В Тейкскалан тези неща са нескончаеми: звездните карти и слизането от кораб.

Ето го цялото пространство на Тейкскалан, ширнало се в холограмата над стратегическия пулт в бойния кораб, „Червената жътва на възхода“, на пет подпространствени портала и две седмици полет със скорост под светлинната от столичния град-планета. Предстои им завръщане у дома. Такива холограми са като балсам за душите на картографите: „Всички тези ярки искрици са звездни системи и до една са наши“. Представете си сцената — капитан се взира в холографския образ на империята и отвъд очертанията на света, изберете си някоя граница, някоя спица от огромното колело, онагледяващо за тейкскаланците владенията им, и повторете всичко със стотина други капитани и подобни холограми. Всеки от тях е командвал войски, нахлуващи в нова система, понесли целия си набор от отровни дарове: търговски договори и поезия, данъци и обещания за закрила, енергийни оръжия с черни дула и смайващ нов дворец за губернатора около многото лъчи на открития храм на слънцето. И всеки от тези капитани ще го направи отново, ще превърне поредната система в блестяща точка от холограмата на звездната карта.

Този величав замах на ноктестата лапа на цивилизацията, протегнала се през черната пустота между звездите, вдъхва спокойствие у всеки капитан, когато се взира в празното пространство и се надява никой да не отвърне на погледа му оттам. В тези звездни карти вселената се дели на империята и останалото, на света и не-света.

„Червената жътва на възхода“ и нейният капитан трябва да се отбият на още едно място, преди да се отправят по обратния път към средището на своята вселена. В Сектор Парзравантлак се намира Станция Лзел: крехка скъпоценност, тороид с диаметър двайсет километра, въртящ се около централна спица, увиснал в точката на равновесие между удобно разположено слънце и най-близката планета, от която може да се извлече полза. Най-голямата сред цял наниз подобни станции, които запълват тази малка област в пространството, вече е докосната от посягащата ръка на Тейкскалан, но все още не е усетила цялата й тежест.

Совалка се изсулва от спицата на станцията, преодолява за няколко часа разстоянието до чакащото златисто-черно туловище на бойния кораб, оставя товара си — една жена от човешкия род, малко багаж, малко указания — и се завръща невредима. Преди совалката да се е скачила със станцията „Червената жътва на възхода“ се е запътил мудно по вектор към центъра на Тейкскалан, все още зависим от физиката на подсветлинните скорости. От Лзел ще виждат кораба денонощие и половина, ще се превръща бавно в ярка точица и накрая ще угасне.

Дардж Тарац, съветникът от името на миньорите в Лзел, наблюдава този отдалечаващ се силует — огромна притаена заплаха, увиснала тежко и запълваща половината хоризонт отвъд илюминатора в заседателната зала на Съвета. За него това всеобхватно заличаване на познатите му звезди е само поредно свидетелство за глада, който Тейкскалан изпитва към областта на Станциите. Може би скоро ще настъпи ден, когато подобен кораб няма да си тръгне, а ще насочи ослепителния огън на енергийните си оръжия към уязвимата метална черупка, която побира трийсет хиляди живота, включително неговия, и ще ги разпилее в убийствения космически студ като семенца от смазан плод. Тарац вярва, че империя, която никой не е обуздал, се превръща в своеобразна неизбежност.

Няма холограма със звездна карта на масата, около която се настаняват съветниците в Лзел: само гола метална повърхност, излъскана от толкова много лакти. Тарац се замисля отново колко е просто да си представи този отлитащ кораб като все още надвиснала заплаха, после престава да се взира през илюминатора и се връща на мястото си.

Необузданата империя може и да е неизбежност, но у Дардж Тарац се е затаил кротък, решителен и лукав оптимизъм — от известно време тази необузданост не е единственият вариант.

— Е, поне с това приключихме — казва Акнел Амнардбат, съветничката по наследството. — Тя потегли. Нашата нова посланичка в империята, поискана от същата тази империя. Искрено се надявам, че ще успее да я държи настрана от нас.

На Дардж Тарац не му се вярва да успее — тъкмо той изпрати предишния посланик на Лзел в Тейкскалан преди двайсет години, когато още беше на средна възраст и се увличаше по твърде рисковани проекти. С изпращането на нова посланичка нищо не е приключило, ако ще совалката вече да я е откарала и да няма връщане назад. Опира лакти на масата, както правеше през тези двайсет години, и подпира тясната си брадичка на още по-тесните си длани.

— Жалко — казва той, — че не можехме да я изпратим с имаго, което не е остаряло с петнайсет години. Щеше да бъде по-добре и за нея, и за нас.

Собствената имаго-машина на съветничката Амнардбат — прецизно калибриран имплант в нервната система — й дава възможност да поддържа в съзнанието си записаните спомени на шестима предишни съветници по наследството. Те са предавани от една имаго-машина на друга и Амнардбат дори не иска да си представи как би се опълчила на човек като Дардж Тарац, без да се възползва от последните петнайсет години натрупан опит. Ако беше отскоро в Съвета, а тези години липсваха, щеше да се чувства саката. Тя обаче свива рамене, защото не може да се твърди, че й е неприятно лишаването на новата посланичка от това житейско предимство.

— Това е твой проблем — казва тя. — Ти изпрати там посланик Агхавн, който благоволи да се върне само веднъж през двайсетгодишната си служба, за да обновим неговия имаго-запис. И ето че сега изпратихме посланичката Дзмаре само с онова, което той ни остави преди петнайсет години, защото Тейкскалан настоя да…

— Агхавн си свърши работата — отвръща съветникът Тарац и съветникът по хидропониката и съветникът от името на пилотите около масата кимат одобрително.

Посланикът Агхавн се бе постарал Станция Лзел и останалите малки станции в техния сектор да не станат лесни жертви на неспирния устрем в разрастването на Тейкскалан, затова те са стигнали до общото съгласие да не обръщат внимание на недостатъците му. От Тейкскалан настояха ненадейно за изпращането на нов посланик без обяснение какво е сполетяло досегашния, но повечето съветници не прибързват с обобщенията за лошите страни на Агхавн, докато не научат дали е умрял, или се е опозорил, или просто е станал жертва на някакви обрати във вътрешните политически ежби на империята. Дардж Дарац винаги го е защитавал, защото Агхавн е негово протеже. А като съветник от името на миньорите той е най-видният сред иначе равните шестима членове на Съвета.

— И Дзмаре ще свърши своята работа — казва съветничката Амнардбат.

Тя избра Махит Дзмаре сред набелязаните кандидати за нов посланик: смяташе, че подхожда напълно за твърде остарялото имаго, което носи в себе си. Същите способности. Същата нагласа. Същото ксенофилско влечение към наследство, което не съвпадаше с наследството, съхранявано от Амнардбат — установено и документирано прехласване по тейкскаланската литература и език. Тъкмо Махит е идеалната кандидатка да бъде отпратена надалеч с единственото копие от имагото на посланик Агхавн, което имаха. И да отнесе тази несъвършена и покваряваща поредица на имаго-образи от Лзел, може би завинаги. Ако Амнардбат бе успяла в замисъла си.

— Убедена съм, че Дзмаре ще се справи добре — казва съветничката от името на пилотите Декакел Ончу, — а сега може ли да се заемем с неотложния проблем, разглеждан от този Съвет — какво ще правим с възникналата ситуация около портала Анхамемат?

Декакел Ончу е много загрижена за Анхамемат, по-далечния от двата подпространствени портала, през който се стига до все още незавладени от Тейкскалан сектори в космоса. Напоследък е загубила не само един разузнавателен кораб (което би могло да е случайност), а цели два във все същата област от черна пустота. И ги загуби заради нещо, с което няма как да разговаря. Получените съобщения преди прекъсването на връзката са неясни заради радиационни смущения и не могат да ги разгадаят. Още по-лошо е, че загуби не само пилотите на тези кораби, но и дългите имаго-линии на съхранена памет, към които те принадлежаха. Съчетаните съзнания на пилотите и техните имаго-линии няма как да бъдат продължени в съзнанията на нови пилоти, без да бъдат намерени труповете и техните имаго-машини. Невъзможно е.

Другите в Съвета не са толкова угрижени засега, но и това им предстои до края на срещата, след като Ончу ги запознае с откъслечните съобщения. Но не и Дардж Тарац — вместо тревога той чувства страховита надежда.

„Най-после — казва си той — може би се натъкнахме на империя по-голяма от онази, която ни поглъща мръвчица по мръвчица. И може би тя вече напира. И може би вече не се налага само да изчаквам.“

Но той не споделя мислите си с останалите.

Махит се спусна към Града, планетата-средище и столица на империята Тейкскалан, в приличащ на семенце катер, или по-скоро совалка като мехур, която едва побра нея и багажа й. Имперският кръстосван „Червената жътва на възхода“ я изцвъка от борда си и тя се вряза в атмосферата по пламтяща траектория, която разкривяваше гледките. Виждаше Града за пръв път със собствените си очи, а не на инфофиш, холограма или в имаго-спомен, обгърнат в бял огън и блещукащ като безкрайно море: цяла планета, превърната в икуменополис, величаво урбанизирана. Дори тъмните й петна — стари гигантски градове, все още необлечени целите в метал, занемарени райони, обрамчени остатъци от езера — изглеждаха обитавани. Само океаните оставаха непокътнати и също проблясваха в ярки оттенъци на тюркоаз.

Градът беше много красив и много голям. Махит бе посещавала немалко планети сред най-близките до Станция Лзел, където поне условията не бяха напълно непоносими за хората, но сега страхопочитанието я завладя. Пулсът й се ускори, стисналите предпазните ремъци длани овлажняха. Градът изглеждаше досущ както в описващите го тейкскалански документи и песни: скъпоценен камък в сърцевината на империята. И го обгръщаше сиянието на атмосферата.

„Тъкмо това се очаква да ти внуши гледката“ — каза нейното имаго. Слаб вкус като от статичен заряд по езика, мернали се за миг сиви очи и загоряла от слънцето кожа в периферното зрение. Глас в ума й, който не беше точно нейният — някой на нейната възраст, само че мъж, преливащ от самодоволство, но обзет от същото вълнение, че е дошъл тук. Тя усети как неговата усмивка извива устата й, по-напрегната и широка от предпочитанията на мускулите й. Още свикваха един с друг. Неговите гримаси бяха твърде пресилени.

„Искандр, махни се от нервната ми система“ — помоли безмълвно Махит с лек укор. Имагото беше имплантираната и интегрирана памет на неин предшественик, съществуваща отчасти в нейната нервна тъкан и отчасти в малката машина от керамика и метал, вкопчена под главния мозък, и не се очакваше да се натрапва в нервната система на носителя си без неговото съгласие. Но в началото на такова партньорство проблемът със съгласието се оказваше малко оплетен. Версията на Искандр в съзнанието й имаше спомени и за тялото си, понякога използваше тялото на Махит като собствено. И тя се тревожеше от това. Все още имаше твърде големи пролуки между тях, а би трябвало да се превръщат в единна личност.

Този път обаче той се отдръпна лесно: искрящо боцкане, електрически смях.

„Както желаеш. Хайде, Махит, покажи ми го. Искам да го видя отново.“

Тя пак се взря в Града, този път по-отблизо, космодрумът сякаш се надигаше към тях като цвете от улавящи мрежи. Позволи на своето имаго да гледа през очите й и почувства прилива на радостна възбуда като свой.

„Какво е за тебе това долу?“ — попита го.

„Светът“ — отговори нейното имаго.

Той беше посланик на Лзел в Града, когато още не представляваше брънка от дълга верига жива памет. Изрече думата на тейкскалански език, затова прозвуча като тавтология — думата за „свят“ съвпадаше с думата за „Града“, същата дума означаваше и „империя“. Нямаше как да уточни за какво говори, особено на изисканото имперско наречие. Човек можеше да отгатне значението само в контекст.

А контекстът на Искандр объркваше, Махит вече очакваше това от него. Справяше се някак. Колкото ще години да бе изучавала тейкскаланския език и литература, той беше на съвсем друго равнище, както се случва само след пълното потапяне в тях.

„Светът — повтори той, — но също и краищата на света.“

Тоест империята и нейните граници.

Махит му отговори на глас, също на тейкскалански, защото беше сама в малкия катер.

— Каза безсмислица.

„Така е — съгласи се Искандр. — Когато бях посланик, имах навика да казвам всякакви безсмислици. И ти трябва да опиташ. Много е забавно.“

В близостта на нейното тяло Искандр използва най-интимната форма на „ти“, сякаш бяха сродни клонинги или любовници. Махит никога не я бе изричала на глас. Нейният по-млад брат в Станция Лзел беше най-близкото подобие на сроден клонинг, което щеше да има някога, но той говореше само езика на станцията и да му каже „ти“ на тейкскалански със значение, другото ми аз“ щеше да бъде и безсмислено, и неучтиво. Би могла да употреби тази форма в разговор с неколцина от другите участници в курсовете по езика и литературата. Например отдавнашната й приятелка и съученичка Шрджа Торел би разбрала правилно комплимента. Само че двете не размениха нито дума, след като Махит бе избрана за новата посланичка на Лзел в Тейкскалан, която ще носи имагото на предшественика си. Дребнавата причина за този раздор беше очевидна и Махит съжаляваше, че се случи. Но нямаше как да заглади положението освен с помирително послание от средището на империята, която и двете мечтаеха да видят. Почти не се съмняваше, че това не би помогнало много.

Градът се надигаше да запълни хоризонта като огромна извивка, към която тя се спускаше. Подхвърли мислено на Искандр:

„Сега аз съм посланичката. Бих могла да говоря смислено. Ако искам.“

„Говориш правилно“ — похвали я той, както тейкскаланец би насърчил още невръстно дете.

Притеглянето подхвана малкия катер, впи се в костите на бедрата и предмишниците й, породи усещането за въртене. Това я замайваше. Под нея мрежите на космодрума се отвориха. За миг й се стори, че пада и ще се стовари чак на повърхността на планетата, за да се превърне в петно.

„И с мен беше същото — побърза да спомене Искандр на родния за Махит език на Станциите. — Не се страхувай, Махит. Не падаш. Така ти действа планетата.“

Космодрумът я улови почти без да я раздруса.

Имаше време да се овладее. Трябваше малкият катер да бъде вкаран в дълга опашка от подобни космически съдове, движеща се по огромен конвейер, за да бъде насочен всеки към отредения му терминал. Махит се усети, че си повтаря какво е редно да каже на имперските поданици в терминала, сякаш беше първокурсничка преди устен изпит. В дебрите на съзнанието й имагото беше бдително, сякаш туптящо присъствие. Неведнъж раздвижваше лявата й ръка, пръстите потрепваха по предпазните ремъци в чужд нервен жест. На Махит й се искаше да бяха имали повече време да свикнат един с друг.

Но не я подложиха на нормалния процес при имплантиране на имаго, при който интеграционната терапия продължаваше поне година под умелите грижи на някой от психотерапевтите в Лзел. Двамата с Искандр имаха оскъдните три месеца да се приспособят един към друг, а ето че доближаваха мястото, където се налагаше да работят заедно — като единна личност, съставена от верига памети и нов носител.

Когато „Червената жътва на възхода“ пристигна и увисна успоредно на Станция Лзел в орбитата й около нейното слънце, за да поиска настойчиво изпращането на нов посланик в Тейкскалан, от кораба не пожелаха да обяснят какво е сполетяло предишния. Махит не се съмняваше, че е имало предостатъчно политически интриги в Съвета по въпросите какво и кого да изпратят и за каква информация да настояват. Още по-уверена беше, че тя се оказа сред малцината жители на станцията хем достатъчно възрастни за тази работа, хем достатъчно млади да не са станали част от някоя имаго-линия. Попадна и в още по-малобройната група на онези, които подхождаха за дипломатическия пост по способности и обучение. Махит беше най-добрата кандидатка. С постиженията си на имперските изпити по тейкскалански език и литература се доближаваше до поданиците на империята и тя се гордееше с това — половин година след изпитите се отдаваше на мечти как ще замине за Града по някое време в зрялата си възраст, щом утвърди положението си в станцията, и ще трупа впечатления, ще посещава каквито салони са достъпни за чужденци през сезона, ще събира сведения за онзи, с когото ще сподели своята памет след смъртта си.

Мечтата за Града се сбъдна, и още как: по-важна от всякакви тейкскалански изпити стана нейната съвместимост с имагото, всички показатели бяха в зеления диапазон. Нейно имаго щеше да бъде Искандр Агхавн, предишния посланик в Тейкскалан, вече станал незнайно как непригоден за поста според империята — мъртъв, опозорен или затворен, ако още беше жив. Сред заръките от властите беше и задачата Махит да узнае точно какво бе потръгнало толкова на зле с него, но въпреки това носеше в себе си имаго на Искандр. Той, или поне последната достъпна за Махит негова версия, остаряла с петнайсет години, беше най-доброто подобие на местен наставник в императорския двор на Тейкскалан, което Лзел можа да й осигури. И не за пръв път тя се питаше дали Искандр ще я чака от плът и кръв, когато излезе от катера. Не можеше да прецени какво би я улеснило най-много — да има до себе си посрамен посланик? Или съперник, който обаче може би има шанс да възстанови положението си? Или изобщо да няма Искандр, което би означавало, че е умрял, без да предаде на по-млад човек всичко научено през живота му.

Имагото му в нейната глава не беше на много повече години от нейните, което помагаше в досега с него, но и пораждаше неловкост — в повечето случаи имагото беше на възрастни хора или на жертви на преждевременни злополуки. Само че последният запис от знанията и спомените на Искандр бе направен при единствения му отпуск в Лзел от поста в Тейкскалан само пет години след назначаването му в Града. И оттогава бяха минали петнайсет години.

Затова и той беше млад като нея и макар това да улесняваше съвместимостта им, досега имаха твърде малко време за постигането й. Две седмици след появата на кораба куриер Махит научи, че тя ще бъде следващата посланичка. Още три седмици, за да се научат тя и Искандр под грижите на психотерапевтите в станцията да живеят заедно в тялото, което до този момент оставаше само нейно. Дълъг, мудно проточен полет в „Червената жътва на възхода“, прекосяващ със скорост под светлинната разстоянията между порталите, пръснати като скъпоценни камъни сред тейкскаланския космос.

Малкият катер се отвори като презрял плод. Предпазните ремъци освободиха Махит. Тя понесе багажа си с двете ръце и излезе в терминала — първите й крачки в Тейкскалан.

Терминалът се отличаваше с практичен простор над устойчива на износване настилка между стени от стъкло и стомана. А насред свързващия тунел, точно по средата между катера и самия космодрум стоеше една-единствена имперска чиновничка в съвършено скроен кремав костюм. Жената беше дребничка, с тесни рамене и ханш, значително по-ниска от Махит, черната й коса се спускаше в плитка върху левия ревер. Цветът на разширяващите се като камбани ръкави се менеше от огнено оранжево при раменете (“значи е от министерството на информацията“, подсказа Искандр) до тъмночервено на маншетите, което беше привилегия на титулованите членове на императорския двор. На лявото си око имаше облакохват — стъклен монокъл, винаги замъглен от неспирния поток данни в имперската инфомрежа. Нейният се отличаваше с изискана украса, подхождаща на външността й. Големите тъмни очи, тънки скули и устни бяха по-изящни, отколкото се смяташе за модно в Тейкскалан, но според представите на израслата в станция Махит жената беше интересна, а може би дори хубава. Чиновничката учтиво събра върховете на пръстите пред гърдите си и леко склони глава.

Искандр вдигна ръцете на Махит за същия жест… и тя пусна двата си сака, които изтропаха смущаващо на пода. Обзе я ужас. Не се бяха излагали така след първата си седмица заедно.

„Мамицата му“ — мярна се в главата й и в същия миг чу Искандр да казва: „Мамицата му“. Това единодушие не я утеши.

Старателно безизразното лице на чиновничката не трепна. Тя каза:

— Госпожо посланик, аз съм Три стръка морска трева, асекрета и патриций втора класа. За мен е чест да ви приветствам с добре дошла в Скъпоценния камък на света. Аз ще бъда ваша културна асистентка по волята на Негово императорско величество Шест посоки. — Мълчанието се проточи, чиновничката въздъхна тихичко и продължи: — Имате ли нужда от някаква помощ за вашите вещи?

Тейкскаланското име Три стръка морска трева звучеше старомодно: числото в началото беше малко, а съществителното беше наименование на растение, и то какаото Махит не бе срещала досега в ничие име. Всички съществителни в тейкскаланските имена обозначаваха растения, инструменти или други неодушевени предмети, но повечето растения бяха цветя. Морска трева се набиваше в паметта. Асекрета означаваше, че тя не само работи в министерството на информацията, както показваше облеклото й, а е обучена служителка с ранг и е удостоена с титлата патриций втора класа, макар и да не е от най-влиятелните или най-богатите.

Махит задържа ръцете си както ги бе вдигнал Искандр — тъкмо този жест подобаваше, ако ще и да беше бясна от начина, по който го направи — и склони глава над тях.

— Посланик Махит Дзмаре от Станция Лзел. Поставям се на ваше разположение и в служба на Негово величество, дано царуването му бъде като ослепително сияние в пустотата.

Това беше първата й среща със служител на императорския двор и тя използва почтителния израз, който подбра грижливо след обсъждане с Искандр и Съвета, управляващ Лзел: „ослепително сияние“ беше епитетът за императрица Дванайсет слънчеви изригвания в „История на експанзията“, приписвана на Псевдо-Тринайсет реки, най-стария летопис за присъствието на империята в сектора на Станциите. По този начин показваше ерудицията си и уважението си към Шест посоки и неговия пост, но с „пустотата“ отбягваше внимателно всякакъв намек за претенциите на Тейкскалан към онези части от сектора, които не бяха празно пространство.

Не беше лесно да познае дали Три стръка морска трева е схванала скрития смисъл на израза. Тя почака търпеливо Махит да вземе отново багажа си и каза:

— Дръжте здраво саковете. В министерството на правосъдието ви очакват незабавно за разговор относно предишния посланик, а по пътя може би ще се наложи да поздравявате кого ли не.

Чудесно. Занапред Махит нямаше да подценява способността на Три стръка морска трева да говори ехидно или да прояви остроумие. Кимна и когато другата жена се обърна пъргаво и закрачи по тунела, тръгна подире й.

„Не подценявай никого от тях — обади се Искандр. — Щом е културна асистентка, била е в двора през половината ти живот. И си е заслужила длъжността.“

„Не ме поучавай, заради тебе се държах като изнервена варварка.“

„Искаш ли да ти се извиня?“

„А ти съжаляваш ли?“

Не й беше трудно да си представи изражението му: хитро, невъзмутимо като на тейкскаланец, запомнената от холограмите по-пищна уста изви собствените й устни нагоре и малко накриво.

„Не бих искал да се чувстваш варварка. Бездруго ще се наситиш на такова отношение от тях.“

Той не съжаляваше. Имаше нищожен шанс да се е засрамил, но и да беше така, тя не го почувства с ендокринната си система.

В апартамента на посланика присъствието на Искандр се долавяше със същата сила, с която той отсъстваше от главата на Махит: все едно я бяха обърнали наопаки, за да попадне сред вещите на своето имаго вместо сред спомените му. Апартаментът беше проветрен преди пристигането й… или поне тя се надяваше да е така заради отворените прозорци и антисептичния дъх на почистващ препарат, който нахлуващият и поклащащ завесите вятър не успяваше да разнесе. Въпреки това се натрапваше усещането, че тук някой е живял, и то дълго.

Истинският Искандр бе харесвал синия цвят и явно скъпите мебели от някакъв тъмен лъскав метал. Пестеливите очертания на работния плот и ниският диван биха подтикнали всеки, които е израснал в станция или кораб, а не на планета, да се почувства у дома си, затова пък наглед копринени дебели килими с шарки покриваха пода. Махит бе обзета от мимолетно радостно желание да ходи боса тук заради чистото телесно удоволствие и се замисли за кой ли път, че наследяващите имаго споделят дори естетическите вкусове с предшествениците си. Искандр бе стъпвал бос с удоволствие по тъканите килими, изглежда и на нея това й харесваше, макар че досега не бе имала възможността да го прави.

Зад вътрешната врата имаше спалня. Искандр бе окачил на тавана над леглото си метална мозайка, изобразяваща тейкскаланска звездна карта на пространството около Станциите, сякаш е обявявал на всеослушание: „Легнете ли тук, спите сред ресурсите на целия сектор!“.

Картата беше толкова красиво изработена, че почти не изглеждаше натрапчиво. Почти.

На масичката до леглото имаше спретната купчинка кодекси и пластмасови листове на инфофишове. Махит се съмняваше Искандр да е бил от хората, които подреждат старателно четивата си преди сън, защото и тя в никакъв случай не беше от тях. Най-лесно би било той да присъства в главата й, за да го попита, но какво щеше да прави, ако Искандр не се върне? Ако онзи ужасен емоционален изблик е изгорил връзките между нейната имаго-машина и ствола на мозъка й, преди двамата да са имали възможност да се слеят в една личност? Ако бяха имали повече време, машината би загубила значението си — тя щеше да се превърне в Искандр или той в нея, или щяха да станат нова по-цялостна Махит Дзмаре, която знае същото като Искандр Агхавн дори чрез интимността на мускулната памет, натрупаните умения и вкоренените инстинкти, гласовете им щяха да се слеят в един, щяха да бъдат ново звено в приемствеността на поредицата от имаго. Но сега? Какво трябваше да прави? Да изпрати вкъщи искане за наръчник по ремонт? Да се прибере и да зареже работата си несвършена, без отговор и на въпроса защо той е умрял? Поне не би имала проблеми с езика без помощта му — половината й сънища бяха на тейкскалански, а в тях твърде често присъстваше Градът, — но опиташе ли досег с мястото, където бе чувствала тежестта на присъствието му, отново я застигаше замайващото, страховито чувство, че пропада. Тя седна на края на леглото и се вторачи в подравнените краища на кодексите, докато не се увери, че няма да припадне. Незнайният чистач на стаите се бе постарал да подреди всичко, а това подсказваше, че е премахнал и по-явните улики.

Ето, вече мислеше за улики.

Разбира се, за какво друго да мисли? „Мисли за коварство — каза си тя. — Мисли за злонамереност и двуличие.“ Той се бил задушил. Заради алергична реакция или нещо подобно. Всичко винаги опираше до политиката. Та това беше Градът. Всеки тук имаше облакохват, шепнещ някаква история пред очите му. Интриги, планове с двойно и тройно дъно, а нали и тя прекара детството си в четене на същите истории, дори измисляше свои — о, само бледи имитации, но изречени в безупречна стихотворна стъпка сред досадно безличните метални стени на станцията, с което не ставаше ничия любимка, но това нямаше никакво значение за нея.

„Мисли като тейкскаланка.“

Уличаващата информация сигурно бе заличена или маскирана като безобидна.

Или пък Искандр я бе скрил, ако е знаел какво ще го сполети или поне е подозирал. Ако е бил досетлив. (Имагото беше досетливо, но и остаряло. Човек би могъл да се промени за петнайсет години.)

Махит се зачуди в какво би се превърнала, ако остане толкова дълго на това място. Особено без имагото — най-важното в момента беше, че го нямаше. Ако той не се появеше отново (разбира се, ще се появи, това е само някакъв кратък проблем, някаква грешка, утре ще се събуди и той ще бъде с нея), трябваше да умува и за саботаж, не само за улики. Нещо се обърка в нейната имаго-машина — или саботаж, или повреда. Или индивидуална несъвместимост. Може би причината беше у нея. Нейната психика е отхвърлила неговата. Потръпна. Още имаше боцкане в ръцете си, усещаше ги чужди.

— Вашият багаж е обработен и отново разполагате с него — съобщи Три стръка морска трева, влязла през прибралата се в стената врата на спалнята. Махит изопна рамене и се постара да покаже с вида си, че няма никакви неврологични проблеми. — Никаква контрабанда. Засега сте много скучна варварка.

— Поводи за вълнения ли очаквахте? — подхвърли Махит.

— Вие сте първата ми варварка — отвърна Три стръка морска трева. — Очаквам какво ли не.

— Не се съмнявам, че вече сте срещали чужденци. Това е Скъпоценният камък на света, в края на краищата.

Срещала съм, но не съм била тяхна асистентка. Вие сте моята чужденка, госпожо посланик. Отварям вратите за вас.

Три стръка морска трева си послужи с толкова старомодна форма на глагола, че може би вложи скрит смисъл в думите си. Махит рискува да се престори, че владее езика не чак толкова добре, затова каза:

— Струва ми се, че отварянето на врати е задължение, което не подобава на патриций втора класа.

Усмивката на асистентката беше по-подчертана от присъщите за тейкскаланците изражения, стигна чак до очите й.

— Нямате облакохват. И не можете да отворите някои врати, госпожо посланик. Градът не знае, че съществувате реално. А и без мен как бихте могли да разшифровате пощата си?

Махит изви вежда.

— Пощата ми е шифрована, така ли?

— И се трупа без отговори от три месеца.

Махит се изправи и излезе от спалнята — поне тази врата я разпознаваше.

— Това е поща на посланик Искандр Агхавн, не е моя.

Три стръка морска трева я последва.

— Няма разлика. Посланик Дзмаре, посланик Агхавн… — Махна с ръка наляво-надясно. — Пощата е за посланика.

Разликата беше още по-малка, отколкото Три стръка морска трева би могла да си представи. Или поне щеше да бъде, ако имагото се появеше отново. Махит осъзна, че му е сърдита, а не само се тревожи за възможния механичен проблем. Той просто изпадна в паника, щом се зърна мъртъв, причини й адреналинова криза заедно с най-странното главоболие в нейния живот, а сега тя остана сама с пощата, на която неговото „аз“, преживяло още петнайсет години в Тейкскалан, не бе отговорило заради почти несъмненото му убийство. И отгоре на това се сдоби с културна асистентка, която имаше чувство за хумор.

— А тази поща е шифрована.

— Разбира се. Ако не беше, това нямаше да е проява на кой знае какво уважение към посланика. — Три стръка морска трева взе купа, от която стърчаха нагъсто инфоекрани — малки правоъгълници от дърво, метал или пластмаса около схемите, всеки старателно украсен с личната иконография на подателя. Извади пълна шепа от тях и от ставите на пръстите й сякаш щръкнаха нокти. — С какво бихте желали да започнете?

— Ако пощата е предназначена за мен, би трябвало аз да я прочета — натърти Махит.

— От правна гледна точка е съвсем същото да я прочета аз — отвърна Три стръка морска трева, макар и с достатъчно любезен тон.

Любезността не стигаше. Махит искаше съюзница — искаше Три стръка морска трева да бъде услужлива и полезна, а не надвиснала заплаха, защото тази жена трябваше да живее в съседната стая и да отваря врати, докато е назначена да я наглежда. А Махит вече започваше да проумява в какъв капан е попаднала в Града. И още не съществуваше истински за всевиждащите му очи. Но желанието й не беше достатъчно, за да превърне Три стръка морска трева в придатък на нейната воля, каквото и да казваше тя.

— Може да е така по законите на Тейкскалан — отбеляза Махит. — Но изобщо не е същото по законите на Станциите.

— Госпожо посланик, дано не сте преценили, че не можете да ми се доверите за упътването ви из императорския двор.

Махит сви рамене и разпери ръце.

— А какво стана с културния асистент на моя предшественик?

Дори въпросът й да смути Три стръка морска трева, това не пролича в изражението й. Тя отговори безстрастно:

— Бил е назначен на друга длъжност след изтичането на двете години служба при посланика. Доколкото знам, дори вече не живее в дворцовия комплекс.

— Как се казваше?

Ако Искандр присъстваше в главата й, щеше да знае, защото онези две години са били за него първите в Града, тоест бяха част от петте години опит като посланик.

— Петнайсет двигателя, струва ми се — нехайно изрече Три стръка морска трева.

И Махит беше принудена да се опре на бюрото на Искандр, да се вкопчи в ръба под напора на объркани чувства, нахлули незнайно откъде: симпатия и досада, призрачно лице с облакохват в бронзова рамка, закриваща цялото ляво око от надочната кост до скулата. Петнайсет двигателя, какъвто беше в спомените на имагото Искандр. Проблясък… не, избухване на спомени. Махит опита мислено: „Искандр?“. Нямаше отговор.

Три стръка морска трева се бе вторачила в нея. Махит се зачуди как ли изглежда. Може би пребледняла и разсеяна.

— Бих искала да поговоря с него. Имам предвид с Петнайсет двигателя.

— Уверявам ви — започна Три стръка морска трева, — че имам богат опит и изключително високи показатели във всички способности, необходими за работа с чужденци. Убедена съм, че ще се справим добре.

— Асекрета…

— Госпожо посланик, наричайте ме Три стръка морска трева, моля ви. Все пак съм вашата асистентка.

— Три стръка морска трева… — Махит усърдно си наложи да не повиши тон, — … бих искала да попитам вашия предшественик как моят предшественик си е вършил работата тук, може би и да му задам въпроси за обстоятелствата около неговата твърде преждевременна и — ако се съди по натрупаната поща — крайно неудобна за всички смърт.

— Аха… — отрони асистентката.

— Именно — натърти Махит.

— Да, смъртта му беше много… неудобна, както се изразихте, но напълно случайна.

— Сигурно е така, но той беше мой предшественик, — Махит знаеше, че ако Три стръка морска трева е такава тейкскаланка, каквато изглеждаше, желанието за запознаване с личните особености на човека, заемал преди същото положение в обществото, би било за нея толкова убедително от културна гледна точка, колкото и желанието да научиш повече за вероятното си бъдещо имаго би изглеждало в Станция Лзел. — И затова искам да поговоря с човек, който го е познавал толкова добре, колкото ще се опознаем ние двете.

Опита да се възползва точно от мускулната си памет как Искандр бе разширил очите й в тейкскаланска усмивка и се постара да си придаде същото изражение.

— Госпожо посланик, съчувствам искрено на… положението, в което се намирате понастоящем — каза Три стръка морска трева, — и ще изпратя съобщение на Петнайсет двигателя, където и да се намира сега, заедно с отговорите на натрупалата се поща.

— … което не мога да направя самостоятелно, защото е шифрована.

— Да! Но аз мога да разшифровам почти всички стандартни форми и повечето от нестандартните.

— Все още не сте ми обяснили защо моята поща е шифрована по такъв начин, че аз да не мога да я разшифровам.

— О, в никакъв случай не съм искала да проявя пренебрежение към вас. Убедена съм, че във вашата станция ви смятат за много добре образована. Но в Града за шифроване обикновено се използва поетичен код, а ние изобщо не очакваме, че чужденците задължително ще го знаят. А пощата на посланик се шифрова, за да бъде изтъкнато, че посланикът е умен човек, който познава добре императорския двор и дворцовата поезия. Това е… обичай. Всъщност не е истински шифър, а по-скоро игра.

— Между другото, имаме си поезия и в Лзел.

— Знам — увери я Три стръка морска трева толкова добродушно, та на Махит й се прииска да я хване и раздруса, — но вижте например това. — Взе алено лакирано инфоекранче, двете му части слепени с кръгче от златист восък, в който бе вдълбано стилизирано изображение на Града — тейкскаланския имперски символ. — Няма съмнение, че е предназначено за вас, защото е от днес.

Тя счупи печата и инфоекранът се разгърна във въздуха между двете — поток от холографски йероглифи, които Махит би трябвало да разбира. Нали четеше имперска литература от дете?

Три стръка морска трева докосна облакохвата си.

— Бих се обзаложила, че можете да го дешифрирате самостоятелно… нали сте запозната с политическата поезия?

— Куплети от петнайсет срички в ямбична стъпка с цезура между осмата и деветата срички — отвърна Махит и осъзна, че говори като студентка на устен изпит, а не като познавач на Тейкскалан, но не знаеше как да се въздържи от този тон. — Лесно е.

— О, да! А шифрите на повечето съобщения в императорския двор се основават на пряко заместване, като се използват началните четири куплета от най-популярната енкомиастика през миналия сезон… тоест поетична възхвала, но вие знаете това, щом сте наясно със сричките и цезурите. А от няколко месеца най-популярна е „Песен на възраждането“ с автор Два календара. Мога да ви я осигуря, ако наистина желаете сама да дешифрирате пощата си.

— Непременно ще се запозная с най-добрия образец на поетичната енкомиастика според Града — натърти Махит.

Три стръка морска трева прихна.

— Чудесно. Държите се, сякаш сте родена тук.

Махит не се чувстваше поласкана.

— И какво съдържа посланието?

Асистентката присви очи — зениците й се извиха наляво и нагоре в поредица от микроскопични движения, за да дават команди на облакохвата, — после се вторачи напрегнато в инфоекрана.

— Официална покана за личния салон на императора и състезанието по ораторско майсторство, което ще се проведе в рамките на банкета по случай представянето на дипломати след три дена. Предполагам, че ще искате да го посетите?

— Защо да не искам?

— Ако предпочитате например да оскърбите всички познати на вашия предшественик и да подчертаете, че Станция Лзел е настроена враждебно към имперските интереси, отказът от тази вечеря би станал добро начало.

Махит се наведе толкова близо към нея, че усети ритмичните повеи на топлия й дъх, и оголи зъбите си в най-варварската усмивка, която успя да изобрази. Наблюдаваше я как се опитваше да не трепне, да не отстъпи назад. И долови мига, когато Три стръка морска трева се овладя и проумя какво се случва. Тогава й каза:

— Нека предположим, че не съм идиотка.

— Бихме могли — съгласи се асистентката. — Хората от вашия народ винаги ли нарушават личното пространство на онзи, когото искат да упрекнат?

— Когато е необходимо — увери я Махит. — А в замяна аз ще допусна, че не сте замесена в очевиден опит за дипломатически саботаж.

— Да, замяната ми се струва равностойна.

— Щом е така, приемам любезната покана на Негово императорско величество. Изпратете отговора, след като го подпиша. След това трябва да се заемем с тази натрупана купчина инфоекрани.

Този път Махит доближи пеша комплекса на министерството на правосъдието, Три стръка морска трева и Дванайсет азалии бяха край нея в неспирно променливи позиции. Чувстваше се като заложница или човек, тревожещ се да не стане жертва на политическо убийство — и двете догадки бяха твърде правдоподобни, за да запази спокойствие. Пък и щеше да се вмъкне без разрешение в морга. Или помагаше на някого с достъп до моргата да вкара там други, които нямат такъв достъп. Каквато и да беше истината, проявяваше политическа активност.

Съжаляваше, че не получи от Съвета на станцията поясни указания каква да бъде тази активност. Същината им, освен „научи какво е сполетяло Искандр Агхавн“, се изчерпваше с „върши си работата добре, застъпвай се за нашите граждани, опитай се да разубеждаваш тейкскаланците да не ни анексират, ако подхванат такъв разговор“. Дори остана с впечатлението, че горе-долу половината Съвет, особено Акнел Амнардбат, съветничката наследството, която обикновено се занимаваше с дипломацията и съхраняването на културата, се надяваше тя да хареса тейкскаланската култура само колкото нейните задължения да й допадат, но и да не я хареса достатъчно, за да пречи на по-нататъшното й просмукване в изкуството и книжнината на Станцията. Другата половина от Съвета, предимно съветникът Тарац от името на миньорите и съветничката Ончу от името на пилотите (тоест практичната половина от Съвета според Махит, а това мнение направо попарваше надеждите на Акнел Амнардбат) наблягаше на „отбивай мераците на империята да ни анексира и се старай ние да останем техен основен източник на молибден, волфрам и осмий, както и на информация и достъп до портала Анхамемат“. Дали „моят предшественик е бил убит и подозирам, че се въвличам в подмолно разследване, за да опазя тайната на нашите технологии“ можеше да бъде причислено към „не допускай тейкскаланците да ни анексират“? Искандр щеше да е наясно дали е така. Или поне щеше да има категорично мнение.

Имперското правителство се разполагаше в огромен и стар район на Града с очертанията на шестлъчева звезда: сектори за Изтока, Запада, Севера и Юга и още два — за Небето между Севера и Изтока и за Земята между Юга и Запада. Всеки сектор побираше кули с върхове като игли, претъпкани с кабинети и архиви, свързани с мостове и арки на няколко равнища. Струпани едно над друго вътрешни дворчета висяха във въздуха между кули с повече обитатели, подовете им бяха прозрачни или украсени с плочи от пясъчник и злато. По средата на всяко имаше хидропонна градина, растенията избуяваха във водата. Невероятен разкош в живота на планета. Изглеждаше и че цъфтящите растения в градините са подбирани по цветове — докато доближаваха министерството на правосъдието, цветчетата ставаха все по-наситено червени и средата на всяко дворче вече приличаше на басейн от искряща кръв. Махит скоро зърна сградата, в която бе влязла преди немислимо малко часове тази сутрин.

Дванайсет азалии плъзна върха на показалеца си по лъскава плоча от зелен метал до вратата, очерта бързо фигура, в която Махит като че разпозна калиграфски подпис — май позна знака „цвете“, скрит в средата на подписа. А изписването на името му съдържаше тъкмо този знак заедно с, дванайсет“ и добавката за вида цвете. Вратата изсъска и се плъзна встрани. Когато и Три стръка морска трева вдигна ръка към плочата. Дванайсет азалии я хвана за китката.

