше да се довери на собствените си инстинкти.

— Какво точно ми предлага? — промърмори тя.

— Първият магус никога не дава, а само взема — горчиво изсумтя баща ѝ. — Това не беше предложение към теб, а заплаха към мен.

— Заплахи, изнудване и банки? — Бе един от онези моменти, в които разбираш, че светът не е точно такъв, какъвто си мислиш. Напоследък това ѝ се случваше често. — Що за магьосник е той?

Баща ѝ погледна намръщено извисяващата се статуя на Баяз:

— От онези, на които се подчиняваш.

— Получавала съм някои възмутителни предложения — подхвърли през рамо Савин на Зури, докато сваляше ръкавиците си, — но това е първият път, в който ми предлагат статуя на Кралския булевард…

Долови приглушения звук на разговор от вратата на приемната на майка си. Странно, че бе приела посетител толкова рано. Обикновено беше нужно нещо специално, за да я накара да излезе от спалнята си преди обяд.

Зури повдигна вежди:

— Мисля, че лейди Арди също може да има някое възмутително предложение за теб.

— В момента двете с майка ми не сме в много добри отношения.

— Осъзнавам това. Но както се казва в светите писания, онези, които са изгубени в пустинята, трябва да приемат предложената им вода. — Тя внимателно отвори вратата. — Независимо от това кой им я предлага.

Когато Савин пристъпи подозрително в стаята, до нея достигна гласът на майка ѝ.

— … в това отношение съпругът ми е направо умряла работа, освен това… Савин, ти си тук! — усмихна се тя от шкафа, където, както се очакваше, си наливаше чаша вино. — Имаме посетителка. — Една друга жена се надигна от стола. Беше облечена в нещо като военна униформа, чийто край бе опръскан с кал от ездата. Това е лейди Финри дан Брок.

Савин се гордееше, че трудно нещо може да я смути, но да завари майката на Лео дан Брок в приемната на собствената си майка, едва ли беше просто съвпадение. Особено след като носеше в корема си внучето на тази жена.

— Савин — лейди Финри хвана ръката ѝ в своите и я стисна доста здраво, — толкова съм слушала за теб.

— Все хубави неща, надявам се.

— Предимно. — В погледа на Финри дан Брок имаше непоколебимост, която дори Савин сметна за леко плашеща. — Но жена, за която се говорят само хубави неща, не е достатъчно твърд боец. Аз съм голяма почитателка на твоите постижения като делова жена.

Савин сложи на лицето си най-милата си усмивка, докато се опитваше да разбере какво се случва.

— Както и аз самата съм голяма Ваша почитателка в ролята ви на лейди губернатор.

— Аз просто изпълнявах временно тази длъжност в продължение на няколко години. — Финри дан Брок седна така, сякаш се касаеше за делови разговор, а не за светско посещение. — Сега синът ми Лео управлява Англанд.

Савин не реагира.

— И аз чух така. Какво ви води в Адуа?

— Покана за сватбата на лорд Ишър.

— Ще бъде събитието на сезона — намеси се майката на Савин, — макар че ако питате мен, този мъж е проклета усойница. Вино, Савин?

Разговорът с Баяз ѝ се беше сторил донякъде опасен. Този ѝ се струваше още повече. Савин имаше чувството, че ще се нуждае от трезва преценка.

— Не, благодаря.

— Лейди Финри?

— Не, нека това не ви спира.

— Не можете да спрете майка ми да пие, освен ако не сте взели със себе си няколко клафтера вериги.

Майката на Савин се стовари в един стол, така че трите да седят в съвършен триъгълник, избърса струйка вино от едната страна на чашата и облиза пръста си:

— Тази сутрин остроумничиш.

— Не обичам да попадам в засада — отвърна Савин, докато местеше поглед между двете жени, всяка от които беше страховита по свой собствен начин, но като двойка направо всяваха ужас.

Двете майки размениха погледи.

— Ти започни — предложи майка ѝ. — Аз ще се намеся, ако се налага.

— Синът ми наследи тежка отговорност — започна лейди Финри. — За която той е много подходящ в едни отношения, но в други… не чак толкова.

Савин добре разбираше какво има предвид:

— Имате предвид, че е луда глава, невеж и безразсъден?

— Точно така. — Савин не изглеждаше изненадана. Жена, която се беше изправяла пред армия крещящи северняци, едва ли можеше да бъде спряна от няколко прями думи. — В същото време ти си известна като хладнокръвна, пресметлива и търпелива. Изглежда, че вие двамата се допълвате един друг.

— Като огън и лед! — намеси се майката на Савин между две глътки.

— Синът ми си мисли, че може да се справи с всичко, но както и баща си, винаги се е нуждаел от някого до себе си. Някой, който да му дава добри съвети и да се погрижи той да ги изпълнява. Някой, който да го насочва към правилните решения. Идва момент, когато майката не може да прави това за сина си. — Тя повдигна вежди очаквателно.

— Не съм сигурна аз какво… — На Савин не ѝ харесваше накъде отиват нещата.

— Не се прави на глупава, Савин — въздъхна раздразнено майка ѝ. — Двете с лейди Финри обсъждаме доколко си пасвате с Лео.

— За брак ли говорите? — премигна Савин.

— Ами очевидно не за тренировка по фехтовка.

Савин погледна втренчено първо майка си, а после евентуалната си бъдеща свекърва. Това наистина беше засада. Бяха я хванали умело в клещите си и сега бе в капан и по двата фланга.

— Не съм сигурна, че двамата сме подходящи един за друг — вирна брадичка тя, за да спечели време. — Той е доста по-млад от…

— Доколкото разбирам, си била на друго мнение последния път, когато той е посетил Адуа — прекъсна я лейди Финри и ѝ хвърли многозначителен поглед изпод вежди. Мина известно време, преди Савин да осъзнае значението на думите ѝ:

— Казал ви е за това?

Майката на Савин вдигна ръка:

— Аз ѝ го казах.

— Откъде, по дяволите, си разбрала?

— Не се прави на изненадана. Не ти подхожда. Зури се тревожи за теб, както би трябвало да се очаква от една добра служителка. Както би трябвало да се очаква от една добра приятелка. Мисли ти доброто. Всички ти мислим доброто, независимо дали го вярваш, или не. — Майка ѝ се наведе напред, погледна я в очите и сложи успокоително ръка върху коляното на Савин. — Каза ни за твоето… положение.

Лицето на Савин пламна. Откри, че е сложила ръка на корема си, и гневно я дръпна. Беше свикнала да нанася удари по другите, възползвайки се от тайните им. Изобщо не ѝ харесваше някой да използва нейните за същото.

— Прости ми за прямотата — каза лейди Финри, — но прекарах голяма част от живота си сред войници…

— Виж ти, както и майка ми в нейната младост — сопна се Савин.

— Жалко, че младостта все някога свършва — каза напевно майката на Савин и изпърха с клепачи. После потупа Савин по коляното, облегна се назад и прошепна с крайчеца на устата си: — Както виждаш, прямотата няма да е проблем.

— Тогава да говорим откровено — продължи лейди Финри. — Не след дълго ще ти стане трудно да криеш в какво положение си. — Савин гневно стисна челюсти, но трудно можеше да оспори фактите. Връзките на корсетите ѝ вече трябваше да бъдат стягани по-брутално от обикновено. — Това може да се окаже катастрофа за теб. Или да се превърне във възможност. Работата на инвеститора е да превръща катастрофите в благоприятни възможности, нали?

— Когато това е възможно — промърмори Савин.

— Синът ми притежава титла, слава, кураж и вярност.

— И е дяволски красив мъж — отбеляза майката на Савин.

— Ти притежаваш богатство, връзки, хитрост и безпощадност.

— И самата изглеждаш доста добре на подходящата светлина.

— Съмнявам се, че в Съюза има млад мъж, който би представлявал по-добра партия — добави лейди Финри. — Освен ако не се омъжиш за краля, предполагам.

Майката на Савин се закашля и разля вино по роклята си:

— По дяволите! Каква съм глупачка.

— Можеш с право да се гордееш със себе си — завърши Финри, — но е време да забравиш за гордостта.

— Така е. — Майка ѝ попиваше виното по себе си с носна кърпичка. — Можете да сте двойката, която предизвиква най-много завист в целия Съюз! Твърде умна си, за да не виждаш логиката в това.

— И определено твърде умна, за да отглеждаш сама копеле, след като имаш такава благоприятна алтернатива. Нямам нищо против да поизмъчиш малко сина ми, ако това ти доставя удоволствие. Мъжете не ценят това, което получават твърде лесно. Но наистина няма нужда ние трите да продължаваме повече с тези игрички.

Савин бавно се облегна назад. Имаше един безценен миг, в който върховете на пръстите ѝ се бяха докоснали до короната. Най-безумните ѝ амбиции бяха почти на една ръка разстояние. Да бъде Нейно Августейшо Величество кралицата на Съюза, пред която всички трябваше да коленичат или страдат! Но трябваше да признае, че Нейна милост лейди губернатор на Англанд не беше толкова лош втори вариант. Бе опитала да следва сърцето си и се беше оказала право в лайната. Двамата с Лео дан Брок бяха идеални един за друг във всяко отношение. Щеше да се наложи малко да го пооформи, да го насочва и да го дисциплинира. Но кой можеше да оспори качеството на суровия материал? Една сватба с прославен герой можеше да се окаже точно това, което ѝ бе нужно, за да промени късмета си.

Савин беше прекарала целия си живот в правене на схеми и интригантстване в опит да контролира събитията. В това да се остави на неизбежното, имаше някакво усещане за облекчение.

— Не — почти въздъхна тя, — предполагам, че наистина няма нужда.

Беше получавала много предложения за брак, но това бе първото, което тя наистина прие. И единственото, направено не от бъдещия ѝ евентуален съпруг, а от неговата майка.

— Мисля, че сега вече ще пийна — каза тя.

— Аз също — леко се усмихна лейди Финри. — Защото имаме какво да празнуваме.

Майката на Савин се ухили и се отправи към шкафа.

Кротък нрав

Камарата на лордовете вдъхваше страхопочитание. Цялата бе в мрамор, позлата и фризове с благородните предци. Тя беше сърцето на Съюза и от покритите със стъклописи прозорци струеше светлина, преминаваща през огромното отекващо пространство, за да се разплиска върху покрития с плочки под, където великите благородници от миналото някога бяха определяли в какво посока ще поеме бъдещето.

Но Лео виждаше само стъпалата, които се спускаха покрай празните пейки за сядане.

Преди дуела и проклетата рана никога не бе забелязвал колко много стъпала има по света. Беше ги прескачал по три наведнъж, весело продължавайки по пътя си. Вече не беше така. Те бяха навсякъде. И хората никога не осъзнаваха, че слизането е по-лошо от изкачването. Когато се изкачваш, не можеш да паднеш толкова много. Както обикновено, той прокле Кръга, мечовете и Стаур Здрачния, после започна да слиза леко настрани, като мърмореше на всяка несигурна крачка.

— Лео! — на дъното на стълбите Ишър не обърна внимание на протегната му ръка и вместо това го стисна в прегръдката си. — Чудесно е да те видя отново!

Държеше се твърде фамилиарно, като се имаше предвид, че бяха говорили не повече от три пъти, но беше по-добре държането му да е прекалено приятелско, вместо обратното.

— Поздравления за предстоящата сватба. — Лео трепна от острата болка в крака, когато се освободи от прегръдката. — Не съм виждал майка си толкова развълнувана от години. — Той бавно се обърна и погледна нагоре към позлатения купол, много високо над главите им. — Съмнявам се, че би могъл да избереш по внушително място от това.

— Нито булка с по-добро потекло — той направи вълнообразно движение с ръка във въздуха, сякаш говореше за състезателен кон. — Изолд дан Каспа, познаваш ли я?

— Не мисля, че съм имал удоволствието.

— Отличен произход. Добър, стар мидърландски род. Прекрасен, кротък нрав.

— Чудесно — отвърна Лео без особен ентусиазъм.

За него жена с кротък нрав беше като меч, който не е остър.

— Как е кракът ти? — Ишър погледна намръщено бастуна на Лео.

— Добре. — Не стига, че постоянно изпитваше болка, а и трябваше непрекъснато да се преструва, че изобщо не го боли, сякаш най-лошото на агонията му беше, че може да е неприятна за другите хора. — Раните от меч понякога се нуждаят от известно време, за да зараснат.

— Ах, да. Раните от меч. — Сякаш Ишър знаеше нещо за раните от меч. Той се наведе по-близо. — Нещата не вървят добре след последното ти посещение.

— Така ли?

— Не искам да прозвуча непатриотично, но крал Орсо доказа, че е точно толкова празноглав, колкото очаквахме — прошепна той, сякаш нямаше търпение да го каже.

— Няма нищо непатриотично в истината — промърмори Лео, като се чудеше дали наистина е така.

— Изобщо не противоречи на Дъртата клечка и останалите спаружени копелдаци от Висшия съвет. В Бялата зала има само лъжци и мошеници.

— Винаги е било така — промърмори Лео и се зачуди дали наистина е било така.

— Заели са се да ограничат пълномощията на Камарата на лордовете. Да ни лишат от някои отколешни права. Да заграбят обратно земя за Короната. Да ни увеличават данъците, докато не ни стиснат за окървавените топки.

— Хъм — изсумтя Лео. — Разбирам болката ти. Англанд беше изстискан най-много.

— А ако някой е заслужил някаква снизходителност, то това сте вие, които удържахте сами диваците, без помощ от Короната!

— Водихме войната на краля. Спечелихме войната на краля! Платихме за шибаната… — Лео с усилие сниши глас — война на краля. И какво получихме в замяна? — Той удари гневно по дръжката във формата на лъвска глава на възпоменателния меч, който с такава гордост беше приел от крал Джизал миналата година. — Един меч. И дори не е балансиран както трябва!

— Това е скандално.

— Точно така. — Лео се зачуди дали не беше казал твърде много, но не можа да се сдържи. — Това е нарушение на договора между Короната и провинциите. У дома има хора, които ме питат дали сме поданици, или добитък. — Юранд му беше казал да внимава какво говори в Адуа, но Юранд беше далеч, а за съжаление, истината си беше истина. — Някои хора са на ръба да вдигнат проклет бунт — изсъска той и бастунът му изскърца по плочките.

— Това е шибан скандал — оплака се Ишър. — Въпреки това е нищо пред онова, което ще направят с бедния Федор дан Уетерлент.

— Кой?

— Никога ли не сте се срещали?

— Не мисля, че съм имал удоволствието…

— Уетерлент е един от нас. Член на Камарата на лордовете, земите му са близо до Кели. От добър, стар мидърландски род, нали разбираш.

— И той ли е с кротък нрав?

— Истината е, че е малко буен, но се познаваме от години. Мисля, че ми е четвърти братовчед или нещо такова. Може би през едно поколение?

— Никога не са ми били ясни роднинските връзки през поколение…

— На кого ли са ясни? Без съмнение обвиненията са скалъпени. Някаква хитрост на Дъртата клечка. Чух, че си бил признал, но без съмнение, го е сторил, след като е бил измъчван.

— Измъчвали са член на Камарата на лордовете? — Лео не можеше да повярва. — Не мислех, че Орсо е такъв човек.

— Казвам ти, че този човек е нищожество! Той няма представа какво се върши от негово име, и не би сторил нищо, ако знаеше. Заключили са Уетерлент в дебрите на Палатата на въпросите, далеч от приятелите и семейството му. Дори няма прозорец! Бедната му майка не е на себе си от мъка. Макар да ми е далечен братовчед, това доста ме разтърси.

— Мътните го взели! — промърмори Лео, после осъзна, че това е северняшки израз и не означава нищо тук.

— Той помоли за кралско правосъдие. Всеки, който е член на Камарата на лордовете, има правото да бъде съден тук с Негово Величество като съдия, но… се съмнявам, че напоследък човек може да се надява на справедливост в Съюза.

— Мътните го взели! Искам да кажа по дяволите!

— Дори членовете на старите родове, на Камарата на лордовете, дори патриоти като нас двамата не са в безопасност. Сякаш вече не сме в собствената си страна.

Лео разтри бедрото си. Потиснатата болка само засили с мъка сдържания му гняв.

— Някой трябва да стори нещо — изръмжа той.

— Така е — кимна печално Ишър. — Но… кой би имал куража?

Лео се опита да не накуцва, докато вървеше обратно по Кралския булевард, покрай статуите на великите мъже в историята. От едната страна се извисяваха крале. Истински крале. Харод Велики. Арнолт Справедливия. Касамир Непоколебимия. Великите личности от тяхното царуване се издигаха малко по-ниско от тях, от другата.

Лео се зачуди дали тук един ден няма да стои и негова статуя, която държи меч и щит като признание за големите му победи и гледа строго през улицата към по-високата и по-впечатляваща статуя на крал Орсо. Тази мисъл не го изпълни с особена радост. Непрекъснато плащаше за своите победи и не му се нравеше да ги споделя с мъж, към когото започваше да губи всякакво уважение.

Престолонаследникът Орсо му беше направил впечатление като достатъчно свестен човек, но тронът само подсилва лошите качества на един мъж, а Висшият съвет на краля се състоеше от все същите корумпирани стари червеи, които бяха докарали царуването на крал Джизал до дъното.

Съюзът се нуждаеше от смели и пламенни мъже на действието.

Мъже като него самия.

Жилището, в което ги настаниха с майка му, се намираше на горните етажи и беше благословено с красива гледка, но и прокълнато с много стъпала. Когато най-сетне стигна до върха, кракът му пареше. Трябваше да спре, за да си поеме дъх, да избърше потта си и да се престори, че гримасата на лицето му всъщност е безгрижна усмивка. Каза си, че не иска майка му да се тревожи. В действителност не искаше да признае, че тя е била права.

— Как мина срещата ти с лорд Ишър? — попита го тя, когато той влезе.

— Достатъчно добре. Разказа ми неприятна история за онзи негов нещастен братовчед Уетерлент. В Агрионт е плъзнала поквара, но никой няма куража да… — Видя, че зад гърба му има някого — жена, може би няколко години по-възрастна от майка му, но все още доста красива, с устни, извити в крива усмивка, която сякаш намекваше, че знае някакви тайни, които са неизвестни на него.

— Това е лейди Арди дан Глокта.

— О… — Мътните го взели, сега вече виждаше приликата с дъщеря ѝ. Прямият ѝ, изучаващ и леко подигравателен поглед беше точно същият. Лео се изчерви до уши. — Разбира се, за мен е удоволствие да се запозная с вас…

— Удоволствието е изцяло мое, ваша милост. Истински герой, украсен с белезите на велики дела. Ще ме подхванете ли, ако припадна?

— Ами… ще се постарая…

— Доколкото разбирам, се познавате с дъщеря ми, Савин.

В този момент му се стори по-вероятно той да припадне, отколкото тя.

— Ние… се срещнахме. Само веднъж. — Точно толкова пъти се бяха и чукали. Може би беше по-добре да не мисли за това, но сега не можеше да спре. — Последния път, когато идвах в Адуа. Май беше преди четири месеца? Стори ми се много привлекателна… — Ужасен избор на дума! — Искам да кажа… Страхотна жена!

— Моля те, поставяш ме в неловко положение. И себе си също. — Лейди Ар ди сложи фамилиарно ръката си върху неговата. Всички в Адуа се държаха твърде фамилиарно. — Съжалявам, че те поставям натясно, но зная, че двамата сте били интимни. — Тя кимна към майката на Лео. — И двете знаем.

— Така ли…? О.‍ О.‍ — По дяволите, звучеше неубедително. Нали беше лорд губернатор, а не някакъв си пелтечещ ученик? — Уверявам ви, че не съм… се възползвал от нея… по какъвто и да е начин…

— Не се е родил мъжът, който би могъл да се възползва от дъщеря ми — засмя се лейди Арди. — Нямам никакво съмнение, че е станало точно обратното.

— Какво? — Не беше сигурен дали това е по-добре, или по-зле, а само, че иска този разговор да свърши, но майка му беше препречила вратата.

Нямаше как да избяга.

— Знаеш колко те обичам, Лео — каза тя. — Ти си прекрасен водач. Смел, честен и верен до крайност. Не бих могла да се гордея повече с теб. Младия лъв е мой син!

— Гррр — изръмжа лейди Арди и ъгълчето на устата ѝ се изви в усмивка.

— Но лъвовете не са подходящи за администрация. Зная, че искаш да се занимаваш с всичко, но последните няколко месеца доказаха и на двама ни, че не можеш да управляваш Англанд сам.

— Ти си главата на велик род — намеси се лейди Арди, — а великите родове трябва да бъдат поддържани. Може да искаш сам да правиш всичко, но се съмнявам, че сам можеш да си родиш наследници. Трябва ти съпруга.

Лео се опита да разбере накъде отива този разговор, но виждаше само една възможност.

— Искате… да се оженя… за дъщеря ви? — Всичко това му се струваше нереално.

— Защо не? Тя е красива, богата, изтънчена, умна, има безупречни връзки и е дама с вкус, на която всички се възхищават.

— Бях изключително впечатлена от нея — кимна майката на Лео.

— Ти си се срещала с нея? — попита Лео. — Чувствам се така… сякаш съм попаднал в засада.

— Прославен воин? Попаднал в засадата на две майки?

— Две баби — по някаква причина промърмори лейди Арди. — Можеш ли с ръка на сърцето да отречеш нещо от това, което казахме?

— Ами няма да отрека, че не ме бива в административните задължения — преглътна Лео. — Не отричам, че ми е нужна помощ. Не мога да отрека, че Савин е красива, изискана, изтънчена и всичко останало. Искам да кажа, че тя е… — той не за пръв път си припомни онази нощ — страхотна жена.

— Би било глупаво да го отречеш — отметна глава назад лейди Арди.

— И никой не може да отрече, че мъжът се нуждае от съпруга, особено един лорд губернатор, просто… — И двете жени му се усмихнаха с известно съчувствие, сякаш чакаха някой слабоумен да разбере очевидното. — Човек би си помислил, че сте определили дата и сте поканили проклетите гости!

Лейди Арди и лейди Финри размениха многозначителни погледи. Лео усети как вледяващият шок плъзна още по-нагоре по гърлото му. — Наистина ли сте определили датата и сте поканили гости?

— Лорд Ишър любезно се съгласи да направи от своето импозантно тържество двойна сватба — отвърна лейди Арди.

— Любезно се съгласи да блесне с отразения блясък на твоята слава — промърмори майката на Лео.

— Но… — възкликна Лео с изтънял глас — това е следващата седмица!

— Вече не си безгрижен младеж. Ти си велик лорд на своята страна. Кога очакваше да се ожениш?

— Не и следващата седмица, по дяволите!

— Осъзнавам, че това е твърде много за преглъщане — добави лейди Арди, — но забавянето не е от полза за никого. Независимо от това кой от кого се е възползвал, си поставил дъщеря ми в трудно положение.

— Тя е бременна с твоето копеле — прегласи ѝ майка му.

Лео отвори уста, но от нея излезе само задавено хриптене:

— Но как…

— Надявах се, че си по-наясно с някои елементарни неща, но щом се налага… — завъртя очи лейди Арди. — Не си ли забелязал, че момчетата и момичетата имат различни неща между краката си?

— Знам откъде идват бебетата!

— Тогава си наясно и какви отговорности идват с тях. — Лейди Арди отпи от плоската бутилчица, която сякаш се беше появила с магия в ръцете ѝ. После предложи на останалите. — Искате ли да пийнете?

— Май по-добре да пийна — вцепенено отвърна той и отпи малка глътка. Оказа се много добро бренди. Гледаше втренчено ъгъла, докато топлината му се разливаше по гърлото му. Знаеше, че наближава моментът, когато ще стане напълно зрял човек, но предполагаше, че му остава още известно време. Сега отговорността се беше стоварила върху него с огромна сила и направо го беше смазала. — Мога ли поне сам да поискам ръката ѝ?

— Разбира се. — Майка му отстъпи настрани и посочи към високите прозорци.

— Почакай… — Лео нервно трепна. — Тя е тук?

— На терасата е — отвърна лейди Арди. — Чака предложението ти.

— Дори нямам…

Майка му държеше в ръката си пръстен, чийто син камък проблясваше на слънчевите лъчи.

— Този, който ми подари баща ти. — Тя го хвана за китката, обърна ръката му и пусна пръстена в дланта му, докато лейди Арди отвори прозореца с тока на обувката си и от терасата в стаята нахлу хладен ветрец, който раздвижи завесите.

Единствените възможности на Лео бяха да тръгне смело напред или да побегне с викове от стаята, а в състоянието, в което беше кракът му, той се съмняваше, че ще може да надбяга майка си. Той стисна здраво пръстена в юмрука си, пресуши плоската бутилка и я върна на лейди Арди:

— Благодаря.

— За мен е чест. — Тя махна една прашинка от жакета му и го потупа одобрително по гърдите. — Ще сме тук, ако загазиш.

— Какво успокоение — промърмори той и излезе отвън на слънчевата светлина.

Савин стоеше до парапета. Агрионт се простираше под нея, сякаш беше нейна собственост. Някак си беше очаквал, че ще се е превърнала в матрона с розови страни и надут от детето корем. Но тя беше все така елегантна и изпълнена с достойнство както в деня, в който се бяха запознали. Не изглеждаше смутена от голямата височина отвъд късия парапет зад гърба си, нито от вихреното развитие на връзката им или пък от деликатното положение, в което се намираше. Очевидно беше невъзможно нещо да я разтърси. Първата му мисъл беше колко добре щяха да изглеждат на портрет заедно.

Тя се наведе в реверанс и полите ѝ изшумоляха. Беше много официална. Много изящна. С изключение може би на леката, закачлива усмивка в ъгълчето на устата ѝ:

— Ваша милост.

Беше мислил често за нея след онази нощ в кабинета на писателя, но някак не беше готов да я види отново от плът и кръв.

— Наричай ме Лео — отвърна той накрая. — Мисля, че вече не е нужно да използваме титли помежду си.

— Е, Лео, имаме общо дете. — Тя сложи ръка на корема си.

Очевидно ситуацията не беше много забавна, но той нямаше как да не се усмихне. Тя притежаваше блясъка на императрица и прямотата на някой армейски сержант.

— Нашите майки ме уведомиха.

— Доста опасна двойка са, нали? Допълват се една друга като дълъг и къс меч.

— И са не по-малко смъртоносни. — Той опря юмруци върху осеяния с лишеи камък до нея и пръстенът се заби в дланта му.

Нима наистина щеше да го направи? Можеше ли да го стори? Всичко това му се струваше като някакъв сън. Но далеч не приличаше на кошмар.

— Мога само да се извиня за засадата — каза тя и се обърна, за да се наслади на гледката. Статуите, които се издигаха гордо от двете страни на Кралския булевард, широкото пространство на Площада на маршалите, проблясващия купол на Камарата на лордовете. — Ако е някаква утеха за теб, сториха същото и с мен. В началото бях малко… изненадана.

— Признавам, че и аз също.

Тя го погледна в очите, вдигнала предизвикателно брадичка, което той по някаква причина сметна за много привлекателно. Помисли какво ще кажат приятелите му, когато им представеше тази прочута красавица като своя съпруга. Това определено щеше да изличи усмивката от лицето на Антоп.

— Времето, което прекарахме заедно, ми достави много удоволствие.

— Ще призная, че и на мен също. — Наложи му се да се прокашля, за да прочисти дрезгавината от гласа си.

— Но мислех, че е само това. Мимолетен миг.

— Признавам, че и аз също мислех така. — Лео откри, че се усмихва.

Беше очаквал, че това ще бъде мъчително задължение, но се оказа, че започна да му харесва. Имаше чувството, че е нещо като танц. Ритуал. Дуел.

— Баща ми притеснява ли те?

Очите му се разшириха. Не му беше минало през ума, че ще получи Дъртата клечка за тъст. Сега осъзна това така, както свинята осъзнава присъствието на касапина. Мъжът, вдъхващ най-много страх в целия Съюз, майстор на мъченията с цяла армия практици — враг на всичко, за което се бореше Лео.

— Имам чувството… че не ме харесва много.

— Той не харесва никого.

— Но имам чувството, че и аз не го харесвам много…

— Това би било ужасно. Ако планираш да се ожениш за него — повдигна едната си вежда тя. — Планираш ли да се ожениш за него?

— Не мисля, че това ще се хареса на майка ти.

— Баща ми не ме притежава. Дори и частица от мен. Ако се оженим, аз ще бъда вярна на теб. Но трябва да знаеш, че аз съм независима жена и правя нещата така, както намеря за добре. Не планирам това да се промени.

— Не бих го и искал. — Той се възхищаваше на духа ѝ.

Беше толкова независима. Толкова решителна, дори пламенна. Ишър може и да харесваше жените с кротък нрав, но Лео не можеше да си представи нещо по-лошо от това.

— Може да ти е от полза да гледаш на това като на сделка.

— Ти така ли гледаш на него?

— Въпрос на навик. И е много логично. Партньорство между твоята титла и моето богатство. Между твоята слава и моите връзки. Между твоето умение да водиш и моето да управлявам.

Казано по този начин, наистина звучеше много логично. Доставяше му удоволствие да я слуша как говори. Имаше остър ум. Беше толкова самоуверена. Дори доминираща. Харесваше жени, които можеха да поемат отговорност. Представи си какво възхищение ще предизвиква, когато говори от негово име.

— Мога да споделя товара ти — продължи тя. — Да поема от теб политиката и бумащината. Така ще можеш да се съсредоточиш върху военните аспекти. Нещата, които ти доставят удоволствие. Няма да има повече скучни срещи.

Той си помисли за онази задушна стая и купищата документи, за безкрайното мърморене на Мъстред, Кленшър и останалите:

— Съмнявам се, че ще ми липсват.

Тя сякаш се носеше, а не стъпваше по земята, но въпреки това се приближи. Доставяше му удоволствие да я гледа как се движи. Беше толкова грациозна. Толкова прецизна. Толкова царствена дори. Харесваше гордите жени, а от Савин струеше гордост. Когато го хванеше под ръка, целият свят щеше да му завижда.

— Гледай на това, като на… политически съюз — добави тя. — Ти си популярен и знаменит. Хората те обичат. В Мидърланд, в Англанд, дори на Север. Но не познаваш Адуа. — Тя гледаше устата му, докато се приближаваше.

Гледаше го по начин, който много му харесваше.

— Вярно е — промърмори той. — Тук съм като някое изгубено малко агне.

— Нека бъда твоята пастирка. Мога да ти помогна да намериш пътя. — Мътните го взели, вече беше много близо до него! — Да ти помогна с Висшия съвет, с баща си и с останалите властни мъже в кралството. — Можеше да долови мириса ѝ. Онази сладост и опияняваща острота. — Познавам всички важни хора. И зная как да ги използвам.

Уханието ѝ накара спомена за възбудата от онази нощ да нахлуе отново в съзнанието му. Откри, че е отворил дланта си и синият камък върху пръстена проблясва на слънцето:

— Майка ми ми даде това.

— Красив е — тихо отвърна Савин.

— Така или иначе това беше най-доброто, което можех да осигуря на път за терасата… ах.

За негова изненада, но в никакъв случай разочарование ръката ѝ се озова между краката му. Членът му вече беше полувтвърден и не ѝ беше нужно много, за да го възбуди докрай. Това, че половината Агрионт можеше да ги види и майките им бяха на не повече от десет крачки разстояние, само правеше нещата по-възбуждащи.

— Гледай на това… — настойчиво прошепна тя в ухото му и дъхът ѝ погъделичка бузата му — като на сделка… и политически съюз… който е много логичен. — Тя го целуна съвсем леко, докато ръката ѝ долу се движеше далеч не толкова леко. — Тогава да кажем, че всичко… което можем да получим от него… на лично ниво… — Тя захапа устната му, дръпна я и я остави да падне обратно надолу. — Ще бъде допълнителна награда.

— Така да бъде. — Той хвана свободната ръка на Савин и надяна пръстена на майка си върху пръста ѝ.

Оказа се твърде тесен, за да премине през кокалчето, но изобщо не го беше грижа за това. Стисна я в прегръдките си и я целуна, докато под тях се разстилаше Агрионт.

Вероятно изглеждаха наистина впечатляващо за всеки, който ги гледаше.

Министър на шепотите

— Как мина гласуването? — попита Вик, когато Лорсен влезе в кабинета си и затвори вратата към балкона.

Очевидно началникът си беше спомнил как да се усмихва. Тънките му устни бяха извити в забележима усмивка:

— От доста време насам не съм се забавлявал толкова по време на гласуване. Долу вече спорят по разни процедурни въпроси, но така правят, когато знаят, че са загубили. Сто петдесет и девет гласа за оставане в Съюза и петдесет и четири за напускането му.

— Дори не са близо. — Вик също не можа да сдържи лека усмивка на задоволство.

— Не знам за Шенкт, но вие сигурно притежавате някакви свръхестествени сили. — Лорсен извади тапата на бутилката и свидливо сипа по малко вино в две чаши. — Да накарате онзи копелдак Шудра да млъкне, беше повече, отколкото се надявах, но да го привлечете на наша страна? Това може да бъде обяснено само с магия!

— Никоя магия не може да промени мнението ти така, както блясъкът на нож, заплашващ да те убие — сви рамене Вик. — Стириянците се надяваха да направят от него мъченик за своята кауза. Витари знаеше, че може да спечели далеч повече гласове, като го убие и обвини нас, отколкото ако убие голям брой от нашите членове на градския съвет. Изтъкнах, че Муркато е сторила почти същото в Муселия. С известна помощ от няколко свидетели споменах за чистките, които последваха. Всичко, което сторих, беше да му покажа какви безскрупулни копелдаци са стириянците всъщност. Шудра с радост промени гласа си.

— И това беше началото на цяла лавина! Моите уважения! — Лорсен размаха пръст към нея. — Много умно от ваша страна, че сте го пазели.

— Запитах се какво бих опитала да сторя, ако бях на мястото на Витари — отново сви рамене Вик. — Всеки щеше да стори същото.

— Но далеч не всеки би заловил знаменития Касамир дан Шенкт.

Вик още веднъж сви рамене. В края на краищата свиването на рамене не ѝ струваше нищо:

— И знаменитите убийци, и нищожествата падат по един и същи начин, когато ги удариш в коляното.

— Изглежда, че пресилените слухове за него са били просто това — слухове.

— Може би. Архилекторът иска да го отведем в Адуа. Негово Високопреосвещенство иска да му зададе някои въпроси.

— Ако бяхме изгубили гласуването, може би аз щях да съм този, който трябваше да се върне, за да отговаря на въпросите на архилектора. Честно казано, признавам, че много повече предпочитам този вариант. — Началник Лорсен вдигна чашата си. — Ако това има някакво значение, искам да ви благодаря. Моите благодарности, инквизиторе.

Вик отпи. Виното на Лорсен беше също толкова разредено и кисело като него самия. Но все пак беше вино. Някога беше смятала чистата вода за невъзможен лукс. Не си позволяваше никога да забравя това.

Солумео Шудра чакаше на балкона, опрял месестите си юмруци върху парапета, докато гледаше работата на Събранието долу.

— Звучи така, сякаш се карат също толкова ожесточено, колкото обикновено — отбеляза Вик, след като застана до него.

— По-скоро мухите в блатата ще свършат, отколкото политиците да останат без аргументи — отвърна Шудра. — Вече се разделят на нови фракции заради последния проблем.

— Който е?

— Средствата, заделени за канализацията. Преди да си тръгнете, исках да ви благодаря отново. Никой преди не беше спасявал живота ми.

— Ще свикнете. — Шудра я погледна с повдигнати вежди. Може би вече беше казала повече, отколкото трябваше. Но имаше чувството, че му дължи поне някаква откровеност. — Някога Негово Високопреосвещенство архилекторът ми даде шанс.

— Не е известен като човек, който дава шанс на другите.

— Не. Но ако не беше той… — Тя си спомни звука от течаща вода в мрака в деня, когато се наводни мината. Припомни си лицето на брат си, докато го влачеха, и как петите му оставяха две разкривени следи в мръсния сняг. — Чувам, че членовете на градския съвет са гласували за оставането в Съюза?

— Така е. Никога не съм мислел, че ще се радвам да го кажа. — Шудра си пое дълбоко дъх през носа. — Може би в голямото си желание да потърсим нещо по-добро, е лесно да се поддадем на желанието си да се откажем от положителните качества на съюзниците си, и да не забележим недостатъците на алтернативата, която ни се предлага.

— Съюзът далеч не е съвършен. Имаме своите дрязги, алчност и амбиция. Затова се нуждаем от почтени, добросъвестни и пламенни хора. Хора като вас.

— Бих могъл почти да ви повярвам, инквизиторе — изсумтя Шудра. — Но не съм толкова горделив, че да не призная, че подцених ситуацията. Подцених Съюза. Подцених вас.

Вик не можа да се сдържи и си позволи леко да се усмихне. С удовлетворението на верен служител, който си е свършил добре работата.

— Трябва да сте силен мъж, за да признаете слабостта си, господарю Шудра.

— Трябваше ли да ме удряш толкова силно? — попита Мърдин и разтри голямата синина отстрани на врата си.

— Казах ти да сложиш подплънка на коляното си.

— Три слоя кожа за седло! Все още ми е трудно да ходя!

— Трябваше да изглежда добре. Не можеш да очакваш прочутият Касамир дан Шенкт да падне толкова лесно.

— Аз съм най-страховитият убиец на света. — Мърдин изкриви уста в намусено-подигравателна усмивка и изръмжа: — Треперете от страх, членове на градския съвет на Уестпорт, защото никой не е в безопасност от смъртоносното ми острие! Жалко, че никога няма да мога да се похваля за едно от най-добрите си постижения.

— Малко преиграваш, ако питаш мен.

— Пфу. Всеки се прави на проклет критик.

— Е, успя да убедиш Шудра. — Вик извади кесията от джоба си и я претегли на ръка. Среброто вътре подрънкваше. — Той беше единственият зрител, който имаше значение.

— Ако някога отново се нуждаеш от човек, който да поеме някой удар, знаеш каква ми е цената.

— Съмнявам се, че скоро ще минавам оттук отново — отвърна Вик. — Климатът не ми подхожда.

— Човек никога не знае, може да се срещнем в Адуа. Имам чувството, че може би ще е по-мъдро засега да се махна от Уестпорт. Без съмнение след скорошната промяна в равновесието насилите ще има взаимни обвинения, сметки за плащане и сметки за уреждане. — Мърдин огледа нервно странноприемницата и нахлупи качулката си още по-надолу. — Не искам да ме сбъркат с Шенкт втори път. — Той леко потрепери. — Или като стана въпрос за това, да се натъкна на истинския.

— Мъдро решение.

— Казват, че Стирия е дом на културата, но когато става дума за театър, всички търсят външен блясък и остроумие — махна с ръка Мърдин с превзето отвращение. — Аз искам да стигна до истината.

— Истината е надценена. — Вик пусна кесията в ръката му. — Един актьор би трябвало да знае това.

Беше рано. Хълмовете на изток гневно отрязваха парче от слънцето. Такелажът на корабите хвърляше върху кея паяжина от дълги сенки. Беше рано, но колкото по-скоро се озовяха в морето и тя се махнеше от вечно претъпкания, суеверен и задъхващ се град, толкова по-щастлива щеше да бъде.

Или поне не толкова нещастна.

Двама практици следваха Вик и Талоу по крайморския булевард и влачеха пътническия ѝ сандък помежду си. Бяха едри мъже, но се потяха. Вътре имаше почти толкова голям товар от дрехи, пудри и реквизит, колкото Савин дан Глокта би взела на пътуване в чужбина. Многото различни Виктарин дан Тюфел, в които можеше да ѝ се наложи да се превърне. Това я накара да се зачуди коя е истинската. Ако вече изобщо имаше такава.

— Бил е актьор? — сигурно за пети път промърмори Талоу, метнал през рамо единствената си малка чанта.

— Актьор и акробат. Много е чувствителен на тези тема.

— Не ти ли дойде наум да ми кажеш?

— Не можеш да се изпуснеш за това, което не знаеш.

— Ами ако… — той направи движение, все едно забива нож — го бях убил? Или нещо подобно?

— Тогава винаги щяхме да намерим някой друг актьор — тя въздъхна и усети вкуса на сол, неприятния мирис на море и лютивия дим от работилниците за щавене на кожи по брега, които тъкмо отваряха за деня. — Всеки идиот иска да бъде такъв.

— Истинският Шенкт изобщо беше ли в града?

— Кой казва, че изобщо съществува истински Шенкт? Хората харесват прости неща. Черно и бяло. Добро и зло. Искат да направят избор и да си кажат, че са били прави. Но както обича да казва Негово Високопреосвещенство, истинският свят е оцветен в нюансите на сивото. Истината е сложна, изпълнена със смесени чувства и неясни резултати и залози, които винаги печелят. Истината е… нещо трудно.

Вече бяха стигнали до кораба. Непривлекателно корито, което се нуждаеше от добър ремонт, но плаваше както трябва. Двамата практици шумно стовариха сандъка на Вик. Единият безцеремонно настани задника си върху него, а другият дръпна маската си настрани, за да избърше запотеното си лице.

— Добре е да осигуриш на хората разбираема история със злодеи, които да освиркват, и герои, които да насърчават. — Вик присви очи и погледна към морето. — От опит знам, че това означава да ги създадеш.

— Но кой е…

Няма значение колко наблюдателен си. Никой не може да бъде нащрек през цялото време.

Нещо проблесна покрай тях към единия от двамата практици. Той нямаше време да издаде и звук. Просто прелетя десетина крачки, удари се в борда на една лодка, проби дъските, като вдигна облак от трески.

Талоу се сви и вдигна ръце над главата си. Вик рязко се завъртя и видя другия практик да се търкаля по кея, размятвайки крайници така, сякаш в тях нямаше кости. Зърна за миг на фона на изгряващото слънце черна фигура, която се приближаваше невъзможно бързо. Просто вдигна ръка, защото не знаеше какво да стори, когато нещо я хвана с непреодолима сила и я събори. Светът се завъртя, стената на кея я удари в гърдите и ѝ изкара въздуха със задавено хриптене.

Пред размазания ѝ поглед се появиха ботуши. Износени, стари работни ботуши. После нещо покри лицето ѝ. Настъпи мрак, в който чуваше отекващия звук от дишането си. Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба ѝ. Върховете на обувките ѝ стържеха в земята, докато я влачеха за раменете. Тракаха върху паветата. Трополяха върху дъските на кея.

Тя се стегна и се опита да разсъждава през пулсиращата болка в главата си и парещата болка в рамото. Вероятно щеше да има само един шанс. Можеше да няма дори и това. Ритна надолу с ботуша си и се опита да се освободи, но я държаха здраво, сякаш беше бъчва, стегната в обръчи. Болка прониза ръката ѝ и я накара да си поеме мъчително дъх през стиснатите зъби.

— По-добре недей — каза в ухото ѝ мъжки глас, който звучеше тихо, любезно и отегчено.

Чу се дрънченето на отваряща се врата, която след това се затвори. По разхлопания под отекна трополенето на ботуши. Усети, че я стоварват върху един стол. Последва скърцането на дърво и шумоленето на въже, докато ръцете ѝ набързо бяха вързани за облегалката, а глезените ѝ за краката на стола.

— Добре, свалете го.

Свалиха чувала от главата ѝ.

Намираше се в някаква мрачна барака, която вонеше на катран и риба. През цепнатините, между гредите на стените, проблясваха лъчи светлина. В едната ѝ страна бяха натрупани покрити със слуз клетки за омари. Вик се зачуди дали това не е мястото, където ще умре.

Май беше виждала и по-лоши места.

Една висока жена беше седнала върху масата със скръстени ръце и гледаше отвисоко на Вик с присвити очи. Сивата ѝ коса беше къса и остра, а издълженото ѝ лице бе покрито с дълбоки бръчки. Може би беше в края на петдесетте. Спокойна и професионална. Не се опитваше да изглежда заплашителна. Нямаше нужда.

— Знаеш ли коя съм? — попита тя.

Стириянски акцент, но говореше добре общия език — като човек, прекарал много време в Съюза.

Главата на Вик я болеше на мястото, където се беше ударила в кея. По скалпа ѝ се стичаше кръв. Пулсиращата болка в рамото ѝ ставаше все по-лоша. Но тя се постара да показва възможно най-малко колко я боли. Покажеш ли, че си наранен, все едно си просиш да те наранят още.

— Мога да предположа — отвърна тя.

— Е, не ни дръж в напрежение.

— Ти си Шило Витари, Министър на шепотите на Змията на Талинс. — Ако Дъртата клечка имаше аналог от тази страна на Кръглото море, то това беше жената, която седеше пред нея.

— Много добре. — Около очите на Витари се появиха сурови бръчки, когато тя се усмихна. — Тя вече ми харесва. На теб харесва ли ти?

Отегченият мъж изсумтя уклончиво. Сякаш не беше негова работа да харесва или да не харесва нещо. Той завърза Талоу за неговия стол, така както беше завързал и Вик — бързо и сръчно, сякаш го беше вършил много пъти преди.

— Знаеш ли кой е той? — Витари кимна към мъжа, докато той проверяваше възлите на въжетата на Талоу.

На Вик не ѝ се искаше особено да отговаря:

— Мога да предположа.

— Да видим дали ще уцелиш два пъти от два опита.

— Той е Касамир дан Шенкт.

— Истинският — отбеляза Витари. — Представяш ли си?

Най-прочутият убиец на Стирия — ако това наистина беше той — се усмихна на Вик слабо и леко извинително. Малцина мъже изглеждаха толкова обикновени. Мършав и безцветен, с тъмни кръгове около очите. От друга страна, внушителният външен вид кара хората да застанат нащрек, а това е последното, което иска един убиец. Той се облегна отново на стената и извади нещо от джоба си. Грубо издялано парче дърво. Започна да го дялка с малък закривен нож, чието острие проблясваше, докато белите стружки дърво се сипеха върху износените му ботуши.

— Името ти Виктарин ли е? — попита Витари. — Доста дълго е за изговаряне. Може би приятелите ти казват Вик?

— Може би щяха да ми казват така. Ако имах такива.

— Имаш поне един. — Тя се усмихна на Талоу, който я погледна с онези свои големи и тъжни очи и изсумтя нещо в парцала, запушващ устата му, което никой не успя да разбере.

На Вик не ѝ се понрави мисълта, че се е оказал на този стол заради нея. Искаше ѝ се да каже: „Няма нужда да го наранявате. Аз съм тази, която искате“, и всички останали клишета, но това би било все едно че този върлинест глупак е пукнатина в бронята ѝ. Затова Вик дори не погледна към него. Държеше се така, сякаш той е нищо. Това беше всичко, което можеше да стори за него.

— Знаеш ли каква е иронията, Вик? — Витари бавно се приведе напред, опря длани върху коленете си и дългите ѝ ръце увиснаха надолу. — Ние бяхме там, на Храмовия площад и чакахме Шудра, за да можем да го убием и да се престорим, че сте го направили вие.

Когато нямаш какво да кажеш, по-добре да мълчиш.

— После видяхме, че идвате, и се запитахме дали ще сте толкова глупави, че вие самите да го убиете… Защо да не ви оставим да го сторите и да си спестим усилията?

Отново мълчание.

— Но вие не бяхте там, за да го убиете. Бяхте там, за да се престорите, че ние сме се опитали да го ликвидираме, за да можете да се престорите, че го спасявате. Наблюдавах всичко случващо се с нарастващо раздразнение, което после беше заместено от нарастващо възхищение. Беше много добре изпипано, нали?

Единственият принос на Шенкт към разговора беше тихото стържене на ножа му.

— Кой беше фалшивият ви убиец? Актьор?

— И акробат — добави Вик. — Открих го в един цирк.

— Добра работа — ухили се Витари. — Е, умее да понася удари. Доста добре го ступа.

— Това малко го разстрои.

— И мен също — отбеляза Витари и усмивката ѝ се стопи. — Великата дукеса Монцаро ще бъде доста раздразнена. А повярвай ми, не си виждала истински раздразнен човек, докато не видиш Змията на Талинс ядосана. Смяташ ли се за умна?

— И по-умна съм се чувствала. — Вик опита да намести болезненото си рамо в по-удобно положение, но такова нямаше.

— Мисля, че си умна. Не срещам често хора, които да могат да ме прекарат. Когато това се случи, предпочитам да ги накарам да работят за мен, вместо срещу мен. Или да ги убия, предполагам. Но убиването им би било загуба, нали?

Шенкт отново изсумтя, сякаш на него му беше все едно.

— И така, какво ще кажеш? — Витари ѝ хвърли кос поглед. — Търсиш ли си нова работа? Можеш да ми кажеш някои тайни. Какво планира Съюзът, когато е слаб, когато е силен — такива неща.

Туп, туп, туп — Вик усещаше пулса в главата си и кръвта се стичаше по скалпа ѝ. В този момент осъзна, че това може да се окаже един от онези повратни моменти. Както в мината, когато избра да побегне. Или в лагерите, когато избра да говори. Или във Валбек, когато избра да остане. Внезапно почувства, че устата ѝ е ужасно пресъхнала.

— Вече имам работа — отвърна тя.

Витари смръщи вежди. Бяха сиви, със само няколко оранжеви петънца в тях.

— Знаеш ли, някога работех за Дъртата клечка — още преди да стане Дъртата клечка. Да кажем, че тогава е бил Младата клечка. — Шенкт сви рамене, сякаш не му се говореше много за каквото и да е, после сви уста и издуха облаче прах от парчето дърво. — Бяхме заедно в Дагоска по време на обсадата. — Витари въздъхна замечтано. — Имам толкова щастливи спомени. Той е хитро копеле. Безстрашен е и безскрупулен. Разбира болката, както никой друг не би могъл. В него има много достойни за възхищение неща. Но всъщност не той дърпа конците, нали? — Тя леко присви очи, сякаш чакаше Вик да го каже.

Вик имаше чувството, че в този разговор има нещо, което тя пропуска. Но когато нямаш какво да добавиш, по-добре да мълчиш.

— Баяз — Шенкт изрече двете срички отчетливо в ухото на Вик. Дъхът му беше неприятно студен, сякаш бе вятър, повял през прозореца в зимна вечер, и това накара космите на тила ѝ да настръхнат болезнено.

— Първият магус? — Идеята, че това самодоволно дърто копеле дърпа конците на някого, изглеждаше трудна за вярване.

— Съюзът е негов инструмент от дните, когато той го създаде по времето на Харод Велики.

— Искаш ли да знаеш какво е безскрупулност? — Витари тихо подсвирна. — Тогава трябваше да видиш Адуа, след като той приключи с нея. Предполагам, че вече те е накарал да играеш по свирката му.

— Никога дори не съм го срещала.

— И въпреки това идваш в Уестпорт със сандък, пълен с дрехи. — Витари се наведе по-близо и сниши глас до шепот. Глас, подходящ за тайни и за заплахи. — Дойде с дълговете на „Валинт и Балк“. С търговските права на „Валинт и Балк“. С парите на „Валинт и Балк“.

— Какво общо имат „Валинт и Балк“ с Баяз?

— Зад тези три имена се крие едно и също нещо — прошепна Шенкт.

— Попаднала си в мрачна компания — бавно поклати глава Витари.

— Така ли? — Вик рязко кимна с глава към най-омразния убиец на Стирия. — Чувам, че той яде хора.

— Възможно най-рядко — обади се Шенкт без следа от ирония. — Онази банка всеки ден сдъвква десетки хора.

— И така, какво ще кажеш? — Витари нацупи устни. — Ела да работиш за мен. Мини на справедливата страна. Или поне дотолкова справедлива, доколкото могат да се надяват хората като нас.

Вик сведе поглед към земята. Кръвта пулсираше в черепа ѝ по-силно от всякога.

— Длъжница съм на Глокта. — Сама се изненада, че го каза. Изненада се колко уверено прозвуча гласът ѝ. — Предполагам, че ще остана на негова страна, докато не изплатя дълга си.

Талоу издаде пронизителен звук зад парцала в устата си. Витари въздъхна дълбоко. Шенкт отново изсумтя безразлично по типичния за него начин. Вик оголи зъби и гърбът ѝ настръхна в очакване острието да се забие в нея всеки миг. Крехката тишина се проточи почти непоносимо.

— Това е интересно — отвърна Витари.

— Хъмм — каза Шенкт и прибра парчето дърво, но задържа ножа.

— Можеше да приемеш и след като се прибереш у дома, никога да не изпълниш обещанието си. Или да се опиташ някак да ме изработиш. Някой, толкова умен като теб, веднага щеше да се погрижи за това. Така че защо просто не се съгласи?

Вик вдигна поглед към нея:

— Защото искам да ми повярваш.

— Ха-ха — усмихна се широко Витари. Имаше хубави зъби за жена на нейната възраст. — Това ми харесва. На теб харесва ли ти?

— Да — отвърна Шенкт.

Витари извади лист хартия, сгъна го и притисна силно сгънатото с нокътя си. После отвори джоба на ризата на Вик, пъхна листа вътре и го потупа.

— Когато осъзнаеш как наистина стоят нещата, отиди на този адрес. Барманът там ще ти осигури това, от което се нуждаеш.

— Той може да осигури всичко на всеки — обади се Шенкт.

— Дотогава, ако съм на твое място… — Витари се изправи и тръгна към вратата, като размахваше дългия си пръст — няма да се връщам в Стирия.

— Ние сме в Уестпорт — отвърна Вик. — Той е част от Съюза.

— Засега. — Витари дръпна резето и отвори вратата. Шенкт прибра малкия нож, нахлупи качулката си и излезе навън, като си тананикаше тихо.

След него останаха само бледите стърготини върху дъските.

Вик си каза, че може би все пак ще преживее този ден.

— Как ще се освободим? — извика тя, защото беше все още здраво вързана.

Витари се спря за момент — висока черна фигура на фона на ярката светлина, идваща от вратата:

— Ти си умницата. Ще измислиш как.

Закъсняла

— Закъсняваш, Риккъ.

Тя отвори очи. В мрака пламтяха свещи. Стотици пламъчета като звезди, осеяли звездно небе. Или бяха призраците на отдавна изгорели свещи?

— Може да закъснееш.

Едно лице заплува към нея. Изтощена сива коса, сенки в дълбоките бръчки и проблясваща на светлината на свещите златна тел.

— Няма време.

Към лицето на Риккъ се притиснаха силни пръсти. Притиснаха се към болезнената плът около парещото ѝ ляво око и тя изсумтя и се загърчи, но беше твърде слаба, за да се движи.

— Това сигурно ще има цена.

Една ръка повдигна главата ѝ и към устата ѝ беше притиснат ръбът на чаша. Закашля се от нещо горчиво и потрепери, докато преглъщаше.

— Трябва да избереш, Риккъ.

Почувства се уплашена. Ужасена. Опита да се отскубне, но силните ръце я притискаха, държаха я здраво.

— Какво ще избереш?

Жената протегна ръка към нея. Нещо блестеше в дланта ѝ. Студена игла.

— Не — прошепна Риккъ и затвори очи. — Това още не се е случило.

Тръпката стискаше ръката ѝ. Стискаше я толкова силно, че ѝ причиняваше болка.

— Не мога да те загубя, Риккъ. — Сивата четина по бузата му се размърда, когато стисна челюстта си. — Не мога.

— Не планирам да ме загубиш. — Усещаше езика си толкова надебелен и тромав, че едва успяваше да произнесе думите. — Но ако това стане, ще го преодолееш. Когато изгуби окото си, беше доста по-зле.

— Имам още едно око. Но ти си само една.

Риккъ си помисли, че е сутрин. Чуваше се плискането и жвакането на вода върху чакъла. Студената светлина обливаше набраздените от влага скали. Една паяжина потрепваше на лекия ветрец и върху нея танцуваха проблясващи капки роса.

— Нямаш представа какъв бях. — Тръпката нервно въртеше пръстена с червения камък, който носеше на малкия си пръст. — Не ме беше грижа за нищо. Мразех всичко. Дойдох да служа на баща ти, защото от всички мъже, които мразех, мразех него най-малко. Попаднах в кошмар. — Той затвори очи. Или поне това око, с което виждаше. През процепа на другото продължаваше да проблясва метал. — Тогава беше толкова болна. Никой не вярваше, че ще изкараш зимата. Майка ти бе мъртва, а баща ти — потънал в скръб. Беше толкова болна, но изпълнена с надежда. Довери ми се. На мен, на когото не можеше да имаш никакво доверие. Сучеше козе мляко от парцал в ръцете ми. Баща ти каза, че съм най-странната бавачка, която някога е виждал. Каза, че съм те върнал към живота. — Той я погледна и от здравото му око се отрони сълза. — Но всъщност ти ме върна към живота.

— Ти, нежен глупак такъв — изграчи тя с напуканите си устни. — Не можеш да плачеш. Не и ти.

— Когато бях момче, брат ми ме наричаше „свинска лой“ — толкова лесно се разплаквах. После забравих как се плаче. Исках само да се страхуват от мен. Но ти никога не си се страхувала от мен.

— Е, не си чак толкова страшен, колкото твърдят всички. — Риккъ опита да се намести, но не можеше да намери удобно положение.

Усети, че затваря очи, и Тръпката стисна ръката ѝ толкова силно, че тя изохка.

— Дръж се, Риккъ. Тя идва.

— Не — отвърна тя, докато сълзите пареха под клепачите ѝ.

— Това още не се е случило.

Два огромни камъка се извисяваха в нощта, сякаш черни пръсти на фона на розовото небе. Бяха древни, покрити с мъх и лишеи. Върху тях бяха издълбани символи, на които времето беше загладило и заличило смисъла. Ръмеше ситен дъжд, косата на Риккъ беше залепнала по лицето ѝ и всичко наоколо лъщеше от вода.

До камъните стояха двама пазачи, които държаха груби копия. Бяха толкова неподвижни, че Риккъ ги взе за статуи. Когато Тръпката я отнесе по-близо, видя, че нещо не е наред с тях. Бяха уродливи.

— Мътните го взели — изграчи Риккъ. — Това са плоскоглави.

— Такива са — съгласи се Сцен. Планинецът стоеше ухилен до един шанка, който го погледна и присви и без това тесните си очи, докато чоплеше един от огромните си зъби с парче кост.

— Пазят вещицата. Тя може да им говори. Някои казват, че им пее. Кротки са. Стига да се държим добре.

— Аз винаги се държа добре — обади се Изърн и се намръщи на двамата плоскоглави, стиснала здраво тъмната дръжка на копието си. Доколкото шанка изобщо имаха някакви изражения, освен многото зъби, двамата плоскоглави сякаш ѝ се намръщиха в отговор. — Тогава да вървим.

— Аз няма да продължа повече — поклати глава Сцен.

— Знам, че си много неща, Сцен, и повечето от тях са лоши, но никога не съм те смятала за страхливец.

— Смятай ме за какъвто искаш, сестро, но аз зная къде ми е мястото, и то е от тази страна на камъните. Задачата ми беше да ви доведа дотук и аз я изпълних. Не се правя на…

— Майната ти тогава, лоена топко. — И Изърн го изблъска с лакът встрани от пътя им и продължи.

— Ще бъдем само тримата — изсумтя Тръпката и повдигна Риккъ по-високо върху раменете си.

Когато я носеше така, хванал с ръце глезените ѝ, това я накара отново да се почувства като дете. Продължиха между камъните и се спуснаха надолу по стръмна пътека сред дърветата. Дърветата бяха много, много стари. Много високите им клони шепнеха, а алчните им корени бяха заровени много надълбоко, възлести като пръстите на някой скъперник.

След един завой Риккъ видя брега. Сив чакъл стигаше долу до сивата, набраздена от дъжда вода, върху която танцуваха размазаните отражения на високите дървета. Няколко крачки по-нататък всичко се губеше в мъглата, а отвъд нея Риккъ не можеше да види нищо. Някъде самотен бухал избуха към залеза.

— Забраненото езеро — рече Изърн. — Вече не остава много.

— Винаги трябва да има мъгла, нали? — изсумтя Тръпката.

— Предполагам, че нищо не изглежда по-магическо от онова, което изобщо не можеш да видиш. — Изърн продължи, ситният чакъл хрущеше под ботушите ѝ.

— Не — прошепна Риккъ и затвори очи. — Това още не се е случило.

Нощта и светлината на огъня танцуваха върху лицата на насъбралите се. Съсухрени стари лица и свежи млади. Лицата бяха покрити със спираловидните татуировки на планинците. Лицата още не бяха тук или може би са били тук много отдавна. Риккъ вече почти не успяваше да различи днешния ден от вчерашния или от утрешния. Месото цвърчеше и съскаше. Риккъ усещаше свежия и студен планински въздух върху тила си, но също и топлината на огъня върху лицето си. Усмихна се на простичкото удоволствие от това и се сгуши в миризливата стара кожа.

— Това не ми харесва — заяви Сцен и поклати голямата си, дебела глава.

— Бъркаш ме с някого, на когото му дреме дали ти харесва, или не — отвърна Изърн.

Брат и сестра, които едва ли можеха да бъдат по-различни един от друг. Изърн, която беше твърда като копие и с остро като кинжал лице, с дългата си и сплъстена гарвановочерна коса. И Сцен — огромен колкото къща, с ръце като свински бутове, лице, тресящо се като пудинг, и коса, обръсната до червен мъх върху набръчкания му череп.

— Не искам да се качвам горе — добави той и погледна намръщено на север, между осветените от огъня колиби, към свода от разкривени клони. — Има причина да е забранено да се ходи там.

— Искам да ни заведеш дотам, а не да изказваш мнение. То е също толкова празноглаво, колкото си и ти самият.

— Не е нужно да се държиш грубо — отвърна Сцен и потърка корема си с леко обиден вид. Той погледна намръщено Тръпката. — Тя съска злобно като камшик, нали?

Тръпката повдигна вежди или поне тази, която му беше останала:

— Казваш го така, сякаш е нещо лошо.

— Тя трябва да се качи там, горе, и това е — рязко отсече Изърн. — Това момиче е важно, Сцен. Луната я обича. Винаги съм знаела това.

— Бъркаш ме с някого, на когото му дреме какво знаеш или не знаеш — отвърна Сцен. — Няма да я отведа там само защото ти го казваш.

— Не, ще я отведеш, защото трябва да отиде.

— Защото има дългото око?

— Защото дългото ѝ око е толкова силно, че я убива.

В този момент Сцен погледна Риккъ. Очите му бяха малки и тъмни, но тя видя острия ум в тях. Веднъж баща ѝ ѝ беше казал, че трябва да се пази от умните мъже. Но най-вече да се пази от умните мъже, които приличат на глупаци.

— Ти какво ще кажеш, момиче? — Той изплю парче хрущял в огъня и я посочи с оглозгания кокал. — Ако можеш да видиш бъдещето, кажи ми какво е моето.

Риккъ се наведе напред, кожата се свлече от раменете ѝ, тя насочи към него парещото си ляво око и го отвори широко. Той трепна и се дръпна назад, когато тя вдигна лявата си ръка, посочи с показалеца си към блестящите звезди и изрече със звънлив глас пророчеството си:

— Виждам… че ще станеш още по-дебел!

Думите ѝ предизвикаха смях около огъня. Останала само с един зъб старица се разсмя толкова силно, че за малко не падна от смях, и се наложи един младеж да я тупа по гърба, докато изкашля едно парче месо.

Тръпката чукна чашата си в нейната и Риккъ отпи голяма глътка, после се уви отново с кожата. Нямаше много неща, които да доведат човек в Слорфа, но планинците правеха хубаво вино, което я беше замаяло. Или може би причината за това беше гаденето от дългото око. Трудно ѝ беше да направи разлика между двете. Сцен се намръщи и седна с кръстосани крака.

— Значи има чувство за хумор. Ще се нуждае от него във Височините. При забраненото езеро няма много причини за смях. — Той отново погледна намръщено Изърн. — Наистина ли смяташ, че луната обича този малък хрущял, този малък сопол с халка наноса?

Изърн изплю ейла в огъня и го накара да изсъска:

— Какво знаеш ти за това, Сцен-и-Файл, който носи чука на баща ни?

— Знам колкото теб, Изърн-и-Файл, която носи копието на баща ни. — Сцен вирна брадичка към нея. — Само защото обичаше теб повече, не мисли, че си научила от него най-много.

— Шегуваш се, ебач на овце такъв! Баща ни ме мразеше.

— Така е. Той те ненавиждаше и в червата, мразеше лицето и задника ти, мразеше те от главата до петите. — Сцен замълча за момент. — И ти беше неговата любимка.

И двамата заедно избухнаха в смях. Може да не си приличаха много, но смехът им беше еднакъв. Лудешки, кудкудякащ кикот, който доста наподобяваше на вълчия вой, който се чуваше, когато кръглата и тлъста пълна луна висеше над главите им. Двамата чукнаха силно чашите си една в друга, вдигайки цял фонтан от ейл, пресушиха каквото беше останало в тях, и продължиха да се смеят.

Тръпката ги наблюдаваше с лице, скрито в сянката:

— Предполагам, че месецът ще бъде дълъг.

— Не — промърмори Риккъ, сгуши се в смрадливата кожа и затвори очи. — Това още не се е случило.

— Винаги нагоре — каза задъхано Риккъ, заслони очи срещу слънцето и погледна с присвити очи нагоре по хълма.

— Заради теб вървим към хълмовете. — Изърн дори не се беше задъхала. Нищо никога не я уморяваше.

— Къде точно сме тръгнали? — попита Тръпката, чиито ботуши хрущяха върху пътеката от пръст.

— Към забраненото езеро.

— Това и аз го знам. Питам къде се намира то.

— Ако казваха на всеки къде е, нямаше да е много забранено, нали?

— Ще ми отговориш ли някога направо и без заобикалки, жено? — завъртя очи Тръпката. Или поне едното си око.

— Каква полза има от откровените отговори в един уродлив свят?

Тръпката погледна Риккъ, но тя беше твърде уморена, за да направи нещо повече от това да свие рамене.

— Тогава… как ще стигнем дотам? — попита тя, докато с хриптене си поемаше дъх.

— Брат ми Сцен знае пътя. Той е лайно във формата на мъж, но ще помогне. Първо ще отидем в неговото село, което е лайно във формата на село. Наричат го Слорфа. Намира се в горния край на долината, четири долини по-нататък.

— Звучи… доста далече — промърмори Риккъ.

— Слагаш единия крак пред другия и след известно време ще стигнеш.

— Колко братя имаш? — попита Тръпката.

— Единайсет копелета и всеки от тях е по-голям кучешки задник от предишния.

Риккъ повдигна вежди:

— Не говориш… много за тях.

— От различни майки сме — отвърна Изърн, сякаш това обясняваше всичко. — Детството ми далеч не беше щастливо. Истинско мъчение. Да го преживея, беше достатъчно лошо, но трябваше да го сторя. Да си го припомням, е нещо, което гледам да избягвам да правя.

Изърн спря върху купчина камъни, извади една манерка и напръска главата си с вода, сипа малко в устата си и предложи на Риккъ.

Мътните го взели, колко уморена беше. Изправи се, преглътна водата и избърса потта от челото си. Потта избиваше горе-долу със същата скорост, с която изпиваше водата. Долната ѝ риза беше съвсем мокра. Вонеше като купа сено след дъжд. Въздухът беше хладен, но окото ѝ винаги пареше. Изгаряше главата ѝ отвътре. Беше сигурна, че някога е имало време, когато е можела да тича и тича до безкрай, без да спре. Сега се задъхваше само от няколко крачки и главата ѝ започваше да пулсира болезнено, зрението ѝ се размазваше и с крайчеца на окото си започваше да вижда призраците.

Погледна назад, към пътя, от който бяха дошли по хълмовете, над гънещите се долини, до низините. Отново се бяха спуснали след дългите мили, извървени до Уфрит. Към миналото.

— Да оставим малко отпечатъци от стъпки — изсумтя Изърн и се обърна назад, към стръмно изкачващата се пътека. — Забраненото езеро няма само да дойде при нас, нали?

Риккъ изпусна въздух с такава сила, че устните ѝ издадоха пръхтящ звук, после забърса новата пот, която блестеше по челото ѝ.

— Искаш ли да те нося на раменете си? — попита Тръпката.

Повечето хора дори не биха осъзнали, че се усмихва. Но тя знаеше как да разбере.

— Никога, дърто копеле такова — изръмжа тя и продължи напред. — По-вероятно е аз да те нося.

— Бих искала да видя това — подхвърли Изърн през рамо и изпод петата на протрития ѝ ботуш се затъркаляха камъчета надолу по голата пътека.

— Не — промърмори Риккъ и затвори очи. — Това още не се е случило.

— Открих те! — извика Лео с онзи писклив глас със странен акцент, хвана крака на Риккъ и я измъкна от сеното.

Тя бързо беше осъзнала, че ще остареят, ако трябваше да го чака да я открие на мястото, на което се беше скрила в началото — между гредите на покрива, с гнездящите по тях гълъби. Харесваше ѝ да го гледа отвисоко как обикаля около хамбара, но когато тръгна да я търси другаде, ѝ стана досадно и се спусна долу, зарови се в сеното и остави левия си ботуш да стърчи, за да може той да го види. В края на краищата игрите бяха забавни само ако двамата са близо един до друг.

— Доста време ти отне — отбеляза тя.

Риккъ трябваше да признае, че е красив, макар да не беше най-умният. Освен това говореше и се държеше странно. Но може би това беше нормално за момче, израснало в Съюза, освен това човек е склонен да прощава много неща на хубавците.

Така или иначе се радваше, че той е тук. Беше хубаво да има някого на нейната възраст, с когото да си играе. Обичаше да се преструва, че е най-щастлива, когато е сама, но всъщност никой не е щастлив, когато е сам. Баща ѝ постоянно беше зает с дълги разговори с онези копелдаци със сиви бради, по времето на които всички все се мръщеха и кимаха с глави.

Понякога Тръпката ѝ разказваше истории за пътуванията си около Кръга на света и различните странни хора, които беше убил тогава, но тя смяташе, че има нещо странно в приятелството между малко момиченце и един от най-страховитите воини на Севера. Той твърдеше, че няма нищо против, но Риккъ не искаше да прекалява.

В Уфрит нямаше много деца, а малкото, които живееха там, я смятаха за прокълната и не смееха да се приближат до нея заради припадъците. Лео сякаш не се тревожеше за припадъците. Може би щеше да се разтревожи, когато видеше някой от тях с очите си. Особено ако тя се осереше по време на него, което, за жалост, се случваше повечето пъти. Но тя не можеше да стори много по този въпрос — с припадъците и насирането.

Риккъ се беше заклела, че няма да се тревожи за нещата, които не можеше да промени, и приемаше клетвата много сериозно. Баща ѝ винаги казваше, че за един човек няма нищо по-важно от неговата дума. Обикновено го казваше с намръщен вид, като клатеше глава. Жалко, че се мръщеше толкова много, защото, когато се усмихнеше, светът наоколо сякаш засияваше.

— Мой ред е да се крия! — извика Лео и побягна.

Подхлъзна се, падна и се отърколи сред облак от сламки и прах, после скочи на крака и изчезна през вратата на хамбара. Когато го видя да си тръгва, това по някаква причина натъжи Риккъ. Натъжи я много.

— Не — каза си тя и затвори очи. — Това се случи преди много време.

В изобилие

— Как е стойката ми? — попита Флик и погледна през рамо към крака си, изтеглен назад.

— Ще стигнем и до стойката ти — отвърна Детелината.

— При тази скорост ще е след около година — промърмори Кусура, който вдигна ръба на секирата си към слънцето и после отново започна да я полира.

— Ако изкараш година — намръщи се Шола, докато опитваше да отреже възможно най-тънкия резен сирене с онзи свой дълъг и тънък нож.

— Не слушай тия двамата нещастници — продължи Детелината. — Ще стигнем и до стойката ти. Но никога не забравяй, че ако си изтеглил меча, вече си направил поне една грешка.

— А? — Флик погледна с присвити очи Детелината над клатушкащия се връх на меча.

— Освен ако не го почистваш, остриш или може би продаваш.

— Ами ако си в битка?

— Тогава си направил поне две грешки, а вероятно и много повече. Битката не е място за един самоуважаващ се воин. Но ако трябва да участваш в такава, поне трябва да проявиш достатъчно добър вкус да си на място, където не се води бой.

— Ами ако някой копелдак се опита да те убие?

— В идеалния случай ще си го предвидил малко преди това и ще си го убил първи, за предпочитане докато спи. Ножовете са за това.

— За това и за рязане на сирене — обади се Шола и много съсредоточено вдигна към устата си ножа със залепено върху плоската му страна резенче сирене, което беше толкова тънко, че изглеждаше почти прозрачно.

Точно когато го поднасяше към устата си, през двора премина порив на пролетния вятър, който го отнесе подобно на глухарче и тя безпомощно се опита да го хване във въздуха.

— Точно това им е хубавото на ножовете — обясни Детелината. — Евтини са и имат безброй приложения. Мечовете са ужасно скъпи и служат само за едно нещо, което всеки мъж трябва да избягва.

— Един вид се опитваш да ме убедиш, че е по-добре да не ме учиш на изкуството да въртя меч — сбърчи лице Флик.

— Аха, но тъй като животът е такъв, какъвто е, стават и грешки. И тогава познаването на изкуството как да въртиш меча, може да спаси безполезната ти кожа от някоя и друга неприятна дупка, така както спаси и моята в няколко печални случая. И така, по отношение на стойката…

— Детелина!

Гринуей пресече двора с такава наперена походка, сякаш той самият го бе построил и ужасно се гордееше с постижението си. Беше пъхнал палци в колана си и лактите му сочеха навън, все едно качествата на един мъж личаха по това колко място заема.

— Мразя го тоя шибаняк, мамка му! — промърмори Шола, докато опитваше да отреже още по-тънък резен от сиренето, после цъкна отвратено с език, когато парчето се натроши.

— Бива те да преценяваш хората — отбеляза Детелината, весело махна за поздрав на приближаващия се Гринуей и се усмихна презрително на Флик. След преждевременната кончина на Магуир Гринуей беше приел ролята на главната путка на Стаур.

— Кой е този? — презрително попита той.

— Този е Флик. Уча го как да използва меча. Или как да не го използва.

— Прилича ми на шибан идиот — отбеляза Гринуей.

— Ами умните мъже като теб не достигат. Трябва да се справям с това, с което разполагам. Стаур готов ли е да се срещне с мен?

— Имаш предвид краля.

— Аха, имам предвид краля. — Детелината го изгледа безизразно в отговор. — Стаур е кралят и кралят е Стаур. И двамата бяхме там, когато той окачи веригата около врата си, нали? — И двамата бяха там, целите окървавени.

— Някой ден ще кажеш повече отколкото трябва, Детелина. — Гринуей премести палците си върху колана с меча. — Е, пръстта чака всички ни. Има и по-лоши начини да стигнеш до нея, отколкото ако говориш твърде много. А сега ще съобщим ли новината на Големия вълк? — Той кимна към чувала, който беше привлякъл вниманието на поне половината мухи в Карлсон. — Ще вземеш ли това, Флик?

— Сигурен ли си? — сбърчи нос младежът. — Доста смърди.

— Така стоят нещата, момко, накрая всички смърдим. И да, сигурен съм. Мога да ти кажа, че определено не е по мое желание.

— Стой далеч от неприятности, става ли, главатар? — изсумтя Шола, без да изпуска от поглед ножа и сиренето.

— Ако щеш, вярвай, цели петнайсет години се опитвам да го правя.

— Какво правиш по-точно, по дяволите? — попита я Кусура, когато Детелината се отправи да се срещне с краля.

— Ако го направиш както трябва — прошепна Шола, — сиренето просто се топи върху езика…

Флик сякаш се канеше да метне чувала на рамо, но видя петната по него и се отказа. Обаче не беше достатъчно силен, за да държи ръката си изпъната, и в крайна сметка чувалът се удряше в коляното му с глух жвакащ звук.

— Никога не съм срещал крал — призна той.

— Така ли? — изненада се Детелината. — А аз си мислех, че всеки ден се срещаш с кралски особи.

— ?

— Просто си дръж устата затворена и се усмихвай.

Долната част на лицето на Флик се изкриви в гримаса.

— Казах да се усмихваш, а не да се опитваш да му продадеш зъбите си.

Много неща в Скарлинг Хол не се бяха променили от времето на Скарлинг. Големите скърцащи врати с огромните железни панти, гредите на покрива, високите прозорци, яркото студено слънце зад тях и звукът от стремително течащата вода далече отдолу. Тронът на Скарлинг беше същият, върху който бяха седели Бетод, Дау Черния и Скейл Желязната ръка. Беше неудобен и прост, боята по излъсканите от времето подлакътници се беше изтрила и се лющеше от облегалката.

Обаче мъжът, който седеше на него, беше нов. Стаур Здрачния, когото хората наричаха Големия вълк, беше преметнал левия си крак през един от подлакътниците и леко люлееше босото си ходило. Върху раменете му имаше много хубаво наметало от вълча кожа и се беше ухилил толкова широко, че наистина приличаше на вълк. И защо да не се усмихва? Имаше всичко, което искаше, нали? Вече не беше крал, който чака да седне на трона, а истински крал и всичко, което му се беше наложило да стори, бе да забие нож в гърлото на чичо си.

Всичко тук, вътре, беше изпълнено със заплаха. Лицата на младите воини, които не се усмихваха, сякаш животът беше състезание кой ще се забавлява най-малко. Пламъците на огромната камина гневно надигаха острите си езици. Дори и чашите на масите сякаш таяха някаква обида. Беше ужасяващо тихо, всички сдържаха дъха си, очаквайки насилието да избухне всеки момент като някаква светкавица.

— Трябва да коленичиш — изръмжа Гринуей, когато спряха на средата на просторния каменен под пред Стаур.

— Мислех, че поне първо ще вляза — повдигна вежди Детелината. — Предполагам, че бих могъл да се влача на колене, но това доста би протрило панталоните ми и би изчерпило търпението на всички. — Той завъртя пръст и се обърна назад към вратата. — Но с радост ще изляза обратно отвън, ако има по-добър начин да го направя…

— Не е нужно да коленичиш, Детелина — прекъсна го Стаур и му махна да се приближи. — Стар приятел като теб? Не се дръж като путка, Гринуей.

Гринуей се ухили подигравателно, което по мнението на Детелината го накара да заприлича на путка повече от всякога. Някои хора просто не можеха да се сдържат. Определено всички в тази стая. В този момент той забеляза, че в ъгъла, от една от високите покривни греди, висеше нова клетка, която леко се въртеше.

Не му се стори добър знак. Освен това в нея имаше някого. Беше гол и пребит до кръв, но очите му все още бяха отворени. Това му се стори още по-лош знак.

— Освен ако не съм се припознал, май държиш Грегун Празноглавия в клетка.

— Имам цяла зала, пълна с копелдаци, които да ми казват онова, което вече знам — присви очи Стаур.

— Мога да се закълна, че той беше на наша страна.

— Имах някои съмнения — отвърна Стаур и изкриви уста. — Когато вдигнах данъците му, не искаше да плаща. Това доста ме ядоса. Ядоса и други хора.

— Как мислиш, че се чувства сега? — попита Гринуей.

Детелината почеса леко белега си:

— Като го гледам, малко го боли.

— Баща ми винаги го оставяше на мира — продължи Стаур. — Него и други хора като него.

— Калдер Черния много го биваше в компромисите.

— Мен не ме бива.

— Да, виждам това — отвърна Детелината.

— Хората са алчни, нали? Нямат капка благодарност. Не мислят за това, което вече са получили от теб, а само за следващото, което могат да получат.

— Вярно е, че има много задници — съгласи се Детелината и погледът му се плъзна по онези, които бяха най-близо до Стаур.

— А Празноглавия и синовете му, и всички онези лайнари от Западните долини, са по-близки с Уфрит, отколкото с Карлсон. Не им вярвам.

— Сега повече ли им вярваш?

— Сега поне всички знаем какво е положението.

— Единият от синовете му е Гвоздея, нали? Той е опасен човек.

Воините, подредени покрай стените, се състезаваха кой от тях ще изглежда по-опасен.

— Уплашен ли си? — попита Гринуей.

— Постоянно — отвърна Детелината, — но това вероятно е от възрастта. Какво ще правиш с Празноглавия?

Стаур погледна кръвнишки към клетката и демонстративно подсмръкна:

— Все още мисля. Дали да го пусна, за да може да си плати данъците, или да му тегля кървавия кръст за назидание.

— Ще даде добър урок на останалите, каквото и да решиш — обади се Гринуей.

Докато гледаше как клетката полека се върти, Детелината се усъмни, че това е така. Празноглавия беше популярен човек. Имаше много приятели и роднини във всичките онези долини на границата с Уфрит. Много корави бойци, които изобщо нямаше да са доволни, че е затворен в клетка. Калдер Черния беше прекарал години в усилия да обедини разпокъсания Север със заплахи, дългове, разпространяване на слухове и правене на услуги. Не можеше да се разчита само на страха. Но едва ли беше работа на Детелината да го казва.

Той извърна поглед от Празноглавия и се усмихна:

— Е, надявам се, че крайният резултат ще ти достави радост, каквото и да решиш.

— Ха-ха. — Влажните лукави очи на Стаур се насочиха отново към Детелината. — Ами ти? Шанка доставиха ли ти някаква радост?

— Не бих избрал точно думата „радост“, кралю мой, но когато главатарят ти дава задача, както обичаше да казва старият Три Дървета, просто се заемаш с нея. Затова се примирихме с неизбежното. Ти ме познаваш, аз нямам нищо против да се примирявам. Особено с неизбежното.

— Нямаш ли никаква гордост, а, Детелина?

— Някога имах, кралю. Имах я в излишък, мамка му. Както ливадата през лятото може да привлече прекалено много пчели. Но открих, че когато си в затруднено положение, не можеш да си купиш кой знае какво. С гордостта имам предвид, не с пчелите. Затова се отървах от моята. И изобщо не ми липсва.

— Кой е този? — Стаур погледна с присвити очи Флик.

— Това е Флик. — И Детелината потупа младежа по мършавото рамо. — Той е най-добрият ми човек.

— Изглежда, го бива — отвърна Стаур и неговите задници се засмяха.

Задниците бяха повече, отколкото някога. На север ги имаше в изобилие.

— Предполагам, че човек трябва да има приятели — отвърна Детелината.

— Определено. Трябва ти някой, когото да намушкаш, нали?

Разнесе се още смях. Детелината с усилие успя да се усмихне.

— Искаш да го намушкам ли, кралю? — кимна той към Флик.

— Не. Вече доказа какъв си, Детелина. Не искам да те лиша от най-добрия ти човек. Какво носиш там?

— Малък подарък за теб. — Детелината взе чувала от Флик, изсипа го и главите на шанка се затъркаляха и заподскачаха по пода.

Искаше му се това да бяха първите глави, пръснати по пода на Скарлинг Хол, но имаше неприятното усещане, че през годините отрязаните глави често са били украса тук.

Гринуей отстъпи крачка назад с ръка върху лицето си:

— Те вонят, мамка му!

— Не бъди путка, Гринуей. — Стаур скочи нетърпеливо от трона и отиде да погледне главите. Все още леко накуцваше от раната с меч, нанесена му от Младия лъв. — Значи си дал на шанка урок, а?

— Не съм сигурен, че плоскоглавите са наистина възприемчиви към уроци — отвърна Детелината.

— Поне не и тези. — Стаур побутна полуизгнилите глави с босия си крак, за да може да види лицата им. — Грозни копелета, а?

— Не съм сигурен, че точно аз бих могъл да критикувам външния вид на другите — отбеляза Детелината.

— И никой от нас не изглежда много добре мъртъв — добави Флик, след което се прокашля и сведе поглед към земята, — кралю.

— О, не знам — рече Стаур и го изгледа с влажния си поглед. — Сещам се за доста хора, които бих предпочел да са трупове. Заминавам за Уфрит, Детелина. Искам да дойдеш с мен.

— Ще се бием ли?

— Не, не, не. — Което донякъде си беше облекчение, защото Детелината не можеше да каже, че последната война със Съюза много му беше харесала. — Дадох думата си в Кръга, нали? Заклех се тържествено пред Младия лъв! Да не мислиш, че ще наруша думата си?

— Честно казано, кралю, нямам никаква представа какво ще направиш във всеки един момент.

— Е, нямаше ли животът да е скучен, ако знаеш всичко, което предстои да се случи? — ухили се Стаур. — Познаваш ли мъж, наречен Оксел?

— Един от великите войни на Кучето. Не бих му се доверил да държи ведрото, докато пикая.

— Въпреки това понякога човек се нуждае точно от някой подъл копелдак, нали? Кучето умира. Стар е и болен. Когато си отиде, Уфрит ще трябва да се обърне към някого. Оксел иска това да съм аз.

— Ами онази тържествена клетва в Кръга?

— Заклех се да не го превземам — сви рамене Стаур. — Не съм казвал нищо за това, ако сам ми се набута в ръцете. Уфрит иска да бъде част от Севера — кой съм аз, че да оспоря това?

— А ако има такива, които не искат да се присъединят? — попита Детелината.

— Мога да осигуря още такива — Стаур кимна към клетката. — Сега можеш да си вървиш.

— И вземи със себе си смрадливите си глави — изсъска Гринуей.

— Не се дръж като путка! — изрева Стаур и от устата му изпръска слюнка.

Всички мъже в залата вдигнаха рязко глави и сложиха ръце на оръжията си — като кучета, оголващи зъби, когато господарят им се разгневи. Гринуей отстъпи пребледнял и разтреперен, без съмнение си мислеше, че Големият изравнител е сложил ръка върху рамото му.

В този момент Стаур се ухили по-широко от всякога. Клекна и красивата вълча кожа се свлече върху мръсотията, останала от главите. Взе най-голямата глава и я сложи изправена. Големият островръх шлем все още стоеше върху нея и дългият подут език висеше от огромните челюсти.

— Искам да ги гледам.

Демонът, който троши всички вериги

— Мътните го взели — изграчи Риккъ и надигна глава.

Устата ѝ имаше вкуса на гроб, празният ѝ стомах къркореше и клокочеше. Имаше чувството, че зад очите ѝ беше надвиснал боздуган, който при всяко движение се стоварваше болезнено върху вътрешността на черепа ѝ. Но поне времето вървеше само в една посока.

Беше спала в гнездо от кожи, но отдолу имаше твърда скала. Наметна една прашна, стара еленска кожа върху раменете си и излезе от мрака, като се препъваше, все още затворила очи срещу пронизващата светлина.

Не валеше, но във въздуха имаше студена влага, която караше всичко да изглежда мрачно. Нямаше вятър. Нямаше звуци. Всичко беше неподвижно, сякаш се намираше в земята на мъртвите. Високи дървета, черна гора и черни иглички. Купчини черни скали, които стърчаха по склоновете. В далечината високи черни планини с бели бради и бели шапки, наподобяващи на стари воини. Покрит с тъмен чакъл склон се спускаше от гърлото на пещерата до тъмната вода, в чието огледало се отразяваха Дърветата, скалите и планините, които бяха по-неподвижни, по-тъмни и по-съвършени от всякога. Там стоеше жена. Дрипавите и поли бяха напъхани в колана и тя беше нагазила в езерото до мършавите си, бледи и покрити с вени прасци. Стоеше толкова неподвижно, че не предизвикваше никакви вълнички.

Риккъ изду бузи. Когато се наведе да напъха крака в крачолите на панталона си, главата ѝ запулсира толкова силно, че за малко не падна. Придърпа щавената кожа около раменете си, после се отправи с олюляване към водата. Острият чакъл хрущеше между голите пръсти на краката ѝ. Беше толкова студено, че водата сигурно трябваше да е замръзнала. Но както ѝ казваше понякога баща ѝ, по-добре да рискуваш да направиш нещо, отколкото да живееш със страха от него. Затова тя зашляпа през водата, като се свиваше и трепереше. Вълничките, които образуваше, достигаха до отраженията на спокойните дървета и неподвижните планини и ги разбиваха на танцуващи фрагменти.

— Толкова е студена, че сякаш съм се навряла в самия задник на зимата — задъхано каза тя, докато застана, олюлявайки се, до жената.

Отстрани изглеждаше почти нормално. Стара, с дълбоки бръчки и студени сини очи, втренчени в хоризонта.

— Студът е прекрасен начин за проясняване на ума. — Не беше вещерското грачене, което Риккъ беше очаквала. Гласът беше младежки, спокоен и изпълнен с музика. — Кара те да се съсредоточиш върху значимите неща. Насочва вниманието ти навътре към теб самата.

— Значи… го правиш, за да натрупаш магия… или нещо подобно?

— Правя го, защото глупаците рядко биха последвали една жена в студената вода, за да ѝ разкажат за проблемите си. — Тя се обърна и Риккъ я зяпна, защото тя изглеждаше точно така, както я беше видяла във видението си.

През средата на деформираното ѝ чело, от косата до устата ѝ се спускаше огромен розово-сив белег. Едното ѝ око и едната ѝ вежда бяха по-високи от другите, сякаш черепът ѝ е бил напълно разцепен на две и след това събран отново от някой пиян хирург. По сбръчканата ѝ кожа на зигзаг преминаваше безумна поредица от шевове. Шевове от златна тел, която блестеше на утринното слънце.

— Аз съм Кауриб — представи се тя със своя много нежен глас. — Или поне бях. Магьосница от Крайния север. Или поне бях. Сега съм вещицата на забраненото езеро. — Тя се обърна към хоризонта. — Мисля, че това ми подхожда повече.

Риккъ беше израсла в Севера, където мъж без белези не беше никакъв мъж, но никога преди не беше виждала такъв белег. Погледна надолу към водата, която вече се успокояваше около острите ѝ пищяли и се превръщаше в нейно мрачно отражение:

— Какво се е случило с теб?

— Удар със секира.

— Значи не си успяла да го предвидиш?

Кауриб бавно повдигна вежда. Изглежда, че това ѝ костваше известни усилия, защото кожата около шевовете се набръчка:

— Не е нужно да ти казвам, че дългото око се появява, когато реши. Ако се надяваш, че то ще те предпази от всички секири в живота ти, ще бъдеш разочарована. Но от друга страна, съдбата на надеждата е да завърши с разочарование, както съдбата на светлината е да завърши с мрак, а на живота — да завърши със смърт. Въпреки това те струват нещо, докато ги има.

Риккъ размърда вкочанените пръсти на краката си и се загледа как се разпростират вълничките:

— Това е малко мрачно послание.

— Ако търсиш оптимизъм от отшелница, чиято глава е съшита със златна тел, тогава си по-голяма глупачка, отколкото изглеждаш. Което би било доста голямо постижение.

Риккъ ѝ хвърли кос поглед, но Кауриб отново беше насочила погледа си напред.

— Мислех, че това, което видях във виденията — златната тел може да е, нали разбираш…

— Не разбирам. Опитай да изречеш думите.

— Метафора?

— За какво?

— Аз просто получавам видения, не ги разбирам.

— Момиче, на Пророчицата не ѝ е работа да разбира виденията си повече, отколкото на грънчаря да разбира глината — изсъска отвратено вещицата.

— Предполагам… — Риккъ трепна от болка, когато се опита да премести крака си върху хлъзгавото дъно на езерото и закачи пръста си в една остра скала — че вече не говорим за грънци? Или говорим за грънци?

Вещицата изсъска разочаровано:

— Работата на грънчаря е да наложи волята си върху глината. Да оформи глината в нещо полезно. Или нещо красиво.

— Значи… трябва да наложа волята си на виденията си? Да ги оформя в нещо красиво?

— Аха! В дългата нощ на твоето невежество проникна лъч светлина — презрително изсъска вещицата. Успяваше да изрази много неща със съскането си. — И ми се наложи да изгубя само половината сутрин, за да ти го обясня.

— Но…

— Аз не съм твоя наставница, момиче, нито твоя учителка или мъдра баба. Искаш да ти кажа какви са правилата, но правила няма. Ти си като онези дърти глупци магусите, които искат да оковат света в закони. И си като онези дърти глупци ядачите, които искат да затворят света в клетка с молитвите си. Ти си и като онези нови глупци, които искат да оковат света в желязо и да го накарат да се подчинява. Дългото око е магия, момиче! — изкрещя към планините тя и вдигна съсухрените си ръце. — Тя е дяволът, който не може да бъде затворен в клетка! Тя е демонът, който троши всички вериги! — Кауриб отпусна ръце. — Ако имаше правила, то това нямаше да е магия.

— Значи тогава ще трябва сама да намеря своите отговори — печално отвърна Риккъ.

— Страхът е като студената вода. — Кауриб погледна надолу към краката си, скрити в езерото. — Малко страх е полезен, защото те кара да се съсредоточиш върху това, което има значение. Но твърде много страх те сковава. Трябва да създадеш в съзнанието си кутия, да сложиш страха си в нея и да я заключиш.

— Това звучи много като нещо, което би казала една наставница.

— Без съмнение от мен ще излезе чудесна наставница. Но не съм твоята.

Риккъ чу хрущенето на стъпки зад гърба си и се обърна с усмивка, като очакваше, че ще види по брега да върви Тръпката или Изърн. Вместо това видя един шанка да се приближава с крива походка, сякаш единият му крак беше по-дълъг от другия. При всяка стъпка ноктестият му крак хвърляше настрани дъжд от чакъл. На копието му беше нанизана риба, която все още се гърчеше и мяташе. Сребристите ѝ люспи проблясваха на сутрешното слънце.

— Аха, закуската! — усмихна се Кауриб и огромният белег през горната ѝ устна се разтегна около златната тел по начин, който Риккъ намери за твърде обезпокоителен.

— Как накара шанка да ти служат? — попита Риккъ, когато плоскоглавият заби копието с рибата в брега, близо до водата.

Баща ѝ винаги беше говорил за шанка така, сякаш са животни. Напаст, с която не може да се разговаря разумно. А ето че един от тях търсеше наоколо съчки, за да накладе огън, както би сторил всеки рибар на брега. Е, всеки рибар с шипове, заковани на главата.

— По същия начин, както и ти би накарала някой да ти служи — отвърна Кауриб. — Като им давам това, което искат.

Риккъ наблюдаваше как плоскоглавият сумти и мляска под нос и езикът му се подава между зъбите, докато грижливо подрежда съчките на едно място върху чакъла, което беше почерняло от огньовете, палени през годините.

— Значи те са като хората?

— О, не. — Риккъ усети ръката на Кауриб върху рамото си. Беше лека, но твърда. После чу тихия ѝ глас в ухото си: — Може да им се има доверие. На тях трябва да благодаря за живота си.

— На кои, на шанка ли?

— Да. Ако изобщо трябва да съм благодарна за това, което едва ли може да се нарече живот.

Риккъ наблюдаваше как плоскоглавият се суети непохватно с кремък и прахан и го разнася по целия бряг.

— Не бих си помислила, че пръстите им умеят да шият толкова красиво.

— Нима това ти изглежда красиво? — Риккъ се прокашля и реши, че е най-добре да не казва нищо. — Шанка не обичат да се къпят и нямат никакво чувство за хумор, но разбират разликата между плът и метал. Поне това са научили от Господаря създател.

В този момент шанка се наведе, сви разкривените си устни и успя с дъха си да разпали пламъка.

— Какво стана с останалите? — попита Риккъ.

— С мъжа със стоманеното око и жената със суровия нрав? Известно време седяха до теб, като всеки се преструваше, че е по-малко разтревожен от другия, но след няколко дни им омръзна да ядат риба. Никой от двамата нямаше доверие на другия, затова отидоха заедно на лов.

— Почакай малко, дни ли каза? — попита Риккъ.

— Спа четири дни. Те са добра компания. Жена, която иска да я приемат на сериозно като пророчица, трябва да има колоритни хора около себе си.

— Не ги избрах, защото са колоритни.

— Не, те са те избрали, което говори много за твоите качества и техните.

— Добри или лоши качества?

Кауриб не отговори. Просто погледна Риккъ с яркосините си очи и не каза нищо. Риккъ не я беше особено грижа, че я гледат по този начин, особено вещица, и то с тел по лицето:

— Предполагам, че бих хапнала, ако нямаш против да споделиш закуската си.

Шанка вече беше сложил рибата върху огъня и от нея се носеше доста приятна миризма, от която устата ѝ се напълни със слюнка. Риккъ за пръв път от седмици насам изпита глад и потри корема си, който я болеше. Напоследък нямаше много какво да потрие. Дрехите висяха върху нея като парцали върху бостанско плашило.

— Когато колоритните ми приятели се върнат, ще е най-добре да се отправим към дома. До Уфрит има много път.

— Толкова скоро ли ще си тръгнете?

Начинът, по който Кауриб го каза, предизвика у Риккъ тревожно усещане. Сякаш я очакваше някаква неприятна изненада. Изглежда, че колкото повече остаряваше, толкова по-редки ставаха приятните изненади.

— Аха, ами… вече се чувствам по-добре. — Риккъ сложи малко нервно ръка върху лявото си око. Беше хладно и лепкаво точно както другото. Точно както очите на всички. — Каквото и да си направила, е свършило работа.

— Нарисувах руни около дългото ти око. Руни, които да го държат в клетка.

— В клетка, а? Отлично.

Откакто се беше събудила, не беше получавала видения за неща от миналото, нито призраците на нещата, които предстояха да се случат. Светът изглеждаше по-обикновен от когато и да е след дуела, когато беше насилила дългото око да се отвори. Разбира се, като се изключеше това, че стои в магическо езеро с жена, върната от земята на мъртвите, докато плоскоглавите правеха закуска. Риккъ си пое дълбоко дъх, изду гърди и издиша.

— Чувствам се съвсем добре.

— Засега.

— Пак ли ще се влоша? — Риккъ усети как раменете ѝ се прегърбиха.

— Руните ще избледнеят и отново ще се влошиш, а после ще стане още по-зле. Трябва да рисуваме руните, за да не избледнеят. Трябва да ги татуираме върху кожата ти с игла от кост на врана и да оковем дългото око, докато си жива.

— Мислех, че магията е демонът, който троши всички вериги? — погледна я втренчено Риккъ.

— Въпреки това трябва да го оковем с единайсет защити и още единайсет обърнати, и единайсет пъти по единайсет. Достатъчно здрави, за да държат затворени самите порти на ада.

— Това… не ми звучи като нещо, което бих искала да имам върху лицето си.

— Трябва да се нахраниш и след това да си починеш. Трябва да пиеш много вода.

— За какво е водата?

— Човек винаги трябва да пие много вода. Татуирането ще отнеме няколко дни. Ще бъде изтощително за теб и още повече за мен.

Риккъ докосна бузата си с върховете на пръстите, докато наблюдаваше как димът от огъня се носи над езерото. Спомни си за планинците, планинките и онези копелдаци с боядисани в синьо лица, които беше виждала понякога от другата страна на Крина. Въздъхна със съжаление и изпръхтя с уста:

— След като се татуираш по лицето, няма връщане назад, нали?

— За теб никога не е имало връщане назад — сви рамене Кауриб. — Макар че винаги можеш да се откажеш и да оставиш виденията да стават все по-налудничави, докато мракът не те погълне и умът ти не се разпадне на милиони пищящи части. Това би ми спестило усилията.

— Благодаря за тази възможност. — На Риккъ ѝ се дорева, но си наложи да преглътне сълзите. Но беше по-добре да го направи, отколкото да живее със страха и всичко останало. — Тогава май ще избера татуировките. Ако това ще оправи нещата.

— Нищо никога не е напълно поправено. От мига, в който всяко нещо се роди и бъде създадено, то винаги умира, разпада се и потъва в хаос.

— Ако нямаш нищо против, докато разговаряме, бих предпочела по-малко философстване и да получа повече истински отговори.

— Огледай се наоколо, момиче. Смяташ ли, че ако имах всички отговори, щях да стоя в леденото езеро със съшита с тел глава?

Вещицата вдигна полите си, зашляпа обратно към брега и остави уплашената и трепереща Риккъ да стои до прасците в студената вода.

— О! — обърна се Кауриб. — И ако трябва да сереш, гледай да е по-далеч от пещерата!

Кралско правосъдие

— Говорих с краля надълго и нашироко. — Ишър се излегна на най-предната пейка така, сякаш се намираше в собствената си гостна. — Орсо изцяло прилича на баща си.

— Нито единият от двамата не е особено умен. — Камарата на лордовете беше пълна, но Барезин сякаш не се притесняваше особено, че могат да ги чуят. — И лесно може да бъде воден за носа.

Откритото му презрение не към един, а към двама крале се стори малко нелоялно на Лео особено тук, в сърцето на правителството, докато присъстваха на процес, от който зависеше животът на един човек. Майка му щеше да е крайно недоволна, ако чуеше това. Но от друга страна, един мъж рано или късно трябваше да спре да прави всичко възможно, за да е доволна майка му.

— Миналата година, пред стените на Валбек, престолонаследникът Орсо контролираше процес по съкратената процедура, който доведе до обесването на двеста предполагаеми революционери — отбеляза Ишър. — Без съд и присъда.

— Изложените им на показ трупове бяха използвани за украса на пътя до Адуа. — Барезин изплези език, за да изимитира обесване. — Като предупреждение към простолюдието.

— Сега искат да сторят същото с член на Камарата на лордовете.

— Като предупреждение към останалите благородници.

— Може да е наследил милосърдието на майка си заедно с ума на баща си — наведе се по-близо Хюген.

— Определено има слабост към дамите! — нетърпеливият шепот на Барезин не можеше да скрие колко се забавлява.

— Мътните го взели! — прошепна Лео.

Той не намираше за забавни нито предпочитанията на вдовстващата кралица, нито жестокостта на краля.

— Както е тръгнало, дори най-добрите от нас няма да са в безопасност — поклати добре поддържаната си побеляла глава Ишър.

— Точно най-добрите са в най-голяма опасност — отбеляза Хюген.

Барезин изсумтя в знак на съгласие:

— Уетерлент няма никакъв шанс. Обзалагам се, че няма да представят никакви доказателства.

— Но… защо? — попита Лео, който се мъчеше да намери някакво положение на твърдата пейка, при което кракът да не го тормози толкова.

— Уетерлент няма наследник — отвърна Ишър, — така че имотите му ще бъдат конфискувани и Короната ще ги заграби. Ще видите.

Лео зяпна невярващо покритите със стъклописи прозорци на камарата. Това бяха най-гордите моменти в историята на Съюза. Обединението от Харод Велики на трите кралства на Мидърланд. Отхвърлянето на тиранията от Арнолт Справедливия. Установяването на закони в разюздания Англанд от Касамир Непоколебимия. Издигането на крал Джизал на трона от Камарата на лордовете, която се беше обединила зад него, за победа над гуркулите. Благородното наследство, за което толкова обичаше да говори някога баща му. Възможно ли беше наистина покварата да се разпростряла толкова дълбоко?

— Няма да посмеят — прошепна той. — Пред цялата Камара на лордовете?

— Ще си голям смелчага, ако се обзаложиш, че Дъртата клечка няма да посмее — заяви Ишър, когато говорителят удари по плочките с жезъла си, за да въведе ред.

— Милорди и дами, заповядано ви е да коленичите при приближаването на Негово Императорско Височество… — гласът на говорителя отекна през позлатените врати в задушния мрак на преддверието и Орсо пъхна пръст в колосаната си яка и опита да я разхлаби. Кралските му атрибути го задушаваха по повече от един начин — … краля на Англанд, Старикланд и Мидърланд, защитника на Уестпорт и Уфрит… — Орсо размърда насам-натам доста тежката корона. Като се имаше предвид колко часове бяха прекарали царските бижутери в измерване на черепа му, човек би се надявал, че са му направили проклетото нещо по мярка. Може би главата му просто имаше погрешната форма за носенето на корона. Без съмнение мнозина мислеха така. — Негово Величество Орсо Първи, върховния крал на Съюза!

Големите врати бяха отворени и пролуката от светлина помежду им постепенно се увеличаваше. Орсо изправи рамене в нещо, което се надяваше, че наподобява царствена осанка, и залепи на лицето си усмивка. После осъзна, че тя е крайно неподходяща за случая, замени я с тържествено намръщено изражение и пристъпи вътре.

Разбира се, това далеч не беше първото му посещение в Камарата на лордовете. Спомни си, че беше доста отегчен, когато баща му му я показа още като строителна площадка, после беше доста впечатлен, когато му я показа почти завършена и накрая силно отегчен, когато баща му бе ръководил първото събрание там.

Но Орсо никога не я беше виждал от този ъгъл — така, както актьорът може би вижда театъра. В неговия случай той бе един зле подготвен дубльор, внезапно изправен пред публика от враждебно настроени критици. Извитите пейки бяха препълнени с лордове и техните пълномощници, всички облечени в тежки кожи, със сериозни намръщени изражения и тежки вериги, удостоверяващи длъжността им. Първоначалната сграда на камарата, която Баяз бе разрушил, можеше да се похвали само с един закрит балкон за зрители. Очевидно архитектите, построили новата сграда, бяха решили, че той е недостатъчен, за да стресне говорещия, затова бяха добавили още един отгоре. Сега и двата балкона бяха претъпкани до парапета с облечени в ярки дрехи зяпачи, които водеха празни разговори в очакване на възхитителната перспектива за провала на един непознат.

С лекота можеше да има хиляда души, а може би и повече. Разбира се, при приближаването му всички коленичеха или правеха реверанси. Но аристократите на Съюза бяха способни едновременно да коленичат и да излъчват презрение. Бяха се упражнявали да го правят в продължение на векове.

— Мамка му! — промърмори той под носа си.

Можеше да се закълне, че с помощта на някаква акустична магия възклицанието му се понесе над цялата огромна зала и отекна обратно в ушите му, докато тътреше крака по самотната пътека от плочки към масата за важните гости и влачеше след себе огромния товар от златотъканото наметало.

Мамка му, мамка му, мамка му…

Трепна, когато усети нечии ръце да докосват врата му, но това беше само Горст, който разкопча златната закопчалка и отнесе кралската одежда, докато един от легиона слуги стори същото с короната. Орсо дори не беше сигурен, че знае името на този мъж и дали изобщо има име.

Мамка му, мамка му, мамка му…

Орсо се прокашля и се отпусна върху огромния позлатен трон. За момент изпадна в паника и се зачуди дали не е трябвало да седне някъде другаде, после си напомни, че колкото и да му се струва невероятно, е кралят. Най-големият стол винаги беше за него.

— Всички да станат! — изрева говорителят и го стресна.

Сред полукръглите пейки последва шумолене, докато лордовете заемаха местата си, докато шепнеха и мърмореха, обсъждайки предстоящата среща. Писари стовариха чудовищните си книги в двата края на масата и ги разтвориха с глух звук. Върховният съдия Брукел зае мястото си от едната страна на Орсо. Архилектор Глокта беше добутан в количката си до другата и изгледа подозрително огромното сборище от лордове и техните пълномощници.

— Какво прави там Ишър? — прошепна той.

Като един от най-изтъкнатите стари благородници на Мидърланд той трябваше да е в средата на предния ред, но вместо това се беше преместил на дясно, до представителите на Англанд, и шепнеше в ухото на изглеждащия недоволен Лео дан Брок.

— Ишър и Брок? — повдигна провисналите си вежди Брукел.

— Близки приятели?

— Или близки конспиратори. — Глокта кимна към говорителя, който вдигна жезъла си, удари плочките и залата се изпълни с ехото от удара.

— Обявявам настоящото събрание на Камарата на лордовете на Съюза… — говорителят остави думите си да увиснат във въздуха, докато шумът постепенно утихна и се превърна в натежала тишина — за открито!

— Добро утро, милорди и дами! — Орсо се усмихна по начин, който би подобавал повече на опит на обвиняемия да спечели благоразположението на съдията, отколкото на самия съдия. — За мен е чест да председателствам това събрание. Днес имаме само една точка за обсъждане…

— Ваше Величество, мога ли да взема думата?

— Камарата на лордовете дава думата на Федор дан Ишър! — извика гръмогласно говорителят.

Последното нещо, от което се нуждаеше Орсо, беше моментно прекъсване, но трябваше да отвърне така, както смяташе, и да продължи — великодушно и спокойно. В края на краищата може би всичко това бе част от плана на Ишър да обедини монарха и благородниците:

— Разбира се, лорд Ишър, продължете.

Ишър скочи от пейката и застана на покрития с плочки под като мъж, станал от любимия си стол, за да разръчка огъня. Ехото от стъпките на лъснатите му до блясък ботуши отекна в огромния купол над главите им.

— Преди да се насочим към днешния… злощастен въпрос за обсъждане, се надявам, че многоуважаемите ми колеги от Камарата на лордовете ще могат да се присъединят към мен за момент, за да обсъдим нещо по-приятно.

Глокта се наведе към Орсо и промърмори:

— Ето един копелдак, който обича звука на собствения си глас.

— Искам да поздравя един от най-прославените ни членове, Негова Милост лорд губернатора Леонолт дан Брок, и ако мога така да се изразя — несъмнения спасител на Англанд — за предстоящата му сватба!

В Камарата на лордовете се понесе развълнуван шепот. В края на краищата в Кръга на света едва ли имаше много по-желани ергени от него. Може би крал Джаппо мон Рогонт Муркато от Стирия, макар да се носеха слухове, че той май предпочита мечовете пред ножниците. Може би и самият Орсо, въпреки че по общо мнение романтичната му репутация да не беше толкова безупречна. Но смелият, млад лорд губернатор на Англанд беше в списъка с желания на всяка амбициозна млада наследница. Благодарение на постоянното желание на майка му да му намери булка, Орсо беше доста добре запознат с този списък. Зачуди се разсеяно коя ли от тях беше направила удара.

— Той се жени не за някоя друга… — Ишър посочи по-ниския публичен балкон и лордовете върху пейките извиха глави, за да погледнат нагоре. И там, до парапета, седеше тя. Това самоуверено държане, тази елегантност и безцеремонна гордост не можеха да бъдат сбъркани. Орсо можеше да се закълне, че тя гледаше право към него. Но може би просто отчаяно му се искаше да е така. — А за лейди Савин дан Глокта!

Не беше точно като удар в сърцето. Усещането беше много по-постепенно. В началото особено усещане на изненада — сигурно беше някаква грешка? След като започнаха ръкоплясканията, то беше последвано от осъзнаването на студената като гроб истина. Все едно някой трупаше един след друг огромни камъни върху гърдите му.

Отказът ѝ не беше оставил никакво място за съмнение, но до този момент Орсо не беше осъзнавал колко силно е продължавал да се надява. Така, както изоставеният на пуст остров моряк се надява на спасение. Сега дори и за човек с толкова нереалистични очаквания като него стана ясно, че тази надежда е угаснала.

Цялата зала се изпълни с оглушителни аплодисменти. Върховният съдия се наведе през него, за да поздрави архилектора. Орсо осъзна, че той самият също ръкопляска. Китките му бяха немощно отпуснати и не се чуваше почти никакъв звук. Ръкопляскаше на собственото си погребение. На предния ред долу лордовете се бяха скупчили около смутения Лео дан Брок, за да го потупат по гърба.

Знаеше, че няма извинение за това. Някогашната им връзка беше непостоянна. Тя му беше дала доста пари, а той беше отишъл да я спаси по заобиколен път. Някак беше успял да убеди себе си, че двамата са влюбени един в друг, и тя рязко го беше изтръгнала от тази заблуда. Наистина не би трябвало да се изненадва, че тя е избрала някого другиго.

Тогава защо се чувстваше напълно предаден?

Това със сигурност беше триумф.

С едно умело движение Савин отново се беше изстреляла обратно на самия връх на постоянно поддаващата купчина от шлака, която представляваше обществото на Съюза. Онези, които ѝ се бяха усмихвали със самодоволно презрение и снизхождение, дори и с вбесяващо съжаление, и които я бяха отписали като жена, чиято кариера е залязла, сега я гледаха зяпнали зашеметено от завист. Може би никога нямаше да коленичат пред нея и да прошепнат „Ваше Августейшо Величество“, но нямаше да имат друг избор, освен да ѝ се поклонят и да ѝ кажат „Ваша милост“.

Дамите в салоните на Адуа щяха да се чудят как, след като доста беше преминала най-подходящата възраст да се омъжи, Савин дан Глокта беше оплела Младия лъв, и щяха да си шепнат нелюбезни слухове за нея, каквито се говореха само за хората, които са твърде важни, за да бъдат пренебрегвани.

Беше триумф и след лошия късмет и несполуките, да не говорим за застрашаващите живота ѝ ужаси от изминалите няколко месеца, той ѝ беше крайно необходим. Трябваше да се наслаждава на вниманието. Да се радва на завистта на многото си врагове. Да позволи на света да види само лек намек за самодоволната ѝ усмивка над ветрилото.

Но изобщо не я беше грижа за начина, по който беше съобщена новината. Бе предполагала, че Орсо ще остане напълно безразличен към годежа ѝ, но напрегнатият поглед, който той беше хвърлил, говореше съвсем друго. Искаше ѝ се по някакъв начин да беше успяла да му съобщи за това по-рано. Освен това нямаше никакво доверие на човека, който, без да пита, беше обявил новината. Лорд Ишър беше твърде самодоволен, държеше се прекалено приятелски с бъдещия ѝ съпруг и твърде много искаше да сподели с тях блясъка на сватбата си. Когато ѝ се усмихна и направи театрален поклон, тя си каза, че той не е човек, който би сторил нещо без користна умисъл.

Освен това няколко стола по-нататък на балкона лейди Уетерлент я гледаше кръвнишки с нескрита омраза. Очевидно денят не беше щастлив за всички.

Но въпреки това беше триумф. Проклета да е, ако поне не изглеждаше така, сякаш се наслаждава на този момент.

Затова, без да обръща внимание на лейди Уетерлент, тя се усмихна престорено с момичешка невинност на завистливата тълпа, изпрати въздушна целувка надолу към смутения си бъдещ съпруг и се зачуди какво ли е намислила онази змия Ишър.

— Сигурен ли сте за това, Ваше Величество? — прошепна Глокта. — Можем да отложим.

— Отложете — предложи Брукел от другата страна. — Това винаги върши работа.

Когато поздравленията за сватбата на годината утихнаха, Орсо направи всичко възможно да отърси мислите си от Савин и да ги насочи към неотложния проблем, пред който беше изправен — около триста от най-могъщите и привилегировани благородници на тази страна, свикнали да гледат на краля и неговия Висш съвет като на свои противници.

Ако Ишър беше напълнил Камарата на лордовете със свои приятели, то те криеха забележително добре чувствата си към Орсо. Но ако той отложеше сега, щеше да изглежда като нерешителен страхливец. Щеше да потвърди всички най-лоши неща, които говореха за него. Всички най-лоши неща, които сам мислеше за себе си.

— Всичко е уредено — изсумтя той. Уетерлент щеше да направи признание и да моли за снизходителност. Орсо щеше да предложи доживотна присъда и така да изглежда едновременно милостив и авторитетен. Щяха да загърбят старите вражди и Съюзът можеше да направи колективна крачка напред към една по-добра политика точно както беше обещал Ишър. — Да приключваме с това.

— Доведете обвиняемия! — излая Глокта.

Една странична врата се отвори с отекващ трясък. Разнесе се шумолене, когато лордовете и техните пълномощници се завъртяха, за да погледнат, а хората върху двата публични закрити балкона се наведоха опасно от нетърпение да зърнат затворника. Залата утихна. Разнесе се стържене, тропане и дрънчене и Федор дан Уетерлент се появи от мрака.

В началото Орсо едва го позна. Той беше захвърлил хубавите си дрехи и бе облечен в чувал от зебло на каещ се грешник. Беше обръснал къдриците си и изглеждаше изнурен и гладен. Едната страна на лицето му беше зле насинена и осеяна с пресни корички. Беше окован в много леки вериги, но ходеше така, че да ги кара да дрънчат възможно най-силно. От разглезеното конте, с което Орсо се беше срещнал в Палатата на въпросите, той се бе превърнал в малтретиран мъченик. При вида му присъстващите ахнаха, а от публичния балкон се разнесе гневен писък. Когато вдигна поглед, Орсо видя лейди Уетерлент да стои до парапета, пребледняла от ярост. Когато синът ѝ затътри крака пред тях, откъм лордовете се разнесе нарастващо мърморене, а от зяпачите все по-развълнуван шепот.

— Какво става, мамка му! — процеди през зъби Орсо.

— Какво ти казах? — прошепна Ишър в ухото на Лео. — Сега някоя от дъртите пиявици ще предложи фалшиво признание за вина, сякаш това ще приключи случая. Ще видиш какво минава за кралско правосъдие в днешно време.

— Ваше Величество! — извика някой някъде отзад. — Искам да отправя остър протест!

— Този човек е бил измъчван!

— Да се отнасят с член на Камарата на лордовете по този начин…

Говорителят удари с жезъла си, призовавайки за ред, но не успя да спре нарастващия гняв, когато Уетерлент беше доведен пред масата на краля.

— Ваше Високопреосвещенство, аз съм отвратен! — Хюген размаха юмрук към Глокта.

— Готов съм да призная, че отвращавам хората — отвърна провлечено архилекторът, — но всеки глупак може да види, че не съм измъчвал този мъж. Изглежда твърде доволен от себе си.

— Защо никой не прави нищо? — промърмори Лео, приведе се напред на стола и стисна пулсиращото си от болка бедро.

— Запазете ред, милорди! Запазете ред! — ревеше говорителят.

Ако атмосферата беше враждебна при влизането на Орсо, то сега тя бързо започваше да се превръща в откровен бунт. Той имаше неприятното усещане, че планът му вече се проваля стремглаво надолу и по никакъв начин нямаше да доведе до по-добра политика. Но вече едва ли можеше да се откаже.

Върховният съдия Брукел се приведе напред на стола си и се прокашля.

— Федор дан Уетерлент! Обвинен сте в сериозни престъпления. — Двойната гуша под брадичката му се тресеше, докато изстрелваше думите, а перата на писарите скърцаха отчаяно, докато те се мъчеха да ги запишат за идните поколения. — Като член на Камарата на лордовете сте поискали и сега ще получите, пред очите на равните вам, кралската милост. Как пледирате?

Уетерлент преглътна. Орсо забеляза, че той поглежда нагоре към майка си. В отговор тя му кимна съвсем леко, стиснала челюсти. Може би искаше да го успокои. Да го побутне в правилната посока. Да го подтикне да направи самопризнанията, за които се бяха разбрали, и да приеме уговореното наказание, и…

— Невинен съм! — звънко извика с писклив глас Уетерлент. От публичния балкон се разнесе ново ахване. — С мен постъпиха крайно несправедливо! Малтретираха ме ужасно! Невинен съм по всички обвинения!

В залата избухнаха още по-гневни викове.

— Тоя шибаняк — изсъска Орсо, докато гледаше втренчено Уетерлент. — Тоя шибаняк.

Той погледна към предполагаемия си нов най-добър приятел в Камарата на лордовете, но Ишър повдигна вежди и безпомощно разпери длани, сякаш искаше да каже И аз съм толкова изненадан, колкото всички останали.

Само за миг грижливо подготвените планове на Орсо отидоха по дяволите и надеждите му за по-добра политика се сгромолясаха. Сега осъзна защо баща му толкова беше презирал това място.

— Олеле — безполезно прошепна Брукел.

Лео никога не беше виждал толкова очевидна несправедливост. Седеше, зяпнал с отворена уста.

— Няма ли да чуем доказателства? — извика Хюген.

— Няма ли да има свидетели? — изкрещя Барезин и удари с тлъстия си юмрук по дебелата си длан.

— Представените свидетели бяха изчерпателно разпитани — с усилия успя да надвика гневните викове върховният съдия Брукел. — Висшият съвет е удовлетворен!

Не беше изненадващо, че това не задоволи никого, а майката на Уетерлент бе най-малко доволната от всички.

— Искам справедливост за своя син! — изкрещя тя от балкона. — Кралско правосъдие!

— Обвиняемият направи пълни самопризнания! — Глокта вдигна един пергамент с нечетлив подпис отдолу.

— Бях принуден — оплака се обвиняемият.

— Накарайте го да млъкне! — сопна се Брукел и Уетерлент се сви, когато двамата практици се обърнаха към него.

— Няма нужда да губим повече от времето на Камарата на лордовете — извика Глокта.

— Да губите времето ни? — прошепна Лео.

Ишър вдигна вежди и безпомощно разтвори длани, сякаш искаше да каже Какво ти казах? Зад него върху един от огромните стъклописи Камарата на лордовете се беше надигнала обединена срещу тиранията на Морлик Безумния, и то само защото Арнолт бе имал куража да му се противопостави пръв и сам.

— Да губите времето ни? — повтори Лео.

Останали в Камарата на лордовете може би бяха твърде страхливи, за да изрекат онова, което всички виждаха, но Младия лъв не беше страхливец.

— Да губите времето ни? — извика Лео и с олюляване се изправи на крака. По дяволите, кракът го болеше. Сякаш го бяха намушкали отново и той за малко не падна. Наложи му се да се хване за облегалката на пейката, за да запази равновесие, когато говорителят удари жезъла в пода, за да призове за ред.

— Камарата на лордовете дава думата на…

— Те много добре знаят кой съм! Това… — Лео не можеше да намери точните думи. Всички го гледаха. Всички в цялата огромна зала. Но това трябваше да бъде сторено. Заради баща му. Заради страната му. — Това е позор!

— Какви ги върши той? — промърмори Савин.

Дамите навсякъде около нея бяха залепнали за парапета, гледаха надолу с блеснали очи и махаха с ветрилата си като развълнувани пеперуди. Драмата беше по-добра, отколкото в театъра, и бе напълно безплатна.

— Аз не съм адвокат! — извика Лео, неговият акцент от Англанд беше особено ясно изразен. — Но… дори и аз виждам, че това е пародия.

Савин наблюдаваше с нарастващ ужас. За човек, който беше наясно, че не е адвокат, той също трябваше да знае кога да държи проклетата си уста затворена по време на съдебен процес. Но Младия лъв не беше мъж, който държи устата си затворена.

— Баща ми — изрева той с още по-гневен и задавен глас — винаги ми казваше, че справедливостта в Съюза е обект на завист на целия останал свят!

Орсо вдигна намръщен поглед към публичния балкон. Изглеждаше по-разгневен, отколкото Савин някога го беше виждала. Тя се отдръпна от парапета и се зачуди дали това, че е имала връзка и с двамата мъже, не усложнява ситуацията. Но Младия лъв беше влошил нещата и без нейна помощ.

— Приятели, аз съм ужасен. И то точно тук, в Камарата на лордовете. Да получим самопризнания, изтръгнати с мъчения? Това справедливостта на Съюза ли е, или гуркулска тирания? Или Стириянска измама? Или северняшко варварство?

— Да! — Тя чу лейди Уетерлент да съска с ожесточена наслада.

Откъм лордовете се чуха оглушителни викове на съгласие. Можеха почти да бъдат наречени аплодисменти. Ишър се сви мълчалив на мястото си, стиснал внимателно устни, като се стараеше на пейката между него и Лео да има възможно най-голямо разстояние.

— Бих предупредил лорд губернатора внимателно да подбере следващите си думи — изръмжа бащата на Савин и тя откри, че е напълно съгласна с него.

Един представител на делегацията от Англанд дърпаше подгъва на жакета на Лео в опит да го накара да седне обратно, но Лео гневно отблъсна ръката му.

— Седни, проклет глупако — процеди Савин през стиснатите си зъби и се вкопчи в парапета на балкона.

Но Младия лъв не искаше да седне.

— И наричате себе си върховен съдия? — изрева той на Брукел, като се облегна с една ръка върху облегалката на пейката, а с другата стисна здраво бедрото си. — Това не е справедливост!

— Ваша милост — изръмжа Орсо, — бих искал да ви помоля да се върнете на мястото си…

— Отказвам! — изръмжа Лео и от устата му полетя слюнка. — За всички е очевидно, че не можете да съдите справедливо този мъж! Вие сте марионетка на Висшия съвет!

Човек почти можеше да види как увиснаха челюстите на всички присъстващи. Една дама затисна с ръка устата си. Друга ахна. Трета се изкикоти невярващо.

— О, не — прошепна Савин.

Орсо винаги се беше смятал за най-безгрижния човек в Съюза. Не обръщаше внимание на презрителните погледи, честите обиди и мръсните слухове. В края на краищата повечето от тях бяха повече или по-малко справедливи. Никога дори не си беше представял, че изобщо е способен да избухне.

Но може би никога преди не е имало нещо, което да го разгневи.

Независимо дали това, което най-много го беше разярило, бе непрекъснатото усещане за безизходица, което изпитваше на трона, упоритата враждебност на всички в залата, безочливата жлъчност на Уетерлент, двуличното шикалкавене на Ишър, наивната дързост на Брок или предстоящата сватба на Савин, но комбинацията от всички тези неща предизвика у него чувство на такава крайна ярост, каквато не беше изпитвал никога през живота си.

— Полковник Горст — успя да каже той задавено, защото гърлото му се беше свило толкова силно, че едва успяваше да оформи думите, — отстранете лорд Брок от залата.

Каменното лице на Горст беше безизразно, когато се отправи с тежка стъпка по покрития с плочки под към Лео.

Лордовете от камарата не се надигнаха като един, за да го защитят, както според легендата бяха сторили за Арнолт. Може би речта му е била по-добра от тази на Лео. Или пък Морлик е бил по-голям безумец от Орсо. Или принципите на тези мъже бяха станали толкова хлъзгави, че в най-неподходящите моменти се изплъзваха от ръцете им. Или може би легендата беше пълна измишльотина. Всички зяпаха, но никой не си помръдна задника да стане от мястото си.

Лео направи крачка, влачейки крака, за малко не падна върху пейката и направи гримаса, когато болката го прониза:

— Почакайте малко…

Горст сграбчи с две ръце Младия лъв за жакета.

Веднъж като момче Лео беше ходил да плува в морето близо до Уфрит и внезапно една вълна го беше съборила. Беше размахвал ръце с всички сили, но течението го беше завлякло безпомощен върху скалите, носен от стихия, която беше далеч по-могъща, отколкото той някога щеше да бъде.

Усещането, когато Бремър дан Горст извлече тялото му от пейката, беше сходно.

Силата на мъжа беше направо невероятна. Сякаш можеше с едно движение да изхвърли Лео от залата. Понесе го по пътеката, през цветните петна светлина и покрай зяпналите лордове. Краката на Лео ритаха безполезно по стъпалата, оплетени със зле балансирания му възпоменателен меч.

— Тръгвам си! — изграчи Лео. — Тръгвам си!

Но можеше със същия успех да се оплаква и на прилива. Горст не показа никаква емоция, докато изнасяше Лео като вързоп от залата, после, докато пресичаше преддверието, и накрая, когато го изнесе на дневна светлина извън Камарата на лордовете. Накрая остави Лео с преувеличена загриженост на земята до статуята на Касамир Непоколебимия. Младия лъв изпита почти същото чувство на благоговение и облекчение, както и когато морето най-сетне го беше изхвърлило на онзи бряг близо до Уфрит като момче, но към него трябваше да се добави и порция сковаващо смущение.

Горст дори не се беше задъхал.

— Надявам се, че осъзнавате, ваша милост… — със стържещ глас каза той, — че в това нямаше нищо лично. — Той се усмихна смутено. — Моля… предайте моите почитания на майка ви.

— Какво? — промърмори Лео, но Горст вече се отдалечаваше обратно нагоре по стълбите.

Вратите се затръшнаха с трясък след Младия лъв и настъпи тишина.

— Стига с тая пантомима! — изръмжа Орсо.

Краката на позлатения му трон изскърцаха измъчено, когато се изправи и накара всички несигурно да се отпуснат на колене. Обърна се към Уетерлент.

— Признавам ви за виновен за изнасилване и убийство — обяви той със същия леден тон, който би използвала майка му.

— Но… — Уетерлент зяпна Ишър така, сякаш изобщо не беше очаквал това, но Ишър беше скръстил ръце и не поглеждаше никого в очите. — Аз съм член на Камарата на лордовете…

— Членовете на тази благородна институция трябва да служат за пример — отсече Орсо и погледна кръвнишки смълчаните лордове. — Те трябва да отговарят на по-високи, а не на по-ниски критерии и са обект на същото правосъдие, както всеки друг човек. Кралското правосъдие. Моето правосъдие. — И той заби пръст в гърдите си. — Не изпитвам никакви съмнения по отношение на вашата вина. Дадох ви всяка възможност да покажете, че се разкайвате, и вие отхвърлихте подадената ви ръка. По тази причина ви осъждам на смърт чрез обесване. Отведете го.

— Не! — изпищя лейди Уетерлент отгоре.

— Не можете да го направите! — ридаеше синът ѝ, докато го извеждаха. — Аз съм невинен! Бях принуден! — пищеше той през рамо и се дърпаше и мяташе. — Ишър! Майко! Не можете да им позволите да сторят това!

— Отървете се от него! — изсъска Глокта и практиците го изнесоха през страничната врата, която се затвори след тях с отекващ трясък.

— Ще си платите за това! — крещеше лейди Уетерлент. — Ще се погрижа да си платите! Всеки един от вас! Махнете си ръцете от мен!

Тя ожесточено удряше един гвардеец с ветрилото си, който се мъчеше да я изведе от балкона.

Орсо не можеше да понесе да остане и миг повече. Той грабна короната за единия ѝ, обсипан с перли, зъб, завъртя се на пети и отвратено се отправи към вратата. Хванати неподготвени, рицарите на дворцовата стража бяха успели само леко да я открехнат, когато той се озова пред нея и му се наложи да се промъкне странично.

Захвърли гневно короната през рамо и остави един от лакеите си да се оправя с проклетото нещо. След което излезе на дневна светлина и се отправи към двореца. Шокираните случайни минувачи бързаха да се махнат от пътя му, а свитата му трополеше след него.

Мантията на Брукел се вееше около глезените му, докато той бързаше да го настигне:

— Е, Ваше Величество. Това беше…

— Не започвай! — сряза го Орсо.

Вървяха мълчаливо. Едно от колелата на количката на Глокта скърцаше при всяко завъртане и направо лазеше по нервите на Орсо.

Искаше му се да имаше до себе си почтени мъже. Искаше му се да можеше да даде на Малмър място във Висшия съвет. Но го беше обесил заедно с още двеста други и с право си беше заслужил презрението и недоверието на всеки обикновен човек в Мидърланд. Сега, докато се опитваше да намери компромис, някак беше превърнал в свой враг и цялото благородническо съсловие, заедно с най-прославения герой измежду тях. Да не споменаваме за предстоящата сватба на този мъж с жената, която Орсо очевидно все още обичаше.

— Каква шибана катастрофа! — изръмжа той.

Върховният съдия опита да се усмихне, но успя да направи само гримаса:

— Предполагам, че можеше да е и… по-лошо?

— И как по-точно?

— Ами още нищо не се е запалило — повдигна вежда архилекторът.

Савин бързаше надолу по стълбите толкова, колкото ѝ позволяваха обувките.

— Лео! — извика тя.

Поне Горст го беше оставил изправен, въпреки че се подпираше на пиедестала на една статуя — лице му беше разкривено от очевидна болка и жакетът му бе леко раздърпан.

Искаше ѝ се да му каже: „Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш, тъпо лайно такова?“. Вместо това го попита със загриженост в гласа:

— Нараниха ли те?

— Да са ме наранили? Бях унижен, по дяволите!

Искаше ѝ се да отвърне: „Ти сам се унижи, кретен такъв, и заедно със себе си унижи и мен“. Сега щастливата новина за годежа им беше напълно помрачена. Въпреки това тя прехапа устни и го зачака да изпусне парата.

— Всичко това беше подигравка! И баща ти…

— Зная — прекъсна го тя възможно най-меко, макар да ѝ се искаше да го зашлеви и да му налее малко здрав разум в главата.

Хората започваха да излизат от Камарата на лордовете, нетърпеливи да видят още скандали. Би трябвало да се надува на площада като някой паун. Вместо това бързаше да ограничи нанесените вреди.

