Малка омраза

Част I

С иновациите настъпват шантави времена. Сега всичко на този свят ще се прави поновому.

Д-р Джонсън

Благословии и проклятия

— Риккъ.

Тя повдигна леко клепач. Тънкият сноп ослепителна светлина я прониза като нож.

— Връщай се.

Избута с език от устата си подгизналото от слюнка дървено трупче и изграчи единственото, на което беше способна в момента:

— Мамка му.

— Браво на момичето! — Изърн беше клекнала до нея. Огърлицата ѝ от руни и тънки кости беше провиснала над лицето на Риккъ. На физиономията ѝ грееше онази нейна налудничава усмивка, така щедра откъм дупки между зъбите и така оскъдна откъм надежда и упование. — Какво видя?

Риккъ повдигна ръка и притисна длан към челото си. Имаше усещането, че ако не стиска здраво, главата ѝ ще се пръсне. Образите бяха като жигосани от вътрешната страна на клепачите ѝ, сякаш беше гледала право в слънцето.

— Видях хора да падат от висока кула. Десетки хора. — Образите на сгромолясващите се в подножието на кулата тела я накараха да стисне още по-здраво очи. — Видях обесени хора. Цели върволици от бесилки. — Стомахът ѝ се сви на топка при спомена за поклащащи се тела и провиснали над земята стъпала. — Видях… битка като че ли? В подножието на облят в кръв хълм.

Изърн подсмръкна шумно:

— В Севера сме. Не се иска магия да се досетиш, че предстои битка. Друго какво видя?

— Видях Уфрит в пламъци. — Риккъ почти долавяше мириса на дима. Притисна длан към лявото си око. Беше горещо. Изгаряше.

— Друго какво?

— Видях вълк да поглъща слънцето. После лъв погълна вълка. След това агне погълна лъва. Накрая бухал погълна агнето.

— Огромен звяр ще да е този бухал.

— Или агнето много малко? Какво означава това?

Изърн постави върха на показалеца върху напуканите си устни, както обикновено правеше, когато бе напът да изрече една от онези свои дълбокомислени фрази.

— Нямам никаква идея. Вероятно колелото на времето ще отключи тайните на виденията ти.

Риккъ се изплю на земята, но вкусът на отчаяние си остана в устата ѝ.

— Значи… просто чакаме да видим?

— В единайсет от дванайсет случая това е най-доброто решение. — Изърн се почеса по шията и ѝ намигна. — Ама ако го кажа така просто, никой няма да ме мисли за голям мъдрец.

— За тайните на виденията ми не знам, но други две тайни мога да ти разкрия незабавно. — Риккъ изпъшка, надигайки се на лакът. — Главата ми ще се пръсне и съм се насрала.

— Второто не е тайна за никого с нос на главата.

— Риккъ дрислата, така ще кажат хората. — Тя сбърчи нос. — И няма да е за пръв път.

— Проблемът ти е, че те е грижа какво казват хората.

— Проблемът ми е, че съм проклета с тия гърчове.

Изърн почука с върха на показалеца си по скулата под лявото си око:

— Ти казваш проклета с гърчове, аз чувам благословена с дългото око.

— Хм. — Риккъ се претърколи и застана на четири крака. Стомахът ѝ се надигна и запари в гърлото ѝ. Мътните го взели, беше като изстискана. Дважди повече болка, отколкото след нощ в таверната, но нито един от сладките спомени от вечерта. — Не се чувствам много благословена — добави тя, след като успя да надделее над стомаха си и след като се оригна.

— Малко са благословиите, иззад които не се прокрадва проклятие, малко са и проклятията, в които не се спотайва пък макар и мъничко благословия. — Изърн извади парче суха дървесна гъба и отряза зрънце от него. — Като с всичко останало, въпрос на това откъде ще го погледнеш.

— Много дълбокомислено.

— Както винаги.

— Може би някой с по-малко главоболие ще се радва повече на мъдростите ти.

Изърн наплюнчи пръсти, смачка хубаво на топче дървесната гъба и я подаде на Риккъ:

— Аз съм неизчерпаем извор на мъдрост, но не можеш да накараш невежия да пие насила. А сега сваляй гащите. — И тя избухна в онзи свой дивашки смях. — Думите, които чакат с най-голямо нетърпение да чуят момчетата.

Риккъ седеше, облегнала гръб на един от побитите в земята камъни със снежни шапки, присвила очи срещу слънцето, надничащото през подгизналите от вода клони. Беше се загърнала в наметалото с кожена яка, което ѝ даде на тръгване баща ѝ, но то не успяваше да спре всички повеи на мразовития вятър и част от тях нахлуваха под него и щипеха голия ѝ задник. Дъвчеше парчето дървесна гъба и то прогонваше една по една болките, които дращеха с черни нокти по цялото ѝ тяло. Опитваше да се отърси от спомените за високата кула, обесените и горящия Уфрит.

— Видения — промърмори под нос. — Определено проклятия.

Изърн се изкатери по стръмния бряг с подгизналите панталони на Риккъ в ръка.

— Чисти като сълза! Сега единствената воня, която ще се носи от теб, ще е тази на буйна младост и горчиво разочарование.

— Ти, Изърн-и-Файл, ще ми говориш за воня?

Изърн вдигна кльощава, покрита с татуировки ръка, помириса подмишницата си и кимна доволно:

— Добър, неподправен, женствен аромат, така обичан от луната. Ако малко миризма те притеснява, избрала си грешния спътник.

Риккъ понечи да изплюе сока от дървесната гъба, но оплеска нещата и повечето плюнка потече по брадичката ѝ.

— Ако си мислиш, че съм избирала каквото и да е от това тук, явно си напълно побъркана.

— Така казваха за тате.

— Той си беше луд за връзване, ти самата непрекъснато го повтаряш!

— Е, за един луд, за друг забележителен. Нужно ли е да ти напомням, че ти самата си далеч от каквото минава за нормален човек? Този път така рита, че ботушите ти насмалко да хвръкнат във въздуха. Май по-добре занапред да те връзвам, че да не си разцепиш кратуната и да свършиш като брат ми Брейт. Малоумен е, точи лиги, но да знаеш, поне не се насира в гащите.

— Много ти благодаря за това последното.

— Нямаш грижи. — Изърн събра палец и показалец на двете си ръце, допря върховете на пръстите и погледна през дупката към слънцето. — Трябваше да сме тръгнали вече. Велики дела ни чакат днес. Или долни, кой знае. — Тя хвърли панталоните в скута на Риккъ. — Хайде, обличай се.

— Така, мокри? Ще ми прежуля ужасно.

— Ще ти прежуля? — Изърн изсумтя презрително. — Това ли ти е най-големият проблем?

— Главата ми ще се пръсне, чак зъбите ми тръпнат от болка. — Риккъ искаше да изкрещи думите, но знаеше колко повече ще я заболи от това, и се задоволи с жално скимтене. — Не ми трябват повече дребни несгоди.

— Животът е върволица от дребни несгоди, момиче! Ако не са те, как ще знаеш, че си жива? — И Изърн се изсмя отново с пълно гърло, плесна жизнерадостно Риккъ по рамото и тя залитна силно настрани. — Върви с лъснал на показ бял задник, щом така предпочиташ, но ще вървиш.

— Проклятие — промърмори намусена Риккъ, докато намъкваше мокрите панталони. — Определено проклятие.

— Значи… наистина мислиш, че имам дългото око?

Изърн крачеше през гората с обичайната си широка крачка и Риккъ колкото и да се стараеше, постоянно се оказваше изостанала зад нея.

— Мислиш ли, че иначе щях да си пилея усилията с теб?

— Не — въздъхна Риккъ, — предполагам, че не. Само дето… в песните това е нещо, което вещици, магуси и други мъдреци използват, за да прозрат в мъглата на бъдещето. А не нещо, което спохожда идиоти като мен, кара ги да се търкалят по земята и да се насират в гащите.

— В случай че не си забелязала, странстващите певци обичат да украсяват нещата. Хубави неща се случват в песните, вярно, но предимно на мъдрите вещици и тям подобни, на идиотите, които се насират в гащите — не чак толкова.

Риккъ нямаше как да не се съгласи с това.

— Също така, ако наистина имаш дългото око, то не е проста работа. Насила не можеш го отвори. Трябва да го прикоткваш. — Погъделичка Риккъ под брадичката и тя извърна рязко глава. — Да го заведеш до светите места, където стоят древните камъни, и да го огрее луната. И въпреки това окото ще види каквото си поиска и когато си поиска.

— Уфрит в пламъци обаче? — Колкото повече се отдалечаваха от Височините и колкото повече приближаваха до дома, толкова повече се усилваха тревогите на Риккъ от видяното. Мъртвите ѝ бяха свидетели, невинаги беше щастлива в Уфрит, но при всички положения не искаше да го вижда в пламъци. — Как ли ще се стигне дотам?

— Малко невнимание с огъня за готвене ще свърши работа. — Изърн извърна очи и я погледна. — От друга страна, ако питаш мен, в Севера обикновено войната е причината градовете да избухнат в пламъци.

— Война?

— Това е, когато битката се разрасне толкова, че почти никой не излиза незасегнат от нея.

— Знам какво означава проклетата дума. — Страхът и тревогата се загнездиха между плешките на Риккъ така здраво, че колкото и да кършеше рамене, не можа да се отърси от тях. — Но в Севера цари мир, откакто се помня.

— Тате казваше, че мирът е времето, когато мъдрият се подготвя за война.

— Баща ти беше напълно изперкал.

— А твоят татко какво казва? Малцина са по̀ с всичкия си от Кучето.

Риккъ разкърши рамене. Не помогна.

— Той казва: „Надявай се на най-доброто, но се готви за най-лошото“.

— Мъдър съвет, ако питаш мен.

— Но той е живял в тъмни времена. От една битка в друга. С Бетод. С Дау Черния. Други времена са били тогава.

— Естествено, че не са — изсумтя Изърн. — Бях там, когато баща ти се би срещу Бетод във Височините заедно с Кървавия Девет.

Риккъ замига на парцали насреща ѝ:

— Нямала си и десет тогава.

— Достатъчно голяма бях, за да убия човек.

— Какво?

— Тогава носех бойния чук на тате. Той казваше, че най-малкият трябва да мъкне най-големия товар. Но в онзи ден той се биеше с чука и аз носех копието му. Същото това копие. — Дървената дръжка на копието в ръката ѝ отмерваше с удар в земята темпото, докато вървяха по пътеката. — Тате свали един на земята. Оня тръгна да се изправя и аз го наръгах право в задника.

— С това копие? — Риккъ почти беше забравила, че копието не е просто пръчка, която Изърн носи навсякъде със себе си. Пръчка, чийто край е увит в щавена еленова кожа. Не обичаше да се замисля, че под кожата има стоманено острие. Още повече сега, когато знаеше, че въпросното острие е било в задника на някакъв злощастник.

— Е, сменило е няколко дръжки оттогава, но… — Изърн закова на място, вдигна татуирана ръка и присви очи. — Риккъ не чуваше нищо необичайно, само шумоленето на вятъра в клоните над главите им, капчуците от топящия се сняг и чуруликането на птички в разлистващите се дървета.

Тя се наведе към Изърн:

— Какво ста…

— Свали лъка, запъни стрела в тетивата и ги забаламосвай, гледай да не спират да говорят — прошепна ѝ в отговор Изърн.

— Кого?

— Ако това не проработи, усмихни им се. Благословена си с хубави зъбки, покажи им ги. — При тези думи тя хукна встрани от пътеката и се втурна между дърветата.

— Зъбите ми? — изсъска Риккъ, но Изърн вече беше изчезнала в шубрака.

Секунда по-късно чу мъжки глас:

— Сигурен ли си, че е насам?

Лъкът беше преметнат през рамото ѝ. Надяваше се Изърн да се е объркала, да е просто елен. Свали го от рамо, извади стрела и се засуети с тетивата. Почти изпусна стрелата, ръцете ѝ трепереха, но накрая успя някак да я запъне.

— Казано ни е да претърсим горичката. — Втори глас, по-плътен и по-страшен от първия. — Това тук прилича ли ти на горичка?

Обзе я паника, реши, че в бързината е извадила една от ловните стрели. Погледна надолу, оказа се добра, с плосък стоманен връх.

— Цяла гора си е, предполагам.

Разнесе се смях.

— Че каква разлика, мамка му?

Иззад завоя на пътеката се появи възрастен мъж. Носеше дървена тояга в ръка. Насочи я напред и нещо на върха ѝ улови оскъдната светлина в шарената сянка на пътеката и проблесна. Риккъ осъзна, че това не е тояга, а копие, и страхът и тревогите, които до момента бяха удобно загнездени между плешките ѝ, плъзнаха нагоре, чак до върховете на всяко косъмче на главата ѝ. Бяха трима. Възрастният отпред имаше някак тъжно изражение на лицето, сякаш всичкото това не беше негова идея. Зад него стоеше нервен младок с щит в едната ръка и къса брадвичка в другата. Последният беше едър мъжага с огромна брада и навъсена физиономия. Нещо в него съвсем не се понрави на Риккъ.

Баща ѝ казваше „никога не насочвай стрела срещу човек, освен ако не си сигурна, че го искаш мъртъв“, затова тя опъна само на половина тетивата и насочи стрелата надолу към пътеката.

— По-добре да не мърдате много — каза тя.

Възрастният мъж се вторачи в нея:

— Момиче, имаш халка на носа.

— Наясно съм. — Риккъ изплези език и докосна с върха му долния край на халката. — Държи ме здраво привързана за земята.

— Да не би да се заплеснеш и изгубиш в гората ли?

— Възможно е, в мислите си.

— Злато ли е? — попита младокът.

— Мед — излъга Риккъ. От опит знаеше, че златото има странната особеност да обръща неприятната среща в смъртоносна такава.

— Ами боята по лицето?

— Кръстът е добър знак, обичан от луната. Дългото око е винаги лявото око и кръстът му служи за прицел, държи го приковано в целта, за да прозре мъглата на бъдещето. — Без да откъсва очи от мъжете, Риккъ извърна леко глава и изплю сока от дървесната гъба. — Предполагаемо — добави тя, понеже не беше убедена, че досега кръстът се радваше на особен успех с изключение може би на това да се размаже по възглавницата, когато забравеше да го изтрие, преди да си легне да спи.

Явно не беше единствената, която се съмняваше в магическите му способности.

— Луда ли си? — изръмжа едрият с голямата брада.

Риккъ въздъхна. Не за пръв път трябваше да отговаря на все същия въпрос.

— За едни луда, за други забележителна.

— Би било много мило от твоя страна, ако прибереш лъка — каза възрастният мъж.

— Така си ми харесва. — Опашата лъжа. Дървото беше станало лепкаво в дланта ѝ, рамото ѝ започваше да боли от напрежението да държи тетивата наполовина опъната, а треперенето на тила ѝ започваше да се усилва и заплашваше всеки един момент да се спусне по ръката ѝ и да се превърне в подобаващ гърч, при който със сигурност щеше да изпусне стрелата.

Изглежда, младокът имаше още по-малко вяра и от нея, че тя ще успее да удържи стрелата. Той се сниши зад щита и взе да наднича нервно над металния кант. Едва в този момент Риккъ забеляза какво беше нарисувано на него.

— Имаш вълк на щита си — каза тя.

— Знака на Стаур Здрачния — изръмжа здравенякът и в тона му се прокрадна горделива нотка. И на неговия щит имаше изрисуван вълк, само дето боята беше така надрана и олющена, че беше останал почти на голо дърво.

— Хора на Здрачния сте значи? — Страхът се загнезди в стомаха на Риккъ. — Какво търсите по тия места?

— Дошли сме да сложим край на Кучето и свитата му от гъзоблизци, да върнем Уфрит обратно в Севера, където му е мястото.

Кокалчетата на пръстите на Риккъ побеляха от стискане на лъка. Страхът се оттегли да направи място на гнева.

— Как пък не, мамка му!

— Вече се случва. — Възрастният мъж сви рамене. — Нямаш избор, момиче, трябва да решиш само дали да се издигнеш с победителите, или да отидеш при пръстта с победените.

— Здрачния е най-великия боец на света, отстъпва само на Кървавия Девет! — добави възторжено младокът. — Той ще превземе обратно Англанд и ще изхвърли Съюза от Севера!

— Съюза? — Риккъ сведе поглед към нескопосано изрисуваната вълча глава на недодялания щит. — Вълкът погълна слънцето — прошепна тя.

— Тая е напълно побъркана. — Едрият мъж с брадата пристъпи напред. — Сега по-добре хвърли лъ… — От гърлото му се откъсна продължителен стон, ризата на гърдите му щръкна и от нея лъсна върхът на стоманено острие. — Оо — добави той и се свлече на колене.

Младокът се обърна да побегне. Стрелата на Риккъ се заби в гърба му точно под плешката.

Той извърна глава и я погледна озадачено, все едно не беше сигурен дали тя умишлено пусна стрелата, или просто я изпусна по невнимание.

Проблесна метал и главата на възрастния мъж се лашна напред, когато острието на копието на Изърн се заби в шията му. Той изпусна своето копие и посегна немощно с ръка към нея.

— Шшшт. — Изърн перна ръката му настрани, издърпа рязко копието и след острието му хвръкна тъмночервена струя кръв. Мъжът се строполи на земята, започна да се търкаля, притискаше длани върху огромната рана на шията си в опит да спре рукналата кръв. Опитваше се да каже нещо, но тъкмо успееше да изплюе кръвта от устата си, и тя се напълваше отново. Накрая спря да мърда.

— Ти ги уби. — Риккъ усети как я облива гореща вълна. Забеляза няколко ситни пръски кръв по опакото на ръката си. Едрият мъжага лежеше неподвижно на земята, ризата му беше цялата подгизнала от кръв.

— Този го уби ти — отвърна Изърн. Младокът беше паднал на колене, скимтеше жално при всеки дъх и драпаше безпомощно през рамо към щръкналата от гърба му стрела. И ако пръстите му някак успееха да достигнат стрелата, тогава какво, зачуди се Риккъ и установи, че няма никаква представа. Сигурно и той нямаше представа. Май в този момент само Изърн бе способна да разсъждава трезво. Тя се наведе и небрежно изтегли ножа от колана на младока. — Надявах се да му задам няколко въпроса, но се съмнявам, че ще може да ми отговори с тая стрела в гърба.

Сякаш в подкрепа на думите ѝ младокът изкашля кръвта от устата си в шепа и се вторачи в Риккъ. Изглеждаше някак засегнат, все едно бе накърнила и чувствата му.

— Е, какво пък, човек не може да има всичко на този свят. — Риккъ подскочи като ужилена при острия звук, с който острието на ножа се вкопа в черепа на момчето. То изви гръб, падна заднешком и единият му крак зарита във въздуха. Така ли изглеждаше и тя по време на припадъците си? Накрая кракът спря и Риккъ усети космите на ръката ѝ да настръхват. За пръв път виждаше човек да умира пред очите ѝ. И всичко стана така бързо, не знаеше какво да мисли.

— Не изглеждаха чак толкова лоши — каза тя.

— За момиче с амбициите да прозре в мъглата на бъдещето, имаш забележителния талант да пропускаш ставащото току под носа ти. — Изърн вече беше клекнала, забила върха на езика си в дупката, останала на мястото на един от липсващите ѝ зъби, и тършуваше из джобовете на възрастния мъж. — Изчакаш ли да започнат да изглеждат лоши, значи си чакала прекалено дълго.

— Можеше да им дадеш възможност да…

— Да какво? Да те пратят при пръстта? Или да те закарат при Стаур Здрачния? Тогава прежулянето на мокрите панталони щеше да ти е най-малката грижа, на това момче му се носи отвратителна слава. — Тя хвана крака на възрастния мъж, завлече тялото му в шубрака отстрани на пътеката, после захвърли отгоре му падналото на земята копие. — Или смяташе да ги поканим да танцуват с нас из гората, да закичим цветя в косите си и да ги омаем: аз със сладки приказки, а ти с хубавата ти усмивка?

Риккъ изплю сока на дървесната гъба и се загледа в попиващата в земята кръв около пронизаната с нож глава на младока.

— Съмнявам се, че усмивката ми е способна на такива чудеса, а че приказките ти не са, и съмнение нямам.

— Ми значи освен да ги убием, какъв друг избор имахме? Проблемът ти е, че си цялата едно голямо сърце. — Изърн заби кльощав показалец в гърдата на Риккъ.

— Ау! — Риккъ отстъпи заднешком и постави ръка напряко на гърдите си. — Боли!

— Ъхъ, от горе до долу си цялата сърце. Затова чувстваш и най-лекото убождане. Трябва да го вкамениш това сърце. — Изърн стовари юмрук върху гърдите си и огърлицата от кости изтрака. — Безскрупулността е качество, на което луната се усмихва. — И сякаш да докаже и на дела, тя се наведе, сграбчи тялото на младока и го завлече безцеремонно в храстите. — Водачът трябва да е корав и безмилостен, за да не се налага хората му да бъдат такива.

— Водач на какво — смотолеви Риккъ и разтърка гърдата си. В този момент подуши дима, същата миризма като във видението ѝ. Без да осъзнае как, хукна по пътеката.

— Ей! — викна зад гърба ѝ Изърн с пълна уста. Беше натъпкала в нея парче сушено месо, което току-що бе открила в кесията на кръста на здравеняка с брадата. — Имам нужда от помощ с голямото копеле!

— Не — шептеше Риккъ при всяка крачка. Миризмата на дим се усилваше, а с нея и тревогата. — Не, не, не.

Изскочи от гората, направи, олюлявайки се, още една-две крачки и спря. Лъкът увисна в омалялата ѝ ръка.

Утринната мъгла се беше отдръпнала и тя виждаше ясно цялото поле от прясно засети ниви до Уфрит, сгушен в прегръдката на сивите му стени от една страна и тази на сивото море от другата. Уфрит с тронната зала на баща ѝ и обраслата, неподдържана градина зад нея. Добрият стар, скучен Уфрит, където бе родена и израснала. И сега той гореше. Точно както във видението ѝ. Големият стълб дим се виеше в небето и вятърът го отнасяше към бурното море.

— Мътните да го вземат — прошепна дрезгаво тя.

Изърн се зададе с небрежна походка откъм гората, преметнала копието през раменете си, нахилена до уши.

— Знаеш какво означава това, нали?

— Война? — прошепна Риккъ ужасена.

— А, да, това също. — Изърн махна пренебрежително с ръка. — Но по-важното е, че се оказах права! — Тя плесна така здраво Риккъ по рамото, че едва не я събори по очи. — Имаш дългото око!

В разгара на битката

„В битката — казваше бащата на Лео — мъжът открива себе си.“ Северняците тъкмо се обръщаха да побегнат, когато конят му се вряза с грохот в редицата им.

Стовари секирата си в шлема на един и от силата на замаха и устрема на коня почти му откъсна главата. Оголил зъби, замахна от другата си страна, зърна за миг опулено лице и в следващия миг острието на секирата му го разполови. Полетяха пръски кръв, хвръкнаха тъмни струи във въздуха.

Сега други ездачи връхлетяха северняците и ги пометоха като парцалени кукли. Един от конете бе пронизан в главата от копие, а ездачът му излетя от седлото и се преметна презглава.

Нечие копие се пръсна на парчета и Лео извърна рязко глава, усети как една от треските изчатка в шлема му. Светът се беше свил до тесния, подскачащ процеп на визьора на шлема му и размазаните в него измъчени лица, проблясъци на метал и борещи се тела. Крясъците и писъците на хора и коне се извиваха в умопомрачително кресчендо.

Отпред изникна кон, останал без ездач, с подмятащи се във въздуха стремена, и изви рязко встрани. Конят на Ритър. Позна го по жълтото покривало под седлото. Върхът на нечие копие се вряза в малкия щит на ръката на Лео и почти го събори от седлото. Острието се плъзна с писък на метал надолу и се отплесна от бронята на бедрото му.

Той стисна здраво юздите и обузда пръхтящия си, подскачащ нагоре кон. Продължи да млати като обезумял със секирата: отляво, отдясно, пак отляво и пак отдясно. Устата му беше изкривена до болка в огромна усмивка. Стовари секирата си върху нечий щит с черна вълча глава на него, срита в гърдите един северняк и той залитна силно назад. В следващия момент отнякъде проблесна мечът на Барнива и му отсече ръката.

Видя Джин Бързея да размахва яростно боздугана си, рижата му коса беше преметната през лицето, кичури бяха полепнали по оголените му зъби. Малко по-нататък Антоп крещеше и се бореше да извади копието си, забито в нечия окървавена ризница. Глоуард се биеше със северняк. И двамата бяха изпуснали оръжия, бореха се с голи ръце, оплетени в юздите на конете си. Лео посече северняка, видя как секирата обърна лакътя му наопаки. Замахна отново, свали го от седлото и го запрати да се търкаля в калта.

Посочи с острието на секирата към знамето на Стаур Здрачния, черната вълча глава се вееше под поривите на вятъра. Виеше като обезумял, крещеше прегракнало, но виковете му бяха заглушени от шлема. Всъщност и да беше вдигнат, пак никой нямаше да го чуе. Той самият дори не знаеше какво точно крещи. Затова продължи да млати яростно плетеницата от тела пред себе си.

Някой се вкопчи в крака му. Къдрава коса. Луничаво лице. Ужасено лице. Като всички останали наоколо. Този дори нямаше оръжие. Предава ли се? Лео стовари ръба на щита си върху темето му, пришпори коня си и го прегази.

Битката не е място за добри намерения. Нито за досадна изтънченост или безполезни контрааргументи. Няма място и за заядливите забележки на майка му, вечно приканваща към търпение и предпазливост. В битката всичко е така просто и прекрасно.

„В битката мъжът открива себе си.“ И Лео беше героят, какъвто винаги бе искал да е.

Замахна отново и моментално установи, че нещо със секирата му не беше наред. Острието го нямаше, държеше само омазано с кръв парче дърво. Пусна го и издърпа сабята от ножницата ѝ. Пръстите му бяха изтръпнали в бронираната ръкавица, дръжката на оръжието беше хлъзгава от засилващия се дъжд. Осъзна, че севернякът, с когото се биеше в момента, е мъртъв. Беше облегнат на дървената ограда и на пръв поглед изглеждаше, че стои, но тогава забеляза, че от лицето му бе останала само кървава пихтия. Дотук с този.

Редицата на северняците се беше разкъсала. Те бягаха, пищяха, докато ги посичаха в гръб, и Лео ги подгони към знамето им. Отпред трима ездачи бяха подкарали пред себе си цяла тълпа, изтикваха ги към отвора на портите. В средата видя Барнива с опръскано в кръв белязано лице, сечеше с меча си.

Знаменосецът се оказа огромен здравеняк. Очите му бяха обезумели, брадата омазана с кръв, но той продължаваше да държи знамето с черния вълк високо над главата си. Лео препусна право към него. Изби секирата му с щита си, посече го под ръба на шлема и острието на сабята отнесе половината му нос. Севернякът се запрепъва заднешком, Джин Бързея стовари боздугана си върху темето му и изпод вдлъбнатия му шлем бликна кръв. Лео го срита в гърдите и издърпа от безжизнените му пръсти дръжката на знамето. Вдигна го рязко нагоре. Смееше се, крещеше като обезумял, давеше се от собствената си слюнка, но пак се смееше с пълно гърло. Дръжката на счупената секира, все още привързана на китката му, се лашкаше и дрънчеше в шлема му.

Победиха ли? Огледа се в търсене на нов противник. Тук-там опърпани фигури тичаха през полето към дърветата в далечината. Бяха захвърлили оръжия, спасяваха си живота. Свърши се.

Цялото тяло го болеше, бедрата от притискане на седлото, раменете от размахване на секирата, пръстите от стискане на юздите. Дори стъпалата му бяха изтръпнали от натискане на стремената. Гърдите му се издигаха и спускаха, дъхът му бумтеше в шлема горещ, влажен и солен. Сигурно си беше прехапал езика. Затърси с пръсти катарамата под брадичката си и най-после успя да се отърве от проклетото парче желязо. Главата му се изпълни с всичкия този шум, само дето той вече не беше яростният рев на битката, а омайният звук на победата.

Почти падна, докато се смъкваше от седлото. Залитна в опита си да се покачи на нисък каменен зид. Подпря се и усети нещо меко под бронираната ръкавица. Трупът на северняк, с щръкнало от гърба пречупено копие. Беше като опиянен.

В края на краищата без трупове няма слава. Рониш ли сълзи по обелките, докато белиш картофи? Някой го подхвана отстрани и го задържа на крака. Юранд. Както винаги, до него в нужда. Лео се изправи. Радостните лица на хората му се извърнаха към него.

— Младия лъв! — изрева Глоуард, покатервайки се до него, после стовари тежка длан на рамото на Лео, който се олюля. Юранд понечи да го подкрепи, но не се наложи, Лео успя да се задържи на крака. — Лео дан Брок!

Изведнъж всички скандираха името му, неговото име, като изпята молитва, като магическо заклинание. Крещяха и вдигаха оръжия към плюещото по главите им небе.

— Лео! Лео! Лео!

„В битката мъжът открива себе си.“ Беше опиянен. Изгаряше. Почувства се като крал. Не, като бог. За това е предопределен.

— Победа! — изрева Лео и вдигна над главата си окървавената сабя и плененото знаме на северняците.

Мътните да го вземат, има ли по-хубаво усещане на света от това?

В губернаторската шатра се водеше друг вид война. Война на търпение и на пресметливост, на умислено сбърчени чела, снабдителни линии и карти, ужасно много карти. Честно казано, подобни войни бяха под достойнството на Лео.

Опиянението от победата му първо подгизна порядъчно в проливния дъжд по мъчителния път от долината, после заглъхна подобаващо под натиска на противните болежки от десетките синини и драскотини и накрая почти издъхна, пронизано от ледения поглед, с който майката на Лео го дари, докато влизаше в шатрата ѝ, придружен от Джин Бързея и Юранд.

Когато влезе, тя разговаряше с рицар вестител. Мъжът беше изненадващо висок, толкова, че трябваше да се прегърби и наведе глава, за да я погледне в очите.

— … моля, предайте на Негово Величество, че правим всичко по силите си да удържаме настъплението на северняците, но Уфрит падна, наложи се да отстъпим. Нападнаха от три страни, превъзхождаха ни значително по численост, докато ние все още мобилизираме войските си. Кажете му, че се нуждаем… не, че го умолявам да изпрати подкрепления.

— Разбира се, лейди губернатор. — Рицарят вестител кимна на Лео, докато минаваше покрай него. — Поздравления за победата ви, лорд Брок.

— Не ни е притрябвала проклетата помощ на краля! — сопна се Лео в мига, в който покривалото на входа на шатрата се спусна зад рицаря вестител. — Сами ще смажем псетата на Калдер Черния! — Изненада се колко немощно прозвуча гласът му под мокрото платнище на шатрата. Нищо общо с това как се носеше допреди малко на бойното поле.

— Хм. — Майка му се подпря на юмруци върху масата и се вторачи в картите. Мъртвите му бяха свидетели, понякога си мислеше, че обича проклетите карти повече от него. — Ако ще водим битки в името на краля, нормално е да очакваме кралски подкрепления.

— Трябваше да ги видиш как хукнаха! — Проклятие, как е възможно, къде отиде цялата му самоувереност? Допреди малко можеше да се втурне сам срещу дузина тежковъоръжени северняци и окото му нямаше да мигне, а сега една жена с изящна шия и посивяваща коса изстиска и последната му капка смелост. — Редиците им се разкъсаха преди дори да сме ги достигнали! Взехме няколко дузини пленници… — Лео погледна към Юранд, но в очите му видя само колебание и съмнение, гледаше го с онзи поглед, с който казваше, че не е съгласен. Точно както го погледна и преди нападението. — Фермата… е отново… в наши ръце… и…

Майка му го изчака търпеливо да довърши пелтеченето си и се обърна към приятелите му:

— Благодаря, Юранд. Убедена съм, че си направил всичко възможно да го разубедиш. На теб също, Бързей. Синът ми не може да се надява на по-верни приятели, аз на по-смели воини.

Джин стовари тежка длан на рамото на Лео:

— Всъщност Лео предвождаше напа…

— Можете да си вървите.

Джин се почеса по брадата и на лицето му се изписа глуповато изражение. От воинския му ентусиазъм в долината не беше останала и следа. Юранд направи една измъчена гримаса и сви рамене:

— Разбира се, лейди Финри. — И двамата с Джин се изнизаха послушно от шатрата и оставиха Лео, който чоплеше ли, чоплеше крайчеца на плененото знаме.

Майка му изчака търпеливо неловкото мълчание да си свърши работата, преди да стовари присъдата.

— Глупак такъв.

Естествено, Лео го очакваше, но все пак го заболя.

— Защо, защото всъщност влязох в битка?

— Не, заради това кога влезе в битка, а също как.

— Истинският водач е винаги най-отпред и в средата! — В момента, в който го каза, осъзна, че звучи точно като героите от глупавите истории, които така обичаше.

— Знаеш ли кой също е винаги най-отпред и в средата? — Попита майка му. — Мъртъвците. И двамата знаем, че не си глупак, Лео. Защо се правиш на такъв? — Тя поклати невярващо глава. — Не трябваше да оставям баща ти да те изпрати да живееш при Кучето. Всичко, което си научил в Уфрит, е невъздържаност, глупави песни и детинско преклонение пред главорезите в тях. Трябваше вместо това да те изпратя в Адуа. Естествено, певческите ти умения нямаше да са на такава висота, но поне щеше да се научиш на малко пресметливост.

— Име време за пресметливост и време за действие!

— Но никога не е времето за прибързаност, Лео. Нито пък за суета.

— Мамка му, аз спечелих!

— Какво точно спечели? Никому ненужна ферма в някаква безполезна долина? Това беше просто разузнавателен отряд и сега врагът знае с какви сили разполагаме. — Тя изсумтя огорчено и насочи отново вниманието си към картите. — Или по-скоро с какви сили не разполагаме.

— Плених знаме. — Погледна парчето плат в ръцете си и осъзна каква жалка картинка е всъщност, зле съшито, вързано за нещо по-близо до откършен клон, отколкото до подобаващ за целта прът. Как въобще си беше въобразил, че е възможно Стаур Здрачния лично да язди под това знаме?

— Имаме знамена в излишък — отвърна майка му. — Това, което не ни достига, са мъже, които да вървят под тях. Може би следващия път, като решиш да влизаш в битка, ще се върнеш с подкрепление от няколко полка вместо с парцал.

— Мътните го взели, майко, как да ти угодя…

— Като слушаш какво ти се казва. Като се учиш от онези, които знаят повече. Бъди смел, разбира се, но не прибързвай. И най-важното, гледай да не те убият! Винаги си знаел как да ми угодиш, Лео, но винаги избираш да угодиш на себе си.

— Не разбираш! Ти не си… — Лео размаха отчаяно ръка в търсене на точната дума и както винаги се провали в намирането ѝ. — Мъж! — Добави накрая, осъзнавайки колко глупаво звучи това.

Майка му повдигна озадачено вежди:

— Ако някога съм страдала от заблуди или съмнения по въпроса, те бяха развенчани в момента, в който те изтиках от утробата си. Имаш ли престава колко тежеше, когато се роди? Пробвай някой път да изсереш наковалня, в продължение на два дни, пък после ела ми кажи как е минало.

— Мътните го взели, майко! Имам предвид, че хората се възхищават и следват определен тип мъже и…

— Както твоят приятел Ритър се възхищаваше на теб?

Споменът за останалия без ездач кон изникна като изневиделица. Осъзна, че не си спомняше лицето на Ритър измежду това на хората си, скандиращи след победата. Осъзна, че до момента дори не се беше сетил за него.

— Той знаеше рисковете — изграчи задавено Лео, внезапно обзет от тревога. — Той избра да се бие. С гордост влезе в битката!

— Така е. Заради огъня, който гори в душата, Лео. Огънят, който вдъхновява хората да те следват. Баща ти също го имаше. Той е дар, но с такъв дар вървят отговорности. Хората поставят живота си в ръцете ти.

И както непокътнатият сняг се стопява и оставя на показ скритите досега гнилоч и кал, гордостта на Лео отстъпи и направи път на грозната вина.

— Ще отида да го видя. — Лео се обърна и тръгна към изхода на шатрата, препъвайки се в разкопчания ремък на една от броните на крака си. — Той е при… ранените?

Изражението на лицето на майка му омекна и това засили тревогите на Лео.

— Той е при мъртвите, Лео. — Тя замълча и в шатрата стана тихо, само вятърът шумолеше в платнището на входа. — Съжалявам.

Без трупове няма слава. Лео се стовари тежко на един от сгъваемите столове и плененото знаме изтропа на пода в краката му.

— Той каза, че е по-добре да те изчакаме — промърмори Лео и в мислите му изникна тревожното лице на Ритър, докато гледаше надолу към долината. — Юранд също. А аз им казах, че ако искат, могат да останат отзад при жените… и да изчакат, докато мъжете приключат с битката.

— Постъпил си, както си мислел, че е редно — промърмори майка му. — Взел си решение на момента.

— Той има жена… — Лео си спомни сватбата. Проклятие, как ѝ беше името. Имаше изпито лице и немощна брадичка. Младоженецът определено изглеждаше по-красив от двама им. После танцуваха зле, а Джин Бързея изкрещя на северняшки, че се надявал за благото на булката Ритър да го бива повече с оная работа, отколкото в танците. И Лео избухна в такъв смях, че едва не повърна на масата. Сега не му беше до смях. Но вероятността да повърне беше същата. — Мътните го взели… той има дете.

— Ще им пиша.

— Каква полза от писмо? — Лео усети сълзите му да напират. — Ще им дам къщата ми! В Остенхорм!

— Сигурен ли си?

— За какво ми е на мен къща? Аз така или иначе съм почти постоянно на седлото.

— Имаш огромно сърце, Лео. — Майка му клекна пред него. — Понякога си мисля, че е прекалено голямо. — Бледите ѝ ръце изглеждаха така мънички в бронираните му ръкавици, но въпреки това бяха по-силни от неговите. — Имаш всички заложби на велик водач, но не можеш да оставиш всяка емоция да те води за носа. Понякога битката се печели от по-смелия, но войната винаги се печели от по-умния. Разбираш това, нали?

— Разбирам — прошепна Лео.

— Добре. Тогава дай заповед за напускане на фермата и се изтегли на запад, преди Стаур Здрачния да е настъпил с основните си части.

— Но ако отстъпя… значи Ритър умря напразно. Как ще изглежда това в очите на хората, ако отстъпя?

Тя се изправи:

— Като женска слабост и нерешителност, да се надяваме. Тогава горещите глави на Севера вероятно ще надделеят и ще потеглят срещу нас с всичките си части и огромни усмивки на мъжествените си лица и когато подкрепленията от краля пристигнат, ние ще сме готови и ще ги направим на парчета.

Лео заби поглед в земята и усети сълзата да се търкулва по бузата му:

— Разбирам.

Майка му заговори тихо и спокойно:

— Постъпи прибързано, необмислено, но показа голяма смелост и… за радост или беда, мъжете се възхищават на хора с такава смелост. Няма да отрека, че ни е нужен повод за празнуване. Ти разкървави носа на Стаур Здрачния. Великите воини се палят бързо, а гневните мъже допускат грешки. — Тя постави нещо в отпуснатите му ръце. Знамето на Здрачния, с черната вълча глава на него. — Баща ти щеше да се гордее със смелостта ти, Лео. Сега накарай и мен да се гордея с теб, като покажеш мъдрост и здрав разум.

Лео затътри крака към изхода на шатрата, прегърбил рамене под тежестта на бронята, можеше да се закълне, че тежеше трижди повече, отколкото на влизане. Ритър го нямаше и нямаше да се върне. Беше оставил невзрачната си жена да плаче безутешно край огнището. Убиха го собствената му лоялност и суетата на Лео. Убит от небрежността на Лео. И невежеството на Лео.

— Мътните да го вземат. — Опита да изтрие сълзите си с опакото на ръката, но бронираната ръкавица не свърши работа. Крайчецът на плененото знаме се оказа по-добър избор за целта.

„В битката мъжът открива себе си.“ Лео замръзна на място пред входа на шатрата. Имаше чувството, че цял полк се беше строил в полумесец отпред.

— Ура за Лео дан Брок! — изрева Глоуард, сграбчи китката на Лео в огромната си лапа и я вдигна победоносно нагоре. — Младия лъв!

— Младия лъв! — Викът на Барнива се извиси над скандирането на мъжете. — Лео дан Брок!

— Опитах да те предупредя. — Прошепна в ухото му Юранд. — Тя ти подкастри крилцата, нали?

— Напълно заслужено — отвърна Лео и успя да докара нещо като усмивка на лицето си. Не можеше да отрече, че сега всички се нуждаеха от макар и малък повод за празнуване.

И мъжете не го разочароваха, виковете им се усилиха, когато той вдигна над главата си парцаливото знаме на врага. Антоп пристъпи наперено и подкани с вдигане на ръце за още овации. Един от войниците, очевидно вече пиян, смъкна панталони и под одобрителните крясъци на останалите изложи на показ голия си задник в посока север. После залитна и се просна на земята, което предизвика бурен смях. Глоуард и Барнива сграбчиха Лео и го вдигнаха на раменете си. Юранд постави юмруци на хълбоците си и извъртя с досада очи.

Дъждът беше спрял и слънцето проблясваше в лъскавите брони и наточените остриета, стопляше грейналите усмивки по лицата.

Не беше лесно човек да не се почувства някак по-леко.

Вината е лукс

Снегът се беше стопил и оставил света студен и неприветлив. Ледената киша, която минаваше за земя, се просмукваше в ботушите на Риккъ и покриваше с пръски окаляните крачоли на мокрите ѝ панталони. Студените капчуци от черните клони не спираха да мокрят провисналата ѝ коса, подгизналото наметало, стичаха се по вечно сърбящия гръб. Мокрото отгоре се срещаше с мокрото отдолу в областта на колана, който беше пристегнат с още една поредна дупка в резултат на това, че за последните три дни, откакто уби онова момче и видя дома си да гори, не беше яла почти нищо.

Поне нямаше накъде по-лошо да става. Или поне така си казваше.

— Щеше да е добре да сме на пътя — изропта Риккъ, докато се опитваше да освободи крака си от ноктите на трънака, и в резултат успя само да се сдобие с повече драскотини.

Изърн имаше неестествената способност винаги да намира сухо място в тресавището, където да стъпи. Риккъ имаше чувството, че тя можеше да прекоси езеро, подскачайки по листата на водните лилии, и дори подметките ѝ да не се намокрят.

— И кой мислиш припка небрежно по пътя сега, мм?

— Хората на Стаур Здрачния — отвърна посърнала Риккъ.

— Ъхъ, а също тези на чичо му Скейл Желязната ръка и тези на татко му, Калдер Черния. Тръните може и да издраскат нежната ти, мека като пух кожичка, но драскотините им няма да са нищо в сравнение с тези от мечовете на ония на пътя.

Риккъ изруга при поредния опит на калта да изсули един от ботушите ѝ.

— Можеше поне да се изкачим малко по-нагоре.

Изърн се почеса по носа и направи такава досадна физиономия, все едно по-голяма глупост не беше чувала.

— А кой мислиш си прекарва приятно там горе, в подножието на пътя?

Риккъ се намуси и премести с език топчето дървесна гъба зад долната си устна:

— Съгледвачите на Стаур Здрачния.

— И тези на Скейл Желязната ръка, и тези на Калдер Черния. И тъй като те са плъпнали по билото и високите склонове като бълхи по дънер, какво остава за нас?

Риккъ плесна поредното насекомо, пропълзяло по опакото на ръката ѝ:

— Тук долу, на дъното на долината, при трънака, калта и проклетите кръвопийци.

— Ооо, човек ще си каже, че една вражеска армия, нахлула в земите на твоя баща, ти утежнява живота, а? Свикнала си да гледаш на света като на безопасно местенце. А виждаш ли, сега си заобиколена от опасности, така ли, момичето ми? Е, време е да започнеш да се държиш подобаващо. — И Изърн се промуши през храсталака ловко и безшумно като змия и остави Риккъ да се влачи след нея и да ругае под нос.

Досега се беше мислила за доста калена в живота на открито, но в настоящата компания се чувстваше като пълен дръвник, който никога не е излизал зад градските стени. Изърн-и-Файл знае всеки път и пътека, така се говореше за нея. Познаваше света като опакото на ръката си, повече и от татко ѝ. Риккъ беше научила повече от нея през последните две седмици, отколкото от онзи празноглав преподавател от Съюза, който я мъчи в продължение на цяла година в Остенхорм. Сега знаеше как да построи заслон от папрати. Как да залага капани за зайци, пък било то неуспешни. Как да се ориентира за посоката само по това от коя страна на дънерите расте мъх. Как да разпознава по шума на стъпките дали човек или животно приближава през гората.

Някои говореха, че Изърн е вещица, и несъмнено тя имаше и вида, и нрава на такава, но за беда нямаше магията, с която да направи храна от камъни и блатна вода. За беда.

Слънцето се скри зад билата на хълмовете, в долината стана още по-студено от преди и те се завряха в пролуките между скалите и се сгушиха една в друга да се топлят, а навън вятърът се усили и ситният ръмеж премина в леден дъжд.

— Мислиш ли, че можеш да намериш в цялата тази проклета долина една суха съчка за огън? — прошепна Риккъ, докато търкаше побелелите си, влажни длани и духаше в тях, като напразно се опитваше да ги сгрее. Пъхна ги под мишниците си, но вместо да се стоплят, те само я накараха да затрепери повече от студ.

Изърн беше клекнала над мешката с неизбежно изтъняващите им провизии и докато тършуваше вътре, приличаше на скъперник над торба злато.

— Дори и да можех — отвърна тя, — нямаше да го направя. Димът ще привлече преследвачи.

— Ще мръзнем значи — каза Риккъ с изтъняло гласче.

Риккъ знаеше какво говорят за нея хората, и сигурно бяха прави, сигурно не беше съвсем наред с главата, но очите ѝ не пропускаха нищо. Въпреки сумрака и бързите движения на чевръстите пръсти на Изърн тя знаеше, че планинката изяждаше по-малко от половината на това, което подаваше на нея. Виждаше го и беше благодарна. Искаше ѝ се да имаше куража да откаже, да настоява за справедлива подялба, но мътните го взели, колко гладна беше. Натъпка сушеното парче месо в устата си и го погълна с такава скорост, че дори не забеляза как е глътнала и топчето дървесна гъба.

Докато осмукваше и последните частички благодат от полепналия по зъбите ѝ мухлясал хляб, установи, че мислеше за момчето, което простреля. Спомни си, че имаше от онези боядисани парчета плат на кльощавия си врат, които майките връзваха на синовете си, за да им топли. И объркания му, изпълнен с възмущение поглед, отправен към нея. Може би беше същият, с който тя гледаше децата, които ѝ се присмиваха след всеки припадък.

— Аз убих онова момче. — Риккъ подсмръкна шумно и се изхрачи на земята.

— Ъхъ. — Изърн отряза парченце дървесна гъба и го натика под устната си. — Уби го подобаващо и така ограби завинаги всички, които са го познавали, лиши света от чудесата, които щеше да сътвори, ако беше оживял.

Риккъ замига неразбиращо:

— Всъщност ти му заби ножа в главата!

— Това беше проява на милост. С твоята стрела в гърба го чакаше бавна и мъчителна смърт.

Риккъ установи, че неволно е протегнала ръка зад гърба си и опитва да напипа с палец мястото, където се заби стрелата ѝ, но не успява. Точно като него.

— Не мисля, че заслужаваше такъв край.

— За стрелата няма значение кой какво заслужава и какво не. Най-добрата защита от стрела не е доблестен и изпълнен с добри дела живот, а да гледаш да си винаги този, който я пуска, ясно? — Изърн седна и облегна гръб в Риккъ. Миришеше на пот и влажна земя. Задъвка дървесната гъба. — Те бяха врагове на баща ти. Наши врагове. Нямахме друг избор.

— Не съм сигурна дали въобще направих избор. — Риккъ зачопли разранените си нокти и горчивия спомен. — Просто изпуснах тетивата. Глупава грешка. За негова беда.

— Или за наш късмет.

Риккъ се сгуши до Изърн, обгърната от студеното ѝ наметало и мрачното настроение.

— Няма справедливост значи? Ни за мен, ни за него. Просто свят, който извръща безучастно глава и не му дреме за никого от нас.

— Че защо да му дреме?

— Аз убих момчето. — Риккъ усети стъпалото си да потрепва, после потрепването стана гърч и мина по целия ѝ крак, а гърчът прерасна в тръпка, която мина през цялото ѝ тяло. — Както и да го мисля… все не ми изглежда редно.

Усети дланта на Изърн на рамото си и ѝ бе благодарна за жеста.

— Ако убиването на хора започне да ти се струва като нещо редно, значи имаш много по-сериозен проблем. От вината боли, но човек трябва да е благодарен за нея.

— Благодарен?

— Вината е лукс, на който се радва само онзи, който още диша, който не умира от болка и който не е на крачка от това да не умре от глад или студ. Ако само вина те мъчи, момиче… — Риккъ видя бледия блясък на зъбите на Изърн в тъмното, — значи си повече от добре.

И тя плесна здраво Риккъ по бедрото и се изкиска дрезгаво. Точно като вещица. Сигурно имаше някакви магически способности все пак, защото Риккъ усети, че се усмихва. За пръв път от дни. И от самата усмивка ѝ стана по-леко. Усмивката е най-добрият щит, както казваше баща ѝ.

— Защо просто не ме изостави там? — попита тя.

— Дала съм дума на татко ти.

— Хубаво, но всички говорят, че си най-ненадеждната кучка в целия Север.

— Никой не знае по-добре от теб колко струва това, което всички говорят. Истината е, че държа само на думата, която съм дала на човек, когото харесвам. Хората ме мислят за ненадеждна, защото, като оставим настрана планинците, това са точно седем души. — Тя стисна в юмрук татуираната си ръка и го разклати заплашително. — За тези седмината съм непоклатима като скала.

Риккъ преглътна тежко:

— Значи ме харесваш?

— Мм. — Изърн разтвори юмрук, разкърши пръсти и ставите ѝ изпукаха. — За теб не съм убедена, но харесвам баща ти и съм му дала дума. Че ще опитам да сложа край на гърчовете ти, че ще отворя това твое „дълго око“ и че ще те върна жива и здрава при него. Тази дребна несгода с нахлуващата вражеска армия може и да го е прогонила от Уфрит, но дългът ми към него си остава. Ще те отведа докъдето са го прогонили копелетата на Стаур Здрачния. — Тя извърна очи към Риккъ, лукави, хитри като на лисица, забелязала отворен курник. — Но трябва да ти призная, че имам и друга, не дотам безкористна причина да го направя, и това е добре за теб, защото на безкористния не можеш никога да имаш вяра.

— Каква причина?

Изърн облещи очи и те се бялнаха на фона на мърлявото ѝ лице:

— Знам, че има по-добър Север, в който да живеем. Свободен от хватката на Скейл Желязната ръка и онзи, дето му дърпа конците — Калдер Черния. И дори от онзи, дето дърпа нему конците. Свободен Север, в който човек да избира сам пътя си. — Изърн се доближи до Риккъ. — И твоето дълго око ще ни води по пътеката към него.

Как се следи резултатът?

Искрите хвърчаха в тъмнината. Горещината жареше усмихнатото лице на Савин. От другата страна на зейналите порти работниците напрягаха тела, а машините бутала и колела. Всичко бе обагрено в червено от светлината на разтопения метал. Чуковете звънтяха, веригите дрънчаха, парата свистеше, работниците ругаеха. Музиката на правенето на пари.

Една шеста от леярната на улица „Хълмова“ беше нейна.

Едно от шестте огромни халета ѝ принадлежеше. Два от дванайсетте гигантски комина. Една от шестте нови машини. Една шеста от купчините въглища в двора, от стотиците блещукащи стъкла на прозорците. И естествено, една шеста от непрекъснато повишаващите се печалби. Река от сребро, достатъчна да засрами дори кралската хазна.

— По-добре да не се задържаме на едно място, милейди — промърмори Зури. Светлините от леярната се отразиха в очите ѝ, докато оглеждаше тъмната улица.

Беше права, както винаги. Повечето млади дами, които познаваше Савин, биха припаднали само при мисълта да посетят тази част на Адуа без военна охрана. Но човек, обитаващ самия връх на обществото, трябва да е готов от време на време да нагази в най-ниските му части. Особено когато зърне в тинята и мръсотията блещукането на злато.

— Тръгваме — каза Савин и токовете на ботушите ѝ изжвакаха в калта, когато последва поклащащото се светло петно от факлата на момчето, което ги водеше през лабиринта от тесни, виещи се улички. Къщите бяха малки, сбутани една в друга, с по едно цяло семейство във всяка стая. Над улицата се простираше паяжина от въжета за простиране с плющящо на тях пране. Натоварени каруци препускаха с грохот и колелата им пръскаха мръсотия почти до покривите. На местата, където цели участъци не бяха разчистени, за да направят място на фабрики, уличките и алеите воняха на въглищен дим, задръстени канали и пълната липса на канализация. Кварталът гъмжеше от хора. Кипящ от индустрия. Но най-важното — преливащ от възможности за печалба.

И естествено, Савин не беше единствената, забелязала това. Беше ден за изплащане на надници и амбулантните търговци бяха плъпнали на рояци около складове и леярни с надеждата да олекотят джобовете и кесиите на работниците, тръгващи си от работа. Продаваше се всичко, от дребни удоволствия до неща от първа необходимост. Някои продаваха и себе си, стига да намереха купувач за стоката си.

Имаше и такива, тръгнали да олекотят джобове и кесии по доста по-директен начин. Мърляви хлапета джебчии притичваха из тълпата. Разбойници се спотайваха в тъмните алеи в очакване на жертва. Биячи се подпираха лениво по ъглите, готови да приберат дължимото на многото лихвари в квартала.

Рискове, опасности безсъмнено, но Савин открай време изпитваше непреодолима тръпка от хазартната игра особено когато заровете бяха подправени в нейна полза. Отдавна бе научила, че поне половината от успеха е в презентацията. Изглеждаш ли като жертва, скоро ще станеш такава. Даваш ли вид обаче на човек, държащ всичко под контрол, и народът ще се избие да ти се подчини.

Затова вървеше наперено, облечена по последен писък на модата, вирнала високо брадичка и изпънала до болка гръб. За последното може би нямаше избор предвид това как здраво беше стегнала вървите на корсета ѝ Зури. Вървеше така, все едно цялата улица ѝ принадлежеше, което не беше далеч от истината, тъй като притежаваше пет от копторите, минаващи за къщи, малко по-надолу по улицата. И петте бяха пълни до изгнилите греди на покривите им с бежанци от Гуркул, които плащаха двойно повече от обичайния наем.

Присъствието на Зури до нея ѝ вдъхваше половината кураж. Другата половина идваше от изящно изкованото стоманено острие на кръста ѝ. Много млади дами днес излизаха, препасали кинжали, след случая, в който Финри дан Брок предизвика истински фурор, появявайки се в двореца със сабя на кръста. И Савин откри, че нищо не вдъхва такъв кураж като доброто стоманено острие.

Водачът им спря пред една особено окаяна постройка и вдигна факлата към олющената табела над вратата.

— Това ли е мястото? — попита той.

Савин събра полите си и клекна пред него, така че лицето ѝ бе на нивото на омазаните със сажди бузи на хлапето. Замисли се дали и то не полага същото старание със саждите, както прислужницата ѝ с пудрата ѝ преди излизане, за да предизвика точно колкото е нужно състрадание. Така де, чистите хлапета не се нуждаят от подаяние.

— Това е. Приеми най-сърдечните ми благодарности за водаческите ти умения. — Зури пъхна една монета в облечената с ръкавица ръка на Савин и тя я подаде на хлапето.

Савин не се свенеше да направи малко публична демонстрация на щедрост. Тънкостта бе в това да изстискаш съдружниците си зад затворени врати, за да може после те да вършат изстискването на публично място. Савин през това време ще стои настрана, ще се усмихне миловидно, ще подхвърли някоя и друга монета на просещите хлапета на улицата, самата добродетел. Що се отнася до добродетелта, в крайна сметка отново всичко е в презентацията.

Хлапето се вторачи в сребърната монета, все едно беше легендарен звяр, за който беше чувало, но не се бе и надявало един ден да зърне с очите си.

— За мен ли е?

Савин знаеше, че във фабриката ѝ за копчета и токи в Холсторм по-малки и по-мърляви хлапета от него работят цял ден за частица от това в ръката ѝ. По настояване на управителя, естествено, според когото малките ръчички били най-подходящи за деликатна работа. Пък и струват само малки надници. Но Холсторм беше далеч, а нещата в далечината изглеждат малки и незначителни. Дори детското страдание.

— За теб е. — Естествено, не отиде чак дотам, че да разроши игриво косата на хлапето, кой знае какво се въдеше в нея.