— Просто влезте — подкани приглушено, побутна ги навътре и остави вратата да се плъзне на мястото си. — Все едно за пръв път се промъкваш крадешком някъде…

— Имаме законно право на достъп — сопна му се тя шепнешком. — И без това ни има във визуалните записи на Града…

— … които нашият домакин не иска да бъдат свързани с неговото право на достъп — подчерта Махит тихо, но отчетливо.

— Именно — потвърди той, — а стигне ли се дотам някой да рови аудио-визуалните архиви на Града с въпроса „Кой ли е влизал в министерството на правосъдието днес?“, значи бездруго сме загазили много зле, Тръстико.

Махит въздъхна.

— Да не се помайваме. Заведете ни при моя предшественик.

Устните на Три стръка морска трева се свиха угрижено в тънка линия, тя пак отстъпи назад до лявото рамо на Махит, щом Дванайсет азалии ги поведе надолу.

Моргата си беше все същата. Студеният въздух миришеше на принудително пречистване. Онзи икспланатл или Дванайсет азалии след своя оглед бе покрил изцяло трупа на Искандр. Внезапен ужас обзе Махит — предишния път бе разтърсена от емоционални бури и хормонален приток от своето имаго, което накрая изчезна. Но въпреки това се върна тук. Думата „саботаж“ пак се мярна гадно в ума й: дали нямаше нещо зловредно в тази зала? (Или пък й се искаше залата да е зловредна, за да не се дължи саботажът на някакъв неин недостатък или на някого в Лзел?)

Дванайсет азалии пак смъкна покривалото от мъртвото лице на Искандр Агхавн. Махит застана до масата. Опитваше се да възприема трупа като материална обвивка, като физически проблем в настоящето, а не като нещо, въплъщавало в себе си личност — същата, която би трябвало да е въплътена и в нея.

Дванайсет азалии си сложи стерилни хирургически ръкавици, повдигна внимателно главата на трупа и я завъртя така, че Махит да вижда тила, с което скри от погледа й най-голямата следа от инжекциите в една от вените на гърлото. Плътта се движеше твърде гъвкаво за нещо, което е мъртво от три месеца.

— Забелязва се много трудно — каза той, — белегът е съвсем малък, но ако опипате около най-горните шийни прешлени, сигурен съм, че ще усетите аберацията.

Махит протегна ръка и притисна палец в основата на черепа между сухожилията. Кожата на трупа беше като гумена. Прекалено податлива, усещането беше странно. Белегът от имплантирането беше мъничък, а под него се напипваше разгърнатата структура на имаго-машината, твърдостта й бе като костта на черепа. При нея беше същото. Някога бе разтривала с пръсти мястото, докато учеше. Вече не го правеше, откакто й присадиха имаго-машината с първите пет години опит на Искандр като посланик. Навикът не беше от най-упоритите, а и ставаше издайнически извън Станцията, тя го остави да изчезне в новата съчетана личност, в която двамата трябваше да се превърнат.

— Да, усещам я — потвърди Махит.

— Добре — усмихна се Дванайсет азалии. — Какво представлява според вас?

Би могла да му каже. Ако я питаше Три стръка морска трева, нищо чудно да го направеше — знаеше колко опасен е този подтик още в мига, когато го почувства. Нямаше нищо безопасно в откровеността към който и да е тейкскаланец, и то още първия ден… но тя беше отчайващо самотна без Искандр и толкова й се искаше.

— Очевидно е неорганично, но го е носил дълго.

Уклончив отговор. Трябваше да приключва с това неразумно опипване на труп, да се прибере в апартамента си, да се скрие зад затворена врата и да се справи с копнежа си за… приятелство. Не можеше да се сприятелява с граждани на тейкскаланската империя. Особено с асекрети — и двамата служеха в министерството на информацията…

— Никога не съм чувала да му е правена операция на гръбнака — обади се Три стръка морска трева. — Нито веднъж през всички години, докато живя тук. Нито заради епилепсия, нито по друга причина.

— А ти би ли обърнала внимание, ако се е случило? — попита я Махит.

— След като прекарваше толкова време в императорския двор? Твоят предшественик се набиваше на очи. Ако изчезнеше само за седмица, някой непременно би подхвърлил, че той вече липсва на Негово величество…

— Нима? — озадачи се Махит.

— Както вече споменах, той беше политически активен — вметна Дванайсет азалии. — Значи според вас този метал може да е бил имплантиран преди назначаването му за посланик?

— И какво върши това нещо? — попита Три стръка морска трева. — Цветче, това е много по-любопитно за мен от точния момент на поставянето.

— Дали посланичката е запозната с такива технически въпроси? — лековато подхвърли Дванайсет азалии.

По-скоро закачливо, каза си Махит. Може би дори обидно. Опитваше се да я предизвика.

— Посланичката — посочи се с пръст — не е нито медицинско лице, нито икспланатл, затова не би могла да сподели никакви подробности за неврологичното въздействие на такова устройство.

— И все пак е неврологично — изтъкна Три стръка морска трева.

— Нали е в мозъчния му ствол — напомни Дванайсет азалии, сякаш това обясняваше всичко. — И в никакъв случай не е тейкскаланско, нито един икспланатл не би регулирал работата на нечия психика по такъв начин.

— Не се дръж оскърбително — укори го Три стръка морска трева. — Ако чужденци са готови да пъхат метал в черепите си, това си е тяхна работа, освен в случаите, когато пожелаят да придобият гражданство…

— Тръстико, безспорно е, че посланикът участваше във всекидневието на Тейкскалан — знаеш го много добре, на практика това беше основната ти подбуда да се кандидатираш за длъжността културна асистентка… затова е важно да знаем дали е имал някакви неврологични допълнения…

— За мен е особено интересно да науча тази информация… — доста сопнато изрече Махит и се сепна.

И Три стръка морска трева, и Дванайсет азалии изопнаха рамене внезапно, лицата им застинаха в официална безизразност. Зад Махит вратата на моргата се отвори с кухо съскане. Тя се обърна.

Към тях вървеше тейкскаланка, чиито дрехи бяха бели като кост: панталон, блуза с много гънки и дълъг асиметричен жакет. Лицето й бе сякаш изляно от тъмен бронз, имаше широки скули, носът надвисваше като нож над широки тънки устни. Ботушите от мека кожа стъпваха безшумно. Махит си каза, че не е виждала досега по-прекрасна тейкскаланка, което вероятно означаваше, че според местните критерии е невзрачна или дори грозновата. Твърде слаба, прекалено висока, а носът бе най-впечатляващата част от лицето, трудно беше да отклони погледа си от него.

„Тя привлича цялата светлина в стая и я изкривява около себе си.“

Това май не беше собственото впечатление на Махит. Изплува в ума й като всяко умение, дължащо се на имагото, като знание за тейкскаланските жестове или способност да решаваш уравнения с много неизвестни — напълно естествено, но съвсем чуждо за нейните представи. Чудеше се дали Искандр е имал близко познанство с тази жена и пак се ядоса, защото не можеше да го попита. Той изчезна, когато се нуждаеше от него, не й остави нищо, освен тези откъслечни мисли и мимолетни впечатления.

Три стръка морска трева пристъпи напред и вдигна ръце в безупречен официален поздрав с едва докосващи се върхове на пръстите, после се поклони ниско.

Новодошлата не пожела да отговори на поздрава.

— Колко неочаквано — каза тя. — Представях си, че само аз навестявам мъртвите в този късен час.

Не личеше да е притеснена.

— Позволете да ви представя Махит Дзмаре, новата посланичка на Станция Лзел — отвърна Три стръка морска трева с най-тържествената конструкция на фразата, все едно стояха в залата за аудиенции на императора, а не в мазе на министерството на правосъдието.

— Махит, приеми съболезнованията ми за загубата на твоя предшественик — изрече жената в бяло със съвършена искреност.

Друг в Града не бе я наричал със собственото й име. Изведнъж се почувства уязвима.

— Нейно превъзходителство езуазуакат Деветнайсет тесли — продължи представянето Три стръка морска трева и добави тихичко: — Чието милостиво присъствие озарява стаята като сияние по острието на нож.

На тейкскалански изразът от петнайсет срички прозвуча като съпътстващ жената поетичен епитет. И вероятно беше такъв. Езуазуакатите бяха заклети довереници на императора, негови най-близки съветници и сътрапезници. Преди хилядолетия, когато тейкскаланците още обитавали една-единствена планета, те били и личният боен отряд на владетеля. Според историческите текстове, стигнали до Станция Лзел, през последните столетия титлата нямаше чак толкова войнствен смисъл.

Но чутият епитет накара Махит да се усъмни в тази липса на войнственост. Тя се поклони.

— Благодарна съм на Ваше превъзходителство за изразеното съчувствие — произнесе, докато се навеждаше с чупка в кръста и се изправяше, а после си представи, че може да надвисне над дори необичайно висока тейкскаланка с опасна титла, и каза: — Какво би подтикнало особа с вашите задължения да навестява мъртвите, както се изразихте?

— Харесвах го — отговори Деветнайсет тесли, — а научих, че имаш намерение да изгориш тялото му.

Доближи и Махит се озова рамо до рамо с нея, взираха се в трупа. Деветнайсет тесли върна завъртяната глава на Искандр в предишното положение и с грижлив привичен жест отмести кичурите от челото му. Нейният пръстен с печат блесна на палеца й.

— Дошли сте да се сбогувате — подхвърли Махит с намек за сериозното съмнение, което изпитваше.

На езуазуакат не би се наложило да се прокрадва като някаква си посланичка и съпътстващите я в нарушението асекрети, за да гледа труп. Нещо се бе променило за тази жена заради пристигането й или заради изразеното пред онзи икспланатл намерение да изгори трупа на Искандр. Махит очакваше присъствието на нова посланичка да предизвика някакви политически интриги — в края на краищата не беше идиотка, но не чак отзвуците да стигнат до най-приближените на императора. „Искандр, какво си се опитвал да направиш тук?“

— О, не да се сбогувам — възрази Деветнайсет тесли. Погледна Махит с ъгълчето на окото, ивичка бяло между устните лъсна в усмивката й. — Колко нелюбезно би било да си представя окончателна раздяла с такава изтъкната личност, камо ли с приятел.

Дали и нейните ръце, докоснали толкова внимателно мъртвата плът, търсеха същата имаго-машина, която и Дванайсет азалии бе забелязал? Може би подсказваше, че знае за процеса, създаващ имаго, може би дори си въобразяваше, че говори с Искандр, скрит в тялото на Махит. Но на тази езуазуакат не й провървя, защото той не я чуваше, точно както и на Махит не й провървя.

— Може да се каже, че сте избрали необикновен час за това — отбеляза Махит безучастно, доколкото можа.

— Както може да се каже, че и ти си избрала необикновен час. И то в много интересна компания.

— Мога да уверя Ваше превъзходителство — намеси се Дванайсет азалии, — че…

— Всъщност доведох своята културна асистентка и нейния колега асекрет като свидетели в лзелски ритуал за помен на покойника — прекъсна го Махит.

— Така ли? — отрони Деветнайсет тесли.

Зад нея Три стръка морска трева впери в Махит поглед, който въпреки съществените културни различия в израженията на лицата несъмнено изразяваше унило възхищение от невъзмутимостта й.

— Да, така — потвърди Махит.

— Ив какво се състои ритуалът? — поинтересува се Деветнайсет тесли с най-официалния и изтънчено учтив израз, който Махит бе чувала да се произнася от човешка уста.

Може би когато и към нейното име прикачат поетичен епитет от петнайсет срички, ще бъде нещо в духа на упорства в лошите си хрумвания“.

— Това е бдение — захвана се да съчинява тя. — Наследничката почита тялото на предшественика си половин завъртане на станцията, тоест девет от вашите часове, за да запечата в паметта си чертите на човека, чието място заема, преди тези черти да бъдат изпепелени. Необходими са двама свидетели на бдението, затова доведох Три стръка морска трева и Дванайсет азалии. След бдението наследничката поглъща каквото желае от изгорените останки.

Не беше зле за измислен ритуал. На Махит дори би й допаднало да изпълни такава церемония като част от сливането си с имагото. Ако някога се върнеше в Лзел, дори би могла да им предложи въвеждането на ритуала. Не че това имаше някакво значение за нея в момента.

— За ритуала не подхожда ли и холограма на покойника? — попита Деветнайсет тесли. — Не се опитвам да омаловажа вашите културни традиции. Само съм любопитна.

Махит беше готова да се обзаложи, че е така.

— Нагледността на самия труп придава правдивост на ритуала.

От гърлото на Дванайсет азалии се изтръгна тих задавен звук.

— Правдивост… — повтори той.

Махит кимна сериозно. Все пак явно се доверяваше на асекретите поне колкото да не провалят представлението. Пулсът й се забърза. Погледът на Деветнайсет тесли шареше с нескрито удоволствие между нея и Три стръка морска трева, която щеше да се владее безупречно, ако очите й не бяха малко облещени. Махит не се съмняваше, че ей сега тази измислица ще й се върне тъпкано. Поне вече беше в сградата на министерството на правосъдието и ако тази езуазуакат пожелаеше да я арестуват, не се налагаше да я водят никъде.

— Искандр никога не е споменавал това — отбеляза Деветнайсет тесли, — но пък той поначало не споделяше подробности как се отнасяте към смъртта в Лзел.

— В повечето случаи ритуалите изобщо не са толкова публични — каза Махит и излъга само отчасти. Смъртта засягаше само най-близките… но не и когато беше начало на най-голямата близост, която можеше да възникне между двама души.

Деветнайсет тесли придърпа нагоре покривалото по гърдите на трупа, плъзна ръка веднъж да го приглади и се отдръпна.

— Толкова малко си приличате — подхвърли тя. — Може би имаш същото чувство за хумор, но това е всичко. Изненадана съм.

— Нима?

— Да, и то много.

— И тейкскаланците не са едни и същи.

Деветнайсет тесли се изсмя кратко и рязко.

— Така е, но пък сме типични. Твоята асекрета например наподобява съвсем точно оратора дипломат Единайсет грънчарски колела, само че е жена и гръдният й кош не е толкова широк. Попитай я и тя ще ти рецитира цялото му творчество, дори онези произведения за неразумното му вземане-даване с варвари.

Жестът на Три стръка морска трева издаде, че е и огорчена, и поласкана.

— Не бих очаквала, че Ваше превъзходителство е забелязала.

— Не се заблуждавай за това. Три стръка морска трева — рече Деветнайсет тесли.

Махит не можа да прецени дали трябваше да прозвучи заплашително. Може би тази жена винаги говореше така.

— Махит, нашата среща беше много интересна за мен — продължи езуазуакат. — Сигурна съм, че няма да е последна.

— И аз.

— Трябва да се заемеш с бдението, нали? Искрено ти желая радостно единение с твоя предшественик.

Махит беше опасно близо до истеричния кикот.

— И аз го желая. Вие оказвате чест на Искандр с присъствието си.

Деветнайсет тесли като че се бореше с някакво сложно чувство, породено от тези думи. Махит не познаваше израженията на тейкскаланците толкова добре, че да разгадае нейното.

— Лека нощ, Махит — пожела жената. — Лека нощ и на вас, асекрети.

Завъртя се на пета и излезе, без да бърза, както бе влязла.

Щом вратата се затвори. Три стръка морска трева прошепна:

— Имаше ли нещо вярно в казаното от тебе, посланик Дзмаре?

— Тук-там — кисело отвърна Махит. — Когато накрая ми пожела радостно единение, и аз изразих същото желание. Това е самата истина. — Запъна се, мислено стисна зъби и се престраши. — Благодарна съм ви за вашето участие. И на двамата.

— Твърде необичайно е езуазуакат да дойде в моргата — промълви Три стръка морска трева. — Особено тя.

— Исках да видя какво ще направите — добави Дванайсет азалии. — Ако се бях намесил, щях да се лиша от тези впечатления.

— А аз можех да й кажа истината — сопна се Махит. — „Съвсем отскоро съм в Града, а моята културна асистентка и непознат за мен придворен вече ме подвеждат.“

Дванайсет азалии скръсти ръце пред гърдите си.

— И ние бихме могли да й кажем истината. „Нейният приятел — покойният посланик, има загадъчни и вероятно незаконни неврологични импланти.“

— Колко приятно е за нас, че всички лъжем — весело вметна Три стръка морска трева.

— Културен обмен чрез взаимно изгодни измами — обобщи Махит и помръдна едното си рамо.

— Няма да останат взаимно изгодни задълго — подхвърли Дванайсет азалии, — ако не се споразумеем да бъдат такива и занапред. Госпожо посланик, аз все още искам да науча за какво служи този имплант.

— Аз пък искам да науча защо на моя предшественик му е хрумнало да се сприятели с Нейно превъзходителство езуазуакат и със самия Император.

Три стръка морска трева стовари ръце върху масата от двете страни на трупа, пръстените й изтракаха по метала.

— Можем да си разменяме и истини, а не само лъжи. Всеки да каже по една, за да потвърдим уговорката.

— И това е заемка от Единайсет грънчарски колела — натърти Дванайсет азалии. — Той също се уговорил да казва само истината с глутница побратими от чуждата цивилизация, описано е в пета книга на „Послания от вдъхващата благоговение граница“.

Три стръка морска трева не изглеждаше смутена, макар че според Махит имаше от какво. В по-изтънчените среди на Тейкскалан алюзиите и препратките бяха сърцевина на културата, но допустимо ли беше да са толкова очевидни, че някой стар приятел веднага да се досети за източника? Впрочем Махит не бе чела „Послания от вдъхващата благоговение граница“. В Станция Лзел никога не бяха получавали този текст. Май беше от онези, които тейкскаланските цензори не биха пропуснали навън — рядко даваха разрешение за религиозни писания или ръководства по държавно управление, както и за пълни версии на трудове по дипломация или военно дело.

— Деветнайсет тесли не сбърка в преценката си за мен — призна Три стръка морска трева почти невъзмутимо. — От подхода на Единайсет грънчарски колела ще имаме полза и ние.

— Всеки казва истина — съгласи се Махит. — И взаимно пазим тайните си.

— Чудесно — каза Дванайсет азалии, плъзна длан назад по гладко сресаната си коса и размести кичурите. — Първо ти, Тръстико.

— Защо пък аз — възрази Три стръка морска трева, — ти ни въвлече във всичко това.

— Тогава първо тя.

Махит завъртя глава.

— Не съм много наясно с тези споразумения за искреност, тъй като не съм гражданка на империята, а и не съм имала удоволствието да прочета нещо от Единайсет грънчарски колела. Значи се налага да ми дадете пример.

— Наистина ти е много забавно — каза Три стръка морска трева, — когато можеш да натякнеш, че не си цивилизована, нали?

Точно така си беше. Единственият забавен момент, след като остана сама и се чувстваше ту омаяна, ту ужасена, че е заобиколена от тейкскаланци, които до днес й се струваха не толкова стряскащи и далеч по-лесни за общуване, защото ги познаваше от литературата. Махит сви рамене.

— Нима бих могла да изпитам нещо освен потрес от бездната, която ме дели от гражданите на Тейкскалан?

— Знаех си — кимна Три стръка морска трева. — Добре де, аз ще съм първа. Задай си въпроса, Цветче.

Дванайсет азалии леко килна глава встрани, като че се замисли. Махит почти не се съмняваше, че той вече е избрал въпроса и просто протака театрално. Накрая той попита:

— Защо подаде молба да те назначат за културна асистентка на посланик Дзмаре?

— Ох, не е честно — оплака се Три стръка морска трева. — Много хитроумно и много нечестно! Преди не те биваше толкова в тази игра.

— Сега съм на повече години и твоето обаяние не ми въздейства чак толкова. Хайде, кажи истината.

Три стръка морска трева въздъхна.

— Суетни лични амбиции — изброяваше на пръсти, като започна от палеца, — искрено любопитство към издигането на предишния посланик до истински любимец на Негово величество — вашата станция, Махит, сигурно е чудесна, но е доста малка, няма логична причина императорът да прикове вниманието си към твоя предшественик, какъвто и симпатяга да е бил, — и… хм…

Тя се запъна. Колебанието беше театрално подчертано, но Махит подозираше, че не е престорено. Смущението, което преди липсваше у Три стръка морска трева, сега личеше в положението на брадичката й, в нежеланието да погледне някого в очите, дори трупа.

— Освен това харесвам чужди цивилизации.

— Харесваш ги, значи? — подхвърли Дванайсет азалии, развеселен.

— Нашата не е толкова чужда — заяви Махит в същия миг.

— Достатъчно чужда е — натърти Три стръка морска трева, все едно не чу казаното от Дванайсет азалии. — Но и достатъчно човешка, за да можем да разговаряме, а така е още по-добре. И стига толкова, вече изобщо не е мой ред.

Явно не бе искала да си признава това пред друг служител от министерството на информацията и Махит почти се досещаше защо — харесваше нецивилизовани хора в смисъл че ги предпочиташе. И на практика признаваше, че и самата тя не е цивилизована. (Пък и думите й намекваха за още нещо, защото глаголът „харесвам“ беше объркващо многозначен. Щеше да умува по-късно за това.) Реши да бъде милостива и да продължи със своята роля в играта, без да се заяжда с Три стръка морска трева.

— Дванайсет азалии — подхвана тя, — какво беше политическото положение на моя предшественик непосредствено преди смъртта му?

— Отговорът ще бъде не отделна истина, а цяла дисертация — възрази той. — Госпожо посланик, уточнете въпроса си, за да е нещо, което знам.

Махит цъкна с език.

— Нещо, което знаете…

— Което само той знае — подсказа Три стръка морска трева. — За да сме наравно.

— Кажете ми откровено — Махит подбираше внимателно всяка дума — каква полза ще има за вас, ако знаете що за импланти е имал посланикът на Станция Лзел в мозъчния си ствол или другаде в тялото си?

— Някой го е убил и аз искам да знам защо — отвърна Дванайсет азалии. — О, госпожо посланик, не ме гледайте толкова стреснато! Все едно не си мислите същото, каквото и да чухте от Тръстиката и онзи икспланатл сутринта. Поне за мен е ясно. Просто е изписано по лицето ви, вие варварите дори не умеете да се прикривате. Някой е убил посланика, но никой не призна този факт.

Дори в министерството на информацията не се говори за това, а аз съм изучавал медицина… дори почти бях станал икспланатл преди време. Затова си помислих, че съм най-подходящ да разследвам защо императорският двор прикрива истината. Особено ако инициативата за това е на министерството на науката, а не на министерството на правосъдието. Десет бисера враждува от години с Две палисандрови дръвчета…

— Министрите на науката и нашият министър на информацията — промърмори Три стръка морска трева почти като имаго в уместното вмятане на сведения.

Дванайсет азалии кимна и я помоли с жест да мълчи.

— Уредих да ми възложат разследването, за да се уверя, че Десет бисера не крои планове срещу министерството на информацията, и дойдох лично, защото икспланатл Четири лоста ме дразнеше с привидната си откровеност, а аз още не знаех защо посланикът е умрял. Открих импланта случайно. И след като ви склоних да дойдете тук, вече смятам, че има връзка между смъртта му и импланта, но причината да започна разследването беше съвсем друга. — Той тръсна ръце да намести ръкавите си и опря длани на масата. — И вече е мой ред да задам въпрос.

Махит се напрегна вътрешно. Сега беше по-готова да каже истината… дори вече беше склонна да им се довери заради облекчението от признанието на Дванайсет азалии, че Искандр е бил убит, и то веднага след като Три стръка морска трева се посрами толкова открито съвсем не по тейкскалански и прояви привична за Махит човечност. Май и тя започваше да дели по тейкскалански хората на цивилизовани и нецивилизовани, но в противоположния смисъл. Тя беше човек като тях. И те бяха хора като нея.

Значи щеше да им каже някаква част от истината. Защото беше неизбежно Дванайсет азалии да я попита за това. И щеше да се справя с последствията занапред. Така беше по-добре, отколкото да си науми, че не може да се довери никому сред тейкскаланците. Колко нелепо би било такова решение, след като през цялото си детство си мечтаеше да бъде гражданка на империята, ако ще и само заради поезията…

— Госпожо посланик, каква е функцията на този имплант?

„Ей, Искандр — обърна се Махит към мълчанието, където трябваше да бъде нейното имаго, — гледай какво мога и аз в подривната дейност.“

— Записва — отговори тя. — Създава копие на спомените и начина на мислене на личността. Наричаме го имаго-машина, защото създава имаго — версия на личността, която надживява тялото. Неговото имаго вероятно е станало безполезно. Мъртъв е, значи от три месеца е записвало разпадането на мозъка му.

— А ако не беше безполезно — сдържано рече Три стръка морска трева, — как би постъпила с него?

— Аз не бих правила нищо. Не съм неврохирург. Нито икспланатл от който и да е вид. Но ако бях, бих присадила това имаго на някого и нищо научено от Искандр през последните петнайсет години нямаше да бъде загубено.

— Това е гнусно — отсече Дванайсет азалии. — Мъртва личност да обсеби тялото на жив човек. Нищо чудно, че ядете труповете им…

— Поне опитайте да не се държите оскърбително! — сопна му се Махит. — Не е замяна на живия човек, а съчетание. Станция Лзел няма чак толкова много обитатели, затова сме намерили свои начини да запазваме знанията си.

Три стръка морска трева заобиколи масата и докосна с два пръста китката на Махит, която усети допира като стъписващо посегателство.

— Ти също ли имаш? — попита тя.

— Приключихме с размяната на откровения — каза й Махит. — Отгатни. Дали моят народ би ме изпратил в Скъпоценния камък на света без имаго-машина?

— Мога да представя убедителни доводи и за единия, и за другия вариант.

— Затова сте тук, нали? И двамата.

Махит си знаеше, че би трябвало да млъкне — емоционалните изблици се смятаха за неуместни в тейкскаланската култура, а и в нейната бяха признак на незрялост, — но не можеше да се спре.

— Говоря за вас, асекретите. Убедителни доводи, ораторско майсторство и размяна на истини.

— Да, с това се занимаваме — съгласи се Три стръка морска трева. — Също така събираме информация и се грижим поверените ни хора да не попадат в нежелателни или уличаващи ги ситуации. А сегашната вече изглежда такава. Цветче, приключихме ли тук? Получи ли каквото искаше?

— Отчасти — отвърна Дванайсет азалии.

— И така бива. Махит, да се върнем в твоето жилище.

Тя се държеше мило, което означаваше… Нямаше нищо добро в това. Махит измъкна ръката си и се отдръпна.

— Не искаш ли да събереш още информация?

— Искам, разбира се — каза безгрижно Три стръка морска трева все едно нямаше значение. — Но имам и професионална чест.

— Има — потвърди Дванайсет азалии. — Понякога е вбесяващо. Независимо дали „харесва чужденци“. Тръстиката си е доста консервативна.

— Лека нощ, Цветче — изрече рязко Три стръка морска трева.

Махит не се наслади на удоволствието да научи, че не само тя е изнервена.

Когато влезе в апартамента след асистентката си, кутията за съобщения пак беше пълна с инфоекранчета. Махит се вторачи в тях с унило и неизбежно отчаяние.

— Сутринта — реши тя. — Сега ще спя.

— Само това.

Три стръка морска трева държеше пръчица от бивник със златист печат. И вероятно наистина беше изработена от бивник на някакво голямо животно. По-рано през този ден Махит сигурно щеше да изпита обида или любопитство, или и двете чувства наведнъж. Сега само махна с ръка: „Щом е нужно, хайде“. Три стръка морска трева разчупи печата и инфоекранчето избълва холограмите си в бледо златно сияние над ръцете й, отразяваше кремавото, червеното и оранжевото на нейната премяна.

— Нейно превъзходителство езуазуакат желае да се срещнете в първия удобен за тебе момент.

Разбира се, че искаше. (И разбира се, нейното инфоекранче трябваше да бъде направено от бивник.) Тя беше недоверчива и схватлива, познавала е Искандр, а в моргата те й попречиха да получи каквото искаше, значи би се опитала да го получи по друг начин.

— Имам ли избор? — подхвърли Махит. — Не, не ми отговаряй. Предай й, че съм съгласна.

Леглото на Искандр нямаше миризма или по-скоро лъхаше на тейкскалански сапун, невзрачен аромат като от минерална вода. То беше широко и с прекалено много завивки. Свитата на кълбо Махит се чувстваше като някаква точка, в която се събира цялата вселена, и потъваше безкрайно в самата себе си. Не знаеше на кой език мисли в момента. Звездното небе над леглото блещукаше в мрака и си беше твърде пищно, а Искандр й липсваше, идеше й да се ядоса на някого, който би разбрал колко е гневна… а от Скъпоценния камък на света зад прозореца се чуваха тихите звуци на град в покой…

Сънят я засмука като гравитационна яма и тя му се отдаде.

Искандр не се появи сутринта.

Махит се събуди със същата празнота в съзнанието, с която заспа. Тя беше като ехтяща куха пещера, чувстваше в себе си крехкостта на стъкло, подобна на започващ махмурлук. Вдигна ръце пред себе си и изпъна пръстите. Не трепереха. Започна да почуква с другите пръсти палците си в променлива ритмична поредност — беше лесно както винаги. Ако имаше неврологични увреждания, ако нейната имаго-машина се бе прецакала безвъзвратно и бе изгорила нервните пътища, които уж трябваше да настанят завинаги Искандр в мозъка й, да превърнат двата индивида в едно цяло, това не проличаваше в елементарните упражнения за проверка, които й бяха достъпни. Готова беше да се обзаложи и че ще стъпва безупречно по начертана на пода линия. Не че имаше полза от това.

Ако беше в Лзел, трябваше вече да отиде при терапевта по интеграцията на имагото и да изпадне в ужас. Никога не бе чувала за такъв провал в приспособяването към имагото — поредицата от все по-лоши грешки в моргата, празнотите в съзнанието, емоционалните изблици и накрая безмълвието. В Лзел вече би отишла при медиците. Но сега седеше в леглото на Искандр насред Тейкскалан и се вбесяваше, че той не е с нея. И ако имаше неврологични проблеми, липсваха симптоми, които тейкскалански лекар би открил, дори да й хрумнеше да потърси такъв.

В спалнята на Искандр имаше тесни високи прозорци и зората проникваше като три лъча на прожектори. В тях танцуваха безтегловно мънички частици — може би все пак имаше симптоми или очите й бяха преуморени. Стана, отиде там (стъпваше и на пръсти, и на пети, за да се провери) и прокара ръка през светлината. Прашинки. Обикновени прашинки. В Скъпоценния камък на света не пречистваха въздуха. Имаше и небе, и растения. Както на другите планети, където бе отивала за малко. Държеше се глупаво. Просто всичко беше чуждо и се чувстваше толкова самотна, затова я избиваше на параноични фантазии.

Никоя имаго двойка не би успяла да се интегрира за три месеца. Предполагаше се, че тя и Искандр ще имат година, за да се слеят, тя да попие всички негови знания, а той от глас в съзнанието й да се прелее в инстинктивно второ мнение. На процеса помагаха медитационни похвати, беседи с терапевти и медицински прегледи, до които нямаше достъп на това място, за което открай време бе мечтала най-силно.

„Искандр, твоят първообраз вкара и мен, и теб, и цялата Станция в по-големи неприятности, отколкото заслужаваме, и ти щеше да се наслаждаваш, щеше да се захласнеш по цялата гадна бъркотия, но къде си, мамка му?!“

Нямаше отговор.

Цапардоса с основата на дланта стената между два прозореца толкова силно, че я заболя.

— Всичко наред ли е при тебе? — попита Три стръка морска трева.

Махит се извъртя. Нейната асистентка се облягаше на рамката на вратата, вече облечена безупречно, сякаш изобщо не бе сваляла премяната си през нощта.

— Какво включва тейкскаланската дума, ти“? — попита Махит, докато разтриваше ударената си ръка.

Май я беше навехнала.

— Граматически или екзистенциално? — уточни Три стръка морска трева. — Облечи се, госпожо посланик, имаме толкова много срещи днес. Намерих ти Петнайсет двигателя, някогашния асистент на твоя предшественик, и уговорих с него късна закуска в Центъра. Няма да повярваш какво съдържа досието му в министерството на информацията. Ако пожелаеш да го изнервиш, попитай го за неговите „волни пожертвования“ за хуманитарни организации, които са били замесени в онова гадно въстанийце на Одил.

— Ти спиш ли изобщо? — неприветливо попита Махит. — Граматически или екзистенциално, както предпочиташ.

— Понякога. И в двата смисъла — отвърна Три стръка морска трева и изчезна в предната стая на апартамента със същата бързина, с която се появи оттам.

А Махит се замисли за оскъдните знания, които имаше за Одил — да, бе станало някакво незначително въстание там, но го премълчаваха в тейкскаланските версии на новините, които получаваха в Лзел. Както обикновено. Одил се намираше в Западната дъга и беше от системите, анексирани най-късно от Тейкскалан, в началото на царуването на Шест посоки, когато бил преди всичко император воин, същински звезден предводител. Махит нямаше представа на какво се е дължало въстанието там. Но ако успееше да притисне Петнайсет двигателя заради неправилното политическо поведение, може би щеше да си осигури някакво предимство, стига да се нуждаеше от това.

Три стръка морска трева явно се стремеше да бъде полезна.

Махит облече най-неутралните си сиви дрехи от Станцията — панталон, блуза и къс жакет, които щяха да изпъкват в Града само поради факта че не са тейкскалански, тоест щяха да се набиват на очи неимоверно, но не и прекалено. И през цялото време се чудеше дали ще живее достатъчно дълго, за да си поръча облекло в имперски стил. Отиде във външната стая и откри, че Три стръка морска трева е осигурила паници с някаква пухкава жълта каша.

— Не е отровно, уверявам те — каза тя и пъхна в устата си пълна лъжица. — Тази паста се обработва шестнайсет часа.

Махит прие своята паница само с леко притеснение.

— Убедена съм, че не се опитваш да ме убиеш нарочно, дори и само заради суетните си лични амбиции — отвърна тя и асистентката й издаде неприличен носов звук. — А какво би ме сполетяло, ако пастата не беше обработена така?

— Цианид — жизнерадостно я осведоми Три стръка морска трева. — Естествена защита срещу изяждане в кореноплодните растения. Но е много вкусно. Опитай.

Махит опита. Не виждаше особен смисъл да откаже. Нямаше нищо безопасно, а само различни степени на опасността. Чувстваше се побъркващо лишена от опора, и то без цианид. Кашата се оказа мъничко горчива, плътна и наистина вкусна. Когато я дояде, облиза лъжицата.

Напуснаха дворцовия комплекс с метрото. Три стръка морска трева я поведе четири нива надолу и през площад, гъмжащ от нисшестоящи чиновници в бледо кремави дрехи без червените оттенъци на патриции (обясни, че били тлакслауими — счетоводители, и пътували на рояци), накрая влязоха в станцията, от която можели да отидат в Града. Някой бе облепил входа за метрото с политически плакати, поне така изглеждаха за Махит: тейкскаланския боен флаг като ветрило от копия на звезден фон, но нарисуван в крещящо червено, а копията вмъкнати в карикатурен символ, който тя се мъчеше да разгадае. Приличаше на думата за „гнилоч“, но не беше сигурна в това. „Гнилоч“ трябваше да има по-малко от шест черти.

— Ще бъдат премахнати, преди да се върнем — увери я Три стръка морска трева и подръпна ръкава й, за да тръгнат надолу по стъпалата. — Някой ще се обади на поддръжката. За кой ли път.

— Не са от политическата партия, която… предпочиташ ли? — досети се Махит.

— Аз съм безпристрастен наблюдател — натърти асистентката — от министерството на информацията и изобщо нямам собствено мнение за онзи тип хора, на които им харесва да лепят плакати с антиимперска пропаганда на обществени места, но не си правят труда да участват в местното самоуправление или да положат изпитите и да заемат държавни постове.

— Мнозина ли постъпват така?

— Винаги са мнозина, само плакатите се променят — отговори Три стръка морска трева. — Тези поне не са холографски, което е по-приятно, защото не се налага да минаваме през тях.

Слязоха на елегантен перон, чиито стени бяха украсени с мозайка от плочки — рози в стотина цветове: от бяло през златно до стъписващо розово.

— Това е Източната дворцова станция — обясни асистентката. — В дворцовия комплекс има шест станции в съответствие с шестте основни посоки на компаса, само че разположени в една плоскост. — Тя посочи картата на метрото, изобразяваща дворцовия комплекс като звезда с шест лъча. — Това е повече символично, отколкото практично, тъй като слизаш на Земната дворцова станция, за да отидеш в имперския жилищен квартал, но според космологията би трябвало да е Небесната станция.

— А какво има около Небесната дворцова станция? — поинтересува се Махит.

Пристигналият влак имаше същите строги изчистени очертания като космодрума и беше пълен с пътници в бяло. Повечето изглеждаха като тейкскаланците от картините и снимките — кафява кожа, ниски, с широки скули и гръден кош, но имаше и хора от всевъзможни етнически групи и планетни системи. Дори й се стори, че различи мутант, живеещ в безтегловност — дълги крайници, твърде блед, рижа коса и екзоскелет, който го крепеше прав в условията на планетарно притегляне. Но всички пътници в метрото бяха облечени еднакво, различаваха се само по шарките на кремавите ръкави, показващи в коя държавна служба работят. Всички бяха служители на двореца, на Града. Всички бяха тейкскаланци в много по-голяма степен от нея, колкото ще поезия да учеше наизуст. Хвана се за метален прът с потеглянето на влака, който първо профуча през тъмен тунел, а после излезе на открито по висока естакада. Градът сякаш се носеше шеметно назад зад прозорците, сградите се размиваха от скоростта.

— Архивите, министерството на войната и канцеларията на имперския цензор — отговори Три стръка морска трева на въпроса й.

— Това не е грешка от космологична гледна точка.

— Ама че мнение имаш за онова, което разпространяваме във вселената.

— Литература, завоевания и забрани на разни неща. Не е ли точно така?

Вратите се отвориха със съскане, половината тейкскаланци излязоха. Други запълниха влака, дрехите им бяха по-пъстри, имаше и деца. Най-малките зяпаха Махит, без да се прикриват, а придружителите им — родители, родствени клонинги или настойници от инкубатора — не се опитваха да отклонят вниманието им. Никой не ги доближаваше прекалено въпреки гъмжилото във влака и в главата Махит се мяркаха въпроси за табу върху телесния досег и за ксенофобия. Когато Искандр от нейното имаго е дошъл тук преди петнайсет години, не е имало явно отбягване на случайния допир до чужденци, а и тя не бе чувала нещо подобно да съществува в тейкскаланската култура.

Промените в притесненията спрямо чужденци показваха чувство на несигурност, това бе научила от елементарния курс по психични реакции, който преподаваха на всички граждани на Лзел като част от проверката на способностите. Нещо се бе променило в Града, но тя не го знаеше.

— Пътуваме по Източната дворцова линия към Девети централен площад — сви рамене асистентката, сякаш това беше отговор на нейния въпрос, и посочи сложената на стената карта на преплитащите се подземни маршрути.

Дантелата на метрото се простираше в Града като ледени шарки по стъкло: фрактално съчетание на множество линии в наглед невъзможна сложност. И все пак тейкскаланците използваха метрото без никакви проблеми, а на перона бе поставена табела, отброяваща прецизно времето до пристигането на техния влак, който наистина се появи точно в посочения миг.

Не я затриха безследно.

Пътуването обратно към двореца на пътническа седалка във возилото на слънчевия беше съвсем спокойно в сравнение с цялата сутрин и Махит имаше време да се почувства разтърсена и изтощена от изчерпания адреналин в тялото си. Толкова й се искаше да затвори очи, да опре глава на тънката тапицерия и да престане да мисли или да реагира, или изобщо да се старае упорито. Ако го направеше, този слънчев (и може би всички останали слънчеви, трябваше да разпита за тях Дванайсет азалии или друг колекционер на чудати медицински факти, ако някога имаше шанс) щеше да се досети за състоянието й. Затова седеше с изопнат гръб и гледаше през предното стъкло, докато се издигаха през равнищата на Града. Сградите изтъняваха, ставаха все по-изискани, разположени нагъсто и свързани с преходи от стъкло със златни жилки и стомана, скоро се озоваха в самия дворцов комплекс и Махит беше почти сигурна точно къде се намираха. Не чак толкова, че да му посочи пътя, но може би нямаше да се залута безнадеждно, ако останеше сама.

Нейният слънчев вървеше съвсем близо до нея през два площада и плетеница от коридори в най-голямото здание на Северния сектор — розово-сив полупрозрачен куб, надвиснал като блещукаща крепост, а вътре гъмжеше от тейкскаланци в сиви костюми, преливащи в розово или бяло — знаци, които Махит не успяваше да определи точно без помощта на имагото. Май заслужаваше техните озадачени и любопитни погледи, защото още беше изцапана с кръвта на Петнайсет двигателя. Нито можеше да отгатне, нито я интересуваше какво щеше да си помисли Деветнайсет тесли с нейната съвършена бяла премяна.