— Трябва да се махаме от тук, преди мястото да се е напълнило с хора. — Тя се приближи, за да приглади жакета му.

Той кимна, после трепна и премести цялата си тежест върху единия си крак. Старата рана очевидно го тормозеше много повече, отколкото твърдеше.

— Оставих бастуна си в залата.

— Затова имаш мен. — Тя го хвана за лакътя, като сложи едната си ръка върху него, а с другата го подхвана здраво отдолу, за да може да държи Лео изправен, докато отстрани изглеждаше, че тя се обляга на него, и след това го поведе извън Площада на маршалите, към по-тихите улички, докато отстрани изглеждаше, че той води нея. — Това е политиката. — Усмихваше се на минувачите, сякаш това беше най-прекрасният следобед в живота ѝ. — Трябва да бъдеш ловък. Има си начин, по който се вършат нещата.

— Значи трябваше просто да седя там?

— Затова в Камарата на лордовете има пейки.

— Да гледам как един мъж е осъден само заради това кой е…

— От достоверен източник знам, че едва ли би могъл да е по-виновен — отвърна Савин, но Лео не я слушаше.

— Това властолюбиво копеле! Да накара да изхвърлят навън лорд губернатора на Англанд, сякаш е някакъв просяк…

— Ти какво очакваше? — сопна се тя и заби пръсти в ръката му. — Не му остави избор.

— Вземаш неговата страна? Би трябвало двамата да сме…

— Лео! — Тя завъртя лицето му към себе си, за да може да я гледа в очите. Заговори му без страх или гняв, а просто с властен тон — така както човек говори с куче, което се е изсрало на пода: — Страни ли? Помисли какви ги говориш. Той е върховният крал на Съюза! Само неговата страна има значение! Не може да позволи авторитетът му да бъде оспорван пред най-изтъкнатите благородници на тази страна. Някои мъже са свършвали в Палатата на въпросите и за по-малко от това.

Той я зяпна, като дишаше тежко. После цялото му предизвикателно държане се изпари:

— Мамка му! Права си.

Искаше ѝ се да отвърна „разбира се“, но замълча, приглади един немирен кичур зад ухото му и го остави сам да стигне до този извод.

— Мамка му! — Той затвори очи, напълно ужасен. — Направих така, че да изглеждам като глупак.

Тя отново обърна лицето му към себе си.

— Изглеждаше пламенен, принципен и смел. — И пълен глупак — това се разбираше от само себе си. — Всички качества в теб, на които хората се възхищават. Всички качества в теб, на които аз се възхищавам.

— Обидих краля. Какво ще правя…

— Затова имаш мен. — Тя продължи да го води, докато изглеждаше, че го следва, и му говореше тихо, сякаш си разменяха любовни думи. — Ще говоря с баща си и ще уредя да се извиниш на Негово Величество. Ще се усмихнеш и ще бъдеш очарователният и буен млад герой, който всъщност си. Ще покажеш колко ти е трудно да преглътнеш гордостта си, но ще я преглътнеш до последната горчива капка. Ще обясниш, че си войник, а не придворен, и ще кажеш, че мъжката ти разпаленост е надделяла, но че това никога няма да се повтори. И то наистина няма да се повтори.

Докато вървяха, тя се усмихваше. Двойката в Съюза, на която всички се възхищаваха най-много — бяха толкова подходящи един за друг и толкова влюбени. В края на краищата се беше усмихвала и в много по-лоши времена. Гледаше напред, но осъзнаваше, че той я гледа през цялото време.

— Мисля… — прошепна той и се наведе към нея — че може би съм най-големият късметлия в Съюза.

— Не ставай смешен — потупа го по лакътя тя. — Ти си най-големият късметлия на света.

Изборът

Кръц, кръц. Меднокестенява коса, разпиляна около босите ѝ ходила и върху голите ѝ бедра. Твърди пръсти върху скалпа ѝ, които накланяха главата ѝ ту на едната страна, ту на другата. Кръц, кръц.

— Т’ва е само коса, ясно? — каза Изърн и спря да реже с ножиците за момент. — Косата пораства отново.

— Косата да — намръщи ѝ се Риккъ.

Кръц, кръц и още падащи кичури като отминали, изгубени мигове.

— По-добре да го направиш, отколкото да живееш в страх. — Тръпката сложи тежката си ръка върху рамото ѝ.

— Така казва баща ми — отвърна Риккъ.

— Баща ти е мъдър човек.

— От всички мъже, които мразиш, той е този, когото мразиш най-малко.

Баща ѝ тъжно кимна:

— Когато умра, те ще имат нужда от куража и ума ти. — Изглеждаше стар, прегърбен и посивял. — И сърцето ти.

— И сърцето ми. — Риккъ не беше сигурна дали беше имала намерение да пусне стрелата, или не, но стрелата ѝ се заби в гърба на младежа точно под лопатката.

— О — възкликна тя, шокирана колко лесно се беше оказало да убие някого.

Той се огледа, малко обиден и уплашен, но не наполовина толкова уплашен, колкото беше тя сега.

Стисна очи. Мътните го взели, главата я болеше. Болката пронизваше лицето ѝ.

— Запази я и предричам, че те очаква велика съдба. Велика съдба. Или се откажи от нея. И бъди Риккъ. Имай свой живот. Роди деца и ги научи да пеят песни. — Кауриб сви рамене и изсмука месото на рибата от костите. Духна вятър и вдигна от огъня дъжд от искри, понеси ги към чакъла и по-нататък над черната вода. — Готви овесена каша, преди, сядай в градината на баща си и гледай как залязва слънцето. Прави всичко, което правят обикновените хора в днешно време.

— Правят това, което винаги са правили — обади се Тръпката. — Умират.

— Трябва да избереш. — Изърн стисна рамото ѝ. — Трябва да избереш веднага.

Болка прониза главата ѝ и Риккъ изкрещя. Изкрещя толкова силно, че гласът ѝ се задави и се превърна в хриптене. Продължителен тропот. Смях. Смехът на Стаур Здрачния, който я гледаше с влажните си очи, докато се хилеше на публиката, танцуваше и се подиграваше, а около него се беше увила златна змия.

— Пречупи това, което обичат!

И мечът му остави ярка следа. Хиляди ярки следи. Тя знаеше къде ще бъде той във всеки един момент. Познаваше меча, а също и стрелата. Знаеше твърде много. Пукнатината в небето зейна широко и тя стисна очи. Можеше да чуе единствено сблъсъка на стомана. Грохот от гласове, копита, метал и ярост.

Отвори очи и мътните го взели, пред нея имаше битка. Битка през нощта, но осветена от толкова ярки огньове, че изглеждаше като ден. Или беше дим? Строшени колони като строшени зъби. Разкъсан от вятъра лъв, дрипав и мръсен. И лъчите на слънцето върху разрушена кула.

Блясък като от светкавица, гръмотевичен звук и мъжете бяха разкъсани на парчета, а конете разхвърляни като играчки. Свлече се ужасена. Свлече се сред труповете, тъпчещите ботуши и пръскащата кал и стисна очите си още по-силно.

— Свърши се вече — каза странен, висок глас. — Това със сигурност е краят.

Силни ръце я притиснаха надолу към калта. Тя риташе, мяташе се и се бореше с всички сили, но това не беше достатъчно.

— Дръжте я! Мътните го взели, дръжте я неподвижна!

Нещо я натисна по гърдите. Натисна я толкова силно, че едва можеше да диша. Железни пръсти стиснаха челото ѝ, пронизващи светлини я изгаряха. Ярки светлини като звезди, пламтящи в полунощното небе.

— Колко изпих? — изграчи тя.

— Мисля, че всичко налично — отвърна Орсо и остави подноса. Или беше Лео? — Донесох ти яйце.

Повдигна леко брадичка, за да го погледне. Но не беше сигурна дали с лявото око, или с дясното.

— Сам ли го снесе?

Лео се усмихна. Или Орсо.

— Липсваш ми — каза Риккъ.

Каза го и на двамата. Но не беше сигурна, че ѝ липсваха или че ѝ липсваше това коя беше тя самата, когато беше с тях. Риккъ, която се смееше, целуваше и се чукаше и не ѝ се налагаше да избира.

Лицето ѝ гореше. Лявата страна на главата ѝ пулсираше болезнено. Противно сладникав мирис на билки в мангала, който беше толкова силен, че заради него едва успяваше да диша. Дълги, тихи напеви. Песен на език, който ѝ беше непознат.

— Тя не се подобрява, вещице!

— Не съм обещавала нищо.

— По-зле е!

— Нейното дълго око е по-силно от всяко, което съм виждала някога. То се бори да се освободи. Чуй ме, момиче — гласът на Кауриб сякаш отекваше от много далеч. Нещо зашлеви Риккъ и тя изсумтя и изстена. — Някога виждала ли си нещо изцяло? През времето? Познавала ли си нещо напълно?

— Една стрела — изграчи Риккъ и размърда удебеления си език и удебелените си устни. — От създаването ѝ до нейния край. Когато полетя, аз я отблъснах с пръст. И един меч. И една пукнатина в небето.

— Какво имаше вътре?

— Всичко.

Чу Кауриб да въздъхва дълго и шумно:

— По-лошо е, отколкото се опасявах. Или по-добре, отколкото се надявах. Защитите няма да са достатъчни. Трябва да продължим.

— Кажи само още една гатанка — изръмжа Тръпката — и ще разцепя главата ти на толкова много парчета, че никакви шевове няма да ги задържат заедно.

Твърди пръсти сграбчиха лицето на Риккъ, отвориха клепачите ѝ и на измамната светлина на свещите неясно се мярна златна тел.

— Трябва да избереш — повтори Кауриб. — Трябва да избереш веднага.

Можеше да подуши огън точно отвъд входа на пещерата. Но не беше в пещера, а в залата на баща си. От горящите греди падаше горяща слама. Пред вратата отвън се чуваха викове.

Видя хора на върха на висока кула, на фона на кървав залез. Бяха цяла редица. Цяла опашка. Те падаха един по един. Един по един се удряха в земята отдолу. Чук, чук, чук.

Чук, чук на иглата, потопена в мастилото. Иглата, която беше толкова бяла и толкова черна, бяла като сняг и черна като въглен. Тихото напяване на Кауриб и мирисът на пот, подправки и противно сладникави треви, горящи в мангала. Чук, чук. Някой хвана ръката ѝ. Стисна я силно и Риккъ стисна неговата в отговор.

— Съжалявам — чу шепнещ задавен глас и усети горещия му дъх върху ухото си. — Но трябва да бъде сторено.

Изгаряща болка в бузата ѝ, тя хапеше и ръмжеше, но не успя да помръдне и на косъм разстояние. Болката пронизваше отново и отново лицето ѝ около парещото ѝ око, а по покрит със сняг хълм се пръснаха мъже — цяла армия — докато върху земята се трупаха сенките на препускащите отгоре облаци.

— Да. Дръжте я здраво. Сега се успокой, успокой се.

Стоеше върху кей. Валеше дъжд. Усещаше дрехите си лепкави и влажни върху себе си, а един кораб се люлееше и мяташе в неспокойното море. Щитовете върху горните му стрингери бяха покрити с белези от битки, а греблата му се мърдаха безпомощно като краката на мокрица, обърнала се по гръб, докато се е опитвала да пропълзи по-близо.

— Време е да уредим някои сметки — заяви Гвоздея с огромните си рамене и лакти и се ухили свирепо, докато държеше зад гърба си нож.

— Сметките наистина трябва да бъдат изчистени — отвърна Тръпката, чиято сива коса беше залепнала по белязаното му лице заради дъжда. — Но не очаквай, че усещането ще бъде приятно.

И той се хвърли в атаката към портата, а мъжете го последваха. Ботушите им трополяха по дървения мост, чук, чук, чук.

Чук, чук. Като пирони, забити в челото ѝ. Тя дишаше тежко, мяташе се и плюеше.

— Не мога да го изтърпя! — изскимтя тя. — Оставете ме да се изправя, не мога да го изтърпя!

— Можеш и ще го направиш.

Около пейката бяха омотани въжета. А върху полирания гладък под на пещерата беше пръсната сол. Кръгове, линии и символи от сол. В мрака горяха свещи. Пародия на пещера на вещица.

— Това е леглото ти, момиче — каза Кауриб.

— Изглежда като някаква шега — прошепна Риккъ, докато вървеше към него, усещайки студения камък под босите си крака.

— Няма да ти е смешно.

Кръц, кръц и космите се разпиляваха върху босите ѝ крака.

— Чукането на принц не е нищо особено — засмя се Орсо. — Но принц да ти донесе закуска в леглото…

Тя затвори очи, надигна се към него и той целуна клепачите ѝ, целуна челото и бузата ѝ и целувките му се превърнаха в тъп натиск, после в остро ръчкане, а накрая в ожесточено мушкане. Тя ръмжеше и се мяташе, но беше толкова слаба. Върху брега се разбиваха вълни, от които се вдигаше пара. Върху чакъла имаше горящи отпечатъци от стъпки.

— Дръж я де, мята се като риба на сухо!

— Държа я, мамка му.

— Това е фина работа. Трябва да е фина работа.

Усещаше твърдата пейка под острите лопатки на раменете си. Тялото ѝ беше сковано и трепереше. Усещаше мушкането по лицето си и можеше да види каруца, направена от кости, която трополеше по пътя, теглена от скелети на коне. Чу Кауриб да цъка с език.

— Тази е готова. Ще държи.

Съскането на още билки в мангала. Лицето ѝ гореше и се потеше. Беше жадна, толкова жадна, а окото ѝ пареше. Един вълк изяде слънцето, лъв изяде вълка, агне изяде лъва, а един бухал изяде агнето.

— Мътните го взели — изграчи тя.

— Проговори ли?

— Каза, че я боли.

— Това се вижда само като я погледнеш, нали?

— Млъкни и запали тая свещ.

— Защо изобщо ти се доверих?

Старци, събрани около легло. Смъртен одър. Мъртъв крал и окото ѝ пареше.

— Окачи една кожа върху входа на пещерата, за да не влиза вятърът. Веднага!

Жена, която стоеше върху висока стена. Ужасна жена, държаща ужасен нож. На камъните до нея се беше облегнал мъж. Тя се усмихна, когато вдигна ножа.

— Пречупи това, което обичаш — жестоко и безмилостно каза тя и Риккъ изпищя, когато иглата прободе лицето ѝ жестоко и безмилостно.

— Тогава го хвърли долу.

— Промених решението си! — изпищя отчаяно тя и от устата ѝ пръсна слюнка. Очите ѝ бяха втренчени в иглата, докато се опитваше да се отскубне.

— Вече е твърде късно, момиче.

Седна до Тръпката и погледна намръщено над огъня към шанка, които се бяха събрали в полукръг и светлината танцуваше в черните им очи. Един се изправи и Тръпката посегна към меча си, но плоскоглавият само посоли рибата, която се готвеше. Поръси малко сол, като леко тръскаше уродливата си китка.

— Не мога да различа кое е реално и кое е видение — чу се де казва Риккъ. — Не мога да различа кое вече се е случило и кое предстои. Всичко тече едновременно като бои, смесени във вода.

Тя изпъшка от поредния пристъп на пронизваща болка в окото ѝ. Изпъшка и повърна, но от устата ѝ не излезе нищо. Имаше чувството, че е повърнала всичко, което някога беше изяла. Всичко, което всички някога са изяли. Една огромна сграда гореше. Висок купол се сгромоляса навътре, към небето полетя дъжд от искри, които заваляха върху чакъла.

— Трябва да превърнеш сърцето си в камък — каза Изърн.

Пламъците проблясваха в металното око на Тръпката.

— Съжалявам. Съжалявам.

Беше ѝ толкова студено на краката. Езерото стигаше до прасците ѝ. Видя отражението си — неравно подстриганата си глава на фона на препускащите облаци. Завъртя лице първо на едната, после на другата страна. Нещо беше написано на него. Единайсет защити и единайсет обърнати защити, и единайсет пъти по единайсет.

— Как изглежда? — попита тя.

— Няма значение как изглежда — намръщи се Изърн. — Въпросът е дали ще свърши работа?

— Едното око се бори с другото. — Кауриб вдигна иглата. — Трябва да избереш. Трябва да избереш веднага.

За момент настъпи тишина. За момент всичко застина неподвижно. Риккъ ги погледна втренчено и студеният страх запълзя в нея:

— Да избера… око?

Нека камбаните да бият

Савин изучаваше лицето си от всички възможни ъгли в огледалата. Не по-малко от девет прислужници се суетяха нервно около нея: Фрийд с пудра и четка, Метело с гребен и ножици, Лиди с уста, пълна с карфици, Мей с четири различни цвята конец, намотан около пръстите. Като се изключат една-две бръчици около очите — а от тях нямаше спасение, освен ако великият Еуз не можеше да върне заради нея времето назад — тя не виждаше възможност за подобрение.

— Самото съвършенство — възхити се Зури с тихата гордост на художник, който нанася последната четка на шедьовър.

— Едва ли. — Савин за последен път смръкна тайно перлен прашец, после грижливо почисти с четка краищата на ноздрите си. — Но толкова близо до него, колкото можем да се доближим при тези обстоятелства.

Никога не се беше старала толкова, колкото за подготовката на това събитие. Имаше много неща, които не отговаряха на високите ѝ стандарти, но от друга страна, разполагаше само с няколко дни, за да се подготви за седемстотин и четиринайсет гости, а тя не беше единствената булка в тази сватба.

Всъщност това, което не отговаряше на стандартите ѝ, беше другата булка.

Изолд дан Каспа, която скоро щеше да стане Изолд дан Ишър, чакаше при огромните инкрустирани врати и дишаше по-ускорено, отколкото неопитен войник, на когото му предстои да се изправи пред кавалерийска атака. Тя беше много млада и доста нерешителна, с обсипан с лунички нос и големи кафяви очи, които сякаш постоянно бяха готови да се напълнят със сълзи.

— Аз… никога не съм виждала такава рокля — прошепна тя, когато Лиди се наведе да направи някои малки корекции на шлейфа на роклята на Савин.

— Скъпа моя, толкова си мила. Всъщност е ушита съвсем набързо. — И наистина беше така — за шест дни, от двама майстори на корсети, златар, трима търговци на перли, експерт, който да работи с тях, и девет шивачки, които бяха работили през нощта на свещи. — Ти също изглеждаш великолепно.

— Мислиш ли? — Изолд премигна и се погледна със съмнение.

— Да. — Савин не го мислеше наистина.

Роклята на Изолд беше триумф на оптимизма над вкуса и подчертаваше всички нейни недостатъци. Но по-ниското ѝ качество щеше да е толкова очевидно за всички, които гледат, че нямаше смисъл да ѝ го казва.

— Това колие е толкова необичайно.

— Руни. — Савин проточи врат, докато Зури направи съвсем леки промени на начина, по който стоеше колието.

В края на краищата всеки тук имаше диаманти, но тези добавяха екзотична нотка. Беше най-несуеверният човек на света, но по някакъв начин те ѝ носеха късмет.

— Подарък са от… — „Бивша любовница на съпруга ми“ не звучеше много добре, затова се задоволи с: — Една приятелка от Севера.

— Родителите ти ще бъдат ли тук?

Този въпрос вероятно беше по-сложен, отколкото осъзнаваше Изолд, тъй като единият от бащите на Савин беше мъртъв, а другият всъщност не ѝ беше баща. Задоволи се с:

— И двамата.

— Голяма късметлийка си. На мен не са ми останали почти никакви роднини. Чичо ми е умрял, преди да се родя, по време на кампанията на север, после баща ми почина миналата година, а майка ми няколко месеца след това. Никога не съм имала братя или сестри. — Това, без съмнение, ѝ беше осигурило доста голямо наследство. Савин започна да предугажда какво я беше направило толкова неустоима за лорд Ишър. — Иска ми се поне единият от тях да беше жив, за да види това…

— Сигурна съм, че щяха да се гордеят с теб. — И щяха да са донякъде облекчени да се отърват от нея. Савин я хвана внимателно за раменете. — Днес ще спечелиш цяло ново семейство. Познавам съпруга ти като добър човек. — Подозираше, че е подъл като скорпион. — А по начина, по който говори, си личи, че е много влюбен в теб.

— Мислиш ли? — премигна срещу нея Изолд.

Савин не го мислеше наистина.

— Как би могло да е иначе? — попита тя, погали я под брадичката и я накара да се усмихне. — Зури, може ли едно от момичетата да помогне на Изолд с пудрата?

— Благословени са онези, които помагат на нуждаещите си, лейди Савин…

— Съжалявам… — изграчи Изолд, когато Мей се зае с лицето ѝ. — Не искам да съм в тежест…

— Не бъди смешна — отвърна Савин. — Аз трябва да съм тази, която да се извини за това, че откраднах половината от твоя голям ден. И то с толкова кратко предизвестие. Беше… доста голяма лудница.

— Хубаво е, че имам някого, с когото да го споделя. — Изолд сведе поглед към обувките си. — За да може част от вниманието да се насочи към него.

— Напълно те разбирам. — Въпреки че в Кръга на света вниманието никога не беше достатъчно, за да задоволи Савин.

— Камарата на лордовете. — Изолд погледна огромните врати. Зад тях се чуваше неясният шепот на събралите се присъстващи. Бяха почти толкова много, колкото и на съдебния процес на Уетерлент. — Толкова много хора гледат.

— Всеки, който има някакво значение. — Савин беше прекарала няколко часа заедно със Зури и майка си в обмисляне на списъка с гостите, за да е напълно сигурна в това.

— Кралят е тук — прошепна Изолд.

— Да. — Савин откри, че леко изпусна контрола над равнодушното си изражение.

— Познаваш ли го?

— Ние… срещали сме се. Той е добър човек, независимо от това, което чуваш.

— Изглежда, бъдещият ми съпруг не мисли така.

По някаква причина това предизвика в Савин пристъп на гняв:

— За щастие, не съм длъжна да се съгласявам с лорд Ишър.

— Аз съм — каза Изолд с много тих глас.

Мътните го взели, очите ѝ вече отново се бяха насълзили и пудрата по лицето ѝ се беше разтекла. Може да е приятно някой слаб човек да се осланя на теб. Така можеш да се почувстваш силен. Но идва момент, в който той се превръща в бреме, което трябва да носиш. Савин беше доволна да играе ролята на по-голяма сестра, но не искаше да се превръща в майка. Доста скоро щеше да ѝ се наложи да има свое собствено дете, за което да се тревожи.

— Омъжваш се за този мъж — отвърна тя, вече не толкова меко, — не се превръщаш в негова собственост.

— Предполагам, че е така — тежко въздъхна Изолд. — Иска ми се да притежавах твоята… твърдост.

Савин далеч не беше убедена, че твърдостта е най-търсеното качество в една булка.

— Дръж се така, сякаш всичко върви точно според плановете ти. — Тя хвана отпуснатите малки ръце на Изолд. — Сякаш си най-самоувереният човек на света. Сякаш никога в живота си не си имала съмнения. — Савин изпъна рамене, вирна брадичка и се обърна към вратата. — При мен работи.

— Наистина ли? — попита Изолд.

Савин спря за момент с полуотворена уста. После измъкна кутийката перлен прашец от ръкава си и ѝ я предложи:

— Винаги можеш да разчиташ и на това.

— Готов ли си, приятелю? — попита Ишър.

Лео се насили да се усмихне на върховния съдия Брукел, който беше застанал прав, готов да извърши служебните си задължения. Мантията му беше гарнирана с толкова много кожа, че приличаше на гигантски язовец с неодобрително изражение на лицето.

— Нямам търпение.

Лео винаги се беше смятал за най-смелия мъж във всяка компания. В края на краищата го наричаха Младия лъв. Но сега, когато стоеше тук, върху мраморния под на Камарата на лордовете, добре облечен, добре нахранен и обгрижен и не беше изправен пред опасността да умре от насилствена смърт, той се чувстваше ужасен.

Може би има различни видове кураж и този, който ти позволява да се хвърлиш срещу гора от копия, няма нищо общо с куража, необходим да застанеш усмихнато пред хиляда души и да отдадеш живота си на жена, която почти не познаваш.

Искаше му се приятелите му да бяха тук. Истинските му приятели. Антоп с безкрайното си дърдорене за жени, Глоуард с безкрайното си дрънкане за оръжия, Джин Бързея с огромната си брада и дълбок смях и най-вече — добрият стар Юранд. Юранд със своята добре оформена челюст и коса, спускаща се върху раменете му в непринудена бъркотия, и със съвършените си устни… Лео разтърси глава. Дори му се искаше да може още веднъж да чуе как Барнива гневно разказва за ужасите на войната и сякаш за доказателство на собствените си думи бедният копелдак беше убит. По време на война.

А и никой от тях и без това не беше поканен. Нямаше време да ги покани. Лео беше дошъл в Адуа, за да присъства на сватбата на лорд Ишър и за да създаде нови приятелства. Не да превърне краля в свой враг и той самият да се ожени.

Усети нов пристъп на нервност. Можеше ли това да бъде наречено страхливост? Откри, че се оглежда за някакъв път за бягство. Повече приличаше на малък заек, отколкото на Млад лъв. Видя майка си, която му кимна окуражаващо. После лейди Арди, която му намигна окуражаващо. После нейния съпруг архилектора, който му хвърли кисел поглед и напълно съсипа цялата подкрепа на дамите. И накрая крал Орсо, отпуснат върху възглавниците в средата на предния ред и стиснал гневно челюст.

Лео им обърна гръб, като си повтаряше беззвучно извинението, което Савин беше уредила той да отправи по-късно към краля. „Ваше Величество, аз съм войник, не придворен. Прост войник. Мога само да се извиня. Оставих разпалеността ми да надделее. Нямам извинение. Това няма да се случи никога повече…“

— Моля, станете! — изрева Брукел.

Разнесе се шумолене, когато стотиците присъстващи се изправиха. От украсения с гирлянди от пролетни цветя балкон отекнаха фанфари, вратите се отвориха със силно скърцане и двете булки пристъпиха под светлината.

Когато и Лео да видеше Савин, тя по някакъв начин изглеждаше по-добре, отколкото я помнеше, но сега, облечена в сулджукска коприна за повече от десет хиляди марки, осприянска дантела и перли от далечните Хиляда острова, тя вървеше по пътеката толкова гордо и грациозно, че той не можеше да откъсне очи от нея.

Никой не можеше. В сравнение с нея бъдещата лейди Ишър беше глуповато усмихващо се момиченце, като изчервяваща се прислужница до несравнимата императрица. Савин правеше всичко възможно да не насочва вниманието към себе си, да я успокои и да я покаже в най-добрата ѝ светлина, но бедната Изолд беше напълно засенчена на собствената си сватба.

Това, че тя сякаш постоянно потискаше желанието си да кихне, не помагаше особено.

Сякаш всички тези хора бяха обкова на пръстена, в който Савин беше скъпоценният камък. Сякаш Камарата на лордовете беше създадена специално за този момент. Може би човек можеше да вземе кураж назаем от някого другиго. Когато Савин се присъедини към него на кралската маса, съмненията на Лео се изпариха. Той отново беше Младия лъв. Савин го изгледа от главата до петите, кимна одобрително и повдигна едната си съвършено изскубана вежда:

— Дойде, значи?

— Шегуваш ли се? — Лео се обърна към върховния съдия и му се ухили широко с усмивка, достойна за знаменит герой. — Не бих пропуснал това за нищо на света.

Пролетното слънце блестеше над парка и превръщаше всяка капка в диамант. Пъстрите сенки танцуваха върху окосените морави под дърветата, които са били древни още при царуването на Касамир. Лекият бриз носеше от извисяващите се от всички страни над Агрионт комини дим, който малко драскаше гърлото. Светът изглеждаше отчетлив и ярък и сякаш изглеждаше готов да се пръсне от нови възможности.

Лейди Финри дан Брок и лейди Арди дан Глокта, майките на едната от щастливите двойки, вървяха ръка за ръка през насъбралото се множество — тандем, който нищо не можеше да спре. Едната изискваше военна прецизност от обслужващия персонал, а другата разказваше леко неприлични анекдоти на всеки гост. Разнасяха се толкова различни видове смях. Сърдечен смях и весело хихикане от господата и звънливо кикотене и сподавен смях от дамите.

Всички наистина се забавляваха. Разбира се, с едно видно изключение.

Орсо би предпочел да е навсякъде другаде, но не и тук. В този момент дори и тъмницата на гуркулския император му се виждаше по-привлекателна. В края на краищата трудно му беше да си представи по-голямо мъчение от великолепната сватба на жената, която обича, за мъж, когото определено не обича, където гостите се състоят предимно от врагове, които раболепничат пред него, а после го плюят презрително веднага щом се отдалечат толкова, че да не може да ги чуе.

С всеки изминал ден започваше все повече да разбира баща си и дори да му се възхищава. Този мъж винаги беше играл губещата игра да бъде възможно най-добър крал.

Вдигна чашата си, мрачно наблюдавайки начина, по който слънчевата светлина искри в нея. Значи му оставаше забравата на бутилката. Виното никога не го беше изоставяло. И което беше по-важното, той никога не го беше изоставял.

— Ваше Величество?

Беше единият от младоженците. Не този, когото мразеше, а този, когото напълно презираше. Шибаният лорд Ишър, който беше дори по-безупречно елегантен от обикновено.

— Исках да Ви поднеса своето искрено извинение за събитията в Камарата на лордовете. Направо съм съкрушен. Кой би си помислил, че лейди Уетерлент би се отказала от поетия ангажимент и би се обърнала и срещу двама ни?

Орсо беше прекарал много време в безполезно премисляне на събитията от онзи ден и макар да не можеше да докаже нищо, имаше силни подозрения, че Ишър беше организирал всичко. Пред лейди Уетерлент беше обвинил Орсо; пред Орсо бе обвинил лейди Уетерлент; после беше предизвикал малкото изпълнение на Лео дан Брок, представяйки си, че това ще му осигури повече власт и пак ще остане приятел на всички.

Желанието да го удари с юмрук в лицето, беше почти неудържимо. Но ако счупеше подлия му нос пред няколкостотин гости, макар че това щеше да му достави моментно удоволствие, то щеше да налее вода в мелницата на Ишър, а Орсо вече го беше правил достатъчно много пъти. Очевидно Ишър го смяташе за пълен глупак. По-добре да продължаваше да смята така.

— Няма за какво да се извиняваш! — Орсо хвърли празната си чаша в храстите и смачка Ишър в здрава прегръдка. — Зная, че си сторил всичко, което можеш. Онези проклети Уетерлент забиха нож в гърбовете и на двама ни. — Той изпъна ръце, отдалечи Ишър от себе си и се усмихна. Не спираше да се усмихва. — Някои кучета са опасни за всички. Трябва да бъдат убити за всеобщото добро. Освен това лорд Брок едва ли може да бъде винен за избухването си. — Въпреки че определено можеше и Орсо със сигурност го винеше.

— Този мъж има темперамента на войник — отвърна Ишър.

— Зная колко отчаяно иска да Ви се извини за поведението си.

— Не всеки е политик, а? Сърцето на лъв и така нататък. Жалко как се развиха нещата, но… Аха! — Орсо грабна две чаши от подноса на преминаващ сервитьор и пъхна едната в ръката на Ишър. — Както винаги, има голяма нужда от сътрудничество между Короната и Камарата на лордовете. Дори повече от обикновено! Надявам се, че отново ще можем да работим заедно, за да го постигнем. Този път… с по-щастлив резултат?

— Такъв като например примката да бъде сложена на врата на Ишър, вместо на този на Уетерлент. — За твое здраве, приятелю, и за здравето на очарователната ти булка, разбира се!

— Разбира се — усмихна се леко изненадано Ишър.

Чашите им иззвънтяха приятно една в друга и Орсо си помисли колко много би искал да строши своята в лицето на Ишър и да забие назъбените останки от нея в слабините му.

Но всяко нещо с времето си.

— Наздраве!

* * *

Клетките рязко се отвориха и над градините полетяха пойни птички на рояци — вихрушка от проблясващи сини и пурпурни пера. Казаха на Брод, че са внесени от Гуркул на цена, която почти не смееше да си представи.

Половината бяха умрели по пътя. Беше наблюдавал как почистваха клетките и струпваха на купчини малките лъскави телца.

— Красиво! — Мей се изкикоти възхитено, когато оцелелите птички зачуруликаха и заискряха в небето.

Гостите изръкопляскаха от учтивост и веднага се върнаха към другите забавления. Без съмнение птиците бяха предназначени да кацат по дърветата и да правят серенади на младоженците, но скоро вятърът ги разпръсна. Брод се съмняваше, че ще оцелеят дълго на този климат. Само една беше останала на моравата. Писукаше немощно и изглеждаше почти толкова объркана, колкото се чувстваше и Брод.

— Как мислиш, колко ли е струвало всичко?

Мей му намигна. Тя държеше счетоводните книги и следеше сумите, но се държеше така, сякаш цифрата е красива, а не гузна тайна.

— По-добре не питай.

Вероятно беше много по-добре. Но не можа да се сдържи. Защото с това, което Савин беше похарчила само за тази рокля, която Лиди щеше да ѝ помогне да свали след няколко часа и която нямаше да облече никога повече, тя можеше да плати на своите работници в канала повече, отколкото те бяха поискали, и той щеше да бъде прокопан, без да бъдат чупени ничии кости.

Защото с това, което баща ѝ, архилекторът, беше похарчил за вино днес, той можеше да построи във Валбек по-добри къщи и хората нямаше да са принудени да живеят в прогнили изби, Трошачите нямаше да се разбунтуват и двеста добри хора нямаше да бъдат обесени.

Защото това, което шибаният лорд Ишър беше похарчил за вечеря за седемстотин гости, долината, в която бе израснал Брод, можеше да бъде оставена непокътната. И сега той можеше да пасе стада, така както беше правил баща му, заедно с всички останали, които бяха прогонени от земята си.

Нима той беше единственият, който го виждаше? Единственият, който се тревожеше за това? Или всички бяха като него? Виждаха го, тревожеха се за това, но някак не правеха нищо.

— Не изглежда ли красива? — прошепна Лиди, която наблюдаваше как Савин дан Брок преминава покрай нея със съпруга си и дамите се тълпят след нея като опашката на комета.

— Аха — отвърна Брод и бутна стъклата за гледане нагоре върху носа си.

Наистина изглеждаше красива. Всичко изглеждаше красиво. Дори и те самите. Никога не беше виждал жена си и дъщеря си да изглеждат толкова добре, нахранени и щастливи. Лесно е да крещиш срещу оградата, когато си от грешната ѝ страна. Обаче когато някакъв луд обрат на съдбата те постави от правилната ѝ страна, започва да ти се струва, че оградата може и да не е толкова лоша идея. Може би дори си заслужава всичките направени жертви. Не е толкова трудно да приемеш жертвите, които другите хора правят.

— Всичко това си заслужаваше, а? — каза Лиди.

Предположи, че тя говори за всичките нощи, които беше прекарала, шиейки на светлината на свещите, а не за нощите, които той беше прекарал, пребивайки мъже на светлината на лампите.

Дали си заслужаваше?

— Аха — изграчи той.

Насили се да се усмихне. Напоследък го правеше често.

Лео седеше и наблюдаваше как съпругата му танцува, върти се, обръща се, усмихва се и минава бързо и без усилие от един партньор към следващия. Неговата съпруга. Само като си го помислеше, това предизвикваше у него тръпка на вина. Не беше нужно да споменава, че тя е очарователна танцьорка.

Лео много би искал да се присъедини към нея и да получи своя дял от всеобщото възхищение. Но той никога не се беше славил като голям танцьор, дори и без раната на крака. Малцина от войниците са. Може би Антоп. Зачуди се какво ли ще кажат приятелите му, когато им представи булката си. Най-вероятно ще останат без думи. Как биха могли да са нещо друго, освен впечатлени? Как би могъл да се почувства който и да е друг на тяхно място?

— Не танцувате ли, ваша милост? — Беше онази жена с червената коса и огромните гърди, която беше срещнал последния път, когато беше в Адуа.

— Заради крака е, нали разбирате. Все още малко ме боли.

— Жалко. Не помня друга толкова грандиозна сватба.

— Благодаря ви… — За момент се ужаси, че не помни името ѝ, после го заля облекчение, когато си го спомни. — Селест! Толкова се радвам, че успяхте да дойдете.

— О, дори Баяз да ме беше заключил в Кулата на Създателя, пак щях да намеря начин да дойда! — Тя го тупна по гърдите с ветрилото си. — Направихте две чудесни представления в Камарата на лордовете.

Лео трепна:

— Знаете и за другото?

— Скъпи, всички знаят за другото.

— Е, по-късно тази вечер имам среща с краля. Ще кажа, че съжалявам, и с това въпросът ще бъде приключен.

— Разбира се. Предполагам, че винаги ще има известни… търкания между вас и Негово Величество, като се има предвид историята му с вашата съпруга.

— Какво? — Лео усети, че по гръбнака му пропълзя хлад.

— Носи се слух, че са били любовници — измърка тя. — Но съм сигурна, че Савин ви е казала. В края на краищата едва ли някой би искал такава тайна да смущава брака му.

Внезапно музиката му прозвуча фалшиво. Затова ли Савин толкова се тревожеше за чувствата на краля? И толкова енергично настояваше Лео да се извини? Заля го пристъп на ярост, а когато се наведе към Селест дан Хюген, болката в крака само го вбеси още повече.

— Ако чуя, че вие разпространявате този слух, ще счупя шибания ви нос — изсъска той, докато се усмихваше насила.

Това, изглежда, ѝ достави доста голямо удоволствие. Беше един от онези хора, които се смятаха за победители винаги, освен когато не им обръщаха внимание.

— Наистина няма смисъл да се ядосвате на мен, ваша милост. Не аз съм чукала краля.

Тя го остави да седи и да гледа как съпругата му танцува, върти се, обръща се, усмихва се и минава бързо и без усилие от един партньор на следващия. Гледката вече не му доставяше точно същото удоволствие като преди.

Беше свършено. Беше свършено и нещата не можеха да бъдат върнати назад.

Орсо пресуши още една чаша и се зачуди дали има някакъв рекорд по пиене на алкохол, към който можеше да се стреми. Нещо, което да придаде смисъл на живота му.

Нещо повече от това да зяпа Савин и да си мисли за всичко, което е изгубил.

Хвърли поглед на Брок, който по някаква причина му се намръщи гневно в отговор и вдигна празната си чаша в безсмислен тост. Този копелдак бе всичко, което Орсо не беше. Прям, решителен и привлекателен, със съкрушителна популярност сред благородниците и обикновените хора. Герой от приказките, който нямаше зад гърба си цял куп грешки. Освен ако не се броеше онази, която беше направил в Камарата на лордовете и за която очевидно гореше от желание да се извини, и която сякаш само беше засилила репутацията му. Луда глава и избухлив! В днешно време всеки би решил, че най-достойното за възхищение нещо, което човек би могъл да стори в Камарата на лордовете, е да критикува монарха.

— Вината полепва по някои хора — промърмори той под нос, — а от други просто се свлича веднага.

— Вечерята скоро ще бъде сервирана, Ваше Величество. — Един напудрен слуга посочи стола му — най-големия стол, разбира се — в самия център на огромната полирана маса във формата на подкова. Орсо се зачуди колко ли дървета бяха умрели, за да бъде направена. — Ако Ваше Величество няма против, ще бъдете настанен между двете булки. Младоженците ще седнат до тях от двете Ви страни. — И слугата успя едновременно да отстъпи назад и да се поклони.

Между двете булки. Сякаш за да бъде подчертан фактът колко самотен е. Би предпочел много повече да седне между Големия вълк и Змията на Талинс. С тях нямаше толкова грозно минало, колкото със Савин дан Глокта.

Осъзна, че трябва да се поправи.

Савин дан Брок.

— Мамка му — изръмжа той. Не можеше повече да понася това. Не можеше да понася себе си. — Горст?

— Ваше Величество?

— Къде може да бъде открит ефрейтор Тъни напоследък? — Лорд губернаторът на проклетия Англанд можеше да се извини по-късно, ако имаше желание. — Мисля, че щастието на другите ми дойде малко в повече.

Савин затвори вратите и се облегна на тях, за да си поеме дъх. Страните ѝ горяха от танците, комплиментите, безкрайните усмивки и все по-големите количества перлен прашец. Вече почти не чувстваше лицето си. Просто искаше да излезе на въздух.

— И така, вече си омъжена жена. — Видът на баща ѝ бързо прочисти замаяната ѝ глава. Той седеше на терасата в количката си. Беше вдигнал нагоре осеяното си с дълбоки бръчки лице и гледаше звездите. — Казват, че това е най-гордият ден в живота на един баща.

— Хората говорят всякакви глупости. — Някога мнението му беше всичко за нея, но точно сега откри, че то почти не я интересува.

Нямаше търпение да се отърси от останките от миналия си живот така, както змията сменя кожата си, и да се отправи бързо към своето блестящо ново бъдеще.

— Няма ръководство как да бъдеш родител, Савин. — Той бавно завъртя глава, за да я погледне. Очите му блестяха в мрака. — Особено ако родителите ти са свършили толкова зле работата си като мен и майка ти. Залиташ и се забъркваш от една каша в друга и вървиш по единствения път, който можеш да видиш в момента. Имахме намерение да ти кажем истината, но… кога е подходящият момент да споделиш нещо такова? Предпочетохме да се преструваме. Не искахме… да те нараним.

— Тогава поздравления за вашия грандиозен провал — кратко изсумтя тя.

— Не бих казал, че ми е първият. Надявам се, че някой ден ще разбереш, че винаги сме се опитвали да се водим от това кое е най-доброто за теб.

— Можеше да ме предупредите.

— Да не си лягаш с престолонаследника ли? Това едва ли е съвет, от който се нуждае човек с толкова много таланти като теб. — Може би за това имаше право. — Освен това се разбрахме много отдавна, че ще ти дам възможност да имаш някакъв свой живот. Откъде да знам, че ще започнеш връзка с единствения мъж, с когото това е забранено?

— Доколкото разбрах от майка си, изглежда, че това е семейна черта.

Настъпи мълчание и тя видя как едната страна на лицето му потрепва на топлата светлина от празненството. Той вдигна ръка и забърса ивицата влага от течащото си ляво око.

— Е, живот без нищо, за което да съжаляваш, не е никакъв живот. Това вече е в миналото. Зная, че хвърлям дълга сянка, Савин. Радвам се, че си готова да излезеш от нея. Просто… бъди предпазлива.

— Нима не съм такава винаги?

— Сега ще се движиш в различни кръгове. Като самата лейди губернатор на Англанд.

— Свикнала съм да вземам трудни решения. — Имаше усещането, че в нейния живот те следваха едно след друго.

— Свикнала си с деловите среди. Това е политика. Начинът, по който се развиват нещата… е, внимавай. И ми обещай едно нещо. — Той ѝ махна да се приближи и прошепна: — Че няма да имаш нищо общо с Баяз. Нито с него, нито с който и да е магус. Не приемай услуги от него, не задлъжнявай към него, не прави сделки с него. Не му угаждай. Не го дразни. Прави всичко възможно, за да не те забележи като цяло. Обещай ми.

— Добре — намръщи се тя. — Обещавам.

Реши, че ако иска да има своя статуя на Кралския булевард, щеше да се наложи да я спечели сама.

— Добре, добре. — Баща ѝ трепна от болка, докато се наместваше на стола. Зад гърба му се разнесоха пиянски аплодисменти, когато танцът свърши. — Скоро може да настъпи време, когато вече няма да мога да те защитавам.

— Това ли правеше?

— Вярваш или не, опитвах се. — Той погледна намръщено над върховете на покривите, към купола на Камарата на лордовете. Огромните му черни очертания се издигаха високо в нощното небе — внушителна замяна на сградата, разрушена в годината на раждането на Савин. — Понякога единственият начин да подобриш нещо, е да го разрушиш, за да може да бъде построено отново по-добре — прошепна той. — Понякога, за да променим света, трябва първо да го изгорим до основи.

— Валбек може да стане по-добро място в следващите години — повдигна вежда Савин. — Но да бъдеш там, докато гори, далеч не беше приятно.

— Имперските затвори далеч не бяха приятни. — Баща ѝ облиза оголените си венци с лек всмукващ звук. — Но аз излязох от тях по-добър човек. Да съм твой баща… е нещото, с което се гордея най-много. Единственото нещо, с което се гордея.

— А дори не си мой баща. — Искаше да предизвика искра на гняв у него.

Но той само бавно кимна и на лицето му се появи следа от усмивка, когато вдигна очи към ярките звезди в ясното небе.

— Това би трябвало да ти говори какво е отношението ми към всичко останало, което съм сторил. — Зад прозорците оркестърът засвири весел танц — един от любимите на майка ѝ. Хората пляскаха, тропаха с крака и се смееха в такт с музиката. — Може ли да избуташ количката ми обратно?

Замисли се дали да не го избута в лехите с цветя. Но накрая хвана дръжките на количката, завъртя я и онова колело изскърца:

— Мога.

Бъдещи предателства, минали любовни афери

Лео вдигна юмрук, за да почука, спря се и го стисна толкова силно, че кокалчетата му изпукаха.

Това беше проклето унижение. Никога не беше уважавал кой знае колко Орсо като мъж, а от месеци беше започнал да губи уважение и към Короната като институция. Сега трябваше да прекара част от сватбената си вечер в това да моли за прошка бившия любовник на жена си. Това си беше пълно унижение.

Но трябваше да го стори. Беше лидер, съпруг и бъдещ баща. Имаше отговорности. Беше започнал да разбира, че заедно с привилегиите идват и униженията.

Насили се да се усмихне, добави към усмивката и лека нотка на срам, завъртя дръжката на вратата и пристъпи през прага:

— Ваше Величество, аз…

Можеше да се каже, че в този просторен салон имаше много крале. Поне двайсет от най-великите мъже на Съюза, облечени в униформи, ловни дрехи или брони, седнали върху позлатени тронове или яхнали огромни коне и гледащи презрително, самодоволно или намусено от високите си картини надолу към Лео. Но от настоящия крал нямаше и следа.

Всъщност единствените живи обитатели на залата бяха лордовете Ишър, Барезин и Хюген, събрани в единия ъгъл на тайно съвещание.

— Лео! — извика Ишър и вдигна чашата си. — Изглежда, че кралят не можа да остане.

— Имал по-важна работа — добави Хюген и се наведе, за да запали лулата си от една свещ.

— Доколкото разбирам, в бардака — завърши Барезин, сипа кехлибарена алкохолна напитка от гарафата и я побутна към един празен стол.

Лео докуцука до него и усети как страните му поруменяват от гняв.

— Бардака? — След всичките усилия, които беше вложил в това извинение, арогантното копеле дори не си беше направило труда да го изслуша?

— Ако питаш мен… — Хюген издуха облаче дим със сладникавия мирис на дървесна гъба. — Няма за какво да се извиняваш.

— Каза истината — добави Барезин. — Всички го знаят. Той е този, който би трябвало да се извини.

— Кралете не се извиняват — изръмжа Лео, отпусна се на празния стол и грабна напитката.

— Поне не и този.

— Е, тогава майната му! — Лео пресуши чашата на един дъх и я стовари върху масата в пристъп на ярост. — Омръзна ми вече! Не можем да оставим нещата да продължават по този начин! — Той погледна гневно картината на бащата на Орсо, крал Джизал, който изглеждаше доста красив, но дори и като млад мъж раменете му бяха отпуснати безпомощно. Некадърен и нерешителен човек, изгубил всяка война, която беше водил, той не беше постигнал нищо друго, освен безподобни дългове, а управлението му започваше да изглежда като златна епоха. — Не можем да позволим Съюзът просто… да затъне в шибаните лайна!

Ишър хвърли многозначителен поглед на Барезин и Хюген.

— Настъпва момент — внимателно изрече той, — когато говоренето за един по-добър свят просто не е достатъчно. Настъпва времето… когато хората, които имат съвест, принципи и кураж, трябва да се осмелят да направят немислимото… и да се борят за един по-добър свят.

Последва дълго, изпълнено с очакване мълчание. Космите по врата на Лео настръхнаха. Часовникът върху полицата над камината тиктакаше. Един след друг, той погледна тримата мъже в очите. Ишър определено не говореше направо, но едновременно с това не оставяше съмнение какво точно обсъждат.

— Някои хора не биха ли нарекли това… — Лео облиза устни и се приведе напред на стола, колебаейки се да изрече думата пред очите на всички тези нарисувани монарси. Накрая с усилие прошепна: — Измяна?

Хюген изпуфтя разтревожено. Барезин разтресе двойната си гуша в знак на отрицание. А Ишър твърдо поклати побелялата си глава:

— Ние ще действаме за доброто на краля. За доброто на страната.

— Ще освободим Негово Величество от веригите на неговия Висш съвет — обясни Хюген с весел жест, сякаш говореше на Лео за свобода и почтеност, но определено не и за измяна.

— Трябва да заменим онези корумпирани дърти копелдаци с патриоти — избоботи Барезин и напълни отново чашата на Лео.

— Хора, които могат да дадат на краля правилните съвети. — Ишър махна към картината на Харод Велики, който пръв насила беше обединил разкъсаните кралства на Мидърланд в Съюза и изглеждаше много доволен от това. — Които да върнат Съюза към принципите, върху които е бил изграден.

— Към славата! — Барезин удари с юмрук по дланта си, сякаш в момента славата изобщо не беше достатъчна. — Мъже на действието! Мъже, способни да направят Съюза отново велик!

— Мъже като нас — добави Хюген и повдигна вежди, сякаш тази идея току-що му беше хрумнала.

— Висшият съвет е пълен със същите тези егоистични лъжци, заради които изгубихме три войни срещу стириянците! — изсъска Ишър.

Лео едва ли можеше да отрече това.

— Които почти прогониха Уестпорт от Съюза! Които така настроиха обикновените хора срещу нас, че те изгориха един от най-големите ни градове! Те са враговете на държавата. Изгонването им е акт на вярност.

— Вярност — каза замислено Лео, отпи отново и усети как топлината се разлива по тялото му.

Винаги е бил пламенно верен на Короната. Нямаше по-голям патриот от него. Но на какво точно беше верен? На едно сборище от алчни бюрократи, които не му бяха изпратили помощ по време на войната, а по време на мир единствено го облагаха с безобразни данъци? На един развратен крал, който беше заповядал да го изхвърлят от Камарата на лордовете и изглежда, беше чукал жена му?

Лео погледна намръщено картината на Касамир Непоколебимия, който беше изтръгнал Англанд от алчните ръце на северняците. Беше облечен в броня, имаше силно изразена челюст и сочеше към нещо на някаква карта. Ето това беше крал. Това беше мъж. Сякаш предизвикваше Лео с пронизващия си взор и го питаше: Какво, по дяволите, ще сториш ти по този въпрос?

Какво би сторил Касамир? Какво би сторил всеки порядъчен човек? Лео отново погледна един след друг тримата лордове в очите и пресуши чашата си.

— Е, всички вие знаете, че никога не съм се отказвал от битка — каза той.

Сега се приближиха още повече един до друг. Бяха обединени от общ враг и споделяха една цел и справедлива кауза. Разбира се, това бяха само думи, подхранвани от чувството за безсилие, ревността и болката в крака на Лео. Може и да бяха само думи, но въпреки това опасни и вълнуващи думи. Просто приказки, нали? Но с всяка изречена дума те ставаха все по-възбуждащо реални.

— Може да се окаже битка срещу приятели — прошепна Барезин, като хвърли поглед на прозореца. — Срещу съседи. Срещу колеги.

— И определено срещу тъста ти — допълни Ишър. — Кралят танцува по неговата свирка. Ако ние, Камарата на лордовете, имаме един общ враг, то това е архилекторът.

— Той може и да ми е тъст — отвърна Лео, — но аз не съм в по-добри, приятелски отношения с Дъртата клечка от вас. А може би дори и в по-лоши.

— Ще ни трябва водач — обяви Ишър. — Войник.

— Някой съвременен Столикус! — заяви разпалено Барезин и напълни чашата на Лео.

— Мъж, чието име вдъхва уважение на бойното поле.

Сърцето на Лео заби по-бързо при мисълта да стегне ремъците на бронята си. Той трябваше да е начело на редици от приветстващи го войници, а не да стои изтормозен зад някое прашно, старо бюро и да го водят за носа. Мисълта за маршируващи ботуши, плющящи на вятъра знамена, звънтенето на стомана и тропота на коне в атака го накара да се усмихне…

— На колко мъже можем да разчитаме? — попита той, като не спираше да отпива от чашата. Брендито беше наистина страхотно.

— Ние тримата сме готови да поемем риска — отвърна Ишър. — И още много от членовете на Камарата на лордовете са с нас.

— Повечето — добави Хюген. — Почти всички!

— Сигурни ли сте? — Лео имаше смътното усещане, че те от доста време обмислят това.

— Разочаровани са от години насам — отвърна Ишър. — Дразнят се от данъците, нарушенията и обидите. Отношението към Уетерлент и към теб — един истински герой на Съюза — и то в нашата собствена Камара на лордовете, беше последната капка.

— За това си дяволски прав — изсумтя Лео и стисна юмруци.

Не беше сигурен дали всичко това са само приказки, или не, но започваше да се надява, че не е.

— Можеш ли да разчиташ на войските на Англанд? — нетърпеливо го попита Барезин.

Лео си помисли за верността на Юранд и приятелите си. За яростта на Мъстред и Кленшър. За одобрителните викове на войниците за Младия лъв. Изправи се:

— Ще ме последват и в ада.

— Радвам се да го чуя. — Ишър почука по чашата с добре оформения си нокът. — Но не искаме да се стига дотам. Дори ако армиите на Камарата на лордовете и Англанд се обединят, пак не можем да сме сигурни в победата.

— Трябва да ги изненадаме — предложи Хюген. — Да съберем сила, на която никой да не се осмели да се противопостави!

— Трябва ни помощ отвън — намеси се Барезин.

— Кучето има стотици калени воини. — Лео погледна намръщено полупразната си чаша.

— И ти е длъжник — добави Хюген — за помощта ти срещу Желязната ръка.

— Той е честен мъж. Истинско право острие. Може да се присъедини към нас… ако нещата му бъдат поднесени по правилния начин.

— Кой разбира северняците по-добре от теб? — попита Ишър. — Кой друг е техен съсед, бил се е рамо до рамо с тях и е живял сред тях?

— Имам някои приятели на север — невинно сви рамене Лео.

— Без съмнение… — Ишър погледна Хюген, после Барезин, после отново Лео. — Не на последно място самия крал на северняците, Стаур Здрачния.

Лео застина с чаша, вдигната към устата:

— Не съм сигурен, че бих го нарекъл приятел.

— Дължи ти живота си.

— Но неслучайно го наричат Големия вълк. — Той си спомни алчната усмивка на Стаур, дивите му, влажни очи. Легионите безмилостни северняци, пред които се бяха изправили при Червения хълм. — Той е кръвожаден и коварен дивак.

— Но ти можеш да го държиш под контрол! — Барезин потупа Лео по рамото. — И колко войници би могъл да събере той?

— Хиляди. — Лео гаврътна остатъка от напитката си и бутна чашата обратно, за да бъде напълнена отново. — Много хиляди.

Когато отвори вратата, тя беше там, в просторната всекидневна, седнала внимателно в едно кресло, с грижливо подредени кремави поли, сякаш някакъв скулптор току-що я беше поставил там, за да бъде негов модел.

— Ваша милост — поздрави го тя.

— Ваша милост — отвърна Лео. Гласът му прозвуча кисело и пиянски. — Чакала си ме.

— Обикновено булките чакат съпрузите си в нощта на сватбата.

— Съжалявам — отвърна той, но по начина, по който го каза, изобщо не изглеждаше да съжалява. — Задържаха ме. — Той хвърли поглед на полилея от висариански кристал, на който сигурно имаше сто свещи. — Това… нашите стаи ли са?

— Оттук можеш да влезеш в гардеробната си, а спалнята ти е зад нея — тя посочи една далечна врата, през която той зърна ламперията на стаята си. — Моите стаи са нататък.

В другата посока се виждаше светла боя и тапет — гардеробна, която стигаше за десет души, но пък от друга страна вероятно бяха нужни десет души, за да я облекат.

— Няма ли да спим в едно легло? — промърмори той.

— Предполагам, че това зависи от настроението ти. — Тя обхвана с ръце облегалката на стола си.

Той намръщено вдигна поглед към една голяма картина. Властен военен в стегната черна униформа го гледаше намръщено в отговор.

— Кой е този?

— Дядо ти.

— Лорд маршал Крой? — Той беше командвал армията на Съюза в битката при Осранг и бе умрял, докато Лео беше малък. Всъщност Лео го познаваше от разказите. Но в смразяващия му намръщен поглед, без съмнение, имаше нещо от майката на Лео. — Не можа ли да намериш някоя картина на другия ми дядо?

— Те не са много. Той е бил известен предател.

Думите ѝ накараха Лео да трепне. Може би предателството беше семейна черта. Той прекоси гуркулския килим, който сякаш беше с площ един акър и бе поставен между грижливо разположените групи мебели, и мина покрай препарирана пойна птичка в стъклена витрина. Само тази стая беше голяма колкото залата на Кучето в Уфрит. Зачуди се дали не е била построена от нулата през седмицата след предложението му за брак. Или нейното предложение за брак. Или предложението за брак на майките им. Нямаше да се изненада. Сякаш нямаше нищо, което Савин да не може да организира. Или не би организирала, ако ѝ се отдадеше такава възможност.

— Мислех, че декорирането ще бъде отегчително за теб — каза тя. — Ако предпочиташ нещо друго, мога да го променя.

— Всичко е наред — изсумтя той и погледна намръщено двата кръстосани древни меча над огромната камина.

Това беше най-хубавата стая, която Лео някога бе виждал. В действителност тя представляваше съвършен баланс между разкош и вкус и очевидно неговият вкус беше взет под внимание. Трябваше да благодари на Савин. Но беше пиян, кракът го болеше и не беше в настроение да благодари на когото и да било. Особено на нея.

— Говори ли с краля?

— Не си направи труда да се появи — скръцна със зъби Лео. — Чух, че се наложило да отиде до някой бардак.

— Кралете са такива, не трябва да се изненадваш. Някой друг ден.

— Майната му! — отсече Лео по-рязко, отколкото беше възнамерявал. — Бях с Ишър, Хюген и Барезин.

— А, великите умове на Камарата на лордовете. — Пълното ѝ спокойствие само го разгневи повече. Така би се държала майка му, но по-остро. — Какво обсъждахте?

— Нищо кой знае какво. — Само гражданска война. — Състоянието на правителството. — И неговото насилствено сваляне. — Просто си разменяхме шеги. — Това си беше шега, нали? Или бяха напълно сериозни? Беше ли той напълно сериозен? Извърна глава и погледна намръщено навън през прозореца, през потъналите в тъмнина дървета към светлините по Средния път.

Чу се шумолене, когато тя се изправи:

— Нещо тревожи ли те?

— Не. — Само бъдещото предателство. И миналите любовни афери.

— Хайде стига. — Тя се приближи и застана до него. — Между съпрузите не трябва да има тайни. Поне не и още от първия ден.

— Права си. — Той се обърна и я погледна. — Но ние почти не се познаваме, нали? Прекарахме една нощ заедно.

— Част от една нощ.

— Част от една нощ. Знам, че ти… притежаваш разни неща. Фабрики, работилници и мини.

— Всъщност наскоро придобих голям дял от лорд губернатора на Англанд.

— Хъм. И той получи дял от теб.

— Тревожиш се за инвестицията си ли? — Тя наклони глава на една страна.

— Не и докато не говорих със Селест дан Хюген.

— На твое място не бих приела твърде насериозно нищо от това, което ти е казала. Тази жена ме мрази почти толкова, колкото я мразя и аз.

— Тя ми каза… — Лео имаше чувството, че ако ѝ каже, няма да има връщане назад. Но трябваше да знае истината. Това го изгаряше отвътре заедно с парещата болка в крака. Денят, седмицата и целият месец бяха изпълнени с разочарования и той имаше усещането, че участва в битка. — Каза ми, че с краля сте били любовници.

Настъпи дълга пауза. Савин дори не трепна. Дори и една порцеланова фигура би издала повече чувствата си от нея.

— А ти какво ѝ отвърна?

— Казах ѝ, че ако го повтори още веднъж, ще ѝ счупя шибания нос.

— Това е нещо, което бих искала да видя.

— Вярно ли е?

— Да не си мислил, че съм девственица?

— След срещата ни в кабинета на Суорбрек нямам никакви съмнения по този въпрос.

— Доколкото си спомням, ти не дойде там насила — леко присви очи тя.

— Както изглежда, не съм бил единственият посетител. Вярно ли е?

Един мускул на челюстта ѝ трепна. Тя го прикриваше добре, но Лео усещаше, че от нея струи гняв. Това по-скоро му хареса.

— В миналото кралят и аз имахме… известна връзка. — Тя дишаше тежко през носа, гърдите ѝ се надигаха и спускаха. — Но това е минало. Няма нищо, заради което ти да…

— Детето мое ли е? — попита той.

— Как може да ме питаш това? — очите ѝ се присвиха още повече, около основата на носа ѝ се образуваха дълбоки бръчки и тя гневно вирна брадичка към него.

— Има ли изобщо дете?

Тя го удари.

Не го погъделичка с някакво театрално шамарче. Удари го с всички сили с отворена длан и за някого с нейните размери ударът беше шокиращо силен.

Плесницата отекна остро и го остави без дъх. Лицето му се извъртя рязко настрани и той се олюля и подпря на рамката на прозореца.

Настъпи пауза, която му се стори много дълга, после той бавно се обърна към нея и я погледна втренчено. Тя отвърна на погледа му.

— Лео — прошепна Савин и вдигна трепереща ръка, — аз…

— Шшът… — Лео я хвана за китката.

Шокът се беше превърнал във възбуда, а възбудата в трепет, който достигна до всяка част на тялото му. Преднамерено бавно вдигна ръката ѝ и я пусна.

Дишаше учестено и усещаше дъха си почти болезнено в гърлото си. Кръвта беше нахлула в лицето му, което гореше и смъдеше, но същото можеше да се каже и за члена му.

Преднамерено бавно и без да откъсва очи от нейните, той обърна другата си буза към нея.

— Отново. — Когато го каза, му се стори, че вижда съвсем лек намек за усмивка в ъгълчето на устата ѝ.

Следващият шамар не беше по-слаб от предишния. Щеше да се разочарова, ако беше така.

— Как се осмеляваш, мамка му? — изсъска той и пристъпи по-близо до нея. Дъхът ѝ беше топъл върху парещото му лице.

Леко изстена, когато тя го хвана за гърлото, целуна го и го ухапа. Другата ѝ ръка вече се беше заела с колана му. Той несръчно и гневно я целуна по гърба, оплете пръсти в косата ѝ, която остана в ръцете му. Перука. Тя се отдели от главата ѝ и Савин я свали и запрати настрани. Изглеждаше шокиращо без мекотата на перуката. Косата ѝ беше късо подстригана до тъмна четина, устните ѝ се бяха отдръпнали назад, оголвайки зъбите, гримът на едното ѝ око се беше размазал надолу по бузата ѝ в черна ивица.

Тя го блъсна. Той дори не се опита да остане прав. Докато падаше, удари главата си в една маса, прехапа си езика и се просна по гръб, заобиколен от пръсналите се орнаменти на украсата. Маршал Крой го гледаше отвисоко от тежката рамка на картината. Трудно можеше да прецени какво ли е отношението му към случващото се.

— Ти, шибано, безполезно лайно — изсъска тя и свали панталоните на Лео до глезените.

Той безмълвно изстена от възбуда и треперейки, се надигна на лакти, като дишаше на пресекулки. Можеше да види въртела в обръснатата коса върху темето на главата ѝ, която се надигаше и спускаше, докато тя ближеше и смучеше.

— Мамка му… — изскимтя той и се отпусна назад. В началото беше почти болезнено, а после определено болезнено. Мътните го взели, кракът му пареше от болка, затиснат под нея в неудобен ъгъл. — Мамка му… — Усети вкус на кръв в устата си. Отчаяно протегна ръка и сграбчи крака на едно кресло, издялан във формата на нокът, като човек, хванал се за корените на дърво над стръмна пропаст. Килимът се нагъна около раменете му, докато се гърчеше безпомощно. — Мамка му… а… а…

Тя се покатери върху него и вдигна полите си около гърдите си, при което разпра тънкия плат и няколко перли се откачиха и се изтърколиха, проблясвайки. Той протегна ръка към нея. Искаше да я дръпне към себе си и да я целуне, но тя хвана ръката му.

— Не ме докосвай, мамка му! — Принуди го да отпусне ръка над главата си и я притисна към пода.

Беше силна, но не толкова силна. Ако искаше, можеше да я запрати през цялата стая.

Но изобщо не го искаше.

Полите ѝ го гъделичкаха под брадичката, докато тя го яхваше. Мускулите около острите ѝ ключици потрепнаха, когато тя се протегна надолу и сграбчи члена му някъде изпод купчината шумолящ плат.

— Не… мърдай — прошепна тя и изскърца със зъби.

Започна да върти ханша си с кръгообразни движения и леко ръмжеше и стенеше всеки път, когато се спуснеше по-надолу. Лицето ѝ бавно се приближаваше към неговото, докато накрая отворената ѝ уста не се притисна към неговата.

Двамата се хапеха, стенеха и се гърчеха върху килима на старателно украсената им всекидневна.

Кралският сводник

Орсо изпуфтя, докато пренареждаше картите си. Ужасна ръка. Пълен боклук.

— Предполагам, че донякъде е успокояващо — промърмори той, — че някои неща не се променят.

Същата маса, в същата малка стая, която винаги им е била любима. Същите натруфени мебели и същите овехтели завеси. Момичетата бяха различни и изглеждаха дори по-нервни от обикновено, но от друга страна, момичетата винаги бяха различни и винаги изглеждаха нервни. Всичко изглеждаше малко по-мрачно, отколкото го помнеше. Но може би той беше мрачният.

О, и шестте рицари на дворцовата стража стояха до стените, настръхнали от оръжия, и се опитваха да изглеждат толкова незабележими, колкото можеха да изглеждат шестима облечени в броня мъже в бордей. Оказа се, че не са кой знае колко незабележими. Ефрейтор Тъни сякаш не ги забелязваше. Той беше човек, способен да играе карти дори по време на битка, наводнение или бунт и твърдеше, че наистина го е правил неведнъж.

— О, още сме на това положение. — И той безгрижно побутна още няколко монети към купчината.

— Не виждам как това ще се промени — отвърна Жълтен и напълни отново чашите на всички.

Орсо наистина трябваше да му каже да не го прави, но беше твърде пиян, за да си направи труда.

— Разбира се, освен ако кралят отново не тръгне на война. — Тъни повдигна многозначително посивелите си вежди към Орсо. — В който случай, както винаги съм на разположението на Ваше Величество, за да му предложа услугите си на знаменосец.

— Радвам се, че ако не друго, поне ще има кой да се погрижи компетентно за знамето ми. — Орсо захвърли ужасните си карти с театрален жест. — Но мисля, че се наситих на войната.

— В този случай демонстрирате повече мъдрост от баща си. — Тъни започна да събира купчината монети. — Ще се наложи да се придържам към осигуряването на курви за Ваше Величество.

— Как се чувстваш като кралският сводник? — Орсо се оригна.

Предположи, че сега това беше кралско оригване. Беше пил цял ден. Не му бе помогнало. Никога не помагаше.

— Смея да твърдя, че има и по-лоши професии. — Тъни стисна лулата между пожълтелите си зъби, докато разбъркваше картите. — Поне не се марширува толкова, колкото когато си знаменосец. Трябва да знаеш, че сбиванията са повече, но поне имаш шанса да правиш хората щастливи. Сигурен ли си, че не искаш да се присъединиш към нас, полковник Горст?

Горст поклати глава. Очите му не спираха да блуждаят из слабо осветената стая, сякаш от скрина всеки миг можеше да изскочи някой стириянски убиец.

Ако това наистина се случеше, Орсо изобщо не се съмняваше, че Горст е готов да приложи крайно смъртоносна сила.

— Вие двамата познавате ли се? — Орсо насочи погледа си от стария телохранител към стария знаменосец.

Двамата вероятно бяха на една възраст, но едва ли можеха да бъдат по-различни един от друг.

— Бихме се заедно в битката при Осранг — отвърна Тъни и започна да раздава. — Е, казах, че сме се били, но всъщност се биеше само той. Аз просто стоях там.

— Аз също стоях там — вдигна пръст Жълтен.

— Така е, момче. И дори и с това се справяше зле.

— Ако има нещо, в което ме бива, то това е да се справям зле — ухили се Жълтен.

— Чух, че си осъдил Уетерлент да увисне на въжето — каза Тъни, докато продължаваше да разбърква картите.

— Така е — потвърди Орсо. — Ужасно решение.

— Всички казват, че е виновен — намеси се Хилди, която седеше с кръстосани крака върху скрина между два големи свещника, оформени като голи жени.

— Ужасно виновен — съгласи се Орсо.

— Значи… е трябвало да го оставиш да се измъкне?

— Това също би било ужасно решение.

Жълтен смръщи неразбиращо лице. Това беше обичайното му изражение:

— Значи…

— Опитах да постигна компромис, при който той да получи доживотна присъда в затвора и вероятно да се измъкне, когато забравят за него.

— Компромисът винаги е добра идея — обади се една от курвите.

Орсо я погледна и повдигна вежди. Тя се изчерви и сведе поглед към пода.

— И аз така си мислех, но се оказа, че това е най-лошият избор от всички. Направих фаталната грешка да се опитам да оправя нещата и да се доверя на проклетия лорд Ишър. — Той вдигна картите си и започна да ги подрежда. — Един крал може да избира само измежду погрешни избори и лоши крайни резултати. — Поредната ужасна ръка. Дори по-лоша от последната. — Цял живот да се опитваш да откриеш най-малката злина сред мъгла от лъжи, глупост и непълна информация.

— Звучи като живота в армията — промърмори Тъни. — Иска ми се да беше дошъл първо при мен. Можех да ти кажа, че Ишър е змия.

— Трябва да те сложа във Висшия съвет. — Орсо замълча за момент и погледна чашата си. — Всъщност съм чувал и по-лоши идеи.

— Върховният съдия Тъни! — изкикоти се Хилди, няколко от момичетата се засмяха, а на Орсо му се стори, че дори чува пръхтене от един от рицарите на дворцовата стража.

— Очарован съм от предложението, Ваше Величество — сухо отвърна Тъни, — но не смятам да се издигам по-високо от ефрейтор.

— От Лео дан Брок би станал отличен крал, не мислите ли? — попита Орсо.

— Какво ще кажете? С тези широки рамене?

— Красавец е — съгласи се Хилди и накриви старото си войнишко кепе така, че рошавата ѝ руса коса изскочи изпод него, след това го нахлупи отново.

— Много е красив — потвърди едно от момичетата и останалите закимаха в знак на съгласие.

— Смел — замислено добави Жълтен. — И много… мъжествен.

— Безразсъден — обади се с тънък глас Горст. Орсо изненадано се обърна към него. Това май беше първият път, в който го чуваше доброволно да участва в разговор. Полковникът сви рамене и бронята му леко издрънча. — Кралете трябва да имат хладнокръвен характер.

И той се върна към това да наблюдава намръщено стаята.

Орсо се обърна към масата и откри, че съдържателката е навела към него осеяните си с малки венички гърди сред облак от обилно поръсен тежък парфюм.

— Мога ли да заинтересувам… Ваше Августейшо Величество… — Тя прокара пръст по масата по начин, който вероятно би трябвало да е възбуждащ. — С нещо?

— Свързано с чукане ли? — въздъхна Орсо.

— Тук се занимаваме с това.

Момичето, което възхваляваше достойнствата на компромиса, се усмихна на Орсо с леко отчаяна усмивка.

— Знаете ли, не съм сигурен, че дори ще го вдигна. Не сте виновни вие. Нито една от вас. Причината е в мен. Всички ме мразят — обикновените хора, благородниците, Старикланд, Англанд и Мидърланд.

— Уестпорт в крайна сметка не реши ли, че те харесва? — попита Хилди.

Орсо не ѝ обърна внимание. Беше в настроение да обръща внимание само на лошите новини.

— Всъщност целият Съюз е обединен от неприязън към своя крал.

— Кралят е за това — отвърна Тъни. — Богати или бедни, всички ние се нуждаем от някого, върху когото да хвърлим вината.

— А аз кого да обвинявам? — попита Орсо.

— Когото искаш — промърмори Жълтен, докато гледаше намръщено картите си. — Ти си кралят.

— Всички те — Висшият съвет, Камарата на лордовете, а няма да се учудя дори и момчето, което изхвърля проклетото ми нощно гърне — смятат, че съм шибан…

— Кого го е грижа какво смятат? — извика Тъни, рязко се наведе напред и ръгна Орсо с дръжката на лулата си. — Стига да ти се подчиняват, мамка му! Ти си кралят, момче! Не аз, не Жълтен, нито проклетият Лео дан Брок! А ти! Вярно, смея да твърдя, че да си крал, си има своите недостатъци, но мога да те уверя, че има и по-лоши работи от тази.

— Хъм — изсумтя едно от момичетата и оправи корсажа си.

— Цялото това самосъжаление беше забавно, докато беше престолонаследник, но мамка му, не подхожда на крал. — Тъни смукна от лулата си, но тя беше угаснала и той ядно изтръска пепелта върху масата. — Връщай се в двореца и се захващай за работа. Ще ни липсваш, но тези очарователни дами трябва да изкарват пари, а ти ни плашиш гостите.

Настъпи дълго мълчание. Орсо огледа стаята. Всички — момичетата, рицарите, съдържателката, Хилди и Жълтен и дори Бремър дан Горст, имаха едно и също изражение — стисната уста и широко отворени очи — изражение, което сякаш казваше: Не мога да повярвам, че го казах, но определено някой трябваше да го каже.

— Разбирам. — Орсо захвърли картите и се изправи, като се олюля съвсем леко. — Горст, връщаме се в двореца. Хилди, моля те, би ли се погрижила на всички да бъде заплатено за отделеното време?

— Вече ми дължиш шейсет… — погледна го намръщено тя.

— Мисля, че всички сме наясно, че си плащам дълговете.

— Така ли?

— Какво ще кажеш да говоря с лорд канцлера да те вкара в бюджета? — Докато рицарите слизаха тежко надолу по стълбите, Орсо се наведе по-близо до Тъни. — Благодаря ти за това, ефрейтор.

— На Ваше разположение съм, Ваше Величество — кимна неохотно Тъни, без да вдига поглед от картите си.

Любимката на бедняшките квартали

— Добро утро, ваша милост — поздрави Лео, след като излезе на балкона.

— Добро утро, ваша милост — отвърна Савин, когато той седна срещу нея на масата за закуска и предпазливо изпъна крака си.

Размърда се леко, опитвайки се да не показва, че и тя самата се чувства неудобно. Нямаше такова нещо като удобен корсет, но коремът ѝ съвсем определено започваше да се издува. Цялото тяло на Савин беше започнало да се размеква, след като се отказа от фехтовката. Когато стиснеше меча, това твърде много ѝ напомняше за Валбек. За това как паникьосана и обляна в пот драскаше с дръжката на ножа, опитвайки се да издърпа онази разхлабена дъска, докато мъжете пред вратата крещяха и искаха кръвта ѝ…

— И така… — Лео погледна намръщено към Средния път, където движението сутринта вече беше натоварено, после се засмя леко безпомощно — значи вече сме женени.

Савин прогони неприятните спомени и вдигна ръка с новия си пръстен, който беше поръчала. Приятно огромният му камък проблесна на сутрешното слънце:

— Така изглежда.

— Какво следва?

— Препоръчвам ти пъстървата.

— А след това?

— Дай на мен и Зури една седмица, за да сложим в ред нещата ми, и после заминаваме за Англанд.

— Където можеш да сложиш моите неща в ред?

— Където мога да ти помогна ти да ги сложиш в ред. — И където хората може би нямаше да ги е толкова грижа за външния ѝ вид и Зури да стяга толкова жестоко връзките на корсета ѝ. — Вероятно ще бъде най-добре да заминем преди обесването на Уетерлент.

— Мога да отложа извинението си пред Негово Величество.

Савин трепна:

— Надявам се, че… моето минало с краля няма да…

— Щом е толкова глупав, че да изпусне най-красивата жена в Съюза, то тогава мога само да го съжалявам. — И Лео ѝ се усмихне с онази своя широка момчешка усмивка, от която белегът на бузата му леко се вдлъбваше.

— Много мило от твоя страна да го кажеш. — Откри, че му се усмихва в отговор и дори не ѝ се налага да се преструва.

— Гледай да не свикваш. — Той бодна парче пъстърва от чинията си и го налапа от вилицата. — Не ме бива много в ласкателствата.

— О, мисля, че можеш да преуспееш във всичко, стига да си го поставиш за цел.

— Много мило от твоя страна да го кажеш — усмихна се още по-широко той.

— Аз съм един от най-добрите ласкатели в Съюза, всеки ще ти каже това.

Той се засмя и започна да се храни, а на нея ѝ беше доста приятно да го гледа. Беше толкова силен, здрав и красив. В него нямаше и следа от гнева от снощи. С изключение може би на бледорозовия отпечатък, който отворената ѝ длан беше оставила върху бузата му. Младия лъв имаше склонност да изпада в мрачно настроение, но изглежда, му минаваше бързо, както буреносните облаци се носеха бързо над скалистите северни долини и също толкова бързо изчезваха, позволявайки на слънцето да изгрее отново. Тя можеше да живее с това. В края на краищата нима всеки не е мрачен понякога? Савин беше в мрачно настроение още откакто се беше върнала от Валбек.

Харун с усилие успя да провре огромните си рамене през балконската врата.

— Спилион Суорбрек е тук, лейди Савин. — След няколкото месеца, прекарани в Адуа, вече нямаше почти никакъв акцент.

— Благодаря ти, Харун, ти си истинско съкровище. Покани го да влезе.

Лео го погледна намръщено, докато се отдалечаваше.

— Не съм сигурен как ще бъдат приети слугите ти в Англанд.

— Ще се наложи просто Англанд да свикне с тях. Харун и Рабик са братята на Зури и са едни от най-старателните, добросъвестни и заслужаващи доверие хора, които познавам. Харун е бил офицер в имперската армия. Мисля, че Рабик е абсолютен магьосник с конете. Що се касае до Зури… — Тя беше най-добрата ѝ приятелка и от самата мисъл, че може да не е приета добре някъде, на Савин ѝ се прииска да смачка това място. — Тя е незаменима. Деловите ми интереси ще пострадат повече без нея, отколкото без мен. Бих ѝ доверила живота и на двамата.

— Просто ми се струва, че напоследък в Адуа има твърде много кафяви лица. — Лео набоде рибата.

— Твърде много за какво? Хората, които идват тук, са трудолюбиви. Те допринасят за благосъстоянието ни със своята енергия и нови идеи. Между тях има страхотни умове и страхотни инженери. А и как изобщо би могъл да ги спреш? Искаш да попречиш на процъфтяването ни ли?

Лео не изглеждаше убеден. Не беше мъж, който се ръководи много от здравия разум.

— Водихме война срещу гуркулите — промърмори той.

— Ти си воювал и срещу северняците. Въпреки това някои от най-добрите ти приятели са северняци.

— Знаеш ли, не всички северняци са еднакви. — Той дори изглеждаше леко обиден.

Разнесе се пукане на плат и Суорбрек излезе на балкона, оплете се за момент в завесите, но мъжествено се освободи от тях. Скоро се беше върнал от поредното пътуване до Далечна страна и имаше лицевото окосмяване на безстрашен авантюрист.

— Ваша милост — напевно каза той и се поклони театрално на Савин. — Какво винаги, изглеждате като истинска богиня.

— Господарю Суорбрек, как мина последното ви приключение в несигурния Запад?

— Беше щуро и изпълнено с опасности. Имам такива истории за разказване, че гражданите на Адуа едва ли ще им повярват! — Савин със сигурност нямаше да им повярва, защото знаеше от проверен източник, че той рядко се отдалечава много от пристанището в Ростод и плаща на разузнавач, който да носи дрехите му, докато язди през равнините, за да може да имат автентичен приключенски вид, когато се върне.

— Мога ли да ви представя съпруга си Лео дан Брок?

— Ваша милост. — Суорбрек направи още по-театрален поклон. — За мен е безусловна чест да се запозная с героя от Червения хълм и победителя на Големия вълк!

— Не обичам да говоря за това — отвърна строго Лео. Суорбрек премигна и зяпна с уста. Лео избухна в смях. — Ако можех, само за това щях да говоря! — И той сграбчи ръката на Суорбрек и за малко не събори нещастния писател от балкона с енергичното си ръкостискане. — Мисля, че съм посещавал кабинета ви веднъж.

Суорбрек сигурно отгатна за какво са използвали кабинета му, но за негова чест с нищо не го показа:

— Скромните ми стаи са винаги на ваше разположение, както и смиреното ми перо.

— Имам нещо наум за последното. — И Савин бутна с крак един стол, за да може Суорбрек да седне. — Името Глокта носи… нещо като позорно петно.

— Гордо име, но разбирам какво има предвид ваша милост. То напомня за…

— Мъчения?

Суорбрек се усмихна извинително:

— Името Брок носи съвсем различно усещане. За героизъм, патриотизъм и смелост! Между другото, замисляли ли сте се за написването на биография, ваша милост?

Лео застина с вдигната във въздуха вилица:

— Аз съм на двайсет и девет години. Надявам се, че ми предстои да постигна още неща.

— Няма съмнение, че знаменитите ви победи досега са само прелюдия, но ще има голям обществен интерес дори към първите един-два тома…

— Името ми — напомни му Савин.

— Разбира се, моите извинения, новите идеи просто бликат и трябва да бъдат оставени настрани! Такова е проклятието на артистичния темперамент.

По мнението на Савин това едва ли беше единственото му проклятие.

— Савин дан Глокта беше делова жена — обясни тя. — Тя се нуждаеше от репутация, че е хитра, безпощадна и безмилостно решителна.

— Нуждаеше се от доверието на инвеститорите, уважението на партньорите и страхопочитанието на длъжниците — добави замислено Суорбрек, — но… Савин дан Брок, лейди губернатора на Англанд, може да е… жена от народа? Жена, която съчетава в себе си мъдрост, топлина и щедрост? Жена, която неуморно се бори за общото благо?

Кърнсбик винаги казваше, че подозира, че Савин крие щедро сърце. Може би беше дошло времето да покаже това публично:

— Какво ще кажеш за поредица от памфлети, които обсъждат благотворителната ми дейност в Три ферми? Нали разбираш, нищо твърде очевидно.

— При мен всичко е подтекст. — Суорбрек се облегна назад и се загледа в дърветата в градината, сякаш клоните им бяха натежали от важни разкрития. — Би помогнало, ако успеем да намерим някое почтено място. — Надявам се да не сметнете за неделикатно от моя страна, ако предложа да използваме може би… преживяванията ви по време на бунта във Валбек?

Савин усети противен пристъп на страх, после жегващо раздразнение от собствената си слабост. Беше достатъчно някой да спомене това място, за да ѝ се разтупти сърцето, устата ѝ да се изпълни с кисел вкус, а по гърба ѝ да полазят тръпки.

— Какво имаш предвид? — гласът ѝ прозвуча задавено.

— Там сте живели сред обикновените хора. — Тесният апартамент на семейство Брод, леглото ѝ, направено от парцали, и виковете, отекващи от лющещите се стени. — Сблъсквали сте се с изпитанията, пред които са били изправена всеки ден. — До колене в студената река, с разранено от дима гърло, докато пълнеше безкрайните кофи, за да гаси пожари, които не можеха да бъдат угасени. — С глада. — Реденето на опашка за обелки от зеленчуци и благодарността, когато ги получеше. — С опасността. — Звуците от бандите отвън и виковете в нощта. — С ежедневните лишения. — Хриптящият ѝ дъх, докато се влачеше през машините, а кръвта ѝ пръскаше по пода…

— Разбира се! — излая тя. Беше се вкопчила в масата и кокалчетата ѝ бяха побелели. — Почтено място.

Ако Суорбрек беше способен да направи диаманти от лайна, то му пожелаваше късмет. Къде, по дяволите, беше оставила перления прашец?

— История за лично израстване — продължаваше замислено писателят. — За опасностите, с които сте се сблъскали. Една жена, родена като част от привилегированото общество, която преминава през огъня на борбата за оцеляване, за да разбере тежкия живот на обикновените хора. — Той самодоволно си пое дъх. — Много силно. Чували ли сте за Кармий Грум? Тя направи някои скици за книгата ми „Животът на Даб Суийт“. Една от най-добрите художнички в Адуа, но не е особено търсена, защото е…

— Жена.

— Именно. Няколко гравюри могат наистина да направят така, че един памфлет да запее. Думите са силно нещо, но една картина може да заобиколи разума и да говори направо на езика на сърцето.

— Готово — щракна с пръсти Савин. — Можем да посетим Три ферми този следобед.

Веднъж двете със Зури бяха пресметнали точно за каква минимална сума може да бъде купена репутацията, че е човек, който се занимава с благотворителност.

— Тогава незабавно ще се погрижа за това! — отвърна Суорбрек и скочи на крака. — Ваша милост. Ваша милост. Помислете си за онази биография.

И той се наведе и влезе обратно вътре през прозореца.

— Значи… това е знаменитият писател! — попита Лео. — Определено има едно от най-смелите лицеви окосмявания, които някога съм виждал.

— Въпреки че е един от най-големите страхливци в Съюза.

— Предполагам, че ако беше смел, нямаше да има нужда от такова смело лицево окосмяване.

— А ако всеки беше смел, тогава какво щеше да прави теб специален?

— Ами… — Той отново се усмихна широко. — Женен съм за най-умната жена в Съюза.

— Спри — усмихна се тя и се наведе към него. — Искам да кажа, не продължавай.

— Няма. Но… памфлети?

— Разбира се.

— Гравюри?

— Езикът на сърцето.

— Наистина ли мислиш, че хората са толкова глупави?

— Скъпи. — Тя се наведе по-близо, целуна го нежно и докосна леко с пръст върха на носа му. — Хората са далеч по-глупави от това.

Градът ги притисна от всички страни — беден, извратен, болен, мръсен. И те се потопиха в изпълнения му с поквара живот. Между рушащите се жилища високо над главите им, толкова високо, че изглеждаше невъзможно да бъде достигнато, се виждаше тясна ивица небе.

— И така, навлизаме в Три ферми — шепнеше припряно Суорбрек и драскаше нещо в тефтера си. — Може би кварталът на Адуа с най-позорна слава, някога изгорен, а после заселен от дивите гуркули, сега в него цари безкрайна нощ… не, вечен здрач, заради дима на фабриките и още по-пълен духовен мрак, който… какво? В който и светлината на надеждата е угасена от хилядите му окаяни жители. Как мислите, някъде мога ли да намеря място, където да използвам думата сумрачен?

— Опитвам да намеря място за нея във всяко изречение — отвърна Кармий Грум и повдигна високо русите си вежди.

— Аз не съм кой знае какъв читател — каза Лео и се наведе по-близо до нея, — но твоят писател ми звучи малко натруфено.

— В днешно време хората смятат това за добро писане — сви рамене Савин.

— Какво правят? — кимна той към две дрипави момчета, които товареха с лопати конски фъшкии върху една прогнила каруца.

— Изкарват си прехраната.

— С лайна?

— Трябва ти само лопата и лошо обоняние. — Савин направи напълно безполезен опит да разхлаби малко прекалено стегнатата си яка. — А и доброто обоняние не изкарва много тук.

— Стойте наблизо, ваши милости. — Брод стисна юмруци и погледна намръщено сенките. Те бяха едно от малкото неща, които бяха в изобилие в Три ферми. В някои от най-тесните улички човек трудно можеше да разбере, че е ден. — Това не е място, където заможните хора да вървят сами. Нито е място за писатели и художници.

— Не се плашете! — извика Суорбрек. — В пустошта научих добре колко важно е да имаш смел придружител!

— Къде намери този твой човек Брод? — прошепна Лео.

— Във Валбек. Той и семейството му ме приютиха. Нямам никакво съмнение, че спасиха живота ми.

— И за това ти на свой ред си ги приютила — ухили ѝ се Лео. — Ти наистина имаш сърце.

— Щедро — според приятеля ми Кърнсбик. Но е просто добре човек да си урежда сметките. И семейство Брод са полезни хора.

— Без съмнение. Нали знаеш, че това на ръката му е татуировка на стълбар. Те са първите мъже на стените при обсада. Най-смъртоносната работа в цялата армия. А четири звезди означава, че го е правил четири пъти. — Лео хвърли кос поглед на Брод. — Този мъж е… опасен.

Савин си спомни как той се беше изправил срещу шестима от Подпалвачите в онази първа нощ във Валбек и беше стъпкал главата на водача им в паветата. Спомни си страха, който беше изпитала. И облекчението.

— Спокойно — прошепна Савин под нос. — Спокойно, спокойно, спокойно.

— Напоследък живеем в разделено общество — бърбореше Суорбрек, като побутваше очилата си нагоре с края на молива. — Разделен на класи свят, в който богатите и бедните рядко общуват помежду си. Не, почакай, общуват е слабо казано…

Минаха под огромния комин на солницата, чиито стени бяха почернели от напластените сажди. Около един мъртъв кон бръмчаха мухи. Три дрипави деца играеха в канавката. Всяка втора сграда тук беше долнопробна кръчма. Всички хора, които срещаха, бяха полупияни или толкова болни, че изглеждаха пияни. По-голямата част от останалите сгради бяха заложни къщи, които излагаха евтино на мръсните си витрини тъжните остатъци от нечии съсипани животи.

— Пропастта между богати и бедни никога не е била толкова широка. Бездната помежду им никога не е била толкова дълбока! Но една жена дръзва да изгради мост над това разделение! — Суорбрек се изкикоти доволно. — Да изгради мост над разделението — това е очарователно. Тя е от малцината заможни хора и благородници, които отиват сред народа. Малцина са хората като нея, които разбират тежкото му положение!

Савин наистина го разбираше. Но ако отидеше на някое почтено място, единственото истинско чувство, което изпитваше, беше радост, че вече не е един от тези окаяни призраци. Единственото, което наистина искаше, беше да се върне веднага щом е възможно, във великолепните си стаи, пълни с добросъвестни слуги. Докато си пробиваха път все по-навътре в мрачния лабиринт от улици, ѝ беше трудно да не обръща внимание на онази позната миризма на пот, урина, влага и гниене, смесена с лютивия, дразнещ дим от пещите. Странно как миризмите могат да направят спомените толкова живи. Осъзна, че държи в ръка кутийката с перлен прашец. Насили се да я пъхне обратно в ръкава си. Беше свободна, беше в безопасност. Повтаряше си го отново и отново.

— Спокойно, спокойно, спокойно…

— Тези сгради… — Лео погледна нагоре към слегналите се покриви над главите им, които бяха истинска обида за архитектурата и от чиито пробити водосточни тръби разцъфваха петна от зелена влага.

— Земята е с краткосрочни договори за наем, затова съдържателите смятат, че не си заслужава да строят добре или да поправят това, което е построено зле. Къщите се разпадат заедно със семействата в тях. — Кой можеше да знае това по-добре от Савин? Тя самата притежаваше десетки подобни сгради.

— Защо няма рамки на прозорците?

— Наемателите ги изкъртват в студените месеци и ги изгарят като дърва за горене.

— Мътните го взели…

— Разбира се, говорим не за някого другиго, а за нейна милост — и милост е точната дума, скъпи приятели — Савин дан Брок! — Зад тях Суорбрек продължаваше да драска в бележника си. — Съпругата на Младия лъв! Или може би булката?

— Булка звучи по-младежки — отвърна Кармий Грум, измъкна един молив и го пъхна в разрошения си кок и половината от него падна върху лицето ѝ. — Думата „булка“ прелива от потенциал.

— Булката на Младия лъв и новата лейди губернатор на Англанд!

Бяха стигнали до самия край на бедняшкия квартал — един непавиран площад, осеян с локви смрадлива, гъста от мръсотията вода, покрита с многоцветни маслени петна. От едната му страна се издигаше странна сграда — стара ниска къща с хлътнал, покрит с мъх покрив.

— Какво е това? — попита Лео.

— Едната от Трите ферми — отвърна Савин, — която се е издигала тук, преди градът да ги погълне.

— Трудно ми е да си представя, че някога нещо е растяло тук…

Едно прасе изквича на друго, докато двете се бореха в купчина от мръсотия. Някой изкрещя пиянска ругатня на език, който ѝ беше непознат. Някъде отчаяно свиреше евтина флейта, която се смесваше с безразличната музика на парните чукове в леярната отсреща.

Зури чакаше с Харун, Рабик и двама от хората на Брод. Беше събрала опашка от най-крайно нуждаещите се, сред които имаше много тъмни лица. Бежанци от рухнала Гуркулска империя, които търсеха безопасност и нормален живот и не намираха почти нищо от двете.

— Благодаря ти, Зури. — Савин преглътна гаденето си. — Както винаги, си свършила чудесна работа.

— Опасявам се, че тук няма чудеса. — Зури погледна намръщено процесията от отчаяни хора.

Тя напомни на Савин за опашките, на които се беше редила при една от малкото работещи помпи на Валбек. За дългия обратен път пеша с тежките ведра, които жулеха прасците ѝ, водата, която плискаше върху краката ѝ, и непоносимата болка в раменете на всяка крачка.

— Спокойно, спокойно, спокойно, мамка му…

Рабик ѝ подаде кесия, като се оглеждаше зорко. Тя взимаше монети от нея и ги пъхваше в мръсните мазолести и съкрушени ръце. Ръце с липсващи пръсти от злополуки с машините. Ръце на просяци, деца, курви и крадци.

Подпомаган от Харун, Лео раздаваше самуни хляб от една количка, потупваше хората по гърба, поклащаше глава, когато му благодаряха, разтваряше широко голямото си сърце и ръсеше благопожелания. Савин не каза нищо. Страхуваше се, че ако отвори уста, може да оповръща целия квартал.

— Когато лейди Брок минава по тези мрачни улици, сякаш проблясва светлина. Не, фар! Който осветява пътя към един по-добър живот за тези изоставени нещастници. Сякаш слънцето си пробива път през дима на фабриките. Да, тя раздава хляб, със сигурност дава утеха, раздава сребро с широко отворена ръка, но най-важното от всичко е, че раздава надежда.

— Много добре — прошепна Кармий Грум и очите ѝ проблеснаха, докато оглеждаше сцената, после прибра косата си назад с една щипка от дъската си за рисуване и започна да скицира.

— Не е! — отсече Суорбрек. — Обаче трябва да подчертаем, че всичко това е забулено в тайна. Случайно сме се натъкнали на анонимната ѝ щедрост! Тя се изчервява, когато чуе да се говори за това. Защото е самото олицетворение на смирението… или скромността? Смирение или скромност?

— Защо не и двете?

— Във Валбек така ли беше? — прошепна Лео на Савин.

— Преди бунта може би. После нещата се влошиха. Ровеха в купчините с оборски тор за нещо, годно за ядене.

— Какво можем да сторим за тях? Трябваше да си взема кесията. Никога не използвам това проклето нещо.

Той наистина имаше голямо сърце. Почувства се странно доволна да знае, че има такива хора. Голямо сърце, но не толкова голям мозък. Да помогнеш на тези хора, беше все едно да хвърлиш монета във вир. Може да направи няколко вълнички, но те бързо ще изчезнат, сякаш никога не ги е имало. Хлябът щеше да изчезне на една хапка. Парите щяха да бъдат пропилени за пиене и дървесна гъба — за един миг на сладка забрава. В най-добрия случай за временното откупване на някоя посредствена семейна ценност от заложната къща.

— Която заради благотворителността си… не, безкористност… заради забележителната си благотворителност и безкористност е станала известна сред обикновените хора на Адуа като хъммм…

Малко момиченце с покрит със струпеи обрив по лицето вдигна поглед, когато Савин пъхна една монета в дланта му. Имаше чувството, че ще я смажат, така както свинарят е притиснат от гладните прасета.

— Още много ли време ти трябва? — сопна се тя.

— Почти приключих — отвърна Кармий Грум, сбърчила съсредоточено луничавото си лице, докато рисуваше.

— Благодетел? — замислено попита Суорбрек. — Благодетелят на Три ферми?

— Твърде бездушно.

Савин трепна, когато от отворената врата на една барака се изсипа дъжд от искри. Почувства се в капан в този вонящ мрак. Почувства се почти по същия начин като във Валбек. Трябваше да се махне оттук.

— Светицата на… бордеите? — повдигна високо вежди Суорбрек.

— Твърде религиозно. Не сме в Гуркул.

— Не, ние сме точно в бедняшките квартали на Адуа…

Момиченцето с обринатото лице се беше хванало за полите на Савин. Може би се опитваше да се вкопчи в единствената добрина, която някога беше получавало, независимо че тя беше една голяма преструвка. Лео гледаше детето с насълзени очи. Ако останеха още малко, вероятно щеше да осинови малката лепка. По мазната кожа на Савин полазиха тръпки. Искаше ѝ се да изрита момиченцето в канавката. С огромно усилие на волята успя да задържи усмивката върху лицето си, докато Рабик се опитваше да отлепи мръсните ръце на детето от нея.

— Какво ще кажеш за… — Кармий Грум наблюдаваше сцената с присвити очи и замислено почесваше едната страна на носа си с молива — любимката… на бедняшките квартали.

— Леле, трябва да станеш писателка! — Суорбрек вдигна поглед от листа на Кармий и погледна с широко отворени очи Савин, като държеше ръцете си така, сякаш оформяше рамката на картина, чийто сюжет беше тя заедно с отчаяното сираче, вкопчено в краката ѝ.

Изсъхнали клони и нови филизи

Когато Риккъ влезе отново в Уфрит, беше слънчево пролетно утро. Някога усещаше прилив на топлина, когато преминеше през тези белязани от времето порти, когато чуеше чайките и шума от разговорите, когато помиришеше морето. Някога по пътя към тронната зала на баща си събираше богата реколта от щастливи усмивки и помахвания с ръка. Ето я Риккъ — тя е толкова луда, като щит, направен от хляб, но ние я харесваме. Завръщане у дома. Мътните го взели, тогава се нуждаеше от това чувство.

Но нещата се бяха променили след пътуването ѝ до забраненото езеро и не само защото това, което виждаше отдясно, постоянно я изненадваше. Лявата страна също ѝ носеше куп нерадостни изненади. Когато минаваше покрай хора, които беше наричала свои приятели, те я зяпаха така, сякаш са видели да ходи мъртвец, бързаха да се отдалечат и не смееха да срещнат погледа на здравото ѝ око. Хора, които някога ѝ се усмихваха, изглеждаха уплашени, шокирани, дори отвратени. Щом я видя, една жена, която преди винаги досаждаше на Риккъ с разговори за времето, побърза да прибере децата си вкъщи и затръшна вратата.

До този момент се опитваше да се самозаблуждава, че всичко ще се върне в нормалното си русло или поне дотолкова, доколкото животът ѝ можеше да бъде нормален. След пет крачки в града ѝ стана ясно, че повече никой никога няма да гледа на нея по същия начин.

Това донякъде я жегна, но нямаше намерение да го показва. Потисна обидата, както се очакваше да направи един зрял човек, и се опита да върви така, както беше видяла, че върви Савин дан Глокта — с изправени рамене и вирната брадичка, без да търси оправдания.

Защото Уфрит беше неин и тези копелдаци живееха тук само защото тя беше в добро настроение.

Наведе се по-близо до Тръпката, без многозначителната полуусмивка да напуска лицето ѝ:

— Толкова зле ли изглеждам?

— Изглеждаш по-добре от мен — отвърна той, което не беше кой знае колко окуражително.

— Ще свикнат — обади се Изърн.

Едно мърляво момиченце с мърляво кутре я зяпна глуповато, когато мина покрай него. Кученцето също не можеше да откъсне шокирания си поглед от нея.

— Хората могат да свикнат с почти всичко — отвърна Риккъ.

— Точно затова ще свикнат.

— Риккъ?

Едно момче стоеше, забравило за полуизядената ябълка в ръката си. Големите му кръгли очи бяха втренчени в лицето ѝ. Тя клекна и разроши косата му.

— Променила си се малко — добави то, като продължаваше да я зяпа.

— Аха.

— Преди доста трепереше.

Тя вдигна ръката си и я задържа неподвижна. Не помръдваше, така както линията между морето и небето.

— Май съм се излекувала — отвърна тя.

— Да не би да си се излекувала и от това да се усмихваш?

— Все още мога да се усмихвам, нахален дребосък такъв. — Макар че, когато се насили да се усмихне, усещането върху лицето ѝ беше странно — кожата около татуировките все още беше възпалена.

— Виждаш ли добре?

— С това око не виждам изобщо. — Тя му смигна с дясното око и нищо не се промени. Пое дълбоко дъх, изправи се и се загледа в променящото се сиво море. — Но другото вижда по-добре от всякога.

Пред тронната зала на баща ѝ се бяха събрали много хора. Винаги имаше хора, които искаха нещо от него. Винаги искаха повече, отколкото той можеше да им даде, независимо дали ставаше дума за сребро, хора, спокойствие, или услуга. С годините му бяха отнели всичко това.

Сухара бързаше по павирания път. Бялата му коса беше разчорлена. Когато наближи достатъчно, за да може слабите му стари очи да я познаят, той застина на място.

— Сухар — кимна му тя.

— Риккъ… — гласът му прозвуча доста нещастно. — Ти ли си?

— Аха. Подстригах си косата.

Той я гледа втренчено още известно време:

— Риккъ, трябва да ти кажа нещо.

— Ще трябва да почака. Трябва да говоря с баща си.

— Точно за това става дума.

— За какво става дума? — попита тя, разтвори широко вратите на тронната зала, пренесе цялата тежест на тялото си върху единия крак и се закова на място, олюлявайки се. — О, не.

Раменете ѝ увиснаха като на плашило, чийто прът е бил изтръгнат.

Кауриб я беше предупредила, че дългото око няма да я опази от всички удари на живота:

— О, не.

Баща ѝ лежеше върху масата. Старият му назъбен меч беше положен върху гърдите му. Косата и брадата му бяха бели. Лицето и ръцете му бяха бледи. Очите му бяха затворени.

— О, не. — Всички я наблюдаваха мълчаливо и се отстраняваха от пътя ѝ, сякаш беше чумава.

Тя спря до масата и погледна надолу към баща си. Устните му сякаш бяха извити в намек за усмивка.

— Той никога не се усмихваше достатъчно — прошепна тя.

— Така е — тихо и нежно се съгласи Тръпката. — Такива бяха времената, в които живееше.

— Той направи най-доброто каквото можеше в тези времена.

— Никой не би се справил по-добре — отвърна Изърн, пое си бавно дъх и издиша на пресекулки. — Върна се обратно при пръстта.

Риккъ докосна бузата на баща си с върховете на пръстите си.

— Най-сетне спокойствие, а, тате? — прошепна тя и дясното око я засърбя, започна да пари и потече.

Може и да не можеше да вижда вече, но все още беше способно да плаче.

Лявото ѝ око обаче остана сухо.

Гринуей дръпна рязко поводите и скочи от седлото. В бързината единият му крак се закачи в стремето и той за малко не падна:

— Кучето е мъртъв! — изкрещя той.

Настъпи тишина. Духна лек вятър, който подгони по пътя няколко паднали цветове. Всички мълчаха и се чудеха как ли ще приеме новината Стаур, за да могат и те да я приемат по същия начин.

После младият крал отметна глава и се засмя гръмогласно и сякаш получили разрешение, всички останали също започнаха да се кикотят. Всички, с изключение на Детелината. Той наистина не беше в настроение.

— Какво беше казал Шама Безсърдечния? — попита Стаур и избърса влажните си очи. — Има само един вид добра новина, тази, че врагът ти е мъртъв. Предполагам, че онези жалки копелдаци ще се присъединят към Севера по-скоро, отколкото се надявахме, а, Детелина?

— Предпочитам да ям яйцата, които са ми в ръцете, кралю, отколкото онези, които са още в гнездото, горе на дървото.

— Добре казано, Детелина, добре казано — ухили се Стаур с вълчата си усмивка и рязко наметна вълчото наметало върху раменете си. — Нека не приемаме нищо, без да го видим с очите си. Ще тръгнем направо за Уфрит, за да изразим почитта си. Или липсата на такава. После можем да говорим с Оксел. Да видим как стоят нещата.

— Оксел е там — обади се Гринуей. — Видях го.

— Чудесно. — Стаур потри ръце с леко съскане. — Моментът е много подходящ. Щастливо стечение на обстоятелствата. Щастливо е точната дума, нали, Детелина?

— Че е дума, дума е — промърмори под нос Детелината.

— Ами Червената шапка и Сухара?

— И те бяха там с мрачни, посърнали лица, а чух и че дъщерята на Кучето също…

— Ха! Чу ли това, Детелина? Тази шибана малка кучка най-сетне ни падна в ръцете. Ще бъде забавно. Няма нищо по-красиво от това едно красиво момиче да плаче, а?

Детелината нямаше какво да отговори на това.

Слънцето грееше ярко в Уфрит, но мястото изглеждаше мрачно. Малцина бяха по-обичани от Кучето и изглежда, дъщеря му не беше единствената, която беше изгубила своя баща. Опечалените се бяха подредили на дълга опашка със смъртни дарове в ръце, но Стаур крачеше ухилено покрай тях и приемаше с усмивка намръщените им лица и ругатните им. Той беше един от онези мъже, които обичаха да бъдат презирани. Които ценяха омразата като злато, като нещо, към което трябва да се стремят и да трупат. Още не беше разбрал, че омразата е единственото, което никога не свършва.

В тронната зала се бяха събрали доста хора. Именити воини се бяха нагласили с най-хубавите си дрехи, злато и скъпоценни камъни, които проблясваха върху шлемовете и дръжките на мечовете им. Както се очакваше, Оксел беше там, както и Червената шапка и Сухара. Те се гледаха помежду си не по-малко кръвнишки, отколкото гледаха и Стаур. Коул Тръпката също, макар че единствената му украса беше кървавочервен камък върху кутрето, а единственото блестящо нещо по него беше металното му око. Изърн-и-Файл седеше на едно стъпало и бавно дъвчеше с дълго копие върху коленете и когато Стаур влезе, тя издаде дълъг всмукващ звук през дупката между зъбите си, който демонстрираше презрението ѝ по-силно от всякакви думи.

Много оръжия имаше в тази зала, много скръб и много гняв и Детелината се погрижи да се увери къде точно са вратите. Когато един велик мъж умре, на онези, които останат, винаги им е нужно малко време, за да разберат накъде е най-полезно да насочат верността си, и междувременно рискът от кръвопролитие е много голям. Достатъчно често беше виждал как едно погребение се превръща в няколко.

Кучето бе положен блед върху дългата маса, под краката му лежеше покрит с белези щит, а от дупката за отвеждане на дима върху него падаше лъч светлина, който придаваше известна драматична нотка на случващото се. В сенките стоеше жена, която се беше надвесила над него, обърната с гръб към вратата. Червеникавокестенявата ѝ коса беше късо подстригана и правеше шията ѝ да изглежда много дълга и тънка, с изпъкнали отстрани сини вени.

Стаур влезе в смълчаната зала. Стоманените върхове на ботушите му стържеха по пода.

— Просто дойдох да изразя почитта си! — Гласът му беше изпълнен с презрение и както обикновено, не го беше грижа за чувствата на никого другиго, освен на него самия.

В този момент жената се обърна, същият онзи лъч светлина улови усмивката ѝ и Стаур неуверено спря. Същото сториха и хората му. Дузина воини, които винаги горяха от желание да демонстрират смелостта си, но когато я видяха, всички спряха и Детелината едва ли можеше да ги вини за това.

— Мътните го взели — промърмори Гринуей и нервно отстъпи крачка назад, като за малко не се спъна от собствения си меч.

— Кралят на северняците! — възхитено вдигна ръце тя. — Каква радост! Портите на Уфрит са винаги отворени за теб, въпреки че последния път, когато ни посети, ти изгори това място, нали? Нали? Нали? — Тя процеди последното „нали“ през зъби и от устата ѝ пръсна слюнка.

Говореше се, че дъщерята на Кучето е вещица. Че притежава дългото око. Детелината не беше приел тези слухове твърде насериозно. Сега вече му беше трудно да се съмнява. Беше толкова отслабнала, че лицето ѝ изглеждаше като череп. Кожата ѝ беше толкова опъната, че изглеждаше прозрачна. Бе покрита с корички и зачервена около лявото ѝ око, челото, бузата и основата на носа. Детелината се зачуди дали от двамата баща ѝ не изглеждаше по-здрав.

— Какво, по дяволите, е станало с теб? — промърмори Стаур, най-вероятно изразявайки гласно мислите на всички в залата.

— Една магьосница каза, че може да ме направи по-обикновена — отвърна Риккъ — или по-необикновена. Познай кое избрах?

Тя наперено се приближи до него с изпънати назад рамене и вирната нагоре костелива брадичка. Странната комбинация от нараненото ѝ лице, самоувереното ѝ змийско държане, приятелската усмивка и тези толкова налудничави очи беше наистина смущаваща.

— Бях във Височините. Високо в планините, край едно езеро. — Тя размаха ръка, руните, окачени на каишка около китката ѝ, се разтракаха и раздрънчаха. — Гледките са хубави, но водата е малко студена за пръстите на краката, нали, Изърн?

В сравнение с нея Изърн-и-Файл, която, без съмнение, беше свикнала да е най-странната в почти всяка компания, внезапно беше започнала да изглежда обикновена.

— Не нагазих в нея — отвърна тя и изплю на пода малко сок от дървесна гъба.

— Трябваше да го направиш. Толкова е студена, че изгаря всички твои съмнения. Беше толкова… — Риккъ отвори толкова широко очи, че те сякаш щяха да изскочат от слабото ѝ лице.

— Просветляващо. Сега прозирам точно какви сте. Всички вие.

— И тя се разсмя.

Смехът ѝ беше накъсан, като че ли напълно беше изгубила здравия си разум, а това, че се смееше на погребението на баща си, изобщо не подобряваше нещата.

Стаур извърна лице настрани, когато тя се приближи до него, сякаш се опитваше да гледа срещу силен вятър. Цялото ѝ дясно око беше подуто. Върху отеклия ѝ клепач имаше множество синини, в бялото на окото ѝ имаше огромно червено петно, а зеницата ѝ се беше свила до млечнобяла точка. Зеницата на другото ѝ око беше зейнала огромна и черна и Детелината видя, че покритата със струпеи и зачервена кожа около него беше татуирана с рисунки — паяжина от черни линии, букви, кръгове и символи, които бяха толкова ситни, че сякаш изобщо не беше възможно да са нарисувани от човешка ръка. Детелината никога не беше виждал нещо да изглежда толкова като работа на вещица, и воините започнаха да мърморят и се размърдаха неспокойно. Десетината едри мъже заотстъпваха назад, уплашени от едно тънко като фиданка момиче.

— Шибана вещица — промърмори един от тях, дошъл от другата страна на Крина, и направи свещен знак върху гърдите си.

— Трябва да бъде изгорена.

Риккъ му се усмихна и го посочи с тънкия си пръст.

— Но ти си този, който ще умре от огън! — Тя се усмихна на Гринуей. — А ти от вода! И след като ти го казах, през всичките дни, които са ти останали, ще се страхуваш от потоци, лодки, кладенци и чаши и всяка капка роса ще предизвиква в теб истински ужас. — Тя му размаха пръст. — Но водата ще те намери. Ще намери път през пукнатините на живота ти, независимо от това колко се опитваш да ги запушиш. Виждам, че Големият изравнител идва и с него няма да могат да бъдат сключвани сделки. — Тя погледна втренчено Стаур, хвана огърлицата от зелени камъни, която носеше, и я дръпна назад, докато тя не се превърна в примка, врязваща се в тънката ѝ шия. — Но за повечето от вас смъртта ще дойде от стомана. Не ми е нужно дълго око, за да го видя. — Тя пусна огърлицата и се засмя отново. — Останете! Всички сте добре дошли. Останете и мога да ви кажа още.

— Не и на мен — промърмори Гринуей, който беше толкова пребледнял, че трябваше да го наричат Уайтуей.

Той тръгна тромаво към вратата, видя там едно ведро, сложено под теч от тавана, заобиколи го отдалеч и после излезе отвън. Останалите едри мъже на Стаур не закъсняха да го последват. Изглежда, нещата не се бяха оказали толкова забавни, колкото им беше обещал.

Самият Голям вълк остана и огледа намръщено залата с влажните си очи.

— Ще се върнем — излая той. — Виж това, вещице!

Той блъсна Детелината встрани от пътя си и излезе наперено от тронната зала.

— Колко неучтиво от негова страна. — Бялото и червеното око на Риккъ се насочиха към Детелината. — Теб те познавам.

— Срещнахме се веднъж — отвърна той. — В гората.

Тя много се беше променила от слабото, върлинесто момиченце, което тогава беше паднало в краката му. Помисли си, че е изминала дълъг, труден и криволичещ път оттогава.

— Спомням си — рече тя. — Искаш ли да чуеш какво предстои, Джонас Детелината?

— Да си призная, бих предпочел да не чувам. — Не му беше лесно да издържи погледа на тези странни очи — едното твърде плитко, другото твърде дълбоко — но се насили да го направи. — Просто исках да кажа, че съжалявам за баща ти. Не го познавах добре, но ми се искаше да го бях познавал. На Север не останаха много хора, за които да можеш да кажеш това.

— Защо не останеш? — попита тя и повдигна едната си вежда. Изглежда, бяха обръснали другата по време на татуировката. — Можем да поговорим за това, което предстои.

— Знаеш ли, искаше ми се да можех да го направя. — Вярно беше. Би предпочел да остане с вещиците и мъртвеца, отколкото да се върне при Стаур и неговите копелдаци. — Но аз съм това, което съм.

Здрачния притежаваше властта. Беше по-силен от когато и да било, сега, когато Кучето се беше върнал при пръстта. А Детелината повече нямаше намерение да застава на губещата страна. Затова кимна на Изърн-и-Файл и на Риккъ.

После се обърна и се запъти към вратата.

Тръпката застана на пътя му и металното му око проблесна в сенките:

— Въпреки това трябва да поговорим.

— Така е. — Детелината се замисли дали да не потупа Тръпката по рамото или нещо подобно, но той не изглеждаше като човек, който обича да го тупат по рамото. — Повече от всякога.

После излезе.

Когато го сложиха в пръстта, валеше. Слаб дъжд, от който целият свят изглеждаше влажен. Както обичаха да казват, нежен като целувката на девица. Някак си изглеждаше подходящо за случая. Чайките, морето и тъжните гласове утихнаха. Всичко утихна, сякаш светът беше обгърнат от саван.

Когато човек отива в земята, обикновено се казват само няколко думи. Думи от неговия главатар или семейството му. За това колко добър е бил, колко силен и колко храбър. Колко много ще липсва на всички, които трябва да продължат да живеят. Но днес сякаш всеки в Уфрит имаше какво да каже. Малката градина до тронната зала беше претъпкана и хората стояха рамо до рамо. Опечалените се изсипваха към мокрите алеи наоколо.

Един по един заставаха пред прясно обърната пръст, за да кажат своето послание, докато накрая не отъпкаха всичко с ботушите си и цялото парче земя не заприлича на гроб. Всеки имаше някаква история за сторена добрина, за получен мъдър съвет. За някаква проява на смелост, която му беше вдъхнала кураж. Нежни думи, изречени с дъх, от който се вдигаше пара. Сълзи, изгубени в ситния дъжд.

Казваха, че е бил най-добрият крал. Последното право острие. Най-близкият приятел на Кървавия Девет, най-големият враг на Дау Черния, който се е бил на страната на Бетод и срещу него в целия Север и наобратно. Червената шапка разказа, крещейки, една история за битката при Височините. Оксел — друга за обсадата на Адуа. Сухара разказа за битката при Осранг, хората шепнеха помежду си при споменаването на всяко прочуто име — Кърнден Кроу, Уирън-от-Блай, Керм Желязната глава и Глама Златния. Бялата му коса беше залепнала върху осеяното му с кафяви петна теме. Той започна историята си със стържещ шепот, но накрая беше ослепителен като светкавица и ревеше като гръмотевица, докато разказваше за извършените велики дела в долините на миналото. Макар и само за миг, огънят на тези спомени накара възрастните мъже да се почувстват отново млади.

После Тръпката пристъпи напред, сложи едната си ръка върху дръжката на сивия си меч, а с другата отметна косата от покритото си с белези лице. Заговори със задавен шепот:

— Някои от вас са имали нещастието да ме познават доста дълго време. Някога бях… — За момент той не можа да намери точните думи и стоеше мълчаливо, стиснал челюсти. — Бях враг на всички и най-вече на самия себе си. Мъж, който беше пропилял всичките си шансове и не заслужаваше още един. Но Кучето ми даде шанс. В трудни времена е лесно да станеш безмилостен. Но той беше човек, който винаги търсеше най-доброто в хората. Невинаги го намираше, но никога не се отказа да го търси. Не губеше време да придава блясък на името си, да пее песни за себе си. Не му се налагаше. Всеки мъж и жена от Севера познаваше качествата му. Върни се отново при пръстта. Куче. — И той бавно кимна към пръстта. — Имам чувството, че най-доброто от нас отива в земята заедно с теб.

После настъпи тишина — от онази, тежката тишина. Изърн сложи ръка върху рамото на Риккъ. Този път ръката ѝ беше внимателна, нежна като дъжда:

— Искаш ли да кажеш нещо? Не е нужно да го правиш.

— Да — отвърна Риккъ. — Искам.

И тя се промъкна към гроба през тълпата хора с овлажнели очи. Мястото беше хубаво за него. В градината, за която му се искаше да се беше грижил по-добре. Тя гледаше към града, за който се беше борил толкова години. Гледаше към морето. Тя си каза, че вероятно би искал приятелите му да са до него. Но самотните им гробове бяха пръснати из целия Север, там, където бяха загинали. Такъв е животът на война. Такава е смъртта на война.

Тя вдигна поглед, видя всичките тези тъжни лица, обърнати към нея и очакващи да каже нещо, което си заслужава да бъде чуто.

— По дяволите! — изграчи тя и поклати глава към купчината пръст на земята.

Беше помогнала да я натрупат върху него. Ето я по кожата на ръцете ѝ, черна пръст под ноктите ѝ. Все още не можеше да повярва, че той е там, отдолу, и няма да излезе усмихнато от тълпата, за да произнесе последната, най-добрата си реч.

— Мамка му! — Тя подсмръкна продължително и избърса влагата от сляпата страна на лицето си. — Беше ми хубаво, докато слушах всички ви. — Опита се да се усмихне, но усмивката ѝ се получи треперлива и крехка. — Толкова много истории. Бремето на толкова много хора, от които той е поел малка част и върху собствените си рамене. Нищо чудно, че накрая така се беше прегърбил. Нищо чудно. Предполагам, че сега всеки от нас ще трябва да носи сам товара си. Или може би всички ние трябва да споделим част от бремето помежду си.

Хората се прегръщаха. Държаха се за ръце. Тя се зачуди колко ли дълго ще продължи тази хубава задружност. Предположи, че няма да е дълго.

— Всички онези битки. — Гласът ѝ стана дрезгав, наложи ѝ се да се прокашля, за да продължи: — Всички онези велики имена, до които той е стоял. Срещу които се е сражавал. В продължение на шейсет години и повече неговата история беше историята на Севера. Като слуша човек за победите му, би казал, че той е последният от някаква раса от великани, но… — Тя се усмихна въпреки желанието си. — Баща ми беше малък великан. По-скоро искаше да създава неща, отколкото да ги убива. Нямаше голяма възможност да го прави, както свидетелства тази градина. Винаги оставяше за утре да се погрижи за нея. Но обичаше да седи тук и да усеща слънцето върху лицето си. Способен беше да прекара часове тук, загледан в морето. Надяваше се, че приливът може да докара по-добри времена.

Искаше ѝ се да можеше да намери по-добри думи. Такива, които някак да обобщят всичко онова, което баща ѝ беше за нея. Да изразят всичко, което беше чувствала, но никога не бе изрекла. За всички празноти, които беше оставил след себе си. Но как човек можеше да събере всичко това в няколко думи?

— Мътните го взели, гордеех се, че съм негова дъщеря — продължи тя. — Хората могат да говорят много глупости на погребението, но дори враговете му смятаха, че той е най-добрият мъж на Севера. — Тя пое дълбоко влажния въздух, издиша силно и устната ѝ потрепери. — Това е всичко, което получих.

Тръпката сложи ръка на рамото ѝ:

— Хубави думи, Риккъ.

Малко по малко хората започнаха да се разотиват, тътрейки крака и с наведени глави, за да се върнат към живота си. Малко по малко градината се изпразни. Риккъ стоеше и гледаше земята. Искаше да може да види през нея. Искаше ѝ се да може да принуди дългото око да се отвори и да види баща си отново. Но очите ѝ оставаха студени като дъжда и морето и студената земя.

— Наистина ли виждаш смъртта им? — сбърчи разтревожено вежди Сухара. — На Големия вълк и неговите задници… Наистина ли можеш да видиш всичко това… с дългото око? — И той нервно посочи татуираното ѝ лице.

— Видях достатъчно — отвърна тя.

— Определено ги уплаши. Накара ги да избягат.

— Направих го, нали? — Кауриб се беше оказала права. Силата на дългото око не беше толкова в това, което си видяла, а в това, което си накарала хората да повярват, че си видяла. Риккъ никога в живота си не се беше чувствала могъща, докато не накара само с окото и думите си Стаур и хората му да подвият опашка. — Но те ще се върнат — добави тя. — Като вълци, дебнещи отвъд светлината от огъня.

— Да. — Сухара нещастно потърка мокрите кичури на косата си. — Значи ли това, че знаеш какво трябва да сторим сега?

— За това не е нужно дългото око. — Червената шапка се беше отделил от разотиващата се тълпа и сега стоеше намръщено от едната страна на гроба. — Шибаният Стаур Здрачния не е годен да управлява и каца с лайна.

— Той е жесток с враговете си. — За да не остане назад, Оксел също побърза да дойде и погледна сърдито от другата страна на изкопаната пръст. — Но поне е северняк. Поне е воин.

— Нямаш никаква представа кой ще е негов враг във всеки следващ момент. Дори и той не го знае! А ти искаш да отидем да му лижем задника?

— По-добре, отколкото задника на някой глупак от Съюза на хиляда мили от другата страна на морето, който никога не е вадил меч.

— Не бих казала, че много ми харесва да ближа задника на когото и да било — промърмори Риккъ и стисна основата на носа си между палеца и показалеца.

— Ти си жена — презрително отбеляза Оксел.

— Вярно е — съгласи се Риккъ. — Осъзнах го още първия път, когато се опитах да пикая права. Най-разочароващият ден в живота ми.

— Искам да кажа, че не можеш да водиш. Но въпреки това някои ще те послушат от уважение към баща ти…

— А хубавата ми усмивка? Какво ще кажеш за нея? Имам хубава усмивка, нали, Изърн?

— Като слънце, надничащо иззад буреносен облак. — Изърн започна да чопли дупката между зъбите си с нокът, измъкна някакво парче храна, огледа го замислено на светлината, после го изяде.

Оксел скръцна със зъби.

— Наближава денят за разплата и от това няма измъкване. По-добре е всички вие да се погрижите да сте на правилната страна! — И той се отдалечи с наперена походка, а воините му се оглеждаха кръвнишки наоколо, за да покажат на всички колко са сериозни.

— Стаур иска Уфрит — изръмжа Червената шапка още преди да са си тръгнали.

— Той иска всичко, което притежаваме, и Оксел планира как да му го поднесе на тепсия. Трябва да…

— Да го дадем първо на Съюза ли? — попита Риккъ.

— Аз съм стар, Риккъ — вдигна ръце Червената шапка. — Когато остарях, започнах да се питам какъв свят ще оставя на внуците си? Дали искам да водят същите кървави войни, които и аз съм водил? Ти беше близка с Брок. Сега той е лорд губернатор. Можеш да говориш с него.

— По-скоро бих предпочела да говоря със Стаур — изсумтя Риккъ.

— Не, не би го направила — възрази Изърн.

— Така е, не бих — призна Риккъ. — Но нито едната възможност не ми харесва.

— Съжалявам за баща ти — каза Червената шапка. — През по-голямата част от живота си бях неговият най-близък помощник. Едва ли бих могъл да съжалявам повече. Но майка ми обичаше да казва, че сълзите не могат да те измият. Протекторатът никога не би могъл да просъществува след него. Оксел е прав за едно — хората ще те послушат. Най-добре е да решиш на коя страна си.

Той кимна рязко на хората си и те тръгнаха с тежки стъпки след Оксел.

Сухара поклати глава, докато ги гледаше как се отдалечават:

— Събери трима северняци заедно и те ще ти дадат три различни мнения.

— Освен ако ти не си единият от тях — отвърна Изърн. — Тогава ще получиш две различни мнения и едно дърто копеле, което си скубе косата, докато се опитва да избере между тях.

— Или се опитва да не избере от тях — добави Риккъ.

— Аха, е, Уирън-от-Блай ми разби устата веднъж и оттогава се старая да търся мирно решение на нещата — въздъхна Сухара.

— Жалко, че не може да си на страната на всички, когато всички са на различни страни — намеси се Тръпката и скръсти ръце. — Трябва да избереш.

— И така, коя страна ще избереш? — Сухара погледна Риккъ.

— Придирчивата Риккъ, а? Наскоро ми се наложи да избирам око, а сега трябва да избера страна? — Тя вдигна поглед към небето и присви очи. Дъждът отслабваше. — Ще оставя пръстта върху баща ми да се слегне, после ще оправя градината, а след това ще помисля малко. Веднага щом взема решение, ще ви уведомя, какво ще кажете?

— Аз съм съгласен, разбира се. Само недей да мислиш твърде дълго. Лесно може да се стигне до проливането на кръв. — И Сухара и воините му също си тръгнаха и оставиха Риккъ, Изърн и Тръпката сами в мократа градина.

— Чувал съм да казват, че можеш да съдиш колко велик е един човек, по това колко бързо започват да се карат помежду си останалите след смъртта му. — Изърн замислено присви очи. — Изглежда, че баща ти е бил дори по-велик мъж, отколкото предполагах.

— Никога не бях забелязвала опората, която ми помага да стоя изправена, докато тя не изчезна — леко поклати глава Риккъ. — Май бих дала окото, което ми е останало, за още един разговор с него.

— Никой не ти предлага такава сделка — отвърна Изърн.

— И по-добре, че е така. Очите ще ми трябват, за да видя пътя през онова, което ни чака. — Тя сложи едната си ръка на рамото на Тръпката, а другата на рамото на Изърн. — Предполагам, че и вие двамата ще сте ми нужни.

— Аз съм на разположение — отвърна Тръпката.

— Само кажи какво ти е нужно — присъедини се Изърн, облиза палеца и показалеца си и след това започна да търкаля между тях топче дървесна гъба. — Но… какво ти е нужно?

Добър въпрос. Риккъ притисна мръсните си пръсти към възпалената кожа около окото си. Сега нещата щяха да се променят. Всичко щеше да се промени и особено тя самата. Още изобщо не беше свикнала със загубата на лицето си, а ето че сега изгуби и баща си. Изглежда, че можеше да ѝ отнемат и дома ѝ.

— Баща ми казваше, че човек трябва да е реалист. Че ако искаш нещо да е направено както трябва, трябва сам да го направиш. Каза ми и че когато умре, Уфрит ще се нуждае от моя кураж и ума ми.

— Думите му са били прозорливи. — Изърн завъртя очи към отдалечаващите се Червената шапка, Оксел и Сухара. — Нито едно от тези дърти копелета няма нито кураж, нито ум. Дъртаци. Стават хем нерешителни, хем упорити. Затова не им идват добри идеи, но не можеш да ги накараш да се откажат от лошите. — Тя предложи топчето на Риккъ. — Трудностите веднага ги карат да се огънат.

— Баща ми каза, че ще се нуждаят и от сърцето ми — добави Риккъ и пъхна топчето зад устната си.

— Хъммм — измънка Изърн и започна да търкаля още едно топче за себе си. — Красиво звучи. Но ти нямаш името и славата на баща си, нито — да си го кажеш направо — имаш патка.

— Значи ако нямаш патка, не можеш да си позволиш да имаш и сърце?

— Не и ако искаш да постигнеш нещо. Ще ти кажа следното — Калдер Черния не постигна това, което искаше, с доброта. — Тя пъхна дървесната гъба в устата си и започна да я дъвче. — Трябва да превърнеш сърцето си в камък, разбираш ли?

— Разбирам. — Риккъ въздъхна отново. — Може и да ми е останало само едно око, но виждам два пъти по-ясно. — Тя клекна и още веднъж сложи ръка върху прясно изкопаната пръст и я погали. — Сега си почивай, татко. — Поне слънцето най-сетне изгряваше. Тя се загледа в искрящото море. — Оттук аз поемам нещата.

Част V

„Трима души могат да запазят една тайна само ако двама от тях са мъртви.“

Бенджамин Франклин

Любимият син

Дъските на кораба остъргаха кея и Лео вдъхна дълбоко от хубавия въздух на Англанд. Беше по-чист от смога на Адуа. И по-почтен.

На доковете се беше събрала доста голяма тълпа, която да го посрещне в Остенхорм заедно с новата му булка. Времето може и да беше мрачно, но усмивките на хората бяха слънчеви. Някой развяваше бойно знаме с кръстосаните чукове на Англанд, което беше станало парцаливо от участието в битки. То го накара да си спомни за Червения хълм, за битката на моста, за мъжете, които маршируваха към победа. Изпълни го нетърпение отново да тръгне в поход.

— Те те обичат — отбеляза Савин, която гледаше приветстващата го тълпа.

— Ами нали знаеш как е. Обичат мъжете, които печелят битки.

— Лео, те наистина те обичат.

— Не съм сигурен, че някога преди съм те виждал изненадана.

— Виждала съм банди гневни хора и тълпи от нуждаещи се, но не мога да кажа, че някога са ме харесвали.

— Обзалагам се, че сега ще те харесат.

Тя колебливо вдигна облечената си в ръкавица ръка и помаха. Аплодисментите станаха още по-силни. Едно малко момче скочи и се затича толкова лудо по кея, че Лео се разтревожи, че ще падне в морето. Савин се засмя и му прати въздушна целувка и то така се изчерви, че изглеждаше, че направо ще припадне.

— Майко мила, май наистина ме харесват — прошепна тя.

Уви, не всички я приемаха толкова лесно. Мъстред и Кленшър се приближаха с доста намръщени изражения в мига, в който подвижното мостче с трясък се спусна от кораба върху кея. Единственият път за бягство беше да скочи в солената вода.

— Трябва да поговорим, ваша милост! — изръмжа Мъстред.

— Имаме още неприятности с данъците — промърмори Кленшър.

— Онези от проклетия Висш съвет нямат никакъв срам!

— Нито милост! Някой трябва да им покаже къде е проклетата граница!

Лео трепна. Беше се надявал, че ще успее да стигне поне до резиденцията на лорд губернатора, преди отново да затъне до шия в бюрократичните лайна.

— Ще стигнем и до това, милорди, но мога ли първо да ви представя съпругата си, лейди Савин дан Брок?

— Вие трябва да сте лорд Кленшър. — Тя се плъзна грациозно напред, за да му подаде ръка. — Харесват ми ботушите ви, нови ли са?

— Ами… всъщност са нови, ваша милост… — промърмори Кленшър и се наведе да целуне ръката ѝ. Очевидно бе имал намерение да покаже, че не одобрява съпругата, която Лео беше избрал, но вече разбираше, че това няма да му се удаде лесно.

— Разбира се, познавам баща ви.