— Какво мило момче — отбеляза Зури, докато го изпровождаше с поглед да изчезва в тъмнината, стиснало сребърната монета в една ръка и факлата в друга.

— Всички са — отвърна Савин. — Ако имаш нещо, което искат.

— Най-благословен е онзи, който осветява пътя на другите, казваше някога учителят ми по вероучение.

— Не беше ли този, който направи дете на една от ученичките си?

— Същият. — Зури повдигна тревожно вежди. — Духовната възвишеност не е без край.

При влизането на Савин в мърлявата пивница настана гробна тишина, зяпнаха я като екзотично, невиждано досега животно.

Зури извади кърпичка и забърса старателно част от тезгяха и докато Савин сядаше, издърпа дългата игла и свали внимателно шапката ѝ, без да помръдва и едно кичурче от косата ѝ. Притисна шапката до гърдите си. Напълно разбираемо, струваше колкото цялата постройка с все клиентелата ѝ. Един бърз оглед на последната и Савин установи, че всъщност бе подценила шапката си.

— Я гледай ти. — Мъжът от другата страна на тезгяха запристъпя бавно към нея, докато бършеше длани в лекьосана престилка, оглеждайки Савин от глава до пети. — Смея да твърдя, че това не е място за дама като теб.

— Още не сме се запознали. Нямаш и бегла представа що за дама съм. Кой знае, може би залагаш живота си на карта само като разговаряш с мен.

— Мисля, че съм достатъчно куражлия да продължа, ако и на теб ти стиска. — По мазната му усмивка Савин се досети, че незнайно защо си беше втълпил, че представлява голямо завоевание за нежния пол. — Как ти е името?

Тя подпря лакът на частта от тезгяха, избърсана от Зури, наведе се напред и изрече отчетливо двете срички:

— Савин.

— Мм, прекрасно име.

— Оо, ако толкова ти се нрави началото, направо ще си умреш, като чуеш края.

— Нима? — замърка мъжът. — Да го чуем тогава.

— Савин… дан… — И тя се наведе още повече, преди да нанесе съкрушителния удар. — Глокта.

Ако името на човек беше нож и ако можеше да се съди по това колко бързо пребледня лицето на мъжа, това на Савин току-що му преряза гърлото. Той се покашля, задави се, отстъпи крачка назад и се спъна в една от бъчвите.

— Лейди Савин. — Маджир се зададе по стълбите откъм кабинета си на горния етаж. Дървените стъпала заскърцаха под значителния товар на телосложението ѝ. — Каква чест.

— Нали? Тъкмо се запознавах с твоя човек.

Маджир хвърли бегъл поглед на пребледнелия като платно барман.

— Да го накарам ли да ти се извини?

— За какво? Че се прави на по-смел, отколкото е? Ако започнем да екзекутираме хората за това, в Съюза няма да останат и една дузина мъже, права ли съм, Зури?

Зури притисна шапката на Савин към гърдите си и видимо посърнала, отвърна:

— За беда, героите са почти на свършване.

— Ако знаех, че идваш — Маджир се покашля — чак дотук… сама…

— Ако започна да прекарвам цялото си време у дома с майка ми, ще се избием една друга — отвърна Савин. — Освен това смятам, че работата се върши, доколкото е възможно, лице в лице. В противен случай някой от съдружниците ти ще вземе да си въобрази, че започват да ти убягват неща. На мен нищо не ми убягва, Маджир.

Савин знаеше как да се държи подобаващо в подножието на обществото. Когато си имаш работа с грубияни, действаш грубо. Те друг език не разбират. Дебелата шия на Маджир се повдигна, докато тя преглъщаше тежко.

— Смее ли някой да се съмнява? — Тя постави плосък кожен калъф на тезгяха.

— Всичко ли е вътре?

— Полица от банкова къща „Валинт и Балк“.

— Сериозно? — „Валинт и Балк“ имаха мрачна репутация дори за банкери. Бащата на Савин неведнъж я бе предупреждавал никога да не работи с тях, защото веднъж задлъжнееш ли на „Валинт и Балк“, дългът ти никога няма да е изкупен. Тя подхвърли калъфа на Зури, която надникна в него и ѝ кимна одобрително. — На сериозно отиват нещата, щом дори разбойниците започнат да използват банки.

Маджир повдигна бавно вежда:

— Една честна жена има закона зад гърба си да я закриля. Бандитите трябва да полагат повече грижи, за да предпазят доходите си.

— Истинско съкровище си. — Савин се пресегна през тезгяха, щипна шеговито бузата ѝ и я разтърси. — Благодаря, Зури. И ти си същинско съкровище — добави тя, докато Зури поставяше обратно шапката на главата ѝ и забождаше дългата игла.

— Ако не възразяваш — каза Маджир, — ще изпратя няколко от момчетата да те придружат на връщане. Няма да мога да си го простя, ако ти се случи нещо лошо.

— О, хайде, хайде. Ако ми се случи нещо лошо, фактът, че няма да можеш да си го простиш, ще е най-малката ти грижа.

— Вярно. — Маджир я изпроводи с поглед, опряла масивни юмруци на тезгяха. — Предай поздрави на баща ти.

Савин прихна с цяло гърло:

— Нека не се обиждаме, като се преструваме, че на баща ми му дреме на оная работа за поздравите ти. — Савин изпрати въздушна целувка на втрещения барман, преди да излезе.

Диетам дан Корт, известният архитект, имаше вид на човек, държащ всичко под контрол. Писалището му беше отрупано с карти, чертежи и скици и само по себе си представляваше произведение на архитектурното изкуство. Савин се движеше сред най-високопоставените и властимащи в обществото и въпреки това се усъмни дали някога беше виждала по-голямо писалище. То запълваше кабинета почти от стена до стена, с по една тясна пътечка от двете му страни, по която собственикът му можеше да стигне до стола си. Вероятно въпросният собственик се нуждаеше от малко чужда помощ сутрин за стигане до стола. Савин се замисли дали да не му препоръча майстора, който правеше корсетите ѝ.

— Лейди Савин — поде монотонно Корт. — Каква чест.

— Нали? — Накара го да се наведе опасно ниско над писалището, за да целуне ръката ѝ, като през това време изучаваше неговата. Беше едра, месеста длан, с все още носещи следите от тежка работа пръсти. Издигнал се с труд човек. Посивялата му коса беше старателно преметната и безупречно пригладена на очевидно плешивото му теме. Горд и суетен мъж. Тя забеляза протрития маншет на някога великолепния му жакет. Човек във финансово затруднение, но усърдно стараещ се да го прикрие.

— На какво дължа удоволствието от посещението ви? — попита той.

Савин седна срещу него, а Зури свали шапката ѝ. Една дама с изискан вкус никога не изглежда така, сякаш полага усилие за каквото и да било. При нея нещата просто се случват от само себе си.

— Възможността за инвестиция, която споменахте при последната ни среща — отвърна тя.

Лицето на Корт се озари:

— Дошли сте да я обсъдим?

— Дошла съм да я направя.

Зури постави кожения калъф на Маджир на писалището така деликатно, сякаш бе довят от полъх на вятъра. Изглеждаше така малък върху огромното, тапицирано със зелена кожа писалище. Но това е магията на банките. Само те успяваха да направят безценното малко, а огромното безполезно.

По челото на Корт избиха ситни капчици пот:

— Всичко ли е вътре?

— Облигация от „Валинт и Балк“. Надявам се, ще свърши работа?

— Разбира се! — Той не успя да прикрие алчната нотка в гласа си, нито нетърпението, когато се пресегна през писалището. — Вярвам, споразумяхме се за дял от една двайсета…

Савин постави показалец в единия ъгъл на кожения калъф:

— Вие предложихте една двайсета. Аз просто замълчах.

Ръката на Корт застина във въздуха.

— Ами тогава…?

— Една пета.

В настъпилата тишина Корт явно обмисляше до каква степен да си позволи да изглежда възмутен, а Савин до каква степен да изглежда, че ѝ е все едно.

— Една пета? — И бездруго руменото му лице стана огненочервено. — Първите ми инвеститори придобиха половината на това срещу два пъти повече пари! Аз самият притежавам едва една пета, а на практика съм изкопал проклетото нещо със собствените си ръце! Една пета? Да не сте си загубили ума?

За Савин нямаше по-голямо изкушение от затръшнатата в лицето ѝ врата.

— За един безумна, за друг просто наблюдателна — отвърна тя и продължи да се усмихва прелестно насреща му. — Каналът ви е планиран далновидно, а мостът ви е истинско чудо. Наистина приемете поздравленията и възхищението ми. Занапред всички ще строят с желязо. Но не е завършен, а сте свършили парите.

— Имам запаси за два месеца.

— За две седмици в най-добрия случай.

— В такъв случай разполагам с две седмици да намеря по-разумен и приемлив инвеститор!

— Разполагате с два часа. — Савин повдигна високо вежди. — По-късно довечера ще се видя с Тилде дан Ръкстед.

— С кого?

— С Тилде, младата съпруга на лорд маршал Ръкстед. Чудесно, мило момиче, но майко мила, каква клюкарка! — Савин извърна поглед нагоре към Зури.

— Сърцето ми се къса да говоря така за едно от божиите създания — поде Зури, сведе смирено очи и запърха с дългите си мигли, — но тя е същинско плямпало.

— И когато ѝ кажа и я помоля да не споменава за това на никого, естествено, защото само на нея го казвам, че нямате инвестиции, за да завършите строежа, че имате проблеми с разрешителните и с протестиращи работници, всичко ще бъде разнесено из града още преди изгрев-слънце.

— Все едно е отпечатано на памфлет и разлепено из цяла Адуа — добави Зури.

— Успех тогава с намирането не на разумен и приемлив, на какъвто и да е инвеститор.

Само за миг лицето на Корт премина от огненочервено в бяло като платно и Савин прихна развеселена:

— Не ставайте смешен, естествено, че не бих направила това! — Тя спря да се смее. — Защото ще ми припишете една пета от цялото начинание. Сега. И тогава аз ще споделя с Тилде, че току-що съм направила инвестицията на живота си, а тя няма да устои на изкушението да ме последва и също да вложи пари. Защото, видите ли, езикът ѝ може и да е развързан, но не и кесията ѝ.

— Алчността е така презряна от свещениците — въздъхна Зури. — Особено от богатите свещеници.

— Но за беда така разпространена в днешно време — продължи да нарежда Савин. — И ако лейди Ръкстед види изгода, ми да, смея да твърдя, че ще е склонна да убеди съпруга си да позволи пробив в Стената на Касамир, за да може вашият канал да бъде удължен до Три ферми. — А Савин да продаде безполезните съборетини, които наскоро бе закупила и които удобно се намираха на предполагаемия път на канала, отново на себе си, при това с доста висока печалба. — Маршалът е пословично известен с твърдоглавието и непреклонността си към всички останали, но в ръцете на съпругата си е същинско котенце. Знаете как е: възрастни мъже, млади съпруги.

Савин със задоволство отбеляза, че Корт е стабилно приклещен между гняв и амбиция и това я зарадва. В края на краищата повечето животни изглеждат по-добре в клетка.

— Да удължа канала… до Три ферми?

— Ще сте първият успял да го постигне в цялото кралство. Чак до Три ферми. — Където по случайност ще обслужва трите текстилни фабрики на Савин и леярната на улица „Хълмова“ и така ще вдигне значително производителността им. — Също така, като за приятел, мога дори да издействам посещение на инквизиторите на Негово Величество на следващата работническа среща. Предполагам, че след няколко показни ареста и демонстрации на здрава ръка непокорните работници ще станат доста по-податливи.

— Демонстрациите на здрава ръка — намеси се Зури — са винаги на почит сред свещениците.

Корт почти проточи лиги при мисълта и Савин реши, че е време да спре, преди горкият човек да се наложи да сменя и панталоните си.

— Една десета — изграчи сподавено той.

— Пфу. — Савин се изправи и Зури тръгна към нея с шапка в ръка, премятайки ловко иглата между пръстите си. — Вие сте архитект, който може да се мери дори с Канедиас, но сте напълно безпомощен в лабиринта, който представлява обществото на Адуа. Имате нужда от водач и аз съм най-добрата в занаята. Хайде сега, бъдете така добър и ми предложете една пета, преди да съм поискала четвърт. Защото знаете, че всъщност струвам повече от една трета.

Корт се свлече на стола и брадичката му потъна в двойната му гуша. Изпълнените му с ненавист очи останаха приковани в Савин. Очевидно не беше човек, обичащ да губи. Но къде е забавлението в побеждаването на такива, които обичат?

— Така да бъде. Една пета.

— Нотариус от кантората „Темпъл и Кадия“ вече изготвя документите, ще се отбие скоро. — Савин се обърна да си върви.

— Предупреждаваха ме хората — изръмжа Корт, докато изваждаше облигацията на „Валинт и Балк“ от кожения калъф, — че се интересувате само от пари.

— Ха, що за помпозна сбирщина са това хората. Парите не ме интересуват от много отдавна. — Савин повдигна периферията на шапката си за поздрав. — Но ако не са те, как иначе човек следи резултата?

Малко публично обесване

— Мразя проклетите обесвания — каза Орсо.

Една от курвите се изкиска така, все едно беше чула невероятна шега. Беше най-фалшивият смях, който някога бе чувал, а по отношение на престорените смехове той беше ненадминат специалист. В негово присъствие всеки се преструваше, но от всички той бе най-лошият актьор.

— Предполагам, можеш да го спреш — каза Хилди. — В случай че решиш.

Орсо вдигна поглед към нея и смръщи вежди. Седеше на каменния зид с кръстосани крака, подпряла брадичка в дланта си.

— Ами… предполагам… — Странно как досега това въобще не му беше хрумвало. Представи си се как изтичва и се качва на ешафода. Как настоява горките хорица да бъдат помилвани и как ги повежда обратно надолу към жалкото им съществувание под съпровода на сълзливи благодарности и бурните овации на тълпата. После въздъхна. — От друга страна… човек не трябва да се бърка в работата на правосъдието.

Лъжа като всичко останало, излязло от устата му, замислено с цел да го направи една идея по-малко ненавистен за околните. Запита се кого ли заблуждаваше. Хилди безсъмнено виждаше истината. А истината беше, че без значение дали за обесването, или за каквото и да е друго, на него просто не му се занимаваше. Извади нова щипка перлен прашец от кутийката и мощното му смъркане проехтя над главите на множеството тъкмо когато инквизиторът начело на екзекуцията пристъпи към ръба на ешафода и тълпата притихна.

— Тези трима… души — инквизиторът посочи с жест към тримата оковани престъпници, държани под мишниците от по един палач с качулка на главата — са членове на нелегалната група, наречена Трошачите, и са осъдени за държавна измяна и предателство срещу короната!

— Предатели! — изкрещя някой в тълпата и моментално се задави от кашлица. Днес не духаше, лош ден по отношение на дима и саждите. Не че по отношение на дима и саждите в последно време имаше кой знае какви добри дни с всичките нови комини, никнещи над Адуа като гъби след дъжд. Хората най-отзад сигурно дори не виждаха ешафода в мътилката, която минаваше за въздух.

— Тримата са намерени за виновни в подпалвачество и рушене на машини, в подстрекателство към бунт и укриване на бегълци от кралското правосъдие! Имате ли да кажете нещо?

Един от осъдените, едър мъж с брада, очевидно имаше.

— Ние сме верни поданици на Негово Величество! — изрева той. Имаше плътен басов глас, потреперващ от вълнение при всяка дума. — Искаме само справедливо заплащане срещу честен труд!

— Аз по-скоро бих предпочел несправедливо заплащане срещу никакъв труд — изръмжа под нос Тъни.

Жълтен, който тъкмо бе надигнал бутилката, прихна и избълва облак от ситни алкохолни капчици, които постепенно се посипаха по перуката на добре облечената дама пред него. Мъжът до нея, господин с великолепни сиви мустаци, сливащи се с бакенбардите му, реши, че те явно не отдаваха нужното уважение на събитието, и се извърна разгневен:

— Вие, господа, сте същински позор!

— Не думай? — Тъни бутна език в една небръсната, посивяла буза. — Чуваш ли бе, Орсо? Ти си същински позор.

— Орсо? — смотолеви мъжът. — Да не би…

— Същият. — Тъни го дари с широка, пълна с пожълтели зъби усмивка и Орсо направи измъчена гримаса и извърна глава. Мразеше, когато Тъни го използва, за да тормози хората. Почти толкова, колкото мразеше и публичните екзекуции. Но някак все не успяваше да сложи край на кое да е от двете.

Възмутеният господин пребледня като прясно изпран чаршаф, нещо, което Орсо не беше виждал през последните няколко дни.

— Ваше Височество, нямах никаква представа. Моля приемете най-искрените ми…

— Няма нужда. — Орсо махна лениво с ръка и развя на показ един окапан с вино копринен маншет, после щипна още малко перлен прашец от кутийката. — Аз съм същински позор. Всеки го знае. — И той потупа дружески мъжа по рамото, осъзна, че е омазал с перления прашец дрехата му, и взе да я тупа безуспешно. В края на краищата ако имаше нещо, в което Орсо го биваше особено много, това беше да е безуспешен. — Моля, не се тревожете, че може да сте накърнил чувствата ми. Аз нямам такива. — Това повтаряше непрекъснато. В действителност понякога му се струваше, че има прекалено много такива. И те го теглеха в една дузина различни посоки едновременно, така че всъщност не помръдваше наникъде.

Щипна още малко прашец за всеки случай и когато сведе насълзени очи към кутийката, установи с тревога, че е почти празна.

— Хилди — промърмори той и махна на момичето. — Празна е.

Тя скочи от каменния зид и се изправи пред него в цял ръст. Главата ѝ стигаше едва до средата на гърдите му.

— Вече? При кого да отида?

— Маджир?

— Дължиш ѝ сто петдесет и една марки. Каза, че повече няма да ти дава на вересия.

— Спизерия тогава?

— Дължиш му триста и шест марки. Същата работа.

— Как се стигна дотам, мамка му?

Хилди хвърли многозначителен поглед на Тъни, Жълтен и курвите:

— Искаш да ти кажа ли?

Орсо се замисли дълбоко за някого другиго, но накрая се отказа. И в това го биваше много, да се отказва.

— Имай милост, Хилди, за никого не е тайна, че съм надежден в това отношение. В най-скоро време ще се сдобия със значително наследство. — А с него Съюзът и всичко в него. Непосилният товар на властта и неизпълнимите очаквания на хората. Лицето му се изкриви в мъчителна гримаса, когато ѝ подхвърли кутийката.

— На мен дължиш девет марки — промърмори тя.

— Къш, къш! — Орсо понечи да махне с ръка, оплете кутрето си в огромните маншети и започна да се бори да го освободи. — Просто ми намери!

Тя въздъхна дълбоко, нахлупи старото войнишко кепе върху русите си къдрици и изчезна в тълпата.

— Очарователно малко създание е твоето… момиче за всичко — изчурулика една от курвите и се увеси на ръката му.

— Правилната дума е камериер — отвърна сърдито Орсо. — И е същинско съкровище.

Междувременно брадатият рецитираше с огромен патос манифеста на Трошачите от ешафода. Шумът на тълпата се усили, но за най-голямо съжаление на инквизитора не беше на всяка цена в резултат на възмущение. Тук-там се извисяваха одобрителни възгласи.

— Край на машините! — изрева брадатият и вените на шията му изскочиха. — Край със заграбването на обществена земя!

Човекът изглеждаше свестен. Значително по-свестен от Орсо, това със сигурност.

— Какво прахосничество на талант — промърмори той под нос.

— Камарата на лордовете не е там да служи само на благородниците! Всеки трябва да има право на глас…

— Достатъчно! — инквизиторът даде знак на един от палачите. Осъденият продължаваше да говори, докато палачът стягаше примката около врата му, но гласът му бе удавен от гнева и възмущението на тълпата.

Истинска загадка. Този човек, роден в пълна нищета, а с такава силна вяра в нещо, че е готов да умре за него. Орсо, от друга страна, заобиколен от всичко, което може да иска човек, но едва намира сили да се вдигне от леглото сутрин. Всъщност следобед.

— Но пък в леглото е топло и уютно — промърмори отново под нос.

— О, да, и още как, Ваше Височество — изгука в ухото му една от курвите. Сладникавият ѝ, отвратителен парфюм бе така силен, че беше истинско чудо как гълъбите не падаха мъртви около нея.

Инквизиторът кимна.

Вместо неколцина здравеняци или животни да дърпат въжето и да вдигнат осъдения във въздуха, някой изобретателен човечец бе измислил система, при която с помощта на един-единствен лост подът на ешафода се отваряше под краката на обесвания. Изобретенията са, за да правят всичко в тоя живот по-леко в края на краищата. Защо убиването на хора да прави изключение?

Когато въжето се изопна, от тълпата се надигна странен шум. Отчасти радостни възгласи, отчасти гневно възмущение. Тук-там стон на погнуса, но предимно въздишки на облекчение. Облекчение, че не си ти на края на въжето.

— Проклятие — промърмори Орсо и пъхна пръст в яката си да я разхлаби. Нямаше никакво удовлетворение от всичко това. Дори и тези хора наистина да бяха врагове на короната, определено не изглеждаха опасни.

Следващият наред да получи кралско правосъдие, се оказа момиче, което сигурно нямаше и шестнайсет. Очите му, облещени насред тъмни кръгове, се стрелкаха трескаво от дупката в пода на ешафода до инквизитора, който тръгна към него.

— Имаш ли да кажеш нещо?

Девойката, изглежда, дори не разбираше какво става. Орсо установи, че му се иска димът и пушилката да бяха по-гъсти, за да не вижда лицето ѝ.

— Моля ви — каза мъжът до нея. Мърлявото му лице беше прорязано от следите на стичащи се сълзи. — Вземете мен, но моля…

— Затворете му устата — кресна инквизиторът. Очевидно и той не беше очарован от ролята си в тази гротеска. Няколко зеленчука полетяха към ешафода, но дали бяха предназначени за осъдените, или за онези изпълняващи присъдата им, така и не стана ясно. На роклята на момичето започна да се разраства тъмно петно.

— Ииу — каза Жълтен. — Тая се напика.

Орсо извърна глава и свъси вежди:

— Това те отвращава?

— Виждал съм те да се напикаваш неведнъж — отбеляза присмехулно Тъни и курвите избухнаха в пореден изблик на престорен смях. Мустаците на мъжа отпред помръднаха, когато той изскърца със зъби.

Орсо на свой ред изскърца със своите, поглеждайки към ешафода. Хилди беше права, той можеше да спре това. Ако не той, кой? Ако не сега, кога?

Имаше проблем с примката на врата на момичето и инквизиторът съскаше гневно на палача, който повдигна качулката си и взе да изучава отблизо възела.

Орсо тъкмо щеше да пристъпи напред. Аха да изкрещи: „Спри!“.

Но както винаги, обстоятелствата бяха сключили заговор срещу него да го спрат да постъпи правилно.

— Ваше Височество — чу в ухото си тих, писклив глас.

Обърна се и съзря над рамото си едрото, плоско и така нежелано лице на Бремър дан Горст.

— Горст, неуморно копеле. — Обидата не предизвика никаква реакция по лицето на Горст. Нищо не бе в състояние да предизвика такава. — Как ме откри?

— Тръгнал е по миризмата на същинския позор — отвърна вместо него Тъни.

— Тук вонята му е направо непоносима. — Орсо посегна към кутийката с перлен прах и като не я откри, сграбчи бутилката от ръката на Жълтен и я надигна.

— Кралицата ви вика — извиси глас Горст.

Орсо изпръхтя шумно с устни:

— Няма ли си тя друга работа?

— Че кое е по-важно за една майка от добруването на първородния ѝ син — изкикоти се Жълтен.

Без да помръдва глава, Горст извърна очи към него и се вторачи настоятелно в неговите. Не каза нищо, просто го гледаше, но това беше достатъчно да потуши смеха на Жълтен и да го накара да замълчи сконфузено. Може и да звучеше като смешник, но командирът на Кралската стража не беше човек, на когото да се подиграваш.

— Някакъв шанс да взема курвите с мен? — попита Орсо. — Платил съм им за цял ден. — Безизразните очи на Горст се извърнаха обратно към него. Той въздъхна. — Ще бъдеш ли така добър да се погрижиш дамите да се приберат у дома, Тъни?

— Ще се погрижа за дамите и още как, Ваше Височество — отвърна Тъни и въпросните се изкикотиха престорено.

Орсо се обърна и тръгна, не без известна неохота. Ненавиждаше публичните екзекуции, но момичетата искаха да отидат да гледат, а той мразеше да разочарова хората. И в резултат разочарова всички. Зад гърба му тълпата приветства отварянето на капака на пода на ешафода с поредната смесица от възторг и възмущение.

Орсо подхвърли шапката си към един от позлатените бюстове на Баяз и остана доволен под какъв шикозен ъгъл спря тя на голото теме на легендарния магус.

Ехото от чаткането на токовете на ботушите му огласи просторния салон, докато прекосяваше морето от лъскави плочи на пода по посока островчето от мебели в средата. Върховната кралица на Съюза седеше изпънала гръб, накичена с диаманти — същинска орхидея, отгледана в позлатена саксия. Естествено, познаваше я, откакто се помнеше, но кралското величие, което струеше от нея, го смайваше при всяка среща.

— Майко — каза той на стириянски. Употребата на езика на кралството, което всъщност тя управляваше, в нейно присъствие само я вбесяваше, а Орсо знаеше от опит, че да вбесиш кралица Терез, не е добра идея. — Тъкмо бях тръгнал да те видя, когато се натъкнах на Горст.

— Сигурно ме смяташ за особено голяма глупачка — отвърна тя и изви шия на една страна, поднасяйки бузата си нагоре.

— Особено голяма не, не. — Той докосна едва с върха на устните си тежко напудрената буза. — За обикновена може би.

— Сериозно, Орсо, акцентът ти е станал направо отвратителен.

— Ами сега, когато все повече от територията на Стирия е в ръцете на враговете ни, не ми се отдават много възможности да си упражнявам езика.

Тя отстрани някакво миниатюрно влакънце от рамото му:

— Опиянен ли си?

— Не виждам как е възможно? — Орсо взе гарафата с вино и си наля чаша. — Изсмърках точното количество перлен прашец, за да неутрализирам дървесната гъба, която изпуших сутринта. — Той разтърка носа си, все още приятно изтръпнал, и вдигна чаша за наздравица. — Сега остава да изпия бутилка-две само колкото да загладя нещата, и ще изкарам някак до обяд.

Кралската гръд, впримчена в корсет, който представляваше същинско чудо на съвременното инженерно изкуство, се надигна заплашително, когато кралицата въздъхна дълбоко.

— Безделието и мързелът на един принц са разбираеми до известна степен. Очарователни дори, когато въпросният принц е на седемнайсет. На двайсет и една започват да стават досадни. На двайсет и седем — отчайващо печална гледка.

— Нямаш представа, майко — Орсо се стовари в един стол, толкова неудобен, че всяко сядане се усещаше като ритник в задника, — колко се срамувам и от колко отдавна.

— Ами може да направиш нещо, от което да се гордееш със себе си. Хрумвала ли ти е такава идея?

— Всъщност прекарах цял ден в осмислянето на точно такава идея. — Той вдигна чашата към огромния прозорец и се загледа в осветеното от светлината вино. — Но правенето на неща мм… изисква прекалено много усилие.

— Честно казано, баща ти има нужда от помощ. Той не е силен мъж, Орсо.

— Не спираш да ми го повтаряш, майко.

— Живеем в тежки времена. Последната война… не свърши добре.

— Аз бих казал, че свърши великолепно, ако си крал Джаппо от Стирия.

— Но ти… не… си. — Майка му натърти всяка дума.

— За всеобщо съжаление.

— Ти си заклет враг на крал Джаппо, ти си законният наследник на престола, който той и трижди проклетата Змия от Талинс откраднаха. Крайно време е да започнеш да вземаш нещата на сериозно! Враговете ни са навсякъде. Дори в пределите на собственото ни кралство.

— Наясно съм. Току-що присъствах на обесването на трима от тях. Двама селяни и едно малко момиче. То се напика. Никога не съм изпитвал по-голяма гордост.

— Чудесно. Значи си в настроение да се вслушаш в съветите на майка си. — Тя плесна два пъти и дворцовият шамбелан, лорд Хоф, дотича на мига. С издут от шкембето му елек и впити в тънките му крака панталони приличаше на надут петел, обикалящ селски двор.

— Ваше Величество. — Той се поклони така дълбоко на кралицата, че носът му почти опря в пода. — Ваше Височество. — Поклонът за Орсо бе също така дълбок, но нещо в маниера, с който бе изпълнен, не успяваше да прикрие огромната ненавист на шамбелана. Или може би това беше собствената омраза на Орсо към себе си, която незнайно как бе успял да отрази в сервилната усмивка на шамбелана. — Претърсих из основи и най-далечните кътчета на Кръга на света за подобаващи кандидатки. Смея ли да твърдя, че вероятно бъдещата Върховна кралица на Съюза е сред тях?

— Оо, не. — Орсо отпусна глава назад и се загледа в изящно изрисувания таван, на който бяха изобразени представители на всички народи в Кръга на света, които коленичеха пред златно слънце. — Не този парад, пак ли?

— Продължението на династията не е шега — заяви майка му.

— Не и смешна шега.

— Сега сериозно, Орсо. И двете ти сестри изпълниха дълга си към продължаването на рода. Мислиш ли, че Катил искаше да замине да живее в Старикланд?

— Тя е истинско вдъхновение за мен.

— Смяташ ли, че Карлот искаше да се омъжи за канцлера на Сипани?

Всъщност Карлот бе очарована от идеята, но Орсо знаеше, че майка му обича да си въобразява, че всеки е готов да пожертва себе си на олтара на дълга точно както тя някога.

— Разбира се, че не, майко.

В този момент двама лакеи внасяха огромен портрет в залата, внимавайки да не закачат с рамката му тази на портала. От платното се усмихваше бледо момиче с непосилно дълга шия.

— Лейди Сидрин дан Харнвелд — обяви лорд шамбеланът.

Орсо се свлече на стола:

— Искам ли всъщност съпруга, която измерва разстоянието между брадичката и циците си в мили?

— Артистична свобода, Ваше Височество — обясни Хоф.

— Наречи го изкуство и всичко може да ти се размине в днешно време.

— На живо е доста представителна — каза кралицата. — Освен това потеклото ѝ може да бъде проследено чак до Харод Велики.

— Безупречно потекло — вметна лорд шамбеланът.

— Ясно, ясно, жената е породиста, същински кон за надбягвания — каза Орсо. — И сигурно със същия интелект. Майко, не може да сложиш на престола идиоти за крал и кралица.

— Следващата — изръмжа майката на Орсо и друга двойка лакеи нахлу в залата с нов портрет и почти се сблъскаха с първата. От портрета гледаше стириянка с лукава усмивка.

— Контеса Истерин от Афоя е доказан политик. С нейна помощ ще се сдобием с множество ценни съюзници в Стирия.

— Като я гледам, с нейна помощ ще се сдобия само с обриви по оная ми работа.

— Мислех, че с годините опит си развил имунитет — отвърна майка му и отпрати портрета с изящен жест.

— Срамота, майко, че все по-рядко те виждам да танцуваш. — Кралицата танцуваше великолепно. Понякога дори изглеждаше така, сякаш се наслаждаваше на танца.

— Баща ти е същинско дърво.

Орсо се усмихна натъжено:

— Старае се колкото може.

— Това е Месела Сивирин Систус — обяви лорд шамбеланът. — Малката дъщеря на император Дантус Голтус…

— Дори не си е направил труда да предложи първородната си дъщеря? — попита кралицата, преди Орсо да измисли собствено възражение. — Не, не мисля.

Портретите продължиха да се нижат един подир друг. Орсо отмерваше времето в чаши вино и отхвърляне една по една на представителките на цвета на женствеността.

— Не бих понесъл съпруга, която е по-висока от мен.

Тази е по-голямо пиянде и от мен.

Поне знаем със сигурност, че не е ялова. Аз лично познавам две от копелетата, които е народила.

Това нос ли е на лицето ѝ, или пишка?

В един момент почти му се прииска да е обратно на площада с публичната екзекуция. Нея поне можеше да спре — на теория. Пред майка си беше напълно безпомощен. Оставаше му само да изчака търпеливо да ѝ свършат портретите. В края на краищата броят на жените в Кръга на света не беше безкраен.

Накрая и последният портрет бе изнесен от салона и лорд шамбеланът застана в средата като истукан и закърши пръсти:

— Ваше Величество, Ваше Височество, боя се, че…

— Това ли беше? Няма портрет на Савин дан Глокта някъде там в коридора, така ли?

Дори от разстояние усети хладината на ледения поглед, с който го прониза кралицата.

— Имай милост, та майка ѝ е от простолюдието, че и пияница на всичко отгоре.

— Но е душата на всеки прием. Мисли каквото щеш за лейди Арди, но не можеш да отречеш, че архилектор Глокта се ползва с уважението на всеки човек в кралството. Или всички умират от страх от него, същата работа.

— Сакато нищожество — изсъска кралицата. — Изтезател!

— Наш човек, майко, не забравяй. Нашият изтезател. Освен това, доколкото знам, дъщеря му е станала пословично богата.

— Пфу, пари, изкарани с търговия, със сделки, с инвестиции. — Кралицата натъртваше на всяка дума с такова презрение, сякаш говореше за престъпления. Доколкото знаеше Орсо, делата на Савин като нищо можеше да се окажат именно това, престъпления. Не се съмняваше, че е способна на това.

— О, хайде сега, майко. Срамно изкараните с търговия пари запушват дупките в хазната със същия успех като тези, които изстискваме от мизерстващото селячество.

— Прекалено възрастна е! Ти си възрастен за женене, а тя е по-възрастна и от теб.

— Но има безупречни маниери и е всепризната красавица. — Орсо махна небрежно към портала. — Ще изглежда много по-добре на портрет от глиганите, които гледахме досега, пък и художникът няма да се налага да лъже. Кралица Савин, а? — Той се изсмя. — Звучи добре.

Майка му бе самото олицетворение на ледена вихрушка.

— Правиш го само за да ме дразниш, така ли?

— Не само за да те дразня.

— Обещай ми, че няма да имаш нищо общо с това амбициозно нищожество.

— Със Савин дан Глокта? — Орсо се облегна на стола със замислено изражение на лицето. — Майка ѝ е от простолюдието, баща ѝ е изтезател, а тя е изкарала всичките си пари с търговия и сделки. — Той изтръска и последната капка вино от гарафата в чашата си. — И не на последно място, тя е прекалено стара.

— Хаа — изпъшка той. — Хаа! Ааа, мамка му!

Изви рязко гръб, вкопчи се отчаяно в ръба на писалището. Изрита пълната с писалки глинена чаша на пода, фрасна глава в стената и по раменете му се посипаха ситни парченца мазилка. Опита с всички сили да се измъкне от хватката ѝ, но беше като в капан, държеше го за топките. В буквалния смисъл.

Лицето му се изкриви в мъчителна гримаса, почти си глътна езика. Задави се, изсъска през зъби още едно „Мамка му“, после се свлече безпомощно по гръб. Простена, пририта с крак и се отпусна. Краката му потрепериха.

„Мамка му“ — изпъшка задъхан.

Савин се изправи, огледа се, стиснала устни, и взе чашата с вино на Орсо. Изплю се в нея. Забеляза, че въпреки обстоятелствата тя държеше чашата подобаващо елегантно, с два пръста за столчето. После остърга език в горните си зъби, изплю се отново в чашата на Орсо и я постави внимателно до своята.

Орсо се загледа в плуващото във виното му семе:

— Това е… някак доста отвратително.

— Хайде стига де. — Савин отпи от виното си и се изжабурка. — На теб ти се налага само да го гледаш.

— Ау, каква дръзка проява на неуважение. Един ден, мадам, аз ще бъда твой крал!

— Да, а кралицата ще плюе семето ти в златна кутийка, която после ще бъде церемониално изнасяна пред поданиците ти на всеки празник. Поздравления и на двама ви за гениалната идея, Ваше Височество.

Той се изкикоти:

— Защо някой така съвършен като теб ще си губи времето с дръвник като мен?

Тя нацупи устни и за момент изглеждаше така, все едно наистина размишляваше над тази загадка, и в този момент той почти ѝ предложи. Думите бяха на върха на езика му. Нямаше по-добра жена за него от нея. Притежаваше всички качества, които той нямаше, а така му се искаше да има. Остър като бръснач ум. Дисциплина. Решителност. Беше на ръба да ѝ предложи.

Но както винаги, обстоятелствата бяха сключили заговор срещу него да го спрат да постъпи правилно.

— Сещам се само за една причина — каза тя, събра полите си, вдигна ги високо нагоре и се намести на писалището до него.

Потният му задник изскърца в кожената тапицерия на писалището, докато се смъкваше от него. Коленете му още трепереха, когато се изправи на крака и застана пред нея със смъкнати до земята панталони. Повдигна капака на кутийката, посипа малко перлен прашец на опакото на ръката си, изсмърка половината, а останалото предложи на нея.

— Да не смее да каже някой, че мисля само за себе си — каза Орсо. Савин запуши ноздра с пръст и изсмърка прашеца от ръката му. Извърна очи към тавана и запърха с мигли, сякаш щеше да кихне. После се облегна на лакти и намести ханша си към него:

— Какво чакаш, хващай се на работа.

— Днес май не си много романтично настроена, а?

Тя зарови пръсти в косата му и задърпа главата му надолу:

— Моето време струва пари.

— Каква наглост. — Орсо въздъхна дълбоко, преметна единия ѝ крак през рамото си и прокара нежно длан по бедрото ѝ. Чу я да изпъшква, долови потреперването ѝ. — Нямат ли край нуждите на поданиците?

Трошачите

— Всъщност що за име е Вик?

— Галено на Виктарин.

— Ау, колко изтънчено, мамка му! — присмя се Гризе. Вик я познаваше съвсем отскоро, но вече започваше да ѝ омръзва от нея. — Сигурно имаш и шибаното „дан“ между имената си, а, милейди?

Тя очевидно се шегуваше, но за да се засмее Вик, шегата трябваше да е от най-забавните. Тази не минаваше за такава.

Тя погледна Гризе право в очите:

— Някога имах „дан“ в името си. Баща ми беше началник на кралския монетен двор. Имаше голямо жилище в Агрионт. — Вик кимна по посока на крепостта или по-скоро накъдето мислеше, че се намира, защото в покритата с мухъл изба посоките нямаха почти никакво значение. — Точно до двореца. Толкова голямо жилище, че имахме статуя на Харод Велики във вестибюла. В естествен ръст.

На кръглото лице на Гризе се изписа истинско недоумение. Преминаващите пред малкото прозорче крака, копита и колела на каруци накараха светлините да затанцуват по него.

— Израснала си в Агрионт, а?

— Не слушаш. Баща ми имаше жилище там. Но когато бях на осем, той настъпи по мазола грешния човек и инквизицията го прибра. Говореше се, че Дъртата клечка лично му задавал въпросите.

Името видимо промени атмосферата в избата. Гризе трепна стреснато. Талоу замига на парцали и се заоглежда така, все едно самият архилектор на инквизицията се спотайваше в тъмното зад дървените рафтове с двама практици от двете си страни.

— Баща ми беше невинен. Поне в това, в което го обвиняваха. Но захване ли се с теб Дъртата клечка… — Вик плесна рязко длан на масата и Талоу подскочи до тавана. — Тате започнал да ръси самопризнания като пробито ведро. Държавна измяна. Изпратиха го в Англанд. Право в лагерите в Севера. — Не ѝ беше до смях, но Вик насили усмивка на лицето си. — И понеже никой в инквизицията не обича да разделя семейства, изпратиха и мама с него. Мама, брат ми, сестрите ми и мен също. В лагерите, Гризе. Там съм израснала. Затова да не си посмяла да подлагаш на въпрос отдадеността ми на каузата. Никога.

Стана толкова тихо в избата, че тежкото преглъщане на Талоу бе чуто от всички.

— Как беше в лагерите? — попита той.

— Оцелява се.

„Оцелява се“, о, мръсотията, болката, гладът, смъртта и несправедливостта, които останаха скрити и неизказани под тези две думи. Тъмнината и студът на мините, изпепеляващата горещина на нажежените пещи, скърцащата със зъби ярост, хлипащото отчаяние и труповете, труповете в снега. Вик не допусна емоциите да се изпишат на лицето ѝ, потисна ги, захлупи капака на кутията, пълна с гнилоч.

— Оцелява се — добави тя още по-уверено. Щом ще лъжеш, лъжи убедително. Най-вече когато залъгваш себе си.

Гризе се извърна рязко при изскърцването на вратата. Оказа се Сибалт най-после, последван от едрия Муур, мрачен както винаги. Сибалт постави юмруци на масата, пое дълбоко дъх и благородното му лице посърна.

— Какво става? — попита с изтънял от страх глас Талоу.

— Обесиха Рийд — отвърна Сибалт. — Обесиха Къдбер. И дъщеря му също.

Гризе се вторачи в очите му:

— Тя беше едва на петнайсет.

— И за какво? — попита Талоу.

— За приказки, нищо повече. — Сибалт постави длан на кльощавото рамо на момчето и го стисна. — За организиране. За опит да накарат работниците да надигнат глави и да заговорят като един. Това сега минава за измяна.

— Значи времето на шибаните приказки свърши! — кресна гневно Гризе.

Вик беше ядосана колкото и останалите. Но в лагерите бе научила, че всяка емоция е слабост. Когато заболи, покриваш страданието и мислиш само за каквото предстои да става.

— За кого знаеха? — попита тя.

— Това ли те притеснява! — Гризе тикна дебел юмрук в лицето на Вик и го разтърси заплашително. — Дали ти си в безопасност?

Вик отмести бавно поглед от юмрука към очите на Гризе:

— Каквито имена са знаели, издали са ги.

— Не и Къдбер. Той не би проговорил.

— Дори когато железата заиграят по дъщеря му? — Гризе не намери думи да отвърне на последното и ужасът постепенно изтика гнева от лицето ѝ. — Каквито имена са знаели, издали са ги. И не само тези, които са знаели… когато ти свършат истините, започваш да ръсиш лъжи.

Муур поклати огромна глава:

— Не и Рийд.

— О, да, Рийд, Къдбер, дъщеря му, да. Ти, аз, всички го правят. Инквизицията ще дойде да търси всички, които са познавали, при това съвсем скоро. За кого са знаели?

— Само за мен. — Сибалт я погледна спокойно в очите. — Лично се погрижих.

— В такъв случай трябва да напуснеш незабавно Адуа. За твое добро. В името на каузата.

— Коя бе, мамка му, си ти, че да даваш заповеди? — Гризе се надвеси над нея и тикна показалец в лицето ѝ. — Ти си най-новата тук!

— Значи може би мисля най-трезво. — Вик не отмести ръка от катарамата на колана си, под която бе скрит месинговият бокс. Не прецени Гризе като сериозна заплаха въпреки масивното ѝ телосложение. Хората, които викат, рядко стигат до повече. Независимо от това, ако се стигнеше до повече, Вик беше готова да я свали на земята. А когато Вик свалеше някого на земята, обикновено въпросният падаше здраво.

За късмет на Гризе Сибалт постави внимателно ръка на рамото ѝ и я накара да седне.

— Вик е права. Трябва да напусна Адуа. Веднага след удара — каза той. Муур извади парче мърлява хартия и го плъзна по масата пред него.

Беше карта на града. Сибалт постави пръст върху част от Три ферми, недалеч от мястото, където започна строежът на новия канал.

— Леярната на улица „Хълмова“.

— При все че от „Хълмова“ не е останало нищо — избоботи монотонно Муур. — Нали я събориха, за да построят леярната.

— Ще внасят нови машини — каза Сибалт.

Талоу кимна:

— Видях ги на идване. Машини, които ще оставят без работа двеста мъже и жени, както се говори.

— И какво — промърмори Вик, свъсила вежди, — ще ги разрушим ли?

— Ще вдигнем всичко във въздуха — каза Гризе. — С гуркулски огън.

Вик замига на среща ѝ.

— И колко имате?

— Три бурета — отвърна Сибалт. — Как мислиш, ще стигнат ли?

— Ако са поставени на правилните места, може би. Знаете ли как да го използвате?

— Не, не мисля. — Сибалт ѝ се усмихна. — Но ти знаеш. Използвали сте го в мините, нали? В Англанд.

— Така е. — Вик присви очи насреща му. — Откъде го взехте?

— Какво те е грижа откъде? — сопна ѝ се Гризе.

— Грижа ме е дали източникът е надежден. Грижа ме е дали ще проработи. Грижа ме е да не гръмне предварително и да ни пръсне на парчета из цял Три ферми.

— Е, значи може да спреш да се тревожиш, защото идва право от Валбек — натърти Гризе и се нахили самодоволно. — Праща го лично Тъкача…

— Шшшт — изсъска ѝ Сибалт. — По-добре всеки да знае само колкото му е нужно.

Гризе стовари юмрук в шепата си:

— Удар в името на обикновения човек, нали, братя?

— Така-така — закима Муур одобрително. — Ще хвръкне първата искра.

— А искрата ще запали огъня — добави Сибалт.

Вик се надвеси напред:

— Направим ли го, ще пострадат хора. Ще умрат хора.

— Само такива, които си го заслужават — каза Гризе.

— Тръгне ли убиването, рядко спира само до онези, които го заслужават.

— Страх ли те е?

— Ако теб не те е страх, значи си или луда, или глупава. Без значение кое от двете, за такива няма място в подобно начинание. Трябва да планираме всяка подробност.

— Хванах се на работа в леярната — каза Муур. — Мога да направя карта на мястото.

— Хубаво — отвърна Вик. — Повече подготовка, по-малко опасности.

Гризе я изгледа презрително:

— Ти все затова говориш, все за шибаните ти опасности!

— Все някой трябва да го прави. Рискът е нещо, което си готов да поемеш, а не на което се натъкваш изневиделица, защото, видиш ли, не ни се мисли много-много, пък и си имаме по-важна работа от това да се тревожим за рисковете. — Тя огледа едно по едно четирите лица в сумрачната изба. — Всички искате това, нали така?

— Това е, което аз искам, мамка му — отвърна Гризе.

— Това искам и аз — каза Сибалт.

— Ъхъ — изръмжа Муур.

Последно погледна към Талоу. Вероятно бе на не повече от петнайсет и изглеждаше така, все едно беше ял добре най-много три пъти в живота си. Нещо в него ѝ напомни за брат ѝ. С кльощавите китки на ръцете, щръкнали от протритите ръкави, винаги една идея по-къси, отколкото трябва. Винаги придаващ си кораво изражение на лицето, а страхът и неувереността му струят ли, струят от големите му, влажни очи.

— Време е за Голямата промяна — заяви уверено той. — Това е, което искам.

Вик се усмихна мрачно:

— Е, ако има нещо, което да съм научила в лагерите, това е, че с приказки нищо не се постига. — Усети, че неволно е стиснала юмруци. — Искаш ли нещо, трябва да се биеш за него.

Остана за момент върху него. Усещаше гърдите му да се опират в нейните при всеки дъх. Целуваше устните му. Хапеше ги игриво. После изпъшка, претърколи се и легна настрани до него на тясното легло. Придърпа одеялото върху голото си рамо. След като свършиха, в стаята отново бе станало студено, оскъдната светлина от лампата караше скрежа в ъглите на малкия прозорец да искри.

Лежаха един до друг, той — забил поглед в тавана, тя — вторачена в него, и мълчаха. Отвън каруците трополяха по улицата, търговците се надвикваха, предлагайки стоките си, а пияният на ъгъла даваше гръмогласен израз на болката или яростта си, като ревеше с пълно гърло срещу нищо или никого конкретно. Или срещу всичко и всеки.

Накрая той се извърна към нея:

— Съжалявам, че не се застъпих за теб пред Гризе…

— Сама мога да се грижа за себе си.

Сибалт изсумтя:

— По-добре от всеки друг безсъмнено. Нямах предвид, че съжалявам, защото имаш нужда от помощта ми. Съжалявам, че не мога да ти я предоставя. По-добре другите да не знаят, че с теб сме… — Плъзна длан по ребрата ѝ, палецът му погали стария белег от изгореното, докато той търсеше подходящата дума. — Заедно.

— Тук сме заедно. — Тя кимна към паянтовата врата в усуканата ѝ рамка. — Навън… Навън всеки е сам за себе си.

Той се загледа в тясната ивица груб чаршаф помежду им така, сякаш бе непреодолима пропаст.

— Съжалявам, че не мога да ти кажа откъде идва гуркулският огън.

— По-добре човек да не знае повече, отколкото му е нужно.

— Ще мине както трябва.

— Вярвам ти — каза тя. — Имам ти доверие. — Вик нямаше доверие никому. Беше го научила в лагерите заедно с това как да лъже. Лъжеше така добре, че можеше да вземе частица истина и както ковачът изковава от едничък къс самородно злато цял лист за позлата, така тя разтягаше истината дотам, че да покрие цяло поле с лъжи. Сибалт нито за миг не се усъмни в нея.

— Съжалявам, че не те срещнах по-рано — каза той. — Нещата щяха да са различни сега.

— Но не ме срещна тогава и нещата са каквито са.

— Мътните го взели, Вик, костелив орех си ти.

— Никой не е толкова корав, колкото изглежда. — Тя плъзна ръка зад тила му, зарови пръсти в тъмната му, прошарена в сиво коса. Стисна я и го погледна настойчиво в очите. — Сигурен ли си, Колем? Сигурен ли си, че искаш това?

— Няма много значение какво искам аз, нито какво искаш ти, нали така? Има по-важни от нас неща, за които да мислим. Ще хвърлим искрата, от която ще пламне огънят. Един ден Голямата промяна ще дойде, Вик. Тогава на хората като теб и мен ще им се чуе гласът.

— Голямата промяна — каза тя и се опита да прозвучи уверено, сякаш наистина вярваше в нея.

— След като приключим с това, аз ще трябва да напусна Адуа.

Тя не отговори. Най-удачното решение, когато не знаеш какво да кажеш.

— Ела с мен.

Знаеше, че трябва да си замълчи и сега, но незнайно защо отвърна:

— И къде ще отидем?

На лицето му грейна огромна усмивка. И само видът ѝ накара и нея да се усмихне. За пръв път от месеци насам. Усещаше устата си така неестествена в това положение.

Леглото изскърца, когато той се надвеси да вземе нещо изпод него, и щом се изправи, Вик видя оръфаната корица на книгата. „Животът на Даб Суийт“ от Мейрин Гланхорм.

— Сериозно, отново? — каза Вик.

— Да, отново. — Той разгърна книгата и тя се отвори почти от само себе си на гравюрата в средата, отпечатана напряко на две страници. Самотен ездач насред необятно поле, зареял поглед в далечината. Сибалт вдигна книгата така, че гледката от гравюрата все едно се простираше пред очите им, и прошепна тайнствено като заклинание: — Далечна страна, Вик.

— Знам — изропта Вик. — Пише го под картинката.

— Трева, докъдето стига погледът. — Вик знаеше, че той го казва почти на шега. Но почти на шега означаваше почти на сериозно. — Страната, в която можеш да стигнеш, докъдето стигат мечтите ти. Място, където да започнеш нов живот. Красива е, не мислиш ли?

— Предполагам. — Вик осъзна, че е посегнала неволно към илюстрацията, сякаш с надеждата, че ще докосне нещо различно от хартия. Дръпна рязко ръката си. — Но това е просто една измислена картина насред пълна с лъжи книга, Колем.

— Знам — отвърна той и се усмихна натъжено, сякаш осъзнавайки, че макар и забавна игра, мислите за живот в тази далечна земя бяха само това, просто игра. — Предполагам, идва момент в живота на всеки, когато се отказваш от това, за което мечтаеш, и правиш каквото можеш, с това, което имаш.

Тя се претърколи на другата страна и долепи гръб към гърдите му. Лежаха за момента така, замислени под одеялото, докато светът навън се нижеше покрай прозореца им и светлините от пещите от другата страна на улицата блещукаха по обагрените в оранжево прашни стъкла.

— Когато хвърлим искрата — промърмори той в ухото ѝ, — всичко ще се промени.

— Безсъмнено — каза Вик.

Отново тишина.

— Всичко между нас ще се промени.

— Безсъмнено. — Вик оплете пръсти в неговите и притисна дланта му към гърдите си. — Затова нека вземем каквото можем сега. Ако има нещо, което съм научила в лагерите, това е, че човек не трябва да гледа прекалено надалеч в бъдещето.

Защото най-вероятно няма да види нищо хубаво там.

В отговор на сълзите ти

Понякога се събуждаш от кошмар и усещаш как облекчението, че преживеният ужас е бил просто сън, те облива като топла, приятна вълна.

При Риккъ стана точно обратното.

Беше сънувала нещо хубаво. В съня си беше на приятно място, увита в пухена завивка или нещо подобно, с усмивка на лице. Тогава усети студа, прониза я до кости, колкото и да се гушеше в наметалото. После, когато се размърда на безмилостно твърдата земя, дойде болката в разранените ѝ крака. Накрая дойде гладът и стисна на топка стомаха ѝ. Мисълта за това къде беше, я връхлетя с пълна сила и тя изпъшка и се събуди.

Отвори очи с огромна неохота. Видя през клоните студеното, сиво небе. Клоните проскърцваха под напора на вятъра, нещо се поклащаше…

— Мамка му! — изписка Риккъ и изскочи от влажното наметало. На дървото, под което беше заспала, висеше обесен човек. Можеше да докосне краката му, ако протегнеше ръка. Когато си лягаше да спи предишната вечер, беше тъмно като в рог, не виждаше собствените си длани, камо ли труп на дървото. Е, сега на светло нямаше как да не го забележи.

— Труп — изписка отново Риккъ. — Има труп. — Тя посочи с треперещ пръст към клоните на дървото.

Изърн дори не си направи труда да погледне.

— Предпочитам да ме изненада труп, отколкото жив човек. Дръж. — Тя постави нещо в студените длани на Риккъ. Влажен комат хляб и шепа от противните, горчиви боровинки, от които ти посиняват зъбите. — Закуска. Наслади ѝ се, защото това е всичката храна, която луната благоволи да ни даде. — И тя събра шепи, тази на татуираната ѝ в синьо ръка и другата, бяла като снега, и започна да духа внимателно в тях да ги сгрее. Така внимателно, че сякаш дори дъхът ѝ подлежеше на внимателен порцион. — Тате казваше навремето, че можеш да видиш цялата красота на света в поклащащото се под дърво тяло на обесен.

Риккъ отхапа от влажния хляб и задъвка с разранената си отвътре уста. Погледът ѝ се плъзна отново към бавно поклащащото се тяло.

— Не виждам красота в това.

— Честно казано, аз също.

— Не трябва ли да го свалим оттам?

— Съмнявам се, че ще ни благодари.

— Кой е той?

— Честно казано, не е от най-приказливите. Може да е от хората на Стаур Здрачния, обесен от хората на баща ти. Може да е един от хората на баща ти, обесен от тези на Стаур Здрачния. Не че има голямо значение. Мъртвият не се бие на ничия страна.

Един от хората на баща ѝ? Дали не беше някого, когото Риккъ познава? Колко ли от познатите ѝ бяха умрели през последните няколко дни? Усети сълзите да напират.

— Колко още можем да понесем? — Знаеше, че гласът ѝ е изтънял, че трепери, но не можеше да го спре.

— Колко мога аз да понеса? — попита Изърн. — Бях на шест, когато тате ме прати за пръв път да вадя стрели от труповете след битка. Аз мога да понеса колкото има. Ти колко можеш да понесеш, това е друга работа. Когато паднеш и не можеш да помръднеш повече, тогава ще сме открили предела ти. Дотогава обаче… — Тя се загледа в дърветата и зачопли с нокът оцапаните си в синьо зъби. — Дотогава трябва да вървим. Не можем да изкачим хълмовете и да идем при моите хора. Значи трябва да намерим Съюза или хората на баща ти. А те, както знаем, отстъпват към Уайтфлоу като подгонени от вълк козички. Ако искаме да ги настигнем, трябва да сме по-бързи, ама врагът е между нас и тях. Колкото по-напред отиваме, толкова по-опасно ще става. Чакат ни дни поход. Седмици може би.

Седмици преход в тресавища и трънаци, седмици в избягване на срещи с врагове, в ядене на червеи и спане под обесени на дърветата хора. Риккъ увеси рамене.

Спомни си тронната зала на баща си в Уфрит. Издяланите в дървените греди на покрива лица, капещата в жаравата мазнина от месото на огъня. Просещите кучета, как идваха, слагаха глави в скута ѝ и я гледаха умолително с натъжени очи. И песните за славни дела и подвизи в облените в слънчева светлина долини от миналото. Как се навлажняваха очите на баща ѝ при всяко споменаване на Три Дървета, на Буреносния, на Дау Черния дори. Как вдигаше чаша и изръмжаваше името на Кървавия Девет.