Канцеларията на езуазуакат (може би и нейно жилище, както предположи Махит, ако собственият й апартамент беше типичен за Града) започваше с просторно светло помещение зад врата с код в същото розово-сиво, която се отвори тутакси, щом слънчевият съобщи, че Махит Дзмаре е дошла за своята среща. Тя различи ясно присмехулното наблягане върху последната дума. Не можеше да отрече, че хитрината й е съвсем прозрачна… Изтънчеността подхожда на моменти, когато имаш повече време да помислиш. Подът зад вратата беше тъмносив, имаше огромни прозорци с розов оттенък на стъклата, за да не огрява слънцето твърде ярко многобройните холографски екрани в широка дъга около Деветнайсет тесли. Макар че пак носеше само бяло, тя бе оставила жакета си някъде, а ръкавите й бяха навити до средата на предмишниците. Имаше и други тейкскаланци в стаята — прислуга, помощници или чиновници, но тя сияеше сред тях и привличаше погледа. Махит се почуди колко ли млада е била, когато е започнала да се облича така, реши да попита Три стръка морска трева, но си спомни, че асистентката й е в болница някъде из Града. Постара се да стои поизправена въпреки болката от натъртването там, където стената на ресторанта бе затиснала хълбока й.

Деветнайсет тесли премахна три холограми с леко движение на китката: две пълни с текст, една може би с умален модел на Девети площад, гледан отгоре. Светлите петна от тях останаха още малко в зрителното поле на Махит.

— Признателна съм ти — каза езуазуакат на слънчевия, — че доведе невредима посланик Дзмаре за срещата й с мен. На целия ви взвод ще бъде изказана служебна благодарност. Лично ще се погрижа за това. Свободен си.

Той се изниза обратно през вратата, без да възрази, и Махит остана сама в територията на тази езуазуакат. С мрачен професионализъм вдигна ръце за официален поздрав.

— Виж ти — подхвърли Деветнайсет тесли. — Толкова усърдно спазваш правилата и след такава сутрин.

Махит откри, че търпението й се е изчерпало.

— Нима бихте предпочели да се държа грубо?

— Не, разбира се. — Остави на помощниците своите екрани и прозрачни рамки с пълзяща в тях информация и се приближи до Махит. — Добре се справи с идването тук. Първият умен ход след пристигането ти.

Махит настръхна и започна:

— Не дойдох тук да бъда обиждана…

— Нямам такова намерение, посланик. И не се тревожи, за пръв път се прояви като умна, но вече беше хитра неведнъж.

Разликата в смисъла на думите не беше ласкателна, тази дума за „хитрост“ се отнасяше за мошеници и измамници — животинското лукавство.

— Като всяка варварка, така ли? — попита заядливо Махит.

— Не като всяка варварка — уточни Деветнайсет тесли. — И по-добре от някои други младежи, които се появяваха в императорския двор в особено богати на събития моменти. Хайде, отпусни се. Не би ми хрумнало да те разпитвам, докато още имаш чужди телесни течности по себе си, а и ти на практика помоли за убежище.

— Не съм молила.

— Тогава го намери, ако така повече ти харесва. — Окото й помръдна зад замъгленото като от бял дим стъкло на облакохвата и една от помощничките веднага застана до тях. — Пет ахата, би ли завела посланик Дзмаре в някоя баня, намери й дрехи, подходящи за нейния ръст.

— Разбира се. Ваше превъзходителство.

Какво друго й оставаше, освен да се подчини? Поне, каза си Махит, щеше да бъде чиста заложничка.

Изпращането на съобщения пораждаше проблем — хората отговаряха и се налагаше да пише още съобщения на свой ред.

Подаващото се над хоризонта слънце беше ярко и мразовито през незатъмнените прозорци, то беше неизбежност, която отърси Махит от остатъците на сънливостта. Едва се зазоря ваше, а вече имаше три нови запечатани инфоекранчета в купата пред вратата. Нима Деветнайсет тесли искаше пощата да се разнася на всеки час дори нощем? Махит се загърна с огромната пухена завивка, връчена й по залез от ръцете на забележително деловия Седем везни. Разсъни се. И още беше сама в съзнанието си. Вече изглеждаше, че така ще бъде и занапред.

Заболя я, докато сядаше. Хълбокът й се бе схванал още повече през нощта и когато смъкна долнището на взетата назаем пижама, видя натъртването колкото разперената й длан — черно-лилаво, избледняващо до болнаво зелено по краищата. Почуди се дали в нейния нов изискан затвор има и обезболяващи към донесената завивка и снощния поднос с поносимите, но съвсем обикновени нарязани зеленчуци и още една порция от онази влакнеста каша, с която я угости Три стръка морска трева на закуска. Деветнайсет тесли не й досади повече. Нейно превъзходителство сякаш чакаше новата домашна любимка да се укроти, за да не опитва да захапе протегнатите ръце.

Махит се загърна със завивката, стана и принуди хълбока си да се раздвижи, докато вземаше инфоекранчетата, за да ги отвори.

Първото беше безлично като изпратените от нея: сиво и запечатано с безцветен восък. Счупи печата и тръсна ръка, за да избълва то своите изтъкани от светлина символи.

Поезия. Не особено добра поезия, но май подсказваше „ох, мамка му, онази сияеща-като-острие-на-нож езуазуакат да не те тикна в затвор, мога ли да помогна?“.

Нямаше подател.

Не беше и необходимо. Махит изпрати само три послания, а нито министърът на науката, нито неизброимите низши чиновници в министерството на информацията биха отговорили с толкова явен код. Това бе изпратено от Дванайсет азалии, който май едновременно и желаеше искрено да я спаси, ако е нужно, и се забавляваше прекалено. Шифровани съобщения! Анонимни комуникации извън границите на службата! А Махит си бе въобразявала досега, че самата тя има неуместно силно влечение към жанровите шаблони на политическата интрига в тейкскаланската литература.

Можеше ли да се смята за неуместно, ако човек го изживява в собствената си култура? Да, отсъди тя. Неуместно си е, когато някой го пресъздава в името на традицията. Но това не би хрумнало на тейкскаланец.

Никой не се бе опитал да гръмне с бомба Дванайсет азалии. Неговата приятелка попадна в болница, а новата и опасна политическа познайница му пишеше от уютен плен, той обаче смяташе, че има пълното право да се държи като герой от „Червени цветя за Трийсет панделки“ или друго романтично съчинение за дворцовия живот.

Тя написа куплет в отговор и си каза, че едва ли ще се прояви по-зле от него в поезията, може би дори и по-добре:

Когато запечата инфоекранчето, не си направи труда да се подпише. Нека поне някой се забавлява — защо да не е Дванайсет азалии, докато има такъв шанс.

Във второто получено инфоекранче нямаше нищо анонимно. Освен електронните си вътрешности то представляваше само прозрачно стъкло и на наситено зеления восък беше отпечатан бял символ на слънчев кръг — министерството на науката. Щом го отвори, то разгърна елегантно и снизходително кратко писъмце: Десет бисера я поздравяваше за назначението като посланик и изразяваше формално съболезнования за злополучната кончина на Искандр. (Толкова формално, че Махит се досети мигновено откъде ги е копирал — от някой от практическите наръчници по реторика, може би същия, по който се бе обучавала и тя.) Преживя съвсем тейкскалански момент на обида от тази липса на усилия в алюзиите, а после съвсем личен момент на удовлетворение, че изигра успешно ролята на тъпата варварка, която силно иска да прилича на образована гражданка, но постига само нескопосано и жалко подражание.

В края на писмото Десет бисера отбелязваше, че ще се радва — разбира се — на светска среща с посланичката на Лзел, може би на предстоящия след един ден имперски банкет.

Значи публична среща. Донякъде беше по-сигурно така, защото ако Десет бисера очакваше да е заподозрян като безцеремонен убиец на Искандр, срещата със заменилата го посланичка пред много хора би уталожила злонамерените слухове, че се опитва да отстрани и нея. Нямаше как да убива тайно чуждестранни сановници, докато го наблюдава целият императорски двор. Така Десет бисера опазваше доброто си име (и за Махит беше по-безопасно, ако той беше виновен за смъртта на Искандр), но и правеше политически ход: всеки щеше да види, че няма враждебност между Лзел и министерството на науката.

Е, нали Махит вече каза, че ще отиде на банкета. При такова струпване на политически заплахи има ли значение, ако трябва да се справя с още една? И ако успее да приклещи Десет бисера за кратичка среща очи в очи след публичните поклони и усмивки, които той очевидно искаше от нея, толкова по-добре. Остави съобщението настрана и се зае с последното писмо. (Последното поне от тези, до които можеше да се докопа — инфоекранчетата сигурно се трупаха в нейния апартамент като страховити мънички наноси от несвършена работа.)

И това инфоекранче беше анонимно парче сива пластмаса, само че белязано с черно звездно небе на червен фон. Междузвездна пратка, някак пренасочена към нея през офиса й в Източния дворцов квартал към канцеларията на Деветнайсет тесли в Северния. И не за пръв път Махит си зададе въпроса дали Градът я наблюдава, сети се отново за блещукащото надигане на онези преградни стени на Девети централен площад. После отвори пратката и тутакси забрави напълно за Града.

Инфоекранчето не разгърна пред нея тейкскалански холографски символи от светлина. Вътре имаше навита ивица от полупрозрачна пластмаса, отпечатана от машина. Когато Махит я разгъна, за да прочете съобщението, видя букви от своята азбука. Това писмо беше от Станция Лзел.

И не беше предназначено за нея. Не бе изпратено и до „посланика на Лзел в Тейкскалан“. Получател трябваше да бъде Искандр Агхавн, а датата беше 227.3.11 — двеста двайсет и седмия ден от третата година през единайсетия индик на император Шест посоки. Тоест преди около три седмици.

И обръщението беше „До посланик Искандр Агхавн от Декакел Ончу, съветник от името на пилотите“.

„Ако си получил това съобщение, значи лично си проверил своята електронна база данни, след като в Станция Лзел получихме искането да бъде изпратен нов посланик. Съобщението е двойно предупреждение от онези, които си остават твои съюзници в станцията, някогашна люлка и дом за тебе: първо, някой се опитва да те замени в императорския двор. Второ, твоята заместница може би е жертва на саботаж; тя носи твой отдавнашен имаго-запис, но нито съветникът от името на пилотите, нито съветникът по хидропоника имаха възможност да установят състоянието му преди интеграцията с носителката. Бъди нащрек. Тя бе предложена от съветничката по наследството и от миньорите. Аз подозирам, че Амнардбат от наследството е виновна за саботажа, ако такъв е извършен на Лзел. Заличи това съобщение. Може би ще получиш и други съобщения, ако е възможно.“

Сигурно бе задействала изпращането, когато влезе в електронната база данни на посолството на Лзел предишната вечер, докато съчиняваше своите писма.

Махит прочете съобщението втори път. А после и трети път, за да го запомни — вкоренен навик от години, откакто знаеше как да учи тейкскалански текстове, как да натъпче в паметта си набор от фрази и думи, за да се превърнат под натиск в диамант от смисъл. „Саботаж, ако такъв е извършен на Лзел. Нямаха възможност да установят състоянието му. Люлка и дом за тебе…“

Усети се, че мисли, за да не мисли — оставяше се да чувства и да съществува, докато преживее потреса и скръбта. Да покрие с житейски грижи като с було свиването на стомаха си, привичния опит да потърси утеха от имагото, което трябваше да присъства в съзнанието й, но го нямаше, и единствено да получи в отговор замайване. Мислеше си, че трябва да изгори скоро трупа на Искандр. И през това време накъса пластмасовия лист на парченца, които стопи със запалката за восъчните печати на инфоекранчетата. Надяваше се, че когато изгаря трупа, ще бъде сигурна кой е убил Искандр. Щеше да бъде чудато и бледо подобие на справедливост… но дори той никога да не се върнеше в ума й, дължеше му поне това. Повечето носители на имаго знаеха как са умрели предшествениците им: от старост, злополука, болест, все някоя от хилядите дреболии, с които станция може да убие човек. Няма как да отмъстиш на тумор или повреден въздушен шлюз. Няма и смисъл. Но има смисъл да знаеш как е умрял последният човек, събрал пренесеното в тебе знание, ако ще и само за да поправиш грешката и да запазиш тази линия още малко, да я подобриш някак. Да пренесеш малко по-напред приемствеността по краищата на човешкото присъствие в космоса, където мракът го поглъща лесно.

Махит сгъна прилежно завивката и я остави на пода до дивана, на който спа, облече (непохватно и болезнено, когато трябваше да вдига единия крак над прасеца на другия) вчерашните бял панталон и блуза, докато се опитваше да налучка откога е придобила това твърде емоционално отношение към моралната философия на Лзел. Вероятно откакто нейното имаго я изостави. Ако искаше да се изрази поетично за случката — откакто се оказа откъсната от тази толкова дълга поредица памети.

Изобщо не се очакваше тя и предшественикът й да станат врагове. Но още чуваше в главата си съобщението от Ончу (и кога ли е било изпратено? Откога е чакало Искандр — мъртвия Искандр — да го прочете и да направи нещо?) да отеква като майсторски стих: „саботаж, ако такъв е извършен на Лзел“… Ако бе останала без своето имаго заради някаква форма на саботаж, извършен от Акнел Амнардбат… но нали тъкмо Амнардбат бе поискала тя да стане новата посланичка? Нали Амнардбат я предлагаше упорито, искаше тя да бъде тяхното присъствие в Тейкскалан, настояваше да й дадат остарялото имаго на Искандр като помощник? Защо би постъпвала така, ако си е наумила Махит да загуби имагото, да бъде сама насред империята, да бъде откъсната от всичко? Изпратила я е тук, за да навреди на Искандр или за да поправи стореното от него? Или нито едното, нито другото?

Болеше я, че не знае толкова много неща. И че е толкова самотна. Да чуе глас от родината уж трябваше да е приятно, дори язвителния глас на съветничката Ончу, а ето я седнала на края на дивана, опряла глава на дланите си и все още замаяна. Усещаше отсъствието на Искандр като дупка в света. И сега… вече не можеше да разчита на себе си, на своите подбуди…

„Бъди огледало — заръча си отново. — Бъди огледало, когато срещнеш нож; бъди огледало, когато срещнеш камък. Бъди тейкскаланка, доколкото ти е по силите, и жена от Лзел, доколкото можеш, и… мамка му, дишай. Не забравяй и това.“

Дишаше. И полека престана да й се вие свят. Слънцето едва се бе надигнало над перваза. Стомахът й куркаше. Тя още беше тук. И след съобщението от Ончу хем загуби частица знание (за това, което се очакваше от нея да прави като посланичка в Тейкскалан), хем придоби друга частица (за онова, което може да бе сторено с нея, защо и от кого). Щеше да се приспособи.

Ветрилоподобните сводове на тавана в балната зала на Земния дворцов квартал бяха изпълнени със светлинни ивици: всяко ребро от някакъв прозрачен материал, в който бушуваше река от златни искри. От най-високите точки висяха полилеи като окачено звездно сияние. Черният мрамор на пода беше излъскан до огледален блясък. Махит виждаше отражението си, сякаш бе увиснала в звездно небе.

Като всички останали. В залата гъмжеше и от светлини, и от патриции, които се скупчваха и се разпръскваха в групички за разговори — огромен тейкскалански организъм, променящ само разположението на частите си. До лакътя на Махит беше Три стръка морска трева, безупречна в своя кремаво-огнен костюм на асекрета и съзнателно приглушила присъствието си до функционалността на чиновничка в това огромно помещение и искрящите му обитатели. Тя попита:

— Готова ли си?

Махит кимна. Изопна рамене, изправи гръбнака си, изтръска надолу ръкавите на официалния сив жакет. Деветнайсет тесли бе изпратила някого сутринта да го вземе от нейния багаж, на Махит много й олекваше от мисълта, че единствените държавни тайни са онези, скрити в тялото й, а не в нейните куфари. Дрехата беше невзрачна в сравнение с пищността на металите и огледалата, присъща на тейкскаланския императорски двор, но с нея поне изглеждаше като посланичка на Лзел, а не нещо друго. Въпреки че дойде тук с Деветнайсет тесли, блещукаща в ледено бяло, и цялата й свита — въпреки че шпиони, любители на слухове и клюкари щяха да запомнят онова шествие, а не сегашната поява сред придворните.

— Посланик Махит Дзмаре от Станция Лзел!

Три стръка морска трева говореше гръмогласно, когато поискаше. Тя стъпи устойчиво, вирна брадичка и произнесе името и титлата на Махит като началото на песен — дълъг, отчетлив, пронизващ вик. „Тя е оратор — каза си Махит. — Нали каза, че ако не бях аз, щяла да рецитира поезия тази вечер.“ Тълпата придворни се разшава с любопитство, което беше и ласкателно, и плашещо — стотици очи зад облакохвати се вторачиха в нея. Махит застана неподвижно колкото да я огледат — да добият първо впечатление. Висока, слаба особа с варварска кройка на панталона и жакета, червеникавокестенявата коса подрязана късо за живот в слабо притегляне, челото високо и непокрито с кичури. Различна от предишния: жена, непозната, непредвидима. Млада. И засмяна, каквито и да са причините за усмивката на една посланичка.

(Освен това не е мъртва. Още една разлика.)

Махит остави зад себе си издигнатия над залата централен вход и слезе по стъпалата. Три стръка морска трева вървеше точно пред нея и леко вляво, както бе обещала. Насочи се към средата на задната част в залата — знаеше, че там ще се появи императорът. Към края на вечерта трябваше да бъде там и да си проправи пътя до мястото през целия искрящ простор, без да допусне светска или геополитическа грешка, каквито имаше намерение да не прави. Някъде чакаше министърът на науката Десет бисера за тяхната толкова публична среща. Щом помислеше за него, спомняше си онзи проблясък от Искандр, дискусията — или просто разговора — с министъра, увъртането около същността на Града и съзнанието му, ако Градът изобщо го имаше. Все се връщаше мислено към нахлуването на спомена, който изтласка всичко друго. Не можеше да си позволи същото и пред събралия се в залата императорския двор, а нямаше никаква представа как да го предотврати.

Зад нея Деветнайсет тесли бе останала в рамката на входа като колона от бял пламък и Махит почувства как вниманието на множеството се премести. Издиша от облекчение.

Харесваше светските сбирки (определено равнище на общителност и приветливост беше основно изискване за съвместимост с Искандр), но беше благодарна за шанса да си поеме дъх, да избере сама как да подходи към ситуацията. А не всички тези погледи да са вперени в нея, ако нещо се обърка по-забележимо, отколкото досега.

— Накъде? — попита Три стръка морска трева.

— Запознай ме с някого, чиято поезия харесваш.

— Сериозно ли говориш? — засмя се асистентката.

— Да. И ако е официално настроен срещу нашата най-почитаема домакиня езуазуакат, толкова по-добре.

— Достойнства на литератор и разнообразие в политическите позиции — каза Три стръка морска трева. — Схванах. Ще се забавляваме, така ли?

— Старая се да не те налегне скуката — отвърна Махит сдържано.

— Не се безпокой. Отбиването в болницата стигна да прогони скуката, Махит, а и това ми е работата. — Очите й блестяха и бяха леко изцъклени, сякаш бе прекалила малко със стимулиращия чай на Деветнайсет тесли. Махит се тревожеше за нея, искаше й се да има времето или силите да направи нещо. — Ела насам, май зърнах Девет царевични кочана, а ако той рецитира нова епиграма тази вечер там ще бъде и Трийсет делфиниума, за да я чуе. По-голям(политическо разнообразие от това няма да намериш.

По някое време насред третата чаша от светлата алкохолна напитка, която Три стръка морска трева й донасяше (а асистентката й пиеше нещо млечнобяло, което нарече ахачотия, и Махит беше убедена, че това означава „развален презрял плод“ — поне доколкото разбираше корена на непознатата дума, — но не успяваше да проумее защо някой може да го избере, камо ли да го направи многократно), Махит се озова до застанали в кръг тейкскаланци. И наблюдаваше как са се захванали с нещо, което само можеше да опише не като поетична надпревара, а съревнование по находчивост, състоящо се изцяло в поетична импровизация. Започна като някаква игра: една от неразбираемо остроумните приятелки на Три стръка морска трева подхвана последната строфа от скучната и наградена поема на Четиринайсет кули и предложи:

— Хайде да поиграем, а?

Използва строфата като първа в свое четиристишие, което преминаваше от стандартния петнайсетсричков политически стих в нещо претъпкано с дактили. А после вирна брадичка предизвикателно към друг приятел на Три стръка морска трева — той пък взе последната й строфа и явно успя да съчини напълно приемливо свое четиристишие, без да се бави. Махит различи някои от неговите препратки: имитираше стила на поет, чиито творби бе чела, Тринайсет ножчета, който използваше същата схема „сричка-звук“ от двете страни на цезура.

След това всички като че предпочетоха да имитират Тринайсет ножчета — играта стигна до Три стръка морска трева, прехвърли се към друга жена, след това към тейкскаланска особа, чиято полова принадлежност Махит не можа да определи, и се върна към инициаторката… която промени правилата, като добави друг елемент: всяко четиристишие трябваше да започне с последната строфа на предишното, да бъде в дактилна стъпка със сричково повторение преди и след цезура, а по тематика да разглежда ремонтите на инфраструктурата в Града.

Три стръка морска трева се оказа досадно умела в описанията на ремонтите на инфраструктурата в Града. Запазваше ясен разсъдък и след много чаши ахачотия, смееше се и изричаше строфи като „фугите около отразяващия басейн, / облизани до гладкост и чиста белота от езиците на хиляди тейкскалански ходила / все пак се ронят зърнесто и нетрайно / и ще бъдат обсъдени отново, пресътворени според представите / на едно или друго управление, / затънали в раздори“. А Махит беше наясно с два факта: първо, ако искаше да участва в тази игра, стигаше да пристъпи напред в кръга и някой щеше да я предизвика като още една тейкскаланка, и второ, щеше да се провали с трясък. Нямаше как да се справи. През половината си живот изучаваше тейкскаланската литература и едва достигна равнището да следи играта, да разпознава някои препратки. Ако опиташе, щеше да… о, те нямаше да й се присмеят. Щяха да се държат снизходително към горката невежа варварка, която толкова се старае да бъде цивилизована и…

Три стръка морска трева изобщо не й обръщаше внимание.

Махит се изплъзна заднешком, дръпна се от кръга на остроумните младежи и се скри в огромната бална зала под блещукащите като небосвод куполи, опитваше се да си внуши, че не й се плаче. Нямаше никакъв смисъл да плаче по този повод. Ако толкова искаше да рони сълзи, трябва да ги рони за Искандр или за политическите неприятности, в които затъна, а не заради неспособността си да опише фугите на басейна и да вмъкне препратка към поема за конфликти между управленията отпреди столетие. „Едно или друго управление, затънали в раздори.“ Тя бе чела това стихотворение в Станцията и тогава си каза, че го е раздрало. Но не беше вярно.

Залата още гъмжеше от пийнали придворни, дори изглеждаше, че са повече, втора вълна от хора, дошли след като вече ги нямаше императора и неговата поетична надпревара — Шест посоки не се виждаше никъде и Махит беше доволна. Защото й беше трудно да го гледа, без да я обземе желанието да отиде близо до него. Защото беше толкова крехък под толкова слоеве власт, а някаква част от нея, или по-скоро от Искандр, искаше той да има възможност за отдих вместо да си пилее времето в забавления за тази сбирщина от бляскави тейкскаланци. Взе си друга пълна чаша (вече нямаше голяма разлика дали ще изпие още една, а тя свикна да не посяга към онези с вкус на теменужки или изгнили до млечна мътилка плодове) и започна да се шляе насам-натам.

Повечето хора я отбягваха или я поздравяваха официално, както се полагаше при нейния пост, а това беше съвсем приемливо. Всъщност беше приятно. Справяше се с ритуалната учтивост и без помощта на Искандр, можеше и да се държи npueentiueo — всичко това беше част от дарбите й, заради които я избраха, имаше такива способности, но в Лзел липсваше дори подобие на тест за вдъхновени поетични импровизации. Те си оставаха въображаемо желание на недорасло варварче.

Тънеше в самосъжаление. И беше малко пияна.

И едното беше вярно, и другото, затова изобщо не очакваше една висока, много висока жена с предизвикателно скроена дълга рокля от сивкаво-златиста коприна да я хване за ръката и да я обърне към себе си. Залата продължи да се върти още миг, след като Махит спря, може би имаше защо да се разтревожи от това.

Натрапилата й се жена не беше тейкскаланка, личеше и по чертите й, и по роклята. Ръцете й бяха оголени, имаше само масивни сребърни украшения — гривни на китките и по-широк обръч високо на лявата ръка, а и нейният грим беше непознат за Махит: целите клепачи бяха покрити с червен и бледозлатист крем като рисунки на облаци над далечна планета.

Махит склони глава над събраните си пръсти, другата жена направи същото — непохватно. Сякаш жестът й беше чужд.

— Вие сте посланичката на Лзел! — изрече тя жизнерадостно.

— Да, и?…

— Аз съм Горлейт, посланичка от Дава. Елате да пийнем по чаша!

— Да пийнем… — повтори Махит, за да спечели време.

Не можеше да си спомни къде се намира Дава. Тази планета беше сред най-скоро анексираните в пространството на Тейкскалан, за това беше сигурна, но дали изнасяше коприна, или имаше прочута математическа школа? Ето за какво се нуждаеше от имаго. Да й помогне в припомнянето на неща, които трябва да знаеш, но не си предполагала това.

— Да — потвърди Горлейт. — Пиете ли алкохол? Имате ли напитки във вашата станция?

„Ох, мамицата му.“

— Да, имаме напитки. Какви ли не. Вие какви харесвате?

— Опитвах какво предлагат на бара. Местна култура, нали разбирате. Вие разбирате!

Пръстите на Горлейт пак я хванаха за ръката и Махит почувства сянка на гнусливо съжаление към другата жена: изпратена тук от своите власти, планетата отскоро е протекторат на Тейкскалан, тя е самотна (също като нея… само че не се очакваше Махит да е самотна), а да си самотен в Тейкскалан е като давене в чист въздух.

Човек може да изреди всички напитки на бара и да нарича това „опознаване на местната култура“.

— Откога сте тук? — попита Махит.

Използва същата фраза, с която Три стръка морска трева си послужи в колата през първите й минути в Града — „Откога сте в света?“.

Горлейт вдигна рамене.

— От няколко месеца. Вече не съм най-новата, сега сте вие. Трябва да дойдете в нашия салон — неколцина посланици от по-далечни системи се събираме през седмица…

— И с какво се занимавате?

— С политика.

Щом се усмихна, Горлейт вече не изглеждаше дружелюбна и леко объркана. Имаше изобилие от малки зъби, повечето от тях заострени. Усмивка, каквато не беше присъща нито за Станциите, нито за Тейкскалан и в един замайващ миг Махит почувства огромния простор на галактиката — колко далеч би могъл да те отведе скок през портал. И хората от другата му страна може да са хора, а може и да са същества, които само приличат на хора, но не са…

Мисъл на тейкскаланка. Май вече доста я биваше в това.

— Изпратете ми покана — каза Махит. — Убедена съм, че политиката на Дава представлява интерес за политиката на Лзел.

Изражението на Горлейт не се промени, а по-скоро се вкамени и зъбите сякаш станаха по-остри. Махит се чудеше дали на Дава е модно да си изпилват зъбите така, или тази особеност е пример за местно отклонение в изолирана популация като мутациите при хората, живеещи в безтегловност.

— В по-голяма степен, отколкото можете да си представите, госпожо посланик — натърти Горлейт. — Нашият тейкскалански областен управител рядко се мярка да ни досажда, освен за да ни покани на сбирки като тази. Вашата станция би трябвало да обърне внимание на това.

Махит не разбра дали чу заплаха — „ела в нашите салони, присъедини се към групичката ни от посланици, а когато Тейкскалан изяде и вас, поне ще ви преглътне, без да ви сдъвче“ — или проява на искрено съпричастие. Все едно, почувства се оскърбена. Тази жена бе дошла от Дава (още не си спомняше дали планетата се славеше с коприна, или математика), но си въобразяваше, че може да й дава съвети. До гуша й дойде от съвети тази вечер.

И когато Махит се усмихна на свой ред, оголи всичките си зъби в гримаса.

— Може и да обърнем внимание. Надявам се да откриете още някоя нова напитка, посланик Горлейт. Лека нощ.

Залата пак се завъртя около нея, когато се обърна на пета, но поне си мислеше, че закрачи по права линия. Трябваше да се махне оттук, преди да срещне човек, който наистина би могъл да навреди на нея или на Станцията. Искаше да е сама.

Имаше много врати, през които можеше да излезе от тронната зала на Земния дворец. Избра си една наслуки, мина през нея и се залута в дебрите на твърдината на императора.

Войната ги споходи с новините сутринта.

Когато започна, Махит седеше срещу Три стръка морска трева в озарената от изгрева приемна зала на Деветнайсет тесли и ядеше каша с лъжица, сякаш тя, асистентката й и езуазуакат бяха семейство особняци, а множеството инфограми на домакинята се рееха над трите и показваха нескончаема поредица от стандартни клипове с тейкскалански бойни кораби: войници, влизащи в тях, после величаво големите оръдейни люкове, ярките емблеми в слънчевозлатно и кървавочервено по сивите им корпуси. Коментаторите на новинарските канали бяха и словоохотливи, и уклончиви. Щеше да има война, тя щеше да бъде завоевателна, победоносни сили бяха изпратени да придобият за Тейкскалан още от безмерната черна пустота и каквито ярки планетарни скъпоценности може да са се сгушили в нея, готови да бъдат присвоени под бойния флаг на империята. Война за приемането им. Всеки беше много развълнуван и говореше за търговските интереси, които ще се облагодетелстват най-сериозно от първия военен устрем на империята през последните двайсет години. Въпреки положените усилия Махит не пи достатъчно предишната вечер, за да страда от махмурлук, но съжаляваше, че няма това оправдание да се чувства толкова гадно. „Стомана“ — напомняше си тя. Стомана, корабостроене и снабдителни вериги, а съветниците Амнардбат и Тарац може би ще предоговорят сумите, които Лзел получава от продадения на империята молибден — може би войната ще бъде полезна…

И докато си го мислеше, съзнаваше как опитва да се измъкне от това гадене, причинено сякаш от променлива гравитация. И от непоклатимото убеждение, че войната няма как да бъде полезна, не и за Лзел, не и с Тейкскалан, какъвто беше.

Щом новинарските канали превключиха от местните жълти новини към жизнерадостното надъхване и изброяване на факти за скорошните бойни действия (приличаше на познат жанр, който тейкскаланските медии просто бяха овладели добре), помощник на Деветнайсет тесли изникна до нея с пълна стъклена кана с преса, в чиято миризма Махит разпозна току-що смляно кафе, и отнесе купите за чай.

Кафето е по-силен стимулант от чая. Всеки вече беше във военен режим, нали?

— Не ни осведомяват много щедро за тази война — натъртено отбеляза Три стръка морска трева, когато новинарските канали подхванаха цикъла отначало с отварянето на корабите, маршируващите войски в златно и сиво, безсъдържателните коментари на водещите.

Деветнайсет тесли й подаде миниатюрна чашка кафе, като че в нея беше отговорът.

— Само почакай — рече тя. — Възползвай се от възможностите да си поемеш дъх, асекрета, съвсем скоро ще станат твърде оскъдни.

— И кой според вас — попита Три стръка морска трева, като подражаваше с необичайна точност на задъхания устрем на коментаторите — ще бъде нашият командир. Ваше превъзходителство? Та нали имате огромната чест да бъдете езуазуакат и винаги сте толкова близо до решенията в сърцето на империята!

Деветнайсет тесли запази нерушимата си безметежност.

— Махит, твоята асистентка е надарена и в актьорската игра, и в любознателността. Какъв рядък късмет имаш.

Махит не знаеше какво да каже. Бузите на Три стръка морска трева леко порозовяха, което би могло да означава, че е чула похвала.

— Тя далеч не е толкова пряма като мен — подхвана накрая. — Аз ще ви попитам само кой според вас ще бъде назначен за командващ и дали наистина ще бъде Една мълния, а не jvpyr яотлек.

— Той ще бъде — отговори Деветнайсет тесли. — Би могла да заложиш две към едно на това, ако не бе попаднала в удобната клопка на моето жилище, в пълна безопасност от покварата на общодостъпния хазарт.

Някак стигнаха до момента, когато Деветнайсет тесли вече се шегуваше, че я държи в плен, а Махит всъщност смяташе, че е забавно. Не беше убедена, че може да открие нещо добро в тази промяна, само че беше… приятно да не чака неминуемата си смърт, докато закусва. Пет ахата отведе нея и Три стръка морска трева в края на банкета, за да ги върне в канцеларията на Деветнайсет тесли, като че поначало нямаха никакъв изход: неумолимо, всички решения вече взети. Да се върне тук с нея беше ужасна отстъпка, Махит си знаеше, че е така, но публичният отказ щеше да бъде по-лош, а и къде би намерила безопасност? Ако отхвърли толкова показно съюзниците си, кой ще й се довери?

Освен това Деветнайсет тесли се бе обвързала публично с нея и с Лзел в същата степен, в която тя бе обвързана с Деветнайсет тесли.

Махит облиза, обратната страна на лъжицата.

— Заплатата от моята станция ми стига напълно, не се налага да прибягвам до общодостъпния хазарт.

— Как ли си подлъгала Десет бисера, че си простовата — развесели се Деветнайсет тесли. — „Не се налага да прибягвам…“ По-лоша си и от Искандр.

— В какъв смисъл?

— Когато се запознах с Искандр, той беше… май с една-две години по-възрастен от тебе. И вече присъстваше неизменно в императорския двор по времето, когато се върнах от последната си военна служба и Шест посоки ме назначи за езуазуакат. Искандр харесваше Тейкскалан. Но ти, посланик Дзмаре, ако не беше посланик, би могла да кандидатстваш за гражданство.

Махит не трепна и беше горда от това признание и о: думите си:

— Министърът на науката никога не би одобрил такава молба.

И от погълнатата следваща лъжица каша. И от това, че другите две жени се разсмяха. Техният смях прикри срама й, желанието да е благодарна, че не е варварка в достатъчна степен, така че гражданството да бъде възможно за нея, но и омразата към себе си заради това желание.

Когато по новинарските канали се появи многолъчевата звезда на собствената осведомителна служба в Небесния дворцов квартал, на Махит й олекна. Деветнайсет тесли не би могла да я разпитва на какво е вярна, докато трите гледаха официално изявление. Символът беше сменен от изображение на самия Шест посоки в центъра на група тейкскаланци и Махит предположи, че всеки от тях е яотлек — всички пълководци, които са на планетата и могат да ги използват за пропаганда. Те бяха наежени и лъскави подобно на гъста тръстика с ръбове като бръснач, сред тях Шест посоки изглеждаше стар.

Краткото изявление, което императорът прочете от облакохвата си, беше като малък и прецизен реторичен взрив: „Както цвете се обръща към слънцето и човек вдишва кислород, Тейкскалан отново се пресяга към звездите“. Махит наблюдаваше Деветнайсет тесли, нейните присвити очи, напрежението в ъгълчетата на устата й. Каза си, че долавя възхищение и някакъв оттенък на страх, но не и обида. Вероятно бяха съгласували тези думи с нея. (И откога е знаела? От снощния банкет? Или дълго преди него, а пред нея и Три стръка морска трева се преструваше, че също като тях не знае къде ще се води войната?)

„Придвижваме се към сектор Парзравантлак“ — каза Шест посоки.

И върху лицето му наложиха внезапно звездната карта на тейкскаланския космос. Градът-златиста планета, висеше между очите му, после картата се размести и показа векторите, по които щеше да се движи флотът, и точките, където те се събираха като неудържими върхове на копия, съставени от кораби.

Махит познаваше тези звезди. Знаеше и името на сектора, но на своя език, не преобразуван в тейкскалански съгласни звуци. Бардзраванд, „високото плато“, секторът обитаван от всички Станции след отдавнашното им преселение. Тя винаги бе виждала тези вектори в новинарската звездна карта от обратната гледна точка: посоката, привличаща я още от детството. Искандр бе сложил карта със същите вектори над леглото си в посланическия апартамент: Лзел, загледана в империята.

Разбира се, Тейкскалан се бе устремил не към Лзел, макар че би я придобил накрая с удоволствие: Станция Лзел и останалите мънички станции просто се намираха на пътя на този напиращ прилив от кораби. Отвъд тях беше територия на други разумни раси, населена от ебректите и още по-чужди видове или още неоткрита от човечеството. Там имаше и планети за тераформиране или колонизиране, ресурси за извличане. Челюстите на империята пак зееха с окървавени зъби — безкрайната жажда, оправдаваща се със самото си съществуване, в която беше същността на Тейкскалан и на тейкскаланската представа за вселената. Империята, светът — едно и също. И ако още не е така, трябва да го постигнат, защото такава е праведната и вярна воля на звездите.

Махит си мислеше колкото можеше по-хладнокръвно, че Лзел би станала не чак незначителна плячка: един от най-отдавнашните малки изкуствени светове, богат с най-добрите пилоти, прецизно настроена система за добив на молибден и желязо от звездните отломки… и чудесна опорна точка в гравитационна яма, която контролираше по-голямата част от околното пространство, включително двата портала в околността.

„Поверяваме понеслата се навън вълна на бързо протягащите се ръце на Една мълния и го назоваваме яотлек-нема, предводителя на нашите легиони в това начинание“ — завърши Шест посоки, с което не изненада никого.

— Ами… Това е — промълви Три стръка морска трева.

— Да, така изглежда — каза Махит и гласът й прозвуча съвсем спокойно дори за самата нея.

— Не бих се спряла първо на тези цели — обади се Деветнайсет тесли. — Но той невинаги се вслушва в мнението ми. — Въздъхна, изопна рамене (как успяваше все още да изглежда толкова човешки, толкова да прилича на всички останали!) и се отдръпна от масата. — Но според мен, Махит, ще откриеш как ценността ти като посланичка само е нараснала с тази новина. Не си помисляй дори за миг, че ще те хвърля на вълците.

Значи оставаше в плен. Оставаше ценна за Деветнайсет тесли като съюзничка или нещо, което трябва да бъде контролирано.

— Признателна съм ви за продължаващото гостоприемство — отвърна Махит.

— Разбира се. — Деветнайсет тесли може и да звучеше, сякаш се оправдава, все едно включваше сгряващ прожектор… и после го изключваше, но пак говореше рязко и оживено. — Днес ще има повече съвещания, отколкото някой би могъл да понесе с радост. Воденето на война изисква комисии. Използвайте канцеларията, ако желаете. Седем везни ще бъде тук, ако се нуждаете от нещо, и ще разтреби след закуската.

Излезе енергично от залата, Махит остана в ужасено, безчувствено мълчание, сякаш другата жена бе отнесла със себе си и езика й.

— Най-интересната работа, която ще имам някога — каза Три стръка морска трева, като че проявяваше съпричастие.

И наистина го правеше, потупа ръката на Махит, стараеше се.

— А, значи няма да поискаш да те преназначат — подхвърли Махит.

— Как пък не. В абсолютно най-лошия случай ти ще бъдеш посланичката, която ще насочва интегрирането на своя народ с Тейкскалан. Махит, ще имаме много дълга обща кариера — заяви Три стръка морска трева.

Махит си представи накъде би могла да кривне кариерата й на Тейкскалан: виждаше се как ще заприлича на посланик Горлейт от Дава, ще се опитва да намери нещо общо с другите наскоро завоювани. Покрусата й сигурно пролича, защото Три стръка морска трева каза:

— Виж какво, днес знаем много повече от вчера, а това не е нищо.

Махит призна правотата й.

— Чудя се дали Трийсет делфиниума се опитваше да ме предупреди за това. „Сделката се отменя“, каза той.

— Тоест смяташ, че твоят предшественик е постигнал някаква уговорка, за да опази Станция Лзел от анексия.

Махит кимна.

— Каквото и да е уговорил, било е между него и… императора, както се досещам. Но Искандр е мъртъв и няма сделка.

— Ако бях склонна към подозрения… — започна Три стръка морска трева.

— Такава си, работиш в министерството на информацията — прекъсна я Махит.

Асистентката си придаде невинно изражение, с което изобщо не я успокои.

— Ако бях склонна към подозрения — поде отново, — щях да допусна, че неговата смърт е извънредно удобна за онзи, който е искал да насочи флота към Парзравантлак.

— А ако аз бях склонна към подозрения — каза Махит, — щях да се съглася с тебе. Можеш ли да ми уредиш частна аудиенция с Негово величество?

Три стръка морска трева стисна устни в размисъл.

— При нормални обстоятелства бих ти казала, че мога, но ще чакаш три месеца и не бих могла да гарантирам, че ще разговаряте насаме. Но при тези обстоятелства ми се струва, че мога да постигна нещо по-добро. Ти имаш много, ама много добри мотиви за разговор лично с Негово сияйно величество.

— Имам — потвърди Махит. — Уреди го. Имаме тази чудесно оборудвана канцелария, защо да не се възползваме.