— Мога само да ви поднеса извиненията си по този повод — засмя се Савин, сякаш намираше това за крайно очарователно. — Но аз не съм баща си. Аз съм вашата лейди губернатор и съм тук, за да направя всичко по силите си, за да помогна. Как е лейди Лизет?

— Познавате съпругата ми? — повдигна рунтавите си вежди Кленшър.

— Само съм чувала за нея, но нямам търпение да поправя това. Приятелката ми Тилде дан Ръкстед е нейна племенница, разбира се, и ми е разказвала толкова хубави неща за нея. Разбрах, че имала проблеми с кръста?

— Ами… тя…

— Позволих си да ѝ донеса малко соли, за които съм чувала, че вършат чудеса. — И Зури извади от чантата си буркан с цветен прах.

— Това е ужасно мило от ваша страна — промърмори напълно обезоръженият Кленшър.

— Лорд Мъстред, какъв великолепен мустак. Донесох ви наскоро отпечатания том на хералдиката на Англанд и Старикланд, имате ли го?

Мъстред погали корицата, когато Зури му подаде книгата:

— Защо… не, но винаги много съм се интересувал от това!

— Какво щастливо съвпадение! — Сякаш всичко, което правеше Савин, се случваше случайно. Тя се усмихна още по-мило и протегна и двете си ръце. — А вие трябва да сте Юранд, стар приятел и боен другар на Лео.

— Ъъъ… — По някаква причина Юранд я гледаше доста намръщено, но сега започна да омеква. — Да…

— Чувала съм, че сте един от най-умните хора тук. Но Лео, защо не си ми казвал колко е красив?

— Ами… — прокашля се Лео. — Предполагам, че това не е от нещата, които един мъж забелязва…

Той наблюдаваше как Зури магически изважда пакетите един след друг от бездънната си чанта. Савин бе донесла подаръци за всички. И това не бяха просто някакви стари боклуци. А от онези неща, които един скъп приятел би подарил при специален случай. Само за миг тя успя да превърне гневното и подозрително отношение в объркано възхищение.

— Бяха ми нужни години, за да опитомя старите кучета — промърмори майката на Лео с крайчеца на устата си. — Тя ги накара да ядат от ръката ѝ в първия миг, в който слезе от кораба.

— Притежавам дял от оръжейната тук, в Остенхорм — обясняваше Савин, — но никога не съм имала възможност да я посетя. Може би някой от вас двамата ще бъде достатъчно любезен да ми я покаже?

— За мен ще бъде чест! — извика Мъстред и ѝ предложи лакътя си.

— За мен би било особено удоволствие, ваша милост! — възкликна Кленшър и ѝ предложи своя и тя се отдалечи, хванала под ръка от двете си страни по един възрастен лорд, докато двамата мъже се хилеха глуповато и се съревноваваха за вниманието ѝ. Може би за пръв път, откакто беше поел от майка си поста на лорд губернатор, Лео беше свободен от исканията им. Свободен да докуцука до приветстващите го хора и да стиска ръцете им, да ги потупва по раменете и да отвръща на лъчезарните им усмивки. Свободен наистина да бъде водач.

— По дяволите, Лео. — Антоп зяпаше надолу към чифта лъскави чисто нови шпори със семейния му герб на токата. — Мисля, че съм влюбен.

— Знам — отвърна Лео и се усмихна на Савин. В този момент всички ѝ се усмихваха. — Мисля, че и аз също.

Ударът на стомана в стомана. Мътните го взели, колко обичаше този звук Лео. За него той беше по-сладък от песента на птиците. Закачи меча на Юранд със своя. Остриетата застъргаха едно в друго и после иззвънтяха, когато той отблъсна приятеля си, атакува с няколко съсичащи удара и го накара да отстъпи назад и да се олюлее, едва успявайки да запази равновесие върху мократа трева.

— По-добре е. — Юранд се ухили и отново зае позиция. — Много по-добре.

— О, това е нищо — отвърна Лео и също се ухили.

Беше хубаво отново да е с него. Много хубаво. И с останалите момчета също, разбира се.

Кракът още го болеше, но се учеше как да се справя с това. Беше пристегнал ремък около него върху панталона, точно над коляното. Така кракът му ставаше по-скован, но много по-солиден. Юранд се опита да го обикаля в кръг, но Лео го наблюдаваше, изчака и го принуди да обърне посоката. Трябваше да промени стила си. Да е далеч по-малко агресивен и много по-търпелив.

Юранд се хвърли напред, но Лео беше готов, парира веднъж, два пъти, внимателно премести тежестта си, после нанесе точен мушкащ удар и накара Юранд да отстъпи обратно, олюлявайки се.

Савин му беше казала да гледа на крака си просто като на ново предизвикателство. В края на краищата той беше свикнал да се справя с предизвикателства. И се оказа права. Нима винаги не беше права?

Юранд атакува отново, но беше уморен от цялото това танцуване. Лео парира първия удар, отстъпи настрани, за да пропусне покрай себе си втория, после се извъртя, замахна и закачи леко задната част на крака на Юранд, който мина покрай него и се изтъркаля по моравата с отчаян вик.

— Туше за Младия лъв! — Антоп размаха юмрук във въздуха.

— По дяволите! — Юранд се надигна на лакът и изплю тревата от устата си. — Предполагам, че кракът ти се чувства по-добре?

— Още далеч не е излекуван. — Болката накара Лео да оголи зъби, докато помагаше на Юранд да се изправи. — Но трябва да съм готов.

— За какво? — попита Антоп и размърда вежди. — Вече си женен мъж. Това изисква по-различни умения с меча.

— Да — ухили се доволно Джин Бързея. — Сега твоите битки са в спалнята.

Всички се засмяха, но нямаха представа колко са прави. Лео си помисли, че миналата нощ Савин май му беше разклатила един зъб.

— Как са мъжете? — попита той.

— Смятах да разпусна два полка сега, когато сме в мирна обстановка… — Юранд се опитваше да изтрие петното, което тревата беше оставила върху жакета му за фехтовка.

— Недей.

— Неприятности ли очакваш? — присви очи Антоп.

— Възможно е.

— От кого? — попита Глоуард, който винаги гореше от желание за битка. — Да не са пак проклетите северняци? Или имаш предвид Дагоска…

— Доста по-близо до дома. — Всички го погледнаха с любопитство, развълнувани.

Лео знаеше, че няма по-безопасно място от градините на резиденцията на лорд губернатора и на никого не може да има по-голямо доверие, отколкото на тези четиримата, но въпреки това реши, че трябва да накара приятелите си да се приближат повече. Всеки път, когато прошепваше тези думи, всеки път, когато ги казваше на някой нов човек, те ставаха малко по-реални и малко по-опасни:

— От Висшия съвет.

Очите на Юранд се разшириха.

— Не може да говориш сериозно.

— В Адуа цари хаос! Далеч по-зле е, отколкото си представях. Неприятности с Трошачите. Неприятности с благородниците. Висшият съвет е неконтролируем. Крал Орсо е изпуснал юздите. Те захвърлят всички наши принципи. Всичко, за което сме се борили. Всичко, за което баща ми се е борил! — Той се ядосваше все повече и повече и лицата на приятелите му ставаха все по-гневни. — Повлекли са страната към шибаната каца с лайна! Чухте ли какво се случи с Федор дан Уетерлент? Чухте ли какво се случи с мен?

Юранд размени разтревожен поглед с Глоуард:

— Чухме нещо… за това.

— Изхвърлиха ме от Камарата на лордовете! — сопна се Лео. — Защото казах истината!

— Иска ми се да бях там. — Джин удари дланта си с големия си юмрук.

— Следващия път ще бъдеш — увери го Лео и сложи ръка на рамото му. — Не можем да позволим на тези копелдаци да им се размине. Настъпва време, в което вече няма да е достатъчно само да говорим за един по-добър свят. Когато почтените мъже трябва да се изправят и да се борят за него!

— Дяволски прав си — изръмжа Глоуард. — Дяволски прав.

— Въпреки това, да се борим с Висшия съвет… — На лицето на Юранд беше изписано същото неодобрително изражение, което придобиваше, когато Лео предлагаше някоя необмислена атака, но този път по-остро. — Да се бием с краля…

— Ще се бием за краля! — Съмнението на Юранд караше и Лео да се съмнява, а това само го правеше по-настоятелен. — За да го освободим от тези проклети пиявици, тези проклети бюрократи. Да върнем Съюза отново такъв, какъвто трябва да бъде.

Всички изглеждаха убедени. Всички, с изключение на Юранд. Той изглеждаше по-малко убеден от всякога.

— Но ти говориш за… — Той сниши гласа си до настойчив шепот. — Ти говориш за гражданска война, Лео. Говориш за… — Думата измяна остана неизречена, но въпреки това увисна над моравата като някаква лоша миризма. — Трябва да има и друг начин! Това да не е идея на лейди губернатора? Казват, че тя е най-амбициозната…

— Идеята е моя! — Е, негова и на Ишър, Хюген и Барезин. — Ако Савин знаеше за нея, щеше да е бясна. Тя не трябва да знае, нито майка ми. Още не. Но когато настъпи времето да им кажа, те ще разберат, че това трябва да бъде сторено.

Или поне щеше да е твърде късно да го спрат.

— Значи причината не е в това, че ти просто си търсиш някаква битка?

— Те ни принудиха да се бием! — отсече Лео и Антоп изсумтя в знак на съгласие. — Оставиха ни да умираме в тяхната война. — Джин също изръмжа в знак на подкрепа. — Накараха ни да плащаме за тяхната война. — Глоуард кимаше все по-енергично след всеки следващ аргумент. — Обезкървяват ни с данъците си. — Като убеждаваше тях, Лео убеждаваше и самия себе си. — Бесят приятелите ни. Изсраха се върху най-важните ни принципи!

— Мръсни копелдаци! — изръмжа Антоп и отметна назад един кичур коса, който отново падна на лицето му.

— Никой не иска война — продължи Лео, въпреки че сърцето му биеше все по-бързо с всяка дума. — Всички се надяваме, че това няма да се случи, но… ако нямаме друг избор… трябва да сме готови. — Мога ли да разчитам на вас?

— Разбира се, че можеш! — възкликна Глоуард и прегърна през раменете Лео с тежката си ръка.

— За всичко — допълни Антоп и обгърна здраво гърба на Глоуард.

— Винаги! — присъедини се Джин и обхвана с лакът врата на Антоп.

— Юранд? — Лео протегна ръка и го повика с пръсти.

Но Юранд продължаваше да стои и да разтрива разтревожено челюстта си.

— Юранд? — подкани го Глоуард.

— Юранд, Юранд, Юранд? — опитваше се да го придума Антоп.

— Нали няма да ми обърнеш гръб? — Лео го погледна в очите с най-нараненото изражение, на което беше способен.

— Никога! — И на лицето на Юранд изгря усмивка, така както слънцето се появява иззад някой облак. Усмивката му беше измъчена, но въпреки това беше усмивка. Той прегърна Лео през раменете с едната си ръка, а с другата Джин и затвори кръга. — Ще бъда там, където се нуждаеш от мен, Лео. Винаги. Но трябва да…

— Това означава много за мен. — Лео почувства, че очите му се насълзиха и той притисна приятелите си по-близо в потната си прегръдка. — Повече, отколкото можеш да предположиш. — Юранд извика изненадано, когато Лео го събори по гръб и измъкна меча му от тревата. — А сега се защитавай, жилаво копеле такова!

Патриотичен принос

— Тази сграда прилича повече на затвор, отколкото на дворец — поклати глава Савин, докато вървеше по отекващия коридор.

— Доста е… мрачно — призна Зури, докато придирчиво прокарваше пръст по горния ръб на ламперията.

Остенхорм беше доста красив, макар да му липсваха съвременни удобства, и въздухът беше много по-чист, отколкото бе свикнала, но самата резиденция на лорд губернатора беше ужасно потискаща. Лабиринт от мрачна каменна зидария, избледнели гоблени, витрини с потъмнели оръжия и брони и старомодни мебели, които бяха достатъчно стари и големи, за да са били използвани от самия велик Еуз. Тесните прозорци бяха обрасли с бръшлян и процепите им пускаха само малки стълбове от прашна светлина в мрака, който миришеше на мухъл и бавно разлагане.

— Тук почти не влиза слънце — оплака се Савин. — Човек би очаквал, че поне ще използват по най-добрия начин светлината, с която разполагат.

— Това почти може да накара човек да изпитва носталгия по Юга. — Зури старателно издуха праха от върха на пръста си. — Ако не беше цялата тази гражданска война.

— Цялата провинция на Англанд е хваната в капана на миналото. Много неща тук трябва да се променят.

Това беше най-очевидно в така наречения управителен съвет. По-добре да го бяха нарекли съвета на мърморковците, защото старците около чудовищната маса в подобната на пещера зала се отнасяха към всяка обсъждана точка, като към проблем, който трябва да бъде избегнат по-възможно най-досадния начин.

Дъртите досадници търпяха присъствието на Савин и лейди Финри, при условие че двете седяха на една паянтова маса отстрани и се занимаваха с някакви женски неща. Понякога, когато беше изразен някакъв прекалено отживял или провинциален възглед, погледите на двете се срещаха и майката на Лео завърташе очи към тавана. Младият лорд губернатор Брок изглеждаше напълно незаинтересуван от управленските процедури и понякога почти задрямваше, унасян от монотонните старчески гласове. Докато не беше повдигнат въпроса за армиите на Англанд.

— … тъй като трябва да бъдат направени икономии, за да бъде удовлетворен Висшият съвет — каза Кленшър с хриптящ глас, който прозвуча така, сякаш в гърлото му беше напъхан чорап, пълен с чакъл. — Предлагам да намалим редовната армия на Англанд с два полка и…

— Не! — отсече Лео и се изправи толкова рязко на стола си, че краката му подскочиха и изтракаха на пода.

Савин не беше сигурна дали столът или ставите на Мъстред изскърцаха измъчено, когато той се приведе напред:

— Ваша милост, баща ви не можеше да си го позволи, а и вие не можете да си позволите да ги поддържате в…

— Англанд трябва да поддържа силна армия. Ако трябва да променим нещо, то това е да наберем още хора!

Лейди Финри избра този момент да остави настрани ръкоделието си:

— Лео, твоите лордове имат право. Така, както стоят нещата, се нуждаем повече от пари, отколкото от войници и…

Лео удари с юмрук по масата и накара всички да трепнат:

— Взех своето решение! Не съм искал съвета ти, майко.

Настъпи неловко мълчание. Лео гневно извърна поглед и разтри крака си. Лейди Финри се изчерви и седна отново на стола си. Савин наистина изпита съчувствие към нея, но тя вече беше силната жена на деня. Синът ѝ може би се държеше детински понякога, но беше грешка да се отнася с него като с дете. Ако той искаше да има своите оловни войничета, то Савин щеше да намери начин да му ги осигури. Докато той беше зает да си играе на война, тя можеше да превърне Англанд в напълно съвременната провинция, каквато трябваше да бъде.

— Милорди, мога ли да взема думата?

— Ами всъщност… — прокашля се Мъстред.

— Мисля, че знам начин, който да удовлетвори Висшия съвет и да финансираме силната армия, от която се нуждаем.

— Да не сте магьосница, лейди Савин? — изсумтя Кленшър. — Да не би да смятате да материализирате пари от въздуха?

— В известен смисъл. — Тя се изправи и сложи ръка върху голямата купчина счетоводни книги, които Харун беше донесъл. — Позволих си волността да прегледам отчетите на провинцията от последните десет години.

Мъстред разтри основата на носа си:

— Лейди Савин, изготвяме тези отчети от много години преди това…

— Но през тези години естеството на финансите, търговията и индустрията се е променило. — А тези дърти глупаци дори не го бяха забелязали. — Имала съм много сделки тук. Тук и в Мидърланд, Старикланд, Стирия и отвъд нея. Виждам много възможности за нови приходи.

При думата „приходи“ веждите на Мъстред и Кленшър се стрелнаха нагоре, сякаш са окачени на една и съща верига. В крайна сметка те бяха като всеки друг инвеститор. От истинско значение беше само крайният резултат.

— С вашето любезно разрешение бих искала да се срещна с някои заинтересовани страни — собственици на земя, мини и фабрики, директори на наказателни колонии, за да съберем повече данъци. — Тя докосна съвсем леко и успокоително рамото на Лео. — Уверена съм, че ще се изненадате приятно.

— Би било добре изненадата най-сетне да е приятна за разнообразие. — Лео сложи ръка върху нейната и погледна към възрастните мъже отсреща. — Какво ще навреди, ако опитаме?

— Какво наистина? — Савин се усмихна с най-милата си усмивка на старите дърдорковци от Англанд.

— Господарю Аринхорм, колко ободряващо е да се срещна със стар приятел! — Когато Рабик го покани в стаята, отвън слабо отекваше шумът от работниците, които слагаха нови прозорци на фасадата. — Извинявам се за цялата суматоха. Правя някои промени. Обновявам някои неща.

Аринхорм се наведе да целуне ръката на Савин:

— Лейди Савин, все още…

— Ваша милост.

Той леко трепна:

— Разбира се, ваша милост, моите извинения. Промяната е твърде голяма и все още… не мога да свикна.

— Погледнете на нещата от моята гледна точка! Кой би си помислил, че аз мога да стане лейди губернатор на Англанд?

— Не и аз — кисело изкриви уста Аринхорм.

— Когато отказах вашия план за увеличаване на ефективността на мините, и двамата предполагахме, че повече няма да имаме нищо общо. Сега, въпреки това, съдбата ни принуждава да станем партньори.

— Партньори? — Аринхорм погледна намръщено Зури, която беше отворила счетоводната книга на бюрото пред себе си.

— Партньори, ваша милост — поправи го Зури, без да вдига поглед.

— Вие и вашите инвеститори в мините за добив на въглища, желязо и мед в Англанд изкарвате големи печалби — продължи Савин. — Зная го, защото Селест дан Хюген не спира да се хвали за това.

— Имахме… известен успех.

— Това много ме радва. Но докато вие процъфтявате, други страдат. Съпругът ми беше принуден да води скъпа война срещу врагове, които биха нанесли вреди на всички ни, а исканията на Короната не спират. Англанд винаги е бил настроен добре към вас и партньорите, да не споменаваме всички собственици на фабрики и земя, всички строители и иноватори. Време е бремето да бъде разпределено поравно.

Аринхорм се прокашля деликатно:

— Ваша милост, тези мини са наши. Те станаха успешни благодарение на упоритата ми работа и рисковете, поети от моите инвеститори.

— Разбирам принципа. И аз самата съм правила някои инвестиции. Разбира се, че притежавате мините. С изключение на тези, които аз притежавам и които западат заради това че нямат от вашите нови помпи. Вие притежавате мините и рудата, добивана от тях, никой не отрича това.

— Ние не сме пирати! — намеси се Зури с широка усмивка, която много би отивала на някой пират.

— Но не притежавате реките и пътищата, които пренасят тази руда до морето, нито пристанищата, в които тази руда е натоварена, за да бъде транспортирана до Мидърланд. Те са собственост на съпруга ми. — Савин отвори широко очи, сякаш това току-що ѝ беше хрумнало. — Виж ти… това означава, че са и моя собственост, нали?

— Трябва да се грижите за толкова много неща — изпърха с мигли Зури, олицетворение на самата невинност.

— Ние плащаме за поддръжката им. — Аринхорм, изглежда, се чувстваше все по-неспокойно.

— Символични суми, както и двамата знаем — отвърна Савин. — Прегледахме счетоводните книги, господарю Аринхорм. Имам чувството, че достойните възрастни господа, които ръководят правителството на Англанд, не са напълно наясно със счетоводните книги. Но ние сме наясно с тях. И откриваме… много начини, по които можем да направим нещата по-справедливи. Начини индустриите на провинцията да допринесат за общото благо.

— А ако откажа?

— Предполагам, че винаги можете да прекарате своята руда по въздуха над Кръгло море — сви рамене Савин.

Безпокойството, което Аринхорм изпитваше, започваше да се превръща в гняв. Това достави доста голямо удоволствие на Савин.

— Ние просто ще спрем доставките! За нула време леярните в Мидърланд ще започнат да протестират да ги възстановите.

— Разбира се, можете да оставите рудата си да гние в складовете ви, но тогава цената ѝ ще скочи до небесата и предполагам, че тогава западащите ми мини няма дълго да останат западащи. — Савин със задоволство разпери ръце върху облегалката на креслото. — Така че, както виждате, каквото и решение да изберете, то ще бъде добро за мен. В сделките, господарю Аринхорм, човек трябва да бъде реалист.

— Налага ви се да бъдете реалист. — Зури притисна ръка към гърдите си.

— Ето какво е предложението ни. Ще платите мита за всеки тон руда, пренесена през всяка миля от провинцията на съпруга ми. Също така ще му прехвърлите една десета от дяловете във всички ваши предприятия.

— Но… Вие признахте, че мините са наши!

— Разбира се — сериозно кимна Зури. — И по мои сметки деветдесет процента ще си останат ваши.

— Това е грабеж! — от устата му към нея пръснаха слюнки.

— Вече казах, че не сме пирати. Грабежът е доста по-широко понятие. Но в моята счетоводна книга това е отбелязано като… — тя прокара пръст надолу по страницата и почука върху един ред — патриотичен принос.

— Ето, нима това не звучи по-добре? — попита Савин. — Нещо, с което всички ние можем да се гордеем. Също така можете да поставите вашите помпи в мините ми за ваша сметка. Тогава можем да ви позволим да продължите да работите.

— Да ми позволите…? — зяпна я Аринхорм с отворена уста.

— Да ми позволите, ваша милост — поправи го Зури, подбирайки безупречно точно кога да се обади.

Савин беше чувала да казват, че е най-добре да победиш противника си в честна битка, но предпочиташе да го победи, когато тя държи всички козове.

— Много жалко, че позволих вашият план да се изплъзне между пръстите ми просто защото намирам лично вас за противен — продължи тя. — Много съм доволна, че в крайна сметка имаме възможност да работим заедно.

— Ще отида при съпруга ви! — озъби се Аринхорм.

— Ще отидете при Младия лъв… за да се оплачете от съпругата му? — Савин хвърли на Зури съчувствен поглед.

Зури отвърна на погледа ѝ:

— Предполагам, че мъж, който започне такъв разговор, ще е късметлия, ако си запази зъбите здрави.

— Имам приятели в Камарата на лордовете! — сопна се Аринхорм.

— И аз имам десетки такива приятели — въздъхна Савин. — Затова знам, че от тях няма почти никаква полза.

— Ще отида във Висшия…

— Позволете ми да ви спестя усилията. Висшият съвет се нуждае от приходи и поиска от съпруга ми да ги осигури, а той помоли мен да го направя. И аз го правя с ентусиазираната подкрепа на всички значими хора. Разбира се, можете да разговаряте с инвеститорите си, но моят искрен съвет е да платите, преди да ме накарате да ви изстискам по-сериозно. Ще се учудите колко силна е хватката ми, откакто се омъжих за лорд губернатора. Не бих искала случайно да смачкам напълно някого, но…

— Това може да се случи — промърмори Зури.

Аринхорм се олюля, но нямаше какво да каже. Савин се беше погрижила за това. Можеше единствено да се обърне кръгом и да излезе надуто от стаята.

— О, и Аринхорм?

Той се обърна на прага със стиснати юмруци и зъби и без съмнение — стиснат задник.

— Ваша милост? — с усилие изсъска той.

— Предайте моите поздрави на Селест дан Хюген, когато я видите.

Вратата се затвори и Савин се облегна отново удобно назад. Осъзна, че цял ден не се беше сещала за Валбек.

— Грешно ли е, че това ми достави такова удоволствие? — попита Зури и погледна часовника, докато поставяше поредната отметка в счетоводната книга.

— Трябва да си доставяме удоволствие, когато можем. Кой е следващият?

Незначително публично обесване

— Мразя проклетите обесвания — промърмори Орсо.

— Неприятни са, но са необходими — разбира се, майка му го каза на стириянски, тя изпитваше границите на човешката костна структура, докато демонстрираше кралските си маниери и наблюдаваше тълпящото се множество пред бесилката като лебед, принуден да властва над врани, — както толкова много други неща в живота.

Орсо наблюдаваше как покритите с качулки палачи изпробват оборудването си, смазват лоста и пристягат примката.

— Не смяташ ли, че са малко повече от неприятни?

— Тогава помилвай го в последния момент. Бъди Орсо Милосърдния.

— Технически е възможно. Политически немислимо. — Орсо погледна към пейките, запазени за благородниците, и откри, че доста от малкото присъстващи го погледнаха кръвнишки в отговор.

Поне лейди Уетерлент не беше дошла. Без съмнение беше изцяло погълната да планира отмъщението си.

— Благородниците няма да ме мразят по-малко — отбеляза той. Обратното, в просторното оградено място, където беше струпано простолюдието, цареше празнична атмосфера. Хората пиеха и надаваха одобрителни викове, щастливи деца бяха качени на раменете на бащите си. Разбира се, те биха гледали с удоволствие убиването на когото и да е, но публичната екзекуция на член на Камарата на лордовете за тях беше като сбъдната мечта. — Простолюдието ще ме намрази далеч повече. И в допълнение към това ще изглеждам като колеблив слабак.

— Щом е неизбежно, то тогава спри да се оплакваш. Бъди Орсо Стоика.

— Обрекох ни на това, когато потърсих компромис. — Той се отпусна още по-кисело върху позлатения си трон. — Когато се опитах да постъпя правилно.

— Моля те, Орсо — кралицата майка изцъка обезсърчено и неодобрително с език, — не си трагичният главен герой в някоя префърцунена пиеса. Ти си крал. Не е нужно да говориш за правилни постъпки.

— Орсо Прагматика започва да разбира това много ясно.

Разнесе се вълна от шум. Освирквания, дюдюкания и обиди. Вълната премина през тълпата, която се блъскаше в бариерите, докато войниците от кралската гвардия я удържаха с мрачни лица.

Уетерлент беше поведен нагоре, по стъпалата към ешафода, с ръце, вързани зад гърба.

Той отново изглеждаше променен. Пак си беше пуснал косата и сега тя изглеждаше грозно бухнала, лицето му беше измършавяло, а очите — хлътнали, с тъмни кръгове около тях. От арогантността му нямаше и следа. Изглежда, че реалността на ситуацията, в която се намираше, най-сетне беше стигнала до него. Орсо се беше доверил на Ишър, което в крайна сметка го беше направило да изглежда като глупак. Уетерлент се бе доверил на Ишър и това щеше да му коства живота. Подигравателните викове на тълпата станаха по-силни, когато го повлякоха към сянката на бесилката и широко отворените му очи се завъртяха към нея.

— Почти съжалявам бедното копеле — промърмори Орсо.

— Щом толкова мразиш Обесванията, защо изобщо присъстваш на това? — Майка му не проявяваше повече емоция към разкриващия се пред очите ѝ спектакъл, отколкото би изпитало парче мрамор.

— Това е кралска справедливост. Как би изглеждало, ако кралят не си направи труда да присъства на въздаването ѝ?

— Баща ти беше точно същият. Чувстваше се най-щастлив, когато беше нещастен.

— Никога не съм се съмнявал, че ще бъда ужасен крал. — Орсо се свлече още по-надолу. — Но никога не съм мислил, че толкова ще приличам на баща си… ох!

Тя стисна китката му с неочаквана сила и безупречният маникюр на пръстите ѝ се впи в кожата му:

— Ти си и мой син! Така че се усмихни. И се наслади на отмъщението си.

— Федор дан Уетерлент! — изрева главният инквизитор. Шумът утихна до противен шепот, разнообразяван с викове и шеги. — Намерен сте за виновен в изнасилване и убийство и осъден на смърт чрез обесване. Имате ли да кажете нещо?

Уетерлент премигна глупаво срещу благородниците. Срещу простолюдието. Срещу Орсо и майка му. Той тромаво пристъпи напред.

— Аз… — Уетерлент преглътна. — Аз…

Нещо изпръска рамото му. Може би хвърлено яйце. Сякаш това послужи като сигнал за нова вълна на брожение сред тълпата. Войниците отблъскваха гневно хората от бариерата. Шумът се засили още. От ешафода заотскачаха още хвърлени боклуци. Уетерлент се опита да извика нещо, но гласът му се изгуби.

Инквизиторът направи гримаса на отвращение, после кимна на единния от палачите и той нахлупи изотзад качулката върху главата на Уетерлент. Крясъците му бързо бяха пресечени, когато стегнаха примката.

— Оставете го да говори! — изрева някой от ограденото място, където бяха благородниците. — Оставете го…

Нещо удари единия от палачите в лицето, той се олюля назад и закачи лоста с лакът. Капакът в пода се отвори, но Уетерлент не беше застанал точно в положение. Той нададе задавен вик, когато единият му крак пропадна, но другият остана върху ешафода и той падна наполовина в дупката, като се мяташе и гърчеше, с коляно, закачено под брадичката и неопънато докрай въже. В началото тълпата нададе одобрителни викове, когато видя, че той пада, после започна да дюдюка, когато забеляза, че не е паднал напълно, а накрая да се подиграва и присмива. Полетяха още хранителни продукти, докато инквизиторът крещеше без полза на палачите.

Майката на Орсо затвори очи, деликатно притисна средния пръст към челото си и тихо изруга на стириянски. Орсо можеше само да зяпа. Досега царуването му беше все такова. Когато накрая беше решил да обеси човек, когото поначало не искаше да беси, не беше успял да стори дори и това, без цялата работа да се превърне във фарс. Скочи на крака, обзет от внезапна ярост:

— Мътните го взели, просто приключвайте!

Но Уетерлент се беше заклещил в капака на пода и палачите не знаеха какво да правят. Единият се бореше напразно с лоста, другият беше хванал затворника под мишниците и се опитваше да го измъкне, а третият риташе крака, който все още беше заклещен над капака, и се опитваше да го избута в дупката. Междувременно Уетерлент пищеше пронизително, защото въжето не беше пристегнато съвсем плътно около шията му и предната част на качулката се издуваше лудо от отчаяния му дъх.

Един от благородниците на Камарата на лордовете — може би беше Барезин — се беше изправил на крака и крещеше възмутено, но изобщо не се чуваше сред виковете на простолюдието, което замеряше ешафода с гнили плодове и зеленчуци. Затворникът размаха ръце и нададе още по-неистов писък, последван от нова вълна недоволство от тълпата, която бързо се разпростря.

Сега вече хората хвърляха разни неща по ограденото място, където бяха благородниците. Не само плодове, но и монети. Камъни. Орсо чу издрънчаването на бутилка. Видя, че някой се свлече от стола си с кръв по лицето.

С последен яростен ритник единият от палачите успя да освободи крака на Уетерлент, той изчезна под платформата и въжето рязко се опъна. Тук-там се разнесоха вяли аплодисменти. Те обаче почти не се чуваха на фона на нарастващия хаос на площада, който вече почти можеше да бъде описан като бунт. Вълнуваща се маса от тела и размахани крайници, по периферията на която стояха войниците и се мъчеха да я удържат. Във всички посоки тичаха хора, бързащи да стигнат до някое безопасно място.

Стори му се, че чу някой да крещи:

— Трошачите!

Някакъв хвърлен предмет се удари глухо в златистия, пронизван от слънцето плат, който висеше зад Орсо. Усети нещо мокро в косата си и подскочи шокирано. Една кървяща рана в главата може би щеше да изглежда романтично, но той заподозря, че е по-скоро гнил плод.

Майката на Орсо вирна брадичката си още по-високо, сякаш ги предизвикваше с по-голяма мишена:

— Нима хвърлят неща по нас!

Той чу отчетлив вик „Долу крал Орсо!“, но нямаше представа откъде е дошъл. Можеше да е човек от простолюдието или от благородниците. Едва ли би могъл да вини майка си, ако в този момент и тя се обърнеше срещу него.

Определено чу някой да крещи: „Младото Агне да се шиба!“. Облечени в черно практици разблъскваха тълпата с тояги и юмруци и извличаха от нейния хаос съпротивляващи се фигури. Орсо видя група мъже да пробива линията на войниците и да се пръсва около основата на ешафода, раздавайки юмруци наоколо. Горст се изправи в целия си ръст и заслони Орсо и майка му с облеченото си в броня тяло.

— Ваши Величества — пискливо извика той, — време е да си тръгвате.

— По дяволите, наистина мразя Обесванията — уморено кимна Орсо.

Старият начин е правилният начин

Риккъ седеше на пейката на баща си със свалени ботуши и си режеше ноктите, докато именитите воини влизаха вътре. Изърн с копие върху коленете седеше на пода от лявата ѝ страна. Тръпката стоеше от дясната ѝ страна, пъхнал пръсти в колана, на който беше окачен мечът му. Мътните го взели, радваше се, че те са тук. В Кръга на света нямаше по-добра двойка, която да пази фланговете ти. И двамата бяха готови да поемат своята част от това, което предстоеше.

Пръв дойде Червената шапка, последван от Оксел, а после и Сухара. Риккъ им махна да се приближат възможно най-приятелски. Някога мъжете ѝ се усмихваха много. Но старите воини имаха неспокойния вид, който хората бяха склонни да придобиват около нея, след като изгуби едното си око и татуира руни около другото. Сякаш, ако ѝ обърнеха гръб, можеше да ги захапе по задника.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, момчета — започна тя, макар че едва ли имаше мъже, които по-малко да приличат на момчета от тези — в косите и на тримата почти не бяха останали черни косми.

— Е, трябва да се присъединиш или към Съюза, или към Севера — изсумтя Оксел, когато именитите воини на тримата се струпаха мълчаливо и подозрително в залата зад гърбовете им. — Това е труден избор.

— А досега изборите, които трябваше да правя, бяха малки. — Риккъ захвърли ножиците и кръстоса крака. — Коя песен да изпея или колко късо да си отрежа ноктите на краката, или кое око да ми извадят от главата.

Думите ѝ накараха Сухара да трепне:

— Въпреки това си направила своя избор, нали?

— Надявах се да получа видение, което да ми покаже пътя! — И Риккъ вдигна високо ръка и посочи гредите на покрива. После отново се отпусна на пейката. — Обаче проблемът с виденията е, че са като ония дребни кози, дето ги отглеждат планинците. Те са упорити гадини. Просто не можеш да ги пришпорваш.

Оксел погледна намръщено Червената шапка и Червената шапка се намръщи в отговор. Зад тях воините им подражаваха на главатарите си, както са склонни да правят воините. Твърде много намръщени физиономии за една стая.

— Но после осъзнах, че това е Северът! — Риккъ скочи с босите си крака върху пейката и накара всички да подскочат. — На кого му е притрябвало дългото око? Тук си имаме начини за решаване на тези въпроси.

— Правилни начини — изграчи Тръпката и червеният камък върху пръста му проблесна, когато той размърда пръсти около износената катарама на колана си.

— Стари начини — напевно добави Изърн-и-Файл, изплю сок от дървесна гъба и избърса устата си.

— Традиции, изпитани от времето! — Риккъ размаха пръст към възрастните мъже, сякаш те се бяха отклонили от стадото и тя беше там, за да играе ролята на пастир. — Баща ми винаги казваше, че ако искаш нещо да е направено както трябва, направи го сам. Няма по-добър начин за разрешаване на някакво несъгласие… — И тя оформи кръг с палеца и показалеца си и ги погледна с единственото си останало око, с което можеше. — … от Кръга!

Тримата именити главатари не реагираха с мигновен възторг. Сухара не беше кой знае колко ентусиазиран, а за останалите двама битката до смърт беше нещо, което обикновено изискваше известна подготовка.

— Кръгът ли? — Червената шапка сложи ръка върху дръжката на меча си и неспокойния шепот на именити воини изпълни залата чак до тавана.

— Това е нещо, което малко прилича на квадрат, но без ъгли — обясни Риккъ. — Можете да влезете в него и да решите това по мъжки. Идеите могат да си съперничат една с друга! И тогава вместо да влезем във война и да прахосваме силите си, можем да тръгнем към бъдещето ръка за ръка. А ако моята дума има някакво значение, аз ще застана зад победителя. Сухар, няма ли да си щастлив и ти да сториш същото?

Сухара изглеждаше пълната противоположност на щастлив:

— Бих предпочел да намерим някакъв път, който да не изисква проливането на още кръв…

— Всички ние бихме желали същото. Но тук, на Север, повечето решения, които си заслужава да бъдат взети, се оказват поне малко кървави.

Никой не възрази на това. И как би могъл?

— Съгласен съм. — Сухара уморено отпусна рамене. — Ако никой от вас двамата не отстъпи.

Изглежда, че никой от двамата възрастни воини нямаше намерение да отстъпи и на косъм. Посивял косъм, разбира се. Червената шапка изду гърди и хвана по-здраво дръжката на меча, който издрънча войнствено.

— Предполагам, че е най-добре да изберем времето и мястото…

Изърн рязко дръпна едно голямо платнище и във въздуха се разлетяха сламки. Под него беше Кръгът, който бе отбелязала тази сутрин. Беше широк пет разкрача върху пода на залата.

— Сега е най-подходящият момент, красавци мои! — ухили се тя, разкривайки пролуката между зъбите си.

— И мястото е най-подходящото — изграчи Тръпката.

— Знам, че нямате търпение да уредите спора, и сте прави. — Риккъ насочи лявото си око към възрастните мъже, които май изобщо не горяха от нетърпение, и го отвори широко. — Не само аз трябва да знам какво ще бъде бъдещето на Уфрит.

Изърн се наведе и почука с нокът по дръжката на меча на Оксел:

— И двамата сте дошли въоръжени, така че има ли нужда да преминаваме през цялата суетня с избирането на оръжия? Или можем да пристъпим направо към проливането на кръв?

Оксел изпъна шия и почеса бялата си брада. Беше очевидно, че това внезапно бързане за среща със студената прегръдка на смъртта не му се нрави особено, но не виждаше начин как да го спре. В края на краищата славата на един главатар почиваше на битките. Ако се откажеше сега, това можеше да се окаже неговият край.

— Можем направо да започваме — изръмжа той и извади меча си.

Червената шапка измъкна своя в почти същия момент:

— Да. Да решим това тук и сега.

— Тогава нека останалите да вземат щитовете! — изкрещя Изърн и плесна с ръце. — И влизайте в Кръга с нашите двама прошарени герои!

Нямаше обичайната размяна на псувни, когато хората на Оксел и тези на Червената шапка взеха щитовете си и направиха стена около края на Кръга. Всички бяха шокирани и смълчани от това колко бързо се бяха развили нещата.

Оксел завъртя глава и костите на врата му изпукаха. Червената шапка разкопча златната тока на наметалото си и го хвърли през рамото на един от хората си. И двамата се наежиха така, сякаш и на шейсет пращяха от енергия, както и на двайсет, което очевидно не беше така. Може би ако беше, нямаше толкова лесно да ги насъскат да се бият един с друг. Но от друга страна, винаги беше лесно да накараш воини да се бият. Виж, да спреш копелетата, беше по-трудната задача.

— Е, това би накарало и луната да се усмихне! — извика Изърн. — Всички знаем за какво става дума, и всички знаем до какво ще доведе крайният резултат. Действайте!

Тя се измъкна от Кръга, без да даде възможност на някого да размисли, и щитовете се затвориха след нея. Металните им ръбове застъргаха един в друг и боядисаните им лица се насочиха навътре.

Двамата стари главатари започнаха да се обикалят един друг с известна неохота. Червената шапка беше насочил върха на меча си нагоре, а Оксел своя — настрани. Двамата се приближиха един към друг. Оксел оголи зъби, а Червената шапка облизваше с език горната си устна. Започнаха да се обикалят още по-близо един до друг, после Червената шапка нанесе мушкащ удар. Оксел парира, отвърна с разсичащ удар и Червената шапка приклекна и отстъпи. Мъжете ахнаха и щитовете отново застъргаха един в друг, докато Кръгът се огъваше и мърдаше. После шумът се засили, когато онези отзад започнаха да натискат навътре, да крещят и да размахват юмруци, а след това да сумтят и да реват окуражително, докато в залата не се надигна такъв рев, че можеше да събуди и бащата на Риккъ, който лежеше в дълбоката черна пръст точно пред дървените стени.

Риккъ придърпа овчата кожа по-плътно около раменете си. Тя все още някак миришеше на него. За момент ѝ се прииска той да можеше да се събуди и си представи как влиза вътре, за да види за какво е цялата суматоха. Представи си как ѝ се усмихва, както някога, сякаш тя беше най-скъпоценното нещо, което той притежаваше. Най-скъпоценното нещо на света. После се зачуди дали щеше да ѝ се усмихне, когато видеше ослепеното ѝ око и руните по лицето ѝ. Запита се дали щеше да я зяпне уплашено и гнусливо като всички останали. Мисълта за това накара сляпото ѝ око да пусне една сълза, която тя трябваше да попие.

Не беше единствената, която сълзеше. От ръкава на Червената шапка се процеждаше кръв, която капеше от върховете на пръстите му, а устата на Оксел беше червена от един удар с лакът и той леко накуцваше. Това почти накара Риккъ да съжали, че принуди двамата възрастни мъже да се изправят един срещу друг в смъртоносна битка, но трябваше да превърне сърцето си в камък. Някой трябваше да управлява Уфрит сега, когато баща ѝ го нямаше вече.

Стоманата звънтеше и двамата стари главатари пъшкаха, олюляваха се и се биеха уморено и тромаво. Като цяло гледката беше малко отблъскваща. Имаше си причина битките да бъдат оставяни предимно на младите. Гърдите на Оксел се повдигаха и спускаха тежко. Той отпусна меча си. Разкривеното лице на Червената шапка лъщеше от пот, докато той събираше сили за още един опит, но ходът му беше предвидим. Той замахна през рамо и Оксел, олюлявайки се, отстъпи назад. Всъщност той почти не замахна да нанесе удар, а по-скоро Червената шапка се подхлъзна и случайно падна право върху меча на Оксел. В края на краищата късметът понякога може да е доста подла кучка.

Острието го промуши целия и лъскавият му връх щръкна от гърба на жакета на Червената шапка. После не само качулката, а целият плат почервеня. Лицето му стана розово, вените на врата му се издуха и той се опита за заговори, но само опръска земята с кръвта си.

Оксел измъкна обратно острието, Червената шапка се олюля, мечът му увисна и върхът му остърга пода. Той се закашля и повърна. Сякаш не можеше да си поеме дъх. Изстена със съскащ звук и вдигна меча още веднъж. Оксел предпазливо отстъпи крачка назад, но Червената шапка само успя да го размаха във въздуха, после се обърна кръгом и се строполи на едната си страна. От устата му потече кръв, която се разпростря в пукнатините на камъните около него и очите му се втренчиха в нищото.

— Предполагам, че Уфрит и без това няма да се присъедини към Съюза — отбеляза Изърн, докато се подпираше на копието си.

Хората на Оксел нададоха шумни, одобрителни викове. Червената шапка клюмна, мрачен и безмълвен. Риккъ винаги го беше харесвала. Той се смееше на шегите ѝ, когато беше момиче. Разговаряше с баща ѝ до късно през нощта и светлината на огъня проблясваше върху покритите им с бръчки лица. И тя смяташе, че неговата идея за присъединяване към Съюза беше много по-добра от присъединяването към Севера. Но някой трябваше да управлява Уфрит сега и това не можеше да е той.

— Аз печеля! — изрева Оксел и вдигна високо окървавения си меч. — Аз печеля, мамка му! Изпратете вест на Големия вълк, че се присъединяваме към Севера и…

— Чакай, чакай, чакай! — извика Риккъ, вдигна високо ръце и накара всички лица да се обърнат към нея. — Да не бързаме толкова. Никога не съм се съгласявала с това.

— Каза, че ще застанеш зад победителя?

— Казах, че идеите трябва да се съревновават помежду си. Не съм казала, че те са само две.

— Какво, мамка му, имаш предвид, момиче? — Лицето на Оксел се изкриви.

— Червената шапка каза да се присъединим към Съюза. Ти — да се присъединим към Севера. Доколкото си спомням, ме заплаши на гроба на баща ми. — Тя замълча за момент и усети как сърцето ѝ заби силно в гърдите ѝ, после сви рамене, сякаш не я беше особено грижа. — Аз казвам да останем каквито сме. Каквито баща ми искаше да бъдем. Независими.

— Кой ще се бие за това? — усмихна се презрително Оксел. — Ти ли?

— Жена в Кръга? Не бих и помислила да омърся този горд обичай, като навра циците си в него. Първата стъпка, за да направиш нещо, е да знаеш какво не можеш да направиш, освен това няма да изкарам там, вътре, с теб и две секунди. Смятам да оставя това на своя защитник. — И Тръпката изблъска от пътя си един от щитоносците на Червената шапка и пристъпи покрай него с изваден сив меч. — Искам да кажа, защо изобщо иначе ми е защитник, ако той не се бие в дуелите вместо мен?

Сред мъжете, наблюдаващи случващото се — тези на Оксел, Червената шапка, Сухара и останалите — се разнесе мърморене, в което се долавяше страх, гняв, а също и вълнение. Кървавия Девет беше най-лошият противник, с когото да се озовеш в Кръга. Но Коул Тръпката беше вторият след него.

— Ти, хитра кучка такава! — изръмжа Оксел.

— Аха, аз съм Хитрата Риккъ — засмя се Риккъ. — Но това е Северът! Тук хитростите са традиция, по-стара и истинска и от дуелите. — Усмивката ѝ угасна. — Баща ми се бори цял живот, за да е свободен. Сражава се с приятелите и враговете си. Би се с Дау Черния, Калдер Черния, Скейл Желязната ръка и Стаур Здрачния и никога не изгуби. Даде всичко за това. Даваше го, докато от него не остана само обвивката. Мислиш, че ще се откажа от това, което той ми остави, само защото ти така искаш? — Устата ѝ се изкриви и тя изкрещя, пръскайки слюнка. — Та ти дори не ме помоли любезно, мамка му!

— Ще видим тая работа, малка путко — промърмори Оксел.

— Аз съм тази, която вижда. — Риккъ кимна на Тръпката. — Мъртъвците са слепи.

Ако трябваше да бъде честна, Оксел също я изненада, като скочи напред, без дори да изчака да извлекат трупа на Червената шапка, и атакува с всички сили сляпата страна на Тръпката. Без съмнение смяташе, че е най-добре да заложи на изненадата, и беше наясно, че шансовете му ще намаляват с всяко замахване с меча.

Без съмнение беше прав.

Беше добър опит, но Тръпката бе по-свеж, по-силен и по-бърз, а и досега Риккъ никога не беше виждала някой да го изненада. Той улови меча на Оксел със своя и металът застърга, когато оръжието описа широка дъга и остави дълъг белег върху един от щитовете от Кръга.

Оксел се изправи, когато Тръпката пристъпи отново в ограденото пространство, претегли на ръка меча си и ярката руна, близо до дръжката, проблесна върху матовото острие.

— Хайде, копеле такова! — изръмжа той. — Ще ти изрежа нова дупка на задника!

Тръпката не си хабеше дъха за обиди. Само наблюдаваше, спокоен като рибар, който очаква прилива.

Оксел се хвърли напред, престори се, че ще атакува ниско, но замахна високо. Риккъ ахна, сигурна, че ударът ще закачи лицето на Тръпката, и наясно, че бъдещето на Уфрит, да не говорим за нейното собствено, виси на косъм. Но в последния момент Тръпката рязко се извъртя от кръста нагоре и остави острието да изсвисти покрай носа му и Оксел да залитне след него.

Коул Тръпката не беше Стаур Здрачния. Ако някога беше обичал да се перчи, то това беше останало далеч в миналото, заедно с другото му око.

Мечът му се вряза дълбоко в едната страна на Оксел, под ребрата и капки кръв опръскаха зяпналите лица на щитоносците.

Оксел се олюля настрани, пое си дъх с хриптене и се вкопчи в едната си страна, а между пръстите му започна да се процежда тъмна кръв. Опита се да нанесе отчаян удар, но Тръпката се извъртя, приклещи под лявата си ръка дясната на Оксел, вдигна високо меча си и стовари дръжката му върху темето на Оксел.

Разнесе се звук като от удар на чук в гърне. Мечът на Оксел издрънча върху земята и той падна на колене, през косата му бликна кръв, която се застича по лицето му на червени ивици. Той смешно премлясна с уста и вдигна поглед към Риккъ:

— Ти…

Мечът на Тръпката изсвистя и отсече главата на Оксел, която заподскача в Кръга. Един от щитоносците на Червената шапка отскочи настрани и я остави да се отърколи покрай него. Тръпката се обърна към хората на Оксел, когато тялото на главатаря им се строполи настрани. Той не нададе триумфален рев, не вдигна победоносно ръце, нито закрещя обиди. Просто ги погледна така, сякаш им отправя предложение, без да го е грижа особено дали някой ще го приеме.

Никой не направи нищо. Никой не каза нищо. Просто настъпи дълго мълчание, докато капките кръв от трупа на Оксел не се превърнаха в струя и после в голяма локва, която се смеси с тази на Червената шапка и бавно започна да се разширява.

Риккъ сложи ръка върху рамото на Тръпката и се промуши покрай него към центъра на Кръга.

— Има ли още някакви идеи, които трябва да подложим на изпитание? — попита тя и бавно се завъртя, така че всеки да има възможност да говори.

Нямаше представа какво би сторила, ако някой отговореше. Но никой не направи нищо. Никой не каза нищо.

— Някой друг иска ли нещата да бъдат направени по неговия начин?

Устата ѝ беше пресъхнала и пулсът ѝ отекваше в черепа ѝ. Но отговорът беше мълчание, студено като зимата. Неподвижно като смъртта.

— Няма ли повече мнения? Някой ще каже ли нещо?

Именитите воини покорно и тромаво се отдръпваха от пътя ѝ, отпуснали щитовете в ръцете си, когато Риккъ се отправи обратно към пейката. Голите ѝ стъпала оставяха кървава диря по пода на тронната зала на баща ѝ.

— Какво ще стане сега? — промърмори Сухара, докато гледаше втренчено двата трупа и скубеше рядката си бяла коса.

— Знам точно какво ще се случи — отвърна Риккъ, макар да беше потънала в море от съмнения, седна отново и придърпа овчата кожа върху раменете си. — Видях го.

— Какво видя? — попита един от хората на Червената шапка.

Може би беше гневен заради случилото се, но в гласа му имаше и нотка на любопитство. На оплакване и надежда. В края на краищата, независимо от това какво казват, повечето хора се нуждаят от път, който да следват. От някого, който да им каже, че всичко ще бъде наред. Някой, който да им каже какво да правят.

— Знам, че мнозина от вас се тревожат, но можете да спрете да се тревожите. — Риккъ наклони глава на една страна и се усмихна. Не се налагаше да влага никаква заплаха в думите си. Руните на лицето ѝ го правеха вместо нея. Е, руните, двата трупа и Тръпката, който стоеше опръскан с кръвта им. — Трябва само да правите каквото ви кажа. Можете да направите това, нали?

Както обичаше да казва бащата на Риккъ, ако искаш нещо да е направено както трябва, направи го сам. Тя взе ножиците, опря брадичка върху коляното си и се зае отново да реже ноктите си. Големият нокът върху левия ѝ крак имаше странен, малък кожен израстък в ъгъла. Винаги ѝ отнемаше време да го оформи както трябва.

Да пребориш огъня с огън

— Значи си магус? — попита Стаур.

— Магус Радиерус, на вашите услуги! — Без съмнение звучеше като такъв, като наблягаше на всеки произнесен звук „р“. Освен това и изглеждаше като такъв. Имаше си извезана със злато мантия, голяма, дълга и раздвоена брада, прошарена с бяло, и усукан жезъл с някакъв кристал накрая.

— Значи можеш да правиш магия? — Стаур беше извадил меча си.

Той обичаше да го държи изваден, което според Детелината беше безразсъдно. В края на краищата голямото предимство на меча пред секирата беше, че можеш да прибереш проклетото нещо в ножницата и да не изнервяш всички останали. Но изнервянето на всички останали беше едно от любимите забавления на Големия Вълк. Бе опрял върха на меча в плочите до трона на Скарлинг и си играеше с главата на ефеса. Въртеше я така, че острието да проблясва и блещука. Понякога, когато слънчевата светлина падаше през прозорците под подходящия ъгъл, той я улавяше с меча и я отразяваше в очите на хората просто защото така искаше.

— Не само магия. — Гласът на стареца прозвуча доста уверено, когато размаха жезъла си. — А Великото изкуство на Ювенс!

Въпреки това лицето му лъщеше, от пот.

— Покажи ми — подкани го Стаур.

Детелината не харесваше много накъде отиват нещата.

Старецът затвори очи, промърмори някакви думи, които Детелината не можа да разбере, размаха доста театрално свободната си ръка и хвърли във въздуха нещо сред облак искрящ прах. Беше малка птица, която пляска криле известно време и накрая объркано кацна върху една от гредите на тавана.

— Не беше зле — отбеляза Детелината.

До него Калдер Черния отпи още една голяма глътка ейл и отвратено поклати глава:

— Мътните го взели.

— Мисля, че не беше зле.

Изглежда, Стаур не беше съгласен. Присви очи така, както правеше, когато предстоеше някой да бъде наранен, което не се случваше рядко:

— Чух да казваш, че можеш да изчезнеш.

— Ами… ъъъ… — Очите на магуса се стрелкаха неспокойно наоколо. — Само при определени условия, кралю. Нали разбирате, когато условията на лунния цикъл са благоприятни, когато звездите се подредят и…

— Удари го — заповяда Стаур.

Юмрукът на Гринуей се стовари върху бузата на стареца и го просна по гръб. Мантията му се развя и жезълът му изтрака на пода, а кристалът в края му падна и се изтърколи в ъгъла.

— Просто правя трикове! — изписка той, когато Гринуей го изправи отново. Внушителният му външен вид беше донякъде развален от разкървавената уста. — В един пътуващ театър! Това не е наистина магия. — Вече не произнасяше толкова умело звука „р“. Нищо в начина, по който говореше, не беше същото. — Не съм магус! Мога да изчезна, но… това става с помощта на кутия с фалшиво дъно…

— Махнете този глупак от очите ми — устните на Стаур се изкривиха в усмивка.

Гринуей хвана самозвания магус за врата и го повлече към вратата. Петите на стареца ритаха безпомощно във въздуха. Оказа се, че в крайна сметка може да изчезва. Детелината усети, че се усмихва, и за малко не се обърна да подхвърли шегата на Прекрасна. После си спомни, че я беше убил.

Калдер Черния изсумтя презрително, когато Радиерус беше извлечен навън, и това накара Стаур да се намръщи:

— Нещо забавно ли има, татко?

— Да, събирането на магьосници си е доста голям майтап — изсумтя отново Калдер.

— Можеш направо да преминеш към края на тоя майтап, да отидеш до Великата северна библиотека и да доведеш приятеля си, Първия магус, да ме види.

— Баяз не ми е приятел. — Презрителното изражение изчезна от лицето на Калдер и то стана мрачно. — Не е ничий приятел. Помощта му струва далеч повече, отколкото заслужава. Ще ти струва всичко. По-добре да се ръкуваш с някой чумав.

— Дъщерята на Кучето има дългото око — обясни Стаур и неколцина от воините му започнаха да мърморят недоволно. — Трябва да преборя огъня с огън.

— Нищо няма да спечелиш, освен пепелища — отвърна Калдер. — На света не е останала много магия, а тази, която я има, не си заслужава цената. По-добре се надявай да намериш само фокусници и лъжци.

И той се отпусна на стола си и отпи поредната голяма глътка ейл. Сякаш след като брат му се беше върнал при пръстта, той се беше заел сам да осигурява работа на пивоварните.

Гринуей вече въвеждаше следващия магьосник. Беше жена, която изглеждаше далеч по-малко обещаваща от последния. Яка жена с дрипава рокля и мръсни боси крака, която не можеше да откъсне големите си кръгли очи от клетката в ъгъла. Грегун Празноглавия вече не беше в нея. Главата му гниеше върху кол над портите на Карлеон. Но един от именитите му воини беше дошъл да се оплаче от това и сега клетката имаше нов гост, чиито покрит със струпеи крак висеше от дъното и почти докосваше лепкавите камъни отдолу.

— Коя е тази? — попита Стаур и потри брадичката си.

Беше си пуснал малка брада, само под устата, докато останалата част от лицето му бе обръсната. Детелината не можеше да го разбере. Или си пускаш брада, или не я пускаш, но защо да оставяш само части от нея? Все едно да оставиш жена си полуизчукана. Но от друга страна, Детелината се беше отказал да се опитва да разбере защо някой прави нещо, особено Стаур.

— Тя е от едно село, близо до Яус — отвърна Гринуей.

— Така ли? — попита Големия вълк и я погледна с бдителните си, влажни очи.

— Името ѝ е Сеф.

Калдер седна изправено на стола си и хвърли остър поглед на жената.

— Хъм — изсумтя Стаур. — Това беше името на майка ми.

— Предполагам, че това е добър знак — отвърна Гринуей.

— Това е просто едно шибано име, глупако. Чух, че можеш да виждаш разни неща, Сеф от близо до Яус.

Тя огледа безмилостните лица в залата. Едва ли човек можеше да изглежда по-ужасен от нея и Детелината не можеше да я вини.

— Ами… предполагам, че понякога виждам…

Калдер се отпусна отново на стола и за пореден път изсумтя презрително, което накара сина му да оголи недоволно зъби:

— Какво виждаш?

— Веднъж видях как едно село гори — отвърна Сеф от близо до Яус, — и на следващия ден дойдоха едни мъже и… ами изгориха селото.

— Значи си спасила някого?

— Ами не — преглътна тя, — защото никой не ми повярва.

— Предполагам, че вината си е тяхна, нали?

— Така мисля…

— Чувала ли си, че в Уфрит има вещица? — Стаур се приведе напред на стола.

— Дъщерята на Кучето ли? — Сеф от близо до Яус нервно облиза устни. — Чух, че има дългото око. Че наистина има такова умение, така както в старите времена. Чух, че може да види какво мисли човек, и че може да остане суха под дъжда, защото знае къде ще паднат всички капки. Чух, че има записано в златна книга всичко, което ще се случи, и трябва само да погледне в нея, така че…

— Всичко това са глупости! — излая Стаур и се наведе напред, а вените на врата му се издуха, което накара всички в залата да подскочат. — Но тя може да вижда разни неща. Видя къде ще бъде мечът ми. Това е единствената причина да изгубя онзи дуел. — Той се изправи и придърпа хубавото си наметало от вълча кожа около тялото си. Върхът на меча му изстърга по старите камъни, когато Големия вълк слезе от подиума. — Ако тя може да вижда разни неща… И аз трябва да мога да виждам, ясно? Така че ми кажи… — Стаур спря пред Сеф и цялата зала утихна. — Какво виждаш?

— Нищо — прошепна тя, като пристъпваше от крак на крак върху босите си стъпала и гледаше надолу, сякаш се надяваше, че ако не вижда Стаур, той всъщност няма да е там. — Имам предвид… не можеш да накараш дългото око да се отвори насила.

— Не можеш? — изсъска Стаур и се наведе по-близо до нея, което я накара да се отдръпне. — Или не искаш?

— Бих помогнала, ако можех, но не знам как. — Лицето ѝ се сви, а гласът ставаше все по-писклив. — Виденията идват, когато решат. Просто искам… да се върна при децата си. — Тя стисна очи, по бузите ѝ се затъркаляха сълзи и Детелината трепна и извърна лице. — Моля ви, не ме убивайте.

Стаур се намръщи, пъхна пръст под брадичката на жената и повдигна лицето ѝ, така че тя да няма друг избор, освен да го гледа в очите:

— За такъв ли ме смяташ?

Тя го зяпна, кожата по ръцете ѝ настръхна и треперливият ѝ дъх отекна в залата.

— Виж, ще призная, че убивам хора. — И Стаур побутна с крак окървавената слама на пода, сякаш се опитваше да скрие петното. — Но само когато от това има някаква полза. Убивам хората, които са ме обидили. Които застават срещу мен като това лайно в клетката там и глупавия му главатар. Не убивам хората, които правят това, което им кажа. Не съм Кървавия Девет! — И той се ухили с онази своя широка и гладна усмивка, която беше всичко друго, но не и успокоителна. — Гринуей?

— Да, кралю?

— Дай на това момиче една монета и го изпрати обратно при децата му, разбра ли? — Стаур я погали по лицето и избърса няколко от сълзите с палеца си. — Поне се опита, нали? Това е всичко, което искам. Ако видиш нещо, ще ми съобщиш, нали?

Тя затвори очи, избърса сополивия си нос и кимна. Гринуей я изведе навън. Сърцето на Детелината беше свито през цялото време, защото той почти очакваше, че Стаур ще изтича и ще я промуши в гърба от чиста злоба. Може би наистина щеше да го стори, ако един новодошъл не беше привлякъл вниманието му.

Наричаха го Танцьора заради гъвкавия начин, по който се движеше, но в този момент в него нямаше нищо грациозно, докато се промъкваше през вратата, опитвайки се да се слее със сенките. Пратениците, носещи новини, които Големия вълк не би искал да чуе, изглеждаха по един определен начин.

— Танцьор! — извика го Стаур. — Върнал си се, значи?

— Аха… току-що се прибрах…

— И? Какво каза Оксел?

Танцьора се довлече до кървавото петно на пода на тронната зала Скарлинг със същото нежелание като Сеф от Яус:

— Оксел е мъртъв.

Настъпи тишина. Детелината чуваше собствения си дъх, докато вдишваше. През високите прозорци премина студен полъх на вятъра. Чуваше се шепотът на реката в основата на стръмната скала отвъд. След това Големия вълк оголи зъби, сграбчи Танцьора за ризата и го приближи до себе си:

— Какво каза, мамка му?

— Коул Тръпката го уби! Отряза главата му в Кръга!

— Как този дърт глупак се е озовал в Кръга с шибания Коул Тръпката?

— Риккъ го изигра! — пискливо отвърна Танцьора. Преди Детелината да я види с руните по лицето, би се изсмял на това твърдение. Но сега не се смееше. Никой не се смееше, особено Танцьора. — Е, подмами него и Червената шапка да влязат в Кръга, после Оксел уби Червената шапка, а след това Тръпката уби…

— И Червената шапка ли е мъртъв?

— Тя зае тронната зала на баща си. Взе земите на баща си. Каза, че Уфрит ще върви по свой собствен път…

— Какво е казала? — изръмжа Стаур.

Калдер Черния избухна в смях. Първо изсумтя над чашата с бира, после започна да се кикоти и накрая се разсмя с цяло гърло. Не беше звук, който се чуваше често в Скарлинг Хол. Освен ако не беше Стаур, който се смееше на някой мъртвец.

— Какво му е смешното? — тросна се той на баща си.

— Що се касае до дългото око, имам своите съмнения — отвърна Калдер, въздъхна и се изправи. — Но това момиче има остър ум и кораво сърце. — Той махна през рамо, докато се отправяше към вратата. — Кажи ми, когато се отегчиш от това да съсипваш нещата. Ще направя каквото мога, за да ги закърпя отново.

Измяна наполовина

— С такова нетърпение очаквах да се срещнем отново! — възкликна Изолд.

Савин се наведе по-близо до нея, за да я докосне по ръката:

— Броях с нетърпение миговете.

— Откакто се омъжихме заедно, имам чувството… че имаме специална връзка.

— Сякаш си сестрата, която никога не съм имала. — Скучната, бездарна и посредствена сестра, която никога не беше имала и не искаше особено да има.

— Федор много искаше да посети Остенхорм. — Изолд се усмихна стеснително на Савин, цялото ѝ луничаво лице поруменя и тя запърха с мигли. — Смята двамата ви с Лео за нашите най-близки приятели.

Змиите нямат приятели. Това накара Савин да се запита какво наистина е намислил Ишър. Напоследък по-голямата част от сериозните сделки в Англанд се правеха в приемната на лейди губернатора, между Савин и няколко отбрани хора, сред грижливо подбраните мебели и под светлината на новите, напълно съвременни прозорци. Но точно този път би предпочела да е от другата страна на свързващата врата, в облицования с ламперия мрак на приемната на лорд губернатора и да се мъчи да разгадае как точно съпругът на Изолд смята да се възползва от нейния. Никога преди не бе виждала Лео толкова развълнуван, както докато чакаше Ишър да пристигне, куцукайки напред-назад по моравата точно като някой затворен в клетка лъв. Това беше развълнувало по странен начин и самата Савин, която се зачуди дали някоя вълна от истинската политика не се готвеше да раздвижи спокойното малко езеро на Англанд.

— Надявам се да не сметнеш, че съм много нахална, но… това означава ли това, което си мисля, че означава… — Изолд хвърли многозначителен поглед на корема на Савин.

— Бременна съм. — Просто не можеше да го крие повече, а и на Савин ѝ доставяше доста голямо удоволствие да го демонстрира.

Очакваше, че ще се дразни много от това, че с всеки изминал ден все повече губи контрол над тялото си заради някакъв си егоистичен, малък паразит. Но в издуващия ѝ се корем имаше нещо странно успокоително. Дори се усещаше, че му пее от време на време. Онзи ден го беше усетила да помръдва.

— Кой би могъл да знае, че ключът към щастието се крие в по-широките дрехи? — повдигна вежди Савин и поглади нежно корема си. — Как вървят нещата в Мидърланд? — попита тя, като се постара гласът ѝ да не прозвучи нетърпеливо. — Понякога имам чувството, че съм изоставена на остров Шабулиян! Доколкото разбрах обесването на Уетерлент е било пълен провал.

— Катастрофа. — Изолд се наведе и пискливо ѝ прошепна: — Замеряха кралица Терез с боклуци. Носи се слух, че в тълпата е имало Трошачи.

— Сигурна ли са, че не са били членове на Камарата на лордовете?

— Архилектор Глокта — тоест баща ти — Изолд се изкикоти виновно, — получи още власт, а гвардейците на краля бяха разделени и изпратени в Кели, Валбек и по улиците на Адуа. Има вечерен час, обиски и арести. Атмосферата е… неспокойна. Опитвам се да убедя Федор да прекарваме повече време в именията ни в провинцията, но той настоява да направи всичко възможно, за да помогне.

Без съмнение да помогне на себе си.

— Съпругът ти е истински патриот.

— Както и твоят, разбира се. Трябва да си лягам.

— Наистина ли? — Изолд беше скучна, но Савин се бе надявала да чуе още някоя клюка. Предизвикателството да ръководи нещата в Остенхорм, ѝ беше доставило удоволствие, но сега, когато бе безспорната господарка тук, вече започваше да ѝ доскучава. Липсваше ѝ да бъде във вихъра на събитията. Липсваше ѝ треската, когато рискуваше, и тръпката, когато спечелеше. Липсваха ѝ приятелите, познатите, дори и враговете. Може би враговете най-много. — Едва се свечери.

— Зная, но се надявам, че и аз самата може да съм в… деликатно положение. — Бедната Изолд цялата порозовя при тази мисъл. — Съпругът ми смята, че се нуждая от достатъчно почивка.

— Разбира се. — Въпреки че, доколкото знаеше Савин, досега никой не беше забременял, докато си почива.

— Може би ще можем да празнуваме заедно и раждането на първите си деца, както и сватбите си?

— Да се надяваме. — Макар че Савин вече беше бременна няколко месеца преди сватбата и това не ѝ се струваше много вероятно.

Усмивката остана залепена на лицето ѝ, докато Изолд не си тръгна, после тя се изправи, опря длани върху кръста си, който я болеше, и отиде право при свързващата врата. Беше планирала да се отбие неканена и да вземе участие в разговора, но в приглушените гласове на Лео и Ишър имаше нещо потайно, което я спря. Вместо това тя съвсем леко открехна вратата.

— … Кучето се е върнал при пръстта — казваше Лео с настойчив шепот. — Дъщеря му, Риккъ, управлява Уфрит.

— Можеш ли да получиш подкрепата ѝ? — попита Ишър.

Савин се намръщи. Дали Лео не планираше нападение срещу северняците? Както повтаряше непрекъснато — определено не го биваше да бездейства.

— Така мисля. Някога бяхме близки.

— А и Уфрит все още се нуждае от защитата ти. Ами Стаур?

— Той ми дължи живота си. И е човек, който обича войната.

— Нуждаем се от него, Лео. Намери начин да го привлечеш на наша страна. На всяка цена.

Очите на Савин се разшириха. Те изграждаха съюз, но със северняците.

— Ами Камарата на лордовете? — попита Лео.

— Вече сме петнайсет — отвърна гласът на Ишър, — но трябва да сме крайно внимателни. Има закони, ограничаващи събирането на частни армии, а не можем да рискуваме Дъртата клечка да заподозре нещо.

Савин усети как косъмчетата на врата ѝ се изправят.

Още от съдебния процес на Уетерлент тя беше наясно, че Ишър планира нещо. Бе ѝ се сторило странно, че Лео толкова няма желание да разпусне полковете на Англанд. Бе предположила, че те са му нужни за тайна операция. Но никога не беше ѝ сънувала, че може да е нещо толкова дръзко. Толкова огромно. Толкова невероятно опасно. Това не беше просто политическа вълна, а силен ураган, който можеше да помете всичко!

— Трябва да действаме веднага! — изръмжа Лео. — Може да бъдем разкрити във всеки момент.

— Търпение, приятелю. Ентусиазмът ти е заразен, но не трябва да прибързваме. Трябва да съберем всички възможни съюзници, да изчакаме най-хубавото лятно време, после да потеглим към Адуа, без да се обръщаме назад.

Очите на Савин се разшириха. Мътните го взели, те говореха за бунт. Открит бунт срещу Короната. Лео щеше да предаде Орсо. Щеше да предаде баща ѝ. Щеше да заложи всичко на едно безумно хвърляне на зара. Имаше ли представа с какво се е захванал? Това не можеше да бъде наречено другояче, освен държавна измяна!

Един инвеститор трябва да умее да разпознае благоприятната възможност, когато я види, трябва мигновено да прецени рисковете и ползите. Възможните избори бързо преминаха през съзнанието на Савин, докато мъчително се опитваше да си поеме дъх през стегнатото си гърло.

Да не предприеме нищо? Да си легне като Изолд и да се престори, че не е чула нищо? Да си седи на задника като добра съпруга и да остави Лео да управлява делата им?

Не.

Тогава може би да го разубеди? Да поиска помощта на лейди Финри и да го убеди да се откаже от тази лудост? Дори и да успееше, той нямаше да ѝ прости. И тя нямаше да има контрол над озлобените му съучастници. Заговорът им въпреки това можеше да бъде разкрит. Защо вие, лейди Брок, не сте уведомили властите за заговор срещу Короната?

Не.

Тогава да предаде съпруга си? Да разкаже всичко на баща си? Да хвърли Ишър и приятелчетата му на вълците и да се остави на милостта на краля? В най-добрия случай репутацията ѝ щеше да бъде съсипана, а титлата ѝ отнета. В най-лошия? Щеше да остане вдовица. Прокудена в изгнание. Съсипана. Савин стисна челюсти.

Не.

Заради безразсъдството на родителите си беше изгубила Орсо. Беше изгубила короната. Сега беше успяла да се домогне до нова позиция. Отново се беше изкачила на върха. Нима сега щеше да изгуби и това заради безразсъдството на съпруга си?

Не.

Което ѝ оставяше само един избор.

Извади с треперещи пръсти кутийката от ръкава си, взе си огромна щипка перлен прашец и се извърна от вратата, за да я смръкне. Един инвеститор трябва да разпознае благоприятната възможност, когато я види, трябва мигновено да прецени рисковете и ползите и когато едните надделяват над другите, незабавно да вземе решение, без да изпитва чувство на вина и без да проявява емоции.

Бунт. Устата ѝ пресъхна. Въстание. Пулсът отекваше глухо в черепа ѝ. Държавна измяна. Тя трепна и бебето помръдна. Можеше ли наистина да го направи? Можеше ли да си позволи да не го направи? Това, което изпитваше, ужасяващ страх ли беше? Или почти непоносима тръпка?

— Успокой се — прошепна си тя. — Успокой се, успокой се, успокой се.

Беше рисковано. Ужасно рисковано. Въпреки това не можеше да се сдържи да не си помисли и за това, което можеше да спечели. Ни повече, ни по-малко — всичко, ако си изиграеше картите добре… Висшият съвет си беше създал много градове в границите на Съюза и отвъд тях. Нима баща ѝ често не ги изброяваше и обсъждаше с нея техните страхове и желания, силните и слабите им места? Ако всички те можеха да бъдат събрани и подбутнати в една и съща посока, в един и същи момент… Това би изисквало деликатен подход. Нещо, което Лео изобщо не притежаваше.

Но имаше нея.

Тя изправи рамене, отвори широко вратата и пристъпи през нея.

Савин не беше променила тази стая. Вероятно никой не я беше променял от два века. В нея имаше няколко маслени картини на мъртви лорд губернатори, няколко страховити северняшки меча и щита, плячкосани на някое старо бойно поле, и няколко неумело препарирани ловни трофея, които гледаха неодобрително надолу с невъзмутимите си стъклени очи — уплашена сърна, учуден елен, объркан глиган и злобен вълк. Лео ѝ беше казал, че баща му я беше харесвал такава и затова и той би предпочел да остане така, и тя беше уважила решението му. Или поне се бе престорила, че е така.

— Милорди. — Тя спокойно затвори вратата и усмихнато се приближи, прикривайки трескавата си уплаха с маската на изпълнено с достойнство хладнокръвие, за да седне на един старомоден стол, който определено не беше предназначен за дрехите на една съвременна дама. Особено бременна дама.

— Ние просто разговаряхме за… — гласът на Лео прозвуча леко шокирано.

— Разговаряхте за събиране на съюзници в открит бунт срещу крал Орсо — прекъсна го Савин, изненадана колко спокойно собственият ѝ глас произнесе тази скандална фраза. — Разговаряхте за свалянето на правителството на Съюза и издигането на друго правителство. — Тя махна запушалката на каната, наля си напитка и се настани на стола по най-удобния възможен начин. — Говорехте как да промените света и аз дойдох, за да се присъединя към разговора.

Ишър се подсмихна високомерно. Изражение, което тя често виждаше на лицата на мъжете, когато започваше преговори с тях. Изражение, което винаги ѝ беше доставяло удоволствие да изтрие от лицата на хората, които се смятаха за могъщи.

— Лейди Савин, не смятам…

— Вие двамата планирате да рискувате всичко, което притежавате. По тази причина планирате да рискувате и всичко, което аз притежавам. Бъдещето ми. Бъдещето на детето ми. Очевидно вече сте предприели няколко стъпки от този план. Стигнали сте твърде далеч, за да се откажете, без това да представлява значителна опасност. Може би толкова далеч, за да можете изобщо да се откажете. И така, изглежда, не ми оставяте избор, освен и аз самата да стана част от този план и да направя всичко възможно, за да се уверя, че той ще успее. — Тя вирна брадичка. — Но дълбоко грешите, ако смятате, че ще го направя, без да изразя гласно мнението си.

— Ще трябва да се обърнете срещу баща си… — присви очи Ишър.

— Това е между мен и него. — Баща ѝ, ако изобщо го смяташе за свой баща, едва ли би могъл да се оплаче. Той я поучаваше за това колко е важно да е безмилостна, още откакто стигаше едва до коляното му. — А сега ми разкажете за плановете си.

Лео се наведе напред на стола си с нетърпеливостта на момче, което гори от желание да покаже новата си игра:

— Камарата на лордовете е наша. Наша е и армията на Англанд — най-добрите войници на Съюза. Ще привлечем на своя страна Риккъ и Стаур и всичките им северняци. Ще дебаркираме на северния бряг на Мидърланд, приятелите ни ще се присъединят към нас, докато напредваме към Адуа, ще изненадаме Висшия съвет и ще принудим Орсо да приеме исканията ни, без да пролеем и капка кръв!

Савин отпи от напитката си, задържа я в устата си и после я глътна.

— Това звучи… оптимистично. — Досега в живота си беше успяла да изненада баща си четири или пет пъти. Идеята, че Лео може да постигне това, граничеше с абсурдното. — Значи приемате, че опитни политици и войници ще ви играят по свирката.

— Имаме тайно оръжие! — Лео удари по масата. — Лорд Ишър има приятел във Висшия съвет.

Ишър кисело сви уста. Очевидно ѝ се доверяваше не повече, отколкото тя се доверяваше на него, но това нямаше особено значение. Савин би се доверила на малцина от множеството си делови партньори и въпреки това изкарваха пари заедно.

— Добър приятел — неохотно потвърди той. — Знаем всичко, което и те знаят.

— Орсо не е войник — отбеляза презрително Лео.

— Той не е и политик. Вижте само какво се случи по време на процеса на Уетерлент. — Ишър се усмихна подигравателно и с отвращение. — Този човек е глупак.

— Страхливец.

— Не е нито едното от двете — отсече Савин. — Може би е нерешителен, но е умен и има желязна воля. Колкото по-трудни стават нещата, толкова по-корав ще става.

— Мислех, че не си на неговата страна? — промърмори Лео.

— Никога не се страхувай от врага — цитира Савин, — но винаги го уважавай. Мисля, че го беше казал Столикус? Ако ще рискуваме всичко, не можем просто да приемем, че враговете ни ще се провалят. Трябва да подредим картите си толкова добре, че само ние да можем да спечелим. — Тя се загледа замислено в колекцията от очукани оръжия по стените, докато вече обмисляше проблема от всеки възможен ъгъл. — Съюзът е пълен с безработни ветерани. Мъже, които са се върнали от войната, за да открият един променен свят, в който те нямат място. Предлагам Камарата на лордовете да поиска позволение да събере войници, за да защити интересите си от Трошачите. За да потушава бунтове и изкорени недоволството. Това ще бъде претекст да се въоръжите, което ще накара Висшия съвет да ви има по-голямо доверие.

Лео повдигна вежди към Ишър, чието презрително изражение беше заменено от замислено.

— Хитро — призна той.

— Ще организирам съгласувана кампания с памфлети и новини, които да поддържат горещи въглените на недоволството. Ще обвиняват Висшия съвет за състоянието на държавата. Ще хвърлят вината за многото дългове на „Валинт и Балк“. Ще напомнят за хората, обесени пред стените на Валбек. Ще напомнят на благородниците за несправедливостта, извършена срещу Уетерлент. Кралица Терез винаги е била популярна мишена. Крал Орсо също. — Мисълта за това предизвика в нея угризения, но си каза, че в действителност ще се борят за живота си.

Всички оръжия бяха позволени.

— Чувал съм, че гравюрите стигат право до сърцето — ухили се Лео.

— Колкото са по-мръсни, толкова по-добре — съгласи се Савин. — Крал Джизал беше копеле — можем да посеем съмнения в правото му върху трона. — В края на краищата кой би могъл да знае по-добре от нея колко разрушителни можеха да станат такива съмнения? — Ще пиша на господаря Суорбрек и ще се постарая печатниците му да не остават без работа. Но въпреки това, лорд Ишър, вие сте прав и ние ще се нуждаем от всеки възможен съюзник. От това, което чувам, има двама потенциални съюзници, които сте пропуснали: стириянците и самите Трошачи.

— Трошачите? — Лео изглеждаше почти толкова изненадан, колкото и препарирания елен над рамото му. — Та те са предатели!

Савин не направи очевидната забележка, че явно не са единствените. Сложи нежно ръка върху неговата. Не се опитваше да го контролира, а да го подкрепи:

— Лео, за народа ти си герой. Лесно можем да ги убедим да гледат на теб като на защитник на обикновените хора. Можеш да обещаеш ограничаване на работния ден, защита срещу експлоатация, представителство в управляващите органи. Можем да ограничим някои от най-омразните практики тук, в Англанд, като демонстрация.

— Не зная нищо за трудовото законодателство!

— Но аз знам. — В края на краищата тя беше помогнала за създаването на половината от тези омразни практики. — И освен това трябва само да ги убедим, че знаеш. Лорд Ишър, чух, че кралските войски били разпределени между главните градове на Мидърланд за възпирането на всякакви бунтове?

— Вярно е.

— Една добре координирана акция на Трошачите може да отвлече вниманието на гвардейците на краля и да им попречи да реагират на… други заплахи.

— Възможно е — кимна Ишър и изражението му от замислено стана впечатлено.

— Имам някои контакти с Трошачите. — Всъщност за нея работеше изтъкнат техен член. — Може да успея да ги убедя да ни подкрепят. Поне засега. Имам дългогодишни делови взаимоотношения и със Стирия.

Ишър не изглеждаше толкова сигурен за това:

— Наистина ли смятате, че можем да се договорим със Змията от Талинс?

— Не. Но чувам, че крал Джаппо гори от желание да излезе от сянката на майка си… Може би ще мога да уредя среща направо с него.

— Всеизвестно е, че Джаппо е проклет дегенерат! — Лео изглеждаше все по-смаян след всяка нейна дума.

— Нека си затворим очите за неговия вкус при подбора на любовници и да се съсредоточим върху войниците и парите му. Помощта му би могла да измести баланса на силите в наша полза. Може да спаси животи. Може да спаси нашите животи.

— Самата идея за това ме кара да се чувствам омърсен. — Лео се размърда неспокойно на стола. — Какво ще ни струва?

На Савин ѝ се прииска да го зашлеви, но се задоволи да изложи спокойно аргументите си:

— В основата на спора между Стирия и Съюза са претенциите на крал Орсо върху херцогството на Талинс. Можем да обещаем да се откажем от тях. Можем да спрем да подкрепяме борбата за независимост на Сипани. — Тя замълча за момент, обмисляйки дали да предприеме следващата стъпка. Но щом като веднъж си решил да се бунтуваш срещу Короната, вече нищо не е неприемливо. — Можем да им предложим Уестпорт.

Кърнсбик щеше да е доволен. Непрекъснато настояваше да е по-щедра и ето че сега раздаваше цели градове.

— Уестпорт? — Лео зяпна възмутено.

Но Савин забеляза, че лорд Ишър мълчи.

— Нищожна цена за Мидърланд, Англанд и Старикланд — отвърна тя. — Някога бил ли си там?

— Ами не, но…

— Прашен, беден и пренаселен град, пълен със суеверни глупаци. На мен определено няма да ми липсва.

— Водихме три войни срещу стириянците. Гадни войни. Имам предвид, че… — Лео погледна Ишър за подкрепа, но Ишър беше твърде зает с това да гледа Савин, а снизходителната усмивка на лицето му отдавана беше изчезнала. — Това не е особено патриотично.

— Ако те тревожи това, че може да изглеждаш непатриотично, то тогава се замисли как ще изглеждаш, ако те обесят за държавна измяна — в гласа на Савин се появи стоманена нотка. — Това не е игра. Трябва да стигнем докрай. Ако се провалим, сме обречени.

Настъпи дълго, неловко мълчание. В опушената, стара камина една цепеница се размести и вдигна дъжд от искри в комина.

— Нейна милост е права — съгласи се Ишър. — Ние рискуваме всичко. Трябва да изиграем всичките си карти.

— Но ние трябва да сме безукорни! — Лео вдигна очи към картините на предишните лорд губернатори, приличащи на съдебни заседатели, които ги гледаха неодобрително. — Неопетнени и принципни. Ако сме готови на всичко, то тогава с какво сме по-добри от тях? — Той хленчеше като момче, което е открило, че възрастните са му откраднали любимата играчка и играят с нея по начин, който то никак не одобрява. — Трябва да постъпим правилно!

Тя искаше да му каже, че не могат да си позволят да постъпят така, както е правилно, а само така, както е необходимо. Че няма Правилна страна, а само тяхната страна. Но защо да разбиваш вратата, като можеш просто да се промъкнеш през прозореца?

— Лео… ох! — И тя се преви напред и се хвана за корема.

Лео скочи на крака:

— Мътните го взели, да не би да…

— Нищо ми няма. — Тя сграбчи ръката му и оголи зъби. — Ох! Но би ли повикал Зури. Накарай я да донесе от онова ободряващо лекарство…

— Разбира се! — И той изскочи от стаята с най-голямата скорост, която му позволяваше накуцването.

— Лейди Савин, мога ли… — Ишър също се беше надигнал.

— Как смятате, кой ще бъде крал, когато всичко това свърши? — Савин отново се настани по-удобно на стола и го погледна студено в очите.

Той се засмя невярващо и също бавно седна:

— Крал Орсо, разбира се. Планираме да свалим корумпирания Висш съвет. Свалянето на краля би било държавна измяна.

— Значи планирате да извършите измяна наполовина? Хайде стига. Недопеченото месо не понася на никого. Ако унижите краля, но го оставите на трона, това ще доведе до самоунищожаването ви. Да не споменаваме моето.

Беше научила труден урок във Валбек. Никога повече нямаше да си позволи да бъде слаба, уязвима или уплашена. Мисълта за това предизвика в нея изненадващо остра болка, но безмилостната логика я водеше само към едно решение. Може и да беше обичала някога Орсо, но сега той я мразеше. Баща ѝ я беше лъгал през целия ѝ живот. А що се отнася до лоялността — тя беше хитрост, която хората с власт използваха срещу онези без, за да ги накарат да действат срещу собствените си интереси.

Тя погледна Ишър в очите:

— Крал Орсо трябва да си отиде.

— Виждам, че говорим откровено… — Той плъзна език по вътрешната страна на зъбите си и от възхитено изражението му стана подозрително.

— Когато говорим за държавна измяна, всякакъв друг разговор би бил нелеп. Всъщност с кого другиго разполагате, освен с нас? Доколкото разбрах, лорд Барезин се смее до напикаване, докато поставя в частния си театър порнографски пиеси за кралица Терез. Дочух, че Лорд Хюген настоява всяка сутрин да се къпе в медна вана, за да възстанови магнитната си енергия. Нужно ли е да обсъждаме недостатъците на лейди Уетерлент?

— Добре сте информирана.

— Знанието е в основата на силата, както казва Ювенс.

— А какво открихте за мен?

Беше ред на Савин да замълчи за момент:

— Трябва да призная, че в моята книга страницата за вас е празна.

— Аз съм предпазлив човек, ваша милост. И онази злощастна история с Уетерлент ми даде голяма власт в Камарата на лордовете — единство, каквото там преди никога не е имало. Мога да ви обещая, че ще държа лордовете под контрол.

— Дори и да е така, с армията на Англанд ние ви осигуряваме най-добрите и опитните войници, на които можете да се надявате. В лицето на Стаур Здрачния ви осигуряваме важен съюзник. Не сте ли съгласен?

— Не ми оставяте голям избор, освен да се съглася.

— Такава е целта ми във всеки разговор — засмя се тя, сякаш той беше казал отлична шега. — Съпругът ми има по-малко врагове и е далеч по-популярен от всеки друг кандидат. Освен това има някакво законно право на трона чрез дядо си. Някои биха казали, че правото му е по-обосновано от това на настоящия владетел на трона. Той ще бъде крал, лорд Ишър. — А тя щеше да бъде кралица и тази най-скъпа амбиция отново се разгоря в нея от въглените, останали в пепелта. — Ако искате от нас да заложим всичко, това е моята цена.

— А когато могъщото семейство Брок получи короната, какво ще остане за останалите от нас?

— Всички останало. Мисля, че от вас ще излезе отличен архилектор и първи лорд на Камарата на лордовете, Ваше Високопреосвещенство.

Ишър умееше да крие чувствата си, но тя забеляза тръпката на задоволство, която премина през него при споменаването на титлата.

— Което ще остави за вашите магнитни и порнографски колеги да решат кой ще бъде лорд шамбелан и лорд канцлер. Предполагам, че Лео ще иска сам да избере своите лорд маршали, но можете да запълните останалите позиции със свои приятели.

— И това го казвате вие или съпругът ви?

— Каквото казвам аз, го казва и той.

— Въпреки това го изпратихте на горния етаж, докато обсъждахме това.

— За да може, когато получи короната, честно да каже, че никога не я е искал, но я приема неохотно за благото на всички. Знаете, че той не обича измамите.

— Което съпругата му не споделя — отбеляза Ишър.

— Нито пък неговият много специален приятел. Смятам, че ще се съгласите с мен, че най-силните коне често се нуждаят от капаци. Най-добре е човек да ги води стъпка по стъпка.

Лорд Ишър погледна чашата си с присвити очи, завъртя алкохола в нея, после вдигна очи към Савин. Тази вечер тя го беше накарала да премине през доста различни състояния. В началото беше настроен презрително, после го накара да се замисли, след това да се впечатли и възхити от нея, да стане подозрителен, докато накрая не проумя, че е права. В рамките на само една среща бяха преминали през запознанство, ухажване и отчуждение.

— Условията ви са приемливи.

— Отлично. — Савин намери крайния резултат за удовлетворителен. Поне засега. — Очаквам с нетърпение да работя с вас.

Вратата се отвори с трясък и Лео нахлу вътре. Зури го следваше, но след като видя начина, по който бяха седнали Савин и Ишър, се поколеба.

— Добре ли си? — Лео застана на едно коляно до нея.

— Не се тревожи. — Тя хвана ръката му, притисна я до корема си и се усмихна. — Лорд Ишър ме накара да се почувствам толкова по-добре.

Таен език

— Поговорихме набързо — каза Брод.

Сякаш, дори и без да са се разбирали, двамата със Савин си бяха измислили някакъв таен език, при който думите не означаваха това, което нормално означават. Под „поговорихме набързо“ Брод имаше предвид, че е избил половината зъби на най-устатия работник, когото бяха успели да открият, за назидание на останалите.

— Всички се върнаха обратно на работа, нощните смени също. Не мисля, че ще имате повече проблеми в оръжейната.

— Господарю Брод, ти си истински магус, когато става дума за отношенията с работниците — отвърна Савин.

Брод разсеяно разтри наранените си ръце. „Отношения с работниците“ — така го наричаха. Зачуди се на кого ли помагаше това да дават красиви имена на грозни неща. Това не ги правеше по-красиви. По-скоро обратното.

— Може ли да поговорим за момент? — попита тя, сякаш бяха двама стари приятели, които отдавна не са имали възможността да поговорят.

Сега от нея струеше от онази вътрешна светлина, която се появява при някои бременни жени. Брод си спомни, че така беше и с Лиди, когато бе бременна с Мей. Беше отдавна, когато всичките му надежди все още бяха непокътнати.

— Разбира се, лейди Савин. Тоест ваша милост. Съжалявам.

— Не бъди смешен, Гунар, изобщо не е нужно да ми се извиняваш. Знам колко много съм ти задължена. Ни повече, ни по-малко ти дължа живота си. Ако не бях попаднала на теб във Валбек… — Усмивката ѝ угасна за момент, после тя си пое дъх и се ухили по-широко откогато и да било. — А и след това винаги си бил много ценен за мен. Не знам как съм се оправяла без теб преди. Без теб, Лиди и Мей. Дъщеря ти върши чудеса със счетоводните книги. Трябва да се гордееш с нея.

— Благодаря ви, ваша милост.

— Надявам се, че сте доволни да работите за мен. И ти, и те.

— Доволни сме, ваша милост. — Поне жена му и дъщеря му бяха, а това е, което имаше значение. — Не бихме могли да сме по-доволни.

— Имам чувството, сякаш — и се надявам, че няма да ме сметнеш за нахална — съм част от вашето семейство, а вие сте част от моето. Не бих искала да се… разделяме.

Без съмнение притежаваше от онази вътрешна светлина — здравословна закръгленост на лицето и руменина по страните. А ръцете ѝ обхващаха леката подутина на корема ѝ. Но суровият блясък в очите ѝ си беше все същият, както винаги. Брод си изкарваше прехраната с раздаването на заплахи. Можеше да познае, когато виждаше такава срещу себе си. Прокашля се и сведе поглед към ботушите си. Имаше хубави лъскави ботуши.

— Искам да ми направиш… една малка услуга — продължи тя. — Нещо много важно, за което е нужен някой силен и смел мъж. Но също и умел. Няма на кого другиго да се доверя.

Брос преглътна:

— Ще направя всичко, което мога, знаете го.

— Беше с Трошачите във Валбек. Беше един от тях.

— Аз… бях — отвърна той и се намръщи. Не знаеше накъде бие тя, но посоката не му се нравеше много. — Предполагам, че съм мислел, че постъпвам правилно.

Трудно му беше да си спомни какво точно е мислел. Сякаш тогава е бил съвсем различен човек.

— Разбира се, че си мислел така. Смяташ ли, че има някаква възможност… — И тя го погледна изпод полупритворените си мигли — да се свържеш с тях отново?

— С Трошачите?

— Да. Дори и с Подпалвачите? — Тя го каза така, сякаш не искаше кой знае какво и това не изискваше много усилие и определено не представляваше никакъв риск.

Отново този език, при който и двамата казваха едно, но имаха предвид друго. И двамата знаеха, че това ще изисква много усилия. И двамата знаеха, че ще бъде ужасно рисковано.

— Може би. — Брод побутна леко очилата нагоре по носа си. По-голямата част от Трошачите, които беше познавал във Валбек, бяха увиснали на бесилките, а останалите вероятно таяха дълбока злоба. Повечето Подпалвачи по начало бяха почти побъркани. Начинът, по който си изкарваше прехраната, изобщо нямаше да се ползва с популярност в тези квартали. Да наричаш това „отношения с работниците“ не би заблудило някого, който живее в изба. — Може би във Валбек има някои хора, които да ми подскажат къде да търся…

— Моля те само да опиташ.

— Ще направя каквото мога, както винаги. — Което означаваше, че ще покаже най-лошата си страна, както винаги. Сега беше негов ред да я погледне в очите. — Само ми обещайте, че ще се грижите за Лиди и Мей, докато ме няма.

И той ѝ подаде ръка.

Ръкостискането ѝ беше изненадващо силно. Наранените кокалчета го заболяха.

— Ще се грижа за тях така, сякаш са мое семейство.

— Дори и за вечеря ли няма да останеш? — попита Лиди.

Изглеждаше разтревожена. И двете изглеждаха така.

— Трябва да замина тази вечер — отвърна Брод и метна няколко неща в една чанта. — Спешно е.

— Къде отиваш?

— Мидърланд. — Започваше да става много по-добър в лъжите, отколкото беше някога.

Трябва да подхождаш към това по заобиколен начин. Да казваш само толкова истина, колкото да отговориш на въпроса, но не и цялата истина. Ако им беше казал, че отива във Валбек, те вероятно щяха да се разплачат. Може би и той също.

— Не е нищо опасно, нали? — Мей го гледаше от вратата и едната ѝ ръка си играеше със сребърната огърлица, която носеше напоследък.

— Както винаги си казвала, работя за изтънчена дама — колко опасно може да бъде? — той се усмихна на Мей и тя му се усмихна в отговор. Или той беше станал много по-добър в лъжите, или те просто искаха да му вярват. Прикри смущението си с шега. — И недей да прекарваш прекалено много време с Рабик, брата на Зури. Виждал съм как двамата се усмихвате един на друг.

— Млъкни, татко! — Тя го сбута и едновременно с това се изчерви.

На вратата той здраво прегърна и двете. Когато заминаваше за Стирия, почти не се беше сбогувал с тях. Толкова гореше от нетърпение да тръгне. Сега ги притисна силно към себе си. Може би твърде силно.

Когато се разделиха, Лиди вдигна очи към него:

— Няма да отсъстваш дълго, нали, Гунар?

— Не, няма да отсъствам дълго. — И той метна торбата на рамото си.

Винаги беше смятал, че е прекалено честен. Когото и да попитаха, щеше да каже, че е прям като удар с чук. Когато осъзна това, той започна да разговаря с всеки на онзи таен език. Казваше едно, а мислеше друго. Само Лиди и Мей не знаеха за това.

— Ще се върна, преди да сте се усетили — увери ги той и затвори вратата.

Но се чудеше дали наистина е така. Дали изобщо някога щеше да се върне.

Стари приятели

— Знаеш, че си по-красива от всякога.

Савин му хвърли кос поглед. Едното ѝ око с дълги мигли се подаваше изпод периферията на шапката, която се люлееше полека заедно с движението на коня.

— Да не се опитвате да ме ласкаете, ваша милост?

— Правя каквото мога — отвърна Лео.

Тя яздеше добре. Какво ли не правеше добре? Седнала елегантно върху дамското седло, тя управляваше коня със същата увереност и лекота, с която управляваше и всичко останало, докато ръката ѝ, с която държеше камшика, почиваше върху слабо издутия ѝ корем. Но въпреки това той се тревожеше:

— Все пак сигурна ли си, че не искаш да пътуваш с каретата?

— В джунглите на Ящавит жените ловуват, докато са бременни в осмия месец. На север работят на полето, докато родят. Честно казано, напоследък момичетата, които работят във фабриките в Адуа, са горе-долу в същото положение. Малко езда няма да ми навреди.

— Мисля, че ако на някоя работничка във фабрика, селянка от Севера или мургава ловджийка им предложат да се возят в карета, те вероятно биха приели.

— Тогава, щом толкова ти харесва, ти можеш да се возиш в каретата. — И тя удари хълбока на коня с дръжката на камшика и го изпревари.

Може би една част от Лео се беше надявала, че бунтът никога няма да се състои. Че няма да се стигне до нищо повече от шумни заплахи след вечеря с останалите членове от Камарата на лордовете. Същата част, която беше очаквала с нетърпение Савин да разбере, да въздъхне снизходително, да го потупа по ръката и да сложи разумен край на цялата история.

Но за негово удивление тя се беше захванала с плана без всякакви колебания, така както се захващаше и с всичко останало, и приложи забележителните си умения, за да го превърне не само в реалност, но и в успех.

Разбира се, той беше ужасно развълнуван. Разбира се, че бяха сложили началото на едно велико начинание. И разбира се, постъпваха правилно. Само дето понякога, когато беше сам, той се чувстваше странно ужасен. Но вече нямаше връщане назад. Би изглеждал като пълен глупак. А когато Савин се захванеше с нещо, то се случваше и толкоз.

Той я настигна и остави гвардейците и слугите назад:

— Мътните го взели, радвам се, че дойде.

— Винаги съм искала да видя Севера.

— Значи дойде заради гледките? Не за да се увериш, че няма да сторя нещо необмислено?

— Мога да върша две неща едновременно. — Погледна го отново със същото онова око, смушка коня да си приближи и тихо добави: — Това е важно. Нуждаем се от съюзници.

— Знам как разсъждават северняците — отвърна Лео. — Израснал съм с тях.

— Разбира се. Те са твои приятели. Аз съм тук само за да помагам. Нима не ти помогнах в Остенхорм?

— В Остенхорм ти беше истинско чудо. — Всъщност тя се беше оказала толкова добра в провеждането на управленските срещи, че той изобщо бе спрял да ходи на тях. Все още беше лорд и господар и последната дума бе негова, както винаги му напомняше тя. Но защо да се възползва от това, след като нейните думи звучаха толкова убедително? — Въпреки всичко все още се тревожа за майка си…

— Не е нужно.

— Тя ще види как Юранд тренира мъжете, ще види и че събираме още — не е глупачка…

— Умните хора са склонни да вярват на това, което искат, Лео, точно както и всички останали. Това, което майка ти иска най-много на света, е да те смята за добър човек.

— О — премигна Лео.

— Казах ѝ, че вече порастваш и започваш да приемаш задълженията си сериозно и че новите роти са част от твоя план за траен мир. Че събираш повече войници, защото северняците уважават единствено силата. И че преговорите ни със Стаур ще преминат много по-добре, ако той знае, че сме добре въоръжени. Тя много похвали стратегията ти.

— О — повтори отново Лео. Това се случваше за първи път.

— После помолих за помощта ѝ и я натоварих с толкова работа по новата данъчна система, че би могла да стигне за петима души. Второто най-важно нещо на света за майка ти е да се чувства полезна.

Лео усети, че се усмихва глуповато, както обикновено се усмихваше, когато дойдеше при Савин с някакъв проблем и после откриваше, че тя го е решила преди седмици. С нея на своя страна как би могъл да се провали?

— Какво, по дяволите, щях да правя без теб? — прошепна той.

— За твой късмет… — И тя го докосна решително по бедрото с дръжката на камшика си за езда, което предизвика приятно раздвижване в панталоните му. — Това е проблем, пред който никога няма да ти се наложи да се изправиш.

И след това двамата излязоха от дърветата на открито.

Той се засмя доволно, когато съзря портите на Уфрит, чиито осеяни с лишеи стени бяха окъпани от слънчевата светлина. Спомни си как се беше почувствал първия път, когато дойде тук като момче — вълнението, романтиката и усещането за свобода, че е в Севера, земята на героите!

Пришпори коня покрай скупчените нови колиби и къщи и остави Антоп, Джин и останалите назад заедно с каретата и фургоните.

Савин препусна редом с него през портите и копитата на конете им затрополиха по павирания път отвъд тях. Облечените в безцветни дрехи хора с мръсни лица вдигаха учудено погледи, когато минаваха покрай тях. Много неща се бяха променили. Имаше нови сгради, вероятно там, където Стаур Здрачния беше изгорил старите. По-внушителни сгради, построени от камък и плочи вместо от дърво и кал.

— Добрият стар Уфрит! — той вдъхна дълбоко от познатия въздух. Миришеше на овце, оборски тор, дим от изгорели дърва и морска сол, но за него носеше сладостта от щастливите спомени. — Прекарах тук най-хубавите години от детството си. Познавам всяка уличка на това място!

— Това едва ли е много трудно — леко се засмя Савин с презрителна нотка в гласа. — Не каза ли, че това е един от най-великите градове на Севера?

— Такъв е.

Трябваше да признае, че сега, когато го виждаше отново през нейните очи, свикнали с мащабите на Адуа и великолепието на Агрионт, той изглеждаше посредствено, бедно и примитивно място. По някаква причина това го жегна.

— Тук нещата може и да не са толкова внушителни, колкото в Мидърланд, но са истински — сопна се той. — Хората тук са добри. Имат правила и се придържат към тях. Освен това са велики воини. Израснали с меч в ръка. Риккъ ще бъде лоялен съюзник. Тя е един от най-топлите, истински и честни хора, които познавам!

— Може би трябваше да се ожениш за нея. — Савин спокойно извърна поглед встрани.

Продължиха да яздят в мълчание.

Лео знаеше наизуст разположението на разкривените покривни греди на тронната зала на Кучето. Спомняше си как се катереше сред издяланите по тях животни, дървета и лица, клечеше в сенките и наблюдаваше как долу Кучето спори с именитите си воини. Пейката с протритата черна овча кожа все още беше там, където старият главатар изслушваше оплакванията на хората, опрял острата си брада в юмрука си. Огнището още гореше и през жаравата преминаваха червено-оранжеви вълни от пламъци. Лео усети топлината им върху лицето си, когато се приближи.

Но имаше и промени. По времето на Кучето залата винаги преливаше от живот. Сега цареше крехка тишина, която накара Лео да се чувства гузен при всяка своя стъпка. По това време на годината и в този сезон кепенците трябваше да са широко отворени и морският бриз да нахлува вътре. Сега върху прозорците бяха провесени изрисувани с кръгове от руни кожи, които потопяваха тронната зала в мрак. Имаше нова миризма, сладникава, странна и остра като от прегорени сладкиши. Върху стената имаше стадо призрачни черепи. Рогати черепи на овен, бик, елен и други големи животни, които не му бяха познати — може би животни от Крайния север, където слънцето не светеше и светът беше обвит в легенди.

— Лео! Савин! Липсвахте ми. — Риккъ излезе наперено от сенките с широко разтворени ръце, по които висяха гривни, ремъци и амулети, и се отправи към стълба от светлина, влизаща от отвора за изпускане на дима.

Лео за малко не отскочи назад от изненада. Върху лицето ѝ имаше голямо, тъмно петно. Татуировка от черни руни, черни линии и черни стрелки с формата на полумесец от бузата ѝ, през едната страна на челото ѝ, до основата на носа ѝ. Дясното ѝ око беше побеляло с млечна точка в центъра, докато жадната зеница на лявото беше погълнала целия ирис и зееше като ямата на гроб.

— А, това ли? — Тя махна към лицето си, което някога беше заоблено и нежно. Сега цялото беше в остри ръбове и сенчести вдлъбнатини. — Все забравям за него. — Тя почука с дългия си пръст по черепа си. Косата от лявата ѝ страна беше подстригана късо, докато отдясно беше сплъстена и растеше на рошави кичури. — Няма как да се видя отстрани, но чух да говорят, че татуировките, очите ми и всичко останало могат да изглеждат… отблъскващи.

— Изобщо не е така — изграчи Лео. — Просто са… неочаквани.

Златната халка през носа ѝ помръдна, когато тя се усмихна. Лео не знаеше как точно да опише тази усмивка, но топла, истинска и честна не бяха точните думи.

— Спомняте ли си, че получавах припадъци? Предполагам, че Лео си спомня. — И тя му намигна. В края на краищата беше получила припадък първия път, когато си легнаха заедно чисто голи в една купа сено. — Това е лекарството.

— Лекарството?

Риккъ опря пръст в млечнобялото си дясно око.

— Това око се бореше с другото, така че трябваше да го махна. Сега виденията ми са много по-ясни. — Тя се наведе по-близо и промърмори с крайчеца на устата си: — Освен това вече не се насирам. И съм си все същата! — Тя го удари с юмрук в рамото. Добродушно, но силно. — Повече или по-малко.

— Може ли да погледна по-отблизо? — попита Савин и пристъпи към нея без всякакво смущение. — Виждала съм много изрисувани лица, но никога толкова фина работа. — И тя повдигна с пръст брадичката на Риккъ и внимателно я обърна към светлината. — Мисля, че е красиво. — Тя прокара върховете на пръстите си по линиите на татуировката. — Едва ли би могло да ти отива повече.

Риккъ се засмя доволно и макар и само за миг, напомни на Лео за момичето, което беше някога:

— О, харесвам жена ти, Лео. Май тя е най-хубавото нещо в теб! Виждам, че си запазила руните.

— Имам чувството, че ми носят късмет. — Савин докосна малките дървени плочки, които носеше около врата си. — А ти си запазила изумрудите.

— Струват ми се доста скъпи — отвърна Риккъ и дръпна огърлицата с извития си пръст, така че тя се заби в дългата ѝ слаба шия и остави бяла линия.

— Имам още един подарък за теб. — И Савин махна на Зури да дойде от сенките с парче плат в ръцете. Беше яркочервен и сякаш почти блестеше в тъмната, сива тронна зала, а по ръба му блещукаше златен шев. — Това е Зури, компаньонката ми.

— Така ли? — присви очи Риккъ, после погледна Савин лукаво като котка. — Сигурна ли си, че ти не си нейната?

— Чувала съм да казват, че Бог поставя всички ни там, където трябва да бъдем — каза Зури.

— Нямам представа — отвърна Риккъ. — Тук, горе, не го виждаме често. — Тя взе плата, разпъна го рязко и той изплющя, после го вдигна към светлината. — Охо, ти подаряваш най-хубавите подаръци!

— Сулджукска коприна — обясни Савин. — Идва отвъд Хилядата острова. Мислех си, че можеш да си ушиеш рокля от нея или перде, или…

Риккъ вече увиваше плата около себе си и накрая се получи нещо средно между шарф, наметало и качулка.

Зури наклони глава на една страна:

— И така става.

— Много ми харесва — усмихна се Риккъ и потри буза в лъскавия плат. — Виждам, че и ти си получила подарък от Лео. — Тя се отпусна на колене и зяпна корема на Савин. — Мога ли да го пипна?

— Ами предполагам…

Риккъ плъзна ръце около Савин и притисна татуираната си буза към корема ѝ, което я накара да изпъшка.

Савин погледна Лео, но той само успя да свие рамене.

— Леле — тихо възкликна Риккъ, затвори очи и я прегърна по-силно. — Очаквах нещо специално от вас двамата, но това… това ще промени света.

— Къде е приятелката ти Изърн-и-Файл? — попита Лео. — И Коул Тръпката? Кълна се, че ти си единственият човек на света, когото той харесва.

— Изпратих ги да потърсят нови приятели. Протекторатът е малък. Нуждаем се от всеки приятел, когото можем да намерим.

— Трябваше да дойдете при нас.

— Знаех, че вие ще дойдете при мен.

Лео опита да се усмихне, но не беше лесно. Всеки път, когато откриеше нещо от онова дългуресто момиче, с което играеше на криеница в същата тази зала, тя му се усмихваше с дяволитата си усмивка, обръщаше към него странното си ляво око и той имаше усещането, че тя гледа право в него. Че прозира всичките му мисли. Жената, която беше познавал, бе изчезнала, така както и баща ѝ, и той с изненада установи колко много му липсват.

Междувременно Савин дъвчеше месото, устните и пръстите ѝ лъщяха от мазнината, а на масата пред нея имаше купчина оглозгани кокали.

— Може да прилича на кукла — прошепна Риккъ на северняшки, — но яде като воин.

Лео се засмя.

— Говорите ли си за нещо, за което трябва да знам? — попита Савин.

— Тя се чуди… дали не искаш вилица.

— Когато бях във Валбек, ядях с пръсти. — Савин откъсна някакъв хрущял със зъби и го изплю в огнището също толкова умело, колкото би го сторил всеки именит воин. Когато изобщо имаше какво да ям. Дойдох на север, за да видя как се вършат нещата тук, а не за да ги правя по моя начин.

— Много широко скроена си — отбеляза Риккъ. — Но едва ли си дошла тук, за да подобриш маниерите си за хранене. Двамата сте намислили нещо или името ми да не е Риккъ Лепката.

Повдигната вежда на Савин подсказа на Лео, че е време да се захванат с по-сериозните неща:

— Права си. Исках да видя Уфрит и да се видя с теб, но си права. Нуждая се от помощта ти, Риккъ.

— Няма нещо, което баща ми не би сторил за стар приятел. А ние сме приятели от много отдавна, нали? Някога се борехме на същия този под, а? От какво се нуждаеш?

— От воините на баща ти. Исках да кажа от твоите воини.

— С кого ще се бием?

— Надявам се да не се налага да се бият.

— Но и двамата знаем, че надеждите могат да се окажат напразни. Нямаше да искаш от мен воини, ако не очакваш битка.

Лео хвърли последен поглед на Савин, като почти се надяваше, че тя ще поклати леко глава и те ще могат да забравят за цялата тази история.

Но вместо това тя присви очи и леко кимна.

— Ще се бием с Висшия съвет — каза Лео.

Риккъ бавно се отпусна на пейката на баща си и изду хлътналите си бузи:

— Знам, че обичаш битките, Лео, но защо не си избра някой по-малък противник?

— Малцина от нас имат късмета да избират битките си — намеси се Савин. — Битките избират нас.

— Може би трябва да оставите тази да избере някого другиго.

— Нали видя как се държаха по време на войната! — Лео гневно се приведе напред на стола си. — Обещават всичко и не дават нищо. Съюзът изостави Уфрит. Изостави баща ти. Изостави теб! Но Англанд никога не го е правил. Аз никога не съм го правил — докато го казваше, седейки до новата си съпруга, той осъзна, че Риккъ може да гледа на нещата по различен начин, затова се прокашля и сведе намръщено поглед към масата.

— Значи искаш да ти върна услугата — отвърна тя. — Кое ще е следващото място, което ще посетиш, Млад лъв?

Нямаше смисъл да се опитва да я лъже. Винаги е бил като отворена книга за нея. А и честността също може да бъде един вид оръжие.

— Карлеон — отвърна той, — както несъмнено вече си отгатнала.

— Да молиш за помощ Големия вълк — изръмжа Риккъ и оголи зъби срещу него в изблик на внезапна, шокираща ярост. — Човекът, който погреба половината от този град, защото така му хрумна? Който обеща да изпрати на баща ми червата ми в кутия? Който уби твои и мои приятели? Който би убил и теб, ако моето дълго око не беше предвидило какво ще се случи? Който каза „пречупи това, което обичат“? Искаш от мен да застана рамо до рамо с най-лошия си враг?

— Понякога трябва да използваме един враг, за да се борим с друг — отбеляза Савин.

— О, хитруша си ти, лейди Брок. — Риккъ обърна назад устната си и всмука парче месо измежду зъбите. — Предполагам, че можеш да се провреш и през иглено ухо дори и с тоя корем. Но последния път се срещнахме на твой терен. Тук, горе, враговете не се превръщат толкова лесно в приятели.

— О, съмнявам се, че правилата са толкова различни — възрази Савин. — Уфрит се нуждае от защита. Затова е станал протекторат. Крал Орсо и неговият Висш съвет показаха, че няма да помагат. Застанете на наша страна, ние можем да запазим баланса между вас и Здрачния. Ако ни откажете, времето ви вече изтича. Нещата са точно толкова прости.

— Значи аз да рискувам всичко и в замяна ще получа това, което вече имам? — изсумтя Риккъ. — А, и парче червен плат, разбира се. Ти обичаш да правиш сделки. Ако беше на моето място, какво би казала за тази сделка?

— Бих казала, че тя е най-доброто, което ще получиш — отвърна Савин.

Лео трепна. Беше дошъл да поиска помощ от стара приятелка, но сега жена му превръщаше всичко това в практична сделка, която доста намирисваше на изнудване.

Той вдигна ръце, преди нещата да са се влошили още повече.

— Ние сме приятели! Аз рискувах живота си за теб. За Уфрит. — Той размърда крака си и направи гримаса. — Останаха ми белези. Но бих го направил отново. Помогнах ви срещу вашите враговете. Моля те да ми помогнеш срещу моите.

Савин се облегна назад с кисело изражение и избърса пръсти в една кърпа. Риккъ се облегна назад намръщено, облегна ръце на пейката и костеливите ѝ рамене щръкнаха покрай ушите ѝ.

— Искаш много от мен и хората ми, Лео. Не се преструвай, че не е така. Трябва да помисля. Може би през нощта дългото око ще се отвори и ще ми покаже отговора.

— Разбирам. Това е важно решение. — Неловкото мълчание се проточи и Лео сведе смутено очи към пода. Тогава видя изрисувания там кръг — около масата, на която се хранеха. Беше широк около пет крачки. Същият като този, в който се би със Стаур Здрачния. Същият като тези, в които мъжете се биеха още от времето, преди думите да бъдат записвани. — За какво е Кръгът?

Лицето на Риккъ потъна в сенките и едното ѝ око проблесна в мрака:

— За онези, които не са съгласни с мен.

Нови приятели

Риккъ се стресна и се събуди. Отметна рязко кожите, сякаш я задушаваха. Мислите ѝ препускаха бясно в изпотената ѝ глава. Беше ѝ нужно известно време, за да си припомни къде се намира. Да си припомни коя е.

Все още не беше свикнала да спи в леглото на баща си. Но това вероятно беше най-доброто легло в Севера. Бе огромно, въпреки че той беше дребен. Винаги казваше, че иска да може да се върти и никога да не пада. Беше накарал най-добрия корабостроител да извае рамката, от дървото на която дебнеха чудовища, и беше купил от някакъв стириянски търговец матрак от гъши пера, който струваше теглото си в сребро. Освен с Риккъ, леглото вероятно беше това, с което се гордееше най-много на света. Беше го заболяло сърцето, когато се наложи да го остави, след като Калдер Черния превзе града. А после, когато се върна и го намери цяло, го изпълни истинска радост. Винаги казваше, че е прекарал половината си живот, спейки на земята, затова смята да прекара другата половина в удобната прегръдка на възглавниците, без да се извинява за това.

Тя все още не беше свикнала да спи в леглото на баща си, но то я караше да се чувства по-близо до него, въпреки че го нямаше вече. А и какво трябва да направиш, когато имаш на свое разположение най-доброто легло в Севера — да спиш на пода?

Спусна крака надолу и размърда голите си пръсти върху студените дъски. Кимна сама на себе си, когато всички неща си дойдоха на мястото в съзнанието ѝ. Може би беше имала видение, може би бе сънувала или просто ѝ беше хрумнала идея, но независимо дали причината беше магия, късмет или острият ѝ ум, вече знаеше какво трябва да направи. В края на краищата някой трябваше да избере посоката. Нямаше да е приятно. Нямаше да е лесно.

— Но лесното е за мъртъвците — прошепна тя и се изправи.

Тази сутрин ѝ напомняше за лятото — хладно, но ярко, с перести облаци високо на фона на синьото небе като ребра на дракон. Риккъ премести дървесната гъба от едната страна на устата си на другата и наметна онзи яркочервен плат върху раменете си. Беше доста красив за тъкан плат, толкова прекрасен, че караше и нея да се чувства красива, което се случваше рядко напоследък.

И кой друг можеше да седи на пейката в неподдържаната градина на баща ѝ и да наблюдава как изгревът искри върху морето, освен човекът, който ѝ го беше подарил?

— Самата Савин дан Брок! — възкликна Риккъ. — Рано си станала.

Изглеждаше съвсем различна жена без всичките дрехи, пудра и грим. Изглеждаше по-млада и по-нежна. По-обикновена и по-честна. Може би като воин без ризницата си.

— Нямах избор — отвърна тя и сложи ръце върху корема си.

— Изглежда, той или тя бе твърдо решен да ме рита тази сутрин.

Риккъ седна до нея. Загледа се в рибарските лодки, които се люлееха върху вълните, докато събираше куража да попита:

— Мога ли да го усетя?

Савин я погледна, присви очи срещу ниското слънце, после взе ръката ѝ и я сложи върху корема си.

Риккъ се намръщи. Зачака. Намръщи се отново. Нещо помръдна леко под роклята на Савин и после изчезна. Но Риккъ се ухили, сякаш беше видяла проява на Върховното изкуство:

— То помръдна!

— Така прави. — Савин трепна и се размърда върху пейката.

— И в мига, в който се изпикая, трябва да пикая отново.

— Съжалявам, че снощи бях кисела и негостоприемна — извини се Риккъ. Самите ѝ думи прозвучаха кисело. Бяха ѝ коствали много усилия, за да запази гордостта си, и тя не искаше да я преглътне, макар баща ѝ винаги да беше казвал, че с гордост не можеш да купиш нищо. — В Уфрит сме свикнали да ни притискат от всички страни. А когато съм притисната, това изважда наяве най-лошото от мен.

— И аз съжалявам, че бях кисела гостенка — отвърна Савин. — Свикнала съм да се съсредоточавам върху това, което искам, и да тъпча всички по пътя си, за да стигна до него. Оттам, откъдето идвам, ако се държиш мило, няма да спечелиш нищо.

— Честно казано, и тук е горе-долу същото — бавно кимна Риккъ.

— Трябваше да ти кажа колко съжалявам за баща ти. Лео толкова често говори за него, че почти имам чувството, че съм го познавала. Беше много разстроен, когато научи новината.

— Да. Лео винаги е имал голямо сърце. — И Риккъ погледна намръщено гроба на баща си, полускрит от избуелия храсталак.

Имаше дори по-малко напредък в градинарството от него.

Савин се наведе по-близо до нея и прошепна:

— Понякога си мисля, че може да използва по-малко сърцето си и повече главата.

— Защо му е нужна главата, като има теб? Имам предвид, че може да му дойде идея, която няма да ти хареса.

— Права си.

— А баща ти? Какво мисли той за това, което планираш?

— Баща ми ли? — лицето на Савин стана каменно. — Смяташ, че той има някакви чувства? Той винаги ми е казвал, че за да промениш света, първо трябва да го изгориш до основи.

— Предполагам, че ще се разбира добре с приятелката ми Изърн. Тя винаги ми е казвала, че трябва да превърнеш сърцето си в камък.

— Добър съвет. Знаеш ли, много се възхищавам на това, което си постигнала тук. Едва ли е лесно за една жена да застане начело.

— Някой трябваше да го стори. Старците се държаха доста глупаво.

— Честно казано, в Англанд е почти същото.

— Трябва да накараш няколко от тях да се избият един друг — посъветва я Риккъ. — Няма да повярваш колко полезно е оредяването на редиците им, за да накараш останалите стари кучета да ти се подчиняват.

— Значи не сте се избили помежду си? — Лео пристъпи на светло с разтревожено изражение на лицето.

При него нямаше абсолютно никаква маска. Не би могъл да скрие и дърво в гората.

Съпругата му беше по-хитра. Далеч по-хитра.

— По-добри приятелки сме от всякога — отвърна тя с усмивка, която можеше да подслади и морската вода.

Риккъ се постара и тя да се усмихне по същия начин, чудейки се дали Савин изобщо има приятели, или само хора, които са ѝ полезни. После се запита дали тя самата бе по-различна. Дали това изобщо имаше значение. Стига, разбира се, всички да се стараеха да продължават да ѝ бъдат полезни.

— През нощта имах видение! — Тя вдигна ръце, после се плесна по бедрата. — Исках видение и го получих. Трябва да ви кажа, че обикновено не става така. Видението започна с това, че се катеря по планина от кости.

— Това… не звучи много добре — отбеляза Лео.

— И аз така си помислих! Че положението е много зле. Но когато се изкачих до върха, слънцето изгря над зелените хълмове и се появи лъв, който носеше корона.

— Не искам короната. — Лео погледна намръщено Савин.

— Ще бъда доволен и на нов Висш съвет и справедливо управление.

— Разбира се — отвърна Риккъ. — Но е обещаващ знак. А когато получиш знаци, трябва да им обръщаш внимание. Иначе каква е ползата от дългото око, ако няма се вслушваш в тях? — Тя се замисли. — Или да се вглеждаш в тях? Както и да е, това, което исках да кажа, е, че съм с вас. Мъжете на Уфрит са с теб. Просто се погрижи да ни сложиш на различен фланг от Големия вълк, а? Не бих искала да убия този шибаняк в неподходящия момент.

— Не искаш… нищо в замяна? — усмивката на Савин беше изпълнена с леко подозрение.

— Само да съм част от блестящото ви бъдеще. — Риккъ наблюдаваше как двойка малки бели пеперуди се гонят една друга, издигайки се нагоре по спирала. — Вие двамата сте тръгнали за някъде. Не съм сигурна закъде, но горя от желание да разбера. Ти ни помогна. — Риккъ дръпна Лео да седне на пейката до нея и го прегърна през раменете с едната си ръка, а с другата — Савин. — Рискува живота си за нас. Спаси ни, Лео, а баща ми винаги си плащаше дълговете. Аз имам намерение да платя своя.

— Знаех, че няма да ме разочароваш. — Лео я погледна право в окото. Направи го, въпреки че тя не виждаше с него. — Не мога да опиша какво означава за мен… да зная, че все още мога да разчитам на приятелството ти.

Това беше онзи Лео, когото познаваше — изпълнен наполовина с очарователна честност и наполовина с наивно безразсъдство.

— Е, ти ме познаваш. — Трябваше да преглътне малката буца, заседнала в гърлото ѝ. — За мен приятелството е всичко.

Скоро след това се приготвиха да си тръгват, което си беше доста сериозна работа, защото Савин се нуждаеше от шест сандъка с месингови ъгли само за да излезе от вратата. Единствено мъртвите знаеха какво има в тях. Може би тайни и лъжи.

Риккъ я прегърна така, сякаш прегръща кристална статуетка, после прегърна и Лео. Усещането беше много странно. Притисна го силно към себе си и усети познатата му миризма, спомни си как се чувстваше някога, сгушена в топлината на одеялата и обгърната от ръцете му. Чувстваше се в безопасност. Никога повече не се беше чувствала в безопасност. Осъзна, че ако нещата бяха малко по-различни, може би тя щеше да е тази, която носи детето му.

По-голямата част от нея знаеше, че никога не са били подходящи един за друг. Но имаше и една част, която някога го бе обичала. И тази част изпитваше такава болка, че го е загубила, че никога повече няма да бъде жената, която е била с него, и няма да има живота, който можеше да има с него, че сляпото ѝ око неочаквано се напълни със сълзи и тя трябваше да се престори, че нещо е влязло в него.

— Пази се — прошепна тя в ухото му, после го плесна по задника, докато той яхваше коня си, и със задоволство видя, че все още се изчервява лесно.

Изърн се беше върнала същата сутрин и стоеше, дъвчеше бавно и гледаше намръщено, докато Лео и Савин напускаха града заедно с хората и фургоните си.

— Не те ли дразни това, че ти открадна мъжа?

— Да го е откраднала? — Риккъ презрително отметна глава. — Аз го зарязах и тя го хвана на въдицата си.

— Разбира се… — смотолеви Изърн и с това изрази цялото си отношение по въпроса, след което скръсти ръце. — Вярвам на тази жена по-малко, отколкото навремето. Тя е най-измисленото нещо, което някога съм виждала.

— Просто ти се иска и ти да беше така измислена.

Изърн се изплю през дупката между зъбите си и вирна брадичка:

— Признавам, че онази нейна шапка много ще ми отива. Но разбираш ли, тя мирише твърде добре. Не като жив човек, а като сладкиш. Като най-хубавия сладкиш, който някога си опитвала.

— Ще вземем нейната страна, няма да я ядем. Освен ако нямаш някакви планове, за които не знам.

— Ще вземем страната на съпруга ѝ. А ако той е лъв, то тя е златна змия, увила се около него. Ако тя му каже, че долу е горе, той ще се засмее на грешката си и ще застане на челна стойка.

— Вероятно. Никога не е бил най-умният. А тя е хитра, безскрупулна и амбициозна като чума — сви рамене Риккъ и въздъхна така, че устните ѝ изпръхтяха. — Но с глупави приятели не можеш да стигнеш далече, нали? — Изърн се замисли за това и отвори уста да каже нещо, но я затвори отново, когато Риккъ я сряза: — Не го казвай! Доведи Сухара тук и му кажи да събере воините. Всеки именит воин или северняк. Всеки наборник, който може да държи копие. Както и копия, които да държат.

— А щитове?

— Да, би било добре, ако някои от тях се върнат. — Лео се обърна на седлото, за да ѝ се усмихне и помаха, и Риккъ се изправи на пръсти, усмихна се и му помаха в отговор. — Ето го и Тръпката.

— Или е той, или е някое друго копеле с метално око. Кой е този с него?

Риккъ заслони с ръка здравото си око. Мъжът беше много висок. По-висок дори от Тръпката, но прегърбен. Лактите му стърчаха и брадичката му беше издадена напред.

— Освен ако не греша, мисля, че е Гвоздея.

— Май си права.

— Може да съм с едно око, но е остро. — Риккъ потупа лицето си и ѝ намигна. — Изглежда ядосан, както обикновено.

— Ами все пак баща му беше убит, така че предполагам, че няма как да не е ядосан — отвърна Изърн.

— Това е добре. — Риккъ нагласи хубавия червен плат около раменете си и тръгна по пътя да го посрещне. — Гневният мъж е полезен.

От по-близо изглеждаше още по-висок и не само брадата и веждите му бяха руси, но дори и миглите. Имаше замислен вид, но нещо в отпуснатата му походка подсказваше на Риккъ, че всеки миг може да избухне и да започне да буйства. В края на краищата беше виждала това и преди, когато той се биеше на вражеската страна при битката на Червения хълм. Тогава изглеждаше ужасяващо с опръсканото си с кръв лице, което беше разкривено едновременно от ярост и смях. Но напоследък Риккъ не се плашеше толкова лесно.

Тръпката посочи с палец настрани към него:

— Това е…

— Знам кой е. — Риккъ стисна мазолестата ръка на Гвоздея. Мътните го взели, беше огромна. Нейната не беше малка, но изглеждаше детска в сравнение с неговата. — Не някой друг, а Гвоздея, прославеният боец от Западните долини и син на великия Грегун Празноглавия.

— Това е по-ласкаво представяне, отколкото бих се осмелил да си направя сам — отвърна той.

— О, недей да скромничиш. — Риккъ потупа покритите му с белези кокалчета и пусна ръката му. — Видях те по време на битката при Червения хълм. Опасно е човек да те има за свой враг.

— Не мога да се сетя за по-голяма похвала. И аз те видях по време на битката и на дуела след това. Обаче преди всичко това. — И той посочи лявата страна на лицето си. Светлите му очи не се откъсваха от нея и продължаваха да я изучават.

— По-добре да привличаш погледите с нещо неприятно, отколкото изобщо да не ти обръщат внимание. — Тя обърна татуировките си към него. Беше малко предизвикателство — навик, който си беше изградила, когато хората я зяпаха. — И откакто я направиха, не съм се насирала нито веднъж, което си е допълнително предимство.

— Предполагам, че така прането е по-малко.

— Казах си, че щом ще съм противна, защо да го правя наполовина?

— Защо смяташ така? — леко повдигна вежди той. — Аз виждам единствено сила и мъдрост. Ако питаш мен, няма нищо по-красиво от това.

Риккъ премигна. Искаше ѝ се да си мисли, че вече е достатъчно опитна, за да не ѝ влияе много ласкателството, но трябваше да признае, че този комплимент уцели точно в целта.

Изърн се наведе към нея и заслони устата си с едната си ръка:

— Мисля, че този може да се окаже истинска находка.

— И аз така смятам — промърмори Риккъ и прибра зад ухото си един кичур, който соленият бриз беше разрошил. — Какво те води насам, Гвоздей?

— Отмъщението.

— Сега пък какво съм сторила? — вдигна ръце Риккъ.

— Голяма си шегаджийка — отвърна Гвоздея и тихо изсумтя.

— Стаур Здрачния уби баща ми. Окачи го в клетка. — Тя чу как кокалчетата му изпукаха, когато стисна огромните си юмруци.

— Сложи главата му над портите си.

Яростта, която струеше от него, направо я замая. Сякаш между двамата можеше да прехвръкне искра, която да я накара да избухне в пламъци.

— Чух да се говори, че си решил да не му търсиш сметка — промърмори тя.

— Така казах на Калдер Черния. Обичам да се бия, но мразя да губя, а шансовете определено не са на моя страна.

— Значи не си се отказал?

— Не съм.

— И си дошъл в Уфрит да търсиш помощта ми.

— Чух, че не е добре човек да има теб за свой враг. Знам, че Стаур се страхува от теб. Помислих си, че може би с моя меч и твоето око шансовете ни ще бъдат по-големи. Уфрит и Западните долини заедно. Това би било нещо, което никой не би посмял да пренебрегне.

Тя го погледна замислено. Доста се беше издигнала, откакто стоеше долу на онзи склон.

— Баща ми казваше, че отмъщението е като празен сандък, под чиято тежест трябва да ходиш приведен. Каза ми да не го тая в себе си.

— Баща ти беше корав и хитър мъж, достоен за възхищение.

— В това няма съмнение — тихо се обади Тръпката.

— Но не си съгласен с него?

— Не съм — отвърна Гвоздея. — Ще взема главата на Стаур или ще умра, докато опитвам да го сторя. Видях двама ви да си разменяте остри думи преди дуела. Мислех, че и ти може да се чувстваш по същия начин.

— О, чувствам се точно по същия начин! — изръмжа тя и му позволи да зърне за миг яростта, която продължаваше да кипи в нея. — Баща ми се закле да види Калдер Черния мъртъв, а аз се кълна, че ще видя Стаур Здрачния мъртъв, и имам намерение да спазя клетвата и на двама ни, какво ще кажеш за това? — Казаното го накара леко да се усмихне. Погледът му малко се разведри. — Но сега имам хора, за които да се грижа. — Гласът ѝ омекна и тя посочи Уфрит, който изглеждаше доста красив на слънчевата светлина, докато се спускаше надолу към морето. — Искам, не искам, не мога да си позволя да дрънкам за отмъщение наоколо. Виждаш ли онези мои гости от Съюза, които тъкмо си тръгват?

— Жената, която е опакована като празничен подарък? Да, човек няма как да я пропусне.

— Е, това беше лейди губернатора на Англанд. Сключих сделка с нея и съпруга ѝ. — Риккъ изкриви уста, сякаш имаше лош вкус в нея. — И тя ме поставя на същата страна като краля на северняците.

— А, жалко, че е така — поклати глава Гвоздея.

— Донякъде съм склонна да се съглася с теб. Обаче това не означава, че двамата с теб не можем да бъдем добри съседи. Защо не влезеш вътре? Ще хвърля нова цепеница в огнището и ще отворя една бъчвичка от ейла на баща ми.

— Бих предпочел да се съсредоточа върху отмъщението.