Замисли се за именитите воини, насядали от двете страни на огнището. Как се усмихваха на някоя от шегите ѝ. На някоя от песните ѝ. Ах, тази Риккъ, бива я в шегите. Не, не, никой не иска дъщеря му да не е наред с главата, но тя поне е забавна.

Спомни си как се качваше приятно подпийнала в стаята си. Нейната стая, с топло легло в нея, с одеялото на него, направено от майка ѝ. С всичките ѝ красиви вещи, подредени по рафтовете. И хубавите ѝ дрехи, топли и чисти, сгънати в раклата.

Замисли се за стръмните каменни улички на Уфрит, лъснали след дъжда. За лодките на пристана и виковете на търговците на пазара, за сребристия улов на рибарите, който изсипваха от мрежите.

Знаеше, че там не беше щастлива. Толкова често го повтаряше, че в един момент ѝ беше втръснало от собственото ѝ мрънкане. Сега седеше, чоплеше опърпаната, вмирисана кожена яка на наметалото си и мислеше как е възможно да се е обиждала толкова от няколко по-сурови думи и хладни погледи. Сега ѝ се струваше толкова глупаво, така детинско, каква слабачка само. Може би това е порастването. Когато осъзнаеш какъв задник си била някога.

Мъртвите ѝ бяха свидетели как само искаше да е образно там, на топло, на сигурно място, където просто ти се подиграват, никой не те преследва, за да те убие. Но Риккъ видя Уфрит в пламъци. Може и дългото ѝ око да успяваше да надникне в миналото, но едно бе сигурно — то не можеше да я върне обратно в него. И точно както и за обесения на дървото, за света, който познаваше, нямаше връщане назад. А светът, който ѝ бе отреден оттук насетне, бе студен и неприветлив, че и грубиян на всичкото отгоре.

Не можеше повече да удържа сълзите. Беше толкова гладна, премръзнала, пребита от умора и така изплашена, но най-лошото, осъзна, че оттук нататък щеше да става само още по-зле. Стоеше под дървото, отпуснала немощно ръце покрай тялото си, раменете ѝ се тресяха и сълзите потекоха по лицето, покапаха от върха на носа ѝ и докараха солен вкус по потрепващите ѝ устни.

Чу Изърн да приближава. Усети я да поставя нежно ръка на рамото ѝ. Да повдига леко брадичката ѝ с пръст и да говори така тихо и мило, както никога досега:

— Знаеш ли какво казваше тате, когато почвах да плача?

— Не — отвърна с накъсан от ридания глас Риккъ.

Изърн я зашлеви рязко през лицето и шумът на плесницата отекна в ушите ѝ.

Риккъ застина с отворена уста, замига на парцали и вдигна длан към пламналата си буза.

— Какво, мамка му…

— Ето това казваше. — Изърн я разтърси здраво. — И когато това е отговорът на сълзите ти, бързо се научаваш да не хленчиш, ами да се захващаш с каквото има за вършене.

— Оу — смотолеви Риккъ. Цялото ѝ лице беше изтръпнало.

— Да, големи неприятности имаш. Болестта, гърчовете, подиграват ти се и ти викат, че си луда, дрън-дрън. Но си родена с две здрави ръце, два здрави крака и пълна с бели зъбки усмивка на хубавото ти личице. Единственото дете на голям главатар. Без майка, но с една камара празноглави воини, които припкат да ти угодят.

— Не е честно, мамка му…

Риккъ ахна от изненада, когато Изърн я зашлеви отново, още по-здраво отпреди. Соленият вкус на сълзите в устата ѝ се примеси с металическия на кръв.

— Свикнала си да въртиш дъртите празноглавци на малкото си пръстче. Но ако Калдер Черния те спипа, тогава ще видиш какво е теб да те въртят на кутре. И ще те върти там, докато не ти остане и една здрава кост, и тогава няма да има кого да виниш освен себе си. Разглезена си, Риккъ. Мека си като сланина. — Безмилостният показалец на Изърн я сръга болезнено в гърдата. — Но за твой късмет аз съм тук да остържа тая сланина и да извадя изпод нея желязото, което знам, че имаш, и когато го извадя на показ, то ще е наточено като бръснач. — Пръстът продължи да ръга при всяка дума. — За твой късмет, защото тук, навън, мекотата убива, а желязото спасява. — Продължи да мушка с пръст. — И ако сега то е просто игличка, един ден ще изкова от него кинжал…

— Путко мръсна! — изкрещя Риккъ и фрасна с всички сили Изърн с юмрук в лицето. Ударът си го биваше, главата ѝ се лашна назад и от устата ѝ пръсна слюнка. Риккъ открай време знаеше, че е слаба. Мрънкало, не боец. В този момент обаче гърдите ѝ горяха с такава ярост, каквато не бе изпитвала досега. И това бе силно, приятно усещане. За пръв път от дни наред не ѝ беше студено.

Риккъ замахна отново, но Изърн хвана юмрука ѝ в длан и го стисна, сграбчи с другата си ръка косата ѝ и изви болезнено главата ѝ назад. Риккъ изскимтя, когато тя я прикова с гръб към дънера на дървото.

— Ето за това желязо говоря! — Изърн я дари с почервеняла от кръв усмивка. — Може би вече е напът да стане кинжал. Значи сега ще работим за това един ден да се превърне в меч. Меч, пред който мъжете ще треперят и на който луната ще се усмихва. — Тя пусна косата на Риккъ. — А сега, след като се стопли, готова ли си да заприпкаме отново на запад? — Очите ѝ се извърнаха нагоре към полюшващия се труп на обесения. — Или предпочиташ да останеш да танцуваш с този тук?

Риккъ пое дълбоко дъх и издиша голям облак пара. После вдигна умиротворително пред себе си длани. Кокалчетата на едната ѝ ръка бяха болезнено изтръпнали от удара, точно каквото ѝ трябваше в момента — още една болежка.

— Нямам багаж за събиране.

Млади герои

— Копелета — просъска Юранд, докато оглеждаше долината през далекогледа си.

Лео го изтръгна от ръката му и го насочи към билото на хълма. Кръглият отвор на далекогледа не спираше да подскача нагоре-надолу в неспокойните му ръце, едва сдържаше гнева си. Видя северняците, копията им стърчаха като черни игли на фона на бледото небе. Не бяха мръднали цяла сутрин. Трийсетина, стояха си на билото и се наслаждаваха на гледката на срамното отстъпление на войската на Англанд. Лео тикна далекогледа в ръцете на Джин Бързея.

— Копелета.

— Ъхъ, копелета са, спор няма — отвърна Джин с тежкия си северняшки акцент. Свали далекогледа и се почеса замислено по брадата.

Глоуард се отпусна върху рога на седлото си:

— Кой би помислил, че войната е такава скука?

— Войната е девет от десет части чакане — каза Юранд. — Според Столикус — добави той, все едно, цитирайки известния източник на мъдрост, правеше скуката по-поносима.

— Във войната имаш избор от само две неща — намеси се Барнива. — Скука и ужас. От опит знам, че скуката е определено за предпочитане.

На Лео започваше да му писва от „опита“ на Барнива. От приказките му за ужаси, които останалите дори не можели да си представят. Просто защото бе прекарал осем месеца в Стирия. Нищо че през това време почти не беше излизал от добре охранявания щаб на лорд маршал Митерик.

— Е, не всеки е знаменит ветеран като теб. — Сигурно за стотен път тази сутрин Лео разхлаби острието на сабята в ножницата за всеки случай. — Някои от нас всъщност чакат с нетърпение за малко повече вълнение.

— Ритър видя достатъчно вълнение. — Барнива потри замислено белега на лицето си с върха на показалеца. — Просто казвам.

Лео свъси вежди. Искаше му се и той да имаше белег.

— Щом войната е такъв ужас, що не вземеш да се захванеш със земеделие например?

— Опитах. Не ме бива. — И Барнива извърна глава и се загледа замислено в хоризонта, сякаш бе внезапно връхлетян от мрачни спомени.

Юранд срещна погледа на Лео, извъртя с досада очи и Лео трябваше да прехапе устни, за да не избухне в смях. Познаваха се така добре, разбираха се без думи.

— Още ли са горе? — Антоп спря рязко коня си до тях, изправи се на стремената и пое далекогледа от ръката на Джин.

— Там са си — отвърна Лео.

— Копелета. — Антоп отметна с рязко движение на главата кичура тъмна коса, който обикновено провисваше през челото му, но той отново се спусна непокорно на мястото си. От цялата група Антоп бе този, когото момичетата просто не оставяха на мира — нахакан, остроумен, излъскан от глава до пети като добре поддържан жребец за надбягвания. От друга страна, всеки един в групата бе посвоему добре изглеждащ. По време на бой Джин бе по-свиреп и от Кървавия Девет, но когато онази негова лъчезарна усмивка разполовеше бакърената му брада, когато светлосините му очи заискряха, сякаш слънцето изгряваше само за теб. Не можеше да се отрече, че образът на мрачния, измъчван от спомени ветеран се отдаваше на Барнива особено с този белег на челото и побелелия кичур коса точно над него. Глоуард бе самото олицетворение на добродушния мъжага, висок и широкоплещест, с гъста, черна брада, която набождаше не повече от час, след като се избръснеше.

Група красиви, млади герои, това бяха те. Какъв портрет можеше да излезе от тях! Може би трябваше да поръча да го нарисуват, замисли се Лео. Кой познаваше добър художник? Осъзна, че поглежда крадешком настрани.

Момичетата в Остенхорм може и да не го осъзнаваха, но Юранд бе истинският красавец на групата. Те биха описали чертите му като миловидни — особено в сравнение с прорязаната от трапчинка масивна брадичка на Глоуард или острите скули на Антоп, но Лео ги намираше за по-скоро… деликатни? Изящни? Леко уязвими дори? Но станеше ли дума да застанеш зад приятелите си, нямаше по-корав защитник от Юранд. И тази ненадмината изразителност на лицето му, само в погледа му дори. Как свъсваше леко вежди, когато се замисляше над нещо. Как едното ъгълче на устните му потрепваше, когато се надвесваше да ти каже какво е измислил. И винаги бе нещо, което си заслужаваше да се каже и чуе. Винаги нещо, което друг просто не…

Юранд извърна очи настрани и Лео побърза да отмести поглед отново към северняците на билото на хълма.

— Копелета — повтори дрезгаво той.

— А на нас не ни остава друго, освен да седим безучастно и да чакаме — възмути се Антоп, пресегна се и задърпа чатала на панталоните си, докато се наместваше на седлото. — Като лъвове в клетка.

— Или като кутрета на верижка. — Глоуард издърпа далекогледа от ръката на Антоп. — Всъщност ти къде се губи досега?

— Аз ли… аз просто отидох да нагледам обоза…

— С жена? — прихна подигравателно Джин.

— Жена не на всяка цена. — Усмивката на Антоп сякаш се удвои откъм зъби на показ. — Може да са били повече от една. Човек все някъде трябва да намери утеха. Кой би предположил, че войната е такава проклета скука?

Барнива надигна глава:

— Във войната имаш…

— Още една дума и те наръгах — сряза го Лео.

— Изглежда, имаме нужда от малко повдигане на духа. — Глоуард кимна към група от доста окаяни на вид мъже, които влачеха крака по пътя на дъното на долината. Бяха се увили в протрити одеяла и опърпани наметала, увесили рамене и с щръкнали над главите им във всички посоки копия.

Обикновено при среща с обикновения войник Лео можеше да разчита на подобаващо количество овации. Тук-там някой ще се провикне „Младия лъв!“ и Лео ще вдигне за поздрав юмрук, ще потупа нечие рамо, ще изреве някоя безсмислица за крал и страна и така нататък. Но сега мъжете тътреха крака, заболи погледи в калта, в пълно мълчание. Помощ от Мидърланд все още нямаше и самият Лео не бе така въодушевен от крал и страна както преди. Изглежда, времената на героите като Харод Велики и Касамир бяха останали дълбоко в миналото, а запасите от патриотизъм бяха на привършване.

— Не бих спорил с майка ти по стратегически въпроси — каза Антоп, — но това непрекъснато отстъпване не е добре за морала на мъжете.

— Вкусът на победата ще им повдигне духа — добави Бързея.

— Нашият също. — Глоуард смушка коня си и се доближи до Лео. — Никакъв проблем да им дадем още един урок — сниши глас той, сви масивен юмрук и замахна във въздуха. — Както направихме във фермата.

Лео завъртя топката на дръжката на сабята си и за пореден път се увери, че острието е разхлабено в ножницата. Помнеше всяка малка подробност от нападението на фермата. Вятърът в лицето му, грохотът на копитата. Усещането за дръжката на секирата в ръката му при всеки удар. Ужасените лица на врага. Радостното опиянение, когато ги обърнаха в бягство.

Тревожната бръчка между веждите на Юранд му подсказа, че той не бе на същото мнение:

— Не знаем какво става от другата страна на билото.

Лео си спомни погребението на Ритър. Надгробните слова. В мислите му изникна отново образа на невзрачната му жена, плачеща до камината. Животът на хората му е в неговите ръце. Животът на всеки, който влезе в огъня с него. Приятелите му. Братята му. Не можеше да си позволи да изгуби още един от тях.

— Юранд е прав. — Лео натика здраво острието на сабята си в ножницата. — Не знаем какво става от другата страна на това било. Пък и майка ми ще ме убие.

— Отидеш ли там, горе, ще ми спестиш усилията.

Лео изкриви лице в мъчителна гримаса. Както винаги гласът на майка му предизвика у него така познатата смесица на увереност и ненавист. Само дето напоследък ненавистта взимаше превес над увереността.

— Лейди губернатор. — Юранд дръпна коня си встрани и ѝ направи място да изравни своя с този на Лео. Свитата ѝ от офицери остана отзад на склона.

— Миналата седмица се справихме добре срещу хората на Стаур Здрачния — изръмжа Лео.

— Хората на Стаур са отдясно в момента. — Офицерската ѝ палка изсвистя и посочи на юг и това предизвика нова гримаса на лицето на Лео. Все още не можеше да преживее напълно гледката на жена, размахваща офицерска палка, въпреки че на практика тя командваше засега. — Тези там са хора на Калдер Черния. А Калдер не е воин като сина си. — Тя повдигна многозначително вежда. — Нито като моя. Калдер е мислител също като мен. Виждаш ли гората отдясно? Конницата му е там, чакат ни да направим глупавата грешка да тръгнем към хълма.

Юранд дръпна далекогледа от ръката на Глоуард:

— Нещо проблясва между дърветата — промърмори той. — Метал.

Лео трябваше да се радва, че бе избрал правилното решение. Вместо това се ядоса, че бе пропуснал очевидното.

— И какво тогава, просто седим и ги оставяме да ни се присмиват?

— Естествено, не искам да пропуснат нищо от представлението. — Майка му кимна към влачещата се колона войници. Една голяма локва на пътя успяваше да всее подобаващ безпорядък в строя им. — Избрах най-окаяната на вид част. Заповедта им е да напредват през долината колкото по-зле могат.

— Какво си направила?

— Нека се смеят, Лео. От смеха им няма да има ридаещи вдовици. Междувременно най-добрите ни части са в долината отзад, далеч от погледите на врага. Ако решат да ни нападнат, ще сме готови. — Тя се наведе на седлото и отмести настрана косата от челото на Лео. — Какво е това?

— Нищо. — Лео бутна ръката ѝ настрани от коричката на раната. — Тренирах. С Антоп и Барнива.

— И аз най-после успях да го докопам — ухили се Антоп.

Юранд се покашля, а майката на Лео присви подозрително очи:

— Сега ми кажи, че не се е бил с двама ви едновременно?

Оказа се, че всеизвестният успех на Антоп с нежния пол не включва губернатори.

— Аз… ъъ, не точно… — запелтечи той.

— Лео, кога ще се научиш най-после, че не можеш да победиш двама здрави мъже наведнъж?

— Видях Бремър дан Горст да го прави — отвърна Лео.

— Този човек не е модел за подражание — сряза го майка му. — Спомни си баща си. Беше смел, по-смел от всеки, когото познавам, но когато пое поста на губернатор след измяната на дядо ти и упадъка на Англанд, тогава той се научи на търпение. Научи се да разпознава силата и слабостите си. И никога не се възгордя, никога не се мислеше за голяма работа.

— Искаш да кажеш, че аз точно това правя, така ли?

Юранд се покашля отново и майката на Лео се засмя.

— Знаеш, че те обичам, Лео, но за всеки е очевидно, че правиш точно това. От друга страна, нищо чудно, че се пръкна с такъв пламенен нрав. Все пак си заченат на бойното поле.

Лео забеляза Глоуард и Барнива да се споглеждат и подхилват под мустак, и усети как се изчервява.

— О, майко, трябва ли да правиш това?

— Естествено, че не трябва. Ама наистина как става така, че всяко поколение си въобразява, че те са изобретили съвкуплението? Ум не ми го побира как си обясняват откъде са дошли те на този свят. Крайно време е да си намериш жена. Някой трябва да те държи настрана от опасностите.

— Мислех, че това е твоя работа — отвърна сърдито Лео.

— Мен ме чакат битки за водене, Лео.

— И точно там е проблемът. Ти не се биеш.

— Още ли не си прочел Вертурио, който ти дадох? Най-важното във войната е как да избегнеш влизането в битка.

Както винаги тя имаше последната дума. Майка му пришпори коня си и препусна на запад, последвана от офицерите си.

Юранд се покашля отново и този път Лео не издържа и се наежи насреща му:

— Или вземи да се изкашляш като хората, или казвай каквото имаш да казваш.

— Ами, лейди губернаторката е напълно права. Освен това трябва да прочетеш Вертурио, сериозно…

— Тя е губернатор, докато кралят не ме провъзгласи официално на мястото на баща ми. — Хм, три години от погребението му, а проклетата заповед все не идва.

Лео изгледа гневно проклетите северняци, наблюдаващи долината от билото на проклетия им хълм.

— Тогава ще правя каквото аз намеря за добре.

— Ммм. — Тревожната бръчка отново се намести между веждите на Юранд.

— Абе ти на чия страна си?

— На страната на Съюза. На твоя страна и на тази на майка ти.

Лео не успя да сдържи усмивката си:

— Разумен както винаги.

— Все някой трябва да е.

— Разумните може и да живеят по-дълго. — Лео свали ръкавиците си и ги метна на Юранд, който едва не ги изпусна от изненада. — Но помни ли ги някой тия загубеняци? — и той скочи от седлото.

Момчето с барабана начело на колоната на следващата рота се беше отказало да отмерва ритъма. Тътреше крака, коленете му се удряха в барабана при всяка крачка, зъбите му тракаха от студ. То видя приближаващия към него Лео, измъкна пъхнатите под мишниците си ръце и изпусна палките в калта.

Лео клекна и ги вдигна от земята, преди момчето да успее да се наведе, захапа ги в уста и свали наметалото си:

— Хайде да се сменим.

— Милорд? — Момчето не можеше да повярва на очите си, докато прехвърляше през глава ремъка на барабана миг преди да бъде увито в скъпото наметало от чиста мидърландска вълна.

Барнива през това време също беше слязъл от коня си и като никога с усмивка на уста, влезе в строя на войниците. Глоуард и Джин го последваха. Джин Бързея поклати неразбиращо чорлава глава, но накрая се усмихна широко и също влезе в строя.

— А аз какво, да взема да върна обратно конете, така ли? — викна Антоп, събирайки на сноп юздите.

— Моят е кобила! — провикна се Глоуард. — Нали все се перчиш колко те харесвали дамите!

Над колоната се надигна смях. Ако се съдеше по вида на някои от войниците, наскоро не им се беше случвало подобно нещо. Лео намести палките в пръсти както навремето, когато си играеше като дете и „предвождаше“ строй от прислужници из къщата на лорд губернатора на Англанд.

„Добрият лидер споделя трудностите с хората си“, казваше баща му. Вярно, довечера него го очакваха суха шатра, топло огнище и прилична вечеря, докато те щяха да са късметлии, ако получеха одеяло и купа чорба, но ако можеше да им даде поне малко ентусиазъм, пак беше нещо. И за тях, и за него. И нека гледат копелетата от билото на хълма.

Не на последно място Лео беше най-неподходящият човек на света, от когото да очакваш да седи и бездейства.

— Хайде сега — провикна се той през рамо. — Аз ще се опитам да си спомня как се барабани, ако обещаете да си спомните как се марширува!

— Не съм гений като Юранд. — Глоуард се обърна с лице към войниците и заподскача заднешком в колоната. — Но доколкото си спомням, първо стъпваш с единия крак, а после с другия!

— Ще се опитаме, милорд! — викна един едър сержант и мъжете видимо ускориха крачка.

Лео се усмихна и започна да отмерва темпото с барабана:

— Повече и не искам.

Подходящият момент

— Спиш ли?

— Не — изръмжа Детелината. Беше само наполовина лъжа, тъй като току-що се бе събудил. — Просто съм си затворил очите.

— Защо?

Той отвори око и погледна към момчето. Не можа да види точно кое е, заради блесналото през клоните на дървото слънце зад гърба му. Не че имаше значение, Детелината пак им беше забравил имената.

— За да не ставам свидетел на обидата, която вие двамата нанасяте на благородното изкуство, наречено бой с мечове.

— Ми правим каквото можем — изропта другото момче, както и да му беше името.

— Това ще е огромна утеха за майките ви, когато ви убият, просто защото не сте си направили труда да се вслушате в мъдрите ми съвети. — Детелината протегна ръка към кошницата с ябълки и избра една. Имаше приятна червенина по кората. Отхапа и осмука потеклия сок.

— Киселее — каза той през стиснати зъби, — но пак си я бива. Също като живота, а, момчета? Точно като живота. — Те го зяпнаха неразбиращо и той въздъхна дълбоко. — Хайде де, захващайте се отново на работа.

— Яа! — Тъмнокосото момче нападна, размахвайки пръчката.

— Ъъ! — Русото парира и залитна заднешком.

Чат-чат, зачаткаха пръчките. Отнякъде се обаждаше кукувица. Чуваше се препирня, но гласовете идваха достатъчно отдалеч и представляваха просто приятно за ухото бърборене. И Детелината подпъхна ръка зад тила си и се облегна на дънера.

Понякога почти му се струваше, че животът не е чак толкова зле.

Но тогава той изсумтя недоволно. Трепна. Направи физиономия. Проблемът бе, че тези двама негови ученици бяха най-нескопосаните бойци, които беше виждал. Русото момче, стиснало здраво зъби, млатеше ли, млатеше с пръчката, а тъмнокосото се зъбеше насреща му, пенеше се, но вместо да парира, просто бягаше от ударите. И в резултат нищо, освен че и двамата бяха останали без дъх.

— Спрете! — Детелината се надигна и захвърли настрани недоядената ябълка. — Имайте милост, спрете!

Момчетата се заковаха на място, свалиха пръчките.

— Не така, момчета, не. — Детелината поклати уморено глава. — Ама в никакъв случай не така. Погнали сте се един друг като псе разгонена кучка. Диви, необуздани. Това тук изисква мисъл повече от всяко друго занимание. Цялата мисъл и усилията на човек са нужни, защото всичко, което имате, може да загубите само за миг. Животът ви виси на косъм!

— Това са просто пръчки — отвърна русият.

Детелината разтри слепоочия.

— Но си представяме, че са мечове, празноглавецо! Аз какво, учител по бой с пръчки ли съм? — Тъмнокосото момче отвори уста, но Детелината го пресече: — Не бързай да отговаряш. Първо спри и помисли. Нямаш бърза работа, нали така?

— Ама ти каза удряй бързо.

— Така, вярно, когато удряш, удряш като светкавица! Но преди да удариш, мислиш, нали?

— Ми защо не дойдеш да ни покажеш? — попита тъмнокосото момче.

— Там, на слънце? — Детелината се изкикоти. — Да не съм станал учител, за да ставам и правя неща, я?

— Ама… — Русото момче засенчи очи с длан. Ако Детелината беше на мястото на тъмнокосия му противник, щеше да го фрасне точно в този момент, докато не гледа. Но другото момче просто си стоеше и си чоплеше носа. Никаква инициатива у малките копеленца. — Няма ли да ни покажеш малко… как му викаш… техника?

— Техника? — прихна Детелината. — Техниката се учи последно. Вие двамата сте стигнали едва дотам, докъдето знаете от кой край се държи мечът.

— Това е пръчка — каза русото момче и смръщило вежди, погледна пръчката в ръката си. — Двата края са еднакви.

Детелината се направи, че не го чу:

— Настройка, на това се опитвам да ви науча. На правилен мироглед.

Тъмнокосото момче беше така озадачено, че на лицето му се изписа почти болезнена гримаса.

— Трябва да го ударя с меч, така ли?

Детелината пое дълбоко дъх и издиша бавно:

— Първо трябва да прецениш кога да удариш и кога не. В края на краищата… всичкият избор на човек се свежда до това… да избира подходящия момент. Изчакваш да ти се отвори възможност, преценяваш дали е дошъл моментът, и ако е, сграбчваш го! — И Детелината сграбчи въздуха пред себе си и разтърси юмрук. — Избираш момента. Това е всичко. Ясно?

Тъмнокосото момче, изглежда, не му повярва.

— Тате казва, че всичко е в хватката на ръката.

— Ъхъ. Ами. Ако не държиш дръжката, мечът ще падне от ръката ти.

Момчетата го зяпнаха недоумяващо и Детелината въздъхна отново.

— Хайде, хайде хващайте се на работа, момчета, и този път първо изчаквате подходящия момент.

Чат-чат, зачаткаха пръчките. Чук-чук, кълвеше кълвач в гората. В храстите изпука съчка. Детелината извади ножа от канията на гърба си и го скри зад ръката си.

Чу стъпки. Без да поглежда назад, Детелината се пресегна и килна кошницата с ябълки към новодошлия.

— Ябълка?

Калдер Черния стоеше, чоплеше замислено белега на брадичката си и гледаше момчетата, които размахваха пръчки и не изчакваха, ама хич не изчакваха подходящия момент.

— Не — изръмжа той.

— Тежък ден, главатар?

— Стигнеш ли до моето място, всички са такива.

Детелината извърна поглед към демонстрацията на това как да не използваш меч, прибра незабелязано ножа обратно в канията и скръсти ръце на гърдите си.

— Предполагам, затова предпочитам моето място пред твоето.

— Хм. — Калдер завъртя замислено език из устата си. Не изглеждаше доволен. — Моля, не си прави труда да ставаш — добави ехидно той.

— Не съм и тръгнал.

Калдер направи още по-кисела гримаса. В последно време беше все така вкиснат. Необяснимо предвид колко много му бе дал животът или по-скоро колко много бе успял да изкопчи от него. Навремето имаше прилично чувство за хумор, но колкото повече придобива човек, толкова по-вкиснат става, а Калдер Черния притежаваше кажи-речи целия Север. Да, брат му Скейл носеше веригата на шията си, но за никого не беше тайна, че Калдер Черния взима кралските решения.

— Имах предвид стани — каза той.

— Аа.

Детелината не се разбърза. Смяташе за въпрос на принцип никога да не бърза, когато е възможно. Разтърси бавно крака, изтупа боровите иглички и прахта от дъното на панталоните си и накрая изтупа бавно длани.

— Готово — каза той, — станах.

— Бийте камбаните — отвърна Калдер. — Това тук е Джонас Детелината.

Детелината погледна през рамо и остана неприятно изненадан да види, че някой стоеше зад него, облегнат на едно от дърветата. Беше чернокосо момче, дванайсет-тринайсетгодишно, със заешка устна и шарещи очи. То огледа Детелината от глава до пети, но не каза нищо.

— Навремето му викаха Стръмното — добави Калдер и Детелината се почеса по тила с горчиво изражение на лицето. — Сигурно си чувал за него.

— Не — отвърна момчето, присви очи и огледа момчетата с пръчките. — Кои са тия двамата? — Двете момчета явно се бяха отказали напълно и бяха решили да пробват с борба. Бяха се вкопчили едно в друго, а пръчките им се лашкаха немощно над главите им.

— Тези двамата… — Детелината се замисли дали да не отрече каквато и да е връзка между него и тях, но реши, че няма да му се размине така лесно. — Са моите ученици.

Момчето ги погледа още малко и произнесе присъдата си:

— Не ги бива.

— Имаш изключително набито око. Пълна скръб са. И по това си личи какъв добър учител съм. Всеки идиот може да изкара резултати от надарени ученици.

Момчето се замисли за момент над чутото:

— И къде са резултатите?

— Трябва да имаш вяра, че ще се появят. Търпението е най-страховитото оръжие. От мен да го знаеш. Бил съм се в доста битки.

— А да си печелил някоя?

Детелината прихна развеселен:

— О, харесвам го, Калдер, харесвам го. За това ли си дошъл, да ми стъпчеш извоюваната с толкова труд репутация в калта?

— Не само за това — отвърна Калдер. — Имам нужда от помощта ти.

— Решил си да се понаучиш да боравиш с меч?

— Ако питаш мен, мястото на мечовете е в нечии други ръце.

— Ами тогава…?

Калдер пое дълбоко дъх и изръмжа:

— Синът ми.

— Големия вълк? Наследникът на престола? Ненадминатият воин, Стаур Здрачния? Мислех, че той знае как да борави с меч.

— Знае. Повече, отколкото е нужно, ако питаш мен. Момчето е доста… твърдоглаво. Запали Уфрит глупакът. Толкова години, прекарани в планове да си върнем града, и в момента, в който е наш, той да вземе та да го запали.

— Веднъж наречеш ли го война, хората ги обзема голям ентусиазъм за горене.

— Баща ми казваше навремето, че насочиш ли едновременно трима северняци в една посока, ще са започнали да се колят един друг, преди да си извикал „Атака!“. Грегун Празноглавия и хората му от западните долини са на кантар към нас ли да се присъединят, или към Кучето. Как да ги убедя да започнат да правят каквото аз кажа, щом собственото ми семейство отказва да прави това? Ако Стаур не ми беше син, в лицето щях да му кажа, че е пълен гъз.

— Ама ти е син, така че…

Калдер дори не го слушаше.

— За нищо не го е грижа освен за собственото му име. В легендите иска да влезе. Все едно струват нещо имената в днешно време, можеш ли да купиш нещо с име на пазара, а? Бойци! — изплю той думата, сякаш горчеше в устата му. — Кълна се, колкото повече битки печелят, толкова по-непоносими стават.

— Провалът изгражда характер. — Детелината почеса белега на лицето си с дългия нокът на кутрето, специално отгледан с тази цел. — От личен опит го знам.

— Мисли се за безсмъртен. А проклетото му име привлича към него тълпи празноглавци, лепят му се като мухи на лайно, пълнят му главата с глупости. Изпратих Прекрасна при него като втори, за да научи Големия вълк на малко смирение и предпазливост.

— Добър избор. Свястна жена. Здравомислеща.

— Скубе си косата с него, горката.

Детелината свъси учудено вежди:

— Прекрасна си е пуснала коса?

— Просто израз.

— Аа.

— Искам да ѝ отидеш на помощ. Да водиш Стаур по верния път.

— Предполага се, че знам верния път, така ли?

— Със сигурност повече от празноглавия ми син. Ако не друго, може да успееш да го отклониш от някоя и друга лоша пътека.

Детелината се почеса замислено по брадата. Момчетата продължаваха да се лашкат насам-натам из поляната, а момчето на Калдер да клати глава. Пое дълбоко въздух и въздъхна:

— Хубаво, така да бъде. — Беше живял достатъчно дълго на тоя свят, за да знае кога няма измъкване. Наведе се с пъшкане и взе меча си от земята. Бавно, закъде да бърза? — Ще направя каквото мога.

— Какво друго му остава на човек в края на краищата. Право острие си, Детелина. Винаги си бил лоялен.

— Естествено. Верен съм ти до гроб. Също както на Бетод, на Глама Златния след него и после на Керм Желязната глава.

— Е, беше им верен, докато не сбъркаха и не застанаха на губещата страна.

— Това звучи почти като нелоялност.

Калдер вдигна рамене:

— Човек трябва да се огъва според вятъра.

— Ако наистина умея нещо на този свят, това е да се огъвам според вятъра. Задръж ябълките. — Детелината побутна с крак кошницата към момчето с разполовената от белег горна устна. — От тях ме боли коремът.

— Най-после всичките ми мечти се сбъднаха. — Детелината се насочи към нея с небрежна походка, преметнал меч на рамо.

Прекрасна извърна набраздената с дълъг белег, остригана до кожа прошарена глава и избухна в гърлен смях. Безрадостен смях.

— Гледай ти, кой се задава.

— Кой? — Детелината погледна в краката си. — А, познавам ги отнякъде тия ботуши. Джонас Детелината е тук, страшно няма, оттук насетне всичко ще се оправи. — Той ѝ намигна, но това очевидно не я развесели. — Нека позная, най-щастливият ден в живота ти?

— Проклета да съм, ако не ми се полага такъв. — Двамата плеснаха длани една в друга, придърпаха се един към друг, плеснаха един другиму рамене.

— Ядеш ли? — Той я огледа от глава до пети. — Станала си торба кокали.

— Винаги съм била слаба.

— А, аз също. — Детелината се плесна по шкембето. — В момента виждаш тялото на легендарен герой, ама е скрито под тази старателно натрупана сланина.

Тя повдигна учудено вежда. Детелината обичаше изпипаните неща, а от Прекрасна нямаше по-голям майстор в повдигането на вежди.

— И какво води старателно натрупаната ти сланина така близо до бойното поле?

— Калдер Черния. Казва, че имаш нужда от помощ.

— Не отричам. Кога да я очаквам?

— Как смееш да се подиграваш с мен, жено? Знаеш ли кой съм аз? Личната бавачка на бъдещето на целия Север, наследника на престола, на Големия вълк, самия Стаур Здрачния.

Сега и двете вежди на Прекрасна се стрелнаха нагоре:

— Ти?

— Ще го водя по верния път. Цитирам Калдер.

— Късмет в това ти начинание. — Тя се доближи заговорнически до Детелината. — Не съм срещала по-голям задник от това хлапе, а съм била втори на Дау Черния.

— Да, бе — изсумтя Детелината, — за около ден може би.

— Един ден до него е предостатъчен.

— Чувам, че Големия вълк определено минавал за задник.

Прекрасна кимна към издигащия се над гората стълб от черен дим.

— Ей го, в момента пали някакво село. Когато го оставих, лично вървеше от къща на къща да се увери, че огънят е тръгнал добре и няма да пропусне нищо.

Детелината си спомни как му се стори на път за насам, че надушва добре познатия аромат на горяща къща.

— Защо ти е притрябвало да се биеш за нещо само и само да го запалиш, след като го спечелиш?

— Може би Големия вълк ще ти отговори на този въпрос. Аз определено не мога.

— Е — Детелината вирна брадичка и се почеса по шията с набола брада. — За всеобщ късмет се славя с огромно търпение.

— Ще ти е нужно. — Прекрасна кимна настрани. — Ето го и бъдещето на Севера.

Стаур Здрачния се зададе с наперена походка по пътеката. Бяха го кръстили Здрачния, защото бе роден по време на слънчево затъмнение. Всъщност час преди него, тогава никой не посмя да го направи на въпрос. Всичко в името на славата на Големия вълк. Имаше дълга, тъмна коса. Беше облечен в хубави дрехи, с позлатени нитове в черната кожа, опасан с колани с позлатени катарами. А очите му, тези сиви очи, вечно леко навлажнени, сякаш на ръба да заронят сълзи. Разяждащи като киселина сълзи най-вероятно, изпълнени с презрение към целия свят и всичко в него.

Не беше гигант, но в движенията му имаше сила и бързина. А също грацията на танцьор. И надменност, колкото искаш надменност. Прекалената самоувереност обикновено ти докарва смъртта според Детелината, но от друга страна, бе виждал неколцина да преминават през огъня с нейна помощ. Ех, добрата стара броня на арогантността. Това бе човек, който не само знаеше как да избере подходящия момент, но и как да изтръгне от него каквото си поиска, без никакво колебание и без капка съжаление.

Присъщо на всички знаменити воини преди него, и той се бе оградил със задължителната свита от самодоволно нахилени путки, повечето от които гордо разнасяха изрисувани с вълчи глави щитове. Мъже без собствена слава, привлечени от голямото име като нощни пеперуди от клада. Детелината се беше нагледал на подобни печални гледки. Глама Златния се движеше с подобна свита, Кървавия Девет също, най-вероятно и Скарлинг Качулатия е бил заобиколен от същата святкаща гневни погледи сбирщина, пък било то и преди стотици години.

Времената се менят, а свитата от самодоволни путки си е все същата.

Стаур Здрачния прикова влажните си, леденостудени и безизразни очи в Детелината, отпусна небрежно длан на топката на дръжката на меча си и устните му се разтеглиха в широка, пълна с красиви бели зъби и грозна заплаха усмивка.

— Джонас Детелината — каза той. — Чий го дириш пък ти тук?

— Праща ме баща ти. Калдер Черния.

— Много добре знам кой е баща ми.

— Много добре знае кой е баща му — нахили се подигравателно една от нахаканите путки. Беше младо, мускулесто копеле, накичено от глава до пети с цял арсенал остриета. При всяко движение откъм него се носеше звукът на поел към пазара ножар, нарамил прекалено много стока наведнъж.

Стаур му хвърли изпълнен с презрение поглед:

— Затваряй си плювалника, Магуир. — Скастреният Магуир моментално се наежи. Ех, доброто старо мъжествено перчене, което, срам не срам, на младини не бе останало чуждо дори на Детелината. — Исках да знам защо те праща?

— За да те водя по правия път. — Детелината сви рамене. — Той го казва, надявам се разбираш.

— И ти правиш разлика между правия път и бунището, така ли?

Гъзоблизците на Стаур с вълчи глави по щитовете се закискаха така, все едно по-смешно нещо не бяха чували. Детелината на свой ред се усмихна. Ако на човек не му оставаше друго, освен да чака подходящия момент, сега е моментът за преглъщане на гордостта, реши той.

— Не искам да се правя на голям разбирач, тръгвал съм по една-две лоши пътеки с годините. Но ако не друго, мога да те предпазя от това да не стъпиш в същите лайна като мен, и така да избегнеш благоуханието, присъщо на ботушите ми днес.

— Ха, а пък аз реших, че просто ми се е сторило, че надушвам говно. — Стаур подсмръкна, прокара език по зъбите си и обърса нос с палец. — Давай да го чуем тогава първия ти съвет.

— Ако те засърби веждата, не вади меча да се почешеш с него. — Детелината се усмихна широко. Никой от останалите не оцени шегата. Техен проблем. — Мечовете най-добре да останат в ножниците колкото може по-дълго. Защото извадиш ли ги, стават опасни, проклетниците, самата истина.

Стаур пристъпи заплашително към него:

— Героична мъдрост — прошепна той.

— О, някога и аз исках да съм герой. — Детелината се потупа по корема. — Ма после ми премина. Дал съм дума на баща ти, че ще направя каквото мога.

— Ами… — Стаур описа дъга с ръка към долината. — Какво чакаш, води ме по верния път.

— О, не бих си и помислил. Знам си мястото, в този живот съм последовател, не водач.

Наследникът на престола облещи насреща му очи:

— В такъв случай гледай да не изоставаш, старче. — И той тръгна по пътеката, приковал поглед пред себе си, към поредното си завоевание. Детелината отстъпи встрани и пропусна с поклон святкащата гневни погледи свита на Стаур. — Ще ми се да пална още някое и друго селце преди залез-слънце! — Провикна се Големия вълк през рамо и цветът на воинската слава около него щеше да се изтрепе кой ще се смее по-силно.

— Какво ти казах? — надвеси се Прекрасна над рамото на Детелината. — Пълен гъз.

Нещото, което обичат

Риккъ намърда рамене още по-дълбоко в коренищата. Леденостудената вода на рекичката стигаше до шията ѝ. Косата ѝ висеше подгизнала, омазана в кал. Заслуша се в шума от вървящите по пътеката отгоре вражески воини. Ако можеше да се довери на ушите си, бяха много. Замисли се отново какво ли щеше да стане, ако я откриеха. Когато я откриеха. Опита да успокои дишането си, всяко издишване бе бавно, равномерно, тихо.

Благодарение на непрестанния страх за собствената ѝ кожа, на загнездилите се в стомаха ѝ тревоги за познатите ѝ, на стотиците болежки от всяка синина и драскотина, на острия глад и сковаващ студ това се очертаваше като най-противния следобед в живота ѝ въпреки свирепата конкуренция на миналото.

Усети пръст върху брадичката си, после той бутна нагоре и затвори устата ѝ. Осъзна, че зъбите ѝ тракаха. Изърн се бе притиснала в калния бряг до нея. Водата стигаше до върха на брадичката ѝ, косата ѝ бе залепнала за намръщеното ѝ лице. Неподвижна като скала и корава като нея. Очите ѝ се извърнаха бавно от тези на Риккъ към надвисналата над главите им кална козирка, показалецът ѝ се показа над водата и се притисна напряко на напуканите ѝ устни.

— Мамка му. — Долетелият отгоре глас бе така близко, сякаш човекът стоеше току до Риккъ. Ако Изърн не стискаше до посиняване ръката ѝ под водата, сигурно щеше да подскочи и инстинктивно да се втурне напред.

— Мамка му… и… — Глас на човек на години, мек и приятен за ухото, спокоен, собственикът му определено не бързаше за никъде. — А такааа.

Онзи изпъшка доволно и вдигащата пара струя пикня прониза повърхността на водата на не повече от крачка пред лицето на Риккъ. Тя осъзна, че изкушението да пъхне под нея глава, бе почти неустоимо. Тъжна истина бе, че в момента беше готова на всичко в името на малко топлинка.

— Много удоволствия в този живот — продължи гласът отгоре, — но стигам до заключението, че няма по-голямо от това, когато пикаеш, след като си бил на зор.

— Хм, не знам повече или по-малко уважение да изпитвам към теб след подобно откровение. — Женски глас. Тя подбираше думите си така внимателно, както ковачът гвоздеите, с които да подкове коня на взискателен богаташ.

— Стигал съм дотам… — струята прекъсна за момент, после плисна отново — да се стискам колкото мога… защото после, когато се изпикая… — две кратки пръскания едно след друго — е още по-приятно. Как върви благородният сблъсък на оръжия със Съюза?

— Отстъпват колкото могат по-бързо. Тук-там някое дребно сражение, иначе нищо сериозно. Нито следа от Кучето и момчетата му. Предполагам, и те бягат.

— Напълно ме устройва — отвърна мъжът. — С малко късмет ще избягат обратно в Англанд, а ние ще си полегнем да си починем.

Риккъ хвърли бърз поглед на Изърн. Оказа се права. Проклета да е, винаги се оказваше права особено в черногледството си.

По-рано днес сутринта се бяха натъкнали на осеяна с трупове полянка. Една дузина мъртви, че и повече. Мъже от двете страни някога, сега от една. Големият изравнител заличава всички разлики. Риккъ стоя като истукана, опряла китка в устата си, затаила дъх. После видя Изърн да кляка над труповете, над един по един, приличаше на трупояд от песните. Тършуваше из дрехите им, разкопчаваше катарами.

„Какво правиш“, я попита тогава Риккъ.

„Търся нещо за ядене.“

И Риккъ на свой ред се нахвърли върху труповете. Опитваше да не гледа лицата, докато чевръстите ѝ пръсти обръщаха джобовете им. И за това се оказа права Изърн. Страх, гузна съвест, погнуса, всичко изчезва, когато огладнееш достатъчно. Прескачаха от труп на труп, а нещото, което най-много я разстрои, бе, че не намериха нищо за ядене.

— Главатар! — извика някой на пътеката отгоре. — Здрачния! Наследникът на престола! — Последва трясък на остриета в щитовете.

Цялото тяло на Риккъ се скова под водата. Не че имаше нужда, и бездруго бе напът да стане буца лед. Изърн се притисна в нея:

— Шшшшт — издиша тя в ухото ѝ.

— Мътните го взели — промърмори жената на пътеката. — Главатар! Как я караме днес? — добави след това тя малко по-ентусиазирано.

— Скучен, безкръвен ден засега. Но има време до залез-слънце. — Така значи звучеше гласът на Стаур Здрачния. Малко протяжен за такъв прославен воин. Звучеше като малко момченце, напът да се тръшне на земята от безсилие. — Мухльовци са тия южняци, бягат ли, бягат. Кървавия Девет имаше Три Дървета, Дау Черния, Хардинг Мрачния и останалите. Как да си извоюва човек голямо име с мижави врагове като тия мухльовци?

— Абе проблем си е — отвърна жената след кратко мълчание.

— Имам задача за теб, Прекрасна. Из тия гори се крие момиче. — Неприятно чувство се загнезди в стомаха на Риккъ. Още по-неприятно от глада и тя се притисна така до калния бряг, все едно искаше да потъне в земята. — Искам я.

Разбирачът по въпросите с пикаенето се изкикоти:

— Че кой не иска момиче в днешно време?

Настъпилото мълчание подсказа на Риккъ, че шегата остана неразбрана или недооценена. Тя лично определено не се засмя.

— И как да го разпознаем точно това момиче сред всичките останали из тия гори?

— Била нервачка, както чувам. Със златна обеца на носа и може би с боядисан на едното око кръст.

Риккъ докосна с върха на езика си халката на носа и прошепна:

— Мамка му.

— Вероятно води със себе си някаква вещица от Височините. Нея може да я убиете. Но момичето го искам живо.

— Важно ще да е това момиче — каза жената, наречена Прекрасна.

Здрачния се изкиска доволно:

— Слушайте сега каква е работата. Това е дъщерята на Кучето.

— Мамка му и пак мамка му — прошепна едва доловимо Риккъ.

— Шшшшт — изсъска в ухото ѝ Изърн.

— И ако я хванем, тогава какво?

Някой изръмжа недоволно.

— Е, ако баща ми успее да я докопа, най-вероятно ще предложи на южняците да им я върне срещу откуп. Или ще им я подмята под носа като примамка, нещо такова. С две думи, ще намери начин да я използва, като дойде времето да се говори… за мир. — Думата очевидно горчеше на езика на Здрачния. — Знаеш го баща ми. Крои ли, крои планове.

— Умен мъж открай време — каза възрастният мъж.

— Аз ги виждам иначе нещата. Ако питаш мен, най-добрият начин да пречупиш врага, е да намериш нещото, което обичат. И като го намериш, пречупваш него. Както чувам, малоумните дъртаци на Кучето обичат малката кучка. Нещо като талисман им била. — Риккъ почти чу насмешката в тона му. — Затова, ако аз я спипам, първо ще я съблека чисто гола и ще я бичувам. После ще ѝ изтръгна един по един зъбите. След това ще я пусна на войската да я изчукат един по един на предната линия, за да я чуват онези как квичи. — В настъпилото мълчание Риккъ чу дъха си да свисти, накъсан в гърлото ѝ. Хватката на Изърн върху ръката ѝ се усили. — Може после и на коня си да я пусна. Или на кучетата. Не, чакай… да хванем прасе да я изчука?

— И как точно мислиш да стане това? — В тона на възрастния мъж имаше непогрешимо отвращение от чутото.

— С малко въображение и търпение няма невъзможни неща. Накрая ще я вържа с трънаци за дънера на някое дърво и ще ѝ тегля кървавия кръст. Но не преди да съм сложил ведро под краката ѝ, за да има в какво да събера червата ѝ, като се изръсят. И като ги събера, ще ги изпратя на Кучето и хората му.

— Червата ѝ?

— Ъхъ, в кутия. С хубава дърворезба, както си му е редът. Може и цветя да сложа. Не! Билки, благоуханни билки. За да не се досетят какво има в кутията дъртите празноглавци чак докато не я отворят. — И той изръмжа доволно, все едно говореше за хубавата риба, която ще сготви. За вкусотията, която ще изяде на верандата си по залез-слънце. — Какви физиономии ще направят само. — И той се захили така, сякаш от черва в кутия по-смешно нещо не беше чувал.

— Мамка му — прошепна Риккъ.

— Шшшшт — изсъска Изърн.

— Но да не избързваме. Не слагаш тигана на огъня, преди да си хванал рибата, прав ли съм? Не се съмнявам, че баща ми вече е обявил доста златце като награда за момичето. Който му го заведе, ще стане прилично заможен.

Жената на име Прекрасна очевидно не бе по-очарована от чутото и от самата Риккъ.

— Разбрано, главатар. Ще си отваряме очите — каза тя.

— Чудесно. Детелина, сега можеш да си довършиш пикаенето.

— Благодаря, ама няма нужда. Това ще ми държи задълго.

Риккъ чу нечии тихи стъпки да се отдалечават. Трябваше да е замръзнала от страх. Щеше да е напълно разбираемо. Вместо това изпита изпепеляващ гняв. Толкова горещ, че вече не усещаше студ, въпреки че бе потопена до шията в леденостудена вода. Идеше ѝ да изскочи от реката, да догони Стаур Здрачния по пътеката и да му тегли кървавия кръст там, на място.

Баща ѝ все повтаряше, че отмъщението е загуба на време. Че да отминеш обидата, е признак на сила. На мъдрост. И здрав разум. Че кръвта води само до повече кръв. Само дето уроците му бяха останали някъде назад във времето на друго, топло и приятно място. И тя изскърца със зъби, присви зловещо очи и се закле, че ако изкара седмицата, ще се погрижи лично да намери прасе, което да изчука Стаур Здрачния.

— Да ти призная нещо, Прекрасна — поде заговорнически мъжът, наречен Детелината. — Дребното копеленце започва сериозно да ме тревожи.

— Да, да, знам.

— В началото си мислех, че това е само поза, но сега съм убеден, че всъщност е точно такъв, на какъвто се прави.

— Да, да, знам.

— Черва в кутия? С благоуханни билки?

— Да, да, знам.

— Този там един ден ще стане крал, ще бъде крал, господарят Черва-в-кутия. Крал на Севера. Този там.

Последва мълчание.

— Никой с глава на раменете не чака с нетърпение това време.

И Риккъ беше напълно съгласна с нея. Стори ѝ се, че зърна за миг отражението на лицата им във водата.

— Какво е това там? — попита мъжът.

Риккъ застина. Пръстите ѝ се наместиха удобно и стиснаха дръжката на ножа. Видя слепоочията на Изърн да помръдват, когато тя стисна зъби. Намазаното с катран острие на копието ѝ се показа над повърхността на водата.

— Какво видя? Риба?

— Ъхъ. Дали да не си взема въдицата?

Чу се хъркане и малко след него храчката на Прекрасна пльосна във водата.

— Няма да хванеш нищо в тоя поток, ако питаш мен.

Зле беше

Слънцето залязваше, когато стигна до дома. Билата на хълмовете розовееха, но долината беше потънала в мрак. Брод не се нуждаеше от светлина, можеше да върви и със затворени очи. Познаваше всеки корен по черния път, всеки камък в сипея над него.

Всичко така познато и същевременно така непривично.

След две години далеч от дома човек ще си каже, че на връщане ще тича презглава към единственото място, което обича. Към любимите хора. С огромна усмивка на лице. Вместо това Брод тътреше крака като осъдения към ешафода. И с точно толкова голяма усмивка на уста като него. Мъжът, който преди две години излезе от тази къща, не се боеше от нищо. Този, който се връщаше сега, умираше от страх. И дори не знаеше от какво точно. От себе си може би.

Когато видя сгушената в оголелите дървета къща с процеждащата се през кепенците на прозорците светлина, го обзе странното желание просто да я подмине. Незнайно защо имаше чувството, че не му е мястото там повече. Не и след това, което беше видял. Каквото беше направил. Ами ако го внесе вътре със себе си?

Но пътят, подминаващ къщата, беше този на страхливеца. И той стисна юмруци. Гунар Брод не е страхливец. Питай когото искаш.

И въпреки това му отне цяла вечност, докато събере куража да почука на вратата. Далеч повече кураж се искаше за това от този да изкатери стълбата пред стените на Борлета, или от този да поведе атаката срещу побитите в земята заострени колове в Муселия, повече дори от този да носи на ръце умиращите в дългата зима след това. Но го намери и успя да почука.

— Кой е? — Нейният глас от другата страна на вратата го накара да извърне уплашено глава и да затвори очи. Острите върхове на побитите в земята колове не успяха да направят това. До този момент се страхуваше, че тя няма да е там. Че е продължила по своя си път. Че го е забравила. Или по-скоро се надяваше да е така.

Едва намери сили да заговори.

— Аз съм, Лиди. Гунар е.

Вратата се отвори и ето я и нея на прага. Беше променена. Далеч не толкова, колкото той, но се беше променила. По-слаба може би. По-корава. Но тогава тя се усмихна и усмивката ѝ също както преди огря мрачното му съществувание.

— Защо чукаш на собствената си врата, глупчо?

И той просто заплака. Първият вопъл се надигна от стомаха му и го разтърси из основи. После нямаше спиране. Свали с трепереща ръка стъклата за гледане от очите си и всички насъбрани в Стирия сълзи, защото Гунар Брод не е страхливец, потекоха като реки по изкривеното му от болка лице.

Лиди пристъпи напред и той се дръпна уплашено, прегърби се, вдигна ръце, сякаш да се предпази от нея. Тя беше като от стъкло, не искаше да я докосва с тия ръце, направи ли го, ще я разбие на парчета. Въпреки това тя го докопа. Толкова тънки бяха ръцете ѝ, а хватката им така непосилна за него. Беше една глава по-ниска, но с лекота наведе главата му и я притисна към гърдите си. Целуваше косата му и не спираше да шепти:

— Шшшт, тихо, тихо.

Малко след това, когато воплите му утихнаха, тя сложи длани на бузите му и повдигна главата му. Погледна го сериозно в очите, кротко, спокойно.

— Зле беше значи, а? — попита тя.

— Ъхъ — изграчи Гунар. — Зле беше.

Тя се усмихна и усмивката ѝ огря целия свят. Беше достатъчно близо, виждаше я и без стъклата за гледане.

— Нищо, сега си у дома.

— Да. Сега съм у дома. — И пак заплака.

Всеки трясък на секирата в дървото караше Брод да подскача и присвива боязливо очи. Не спираше да си повтаря, че това е просто честен труд. Че е у дома, в безопасност, не на бойното поле. Но може би бойното поле никога не напуска човек, може би човек просто го води със себе си върху всяко парче земя, на което застане. Опита да прикрие страха си с шега:

— Мислех, че цепенето на дърва е мъжка работа.

Мей постави поредната цепеница на пъна и вдигна секирата над главата си.

— Ама като мъжете си бият камшика към Стирия, всичко става женска работа.

Преди да тръгне, тя беше просто дете, мълчалива, затворена в себе си и малко мъжкарана. Сякаш собствената ѝ кожа не ѝ бе по мярка. Все още беше кльощава, но сега в движенията ѝ имаше сила и бързина. Беше пораснала така бързо. Имаше ли друг избор? Секирата изсвистя и двете парчета от цепеницата се търкулнаха до пъна.

— Май трябваше да си остана вкъщи и да пратя теб на война — каза Гунар. — Може би щяхме да спечелим.

Тя се усмихна и това, че се усмихна, накара и него да се усмихне. Възможно ли е човек, сътворил толкова злини като него, да има ръка в направата на нещо така прекрасно като нея?

— Откъде взе стъклата? — попита тя.

Брод ги докосна леко с пръст. Понякога забравяше, че са на лицето му, до момента, в който не ги свалеше и светът на повече от ръка разстояние не се размажеше пред очите му.

— Спасих живота на един човек. Лорд маршал Митерик.

— Важна клечка.

— Командир на армия. Попаднахме в засада и аз просто се оказах на вярното място… и… — Осъзна, че е стиснал юмруци и ръцете му треперят. Отпусна ги. — Реши, че съм му бил спасил живота. Да си призная, не знаех кой е чак докато не свърши всичко, нали не виждам на повече от пет крачки пред себе си. Та той ми ги подари. — И той свали стъклата, духна в тях и ги избърса внимателно в края на ризата си. — Сигурно струват шестмесечна войнишка надница. Чудо на модерните времена. — Той окачи халките зад ушите си и намести металната рамка в издълбаната от тях трапчинка на носа. — Но съм му благодарен, защото сега мога да се наслаждавам на красотата на дъщеря си от другия край на двора.

— Красота, как не — изсумтя присмехулно тя, но въпреки това остана видимо доволна. Слънцето проби облаците и стопли лицето на Гунар. За момент се почувства точно като преди. Все едно не беше тръгвал.

— Бил си се, значи?

Устата на Брод пресъхна.

— Бих се.

— И как беше?

Толкова време, прекарано в мечти да зърне отново лицето ѝ, а сега нямаше сили да я погледне в очите.

— Зле.

— На всички разправям, че баща ми е герой.

Брод направи измъчена гримаса. Облаците се разместиха, дворът потъна в сянка и тревогите го налегнаха с пълна сила.

— Не им казвай това.

— Е, какво тогава да им казвам?