— Всичко се записва — напомни Три стръка морска трева с леко гузен тон. — Готова съм да гарантирам, че Деветнайсет тесли следи всеки жест и всеки символ.

— Знам. Но не виждам да имаме много други възможности за избор, а ти?

— Щом знаеш…

— Уреди го — натърти Махит по-решително.

Три стръка морска трева кимна, стана и отвори една от инфограмите. Махит веднага се почувства по-добре. Знаеше, че се залъгва — чувството, че контролира стремителното, отчаяно пропадане беше илюзия, ако ще да направиш началния скок по своя воля… но беше готова да приеме всяка утеха, която можеше да намери.

Във всеки миг, когато нямаше друго занимание, тя си представяше вектора, по който летяха корабите.

Какво можеше да стори?

Задача от логиката или от класическата физика: при такива гранични условия какво действие е възможно?

Дадено: тя е в капан насред Северния дворцов квартал, само с електронен достъп до собствените си файлове и съобщения и без никакъв достъп до купчината материална поща, която сигурно се трупаше и като обем, и като спешност в собствения й офис. Дадено: всяко действие в електронна система, докато е в покоите на Деветнайсет тесли, ще бъде наблюдавано, което още повече ограничава възможностите й да общува без предпазливост. Дадено: Станция Лзел още не знае, че мощта на Тейкскалан ще ги връхлети като нехайно прострялата се примка на слънчев протуберанс и няма дори частица от необходимата военна мощ да се възпротиви на цял тейкскалански експедиционен корпус. Дадено: нейният предшественик е убил убит, може би за да не попречи на завоеванията в тази посока. Дадено: нейното имаго като осъзната памет липсва заради повреда, остават й само призрачни неврохимични усещания, които не са нейни, и толкова ярки проблясъци на спомени, сякаш е в чужд живот. Дадено: повредата в нейното имаго може би се дължи на саботаж и — „мисли за това, Махит, позволи си да мислиш за това“ — този саботаж може би е извършен дълго преди пристигането й в Скъпоценния камък на света, може би дори е дело на нейни сънародници по неразбираеми за нея причини.

И още дадено: ако не направи нещо, ще се пръсне от нервно напрежение. До прозорците от розов кварц Три стръка морска трева беше обгърната в малка черупка от инфограми, мърмореше беззвучно на своя облакохват, все едно говореше на свое имаго. Махит се изправи.

По-добре да действа, отколкото да я вцепеняват хилядите променливи възможности. Хора крачат, дишат и излизат през въздушен шлюз, за да поправят изтънели места по корпуса на станция, без да се замислят за движението на крайниците си, как ги придърпва гравитацията, дали вътрешните мехове на бели дробове и диафрагма са се издули достатъчно, или не. Трябваше да… не мисли. Или да мисли, но и да действа, докато го прави. Също като в разговора с Трийсет делфиниума на банкета: нямаше време за вцепеняване. Поне трябваше да се свърже с Лзел и да сподели с тях част от онова, което й се струпа.

Можеше да се надява на съвет, макар да не беше уверена каква полза би имала от него. Вече наруши единствената недвусмислена заповед, когато призна съществуването на имаго-машините, не знаеше дали следващи заповеди ще бъдат по-лесни за изпълнение. Но й се щеше да не се чувства чак толкова самотна. Да чуе който и да е глас от Лзел. Всеки глас, който не е суровото и странно предупреждение на Ончу начело на пилотите, която заръчваше на мъртвия Искандр да се пази от саботаж. Онова съобщение бездруго не беше предназначено за Махит. Не се очакваше предупреждението за насочено оръжие да бъде чуто от самото оръжие.

Затова имаше имаго-линии на дипломати. За да не се чувстват самотни.

„Искандр, моля те. Ако изобщо те има…“

Само усещане за електрическо боцкане по ръцете. През лакътните нерви чак до кутретата. Но имагото мълчеше както през цялото време след онзи първи час в моргата.

Нямаше време и за неудържим нервен срив. Щеше да умува за това по-късно. Щеше да оправи положението все някак. А сега Махит активира свой ореол от инфограми в другия край на залата срещу Три стръка морска трева и се зае да съчини две съобщения до Съвета на Лзел. Занимаваше се с тях едновременно. Наглед бяха еднакви… и как съжаляваше, че не може да се похвали с това пред асистентката си, заета да урежда срещи за нея. Три стръка морска трева би разбрала шифроването на второ съобщение в първото и щеше да се възхити.

Не беше добър шифър. Дори не беше поетичен шифър, който би се наложило тейкскаланска асекрета да декодира според модата. Шифроваше чрез заместване от книга. Махит измисли начина като тийнейджърка, налегната от скука и играеща си на тейкскаланка: майсторка на интригите и коварните заговори, която шифрова всичко, а като ключ използваше речник на символите. Най-общодостъпният — „Стандартна имперска книга на символите“, се разпространяваше из цялата империя и извън официалните й граници, за да се учат варварите и децата да четат. В края на краищата съдържаше всички полезни думи: „крия“ и „предавам“, както и изобилие от припокриващи смисъла си думи за „цивилизация“. Избра „Стандартната книга“ за шифъра си просто защото беше най-вероятно да я има навсякъде. Дори тейкскаланци едва ли можеха да запомнят всеки символ от своята идеографска писменост. Имаше екземпляр и в библиотеката на Деветнайсет тесли, Махит загуби само няколко минути, докато отиде и го вземе.

Искандр се смя в главата й, когато тя предложи своя стар шифър на Съвета като метод за тайни комуникации, смя се още повече, когато те се съгласиха. Процесът на шифроване налагаше тя да пише на своя език, в чиято азбука имаше 37 букви, а декодиращият получател да знае, че трябва да използва първата буква от всяка дума за съответния номер на страница в „Стандартната книга“, втората буква — за номера на реда, първия символ в тази таблица — за съдържанието. Не го бяха намислили като свръхзащитен код, просто криптираха достатъчно, за да си изпращат съобщения. Малко прикритие. Щит.

Очакваше нейното съобщение на езика на Станциите да бъде прочетено първо от Деветнайсет тесли, после от имперската цензура и може би дори от капитана на кораба, който ще го пренесе до Лзел. То не съдържаше информация извън казаното по новинарските канали, а го обобщаваше точно заедно с подходящо (според нея) изразени тревога и загриженост.

Тъкмо заради тревогата и загрижеността думите стигнаха, за да шифрова скритото съобщение — лишена от граматическа свързаност поредица тейкскалански съществителни и глаголи: „ПРИОРИТЕТНО. Предишният посланик компрометиран — придвижването (самостоятелно, пеша, отиване и връщане) ограничено — паметта влошена — суверенитетът заплашен — искам напътствия от Съвета“.

Дори докато влагаше двойното съобщение в инфоекранче, тя се съмняваше, че напътствията ще стигнат до нея навреме, за да има полза от тях. Въпреки това ги поиска. И предупреди. Макар че и беглото запознаване с векторите на флота показваше как са насочени към сектора на Лзел, възможно беше Станцията да не е уведомена за тях — защо на империята би й хрумнало да предупреждава своята жертва?

Остави контейнерчето в сребристата кошница за изходяща поща вляво от входа на канцеларията, където то се намести безобидно сред всичко останало, ако пренебрегнеш белега с червен восък за спешност и червено-черната лепенка за адресат извън планетата. Скоро Седем везни щеше да мине оттам при обиколките си из канцеларията и да отнесе пощата в Града, за да мине през лабиринта на Управлението на имперския цензор и да продължи по пътя си.

— Три стръка морска трева — каза Махит, представила си подобната кошница в жилището на посланика, несъмнено препълнена с гневни послания в своите красиви пръчици, — има ли някакъв практичен начин да получа достъп до работата, която би трябвало да върша? Говоря за съобщенията в инфоекранчетата.

— Хм… — Три стръка морска трева се замисли. — Може би частично. Настроена ли си за нарушение на съвсем незначителен закон?

— Какъв незначителен закон? — поиска уточнение Махит.

— Онзи, който тейкскаланка нарушава за пръв път около деветия си рожден ден. Забраната за използването на чужд облакохват.

— Уверена съм — язвително рече Махит, — че положението става по-оплетено, когато нарушителката не е гражданка.

Три стръка морска трева вдигна ръка към слепоочието си и свали облакохвата от главата си.

— Точно така е, което единствено означава, че не бива да те разкрият. Ела насам.

Махит я доближи.

— Записват ни — напомни тя, въпреки че асистентката й го знаеше много добре.

— Наведи се, вие варварите сте неудобно високи.

Махит се наведе (спомни си внезапно и ярко как коленичи пред императора) и Три стръка морска трева нагласи облакохвата на окото й. Половината й зрително поле се запълни с данни, безкраен поток, който се проясни в списък от опции за търсене. Интерфейсът се оказа изненадващо интуитивен: облакохватът се пренастрои бързо за микроскопичните движения на нейното око, а структурата на файловете беше друга разновидност на електронната версия в нейния офис, но видяна през разрешенията за достъп на Три стръка морска трева. Това беше слабичко прикритие, но поне го имаше. Ако използваше облакохвата за достъп до собствените си файлове. Деветнайсет тесли не би могла да научи, че е влязла в системата. Щеше само да знае, че е носила облакохвата на своята асистентка.

— С исканията на по-ниско равнище към посолството — молби за визи и подобни неща, можех да се заема и аз по твое желание — каза Три стръка морска трева, — ако не бях влязла в схватка от твое име с трима служители от протокола и системата за подреждане на чакащите. — Пръстите й по слепоочията на Махит бяха топли. — Ако искаш да поработиш, докато уговарям времето за личния ти разговор с императора, ето го твоя списък.

— Благодаря. — Махит се изправи. — Ти нямаш ли нужда от него? — посочи облакохвата.

Половината от зрителното й поле го нямаше сякаш страдаше от увреждане на едното мозъчно полукълбо, което смени окото й със списък от задачи.

— Няма да ми трябва около час. Свършете малко работа, госпожо посланик.

Махит като че долови дружелюбие в гласа й. Дори желание да й угоди.

Щеше да я боли много, ако трябваше да се откаже от преструвката, че Три стръка морска трева няма свои цели и стремежи освен личните амбиции и леката симпатия към варварите.

С чифт еднократни ръкавици на ръцете, каквито Махит би сложила за боравене с отпадъци в Станцията, Седем везни махна цветето ксауитл пред очите й. Чакаше я, докато тя се връщаше към вратата на своята стая и доближи купата с инфоекранчета, сякаш нищо не се бе случило през последния час, само че ръката й беше превързана и я изгаряше знанието какво Искандр е продал на империята. Разликата беше почти невидима.

Седем везни сложи цветето в пластмасова торба, поумува, после пъхна вътре и купата.

— Не съм сигурен дали знам как да я измия правилно — оправда се той.

— А инфоекранчетата? — попита Махит. — Можете ли да измиете тях?

Не би позволила да загуби достъп до оскъдната информация, която изтръгна от Града.

— Може би не?… Но ако си сложите ръкавици, можете да ги отворите и прочетете, преди да се отървем от тях чрез автоклава и пещта.

Необичайна преработка на отпадъци, каза си тя с мрачно веселие.

— Дайте ми вашите. И почакайте отвън, няма да се бавя.

Седем везни смъкна ръкавиците и ги подаде, държеше ги внимателно само с върховете на пръстите.

— Има още ръкавици в кухнята — подсказа той нерешително.

Махит взе изцапаните ръкавици, после хвана с тях инфоекранчетата.

— И тези ми вършат работа. Само минутка. Изчакайте.

Той остана да чака. Това малко я уплаши — дали Деветнайсет тесли го бе взела заради безпрекословното послушание? (Дали той, вездесъщият тук, е донесъл цветето, което сега махаше толкова старателно? За него би било лесно. Никой не би обърнал внимание, ако Седем везни носи цветя. Вероятно го правеше постоянно.)

Махит затвори вратата, за да се отдели от него. Сложи внимателно замърсените ръкавици. Латексът закачи бинта на ръката й и тя трепна, но все пак беше по-добре от усещанията, причинени от сока. Инфоектзанчетата се отвориха лесно в пръстите й, восъчните печати се разчупваха един след друг. Мускулите, сухожилията и нервите по дланта й не бяха увредени. Отровата не бе проникнала до тях. Май трябваше да благодари за това на Деветнайсет тесли и на нейното бързо, интимно милосърдие. На нейното ново решение.

Пръчицата от министерството на информацията разгърна хубава графика, с която се обявяваше за официално съобщение, за да представи на Махит отговор от един-единствен ред на нейния въпрос: само четири символа, два от които бяха титла и име. Тя бе попитала кой е одобрил спешното пристигане на посланик от Лзел.

„Разрешението дадено от имперската сънаследничка Осем примки.“

А това беше… неочаквано. На банкета само Осем примки от тримата предполагаеми наследници на трона прояви пълно безразличие към Махит. За нея знаеше само каквото съобщаваха новинарските канали и биографичните възхвали на императора. Негова посестрима по инкубатор, която преди издигането си била министър на правосъдието. Негова връстница. Тя използваше същия специфичен символ за числовата част от името си, който присъстваше и в името на деветдесетпроцентовия клонинг на императора Осем противоотрови, а това подсказваше нещо за предаността, която Шест посоки й дължеше, но не и за нейното желание в двореца да има колкото може по-скоро посланик на Станция Лзел. Освен ако е знаела какво Искандр е продал на императора и… е искала то да се случи въпреки смъртта на Искандр, а за да го постигне, е имала нужда от следващ посланик на Лзел? Или е искала да го отмени, като замести Искандр с посланик, който има други представи какво може да бъде предложено за размяна на Тейкскалан, дори срещу отклоняването на зейналата имперска паст към някоя друга жертва?

Дори ако Искандр е трябвало да измени на интересите на Лзел, би могъл поне да измисли начин, който да не е толкова ужасяващо тейкскалански. Имагото не е ново въплъщение на някой индивид. Имагото на императора няма да бъде пълно негово повторение. Не е ли знаел?

А всичко това не обясняваше намесата на Осем примки. Само че е била министър на правосъдието, а трупът на Искандр се намираше в тяхната морга, не в която и да е друга из Града — може тя да е уредила това…

Махит разчупи второто инфоекранче — едно от двете в анонимна сива пластмаса. Този път Дванайсет азалии не си бе правил труда да съчинява стихове. Неподписаното съобщение беше просто, като че го е съчинил на някой ъгъл и е пуснал запечатаното инфоекранче в обществена пощенска кутия.

Съобщението гласеше: „Имам каквото поиска. Може би ме видяха на излизане. Не мога да го задържа. Ще бъда пред твоя апартамент утре призори. Чакай ме там“.

Последното носеше лепенката за междупланетна кореспонденция. Можеше да е следващото тайно послание, предупреждение към мъртвец. Отглас от далечни конфликти, трусове в Лзел, които щяха да се случат независимо от лудостта, която кризата с наследяването на трона в Тейкскалан можеше да пробуди… или вече пробуждаше. Махит осъзна, че не се престрашава да го отвори, и затова го разчупи незабавно с такъв натиск, че за малко да разкъса пластмасовото фолио с напечатани познати букви, което бе побрано вътре.

Това съобщение беше по-кратко от предишното и датирано с две тейкскалански денонощия по-късно — 230.3.11. Дълго преди тя да пристигне в Града, но след отпътуването й в „Червената жътва на възхода“. Започваше с „До посланик Агхавн от Декакел Ончу, съветничка от името на пилотите“. Махит го прочете с особено чувство. Все едно подслушваше като дете, промъкнало се незабелязано на разговор, който не бива да чуе.

Кратко и още по-лошо от предишното. Махит копнееше някак да поговори със съветничката Ончу — да й каже, че нейните съобщения не пропадат в безмълвна пустота, че Искандр е мъртъв, но неговата заместница я слуша. Но Ончу не би искала да чуе това от нея. Ако беше жертва на саботаж. Ако беше агент по неволя на Акнел Амнардбат, не просто нейно политическо протеже, а… ако тя е… ако е повредила нейната имаго-машина незнайно как…

Но още не успяваше да проумее защо съветничката от наследството би постъпила така. И с каква цел. А не само си бе въобразила, че Амнардбат я е избрала да заеме длъжността на Искандр, наистина беше така, затова може и да не беше саботаж, може би само… изпълняваше някаква функция, за да постигне Амнардбат нещо в Тейкскалан.

Но ако неизправностите в нейното имаго не се дължаха на саботаж, значи тя беше увредена и вината си оставаше нейна. Кое от възможните обяснения беше най-лошото!

Изведнъж я обзе неопределимо желание да се срещне с Дванайсет азалии и да прибере имаго-машината на мъртвия Искандр. Дори ако всичко друго потръгне зле, Лзел бъде анексирана, а нея натикат в килия на министерството на правосъдието… ако успее да я вземе, би могла да опази поне тази тайна, да съхрани каквото е останало от нейния предшественик. Това можеше да бъде някакво изкупление, ако тя наистина е съсипана и онзи Искандр, който трябваше да бъде в нея, е изгубен завинаги.

Махит изгори фолиото и лесно изтри всичко в инфоекранчетата (такова беше предназначението им), преди пак да отвори вратата на своята стая. Седем везни още стоеше в коридора и държеше торбата за отпадъци, сякаш не бе помръднал през тези десет минути, докато тя четеше. Това я смути. Дори подобаващо безстрастен тейкскаланец не беше толкова безстрастен и покорен, колкото Седем везни можеше да бъде. Ако не знаеше кой е, би се заблудила, че е автомат. Дори изкуственият интелект наглед имаше по-голяма самостоятелност.

— Ето, приключих с тези — подаде му тя празните инфоекранчета.

Той отвори торбата, за да ги пусне вътре.

— Ръкавиците също. Много съжалявам, че ръката ви пострада.

— Добре съм, езуазуакат я обработи.

Ако Седем везни бе донесъл ксауитл за нея, щеше да узнае, че неговата господарка не е позволила цветето да убие Махит… но изражението му изобщо не се промени. Само кимна безгрижно, сякаш беше обичайно Деветнайсет тесли да оказва първа помощ. Може и да го правеше.

— Има ли още нещо? — попита той.

„Трябва да избягам от този много приятен и много опасен за живота ми затвор преди изгрев, за да получа незаконна машина, измъкната от трупа на моя предшественик. Можете ли да ми съдействате в това?“

— Не, благодаря — отговори на глас Махит.

Седем везни кимна.

— Лека нощ, госпожо посланик.

Отдалечи се по коридора, тя го изпроводи с поглед. Когато той се скри зад ъгъла, тя се върна в кабинета. Вратата се затвори зад нея с тихо съскане. Махит се вторачи, претръпнала, в дивана със сгънатото одеяло под прозореца, хрумна й да легне, да затвори очи и да прогони от ума си всякакви мисли за Тейкскалан. Хрумна й също приумицата да излезе през прозореца и да се опита да избяга през градините. Скок от втория етаж. Нищо чудно да си счупи глезен, все едно не й стигат превързаната ръка и синините по хълбока от срутилия се върху нея ресторант.

Още се мъчеше да измисли практичен план как да се върне в Източния дворцов квартал преди изгрев, когато някой потропа на вратата. Минаваше полунощ — и двете луни на Града бяха изгрели, мънички далечни дискове в небето зад прозореца. Махит се бе заблудила, че всички останали спят отдавна.

— Кой е?

— Три стръка морска трева. Махит, отвори вратата, имам добри новини!

Махит не се сещаше каква новина би могла хем да е добра, хем да налага съобщаването й по това време. Докато ставаше да отвори, въобрази си как асистентката й стои отвън сред малък отряд слънчеви, готови да я арестуват, или я придружава Десет бисера, готов да я убие. Какви ли не предателства.

Но зад вратата беше само Три стръка морска трева с хлътнали очи, изтощена и наежена, като че не бе преставала да се налива с кафе. Или с нещо по-силно. Може и да беше точно така.

Тя се шмугна вътре под мишницата й, без да попита може ли да влезе, и затвори вратата със замах.

— Ти искаше частна аудиенция с Негово сияйно величество, нали?

— Да? — отрони Махит неуверено.

— Имаш ли тук по-свестни дрехи? Но пък срещата е тайна и май не бива да се държим като на истинска официална аудиенция. И все пак… Нещо по-добро! Но само ако ти е подръка, нямаме много време.

— Защо императорът иска да говори с мен посред нощ?

— Не съм всезнаеща, не мога да ти дам точен отговор — самодоволно каза Три стръка морска трева, — затова пък съм онази, която четиринайсет часа поред се преборва с бюрократи и патриции трета, втора и първа класа, за да стигна накрая до личен разговор с Пазителя на имперската мастилница, а той ми заяви, че Негово сияйно величество всъщност има силно желание да се срещне с посланичката на Лзел, разбира необходимостта да действаме бързо и дискретно, затова ни моли да отидем още сега.

— Ще приема, че тази имперска повеля е както необикновена, така и абсолютно задължаваща — отвърна Махит.

Само допреди няколко часа не би помислила, че ще види в срещата с императора на Тейкскалан преди всичко шанса да избяга. Но ако успееше да се измъкне в Града, преди да се върне в канцеларията на Деветнайсет тесли, да се срещне с Дванайсет азалии и после да се прибере, преди някой да се усети, че я няма… Трябваше да сподели плана с Три стръка морска трева. Иначе нищо нямаше да постигне. (А и не беше уверена ще налучка ли пътя за връщане в Източния дворцов квартал без нея.)

— Вярно е и едното, и другото — каза Три стръка морска трева. “Деветнайсет тесли вече знае… мисля, че тя ще ни придружи, за да влезем. Махит, не съм сигурна кой урежда заблудата на такова равнище… щом прикритието ни е, че отиваме в двореца като свита на езуазуакат…

— Разбира се, приемаме поканата — прекъсна я Махит. — Дори ако срещата е тайна… може би тъкмо защото е тайна…

— Учеха ли те на интриги? Питам за Лзел.

Три стръка морска трева се усмихваше, но Махит беше убедена, че изрече думите сериозно, и то с мек укор.

— Само почакай да ти обясня какво ще правим, след като се видим с Негово сияйно величество — каза Махит. — Тогава наистина ще помислиш, че са ме учили на коварство заедно с езиците и дипломатическия протокол.

Градът беше чужд в мрака. Не толкова заради тишината, а заради някакъв витаещ дух: булевардите и разположените ниско цветни лехи в Земния дворцов квартал изглеждаха по-огромни без слънце, всички сгради имаха чудновато органични очертания, сякаш биха могли да дишат или да цъфтят. Малцината тейкскалански минувачи по улиците отбягваха погледите — движеха се като сенки, тръгнали безмълвно по някакви свои задачи на придворни. Махит вървеше след Три стръка морска трева, стараеше се да не вдига глава. Чувстваше се уморена до премала, всичко я болеше: хълбокът, ръката, главата, която почти сигурно я мъчеше заради кръвното налягане, а не заради началото на неврологично увреждане. Почти сигурно.

Стъпките им по мрамора ехтяха. В Лзел никога нямаше неизбежна тъма освен самото пространство отвън: все някой беше буден и на смяна. Общите зони не се различаваха в който и да е момент от индивидуалния цикъл на сън и будуване. Ако искаш мрак, прибираш се в стаята си и изключваш осветлението.

А тук цяла половина от планетата не беше огряна от слънцето, така щеше да бъде още четири часа. Не й пречеше този денонощен цикъл, когато оставаше вътре почти винаги през тъмната му част. Но навън беше различно.

Усещаше тежкото мъждиво небе като налягане, притискаше шията й отзад, влошаваше главоболието. Струваше й се, че тъмнината пренася звук, като го приглушава и разкривява, макар да знаеше, че е невъзможно.

Само златните нишки на опазващия Града изкуствен интелект се виждаха по-добре в този нощен час, отколкото денем. Очертаваха овали и спирали под краката им, пропълзяваха по основите на някои здания чак до втория етаж като натрапчива плесен, блещукаха в здрача. Три стръка морска трева стъпваше по тях толкова предпазливо, че у Махит се прокрадна подозрението да не е уплашена.

Не носеше облакохвата на лицето си. Свали го още щом излязоха от покоите на императора и го прибра в жакета си. „Не сме никъде“, каза тогава и според Махит това означаваше, че ще вървят в Града, без да оставят електронни следи от официалното присъствие на Три стръка морска трева. Сега крачеше подире й в тъмния простор и се питаше дали така отлага някакъв сблъсък с Града, който бе отказал необяснимо да се държи както тя бе поискала от него.

И вместо това я обгори със син огън, сякаш дори не беше гражданка. Сякаш съвършеният алгоритъм, с който Десет бисера се гордееше толкова, я бе обозначил като нещо чуждо, което не бива да допуска. Зараза, която да изпепели със същия онзи син огън.

Такива образи се мяркаха в главата й само защото се промъкваха към Източния дворцов квартал посред нощ, а Три стръка морска трева вероятно би се присмяла, ако ги споделеше с нея. Всичко беше заради срещата с Шест посоки, която я разстрои силно — скрито напрежение, избиващо като въздушни мехурчета по повърхността.

„Гражданска война.“ Градът във война със самия себе си.

Дали императорът не беше прав в желанието си да използва имаго-машина, за да не позволи на този огромен всепоглъщащ звяр, на тази империя да впие зъби в собствената си плът?

Източният дворцов квартал беше по-добре осветен от Земния, но също изглеждаше чудновато: яркото сияние струеше от неонови тръби — червени, сини, оранжеви, които очертаваха посоки през площадите като пътеводители към една или друга правителствена сграда. Три стръка морска трева се подвоуми пред място, където тези указатели на изкуствения интелект се събираха като възел, после раменете й се напрегнаха видимо, тя кривна встрани по осветена в оранжево алея и махна с ръка на Махит да я последва. Белите цветя покрай тротоарите сякаш бяха обгърнати от пламъци.

Явно бе будувала твърде дълго, щом й се привиждаше огън сред картините от цветя. В това беше проблемът — не халюцинации, в липсата на които беше почти убедена, а в недоспиването, в адреналина, който произшествието с отровното цвете и разговорът с Шест посоки бяха изцедили от нея.

И все пак попита тихо:

— Отбягваш Града ли?

Три стръка морска трева не спря.

— Не. Само че няма да рискувам.

Не бяха говорили за случката на Девети централен площад. Нямаше време за това в покоите на Деветнайсет тесли. Или не им се струваше подходящо място под всевиждащите очи на записващите устройства в канцеларията на езуазуакат. Заради мрака или чувството, че губи опора под краката си, или заради развързващо езика съчетание на едното и другото, Махит каза:

— Досега не ти е причинявал такова нещо, нали? Да те сметне за човек, когото трябва да вкара в правия път.

— Не, разбира се.

— Патриций втора класа, стояща над дребните наказания.

— Спазваща законите гражданка на Тейкскалан, госпожо посланик.

Махит трепна. Протегна ръка и докосна леко рамото на Три стръка морска трева.

— Съжалявам.

— Защо?

— Не мога ли да съжалявам, че съм те уязвила морално?

— Можеш, но не мисля, че това е практично запълване на времето. Градът… бях изненадана.

— Ти изпадна в шок, а не беше изненадана.

Три стръка морска трева се закова на място, обърна се и вдигна глава да погледне Махит.

— След това бях изненадана — натърти безпрекословно. — По-късно имах предостатъчно време да съм изненадана. Махит, в болницата няма какво да правиш, след като приключиш с рецитацията на най-трудния политически акростих, който знаеш, за да се увериш, че Градът не е увредил дълговременната ти памет.

— Не биваше да говоря за това.

— Не съм толкова крехка — увери я Три стръка морска трева. — Мога да понеса, ако моята варварка се чуди дали цивилизацията няма да ме подложи на токов удар още веднъж.

— Смяташ, че се чудя за това ли?

— Аз бих се чудила на твое място. — В тъмнината Махит виждаше очите й като черни камъчета без зеници, чужди като небето над главите им. — А, да — и дали е имало подобни инциденти с други хора и при какви обстоятелства. Бих могла да си задам и този въпрос.

— Имало ли е? — подхвърли Махит.

— Повече, отколкото предположих. Осем през последните два месеца. Двама са умрели.

Махит не знаеше какво да каже — със „съжалявам“ не й провървя, а „аз съм виновна“ щеше да бъде натрапчива молба за отрицание, което тя не заслужаваше, защото вероятно беше виновна за това. Или Искандр беше виновен. Или размириците, с които Искандр беше свързан някак. Наближаващото рухване на реда.

— Казах ти, че бях изненадана — съвсем благо промълви Три стръка морска трева. — Хайде, Махит. Трябва да вървим още двайсет минути до твоя апартамент.

И по целия път на Махит й се струваше, че Градът ги наблюдава дори без облакохвати, които да оставят електронните им следи. Долавяше това и си казваше, че пак вижда каквото го няма. Да, беше проблем, че Градът убива или наранява граждани, но може би не я засягаше. И може би тя нямаше никаква вина за това. Нямаше как да е виновна за всичко. Можеше да се откъсне достатъчно от повествувателните склонности на тейкскаланското мислене, за да повярва в това. Можеше.

Мъжът в посланическия апартамент на Махит беше размит силует между високите прозорци: тъмни дрехи, тъмна коса, невидим в сумрака, преди да шавне. Махит го видя първо като проблясък, някакъв инструмент в ръката му отрази светлината от преддверието с бял пламък, после той се стрелна към нея. Тя бе направила две крачки след рамката на прибралата се в стената врата. Три стръка морска трева си сложи отново облакохвата за контакт с вратата, сега стоеше отляво и встрани…

Почувства ужаса като ритник в гръдната кост. Разумен човек би побягнал. Махит открай време си представяше, че ще хукне при пряка физическа заплаха — отпадна от тестовете за бойни заложби в Лзел съвсем рано, нейният инстинкт за самосъхранение се оказа твърде силен, също като уплахата й. Мъжът (имаше нещо страшно познато в лицето му, щом се показа в разсеяната светлина от преддверието) й се нахвърли с острия предмет в лявата ръка. Очерта се като игла, дебела колкото трън, проблясваща мътно от някаква течност по върха, и Махит си помисли „отрова, намазана е с отрова“, докато отскачаше заднешком — загуби равновесие и падна на пода, удари основата на пострадалата си длан. Разтърсващата болка стигна, за да се заблуди, че той я е пробол. Пак тази плашливост.

— Какво, мамицата му… — започна стоящата при вратата Три стръка морска трева.

Махит видя как мъжът се огледа, смръзна се в миг от промяната в положението… и тогава го позна по същото изражение на изненада и потрес, нали го бе зърнала да гледа така, когато Трийсет делфиниума го дръпна от нея в коридорите на Земния дворец. Не можеше да си спомни името му. Той се опита да я привлече за каузата на Една мълния, а Трийсет делфиниума го заплаши… и ето го в апартамента й, вдигна ужасната си игла, за да замахне към Три стръка морска трева. Махит се сети за ксауитл — контактната отрова, после и за инжектираните, в главата й се изредиха всички невротоксини, които познаваше, всички до един гадни… нападателят беше бърз… и беше немислимо Три стръка морска трева, още страдаща от токовия удар на Града, да се отърве, ако той я прободе.

Махит се търкулна и заби рамо отстрани в коляното му с цялата сила, която успя да събере. Сграбчи глезена му, вдигна го рязко от пода, вкопчила двете си ръце в кожата на обувката, и усети поразителна болка — мехурите под бинта сигурно се бяха спукали. Всичко под лакътя й сякаш се превърна в течен огън, стичащ се на разтопени капки. Мъжът падна. Все още ужасена, тя освирепя, адреналинът почти заличи всичко наоколо в някаква особено блаженство — издрапа върху него, възползва се докрай от своя варварски ръст и дължината на своите нетейкскалански ръце.

Той изпсува и я преобърна — оказа се силен, нали бил служил във флота, в Осемнайсети легион под личното командване на Една мълния, трябваше да е силен, — но здравата й ръка се вкопчи в яката на ризата, единият й глезен обви като кука бедрото му и мъжът се превъртя заедно с нея, озова се отгоре. Върхът на иглата доближаваше шията й. Щеше да опре в нея, да я потопи в парализа и задушаване, да се излее в мозъка й, да заличи и нея, и Искандр, и всичко, което представляваха заедно. Тя посегна отчаяно към китката му с омотаната си в бинт ръка. Стискаше въпреки безмълвния писък на болката от спуканите мехури.

— Не очаквах съпротива от тебе, мръсна варварка… — изплю думите той.

Но май му беше все едно дали е варварка, когато я убеждаваше да се присъедини към тейкскалански легион.

Махит изви китката му назад колкото можа, избута ръката му обратно към неговата шия. Краят на иглата одраска гърлото му, остави дълга резка там, избиха капчици кръв… плътта се поду мигновено… и стана лилава, мамка му, какво имаше в тази отрова? От мъжа се изтръгна утробен задавен звук. Тя усети как тялото му се вдърви… сгърчи се… и се разтресе в безсмислено, страшно мятане. Иглата падна от изтръпналите пръсти и тупна на пода до главата на Махит.

Тя го изтласка настрана, измъкна се назад, подпряна на задник и лакти. Мина времето за крясъци. Сега беше съвсем тихо, чуваше само хриптенето си.

След може би най-дългата минута в живота й чу съскането на затварящата се външна врата, щракнаха включените лампи горе. И Три стръка морска трева дойде да седне при нея. И двете опряха гръб на стената. В толкова нормалната светлина тялото на нападателя изглеждаше дребно, нелепо, изобщо не приличаше на нещо, което се бе движило, дишало и би могло да я убие. Иглата лежеше до него като замряла змия. С успокояването на дишането в паметта й изплува неговото име. Единайсет шишарки. Човек. Вече мъртъв.

— Ами… — подхвана пресекливо Три стръка морска трева — … несъмнено затънахме в нови проблеми. Ти добре ли си?

— Не пострадах — отвърна Махит.

Струваше й се най-благоразумно да каже само това. Три стръка морска трева кимна, Махит долови движението с ъгълчето на окото си. Не можеше да откъсне поглед от трупа.

— Хм… — изсумтя Три стръка морска трева. — Добре. Правила ли си това и друг път?

— За кое питаш — дали съм убивала ли?

Тъкмо това направи, нали? Повръщаше й се.

— Има основателни доводи, че беше самозащита, но може и така да го наречем, ако искаш. Е, убивала ли си?

— Не.

Три стръка морска трева протегна ръка и я потупа по рамото — колебливо движение като докосване на перце.

— Олеква ми от това, честно казано. Вече се питах дали хората от Станциите не са и избухливи насилници, освен че имат навика да носят покойници в главите си…

— Как ми се иска поне веднъж — каза Махит с някак безполезен и безсилен гняв — да си представиш, че съм способна да направя нещо просто защото така постъпват хората.

— Махит, повечето хора не…

— … не са причаквани в засада от непознат с ужасно оръжие в собствените им апартаменти, докато се изплъзват от единствената си съюзница, за да проведат тайна среща на чужда планета? Права си. Допускам, че това не се случва на тейкскаланците.

— Не се случва на никого — възрази Три стръка морска трева. — Поне не е обичайно.

Махит опря глава на дланите си и я отметна рязко, щом болната й ръка се плъзна по бузата. Обзе я внезапното, нелепо силното желание да заспи. Преди всичко да е между тесните безопасни стени на стая в Лзел, и то заспала, ако може. Стисна зъби, прехапа си езика отстрани. Това може би помогна. Не знаеше.

— Махит… — по-тихо каза Три стръка морска трева.

Пресегна се към скута й, хвана здравата й ръка, пръстите им се преплетоха. Кожата й беше суха и хладна. Махит изви глава и се вторачи в нея.

Три стръка морска трева вдигна рамене и не пусна ръката й.

— Случва се в историческите творби — промълви Махит глуповато, сякаш се опитваше да превърне думите в подарък: алюзия, поднесена на тейкскаланка. На жена, която хвана ръката й ей така, без причина. — Има го при Псевдо-Тринайсет реки. Не е съвсем същото, но е подобно. Когато яотлек Девет пурпура бил издебнат в засада при границите на изследвания космос…

— Не е толкова зле — отбеляза Три стръка морска трева, но плъзна палец по кокалчетата на юмрука й. — Ти само уби човек, а той несъмнено не е твоят таен побратим-клонинг, минал на страната на неправилните сили в империята. Когато пишат исторически творби, всичко вече изглежда по-лошо, отколкото е било.

Махит се усмихна неволно, въпреки че срещу нея лежеше труп, който бавно се подуваше червеникаволилав. Тя попита:

— Обясняват ли ви това, когато искат от вас да ги учите наизуст?

— Не бих казала — отговори Три стръка морска трева. — По-скоро е извод от собствения ми опит — който и да увековечава историята в писмена, има свой подход, поне наполовина избиващ към драма. Ами че в написаното от Псевдо-Тринайсет реки всеки е ужасно разстроен от сбъркана самоличност и неполучени съобщения, но ако прочетеш труда на Пет диадеми за същата завоевателна кампания, тя все насочва вниманието ти към снабдителната верига, защото неин покровител е бил министърът на икономиката…

— В Лзел нямаме съчиненията на Пет диадеми. Това ли е истинското й име?

— Махит, ако името ти беше Пет шапки и живееше в златната ера на епичната историография, когато всеки друг е пирувал в двореца и е бил привличан като свидетел на военните кампании, ти също щеше да публикуваш трудовете си под псевдоним.

Три стръка морска трева беше толкова искрено сериозна, та Махит не усети как се разсмя на кратки изблици, от които я заболяха гърдите. Може и да беше истеричен пристъп. Твърде вероятно обяснение, а това си беше проблем. Половин минута не успяваше да си поеме дъх. Три стръка морска трева стисна леко пръстите й и тя издиша наведнъж през зъби.

Когато овладя гласа си, Махит каза:

— Сещаш ли се за причина мъж, който се държа грубо с мен на поетичното състезание в двореца, да се опита да ме убие преди малко?

— Това ли било? — Три стръка морска трева пусна ръката й. — Помниш ли името му?

Тя се надигна и пристъпи към трупа с прибрани гнусливо зад гърба ръце, сякаш се боеше да не го пипне случайно. Приклекна и се взря в него. Краищата на жакета й опряха в пода като току-що разгърнали се крилца на новоизлюпено насекомо.

— Шишарки… Струва ми се, че е Единайсет шишарки. Но не бях трезва тогава. И той не беше.

— Разкажи ми как се срещнахте — поиска Три стръка морска трева.

Побутна главата на мъжа с върха на обувката си, за да огледа лицето.

— Търсеше каквито ще да са хора, които още не са станали поддръжници на Една мълния — започна Махит. — А после аз го обидих. И той се опита да ме… сграбчи? Причини ми болка. Тогава Трийсет делфиниума го накара да ме пусне…

— Не бива да се шляеш без мен — каза Три стръка морска трева, но не прозвуча като упрек. — Значи той те е познавал. Поне отскоро. Колкото да му станеш неприятна. Така… аз не го познавам, а той не носи ничии цветове или символи… не че убиец би ги носил, каквото и да им приписват в поезията или историческите творби…

— Значи допускаш, че е убиец.

Три стръка морска трева се изправи.

— Имаш ли други догадки?

Махит сви рамене.

— Отвличане, кражба… може би някой е искал да попречи на срещата, макар да не се сещам кой би могъл да научи…

— Освен мен — вметна Три стръка морска трева, гласът й само загатваше ехидство. — И Дванайсет азалии, който те помоли да се срещнете тук.

— Ако започна да предполагам, че ти се опитваш да ме убиеш…

Три стръка морска трева махна с ръка в нехайно отрицание.

— Предположи, че не се опитвам. Не се ли споразумяхме още през първия ти ден тук? Не се опитвам да те саботирам, а ти не си идиотка. Убийството също е вид саботаж.

След онзи разговор — в същата стая! — сякаш се изнизаха месеци, макар Махит да съзнаваше ясно, че са минали само четири дни. Пет, защото слънцето щеше да изгрее ей сега.

— Значи приемаме, че не си ти, за да опростим нещата. Остава Дванайсет азалии и… всеки, който може да е прехванал съобщението, преди да стигне до мен. Нали той спомена, че го следят.

— Онзи, който може да прехване съобщение в инфоекранче, или трябва да е бил там, когато той го е изпращал, или да е от министерството на информацията, за да махне печата, а после да сложи нов.

— Министерството на информацията… значи пак ти или Дванайсет азалии.

Три стръка морска трева се вгледа задълго в нея и въздъхна.

— Има много асекрети. Някои от нас вероятно работят за незнайния човек, който е искал смъртта на Искандр или твоята, или на Дванайсет азалии…

— Ами ако не е прехванато съобщение? — прекъсна я Махит. — Преди той… преди аз да го… съдя по думите му… той каза „не очаквах съпротива от тебе“, според мен е искал да ме заплаши, да ме накара да му дам нещо. Не мисля, че изобщо имаше намерение да ме убие. Мисля, че искаше онова, което е у Дванайсет азалии — имаго-машината, искал е да му я дам. Може да са го изпратили.

— Кой би го изпратил?