— Да не би да смяташе да изтичаш до Карлеон и да свършиш работата преди залез-слънце? — попита Тръпката.

— Баща ми обичаше да казва, че само мъртъвците не могат да отделят време за една чашка — отбеляза Риккъ. — Да пийнем и да поговорим за бъдещето. За това какво може да се случи. Какво съм видяла, че ще се случи. В края на краищата, ако Уфрит и Западните долини се обединят, това ще бъде нещо, което никой няма да посмее да пренебрегне.

Гвоздея бавно повдигна вежди:

— Значи сделката ти със Здрачния няма да трае вечно? Риккъ сложи меко ръка на рамото му и го насочи към вратата на тронната зала на баща си:

— Нищо не трае вечно.

Малките хора

Орсо вдъхна свежия утринен въздух и въздъхна. Чувстваше се добре извън града. С всеки изминал ден сякаш се изнервяше все повече, а кралските задължения ставаха все по-задушаващи. Лорд Хоф с неговия досаден график, безсмислените церемонии, скучните ритуали, миговете, които бяха пропилени предварително, без никога да има възможност наистина да свърши нещо. Дори навиците на Орсо, свързани с тоалета му, бяха точно определени, каталогизирани и наблюдавани. Нямаше да се изненада, ако открие, че има няколко доходоносни служби, които се занимават с това. Лорд върховен управител на кралския клозет. Главен пазител на ануса на Негово Величество. Генерален отговорник за подушването на пикнята.

Внимателно свали диадемата от главата си, вдигна я и погледна през нея към проблясващите релси. Към очакващата тълпа. Засмя се тихо.

— Нещо забавно ли има? — попита майка му, за която нищо никога не беше забавно.

— Никога не съм осъзнавал едно нещо за короните… Че в тях няма нищо, нали?

Орсо трепна при внезапната струя от пара, която излезе от машината, последвана от вълна от „ох“ и „ах“ и учтиви аплодисменти. Един оркестър свиреше нещо шумно и оптимистично. Усмихнати деца размахваха малки знаменца на Съюза. Самото знаменито устройство беше купчина от зъбни колела, лостове и нитове, сякаш излязла от кошмара на някой безумец — звяр от месинг и стомана, който лъщеше от смазка и изпускаше пара от клапаните си, подобно на дракон, изпускащ дим от ноздрите си. Беше монтирано върху две лъскави релси, продължаващи през две ниви до мост, върху който плющяха ярки цветни знамена. Върху устройството стоеше прочута актриса с украшение върху главата и ефирна рокля, която се предполагаше, че олицетворява вдъхновението или някаква подобна абстрактна добродетел. Обаче слънцето продължаваше да е скрито от облаци и въпреки лъчезарната ѝ усмивка, изглежда, май ѝ беше доста студено.

— Как ли работи? — зачуди се Орсо и отново нахлупи диадемата.

Беше толкова наясно как функционира двигателят на това чудо, че за него той със същия успех можеше да е и вълшебният жезъл на някой магьосник.

— Мисля, че една пещ на въглища загрява водата в съда до точката на кипене — обясни Диетам дан Корт и копчетата на жилетката му се опънаха опасно, когато се наведе през празния стол на Кърнсбик. — Образувалата се пара създава налягане, задвижващо бутало с възвратно-постъпателно движение, което преобразува силата на разширение в сила на въртене, която после предава на колелата чрез поредица от зъбни колела. Би ли желал Ваше Величество да научи повече подробности?

— По-скоро… по-малко — повдигна вежди Орсо.

— Огънят прави пара — кралица Терез благоволи да изрече няколко думи на общия език, но държеше да го направи с много силен стириянски акцент. — А парата го задвижва.

— По същество е така — призна Корт.

Хонриг Кърнсбик, самият велик механик, стоеше близо до творението си с цилиндър на главата и пищни бакенбарди, заобиколен от аплодиращи го доброжелатели, и размахваше свитък чертежи към омазаните с черна смазка машинисти. Единият от тях трескаво хвърляше с лопата въглища в нажежения търбух на машината. Друг претегляше на ръка огромен гаечен ключ, докато гледаше кралската ложа с такава неприязън, че граничеше с омраза. За жалост, в това нямаше нищо странно. Орсо считаше всяко различаващо се от силна неприязън отношение на поданиците си за приятна изненада.

— Наистина трябва да имаш кралица до себе си — отбеляза майка му.

— Имам такава — усмихна ѝ се косо той.

— Имам предвид съпруга, както добре знаеш. Помогнете ми, господин върховен съдия.

— Както винаги, Нейно Величество е напълно права. — Брукел се наведе през майката на Орсо, за да подхвърли няколко фрази. — Видяхте какво стори бракът за лорд губернатора на Англанд. — Орсо трепна. Би предпочел по-скоро да го напръскат с отрова, отколкото да слуша още новини за щастливия семеен съюз на Лео дан Брок. — Правителството там беше парализирано, остаряло и некомпетентно. След брака му всичко се преобърна.

— Все пак лейди Савин е изключително талантлива жена! — Корт се наведе от другата страна, за да налее неволно още масло в огъня. — Трябва да призная, че се колебаех да я приема за партньор, но без нея нямаше да мога да завърша канала си. Тя е удивително способна — поклати глава Корт и брадичката му изчезна в тресящата се двойна гуша отдолу. — Няма много като нея, Ваше Величество.

— Значи това решава въпроса — отвърна Орсо. — Лейди Савин ще трябва просто да се омъжи за мен и за съпруга си.

Истинската трагедия беше, че той най-вероятно с готовност би се съгласил с едно такова споразумение.

Тази идея не се понрави много на майка му:

— Не се отнасяй към това толкова несериозно, Орсо, това не подобава на Ваше Величество.

— Започвам да си мисля, че на мое величество всичко му подобава.

— И двете ти сестри изпълниха своя дълг към династията. Да не мислиш, че Катил искаше да се мести в Старикланд?

Колко ли пъти вече бяха водили същия този разговор?

— Тя е истинско вдъхновение за мен.

— Смяташ ли, че Карлот искаше да се омъжи за канцлера на Сипани?

— Винаги ми се е струвало, че това доста ѝ хареса…

— Не можеш да отлагаш повече. Вредиш не само на себе си, но и на целия Съюз.

Тя мразеше Съюза, но смяташе, че лицемерието е присъщо само на другите хора. Орсо скръцна със зъби:

— Ще прегледам отново последния списък. Но искам първо да организирам онази голяма обиколка. Да обиколя страната и да се представя на народа!

— Далеч по-добре е да направиш обиколката със съпруга, така можеш да представиш нея на народа и едновременно с това да се захванеш с осигуряването на наследник.

— Какво? Едновременно?

— Поне ще видят, че най-сетне приемаш задълженията си сериозно. — Тя му хвърли пренебрежителен поглед.

— Кой сега се държи несериозно?

— Господарят ми ще бъде много доволен, ако се ожените.

Орсо подскочи, когато чу гласа в ухото си. Човекът на Баяз, Йору Сулфур, се беше навел ухилено към него от столовете отзад. Беше един от онези хора, които имаха противния навик да се появяват в най-неподходящия момент.

— О, така ли? — сряза го Орсо. — Няма търпение да купи някоя нова рокля, а?

— Всичко, което е свързано със стабилността на страната, представлява интерес за лорд Баяз. — Острата усмивка на Сулфур изобщо не помръкна.

— Какво щастие, че имаме такъв пазител. Но какво води един магус на научна демонстрация? Нямате ли нещо… — Орсо размаха ръка. — Нещо магическо, с което да се занимавате?

— Между науката и магията няма толкова голяма пропаст, колкото някои предполагат. — Сулфур кимна към града, където Кулата на Създателя все още беше най-високата сграда на хоризонта. — Нима самият Канедиас не е първият и най-великият от инженерите? И нима Ювенс не казва, че знанието е в основата на силата? Няма нещо, което да доставя по-голямо удоволствие на лорд Баяз от идеите, иновациите и новите начини на мислене. — Той насочи блестящите си очи към изпускащия пара двигател на Кърнсбик. — Представете си мрежа от тези релсови пътища. Железни обръчи, които обединяват още по-здраво Съюза и носят неспирен поток от стоки и хора. Това е чудо, което би се наредило до великите достижения от Древните времена!

— Това звучи като прекрасен, но… скъп проект, господарю Сулфур. — Орсо понечи да се извърне. — Опасявам се, че моята хазна няма да се справи с него.

— Банковата къща „Валинт и Балк“ вече предложи да осигури капитала.

Орсо се намръщи. Хазната беше в такова печално състояние най-вече заради съсипващите лихви по заемите на „Валинт и Балк“:

— Това е… нетипично щедро от тяхна страна.

— Банката ще вземе нужната земя под контрола си, ще притежава релсовите пътища и ще получава незначителна такса за използването им. Надявах се да се съгласите да уредим нещата с лорд канцлера.

— Това ми звучи като първата стъпка към разпродаването на кралството ми парче по парче.

— Едва ли е първата стъпка — усмивката на Сулфур стана още по-широка.

— Ваши Величества! — Кърнсбик дотича до кралската ложа, свали шапката си и попи потното си чело с носна кърпа. — Надявам се, че не сме ви накарали да чакате.

— Няма проблем — отвърна Орсо. — Предполагам, че преобразуването на силата на разширение във въртяща се сила не е… лесна работа.

Кралицата майка шумно изсумтя с презрение, но Кърнсбик вече се беше обърнал към тълпата и удряше по перилата с широките си юмруци. Оркестърът замлъкна. Нетърпеливите разговори замряха. Публиката се обърна от машината към нейния създател. Великият механик заговори:

— Приятели, за няколко кратки години постигнахме удивителен напредък! — Разбира се, гледните точки бяха различни в зависимост от това кого питаш. Орсо продължаваше да чува множество оплаквания. — С подходящите техника и машини сега един човек може да върши работата, за която преди бяха нужни десет души! Двайсет души! — Макар да не беше ясно какво се е случило с останалите деветнайсет. — Твърдо вярвам, че моето последно изобретение… — И Кърнсбик размаха ръка към локомотива с театралния жест на сводник, който представя проститутките си. — Нашето последно изобретение, защото то принадлежи на идните поколения, няма просто да пренася неколцина от нас от Адуа до Валбек по-комфортно и за по-малко време откогато и да е преди. То ще пренесе всички ни… в бъдещето!

— Единственото неоспоримо нещо за бъдещето е — промърмори майката на Орсо на стириянски, — че то идва при теб, независимо дали си готов, или не, без да е необходим превоз.

Това определено изглеждаше като твърде сложен начин за пресичането на две ниви. Но Орсо можеше само да свие рамене и да се усмихне, което в крайна сметка беше основният му принос към всичките събития, на които присъстваше. Ако притежаваше всички отговори, то тогава предполагаше, че можеше да е великият механик, вместо просто крал.

— И в двата края на социалната стълбица има хора, които биха искали да сменим посоката! — крещеше Кърнсбик. — Които искат не само да спрат реката на прогреса, но и да я накарат да тече в обратна посока! Които биха трошили, палили и убивали в името на това да ни върнат обратно в едно славно минало, което никога не го е имало наистина. В едно място на невежество, суеверие, нищета и страх. Място, потънало в мрак! Но връщане назад няма! Обещавам ви това! — Той вдигна ръка и се обърна към Орсо. — Ваше Величество, мога ли да получа любезното Ви позволение?

Орсо винаги се тревожеше, когато някой искаше да го въвлече във вземането на някакво решение, макар и само привидно. Но въпреки това беше необходимо да се вземат решения. Макар и привидно.

— Отведете ни в бъдещето, господарю Кърнсбик! — извика той и се усмихна широко на тълпата.

Кърнсбик се обърна към машината и важно спусна ръка. Машинистът, чиято усмивка беше като бяла дъга на фона на изцапаното му със смазка лице, дръпна един от лостовете и сякаш целият свят избухна.

— Осъществихме удивителен напредък само за няколко кратки години, приятели! — изрева Кърнсбик.

— Чуйте, чуйте! — пискливо извика Верунайс и веднага се смути.

Хубаво беше човек да изпъкне сред тълпата особено след като беше прекарал толкова години, стоейки на заден план, но тя не искаше да стане за смях. Само погледнете Савин дан Глокта, която сега беше Брок, разбира се. В края на краищата всички я гледаха. Беше толкова дръзка. И въпреки това толкова женствена. Самият дух на новото време! Верунайс се беше присъединила към всички прогресивни общества. Задругата за граждански напредък, Асоциацията за подобряване на състоянието на работническата класа и разбира се, Слънчевото общество. Вече беше направила, отлична според нея, инвестиция в онзи млад мъж Аринхорм. Той беше толкова учтив. Толкова внимателен. Гледаше я по начин, по който никой млад мъж не я беше гледал от години. Верунайс усети, че се изчервява, и ѝ се прииска да си беше взела ветрилото. Но макар да беше лято, времето не беше съвсем подходящо за ветрило.

— С правилната техника и машини — обясняваше Кърнсбик — сега един човек може да върши работата, за която преди бяха нужни десет души! Двайсет души!

Верунайс кимна разпалено, после осъзна, че така може да ѝ падне перуката, нервно сложи ръка върху нея и събори шапката си. Още изобщо не беше свикнала да носи шапка. Нито рокля. Ако я извадеха от нея, проклетото нещо вероятно щеше да стои изправено и само, но шивачът ѝ беше казал, че това носят всички прогресивни дами. Сега откри, че почти не може да диша в нея, но пък сякаш магически се беше сдобила с доста впечатляващ бюст. Майка ѝ винаги беше настоявала, че с хубав бюст битката е наполовина спечелена. Верунайс винаги се беше чудила каква ли е другата половина от битката, но никога не беше имала смелостта да попита.

— Твърдо вярвам, че моето последно изобретение… — И Кърнсбик посочи димящия локомотив със сценичното присъствие на велик актьор. Какъв могъщ мъж, с толкова силни ръце. Какъв щедър мъж. И какви впечатляващи бакенбарди има. Какъв визионер с проницателни очи, скрити зад проблясващите му очила. Духът на новата епоха! — То ще пренесе всички ни… в бъдещето!

Верунайс аплодира толкова пламенно, колкото ѝ позволяваше корсетът. Човек направо можеше да види как бъдещето препуска върху карета от Адуа. Комините, крановете, безбройните сгради, безкрайните възможности и съзидание.

— Връщане назад няма! — извика Кърнсбик. — Обещавам ви това!

Верунайс аплодира отново, този път корсетът ѝ причини болка, но не я беше грижа. Нямаше връщане назад. Нито за задушаващия ѝ брак, нито за потискащата къща в провинцията или скучните разговори на селските събирания. Съпругът ѝ беше мъртъв и сега тя разполагаше с парите и щеше да си купи шибания живот, който искаше. Изчерви се, после осъзна, че не е изрекла нито дума на глас, само си го беше помислила, така че какво лошо имаше в това? Това беше един нов свят. Можеше да мисли каквото пожелае. Може би дори можеше да говори каквото пожелае?

— Мамка му! — прошепна тя и усети, че се изчервява още повече.

Искаше ѝ се да си беше взела ветрилото.

Младият крал се усмихна толкова безгрижно и жизнерадостно. Имаше такава хубава, лъскава коса, а златната му диадема блестеше на слънцето. Духът на новата епоха!

— Отведете ни в бъдещето, господарю Кърнсбик!

Кърнсбик спусна рязко широката си ръка и Верунайс затвори очи и почувства вятъра на свободата върху страните си. Сега щеше да бъде…

— Приятели, за няколко кратки години постигнахме удивителен напредък!

Вярно беше, че Съюзът се е променил много през двете десетилетия от пристигането на Муслан и по негово мнение промяната беше към по-лошо. Усещаше погледите, когато вървеше по улиците в собствения си квартал. Усещаше ги и сега. Сега те бяха изпълнени с по-малко любопитство и повече страх. Повече неприязън. Понякога му подхвърляха обиди. Понякога го замеряха с предмети. Един негов познат — много приятен млад мъж — беше ударен от плоча, хвърлена от един покрив, и за малко не бе убит. А беше роден в Адуа! Родителите му бяха кадиранци!

Когато хората са изпълнени с омраза, те не правят разлика. Но Муслан отказваше да се страхува. Не се беше крил от свещениците. Нямаше да се крие и от тези проклети глупаци.

— С правилната техника и машини — продължаваше да бръщолеви Кърнсбик — сега един човек може да върши работата, за която преди бяха нужни десет души! Двайсет души!

Думите му накараха Муслан да кимне рязко. В Съюза имаше много неща, които ненавиждаше. Те дрънкаха за свобода, но жените, които се трепеха от работа на полето и в кухните, и мъжете, които се трепеха от работа във фабриките и мините, живееха хванати в капана на робския труд като всеки роб. Все пак тук човек поне беше свободен да мисли. Да има идеи. Да промени нещата.

В Ул-Сафайн свещениците го бяха обявили за еретик. Жена му го умоляваше да спре, но за Муслан работата му беше свята. Другите гледаха по различен начин на свещените си задължения. Работилницата му беше изгорена от хора, които някога беше наричал свои приятели и съседи, в чиито очи гореше огънят на вярата. Казват, че вярата е праведна, но за Муслан само съмнението е божествено. От съмнението произтичат любопитството, знанието и напредъкът. Вярата води само до невежество и упадък.

— Твърдо вярвам, че моето последно изобретение… — И Кърнсбик размаха ръка към димящия локомотив, подобно на продавач на килими, който се надява да пробута некачествената си стока. — То ще пренесе всички ни… в бъдещето!

Всички ние винаги се пренасяме в бъдещето. Същественият въпрос е какво ще ни посрещне там, когато пристигнем. Когато пророкът изчезна, Муслан и онези, които мислеха като него — мислители, философи и инженери — се надяваха, че ще настъпи нова епоха на здравия разум. Вместо това настъпи епоха на лудост. Свещениците казаха, че работата му противоречи на божите закони. Невежи страхливци. Кой е създал умовете на хората, ако не Бог? Какво друго можеше да е една голяма идея или едно велико откритие, освен проблясък на божественото?

— И в двата края на социалната стълбица има хора, които биха искали да сменим посоката! — Муслан беше научил от неколцината си приятели в Ул-Сафайн, които все още се осмеляваха да му пишат, че са дошли ядачите. Че са отвели чираците и помощниците му и са изгорили прототипите му на градския площад. Мисълта за това го накара да потрепери. Ядачите бяха концентрирана вяра — вяра без разум, милост, компромис или угризения. Как другояче можеше да бъде наречено това, освен зло?

— Но връщане назад няма! — изрева Кърнсбик. — Обещавам ви това!

— Няма връщане назад — прошепна Муслан на собствения си език. Затвори очи, усети сълзите под клепачите си и изрече думите, обръщайки се към жена си или поне към пепелта ѝ. Искаше му се да можеше да го чуе. — Обещавам ти това.

— Отведете ни в бъдещето, господарю Кърнсбик! — изрева глупавият им крал.

Свещниците смятаха, че истината от писанията и научната истина се противопоставят една на друга, защото в ограничените им незначителни умове имаше място само за една от двете. Не осъзнаваха, че двете са едно и също. Дядото на Муслан беше шлосер. Баща му — часовникар. Муслан беше инженер. И такъв беше и Бог. Такъв беше и…

— Твърдо вярвам, че моето последно изобретение… — И Кърнсбик посочи димящата си машина подобно на някой панаирджия, който показва любимия си изрод — ще пренесе всички ни… в бъдещето!

Морилий погледна намръщено гуркулското копеле. Това ли беше бъдещето на Съюза? Гъмжащ от копелдаци с кафява кожа, които дори нямат благоприличието да дойдат със знаме, барабани и меч, за да може срещу тях да бъде водена битка, както си му е редът, и да бъдат победени. Вместо това са посрещани с отворени обятия от предателски шибаняци, които са готови да продадат страната си за няколко марки.

Преди трийсет години, когато всичко това беше гора и тя идваше тук на пикник заедно с дядо си, крал Джизал беше казал на народа да се надигне, за да защити страната си. Морилий беше извадила копието от бараката и му бе сложила нова дръжка, защото старата беше изгнила. След което се изправи и защити страната си, така както винаги правят жените, когато се наложи. По дяволите, беше се била срещу онези гуркулски копелдаци в горящите развалини на улиците, където беше израснала. Разтри чукана на ръката си. Бяха минали трийсет години и продължаваше да я боли. Но може би всъщност не я болеше ръката, а сърцето. Отново погледна намръщено гуркулското копеле, което стоеше гордо изправено с малката си черна брада, сякаш това беше неговата страна. За това ли се беше борила? За това ли бе изгубила ръката си? За това ли беше изгубила шибания си дом?

— И в двата края на социалната стълбица има хора, които биха искали да сменим посоката!

Морилий със сигурност знаеше как се чувстват онези, които са в дъното на скалата, чиито къщи бяха събаряни, за да направят място за фабриките, градините им бяха застроявани, за да направят място за храмовете. А семействата им бяха натъпквани във все по-малки стаи, за да има място за всичките копелдаци, които прииждаха в страната отвън — гуркулите, стириянците, северняците и кой знае какви още, които бръщолевеха на мръсните си езици, ставаха причина за свалянето на надниците и вдигането на наемите и мърсяха въздуха с ужасните миризми на храната си, с която човек не би нахранил и кучето си, а улиците бяха пълни с нечистокръвните им разглезени деца.

— В едно място на невежество, суеверие, нищета и страх. Място, потънало в мрак! — Тя изсумтя. Кърнсбик трябваше да дойде на мястото, където живееше тя. Тогава тя щеше да му покаже какво е нищета и мрак. Морилий завъртя глава и се изплю. Опита да наплюе гуркулския копелдак, но храчката ѝ не стигна до него и опръска шапката на някаква жена. Кърнсбик вдигна ръка и се обърна към Орсо: — Ваше Величество, мога ли да получа любезното Ви позволение?

Морилий сложи ръката, която ѝ беше останала, на сърцето си. Този нов крал може и да нямаше представа за всичко това, но все пак беше крал и когато тя видя златното слънце да проблясва върху знамената отгоре, очите ѝ въпреки всичко се напълниха със сълзи. Страната може и да беше в упадък, но все още беше нейната страна и Морилий усещаше това в кръвта си и костите си. Ако я призовяха отново, тя пак щеше да се бие за нея. Дори и ако това ѝ струваше и другата ръка. Такава беше Морилий.

— Отведете ни в бъдещето, господарю Кърнсбик! — изрева Негово Величество.

Гласът му беше хубав и силен и хората започнаха да аплодират и въпреки обидата си Морилий ръкопляскаше най-силно от всички. Може и да беше смотан крал. Но смотаните крале се нуждаеха най-много от одобрение.

Инженерът дръпна лоста и…

Напредък, изобретения — врели-некипели. Върховният съдия Брукел почти не слушаше. Мислеше си за онзи случай вчера. Ужасен случай. Достойна за съжаление история. Онази жена така плачеше на пристанището, че и на самия Брукел му се беше доплакало. Много лесно си готов да се разплачеш — казваше някога баща му. — Трябва да изглеждаш суров външно. Тогава обаче какво щеше да стане с децата? Имаше чувството, че всяка присъда отнема частица от него. Всяка присъда го караше да кърви. Но както винаги, ръцете му бяха вързани. Архилекторът щеше да поиска сурови наказания, които да послужат за урок и назидание.

За да бъде член на Висшия съвет, човек трябваше да изглежда суров външно. Лешоядите щяха да започнат да кръжат над него и при най-малкия признак за слабост. Нямаше никакви приятели. Не можеше да си ги позволи. Брукел хвърли поглед настрани. Беше достатъчно само да погледне Нейно Величество. Великолепна женска фигура. Великолепен екземпляр. Цялата омраза, насочена към нея, просто отскачаше като стрели от крепостните стени. Но беше толкова самотна като единствена бяла кула, стърчаща в брулена от вятъра равнина. Малцина осъзнаваха колко… трудно е било положението ѝ. Достойно за съжаление. Но Брукел го знаеше. И много ѝ се възхищаваше. Никога нямаше да го каже. Защото ако го признаеше, това щеше да е един вид предателство. Но го знаеше. И тя знаеше, че той знае. Дали беше някаква утеха. Вероятно не.

Кърнсбик беше извисил глас до кресчендо. Празни приказки как ще промени света. Брукел се отпусна на стола си. Светът не се променяше. Не и по начин, който беше значим. По-късно днес му предстоеше да е съдия по друго дело за работници във фабрика, умрели от бялото възпаление на дробовете, което не трябваше да се бърка с черното възпаление на дробовете, от което умираха миньорите. Достойна за съжаление история. Но Брукел не можеше да стори нищо. Не и при интересите, които стояха зад другата страна по делото. Огромни интереси. Ужасно дело.

— Отведете ни в бъдещето, господарю Кърнсбик! — извика Негово Величество.

Брукел се чудеше дали от Орсо би станал добър крал. Дали може да бъде осъществена някаква промяна. Изглеждаше малко вероятно. Не и с всичките замесени интереси. Най-големите сред които, разбира се, бяха тези на „Валинт и Балк“. Достатъчно беше само да погледне онзи копелдак Сулфур, който вече впиваше ноктите си в краля. Нокти, които щяха да го разкъсат на парчета, така както бяха разкъсали баща му. Лешоядите винаги кръжаха. Но светът беше такъв, какъвто е. Ръцете на Брукел бяха вързани. Наричаха го върховния съдия. Но беше много ниско и справедливост нямаше.

Кърнсбик спусна рязко ръка с надуто самодоволство. Брукел хвърли кос поглед на кралица Терез, която беше все така впечатляваща. Осмели се да ѝ се усмихне съвсем леко. Разбира се, тя не можеше да отвърне на усмивката. Това беше достойно за съжаление…

— То ще пренесе всички ни… — изкрещя Кърнсбик — пигмей, който се преструваше на гигант и беше от онези мъже, които минаваха за герои в тези жалки времена — в бъдещето!

Терез едва се сдържа да не изсумти презрително. Чие бъдеще? Онова, за което тя копнееше, отдавна беше унищожено. Как изобщо беше възможно крехките ѝ надежди да устоят на тежестта на задушаващите очаквания на баща ѝ, добронамереното невежество на съпруга ѝ, глупавите предразсъдъци на поданиците му и неизречените заплахи на сакатия Глокта?

Беше отпратила Шалер. Дори и сега Терез усещаше болката от сълзите при мисълта за лицето ѝ, усмивката и топлината ѝ, начина, по който пееше, танцуваше и се целуваше. Терез все още пазеше шишенце с нейния парфюм. Това беше единственото истински ценно нещо за нея сред всичките натруфени боклуци, с които беше отрупана една кралица. Дори и най-слабият полъх на този парфюм връщаше отново всички спомени. Онова лудо, романтично момиче, което беше готово да се бори с целия свят за любовта си, все още беше хванато някъде в капана на това сурово, старо тяло. Терез усещаше болката от сълзите, но беше научила очите си да не плачат. Беше изпратила истинската си любов на безопасно място. Човек трябва да намира утеха в дребните неща, когато няма нищо друго. Почти празно шишенце с парфюм и няколко сладки спомена.

Пое си дълбоко дъх и се насили да застане по-изправена. Сега живееше, за да подкрепя надеждите на Орсо. Да бъде неговата непоклатима опора. Неговият неустрашим щит срещу острите зъби на злобното общество. Заради него беше превърнала себе си в камък и стомана, в непреклонна, сериозна и безчувствена скулптура на жена.

Можеше да играе играта. Да се усмихва, да лъже и да сключва сделки. Но баща ѝ я беше научил, че компромисът е слабост, а слабостта — смърт. Едва твърде късно беше започнала да се пита дали баща ѝ не е бил не гигант, а глупак. Странно колко дълго човек остава в сянката на родителите си. Сега тя искаше единствено да види Орсо оженен за някоя ужасно разумна жена. Жена с достатъчно здрава ръка, която да го превърне във великия мъж, какъвто тя знаеше, че той може да бъде. Може би после тя самата можеше да спре да се опитва да направи това. Да замине за Стирия. Да види Шалер отново, за последен път…

— Отведете ни в бъдещето, господарю Кърнсбик! — извика Орсо с онази негова безкрайно добродушна усмивка, която Терез винаги беше копнеела да можеше да имитира.

Осъзна, че върховният съдия Брукел я гледа с дълбоко натъжен вид. Като човек, гледащ трагична пиеса, която за негова изненада е докоснала някаква дълбоко погребана в него струна. Сякаш някак беше отгатнал, че в нея има извор на безкрайна тъга. Сякаш…

На Терез ѝ се стори, че вижда някакъв проблясък. Някакво избухване на пламък. Тя зяпна шокирано.

Нещо изсвистя покрай нея. Разнесе се оглушителен пукот, последван от странна тишина.

Блъсна я горещ вятър, който я запрати обратно на стола.

Не виждаше почти нищо. Не чуваше абсолютно нищо. Всичко се движеше много бавно, сякаш се намира под водата.

Един мъж в броня мина слепешката покрай нея, като крещеше безмълвно, а в нагръдника му беше забито парче димящ метал.

Върху лицето ѝ имаше нещо мокро. Тя го докосна. Върховете на пръстите ѝ бяха червени. Осъзна, че върховният съдия Брукел се е притиснал към рамото ѝ.

Как се осмеляваше? Тя се обърна, за да го порицае, когато видя, че едната страна на лицето му е отрязана и от кървавата маса отвътре шурти кръв, която цапаше роклята ѝ в червено.

Вероятно трябваше да му помогне. По всичко личеше, че нараняването е много сериозно.

— Върховен съдия? — повика го тя, когато той се строполи в скута ѝ, но не успя да чуе дори собствения си глас.

Положи всички усилия да задържи счупения му череп, но парчета от него се плъзнаха между окървавените ѝ пръсти.

Опита се да се изправи, но прекалено яркият свят се наклони лудо и я зашлеви през ребрата. Прах и отломки. Чу звука от тътрещи се ботуши. Видя, че някой я гледа втренчено. Един от приятелите на Кърнсбик, от чийто нос излизаха кървави мехурчета. Изглежда, отстрани във врата му се беше забил един железен нит. Тя осъзна, че и двамата лежаха на пода.

Отново опита да се изправи, като сметна, че е по-благоразумно да се хване за нещо за опора. Парапета на кралската ложа, чиято натруфена украса сега беше осеяна с червени петна. Кърнсбик стоеше изправен до нея и се олюляваше. Шапката му беше отнесена, а сивата му коса стърчеше във всички посоки.

Терез се вкопчи в окървавения му жакет.

— Какво се случи? — Не можеше да чуе гласа си.

Не чуваше каквото и да било. Кърнсбик беше закрил лицето си с ръце и гледаше втренчено между пръстите си.

Терез пъхна палец в ухото си и го размърда. Не чу нищо друго, освен приглушено жвакане. Присви очи срещу слънчевата светлина. Погледна към машината или поне към мястото, където преди беше машината.

От нея не беше останало нищо, освен огромна разкривена купчина от горящи останки, над които се издигаше стълб от гъст кафяв дим. Във въздуха се носеха листове хартия. Приличаха на цветята, които хвърляха на сватбата ѝ преди толкова много време. Около машината в редици лежаха тела. Осакатени, преплетени тела. Неподвижни тела и такива, които леко помръдваха, гърчеха се и пълзяха. Един мъж вървеше наоколо като пиян. Ризата му беше разкъсана.

Имаше хора, които вървяха през телата. Не помагаха. Просто стъпваха върху труповете. Хора в черни дрехи, с черни маски на лицата. Един държеше брадвичка. Друг — дълъг нож. Трети посочи към кралската ложа с меча си. Къде беше Орсо? Мътните го взели, къде беше Орсо?

До нея! Беше до нея и гледаше втренчено с кръв по лицето. Беше извадил меча си. Един крал не трябва никога да докосва меча си, камо ли да го вади. Опита да застане между него и убийците, но той я дръпна настрани и я избута назад. Беше толкова по-силен, отколкото бе предполагала. Дали някаква част от нея все още не го смяташе за сополиво малко дете, което все още беше безпомощно в ръцете ѝ?

— Застани зад мен, майко — чу слабо гласа му тя през звънтенето в ушите си.

Софи вървеше слепешката през мрака, стиснала меча си толкова здраво, че ръката я болеше. Почти не можеше да диша дори и с парцала върху лицето си… Олюля се и несигурно спря.

Навсякъде имаше тела. Тела и части от тела. Докато бризът разгонваше дима, се появяваха все повече и повече. Имаше изпуснати неща. Бастун. Шапка. Счупена кошница за пикник, от която се бяха разпилели строшени глинени съдове. Ръкавица.

Не. Беше ръка.

Памфлетите, които бяха направили, се носеха във въздуха. Обясненията, извиненията, оправданията. Един падна близо до ботуша на Софи. В единия му ъгъл се просмука кръв и той почервеня. Преди да се омъжи, в продължение на година беше работила като гувернантка, затова обръщаше особено внимание на подбора на думи в този памфлет. Беше искала да убеди хората. Да им покаже истината. Някой я блъсна и за малко не я събори. Един от другите Подпалвачи, който нямаше търпение да започне да убива. Нима не беше дошла за това? От толкова отдавна това беше всичко, което искаше. Да ги убие. Да ги разкъса с голи ръце. Да ги захапе със зъби. Сега се чудеше кои са тези „те“. Чий враг беше малкото момче със залепнал върху лицето, пърхащ на вятъра памфлет и изкормени вътрешности? Догади ѝ се.

Бреван беше от онези хора, които всеки харесваше от първия миг, в който го срещнеше. Денят, когато се ожениха, беше най-щастливият в живота ѝ. Изведнъж се почувства специална, след като, откакто се беше родила, се чувстваше като едно нищо. След като го обесиха и оставиха гарваните да го кълват по пътя към Валбек, сякаш слънцето в живота ѝ залезе. Потъна в толкова мрачно настроение, че не можеше да вдигне дори и пръста си. Съдийката ѝ беше дала цел. Беше разпалила огъня в пепелищата. Но сега усещането за безпомощност се завърна с огромна сила.

— Хайде! — изкрещя Гус, дръпна я и почти я събори, оставяйки я коленичила в калта, докато той се втурна напред.

Нападна заедно с всички останали, изпълнени с жажда за кръв, която никога нямаше да бъде задоволена.

Съдийката ѝ беше обещала, че след това ще се почувства по-добре. Пречистена от справедливия огън. Но сега видя, че не се чувства по-добре и определено не се чувства пречистена. Беше направила само това, което бяха сторили и на нея.

Софи беше изпуснала меча си. Беше го зарязала. Всички тези тела.

Всички тези ранени. Дори да искаше да им помогне, откъде трябваше да започне?

Бреван беше толкова добър човек. Всички го обикваха в мига, в който го срещнеха. Дали би искал това?

Сложи ръка на устата си.

Какво беше сторила?

Когато се изправи мъчително, Кърнсбик беше изпълнен с ужас не за собствената си безопасност, а че може би той е отговорен за това. Или поне че може да го обвинят.

— Боже мой! — прошепна той.

Там, където бяха стояли аплодиращите зяпачи, беше истинска касапница. Навсякъде бяха проснати тела. Беше също толкова зле, колкото онзи ден в Гънката. Дори по-лошо, защото тогава вината не беше негова. И изобщо не можеше да бъде обвинен. Сред инженерите и инвеститорите имаше много огорчени неудачници и той знаеше, че те сигурно му завиждат и си мислят колко ли е хубаво да си на негово място. Нямаха представа за напрежението. Откакто беше патентовал преносимата си топилня за метали, с всеки нов успех товарът на очакванията към него ставаше все по-тежък. Зад всяка идея, способна да промени света, имаше милион грешни решения и докато не изпробваше и изследваше старателно всяко едно от тях, беше изненадващо трудно да разбере кое е правилното. Всъщност затова беше създал Слънчевото общество — като начин да отсее реакциите към най-лошите си идеи. Затова и защото не можеше да откаже на Савин дан Глокта.

Някой се вкопчи в него. Кралица Терез? Искаше да се оправдае с някакво нелепо извинение, но гласът му изневери напълно. Можеше единствено да закрие лицето си с ръце, да гледа между пръстите си като дете, което не смее да погледне някаква ужасия, и да шепне:

— О, боже!

Затова, когато видя Подпалвачите да идват, първото чувство, което изпита, беше на невероятно облекчение. Имаше върху кого да бъде хвърлена вината! Злодеите в пиесата, които специално се бяха появили за целта! След това се появи сковаващата загриженост за собствената му безопасност. Имаше голям брой убийци в черни дрехи. Бяха убили дезорганизираните гвардейци и се събираха около кралската ложа. В краката им имаше рицар от дворцовата стража! Удряха го с чукове!

— Боже мой! — Мъжете може да са храбри за едни неща и не толкова за други.

Кърнсбик можеше да се изправи срещу неизвестното и да създава нови неща. Може да се изправи пред тълпа от стотици хора и да ги накара да повярват. Можеше да поеме отговорност за милиони марки, без да му трепне окото. Но когато ставаше дума за физическа опасност, винаги беше безнадежден страхливец. В този момент усети колко ужасно му липсва Маджуд. Храбрият, стиснат Маджуд. Липсваше му така, както му беше липсвал всеки ден през изминалите десет години. Но Кърнсбик беше направил своя избор. Оставаше му само да живее с него. Или може би да умре с него.

— Ще ми позволите ли, Ваше Величество? — Беше онзи мъж Сулфур.

Той избута краля настрани. Тръгна усмихнат към дузината добре въоръжени фанатици, които се изкачваха по стълбите. Какво беше намислил, по дяволите?

Откъм кралската ложа, залитайки, дойде един рицар от дворцовата стража. Беше зашеметен от експлозията и оплетен в пурпурното си наметало, а Подпалвачите бяха дошли подготвени. Съдийката много беше харесала идеята да сипват гуркулска захар през визьорите на рицарите и да им драснат клечката, но Гус беше измислил по-практично решение.

Брайър хвърли мрежа и обездвижи ръката, с която мъжът държеше меча. После Ролоу и Доус — двама бивши копачи — отидоха при него с чукове, като се целеха в коленете и лактите му. След като го събориха, Гус пристъпи напред, замахна високо с кирката и я заби точно през средата на шлема му. От доста време не се смяташе за инженер, но добре изпълнените планове все още му доставяха удоволствие.

Някога беше майстор по колелата. Тоест специалист по колелата, задвижвани от вода. Инспектор по на клоните и силата на потока. Познавач на язовирните стени и шлюзовете. Планът му за задвижвана от реката фабрика в Шарнлост беше предизвикал голямо възхищение. Но за важната работа човек трябваше да отиде в Адуа. Затова беше започнал да учи в Университета, надявайки се един ден може би той самият да носи робата на специалист механик. Какви дребнави амбиции.

Гус се втурна напред към кралската ложа, през разпръснатото паникьосано множество от хора, които тичаха, умоляваха, лееха сълзи и кървяха, и махна на другарите си да го последват.

— За народа! — изрева той. — За Голямата промяна!

Оказано се беше, че залите за лекции във внушителните нови сгради на Университета съдържаха само сухи шепоти и остарели идеи. Вдъхновяващите речи се произнасяха в чайните и кръчмите на границите на бедняшките квартали, където интелектуалците скачаха върху масите, за да ораторстват за несправедливостта на сегашната система, да излагат смелите си фантазии за това, което може да я замени, и да се съревновават помежду си в правенето на най-възмутителните изказвания от името на благородниците и потиснатите обикновени хора. Едва ли беше нужно да се споменава, че самите обикновени хора почти нямаха възможност да кажат нещо. Гус все още си спомняше вълнението на онези шеметни дни. За пръв път беше повярвал в нещо по-голямо от него самия. За пръв път принадлежеше към нещо по-голямо от него самия.

Кирката му се стовари с глух звук върху гърба на един пълзящ войник от градската стража и когато измъкна окървавеното си оръжие, той разбра, че никога не е вършил толкова важна работа.

Едва когато отиде във Валбек и видя високите комини, страшния смог, огромните бедняшки квартали и чу Тъкача да говори, успя да съзре истината. Истината, че самият Съюз е колело, създадено не от един инженер, а от мрежа взаимни интереси, скрити влияния и колективна алчност, за да издигне богатите и да завлече бедните в разпенената вода. Е, сега колелото щеше да се завърти, както правят колелата, ще свали надолу привилегированите и ще издигне нагоре потиснатите и така справедливостта ще да възтържествува. Щеше да има справедливост, равенство и изобилие за всички.

Беше отрязал „дан“ от името си. Гуслав дан Турмрик се беше превърнал в Гус Турмер. Споровете със семейството му не бяха дали резултат, затова беше отрязал и близките си. Беше като купчина подпалки, които отчаяно очакваха някоя искра. После срещна Съдийката и очите му се отвориха. При нея нямаше суха теория, нито сантиментални компромиси, нито необходимост от търпение или убеждаване на съмняващите се. Това, което някои наричаха лудост, той намираше за остра като ръбовете на диамант яснота. Времето на споровете в чайните, красивите думи и фантастичните теории беше отминало. Алчните ръце на собствениците, благородниците, краля и продажните му главорези можеха да бъдат откъснати от страната само със сила. Последните им аргументи щяха да бъдат огънят и стоманата.

Друг рицар беше убил двама от братята му, но сега го бяха приклещили и го удряха с чуковете, оставяйки големи вдлъбнатини в бронята му. Гус остави кирката, забита в шлема му, и изрита рицаря, който се свлече с дрънченето на падаща стомана. После измъкна меча си и се хвърли към кралската ложа, чиито стъпала не бяха охранявани. Забеляза краля, който стоеше с широко отворени уста и очи, и стириянската му майка с опръскано с кръв лице. Ако успееше да стигне до тях… какъв удар щеше да е това за обикновените хора! Удар, който щеше да отекне отвъд Кръгло море и по целия свят така, сякаш стиснатият му юмрук беше езикът на огромна камбана. В учебниците по история този ден щеше да бъде записан като деня на Голямата промяна, а Гус Турмер като човека, който я беше възвестил!

Само дето някой застана пред краля, докато Гус се мъчеше да изкачи стълбите. Не беше рицар на дворцовата стража, а просто невзрачен мъж с къдрава коса и обикновени дрехи, на чието лице имаше странна невъзмутима усмивка, която не стигаше до очите му. Ако този глупак смяташе, че можеше да попречи на смяната на една епоха и да ограби народа, като го лиши от този миг, то той грешеше! Гус беше инструментът на историята! Беше буен поток, който не може да бъде спрян!

Вдигна меча си и изкрещя:

— За Голямата промяна!

Мъжът сякаш започна да трепти и да се размазва. Задуха вятър и…

— О, боже — възкликна Орсо.

Устата му беше напълно вцепенена. Едва успяваше да изрече думите.

Тази сутрин, когато слугата запасваше меча му, си беше помислил колко безполезно е това оръжие. И че никога няма да извади проклетото нещо. Сега го измъкна непохватно от ножницата. Закачи острието в облегалката на стола си. Осъзна, че в разцепеното дърво се беше забило парче метал. Вероятно беше пропуснало главата му на една педя разстояние.

— Застани зад мен, майко — каза той и я побутна по рамото, но гласът му беше като някакво отекващо клокочене.

Като вода, плискаща се на дъното на много дълбок канал. Главата го болеше. Усещаше, че целият му жакет лепне отвътре. По дяволите, дали беше ранен? Или това беше кръвта на някого другиго? Така е с кръвта — дали е на крал, или на човек от простолюдието, тя изглежда почти еднакво.

Къде бяха рицарите от дворцовата стража? Не трябваше ли те да се справят с подобни неща? Нали това беше основната цел на тези копелета? Видя един от тях мъртъв, с парче метал, стърчащо от нагръдника му. Този едва ли можеше да бъде винен. Къде беше Бремър дан Горст? Беше му дал почивен ден. Бе настоял за това. Ужасно решение. Изобщо вземаше ли Орсо добри решения? Не можеше да се сети за такива. Вероятно вината беше негова. Обикновено беше така. Кралят беше като кофа за боклук, в която се събираше цялата вина.

Никой тук, горе, нямаше да бъде особено полезен в битка. Кърнсбик беше закрил с ръце ужасеното си лице. Корт беше побързал да се скрие отзад. Странно е как, когато смъртта дебне, става жизненоважно да те убият последен.

Чувстваше се много уморен. Сякаш беше тичал цяла миля. Във въздуха се носеха листове. Обгорени памфлети. Всичко това приличаше на някакъв кошмар. Един от листовете все още гореше, когато падна до него. Той го изстърга изпод ботуша си. Можеше да е опасен. При тази мисъл почти му се прииска да се разсмее. Но не задълго.

Някой се изкачваше по стъпалата към кралската ложа. Едър мъж, облечен в тъмно плато. Тънката му руса коса беше разрошена от изпълнения с дим вятър. Около лицето му беше увита кърпа, затова Орсо можеше да види само очите му. Сурови очи. Вбесени от нещо. В ръката му имаше меч. Стар, евтин меч, но евтините мечове въпреки това могат да те убият.

Всичко това изглеждаше толкова невероятно. Нима Орсо не беше приятен човек? Винаги опитваше да разбере гледната точка на другите хора. Да бъде любезен. Почти не можеше да повярва, че този мъж е дошъл тук, за да го убие. Около стълбите се беше струпала група от може би дузина убийци и никой от тях не изглеждаше като човек, който се трогва от любезността.

— О, боже — повтори отново Орсо.

Вероятно имаше най-добри шансове, ако го посрещнеше на върха на стълбите. Но се опасяваше, че ако направи крачка напред, може да падне. В този момент една ръка го хвана за рамото.

— Ще ми позволите ли, Ваше Величество? — Беше Сулфур, който мина покрай него и внимателно, почти изтънчено прескочи трупа на върховния съдия Брукел.

Орсо беше забравил, че магусът изобщо е тук. Едрият Подпалвач вдигна меча си и кърпата върху устата му потрепери слабо, когато той извика нещо. На Орсо му се стори, че е „Голям провал!“ — чувство, с което той с готовност можеше да се съгласи. Присви очи в очакване острието да се спусне надолу и да разцепи на две скромния представител на ордена на магусите.

Но Сулфур вече се беше преместил със смайваща, невъзможна скорост. Очите на Орсо едва успяваха да го следят. Юмрукът на Сулфур потъна в корема на Подпалвача с глух и влажен звук и с такава сила, че го накара да се превие на две, отлепи краката му от земята и го стовари върху пода на кралската ложа като купчина парцали. Евтиният меч изпадна от ръката му и отскочи с дрънчене от крака на Кърнсбик, без да му причини вреда.

Следващият Подпалвач вдигна щита си. Юмрукът на Сулфур се превърна в размазано петно, направи щита на парчета, сгъна ръката на мъжа наобратно, откъсна главата му наполовина сред пръски кръв и го запрати като парцалена кукла сред пейките долу. Сулфур вече беше хванал една жена за косата, дръпна рязко главата ѝ надолу и я удари с коляно в лицето с толкова силен звук, че ушите на Орсо отново зазвъняха.

Той трепна, когато кръвта опръска кралската ложа, и гледаше ужасено как само с един разсичаш удар с отворена длан мъж беше смачкан в безформена маса, каквато нито едно човешко същество не би трябвало да бъде. Сулфур уцели друг Подпалвач под брадата и дъските под краката му изскърцаха, когато той го запрати високо в небето. Отекващият писък на мъжа заглъхна, сякаш беше изстрелян с оръдие. Сулфур удари с опакото на дланта си трети и той се запремята през глава, сякаш в тялото му нямаше кости. След което се оплете във веещите се на вятъра гирлянди.

Орсо не беше сигурен дали се опитваше да защити майка си, или се беше вкопчил в нея за подкрепа. Докато си поеме дъх, Сулфур превърна половин дузина убийци в парчета хвърчащо месо. Труповете им бяха обърнати с вътрешностите навън, усукани като тирбушон, изкормени или смачкани. Изглеждаха по-зле от всичко, което експлодиралата машина беше сторила с хората долу, които стояха близо до релсите.

Един мъж изкрещя през кърпата на лицето си, когато Сулфур хвана китката му, с която държеше меча. Хватката на магуса разкъса ставата на парчета. Той приближи мъжа до себе си. Разнесе се хрущене, пукане, писъкът се превърна в клокочещ стон, докато задната част на главата на Сулфур се тресеше като главата на прегладняло куче, което се храни.

— Ядач — прошепна кралица Терез.

Орсо си напомни никога да не спори с майка си. Не беше сега моментът да започва, докато гледаше как един мъж разкъсва със зъби друг. Бащата на Орсо се беше сражавал с ядачите по време на битката при Адуа. Когато Орсо беше попитал баща си да му разкаже за битката, той пребледня и не отвърна нищо. Сега, след като мъжът, когото Сулфур беше запратил в небето, се стовари на земята на трийсет разкрача разстояние, Орсо най-сетне разбра защо.

Последната Подпалвачка бягаше. Орсо зърна за миг ужасените ѝ очи, когато тя захвърли секирата си и побягна. Сулфур остави отпуснатия труп да се строполи. Гърлото му се беше превърнало в огромна, лъскава и черна рана. Въздухът около раменете на Сулфур трептеше като хоризонта в горещ ден. Орсо трепна, когато жената избухна в пламъци и се строполи на земята, като се мяташе и пищеше.

Може и да живееха в епохата на разума, но изглежда, че всяко изявление, че магията е мъртва, беше малко преждевременно.

Сулфур се обърна към Орсо с точно същата усмивка, която имаше на лицето му преди експлозията. Но ако преди тя приличаше на усмивката на любезен търговец, сега с парчетата плът между зъбите, омазаната с кръв уста и разноцветните очи, в които проблясваха отразените пламъци от жената, която магусът някак беше запалил, тя се беше превърнала в злобната гримаса на чудовище.

— И така, мога ли да поговоря с лорд канцлера? — попита Сулфур.

Орсо не беше сигурен каква точно дума е искал да изрече, но от устата му излезе само шепот:

— Ъъъ?

— Относно финансирането на новите релсови пътища, Ваше Величество. Под покровителството на банковата къща „Валинт и Балк“.

Орсо просто стоеше и го зяпаше — както му се стори — много дълго време, стиснал немощно с едната си ръка отпусната длан на майка си, докато мечът му висеше безполезно от другата. Щеше да го е изпуснал, ако пръстите му не се бяха заклещили в натруфената кошница на ефеса. Първият нападател лежеше настрани в краката им, кърпата се беше свлякла от лицето му и от носа и устата бълбукаше кръв, която образуваше уголемяваща се локва.

— Да — промърмори Орсо. — Да… разбира се.

Сулфур сведе поглед надолу и се намръщи, сякаш едва сега осъзна, че е опръскан с кръв от главата до петите. Прокара пръсти през окървавената си коса и отметна назад един кичур.

— Май първо ще трябва да се преоблека.

Орсо можеше да чуе крясъците през постоянното съскане в ушите си. Стенанията на ранените. Виковете за помощ. Полъхна ветрец, който целуна потното му лице. Може би бъдещето, към което се бяха насочили, не беше точно това, което хвалеше Кърнсбик. Коленете му омекнаха.

— Съжалявам, мамо — промърмори той и тежко се отпусна обратно на стола. — Трябва да поседна.

Подобаващо посрещане

— За какво изобщо сме тук, по дяволите? — промърмори Кусура, който не се чувстваше удобно в дрехите си, макар че новата му премяна се свеждаше до ново наметало върху покритата му с белези ризница и почистени ботуши за пръв път от шест месеца.

Дори не ги беше почистил добре.

— За да посрещнем Младия лъв подобаващо — отвърна Детелината.

— Не се ли биехме срещу този копелдак от Съюза допреди няколко месеца? Подобаващото посрещане за него би било секира в главата.

— Твоят отговор на всичко е секира в главата — промърмори Шола, която за случая беше взела назаем една ризница, която успя да ѝ стане едва след като пристегна пет ремъка около мършавото си тяло.

— Съвсем вярно — тъжно кимна Детелината. — Мисля, че е справедливо да се каже, че това е неадекватен отговор, когато става дума за държавни дела.

— За какво? — смотолеви объркано Кусура.

— Всичко е заради представянето. — Детелината кимна към главатарите и именитите воини на Стаур, които се бяха подредили от двете страни на Скарлинг Хол. Най-добрите от най-добрите, с най-добрата си екипировка. Толкова много скъпоценни камъни и позлата бяха изложени на показ, че Детелината почти ослепяваше от блясъка всеки път, когато слънцето се покажеше. — Демонстрация на сила и мощ. Не ни трябва огън, защото денят е топъл, но те са разпалили пламъците високо само за да покажат, че могат. — И наистина онези, които нямаха късмет и бяха твърде близо до огъня, се потяха под ризниците си. — Посрещането не говори толкова за госта, колкото говори на госта какъв е домакинът.

— Какво? — Кусура изглеждаше по-объркан от всякога.

— Стаур иска всички тия копелета да са тук, защото така изглежда голямата работа — обясни Шола.

— Аха. Защо не ми го каза просто така?

— Защото си имам това момиче, което да превежда вместо мен на един малоумник — въздъхна Детелината.

— Какво е това, по дяволите? — Гринуей крачеше напред-назад из залата, за да се увери, че всичко отговаря на изискванията му, сякаш имаше такива. Сега беше стигнал до Шола и се хилеше толкова подигравателно, че беше цяло чудо, че не му се разцепи главата. — Защо си довел нея, мамка му?

Детелината чу как Кусура изсумтя с отвращение и бързо го спря с ръка, преди наистина да е разцепил главата на Гринуей.

— Каза ми да доведа двама от най-добрите си воини — обясни Детелината с обичайната си успокоителна, широка усмивка. Понякога имаше чувството, че е пазач в някоя менажерия, където винаги се мъчи да спре животните да не се убият едно друго. — Ако не си искал тя да е тук, е трябвало да уточниш по-ясно какво имаш предвид под най-добрите.

Гринуей демонстративно всмукна през зъби и се обърна. Ако всмукването през зъбите беше мерилото за един мъж, за него определено щяха да се пеят песни. Шола го прие добре. Ако можеше да се каже, че камъкът приема дъжда добре. Кусура, от друга страна, беше човек, който държеше да приема всичко зле.

— Нима ще оставиш тоя шибан задник да се подиграва на една от нашите? — изръмжа той в ухото на Детелината.

— Ти самият ѝ се подиграваш достатъчно често.

— Тя знае, че го правя на майтап.

— Как разбра, че го знам? — повдигна вежди Шола.

Кусура не ѝ обърна внимание. Той не обръщаше внимание на всичко, което би попречило на някоя разправия.

— Тя е три пъти по-голям мъж от тоя глупак. Ако погледне още един път насам, ще му разцепя шибаната глава, независимо дали сме в тронната зала на Скарлинг, или не.

— Мътните го взели. — Детелината разтри основата на носа си. Много го биваше в битка, ако човек го насочеше в правилната посока, но не случайно му викаха Кусура. — Да не би да смяташ, че ще намериш в главата му нещо, което си заслужава? Момчето е идиот. Скоро ще се спъне в собствения си кур и тогава ще можеш да му се посмееш, без да си цапаш ръцете. Ако съм научил нещо, то това е, че много рядко се налага човек да нагази в океана от горчилка, за да получи своето отмъщение. Скоро вълните сами ще го изхвърлят на брега.

— Никога не ме е бивало много в чакането — изсумтя Кусура, докато гледаше кръвнишки Гринуей, който се оплакваше от някакъв именит воин, защото не харесваше закопчалката на наметалото му. — Идва момент, в който трябва да проявиш кураж, главатар.

— Може би, но ще ти кажа, че съм дяволски сигурен, че този момент не е сега. — И Детелината огледа ухилено претъпканата зала, сякаш не рискуваха да бъдат убити всеки момент. — Трябва да подбереш подходящия момент, Кусур. Не можеш да решаваш всеки проблем с юмруците си. Понякога мозъкът и устата са по-добри оръжия.

— Тези ли са оръжията, които използваш през последните няколко дни? — попита Шола.

— Всъщност да. Отидох да се срещна със стари приятели и съседи и да обсъдим нещата.

— Кои ще са тези приятели и съседи, които не са тук?

— Вярвате или не, но е имало и време преди да стана бавачка на такива крякащи гъски като вас. Имах дълга и разнообразна кариера. През годините съм имал прочути главатари…

— Не си ли убил повечето от тях? — попита Шола.

— Неколцина — усмивката на Детелината леко посърна.

Кусура беше зает с това да се оглежда кръвнишки.

Кръвнишкият му поглед беше точно толкова убийствен, колкото подигравателната усмивка на Гринуей. Той стискаше малките си устни в буйната си брада и между веждите му се образуваше огромна гънка.

— Говори каквото искаш. Никога не съм имал проблем, който да не мога да реша с достатъчно голямо острие.

— Тогава благодари на мъртвите, че си имал прости проблеми. С тях се сблъскваш на бойното поле, но в Скарлинг Хол нито един проблем не е от този вид.

Вратите се отвориха и се разнесе шумолене и дрънчене, когато мъжете се размърдаха, за да видят как влиза Младия лъв. Приличаше на истински герой — нагръдникът, ботушите и зъбите му бяха лъснати до блясък. Но всъщност жената до него беше тази, която привличаше погледите. Детелината си каза, че тя май е изключение от правилото, че колкото по-малко дрехи има една жена, толкова повече това възбужда мъжете. Роклята ѝ сякаш беше изтъкана от слънчева светлина и блестеше, докато тя се движеше. Върху дългите ѝ пръсти и шията ѝ имаше скъпоценни камъни. Малкият меч на хълбока ѝ също беше обсипан със скъпоценни камъни. Беше трудно да се каже как изглежда в действителност под целия този блясък, пърхане с клепачи, танцова походка, перчене и важничене, но изглежда, никого не го беше грижа. Воините се размърдаха неспокойно, изпълнени със завист, и се разнесе благоговеен шепот, сякаш през вратата беше влязла не просто жена, а им показваха скъпоценен камък.

Войниците и слугите, които я следваха, изглеждаха малко обезпокоени от бойците на Стаур, застанали от двете им страни и окичени със стомана. Дори и леко накуцващият Млад лъв, колкото и да се опитваше да го прикрие. Но съпругата му се носеше в средата като лебед по река, чиито брегове са засадени с рози. Усмихваше се на един мъж, после на следващия, сякаш са някакви особено красиви разцъфнали цветове. Бойците — побелели, стари воини, които биха се изсмели на кървяща рана — сега премигваха, изчервяваха се или свеждаха поглед към ботушите си, смирени от усмивката ѝ.

Тя спря до Детелината и прошепна нещо на съпруга си. Детелината се зачуди как устните ѝ може да са толкова розови, очите ѝ толкова тъмни, а кожата ѝ толкова бледа и съвършена. Сигурно беше гримирана като лице, изрисувано върху щита на някой наборник, но с такова умение, че човек трудно можеше да разбере. Това беше най-близкото нещо до магия, което беше виждал в Скарлинг Хол, въпреки всичките магьосници, пророци и вещици на Стаур.

Брок направи крачка към тях, хвърли поглед на Шола и каза на много добър северняшки:

— Съпругата ми пита дали тук жените участват в битки.

Детелината разтърси глава, сякаш се събуждаше от сън:

— Ами от време на време на Север оставаме без мъже, но никога не оставаме без битки. — Той хвърли кос поглед на Шола, наведе се напред и промърмори. — Освен това, между нас да си остане, има случаи, в които им казваш да не се бият и те въпреки това го правят.

Брок преведе думите му на езика на Съюза заради жена си. Тя се засмя и смехът ѝ беше също толкова искрящ, колкото и роклята ѝ. Детелината се зачуди колко ли пъти го е упражнявала, за да се получи както трябва, но въпреки това беше ужасно доволен, че той е причината, и после крайно разочарован, когато тя продължи нататък. Кусура гледаше след нея като лисица, видяла отворен кокошарник.

— Внимавайте — промърмори Шола. — И на двамата така ви потекоха лигите, че може да умрете от жажда.

— Големия вълк! — извика Лео дан Брок и разпери ръце, докато се приближаваше към подиума. — По-голям от всякога! Самият крал на северняците!

И той подаде ръка на Стаур.

— Младия лъв! — Стаур се надигна от трона на Скарлинг. — Вече не си толкова млад, но все още си те бива. — Той хвана ръката на Брок и го издърпа върху подиума. Преметна другата си ръка през раменете му и го потупа по гърба. Звукът отекна в залата. После двамата се прегърнаха с една от онези прегръдки, които изглеждаха наполовина като състезание по борба, демонстрирайки, че са най-добри приятели, докато всъщност всеки се опитваше да събори другия.

— Това е съпругата ми, лейди Савин — каза Брок, след като непохватната им прегръдка най-сетне беше завършила с равен резултат.

Савин направи реверанс. Полите ѝ изшумоляха и се разстлаха върху плочите като локва от злато. Движението ѝ беше толкова плавно, сякаш отдолу няма крака, а е качена върху добре смазана платформа.

— Кралю. За мен е чест да се запозная с толкова велик воин.

— О, и аз знам нещичко за честта — усмихна ѝ се Стаур от подиума. — И честта е изцяло моя.

Северняшкият ѝ може и да не беше добър и акцентът ѝ тежък, но тя вече бе разбрала как да погъделичка егото на Големия вълк. Не че това беше кой знае каква загадка.

Кусура се наведе към Детелината, като продължаваше да зяпа жената на Брок.

— И аз трябва да си намеря една такава…

— Сякаш можеш да си я позволиш — завъртя очи Шола.

Дипломация

Мътните го взели, дипломацията беше трудна работа.

— Така че, както разбираш… — неуверено продължи Лео. — Висшият съвет трябва да бъде спрян. Преди да е нанесъл още вреда. Трябват ни добри мъже, които да застанат начело. Честни мъже. Патриоти.

— О, така ли? — изсумтя Стаур и хвърли един кокал на пода.

Големия вълк дори не полагаше усилия да скрие отегчението си от всички тези разговори за данъци, несправедливост и патриотизъм и Лео трудно можеше да го вини за това. Когато Ишър говореше за тези неща, те звучаха смислено, но Лео винаги се оплиташе в подробностите. А тук, по време на пира в Скарлинг Хол, заобиколен от воини с окървавени ръце, всичките му аргументи звучаха толкова неубедително и нелепо. Мътните го взели, той самият се отегчаваше от себе си. Стига с тия проклети приказки. Нужно беше да действат. Но през изминалата година беше научил едно нещо — преди да извадиш меча си, трябва да знаеш как ще спечелиш.

За да спечели, той се нуждаеше от краля на северняците.

При Савин ласкателството винаги вършеше работа. Лео изду бузи и погледна тълпата от именити воини около подредените във формата на огромна подкова маси.

— Събрал си доста воини — каза той. — Северът изглежда по-силен от всякога. По-обединен от всякога.

— Защо да не е? — Калдер Черния се наведе покрай сина си и погледна намръщено Лео, враждебно настроен като изваден кинжал.

— Хайде стига, татко. — Стаур размаха мазния си пръст. — Нали ти казах да се държиш любезно.

Когато ставаше дума за ласкателства, Лео беше свикнал повече да ги получава, отколкото той самият да ги изрича. Искаше му се да е долу с воините, които безгрижно пиеха, пееха и се тупаха по гърбовете, макар че на другата сутрин главите щяха да им тежат. Мътните го взели, дипломацията беше трудна работа.

Усети, че Савин леко го докосва по ръката.

— Ти си се бил с този мъж и си спечелил — прошепна тя в ухото му. — Сигурно можеш и да говориш с него?

Работата беше там, че за да убиеш някого, ти е нужен само миг. А да го убедиш да мисли като теб, изисква толкова много търпение. И как изобщо човек може да разбере кога е успял? Ако убиеш някого, той си остава мъртъв. Ако промениш мнението му, той винаги има възможност да го промени отново.

— Май бих предпочел да се бия с него отново. — Той се огледа и видя, че Калдер Черния го гледа. — Особено когато баща му преценява всяка моя дума.

— Ако знаех, че ще има властни родители, можеше и ние да вземем някои от нашите. — Савин се приведе напред на стола. — Трябва да призная, че говорите отлично общия език, лорд Калдер!

Обикновено ѝ беше нужен само един комплимент, за да пробие бронята на един мъж, но тази на Калдер Черния беше по-дебела от обичайното.

— Баща ми винаги казваше, че е добре един мъж да научи обичаите на враговете си — изсумтя той.

— И е още по-добре да научиш обичаите на приятелите си. Опитах се да науча няколко думи на северняшки, но се опасявам, че съм лоша ученичка.

— О, без съмнение е така — изсумтя отново Калдер. — Това е първото нещо, което си помислих, когато ви видях — тази жена не е достатъчно коварна.

Лео стисна в юмрука си ножа за хранене. Проклет да е, ако позволи на тоя дърт глупак да обижда жена му, но преди да успее да каже нещо, ръката на Савин стисна силно болния му крак и го накара да изстене от болка.

— От друга страна, вие притежавате коварство в излишък. — Колкото по-груб ставаше Калдер, толкова по-широка ставаше усмивката ѝ. — Може би ще ми разкажете нещо за историята на Скарлинг Хол.

— Аз да не съм някакъв проклет разказвач на приказки…

— Татко! — изръмжа Стаур. — В тази зала няма мъж, който да не е готов да убие за възможността да научи лейди губернатора няколко думи на северняшки. Спри да обиждаш гостите ми и опитай да бъдеш полезен с нещо.

Калдер Черния неохотно се изправи, наведе се по-близо до ухото на сина си и му прошепна достатъчно силно, така че всички да могат да чуят:

— Те искат нещо. Не се съгласявай само защото мислиш, че така трябва, или защото ти е скучно, или заради някакви чувства, ясно ли е? Погрижи се да си платят.

— Знам какво правя — отсече Стаур.

Савин намигна на Лео, хвана костеливата ръка на Калдер Черния и остави стареца да я поведе надолу от подиума.

— Дау Черния се е бил с Кървавия Девет точно тук — казваше той.

— Вие самият присъствахте ли? — прошепна Савин, сякаш никога преди не се беше чувствала толкова развълнувана.

Стаур прокара език по острите си зъби, докато ги гледаше как се отдалечават.

— Каквото и да казва баща ми, за мен е голяма чест да те посрещна в дома си, Млади лъве. Както и съпругата ти, която очевидно е толкова умна, колкото и красива, и предполагам, че знае много повече северняшки, отколкото показва. Но ми се струва, че не сте изминали цялото това разстояние по лошите ни пътища чак от Карлеон, за да опитате ейла ми и да слушате историите на баща ми. — Той облиза пръстите си и хвърли кос поглед на Лео. — Какво си намислил?

Значи моментът беше настъпил. Кураж, кураж. Той беше Младия лъв, нали? Наведе се напред и заговори с настоятелен шепот:

— Висшият съвет трябва да бъде спрян.

— И ти си човекът, който ще го стори?

— Ние сме хората, които ще го сторят.

Стаур повдигна едната си вежда, сякаш имаше известни съмнения.

— Искам да си до мен в това велико приключение! — Лео опита да остави настрани подробностите и да вкара пламенност в гласа си. — Да спечелим слава, да направим света справедлив и да превърнем всички почтени хора в Съюза в свои приятели!

За голямо негово разочарование Стаур не разряза начаса ръката си, за да даде кръвна клетва за вярност към техния съюз. Вместо това той се облегна назад и започна да си играе с чашата с ейл.

— Значи… искаш хиляди воини на Севера… да отплават за Мидърланд… и да се бият срещу върховния крал в Адуа?

— Да! — Лео заби ножа си в масата и го остави да потрепва там. — Правилно си ме разбрал!

— Кой е с теб?

— Великите лордове от Камарата на лордовете. Ишър, Хюген, Барезин и други прочути имена — Лео замълча за момент. Беше честен с Риккъ. Беше най-добре да е честен и със Стаур. — И Уфрит.

Здрачния оголи зъби. Не можеше да се отрече, че е красиво копеле особено когато е ядосан.

— Значи си посетил оная кучка с дългото око, а? Ако си спомням добре, вие двамата бяхте доста близки? — Стаур пъхна пръст в устата си и издаде тих пукащ звук. — Бива те с жените, Млади лъве, това не мога да го отрека.

Лео хвърли поглед към Савин, която пресушаваше един рог с ейл, докато група воини я наблюдаваха с прехласнато възхищение. Когато тя избърса устата си и поиска още, дори на лицето на Калдер Черния се появи известно уважение.

— Моля ви — каза тя, — майка ми пие повече сутрин в делничен ден.

Мъжете, които говореха общия език, се засмяха, а другите, които не говореха, се престориха, че говорят, и се засмяха още по-гръмогласно.

— Но аз не съм жена — продължи Стаур, — а баща ми може и да е доста голям заядливец, но е наясно с някои неща. Така че остава въпросът — какво ще спечеля аз от това? Ще ми дадеш ли част от Мидърланд?

— Никой в Съюза никога не би се съгласил на това — засмя се Лео.

— Парче от Англанд?

— Аз никога не бих се съгласил на това — намръщи се Лео.

— Тогава Уфрит?

— Мисля, че уредихме този въпрос в Кръга — сковано отвърна Лео.

— Предполагам, че ще искаш от мен и да се държа прилично. — Стаур издаде долната си устна. — Няма дори да ми позволиш малко плячкосване на път за битката.

— Трябва да накараме хората на Мидърланд да застанат на наша страна — отвърна Лео. — Отиваме да ги освободим, не да ги ограбим.

— Значи така както ми обясняваш нещата, твоето велико приключение ще ми струва пари. Казваш, че ще бъдеш мой приятел, Камарата на лордовете ще ми благодари и народът на Мидърланд ще ме обича, но се огледай наоколо. — И той посочи залата, пълна с воини. — Направо сера приятели и пикая благодарности. Аз съм истински обичано копеле.

— Все пак помисли! Младия лъв и Големия вълк, рамо до рамо! Знамената ни ще се развяват заедно! — Лео размаха юмрук, опитвайки се да разпали в Стаур огъня, който винаги се разпалваше в него при мисълта за маршируващи мъже в брони, изправени на задните си крака коне и победоносни викове. — Помисли за песните, които ще се пеят в чест на победата ни!

Но Стаур хвърли само още един кос поглед на Лео:

— След като си чул една победна песен, си ги чул всичките. Само сменяш имената, иначе в тях се пее за все същите гори от копия, надути рогове, долини, застлани с трупове, и всякакви подобни глупости. Виждаш ли моя приятел Детелината там, долу? — И той посочи оплешивяващия копелдак с пристегнатото с много колани момиче до него. — Този дебел глупак някога е бил Джонас Стръмното.

— Стръмното? — намръщи се Лео. — Който удържа прохода при Сивите пукнатини? Този, който уби Керм Желязната глава?

— Аха. Точно този. Той притежаваше всичката слава, която един мъж може да пожелае. А погледни го сега шибаняка.

— Мислех, че двамата с теб сме еднакви! Мъже, които се интересуват единствено от победата.

— Сега аз съм крал, Млади лъве. — Стаур повдигна високо с палец веригата на врата си. — Въпросът не е само да спечелиш, а какво ще спечелиш.

— Не исках да повдигам въпроса за дълга ти…

— Тогава недей.

— Но ти ми дължиш нещо — процеди Лео през зъби.

— Имаш предвид живота си? — ухили се Стаур. — Мъжете, които Кървавия Девет е победил в Кръга, са били длъжни да му служат до края на дните си, но сега живеем в различни времена. И дори и да исках да ти почистя ботушите, никой друг не ти дължи нищо, мамка му. Няма да намериш по-добър от мен с меча, Млади лъве. Знаеш това. Но се съмнявам, че сам ще мога да победя целия Съюз.

— Никога не съм очаквал, че Големия вълк ще се окаже страхливец. — Лео разочаровано отпи голяма глътка ейл.

Това беше най-хапливата забележка, която можеше да се сети, и тя отскочи от широката усмивка на Стаур.

— Може и да съм страхливец, Млади лъве. Но съм страхливец, от когото се нуждаеш.

Лео не можеше да го отрече. Той се отпусна обратно на стола и се загледа как воините изреваха доволно, когато Савин ги нарече путки на северняшки, преструвайки се, че не разбира. Мътните го взели, трудна работа беше дипломацията.

Челюстите на вълка

Савин по-скоро харесваше да гледа как Лео спи.

Когато се съгласи да се омъжи за него, тя очакваше да се отегчи бързо. Да прекарва повече време в дълги пътувания. Може би да си намери любовник, когато му дойде времето. Но в Младия лъв имаше много неща, които ѝ харесваха. Честност, вярност, кураж, страст. Може би това бяха старомодни добродетели. Добрите качества за едно наистина чудесно куче. Но бяха качества, които тя започваше да цени. Дори да им се възхищава. Той беше добър човек в няколко отношения, които наистина имаха значение. Достатъчно, за да накара нея самата да се чувства като почти добър човек, когато беше до него. И това чувство беше приятно. Определено стимулиращо.

Той се размърда насън и придърпа кожите под брадичката си. За такъв силен мъж и смел воин той се държеше странно детински. Толкова доверчиво, оптимистично и суетно. Отнасяше се към света като към някаква измислена книга с приказки и макар че досега играеше по свирката ѝ, тя се съмняваше, че винаги ще бъде така. Майките им бяха прави — двамата бяха подходящи един за друг. Пламенният оптимист и пресметливият циник. Не беше кой знае колко умен, но един умен съпруг само щеше да ѝ пречи. Радваше се, че се омъжи за него. Светът се нуждаеше от герои. Но също се нуждаеше и от хора, които наистина да вършат нещата.

Тя се изправи, приглади полите си и още веднъж провери как изглежда лицето ѝ в квадрата на старото криво огледало. После се измъкна през вратата и много внимателно я затвори, за да не събуди съпруга си.

Мъжът, който се наричаше Гринуей, се спотайваше в коридора отвън. Изглежда, че при северняците колкото по-живописно е едно име, на толкова по-себелюбив главорез принадлежеше.

Той я изгледа похотливо от главата до петите:

— Не мога да ти отделя много време.

— Тогава по-добре да не губим време. — Златото проблесна в стълба светлина от тесния прозорец и тя пъхна монетата в дланта му.

* * *

Тя чу остриетата, преди да ги види — онова познато стържене на стомана, звука от влачещи се крака и задъхано сумтене.

Озова се в тесен двор до Скарлинг Хол — кръгла неравна морава, оградена от сиви каменни стени. Едно тренировъчно чучело със стара ризница и очукан шлем беше подпряно на стойка с наредени мечове и копия.

В края на тревата двама мъже се обикаляха и се дебнеха с щитове и дълги пръчки. Движеха се тромаво заради сламените рогозки, с които бяха увити. Стаур стоеше между тях с меч в ръка и гол до кръста. Тялото му беше жилаво и мускулесто и лъщеше от пот. Заради утринния хлад от него се вдигаше слаба пара. Савин се зачуди дали тя не беше причината за тази демонстрация на мъжественост. Беше доста вероятно. В края на краищата кой по-добре от нея разбираше колко е важна външността?

Така нареченият Голям вълк скочи, съскайки, срещу единия от партньорите си в тренировката толкова внезапно и с такава ярост, че Савин инстинктивно сложи ръка върху корема си, за да го защити. Трябваше да положи усилие, за да не отскочи назад, когато Стаур нанесе разсичащ удар към щита, от който полетяха трески, после се наведе, за да избегне пръчката, хвърли се под нея, блъсна с рамо мъжа в стената и го накара да изсумти. Големия вълк закачи ръба на щита му, удари го с коляно в корема, после го удари яростно по крака с плоската страна на меча си и го свали скимтящ на земята.

Цялото това концентрирано насилие се случи в рамките на няколко секунди и когато другият му тренировъчен партньор се изправи тежко, кралят на северняците вече беше отскочил назад. Погледът му се насочи към Савин през лъщящата му от пот коса.

— Харесва ли ти това, което виждаш? — Значи в крайна сметка говореше общия език.

Но тя вече беше отгатнала това по време на пира от начина, по който слушаше как двамата с Лео разговаряха.

— Кой не би го харесал? — Тя се насили да пристъпи напред и да заобиколи падналия мъж, който стенеше и се държеше за увития в слама крак. — Големия вълк! Внук на Бетод и законен крал на северняците! Говори се, че е най-великият войн в Кръга на света и съм склонна да повярвам на това.

— Ти си толкова бърза с комплиментите, колкото аз съм с меча. — Стаур обсипа с вихрушка от светкавични промушващи удари мъжа, който все още беше прав.

Върхът на меча дълбаеше щита на противника му със скоростта на кълвач и го караше да отстъпва тромаво и нервно назад.

— Казах самата истина. — Беше изминало известно време, откакто тя самата бе влизала в кръг за фехтовка, но знаеше достатъчно, за да види колко умел е с меча.

Беше по-добър дори от Лео. Но също така и по-суетен. Тя се зачуди дали тази надута арогантност щеше да го предпази, ако Бремър дан Горст се изправеше срещу него в сериозна битка. Много би искала да види това.

— Не мога да кажа, че не се наслаждавам на ласкателствата ти — ухили се той. — Но ако искаш воините ми, ще трябва да ми предложиш нещо повече.

— Разбира се. Ще ми трябва дар, подобаващ за един крал. Мислех си, че може би… Уфрит?

Стаур застина, вдигнал меча за поредния промушващ удар:

— Какво?

— Това е град край морето. Казвали са ми, че е един от най-великите градове на Севера, макар че в действителност ми се стори малко… примитивен.

— Е, тук сме известни повече с мечовете си, отколкото с градовете — прошепна той и присви онези свои ужасни, влажни очи.

Избегна един удар на пръчката, без дори да погледне, улови я със свободната си ръка, промъкна се покрай щита и удари увития със слама воин по лицето с дръжката на меча си.

Мъжът нададе остър вик и падна на колене, притиснал с ръце окървавената си уста. Стаур се засмя презрително, с отвращение сложи крак върху гърдите на противника си и го блъсна по гръб.

— Не знаех, че Уфрит е твой, за да го даваш.

— Мой, за да ти позволя да го вземеш. — Савин се приближи и сви рамене, сякаш говореха за времето. — В края на краищата що за протекторат е това, ако няма кой да го защитава?

— Протекторат, който може да бъде завладян. — И Стаур мързеливо подритна към арката на вратата падналия си партньор в двубоя. — Трябва да имаш известен кураж, жено, за да се напъхаш така в челюстите на вълка. Няма как да не се възхитя на това. Но се тревожа. — Той претърколи мъжа с още един ритник, което го накара да изохка. — Тревожа се, че може да си от тези хора, които обичат да обещават всичко на всички и някак си се надяват никога да не им потърсят сметка. — Той пристъпи по-близо, вдигна меча си и насочи върха му към нея. Беше ѝ нужен целият ѝ кураж, за да остане на мястото си. От убийствения блясък на ръба на острието ѝ стана ясно, че това не е тренировъчен меч. — Тревожа се, че не може да ти се има доверие. — И той докосна леко шията ѝ с върха на меча.

Наричаха го Големия вълк и Савин не се съмняваше, че името е подходящо. Можеше да чуе дъха му. Да помирише киселата му пот. Наистина беше като диво куче. А човек не трябва да показва страх пред едно куче. Кожата ѝ настръхна, усещаше глухите удари на сърцето си, но се насили да остане неподвижна и да срещне погледа му, докато студеното острие погъделичка гърлото ѝ, после се плъзна по рамото ѝ, закачи нещо зад яката ѝ и го измъкна.

— В края на краищата… — от върха на меча му висеше огърлицата от руни, която Риккъ ѝ беше подарила. — Нима двамата със съпруга ти не сте най-добри приятели с тая шибана вещица?

В последно време може би беше подходящо Риккъ да бъде наречена с тази дума. Савин почти беше потреперила при гледката на татуировките върху мършавото ѝ лице. Едното от очите ѝ, на които някога толкова се беше възхищавала, не виждаше нищо, а другото прекалено много. Спомни си за ръката на Риккъ върху корема ѝ. Възхитеният ѝ смях, когато бебето беше помръднало. Лео беше казал, че тя е най-истинският човек, когото познава, и Савин изпита чувство на вина. Нещо, което рядко ѝ се случваше. Още по-рядко след Валбек. Но беше избрала пътя си, който водеше до трона, независимо от това върху кого щеше да ѝ се наложи да стъпи, докато го следва. Беше по-лошо да покаже, че има съвест, дори и от това да покаже страх.

— Доверието е лоша основа за един съюз. Почти толкова лоша, колкото приятелството. — Погледът на Савин се плъзна по меча и се насочи към Стаур. — Една буря може да разбие и двете, а бурята предстои. От друга страна, егоизмът има по-дълбоки корени. Ние се нуждаем от теб. А ти се нуждаеш от нас. Днес и утре. Днес Риккъ ни е полезна. Но утре…?

Тя пристъпи напред. Пристъпи напред толкова внезапно, че не даде на Стаур друг избор, освен да я прониже в гърлото или да отдръпне меча си. Бяха толкова близо, че той нямаше свободно пространство. Ръката му беше притисната в тялото му. Наложи му се да извие несръчно ръка и да пусне меча, който издрънча на земята между двамата.

— След това ще станеш лорд на Уайтфлоу, Крина и отвъд. Истински крал на северняците. — Тя се наведе, взе внимателно меча за острието, изправи се и му го подаде. — На всички тях. Нещо, което баща ти, доколкото разбирам, така и не е успял да постигне напълно.

— Е, в този случай… — Той обви пръсти около дръжката, огледа внимателно лицето ѝ и оголи зъби в гладна усмивка — имаме сделка.

— Разбира се — усмихна се тя и отстъпи назад. Сякаш никога не беше изпитвала никакъв страх, угризения или съмнения. Ако човек достатъчно често мисли за това, може би то се превръща в истина.

— Предполагам, че е най-добре да събера воините си.

— Най-добрите, които имаш, и колкото се може повече. Ако изгубим, няма да получиш нищо.

— Ще събера всичките мъже на Севера! — изръмжа Стаур. — Такава войска, каквато не е била виждана от времената на Скарлинг Качулатия, какво ще кажеш за това?

— И докато са в земите на Съюза, ще се държат по възможно най-добрия начин?

— Добрите хора от Мидърланд дори няма да разберат, че сред тях има вълци.

— Това е повече, отколкото можех да искам. — Тя се обърна към стълбището и съпруга си. Към безопасността.

— Предполагам, че Младия лъв не знае за това? — извика след нея Стаур.

— Има неща, които един почтен мъж не би сторил, но някои от тях трябва да бъдат направени. Затова има мен.

— И когато разбере?

— Предполагам, че ще се разстрои, но… дотогава Северът ще бъде твой.

— А Съюзът ваш.

И новият му крал и кралица щяха да си имат по-големи грижи.

Стаур се ухили.

— Харесвам съпруга ти. Той има сърце. Но знаеш ли на коя негова черта се възхищавам най-много? — Той се обърна и замахна ловко с меча. Острието проблесна на слънчевата светлина и отсече главата на чучелото от напълнените му със слама рамене и очуканият му шлем се отърколи с дрънчене в един ъгъл. — На вкуса му по отношение на жените.

Въпроси

Бяха поработили върху ръката му. Нараняванията по лицето и порязването над окото му бяха избледнели. Вероятно ги беше получил, след като бяха взривили машината на Кърнсбик. Но нараняването на ръката му беше по-скорошно.

Нямаше нищо специално в него. Може би беше смазана с чук.

Един от онзи чукове със зъбци, които касапите използват, за да направят месото по-крехко. Ръката изглеждаше така, сякаш върху нея беше нахлузена голяма, червена и отпусната ръкавица. Приличаше на парче кайма, оформено като ръка от някой отегчен касапин. Определено не приличаше на ръка, която скоро щеше да опита отново да убие някой крал. Или някога да прави каквото и да било друго.

— Нали знаеш, че едва са започнали — каза Вик.

Кървясалите му очи се насочиха към нея.

— Това, което са ти сторили… — Тя хвърли поглед надолу към края на ръката му. — Е само, за да ти покажат, че са сериозни. Това е като ръкостискане. Ако не съм доволна от отговорите ти, тогава… — Тя се наведе напред и прошепна: — Чух, че Дъртата клечка лично се е заинтересувал от разпита ти.

Той преглътна и адамовата му ябълка помръдна.

— А когато Дъртата клечка извади инструментите си… — Тя подсвирна тихо и продължително. — Ще ги умоляваш да смачкат и другата ти ръка.

— Казах им всичко, което знам — изграчи мъжът.

— Всички им го казват. Но може да са пропуснали нещо. Ти може да си пропуснал нещо. Нещо, което дори не осъзнаваш, че има значение.

— Нима това променя нещо?

— Възможно е. — Поне за нея. За него нямаше спасение. Инквизицията на Негово Величество не беше склонна да проявява снизходителност, когато ставаше дума за опит за убийство на краля.

— Кой го планира?

— Тъкача… — дрезгаво отвърна той.

— Ризно? — присви очи Вик.

— Никога не съм го срещал. — Той сви рамене така, сякаш това му костваше цялата сила, която му беше останала. — Така ми казаха.

— Кой ти каза? — Главата му започваше да се свлича настрани, клепачите му потрепваха. Вик щракна с пръсти пред лицето му. — Кой ти каза?

— Подпалвачите. Съдийката.

— Тя ли те подкокороса да го направиш? — Тази жена имаше лошата слава, че организира точно такива театрални представления.

— Съдийката ми даде шанс. Не е било нужно да ме окуражава. — Той се поизправи. Изпъна гръбнака си с известна гордост и в очите му се появи искрица огън. — Жена ми работеше в една фабрика в Три ферми. Винаги се тревожеше за машините. Казвах ѝ да не се тревожи, но тя винаги се тревожеше. Някои дни бригадирът я караше да работи до късно. Заспиваше права, но се нуждаехме от тази работа. Един ден се спънала и обтегачът на ремъка я закачил. Казват, че я грабнал като ръката Еуз. Запратил я в тавана, на двайсет разкрача разстояние, с такава сила, че счупила една от гредите. Почти нямаше кост в тялото ѝ, която да не е счупена. Главата ѝ изглеждаше по-зле от ръката ми сега. — Той изрече думите гневно и очите му се напълниха със сълзи. — Така че не съжалявам! Тъкача ми даде шанс да нанеса удар от името на обикновения човек! Атаката ни може и да не успя, но тя няма да е последната.

— О, не се обвинявай толкова — отвърна Вик. — Ударът ви не е пропуснал всички. Той уби десетки почтени хора, които бяха дошли в една лятна сутрин да гледат как някакъв локомотив върви несигурно през полето! Какво ще кажеш за тези нещастни копелета, а? За техните съпруги, съпрузи, бащи и деца? Всички ние имаме своите тъжни истории, задник такъв!

— Трябва да бъдат дадени и жертви! Щеше да си заслужават, ако Негово Величество шибаният крал не разполагаше с онзи ядач, който да го пази.

— Ядач ли? — намръщи се Вик.

Тя изпита усещането, че нещо е било изпуснато в докладите.

— Бяхме победили рицарите! После това дребно копеле, което изглеждаше като нищожество… уби Турмер. Изби всички. Размяташе ги, сякаш са сламени чучела.

Тя си спомни какво беше сторил Шенкт с онези двама практици на кея в Уестпорт. Беше разхвърлял тези едри мъже като кукли.

— Но няма значение какви сделки с дявола сте сключили. — Затворникът кимна сякаш на себе си и на устните му заигра странна, лека усмивка. — Няма значение колко ядачи ще докарате или колко войници ще наемете, или колко хора ще трябва да умрат. Голямата промяна идва.

— Къде е Съдийката? — въздъхна уморено Вик.

— Голямата промяна. — Кървясалите му очи гледаха в някаква точка зад нея, може би се взираха в светлото бъдеще. — И всички собственици, банкери, крале и магуси ще бъдат пометени!

Тя си спомни какво ѝ беше казала Витари в онази барака на брега на Уестпорт. Че Съюзът е инструмент на Баяз, че банките и инквизицията са негови марионетки и че самата Вик вече танцува по свирката му. Не ѝ се нравеше мисълта, че под този свят може да съществува още някакъв скрит свят. Свят на ядачи, магуси и тайни сили. Сякаш беше изплувала на повърхността на езеро и бе видяла вълничките, без да отгатне, че в дълбините му властват кой знае какви непознати чудовища. Тя се отърси от тревожното усещане. Трябваше да се придържа към това, което можеше да бъде докоснато, обяснено и представено като доказателство.

— Къде е Ризно? — изръмжа тя.

— Кулата на Създателя ще се отвори! — излая той със задавен глас. — И онези, които са били първи, ще станат последни, а последните — първи!

Замисли се дали да не стовари юмрука си върху това подобие на ръка, докато крещи въпросите си в лицето му. Но той нямаше отговори. Поне не такива, които да ѝ помогнат. Изправи се и го остави да бръщолеви празни приказки точно като евтините луди пророци на Храмовия площад в Уестпорт.

— Портите ще се отворят широко и Еуз ще дойде отново! И всичко ще си дойде на мястото! Чу ли ме? Голямата промяна е…

Тя затвори вратата и гласът му се превърна в глух шепот.

Пред вратата стоеше практик със скръстени ръце.

— Негово Високопреосвещенство иска да ви види веднага — разнесе се съскащ глас изпод маската.

Вик мина покрай вечно неодобрителния поглед на секретаря, между двама много високи практици и влезе в кабинета на архилектора. Вратата се затвори след нея със звучащо окончателно изщракване. Може би беше време за някои отговори. Или поне за някои въпроси.

— Ваше Високопреосвещенство, имам някои въпроси за… — Тя спря с името на Баяз на върха на езика си, когато гостът на Глокта се завъртя на стола и учтиво повдигна вежди.

— Инквизитор Тюфел! — Беше шибаният крал. — Никога не съм имал шанса да ти благодаря за помощта ти във Валбек. Направи така, че да изглеждам добре, а това изисква дяволски много усилия. Онази твоя бележка ми спаси задника, да не говорим за задниците на още няколко хиляди други хора. — Усмивката му леко повехна. — Наистина е жалко, че не можа да спаси задниците на всички. А сега чух, че си ни спасила кожите и в Уестпорт!

— Аз съм… — прокашля се Вик — щастлива, че мога да Ви служа… Ваше Величество.

Беше преминала на плавния, аристократичен и леко спечен тон, с който майка ѝ може би щеше да посрещне краля. Виктарин дан Тюфел в целия ѝ блясък. Беше наистина жалка. Така нареченото кралско правосъдие бе изпратило цялото ѝ семейство на смърт, а нея самата да изгние в Англанд, а ето че тя раболепничеше пред последния обитател на трона. Това представляваше Съюзът — независимо дали си селянин, благородник или затворник, уважението беше дълбоко вкоренено.

— Кълна се, ти беше единственият човек във Валбек, който запази изцяло разсъдъка си. — Кралят ѝ се закани с пръст, когато тя седна до него. — Тогава си помислих, че следващия път, когато се озова на потъващ кораб, искам тази жена да е на греблата в спасителната лодка. — И той протегна ръка, сякаш за да я потупа по рамото, но вероятно усетил дълбокото ѝ смущение, вместо това потупа непохватно облегалката на стола ѝ.

Вик трябваше да признае, че благодарността му ѝ достави удоволствие. Това не беше нещо, което вкусваше често, и както е при алкохола, ако пиеш рядко, главата ти може да се замае и от малко количество. От всяка благодарност. Да не говорим от кралската. Но тъй като мълчанието се проточи, тя започна да се замисля за частта със спасителната лодка, след което се прокашля отново:

— Това означава ли… че корабът потъва?

— Сигурно ще има доста вода за изтребване — разнесе се глас отзад.

Вик се обърна изненадана. Един мъж се беше облегнал на стената до вратата. Мъж, за когото тя изобщо не подозираше, че е там, докато той не заговори. Обикновен мъж с къдрава коса. Среден на ръст, със средно телосложение и среден като цяло. Точно тази външност, към която самата Вик се стремеше, когато искаше да бъде анонимна. Изключителната обикновеност на изключителния шпионин. Или на професионалния убиец. Това незабавно я накара да застане нащрек.

— Познаваш ли Йору Сулфур? — попита Глокта.

— Никога не сме се срещали — каза Сулфур, — макар че аз също много се възхищавам от работата ти във Валбек. — Той се поклони леко и стегнато. — Някога бях чирак на Първия магус.

Вик успя да запази неутрално изражение, но това ѝ костваше усилие. Шенкт беше казал, че Съюзът е инструмент на Баяз, и сега тя откриваше, че неговият агент ѝ се хили непринудено заедно с двамата най-могъщи мъже в кралството.

— А сега? — попита тя.

— Неговото бдително око и отзивчиво ухо…

— Юмрукът, с който наказва? — попита Орсо.

— Да кажем по-скоро насочващата му длан — отвърна Сулфур. — Моля ви, не ми обръщайте внимание, все едно ме няма.

— Няма да ни е лесно — промърмори кралят и подаде на Вик сгънат лист хартия, като го държеше с два пръста. — Тази сутрин получих още една изненадваща бележка, според която може да ни се наложи да изтребваме повече вода, отколкото във Валбек и Уестпорт, взети заедно.

Вик я взе, разгъна я и започна да чете:

Ваше Величество,

Срещу Вас се готви заговор.

Вашата Камара на лордовете планира да Ви открадне трона.

Те имат могъщи съюзници на Север. Търсят още съюзници в Стирия.

Войските им ще дебаркират на северния бряг на Мидърланд в последния ден от лятото, ще се обявят за патриоти и ще тръгнат към Адуа.

Трябва да се подготвите. Но трябва да внимавате как се подготвяте. Във Висшия Ви съвет също има предател.

С най-добри пожелания, Приятел

Вик преглътна и кожата ѝ неприятно настръхна. Заговор. Камарата на лордовете. Съюзници на Север и в Стирия. Предател във Висшия съвет. Такава заплаха можеше да направи бунта във Валбек да изглежда като селска танцова забава.

— Приятел? — Почеркът беше странен. Думите бяха изписани старателно. Изглеждаше почти детски. Вик обърна писмото, изследва мастилото, опипа хартията, дори я помириса. Но нямаше никакви улики кой го е написал. — Имате ли някаква представа кой може да е този приятел?

— Никаква — отвърна Глокта. — Но хората, които държат да се обявят за приятели, обикновено са всичко друго, но не и такива.

— Дори и враговете ти могат да ти кажат истината — отбеляза Орсо. — Отношенията между Короната и Камарата на лордовете не са били толкова лоши от… предполагам от последната гражданска война. Вероятно е най-добре да не си спомняме как свърши тя…

Ширещи се убийства и разрушения, чиято кулминация беше насилственото сваляне и екзекуция на краля. Тя остави внимателно писмото върху бюрото на архилектора.

— Кой в Камарата на лордовете би имал дързостта, достатъчен повод за недоволство и ресурсите, за да извърши държавна измяна?

— Почти всеки от тях. — Глокта облиза голите си венци.

— Но ако трябваше да избера един мъж, който би се обявил за патриот, докато извършва държавна измяна, това би бил Ишър. — Орсо отвратено оправи маншетите си. — Той ме подлъга да направя онази грешка с Уетерлент и без съмнение подмами Лео дан Брок да направи онази своя малка демонстрация на раздразнителност по време на процеса.

Архилекторът изглеждаше дори по-блед от обикновено.

— Ишър и Брок се ожениха заедно… — Единият от тях за собствената му дъщеря, както всички много добре знаеха.

— Враговете в Камарата на лордовете са едно — намеси се Вик. — Техните военни ресурси са ограничени. Лорд губернаторът на Англанд е съвсем друго нещо. Той разполага с достатъчно ресурси и опит и е лоялен. — Кожата ѝ настръхваше все повече. — Възможно ли е Брок да е част от това?

— Могъщи съюзници на Север… — Кралят си пое дълбоко дъх през носа и го изпусна.

— Ваше Величество — Глокта трепна, когато се опита да се изправи в количката си, — ако подозренията паднат върху зет ми, те трябва да паднат и върху дъщеря ми. Като Ваш архилектор аз трябва да съм безупречен. Би трябвало да подам оставката си или поне да си дам отвод от този случай…

— Не искам и да чувам за това, Ваше Високопреосвещенство — прекъсна го Орсо. — Вие сте единственият човек във Висшия съвет, на когото се доверявам напълно. Просто сте мразен твърде много, за да стане от вас добър конспиратор.

— Много мило от Ваша страна, че го казвате, Ваше Величество — изсумтя уморено Глокта.

— Освен това нямаме доказателства. Единственото нещо, в което съм убеден, че е виновен Лео дан Брок, е това, че ме намира за достоен за презрение. Ако това е престъпление, ще трябва да обеся три четвърти от страната. Виждали ли сте последните памфлети за мен? За майка ми? За дълговете?

— Възмутителни лъжи, разбира се — намеси се Сулфур.

— Въпреки това хората не могат да им се наситят.

— Можем да арестуваме Ишър — предложи Вик. — Предполагам, че можем да измъкнем истината от него.

— Звучи изкушаващо. — Глокта поклати глава. — Но след онази история с Уетерлент никой в Камарата на лордовете вече ни няма доверие. Не можем да си позволим да ги превърнем в мъченици. Трябва да действаме внимателно и да си подсигурим достатъчно доказателства, каквото и да решим да правим.

— Междувременно ще се възползваме от съвета на нашия анонимен приятел и ще се подготвим — добави Орсо. — Ще вдигнем войските си и ще съберем всички съюзници, които можем да намерим.

— Силите ни са разпръснати, Ваше Величество. — Глокта разпери ръце. — Кралската гвардия е разпръсната из целия Съюз, за да държи под контрол Трошачите.

— Полковник Форест ми помогна да събера няколко хиляди войници за война на Север. Дивизията на престолонаследника — усмихна се Орсо, сякаш си припомни нещо, което му доставяше удоволствие. — Тя може да бъде възстановена.

— Това ще струва пари.

— Нямам съмнение, че банковата къща „Валинт и Балк“ ще бъде щедра в мрачни времена като тези — отбеляза Сулфур.

Вик запази безизразното изражение на лицето си, но почти потрепери при спомена за ледения дъх на Шенкт върху бузата ѝ. Той беше споменал и „Валинт и Балк“.

— Предполагам, че под щедра имате предвид още заеми и още по-съсипващи лихви? — попита Глокта и избърса една дълга сълза от бузата си, докато клепачът му потрепваше.

— Това е банка, не благотворително дружество — добродушно сви рамене Сулфур.

— Предполагам, че е по-добре да заложа короната си, отколкото да ми я откраднат — промърмори Орсо, но Вик се запита дали има голяма разлика между двете.

— Ще замина на Север със следващия прилив — заяви Сулфур. — Господарят ми има могъщи приятели там. Ако този бунт е реалност, може да се окаже, че ще успея да го унищожа в зародиш.

— Така, както унищожи Подпалвачите по време на демонстрацията на машината на Кърнсбик ли? — попита Орсо.

Означаваше ли това, че Сулфур е ядач? Още един от вида на Шенкт? Съдейки по белите му зъби, когато се усмихна на краля, това не изглеждаше толкова невъобразимо.

— Надявам се да го направя по-изтънчено — отвърна той, — но не по-малко решително в защита на интересите на Ваше Величество. — И Сулфур излезе, затваряйки вратата след себе си с онова окончателно звучащо изщракване.

Глокта се наведе напред върху стола и сключи ръце:

— Инквизитор Тюфел, бих искал ти да наблюдаваш останалите членове на Висшия съвет. Недоловимо, разбира се. Трябва да знаем, ако някой от тях е нелоялен. Използвай само хора, на които имаш доверие. По възможност външни хора.

— Служа и се подчинявам, Ваше Високопреосвещенство. Ваше Величество. — Тя се изправи, после се спря замислено с ръка върху облегалката на стола.

— Още нещо ли има? — попита архилекторът.

— Бележката, в която пишеше, че търсят съюзници в Стирия.

— Да? — повдигна вежда Орсо.

— Може и да познавам хора, които да ни помогнат там.

Адресът, който ѝ беше дала Шило Витари, принадлежеше на едно мазе близо до пристанището. Зад цветните стъкла на прозорците му проблясваха странни светлини, подобни на светлините, за които се говореше, че примамват моряци в дълбините. Един мъж с опърпана шапка на морски капитан и още по-опърпан мустак се беше облегнал на разкривения парапет отвън с ръце в джобовете. Над главата му скърцаше табела, на която беше нарисувана жена с копие и бутилка, рибешка опашка вместо крака и усмивка, която намекваше, че е виждала неща, които човек не може и да сънува.

Мястото приличаше на детска рисунка на бърлога на стириянски шпиони. Вик можеше само да предполага, че това е двоен блъф. Или беше това, или презрението им към Съюза беше толкова голямо, че дори не си правеха труда да се крият.

Стъпалата водеха до лабиринт от мрачни изби и ниски сводове, който твърде много ѝ напомняше за мините в лагерите на Англанд. Цветните свещи бяха премигващите фенери, докато те се влачеха в мрака, превити от две. Звънтящите чаши бяха звънтящите кирки, докато лежаха настрани, за да дълбаят жилата. Сенките, мятащи се върху изцапаните каменни стени, бяха собствената ѝ сянка, докато буташе вагонетката с въглища с покритото си с рани чело и се гърчеше през шахти, които бяха твърде тесни, за да може да седне в тях, докато разранените ѝ колене жвакаха в ледената вода и тя знаеше, че ако таванът падне, ако пламъкът възпламени джоб с газ или водата си пробие път…

Тя се отърси от тези мисли и се опита да се освободи от страха. Всичко това се беше случило много отдавна. Онова момиче беше изчезнало и вече не стоеше затворено вътре в нея, крещейки, докато се опитва да излезе.

Един мъж лежеше в люлеещ се хамак, скръстил татуираните си ръце зад главата. Сънливите му очи я проследиха, докато вървеше по тунела. Една двойка се полюшваше на музиката на жална цигулка. Не беше ясно дали танцуват, чукат се или и двете, но Вик не изключваше нито едната от трите възможности. Една жена, която разбъркваше карти, седнала в съсипано кресло, ѝ смигна, после посочи към едно светло място, където таванът беше малко по-висок и Вик можеше да стои изправена.

Беше виждала много долнопробни кръчми, но никога такава, която да е толкова добре заредена. Рафтовете бяха пълни с бутилки от блестящ кристал и скучна керамика, съвсем обикновени и абсурдно натруфени. Една беше пълна с плуващи в нея червеи, друга имаше кинжал за запушалка. Трета беше оформена като ухилено лице с камъни за очи.

— Най-сетне! — Акцентът на бармана беше странен коктейл — глътка стириянски с лек примес от Съюза и още няколко съставки, които по-трудно можеше да определи. Мъжът беше висок и блед, с остра червена коса и брада. Върху едното му рамо беше метната бяла кърпа, а върху другото клечеше малка маймунка. Той ѝ се усмихна широко и разкри хубавите си зъби. — Виктарин дан Тюфел удостоява с присъствието си моето скромно заведение.

— Срещали ли сме се?

— Сега се срещаме. Майка ми ме нарича Кас. — Той разпери ръце към голямото разнообразие от шишета. — Но за всички останали съм просто барманът. Ти не приличаш на майка ми.

— Мисля, че щях да си спомням нещо такова. А това кой е?

— Маймунката ми. Какво мога да ти предложа?

— Какво имаш?

— Какво нямам?

— Никога ли не ти е хрумвало, че колкото по-голям е изборът, толкова по-трудно е да избереш?

— Споменавали са ми го. Но страхът не е добро основание да ограничаваш възможностите си за избор. — Той я изгледа проницателно от главата до петите като шивач, който преценява мерките на клиента си. — Тежък ден, а?

— Има ли друг вид дни?

— Някога опитвала ли си суорфен? — И той грабна от най-високия рафт зад гърба си една непретенциозна бутилка, направена от пълно с балончета стъкло. — Прави се само в едно село близо до Джакра. Тук е трудно да се намери.

Той измъкна две чаши, избърса ги с кърпата и със сръчно движение на китката наля в тях малко гъст, прозрачен алкохол.

— Що за барман си сипва напитка всеки път?

— Този барман. Не позволявай на противната миризма да те откаже.

— Обикновено не позволявам. — Вик отпи една глътка и я изжабурка замислено в устата си.

Горе, в лагерите, бяха дестилирали всички възможни гнили зеленчуци, които можеха да докопат, но никога преди не беше вкусвала нещо по-лошо от това. Преглъщането му противоречеше на всеки инстинкт, който притежаваше. След това почти не можеше да диша.

— Какво, по дяволите, е това? — изграчи тя.

— Тайна, по-добре пазена от цвета на бельото на кралица Терез. С времето се свиква с вкуса.

— Защо някой би искал да свикне с този вкус? — Вик откри, че отпива нова глътка и потрепери, докато прокарваше алкохола в устата си.

— Странно, нали? Продължава да ти се иска да провериш колко противен вкус има. После един ден проверяваш и откриваш, че всъщност го харесваш. Скоро след това вече никоя друга напитка не може да удовлетвори желанието ти. Често съм си мислил, че хората са еднакви. — Той потопи върха на езика си в чашата и замислено облиза устни. — Онези, които харесваш веднага, рядко се оказват твои любимци. Имам чувството, че ти може би си нещо, с което се свиква постепенно, Виктарин дан Тюфел.

— Ласкаеш ли ме?

— Малко. — Той вдигна палеца и показалеца си и погледна към нея през малкия отвор помежду им. — Но с изтънченост и класа, каквато рядко можеш да намериш в Адуа. Шило Витари не обича да бъде поставяна в неловко положение, но харесва хората, които умеят да го правят. Тя се води от принципа, че от най-лошите ти врагове стават най-добрите приятели. Дойде, за да приемеш предложението ѝ за работа ли?

— Не — отвърна Вик. — Тук съм си добре.

— Въпреки че всичките ти дни са тежки?

— Да кажем прилично нещастни.

— И така, какво те води в малката частица от Стирия в Мидърланд? — И барманът повдигна червените си вежди, докато отпиваше глътка от противния алкохол. — Или наистина си се отбила само за да удариш една напитка?

— Работодателят ми… иска да се срещне с твоя.

— Дъртата клечка? — Той повдигна веждите си още по-високо. — Иска да се срещне с Витари?

— Дай да махнем посредниците. — Тя гаврътна последния алкохол. — Крал Орсо иска да се срещне с крал Джаппо. — Дори маймунката изглеждаше шокирана, когато тя плъзна празната си чаша по бара. — Я сипи по още едно, а?

Утрешният ден дойде

Брод не можеше да повярва колко малко се беше променил Валбек.

Преди по-малко от година от горящите почернели скелети на фабриките се издигаше дим. Сега повечето от тези скелети вече бяха разрушени и комините се издигаха по-високи отпреди и докато работеха, бълваха дим. Цареше същият вечен мрак, димът все така дразнеше гърлото и се носеше все същата воня на тълпите немити хора, която не можеше да бъде заличена. От вратите на леярните отекваха същите откъслечни части от стари работни песни, докато от тях продължаваше да изскачат снопове от искри и облаци пара. Реката с разядените си брегове отново беше мръсна от бояджийските работилници нагоре по течението, задръстена от лодки и разбита на многоцветна пяна от задвижваните от водата колела, които бяха по-големи от всякога.

Разрушенията от бунта изобщо не бяха отблъснали инвеститорите, само бяха разкрили нови възможности. Навсякъде несигурно се издигаха скелета, сякаш гигантски паяци плетяха мрежите си над града. Наоколо все още имаше барикади, но бяха направени от подострени колове, вместо от потрошени мебели, и зад тях имаше не дрипави Трошачи, а гвардейци на краля в излъскани униформи, готови да смачкат всякаква следа от съпротива с цялата сила на тежковъоръжения гняв на Негово Величество. Улиците около фабриките бяха задръстени от опашки от разорени нуждаещи се, върху които се сипеше почернелият от сажди дъжд. Единствената разлика от жалките върволици, на които Брод беше молил за работа миналата година, бяха, че тези опашки бяха дори по-дълги.

— Някой от вас познава ли мъж на име Сарлби? — попита той и вдигна юмрука си. Вече не си правеше труда да се крие.

— Има татуировка като тази.

Някои се дръпнаха настрани. Други поклатиха глави. А трети сякаш почти не го чуваха, погълнати от собственото си нещастие.

Почти бяха приключили с възстановяването на банката, почистването на лозунгите на Подпалвачите и на площада пред съдебната палата. Обаче трите бесилки пред нея работеха с почти същата скорост, както и когато Съдийката беше на власт. Курвите зад ъгъла също си вършеха бързо работата. Бяха малка групичка, облечени в окаляни дрехи, с вдигнати коси, разкриващи насинените им шии, с вдигнати поли, разкриващи бледите им крака, и размазан от летния дъжд грим.

— Някоя от вас, момичета, познава ли мъж на име Сарлби? — попита Брод и показа една сребърна марка във вдигнатата си ръка.

— Ако искаш да говориш с тези момичета, това ще ти струва пари — предупреди го сводник с лице на плъх, който се измъкна от уличката.

— Сигурен ли си? — изгледа го Брод.

Мъжът се намръщи, трепна и се спотаи обратно в сенките.

— Има татуировка като тази — Брод завъртя ръка, за да покаже опаката ѝ страна.

Най-близката жена поклати глава. Въпреки това той ѝ подаде монетата.

— За какво ти е притрябвал? — попита тя и Брод се зачуди колко ли е млада под размазания грим.

Млада като Мей. Може би по-млада:

— Просто я вземи.

Той тръгна с тежка стъпка по една бедняшка улица, недалеч от мястото, където живееше някога, която представляваше покрита с коловози смесица от кал, пепел и боклуци, изхвърлени от къщите. Беше тъмна заради наклонените една към друга сгради и проснатото бельо, което плющеше на носещия пясък вятър. Нямаше канализация, само локви покрита с мухи мръсотия, оградени на някои места, за да направят място за кочини за квичащите прасета, чиито изпражнения се просмукваха през тесните като цепнатини прозорци в избите, където най-бедните едва свързваха двата края в някакво подобие на живот.

Покрай него минаха четирима мъже с качен върху раменете си ковчег, следвани от опечалена тълпа. Отпред вървяха две жени в хубави черни рокли. Тук най-хубавите дрехи бяха тези за погребения. В края на краищата ги носеха достатъчно често. Собствениците на погребалните бюра много ги биваше да убеждават хората да харчат пари, които нямаха. Така дълговете ти можеха да те последват дори на оня свят.

Брод застана отстрани, за да наблюдава минаващите опечалени. Искаше му се да им даде нещо. Така, както всички даваха по нещо дори когато нямаха почти нищо, когато и той самият живееше на такава улица. Искаше му се да им даде нещо, но стисна челюсти и не го направи. Лиди винаги му казваше, че не може да превръща всеки проблем в свой проблем. И беше права.

Настигна един старец, който накуцваше отзад, облечен в опърпани черни дрехи:

— Познаваш ли мъж на име Сарлби?

— Вече не познавам никого. — И мъжът продължи да куцука нататък.

От склада, в който някога се срещаха Трошачите, беше останал скелет от овъглени греди. Там бяха слушали речите на Ризно. Всички се сгушваха около лъжите му като бедно семейство около горяща буца въглища и гледаха със светнали очи към онова по-добро бъдеще.

И ето че утрешният ден дойде и много приличаше на вчерашния. Дори повече отпреди.

Няколко дрипави момчета играеха в почернял от сажди канал. Състезаваха се с дървесни въшки или някакви подобни буболечки. Брод клекна до тях:

— Момчета, познавате ли мъж на име Сарлби?

Те го зяпнаха и очите им изглеждаха огромни и кръгли върху слабите им, мръсни лица. Приличаха на близнаци. Но от друга страна всички гладуващи изглеждат еднакво.

— Има татуировка, която е като тази — добави Брод и протегна юмрука си, после го обърна, разтвори го и им показа сребърната монета, която проблясваше в него.

— Аз имам такава татуировка.

Брод се усмихна, но му беше трудно да продължи да се усмихва, когато се обърна.

— Сарлби? — Той едва позна мъжа, до когото се беше сражавал в Стирия, който беше стоял до него във Валбек.

Гърбът му изглеждаше някак превит, косата му беше подстригана късо и осеяна с плешивини, а лицето му бе толкова мършаво, че можеше да се видят малките мускулни влакна, които помръдваха под бузите му.

— Гунар Брод, завърнал се от мъртвите — гласът на Сарлби беше гърлен и дрезгав. Сякаш беше остарял с десет години за десетте месеца, откакто бяха говорили за последен път. — Чух, че ме търсиш.

— Така е. — Брод стисна ръката му и си помисли колко немощна изглежда.

Сякаш стисна ръкавица, пълна с прах.

— Мислех, че си един от тези, които обесиха — каза Сарлби.

— И аз мислех същото за теб. Радвам се да видя, че не е така.

Сарлби не отвърна на сърдечните думи. Май нямаше много поводи за това.

— Виждам, че си преуспял — каза той и изгледа продължително Брод от главата до петите.

Тъжното беше, че Брод бе облякъл най-износените дрехи, които успя да намери. Може би защото не искаше да изпъква.

Може би защото се срамуваше от това. Дори така изглеждаше като богаташ сред тези привидения и просяци. Беше забравил колко зле могат да бъдат нещата. Странно колко бързо забравя човек.

Колкото и гладен да изглеждаше, Сарлби ядеше бавно. Сякаш храненето му причиняваше болка.

Беше бледо подобие на мъжа, който някога е бил. Като призрак на самия себе си. Няма значение колко си силен, корав или смел, при този живот работата, димът, прахът, болестите, смрадливата вода, развалената храна, мизерията и непрекъснатият недоимък биха смачкали всеки достатъчно бързо.

— И така, къде живееш сега? — попита Сарлби с крайчеца на устата си, докато дъвчеше.

— В Остенхорм.

— Англанд, а? Значи си намерил работа там?

— Малко.

— Предполагам, че не е в някоя фабрика.

— Не. — Брод се замисли дали да не излъже. Но дължеше на Сарлби истината, нали? Поне това му дължеше. — Работя за Савин дан Брок.

— Искаш да кажеш Савин дан Глокта — грозно изсумтя Сарлби. — Любимката на бедняшките квартали! Виждал ли си нейния памфлет? — той се засмя сухо, задави се и смехът му се превърна в кашлица, която му се наложи да прокара с разредената бира, сервирана тук. — За колко тъпи ни смята, мамка му?

— От това, което съм виждал, преценката ѝ е доста точна — отвърна Брод. — По отношение на това и почти всичко останало.

— И какво работи човек като теб за човек като нея? Да не си се захванал с галантерия? Или от бракониер си се превърнал в горски?

— Върша това, което трябва — изръмжа Брод и усети, че го изпълва гняв. — Имам жена и дъщеря, за които да се грижа. За пръв път от години те са щастливи. Да не мислиш, че бих се извинил за това?

Сарлби издържа погледа му:

— Не съм те молил за нещо такова. Просто искам да знам какво да очаквам от теб, това е всичко.

Брод осъзна, че е станал от стола и се е надвесил над масата, опрял стиснатите, треперещи юмруци върху дървото и оголил зъби. Осъзна, че всички в това окаяно място го гледаха. Премигна, бавно седна отново и се насили да отпусне юмруци. Костваше му усилие. Сякаш около ръцете му имаше стоманени обръчи, които ги държаха стиснати.

— Опитах по вашия начин. — Той бутна очилата назад върху потния си нос и положи усилие да успокои дъха си. — Виж докъде ни докара това.

— Ние направихме само първата стъпка. По пътя към свободата ще има още много. И не се съмнявам, че ще изгубим още мнозина. Може би никога няма да му видя края. — Очите на Сарлби се озариха от светлината на вярата. Или може би светлината на лудостта. А може би нямаше разлика. — Но ще дойде време, когато хората като мен ще го видят. Разчитай на това, Бул Брод. Голямата промяна идва.

— Значи… си още с Трошачите?

Сарлби бавно набоде последното парче от храната и бавно го задъвка. После погледна Брод и присви очи:

— Какво значение има за теб дали съм с тях, или не?

Брод замълча за момент. Имаше усещането, че се е свил в окопите на Борлета, с ръка върху стълбата, и чака да се втурне към стените. Още една крачка и после нямаше връщане назад.

— Трябва да говоря с Тъкача — прошепна той.

Видя, че мускулите отстрани на мършавото лице на Сарлби се стегнаха, когато той стисна зъби.

— Е, доста голям куражлия си за момче за поръчки на Савин дан Глокта. Да се върнеш тук, надебелял и загладил косъма, и да искаш да се срещнеш с Тъкача.

— Никой никога не ме е обвинявал, че ми липсва кураж.

— Не — невесело се засмя Сарлби. — Никой не те е обвинявал в това. — Настъпи тишина, докато той бавно откъсна парче хляб и бавно изтопи соса от чинията, докато не остана нито капка. — Но трябва да те предупредя, че всички по-умерени между тях измряха заедно с Малмър. Страстите са доста разгорещени.

— Трябва да говоря с Трошачите, Сарлби, независимо дали са умерени, или не.

— Мога да те отведа при тях. — Сарлби бавно задъвка, бавно преглътна и бавно се облегна назад. — Но какво ще се случи след това, не зависи от мен.

Пораснал

— Къде е проклетата пиячка? — изрева Джин.

Той хвърли върху дебело тапицирания стол торбата си, която се изплъзна на пода, отвори един сандък, достатъчно голям, за да легне в него Лео, и започна да рови в него.

— Ще кажа следното за лейди губернатора… — промърмори Юранд и токовете му изтракаха по пода, когато прекоси стаята и дръпна блещукащите завеси. — Тя определено умее да подбира стаите.

Той отвори високите прозорци и вътре нахлу топъл бриз, който носеше плисъка на водата и развълнуваното бръщолевене на стириянски на вечерните тълпи в Сипани.

— Колко стаи имаме? — попита Антоп и отметна назад къдравия кичур върху лицето си, докато отваряше свързващата врата към друга приемна, пълна с огледала и лукс.

— Сигурно са поне пет. — Глоуард вдигна поглед към тавана, изрисуван с много самодоволно изглеждащи копелета, които си похапваха грозде. — Това място прилича на палат.

— Приличало на палат — изсумтя Лео и погледна намръщено двата изваяни херувима насред позлатения корниз.

Каза си, че е лорд губернатор на Англанд и вероятно трябва да изисква най-доброто от всичко. Жена му винаги го правеше. Но в действителност луксът го изнервяше. Не можа да се сдържи да не си помисли какво би казал Кучето. Щеше да поклати глава и да промърмори „гледай к’ъв разкош“ и най-вероятно щеше да се изсмее. Лео беше замесен от същото тесто. Винаги се чувстваше по-щастлив, когато спеше в сеното, вместо в коприна, ядеше с ръце, вместо със сребърни прибори, и да седи около лагерния огън по време на кампания, отколкото на масата за вечеря. Не спираше да се тревожи, че ще се блъсне в нещо и ще го счупи.

— Ето я къде е, мамка му! — Джин беше отворил вратите на огромен шкаф, за да им покаже колекция от алкохолни напитки, която беше достатъчна за малка, но много скъпа таверна.

— Вижте това!

И той потри ръце и започна да преглежда бутилките.

Междувременно Антоп се беше излегнал отново на леглото с широко разперени ръце и широка усмивка на лицето.

— Проклет да съм, Лео, кълна се, че успя да си хванеш единствената жена на света, която би могла да промени мнението ми за брака. Тя самата да те изпрати в Сипани? За да се забавляваш? С момчетата? — Той се засмя невярващо към изрисувания таван.

— Ами сватбата стана толкова набързо…

— Атакуваш дръзко, а? — попита Юранд и повдигна едната си вежда.

— С това съм известен — отвърна Лео. — Няма да има време да ви покажа уважението, което заслужавате, копелета такива.

— Той потърка нервно изпотената си шия. — А и не всичко ще бъде забавление.

Това предизвика неловко мълчание на фона на звънтенето на чаши.

— Кога ще се срещнеш с крал Джаппо? — попита Глоуард.

— След залез.

Антоп се надигна и седна на леглото.

— Това, че трябва да се държим любезно с един от най-лошите врагове на Съюза, ме дразни. — И той удари възглавницата така, сякаш беше лицето на крал Джаппо.

— Нали знаеш какво казва Столикус за враговете? — попита Юранд.

— Убийството на враг е повод за облекчение — напевно изрече Лео с важния тон, с който Юранд произнасяше цитатите. — Създаването на приятел е повод за празнуване.

— Наистина ли си го чел?

— Нито една проклета страница.

— Изобщо можеш ли да четеш? — попита Глоуард и прегърна Лео през раменете.

— Аз не мога — обади се Джин, издърпа тапата с пукот и помириса съдържанието. — И се гордея с това, мамка му.

Юранд завъртя очи:

— Ще можем ли изобщо да намерим пътя до Кардоти? Този проклет град е истински лабиринт.

— Горещ лабиринт — добави Глоуард и подуши влажното петно под мишницата си.

— Не се бойте. — Антоп измъкна от жакета си книжка с оръфани краища. — Имам знаменития наръчник на Гланхорм Сипани. И мога да чета. Когато нямам нищо друго по-добро за правене.

Той разгъна една неудобна за използване карта от вътрешната корица и я погледна с присвити очи и известно объркване.

— Показани ли са забележителностите и така нататък? — попита Глоуард.

— Историческите места? — Юранд се наведе над рамото на Антоп, за да обърне картата наобратно. — Искам развалините на акведукти, докато съм тук…

— Гланхорм не се занимава с тия глупости. — Антоп размърда вежди. — Само с бордеите. И Домът за удоволствия на Кардоти е пръв в списъка му с места за чукане.

Юранд разтри основата на носа си.

— Доживях да чуя думите „чукане“ и „списък“, изречени последователно. — И той отиде до прозореца и излезе на балкона.

— Още ли не си сипал нищо, мамка му? — изсумтя Глоуард и се опита да изблъска с рамо Джин от пътя си.

Двамата се сбутаха, после Джин хвана главата на Глоуард в ключ и двамата започнаха да се борят, блъснаха се в шкафа и бутилките издрънчаха. Двамата неизбежно се затъркаляха по килима, като се зъбеха и сумтяха.

— Предаваш ли се? — изръмжа Глоуард.

— Майната ти! — изпъшка Джин.

Антоп ги прекрачи, взе една бутилка и се взря в етикета. За съжаление, кракът на Лео вече не му позволяваше да се бори. Той последва Юранд през развяващите се завеси.

Слънцето се спускаше към трептящия лабиринт от покриви, искреше върху водата и хвърляше розови, пурпурни и оранжеви отблясъци в небето и посребряваше леко краищата на облаците. Долу, пред някаква чайна, винарна, пушалня или каквото имаха тук, един опърпан цигулар обикаляше между масите и се опитваше с някаква тъжна мелодийка да изкара от маскираните гуляйджии няколко медни монети. Горещината беше лепкава, но лекият ветрец, който имаше вкуса на подправки, приключение и щипка гнилоч от каналите, развяваше косата на Юранд. Едва ли някой мъж би могъл да изглежда по-красив. Това гордо, тъжно и замислено изражение сякаш принадлежеше на някоя статуя от Старата империя.

— Красиво е — прошепна Лео.

— Зная, че нямаш кой знае колко високо мнение за Стирия, но дори ти не можеш да отречеш… — Юранд сложи ръце върху надупчения парапет и погледна към залеза. — Обстановката е дяволски романтична.

— Идеалното място за последен гуляй преди сватба.

— Нима не помниш, че сватбата вече се е състояла?

— Трудно бих могъл да го забравя — намръщи се Лео и леко завъртя брачната халка около пръста си.

Откакто се беше върнал от Адуа, нещата между него и Юранд не бяха съвсем същите. Откакто се беше върнал със Савин. Липсваше някаква… искра. Не беше сторил нищо лошо, но имаше усещането, че по някакъв начин е разочаровал Юранд. Беше нарушил някакво неизречено обещание помежду им. В този момент Юранд го погледна с онзи искрен и открит поглед, който винаги го уцелваше право в сърцето.

— Сигурен ли си за всичко това? — той сниши гласа си до шепот. — Бунт?

Лео нетърпеливо махна с ръка.

— Вече говорихме за това. — Бяха го обсъждали хиляди пъти. Вече се беше изморил да слуша аргументите. — Знам, че обичаш да обмисляш нещата, но рано или късно един мъж трябва да вземе решение и да ги направи.

— Можем ли да имаме доверие на Ишър и останалите? Те не са войници. Никога не са участвали в битка…

— Затова направиха мен свой водач.

— Иска ми се да не пазехме това в тайна от майка ти. Тя може да ни е ужасно полезна…

— Предполагам…

Лео пристъпи напред и се облегна на парапета до него. Толкова близо, че раменете им почти се докосваха. Почти, но с пролука от топъл стириянски въздух помежду им.

— Виж, крал Орсо също не е войник. Ще го изненадаме. А когато нещата опират до съвет относно стратегията ни, разполагам с теб! — Той сбута с рамо Юранд, което го накара леко да се усмихне. — Не бих могъл да се надявам на по-добър мъж до себе си! Имам и много съюзници — Риккъ, Стаур. Кой знае, може би дори стириянците. — Той се обърна и погледна града. — Стига тая вечер да не объркам всичко…

— Хайде стига. — Сега беше ред на Юранд да сбута с рамо Лео. — Знаеш, че когато поискаш, можеш да си самото очарование. Просто се усмихни с тази твоя широка усмивка и крал Джаппо ще се превърне в глина в ръцете ти. — Лео се ухили въпреки желанието си и Юранд му се ухили в отговор. — Точно за тази усмивка говоря.

Настъпи мълчание, цигулката продължи да свири и по сиво-зелената вода на канала отдолу се понесе екскурзионна лодка. Хората от веселата компания на горната палуба се излежаваха мързеливо в прегръдките един на друг. Беше един от онези моменти, за които човек се надява, че може да продължат вечно.

— Искам… да ти благодаря — започна Лео. Беше му трудно да намери подходящите думи, но трябваше да опита. — За това, че си толкова добър приятел. Толкова търпелив и верен и… Знам, че понякога съм малко… погълнат от себе си. — Думите му накараха Юранд да изсумти иронично. — Просто се надявам, че знаеш колко обичам… — Изведнъж тази дума му се стори странно опасна. Но не можеше да се сети за друга по-подходяща. — Всички вас — побърза да добави той и махна с ръка към вратата, от която до тях продължаваше да достига слабото ръмжене на Джин и Глоуард. — Глоуард е моята съвест, Джин — куражът ми, Антоп — моето очарование, а ти си…

— Твоята непохватност?

— Щях да кажа интелигентност. Много добре знам от колко беди си ме спасявал. Може би си мислиш, че не забелязвам или че не съм благодарен, но не е така… Просто предполагам, че повече ме бива да си приписвам заслугите, отколкото да отдавам заслуженото на някого другиго. Ти винаги си ме подкрепял. — Той трепна. — Не съм сигурен… че мога да кажа същото за себе си.

— Разбира се, че можеш. — Миглите на Юранд потрепнаха, когато той извърна поглед, сякаш се опитваше да сдържи сълзите си. — В живота има водачи и последователи — всички знаем това. Бих те последвал и в ада, Лео. — Той отново погледна Лео и сложи ръка на рамото му.

Бяха се докосвали хиляди пъти. Бяха с борили и тренирали заедно, бяха се прегръщали. Но в това докосване имаше нещо различно. Нещо повече от демонстрацията на подкрепа от един стар приятел към друг. Далеч повече. Ръката на Юранд не просто остана върху рамото му. Тя го стисна съвсем леко и Лео изпита странната нужда да наклони глава и да притисне бузата си към нея. Да хване тази ръка и да я допре до лицето си, до сърцето и устата си.

Юранд го гледаше право в очите с полуотворени устни:

— Искам да ти кажа…

— Да? — Гърлото на Лео внезапно се стегна.

— Трябва… да ти кажа…

— Заповядайте! — Антоп излезе през прозореца, пъхна една чаша в ръката на Лео, друга — в тази на Юранд, разплиска вино по балкона и накара и двамата смутено да отстъпят крачка назад. — Нашето момче порасна!

И той лепна една небрежна целувка на бузата на Лео, разроши и без това рошавата коса на Юранд и се мушна обратно вътре.

Цигуларят вече ги беше забелязал и подскачаше ухилено към моста точно под балкона им и бързо засвири по-жизнерадостна и маршова мелодия. До таверната двама мъже започнаха шумен спор. Това беше типично за стириянците — само перчене, без действия.

— Е — вдигна чашата си Юранд, — да вдигнем тост за младоженеца, а?

И той изгълта виното. Адамовата ябълка върху дългата му, слаба шия заподскача. — Идва време, когато всички трябва да пораснем. — Гласът му прозвуча леко кисело и той избърса уста. — И да загърбим глупавите си мечти.

— Да. — Лео също отпи. — Мисля, че трябва да се приготвим. Ако объркам нещата, Савин ще ме убие.

Магията беше развалена. Странният миг отмина. Лео трябваше да признае, че се почувства облекчен.

Облекчен и съсипан едновременно.

Пораснал

— Моят по-голям брат! — И тя протегна ръце към Орсо. — Изминал е целия този път до Сипани само за да се срещне с мен!

— Карлот. Ужасно се радвам да те видя. — И наистина беше така.

Разбира се, тя беше зряла жена, която определено напомняше за баща им със силно изразената си брадичка с дупка в средата, но той виждаше само момичето, което някога, в едни по-щастливи времена, го гонеше из дворцовите градини. Прегърна я силно, притисна главата ѝ към рамото си и трябваше мъжки да се пребори с внезапното желание да се разплаче.

Тя се намръщи и го отдалечи от себе си, за да го погледне:

— Изглеждаш ми малко… бледен.

— На път за тук морето беше бурно — излъга той. — Харесва ми да бъда крал.

— На баща ни никога не му е харесвало. — Както винаги, тя прозираше вътре в него. — Унищожи забавния човек в него.

— Е, аз не съм като него. — Въпреки че се страхуваше, че в действителност е точно като него. — Това изкара наяве отговорния слуга на народа, който се криеше в мен.

— Кой би си помислил, че нещо такова се крие в теб? — Тя сниши глас. — Трябва да ми кажеш каква спешна работа е накарала краля на Съюза да прекоси Кръгло море.

— Щях, ако можех.

— Позволи ми да ти помогна, Орсо. Тук нямам друга работа, освен да избирам тапетите.

— И си свършила чудесна работа с това — отвърна той, като огледа възхитено стаята. — Трябва да избереш и моите.

— Хайде стига! — Тя го удари с юмрук в ръката. — Никога не правя нищо вълнуващо.

Искаше му се да ѝ каже колко неприятности си има. Да се оплаче, че поданиците му бяха обединени единствено от презрението си към своя крал. Да изплюе камъчето, че се готви заговор срещу него.

Да признае колко е самотен.

Но това щеше да е егоистично. Какво можеше да стори тя за всичко това?

— Много е отегчително — насили се да се усмихне. — Няма за какво да се тревожиш.

— Не го слагайте при сандъците, а ето там! — от коридора отекна познатият глас на майка им, която хокаше слугите. — И внимавайте, мътните го взели!

— Вече ми докара достатъчно грижи — изду бузи Карлот.

— Не може ли да забременееш или нещо подобно? — промърмори Орсо с крайчеца на устата си. — Това би послужило идеално за отвличане на вниманието.

— Предназначението на утробата ми не е да отвлича вниманието на майка ни. Надявам се, че никога няма да ми се наложи да изтърпя това наказание — ухили се тя и сръчка Орсо в ребрата. — Мога да те уверя, че причината не е в това, че не правя опити. Соти е доста изтощен от усилията, които полага нощем. За толкова едър мъж е изненадващо подвижен.

Карлот наричаше Соти съпруга си канцлер Соториус, който беше може би петнайсетият владетел на Сипани, носещ това име, само няколко години по-млад от майката на Орсо и вероятно два пъти по-тежък. Понякога беше малко досаден, но обичаше безумно Карлот и имаше една от най-добрите изби в света, така че от гледна точка на Орсо беше приемлив. Обаче не искаше да го преследва картината за усилията, които канцлерът полага нощем със сестра му, независимо от това колко е подвижен.