Той се загледа в грубите си длани, потри ги една в друга:

— Просто не това.

— Какво означават рисунките?

Брод придърпа надолу ръкава да скрие стълбарската татуировка, но сините звезди на кокалчетата на юмрука му останаха на показ.

— Просто нещо от момчетата, с които бях там. — И той скри ръката зад гърба си. Далеч от погледа на Мей. От неговия също.

— Ама…

— Стига с въпросите. — Лиди излезе на верандата. — Баща ти току-що се прибра.

— И го чака много работа — каза той и се изправи. Бяха работили здраво, за да държат къщата в прилично състояние, но работата по принцип беше много за трима, камо ли за двама. Къщата си беше порутена. — Покривът сигурно е протекъл на половин дузина места.

— Да внимаваш обаче. Стъпиш ли с цяла тежест на него, цялата къща може да падне.

— Няма да се изненадам. Но първо ще ида да нагледам стадото. Чувам, че цената на вълната е по-висока от всякога с всичките тия нови тъкачници. В долината са, нали?

Мей примига озадачено и погледна майка си, а Лиди направи особена физиономия и тревогите на Брод се усилиха.

— Какво има? — попита той.

— Нямаме повече стадо, Гунар.

— Какво?

— Исках да те оставя поне да се наспиш добре, преди да ти стоваря неприятностите на главата. — Лиди пое дълбоко дъх. — Лорд Ишър загради долината. Каза, че вече там не можело да се пасат стада.

— Но долината е обща земя. — Гунар изглеждаше така, все едно не разбираше нищо от това, което чува. — Винаги е била.

— Вече не е. Кралски декрет. Навсякъде е така вече. И съседната долина е оградена. Трябваше да му продадем стадото.

— Трябваше да му продадем овцете си, за да ги пасе на собствената ни земя?

— Даде ни поне добра цена. Някои лордове и това не направиха.

— Преебават ме, значи, да тръгна на война, а като се върна, пак ме преебават? — Това почти не звучеше като неговия глас. — И ти не направи… нищо?

Лиди го погледна сурово:

— Не знаех какво да направя. Може би ти щеше да знаеш, но те нямаше.

— Нищо от това тук няма смисъл, ако нямаме стадо! — Баща му бе пасъл стада по тези земи, а също дядо му и прадядо му. Струваше му се, че целият свят е напът да се разпадне. — Какво да правим сега? — Усети, че пак е стиснал юмруци. Осъзна, че викаше, но не можа да се сдържи. — Какво ще правим?

Тогава видя долната устна на Мей да трепери, аха да се разплаче и Лиди я прегърна през раменете и всичкият гняв го напусна. Остана като вцепенен от обзелото го отчаяние.

— Съжалявам. — Беше се заклел никога повече да не си изпуска нервите. Закле се, че ще оцелее и ще се прибере у дома, че ще им даде приличен живот, а ето как осра всичко за по-малко и от ден. — Съжалявам. — Пристъпи към тях, вдигна ръка, но тогава видя татуировката на нея и я дръпна рязко назад.

— Нямахме избор — заговори Лиди тихо, но уверено. Погледна го право в очите. — Нямахме избор, Гунар. Ишър ни предложи цена за фермата. Трябва да си тръгнем оттук. Във Валбек има работа. В новите тъкачници.

Останал без думи, Брод просто я зяпна неразбиращо. Тогава чу шума от приближаващи коне и извърна глава към черния път.

Бяха трима. Не бързаха, все едно имаха цял ден на разположение. Един яздеше едра дореста кобила. Другите двама бяха на каруца с едно скърцащо колело. Разпозна кочияша. Чат-пат Ленарт, по-малкият брат на мелничаря. Навремето се славеше като страхливец и нищо в това как се озърташе с тия свои лукави очички, не показваше, че се е променил.

— Това е Чат-пат Ленарт — промърмори той.

— Той е — отвърна Лиди. — Мей, влизай вътре.

— Ама, ма…

— Казах, вътре.

Другите двама Брод не познаваше. Единият беше върлинест, поклащаше се лениво до Ленарт на капрата на подскачащата по пътя каруца. Държеше на коленете си голям арбалет. Не беше зареден, което беше добре, проклетите неща имаха противния навик да стрелят от само себе си в най-неподходящия момент. Въпреки това Брод не виждаше причина да го носи. Арбалетът е за убиване на хора. Или поне за сплашването им.

И ако видът на мъжа с арбалета не му хареса, този на ездача му допадна още по-малко. Беше едър, брадат, с прилична кавалерийска сабя на кръста и хубава, тривърха шапка на глава. Седеше добре на седлото и гледаше нахакано, все едно тази земя му принадлежеше.

Дръпна юздите и спря коня пред къщата, малко по-близо, отколкото позволява благоприличието. Свали шапка и разчеса залепналата за темето му коса, като през цялото време не спираше да гледа изпитателно Брод. Чат-пат Ленарт спря каруцата зад него, между двете дебели, покрити с лишеи дървени колони на портата, побити навремето от дядото на Гунар.

— Гунар — каза той и шавливите му очи прескочиха за момент към Лиди.

— Чат-пат.

Лиди прибра един кичур коса зад ухото си, но вятърът го поде и го преметна отново през разтревоженото ѝ лице.

— Върнал си се, значи. — Ако Чат-пат Ленарт искаше да прозвучи радостен да го види, определено не му се отдаде. — Откъде ги взе тия стъкла за гледане?

— От Стирия.

— Как беше там?

— Зле.

— Отслабнал си май.

Онзи с арбалета пусна една ехидна усмивка:

— Че колко голям е бил преди?

— По-голям — каза брадатият, докато наместваше обратно шапката на главата си. — Очевидно.

— Прекалено малко храна и твърде много дрискане, предполагам — каза Брод.

— Проклятието на всеки войник — каза брадатият. — Викат ми Марш — добави той. Даваше вид на човек, на когото не му е до приказки.

— Аз съм Ейбъл — каза кльощавият с арбалета. — Работим за лорд Ишър.

— И каква ви е точно работата? — попита Брод, въпреки че от арбалета ставаше ясно.

— Това-онова. Изкупване на имоти предимно. Долината е на лорд Ишър и…

— Точно тази част тук не е — прекъсна го Брод.

Марш изсумтя недоволно, вирна брадичка и се почеса по брадата.

— Няма прехрана по тия земи, Гунар. — Чат-пат Ленарт се ухили угоднически. — Сам виждаш. Вече няма паша. В интерес на истината, не по вина на Ишър. Кралят му вдигна данъците до небето, за да плаща за проклетите си войни. Навсякъде заграждат земя. Ще я работят с машини.

— Ефикасност — изръмжа Марш, без да отмества поглед.

Това колко малко го бе грижа за него, вбеси още повече Брод.

— Баща ми умря на тази земя — каза той, едва удържайки гнева си. — В битка с гуркулите.

— Знам. Моят също — сви рамене Чат-пат Ленарт. — Но какво мога да направя аз?

— Правиш каквото ти се казва, значи?

— Ако аз откажа, някой друг ще го прави.

— Напредък — изръмжа Марш.

— Дали? — Брод свъси вежди и зарея поглед към притихналите къщи в долината. Беше му се сторило странно, че не вижда дим от комините. — Тези вече сте ги прокудили, така ли? Лант и дъщерите му, Бароу и родата му, Стария Нейман?

— Нейман умря, но да, останалите продадоха и си заминаха.

— Убедихме ги, че така е разумно — обади се Ейбъл и намести арбалета в скута си.

— И защо тогава жена ми е все още тук?

Чат-пат хвърли крадешком още един бърз поглед на Лиди:

— Ми просто исках да ѝ дам малко повече време, нали се познаваме…

— Винаги си я харесвал. Разбирам те. И аз я харесвам. Затова се ожених за нея.

— Гунар… — поде тревожно Лиди.

— Виж, тя защо се омъжи за мен, нямам идея. Но го направи.

Чат-пат Ленарт го дари с водниста усмивка:

— Гледай сега, приятелю…

— Не съм ти бил никакъв приятел, преди да тръгна на война. — Изведнъж усещането бе, сякаш някой друг говореше вместо него. — Още по-малко съм ти приятел сега.

— Достатъчно. — Брадатият смушка кобилата и я прекара между Едрия и пъна за цепене на дърва със забитата в него секира. Разбираше си от работата. Седеше изправен на седлото, застана така, че яркото на небето да е точно зад гърба му. Брод трябваше да наклони глава на една страна и да замижи нагоре, за да го погледне в очите. — Лорд Ишър ще си получи долината по един или друг начин. Няма полза да упорстваш. По-добре за теб е да си тръгнеш с някакви пари в джоба.

— По-добре отколкото какво?

Марш пое дълбоко дъх:

— Ще е много жалко хубавата ти къщичка да вземе да пламне посред нощ.

Ръката му се спусна бавно надолу. Не към дръжката на кавалерийската сабя с олющена позлата по гарда. Към ножа от другата страна на кръста му най-вероятно. Надяваше се Брод да се подлъже и втурне напред. Тогава той просто щеше да се наведе отгоре му и щеше да го наръга с ножа. Което не става с приказки, острият метал го оправя. Сигурно го беше изпробвал преди и знаеше, че работи. Обикновено работеше.

— Да пламне, казваш? — Странна работа, Брод вече не беше ядосан. Такова облекчение най-после да изпуснеш напрежението, пък било то и само за момент. Почти се усмихна.

— Точно така. — Марш се надвеси над него от седлото. — Ще е срамота… прекрасните ти жена и дъщеря да…

Брод сграбчи стъпалото му и го вдигна рязко нагоре. Марш гракна от изненада, размаха ръце и се преметна от другата страна на седлото.

Съскаше ругатни, докато Брод заобиколи спокойно коня, опитваше се да стане, но единият му крак се беше заклещил в стремето.

Преди да бе успял да се надигне, Брод го сграбчи за китката, извия я рязко и натисна главата му върху пъна за цепене на дърва. Лакътят на Марш изпука, той изкрещя и изпусна ножа. Продължи да крещи, докато ботушът на Брод не се стовари с всички сили и премаза лицето му върху нащърбения дръвник. После пак и пак, и пак.

Ейбъл беше станал на капрата, зяпаше с облещени от ужас очи и запъваше с трепереща ръка арбалета. На повечето хора им отнемаше време, за да преминат в действие. При Брод беше точно обратното. Той беше като натегната пружина. Непрекъснато.

Ейбъл нямаше време да натегне тетивата, преди Брод да стигне до каруцата. Нито дори да посегне за стрела.

Успя да замахне с арбалета, но Брод го изби с ръка настрани и сграбчи Ейбъл за предницата на дрехата. Дръпна го рязко и заби лицето му в дървената греда на портата. По каруцата пръсна кръв и тялото му се просна безжизнено на земята, а едната му ръка се заклещи в скърцащото колело. Разбитата му глава беше неестествено извита назад.

Брод скочи на капрата до Чат-пат Ленарт, който не бе помръднал от мястото си през цялото време, просто зяпаше и стискаше юздите.

— Гунар… — Той понечи да стане, но Брод го фрасна с коляно в гърдите и го свали отново на капрата.

Не знаеше колко пъти го удари след това, а само че юмрукът му се вдига и спуска, вдига и спуска, но когато най-накрая спря, лицето на Чат-пат Ленарт представляваше лъскава, кървава пихтия.

Гунар примига озадачено. Вятърът погали с хладна ласка потното му чело.

Брод извърна озадачен поглед към Лиди. Тя го гледаше с облещени от ужас очи, притиснала длан към устата си.

Той сведе поглед към окървавения си юмрук. Коства му огромно усилие да разтвори пръстите. Едва сега осъзна какво е станало.

Седна на капрата до трупа на Чат-пат Ленарт омаломощен, разтреперан. Нещо червенееше пред погледа му. Капчици кръв, осъзна той, по стъклата за гледане. Свали ги с трепереща ръка и светът се размаза напълно.

Лиди не каза нищо. Той също.

Какво се казва в такъв момент?

Море от възможности

— Добре дошли на тринайсетото биенале на Слънчевото общество на Адуа!

Хонриг Кърнсбик, известният механик, великолепен в избродираната със златни листа жилетка, разтвори широко ръце. По-въодушевена вълна от аплодисменти тази театрална зала не бе виждала от вечерта на прощалното представление на Йосиф Лестек.

— Бих искал да благодаря на видните ни покровители: лейди Арди и дъщеря ѝ, лейди Савин дан Глокта! — Кърнсбик вдигна ръка към ложата на Савин и тя се усмихна над ветрилото си така срамежливо, сякаш деликатните ѝ чувства не бяха в състояние да понесат всичкото това внимание. Надигнаха се аплодисменти, чуха се подвиквания „Браво, браво“. От онези членове на обществото с най-голям апетит за парите ѝ, естествено.

— Не можехме и да мечтаем дори, когато неколцина от нас се събрахме за пръв път в салона на лейди Савин, че един ден Слънчевото общество на Адуа ще наброява повече от четиристотин членове из цялата територия на Съюза, че и отвъд нея! — Мечтите на Кърнсбик може и да не стигаха далеч, но тези на Савин винаги бяха големи. — Живеем в нови, дръзки времена! Времена, в които само мързеливият остава беден. Само нерешителният не намира удовлетворение от живота. Времена, в които предприемчивостта на един-единствен мъж, смея ли да твърдя — на една жена, е в състояние да промени живота на всички!

— Сякаш бе вчера, когато Диетам дан Корт построи тук в Адуа мост от желязо — повтарям, изцяло от желязо — който ще позволи каналът да премине през стената на Касамир и да навлезе в самото сърце на града. — Последваха нови аплодисменти, а Корт получи потупвания по гърба от близко стоящите. По гърба, облечен в ново, изящно палто, купено, между другото, с парите на Савин. — А с него ще потече обилен поток от суровини. Ще донесе нова индустрия и търговия. По-добра работа, по-добри стоки, по-добър живот за населението. — Кърнсбик разпери отново театрално ръце. Стъклата на очилата му проблеснаха. Ще потече просперитет за всички! — Но предимно за Савин, естествено. Какъв смисъл от просперитета, ако ще е за всички?

— А сега на работа. И към прогрес! Първият говорител е Каспар дан Аринхорм, който ще ни запознае с приложението на мотора на Кърнсбик в изпомпването на вода от мини.

Аринхорм се запъти към подиума, а Савин се изправи да си върви. Истината бе, че нея изобретенията не я интересуваха. Вълнуваше я само приложението им в правенето на пари. А тази магия се практикуваше във фоайето.

Под трите огромни полилея вече се беше събрало значително множество. Жужащо от вълнение, кипящо от възможности море. Консервативно облечени господа се групираха и прегрупираха, прииждаха и се отдръпваха като приливи и отливи, виеха се като течения. Роклите на дамите — цветни петна по повърхността. Тук-там се забелязваха великолепните мантии на представителите на някоя и друга гилдия, същински реликви от миналото. Обиграното око на Савин моментално набеляза движението на онези с пари или влияние. Останалите не означаваха нищо, те просто биваха завлечени след тях като малки гребни лодки след огромен кораб, отчаяни за покровителството им, вниманието им, инвестициите им.

Морето на индустриалното общество на Адуа. Опасни води, връхлитани от непредсказуеми бури. Води, в които потъваха огромни състояния, които поглъщаха цели предприятия заедно с всичкия им екипаж на борда и чиито вълни разбиваха репутации. Но води, в които един умел навигатор можеше да постигне главозамайващ успех, ако овладееше подводните течения на пари и връзки.

— Бог помага на онзи, който сам си помага — отбеляза Зури и погледна часовника си.

Както винаги, бе на мястото си, на крачка зад рамото на Савин, готова да разпръсне плявата и ако се наложеше, да запише в тефтера си уговорена неофициална среща, покана за чай например, за онези, заслужили привилегията. Често по време на тези приятни мероприятия тя подхвърляше мимоходом нещо за нечии интригуващи предпочитания в спалнята, нечие съмнително минало или незаконно потекло, а също как, ако се разчуе за въпросните, нечия обещаваща кариера като нищо ще приключи несвоевременно. Почти нямаше човек, заслужаващ вниманието на Савин, който да не крие нещо, и това нещо обикновено свършваше записано в тефтера на Зури. Мъничко умело приложено изнудване обикновено вършеше чудеса в накланянето на везните в правилната посока. За да спечели човек тази игра, единият му крак трябва да е в балната зала, а другият — нагазил до коляно в мръсотията на канала.

— На работа тогава. — Савин наложи на лицето си най-пленителната усмивка, на която бе способна, отвори рязко ветрило и се спусна грациозно по стълбите към множеството в подножието им.

— Обмислихте ли предложението ми? Лейди Савин? Нова конструкция за баржите за въглища, ако си спомняте? Баржи с килове! Ще внесем въглища във всяко домакинство, било то заможно или скромно. Бъдещето е във въглищата!

— Проучването ми показва, че хълмовете край Ростод са пълни с медна руда, лейди Савин, ми да, с шепи да я ринеш! Бъдещето е в метала!

— Остава само да убедя собственика на земята, роднина на лорд Ишър, а знам, че сте близка със сестра му…

Савин носеше препасано на кръста стоманено острие, но тази битка тук се водеше с ветрило. Затвореше ли го с щракване в ръката си, и ето, усмивките грейват, същинска магия. Рязко движение на китката, ветрилото, по-смъртоносно и от секирата на екзекутор, се отваря и готово, безплодният разговор секва. Повдигнеше ли го пред лицето си, с кокетна усмивка, разбира се, и човекът е погребан по-успешно, отколкото с лопата.

— Солта е всичко, лейди Савин. Сол в изобилие. Инвестира ли човек днес в нея, ще утрои вложението със сигурност, ще го учетвори даже…

— Часовниците! Точни часовници! Евтини, достъпни за всеки! Потенциалът в тях, лейди Савин, човек не може да си затворя очите пред такъв потенциал…

— Една дума, просто една дума в правилното ухо в патентното бюро…

И тя ги прикотка един по един с плановете им, с мечтите им, с уверения блясък в очите им. Една нейна усмивка и лицата им грейваха. Леко събраните ѝ вежди ги хвърляха в ужас. После приключи всеки разговор с щракване на ветрилото. Припомни си всички затръшнати в лицето ѝ врати. Наслаждаваше се на властта, която имаше върху тях сега.

— С вашите връзки в Стирия, нуждая се единствено от покровителството ви…

— С влиянието, което имате в Агрионт, трябва просто да ми уредите среща…

— Инвестиция, просто една инвестиция!

— Петорна възвръщаемост на вложението!

— Лейди Савин? — Пред нея застана жена. Млада, с червена перука и лунички по раменете. Начинът, по който надничаше над кичозното си ветрило, трябваше да мине за пленителен, но според Савин просто издаваше подмолните ѝ намерения — Аз съм — простете дързостта ми — огромен ваш почитател.

Савин имаше опашка от чакащи за вниманието ѝ огромни почитатели и нямаше представа какво бе накарало това момиче да мисли, че може просто да ги пререди.

— Колко очарователно — каза тя.

— Казвам се Селест дан Хюген.

— Братовчедката на Борас дан Хюген?

— Едва втора братовчедка — усмихна се престорено Селест. — Боя се, че съм просто вейка на един от най-далечните клони в огромното родословно дърво на семейството ми.

— Готова да разцъфне с ненадмината прелест вейка със сигурност.

Селест се изчерви с присъщата на провинциалните момичета свенливост. Нещо в нея напомняше на Савин за слаба актриса в безинтересна пиеса.

— Знаех, че сте особено красива, но не очаквах да сте толкова мила. Моят баща ми остави малко пари и възнамерявам да ги инвестирам. Дали не бихте ме посъветвали как?

— Купувай неща, чиято цена се покачва — отвърна Савин и се обърна на другата страна.

— Лейди Савин дан Глокта — каза един дребен на ръст мъж. Облеклото му говореше и за сдържаност откъм средства, и за липса на вкус. — Надявах се да ми се отдаде възможност да се запознаем.

— Боя се, че вече сте на крачка пред мен.

— Не и по красота. — Беше истина. Мъжът бе напълно невзрачен, на практика незабележим, с изключение може би на факта, че имаше различни на цвят очи, едно синьо и едно зелено. — Казвам се Йору Сулфур.

Беше истинска рядкост Савин да се натъкне на напълно непознато име и това предизвика любопитството ѝ. Новите имена, естествено, означаваха неподозирани до сега възможности.

— И с какво се занимавате, господарю Сулфур?

— Аз съм член на ордена на магусите.

Малко бяха нещата, които успяваха истински да изненадат Савин, но в този случай тя не успя да прикрие изумлението си. Обикновено Зури съумяваше да държи ненормалниците настрана, но като никога, сега тя беше изчезнала някъде в тълпата.

— Магьосник на среща на инвеститори и изобретатели? Разузнавате противника може би?

— Бих казал, по-скоро търся нови съюзници. — Той я дари с пълна със здрави, остри зъби усмивка. — Ние, магусите, открай време се интересуваме от променянето на света.

— Достойно за уважение — отбеляза Савин, въпреки че по нейно мнение, когато човек кажеше, че иска да промени света, това обикновено значеше промяна в негов интерес.

— Някога, във времената на Еуз и синовете му, най-добрият начин за това бе магията. Но това е минало. В днешно време… — Сулфур извърна поглед към пълното фоайе и се доближи заговорнически до нея — започвам да мисля, че това тук върши още по-добра работа.

— И отивате там, където е властта — промърмори Савин и докосна леко с върха на ветрилото си китката му. — Аз правя същото.

— Оо, трябва да се запознаете с господаря ми. Нещо ми подсказва, че с него ужасно си приличате. Разбира се, той отдавна работи с баща ви. Но никой не е вечен на този свят.

Савин свъси вежди:

— Не знам какво имате…

— Лейди Савин! — Кърнсбик се насочи към нея, разтворил широко обятия. — Кога най-после ще се съгласиш да се омъжиш за мен?

— Не повече от ден след никога. Освен това съм убедена, че присъствах на сватбата ти с друга.

Той пое ръката ѝ и я целуна:

— Една дума и ще я удуша със собствените си ръце.

— Но тя е прекрасна жена. Не мога да си позволя да легне на съвестта ми.

— Нека не се преструваме, че имаш съвест.

— Оо, имам. Но я държа вкъщи, далеч от работата си и със завързана уста. Това е… — Тя се обърна да представи Сулфур, но той се беше изпарил в тълпата.

— Кърнсбик, старо куче! — Аринхорм, същият, който бе извикан пръв на подиума преди малко, се натресе в разговора им като свиня в цветна леха.

— Аринхорм, приятелю! — Кърнсбик стовари дружески ръка на рамото му. Може и да беше същински гений по отношение на машините, но с хората хич не го биваше, отдаваше им прекалено много. — Нека ти представя Савин дан Глокта.

— Аа, да. — Аринхорм я дари с половинчата усмивка. Един от онези самовлюбени мъже очевидно, убеден, че целият свят се върти около него. — Доколкото знам, сте инвестирали в няколко железни мини в Англанд. Всъщност, както чувам, сте най-едрият собственик в цялата провинция.

Савин не обичаше делата ѝ да се обсъждат на всеослушание. Малкото успехи правеха хората добронамерени. Многото ги караха да стават неспокойни.

— Имам известни интереси там.

— Значи трябваше да чуете речта ми. Основното предизвикателство пред продуктивността на всяка мина е бързината, с която изпомпваш водата от забоя. Работата с хора и коне има предел, но с моето приложение на мотора на Кърнсбик човек може да изпомпва десет пъти повече и следователно, да копае по-бързо и по-надълбоко…

Естествено, имаше логика в това, което каза, начинът, по който го каза обаче, определено не допадна на Савин.

— Благодаря, но в момента не ме интересува желязото, а сапунът.

— Моля?

— Сапунът. А също стъклото и керамиката. Лукс, някога достъпен само за благородниците, е вече в дома на заможния, а съвсем скоро ще бъде насъщна нужда за всеки. Чисти тела, остъклени прозорци и… посуда. Намерете начин да изпомпвате посуда от земята и с радост ще го обсъдя с вас.

— Сигурно се шегувате.

— Обикновено пазя шегите си за хора с чувство за хумор. Надявам се разбирате, че трябва да внимавам в избора си на съдружници.

— Допускате грешка.

— Няма да ми е първата. Но стискам зъби и продължавам напред.

— Човек не трябва да позволява чувствата му да застават на пътя на печалбата — сопна се той. По лицето му бяха избили морави петна. Зури изникна отнякъде и понечи да го отведе настрана, но той отказа да помръдне от мястото си. — Ето, точно това засилва още повече убеждението ми, че на жените не им е мястото тук.

— Но ето ме мен тук — отвърна с усмивка Савин. — Ето ви и вас — с просешка купичка в краката ми. Безсъмнено, има много места в Съюза, които не са за жени. Но не можете да ме спрете да купувам и продавам.

Кърнсбик духна по стъклата на очилата си и ги изтри внимателно с кърпичка:

— Довиждане, приятелю. — Той ги постави обратно на главата си и го изгледа многозначително над стъклата. — Преди лейди Савин да е решила да те купи и продаде.

— Не се тревожи. — Савин отвори с рязко тръсване на китката ветрилото си. — Аз купувам само неща със стойност.

— Господарят Аринхорм изглежда сериозно разгневен — промърмори Кърнсбик, докато се отдалечаваха. — Може би ще се съгласиш, че в дългосрочен план щедростта се отплаща петорно. Добронамереността е най-добрата инвестиция…

Тя отмина глупостите му с дружеско потупване по ръката:

— На теб щедростта и добронамереността ти отиват, но на мен просто не ми подхождат. Известен брой смъртни врагове са задължителен аксесоар за всяка съвременна дама.

— Ха, мисля, че той вече се сдоби с инвеститор.

— Проклятие. — Савин го видя, потънал в разговор със Селест дан Хюген.

— Остатъците от трапезата ми ли обира тази?

— Мисля, че да.

— Като кучка, завряла глава в кофата на касапина, е.

— Изглежда, се радва на особено внимание сред членовете на Обществото. — И наистина, ако се вгледаше внимателно, Савин почти забеляза как се извръщаха след нея посивелите глави, докато тя се носеше грациозно, хванала Аринхорм под ръка.

— Всичко с путка между краката се радва на вниманието им — промърмори Савин.

— Ау. Напомня ми на теб на младини.

— На младини бях същинска усойница.

— На младини беше същинска наслада. Точно каквато си и сега. Но доколкото съм чувал, имитацията е най-откровеният комплимент. Огледай се, цял театър пълен с дъртаци, които се правят на Кърнсбик. Да ме виждаш да се оплаквам?

— Когато не се фукаш, да.

— Значи се фукам прекалено много и досега не ми е проличало. — Той ѝ се усмихна мило. — Кръгът на света е огромен, Савин. Може да оставиш един-двама на спокойствие в някое ъгълче.

— Предполагам — отвърна намусена тя и опита да забрави противната гледка на хванатите под ръка Хюген и Аринхорм. — Стига да ми плащат наем за него.

Но Кърнсбик не я слушаше. Глъчта заглъхваше и тълпата отпред се разтваряше като земята пред рало. Сред тълпата вървеше мъж. Брадата и мустаците му бяха безупречно оформени и напомадени, а огненочервената му военна униформа бе богато украсена със златни ширити.

— Гръм да ме удари — прошепна Кърнсбик и стисна китката ѝ. — Кралят!

Каквито и недостатъци да имаше — а те не бяха малко и бяха редовно разгласявани под формата на разлепени из цяла Адуа вулгарни памфлети — не можеше да се отрече, че крал Джизал бе самото олицетворение на истински крал. Спираше да се посмее с този, потупваше дружески онзи по рамото, стискаше ръката на един и подхвърляше шега на друг — извор на добро настроение и великодушие. Следваха го дузина рицари от дворцовата стража в пълна броня, а след тях поне две дузини писари, офицери, прислужници, съветници и камериери — огромно количество незаслужени, лъскави на светлината на огромните полилеи ордени.

— Господарю Кърнсбик. — Негово Величество подкани с ръка коленичилия изобретател да се изправи. — Ужасно съжалявам, че закъснях. Изникнаха някои неща в двореца, надявам се, разбирате. Управлението на кралството. Толкова много задължения.

— Ваше Величество — задъхваше се Кърнсбик. — Слънчевото общество е поласкано от присъствието ви. Аз съжалявам, че започнахме без вас…

— Не, не, в никакъв случай! Прогресът не чака никого, нали така, Кърнсбик? Дори кралете.

— Особено кралете, Ваше Величество — Савин направи изящен реверанс. Някой от кралската свита се изсмя на наглостта ѝ, но какво пък, без дързост няма успех.

Кърнсбик описа жест към нея:

— Да ви представя…

— Савин дан Глокта, разбира се — прекъсна го кралят. — Особена гордост е за всеки крал да има поданици, демонстриращи подобна… предприемчивост и неуморност. — Той сви юмрук и го разтърси леко. Обикновено израз на сила жест, но в този случай доставен така немощно. — Винаги съм се възхищавал на хората, които… правят неща.

Савин приклекна още по-ниско. Беше свикнала със зяпането на мъжете. Беше се научила да го толерира, да го обръща в своя полза. Но кралят я гледаше по съвсем различен начин. Имаше нещо ужасно тъжно в задължителната му усмивка.

— Ласкаете ме, Ваше Величество — отвърна тя.

— Недостатъчно. — Зачуди се дали не беше научил за нея и сина си. Беше ли допуснал Орсо грешка? — С повече млади дами като вас бъдещето на Съюза е бляскаво и славно.

За късмет, точно в този момент настъпи раздвижване в тълпата. Един рицар вестител си проправяше път между хората, стиснал под мишница украсен с крила шлем.

— Ваше Величество, нося вести.

На лицето на краля се изписа досада:

— Това ти е работата, нали? По-конкретно, ако обичаш.

— Вести… от Севера. — Той се доближи и зашепна в ухото на краля и усмивката на последния повехна.

— Моля да ме извините, лейди Савин. Моля всички да ме извините! Налага се да се върна незабавно в Агрионт. — Извезаният със златен ширит маншет на палтото на Негово Величество изплющя, когато той се обърна рязко на токовете на излъсканите си до блясък ботуши. До един сериозни, хората от свитата му се запрепъваха подире му, приличаха на поведени от майка си патета.

Кърнсбик изду бузи и издиша шумно:

— Как мислиш, да смятаме ли, че се ползваме с кралското покровителство след това едноминутно посещение?

— Посещението си е посещение — промърмори Савин. Глъчта се усили и хората се понесоха към вратите, блъскаха се на излизане, нетърпеливи да научат новините. И да извлекат печалба от тях, разбира се. — Разбери какво му каза рицарят вестител — прошепна тя на Зури. — О, да не забравя, запиши, че искам Каспар дан Аринхорм да се сблъска с препятствия пред начинанията си в Англанд.

Зури свали забодения зад ухото ѝ молив.

— Слухове, регулации, или просто никой да не отговоря на писмата му.

— Да започнем с по малко от всяко и да видим как ще се развият нещата.

Не Савин бе направила от обществото гнездо на пепелянки. Тя просто искаше да изпълзи до самия му връх и да остане там. И ако цената за това бе да стане най-отровното влечуго в Адуа, така да бъде.

Дуел с татко

— Време е за ставане, Ваше Височество. — Последва противното шумолене, с което бяха дръпнати завесите.

Орсо отвори едва едно око и го засенчи с ръка срещу непоносимия блясък от прозореца.

— Мисля, че ти казах да не ме наричаш така. — Повдигна глава, но болката се оказа особено противна и той я стовари отново на възглавницата. — От друга страна, как смееш да будиш наследника на трона?

— Мислех, че каза просто, че не бива да те наричам така.

— Аз съм непоследователен. Един принц на Съюза…

— И Талинс на теория.

— … може да си позволи колкото си иска непоследователност. — Орсо протегна непохватна ръка и успя да докопа дръжката на каната. Надигна я, установи прекалено късно, че в нея няма вода, а изветрял ейл от предишната вечер, и го изплю под формата на огромен облак върху стената.

— Боя се, че Негово Височество ще трябва да бъде непоследователен, докато се облича — каза Тъни. — Нося новини.

Орсо се огледа за вода, не намери такава и без да му мисли, гаврътна останалия на дъното на каната ейл.

— Не ми казвай, че русата от вчера ми е лепнала нещо. — Той захвърли каната на пода и се просна отново в леглото. — Само това ми липсва в момента, още една…

— Скейл Желязната ръка и северняците му са нахлули в протектората. Запалили са Уфрит.

— Пфу. — Орсо се замисли дали да не замери Тъни с обувка, но реши, че не си струва усилията, затова се обърна на другата страна и се сгуши в момичето, как му беше името? Притисна полувтвърдения си член в кръста му, беше топло и приятно там долу, но то измуча недоволно. — Не е смешно, Тъни.

— Можеше да се обзаложиш, че не е. Лейди губернатор Брок се бие смело заедно с Кучето и сина ѝ, Лео, великия Млад лъв. Но въпреки това отстъпваме, губим, притиснати от северняците и първенеца им Стаур Здрачния, Големия вълк, който се е заканил да изрита проклетите южняци от Англанд. — Настъпи мълчание. — Проклетите южняци сме ние, в случай че се чудиш.

Като никога по това време на деня, Орсо бе напълно буден:

— Не се шегуваш, значи?

— Негово Величество ще знае, че се шегувам по това, че ще се смее.

— Какво, мамка му… — Орсо изпита внезапен порив на… нещо. Тревога? Вълнение? Гняв? Ревност? Абе някакво чувство при всички положения. Беше минало толкова много време от последния път, когато бе изпитвал нещо подобно — подейства му като ръжен в задника. Скочи от леглото, единият му крак се оплете в завивката и той зарита да го освободи и при това, без да иска, срита как-й-беше-името в гърба.

— Кв’о, бе? — изломоти тя, надигна се и зачопли косата си, залепнала от вино за лицето ѝ.

— Съжалявам — каза Орсо. — Ужасно съжалявам, но… северняците! Нападение! Лъвове, вълци и тям подобни! — Сграбчи кутийката, щипна малко перлен прашец и смръкна последователно с двете ноздри. Мъничко, просто да прочисти паяжините. — Някой трябва да направи нещо, мамка му. — Когато паренето в носа му отшумя, обзелото го чувство се изостри. Стана толкова остро, че той потрепери, чак космите по ръцете му настръхнаха. „Защо не опиташ да направиш нещо, с което да се гордееш?“, беше казала майка му. Може би сега му бе паднало? Досега дори не беше осъзнал колко много искаше да му се отдаде подобна възможност.

Огледа натъркаляните около леглото празни бутилки, после погледна към Тъни, облегнат на стената, скръстил ръце на гърдите си.

— Аз трябва да направя нещо! Приготви ми ваната!

— Хилди вече се е заела с това.

— Панталоните ми? — Тъни му ги подхвърли и той ги улови във въздуха. — Трябва да се видя незабавно с баща ми! Понеделник ли е?

— Вторник — отвърна Тъни, докато излизаше с наперена походка от спалнята. — Днес тренира.

— Гледай тогава да ми намериш оръжията! — провикна се той след него, преди да се е затръшнала вратата.

— Ооф, млъквайте вече — простена жално как-й-беше-името и се зави презглава.

— Едно на едно. — Кралят се усмихна широко, докато му подаваше ръка да се изправи.

— Добър удар, Ваше Величество. — Орсо остави баща си да го изправи на крака, разтри ударено място на ребрата си, наведе се и вдигна остриетата от земята. Ако трябваше да бъде честен, изнемогваше. Подплатеният жакет изглеждаше някак доста по-подплатен от последния път. Може би майка му беше права, сигурно беше прехвърлил възрастта, в която да очаква, че всичко ще му се размине. Един ден без пиене седмично може би е добра идея. Цял ден? Добре де, една сутрин седмично.

Но както винаги, обстоятелствата бяха сключили заговор срещу него да го спрат да постъпи както е редно. Един прислужник се появи на старателно подкастрената морава с лъскав поднос и две чаши на него.

Кралят пъхна под мишница рапирата и грабна една:

— Нещо освежаващо?

— Знаеш, че не пия преди обяд.

Двамата се спогледаха за момент, после избухнаха в смях.

— Имаш невероятно чувство за хумор — каза баща му и вдигна чаша за наздравица. — Никой не може да ти го отрече.

— Доколкото ми е известно, никой не е и опитвал. За разлика от всяко друго добро качество. — Орсо отпи, завъртя виното из устата си и преглътна. — Аа, ароматно, наситено на цвят и пълно със слънчева светлина. — Осприянско вино, без съмнение. Прииска му се, пък макар и само за момент, да бяха покорили Стирия. — Бях забравил какво отлично вино се сервира тук.

— Аз съм крал, нали така? Ако моето вино не го бива, значи нещо със света съвсем не е наред.

— Много неща не са наред със света, татко.

— Безсъмнено! Вчера например бях посетен от група работници от Келн. Носеха цял списък с оплаквания от условията на живот и работа в промишления квартал там. — Той зарея поглед над красивата дворцова градина и поклати недоумяващо глава. — Задушлив дим във въздуха, отровна вода в реката, епидемия от треска, страховити наранявания от машините, новородени бебета с пороци. Ужасни истории…

— И Скейл Желязната ръка е нахлул в протектората.

Кралят застана с допряна до устните му чаша:

— Чул си за това?

— Бях във вертеп, не на дъното на кладенец. Цяла Адуа говори.

— Откога те интересува политиката?

— Интересува ме, когато някаква тълпа варвари гори градовете на съюзниците ни, лее кръв и заплашва да нахлуе в територията на Съюза. Наследник съм на проклетия престол, нали така?

Кралят изтри великолепните си мустаци — сиви, прошарени с русо, за разлика от някога, когато бяха руси и прошарени в сиво — и нахлузи обратно ръкавиците си.

— А откога те е грижа, че си наследник на престола?

— Винаги ме е било грижа — излъга Орсо, метна небрежно чашата си върху подноса и прислужникът ахна от изненада. — Просто… ми е трудно да го показвам. Готов ли си, старче?

— Винаги, кутре! — Кралят скочи напред и нанесе пронизващ удар с рапирата. Двете дълги остриета иззвънтяха и изстъргаха едно в друго. Кралят нанесе втори удар, с късото острие, но Орсо го блокира със своето, удържа натиска, пристъпи настрани и отблъсна баща си назад. Двамата започнаха да се обикалят предпазливо. Орсо откъсваше очи от върховете на остриетата на краля само колкото да погледне за миг стъпалото на водещия му крак. Негово Величество имаше навика да го усуква леко точно преди да нападне.

— Да ти призная, добър си — каза кралят. — Кълна се, имаш необходимия талант да спечелиш Турнира.

— Талант? Вероятно. Самоотверженост, издръжливост и дисциплината? В никакъв случай.

— Ако тренираше повече от веднъж месечно, можеше да си истински майстор в дуелирането. — Всъщност Орсо тренираше няколко пъти седмично, но ако баща му разбереше за това, можеше да се усъмни, че Орсо се оставя да го победи. Човек не би си помислил, че монархът на най-могъщото кралство в Кръга на света би отдал кой знае какво значение на загуба в дуел срещу сина си, но Орсо знаеше от опит, че едно-две подарени тушета бяха най-сигурният начин да получи каквото иска.

— И така… какво ще предприемем срещу северняците? — попита той.

— Ние? — Върхът на рапирата на баща му се стрелна към гърдите на Орсо.

— Добре де, ти?

— Аз? — стоманеният връх се стрелна отново.

— Висшият ти съвет тогава?

— Те не планират да предприемат каквото и да било.

— Какво? — Оръжията на Орсо се отпуснаха надолу. — Но Скейл Желязната ръка нахлу в нашия протекторат!

— В това никой не се съмнява.

— Но те са под нашата протекция. Длъжни сме да ги защитим. Протекторат, самото име го изисква!

— Запознат съм с принципа, хлапе. — Кралят го връхлетя, но Орсо отскочи встрани и парира с късото си острие. Силният звън на метал накара розовите птици, газещи в езерото, да извърнат възмутено глави. — Но принципите и реалността много рядко осъмват в едно легло.

„Също като ти и мама?“ Орсо насмалко да го каже, но прецени, че шегата бе прекалено пиперлива за почти несъществуващото чувство за хумор на баща му. Вместо това избегна следващата му атака и на свой ред премина в настъпление. Парира рапирата на баща си със своята, завъртя рязко китка и я изтръгна от ръката му.

Очакваше отчаяния му опит да го наръга с късото острие, и просто пое кинжала със своя, гардовете се скопчиха и тогава върхът на рапирата му необезпокоявано мушна краля в рамото.

— Две на едно. — Орсо разряза ловко въздуха пред себе си с рапирата. Не беше добра идея да позволява на стареца да го победи прекалено лесно. Човек обикновено не цени спечеленото без усилия.

Махна на един от прислужниците да му донесе кърпа, а баща му през това време щракна с пръсти на друг, който се завтече, вдигна рапирата му от земята и му я подаде.

— Винаги ще има някаква криза, Орсо, и всяка следваща ще е по-страшна от предходната. До неотдавна треперехме от страх от гуркулите и с право. Половин Адуа лежеше в руини, преди да успеем да ги отблъснем. Но сега от великия им пророк Калул няма и следа, всемогъщият император Утман е свален от престола и от някогашната им мощ не е останало нищо. Днес вместо вражеска армия от юг към нас се стичат само върволици от бежанци.

— Защо тогава не се насладим подобаващо на падението на врага?

— За някои хора ничие насилствено падане от престола не е повод за празнуване.

Орсо направи кисела физиономия:

— Да, предполагам, за онези, които понастоящем седят на престол.

— Научаваш важен урок, че великите сили освен да се издигат, могат и да се сгромолясват. Муркато е затиснала почти цяла Стирия под ботуша си, Старата империя набира сили и ни предизвиква в Далечна страна, подстрекава все повече бунтове в Старикланд. А сега и проклетите северняци нарушават така мъчително извоювано примирие и пак тръгват на война. Няма засищане жаждата им за кръв на северняците.

— За нечия друга кръв може би. — Орсо хвърли кърпата на главата на прислужника и както винаги, улучи. — Странно как бързо се отказваш от идеята за кръв, ако кръвта е твоя.

— Самата истина. Но от всички враговете в собствената ни страна са тези, от които сън не ме хваща. След войните в Стирия и парите, и търпението на всички са на изчерпване. Камарата на лордовете не спира да се оплаква. Ако благородниците не се мразеха помежду си повече, отколкото мразят мен, досега да са се вдигнали на бунт. Селячеството до този момент може и да не надига много глас, но е също толкова недоволно. Накъдето се обърна, се сблъсквам с измяна.

— В такъв случай е време за суров урок, Ваше Величество. — Орсо нанесе серия от посичащи удари и завърши с пронизващ такъв, но кралят изби с лекота посичащите удари на рапирата му, отскочи встрани от опита да го промуши, но налетя на един подкастрен храст под формата на излязла от приказките кула. Успя някак да го заобиколи и застана отново срещу Орсо. — Ще го дадем на северняците, но верните ти поданици ще станат свидетели на него. Ще покажем на съюзниците ни, че на нас може да се разчита, а на враговете ни, че с нас шега не бива. Някоя и друга победа, тук-там парад, свеж приток на патриотизъм! Точно от каквото се нуждаем, за да обединим нацията.

— Абсолютно същите аргументи изтъкнах пред Висшия съвет, но хазната е, чисто и просто казано, празна. Всъщност повече от празна. Ако изсипеш всичко, което дължа, в защитния ров на Агрионт, ще го запълниш догоре и пак ще ти останат пари. Нищо не мога да направя.

— Но ти си върховният крал на Съюза!

Баща му се усмихна тъжно:

— Един ден, сине, ще разбереш. Колкото повече власт имаш, толкова по-малко можеш да направиш.

Докато говореше, острието му започна да се снишава, но това бе очевидна примамка, Орсо виждаше, че е подготвен само по това как държеше опорния си крак. И все пак кралят изглеждаше така доволен от малката си хитрост, че щеше да е проява на неуважение, ако не паднеше в капана му. И той извика победоносно и се хвърли стремглаво към него. После ахна доста убедително от изненада, когато атаката му бе парирана точно както очакваше, естествено. Накрая потисна инстинкта си да парира късото острие на краля, остави го да се промуши под гарда му и изпъшка, когато то се вряза в подплатения тренировъчен жакет.

— Две на две! — Кралят се изкиска доволно. — Нищо не подмамва така успешно горещата глава като малко демонстрация на слабост!

— Великолепно изпълнено, татко.

— Бива го още старото куче, а?

— За щастие. Мисля, че и двамата сме на едно мнение по въпроса — още не съм готов да седна на престола.

— Никой никога не е готов за него, момчето ми. Откъде този интерес към офанзива в Севера?

Орсо пое дълбоко дъх и погледна баща си право в очите:

— Искам да предвождам частите ни.

— Искаш да… какво?

— Искам да… знаеш… да дам личен принос. Към нещо различно от кесиите на курвите, имам предвид.

Баща му прихна развеселен:

— Последната част под командването ти, ако си спомням правилно, беше комплект войничета, изпратен от губернатора на Старикланд за петия ти рожден ден.

— Значи е крайно време да се сдобия с опит. Все пак един ден аз ще седя на трона, нали така?

— Това ми повтаря непрестанно майка ти и аз се опитвам да не ѝ възразявам.

— В даден момент все някак трябва да оправя репутацията си. — Орсо зае начална позиция в кръга и заби здраво пета в безупречно поддържаната морава. — На нищо е заприличала, горката.

— Страх те е така нареченият Млад лъв да не ти отмъкне славата, а?

В интерес на истината, в последно време на Орсо му бе дошло до гуша да чува за него.

— Би било добре да остави коричка-две за бъдещия си крал.

— Хубаво, но… да се биеш? — Баща му раздвижи челюст и белегът в брадата му се изкриви. — Стигне ли се до бой, северняците не си поплюват. Мога да ти разкажа доста истории за някогашния ми приятел Логън Деветопръстия…

— Разказвал си ми ги, татко, сто пъти.

— Ами бива си ги до една проклетите истории! — Кралят се изправи, свали оръжия и погледна любопитно Орсо. — Сериозно искаш това, така ли?

— Трябва да направим… нещо.

— Предполагам, трябва. — Кралят нападна внезапно, но Орсо беше готов, парира първия удар, пропусна втори покрай себе си, парира третия. — Добре тогава, какво ще кажеш за това? — Последваха два бързи посичащи удара отстрани и едно промушване в средата. Орсо отстъпи и зачака. — Ще ти дам Горст, двайсет рицари от дворцовата стража и един батальон от кралската гвардия.

— Крайно недостатъчно! — Орсо премина в настъпление и почти успя да ръгне баща си, но той отскочи в последния момент.

— Съгласен съм. — Кралят запристъпва настрани, докато не спираше да описва бързи, стегнати кръгове с върха на рапирата си. — Останалото ще набавиш сам. Покажи ми, че си способен да набереш петхилядна войска. Тогава имаш позволението ми да хукнеш на помощ на Англанд.

Орсо замига озадачен. Набирането на петхилядна армия му звучеше ужасно много като работа. От друга страна, не можеше да пренебрегне непознатия прилив на енергия, който го обзе при мисълта, че може да направи нещо смислено.

— Ще взема пък да го направя! — Успя да изкопчи каквото можа, с губене. Реши, че е време да спечели нещо. — Защитавай се, Ваше Величество!

И той се хвърли напред и стоманата отново зазвъня.

Дуел с татко

— Мушкай, мушкай, Савин — каза баща ѝ, надвесвайки се от стола да проследи добре движенията ѝ. — Мушкай, мушкай.

Рамото ѝ гореше, болката се спускаше бавно надолу по ръката, чак до пръстите, но тя не се отказа, продължи да нанася удар след удар бързо, рязко, прецизно.

— Добре — каза Горст, избивайки с лекота един по един ударите ѝ. Движенията му бяха премерени, спокойни. Празната стая кънтеше от звън на стомана.

Но за баща ѝ нищо не бе достатъчно.

— Внимавай с водещия крак — кресна ѝ той. — Разпредели тежестта си.

— Тежестта ми е разпределена. — Савин нанесе още три светкавични удара.

— Разпредели я повече. Знам колко мразиш половинчатите неща.

— Почти колкото ти мразиш да гледаш половинчати неща.

— Тогава разпредели проклетата си тежест. Така и двамата ще сме доволни.

И тя разтвори още по-широко крака, острието на рапирата ѝ застърга в това на Горст.

— Виждаш ли разликата?

Естествено, че я видя, но и двамата знаеха, че няма да отиде дотам, че да го признае.

— Няма значение. Как се развиват нещата в Севера?

— Върволица от разочарования. Също като живота. Северняците напредват, Англанд отстъпва.

— Хората говорят, че няма какво повече да се очаква с жена главнокомандващ. — Савин нападна, но Горст изби с рязък звън на стомана рапирата ѝ встрани.

— И двамата знаем що за глупаци са хората. — Баща ѝ произнесе последната дума с такава ненавист, сякаш цялото човечество го отвращаваше. — След смъртта на баща ѝ смело мога да заявя, че Финри дан Брок е най-компетентният командир в цялата армия на Съюза. Познаваш я, нали, Горст?

Огромният телохранител на краля, чието лице обикновено бе напълно безизразно, се изкриви в особена гримаса.

— Малко, Ваше Високопреосвещенство.

— Ще ми се да можех да ѝ дам командването на частите ни в Стирия — каза бащата на Савин. — Сега щяхме да броим победи, а не загиналите. Удряй, какво чакаш?

— Брок срещу Муркато, това щеше да си заслужава да се види — изсъска Савин, нанасяйки бърза поредица от промушващи удари. — Двете най-големи армии в Кръга на света, и то предвождани от жени.

— Най-вероятно щяха да решат, че парите могат да се похарчат за нещо по-важно, и щяха да оправят нещата с приказки. И къде тогава щяхме да сме сега? Стига толкова с върха, да видим как се справяш с острието. И искам да сечеш както трябва, чуваш ли ме, Савин, той не е от стъкло.

Тя се хвърли стремително към Горст, подлъга го, че ще нападне отдясно, и в последния момент замахна отляво на нивото на главата му. Той свали остриетата и дръпна рязко назад глава, пропускайки рапирата ѝ на косъм от върха на носа си. Въпреки размера му движенията му бяха бързи като на змия.

— Отлично — изписка той.

Савин разкърши рамене, описвайки широки кръгове с двете остриета пред себе си:

— Брок ще се справи ли сама срещу северняците?

— Все още мобилизира частите си от цяла Англанд — отвърна баща ѝ. — Кучето е с нея, но Скейл Желязната ръка ги превъзхожда значително по численост. Моята прогноза е, че протекторатът ще бъде загубен, но тя ще успее да ги спре и удържи при Уайтфлоу. Тогава, следващата пролет, ако се променят обстоятелствата, ще ѝ се притечем на помощ и ще оберем славата.

— Жените вършат тежката работа, а мъжете идват накрая и обират славата. Звучи ми познато.

— Дребнавостта не подхожда на добрия фехтовач. Сечи, момиче, сечи. Малко по-сърцато.

Савин се стрелкаше около Горст, подметките ѝ скърцаха по дървения под, нанасяше светкавични посичащи удари от всички страни. При все че не помръдваше, остриетата му някак успяваха да се озоват винаги на точното място и винаги навреме.

— Бързи крака има дъщеря ми, а, Горст?

— Много бързи, Ваше Високопреосвещенство.

— Ще да е от уроците по танци от майка ти. За беда, в последно време аз лично почти не танцувам.

— Жалко — каза Савин и започна да обхожда Горст, търсейки пролука в гарда му. Остриганата ѝ до кожа глава сърбеше от потта. — Имате нужда от малко грация във Висшия съвет. Ако Брок загуби, ще изглеждате пълни страхливци и глупаци.

— Имаш предвид по-големи страхливци и глупаци.

— А ако спечели, ще се сдобие с още повече слава за себе си и сина си.

— Леонолт дан Брок — изсъска презрително баща ѝ и иззад изкривените му устни се показаха дупките на липсващите му зъби. — Младия лъв.

— Кой ги измисля тия шантави имена?

— Писателите според мен. Видях лъвове по време на кампанията ни в Гуркул. Глупави зверове. Особено мъжките. Достатъчно, почивка.

Савин пое тежко дъх и разтвори подплатената туника, за да се разхлади. Ризата ѝ отдолу беше подгизнала от пот. Докато триеше с кърпата остриганата си до кожа глава, се замисли дали изтънчените господа от Слънчевото общество на Адуа биха я познали сега без пудрата на лицето, без бижутата и роклята, без перука. Реши, че най-вероятно ще надушат миризмата на пари и през потта и пак ще се увъртат около нея.

— Може да се поработи върху хватката ти. — Баща ѝ се наведе и Савин видя костите на ръката му да се усукват под бледата кожа, когато хвана бастуна си да се изправи.

— Не, не. — Тя отиде до него и сложи ръка на рамото му. — Няма нужда да си причиняваш болка само за да ми покажеш как се държи острие. — Тя взе преметнатото на подлакътника на стола одеяло, покри краката му, зави го добре. Майко мила, беше толкова кльощав. Не можеше да се каже кожа и кости, по костите му почти нямаше кожа.

— Как се чувстваш? — попита го тя.

Лявото му око потрепна:

— Да си забелязала страната да се срива?

— Не и тази сутрин.

— Значи съм жив. Утре пак провери обаче. Враговете ми са навсякъде. В двореца. Във Висшия съвет. В Камарата на лордовете. По полета и във фабрики. Англандци не можеха да ме понасят преди войната, сега сигурно са с пяна на устите. Мразен съм навсякъде.

— Не и тук. — Това бе най-близкото до показ на чувства, което обикновено си позволяваше.

— И ми е предостатъчно. — Той докосна внимателно с върха на пръстите си влажната ѝ от пот буза. — Повече, много повече, отколкото заслужавам.

— Предполагам, неколцина врагове е приемлива цена за едно от най-високите кресла в кралството.

Баща ѝ изсумтя и лицето му се изкриви от погнуса повече от обикновеното.

— В момента, в който задникът ти докосне дървото, разбираш какво струват в действителност. Мислиш си, че Висшият съвет управлява, а? Или пък кралят и кралицата? Не сме нищо повече от марионетки. Извадени на показ да привличат вниманието. И отнасят вината.

Савин свъси вежди:

— И кой дърпа конците?

Суровите, святкащи очи на баща ѝ срещнаха нейните.

— Цял живот задавам въпроси. Научил съм, че някои отговори е по-добре да не знаеш. — Той свали ръка и я постави върху нейната, тази, в която държеше остриетата. — Да поработим върху защитата ти.

— Три от пет? — попита Горст.

Савин подхвърли кинжала с дясната си ръка и улови дръжката му във въздуха с лявата:

— Както кажеш.

Той зае позиция и се придвижи към нея, плъзгайки крака по пода. Нанесе промушващ удар, последван от посичащ, но в тях нямаше острота и Савин с лекота и елегантно движение на китката парира атаките му.

— И ако лейди губернаторът успее да докара северняците до патова ситуация при Уайтфлоу, какво ще означава това за Англанд?

— Аха! — Баща ѝ се усмихна широко. — Чудех се кога ще стане дума за парите.

— Не е спирало да става дума за пари. — Савин парира още една атака и пропусна покрай себе си последвалия вял опит за пронизване. За човек, известен със свирепостта си, Горст не успяваше да я затрудни дори. — Цените започват да падат. Да продавам ли, или да продължа да изкупувам?

— Съюзът никога няма да се откаже от Англанд. Ако аз се занимавах със сделки, щях да се възползвам от ниските цени. В края на краищата опасността и възможността за печалба…

— … често вървят ръка за ръка — довърши Савин и забеляза с периферното си зрение, че това го накара да се усмихне. Малко бяха нещата на този свят, които успяваха да я зарадват повече от това да предизвика усмивка на лицето на архилектора. Освен майка ѝ никой друг не успяваше да постигне това. — Значи ще видя дали не мога да заема малко пари и да разширя дяловете си в мините. — Едва сдържаше усмивката си. — В момента „Валинт и Балк“ предоставят невероятни…

— Да не си посмяла! — кресна баща ѝ и изражението на лицето му я изпълни с вина. — Дори не се шегувай с това, Савин. „Валинт и Балк“ са напаст. Паразити. Пиявици. Веднъж залепят ли се за теб, няма отърване. Ще спрат едва когато придобият слънцето и започнат да начисляват лихви на цялото човечество при всеки изгрев. Обещай ми, че няма да се доближиш дори до парите на проклетите копелета!

— Обещавам. Ще стоя на страна. — Не беше лесна работа обаче. Също като корените на вековна върба алчните пипала на въпросната банка бяха плъзнали навсякъде. — Пък и не става дума за много. Вече придобих огромен дял от оръжейната фабрика в Остенхорм на цена, която не можеш и да си представиш дори.

— Оръжията винаги са били добра инвестиция — призна баща ѝ, докато наблюдаваше как тя отблъсваше с лекота атаките на Горст.