Махит щеше да каже „Една мълния“, но това би означавало, че всеки знае за имаго-машините — всеки в Тейкскалан, не само в двореца. Една мълния беше във флагмански кораб някъде из тейкскаланския космос… кога би могъл да чуе за това?

Затова предположи:

— Трийсет делфиниума? Ако се е възползвал от поведението на Единайсет шишарки към мен. Той му натякна нарочно, че е извършил посегателство и ще си поговорят за това по-късно…

— И Трийсет делфиниума би искал да вземе имаго-машина? Толкова е искал, че е изнудил придворен? Ами… Според мен не е изключено. — На лицето на Три стръка морска трева се мярна особено изражение — някак разсеяно и леко печално. — Махит, вашите имаго-машини са проблем.

— За нас не са.

„Само за Тейкскалан, който ги иска с такова настървение. Или иска да ги няма със същото настървение.“

— Не. — Три стръка морска трева се отдръпна от трупа, върна се при Махит и протегна ръка, за да я вдигне от пода. — Мисля, че са проблем и за вас… или поне ти имаш проблем, защото вече си казала за тях на някои от нас.

Махит хвана ръката й, въпреки че беше много по-висока от нея и нямаше голяма полза от помощта.

— Не бях аз — възрази, когато стана. — Искандр е казал, а аз никога не съм познавала онзи Искандр, който го е направил.

— Какво е да бъдеш не само един човек?

Толкова неприкрит въпрос — най-прямият, откакто Махит се озова на тази планета, — че я свари неподготвена. Стоеше на място и се опитваше да си изясни дори възможен ли е някакъв отговор, сплела пръсти с Три стръка морска трева, когато вратата звънна жално със своя дразнещ неблагозвучен акорд.

— Още убийци? — подхвърли Три стръка морска трева с излишно оживление.

— Дванайсет азалии, надявам се — каза Махит. — Ще отвориш ли?

Три стръка морска трева я послуша. Отмести се пъргаво встрани, докато даваше команда на вратата, сякаш ако не можеше да бъде видяна веднага, щеше да се опази от онова, което се канеше да нахълта. Но когато вратата се прибра в стената, отвън стоеше не някой друг, а Дванайсет азалии. Махит проследи как той осъзнаваше гледката: труп с лилаво лице на килима, светлината на утрото струи през прозорците, а те двете застанали като деца, които са счупили неволно безценна творба.

Тейкскаланската безизразност явно можеше да устои и на прозрението, че наскоро е извършено убийство. Може би имаше принос и фактът, че Дванайсет азалии също имаше вид на човек, преживял не по-малко премеждия тази нощ. По костюма от министерството на информацията личаха мокри петна, оранжевите маншети бяха вкоравени и зацапани. На едната му буза се виждаше кал, а косата му почти се беше измъкнала от опашката.

— Цветче, изглеждаш ужасно — отбеляза Три стръка морска трева.

— Тръстико, на твоя килим има мъртвец, няма значение как изглеждам аз.

— Всъщност килимът е мой — поправи го Махит. — А сега би ли влязъл, за да затворим вратата?

Щом вратата се заключи безопасно зад него (и тримата се озоваха вътре при покойника, малка тайна, добавена към всички огромни тайни на Махит), Дванайсет азалии бръкна под куртката си и извади нещо, увито в плат. Приличаше на покривало от моргата, сгънато прилежно в пакет. Подаде го на Махит.

— Госпожо посланик, вече ми дължиш услуга. Шест часа ме следяха, още три часа се крия в яма на градина с недостатъчен дренаж. Цялата тази история беше голямо развлечение, докато си разменяхме кодирани съобщения, но вече никак не е забавна. Да не споменавам и че си се сдобила с още един труп, докато вниманието ми беше насочено другаде… някой обади ли се на слънчевите, така ли ще си стоите бездейно?

— Цветче, тъкмо се канехме да го направим — неочаквано за Махит отговори Три стръка морска трева.

Махит разгъна плата. В средата беше малката стоманено-керамидна мрежа на имаго-машината на Искандр. Прецени, че е била изрязана много внимателно със скалпел: простиращите се фрактални краища на мрежата, където машината се сливаше с невроните, бяха запазени до пълното им изтъняване и отрязани чак там, където острието се е оказало твърде грубо за работа на микроскопично равнище. Дванайсет азалии не е знаел как да отдели фракталната мрежа — онази част от машината, която беше нейна обвивка и интерфейс — от ядрото, което съдържаше Искандр. Махит си каза, че то е непокътнато, недокоснато и от тънкото острие на скалпела. Машината може би още беше готова за употреба. (За какво? Да записва друг? Или да се опита да стигне до онзи Искандр, мъртвия посланик? Каквото е останало от него. Подвоуми се и реши засега да не споменава тази идея пред никого.)

Взе машината от плата, в който Дванайсет азалии я бе загърнал — не по-дълга от последната става на палеца й, — и я пусна във вътрешния джоб на жакета си.

— Мислех — каза тя, — че можем да почакаме, докато дойдеш и ми донесеш незаконно извлечената машина, заради която те помолих да оскверниш трупа на моя предшественик. Преди да повикаме когото и да било.

Щом Три стръка морска трева беше готова заради своята приятелка да излъже за обаждането в полицията, защо Махит да не помогне. Така май беше най-лесно. И може би дори беше най-лесно да повикат слънчевите, да съобщят за… инцидента — още преживяваше замайващ ужас от мисълта да го нарече убийство, от спомена как усети, че Единайсет шишарки се превръща в труп върху нея, — да разкажат точно какво се случи. Мъж бе влязъл с взлом в апартамента на посланичката, последва схватка, при която той беше убит със собственото му оръжие.

— Е, сега я имаш — казваше Дванайсет азалии през това време — и можеш да си я задържиш — следяха ме още от мига, когато излязох от моргата на министерството на правосъдието, госпожо посланик. И то хора от собствения разследващ отдел на министерството — шибаните мъгливи тръгнаха подире ми, онези призраци в сиви дрехи. Стори ми се, че се отървах от тях, когато прекарах цял час във водна градина, но може и да не съм успял… или моето съобщение е било прехванато, когато ти писах за срещата тук. Някой много добре осведомен държеше под око тялото на твоя предшественик, а аз трябваше да използвам общодостъпен терминал, за да запиша инфоекранчето и да ти го изпратя.

Може да е била Деветнайсет тесли. Махит си спомни колко бързо дойде тя в моргата, малко след като бе предложила изгарянето на трупа на Искандр по подобаващия ритуал на Станциите. Но можеше да бъде и още кой ли не, особено Осем примки, ако специалната полиция на министерството на правосъдието наистина е проследила Дванайсет азалии. В това беше проблемът с цялата бъркотия — твърде много хора проявяваха интерес към Искандр. И много повече хора проявяваха интерес към самата Махит: постигна го съзнателно, превърна се в обект на вниманието им с надеждата да научи кой е убил предшественика й, а сега не можеше да се измъкне от положението, дори да опитваше.

Дори ако не бе правила нищо, а си седеше в апартамента, за да върши работата, за която бе дошла тук, щяха да проявяват прекалено силен интерес към нея: Осем примки нарочно бе повикала твърде показно нова посланичка на Лзел. Не би имала шанс да остане неутрална, каквото и да направеше.

— Още ли те следят? — попита Махит.

Дванайсет азалии въздъхна.

— Не знам. Не си падам по практическите занимания с шпионаж.

— Само по непрактичните — изтърси Три стръка морска трева.

Дванайсет азалии изви очи от досада, а тя вдигна рамене, което като че го успокои.

— Май ще научим тъй или иначе — каза Махит. — Ако някой се опита да убие и тебе също като мен.

— Убийци и преследвачи — промърмори Дванайсет азалии. — Тъкмо каквото ми трябваше. Ако бях благоразумен човек, госпожо посланик, не само щях да повикам слънчевите, а и да им подскажа, че си ме изнудила да извърша… уф, трябва да има някаква дефиниция за престъпление при кражба от покойник. Тръстико, има ли такова престъпление в закона?

— Нарича се плагиат — отвърна Три стръка морска трева, — но е трудно доказуемо в съда.

— Не е смешно.

— Смешно е, Цветче, но само защото е страшно.

Махит им завидя за тази лекота в общуването между приятели. Щеше да бъде много по-лесно, ако…

За нея нямаше нищо лесно. Имаше имаго-машината на Искандр, труп и предложението на императора, надвиснало като тежест, окачена на въже: да сподели с него технологията на имаго, за да отклони флота, насочил се към Лзел, и да предаде на Тейкскалан всичко, което нейната Станция бе съхранявала през четиринайсет поколения. Изведнъж се сети за по-малкия си брат, представи си как му отказват имагото, към което го насочват неговите способности, представи си го отведен от Станцията и отгледан на някоя тейкскаланска планета… той беше на девет години, твърде малък да разбере нещо освен романтичната привлекателност на идеята… не че тя се справяше много по-добре.

„Искандр, защо си се съгласил?“ Попита го с интимното „ти“ в езика на Станциите, тихо в пустотата на главата си, където трябваше да чува неговия глас, глас на човека, в когото двамата трябваше да се превърнат с всички негови знания и целия неин кръгозор.

„Нямам представа — отговори й Искандр ясно като камбанен звън, — но мога да си представя, че вече не съм имал по-добри възможности за избор.“

Боцкане във всички нерви на ръцете й и нагоре от петите. Все едно мъртвецът бе успял да я убоде с отровната си игла. Махит се тръшна на дивана. Ако Искандр се връщаше… може би стигаха количествата адреналин при пряка заплаха за живота, за да преодолеят повредата при тях двамата. Безсмислица от физиологична гледна точка, но само за това успя да се сети.

„Ти ни насади в забележителен куп неприятности, нали…“

И само шум. Прекъсване. Усещането беше като от късо съединение в нейния мозък. Колкото и да се опитваше да стигне до него, Искандр изчезна както преди да се обади, а на Махит й се виеше свят, сякаш пропадаше през дупка в съзнанието си в бездънната яма, където трябваше да бъде връзката между нея и имагото й.

Слънчевите пристигнаха доста бързо след обаждането: трима с еднаквите златисти шлемове, безлики и делови. Повика ги Три стръка морска трева, като свърза по някакъв начин своя облакохват с алармената система на вратата, а после изигра убедително яростна изненада и треперлив глас — всъщност според Махит тези емоции едва ли се различаваха много от истинските й преживявания, просто ги изрази целенасочено, каквито и неизчерпаеми резерви от чувства да имаше асистентката й, те неизменно или се проявяваха нарочно, или се отприщваха в необуздана истерия. Чак се уморяваше от мисълта за самообладанието на Три стръка морска трева.

Може би се чувстваше уморена и защото будуваше от почти трийсет и два часа. Сънят беше невъобразимо далечна територия, запазена за хората, които нямаха трупове в апартаментите си. Слънчевите или бяха обзети от групова завеяност, или просто й повярваха: върнала се в апартамента си и вече покойният мъж я нападнал, в последвалата схватка го погубило собственото му оръжие. Не, Махит не бе виждала досега оръжие като тази дебела игла. Не, нямаше представа как този мъж се е промъкнал вътре. Не, не знаеше кой го е изпратил, но в този период на размирици несъмнено имаше какви ли не възможни обяснения.

Не излъга нито веднъж. А те приеха думите й на доверие.

Искандр пак отсъстваше, но сега беше различно — по време на целия разпит усещаше боцкането в дланите и ходилата си, сякаш нейните крайници се бяха превърнали от плът в променлив електрически огън… обаче не беше същинско изтръпване. Същото усещане както в миговете преди проблясъците на имаго-памет, но вече постоянно и без съпътстващите видения. Увреждане на периферни нерви, само че тя не си бе увредила нищо. Освен ако имаго-машината в основата на черепа й я увреждаше и в момента, докато отговаряше на тейкскалански безстрастно и спокойно. Мястото, което трябваше да бъде заето от Искандр, приличаше на пустотата в мехур, на липсващ зъб. Празнота, която все едно напипваше с език, само че в мозъка. Ако упорстваше прекалено, замайването пак я сграбчваше. Опитваше се да престане. Изобщо нямаше да си помогне, ако припадне точно сега.

— Патриций първа класа Дванайсет азалии — каза един от слънчевите и се завъртя към него с машинна точност, сякаш беше вихрушка на ролкови лагери, — каква е причината да дойдете толкова рано в апартамента на посланик Дзмаре?

Аха… Може и да не й бяха повярвали, може би се държаха хитро. Ще си послужат с Дванайсет азалии, за да пропукат версията й като херметичността на индивидуална капсула и да източат прикритието й като въздух.

— Посланичката ме помоли за среща — отговори Дванайсет азалии, а това никак не беше добре за нея.

— Така е — намеси се Махит. — Желаех да се срещна на закуска с Дванайсет азалии, за да обсъдим… — ровеше в ума си за някаква тема, която с нищо да не буди подозрения — … молбите, изпратени до министерството на информацията от граждани на Лзел през периода, когато нямаше действащ посланик.

Ето, измисли го.

Златистата лицева маска успя да изрази цялото недоверие на извита вежда, ако това изобщо беше възможно.

— Да, изглежда тъкмо като крайно неотложен проблем, който трябва да бъде обсъден преди началото на работното време.

— И двамата с патриция имаме твърде натоварен график. Срещата на закуска беше удобна за нас. Или поне беше удобна, преди да ме нападне влезлият с взлом човек — натърти Махит.

Струваше й се, че напрежението ще я изтръгне извън кожата й. Смъдене в нервите, смътно леко треперене от недоспиване. Усмихна се като жителка на Станциите, чудеше се дали слънчевият е трепнал зад маската си. Всичките й зъби бяха оголени. Като на череп.

Друг от слънчевите попита с мек като коприна глас:

— Дванайсет азалии, какво е сполетяло вашия костюм? Май сте паднали във вода.

Махит бе виждала и други тейкскаланци да се изчервяват, но само Дванайсет азалии се възползва толкова майсторски от това: матовата червенина на срама плъзна по кафявата гладкост на бузите.

— Това е твърде… аз бях малко притеснен заради онези демонстрации… и се спънах. Паднах в градина като някой пияница, но беше прекалено късно да се върна вкъщи, щях да закъснея за срещата…

— Иначе добре ли сте? — пожела да знае слънчевият.

— Ако пренебрегнем унизителното преживяване…

— Да, разбира се.

Три стръка морска трева, сгушена в края на дивана с подвити крака, каза:

— Ще отнесете ли трупа? Много неприятна гледка е.

Още говореше треперливо, сякаш едва се владееше. Махит се питаше дали и тя е спала освен в краткия момент, когато я завари да дреме пред приемната на императора. Вероятно не.

Още в първата седмица след пристигането си в Града се превърна в същинска разрушителна стихия. Поне за Три стръка морска трева. (И за Петнайсет двигателя… И за Искандр…) Искаше да направи нещо. Да натисне така, че нещо да се пречупи в нейна полза поне веднъж.

— За втори път през тази седмица бяхме застрашени пряко — започна тя. — След бомбения атентат и общото състояние на вашия Град заради подготовката за война… — Въздъхна подчертано. Политическите размирици са толкова противни. — Помислих, че ще бъде най-добре да уредя среща в собствения си апартамент вместо на място, където бихме имали лошия късмет да ни попречат, но ето какво се случи.

И тримата слънчеви я погледнаха. И тя се взря в техните студени маски, стиснала зъби.

— Бихме искали да ви напомним, госпожо посланик — изрекоха заедно в чудат хор, който я накара да се запита: „Града ли представляват, същия изкуствен интелект, който управлява стените, осветлението, вратите, те също ли са погълнати от алгоритъма на министерството на науката?“, — че яотлек Една мълния ви предложи своята лична закрила. А вие отказахте.

— Нима намеквате, че тези неприятности не биха се случили, ако посланичката се бе съгласила? — намеси се Три стръка морска трева. — Защото това е крайно интересна догадка, когато я изказват имперски полицаи.

Слънчевите се завъртяха плавно и безупречно, за да насочат вниманието си към нея. Тя изви вежди, ококори се, за да лъсне бялото на очите — предизвикваше ги да й направят нещо.

— Има процедури — каза един от тях с безукорно самообладание — за официално предявяване на такива обвинения, асекрета Три стръка морска трева. Бихте ли желали да се възползвате от тях? Ние сме на ваше разположение, както сме на разположение на всеки гражданин на империята.

И това, каза си Махит, също беше заплаха — не толкова пряма, от което не ставаше по-малко хищническа.

— Може би ще си уговоря среща в министерството на правосъдието — отвърна Три стръка морска трева, чието изражение не се променяше. — Приключихме ли тук? Ще махнете ли този окаяник от килима на посланичката?

— Това е местопрестъпление, където се провеждат следствени действия — заяви слънчевият. — Говоря за цялото жилище. Предлагаме на посланичката да намери друг подслон, докато трае разследването. По видяното в сутрешните новини преценяваме, че тя има много възможности за избор.

Махит погледна Дванайсет азалии над рамото на слънчевия (само той от тримата би могъл да гледа новини тази сутрин), но той само вдигна рамене. Не знаеше какво е пропуснала. Може би само коментар за неприличното обвързване на посланичката на Лзел с езуазуакат Деветнайсет тесли.

— Кога бих могла да се надявам на достъп до жилището си?

Все още говореше учтиво, макар и натъртено: всички вече бяха настръхнали — и тя, и асистентката й, и слънчевите.

Един слънчев вдигна рамене необичайно изразително. Някакъв неврологичен призрак на Искандр се мярна в големите мускули по собствените рамене на Махит — и той бе свивал своите по същия начин, — такова движение на раменете беше показно, безгрижно, направено предимно с мишниците (той присъстваше ли, или не, как й се искаше да има поне смътна представа).

— Когато приключим разследването — заяви слънчевият. — Разбира се, вие можете да напуснете мястото. Разбираме, че смъртта на този мъж е настъпила случайно.

Значи няма да я арестуват за убийство. Само я прогонват — отново, този път от собствения й апартамент, от дипломатическата територия на Лзел…

Имаше имаго-машината на сигурно място в ризата си, само че нямаше пощата. А заедно с нея нямаше достъп до каквито и да е указания, които би могла да получи от Лзел. Указания за нея, не предупреждения към мъртвия Искандр да се пази от нея. Указания, в които са отчетени проблемите на жива посланичка на Лзел. Обърна се към Три стръка морска трева, сви рамене на свой ред (опита се да го направи посвоему, не да подражава на тейкскаланците) и каза:

— Да излезем, за да не пречим на тези полицейски служители…

Ако можеше просто да си вземе кошницата с инфоекранчета до вратата… Там имаше съобщение от Лзел, нещо напечатано на пластмасово фолио като всички заповеди у дома, после навито на тръбичка, като че пощенският служител бе опитал да му придаде вида на пръчица с инфоекранче.

Плъзна ръка по кошницата на излизане… и притисна тръбичката с пръсти към дланта си.

— Госпожо посланик — укори я някой от слънчевите, когато посегна натам. — Не се тревожете, няма да отворим вашата поща. Нямаме такова равнище на достъп.

Но ако имаха, биха я отворили, тя беше уверена в това. Махит остави истинските инфоекранчета в кошницата, сякаш се смути от порицанието, и оголи зъбите си в усмивка, без да се притеснява от грубостта.

— Постарайте се да не го правите.

После вратата към мястото, което уж трябваше да е безопасно, вече се затваряше зад тримата и те останаха сами сред Града, просто нямаха къде да отидат.

След време Махит щеше да си спомня откъслечно остатъка от следобеда: отделни моменти, лишени от връзка помежду си заради разтягането и изкривяването на времето под натиска на изтощението. Първото й впечатление от апартамента на Дванайсет азалии бяха стените, покрити с творби — копия на картини от други светове, рисувани с маслени и акрилни бои или графики, масова продукция, затова пък качествена, — и чудатото притеснение на домакина, щом тя спомена колко са хубави, като че тук почти не идваха гости, които да коментират художествения му вкус. Горещите струи на душа като игли в неговата баня, тейкскаланският сапун, неизменно ухаещ на цвете с изплъзващо се име, някак пиперлив аромат, който от чужд ставаше все по-привичен. Усещането за плата на взетите назаем широки панталон и риза, от сурова коприна и твърде къси, стигащи само до средата на прасците и предмишниците й. И колко нелепо беше да легне на широкия диван, а после — нищо, допирът и звукът се стопиха за миг.

Плътно опрян гръб в нейния — Три стръка морска трева се бе изтегнала до нея. Отвори очи за смътно движение в холоекрана. Дванайсет азалии ядеше с дълги пръчици някакво ястие с макарони, скръстил крака на кресло, и гледаше цензурирана версия на завършващите протести зад прозорците, тя чу далечния трясък на чупещи се стъкла и пак потъна в собственото си съзнание за малко, в онази тъма, където трябваше да бъде Искандр.

Когато се събуди докрай, беше съвсем тъмно. Дванайсет азалии бе заспал на масата до съда с гозбата, опрял глава на ръцете си, холоекранът още работеше без звук: променливото изображение хвърляше отблясъци по лицето му. Махит се отдели полека от дивана и Три стръка морска трева, която дори насън изглеждаше бледа и болнаво сивкава. (Дали се бе възстановила достатъчно от удара по нервите? Не й се вярваше да е така.) Отиде при прозореца. Улицата отвън бе притихнала. Златистата безизразна маска на слънчев лъщеше на кръстовището. Поне четирима от тях бяха в този спокоен жилищен квартал, бдяха заплашително.

Бомби в ресторант. Демонстрации. А сега и размирици. Ако Една мълния наистина контролираше слънчевите, присъствието им тук беше признак колко се стараеше този яотлек да покаже, че е единствената сила, опазваща реда, в бързо влошаващата се обстановка на социално напрежение и тревога. Според Махит това беше умен подход. И щеше да го смята за още по-умен, ако на Една мълния не му се налагаше да ръководи завоевателна война, за да докаже, че е достоен да бъде император. И все пак повтарящите се опити на слънчевите да я убедят да се подчини не на императора или на Града, а именно на Една мълния показваха по-дълбока рана в способността на Шест посоки да контролира Тейкскалан, отколкото тя бе очаквала. Колко бе загубил досега?

Никога не се бе замисляла сериозно колко варварски (още изпитваше страшничка лека тръпка да използва тази дума в тейкскаланския език спрямо хората, които го говореха) са всъщност начините за предаване на властта в Тейкскалан. Извън разказаното в епоси и песни завладяването на империята чрез публична възхвала си беше жесток процес, напълно безразличен към всички места и хора, които трябваше да бъдат покорени, за да звучи възхвалата правдоподобно.

Холоекранът още показваше новини. Яркочервени символи се плъзгаха неспирно по долната половина в чаровно нескопосани строфи: „Незабавно насочете вниманието си! / Предстоящото е ново и важно! след две минути по Осми канал!“.

Махит побутна Дванайсет азалии по рамото и той се сепна.

— Какво? — Плъзна длан по лицето си. — О, ти си станала.

— Как превключваш каналите на твоя холоекран?

— Ъъ… Какво искаш да гледаш?

— „Новото и важното“ по Осми канал.

— Осми канал е за политика и икономика… почакай малко…

Очите му зашаваха едва доловимо под облакохвата и изображението се промени.

„Осми канал!“ увисна в горния десен ъгъл върху картина от мостика на някакъв огромен кораб: лъскаво пространство от студен метал и бледи светлини, титан и стомана, златистият тейкскалански боен флаг бе разпрострян по стената в дъното, перчещ се със снопа от слънчеви лъчикопия. Пред него стоеше мургав мъж с грубовато лице, тънки устни и високи скули. Лицето бе като обработен камък, предназначен да смазва. Униформата му блестеше в сребристо от ширити, ордени, медали и ленти.

— Една мълния — промълви Дванайсет азалии. — Ей, Тръстико, събуди се да видиш това.

Три стръка морска трева се избута нагоре с ръце. На едната й буза имаше следи от възглавниците, но гледаше съсредоточено.

— Как ще проспя пропагандата, в никакъв случай не ми е присъщо — промърмори тя.

— Няма да приличаш на Единайсет грънчарски колела каза й дружелюбно Дванайсет азалии.

И Махит се поддаде на внезапния копнеж да има приятели, които биха подхвърляли такива закачки. Да има приятели както в Лзел.

— Тихо, яотлекът говори, засили звука — помоли Три стръка морска трева.

Наистина говореше. И беше гръмогласен — Една мълния не наблягаше на ораторското майсторство, затова пък можеше да бъде чут отдалеч. Махит си представи какво е да бъдеш негов войник… и докато той произнасяше думите твърдо, натъртено, с тон на безмерна и неотложна загриженост, започваше да долавя защо неговите войници биха го последвали и срещу императора, на когото всички се бяха заклели да служат.

— Дори в орбита, веднага след като се завърнахме към сърцето на света от нашата успешна кампания в системата Одил, в моя кораб „Двайсет ярки залеза“ научихме за хаоса и липсата на сигурност, развихрили се по улиците на Скъпоценния камък на света…

Незнайният ръководител на предаването се зае услужливо да вмъква кадри от протестите. Махит разпозна гледката от прозореца на Дванайсет азалии преди няколко часа, запита се къде ли са били камерите и още колко хора са гледали през тях. Пак се замисли за Града като алгоритъм: за пръв път осъзна толкова ясно, че нито един алгоритъм не е независим от своите създатели. И не може да бъде. Алгоритъмът има начално предназначение, колкото и далеч в миналото да е останало то — първопричината да бъде създаден от някой човек, ако ще след това да се е развил и преобразил. В алгоритъма на Десет бисера, управляващ Града, са заложени тогавашните интереси на Десет бисера. Град, управляван от алгоритъм, проектиран да реагира на тейкскалански желания, не може да бъде независим от тези желания, и то засилени, изкривени от самообучението на машината. (Град под управлението на алгоритъм, създаден от Десет бисера, би могъл да се опълчи внезапно срещу всеки, когото Десет бисера посочи — а той действа в сговор с министерството на войната, ако министерството на войната е… ами ако вече е на страната на Една мълния и има някакво споразумение с министерството на науката?)

В новините показваха не само тази улица, запълнена от гневни тейкскаланци. Явно бе имало същински масов изблик на протести за мир в този район. Камерата неизменно се насочваше навсякъде към лилавите цветя по реверите и раменете на мнозина протестиращи.

Махит се досещаше, че „Осми канал, икономика и политика“ несъмнено не е на хранилката на Трийсет делфиниума. Не и с този подход, а и едновременно с кадрите продължаваше записът от речта на Една мълния срещу протестите, гласът му тътнеше:

— Аз и всички храбри поданици на Тейкскалан, с които имам честта да служа, сме съпричастни със стремежите на хората от Скъпоценния камък на света, мечтаещи за мир и благоденствие… но от висотата на нашата гледна точка над вас, ние съзираме ясно онова, което вие не можете да видите. Вашите искрени желания са опорочени от себелюбивите кроежи на имперския сънаследник Трийсет делфиниума.

Три стръка морска трева вдиша рязко, въздухът изсъска през зъбите й в съвършен синхрон с мълчанието на Една мълния — даваше миг-два на всички зрители да преживеят потреса.

— Имперският сънаследник не е загрижен нито за войната, нито за мира! — загърмя отново гласът му. — Имперският сънаследник е загрижен за печалбите! Нито би одобрил, нито би финансирал тези протести, ако нашата война бе насочена към който и да е от другите сектори… но този сектор застрашава неговите интереси!

— Да бе, хайде, кажи ни, изплюй камъчето — промърмори Три стръка морска трева.

Махит я стрелна с поглед — взираше се вцепенена, настръхнала, очите й пламтяха.

— … в този квадрант е разположена Станция Лзел, незначителна независима територия, която без знанието на населението на Тейкскалан е снабдявала Трийсет делфиниума с незаконна и безнравствена технология за неврологично усъвършенстване. Не ми е трудно да се досетя, че анексирането на тази станция ще прекрати тайните доставки, затова той се чувства принуден да опорочи за свои цели благородните стремежи на народа, на който служим и двамата, за да подклажда размирици!

— Това вече е интересно — ахна Три стръка морска трева в мига, когато Дванайсет азалии изключи холоекрана.

— Това е проблем — натърти той. — Махит, вярно ли е?

— Не, доколкото знам.

Махит не успяваше да проумее защо Една мълния е решил, че тъкмо Трийсет делфиниума иска имаго-машини, а не Шест посоки, камо ли как яотлекът поначало е разкрил това, освен ако не беше безогледна пропаганда… Тя въздъхна.

— Ето го истинския шибан проблем — „доколкото знам“ не е достатъчно.

Дванайсет азалии седна тромаво срещу нея.

— Доколкото знаеш, посланик Агхавн не е снабдявал Трийсет делфиниума с… незаконна технология? За неврологично усъвършенстване? С безнравствена технология? За кое от всичко това не си сигурна, госпожо посланик?

Цялата тази история стана внезапно твърде вбесява ща. На Махит толкова й втръсна от разграничаването на недоловимите разлики в значението на една или друга тейкскаланска фраза, от усилията да промени смисловото ударение на изречението така, че да прозвучи правилно. От усилията да не си противоречат казаното на Три стръка морска трева, казаното на Дванайсет азалии и премълчаното.

(Императорът й каза: „Кой друг може да осигури осемдесет мирни години“. Призляваше й от все по-силната увереност, че може и да е прав, като се знае какви са възможните му наследници и колко настървени изглеждат да разбунват хората в Града за разруха и насилие заради собственото си възкачване на трона.)

Заболяха я мускулите на челюстите от скърцане със зъби.

— Посланик Агхавн не е снабдявал с нищо подобно Трийсет делфиниума. Доколкото знам. Обаче не съм съвсем наясно какво е безнравствено в Тейкскалан — защо неврологичното усъвършенстване е такъв проблем за вас?

— Но е снабдявал с тях все някого! — възкликна Дванайсет азалии, сякаш намерил удовлетворително решение на логическа задача.

— Обещал му е — примирено каза Махит, — затова имам по-голямо влияние, отколкото иначе бих могла да имам. Ако наистина бе изпълнил обещанието, преди да бъде убит, не бих имала нищо, с което да се пазаря.

— Махит — намеси се Три стръка морска трева с неприятна за нея невъзмутимост, — вече имам някои подозрения какво сте обсъждали с Негово сияйно величество.

— Опитите да скрия нещо от тебе са губене на време, нали? — подхвърли Махит.

Искаше да опре чело в масата на Дванайсет азалии и може би да си удари главата в плота няколко пъти.

Три стръка морска трева я докосна в мимолетен успокояващ жест и сви рамене.

— Аз съм твоята асистентка. Формално погледнато, не би трябвало да крием нищо една от друга. Ще поработим по въпроса.

— Трябва ли? — промълви Махит безпомощно, а след като Три стръка морска трева изобрази правдиво усмивка на човек от Лзел с оголени зъби и тя отвърна неволно със същото изражение, повтори въпроса си: — Защо тази технология е безнравствена! Кажи ми, щом няма да криеш нищо.

— Съвсем малко неща са безнравствени — започна Три стръка морска трева. — Яотлекът се опитва да привлече твърдите традиционалисти, привърженици на закона и реда, и на парадите всяка пролет. Махит, все пак има нещо смущаващо във вашите имаго-машини. Ние не харесваме устройства… или химикали, които правят интелектуалните способности на човека по-големи от естествените.

— Явила си се на изпитите, нали? — вметна Дванайсет азалии. — Питам за имперските тестове.

Махит кимна. За нея те бяха удоволствие след безкрайните проверки за съвместимост с имаго — само тейкскаланска литература, история и език, яви се на тях заради себе си и с надеждата, че може някой ден да получи виза за средоточието на империята.

— Ние до голяма степен сме това, което помним и преразказваме — изтъкна Три стръка морска трева. — И това, което е образец за нас — епосът, стихотворението. Неврологичното усъвършенстване е хитруване.

Дванайсет азалии добави:

— Незаконно е да се използват на изпитите. Все има скандали през няколко години…

За Махит беше трудно да приравни имагото — съчетание от личности, съхраняването на умения и спомени поколение след поколение — с измамите на изпити.

— Сигурно е по-оплетено, отколкото го представяте — измамите са незаконни, но кое е безнравствено?

— Безнравствено е да се представяш за някого, комуто не би могла да подражаваш — отвърна Три стръка морска трева. — Например да носиш чужда униформа или да изричаш репликите на Първия император от „Песен за Основаването“ и същевременно да подготвяш предателство срещу Тейкскалан. Нередността е в представянето на едно нещо за друго. Как да знам, че ти си ти? И че съзнаваш какво се опитваш да съхраниш?

— Вие натъпквате мъртъвците с химикали и не допускате нищо да изгние — хора или идеи, или… или лоша поезия, каквато всъщност има, ако ще и да е в съвършен ритъм — заяви Махит. — Дано ми простите, че не съм съгласна с вас за подражанието. Всичко в Тейкскалан е подражание на нещо, което би трябвало вече да е мъртво.

— Ти Искандр ли си, или Махит? — попита Три стръка морска трева.

И май това беше ключовият въпрос — дали тя е Искандр и когато го няма?

Всъщност имаше ли изобщо Махит Дзмаре в контекста на тейкскалански град, тейкскалански език, тейкскаланска политика, с които бе просмукана като с имаго, на което не подхожда, пипала на памет и опит като проникнала в нея бързо растяща гъба.

— Три стръка морска трева, какво обхваща тейкскаланската представа за аза? — попита както преди всичко това да започне.

Асистентката й разпери ръце в неловък и невесел жест.

— Не съм сигурна. По-малко, отколкото представата на хората от Станциите. За… повечето от нас.

— Иначе малкото представление на Една мълния по Осми канал нямаше да постигне нищо — добави Дванайсет азалии. — Само намекът, че Трийсет делфиниума не само използва населението за свои цели, но и тези цели са… порочни, жалки, а човек, който се нуждае от подобрения, очевидно не е достоен да бъде император…

— Мисля — прекъсна го Три стръка морска трева, — че ще има гражданска война.

И доста неочаквано закри лицето си с длан, като че се опитваше да спре сълзите си.

Махит мислеше за това до края на вечерта, докато Три стръка морска трева и Дванайсет азалии се занимаваха с пране, за да почистят своите измърляни от тревата дрехи, а после всички заедно гледаха как в новините по холоекрана повтарят речта на Една мълния и записите от протестите. Махит бе обсебена от мисъл на фона на придвижващи се войски и политически призиви, опипваше я, сякаш човъркаше с език разръфана раничка в устата си, която беше по-добре да остави на мира. Тя бе прибрала отново имаго-машината на Искандр във вътрешния джоб. Малката тежест се клатушкаше там като махало, отмерващо пулса й.

С имаго-машина можеше да бъде злоупотребено по много начини.

А по-точно: имаше много начини имаго-машина да бъде употребена така, че Махит, израснала в Лзел и просмукана с културата на Лзел до костния си мозък въпреки всички преструвки колко е влюбена в тейкскаланската литература, би се почувствала досущ както Три стръка морска трева и Дванайсет азалии описаха отношението си към измамите на имперските изпити. Имаше какви ли не начини имаго-машина да бъде използвана, които поради липса на по-подходящи думи и в двата познати за нея езика можеше да нарече само безнравствени.

Някой например можеше да вземе имаго на любим, който е умрял (обикновено трагично — типичен сюжет в дневните развлекателни програми по холовизията) и да го носи със себе си, вместо да позволи имагото да бъде съчетано със следващия подходящ човек в имаго-линията, а така би съсипал и себе си, и трупани поколения наред знания. Ето това беше безнравствено. Имаше и по-дребни злощастия: нови носители на имаго да се връщат при вдовици на починалите в опит да подновят отношения, които смъртта е прекъснала. Това се случваше, всеки познаваше някого, който го прави, имаше сериозни причини в Лзел да превърнат психотерапията в истинска наука…

„Мисли и за по-лошото“, напомни си тя. За онези злоупотреби, от които се гърчиш душевно, а не само се натъжаваш.

Имаго, внедрено в слабо съзнание, което едва е проявило достатъчна съвместимост, но не колкото да създаде нова, истинска, функционираща личност от двете първоначални. Имаго, което изяжда съзнанието на наследника си.

Този вариант беше толкова лош, че не искаше да умува (а тъкмо към това се стремеше Негово сиятелство Шест посоки) как би се чувствала.

„Браво на тебе, Махит. Намери нещо, което ти харесва още по-малко от съвета на Три стръка морска трева как би могла да постъпиш.“

Според асистентката й трябваше да вземе имаго-машината на посланик Агхавн и с извлеченото по-ново имаго да замести онова, което прекъсваше, повредено и безполезно, щом толкова се нуждаеше от кода (точно така си беше) — ето го единственото логично решение.

Три стръка морска трева обаче не предлагаше себе си като доброволка за експерименталната неврохирургична операция, до каквато би се стигнало. На планета (и в култура), която не одобряваше неврохирургичната намеса. За която самата идея беше противна. Безнравствена. Три стръка морска трева предложи доброволката да е Махит.

„Ей, Искандр, ти би могъл да оправиш всичко това“, помисли си за стотен път, в отговор получи само мълчание и смъдене в периферните нерви. Кой знае дали тя можеше да понесе друго имаго? Сегашното може би не работеше правилно, защото тя беше увредена, неподходяща, несъвместима, а дори да не беше, спомни си какво усети първия път: замайващото наслагване на двойни възприятия, чувството за стъпка към ръба на дълбока урва. При най-лекото движение би пропаднала в безмерността на чужда памет, а те не бяха имали време да се слеят в нова личност, да бъдат Махит-Искандр и призрака на онзи, когото Искандр бе слял със себе си като млад, Махит-Искандр-Цагкел…

Това име изплува от отломките на имагото в съзнание то й, отглас от чувствата, с които го потърси в архивите на Лзел, опитваше се да проследи в миналото линията, от която ставаше част. Цагкел Амбак, която не е идвала в Града, а преговаряла с Тейкскалан от мостика на космически кръстосван, за да осигури запазването на независимите права на Лзел и другите станции да добиват ресурси в този сектор преди четири поколения. Махит чете нейната поезия и прецени, че е невзрачна, посредствена, тя бе писала само за дома — и си мислеше тогава, преди три месеца, че би постигнала нещо по-добро.

Може би новото имаго щеше да й каже повече за имагото, което се е сляло с личността, опозната от нея след неговото проникване в съзнанието й.

Щеше да опита, знаеше си. Бе решила, без дори да проумее, че е стигнала до този извод: щеше да опита, защото беше сама и защото се налагаше да го направи, и защото искаше да бъде цяла, част от дългата поредица посланици на Лзел — линията, от която трябваше да бъде част, в която я приеха, и още не можеше да се опомни от загубата. Ако бе станала жертва на саботаж, искаше да поправи стореното, искаше да си върне имаго-линията, да я съхрани. Искаше да бъде достойна наследница на паметта. Да я опази заради хората, на които бе предназначена да служи тук като въплъщение на суверенитета на Лзел. Заради хората, които биха могли да я наследят, да носят нейното съзнание и памет в Станцията.

Май патриотизмът избуяваше много лесно в извънредни обстоятелства.

Махит предполагаше, че това важи и за всички бунтовници по улиците на Града.

Намери Три стръка морска трева в кухнята — занимаваше се озадачаващо с някакво растение: издълбаваше го, за да го напълни с други съставки, смес от ориз и нещо, което приличаше на смляно месо.

— Това храна ли е?

Три стръка морска трева се озърна към нея. Изражението й бе измъчено и сурово.

— Все още не. Почакай един час и ще бъде храна. Имаш ли нужда от мен?

— Имам нужда от неврохирург. Ако изобщо може да се намери на тази планета.

— Значи ще го направиш?

— Ще се опитам.

Три стръка морска трева кимна рязко.

— Махит, в Града има всичко. В един или друг вид. Опасявам се обаче, че нямам никаква представа къде да намеря човек, който е готов… и способен да оперира мозъка ти.

Дванайсет азалии подвикна от другата стая:

— Нямаш представа, Тръстико, но бих се обзаложил на каквото и да е, че можеш да намериш човек, който е в състояние да го направи.

— Стига си подслушвал, ела тук — кресна му Три стръка морска трева и когато той застана на вратата, тя впи поглед в него. — И къде да намеря този човек? Искам си посланичката жива след операцията.

— Докато сте на среща с министъра на науката, аз ще потърся някого по не толкова официални начини — самодоволно заяви Дванайсет азалии. — Все пак представлявам министерството на информацията в медицинската колегия. Не се ли радваш, че ме забърка в тази конспирация?

— Да, по няколко причини, включително използването на твоя апартамент като убежище…

— Тръстико, настроена си приятелски към мен само заради материални блага.

— И заради трайните ти връзки с хора извън двореца и министерствата. Да не забравяме и това.

— Каквито и ти можеше да имаш, ако бе пожелала — подхвърли той сдържано. — Ако проявяваше интерес към разнообразие в отношенията.

Три стръка морска трева въздъхна.

— Цветче, ясно ти е, че това не е добра идея. И npedi не беше добра идея.

— Защо? — изтърси Махит, преди да се усети.

Не можеше да разбере защо е лошо една асекрета да има контакти и извън двореца.