— Това са… малко повече подробности, отколкото исках да науча.

— Ти си този, който заговори за бременност. Превзетата скромност наистина не ти отива, Орсо… Мамо!

Когато кралицата майка нахлу в стаята, Карлот се хвърли към нея и я прегърна с любов. Техниката ѝ, на която Орсо отдавна се възхищаваше, беше да се държи с майка им така, сякаш тя е нежен и внимателен родител, независимо от действителното ѝ поведение:

— Толкова се радвам, че дойде!

— Съпругът ти не е ли тук?

— За жалост, не. — Карлот отпусна рамене като героиня от някаква трагедия, без да обръща внимание на недоволството на майка си, отърсвайки се от него подобно на патица, отръскваща се от дъждовните капки.

— Соти отново има проблеми със събранието. Той винаги има проблеми. Имаме късмет, ако успеем да се храним заедно два дни в седмицата. Ако не е събранието, са търговците, а ако търговците са доволни, са престъпниците, а ако престъпниците са в почивка, то тогава са сводниците.

— Знам какво е усещането — промърмори Орсо.

— Сводниците ли имаш предвид? — повдигна вежди майка му.

— Не говоря за тях. — Той се замисли. — Е, и за тях, но имах предвид по-скоро жертвите, които изисква управлението.

— Така ли? — попита майка му с унищожителен сарказъм. — Все пак предполагам, че ние тримата можем да вечеряме заедно. Ще е все едно като да се съберем отново на семейна вечеря, но без Катил.

Настъпи неловко мълчание.

— Е, и без татко — каза Карлот.

Последва ново неловко мълчание.

— И без него — съгласи се майка им.

Ако си признаеше честно, единствените случаи, в които Орсо си спомняше да са вечеряли като семейство, бяха на сватбите на двете му сестри и дори и тогава родителите му не се бяха доближавали на повече от ръка разстояние един от друг, и то когато етикетът строго изискваше това.

— За съжаление, и аз няма да мога да присъствам — обяви Орсо. — Тази вечер имам работа. Но можем да вечеряме заедно утре. Можем само да се надяваме, че и Соти ще е тук. После, за съжаление, ще трябва да се върна в Адуа. Имам неприятности с Камарата на лордовете, нали разбирате. Ако не е тя, ще е Висшият съвет, а ако той е доволен…

— Не можем ли да останем по-дълго? — сопна се майка му. — Исках да прекарам повече време с дъщеря си!

Мълчанието се проточи и от неловко стана неприятно. Орсо хвърли поглед на Карлот, надявайки се напразно, че тя може да свърши неприятната работа вместо него. Тя безпомощно сви рамене и прехвърли отговорността обратно на него.

— Какво сте намислили вие двамата? — попита майка му.

Той събра кураж, после изду гърди и вирна брадичка в отговор на нейната вирната брадичка:

— Майко, искам засега да останеш в Сипани.

— Как не! — Тонът ѝ беше толкова леден, че беше истинско чудо, че от дъха ѝ не се вдига пара. — Мястото ми е в Адуа.

— Винаги си ми казвала колко мразиш Адуа.

— Мразя също толкова и Сипани.

— Ти обичаш Сипани.

— Да не би да ме доведе тук само за да се отървеш от мен?

— Не. — Макар че беше направил точно това. — Мамо, послушай ме…

— Винаги те слушам!

— Никога не го правиш! — Той овладя отново гласа си. — Но този път трябва да ме послушаш. По време на демонстрацията на машината на Кърнсбик за малко не те убиха.

— Хайде стига, не преувеличавай…

— Върховният съдия Брукел седеше до теб и главата му беше сцепена на две от парче летящ метал. Той падна мъртъв в скута ти!

— Вярно ли е? — ококори се Карлот.

— Ще е нужно нещо повече от парче метал, за да ме държи далеч от сина ми.

— Нещата не се подобриха — настоя Орсо. — Ако изобщо нещо се е променило, то стана по-зле. Имаме врагове навсякъде.

— Значи се нуждаеш от мен. Нуждаеш се от съвета ми. Нуждаеш се от…

— Това, от което се нуждая, е да си в безопасност. А и Карлот заслужава да прекара известно време с теб. — Зад рамото на майка му Карлот театрално завъртя очи. Орсо не ѝ обърна внимание. — Присвоил съм си вниманието ти, откакто съм се родил.

Той забеляза, че в косата ѝ имаше сиви ивици и бръчици около очите и ъгълчетата на устата ѝ. Кога беше започнала да изглежда стара? Това го разтревожи дълбоко. Винаги си беше мислил, че тя е неразрушима.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Взех решение, мамо. Надявам се, че ще го приемеш.

Беше очаквал ожесточена кавга. Гневна стириянска тирада. Или още по-лошо — убийствено неодобрение, последвано от дни на ледено мълчание. Но единственото, което стори кралицата майка на Съюза, беше да наклони глава на една страна и да го погледне спокойно:

— Пораснал си, Орсо. За една майка това е едновременно горчив и сладък момент.

— Който, без съмнение, си очаквала да настъпи още преди десетина години.

— По-добре късно, отколкото никога. Идва време, когато осъзнаваш, че светът вече не ти принадлежи. Най-доброто, което можеш да сториш, е да го предадеш на децата си. — Тя го докосна съвсем леко по бузата. Разбираш защо винаги съм била толкова взискателна, нали? Защото зная, че притежаваш качествата да бъдеш велик крал.

— Одобрението ти означава… всичко за мен. Винаги е било така. И има едно нещо, което искам да направиш, докато си тук. Нещо, за което не бих могъл да се доверя на никого другиго. Определено не и на себе си.

— Само кажи.

— Намери ми съпруга. — Той започна да изброява на пръсти: — Искам само да е красива, изискана, страстна, мила и с много добър произход. И Карлот, погрижи се да има чувство за хумор.

— Само би го пропиляла с теб — махна с ръка Карлот.

— Стириянска булка? — На лицето на майка му проблесна интерес.

— Знаеш не по-зле от мен, че най-добрите жени в света са тук. Като заговорихме за това, дойде ли нашата гостенка?

— Да — отвърна Карлот и плесна силно с ръце.

Вратата се отвори и разкри висока, изключително впечатляваща жена на средна възраст. Орсо не я беше виждал от десет години, но изглеждаше все така елегантна, както в деня, когато беше напуснала Адуа. В края на краищата, ако на света имаше някоя, чиято осанка би могла да се сравни с тази на майка му, то това беше най-старата ѝ приятелка и далеч повече от приятелка контеса Шалер.

— Орсо, красавец такъв! — възкликна тя. — Мина твърде много време.

— Контесо. — Орсо изтрака с токове и се поклони екстравагантно. — Или трябва да те нарека магьоснице, защото не си остаряла и с един ден.

— А хората говорят, че нямаш талант! — Тя хвана главата му с две ръце и го целуна по бузите, заливайки го с парфюма си, който го върна в годините, когато беше момче. — Кълна се, че в целия Кръг на света няма по-добър лъжец.

— Това е… изненадващо. — Майката на Орсо не беше свалила очи от Шалер, откакто тя беше влязла в стаята.

— Надявам, се че изненадата е приятна. — Шалер повдигна вежда. — Чаках те много дълго.

— Казах ти да не го правиш.

— Има случаи, в които човек не се подчинява.

Един наивен наблюдател би сметнал това за маловажна среща. Но Орсо добре познаваше майка си. Видя полуотворените ѝ устни, лекото блещукане в ъгълчетата на очите ѝ и помръдването на ключиците ѝ от ускореното ѝ дишане.

За нея това беше вихрена страст.

— Е, аз имам… някои неща за вършене — обади се Карлот и се отправи към вратата, като кимна многозначително към нея.

— Както и аз — Орсо внезапно изпита усещането, че се натрапва в един болезнено интимен момент, — имам изключително важни… неща за вършене.

Никой не му обърна внимание. Той хвърли поглед назад, докато Карлот го дърпаше за лакътя през вратата. Имаше достатъчно време, за да види, че Шалер беше хванала ръцете на майка му. Двете се гледаха втренчено, без да отклоняват очи една от друга. Майка му се усмихваше. Лицето ѝ сияеше. Той се зачуди колко ли време беше минало, откакто я беше виждал да се усмихва така. Откакто изобщо я беше виждал да се усмихва.

От години отчаяно се опитваше да се измъкне от задушаващото ѝ влияние. Сега, след като най-сетне беше успял, побърза да затвори вратата, преди някой да е забелязал мелодраматичното потрепване на устната му.

Всички вкусове, без предразсъдъци

Ако имаше нещо, което Лео ценеше, то това беше честността, а домът за удоволствия на Кардоти беше най-измамното място на света. Място, където всичко се преструваше на нещо друго.

Беше декорирано като двореца на някакъв развратен император, с фалшиви мраморни колони и фалшиво кадифе, успокоителна музика и фалшив смях, звънтящи чаши и прошепнати тайни. Имаше бронзови статуи на голи хора, картини на голи хора, огромни урни, украсени с голи хора. Ако изобщо беше възможно да направиш голотата досадна, то декораторите на Кардоти бяха успели.

По коридора се носеха жени на високи токчета с алчни усмивки и натруфени прически, с прилепнали дрехи в искрящо перленобяло и лъскаво масленочерно. През пролуките и цепките си дрехите загатваха за бедра и рамене, разкриваха дантелите и катарамите на натруфеното бельо.

— Мътните го взели — промърмори Глоуард.

— Точно така — дрезгаво се съгласи Антоп, докато се оглеждаше наоколо с широко отворени очи под маската си.

Всичко носеха маски. Сипанска традиция — каквито бяха и мъглата, измамата и обривът по оная работа. Маски от натрошени кристали и дантела на похотливи дяволи и порцеланови кукли. Глоуард беше кит (което си беше доста подходящо), Юранд — птица, Джин — градските порти, а еднорогът на Антоп си имаше кристален рог. Лео, разбира се, беше лъв. Какво друго? Когато сложи маската, се чувстваше глупаво, но сега сред толкова много други маски започна да му се струва опасно. Никой не знаеше кой е другият. Не се налагаше никой да носи отговорност за това, което е сторил. Никой не беше обвързан от обичайните правила или изобщо от каквито и да е правила. Тази мисъл едновременно го възбуди и разтревожи. От нея го засърбяха дланите.

Една жена се приближи към тях по мозаечния под, полюшвайки бедра. Перата по раменете ѝ се развяха, когато протегна дългите си ръце с театрален жест.

— Добре дошли в Дома за забавления на Кардоти, милорди! — напевно ги приветства тя с преувеличено мелодичен глас на стириянски.

— Кой казва, че сме лордове? — ухилено попита Глоуард.

— Държим се с всеки посетител така, сякаш е. — Тя повдигна леко брадичката му с облечения си в ръкавица пръст, после погледна Лео. — Вие сте Младия лъв?

— Някои хора ме наричат така.

— За нас е чест да забавляваме толкова прочут герой.

Комплиментът щеше да му достави повече удоволствие, ако смяташе, че тя казва истината. Ако смяташе, че изобщо е способна на това.

— Ами благодаря…

— Крал Джаппо няма търпение да разговаря с вас, но… точно сега е зает. Междувременно забавленията на Кардоти са изцяло на ваше разположение.

— Харесва ми как звучи това. — Джин удари Лео с юмрук по рамото и това го накара да пренесе тежестта си върху болния си крак и да трепне от болка.

Беше грешка да идват тук. Картата на Антоп ги беше подвела три пъти и проклетият крак го болеше повече от всякога.

— Тук, в Кардоти, обслужваме всички вкусове, без предразсъдъци. — Жената ги поведе през една полуотворена врата, зад която под светлината на лампите се спотайваха три фигури. Бяха облечени или може би разсъблечени, почти като жени, но определено не бяха жени. Набола брада по челюстите, изваяни тела. Мътните го взели, не мярна ли в сенките задните им части? — Готови сме да задоволим всяка прищявка.

— Може би за начало просто ще поиграем комар — отсече отвратено Лео.

Странното беше, че ушите му горяха.

Тя ги въведе в облицована с ламперия стая, изпълнена с шумоленето на карти, тракането на зарове и бръмченето на колелото на късмета — определено най-злощастното за комарджиите изобретение на всички времена. Оркестър с маски, оформени като похотливи лица, тихо свиреше музика, която успяваше някак да звучи мръснишки. В ъглите се спотайваха маскирани охранители. Маскирани мъже побутваха уморено чипове през стълбовете светлина, оцветени от висарианско цветно стъкло. Маскирани жени ги следяха внимателно, кикотеха се на досадните коментари, поклащаха се в такт с музиката и галеха дъртите грозници така, сякаш не бяха виждали толкова красиви и галантни кавалери.

Мястото миришеше на подкупи, похот и изнудване.

— Забавлявайте се, милорди. — Жената пъхна жизнерадостно кутия с чипове в ръката на Лео.

— Това място е долнопробно — промърмори той, когато тя плавно се отдалечи.

Протегна ръка да избърше потното си чело и осъзна, че не може заради маската.

— Трябва да се отпуснеш малко! — Глоуард грабна две напитки от подноса на сервитьорка с маска, оформена като златен октопод, и започна да пие жадно от едната, докато му подаваше другата.

— По-добре да остана трезвен. Трябва да сключа сделка с един от най-могъщите хора в света.

— На мен не ми се налага. — Антоп грабна напитката от ръката на Глоуард, отпи глътка и оголи зъби. — Малко е сладко.

— Като всичко тук… — Лео зяпна изненадано, когато някой го докосна по рамото.

Зад гърба му нямаше убиец, а стройна блондинка с маска на пеперуда.

— Не се стряскайте, милорд — нацупи му се тя.

— Не съм се стреснал! — Макар очевидно да беше така.

Тя се изкикоти, сякаш неспокойният и избухлив нрав беше любимото ѝ качество в един мъж.

— Просто се чудех дали мога да съм ви от някаква…

— Не — отсече той и се обърна.

— Да — намеси се Джин, който застана пред Антоп с изненадваща подвижност и я хвана през кръста.

— Колко си силен — чу я да гука Лео, когато двамата се отправиха към вратата.

— Радвам се, че поне някои се забавляват — промърмори той под нос.

Беше абсурдно за един разгорещен млад герой да иска съпругата му да е с него на такова място, но му се искаше Савин да беше тук. Започваше да разчита на нея все повече и повече. Да се възхищава на вкуса ѝ, на преценката ѝ и на… ами всъщност на всичко. Но тя му се беше доверила да свърши тази работа. Не можеше да я разочарова.

— Не се тревожи — тихо му каза Юранд, след като се приближи. Както винаги, беше разбрал какво изпитва Лео, без той да е казал и една дума. Отведе го до масата за зарове. Поне височината ѝ беше подходяща, за да се облегне на нея и да свали тежестта от пулсиращия си от болка крак, без да показва слабост. — Ти си Младия лъв! Убеди Риккъ и Стаур да се присъединят към теб. Обедини под знамето си двама заклети врагове! Просто бъди честен, силен и щедър. Бъди себе си. — Юранд се наведе по-близо и се ухили. — Само малко по-безскрупулен. В края на краищата това е Стирия.

— Прав си. — Лео си пое мъчително дъх.

Добрият стар Юранд. Винаги знаеше какво да каже. Наистина беше обединил Риккъ и Стаур. Много го биваше в убеждаването и ако успееше да добави и Джаппо в съюза си, играта щеше да бъде спечелена, преди да е започнала.

Масата се обслужваше от едър и мълчалив прошарен мъж с маска, оформена като чифт зарове. Той насочи безизразните си очи към Лео:

— Искате ли да хвърляте?

— Защо не? — Лео метна няколко чипа върху зеленото сукно и хвърли заровете.

— Две петици — обяви с монотонен глас мъжът. — Играчът печели.

И той бутна няколко чипа към Лео. Беше спечелил просто така. Искаше му се да сграбчи Юранд и да го целуне по челото, но заради онзи неловък момент по-рано вместо това го прегърна грубо и мъжки хвана главата му в ключ.

— Какво щях да правя без теб? — Избута по-голяма купчина чипове върху масата и щракна с пръсти към Антоп. — Подай ми онези зарове!

Жената, която посрещаше гостите в Дома на забавленията на Кардоти, беше произведение на изкуството — движеща се скулптура от черна коприна, боя и пера, самото олицетворение на сладката поквара на Сипани. Или на покварената сладост — нямаше значение кое от двете.

— Ваше Величество — поздрави тя и направи дълбок и грациозен реверанс — почти толкова дълбок и грациозен, колкото реверансите, които правеше Савин, макар полите ѝ никога да не се разтваряха чак до бедрата по толкова хипнотизиращ начин.

— Вероятно е най-добре да не ме наричаш така — промърмори Орсо и потупа носа си отстрани. — Тук съм инкогнито, нали разбираш.

— Тук всички са инкогнито. — Акцентът ѝ по-скоро му напомняше за този на майка му, което определено не би трябвало да му действа възбуждащо, но по някакъв начин му действаше. — В Кардоти сме известни със своята дискретност. — Тя се наведе по-близо до него. Дори и маскирана, успяваше да изглежда великолепно закачлива. — Освен с многото други неща.

— Наистина мисля, че някога сте посрещали и баща ми?

— В нощта на големия пожар. — Жената изглеждаше леко огорчена. — Тъжен момент в гордата ни история. — По някаква причина Горст се закашля задавено. Жената хвана Орсо под лакът и се облегна леко върху него, така както кожата лежи върху рамото на някоя дама, и измърка в ухото му: — Но сградата беше напълно възстановена след това. — Тя посочи шестимата въоръжени мъже от охраната, които стояха неподвижни като рицарски брони, подредени покрай стените. — Уверявам Ви, че и заключен в някой сейф, няма да сте в по-голяма безопасност.

— Освен това ние няма да се забавляваме чак толкова, нали, Горст? — Горст го последва, потънал в мрачно мълчание, докато се оглеждаше кръвнишки наоколо със стиснати юмруци.

— Крал Джаппо няма търпение да разговаря с вас, но… в момента е зает. Забавленията на Кардоти са изцяло на ваше разположение.

— С какви по-точно забавления разполагате? — попита Тъни и оправи маската си с формата на сребърна звезда.

— С всякакви. — Жената ги отведе в облицована с тъмна ламперия зала, където се играеха различни игри, които разчитаха на умения и късмет и водеха до разорение.

Групи мъже седяха, разговаряха, смееха се, пушеха и пиеха. Между тях гукаха, разговаряха напевно и махаха с ветрилата си момичета. Цветната светлина проблясваше върху финото стъкло и меката кожа, процеждаше се през кехлибарените напитки и виещия се дим. Човек рядко можеше да види толкова много поквара, събрана на едно място, а Орсо беше виждал доста в пропиляната си младост. А също и в пропилените си зрели години.

— Въпреки всичките ми твърдения за обратното, мисля, че поне половината от сърцето ми принадлежи на Стирия — заяви той и вдъхна дълбоко от въздуха, натежал от мириса на дървесна гъба, мускус и парфюми.

— Имам усещането, че съм умрял и съм попаднал в рая — съгласи се Тъни и се ухили широко, — както биха казали гуркулите.

— В ада — пискливо го поправи Горст, стиснал здраво тежката си челюст под маската на полумесец.

Орсо беше присъствал на доста маскени балове и на принципа на пробите и грешките се беше научил да се оправя на тях. Главното правило беше да не се увличаш и да не се изложиш като пълен задник. Всъщност това правило важеше при всички обстоятелства, но не всеки го следваше.

Четирима мъже се бяха събрали при масата за зарове. Единият, с маска на еднорог, се беше облегнал на нея. Ризата му се беше разтворила и разкриваше потната му гръд. Той размахваше небрежно ръка в такт с оркестъра. По-точно изобщо не в такт с оркестъра.

— Очарователна музика — провлечено отбеляза той. — Прекрасна музика.

— Казах ти да не пушиш оная лула — сряза го широкоплещестият мъж до него с маска на лъв и хвърли заровете на масата. Очевидно бяха от Съюза. Акцентът им издаваше, че може би са от Англанд? Бяха четирима приятели, но изглежда, че лъвът беше водачът им. Доста наподобяваха на групата на Орсо, само дето Горст никога не пиеше, а Тъни пиеше винаги, но сякаш никога не се напиваше.

Мъжът с маска на кит, който наистина беше с размера на кит, се засмя гръмогласно на нещо, казано от другия с маската на птица, после вдигна чаша, но успя да разлее по-голямата част от съдържанието ѝ, преди да стигне до устата му.

— Пиян си — изръмжа лъвът.

— Това е Домът на забавленията — каза китът и разтвори добродушно ръце в знак на извинение. — Не трябва ли всички да сме пияни?

— Всички трябва да се напием възможно най-бързо. — Тъни грабна една чаша от минаващ наблизо поднос. — От Съюза ли идвате, милорди?

— От Англанд — отвърна птицата. — А вие?

— От Адуа — отвърна Орсо. — По работа ли?

— Донякъде — изсумтя лъвът, когато мъжът на масата му подаде заровете с леко огорчен вид, сякаш раздялата с тях му причиняваше болка. — А вие?

— По работа. А и сестра ми живее в града. — Орсо сниши глас. — И се възползвах от възможността да ѝ пробутам майка ни. Обичам старата дама, но не спира да ми натяква да се оженя.

— Трябва да го направите. — Лъвът хвърли заровете и изкара четири и шест, предизвиквайки престореното възхищение на момичетата около масата. — Аз самият се ожених наскоро. Имах своите съмнения, но това се оказа най-доброто решение в живота ми. — Птицата трепна и извърна глава. — Не съжалявам.

— Тя те направи човек! — Когато се засмя, от носа на еднорога излезе малко балонче сопол.

— Предполагам, че всичко зависи от това дали ще откриеш правилната жена — въздъхна дълбоко Орсо. — Мислех, че съм я намерил. Но тя някак се изплъзна между пръстите ми.

— Трябва да поработиш върху хватката си. — Лъвът хвърли заровете отново.

— Двойка шестици — монотонно обяви крупието и избута шепа чипове, докато момичетата гукаха, сякаш хвърлянето на едно или друго число е голямо постижение.

Сега крупието прошепна нещо на ухото на лъва и той отстъпи от масата и оправи жакета си.

— Успех с работата. И с майка ви. — Той погледна намръщено приятелите си. — Сигурен съм, че вие тримата ще намерите с какво да се занимавате, докато ме няма.

— Предполагам, че ще измислим нещо — ухили се китът на птицата.

— Очарователно — промърмори Тъни с крайчеца на устата си, докато гледаше как мъжът се отдалечава с леко накуцване.

— Истински чаровник. — Орсо грабна заровете, хвърли ги и те заподскачаха по масата.

— Едно и три — обяви възрастният мъж. — Играчът губи — заяви той с почти същия безизразен тон, с какъвто би обявил и победа.

— Защо все копелдаците са тези, които винаги имат късмет? — въздъхна Орсо, докато наблюдаваше как му събират чиповете.

— Победата не те учи на нищо — отбеляза Тъни. — Разбираш какъв наистина е един мъж, когато губи.

Джаппо мон Рогонт Муркато — велик херцог на Осприя и Висерин, защитник на Пуранти, Никанте, Борлета и Афоя, да не споменаваме крал на Стирия, се беше изтегнал на кадифено канапе пред фреска с крилати жени, които се носеха голи на фона на залеза и изглеждаха много доволни от това. Мантията му от сулджукска коприна се беше разтворила и разкриваше мускулестия му корем с ивица гъсти черни косми.

Млад мъж, облечен като гуркулски роб, се наведе да запали лулата на краля. После се приближи с наперена походка до Лео. Жилавото му тяло беше поръсено с брокат.

— Да ви донеса ли нещо? Каквото и да е?

— Не! — отсече Лео.

Предпочитанията на крал Джаппо бяха добре известни, но никога не си беше представял, че той ще ги демонстрира толкова гордо. Лео винаги беше предпочитал компанията на мъжете, но не по този начин. Изобщо не по този начин. А ако беше перверзник — какъвто, разбира се, не беше — определено нямаше да се хвали с това. Просто… откри, че му е трудно да се възбуди, ако жена му не го напляска.

— Благодаря, че ме прие — успя да изрече със стържещ глас.

— И без това бях тук. — Джаппо се изтегна отново и изпусна няколко пръстена кафяв дим. — Ти си този, който е пресякъл морето.

Не беше най-доброто начало.

— Идеята беше на съпругата ми — както повечето ми добри идеи. — Да, трябваше да говори безгрижно. Да очарова копелето, както беше казал Юранд.

— Уви, не съм срещал съпругата ти, но всички твърдят, че е много проницателна жена. — Джаппо разтърси юмрук. — Много корава. — Той поглади лъскавата си мантия. — Много красива. Аз обичам да се заобикалям с красиви неща. Но жени? — Той вдигна ръка, размаха я и издаде звук, наподобяващ на „ня“. — Към тях съм със смесени чувства. Надявам се, че се наслаждаваш на Кардоти.

— Ами…

— Без съмнение предпочиташ бойното поле! — Джаппо спусна голите си крака надолу, приведе се напред на канапето и започна да сече във въздуха с все още димящата си лула. — Предпочиташ да се качиш на кон, вместо на любовница, да хванеш секира, вместо бутилка, а вместо музика да слушаш писъците на умиращите! Прав ли съм, Млади лъве? А? А?

— Ами…

— Дървесна гъба?

— Бих предпочел да запазя главата си свежа.

— А аз моята да е пълна със сладки сънища. — И Джаппо пъхна обратно лулата между зъбите си и смукна. — Ела, седни тук. — И той потупа канапето до себе си.

Лео многозначително седна на срещуположния стол. Мътните го взели, сега му се искаше да не беше отказал онези напитки. Едва ли би могъл да се чувства по-неловко.

Но баща му винаги казваше, че един мъж показва качествата си, когато обстоятелствата са срещу него. Що за слава можеш да спечелиш от лесните победи?

— И така, кажи ми, Млади лъве, защо съпругата ти те е пратила тук?

— Тя не ме е изпратила… — Дали наистина не беше? — Искам да кажа…

— Съпругата ти е казала на приятелите си, които са казали на моите приятели, които казаха на мен, че изграждаш някакъв внушителен съюз! Че ако скоча на борда, можем да измъкнем от блатото отношенията между Стирия и Съюза. Че след толкова много неизгодни войни можем да изковем мир, за който да ни завижда целият свят — ухили се Джаппо. — Имаш ли нещо да добавиш?

— Ами… — Лео се помъчи да се върне към сценария. — Единственият истински спор, който имаме, са претенциите на крал Орсо върху Талинс. Незаконни претенции, които…

— Мисля, че основанията за претенциите му са доста солидни.

— Какво?

— Дядо му е бил великият херцог на Талинс, после майка ми е убила него и синовете му и откраднала града. Адвокатите ми без съмнение ще са на друго мнение, но ако питаш мен, претенциите на Орсо върху града са много по-основателни от моите. Но от друга страна, градът е мой и нямам намерение да му го дам и всеки път, когато Съюзът се опита да ми го вземе, майка ми успява да ви натупа доста здраво. Така че когато става въпрос за претенции… — и той изкриви лице и отново издаде онзи звук „ня“.

— Ами… да. Искам да кажа, че ние няма да опитваме отново. Ще се откажем от претенциите. Аз не се интересувам от Талинс, само от Съюза.

— Така е. — Изражението на Джаппо трудно можеше да бъде преценено заради маската. — Съюзът те интересува толкова много, че искаш да го откраднеш.

— Искам да го освободя — зяпна Лео.

— Веднъж чух някакъв джебчия да използва същите думи в своя защита за кесиите, които е освободил. Въпреки това му отрязаха ръцете.

— Нашият конфликт не е с крал Орсо, а с неговия Висш съвет. Заради тяхната арогантност и корумпираност. Те водят страната към бунището!

— И кой води този благороден заговор за освобождаването на Съюза от избраните съветници на краля!

Лео замръзна за момент с полуотворена уста.

— Хайде стига, Млади лъве. Не можеш да очакваш от мен да се присъединя към клуба, без да знам нищо за качествата на членовете му.

Вероятно Лео трябваше да държи картите си скрити, но постоянното леко насмешливо изражение на мъжа започваше да го дразни.

— Аз самият и всички лордове на Англанд. Лорд Ишър, лорд Хюген, лорд Барезин и петнайсет други членове на Камарата на лордовете, макар да съм сигурен, че към нас ще се присъединят и още. Всички те са уморени да влачат хомота на Висшия съвет…

— Малко зехтин може да помогне.

— Какво?

— За протърканото от хомота.

— Освен това имаме приятели сред обикновените хора и клетвата на самия крал на северняците Стаур Здрачния — упорстваше Лео.

— Сериозен съюз! Възможно ли е крал Орсо наистина да не знае нищо за него?

Вече нямаше смисъл да крие повече. Беше всичко или нищо. А дързостта винаги е била типична за Лео.

— Нищо не подозира. — Лео толкова се стараеше да не гледа голия корем на Джаппо, че накрая се оказа, че го зяпа постоянно. — Държим в джоба си един член на неговия Висш съвет, който ни предупреждава за всеки негов ход.

— И очаква някаква награда, сигурен съм. Без съмнение всеки от съюзниците ти ще спечели нещо? — Ако Лео можеше да види веждите на Джаппо, вероятно бяха повдигнати очакващо.

— Мога да ти предложа Сипани. — Не го биваше в преговорите.

Раздаваше градове, без дори да намекне, че иска нещо в замяна. Савин щеше да се възмути.

— Това е щедро.

— Аз съм войник, не търговец.

— Имах предвид, че не знаех, че той е твой, за да го даваш. Ето че в крайна сметка съм тук, в Сипани, и се наслаждавам на най-доброто, което може да предложи градът, без твое разрешение. Правя каквото искам. Пуша каквото искам. Чукам когото искам.

— Твоето легло си е твоя работа — сопна се Лео, но гласът му прозвуча задавено, когато произнесе стириянската поговорка.

— Ако това ще те успокои, не само чукам мъже. — Доколкото можеше да се види от маската, крал Джаппо изглеждаше леко развеселен. — Понякога те ме чукат. Гледай на това по следния начин — ако се нуждаеш от съвет за коне, не отиваш при някого, който никога не е яздил кон.

— Какво?

— Как може някой, който никога не е имал член, да ти каже какво е най-добре да правиш с члена си! Спорил съм с учени от целия свят и никой не успя да ми даде задоволителен отговор на този въпрос.

— Някой би казал, че в тези неща си има естествен ред — процеди през зъби Лео.

— Ако бяхме ограничени от естествения ред, щяхме още да се гърчим голи в калта.

— Някои от нас все още сме ограничени от него — отвърна Лео, преди да успее да се спре.

Джаппо само изсумтя и се засмя:

— Значи Сипани е последното ти предложение?

Лео замълча за момент. Всички се бяха съгласили, ако се налага, да предложат Уестпорт. Савин ги беше нарекла суеверен бедняшки град, който е незначителна цена за Англанд, Старикланд и Мидърланд. Тогава той неохотно се беше съгласил, но сега кракът го болеше, а може би беше заради дима от дървесна гъба, но той донякъде имаше усещането, че действа на сляпо. Лицето му гореше и се чувстваше леко замаян. Мразеше Стирия, Сипани и Кардоти и най-вече мразеше това извратено подобие на крал. Вирна брадичка и се опита да гледа високомерно над носа си, но погледът му продължаваше да се насочва към ивицата тъмни косми от пъпа на Джаппо до не напълно скритите от мантията сенки надолу…

— Последното ми предложение! — гневно отсече той.

— Нима проницателната ти, корава и красива жена не ти даде нищо друго, с което да се пазариш? — обидено се нацупи Джаппо.

— Пазарлъкът е между мен и теб! — още по-раздразнен изръмжа Лео.

Нямаше да отстъпи територия на Съюза на един от враговете му, особено на този. Савин можеше и да се разочарова, но съпругът, водачът, лордът и господарят беше той. Той беше Младия лъв. Бе победил Стаур Здрачния и Калдер Черния. Можеше да победи такива като проклетия Орсо без помощта на някакъв хилещ се стириянски перверзник.

— Жалко — промърмори Джаппо, макар да не беше ясно дали говори за предложението, или за този, който го отправяше. — Даде ми много материал за размисъл. — Той се облегна назад и сложи едната ръка зад главата си и така принуди Лео старателно да гледа настрани, след като мантията му се разтвори още повече. — По-малко, отколкото се надявах, но въпреки това. Ще те уведомя своевременно какъв е отговорът ми.

— Гледай да е по-скоро — отвърна сковано Лео. — Ще действаме в последния ден на лятото.

— Поостани малко, Млади лъве. Наслади се на гостоприемството ми. Изглеждаш ми напрегнат. И предай моите поздрави на съпругата си!

Лео скръцна със зъби и затвори вратата. Искаше му се да я затръшне и да изреди няколко грозни псувни, но жената, която посрещаше гостите, беше в коридора и водеше някого другиго към вратата на Джаппо. Беше онзи самодоволен глупак с маска като позлатено слънце от залата за хазарт.

— Може ли да мина — озъби се той и мина покрай него.

— Разбира се — отвърна Орсо, когато мъжът с маската на лъв мина между него и жената, която, посрещаше гостите, и се отдалечи с тежка стъпка. — Това беше доста невъзпитано.

— Така е — съгласи се жената.

— Но да си задник, е едновременно престъпление и наказание.

— Така е. — И жената отвори вратата и му направи път.

— Крал Орсо! — Джаппо Муркато се беше излегнал на кадифено канапе с маска, оформена като разперените криле на орел, и гуркулска мантия, която не оставяше нищо на въображението. — За мен е голямо удоволствие да се запознаем!

— Удоволствието е мое — отвърна Орсо на стириянски и се поклони с онзи широк поклон, който майка му винаги му беше казвала, че е популярен в Талинс. — В края на краищата колко често двама крале имат възможността да си побъбрят? Доста е освежаващо да можеш да поговориш с някого на равни начала. — И той свали маската си и я хвърли върху една помощна масичка, после се отпусна върху един стол и си наля чаша вино.

Джаппо погледна намръщено маската:

— Това наистина не е прието в Кардоти.

— Ние сме крале. Прието е онова, което ние правим. Дойдох тук за откровен разговор. Разбира се, ако предпочиташ, можеш да оставиш своята маска.

— Говориш превъзходен стириянски.

— Трябва да благодаря за това на майка си. Предпочиташе да ми се кара само на този език.

— Значи и двамата дължим много на майките си. Моята ми даде цяло кралство. — И Джаппо свали маската и я хвърли до тази на Орсо. Лицето му изобщо не беше такова, каквото Орсо си беше представял. Беше красив, но с изразени скули и широка челюст. Освен това беше изненадващо блед въпреки тъмните си къдрици. Приличаше повече на северняк, отколкото на стириянец.

— Дървесна гъба? — попита той и му предложи една лула.

— Защо не?

Докато кралят на Стирия пълнеше лулата, кралят на Съюза гледаше намръщено фреската зад себе си.

— Това копие на „Орисници“ на Аропела ли е?

— Успя да го познаеш! — Джаппо се обърна да погледне фреската. — Нарисувана е по-зле, отколкото версията на този велик мъж, но пък има много повече гола плът, така че смятам резултата за равен. Оригиналът е в двореца на майка ми във Фонтезармо.

— Знам това. Въпреки че моята майка би казала, че това е нейният дворец.

— Наистина ли?

— И че „Орисници“ на Аропела е едно от малкото съкровища, които твоята майка не е унищожила, когато е откраднала двореца. Най-вече защото е на тавана и не е била лесна за сваляне за престъпните отрепки, които са помагали на майка ти.

— А ти споделяш ли мнението на майка си?

— Много рядко — отвърна Орсо. — Тя е склонна да бъде отмъстителна. Понякога си мисля, че ме е нарекла с това име единствено за да дразни майка ти. В края на краищата моят съименник великият херцог Орсо е убил чичо ти и за малко не е убил и майка ти. Преди майка ти да убие него. И чичовците ми. И половината благородници в Стирия. Не беше ли станало така?

— Горе-долу.

— В семейството ни има толкова много убийства, че се обърквам в подробностите. Семейната ни история е доста… объркана.

— Предполагам, че при повечето крале е така.

— Честно казано, бих предпочел да оставя всичко това зад гърба си. Какъв е смисълът от смяната на поколенията, ако отново подемаме враждите на тези преди нас?

— Много се радвам да чуя да казваш това. — Джаппо сви изтънчено устни, свали капака на един фенер, доближи го до лулата си и издуха облак кафяв дим. — Враговете са като мебелите, нали? По-добре сам да ги избереш, отколкото да ги наследяваш.

— И да можеш да седнеш върху тях.

— Майка ми би се съгласила с теб по този въпрос. Тя е войник — докато го казваше, Джаппо отметна глава с някаква пламенна гордост. Може би това беше първото истински откровено нещо, което той бе направил, откакто Орсо беше дошъл. Той му подаде лулата. — И то страхотен войник.

— Вероятно най-страхотният жив войник — съгласи се Орсо и също издуха малко дим. — Само идиот би отрекъл това.

— Но великите воини стават затворници на собствения си успех. Тя мисли единствено за следващата си победа. За побеждаването на враговете. За спечелването на войната. Не си прави труда да създава приятели. Няма време да печели мир.

— А ти това ли искаш? Да спечелиш мир?

Джаппо сви рамене:

— Тук, в Стирия, имахме своите Години на кръв, последвани от Годините на огън. В Съюза вие водихте две войни с гуркулите и две войни срещу Севера. После за капак на всичко водихме три войни едни срещу други. Половин век на разрушения. Никой не ме пита, но ако ме питаха, щях да кажа, че вероятно е време да си поемем дъх. Да изградим нещо! Да направим света по-добър! — Той сякаш се опомни и се отпусна на канапето. — И знаеш ли, какво, мамка му — да правим музика.

— Хъмм. — Орсо издуха няколко разкривени кръгчета дим. — Това развратно, хедонистично поведение ти отива, но и аз самият съм играл тази роля.

— Така ли?

— Собствените ми предпочитания клонят към жените…

— Както и тези на майка ти, доколкото разбирам?

— Както и тези на майка ми — тя има изтънчен вкус в това, както и в толкова много друго — но иначе като гледам теб, все едно се гледам в огледалото. Дори имам същата мантия — той посочи към мантията на Джаппо с дръжката на лулата. — Макар, за жалост, да нямам такъв корем. Така че съм съвсем наясно, че — колкото и забавно да изглежда — цялото това изпълнение е просто поредната маска.

— Значи искаш да сваля и нея, така ли? — повдигна вежди Джаппо.

— Не бих те молил да се разголваш прекалено, ако това те притеснява, но мисля, че без нея имаме най-голям шанс да проведем взаимно изгоден разговор.

На устните на Джаппо заигра лека усмивка и той затвори мантията си, свали дългите си крака от стола и се наведе напред:

— Тогава да говорим откровено!

— Виждала ли си приятелите ми? — попита Лео. — Единият от тях беше с маска на птица, другият на кит…

Жената го изгледа със силна насмешка, после изсъска презрително, обърна се отново към напуканото огледало и започна ядосано и съсредоточено да оправя червилото си.

Той закуцука по коридора, опрял ръка върху лющещата се стена. Дори не беше сигурен как се озова на задните стълби. Някъде беше направил грешен завой. По негово мнение, още напускайки Англанд, за да моли за подкрепата на стириянците. В тази проклета страна на нищо не можеше да имаш вяра.

Зад външното лустро Домът за забавления на Кардоти беше много различно място. Лабиринт от евтини, малки и мухлясали стаички с ниски тавани, в които кипеше трескаво оживление. Той напомняше на Лео за приготовленията на битка — хаос и едва сдържана паника, обличане на екипировка и пристягане на ремъци, изпълнени с мрачна решителност изражения.

През една врата мярна две жени — едната скърцаше със зъби, вирнала брадичка, а от ръката ѝ висеше маска.

— Копелето ме ухапа, мамка му! — изръмжа тя на общия език. — Ухапа ме! Тече ли ми кръв?

— Малко — отвърна другата, докато попиваше с кърпа червените следи по шията ѝ. — Нямаш работа тук! — озъби се тя на Лео, ритна с крак вратата и я затвори.

Знаеше, че срещата му с Джаппо е минала зле. По-зле, отколкото си мислеше. Зачуди се дали беше направил сериозна грешка, като не бе предложил повече. После изпита отвращение от себе си, че бе предложил толкова много, раздразнение към Савин за това, че го бе накарала да опита, и към целия свят и всичко в него. Беше направил огромен компромис дори и с това, че изобщо бе разговарял с това мазно копеле, без да спечели нищо. А и каква полза можеше да има от такъв мъж в битка? Ако изобщо можеше да бъде наречен мъж. След като веднъж Лео се разправеше с Висшия съвет, щеше да поведе армия към Стирия, за да може Съюзът най-сетне да заличи самодоволната усмивка от лицето на крал Джаппо.

Тази мисъл му достави известно мимолетно задоволство, но скоро беше прогонена от болката в бедрото. Облегна се на стената, хвана крака си и го разтри, като дишаше тежко през стиснатите си зъби. Искаше му се да си бе взел бастуна, но отказваше да изглежда като някакъв инвалид. Отнякъде се чуваше оркестър, който настройваше инструментите си сред хаос от пронизителни ноти.

Видя жена, опряла лакти върху една пейка, с вдигнати около хълбоците поли, докато възрастен мъж с пукнати очила надничаше между краката ѝ.

— Хванала си обрива — обясни ѝ той на северняшки. — Ще трябва да си слагаш пудра по два пъти на ден. Не я яж!

— Защо, по дяволите, бих я яла? — тросна му се тя.

Лео отстъпи назад от облак пара. Половин дузина тъмнокожи готвачи бяха натъпкани в малка кухня и се обливаха в пот, докато режеха месо и въртяха шишове. Един от тях изричаше напевно и на пресекулки някаква молитва, докато буташе около мангала дузина тигани, покрити със спечена мазнина. Друг подреждаше няколко парчета върху ослепително бяла чиния — единственото чисто нещо в цялото място.

Лео се обърна и видя, че пътят му е препречен от тъмнокосо момиченце с изцапана с храна уста.

— Крака ли си на рани? — попита го то на много чист общ език.

— Да. Е, по-точно… нарани го кралят на северняците. Още не се е излекувал. Не знам дали някога ще се оправи.

— Знаеш ли къде е майка ми? — То погледна нагоре към него с онзи ужасно сериозен вид, който понякога имат децата.

— Опасявам се… предполагам, че вероятно е на работа — прокашля се Лео, който не знаеше какво да прави с детето, и реши, че това е най-вероятното предположение. Някъде женски глас започна да реди монотонно безкрайна поредица от псувни на стириянски. — Знаеш ли къде е залата за игри?

— Нагоре по стълбите. — Момиченцето вдигна мършавата си ръчичка и посочи една тясна врата по-нататък по коридора.

Когато Лео най-сетне намери мястото, Антоп се беше облегнал върху масата за зарове и изглеждаше по-пиян отпреди.

— Върнал си се! — извика той, опита да пусне масата и за малко не падна.

— Къде, по дяволите, са всички? — хвана го за лакътя Лео.

— Мисля, че Глоуард и Юранд май се върнаха в стаите… казах им, че трябва да останем. Да се забавляваме. Джин още ли е с онази жена? Да си вземем ли напитки?

— Мисля, че пи достатъчно — отвърна Лео и раздруса Антоп. — Джин и сам може да намери пътя обратно. — Не можеше да прекара и миг повече на това място. Трябваше да говори с някого, който притежава трезв ум. Някой, достатъчно интелигентен, който да може да прецени колко голяма грешка е направил Лео. Нуждаеше се от Юранд. — Да вървим.

Крал Джаппо напълни чашата на Орсо, после забърса една капка, увиснала от ръба на каната:

— И така, какво те води тук чак от другата страна на Кръгло море?

— Държавна измяна — простичко отвърна Орсо. — Може би съм изправен пред доста сериозен бунт и бунтовниците може да потърсят твоята помощ. Искам да те убедя да не им я даваш.

— Наистина си откровен.

— Предполагам, че общественото ти положение, както и моето, ти позволява да разполагаш с ограничено време за почивка. Не бих искал да ти отнемам от него повече от необходимото.

— Колко любезно от твоя страна.

— Добрите обноски са дар, който не струва нищо.

— Щеше да е добре, ако и Младия лъв мислеше по този начин.

Орсо замълча за момент. Очевидно това не беше грешка на езика.

— Значи… си се срещнал с лорд Брок?

Ударът беше доста тежък, но не особено изненадващ. Орсо се зачуди дали Савин знаеше за това. Дали беше помогнала за планирането му. Дори и сега болката, която му причини тази мисъл, беше толкова остра, че едва успя да я прикрие.

— Може би са се обърнали към мен за присъединяването ми към една… да я наречем конфедерация. Конспирация звучи доста грозно, нали?

— Ужасно неприлично — съгласи се Орсо, смукна замислено от лулата и изпусна дима, който се издигна спираловидно нагоре.

— Конфедерация, основаваща се на свобода, патриотизъм и високи морални принципи.

— Ужасно благоприлично.

— Целяща… да речем… промяна на приоритетите и състава на управлението на Съюза.

— Просто лека промяна в политиката?

— Точно така!

— Защото „държавна измяна“ звучи доста непочтено — добави Орсо и подаде обратно лулата на Джаппо.

— Малко неща звучат по-непочтено — ухили се той и я взе.

— Мога ли да попитам дали имаш намерение да се присъединиш към тази… добронамерена група.

— Обмислям възможностите. — Джаппо издаде долната си устна, докато въртеше разсеяно лулата в ръце. — Трябва да кажа, че ми предложиха Сипани.

Думите му увиснаха за момент помежду им.

— Нали знаеш, че сестра ми Карлот е омъжена за канцлер Соториус.

— Това означава ли — попита Джаппо, — че не можеш да ми направиш същото предложение?

— Как би могъл да ми имаше доверие, ако бях готов да забия нож в гърба на собствената си сестра? — отвърна Орсо с дълга въздишка. — Как би могъл който и да е да ми има доверие? Бих могъл да излъжа, да се съглася и по-късно да не изпълня обещанието си, но мисля, че на всички ни е дошло до гуша от подобно поведение. Бих предпочел да съм честен и да ти кажа, че най-доброто, което можеш да получиш от мен, е нещата да си останат успокояващо същите. Ще се откажа от претенциите си върху Талинс. Виждал съм това място само на картини. Вземи го с моята благословия. Може би с времето ще можем дори да си протегнем ръце през Кръгло море и заедно да спечелим мира. — Той вдигна поглед към Джаппо и усмивката му угасна. — Но ако се опиташ да превземеш Сипани, ще се бия с теб. Може и да изгубя. Но ще се бия с теб с всичко, с което разполагам.

Настъпи продължително мълчание. После Джаппо вдигна дългия си показалец и го размаха към него:

— Мислех, че Младия лъв ще ми хареса, а теб ще намеря за противен.

— Не може да се каже, че само ти си бил на това мнение.

— Точно това имам предвид! — Джаппо се плесна по бедрото. — Ти си истинска находка, а той е шибан идиот! Кълна се, че всички воини са такива.

— Знам. Толкова са смешни, а въпреки това нямат никакво чувство за хумор.

— Майната му! — И Джаппо му подаде лулата. — Сипани не си заслужава още една среща с тоя арогантен задник. А от това, което чух, Стаур Здрачния не би направил разлика между „Орисниците“ на Аропела и нашляпан задник. Много се съмнявам, че двамата с него ще се спогодим.

— Значи той е един от тези патриоти?

— Да, мисля, че заедно са поне половин дузина от членовете на твоята Камара на лордовете и поне един от членовете на Висшия съвет.

— Предполагам, че няма да искаш да споделиш някакви имена?

— Не искам да развалям играта. Досега я играеше толкова добре.

Орсо се облегна назад и се усмихна. Нещата бяха зле. Толкова зле, колкото се беше опасявал. Но почувства странно облекчение, когато разбра точно колко зле бяха.

— Знаеш ли, крал Джаппо, мисля, че трябва да започнем да се срещаме по-редовно.

— Аз съм на разположение, крал Орсо. След като победиш твоите бунтовници. Ако успееш да ги победиш.

— Значи мога да разчитам, че ще стоиш настрана от това?

— Майка ми би искала да ти го обещая — ухили се много широко Джаппо — и после при първа възможност да ти забия нож в гърба.

— Мисля, че и на двама ни е дошло до гуша да правим това, което искат майките ни.

— Вероятно.

— Значи мога да разчитам, че ще стоиш настрана от това?

— Предполагам, че ще разбереш дали е така, когато не усетиш острието на кинжала между плешките си. — Джаппо се ухили още по-широко. — Или когато го усетиш.

— Колко стириянско от твоя страна. — Орсо смукна още веднъж от лулата и изпусна дима през свитите си устни.

— Юранд? — извика Лео и бутна вратата.

Но стаята беше празна. Отвън се чуваха звуците на града, музика и смях. Златните корнизи проблясваха в мрака, завесите на отворения прозорец помръдваха. Това го накара да се намръщи. Нали го бяха затворили? Възможно ли беше някой да се е вмъкнал? И да ги очаква? Едва сега осъзна колко опасна може да е тази работа. Колко врагове си беше създал. Изобщо не трябваше да се разделят! Сложи ръка върху дръжката на меча си.

— Глоуард! — изсъска той и трепна, когато пристъпи в стаята.

След връщането пеша целият му крак от стъпалото до бедрото гореше и едва можеше да сгъва коляното си.

Антоп започна да се кикоти, което не помогна особено. Кикотеше се по целия път от проклетия Дом на Кардоти.

— Налей ми една напитка, а…

— Шшът! — Лео го хвана за лакътя и наполовина го насочи, наполовина го бутна върху един стол.

Антоп остана да седи там, разтърсван от сдържан смях, който, след като няколко пъти си пое дъх, се превърна в тихо хъркане.

— Мътните го взели! — промърмори Лео.

После видя лъч светлина през ключалката на една от свързващите врати. Върху дръжката висяха маските на Юранд и Глоуард. Кит и птица. Заля го вълна на облекчение. Пусна меча, отиде до вратата и я разтвори широко:

— Ето къде сте били…

В началото помисли, че се борят, и почти се засмя на очевидното несъответствие в категориите им.

Бяха коленичили върху гуркулския килим. Глоуард беше стиснал в юмруците си завивките, които беше свлякъл наполовина от леглото. Очите му бяха стиснати, а устата отворена. Юранд се беше притиснал към гърба му, оголил зъби, пъхнал едната си ръка между краката на Глоуард, докато с другата дърпаше косата му така, че да извие главата му и да може да захапе ухото му.

После Лео осъзна, че панталоните на Юранд са свалени до глезените му, а Глоуард напълно е свалил своите, които лежаха смачкани в ъгъла. Косматите им бедра бяха притиснати едни към други и внезапно му стана напълно ясно с какво се занимават и че не е борба.

— Но… — прошепна той и закри лицето си с ръка, въпреки това продължаваше да гледа през пролуките между пръстите им. — Мамка му!

Той отстъпи назад, за малко не се спъна от протегнатия ботуш на Антоп и излезе, препъвайки се, от стаята в коридора. Кракът му пареше, лицето му гореше.

Гадеше му се, изпитваше срам и отвращение. Дали наистина беше така?

— Лео! — отекна зад него гласът на Юранд.

Лео трепна и продължи, без да се обръща назад.

Мътните го взели, искаше му се никога да не беше идвал в Стирия.

Не съм философ

Свалиха качулката и Брод присви едното си око, опитвайки се безуспешно да фокусира осветените от светлината на фенерите неясни очертания около себе си.

— Виж ти. Гунар Брод в личната ми приемна.

Той веднага позна гласа и първата му мисъл беше Мамка му. На глас каза:

— Здравей, Съдийке.

— Нали ти казах, че ще се върне, Сарлби? — Едно от размазаните петна се понесе към него. — Някои мъже просто не могат да се сдържат.

Някой сложи стъклата за гледане върху носа му, побутна ги да застанат на познатото вдлъбнато място и като по магия всичко стана ясно. Може би щеше да е по-добре да не беше.

Съдийката ухилено гледаше отвисоко към него, Сарлби и още неколцина други от неговата пасмина, които стояха покрай покритите с петна стени и го гледаха враждебно. С времето тя не беше започнала да изглежда по-добре. Все още носеше онзи ръждясал нагръдник върху опърпана бална рокля, която сякаш някога бе принадлежала на някоя баронеса, бягала с нея през трънливи храсти. Отгоре червената ѝ коса беше още по-сплъстена и изправена като гребена на папагал, а отстрани беше късо подстригана до неравна четина. Все още беше окичена с бижута, вериги и огърлици от перли, задигнати от богатите във Валбек по време на бунта. Но се беше препасала с ремъци и колани, от които висяха ножове, секири и остриета, достатъчни за цяла верига касапски магазини, сякаш имаше нужда да демонстрира кръвожадността си.

Тя го изнервяше още от първия миг, в който я видя, и сега, когато беше окован за стола, присъствието ѝ не му действаше никак успокояващо. Караше го да си спомня всички мъртъвци, които беше оставила да висят обесени на двора зад разрушената съдебна палата. Все още чуваше звуците от въжетата, скърцащи на вятъра подобно на такелажа на кораб.

Надяваше се да се срещне с Ризно. Срещата с него щеше да е достатъчно притеснителна. Съдийката беше десет пъти по-лоша. По-лоша, защото беше далеч по-умна и по-опасна. По-лоша, защото, ако тя беше начело, значи здравият разум беше отишъл по дяволите. По-лоша, защото в мига, в който я видя, почувства дълбоко в себе си онова гъделичкане на гузната си съвест. Същото, което изпитваше, когато усетеше, че предстои насилие.

Тя се наведе към него, протегна ръка и приглади косата му с украсената си с пръстен ръка, както майка би пригладила косата на своенравния си син. Най-доброто, което Брод можеше да стори, беше да не се отдръпне. Да не се отдръпне или може би да не се приближи.

— Нали знаеш как понякога… — измърка тя — когато видиш някой стар любовник, когото не си виждал от години… усещаш онзи гъдел в слабините. — Той добре знаеше какъв е този гъдел в слабините, защото го усещаше в момента. — И си казваш… Защо вече не сме заедно? Как може нещо толкова сладко да е станало толкова горчиво?

— Може би е заради всичките онези обесвания — подхвърли Сарлби от ъгъла на стаята.

— Хората просто не ме разбират — нацупи уста Съдийката. — Това е моята трагедия. — Тя щракна с пръсти и един от мъжете пъхна в ръката ѝ бутилка с алкохол. — Но ти ме разбираш, нали, Брод Бика? Разбрах го, когато запрати един от хората ми през цялата съдебна зала и разби главата му в свидетелката скамейка. Ти разбираш какво трябва да бъде сторено.

Тя завъртя езика си около гърлото на бутилката и отпи. Покритото ѝ с петна гърло помръдваше при всяка нейна глътка. Видя, че Брод я гледа, ухили се и облиза устни. Раздруса бутилката и алкохолът вътре се разплиска с онзи познат и очарователен звук.

— Искаш ли да си пийнеш?

— Не — отвърна той, макар че това му се искаше повече от всичко и не успя да го скрие добре.

— Сигурен ли си? Защото имам чувството, че тук има нещо, което би искал да видиш.

Брод погледна, едновременно ужасен и очарован, как се наведе, хвана подгъва на дрипавата си пола и я повдигна, за да му покаже надписите, татуирани около бедрото ѝ — дълги цитати от един или друг политически трактат. После плъзна крака си върху неговия и го яхна. Ножовете и веригите застъргаха по нагръдника ѝ, когато се настани върху скута му.

— Сарлби ми каза, че искаш да говориш с Трошачите — каза тя.

Брод се опита да си каже, че Съдийката върху него е последното нещо на света, което искаше. Че е в по-голяма опасност тук, отколкото ако се катереше по стълба върху гъмжащите с врагове стени на Муселия. Че тя го отвращава.

Не беше сигурен кого заблуждава.

— Жалко, че Трошачите се стопиха като пролетен сняг — продължи Съдийката. — Онези от тях, които не бяха обесени, като твоят приятел Сарлби тук… — и тя му подхвърли бутилката — видяха светлината на огъня. Видяха, че половинчатите мерки са безумие. Ризно е някъде в Кели или на някое друго такова хубаво място и проповядва глупостите си на желаещите, които го гледат с широко отворени очи. Но всички от нас, които сме останали във Валбек — тя се наведе по-близо и Брод усети топлия ѝ дъх върху лицето си, — сега сме Подпалвачи.

Брод опита да насочи мислите си към Лиди и Мей. Правеше това заради тях. Трябваше да запази самообладание. Но не беше лесно със слабините на Съдийката, притиснати към полутвърдия му член, и дъхът ѝ, който вонеше толкова силно на алкохол, че му се завиваше свят.

— Трошачите или Подпалвачите — отвърна дрезгаво Брод, — няма разлика.

— Предполагам, че за теб няма. — Тя подсмръкна продължително. — Чувам, че си сменил страните.

— Отишъл е да служи на собствениците — изсумтя Сарлби.

— И не кой да е собственик, а самата царица на кошера! Плода на спаружените слабини на Дъртата пръчка, шибаната Савин дан Глокта!

— Дан Брок — промърмори Брод.

— Не се опитвай да продаваш на краставичар краставици — усмихна се Съдийката или поне оголи зъби. — Трябва поне да положиш повече усилия. Собствениците режат надниците ни по всички възможни несправедливи начини и наричат това справедливо заплащане. Висшият съвет създава правила, които правят богатите по-богати и карат бедните да гладуват и нарича това равноправен закон. Знаеш ли как са нарекли най-бедната, задушна от смога и смърдяща на лайна алея от прогнили изби в цял Валбек? — Тя се наведе малко по-близо, за да му прошепне: — „Игличени хълмове“. Като наречеш нещо с различно име, това не го прави различно, нали?

— Не зная — отвърна дрезгаво Брод, който си изкарваше прехраната, като пребиваше хора, и наричаше това „отношения с работниците“. — Не съм философ.

— Само предател — тя излая думата и внезапно се озова над него с пламтящи очи, сграбчила ризата му в треперещия юмрук на едната си ръка и вдигнала касапски сатър с другата.

Притисна студения метал към шията му и го блъсна обратно на стола. Мъжете в избата се раздвижиха, закимаха и започнаха гневно да мърморят.

— Аз съм един от вас — изръмжа Брод и се опита да събере достойнство си, доколкото изобщо беше възможно, докато животът му висеше на косъм, и то много тънък при това. — Тук се биех за справедлива кауза. Стоях на барикадите. Стоях до горчивия край. Може случайността да ни е изпратила на различни места, но искаме едно и също. Храна за семействата ни, безопасно място, където да спят. Честна заплата за честен труд. — Избълва всички стари лозунги, сякаш все още вярваше в тях. — Малмър беше мой приятел. Когато го обесиха, бях гневен като всички останали. Но Младия лъв нямаше пръст в това. Той иска да се бори срещу Висшия съвет, така както се бореше срещу северняците…

Той трепна, когато Съдийката притисна сатъра по-силно към шията му, на границата да му пусне кръв. Тя започна да накланя Брод назад и краката на стола изскърцаха:

— Така ли?

— Така — гласът на Брод беше изтънял от уплаха. Или от възбуда? Трябваше да запази самообладание. — Цялата армия на Англанд. В последния ден на лятото ще дебаркират на брега на Мидърланд заедно с хиляди от воините на Стаур Здрачния. Ще обединят сили с благородниците и ще се отправят към Адуа.

— Бунт срещу Дъртата клечка и неговия Висш съвет. Срещу шибаното Кралско Величество? — Студеният метал внезапно рязко се отдръпна, Съдийката се изправи и остави стола на Брод да се наклони напред върху предните си крака. Тя потрепери цялата и веригите и ножовете издрънчаха. — Тръпки ми минаха, Сарлби. На теб минаха ли ти тръпки?

— Мен ме лазят въшки — отвърна Сарлби.

— Кого не го лазят? Е, като се изключи шибаната Савин дан Брок. Предполагам, че тая кучка сере сапун и пикае парфюм. — Съдийката така присви очи, че те се превърнаха в черни цепки, в чиито ъгли проблясваше пламък. Беше му трудно да гледа в тях. Беше му трудно и да извърне поглед. — Значи тя иска да вдигне бунт, така ли? Да отвлече вниманието на войниците на краля, за да може да отиде право в Агрионт по килим от цветя и да настани малкия си, хубав задник на кралския трон. Близо ли съм до истината?

— Нали сте Подпалвачите? — Брод огледа мъжете наоколо. — Мислех, че най-много искате да вдигнете бунт. Няма да имате по-добра възможност от това.

Неколцина от мъжете сякаш се хванаха, но Съдийката само се усмихна презрително.

— Да кажем, че всичко стане както искате и Младия лъв свали Висшия съвет и погребе бащата на жена си и всички останали лешояди, после какво следва? — Тя го сръчка в корема със сатъра и го накара да трепне. — Проблемът е в благородниците, които го подкрепят, и в собствениците. Няма да сме постигнали нищо друго, освен да заменим една група използвачи с друга!

— Ще имате думата за това как ще се вършат нещата. Може и да не е Голямата промяна, но ще бъде промяна към по-добро. Семейство Брок направиха някои добри промени в Англанд. Ограничаха работното време на работниците. Въведоха правила за безопасност на екипировката и задвижващите механизми. Въведоха контрол на заплащането и наказания за надзирателите. Всякакви неща, към които Трошачите се стремят от години.

— Вярно е — намеси се Сарлби. — Чух за това.

Някои от останалите започнаха да мърморят в знак на съгласие.

— Да, братовчед ми получи работа в една мина, където работи три часа по-малко на ден.

Един от мъжете стигна дотам, че смотолеви:

— Наричат я „любимката на бедняшките квартали“…

— Направи ми шибана услуга! — Съдийката се наведе отново към Брод и се озъби, а светлината на фенерите проблесна по ръба на вдигнатия сатър. — Сигурно ме вземаш за някаква глупачка.

— Никой не казва, че са ви приятели! — Брод се опитваше да запази спокойствие въпреки разтуптяното си сърце. — Но са най-близкото до това — врагове на вашите врагове. — Брод опита да се усмихне, така както се усмихваше Савин — сякаш тя държеше картите, колкото и зле да изглеждаха нещата. Вероятно не свърши толкова добра работа, както беше окован за стола, но въпреки това опита. — Ела на доковете. Виж какво донесох и тогава можеш… да отсъдиш.

— О, това ми харесва — усмихна се тя, като само за миг от вбесена стана отново ласкателно страстна и се настани още по-плътно върху скута на Брод, което го накара да изсумти със стиснати зъби. — Очаквах от теб да размахваш юмруци, но не и игра на думи. — Той едва успяваше да мисли заради ужасната, прекрасна воня на алкохол в дъха ѝ. — Подарък ли си ми донесъл? — Брод трябваше да се овладее. Трябваше. — Колко романтично.

Когато Банерман откърти капака на сандъка, се разнесе стенещото скърцане на дърво. Подпалвачите се струпаха по-близо и зяпаха нетърпеливо като скитници през зимата, събрали се около горящ мангал.

Вътре блестяха мечове. Подредени в редица, чисто нови еднакви мечове с дълги, прави едноостри остриета и матови стоманени дръжки, прясно смазани от леярната.

— Четиресет пехотински меча. — Банерман измъкна един от сандъка с умела театралност и го показа на Съдийката.

— Последен модел. Все още топъл от оръжейната в Остенхорм. По-добър от тези, които носят гвардейците на краля. — Той кимна към другите сандъци. — Четиресет кавалерийски секири, а също и четиресет алебарди. Четиресет нагръдника и четиресет шлема. Всичко е направено от най-добрата англандска стомана.

Още един сандък изскърца, когато Халдер откърти капака. Той измъкна навън един арбалет, който изглеждаше лъскав и смъртоносен — дори и направената от метал конструкция, в която бяха пробити дупки, за да е по-лек.

— Последния модел с нова манивела за натягане — обясни Халдер. — Даже и някоя шивачка може да го опъне и пак да пробие с него най-тежката броня.

Той подхвърли арбалета на Сарлби, който го хвана във въздуха, повъртя го в ръце и пощрака със спусъка. С оръжие в ръка сякаш застана малко по-изправено.

— Добър ли е? — попита Съдийката.

— Добър е — отвърна Сарлби, вдигна арбалета към очите си, примери се и на устните му бавно изгря усмивка. — Много добър.

— Има и още нещо. — Брод откърти капака на най-големия сандък и махна шепа талашит най-отгоре. Отдолу проблесна матов метал. Голяма заострена тръба, дълга три разкрача, с печат „Арсенал на Остенхорм, 606“.

— Какво е това? — прошепна Съдийката. — Имаш шибана гърмяща тръба?

— Не. Тя е твоя. Най-новият модел. Може да изстреля плътен куршум на разстояние от една миля или да превърне няколко шепи железен картеч в смъртоносен дъжд. Започнаха да ги наричат оръдия — обясни Брод. — Дочух, че идва от някаква стириянска дума. Но както и да го наричаш, се свежда до едно и също. — Той се наведе по-близо до нея и прошепна в ухото ѝ: — Светкавица в джоба.

— Никога не съм виждала нещо толкова красиво. — Съдийката погали нагоре-надолу метала с върховете на пръстите си и Брод почувства, че онзи извратен гъдел е по-силен от всякога, без да е сигурен дали устата му е така пресъхнала заради Съдийката, оръжията или комбинацията от двете.

Това го накара да се зачуди за момент какво ли би сторила тя с всичката тази машинно наточена стомана. Тя, която само с парче въже беше убила десетки във Валбек? Каза си, че единствено пренася нещо от една точка до друга по заповед на господарката си. Не беше негова грижа тези хора какво ще решат да правят с него след това. Без съмнение, търговците на оръжия си казваха така, откакто се правеха оръжия.

Черните очи на Съдийката се насочиха към него и проблеснаха влажно в отекващия мрак на склада:

— Е, не мисля, че някога съм получавала по-хубави подаръци, Гунар Брод. Мислех, че нищо не би могло да ме накара да заобичам Савин дан Брок, но тя въпреки това успя да разпали огъня в слабините ми. Може би в крайна сметка ще се окаже, че тя наистина е Любимката на бедняшките квартали.

— И това е само началото — увери я Брод.

— Подхвърляш ми само бакшиш, а, шибан дразнител такъв?

— Ако кажа на семейство Брок, че имаме сделка, на доковете в Остенхорм ще ви чака цял кораб с товар. Достатъчно, за да въоръжите цял бунт. Те искат единствено да говориш с Тъкача и да накараш Трошачите и Подпалвачите да направят това, което и без това искат да направят. Да вдигнете бунт едновременно в последния ден на лятото. Да издигнете барикади и да задържите кралските гвардейци там, където са в момента. Да се погрижите да не се върнат да помогнат на Негово Величество. Младия лъв ще свърши останалото.

— Хъмм. — Съдийката го погледна с присвити очи и върхът на езика ѝ се подаде между зъбите ѝ.

— Какво?

— Знаеш ли защо ме наричат Съдийката? Защото най-добре преценявам характерите. Един поглед ми е достатъчен, за да опозная някого по-добре, отколкото се познава той самият. — Тя измъкна от наскоро отворения сандък една зловещо изглеждаща секира, цялата от лъскава стомана, без украса. — Казваш, че си един от нас. Стар приятел на Малмър. Добрият стар Брод Бика, който прави всичко възможно, за да помогне на обикновените хора. Но съдът още не се е произнесъл.

Брод имаше усещането, че стои на ръба на стръмна скала и единият му крак е увиснал в празното пространство. Но беше заобиколен от безумци, които току-що беше въоръжил. Нямаше връщане назад.

— Как мога да те убедя? — гласът прозвуча дрезгаво в ушите му.

— Това точно е въпросът, който жадувах да ми зададеш — широко се усмихна Съдийката. — Има три дузини наши другари, които бяха хвърлени в затвора след един малък бунт. Ще ги докарат във Валбек за показен процес и екзекуция по съкратената процедура. Утре вечерта, нали, Сарлби?

— Утре вечерта — потвърди Сарлби, който вдигна към светлината една зловещо изглеждаща стрела за арбалет.

— Ще освободим тези добри хора.

— И искаш от мен да ти помогна?

— Ти искаш помощта ми. Признай го. Нямаш търпение да изцапаш ръцете си с кръв.

— Ще бъдат охранявани — преглътна Брод.

Трябваше да се досети, че няма да постигне успех само с приказки.

— Сериозно охранявани — съгласи се Съдийката и секирата леко изсвистя, когато тя я размаха нагоре-надолу.

— И охраната ще очаква да има неприятности.

— Не толкова големи. — Съдийката кимна към оръдието.

— Ще загинат хора.

— Ако няма няколко загинали, значи не си заслужава да се прави. — Тя му подхвърли секирата и той я улови за металната дръжка. — Според теб това довод срещу плана ли е, или е за него?

Брод се намръщи, докато претегляше на ръка секирата. Истината беше, че не бе сигурен.

Промени на върха

— Изглежда, че този, който е написал писмото, може в крайна сметка да се окаже приятел — отбеляза Орсо. — Или поне почтен враг. Крал Джаппо потвърди всичко.

— Имате ли му доверие? — Глокта втренчи в него блестящите си очи над бюрото.

— Изобщо. Но му вярвам. Каза ми, че са го поканили да се присъедини към заговор, насочен към свалянето на правителството на Съюза, и са му предложили Сипани в замяна. Замесени са множество лордове от Камарата на лордовете и поне един член на Висшия съвет.

— Някакви имена?

— Само две. — Орсо ги произнесе внимателно и те потънаха в тишината като камъни, хвърлени в кладенец. — Стаур Здрачния… и Лео дан Брок.

Архилекторът затвори очи. Новината беше смазваща, особено за него, но Орсо можеше да се закълне, че видя в ъгълчето на устата на стария инквизитор иронична усмивка.

— Тялото, открито да се носи по водата край доковете — прошепна той.

— Не ви разбрах?

Глокта рязко си пое дъх и отвори очи:

— Трябва незабавно да си подам оставката.

— Ваше Високопреосвещенство, нуждая се от съвета ви повече от всякога…

— Но и двамата знаем, че не можете да го получите. — Глокта сведе поглед към стиснатия си, облечен в бяла ръкавица юмрук върху бюрото. — Когато човек е държал властта толкова здраво в ръцете си като мен, е трудно да я пусне. — Той разпери пръсти и пурпурният камък върху пръстена, олицетворяващ позицията му, проблесна. — Но моментът настъпи. Твърде възможно е моят зет да е предател. — Той сви устни и оголи съсипаните си венци. — Дори… и дъщеря ми.

— Но…

— Началник Пайк! — изкрещя Глокта толкова пронизително, че Орсо присви очи, когато Пайк влезе с развяващо се след него черно палто. — Началник Пайк от двайсет и пет години е моята дясна ръка — продължи Глокта. — Никой няма повече или по-добра преценка от него. Никой не разбира по-добре какво трябва да бъде сторено. Предлагам той да е глава на Инквизицията, докато не назначите нов архилектор.

Орсо вдигна поглед към приличащото на разтопена маска лице на Пайк. Би предпочел да избере някого другиго. Някой по-мек, по-кротък и по-справедлив. Спомни си обесването на затворниците във Валбек. Спомни си как Пайк наблюдаваше безчувствено бесилката на Малмър. Беше доказал, че е безскрупулен и безпощаден — мъж, от когото се страхуват всички врагове на Короната и повечето от приятелите ѝ.

Точно качествата, които един крал би търсил от своя архилектор.

— Не виждам причина да не направя това назначение постоянно — отвърна Орсо.

Може би Баяз щеше да има различни идеи следващия път, когато дойдеше на посещение, но засега щеше да се наложи малките хора да правят своите собствени грешки.

— Служа и се подчинявам, Ваше Величество — тържествено кимна Пайк.

Орсо никога не беше харесвал Глокта. Той трудно можеше да бъде харесан. Но беше започнал да го уважава. Дори да разчита на него. А сега, когато Орсо най-много се нуждаеше от подкрепа, него нямаше да го има.

— С какво ще се занимавате?

Глокта повдигна вежди, сякаш този въпрос не му беше хрумвал никога преди.

— Ще се преместя в провинцията? Ще препарирам пеперуди? Ще се карам с жена си? Винаги съм искал да напиша книга за фехтовката.

— Аз… ще очаквам с нетърпение да я прочета. — Макар че, ако си признаеше честно, Орсо не беше кой знае какъв любител на четенето. — Аз и Съюзът ви благодарим за достойната служба.

Глокта леко изсумтя и се засмя.

— Обещайте ми само едно нещо. Ако решите, че съм достоен за статуя на Кралския булевард… направете я изправена. — Той махна с пръст на практика, който стоеше зад него, и мъжът завъртя количката му към вратата. — Ваше Високопреосвещенство.

Глокта свали пръстена от пръста си, претегли го на ръка за момент и после го подаде на Пайк.

— Ваше Високопреосвещенство. — Огледа кабинета си за последен път — голите стени, строгите мебели и купчините документи. — Желая и на двама ви късмет.

И след това просто си тръгна. Без церемонии, медали, тържествени речи и аплодиращи тълпи. За един кратък разговор той се превърна от човек с върховна власт в беззъб стар инвалид. Количката напусна стаята със скърцане и вратите се затвориха след Санд дан Глокта. Епохата на Дъртата клечка беше към своя край.

Архилектор Пайк застана зад бюрото. Разбира се, зад него вече нямаше стол, затова той стоеше прав, разперил обгорените си ръце върху кожената му повърхност, и погледна намръщено пръстена върху пръста си. Изглежда, Глокта беше намерил за свой заместник единствения човек, който беше дори по-чудовищен от него. Но времената бяха отчаяни. А в отчаяни времена понякога човек трябва да се прибягва към услугите на чудовища.

— Как ще действаме, Ваше Величество? — попита Пайк. — Меко или… иначе?

Орсо си пое дъх през носа.

— Може ли да повикаш инквизитор Тюфел? Имам някои идеи.

Полковник Форест и ефрейтор Тъни чакаха пред Палатата на въпросите. Както обикновено, Форест стоеше мирно в скромна униформа, а Тъни се беше изтегнал на една пейка с бюлетин с вести върху лицето.

— Господа — поздрави ги Орсо. — Бихте ли повървели с мен?

Имаше неудържима нужда да е зает с нещо и двамата стари войници застанаха от двете му страни, докато той крачеше към двореца, а рицарите от дворцовата стража вървяха с дрънчене след него.

В продължение на двайсет години можеше да прави каквото пожелае, и не правеше нищо. Докато бъдещето му беше ослепително светло, заобиколен от удобства и разполагащ с всякакви възможни привилегии, понякога му беше невъзможно дори да стане от леглото. Сега, заобиколен от врагове и най-мрачните възможни перспективи, той направо преливаше от енергия.

— С колко мъже разполагаме в момента?

— С над четири хиляди, Ваше Величество — отвърна Форест, снишавайки глас. — Много от тях са служили в Дивизията на престолонаследника и горят от желание да ви следват отново.

— Наистина ли? — На Орсо му беше трудно да го повярва.

— Никога не сте се престрували на генерал, но им дадохте поводи да се гордеят.

— Това е доста… трогателно. Благодаря ти.

— Във всеки случай екипировката им само събираше прах в мазетата на Агрионт. Трябваше само да се почисти.

В това имаше някаква ирония. Савин беше платила за оръжията, с които щяха да се сражават срещу съпруга ѝ.

— Къде ги държите?

— Някои в неизползваните казарми извън града. Някои са на лагер в гората и долините. Някои все още са на старата си работа и чакат да бъдат повикани. Но могат бързо да бъдат събрани.

Орсо се усмихна. Най-сетне лъч светлина в мрака:

— Знаех, че няма да ме подведеш, генерал Форест.

— Аз съм полковник, Ваше Величество.

— Ако върховният крал на Съюза казва, че някой е генерал, кой може да го оспори? Смятай се за повишен.

— Гледай ти! — Тъни отдаде небрежно чест на Форест. — От наборник стана генерал и ти трябваха само четиресет години. Трябва да си вземеш по-голяма шапка.

Форест свали износената си кожена шапка, разкривайки доста голяма плешивина отдолу, и я погледна намръщено:

— Че какво ми е на шапката?

— Шапката ти е хубава, солидна и мъжествена — намеси се Орсо. — Не го слушай.

— Само дето малко прилича на путка — не се отказваше Тъни.

— Внимавай, ефрейторе — строго поклати глава Орсо. — Още малко неподчинение и ще повиша и теб.

— По-скоро бих се изправил пред палача.

— О, предполагам, че на всички ще ни се наложи да направим това — Орсо откри, че всъщност се кикоти безгрижно.

Бяха излезли в парка. Чакълената пътека хрущеше под краката им, а сенките се протягаха по поляните, искрящи от роса на ранното утринно слънце. По дяволите, дали изобщо някога досега беше ставал толкова рано?

По това време на деня всичко беше толкова ясно, чисто и красиво.

— Изглежда доста вероятно в недалечното бъдеще да ни се наложи да се бием. — Той потупа Форест по рамото. — Можеш ли да събереш още хора?

Новоизпеченият генерал се огледа предпазливо наоколо, но имаше малко хора, които можеха да ги чуят. Онези, на които не им се налагаше да потушават бунтове, все още бяха в леглата.

— Мога, Ваше Величество, ако успеете да съберете още пари.

— „Валинт и Балк“ сложиха ограничения на кредита ми. Вербувай толкова, колкото можем да въоръжим, подбери офицери, на които можеш да имаш доверие, и ги накарай да започнат военни учения. Освен това осигури толкова коне, колкото успееш да намериш, защото може да ни се наложи да се придвижваме бързо.

— Ваше Величество. — Форест понечи да си сложи шапката, после спря. — Това проклето нещо наистина прилича на путка.

После се отдалечи.

— „Валинт и Балк“ имат репутация на безскрупулни — бавно поклати глава Тъни.

— Банка, която има репутация, че е милосърдна, е като курва с репутация за целомъдрие — човек се опасява, че няма да свърши работа. Обаче нашите конспиратори без съмнение ме наблюдават. Твърде много посещения при моите банкери може да предизвикат подозрение. Затова ти ще си моят представител в банката.

Тъни не беше човек, който се изненадва лесно. Орсо намери за доста забавно как увисна челюстта му:

— Ще бъда какво?

— Единственото истинско умение, от което се нуждае един крал, е да подбира най-добрите хора, които да му служат. Може много да обичаш да се описваш като човека в Съюза, на когото най-малко може да се разчита, но… подозирам, че това е по-скоро фасада. Когато нещата опрат до кокала, не съм сигурен, че има мъж в целия Кръг на света, на когото имам по-голямо доверие.

— Всички сме обречени — зяпна го Тъни.

Старите бюрократи от Висшия съвет изглеждаха чорлави и разтревожени и кой можеше да ги вини? Бяха измъкнати от леглата си за непланирана среща, на която зад стола на всеки от тях се извисяваше рицар от градската стража, облечен в пълно бронирано снаряжение — дори и зад празния стол на Баяз, начело на масата. Бялата зала определено изглеждаше тясна за толкова много лъскава стомана.

Орсо мрачно събра върховете на пръстите си и се вгледа намръщено по ред във всяко от лицата. Никое от тях не издаваше веднага, че принадлежи на заговорник. Но от друга страна, лицата на заговорниците рядко ги издават. Поне не и на добрите от тях.

— Милорди, съжалявам, че ви извиках толкова рано — започна той, — но имаме важни въпроси за обсъждане.

— Къде е архилектор Глокта? — попита Городетс и хвърли нервен поглед на Горст, който се извисяваше неумолимо зад рамото на Орсо.

— Приех оставката му малко след разсъмване. — Разнесе се всеобщо ахване. Орсо посочи Пайк, чиито безупречно бели дрехи правеха лицето му да изглежда още по-осакатено от черните дрехи преди, ако това изобщо беше възможно. — Архилектор Пайк пое ръководството на Инквизицията.

— Подал е оставката си? — прошепна Хоф. — Но защо?

— Защото зет му, Леонолт дан Брок, лорд губернатор на Англанд, планира да вдигне бунт срещу Короната.

Държавната измяна на Брок слиса присъстващите дори повече от оставката на Глокта. Городетс дърпаше брадата си толкова ожесточено, че Орсо се разтревожи, че може да отскубне долната си челюст:

— Можем ли да сме сигурни в това?

— Получих анонимна информация. Но по време на посещението си в Сипани се срещнах с крал Джаппо от Стирия.

— Вие… — Матстрингър изглеждаше така, сякаш щеше да си глътне езика. — Това е безпрецедентно нарушение на протокола…

— Държавната измяна е по-важна — обади се Пайк със стържещ глас.

— Срещата трябваше да е неофициална — обясни Орсо. — Извън протокола. — Повечето старци изглеждаха като ударени от гръм. Не беше ясно дали причината беше новината за надвисналия бунт, или откритието, че Орсо е способен сам да уреди нещо. — Джаппо потвърди най-лошите ми страхове. Младия лъв е събрал значителен брой последователи сред недоволните благородници и има възможност да нахлуе в Мидърланд.

— Мътните го взели! — изграчи Хоф.

— Дори по-лошо… получил е подкрепата на краля на северняците Стаур Здрачния.

— Планира да докара тези диваци в земите на Съюза? — гласът на главния инспектор беше толкова пронизителен, че бе цяло чудо, че стъклата на прозорците не се пръснаха на парчета.

— Това е немислимо — прошепна Хоф и се свлече обратно на стола си.

— Възмутително! — пенеше се Городетс. — Изпратете вест на началника в Англанд! Накарайте да арестуват Брок! Да го обесят!

— В Англанд Брок е обичан — намеси се Пайк с безизразния си, провлечен тон. — А нас презират. Ако не започне действия срещу нас, е недосегаем.

— Ваше Величество — Бринт се наведе напред, стисна единствения си останал юмрук и жълтият камък върху пръстена му проблесна, — кралските гвардейци са разпръснати, за да се противопоставят на заплахата от Трошачите. Лорд маршал Ръкстед е в Кели с по-голямата част от кавалерията. Трябва да съсредоточим силите си незабавно, за да сме готови да посрещнем всяка заплаха за бунт и решително да я смажем. — Той удари по масата и накара неколцина от другите старци да подскочат.

— Съгласен съм — отвърна Орсо. Това беше първият полезен коментар. — Маршал Бринт, моля, дайте заповед на Ръкстед и останалите. Междувременно трябва да направим всичко възможно, за да извадим зъбите на благородниците.

— Камарата на лордовете прекъсна работа за лятото — каза Хоф. — Някои от членовете ѝ са все още в града, но повечето са се оттеглили в именията си.

— Неколцина поискаха разрешение да съберат допълнителни войници заради опасенията от Трошачите. — Городетс преглътна. — В някои случаи… войниците са наистина много…

Сред присъстващите на масата се разнесе разтревожено мърморене. Бринт стисна юмрука си още по-силно. Върховният консул погледна крадешком Горст. Хоф попи потното си чело с гарнирания с кожа ръкав на мантията си. Цялата задушна малка стая вонеше на страх и подозрение. Мътните го взели, всяко от дъртите копелета можеше да е предателят.

— Отидете в службите си — нареди Орсо — и направете приготовления. Искам защитата ни да бъде задействана. Искам войските да са в състояние на бойна тревога. Искам всички предатели да бъдат разкрити. — Той се изправи и опря ръце на масата. — Вие сте единствените, на които мога да имам доверие — верните съветници на баща ми. Моят верен Висш съвет. Ако останем обединени, ще преживеем тази буря.

Орсо излезе от стаята и сред скърцането на столове старците мъчително се изправиха и го последваха.

Към светлината

— Хванахте ли ги? — попита Вик.

— Хванахме ги — отвърна практикът с приглушен от маската глас.

Облечените му в черно колеги се тълпяха в облицованата с бели плочки баня като напаст от хлебарки. Вратовете и челата им бяха облени в пот и покритите им с влага тояги и мечове проблясваха. Голи и увити в кърпи мъже се свиваха уплашено край стените. Един от тях лежеше настрани и хлипаше, притиснал окървавените си ръце към устата си. Друг беше проснат по лице в тъмна локва. Наблизо лежеше кинжал, а басейнът до него разцъфваше в розово.

Вик прекрачи трупа и влезе в изпълнената с пара малка стая зад него. На пода се виждаше мозайка от преплетени змии. Беше подходяща. Двама мъже седяха на една пейка. Бяха голи, с изключение на кърпите, увити около кръста им. Единият беше хубав и русокос, с мустаци, за поддържането на които очевидно полагаше много усилия.

— Лорд Хюген — каза тя.

Когато парата се разсея, видя другия мъж по-ясно. Беше по-възрастен, прошарен и цялата лява страна на тялото му беше странно съсухрена. Лявата му ръка от лакътя нагоре беше отдавна зараснал чукан.

— И лорд маршал Бринт. — Вик си позволи леко да се усмихне. — Ето че една загадка беше решена.

— И коя, по дяволите, си ти? — усмихна се презрително Хюген.

— Вик дан Тюфел, Свободен инквизитор.

Бринт въздъхна примирено и бавно се отпусна назад. Хюген продължи да се ежи:

— Един от хората на Дъртата клечка, а? Е, този път е стигнал твърде далеч…

— Всъщност си отиде напълно — отвърна Вик. — Пенсионира се. Лорд маршалът не ви ли каза? Тук съм по личната заповед на краля. Така че можеше да забравите за ожалване пред по-висша инстанция. Такава няма.

— Няма закон, забраняващ посещаването на банята! — гласът на Хюген беше станал писклив.

— Не, но съдиите не гледат с добро око на планирането на държавна измяна в банята.

— Как се осмеляваш? Двамата с маршала сме стари приятели. Смятахме да изненадаме семействата си с общо тържество в градината…

— Надявам се да получа покана — отвърна Вик. — Обожавам забавленията на открито. — Тя хвърли поглед на Талоу, който се спотайваше в един обвит в пара ъгъл, облечен като прислужник, със сандали и препаска и почти толкова тънък като бърсалката за под, върху която се подпираше. — Е? Наистина ли говореха за това как ще изненадат близките си? Или може би искаха да изненадат някого другиго?

— Лорд маршал Бринт обсъждаше срещата във Висшия съвет тази сутрин — спокойно отвърна Талоу. Той започваше да става наистина добър в това. — Каза, че кралят е разкрил плановете им. След това лорд Хюген каза, че трябва да предупредят приятелите си и да ускорят графика. Освен това спомена, че трябва веднага да напусне града и да събере войските си.

— Звучи като дяволски интересно тържество. — Вик повдигна вежда.

— Доведе ги право при нас! — озъби се Хюген на Бринт. — Еднорък глупак такъв!

— Всъщност идеята беше на краля — обясни Вик. — Този мъж не е и наполовина толкова глупав, за колкото го смятате. Знаеше, че някой във Висшия съвет е предател, просто не знаеше кой, затова ви пораздруса и наблюдаваше как ще реагирате. И ето ни тук. — По дяволите, тук беше горещо, жакетът ѝ вече лепнеше от парата. Започна да го разкопчава. — И така, кажете ми кой друг е в списъка за градинското ви тържество? В малкия ви заговор срещу Короната? — Тя свали жакета си го хвърли на Талоу, после се наведе към Хюген, останала по долна риза, с ръце на коленете. Искам имена. Веднага.

— Не казвай нищо — предупреди го Бринт.

— Не се тревожи за това — усмихна се презрително Хюген. — Устата ми е…

Вик го зашлеви през лицето, и то не леко. Той зяпна, когато главата му се отметна настрани, обърна се бавно да я погледне смаяно и невярващо и вдигна трепереща ръка към порозовялата си буза. Тя се зачуди дали това беше първият път, в който някой го удря силно. Животът в охолство не те подготвя да умееш да ядеш бой. Кой би могъл да знае това по-добре от нея — разглезената дъщеря на началника на кралския монетен двор, която набързо беше отведена в мините на Англанд?

Може би тази мисъл вкара малко повече злоба в следващата ѝ плесница, която беше толкова силна, че му разкървави устата.

— Не ми остави време да се държа по-изтънчено — изсъска му тя. — Затова нещата много бързо ще станат болезнени. — Зашлеви го отново, още по-силно. Пръстите ѝ започнаха да парят и кръвта опръска стената до лицето му. — Дай ми имена.

В ъгълчетата на очите на Хюген проблеснаха сълзи. В тях се четяха внезапна болка, объркване и ужасният шок от откритието, че светът изобщо не е такъв, какъвто си е мислел.

— Аз… настоявам…

Юмрукът ѝ го удари с глух звук в ребрата, той изпъшка силно и очите му се изцъклиха. Без съмнение винаги се беше смятал за силен мъж, облечен в безопасната броня на богатството и общественото си положение. Сега, заобиколен от практици и с напълно свалена броня, той разбра колко силен е всъщност. Другият ѝ юмрук потъна в ребрата му и той изстена и се преви надве. Кърпата му се свлече и той остана върху пейката чисто гол и безпомощен.

— Имена! — Тя се качи върху него, опря коляно в гърба му и плесниците и юмруците ѝ заваляха в наситения с пара въздух. — Имена!

Той се опитваше да си поеме въздух и от гърлото му излизаше клокочещ звук. Опита да се свие на топка и тя се наведе и го удари с юмрук в задника, хвана го за топките и го накара да извие от болка.

— Искам имена, шибаняк!

— Ишър! — пискливо извика той, докато хлипаше. — Всичко беше идея на Ишър! — говореше толкова бързо, сякаш не беше наред, имената се лееха едно през друго. — Ишър и Барезин! Те привлякоха и Брок! А Брок доведе Стаур Здрачния и онази жена Риккъ, дъщерята на Кучето. Има и още мнозина други в Камарата на лордовете. Лейди Уетерлент и… и…

— Какво става с този свят? — прошепна Бринт, докато наблюдаваше невярващо и с презрение как Хюген издава всичко.

— Струва ми се, че винаги е бил такъв. — Вик кимна рязко на практика. — Отведете го в Палатата на въпросите. Разберете какво друго знае.

— Почакайте! — започна да се мазни Хюген, докато го влачеха за китката, а той се опитваше да прикрие члена си с другата си ръка. — Мога да бъда полезен! — Той се вкопчи в рамката на вратата. — Моля ви! Недейте!

Практикът изсумтя с досада, отскубна го от вратата и той изчезна.

— Трябва да кажа, че съм изненадана, че сте били вие. — Вик погледна намръщено лорд маршал Бринт. — Винаги съм ви смятала за почтен човек.

— Защо мислиш, че го направих? Би трябвало да сме Съюз! — Той изрева последната дума с внезапен гняв и стисна единствения си останал юмрук.

Вик отстъпи назад и застана нащрек. Тя го смяташе за много по-опасен от Хюген, независимо от това колко крайника му липсваха.

Но той само се отпусна назад върху плочките.

— Знаеш, че се сражавах срещу северняците при Височините. Държах в ръцете си най-добрия си приятел, докато умираше. После се бих отново при Осранг. Изгубих там ръката си. Изгубих съпругата си там. — И той сведе поглед към пръстена на кутрето си. Женски пръстен с жълт камък. — Отдадох целия си живот на Съюза. На идеята да сме обединени. После нападнаха протектората — земя, която кралят се е заклел да защитава. И како сторихме ние? Нищо — той изрече последната дума така, сякаш не можеше да повярва, че е истина. — Оставихме лейди Финри и братята си в Англанд да се оправят сами. И защо? За да можем да направим още няколко плащания към банковата къща „Валинт и Балк“? Висшият съвет продаде принципите ни за няколко марки. И те се осмеляват да говорят за предателство? — Той вдигна уморен поглед към нея. — Това няма да промени нищо. Вече не можете да стигнете до благородниците и те събират войските си. Младия лъв е на път. Той ще оправи нещата отново.

— Трябва да разкажете на хората, които съм виждала да умират в лагерите, колко хубави са били нещата някога — изсумтя Вик. — Ще пролеете море от кръв и най-доброто, което ще успеете да постигнете, е да замените едни копелдаци с други. Принципи ли? Бих избухнала в смях, ако ми стискаше. — Тя погледна намръщено ръката му. — Сега ми дайте този пръстен.

— Инквизитор Тюфел — усмихна ѝ се Глокта и показа дупката, зейнала в предните му зъби. — Благодаря, че дойде.

Вик едва сега осъзна, че е можела да не дойде. Да го пренебрегне. Но подчинението е навик, който трудно може да бъде изкоренен. Попитайте някое куче.

— Разбира се. — Тя седна сковано на пейката, където вече се бяха срещали неведнъж.

Трябваше да положи усилие да не добави Ваше Високопреосвещенство. Никога не го беше виждала без официалната му бяла мантия, служебния пръстен и облечената му в черно свита. За една нощ вдъхващият страхопочитание архилектор се беше превърнал в съсухрен старец, облечен дебело въпреки лятната топлина и придружен само от огромния практик, който буташе количката му, изглеждащ неловко в дрехите на обикновен слуга и с обрив около устата от маската, която вече не носеше. Глокта беше нейният спасител, ментор, господар и тъмничар. Тя се зачуди какви ли са отношенията им сега, когато той нямаше кабинет, огромно бюро и много по-голяма власт от нея? Приятелски? При тази мисъл ѝ се наложи да потисне напълно неподходящото за случая желание да се разсмее.

— Разбрах, че отново трябва да те поздравя. Измяната на лорд Хюген не е никак изненадваща, но бях шокиран да науча, че лорд маршал Бринт е предал Короната. — Глокта бавно поклати глава. — Седяхме заедно във Висшия съвет в продължение на десет години.

— Мислиш си, че познаваш някого, а се оказва… — промърмори Вик, разсеяно разтри наранените си кокалчета и присви очи срещу слънчевата светлина, която искреше върху езерото.

Хората плаваха с лодки, смееха се и се излежаваха по брега. Човек никога не би си помислил, че предстои гражданска война. Но най-лошите предателства често се случват в хубаво време. Когато навън вие снежна буря, хората са твърде заети да стоят сгушени един до друг.

— Днес напускам Адуа — каза Глокта. — Съпругата ми смята, че въздухът в провинцията може да е полезен за здравето ми. Поне така ми казва, че мисли така… Подозирам, че не иска да се превръщаме в жалки привидения, обитаващи залите, в които някога сме имали власт. Предполагам, че преценката ѝ за това е мъдра, както и за толкова много други неща. — Той се прокашля. — Преди да замина, исках да ти благодаря.

Тя му хвърли остър поглед. Трябваше да е доволна, че мъжът, на когото беше служила вярно толкова много години, иска да ѝ благодари. Но първото чувство, което изпита, не беше задоволство.

— За всичко, което си сторила за мен — продължи той, без да я поглежда в очите. — И за Съюза. Особено като се има предвид… какво ти е сторил той. Или не е успял да ти стори. По моя преценка малцина от служителите на новия ни крал са толкова ценни. Така че благодаря ти. За куража. За усърдието. За твоя… патриотизъм.

— Усърдие и патриотизъм. — Тя изсумтя горчиво и бавно стисна наранения си юмрук. — Това или липсата на друг избор. Това или че съм била твърде страхлива, за да избера друг път. Това или че съм продължила да се придържам към навиците си от лагерите и съм се възползвала от възможността да съм на страната на победителите и да направя единствения ход, който е понятен за един затворник — вместо да ям бой, да започна аз да бия.

Не беше сигурна защо внезапно я изпълни гняв. Заради нещата, които той я беше накарал да върши? Или защото вече нямаше да е там, за да я кара да върши още такива неща?

— Е, както често казвам, животът е нещастията, които преживяваме между разочарованията. — Глокта погледна хората, които се наслаждаваха на лятото. Бяха толкова близо и въпреки това сякаш живееха в някакъв различен свят. — Каквито и да са причините, ти никога не си ме разочаровала. Иска ми се и аз да бях толкова надежден като теб, но се опасявам, че те разочаровах. Зная колко искаш да бъдеш… каква нужда имаш да бъдеш… предана.

— Предана. — Помисли си за всички хора, които беше лъгала, мамила и продала през последните осем години.

Списъкът беше доста дълъг. Малмър, увиснал на бесилката на пътя към Валбек. Сибалт и жалките му дребни мечти за Далечна страна.

Муур и Гризе. Талоу и сестра му. Още можеше да подуши бунтовническия лагер в Старикланд, след като беше казала на войниците къде да ги намерят. — Аз си изкарвам прехраната, като предавам хората.

— Да. — Той ѝ хвърли многозначителен поглед. — Може би точно затова имаш нуждата да бъдеш предана. Винаги съм мислел, че ще имам време да ти дам подходяща награда, но… както виждаш, когато си на върха на властта, времето ти свършва внезапно. Може ли поне да ти дам един съвет, преди да си тръгна?

Вик можеше да откаже. Можеше да го удари с юмрук в лицето. Но не направи нищо.

Той забърса внимателно влагата под сълзящото си ляво око:

— Прости на себе си.

Тя седеше там, на онази пейка, стиснала челюсти. Поемаше със свистене дъх през носа си, докато долу, на бреговете на езерото, някой се засмя гръмогласно на нечия шега.

— От лагерите няма измъкване без одобрението на Негово Величество.

Можеше да запуши ушите си с пръсти. Можеше да стане и да си тръгне. Вместо това седеше там, усещаше как кожата ѝ се вледенява и как всеки мускул в тялото ѝ се сковава.

— Малката затворническа революция на брат ти беше обречена от самото начало.

Тя си спомни мига, когато зърна лицето му за последен път. Спомни си шока и болката, когато го отведоха. Спомняше си го толкова добре, сякаш се беше случило току-що.

— Щеше да е лесно да се поддадеш на сантименталността — продължи Глокта. — Но ти постъпи смело. И правилно. Като го предаде. Като купи свободата си.

Тя затвори очи, но продължаваше да вижда обвинителното изражение на брат си. Сякаш се беше запечатило в клепачите ѝ.

— Той само щеше да те повлече със себе си. Някои хора… не могат да бъдат спасени.

Тя се изправи несигурно, почти готова да побегне, но Глокта я хвана за китката. Хвана я с изненадваща сила. Когато тя се обърна, блестящите му и трескави очи бяха втренчени в нея.

— Всеки трябва да си прости, Вик. — Той отново стисна китката ѝ, после я пусна и отново се загледа в езерото. — В края на краищата… никой друг няма да го стори.

Някои мъже просто не могат да се сдържат

Брод беше коленичил в пръстта, в мрака. Държеше в юмрука си секира и гледаше намръщено над голата кал, от която стърчаха пъновете на три дървета, към пътя и развалините на дъскорезницата от другата му страна.

Беше обещал на Лиди да не се забърква в повече неприятности.

Но въпреки това беше тук, в осветените от луната шубраци, въоръжен до зъби, заедно с тълпа злобни просяци, в очакване да направят засада на войниците на краля, за да получи подкрепата на най-лудата жена, която някога беше срещнал, за свалянето на правителството. Ако имаше начин да не се забърква в неприятности, щеше да избяга възможно най-далеч от тях.

Беше обещал на Лиди да не се забърква в повече неприятности. Но ѝ беше обещал и добър живот. Какво да прави, когато едното обещание противоречеше напълно на другото? Нямаше избор. Трябваше да го направи. Заради Савин и заради семейството си.

Заради тях и заради онова нещо, за което наистина не искаше да мисли — как секирата пасва толкова добре в юмрука му, докато я стискаше по-силно от всякога.

— Закъсняват — изсумтя Сарлби.

Брод се обърна да го погледне. Лунната светлина проблесна в ъгълчетата на хлътналите му очи и заредения арбалет.

— Докъде стигнахме, щом като не можем да разчитаме на хората да дойдат навреме за собствената си засада.

— Шшът — изсъска Съдийката.

Брод се дръпна в сенките, когато чу слабия тропот на копита, дрънченето на сбруя и стърженето на колелата на карета.

Страхът, както и вълнението, се изостриха и запълзяха нагоре по гърлото му, когато светлината на фенерите проблесна върху изгнилите пънове на дърветата и локвите на пътя, после освети подострените колове на падналата ограда и дългия навес.

Усещаше глухите удари на пулса в главата си. Мярнаха се войници с фенери, червени униформи и проблясващи шлемове и нагръдници. Може и да бяха дузина. После се появи някакъв фургон — голяма, черна и тежка маса, дърпана от шест коня.

Лъчът на фенер прониза дърветата, когато един от ездачите се обърна. Опърпаният силует на Съдийката застина на място, преди всички те да изчезнат в шубрака. Брод чу смях и видя осветената от фенерите пара на дъха им, докато сдържаше своя. Изпитваше същото чувство като в окопите на Стирия, когато чакаше заповедта за атака и отчаяно гореше от желание да тръгне.

Конниците продължиха напред. Големият фургон се клатеше след тях по разровения път. Следваха го още ездачи. Може би още шестима? Това бяха всички.

Брод се премести по-близо до Съдийката.

— Така ли трябва да е? — прошепна той. Гърлото му беше толкова стегнато, че едва успяваше да изрече думите. — Не могат да поберат три дузини затворници само в този фургон.

— Аз ще се грижа за планирането — усмихна се Съдийката и влажните ѝ зъби проблеснаха. — Ти се погрижи за убиването.

— Почакайте! — разнесе се вик от пътя и колоната тромаво спря с дрънчене.

Офицерът отпред се завъртя на седлото и вдигна фенера си. Лъчът освети пръснатите върху пътя колове на мястото, където преди няколко часа Брод и останалите бяха разрушили оградата.

Въпреки че кочияшът не спираше да дърпа поводите, фургонът продължи със скърцане напред и събра накуп суетящите се и мърморещи конници. Сарлби вдигна арбалета и опря спокойно приклада на рамото си. Някой измъкна меча си. Тихото стържене на стоманата възбуди Брод като шепота на любовница. Изпита внезапната нужда да навие нагоре ръкавите си. Важно е човек да има своя рутина. Но беше твърде късно.

— Готови… — чу да казва Съдийката с ръмжене, което превърна противния гъдел в корема му в пулсираща болка. — Готови…

Внезапно сякаш проблесна светкавица. Светлината ѝ освети огромния белег през гората по-ясно от ден. Потрошените зъби на пъновете хвърлиха странни сенки и очертанията на хора и коне застинаха за миг, преди огнената струя да ги повали. Страховитата експлозия се блъсна в дърветата. В шубраците се разнесе звук, наподобяващ жуженето на разгневени оси. Нещо се удари глухо в дънера до тях сред дъжд от трески.

Сарлби рязко се наведе.

— Мамка му! — изсъска някой.

— Да! — изкрещя Съдийката, изправи се и размаха юмруци към небето.

Брод вече тичаше към светлината на фенерите, рухващите коне и разрастващия се облак дим. Стъпваше тежко по поляната, отправил се към пътя и дъскорезницата. Черният свят наоколо подскачаше, забързаният му дъх излизаше със съскане през стиснатите му зъби, а нетърпението, което се надигаше в гърлото му, разпалваше кръвта му.

Ботушът му закачи нещо в мрака — пън, корен или някакъв коловоз. Завъртя се, падна и се хлъзна по лице в калта. За малко не се поряза върху секирата. А може и да се поряза. После отново се изправи и се затича към трепкащите неясни светлини. Към големия фургон. Един от шестте коня, които го теглеха, изглежда, беше мъртъв. Останалите бяха извлекли фургона от пътя и се хвърляха напред върху ремъците. Каретата беше заседнала върху стърчащ пън и едното ѝ колело се въртеше безполезно във въздуха, а кочияшът лежеше, свлечен върху седалката.

Брод бързо я заобиколи с вдигната секира, готов да нанесе удар, после се наведе да избегне вършеещите наоколо копита, които вдигаха пръски кал. Един обезумял кон се беше изправил на задните си крака, цвилеше и хапеше. Хълбоците му бяха покрити с кръв, а в стремето му се беше закачил ботушът на мъртвец, чието тяло подскачаше заедно с животното. Целият нагръдник на мъжа беше осеян с дупки. Някой крещеше и се търкаляше, обвит в пламъци. Сигурно фенерът му се беше пръснал при експлозията и го беше опръскал с горящо масло. Един войник се изправи с усилие и се опита да измъкне меча си. Целият му шлем беше смачкан, а разкривеното му лице беше покрито с лепкава червена кръв. Секирата на Брод се стовари с огромна сила отстрани върху главата му.

— Какво се случи? — изкрещя някой, който излезе от дима, като се олюляваше.

Червена куртка със златни ширити. Офицер.

— Ей, ти! — възмутено и неразбиращо извика той на Брод. — Какво е всичко…

Секирата на Брод го уцели точно между очите, събори шапката му и отметна главата му назад. Мъжът разпери широко ръце, сякаш искаше да го прегърне, и се пльосна в една локва, а от разреза в челото му рукна кръв.

— Засада! — изкрещя пронизително някой. — Засада!

Един ездач се приближи към него с вдигнат меч. Брод отстъпи и удари със секирата коня му в муцуната. Животното рухна на едната си страна. Ездачът падна под коня и изкрещя нещо. Брод замахна към него, не уцели и заби секирата дълбоко в хълбока на животното. Мъжът опита да замахне, но тъй като беше затиснат от коня, на удара му липсваше сила и мечът просто отскочи от крака на Брод. Бика стъпи върху ръката, с която войникът държеше меча, вдигна високо секирата и смаза нагръдника му с кух и силен звук.

Зад гърба му се чу нещо. Закашля се. Изпъшка. Главата го болеше. Лежеше по лице. Дали някой го беше ударил? Опита се да не обръща внимание на болката. Стисна студената дръжка на секирата. Изправи се, като се олюляваше.

Виждаше всичко наоколо блестящо и размазано. Гърчещи се сенки. Светли петна. Очилата му сигурно бяха паднали. Едва сега осъзна, че изобщо е бил с очила. Сенките трептяха и мушкаха. Можеше да чуе гласа на Съдийката, която пищеше като побъркана:

— Убийте ги! Убийте ги!

Покрай него профуча кон. Чу копитата му, почувства въздушната струя. Замаха със секирата, не удари нищо, завъртя се и за малко не падна.

Някой крещеше:

— Не! Не! Моля ви!

После останаха да се чуват само писъци. Дали не беше той самият? Не, беше стиснал зъби. Пъшкаше и ръмжеше, без дори да изрича някакви думи, само дишаше тежко и от устата му пръскаха слюнки. Не можеше да мисли. Не виждаше. Кожата му беше настръхнала от пот под новия нагръдник.

Имаше чувството, че онези две гърчещи се сенки бяха един мъж, който намушкваше друг, но нямаше представа кой кой е. Нямаше страни. Само онези, които убиваха, и тези, които биваха убити.

На фона на пламъците видя сянка с човешка форма, пристъпи към нея и вдигна високо секирата.

— Ей! — Не виждаше добре, но му се стори, че мъжът се сви от уплаха и вдигна ръка. — Почакай, Бул!

Беше гласът на Банерман. Брод едва успя да го разпознае сред звънтенето в ушите си. Беше му нужно усилие, за да свали секирата — далеч по-голямо от това да я размахва. Сега му се струваше тежка. Беше му трудно да диша, гърдите го боляха.

Присви очи към мрака. Започна да си търси очилата, наведе се. За малко не се спъна от нещо. Може би труп. Кон, който все още риташе немощно.

Чу някой да хленчи, както и гласа на Съдийката, изпълнен със заплаха:

— Отвори шибаната карета или ще я разбием!

— Ето. — Халдер пъхна нещо в дланта на Брод.

Пръстите започваха да го болят. Бяха като някакви безчувствени наденици. Страхуваше се, че ще счупи деликатните си малки стъкла за гледане в ръцете си. Вдигна ги към светлината, почти до лицето си, и присви очи. Избърса ги, потрепери и накрая ги сложи обратно върху носа си.

Мъртви хора. Мъртви коне. Кал и кръв, която изглеждаше черна на светлината на огньовете от разсипано масло от фенерите. И онази остра миризма на гуркулска захар и овъглено месо, която помнеше от обсадите. Мислеше, че не иска никога повече да усети тази миризма. Сега я пое в ноздрите си, така както някой познавач подушва чаша с вино. Наоколо стояха Подпалвачите с лъскавите си нови оръжия и брони. Сарлби се хилеше, метнал на рамо празния арбалет.

Главата на Брод пулсираше от болка. Докосна я с пръсти отстрани и видя, че по тях има кръв. „Добре че главата ти е корава“ — щеше да каже Лиди, а Мей щеше да се засмее. Но Брод не можеше да види лицата им. Бяха толкова размазани, сякаш очилата на паметта му се бяха изгубили.

— Хората ти са мъртви! — крещеше срещу фургона Съдийката. Сега Брод видя, че това е по-скоро бронирана карета, покрита с железни плочи, с тесни процепи за прозорци. — Може един-двама да са се измъкнали, но няма да посмеят да се върнат след това, което им сторихме. Така че ще броя до три, шибаняк такъв, и ако тази карета не се отвори, ще докарам тук оръдието и ще я отворя по трудния начин. Едно!

— Добре! — разнесе се отвътре приглушен глас. — Излизам.

Изскърцаха резета и желязната врата на каретата се отвори с дрънчене. Хората на Съдийката се хвърлиха напред и извлякоха някого навън. Дребен мъж в спретнати дрехи, с разчорлена, оплешивяващи коса, кървящо порязване по скалпа и някакво куфарче в ръката или по-скоро оковано за ръката му с тежки белезници.

— Мислех, че вътре има затворници — изсумтя Брод и го погледна намръщено. — Нали каза, че ги карали, за да ги обесят във Валбек.

— Какво ли не говоря — сви рамене Съдийката.

— Проклети глупаци! — от устата на мъжа се разхвърчаха слюнки, докато зяпаше с широко отворени очи отломките наоколо. Сякаш всичко това беше толкова невероятно, колкото и предметите да падат нагоре или слънцето да не изгрее на сутринта. — Нима не знаете на кого принадлежи това? Нима не знаете за кого работя?

Съдийката само се ухили.

— Ти си новият управител на новия клон на банковата къща „Валинт и Балк“. — Лицето на мъжа бавно посърна, възмущението му се превърна в страх, а страхът в невярващ ужас. — Идваш, за да заемаш поста си, след като отсъдих последния управител да бъде обесен и изгорих до основи последната банка. Освен ако не греша, си донесъл парите за строителството и виж ти…

Двама Подпалвачи слязоха от каретата и извлякоха тежък сандък. Когато го хвърлиха на разровената земя и започнаха да разбиват ключалката със секири, отвътре се чу звънтенето на пари.

— Всичко това е било за пари? — Брод се затрудняваше да мисли с тази пулсираща болка от едната страна на главата. Може би винаги му е било трудно да мисли. Наблюдаваше как един от Подпалвачите рови из джобовете на обезобразен труп. Сигурно е бил близо до оръдието, когато е гръмнало. От него не беше останало нищо, което дори да може да бъде наречено глава. — Какво общо има банката с всичко това?

Съдийката издаде устни напред в подигравателен израз на съжаление.

— Ти май наистина не виждаш много добре, нали? „Валинт и Балк“ са шибаният враг! Не по-малък враг от краля, собствениците, Висшия съвет или Камарата на лордовете. Те са най-лошите сред тях, защото кесията е у тях. Защо мислиш, че първото нещо, което сторихме по време на бунта, беше да изгорим банката? — Съдийката загреба монети от сандъка, пусна ги обратно и те иззвънтяха. — Всяка една от тези монети е войник за нашата кауза, Брод Бика. Всяка една. — Погледът ѝ се насочи към куфарчето, което беше оковано за китката на управителя. — Какво е това?

— Нищо, което да ти трябва — отвърна той и притисна куфарчето към гърдите си.

— Отдавна ми е писнало от мъже, които ми обясняват какво ми трябва. — Съдийката вирна брадичка, за да почеше изринатия си врат.

— Не струва нищо! — вайкаше се мъжът и гласът му ставаше все по-пронизителен, което правеше болката в главата на Брод все по-трудна за понасяне.

— Щом не струва нищо, защо е оковано за китката ти в бронирана карета? Къде е ключът?

— Работата е там, че няма ключ — предизвикателно я погледна мъжът.

Съдийката го потупа по бузата.

— Не се тревожи. Аз имам. — И тя измъкна сатъра си. — Някой ще дойде ли да ми помогне?

Двама Подпалвачи сграбчиха управителя изотзад и го завлякоха до пъна на едно дърво, а Сарлби хвана куфарчето и китката, за която беше оковано, и започна да се мъчи да ги дръпне към себе си.

— Не! — изграчи управителят, който отчаяно се бореше да задържи куфарчето притиснато към гърдите си. — Не знаете какво ще сторят! Почакайте!

— Какво да чакаме? — засмя се Съдийката. — Кулата на Създателя да се отвори и великият Еуз да изскочи от нея, обвит в пламъци? Защото ще е нужно нещо такова, за да спре това, което следва.

Сарлби най-сетне успя да отскубне куфарчето, запъна крака в дървото и издърпа ръката на управителя с веригата, докато двама от Подпалвачите го държаха. Трети мъж вдигна високо фенер, за да не пропусне никой нищо, и светлината отгоре освети нетърпеливата му усмивка.

— Намирам те виновен за престъпления срещу народа — обяви Съдийката — за лихварство, измамни сделки и печалба от нещастието на хората. За забавяне на Голямата промяна. И най-вече за това, че си продал задника си на онези двама изроди Валинт и Балк.

— Не! — изскимтя управителят и очите му се изцъклиха. — Моля ви!

— Как мислиш, къде е най-доброто място? — Съдийката претегли на ръка сатъра.

— Между китката и лакътя? — сви рамене Сарлби.

— Сарлби, как смееш да се шегуваш в този шибан тържествен момент. — И Съдийката замахна надолу със сатъра, който изсвистя.

Разнесе се противен глух звук. Управителят изхлипа и нададе вой. Но острието дори не беше пробило ръкава му, да не говорим ръката. То просто отскочи.

— Мамка му — изпсува Съдийката.

Хвана сатъра с две ръце, изви се докрай назад и замахна надолу с всичка сила. Последва нов глух удар и нов вой и острието отскочи отново, като остави лека вдлъбнатина в пъна. Брод разтри наранената основа на носа си. Главата му пулсираше.

— Кой отговаря за заточването на това чудо? — Съдийката вдигна сатъра към потрепващата светлина на огъня, докато управителят на клона във Валбек на „Валинт и Балк“ хлипаше и скимтеше. Виждаше се, че костите на китката му са счупени. Ръката му беше изкривена като стар клон. Но определено беше още на мястото си. — Сарлби? Сатърът ми е тъп.

Сарлби наблюдаваше случващото се с изражение на уморено отегчение. Онова изражение, което накрая имаха всички в Стирия, след като бяха станали свидетели на поредица от ужасии.

— Да не съм точилар?

Управителят отново нададе вой.

— Мамка му! — изръмжа Брод.

Секирата му отнесе с глух звук ръката на мъжа точно над китката и опръска с кръв всички около пъна.

Сарлби отскочи назад, куфарчето се отърколи, а отрязаната ръка на управителя падна безжизнена в скута му.

— Това свърши работа! — извика Съдийката, докато Брод разби куфарчето и го разтвори широко с още три свирепи удара.

Управителят си пое задавено дъх, докато гледаше втренчено кръвта, бликаща от чукана на ръката му, после секирата разцепи черепа му и рязко прекъсна неговия писък. Брод измъкна острието от осакатената му глава и се изправи, оголил зъби, оглеждайки се за друг, когото да удари.

Единият от двамата мъже, които държаха управителя, побърза да се отдалечи. Другият се сви с широко отворени очи. Брод остана така още известно време, напрегнал всичките си мускули. После нададе рев, който отново накара всички да трепнат, и захвърли секирата, която заподскача по пътя.

Настъпи пауза. Всички го гледаха зяпнали. После Съдийката тихо се изкикоти.

— Ох — каза тя. Очите ѝ бяха широко отворени, а бледото ѝ лице бе опръскано с кръв, изглеждаща черна на светлината на фенерите. — Винаги съм знаела, че мястото ти е при нас. При мен. Че ми принадлежиш.

Сарлби хвърли ръката и изсипа съдържанието на куфарчето върху калната земя.

— Това са просто документи — изсумтя той и вдигна сноп листове.

Съдийката започна да ги прелиства на светлината на един от огньовете.

— Нотариални актове, договори и разни други шибани юридически тъпотии. — Тя започна да пуска документите в пламъците. Покритата с калиграфски завъртулки хартия почерня, сгърчи се и се запали. — Няма да струват нищо, след като настъпи Голямата промяна, нали? — Тя се ухили на Брод и остави останалите документи да се изплъзнат от пръстите ѝ в огъня. — След като много добрите ни приятели семейство Брок свалят краля, можем да решим наново кой какво притежава и кой какво дължи.

Брод продължаваше да стои и да гледа втренчено трупа на банкера с леко разранен поглед, сякаш не одобряваше много раната, зейнала в горната част на черепа му. Имаше чувството, че беше видял това да се случва, а не че той самият го е направил. Отново сложи ръка на главата си. Болеше го повече от всякога. По дяволите, трябваше да пийне нещо. Но знаеше, че това никога не помага. Точно обратното.

— Виж се само, бедно създание такова. — Той усети, че Съдийката хвана лицето му и го обърна към себе си, така че той нямаше друг избор, освен да погледне право в проблясващите ѝ очи. — Сбърках ли или не сбърках с това, което направих, и разни такива шибани тъпотии. Нямам съмнение, че си вършил и по-лоши неща с по-добри хора, и тези въпроси нямат смислени отговори. Колкото по-рано спреш да се преструваш и се освободиш от тия глупости, толкова по-добре за теб, по-добре за мен и за всички останали.

— Трябва да вървя — прошепна Брод. Беше се заклел да не се забърква в повече неприятности. — Трябва да кажа на лейди Савин… да изпрати още оръжия. — Сякаш това някога е могло да промени нещата към по-добро. — Дължа ѝ го. — Дори не беше сигурен на кого говори. — Тя спаси семейството ми.

— Хубава история. Може да я сложи в следващия си шибан памфлет. — Съдийката вдигна шапката на офицера и изправи вдлъбнатината, направена от секирата на Брод. — Но не се опитвай да продаваш на краставичар краставици. Не мисля, че те е грижа за дълговете ти. Или дори за семейството ти. Мисля, че знаеш, че предстои битка, и не можеш да понесеш това, че няма да участваш в нея. Мисля, че си като мен. — Тя сложи шапката със задната част отпред върху чорлавата си червена коса и отвори много широко очи. — Щастлив си само когато ръцете ти са окървавени.

Брод продължаваше да я гледа втренчено. Беше казала, че най-добре преценява характерите на хората. Че ги познава по-добре от тях самите.

— Какво ще правим с тях? — попита Сарлби и сложи ръце на хълбоците си, докато гледаше намръщено всичките мъртъвци.

— Нали сме Подпалвачите? Ако се съмняваш в нещо, изгори го. — Съдийката махна царствено с окървавената си ръка на Брод. — Нека е по твоему. Кажи на скъпоценната си лейди Савин, че имаме сделка. Ще говоря с Тъкача. Ще разпратя пратеници до всички групи Трошачи в Съюза. В последния ден на лятото кралят ще получи такъв бунт, че станалото във Валбек ще изглежда като тържество за рожден ден. — Тя издаде устните си напред и се нацупи. — Почти съжалявам бедното копеле. Няма да му останат приятели, с които да се бие срещу Младия лъв. А сега върви.

— Просто така? — прошепна Брод.

— Ако има нещо, за което съм, то това е свободата. Защо ти е шибан бик, ако ще го държиш вързан на верига? И двамата знаем, че ще се върнеш. — Тя се обърна, усмихна се дяволито през рамо и докосна шапката си за поздрав. — Някои мъже просто не могат да се сдържат.

Среща със съдбата

Савин беше присъствала с родителите си на няколко парада и никога не ги беше харесвала особено. Винаги ѝ бяха изглеждали като помпозна глупост, а и мърморенето на баща ѝ, че са прахосничество на време и пари, не беше помогнало особено да започне да ги харесва.

Но трябваше да признае, че се наслаждава на този парад.

На зазоряване армията на Англанд премина в колона през Остенхорм на път за кея, където почти всички кораби в провинцията бяха реквизирани за транспорт, превръщайки пристанището в гора от полюшващи се мачти. Биеха барабани, свиреха тръби и сержантите крещяха сред неспирния тропот на ботуши. Соленият вятър развяваше знамената, в които бяха пришити минали победи. Изгряващото слънце проблясваше върху новата екипировка, изкована в собствените оръжейни на Савин. И накрая там беше и Лео, в центъра на вниманието на цялото това шествие.

Той се чувстваше абсолютно в стихията си — великолепен в тъмносивата си униформа с позлатен нагръдник и ревящи лъвове, пришити към наметалото му. Всички погледи бяха насочени към него, сякаш беше ярък пламък на свещ в тъмна стая. Към него бяха насочени всички аплодисменти и поздравления. Непрекъснато яздеше напред-назад върху пръхтящия си и риещ с копита боен кон, сякаш всеки момент, в който не беше в движение, бе пропилян. Разменяше шеги с мъжете, подканяше ги да побързат, и се изправяше върху стремената, за да помаха на всяка рота, която се беше качила на борда.

— Добре изглеждат, нали? — попита той, след като дръпна поводите, спря до нея и се загледа в колоните като момиче, което гледа годеника си. — Изглеждат дяволски добре.

— Почти толкова добре като генерала си — отвърна тя и му хвърли кос поглед.

— Обичам те. — Той протегна ръка и я сложи нежно върху корема ѝ.

Савин премигна срещу него. Истината беше, че бе обичала само един мъж и това беше мъжът, срещу когото отиваха на война. Любовта не носеше късмет. Тя беше бреме. Савин се усмихна, притисна ръка върху неговата и усети как бебето отдолу помръдна.

— И аз те обичам — отвърна тя и затвори устата му с целувка.

В края на краищата в Лео имаше толкова неща, които човек да хареса. Особено когато беше начело на армия. Но имаше някои задачи, за които не беше подходящ.

— Къде е Юранд? — попита тя, когато се разделиха. — Той организира по-голямата част от това. — Антоп се смееше, а Джин Бързея беше свалил бронята си, за да помогне за качването на бурета върху един транспортен кораб. Но тя не виждаше никого от другите приятели на Лео. Обикновено бяха нужни героични усилия, за да ги отдели от него. — А Глоуард? Той трябваше да…

— Те няма да идват — отвърна Лео и мускулите на челюстта му заиграха.

Савин въздъхна.

— Да не би да сте се скарали в Сипани? — С караниците си приличаха на група ученички. — Честно казано, Лео, всеки мъж ще ни е от полза, а Юранд повече от всеки друг. Трябва да имаш до себе си някого, който…

— Има мозък? — процеди той през зъби.

Няма да се насере в леглото, когато има криза — искаше ѝ се да каже, но като видя в какво настроение е Лео, се задоволи с:

— Е достатъчно хладнокръвен и умее да организира нещата. Не можеш да оставиш някакви дребнави…

— Те няма да идват — изръмжа Лео, като натъртваше на всяка дума.

— Лео! — Викът прозвуча почти като писък и сърцето на Савин се сви.

Лейди Финри си пробиваше път през смаяните зяпачи, които се бяха събрали край пътя.

Младият лейтенант, който беше получил задача да я наблюдава, бързаше след нея, порозовял от смущение:

— Опитах да я държа настрани, Ваша милост, но…

— Какво става, Лео? — Тя беше пребледняла и уплашена и изглеждаше много по-стара, отколкото когато Савин за пръв път я беше срещнала. — Това трябва да е половината армия на Англанд…

— Цялата.

— Но… къде отива?

— На война, майко. Къде другаде може да отива една армия?

— Лео, чух слух… — тя изрече думите с ужасен шепот — че имаш намерение да се изправиш срещу Висшия съвет. — Тя се усмихна отчаяно и несигурно. — Кажи ми, че не е вярно!

Настъпи кратко мълчание.

— Те прекалиха! — отсече Лео. — Някой трябва да се изправи срещу тези копелета!

Лейди Финри хвърли поглед на Савин и Савин старателно избягна погледа ѝ, защото се чувстваше малко виновна заради това че така умело беше измамила жената.

— Лео, не може да говориш сериозно… — Тя задърпа немощно коляното и седлото му. — Това е въоръжен бунт. Това е държавна измяна).

В този момент Савин усети как по гърба и пропълзя тръпка. Сякаш въпреки всичките си дълги приготовления тя не беше осъзнавала напълно точно с какво са се захванали, просто защото никой не беше изрекъл точната дума. Тръпката стана по-смразяваща, когато видя още едно познато лице. Йору Сулфур — кроткият представител на Ордена на магусите се промъкваше през тълпата към лейди Финри.

— Това е патриотизъм! — сопна се Лео.

— Мътните го взели, чуй се само. Ти не разбираш! — Финри сниши глас и погледът ѝ се насочваше ту към Сулфур, ту обратно към сина ѝ. — Бяха поети някои ангажименти. За да стигнеш дотам, където си в момента. — Тя още повече сниши глас. — Дадох някои обещания на Баяз…

— Баяз ли? Какво общо има той с каквото и да било, по дяволите?

— Всичко — отвърна Сулфур, който погледна право към Савин.

Тя си спомни как Първият магус ѝ беше предложил статуя на Кралския булевард. Как говореше за изгодни партньорства и здравословна конкуренция. Как ѝ казваше, че когато човек разбере собственото си невежество, това е първата крачка към просветление. И си спомни как беше обещала на баща си, че няма да има нищо общо с този човек.

— Не е твърде късно! — умоляваше Финри. — Мога да пиша на краля, можем да го помолим за милосърдие…

Лео изсъска презрително и обърна коня си, което накара майка му да отскочи назад и почти да падне в ръцете на Сулфур.

— Достатъчно се унижавах пред тоя глупак. Крайно време е да си разменим местата.

Лейди Финри погледна към маршируващите мъже, притиснала слабата си ръка към гърдите, после отново бавно се приближи до коня на Лео:

— Лео, моля те, послушай ме. Ти си велик воин и велик водач. Разбира се, че е така, но…

— Но какво, майко?

— Не си генерал.

— Мисля, че добре си спомням битката при Червения хълм! — тросна се той и бузите му почервеняха от гняв. — Обърнах хода ѝ тогава, когато никой друг не можеше!

— Ти водеше една атака! — Тя хвана юздата на коня му близо до мундщука. — Ръководенето на армия е съвсем различно нещо! Поне ми позволи да дойда с теб. Позволи ми…

— Не! — Той отскубна поводите от ръцете ѝ. — Достатъчно дълго ме държа в сянката си. Сега настъпи моето време!

И той пришпори разярено коня си и се отдалечи.

— Чудя се колко ли дълго ще продължи това негово време — промърмори Сулфур и леко поклати глава.

Финри премести погледа си от него на Савин. Беше толкова разстроена, че на Савин ѝ беше трудно да я погледне в очите.

— Помисли ли за това какво рискуваш? За това какво ще се случи, ако изгубите?

— Няма нещо, за което да съм мислила повече — отвърна Савин.

С изключение на това какво би се случило, ако спечели, разбира се. Вече беше планирала повечето подробности около коронясването си.

— Ще пострадат хора. — Савин с разочарование видя сълзи в очите на Финри. Тя наистина съсипваше уважението, което хората някога са имали към нея. — Хора ще загинат!

— И господарят ми ще се ядоса сериозно — добави Сулфур.

Савин го погледна с вирнат нос:

— Както каза веднъж баща ми, ако искаш да промениш света, понякога трябва да го изгориш до основи.

— Но Баяз — започна умолително Финри, — нашето споразумение…

— Майната му на Баяз. Не съм достигнала до положението, което заемам в живота, като плащам лихвите по дълговете на други хора. — Савин щракна с пръсти на един от адютантите на Лео.

— Придружи лейди Финри и приятеля ѝ обратно до резиденцията на лорд губернатора. И се погрижи да не се меси.

— Ваша милост.

— Лео, моля те! — изпищя Финри, докато я отвеждаха. — Савин!

Но Савин вече беше обърнала коня си към корабите и му щракна с език да продължи напред.

Момичето едва ли беше на повече от шестнайсет, но вървеше наперено и самоуверено. Имаше широки здрави рамене, силни бедра и широка изразена челюст, която беше вирнала към Тръпката, независимо колко високо се извисяваше над нея, което си беше доста, тъй като тя не беше висока. Заби дръжката на едно старо копие в земята пред него. Широките ѝ едри кокалчета бяха побелели около потъмнялото от времето дърво.

— Да? — кротко сведе поглед той към нея.

— Искам да говоря с Риккъ — изръмжа тя.

— Ето я там. — Тръпката протегна ръка.

— Това тя ли е?

— Не, бе — отвърна Изърн-и-Файл, — това е една друга едноока жена с руни, татуирани по лицето. Да, момиче, коя друга може да е, по дяволите?

— Хъм — изсумтя момичето и тръгна към Риккъ. — По-млада си, отколкото мислех, че ще си.

— Дай ми малко време и ще остарея — отвърна Риккъ.

— Или ще те убият — вметна Изърн.

— Тя винаги се опитва да ме ободри — въздъхна Риккъ. — Ти си истински извор на добро настроение, Изърн.

— Ти си Изърн-и-Файл? — попита момичето и още повече изкриви устни.

— Не — отвърна Риккъ. — Изърн е другата планинка с дупка между зъбите, татуировка на ръката и окичена с кости от пръсти. Да, тя е, момиче, коя друга може да е, по дяволите?

— Вие тримата сте големи шегаджии, а?

— Ако хапнеш усмивка на закуска, на обяд ще сереш радост — провлечено отвърна Тръпката с каменно лице.

— А сега кажи ти коя си и какво искаш? — попита Риккъ.

— Аз съм Корлет. — Момичето погледна намръщено Риккъ после Изърн, а накрая Тръпката, сякаш ги предизвикваше да я нарекат лъжкиня. — И искам да се бия — изръмжа последната дума така, сякаш е някакво проклятие.

Напомняше на Риккъ за някое от онези зли малки кутрета, които нападат всичко, независимо колко е по-голямо от тях.

— Тогава ще се биеш. Нуждаем се от всяко копие. Дайте щит на това момиче! — извика тя на единия от ковачите и Корлет се отдалечи наперено, вирнала широката си челюст във въздуха и много доволна, че е воин.

— Не ми харесва видът ѝ — присви очи Изърн.

— Ти не харесваш вида на никого — отбеляза Риккъ. — Просто ѝ завиждаш за младостта и силните бедра.

— Изглеждам така, както луната иска да изглеждам, и не намирам нищо лошо във вида си. — Изърн опря ръце на бедрата си.

— Ти си дълга като наденица и на всичкото отгоре жилава — изсумтя Риккъ.

— Приятно е да се разговаря с теб, Мършавата Риккъ. Всички мръвки по тялото ти изчезнаха, откакто ходи да се срещнеш с вещицата. Напоследък си като глава, забучена върху копие. Само мухите липсват. Поне повечето мухи. — И тя избухна в смях.

— Това беше грубо — отвърна Риккъ, но за лош късмет точно в този момент ѝ се наложи да прогони една муха.

Както би сторил един истински водач, тя избра да пренебрегне тези думи и се обърна да огледа събралите се.

Риккъ ги беше повикала, като почти очакваше, че никой няма да ѝ обърне внимание, но много хора се отзоваха и дори повече, отколкото беше очаквала. В началото идваха един по един, после на групи, а накрая на тълпи от всички чифлици и горски колиби в протектората. През последните няколко седмици ковачите и майсторите на стрели в Уфрит се бяха утрепали от работа. А после сами бяха сложили шлемовете си и се бяха присъединили към тълпата. Някои от жените в града дори бяха зарязали клюкарстването край кладенеца, за да ушият собствено знаме на Риккъ. На него имаше голямо око, заобиколено от руни, като онези, татуирани върху лицето ѝ. Дългото око на червен фон, загледано в това, което предстои. Сега то плющеше на стълба до нея, над най-голямото въоръжено множество, което Уфрит някога беше виждал.