— Разбирам също, че тези огнени тръби са бъдещето на армията. Оръдия ги наричат.

— Дадоха смесени резултати в Стирия.

— Вярно, но с всеки ден стават по-малки, по-леко преносими и по-мощни. — Савин отстъпи настрани и пропусна промушващия удар на Горст покрай себе си. — Разработили са и експлодиращо гюле.

— Експлозивите също са добра инвестиция.

— Особено ако се сдобия с поръчка от Кралската гвардия.

— Нима? Познаваш ли някого с достатъчно влияние?

— Да не повярваш, вече съм уредила малко соаре с Ейсил дан Рот и неколцина други съпруги на военни. Както чувам, съпругът ѝ наскоро е бил произведен в началник на кралската оръжейница.

— Какъв късмет — промърмори сухо баща ѝ.

Поредната атака на Горст беше откровено унизителна.

— Виж какво, аз също не съм от стъкло — каза тя, избивайки с досада острието на рапирата му. — Нападай на сериозно.

В крайна сметка тренираше, откак се помни. Като малка мечтаеше един ден да спечели Турнира, преоблечена като мъж. Представяше си как накрая сваля шапка и великолепните ѝ руси къдрици се разпиляват, а екзалтираната тълпа скача на крака да я приветства. После обаче перуките излязоха на мода и тя отряза плитките си, които и бездруго не бяха руси, а невзрачно кафяви. След това научи, че мъжете не скачат на крака да приветстват жена, която току-що ги е била в собствената им игра, затова остави кръга за дуели на наперените петли и реши, че ще ги бие с натрупаното в банковата си сметка.

Последвалите атаки на Горст бяха една идея по-сърцати от предишните и когато пропусна покрай себе си поредния вял опит за посичане, тя блъсна Горст с гарда на дръжката на рапирата си.

— Значи освен че говориш като жена, и се биеш като такава?

Погледът на Горст дори не трепна.

— Ау! — извика баща ѝ. — Едно на нула за дамата.

— Искам да знам какво е да те нападне здрав, опасен мъж на сериозно. — Савин зае позиция, намести уверено стъпала, стисна уверено дръжките на остриетата, беше напълно сигурна в способностите си. — Иначе какъв смисъл от всичко това?

Горст хвърли поглед на баща ѝ. Архилекторът стисна замислено устни, после кимна одобрително.

— Дошла е да се учи. — В изражението на лицето му се прокрадна суровост, която не беше виждала досега. — Научи я.

Имаше нещо различно в това как Горст зае позиция, в това как намести стъпала върху леко поскърцващите дъски на пода, как разкърши едрите си рамене и как хвана дръжките на нащърбените си остриета. Плоското му лице все така не показваше никаква емоция, но в стойката му имаше нещо. Сякаш пред Савин за пръв път се открехна затворена досега врата и в процепа ѝ тя зърна чудовище.

Едно е да се изправиш пред окован за верига бик. Но когато осъзнаеш, че веригата е свалена, че рогата са насочени към теб и копитото е започнало да рие в прахта, същият този бик изглежда напълно различно животно.

Размисли, понечи да отвори уста и каже „Чакай“.

— Давай — изпревари я баща ѝ.

Очакваше силата му, не тя я изненада. Това, което я стъписа, бе бързината му. Не беше успяла да си поеме дъх, когато той се озова на крачка от нея. Очите ѝ се облещиха при вида на летящата към главата ѝ рапира. Отстъпи инстинктивно встрани, вдигна кинжала и парира стоварващото се отгоре острие.

Оказа се, че не е била готова за силата му. Ръката ѝ изтръпна — от рамото, та чак до върха на пръстите. Зъбите ѝ изтракаха. Залитна заднешком, зяпнала от изненада, а късото му острие вече на свой ред летеше към нея. Стовари се върху рапирата ѝ, изтръгна я от безчувствените ѝ пръсти и тя се плъзна по дървения под. Савин размаха напосоки кинжала — от техника нямаше и следа — зърна за миг проблясък на метал…

Острието на рапирата му се вкопа в подплатената туника и изкара въздуха ѝ. Усети как стъпалата ѝ почти се отлепиха от пода. В следващия момент плетеше крака, залитайки настрани. Рамото му се вряза в ребрата ѝ, главата ѝ се лашна рязко напред и тя заби лице в нещо твърдо. Темето му най-вероятно.

Във въздуха ли е?

Стената я фрасна здраво в гърба, голата стая се завъртя. Когато се опомни, беше на четири крака и зяпаше в пода.

По полираното дърво под лицето ѝ закапаха капки кръв.

— Ооу — изпъшка тя.

Ребрата ѝ горяха при всеки накъсан дъх, вкусът на повръщано пареше в гърлото ѝ. Дясната ѝ ръка се беше оплела в кошницата под гарда на дръжката и тя я разтърси вяло, докато стоманеното острие не издрънча на пода. Кокалчетата на пръстите ѝ бяха ожулени. Тя докосна устата си и когато отдръпна ръка, видя кръв по върховете на пръстите си. Ръката ѝ затрепери. Цялото ѝ тяло трепереше.

Болеше. Лицето, ребрата, гордостта ѝ също. Но не болката я шокира, а безпомощността. И това до каква степен бе надценила възможностите си. Сякаш някой дръпна завеса и ѝ показа колко крехка е всъщност тя под нея. Колко крехък е всеки, когато остриетата полетят на сериозно. Светът не беше същият като преди и определено не беше отишъл към по-добро.

Горст клекна пред нея, хванал в една ръка нащърбените остриета:

— Държа да знаеш, че приложих известна доза въздържание.

Савин успя да кимне едва-едва:

— Разбирам.

Не видя и следа от вина по лицето на баща си. Непрестанната болка, както обичаше да казва, го бе излекувала от подобни прояви.

— Тренировките са едно — каза той. — Насилието е друга работа. Малцина сме родените за него. Полезно е за здравето от време на време да ти развенчаят самозаблудите, дори с цената на малко болка.

Усмихна се, докато тя бършеше кръвта от носа си. Беше се отказала от опитите си да го разбере. В повечето случаи се държеше така, сякаш тя бе единственото, което обичаше в презрения от него свят. Но от време на време я третираше като противник, когото трябваше да пречупи.

— Ако те нападне здрав, опасен мъж на сериозно — каза ѝ Горст. — Съветът ми е да бягаш. От опит знам, че оставиш ли го на мира, той рано или късно ще се самоунищожи.

Когато я изправи на крака, коленете ѝ бяха омалели.

— Благодаря, полковник Горст. Това беше един много… полезен урок. — Искаше да плаче. Всъщност тялото ѝ искаше това, тя не би си го позволила. Раздвижи челюст, вирна високо брадичка и го погледна в очите. — Следващата седмица по същото време?

— Така те искам, момичето ми! — Баща ѝ избухна в смях и плесна подлакътника на стола.

Обещания

Брод лежеше буден и гледаше в тавана.

Имаше пукнатина в измазания с вар таван, точно до жълтото петно. Имаше чувството, че бе прекарал цялата нощ, взирайки се в тази пукнатина. Гледа я, докато слънцето пропълзяваше над тесните къщи, когато се прокрадна през простряното между тях пране и влезе през малкия прозорец под тавана на избата, в която живееха.

Май в продължение на седмици не бе откъсвал очи от проклетата пукнатина на тавана. Гледаше я и мислеше. Прехвърляше наум всичко. Тревожеше се, все едно предстоеше да направи важни избори. Че бяха важни, важни бяха, само дето вече ги беше направил. И те бяха грешните избори и нямаше връщане назад.

Пое дълбоко дъх и усети дращенето му в гърлото си. Добрият, стар задушлив въздух на Валбек. И миризмата на лайна и лук на избата. Колкото и да чистеше Лиди, тя си оставаше. Стените бяха пропити с нея. Сигурно и кожата му вече също бе пропита с нея.

Отвън хората се приготвяха да отиват на работа. Ботушите шляпаха в калта пред малкия прозорец и сенките им подскачаха по оцвъканата с мухъл стена срещу него.

— Как са ти ръцете — попита Лиди и се обърна към него на тясното легло.

Той размърда пръсти и изкриви физиономия:

— Сутрин винаги болят.

Лиди взе загрубелите му длани в малките си ръце, погали надраните кокалчета на пръстите му.

— Мей стана ли вече?

— Измъкна се тихомълком. Не искаше да те буди.

Останаха да лежат, тя вторачена в него, той — несмеещ да извърне очи към нея. Сигурно не искаше да види разочарованието в тях. Тревогата. Страха. А може би те бяха неговите разочарования, тревоги и страхове, а очите ѝ просто ги отразяваха като огледало.

— Тя не заслужава това — промърмори той, без да откъсва очи от пукнатината на тавана. — Заслужава живот. Да танцува, да я ухажват момчетата. Не да прислужва на някакво богато копеле.

— Тя няма нищо против. Иска да помага. Добро момиче е.

— Тя е най-доброто, което съм направил. Единственото добро, което съм направил.

— Вършил си добрини, Гунар. Направил си много добро.

— Не знаеш какво беше в Стирия. Не знаеш аз какъв бях…

— Добре тогава, върши добро сега — каза тя, леко раздразнена. Стисна мъничко ръката му и я пусна. — Не можеш да промениш миналото, нали така? Само бъдещето.

Искаше му се да я обори, но знаеше, че нямаше шанс срещу както винаги здравия ѝ разум. Затова замълча, продължи да лежи и да слуша тътрещите крака покрай прозореца, гневното бръщолевене на минувачите, виковете на момичето от отсрещната страна на улицата, което продаваше вести срещу дребни подаяния. Недостиг на хляб в Холсторм води до бунт. Заговор за палеж на тъкачница в Келн. Народно недоволство в цяла Мидърланд. И война. Война в Севера.

— Аз съм виновен — каза той. Като не намери начин да нападне Лиди, устрои засада на себе си. — Не трябваше да тръгвам на война.

— Аз те оставих да тръгнеш. Аз изгубих фермата.

— С фермата беше свършено така или иначе. И с живота ни в нея също. Двете с Мей щяхте да сте по-добре, ако въобще не се бях върнал.

Тя постави ръка на бузата му, извърна лицето му към себе си и го погледна настоятелно в очите.

— Не говори така, Гунар. Да не си посмял да говориш така.

— Аз ги убих, Лиди — прошепна той. — Убих ги.

Тя не отговори. Какво можеше да каже?

— Всичко прецаках — каза Борд. — Само за миг. Има ли нещо на този свят, което да не съм в състояние да разруша?

— Всичко на този свят може да рухне само за миг, Гунар — отвърна Лиди. — Всичко виси на косъм, винаги. Сега трябва да гледаме напред. Това прави човек, гледа напред. И продължава с живота си.

— Ще оправя нещата — каза той. — Ще намеря работа.

— Знам. — Тя се усмихна. Коства ѝ огромни усилия, но се усмихна. — Добър човек си, Гунар.

Той изкриви лице в мъчителна гримаса, усети сълзите да напират отново.

— Край с насилието — каза с натежал от вълнение глас. — Обещавам ти, Лиди. — Осъзна, че е стиснал юмруци, и разтвори пръсти. — От сега нататък ще стоя настрана от неприятностите.

— Гунар — прошепна тя. — Човек не трябва да обещава неща, които не може да изпълни.

Пукнатината на тавана избълва малко облаче прах и тя се посипа бавно върху леглото. В леярната в края на улицата пуснаха машините и цялата изба сякаш потрепери.

Едва когато прекрачи зад ъгъла, разбра за какво се беше редил досега.

„Кадман Ейл“. Думите бяха изрисувани със златиста боя над плъзгащите се порти на халето. Отвътре се чуваше тракане и бумтене. Пивоварна. Беше прекарал половината време в Стирия пиян, а другата — напът да се напие. Беше обещал да стои настрана от неприятностите и знаеше, че на дъното на всяка бутилка го чакаше неприятност.

От друга страна, във Валбек изкушението дебнеше на всяка крачка. Във всяка втора къща имаше бирария, таверна или дестилационна, било то законни или не. Около тях обикновено се навъртаха повече курви и просяци, отколкото рояците мухи над сметище, а ако човек не беше в състояние да се вдигне на крака и довлече до съседната врата, зад която да удави мъката, по улицата притичваха хлапета с бъчонки на гърбовете, които с радост му носеха бирата на крака.

Пивоварната беше лоша поличба за шансовете на Брод да удържи на обещанието си. Но засега не беше попадал на добра поличба във Валбек, пък и се нуждаеше от работа. Затова той се загърна в палтото, прегърби рамене под плюещото посивяло небе и пристъпи половин крачка напред.

— Колкото и рано да идвам, винаги има опашка — обади се един възрастен мъж с посивели брада и коса и протрито на лактите палто.

— Все повече народ идва във Валбек за работа — отвърна някой друг.

— Много хора търсят работа. А работата не стига за всички. Навремето си имах къщичка, в долината край Хамбернолт. Знаеш ли я къде е? — попита старецът.

— Не мисля, че я знам — промърмори Брод и се замисли за своята долина. Със зелени, разрошвани от ветреца корони дървета, със зелена трева, така мека под босите стъпала. Знаеше, че в спомените всичко е по-хубаво, помнеше също, че фермата искаше много работа срещу мижава отплата, но там поне беше зелено. Във Валбек нищо не беше зелено. Освен реката понякога, когато от бояджийницата за платове отгоре по течението тръгнеха петната по повърхността.

— Хубава долина беше — продължи да нарежда старецът. — Добра ми беше къщата там, в гората край рекичката. Пет момчета отгледах в нея. Добри пари падаха от дървосекачество, да знаеш, от въглищарство също. Ама после почнаха да правят въглищата в пещи нагоре по реката, по-евтини, а реката почерня от катран и сажди. — Той подсмръкна унило. — Цените взеха да падат. На всичкото отгоре лорд Мътните-го-взели Барезин изсече гората, за да има къде да пасат стадата му.

Един фургон изтрополи покрай опашката от мъже и ги опръска порядъчно с кал. Те взеха да роптаят, напсуваха коларя, а той напсува тях, после опашката тръгна и мъжете пристъпиха крачка напред.

— Момчетата ми се разотидоха всеки нанякъде. Един умря в Стирия. Един се оженил в Келн, както чух. Трябваше да взема назаем и изгубих къщата. Ех, хубава долина беше.

— Е… от „беше“ полза никаква — смотолеви Брод. Бе достатъчно потиснат от собствените си несгоди, за тези на другите нямаше сили.

— Самата истина, прав си — отвърна старецът и Брод съжали, че въобще си беше отворил устата. — Ами че как, помня аз, като бях още момче…

— Затваряй си шибания плювалник, дъртофелник такъв! — кресна мъжът пред Брод.

Беше едро копеле, със звездовиден белег на едната буза. От ухото му липсваше парче. Ветеран безсъмнено. Гневът в тона му накара сърцето на Брод да затупка малко по-бързо. Усети приятното гъделичкане на вълнение в гърдите.

Старецът зяпна:

— Не искам да обиждам никого…

— Затова сега по-добре си затвори шибания плювалник.

„Мълчи си. Не се бъркай. Не се ли научи вече? За кой път все същото? Нали обеща на Лиди. Само преди няколко часа ѝ обеща. Без повече неприятности.“

— Остави го на мира — изръмжа Брод.

— К’во каза?

Брод свали стъклата за гледане, сгъна ги, пъхна ги внимателно в джоба на палтото и опашката зад навъсеното лице на мъжа отпред се разми в неразбираемо петно.

— Разбирам те — каза Брод. — Разочарован си. Аз не мисля, че животът на кой да е от тия хора тук се е наредил точно както са се надявали, ти как мислиш? Знам, че не за това си мечтал.

— Ти пък какво знаеш за мечтите ми?

Брод едва се сдържа да не му размаже физиономията. Но беше обещал на Лиди. Затова просто пристъпи към него, достатъчно близко, че хвръкналата от оголените му зъби слюнка да опръска белега на бузата на мъжа.

— Знам, че няма да ги намериш, обърнат към мен, това знам. — Вдигна юмрук пред лицето му. Описа кръг с показалеца. — Хайде сега се обърни напред, преди да съм ти вкарал главата в ей тая стена.

Белязаната буза на мъжа потрепна и за момент, за един прекрасен момент Брод си помисли, че той ще му налети. Как само му се прииска онзи да му налети на бой, макар и за момент, съвсем за мъничко, само колкото да се отпусне и освободи сковаващото напрежение. Почувства се наистина свободен за пръв път, откакто се върна от Стирия. Е, с изключение на тогава, когато размаза физиономията на Чат-пат Ленарт.

Но за беда кръвясалият поглед на мъжа попадна на юмрука на Брод. И по-точно на синята татуировка на опакото на ръката му. И той изсумтя нещо под нос и се обърна напред. Запристъпя от крак на крак, после вдигна опърпаната си яка, излезе от опашката и тръгна нанякъде.

— Благодаря ти за това — каза старецът и буцата на кльощавото му гърло подскочи нагоре, докато преглъщаше. — Не останаха вече свестни хора, никой не постъпва както е редно.

— Както е редно. — Брод разтвори юмрук и направи болезнена гримаса. Изглежда, проклетниците спираха да го болят само когато бяха стиснати в юмрук. — Дори не помня какво беше това.

Беше виждал много мъже в края на тези опашки, хората, които решаваха кой ще работи и кой не. Повечето обичаха да гледат друг да се гърчи в краката им. Офицерите в Стирия бяха същите. Властта рядко правеше човека по-добър.

Този пред халето на „Кадман Ейл“ обаче изглеждаше от по-свестните. Той седеше под брезентов навес и имаше голям свитък хартия пред себе си. Посивял, сериозен, всяко негово движение — бавно и премерено, все едно го беше обмислял дълго преди да избере най-добрия начин да го направи.

— Казвам се Гунар Бул — излъга Брод. Знаеше, че не го бива в лъжите, предположи, че мъжът веднага разбра, че го будалка.

— Аз съм Малмър. — Той огледа внимателно Брод от глава до пети. — Имаш ли опит в пивоварните?

— Предполагам, с годините съм изпил прилично количество от продукцията им. — Брод опита нещо като усмивка, но веднага разбра, че Малмър не смята да се присъедини към веселието. — Но опит в правенето ѝ не, нямам. — Малмър кимна разбиращо, като човек, свикнал на разочарования. — Но ще работя здраво. — Тази седмица беше работил всичко на всичко два часа. Рина конюшни. Тази опашка беше третата за деня, не искаше да се прибере у дома с празни ръце. — Ще пренасям въглища или ще премитам пода… или… ами каквото и да има за правене. Ще работя здраво, обещавам.

Малмър се усмихна унило:

— Обещанията не струват много в днешно време, приятелю.

— Да му се не види, мамка му! Това да не е сержант Брод?

От халето на пивоварната се зададе слаб мъж с пепеляворуса брада и лекьосана престилка и застана насреща им с ръце на хълбоците. Лицето му бе познато на Брод, но му отне време да си спомни къде го беше виждал и къде да го намести в живота, който водеше в момента.

— Сарлби?

— Той е, Брод Бика! — И той сграбчи десницата на Брод и взе да я мята отривисто като лоста на водна помпа. — Помниш ли бе, Малмър? Разказвал съм ти всичко за него! Бихме се заедно в Стирия! Зад него, естествено, не беше добра идея да си пред него в мелето.

Малмър се облегна на стола и огледа замислено Брод.

— Разказвал си ми много истории за Стирия. Да ти призная, в един момент спрях да те слушам.

— Тогава, мамка му, почвай да слушаш, защото това тук е най-свестният човек, когото познавам! Беше пръв на стълбата в обсадата на Борлета! Така де, първият, който не падна обратно долу. Винаги беше пръв, навсякъде. Колко пъти? Пет ли бяха?

Той грабна китката на Брод, дръпна нагоре ръкава му и посочи сините звезди на кокалчетата на ръката:

— Гледай ги само, проклетниците. — Нахили се така, все едно му показваше някаква особено голяма, достойна за гордост придобивка. — Виж ги, копеленцата!

Брод издърпа ръка, спусна ръкава и скри юмрук в него.

— Всичко това съм го оставил зад гърба си.

— Мен ако питаш, миналото никога не изостава много назад — каза Малмър. — Гарантираш ли за него?

— Няма мъж, който да е служил с него и който да не е готов да гарантира за него сто пъти, ако трябва. Как не, мамка му, естествено, че гарантирам за него!

— Нает си тогава. — Малмър потопи писалката в мастилницата, изтръска внимателно перото и спря над свитъка. — И така… Бул? Или Брод, кое да бъде?

— Гунар Бул — отвърна Брод. — Това запиши.

— Адрес?

— В една изба сме, на улица „Дроу“. Къщите там нямат номера.

— В изба? — Сарлби поклати глава и на лицето му се изписа отвращение. — Ще те извадим оттам, не се тревожи. — И той преметна дружески ръка през раменете на Брод и го поведе към шумното, вмирисано и топло хале на пивоварната. — Всъщност как се озова тук? Мислех, че имаш ферма някъде.

— Наложи се да я продам — смотолеви уклончиво Брод.

— Неприятности, а? — усмихна се приветливо Сарлби.

— Ъхъ — изграчи Брод. — Малко.

— Искаш ли да си сръбнеш? — Той му подаде плоска бутилка.

Брод искаше и още как. И не просто да сръбне. Коства му доста усилия да отвърне.

— По-добре не. Че след първото не мога да спра.

— Не беше толкова свенлив в Стирия, доколкото си спомням.

— Опитвам се да не повтарям грешките от миналото.

— Аз, да му се не види, все това правя! Как ти се струва Валбек?

— Бива.

— Шибана кочина е. Шибана месомелачка. Помийна яма!

— Ъхъ — издиша дълбоко Брод. — Помийна яма.

— Богаташите са си добре там, горе, на хълма, а за нас какво? Ние, които се бихме за тая страна, ние какво получаваме? Отворени канавки по улиците. По три семейства в една стая. Мръсотия навсякъде. Силният издевателства над слабия. Навремето хората постъпваха както е редно, прав ли съм?

— Така ли беше?

Но Сарлби не го слушаше.

— Сега човек струва само колкото работа можеш да изстискаш от него. Люспи сме ние, люспи, които изхвърляш на бунището. Зъбчати колела в голямата машина. Но има хора, които се опитват да оправят нещата.

Брод повдигна озадачено вежди:

— Мен ако питаш, хората, които дрънкат врели-некипели как щели да оправят нещата, обикновено сътворяват един куп злини по пътя към по-доброто бъдеще.

Сарлби продължаваше да не слуша. Открай време го биваше в това да не чува каквото не му изнасяше. А може би това важеше за всички. Той се доближи и прошепна заговорнически:

— Чувал ли си за Трошачите?

— Престъпници, както казват? Рушат машини. Палят фабрики. Изменници, както чувам.

— Ако слушаш шибаната инквизиция. — Сарлби се изплю на застлания с талаш под. И в плюенето го биваше открай време. — Трошачите ще променят всичко! Те не просто рушат машини, Брод, те разкъсват веригите. Твоите вериги и моите.

— Аз не съм окован във вериги.

— Казва човекът, който живее в изба на улица „Дроу“. Не говоря за окови на китките, Брод. Говоря за веригите, с които е оковано съзнанието ти. Оковите на бъдещето ти! И на бъдещето на децата ти. Господарите ще паднат! Всичките тия, дето дебелеят на наш гръб, дето са се ояли за сметка на нашата пот и болка. Лордове и дами. Крале, принцеси. — Грейналите очи на Сарлби се зареяха към бъдещето, което само той виждаше. — Няма повече дъртите богаташи да ни казват какво да правим. Всеки ще има право на глас в управлението. Един човек — един глас.

— Няма да има крал значи?

— Човекът ще е крал!

Навремето Брод сигурно би определи това като измяна, но в последно време патриотизмът му бе отнесъл доста пердах. Затова сега приказките на Сарлби му се сториха просто заблудени мечти.

— Не знам дали има достатъчно кралства за всеки — промърмори той. — Не искам повече проблеми, Сарлби. Наситил съм се на неприятности.

— Някои хора са родени за неприятности, Бик. Винаги си давал най-доброто от себе си със стиснати юмруци.

Лицето на Брод се изкриви в дежурната болезнена гримаса:

— И най-лошото също.

— Беше там, на стените. Знаеш как стават нещата. Всичко, което струва нещо, се печели само с бой! — И Сарлби оголи зъби и удари с юмрук въздуха пред себе си. На опакото на ръката му синееше стълбарска татуировка.

— Може би. — Брод усети гъделичкането на вълнение в гърдите си, приятния пристъп на радост, но той ги прокуди на мига. Придърпа колкото можа по-нагоре ръката си в ръкава на палтото. — Но съм се бил достатъчно вече.

Беше обещал на Лиди. И този път се бе зарекъл, че ще спази обещанието.

В името на обикновения човек

— Готово ли е всичко? — попита Сибалт. Въпреки тъмнината Вик долавяше напрежението му и това не допринесе към опитите да успокои своето.

Хвърли поглед към Муур — масивна фигура на капрата на фургона, стиснала юздите. Хвърли поглед към Талоу, изпънал гръб до него, увит в покритата с дъждовни капки, прекалено голяма за него мушама. Почти ги попита отново дали са сигурни, че искат това. Размисли, има време, когато съмненията са от полза. Време, когато да предъвкваш рисковете и последствията. Но това време отминава. Може дори да го пропуснеш, ако не внимаваш. После е прекалено късно, вече си решил какво да правиш, и просто го правиш. И не поглеждаш повече назад.

— Готово е — отвърна тя. — Да тръгваме.

Ръката на Гризе сграбчи нейната в тъмното.

— Ами тези там? — Тя кимна към двете окаяни на вид фигури на нощните пазачи, застанали от двете страни на портите на леярната, с изпити на светлината на фенерите им лица.

— Платено им е.

— Платила си на копелетата?

— По-лесно е да обърнеш някого на твоя страна със злато, отколкото със стомана, а и почти винаги е по-евтино. — И без да дава възможност на Гризе да възрази, тя вдигна яка, прегърби рамене и тръгна към отсрещната страна на улицата.

Огледа се в двете посоки. Нямаше никого около алеята, ръмежът също бе на тяхна страна. Кръвта забушува в главата ѝ, докато вървеше към портите. Страхът сграбчи гърлото ѝ, прииска ѝ се да хукне да бяга, да крещи. Повтаряше си наум, че е била и в по-напечени ситуации, и това беше самата истина. Успокои дишането си, забави крачка.

— Караме ви доставка — каза тя и се учуди колко спокойно прозвуча.

Един от пазачите вдигна фенера, за да я огледа по-добре, и Вик примижа срещу светлината в очите си. Онзи потропа на портите и някой отвътре изтегли дървената греда. Тук непрекъснато идваха доставки посред нощ. Нищо необичайно.

— Давай! — провикна се Вик и Муур подкара фургона, прекоси калната улица и влезе в тъмния двор от другата страна на портите. Купчините въглища и камарите дървени греди и дъски приличаха на тъмни, лъснали от дъжда привидения. Страничната стена на халето изникна отпред — висока като планина — с обагрени в цветовете на гневните огньове на пещите вътре прозорци.

Муур подвикна тихо на едрия товарен кон, дръпна спирачката и подаде юздите на Талоу. Сибалт скочи от задната част на фургона и избърса длани в кожената си престилка.

— Дотук добре — промърмори той, докато двамата с Вик вървяха към огромната врата на леярната.

— Дотук — отвърна тя. Големият катинар беше оставен отключен. Тя го изхлузи от халките, постави ръце до тези на Сибалт върху масивната дръжка на вратата. Неговите ръце и нейните, едни до други. Натиснаха едновременно и вратата се затъркаля на тракащите си колела.

Отвътре ги лъхна топлина. Фурните, машините и пещите още тлееха. Тук вътре никога не ставаше студено, никога не цареше непрогледна тъмнина. Очите на Вик постепенно се нагодиха към сумрака и различиха желязната конструкция на халето. Скелетът на постройката. Колоните, около които щяха да насипят прахта.

Сибалт избута докрай вратата, а тя тръгна обратно към фургона. Гризе вече беше разкопчала платнището и го замяташе отгоре. Видя буретата под него.

— Достатъчно — изсъска ѝ тя, — да свалим първия…

Изведнъж дворът на леярната бе облят в ярка светлина и те застинаха на място, заслепени от нея. Идваше от множество фенери навсякъде около тях, чиито вратички бяха отворени едновременно. Гризе, застанала отзад на фургона, с въже в ръце. Муур, пъхнал пръсти под дъното на едно от буретата, готов да го вдигне. Талоу, стиснал юздите, облещил очи. Сибалт в отвора на огромната врата на леярната.

Колко бързо се провали старателно подготвеният им план.

— Стой! — изрева някой. — В името на Негово Величество!

Едрият товарен кон се подплаши и повлече напред фургона въпреки дръпнатата спирачка. Гризе се преметна през страната на фургона и падна отстрани.

Муур пусна дъното на бурето и измъкна къса брадвичка.

Талоу изпищя.

Разнесе се щракане, последвано от свистене. Късите стрели на арбалетите се забиха с глухи тътени в страната на фургона. В тялото на Муур също.

И Вик хукна. Сграбчи Сибалт и го помъкна след себе си във вътрешността на леярната. Затичаха покрай машини, вагонетки и релси, все по-навътре в тъмното хале. Сибалт се блъсна в някакви щайги и от тях се изсипаха с трясък и дрънчене дълги и тесни стоманени парчета.

Почти падна до него, докато му помагаше да се изправи, после хукнаха отново. Дъхът им свистеше на пресекулки, шляпането на краката им по каменния под кънтеше във високия таван. Вик погледна през рамо и видя подскачащи светлини, забеляза движение, чуха се викове.

Нещо се блъсна в главата ѝ и тя ахна от изненада. Оказа се висяща от тавана верига. Миг по-късно Сибалт сграбчи ръката ѝ и я дръпна надолу. Двамата се озоваха клекнали в тъмното пространство между два огромни железни контейнера. Понечи да го попита защо, когато видя светлините отпред. Чу приближаващи стъпки. Идваха от двете страни.

— Чакаха ни — прошепна Сибалт. — Знаели са, че ще дойдем.

— Кой им е казал? — просъска Вик.

Лицето му придоби странно изражение в сумрака. Беше свикнала да го вижда вечно налегнат от тревоги. Сега по лицето му се четеше облекчение, сякаш камък бе паднал от раменете му. Тогава зърна кинжала в ръката му с проблясващо в оранжево от тлеещите пещи острие. Тя се дръпна инстинктивно назад:

— Не мислиш, че съм аз, нали?

— Не. Но няма значение кой е.

Някъде отвън Гризе крещеше „Елате ми, копелета! Хайде, какво чакате!“.

— Сама го каза. Спипат ли те, всеки започва да говори. Съжалявам, че те оставям в тая бъркотия.

— Какви ги говориш? — Гласът ѝ вече не звучеше спокойно.

Той ѝ се усмихна с онази своя унила усмивка.

— Ще ми се да те бях срещнал по-рано. Всичко щеше да е различно. Но идва време… за действие. — И той заби кинжала в шията си.

— Не — изсъска Вик. — Не, не, не! — Притисна длани върху шията му, но тя зееше като разпрана, кръвта му бликаше на черни талази. Нищо не можеше да направи. Ръцете ѝ бяха облени до лактите в кръв. Панталоните ѝ започнаха да попиват разрастващата се под коленете ѝ локва.

Сибалт беше вторачил в нея очи. Кръвта бликна от устата и носа му. Той мърдаше устни, опитваше се да ѝ каже нещо може би? Че съжалява, че ѝ прощава. Да не губи надежда? Че вини нея? Нямаше как да знае.

Виковете на Гризе преминаха в писъци, после заглъхнаха в неразбираемо мучене. Звукът на човек, на чиято глава нахлузваха чувал.

Очите на Сибалт се бяха изцъклили и Вик свали ръце от шията му. Седна на земята, облегна гръб върху още топлото от дневната работа желязо и провеси безсилно длани от коленете си.

Така я откриха практиците малко по-късно.

Животът на стрелата

Риккъ се спусна стремглаво по склона сред трещене на клони и шубраци. Дървета и небе подскачаха бясно пред очите ѝ. Плановете ѝ лежаха в калта, някъде отзад, до захвърления лък, стрели и наметало. Това е проблемът с плановете. Не оцеляват дълго, погнати от кучета през подгизналата от пороя гора.

Мокрият трънак сграбчи глезена ѝ и тя полетя напред. Викът ѝ секна в гърлото в момента, в който лицето ѝ се блъсна в дънера пред нея. Падна и започна да се премята безпомощно презглава в трънливите храсти. Писка, пъшка при всеки удар в земята, накрая простена тежко, когато се провлачи по корем и главата ѝ се вряза в купчина гнили листа.

Когато надигна глава, пред очите ѝ имаше чифт ботуши. Погледът ѝ се плъзна нагоре и спря на лицето на стоящия в тях мъж. Изражението му бе по-скоро недоумяващо, отколкото победоносно.

— Забележително изпълнение — отбеляза той.

Не беше висок, но бе масивен като дънера на вековно дърво. С голям корем, дебели ръце и дебел врат. Беше пъхнал палци в протрит колан, на който висеше мечът му. Сигурно не беше по-висок от Риккъ, но спокойно тежеше два пъти повече от нея. Едната му буза беше прорязана от голям, крив белег.

Тя изплю парченцата гнили листа от устата си и промълви:

— Мамка му.

Вместо обаче да я сграбчи за яката, той отстъпи назад и се поклони.

— Моля. — И той ѝ посочи гората с елегантен жест на протегнатата си ръка.

Нямаше време да се диви на подаръка, трябваше просто да го сграбчи с две ръце.

— Благодаря — изпъшка тя, докато се изправяше. Устата ѝ имаше вкус на кръв. Подгизналата ѝ риза висеше на парцали и тя просто я свали и захвърли на земята. Хукна отново задъхана, останала само по тънката камизола без ръкави.

Лаят на кучетата приближаваше. Зърваше размазани петна и танцуващи сенки да се стрелкат между дърветата при всяко рязко извръщане да погледне през рамо. Очакваше всеки момент зъбите да се впият в задника ѝ и да я смъкнат на земята.

Чу пращене на клони и шумолене на храсти, някой тичаше отпред.

— Риккъ? Ти ли си? — извика отнякъде Изърн.

— Аз съм… — избръщолеви тя. — Зад теб съм!

Между дърветата отпред проблеснаха светлини. Гората оредя. Риккъ усети остър прилив на облекчение, което, естествено, както винаги, моментално премина в ужас. Бяха видели отвисоко прореза в гората и предположиха, че е река. Само дето през пелената на дъжда нямаше как да видят, че въпросната тече на дъното на дълбока клисура.

Е, сега го знаеше. Видя скалния ръб отпред, обрасъл тук-там с пожълтяла трева и вкопчени в камъка недорасли дръвчета. Чу грохота на водата отдолу. Изърн скочи и полетя напред, извила гръб и вдигнала копие над глава. Тя прелетя пролуката от поне четири крачки, претърколи се през рамо в мъха и папратта от другата страна и скочи ловко на крака.

За момент Риккъ се почуди дали да не спре. Тогава се замисли за усещането да бъде изчукана от коня на Стаур Здрачния, и изведнъж горчивият край, размазана върху скалите на дъното на клисурата, ѝ се стори направо привлекателен. Всъщност прецени, че и да искаше, нямаше да успее да спре, както тичаше с всички сили по спускащата се надолу, подгизнала и хлъзгава от дъжда земя. Затова даде всичко от себе си. Гърдите ѝ се надигаха и спускаха учестено. Зъбите ѝ тракаха при всяка крачка. Реши, че ще се довери на късмета си, колкото и лош да беше в последно време.

Изскочи от гората и клисурата се разтвори като бездна отпред. Зърна за миг острите скали и разбиващата се в подножието им вода.

За късмет, кракът ѝ попадна на точното място, право върху ръба, и тя успя да се отблъсне подобаващо. Полетя във въздуха. В първия момент усещането бе почти прекрасно, летеше през проливния дъжд, хладният вятър изпълни отворената ѝ уста.

Всичко вървеше добре с изключение на това, че започна да пада прекалено рано. Може би ако беше яла нещо този ден, щеше да има повече сили в краката. Но не беше. Риккъ размаха отчаяно ръце, все едно можеше да се хване за нищото. Падаше бързо, не се искаше дългото око, за да види, че няма да успее.

Предстоеше суровото правосъдие на земята. Рано или късно всеки скочил се изправя пред него.

Мократа скала летеше към нея.

— Оо, мамка…

Земята я фрасна в корема и изкара въздуха ѝ. Тя задрапа отчаяно и се вкопчи в мокрите листа, корени, трева. Нямаше сили в ръцете, нямаше дъх в дробовете ѝ. Пръстта пръсна в очите ѝ и тя започна да се свлича надолу, като не спираше да драпа с нокти.

Ръката на Изърн изникна отнякъде и сграбчи китката ѝ. Зад нея се появи лицето на Изърн, изкривено от напрежение, белегът през устната ѝ беше побелял, а езикът ѝ бе здраво натикан в една от дупките в оределите ѝ, стиснати до болка зъби.

Вероятно сега трябваше да каже на Изърн да я пусне и да спасява себе си. Време бе за драматичен жест или нещо подобно. Самотна сълза по бузата ѝ, преди да полети към гибел. Но не така ставата нещата, когато Големият изравнител задиша във врата ти. Тя се вкопчи в жилестата ръка на планинката като удавник за мачтата на потъващ кораб. Задъхана, Риккъ започна да рита с крака, да се суче, да тегли ръката на Изърн, не я интересуваше, че може да завлече и двете им надолу.

— По-тежка си отколкото… хааа!

Нещо профуча и Изърн изпъшка и задърпа още по-силно. Един от мятащите се крака на Риккъ напипа ръб в скалата и тя го запъна здраво и успя да се отблъсне леко нагоре. Най-после можа да си поеме дъх. Натисна отново и в следващия миг Изърн полетя заднешком, повлече Риккъ върху себе си и двете се изтъркаляха в мокрия шубрак.

— Тръгвай! — кресна Изърн. Надигна се на крака с олюляване и веднага падна отново. Пропълзя напред, сграбчи хвърленото на земята копие, отскубвайки с него пълна шепа трева. От крака ѝ стърчеше стрела. Риккъ видя почервенелия стоманен връх да стърчи от задната страна на бедрото ѝ.

Погледна през рамо и видя лаещите, тичащи напред-назад на отсрещната страна на клисурата кучета. Малко над тях на склона имаше застанал на коляно мъж. Беше толкова близо, че успя да различи бръчките на навъсеното му чело и протрития ръб на кожения предпазен ръкав на ръката зад опънатия му лък.

Очите ѝ се облещиха, а едното започна да пари. Имаше чувството, че се превърна в горящ, потъващ в главата ѝ въглен.

Чу пляскането на тетивата.

Видя стрелата.

Но не с очите си. Видя я с дългото око.

И изведнъж точно както стаята ѝ някога се обливаше в светлина, когато отвореше кепенците на прозореца, тя научи всичко за тази стрела.

Знаеше къде е. Знаеше какво е. Какво е била и какво ще бъде.

Видя направата ѝ. Видя ковача, който, стиснал зъби, изковаваше върха ѝ от желязо. Видя занаятчията, стиснал устни, издул с език буза, да подкастря съсредоточено перата.

Видя края ѝ: дървото да изгнива на земята в храсталака, а стоманеният връх да се изронва на ръждив прах.

Видя я при останалите стрели, в окачения за рамката на леглото колчан, преди стрелецът да целуне на излизане жена си Риам и да ѝ каже, че се надява счупеният пръст на крака ѝ да се оправи бързо.

Видя лъскавия стоманен връх да пори въздуха и да разрязва едрите дъждовни капки на ситни пръски.

И знаеше — във всеки момент и без капка съмнение — къде точно е стрелата. Тя вдигна рязко ръка и когато стрелата се изравни с нея, както знаеше, че ще стане, беше просто въпрос на това да я бутне леко встрани. Изпъна пръст и я докосна едва, точно колкото трябва, за да не улучи Изърн, а да се отплесне настрани, да отскочи веднъж от дънера на едно дърво, да се преметне във въздуха и да падне на отреденото ѝ място в шубрака. Там, където я бе видяла да изгнива в земята.

— Мътните го взели — прошепна Риккъ, вторачена в ръката си.

На върха на един от пръстите ѝ имаше капчица кръв. Стоманеният връх на стрелата го бе одраскал. По цялото ѝ тяло премина тръпка. До този момент не го беше вярвала, дори и след като видя като на сън Уфрит да гори. Но повече не можеше да отрича.

Тя имаше дългото око.

И то все още пареше насред влажното ѝ от пот лице. Тя изгледа вторачено стрелеца. Мъжът беше сбърчил неразбиращо чело и зяпаше с широко отворена уста.

От гърлото на Риккъ се откъсна възторжен кикот, все още не можеше да повярва какво направи току-що. Тя вдигна юмрук:

— Поздрави на Риам! — изкрещя към отсрещната страна на клисурата. — Дано пръстът на крака ѝ се оправи бързо! — После изтича до Изърн, помогна ѝ да се изправи и двете заедно се шмугнаха между дърветата.

Последното, което видя обаче, извръщайки глава през рамо, бе въженият мост стотина крачки по-горе по течението на реката. Той подскачаше и се сучеше под тежестта на тичащите по него хора с лъщящи от дъжда остриета в ръце. Колко бяха, не можа да прецени. Достатъчно, това ѝ стигаше да знае, за да забрави напълно възторга от подвига си със стрелата.

Хайде, хайде — не спираше да съска под нос, докато залитаха през мокрия, оплетен храсталак. Изърн падна, изруга, Риккъ я вдигна отново на крака, но сега тя беше бавна. Всичко по нея бе натежало, подгизнало от дъжда, влачеше краката си по земята.

— Върви — кресна ѝ тя. — Аз ще те настигна.

— Не — отвърна Риккъ и я нарами отново.

Стори ѝ се, че чува битка някъде отзад. Викове. Скимтене на кучета. Стържене и дрънчене на метал. Ехото се блъскаше в дърветата, шумовете сякаш идваха отвсякъде и отникъде. Храстите я бичуваха с клоните си и тя размахваше ръка да се предпази. Стигнаха до кална полянка. Дъждът намаля до ситен ръмеж. Отпред имаше обрасла с мъх скала, лъснала от стичащата се по нея вода.

— Върви. — Изърн се обърна назад към гората, раненият ѝ крак поддаде и тя се свлече с ръмжене на земята. — Почвай да се катериш!

— Не — каза Риккъ. — Няма да те оставя.

— По-добре една от нас, отколкото нито една. Тръгвай.

— Не — повтори Риккъ. Чу пращене, някой приближаваше, някой едър и тежък.

— Зад мен тогава. — Изърн изтика Риккъ зад гърба си, но дори не можа да насочи копието, успяваше да стои на крака, защото се подпираше на него. Нямаше начин да се бие така. Или поне нямаше начин да победи.

— Достатъчно дълго се крих зад теб. — Странно, в този момент Риккъ не изпитваше никакъв страх. — Пък и не ме бива много в катеренето. — Тя разтвори насила пръстите на Изърн, изтръгна копието от ръката ѝ и я подпря на скалата. — Мой ред е да стоя отпред.

Окървавеният крак на Изърн поддаде и тя се свлече до скалата.

— Свършено е с нас.

Риккъ стисна здраво копието и го насочи към дърветата. Зачуди се дали да го държи, или хвърли, когато приближаващите се появят отпред. Прииска ѝ се дългото око да се отвори, за да не се налага да гадае.

Спомни си гласа на Стаур Здрачния отгоре на пътеката, докато се криеха в реката. Червата ѝ в кутия, с благоуханни билки, за да не се досети баща ѝ какво има в кутията, преди да я е отворил.

— Хайде! — изкрещя яростно тя и от устата ѝ пръсна слюнка. — Чакам ви, мамка му!

Мокрите листа прошумоляха и на полянката излезе мъж. Едър мъж с износено палто, покрит с драскотини щит и меч с буква на острието, точно под дръжката. Въпреки че мократа му, посивяла коса висеше през лицето му, Риккъ видя огромния, отвратителен на вид белег от изгорено, който тръгваше от челото, разполовяваше веждата му, после бузата по цялата ѝ дължина и свършваше в ъгълчето на устата му. В обезобразената му очна кухина нямаше око, а лъскаво топче метал. Слънцето проби облаците и то проблесна заплашително.

При вида на Риккъ и Изърн, опърпани и омазани с кръв, притиснати до скалата, той повдигна озадачено вежди. Всъщност повдигна здравата, дясната. Изгорената отляво просто помръдна едва.

— Отдавна ви търся вас двете. — Гласът му звучеше като стърженето на мелничарско колело.

За момент Риккъ остана като истукана. После пристъпи напред, изпусна една протяжна въздишка, метна копието на земята, хвърли се към него и го прегърна с две ръце.

— Явно не си даваш много зор, Коул Тръпката, къде бе, мамка му, се губи досега? — Изсъска през зъби Риккъ. — Момчетата на Здрачния ни преследват.

— Не ги мисли повече. — Риккъ видя, че острието на меча му беше опръскано със ситни червени капчици. Открай време беше човек, който казваше много с малко думи. — Можеш ли да вървиш?

— Ако я няма стрелата — изсъска Изърн, — мога да тичам около тебе, докато ти вървиш.

— Безсъмнено. — Тръпката изду наболи с посивяла брада бузи и издиша тежко, докато клякаше пред нея. — Но ето я стрелата. — Той побутна дървото с върха на един дебел показалец и Изърн изкриви от болка лице.

— Да не си и помислиш да ме носиш — изръмжа тя.

— Ако щеш вярвай, не ми е сред мечтите и надеждите. — Тръпката прокара острието на меча си през халката на колана. — Но когато те чака работа за вършене, по-добре се захващай и приключвай…

— … вместо да живееш в страх от нея — довърши вместо него Риккъ. Една от любимите поговорки на баща ѝ.

Тръпката вдигна Изърн за едната ръка и я преметна през рамото си с такава лекота, все едно не тежеше нищо. Предвид колко бяха яли през последните дни, сигурно наистина не тежеше нищо.

— Проклятие, какво унижение — изропта тя, когато Тръпката тръгна между дърветата.

— Ами аз — промърмори Риккъ. Сега, почти в безопасност, малкото ѝ останали сили я бяха напуснали. Лицето ѝ трепереше от тикове, коленете ѝ се бутаха едно в друго. Имаше чувството, че ще падне и няма повече да стане от земята.

— Винаги си била голямо мрънкало. — Тръпката поклати глава. — Хайде. Баща ти чака.

Да минава време

— Понякога не ти ли се струва, че пиеш прекалено много?

Детелината примляска доволно.

— Прекалено много само по себе си би означавало прекалено много. Аз обаче смятам, че колкото съм изпил, е точно колкото трябва.

Тя поклати глава:

— Както казва всеки пияница.

Детелината я погледна обидено.

— Или каквото казва умерено трезвият. — Умееше да изглежда засегнат, имаше богат опит. — Намирам това за обидно. Някога да си ме виждала да губя битка, защото съм пиян?

— Никога не съм те виждала да се биеш.

Детелината плесна длан върху тапата и запуши бутилката.

— По-ясен знак за умерено пиене от това здраве му кажи.

— Е, ако бях на твое място, поне щях да опитам да изглеждам трезвена. — Прекрасна повдигна вежди по посока на пътеката. — Големия вълк се задава насам.

И той се зададе и още как, самото олицетворение на драматична гледка. Успяваше едновременно да крачи като наперен петел и да връхлита разгневен. Беше сбърчил здраво чело, а свитата му беше от млади мъжкари, които бяха наложили на лицата си сериозни изражения. Мъжете от наборната войска се пръскаха като пилци от пътя им. С всичката влага във въздуха беше истинско чудо как от тях не се вдигаше пара.

— Ето ги и бойните хрътки — промърмори под нос Детелината и когато Големия вълк приближи, добави възторжено: — Ще пийнеш ли едно, главатар?

Стаур плесна гневно бутилката, изби я от ръката му и тя излетя някъде в храстите.

Детелината я изпроводи с натъжен поглед:

— Ще приема това за „не“.

— Измъкна се! — кресна, оголил зъби, бъдещият крал на Севера. Изглеждаше по-разгневен от всякога. — Малката шибана кучка се измъкна!

— Всички сме съкрушени от факта.

— Изникна точно където трябваше да си ти! — натърти едно от копеленцата на Стаур на име Гринуей. Ако легендите се градяха на подигравателни погледи, този го чакаше геройско място в песните. — Видя ли я?

— Видях ризата ѝ. — Детелината му подхвърли станалата на парцал риза. — Или поне предполагам, че е нейна. Не мисля, че ще ти е по мярка. Предполагам, че ще ти е тясна на гърдите…

Гринуей я запрати гневно на земята.

— Нея видя ли?

— Ако бях, щях да съм я хванал.

— За това се иска да си станал от шибания си задник — намеси се Магуир. Опитваше се да си придаде същия вид на вълк в клетка като Стаур, но не успяваше да го докара откъм свирепост.

— Ако не друго, щях да изчуруликам — отвърна Детелината, — това го мога и седнал.

Замисли се защо всъщност не изчурулика. Сигурно защото тя изглеждаше така отчаяна, такова окаяно създание, погнато от всичките тия копелета. Освен това, станеше ли дума за лов, той открай време беше тайно, естествено, на страната на лисицата. В крайна сметка, ако не можеш да победиш, без да изтезаваш някакво злощастно, малоумно момиче, значи може би просто не заслужаваш да победиш. Или пък си внушаваше всички тия глупости и я пусна просто защото беше хубава. Тъжната истина бе, че на красавците им се разминаваше почти всичко, което свършваше зле за грозника.

Детелината изгледа Гринуей, после Магуир и сви рамене:

— Изглежда, ловът на момичета просто не ме влече.

Стаур пристъпи и прикова в Детелината влажните си, налудничави очи.

— Влече те каквото аз кажа, че те влече.

Детелината отмина заплахата с поредно свиване на рамене.

— Искам да служа, велики принце, но мога ли да се превърна в пеперуда? Баща ти ме изпрати заради ума ми, не заради бързите ми крака. Ми така де, все едно да заповядаш на реката да задуха, а на вятъра да потече.

— Верен си, нали, Детелина? — попита спокойно Магуир, видимо доволен от великолепния капан, който бе заложил под думите.

— В разумни граници, смея да твърдя, че съм. Човек трябва да се огъва според вятъра.

— Чух, че си се обърнал срещу Глама Златния — каза Гринуей и постигна нови висоти в презрително ехидничене. — И срещу Керм Желязната глава.

— Бях верен и на двамата — отвърна Детелината, — но просто бях по-верен на себе си. Истината е, че хората обичат да плямпат за лоялност до момента, в който тя не ги вкара в капан и не осъзнаят, че са се озовали от губещата страна. Затова смятам, че „верен в разумни граници“ е повече, отколкото можеш да искаш, и повече, отколкото да очакваш от честен човек. Само глупак би карал хората да избират между лоялност и здравия разум. Всъщност тя как успя да се измъкне?

— Коул Тръпката чакаше от другата страна на реката — изсъска Стаур и стисна юмруци. — Уби четирима от хората ми.

— Тръпката. — Магуир на свой ред стисна юмруци. — Как ми се щеше да бях налетял аз на дъртото копеле.

Детелината и Прекрасна избухнаха едновременно в бурен смях, той — приведен напред с ръце на коленете, тя — извила назад гръб с ръце на хълбоците. Детелината осъзнаваше каква гледка представляват отстрани, но просто не можа да се сдържи.

— Добра е, добра е — каза той с въздишка, — бива я шегата.

— Какво толкова смешно казах?

Прекрасна посочи вяло с пръст арсенала от остриета по тялото на Магуир.

— Приятелю, ако беше налетял на Коул Тръпката, сега тия секири и ножове щяха да са в задника ти. Трябва да внимаваш на кого налиташ на бой. Рано или късно ще се натресеш на повече, отколкото си търсил.

— Няма прекалено голям бой за мен — изръмжа той.

— Сериозно? — изгледа го Прекрасна. — А какво ще кажеш за сам срещу деветнайсет от тях?

Магуир отвори уста, но запецна и не можа да продължи. Момчето беше самото олицетворение на детинската представа за воин — як, навъсен, накичил половин ковачница остриета по себе си. Детелината въздъхна:

— Вземи се успокой, приятелю.

— Или какво, старче?

— Или ще се натъжиш. Не е ли и бездруго светът достатъчно мрачно място за живеене? Всичко живо крачи наперено насам-натам като Кървавия Девет, все едно ще изколят целия свят, ако им падне.

Стаур свъси вежди:

— Кървавия Девет е бил най-великият боец в Севера.

— Знам — отвърна Детелината. — Бях там, когато победи Фенрис Страховития в кръга за двубои.

Настъпи тишина.

— Видял си това? — Като никога в протяжния глас на Стаур се прокрадна нотка на уважение.

Прекрасна се засмя отново и тупна с юмрук по рамото на Детелината:

— Държа щит в кръга.

— Държал си щит? В двубоя на Кървавия Девет с Фенрис Страховития?

— От името на дядо ти, Бетод — отвърна Детелината. — Бях на осемнайсет, с празна като кратуна глава, но се мислех за голяма работа.

— Всички казват, че е било невероятен двубой — каза Стаур, зареял поглед в нищото.

— Беше кървав двубой. За беда, тръгнах си от кръга с погрешните уроци. Дотам, че лично съм приемал едно-две предизвикателства за двубой… — Детелината осъзна, че неволно почесва замислено белега на бузата си, и дръпна ръка. — Ако искаш съвета ми, стой настрана от кръга.

— В кръга за двубои се коват големите имена! — Стаур Здрачния тупна юмрук в гърдите си. — Там победих Странник-на-портата!

— Достоен за песните двубой, както чух. — Всъщност Детелината беше чул, че Странник-на-портата бил остарял, станал бавен, с две думи, надживял репутацията си. Трагедията, спохождаща всеки велик боец, който не умре в разцвета на силите си. — Но всеки път, когато влизаш в кръга, поставяш живота си на кантар върху острието на меча. Рано или късно нещата се накланят в грешната посока.

Младите воини на Стаур дадоха израз на презрението си, все едно по-глупаво нещо от проявата на здрав разум не бяха чували.

— Било ли го е страх от кръга Дау Черния? — нахили се подигравателно Гринуей.

— Или Уирън-от-Блай, или Шама Безсърдечни, или Руд Три Дървета?

Прекрасна извъртя с досада очи. Безсъмнено бе на път да им каже, че въпросните четирима герои до един бяха споходени от кървава смърт, повечето именно в кръга, но Стаур я изпревари.

— Кървавия Девет се е бил в единайсет двубоя и е спечелил всичките — каза той.

— Извади късмет, вярно — каза Детелината. — До един момент. Победи Страховития и отмъкна огърлицата на дядо ти. Но какво спечели от това? Изгуби всичко, не остави нищо построено след себе си. Имай търпение и времето ще ти поднесе огърлицата и без бой. На кого му е притрябвало да върви по стъпките на това копеле?

Стаур разтвори широко ръце, ококори очи и се усмихна лъчезарно:

— Единствената огърлица, която искам аз, е тази, направена от кръв! — Поредната безсмислица. Как изковаваш огърлица от кръв? Ужасна метафора. Но Гринуей, Магуир и останалите гъзоблизци започнаха да ръмжат одобрително и да тресат заплашително юмруци във въздуха. — Аз не искам да съм като Кървавия Девет. Аз искам да съм Кървавия Девет! — Стаур разтегли устни в доста прилична имитация на побърканата усмивка на Кървавия Девет. — Никой не е по-прославен от него. Никой не е по-страховит от него.

— Иска да е Кървавия Девет — отбеляза сухо Прекрасна в момента, в който прецени, че Стаур се е отдалечил достатъчно, за да не я чуе.

— Жените да плюят само при споменаване на името ти. Да сееш кръв и смърт в продължение на години и да пожънеш само омраза. Да извървиш целия си път в кървав кръг. — Детелината клатеше неразбиращо глава. — Защо хората искат каквото искат, не мога да я разгадая тази загадка.

— Защо позволяваш глупаци като Магуир да ти говорят по този начин? — попита Прекрасна.

Детелината извърна поглед към нея:

— Какво те бърка теб как ми говори?

— Даваш на младите празноглавци грешната идея, че знаят какво приказват.

— Човек не може да поправи заблудите на всеки идиот. По-голям успех ще имаш в това да спреш прилива. — Детелината се загледа замислено към храстите, където беше отлетяла бутилката, и се опита да си спомни дали в нея беше останало достатъчно, че да си заслужава търсенето. Реши, че най-вероятно не си заслужаваше, отиде до най-близкото дърво и седна облегнат на него. — Думите не причиняват рани. Също така съм се наситил на вражди. В днешно време се опитвам да тичам в другата посока.