— Защото бих ги използвала като активи, Махит — натъртено изрече Три стръка морска трева, едва ли не язвително към себе си. — Само като активи. А нашето Цветче има истински приятели, за антиимперските възгледи на някои от тях сигурно бих докладвала в някакъв момент. Когато ми се стори подходящо или полезно.

— Ти си пречиш сама много упорито — отбеляза Дванайсет азалии. — Само амбициозна суетност и…

— И недостиг на съпричастие с другите, знам — довърши тя вместо него. — Не говорехме ли за тебе!

Той въздъхна и се усмихна, тъмните очи бяха широко отворени и Махит се досети, че разговорът се е повтарял стотина пъти, всичко това беше обсъдено и превърнато в грижливо поддържано ъгълче от приятелството им. Три стръка морска трева не питаше с какво Дванайсет азалии се занимава извън работата си, той пък не се опитваше да намесва своите… приятели медици с особени нагласи срещу властите в работата за правителството, която вършеше. Тези двамата знаеха какви граници да не прекрачват и ги спазваха, но сега Махит искаше от тях нещо, което щеше да заличи границите. И все пак те бяха склонни да го направят.

Надяваше се, че го заслужава. (Станция Лзел го заслужаваше — ето го пак този патриотизъм, все я стряскаше превръщането му в странен рефлекс, — но нейните асекрети не го правеха заради Лзел.)

— Да — казваше Дванайсет азалии в този момент, — говорим за мен, колко съм полезен и колко ви помагам. Ще свърша тази работа, докато вие сте на срещата утре.

Отново в метрото през друг пропускателен пункт — всички слънчеви са неподвижни, златисти и бдителни. Не проверяваха толкова придирчиво хората, които излизаха от дворцовия комплекс — не беше изненада, но Махит въпреки това се изнерви твърде много, докато минаваше покрай тях. Чудеше се дали алгоритъмът може да надушва планове, да долавя предшестващата изпълнението им гузност, дали алгоритъм, дори изпълняван от хора, които до един момент са били обикновени тейкскаланци, би могъл да наблюдава разговора й с Три стръка морска трева в ресторанта и да ги възпре по някакъв начин, преди да направят още нещо. А как жадуваше да има време, за да провери дали слънчевите все още са тейкскаланци при официалната тейкскаланска позиция срещу неврологичното усъвършенстване. Всички слънчеви се обърнаха да изпроводят с погледи нея и Три стръка морска трева, групово движение като неизбежните обиколки на спътник около звезда, едновременно завъртане на седем златисти шлема.

Махит се бе напрегнала в очакване те поне да й зададат още въпроси за покойника в нейния апартамент — той умря онзи ден, а човек като Единайсет шишарки, дошъл на имперския банкет с поетична надпревара, би трябвало да има близки, колеги, стари приятели от армията. Все някой би вдигнал шум, все някой би настоявал за справедливост.

Ала те само застинаха и като че се съветваха помежду си, но ги пропуснаха без нито дума. Дали някой я закриляше? Ако алгоритъмът управляваше слънчевите, може би не само един човек му влияеше — не само някой незнаен в министерството на войната или самият Десет бисера, а… друг. Пак й се привидя сиво — агентите от министерството на правосъдието (или привиденията от министерството), тя се озърна във всички посоки. Не успя да ги открие, което не означаваше, че са се махнали. Сега вървеше по-бързо, за да не изостава от припрените малки крачки на Три стръка морска трева, и умуваше за юрисдикцията в тейкскаланското правоприлагане. Ако я следяха от министерството на правосъдието, може би слънчевите не смееха да се намесват. Наистина трябваше да вникне задълбочено в плетениците на наказателното право, а не само да проучи законите за разрешеното придвижване и дейности на варварите.

Трябваше да е направила какво ли не. В метрото, докато Три стръка морска трева я водеше към централната гара, Махит още усещаше забързания си пулс във върховете на пръстите заедно с неизменното смъдене от нервните смущения.

— Засега не ни арестуваха — промърмори.

Изражението на Три стръка морска трева застина между смеха и наглед пламенното желание да й изшътка да млъкне.

— Засега — отбеляза тя.

Махит й се ухили. Прихващаше истерията от нея. Изведнъж се почувства както в детството си при игрите с приятелчета из коридорите на Станцията, сякаш пазеше тайна, която възрастните не биваше да разкрият. Вдиша дълбоко и обвилият ребрата бандаж върху шифрованото съобщение се впи в кожата й като напомняне.

Централният транспортен възел на Срединната област, която побираше седемнайсет милиона тейкскаланци, двореца, центъра на Града — областта, където Махит бе очаквала да остане през почти цялата си кариера на дипломат, — представляваше гигантска, монументална сграда. Извиси се пред тях, докато изкачваха многото стъпала от метрото: увенчана с купол великанска постройка, погълнала половината небе и обкръжена от кули като шипове, същински трънак от бетон и стъкло. Отвъд нея се разпростираха пипалата и извивките на магнитно-левитационните линии, подобни на огромна система от разраснали се лози. Махит знаеше строфите в „Зданията“, с които започваше описанието на тази гара: „нерушима, многостранна, окото изпращащо / нашите граждани, бдящо“. Наистина приличаше донякъде на око, но окото беше на насекомо — фасетите блещукаха. Когато в тейкскаланската литература се споменаваха очи, често се добавяше допир или способността да въздействаш — окото вижда, окото променя онова, което вижда. Наполовина квантова механика, наполовина повествувание.

В Тейкскалан всичко беше повествувание, дори ако си помагаха с квантова механика в разказа.

— Къде ще се срещнем с Дванайсет азалии?

Лесно би се залутала в тази сграда — ще изчезне в неспирното движение, потоци от пристигащи и заминаващи тейкскаланци.

— В Голямата зала до статуята на езуазуакат Един телескоп — отговори Три стръка морска трева. — Набива се на очи, създали са я в период, когато статуите били изключително лъскави, а и твърде внушителни — преди двеста години такива били модните веяния, затова почти цялата фигура на Един телескоп е покрита със седеф.

Колосална статуя, покрита с вътрешните повърхности на мидени черупки, които били извлечени от истински океан. Бавно. Отнело е много време. Смехът пак напираше в Махит и тя не успяваше да налучка причината защо не можеше да се успокои, защо във всичко се вмъкваше изостреното предчувствие, че напира стремглаво към неизбежен сблъсък. „Ще се подложиш на експериментална неврохирургия, може това да е причината“, каза си и кимна на Три стръка морска трева.

— Да вървим.

Разпознаха облечените в сиво агенти от министерството на правосъдието (този път наистина, не само във въображението на Махит) още на входа. Размотаваха се там прекалено нехайно и твърде бдително, когато двете влязоха. Махит не беше толкова заслепена от внезапния смайващ простор на Голямата зала, от невъзможната ширина на остъкления купол, че да не забележи как всеки минаващ през тази врата беше оглеждан внимателно. Когато зърна друг от тях да крачи като завеян пътник пред терминалите за билети, без да си купи билет, тя побутна рамото на асистентката си.

— Мъгливите. Как мислиш, дали са ни проследили?

— Не съм уверена — смънка Три стръка морска трева почти нечуто сред гълчавата на тейкскаланци, търсещи своите влакове. — Може би имаше един на улицата пред жилището на Дванайсет азалии, но дори да не ми се е привидяло, той вече не се мяркаше, когато излязохме от министерството на науката… а тези са дошли тук преди нас…

Можеше да има какви ли не причини министерството на правосъдието да дебне за жени, които изглеждат като нея и Три стръка морска трева, като се започне с „Осем примки е променила мнението си колко съм полезна“ и се стигне до „незаконно оскверняване на трупа на Искандр“. Въпреки че в последното действие бе замесен преди всичко Дванайсет азалии.

— Не ми се вярва да търсят нас — каза Махит. — Търсят… — запъна се, не искаше да изрече на глас името. — Цветчето. Заради машината.

Три стръка морска трева изпсува тихо.

— И са ни проследили само защото излязохме от неговия апартамент, а после… Държахме се безобидно, отидохме на среща, след това обядвахме, ние не сме набелязаната цел.

Махит пак се замисли за юрисдикцията. Може и да не са били важни за агента, който ги проследи, но все пак ги следяха, може би така възпряха слънчевите да не ги арестуват веднага. Хем се зарадва, хем се вбеси. (Свикваше с това съчетание: раздвояването, странното чувство да е доволна от нещо, което поначало не бива да я сполетява. Това си беше присъщо за Тейкскалан.)

— Може и да не сме — съгласи се Махит. — Виждаш ли го някъде? Питам за Цветчето.

Посочи статуята, която явно изобразяваше Един телескоп, огромна жена с гръден кош като бъчва и широк таз, светнала в цветовете на океански перли върху своя пиедестал. Не откри Дванайсет азалии наблизо.

— Да заобиколим отзад — предложи Три стръка морска трева. — Все едно нямаме представа какво се случва тук. Дръж се безгрижно. Върви като всички останали.

Много приличаше на лоша история за шпиони и интриги по холовизията. Странни хора, шляещи се в транспортен център, а Махит и Три стръка морска трева опитваха да не се набиват на очи (как да постигнат това варварка и асекрета в своята кремаво-пламтяща дворцова премяна?), но може би стигаше, ако просто се стараят да внушат, че нямат нищо общо с човека, когото се мъчеха да намерят. Току-виж се справят.

Дванайсет азалии не беше зад статуята на Един телескоп. Три стръка морска трева се облегна на пиедестала с безупречно нехайство, затова и Махит се облегна… и зачака. Напрягаше се да го зърне в морето от минаващи тейкскаланци. Не можа. Твърде много бяха, а и твърде много от тях приличаха на Дванайсет азалии: ниски, плещести, тъмнокоси, мургави мъже с няколко слоя дрехи по себе си.

— Не реагирай, когато тръгна — промърмори Три стръка морска трева. — Виждам го. Преброй трийсет секунди и ме последвай. Той е в сянката до павилиона за храна през два изхода — между изход 14 и 15.

Вирна брадичка натам, после закрачи привидно безцелно към павилиона, който ликуващо, гръмко, триизмерно рекламираше „ХРУСКАВИ ПИТКИ С ВКУС НА ЛИШЕИ!“ и „ПРЕСНИ ПРЪЧИЦИ ОТ ОКТОПОД, ТОКУ-ЩО ВНЕСЕНИ“. Махит нямаше никакво желание да опита тези гозби. Три стръка морска трева си купи нещо от павилиона и изчезна в сенките до него тъкмо в мига, когато Махит преброи до трийсет и също се отправи натам. Изобщо не доближи павилиона, а се промъкна зад него, където холографските реклами осигуряваха сериозна защита от проследяване.

Дванайсет азалии носеше най-обикновените дрехи, с които го бе виждала: дълго яке върху риза и панталон, всичко в оттенъци на розово и сиво. Гледаше измъчено и мрачно. Значи мъгливите наистина го дебнеха или го следяха. Поне засега не изглеждаха настървени да го арестуват.

— Жалко, че тук няма водна градина, в която да се крием — казваше му Три стръка морска трева сред дърдоренето на рекламата за питките. — Тези ли са те подгонили?

— Сега са повече — оплака се Дванайсет азалии. — Имаше само един, когато се изсулих от министерството на правосъдието.

— Сигурно са наблюдавали твоя апартамент — предположи Махит. — Допуснахме, че са проследили и нас, когато излязохме, но са се отказали, защото не правехме нищо особено.

Дванайсет азалии се засмя — неприятен задавен звук, който прекъсна бързо.

— Посланик, трябва да си държала Тръстиката на къс повод, щом не е направила нищо особено за толкова часове.

— Дали са те забелязали? — попита Три стръка морска трева, която учтиво се престори на глуха за последната му реплика.

— Да… но не ме доближават. Те не се опитват да ме хванат, искат да узнаят къде отивам и да ни проследят до…

До нелицензирания неврохирург. Успееха ли да ги проследят чак дотам, Махит не се съмняваше, че целият план ще бъде погребан под купчина тейкскалански закони и арести.

— В момента стоят между нас и билетната каса. Не мога да допусна да видят как купувам билетите — довърши той.

Три стръка морска трева беше съвсем спокойна и напълно съсредоточена: преливаше от решителност и енергия за справяне с криза, които вбесяващо подтикваха Махит да й се възхищава.

— Аз ще взема билетите. Никой не ме наблюдава. Ти и Махит ще дойдете при мен до изход 26 две минути преди тръгването на влака. Нека тя върви пред тебе, защото привлича вниманието много повече, макар ти да си глуповато хубавичък в тези ярки цветове.

— Облякох се не за шпионска операция — смънка Дванайсет азалии, — а за пътуване до друга област.

Три стръка морска трева сви рамене, озари него и Махит с ослепителна тейкскаланска усмивка, очите й станаха огромни на слабото лице, и смъкна своя жакет на асекрета. Обърна го с оранжево-червената подплата навън, освободи косата си от стегнатата опашка и тя се разстла като завеса по раменете, после преметна жакета на едната си ръка.

— Ей сега идвам — каза им.

— Тя изглежда подготвена за шпионска операция — сухо отбеляза Махит.

— Тръстиката може да е консерватор по душа — промълви Дванайсет азалии също не без възхищение, — но нейният консерватизъм обхваща и представата за министерството на информацията като група за проникване и измъкване, каквато е било, преди да го преобразуват в министерство.

Махит тръгна бавно. Всъщност крачеше подчертано, за да привлича внимание. Висока варварка с варварски дрехи. Застави се да върви като жителка на Станциите, която е свикнала с по-слаба гравитация: притеглянето на планетата я прави мудна. Почувства подобно на ехо първите дни на Искандр, докато и той е свиквал с това притегляне като насърчаващо смъдене в мускулите.

— А по-конкретно с какво се е занимавала групата, преди да стане министерство? — попита тя, без да отделя поглед от облечените в сиво служители от министерството на правосъдието.

Не я поглеждаха. Търсеха Дванайсет азалии, скрит зад нейния по-висок силует. Тя не беше важна. Не и тук. Не и сега.

— Подразделение за разузнаване и анализ на Шестте протегнати ръце — полугласно обясни Дванайсет азалии. — Но това е било преди столетия. Сега сме цивилни. Служим на императора, а не на който и да е яотлек. Това помага за намаляване на опитите за узурпирано на трона…

На изход 26 беше обявено отпътуване на влак от Срединната област до Тополов мост през Звъниград Едно, Звъниград Четири, Звъниград Шест, Икономикум. Махит и Дванайсет азалии застанаха до прохода — той до стената, тя с лице към него, за да го скрие колкото може по-добре. Времето до потегляне на влака стана две минути. Махит долови как погледите на агентите от министерството се плъзнаха по нея — чу доближаващи я устремни стъпки и рискува да се огледа през рамо. Зърна Три стръка морска трева да идва към тях с убедителен вид на млада жена, отправила се към дома си във външна провинция след занятията в университета… както и група сиводрешковци от министерството на правосъдието, които ги доближаваха от срещуположната посока.

Когато Махит реши какво да прави, това се случи мигновено. Ще се качи в този влак, ще намери тайния неврохирург на Дванайсет азалии, няма да й попречат да получи достъп до спомените и способностите на нейния предшественик, ако това изобщо е възможно. И ако ще мъгливите да знаят в кой влак ще се качат, няма как да знаят къде ще слязат.

— Бягай — подкани тя. — Веднага.

Вкопчи се в ръкава на Дванайсет азалии и го задърпа през изхода към чакащата гладка, черно-златна капсула на магнитно-левитационния влак. Можеше единствено да разчита, че Три стръка морска трева ще хукне след нея… мамицата му, как я заболя хълбокът от рязкото движение, още не бе оздравял…

Вратата на влака се разтвори със съскане и се събра зад тях.

— Нагоре — нареди Махит и Дванайсет азалии се качи подире й на второто ниво в капсулата.

След няколко секунди чу първото обявяване на отпътуването — „вратите се затварят, моля отдръпнете се от тях“ — надяваше се, че Три стръка морска трева е успяла да влезе, а агентите не…

…и още се задъхваше от усилието, когато капсулата се задвижи плавно и беззвучно, а асистентката се появи на стъпалата.

— Те не можаха да влязат, нямаха билети — съобщи тя, — погледни към перона, ето ги.

Свлече се на седалка, едва си поемаше дъх. Двама мъже в сиво се смаляваха бързо зад тях с ускоряването на влака.

— Беше по-вълнуващо, отколкото си го представях — изтърси Махит, защото не знаеше какво да каже.

След като всичко… не, още не бе приключило, но поне имаше някаква пауза, усещаше твърде остро болките. Не беше в най-подходящото състояние, за да се подложи на експериментална неврохирургия.

— Махит, тези думи описват цялата ми седмица, откакто ти пристигна — каза Три стръка морска трева, докато й подаваше билет.

Махит се задави леко от усилието да не прихне.

— Е, колко ще пътуваме? — продължи Три стръка морска трева невъзмутимо и решително. — Този човек, с когото ще се срещнем, има ли си име, или ще продължаваме аматьорските шпионски игрички и ще го чакаме на някой ъгъл да каже паролата?

— Нейното име е Пет веранди, ще пътуваме до Звъниград Шест — отговори Дванайсет азалии.

Тя изсъска тихичко през зъби:

— Шест, значи.

Навън Градът се стрелкаше край тях в блестяща бъркотия от стомана, злато и кабели. Махит се загледа, слушаше, без да се напряга (безгрижното просмукване с тази култура беше сред най-отличителните й черти според психотерапевтичните сесии в Лзел), за да се потопи в новото, да го усвои и да го осмисли, когато се налага. Нуждаеше се от тази почивка. Трябваше да запази спокойствие, доколкото можеше.

— Да, Звъниград Шест, тя е нелицензиран икспланатл, според тебе къде другаде би живяла? В квартал с високи цени на имотите ли? — попита Дванайсет азалии с тон сякаш се оправдаваше.

— Ако аз исках да си направя пластична операция, бих могла да намеря нелицензиран икспланатл в твоя квартал, без да пресичам половин област.

— Благодаря, че ми напомни, но е малко по-мъчничко да намериш човек, готов да отвори черепа на посланичката.

Кратко мълчание. Влакът бучеше съвсем слабо, цикличните звуци почти под прага на слуха й вдъхваха усещане за уют на Махит.

— Цветче, ценя направеното от тебе — въздъхна Три стръка морска трева. — Знаеш, нали? Само че… имахме трудна седмица. Благодаря ти.

Рамото му помръдна до рамото на Махит.

— Ще ме черпиш цяла година, но всъщност няма за какво да ми благодариш.

След почти час влакът напусна Срединната област — сърцевината на Града, единственото място, което Махит бе очаквала да обитава поне през първите си три месеца като посланик (туризмът беше развлечение за периода след настаняването и свикването — далечна нагласа на друга Махит Дзмаре за друга, по-гостоприемна вселена) и навлезе в област Звъниград. Промяната едва се забелязваше отначало освен в състава на пътниците: леко различаваща се етническа група според Махит, малко по-високи и малко по-бледи от Три стръка морска трева и Дванайсет азалии. Но и архитектурният изглед се променяше полека с преминаването през Звъниград Едно и Три и навлизането в Звъниград Четири, все навън в разширяващото се ветрило от области — сградите не бяха по-ниски, затова пък изглеждаха по-тъмни, не толкова въздушни, а вездесъщите цветя и светлина, паяжината на Центъра, бяха изместени от високи, потискащи сгради като копия, целите покрити с еднакви прозорци. Те засенчваха почти всичко.

Свикнала с тесните коридори на Станция Лзел, Махит изпитваше странно спокойствие от липсата на синия небесен купол, все едно вече можеше да не се занимава постоянно с дребна досадна задача, не й се налагаше да осъзнава необятния простор на небосклона. Въпреки че скупчването на толкова хора на едно място и закриването на слънцето вероятно означаваха упадък на градската среда.

Звъниград Шест се оказа застроен още по-нагъсто, същинска градина със здания като копия от сив бетон — здрач ги обгърна още в момента, когато излязоха от гарата. Небето над тях беше като синкаво сребро. Раменете на Три стръка морска трева бяха наравно с ушите, сгушваше глава като от несъществуващ студен повей и това беше предостатъчен признак какво мислеха обитателите на Центъра за тази област.

— Как намери тази Пет веранди? — попита Махит, когато Дванайсет азалии ги поведе по тесните улици.

Едното му рамо шавна.

— Тръстиката вече знае… преди ми се присмиваше за това… аз първо си опитах късмета в министерството на науката, преди да отида в министерството на информацията, но не се класирах на изпитите. А след всеки цикъл от изпити винаги има групи разочаровани студенти. Ядосани хора си говорят в кафенета или в полузаконни мрежи през облакохватите… още поддържам контакти с две-три от тях.

— Ти си пълен с изненади — подхвърли Махит.

Три стръка морска трева се изкиска остро и кратко.

— Не го подценявай само защото е хубавичък. Не го взеха в науката, защото оценките му в информацията бяха адски високи, нямаше как министерството да го изтърве.

— Няма значение — натърти Дванайсет азалии. — Моя приятелка познава Пет веранди, доверявам й се достатъчно, че няма да ни изпрати при пълна шарлатанка. Доволни ли сте?

— Значи ни се е паднала само частична шарлатанка — подхвърли Три стръка морска трева.

А Дванайсет азалии вече бе спрял пред главния вход на една от огромните извисяващи се сгради. Нямаше интерфейс за облакохвати както в Центъра и в дворцовия квартал, а само табло с бутони.

Той натисна с палец един от разположените най-долу бутони. Чу се хленчещо-блеещ звук като тихичка аларма.

— Тя знае ли, че идваме? — попита Три стръка морска трева тъкмо в мига, когато грамадната врата щракна и се завъртя навън.

— Явно да — каза Махит и влезе, сякаш изобщо не се страхуваше.

Апартаментът на Пет веранди беше на партера, единствената отворена врата в целия коридор като тъмносив прорез в сумрака. И самата жена стоеше в рамката, наблюдаваше ги как доближават по коридора без нищо освен пресметливо търпение в погледа. Отблизо нямаше почти никаква прилика с представата на Махит за нелицензиран икспланатл. Беше кльощава и със среден ръст, с тейкскалански високи скули под опънатата бронзова кожа, придобила пепеляв оттенък заради трупащите се години и липсата на витамин D. Всъщност приличаше на нечия по-възрастна сродница, която не се е погрижила да попълни документите за възпроизводството си, а няма генетичните заложби, за да й досажда по въпроса държавното управление за населението.

Само че… едното й око просто не беше око.

Можеше да е имало облакохват там преди години. Сега представляваше метално-пластмасова част от черепа, краищата й закрити от отдавна зараснала нагъната кожа, а по средата, където би трябвало да е очната ябълка, имаше телескопична леща. Светеше в бледочервено. И когато Махит я доближи, блендата се отвори.

— Ти трябва да си посланичката — каза Пет веранди. Гласът й не съответстваше нито на нормалната за средна възраст външност, нито на изкуственото око. Звучеше мелодично, прекрасно, сякаш жената е била певица в някой друг живот. — Влезте и затворете вратата.

С изключение на стерилната чистота операционната зала на Пет веранди не приличаше по нищо на комплекса от бяла пластмаса, който Махит помнеше от Лзел. Състоеше се от лъскава стоманена маса на регулираща се основа, около която имаше същинска гора от подвижни рамена с инструменти и сложни системи за обездвижване. Докато събличаше жакета, чувстваше се като насън, напълно откъсната от действителността. Не свали ризата, тайните на Лзел още бяха залепени за кожата й под нея. За Пет веранди май беше все едно, тя нареди делово на Махит да легне по корем върху масата и закрепи главата й в клетка от омекотени пръти и ремъци. Това беше абсурдно. Позволяваше на една непозната да изтръгне имаго-машината от нея в задна стая на жилищна сграда на чужда планета. Толкова пъти каза „да“…

„Искандр — мислеше си в последен отчаян опит да го достигне, — прости ми. Съжалявам… върни се, моля те…“ Все същото безмълвие. Нищо друго освен боцкането от увредени нерви надолу по ръцете чак до върховете на пръстите.

Пет веранди пристъпи към нея с игла, от чийто връх висеше капка упойка. Ирисът на изкуственото око зейна, подаде се метална бленда и Махит почти не забеляза убождането на иглата под рамото си, вторачена в бялата лазерна сърцевина на това око.

Главата й се размъти. Пръстите на Пет веранди хванаха ръцете й. Усещаше всичките си кости там, където се притискаха в стоманата. Лазерното око се подаде и разшири още… долавяше горещината му… „Нима ще ме реже с окото“…

Махит се събуди в мъждива светлина, с драскащото кожата удобство на груб плат под дланите и бузата й и най-ужасното главоболие, откакто се помнеше. Усещаше устата си като замърсена пустиня — твърде суха, за да преглътне, и с гаден вкус. Гърлото й беше продрано от писъци, лявата й ръка туптеше почти както след случката с отровното цвете… и не беше мъртва, мислеше в завършени изречения.

Дотук добре.

„Искандр?“ — повика тя предпазливо.

„Здрасти, Махит“ — каза Искандр уморено. Гласът принадлежеше повече на другия Искандр, посланика Агхавн — по-стар, по-дрезгав, а не на Искандр, когото познаваше и загуби.

Повече, но не изцяло. Нейният Искандр като че съществуваше в пролуките и процепите — нямаше я имаго-машината, която го бе съхранявала, но и той присъстваше като нея във фантазната памет и образи след това премахване. Те бяха обитавали една и съща невронна структура и ендокринна система малко повече от три месеца. Времето не беше достатъчно за постигане на цялост (иначе не би стигнала до необходимостта да го замести), но все още можеше да го долови, да си припомни неговите версии на спомените на Искандр, по-млад с петнайсет години и с различна нагласа.

Сега бяха нейни спомени. Щом помислеше за тях, стигаше до замайване и гадене от удвоеното припомняне… и се досещаше, че тъкмо заради това е толкова лошо хрумването да добавиш втора версия на същото имаго и никой не го правеше.

„Здрасти, Искандр — успя да помисли въпреки гаденето. Ъгълчетата на устата й се извиха в онази негова широка усмивка и тя го сгълча кротко (налагаше се да започнат отначало толкова много неща и мамка му, колко й липсваше старото имаго). — Махни се от нервната ми система.“

„Липсва и на мен — каза Искандр. — Кому не би липсвало да е на двайсет и шест години?“

„Не е същото“ — мислено възрази Махит.

„Сигурно не е?“

Тя въздъхна и дори от това я заболя гърлото. Явно е крещяла много. „Знам — каза безмълвно. — Сега сме двамата. Ние сме каквото остана от нашата линия — първият и вторият посланик в Тейкскалан.“

„Ти ни въвлече в още по-големи неприятности, отколкото аз успях. — Тя почувства как той прехвърляше събитията през последната седмица, сякаш бяха сборник от инфоекранчета. — Признавам, че съм впечатлен.“

„Нямаше да затънем в такива неприятности, ако ти не ни беше насадил поначало в тях. И сега се нуждая от твоята помощ. И трябва да… измъдрим какви ще бъдем. Не сме на едно мнение кое е най-важно…“

В кратък проблясък емоциите сякаш я пронизаха точно под гръдната кост — спомни си какво почувства по време на разговора с императора.

„Нима?“

„Не сме — повтори тя. — И вече ти казах да не се набъркваш в нервната ми система. Мъртъв си. Ти си моето имаго, моята жива памет и ние сме посланичката на Лзел…“

„Наистина те харесвам. Винаги съм те харесва!“

В пролуките се мяркаше версията, която тя познаваше. Въпреки това се чувстваше обсебена, усещаше непривичния психичен натиск на някой друг с по-дълъг живот от нейния, видял повече от нея, познаващ Тейкскалан по-добре… и си помисли безпомощно и внезапно какво би почувствал онзи деветдесетпроцентов клонинг, ако всичко от Шест посоки бъде натъпкано в десетгодишната му глава, и изпита болезнено съчувствие.

Присъствието на Искандр — и тежестта, и пъстрите късчета — избледня. Може и да беше нещо като извинение.

Махит събра смелост, напрегна се да понесе неизбежните телесни последствия и отвори очи. Главоболието се изостри тутакси със светлината, както и очакваше, но не повърна и не се сгърчи, нямаше и незабавни проблеми със зрението. Можеше да бъде и по-лошо.

Лежеше на диван с цвят на тюркоаз, същия като онзи в предната стая на Пет веранди. Платът под бузата й беше тапицерията. Може би Пет веранди имаше цял комплект такава мебел. Може би ги е купила евтино от разпродажба. Предишния път се събуди след операция на мозъка в медицинския център на Лзел, в стерилна и успокояващо сребристосива стая. Този път беше… различно.

„И още как“ — отбеляза Искандр мъртвешки безстрастно. Махит се засмя и я заболя от това.

Размърда се предпазливо, усещаше всяка част от тялото си обезводнена във вакуум, но успя да седне. Нито Пет веранди, нито Три стръка морска трева или Дванайсет азалии се виждаха наоколо. Така разполагаше с дълъг момент да напрегне волята си за гадния процес на ставането и крачките към единствената врата, която забеляза. Щом опита да вдиша дълбоко, нещо стегна ребрата й… о, да, ето го спортния бандаж, все още обхванал долните й ребра точно където си беше и преди операцията.

Какви странни неща могат да породят доверие към някого: Махит изпита силна признателност към Пет веранди, която не й бе сторила нищо повече от поисканото. Само пожеланата гавра с тялото й, много благодаря — още притежаваше писмото от Дардж Тарац и сега можеше да го прочете с помощта на Искандр.

Ако другите бяха зад вратата и я чакаха да се събуди (а може би се питаха дали ще се събуди), може би сега беше най-подходящото време да го разшифрова, докато е сама.

По-сама нямаше как да бъде.

„Ще свикнем — каза Искандр. — Както вече свиквахме преди.“

„А после ти изчезна. Добре де. Покажи ми как да прочета това, ако можеш.“

Вдигна ризата си и размота бандажа. Съобщението беше намачкано от лежането върху него, извито по очертанията на ребрата й, но все още непокътнато и напълно четливо със собствената й кодова книга, като се изключи шифрованата част накрая. „Написано е, че ти имаш ключа. Или си го имал преди петнайсет години.“

„Имам го и сега — каза й Искандр и тя знаеше, че той също почувства огромното облекчение, което я заля. — Същият е, който Дардж: Тарац ми даде тайно тъкмо преди да се кача в транспортния кораб, за да дойда тук. Ако е с този шифър, значи писмото е лично от него.“

„Покажи ми“ — помоли Махит.

Искандр изпълни молбата й.

Споделянето на умение с имагото беше като откровение за неочаквана и неимоверна дарба, все едно бе седнала да изчислява орбитата на Станцията и бе проумяла изведнъж, че е изучавала математиката от десетилетия, разполага с всички подходящи уравнения и необходим опит. Или пък са я подканили да танцува в безтегловност, а тя по навик знае как би трябвало да се чувства тялото й, как да се движи в пространството. Шифърът имаше математическа основа — явно такива бяха предпочитанията на Тарац, а Махит узна, че Искандр е бил принуден да задълбае в матричната алгебра, чрез която се генерираше еднократният ключ за дешифриране. Зарадва се, че не я е учила сама, просто усещаше как знанието се разгръща в нея като разтварящо се цвете.

„По-лесно е с лист хартия и молив“ — каза Искандр.

Махит се изкиска плахо — от смеха я болеше и гърлото, и главата. Вдигна ръка да докосне тила си. Имаше превръзка върху разреза. Опипом налучка, че раната трябва да е била колкото палеца й, и опита да си представи как ще изглежда белегът. Все така предпазливо се изправи и повлече крака в търсене на място, където би имало принадлежности за писане. Пет веранди беше достатъчно зле настроена към съществуващия ред, може би затова пишеше на ръка вместо с холографски манипулатори за инфоекранчета.

Не намери друго, освен чертожен молив, оставен върху купчинка скици на механизми. Махит не ги прелисти (Пет веранди не бе свалила ризата й, а тя нямаше да рови в нещата й), но дори бегъл поглед към най-горната стигаше, за да разпознае схема на протеза за ръка.

„И защо някой би дошъл чак дотук за протеза?“

„Това е Тейкскалан — напомни Искандр, — неврологичните приспособления не са единствените промени на тялото, които се смятат за нечестни.“

Искаше й се да познае дали чува от него сух присмех, или искрено мнение… но това не беше нещо ново. Объркването си беше присъщо за всеки Искандр от първия миг, когато го внедриха в главата й още в Лзел.

„Ето ти молив. Научи ме как да прочета какво Тарац иска да направя за проблема със завоевателната армия, насочила се към нашата станция.“

Те… тоест тия, с нахлулите предишни знания на Искандр, които отваряха неочаквани прозорци в ума й, дешифрира съобщението буква по буква с последователната матрична трансформация, която Искандр бе запаметил преди двайсет години на път за Тейкскалан: с това бе запълвал дългите седмици на полета. Мярна се откъслечен спомен — Искандр през първата си вечер в нейния (неговия) посланически апартамент изгаря даденото му от Тарац листче, което е запомнил.

Махит се съсредоточи толкова усилено върху процеса на дешифрирането, че почти не обръщаше внимание на съдържанието, докато не превърна цялото съобщение в обикновен текст. Не беше дълъг. Знаеше си още преди цялото това страховито приключение — не можеше да бъде дълъг, не стигаха знаците за това, нямаше да види подробни указания, каквито искаше. Никой нямаше да й каже как да се измъкне от всичко, което се случваше. Щеше да има само съвет.

Изпадна в ужас от получения съвет.

При първата проверка по пътя от Звъниград Шест до министерството на информацията в Източния дворцов квартал Махит се отърси от унеса край границите на съзнанието си. Единственото й желание в този свят беше да потъне отново в сивата тишина зад клепачите, а досега — през съвършени петнайсет, дори двайсет минути, — никой, нито Три стръка морска трева, нито шофьорът, нито дори Искандр в главата й я бяха будили. Но светлините и гласовете в контролния пункт промениха всичко.

Тя примигна и се надигна на седалката. Колата бе намалила скоростта, накрая спря, шофьорът бе свалил едното стъкло. Навън изсветляваше преди изгрева, имаше сиво-розова ивица на хоризонта… и лютив дъх на пушек…

Тихи гласове. Шофьорът направи нещо с облакохвата си, предаде идентификационен код. Незнайният човек отвън каза:

— Можем да ви пропуснем с това разрешение, но няма да е добре за вас. Онези се придвижват от космодрума, а гражданите се придвижват насреща им. Наистина е по-добре да не правите това.

„Не е по-добре“ — мислено възрази Махит и не знаеше дали мисълта е нейна, или на Искандр.

— Трябва да продължим — настоя Три стръка морска трева. — Трябва да предам извънредно важни сведения на моето министерство.

Шофьорът сви рамене красноречиво: „Аз само помагам“. Махит чу през отворения прозорец глух тътен, като че някой взриви бомба не чак толкова далече от тях.

(… Петнайсет двигателя надупчен от шрапнел, кръв от устата му, кръв като сълзи капе по лицето й и онзи звук, кухият гръм на взрива…)

Преглътна тежко. Прозорецът се затвори. Продължиха нататък. Не се виждаше добре през какво минават, шумовете почти не проникваха вътре, прозорците бяха затъмнени. Все й се струваше, че чува още от тези взривове, които сякаш засмукваха въздуха в себе си.

— Знаете ли — чу се да казва с напрегнат, накъсан и неовладян глас, — че най-лошото нещо в Лзел, абсолютно най-лошото е огънят… той поглъща кислорода… разгаря се… и през ден имаме противопожарни учения, включват ни в тях още на две-три години, щом сме достатъчно големи да държим пожарогасител… огънят е страшен, а взривовете са още по-лоши.

— Не мога да си обясня защо има взривове — обади се Дванайсет азалии. — Това не е…. нали никой не иска да навреди на Града, борят се кой да го притежава, не е ли така?

Скоростта на колата пак намаля, но не защото ги спряха на контролен пункт. Едва пъплеше като при натоварен трафик.

— Направете прозорците прозрачни — помоли Махит.

Нищо не се случи. Три стръка морска трева стискаше зъби така, че Махит виждаше издутите мускулчета на челюстите й.

— Цветче — каза тя, — това е флотът. Те си вършат работата, като бомбардират въстания на граждани. И ти го знаеш. — Обърна се към шофьора: — Изключете затъмнението, моля.

Този път шофьорът се подчини.

Избледняващите до прозрачност стъкла откриха гледка, която Махит не можа да проумее в първите секунди. Хората в Лзел не чупеха, камо ли пък да го правят разпасано. Корпусът на една станция е крехък и ако някаква част от поддържащите го механизми се повреди, някой ще умре: от изсмукалия дробовете вакуум, от смразяващия студ, от станалата безплодна хидропонна система. Обичайният вандализъм в Лзел се проявяваше чрез драсканици по стените, изтънчено хакерство, преграждане на коридори с пяна за ремонт на корпуса. А тук, на улица в Града виждаше тейкскаланка, облечена в съвсем приличен панталон и жакет, която замахна с нещо като метален прът към витрина на магазин и пръсна стъклото на парченца. Продължи към следващата витрина и го направи отново.

Имаше тичащи хора по платното, затова колата напредваше толкова мудно. Някои носеха значките с делфиниуми, други нямаха никакви знаци за принадлежност, мяркаха се и слънчеви — златисти, плашещи и крачещи в стегнати групи по трима като разузнавателни кораби. Усещаше се дим във въздуха, стелещ се откъм трогателно красиво здание с много кули. Лицето на шофьора бе застинало в мрачна и решителна невъзмутимост, подкарваше колата на пресекулки и при всяко ускорение вътрешностите на Махит сякаш се клатушкаха в коремната й кухина.

— Не виждам легиони — остро изрече Дванайсет азалии.

Три стръка морска трева бе пропълзяла отпред до шофьора.

— Не сме толкова близо до космодрума. Това е само… вторична бъркотия…

След малко чуха виковете — две различни скандирания, ритмични и поетични като туптене на сърце, но несъгласувани, сякаш сърцето имаше аритмия. В тези звукови вълни непредвидимо се врязваха поредните гърмежи. Шофьорът забеляза пролука, която Махит не бе зърнала, ускори рязко и зави на скорост (тя за малко не седна в скута на Дванайсет азалии), префучаха по странична уличка, излязоха на по-широка и изскочиха на площад. И там завариха двете плътни тълпи от тейкскаланци, които си крещяха взаимно. Колата спря. Нямаше как да минат през това кипящо гъмжило.

Там, където двете групи се докосваха, насилието избуяваше като гъби след дълга дъждовна пролет. Кръв по лицето на жена с вързан на ръката й символичен делфиниум като траурна лента, кръв от юмрук в лицето, а нанеслата удара друга жена (толкова близо до колата, че Махит чуваше всичко) изкрещя „За император Една мълния!“ и плъзна окървавената ръка по челото си, все едно участваше в исторически епос и отбелязваше принасяното в жертва на врага.

Махит си каза, че те не приличат на тейкскаланци. Случайно мярнала се мисъл, нелепа и откъслечна. Изглеждаха като хора. Просто хора. Готови да се разкъсат взаимно.

Поредният ужасен тътен на разтърсен въздух, този път много по-наблизо. И като отговор — трясък откъм група слънчеви, около които изведнъж блъвна бързо разпростиращ се облак бял пушек, а биещите се край тях хора се разкашляха и побягнаха от газа, без да ги е грижа през коя от разбунтуваните тълпи се провират. Газ се просмукваше и през затворените врати и прозорци на колата.

— Мамицата му! — изтърси Три стръка морска трева. — Закрий си устата с ризата… това е газ за разпръскване на тълпи… не можем да останем тук…

Махит я послуша. Очите й пареха. Гърлото й пареше.

„Трябва да излезеш от колата — каза й Искандр. Тя се успокои внезапно — ясен разсъдък, нащрек, всичко забавено. Искандр направи нещо с надбъбречните й жлези. — Трябва да излезеш и да заобиколиш всичко това, и то веднага. Хайде, Махит. Ще ти показвам пътя.'''

— Не можем да стоим тук — изрече тя гласно и отвори вратата. Белият газ запълни кабината. — Вървете след мен.

Не можеше да диша — с първото вдишване белите й дробове сякаш пламнаха, а Искандр каза „Просто тичай, ще дишаш след малко“ — не знаеше как успява да тича, как е възможно тялото й да извършва движенията. Не знаеше дали някой я следва. Искандр като че бе научил някакъв таен маршрут, намери нещо познато в страшната бъркотия от кръв и бял дим, зърна за пръв път легионер с флотска униформа в сиво и златно, бяха цял взвод… Искандр я завъртя, за да се стрелне встрани. Чуваше стъпки зад себе си, не изоставаха. Тя се озърна: Три стръка морска трева и Дванайсет азалии. И шофьорът беше с тях.

Заобиколиха по края на площада и хукнаха по улица, която Махит не бе виждала никога. „Колко пъти си минавал оттук…“ — помисли тя през блъскането на сърцето в гърдите си, задъханото поемане на въздух само когато Искандр смяташе, че тя не би издържала повече.