— Сигурна ли си за това? — промърмори Тръпката. — Не е твърде късно да се откажеш.

— Никога не си ми приличал на човек, който се отказва — погледна го намръщено Риккъ.

Тръпката само сви рамене. Човек трудно можеше да го обиди. Може би животът с рана като неговата беше направил острите думи безобидни:

— На мен ми е все едно.

— Е, ти си едър мъж, затова не би разбрал. Когато си по-дребен, трябва да рискуваш. Може да нямаме друг такъв шанс.

Тръпката огледа намръщено насъбраните воини и бавно кимна:

— Да, предполагам, че е така.

— Освен това — Риккъ се наведе по-близо и го смушка в ребрата с лакът, което беше все едно да сръчкаш дънера на някое дърво — всичко ще мине добре. — Тя дръпна бузата си, така че лявото ѝ око се ококори към него. — Видях го. Сега ги подготви, че съм си наумила да им дръпна една реч.

— Наистина ли си го видяла? — прошепна Изърн в ухото ѝ.

— Знаете само това, което ви казвам, че виждам. А аз казвам, че съм го видяла.

— Дългото око май ти върши работа — намигна ѝ Изърн.

— Чуйте! — извика Тръпката, но шепнещият му глас не притежаваше достатъчно сила и никой не го чу. — Чуйте! — Но гласът му беше дори по-тих от последния път.

Той си пое дъх.

— Отворете си ушите, шибани червеи такива! — изкрещя толкова оглушително Изърн-и-Файл, че накара Риккъ да трепне.

Но се възцари тишина и всички се обърнаха към нея.

Толкова много лица задръстваха площада и улиците около него. Повече хора от нейния народ, които някога беше виждала, събрани на едно място. Повече, отколкото предполагаше, че разполага. Това, че бяха излезли, за да чуят думата ѝ, накара сърцето ѝ да се изпълни с гордост. Докато се качваше на стената до Изърн, си помисли колко ли горд щеше да е баща ѝ, и това накара в гърлото ѝ да заседне буца. Свали качулката, която си беше направила от червения плат на Савин, и опита да разроши малко с нокти сплесканата си коса.

— Знаете, че съм една от вас! — изкрещя пронизително тя с леко задавен глас. — Признавам, че напоследък изглеждам малко странно и може би съм малко странна, но знаете, че съм една от вас. Родена и израснала в Уфрит. Надявам се да умра в Уфрит. Надявам се и че до последното все още остава известно време. — Думите ѝ предизвикаха малко смях, няколко одобрителни викове и наздравици. Риккъ махна с ръка, за да въдвори тишина. — Баща ми направи всичко възможно, за да запази това място свободно!

— Кучето! — изрева някой и името на баща ѝ беше последвано от изпълнен с уважение шепот.

— През целия си живот сме се борили да можем да избираме собствения си път. Но ето че сме заседнали на средата между Съюза и Севера. Сякаш сме стъпили с единия крак на една лодка, а с другия — на друга, които плават в различни посоки. И ако не скочим на едната или другата, има вероятност да бъдем разкъсани между двете. — Тя направи гримаса и се хвана за слабините. — И то на най-чувствителното място! — Последва още смях. Баща ѝ винаги ѝ казваше, че ако ги накара да се смеят, значи наполовина е успяла. — Но сега имаме шанс да спечелим свободата си завинаги! — Тя протегна ръка, сякаш във въздуха имаше нещо, което почти можеше да сграбчи. — Тя е там! Точно пред очите ни! Трябва само да имаме куража да я сграбчим! И ще го направим. Знам, че ще го направим! — Направи пръстен с показалеца и палеца си, вдигна го към лявото си око и погледна към тълпата през средата му. — Видях го!

Вдигна ръце и всички присъстващи вдигнаха копията си във въздуха и изреваха като един, защото всички бяха заедно в това велико приключение.

Всички бяха готови да рискуват всичко, за да сграбчат този шанс. Когато тя скочи от стената, тълпата продължи да надава одобрителни викове.

— Хубава реч — изграчи Тръпката и поглади нараненото си гърло.

— Да — промърмори Риккъ, — но още никой не е умрял, докато говори за справедлива борба. — Тя на свой разтри шията си, сякаш така можеше да премахне нервността, насъбрала се там. — Виж, воденето на тази борба е друга работа.

Беше започнало да вали скоро след зазоряване и дъждът се сипеше върху суетящите се тълпи воини. Воини от всяка част на Севера, където наричаха Стаур Здрачния свой крал. Което беше почти целият Север.

Имаше корави мъже от наборната войска в покрита с нитове кожена броня, въоръжени с копие или лък. Имаше храбри, отбрани воини с лъскава броня, секири и щитове, както и именити воини, в чиито шлемове, в доспехите им и в дръжките на оръжията им блещукаха скъпоценни камъни. Имаше варвари от Далечния север, облечени в кожи и боядисани в цветовете на войната, и татуирани диваци, дошли отвъд Крина с разкривените си знамена от кости и животински кожи. Имаше хиляди от тези копелдаци.

Те прииждаха към полята около Карлеон в продължение на седмици. От височината на покрива на градската порта Детелината можеше да види калните петна на лагерите им, които бяха пръснати чак до отсрещния край на долината. Но последният ден от лятото бързо наближаваше и сега лагерите се изпразваха. Малките потоци от мъже се обединяваха в по-големи групи, които се стичаха към пътя на юг, където се превръщаха в истинска река от маршируващи воини. Мократа стомана проблясваше под ситния дъжд. Тук-там над тълпата плющяха знамената на този или онзи главатар.

Стаур наблюдаваше този огромен хаос със скръстени ръце и кимаше като пекар, който току-що е видял, че хлябът се надига точно така, както е искал.

— Някога виждал ли си такава въоръжена армия?

— Виждал съм няколко и те бяха горе-долу като тази — сви рамене Детелината. — Много мъже се появяват с оръжията си. Нали в това е смисълът на цялата работа.

Стаур му хвърли смразяващ поглед:

— Имам предвид, някога виждал ли си толкова голяма армия?

— Признавам, че тази е най-голямата.

Като се изключи армията, с която Бетод беше тръгнал на война срещу Съюза. Или тази, с която Съюзът беше тръгнал на война срещу Дау Черния. Но се съмняваше, че Стаур иска да чуе това, и след като го беше видял да уморява от глад в клетка няколко нещастници един след друг, бе станал доста чувствителен към онова, което той очакваше да чуе. Детелината предположи, че точно тук се крие смисълът на цялото упражнение.

— Ще покажем нещичко на онези копелдаци от Съюза — изръмжа Стаур. — Този път на тяхна земя. Никога не сме се били с тях в Мидърланд, нали?

— Не. — Детелината не си направи труда да спомене, че обикновено мъжете се сражават по-ожесточено, когато са на свой терен.

Съмняваше се, че Стаур би искал да чуе и това.

Честно казано, не беше сигурен защо кралят на северняците го държи близо до себе си. Искаше му се да мисли, че гледа на него като на благородна смесица от телохранител и наставник. В действителност вероятно ролята му беше по-скоро на придворен шут. Но какво друго можеше да стори, освен да играе отредената му роля?

— Значи твърдо си решил да го направиш? — Калдер Черния излезе на покрива на кулата на градската порта.

От дъжда прошарената му коса беше залепнала върху намръщеното му лице. С всеки ден изглеждаше все по-вкиснал като мляко, оставено на слънце.

— Ако сега ги изпратя по домовете им, ще бъдат толкова разочаровани! — Стаур разпери ръце, за да обхване цялото това огромно множество.

— Имах посещение от господаря Сулфур. — Калдер разтревожено потри сивата си четина. Откакто този мъж се беше появил, той не спираше да изразява тревогата и съмненията си и да се мръщи на всичко случващо се. — Той не е доволен. И това означава, че и господарят му няма да е доволен.

— Добре че работата ми не е да правя магьосниците щастливи — изсумтя Стаур. — Би било много дразнещо, нали, Детелина?

— Предполагам — промърмори Детелината, който намираше това да прави кралете щастливи, за достатъчно дразнещо.

— Предполагам, че ще можеш да се грижиш за нещата, докато ме няма — каза Стаур и потупа баща си по гърба.

— Справях се достатъчно добре, преди ти да се появиш — изръмжа Калдер и се отърси от ръката му. — Макар че не си ми оставил много, за което да се грижа. — И той погледна от влажния покрив към малката групичка старци с прошарени бради, голобради момчета и осакатени от битки инвалиди, които щяха да пазят Скарлинг Хол, докато кралят отсъства, стремейки се да се превърне в легенда.

— Хората ми трябват. Войната със Съюза никога не е била лесна.

Вярно беше. Бетод, Дау Черния и Скейл Желязната ръка — всички те бяха разбрали това по трудния начин. Години наред Съюзът бе побеждавал и по-добри мъже от Стаур Здрачния.

Изглежда, Стаур отгатна какво мисли Детелината и му намигна по онзи лукав начин, който намекваше, че двамата споделят една и съща забавна тайна.

— Но Англанд никога преди не е бил на наша страна.

— На наша страна беше Първият магус — изсумтя Калдер, който се вкисна още повече, ако това изобщо беше възможно.

— Наклони везните на наша страна и ни даде възможност да играем с фалшиви зарове.

— Когато поисках неговата подкрепа, ти каза, че тя не си заслужава цената.

— Казах да не ставаш негов длъжник. Не съм казвал да му се изплюеш в лицето — мрачно поклати глава Калдер. — Не разбираш какво представлява той.

Що се касаеше до Големия вълк, разбирането на нещата беше проблем на другите хора.

— Кога стана толкова кисел, татко? — изсъска той със смесица от досада и презрение. — Когато човек те слуша как мрънкаш, никой не би отгатнал, че си завладял Севера!

— Спечелих го с помощта на Баяз — тихо отвърна Калдер.

— Както и Кървавия Девет. Както и баща ми. Ако Баяз започне да помага на някого другиго…

— Тогава ще се бия с него и ще победя! — изръмжа Стаур и оголи зъби.

В този момент слънцето надникна иззад една пролука в облаците и маршируващите мъже заблестяха. — Погледни това!

— Над южния път към Оленсенд имаше дъга. — Мисля, че това е добра поличба. Арка, през която ще се отправим към победата!

След тези негови думи някои от именитите воини на покрива нададоха одобрителни викове „Големия вълк“ и разтърсиха оръжията си. Никой не спомена единственото нещо за дъгите, за което веднага се сети Детелината — че можеш да маршируват към тях завинаги, но никога не можеш да ги достигнеш.

— Дано мъртвите ме спасят от шибаните младежи. — Калдер въздъхна отвратено, докато наблюдаваше как кралят на северняците тръгва наперено към стълбите.

— За жалост, не можеш да избягаш от тях — промърмори Детелината. — Колкото повече остаряваш, толкова повече стават те.

Както се случваше толкова често, острият му ум беше пропилян. Калдер гледаше намръщено стиснатите си юмруци върху сивия камък на парапета:

— На това място Кървавия Девет уби баща ми.

— Хъмм. — Детелината си спомняше този момент достатъчно добре.

Беше държал щит по време на този дуел между Кървавия Девет и Страховития още преди името му да е Стръмното и много преди да стане Детелината, когато беше изпълнено с огън младо копеле.

— И мечтата му за обединен Север умря заедно с него.

— Хъмм. — Детелината си спомни хрущенето, с което черепът на Бетод беше смазан и превърнат на каша, и глухия звук, с който тялото му се строполи в Кръга.

— От трийсет години се опитвам да върна тази мечта към живот. Стремя се към нея с всеки свой дъх. Почти успяхме, Детелина. Остава ни още една победа.

Детелината имаше своите съмнения по този повод. Беше виждал достатъчно много победи и те бяха като измамни върхове преди голям упадък. Бориш се да ги постигнеш, убеден си, че си достигнал върха, но в мига, когато се изкатериш на него, просто виждаш следващия връх отвъд. Никоя битка никога не беше последна. Никоя победа не беше вечна. Но Калдер Черния остаряваше. Искаше да види, че великото му наследство е в безопасност, преди да се върне при пръстта. Тогава можеше да излъже сам себе си, че то няма да рухне няколко мига по-късно.

Той сграбчи ръката на Детелината. Имаше доста силна хватка за толкова мършав мъж.

— Трябва да продължаваш да го наблюдаваш, разбираш ли ме?

— Хъмм.

— Той е бъдещето.

— Хъмм.

— Може това да не ни харесва. Може той да не го заслужава.

— Хъмм.

— Но той е бъдещето, а бъдещето трябва да бъде защитавано.

Детелината си спомни клетката в Скарлинг Хол.

— Как можеш да защитиш един човек от него самия?

— С времето ще се научи.

По този въпрос Детелината също имаше съмнения. Рано или късно човек трябва да спре да очаква хората да се подчиняват на плановете му и да започне да напасва тези планове към хората, с които разполага. Но реши, че Калдер е работил върху плановете си толкова дълго, че те бяха станали толкова неподатливи и крехки, че можеха да се строшат на парчета. Затова той реши да се придържа към своето „Хъмм“, което беше отговор, подходящ за всякакви обстоятелства. Събеседникът можеше да чуе в него това, което иска.

— Ако нещата там се объркат, направи каквото трябва, разбираш ли ме? Върни го жив. Ако го направиш, ще се погрижа да бъдеш възнаграден.

— Хъмм — отвърна отново Детелината. — Е, винаги ми е харесвало да получавам награди.

И той се отправи към стълбите, за да се присъедини към великата армия на Севера.

Слабо беше да се каже, че в командната палатка на Орсо цари истинска бъркотия. Всъщност, тъй като Хилди и група объркани войници все още си чешеха главите как да я опънат, а Орсо, който преди година във Валбек не знаеше нищо за това как се водят войници, оттогава не беше научил нищо, можеше да се каже, че това беше командна палатка, в която нямаше нито палатка, нито командване.

През нея смутено преминаваха пратеници, разузнавачи и адютанти, които тъпчеха калта, спъваха се във въжетата и късаха брезента. Орсо нямаше почти никаква представа какво е адютант, да не говорим, че имаше около дузина такива копелдаци. Бърборенето наоколо му напомняше за сватбено тържество, провеждано в твърде малка стая, само дето гостите бяха паникьосани и почти изцяло мъже.

Генерал Форест излая заповеди, опитвайки се да наложи някакъв здрав разум. Архилектор Пайк опипваше изгорената си брадичка и се опитваше да отсее истината от противоречивите доклади. Ефрейтор Тъни наблюдаваше случващото се от един сгъваем полеви стол с развеселения израз на човек, на когото всичко му е ясно, който Орсо намираше за особено дразнещ, а до стола му беше подпряно знамето на Непоколебимия.

— Ваше Величество — увещаваше го Хоф с типичното за него кършене на ръце, — иска ми се да помислите дали да не се върнете в Агрионт, където ще бъдете защитен…

— И дума да не става — отвърна Орсо. — Повярвайте ми, лорд шамбелан, бих предпочел да съм в леглото си, отколкото на седлото, но този бунт е като пожар в дестилерия. Ако не бъде потушен веднага, ще се разрасне. А аз трябва да бъда видян, че го потушавам.

— Значи всичко това е просто една публична изява? — промърмори Вик.

— Публичните изяви са най-важното нещо за един крал — отбеляза Орсо. — Всичко е едно безкрайно представление, без шансове за извикване на бис и със сигурност без всякакви аплодисменти. Хилди, приготвила си ми бронята, нали?

— Разбира се — промърмори тя, без да вдига поглед от обърканите въжета.

— Нали не планирате… — Хоф беше пребледнял. — Да се сражавате, Ваше Величество?

— Не, по дяволите. Но планирам да изглеждам така, сякаш може да се сражавам. — Разнесе се трясък, когато един пратеник се спъна, залитна и падна върху една маса и навитите карти върху нея се разлетяха из цялата палатка. — Това вече е прекалено! — извика Орсо. — Форест, Пайк, Тъни, Тюфел и Хоф, останете. Останалите вън. — Не би имал нищо против да изгони и няколко от споменатите хора, но предполагаше, че ще се нуждае от цялата помощ, която можеше да получи. — Горст, погрижи се да не ни пречат.

— Ама… — промърмори Хилди зад едно въже, което стискаше със зъби, докато се опитваше да върже две други.

— Ти също. Вън!

Хилди сви рамене, пусна въжетата и една от стените на палатката леко се развя, изду се и бавно падна на земята. Орсо си помисли, че това е доста подходяща метафора за кампанията му досега.

— Да обсъдим нещата едно по едно — процеди той през зъби.

— Ваше Високопреосвещенство, има ли следа от бунтовниците?

— Засега няма надеждна информация да са ги видели, Ваше Величество — отвърна Пайк, — но следим всеки бряг, залив и пристан. Ако лорд Хюген ни е казал истината, ги очакваме да дебаркират утре.

— Имаме ли някакви проблеми с Трошачите? Ако действат сега, ще ни хванат със свалени гащи.

Пайк хвърли поглед на Вик, която стоеше със скръстени ръце. Тя поклати глава.

— Всичко е спокойно, Ваше Величество — отговори Пайк.

— Нанесохме им удар във Валбек, от който още не са се възстановили.

— Иска ми се да го вярвам — каза Орсо, — но имам чувството, че този удар само ги е ядосал повече. Какво е положението с нашите войски, Форест?

— Имаме около девет хиляди души, включително и възстановената Дивизия на престолонаследника.

— Решението да съберете тайно войски, беше отлично, Ваше Величество — намеси се Хоф. — То може да е спасило Съюза!

— Нека да не избързваме — отвърна Орсо.

— Ще има членове на Камарата на лордовете, които ще останат верни. Сигурен съм в това! Изпратих писма, в които искам подкрепата им.

— Съмнявам се, че ще се изправят един срещу друг, за да ни помогнат.

— Може и да съм намекнал, че земите на бунтовниците ще бъдат преразпределени на онези, които са ни верни…

— Може би в крайна сметка ще се изправят един срещу друг — повдигна вежди Орсо.

— Кралските гвардейци се събират от целия Мидърланд. — Форест взе една от картите и я разгъна върху изправената маса.

— Утре трябва да обединим два полка пешаци. Освен това лорд маршал Ръкстед ще докара два кавалерийски полка от Кели, но не е ясно дали ще стигнат до нас навреме.

— Тази кавалерия може да промени всичко…

— Трябва да се подготвим, Ваше Величество — намеси се Хоф. — Да действаме предпазливо. Да печелим време. Да съберем всички войски, които можем.

— Но най-подходящият момент за нанасяне на удар ще е по-скоро — изръмжа Форест и очерта с върха на дебелия си пръст лъкатушещата линия на северния бряг на Мидърланд. — Преди да са се подсигурили. Можем да предложим, че и те ще събират съюзници.

— Значи трябва да печелим време, но едновременно с това да действаме веднага — обади се Тъни.

Настъпи кратко мълчание, докато всички обмисляха думите му.

— Нещо друго? — изсумтя Орсо.

— Бившият лорд маршал Бринт — отвърна Пайк с безстрастен провлечен тон — отказва да сътрудничи.

— Винаги предателят е последният човек, когото очакваш — поклати Орсо. — Мислех, че този човек е непоклатим като скала! Че има толкова въображение, колкото и една скала, но е надежден. Двамата с баща ми бяха стари приятели.

— Въпреки това е предател. Може би ще е от полза да демонстрираме решителността си…

— Мразя Обесванията — отсече Орсо. — Може би този път трябва да покажем милосърдие.

— Предавал е тайни на враговете Ви от месеци…

— Тогава трябва да продължи — намеси се Вик.

— Той е затворен в Палатата на въпросите, нали? — погледна я намръщено Орсо.

— В очакване на кралската справедливост — добави Пайк със стържещ глас.

— Брок не знае това — сви рамене Вик. — Мога да му отнеса съобщение.

— Съобщение, чието съдържание е? — попита Хоф.

— В него ще се казва, че членовете на Висшия съвет са се настроили един срещу друг. И че кралските гвардейци са разпръснати и заети с друго и няма да има съпротива. Ще се казва и че Негово Величество е избягал към Гуркул, придружен само от своя знаменосец.

— Знаменосецът му има повече здрав разум от това — промърмори Тъни.

— В съобщението ще се казва каквото пожелаете.

Орсо обмисли идеята и на лицето му се разля рядка усмивка.

— Знаеш ли, инквизитор, започвам много да те харесвам.

Форест се прокашля.

— Ваше Величество, ако това е всичко, наистина трябва да… — И той кимна към теоретичния вход на палатката, където Горст удържаше потна и панически нетърпелива тълпа от пратеници.

— Много добре — въздъхна Орсо. — Отворете шлюзовете.

Когато килът на лодката застърга в чакъла, Лео скочи в разпенената вода. Шляпането през няколко десетки крачки ледена вода вероятно не беше най-доброто за крака му, но гореше от желание да слезе пръв на брега. Твърде дълго беше стоял затворен зад бюрото, хванат в капана на балните зали и залите на съвета, окован от правила и ограниченията на добрите обноски. Сега беше време да действа. И в края на краищата какъв беше смисълът да е водач, след като в действителност не водеше? Да ръководи нещата от трон някъде в тила, беше работа за крал Орсо и подобните на него, не за Младия лъв. Щабът на Лео щеше да бъде на седлото и на върха на копието. Където се проливаше кръв и се печелеше слава!

Когато пълните му с вода ботуши най-сетне захрущяха по брега и се изправи, за да си почине наболяващият го крак, трябваше да признае, че това не е най-славното парче земя, което беше виждал. Голяма ивица от сив чакъл, последвана първо от жълта трева, брулена от вятъра, после от кафяви дюни и ниски дървета, наклонени настрани, и няколко самотни птици, носещи се по бриза, които бяха единственият признак за живот. Нямаше приветстващи го тълпи, които чакаха да отпразнуват освобождението си от тиранията на Висшия съвет.

Но Лео си каза, че това е добре. Дебаркирането им би трябвало да е тайна. Това, че не се виждаше никого, беше знак, че са успели.

— Джин! — извика той, когато севернякът бавно се изкачи на брега до него. Присъствието му вдъхваше увереност, едва ли имаше по-надежден от него. — Сложи няколко поста, докато мъжете слизат на брега. Антоп?

— Ваша милост? — Антоп отметна от лицето си кичур коса, който вятърът постоянно връщаше обратно.

Беше добър приятел, за когото Лео беше напълно сигурен, че харесва само жени.

— Организирай няколко разузнавателни отряда, разпръснете се и вижте дали ще можете да се свържете с Ишър и останалата част от войските на Камарата на лордовете. Къде се очаква да дебаркира Стаур?

— Ако има късмет с времето, може би няколко мили в тази посока?

— А Риккъ?

Антоп изду бузи, сякаш изобщо не беше сигурен в отговора:

— В другата посока може би?

Юранд щеше да знае точно къде и кога трябва да пристигнат всички, и вече щеше да дава заповеди, за да се увери, че всичко върви по план. Но Юранд… В съзнанието му отново се появи картината как двамата с Глоуард бяха приведени над леглото и задъханите им лица бяха притиснати едно към друго…

Лео стисна зъби.

— Трябва веднага да се обединим с останалите! — отсече той. — Когато численото превъзходство е на наша страна, може изобщо да не се наложи да се бием.

— Ясно — отвърна Антоп.

Направи крачка в едната посока, замръзна, после се обърна в обратната и бързо се отдалечи нагоре по брега.

— Мътните го взели, въпреки това ще бъде жалко да се приберем у дома, без да сме водили битка — ухили се Джин на Лео с развяна от вятъра червена брада.

— Все може да се намери някоя малка битка — ухили се в Лео в отговор и го потупа по облеченото в ризница рамо.

Вече се раздаваха заповеди, под ботушите се плискаше разпенена вода и хрущеше чакъл — цареше успокоителна суматоха, докато мъжете на Англанд започнаха да се изсипват от лодките на брега.

Над главата на Лео беше разпънато знамето му — кръстосаните чукове и лъва — надупчено и разкъсано от победите на север, но никога непленявано от враг. Той се усмихна, когато то се развя и заплющя на морския вятър, сложи край на съмненията му и накара сърцето му да подскочи.

— Най-сетне — прошепна Лео.

Част VI

„Никой боен план не оцелява след контакта с врага.“

Хелмут фон Молтке

Бури

Младият лейтенант изглеждаше на прага да избухне в сълзи, когато Савин беше отказала каретата, но това далеч нямаше да е първият път, когато разплакваше мъж. Нямаше начин проклетото нещо да мине през хаоса на брега, да не говорим да излезе от този хаос, а тя беше твърдо решена да остане близо до Лео и да се увери, че съпругът ѝ няма да прояви някое фатално безразсъдство в нейно отсъствие. Беше настояла да язди и толкова.

После заваля дъждът.

Първо беше само ръмеж, който покриваше оръжията с малки капчици, докато първите колони на армията на Англанд маршируваха между дюните. После, докато с усилие напредваха към вътрешността на сушата, заваля сериозно и превърна гордите знамена в мокри парцали. Накрая, сякаш времето беше фанатично предано на крал Орсо, започна да се сипе истински дразнещ порой, който изрови тесните пътища и ги превърна в лепкава кал, докато нещастните войници се влачеха на юг.

— Повдигайте! — изрева един офицер на група мъже, които напразно се опитваха да издърпат фургон от едно тресавище.

Беше вдигнал мокрия си меч, сякаш заповядваше атака, и мъжете се напъваха до покритите с кал колела, докато преждевременният мрак на бурята наближаваше.

Савин толкова беше свикнала да доказва, че няма нещо, с което да не може да се справи, че рядко се замисляше дали не е по-добре да не се опитва да прави някои неща. Оказа се, че язденето в напреднала бременност начело на колоната по време на военна кампания в лошо време попада в тази категория.

Бедрата ѝ пареха от усилието. Дрехите ѝ бяха напълно мокри и я жулеха. Ръцете ѝ бяха толкова подути, че беше разцепила едната от ръкавиците си за езда и почти не усещаше поводите. Киселините от стомаха ѝ се качваха мъчително в гърлото при всяко друсане на коня. Ако се прегърбеше напред върху коня, огромният ѝ, подобен на бъчвичка за бира корем сякаш щеше да накара ребрата ѝ да изскочат. Ако седеше изправена, бурята я шибаше право в лицето и при всяка крачка на коня усещаше пронизваща болка в гърба. Освен това, в каквото и положение да можеше да бъде извъртяно тялото на една жена в напреднала бременност, оставаше вечният мъчителен въпрос с пикочния мехур. Вероятно никой нямаше да забележи, ако се напикаеше, защото едва ли можеше да се намокри повече. Вероятно вече се беше опикала с агонизиращо бавна струйка при всяко вдишване. В началото, когато забременя, изпитваше патетична благодарност, че в продължение на няколко месеца няма да има менструален цикъл. Сега ѝ се струваше, че само беше заменила месечните агонии за едно постоянно мъчение.

Сякаш напук на нараняването си съпругът ѝ се смееше на природната стихия и на дъжда, който се стичаше по лицето му, все едно никога не е бил по-щастлив от това да се изправи пред някакво просто физическо препятствие, което да пребори мъжествено и героично да преодолее.

— Не можем да оставим малко лошо време да ни спре! — изрева той, надвиквайки вятъра, потупа един объркан пратеник по гърба и го изпрати да намери частите, които, доколкото знаеха, бяха отнесени в морето. — Нима не сме свикнали със северните бури? — извика той на колона мокри англандци и предизвика одобрителните им викове. — Можем да се справим с малко мидърландски дъждец!

— Дъждец ли — изръмжа Савин през рамо на Зури и ѝ се прииска да беше взела каретата, когато ѝ я предлагаха.

— Бог наказал арогантността на древния Сипот с потоп — извика в отговор Зури, чиято съвършена кожа беше напълно мокра, но посрещаше лошото време с обичайното си спокойствие. — Може би е решил да стори същото и с нас.

На хоризонта проблесна мълния и ярката ѝ светлина очерта подобните на нокти черни клони на дърветата. Миг по-късно изтрещя и гръмотевица. Един кон се изправи на задните си крака и хвърли по лице в храсталака адютанта, който го яздеше. Животното на Савин също потрепери и уплашено тръгна настрани. Тя зашепна успокоително в ухото му, потупа шията му, погали корема си и се опита да успокои едновременно подплашения кон, ритащото бебе и вилнеещата буря, като се чудеше кой, по дяволите, ще успокои нея самата.

Трепна, когато Антоп се появи зад нея, пришпорил коня си сред дъжд от кални пръски.

— Няма ли следа от Риккъ? — сопна се Лео.

— Не!

— Какво, по дяволите, се е случило с нея?

— Ако корабите ѝ са попаднали на лошо време като това, може да е навсякъде.

— Може би на дъното на морето — изсумтя Джин и мрачно вдигна поглед към продънилото се небе.

— Ако този дъжд стане още малко по-силен, дъното на морето ще дойде при нас — изръмжа Савин, докато се опитваше да отлепи мократа рокля от раменете си, прилепнала по тялото ѝ под тежестта на подгизналото наметало.

Заобиколиха калните краища на една огромна локва на пътя. Някой спокойно би могъл да я нарече езеро и никой нямаше да възрази. В единия ѝ край няколко мъже клечаха до преобърната каруца като моряци край корабокрушение. Върху набраздената от дъждовните капки вода плаваше всякаква екипировка, докато други мъже минаваха през локвата, вдигнали оръжията над главите си, или се опитваха да си пробият път през храсталака от двете ѝ страни.

— Оттук! — Поведоха ги покрай нещастна групичка мъже, сгушени под един брезент, и след това през притъмнялото поле.

За момент Савин се зарадва, че се движат по-бързо, а не пълзят едва-едва, макар да не знаеше накъде отиват. Видяха проблясващи светлини отпред и тъмни форми, които се движеха в полумрака.

— Ездачи! — изсъска Антоп и измъкна копието от калъфа.

През групата офицери премина вълна паника. Отекна стърженето на стомана, когато мечовете бяха извадени и щитовете откачени. В коня на Савин се блъсна друго животно и тя успя само да се прилепи към седлото и да дръпне рязко юздата. Сърцето ѝ се качи в гърлото, стисна изтощено поводите с едната си ръка, а с другата обви корема си, за да го защити, докато гледаше втренчено напред.

— Кой е там? — изрева Джин в мрака на нощта, изправил се върху стремето и вдигнал в готовност огромния си боздуган.

— Лорд Ишър! — раздаде се приглушен вик. — А вие кои сте?

Разнесе се всеобща въздишка и мъжете се отпуснаха на седлата.

— Младия лъв! — извика Лео и успокоително се засмя. — Няма нужда да се напикавате от страх!

— Ти така си мислиш — промърмори Савин, която се гърчеше на седлото.

— Слава на съдбата! — Усмихнатите ездачи се приближиха към премигващата светлина, хвърляна от факлите на гвардейците на Лео. — Мислехме, че може да сте хора на краля.

— И ние също — ухили се широко Лео, докато се навеждаше от седлото, за да стисне ръката на Ишър.

Видът на съюзника им вдъхна на Савин далеч по-малко увереност, отколкото се беше надявала. В него нямаше нищо от самоувереността, която излъчваше, докато подклаждаше размирици в Камарата на лордовете или обсъждаше как ще си поделят плячката в Остенхорм. Изглеждаше измъчен и неспокоен, униформата под мократа му мушама не му беше по мярка, а бялата му коса изглеждаше мръсносива и беше сплескана от дъжда, с изключение на един нелепо изглеждащ кичур, който стърчеше като гребена на паун.

— Барезин е някъде отзад. — Ишър махна с ръка към мрака по начин, който очевидно предполагаше, че няма представа къде точно. — Получих съобщение от някои от останалите.

— Проклетите пътища са в пълен хаос — тросна се един лорд с екстравагантен нагръдник.

Савин не го познаваше, а и никой не беше в настроение да се представи, най-малко тя.

— Лейди Уетерлент е с нас — заяви Ишър и присви очи срещу един внезапен порив на вятъра. — Но войските ѝ са се проточили по пет мили мочурливи пътища, а тилът им изостава с още пет мили назад! Дебаркираха ли северняците?

— По-голямата част — извика Джин. — Стаур е някъде на изток, но половината му кораби са били отнесени. В това време кой знае къде ще излязат на брега?

— На проклетия бряг също цари пълен хаос — промърмори Антоп.

— Хюген с вас ли е? — попита Лео.

Недоволният кон на Ишър не спираше да се опитва да се завърти в обратната посока. Савин му съчувстваше.

Лордът раздразнено дръпна поводите назад:

— Нямате ли новини от него?

— Не, но не можем да чакаме. Трябва да продължим, независимо от времето. Не трябва да даваме време на Орсо да събере силите си!

Понесоха се с тропот през портата на една ниска фермерска къща. Из покрития с кал и шибан от дъжда двор бяха пръснати неугледни дървени постройки. Вятърът блъскаше дърветата. Едно куче тичаше като обезумяло и лаеше конете и един войник изпсува и го срита. Савин с мъка се отлепи от седлото и Джин ѝ помогна да слезе. Едно семейство — вероятно злощастните собственици на това място — наблюдаваше изпод капещата стряха, докато десетки войници, фургони и една жена в напреднала бременност се скупчиха в изровения им двор.

Вероятно Савин трябваше да изпитва съжаление към тях, но състраданието ѝ очевидно беше размито от поройния дъжд, а онова, което беше останало, тя искаше да запази за себе си.

Всекидневната с нисък таван в предната част на къщата беше пълна с мъже, облечени в непасващи си униформи. Всички говореха едновременно и прозорците бяха запотени от дъха им. Антоп беше довлякъл маса в средата на стаята и обърна върху нея един сандък с влажни карти. Порови из тях с изражението на човек, който се опитва да реши гатанка на език, който не говори.

— Проклятие! — Лео вдигна една от картите на недостатъчната светлина, която беше започнала да премигва, когато някой разтвори широко вратата и в стаята нахлу вятърът. — Може ли да получим по-добра светлина тук? Тази карта точна ли е?

— Никоя от тях не е точна…

— Знаем ли къде са силите на краля? — промърмори лорд Мъстред, от чиито мокри вежди капеха дъждовни капки.

— Чух, че е на дни марш.

— Какво? Казаха ни, че бяга на юг!

Савин трепна. При сделките нещата рядко вървяха по план. На война плановете и реалността се различаваха напълно. Най-доброто, на което човек можеше да се надява, беше панически догадки. Самите мащаби на войната — хилядите мъже, тоновете припаси и океаните от грешна информация, в която се криеха нищожно малко зрънца истина — Савин беше свикнала да управлява, но как някой би могъл да управлява това? Особено някой, който едва успяваше да контролира собствения си мехур.

Не за пръв път на Савин ѝ се прииска Юранд да беше с тях. Той беше единственият от приятелите на Лео, който наистина притежаваше умението да организира, имаше усет за подробностите и мислеше по-малко за това какво иска да направи, и повече за това какво трябва да бъде направено. Той беше като оста на някоя каруца. Почти не ѝ обръщаш внимание, докато е там, но ако я няма, бързо излизаш от пътя.

Вратата се отвори с трясък и вътре нахлу нов студен порив на вятъра. Един мъж отърси водата от подплатеното си с кожа наметало, като пуфтеше и издуваше бузи. Беше възрастен, белокос северняк със златна верига, мокра от дъжда брада и спукани венички върху големия си като патладжан нос.

Той се огледа, осъзна, че всички войници са спрели заниманията си и го гледат, и нервно се прокашля:

— Хубава вечер, няма що.

— Сухар! — възкликна Лео, сграбчи ръката на стария воин и я разтърси така, че щеше да я откъсне от рамото му. — Най-сетне! Къде е Риккъ?

— Все още е в Уфрит.

— Какво?

— Ами поне беше, когато тръгнах. Вече трябва и тя да е тръгнала. Предполагам, че скоро ще е тук. Имаше буря. Лодките не можеха да напуснат пристанището. Добре че бурята не дойде час по-късно, иначе можеше всички да сме се удавили.

Преди да е успял да си поеме дъх, силното облекчение на Лео се превърна в дълбоко разочарование:

— Колко мъже доведе с теб?

— Засега само тези, които гребяха в лодката дотук. Може би около трийсет?

— Трийсет?

В стаята се разнесе шокиран шепот. Офицер от Англанд и един от слугите на благородниците започнаха да си крещят един на друг. Единият удари другия с юмрук, двамата се сборичкаха и блъснаха масата, докато си крещяха обиди. Джин ги хвана за вратовете и изхвърли и двамата в нощта навън. Суматохата и паниката твърде много напомняха на Савин за Валбек. Усети онзи ужасно познат кисел вкус да се надига в гърлото ѝ, сърцето ѝ се разтуптя, главата ѝ се замая и тя отстъпи назад в сенките, чудейки се дали сред тези неясни лица може да види мъжете, които я бяха гонили по улиците…

— Добре ли си? — попита Зури и я хвана внимателно за лакътя.

— Не се тревожи за Риккъ — насили се да процеди през зъби Савин. — Просто ми намери една шибана кофа.

— Оттук — отвърна Зури и се промъкна през хаоса към една странична врата.

Савин се затътри след нея към малката кухня от едната страна на сградата, като притискаше с една ръка гърба си, а другата беше пъхнала под издутия си корем. Вътре имаше почерняла от времето камина и се носеше мирисът на зле сготвена храна. Тя затвори вратата и се облегна на нея. Опита да не обръща внимание на влудяващото шумно дърдорене на гласовете от другата ѝ страна и да се съсредоточи върху тропането на зле прилягащия прозорец и звука от капките от един теч.

Зури стоеше с ръце на хълбоците и гледаше надолу към две празни ведра за мляко, под дръжките на които все още беше пъхната кобилица.

— Това е повече от подходящо — каза Савин и се приближи с клатеща се походка.

С много усилия успя накрая да смъкне гащите си под коленете и с помощта на Зури, която я поддържаше, клекна над едното от ведрата, събрала полите си нагоре около бедрата. Студеният метал докосваше задника ѝ.

Почти заплака от облекчение, когато чу потропването на струята в кофата. Раздруса се, за да отърси последната капка, и се опита да се наведе надолу, за да вдигне гащите си с два пръста, но не можа да ги достигне.

— По дяволите! — задъхано изруга тя, треперейки от усилието.

В крайна сметка ѝ се наложи да се изправи, преди да е паднала, и да остави Зури да запретне подгизналите ѝ поли и да вдигне гащите ѝ вместо нея.

Строполи се изтощена върху едно столче и окаляният плат на роклята ѝ се развя. Опря рамене във влажната мазилка, протегна и разкрачи широко обутите си в ботуши крака.

— Толкова по въпроса за воденето на армия. Не мога да вдигна и гащите си без чужда помощ.

— За репутацията ти на генерал е добре, че съм тук — отвърна Зури. — Рабик и Харун скоро трябва да се появят със сухи дрехи и вечерята.

— Какво, по дяволите, щях да правя без семейството ти? — Савин затвори очи и върху клепачите ѝ потрепнаха сълзи на благодарност. — Нямам представа как оставаш толкова спокойна.

— Невинаги съм била компаньонка на дама. И аз съм преминала през доста бури. — Зури погледна намръщено ъгъла на стаята, сякаш лошите спомени се спотайваха там. — С времето те отминават.

— Ако не те удари някоя светкавица — промърмори Савин и стисна ръката на Зури.

На вратата се потропа. Тя скръцна със зъби и се помъчи да заеме малко по-представително положение. Мехурът вече я наболяваше отново:

— Да?

Вратата се отвори и някой подаде глава под ниската ѝ рамка.

— Брод! — Името му прозвуча почти като въздишка на облекчение.

Това беше мъж, когото тя бе виждала как действа в криза. Той беше като скала, за която можеш да се хванеш по време на буря.

— Лейди Савин. — Той я погледна намръщено през опръсканите си с дъждовни капки очила. От едната страна на главата си имаше грозна заздравяваща рана. — Добре ли сте…

— Не трябваше да яздя и не трябваше да вали. Кажи ми, че имаш добри новини!

Трябваше да признае, че Брод не изглеждаше като човек, носещ добри новини. Дори по време на бунта във Валбек, дори когато нещата вървяха зле, той сякаш поне не губеше надежда. Сега изглеждаше мрачен, със свъсени вежди и стиснати юмруци. За момент видът му с наранената му глава, която опираше в ниския таван, предизвика у Савин лек пристъп на страх — ехо от онзи ужас, който беше изпитала, когато за пръв път видя огромния му силует върху барикадата във Валбек.

— Трошачите ще се присъединят към нас — отвърна той след кратко мълчание. — И Подпалвачите. Въоръжихме ги, както ми каза. Като целта е вдигането на бунтове в целия Съюз в последния ден на лятото.

— Вече би трябвало да са започнали — промърмори Зури.

— Това може да промени всичко. — Савин затвори очи и изпусна дълга въздишка. — Ако успеят да притиснат кралските гвардейци и да попречат на пристигането на подкрепления, може изобщо да не ни се наложи да се бием. — Тя се надяваше, молеше се изобщо да не им се наложи да се бият. — С кого си имаше работа? С Ризно ли?

— Не. — Брод свали очилата си и ги забърса с ъгълчето на ризата си. Савин имаше чувството, че този път новината определено няма да е добра. — Със Съдийката.

— Жената, която обеси всички онези хора във Валбек?

Брод трепна, отвори уста, сякаш се чудеше какво да каже.

Накрая каза само:

— Точно тя.

Савин усети, че я залива нова вълна паника, измъкна кутийката от ръкава си и я отвори с трепереща ръка. Вътре беше влязла вода, която бе превърнала перления прашец в безполезно тесто.

— По дяволите! — изръмжа тя и запрати кутийката в стената. Веднага след това се почувства глупаво. — Съжалявам. Това не беше много изтънчено.

— Времената не са много изтънчени.

— Може ли да имаме доверие на тази Съдийка?

— По-скоро бих се доверил на някой скорпион — отвърна Брод и отново закачи очилата зад ушите си.

— Ще трябва просто да се надяваме на най-доброто. — Савин леко ахна, когато бебето се размърда, и сложи успокоително ръка върху корема си. — Войната винаги ли е такава?

— Когато дойде врагът — тогава нещата се сговняват наистина, да ме прощавате за израза.

— Тогава да се надяваме, че никога няма да дойде — отвърна Савин.

— Няма да навреди да се надяваме. — Но Брод сякаш не вярваше, че това ще помогне особено.

— Би ли казал на Негова милост това, което каза на мен?

— Да. Ако имам възможност да разговарям с него.

— Опасявам се, че кофата пак ще ми трябва — махна с ръка Савин на Зури.

Лъжкиня

— Къде е щабът на лорд губернатор Брок? — попита Вик, която седеше спокойно на седлото, но с изражение, който подсказваше, че няма време за глупости.

Ефрейторът почти не вдигна глава от цвъртящия тиган и само ѝ махна да продължава. Един от войниците ѝ се усмихна немощно, после се върна към стъргането на кал от ботуша си. Никой не я спря, когато пришпори коня си и мина покрай тях, но това не беше изненадващо.

Тя винаги беше смятала, че е най-добрата лъжкиня, която познава.

Откакто се помнеше, малката Виктарин дан Тюфел, многообичаната най-малка дъщеря на началника на кралския монетен двор, винаги беше знаела, че не изпитва точно същите чувства като останалите. Или поне че лицето ѝ никога не показваше чувствата ѝ. Какво сериозно малко дете. Колко студено се държиш. Кажи нещо, Виктарин, нямам представа какво мислиш.

Затова се беше научила да се преструва. Седеше с кръстосани крака пред малкото огледало на майка си и репетираше срамежливи усмивки, обидени намръщвания, успяваше да изстиска някоя и друга сълза и се упражняваше, докато не се научи да се изчервява по поръчка. Беше толкова изразителна дъщеря. Колко оживена беше само! Бедно създание, чиито чувства бяха изписани на лицето му.

После един ден счупи една ценна ваза, обвини брат си и успя да запази вида на съвършена, объркана невинност, докато той почервеняваше от гняв. Майка ѝ го наказа за белята, на всичкото отгоре го накара да ѝ се извини за това, че лъже, и я награди с резен плодова пита. Така малката Виктарин рано научи каква е цената на истината. Добрата лъжа не се състои толкова в това какво казваш, а как го казваш. Беше удивително колко далеч може да стигнеш, ако вървиш право напред и изглеждаш така, сякаш имаш пълно основание да си там.

И така, Вик прекоси калните поля, гъмжащи от бунтовници и съсипани палатки, без да се спотайва в края, а като мина в тръс през средата на калния хаос с вперен право напред поглед. Изсумтя неодобрително и с презрение, когато видя двама войници да се карат за една манерка. Изсъска нетърпеливо на една тълпа, която се опитваше да премести затънал в калта фургон. Заповяда на цяла опашка окаляни мъже пред провиснала палатка за раздаване на супа да се махнат от пътя ѝ и те сърдито се преместиха настрани.

Винаги беше знаела, че е най-добрата лъжкиня. Но като всеки, който иска наистина да овладее някакво умение, малката Виктарин дан Тюфел беше надградила природния си талант с прилежни тренировки.

Беше се превърнала в студентка, изучаваща човешкото поведение. Забелязваше издайническите потрепвания на очите и движения на ръцете. Наблюдаваше ги в другите и ги потискаше в себе си. Упражняваше се върху слугите, после върху семейството си и накрая върху могъщите хора, с които се срещаше баща ѝ. Научи се винаги да се придържа възможно най-близо до истината. Да оформя лъжите си спрямо слушателите, сякаш бяха ключ за определена ключалка. Научи се да оформя себе си. Не само да им казва това, което искаха да чуят, но и да бъде човекът, от когото искаха да го чуят.

Днес щеше да си има работа с благородници, затова се превърна в благородничка. Изпъна самоуверено раменете си назад и вирна гордо брадичка. Беше Виктарин с голямо „дан“ в името и гледаше презрително и с безразличие на всеки без такова. Беше хванала с фиби косата си нагоре. Честна търговка, която не криеше нищо. Замисли се за момент и измъкна няколко кичура, за да смекчи леко вида си. Дрехите ѝ бяха обикновени, но не евтини. Беше решила, че е прекалено да носи пола, но разкопча едно копче повече от обикновено на ризата си и нави веднъж ръкавите, за да се виждат китките ѝ. Незащитена. Дори малко уязвима. Накрая беше накарала Талоу да я изцапа с кал от пътя. В края на краищата беше яздила упорито, за да изпълни жизненоважна мисия.

— Кой е там? — сопнато извика един сержант и насочи към нея копие с войнствено изражение.

Пазеше портата на къщата на хубаво старо имение. Съдейки по знамето с лъв и чукове, забито в изровените декоративни градини, Брок я беше реквизирал за свой щаб. Вик прецени мъжа с един поглед. Мустаците му бяха засукани с восък, а нагръдникът лъснат дори и в цялата тази бъркотия. Надут глупак, който се вземаше твърде насериозно.

— Името ми е Виктарин дан Тюфел — представи се тя с гладкия, ясен акцент на благородничка, какъвто някога имаше майка ѝ. — Трябва да говоря с лорд губернатор Брок.

Сержантът се намръщи, търсейки в нея нещо, което да предизвиква недоверие, но тя не му осигури нищо такова.

— Може да сте шпионка — неохотно отвърна той.

— Аз съм шпионка.

Той я зяпна, това го беше сварило неподготвен.

— На ваша страна. — Тя се наведе, огледа се наляво, после надясно и му прошепна настоятелно, сякаш беше избрала него и единствено него за човека, на когото може да довери тайната си: — И имам съобщение от лорд маршал Бринт, което може да промени всичко.

Важни новини за важен човек. Сержантът се наду и се обърна намръщено към оживения двор.

— Разчистете път! Тази жена трябва да се срещне с лорд губернатора!

Винаги се беше смятала за най-добрата лъжкиня. После практиците я извлякоха от леглото посред нощ и семейството ѝ беше изпратено в лагерите на Англанд. Младата Виктарин дан Тюфел беше погребала помпозното си име и се бе превърнала просто във Вик и лъжата се беше превърнала от игра в средство за оцеляване. През годините, които беше прекарала в онзи леден ад, докато членовете на семейството ѝ умираха един по един, тя беше казала цялата истина само веднъж и това беше в деня, когато беше освободена. Беше заковала на лицето си маска на равнодушно безразличие, върху която никаква изненада, болка или ужас не можеха да оставят следа.

Което се оказа много голямо предимство, когато я въведоха в реквизираната от Лео дан Брок трапезария. От това, което беше чула, той беше един от онези суетни мъже на действието, които нямаха търпение да повярват в това, което искаха да повярват. Но той не ядеше закуската си сам. Близо до него, стиснал големите си ръце, стоеше нейният стар другар от Трошалите Гунар Брод, който изглеждаше силно изненадан, че я вижда да влиза в стаята от калното утро навън. Още по-лошо, от другата страна на масата седеше доста бременната дъщеря на предишния работодател на Вик, Савин дан Брок.

Вик мислено изруга Мамка му! докато изражението ѝ казваше: Добре че всички сте тук.

— Виктарин дан Тюфел, ако не греша. — Лицето на Савин може и да беше станало по-меко от бременността, но усмивката ѝ беше по-сурова от когато и да било.

— Вие двете се познавате? — подозрително смръщи гъстите си вежди Брод.

Докато Вик се опитваше да намери безопасен път през блатото от истини и лъжи, които тези трима души знаеха за нея, тя отговори на въпроса с въпрос:

— Вие двамата се познавате?

— Господарят Брод спаси живота ми по време на бунта във Валбек — обясни Савин. — А докато пътувах дотам, аз споделях каретата с инквизитор Тюфел.

— Инквизитор? — Широко отворените очи на Брод изглеждаха странно малки през лещите. — Мислех, че си израснала в лагерите?

— Така е. Но архилектор Глокта ми предложи изход. — Вик срещна погледа на Брод и каза цялата истина, която можеше да си позволи да каже. — Да изправя Трошачите пред правосъдието.

— През цялото това време си работила за Дъртата клечка?

— Баща ми веднъж описа инквизитор Тюфел като своя най-верен служител.

Савин отпи деликатно от чая си, но погледът, който хвърли на Вик над ръба на чашата, беше твърд като кремък.

— Така че трябва да кажа, че съм изненадана да те видя да влизаш наперено в приемната ми със съобщение от един бунтовник за друг.

Настъпи тягостно мълчание, после, докато всички гледаха намръщено Вик, Брод бавно разтвори огромните си ръце и татуировката му на стълбар се сгърчи, когато той ги стисна в юмруци. Тя разбра, че това е един от онези моменти, когато животът ѝ виси на косъм. Но той далеч нямаше да бъде първият.

— Напоследък лоялността на всички е малко объркана. — Тя дръпна с крак стола в челото на масата, отпусна се на него и погледна Савин в очите. — Надявам се, че никога не съм подвела баща ти. Той ме измъкна от лагерите. Дължах му го. Но сега вече го няма.

— Няма го? — По добре напудреното лице на Савин премина сянка на съмнение.

Тя не знаеше. Това беше полезно. Изненадата можеше да я изкара от равновесие.

— Баща ти трябваше да си подаде оставката, след като новината за тази малка… авантюра се разчу. Оттегли се в провинциалното си имение, за да пише книга за фехтовка. Майка ти смята, че въздухът там ще се отрази добре на здравето му. Или поне е казала, че смята така. — Думите ѝ прозвучаха като истина, защото бяха истина, и Вик си взе вилица и се наведе, за да набучи наденичка от една чиния. — Сега архилектор е Пайк.

Забеляза, че мускулите на челюстта на Брод помръднаха. Видя, че той стисна още по-силно големите си юмруци. Това също беше полезно. Неговият гняв и чувството за вина на Савин можеше да ги разсейват, докато Вик се перчеше пред очите им.

— Длъжница съм на баща ти — продължи тя, — но на Пайк не дължа нищо. Лорд маршал Бринт имаше нужда от някого, който да отнесе съобщение. Някой, който би могъл да се промъкне през вражеските линии. Някой, който няма проблем да изрече една-две лъжи. — Тя махна с вилицата към прозореца. — Съдейки по всички хора, покрай които преминах, за да стигна дотук, доста скоро може да имаме смяна на правителството. — Тя отхапа от наденицата и се усмихна, докато дъвчеше. — Ако в лагерите съм научила нещо, то това е никога да не отказвам храна. Но научих и още нещо и то е, че вашата страна е страната на победителите.

Усещаше, че почти ги е накарала да ѝ повярват. А когато накараш някого да ти повярва, трябва да го разтърсиш, за да го убедиш. В края на краищата, ако приемеш, че са те излъгали, значи приемаш, че си глупак. Кой би искал да се смята за такъв?

— Обаче имате основания да сте подозрителни — добави тя. — На карта е заложено адски много. Затова лорд маршалът ми даде това. — Тя свали пръстена на Бринт от пръста си и го хвърли в чинията с наденичките.

Савин го погледна намръщено на светлината с вида на жена, която е оценявала много бижута:

— Това е дамски пръстен.

— Той каза, че е принадлежал на съпругата му, която е изгубил по време на битката при Осранг.

Няма нищо по-важно от реквизита, за да бъде подкрепена една лъжа. Нещо, което можеш да докоснеш. Нещо с история. Макар че, ако наистина се замислеше човек, тя можеше да го е откраднала в банята от един еднорък мъж.

— Ализ дан Бринт… майка ми е била взета за заложница заедно с нея! — Брок се приведе нетърпеливо напред върху стола. — Какво е съобщението?

А сега беше време напълно да забрави за истината и да погребе копелетата под огромен товар от лъжи. Лъжи, от които можеха да изградят целите си планове. Лъжи, които щяха да се сгромолясат веднага, щом като върху тях се стовареше някаква тежест.

— Орсо е тръгнал срещу вас с всички хора, които може да намери, но не е успял да намери много. Наредил е на кралските гвардейци да се върнат, но те са разпръснати из целия Съюз и Бринт попречи повечето заповеди да бъдат разпратени. Висшият съвет беше хванат неподготвен, сега всички са объркани и търсят начин да спасят себе си. Кралят няма да получи помощ. Той няма приятели и подкрепления. — Докато Вик говореше, на лицето на Брок се разля усмивка и тя разбра, че е успяла да го убеди. — Каква е числеността ви?

— Може би двайсет хиляди — отвърна той. — Идват още хора.

Беше по-зле, отколкото си мислеше. Бунтовниците превъзхождаха числено лоялистите може би две към едно.

— Вероятно го превъзхождате четири към едно — усмихна се тя, сякаш нещата бяха по-добри, отколкото беше очаквала.

— Пипнахме го — нетърпеливо стисна юмрук Лео дан Брок.

— Не приемай нищо за сигурно — предупреди го Савин, но Вик долови облекчението в гласа ѝ и видя как страните ѝ поруменяха от мисълта за предстоящия триумф. Имаше вида на комарджия, който е заложил всичко и току-що е получил последната карта от печеливша ръка. Разбира се, самата лейди Брок беше забележителна лъжкиня. Въртеше инвеститорите около малкото си пръстче, така както някой фокусник премята монета върху кокалчетата на ръката си. Но далеч не беше толкова добра, за колкото се мислеше.

Вик от години залагаше живота си върху лъжите, които изричаше. Беше измамила Ризно и хората му, Сибалт и неговите хора, бе измамила Солумео Шудра в Уестпорт и дори за няколко дни самия Министър на шепотите, докато смъртта ѝ дишаше във врата. Пъхна последното парче наденичка в устата си.

— Лорд маршал Бринт поиска от мен да му върна обратно съобщение от вас. Трябва да знае какви са плановете ви. — И тя протегна ръка, за да получи пръстена. — Какво да му кажа?

Ти поиска убийци

— Е, това е истинска каша — отбеляза Детелината и уморено изду бузи.

— Нещата просто се объркаха, това е всичко. — Танцьора стоеше на колене в калния двор с ръце, вързани назад за глезените.

Не беше най-удобното положение, но никой не му беше виновен. Дебелият му приятел беше вързан по подобен начин, но Кусура го беше съборил, когато го зашлеви, и той не беше успял да застане отново на колене или може би беше решил, че е по-добре да не опитва. Сега хълцаше тихо, докато лежеше на едната си страна. Едната му порозовяла буза беше покрита със спечена кал, а другата — набраздена от сълзи. Междувременно Флик повръщаше зад бараката. Това момче никога не успяваше да се наяде, но някак си също никога не спираше и да повръща.

— Просто се объркаха.

— Объркали са се? — излая Кусура и гневно посочи с острия си пръст трупа на жената и накара Танцьора и останалите да се свият от страх. За човек, оставил толкова много трупове след себе си, той можеше доста да се ядоса заради труповете, които оставяха другите. — Това ли е всичко, което ще кажеш? Че са се объркали?

— Просто искахме овцете! — изблея с тънък глас един от мъжете в кошарата, сякаш ако не друго, поне да подкрепи тази част от историята на Танцьора. — Дори я помолихме любезно.

Детелината разтри слепоочията си. Имаше леко главоболие. Като се замисли, главата го болеше от седмици.

— Ако тези овце бяха единственото нещо на света, което притежаваш, щеше ли да ги дадеш, ако някой те помоли любезно?

— Щях, ако това беше единствената алтернатива — кротко се обади Шола, която клечеше до възрастния мъж.

Той седеше, опрян на срутената стена, отметнал глава назад, сякаш спеше. Само дето, разбира се, от ребрата му стърчеше стрела и ризата му под нея беше почерняла от кръв.

— Помолихме любезно — изхленчи Танцьора. — После помолихме не толкова любезно. Поне си мисля, че беше така. Нали знаеш, че не ме бива много с езика.

— Я ми напомни в какво точно те бива? — попита Детелината.

— После старецът излезе с брадва, затова Хубавеца го застреля.

Сигурно го бяха кръстили Хубавеца на шега, защото, както и да го погледнеш, си беше крайно грозен.

— Просто насочих лъка — оправда се той и се размърда тромаво върху коленете си. Честно казано, всичко се получава тромаво, когато ръцете ти са вързани за глезените. Въпросният лък лежеше в калта недалеч и Хубавеца го погледна кръвнишки, сякаш той е виновен за цялата история. — Но изпуснах тетивата, нали разбираш, и го застрелях.

— После жената се разпищя и… ами… — Танцьора се сниши надолу в калта. — Нещата се объркаха, това е всичко. Нима при теб нещата никога не са се обърквали, Детелина?

Детелината отново уморено изду бузи и изпуфтя.

— При мен нещата почти никога не са минавали гладко. — Сцени като тази вече не го караха да се чувства зле, не го ядосваха, нито дори го натъжаваха. Просто го уморяваха. Може би точно тогава, когато започнеш да гледаш на трагедиите като на ежедневни дреболии, разбираш, че си се занимавал прекалено дълго с тази проклета работа. Когато краят на целия живот на някое нещастно копеле се превърне за теб в нещо досадно. — Би ли млъкнал! — сопна се той на дебелака и хленченето му намаля до подсмърчане, което беше дори по-лошо. — Това е, защото всичко може да се обърка толкова лесно, че трябва да положиш всички усилия, за да си сигурен, че това няма да се случи. — Детелината натъртваше на всяка дума. — Като например да не си пиян. И да вадиш проклетия си лък, преди да си сигурен, че искаш да стреляш. И да знаеш с кого си имаш работа и къде е той, за да не те изненада някой старец с брадва. Такива ми ти работи! — Накрая се разкрещя, трепна, разтри главата си и се насили отново да сниши глас. — По непохватния начин, по който сте подходили, е направо истинско чудо, че не сте се избили помежду си.

— Жалко, че не са го направили — изсумтя Кусура. — Щеше да ни спестят шибаните усилия.

Детелината не можеше да не се съгласи с него. Дори и Танцьора нямаше как да не се съгласи.

— Прав си — отвърна той. — Знам, че си прав, Детелина. Но когато докараш войници на място като това, се случват такива неща.

— Може би се случват с лайняните воини — отбеляза Шола, докато си бъркаше в носа.

Танцьора се примъкна по-близо на колене. Разбира се, не можеше да шава много с ръце, вързани за краката. Погледна нагоре с големите си очи и каза с тих, мазен глас:

— Няма ли шанс да ни се размине?

— Нали знаеш, че това не зависи от мен? — Ако някога беше имало време, в което Детелината се впечатляваше от ласкателства. — Ако Стаур реши да ви се размине, значи ви се е разминало.

Усмивката на Танцьора повехна като цветовете в края на лятото и той шумно преглътна, а дебелакът заби лице в калта и отново започна да хлипа. Вече всички бяха наясно, че е рисковано да възлагаш надежди на милосърдието на Стаур Здрачния.

— Просто нещата се объркаха, това е всичко — промърмори Танцьора, а Хубавеца се помъчи безуспешно да си почеше ухото с рамо.

В този момент чуха тропота на копита и кралят на северняците заобиколи рязко плевнята с коня си. Гринуей и дузина от неговите копелдаци го следваха, бутайки се помежду си. Разбира се, Стаур рязко дръпна юздите, тъй като няма нищо по-хубаво от това да тормозиш животното, което яздиш. Подпря ръце напряко на седлото и голямата му верига с огромен диамант се отърка в китките. Той погледна кръвнишки изгорената къща и осеяния с боклуци двор, труповете, затворниците с ръце, вързани за краката, и около тях Детелината и хората му с извадени оръжия. Бавно облиза с език вътрешността на устата си, докато не намери това, което търсеше, после го изплю в калта.

— Е, това се казва каша.

— Просто нещата се объркаха. — Танцьора гледаше в земята.

— Вие изобщо мислите ли, мамка му? — изръмжа Големия вълк, когато Гринуей и хората му се разпръснаха, като оглеждаха сцената с различна степен на презрение. — Тоя плаче ли? Да не е малоумен или нещо подобно? Детелина, разчисти тук, преди… О, направо чудесно, няма що.

И кой друг би могъл да изскочи от дърветата, освен Младия лъв и тълпа от неговите копелдаци. Те дръпнаха юздите и спряха. Стаур и групата му ги гледаха със злобно презрение от единия край на двора, а Брок и неговите хора им отвърнаха с намръщени погледи на справедливо възмущение. Изглежда, че Младия лъв не беше стигнал до момента, в който трагедиите са се превърнали в ежедневни дреболии. По-скоро обратното — той беше склонен да проявява твърде много чувства.

— Какво, по дяволите, се случи? — изръмжа той.

Настъпи неловко мълчание, което Детелината по някаква причина реши, че трябва да запълни. Всъщност му се искаше да отвърне, че ако не харесваш мъртъвци, не трябва да започваш войни, но най-доброто, което успя да измисли, беше:

— Казаха ми, че нещата са се объркали.

Когато Танцьора го беше казал, му се струваше, че нищо не би могло да звучи по-зле от това, но някак си успя да го надмине.

— И аз това виждам! — Младия лъв пришпори пръхтящия си боен кон през двора на фермата и се изправи застрашително над Детелината и коленичилите затворници.

— Това ли е твоята представа за най-добро поведение? — троснато попита той Стаур и посочи лежащия по лице труп със зейнала рана от меч през целия гръб.

Големия вълк не можеше да позволи да бъде надминат в еженето, заплахите и обидите.

— Държиш се арогантно с мен, Млади лъве! — Той пришпори коня си напред и спря пред Детелината, който вдигна поглед към него и присви очи. — Поиска от мен убийци. Колкото мога да намеря. Поиска да пусна кучетата на свобода в собствения ти заден двор. Предупредих те, че те могат да подгонят зайците.

— Зайците са едно. — Брок смушка коня си, за да се приближи още повече до Стаур, и на Детелината му се наложи да отскочи, за да не бъде смачкан между двамата герои. — А очевидното убийство на граждани на Съюза — съвсем друго! Това ли са копелдаците, които са го извършили? — изръмжа той към вързаните мъже и те се свиха и сгърчиха от страх.

Дебелият зарони сълзи в калта, а устните на Хубавеца мърдаха, сякаш изрича някаква молитва към мъртвите, която Детелината дълбоко се съмняваше, че ще му помогне.

— Доколкото си спомням, аз съм кралят на северняците — Стаур се наведе към Брок с онзи налудничав блясък във влажните си очи, хвана веригата, раздруса я и диамантът, който беше свалил от шията на чичо си, се разлюля. — Тези шибаняци са северняци. Затова аз ще кажа какво да стане с тях.

За момент изглеждаше, че Младия лъв може да сграбчи Големия вълк и двамата да паднат от седлата и да започнат да се борят, за да повторят опасния дуел направо тук, в двора с пръснатите по него трупове. После, сякаш с цената на доста усилия, Брок успя да се овладее. Той мъжествено пое дъх през стиснатите си зъби и се отпусна назад.

— Ти си крал на северняците. — Той дръпна поводите и отдалечи коня си от този на Стаур. — Но това е Съюзът. Очаквам да видя, че е въздадена справедливост.

— Повярвай ми, Млади лъве — изръмжа Стаур, който изглеждаше като човек, на когото не можеше да се има абсолютно никакво доверие. — Аз съм изцяло за справедливостта.

Брок подкара коня си около него и поведе в бърз тръс обратно към дърветата хората си, които се оглеждаха кръвнишки. Детелината бавно издиша. Шола, която предпазливо беше хванала дръжката на ножа отзад на колана си, се наведе и прошепна в ухото му:

— Изглежда, лъвът и вълкът не се спогаждат.

— Тази романтична връзка беше обречена от самото начало — промърмори Детелината под носа си. — Нали знаеш, като куче и котка…

— Благодаря, кралю — изграчи Танцьора. — Вие спасихте нашите…

— Шегуваш ли се, мамка му? — отвърна Стаур с лека усмивка. — Дойдох тук да се бия, а не да ви съдя за глупостите ви. Убий тези идиоти, Детелина.

— Аз ли?

— Моята работа е да давам заповеди. Така правят кралете.

Той на свой ред обърна коня си и се отдалечи, като опръска всички с кал. Танцьора заби поглед в земята. Хубавеца погледна намръщено лъка си. Дебелакът отново започна да реве. Разбира се, труповете не се трогнаха.

— Много шум за нищо — промърмори Кусура. — Само за да стигнем дотам, откъдето започнахме.

— Да. Е, такъв е животът — отвърна Детелината. — От пръстта идваме и ще се върнем при пръстта. Всеки от нас.

— Тогава може би ще ни дадеш някаква надежда? — повдигна вежда Шола.

— Екзекуцията не е подходящо място за даване на надежди. Кусур, убий тези идиоти.

— Аз ли? — промърмори Кусура, който изглеждаше леко смутен.

— Аз давам заповедите — отговори Детелината и се обърна. — Можеш да хванеш Флик да ти помогне да ги погребете. И Шола, по-добре вземи тези овце с нас. Хората трябва да ядат нещо.

Танцьора продължаваше да гледа втренчено земята, когато Кусура измъкна секирата си.

— Нещата просто се объркаха — поклати глава той. — Това е всичко.

Добра земя

— Добра земя — отбеляза одобрително Форест, докато яздеха по лекия наклон.

Стофенбек беше сгушен в долина, до искряща река — носещ спокойствие, стар и солиден малък град от стар мидърландски камък. По пасищата лениво пасяха овце, колелото на една стара воденица бавно се въртеше, от украсените комини, които бяха толкова характерни за местната архитектура, се носеше успокоителен дим. Мястото можеше да е идеален обект за някого от онези носталгични художници, които рисуваха купища картини на добрите стари времена.

— Най-добрата. — Орсо доволно вдъхна от сладкия провинциален въздух. — Абсолютно очарователна.

— Аз… имах предвид за битка, Ваше Величество.

— О.‍ — Мисълта за това, как жестоката война връхлита това заспало място, далеч не беше приятна. Но от друга страна, войната никога не беше приятна особено когато се замислиш за конкретните домове, които ще бъдат разрушени, и конкретните хора, които ще бъдат убити. Да не споменаваме конкретните крале, които ще бъдат свалени. — Да, разбира се, добра земя.

Един полегат зелен хълм с няколко дървета на върха се издигаше от дясната страна на града. Може би щеше да е по военно да каже от източната страна. Или беше западната? Поради някаква причина знаеше инстинктивно къде са север и юг, но винаги му беше нужно време, за да се ориентира относно останалите посоки от компаса. От лявата страна на града, от другата страна на реката, имаше по-стръмен хълм, осеян със скалисти издатини. Или скали с отвесен склон, както вероятно би ги нарекъл някой топограф?

— Добра земя — повтори Форест и белегът му се набръчка, когато си позволи лека усмивка.

Сякаш усмивките бяха строго ограничен брой и това беше всичко, което можеше да отдели.

— Хълмове. — Орсо се постара да повтори проницателното изражение на Форест. — Хълмовете вършат добра работа.

— Хълмовете са чудесни, Ваше Величество. Ако първи се качим на тях. Разбира се, за да ги удържим, ще ни трябват повече хора…

— Подкрепленията са на път. — Орсо се постара гласът му да не трепне и да издаде съмненията, които изпитваше.

— Въпросът е — промърмори Тъни зад тях — дали ще пристигнат, преди всички ние да бъдем избити?

На площада в центъра на Стофенбек се беше подредила малка, облечена в празнични дрехи група. Около една необикновено грозна стара сграда с висока часовникова кула — вероятно кметството — се вееха ярки знамена.

— Хайде, давай! — сопна се пълен мъж с верига, отразяваща служебното му положение, и едно момче вдигна лъскав тромпет и засвири салют.

Беше фалшиво, но компенсираше това с пронизителния звук.

— Господи — промърмори Орсо. — Нали не са се нагласили така заради мен?

— Ами не мисля, че са го направили заради мен — повдигна вежда Тъни.

— Ваше Августейшо Величество! — възторжено го поздрави кметът, когато отрядът на Орсо се приближи, и направи толкова дълбок поклон, че веригата докосна паветата. — Не мога да намеря думи, с които да изразя колко привилегирован се чувствам от възможността да бъда Ваш домакин! Това е неописуема чест за мен и за целия град Стофенбек.

— Благодаря ви, любезни господине, градът ви е възхитителен. — Орсо посочи сградите около площада. Няколко хубави стари къщи, градски съвет с мраморна фасада, кръчма с втори етаж с рамка от дървени греди и покрит пазар с хлътнал покрив, поддържан от ниски колони. Прогресът до голяма степен беше подминал това кътче на Съюза, то едва ли се беше променило през последните два века. — Той е самото олицетворение на провинциален Мидърланд! Ако времената бяха по-щастливи, щях да се радвам да го обиколя, но се надявам да ми простите… — Орсо докосна с ръка за поздрав кралската си тиара към дамите и господата и продължи съвсем бавно с коня си на север. Ако спреше за момент, веднага щяха да се вкопчат в него. — Както разбирате, бунтовете не могат да се потушат сами!

— Разбира се, Ваше Величество! — Кметът се затътри няколко крачки след него. — Ако се нуждаете от нещо, трябва само да ме попитате. От каквото и да било!

— Десет хиляди войници и точна прогноза за времето? — промърмори под нос Орсо.

— Това е неописуема чест — Тъни изимитира думите на кмета с необичайна точност.

— Вярваш или не, все още има хора на света, на които не им се гади, като ме видят.

— Чудя се дали ще се смята за толкова привилегирован, когато градът му стане домакин на една от най-големите битки, водена някога на територията на Съюза.

— Скъпи ми ефрейтор Тъни, подценяваш подлизурството на храбрия мидърландски гражданин. Предполагам, че с радост ще раболепничи, когато стрелите затъмнят небето…

Шегите го накараха да се почувства малко по-добре, особено тези, които бяха обидни, но те звучаха доста глупаво в светлината на спектакъла, който се разкри, когато излязоха от града. Сигурно имаше хиляди хора, които работеха трескаво в полята на север. Мъже от Дивизията на престолонаследника, които укрепваха огромния полукръг между полегатия хълм и отвесната скала. Остреха колове, подпираха стени, вдигаха барикади, копаеха окопи и ями. Облеченият в безупречно бели дрехи архилектор Пайк стоеше под следобедното слънце и надзираваше работата със същия напълно безизразен вид, с който някога беше наблюдавал обесването на двеста Трошачи.

Орсо дръпна юздите, спря до него и огледа огромната строителна площадка:

— Доста сте зает, а, Ваше Високопреосвещенство?

— Наистина, Ваше Величество. Смятам, че хората рядко работят с такава неуморна преданост, освен когато животът им зависи от резултатите.

От лявата им страна реката се оттичаше в мочурливи плитчини и се срещаше с друг поток със засадени от двете му страни овощни градини. Отдясно натежали от зряла пролетна пшеница поля се спускаха под лек наклон към гората. В средата, точно пред тях, нивите бяха току-що ожънати и изглеждаха като съшит от кръпки килим от покрити със стърнища поля, които бяха покафенели от скорошните дъждове. В небето се виеше огромен облак от скорци, които се носеха към дърветата около една ферма на една-две мили разстояние, после кръжаха отново в маранята.

Орсо преглътна. В гърлото му сякаш беше заседнала буца:

— Значи това ще бъде нашето бойно поле?

— Съмнявам се, че ще намерим по-добро — отвърна Форест.

Орсо заслони очи и погледна на север, към един хълм в далечния край на полята, от чийто връх стърчеше сграда.

— Каква е тази кула там?

— Старо укрепено имение — отвърна Пайк. — Принадлежи на лорд Стийблинг — дребен благородник.

— Значи няма късмет — промърмори Орсо. Стори му се, че зърна проблясъка на стомана. — Имаме ли хора там? Предполагам, че наблюдават неприятеля?

— Това е врагът, Ваше Величество.

— Какво?

— Първите им разузнавачи. — Форест потърка покритата си с прошарена брада челюст. — Дори при това състояние на пътищата основните им сили би трябвало да стигнат до нас преди залез.

— Дявол да го вземе… — прошепна Орсо. По някакъв начин това накара нещата да застанат по местата си. Там бяха бунтовниците, твърдо решени да го унищожат, а помежду им имаше само няколко мили равна мидърландска земя. — Кога можем да очакваме подкрепления?

— Една част пристигна току-що от Училището по обсада в Ратшоф — отвърна Тъни. — Докараха със себе си двайсет и четири оръдия.

— Тези неща нямат ли неприятния навик да се взривяват?

— Блясъкът от експлозията на машината на Кърнсбик все още беше неприятно пресен в паметта на Орсо.

— Увериха ме, че новите са по-надеждни… — Форест обаче не изглеждаше много убеден.

Напоследък на повечето неща не можеше да се разчита.

— Трима предани членове на Камарата на лордовете са на няколко мили на запад. — Пайк посочи отвъд овощните градини. — Лордовете Стенър, Крант и Ингенбек с може би общо хиляда души.

— Очакваме и два полка от кралските гвардейци от изток.

— Форест се изправи върху стремената и погледна намръщено към полегатия хълм. Вятърът образуваше вълни в дългата трева по склоновете му. — Може да стигнат дотук през нощта или може би на сутринта. Лорд маршал Ръкстед води още четири от юг, предимно кавалерия. Принудени са да се движат в марш от Кели и имат много път за изминаване. Ако имаме късмет и времето се задържи, може да са тук късно утре сутринта, но… ами…

— Не би искал да заложиш съдбата на кралството върху това? — позволи си да предположи Орсо и се обърна при тропота на копита зад гърба си. — А, инквизитор Тюфел! Толкова се радвам, че успя да се присъединиш към нас. — Тя не изглеждаше да е особено доволна, че се е присъединила към тях, но от друга страна, Орсо никога не я беше виждал да изглежда доволна от каквото и да било. Той дори намери това за по-скоро успокоително. Преговори, планиране или рухването на цяла държава — тя се изправяше срещу всичко това с еднаква твърда решителност. — Говори ли с Младия лъв?

— Говорих с него и съпругата му лейди Савин — отвърна тя.

— Тя е с него? — Трябваше да потисне нелепото желание да попита дали е изглеждала добре.

— В напреднала бременност, но все така остра като кинжал.

— Как ще я наричаме? — попита Пайк и изгореното му лице се изкриви в някакво подобие на усмивка. — Младата лъвица?

Орсо изсумтя недоволно. Май щеше да се окаже, че това име е подходящо. Доколкото му беше познат този животински вид, мъжките се перчеха, но всичките убийства се вършеха от женските.

— Разказах им измислена история — продължи Вик. — Че сте дезорганизирани и не ви достигат хора. Че Бринт е попречил на всяка възможност да получите подкрепления. Лъвицата имаше своите съмнения, но мисля, че съпругът ѝ налапа въдицата докрай.

— Отлична работа! — похвали я Орсо. Ако имаха подкрепата на дузина такива като Вик дан Тюфел, можеше изобщо да избегнат битката. — Но… не изглеждаш много доволна.

— Нашите бунтовници са сключили сделка с Трошачите. Планират бунтове в целия Мидърланд.

Настъпи неприятно мълчание. Орсо си помисли, че приема тази новина със забележителна твърдост или може би капацитетът му да получава още лоши новини, беше запълнен докрай. Както когато доливаш вино във вече пълна чаша, то просто се излива отстрани.

— Има ли новини за бунтове? По-точно за още бунтове…

— Не — отвърна Пайк, — но…

Тъни беше този, който изрече това, което всички без съмнение си мислеха:

— Първият признак за това ще бъде, ако подкрепленията не пристигнат.

— Е, можем да водим войните само една по една, приятели. — Орсо не можа да се сдържи и се засмя безгрижно. — Да оставим проблема с Трошалите за утре. В момента се налага да насоча цялото си внимание към няколко хиляди разбунтували се благородници, недоволни англандци и северняци, на които са им потекли лигите от алчност.

— Двайсет хиляди според собствената преценка на Брок — уточни Вик.

Последва ново неловко мълчание. От загрижените лица около себе си Орсо разбра, че това е повече, отколкото се бяха надявали.

— Ние колко сме? — попита той, неспособен да скрие умолителната нотка в гласа си.

— Понастоящем не повече от дванайсет хиляди — мрачно отвърна Форст. — Но позицията ни е по-добра.

Беше твърде недостатъчно да разчитат само на пръстта под краката си. Орсо изпусна продължителна въздишка, погледна тревистия хълм, лекия наклон и леко полюшващото се жито пред себе си:

— Лорд маршал Форест, искам ти да командваш дясното крило.

— Аз съм генерал, Ваше Величество — повдигна рунтавите си вежди Форест.

— Ако Върховният крал на Съюза казва, че един мъж е лорд маршал, кой би могъл да го отрече? Ранното пенсиониране на Бринт остави едно свободно място във Висшия съвет, а аз не бих могъл да се сетя за по-подходящ човек от теб. Считай се за повишен. — Както вървяха нещата, това можеше да е и последният му официален акт.

— Висшият съвет… — Форест го зяпна с леко отворена уста.

— Поздравления — каза Тъни и удари с юмрук Форест по рамото. — Трябва да си вземеш жезъл или нещо подобно.

— Едва успях да си намеря генералска куртка.

— Е, тук не мога да ти помогна — отвърна Орсо. — Лорд маршалите мога да ги произвеждам от нищото, но куртките струват пари. — Той погледна намръщено скалистия хълм от лявата им страна и няколко още по-стръмни скали зад себе си. Земята пред тях беше по-трудна, засадена с буренясали овощни градини и пресечена през средата от онзи блатист приток на реката. — Мисля, че левият ни фланг би могъл да бъде удържан и от по-малки сили.

— Особено ако поставим там оръдия — разнесе се пискливият глас на Горст, който леко се изчерви, когато всички се обърнаха към него. — Аз… видях да ги използват при Осранг.

— Ще ви трябва безмилостен командир — отбеляза Тъни, докато оглеждаше хълмовете. — Някой, който да плаши хората ни повече, отколкото врага.

За късмет, идеалният човек за това май беше само на една ръка разстояние.

— Архилектор Пайк? Мисля, че имаш опит на бойното поле? — попита Орсо.

— Когато бях по-млад, в Гуркул и на север — отвърна Пайк. — Освен това ръководех първите експерименти с оръдия в Далечна страна.

— Тогава не мога да се сетя за някого по-квалифициран, за да е начело на левия ми фланг. Може ли да се погрижиш бойният дух там да остане висок? — Или поне деморализираните войници да се прекалено уплашени, за да бягат.

— Бойният дух е моята специалност, Ваше Величество — наклони глава Пайк. — С Ваше позволение, ще започна да укрепвам позицията.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — отвърна Орсо.

Форест отдаде отривисто чест и пришпори коня си към полегатия хълм. Пайк обърна своя към по-стръмните скали. Вик улови погледа на Орсо и кимна твърдо и решително, което той оцени доста високо. След това тя последва Негово Високопреосвещенство.

Повя бриз, който развя знамето на Непоколебимия и белият кон на фона на златното слънце заплющя и се нагъна. Това беше същото знаме, с което Касамир беше завладял Англанд. То бе свидетел на толкова много военни победи през вековете. Орсо се зачуди дали има някакъв шанс то да стои начело на още една победа.

— Тъни, ти си видял доста битки.

— Предпочитах да не участвам в тях, Ваше Величество. Но е така.

— Колко зле е положението? И не забравяй, че съм крал. Трябва да бъдеш честен.

— Моля за извинение, но се опитвам никога да не съм честен с висшестоящите и колкото по-нагоре в йерархията са те, толкова по-малко честен се стремя да бъда. А човек трудно може да намери някого, който стои по-високо от краля. Освен ако не си скрил Еуз някъде наоколо.

— Де да беше така — отвърна Орсо. — Един всемогъщ полубог е точно това, което би могло да промени шансовете ни за успех. Колко зле са нещата?

Тъни прокара език от вътрешната страна на устата си, погледна към хълмовете и нивите и мъжете, които копаеха. — Зле са.

— Но имаме ли някакъв шанс?

— Ако Ръкстед пристигне навреме, врагът не остане обединен и имаме късмет с времето… — Тъни се ухили с онази широка своя усмивка, която образуваше дълбоки бръчки около очите му. — Винаги има шанс. Но всяко закъснение работи за нас.

— Хъм. — Орсо погледна с присвити очи към кулата на хълма и се зачуди дали точно в този момент Младия лъв не оглежда точно тази позиция през далекогледа си. — Полковник Горст?

— Ваше Величество?

— Искам да преведеш ефрейтор Тъни и неговото знаме през онези поля. Потърсете храбрия лорд губернатор на Англанд! Потърсете го с възможно най-много помпозност, церемониалност и военно перчене. Тъни, искам военният ти поздрав да отнеме минимум час.

— И след като приключа?

— Тогава покани Младия лъв на вечеря. Може да не мога да се меря с него с меча, но се лаская да мисля, че съм му повече от равен с вилицата. Баща ми някога казваше, че един добър крал трябва винаги да се вслушва в мнението на поданиците си. Майка ми добавяше, че след като го чуе, трябва изобщо да не му обръща внимание. Да чуем какво иска копелето, и то най-подробно — и Орсо му смигна.

Мъжете продължаваха да копаят. От другия край на нивите скорците отново се рееха в следобедното небе.

Лоша позиция

— Позицията е лоша — отбеляза Антоп и удари разтревожено с юмрук по древния парапет.

От покрива на кулата Лео можеше да види цялата долина. Стофенбек беше сгушен между два хълма — стръмна скала, надвиснала над реката на запад, и един полегат хълм над полята със зряла пшеница на изток.

— Трябва да прекосим тази земя, за да стигнем до Адуа — отвърна Джин.

В мирно време това щеше да е лесно. Два павирани пътя стигаха до града от двете страни на хълма, върху който се издигаше кулата, срещаха се на хубавия пазарен площад в Стофенбек и след това се отправяха на юг, към столицата. Неприятното беше, че земята между тях гъмжеше от войските на крал Орсо. Бяха укрепили един широк полумесец в наскоро ожънатите поля на север от града, в който стърчаха колове и лъскави върхове на копия. По върха на тревистия хълм беше пръснат още метал, заедно с няколко веещи се знамена. Лео присви око и погледна през далекогледа. Можеше да види няколко души и на върха на отвесните скали. Може би фургони. Подаде далекогледа на Антоп:

— Колко души мислиш, че имат?

— Трудно е да се каже. Изглежда, в средата са се окопали добре, но хълмовете са слабото им място. Виждам някои от знамената на кралските гвардейци. Някои от другите не са ми познати.

— Повече са, отколкото очаквахме — промърмори Лео.

Далеч повече, отколкото бяха очаквали. Изглежда, в крайна сметка щеше да има битка.

— Численото превъзходство все още е на наша страна — изръмжа Джин с типичното северняшко перчене. — Може би две към едно.

— Може би. — Но Лео нямаше доверие на голяма част от тях.

Хората на Ишър бяха добре обучени, но по-голямата част от силите на Камарата на лордовете имаха очарователни униформи и никаква дисциплина. Барезин беше сформировал гуркулски легион — както го наричаше с гордост — но бе събрал всички, които изглеждаха по-екзотично, без значение дали изобщо можеха да се разбират помежду си, да не говорим дали някога преди бяха обличали броня. Голяма част от жалките войници на лейди Уетерлент най-вероятно се бяха присъединили към войската за кат дрехи и после се бяха измъкнали по време на бурята, като бяха взели със себе си всичките си припаси. Да не забравяме Големия вълк, който с всеки изминал ден изглеждаше по-вероятно да се бие срещу Лео, отколкото за него.

— Може би трябва да атакуваме сега — предложи Джин, присвил очи срещу слънцето. — Остават още няколко часа дневна светлина.

— Хората ни са готови. — Антоп подаде далекогледа на Лео.

— Добрите стари англандци — каза Лео, докато наблюдаваше как дисциплинираните колони се придвижват с маршова стъпка по пътя и застават в добре оформени бойни редици в подножието на хълма.

Знамената, под които се бяха сражавали до Севера и обратно, се вееха над главите им.

Докато ги гледаше, го изпълни гордост. Гордееше се, че той е техният водач. Огледа полята, през които скоро може би щяха да настъпват, и забеляза друго знаме, което бързо се приближаваше към тях. Бял кон върху златно слънце, което проблясваше и искреше над главите на две дузини облечени в брони мъже.

— Знамето на Непоколебимия — промърмори Лео.

— Изглежда, Негово Величество иска да преговаря — повдигна вежди Антоп.

Лео не можеше и да се надява да има по-блестяща група около себе си: лордовете Ишър и Барезин и двадесетина други членове на Камарата на лордовете, лорд Мъстред и дузина други благородници от Англанд, както и човека на Стаур — Гринуей, и представителя на Риккъ — Сухара. Въпреки това се чувстваше доста самотен, когато знаменосецът на краля дръпна юздата на пръхтящия си кон и спря на склона, знамето на Непоколебимия изплющя величествено на вятъра и две дузини рицари от дворцовата стража спряха зад него и пълните им бойни брони издрънчаха. Знаменосецът беше стар ветеран с прошарена коса и блясък в очите. Седеше отпуснато на седлото, но отдаде почест по най-безупречния начин, който Лео някога беше виждал — отривисто, елегантно и без надута театралност. Лордовете от Камарата, които бяха окичени с толкова ширити, че щяха да стигнат за такелажа на цяла флота, можеха да понаучат нещо за това как изглежда един истински войник.

— Ваша милост! Милорди от Камарата на лордовете! Представители на Севера! Аз съм ефрейтор Тъни, знаменосец на върховния крал на Съюза, Негово Величество крал Орсо Първи. Предполагам, че всички познавате полковник Горст, командир на рицарите на дворцовата стража.

Това, че неговият герой от детството го беше извлякъл от Камарата на лордовете, изобщо не беше намалило възхищението на Лео към този мъж. Дори го беше засилило. Почувства се леко обиден, че Горст стоеше на разстояние, намръщен и дори не поглеждаше към него.

— Ефрейтор… Тъни? — Двойната гуша на Барезин се разтресе, когато той презрително вирна брадичка. — Губят ни времето!

— Това, което има значение, е съобщението, не чинът му — промърмори Мъстред.

Лео с радост би заменил няколко от кабинетните си генерали за ефрейтори с дълъг боен опит.

— Предлагали са ми и по-висок чин, милорди — ухили се Тъни, — но не е за мен. Носенето на знамето на Негово Величество е достатъчно голяма чест за мен.

— Знамето на Непоколебимия — усети се, че прошепва Лео с известно благоговение.

Тъни се усмихна и погледна знамето с любов:

— Същото, под което е яздил крал Касамир, когато освободил Англанд от диваците. Кара те да си спомниш за гордата история на Съюза. За всичко, което провинциите дължат на Короната.

— Предполагам, че ако короната все още беше носена от мъже като Касамир, помежду ни нямаше да има кавга — намръщи се Лео.

— Виж ти. И Негово Величество точно това иска — да няма кавга. С надеждата да постигнете това, той ви кани на вечеря. — Тъни изгледа леко развеселено разпръснатата и разнородна група от съюзници на Лео. — Само вие двамата обаче. Той не би искал разговорът да се отклонява твърде много от основната тема.

— Която ще бъде? — попита Ишър.

— Исканията ви и възможните отстъпки, които той може да направи, за да изпълни тези искания. Кралят е наясно, че мъже с вашите качества не биха повели войници срещу него без някакви основателни поводи за недоволство. Негово Величество е напълно готов да се сражава, но иска на всяка цена да избегне проливането на кръвта на хора от Съюза на земята на Съюза.

— Той иска да печели време — избухна Барезин. — Имам намерение да заповядам на мъжете си да преминат през тези проклети ниви и да вечерям в проклетия Стофенбек и без неговата покана!

Стийблинг, старият лорд, чиято собственост беше порутената кула, седеше наблизо, вдигнал подутия си от подаграта крак върху едно столче, изсумтя презрително, което не помогна особено.

— Заповедите давам аз — изръмжа Лео и Барезин наведе сърдито двойната си гуша. — Моля те, предай моите благодарности на Негово Величество. Ще получи отговора ми до час.

Тъни се изправи на седлото, за да отдаде отново демонстративно чест, после с рязко движение умело обърна коня си и понесе сияйното знаме на краля обратно към Стофенбек. Не можеше да се отрече, че знамето е страхотно. Може би когато всичко това приключеше, то трябваше да се върне в Англанд, където му беше мястото.

— Трябва да атакуваме веднага — изръмжа Барезин, като размаха юмрук с театрална войнственост. — Нали, Ишър? Трябва да атакуваме!

Някои от по-агресивните лордове мъжествено започнаха да мърморят в знак на съгласие. Лесно им беше да говорят така — в живота си никога не бяха нападали нещо по-опасно от свинска пържола.

Ишър си играеше с ръкавиците, но не каза нищо. Като цяло на бойното поле говореше много по-малко, отколкото в салоните.

— Готови ли са хората на Стаур? — попита Лео на северняшки.

— О, ние винаги сме готови за битка. — Усмивката на Гринуей беше почти похотлива.

— Той не те пита колко ти е дълъг курът — намръщи се Джин и му хвърли кос поглед. — А дали хората на Стаур са готови.

— Пробиват си път през гората. След час ще стигнат до края на дърветата. Може би два.

Лео трепна. Може би два, с лекота можеше да означава три часа. Нямаше да е достатъчно да отблъсне Орсо, трябваше да го смачка. Можеха ли да го направят в края на следобеда? Заслони очи и се опита да прецени разстоянията и времето, но трябваше да вземе предвид толкова много неща, че му причерня пред очите и главата му бръмна от цялата тази информация. Обърна се, за да попита Юранд за мнението му, после се опомни и отново почувства острото жегване на разочарованието от предателството. Юранд беше единственият от приятелите на Лео, в чието мнение наистина си заслужаваше да се вслушва. Той притежаваше толкова трезв ум. Такова хладнокръвие по време на криза. Защо най-добрият мъж, когото Лео познаваше, трябваше да се окаже проклет перверзник? Стисна юмрук.

— Ишър, Барезин, при вас как са нещата?

— Хората ми са готови — отвърна измъчено Ишър и по гласа му пролича, че далеч не е възхитен от това. — Вече се разгръщат по десния фланг.

— И моите също са почти готови! — избоботи Барезин. Той не можеше да изрече и една дума, без да я превърне в заплаха. — Гуркулският ми легион ще бъде готов за настъпление до един час!

Стийблинг отново се изкикоти презрително. Лео скръцна със зъби и се постара да не му обръща внимание.

— Ами останалите от Камарата на лордовете?

Барезин удари с дебелия си юмрук по дебелата си длан:

— Почти са готови!

— Частично готови — поправи го Ишър. — Някои все още са закъсали по лошите пътища…

Пътищата вече бяха сухи. Причините за забавянето им бяха мудното командване и лошата дисциплина. Нуждаеха се от повече време за разгръщане особено с тези овощни гори и реката отпред. Но от друга страна, на стръмната скала отвъд сякаш нямаше много войници. Може би беше по-добре да се опитат да я превземат сега, отколкото да чакат…

— По дяволите! — промърмори Лео.

Когато беше капитан, никога не беше изпитвал съмнения кое е правилно. Трябваше да следва заповедите, да се грижи за хората си и да води с личен пример. Сега, когато беше генерал, правилните ходове бяха забулени в мъгла. Всичко се основаваше на предположения, на точна преценка, на избор с неясен изглед за успех, от който зависеха хиляди човешки животи. Решенията, които беше вземал в миналото, винаги бяха импулсивни. Никога не беше имал време да обмисля последствията.

Дали майка му не беше права? Може би наистина не ставаше за генерал? Улови се, че му се иска тя да беше с него, и прогони тази мисъл. Мътните го взели, той беше Младия лъв! Но куражът и шумният боен вик нямаше да са достатъчни. Антоп беше прав — мястото не беше подходящо. Някои от мъжете, заели тези позиции, щяха да умрат. Добри мъже. Приятели като Ритър и Барнива — убити от безразсъдството му.

— Численото превъзходство е на наша страна — каза замислено сякаш на себе си и разтри крака си, който го наболяваше. — Те няма да получат помощ.

— Шайка проклети предатели — обади се Стийблинг достатъчно силно, за да може да го чуят, отпи голяма глътка от една бутилка и ги огледа презрително.

На Лео му се прииска да го изрита от стола и да го отъркаля надолу по хълма, но бяха тук, за да освободят хората на Съюза от тиранията на Висшия съвет, а не да ги изритват от столовете им, колкото и да го заслужаваха.

— Хората на Англанд са с вас, ваша милост, каквото и да решите — кимна му окуражително Мъстред.

Това би трябвало да го утеши. Но само му даде ясно да разбере, че решението е изцяло негово. Винаги се беше гордял, че е самото олицетворение на човек на действието. Сега, когато командването беше негово, на бойното поле и с врага пред себе си — мястото, където винаги беше мечтал да бъде, Лео се чувстваше парализиран.

Откри, че му се иска Риккъ да беше тук. Обичаше Савин, но тя имаше навика да налага мнението си на другите хора. Правеше го по изтънчен и фин начин, но все пак го налагаше. Риккъ умееше да пристъпва направо към простата същина на нещата. Беше му помогнала да види какво иска той самият. Обърна се ядосано към Сухара:

— Къде, по дяволите, е Риккъ?

Старият воин преглътна и безпомощно сви рамене.

Височина

Риккъ клечеше във влажната гора и неспокойно опипваше старото дървено трупче, окачено около врата ѝ, и отново и отново плъзгаше върха на палеца си по следите от зъби върху него.

Баща ѝ беше прекарал половината си живот, като клечеше във влажната гора, и беше приятно да усеща, че следва стъпките му, но това не беше достатъчна компенсация за лепкавия студ, който се разпростираше по гърба ѝ от капките, които постоянно капеха върху нея от боровете.

— Покривите определено са хубаво нещо — промърмори тя под носа си.

Погледна надясно. Сред дърветата бяха коленичили въоръжени мъже, които стояха приведени. Най-добрите хора, с които разполагаше Уфрит, покрити с белези и калени в битки, с извадени оръжия и напрегнати лица. Изърн-и-Файл седеше, облегнала гръб на едно дърво, сложила копието си върху коленете, и бавно дъвчеше. Тя се наведе на едната страна, изплю се и повдигна вежди към Риккъ, сякаш, за да я попита: Е?

Риккъ погледна наляво. Още мъже. Начело с Гвоздея и останалата част от доста голямото семейство на Грегун Празноглавия, които бяха оголили зъби като вълци, видели овца. Знаеше, че в гората зад нея има още стотици мъже. Всички бяха напрегнати като стиснати юмруци и чакаха заповедта ѝ. Тръпката се беше отпуснал на едно коляно. Прошарената му коса беше залепнала за лицето, мокро от утринната роса. Не спираше да върти пръстена с червения камък върху кутрето си. Повдигна едната си вежда към нея, сякаш искаше да ѝ каже: Е?

Риккъ присви очи. Не че когато присвиеше дясното, имаше някаква разлика. Мъгливата нощ се беше превърнала в мъглив ден, което беше помогнало да не бъдат забелязани, но сега не им помагаше да видят къде отиват. Пътят, точно зад дърветата, беше достатъчно ясен. Можеше добре да види моста. Но от портата не се виждаше нищо, само знаеше, че е там.

Не спираше да си играе с трупчето. Истината беше, че не бе имала нужда от него в продължение на месеци. Откакто беше слязла от забраненото езеро с руни по лицето, не само че не беше имала пристъпи, но даже и не трепваше. Винаги бе мразила да носи проклетото трупче, но ето че сега го стискаше здраво. Сякаш беше някакъв последен остатък от детството. Някакво напомняне за миналото, когато не ѝ се налагаше тя да прави трудните избори.

Разнесе се глух звук и тя трепна. Проточи врат по посока на скърцането, което се чуваше на фона на бълбукането на реката, и погледна с присвити очи към сводестия вход и една подскачаща светлина. Лекият вятър размърда клоните, мъглата се разкъса и тя видя двама мъже. Единият имаше хубав шлем с герб и под дългото му наметало проблясваше ризница. Другият беше плешив и държеше фенер високо в едната си ръка, докато с другата разтвори широко вратата.

И портите на Карлеон останаха подканящо отворени.

Риккъ скъса с рязко движение кожения ремък и захвърли трупчето в храстите.

— Тръгвайте — изсъска тя и Тръпката скочи бързо и тихо на крака, следван по петите от Гвоздея. Първата дузина мъже се изправи с тихо подрънкване на метал, последва я втората, после и третата.

— Хайде — прошепна Риккъ и стисна толкова силно юмруци, че ноктите ѝ се забиха в дланите ѝ. — Хайде…

Тя трепна, когато чу тропота на стъпки, докато Тръпката и останалите се затичаха през дървения мост. Беше почти сигурна, че е виждала този миг. Бе го виждала с дългото око. Мъжът с наметалото на входа посегна към меча си.

Викът му се превърна в гъргорене, когато плешивият го прониза в гърлото и го блъсна обратно в сенките на тунела. Това още веднъж доказваше, че малко злато може да успее там, където може да се провали много стомана. Той вдигна фенера и учтиво се отстрани от пътя, когато Тръпката претича покрай него към Карлеон, следван от постоянен поток от въоръжени мъже.

Риккъ бавно се изправи, трепна от болката в коленете от дългото клечане и изпусна въздишка:

— Значи това е всичко?

— Поне е добра първа стъпка. — Изърн запъна обутия си в ботуш крак в една скала, докато гледаше ухилено реката от воини, които се стичаха около тях през мъгливата гора и влизаха в града тихи като призраци.

— Не убивайте никого, освен ако не се налага! — извика Риккъ и се отправи към порите.

В края на краищата тя далеч не беше единствената на север, която искаше отмъщение.

Отвъд стените беше изненадващо тихо за град, който току-що е бил превзет.

Групи от отбраните воини на Уфрит стояха в ъглите с извадени оръжия и щитове в ръце. Един-двама от тях бяха изрисувани със знака на дългото око. Наоколо с вързани ръце седяха някои затворници, чиито оръжия бяха на земята. Неколцина от жителите на града надничаха уплашено от прозорците и вратите, докато Риккъ минаваше покрай тях.

— Не се тревожете! — Тя се усмихна, както се надяваше, успокоително, макар че напоследък видът на лицето ѝ не действаше успокоително на никого. — Никой няма да бъде наранен! — Видя двама именити воини да влачат труп, който оставяше кървава диря по паветата. — Никой друг няма да бъде наранен! — поправи се тя. — Стига всички вие да се държите възпитано. — Не беше сигурна, че това ще помогне, но поне опитваше.

Смяташе, че полага повече усилия от Калдер Черния, когато той превзе Уфрит.

Гвоздея се беше облегнал на една стена и използваше кинжала си, за да пробие внимателно дупка в заострения край на едно яйце. Умееше да стои напълно неподвижен, без да помръдва, докато не се наложеше да действа.

— Значи се получи — каза той, когато тя се приближи.

— Казах ти, че ще се получи.

— Не съм сигурен дали сме загубили и един човек.

— Добра новина. А от тяхна страна?

— Няколко. Нямаше и една десета от хората, които обичайно охраняват това място.

— Аха — отвърна Риккъ. — Всички са заминали за Мидърланд, за да се бият срещу крал Орсо.

— Където им каза, че ще бъдеш и ти.

— Затова им го казах. Реших, че тук ще се забавляваме много повече.

Гвоздея поклати глава. Острието на кинжала проблясваше, докато го движеше напред-назад.

— Знаех, че е опасно човек да те има за свой враг. — Той вдигна поглед към нея изпод русите си вежди и мигли. Изгледа я бавно и продължително от главата до петите. — Сега се чудя дали е добре да те има и за приятел.

— Не е добре човек да ме има за приятел, ако ме предаде — това мога да ти го кажа със сигурност. Савин дан Брок щеше да ме предаде доста бързо. — Риккъ осъзна, че е сложила ръка върху веригата с изумруди, която носеше, и отново я отдръпна. — Тя е жена, която продава всичко. — Спомни си как двете се усмихваха заедно на пейката в градината на баща ѝ. И как ръката ѝ лежеше върху корема на Савин и бебето помръдваше под пръстите ѝ. — Що се касае до съпруга ѝ…

Спомни си за момчешката доверчива и сърдечна усмивка на Лео. Спомни си как той се смееше заедно с баща ѝ. Спомни си момчето, с което играеше в плевнята. Зачуди се какво ли ставаше с него сега, в Мидърланд, без помощта, която му беше обещала. Усети пристъп на вина, после се ядоса на самата себе си за това, че я бе почувствала. Трябваше да превърне сърцето си в камък.

— Направих ли това, което казах, че ще направя? — попита тя.

— Направи го — призна Гвоздея.

— Всичко стана ли така, както казах, че ще стане?

— Досега да.

— Тогава от какво се оплакваш?

— Не съм казал, че се оплаквам.

— А какво казваш?

Той издуха малко прах от върха на яйцето и вдигна светлите си очи към нейните:

— Казвам да не ми даваш причина да се оплаквам.

— Ще го имам предвид. — Тя кимна към голямата стена пред тях, същата, която Бетод беше построил около височината на Скарлинг Хол. Беше може би най-здравата стена на Севера. Някои от мъжете се промъкваха към портата с вдигнати щитове. Отгоре се извиха няколко стрели, които отскочиха от паветата и ги накараха да отстъпят. — Междувременно имаме още работа за вършене.

— Работа винаги има. — Гвоздея продължаваше да дупчи яйцето с кинжала си с търпението на многовековно дърво. — Затвориха портите, щом влязохме тук. Който и да е вътре, няма желание да ги отвори. Не спират да ни обстрелват със стрели.

— Не е много дружелюбно от тяхна страна.

— Не. Мислех си, като падне нощта, да се покатеря там и да ги науча на по-добри маниери.

Риккъ огледа стените. Бяха дяволски високи, твърди и сиви:

— Нека им дадем малко време да обмислят в какво трудно положение са. Междувременно поддържай реда, става ли? Погрижи се в града да не се пролива повече кръв.

— Лесно прощаваш.

— Само преди минута твърдеше, че съм прекалено безскрупулна. Сега казваш, че е лошо да съм милостива?

— Зависи на кого прощаваш. — Той присви очи към стените. — По време на война превземаш всички високи позиции, които могат да ти осигурят предимство. — Той вдигна към устните си яйцето, което изглеждаше малко между едрия му палец и показалец. — С изключение на позицията на морално превъзходство. — Той изсмука вътрешността на яйцето през дупката. — Тя пет пари не струва.

Изърн-и-Файл беше недалеч, на един площад, и пред нея на колене стояха редица обезоръжени войни. Близо до нея беше застанала Корлет, която държеше гордо знамето на дългото око. Риккъ се отправи към тях с ръце на хълбоците.

— Предполагам, че когато тази сутрин сте станали от леглото, не сте очаквали, че ще стоите на колене на улицата — каза тя. — Мога само да кажа, че съжалявам за това.

— Наистина ли съжаляваш? — попита я Изърн.

— Никак даже. — На лицето на Риккъ плъзна широка усмивка. — Мисълта за изражението на Стаур Здрачния, когато разбере, че сме откраднали града му, не спира да ме развеселява през последните няколко седмици.

— Предполагам, че ще осере бричовете си и ще плаче за мама.

— Няма да се изненадам — отвърна Риккъ.

— Но майка му няма да дойде — изкикоти се Изърн, — като се има предвид, че е мъртва от години. И той ще скърца със зъби, ще се самообвинява и ще цупи устата си така, че тя ще заприлича на дупката на гъза му, и…

— Отклоняваш се от същността, Изърн.

— Това е често срещан недостатък в семейството ми — прокашля се Изърн. — Тогава да се върнем към същността.

— Не ми е нужна майката на Стаур, а баща му. — Риккъ се обърна към коленичилите мъже. — Ако, вие, момчета, ми помогнете, ще откриете, че съм разумен човек. Поне по-разумен от шибания Стаур Лайняния.

— Лайняния — изкикоти се Изърн и поклати глава.

— А сега ми кажете къде е Калдер Черния?

Мъжът отляво — кисел дърт копелдак, с белег, преминаващ през късата му посивяла коса, вдигна глава и я погледна презрително:

— Майната ви, откачени кучки такива.

Риккъ погледна Корлет и повдигна вежди. Корлет повдигна своите в отговор:

— Каза майната ви.

— Чух го — отвърна Риккъ. — Предполагам, че за това ще имаме време по-късно. — Просто един-два пръста, за да отпразнуваме. Но точно сега съм заета да крада града ви. Къде е Калдер Черния?

— Не ме ли чу, мамка му? — оголи зъби той. — Казах…

Изърн го хвана за косата, промуши го отстрани във врата и преряза гърлото му с леко движение на китката. Бликна черна кръв и тя опря ботуша си в гърба му и го бутна в канавката.

Беше добре да проявяваш милосърдие, но това все пак беше Северът. Бащата на Риккъ никога не беше харесвал да убива. Но това не му беше попречило да го прави, когато се налагаше. Нямаше да попречи и на нея.

— Може би под суровата обвивка в него е имало много неща, които биха могли да ми харесат — въздъхна Риккъ, докато наблюдаваше как мъжът се гърчи под ботуша на Изърн.

— Може да е имал колекция от интересни черепи на птици или прекрасен певчески глас, или много е обичал починалата си сестра и това го е разплаквало, когато е сам. — Риккъ погледна останалите мъже, които я бяха зяпнали с широко отворени очи.

— Но на света има толкова много неща, за които да съжаляваме. Не можем да си позволим да съжаляваме много за хора, които се държат като глупаци.

Киселият копелдак беше спрял да помръдва и Изърн се наведе и избърса кинжала си в задната част на панталоните му, видя нещо в отражението си в блестящото острие, намръщи се и изтри някакво петно от бузата си.

Риккъ отстъпи настрани, преди разпростиращата се локва кръв да е стигнала до нея, и застана пред следващия мъж. Винаги се беше смятала за забавна. Кикотещата се Риккъ, извор на смях. Все още ѝ се струваше странно, че хората може да се страхуват от нея. Но трябваше да признае, че страхът в очите им ѝ доставяше известно удоволствие. Поне надделяваше над презрението.

— Ти ми харесваш повече — отбеляза тя и размаха пръст към мъжа.

— Този ми изглежда приятен човек — съгласи се Изърн и го потупа с кинжала по рамото. — Предполагам, че си семеен?

— Имам две дъщери — изграчи мъжът.

— Леле — възкликна Риккъ. — Колко са големи?

— На шест и на две.

— Леле — присъедини се Корлет.

— Тези момичета имат нужда от баща си — отбеляза Риккъ. — Надявам се, че ще си ни полезен.

— Надявам се, че ще си ни полезен — засмя се леко Изърн. — Колко уравновесено само.

— Винаги съм имала усет да се изразявам добре — отвърна Риккъ. — И така, къде е Калдер Черния?

Очите на бащата на две дъщери се завъртяха настрани, докато той се мъчеше да погледне към кинжала на Изърн, който беше малко извън полезрението му.

— Не е тук — дрезгаво отвърна той.

— Е, не се тревожи, имаме някакъв напредък. Къде е?

— Отиде на север към Високите долини. Някои от главатарите там, горе, са разтревожени от начина, по който управлява Стаур.

— Нима всички не сме разтревожени? — попита Изърн. — Имам предвид, че е вярно, че аз самата съм задник от семейство задници, но този Стаур? Той направо издигна определението „задник“ до нови висоти.

Риккъ кимна към портите на вътрешната стена. Портите, зад които беше Скарлинг Хол и които все още бяха здраво залостени.

— Тогава кой е шефът там, вътре?

— Брод Тихия.

Името не говореше нищо на Риккъ. Тя погледна Изърн, сви рамене и планинката сви рамене в отговор.

— Предполагам, че не говори много — отбеляза Корлет, което си беше разумно предположение.

— Обаче не разполага с много хора — продължи бащата на двете момичета. — Не повече от дузина.

— Може би три дузини — предположи един от останалите трима мъже, който излезе напред, влачейки се на колене.

Това беше тъжен урок. Може да говориш красиви думи, докато не ти се изприщи езикът, и никога да не получиш това, което искаш. А щом прережеш гърлото на някого, и всички се надпреварват кой ще ти бъде по-полезен.

— Три дузини не са много — отбеляза Изърн.

— Не са. — Риккъ се почеса по главата и погледна намръщено нагоре към черния назъбен парапет на фона на бялото небе. — Но не са му нужни много хора, за да удържи това.

Допирни точки

— Толкова съжалявам, че закъснях — извини се Орсо, след като влезе в стаята. Масата беше сервирана като за кралска вечеря, сребърните прибори блестяха. — Разбираш, че имам толкова много неща за вършене. Е, естествено, че го разбираш, нали и ти имаш своя армия, която трябва да ръководиш. И дори е по-голяма от моята! Не ставай!

Хилди запали клечка кибрит и започна да пали свещите, докато Орсо бързо се приближи и подаде ръка с широка усмивка. Майка му винаги му беше казвала, че е важно да се усмихва. Особено на враговете си.

Брок не се беше променил особено. Беше си все същият красив герой от приказките, какъвто го помнеше Орсо. Беше си пуснал нещо като брада, но вероятно можеше да си пусне брада между закуската и обяда — дори и онези части около ъгълчетата на устата, които при Орсо така и не се получаваха. Застинал между изправено и седнало положение, Брок погледна към протегнатата ръка с изражение на озадачено отвращение. Изглеждаше като мъж, който се беше претърколил в леглото си и бе открил лайно в него. После неохотно протегна ръка.

— Не прекалено силно! — предупреди го Орсо. — Не забравяй, че не съм воин!

Когато Брок хвана предпазливо ръката му, Орсо я стисна с всичката сила, на която беше способен, и изпита леко задоволство, когато видя, че Младия лъв трепна от болка. Беше малка победа може би, но бащата на Орсо винаги бе казвал, че човек трябва да печели всяка победа, която може.

Брок посочи двамата мъже, които беше довел със себе си и които стояха мрачно, облегнати на стената.

— Това са адютантите ми — Антоп… — Слаб и красив, с пригладена назад черна коса, един-два кичура от която винаги падаха елегантно върху челото му. — И Джин Бързея. — Суров северняк с червена брада, който изглеждаше така, сякаш през по-голямата част от живота си беше отварял вратите с лицето си.

Орсо се усмихна широко и на тях. В края на краищата усмивките бяха безплатни.

— Има ли изобщо дребни северняци? Не съм виждал такива!

— Държим ги отзад — изръмжа Джин.

— Значи са късметлии! И аз самият ще съм отзад, ако се стигне до битка. Мога да ви уверя в това, нали, Тъни?

— Много назад, Ваше Величество — одобрително кимна Тъни.

— Ами ти, Млади лъве? Предполагам, че ще си най-отпред, за да даваш пример?

— Предполагам — сковано отвърна Брок.

— Разбира се, познавате ефрейтор Тъни и полковник Горст, а това е Хилди, моята… — Орсо се намръщи. — Каква си, по дяволите, Хилди? Моята икономка? Моят шут?

— Твоят паразит — отвърна тя, докато запалваше последните свещи и внимателно размаха клечката, за да я угаси. — Тук съм само докато ми платиш каквото ми дължиш…

— Мътните го взели, знаеш, че си плащам дълговете — уморено махна с ръка Орсо и се отпусна на стола. — Но това е да си крал. Всеки иска нещо от теб. Ще го разбереш, ако спечелиш.

Брок застина за момент с отворена уста, после направи гримаса, сякаш беше осъзнал, че единственият начин да махне онова лайно от леглото си, е да го вземе с пръсти.

— Ние не искаме да Ви свалим от трона, Ваше Величество…

— Моля те, стига вече с това „Ваше Величество“. Дори и в по-добри времена звучи нелепо, а сега, когато армиите ни са на бойното поле, е определено абсурдно. Да говорим като равни. Като приятели. Само тази вечер. Предполагам, че утрешните събития във всички случаи ще наложат сериозна промяна във взаимоотношенията ни.

— Тогава, Орсо… — Брок отново направи гримаса, когато произнесе името.

— Вино? — попита Орсо и Хилди се плъзна напред като сянка с кърпа, метната върху ръката, след което наклони бутилката към чашата на Брок.

— За мен не.

— Надявам се, че няма да имаш против, ако аз пийна. Това е много хубаво осприянско вино. Може би приятелите ти ще искат да го опитат…

Джин Бързея изглеждаше така, сякаш се колебае дали да не приеме, но Брок го изпревари:

— Приятелите ми искат същото като мен. Да избегнем битката, ако можем. Затова съм тук.

— Нахлуваш в Мидърланд… за да избегнеш битка? Не можеше ли просто… да останеш лоялен? — И Орсо шумно сръбна от чашата си, докато наблюдаваше лорд губернатора на Англанд над ръба ѝ.

— Лоялен ли? — Брок отвърна на погледа му и съвсем леко пребледня. — Никой не беше по-лоялен от мен, когато Скейл Желязната ръка нападна протектората. Ние се притекохме на помощ, за да защитим Кучето. Не ни минаваше и през ум да направим нещо друго. Бяхме превъзхождани числено, но въпреки това се сражавахме. Знаехме, че Съюзът е зад гърба ни. Знаехме, че във всеки момент ще получим помощ. Той погледна към знамето на Непоколебимия и гордо изпъчи гърди, сякаш проклетият флаг наистина беше направен от злато, вместо само от златна нишка. — По онова време бях готов да последвам това знаме и в ада!

Орсо преглътна с неудобство. След тази история виното му се стори някак кисело.

— Но получихме от Мидърланд само добри пожелания — продължи Брок с благородно разочарование, — празни обещания и безкрайни искания за данъци. Не се ли чудите защо нямаше мъж в Англанд, който да не ме последва тук? — Гласът му ставаше все по-силен. Проповядването на морални принципи му отиваше. — Водихме вашата война. Загинаха хора. Мои приятели загинаха. Аз за малко не умрях. Кракът ми пари на всяка стъпка, смърди като пода на някой клозет и никога няма да се излекува. — Брок стовари юмрук върху масата и приборите подскочиха. — И всичко това само защото вие седяхте тук на дебелите си задници, докато ние се борехме за живота си!

Орсо усети, че Горст се размърда, докато ехото заглъхваше, и вдигна успокоително ръка. В стаята стана много тихо. Трябваше да признае, че никога не беше изпитвал по-голямо уважение към Лео дан Брок, отколкото в този момент. Можеше да завижда на този мъж. И той имаше добри основания за оплакванията си. Жалко, че се беше стигнало до това.

— Аргументите ти са основателни — отвърна Орсо. — Без съмнение, това няма да означава нищо за теб сега, но ми е трудно да опиша крайния срам и отвращение, които изпитвам заради това че не ти беше изпратена помощ. Наистина опитах да помогна, макар и по доста безуспешен начин… И има известна ирония във факта, че хората, които събрах тогава, за да ви помогна, са същите, които сега съм изправил на бойното поле срещу вас. Но Трошачите във Валбек се разбунтуваха и се наложи първо да потуша този пожар. А после… Е, ти знаеш по-добре какво се е случило после на Червения хълм и след това. Достатъчно е да кажем, че се справихте без нас. Висшият съвет ви изостави. Баща ми ви изостави. — Той пое с усилие дъх. — Аз ви изоставих. Но нима наистина това е решението? Бунт? Държавна измяна? Гражданска война?

— Не ни оставихте избор. — Брок го погледна гневно над масата.

— Наистина ли? Защото аз не си спомням някой да се е опитал да говори с мен за това. Зная, че имаме своите различия, но мисля, че и двамата вярваме в Съюза? Докато все още имаме време — не можем ли да намерим начин да решим проблемите, без да причиняваме смъртта на толкова много от нашите сънародници? Не можем ли да намерим някакви допирни точки?

— Може би — отвърна студено Брок, — ако уволниш целия си Висш съвет и го замениш с хора, които изберем.

— Нека да предположа… хора, които да изберете вие самите?

— Ние ще изберем патриоти! — извика Брок и отново удари по масата, но не толкова убедено. — Хора с качества. — Когато се отдалечеше от облените в слънце върхове на гнева и навлезеше в сенчестите гъсталаци на политиката, той не беше толкова впечатляващ. — Хора, които могат… да върнат Съюза към принципите, върху основите на които той е бил създаден.

— Но нима това дали един човек е патриот, или, като стана дума за това — притежава качества, не зависи от това кого питаш? Ако не друго, то настоящото затруднено положение, в което се намираме, показва това кристално ясно. Що се касае до принципите, Баяз е бил този, който е основал Съюза, и той все още е член на Висшия съвет, когато това му харесва въпреки всичките ми усилия. Трябва да прекараш повече време там. Ще откриеш, че тези твои горди и непоколебими принципи се оказват шокиращо гъвкави. Повярвай ми, Първият магус може да ги разтяга така, че да покрият всяко нарушение.

Впечатляващите мускули на челюстта на Лео дан Брок се стегнаха, но без особен резултат. Той наистина не беше философ.

— Численото превъзходство е на наша страна — промърмори той. — Вие трябва да се предадете.

— Е, аз не съм генерал, но мисля, че… технически погледнато… мога да се бия и да изгубя? Постави се на мое място. Би ли се предал?

Орсо почти можеше да види как се въртят колелцата, скрити зад очите на Брок. Очевидно той не се поставяше често на мястото на някого другиго. Нямаше необходимите умения за това. Може би за негов късмет Хилди ги прекъсна точно в този момент с позлатен поднос в ръцете, върху който имаше две димящи купи от сулджукски порцелан.

— Аха! — Орсо вдигна лъжицата си. — Готвачката ми се казва Бернил и макар да знам, че казват, че от Талинс не идва нищо добро, но се кълна, че супата ѝ ще промени мнението ти.

Брок погледна намръщено надолу към купата си и после към приятеля си Антоп.

— О, хайде стига, няма да те отровя. — Орсо се наведе през масата, загреба с лъжицата си от супата на Брок и я изсърба. — Сега бъди добро момче и яж. Може и да имаш извинения за извършването на държавна измяна, но да оставиш супата на Бернил да изстине, е непростимо.

Вероятно супата беше добра. Ако кралете не ядат хубава супа, то кой тогава? Но Лео не беше в настроение да ѝ се наслади. Беше ядосан и разтревожен и като виждаше почти тъмното небе през тесните прозорци, имаше усещането, че е пропуснал шанса си. Беше сигурен, че Орсо няма да се чувства в свои води с всички онези войници на бойното поле. Че ще бъде слаб, малодушен и отчаяно ще се съгласи с всичко. Но мъжът, който видя, едва ли можеше да бъде по-спокоен. Не можеше да не се възхити на хладнокръвието му. Човек би си помислил, че той е този, който има числено превъзходство.

— И така… — Орсо захвърли лъжицата в празната си купа.

— Ако подменя Висшия съвет с избрани от вас хора, ще остана ли крал? Честно казано, не ми харесва особено, но всички мои сервизи имат малки коронки върху тях и така нататък. Смяната на всичко това ще бъде… — Той хвърли поглед към странната си, дребна сервитьорка. Тя изду бузи, изпуфтя и напълни отново чашата му. — Истински кошмар.

— Не сме узурпатори — промърмори Лео. — Ние сме…

— Патриоти, да, разбира се — прекъсна го Орсо. — Но не съм сигурен, че сте премислили добре нещата. Какво ще ми попречи да променя решението си, когато войските се приберат у дома?

Лео беше свикнал да оставя мисленето на Юранд, Савин и майка си, а никой от тях не беше тук. Намръщи се и не каза нищо.

— Сигурен съм обаче, че лорд Ишър ги е премислил. Той не е човек, който би пропуснал да планира всичко в най-дребни подробности, нали? И двамата знаем, че всички тези глупости с Уетерлент бяха изцяло негова идея.

— Какво имаш предвид? — промърмори Лео, усещайки, че ще попадне в капан, но неспособен да спре.

— Ишър дойде при мен. Предложи ми да оправим отношенията между Висшия съвет и Камарата на лордовете. Да уредим споразумение, при което Уетерлент ще влезе в затвора, обикновените хора ще бъдат доволни, благородниците ще са спокойни, а аз ще изглеждам като властен държавник. — Орсо изсумтя. — Трябваше да се досетя, че всеки план, който би ме поставил в добра светлина, е обречен. А, риба! — Русокосото момиче на Орсо се появи сякаш от нищото и с бързо движение постави пред Лео димяща чиния с риба. — Бернил приготвя наистина вълшебно морската храна. — Орсо завъртя вилицата между пръстите. — Тя е по-скоро магьосница, отколкото готвачка дори когато е в кухнята на някоя селска къща. Не, не, ползвай малките прибори, Лео. Та за какво говорех?

— За Уетерлент и Ишър — обади се ефрейтор Тъни.

— А, да. Онзи ден отидох в Камарата на лордовете, като очаквах да се покажа като милосърден. Представи си смайването ми, когато се оказах самото олицетворение на видиотен тиранин. Да не говорим за Уетерлент. — Той набучи с вилицата парче риба и го задъвка с голяма наслада. — Той направо увисна. В буквалния смисъл на думата. Дори това не успях да направя както трябва. Беше доста грозна сцена. Мразя проклетите обесвания. Въпреки това, ще призная, че този човек не ми липсва. Той беше крайно противен тип и беше виновен до мозъка на костите. Толкова по въпроса за добросърдечността на лорд Ишър, нали? Той обича да се прави на помирител, но през цялото време сееше разногласия. Предполагам, че е излъгал първо теб, нали? Казал ти е, че Уетерлент е обвинен несправедливо и че аз съм чудовище? Мъже с качества. — И той поклати глава и се засмя.

Лео се намръщи с вилица, застинала на половината път до устата му. Беше доста доволен от това как беше показал справедливия си гняв, но сега вече изобщо не беше доволен. Разговорът с Орсо беше все едно да разговаря с Джаппо Муркато, но с по-големи залози и по-ниски изгледи за успех. Всичките му твърди аргументи и благородни убеждения, непоколебимите съюзи, които беше сключил, сякаш започваха да се рушат като пясъчни замъци.

— Не знам какви истории са ти разказали за реформата, за освобождаването ми от оковите и разните други празни приказки, но съм доста сигурен, че Ишър има намерение да ме замени изцяло. Може би с теб. Той самият не е достатъчно прославен, за да е добър за тази роля, нали? Но предполагам, че си въобразява, че може достатъчно умело да дърпа конците. И разбира се… остава и съпругата ти.

— Не я забърквай в това — процеди Лео през зъби.

— Моля те, никой няма по-високо мнение за Савин от мен самия. — Орсо въздъхна тихо и тъжно и се загледа в празното пространство. — Въпреки усилията си бях влюбен в тази жена в продължение на години. Но мисля, че няма да е несправедливо, ако кажа, че тя е просто… — той вдигна палеца и показалеца си и показа разстоянието между тях, което беше с дебелината на косъм — мааалко амбициозна. Не бих заложил парите си дори на великия Ювенс, ако застане между нея и това, което тя иска. Никога не съм си мислел, че тя би устояла на желанието да бъде кралица. Затова бях толкова изненадан, когато отказа предложението ми.

— Какво ти е отказала?

— Когато ѝ предложих да се омъжи за мен.

Лео едва успя да се сдържи да не извика задавено. Ако преди разговорът го объркваше, то сега направо се давеше в него. Очевидно жена му не беше споделила с него цялата истина за връзката си с краля. Какво друго може да беше скрила от него?

— Когато тя ми отказа, все едно ме удари гръм — замислено продължи Орсо, докато нарязваше рибата с едната страна на вилицата. — Но… може би е намерила друг начин да стане кралица? Чух, че те придружава в кампанията. Тя обича винаги да държи под око инвестициите си.

— Разбрал си всичко погрешно! — изръмжа Лео, като се чудеше дали той беше разбрал нещата правилно. Когато се изправи, столът му изскърца върху покрития с камък под и се наложи да потисне стона, предизвикан от пронизващата болка в крака. — Нямаме какво повече да обсъждаме!

— Но ние все още не сме стигнали до основното ястие!

— Черен дроб е — поясни Хилди.

— Ах! Бернил го приготвя така, че просто… — и Орсо затвори очи, докосна устните си и леко помръдна с пръсти — направо се топи в устата и от него не остава нищо. Така както стана и с извиненията за бунта. — Той отвори очи и се усмихна.

— Имаш ли нещо против аз да я изям…? — Хилди вече се беше надвесила над полуизядената риба на Лео с вилица в ръка.

— Заповядай — изръмжа Лео и се обърна към вратата. — Ще се видим на бойното поле.

Орсо почти се задави с виното.

— По дяволите, надявам се това да не се случи.

Съмнения и желания

— Будна ли си? — прошепна Лео.

Разбира се, че беше. Как можеше да спи с това постоянно ритане на бебето в корема ѝ, с неспиращия шум на войниците, които се движеха отвън пред прозореца, с безкрайните съмнения, страхове и надежди, които се гонеха в ума ѝ като бездомни кучета, тичащи след каруцата на касапина?

Наложи се Савин да пъхне ръка под корема си и да го повдигне леко, за да може да извие лице към него. Отвън първите лъчи на зората докосваха небето и леко проблясваха в ъгълчетата на очите му и осветяваха бузата му, която помръдваше от нервното стягане на челюстта му.

— Трябва да се върнеш в Остенхорм — каза той. — Тук не е безопасно…

— Двамата заедно участваме в това, Лео — тя се постара гласът ѝ да прозвучи напълно спокойно, като на майка, успокояваща детето си. Като Укротителка на лъвове, която се опитва да задържи звяра върху столчето му. — Трябва да сме заедно. — Тя хвана ръката му и я плъзна върху корема си. Не беше сигурна кой от двамата потрепери. — Бъдещето на всички ни е заложено на карта.

— Мътните го взели, Савин… — гласът му беше изпълнен с паника. — Дали не направих ужасна грешка?

В този момент я обзе гняв. Всеки имаше съмнения. Боговете знаеха, че и тя имаше своите. Но лидерите трябваше да погребват съмненията си дълбоко вътре в себе си, откъдето не можеха да излязат и да опорочат цялото начинание. Беше твърде късно да размислят. Зарът беше хвърлен. Обзе я гняв, но не можеше да си позволи лукса да избухне.

— Постъпи правилно. — Тя се насили да го погледне в очите и се постара гласът ѝ да звучи убедено. — Направи каквото трябваше.

— Мога ли да имам доверие на Ишър?

Савин не би му се доверила дори да ѝ донесе нощното гърне.

— Разбира се, че можеш. Той е свързан с нас, Лео, трябва да…

— Мога ли да имам доверие на Стаур?

Да нарече Стаур диво куче, беше несправедливо. Дивите кучета са способни да проявяват вярност.

— Той те уважава. И е малко късно да…

— Мога ли да имам доверие на теб?

Мълчание. Слаби викове и дрънчене отвън, докато войните местеха припаси на светлината на факли.

— Как можеш да ме питаш такова нещо? — озъби се тя. Искаше ѝ се да го зашлеви. — Ти си този, който избра това! Аз само направих всичко, за да се погрижа то да успее! — И обеща Уфрит на Стаур, Висшия съвет на Ишър, а трона на себе си. — Орсо ти е напълнил главата със съмнения, нали? По дяволите, казах ти да не го подценяваш!

Ново мълчание. Можеше да чуе учестеното му дишане. Както и своето собствено.

— Права си — отвърна той неохотно. — Както винаги, си права. — Дори успя да го каже така, че думите му да прозвучат обвинително. — Просто вече не знам къде са приятелите ми, да не говорим враговете ми. Риккъ и Юранд…

— Лео…

— Ами ако майка ми е права? Ако аз съм воин, но не и генерал? Ами ако…

Искаше ѝ се да не се налагаше винаги тя да е силната. Съдбата ѝ беше свидетел, че иска някой да утеши и нея. Но някои хора се нуждаеха от това да бъдат подкрепяни. Което означаваше, че други трябва да ги подкрепят.

Тя сложи ръка върху главата му, зарови пръсти в косата и приближи лицето му към своето.

— Спри. Ти не си просто воин, водач или генерал, ти си герой. — В края на краищата героите се определят не от това, което са сторили, или защо, а от това, което другите мислят, не са сторили. — Каузата е справедлива. — От нея щеше да стане прекрасна кралица. — Имаме силни съюзници до себе си. — Един кръг от змии, които са загрижени само за собствените си интереси. — Ще спечелим. — Мамка му, наистина трябваше да спечелят. — И народът на Съюза ще спечели заедно с нас. Той се нуждае от нас. Нуждае се от теб. — Нямаше значение дали тя го вярва, а само да накара него да повярва. Трябваше да го нахъса с празни приказки, за да го накара да се изправи гордо на бойното поле. — Аз се нуждая от теб.

Тя го придърпа към себе си и го дари с най-нежната си целувка.

Целта ѝ беше само да го накара да млъкне, но тя продължи по-дълго, отколкото Савин беше очаквала. Когато се откъсна от него, двамата се погледнаха в мрака, дишайки учестено.

Тя облиза устни и се наведе за нова целувка. Този път го целуна по-жадно и по-дълбоко, докато извиваше тялото си, легнала наполовина върху него. Постоянната болка между краката ѝ вече се беше изострила до приятна възбуда. Не само ръцете ѝ бяха непрекъснато подути. Плъзна крак върху неговия и започна да се трие в него. В началото леко. После вече изобщо не беше леко. Скачаше върху него като някакво превъзбудено кутре.

— Сигурна ли си? — прошепна той.

— Вече всички сме будни. — И тя хвана главата му и пъхна език в устата му.

Това беше нещото, свързано с бременността, което най-малко беше очаквала. Никога преди не се беше чувствала по-малко способна да се чука и едновременно с това никога преди не ѝ се беше искало повече. Дори и сега, когато всичко беше заложено на карта. А може би особено сега.

Докато вдигне нощницата си, членът му вече беше полувтвърден. Продължи да го целува, пъхнала едната си ръка между краката си, а другата между неговите. В края на краищата някой трябваше да свърши работата.

Когато родеше това нещо, то щеше да е наследник на трона на Съюза. Това решение вече беше взето. Никога отново нямаше да я хванат така беззащитна, както беше във Валбек. Никога повече нямаше да бъде уплашена и уязвима. Ако Орсо, баща ѝ и Риккъ трябваше да изгубят, то така да бъде. Тя щеше да бъде могъща. Ако целият свят трябваше да изгуби, за да спечели тя, то така да бъде. Зарът вече беше хвърлен.