— Много мъдро. Но както каза по-рано, не си много по тичането.

— Вярно. Ако някой е твърдо решил, че иска вражда с теб, научил съм, че от такава ситуация има само два изхода. — Детелината намести удобно гръб на ствола на дървото. — Първият е да отминеш обидата с махване на ръка и да се понесеш лек като перце по ветреца. Оставяш всичко зад гърба си и не му обръщаш внимание.

— А вторият?

— Убиваш копелето. — Детелината се усмихна на пробилите облаците слънчеви лъчи, които погалиха с топла длан лицето му. — Но аз не съм човек, който ще развали такъв прекрасен следобед с убийства, нали така?

— Ще е жалко, признавам. — Прекрасна изгледа въпросително Детелината, който изпъна крака и бавно ги кръстоса един връз друг. — Какво правиш?

— Каквото трябва да правим всички в момента. — Той притвори блажено очи. — Чакам да мине време.

— Каква разлика между това да чакаш да мине време, и да си пилееш времето?

Детелината не си направи труда да отваря очи.

— Резултатите, жено. Резултатите.

Колкото по-голям

Глоуард свали ризата си, хвърли я на Барнива, събра юмруци пред себе си и изръмжа страховито, а мускулите на огромните му гърди изпъкнаха заплашително. От зрителите покрай дървената ограда се разнесе одобрително мърморене. Подхвърлиха се залози. Все по-малко в полза на Лео, естествено.

— Кълна се, станал е по-голям — прошепна Юранд, ококорил очи.

— Аз също — изръмжа Лео колкото по-уверено успя.

— И още как. Краката ти са станали почти колкото ръцете му.

— Мога да го бия.

— С лекота. Но с меч. За какво ти е притрябвало да се биеш с него с голи ръце?

Лео започна да разкопчава ризата си.

— Докато живеех в Уфрит, Кучето ми разказа един куп истории за Кървавия Девет. За двубоите, спечелил в кръга. Обичах тези истории. Танцувах из градината зад тронната зала с пръчка в ръка и си представях, че съм Деветопръстия, а коловете на въжетата за пране са Руд Три Дървета, Дау Черния или Фенрис Страховития. — Още го побиваха тръпки при споменаването на тези имена. Бяха се превърнали в магически заклинания.

Юранд гледаше към Глоуард, който направи няколко страховити замаха във въздуха пред себе си.

— Коловете на въжетата за пране няма да ти избият зъбите.

Лео хвърли ризата си и тя се просна върху главата на Юранд.

— Първенецът в двубоите не знае с какво оръжие ще му се наложи да се бие следващия път. Ето затова оставям на вас, копелета, да избирате оръжията. — Утрото беше хладно и той започна да подскача на пръсти, за да се сгрее. — Затова победих Барнива с тежък меч, а Антоп — с копие. Затова победих Джин Бързея с боздуган, а теб с дългото и късото острие за фехтовка. Затова се съревновавам с Ритър по стрелба с лък. Исках да кажа преди. — Горкият, мъртъв негодник. — Но досега не съм побеждавал Глоуард с голи ръце.

— Естествено — каза Юранд и познатата тревожна бръчка се появи на челото му. — Човекът е като хамбар.

— Колкото по-голям…

— Толкова по-здраво удря?

— От загубите научаваш повече от победите — промърмори Лео и започна да пляска ръце и рамене, за да затопли мускулите си.

— От тях също боли повече. — Юранд понижи глас. — Обещай поне, че ще се биеш мръсно.

— Честно или никак — изръмжа Лео. Така поне си спомняше, че е отговорил някога крал Касамир в една от историите в книгите. — Абе ти на чия страна си?

— Твоята. — Юранд изглеждаше леко засегнат от въпроса. — Винаги. Всички тук сме на твоята страна. И ето затова няма да ми е приятно да гледам, когато той те докопа и те задуши до припадък.

Лео присви очи насреща му:

— От секунданта си искам просто да има вяра в мен.

Глоуард стисна юмруци, вдигна ръце и мускулите и сухожилията по тях заиграха. Лео не можеше да отрече, че представляваше впечатляваща гледка. Тялото му беше като изваяно от скулптор. Дори зъбите му изглеждаха мускулести.

— Ще те изстискам като лимон — изръмжа той.

— Младият лимон! — извика Барнива за всеобща радост на събралите се да гледат по протежението на оградата.

Юранд се доближи до Лео:

— Ако умреш, мога ли да взема коня ти?

— Вяра — изръмжа Лео и се втурна напред. Нападай, винаги нападай особено ако шансовете не са на твоя страна, това знаеше той.

Свари Глоуард неподготвен, промъкна се под първия му широк замах и стовари най-здравия юмрук в ребрата на бабаита, на който беше способен. Естествено, Глоуард не беше само мускули, имаше и месо по тялото си, но очакването на Лео, че под него може би се криеше някаква мекота, бе развенчано скоропостижно. Имаше чувството, че удари ствола на дърво.

— Мамка му — просъска той и разтърси тръпнещи от болка пръста.

— Ще те накарам да изядеш тая могила — изръмжа Глоуард и зяпачите приветстваха думите му със смях и одобрителни викове.

Мъртвите му бяха свидетели, сега трябваше да гледа единствено юмруците на Глоуард, но незнайно защо Лео все по-често хвърляше погледи към оградата. И по-точно към двете най-странни на вид жени, които беше виждал. Възрастната имаше изпито, безизразно лице, изкривена от белег уста, а единият ѝ крачол беше срязан и изпод него се подаваше превръзка.

Младата имаше широко, прекалено изразително лице, дебела златна халка на широкия нос и лунички. Червеникавокафявата ѝ коса беше толкова чорлава, че тези зад нея трябва да наклонят глави и гледат отстрани.

— Мъжкарска му работа — каза тя, опря един окалян ботуш на оградата и езикът му висна над развързаните връзки. — Искат ли пари за зрелището?

— Доколкото разбирам — отвърна замислено възрастната, — дрехите си ги свалят безплатно.

Младата разпери ръце и се нахили до уши:

— Колко щедро!

Глоуард същевременно не беше щедро настроен. Продължаваше да настъпва, огромният му юмрук се стрелкаше свирепо напред. Лео избегна първия удар, втория също, но третия го лизна по скулата и той се запрепъва заднешком. Подхлъзна се на мократа трева — за късмет предвид това, че другият юмрук на Глоуард профуча във въздуха точно там, където само допреди миг беше главата му. Лео се промуши под ръцете му и го перна мимоходом по ребрата.

Глоуард го изгледа присмехулно:

— Бием ли се, или танцуваме?

Над масивното му рамо Лео зърна отново момичето. Беше кръстосало поглед във върха на един провиснал пред лицето му кичур коса. То изтика напред долната си устна, духна го и той се преметна на главата му, но почти моментално се спусна отново, повличайки със себе си други два кичура коса. Имаше нещо много познато в момичето, като име на върха на езика ти.

— Бием се! — озъби се Лео и се нахвърли върху Глоуард, нанасяйки няколко бързи удара.

— Само така! — чу вика на Юранд. — Дай му да разбере!

Но въпреки усилията мощните удари на Лео се отплеснаха от раменете и темето на Глоуард, без да нанесат никакви поражения. Изневиделица един огромен юмрук се стовари тежко под брадичката на Лео и той се запрепъва заднешком. Нечия ръка го сграбчи за колана и той усети как го вдига във въздуха. Тъмната земя и светлото небе се завъртяха във вихрушка, после земята го фрасна здраво в ребрата, зъбите му изтракаха и той се претърколи няколко пъти, преди да спре по лице.

Простена, докато се надигаше, и тогава видя, че ботушът на Глоуард се спуска към лицето му. Лео се претърколи настрани и гигантският ботуш се вряза в земята и изкопа един едър чим. Успя да се изправи, но загуби равновесие и се подпря на оградата.

— Русият е хубавец — чу да казва възрастната.

— Имам очи. — Младата го гледаше, подпряла брадичка в дланта си. Дъвчеше нещо и главата ѝ се повдигаше и спускаше равномерно. Беше истина, имаше очи. Големи, бледосиви и пронизителни очи.

— Като ловна хрътка е, свиреп и пъргав — добави възрастната жена.

Лео не се почувства от най-пъргавите, когато юмрукът на Глоуард полетя отново към него. Той парира удара, но силата му беше ужасяваща. Следващият удар попадна в ребрата му, изкара му дъха и го залепи за оградата. Усети мощен удар в брадичката си и устата му се изпълни със солен вкус.

— Измъкни се оттам! — чу Юранд да надвиква шума на зяпачите и запъхтяното дишане на Лео.

Той избегна следващия замах, който, ако бе попаднал в целта, сигурно щеше да го преметне през оградата, и блъсна с всички сили Глоуард в гърдите. Здравенякът почти не помръдна, но тласъкът отмести Лео достатъчно далеч от него и оградата, за да успее да се измъкне, залитайки настрани. Лицето му тръпнеше от болка, дробовете му горяха, коленете му бяха омекнали.

В този момент Глоуард можеше да го свали на земята просто с пръст, но вместо това той се наслаждаваше на момента. Вдигаше победоносно юмруци нагоре и крачеше наперено като петел.

— Удари го! — продължаваше да надвиква шума Юранд. — Удари го, мамка му, удари го!

Но Лео осъзна, че нямаше да победи Глоуард с юмруци. Оставаше да опита с глава. Замисли се какво би направила майка му в подобна ситуация. По-малко прояви на смелост и повече разсъждение, ето какво. Сега трябваше да извади на показ най-слабите части, които да напредват колкото по-зле могат, през долината. И въпреки че главата му се избистри, Лео продължи да я тръска, все едно едва гледа, притискаше ръка към ребрата си, сякаш не му стигаше дъх. Силата се беше върнала в краката му, но той продължи да залита като пиян.

— Бой? — изломоти той, оголвайки окървавени зъби. — Или танци?

Знаеше, че с такива актьорски умения не го чакаха награди, но за късмет Глоуард бе надарен повече с мускули, отколкото с въображение. Той нападна стремглаво, без капка предпазливост, замахвайки за удара, за който всички щяха да говорят с години. Точно каквото беше очаквал Лео. И той се шмугна под ръката му, претърколи се през рамо в тревата, сграбчи масивния прасец на Глоуард, скочи обратно на крака зад него и вдигна рязко крака му.

Глоуард изхриптя от изненада, подскочи, размахвайки ръце, в опит да запази равновесие, но другият му крак се подхлъзна и той се сгромоляса по очи на земята.

— Да видим сега кой ще изяде могилата — изграка Лео. Глоуард драпаше безпомощно с ръце, пляскаше длани в земята, зъбеше се яростно, но Лео бе притиснал крака му в мощна хватка към гърдите си и го извиваше с всички сили. — И как е на вкус?

Лео продължи да извива, докато Глоуард не започна да тупка с длан по земята.

— Стига! Добре, предавам се! Стига!

Лео пусна крака му, отстъпи с несигурна крачка назад и усети Юранд да хваща китката му и да вдига победоносно ръката му нагоре.

— Победа за всички средни на ръст и с нормално телосложение хора в целия свят! — извика той и наметна Лео с ризата му.

— Аа, не бързайте да се обличате — подвикна възрастната жена, а младата вирна брадичка и се засмя с цяло гърло.

— Лео! — извика някой, вероятно един от малцината оптимисти, заложили на него. Опита да се усмихне и да не обръща внимание на болката. Този зъб клатеше ли се преди? — Младия лъв!

Момичето на оградата свъси вежди и го зяпна втренчено.

— Ти си Лео дан Брок?

— Самият той — каза Юранд и плесна гордо рамото на Лео.

— Ха! — Тя скочи от оградата и дотича с огромна усмивка на уста. — Това е малкият Лео!

Юранд повдигна озадачено вежди:

— Малкият Лео?

Тя огледа Лео от глава до пети.

— Е, пораснал е. — За негова най-голяма изненада тя го прегърна, постави ръка на тила му и притисна лицето му към рамото си. И тогава той забеляза между огърлицата ѝ от талисмани, кости и руни провесеното на кожена връвчица надъвкано дървено трупче, цялото осеяно със следи от зъби.

— Риккъ? — той се дръпна назад и започна да я оглежда старателно, търсейки прилика с малкото, болнаво момиче, на което с останалите момчета се подиграваха в тронната зала на баща ѝ в Уфрит. — Чух, че си изчезнала!

Тя вирна победоносно юмруци нагоре:

— Появих се! — Свали ръце и се почеса по тила. — Да си призная, в един момент се бях поизгубила, но Изърн-и-Файл знае всички пътища и пътеки. Тя ме направляваше обратно по пътя за вкъщи.

— Като велик морски капитан пробито корито, ако щеш вярвай. — Белегът на устата на възрастната жена се усука и тя изглеждаше така, все едно е намусена за нещо. А може би просто си беше намусена. — Същински герой съм, но стига толкова за мен.

— Копелетата на Калдер Черния бяха навсякъде. И тези на сина му, шибания, здрачен Стаур също. — Риккъ оголи зъби и избухна така яростно, че Лео се дръпна инстинктивно назад. — Това копеле лично ще го върна обратно при пръстта, помни ми думата! — Тя се изплю, от устата ѝ се проточи малко плюнка, но тя я изтри с опакото на ръката. — Копелета.

— Но… не си пострадала, нали?

Риккъ тикна юмрук под носа му и започна да повдига един по един пръсти:

— Умориха ме от глад, ядох шамари, пикаха отгоре ми, стреляха по мене, гониха ме с кучета, заплашваха ме, че ще ме изчука свиня, спах под един обесен, почти паднах в една клисура, убих едно момче, насрах се в гащите, та какво да ти кажа — тя повдигна рамене и наклони глава на една страна и раменете ѝ почти опряха в ушите ѝ, — да кажем просто, че се надявам следващата седмица да не е толкова вълнуваща.

— Това звучи… сериозно. — Лео нямаше представа за какво говори тя, но му харесваше да я слуша как говори. — Радвам се да те видя отново. — Беше напълно сериозен. Някога като деца бяха доста близки. Доколкото близък може да е човек с някого толкова особен като нея.

— Помниш ли как се запознахме? — попита го тя.

Лео направи измъчена гримаса:

— Все още ми е трудно да го забравя.

— Подиграва ми се заради гърчовете, за чорлавата ми коса и за това, че съм толкова шантава.

— Просто се перчех пред момчетата.

— Някои неща не се променят. — Тя кимна към седналия на склона на могилата Глоуард, който разтриваше изкълчения си глезен.

— Ако ще ти олекне, не се гордея с това.

— Олекна ми още тогава, когато те проснах на земята и седнах отгоре ти.

Лео извърна глава и се почеса по тила.

— От загубите научаваш повече, отколкото от победите, както казват. От друга страна, тогава беше една глава по-висока от мен. — И той се изправи и я погледна отвисоко точно както тя някога него. — Съмнявам се, че сега би опитала същото.

— О, не съм сигурна. — Тя посегна и изтри кръвта от ъгълчето на устните му с палец. Едното ѝ око потрепна. Или може би му намигна. — Не съм го отхвърлила като възможност.

— По-добре, отколкото да те изчука прасе, ако питаш мен — подхвърли под нос Изърн-и-Файл, изпъшка, докато сваляше от оградата превързания си крак, и закуца нанякъде. — А сега трябва да откарам пробитото корито при баща ѝ, преди пак да се е отклонила от верния курс. Дала съм му дума!

— Толкова съм търсена в последно време. — Риккъ отстъпи заднешком, поклони се дълбоко, докосвайки с опакото на ръката си тревата, после постави длани на дървената ограда, повдигна се и седна отгоре. — Доскоро, малък Лео. — Тя преметна крака, скочи от другата страна и тръгна с наперена походка.

— Мм, мм, мм. — Както винаги, когато имаше намесена жена, Антоп изникваше сякаш от земята. Той смукна шумно въздуха през нацупени устни, без да откъсва очи от отдалечаващата се Риккъ. — Коя е красавицата с халката на носа?

— Три ммъта? — отбеляза Юранд. — Това си е на практика предложение за женитба.

— Това — каза Лео — е Риккъ.

— Изчезналата дъщеря на Кучето?

— Бяхме близки с нея като деца, докато живеех в Уфрит. Тя е… пораснала.

— На правилните места — добави Антоп. — Но очите ѝ, ах, тези очи.

— Не се ли говореше, че виждала в бъдещето? — попита Юранд.

Барнива се наведе и едва сдържайки смеха си, прошепна в ухото на Лео:

— Подозирам, че в него вижда оная ти работа.

— Оо, хайде пак с тия… — Юранд се обърна да си върви, клатейки неразбиращо глава. Беше чудесен приятел, беше ужасно умен, но понякога беше такъв сухар.

— Внимавай. — Лео преметна ръка около врата на Барнива и го свали надолу, докато стискаше главата му под мишница. — Не ме карай да ти показвам как се яде могила.

— Е, ако вие двамата ще се борите… — Антоп облиза показалец и палец и засука къдрав кичур коса на челото му. — Ще е срамота такава обещаваща нива да остане неразорана.

И точно в този момент Лео бе напълно убеден, че се интересува от нея. Антоп знаеше всичко за жените. Ако той беше впечатлен, явно тя си заслужаваше.

— Дръж си ралото настрана. — Той придърпа главата на Антоп със свободната си ръка и я стисна под другата си мишница. После изпроводи отдалечаващата се Риккъ със същата гладна усмивка като приятелите си. — И да не си посмял да стъпиш на нивата ми.

Въпроси

Помисли, че Талоу е в стаята, отляво на нейната. Беше разпознала гласа му в неразбираемото дърдорене, долитащо през стената. Може и да не различаваше думите, но страхът в гласа му бе непогрешим. Гризе беше отдясно. Първоначално Вик я чу да крещи предизвикателно. После просто да крещи. Но не бяха започнали още с въпросите. Засега просто я „размекваха“. Вик се зачуди колко „мека“ бе тя в момента.

Странно колко бързо човек губеше представата за време без небе над главата. Стаята беше малка и прекалено ярко осветена, с една маса, два стола и три петна от кръв на вратата. Часове ли бяха минали, откакто я хванаха, или дни? Явно се беше унасяла на няколко пъти, защото помнеше, че се събуждаше, подскачайки, и с пот на челото при всеки шум в коридора отвън — обикновено някой просеше за милост. Но засега вратата оставаше затворена. Бяха я съблекли чисто гола и оковали за стола. Пикаеше ѝ се ужасно, с всяка минута все повече.

Тъкмо обмисляше дали просто да не се напикае на стола, когато вратата най-после се отвори.

В стаята влезе мъж. Или по-скоро в стаята бе докаран мъж. Той седеше на странен стол с две големи колела отстрани, бутан от огромен практик. Имаше сребристосива коса, а кожата му — почти толкова бяла, колкото и снежнобялото му палто — бе изопната върху кокалестото му телосложение. Лицето му бе изкривено, а лявото му, непрекъснато играещо око бе видимо по-свито от дясното. На кутрето си носеше пръстен с виолетов скъпоценен камък, но и без него нямаше как да го сбъркаш с друг.

Дъртата клечка. Сакатият. Кралският касапин. Оста, около която се въртеше колелото на Висшия съвет. Негово Високопреосвещенство архилектор Глокта.

— Харесва ми столът ти — каза Вик, когато въпросният спря от другата страна на масата.

Архилекторът повдигна многозначително вежда:

— На мен не. Но с всяка следваща година ходенето става все по-болезнено, пък и дъщеря ми не спира да натяква, че в страданието нямало нищо благородно. И накрая накара приятеля си, господаря Кърнсбик, да го направи за мен.

— Великият механик, самият Кърнсбик?

— Казват, че бил същински гений. — Глокта вдигна поглед към огромния практик, бутащ стола. Дръжките се губеха в масивните му юмруци. — И сега благодарение на него един безполезен човек разкарва насам-натам полезния човек като безполезна вещ на колела. Прогрес, а? Свали ѝ оковите, ако обичаш.

— Ваше Високопреосвещенство? — Гласът на практика бе заглушен от маската на лицето му.

— Хайде, хайде, не сме животни.

Практикът извади от джоба си малък дървен клин, наведе се и с неочаквана за човек с размерите му деликатност подпъхна внимателно клина под едно от колелата на стола. После обиколи с тежка походка масата и свали оковите на Вик. Желязото се впи болезнено в китките ѝ, но тя устоя на изкушението да ги разтрие в момента, в който ръцете ѝ бяха свободни. Убеди се, че и лицето ѝ няма да покаже болката, не, нямаше да издаде и стон. Дори когато постави ръце на масата и видя засъхналата под ноктите ѝ кръв на Сибалт. Покажеш ли болка, просто си просиш да те наранят отново. Беше го научила в лагерите. По трудния начин.

Архилекторът я наблюдаваше изпитателно, със загадъчна усмивка на уста, все едно четеше мислите ѝ.

— И дрехите ѝ също — каза той.

Практикът неохотно постави на масата старателно сгънати риза и панталони, после, като взискателен камериер, оправи едно неправилно подгънато ъгълче.

— Сега може да ни оставиш, Доул.

— Ваше Високопреосвещенство? — Този път гласът на практика бе изтънял от недоумение.

— Имам по-важна работа от това да повтарям заповедите си.

Практикът хвърли последен поглед на Вик, отстъпи заднешком, наведе глава под горния праг на вратата и я затвори след себе си. Резето щракна и остави Вик насаме в малката, прекалено ярко осветена стая с най-страховития мъж в Съюза.

— И така. — Той я дари с пълна откъм липсващи зъби широка усмивка. — Предполагам, сега е моментът за поздравления, инквизитор Тюфел. Великолепно изпълнена задача. Не се и съмнявах, че ще оправдаеш доверието ми.

— Благодаря, ваше Високопреосвещенство.

— Да се обърна ли, докато се обличаш? — Той примижа, свеждайки поглед към колелата на стола. — Боя се, че ще отнеме време. Не съм вече така чевръст както на младини. Между другото, спечелих Турнира без нито една загуба…

Столът на Вик изскърца в пода, докато тя се изправяше, като прикриваше старателно болката в скованите си крака.

— Не се притеснявайте. — Тя взе ризата и започна да я облича.

Затворникът се съблича, за да почувства ранимост. Да осъзнае, че няма къде да скрие тайните си. Но това работи само ако го допуснеш. Вик се обличаше така, все едно беше сама в стаята. Когато си израснал в лагерите, където делиш всичко с останалите — постеля, топлината им, въшките и общата баня под формата на мощна струя леденостудена вода, когато тръгнеха болестите — усамотението е лукс, от който бързо се отучваш.

— Моля да ме извиниш, че се забавих толкова — каза Негово Високопреосвещенство, също като нея напълно безразличен към голотата ѝ. — Управлението е в пълен хаос след новината за войната в Севера. Успяхме ли да приберем всички?

— Всички с изключение на Сибалт. Той… — Споменът за това как той заби кинжала в шията си, я връхлетя, но Вик се постара да не ѝ проличи. — Предпочете сам да сложи край на живота си, вместо да бъде заловен.

— Жалко. Знам, че с него бяхте… близки.

Нищо не оставаше скрито за архилектора, знаеше го. Но сега, когато той го каза на глас, това, че някой друг знаеше за него, сякаш го направи истина. И чувството, което изпита в този момент Вик, я свари напълно неподготвена. Наложи се да спре да закопчава ризата, да сведе очи към пода и да стисне здраво зъби. Да замълчи, за да не я предаде гласът ѝ. Не отне дълго, просто миг. После тя продължи да закопчава ризата, а лицето ѝ бе отново безизразно като маска.

— Това проблем ли е, Ваше Високопреосвещенство?

— Не и за мен. Всички се стремим към един по-прост и съвършен свят, но хората са несъвършени, непредсказуеми, непоследователни животни. Създания с копнежи, нужди, чувства. Дори хората като нас с теб.

— Нямаше чувства — каза Вик, докато нахлузваше панталоните.

Стори ѝ се, че той прозря лъжата.

— Ако не е имало, значи си демонстрирала завидна решимост и отдаденост на работата. Ако е имало, още по-добре, в този случай си демонстрирала истинска преданост към мен.

— Знам, че съм ви длъжница. Няма да забравя това.

— Винаги съм се опитвал да не виня хората за мислите им. Държа ги отговорни само за действията им. И ти изпълни всичко, което очаквах от теб.

Вик седна отново на стола:

— Сибалт беше водачът на групата. Съмнявам се, че останалите знаят нещо съществено.

— Скоро ще разберем.

Тя го погледна в очите. В хлътналите, трескави очи.

— Не са лоши хора. Просто искат малко повече.

— Хм, не каза ли, че не е имало чувства? — От лявото око на архилектора потече сълза и той извади снежнобяла кърпичка и я попи. — Израснала си в лагерите, инквизитор Тюфел.

— Знаете това, Ваше Високопреосвещенство.

— Видяла си неподправената същина на човечеството.

— В най-неподправения ѝ вид, Ваше Високопреосвещенство.

— Кажи ми тогава. Тези добри хора. Ако днес получат малко повече, какво ще поискат утре?

Вик се замисли, но не откри различен отговор.

— Още повече.

— Защото това е човешката природа. А това малко повече за тях трябва да бъде взето от някого другиго и този някой друг няма да остане много доволен. Точно както не можеш да премахнеш напълно тъмнината, така не можеш да премахнеш напълно нещастието. И сега идва важното, работата на управлението — костеливият му показалец смушка въздуха пред лицето на Вик — е да струпа нещастието върху онези, които е най-малко вероятно да го накарат да съжалява за това.

— А ако сбъркаш в преценката си за това кой е най-малко вероятно да те накара да съжаляваш?

— Погрешните преценки са също така неизбежна част от живота, както и нещастието. Добре е да си начело и да взимаш решения от името на всички. И без значение за кое решение става въпрос, рискът това да е грешното решение, винаги съществува. Но въпреки всичко трябва да се вземат решения. Страхът от порастването е неоснователна причина да останеш дете.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство. — Понякога просто няма какво повече да направиш. Ето защо просто отминаваш и продължаваш напред. И това бе урок от лагерите.

— Откъде са взели гуркулския огън?

— Говориха за приятели във Валбек.

— Други Трошачи?

— По-добре организирана група най-вероятно. Споменаха Тъкача.

Глокта не реагира по никакъв начин на името. От друга страна, Вик знаеше, че той е по-умел и от нея в погребването на чувства и емоции. Ако въобще му бяха останали такива. Колкото и тежко да бе в лагерите, те бяха нищо работа в сравнение с мястото, където той бе учил житейски уроци.

— Валбек е голям град — каза той. — И с всеки следващ ден се разраства повече. Нови фабрики. Нови гета. Но все отнякъде трябва да почнем. Ще попитаме приятелите ти за техните приятели във Валбек и ще видим дали не можем да научим нещо за този така наречен… Тъкач.

Е, какво пък, от още един опит глава не боли. Вик се надвеси над масата и сплете пръсти:

— С ваше позволение, мисля, че това момче, Талоу, може да бъде вербувано.

— Ще успееш ли да гарантираш лоялността му?

— Има сестра. Ако се окаже, че тя е задържана…

Архилекторът я дари отново с беззъба усмивка.

— Така да бъде. Върви в съседната стая и го избави от оковите. Радвам се, че поне някой ще получи добри новини тази вечер. Няма да те задържам повече, предполагам, нямаш търпение да потеглиш за Валбек. Върви и разнищи конспирацията, изкорени държавната измяна и предателство.

— Нямам търпение да започна, Ваше Високопреосвещенство.

— И да се грижиш за себе си, не се претоварвай с работа. Практик Доул? — Вратата се отвори и огромният практик изпълни рамката. — Би ли бил така добър да ме избуташ навън? — Доул измъкна дървения клин изпод колелото и столът заскърца към вратата, но точно на прага Глокта вдигна пръст и го спря. После се извърна през рамо. — Постъпи правилно.

— Знам, Ваше Високопреосвещенство — отвърна Вик и го погледна в дълбоко хлътналите очи. — Нямам съмнения за това.

Като ще лъжеш, постарай се да звучиш убедително.

И най-вече когато залъгваш себе си.

Талоу я изгледа с огромните си очи. Ръцете му бяха оковани за масата. Кльощавите му рамене стърчаха и почти допираха ушите му. Наистина приличаше на брат ѝ. По него нямаше следи от бой, засега. „Пак е нещо“, каза си наум Вик.

— Избягала си от тях? — прошепна той.

Тя се усмихна унило и седна на стола от другата страна на масата, този, отреден за задаващия въпросите.

— Никой не може да избяга от тях.

— Ами тогава…

— Аз съм тях.

Той замълча и я изгледа продължително и Вик се зачуди дали няма да закрещи в лицето ѝ. Да започне да се мята, да рита, да полудее от ярост. Но той се оказа или достатъчно умен да не го направи, или достатъчно изплашен и просто заби поглед в масата и каза просто „Аа“.

— Знаеш ли с кого разговарях току-що в съседната стая?

Талоу поклати бавно глава.

— С Негово Високопреосвещенство архилектора.

Очите му се ококориха още повече:

— Той е тук?

— С цялата си саката плът и кръв. Имаш късмет, момче. Не си го виждал как работи. Аз съм. — И тя подсвирна тихичко. — Дъртата клечка. Е, никакъв шанс с обикновените надбягвания, но стане ли дума за съревнование кой пръв ще накара затворника си да пропее, няма по-бърз от него. Не се налага да гадая, приятелката ти Гризе вече говори и изпява всичко и всеки.

— Тя е силна — каза Талоу.

— Не, не е. Но и да беше, това няма значение. Веднъж седнал гол на стола, насаме с него, никой не е достатъчно силен.

Момчето замига на парцали и по бузите му потекоха сълзи.

— Но тя е…

— Забрави за нея. Тя на практика вече е виснала на въжето. Муур е мъртъв, а Сибалт… — В гърлото ѝ заседна буца.

— Сибалт?

— И той е мъртъв.

— Говориш така, сякаш се гордееш с това.

— Не се гордея. Но и не ме е срам. Те направиха избора си, беше там, чу ме, като ги питах. Точно както попитах и теб.

Талоу замълча и прокара замислено език по устните си. Не беше глупак момчето, личеше си.

— Значи с Гризе е свършено, но… но не и с мен?

— Бързо загряваш. Пред теб все още има отворена врата. Пред теб… и сестра ти. — Той примига озадачено. Горкото, нещастно копеленце, сигурно беше най-лошият картоиграч в целия Съюз. Всяко споходило го чувство свършваше изписано на изпитото му лице. — Казах на Негово Високопреосвещенство, че за теб може би има надежда. Че ти вероятно все още можеш да си полезен и да служиш на своя крал.

— Да служа как?

— Както ти кажа аз.

Той сведе поглед към масата:

— Като предам братята си.

— Вероятно.

— Имам ли избор?

— Само един и си късметлия, че ти се предоставя.

Той вдигна глава и Вик с изненада видя твърдост в погледа му.

— Защо тогава си правиш въобще труда да питаш?

— За да съм сигурна, че разбираш, че си ми длъжник. — Тя стана, извади ключа и отключи оковите му. После му подхвърли дрехите. — Обличай се. После опитай да се наспиш. На сутринта потегляме за Валбек. Трябва да разберем как тия дръвници са се сдобили с три бурета гуркулски огън.

Талоу не беше помръднал от мястото си. Продължаваше да седи на стола с отпуснати в отключените окови кльощави китки.

— Поне нещо от това беше ли истина?

— Поне нещо от кое?

— От това, което ни каза?

Вик присви насреща му очи:

— Добрият лъжец казва колкото може повече истина.

— Значи… наистина си израснала в лагерите?

— Дванайсет години. Като момиче, после като жена. Майка ми и сестрите ми умряха там. — Тя преглътна тежко. — Брат ми също.

Той я погледна неразбиращо:

— Изгубила си толкова много, колкото всеки друг.

— Вероятно повече от всеки друг.

— Защо тогава…?

— Защото, ако има едно, което да съм научила там… — Вик се надвеси над него, оголи зъби и той се дръпна уплашено назад — това е, че в този живот е от значение единствено дали стоиш на страната на победителите.

Държавната машина

— Лорд маршал Бринт — каза Орсо. — Благодаря ви, че ме приехте незабавно. Знам колко сте зает.

— Разбира се, Ваше Височество. — Маршалът беше изгубил едната си ръка, а с нея очевидно и въображението си. Всичко по него, от върха на излъсканите му ботуши до върховете на обилно напомадените мустаци, беше изпънато, колосано, стегнато по устав. — Баща ви е мой стар приятел.

— Да не споменаваме, че е върховен крал на Съюза.

Усмивката на маршала потрепна едва забележимо.

— Да, не на последно място. С какво мога да съм ви от полза?

— Бих искал да обсъдя с вас реакцията ни на нападението върху Съюза от страна на Скейл Желязната ръка и северняците под командването му.

— Ха — изсумтя горчиво маршалът, — де да имаше такава! Тези алчни разбойници във Висшия съвет отказват да отпуснат средствата. Представяте ли си?

— Не, не мога. Но успях да убедя баща си да ми повери командването на частите, с които да поемем натам.

— Нима?

— Да, но…

— Отлична новина! — Маршалът скочи на крака и се отправи с бодра крачка към картите си, подминавайки един комплект броня, излъскан до блясък, който сигурно беше обличал за последно на младини или по-вероятно никога предвид това, че имаше частите и за двете ръце. — Ще им дадем да се разберат на северняците, имайте ми доверие!

Първоначално Орсо се страхуваше, че един професионален военен може би нямаше да остане доволен от идеята за принц начело на армия в Севера, но лорд маршал Бринт изглеждаше откровено очарован от нея.

— Осъзнавам, че нямам необходимия военен опит, маршале, освен ако игра с войничета не се брои за такъв. — Или чукане на облечени в униформа курви, в този ред на мисли.

— Оо, Ваше Височество, затова ще наемем офицери. — Бринт изглеждаше напълно погълнат от картите, беше изпънал палец и показалец и мереше разстояния по тях. — Препоръчвам полковник Форест като заместник-командир. Започнал е службата си като редови войник много преди мен. Бил се е във всяка война оттогава. Не се сещам за друг с по-трезва преценка и повече боен опит.

Орсо се усмихна:

— Ще приветствам съветите му, а също и вашите.

— Лейди Финри засега удържа врага. Невероятна жена, огромен кураж, с нея сме стари приятели. Тя ще продължи да прави това, а ние междувременно ще акостираме тук! — Бринт плесна с такава сила картата, че Орсо се притесни да не нарани единствената си останала ръка. — Почти до Уфрит. Обхождаме по фланга и смачкваме копелетата!

— Отлично! Обхождане по фланг. Копелета. Великолепно. — Зарече се да провери какво точно означава това обхождане по фланг, но иначе всичко засега се нареждаше чудесно. През прозореца се чуваха виковете на строевия сержант в двора и внасяха неподправено военен привкус на срещата. Орсо почти се разкая, че не беше облякъл униформата си, но после прецени, че сигурно му беше отесняла вече на корема. Ще е добра идея да поръча изработването на нова за началото на кампанията. — Сега остава само да набавя войската.

Бринт се огледа учудено:

— Моля?

— Баща ми обеща един батальон от кралската гвардия, също личния си телохранител, Бремър дан Горст, който, както чувам, сам по себе си се равнявал на цяла рота. — Орсо се засмя, но маршалът не откликна на шегата. — И сега остава да намеря… нещо от сорта на пет хиляди души?

Мълчанието се проточи.

— Значи нямате войска? — изсъска Бринт и от устните му пръсна слюнка.

— Ами… затова съм тук при вас, маршале. Така де, вие сте лорд маршал на съюзната армия, нали така? — Орсо направи измъчена физиономия. — Нали?

Бринт пое дълбоко дъх и възвърна самообладание.

— Да, Ваше Височество, освен това моля за извинение. Изключително трудно е да бъда безпристрастен, когато става дума за северняците. — Той свъси вежди, загледа се в пръстена на кутрето си и започна да го побутва замислено с палец. Приличаше на женски пръстен, с голям жълтеникав камък. — Изгубих съпруга и двама добри приятели благодарение на тези диваци. Да не говоря за проклетата си ръка.

— Няма нужда да се извинявате, маршале, разбирам ви напълно.

— Надявам се също да разбирате, че не намирам молбата ви за неоснователна. Напротив, подкрепям я с две ръце. — Бринт изсумтя и погледна празния ръкав на униформата си. — Искам да кажа, щях, ако разполагах с атрибутите за целта. Истинска срамота е, че не мога да ви дам хора. Умирам от срам, че все още не сме се притекли на помощ на лейди губернатор Брок. След войната в Стирия три полка бяха разформировани, а каквото е останало от армията, не достига за никъде. Бунтовете в Старикланд не стихват. — Той махна с ръка към друга карта. — А сега имаме и недоволство сред селячеството в цяла Мидърланд. Да им се не види на тези проклети Трошачи, не спират да подстрекават народа, убеждават ги, че не са доволни от отреденото им място в този живот. Честно казано, тревожа се как ще се справим без батальона, който ви е обещал баща ви. Не виждам никаква възможност за набиране на допълнително войска без отпуснати от лорд канцлера допълнителни средства.

— Ммм. — Орсо се облегна и скръсти ръце. Изглежда, наред с всичко останало на този свят, и това тук се оказваше по-трудно, отколкото си го беше представял. — Значи всичко е просто въпрос на пари, така ли?

— Ваше Височество. — Бринт изпусна най-тежката въздишка, която Орсо бе чувал. — Всичко е въпрос на пари, винаги.

— Лорд канцлер Городетс, благодаря ви, че ме приехте незабавно. Знам, че сте много зает.

— Така е, Ваше Височество.

Настъпи неловко мълчание, докато канцлерът наблюдаваше равнодушно Орсо над позлатената рамка на очилата си. С надиплената върху яката му от животинска кожа с дълъг косъм двойна гуша, човекът приличаше на огромна жаба с неудържим апетит към тежката храна. На Орсо му се прииска, не за пръв път днес, да бе по-пиян, отколкото беше. Но нали беше тръгнал да се бори с непобедимата държавна машина, знаеше, че ще се нуждае от трезва глава.

— Ще карам по същество тогава — каза той. — Решен съм — както, предполагам, и всеки друг мъж в Съюза с глава на раменете — да се притека на помощ на нашите намиращи се в много тежко положение братя и сестри в Англанд.

Гримасата, която се изписа на лицето на Городетс, говореше за почти физическа болка от чутото.

— Война?

— Ами, да… по принуда, разбира се…

— Тези също не са евтини, Ваше Височество.

— Не са евтини? — промърмори Орсо.

— През последните двайсет години баща ви — окуражаван от Нейно Величество кралица Терез — води три войни в Стирия с цел възкачването ви на полагащия ви се по право престол на графството със седалище Талинс.

— Ще ми се да се беше допитал до мнението ми преди това. — Орсо се изсмя и се усмихна на канцлера по възможно най-пленителния начин. — Не съм особено възторжен от идеята за възкачване на престола на тази държава, камо ли на втори.

— Значи имате късмет, Ваше Височество, защото изгубихме и трите войни.

— О, хайде сега, не можем ли да кажем, че втората свърши наравно?

— Можем, но се съмнявам, че някой, който се би в нея, ще се съгласи. От друга страна, финансовата страна, победата винаги е за предпочитане. За да платим за тези войни, аз трябваше да наложа тежки данъци на селячеството, търговците, провинциите, не на последно място и с огромна неохота — на благородниците. Те от своя страна се наложи да затегнат мерките във владенията си, изселвайки хората от домовете им. Прекараха също така закони в Камарата на лордовете за придобиване и заграждане на общинска земя. Народът се стича от провинцията към големите градове и това хвърля данъчната система в пълен хаос. Короната трябваше да прибегне до огромни заеми. Искам да кажа, още по-огромни. Само дългът ни към „Валинт и Балк“ възлиза на… — Городетс прекара известно време в търсене на дума, способна да опише правдоподобно мащабите на задлъжнялост, после се отказа. — Немислима сума. Между нас казано, само лихвата по изплащането им представлява основна част от кралския бюджет.

— Толкова много?

— Повече. Положението е изключително сериозно, рисковете дебнат зад всеки ъгъл. В момента набавянето на допълнителни средства е, меко казано… немислимо.

Орсо го изслуша и колкото повече слушаше, толкова повече се ужасяваше от чутото.

— Лорд канцлер Городетс, но аз просто искам пари за пет хиляди войници…

— Само толкова, Ваше Височество? — Той изгледа отново Орсо над рамките на очилата като недоволен от ученика си учител — неприятно познато усещане за Орсо, предвид всичките му учители през годините. Наред с тях и всеки друг с власт, с когото си беше имал работа, в този ред на мисли. — Наясно ли сте за каква огромна сума става въпрос?

Сега Орсо трябваше да положи усилия да удържи нервите си:

— Но вие със сигурност разбирате, че трябва да се направи нещо по отношение на северняците!

— Боя се, че какво разбирам аз, няма никакво значение, Ваше Височество. Аз съм малко повече от счетоводител. Всъщност нищо повече от счетоводител. — Той махна пренебрежително към вътрешността на кабинета си — впечатляваща комбинация от мрамор, позлата и гипсови орнаменти по стените, с високи почти до тавана статуи на предшествениците му, които гледаха надменно отгоре. — Аз просто водя сметките. Следя похарченото да не превишава постъпленията от данъци и също като всеки друг канцлер преди мен се провалям в тази задача. Може и вървите на кралската кесия да са поверени в моите ръце, но не аз ги развързвам… не определям сам политиката на харчене.

— Казахте сам?

Канцлерът се засмя горчиво, изтри стъклата на очилата в кожената си яка и ги вдигна към светлината, за да огледа резултата.

— Аз всъщност почти нямам глас в определянето на политиката.

— А кой има?

— Обикновено архилектор Глокта има ръководна роля в определянето на приоритетите на Висшия съвет.

Орсо се свлече отчаяно на стола. Спомни си защо беше изоставил идеята да участва в управлението на кралството, и бе посветил цялата си енергия на виното и жените.

— Значи това е просто въпрос на приоритети? — попита той.

— Ваше Височество — лорд канцлерът намести отново очилата на носа си, — всичко е въпрос на приоритети.

— Ваше Високопреосвещенство, благодаря ви, че ме приехте незабавно. Знам колко сте зает.

— За вас, Ваше Височество, вратата ми е винаги отворена.

— Сигурно става ужасно течение! — Архилекторът се усмихна престорено, демонстрирайки отвратителната гледка на оредели зъби, и Орсо за пореден път се замисли как бе възможно такова противно същество да е имало нещо общо със създаването на такова съвършенство, каквото представляваше дъщеря му. — Бих искал да обсъдя с вас тежката ситуация в Севера…

— Аз не бих я нарекъл така.

— Нима?

— Скейл Желязната ръка, брат му Калдер Черния и неговият син Стаур Здрачния нахлуха в протектората и запалиха столицата на наш дългогодишен съюзник. Това не е просто нещастно стечение на обстоятелствата. Това е открита и преднамерена военна провокация.

— Което е още по-лошо.

— Много по-лошо.

— Значи трябва да накажем провокаторите! — каза Орсо и плесна юмрук в дланта си.

— Трябва. — Нещо в това как архилекторът го каза, наведе Орсо на мисълта, че той самият не вярваше, че ще стане.

Замисли се за момент как точно да се изрази, и стигна до извода, че директно е най-добрия вариант.

— Искам да поведа армия срещу тях.

— Аплодирам патриотизма ви, Ваше Височество. — В интерес на истината, Глокта прозвуча напълно искрено, нито следа от сарказъм. — Но това звучи като военен въпрос. Може би ще е по-добра идея да го отнесете до лорд маршал Бринт…

— Направих го. Той ме насочи към лорд канцлер Городетс, който пък от своя страна към вас. Може да се каже, че пътечката на властта ме доведе до вашата врата — Орсо се усмихна широко, — и както разбирам, тя е винаги отворена за мен.

Лявото око на архилектора потрепери и Орсо съжали на мига. Тези прояви на остроумие никога не свършваха добре. Знаеше, че ще постигне повече с властимащите, ако смятат, че си имат работа с идиот. Което най-вероятно си беше самата истина.

— Имам позволението на баща си да потегля натам — продължи той. — Лорд маршал Бринт може да осигури офицерите. Това, което на ми достига, е войската. Или по-точно казано, средствата за наемането и оборудването ѝ. За пет хиляди от непрокопсаниците става дума.

Негово Високопреосвещенство се облегна на стола си и измери Орсо с изпитателен поглед на хлътналите си, трескави очи. Неприятен поглед във всяко едно отношение и Орсо благодари на съдбата, че бе подложен на него на приземния етаж в Палатата на въпросите, а не в някоя от килиите под него.

— Познавате ли дъщеря ми, Ваше Височество?

В сурово обзаведения, мрачен кабинет на архилектора полъхна ветрец от прозореца и като пакостлив дух разлисти хартията по маси и писалища. Орсо се замисли колко ли от тези листове бяха изписани със самопризнанията на виновни предатели. Или невинни такива. Но въпреки острия пристъп на вина, ужас и не на последно място съвсем оправдан страх, които предизвика въпросът, Орсо остана доволен от това колко непринудено бе държанието му. Може и да не блестеше с талант във всички области, в които очакваше майка му, но в престореното невежество бе ненадминат. Сигурно заради огромния запас от непресторено невежество, от който да черпи при нужда.

— Дъщеря ви… Сарин ли се казваше?

— Савин.

— Савин, разбира се. Вярвам, че сме се срещали… някъде. — И още как, да не забравяме, че неотдавна езикът му се срещна с путката ѝ, а нейният с кура му. И двете срещи бяха минали при небивал успех. Орсо се покашля сконфузено, осъзнавайки наличието на доста неуместна за среща с най-страховитият мъж в Съюза издутина в панталоните си. — Очарователно момиче… доколкото си спомням.

— Знаете ли с какво се занимава тя?

— С какво се занимава? — Орсо се замисли дали пък Негово Високопреосвещенство не беше научил за малката им уговорка, независимо от драконовите мерки, за които Савин настояваше. Все пак работата му беше да научава неща и както се говореше, той бе много, много добър в работата си. Но тя не свършваше само с научаването на неща. Орсо се съмняваше, че наследникът на престола може да свърши по корем във водата на някой канал — подпухнал и разложен до неузнаваемост — но… архилекторът бе последният човек, когото да си навлечеш за неприятел. И най-лошият също. — Младите дами в днешно време се увличат по бродерията, както чувам?

— Тя е инвеститор.

Орсо изигра умело ролята на идиот, махвайки вяло с ръка:

— Нещо като… търговец?

— Търговец на изобретения. Машини. Производства. По-добър начин за направата на неща. Купува идеи и ги привежда в действие.

Всъщност Орсо беше достатъчно смаян от чудото, което представляваше работата на Савин, повече дори и от ако разбереше, че е магус и практикува Върховното изкуство. Но реши, че един грубиянски смях би подхождал чудесно на ролята:

— Ау, колко… модерно!

— Определено модерно. Навремето беше немислимо човек, естествено, имам предвид мъж, за жена и дума не може да става, да натрупа състояние, правейки това, което прави тя. Савин може и да е една от първите, но по стъпките ѝ тръгват много други. Навлизаме в нова ера, Ваше Височество.

— Нима?

— Наскоро дъщеря ми участва във финансирането на строеж за нова фабрика край Келн. — Негово Високопреосвещенство постави един костелив показалец върху нещо, приличащо на обикновено мастилено петно върху гравираната по повърхността на масата карта на Съюза. — В тази фабрика има машина, управлявана от един-единствен човек и задвижвана от реката с помощта на колело. На ден тази машина разчепква повече вълна от деветима работници.

— Предполагам, това е добре за търговията с вълна? — осмели се да попита Орсо, видимо впечатлен.

— Определено. Добре е и за дъщеря ми и съдружниците ѝ, собствениците на фабриката. Не е добре обаче за осмина мъже, които доскоро са чепкали вълна, а сега трябва да търсят друг начин да изхранват семействата си.

— Не, предполагам, че не е.

— Нещо повече, същият умен мъж, който е изобретил машината — гуркулски бежанец на име Масруд — току-що е изобретил друга, която преде разчепканата вълна и прави от нея прежда. Тази нова машина ще остави без работа шест жени. Те също няма да са доволни.

— Архилекторе, колкото и впечатлен да съм от уменията на дъщеря ви… — И той определено беше — дотам, че да се наложи да кръстоса крака, за да избегне предстоящото унижение — не разбирам каква е връзката между тях и неприятностите ни в Севера…

— Промяната, Ваше Височество. Настъпва нечувана по бързина и размери промяна. Редът, устоявал с векове, е напът да се пречупи. Традициите, колкото и да се опитваме да ги поддържаме, рухват като пометени от прилива пясъчни диги. Хората се страхуват да не изгубят каквото имат, и завиждат за онова, което нямат. Живеем във времена на хаос. И страх. — Архилекторът сви едва-едва рамене, явно дори такова пестеливо движение му причиняваше божа. — Време на огромни възможности, ако човек е умен като дъщеря ми, но и време, изпълнено със смътни опасности. Съвсем наскоро инквизицията разкри заговор на група недоволни работници, които планираха да запалят същата тази фабрика, за която ви разказах преди малко, и да вдигнат останалите работници на бунт срещу управлението на баща ви.

— Аа.

— Собствениците на фабрики получават ежедневни заплахи за живота си. Всяка нощ работници с намазани със сажди лица вършат зулуми и рушат машини. Вчера сутринта например погребението на агитатор в Хокстед премина в открит бунт.

— Аа.

— В килиите под краката ни в момента се намират членове на нелегална група, наречена Трошачите. Бяха заловени вчера при опит да взривят леярна на не повече от две мили оттук. Опитваме се да ги убедим да съдействат за разкриване на конспирация на национално равнище.

Орсо прикова поглед в пода:

— Това звучи… зле. — Не стана ясно дали имаше предвид заговора, или съдбата на заговорниците. Вероятно имаше предвид и двете.

— Измяна и предателство се ширят навред. Хората обичат да повтарят, че нещата никога не са били толкова зле…

— Да, да — усмихна се разбиращо Орсо.

— … защото те наистина никога не са били толкова зле.

— Аа — усмивката на Орсо повехна.

— Иска ми се да можехме да постъпим, както смятаме за редно. Наистина. — Архилекторът извърна поглед към огромен, мрачен портрет на стената. От него гледаше страховито някакъв бюрократ от далечното минало. Золър може би. — Но сега не можем да си позволим задгранични приключения, колкото и добронамерени да са те, колкото и желани от всички ни и колкото и очевидно необходими да са. — Той сплете костеливи пръсти и се вгледа в Орсо. Очите му бяха така хлътнали, имаше чувството, че го гледа човешки череп. — Казано накратко, Съюзът виси на косъм и сега трябва да се погрижим първо за неговата сигурност. А след това за продължението на кралската династия. И бъдещето на престолонаследника.

— Е, аз съм последният, който ще ви се бърка в работата, не искам да ви възпрепятствам в осигуряването на бъдещето му. — Орсо повдигна безпомощно рамене. Нямаше представа накъде да поеме оттук насетне. — Значи всичко е просто въпрос на политика?

Архилектор Глокта го дари с нова, беззъба усмивка:

— Ваше Височество, винаги е било въпрос на политика.

Орсо пренареди картите, но ръката се оказа все така лоша, както когато я погледна за пръв път.

— Излизам — изръмжа той и хвърли с отвращение картите на масата. — Ама че противен ден имах. Да се чуди човек как въобще успяват хората да свършат каквото има за вършене.

— Или да се досети защо не се върши нищо — отвърна Тъни и прибра залога.

— При всички положения губя надежди за времето, когато ще бъда крал.

— Не че някога си имал кой знае какви надежди.

— Не. Започвам да осъзнавам защо баща ми е… какъвто е.

— Безнадежден случай? — подсмихна се Жълтен. — Честно, от него по-безнадеж…

Орсо сграбчи Жълтен за яката, дръпна го рязко към себе си и задникът му се отлепи от стола.

— Аз мога да му се подигравам — кресна той в лицето на Жълтен. — Ти, мамка му, не.

— Няма смисъл да тормозиш нещастния идиот. — Тъни успяваше едновременно да пафка от лулата с дървесна гъба, да гледа Орсо през притворени мигли и да раздава безупречно следващата ръка. — Той е просто глупак.

Жълтен сви рамене, очевидно напълно съгласен с оценката на характера си, и Орсо изсъска гневно и го стовари обратно на стола, после взе новата ръка и ѝ хвърли поглед. Оказа се толкова лоша, както и предишната. Замисли се дали добрите играчи не бяха онези, които успяваха да спечелят с лоши карти.

— Забрави ги тия старци в управлението. — Тъни посочи към него с мундщука на лулата. — Нямат никакво въображение. Липсва им дързост. Трябва да го погледнеш от друга страна. Представи си го като залог например. — И той подхвърли две сребърни монети в средата на масата. — Трябва ти някой с пари. С амбиции. И търпение. Някой, който ще оцени залога ти и ще види ползата от някоя и друга услуга след време.

— Няма да съм аз — каза унило Жълтен и хвърли карти на масата.

— Богат, амбициозен и търпелив — повтори замислено Орсо, загледан в двете сребърни монети на масата. — Залог… или инвестиция? Подай ми молива. — Орсо надраска набързо нещо на една от картите в ръката си, сгъна я и я подаде на Хилди. — Ще бъдеш ли така добра да я отнесеш на обичайното място, Хилди? — Той повдигна многозначително вежда. — Покана за среща в кабинета на Суорбрек. Чакат те десет къса, ако си бърза.

— Двайсет къса и ще е доставена вчера. — Хилди скочи от пейката, застана пред него и вирна предизвикателно брадичка, заприлича на разбойник, насочил арбалет към жертвата си.

— Така да бъде, двайсет, мошеничка такава. Колко ти дължа до момента?

— Седемнайсет марки и осем къса.

— Сериозно?

— Никога не бъркам в сметките — заяви тържествено тя.

— Вярно е, никога не бърка в сметките — отбеляза Тъни и премести лулата от единия ъгъл на устата си до другия, използвайки само език и зъби.

— Никога не бърка в сметките — повтори Орсо, докато отброяваше монетите, после ѝ ги подаде, а тя ги сложи във войнишкото кепе, нахлупи го здраво върху гъстите, руси къдрици на главата си и се шмугна през вратата ловко като котка.

— Как ще играем без една карта? — възмути се Жълтен.

— Досега успяваш без хубав външен вид, ум и пари. — Орсо пренареди картите в ръката си. — Една карта няма да ти е никакъв проблем.

Болежки

— Мътните го взели, откъде се сдоби с тая синина?

Савин докосна устна с върха на пръстите си. Беше напудрила старателно мястото, но майка ѝ, иначе в пълно неведение за толкова много неща, явно имаше свръхчовешки умения в забелязването на наранявания.

— Не се тревожи, нищо особено. Дуелирах се. С Бремър дан Горст.

— Дуелирала си се? С Бремър-проклет-да-е-Горст? Такова умно момиче си, но понякога вършиш пълни глупости.

Савин примижа от болката в ребрата, докато се наместваше на стола си.

— Признавам, не беше от най-умните ми идеи.

— Баща ти знае ли за това?

— Лично председателства събитието. Всъщност, смея да твърдя, че остана истински очарован от видяното.

— Естествено, че е, проклетникът. Единственото, което обича повече от собственото си страдание, е чуждото такова. Ум не ми го побира за какво ти е притрябвало да си играеш с мечове.

— Прилично упражнение е. Дава ми сили. Държи ме… съсредоточена.

— Ако питаш мен, имаш нужда от по-малко съсредоточеност и повече забавления. — Майка ѝ пресуши чашата си с обиграно мятане на главата назад. — Трябва да се омъжиш.

— За да ми нарежда някакъв идиот какво да правя? Не, благодаря.

— Ми тогава не се омъжвай за идиот. Омъжи се за богаташ, който харесва мъже. Така поне ще имате общи интереси. — Тя се загледа замислено в тавана. — Или поне се омъжи за красив идиот, така после ще имаш нещо приятно за гледане, докато си блъскаш главата и се самосъжаляваш.

— Това беше твоят план, така ли? — Савин отпи от чашата си.

— В интерес на истината, да. Но като дойде моят ред, бяха останали само сакати гении с мания за величие.

Савин прихна така, че виното потече от устата и носа ѝ едновременно, и тя трябваше да плесне длан на устата си, да скочи от стола и се наведе напред, за да не изцапа роклята си. Започна да тръска изплютото в ръката си на килима по доста непривичен за една млада дама начин.

Майка ѝ се засмя, после въздъхна:

— Но да ти призная… — тя погледна огромния камък на пръстена си и се усмихна с онази своя кокетно изкривена на една страна усмивка — не съжалявам нито за миг.

На вратата се почука силно и Зури влезе в стаята с тефтер под мишницата, надвеси се и зашепна в ухото на Савин:

— Няколко решения за вземане, милейди. След това вечерята със стиснатата за пари, но щедра откъм клюки Тилде дан Ръкстед и съпруга ѝ. Възможност да обсъдите потенциална инвестиция от тяхна страна в канала на господаря Корт.