„Достатъчно често. Живях тук. Това е моят дом… беше…“

След още две минути забавиха крачка. Махит изобщо не се съмняваше, че би припаднала, ако Искандр не я принуждаваше да продължи. Никой не говореше. Шумът на безредиците стихна до приглушена врява. Стигнаха до линията, разделяща двореца и останалия Град — никой не охраняваше тясната пътечка, по която проникнаха вътре, нямаше слънчеви, мъгливи и легионери. Искандр ги водеше нататък по дългогодишна, вече мъртва мускулна памет.

И накрая сякаш се отдръпна завеса, завиха зад последния ъгъл и Махит се озова пред министерството на информацията, което наглед беше напълно непокътнато. Спретнато нещо от свят, останал в миналото.

„Ето — каза Искандр. — Влез. И седни, преди да си паднала.“

Всичко изглеждаше толкова познато — за две минути пеша би стигнала до входа на сградата, в която беше нейният апартамент на посланик (тоест ако поначало можеше да отиде там, без да се намесят слънчевите и тяхното разследване). Само че всички линии на огромния изкуствен интелект на Града бяха светнали под каменната настилка на площада, сякаш целият дворец се бе превърнал в присвит за нападение звяр.

— Не разбирам как направи това — каза й Три стръка морска трева. — Едва ходеше, когато се настанихме в колата.

— Не бях аз — отвърна Махит. — Не само аз. Не съвсем. Ще влезем ли?

Гласът й беше накъсан като парцал. Искандр вече не контролираше дишането и сега не й стигаше въздух. Гръдният й кош се издуваше тежко с всяко вдишване.

Три стръка морска трева погледна техния шофьор, който явно беше потресен: съсипан човек в свят, в който вече не намираше смисъл.

— Влизаме ли?

— … да? — смънка той и тръгна към входа.

Нито Махит, нито Три стръка морска трева стъпваха на светещите линии по пътя към министерството, макар че трябваше да криволичат непохватно и чудато.

Вътре не завариха нищо друго, освен приятната чистота на тейкскаланско министерство рано сутрин. Никакви признаци на тревога. Нищо нередно. Махит почувства как сълзите й напират, не знаеше защо. Шофьорът ги заведе в привидно безобидна бежова заседателна зала с приличаща на подкова маса около проекционен апарат за инфоекранчета, флуоресцентно осветление и изобилие от умерено неудобни столове. Това помещение беше най-нетипичното за Тейкскалан, в което Махит бе попаднала след пристигането си, но предположи, че местата за непоносимо дълги заседания би трябвало да си приличат навсякъде из галактиката. Тя бе седяла в такива зали в Лзел и като ученичка, и на официални срещи. Седна и в тази. Съвсем смътно, едва доловимо през дебелите стени на министерството дочу поредния взрив. И настана тишина. Може би са потушили бунта. Легионите се струпваха другаде. По-близо до космодрума.

Донасянето на кана кафе и кошница с някакви кифли не беше стандартна практика за заседателни зали, но Три стръка морска трева може би се възползва от служебното си положение. Кафето беше стъписващо, разтърсващо приятно: горещо, но не чак парещо, картонената чаша сгряваше дланите на Махит, Имаше богат земен вкус, по който изобщо не приличаше на разтворимото кафе в Лзел, и тя си каза, че в някакъв по-добър момент с удоволствие би го пила бавно, за да обмисли цялото разнообразие на аромата…

„Има какви ли не сортове — обади се Искандр — и вкусът на всеки е особен. Фантастично е. Но най-важен е кофеинът.“

Прав беше. През тези броени минути, откакто тя пиеше кафе, вече се опомняше, беше по-будна, долавяше слабичко туптене в кожата си.

„Забави малко темпото. Може да съм изтощил надбъбречните ти жлези преди малко.“

Дванайсет азалии пиеше вече втора чаша.

— И сега какво ще правим? — обърна се към Три стръка морска трева. — Ще чакаме да докладваме на някого ли? Нали уж трябваше ние да заведем веднага посланичката при императора, ако това изобщо е възможно при тази обстановка в Града.

„Ние.“ Не мина много време, откакто тя помоли Дванайсет азалии да й помогне, като открадне имаго-машината от трупа на Искандр, но и през този кратък период стигна поне до подобие на общи цели с една варварка. Но пък той знаеше къде да намери Пет веранди и нейните, настроени срещу империята приятели — „общи цели“ бяха променливо понятие. Особено под напрежение. Махит се взря в асистентката си, която беше под напрежение по-видимо от когато и да било: сивееща кожа на слепоочията, раничка на устната, която бе захапала от нерви.

— Така е — потвърди тя. — Но дължа и поне малко любезност на министерството, те ни прибраха.

„Те ни прибраха. Докараха ни тук през бунтуващи се тълпи. Поднесоха ни кафе и закуска. Светът работи както трябва и ако се държа така, сякаш той ще продължи да работи както трябва, нищо няма да се обърка.“ Махит познаваше този начин на мислене. Познаваше го отблизо и плашещо, съчувстваше й (прекаляваше със съчувствието и това беше основният й проблем, нали?) и въпреки това Три стръка морска трева грешеше.

— Не мисля, че имаме време — настоя Махит, — целият Град ще пламне като кислородна камера от искра.

От Три стръка морска трева се изтръгна звук, който изненадващо наподоби съскаща пара от клапан, тя опря чело на дланите си и помоли:

— Дайте ми минута да помисля, може ли?

Махит реши, че една минута е в пределите на допустимото. Вероятно. Може би. Всичко се преливаше нереално. Питаше се колко ли е зле с недоспиването. Онова денонощие и половина, преди да поспи в апартамента на Дванайсет азалии… може би имаше полза от часовете в безсъзнание след операцията на мозъка…

„Няма — каза Искандр и това беше гласът само на нейния Искандр с искрящо-горчивото остроумие. — Особено след такова провиране през бунт.“

— И така… — промълви Три стръка морска трева, а Махит се вторачи в нея, като запази пълната безизразност на лицето си, подобаваща на тейкскаланка, за да не проличи колко се нуждае от подкрепата на своята асистентка.

Три стръка морска трева леко разпери ръце в жест на безпомощност.

— Ще отида да им кажа, че настоявам да докладвам лично пред министъра на информацията… а няма съмнение, че тя е извънредно заета в момента, затова ще ни определят време за среща… и ще се върнем тук в посочения час. — Тя се изправи. — Не мърдайте оттук. Административният център е нататък по коридора на този етаж, ще се бавя само пет минути.

Уловката беше невероятно прозрачна. Но и преди успяваха с лесни за разгадаване хитрини, прозрачността като че си имаше своеобразно притегляне редом с прекомерната тейкскаланска склонност към повествуванията. И сякаш изкривяваше светлината. Махит й кимна.

— Опитай. И не се безпокой, че ще се залутаме нанякъде. Къде бихме могли да отидем?

Дванайсет азалии и Искандр се засмяха едновременно в странно ехо, след това Три стръка морска трева вече не беше в залата, измъкна се през вратата като спускаема капсула от корпуса на кръстосван.

Чакаха. Махит се чувстваше като гола без Три стръка морска трева, чувстваше се сама. Все по-изложена на опасности, колкото повече се проточваше чакането — две минути, пет, десет. Не усещаше почти нищо освен тихия си тревожен пулс, струваше й се, че се пренася тежко в гръдния кош към точката под арката на ребрата й. Повечето смущения в периферните нерви бяха изчезнали, имаше само рядко потрепване във върховете на пръстите и тя подозираше, че то ще остане и занапред. Не знаеше как да се отнася към тази възможност. Засега можеше да държи писец, макар че усещаше прекалено силно натиска на пръстите си. Ами ако състоянието й се влоши отново…

После ще мисли за това.

Когато вратата се отвори отново и видя там Три стръка морска трева, освободи се от опасенията като с ритник… и след миг забеляза, че тя не е сама, но човекът с нея не носеше бяло-оранжевата униформа на министерството на информацията, затова пък имаше лилави цветя на ревера на тъмносиньото сако. На поетичната надпревара всички привърженици на Трийсет делфиниума носеха такива цветя, но се възприемаше като мода или забавление, тейкскалански политически сигнал чрез символизъм. На улиците ги носеха хора, които показваха на чия страна са във войната. Този път изглеждаха като знак за официален пост или партийна принадлежност.

— Седни — каза новодошлият на Три стръка морска трева и я бутна.

Махит се надигна мигом на стола си, вдиша гневно, за да избълва думите… но Три стръка морска трева седна, както й бе заповядано. Зачервеното лице издаваше колко е вбесена, обаче жестът й накара Махит да се укроти.

— Госпожо посланик, асекрети — започна натрапникът, — мое задължение е да ви уведомя, че в настоящия момент не ви е разрешено да напуснете сградата на министерството.

— Арестувани ли сме? — попита Дванайсет азалии.

— В никакъв случай. Задържани сте тук заради собствената ви безопасност.

— Искам — напористо започна Дванайсет азалии и Махит се гордееше с него до полуда — да обсъдя тази ситуация в личен разговор с министър Две палисандрови дръвчета. Незабавно. Впрочем кой сте вие!

— Две палисандрови дръвчета вече не е министър на информацията — заяви мъжът, като пренебрегна въпроса за името или принадлежността си. — Поради текущата криза тя бе освободена от длъжност с решение на езуазуакат Трийсет делфиниума. Ако желаеш, ще му предам твоето искане за разговор. Убеден съм, че ще отдели време за това при първия удобен случай.

— Какво?… — промърмори Махит.

— Госпожо посланик, проблеми със слуха ли имате?

— Проблеми със смисъла на чутото — сопна се тя.

— Няма нищо, за което да се тревожите излишно…

— Току-що ни казахте, че не можем да излезем оттук, а министър Две палисандрови дръвчета е била свалена от власт…

— Имаше основателни въпроси кому служи — сви рамене мъжът. — Трийсет делфиниума възнамерява да запази сигурното и решително управление на империята. Госпожо посланик, има легиони по нашите улици, придвижването по които е твърде опасно в момента. Оставате тук. Трийсет делфиниума ще се справи с положението и всичко ще отшуми до края на седмицата.

Махит се съмняваше в това. Още повече бяха съмненията дали знае точно какво да прави: наплив на неувереност, поглъщаща вълна от убеждение, че е пропуснала нещо. Трийсет делфиниума извършваше… какво — преврат, за да изпревари преврата на Една мълния? Може и да беше късно да направи каквото и да е, за да отклони завоевателния корпус от Лзел, ако ще да имаше ценни сведения за напиращата към Тейкскалан външна заплаха. На поетичната надпревара самият Трийсет делфиниума, великолепен в своето синьо и лилаво, с ведро спокойствие й каза, че сделката се отменя. Ако е наложил контрол над администрацията… явно беше готов да пренебрегне интересите на Лзел в мига, когато станцията вече не е полезна за плановете му…

— Ние не можем — поде Дванайсет азалии и Махит преливаше от благодарност към него, че казва нещо и я измъква от собствените й мисли — да останем цяла седмица в заседателна зала. И все още не знам кой сте вие… господине.

— Аз съм Шест хеликоптера — представи се мъжът и Махит го зяпна, чудеше се откога ли се е научил да изрича името си не само невъзмутимо, но и с оттенък на самодоволство. — Разбира се, асекрети… и госпожо посланик, няма да прекарате седмица в заседателна зала. Ще бъдете преместени на безопасно и удобно място, щом намерим къде да ви настаним.

— И кога ще се случи това? — не отстъпваше Дванайсет азалии.

Налучкваше съвършено смаяния, пронизително настойчив тон на човек, комуто причиняват неприятности и той реагира свадливо. Махит му се възхити някак разсеяно. Добра стратегия. Не се намеси.

— Кой решава дали е безопасно? — троснато продължи Дванайсет азалии. — Вие всъщност ни казвате, че и в този момент се извършва опит за узурпирано на трона!

— Малката авантюра на яотлек Една мълния ще приключи толкова скоро, че не би могъл да я наречеш опит за узурпирано — каза Шест хеликоптера. — Имам много работа… ще се погрижа някой да ви донесе още кафе. Моля ви, не се опитвайте да излезете. Ще бъдете спрени на изхода, а тук наистина е безопасно в момента. Не се притеснявайте за нищо.

След тези думи излезе. Вратата на заседателната зала щракна невинно на мястото си. Три стръка морска трева тутакси се разсмя неочаквано.

— Това наистина ли се случи? — възкликна тя. — Наистина ли някакъв самозабравил се бюрократ без дори елементарна подготовка в протокола ни каза ей сега, че министерството на информацията е под контрола на езуазуакат Трийсет делфиниума? Защото мисля, че тъкмо това стана и съм напълно объркана — моля те да ми простиш, Махит, защото такъв вариант просто липсва в моя шибан набор от вероятни сценарии, с които бих могла да се сблъскам като културна асистентка на посланичка на друга държава.

— Ако от това ще ти олекне, такъв вариант няма и в моя набор от вероятни сценарии, с които бих могла да се сблъскам като посланичка на друга държава.

Три стръка морска трева притисна длан към лицето си и издиша с все сила. Потисканият кикот все пак се изплъзваше между пръстите й.

— Не — промърмори тя. — И аз не си представям, че ти би очаквала това.

— Ако не можем да излезем — намеси се Дванайсет азалии, — как ще заведем посланичката при императора? Макар че разстоянието е малко и бунтовете може би няма да стигнат дотук. Дори в най-благоприятния вариант — как?

„И ще има ли император, при когото да вляза, когато отидем там?“ Прехапа си бузата от напиращата мъка, която до голяма степен не беше нейна — Искандр скърбеше за тази надвиснала загуба, а не тя. Или… по-скоро той, а не само тя. (И все пак си спомняше пръстите на Шест посоки, стиснали китките й, надяваше се — с безполезно, биохимично смъдене под гръдната кост — Негово сиятелство някак да оцелее в това въстание, дори ако животът му не продължи много след това.)

Но би ли могла да се пазари с друг?

— Ами ако не се опитваме да стигнем до Негово сиятелство — подхвана тя, — а да привлечем вниманието на човек, който би могъл да ни заведе при него?

— От тази заседателна зала… — проточи скептично Дванайсет азалии и махна с ръка към каната. — Знаеш, че следят нашите облакохвати, а дори нямаш свой…

— Да — рязко отвърна Махит, — не съм забравила, че не съм гражданка на Тейкскалан, не съм забравяла нито за миг, не е нужно да ми напомняш.

— Нямах предвид това…

Махит издиша така силно, че го усети чак в раната от операцията.

— Да, но точно това каза.

Три стръка морска трева свали ръцете си от лицето, на което се появи познато за Махит изражение: съсредоточаваше се, подготвяше се да подчини вселената на своята воля, защото нямаше друг избор. Същото изражение като в парка, когато ядоха сладолед, преди да нахълтат в министерството на правосъдието. Същото изражение като в канцеларията на Деветнайсет тесли, когато бе решила да надмогне телесната преумора и психичната травма.

— Човек може да прави какво ли не с облакохвата независимо кой го наблюдава — изтъкна тя. — Махит… чие внимание искаш да привлечеш?

Можеше да има само един отговор на този въпрос.

— Нейно превъзходителство езуазуакат Деветнайсет тесли — отговори Махит. — Равна е по ранг на Трийсет делфиниума, а това означава, че вероятно може да влезе тук безпрепятствено също като него… и си мисля, че все още ме харесва.

„Харесваше и мен — промърмори Искандр. — И то много, но ме остави да умра.“

„Много те е харесвала и ми спаси живота — мислено отговори Махит. — Хайде да научим защо, съгласен ли си?“

— Добре, Деветнайсет тесли, която ми вдъхва ужас и сега, след всички други скорошни ужасяващи събития — каза Три стръка морска трева.

В кратките мигове от хрумването, каквото и да беше то, до споделянето му на глас тя се настрои твърде жизнерадостно. Махит разбираше и това. Силата, вдъхвана от съставения план, колкото ще да е нелеп или неосъществим. А и тримата се бяха поддавали на емоциите напоследък, нали?

— Значи Нейно превъзходителство… Махит, какво ще кажеш за съчиняването на няколко особено злободневни строфи? И публикуването им в откритите новинарски канали?

— А на мен каза, че прекалявам с четенето на политическа романтика — смънка Дванайсет азалии.

— Няма да засипя с листовки Източния дворцов квартал, за да обявя пред всички вечната си любов към третия заместник-министър на правосъдието — изтъкна Три стръка морска трева, очите й блестяха. — Ето какво щеше да бъде политическа романтика. А в този случай известна поетеса публикува най-новата си творба в отговор на текущи събития. С кодирано в нея послание.

— Често ли публикуваш стихотворения в открити новинарски канали? — намеси се увлечената от идеята Махит.

— Малко недодялано е — призна Три стръка морска трева, — но настъпиха трудни времена, а онази изискано досадна Четиринайсет кули победи в имперското състезание по ораторско майсторство миналата седмица. Изглежда, всеки може да бъде недодялан, но да се радва на всеобщо признание.

— И си мислиш, че Деветнайсет тесли ще… ей така ще дойде да ни отведе, ако я призовем в стихове?

Идеята беше прекалено хитроумна, за да се окаже и практична, преливаше от тейкскаланската логика на символите, а Махит не й се доверяваше.

— Не знам какво ще направи — отговори Три стръка морска трева. — Но знам, че ще ги прочете, така ще научи къде сме и от какво се нуждаем. Ти видя как нейните подчинени следят новинарските канали — Деветнайсет тесли внимава, това е основното й качество като министър.

Махит срещна погледа й и отпъди напълно неуместното желание да протегне ръка към нея.

Искаше да знае докъде Три стръка морска трева е готова да стигне заради нея, ако поемат по тази траектория.

— Какво обхваща тейкскаланската представа за „ние“? Ти дори не знаеш какво трябва да кажа на Негово сиятелство. Тримата „ние“ ли сме в този случай?

— Махит, аз съм твоята асистентка. — В гласа й почти прозвуча обида. — Не изяснихме ли това досега?

— Този път не само отваряш врати за мен. Ще вложиш моите цели в своите думи в общодостъпните новинарски канали, те ще останат завинаги в публичната памет на Тейкскалан.

— Понякога съм готова да се закълна, че би могла да си една от нас — тихичко промълви Три стръка морска трева. Изобрази плаха, но правдоподобна усмивка на човек от Станциите, като показа всички зъби. — А сега ми помогни да напиша това, бива ли? Знам, че имаш поне зачатъчен усет за стихотворния ритъм, а трябва да се справим, преди тукашният пратеник на Трийсет делфиниума да си спомни, че имаме облакохвати.

И тогава тя наистина протегна ръка да докосне Махит, върховете на пръстите й бяха като призрак, плъзнал се по скулата й. Махит потръпна безпомощно и замря, все едно очакваше удар.

— Тръстико — обади се Дванайсет азалии с пресилено възмущение, — флиртувай в свободното си време.

Махит копнееше да не е толкова бледа, че изчервяването да се открои на бузите й с издайнически алени петна от сгорещяването, което усещаше там.

— Ние не флиртуваме — отрече тя. — Обсъждаме стратегии…

„Ти флиртуваше с нея от сутринта, когато се запознахте“ — вметна Искандр, как й се искаше да има начин да му запуши устата. Поне докато беше повреден, нямаше как да й натяква такива… откровения.

— Ние пишем поезия — натърти Три стръка морска трева и тъкмо с изражението си на пълна безметежност някак намекна колко интимно е това занимание.

„И ти флиртуваше — продължи Искандр. — И когато не сте затънали насред опит за преврат, може би е добре да направите нещо по въпроса.“

Пет ахата се изтръгна от хваналата я за ръката Махит, цялото й тяло се разтресе силно от усилието да се овладее. Кръвта още се просмукваше надолу от рамото в червени пипала по белия ръкав.

— Няма време — каза тя и Махит не схвана смисъла на думите й.

Не схващаше смисъла на нищо.

— … трябва да отида да го взема — говореше Три стръка морска трева, — той умира там…

— Няма време — повтори Пет ахата.

Този път Махит проумя: Дванайсет азалии в разширяваща се локва кръв. Нейният приятел Дванайсет азалии. Приятелят на Три стръка морска трева.

Усещаше гръдния си кош стегнат и горещ, сякаш нея бяха простреляли с куршум, сякаш самата тя беше куршум и щеше да се пръсне на парченца.

— Не ми пука за времето — заяви Три стръка морска трева.

— Не знам колко бълващи куршуми незаконни оръжия има в министерството — сопна се Пет ахата, Махит не можеше да познае деловата и кротка помощничка от канцеларията на Деветнайсет тесли. — Нито още колко верни на Трийсет делфиниума мръсници чакат мига, когато могат с удоволствие да застрелят някого… да го шибам, рамото ме боли и съжалявам за твоя приятел… още повече съжалявам за Двайсет и два графита, шибана звездна светлина, как съжалявам… но вие помолихте за помощ… пеят проклетите стихове по улиците… и хайде да се измъкнем оттук, както поискахте.

— Пеят? — отмаляло промълви Махит.

— Да, пеят ги онези, които не викат с все сила „Да живее Една мълния“ — каза Пет Ахата и тръгна през площада.

Махит хвана ръката на Три стръка морска трева. Дланта беше и хлъзгава, и лепкава от пот. Вървяха след Пет ахата, която крачеше забързано, рамото й вдървено и вдигнато, дори не се опитваше да прикрие кървящата рана. Никой не ги подгони веднага — може би Шест хеликоптера умираше на пода до Дванайсет азалии и… колко болеше от това. Дванайсет азалии не заслужаваше такава участ… за да се разсее, Махит опитваше да налучка накъде са се насочили. Въобразяваше си, че знае маршрута към канцеларията на Деветнайсет тесли, но в ярката дневна светлина всичко изглеждаше иначе, а и предишния път я докара кола на слънчеви.

Небето пак имаше онзи невъзможен оттенък на синьото. Безкрай, немощно ограничен само от очертанията на сградите по хоризонта. Махит сякаш можеше просто да падне от планетата. Стисна ръката на Три стръка морска трева. Нямаше никаква реакция.

Когато свърнаха зад ъгъла, за да се отдалечат от централния площад на Източния дворцов квартал към групите здания, където май се намираше и канцеларията на Деветнайсет тесли — нали трябваше да вървят към онези мяркащи се мраморни стени с цвят на рози, — едва не се блъснаха в цял взвод слънчеви. Появиха се като затъмнение: изведнъж засенчиха светлината, двайсет безлики фигури със златни шлемове.

— Спрете — извика някой от тях.

Не би могла да го посочи. Всички говореха еднакво. Пет ахата се закова на място, дишаше тежко.

— Ранена сте — каза друг слънчев сред стоящите по-наблизо, позна по силата на гласа. — Навън е опасно, императорът наложи комендантски час за цивилни. Опитвате се да отидете в болница ли?

— Аз… — започна Пет ахата — … опитвам да се прибера вкъщи… работя за езуазуакат Деветнайсет тесли…

— Задължително е да не оставате на открито — прекъсна я трети слънчев.

— Спазването на комендантския час се налага с каквито средства ние преценим като подходящи — добави четвърти… и цялата група от двайсет слънчеви прекрачи към тях като автомати.

„Личното или организираното насилие е по-голяма заплаха?“

А след това: „Мога ли да надхитря алгоритъма?“

И тя направи крачка напред, намеси се с треперещ глас:

— Стреляха по нас. — Избра да звучи истерично… и разчиташе на вкоренените у Искандр знания, за да говори тейкскалански без акцент. Поне в тези мигове нека не личи толкова, че е варварка. — Ние бяхме в министерството на информацията… то е превзето от някакви луди… ние… ужасно е, моят приятел вероятно е мъртъв…

Като по сигнал Три стръка морска трева се обля в сълзи. Махит си каза, че плаче искрено. И може би позна, просто е сдържала сълзите до този момент, когато щеше да има полза от тях.

Стоящият най-близо до тях слънчев заговори по-меко.

— Що за луди? Моля ви, граждани, дайте ни информация.

— Мъжът, който застреля моя приятел — изплака Три стръка морска трева, лицето й бе мокро от сълзите, — служеше на Трийсет делфиниума… той каза, че превзели министерството, защото министър Две палисандрови дръвчета била компрометирана… — Търкаше си носа и очите. — Простете ми, обикновено не се държа така. Наистина.

— В какъв смисъл компрометирана? — попитаха двама слънчеви наведнъж, после и трети повтори въпроса, все едно в изкуствения интелект се разнасяше ехо, като че алгоритъмът се пренастройваше. — В какъв смисъл компрометирана?

— Не знам — нагло излъга Махит. — Просто… компрометирана… дали тя е одобрявала политиката яотлека. Толкова е объркващо… и те стреляха по нас…

Целият взвод като че се обърна съсредоточено към тях: движение на железни стружки, подредени от поднесен към тях магнит. Всички все още стискаха дръжките на своите шокови палки. Махит чакаше удара, неизбежното стоварване на организираното насилие във формата на електрошок, чакаше подвижната част в мрежата на Града да я нападне, както неподвижната нападна Три стръка морска трева преди няколко дни… но ако успееше, ако можеха да отпратят този взвод, за да пресрещне възможните преследвачи от министерството на информацията… значи си е заслужавало да рискува.

— Можем ли вече да се приберем? — попита Пет ахата. — Не искам да нарушавам имперски комендантски час. Моят син е вътре… само искам да си отида у дома… ей там.

Посочи със здравата си ръка сградата, където според Махит може би се намираше канцеларията на Деветнайсет тесли. Или беше наблизо.

Най-после постигнаха нещо. Един слънчев в края на взвода се отдели на няколко крачки.

— Вървете — наредиха им слънчевите. — Ние ще разследваме ситуацията в министерството. Един от нас ще ви придружи.

Откъснат от останалите, този слънчев почти приличаше на нормален човек. Махит копнееше да научи как някой тейкскаланец се превръща в един от тях.

„Ако откриеш — каза й Искандр, — ще постигнеш нещо повече от мен.“

Другите във взвода се устремиха пъргаво по пътя, който тримата бяха изминали откъм площада. Махит си представи натрапчиво, че те надушват следата от кръвта на Пет Ахата — нещо като гонене на плячка наопаки.

Останалият при тях слънчев им махна с ръка, тримата се подчиниха на жеста, Махит още стискаше ръката на Три стръка морска трева, която продължаваше да плаче неудържимо. И така Махит стигна до входа към канцеларията на Деветнайсет тесли, придружавана за втори път от полиция.

„Кръгово повествувание. Въртим се.“ И пак се сети за невероятната новина — пеят нейните стихове по улиците?

„Нищо не остава недокоснато — промърмори Искандр, младият, нейният, познатият прекъсващ глас в шума. — Всичко създадено от тебе ще носи белега на Тейкскалан. Дори аз научих това.“

Пазеха императора в бункер под Северния дворцов квартал. Стигнаха дотам пеша за четиресет и пет минути — Махит, Три стръка морска трева, Деветнайсет тесли и един от помощниците й — младият Четиресет и пет залеза. Вървяха в тунели, за да избегнат комендантския час и обикалящите отряди на слънчевите. Целият дворцов комплекс беше осеян с тези тунели дълбоко под земята. Вляво от нея Три стръка морска трева мърмореше:

— Според слуховете дворецът е пуснал толкова корени под земята, колкото цветове има под слънцето. Ние, дневните служители на империята, виждаме само цветята — правосъдието, науката, информацията, войната, — а подхранващите ни корени са невидими, но силни.

На Махит й беше приятно да я слуша. Така започнаха като варварка и асистентка. Три стръка морска трева разгадаваше Тейкскалан за нея. Харесваше й, но и разбираше, че Три стръка морска трева прави това, за да се успокоява.

Деветнайсет тесли ги водеше през контролни пунктове, охранявани в началото от блещукащите стени на изкуствения интелект в Града (и отваряни от облакохвата на Деветнайсет тесли), а по-нататък — от все по-многобройни тейкскаланци, облечени в най-обикновени сиви туники и панталони, с имперския герб на лентите, които бяха сложили на левите си ръце. Махит си спомни агентите от министерството на правосъдието, проследили Дванайсет азалии, и се замисли за Осем примки, посестрима по инкубатор на Шест посоки, която можеше да е отредила за него тайна лична охрана от хора, обучени в нейното министерство. Всички имаха шокови палки. Някои от тях (ставаха все повече) носеха и огнестрелни оръжия, а една жена държеше нещо, в което Махит разпозна уверено лазер, чието място беше на носа на малък кораб. И никой от тях нямаше закриващите цялото лице облакохвати на слънчевите.

Охраната пред самото убежище изобщо не носеше облакохвати, взеха и облакохвата на Деветнайсет тесли. Тя им го даде охотно.

Изглежда, Една мълния бе проникнал в алгоритъма на изкуствения интелект в Града (чрез министерството на войната) прекалено дълбоко, щом императорът беше под охраната само на хора, отърсили се напълно от влиянието на този алгоритъм: останали голи и откъснати от безбрежния поток на тейкскаланската литература, история, култура и неспирни новини, както Махит бе останала, когато загуби връзката със своето имаго.

Деветнайсет тесли казваше нещо на някои от тях, други само й кимаха. Махит се чудеше колко ли пъти е идвала по този път досега — дали това равнище на злощастия и заплахи е ново за нея, или вече е имало и други случаи през дългата й служба на Шест посоки, когато той е бил принуден да се укрива тук, в тази странна сърцевина на империята.

„Изобщо не знаех за това място“' — каза Искандр.

„Може да е спал с тебе, но не си бил от неговите хора.“

„Ще съм искал да бъда нечий. Аз го обичах. Това е друго.“

„Искандр, възможно ли е да обичаш император, както би обичал обикновен човек?“ И неизреченото: „Аз бих ли могла? И щях ли да го обичам?“

Защото не го обичаше. Всички чувства към него бях на Искандр. Срещна се два пъти с императора, веднъж публично и после насаме… и беше впечатлена, преживя ехото от близостта на Искандр в цялата си нервна и лимбична система, но това не беше тя.

А може и да бяха те, съчетанието между нея и двамата Искандровци… което би могло да се окаже проблем. Искаше да остане обективна, доколкото й беше по силите.

След последната врата и последните стражи имаше стая, малка по имперските мерки, огряна от лампи с дневна светлина, заели целия таван. Тук беше топло, все едно се препичаш на диван пред илюминатор, обърнат към слънцето, и толкова светло, че според Махит никой тук не би могъл да заспи. Още телохранители със сиви униформи стояха в ъглите, един пристъпи напред, хвана полека Три стръка морска трева за лакътя и я отдели от Махит и Деветнайсет тесли. Тя се отдалечи, без да възрази.

Самият Шест посоки седеше по средата на диван, пременен в червено-пурпурно и златно великолепие, а докато у дома в Земния дворцов квартал имаше ореол заради дневните лампи, тук в дълбините под Града го обкръжаваше преливаща се твърдина от информационни холограми, вдъхваща главоболие корона само от доклади. Изглеждаше ужасно. Кожата му бе придобила тъмен оттенък на сиво-кафявото, преминало в полупрозрачно лилаво под очите, и въпреки че усмивката му към Деветнайсет тесли, после и към Махит беше достатъчно лъчезарна и уверена, за да подскочи сърцето й в гърдите, тя се уплаши за него. С цялото си тяло.

„Не беше толкова зле, когато аз умрях“ — каза й Искандр.

„Не ми се вярва последните три месеца да са се отразили добре на някого, включително на Негово сиятелство. Умиращите хора доближават края си още по-бързо, когато не им дават да си отдъхнат.“

„Императорите не спят.“

— Ваше сиятелство, пак ви нося тревоги — каза Деветнайсет тесли.

— Така е — отвърна императорът. — Махит, ела пак да седнеш до мен и да видим ще напреднем ли повече, отколкото в предишния си разговор.

Махит прекрачи, дърпана от невидими нишки: желание, нейно и не нейно. Подчинение спрямо властта на императора. Всички усилия и жертви, които вложи в осъществяването на тази среща. Седна и стана част от приличащата на укрепление аура от информация около него. Просто още един набор данни сред заобикалящите Шест посоки. Толкова отблизо забелязваше синини по китките на императора над вените, загубилата еластичност кожа и изтънелите кръвоносни съдове, измъчени от неизброими инжекции. Питаше се какво го поддържа жив.

— И аз дойдох да ви донеса още тревоги — каза тя.

— Едва ли бих могъл да очаквам нещо друго от Станция Лзел.

Шест посоки се усмихна на нея като човек от Лзел, с устата и зъбите си, тя не знаеше как да се справи с толкова чувства наведнъж. Щеше да й бъде от полза, ако не чувстваше нищо. Ако можеше да бъде само политически инструмент, предпазващ Лзел да не бъде овладяна от Тейкскалан. Щеше да бъде толкова лесно, ако беше студена, разсъдлива и…

„Говори, Махит, или аз ще говоря.“

За миг помисли дали да не се смъкне, да се остави на Искандр, за да говори той още веднъж със своя император… и тогава ужасът я обзе до гадене. „Мамицата му, Искандр, махни се от моите нерви и от моята лимбична система. Аз не съм твое прераждане. Не сме това.“

Съскане като шум в сигнал по кабел. А после: „Говори“.

— Ваше сиятелство — започна Махит, — получих достоверни сведения от моето правителство в Лзел, които описват много сериозна заплаха за Тейкскалан. Опасявам се, че е по-сериозна от текущия неприятен хаос извън тази стая.

— Продължавай — подкани я Шест посоки. — Добре е за мен да си отвлека вниманието с друг проблем, който да не е чак толкова неразрешим като сегашното ми положение. Колкото ще да е сериозен.

Махит продължи. Обясни цялото съобщение — обясни го както на Деветнайсет тесли, без да пропуска и безцеремонните политически маневри. След това зачака какво ще каже императорът.

Вдиша и издиша няколко пъти в мълчанието му. Чуваше леките хрипове в белите му дробове. Накрая той погледна Деветнайсет тесли.

— А според тебе нашата нова посланичка на Лзел заслужава ли доверие както предишния?

Деветнайсет тесли, застанала по-близо до Три стръка морска трева при вратата, кимна.

— Не бих я довела тук, ако не й вярвах. Според мен тя предава точно каквото й е било съобщено от нейното правителство и споделя честно пристрастията си. Ако това се бе случило в който и да е друг момент, господарю, аз бих предположила, че е дошла да търси помощ от нас — взаимно изгодна дипломатическа размяна, жизненоважна информация срещу продължаващата липса на официално присъединяване на Лзел към Тейкскалан.

— Но моментът не е друг — отбеляза Шест посоки и пак се обърна към Махит. — Ще ти задам отново същия въпрос, Махит Дзмаре, като ценя и ти благодаря, че ме осведоми за опасността — ще се съгласиш ли с това, за което даде съгласието си твоят предшественик? Ще ми дадеш ли каквото Искандр би ми дал, ако не беше намесата на моята мила приятелка Деветнайсет тесли и съюзилите се сили в министерствата на науката и на правосъдието? Дай ми нов, прероден живот и дори няма да се нуждаеш от тази опасност, за да защитиш интересите на твоята Лзел.

— Шест посоки, не може ли да приключим с това — намеси се Деветнайсет тесли с мъчителна, натежала от умора покруса в гласа. — Искам да живеете и да седите вечно на този трон, ще ми липсвате през всеки останал ден от живота ми, когато ви няма, но тронът със слънчевите копия не е варварски медицински експеримент и не бива да стане — погледнете Махит, Ваше сиятелство. Тя има Искандр в себе си, а не е Искандр.

Императорът впи поглед в очите на Махит. Тя сякаш се давеше. Ето я цялата свръхестествена мощ, чието призоваване си бе представяла с кървавия ритуал, но всъщност беше само реакция на лимбичната система, уловка на нервите. И все пак имаше тънка като сапунен мехур кукичка зад гръдната й кост, смъдене. Шест посоки вдигна едната си ръка (не трепереше, тя имаше време да се учуди на силата му) и обхвана бузата й с длан.

Тя позволи на Искандр (последователността от реакции, приемствеността в паметта и отражението й в емоциите и шаблоните, които преди са били Искандр) да се опре плътно на тази длан. Остави го да затвори очите й в дълго бавно спускане на клепачите.

А после си върна всичко, седна с изправен гръб и широко отворени очи и каза:

— Ваше сиятелство, той ви обичаше. Срещнахме се с вас трикратно. — В леко стъписаното мълчание тя продължи: — Освен това… нямам имаго-машина за вас. И не мога — дори в по-добра ситуация от сегашната — да ви доставя такава машина навреме, за да запазя вашата памет преди края на живота ви. Съжалявам, Шест посоки. Но моят отговор е „не“.

Императорът плъзна палец по извивката на скулата й.

— Имаш една в тебе, нали.

— Ако поискате — отговори му Махит, щом преглътна тежко от заслепяващ страх — той беше императорът, ако пожелаеше да й отворят главата, можеше да махне с ръка и някой от телохранителите в сиво би го сторил направо тук, на пода, раната от операцията на Пет веранди би им показала мястото, — бихте могли да вкарате в съзнанието си мен и Искандр… дори две версии на Искандр, сложно е, всичко е ужасно сложно. Или в съзнанието на когото поискате. Но нямам имаго-машина. Ваше сиятелство, която би пренесла вас и само вас в съзнанието на друг човек. Най-близката е на два месеца път оттук.

Шест посоки въздъхна и отдръпна ръката си. Тя усещаше следата от дланта му като клеймо, нажежено до бяло, свръхчувствително петно.

— Това не променя почти нищо, бих казал — рече той. — Не разчитах много на надеждата за възкресение след смъртта на твоя предшественик. И не очаквах от тебе да ми донесеш надежда. Само… копнеех за нея.

Помръдна пръст. Деветнайсет тесли дойде при него и коленичи на пода. Той опря ръка на тила й и тя отпусна глава на дланта му.

„Нищо докоснато от империята не остава същото“' — промърмори Искандр на Махит.

Или беше нейният глас, но прозвучал така, че да му повярва най-лесно.

— Деветнайсет тесли, как върви този твърде тъп бунт?

— Тъпо, но зле за всички — отговори Деветнайсет тесли. — Една мълния убива цивилни, а Трийсет делфиниума се опитва да ви свали от власт с разюздан вътрешен преврат и според мен го прави, защото си мисли, че след вашата смърт Осем примки и Осем противоотрови ще го отстранят от властта… затова използва Една мълния като повод да си присвои властта предварително, още докато сте жив, и го прави, като праща подстрекатели на улиците с неговите смешни символични цветя… загубихме Две палисандрови дръвчета в министерството на информацията, тя е мъртва или поне можем да смятаме, че е мъртва, не разчитам кой знае колко и на Девет реактивни струи в министерството на войната. Ако още не е минала на страната на Една мълния, би могла да го направи всеки момент, стига да очаква, че така ще получи пост на езуазуакат в неговото правителство…

— Деветнайсет тесли, би ли станала министър на информацията, бездруго вече знаеш всичко?

— Харесвам сегашната си титла. Както вече съм казвала неведнъж — отговори тя и въздъхна тихо. — Но ако съм ви нужна като министър, ще стана.

— Не за това си ми нужна — каза Шест посоки.

Махит не намери никаква утеха в думите, които той подбра. И по изражението на Деветнайсет тесли пролича, че не им се зарадва.

— Къде е Осем противоотрови? — попита тя. — Ако можете да ми кажете. Аз съм… загрижена за благополучието му, господарю.

Имаше много голямо значение къде се намираше клонингът, дори десетгодишен („Искандр, той беше ли създаден, след като с Шест посоки уговорихте размяната, или вече съществуваше като застраховка?“) вероятно ставаше пръв сред тримата сънаследници заради своята наследственост след смъртта на Шест посоки. Ако смъртта на императора настъпеше, преди детето да навърши пълнолетие.

— Той е тук долу с нас — каза Шест посоки. — Ти ще го закриляш. Деветнайсет тесли, нали?

— Разбира се. Ваше сиятелство, кога не съм защитавала с всички сили вашите интереси?

„Когато ме уби“ — прошепна Искандр и Махит се почуди дали и императорът си мисли същото.

— О, веднъж или два пъти — подхвърли Шест посоки.

Вместо да трепне или да се омърлуши, Деветнайсет тесли се засмя. И Махит успя да си представи ненадейно какви са били при първата им среща: Деветнайсет тесли като млад командир, Шест посоки в разцвета си като владетел. И бързо породилото се приятелство между тях. Успехите на тяхното партньорство.

После императорът пак се взря в нея и тя се почувства съвсем дребничка и плашещо млада, изобщо не беше толкова близка с тези двамата, както е бил Искандр. Не би могла да стане част от този странен триъгълник.

„Сигурна ли си? Моето падение продължи десетилетие. Ти имаше само седмица.“

Не беше сигурна. Само не беше готова.

— Е, Махит Дзмаре, щом не можеш да решиш моя основен проблем на доброто управление, не можеш да ми дадеш вечност и устойчива власт, какво могат да ми дадат твоите вести от Дардж Тарац? Какво да правя с това нашествие на пришълци по границите на моята империя оттук, докато се крия от смъртта и превратаджиите насред своя дворец?