Тя изстена, повдигна се на ръце и колене и се загърчи тромаво, за да вдигне нощницата над хълбоците си. Коленичи и погледна голия си задник. Нощницата ѝ се спусна върху члена му като театрална завеса, закачила се върху стърчащо парче от декора.

Беше смешно. Но така стояха нещата.

Плъзна се по лакти напред, за да може матракът да осигури някаква опора на натежалите ѝ гърди, и зарови лице настрани във възглавницата.

— Хайде, направи го — изсъска тя.

Талоу се изправи, скръстил ръце под мишниците си, и потрепери, докато вятърът огъваше високата трева. Изглежда, все не уцелваше подходящите дрехи за времето. Точно както правеше и брат ѝ. Тази мисъл определено смути Вик и тя придърпа палтото по-плътно около себе си. Беше черно палто на инквизитор. Не го обличаше често. През по-голямата част от времето се опитваше да прилича възможно най-малко на член на инквизицията. Но ако не носиш униформата си в битка, то кога?

Погледната от височината на отвесната скала, тъмната долина беше осеяна с хиляди малки светлинки. Лагерни огньове, фенери на фургони, факли на стражи. Човек можеше да различи пътищата, скупчените прозорци на Стофенбек, светещите точки на огньовете на дългите бойни редици, които лъкатушеха през хълмовете и полята, и бездната от мрак, която се простираше между двете враждуващи страни.

— Не се случва често човек да има такива места за представлението, за което говорят всички — промърмори Вик. — Представяш ли си само колко струва това.

— Помисли какво може да се купи с тези пари — отвърна Талоу. Светлината на огъня проблясваше в ъгълчетата на големите му, тъжни очи. — За хората, които могат да бъдат нахранени, облечени и подслонени. Ако бъдат похарчени разумно, би могло битката да бъде напълно избегната.

— Нещо не е наред с този свят — съгласи се Вик, докато наблюдаваше как архилектор Пайк се приближава до най-близкото оръдие и поглежда над цевта му към притъмнялата долина.

Беше ги разположил със загрижеността на имперския иконом, който подрежда масата за официална държавна вечеря. Осемнайсет изтънени в единия край лъскави черни тръби, поставени върху тежки дървени опори и наредени в дълга редица точно под ръба на хълма. Облечени в кожени престилки инженери от Училището по обсада следваха Негово Високопреосвещенство, докато обикаляше редицата, и въртяха ръчките, настройваха, проверяваха инструментите си и сочеха развълнувано към реката, където водата проблясваше слабо в мрака.

— Мисля, че това трябва да се насочи малко наляво — отбеляза Пайк, после се изкачи до върха на хълма, за да застане до загледаната към долината Вик.

— Вече няколко години експериментираме в Далечна страна. — Той наблюдаваше как разчетите влачат храсти около дулата на огромните железни тръби, за да ги скрият от погледа. — И открихме, че оръдията са като подаръка за рожден ден. Най-добре да бъдат пазени като изненада.

— Никога не съм харесвала изненадате — отвърна Вик.

— Подозирам, че и врагът ще се чувства по същия начин.

— Ваше Високопреосвещенство!

По склона дойдоха две тъмни фигури. Едната носеше факла и маска.

Другата беше на момче с ръце, вързани зад гърба, което се препъваше. Практик и затворник.

— Хванах го, докато се опитваше да избяга. — Практикът блъсна момчето и то падна на колене пред Пайк. Вятърът разроши къдравата му коса. Едва ли беше на повече от четиринайсет. Изглеждаше по-малко. Талоу преглътна и бавно се отдръпна назад в мрака.

— Господи! — Пайк си пое дълбоко дъх и клекна до момчето. Светлината на факела проблясваше върху лъскавата изгорена кожа от едната страна на лицето му. — Знаеш ли кой съм аз?

Момчето кимна с глупаво зяпнала уста. Вдигна поглед към Вик и подсмръкна продължително, после сведе поглед към земята между краката си. Сигурно знаеше какво следва. Въпреки това просто стоеше там.

— От коя част си?

— От полка на лорд Крант — с дрезгав глас отвърна момчето. — Зареждам арбалетите. Е, просто ги натягам с ръчката. — След като започна да говори, то сякаш не можеше да спре. — Приятелят ми Герт зарежда стрелите, после ги връща на…

— Шшш — тихо го прекъсна Пайк.

Настъпи тишина, вятърът разлюля тревата и Вик усети, че трепери. Момчето щеше да послужи за добър пример за назидание, за да накара останалите да останат на постовете си. Близо до върха имаше дърво с нисък дебел клон, който беше съвсем подходящ. Ако обесеха момчето, че е избягало, то това означаваше ли, че бесят наред?

— Герт остана — прошепна момчето, — но аз… не искам да умра.

Пайк се обърна към хилядите светлинки, блещукащи в долината.

— Когато си изправен пред нещо от такъв мащаб, едва ли има по-рационален отговор от това да избягаш. Но понякога… трябва да вършим неща, които не са рационални. Понякога трябва да действаме, водени от вярата си. — Пайк погледна втренчено практика и момчето отвърна на погледа му.

Тъмната фигура на практика се извисяваше и над двамата.

— Понякога… дори когато светът полудее… трябва да клекнем до Герт и да зареждаме арбалетите.

Настъпи ново мълчание. После гърлото на момчето помръдна и то преглътна:

— Бих искал да го направя.

— Добре. — Пайк сложи ръка на рамото на момчето. — Тогава се върни в полка на лорд Крант. — Той кимна на практика и мъжът сряза въжетата на китките на момчето.

— Какво да им кажа?

— Че си се изгубил, но аз съм ти показал верния път как да се върнеш. Нима това не е истината?

— Истината е. — Момчето избърса сълзите с ръкава си.

— Този път и заради двама ни трябва да останеш на поста си.

— Ще остана там, дори на сутринта да настъпи и самият ад! — Момчето скочи като някое нетърпеливо кутре.

— Предполагам, че е твърде възможно това да се случи — промърмори Пайк, докато го наблюдаваше как бързо се отдалечава. — Изглеждаш изненадана, инквизитор.

— Съдейки по репутацията ви, очаквах нещо… по-сурово — отвърна Вик.

— Смятам, че репутацията рядко съответства толкова добре на хората, за които се отнася. В края на краищата нима тя е нещо друго, освен костюмите, които обличаме, за да се прикрием? — Покритата с петна кожа над останалите му без косми вежди потрепна, когато той ѝ хвърли безизразен поглед.

— Костюми, които сме принудени да обличаме. За да са продуктивни, хората трябва да се страхуват от нещо. Затова имаме инквизиция. Обичам да си казвам, че всеки живот, който съм отнел, е спасил пет други. Може би петдесет други. Не всеки би могъл да понесе тази аритметика. — Очите му проблеснаха на факлата на практика. — Има едно нещо в теб, на което се възхищавам, инквизитор Тюфел. Човек, преминал през лагерите, може да понесе много.

Вик не отвърна нищо и момчето се изгуби зад билото на хълма — черна фигура на фона на тъмното небе.

— Разбирам страхливците — тихо продължи Пайк. — Някога и аз бях един от тях. В края на краищата кой сред нас не е имал своя момент на слабост? Не може всичко да е мрак. Трябва да проявяваме и малко милосърдие. — Той се наведе настрани и ѝ прошепна: — Стига никой да не го види.

Брод седеше и лъскаше бронята си, макар тя да не се нуждаеше от лъскане. Беше чисто нова, от арсенала в Остенхорм. Но рутината му помагаше. Беше свикнал да я спазва, докато беше в Стария, по време на дългите нощи преди дългото зазоряване. Това му помагаше да остане спокоен. Това и пиенето. А и кой ли би спал сега?

Останалите огньове и другите групички будни мъже бяха пръснати във всички посоки и убиваха времето си, докато зората се просмукваше в небето. Разговаряха сериозно за позицията, обсъждаха нахакано нещата, които ще свършат утре, или тъжно за семействата, които ги чакаха у дома.

Може би Брод трябваше да мисли за своето семейство. За бързите коси погледи, които винаги му хвърляше Мей, докато говореше. За бръчиците около очите на Лиди, когато се усмихваше. Но той беше наясно какво предстои да се случи на разсъмване, и не искаше то да ги докосне дори и в спомените му.

— Това ли е всичката броня, която ще носиш? — попита Банерман и светлината на огъня затанцува върху обичайната лека усмивка на лицето му.

— Аха — отвърна Брод.

Нагръдник и стоманен шлем. Нищо кой знае какво.

— Стълбарите предпочитат да им е по-леко. — Халдер разтри татуировката върху опаката страна на дланта си. Беше същата като тази на Брод, но само с една звезда. Някои биха казали, че и една е много. — Колкото по-бързо стигнеш до върха, толкова по-големи са шансовете ти.

— Най-добрата броня е да имаш бързи крака и да се надяваш — промърмори Брод.

Така си казваха някога, докато чакаха да започне атаката, и обикновено тренираха и пиеха.

— Защитата няма да те спаси в мелето на върха на стените — добави Халдер. — Само атаката и яростта. — Брод не откъсваше поглед от стоманата, но сърцето му се разтуптя. — Няма време да мислиш. — Спомни си какво се случваше, когато стигнеш до върха на стълбата. — Няма време да дишаш. — Врящият казан от насилие. Мъжете, които се превръщаха в животни. Които се превръщаха в месо. — Навалицата е такава, че изобщо не можеш да стигнеш до оръжието на хълбока си, камо ли да го размахаш. — Халдер вече шепнеше. — Трябва ти нещо, с което можеш да убиеш човек, който е толкова близо до теб, че можеш да го целунеш.

Затова Брод носеше върху гърдите си кинжал. Беше по-скоро дълго острие, отколкото нож. Трите му ръба дори почти не бяха наточени. Острието беше това, което вършеше работата за нанасяне на удар през рамо, под шлема, на местата на съединяване на бронята или заедно с ефеса на меча, когато оръжията са заклещени едно в друго. Спомни си звука от хрущенето на скулната кост и лепкавата струя кръв по дръжката. Брод трепна и с усилие разтвори стиснатия си до болка юмрук. Зачуди се дали Съдийката не беше права. Дали не се чувстваше щастлив само когато ръцете му са окървавени.

— Е, нямаме стени за катерене — отбеляза Банерман, — така че, ако нямате против, ще си взема меча.

И той издърпа леко острието и после го пъхна обратно в ножницата.

— Мечът е хубаво нещо за покосяването на стрелците с лъкове. Ако се биеш лице в лице с мъже, облечени в броня, има и по-добри оръжия. — Халдер кимна към бойния чук на Брод, който беше положен върху парче насмолен плат и чакаше реда си да бъде лъснат. — Ако удариш здраво нечий шлем с това, можеш да спукаш черепа вътре, без да строшиш стоманата.

Вярно беше. Но Брод използваше повече подобното на кирка острие отзад. Беше идеално за закачането и свалянето на човек, навел се над парапета, както и за закачането на щит, така че да можеш да стигнеш до плътта зад него с кинжал. А ако разполагаше с достатъчно пространство да замахне, можеше да пробие с него почти всичко, стига да не се тревожеше, че острието може да заседне. В битките човек не трябваше да се привързва към оръжието си повече, отколкото към хората, защото понякога можеше да ги остави в калта.

Орсо се погледна втренчено в огледалото.

Беше стигнал до обуването на панталоните, преди да забележи отражението си, и сега не можеше да извърне очи дори изправен пред предстоящото унищожение.

Без съмнение някой страничен наблюдател би сметнал това за безкрайно суетно, но истината беше, че Орсо не виждаше в огледалото хубаво лице, а само недостатъци и провали.

— Идват още подкрепления. — Хилди стоеше до един от прозорците на внушителната стая, в която кметът беше настоял да спи Орсо, и наблюдаваше как войниците маршируват покрай градската стена на Стофенбек на път за фронта, където скоро щяха да се сражават. Където скоро щяха да умират. Това беше лайтмотивът на царуването на Орсо — превръщането на храбри мъже в трупове.

— Снощи са пристигнали три полка — отвърна той, — както и една много ентусиазирана група от фермери от съседната долина, които искат да се бият за своя крал.

— Вдъхновяващо.

— Ако намираш глупостта за вдъхновяваща. — Всъщност Орсо я намираше за точно такава, но независимо от това, им беше заповядал да се приберат у дома.

— Въпреки това не смяташ ли, че позициите ни са по-силни? — попита с надежда Хилди.

— По-силни са, отколкото бяха. Лорд маршал Форест все още смята, че неприятелят сериозно ни превъзхожда по численост.

— Битките невинаги се печелят с числено превъзходство.

— Невинаги, но обикновено — отвърна Орсо.

Той сложи недоволно ръка върху корема си и се опита да го глътне. Обаче нямаше как да глътне бедрата си. Беше стигнал до такова положение, че се замисляше дали да не използва някакъв вид корсет. В края на краищата Савин винаги изглеждаше впечатляващо в тях и за правенето на упражнения не можеше и дума да става. Отпусна отново корема си и резултатът беше ужасяващ.

— Предполагам, че на Лео дан Брок никога не му се налага да си гълта корема — промърмори той.

— Не мисля. Предполагам, че коремът му е твърд и с плочки като павирана улица. — Хилди гледаше със замечтано изражение към ъгъла на стаята. — Най-доброто възможно съчетание от танцьор и пристанищен работник.

— Докато аз съм най-лошото съчетание от безделник и съдържател на кръчма? — Орсо недоволно облече ризата си. — Може би ще можеш да си намериш работа да мажеш с масло корема на Младия лъв, когато ме смени.

— Всяко момиче има право да мечтае.

— Мъжът е нещо повече от корема си.

— Без съмнение. Надебелял си и под брадичката.

— Много ти благодаря, Хилди — въздъхна Орсо. — Няма опасност да се изпълня със самодоволство, когато ти си наоколо.

Дръпна една завеса, за да наблюдава мъжете, които преминаваха покрай сградата с маршова стъпка. Предаността им вероятно трябваше да го трогне.

На негово място баща му щеше да размаха полустиснатия си юмрук и да изтърси някоя патриотични баналност. Но Орсо откри, че се чуди каква ли странна комбинация от съмнения и желания караше всеки отделен човек да се включи в тази маса от метал, която се носеше тежко към собственото си унищожение, вместо да направи безкрайно по-разумния избор да побегне колкото краката му държат, в обратната посока.

В този момент откри, че се пита защо той самият е все още тук, и се плесна нетърпеливо по главата.

— По дяволите, Хилди, мисля твърде много, за да излезе от мен добър генерал.

— Така е, освен това нямаш военно обучение, талант или опит.

— Обучението, талантът и опитът биха били само бреме за един монарх. Тези дреболии са грижа за обикновените хора, скъпа моя. — От прозореца можеше да види ниския хребет на изток от града, тънките и високи дървета на върха му и слабите проблясъци на зората в облаците зад него. — Не мисля, че мога да отлагам повече. Когато слънцето изгрее… ще се наложи да се бия.

— Да ти донеса ли бронята?

— Мисля, че е най-добре да го направиш. И кажи на Бернил, че съм готов за закуската.

— Диетата започва от утре, а?

— Ако съм още жив. — Орсо потупа корема си.

Стаур Здрачния беше доста начумерен.

Флик беше наклал за закуска хубав огън близо до линията на дърветата, където можеха да получат новини, ако нещо се случеше отпред на хълмовете. Биваше го в стъкмяването на огън, а точно тази сутрин се беше справил особено добре.

Но с помрачаването на настроението на Стаур всички бавно се бяха отдръпнали сред дърветата и се спотайваха сред храстите, за да не са в полезрението му, мотаеха се в края на очертания от светлината на огъня кръг и бяха оставили все по-разширяващо се празно пространство около краля на северняците.

Изглежда, че единственият човек, който се осмеляваше да остане наблизо, беше Детелината, и то най-вече защото обичаше да държи краката си близо до топлината. Би трябвало Съюзът да е много по-цивилизован, но досега цялото място беше просто море от кал. Вчера ботушите му бяха подгизнали и студът беше стигнал до краката му. Досега участието му във военната кампания далеч не беше приятно. Проклет да е, ако позволеше чумеренето на Стаур да го направи още по-неприятно. Освен това Детелината смяташе, че е по-рисковано да отстъпиш пред вълк, на който му текат лигите, отколкото спокойно да отстояваш мястото си. Затова седеше там и бавно оглозгваше до кокала бут от студено овнешко месо.

— Можеше да тръгнем снощи! — изръмжа Стаур и ритна един димящ клон от огъня, който отлетя настрани, като въртеше и пръскаше наоколо дъжд от искри. — Защо не тръгнахме снощи?

— Не зная, кралю — отвърна Детелината. — Предполагам, че толкова голяма армия не се управлява лесно.

— Не се управлява лесно? — презрително повтори кралят и ритна едно котле за готвене, което заподскача между дърветата и се удари отстрани в коляното на един от именитите воини, който извика от болка, макар да не спираше да се усмихва през цялото време, което си беше доста голямо постижение.

Ако Стаур беше осемгодишен, майка му щеше да го ошамари. Вместо това всеки копелдак тука му се кланяше, хилеше и мазнеше — дори и тези, към които риташе котлета. Това, разбира се, само го вбесяваше още повече.

— Присъединихме се към шайка глупаци! — извика Стаур. Останалите не бяха имали друг избор, освен да го следват. — Видяхте ли оня тлъст идиот Барезин? Сякаш беше облечен в празничните дрехи на някой придворен бард, нали? Видяхте ли оня идиот Ишър? Прилича на спаружен кур. Що се отнася до шайката шутове, които водят… — Той изсумтя и от носа му се изстреля сопол, който той гневно изсекна. — Шибани южняци. Какво изобщо си мислех?

Детелината предположи, че е бил най-вече отегчен и е искал да се бие с някого, а наблизо не е имало никой достатъчно едър.

— Оная путка Риккъ постъпи хитро! Съгласи се и после си остана у дома, в Уфрит, да си търка оная работа. Мисли, че може да ми се подиграва, нали?

— Нямам представа. — Детелината оглозга още няколко парчета месо от кокала.

— Кралю? — Един треперещ именит воин се приближи предпазливо и подаде на Стаур далекоглед с такъв вид, сякаш си пъха ръката в огъня.

— Какво има сега?

— Мисля, че… трябва да видите това.

Стаур грабна далекогледа, отиде с тежка стъпка към дърветата и го насочи към ниския хълм, отвъд онзи дълъг склон тъмна пшеница, чиято форма сега ясно се различаваше на фона на изсветляващото небе.

— Какво става, мамка му! — изсъска той.

— През нощта са получили подкрепления — каза Джин. — Два полка от кралската гвардия. Може би три.

Слънцето надничаше над долината и по полята пълзяха дълги сенки. През кръглия окуляр на далекогледа, който леко помръдваше заради треперенето на ръката му, Лео можеше да различи знамената, копията и редиците от мъже върху два от хълмовете. Сега върху отвесната скала цареше трескава активност, сякаш беше далечен мравуняк. Върху дългия нисък хълм имаше два пъти повече войници от предишната вечер. Едно от знамената изпъкваше и се вееше над останалите. Беше черно, със златно слънце. Личният флаг на лорд маршала.

— Направи ме на глупак — прошепна Лео. — Изигра ме, за да спечели време, защото е знаел, че хората му са на път.

Изпита внезапен смразяващ шок. Дали онази жена, Тюфел, не ги беше измамила? Дали през цялото време не е била вярна на краля и не ги е излъгала за силите, с които разполага, а после не е отнесла право при него тайните, които те с радост ѝ бяха издрънкали? Дали Орсо не е бил напълно наясно с това, докато му се хилеше самодоволно от другия край на масата и не се е опитал да разедини Лео и съюзниците му? Между Лео и собствената му съпруга?

— Мамка му! — Запрати по склона далекогледа, който подскочи веднъж и се удари в един от фургоните със звънтенето на счупено стъкло.

Шокът се превърна в успокоителна ярост, която изпепели всички нощни съмнения. По дяволите, той беше Младия лъв! Не можеше да си позволи да се колебае, когато пред него стоеше врагът.

— Какво ще правим? — попита Ишър и отскубна един стърчащ конец от бродирания си маншет, загледан в хълмовете, които внезапно бяха започнали да изглеждат добре защитени.

— Ще атакуваме! — изръмжа Лео. — Веднага!

— Най-сетне! — Барезин стовари юмрук върху дланта си. — Моят гуркулски легион ще бъде на онази скала, преди да е дошло време за обяд! Можете да разчитате на това!

— Наистина разчитам на това — процеди Лео през стиснатите си зъби. Барезин отдаде пренебрежително чест, хвана се за седлото, подскочи няколко пъти, накрая успя да се метне на него с ловката помощ на един от адютантите си, след което обърна коня си на запад.

Лео хвана Ишър за рамото.

— Не ми пука дали ще е гуркулски легион, или фаланга сипански курви — изсъска той срещу пребледнялото му лице. — Искам на тази скала да има достатъчно хора, които да са готови да атакуват Стофенбек от запад възможно най-скоро. Разбираш ли ме?

— Разбирам. — Ишър избърса потта от челото си и отдаде сковано чест.

След което се отдалечи с леко неуверена крачка към коня си.

Лео дръпна Антоп към себе си и посочи над овощните градини към скалистия хълм, единият склон на който беше ярко осветен от зората, а другият беше потънал в сянка.

— Първо Камарата на лордовете ще ги накара да отстъпят надясно и ще превземе онази скала. — Той размаха юмрук, сочейки от стегнатите бойни редици на Англанд, през откритите поля, към Стофенбек. — Докато нападнем Орсо в центъра, те ще са в позиция да го заобиколят по фланга. — Той посочи с пръст към полята с жито и полегатия зелен хълм отвъд тях, с новите знамена по него. — Преди да укрепят центъра си, Стаур ще ги удари отляво.

— Да, ваша милост! — ухили се Антоп и отметна от лицето си онзи непослушен кичур, който веднага падна обратно.

— Съобщи това на англандците! — И Лео тупна по гърба Антоп, който се затича надолу по хълма. — Гринуей?

— Млади лъве. — Гринуей прегърби рамене и изимитира подигравателно военния поздрав на Съюза.

— Кажи на Стаур, че ще атакуваме от дясно наляво. Той ще е последен.

— Последен ли? — попита подигравателно Гринуей.

— Това е боен план, не състезание.

— Не мисля, че на Стаур ще му хареса да е…

Лео сграбчи Гринуей за наметалото и изръмжа в лицето му:

— Не е нужно да му харесва, а просто да го направи.

Лео блъсна мъжа настрани и той се хлъзна по мократа от росата трева. За малко не падна, но успя да се изправи и неохотно се отдалечи.

— Може би не е много мъдро да се отнасяш с него с толкова малко уважение — промърмори Джин.

— Опитах да бъда мъдър — сопна се Лео. — Не ми отива, мамка му.

— Това се казва дух! — засмя се Джин и го потупа по рамото.

Лео погледна към ниския хребет, високата отвесна скала и града с дъгата от ровове пред него и на устните му се появи свирепа усмивка. Планът му харесваше. Прост и агресивен. Възползваше се от предимствата му. Искаше му се да го беше измислил снощи, но отминалата вечер нямаше да се върне. Сега бяха готови и имаха на разположение цял ден пред себе си. Чувстваше се нов човек.

— Можеше да го победим снощи. — Сви пръстите си в треперещ юмрук. — Но вместо това ще го смажем днес. Някой да ми докара коня!

Неизпълнима задача

Орсо стоеше зад парапета на часовниковата кула на Стофенбек и се опитваше да изглежда мъжествено намръщен, докато гледаше на север и се чувстваше като пълен измамник в позлатената си броня.

Залепналата върху полята мъгла започваше да се разнася, яркото слънце се издигаше в небето, в което имаше само няколко самотни пухкави облачета. Денят можеше да е наистина прекрасен, ако, разбира се, не бяха хилядите тежковъоръжени мъже, които се готвеха да се избиват един друг през следващите няколко часа.

Войските на Камарата на лордовете бяха струпани далеч вляво — жълти блокове, осеяни с червени петна с вклинено в тях синьо, над които се вееха ярки знамена. Удивителното им разнообразие предполагаше липса на координация, но говореше също и за това колко широка е коалицията срещу него.

Армията на Англанд беше разположена под хълма, на който се издигаше къщата кула на Стийблинг. Нейните тъмни и делово изглеждащи блокове бяха подредени толкова зловещо точно, сякаш бяха начертани с линия. Мъже, които минала година бяха герои и се бореха срещу враговете на Съюза. Мъже, на които Орсо беше положил всички усилия да помогне и в крайна сметка се беше провалил, а сега те бяха вдигнали открит бунт срещу него.

От северняците на Стаур Здрачния нямаше следа. Без съмнение се спотайваха в гората и се готвеха да ги нападнат внезапно, както обичаха да правят. Само преди няколко месеца Младия лъв и Големия вълк бяха непримирими врагове, които се биха до смърт един срещу друг. Сега Орсо беше постигнал очевидно невъзможното и ги беше накарал да се обединят, водени от общата си омраза към него.

Мътните го взели, кога успя да натрупа толкова много врагове?

— Опитах се да постъпя правилно — прошепна той, докато се опиташе да намери логиката във всичко това. — Поне в общи линии. Да направя най-доброто предвид обстоятелствата. Опитах се да намеря… разумния компромис? — от това нямаше да стане добър боен призив. Напред, мъже, е името на разумния компромис! Опита отново. — Искам да кажа… осъзнавам, че съм нерешителен и понякога не осъзнавам какво се случва около мен, започвам да дебелея и определено не съм най-вдъхновяващият крал, за който може да мечтаят поданиците, но… но едва ли съм чак жалък, нали? Не съм Глъстрод. Нито Морлик Безумния.

Той се огледа и на покрива около него се разнесе сумтене и мърморене в знак на твърдо отрицание. Но какво би могъл да очаква един крал от придворните си, освен любезно съгласие с всяко нещо, което каже? Забеляза обаче, че Тъни мълчи.

— Ако ми позволите, Ваше Величество? — обади се лорд Хоф и потри ръце като търговец на коне, който е забелязал някой глупак, на когото да пробута най-куцата си кранта. — Корените на този бунт се крият в историята от времето на баща Ви. И на неговия баща. — Разнесе се мърморене в знак на съгласие.

— Опасявам се, че Вие имахте нещастието да пожънете плодовете на миналото. Недоволството се засилва от много години. — Мъжете закимаха в знак на съгласие. — Семената бяха посети по времето на войната срещу Дау Черния, войните срещу Змията на Талинс, дори войната срещу Утман-ул-Дошт.

— Ето това беше истинска война — разнесе се глас.

— Господарю Сулфур. — Орсо изобщо не беше доволен да види магуса на покрива на часовниковата кула. — Вие сякаш винаги се появявате в най-драматичните моменти.

— Нямам и миг почивка, Ваше Величество. Бях на Север и правех всичко възможно, за да сложа край на този бунт, преди да е започнал.

— Изглежда, не сте успели особено. — Орсо повдигна вежда към хилядите въоръжени мъже срещу тях.

— Уви, младото поколение отказва да плати дълговете на старото — дълговете, които са ги поставили на местата, които заемат в момента. Бъдете сигурен, че господарят ми ще се погрижи да си платят за това.

— Това е голяма утеха — отвърна Орсо. Имаше голяма вероятност по това време всички те да са мъртви. — Предполагам, че не можете да сторите с армията на Лео дан Брок това, което сторихте с Подпалвачите по време на демонстрацията на машината на Кърнсбик, нали?

— Магията изчезва от света, Ваше Величество, и дори това, което аз мога да постигна, има своите граници. — Сулфур обърна към него странните си, празни и различни по цвят очи. — Цяла една армия е далеч отвъд възможностите ми.

— Тогава може би само Младия лъв?

— Това е голям риск с несигурен краен резултат. Господарят ми предпочита да заложи на нещо сигурно.

— Без съмнение затова се е захванал с банкиране — изду бузи Орсо.

— Затова и за да може да Ви снабди със средствата да решите проблемите си с… по-традиционни методи.

— За което съм му безкрайно благодарен, разбира се. — Орсо беше видял Сулфур да разкъсва човек със зъби.

Знаеше, че Баяз беше разрушил половината Агрионт и бе убил хиляди. Беше сигурен, че в годините след това „Валинт и Балк“ бяха причинили дори по-големи вреди, но далеч не толкова впечатляващи. Наистина беше сключил сделка с дявола. Но както казват гуркулите, човекът, изгубен в пустинята, трябва да вземе каквато вода му предложат.

— Предполагам, че очакваме подкрепления? — Сулфур оглеждаше бойното поле.

— Много скоро — отвърна Орсо и се зачуди дали лорд маршал Ръкстед ще стигне до бойното поле, преди да са били напълно разбити.

За щастие или може би за нещастие, какофонията от звуците на тръби, рогове и изкрещени заповеди, която се понесе в студеното утро, му попречи да уточни кога точно.

— Настъпват отляво — отбеляза Тъни.

От това разстояние разнообразните формации на Камарата на лордовете сякаш се движеха бавно и като насън, но неумолимо, в южна посока, през мозайката от ниви, към обрасналите овощни градини около реката. Беше трудно да повярва, че всички тези миниатюрни шарени точки са хора. Те сякаш течаха като река. Приличаха на зловещи струйки боя, които се стичаха по триножника на небрежен художник.

— Атакуват — обяви Хоф.

Орсо му хвърли смразяващ кос поглед:

— О, не съм сигурен, лорд шамбелане. Може би тичат да се предадат.

Разбира се, никой не се засмя, дори и Орсо. Денят не изглеждаше подходящ за смях.

— Ваше Величество? — отнякъде се беше появил облечен в натруфени пурпурни дрехи лакей, балансиращ върху протегнатите си пръсти поднос с чаши от висарианско стъкло, които проблясваха на утринното слънце. — Напитка?

Имаше нещо леко ужасяващо в това да пиеш, докато мъжете вървят към смъртта си. Това превръщаше епичното бедствие в дребно забавление.

— В момент като този? — попита Орсо.

Офицерите се спогледаха, повдигнаха вежди и свиха рамене, сякаш за да кажат: Нима има по-добър момент от този?

— Ще пийна шери — въздъхна Орсо. — Ще пийнете ли шери, господарю Сулфур?

— За мен не, Ваше Величество.

— Разбира се, забравих. Заради вашата строго специфична диета… — И Орсо трепна, когато погледна отново към бойното поле.

Някои от по-дисциплинираните части бяха стигнали до овощните градини и сякаш бяха изчезнали. Други почти не бяха помръднали или бяха заседнали зад някой жив плет, къща или горичка. А трети сякаш се бяха усукали, разделили или смесили една с друга. Орсо и кралската му свита наблюдаваха мълчаливо и отпиваха от напитките си, докато механизмът на големия часовник отбелязваше отминаването на времето с постоянното си тиктакане под краката им.

— Войските на Камарата на лордовете изглеждат малко объркани — каза някой.

Орсо се засмя толкова силно, че изкара шери през носа и му се наложи да остави лакея да го попие, докато продължаваше да се кикоти безпомощно.

Хоф го погледна така, сякаш си е изгубил ума. Може би наистина беше така.

— Ваше Величество?

— О, нали знаеш, добрата стара Камара на лордовете. Винаги можеш да разчиташ на тях да са в пълно разногласие помежду си, вероломни и некомпетентни.

— Какво правят? — промърмори Савин и стисна подутите си юмруци толкова силно, че те се разтрепериха. — Какво правят, по дяволите?

Не беше войник, но едва ли бе нужно да си самият Столикус, за да разбереш, че нещата не започват добре. Като гледаше какъв хаос беше настъпил там, човек би си помислил, че войските на Камарата на лордовете са влезли в истинска схватка с врага, а не с някакви овощни градини и бавно течащия приток на реката.

— Май бунтът вече се разпада. — Лорд Стийблинг вдигна болния си от подагра крак върху столчето, облегна се назад и ѝ се ухили със самодоволна усмивка.

— Още не бих разчитала на това — отвърна тя, обърна му гръб и се отдалечи.

Този мъж беше истинско лайно, но Лео бе настоял да се отнасят с него любезно. В края на краищата трябваше да спазват правата на гражданите на Съюза, защото се биеха на земята на Стийблинг, използваха къщата му за свой щаб, а снощи се бяха чукали несръчно в леглото му. Споменът я накара да се почувства леко и напълно неуместно възбудена и едновременно с това ѝ се припика.

Огромните фургони, прекарващи оръдията, бяха задържани от калните пътища и пристигаха едва сега. Групи от хора и коне се мъчеха да ги поставят върху стойките им и да ги насочат горе-долу към врага. Савин мрачно поклати глава при мисълта колко беше струвало изработването на всяко от тях. С тази скорост щяха да ги поставят точно навреме, за да дадат салют за победата на крал Орсо.

Лео не беше далече и подкарваше нетърпеливо коня си напред-назад, заобиколен от постоянно променяща се тълпа офицери, пратеници и паникьосани зяпачи. Отчаяно ѝ се искаше да е там, долу, с него. По никакъв начин не ѝ подхождаше да е безсилен наблюдател. Но знаеше, че никой няма да я слуша. Никой не слушаше никого. Лео сграбчи един мъж в тъмносинята униформа на войниците на Ишър и почти го смъкна от седлото.

— Какво става там, по дяволите?

— Ваша милост, изглежда, че някой е направил нещо с мостовете…

— Направил е нещо?

— Когато първите части опитаха да пресекат реката, те се срутиха…

— На никого ли не му дойде наум да ги провери! — Лео сграбчи Антоп за рамото и посочи с пръст към овощните градини. — Стигнете дотам! Не ме е грижа дали ще прекарвате хората със салове. Не ме е грижа дали ще построят нови проклети мостове! Отиди там и се погрижи онези копелдаци да се раздвижат!

— По-добре да не се намесвате, лейди Савин. — Брод внимателно застана пред нея, когато Антоп мина ядосано покрай тях, скърцайки със зъби. Зури я хвана под лакът и полека я накара да се отдалечи от движещите се насам-натам коне до едно празно място на склона на хълма.

— Да накарам ли Харун да ти донесе стол? — попита тя.

— Как бих могла да седя в такъв момент? — сопна се Савин, стиснала челюсти, юмруци и мехура си и парализирана от безсилна ярост.

Ишър, Барезин и останалите превръщаха всичко в едно голямо лайно. Беше толкова разтревожена дали ще останат предани, че изобщо не се беше замислила за компетентността им. Разкопча едно копче на яката си. Не можеше да си поеме дъх.

— Успокой се — прошепна си тя. — Успокой се, успокой се…

Някакъв силен трясък я накара да подскочи. Някой се хвърли настрани с отчаян вик, когато едно оръдие се изплъзна от фургона, падна с глух удар в тревата и се затъркаля надолу по хълма, като оставяше след себе си диря от отломки. След него през лагерния огън се повлече плетеница от въжета и макари.

Някъде в хаоса зад себе си тя можеше да чуе смеха на лорд Стийблинг.

— Сега ли, архилекторе? — попита задъхано главният инженер.

Пайк гледаше надолу към овощните градини. Беше толкова спокоен, сякаш следеше колко време е минало, докато си вареше яйце.

— Още малко. — Той се наведе и прошепна на Вик: — Снощи изпратих неколцина мъже, които да махнат подпорните камъни на мостовете. Не мога да не се възхитя на това, на което е способен един умел зидар, а ти?

Вик нямаше какво да отвърне. Високата ѝ оценка на зидарството едва ли имаше значение.

— Съмнявам се, че ще понесат тежестта на повече от няколко души — добави Пайк. — Ако по тях опита да премине рота войници, скоро ще им се наложи да поплуват. В безславното си минало бях интендант и мога със сигурност да ти кажа, че за управлението на една армия са важни детайлите. Без подпорните камъни онези мостове ще се разпаднат. Без мостовете целият им план ще се разпадне. Основната част от причините за провалите се крие в не доглеждането на детайлите.

Врявата от бойното поле се чуваше странно изкривена от разстоянието, звучеше ту по-близо, ту по-далече. Звукът на сигналните тръби и бумтенето на барабани. Понякога гласовете отекваха толкова ясно, че Вик можеше да различи думите, после заглъхваха до безсмислено бърборене, когато вятърът сменеше посоката си.

Главният инженер хвърли настоятелен поглед към Вик, челото му лъщеше от пот.

— Сега ли, архилекторе?

Пайк присви замислено очи. Вятърът се засили и блъсна струйките дим от бавно горящите запалителни шнурове в ръцете на нервните момчета до всяко оръдие.

— Още не.

— Колко дълго ще чака? — прошепна Талоу с изтънял от страх глас.

Вик мълчаливо поклати глава. От мястото, където стояха, можеше да види върха на часовниковата кула. Беше ѝ трудно да повярва колко малко време беше минало, откакто воините на Камарата на лордовете започнаха да се придвижват. Дърветата на далечния бряг на реката сега гъмжаха от войници. Вече нямаше никакъв ред, напиращите хаотично отзад колони се струпваха и само засилваха объркването. Но близкият бряг продължаваше да изглежда също толкова спокоен, колкото беше и на зазоряване.

— Сега ли, архилекторе? — попита умолително инженерът.

Не че толкова искаше да го направи, колкото не можеше да понесе напрежението от очакването.

Пайк не отговори за момент, докато оглеждаше хаоса около реката със сключени зад гърба ръце.

— Сега — нареди той.

Мъжът изглеждаше изненадан, сякаш едва сега беше осъзнал какво е питал през последния половин час. Той облиза устни и после се обърна несигурно на север.

— Оръдията ще стрелят поред, започвайки от дясната ми страна — изрева той, — и ще продължат да стрелят, докато не им бъде дадена заповед да спрат!

Облечените в престилки инженери, плещестите мъже, които подаваха гюлетата и барута, и момчетата, които държаха шомполите и тампоните, започнаха да пъхат смачкани на топка парцали в ушите си. Пайк стори същото.

Инженерът на първото оръдие взе сковано и предпазливо запалителния шнур от момчето и внимателно допря пламъка до подсипа. Всички мъже от разчета се обърнаха, приведоха се и закриха с ръце главите си. Вик трепна. Разнесе се тихо и жалко съскане, последвано от облак искри.

— Това ли беше? — попита Талоу и вдигна поглед.

Оръдието се разтресе върху стойката си и от дулото му блъвна огън. Разнесе се гръмотевична експлозия, по-болезнено оглушителна от всичко, което Вик някога беше чувала. Миг по-късно стреля следващото оръдие, после следващото.

Тя се сви, приведена до склона на хълма, и притисна ръце към двете страни на главата си. Усети бръмчене в черепа си, дланите ѝ потрепериха и земята се разтресе.

Сякаш настъпваше краят на света.

— Иска да удържите позицията — изръмжа севернякът, който беше любимец на Младия лъв и се казваше някой си Бързея, — докато той не даде…

Отекна нисък грохот и всички се обърнаха. Разнесе се пляскане и пърхане, когато птиците отлетяха от дърветата. Последва нов тътен, после още един, сякаш наблизо беше паднала гръмотевица. Бяха толкова силни, че Детелината можеше да почувства през подметките на ботушите си как земята се разтресе. Но пък от друга страна, те бяха малко износени.

— Какво е това? — изръмжа Стаур, закрачи тежко към края на дърветата и погледна над полята с жито.

Далече, върху отвесната скала, от другата страна града, в небето се издигнаха облаци дим, които се понесоха през долината.

— Предполагам, че са от онези машини, дето бълват огън — промърмори Детелината.

Неколцина от по-възрастните мъже изглеждаха също толкова нещастни като него. Може би бяха виждали как тези неща бяха използвани при Осранг и преживяването не им беше харесало особено.

Но Стаур беше проспал Осранг в корема на майка си. Очите му блестяха, докато наблюдаваше как се издига димът.

— Сега ги наричат „оръдия“ — прошепна той, после се обърна. — Кажете на хората да са готови.

— А? — попита Гринуей.

— Чу ме. — Стаур погледна ухилено над морето от разлюляна от вятъра пшеница към полегатия зелен хълм със знамената на върха. — Искам онзи хълм.

Детелината трепна. Никой нямаше представа какво планира да прави Стаур с един хълм, намиращ се по средата на Мидърланд. Да пасе овце на него? Но Големия вълк го искаше. Това беше достатъчно.

Бързея ги гледаше така, сякаш всички са си изгубили ума. Което вероятно се беше случило още преди няколко месеца, когато всички се бяха съгласили Стаур да бъде крал.

— Не ме ли чухте? Младия лъв иска вие да…

— Мамка му, чух те, момче. — Стаур насочи поглед към него. — Но вече ми писна да правя това, което харесва на Младия лъв. — Направо беше изненадващо, че от зъбите му не започнаха заплашително да се стичат лиги. — Ако иска да спра, може да дойде тук и сам да ме спре. Няма ли да го направи? Така си и мислех. — Той се обърна и изрева към дърветата: — На оръжие, мъже! Надайте бойните си викове, копелета! Време е вие, шибаняци такива, да се биете!

Последва силно звънтене и съскане, когато мечовете бяха извадени, а щитовете и копията вдигнати. Ръмжене, прошепнати бойни клетви и молитви към мъртвите. Отекнаха изкрещени заповеди, докато призивът „На оръжие!“ се разпространяваше по-нататък по дългата редица. Разнесе се силно дрънчене и шумолене, когато облечените в ризници воини тръгнаха през хрущящите под краката им храсти към самия край на дърветата. Стаур блъсна човека на Брок встрани от пътя си и сам се отправи към златистата пшеница с изваден меч, а позлатените му от слънцето копелдаци се струпаха след него, всички горящи от желание да покажат колко са жадни за кръв.

— Мътните го взели — прошепна Бързея, докато гледаше отдалечаващия се Стаур и дърпаше червената си брада толкова силно, че изглеждаше, че ще я изскубе от челюстта си.

— Погледни на нещата от хубавата страна — съчувствено го потупа по рамото Детелината. — След днешния ден по един или друг начин се съмнявам, че ще ти се налага повече да си имаш работа с тоя идиот. — Той изду бузи и измъкна меча си. — За някои от нас няма измъкване от тая лудост. Кусур! Подготви момчетата за атака!

Внезапният грохот на оръдията беше превърнал щаба в хаос от подплашени коне. Единият от гвардейците на Лео беше хвърлен от седлото и го отнесоха в тила със счупена ръка. Първият пострадал за деня. Но със сигурност не и последният.

Един камък изсвистя над овощните градини и падна на земята, вдигайки пръски кал. Друг удари дърво и Лео трепна, когато върху свилите се от страх хора, които сега се чувстваха по-безнадеждно притиснати от всякога, се посипа цял облак трески. Миг по-късно над полето отекна силният трясък от удара.

— По дяволите! — изсъска Лео.

Ако чакаха Камарата на лордовете да пресече онази река, трябваше да стоят до мръкване.

— Каква става, мамка му? — Лео чу да вика Мъстред, който гледаше наляво.

Младия лъв проследи погледа му. От дърветата се беше появила огромна тълпа северняци, които газеха през узрялото жито към ниския хълм. Именити воини със своите кръгли щитове и блестяща броня. Слънчевите лъчи проблясваха върху остриетата на секирите, мечовете и копията им.

Лео зяпна с безмълвно смайване. Дори не можеше да намери подходящите думи, за да изпсува.

Планът беше толкова прост. Как можеше да се провали толкова зле? Объркването по време на битка беше едно, но той беше изгубил контрол върху цялата си армия, преди да са имали какъвто и да е сблъсък с врага. Погледна към хаоса, който войските на Камарата на лордовете сами бяха създали от дясната му страна, после към хаоса, предизвикан от Стаур вляво, и накрая към изкопите право отпред. Пое си дълбоко дъх.

— Чуйте всички! — гласът му прозвуча изненадващо спокойно. Винаги се беше чувствал най-добре, когато решението беше само едно. — Дайте сигнал за настъпление!

Мъстред се наведе по-близо и посочи с ръка към Стофенбек:

— Добре са се окопали, ваша милост. Готови са за нас. Ако силите на Камарата на лордовете не ги заобиколят по фланга…

Лео потупа възрастния лорд по рамото.

— Ще трябва да победим копелетата. — Той се завъртя на седлото и изрева на мъжете около себе си: — Вдигнете знамето, момчета! Бийте барабаните! Време е!

Видя Савин да стои на склона на хълма. Усмихна се, вдигна ръка и ѝ помаха за сбогом.

После завъртя коня си към неприятеля.

Сигналните тръби изсвириха и армията на Англанд потегли на юг, разтърсвайки мощно изровената земя.

Шумът не спираше дори и тук — тресящи се фургони, изкрещени заповеди, тропот на копита и пулсиращата ярост на оръдията. Някой не преставаше да крещи високо, пронизително и задавено. Беше някъде зад тях, далеч от битката. Може би някъде в тила.

Вляво огромната маса северняци напредваше през златистото жито и го оставяше кафяво и стъпкано след себе си. Вдясно, в овощните градини, горяха пожари. Черният дим от дърветата се смесваше с белия дим от оръдията и забулваше в сиво цялото бойно поле.

— Какво се случва? — прошепна Савин.

— Сражавал съм се в пет обсади и три редовни сражения — отвърна Брод. — Никога не е имало такова, в което да имам някаква представа какво се случва.

Във въздуха се носеше остра миризма. Воняща смесица от гуркулски огън, метал, страх и лайна. Някой беше изкопал дупката на нужника твърде близо до лагера и двете спускащи се рогозки не вършеха много работа за скриването на човешките изпражнения, да не говорим миризмата им.

— Проклети предатели! — изрева дъртият копелдак с болния от подагра крак. — Кралските гвардейци ще ви накълцат на парчета!

— Очарователен човек. — Брод погледна намръщено нагоре към хълма.

— Лорд Стийблинг притежава по-голямата част от тази земя — процеди през зъби Савин. — Лео казва, че сме тук, за да защитим правата му, а не да ги отнемаме.

— Аз не съм тук за това.

— А защо си тук? — попита Зури.

Брод си задаваше същия въпрос всеки път, когато се качваше по стълбата, и хората го гледаха така, сякаш е полудял. В Стирия се беше отказал да се бие за каузи. Беше изплатил дълга си към Савин, че и повече, когато бе рискувал живота си, за да говори със Съдийката. Никога не беше обещавал да се бие. Всъщност бе обещал да не се бие повече. И въпреки това го правеше.

— Гунар, ще направиш ли нещо за мен? — попита Савин.

— Мога да опитам.

— Последвай съпруга ми. — Тя погледна на юг към мястото, където скоро щеше да се води най-разгорещената битка, и плъзна ръце около корема си. Внезапно, насред всичко това, тя започна да изглежда странно безпомощна. — Опитай… да се погрижиш…

— Разбирам. — Да се опита да запази един мъж жив в битка, беше самото определение за глупава задача, но едва ли щеше да му е първата. — Само преди това трябва да свърша нещо. Можеш ли да ми ги пазиш?

Той свали очилата от ушите си, сгъна ги внимателно и ги подаде на Зури. Винаги я беше смятал за жена, на която човек може да довери нещо деликатно. После се отправи с тежка крачка нагоре по размазания хълм, към тъмното петно на кулата, като преди това старателно нави ръкавите си. Винаги помага да имаш своите рутинни навици.

Стийблинг присви очи, когато сянката на Брод надвисна над него.

— Да знаеш, че ние от рода Стийблинг не се плашим лесно… Ах! — изпищя той, когато Брод го хвана за ухото и го вдигна от стола.

Старият благородник подскачаше и се хлъзгаше, докато Брод го влачеше надолу по хълма, и скимтеше, когато тежестта на тялото му попаднеше върху болния му крак. Бика отиде до рогозките и изрита една на страни. Поне този път беше доволен, че не вижда добре преливащия нужник в цялата му прелест. Но определено можеше да го помирише.

Очевидно за Стийблинг това преживяване беше ново. Той се сви и сложи ръка върху лицето си.

— Какво смяташ да…

Брод го хвърли вътре.

Мъжът изчезна под повърхността за момент, после подскочи нагоре. Беше изгубил кадифената си шапка някъде отдолу и сивата му коса беше залепнала по лицето от лайната на мъжете, на които се подиграваше преди миг.

— Мръсен копелдак! — пенеше се той, докато се мъчеше да се измъкне навън.

Брод вече се беше отдалечил и се отправяше към Стофенбек, който сега изглеждаше като неясен призрачен град през праха от маршируващи мъже.

— Ние какво да правим? — чу да вика след него Банерман.

— Каквото искате — отвърна той, без дори да забави крачка.

Каза си, че го прави от чувство за лоялност. Каза си, че един добър мъж трябва да се бие. Същите неща, които си казваше, когато заминаваше за Стирия. Но знаеше, че битката не е място за добри мъже.

Пое дълбоко дъх през носа и изпръхтя. Изпръхтя като бик.

Когато плачеше пред вратата на дома си, отново в любящите прегръдки на семейството си, си мислеше, че е приключил с кръвопролитията. Мислеше си, че нищо не би могло да го накара да се върне обратно на бойното поле. Но изглежда, Съдийката го познаваше по-добре, отколкото той познаваше себе си. Брод сякаш жадуваше да се забърква в неприятности. Когато единия ден се натъпчеш с храна толкова, че да ти стане лошо, това не означава, че на следващия няма да искаш да обядваш. Това само изостря апетита ти. И ето че въпреки всичките си празни обещания той отново беше седнала на масата с прибори в ръце и настойчиво искаше да бъде обслужен.

Измъкна бойния чук от колана си и стисна здраво стоманената му дръжка. Тя пасна в ръката му като ключ в ключалка. Оголи зъби и закрачи по-бързо.

Малките хора

Кълвача усети, че някой го потупа по рамото, отвори очи, отлепи ръце от ушите си и се огледа, след като успя да се ориентира къде е горе и къде долу, което отне повече време, отколкото човек би очаквал.

Сержант Майър отвърна на погледа му. Тъй като беше стискал очи, през черните сажди около тях преминаваха бели линии, едната страна на брадата му беше леко опърлена и устата му мърдаше така, сякаш крещеше колкото му държат дробовете. Кълвача успя да долови някаква следа от гласа на Майър през парцалите, натъпкани в ушите си, сред грохота и гъргоренето на другите оръдия, свистенето на собствения си дъх, туптенето на сърцето си и постоянния пронизителен вой, който сякаш вече се чуваше отвсякъде:

— Изчисти я с тампона, Кълвач!

— О, да. — Той се изправи, олюлявайки се, и за малко не падна. Успя да запази равновесие само защото се хвана за една от оръдейните стойки. Къде беше сложил тампона? Грабна го от земята и откъсна малко трева заедно с него. — Слушам.

Къде беше сложил ведрото? За малко не го събори, докато се въртеше да го търси. Защо изобщо казваше „слушам“? Не можеше дори и самият той да се чуе. Как би могъл да го чуе някой друг?

Въздухът беше натежал от вонята на гуркулския огън, устата му лепнеше от острия мирис на барут, гърлото му беше разранено, а очите го смъдяха. Понякога едва успяваше да види съседното оръдие. Разчетите изглеждаха като призраци, които пълзяха около оръдията си, чистеха ги, бършеха ги, зареждаха ги, пълнеха ги с барут и се грижеха за всичко, от което се нуждаеха, като група омазани с мръсотия бавачки в детски ясли, пълни с прекалено пораснали метални бебета. Бебета, които плюеха смърт.

Мина с олюляване покрай един инженер, човъркащ някакъв повреден инструмент, като внимаваше да не докосне оръдието, което беше толкова горещо, че вече се бе изгорил три пъти. От дулото се виеше гъст дим и Кълвача лисна вода от ведрото, за да отмие коричката от тлеещ барут от гърлото на цевта. Вдигна шомпола, после трепна, когато едно оръдие малко по-нататък в редицата стреля, бълвайки огън, и земята се разтресе.

В Училището по обсада беше толкова забавно. Беше истински късмет човек да попадне там. По-добре, отколкото да работиш във фабрика. И много по-безопасно. Не беше нужно да казва, че сега вече не му се струваше толкова безопасно.

Беше по-добре да не мисли за това.

— Изчисти го с тампона, Кълвач!

Не му харесваше да говори за оръдията в женски род. Сякаш бяха жени. Това правеше вече неприятното направо отвратително. Той не виждаше нищо майчинско в тези проклети неща. В края на краищата убиването беше предимно мъжка работа.

Тампонът изкара черна вода, когато го пъхна в димящото дуло на оръдието. Започна да го вкарва и изкарва, като все път се изпръскваше. Беше подгизнал от водата от тампона и омазан от главата до петите със сажди. Скъсаните мокри ръкави на ризата му се вееха около ожулените му китки, но ако оставеше дори и петънце горящ барут, когато сложеха новия заряд, целият разчет щеше да се взриви и да отиде по дяволите.

Още нещо, за което беше по-добре да не мисли.

През носещия се дим можеше да види войниците под тях. Реши, че са хората на лорд Крант. Изглеждаха опърпани и полкът им се беше разпрострял по целия склон на хълма. Бяха опитали да се окопаят, но имаха само три лопати, а и скалистата земя не помагаше много. Нищо не помагаше. Сега се свиваха от страх, когато оръдията зад тях гърмяха и когато виждаха тълпите врагове някъде отпред. Бяха хванати в капан между ада и гада, както обичаше да казва бабата на Кълвача. Бяха захвърлили оръжията си, за да си запушат ушите. Лицата им бяха разкривени от болка и ужас. Кълвача беше видял как неколцина се опитаха да избягат и бяха върнати на постовете си. Не изглеждаха кой знае каква защита, ако онези бунтовници някога успееха да преминат реката и да се изкатерят по скалистия склон.

Поредното нещо, за което беше по-добре да не мисли. По време на битка тези неща бяха ужасно много.

Както например архилектора, който стоеше на върха на хълма в ослепително бялото си палто и онази жена със суровото лице. Двамата бяха най-плашещите копелдаци, които някога беше виждал. Сякаш в тях нямаше нищо човешко. Преглътна и извърна поглед, почисти оръдието и го остави обвито в пара.

Момчето, което държеше запалителния шнур, плачеше. Покритото му със сажди лице беше набраздено от сълзи. Не беше ясно дали е заради дима в очите, или беше ранено, или плачеше, защото всичко това беше ужасно. Кълвача го потупа по рамото и от ведрото плисна мръсна вода. Нямаше смисъл да казва каквото и да било. Момчето се усмихна слабо и безпомощно. В този момент Майър грабна запалителния шнур от ръката му и изкрещя нещо.

— О, не. — Кълвача отново падна на колене върху тресящия се склон на хълма и затисна ушите си с ръце.

Това превърна грохота в отекващо съскане като звука, който чуваш, когато опреш морска раковина до ухото си.

Единственото, което можеше да каже, беше, че е по-добре да стреляш, отколкото по теб да стрелят. Но едно от другите неща, за които беше по-добре да не мисли, бяха бедните копелета, към които беше насочено оръдието им.

Във времена като тези беше най-добре изобщо да не мислиш.

Затвори очи и силно ги стисна.

Разнесе се звук, все едно в ухото на Сувал беше изплющял камшик. Последва го силен дъжд от жилещи шрапнели и той се сви, когато нещо отскочи от гърба му. Един клон от близкото дърво се отчупи и се сгромоляса сред отломките.

— Бог да ни е на помощ — прошепна той и повдигна глава.

Някой плачеше. Някой крещеше. Някой гореше. Видя го да се олюлява и да се гърчи до водата, преди да цопне в нея. Някой се опитваше да извлече накуцващ мъж под мишниците. Сувал го видя да пада с ранения върху себе си и да продължава да се бори. Опитваше се отчаяно да спаси живота на приятеля си. Или отчаяно се нуждаеше от извинение да спаси своя живот.

Сувал вдигна с треперещи ръце покрития с вдлъбнатини шлем, сложи го и почти не забеляза пръстта, която изсипа на главата си. Известно време опитва да пристегне токата на ремъка под брадата, преди да осъзнае, че е счупена. Огледа се наоколо. Нямаше представа къде е паднало копието му. Но наблизо имаше меч и взе него. Нямаше представа как да го използва. Никога преди не беше държал такъв.

Мурезин беше казал, че няма да им се наложи да се бият, а само да се облекат за някакъв суетен мъж, който иска да се похвали, че има гуркулски легион, и те се бяха смели на това, докато пиеха заедно лош чай. В тази проклета страна човек никъде не можеше да намери хубав чай. Беше се оказало, че Мурезин греши за битката. Но той също така беше паднал в реката заедно с още няколко души, когато мостът се срути. Някои от тях бяха изхвърлени удавени на брега, но от Мурезин нямаше следа.

Сувал беше казал, че се радва, че няма да се наложи гуркулският легион да се бие, защото той самият не се беше сражавал никога в живота си, не беше гуркул, а и всъщност почти не говореше езика им. Едва ли щеше да е по-лошо от това да живееш в бедняшките квартали на Адуа, където никой не искаше да те наеме на работа, ако имаш тъмно лице. Беше работил като писар в Тазлик, където морският бриз охлаждаше чистия му, малък кабинет. Преписваше предимно религиозни текстове и вършеше малко счетоводна работа. Всичко това беше много досадно, но работата бе добре платена. Как се молеше сега да оживее, за да може отново да има досадна работа. Сви се, когато някъде вляво се чу поредният оглушителен пукот. Господи, това беше един различен живот, който се случваше на различен човек и в свят, различен от този. Свят, който не експлодираше и не беше в пламъци. Свят, който миришеше на солено море и разцъфнали цветя, вместо на дим и ужас.

— Бог да ни е на помощ — прошепна отново.

Много мъже се молеха. Много мъже крещяха. Един седеше мълчаливо под шарената сянка на дърветата и изглеждаше крайно изненадан, а по лицето му се стичаше кръв. Сувал го познаваше малко. Той беше бивш шивач от Ул-Катиф. Нямаше чувство за хумор. Но тук чувството за хумор не се ценеше.

Обърна се и се затътри през каша от нападали плодове към ствола на разкривено дърво, където се бяха подслонили още неколцина кантикци заедно с мъж от Съюза в много странна, наполовина зелена, наполовина кафява униформа. Когато се приближи, осъзна, че мъжът е мъртъв и кафявата половина е кръв от ръката му, която беше напълно смазана. Бутна на страни трупа с обувката си, сви се на мястото, което той беше заемал, и дори не се почувства засрамен от грубото си отношение към мъртвите.

По-късно можеше да измоли прошка от Бог.

Някой му предложи манерка, той отпи с благодарност и я върна обратно. Над реката се носеше дим. Някои мъже бяха преминали реката със сал и сега се бяха струпали треперещи на отсрещния бряг само с едно копие. Единият от тях беше блед и кървеше. Салът се беше разпаднал и дъските се носеха по водата. От време навреме по реката преминаваше някой труп, обърнат с лицето нагоре или надолу, и леко се въртеше по течението.

Зад гърбовете им се разнасяха гневни викове и цвиленето на подплашени коне. През касапницата преминаваха фургони. Вече бяха вкарали един в реката. Опитваха се да направят мост, за да преминат през нея. И какво щяха да правят? Да се бият? Лудост. Всичко това беше лудост. Мъж, когото всички бяха смятали за мъртъв, издаде клокочещ звук, когато колелото на един от фургоните прегази крака му с хрущене.

— Бог да ни е на помощ — прошепна Сувал, но Бог не слушаше — не повече, отколкото в Тазлик, когато започнаха бунтовете и кантората му беше ограбена и запалена, а той и семейството му трябваше да похарчат всичко, което имаха, за пътуването до Съюза.

Последва нов трясък и той се прилепи до дървото, когато отгоре заваляха парчета листа и клонки.

Нещо опръска лицето му. Дали беше кръв? Ранен ли беше? О, Господи, нима това беше краят? Вдигна треперещи пръсти към лицето си. Беше само сок от сливи. Просто изгнили плодове. Искаше му се да се разсмее, но също така му се искаше и да се разплаче. Шлемът му падна и той го сложи отново със задната част напред.

Имаше един едър, дебел мъж в голяма червена униформа със златни еполети — онзи, който му се беше усмихнал от седлото на коня си, когато потегляха преди седмица. Слаб мъж със сресана назад черна коса му крещеше нещо и сочеше с пръст към срутения мост и фургоните. Искаше от тях да пресекат реката. Но как можеха да го направят, когато целият свят беше в пламъци? Как изобщо можеха да си помислят да се движат? Със същия успех той можеше да поиска от тях да полетят към луната.

Сувал не беше войник. Той преписваше текстове. Всички казваха, че почеркът му е прекрасен. Беше работил с голямо усърдие по ръкописите си.

— Не съм сигурен… искам да кажа… че не виждам как… — Барезин огледа жалките остатъци от легиона, с който толкова се гордееше. Отваряше и затваряше глупаво уста като риба, изхвърлена на сухо. — Гуркулският ми легион…

Той рязко се обърна, когато поредното каменно гюле потроши дърветата на не повече от трийсет разкрача разстояние и дебелата му двойна брадичка се разтресе. Антоп никога не беше харесвал този човек. Никога не бе харесвал никого от онези копелдаци от Камарата на лордовете. Никога не им беше имал доверие. Подмазвачи и самохвалковци. Но някак се беше хванал на големите приказки. А сега вече беше твърде късно. Нямаше избор, освен да използва това, с което те разполагаха.

Сграбчи Барезин за ширитите и изсъска:

— Просто… ги прекарай… От другата страна! — Обърна коня си. — Веднага!

Трябваше да се върне обратно при Лео. Да му каже, че не може да разчита на тези глупаци.

Блъсна един нисък клон настрани и излезе от дърветата. На открито нещата не бяха по-малко объркани. Навсякъде имаше мъртви и ранени. Половината от една разпаднала се на две част вървеше напред, а другата половина назад и в двете посоки бяха разпръснати мъже в жълти куртки. Останал без ездач, обезумял кон подскачаше през хаоса и празните му стремена се удряха в хълбоците му.

С крайчеца на окото си Антоп забеляза някакъв проблясък, след което в средата на една колона избухна фонтан от пръст. Вдигна се облак от кал, оръжия и парчета от хора. Мъжете бяха съборени като кукли и се хвърлиха на земята, закрили с ръце главите си.

Антоп едва успя да се задържи на седлото, когато конят му побягна около разпръснатата колона. Върху него се посипа дъжд от пръст, която отскачаше от седлото му. Виковете на ранените се губеха сред тропота на копитата.

Размина се на косъм.

През дима на запад успя да зърне по-добре организирани бойни редици. Войници в сини униформи. Може би бяха полковете на Ишър, които не бяха попаднали под най-лошата част от оръдейния огън. Но докато галопираше по полето, не видя нищо друго, освен демонстрация на малодушие. Зад всяко дърво се беше сгушила група мъже, които се биеха помежду си за по-добро укритие. Мъже без оръжия и без цел. Ранени пълзяха към тила.

От едната страна на фермерска къща се беше събрала нервна групичка. Можеше да види ужаса в очите им, докато гледаха през осеяното с тела поле към горящите овощни градини и обвития в дим хълм отвъд. Един офицер яздеше напред-назад пред тях, размахваше меча си и крещеше с предрезгавял глас:

— Напред! Напред, за бога!

Но хората не помръдваха, подобно на стадо овце, отказващи да се подчинят на командите на овчаря.

Антоп изскърца със зъби и заби пети в хълбоците на коня. Всички бяха проклети аматьори. И добри мъже плащаха с живота си за това.

Прескочи един жив плет и с изненада видя група мъже да се крият от другата му страна, докато сваляха ярките си куртки. Дезертираха още преди да са стигнали до врага. Изкуши се да обърне коня и да стъпче копелетата. Но те не бяха сами. Видя други да се разпръсват на север през полята, като от време на време хвърляха ужасени погледи назад.

— Проклети страхливци! — изсъска той срещу вятъра.

Искаше му се Юранд и Глоуард да бяха тук. Винаги беше знаел какви са. Не беше нещо, с което можеха да се гордеят, но въпреки това бяха добри мъже. Лео можеше да е толкова дяволски упорит. След като си наумеше нещо, нямаше отърване от него.

— Махнете се от пътя! — изрева той и мъжете се прилепиха към парапета на дървения мост, докато той препускаше по него.

Един пратеник едва успя да отскочи настрани, широко отворените му очи проблеснаха и той извика шокирано, когато Антоп прелетя покрай него на път за къщата кула на Стийблинг.

Подготвяше нова история. Нещо, което наистина да разкраси репутацията му. Този път щеше да е съпругата на някой благородник. Някоя известна дама. Вероятно беше по-добре да не измисля име, което по-късно би могло да го забърка в неприятности. Щеше да каже, че ще отнесе тайната в гроба и така нататък. Тайната за загадъчна по-възрастна жена, която е ужасно богата и обича тръпката от опасността, а съпругът ѝ вече не може да го вдигне. Щяха напълно да се хванат. Ах, ти Антоп, куче такова! Как можа? Беше лесно, когато си го измислил.

И бе далеч по-забавно, отколкото да му се налага наистина да убеждава жените да го пуснат в леглото си. Изобщо не умееше да е търпелив с жените.

На хълма, върху който се издигаше кулата, кипеше активност, но стегнатите сиви редици на армията на Англанд вече не чакаха в подножието му. Можеше да види праха от частите, докато те пресичаха стърнищата на юг.

— Дявол да го вземе! — прошепна той, остави коня си да почине за момент и свали шлема, за да избърше потното си чело.

Дали Лео не беше изгубил търпение? Нямаше да му е за пръв път. Или нещо го беше принудило да действа? Изпита гузно чувство на носталгия по дните, когато командваше лейди Финри. По спокойното усещане за самоконтрол, когато тя гледаше картите, хората и терена. Може бойното поле и да не беше място за жена, но тя много добре знаеше какво прави. Знаеше и точно какво върши всеки от останалите. Сега сякаш никой нямаше и най-малка представа.

Потисна непознатото чувство на паника. Трябваше да стигне до Лео. Да му каже какво се случва. Да изпълни дъга си. Ако се налагаше, така както го бяха сторили Ритър и добрият стар Барнива. Продължи на юг, към облаците прах и редиците проблясваща стомана. Сградите на Стофенбек се приближаваха през мрака. Високата часовникова кула. Продължи да препуска покрай групи ранени и мъже, които носеха носилки, покрай фургони, натоварени с припаси.

Забеляза, че и от двете страна на стърнищата вече стърчаха върховете на стрели. Всички бяха насочени в една и съща посока. Значи беше в обсега на арбалетите. Разбира се, Лео щеше да е там, където е опасността. Това беше едно от нещата, свързани с него, на които човек не можеше да не се възхити…

Разнесе се странно, тихо изщракване. Антоп изпъшка, когато конят му рязко смени посоката, и внезапно се озова във въздуха. Пое задавено въздух, ръцете му се вкопчиха в празното пространство и силно изстена, когато се удари в земята. Светът наоколо се завъртя, подскочи и накрая спря.

За момент остана да лежи така с поглед, вперен в небето.

Слънцето беше ярко петно на фона на облаците. Всичко изглеждаше мирно и тихо.

Внезапно рязко дойде на себе си. Размърда ръцете и краката си, сгъна и разгъна пръстите си. Вероятно имаше няколко натъртвания, но иначе не беше ранен. Дамите в Съюза, а и в целия свят можеха отново да дишат спокойно. Това вече беше съвсем на косъм.

Конят му лежеше на една страна и риташе немощно. В хълбока му беше забита стрела.

— Мръсни долни копелета такива! — изрева той, без да се обръща конкретно към някого.

Канлан дръпна спусъка и изпрати поредната стрела към стегнатите блокове от англандци.

Не изчака да види къде беше ударила. Не беше негова работа.

— Зареди! — извика оня задник лейтенантът, който беше толкова млад, че едва му беше поникнала брада.

— Задник — отбеляза беззвучно Канлан, отпусна арбалета и започна да върти манивелата.

Барабана тихо се изкикоти, но той лесно можеше да бъде разсмян.

— Донесете още стрели тук! — изрева той през рамо.

— Ще ги донесат, когато ни потрябва. — Канлан от опит знаеше, че не помага особено да мисли откъде идват стрелите, а още по-малко къде отиват.

А той имаше богат опит. Малко или много през целия си живот беше войник. Беше стрелял с арбалет във всяка значима война, в която Съюзът беше участвал. Бе стрелял по гуркули, северняци, стириянци и старикландци. Беше изстрелвал стрелите си по призраци в голите равнини, по пирати в развълнувано море, дори веднъж и по едни имперци по времето на единична размяна на стрели пред едно стрелбище, някъде близо до границата с Близка страна. Сега стреляше по англандци, които, както и да го погледнеш, трябваше да са на негова страна.

Тетивата вече беше опъната докрай. Той вдигна арбалета, взе една стрела и я зареди с плавно и умело движение. Спря за момент и се зачуди колко ли стрели е изстрелял през живота си. Но работата му не беше да ги брои, а просто да ги изстрелва спокойно, внимателно и възможно най-бързо.

Опря арбалета в рамото си, махна трупчето за запъването на спусъка, прицели се в редиците от маршируващи копиеносци, чиято броня проблясваше матово на слънцето, докато се приближаваха. За момент изпита тревога, когато ги погледна. Не бяха достатъчно близо, за да различи лицата им и да види кои са. Но скоро щяха да бъдат. Намръщи се и вдигна арбалета, за да настрои разстоянието, така че гледаше по-скоро в небето, отколкото войниците. Така беше по-добре. Не беше негова работа кои са.

— Стреляйте! — извика задникът лейтенант и Канлан дръпна спусъка. Стрелата се издигна във въздуха и той започна да навива отново манивелата на арбалета.

Скореца извика, когато нещо отскочи от бронята на рамото му, перна леко шлема му и изтрака някъде отзад.

— Това стрела от арбалет ли беше?

— Запазете спокойствие! — извика капитан Лонгридж. — Ходом марш!

Скореца преглътна. Бронята е хубаво нещо. Бронята е много хубаво нещо.

— Давай — ръмжеше някой зад него. — Давай.

По дяволите, вече приближаваха. Успя да зърне вражеските линии над раменете на първите три редици отпред. Предположи, че това е стена от струпани камъни и няколко дънера на дървета със заковани в тях колове, които стърчаха във всички посоки. Може би имаше и няколко окопа. Когато в облаците над главите им се появи пролука, проблесна стомана.

Мъж падна, крещейки. Когато се обърна, Скореца видя, че от лицето му стърчи стрела. То проблесна ужасяващо червено от кръвта, преди войникът да падне под препъващите се мъже. Когато изпусна копието си, някой от другарите му наблизо се спъна в него. Всички се олюляха и се сблъскаха с трясък един в друг.

— Сближете редиците там! — изрева Лонгридж.

Скореца откри, че марширува с леко присвити очи. Би било добре да имаше и щит, но проклетото копие беше толкова тежко, нямаше начин да успее да носи и двете.

— Напред, мъже!

Скореца хвърли поглед през рамо. Самият Млад лъв!

Върху огромния си боен кон, с изваден меч и офицерите си около себе си. Проклет герой, също като в приказките! Скореца се беше записал в армията заради това, което този мъж беше сторил на Червения хълм, заради това че беше победил Стаур Здрачния в Кръга и всичко останало. Беше виждал как въздишат момичетата, когато чуят тази история, и си бе казал: „Мамка му, тази работа е само за мен“.

Скореца изпъчи гърди и вдигна копието си малко по-високо, когато Младия лъв мина покрай него, но бързо го отпусна, когато конят и ездачът се изгубиха в праха. Мамка му, това нещо тежеше! В началото се изненадваш колко е леко, но когато го поносиш малко, проклетията натежаваше с всяка стъпка. Закашля се. Имаше толкова много прах. Изплю се и без да иска, опръска себе си. Върху целия му нагръдник имаше плюнка, но какво значение имаше това? Носеше ръкавици, а и вече не бяха на парад.

— Хайде давай, давай — разнесе се отново онзи глас.

Не знаеше кой е, но му се искаше да млъкне.

По дяволите, вече се приближаваха. От виковете вляво предположи, че битката там вече е започнала. Трепна, когато изсвистяха още няколко стрели, които изтракаха по шлемовете. Никога преди не беше участвал в битка. Казваше на всички, че се е бил в Стирия, но не беше вярно. Имаше няколко сбивания, при едно от които беше хвърлил сина на вдовицата Смайлър във воденичния вир, но те бяха приключили толкова бързо. Няколко разменени остри думи, малко посбутване и всичко бе свършило за няколко нелепи и изпълнени с гняв мига. Това тук изобщо не беше същото. Случващото се беше толкова огромно, че човек се носеше безпомощно по течението, подобно на клонка, понесена от река. И се случваше толкова бавно, толкова постепенно и толкова безучастно. Имаше толкова време да мислиш за него. Приличаше повече на официален танц, отколкото на сбиване. Като цяло би предпочел да участва в танц. Не знаеше как да танцува, но от друга страна, не знаеше и как да воюва.

Искаше му се да е в предната редица, за да може да вижда накъде отива. После видя накъде отива — към онази стена от камъни и стоящите на нея мъже, които бяха навели своите копия. Мамка му, радваше се, че не е в предната редица. Всички бяха наблъскани толкова плътно един до друг. Нямаше място. Никакво свободно пространство. Това беше едновременно успокояващо и плашещо. Има мъже, които те защитават — братя, които стоят рамо до рамо с теб, но как би могъл да се измъкнеш? Не можеш. Там беше цялата работа.

— Свалете копията! — изрева Лонгридж. — Готови!

Разнесе се сумтене и стържене, когато мъжете отпред насочиха оръжията си — истинска гора от блестящи остриета.

По дяволите, вече се приближаваха. Зърна врага. Копия и броня. Забралата на шлемовете бяха отворени и можеше да види лицата им. Млади и стари лица. Покрити с белези лица и оголени зъби. Един от мъжете имаше голям мустак. Друг се усмихваше — усмихваше се в такъв момент. По лицето на трети имаше сълзи. Всъщност приличаха много на тях самите. Сякаш настъпваха срещу отраженията си в някакво проклето огледало. Нима това не беше лудост? Беше лудост. Нямаше нищо против тези глупаци, та да се налага да се опитва да ги убие, и той със сигурност не беше сторил нищо, заради което те да искат да го убият. Освен ако сред тях не се беше оказал синът на вдовицата Смайлър.

— Давай! Давай! — извика онова копеле до него.

Всички бяха започнали да ръмжат, да се зъбят и да сумтят, докато се нахъсваха за бавното съприкосновение с врага. Върховете на копията им издрънчаха, когато се удариха във върховете на неприятелските копия. Дръжките се срещнаха, застъргаха една в друга и се плъзгаха все по-близо и по-близо. Бяха цяла гора, триеха се и се удряха помежду си, а на върховете им имаше смъртоносен метал.

Някой от другата страна изкрещя. Някой от техните нададе вопъл. Спряха да се движат. Ботушите тъпчеха калта. Скореца се притисна към задната част на бронята на мъжа пред себе си и усети как някой го притисна плътно отзад. Стори му се, че копието му се беше ударило в нещо, но не знаеше в какво. Нямаше представа какво бута. Опита да погледне над рамото на мъжа отпред. Опита да повдигне копието си високо и да го натисне надолу, но то беше дяволски тежко. Раменете му пареха, дръжката се удряше в останалите дръжки.

— Натискайте! — изрева Лонгридж. — Натискайте! Убийте копелетата!

Какъв шум само, по дяволите! Ръмженето, плюенето и псувните. Измъченото скърцане и стържене на метал и дърво и от време навреме някой и друг вик, хленчене или молба.

— Не! — изкрещя някой. — Не! Не! Не! Не!

Всяко следващо „не“ беше все по-пронизително, докато накрая не се превърна в обезумял писък.

По дяволите, работата беше тежка, по-тежка от всичко друго, което някога беше вършил, и единствената награда за нея бяха мъртъвците. Той ръмжеше, блъскаше, напрягаше се и усещаше, че от челото му блика пот.

— Вдигайте! — изрева Лонгридж. — Вдигайте, мамка му!

Скореца видя приближаващото се острие. Мъжът пред него отстрани глава от пътя на копието и очите му почти се кръстосаха, докато гледаше как то минава покрай лицето му. Скореца опита да се извърти, но не можеше да помръдне. Бяха наблъскани толкова плътно един до друг, че приличаха на наръч съчки. Ако отделеше крака от земята, щеше да се задържи във въздуха от натиска на мъжете около себе си. Острието продължаваше да се приближава или може би той беше понесен към него. Върхът на копието докосна нагръдника му и застърга по него. Разнесе се скърцане и той остави дълга, назъбена драскотина върху метала точно през релефното изображение на чуковете на Англанд.

— Давай! Давай!

Скореца се напрягаше, бореше и нанасяше удари с копието си, но дори не можеше да види на кого принадлежеше другото копие. Едва успяваше да помръдне главата си, да не говорим нещо друго. Всички бяха притиснати смазващо плътно един до друг.

— Мамка му! — изръмжа той. — По дяволите! Мамка му!

Започна да се мята и рита още по-отчаяно и лъскавият връх на копието застърга настрани през нагръдника му и закачи металния ръб близо до мишницата му. Погледна втренчено надолу, без да смее да си поеме дъх, молейки се острието някак да се задържи там. Пусна копието си и отчаяно се опита да се извърти, но дори не успя да освободи дясната си ръка. Можеше само да стиска слабо и без всякаква полза дръжката между палеца и показалеца на лявата.

— Давай!

В този момент мъжът до него изпъшка и помръдна. Върхът на копието се освободи, плъзна се под нараменника на Скореца и съвсем бавно проби подплатената куртка, която той носеше отдолу.

— Давай! — изкрещя Лонгридж и мъжете зад него започнаха да го блъскат и блъскат към острието.

Скореца изръмжа през стиснатите си зъби, когато върхът го убоде. Беше само студено пощипване, което после се превърна в остро парене, а след това стана още по-лошо. Ръмженето му ставаше все по-пронизително, докато не се превърна в отчаян, сърцераздирателен писък, докато невъзможната непоносима болка разкъсваше гърдите му.

Лейк просто нанасяше удари. Не знаеше какво удря, просто удряше. Как би могъл някой да знае каквото и да било?

„Бъди мъж“ — му беше казал баща му, когато го изпращаше.

По дяволите, копието му се беше заклещило. Не знаеше в какво. Може да се беше забило в някой англандец или в калта, или да се беше закачило в стената. Скръцна със зъби и започна да го дърпа и извива, но то не искаше да се освободи.

— Давай! — крещеше някой. — Давай!

Но Лейк дори не знаеше от коя страна идваше викът.

„Бъди мъж“ — беше казал баща му и бе сложил тежката си, мазолеста ръка върху рамото му, издавайки напред долната си устна по начина, по който го правеше, когато казваше нещо важно.

Струпаните плътно навсякъде около него мъже воняха на пот, кръв, дим и страх. Облечените им в броня рамене бяха наблъскани едно в друго. Чуваше се шум като от градушка, падаща върху метал — дрънчене, стържене, скърцане и неспиращите викове и заповеди, които отекваха отзад и които никой не можеше да разбере.

Той отново нанесе удар с копието. Бутна го напред, но сега то се връщаше обратно и блъскаше него. Доколкото успяваше да види отвъд предните редици, врагът се струпваше по-плътно. Войниците му сякаш нямаха край. Слънцето беше засенчено от облаци и бронята им вече не блестеше, а изглеждаше матово лъскава. Навсякъде блясъкът беше изчезнал.

— Разкарай се! — Мъжът от дясната му страна не спираше да го натиска с рамо.

Блъсна го с лакът, доколкото можеше. Опита да се завърти, за да го погледне, и осъзна, че е мъртъв. Или поне толкова близо до смъртта, че нямаше разлика. Главата му беше клюмнала настрани, шлемът — нахлупен върху лицето му, а очите му обърнати. Езикът му висеше отвън и по брадичката му се стичаше голяма тъмночервена лига.

Бъди мъж.

После всичко се разтърси. Лейк така и не разбра защо. Ужасна болка прониза едната страна лицето му. Беше толкова силна и толкова внезапна, че повърна. Изплю повърнатото. Имаше нещо в окото. Закашля се, от устата му пръсна слюнка и изстена. Шлемът му беше паднал. Лежеше на земята. Как се беше случило това? Болката в лицето му. Ботушите, които го ритаха.

Запълзя през гората от влачещи се и тъпчещи крака. Светлината потрепваше, звуците заглъхваха. Свали ръкавицата си със зъби и опипа с треперещи пръсти лицето си. Беше лепкаво. Дали бе ранен? Викове, крясъци и ръмжене. Вкопчи се в нечий крак. Тук, долу, имаше мъртъвци. Болката… Беше ли ранен? Дали беше зле? Не можеше да вижда. Опита да отвори окото си, но не виждаше.

— Помощ — изскимтя.

Никой не го чуваше. Бъди мъж.

Заби ръце в калта и започна да се влачи назад. През ботушите, през краката. Нещо го удари в ребрата с глух звук. Когато се спускаше надолу, един ботуш закачи едната страна лицето му и той го блъсна, удари го с юмрук и продължи да се влачи през краката, калта и труповете.

Бъди мъж. Какво изобщо означаваше това?

— Помощ! — изпищя той, вкопчил ръце в окървавеното си лице, и усети как някой го хвана за китките и го повлече назад.

Беше нужна цялата ѝ сила, за да го издърпа оттам. Мъжете тежат, да не говорим тези, които са облечени в броня. Арис скръцна със зъби и го задърпа за китките с всички сили. Сега не беше моментът да бъде деликатна. В този момент кракът ѝ се подхлъзна, тя падна в калта и половината от неговото тяло се стовари върху нея. Това едва ли имаше особено значение. Вече беше мръсна като миньор. Престилката ѝ беше опръскана с кал и кръв.

— Ей сега ще те вдигнем — изсумтя Скала, вдигна ранения от нея и го стовари върху носилката.

Когато беше видяла за пръв път колко е груб с ранените, за малко не беше подала оплакване. Вдигаше ги като чували с въглища. Скоро беше разбрала, че деликатността не е от полза за никого. Олюлявайки се, отиде до долния край на носилката и хвана дръжките. Скала беше разкопчал токата на шлема на ранения мъж, захвърли го и той заподскача по земята. После се обърна, хвана дръжките от своята страна, погледна през рамо и срещна погледа ѝ:

— Едно, две…

Тя изпъшка, повдигна долния край и двамата тръгнаха. Ставите им се тресяха, зъбите им тракаха и раменете им пареха от усилието, докато вървяха бързо към покрайнините на града. Там цареше хаос. Бързаха куриери, напред-назад се препъваха други носачи на носилки, момчета тичаха с наръчи стрели за арбалети. Арис искаше да направи нещо, преди да се омъжи. Нещо истинско. Нещо, с което да се гордее. Някога, отдавна, чичо ѝ се беше сражавал в Гуркул. Бе опитал да я предупреди.

— Значи битката не е място за една жена? — беше го срязала тя.

— Битката не е място за когото и да било — бе отвърнал той и тя беше излязла демонстративно.

Сега се насили да погледне мъжа на носилката. От лицето до гърлото му стигаше голяма рана. Имаше толкова кръв, че тя не можеше да види колко лоша е раната в действителност. Всъщност не искаше да види колко е лоша. Но кръвта не беше добър знак. Тя шуртеше от него. Около главата му върху носилката се беше образувала локва, която се просмукваше през брезента. Капеше в пръстта, където краката ѝ я стъпкваха в калта. Толкова много кръв. Беше удивително колко много кръв съдържа човешкото тяло.

Всеки път, когато издишаше, мъжът издаваше продължителен и глух стон. Дори не беше стон на болка. А на човек, който не е с ума си. На някого, който е обезумял.

— Шшът — тихо се опита да го успокои тя, но гласът ѝ прозвуча паникьосано и треперливо.

Наивно си беше представяла, че женският ѝ глас ще ѝ помогне да ги успокои, така както се беше случило в книгата на Спилион Суорбрек за онова смело момиче от границата, която тя намираше за толкова вдъхновяваща. Но нищо не ги успокояваше. Нищо, освен смъртта. Беше си представяла как попива потните им вежди, как с благодарност приемат водата, която им дава, и как превързва някакви странни рани. Рани на дискретни места. Чисти рани. Порязвания и драскотини. Вместо това видя изкормени тела, съсечени тела, тела, огънати на обратно, и тела с извадени вътрешности. Тела, които никога не биха могли да бъдат излекувани. Тела, които вече изобщо не приличаха на тела.

Чичо ѝ се беше оказал прав. Бе допуснала ужасна грешка.

Докараха ги в градината, където оставяха ранените, и от тях се носеше страховит хор от стонове на болка и отчаяние. Все пак беше по-добре от гъргорещите писъци, които идваха от палатката, където се правеха хирургическите операции.

Остави носилката на земята и напълно изтощена, се отпусна на колене до нея. Краката ѝ трепереха. Ръцете ѝ трепереха. Клепачите ѝ потрепваха. Стоеше на колене в калта и просто дишаше.

Поне раненият беше спрял да стене. Помощникът на хирурга се наведе, притисна пръсти към гърлото му и застина за момент. Грохотът на битката в далечината наподобяваше на бурно море. На неудържим прилив, който се приближава.

— Мъртъв е.

Арис избърса чело с опаката страна ръката си и осъзна, че е размазала кръв по цялото си лице.

— Да докараме друг. — Скала свали трупа от подгизналата от кръв носилка.

— Добре — кимна уморено Арис.

Тя се изправи с усилие и се олюля, когато някой се блъсна в нея. Едно момче се просна до труповете. Шапката му падна и разкри рошави руси къдрици. Оказа се момиче.

— Съжалявам! Съжалявам.

То вдигна шапката си, хвърли последен поглед назад и се затича отново.

Хилди накуцваше в продължение на няколко крачки и разтриваше натъртения си крак, докато болката не утихна, после ускори ход и се промъкна през една уличка, в която сестри превързваха раните на няколко мъже. Докато минаваше покрай тях, преобърна кош, пълен с превръзки, но не можеше да спре. Блъсна някакво пране встрани от пътя си и го остави да се вее след нея.

Излезе от града и се затича по-бързо. Дъхът ѝ сякаш прорязваше гърдите ѝ, когато стигна до покрития с трева склон от едната страна на хълма. Гледаше в краката си. Мислеше само за следващите няколко крачки, които ѝ предстоеше да направи. Орсо разчиташе на нея. Стисна по-здраво съобщението в юмрука си. Нали тя самата беше предложила да го отнесе? Дори почти беше настояла да го отнесе.

Искаше да докаже, че е полезна. Искаше да докаже, че е смела. Винаги тя беше тази, която носеше съобщенията на Орсо, така че щеше да отнесе и това. Осъзна грешката си скоро след като се затича от кметството към лудостта, която цареше на улицата. Мразеше да носи съобщенията на Орсо до онази кучка Савин дан Глокта с нейната превзета елегантност и високомерни и самодоволни усмивки. Но шансовете Хилди да бъде убита, докато носеше любовни писма, бяха много малки.

— Хилди, ти си проклета глупачка — изсъска тя.

Тъжната истина беше, че ако беше честна със себе си… обичаше Орсо.

Не беше влюбена в него. Обичаше го така, както се обича по-голям брат. Безпомощен, непоправим и несигурен по-голям брат, който — просто така се беше случило — беше крал на Съюза. Той беше добър с нея. Никой друг не се беше отнасял добре с нея. Никой друг никога не беше смятал, че тя заслужава да се държи добре с нея. Той беше с по-високо положение от всички, но въпреки това по някакъв начин се държеше като равен с нея, която беше по-ниско от калта. Щеше да е странно, ако тя не го обичаше.

Но можеше да остави някой друг да отнесе проклетото съобщение.

Спря на склона, за да си поеме дъх. Спря и откъсна очи от тревата. Насили се да се обърне и да погледне през долината.

— О, мамка му — прошепна тя.

Оттук можеше да види цялото бойно поле. Цялото му величествено безумие. Стръмната скала отвъд града беше обвита в дим, от който се отделяха малки струйки и облачета. В овощните градини под нея имаше пожари, от които към натежалото небе се носеха тъмни стълбове. В Стофенбек също имаше пожари. Въздухът лютеше от дима.

Кривата линия на огромния полумесец на редиците на кралските войски се простираше пред нея. Там, където се водеше битката, проблясваше метал. Над мелето немощно бяха увиснали знамена. Имаше гори от копия, блокове от облечени в черно англандци продължаваха да пълзят напред през откритите поля. Зад тях препускаха конници.

Линиите се бяха променили — дори и тя можеше да го забележи. Бяха се огънали в центъра, където битката беше най-разгорещена. Тълпите от англандци съвсем бавно и упорито напредваха към Стофенбек — численото им превъзходство започваше да си казва думата. Времето изтичаше.

Обърна се отново към хълма и насили уморените си крака да продължат. Затича се покрай един мъртъв кон, от едната страна на който стърчаха две стрели. Около кръвта в тревата вече се бяха насъбрали мухи. Стрелите бяха северняшки, с дълги и тънки пера, потрепващи на вятъра.

Претича покрай един мъж, който ръмжеше „По дяволите!“ отново и отново, докато се суетеше със заялата манивела на арбалета си и се мъчеше да нагласи стрелата, после отново опитваше да завърти манивелата и да нагласи стрелата и го повтаряше отново и отново. „Мамка му! Мамка му! Мамка му!“

Някой се вкопчи в глезена ѝ и за малко не успя да я събори:

— Помощ… — Беше мъж върху носилка, с руса коса, която беше станала кафява от лепкавата пот по бледото му лице. — Помощ…

Тя се освободи и побърза да продължи, като тичаше и се вкопчваше в тревата с едната си ръка, докато продължаваше да стиска с побелели кокалчета съобщението на Орсо в другата.

Продължи да тича. Нагоре по хребета на хълма. Дъхът ѝ свиреше. Краката я боляха. Един едър ефрейтор се изпречи на пътя ѝ и я блъсна назад толкова силно, че тя си прехапа езика и за малко не падна.

— Къде, по дяволите, си тръгнала?

— Трябва да говоря с лорд маршал Форест! — задъхано отвърна тя. — Нося съобщение от Негово Величество.

— Това е момичето на краля! — извика някой. — Пуснете я!

Тя погледна ефрейтора почти толкова твърдо, колкото той я беше блъснал, после за малко не се спъна в един труп точно зад него. Беше тялото на северняк с кожа около раменете, която беше сплъстена от кръв. Не беше сам. Имаше много тела, зарязани там, където бяха паднали.

Беше очевидно, че тук, горе, цареше същият хаос, както и долу, в Стофенбек. Самият щаб на Форест беше участвал в бойните действия. Ръката на един от офицерите висеше в превръзка през рамото. Друг стоеше с изваден меч и гледаше втренчено острието, сякаш не можеше да повярва, че по него има кръв. Самият лорд маршал стоеше със стиснати юмруци и гледаше намръщено надолу към долината като някакъв оазис на добродушно спокойствие. Той даваше заповеди с рязък глас и потупваше мъжете по гърбовете. Беше достатъчно само да го видиш, за да почувстваш увереност. Най-сетне някой, който ръководеше нещата, който можеше да помогне.

Тя се запрепъва нагоре, подаде му съобщението и осъзна, че се е превърнало в смачкано и зацапано топче хартия в потния ѝ юмрук.

— Англандците ни отблъсват назад… към Стофенбек. — Беше толкова задъхана, че почти ѝ прилоша. — Негово Величество… се нуждае от подкрепления.

— Опасявам се, че току-що му изпратих куриер, за да получа подкрепления от него — усмихна се Форест и суровото му лице се покри с бръчки.

— Какво? — не повярва тя.

— Атакуват отново, лорд маршале! — изрева някой.

— Разбира се, че ще атакуват отново! — изрева Форест в отговор. — Това е проклета битка! — Той хвана Хилди за рамото, наведе се по-близо до нея и ѝ прошепна: — Ако бях на твое място, щях да бягам.

След което се обърна и я остави зяпнала.

Форест закрачи към бойните линии и отпрати един от офицерите си с потупване по рамото:

— Не можем да се провалим, капитане! Не можем да се провалим!

Когато северняците ги атакуваха за пръв път, направо ги разбиха. Едва успяха да ги отблъснат. Навсякъде имаше ранени. Бойният им дух беше съсипан. Нужно им беше нещо, за да повярват. Някой, който да им даде кураж. Форест нямаше представа как беше станало така, но изглежда, че този някой трябваше да бъде той.

— Кралят разчита на нас, момчета!

Преди години, когато го бяха произвели в сержант, си мислеше, че офицерите са тези, които знаят всички отговори. Когато беше станал офицер, си представяше, че генералите са тези, които вероятно знаят всички отговори. Когато крал Орсо го беше произвел в генерал, си мислеше, че Висшият съвет знае всички отговори. Сега, като лорд маршал, най-накрая знаеше с абсолютна сигурност, че никой не знае отговорите.

Дори по-лошо. Отговори нямаше.

Най-доброто, което човек можеше да направи, беше да се преструва, че ги знае. Никога да не показва страх. Никога да не показва, че се съмнява. Командването беше хитрост. Трябваше, доколкото можеш, да създадеш в хората си дълбоката илюзия, че знаеш какво правиш. Да я разпространиш и да се надяваш на най-доброто.

— Спокойно, момчета! — Разбира се, че беше уплашен, всеки нормален човек би бил уплашен.

Но трябваше да потисне страха си. Да бъде твърд като камък. Кралят разчиташе на него. Кралят! Разчиташе на него! Не можеше да се провали.

— Нуждаем се от резервите! — пискливо извика един паникьосан майор.

— Няма резерви — спокойно отвърна Форест, макар че стомахът му се опитваше да излезе през устата му и да побегне назад към тила. — Всички се сражават. Предлагам да се присъединиш към тях.

И той извади меча си. Почувства, че това е моментът, в който трябва да го стори. Имаше го от четиресет години. Откакто го направиха сержант. Никога не го беше размахвал в битка. Никога не му се беше налагало. Добрият войник трябва да марширува. Да спазва дисциплина. Да е бодър. Понякога трябва да остане на мястото си. Истинските битки бяха някъде в дъното на този списък.

Но рядко, много рядко се налагаше да участваш в тях.

— Кралят разчита на нас! — изрева той. — Не можем да се провалим!

Един млад лейтенант се запрепъва покрай него и Форест го хвана със свободната си ръка и почти го вдигна от земята.

— Лорд маршал! — Мъжът го зяпна с широко отворените си влажни очи. — Аз… аз…

Очевидно лейтенантът бягаше. Форест едва ли можеше да го вини. Но трябваше да го спре.

— Смелостта не е да не изпитваш страх — отвърна той и строго завъртя мъжа. — Смелостта е в това въпреки всичко да му устоиш. Нима не разбираш, че кралят разчита на нас? Нима ще оставиш онези северняшки копелдаци да ни уплашат? На наша земя? А сега се връщай обратно там. — Той сграбчи младия лейтенант за рамото и го отведе до бойната линия. — И отстоявай позицията си.

— Слушам! — промърмори Стилман и несигурно се отправи обратно към предните линии върху треперещите си крака. — Разбира се, лорд маршал. Ще отстоявам позицията си.

Стилман наистина бе имал намерение да отстоява позицията, но после по някаква причина краката му го бяха понесли нагоре по хълма. Проклетите крака. Беше изпуснал меча си, хвана го, за да го вдигне, и заедно с него хвана шепа овчи изпражнения. Винаги беше обръщал толкова внимание на външния си вид. Сега целият беше изцапан с кал и буквално държеше в ръка шепа лайна.

Винаги беше смятал, че той ще е от храбреците. Беше се поздравил с това, когато оправяше куртката си тази сутрин. Ти си един от храбреците, Стилман!

А после бяха дошли северняците с ужасяващите си бойни викове и бяха убили ефрейтор Бланд. Бяха го убили на място и… Дали мозъкът на бедното копеле не беше опръскал нагръдника на Стилман? Мозък ли беше това? Искаше му се да повърне. Малко му се гадеше. Просто усещаше леко гъделичкане в задната част на гърлото.

Огледа мъжете около себе си, които се очакваше, че трябва да командва. Вече беше настъпил пълен хаос. Нямаше представа къде свършва неговата рота и къде започва следващата. Половината лица му бяха непознати. Или може би обезумелите изражения върху тях ги правеха непознати. Мръсотията, кръвта и оголените зъби. Животни. Диваци.

После отново се разнесоха бойни викове. Онзи пронизителен вълчи вой — нещо, което идваше от мрака, там, където картите свършваха. Цялото тяло на Стилман изстина. Отстъпи несигурно половин крачка назад.

— Аз… — промърмори. — Аз…

Нима плачеше? Очите му плуваха в сълзи. Всичко беше замъглено. По дяволите, нима беше страхливец?

Осъзна, че се напикава. Можеше да усети как топлината се разпростира надолу по панталоните му. Проклетият пикочен мехур. Не можеше да му има по-голямо доверие, отколкото на проклетите си крака.

Знаеше, че в този момент баща му, чичовците му и дядо му — всички те бяха войници — биха се почувствали напълно отвратени от него, страхливеца.

Какво ли щеше да си помисли Ализ, бъдещата му жена, чиито очи бяха проблеснали толкова омайно, когато го беше видяла в униформа, ако видеше омазаната му с лайна ръка, с която държеше меча, и тъмното петно, което се разпростираше по панталоните му?

Истината беше, че не го беше грижа, стига да не му се налагаше да се бие.

Един мъж стоеше изправен и скърцаше със зъби, притиснал едната си ръка към окървавените си ребра, докато с другата стискаше копието. Ето това беше храброст.

Друг се беше изправил и крещеше обиди колкото му глас държи:

— Шибаняци! Шибаняци! Хайде, шибаняци!

Ето това беше храброст.

Трети лежеше и трепереше, бял като платно, с изключение на червената кръв, която се стичаше от ъгълчето на устата му, докато с една ръка продължаваше немощно да държи знамето на ротата си. Ето това беше храброст.

Но Стилман не го беше грижа.

Чу другите офицери около него да крещят окуражаващо.

— Изчакайте! Спокойно! Ето ги, идват! Отстоявайте позициите си! За Съюза! За краля!

Тези фрази му звучаха така, сякаш бяха на непознат език. Как някой можеше да е спокоен, след като нагоре по хълма към него тичаха убийци с окървавени ръце? Как някой можеше да бъде спокоен сред ужасяващите викове на северняците, писъците на умиращите си другари, непрестанното звънтене на метал и грохота на далечните оръдия, който отекваше пронизително в ушите му?

Само безумец можеше да е спокоен тук. Този, който вече беше луд или който беше полудял.

Изсвистяха стрели. Звукът беше почти нежен. Една се заби в земята до него. Друга отскочи от рамото на един мъж и отлетя на някъде.

— Помощ! — пищеше някой.

По дяволите, той ли беше? Не. Не. Устата му беше затворена.

Можеше да чуе как се приближават. Бойните им викове и протяжният вой, свистенето на стоманата. Вече ръмеше дъжд, който трополеше върху метала. Стилман стоеше върху треперещите си крака и долната му устна помръдваше, сякаш се готвеше да даде някаква заповед или да изкрещи окуражаващо.

— Да отстоявам позицията си? — изграчи той.

Видя пред себе си мъже, които отстъпваха назад. Ботушите им се плъзгаха по хлъзгавата трева, копията им подскачаха. Чу ръмжащи викове на северняшки гласове, които почти не приличаха на човешки. Те идваха. Идваха.

Видя проблясък на стомана и бликнала черна кръв. Един от войниците на Съюза падна с широко разперени ръце. В бойната линия зейна пролука и северняците се изсипаха през нея.

Северняците със своите блестящи ризници и мечове, с ярко изрисуваните си щитове и блестящи очи, пълни с бойна лудост и жажда за битка. Мъже, които жадуваха смъртта му. Убийци. Животни. Диваци.

Това не беше игра. Не беше някаква история. Те бяха твърдо решени да го убият. Да го изкормят и да разпилеят вътрешностите му надолу по склона на хълма. Искаха да пръснат мозъка му, така както бяха направили с мозъка на ефрейтор Бланд, който беше много добър човек и имаше сестра в Холсторм, родила наскоро дъщеря.

Стилман не взе съзнателно решение.

Просто отново бяха виновни тези негови проклети крака. Обърна се да побегне, спъна се в едно паднало копие и се просна по лице. Усети агонизираща болка и осъзна, че е паднал върху меча си и върхът е пронизал бузата му.

Той изскимтя, потрепери и се изправи. После нещо го удари в гърба, земята отново го блъсна в лицето и всичко стана студено. Устата му беше пълна с кръв и трева. Закашля се, гърлото му заклокочи и той започна да се гърчи, докато се опитваше да се вкопчи в нещо.

Кусура изръмжа, замахна отново към мъжа с червената куртка, направи огромна вдлъбнатина в задната част на шлема му и той се отпусна безжизнено. Крещеше нещо. Не знаеше какво. Всъщност дори не бяха думи.

— Умри, шибан копелдак, умри. — С всеки дъх от устата му се изсипваше поток от ругатни.

Замахна към един щит и остави голям белег върху нарисуваното върху него слънце. Замахна отново, събори по гръб мъжа, който го държеше, съсече крака му и той остана да виси на няколко жили.

Нещо се стовари върху рамото му, събори го настрани и той се подхлъзна върху мократа трева. Падна, изправи се, като се олюляваше, за малко не удари един мъж по главата, преди да осъзнае, че е северняк. Обърна се в другата посока, изкрещя и се хвърли в атака. Блъсна се в някого и го събори. Мъжът изпищя нещо, преди Кусура да забие ръба на щита си в гърлото му веднъж, а после и още един път.

Един меч остърга облеченото му в ризница рамо. Кусура се извъртя рязко и уцели със секирата си в бедрото мъжа, който го държеше. Наклони го настрани, вдигна високо щита си и стовари ръба му върху задната част на шлема му. После отстъпи назад и стовари секирата на същото място, така че металът се вдлъбна навътре.

Битката беше истински хаос. Бойните редици отдавна ги нямаше. Бяха размити в смъртоносно меле. Стовари тежко крака си върху един пълзящ мъж. Навсякъде хвърчаха кръв, кал и метал. Стъпи отново върху мъжа. Хора, които се избиваха едни други. Един офицер от Съюза беше клекнал върху гърдите на северняк и оголил зъби, използваше меча си като лопата, която забиваше в хлътналата му глава. Кусура изрева, пристъпи напред и го съсече, отваряйки широка рана на гърба му, от която пръсна кръв. Щитът му се беше оплел в наметалото на един мъртъв северняк. Кусура опита да го освободи, не успя. Измъкна ръката си от ремъците и заряза щита.

Някой идваше към него с копие и Кусура отстъпи настрани, хвана дръжката под върха, дръпна я с едната ръка и беше повлечен, когато мъжът опита да я измъкне от ръцете му. Замахна със секирата, удари мъжа в рамото и го съсече. Войникът издаде странен звук, сви изненадано уста, сякаш за да възкликне „О!“, и копието внезапно се оказа в ръката на Кусура, който залитна. За малко не се наръга сам с него. Замахна към някого и кръвта му го опръска. Очите и устата му бяха целите пълни с кръв. Захвърли копието и се опита да избърше лицето си.

Някой се хвърли върху него и двамата се затъркаляха по земята. Беше изгубил секирата си. Или се беше заплела в ремъка около китката му и сега го удряше в ребрата.

Кусура се озова отгоре. Удряше с юмруци и с колене и ръмжеше на мъжа, а той му ръмжеше в отговор и се напъваше, мъчейки се да се измъкне. Кусура го удряше с юмруци отново и отново. Превърна носа му в кървава маса. Докопа дръжката на секирата и започна да сече. Остави вдлъбнатина върху нагръдника му и дълбока рана върху лицето му. Не спираше да го удря със секирата, отново и отново. Сумтеше и плюеше. Дъхът му беше накъсан, мускулите му пареха, кръвта така беше нахлула в главата му, че имаше чувството, че очите му ще изскочат.

— Умри! Умри! Какво…?

Премигна глупаво, когато осъзна, че ръката му е празна. Ремъкът вероятно се беше скъсал и секирата беше отлетяла кой знае къде. Вцепенените му пръсти заопипваха колана и измъкнаха кинжала. И почти веднага го изпуснаха, когато един мъж се блъсна в него, хвана го и започна да се бори с него. Двамата залитаха, хлъзгаха се върху мократа трева, прескачаха мокрите трупове, падналите оръжия и щитове, частите от хора.

Кусура изръмжа, озъби се, изплю се в брадата си, сграбчи главата на мъжа, рязко я завъртя я и изви. Мъжът опита да се вкопчи в стискащите го пръсти на Кусура, но не успя да го спре. Пронизителният му писък прекъсна внезапно, когато костите на врата му се строшиха с хрущене.

Нещо се удари в едната страна на лицето на Кусура и светът се завъртя. Претърколи се върху земята, изправи се с усилие и отново падна на ръце и колене. Къде се намираше? Вкопчи се в някого и го събори. Покатери се върху него и започна да го блъска с юмруци, хапе и души. Лицето на мъжа се разкриви и очите му се изцъклиха, докато гледаше нагоре към Кусура и се опитваше да пъхне пръст в носа му. Кусура рязко изви главата му и нададе задавен вой като заклано побесняло куче. После вдигна мъжа, стовари го върху земята и продължи да го стиска и души и да мачка гърлото му с ръце.

Да го мачка, докато от него не останеше нищо.

Да мачка всички тях.

Хладнокръвие

Разнесе се остър трясък и няколко тона зидария се стовариха върху градския площад, изхвърляйки във въздуха парчета от орнаментите на украсата и облак задушлив прах. Единият от гвардейците на Орсо се хвърли на земята. Лорд Хоф се сви в ъгъла. Човек би очаквал, че ефрейтор Тъни би се хвърлил да търси укритие или по-точно че никога не би напуснал укритието си, но вместо това той правеше всичко възможно да защити знамето на Непоколебимия с тялото си. Дори Горст трепна. Но Орсо откри, че той самият остана напълно спокоен.

— Сигурно каменно гюле е съборило някой от онези очарователни комини. Каква тъжна загуба за идните поколения… — Той изтупа няколко прашинки мазилка от нараменника си. — Или се казваше полдрон? Или беше вамбрас?1 Все ги бъркаше.

— Ваше Величество! — извика с тънкия си глас Горст. — Трябва да се оттеглите!

— Глупости, полковник, нещата тъкмо започнаха да стават интересни.

Това, разбира се, беше нелепа преструвка. От известно време нещата бяха повече от ужасяващи и не изглеждаше, че това ще се промени. Но защо изобщо ще участваш в битка, ако не за да кажеш поне едно от тези невъзмутимо героични фрази?

Той дръпна лорд Хоф от пътя, за да мине една носилка, носена от набит мъж с опръскана в кръв престилка и задъхана жена с потна, залепнала по лицето коса.

— Добра работа! — извика след тях. — Добра работа!

Противно на всякаква логика, Орсо не изпитваше абсолютно никакъв страх. Всъщност дори много по-малко от обичайното. Понякога му беше трудно да стане за закуска, тревожеше го мисълта, че трябва да избере риза, но изглежда, тази епична катастрофа най-сетне беше извадила наяве най-доброто от него.

Дори когато северняците се изсипаха през житата от изток, а войските на Камарата на лордовете през овощните градини от запад. Дори когато армията на Англанд настъпи през полята и влезе в битка с Дивизията на престолонаследника, предизвиквайки ожесточено меле, а после ги принуди да отстъпят назад. Дори когато оръдията на бунтовниците откриха огън по Стофенбек. Дори когато ранените запълзяха обратно по улиците и в целия град избухнаха пожари, а димът се носеше на талази около часовниковата кула, настроението му продължаваше да е приповдигнато. Сякаш по някакъв начин балансираше везни, от другата страна на които бяха всички останали, и колкото повече растяха техните съмнения и ужас, толкова по-висок ставаше неговият дух.

Надяваше се, че отстрани това изглежда като невероятна храброст, но не го чувстваше като нещо, с което да се гордее. Може би беше невероятна глупост. Невероятна арогантност. Може би куражът беше точно това. Да си толкова убеден в собствената си значимост, че да започнеш да вярваш, че смъртта е нещо, за което трябва да се тревожат само другите.

— Ваше Величество! — изписка Хоф, гласът му беше вече по-тънък дори от този на Горст. — Наистина трябва да се оттеглите!

— Свободен си да го направиш — отвърна Орсо. — Аз ще ви настигна.

Той клекна до свито уплашено момче, което не беше лесна работа, когато си в пълна броня.

— Я ставай веднага. — Широко отворените от страх очи на момчето се разтвориха още по-широко, когато разбра кой му помага да се изправи. — Имаш моето позволение да се отправиш към тила. — Той разроши косата на момчето и от нея се посипа дъжд от потрошена мазилка. — Смятай, че си получил кралски указ!

Така както вървяха нещата, беше твърде възможно да му е последният. Тази мисъл почти го накара да се разсмее. Съдбата да му е на помощ, поне се забавляваше. Дали не беше полудял?

— Поне си сложете шлема, Ваше Величество — изстена един офицер и му подаде украсения с пера кралски шлем.

Орсо отказа.

— Един крал трябва да бъде видян. И да бъде видян, че е видян. — Жена със сплъстена руса и пълна с прах коса стоеше свита уплашено в един вход и стискаше здраво в юмрука си дъска за рисуване, докато с другата отчаяно скицираше касапницата пред себе си. — Погрижи се да хванеш по-добрия ми профил! — извика ѝ Орсо. — Обаче не знам кой точно от двата е…

Баща му веднъж му беше казал, че работата на краля, общо взето, е просто да стои там, но дори и тази работа можеше да бъде свършена зле. В този момент имаше чувството, че по-скоро се справя с нея дяволски добре. Когато една колона копиеносци мина с дрънчене покрай него, ги поздрави по най-добрия начин, на който беше способен, доволен да види, че са се отправили към битката, вместо да бягат от нея.

— Всички вие сте герои! — извика им той.

Тя бяха удивени да го видят тук, но и доволни. Дори горди. Бързо минаха покрай него и скоро се изгубиха в стелещия се дим. Изглежда, че бунтовниците използваха някакво ново гюле, което не само разбиваше сградите на парчета, но и ги подпалваше. Ето това беше прогрес.

— Врагове! — изкрещя някой.

— Защитете краля! — извика пискливо Горст и застана пред Орсо с вдигнат щит.

Орсо с удивление видя, че от другата му страна Тъни се хвърли на пътя на опасността, хванал знамето на Непоколебимия в едната си ръка и меч в другата. През мрака наистина се приближаваха конници. Орсо възмутено изпъчи гърди точно както би сторила майка му, когато се изправеше пред някоя нахална девойка.

— От нашите са! — изписка Горст.

Всъщност бяха няколко офицери от Полковете на престолонаследника, чиито червени куртки бяха така омацани със сажди, че трудно можеха да бъдат различени от тъмните англандски униформи.

— Ваше Величество! Принудиха ни да отстъпим в центъра. Англандците не спират да прииждат!

— Много добре, майоре. Отстъпете. Изтеглете се в Стофенбек и създайте нов периметър. Сражавайте се с тях по улиците, ако трябва. Има ли някакъв шанс за помощ от лорд маршал Форест? — попита той, след като офицерите с дрънчене се отдалечиха към вероятната си гибел.

— Той изпрати куриер, с който искаше помощ от нас — отвърна Тъни и прибра меча си в ножницата.

— По дяволите. — Орсо нямаше никога да си прости, ако нещо се случеше с Хилди. — Ами лорд маршал Ръкстед? Има ли някаква следа от него?

Горст мрачно поклати глава. Може би Вик дан Тюфел се беше оказала права, Трошалите в Кели се бяха вдигнали на бунт и последните подкрепления, на които се надяваха, дори не бяха успели да тръгнат.

— Кракът ми! Кракът ми! — Покрай тях двама мъже пренасяха друг, който беше опрял ръце върху раменете им, а кракът му под коляното очевидно липсваше.

Едно оръдейно гюле удари покрив от другата страна на площада и предизвика лавина от потрошени плочи, които се посипаха надолу и хората се хвърлиха във всички посоки, за да търсят укритие.

Някой леко докосна Орсо по ръката и той чу тих глас в ухото си.

— Ваше Величество. — Близо до него се беше надвесил Сулфур. — Наистина трябва да се оттеглите.

— Защитаваш инвестицията на господаря си, а? — попита Орсо.

— За никого няма да е от полза, ако кралят бъде убит от падащи парчета мазилка.

Орсо пое дъх и кимна.

— Особено ако това съм аз. — Трябваше да признае, че нещата започваха да намирисват леко, но много отчетливо на поражение. — Ще отстъпим няколкостотин крачки, не повече!

— Много добре, Ваше Величество — отвърна Тъни, вдигна знамето на Непоколебимия и го сложи върху рамото си.

— Един момент. — Орсо вдигна поглед към знамето.

Белият кон на Касамир все още стоеше гордо изправен на задните си крака, а златното слънце на Съюза продължаваше ярко да сияе. Дори и повече от преди сред всичката тази кръв, мръсотия и хаос. Лео дан Брок беше толкова впечатлен от него, когато двамата заедно бяха водили парада през Адуа, и го гледаше толкова възхитено, докато вечеряха. Очевидно беше мъж, който има силна вяра в знамената.

На лицето на Орсо бавно се появи усмивка:

— Мисля, че знамето ми вероятно трябва да остане.

— Но Ваше Величество… — прокашля се един капитан, сякаш се готвеше да обясни нещо очевидно на някакъв глупак. — То трябва да е там, където сте Вие. Как иначе можете да бъдете открит на бойното поле?

— Точно така — съгласи се Орсо. — Останали са ни няколко оръдия, нали?

Онзи лакей продължаваше да го следва. Цялата му пурпурна ливрея беше изцапана. Беше пъхнал подноса под мишницата си, вместо да го държи върху пръстите си, и трепваше уплашено при грохота на случайните попадения.

— Още едно шери… Ваше Величество? — успя да измрънка той.

Орсо се усмихна и огледа обкръжението си:

— Мисля, че е време за нещо по-силно.

Вик нямаше много боен опит, но когато ставаше въпрос за инстинкта за самосъхранение, беше експерт, а доколкото можеше да прецени, бяха сериозно прецакани.

Тя безмълвно измъкна парцалите от изтормозените си уши. Дори и без тях всичко беше приглушено. Едно от оръдията се беше взривило, убивайки половината си разчет. Три други оръдия бяха пукнати и безполезни. Още три се бяха изкривили толкова много, че с тях не можеше да се стреля. Друго беше изскочило от стойката си, бе се отърколило надолу по склона и беше смазало двама мъже, преди да успеят да се махнат от пътя му. Останалите оръдия бяха останали без гюлета и барут. Почернелите им от сажди разчети лежаха проснати и изтощени по склона на хълма като бегълци от ада.

Гуркулският огън беше оставил смрадлива черна следа по тревата, която обвиваше върха в дим, когато заръмя дъжд. Долу можеше да види войниците на Камарата на лордовете, които се влачеха упорито нагоре по склона под увисналите си знамена. Бяха очукани от оръдейния огън, подгизнали от реката и изтощени от катеренето, но продължаваха да прииждат и числеността им беше голяма.

— Какво ще правим? — попита Вик.

Пайк огледа сцената с разочарования вид на готвач, който се бе прибрал у дома само за да открие, че в кухнята му цари ужасен хаос:

— Подгответе се за отстъпление.

Вик погледна надолу към Стофенбек. По осеяните с отломки улици горяха пожари, към тила бавно се придвижваха ранени.

— Ще оставим краля по гол задник.

— Би предпочела да се бием ли?

За нея битката беше коляно в слабините, палец в окото или удар с юмрук в гърлото. Беше нокът, скрит в крайшник хляб, месингов бокс и шепа хвърлена пръст, чорап с камък в него. Беше да нараниш някого възможно най-бързо и най-зле с каквото имаш подръка. Нищо от това не беше от никаква полза по време на битка срещу облечени в броня мъже и редици от копия. Срещу залпове от стрели от арбалети и оръдейни гюлета.

За какво изобщо щеше да се бие? Вече дори и това не знаеше. Може би никога не го беше знаела. Както веднъж ѝ беше казал Глокта — тя отчаяно търсеше нещо, на което да бъде предана.

— Ваше Високопреосвещенство! — Един практик се препъваше по тревата и сочеше като обезумял зад себе си.

По хребета на хълма идваше ездач. Беше мускулест мъж в изцапана с кал униформа, голяма и заострена като клин кестенява брада. Зад него се появиха още много други ездачи. Вик предположи, че това е неприятелят. Някой от лордовете на Камарата ги беше заобиколил по фланга и се бе изкачил по хълма, готов да ги довърши.

— Точно навреме, лорд маршал Ръкстед! — извика Пайк.

Вик обикновено схващаше бързо, но сега ѝ отне време да осъзнае какво се случва.

— Радвам се, че не пропуснахме празненството, Ваше Високопреосвещенство. — Ръкстед дръпна поводите, спря до тях и погледна намръщено през разчистващия се дим и мъглата на дъжда, към приближаващите войски на Камарата на лордовете. Той повика с пръст един от адютантите. — Организирай атаката и се отърви от тази паплач, ясно? Добро момче.

И Вик осъзна, че това, което ѝ се беше сторило, че ѝ се причува с изтормозения ѝ слух, беше съвсем реалният тропот на приближаващи се копита. Много голям брой копита. Изглежда, че подкрепленията бяха пристигнали в крайна сметка.

Отиде, олюлявайки се, до една от разбитите оръдейни стойки. Схванатото бедро я болеше.

Трябваше да седне, за да спре треперенето на ръцете си.

Савин гледаше невярващо, с отворена уста, докато всичките ѝ амбиции се разпадаха по шевовете с късаща нервите мудност.

Имаше усещането, че са минали дни, преди помлените от оръдията редици на армията на Камарата на лордовете да излязат от димящите овощни градини и после да запълзят в многоцветните си опърпани униформи през разораната земя към стръмните скали. Когато достигнаха до хълма, сините редици на Ишър се огънаха, поколебаха се, прегрупираха се и бавно започнаха да се изкачват.

Вражеските оръдия бяха замлъкнали, докато техните собствени най-сетне бяха разположени върху хълма под нея и започнаха да бомбардират методично Стофенбек. Облаците дим сред покривите отбелязваха попаденията на гюлетата им, а стълбовете дим — пожарите, които бяха предизвикали. Редиците на Орсо в центъра се огънаха назад. Северняците на Стаур ги атакуваха ожесточено отляво.

По лицето ѝ беше плъзнала жестока усмивка. Когато онзи скалист хълм паднеше в ръцете им, градът повече нямаше да може да бъде удържан. Центърът щеше да поддаде, Стаур щеше да пробие отляво и победата щеше да е тяхна.

А тронът щеше да ѝ принадлежи.

После, когато димната завеса от оръдията по-долу се разнесе, тя забеляза нещо. Проблясък на стомана в седловината между скалистия хълм и този до него. Сега ръмеше ситен дъжд, който замъгляваше бойното поле, но когато пристъпи напред и погледна през далекогледа, тя разбра, че не може да има никакво съмнение.

Виждаше още стомана и още. Цяла река се излизваше от височините. Конници. Огромна вълна, която проблясваше матово.

— Не — прошепна Савин.

Те разкъсаха фланга на раздърпаните части на Ишър. Изненадаха ги, разбиха ги на пух и прах и се втурнаха към овощните градини. Червеното петно на новосформирания легион на Барезин се разпадна много преди да го ударят, и се разпръсна към реката.

— Не — прошепна отново тя.

Сякаш тази дума беше молитва. Но колко често се беше хвалила на Зури, че не вярва на нищо, което не може да пипне, преброи и запише в счетоводните книги? Бяха сигурни, че Орсо няма да получи подкрепления. Бяха разчитали на това. Но ето че подкрепленията бяха тук, въоръжени и горящи от желание да влязат в битка, и направиха плановете ѝ на парчета.

— Не — прошепна Савин.

Само преди миг беше усещала вкуса на победата. Сега вече нищо не беше сигурно. Искаше ѝ се да се отпусне на колене. Да легне в тревата. Но някой трябваше да стори нещо.

Инженерът при най-близкото оръдие тъкмо докосваше със запалителния шнур подсипа на оръдието и останалите от разчета се наведоха и запушиха ушите си с ръце. Савин се готвеше да тръгне към тях, подпряла с ръка корема си:

— Трябва да…

Проблесна ослепителна светлина. Тя извърна лице, вдигна ръка и тъкмо да ахне изненадано, когато нещо я събори и запрати на земята.

Героизъм

— Копелдаците бягат! — изръмжа Антоп.

— Забелязах — отвърна Лео, докато наблюдаваше с безпомощна ярост как войската на Камарата на лордовете се разпадна и побягна към реката.

Само преди миг бяха на прага да заобиколят врага по десния фланг. Сега имаше опасност те самите да бъдат заобиколени по фланга.

— Мътните го взели — изръмжа той.

Армията на Англанд беше свършила своята част. Сражавайки се за всяка педя земя, бе принудила хората на Орсо да напуснат позициите си, беше огънала полумесеца на неговата армия в средата и я принуди да отстъпи до покрайнините на Стофенбек.

Продължаваха да се сражават сред дима и ръмящия дъжд. Мелето се беше разпаднало на дузина опасни малки схватки сред сградите.

— Мамка му! — Той стовари облечения си в броня юмрук върху облечения си в броня крак.

Още един час и победата този ден щеше да е тяхна. Но те нямаха още час. Нямаха дори и миг повече.

— Все още можем да се изтеглим! — изрева Антоп, надвиквайки шума.

— Накъде? — сопна се Лео. — Към какво?

Това означаваше да оставят на Орсо бойното поле, инициативата и реалния шанс да получи подкрепления, докато техният собствен съюз щеше да се разпадне. От освободител Лео щеше да се превърне в обект на подигравки. Щеше да остане в историята като неудачник и предател.

— Знаеш ли какво? — Джин се наведе към него с широката си усмивка. — Мисля, че ще разбием копелетата, ако ги ударим още веднъж!

— Кавалерията е свежа! — Сякаш заразен от усмивката на Джин, Антоп също се усмихна. — Да хвърлим заровете още веднъж, а?

Сега и Лео се усмихваше. Как да се сдържи, след като приятелите му се надсмиваха над смъртта? Наложи си да спре, преди да се е обърнал да попита Юранд за мнението му. Искаше му се двамата с Глоуард да бяха тук сега. Вдигна поглед към флага на краля. Знамето на Непобедимия плющеше волно над дима и развалините, издигнато върху високата часовникова кула. Златното слънце блестеше като истинското слънце, което надничаше през дъждовните облаци над главите им.

Все още имаше време. Ако успееше да разбие центъра на Орсо… да плени това знаме и самия крал… нито една от допуснатите грешки нямаше да има значение. Победата заличава всички престъпления — бе казал Вертурио. Или беше Биаловелд? Какво значение имаше? Щеше да спечели победата този ден с мечове, не с думи. Това беше моментът, който бе чакал. Нямаше да има по-добър. Нямаше да има друга възможност. Беше дошло времето на героите.

„В битката мъжът винаги разбира кой е наистина“ — обичаше да казва баща му. Той беше Младия лъв. А един лъв не бяга с опашка, подвита между краката. Лъвът се бие до последно.

Пъхна ръка в ремъците на щита.

— Кажете на кавалерията, че атакуваме! — изрева той.

— Ха! — Антоп обърна взетия назаем кон и препусна, за да предаде заповедите.

Лео можеше да види изтощените мъже, които излизаха от реката на близкия бряг. От другата страна на водата кавалерията на кралската гвардия се носеше и въртеше като ятото скорци над полето предишния ден, разбивайки паникьосаните остатъци от силите на Камарата на лордовете. Надолу по течението плаваха трупове, които се събираха в мочурливите плитчини на големи полюшващи се купчини.

Но без трупове нямаше слава. Лео измъкна меча и стоманата слабо изсъска по онзи начин, от който по кожата му винаги минаваха тръпки. После обърна коня си към формиращия се бързо огромен клин от кавалерия. Мъжете, които бяха яздили до него в Севера и никога не го бяха подвеждали. Най-добрите от най-добрите. Строени, дисциплинирани и безстрашни. Засилващият се дъжд беше покрил броните им със ситни капчици.

— Мъже на Англанд! — изрева той и вдигна високо меча си. — С мен ли сте?

Малцина можеха да чуят думите, но схванаха същината, размахаха копия към дъждовното небе и нададоха възторжени, одобрителни викове.

— За Лео дан Брок! — изрева Антоп.

— За Младия лъв! — изкрещя Джин.

Лео зае мястото си между тях в острието на клина, където копнееше да бъде, откакто Ишър за пръв път беше споменал за бунт. Откакто Савин беше превърнала този бунт в реалност. Откакто за последен път беше стоял там, където беше мястото му — в самия връх на копието.

Вдигна щита си и свали забралото с ръба му.

— Напред! — изрева той, макар че извън шлема му едва ли се чуваше нещо повече от метално боботене, след което пришпори коня си.

В началото потегли бавно по покрития с коловози път към Стофенбек, чиято повърхност беше лепкава от ръмящия дъжд. Копитата на коня я изравяха, докато го пришпорваше към битката.

Погледна наляво. Джин никога не носеше шлем със забрало. Лео можеше да види зъбите му сред червената брада, гневно присвитите очи и вдигнатия тежък боздуган. Погледна надясно. Антоп беше пъхнал копието под мишницата си и на красивото му лице грееше широка усмивка, която накара и Лео да се ухили.

Вече яздеха в тръс. Сградите отпред ставаха все по-ясни през дъжда и дима. Труповете лежаха разпръснати там, където бяха паднали, докато битката бавно се приближаваше към Стофенбек. Там, където все още се водеха разгорещени схватки, цареше хаос от оръжия и увиснали знамена, който подскачаше пред очите му заедно с движението на коня.

Това не беше първата атака, която водеше, но тръпката я имаше всеки път. Устата му беше пресъхнала, дъхът — учестен, а мускулите го боляха. Земята се движеше бързо под него, сякаш летеше над нея. Усещаше сладката вибрация, предаваща се от пръстта към копитата, през седлото и нагоре чак до вътрешностите му. Страхът и възбудата се натрупваха и превръщаха в радост, от която му се приискваше да закрещи. Размахваше вдигнатия си високо меч.

Редиците на армията на Англанд се разделиха пред него. Офицерите крещяха и караха мъжете да отстъпят и да отворят редиците си, за да може конете да преминат през тях.

Копитата вече трополяха в лек галоп, докато кавалерията на Младия лъв се хвърляше отново в битка. Трябваше да се признае обаче, че тази битка не беше подходяща за конници. Лео, изглежда, така и не си беше научил урока.

По-тесните улички бяха преградени от здрави барикади — дънери на дървета със заковани върху тях колове, струпани врати и отломки, от които стърчаха пики. Но барикадите през най-широката улица право срещу тях бяха слаби — просто купчини мебели и няколко копия.

Лео ги посочи с меча и се опита да изреве команда, от която през забралото се чу единствено отекващото му дишане.

Всичко се свеждаше до тропота на копитата, хвърчащата кал, носещия се на талази дим и свистенето на вятъра. Сърцето му препускаше в същия ритъм, зъбите му тракаха и дишаше тежко, докато гледаше на света през процеп, през който трудно би могло да бъде пъхнато дори и писмо.

Врагът пред тях се стопяваше, войниците се разпръсваха и тичаха да се скрият между сградите. Лео нададе боен вик, съсече един мъж, който се обърна да побегне. Мечът му издрънча върху бронята на гърба му и войникът падна под копитата.

Успяха! Стигнаха до площада в сърцето на Стофенбек. Бяха прерязали наполовина редиците на кралската армия! От едната страна имаше изгоряла сграда. Димът хвърляше димна завеса върху разпръснатите отломки, потрошената мазилка, разкривените трупове и един разрушен и наклонен на една страна фонтан, който пръскаше вода. Видя кметството с високата часовникова кула. Часовникът от едната ѝ страна беше пръснат на парчета и стрелките му бяха огънати, застинали в мига, в който случайно оръдейно гюле беше изтърбушило вътрешностите му.

— Напред! — изрева Лео и махна разгневено на хората си да продължават, но в същия момент дръпна поводите и спря.

Нямаше какво да атакуват. Съзря знамето на Непоколебимия на върха на часовниковата кула.

Но от кралските гвардейци нямаше и следа, да не говорим за рицарите от дворцовата стража. Цялото място беше странно пусто. Ездачите се пръснаха около него, изгубили цялата си енергия. Суетяха се напред-назад, конете се изправяха на задните си крака и се бутаха един в друг като овце в кошара.

От другия край на площада се чу вик:

— Готови!

Внезапен порив на вятъра блъсна дъждовните капки в лицата на ездачите и отвя настрани димната завеса за достатъчно дълго, за да може Лео да види барикадите, препречващи улиците, водещи вън от площада. Тези не бяха слаби. Бяха настръхнали от заострени колове и гора от блестящи здрави копия. Копията на мъже, които бяха готови и чакаха.

Имаше и матови метални пръстени, от които надничаше мрак. Лео осъзна, че са дулата на оръдия, насочени право към тях.

Опита да обърне коня и вдигна рязко забралото, за да може да предупреди хората си, но беше твърде късно.

— Огън!

Брод чу грохота на залпа. Беше толкова силен, че зъбите му изтракаха.

Застина неподвижно в една стъпкана цветна леха до отломките на ограда. Всеки мъж, притежаващ дори капка здрав разум, би побягнал в противоположната посока. Но Брод беше доказал десетки пъти, че изобщо не притежава здрав разум, започне ли веднъж битката, а сега беше в самия ѝ разгар. Главата му пулсираше от шума и мириса ѝ. Можеше да ѝ се съпротивлява толкова, колкото коркова тапа можеше да устои на прилив.

Виждаше размазано бъркотията в сумрака пред себе си. Предметите в краката му бяха ясни и се превръщаха в мъгляви петна зад гърба му. Строшени оръжия и брони, смачкани тела. Дори самата земя беше ранена. Калната пръст бе така разровена и покрита с белези, сякаш беше прясно изорана. Ранени мъже разкъсваха дрехите си, за да видят колко зле са раните им. Забиваха нокти в земята и се влачеха към тила. Един беше така покрит с кал, че дори отблизо Брод не можа да разбере на чия страна е. Без очилата нямаше изобщо никакви страни.

Кавалерията беше преминала с грохот и бе разкъсала редиците. Беше ги разделила на малки ожесточени битки, мъчителни битки до смърт между мятащи се в дима хора. Брод видя размазаните форми на трима мъже да се отделят от останалите. Реши, че са кралски гвардейци. Може би дезертьори. Такова беше предположението му. По време на битка можеш да си позволиш единствено да предполагаш. Най-сетне беше време да действа. Усети как лицето му се разкриви от усмивка.

Първият така и не забеляза приближаването му. Бойният чук продъни шлема му.

Вторият се обърна да погледне. Уплашените му очи проблеснаха, преди камата на Брод да се забие с глух удар отстрани в шията му.

Третият се обърна да бяга и успя да направи една крачка, преди Брод да подсече краката му с острия като кирка край на чука и да го събори. Мъжът се претърколи, вдигнал треперещите си ръце. Преди да е успял да изрече и една дума, Брод го удари три пъти с чука, счупи ръката му, вдлъбна ребрата му и го уцели отстрани по главата. Зъбите му се разхвърчаха и челюстта му почти се отдели от главата.

Извил гръб, мъжът се загърчи в калта. Брод стъпи отгоре му, жаден за още. Горещият му дъх излизаше с пръхтене от ноздрите му, зъбите му бяха стиснати като менгеме, а мускулите напрегнати като пружини.

От мрака към него се втурнаха неясни форми и той вдигна чука. Коне, които изтрополяха покрай него. Обезумели, без ездачи, с мятащи се юзди и въртящи се ужасено очи. По хълбоците на единия имаше кървави резки, а в стремето на другия все още подскачаше заплетен ботуш.