Савин въздъхна отегчено. Още една от историите на маршала за мъжество, кураж и дързост в пограничните райони, и щеше да се хвърли в канала, вместо да го удължава. Но работата иска жертви.

Майка ѝ си наливаше поредната чаша:

— Какво има, миличка?

— Време е да се преобличам за вечеря.

— Вече? — Тя се нацупи престорено. — Колко неприятно. Надявах се да си поговорим довечера.

— Току-що го направихме.

— Не и както някога, Савин! Имам още сто и една остроумни шеги като тази.

Савин последва Зури към коридора.

— Запази ги за следващия път, майко. Дългът зове.

— Задължения. — Майка ѝ изтри потеклата по гърлото на гарафата капка вино и облиза пръст. — В последно време правиш всичко по задължение.

— По-стегнато — изсъска Савин през зъби и стисна до посиняване ръба на тоалетната масичка. Чу Фрийд да пуфти от напрежение, докато опъваше връзките на корсета ѝ.

Вечерята беше неофициална, затова за тоалета ѝ се грижеха само три от момичетата. Фрийд отговаряше за гардероба. Лисбит се грижеше за лицето — грим, пудра и парфюм. Метело — стириянка с лице като изсечено със секира и някогашна гардеробиерка на дукесата на Афоя — не знаеше три думи на кръст от общия език на Съюза, но се изразяваше изящно посредством избора и оформянето на перуките ѝ. Зури междувременно имаше грижата за тефтера и бижутата, а също да държи останалите под око, за да не оплескат нещо.

— Господарят Тардиче пише, че няма как да направи леярната конкурентоспособна без поне пет хиляди марки за нови машини — каза тя и срещна погледа на Савин в огледалото.

Савин се намръщи.

— Не ми хареса особено какъв тон ми държа при последното си посещение. Сигурно си мисли, че като е такъв дългуч, може да ме назидава отвисоко? — Савин повдигна брадичка и извърна леко лице, за да може Лисбит да се надвеси през рамото ѝ и да се заеме с клепачите ѝ. Тя беше нанесла няколко тона сенки по опакото на ръката си и я използваше като художник палитра, а кутрето ѝ служеше за четка. — Кажи му, че продавам дяла си. Ако започне да се подмазва, може и да размисля. — Тя затаи дъх при поредното дръпване на връзките на корсета, което почти я повдигна от стола. — Някои мъже изглеждат по-добре на колене. По-стегнато, Фрийд.

— Всички изглеждат по-добре на колене. Една от причините да обичам да посещавам храма. — Зури остави тефтера и се притече на помощ на Фрийд. Намота вървите на корсета около дланите си и опря коляно в гърба на Савин. — Издишай.

Савин усети как дъхът напусна дробовете ѝ със стон. Зури може и да беше тънка като върбова клонка, но майко мила, беше яка като товарач на доковете. Усещането за стегнатост в гърдите ѝ беше ужасяващо за момент. Но без болка няма успех, а ако искаш огромен успех…

Преобладаващото мнение бе, че красотата е някаква природна даденост. Савин не мислеше така. Според нея всеки можеше да изглежда красив, стига да вложеше достатъчно старание и похарчеше ужасно много пари. Всичко се свежда до прикриване на най-лошото, изтъкване на най-хубавото, а преобладаващото в средата, е, то просто трябва да се изстиска до капка, докато не даде задоволителен резултат. Прилагаше същия подход и в работата си.

— Така е добре, Зури — каза задавено Савин, изпъна рамене и изчака всичко да се намести. — Не те ли прерязва на две, значи не е стегнат добре. Връзвай, Фрийд, преди да се е разхлабил.

— Господарят Хисълринг се отби. — Зури беше взела отново тефтера. — Иска нова отсрочка на заема си.

Ако Лисбит не ги оформяше точно в момента, веждите на Савин сигурно щяха да скочат до тавана от недоумение.

— Горкичкият Хисълринг. Ще е жалко да изгуби къщата си.

— Светите писания говорят с голяма почит за щедростта. Но също така казват, че само пестеливият и далновиден ще влезе в рая.

— Достатъчно циничен човек би си помислил, че светите писания подкрепят с аргументи и двете страни във всеки спор.

Зури се усмихна едва доловимо, загадъчно.

— Достатъчно циничен човек би казал, че именно това е предназначението им.

Всеки път когато преценеше, че се размеква, Савин обичаше да си напомня за нещата, които нямаше, а останалите имаха, намираше го за стимулиращо. В този момент пред очите ѝ изникна едната естествено румена скула на Лисбит. Естествено, придаваше ѝ вид на същинска селянка, но в последно време това беше станало модерно. Стига да иска, човек винаги можеше да намери нещо, пък макар и малко и незначително, за което да завижда. В края на краищата в момента, в който изгубиш остротата си, може да се окаже моментът, в който си изгубил всичко.

Някои биха определили този начин на мислене за себичен, повърхностен и противно дребнав. Савин тогава щеше да каже, че обикновено именно себичните, повърхностни и противно дребнави хора се издигаха до върха. После щеше да се засмее миловидно на „шегата“ и докато никой не гледаше, да прошепне на Зури да отбележи в тефтера, че този или онзи подлежи на незабавно унищожение.

— Една идея повече руж. Мисля, че бях достатъчно търпелива с господаря Хисълринг. Откажи му отсрочката, да се издължи незабавно.

— Да, милейди. Остава полковник Валимир и фабриката във Валбек.

Савин издаде най-досадното пуфтене, което можеше да си позволи, без да помръдва нацупените си устни, по които работеше Лисбит.

— Продължава да е на загуба, нека позная?

— Точно обратното. Докладва за големи печалби миналия месец.

Савин не се сдържа и извърна глава, което накара Лисбит да цъкне ядосано с език. После се наложи да се завре така близо до лицето ѝ, за да поправи грешката, че Савин долови сладникавия ѝ дъх.

— Блажени са пестеливите и далновидните… Валимир обясни ли изненадващия си успех?

— Не. — Зури плъзна през шията на Савин огърлицата толкова деликатно, че тя едва я усети по кожата си. Новите смарагди от нейния човек в Осприя. Все едно сама ги беше избирала.

— Подозрително.

— Така е.

— Ще му отидем на посещение. Съдружниците не трябва да забравят, че очите ми са навсякъде и не изпускат и най-малката подробност. Освен това имаме толкова много други интереси във Валбек. Няма друг така зле замислен, зле построен и начумерен град като Валбек, но има толкова пари за печелене в него. Зури, разчисти няколко дни в календара ми следващия месец. Искам двете с теб да…

— Боя се, че… няма да мога да ви придружа — каза Зури така, както казваше всичко останало. Внимателно. Изящно. Нетърпящо възражения.

Савин я зяпна в огледалото, за момент останала без думи. Лисбит преглътна тежко. Метело вдигна поглед от перуката на стойката и застина с гребен във въздуха.

— Положението в Юга е… по-лошо от всякога. — Зури беше свела очи към пода. — Някои говорят, че пророкът е бил убит от демон. Други твърдят, че е победил в битката си с нея, и сега се възстановява. Императорът е бил свален от престола и петимата му синове се бият един с друг. Провинциите една по една обявяват независимост и търсят спасение коя както намери. Навсякъде управляват разбойници и бивши военни командири, станали разбойници. Всичко е в хаос. — Зури вдигна очи. — В Ул-Сафайн, където е домът на семейството ми, цари пълно беззаконие. Братята ми са в опасност. Трябва да ги измъкна оттам.

Савин замига неразбиращо:

— Но, Зури… ти си незаменима.

Самата истина. Беше красива, с вкус, дискретна, говореше пет езика, имаше фино чувство за хумор, усвои с лекота тънкостите на работата, при все това никога не привличаше вниманието към себе си. Безсъмнено щеше да заема също толкова високо място в гуркулското общество като Савин в това на Съюза, ако въпросното не се беше сринало напълно, принуждавайки поток от отчаяни бежанци да прекосят Кръгло море. Освен това да имаш за компаньон тъмнокожа красавица, беше на такава мода в момента в Адуа.

От мига, в който бащата на Савин ѝ я представи — останала напълно сама и отчаяна, търсеща каквато и да е работа — Зури се наложи и доказа по една дузина различни начини. Но не беше само това. Кръгът от познати на Савин беше огромен — паяжина от съдружници и длъжници, която се простираше извън границите на Съюза. Но истината бе, че сред тях тя нямаше приятел. С изключение на един, на когото плащаше.

— Ще се върнеш ли скоро? — Въпросът се изплъзна от устните ѝ.

— Колкото мога по-скоро.

— Ще наема мъже да те придружат…

— Ще съм в по-голяма безопасност сама.

Савин зърна отражението си в огледалото и установи, че старателно напластеният грим не успяваше да скрие изписаното на лицето ѝ отчаяние. Така не бива, не, в никакъв случай.

— Ама разбира се, че трябва да отидеш — продължи тя ведро. — Семейството е на първо място. Аз ще платя пътуването ти.

— Лейди Савин, аз…

— На отиване може да се отбиеш до сътрудниците ни в Дагоска. Да се увериш, че не ни дерат кожата. Също така, предвид обстоятелствата, може да се натъкнеш на изгодни сделки по бреговете на Гуркулско море.

— Няма да се учудя — отвърна Зури и свъси вежди, когато забеляза как я гледаше Фрийд.

Беше стиснала приготвената за Савин рокля като щит пред себе си и само огромните ѝ очи се виждаха над бродерията на яката.

— Не те ли е страх от… ядачите?

Зури въздъхна дълбоко:

— Бог ми е свидетел, имам си достатъчно съществуващи причини за тревога, за да си правя труда да измислям такива.

— Леля ми казва, че Югът гъмжи от тях. — Както винаги когато станеше дума за клюки, Лисбит скачаше с главата напред в разговора.

— Баща ми е виждал един — продължи останалата без дъх Фрийд. — Преди години. В битката за Адуа. Могат да ти откраднат лицето, да ти обърнат кожата от вътре навън само с поглед…

— Измислици, разпространявани от хора, които не знаят какви ги приказват — сряза я Савин. — Лисбит, докато Зури отсъства, ти ще ме придружаваш навсякъде. Ще се радваш на малко пътуване до Валбек, нали?

Румените бузи на Лисбит поруменяха още повече.

— За мен ще е чест, милейди!

Все едно Савин я интересуваше какво би било чест за нея. Зури нямаше нужда да си отваря устата, за да изглежда като несравнима компаньонка, тя просто беше такава, което автоматично означаваше, че дамата, която придружава, е също така несравнима. Лисбит нямаше това излъчване. Вярно, беше достатъчно красива, но с воденето на записки в тефтера щеше да е безнадежден случай, освен това нямаше никакъв вкус. Но какво да се прави. „Работим с каквото имаме“, както обичаше да казва бащата на Савин. И тя прикри разочарованието си с усмивка.

— Естествено, ако някой от семейството ти се нуждае от работа или подслон, при мен винаги ще има място за тях.

— Прекалено щедро — отвърна Зури. — Както винаги.

— Боя се, че господарят Хисълринг няма да се съгласи с теб. Ако братята ти са наполовина толкова полезни като теб, това ще е най-добрата инвестиция, която съм правила.

На вратата се почука и Лисбит отиде да отвори. Миг по-късно, докато Фрийд и Зури намъкваха роклята върху Савин, тя се доближи и прошепна в ухото ѝ:

— Дошло е онова момиче, милейди. — Устните ѝ бяха изкривени от погнуса. — Носи съобщение от Спилион Суорбрек.

Савин усети познатото гъделичкане в стомаха си и приятната топлина по бузите.

— Кога беше вечерята с Ръкстед?

Зури погледна часовника си:

— След два часа и десет минути.

Савин се замисли, но не задълго.

— Ако обичаш, предай на Тилде, че съжалявам ужасно, но няма да мога да отида. Имам главоболие. Кажи на момичето на Суорбрек да влезе.

Естествено, то не работеше за Суорбрек, а за принц Орсо. Повечето принцове наемаха сина на някой лорд за камериер, но той, с присъщото си безразличие към правилата, беше наел това създание, чиято последна работа бе да пере мръсните чаршафи в бордей. Орсо умишлено се беше заобиколил с чудаци. Вероятно в опит да изглежда колкото бе възможно по-малко като наследник на престола.

Момичето — луничаво, кльощаво, с нахлупено до ушите опърпано войнишко кепе — се изтъпани в средата на парфюмираната стая за тоалети на Савин. Изглеждаше така не на място, като плъх върху сватбена торта. То гледаше Метело да се покачва на столчето и да намества перуката на главата на Савин с неприкрита смесица от ужас и любопитство. Приличаше на човек, натъкнал се на сборище на вещици, извършващи тайнствен ритуал.

— Хилди, нали така? — погледна я в огледалото Савин.

То кимна. Очите му шареха и не пропускаха нищо. После добави:

— Милейди.

— Господарят Суорбрек иска да ме види?

Момичето успя да ѝ намигне незабелязано.

— В кабинета си, милейди.

— Свали си шапката в присъствието на лейди Савин — каза Лисбит. Очевидно беше решила, че сега, като е повишена, трябва да влезе незабавно в ролята си. Савин се замисли дали щеше да издържи до връщането на Зури, преди да я е удушила с голи ръце.

Хилди свали неохотно кепето и от него се изсипа изненадващо буйна, светлоруса коса. Метело я забеляза моментално, слезе от столчето, вкара гребен в нея, потри между пръстите си една от къдриците. Хилди изписка и се дръпна настрани от нея, когато тя отскубна няколко косъма и взе да ги изучава внимателно на светлината. После погледна многозначително Савин изпод посивели вежди.

— Имаш такава хубава коса — каза Савин.

— Благодаря — отвърна Хилди, докато търкаше мястото на отскубнатите косми. — Предполагам.

— Ще ти дам три марки за нея.

— За косата ми? — Изненадата не трая дълго. — Десет.

— Пет. Няма да ти липсва с тази нахлупена до ушите шапка.

— Без нея шапката няма да ми става. Десет или нищо.

— О, харесва ми това момиче. Зури, дай ѝ дванайсет.

Зури извади закривения си нож:

— Сега гледай да не мърдаш, дете мое.

Савин наблюдаваше как Зури умело отрязваше кичурите колкото можеше по-близо до кожата.

— Като уловени в бутилка слънчеви лъчи — промърмори тя, когато Метело започна да подрежда внимателно кичурите в дълъг сноп. — По пътя може да се отбием до перукера ми. Ти върви напред, момиче. — Мисълта, че ще види Орсо, я отвлече от мислите за заминаването на Зури. Тя улови погледа на тръгналата към вратата Хилди в огледалото и на свой ред ѝ намигна. — Предай на господаря Суорбрек, че нямам търпение да се срещна с него.

— Мамка му — изпъшка задъхано тя и докато се отпускаше, събори от писалището на Суорбрек куп хартия, който се посипа като лавина зад гърба ѝ. Разтвори пръсти и пусна ръба на писалището, който се беше отбелязал на дланта ѝ.

— Ти… — тя извади пръстите на другата си ръка от косата на Орсо и го потупа по бузата — си се упражнявал.

— Колкото по-често можах. — Орсо се усмихна широко, изтри уста и свали крака ѝ от рамото си.

— Ще взема да кажа на Суорбрек… — Дъхът ѝ все още беше накъсан. Тя измъкна изпод рамото си някакъв нож за отваряне на писма и го захвърли на земята. — Да вземе да сложи легло тук.

— Оо, писалището ще ми липсва. — Орсо се наведе към нея, но не достатъчно близо и тя трябваше да се надигне, за да го целуне. — Толкова много спомени на него.

Савин избута надолу полите си и протегна ръка към колана му:

— Твой ред е.

— Може ли… първо да поговорим?

— Да поговорим? Първо? — Савин присви подозрително очи. Коленете ѝ все още бяха омекнали, беше зачервена и леко разтреперана, но ако си мислеше, че заради временната ѝ слабост ще успее да ѝ пробута нещо, жестоко се лъжеше. — Какво искаш?

— Става дума за положението в Севера. — Той коленичи пред нея и я погледна искрено в очите. — Не можем да оставим Финри дан Брок да се бие вместо нас. Предполага се, че сме проклетият Съюз в края на краищата.

— Предполагаемо…

— Трябва да има отговор! — Той стовари юмрук върху писалището достатъчно силно, че чашите да издрънчат. — И… мисля, че аз трябва да предвождам войските ни.

Тя избухна в смях, видя, че той продължи да я гледа сериозно, и млъкна.

— Не се шегуваш?

— Напълно сериозен съм. Отидох да говоря с баща ми. После отидох да говоря с твоя…

— Какво? — подскочи тя.

— Имай малко вяра в мен, Савин. Не го поздравих с „Ваше Високопреосвещенство, езикът ми вчера беше в дъщеря ви. Как сте днес?“. Той дори не подозира.

— Само голям смелчага би се обзаложил, че знае какво подозира баща ми.

— Аха, и аз не съм такъв, ясно. Друго какво?

Той изглеждаше засегнат и на нея ѝ дожаля.

— Оо, горкичкият ми той. — Тя кръстоса ръце на тила му, придърпа го към себе си и го целуна нежно. — След дванайсет години пиянство, комар и чукане на де що има дупка никой не те взема на сериозно, така ли?

— Очевидно ти не ме взимаш на сериозно. — Той се изправи и започна да закопчава ризата си.

Всъщност Савин мислеше, че тя е единствената, която го прави.

— Тук съм, нали? — Тя го придърпа отново към себе си, зарови пръсти в косата му и притисна лицето му към гърдите си. — И какво казаха великите мъже на Негово Височество?

— Моят баща ми обеща командването на един батальон, при условие че в допълнение набавя петхилядна войска, за което… ми трябват пари. — Той прокара нежно пръст по ключицата ѝ и спря върху вдлъбнатината под гърлото ѝ. — Ти познаваш хора. Богати хора. Хора, които биха видели в мен… инвестиция.

Савин се намръщи. Ако преценеше дадено вложение за лошо, тя нямаше да го препоръча на друг и така да изложи на риск репутацията си. А ако го преценеше за добро, пак не би го препоръчала на друг, щеше да го иска за себе си. Но една петхилядна армия означаваше огромни разноски. Униформи, оръжие, брони, спални постели, провизии. И не на последно място втората армия от мъже и жени, които да поддържат първата на бойното поле. Това са каруци, фургони, впрегатни животни. Провизиите за тях само?

Колкото и да ѝ се искаше да е щедра, Орсо бе, меко казано, ненадежден. Имайте милост, та той е взел перачка от бордей за камериер. Не само не разбираше нищо от правилата на играта, не можеше да му се има доверие, че дори ще опита да ги спази. Ако ще му заема пари, имаше нужда от гаранция. Кристално ясна договорка за това какво се очаква от него. Договор. Толкова непробиваем, че и крал да не може да се измъкне от него.

Вероятно окуражен от мълчанието ѝ, той се усмихна уклончиво:

— Е, какво мислиш?

Устните ѝ сякаш от само себе си се разтеглиха в усмивка. После, напълно независими от главата ѝ, изрекоха думите.

— Ще ти дам парите.

Последва мълчание. Лицето му постепенно придоби особено изражение — не на благодарност, на подозрение. Можеше ли да го вини? Та тя самата не можеше да повярва, какви ги говореше?

— Просто… така? Толкова много пари?

— Каква полза от това да имаш пари, ако не можеш да помогнеш на… приятел. — Почти се задави на последната дума.

— Без план за изплащане на дълга? Без „услуга за услуга“? Нито дори „да, но само ако подшушнеш на този или онзи за това или онова“?

— За добра кауза е, нали? Патриотична кауза? — Добра кауза? Патриотизъм? Сякаш някой друг говореше с нейния глас.

Той посегна и погали нежно бузата ѝ. Когато искаше, можеше да е така деликатен.

— Тъкмо започнах да мисля, че мнението ми за теб няма къде повече да се вдигне… и ти отново ме изненадваш. Трябва да тръгвам! Толкова работа ме чака.

Едва когато той дръпна ръката си, Савин осъзна, че бе притиснала бузата си в нея. Все още усещаше топлината му. Изчерви се като малко момиченце и бързо извърна засрамено глава. Не, не беше засрамена, беше ядосана. На себе си.

— Разбира се. — Тя приглади роклята си, намести колието и оправи перуката си. — А мен ме чакат за вечеря. Маршал дан Ръкстед и съпругата му…

— Звучи страхотно. Сигурна ли си за това? — Той застана зад нея и плъзна ръка през корема ѝ. Притисна я силно към гърдите си. — Напълно ли си убедена?

— Казвам само това, в което съм напълно убедена. — И беше истина. Винаги. С изключение на сега. По незнайно каква причина.

— Ще се обаждам — прошепна той в ухото ѝ и тилът ѝ настръхна. — Или по-скоро Суорбрек ще се обажда. — После вратата изтропа зад гърба му.

Останала сама в малкия, претрупан кабинет на Суорбрек, Савин се опита да разбере какво се беше случило току-що. Да, тя обичаше тръпката от залога, но познаваше играта. Това тук беше напълно необмислено. Това противоречеше на всичките ѝ правила.

Всичките ѝ „близки приятели“, за които знаеше колко ѝ завиждат и как не могат да я понасят, сигурно бяха готови с отговора. Няма по-амбициозна усойница от Савин дан Глокта. Тази кучка ще изпълзи до двореца, пък било то и по оная работа на безполезното нищожество принц Орсо. Просто иска да седне на престола. Тогава ще е наистина над всички останали, не просто ще се държи, сякаш е.

И може би бяха прави. Може би наистина таеше някаква детинска мечта един ден да бъде върховната кралица на Съюза. Зури беше права, всеки изглежда по-добре на колене. Ако Орсо не беше принц, сигурно нямаше и да му обърне внимание. За какво да му обръща внимание човек?

Е, може би заради външния вид. Или за непринудената му увереност. Или за това как успяваше да я разсмее. За истински смях ставаше дума, не престорения за пред хората. И също за това как потрепваше закачливо ъгълчето на устните му точно преди да изръси поредната шега, и нейните устни откликваха моментално, въпреки че никога не знаеше каква точно ще е шегата. Само той успяваше да я изненада истински. Никой не я разбираше така добре като него. Замисли се колко сиво беше всичко наоколо до момента, в който не пристигнеше бележката от Суорбрек. Преобличане, вечеря, гости за чай, печалби, преобличане, слухове, планове, отметки в тефтера. И тогава, когато пристигнеше съобщението, всичко избухваше в светлина и цветове. Сякаш бе заключена в сив затвор, в който само той внасяше цвят. Сякаш беше погребана и възкръсваше само когато…

— Мамка му — прошепна тя.

Изведнъж коленете ѝ отмаляха точно както когато Бремър дан Горст я размаза в стената. И тя се свлече безпомощно върху писалището на Суорбрек и погледна изтерзано смачканите си на топка гащи на пода.

Той е суетно, мързеливо и никому непотребно недоразумение на природата. Мъж, когото не би пожелала при никакви обстоятелства. Мъж, когото не можеше да има.

И тя беше влюбена до уши в него.

Част II

Прогресът означава просто, че лошите неща сега ще стават по-бързо.

Тери Пратчет

Тъжна история

— И да почнете с комините от източната страна, ясно? — Сарлби се облегна на метлата. — Тези тук току-що ги угасихме. Още са горещи като пещта на господаря Създател.

Коминочистачът беше разтреперан стар пияница, кривоглед с едното око, вмирисан на пивница и общ гроб. За съжаление, и двете миризми бяха до болка познати на Брод.

— Знам си работата — изръмжа онзи и поведе хлапетата след себе си. Бяха четири, омазани със сажди, недохранени, нарамили камара четки и пръти. Най-малкото си подсвиркваше весело и минавайки покрай Брод, му се ухили широко и той видя, че някои от зъбите му още не бяха пораснали. Брод се опита да отвърне на усмивката и установи, че не му беше до усмивки.

— Кълна се, с всеки следващ път копелето е по-пияно от предишния — промърмори Сарлби, изпровождайки с поглед окаяната процесия.

— Ако не се бях зарекъл да не посягам към чашата, само видът му щеше да е сериозно изкушение — каза Брод.

— Срамота е такива малки деца да се завират по комините. На колко мислиш е това последното?

Брод продължи да мете. Беше научил в Стирия, че над някои неща е по-добре да не се замисляш много. Сигурно беше съвпадение, че най-щастливите хора, за които се сещаше, бяха най-глупавите, онези, които най-малко се замисляха.

— Купуват ги, между другото, от сиропиталищата. Момчета, останали без семейства и надежди. Държат ги почти като роби. — Сарлби се доближи и избърса потта от челото си. — Натриват им лактите и коленете със саламура. Всеки ден. Кожата загрубява, става твърда като тази на стар ботуш. За да не им пари, като ги спускат в комините.

— Срамота и още как. — Брод надигна стъклата за гледане, изтри потта от носа си и ги сложи обратно. Лятото беше дошло, котлите горяха по цял ден и в пивоварната беше като в пещ. — Но тъжни истории да искаш на този свят.

— Така е. — Сарлби се подсмихна унило. — Знам един злощастник, живее в избата на къща до реката, на улица „Ливадена“. Толкова вода влиза през стените, че сутрин трябва да я изхвърля навън с кофи, като на потъващ кораб е. Вие къде сте със семейството сега?

— Малмър ни уреди с жилище на склона на хълма.

— Ууу, милорд. — Сарлби вирна нос и имитира помпозния акцент на благородничеството. — Жилище?

— Ако две стаи минават за жилище. Скъпичко е, но дъщеря ми работи като прислужница, а и жена ми изкарва някакви пари с шивачество. Предимно дрехи за погребение.

— Най-добрите дрехи наоколо са тези за погребение.

— Ъхъ. — Брод въздъхна дълбоко. — Много я бива Лиди с иглата. И не само, с каквото се захване, с всичко я бива. Тя е тази с талантите.

Сарлби се нахили:

— И с хубавия външен вид, ума в главата и чувството за хумор… Я ми припомни, ти какво носиш в семейството?

— Честно да ти кажа, и идея си нямам.

— Е, радвам се за теб и семейството ти. Не е чак толкова зле на половината път до върха на хълма, където пушилката не е толкова гъста. Предполагам, все някой трябва да се уреди. За сметка на останалите.

Брод изгледа Сарлби над рамките на стъклата за гледане.

— Няма ли да спреш вече да се заяждаш с мен?

— Бъркаш, не съм аз, ами съвестта ти те ръчка отвътре.

— Да, бе, как не, а ти какво, само ѝ подаваш остена?

— Ако ти е писнало от бодежите, знаеш какво да направиш. — Сарлби сложи ръка на рамото на Брод и прошепна в ухото му: — Трошачите се събират, братко. От ден на ден ставаме повече. Задава се Голямата промяна. Просто въпрос на време е.

Дали заради дъха във врата му, или заради споделената тайна, дали заради опасността от това, за което говореха, или просто заради жегата, но по гърба на Брод премина тръпка. Навремето и той се бе опитвал да променя света. Преди да отиде в Стирия и да разбере, че нищо на този свят не се променя.

— Естествено — изръмжа той. — И като се съберат, ще дадат на всеки собствен дракон да язди, и бонбонен замък, в който да живее. И като огладнее, човек просто ще си чупи от стените и ще яде.

— Не съм глупак, Бик. Знам в какъв свят живеем. Но може пък да успеем да разпределим малко богатството между хората. Може да изкараме неколцина от богатите копелета от замъците им на върха на хълма, а бедните семейства от проклетите изби на улица „Ливадена“. Може да успеем да дадем на човек справедлива надница срещу честен труд. Да спрем нагласените часовници, глобите за това или онова, да отървем момичетата, принудени да работят нощем по гръб. Касапите да спрат да продават развалено месо, мелничарят да не добавя една трета трици в чувала, а кръчмарят да не разрежда ейла с мръсна вода. Или най-малкото да направим така, че да няма повече малки момчета с натрити със саламура колене и лакти. Пак би било нещо, не мислиш ли?

— Ъхъ. Би било. — Брод нямаше как да отрече, че е съгласен с всичко в речта, която му дръпна Сарлби. — Не знаех, че си такъв оратор.

Нещо изтрополи някъде в халето на пивоварната.

— Тия думи съм ги заел от по-мъдри мъже — отвърна Сарлби. — Ако ти харесва това, което чу, трябва да дойдеш на някоя от срещите и да чуеш Тъкача как говори. Тогава ще почнеш да мислиш различно.

На Брод му се стори, че чу нечии приглушени викове.

— Като теб не мога да си позволя да мисля — отвърна той неохотно. — Отказах се да оправям света. Първия път, когато тръгнахме по стълбите, най-вероятно. Ако не първия, то със сигурност втория. И бездруго си имам достатъчно неприятности. Трябва да си налягам парцалите. Да се грижа за семейството си.

Чу се ново трополене, този път по-силно и от едно от наскоро угасените огнища избълва облак сажди.

— Ей, какво е това, бе, да му се не види? — Сарлби пристъпи към него. — Опитваме се да метем тук!

Чуха се стържене и шум от влачене откъм огнището и то избълва нов облак сажди. Разнесе се протяжен писък отвътре, пропит с болка и ужас писък, и Брод изтръпна.

— Не мога да изляза! — Беше едно от децата. — Не мога да мръдна!

Брод и Сарлби се спогледаха за момент и Брод видя ужаса и безпомощността си, отразени като в огледало от лицето на някогашния си боен другар.

— Заклещил се е вътре! — Гласът на Сарлби беше изтънял от страх.

Брод пусна метлата на пода, завтече се натам и скочи на една от пейките до иззидания под формата на фуния комин над огнището. Огънят беше горял цял ден, дори отвън тухлите бяха още нагорещени.

Подобно на всичко останало във Валбек, и коминът беше зле строен и Брод започна да чопли с пръсти, с нокти хоросана между тухлите с такова настървение, сякаш искаше да ги разкъса на парчета, но колкото и да драпаше, не успя да постигне нищо.

— Дръж! — Малмър се появи отнякъде, тикна един железен прът в ръцете му и той го сграбчи и започна да го забива с всички сили в хоросана. Ръга, кърти, съска ругатни под нос и отчупените парченца тухла полетяха наоколо.

Чуваше момчето вътре, повече не викаше за помощ, просто скимтеше и се давеше.

Една тухла падна навън и избълвалата през дупката горещина накара Брод да извърне рязко глава. Той завря желязото в дупката и го използва като лост, за да откърти още няколко тухли наведнъж.

Коминът избълва през дупката облак сажди и прахоляк, който се посипа по стъклата за гледане на Брод и го задави. Той видя Сарлби да хваща с ръце ръба на тухлите, да ги дърпа моментално обратно с вик, после да сваля престилката, да увива в нея длани.

Брод за пореден път навря желязото в дупката от изкъртени тухли, заклини го и започна да тегли, изкривил от напрежение лице. От комина се откърти голям участък от зидарията и фунията зейна като черна уста. Брод видя нещо вътре. Две черни пръчки. На края на едната имаше обувка.

Толкова горещо беше вътре. Същинска фурна. Брод усети потта да избива на едри капки от лицето му. Панталоните на момчето тлееха и пушеха, а плътта на краката му беше покрита с лъскави мехури. Когато сграбчи краката на момчето, ръцете му се изплъзнаха и той реши, че това по дланите му беше пепел. Оказа се кожа.

— Проклятие! — изкрещя през зъби Сарлби, заби отново железния прът, няколко тухли и хоросан изтрополиха на пода и тялото на момчето се свлече в ръцете на Брод сред облак сажди.

Беше горещо, пареше в ръцете. Болката беше ужасна, но Брод устоя и не го пусна.

— Сложи го тук! — нареди дрезгаво Малмър, изчисти с ръка падналите на пейката парчета от тухли и хоросан и започна да отръсква с върха на пръстите си въгленчетата от вдигащата пушек коса на момчето.

— Мамка му — прошепна Сарлби иззад притиснатото към устата му опако на ръката.

Момчето не помръдваше. Не дишаше. Беше изгоряло. И може би така беше по-добре. Миришеше на готвено. На бекона в тигана сутрин.

— Какво да правим? — извика Брод. — Сега какво правим?

— Нищо не можем да направим. — Наболата със сива брада челюст на Малмър заигра, когато той стисна зъби. — Мъртъв е.

— Изпече се — прошепна Сарлби. — Изпече се жив.

— Мислех, че каза западната страна… — Брод се обърна и видя коминочистача и едно от останалите момчета, зяпнало с широко отворена уста, да стоят зад него. — Мислех, че каза…

Брод го сграбчи за дрехата, вдигна го и го фрасна с гръб в порутената фуния на комина. Той започна да драпа по изскочилите жили на покрития със синя татуировка юмрук.

— Не знаех… — Лицето му беше мокро от сълзи. Дъхът му вонеше на алкохол и гнили зъби. — Аз не знаех…

— Кротко, кротко — чу Брод някой да казва. Плътен, мек и успокояващ глас. — Спокойно, момче. Пусни го.

Брод беше като натегнат прекалено силно арбалет. С всичкото това напрежение в себе си винаги беше по-лесно да пуснеш стрелата, вместо да отпуснеш тетивата. Коства му огромно усилие да не прекърши гръбнака на коминочистача, после да разтвори бавно пръсти, да пусне мърлявата му дреха и да отстъпи назад. И той се свлече на земята и запелтечи нещо.

Малмър потупа Брод по гърдите:

— Точно така. С насилие нищо няма да постигнеш. Не и сега.

Никога. Брод знаеше това. Знаеше го от години. Но какво знаеше и какво правеше, бяха двама непознати, на които предстои тепърва да се срещнат за пръв път.

Той погледна момчето на пейката, почерняло като въглен. Разтвори юмруци. Свали стъклата за гледане и издиша тежко. Вдигна поглед към Малмър и Сарлби — две размазани петна на светлината на лампата.

— Къде са тия срещи?

Изненада

Риккъ се пльосна на стола, не прецени добре разстоянието и почти си прехапа езика, когато задникът ѝ се блъсна здраво в дървото. Изърн посегна ловко, хвана облегалката и спря стола, преди да е паднал назад.

— Пияна си — каза ѝ тя.

— Аз съм пияна — заяви гордо Риккъ. Беше дръпнала и една лула дървесна гъба и сега всичко имаше приятен за окото блясък. Лицата до едно усмихнати, леко размазани на светлината на свещите.

— Здраво си се наквасила — каза Изърн. — Но на теб хората винаги ще ти простят, защото си млада, глупава и посвоему обичлива.

— Аз съм обичлива. — Тя отпи мощна глътка, която по пътя си надолу срещна потеглилата нагоре оригня, и Риккъ се задави и изплю всичкия ейл навсякъде по масата пред себе си. Ако не беше толкова пияна, това щеше да я засрами подобаващо, но в този момент просто се разсмя с пълно гърло. — А това, че съм пияна, в това е смисълът на всеки уяй.

Погледът на Изърн се извърна бавно към нея иззад чашата ѝ:

— Казва се гуляй.

— Аз т’ва казах, уяй — каза Риккъ. — Уяй. — Проклета дума, просто не можеше да си извърти надебелелия език. Залата — всъщност хамбарът, защото в дни като тези само толкова можеха да си позволят — започваше да утихва. Бащата на Риккъ се надигаше от стола, за да държи реч.

— Шшшт! — изсъска тя. — Шшшт!

— Нищо не съм казала — отвърна Изърн.

— Шшшт, казах! — Гласът ѝ отекна в притихналия напълно хамбар, баща ѝ се покашля, а Риккъ видя, че всички погледи бяха насочени към нея. Лицето ѝ пламна и тя се сниши, колкото можа, над масата и се престори, че пие.

— Калдер, Скейл и копелетата са ни обърнали в бягство! — провикна се бащата на Риккъ. — Засега.

— Засега, копелетата му с копелета! — изрева някой и останалите използваха възможността да изкрещят всеки своята обида към врага. Да не остане по-назад, Риккъ изкриви уста и се изплю върху сламата на пода.

— Градината ми е стъпкана от ботушите им, нищо!

— И бездруго беше само пущинак — извика някой отзад.

— Аз държа реч в хамбара на някой си вместо в собствената ми тронна зала в Уфрит, нещо от това!

— Смърдеше на мокри кучета залата ти! — долетя глас и стотината именити воини, насядали по дългите редици импровизирани маси — бяха ги сковали набързо от стари врати — избухнаха в смях.

Но лицето на бащата на Риккъ придоби мрачно изражение и те млъкнаха.

— Простил съм се с много неща в тоя живот — каза той. — Едно загубих аз, друго ми отнеха. Много свестни хора се върнаха при пръстта през последните няколко седмици. Много празни места виждам тук, места, на които седяха приятели. Ще останат завинаги празни. — Той вдигна чаша, останалите го последваха и в хамбара се понесе тържествено мърморене.

— За мъртвите — изръмжа Тръпката.

— За мъртвите — каза Риккъ и подсмръкна. Обзеха я тъга и гняв едновременно.

— Но съм благословен с верни съюзници — продължи бащата на Риккъ и кимна към лейди Финри, която, горката, даваше всичко от себе си да изглежда така, сякаш ѝ е удобно в тази непривична за нея обстановка. — А сега и дъщеря ми е пак при мен. — Той сведе поглед и се усмихна на Риккъ. — Така че въпреки тъгата и съжалението, смятам се за късметлия! — И той се наведе и я прегърна силно, целуна я по челото и докато хамбарът се тресеше от радостни викове, добави тихо: — По-голям късметлия, отколкото заслужавам.

— И аз искам да вдигна чаша! — Риккъ се подпря на рамото на баща си, покатери се на масата и вдигна високо над главата си чаша. Ейлът се изля и оплиска порядъчно дървото, но то така или иначе вече беше опръскано, никой не обърна внимание. — За всички вас, окаяни копелета, които бяхте безнадеждно изгубени, но благодарение на Изърн-и-Файл намерихте обратния път и се върнахте отново при мен!

— За изгубените копелета! — изрева някой и всички надигнаха чаши. Разнесе се смях, някой запя. В единия ъгъл на хамбара започна бой, някой отнесе юмрук и изплю зъб на пода, но всичко утихна бързо, както му е редът в такива случаи.

— Мътните са ми свидетели как само се радвам, че се върна, Риккъ. — Баща ѝ хвана лицето ѝ в груби, чепати шепи. — Ако беше станало нещо с теб… — В ъгълчетата на очите му избиха сълзи, но той се усмихна и подсмръкна. — Ти си единственото хубаво нещо, което съм направил в тоя живот.

Начинът, по който я гледаше, я разтревожи — изнурен, посивял, изглеждаше състарен с години, а бяха минали едва няколко седмици. Разтревожи я и как говореше — сълзлив, разчувстван, загледан все в миналото, сякаш не чакаше нищо от бъдещето. Но последното, което искаше Риккъ, бе той да разбере, че тя се тревожи за него, затова го обърна на смях.

— Какви ги плямпаш, глупаво старче? Сътворил си камара добро. Планини! Кой е направил повече добро за Севера от теб? Виж ги, до един са готови да умрат за тебе!

— Може би. Но не е редно да го правят. Не знам дали… — Той зарея поглед над пълния с пияни воини хамбар, но сякаш гледаше през тях. — Не знам дали ми стиска да продължа да се бия.

— Слушай сега. — Риккъ на свой ред стисна в шепи сбръчканото му лице и го придърпа към себе си. Изръмжа свирепо в лицето му: — Ти си Кучето! Няма по-голям куражлия от теб в целия Север! В колко битки си се бил?

Той се усмихна леко:

— Понякога имам чувството, че май във всичките.

— Защото си във всичките! Бил си се редом с Кървавия Девет! С Руд Три Дървета! Победи Бетод във Височините!

Той поклати глава и прокара замислено език по един остър кучешки зъб.

— Знаеш, че не обичам да се хваля.

— Човек с твоето име няма нужда да го прави. — И тя вирна брадичка, изпъчи гърди, искаше до му покаже колко се гордее, че е негова дъщеря. — Ти ще смачкаш Стаур шибания Здрачен и гъзоблизците му. Той ще свърши обесен на някое дърво, но не на въже, а на трънлив бръшлян и аз ще му тегля кървавия кръст и аз ще изпратя на татко му шибаните му черва в кутия! — Тя осъзна, че крещеше, оголила зъби, и от устата ѝ хвърчи слюнка. Разтвори пръстите на здраво стиснат юмрук и избърса уста. — Или нещо подобно…

Баща ѝ изглеждаше някак стъписан от тази проява на кръвожадност.

— Никога преди не си говорила така — каза той.

— Е, никога преди не ми бяха палили къщата. Досега не разбирах защо враждите са на такава почит в Севера, ама сега започвам да разбирам.

Баща ѝ направи мъчителна гримаса:

— Надявах се неуредените ми сметки да умрат с мен, а ти да живееш свободна.

— Не е твоя вината! Нито моя. Скейл Желязната ръка ни нападна! Калдер Черния запали Уфрит! Стаур шибания Здрачен ме преследва из гората! Те стъпкаха градината ти… — добави тя сконфузено.

— Хубавото на градините е, че израстват отново.

— Ама почваш да мислиш различно — изръмжа тя заради надигналия се наново гняв в гърдите ѝ, — като трябва да газиш до шия в леденостудена река, като започнеш да умираш от глад, като се насереш в гащите, с две думи, като ти скапят напълно живота, а после слушаш как някакво побъркано копеле се фука какви ужасии ще ти причини. Пречупваш каквото обичат, вика оня, и да, разрушиха всичко. Е, сега аз ще пречупя каквото те обичат, пък тогава да видим. Обещах си, че ще се погрижа лично Стаур да умре, заклех се, че ще го направя.

Баща ѝ въздъхна:

— Хубавото на обещанията, които даваш на себе си, е, че като ги нарушиш, никой няма да разбере.

— Ха. — Риккъ осъзна, че отново е стиснала юмруци, но този път реши да ги остави както са си. — Изърн-и-Файл казва, че съм мекушава. Разглезена.

— Има и по-лоши неща, които може да бъде човек в днешно време.

— Изърн казва, че луната се усмихва на безмилостния.

— Може би ще е добре да внимаваш какво учиш от Изърн-и-Файл.

— Тя иска най-доброто за мен. И най-доброто за Севера.

Баща ѝ се усмихна тъжно.

— Ако щеш, вярвай, всеки иска най-доброто. И всички проблеми на света идват оттам, че хората просто не могат да се разберат какво точно е то.

— Тя казва, че трябва да направиш сърцето си кораво като камък.

— Риккъ. — Той сложи ръце на раменете ѝ. — Чуй ме сега. Познавах толкова много хора, които направиха точно това. Хора с много достойни за възхищение качества. Те вкамениха сърцата си, за да водят останалите, за да побеждават, за да управляват. Не свършиха добре накрая нито те, нито тези около тях. — Той стисна леко раменете ѝ. — Харесвам сърцето ти такова, каквото е. Може би ако имаше повече хора като теб, Северът щеше да е по-добро място.

— Мислиш ли? — промърмори тя недоверчиво.

— Куражлийка си, Риккъ, освен това си умна. Обичаш да го криеш от хората обаче. А може би и от себе си дори. — Той извърна поглед към пълния с веселящи се мъже хамбар. — Един ден, когато всичко това свърши, те ще имат нужда от куража и ума ти. Но ще имат нужда и от сърцето ти. Когато мен повече няма да ме има.

Риккъ преглътна тежко. И както винаги, когато беше уплашена, го обърна на шега.

— Защо, отиваш да сереш ли?

— Първо там, да, после в постелята. Хей, и да не се напиваш много, ясно? — Той се наведе и прошепна в ухото ѝ: — Ще е жалко, ако се пропиеш.

Тя го изпроводи с поглед. Винаги е бил слаб, но жилест, силен и корав като опънат лък. Сега изглеждаше крехък, прегърбен. Осъзна, че се замисли колко ли още му оставаше. Замисли се какво ли щеше да стане с нея, когато той си отиде. Какво щеше да стане с всички тези хора. Ако наистина един ден щяха да разчитат на куража и ума ѝ, бяха в по-голяма опасност, отколкото предполагаха.

Тръпката седеше, вперил поглед в нищото. Никой не седеше близо до него. Имаше репутация, която държеше повечето хора настрана дори и когато бяха пияни. Имаше много лоши мъже в Севера и Коул Тръпката според повечето хора беше сред най-лошите. Безсъмнено, лошите хора са проклятие. До момента, в който не загазиш сериозно и те не се окажат на твоя страна. Тогава изведнъж стават най-хубавото нещо на този свят.

— Хей, Тръпка! — Риккъ го плесна по рамото и почти пропусна целта. За късмет, рамото беше голямо. — Не знам дали схващаш целта на цялата тая работа с пировете? Празнуваме геройското ми завръщане. Трябва да се усмихваш. — Тя огледа съсипаното му лице, провисналия над металното топче остатък от клепач, огромния белег на бузата. — Можеш да се усмихваш, нали?

Той погледна ръката ѝ на рамото си, после вдигна бавно поглед към лицето ѝ. И не се усмихна.

— Теб защо не те е страх от мен?

— Ами просто никога не съм те смятала за много страшен. Винаги съм намирала това твое око за много хубаво. Лъскаво е. — Риккъ го потупа по бузата. — Просто винаги изглеждаш някак… изгубен. Все едно си изгубил себе си и не знаеш къде да търсиш. — Тя постави ръка на гърдите му. — Но ти си тук, вътре. Все още си тук.

Лицето му придоби такъв изненадан вид, сякаш го беше зашлевила, и здравото му око се навлажни. Или може би погледът на Риккъ се размаза, защото Коул Тръпката не беше известен като голям ревльо. Освен когато от време на време изгореното му око почваше да сълзи, но това беше съвсем друга работа.

— Хм, много сълзливи старици тая вечер — промърмори тя и се надигна от масата. — Имам нужда от още едно. — Може би да продължи да пие, не беше добра идея, но тя открай време намираше лошите идеи за доста по-привлекателни. Наливаше ейл в чашата си, притиснала език във вдлъбнатината зад устната си, където обикновено беше топчето дървесна гъба, внимаваше да не разлива, когато погледът ѝ попадна на Лео дан Брок. Обикновено беше заобиколен от приятелите си. И Риккъ забеляза един от тях, онзи, дето беше само зъби. Зяпаше едно от момичетата, които принасяха храната, и се беше нахилил така, все едно усмивката му беше подарък, за който тя трябваше да му е признателна. Но останалите ги нямаше, явно бяха подплашени от майката на Лео. Разбираемо, честно казано, лейди Финри беше страховита жена и сега, ако можеше да се съди по размахания ѝ пред изкривеното като от болка лице на Лео показалец, тя четеше на сина си страховито конско.

— … но нека не ти досаждам повече — чу я да казва Риккъ, когато приближи до тях. — Някой трябва все пак да се погрижи за отстъплението.

Погледът на Лео прониза като кинжал гърба на майка му, когато тя стана и тръгна да си върви. После той надигна чашата си и я пресуши на един дъх, захвърли я гневно насред масата и надигна цялата кана, а ейлът потече на струйки от устата му.

— Понякога си мисля, че в такива вечери повече се разлива, отколкото се изпива — каза Риккъ на общия език на Съюза, подпря се на длани до него на масата и раменете ѝ щръкнаха и опряха в ушите ѝ.

Той вдигна очи и я изгледа над ръба на каната.

— Ха, и това ако не е изгубената дъщеря на Кучето — отвърна той на северняшки. — Радваш ли се, че си обратно у дома?

— Бих предпочела да съм обратно у дома в Уфрит, ама Уфрит изгоря, хората са пръснати навсякъде. Преди си мислех, че мразя това място, но сега, като го няма, липсва ми… — Риккъ преглътна поредната тъжна буца, загнездена в гърлото ѝ. — От друга страна, това тук е далеч по-добре, отколкото да си преследван из мразовита гората от глутница противни путки, та така. Много гадни копелета в Севера, но този Стаур Здрачния… — Тя оголи гневно зъби. — Този е достойно за песните копеле.

— Мъжете в Севера обичат да възхваляват копелета в песните.

— Аз съм жена от Севера — заяви Риккъ, забождайки палец в гърдите си.

— Забелязвам — отвърна той и повдигна многозначително вежди. Погледът му беше върху палеца, не гърдите. От друга страна, май заглеждаше и останалото покрай него. Тя някак се надяваше да е така, но беше прекалено пияна, за да прецени точно какво се надяваше. Изглежда, всяка разменена дума имаше скрит смисъл. И донякъде опасност — като ударите в кръга за дуели. Тръпка от неизвестното при всеки дъх.

— Не е лесно — каза тя и се стовари на стола, освободен от майката на Лео. Постави крак на масата и се наклони назад. — Да живееш в сянката на известен родител.

— Не е. Липсва ми баща ми. — Лео се вторачи замислено в каната с ейл. — Три години станаха, откакто го няма. А имам чувството, че беше вчера. Докато беше жив, майка ми не се занимаваше толкова с мен, колкото сега.

— Радвай се, че твоята майка ти обръща внимание. Аз не познавам моята.

— Скоро ще бъда лорд губернатор — заяви Лео и се провали напълно в старанието да прозвучи като лорд губернатор, но Риккъ намери това за очарователно. Всъщност в момента намираше всичко у него за очарователно. Незнайно защо, предимно ключиците му. Бяха едри, изпъкнали и силни, с дълбока трапчинка между тях, в която според Риккъ носът ѝ щеше да се намести доста прилично. — Кралят ще издаде декрет и тогава ще мога да правя каквото аз преценя.

Риккъ облещи насреща му очи:

— Значи… докато човек със златна шапка не ти разреши, трябва да правиш каквото каже мама? — Тя изду бузи и издиша тежко. — Впечатляващо. Това, мамка му, е сериозна работа.

Първоначално той се намръщи, но за радост на Риккъ почти веднага се усмихна глуповато.

— Права си. Голяма хуйова глава съм понякога.

Тя се замисли, че идва време, когато точно това му е нужно на човек, и едва се удържа да не го каже на глас. Едно момиче трябва да демонстрира някаква загадъчност дори когато е пияно.

Той се доближи до нея и Риккъ усети как бузата ѝ пламна, сякаш беше направен от тлеещи въглища, а тя седеше прекалено близо до огнището.

— Казват, че си отгледана от вещици — прошепна в ухото ѝ той.

Риккъ прихна и извърна поглед към Изърн-и-Файл.

— От проклети кучки може би.

— Казват, че имаш дългото око.

Риккъ си позволи да се доближи още малко и извърна наполовина лице към него.

— Вярно е. — Лицата им бяха едва на няколко инча едно от друго и пространството между тях беше нажежено като пещ. — Виждам бъдещето ти.

— И какво има там? — Тонът му беше шеговит, изпълнен с любопитство и стори ли ѝ се, с копнеж? Мътните го взели, как само ѝ се искаше да не се е заблудила.

— Проблемът с виждането на бъдещето е, че не искаш да развалиш изненадата. — Тя се изправи, залитна и се спъна в стола, но успя да се задържи на крака, като се хвана за ръба на масата. — Ела, ще ти покажа.

Хвана ръката му с намерението да го повлече към вратата, но се разсея и просто заопипва ръката. Беше мускулеста, корава под ръкава на ризата. Сякаш беше издялана от дърво.

„Пфу, ръка за чудо и приказ“ — промърмори тя под нос и го задърпа към големите врати на хамбара, които сега зееха отворени. Хората си тръгваха един по един към палатки и постели. Вечно бдителният приятел на Лео, Юранд или както там му беше името, гледаше неодобрително от мястото си до стената, но в този момент на Риккъ ѝ беше все едно за одобрението му. Видя Изърн-и-Файл, застанала пред Тръпката, вдигнала превързания си крак на едно трикрако столче.

— Ето това се казва крак — чу я да казва, сочейки към въпросния слаб, жилест, с изпъкнали по бледото бедро мускули крак. — Точно както трябва да изглежда един крак, че и повече.

Тръпката огледа много внимателно крака и кимна:

— Безсъмнено.

— А другият — продължи Изърн — е още по-добър.

Очите на Тръпката, така де, окото, се плъзна бавно нагоре към тези на Изърн.

— Не думай?

— О, да. — Изърн се наведе към него. — А това между тях…

— Ще прощаваш — каза Риккъ, минавайки между тях. Влачеше Лео зад себе си, и двамата бяха прехапали устни да потиснат напушилия ги смях. Нощният въздух ѝ подейства като леден шамар след топлината на хамбара, защипа носа ѝ и накара главата ѝ да се замае още повече. Горяха огньове, светлината им загатваше едва черните форми на палатки. Някой пееше стара песен за паднал герой. Тя стискаше ръката на Лео и го дърпаше безцелно, хилеха се като побъркани при всяко залитане.

Той стисна рамото ѝ:

— Къде ме во… — изпъшка, когато тя го блъсна с гръб в една порутена стена, зарови пръсти в косата му и придърпа лицето му надолу към нейното. Останаха за момент така, почти опрели носове. Моментът се проточи, усещаше миришещия му на ейл дъх да докосва бузата ѝ. Светлината от далечните огньове караше очите му да блещукат. Не помръднаха от място, доближаваше се до него все повече, докато усмихнатите му устни не докоснаха нейните. Тя отърка своите в тях на едната страна, после на другата.

В следващия момент се целуваха жадно, настървено, смучеха устни, зъбите им тракаха едни в други, езиците им се стрелкаха насам-натам. Риккъ си спомни, че е отлична целувачка, пък било то и според собственото ѝ мнение. Него също го биваше. Никаква полза да кълвеш като врабец. Хвърляш се с главата напред. Спряха за момент, за да си поемат дъх. Той залитна леко и изтри уста с опакото на ръката си. Очите му се стрелкаха по лицето ѝ, беше разпален, възбуден и леко пиян и това накара и нея да се разпали. Той пое дълбоко дъх:

— Е… къде е изненадата?

Риккъ се нахили до уши.

— Копеле такова. — Дървената врата зееше открехната, тя я блъсна с рамо и залитайки, го натика вътре. Той се спъна и в следващия момент Риккъ чу тупването на тялото му някъде в тъмното. Ръката му се стрелна отнякъде, сграбчи китката ѝ и тя изписка, когато я завлече надолу. Падна в нещо меко — купа сено. Миришеше на земя, животни и гнило. Риккъ по принцип не беше от най-придирчивите, а в момента — още по-малко и от преди. Тя се изкиска, когато Лео се претърколи отгоре ѝ и започна да я целува. Пъшкаше доволно и тя на свой ред изпъшка. Устата му беше така гореща в тъмното.

Една от ръцете му се плъзна под ризата ѝ, по кръста ѝ, нагоре по ребрата… Тя сграби китката му:

— Чакай! — изсъска Риккъ.

Той застина.

— Какво? — Тя чуваше запъхтяното му дишане, примесено с оглушителните удари на сърцето си. — Добре ли си?

— Не трябва ли… да питаме майка ти дали може?

Тя видя бледите отблясъци на зъбите му, когато той се усмихна.

— Майната ти.

— Или Негово Величество? Кралският декрет има повече власт от заповед на лорд губернатор, нали…

— Права си. — Той се подпря на лакът. — Ще изпратя писмо до Адуа. Ще трябва да го обсъдят на заседание на Висшия съвет, естествено, но можем да очакваме рицаря вестител до няколко…

— Не знам дали ще мога да остана толкова пияна дотогава — каза тя и започна да сваля панталоните си. Още не беше стигнала до коленете, когато ръката ѝ се отплесна и тя се претърколи и устата ѝ се напълни със слама. Изсъска гневно, изплю я, разхили се, оригна се и в следващия момент се целуваха отново. Беше стиснала лицето му в шепи и усещаше острите ръбове на челюстите му по дланите, наболата му брада драскаше върховете на пръстите ѝ.

Ръката му се плъзна между краката ѝ и тя опита да ги разтвори, но те се бяха оплели в панталоните и колана, затова надигна ханша си нагоре към ръката му, не на последно място заради бодящите задника ѝ стръкове слама, и започна да се търка в нея. Езикът ѝ беше в устата му. Дъхът му свистеше ускорено, звучеше така, сякаш той се усмихваше. Риккъ също се усмихваше, всъщност беше се нахилила до уши. Ставаше ли дума за забавления, това тук биеше с лекота гонитба в гора.

Не се искаше дългото око, за да се досети човек накъде отиваха нещата. Може ли да се мери с нещо усещането да си желан? Да си желан от този, когото желаеш? Същинска магия, нещо така приятно, а не струва нищо.

Тя се претърколи върху него отчасти с намерението да вземе нещата в свои ръце, отчасти заради проклетите сламки, които я бодяха в задника. Беше успяла да смъкне панталоните си до глезените, яхна го и започна да се бори с колана му. Беше тъмно като в рог, не виждаше нищо. Всичко се въртеше, за момент я обзе чувството, че ще падне отвисоко, въпреки че беше на колене в купчина сено. Пръстите ѝ бяха така непохватни, все едно се опитваше да свали конците от рана с дебели ръкавици.