И ето как съвсем неусетно бе подложена на изпитание. Както се почувства в първия си ден тук, проумяла изведнъж, че трябва да говори на тейкскалански постоянно, не само наум или с приятели. И сега щеше да говори на тейкскалански. Знаеше изразите и нюансите. Разполагаше с цялата дълга история на Искандр с Шест посоки — всички техни разговори на маса, на съвещания по законодателството, в леглото, — която да я насочва. Всички болежки — в ръката, хълбока, това безкрайно, нескончаемо главоболие — отшумяха и тя си помисли: „Добре. Сега“.

— Можете да опозорите Една мълния — каза Махит. — Освен това можете да издигнете Осем примки над Трийсет делфиниума.

— Продължавай.

Чувстваше се окрилена.

— Една мълния се опитва да узурпира властта, да стане император с възхвала, но има ли победи? Няма. Поне опитва ли се да ги постигне? Не, той оставя граничните предели на Тейкскалан уязвими за заплахата от пришълци. Наложи се варварка ви донесе тези вести, което е срамен провал на вашия яотлек, той би трябвало да научи пръв за тази опасност, но поставя себе си и суетните си амбиции над сигурността на империята. — Беше принудена да спре, за да си поеме дъх. Долавяше зад себе си погледа на Три стръка морска трева, искаше асистентката й да е наблизо, да хване ръката й. — И… Осем примки предупреди целия Град, че законността на завоевателната война — която Трийсет делфиниума подкрепя, направи го публично на последната поетична надпревара — е съмнителна поради възможността да съществуват тези заплахи. Тя изпълнява задълженията си като министър на правосъдието, а Трийсет делфиниума се разобличи сам, че злоупотребява с влиянието си над вас, за да ви изложи на политическа опасност. — Тя трепна едва забележимо. — Е, да, това изисква от вас да признаете, че може да сте били подведен от своя езуазуакат.

— Дреболия — подхвърли Шест посоки. — Аз съм стар човек, лесно се поддавам на влияния, които не са в мой интерес, нали?

„Не се поддавате лесно, господарю“ — обади се Искандр и Махит стисна зъби, за да не каже това на глас. Само вдигна рамене и разпери ръце. По-добре да премълчи. По-добре така да защити Станция Лзел с тейкскалански думи.

Шест посоки сведе поглед към Деветнайсет тесли. Казаха си нещо безмълвно. Тя кимна. Ръката му се отдели от шията й и тя се изправи ловко и грациозно за жена на средна възраст, която вероятно не бе спала поне денонощие и половина.

— Трябва да го излъчим — заяви тя. — По всеки канал. Имперски приоритет, извънредно съобщение. И трябва да го кажете вие, Ваше сиятелство — в момента никой не би повярвал на друг, който говори от ваше име. Вие ще го съобщите, а изявлението на посланичката ще бъде записано предварително и вмъкнато където е подходящо.

— Както винаги, Деветнайсет тесли, аз се доверявам на твоята преценка.

Усмивката й приличаше повече на сепване. Махит подозираше, че я връхлетя мисълта как е допуснала Искандр да умре и същевременно е обрекла Шест посоки. Сигурно беше като забит в нея трън, като остен. На Шест посоки би трябвало да му харесва, че има рана, която да човърка…

— Посланик Дзмаре — обърна се към нея Деветнайсет тесли. — Махит… ще запишеш ли за нас изявлението с вестите от твоето правителство?

Щом това беше планът, така да бъде.

— Да, ще го запиша. Къде да отида?

— О, тук имаме всичко необходимо — увери я Шест посоки. — Императори са живели тук месеци наред. Холографският запис е дреболия.

Махна на някои от служителите си със сивите униформи и те защъкаха: едни излязоха от стаята, други доближиха Махит и императора на дивана с лека неувереност.

— Тя изглежда сякаш си е пробивала път през безредиците — каза един от тях. — Кръвта по нея… според мен трябва да остане така. Подхожда на важните известия, с които е дошла.

— Дори варварите могат да правят жертви — подчерта Шест посоки. — Всички би трябвало да отбележим това.

Служителите й помогнаха да се надигне от дивана и я заведоха в стая, неразличима от имперската съвещателна зала, която Махит бе видяла в новините при обявяването на завоевателната война, докато закусваше с Деветнайсет тесли. Полагаше огромни усилия да не се чувства мръсна. Покварена. Употребена. Не й помогна.

Не помогна, но и не я възпря да разкаже тайните си отново, този път пред записващите камери, толкова ясно и убедително, колкото беше способна.

Цялата мощ на тейкскаланската имперска власт, дори смалена, дори застрашена от различни страни, беше смазващ натиск на символизма. Махит го почувства трояко: първо, чрез собствения си възхитен копнеж, породен от детството, когато беше наполовина влюбена в Тейкскалан като история, Тейкскалан като империя на поети, всепобеждаващ, всепоглъщащ, всевъзпяващ звяр в градината на въображението й; второ, чрез ехото на удвоения Искандр, чиито две версии бяха дошли да живеят тук и да се превърнат в хора, които могат да живеят тук, да се потопят в този език, да говорят и да виждат единствено Тейкскалан, но още да помнят Лзел като далечен и обичан дом; и накрая, чрез рязкото вдишване и тръпката в цялото тяло на тейкскаланката, която Махит прегръщаше, докато двете гледаха театъра, предназначен да обезвреди въстание.

Започна с изображения на Града от гледната точка на императора, тази плъзгаща се панорама — бавно преобразена с наслагващите се цветя, копия и златното слънчево сияние на имперския печат, с имперски флагове — не бойните, а мирните като онзи зад трона със слънчевите копия. Звучеше музика. Не военна, а стара народна песен, изпълнявана от струнни инструменти и тиха флейта, подобна на женски глас.

— Какво е това? — попита Махит и Три стръка морска трева се понадигна.

Едната й ръка обви талията на Махит.

— Това е… оркестров аранжимент на песен от ерата на император Девет пороя, малко след като сме излезли извън своята звездна система… тя е стара. Всеки я знае. Това е… мамицата му, толкова умела пропаганда, че ми вдъхва носталгия, страх и смелост, а аз знам точно какво правят.

Холографската проекция вече показваше отвътре храм на слънцето — много по-просторен и по-богато украсен от всеки друг, който Махит бе виждала в холограма или на инфоекранче: голямата централна зала като стесняващ се нагоре съд, открит към небето и увенчан с леща, пръскаща ярки лъчи около платформа в средата, където имаше бронзова купа на олтар. Цялото помещение притежаваше кристалната чистота на скъпоценен камък с блещукащи шлифовани стени: полупрозрачно злато и червения цвят на гранат. Музиката стихна и се появи Шест посоки, застанал пред олтара. Гримьорите си бяха свършили работата чудесно: почти изглеждаше здрав. Почти, ако не се вгледаш в стряскащо изпъкващите скули. Осем примки не се виждаше никъде, но вляво от него стоеше Деветнайсет тесли, великолепна в белите си като кост одежди… само че беше същият бял костюм, с който тръгна, имаше го и петното от кръвта на Пет ахата на ръкава. Езуазуакат, окървавена в службата си на императора. Вдясно от него беше деветдесетпроцентовият клонинг Осем противоотрови. Слабичките му рамене бяха изопнати назад, лицето му се отличаваше със същите високи скули, но под здрава детска плът.

Император, наследник и съветничка: ядрото на властта. Като образ вдъхваха сигурност. Като начало на послание към цял Тейкскалан плашеха, събирането им на едно място подчертаваше колко е сериозно всичко, колко е необходимо това послание. Храмът на слънцето беше разположен на самия връх на Северния дворец.

„В този момент има кораби на бойния флот в орбита'' — промърмори й Искандр. Значи Една мълния можеше с кратка заповед да заличи и храма, и императора.

Всеки друг тейкскаланец също знаеше това.

Шест посоки събра върховете на пръстите си и склони глава над тях — поздравяваше всеки от гледащите. Не се усмихваше, положението беше прекалено сериозно. Камерата задържа кадъра над устата му като милувка в очакване на думите. Щом заговори, донесе облекчение, мъничко отприщване на напрежение, докато думите не започнаха да се подреждат в смисъл:

„Чрез нашия величав труд и грижливо стопанисване на цивилизации, прочистване при нужда и насърчаване на цъфтежа, където е най-прекрасен, ние крепихме целостта на тази империя, моите ръце насочваха вашите… но сега, в тези мигове на крехкост, когато нови цветове трептят на прага на разцъфтяване под светлината на звездите, всички сме застрашени. Някои от вас долавят опасността в душите си; някои от вас я усетиха с телата си в тропота на войнишки ботуши, в щетите, нанесени на сърцето на нашата цивилизация от собствените й крайници…“

Махит усещаше сърцето си толкова високо в гърлото, че сякаш бе опряло в основата на езика, цялата се тресеше от ударите му. Не бе очаквала такава реч. Очакваше слова на спокойствие, бързо вмъкване на нейния запис за доказателство, че има опасност и тя идва отвън, от сили на пришълци, струпани край пределите на тейкскаланския космос — а не тази внимателно изградена реторика, постепенно разкриваща обновлението като своя тема, опасна тема за император под заплахата и от собствените си въоръжени сили, и от бюрокрацията.

— Какво прави той? — ахна Махит.

— Гледай — настоя Три стръка морска трева. — Гледай и почакай още минутка. Мисля, че знам, и не искам да съм права.

— Не искаш?…

— Млъкни, Махит.

Тя млъкна. Императорът продължаваше словото си — помоли за спокойствие и размисъл. „Преди зората има мигове на тишина, в които можем да видим както приближаването на далечна заплаха, така и обещание за топлина.“ Изражението на Деветнайсет тесли до него се променяше от пълна невъзмутимост в нещо, което Махит разпозна като напиращ ужас… после примирение… и накрая усилие отново да бъде безстрастна. Случваше се нещо лошо и Деветнайсет тесли го бе забелязала. Случваше се нещо, а Махит не го разбираше.

Шест посоки вече говореше за Лзел — спря се кратко на „миньорската станция край границите на тейкскаланския космос, далечно око, което споделя с нас видяна заплаха“. И тогава наложиха нейния образ върху кадъра с Деветнайсет тесли, Шест посоки и Осем противоотрови: Махит Дзмаре с много варварски вид, висока и с високо чело, тясното лице с дългия орлов нос, обясняваше предстоящото нашествие от имперска съвещателна зала. Изглеждаше преуморена. Изглеждаше искрена.

„Ти се справи много добре — прошепна Искандр. — Едва ли някой и от двете страни би отправил към тебе обвинения в съда. Не се отклони от линията по средата.“

Лицето на императора беше зад нейното, устните й се движеха в холограмата, неговата уста оставаше неизменно присъствие, все едно той й повеляваше само със силата на волята си.

Цялото изображение — всички те, храмът на слънцето — беше заменено от позната, грандиозна звездна карта на тейкскаланския космос. Предишния път Махит я видя с показани вектори на завоевателна война, която би погълнала Лзел и всичко около станцията. Сега тези вектори бяха затъмнени и както се взираше, на картата светнаха всички координати, изпратени й от Дардж Тарац: точките, където опасността беше най-голяма, където пришълците бяха забелязани в техните кораби, настръхнали от оръжия. Звездите не бяха важни в тази карта: просветваха за миг, а после се разпростря наситена, тъмна, заплашителна червенина като локва кръв.

Махит си спомни Дванайсет азалии и още мислеше за него, когато картата изчезна. Дълги секунди не проумяваше видяното от храма на слънцето, улисана в спомени и сравнения.

Императорът държеше острие — нож от някакъв тъмен блестящ материал, прозирно сив по наточения ръб. Той бе смъкнал тогата си, нагънала се около краката му. Всички кости в тялото личаха и под тънкия панталон и риза, които носеше: изсмукването на плътта му от болестта бе показано пред камерите до последната подробност. Осем противоотрови бе опрял ръба на дланта в устата си, детски жест на потрес… Деветнайсет тесли казваше нещо Махит схвана само трудно доловимия край — „господарю, аз… недейте…“.

А Шест посоки говореше:

„Тейкскалан се нуждае от неотклонно здрава ръка — благословена от звездите, от подготвен език, от юмрук, който улавя слънчевата светлина. Изправен пред онова, което предстои да изстрадаме, аз — който ви служех откакто научих какво означава да служиш — освещавам този храм и идната война.“

— Наистина ще го направи — изрече Три стръка морска трева, гласът й твърде реален, твърде силен, твърде близък на дивана до Махит. — Никой император не е… от векове…

„Назовавам за моя пряка наследница и предводителка в тази война на самосъхранение езуазуакат Деветнайсет тесли — каза Шест посоки, — нека властва от името на детето от моите гени Осем противоотрови, докато той навърши пълнолетие.“

Махит имаше време да помисли „Какво задвижих…“, да почувства огромен напиращ спазъм на скръб — нейна, на Три стръка морска трева, на Искандр…

Императорът отстъпи две крачки към средата на издигнатия олтар. „С моята кръв принасям жертва за нас — каза той, думите се разнесоха неудържимо до всеки тейкскаланец във всяка област, на всяка планета в тейкскаланския космос. — Освободен, аз съм копие в ръцете на слънцето.“

Нейните думи. Нейни и на Три стръка морска трева — поезията, която използваха като примамка, за да си върнат свободата… и която тълпите започнаха да пеят по улиците…

Шест посоки вдигна ножа, слънцето проблесна през него… и замахна надолу. Два бързи разреза високо от вътрешната страна на бедрата, артериите се превърнаха в червени фонтани. Толкова много кръв. И някак в това кръвопролитие успя да среже още два пъти: от китката до лакътя и на двете ръце.

Ножът издрънча върху металния под на храма.

Смъртта настъпи скоро.

В последвалата тишина Махит осъзна колко силно стиска ръката на Три стръка морска трева — забиваше нокти в дланта й. Дишането им сякаш беше единственият звук във вселената. В съзнанието й Искандр беше безпределна пустота от възторг и мъка. Тя се извърна мислено от него. Не гледаше нищо.

А на екрана Деветнайсет тесли, подгизнала от червено, костюмът й опръскан до неузнаваемост, бе вдигнала ножа.

„Императрицата на Тейкскалан ви приветства — изрече тя. Лицето й беше мокро. Кръв. Сълзи. Мокро, мрачно и безкрайно решително. — Запазете спокойствие. Редът е цвете, цъфтящо призори, а изгревът вече настъпва.“

Имаше кратко затишие, последва очакваният хаос, всички онези имперски стражници в сиво се опитваха да проумеят какво да правят. Къде да отидат. Как да се доберат до новата си императрица и да я отведат на относително безопасно място, защото все още ниско в орбита оставаше междузвезден кораб начело на цял легион, насочил всички оръжия към Града. Махит и Три стръка морска трева си седяха насред цялата бъркотия — не личеше някой да се е загрижил много за тях. Не правеха нищо. Не изглеждаше да са пряка заплаха за когото и да било.

— Той я изигра — слисано проточи Три стръка морска трева. — Тя не знаеше чак докато не се озова там до него. Нейно сиятелство. Сияние по острието на нож. Май й приляга и сега.

Някак си бяха разменили емоционалните състояния. Махит много дълго не можа да спре сълзите си, макар че ендокринната реакция не беше само нейна, нейното тяло реши да се отдаде на смазващата скръб. Искандр не бе изчезнал (не й се вярваше, че някога ще усети отново онази сбъркана пустота), но и двете му версии бяха като тягостни, опустошени и ледени пейзажи, като стаи без въздух и тя продължаваше да плаче дори когато искаше да говори.

Избърса си носа с длан.

— Приляга й, разбира се — успя да изгъгне. — Постът ще се пригоди към нея както тя ще се пригоди към поста и всичко ще бъде… повествувание. Нейно сиятелство. Сиянието по острието на нож. Все едно никога не е било отредено да се случи нещо друго.

На Три стръка морска трева като че й олекна да чуе тези думи. А самата Махит се чувстваше безутешна, гневна, разкъсана и празна: все си спомняше колко кръв бе имало, как Шест посоки бе казал „освободен, аз съм копие в ръцете на слънцето“, сякаш бе написала думите за него.

За него, а не за себе си или за Лзел.

„Нищо докоснато от империята не остава чисто.“ Опита да си представи, че го е казал Искандр, но изобщо не беше той.

За денонощие и половина с въстанието бе свършено.

Махит проследи почти всичко по новинарския канал на министерството на информацията, достъпен за Три стръка морска трева. Изтягаше се на някогашното легло на Искандр в своя посланически апартамент, облакохватът на асистентката бе върху окото й като закрепена завинаги корона. Ставането от леглото й се струваше и трудно, и ненужно.

Войниците на Една мълния проявиха по-силно нежелание да изтребват големи тълпи от протестиращи и пеещи тейкскаланци, отколкото той бе разчитал, както Махит подозираше. Но пък той бе очаквал негов противник да бъде Шест посоки — стар, грохващ, чиито военни победи са останали в далечното минало, затруднен от проблемите с наследниците. А не току-що коронована императрица, чиято власт е осветена с кървава саможертва както в древните епоси. Преди да е изтекъл първият ден от царуването на Деветнайсет тесли, яотлекът изтегли всички свои войски под предлога „не се налага да защитават Града“ и се появи в новинарска емисия застанал до императрицата, за да коленичи с пръсти между дланите й и да й се закълне във вярност.

Никой не споменаваше завоевателната война.

— Значи Станцията е спасена — промърмори Махит на тавана.

Чу я само пищната, чудесна картина на Искандр с целия космос на Лзел, видян откъм Тейкскалан, би могла да тълкува мълчанието й и като присмех.

Искандр не беше нищо повече от шепот:

„Ти се справи по-добре от мен. Това май е благоприятен признак за оцеляването на нашата имаго-линия.''

Махит не му отговори. Когато прекаляваше с вниманието към него, започваха риданията, безутешен плач до прилошаване. Това я ядосваше, мъката дори не беше нейна. Все още не успяваше да си изясни за какво страда самата тя.

През нощта сънува Шест посоки, който рецитираше нейната поезия, изразяваше нейните мисли и й се стори, че започва да разбира.

Ако си беше у дома в Лзел, досещаше се, че терапевтите по интегриране на имаго щяха да се захласнат в заниманията с нея и Искандр. Щяха да напишат научен труд за тях. До следващото утро дори Искандр реши, че това е забавно — ярко потрепване в нервите й, малък приток на истинска енергия. Тя се надигна. Яде макарони с лютиво масло и белтъчно кубче, на вкус почти като белтъчните кубчета в Лзел, но предполагаше, че е направено от някакво растение. После си легна отново, изтощена от незначителното усилие, и пак загледа новинарските канали.

Два лимона и другите антиимперски активисти не се проявяваха. Нямаше взривени бомби в ресторанти. Нямаше протести. Махит допускаше, че пак са минали в нелегалност и засега си кротуват, питаше се (като човек, разсъждаващ над невъзможността да повдигне огромен камък, за да огледа какво расте под него) какво ли ще направи Пет веранди с останките от нейната повредена имаго-машина.

Мина малко повече време, докато приключи и участието на Трийсет делфиниума в бунта — имаше смътно очертано примирие, поредица от кратки новини за назначаването на нов министър на информацията, чието име Махит не бе чувала досега, и за новата роля на Трийсет делфиниума като съветник по търговията.

Не беше сред езуазуакатите на Нейно сиятелство Деветнайсет тесли. Но и не беше напълно отстранен от властта.

И това не беше проблем на Махит.

А тя искаше да бъде, което пък беше част от проблема. Толкова трудно изглеждаше да се отдръпне от всичко, да повярва, че някой някъде всъщност ще си върши работата. И че ще има някаква безопасност.

Чудеше се как ли е настроена Деветнайсет тесли към това. Подозираше, че горе-долу по същия начин.

На третия ден след смъртта на Шест посоки, след като Махит получи прекрасно, бяло като кост инфоекранче (изработено от част на някакво животно) с покана да присъства като официална представителка на своето правителство на погребението и коронацията, тя реши, че поне би могла да се заеме отново с пощата си. Пак имаше пълна купа с инфоекранчета във всевъзможни цветове — от практичната сива пластмаса до внушителното златно костно от Деветнайсет тесли и…

И нали бе дошла тук да служи на Станция Лзел и хората от нея, които се бяха заселили в Тейкскалан. Хората, които бяха преживели преди дни въстание и смяна на императорите и най-вероятно искаха да си получат разрешителните и визите.

Изпрати на Три стръка морска трева съобщение в практично сиво инфоекранче: „Ти остави тук резервния си облакохват. Няма да ми е излишна и малко помощ с пощата“. Всъщност нямаше нужда от помощ — Искандр знаеше как да върши всичко това, тя също, но двете не бяха разговаряли оттогава.

Четири часа по-късно Три стръка морска трева се появи заедно с косите слънчеви лъчи през прозорците, почти безплътно слабичка и сивкавобледа по слепоочията и около очите, но безупречна както при първата им среща след излизането на Махит от капсулата: всяко ъгълче от костюма изгладено, оранжевите пламъци плъзнали нагоре по ръкавите. Отново не посрамваше министерството на информацията.

— Здрасти — поздрави тя.

— Здрасти — откликна Махит и вече помнеше само усещането за Три стръка морска трева в прегръдката си, май бузите й станаха алени. — Благодаря ти, че дойде.

И въздухът между тях се усещаше крехък, особено когато Три стръка морска трева седна до нея, сви рамене и явно не знаеше какво да каже.

С поезията бяха по-добре. И с политиката. Мамицата му, и в целувката бяха по-добре, макар и като налудничав стремеж към някаква утеха. Махит искаше да го направи и сега, но размисли в същия миг. Тогава гледаха края на един император. Този път бяха само двете в бавното отшумяване на събитията и Махит дори не си представяше как да подхване нещо подобно.

— Едва не си помислих, че си се издигнала до министър на информацията — подхвърли толкова лековато, че да прозвучи като шега, — и вече не би имала време за мен.

Напрежението се изцеждаше полека от раменете на Три стръка морска трева.

— Всъщност Нейно сиятелство ми предложи поста на втори заместник-министър, но ще бъда и твоя културна асистентка, ако желаеш.

Махит се замисли за това… и мислеше, докато хващаше ръката на Три стръка морска трева, сплиташе пръсти с нейните и казваше „благодаря“ с всички изразяващи уважение наставки, за които се сети, затова прозвуча и безмерно искрено, и твърде смешно. Мислеше си как би работила с нея в този апартамент, който е бил на Искандр, и как би напипвала пътя, за да стане… какво? Нещо, от което Деветнайсет тесли. Нейно сиятелство на трона със слънчевите копия, би могла да се нуждае? (И този път можеше да води към някакво начало с Три стръка морска трева.)

„Имах двайсет години, преди това да ме убие — каза Искандр. — Ти може да имат и повече.“

Може би. А после си спомни как Три стръка морска трева каза, „Ако ти беше една от нас, пак щях да те искам“, долови ехото от онзи всеобхватен гняв — нямаше да бъде тейкскаланка, дори ако останеше, дори ако правеше всичко като Искандр. Нямаше да бъде същество, което, подобно на Три стръка морска трева, си играе с езика и поезията на състезания по ораторско майсторство. И никога не би могла да забрави това.

— Мисля — каза на глас, щом секна смехът на Три стръка морска трева, която позволи Махит да докосне бузата й съвсем леко и само веднъж, — че трябва да бъдеш втори заместник-министър в министерството на информацията. Прекалено интересна си за работата тук, Три стръка морска трева. Трябва да правиш каквото бе намислила, когато получи тази работа — да ме използваш като стъпало за осъществяването на суетните си амбиции. И пак да се заемеш с поезията.

— А ти какво ще правиш без мен? — попита Три стръка морска трева, без да възразява повече.

— Ще измисля нещо — отвърна Махит.

Оказа се, че човек може да се пресити от излишък на красота, особено ако тя е вдъхновена от всеобща скръб и силна ксенофилия: коронацията на императрица Деветнайсет тесли, чието благосклонно присъствие огрява стаята като сияние по острието на нож. Нейно сиятелство, Господарка на цял Тейкскалан — Махит я запомни предимно като поредица от смайващи кадри. Шествието, виещо се през Града, отразено и повтаряно на всеки екран. Парад на сто хиляди слънчеви, които коленичеха пред краката на императрицата в бели пантофи, изправяха се и продължаваха нататък. Алгоритъмът се пренастрои или просто прие Деветнайсет тесли като законната властителка на империята. Градът, озарен в златно, червено и наситено виолетово, неспирно цъфтящ. Полагането в гроба на обезкървеното тяло на Шест посоки, заровено в земята да изгние. Възхвала след възхвала, нови поети на всяко кръстовище. Тълпи от войници — млади тейкскаланци се записваха в нескончаеми потоци като доброволци за предстоящата война срещу пришълците. И понякога пееха.

Имаше две нови песни с думите „Аз съм копие в ръцете на слънцето“. Едната беше печална и прекрасна, пееше я хор в момента, когато с голямата имперска корона бе увенчана главата на Деветнайсет тесли. Другата беше неприлична и мръснишка, с игра на думи в тейкскаланския език, която Махит би разбрала и след първата година на изучаването му: всеки можеше да разбере как се съчетават различните значения на „копие“.

Махит научи тази песен. Нямаше как да не я научи.

И неизменното изражение на Деветнайсет тесли както на погребението, така и при коронясването — Махит научи и това. Нямаше как да не го научи.

Акнел Амнардбат — съветничка по наследството в шестчленния управляващ Съвет на Станция Лзел. Отговаря за имаго-машините, паметта и развитието на културата.

Амалицли — тейкскалански спорт. Играе се на площадка от отъпкана глина с гумена топка, с която двата отбора се опитват да ударят пряко или чрез рикошет малка цел. Популярни са и версии на амалицли за среда с нулева или ниска гравитация.

Арагх Чтел — пилот от Станциите, на когото е възложено наблюдение и разузнаване в Сектора.

Асекрета — тейкскаланска титла на служител в министерството на информацията.

Ахачотия — популярна в Града алкохолна напитка от ферментирали плодове.

Втори пръстен — наименование на областите, които са на разстояние от 500 до 1000 километра от императорския дворец. Служебен жаргон в министерството на информацията.

Гелак Леранц — член на Отдела по наследството в Лзел.

Гиенах-9 — предимно пустинна планета, анексирана с тежки сражения и значителни загуби от Тейкскалан, впоследствие въстанала. Анексирана отново и покорена окончателно. Често е място на действие във военни драми.

Горлейт — посланичката на Дава в Тейкскалан.

Градът — планетата-столица на Тейкскалан.

Дава — планета, която Тейкскаланската империя е анексирала неотдавна. Прочута със своята математическа школа.

Дардж Тарац — съветник от името на миньорите в шестчленния управляващ Съвет на Лзел. Отговаря за добива на ресурси, търговията и труда.

Два амаранта — езуазуакат в миналото на Тейкскалан, служил на императрица Дванайсет слънчеви изригвания.

Двайсет и два графита — помощник на Нейно превъзходителство езуазуакат Деветнайсет тесли.

Двайсет и девет диаграми — служител в министерството на правосъдието.

Двайсет и девет моста — сегашният Пазител на имперската мастилница, служи на Негово сиятелство император Шест посоки.

Двайсет и четири рози — тейкскалански автор на пътеводители.

„Двайсет ярки залеза“ — флагманският кораб на яотлек Една мълния.

Два календара — виден придворен поет на Негово сиятелство император Шест посоки.

Два лимона — гражданка на Тейкскалан.

Дванайсет азалии — служител в министерството на информацията, приятел на Три стръка морска трева.

Дванайсет слънчеви изригвания — императрица в миналото на Тейкскалан, по нейно време първо е открит Сектор Парзравантлак, след това и Станция Лзел.

Две карти — шестгодишният син на Пет ахата.

Две палисандрови дръвчета — сегашният министър на информацията.

Две слънчеви петна — император в миналото на Тейкскалан, сключил мирния договор с ебректите.

„Деветдесет сплави“ — тейкскаланска военно-романтична холопродукция в много епизоди.

Деветнайсет тесли — „Тази, чието благосклонно присъствие огрява стаята като сияние по острието на нож.“ Езуазуакат на император Шест посоки, преди това служила във флота на Тейкскалан.

Девет пурпура — историческа личност в Тейкскалан, яотлек на Трети, Девети и Осемнайсети легион във флота преди около пет столетия.

Девет реактивни струи — сегашният министър на войната.

Девет совалки — планетарният губернатор на Одил-1, наскоро върнал се на поста си след въстание на планетата.

Девет царевични кочана — виден придворен поет на Негово сиятелство император Шест посоки.

Декакел Ончу — съветничка от името на пилотите в шестчленния управляващ Съвет на Лзел. Отговаря за военната защита, проучването и навигацията в Сектора.

Десет бисера — сегашният министър на науката.

Джирпардз — пилот в Станция Лзел.

Ебректи — вид изцяло хищни разумни същества, ходещи на четири крака, чиято социална структура прилича на лъвски прайд. Тейкскаланският император Две слънчеви петна е сключил безсрочен мирен договор с ебректите, ясно очертаващ зоните, в които няма да засягат взаимно интересите си. Това се е случило преди четири столетия по тейкскаланския календар.

Единайсет грънчарски колела — тейкскалански поет и философ, прочул се преди всичко с творбата си „Послания от вдъхващата благоговение граница“.

Единайсет облака — неуспяла узурпаторка, която се опитала да свали от власт император Две слънчеви петна преди четири столетия по тейкскаланския календар.

Единайсет шишарки — патриций трета класа, пенсиониран с почести в чин субикантлос от флота на Тейкскалан.

Един гранитен къс — легендарният пръв езуазуакат на Първия император.

Един облакохват — знаменит тейкскалански поет, чиито творби често се изучават в училищата.

Един телескоп — езуазуакат преди около две столетия. Нейните дела са увековечени със статуя в централния транспортен възел на Срединната област.

Една мълния — възхваляван от своите войници яотлек във флота на Тейкскалан, служи на Негово сиятелство императора Шест посоки.

Една шишарка — гражданин на Тейкскалан, който работи в Североизточния отдел на Централното транспортно управление.

Езуазуакат — титла на член от съвета на приближените до императора. Обръщението към членовете на съвета е Техни превъзходителства. Така се е наричал личният отряд от дали клетва за вярност воини на императора в периода преди космическата експанзия на Тейкскалан.

Западната дъга — важен и богат сектор в Тейкскалан с много влиятелни търговски сдружения.

Звъниград — част от Града, която е разделена на много райони. Например Звъниград Едно е „спален квартал“ за тейкскаланци, които не могат или не искат да живеят в кварталите на Ядрото, докато Звъниград Шест е печално известен със своята престъпност, пренаселеност и ниски доходи на жителите.

„Зданията“ — поема, описваща знаменитите архитектурни постижения в Града, която често се изучава в тейкскаланските училища.

„Изгубената градина“ — ресторант на Четвърти северен площад, известен с гозбите си от продукти, отгледани в студени зони.

Икантлос — военен чин във флота на Тейкскалан, тези офицери обикновено командват бойна група от легион.

Иксхуй — кнедли с кайма.

Икспланатл — всеки сертифициран учен в Тейкскалан (природни и социални науки).

Имаго — жива памет на покойник.

Инфоекран — контейнер с размерите на палец, често персонализиран, който съдържа холограмно съобщение и го показва при отваряне. Може да съдържа и инфофиш.

Инфолист — новинарски инфофиш.

Инфофиш — мултифункционална, сгъваема, прозрачна пластмаса, на която се представят текст и изображения. Може да се употребява многократно.

Искандр Агхавн — предишният посланик на Станция Лзел в Тейкскалан.

„История на експанзията“ — исторически труд за разрастването на Тейкскалан, приписван на Тринайсет реки. (Твърденията са опровергани, понастоящем изследователите на тейкскаланската литература посочват като автор Псевдо-Тринайсет реки, чиято самоличност е неизвестна.)

Камчат Гитем — пилот в Станция Лзел.

Капитан Камерън — литературен герой от създадения в Лзел графичен роман „Опасната граница“.

Космодрум на Срединната област — главният космодрум на Града, където кацат 57 % от пристигащите кораби.

Ксауитл — вид цвете.

Махит Дзмаре — настоящата посланичка на Станция Лзел в Тейкскалан.

Мъглата — разследващо и правоохранително управление в министерството на правосъдието.

Нгуен — обхващаща няколко звездни системи конфедерация близо до сектора на Станциите, с която те имат търговско споразумение.

Облакохват — портативно устройство пред окото, чрез което тейкскаланците имат достъп до електронни медии, новинарски потоци, комуникации и т.н. Има функции на мрежова защита, служи и като ключ за определени врати. Включено е и в планетарната позиционираща система.

Област на тополите — Една от най-отдалечените от Срединната област, дели ги океан.

Одил — тейкскаланска звездна система, в която неотдавна е избухнало въстание.

Осемнайсет турбини — икантлос във флота на Тейкскалан, понастоящем командва Девета бойна група на Двайсет и шести легион, разгърнат в звездната система Одил.

Осем ножчета — чиновник в министерството на информацията.

Осем примки — министърът на правосъдието в Тейкскалан. Посестрима по инкубатор на Негово сиятелство императора Шест посоки. Единият от тримата сънаследници на лъчезарния трон на Тейкскалан.

Осем противоотрови — клонинг с 90 % от ДНК на Негово сиятелство императора Шест посоки. Единият от тримата сънаследници на лъчезарния трон на Тейкскалан. Възраст — 10 години.

Пазител на имперската мастилница — титлата на отговорника по програмата и камерхера на тейкскаланския император.

Патриций (първа, втора и трета класа) — рангове в тейкскаланския императорски двор, чието основно значение е размерът на заплатите, които патрициите получават от имперската хазна.

„Десен за Основаването“ — Тейкскалански песенен цикъл в устната фолклорна традиция, увековечаващ подвизите на Първия император. Известни са над хиляда версии.

Пет ахата — аналитик и помощник на Нейно превъзходителство езуазуакат Деветнайсет тесли.

Пет веранди — техник, живееща в Звъниград Шест.

Пет диадеми — литературен псевдоним на прочутата тейкскаланска историчка и поетеса Пет шапки.

Пет игли — героиня от историята на Тейкскалан, увековечена в поемата „Възхвала на загиналите във флагманския кораб“, „Дванайсет разцъфнали лотоса“. Убита при отбраната на своя кораб, след като станала командващ офицер поради смъртта на по-старшите от нея.

Петнайсет двигателя — бившият културен асистент на посланик Искандр Агхавн. Пенсионирал се е от министерството на информацията.

Пет орхидеи — литературна героиня от историята на Тейкскалан, главно действащо лице в роман за деца, посестрима по инкубатор на бъдещата императрица Дванайсет слънчеви изригвания.

Петричор-5 — обхващаща няколко звездни системи демокрация близо до Сектор Бардзраванд.

Портал Анхамемат — единият от двата подпространствени портала, намиращи се в Сектор Бардзраванд. Свързва пространството на Станциите с бедна на ресурси област, която засега не се контролира от нито една известна политическа сила. Разговорното му име е Далечния портал.

Псевдо-Тринайсет реки — незнайният автор на „История на експанзията“, който си е послужил с името на министъра на правосъдието, чиито трудове за наказателното право все още се изучават в юридическите факултети на Тейкскалан.

Свава — малка независима държава на няколко планети близо до Сектор Бардзраванд.

Северен Тлачтли — квартал в Срединната област

Седем везни — младши помощник на Нейно превъзходителство езуазуакат Деветнайсет тесли.

Седем хризопраза — новинар в Осми канал

Сектор Бардзраванд — сектор в проучената част от космоса, където се намират Лзел и останалите Станции.

Сектор Парзравантлак — тейкскаланското произношение на Сектор Бардзраванд.

Скъпоценността на света — разговорното (и поетичното) име на Града-планета.

Слънчевите — полицията в Тейкскалан.

Срединната област — вътрешният район на Града, където се намират сградите на имперската власт и основните културни центрове.

„Стъклен ключ на назиданието“ — флагманският кораб на тейкскаланския император Две слънчеви петна.

„Тайната история на императорите“ — прочути анонимни (и неприлични) животописи на мнозина от тейкскаланските императори. Често обновявани, но неподражаеми.

Тейкскалан — империята, светът, подразбира се цялата позната вселена.

Тейкскаланли — писменият и говоримият език в Тейкскалан.

Тлакслауим — сертифициран счетоводител в Тейкскалан.

Трийсет делфиниума — Засипващия света с цвят, един от шестимата езуазуакати на Шест посоки, произхожда от богат търговски род в Западната дъга.

Трийсет и шест всъдеходни коли за тундра — гражданин на Тейкскалан.

Тринайсет ножчета — тейкскалански поет.

Три настурции — гражданин на Тейкскалан, надзорник в транспортния център на космодрума в Срединната област.

Три перигея — император от миналото на Тейкскалан.

Три стръка морска трева — служителка в министерството на информацията, културна асистентка на Махит Дзмаре, посланичката на Станция Лзел.

Три стръка смрадлика — капитан от флота на Тейкскалан, служи в Двайсет и шести легион.

Три фенера — служител в министерството на информацията.

Управление на имперския цензор — структура във властовата система на Тейкскалан, която решава какви медии да бъдат разпространявани в различните области на империята.

Хютзахутлим — вид птици, хранещи се с нектар.

Цагкел Амбак — дипломат от Станция Лзел, сключила действащия понастоящем договор с Тейкскаланската империя.

„Червената жътва на възхода“ — тейкскалански боен кораб от клас „Гълтач“.

„Червени напъпили цветя за Трийсет панделки“ — тейкскалански любовен роман.

Четиресет и пет залеза — младши помощник на Нейно превъзходителство езуазуакат Деветнайсет тесли.

Четири лоста — икспланатл на служба в министерството на правосъдието, изпълнява задълженията на съдебен медик.

Четиринайсет кули — второстепенна съвременна поетеса, изявява се в императорския двор на Шест посоки.

Четиринайсет скалпела — авторът на поемата „Възхвала на загиналите във флагманския кораб, Дванайсет разцъфнали лотоса“.

Четири явора — новинар, който работи в Осми канал.

Шест посоки — Негово сиятелство властващият император на цял Тейкскалан.

„Шест протегнати ръце“ — разговорно (и поетично) наименование на министерството на войната. Представата за протегнати ръце във всички посоки (север, юг, изток, запад, нагоре, надолу) се опира на същността на тейкскаланската завоевателна доктрина.

Шест хеликоптера — тейкскалански бюрократ.

Шрджа Торел — гражданка на Станция Лзел в дружески отношения с Махит Дзмаре.

Яотлек — военен чин във флота на Тейкскалан. Командва най-малко един легион.

Започнах тази книга в „Картел Кофи Лаб“ в Темпе, щат Аризона, през лятото на 2014 година, две седмици след началото на интензивен курс по съвременен източноарменски език: главата ми беше пълна с образи от думи, които не бяха мои. Завърших я в спалня в Балтимор насред пролетта на 2017 година, беше твърде рано, за да се е събудила моята съпруга, а аз гледах бавно настъпващата светлина над града: мислех си за изгнание и как човек почти, но не докрай успява да се завърне у дома.

Между Аризона и Балтимор имаше три страни, четири града, три работни места и повече помощ в създаването на тази книга, отколкото бих могла да опиша. Неизбежно е тези благодарности да останат само бледа сянка на всичко, което дължа. И все пак: вечно признателна съм на Елизабет Беър, която беше най-напред моя приятелка, след това учителка и отново приятелка, все ми повтаряше, че съм напълно способна да напиша роман, и то добър, колкото и да възразявах; на останалите от компанията виртуално или лично, на най-добрия бар и най-доброто място, където да научиш какво означава да си писател и човек; на Лиз Бърк, която случайно успя да продаде тази книга на издателство и която разбираше замисъла; на Фейд Манли, която понасяше храбро запратените към нея глави от ранния ръкопис; на Амал ал-Мохтар и Лихайн, които ми вдъхнаха смелост да пиша за асимилация, език, съблазънта и ужаса на империята, а после ме предизвикаха да се справя по-добре; на семинара „Вайъбъл Парадайз“, без който щях да имам по-малко приятели и умения; на моя великолепен агент Дон-Уон Сон, който виждаше едновременно и какво представлява този проект, и в какво ще се превърне (и обещавам следващия път да няма важни делови обаждания по телефона от Швеция); на моята редакторка Деви Пилаи, която ми каза да отида и да намеря останалата част от вселената, за да я покажа на страниците за всички вас.

Благодарна съм и на Тео ван Линт, който ми показа Армения; на Ингела Нилсон, която не се сърдеше, че пиша научнофантастичен роман, докато тя беше мой научен ръководител след докторантурата и уж трябваше да пиша за Византия; на Патрик и Тереза Нилсен Хейдън, които ме въведоха в това призвание и ме дариха с гостоприемството си; на моята майка Лори Смъклър, която първа ме попита дали искам да се откажа от науката и да се заема с писане, и смяташе това за сполучливо хрумване; и на моя баща Айра Уелър, който ме запозна с научната фантастика, когато бях твърде невръстна, за да се опазя — нека и двамата си останем завинаги пристрастени към нея.

Накрая и от душа: на Вивиан Шоу, моята съпруга, несравнима първа читателка, която ми показа, че историите могат да бъдат и радост — благодарностите не стигат, скъпа моя, но винаги ще ги има, както и всичко останало.