Улицата беше препречена от неустойчива барикада. Нарочно беше направена така. Като покана, на която Брок не беше устоял. Брод не беше по-различен. Той се промъкна през нея, като оставаше приведен. Устните му се бяха дръпнали назад, оголвайки зъбите, а от гърлото му излизаше ниско ръмжене.

Един войник коленичи и насочи към него счупено копие.

— Назад! — извика той.

Брод направи крачка и разцепи главата му с бойния чук. Беше виждал мъже да продължават да се бият с рани по тялото, които изглеждаха направо невероятни. Когато смениш формата на черепа на човек, това е най-добрият начин да си сигурен — да го сплескаш, строшиш на парчета и да пробиеш дупки в него.

Един прозорец се пръсна и пламъците облизаха външната страна на сградата. Брод се закашля от дима и тялото му се обля в пот. Веждите му бяха мокри от нея. Пред него се издигаха някакви неясни форми. Колони. Някога мястото е било покрит пазар. Сега покривът му беше отнесен, а наоколо бяха пръснати плочи, обгорени дървени греди и парчета зидария.

Навсякъде имаше мъртъвци. Брод не можеше да направи и крачка, без да стъпи върху тях. Мъртви хора и коне, оплетени и разкъсани. Дори зидарията беше покрита с белези и дупки. Предположи, че това е работа на оръдията. Оръдията, които са били напълнени с картеч от железни парчета. Буря от нажежен метал, която никаква броня, щит или кураж не биха могли да спрат. Мястото вонеше на дим и кръв, на потрошени хора и къщи, разбити заедно с всичко съдържащо се в тях.

Тук битката беше ужасна. Видя мъж, който размахваше оръжието си на всички страни от гърба на коня. Друг беше свален от седлото и съсечен на земята. Двама мъже се биеха за нож. Черни фигури на фона на пожарите. Дяволи в ада.

Брод се хвърли в самия център на битката. Блъсна с рамо в ребрата един мъж, просна го на земята и мечът изскочи от ръката му. Завъртя се към друг, чието копие издрънча в гърба му. Беше твърде близо за чука и Брод му нанесе удар с ножа през рамо. Острието остърга нагръдника му, изскърца надолу по бронята на рамото му, намери пролуката между двете и се заби дълбоко в плътта. Мъжът опита да се извърти, хвана се непохватно за рамото на Брод и Бика заби кинжала през процепа на шлема му. Дръжката на ножа остана да стърчи там и войникът се строполи по гръб.

Първият мъж се хвърли към падналия си меч и Брод удари протегната му ръка с чука. Превърна я в безформена кървава ръкавица. Мъжът си пое дъх да изкрещи, наведе се и Брод го изрита толкова силно под челюстта, че шлемът му отхвръкна и се плъзна по изровените павета. Изрита го отново и отново. Не можеше да спре да го рита.

Над главата му се разнесе пукот. Бликна пламък и огромна маса камъни се пръсна и срути на парчета. Един мъж беше смазан, други се запалиха, хвърлиха се на земята и започнаха да се въртят, докато се опитваха да се отърсят от въглените. Брод удари с чука трети толкова силно, че го завъртя във въздуха и запрати тялото му с главата надолу в една стена, от която то отскочи.

Мярна някакво движение, наклони се назад и едно острие изсвистя покрай носа му. Изправи се отново, когато мечът се понесе към него от другата страна и уцели несръчно стоманената дръжка на чука му.

Сблъска се с мъжа и започнаха да се борят. Зърна брадато лице и оголени зъби. Мъжът блъсна Брод и той си прехапа езика. Устата му се напълни с кръв, но беше хванал ръката, с която мъжът държеше меча, и използва тежестта на тялото си, за да бутне брадатия копелдак в една стена. После го блъсна отново и удря ръката му в строшената зидария, докато мечът не издрънча на земята.

Освободи чука, изръмжа и замахна с него към лицето на брадатия, но мъжът се измъкна и вместо това оръжието се удари в стената и дръжката се изплъзна от изтръпналата ръка на Брод. Видя проблясък на метал, когато брадатият извади нож. Брод хвана ръката му, но се спъна в един труп. Двамата се строполиха и се затъркаляха през горящите отломки.

Брод се озова отгоре. Юмруците и на двамата се бяха вкопчили в дръжката на ножа. Отразяващото огъня острие потрепваше, докато всеки от двамата се мъчеше да го измъкне от другия. Брод изви ножа, напрегна се и стисна челюсти, използвайки цялата тежест на тялото си. Мъжът се опита да го ритне с коляно, изсумтя и се помъчи да претърколи Брод, но Бика беше твърде силен. Брадатият свали едната си ръка от ножа и посегна да издере лицето на Брод. Завъртя глава, за да захапе отчаяно със зъби ръката му, но беше твърде късно.

Брод изръмжа и вкара със сила върха на острието под ухото на мъжа, после натисна нагоре. Юмрукът му започна да лепне от кръвта и той освободи едната си ръка, за да отстрани пръстите на мъжа от лицето си. После я сви несръчно в юмрук и започна да блъска с него по дръжката на ножа, сякаш удряше пирон с чук. Вкара острието в главата на копелдака, докато напречната част на дръжката не стигна до челюстта му.

Брод се изправи и се олюля, пръскайки слюнка, докато се опитваше да си поеме дъх. Засега битката тук беше приключила, но щеше да се върне отново, така както вълните заливат брега. Вълни от кръв, след които оставаха да плават мъртви тела. Можеше да чуе приближаването ѝ. Виковете и сблъсъците. Безумните крясъци и квиченето, сякаш свине ровеха в калта.

Видя парцаливо знаме да стърчи над купчина мъртви. Когато се приближи, успя да различи лъва и чуковете на Англанд. Един от хората на Брок все още го държеше с една ръка. Седеше, опрял гръб в мъртъв кон. Беше онзи хубавецът? Антоп? Дишаше тежко. През няколкото малки дупки в нагръдника му се процеждаше кръв, която мокреше панталоните му.

Човек не би искал да използва израза „последен рубеж“ за собствената си страна, но нещата изглеждаха по този начин. Ранени, разкривени лица, отчаяни викове. Някой се закашля, облегнат върху строшено копие. От устата му излезе кръв и кървави лиги. Закашля се отново. От бедрото на северняка Джин стърчеше стрела на арбалет. Въпреки това беше хванал Брок под мишниците и псуваше, докато се опитваше да го измъкне изпод мъртвия му кон.

— Чакай — от устата му изхвърчаха слюнки.

Беше му трудно да говори. Искаше само да ръмжи и да хапе като животно. Той пъхна ръце под едната страна на мъртвото животно и пъшкайки, успя да повдигне отпуснатото му тяло достатъчно, за да може Джин да измъкне Младия лъв, след което се отпусна назад изтощен.

— Господарю Брод — изграчи Брок.

Изглеждаше объркан. Сякаш всичко това се беше оказало доста изненадващо за него.

— Изпрати ме съпругата ви. — Брод погледна намръщено към мъглата наоколо. Виждаше размазано всичко на повече от ръка разстояние. А всичко на няколко крачки беше просто гърчещи се сенки. Пукащи пламъци от едната страна. Въздухът беше пълен с дим и слягащ се прах и в него отекваха стенанията на умиращите. Кракът на Брок беше смазан, бронята му беше смачкана и опръскана с неговата кръв и тази на коня му, наколенникът му беше така усукан, че почти се бе сплескал.

— Добре… че дойде. — Брок вдигна лявата си ръка, оголи порозовелите си зъби и измъкна очуканите остатъци от щита изпод крака си. — Но както виждаш… — Един огромен пирон беше пробил бронята на ръката му близо до лакътя и от края ѝ капеше кръв. — Тук не може да бъде сторено… нищо.

Брод виждаше това. Виждаше го много ясно. Вдигна поглед към Джин и севернякът отвърна на погледа му. Не бяха нужни думи.

— Върни се… при Савин. — Брок се задъхваше преди всяка дума. — Погрижи се тя да се измъкне. — Всяка дума сякаш му костваше героични усилия. — Погрижи се детето ми… да се спаси.

Брод се изправи. Сред дима се виждаха фигури. Предположи, че са гвардейците на краля, които идваха, за да си довършат работата.

Вдигна един паднал меч и пъхна дръжката му в ръката на Лео дан Брок.

Младия лъв му кимна и Брод кимна в отговор.

Тук от него нямаше никаква полза. Но от друга страна, не беше дошъл, за да има полза от него. Обърна гръб на касапницата, промъкна се през една разрушена странична уличка и се отдалечи.

— Мамка му! — изръмжа Детелината, свали далекогледа и погледна намръщено надолу към димящите развалини, които някога бяха град.

— Какво има? — попита Флик, надвиквайки непрекъснатата врява на битката.

— Доколкото виждам, славната атака на Младия лъв се провали. Нека това ти послужи за урок по отношение на славните атаки.

— Какво означава това?

— Че не е останало нищо, за което да се бием. Трябва да спасяваме каквото можем, докато има какво да бъде спасявано. Стой наведен и наблизо.

И Детелината прибра далекогледа и извади меча. Не толкова от желание да го размахва, а защото така се правеше в битка. После стисна челюсти, изправи рамене и тръгна точно в погрешната посока. Тоест към битката.

Нещата вече бяха зле. Те винаги бяха зле, но сега бяха наистина зле. Всички по набучения със стрели, изцапан с кръв, разровен и кален път бяха ранени. Един именит воин изплю в шепите си кръв и парчета зъби. Друг гледаше глупаво напред с глава, покрита със спечена кръв. Един наборник стискаше сълзящите чукани на два от пръстите си и ръмжеше псувни. Друг именит воин седеше, пребледнял като платно, и гледаше втренчено ръцете си, докато се опитваше да напъха обратно вътрешностите си през голямата рана отстрани в ребрата си. Детелината улови погледа му и кимна. Той щеше да се върне при пръстта и двамата го знаеха. Това кимване беше единственото, което Детелината можеше да стори за него.

— Мътните го взели! — извика дрезгаво Флик и трепна, защото, докато вървеше срещу вятъра, безумният грохот на битката започваше да се чува все по-силно и по-силно.

Детелината поклати глава. Стисна здраво меча. Нима някога беше имало време, когато всичко това му беше харесвало? Когато го беше очаквал с нетърпение? Когато беше напрягал всеки свой мускул, за да се върне към него възможно най-бързо?

— Сигурно съм си изгубил ума — прошепна той.

Изсвистяха няколко стрели и Детелината се наведе и прегърби рамене. Сякаш като се прегърбеше, това щеше да му помогне. Кой изобщо стреляше? В целия този хаос имаше същата вероятност да убиеш някого от своя страна, колкото и някого от вражеската. Може би се стигаше до един момент, в който вече не ти пукаше и всяко убийство ти изглеждаше като разумна идея. И без това всички се занимаваха с това, защо ти да си единственият глупак, който не го прави?

Беше минало много време, откакто Детелината се беше чувствал по този начин. Студената прегръдка на пръстта очакваше всекиго. Да отведе там някое нещастно копеле само защото не е гледало където трябва, не му се струваше нещо, заради което си заслужаваше да рискува живота си. Нима когато има наводнение, губиш време да се ядосваш на водата? Разбира се, че не, мътните го взели — просто гледаш да не се удавиш. Битката не е нещо различно. Тя е природно бедствие.

— Мамка му — изръмжа някой, който беше паднал на едно коляно и гледаше втренчено дръжката на стрелата, която стърчеше от рамото му. — Мамка му!

Сякаш никога не беше виждал нещо толкова невероятно и толкова несправедливо. Трябвало е да помисли преди това. По време на битка няма нищо по-естествено от това да те прострелят със стрела.

Поне този път Детелината беше успял да задържи Шола настрана. Беше ѝ казал, че някой трябва да докара лодка нагоре по реката, в случай че нещата тръгнат на зле. В крайна сметка не му се беше наложило да я убеждава много. Това момиче имаше глава на раменете си. Искаше му се да беше оставил и Флик, но момчето можеше да научи тук един ценен урок. А именно че мечовете не са хубаво нещо, независимо от кой от двата им края стоиш.

— Главатар — дръпна го за ръкава Флик.

Кусура беше коленичил на хълма. Навсякъде около него имаше трупове и той се беше подпрял на една голяма секира, която сигурно беше взел от ръката на някой мъртвец. Изглеждаше така, сякаш се готви да се изправи, но не може да намери сили.

Беше подходил към битката по начина, по който може би щеше да го направи и Детелината, когато името му все още беше Стръмното. Което ще рече да тича към местата, където сраженията са най-ожесточени, да беснее и размахва оръжие и да пролее всяка капка кръв, която може, без да мисли за щит, меч или за последствията. Беше така опръскан с кръв, че сякаш беше плувал в море от трупове, опитвайки се да имитира по най-добрия възможен начин оня откачен шибаняк — Кървавия Девет.

Въпреки това никой мъж не може да беснее вечно и сега той беше клюмнал. Покритата му с кръв коса висеше, ризницата му беше разкъсана и платът под нея също, челюстта му бе увиснала, кокалчетата му бяха ожулени, два от пръстите на свободната му ръка бяха счупени и изкривени наобратно.

— Насити се вече, нали? — попита Детелината.

Кусура бавно вдигна очи, сякаш дори и това му костваше твърде много усилие. Едното му око беше яркочервено от удар по лицето, бузата му беше срязана, челото ожулено до кръв, а веждата сцепена и от нея се стичаше тъмна струйка.

— Аха — изграчи той. Гласът му беше станал дрезгав от крещенето на псувни. — Дори повече, отколкото исках.

— С англандците е свършено. Предполагам, че денят приключи.

— Аха — изграчи отново Кусура, от носа му излезе кървав мехур и той протегна строшената си ръка към Флик, за да може момчето да му помогне. — Денят приключи.

— Къде е Стаур?

Кусура махна лениво с ръка към билото на хълма.

Детелината видя знамето с черния вълк на краля на северняците да подскача над тълпата и да танцува сред безумния хаос от копия, оръжия и строшени дръжки, над бурното море от глави и шлемове. Разбира се, Стаур се беше хвърлил в средата на битката. Изграждаше легендата за себе си най-отпред — там, където се създаваха утрешните песни. Без съмнение Големия вълк беше храбрец. Но между храбростта и глупостта никога не е имало голяма разлика.

Детелината се наведе към един от труповете — някакъв мъж от Съюза, сгушен като дете в студена нощ. Хвърли бърз поглед наоколо, но всички бяха заети със собствената си трагедия, затова пъхна ръка в разкъсаната куртка на мъжа и изцапа лицето си с кръв, размаза я по ризницата си. Отри меча си от едната страна на трупа, за да го изцапа малко с червено.

Осъзна, че мъжът го гледа. Бузата му потрепна леко. Значи не беше мъртъв. Детелината му се усмихна тъжно и печално сви рамене.

— Благодаря за кръвта.

После се изправи и бързо тръгна към безумието.

Имаше късмет, че не му се наложи да стигне далеч. Откри Стаур да седи на един камък. Изглеждаше много раздразнен. Една жена опитваше да превърже кървящия му крак, но той непрекъснато скачаше прав, за да дава заповеди или поне да крещи обиди, и изтръгваше превръзките от ръцете ѝ.

— Детелина! — озъби се той. По зъбите му имаше кръв. — Къде беше, мамка му?

— Опитвах се да попреча на Кусура да се самоубие. — Донякъде беше наистина вярно. — С Младия лъв е свършено. Трябва да се изтеглим, преди да са ни обградили.

— Какво трябва да направим, мамка му?

Стаур огледа различните млади копелдаци около себе си, но никой от тях не изглеждаше да гори от желание да опита отново това, което Съюзът им беше сервирал. Трябваше да се отбележи, че изглеждаха много по-войнствени преди битката, отколкото в нейния разгар. Гринуей се беше хванал за знамето на Стаур като мъж, който не може да плува и се е вкопчил в парапета на потъващ кораб. Всеки шум го караше да трепне уплашено. Не му беше лесно, защото постоянно се чуваха шумове.

— Няма какво повече да доказваме тук, кралю — надвика врявата Детелината. — Време е да се огънем под напора на вятъра. Да спасим каквото можем.

Спасяването на разни неща не беше сред приоритетите на Стаур. Той беше човек, който обичаше на всяка цена да унищожава разни неща.

— Големия вълк не бяга — изсъска той и после изсумтя от болка, когато жената пристегна превръзката.

— Разбира се, че не бяга — отвърна Детелината. — Но може да отстъпи, щом реши, особено когато води битката на друг. Победата нямаше да е за нас. Загубата също няма да е наша. — Той се наведе по-близо. — Младия лъв изкопа тая шибана дупка. Може той да бъде този, който ще бъде погребан в нея.

— Корабите се върнаха до брега — промърмори Гринуей с широко отворени очи.

— Казах на моето момиче Шола да докара нашия нагоре по реката. Би трябвало да е на не повече от десетина мили от тук. Приготвил съм коне, които чакат. Достатъчно са, за да върнат неколцина от нас безопасно у дома.

— Винаги премисляш нещата, а, Детелина? — присви очи Стаур.

— Да си призная, баща ти ми заръча да се погрижа да се върнеш цял. Ти не си кой да е, а бъдещето на Севера. — Детелината се наведе още по-близо и добави с тих и настойчив глас: — За какво изобщо се бием? За слава? Винаги ще имаме възможност да се прославим и по-късно. Уфрит? Без Брок, който да го защитава, можем да го превземем по старомодния начин!

Червената уста на Стаур помръдваше известно време, докато той гледаше намръщено нагоре към върха на хълма. После оголи зъби, изплю кръв и извърна глава:

— Оттегляме се, мамка му.

— Идват — каза Лео, дишайки тежко.

Всеки негов дъх беше стон, който се процеждаше през стиснатите му от болка зъби.

Привидения в дима. Сенки в праха. Сред труповете на хора и коне и купчините отломки и строшени копия.

— Трябва да тръгваш — изсъска той на Джин.

Бързея опита да се усмихне. Върху главата му имаше голяма рана. Част от скалпа му се люлееше свободно.

— Стигнахме дотук заедно. Мисля да завърша пътуването заедно с теб — изръмжа той и счупи стрелата от арбалет, забита в крака му. — А и без това няма къде да избягам.

Той се надигна на коляно, обърна се към приближаващите фигури и вдигна потрошения си щит, стиснал в готовност боздугана в юмрука си.

Лео не можеше да стори нищо. Дори не можеше да стои на краката си. Извъртя се и започна да се издърпва със здравата си ръка. Смазаният му крак се влачеше след него. Продължаваше да стиска меча в юмрука си. Беше същият онзи меч, който беше получил като награда — с дръжка във формата на лъвска глава. Същият меч, който крал Джизал му беше подарил в най-гордия ден от живота му.

— Антоп! — изграчи той.

Знамето някак стоеше изправено в сгъвката на лакътя на безжизнената му ръка. Но Антоп седеше и гледаше в празното пространство. От дупките в нагръдника му се стичаше кръв, а онзи палав кичур коса все още беше залепнал за бледото му чело.

Лео се довлече и седна до него. Дишаше тежко, а от устата му излизаше кървава слюнка.

— Съжалявам — промълви той. — Съжалявам.

— Елате, копелета! — изрева Джин на северняшки.

Лео чу тракането на арбалети и Джин залитна назад и падна на едно коляно.

— Не — изсъска Лео, стъпи с усилие върху здравия си крак, обхвана с лакът рога на седлото на един мъртъв кон и с усилие успя да застане в приведено положение, олюлявайки се.

Джин се строполи. От тялото му стърчаха три стрели.

По площада отекнаха хрущящите стъпки на тежки ботуши. Едър мъж, целият облечен в броня, със златното слънце на Съюза върху нагръдника си и тежък меч в ръцете. Той вдигна забралото на шлема с опаката страна ръкавицата си. Бремър дан Горст. Беше стиснал здраво голямата си челюст.

Джин вдигна ръка и немощно се вкопчи в глезена му. Горст се намръщи и изрита ръката му настрани.

Лео използва меча като патерица и пренесе цялата си тежест върху здравия си крак, който само допреди час беше раненият му крак. Май вече изобщо не го болеше. Не и в сравнение с другия, който беше смазан от коня. Не и в сравнение с увисналата му безжизнено ръка, направена на решето от стоманените шрапнели от оръдейно гюле.

— Довърши ме — думите имаха вкуса на кръв.

Не зърна ли високо горе подигравателен златист отблясък, когато димът се вдигна? Знамето на Непоколебимия? Дали съдбата не искаше да зърне славата му за последен път?

Погледът на Горст се плъзна от Лео към Джин, после към Антоп и останалите трупове.

— Вече си свършен — отвърна той със своя глас на малко момиченце. — Едва ли можеше да си по-свършен от това.

Нещо в пълното равнодушие, с което го каза, накара Лео направо да побеснее. Той изкрещя, наведе се напред и вдигна тромаво меча си, за да нанесе удар.

Горст отстъпи крачка назад извън обсега му. Смазаният крак на Лео поддаде и той се строполи настрани върху опръскания с кръв, изровен от оръдията и осеян с отломки площад.

Изскимтя, когато измъкна затиснатата си здрава ръка изпод под тялото си и я протегна към дръжката на падналия си меч.

Пръстите му пропълзяха по гравюрите на знамената и се вкопчиха в дръжката във формата на лъвска глава, половината позлата, на която беше остъргана.

Горст пристъпи напред и изрита меча настрани с бронирания си ботуш.

Всичко беше свършило.

Просто да поговорим

— Още една крачка и четиримата ще бъдете набучени със стрели!

Риккъ се закова на място, показа празните си ръце и се ухили широко, разкривайки всичките си зъби.

Баща ѝ казваше, че най-добрият щит е усмивката. Тогава тя беше приела думите му скептично. Беше скептична и сега, докато гледаше към черните бойници, от които тук-там проблясваше лък или стрела.

Никой друг не се усмихваше. Тръпката беше човек, който вярваше, че най-добрият щит си е щитът. Гвоздея се мръщеше на щитовете и ако му предложеха такъв, щеше да предпочете да вземе още една брадва вместо него. Междувременно Корлет все още продължаваше да играе ролята си на ядосано малко кутре, стиснала здраво в юмруците си дръжката на знамето с пришито на него дълго око.

Въпреки това хубавите зъби бяха едно от малкото неща, с които природата беше благословила Риккъ и които не бяха покрити с татуировки или избодени с игла, затова тя се постара да ги използва по най-добрия възможен начин и се ухили достатъчно широко, за да компенсира всички останали погребални физиономии.

— Не бих искала да ме набучат със стрели! — извика тя. — Искам да кажа, кой би искал нещо такова? Знаете ли коя съм?

Настъпи мълчание, последвано от много кисел глас:

— Риккъ с дългото око.

— По знамето се вижда, нали? — И Риккъ кимна към знамето. — Да не говорим за лицето ми. Не се тревожете, дойдох просто за да поговорим. Предполагам, че ти си Брод Тихия?

— Така е.

— Хубаво. Чух, че Калдер Черния е отишъл да смуче патки във Високите долини и те е оставил да дундуркаш бебето. Така ли е?

Отвърна ѝ мълчание. Макар че какво би могло да се очаква от човек, наречен Тихия?

— Ще приема, че отговорът е „да“. — Риккъ кимна на Гвоздея. Той свали ковчежето от рамото си го стовари върху паветата с глух звук. Разнесе се звънтене. — И така, тука имам… какво имам? Преброи ли ги?

— Да ти приличам на банкер? — сви рамене Тръпката.

Гвоздея също сви рамене:

— Като мина петнайсет, се обърквам.

— Я да видим… — Риккъ клекна до сандъчето и го отвори така, че всички горе да могат добре да огледат съдържанието му. За неин късмет точно в този момент слънцето се подаде и цялата купчина заблещука красиво. — Тук имам… доста сребро. Може би две хиляди монети? — Тя зарови ръце в тях и монетите иззвънтяха с онзи весел звън, който само парите можеха да издадат. — Тук има монети от Карлеон, от Съюза и от Стирия, както и… какво е това?

Тя вдигна една голяма монета на светлината. И от двете ѝ страни имаше лица.

— Гуркулска е — изсумтя Тръпката. — Императорът от едната страна, Пророкът от другата.

— Гуркулска монета, какво ще кажете? Чак от слънчевия Юг! — Тя се изправи и изтупа коленете си. — Както и да е, това е за онзи, който отвори портите. Как ще го делите, си е ваша работа. Предполагам, че ако господарят Тихия иска да ги отвори, той би могъл да ги раздели. — Тя направи многозначителна пауза. — Или могат да го направят останалите от вас. Ако искате, организирайте състезание по борба, за да решите кой ще вземе гуркулската монета. Ваша работа. Стига някой да ни пусне да влезем.

— Няма да можеш да влезеш тук с пари! — извика Тихия от стената, но гласът му прозвуча малко пискливо.

— Е — невинно отвърна тя, — имате и друг избор…

Гвоздея направи онзи номер, при който извиваше устните си и подсвиркваше само през зъби. Беше толкова пронизително, че бе почти болезнено, и между всичките сгради и на всяка врата и прозорец около стените се появиха въоръжени мъже. Калени в битка и добре въоръжени мъже от Уфрит и Западните долини. Бяха десетки и никой не се усмихваше.

— Другият избор е да дам парите на тези копелета да преодолеят стените и да отворят резетата от другата страна. — Риккъ притисна ръка към гърдите си. — Вижте сега, много се гордея с това колко мирни бяха нещата досега, и когато се стигне до проливане на кръв, бих предпочела да са няколко капки, а не цяла река. Но се видях да седя на трона на Скарлинг с това знаме зад гърба. — Тя обърна към тях лявото си око и почука с пръст татуираната си буза. — Видях го с дългото око, ясно ли е? Така че ще се случи. Въпросът е приключен. Тъй че цената дали вие, копелдаци такива, ще забогатеете, или ще умрете, за мен е горе-долу еднаква…

Разнесе се гърлен вик и нещо излетя от бойниците.

— О — промърмори Риккъ, преди Тръпката да я дръпне назад и надолу и да я заслони с щита си.

Гвоздея не помръдна. Беше един от онези рядко срещани мъже, при които смелостта стигаше до някаква лудост, без всякакъв страх от опасността. Той просто изгледа с ръце на хълбоците това, което се спусна надолу, и дори не трепна, когато то се удари в паветата на една-две крачки пред него и го опръска с кръв.

Той погледна смачканата маса и леко сбърчи вежди:

— Кой е тоя?

— Предполагам, че е Брод Тихия. — Тръпката бавно се изправи и внимателно пусна Риккъ.

— Почакайте! — извика някой от бойниците. — Слизаме долу!

— Не им отне много време да разсъждават — отбеляза Гвоздея и избърса кръвта от бузата си.

Риккъ се изправи, погледна намръщено потрошеното тяло на Тихия и онази част от лицето му, която не беше смазана от паветата и гледаше с ококорени от учудване очи.

Спомни си първия път, когато беше видяла убит човек. Онези тримата, на които двете с Изърн се бяха натъкнали в гората в деня, когато беше запален Уфрит. Наистина ли оттогава бяха минали само една-две години? Спомни си студения шок, когато пусна тетивата на лъка. Обидата в очите на онова момче. Тази картина все още я накараше да потрепери. После се замисли за всичката смърт, която беше видяла оттогава. За убийствата, битките и дуелите. За последните изражения, последните думи и последните глътки въздух, които се смесваха в съзнанието ѝ в едно. Сега кръвта не полепваше по нея, така както млякото не полепва по намазан с мазнина тиган. Изърн винаги беше казвала, че трябва да превърнеш сърцето си в камък.

Пое си дъх, ритна капака на ковчежето и го затвори.

Бащата на Риккъ изобщо нямаше ласкаво мнение за Скарлинг Хол — студена, сурова, издялана от камък зала за студени, сурови и направени от камък мъже. Мястото, от което Бетод беше завладял Севера. Мястото, където Дау Черния беше предал Кървавия Девет. Мястото, откъдето Калдер Черния беше заповядал извършването на стотици убийства, кражби и други подли номера.

Но Риккъ твърдо вярваше, че тъмното минало не означава непременно и тъмно бъдеще, и беше приятно изненадана от настроението, което почувства вътре. Усети честност в светлината, струяща през високите прозорци. Видя сила в голите каменни стени. Чу истината в звука на реката, която течеше далече отдолу. Но не можеше да отрече, че е студено. Лятото наистина си беше отишло.

— Някой ще запали ли огън, а? — извика тя, когато именитите воини влязоха с тежки стъпки в залата. — Преди така да съм се разтреперила, че да ми паднат циците.

— Все едно пък ги имаш — отвърна Изърн и погледна намръщено надолу. — Луната мрази чистия под. Чистият под говори за ограничен ум.

— По-добре да е мръсен, нали? Предполагам, че това говори за подреден ум.

— Все същото е. — Изърн присви уста и изплю дълга храчка дървесна гъба върху камъните, после кимна доволно, сякаш беше направила света малко по-добър. — Човек никога не знае — това може да е мястото, където баща ми за малко не е убил Кървавия Девет заради това че е убил брат ми.

— Не е далече от мястото, където аз за малко не убих Кървавия Девет за това, че уби моя брат — изсумтя Тръпката.

— Може би е трябвало да го направиш — отбеляза Изърн.

— Може би това е игра без победители. — Тръпката завъртя замислено пръстена на кутрето си. — Гледам да се освободя от нещата, за които съжалявам. Човек се справя по-добре без техния товар.

От ъгъла на залата се разнесе тропане и дрънчене. Гвоздея беше отишъл до желязната клетка, висяща в задния ъгъл, и сега стискаше решетката с побелели кокалчета, сякаш се готвеше да я разбие с голи ръце.

— Съмнявам се, че ще я свалиш без клещи или нещо подобно — отбеляза Риккъ и се приближи до него.

— Ще я сваля по един или друг начин — изръмжа той, дръпна отново клетката и веригите издрънчаха.

— Предлагам да я оставиш да си виси.

— Баща ми е умрял в тази клетка! — Гвоздея се обърна към нея и размаха юмрук под носа ѝ толкова близо, че ѝ се наложи да кръстоса очи, за да го види.

— Да. — Тя уталожи гнева му с усмивка, така както кълбо прясно остригана вълна би поело юмручен удар. — И може да имаме нужда от нея, за да затворим вътре хората, които са го убили.

И тя опря показалеца си върху огромния му, покрит с белези юмрук и го свали надолу.

Гвоздея премигна, сякаш се опитваше да осмисли думите ѝ. После на устните му бавно се появи усмивка:

— Май ще започна да те харесвам.

— Такава съм си аз, хората ме харесват. Известна съм с това. Наричат ме Милата Риккъ.

— Кой те нарича така.

— Просто така ми казват хората.

— Би ли желала милейди Дългото око да осъществи видението си наяве? — Изърн изтупа праха от трона на Скарлинг, който стоеше върху подиума под светлината на големите прозорци и беше излъскан от задниците на великите мъже от недалечното минало.

— Предполагам, че все някой трябва да седне в него — отвърна Риккъ. — А аз изминах целия този път, и то в не особено хубаво време.

И тя се завъртя и се стовари върху трона. Размърда се на едната страна, после на другата.

— Е? — попита Тръпката.

— Малко е твърд за задника.

— Във видението ти имаше ли възглавница? — попита Изърн. — Може да помислиш да си намериш такава, ако планираш да седиш там дълго.

— Планираш ли да седиш там дълго? — Гвоздея проточи врат напред и се почеса по шията.

Риккъ вдигна поглед към Тръпката. Той повдигна вежди. Погледна и към Изърн. Тя също повдигна своите.

— Ами — отвърна тя и шумно се изхрачи отново — предполагам, че никое от децата на Крамок-и-Файл няма да възрази срещу добре обмисленото ми мнение, че… — Тя направи необичайно дълга пауза, преди да продължи: — Можехме да се справим и по-зле.

— Благодаря за решителната подкрепа — натърти Риккъ.

— Нали знаеш, че ще се върнат — напомни ѝ Гвоздея. — Стаур и всичките му воини. — И той посочи с палец назад към вратата, сякаш очакваше да се струпат там всеки момент.

— Някои ще се върнат — съгласи се Риккъ. — Но ако крал Орсо е обърнал някакво внимание на писмото, което му изпратих, битката ще е много по-трудна, отколкото очакват. Така че Стаур ще се върне с много по-малко воини, отколкото очаквате. Ако изобщо се върне.

Гвоздея я зяпна с леко отворена уста.

— Прекарах една година в Остенхорм — обясни тя — с жена, която наричат гувернантка.

— Каква е тя? Някаква вещица ли?

— Особено досаден вид вещица. Но ако трябва да съм честна, се оказва, че има някаква полза от това да се научиш да пишеш.

— Значи… — Гвоздея присви очи и започна да изброява на пръсти: — Обеща на Младия лъв, че ще тръгнеш заедно с него, и не само че не го направи, но и открадна земите на съюзника му и предупреди враговете му, че идва.

Риккъ проточи врат и се почеса по шията, така както беше сторил той преди малко.

— Така като го казваш, звучи малко подло. Но когато забиеш нож в гърба на някого, е най-добре да го намушкаш още няколко пъти, не мислиш ли? Да се увериш, че си свършил работата докрай.

— Ето това е моето момиче — изсумтя Тръпката.

— Значи в крайна сметка е слушала внимателно — съгласи се Изърн и се протегна, стъпила на пръсти.

Гвоздея се засмя тихо и невярващо и я погледна с нещо, доближаващо се до възхищение.

— Май наистина ще започна да те харесвам — повтори той и свали черната кожа, която носеше на раменете си. — Не каза ли нещо за възглавница?

— Какви добри маниери — възхити се Риккъ и се надигна, за да може той да пъхне кожата под нея, после се намести отново на стола.

— По-добре не се увличай — предупреди я Тръпката и побутна с кокалче увисналия клепач на металното си око. — Калдер Черния е все още някъде там, отвън.

Изърн кимна:

— Нали знаеш колко много усилия е положил, за да качи сина си на този трон? Няма да се зарадва много, че си настанила кльощавия си задник на неговото място.

— Само ще чака мига, в който ще стъпиш накриво.

— Освен това има приятели навсякъде — добави Гвоздея, — които са му задължени. Крал Орсо няма да ни отърве от него каквито и писма да му пишеш.

— Няма — съгласи се Риккъ. — С Калдер Черния ще трябва да се справим сами. И за разлика от сина си, той е човек, който сам е заслужил името си.

— Заслужил го е с хитрост, коварство и безпощадност — добави Изърн. — Все качества, които луната обича.

Тръпката погледна трона на Скарлинг.

— Проблемът, когато си силен и умен мъж с покрито с лоша слава име, е, че хората винаги са добре подготвени, когато се изправят срещу теб — отбеляза той, а в края на краищата беше човек, който знаеше за какво говори.

— Понякога ми се иска хората никога да не бяха чували за мен — кимна със съчувствие Гвоздея. — Когато изглеждаш дребен и глупав и нямаш име, е… точно тогава ти се откриват възможности.

— Хъм. — Риккъ почука с нокът по подлакътника на трона на Скарлинг. Започна да чопли избледнелите слоеве боя, която владетелите преди нея бяха чоплили в продължение на векове. Доколкото знаеше, самият Скарлинг Качулатия го беше правил. — Няма по-голяма сила от това да изглеждаш слаб, а?

— За какво се замисли? — попита Тръпката.

— За това какво би казал баща ми, след като преодолее шока да ме види тук. — Риккъ вдигна поглед. — Няма нищо специално в това да седнеш на този трон. Номерът е как да останеш на него.

Новата жътва

Донякъде беше изненадващо да чуе, че птиците все още пеят.

Да види, че слънцето все още изгрява и вятърът все още духа. Но животът продължаваше.

Орсо пое дълбоко дъх и усети слабия, противен мирис на битката във въздуха.

— Животът винаги продължава — промърмори той.

Обаче не за всеки. Навсякъде имаше мъртъвци. Пръснати по-нарядко на север, после струпани на големи групи — почти купчини — там, където битката е била най-ожесточена. Вероятно мъжете бяха почувствали нужда да допълзят до други човешки същества, докато все още са дишали. Може би дори мъртъвците обичат компанията.

Събирачите на трупове се трудеха още отпреди да се съмне. Цели групи влачеха телата на ръка, с носилки или с каруци и ги струпваха на подредени купчини в краищата на нивите. Там, превърнати насила в гробокопачи, пленници копаеха усилено с кирки и лопати дупки, достатъчно големи, за да поберат всички. Междувременно сякаш от нищото се бяха появили мухи, гарвани и мародери, които се суетяха сред обилната жътва от тела, докато все още имаше какво да вземат от тях.

Унищожаването на човешки същества, превърнато в индустрия от безпристрастните мащаби на новата епоха.

— Всичките тези усилия, цялата тази изобретателност и смелост, посветени на какво? — попита Орсо. — Трупове.

— Наистина са малко нещата, които изглеждат толкова привлекателни, преди да се случат, и толкова противни след това, колкото една битка — съгласи се замислено Пайк.

Пожарите в Стофенбек бяха угаснали, но от овъглените отломки все още се носеше дим, който цапаше бледото небе. Живописният градски площад беше в развалини. От няколко от хубавите му, стари къщи бяха останали само овъглени скелети. Покритият пазар беше разрушен и останал без покрив, а часовниковата кула беше така обезобразена от гюлетата, че не можеше да бъде възстановена. Вече нямаше ярки знамена, които да се веят в чест на посещението на Орсо.

Ръкстед погледна намръщено към скалите, където оръдията от вчерашния ден все още стърчаха от хълма като зъбците на желязна корона.

— Светът се променя, това е напълно сигурно. Сега един мъж може да поднесе искра към малко барут и да отнесе крайника на друг на хиляда разкрача разстояние. Имаше време, когато поне трябваше да погледнеш противника си в очите.

— И това е било по-добре? — попита Вик.

— За победите винаги се е плащала цена — спокойно се намеси Сулфур. — Когато господарят ми се върне от пътуването си на запад, не се съмнявам, че ще бъде доволен от крайния резултат.

— Чудесно — промърмори Орсо. — Организирах такова масово убийство, че дори Първият магус да е доволен. — Едва успяваше да обхване с поглед цялата касапница. Погледна в едната посока, после бавно плъзна очи в опит да обхване всичко. — Как мислите, колко души са загинали тук?

— Стотици — прошепна Хоф с широко отворени очи.

— Може би хиляди — предположи равнодушно Пайк. — Но повечето са от страната на бунтовниците.

Това не донесе особена утеха на Орсо. Повечето от бунтовниците също бяха граждани на Съюза. Негови поданици. Бяха се сражавали храбро и предано за добри каузи. Но това, че си на правилната страна, не ти помага особено по време на война. Определено по-малко от това да имаш късмет. Ако кавалерията не беше дошла навреме, можеше Лео дан Брок да е този, който поклаща глава, докато гледа касапницата. Само дето Орсо се съмняваше, че Младия лъв би имал достатъчно въображение за нещо подобно.

— Дали наистина си заслужава? — попита той, без да осъзнава, че го прави.

— Кое, Ваше Величество? — попита Пайк.

— Всичко. — Орсо махна немощно към гледката пред очите им. — Може ли изобщо нещо да оправдае това.

— Те не ни оставиха избор — промърмори Ръкстед. — Не Вие ги нападнахте, Ваше Величество.

— Изиграх своята роля — мрачно отвърна Орсо. — Ако са искали толкова много короната, можех просто да им я дам. И без това не ми харесва да нося това проклето нещо… — Той огледа нещастните лица на хората от свитата си. Вероятно това не беше победната реч, която се бяха надявали да чуят. Особено Сулфур, който се намръщи замислено. — Но предполагам, че господарят ти не се отнася добре към неупълномощените абдикации.

— Само мога да си представя съжалението му, ако беше изгубил Ваше Величество — магусът направи лек поклон с глава.

Наистина щеше да им се наложи да си го представят, защото Орсо доста се съмняваше, че Баяз е способен на каквото и да е съжаление.

— Има много практични неща, за които трябва да помислим — отбеляза Хоф, като побърза да промени темата. — Например големия брой пленници.

— Много от тях са от силите на Камарата на лордовете — презрително изсумтя Ръкстед. — Колебая се да ги нарека войници. Има и англандци.

— Ако става дума за обикновените войници, съм склонен да проявя милосърдие — отвърна Орсо. — Имаме достатъчно мъже от Съюза за погребване.

— Глоби, условни присъди и принудителен труд може да са ни от по-голяма полза, отколкото масови екзекуции — наклони глава Пайк.

— При условие че милосърдието Ви не се простира до водачите — намеси се Сулфур. — Правосъдието трябва да се стовари светкавично върху виновните. Както стана във Валбек.

Орсо направи гримаса при този спомен, но не изрази несъгласие.

— Ами северняците?

— Изтеглят се в безпорядък към корабите си, атакувани от нашата кавалерия — отвърна Ръкстед.

— Оставете ги да си вървят. Не искам да изгубим живота на още хора от Съюза заради тия копелдаци.

В действителност Орсо нямаше желание да бъдат погубени повече ничии животи — независимо дали са на поданици на Съюза, северняци, кучета или бълхи.

— Ще се погрижим тези свине да бъдат прогонени от земята ни или погребани в нея.

— Стаур Здрачния не беше открит — добави Пайк. — Опасявам се, че може пак да чуем за него.

— Може да убием Големия вълк някой друг ден. — Орсо замълча за момент и се намръщи. — Нямаше ли неприятности с Трошачите в Кели?

— Не се чува нищо такова. — Ръкстед почеса брадата си. — Ако там има Трошачи, то те са били тихи като мишки, докато хората ми бяха в града.

— Не трябва да поемаме никакви рискове — заяви Пайк. — Този следобед двамата с инквизитор Тюфел заминаваме за Валбек, за да се погрижим този град да бъде… прочистен.

Някога тази дума щеше да накара Орсо да потрепери, но може би битката беше отмила цялата добродушна нерешителност, която бе наследил от баща си, и бе изкарала на преден план суровото ядро от хладнокръвно презрение, характерно за майка му. Сега Съюзът трябваше да бъде обединен. Каквато и да струваше това.

— Много добре. — Той придърпа по-плътно около раменете си подплатеното си с кожа наметало, за да се предпази от хладния есенен вятър, и се загледа в заетите с работа събирачи на трупове.

Вратата изскърца, отвори се и разкри слабо осветена стая с лъщящи от влага стени, разделена наполовина от покрита с петна ръжда решетка. Наблъсканите от другата ѝ страна окаяни обитатели на килиите присвиха очи срещу светлината и се свиха в сенките, притискайки се към решетките.

— Бивши членове на Камарата на лордовете — обяви архилекторът с може би съвсем лека нотка на задоволство в гласа, макар лицето му да не изразяваше нищо, — които очакват кралското правосъдие.

Значи бяха тук. Някои от най-надутите пуяци, отговорни за това нещастие с епични пропорции. Сега не изглеждаха много надути. Един апатичен млад мъж имаше кървава превръзка на окото. Друг беше закрил лицето си с ръце и раменете му се разтърсваха от беззвучни ридания. Екстравагантните им униформи бяха разкъсани и раздърпани, златните ширити бяха целите в кал, а лъскавите отличителни знаци на легионите, които вече не съществуваха, сега не бяха нищо повече от боклук.

— Трябва да се извиня за тези помещения — започна Орсо, след като пристъпи през прага и сбърчи нос заради вонята. — Знам, че не са точно това, с което сте свикнали.

— Всичко това е едно недоразумение, Ваше Величество! — запелтечи един млад и незначителен лорд, който беше притиснал толкова силно лицето си в решетките, че те бяха оставили сини следи върху плътта му. — Всичко това е едно ужасно недоразумение!

— Млъкни! — изръмжа един от стражите, удари решетката с тояга и го накара да отскочи.

Орсо се беше надявал да изпита някакво задоволство от това да види съсипани самодоволните си противници от пейките на Камарата на лордовете. Но изпита единствено празнота, раздразнение и леко разочарование от факта, че не почувства нищо повече. Сякаш по време на битката в пристъп на разточителство беше изчерпал всички значими емоции за годината.

— Повечето от лордовете, които се разбунтуваха, са мъртви или пленени. — Изгорената устна на Пайк се сбръчка. — Лорд Ишър избяга, но ще го заловим заедно с останалите. — Той посочи един дебел мъж, чиято руса коса стърчеше във всички посоки, а униформата му беше толкова разкъсана, че изглеждаше почти неприлично, защото през нея се виждаха големи части издрана и космата кожа. — Лорд Барезин беше намерен, оплетен в един трънак. Паднал от коня си, докато се опитвал да избяга.

Дори след като чу името, Орсо едва успя да разпознае мъжа.

Барезин се изправи с цялото достойнство, на което беше способен един мъж, лишен от цялото си достойнство:

— Ваше Величество, надявах се да мога да поговоря с Вас…

— Мисля, че всичко важно беше казано вчера на бойното поле. — Орсо не можеше да понесе извиненията му, още по-малко опитите му да се пазари.

Лейди Уетерлент го погледна кръвнишки иззад решетката на съседната килия. По едната страна на лицето ѝ имаше възпалена драскотина, но тя нямаше намерение да моли за милост.

— Може и да спечелихте, но аз не изпитвам угризения! — отсече тя.

Орсо сви уморено рамене.

— На кого му пука? — отвърна той.

— Ваше Величество. — Пайк се наведе по-близо, за да му прошепне: — Предлагам да бъдат обесени веднага, щом е възможно.

По дяволите, Орсо мразеше Обесванията. Но изглежда, че главното задължение на един крал беше да прави неща, които не харесва.

— Погрижи се да бъде сторено — поклати глава той. — Каква проклета загуба.

* * *

Утрото беше пълно с неприятни изненади, но някак си гледката на Лео дан Брок беше най-лошата сред тях.

Беше завит с чаршаф до кръста, но по формата беше ужасяващо очевидно, че хирурзите бяха отрязали левия му крак над коляното. Лявата му ръка не изглеждаше много по-добре, увита в превръзки до рамото. Увисналите ѝ пръсти бяха подути като морави наденици. Гърдите, лицето и дясната му ръка бяха осеяни със стотици малки резки и корички нарани и покрити със синини. Едната страна на устата му беше подута и през изкривената устна се виждаше празнината на липсващи зъби. Изглеждаше остарял с двайсет години. Цялата му неразрушима храброст беше изчезнала и беше оставила след себе си една съсухрена обвивка.

Големият противник на Орсо в повече от едно съперничество лежеше отчаян и смирен, оставен на неговата милост. В този момент трябваше да изпитва гордост. Но Орсо изпитваше единствено тъга да види един толкова завидно красив мъж така съсипан. Да види така смазан един мъж, който беше самото олицетворение на човек, притежаващ всички качества на воин. Да види така ужасно унизен мъжа, който беше толкова гордо изправен, че сякаш никоя стая не беше достатъчно голяма, за да го побере.

За мнозина той беше герой. Младия лъв!

Мътните го взели, виж го сега.

— Ваше Величество — поздрави го дрезгаво Брок, който очевидно изпитваше силна болка.

Лявата му ръка висеше безполезно, докато се опита да се изправи по-нагоре върху възглавницата, за да придобие по-подобаващ вид. Сякаш това беше възможно за човек, който наскоро е изгубил половината си крайници в едно от най-позорните поражения в историята на Съюза.

— Ваша милост. — Сега тази титла може би не беше подходяща, но Орсо не знаеше какво друго да каже. Той вдигна поглед към Горст, който стоеше изправен бдително на вратата. Можете да ни оставите, полковник.

— Ваше Величество?

— Какво ще направи? — тросна се Орсо. — Ще скочи от леглото и ще ме нахапе до смърт?

Горст сведе поглед, излезе от стаята с тежка стъпка и затвори вратата. Когато Орсо се обърна отново, на лицето на Брок беше изписана гримаса на обида.

— Не смей да се засягаш от шибания тон, с който говоря с теб! — сряза го Орсо. — Сред цялото това страдание ти си един от малцината, които могат наистина да кажат, че сами са си виновни.

Брок сведе поглед, немощно дръпна чаршафа до чукана на осакатения си крак и не каза нищо.

Орсо се отпусна на единствения твърд стол в тясната стая.

— Защо, по дяволите, го направи? Имаше всичко. Богатство, положение и хората ти се възхищаваха. Дори и проклетите ти врагове те харесваха! Наистина ли вярваш, че твоите приятелчета щяха да се справят много по-добре от моите?

Брок отвори уста. После сви рамене, изпъшка от болка и се прегърби:

— Нима има някакво значение сега?

Последва мълчание, после Орсо се отпусна още по-ниско на стола:

— Много малко.

— Съпругата ми…

Орсо усети, че по лицето му преминава грозен спазъм. Самото споменаване на името на Савин все още беше болезнено за него. Като трън в петата, който никога нямаше да успее да извади.

— Изчезнала е — изръмжа той. — Но хората на архилектор Пайк я търсят. Няма да стигне далеч.

— Тя не участваше в това…

— Моля те. — Орсо се засмя невесело. — Сякаш някога е правила нещо, без да е напълно наясно какво върши. Нямам съмнение, че е точно толкова виновна, колкото теб, ако не и повече. За разлика от теб, младостта, глупостта и прекалено надутото чувство за собствена значимост не могат да бъдат подходящи извинения за нея.

Жестокостта към един толкова пречупен физически и психически мъж изобщо не помогна на Орсо. Само го накара да се почувства жесток. Нима като победител той можеше да е и великодушен? Нали беше спечелил?

Тогава защо се чувстваше така, сякаш беше изгубил?

— Приятелите ми… — дрезгаво попита Брок.

Очите му изглеждаха леко навлажнени. Но може би това беше от болката.

— Мъртви са — отвърна Орсо.

Брок оголи зъби, когато опита да се размърда върху леглото. Те все още бяха розови от кръвта.

— Мога ли да помоля… поне да получат прилично погребение?

— В яма, заедно с останалите. Имам стотици предани мъже за погребване. Не мога да хабя усилия за предатели. — По дяволите, мразеше това.

Изправи се, блъсна стола назад и се обърна към вратата.

— Бяха добри мъже — чу да шепне Брок.

По някаква причина това разгневи изключително много Орсо.

— Сега всичките, и добрите, и лошите мъже, са просто месо. Ако това може да ти послужи за някаква утеха, няма да ти се наложи да се тревожиш за това дълго. Тази седмица ще те обесят.

И той се отправи към вратата със стиснати юмруци.

Истината

— Ох!

— Моят учител по светите писания ми казваше — промърмори Зури, присвила съсредоточено очи, докато я зашиваше, — че болката е благословия.

— Този човек ми харесва все по-малко. — Савин успя да се усмихне слабо. — Иглата ти ми помага не за пръв път. Обикновено заради някое хлабаво копче… вместо да ми шиеш главата… — Тя забеляза, че едната страна на роклята на Зури е разкъсана и отдолу се показват стегнати превръзки, а размазаната мръсотия около скъсаното изобщо не е кал, а засъхнала кръв. — Зури…

— Няма нужда да се тревожиш за мен. — Тя не откъсна очи от това, което правеше. — Кръвта не е моя.

Савин сведе очи по-надолу и погледна собствената си рокля. Отпред тя беше изцапана по същия начин:

— Моя ли е?

— Учителят по светите писания ми казваше също — Зури продължаваше да шие все така внимателно и прецизно, — че раните по скалпа кървят много.

— Явно е бил човек с разнообразни интереси.

— И представа си нямаш.

Двете продължаваха да остроумничат, сякаш беше обикновен ден и те просто разговаряха по работа, а не се криеха в кална дупка под корените на едно паднало дърво и всичко наоколо беше в развалини. Савин обгърна тялото си с ръце, обгърна бебето си и го усети да помръдва, слава на съдбата. Рамото, ребрата и врата ѝ бяха сковани от пулсираща болка там, където вероятно се беше ударила при падането си на земята. Спокойно можеше и да е мъртва.

Зури ѝ каза, че едно оръдие се е взривило. Парче метал одраскало главата ѝ, свалило перуката ѝ и я съборило по гръб. Ако беше летяло малко по-ниско, мозъкът ѝ щеше да се пръсне по склона на хълма. Беше пропуснала хаоса на пълното поражение, докато подскачаше в безсъзнание в задната част на един фургон. При една дама с вкус всичко се получава, без да ѝ се налага да полага усилия. Просто около нея се случват правилните неща. Тя се събуди тук, в гората, с най-лошото главоболие, което беше имала някога досега.

Спокойно можеше да е и мъртва.

Но човек разбира, че нещата са зле, когато това е единственото му успокоение.

— Ох! — изпъшка тя, когато Зури заби иглата отново.

— По-добре мълчете — промърмори Брод, който беше клекнал ниско до изгнилия дънер на едно дърво. Светлината проблясваше върху очилата му, докато надничаше към гората. Гласът му звучеше дрезгаво и кухо. — Те ще ни преследват.

Което означаваше, че ще преследват нея.

— Разбира се, съжалявам. — Савин затвори очи.

Колко често преди беше казвала, че съжалява? Не беше често. И никога не бе изпитвала съжаление наистина. Но това беше един различен свят.

— Колко зле е? — гласът ѝ беше тих, сякаш почти не искаше да получи отговор.

— Просто драскотина. — По лицето на Зури нямаше признаци, че лъже.

Лицето на Брод обаче ѝ подсказа истината.

— Шиеш ме твърде дълго за драскотина — изграчи тя.

— Познаваш ме, много мразя немарливо направените шевове. — Зури се наведе по-близо, за да скъса със зъби конеца, облегна се назад и се намръщи. — Може да остане малък белег. Нещо, което леко да ти напомня за опасността.

Сякаш се нуждаеха от някакво допълнително напомняне за опасността. Белегът беше последната грижа на Савин.

— Готово ли е? — попита Брод и се надвеси над тях. Той ѝ предложи едрата си ръка. Онази с татуировката от опаката страна. Савин забеляза, че целите му кокалчета са покрити с драскотини и корички. — Лейди Савин?

Тя остана седнала. Наблюдаваше как дървесните въшки се гърчат сред изгнилите корени. Честно казано, не беше сигурна, че може да се изправи.

— Съпругът ми жив ли е?

— Беше жив, когато го видях за последно.

Тя имаше усещането, че той не ѝ казва нещо, но почти не смееше да го попита:

— Ранен ли беше?

— Зле ранен. — Брод не се опита да смекчи нещата.

— Разбирам — отвърна Савин и цялото ѝ тяло се вледени от ужас.

Брод знаеше кога една рана е лоша. Той бавно клекна пред нея и оголи зъби, сякаш движението му причиняваше болка:

— Трябва да тръгваме. Не можем да си позволим да чакаме да се стъмни. Трябва да се държим настрани от пътищата и да се отправим към брега, а после към Англанд. Трябва да тръгнем веднага.

— Да. — Савин пое дълбоко дъх. — Но не към Англанд. Връщам се в Стофенбек.

— Какво? — попита Зури.

— Трябва да се предам. Това е най-добрият ми шанс да спася Лео.

— Лейди Савин, от това, което видях, може да се окаже, че той не може да бъде спасен… — Мускулите отстрани на главата на Брод се стегнаха.

— Това е единственият ми шанс да спася себе си. Нямаме припаси. Войските на краля са навсякъде. Останаха ми само двама души и те са повече, отколкото заслужавам. Никога няма да стигнем до брега. Не и с това мое тяло, което е голямо колкото къща.

— Можеш да отидеш при баща си — промърмори Зури.

— Той не може да стори нищо. Подал си е оставката. Трудно е да пазиш краля от предатели, след като дъщеря ти е предател. Сама съм си виновна — каза тя с нотка на доста силна горчивина за човек, който няма кого другиго да вини, освен себе си. — Никой не може да поправи случилото се. Дори и да можех да се върна в Англанд, нима наистина смятате, че Инквизицията няма да стигне до мен и там?

— Можем да опитаме — отвърна Брод.

— Ти можеш. — Савин хвана ръката му и неловко я потупа. — Трябва да го направиш. Върни се при Мей и Лиди. — Тя се усмихна на Зури. Усмивката ѝ беше несигурна и безнадеждна, тъй като наистина нямаше представа как ще стигне сама до края на гората, да не говорим да се върне обратно на бойното поле. — Ти също, Зури, ти трябва да мислиш за братята си. Дойде време да се…

— Ще дойда с теб.

Савин я зяпна. Винаги ѝ беше харесвало да смята Зури за своя приятелка, но знаеше, че тя е платена приятелка. Знаеше, че човек с нейния вкус и таланти вероятно някога е имал далеч по-големи амбиции, отколкото да бъде прехвалена домашна прислужница. Амбиции, които са били разрушени от ужасите в Гуркул, от които беше избягала. Винаги ѝ беше харесвало да смята Зури за приятелка, но никога не си бе представяла, че тя ще продължи да бъде такава, ако за нея няма никаква изгода. Всъщност тогава, когато това би представлявало ужасен риск за нея.

Имаше чувството, че би се справила с всякакво предателство, опасност или разочарование. Но лоялността беше повече, отколкото можеше да понесе. Савин не можа да се сдържи, закри лицето си с ръце и заплака.

Чу Брод да въздъхва уморено:

— Предполагам, че всички ще се връщаме обратно.

Никой не ги спря по пътя за Стофенбек.

Може би хората, които я търсеха, бяха далеч на север и наблюдаваха брега, за да не избяга. Може би очакваха да избяга от престъпленията си, а не смирено да допълзи обратно през самото бойно поле. Може би сега, когато беше с бръсната глава, окървавена и окаляна, не отговаряше много на всеобщата представа за прочутата красавица Савин дан Глокта, а още по-малко на своята собствена.

Нуждаеше се от три ръце, докато се влачеше през полето и потта гъделичкаше парещия белег върху челото ѝ. Една, която да придържа издутия ѝ корем, втора, да подпира наболяващия я гръб, и трета — да подкрепя пулсиращата ѝ от болка глава. Нямаше друг избор, освен да ги редува. Всяка крачка предизвикваше болка в рамото ѝ, дишаше тежко през стиснатите си зъби, докато бебето буквално я риташе в пикочния мехур.

Беше се затворила в собственото си нещастие, за да не ѝ се налага да гледа наляво или надясно. Да не ѝ се налага да вижда изгорените овощни градини, стъпканите житни поля и дима, който все още се издигаше бавно над Стофенбек, превърнат в развалини от оръдията, които бяха толкова старателно отлети в собствената ѝ леярна.

През цялото време си казваше, че вината не е нейна.

В края на краищата не беше искала нищо от това. Повече от всичко искаше да се омъжи за Орсо. Но го изгуби, защото майка ѝ някога се беше чукала с един крал. Кърнсбик беше прав — след Валбек преценката ѝ не беше правилна. Когато на тепсия ѝ беше поднесен Лео, който беше толкова красив, прочут и преливащ от потенциал — точно вкусният сладкиш, от който се нуждаеше префиненото ѝ небце — какъв друг избор беше имала, освен да извади ножа и вилицата? И после, когато вече беше бременна, повръщаща и с още по-влошена преценка, какъв друг избор бе имала, освен да се омъжи за него? А накрая, когато беше открила, че той вече е затънал до уши в заговора с Ишър, какъв друг избор бе имала, освен да се присъедини към тях и да направи всичко възможно нелепият им план да успее?

В края на краищата работата ѝ беше да прави така, че нелепите планове на мъжете да са успешни.

Като се замисли човек, беше ужасно несправедливо спрямо нея, че бе изгубила всичко заради това с кого се беше чукала майка ѝ известно време преди тя да се роди.

После се замисли за баща си. Не за крал Джизал, а за другия. Истинският ѝ баща, независимо дали носеше неговата кръв, или не. Представи си го как седи, повдигнал критично вежда, на своя стол количка и езикът му докосва голите му венци. Може би след някой от случаите, когато арогантно беше надценила възможностите си в кръга за фехтовка. Наистина ли, Савин?

— Какво направих? — прошепна тя и се отпусна на едно коляно върху пътя.

Ако наистина беше опитала, ако истински го беше искала, можеше да намери начин да спре това. Имаше хиляди моменти, в които можеше да намери начин да го направи.

Вместо това беше раздухала пламъците. Вместо това беше хвърлила зара. И защо? Заради амбицията си — онази змия, която беше стегнала вътрешностите ѝ и чийто глад ставаше все по-остър, колкото повече я хранеше. Чийто глад никога не можеше да бъде задоволен.

Истината беше, че като всички комарджии, изгубили внезапно голям залог, тя беше мислила само за това, което може да спечели. Сега, когато виждаше мащаба на загубата си, разбра, че ни повече, ни по-малко е изгубила всичко. И загубата включваше не само нея самата, но и хиляди други. Какво щеше да означава това за Зури? А за Брод? За Харун и Рабик? За Лиди и Мей? Мътните го взели, какво щеше да означава за нероденото ѝ дете?

— Какво направих?

Усети върху рамото си леката ръка на Зури.

— Учителят по светите писания би казал — тя погледна намръщено разровеното бойно поле, — че разкаянието е пътят към спасението…

— Наистина ли още можеш да вярваш в Бог? — изсумтя невярващо Савин. — И че всичко това е част от някакъв грандиозен план? Че означава нещо?

— Каква е алтернативата? — Зури я погледна с широко отворени очи. — Да вярваш, че не значи нищо?

Савин усети тежката ръка на Брод върху другото си рамо:

— Никой не може сам да направи нещо такова. Всички имаме пръст в това.

Тя бавно кимна. Щеше да е ужасно арогантно да реши, че всичко се е случило по нейна вина. Тя трепна, изправи се с усилие на крака, пое си мъчително дъх и с една ръка, пъхната под корема, а другата, притисната към гърба, се помъкна по разораните поля към Стофенбек.

Беше изиграла своята роля в това.

Сега оставаше да си плати.

Не беше сигурна колко дълго беше седяла там в очакване, измъчвана от чувство за вина, мрачни предчувствия и болка.

Болката в главата ѝ не намаляваше. Болката в пикочния мехур със сигурност се засилваше. Бебето мърдаше непрекъснато. Може би беше прокълнато с нетърпеливостта на Лео. Може би беше заразено от паниката ѝ. Може би като плъх, бягащ от потъващ кораб, то беше почувствало, че тя потъва, и отчаяно се бореше да се измъкне от нея.

Вероятно притежаваше инстинкта за самосъхранение на майка си. Ако можеше, Савин щеше да се измъкне от собствената си кожа.

От време навреме чуваше стражите пред вратата. Приглушени гласове. Дори смях. Значи беше затворничка. Реши, че е по-добре да свиква с тази мисъл. Заедно с това, че ще бъде подложена на всеобщо охулване, че всичко, което беше изградила, ще бъде разрушено, а името ѝ ще бъде използвано за евтини шеги и поучителни предупреждения…

Вратата се отвори с дрънчене и тя се изправи толкова рязко, че през гърба ѝ премина спазъм. За малко не повърна и остана полуизправена, облягайки се на стола с трепереща ръка.

Орсо я погледна и застина. Сякаш беше решил да си придаде изражение на справедлив гняв, но когато я видя, не успя напълно да скрие шока си. Тя предположи, че е нужно известно време, за да свикне с вида на корема ѝ, раната на главата и разкъсаните ѝ и окървавени дрехи. Обаче справедливият му гняв скоро се върна.

— Не ставай — отсече той, сякаш не беше очевидно, че тя не би могла да се справи без скрипци и макари. Тя се отпусна обратно на стола с цялата грациозност на бъчва ейл. В този момент смяташе, че загубата на чувството ѝ за достойнство беше една от най-малко мъчителните ѝ загуби.

Орсо затвори вратата, като се стараеше да не поглежда Савин. Той също се беше променил. Беше станал по-суров, по-целеустремен. Когато влезе в стаята със стиснати юмруци, нямаше и следа от някогашната му апатична театралност.

— С изненада чух, че си се предала сама. Бях сигурен, че ще се спотаиш някъде, за да подготвиш някакъв нов заговор. — Стаята беше топла, но гласът му беше толкова студен, че косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха.

— Знаех, че да се предам… — гласът ѝ прозвуча жалко и немощно — е най-доброто, което мога да сторя… — Беше свикнала да държи всички карти. Дори и с Орсо беше свикнала да има някой и друг коз. Сега той държеше цялото тесте. — За детето си…

— Не смяташ ли, че е малко късно да мислиш за това? — излая той към нея. — Сега, когато мъртвите са наредени на пет реда един върху друг в полето?

Савин не беше очаквала, че ще си разменят остроумия, както някога. Но никога преди не го бе виждала разгневен. Започна да се чуди дали не беше допуснала ужасна грешка. Дали не трябваше да бяга, докато имаше тази възможност, и никога да не спре.

— Ти беше ли част от това? — Той все още отказваше да я погледне. Мускулите отстрани на лицето му потрепваха. Внезапно осъзна, че с една дума можеше да заповяда тя да бъде обесена заедно с всички останали. Никога до този момент не беше и сънувала, че той може да го направи. Сега вече не беше толкова сигурна. Лъжите нямаше да ѝ помогнат. Трябваше да каже истината.

— Да — прошепна тя, — участвах изцяло.

— Щях да съм удивен, ако не беше. Но някак продължавах да се надявам — оголи зъби Орсо. — Получих преди известно време писмо, което ме предупреждаваше за заговор за свалянето ми от трона. Заговор на членовете на Камарата на лордовете, заедно с приятели от Севера.

Савин затвори очи. Риккъ. Можеше да е само Риккъ. Тя не само ги беше подвела, но и предала. Може би наистина бе видяла бъдещето. Савин почти можеше да се възхити на тактиката ѝ, ако имаше възможност да проявява излишни емоции. Тя самата вероятно би постъпила по подобен начин. Не че това имаше значение сега. Когато отвори очи, Орсо я гледаше втренчено с много странно изражение.

— Защо? — попита той.

Савин преглътна. Беше планирала най-добрия начин, по който да му го поднесе, как леко да измести вината. Бе подбрала всяка дума толкова внимателно, сякаш подбираше трупа за театър, но сега изтърси извиненията прибързано и без да ги обмисли:

— Те вече го планираха — Ишър и останалите. Нямах избор. Можех само да…

— Не. Имам предвид… защо избра него… вместо мен? — Орсо натъртваше на всяка дума.

Трябваше да се досети, че ще я попита. Но си беше казала, че вече не го е грижа. Че миналото е погребано и не е нужно да се ровят повече. Сега осъзна грешката си и сведе поглед към килима. Лицето ѝ гореше, дъхът засядаше в гърлото ѝ.

— Какво сторих, че да те накарам да се обърнеш срещу мен? — Той пристъпи по-близо, оголил зъби. — Изобщо имаш ли сърце?

Имаше и в момента то биеше лудо. Очуканата ѝ глава сякаш щеше да се сцепи. Той стисна подлакътниците на стола ѝ и кокалчетата му побеляха. Савин се сви назад и извърна лице, когато той се наведе над нея и оголи зъби. Орсо заби пръст в гърдите си и от устата му се разхвърча слюнка:

— Аз те обичах. Аз все още те обичам! Колко съм жалък, нали? След всичко, което стори!

— Съжалявам — прошепна тя. — Толкова съжалявам…

— Не ти искам съжалението, искам да знам защо! — Той повтаряше думата с ръмжене отново и отново. — Защо? Защо? Защо…

— Защото съм твоя сестра! — изкрещя тя в лицето му.

Беше отвратена. Беше засрамена. Беше ужасена.

Беше облекчена.

Едва сега осъзна как я беше измъчвала тази тайна. Срещна погледа му и безпомощно сви рамене:

— Аз съм твоя сестра.

Никога преди не беше виждала лицето на един мъж да бъде разкривено от толкова крайно различни емоции само в рамките на няколко мига. От ярост до объркване, отвращение и недоверие.

— Какво искаш да кажеш? — Той рязко се дръпна назад. Дръпна ръката си от облегалката на стола ѝ и я вдигна, сякаш за да се предпази от удар. — Какво искаш да кажеш?

— Исках да приема предложението ти! — Признанието изригна от устата ѝ, Противно като поток лайна от разбита канализация. — След Валбек. Това е истината. Исках го. Това беше всичко, което исках. Ти беше единственото хубаво нещо… Отидох при майка си… — Тя затвори очи и усети сълзите, които изгаряха клепачите ѝ. Беше малко тъжна. И много уплашена. — Тя ми каза… че не мога да се омъжа за теб. Каза ми, че… тя и баща ти… — стисна още по-здраво очи. Наложи ѝ се насила да изрече думите. — Били са любовници! Преди той да стане крал. И аз съм резултатът. Аз съм твоя сестра! Полусестра. Това е истината. Аз не…

— Това е лъжа. — Лицето на Орсо беше разкривено от недоверие. — Не може да е истина.

— Знаеш, че е вярно. Аз знам, че е. Баща ми… — тя се прокашля — тоест архилектор Глокта, предложил да се ожени за майка ми, за да бъде тя в безопасност. Отгледал ме е като собствено дете. Аз не знаех. Не и докато тя не ми каза. Това е истината. И после… не знаех какво да направя! Не можех да се омъжа за теб. Не можех да ти кажа защо. После, като видях как ме намрази заради това… Това беше истинско мъчение! — Тя осъзна, че се е навела и протяга ръка към него. — Все още е мъчение.

Той отстъпи назад, блъсна се в един стол и го прекатури назад.

— След това се почувствах изгубена! — Тя с усилие успя да се изправи някак и направи несигурна крачка към него. — Изгубих всякаква способност за правилна преценка. Просто… се преструвах… на себе си. Сякаш някак бях останала в капана на Валбек! Не виждах… отвъд собствените си амбиции… Не ми беше останало нищо друго! — Жалки извинения, които звучаха изопачено от пресъхналата ѝ уста. — Лео… той е добър човек. Би могъл да бъде… но е толкова лесно да бъде подведен. Ишър и останалите го докараха дотук. — Тя затвори очи и сълзите се застилаха по лицето ѝ. — Аз го докарах дотук. Вината е моя. Исках… Вече дори не знам какво съм искала!

Едва можеше да стои на краката си. Падна на колене.

— Умолявам те да проявиш милост. Към съпруга ми. Към мен. Към детето ни. — Сключи ръце. Лицето ѝ беше мокро от сълзи. От носа ѝ течаха сополи. Какво шибано клише! — Знам, че не я заслужавам, но това е единственото, което мога да сторя сега. Моля те, Орсо.

Той погледна надолу към нея, все още вдигнал ръка, сякаш за да я отблъсне. Да отблъсне това, което му казваше.

— Горст! — пискливо извика той.

— Не, Орсо, моля те. — За малко не се вкопчи в глезените му. — Аз не знаех. Това е истината…

Вратата рязко се отвори и влезе Бремър дан Горст. Огромен. Безмилостен.

— Махни я оттук!

Горст я хвана под мишницата. Странно деликатно. Но напълно категорично.

— Моля те! — Сълзите ѝ се лееха, докато той наполовина я повлече, наполовина я понесе към вратата. — Орсо! — В отчаянието си тя се вкопчи в една маса и я повлече след себе си. Една купчина книги се разпиля. — Моля те!

Вратата се затръшна.

Онези имена

— Ето го сигналния огън! — извика пискливо Гринуей и посочи през мъглата. — Това е Оленсенд!

— Най-сетне! — Стаур отиде с наперена крачка до носа и бутна с рамо настрани Гринуей, за да вижда по-добре.

Трепкащата точка светлина вече нямаше как да бъде пропусната. Всички около него се усмихнаха при мисълта за земя, храна и топлина. Усмивката на Детелината беше най-широката от всички. Пътуването беше доста изтощително.

Заедно бяха събрали екипаж, състоящ се наполовина от неговите хора и наполовина от младите копелдаци на Стаур, които бяха оцелели от битката. Единият имаше рана на гърба и умря една нощ, след като отплаваха, като стенеше през цялото време. Търколиха го във водата от едната страна на кораба. Единствената церемония беше забележката на Детелината, че в крайна сметка не всеки се връща при пръстта. В замяна на това някои доста си пийнаха. Гринуей изглеждаше позеленял през цялото време. Несъмнено предсказанието на Риккъ, че ще умре върху вода, доста му тежеше.

— Отново у дома. — Детелината изтърси част от солените пръски по старото одеяло около раменете си. Той хвърли поглед към Шола, която седеше до него с ръка върху кормилото. — Доста те бива в навигацията.

— Не е нищо кой знае какво — скромно отвърна тя, макар той да знаеше, че Шола беше прекарала повечето нощи будна, загледана намръщено в звездите, докато се мъчеше да определи курса.

В края на краищата последното, което искаха, беше да слязат на сушата на погрешното място, а морето изглеждаше все еднакво.

Стаур през цялото време се зъбеше и скимтеше като истински ранен вълк. Всеки, който се беше надявал, че гледката на Севера ще смекчи настроението му, бе дълбоко разочарован. Това само му напомни, че беше потеглил с големи амбиции и няколко хиляди души, а се връщаше без нито едното от двете.

— Извадете греблата и гребете, копелета такива! — изръмжа той, а хубавото му наметало от вълча кожа се развяваше, докато крачеше между пейките. Облегна се на мачтата да разтрие раната на крака си. — Шибана рана! Точно над тази, която ми нанесе Младия лъв!

— Това ми се струва истинска далавера — процеди Шола през стиснатите си устни. — Имаш една рана вместо две.

— От опита, който имам с Големия вълк — замислено отвърна Детелината, — а аз имам повече такъв опит от всеки друг жив човек, той не е склонен да гледа на нещата откъм положителната страна. Май е по-добре да се опитам да успокоя копелето, а? — Той въздъхна и се изправи. — Съмнявам се, че някой друг ще го направи.

И той свали влажното одеяло и го метна върху главата на Шола.

Далечната светлина стана по-ярка, от двете ѝ страни се появиха сивите очертания на брега и мъжете на кораба се засуетиха наоколо. Чуваше се тропане на дърво и свистене на въжета, наоколо летяха солени пръски, докато екипажът събираше платната и натискаше греблата.

— Готов ли си за брега? — Детелината попита Кусура и едрият мъж му намигна с окото си, което беше зачервено и кървясало от един удар по главата, получен по време на битката. Разбира се, Стаур все още беше бесен, когато се приближи. И какво ли друго можеше да се очаква от него?

— Точно навреме, мамка му! Шибан Съюз! Това си е шибана катастрофа!

Сякаш нещастието ги беше сполетяло от небето и той нямаше никаква роля в него.

— Ако никой не губеше, кралю, тогава как щеше да има радост от победата? — Детелината скръсти ръце и погледна към брега.

Стаур го изгледа кръвнишки. Сякаш намираше, че тези разсъждения са прекалено философски сега, когато все още лижеше раните си, потънал в мрака на разочарованието.

Детелината направи още един опит:

— Да, с Младия лъв е свършено, а двамата имахте доста общо, в Англанд имаше кой да чуе думата ти и така нататък. Без съмнение неговата загуба е ужасно нещо, но… наистина ли го харесваше чак толкова?

Стаур се намръщи, когато Шола се промъкна около него:

— Съжалявам, кралю, просто трябва да стигна до носа…

Тя кимна на Детелината и той отново привлече вниманието на Стаур, като пристъпи по-близо до него и заговори меко с гласа на човек, който е приятел с всички:

— Може би сега не може да ти помогне да завладееш Уфрит, но… Е, не може и да те спре. — Детелината пристъпи още по-близо — по-близо, отколкото обикновено хората се осмеляваха да се доближат до Големия вълк. — Вярно е, че изгубихме добри мъже там. Но и преди се е случвало — по време на войните, водени от баща ти и дядо ти. Ще се намерят още мъже. Ще има още войни. Трябва да гледаш на всяка битка, от която си излязъл жив, като на победа и да гледаш напред към това, което предстои.

Стаур го погледна замислено. Един порив на хладния солен вятър разроши косата му и хубавата вълча кожа около раменете му. Пред тях Оленсенд изникваше постепенно от сивата мъгла — призрачните високи мачти в пристанището, ниските къщи по склона на хълма и сигналният огън, който гореше по-ярко и към който се бяха присъединили подобните на светулки точки на факлите, държани от малката група посрещани на най-дългия кей.

Греблата скърцаха и тракаха, някъде в небето изкряска самотна чайка и Детелината преглътна, когато кралят на северняците втренчи в него влажните си очи. Този миг винаги го караше да се чувства неспокойно.

После, така както времето внезапно се променя през есента, на лицето му изгря усмивка:

— Ти винаги си ми бил предан, Детелина. Знам, че невинаги съм много лесен. Не, не, не го отричай. — Никой не си беше и помислил да го отрече. — Но ако някой може да ме убеди да погледна на нещата откъм положителната страна, то това си ти. — Той потупа Детелината по рамото. — Ще получиш своята награда, не се тревожи за това.

— Зная, че е така. — Детелината отвърна на усмивката му. — И то по-скоро, отколкото мислиш.

И Шола се промъкна иззад Стаур, сграбчи дръжката на меча му и го измъкна от ножницата.

Миг по-късно Детелината вече го беше сграбчил за гърлото и го удари с глава в устата. Главата на Големия вълк се отметна назад. Детелината изръмжа и го удари отново. Усети как скулата на Стаур изхрущя под челото му. Големия вълк нададе тих вик на изненада, когато Детелината го удари с глава за трети път. Детелината много рядко беше изпитвал по-сладко чувство в живота си от мига, в който видя как кралят на северняците се просна по гръб до мачтата.

Ченето на Гринуей увисна:

— Какво…

В този момент секирата на Кусура разцепи главата му наполовина и кръвта плисна. Май Риккъ се беше оказала права, че ще умре върху вода и не само той. Из целия кораб момчетата на Детелината промушваха мъжете до себе си, прерязваха им гърлата, трошаха им черепите, забиваха ножове в гърбовете, гърдите или ребрата им. Всичко стана от твърде близко разстояние, твърде тихо и твърде внезапно, за да могат да бъдат използвани мечове. Точно така, както Детелината винаги беше казвал, че трябва да бъде сторено. Много по-бързо, отколкото когато Стаур беше избил Скейл и хората му. Много по-чисто.

Докато Големия вълк успее да разтърси глава, плюейки кръв, момчетата на Детелината вече претърсваха труповете за всичко ценно, което си заслужаваше да бъде взето. Стаур премигна, сякаш все още не беше разбрал напълно какво се случва, и откри, че Гринуей го гледа втренчено. Е, поне едната страна на главата му, другата трудно можеше да бъде различена. Окървавената уста на Стаур се изкриви, когато той се опита да седне, но Детелината сложи ботуша си върху гърдите му и го блъсна обратно:

— Май е по-добре да си останеш долу.

— Ти, шипан претател! — от разбитата му уста пръсна кръв. Веригата, която Бетод някога беше носил, се беше оплела около врата му.

— Предател ли каза? — Детелината повдигна вежда към Кусура, който сви рамене и се зае да бърше мозъка на Гринуей от секирата си. — Предател ли каза? — Детелината отново блъсна Стаур надолу и се усмихна.

След толкова време, прекарано под ботуша на това малко лайно, се чувстваше ужасно добре сега, когато местата им бяха разменени.

— Трябва да си доста смел да наричаш мен предател — продължи той. — Ти, който уби собствения си чичо. Аз сторих само това, което винаги съм казвал на теб да правиш. Да чакаш своя миг. И след това да стигнеш до край. — Той се наведе по-близо. — Ти просто не ме слушаше, мамка му.

Някъде откъм носа се чуха силни гласове. Единият от хората на Стаур беше оставен жив. Две от момчетата спореха, защото май той беше нечий братовчед и по всеобщо мнение — доста свестен човек. Ако го оставели жив, това щяло да е добре за старата му майка.

Детелината кимна нетърпеливо на Кусура и Кусура се намеси и сложи край на спора със секирата си горе-долу по същия начин, както беше видял сметката на Гринуей. След като веднъж избереш момента, е глупаво да се сдържаш. Да се сдържаш, е признак на страхливост.

Стаур отвори уста отново, но Шола го накара да я затвори, като опря върха на собствения му меч в бузата му, и Детелината се наведе, разкопча токата на наметалото му, свали го и го метна върху раменете си.

— Винаги ми е харесвало — обясни той и потри буза във фината кожа.

— Отива ти — отвърна Шола.

Мъжете довършиха ограбването на мъртъвците и хванаха веслата. Екипажът може и да беше малък, но достатъчен, за да вкара кораба в пристанището. Сивите северни градове по сивия северен бряг доста си приличаха, но докато греблата продължаваха да се потапят във водата, всички видяха, че градът, който се появява от мъглата, изобщо не е Оленсенд, а Уфрит. Светлината, която бяха видели, не беше сигнален огън на хълма, а огън, запален в клетка, окачена върху висок стълб до пристана.

— Доста те бива в навигацията — отбеляза отново Детелината.

— Не е нищо кой знае какво. — На лицето на Шола изгря усмивка, рядка като северното слънце.

Както се бяха разбрали, под светлината на лъжливия сигнален огън ги очакваха мъже. Калени мъже с оръжия, множество белези и намръщени лица. Някои от лицата бяха познати на Детелината. Именити войни от Уфрит и Западните долини. Гвоздея стоеше сред тях с обичайната си прегърбена стойка, пъхнал палци в колана, на който беше окачен мечът му. Най-отпред със скръстени ръце стоеше Коул Тръпката. Металното му око проблясваше през косата.

— Докара го значи — каза той, когато Детелината слезе малко тромаво от кораба.

Дървото на кея му се струваше несигурно под краката, свикнали с морското клатене.

— Казах, че ще го сторя. Нима мислеше, че няма да го направя?

— Давах ти шанс едно към три. Познаваш ли Гвоздея?

— Чувал съм за репутацията му — отвърна Детелината.

— Тя е добра, нали? — ухили се Гвоздея и заплашително показа зъбите си.

— Направо екстра. Трябва да кажа, че съжалявам за баща ти.

— Не толкова, колкото ще съжалява той. — Гвоздея се ухили още по-широко, когато Кусура довлече от кораба Стаур, чиито ръце бяха здраво вързани зад гърба. — Я виж ти! — И той направи театрален поклон, не по-зле от който и да е придворен в Съюза. — Кралят на северняците се завръща у дома!

— Риккъ с дългото око ти изпраща много поздрави — добави Тръпката.

— Майната ѝ! — озъби се Стаур. — Майната ти и на теб, Коул Тръпката!

Обаче заплахите на Стаур вече не изглеждаха толкова страшни и повечето мъже просто се засмяха.

— Тя беше дълбоко разочарована, че не може да те поздрави лично. — Гвоздея се наведе напред и заби големия си пръст в гърдите на Стаур. — Дълбоко.

— Но ти уреди посрещане, с което да ти се реваншира — добави Тръпката.

— Приготвила ти е онази клетка. Помниш ли я? Онази, от Скарлинг Хол? В която държеше баща ми?

— Аха, спомням си — изсъска Стаур. — Спомням си как се напика и плака като…

Гвоздея беше странно копеле — жилав и отпуснат, с огромни рамене и лакти. Но Детелината никога не беше виждал човек да нанася удар толкова бързо. Сякаш от нищото юмрукът му се заби с хрущене в ребрата на Стаур и кралят на северняците се преви надве. От гърдите му се разнесе хриптене, от устата му се проточи дълга лига и диамантът върху веригата на врата му се разлюля.

— Ох — каза равнодушно Шола.

— Странно, хапливите забележки, изречени от устата на човек, който можеш да зашлевиш, когато пожелаеш, не са толкова жегващи — отбеляза Гвоздея, който вече се бе върнал към обичайния си отпуснат вид.

Изглежда, че този удар сложи край на цялото заплашително перчене на Стаур. Понякога ставаше така с мъжете, които винаги раздават удари на другите, но не са свикнали сами да ги получават.

— Виж… — Стаур преглъщаше, докато се мъчеше с хриптене да си поеме въздух. — Ще ти дам два пъти повече от това… което тя ти дава!

— Получавам само възможността да те ударя в лицето — ухили се Детелината. — Е, и наметалото.

— Бийте се с мен, копелета! — Стаур се помъчи да се освободи от въжетата около китките си, но предизвика единствено още смях.

— Вече се бихме — отвърна Детелината. — И ти изгуби. Изгуби всичко.

— Аз съм най-добрият фехтовач в Кръга на света!

— Не мисля така. — Гвоздея тихо се засмя. — За да си фехтовач, трябва да можеш да стоиш изправен.

И той се наведе, хвана двата крачола на панталоните на Стаур и рязко ги дръпна надолу чак до глезените.

— Какво правиш? — изписка Стаур и започна да се мята и гърчи, но Кусура го беше хванал от едната страна, а Гвоздея от другата и той не можеше да стигне далеч, докато двамата го държаха.

Тръпката извади нож. Беше малък нож с лъскаво, малко острие. Но не е нужно ножът да е голям, за да промени нещата. Стаур погледна втренчено през рамо към острието. Сега очите му бяха влажни, но от страх, а не от заплаха.

— Какво правите?

— Даваме ти последен урок. — Детелината го хвана за челюстта и изсъска думите в лицето му. — Онези големи имена от миналото, по които винаги си бил така вманиачен. Шама Безсърдечния. Дау Черния. Кървавия Девет. Мъртвите знаят, че бяха гадни копелета, но поне заслужиха тези имена. Изтръгнаха ги от света с голи ръце и волята си. А Здрачния? — Детелината завъртя глава и се изплю в морето. — Що за шибано име е това? Ти си се родил с него. Получил си всичко наготово. Е, точно там е работата, момче… — Той хвана големия диамант и откъсна от шията на Стаур огромната верига, която някога беше носил Бетод. — Това, което си получил наготово, лесно може да ти бъде отнето.

Тръпката протегна ръка надолу и с леко, спокойно движение, сякаш белеше ябълка, преряза сухожилията зад коляното на Големия вълк.

За момент настъпи тишина, сякаш на Стаур му беше нужно известно време да осъзнае какво се беше случило. После очите му се изцъклиха, той нададе сподавен писък и започна да се гърчи и мята, докато кръвта се стичаше надолу по прасеца му. Шола трепна и извърна поглед. Кусура се намръщи и хвана Стаур по-здраво и небрежно, подобно на овчар, държащ овца за стригане. Гвоздея се ухили, сякаш никога не беше чувал такъв майтап.

— Недейте така — надвика той писъците на Стаур. — Не е справедливо да оставите човека да криви на една страна!

Тръпката сви рамене. Здравото му око изразяваше също толкова емоция, колкото и металното. Той направи същото и с другото коляно на Стаур.

Детелината пъхна веригата на краля в един джоб на новото си наметало и скръсти ръце, докато наблюдаваше сцената. Като цяло не харесваше много отмъщението и болката на другите отдавна не му доставяше много удоволствие, но трябваше да признае, че това го накара да се почувства добре. Не толкова добре, колкото ако Прекрасна все още беше наоколо. Но все беше нещо.

— По-добре накарай да го превържат. — Тръпката грижливо избърса малкия си нож в един парцал. — Не искам да умре от загуба на кръв. — Той хвърли кос поглед на Детелината и му кимна. — Радвам се, че погледна на нещата от нашата гледна точка.

— Винаги съм гледал на тях така. — Детелината наблюдаваше как Гвоздея дърпа пищящия и ридаещ крал на северняците, чиито набраздени от кръв голи крака се влачеха, а покритата със скъпоценни камъни тока на колана му подскачаше и дрънчеше след него. — Просто чаках подходящия момент.

Бележка под линия

Изкачването на стълбите до платформата вероятно беше най-трудното нещо, което Лео някога беше правил, но беше твърдо решен да стигне дотам сам. Твърдо решен да спаси гордостта си, макар че мъртвите му бяха свидетели, че гордостта не му беше донесла нищо добро. На първо място тя беше причината да е тук.

Някога изкачването на планините му се струваше нещо смехотворно. Сега му се налагаше да събира сили за всяка крачка и от челото му се лееше пот. Старата рана на крака му все още го болеше. Болеше повече от всякога сега, когато се налагаше да поема по-голямата част от тежестта му. Но не беше нищо в сравнение с болката в другия крак — непрекъснатата, пулсираща болка, която го смазваше и от която му се гадеше. А иронията беше, че вече дори нямаше крак.

Продължаваше да опитва да размърда възпалените си пръсти, да раздвижи наранения си глезен, да стъпи върху парещото си стъпало, за да запази равновесие. После си спомняше, че вече ги няма. Кракът му беше смазан, а остатъците от него — отрязани и изгорени, и заедно с тях си беше отишло и всичко, което някога е бил. Вече не беше воин. Не беше водач. Не беше лорд губернатор. От него в историята щеше да остане само бележка под линия за мъж, който заради собствената си арогантност и безразсъдство се беше превърнал от герой в злодей и…

Извика, когато патерицата му се подхлъзна на най-горното стъпало и изпадна от ръката му. Вкопчи се в празното пространство, след което едната страна на лицето му се удари със сила в платформата. Чу как няколко души ахнаха, някъде някой изскимтя. Може би беше той самият.

Лявата му ръка беше почти безполезна. Нужно му беше агонизиращо усилие, за да я повдигне и да помръдне леко първия пръст, но останалите висяха безжизнено. Едва усещаше убождане с игла в тях. Хирургът каза, че металните осколки, изстреляни от оръдието, заедно с парчета от щита му се бяха забили в ръката му и бяха съсипали нервните окончания в нея. Бяха зашили раните, но не можеха да направят нищо повече. И иронията беше, че лекуваха мъж, когото се готвеха да обесят.

С усилие се надигна със здравата ръка и скърцайки със зъби, успя да стъпи върху десния си крак. Изстена, когато пренесе тежестта си върху чукана на левия крак. Но след като успя да застане на ръце и колене — или по-точно на ръце и едно коляно — не знаеше какво повече да стори. Не можеше да се пресегне за патерицата, без да падне, а дори и да можеше, как би могъл да се изправи? Имаше време, когато за Лео дан Брок да постигне невъзможното, означаваше да победи най-добрите фехтовачи на своето време или сам да пробие вражеската линия, или да обърне хода на войната, когато шансовете не бяха на негова страна. Сега да постигне невъзможното, означаваше да се изправи.

Усети здрава ръка под лакътя си и някой внимателно го изправи на крака. Или крак.

— Готово.

Патерицата отново беше пъхната под мишницата му. Хвърли поглед настрани, за да види един от палачите си. Докато помагаше на Лео да върви напред, през дупките на маската му се виждаха добри кафяви очи.

— Добре съм — каза Лео и немощно отблъсна мъжа.

Добре. Пречупен, победен и в постоянна агония, с една безполезна ръка и ампутиран крак, осъден за държавна измяна и вече на път за бесилката. Добре.

Премигна срещу разрушения градски площад на Стофенбек. Сцената на неговото престъпление. Труповете бяха извлечени, но все още имаше купчини с отломки на всеки ъгъл. От разрушения пазар, където се беше провалила последната му атака, бяха останали само почернели колони. Над него се издигаше разбитата часовникова кула. Стрелките на единствения ѝ останал часовник бяха замръзнали в мига на унищожаването му. Мястото все още слабо миришеше на изгоряло.

Единайсет от останалите съзаклятници бяха подредени в редица върху платформата, ръцете им бяха вързани зад гърба. Всички го гледаха. Дори не успя да познае някои от тях. Лорд Мъстред беше в отсрещния край. Около главата му беше увита окървавена превръзка, закриваща едното му око. Лейди Уетерлент дори и сега беше вирнала високо острата си брадичка. Лорд Барезин, който беше най-близо до Лео, се оглеждаше наоколо и премигваше, сякаш не можеше да повярва какво се е случило. Какво се случваше. В платформата до краката на всеки от тях имаше капак. До всеки имаше лост, а над главата му висеше примка.

Всичко това му се струваше странно безинтересно и банално. Нямаше почти никаква представа какво да очаква. Поредната ирония — първото обесване, на което щеше да присъства, щеше да е неговото собствено.

Той стисна челюсти, подскочи към капака в пода и се олюля. Всеки негов дъх беше приглушен стон. Усещаше някакъв вкус в устата си. Може би кръв от падането. Или остатъчен сладък вкус от закуската. Облиза пролуките между зъбите си и се опита да усети още от него. Дребните удоволствия се превръщаха в нещо огромно, когато знаеш, че не ти остава време. Всички онези неща, които беше свикнал да има, да прави и които почти не беше забелязвал, още по-малко оценявал. Сега сладкият вкус по венците му изглеждаше като някакъв дар, за който трябваше да се чувства благодарен.

Вдигна поглед. Яркото слънце в небето. Дългата черна греда над главата му. Висящите примки. Неговата примка, точно над главата му. Зачуди се върху колко ли вратове вече е била нахлузвана. След това, което беше сторил, имаше много предатели за бесене. Днес вече бяха преминали може би десет партиди. От избите, където държаха пленниците, се чуваше само тропането на капаците, когато се отваряха, и глухият звук от изопването на въжетата. Както и слабите възклицания на зяпачите всеки път.

Това на въжето засъхнала кръв ли беше? Почувства се смъртно оскърбен. За нещо толкова лично човек трябваше да получи свое собствено въже. Имаше усещането, че ще умре в бельото на някого другиго. Макар че бельото на тези, които бяха минали преди него, без съмнение беше в далеч по-лошо състояние. Знаеше, че когато ги бесеха, хората се напикаваха, насираха и изпускаха всички течности. Когато Антоп им разказа за това на по чашка, им се стори доста смешно. Не беше нужно да казва, че сега изобщо не му изглеждаше смешно.

— Хавел дан Мъстред!

Лео погледна надолу и премигна. Едва сега забеляза публиката. Не беше голяма и повечето хора бяха непознати. Седяха на разнообразни очукани столове, довлечени от разрушените сгради около площада. Гласът беше на лорд шамбелан Хоф, който прочете с монотонен глас името от покрит с мастилени петна списък.

— Намерен сте за виновен в държавна измяна и открит бунт срещу Короната и сте осъден на смърт. — До него седеше крал Орсо, на когото случващото се сякаш не доставяше повече удоволствие, отколкото на осъдените.

— Имате ли да кажете нещо?

— Не съм се сражавал срещу краля — изръмжа Мъстред. — Сражавах се за Англанд. Това е всичко.

От другата страна на краля лорд маршал Ръкстед изсумтя презрително. Червеите на Висшия съвет. Но Лео не можеше да се накара да ги мрази. Сега виждаше, че тиранията им е била само извинение, и то неубедително извинение. Той просто беше търсил враг, срещу когото да се бие. Юранд се беше оказал прав за това. Бе се оказал прав за всичко. Единствената му утеха беше, че най-добрият му приятел ще може да го помни такъв, какъвто някога е бил. И никога няма да го види… какъвто е сега.

Беше по-добре да си мисли, че Лео дан Брок е умрял на бойното поле.

В много отношения това беше вярно. Младия лъв беше горял с голям ярък пламък. Защо някой да оплаква угасяването на немощния въглен, който беше останал?

Един от палачите предложи на Мъстред качулка. Той поклати глава. Отведоха го до неговия капак в пода и когато пристегнаха примката, Хоф вече четеше името на следващия от редицата на обречените.

Лео плъзна замъгления си поглед по лицата на публиката. Недалеч от краля седеше мършава жена с късо подстригана коса и превързано чело. За момент се зачуди защо тя го гледа с толкова отчаяна настойчивост. После изпусна тихо възклицание и единственото му здраво коляно започна да трепери толкова силно, че той за малко не падна отново.

Това беше жена му.

Никога преди не я беше виждал лишена от всичките ѝ труфила. Без грим, перука, бижута, без десетките си прислужници и стотиците ѝ внимателно подбрани усмивки. Сега осъзна, че дори на закуска външният ѝ вид е бил подготвян грижливо. Дори и в леглото. Може би особено там. Сякаш битката при Стофенбек беше съкрушила и нея почти толкова, колкото и него.

Но беше тя.

Как ли трябваше да се почувства да я види в публиката на своята екзекуция? Безполезно чувство на вина заради това, което се беше случило с нея? Безсилен гняв, че тя го беше подтикнала? Сантиментална тъга, че няма да види раждането на детето си? Човек би си помислил, че някой, на когото му оставаха няколко дъха живот, не би губил времето си да изпитва срам, но срамът беше чувството, което спечели. И товарът му беше смазващ. Срамуваше се за това колко жалък изглежда. За това колко много я беше разочаровал. За това колко малко беше останало от мъжа, за когото се бе омъжила.

Почти не можеше да понесе да я погледне. Макар на целия разрушен площад единствено нейното лице да изразяваше съчувствие. Когато я видя, той осъзна всичко, което предстоеше да загуби.

Хоф продължаваше да чете имената на осъдените. Всеки се изправяше пред смъртта по свой собствен начин. Някои бяха бесни на света. Някои молеха за прошка разплакани. Лейди Уетерлент крещеше обиди при всяко споменаване на име, докато кралят не заповяда да ѝ запушат устата. Един млад мъж със счупени очила опита да произнесе реч за недостатъците на монархията може би, надявайки се кралят да го помилва. След една-две минути Орсо рязко го прекъсна:

— Ако си искал да промениш света, е трябвало да спечелиш.

Имаше дори различни видове мълчание. Някои упорито отказваха да говорят. Други бяха объркани и неспособни да разберат какво се случва. Трети мълчаха и пелтечеха, треперещи от страх.

— Стеван дан Барезин, намерен сте за виновен в държавна измяна и открит бунт срещу Короната и сте осъден на смърт. Имате ли нещо да кажете?

— Имам — изграчи Барезин и двойната му брадичка се разтресе, когато се обърна да погледне Лео. — Лео дан Брок беше този, който ни подтикна към това! Той беше подстрекателят! Ти ни докара това до главите, проклет глупак такъв!

Дузина други хора ги бяха докарали дотук. Може би стотина. Ишър, който не се виждаше никъде, беше посял семето. Хюген и самият Барезин с готовност бяха напоявали кълновете му. Савин и Стаур имаха своето участие в отглеждането на реколтата. Дори Риккъ и Трошачите бяха спомогнали за тази реколта от обесвания, като не бяха спазили думата си. Но Лео нямаше сили да се защити. Силите му едва стигаха да вдигне поглед. Без него всичко това никога нямаше да се случи. Защо да не поеме вината? Нямаше да му се наложи да я носи дълго.

— Оставям се на Вашата милост, Ваше Величество! — Барезин почти ридаеше. — За всичко е виновен Брок!

— Ти, проклет страхливец такъв! — изръмжа Мъстред от далечния край на редицата.

Така или иначе сълзите на Барезин не му спечелиха нищо друго, освен презрението на Негово Величество.

— Сложете му качулка — тросна се той и Барезин шумно запротестира, когато на главата му беше нахлузена качулка и пристегнаха примката му.

Сега Лео разбра, че баща му е грешал. Мъжът разбира кой е наистина след битката.

Той не беше герой. Никога не е бил. Беше глупак. Голям, надут и суетен глупак. Това стана причина приятелите му, съюзниците му и стотици хора, които го бяха последвали, да бъдат убити. Сега щеше да убие и него самия. За момент се зачуди дали след уроците, научени тук, би могъл да стане по-добър човек. Погледна надолу към непрекъснато пулсиращия си липсващ крак. Това едва ли имаше значение сега, нали? Както казват северняците, щеше да се върне при пръстта и щеше да вземе със себе си всички тези трудно научени уроци.

— Леонолт дан Брок, намерен сте за виновен в държавна измяна и открит бунт срещу Короната и сте осъден на смърт. Имате ли нещо да кажете?

През цялото време, докато слушаше как другите без полза беснеят, дрънкат, плачат или убеждават, се чудеше какво ще каже. Сега, когато моментът дойде — последният момент, откри, че не знае какво да каже.

Вдигна поглед към Орсо и сви рамене.

— Съжалявам. — Вече почти не можеше да познае гласа си, който беше дрезгав и слаб. Погледна Савин. — Съжалявам, това е всичко. — Ако останеше прав още дълго, щеше да падне. Ако я погледаше още малко, щеше да се разплаче. Поклати глава, когато му предложиха качулката. — Да приключваме с това.

И се постара да вдигне брадичката си, за да е по-лесно примката да бъде пристегната върху гърлото му.

— Много любезно от твоя страна — промърмори палачът.

Хоф нави списъка с имената и го пъхна в джоба на мантията си. Ръкстед изтупа някакви прашинки от рамото си. Един обикновен на вид къдрокос мъж се наведе и прошепна нещо в ухото на краля. В него имаше нещо познато. Дали не беше онзи мъж, който беше дошъл на пристанището заедно с майката на Лео, когато тя го умоляваше да не тръгва? Мътните го взели, майка му — защо не я беше послушал? Крал Орсо бързо кимна на палачите и те дръпнаха първия лост.

Лео трепна, когато Мъстред с глух звук увисна надолу и накара група врани, насъбрали се върху голите греди на един паднал покрив, да отлетят възмутено към небето, пляскайки с криле.

След като екзекуцията започна, нещата се развиваха шокиращо бързо. Тряс и втория мъж вече го нямаше. Само въжето още потрепваше. Тряс и третият също изчезна. Младежът, който четеше лекции по теория на правителството, беше следващият. Лицето му се стегна, преди да падне, като на момче, което скача в студен воденичен вир. По някаква нелепа случайност очилата му сигурно бяха отскочили от дъното и прелетяха отново през капака, след което останаха да лежат върху платформата. Един от палачите се наведе и ги пъхна в джоба си.

Животът на Лео вече се измерваше само в мигове. В оставащите няколко вдишвания и удара на сърцето. Не искаше да гледа, но не можеше да извърне поглед и трепна, когато палачът дръпна лоста на лейди Уетерлент…

Тя не падна.

Мъжът дърпаше лоста отново и отново. Капакът отказваше да се отвори.

— По дяволите — чу се приглушеният му глас изпод маската.

Орсо се въртеше неспокойно на стола. Хоф разтриваше слепоочията си.

Още един пазач пристъпи напред и промърмори нещо на първия, като сочеше гневно към капака в пода. Лейди Уетерлент изръмжа нещо през парцала. Четири въжета стояха опънати. Седмина затворници все още стояха и чакаха безпомощно края си.

Един от палачите започна да рита капака, докато друг дръпна безрезултатно лоста отново. Трети се беше мушнал под платформата и се чуваше как човърка механизма отдолу.

Лео оголи зъби. Агонията на чакането. Всеки миг беше изпълнен с ужас, но въпреки това той беше благодарен за него. Зяпачите се закашляха и присвиха очи, когато един порив на вятъра понесе пясък през разрушения площад. Няколко примки по-нататък един от конспираторите ридаеше в качулката.

— Майната ви, копелета! — Лейди Уетерлент беше успяла да се освободи от парцала и започна да крещи отново. — Проклети да сте, лешояди такива! Червеи!

Крал Орсо скочи на крака:

— За бога, просто…

Капакът под краката ѝ внезапно се отвори. Тя се беше завъртяла, падна тромаво и писъкът ѝ прекъсна внезапно, когато ръката ѝ се закачи за ръба на платформата и тя се плъзна през отвора. Скоро стана ясно, че падането не я беше убило. Въжето се тресеше лудо. Отдолу се чу някакъв неясен стон. Всички зяпнаха, когато той се превърна в гърлено гъргорене.

Лео видя как от крачола на панталона на мъжа, който ридаеше, потече струя пикня, която образува локва около ботуша му.

— Продължавайте — нареди гневно Хоф.

Следващият мъж припадна, коленете му поддадоха и той се строполи на платформата. Един от палачите го вдигна, зашлеви го през покритото с качулка лице и го изправи върху неговия люк. Разнесе се глух звук и трополене, когато той падна през дупката.

Сякаш за да наваксат изгубеното време, палачите се втурваха от един лост към следващия. Туп, туп, туп — всеки удар караше примката на Лео да вибрира.

Брезентът върху лицето на Барезин се издуваше все по-бързо от отчаяното му дишане. Палачът хвана неговия лост.

— Почакайте! — разнесе се приглушен глас изпод качулката. — Аз…

Той падна под платформата и въжето му рязко се опъна.

Изглежда, великите лордове от Камарата увисваха на въжето точно като всички останали.

Лео погледна Савин. Тя му се усмихна отчаяно със сълзи в очите. Никога не я беше обичал така, както я обичаше в този момент. Може би никога преди не я беше обичал до този момент. Опита да ѝ се усмихне в отговор. Да остави в нея спомена за нещо добро. Някакъв мимолетен спомен за човека, който е бил някога.

Усети, че палачът пристъпва до него. Чу го да хваща лоста, който задвижваше капака под краката му. Под крака му. Все още не беше свикнал с мисълта, че има само един. Затвори очи.

Времето се проточи. Повя лек вятър, който целуна потното му чело. Лео пое дълбоко дъх и го задържа. Осъзна, че това е последният му дъх. Зачака края.

— Спрете.

Стори му се, че е гласът на Орсо.

Не беше сигурен.

Отвори отново очи. Наложи му се да примижи, сякаш срещу него духаше вятър.

Кралят не гледаше него. Гледаше настрани. Към Савин. А тя гледаше него. Всичко бе застинало. Времето беше нарязано на проточени мигове от туптенето на сърцето на Лео. Някой се прокашля. Една от враните, които се бяха събрали отново върху голите греди, размаха криле. Опънатото въже на Барезин все още жужеше леко. Върху лоста ръката на палача помръдна.

В този момент Орсо се отпусна на стола и махна рязко с ръка:

— Лео дан Брок, заменям присъдата ти с доживотен затвор.

Разнесе се всеобщо ахване. Савин затвори очи, по лицето ѝ се стичаха сълзи.

— Ваше Величество — започна къдрокосият мъж с предупредителна нотка в гласа, — господарят ми няма…

— Взех своето решение! — Орсо кимна към ешафода. — Свалете въжето от него.

И Лео почувства как примката се разхлаби, а после беше свалена от главата му. Сякаш тя беше единственото, което го държеше, той се свлече и патерицата изтрака върху ешафода. Палачът беше подготвен. Той го подхвана и отпусна върху платформата.

Сега вече заплака. Не можа да се сдържи. Притисна единственото коляно към гърдите си, раменете му се разтърсиха от ридания и сълзите закапаха от върха на носа му върху грубо отрязаните дъски. Дори не можеше да вдигне безполезната си лява ръка, за да ги избърше.

Чу как столът на краля изстърга, когато той се изправи.

— Лейди Брок! — сопна се той. — За бога, свалете съпруга си, преди да е накарал всички ни да се почувстваме още по-неловко.

Лоялност и симпатии

Беше ярък есенен ден, когато Вик се върна във Валбек, яхнала коня си. Мястото изобщо не изглеждаше като последния път, когато беше идвала тук в последните хаотични дни на бунта. Улиците не бяха задръстени от боклуци, нямаше изгорени скелети на сгради, нито далечни звуци от насилие или трупове, за които няма кой да се погрижи. Само няколко розови петна се подаваха през набързо варосаните стени и напомняха на внимателния наблюдател, че тези сгради някога са били издраскани с лозунгите на Подпалвачите. Имаше дори и приятен бриз, който отнасяше навътре към сушата смога от възстановените фабрики и оставяше въздуха след себе си почти чист.

Всичко беше тихо и подредено. Почти прекалено тихо. Само няколко души надничаха набързо от уличките и входовете на сградите. Но щеше да е много да очакваш радостни тълпи, когато архилекторът пристига в града ти с трийсет въоръжени практици. В края на краищата след последното посещение на Пайк пътят, който водеше извън града, се беше оказал украсен с обесени хора.

— Няма и следа от революция — промърмори Вик.

— Не — съгласи се Пайк. — Звучиш почти… разочаровано.

Тя рязко погледна настрани. Негово Високопреосвещенство я гледаше, а очите му блестяха ярко върху подобното на маска изгорено лице. Нямаше как да разбере какви мисли минаваха през главата му. Никога не беше успявала. Но почувства опасността, скрита в забележката му. Като торта, пълна с пирони.

— Никой не се е борил по-упорито от мен да спре Трошачите — отвърна тя.

— Много добре знам това! Ти унищожи заговора им в Адуа с впечатляваща безпощадност. И ние нямаше да можем да се справим с бунта тук толкова гладко без твоите усилия. Никой не се съмнява в лоялността ти.

— Добре — отвърна Вик.

Тя внезапно осъзна колко много практици я заобикаляха.

— Към архилектор Глокта. — Вик усети как косъмчетата на врата ѝ се изправиха. — В края на краищата той ти помогна да се измъкнеш от лагерите. Даде ти нов живот. Превърнал те е в такъв впечатляващ шпионин. Но Глокта вече го няма. — Пайк въздъхна като опечален по време на погребение, само дето в очите му нямаше сълзи. — Виж, лоялността ти към мен е съвсем отделен въпрос. В края на краищата аз не съм сторил нищо, за да я заслужа. И да разчитам на нея толкова лекомислено, би било ужасно самонадеяно.

— Трошачите са предатели — заяви Вик. Трябваше да се придържа към официалната линия. Той можеше да я преценява само по това, което кажеше, а не по това, което си мислеше. — Врагове на краля. Няма нищо, за което да им симпатизирам.

— Нищо? — Яздеха под висок подемен кран в края на пуста строителна площадка. Очите на Пайк бяха скрити от внезапния мрак на сянката му. — Наистина ли мислиш така? Възможно ли е наистина да мислиш по този начин? Добрият войник се бие в свят, където всичко е черно и бяло. Той трябва да смята враговете си за чудовища. Непочтените южняци, покварените стириянци, варварските северняци, коварните Трошачи. Но на добрия шпионин му се налага да плува в океан от сивота, носен от непредсказуеми течения далече от сушата. Онези от нас, които вървим заедно с враговете, разговаряме и спим с тях — е, ние виждаме, че те са хора. Чуваме какви са техните мотиви, надежди и оправдания. Въпреки усилията ти да докажеш противното, ти не си направена от камък, инквизиторе. Никой от нас не е. Как можеш да не симпатизираш на горди мъже като Сибалт, като Малмър? Като се има предвид откъде идваш?

— От Адуа? — Вик запази неутрално изражение, но зад маската мислите ѝ трескаво препускаха.

Ако кажеше, че не симпатизира на Трошачите, той щеше да я нарече лъжкиня. А ако кажеше, че им симпатизира, щеше да я нарече предателка.

— Имах предвид затворническите лагери на Англанд. С времето започнах да вярвам… че сърцето на едно общество… се разкрива в затворите му. — Пайк се поклащаше леко заедно с движението на коня, загледан в празната улица отпред. — Изобщо не съм бил в тях толкова дълго, колкото теб, но достатъчно дълго, за да се почувствам унизен. Честно казано, никога не съм бил красавец. Предполагам, че сега хората по-често се обръщат след мен. Твоите белези не са толкова очевидни, но не се съмнявам, че ги има. Затова мисля, че те разбирам.

— Така ли? — въпреки усилията ѝ гласът ѝ прозвуча задавено.

— О, да. Мисля, че те разбирам по-добре, отколкото сама разбираш себе си.

Това, че Пайк изведнъж стана толкова разговорлив, я тревожеше. Караше я да си мисли, че се опитва да постигне нещо, и това изобщо не ѝ харесваше. Отново имаше усещането, че това е един от онези моменти, в които животът ѝ виси на косъм. Но когато се беше изправила срещу Сибалт, Ризно, Витари и Савин дан Брок, тя го беше направила с отворени очи и ясното съзнание каква линия трябва да следва. А това, което Пайк искаше, беше загадка.

— Полковник Уест беше този, който ме измъкна от лагерите — замислено продължи той. — Без да има и най-малка представа, че двамата се познаваме от години. Можеш ли да повярваш, че в неговата компания дори съм държал щит по време на дуел. Когато Кървавия Девет победи Страховития и стана крал на северняците! Животът е… такава плетеница от съвпадения, нали? Уест беше човек, на когото наистина можеш да се възхищаваш. — Той въздъхна със съжаление. — Но истински добрите хора май никога не живеят дълго. Когато той умря, започнах работа при архилектор Глокта, макар да знаех, че той далеч не е добър човек. Макар точно той да беше този, който поначало ме беше изпратил в лагерите. Това не ти ли звучи познато?

Така беше. Не частта за държането на щит по време на дуел, но иначе ѝ звучеше неприятно познато.

Пайк наблюдаваше как група изнервени работници бързат да се дръпнат от пътя им, за да се прилепят към стените на къщите, преди да са профучали покрай тях.

— В името на справедливостта измъчвах дисиденти в Адуа. В името на свободата пращах в затворите бунтовници в Старикланд. В името на реда сеех хаос в цялата Далечна страна. Бях най-верният служител, който Короната някога е имала.

Вик не можа да се сдържи и се намръщи при този подбор на думи:

— Бях?

— После започнаха да се появяват фабриките, това сложи началото на вълненията сред преданите и аз бях изпратен там, във Валбек, като началник на Инквизицията.

— Били сте началник във Валбек?

— Не знаеше ли? — Ъгълчето на устата на Пайк леко се изви, което беше най-близкото подобие на усмивка, на което той беше способен.

Улицата се разшири и те излязоха на площад, който трябваше да е биещото сърце на Валбек. Сега той беше пуст, с изключение на добре въоръжените стражи, поставени в ъглите и скупчени на стълбите на съдебната палата, където Съдийката беше изпълнявала смъртните присъди. Мъже с хубави нови нагръдници, хубави нови алебарди и хубави нови мечове, които блестяха на есенното слънце.

Две редици от тях бяха строени пред възстановения клон във Валбек на „Валинт и Балк“ — храм на дълговете, който беше по-великолепен от всякога. Към поддържаната му от колони фасада беше прикрепено скеле, за да могат скулпторите да довършат фриза с най-богатите търговци в историята, който красеше гигантския му фронтон.

— Кои са тези? — промърмори Вик.

Някаква частна милиция, наета да пази мира сега, когато кралските войници си бяха отишли? Но нещо не пасваше. Мъжете изглеждаха не особено спретнати и сякаш не се подчиняваха на общи правила. Бронята им може и да беше чиста, но лицата им бяха небръснати.

Пайк не изглеждаше разтревожен. Човек би казал, че имаше почти жизнерадостен вид, когато ги поведе в тръс през пустия площад, покрай празните пиедестали на статуите, съборени по време на бунта, и после към предното стълбище на банката. Двойната редица въоръжени мъже се раздели и от средата ѝ излязоха две фигури. Две ужасно познати фигури. Едната беше на дебел мъж в добре ушит костюм, а другата на висока слаба жена в рокля, съшита от многоцветни парцали, с прояден от ръжда нагръдник отгоре. Приличащата ѝ на огнена клада червена коса беше събрана в сплъстено кълбо.

— Мамка му — прошепна Вик.

Не се случваше често да остане без думи, но точно сега не знаеше какво да каже.

— Виктарин дан Тюфел! — извика Ризно, в чиито очи, както обикновено, гореше яркият блясък на праведната вяра.

— Освен ако не греша, което не се случва често — добави подигравателно Съдийката, в чиито очи гореше още по-яркият блясък на лудостта.

Първото, което си помисли Вик, беше, че са попаднали в капан. После Пайк разпери широко ръце.

— Приятели мои! — извика той и скочи от седлото, за да ги посрещне. — Деца мои!

И той целуна Ризно по челото, широко усмихнат, сякаш това беше събиране на отдавна разделено семейство, докато въоръжените мъже тропаха одобрително по стъпалата с дръжките на алебардите си.

Както ставаше при всяка нерешена загадка, веднага щом Вик разбереше какъв е отговорът, тя не можеше да проумее как не се е досетила веднага. В капана беше попаднала тя. Само тя.

— Ти си Тъкача — каза тя.

— Използвал съм това име понякога. — Пайк посочи покритите с петна от сажди стари сгради около площада и новите комини, извисяващи се зад покривите им. — Толкова много неща се промениха, откакто бях началник тук. Богатите станаха още по-богати, а бедните… Е, ти го видя с очите си. Преживя го. Ако затворите разкриват сърцето на една нация, то тогава двамата с теб сме видели сърцето на Съюза и знаем, че то е гнило. Когато бях в лагерите, знаех, че тази гнилоч трябва да бъде изгорена. Но едва когато дойдох във Валбек, започнах да мечтая… — Той затвори очи и пое дълбоко дъх през носа. — Че аз ще бъда този, който ще го направи.

— Можем ли да започваме? — Съдийката взе запалена факла от един от стражите и пламъците затанцуваха в ъгълчетата на черните ѝ очи.

— Не бих казал, че можем да започваме — наведе се Пайк към нея. — А че трябва да го направим.

— Ха! — възхитено се изкикоти Съдийката и тръгна с танцувална стъпка нагоре към отворените врати на банката.

— Сигурно дълго си яздила, сестро Виктарин. — Ризно сложи меката си ръка върху коляното ѝ. — Може би трябва да слезеш от коня?

Вик се огледа внимателно, по-скоро по навик, отколкото нещо друго, но нямаше как да се измъкне, като препусне лудо на гърба на коня. Преметна крак през седлото и стъпи на площада.

— Нарекох хората, които имаха възгледи, сходни на моите, Трошачите — обясни Пайк, докато наблюдаваше как Съдийката опря факлата в напоеното с масло дърво на вратите на банката. — Не защото трошим машини, макар че го правим, а защото ще разрушим Съюза. Ще го разрушим и после ще го построим отново по нов начин. По-добър начин. — Пайк наблюдаваше как пламъците облизват хубавата нова зидария на „Валинт и Балк“ и събраните на площада въоръжени Трошачи надават одобрителни възгласи. — Банките са се увили около нацията като бръшлян около дърво, изсмукват целия живот от нея и покваряват всичко. Така че е подобаващо разрушението да започне с този паметник на експлоатацията. Но няма да спре дотам.

— Той се обърна към Вик. — Бунтът, от който Висшият съвет толкова се страхува… вече избухна.

— Преди три дни — добави Ризно и доволно потри ръце. — Докато крал Орсо печелеше великата си победа срещу бунтовниците. Те искаха от нас да отвлечем вниманието на краля от тях. Вместо това те отвлякоха вниманието му от нас!

— И не само тук, във Валбек — продължи Пайк. — Кели, Холсторм и много от по-малките градове на Съюза вече също би трябвало да са в ръцете на Трошачите.

— В ръцете на народа! — пенеше се Ризно, размахвайки дебелия си пръст.

— А Адуа ще бъде следващата. Нашето време най-сетне дойде! — И мъжете нададоха още по-силни одобрителни викове.

Вик самодоволно си въобразяваше, че знае какво се случва наистина. И сега, просто така, всичко се беше обърнало с главата надолу.

— Какво, по дяволите, искаш от мен? — попита тя.

— Ти служи вярно на Глокта — отвърна Пайк. — Дори възхитително добре. Защото той беше единственият човек, който някога ти беше дал нещо. Дори и това да е само възможността ти да носиш ботуши, вместо някой да те тъпче с тях по лицето. — По дяволите, той наистина я разбираше. Може би не по-добре, отколкото тя разбираше самата себе си, но достатъчно добре. — Аз бих искал да ти предложа нещо повече.

Мълчанието се проточи, прекъсвано от смеха и радостните викове на въоръжените Трошачи, пращенето на пламъците и звънтенето на чупещо се стъкло.

— Е, не ме дръж в напрежение — сопна се Вик. Реши, че нищо няма да спечели с покорство. Никога преди не беше печелила. — Какво предлагаш?

— Присъедини се към нас — отвърна Пайк. — Стани Трошач. Върни Съюза обратно на народа и участвай в оформянето на бъдещето. Посвети се на кауза, която заслужава твоята преданост.

— Отказах се от каузите, когато напуснах лагерите.

— Още по-добре. — Пайк хвърли поглед на Съдийката, която запрати факлата през вратите на банката и се върна надолу по стълбите — слаба, тъмна фигура на фона на издигащите се пламъци, вдигнала триумфално юмруци. — Едно движение се нуждае от страстни привърженици. Но се нуждае и от пресметливи скептици.

Вик погледна усмивките на облечените в брони мъже на стълбите, осветени от проблясващите огньове отгоре. Тук май нямаше недостиг на страстни привърженици.

— А какъв друг избор имам?

— Да си тръгнеш. Да се върнеш при крал Орсо. Да служиш на корумпирания му режим в последните му дни. Или да избягаш в далечния Тонд, където почитат слънцето. Да си тръгнеш с нашата благословия.

Вик си помисли за дългата редица обесени, които Пайк беше оставил извън града преди няколко месеца. Тогава беше решила, че е безмилостен човек. Сега се оказваше, че те са били негови хора. Какво би сторил с враговете си мъж, който, без да му мигне окото, беше обесил двеста от своите приятели? От прозорците на банката вече излизаше дим, който придаваше на всяко вдишване познатата валбекска воня на ярост и изгоряло, която тя си спомняше толкова добре.

Може би той казваше истината и ако тя избереше да остане на страната на Орсо, те щяха да ѝ позволят да напусне спокойно града. Но Вик не беше готова да заложи живота си на това.

Ако в лагерите беше научила нещо, то това беше да е на страната на победителите.

— С вас съм — простичко отвърна тя.

Защо да казва нещо повече?

Пайк ѝ протегна обгорената си ръка, докато зад гърба му валбекският клон на „Валинт и Балк“ за втори път беше обгърнат от пламъци.

— Тогава ела, сестро Тюфел! Имаме много работа за вършене, ако искаме да дадем на народа това, от което се нуждае.

— Което е?

— Промяна. — Пайк сложи ръка на рамото ѝ и я поведе през площада. — Голямата промяна.

Благодарности

Както винаги, на четиримата:

— Брен Абъркромби, чиито очи подпухнаха от четенето;

— Ник Абъркромби, чиито уши писнаха от слушането;

— Роб Абъркромби, чиито пръсти се протъркаха от прелистване на страниците.

После най-сърдечните ми благодарности:

На всички чудесни и талантливи хора в британското книгоиздаване, които помогнаха трилогията „Първият закон“ да стигне до читателите през всичките тези години, сред които, но не само — Саймън Спантън, Джон Уиър, Джен Макменъми, Марк Стей, Джон Ууд, Малкълм Едуардс, Дейвид Шели, Кейти Спинър и Сара Бентън. След което, разбира се, на всички онези, които помогнаха за сътворението, маркетинга, издаването, публицистиката, илюстрирането, превода и преди всичко продаването на книгите ми, където и да се намират по света.

На художниците, които незнайно как продължават да ми придават класа: Дидие Графе, Дейв Синиър, Лора Брет, Лорън Панепинто, Реймънд Суонланд, Томаз Алмейда, Сам Уебър.

На редакторите в Новата земя отвъд Голямата вода: Лу Андерс, Деви Пилаи, Брадли Енглерт, Бил Шейфър.

На първенците в кръга: Тим и Джен Милър.

На човека с хилядите гласове: Стивън Пейси.

За това, че държа вълка от другата страна на вратата: Робърт Кърби.

На всички писатели, чиито пътища пресякоха моя било то във виртуалното пространство, в бара, в някои случаи дори на хартия, за помощта, смеха и множеството идеи, които си струваше да открадна. Вие си знаете кои сте…

И най-накрая, но всъщност на първо място:

На Джилиън Редфърн. Защото всеки Джизал знае дълбоко в себе си, че без Баяз е едно нищо.

Големите клечки

Бележити личности в Съюза

Негово Августейшо Величество крал Орсо Първи — върховен крал на Съюза, заел неохотно трона на върховен крал на Съюза, известен с това, че е бил пълен пройдоха в годините, преди да е наследил престола.

Нейно Августейшо Величество кралица Терез — върховна кралица на Съюза и майка на краля на Съюза.

Хилди — камериерка на краля и момиче за всичко, преди това перачка в бордей.

Тъни — бивш ефрейтор Тъни, понастоящем сводник и съучастник в гуляите на Орсо по времето, когато той все още е бил престолонаследник.

Жълтен — обикновен идиот, неотлъчно до Тъни.

Бремър дан Горст — пискливият командир на Дворцовата стража, майстор на меча и личен телохранител на крал Джизал, а сега на крал Орсо.

Архилектор Санд дан Глокта — Дъртата клечка, най-страховитият мъж в Съюза, глава на Висшия съвет и Инквизицията на Негово Величество.

Началник Пайк — дясната ръка на архилектор Глокта, с обезобразено от огън лице.

Лорд шамбелан Хоф — самомнителен пръв придворен, син на предишния лорд Хоф.

Лорд канцлер Городетс — многострадален чиновник, в чиито ръце са връзките на кесията на Съюза.

Върховен съдия Брукел — главният лорд, който отговаря за правосъдието в Съюза, с лице, наподобяващо кълвач.

Върховен консул Матстрингър — нервният началник, отговарящ за външната политика на Съюза.

Лорд маршал Бринт — еднорък старши военен командир, стар приятел на бащата на Орсо.

Лорд маршал Ръкстед — старши военен с вкус към отглеждането на бради и разтягането на локуми, женен за Тилде дан Ръкстед.

Полковник Форест — старателен офицер със скромно потекло и с впечатляващи лицеви белези, командир на Дивизията на престолонаследника при Орсо.

Лорд Ишър — лицемерен и доста успешен лорд от Камарата на лордовете.

Лейди Изолд дан Каспа — скучна млада наследница, сгодена за лорд Ишър.

Лорд Барезин — глуповат лорд от Камарата на лордовете.

Лорд Хюген — педантичен лорд от Камарата на лордовете.

Лорд Уетерлент — красив и не особено умен лорд от Камарата на лордовете.

Лейди Уетерлент — властната и страховита майка на Уетерлент.

Лорд Стийблинг — дребен благородник, страдащ от подагра и с раздразнителен нрав.

В обкръжението на Савин дан Глокта

Савин дан Глокта — дъщеря на архилектор Глокта и Арди дан Глокта, инвеститор, „кралицата“ на висшето общество, всепризната красавица, съосновател на Слънчевото общество на Адуа заедно с Хонриг Кърнсбик.

Зури — незаменимата компаньонка на Савин, бежанка от Юга.

Фрийд — една от многото прислужници на Савин, отговорничка за гардероба.

Метело — стириянка с лице като тесла, отговаряща за перуките на Савин.

Арди дан Глокта — известната с хапливия си език майка на Савин.

Харун — едрият брат на Зури.

Рабик — стройният и красив брат на Зури.

Гунар (Бика) Брод — бивш стълбар, борещ се с вътрешната си склонност към насилие, някогашен Трошач. Понастоящем работи за Савин и отговаря за „отношенията с работниците“.

Лиди Брод — изтерзаната съпруга на Гунар Брод, майка на Мей Брод.

Мей Брод — твърдоглавата дъщеря на Гунар и Лиди Брод.

Банерман — наперен бивш войник, който работи с Брод.

Халдер — мълчалив бивш войник, който работи с Брод.

Хонриг Кърнсбик — Великият машинист, известен изобретател и индустриалец, съосновател на Слънчевото общество на Адуа заедно със Савин дан Глокта.

Диетам дан Корт — бележит инженер и строител на мостове, партньор на Савин в прокарването на канал.

Селест дан Хюген — непримирима съперница на Савин.

Каспар дан Аринхорм — сприхав специалист по изпомпване на вода от мини.

Тилде дан Ръкстед — клюкарка и съпруга на лорд маршал Ръкстед.

Спилион Суорбрек — писател на евтини фантастични романи и неприлични памфлети.

Кармий Грум — талантлива художничка.

В Уестпорт и Сипани, градове на Стирия

Виктарин (Вик) дан Тюфел — бивша затворничка, дъщеря на изпаднал навремето в немилост началник на Монетния двор, понастоящем инквизитор, работеща за архилектора като шпионин.

Талоу — кльощав млад Трошач, изнуден да работи за Вик.

Крал Джаппо мон Рогонт Муркато — крал на Стирия.

Великата дукеса Монцаро Муркато — Змията на Талинс, майка на крал Джаппо, страховит генерал и безскрупулен политик, отговорна за обединението на Стирия.

Шило Витари — Министър на шепотите, бивша колежка на Санд дан Глокта, понастоящем началник на шпионите на Змията на Талинс.

Касамир дан Шенкт — знаменит убиец, за когото се носят слухове, че притежава магьоснически умения.

Принцеса Карлот — добросърдечната сестра на крал Орсо и съпруга на канцлер Соториус.

Канцлер Соториус — настоящият владетел на Сипани.

Контеса Шалер — изпратената в изгнание приятелка от детството (а според някои и повече) на кралица Терез.

Началник Лорсен — скучният началник на Инквизицията в Уестпорт.

Филио — старши член на градския съвет на Уестпорт и ентусиазиран фехтовач.

Сандерс Розимиче — надут и гръмогласен младши член на градския съвет на Уестпорт.

Дайеп Мозолиа — търговка на платове, с голямо влияние в политиката на Уестпорт.

Сред Трошачите и Подпалвачите

Ризно — бивш началник на инквизицията във Валбек, който стои зад яростния бунт в този град и впоследствие се оказва водач на Трошачите.

Съдийката — смахнатата масова убийца или безстрашна защитница на обикновените хора в зависимост от това кого питате, предводителка на Подпалвачите.

Сарлби — някогашен боен другар на Гунар Брод, сега Подпалвач.

В Севера

Стаур Здрачния — Големия вълк, крал на северняците, известен воин и непоправим задник.

Калдер Черния — човекът, който някога всъщност е управлявал Севера, коварният баща на Стаур Здрачния.

Гринуей — един от именитите воини на Стаур, специалист по ехидните усмивки.

Танцьора — един от именитите воини на Стаур Здрачния, известен с пъргавите си крака.

Брод Тихия — един от именитите воини на Калдер Черния, вероятно наречен така, защото не говори много.

Джонас Детелината — някога известен като Джонас Стръмното, предполагаемо добър боец, понастоящем смятан за двуличен безделник.

Кусура — един от воините на Детелината, известен с лошия си навик да убива хора за собствено удоволствие.

Шола — разузнавач на Детелината, жена, която може да реже сиренето на много тънки парчета.

Флик — очевидно безполезно момче от хората на Детелината.

Грегун Празноглавия — главатар от Западните долини, баща на Гвоздея.

Гвоздея — син на Грегун Празноглавия, знаменит и страховит воин.

В протектората

Кучето — главатар в Уфрит и известен воин, баща на Риккъ.

Риккъ — страдащата от припадъци дъщеря на Кучето, благословена или проклета с дългото око.

Изърн-и-Файл — предполагаемо побъркана планинка, за която се знае, че познава всички пътища.

Сцен-и-Файл — един от многото братя на Изърн, не по-малко побъркан от нея.

Коул Тръпката — страховит именит воин с метално око.

Червената шапка — един от пълководците на Кучето, известен с червената си качулка.

Оксел — един от пълководците на Кучето, известен с лошите си обноски.

Сухара — един от пълководците на Кучето, известен с нерешителността си.

Корлет — момиче с яки бедра, което гори от нетърпение да се бие на страната на Риккъ.

В Англанд

Лео дан Брок — Младия лъв, лорд губернатор на Англанд, дързък, но безразсъден воин и знаменит герой, победител в дуел срещу Стаур Здрачния.

Финри дан Брок — майка на Лео дан Брок и ненадминат пълководец и организатор.

Юранд — най-добрият приятел на Лео дан Брок, чувствителен и пресметлив.

Глоуард — изключително едър приятел на Лео дан Брок.

Антоп — известен като женкар, приятел на Лео дан Брок.

Джин Бързея — добродушен северняк и приятел на Лео дан Брок.

Лорд Мъстред — възрастен лорд от Англанд с брада, но без мустаци.

Лорд Кленшър — възрастен лорд от Англанд с мустаци, но без брада.

В ордена на магусите

Баяз — Първият магус, легендарен магьосник, спасителят на Съюза и основателят на Висшия съвет.

Йору Сулфур — бивш чирак на Баяз, небиещ на очи, с изключение на различните си по цвят очи.

Пророкът Калул — бивш Втори магус, понастоящем заклет враг на Баяз. Предполагаемо убит от демон и автор на хаоса в Юга.

Коунийл — Третият магус, вълнува се само от собствената си неизвестна никому работа.

Закъръс — Четвъртият магус, движещ нещата в Старата империя.