— Мамка му — изсъска тя. — Майка ти да не е сложила ключалка на проклетото нещо. Къде е катарамата?

— На обичайното място — прошепна той и дъхът му погъделичка ухото ѝ и я накара да потрепери. — Къде другаде да е? — Нещо издрънча, коланът се разхлаби и тя напъха ръка в панталоните му.

— Оо — каза тя глуповато. Курове, винаги успяваха да я изненадат, проклетниците. Такъв странен израстък на тялото. Нищо, тя знаеше какво се прави с тях, пък било и само според собственото ѝ мнение. Няма полза да извръщаш очи, все едно те е страх от тях. Хвърляш се смело с главата напред.

— Аау! — Той се дръпна рязко. — По-кротко.

— Съжалявам. — Нищо особено, просто е позабравила, пък и бараката определено се въртеше като лодка във водовъртеж. Приятен водовъртеж, топъл, лепкав, вмирисан на слама и животни. Ръката му работеше здраво между краката ѝ, не на точното място, но достатъчно близо. Тя се намести, за да попадне ръката където трябва, и започна да пъшка в ухото му, клатеше се отгоре му напред-назад, напред-назад, напред-назад.

— Мамка му — изсъска той. Пръстите му се засуетиха там долу. Едва се сдържаше да не се разсмее. — Къде ти е…

— На обичайното място — изсъска тя в ухото му. Изплю се в ръката си и сграбчи кура му. — Къде другаде да е?

Лъвът и вълкът

За пред хората Лео обичаше жените. Преследването. Покоряването. Вулгарните шегички. Но истината бе, че той не се чувстваше удобно в присъствието им. Мъжете разбираше. Тупане по раменете, здрави ръкостискания, разговори без заобикалки и борба. А жените, жените бяха проклета загадка. Никога не знаеше какво да прави с тяхното бръщолевене, с чувствата им и така странните им, меки тела. Цици. Мъжете непрекъснато говореха за цици. И Лео не оставаше по-назад. Смушкване с лакът, „гледай тази какъв товар е помъкнала“. Но ако трябваше да е напълно честен, не разбираше какво толкова им харесват. За Лео циците бяха просто нещо… което съществуваше. Естествено, вършеше си работата в леглото. Както се казва, винаги начело на атаката! С това нямаше проблем. Но някои от най-неловките моменти в живота му бяха от сутринта на следващия ден.

Пресегна се, взе панталоните си и отстрани няколко сламки от тях. Намъкна ги много внимателно, примижавайки при всяко подрънкване на катарамата на колана. Взе ризата и ботушите. Пристъпи към светлия процеп във вратата и погледна през рамо.

Риккъ спеше просната по гръб в сеното, разперила ръце. Златната обеца на носа ѝ блестеше на утринната светлина. Плетеницата от талисмани, руни и верижките им се повдигаше при всяко вдишване. През лицето ѝ беше паднал кичур коса. И въпреки главоболието Лео установи, че се усмихваше.

Винаги се чувстваше неудобно сред жените. Но може би проблемът беше, че все още не е намерил вярната жена. Риккъ нямаше нищо общо с дамите в Остенхорм, които майка му така умело направляваше, че пътищата им „по случайност“ да се пресекат с неговия. Те винаги казваха едно, а имаха предвид друго, все едно говоренето е игра, която печелиш, като объркаш напълно противника си. Риккъ го познаваше от години. С нея нямаше нужда да води учтиви разговори за времето. Всеки момент с нея беше приключение. Тя някак успяваше да отвлече разговора в напълно неочаквана посока. С нея никога не знаеше къде ще свърши разговорът, но винаги беше откровен.

Лео хвърли ботушите в сеното и легна обратно до нея. Посегна, но спря за момент, после се усмихна широко и отстрани падналия на лицето ѝ кичур коса. Очите ѝ останаха затворени, но устните ѝ се разтеглиха в усмивка.

— Реши все пак да не се изнижеш, а?

— Прецених, че не ми се ходи другаде.

Лео потрепери от вълнение, когато тя отвори тези свои огромни, сиви очи и го погледна.

— Идваш за втори рунд, така ли? — Риккъ се протегна с ръце над главата и се намърда удобно в сеното.

— Все още няма писмо от краля — отвърна той и се надвеси да я целуне.

Тя извърна брадичка настрани:

— А от лейди губернатора?

— Нито ред — промърмори той, — което значи, че не възразяват.

Дъхът ѝ миришеше на вкиснало, имаше засъхнала слюнка в ъгълчетата на устните, но на Лео му беше все едно.

Тя зарови пръсти в косата му, стисна я здраво и го целуна настоятелно. Започна да го целува настървено, езикът ѝ беше навсякъде. Претърколи го настрани и се надигна на лакът. Прехапала устна, започна да разкопчава колана му и Лео се отпусна по гръб в сеното. Дъхът му се учести, от главоболието не беше останала и следа…

Тя спря и свъси вежди. Изправи се, седна и сбърчи нос.

— Усещаш ли миризмата?

— Държат животни тук.

— Не. Мирише на нещо сладко. На нещо… — Тя продължи да души въздуха. Кутрето на едната ѝ ръка подскачаше. — О, не. — Тя посърна и се вторачи в ръката си. — Винаги в най-неподходящия момент. — Сега всичките пет пръста на ръката потрепваха и се гърчеха. — Намери Изърн-и-Файл! — Тя се просна по гръб в сеното и цялата ѝ ръка започна да се тресе.

— Какво?

— Доведи Изърн! — Риккъ грабна окаченото на врата ѝ дървено трупче и го захапа здраво. В следващия момент гърбът ѝ се изви като лък. Тя издаде протяжен, гърлен стон, сякаш всичкият въздух от дробовете ѝ излезе на един дъх. После падна и започна да се мята бясно. Сламата полетя във въздуха, вдигната от ръцете и краката ѝ, мускулите ѝ се гърчеха като полудели, петите ѝ риеха в пръстения под.

— Мамка му! — проскимтя Лео, застинал с една протегната към нея ръка, а другата протегната към вратата. Искаше да я държи, за да не си разбие главата, искаше да доведе помощ, искаше да ѝ помогне, но не знаеше как. Първата споходила го мисъл за негова най-голяма изненада бе да изтича и доведе майка си. Втората беше да направи каквото му се каза, да намери Изърн-и-Файл.

Той блъсна вратата навън и хукна през двора, разгонвайки кокошките отпред. Препускаше между палатки, между мъже, човъркащи в паниците със закуска, мъже, точещи оръжия, мъже, които мрънкаха недоволни от влагата, храната или живота като цяло, и те всички извръщаха стъписани глави към полуголия, бягащ презглава Лео. Зърна Глоуард край един от огньовете, хилеше се на нещо, което Юранд шепнеше в ухото му. Двамата извърнаха рязко глави и се ококориха при вида на носещия се към тях с големи скокове Лео, после се дръпнаха настрани, когато той прелетя между тях и прескочи огъня, събаряйки тенджерата с вода над него.

— Съжалявам!

Босият му крак се подхлъзна от другата страна на огъня и Лео направи няколко залитащи крачки настрани, но после хукна отново през лагера на северняците. От огньовете се вдигаше дим, миришеше на готвено, някой пееше басово, докато пикаеше до дърветата отстрани.

— Изърн-и-Файл! — изкрещя Лео — Изърн-и-Файл!

Нечия ръка, дори не забеляза чия, посочи към една от палатките и Лео отметна рязко платнището на входа и връхлетя вътре.

Почти очакваше да я завари надвесена над котел, но вместо това видя облечената в опърпан гуркулски халат планинка да седи спокойно, подпряла небрежно превързания си крак на един сандък, с кана от вчерашния ейл в едната ръка и лула с дървесна гъба в другата.

Тя го изгледа, останал без дъх на входа на палатката.

— Обикновено не отказвам полугол мъж вместо закуска, но…

— Тя получи припадък! — изхриптя задъхан Лео.

Изърн пусна лулата в каната и тя изсъска вътре, свали крак от сандъка и се надигна сковано.

— Води ме.

Завариха я все така по гръб в сламата. Не се мяташе така бясно както преди, но тялото ѝ продължаваше да се гърчи, тя продължаваше да стене, а от устата ѝ около дървеното трупче беше избила пяна, имаше пръски по изкривеното ѝ лице. Беше си ударила главата в нещо, защото в косата ѝ имаше кръв.

— Мътните да го вземат — изръмжа Изърн, коленичи до нея и постави ръка на рамото ѝ. — Хайде де, какво чакаш, помогни ми! — И Лео коленичи от другата страна, постави ръка на рамото на Риккъ, а другата на коляното ѝ. Изърн в това време ровеше в косата ѝ да прегледа раната на главата. Едва в този момент Лео осъзна, че Риккъ беше чисто гола, а той едва една идея по-облечен.

— Ние просто… — Сигурно Антоп щеше да успее да измисли някакво невинно обяснение. Той имаше опита. Но Лео не беше изпечен лъжец, а това тук изискваше сериозни познания в изкуството на лъжата. — Ние само…

— Аз съм светска жена. — Изърн дори не си направи труда да го погледне. — Имам бегла представа какви сте ги вършили, момче. — Тя се наведе над Риккъ, изтри с пръсти пяната от устата ѝ, приглади назад косата ѝ и зашепна — Шшш, шшш. — Почти припяваше шепнешком в ухото ѝ. — Шшш.

Държеше я така нежно, така внимателно. Шепнеше ѝ, сякаш пееше приспивна песен. Лео не беше очаквал такава деликатност от дивата, корава планинка.

— Връщай се, Риккъ, връщай се.

Риккъ изръмжа немощно, от коленете до рамене ѝ премина последен гърч, после тя изпъшка и изтика с език олигавеното дървено трупче от устата си.

— Мамка му — изграчи тя.

— Браво на момичето! — Твърдостта се беше върнала в гласа на Изърн. Лео притвори очи и въздъхна от облекчение. Осъзна, че макар гърчовете да бяха спрели, той продължаваше да я държи прикована към земята, и побърза да дръпне ръце. Видя, че пръстите му се бяха отбелязали в розово по кожата на рамото ѝ.

Изърн вече нахлузваше панталоните ѝ.

— Помогни ми да я облечем.

— Не мисля, че знам…

— Успял си да я съблечеш, нали така? Същата работа, само че на обратно.

Риккъ изпъшка, надигна се до седнало положение и се хвана за окървавената глава.

— Какво видя? — попита Изърн, докато намяташе ризата през раменете ѝ.

— Видях плешив тъкач с кесия, която никога не се опразва. — Гласът на Риккъ звучеше странно. Груб, гърлен. Сякаш не беше нейният глас и това донякъде изплаши Лео. И същевременно изостри любопитството му.

— Видях лъв… и вълк… да се бият в кръг от кръв. Биха се със зъби и нокти и вълкът надделя. — Тя се вторачи в Лео. — Вълкът надделя… но лъвът победи в двубоя. — Тя хвана ръката му и все така вторачена в лицето му, го дръпна към себе си с изненадваща сила. — Лъвът победи!

До този момент Лео беше убеден, че това са просто пълни глупости. Дългото око. Стари легенди и суеверия. Какво друго да е? Но вглеждайки се сега в очите на Риккъ — влажни, със зеници като паници, почти не беше останало сиво, зееха като черни, бездънни ями — той усети космите по тила си да настръхват и по гръбнака му премина тръпка. Изведнъж започна да се съмнява.

Или да вярва.

— Аз ли съм лъвът? — прошепна Лео.

Но тя не отговори, просто притвори очи и се свлече по гръб в сламата, а безчувствената ѝ сега ръка се отпусна и падна до нея.

— Хайде сега излизай, момче. — Изърн натика в ръцете му ризата и ботушите му.

— Аз ли съм лъвът? — попита отново, по-настоятелно той.

— Лъв ли? — Изърн се засмя с пълно гърло, докато го изтикваше навън в двора. — Магаре може би.

И тя затръшна с ритник вратата.

Без много емоции

— Баща ми има много високо мнение за теб.

Непрекъснато подозрително присвитите очи на инквизитор Тюфел се извърнаха от окъпания в слънчева светлина пейзаж пред прозореца на каретата към Савин, но тя не отговори. Да я наречеше човек сурова жена, щеше да е подценяване от колосални размери. Тя изглеждаше като издялана от кремък. Брадичката и скулите ѝ бяха остри и изпъкнали, носът ѝ — приплескан и леко изкривен на една страна, с две дълбоки бръчки над него от непрекъснатото мръщене, а тъмната ѝ, леко прошарена коса беше опъната назад до скъсване.

Савин я дари с най-непринудената си, добре обиграна усмивка, онази, на която човек просто нямаше как да устои и да не отвърне:

— А той не е хората, които си пилеят хвалбите.

Тюфел кимна едва доловимо, но не проговори. Комплиментите обикновено изтръгваха повече от някои хора и от изтезанието, а според Савин комплиментите от трета, уважавана страна бяха дори още по-ефикасни. Но Тюфел се оказа непобедима ключалка. Просто си седеше и се полюшваше леко с движението на каретата, а лицето ѝ бе все така непреодолимо като вратата на стоманен сейф.

Савин не устоя на поредното пробождане в стомаха си. Както винаги, в най-неподходящия момент цикълът ѝ беше решил да я изненада, като я навести по-рано. Тъпата болка се бе наместила в целия ѝ корем, по задната страна на бедрата ѝ и от време на време намираше остър път за отшумяване към задника ѝ. И както обикновено Савин беше напрегнала всяко мускулче по тялото си, за да изглежда непринудено спокойна, а всяка неволна гримаса от болка превръщаше в лъчезарна усмивка.

— Казвал ми е, че си израснала в Англанд — опита тя различен подход.

Най-после Тюфел проговори, но отговорът ѝ бе, меко казано, пестелив:

— Да, милейди.

Напомняше на Савин за един от двигателите на Кърнсбик — изчистен отвън, ръбат и неопрощаващ. Нито парченце излишна плът по нея, никакво украшение и със сигурност — никаква проява на чувства.

— Работила си във въглищна мина.

— Да.

И ако се съдеше по вида на дрехите ѝ, оттогава не ги беше сменила. Беше облечена в протрита риза с навити до лактите ръкави и носеше от онези противни кожени тиранти, каквито обикновено имаха работниците. Грубите ѝ панталони бяха втъкнати в боти със стегнати догоре връзки, една от които беше дръзко изтъпанена в средата на пода на каретата, побита там като кол, все едно предявяваше иск за собственост. От женственост нито следа. Беше ли срещала някога жена, полагаща по-малко грижи от нея за външния си вид? Савин направи добре прикрит, но напразен опит да премести драскащия шев на роклята си малко по-далече от влажната си подмишница. Нямаше да го признае на глас, но мамка му, така ѝ завидя, особено в тази жега.

— Въглищата ще променят света — отбеляза тя, свали още малко по-надолу прозореца и запърха по-отривисто с ветрилото си.

— Чух.

— Но дали ще е към по-добро? — промърмори замислено момчето. — Там е въпросът.

Момчето вдигна поглед и бледите му бузи пламнаха на мига. Големите му, изпъкнали като на жаба очи се стрелнаха виновно към Тюфел. Тя му отправи същия спокоен и критичен поглед като този, отреден за Савин. Поглед, който го оставяше само да прецени дали бе уместно да си отваря устата. И момчето заби отново поглед в пода и скръсти още по-здраво ръце на гърдите си.

Странна двойка бяха тези двамата. Жена от кремък и момче от восък. Тя не издава никаква емоция, а неговите — до една изписани на лицето му. Бяха последните двама, които Савин би заподозряла като тайни служители на инквизицията. После размисли, че сигурно точно така трябваше да изглеждат, ако искаха да останат тайни.

— Да разбирам ли, че трябва да очаквам неприятности във Валбек? — попита я Савин.

— Ако беше така — отвърна Тюфел, — предполагам, баща ви щеше да ви каже да не тръгвате натам.

— Каза ми. Направих се, че не го чувам. Освен това подозирам, че нямаше да изпраща вас двамата там, ако в града няма поне мъничко неприятности. Права ли съм?

Вик дори не мигна. Нищо не може да я извади от релси тази жена.

— А вие очаквате ли неприятности? — отвърна тя на въпроса с въпрос.

— Намирам за далновидно човек винаги да очаква неприятности. Държа дял в една от текстилните фабрики в града.

— Наред с други неща.

— Наред с други неща. Съдружникът ми в нея е полковник Валимир.

— Бивш командир на първи полк от кралската гвардия. Прекалено неподатлив на промяна, за да работи под командването на маршал Митерик. Да разбирам ли, че е достатъчно гъвкав, за да работи за вас?

Очевидно Вик не само знаеше всичко за своята работа, но и за тази на околните.

— Каква полза от това да огъваш и бездруго податливите? — каза Савин. — А и от съдружник на място има полза. Някой трябва да надзирава работата. Да споделя рисковете.

— Да отнесе вината.

— О, трябва да започнеш работа при мен.

— Не мисля, че съм достатъчно безпощадна. По-добре да си остана в инквизицията.

Савин възнагради остроумието ѝ с добре трениран спонтанен смях.

— Фабриката беше на загуба. Проблеми с работниците, предполагам. Винаги съм мислела, че платовете са за носене, не за инвестиране в тях. — Тя изтръска с нокът някаква незабележима прашинка от избродирания маншет на жакета си за пътуване. — Има много бивши войници сред тъкачите, свикнали с насилието и със склонност към враждебност. След разпадането на гилдията останаха без контрол, с наранена гордост и опразнени джобове.

— Какво ви накара да си промените мнението?

— Обичайното. Научих какви печалби има в производството на платове. И сега изведнъж фабриката ми се оказва печеливша.

— Което, разбира се, е просто чудесно. — Както винаги, Лисбит нямаше нищо смислено за казване, но това не я спираше да говори. Но най-лошото след повишението ѝ във временен компаньон беше, че бе започнала да го прави с изключително превзет акцент. Ако продължеше в същия дух, Савин щеше да я удуши с голи ръце не преди връщането на Зури, а преди пристигането във Валбек.

— Което е чудесно — каза Савин, — но печалбите в такъв размер и в толкова кратки срокове… ме правят подозрителна.

— Трябва да почнете работа в инквизицията.

— С този корсет? Не мисля.

Сега Тюфел се усмихна. Просто едва доловимо повдигане ъгълчето на устните ѝ. Като всяко друго изражение на лицето ѝ и тази усмивка бе добре обмислена. Все едно беше погледнала в книжата и като бе открила малко излишък в бюджета на емоциите, беше решила, че може да си го позволи.

— Не показваш много от себе си, а? — каза Савин.

Усмивката като че ли се уголеми:

— Може би е в резултат на това да нямаш много.

Не беше сарказъм. И двете знаеха, че Тюфел бе видяла, преживяла и изстрадала неща, за които Савин не подозираше дори. Не би се осмелила да помисли дори да се постави на нейно място. Тя не се нуждаеше от пудра и перуки, зад които да се крие. Чувстваше се удобно на мястото си, знаейки, че е издялана от закалено с огън дърво и че стига да поискаше, можеше да пречупи Савин на две с тези покрити с изпъкнали вени като на копач ръце.

Савин осъзна, че неволно се е извърнала на една страна, за да прикрие късото острие на кръста си. Прииска ѝ се въобще да не го беше слагала. Що за абсурдна демонстрация пред човек, чиято работа изискваше рязането на хора.

Вик седеше с изпънат напред крак. Старата болежка в тазобедрената става се обаждаше. Всяка неравност на пътя караше каретата да подскочи, а подскачането от своя страна изпращаше пронизваща болка през крака ѝ — от коляното, та чак до средата на гърба. Но проклета да е, ако тръгнеше да търси по-удобна поза, знаеше, че такава няма.

Савин дан Глокта в същото време си седеше, прехвърлила небрежно крак връз крак. Лъскавият връх на една съвършена обувка се подаваше изпод бродерията по канта на роклята ѝ, която сигурно струваше повече, отколкото цялата карета, а каретата беше от скъпите. Вик не беше виждала жена, която беше по-обсебена от външния си вид, а веднъж беше прекарала умопомрачителен половин час, наблюдавайки един от приемите на кралица Терез.

Нито косъмче от веждите на Савин, нито нишка от облеклото ѝ, нито прашинка от пудрата на лицето ѝ беше не на място. Въпреки жегата. Приличаше на порцеланова кукла, беше цяло чудо, че се движеше, говореше, дишаше като човек. Беше препасала смехотворен кинжал на кръста си, с инкрустирана със скъпоценни камъни дръжка. На главата си носеше безполезна миниатюрна шапка, забодена с карфица с кристална глава. Под нея имаше гнездо от светлоруси къдрици, които само пълен глупак би взел за истинската ѝ коса. Никой нямаше такава коса. Ако имаше някаква справедливост на този свят, това щеше да е напълно абсурден вид. Но Вик знаеше, че светът е несправедлив и тя изглеждаше великолепно.

Така ли щеше да изглежда Вик, ако навремето баща ѝ не беше арестуван от инквизицията? Ако цялото му семейство не беше изпратено в Англанд? Щеше ли да седи в подобна карета с перука на главата, чиято направа сигурно бе отнела цял месец, да тупка в пода върха на прекрасната си, отвратителна обувка, да мърка самодоволно като охранена котка пред камина?

Но Вик беше научила отдавна, че „щеше“ е игра без победител. Всъщност малко игри на този свят имаха победител.

— У теб ли са бонбоните, Лисбит? — попита Савин.

Лисбит, една идея по-малко натруфена от господарката си, измъкна кутия от полирано дърво от пътната чанта. От нея лъхна на парфюм, когато тя я отвори, и под капака се появиха не повече от дузина захаросани плодчета, поставени внимателно в гнезда от намачкана хартия. Устата на Вик се напълни със слюнка. Единствено гладувалият знае как само видът на храна успява да докосне онова специално място в сърцето на човек и как това никога не изчезва с времето.

— Малко изкушение? — промърмори Савин.

Вик погледна скъпоценните бонбони, после скъпоценната усмивка на лицето ѝ. В лагерите всичко имаше цена. А също болезнено непосилна лихва. Само един поглед в очите на Савин дан Глокта — сурови, лъскави като тези на скъпа кукла — ѝ подсказа, че нямаше да намери по-безмилостен кредитор в цяла Англанд.

Беше длъжница на един Глокта и това ѝ беше предостатъчно.

— Не, благодаря.

— Разбирам те напълно. Аз също не мога да ги ям. — Савин въздъхна и постави ръка на невъзможно тънката си талия. — Чувствам се като натъпкана до пръсване наденица.

Не беше подигравка. И на двете им беше ясно, че Савин имаше повече маниери, пари и красота в едно кичурче от перуката си, отколкото Вик в цялото си тяло и всичко, което притежаваше. Седеше удобно на невидима възглавничка от власт и привилегии. Можеше да купи и продаде Вик, когато и както си поискаше.

Савин поднесе кутията на Талоу:

— Ами ти, млади човече?

Бузите му пламнаха. Все едно богиня беше слязла от небесата, за да му поднесе безценния дар на вечния живот.

— Аз… — погледът му се стрелна към Вик. — Може ли да си взема?

— Щом лейди Савин казва, че можеш, значи можеш.

Усмивката на Савин стана по-широка от всякога:

— Вземи си.

Той посегна с трепереща ръка, извади един от бонбоните от изисканата хартия и го зяпна.

— Този бонбон сигурно струва повече от обувките ти — каза Вик.

Талоу вдигна крак и езикът на мръсната му, висока до глезена обувка провисна като този на прежадняло куче.

— Не струват нищо. Свалих ги от един умрял. — Той лапна бонбона. — Ооо. — Очите му се ококориха. — Ооо. — Затвори ги, задъвка и сякаш се разля на седалката на каретата.

— Хубав ли е? — попита Лисбит.

— Като слънчева светлина в устата — смотолеви момчето.

— Редно е да кажеш благодаря.

— Няма нищо — каза Савин. Прикри го добре, но Вик забеляза как лицето ѝ потрепна от раздразнение. Тя ѝ поднесе отново кутията. — Сигурна ли си?

— Не, благодаря — отвърна Вик. — Но много мило от ваша страна.

— Съмнявам се, че всички ще се съгласят с това.

— Ако всички бяха на едно мнение, аз щях да съм без работа. — Вик се постара да не покаже, че я боли, докато прибра крака си, после свали прозореца. — Спри! — извика тя на кочияша. — Оттук продължаваме пеша.

— Самата истина, човек просто трябва да внимава в чия компания ще бъде видян. — Савин ококори насреща ѝ очи, докато каретата постепенно забави и накрая спря напълно. — Майка ми непрекъснато повтаря, че репутацията на една дама е всичко на този свят. Каква ирония. Нейната е в окаяно състояние.

— Понякога не цениш нещо, докато не го изгубиш — промърмори Вик.

Валбек беше сгушен зад хълмовете на север оттук. Не се виждаше от мястото на калния път, на което Вик скочи от каретата, но димът от хилядите комини, който беше надвиснал като мръсно петно в небето, го издаваше. Стори ли ѝ се, или можеше и да го подуши? Това едва доловимо дращене в гърлото?

— Това ли е всичкият ви багаж? — попита Савин, докато Талоу сваляше мърлявите им мешки от камарата от кутии и сандъци на покрива на каретата.

— Пътуваме с малко вещи — отвърна Вик, навлече опърпаното си палто и прегърби рамене, както подхождаше на собствениците на подобни палта.

— Завиждам ти. Понякога ми се струва, че не мога да изляза от вкъщи без една дузина сандъци и стойка за шапки.

— Богатството е непосилен товар, а?

— И представа си нямаш — каза Савин, докато Лисбит затваряше врата на каретата.

— Благодаря за бонбона, милейди — изграчи Талоу.

— Оо, такива добри маниери заслужават награда. — Савин хвърли кутията през прозореца.

Талоу ахна от изненада, подметна я нагоре в нескопосан опит да я хване, после пак и пак, но накрая успя да я удържи и я притисна към гърдите си.

— Не знам какво да кажа — изпъшка той.

Савин се усмихна — широка, искрена, пълна с блестящи като перли зъби:

— В такъв случай мълчанието е най-доброто решение. — Савин докосна с ветрилото периферията на съвършената си шапчица. — Наслука.

Ветрилото щракна, камшикът на кочияша изплющя и каретата се понесе към Валбек. Талоу я изпроводи с мълчалив поглед, засенчил очи срещу яркото слънце. Вик разпусна косата си, зарови ръце в канавката и се постара калната вода да омаже добре косата чак до корените.

— Трябва ли наистина да правиш това? — попита я Талоу.

— Отиваме при отчаяните, момче — отвърна тя, оформяйки всяка дума с типичното работническо ръмжене. — Трябва да имаш вид. — И тя се пресегна и омаза бузата му с кал.

Каретата изчезна от поглед зад дърветата в далечината и той все още притиснал до гърдите си кутията, въздъхна дълбоко.

— Никога не съм срещал друга като нея — прошепна той.

— Не си. — Вик плесна няколко пъти бедрото на скования си от седенето крак и се изхрачи на пътя. После щракна с пръсти на Талоу. — Я дай един от тия бонбони.

С приятели като тези

Жилището на Валимир, високо горе на хълма при тези на останалите знатни жители на Валбек, представляваше идеален пример за комбинацията от много пари и пълна липса на вкус. Всичко в него — от мебелите до приборите за хранене, включително и най-вече гостите му — беше тежко и масивно, натруфено и лъщящо. Роклята на домакинята представляваше груба грешка в лилаво, завесите на трапезарията — безпощадно за очите тюркоазено, а супата — зловещо жълто. Точно с цвета на пикня, а и на вкус не беше много различна.

— Не съм виждала такава горещина! — кудкудякаше домакинята и вееше ли, вееше енергично с ветрилото си.

— Смазваща горещина. — Началник Ризно, главата на инквизицията във Валбек, попиваше влагата от тлъстите си бузи, но тя моментално избиваше наново. — Дори за сезона.

Не помагаше това, че цикълът на Савин беше в пълна сила, първият му ден се оказа изключително брутален. Гащи като бойно поле, както казваше изтънчено майка ѝ. Въпреки надипленото на три дебели пласта парче плат нямаше да се учуди, ако оставеше огромно кърваво петно по безвкусната тапицерия на един от столовете на Валимир. Нейният безценен принос към вечеринката, за която ще се говори с години. Тя потисна един особено противен бодеж в корема, остави натруфената лъжица и избута напред чинията със супа.

— Не сте ли гладна, лейди Савин? — Полковник Валимир занаднича откъм челното място на масата.

— Всичко е ужасно вкусно, но за беда, не съм първа младост, трябва да внимавам много за фигурата си.

Ризно почти се задави от смях:

— Тревоги, които аз лично не споделям!

Савин прикри с усмивка отвращението си при вида на това как сърбаше от лъжицата като свиня в кочина.

— Какъв късметлия сте. — И каква отврат за околните.

Лорд Пармалт беше на косъм да заспи.

Госпожа Валимир се преструваше, че не забелязва как се беше килнал към нея, аха да се просне в скута ѝ. Въздушната струя от ветрилото ѝ повдигаше един допреди малко старателно зализан върху темето му смехотворно дълъг кичур посивяла коса и той трептеше над главата му. Сигурно за десети път тази вечер на Савин ѝ се прииска да си беше останала в Адуа. Сега щеше да лежи свита на топка, със спуснати завеси на прозорците и щеше да дава излияние на чувствата си под формата на порой от ругатни. Но тя просто отказваше да бъде робиня на тираничната си утроба. Работата е на първо място. Винаги на първо място.

— И как върви работата? — попита тя.

— Нагоре и само нагоре — отвърна Валимир. — Третото хале е завършено и вече е пуснато. Фабриката работи на пълен капацитет. Цените падат, печалбите се покачват.

— Точните посоки, в които обичам да ги виждам да вървят.

Валимир издаде нещо средно между кикот и кашлица. Беше човек с много крехко чувство за хумор.

— Само добри новини. Точно както казах и в писмото си. Нищо, за което да се тревожите.

— Оо, винаги има по нещо, дето не ми дава мира нощем — отвърна Савин. Пък било то и само противната болка в корема и по задната страна на бедрата ѝ.

Дали заради присъствието ѝ, но атмосферата в трапезарията бе тревожно напрегната. Разговорите бяха прекалено настойчиви, смехът твърде звънлив, дори прислугата изглеждаше като на тръни, докато раздигаха супите. Проблясъкът на метал през един от прозорците привлече погледа на Савин — двама часови патрулираха непрестанно отвън. На пристигане пред вратите бяха четирима, в компанията на унило на вид куче пазач с чудовищни размери.

— Необходимо ли е наистина присъствието на толкова много въоръжени мъже? — попита тя.

С радост забеляза потрепването на озадаченото лице на Валимир. Приличаше на човек, седнал на карфица.

— Предвид положението ви в обществото, предвид завистта, на която сигурно сте обект, предвид това… кой е баща ви, прецених, че не би било уместно да подхождаме лековато по отношение на сигурността ви.

— Човек никога не трябва да подхожда лековато към сигурността — повтори началник Ризно, наведе се и прекалено свойски докосна рамото на Савин. — Няма от какво да се страхувате, лейди Савин.

— О, аз не се плаша лесно. Получавам сигурно една дузина заплахи дневно. Какви ли не ярки фантазии имат хората за унищожението и насилствената ми смърт. Гневни конкуренти, ревниви противници, недоволни работници, обидени съдружници и разочаровани ухажори. Ако се печелеха пари от заплахи, щях да съм… — тя се замисли за момент. — Предполагам, още по-богата. Кълна се, обект съм на ненавист повече и от баща ми. И научих следното: че има само едно нещо, което мъжете мразят повече, отколкото мразят останалите мъже.

Настъпи мълчание.

— И то е? — попита накрая госпожа Валимир.

— Жените — отвърна Савин и се намести на неудобния стол. Ако по време на дуел един от противниците бъде ударен в топките, е общоприето, че той ще започне да вие, ще се търкаля по земята, другият, естествено, ще му предостави всичкото време на света да се съвземе, а публиката ще мърмори разбиращо и му съчувства. А ако по време на месечната си агония някоя жена си позволи усмивката ѝ да повехне, край, срам и позор за нея. И Савин продължи да се усмихва и поти в жегата. — Предполагам, и решетките на прозорците са сложени специално за моето посещение?

— Тук, на хълма… — Госпожа Валимир се наведе към оклюмалия кмет и заподбира думите си внимателно като прекосяващия реката камъните, на които да стъпи — сме длъжни да се грижим за собствената си безопасност.

— Преди три седмици — записука Кондин дан Сириск, жена с миша физиономия и съпруга на собственик на тъкачница, който отсъстваше по работа — един собственик на фабрика беше убит. Убит в собствената му къща!

— Обир. — Ризно облиза устни при вида на лилавите желета, които прислугата започна да носи на отсрещния край на масата. — Нахлуване с цел обир, но нещата се объркват и това е. Нищо повече. — Той се наведе отново и потупа дружески Савин по ръката, обгръщайки я с миризмата на пот и розова вода. — Ще спипаме виновниците, за това не берете грижа.

— Значи… във Валбек няма Трошачи?

Всички лица се извърнаха като едно към Савин. Настана гробна тишина. Никой не помръдваше, само противните малки желета се поклащаха.

— Само преди няколко седмици в Адуа беше осуетен план за взривяването на леярна с помощта на гуркулски огън — продължи тя. Госпожа Сириск притисна длан към гърдите си и зяпна с широко отворена уста. Не толкова от страх от чутото, както изглеждаше, колкото от почти плътска възбуда при мисълта, че ще може да сподели това в социалния си кръг още на следващия ден. Савин ѝ намигна съучастнически. — Имам малко връзки в инквизицията.

— Ами — изръмжа Валимир, привидно възмутен. Май беше от мъжете, които лесно се възмущаваха всеки път, когато жена си отвореше устата. — Тук, във Валбек, нямаме такива неприятности.

— Никакви — побърза да натърти Ризно и избърса прясно избилите капки пот от челото си. Беше повече от очевидно, че криеше нещо. — Тук няма Трошачи, няма Подпалвачи…

— Подпалвачи? — попита Савин.

Валимир и съпругата му размениха нервни погледи.

— По-голяма паплач и от Трошачите — отвърна неохотно домакинът. — Ненормалници, фанатици, наслаждават се на разрухата. Трошачите искат да… — Устните му се изкривиха от погнуса. — Да променят реда в Съюза. Подпалвачите просто искат да го унищожат.

— Дори и да вярвате, че подобни чудовища наистина съществуват, няма да ги откриете тук — каза Ризно. — Работниците във Валбек не се оплакват.

— От опит знам, че тъкачите понякога успяват да изтъкат огромни недоволства дори от най-тънкото и късо влакно — каза Савин. — А във Валбек живеят огромен брой работници. Възможно ли е град да се разрасне толкова бързо и пак да е без никакви проблеми?

Лорд Пармалт подскочи и отвори очи. Най-вероятно в резултат от лакътя на госпожа Валимир в ребрата му.

— Огромни стъпки са направени, лейди Савин. Отчасти благодарение на щедрия принос на банкова къща „Валинт и Балк“. Наскоро откриха клон в града. — Той се отърси от съня, но миг по-късно отново се унасяше. — Трябва да посетите… новия център на града…

— Нови улици — каза Валимир.

— Улици за пример — добави Ризно.

— Със затворени канали — добави кметът в отчаян опит да победи съня. — С течаща вода във всяка къща и всякакви… нововъведения…

— В Гуркул строят храмове — отбеляза Савин, — в Стирия — дворци. А ние строим канали. — Около масата се понесе учтив смях. Тя вдигна поглед към прислужницата, която с огромна съсредоточеност наместваше пред нея чинийка с желе. — Би ли ми казала името си, миличка?

Момичето замига на парцали, погледна към госпожа Валимир, после се изчерви и прибра един кичур коса зад ухото си.

— Мей, милейди. Мей Брод.

— Кажи ми, Мей, харесва ли ти Валбек?

— Бива, милейди. Все още… свиквам с въздуха.

— Въздухът е доста неприятен далеч от хълма. По-лош и от този в Адуа.

Мей преглътна:

— Така се говори, милейди.

— Не се тревожи, можеш да говориш откровено — каза ѝ Савин. — Настоявам. Няма смисъл от говореното, ако не е откровено, права ли съм?

— Ами… семейството ми сега има прилично жилище на склона на хълма. И сме много благодарни за него.

— Ами старият град?

Мей се покашля сконфузено.

— Първоначално живеехме там, след като пристигнахме. Старият град е пренаселен, ако позволите да кажа така. Семейства от по шест души са в една изба.

— Шестима в една изба? — Савин погледна към Валимир и той направи измъчена гримаса.

— Има много влага, тече вода по стените. Децата играят в отворени канавки по улиците, в алеите се гледат прасета, а водата от помпите не е чиста. — Момичето се разпали и заръкомаха. — Всеки ден пристигат повече хора, а работата не стига, цените на всичко са високи…

Пръстите на момичето закачиха чашата на Савин и тя се разклати, но Савин стрелна ръка и я хвана, преди да е паднала.

Прислужницата зяпна ужасена:

— Аз… аз съжалявам, толкова съжа…

— Нищо не е станало. Много ти благодаря. Сега можеш да си вървиш.

— Глупаво, своенравно момиче — изсъска госпожа Валимир в момента, в който прислужницата затвори зад себе си полираната врата на трапезарията, и замаха гневно с ветрилото си.

— О, глупости — каза Савин. — Беше изцяло по моя вина.

— Непохватни ръце и развързан език. Още на сутринта ще я изхвърля.

— Предпочитам да не го правите. — Тонът на Савин стана леденостуден.

Госпожа Валимир се наежи:

— Моля за извинение, лейди Савин, но в моята къща…

— Прекрасна къща, в която е чест да гостувам. Но аз поисках от нея да говори откровено. Не искам да бъде наказана за това. — Болката в корема на Савин беше изчерпила търпението ѝ. Тя остави за момент дежурната усмивка настрана и погледна полковник Валимир в очите. — Моля, не ме карайте да настоявам. Не и по време на такава чудесна вечеря. Ако аз бях наказвана всеки път, когато говоря откровено с този или онзи инвеститор, нямаше да успея да ви направя толкова богати.

Настъпи мълчание, после Ризно се наведе и постави дебелата си, потна длан върху тази на Савин. Усещането беше, сякаш някой изсипа лепкаво тесто върху пръстите ѝ.

— Лейди Савин, лично ви уверявам, работниците са доволни, няма нищо, за което да се тревожите.

За негов най-лош късмет покровителствените му излияния съвпаднаха с особено остър спазъм в корема на Савин, все едно някой стисна червата ѝ в юмрук и ги усука. И тя се наведе към него, прикри с шепа устата си, за да не чуе никой от останалите какво казва, и прошепна в ухото му:

— Докосни ме още веднъж и ще те наръгам с вилицата си. В шибаната ти свинска шия. Ясна ли съм?

Началникът преглътна тежко и дръпна внимателно ръка.

— Казвате, че работата в тъкачницата върви добре? — обърна се тя отново към Валимир.

— Така е.

— В такъв случай много бих искала да прегледам книгите. Така обичам положителните резултати.

Лицето на Валимир потрепна отново:

— Ще поръчам да ви ги донесат.

— По-добре аз да отида при тях. Дошла съм толкова отдалеч, трябва на всяка цена да видя с очите си всичките подобрения, за които ми разказахте.

— Лично посещение… — Лицето на Валимир се изкриви в болезнена гримаса.

Ризно се притече на помощ:

— Може би идеята не е от най…

— Дори няма да забележите, че съм там. — Колкото повече искаха да не ходи, толкова по-убедена бе Савин, че трябва да отиде. — Нищо не може да се мери с личното отношение и работата лице в лице. — И тя взе прекалено дългата лъжичка, гребна от желето и го изсмука шумно с изписана на лицето наслада.

— Моите комплименти, госпожо Валимир, такова прекрасно желе. — Желето беше направо отвратително. Може би най-противното нещо, което беше вкусвала. Изчака поредния спазъм в корема ѝ да отмине, и дари компанията с най-очарователната си усмивка. — На всяка цена трябва да дадете рецептата на прислужницата ми.

Потъващи кораби

Ядоха в необичайно скъпата гостилница с покрити с дебел слой сажди прозорци и една идея по-чисти от тях чинии. Талоу погълна лакомо месото и соса, после седя и гледа в чинията на Вик, докато тя ядеше, и почти проточи лиги като прегладняло куче. Не ѝ допадаше да яде с тези големи, вторачени в чинията ѝ очи, но въпреки това не се разбърза. Още един придобит в лагерите навик. Придобит от недоимък навик.

Наслаждаваш ли се на всяка хапка бавно, спокойно, имаш чувството, че си ял повече.

Бяха изчакали да се спусне здрач, преди да влязат в града, въпреки че с пушека над Валбек вечерта не беше по-тъмна от деня, просто стана по-горещо. Залезът приличаше на разтопен метал зад новите комини, които строяха в западната част на града. Тръгнаха по тесните улички, гъмжащи от плъпналите по тях като плъхове из бунище хора, и питаха със заобикалки, надявайки се да изкопчат някаква информация къде се събираха Трошачите.

Вик беше преговорила историята си сигурно сто пъти. Бяха преговорили и тази на Талоу. Повтаряха ги отново и отново, докато не им бяха станали като втора кожа, по-удобна и от истинската. Имаше готов отговор на всеки въпрос, история за всяко съмнение и извинения, които я правеха да изглежда добре, но не чак толкова добре. Единственото, за което не беше готова, се оказа това, което първо откри.

— Трошачите ли? — каза момчето курва, без дори да си прави труда да понижава глас. — Ще ги откриете в оная задна алея на улица „Рамнард“. — То се обърна към едно момиче курва, заето да намества презрамката на роклята си върху осеяно с белези от шарка рамо. — Как се казваше тая алея, дето се събират Трошачите?

— Не знаех, че има име — отвърна то и продължи да се усмихва на минувачите в опит да привлече клиентела.

Така небрежно говореха, просто така, все едно Трошачите бяха клуб на любителите на бродерията, а не тълпа престъпници, тръгнали да рушат устоите на обществото. Дъртата клечка беше нарекъл началник Ризно дебелак със склонност към безразсъдство, без капка въображение, но лоялен до гроб. От факта колко свободно се говореше по улиците за държавна измяна, Вик стигна до извода, че началникът беше изпуснал Валбек извън контрол.

Курвите ги насочиха с кимане към един самодоволно нахилен сводник. След кратък пазарлък сводникът ги насочи към еднорък просяк. Няколко къса в купичката му и просякът ги прати при останал без работа ковач, който продаваше кибрит от сергия на колела. Ковачът посочи с кимане към склад в дъното на една алея. Пред вратата стоеше едър мъж. Светлината от прозорците се отразяваше в очилата му, които изглеждаха миниатюрни на фона на масивното му лице.

Трябваше ѝ само поглед, за да прецени, че този щеше да ѝ представлява проблем. Дори само заради размера му, беше една глава и повече по-висок от нея, а протритото му палто беше изпънато по масивните му рамене. Но не беше само това, начинът, по който я погледна, когато я видя да приближава, я накара да се замисли. Имаше почти гузен вид. Нищо общо с напереността на човек, който се мисли за най-големия бабаит. Този тук излъчваше вина точно като онези, които бяха наистина опасни.

Вик познаваше това излъчване от огледалото в най-лошите си дни.

И ако всичко дотук не беше достатъчно, идваше ред на татуировката на опакото на ръката му. Забеляза я, преди той да успее да прибере ръката нагоре в ръкава на палтото. Светкавица и секира накръст върху фон от разбити градски порти. И сини звезди по кокалчетата на юмрука. И по четирите кокалчета. Стълбар значи. Те бяха първите, които тръгваха нагоре по стените при обсада. Или бяха най-отпред в щурмова група срещу портите. И този тук беше оцелял в пет такива, за да заслужи татуировката и привилегията да разказва за старите времена. Или по-вероятно никога повече да не говори за тях.

Беше ѝ останал навик от лагерите: първото, което правеше при среща с непознат, бе да прецени как ще го свали на земята, ако се наложи. Не работеше при всички. Този тук беше от хората, които просто гледаш да са на твоя страна. А ако това не беше възможно, тогава бягаш колкото по-бързо и колкото по-надалеч можеш. Нещо не беше наред с този склад, имаше чувството, че влиза в капан. От друга страна, на нея и бездруго всичко ѝ изглеждаше като заложен на пътя ѝ капан. Но в това нямаше нищо лошо, в момента, в който се почувстваш в безопасност и свалиш гарда, това обикновено е последната ти грешка.

— Аз съм Вик. Това е Талоу. — Трошачите се придържаха към малки имена в повечето случаи.

Едрият ги огледа внимателно. Пълните му с вина очи изглеждаха мънички заради стъклата.

— Аз съм Гунар.

— Идваме от Адуа. — Вик се доближи до него. — Бяхме приятели с Колем Сибалт.

— Хубаво. — Той изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото подозрителен, сякаш нищо от това не му влизаше в работа. — Радвам се за вас.

— Не са ли те сложили да пазиш на вратата?

— Просто излязох да взема малко чист въздух. Вътре е доста горещо. — Той задърпа яката си. — Пък и тази жена, Съдийката, ме кара да… — Той спря с отворена уста, сякаш не беше сигурен какво точно му причиняваше въпросната съдийка. — Е, не мога да кажа, че съм доволен от нещата такива, каквито са. Нямаше да съм тук иначе. Но не виждам как тя ще оправи света.

Вик се наведе отново към него и понижи глас:

— Не ви ли е страх от инквизицията?

— Да си призная, мен лично да, но никого от останалите не го е грижа. — И той открехна вратата с татуираната ръка и им направи път да минат покрай него.

Вик не бе от разговорливите, но това беше умишлено и по нейно желание. Да изгуби дар слово, бе рядко срещано явление. Но сега, прекрачвайки прага на склада, единственото, което успя да каже, бе „мамка му“.

— Ъхъ. — Очите на Талоу бяха станали още по-големи. — Мамка му.

Вътре имаше сигурно над петстотин души. Беше горещо като в пещ, шумно като в кланица, миришеше на стар катран, некъпани тела и гняв, ужасно много гняв. Оскъдната светлина идваше от факли, чиито огньове придаваха умопомрачителен вид на обстановката. На една от стените висеше огромен транспарант от съшити чаршафи, на който бяха грубо наклепани думите „Сега или никога“.

Няколко хлапета се бяха покатерили и седяха, провесили крака от гредите на покрива. За момент на Вик ѝ се стори, че на тях висяха обесени, но тогава видя, че бяха сламени чучела с изрисувани на тях лица. Кралят и кралицата с нахлупени на очите дървени корони. Дебелият лорд канцлер Городетс, кривият архилектор Глокта. За плешивото, с дълъг прът в ръка чучело предположи, че трябваше да е Баяз, първият магус. Цялото управление на страната. Такава открита подигравка.

Бяха докарали дървен фургон, който да служи за сцена, и от него някаква жена даваше воля на актьорските си умения в нещо, наподобяващо театрална постановка. Едната ѝ тънка ръка стискаше здраво металния парапет, а другата раздираше отривисто въздуха.

Съдийката, предположи Вик, определено имаше вкус за драма. Беше сложила стар, надран кожен нагръдник с ръждиви нитове върху опърпана червена рокля, която някога сигурно бе била сватбената рокля на някоя благородничка. Главата ѝ представляваше гнездо от сплетена, навита и щръкнала във всички посоки огненочервена коса. Очите ѝ, изхвръкнали заплашително от ъгловатото ѝ, покрито с червени петна лице, бяха черни, празни и хлътнали, отразяваха светлината на факлите и изглеждаха така, сякаш горяха, приличаше на череп с огнени очи.

— Времето за приказки свърши! — изкрещя дивашки тя. Гласът ѝ беше толкова пронизителен, че Вик не се сдържа да не притвори очи и изкриви лице в гримаса. — Нищо никога не е било постигнато с приказки… — Съдийката направи драматична пауза. — Което не може да се постигне с огън!

— Запали ги! — извика някой.

— Запали фабриките!

— Запали собствениците!

— Пали наред! — изкрещя едно от хлапетата на гредите на покрива така въодушевено, че насмалко не падна.

— Пали! Пали! Пали! — Започна да скандира тълпата. Вдигнаха се юмруци. Множество сини татуировки по ръцете. Точно като онези на бунтовниците в Старикланд. Предателски девизи, гордо изложени на показ. Имаше и оръжия, подскачаха над главите в такт със скандирането. Не бяха просто работни инструменти и сечива. Имаше копия и пики, мечове, поне един арбалет. Военни оръжия, предназначени за убиване.

— Какво ти казах? — Мъжът, наречен Гунар, стоеше до нея и клатеше неразбиращо глава, докато Съдийката крачеше по сцената, размахваше ръце и надъхваше тълпата.

— Ако знаех, че е такова официално събитие — промърмори Вик, — щях да си сложа роклята.

Винаги беше готова с остроумен коментар, когато се наложеше, но истината бе, че тази гледка я свари напълно неподготвена.

Беше очаквала Трошачите във Валбек да са една дузина съсипани от работа глупаци като Гризе, сбутани в някой килер, спорещи с какъв цвят да изпишат на стената „Нов свят“, който никога нямаше да дойде. Вместо това откри въоръжена, организирана многобройна тълпа, която открито призоваваше на бунт. Не беше в свои води, не беше свикнала да не е и мислите ѝ препускаха трескаво в опит да осмисли видяното.

— Чакай малко! — Един възрастен мъж се покачи на фургона и застана до Съдийката. — Чакай!

— Това е Малмър — прошепна в ухото на Вик Гунар. — Свестен човек е.

Беше пълната противоположност на Съдийката. Едър, стабилен, облечен в невзрачни работнически дрехи, със сбръчкано от години тежък труд лице, посивяла, изтъняла коса — ледено спокойствие срещу нейния пламенен жар.

— Ще намерите колкото искате хора, готови да палят и рушат — обърна се той към тълпата. — Трудното е да намериш хора, които после да строят върху пепелищата.

Съдийката скръсти ръце на изстрадалия кожен нагръдник и го изгледа надменно, но тълпата се укроти и зачака да чуе повече.

— Всички тук са дошли, защото не им харесва как стоят нещата в днешно време — продължи той. — Че какво да им харесваш? — Гунар изръмжа и кимна одобрително. — Роден съм в този град. Цял живот съм живял тук. Мислите ли, че ми харесва в какво се е превърнал? Мислите ли, че ми харесват боклуците по реката, мръсотията до коляно по улиците? — С всяко следващо изречение гласът му се усилваше, а с него и недоволното ръмжене на тълпата. — Мислите ли, че ми харесва да гледам честни хора да губят работата си, защото така му скимнало на някакво привилегировано копеле? Да ни лишават от права, за да лапат още повече? Свестни хора, третирани като животни?

— Да им го начукам на собствениците! — изкрещя пронизително Съдийката и тълпата избухна.

— Тук има мъже, които тъкат мили платно на ден, а не могат да си позволят здрава риза на гърба си! Жени, чиято най-съкровена амбиция стига едва дотам да излъжат инспектора във фабриката, че синът им е достатъчно голям, за да започне работа! Колко ръце с липсващи пръсти има тук? А, колко ръце?

— Хората вдигнаха чуканите на отрязани ръце, осакатени длани, патерици. Ветерани, но не от война, а от безкрайно дълги смени край машините. — На по-малко от миля от дворците там горе, на хълма, хората умират от глад! Момчета не могат да си поемат дъх заради възпалените си дробове! Момичета, принудени да заработват допълнително по гръб само защото господарят им е хвърлил око! Знаете за каква работа говоря!

— Да им го начукам на собствениците! — изкрещя отново Съдийката и тълпата изрева още по-гръмогласно.

— Ще има отплата! — Малмър стисна юмруци и изгледа навъсено тълпата. Сдържаният му гняв разтревожи Вик повече от пламенната ярост на Съдийката. — Това ви го обещавам. Но не трябва да избързваме. Трябва да планираме. Когато пролеем кръв — а кръв ще се пролее, помнете ми думата — трябва да сме сигурни, че ще си струва онова, което ще получим в отплата.

— Ще бъдем сигурни! И отплатата ще е всичко или нищо! — проехтя нечий глас, различен, рафиниран глас, и тълпата замлъкна. Атмосферата беше нагнетена с очакване, хората бяха затаили дъх.

Съдийката се усмихна широко, подаде ръка на някого в тълпата и го издърпа на фургона. Оказа се пълен мъж в тъмен, добре ушит костюм. Беше блед, изтънчен, напълно не на място в такава груба, недодялана компания.

— Ето го — промърмори Гунар и скръсти ръце на гърдите си.

— Кого? — прошепна Вик, въпреки че по това как притихна при вида му тълпата, вече се досещаше.

— Тъкача.

— Приятели! — поде пълният мъж, разпервайки дебели пръсти. — Братя и сестри! Трошачи и Подпалвачи! Обикновени хора от Валбек! Някои от вас ме познават като началник Ризно от инквизицията на негово величество. — Той разпери умолително длани и се усмихна унило. — Моля за извинението ви.

Вик се беше вторачила във фургона, загубила ума и дума. Ако първоначалният ѝ шок просто я беше извадил от равновесие, това тук направо я просна в несвяст на земята.

— Мамка му — чу Талоу да мълви под нос.

— Останалите ме познавате като Тъкача! — Над тълпата се понесе мърморене, одобрително подвикване, изблици на омраза и обич точно както събралите се да гледат двубой приветстваха появата на всеобщия фаворит в кръга.

Дебелак със склонност към безразсъдство според думите на Глокта. Без капка въображение, но лоялен до гроб. За пръв път, доколкото бе известно на Вик, Негово Високопреосвещенство бе допуснал груба грешка в преценката си.

— Наскоро писах на Негово Величество — каза Ризно — излагайки оплакванията ни. В анонимно писмо, естествено. Сметнах за разумно да не го подписвам с истинското си име. — Разнесе се смях. — Споменах непрекъснатото понижение на надниците. На покачването на цената на живота. Отвратителните условия за живеене в работническите жилища. Мръсните вода и въздух. Болестите, нищетата и глада. Как работниците са мамени ежедневно с помощта на фалшиви мерки и скрити удръжки. За потисничеството, което цари тук.

— Да им го начукам на собствениците! — изкрещя отново Съдийката и от устата ѝ полетяха пръски слюнка.

Ризно размаха лист хартия над главата си.

— Тази сутрин получих отговор. Естествено, не от негово глупачество.

— Агрионтският хуй! — извика присмехулно Съдийката и сграбчи чатала си, което предизвика вълна от смях в тълпата. Децата по гредите започнаха да подскачат по тях и чучелото на краля затанцува.

— Не и от стириянската му кралица — продължи Ризно.

— Дворцовата путка — изкрещя Съдийката, изпъчи рязко ханша си към тълпата. Някой явно дръпна връв, защото полата на чучелото на кралицата се вдигна и за огромна радост на всички под нея се показа рунтаво парче вълна между сламените крака на чучелото.

— Не и от разюздания му син принц Орсо. — Ризно погледна очаквателно към Съдийката.

Тя сви кльощави рамене:

— Нямам какво да кажа за това шибано нищожество. — Над тълпата се понесе вълна от освиркване и подигравки.

— Не беше и от куклите на конци във Висшия съвет, а от самия капитан на кораба! От Дъртата клечка, архилектор Глокта! — Гневът на тълпата при споменаването на това име надмина всички предишни. Вик видя един възрастен мъж с изкривен гръб да извръща глава и да заплюва презрително също толкова изкривеното чучело на Глокта.

— Той не предлага помощ, да не повярва човек. — Ризно се загледа в писмото. — Пише за измяна срещу короната, предупреждава, че щяло да има тежки наказания.

— Майната му на наказанията! — кресна Съдийката.

— Настоява работата да продължава. Светът трябвало да върви към напредък. Прогресът не можел да бъде окован във вериги, очевидно. Ха, кой би предположил, че архилекторът е такъв противник на оковите! — Чу се смях. — Ако един човек умишлено убие друг, наричат го убийство! Ако обществото избива хиляди, вдигат рамене, такъв бил животът. — Чу се одобрително ръмжене и Ризно смачка на топка писмото и го захвърли настрани. — Времето за приказки свърши, приятели мои! Никой не ни чу. Никой достатъчно важен, че да направи нещо по въпроса, имам предвид. Дойде моментът да отхвърлим хомотите и да вдигнем глави като свободни мъже и жени. Щом те няма да ни дадат каквото ни се полага, ние ще се вдигнем като един и ще го вземем със сила. Ние ще доведем Голямата промяна!

— Да! — изкрещя Съдийката, Малмър кимна одобрително, размахаха се оръжия.

Ризно вдигна ръка и въдвори тишина.

— Ще завземем Валбек! Но не за да го запалим, — той поклати укорително пръст към Съдийката и тя се изплези престорено — а за да го освободим. Да го върнем обратно на хората. Да послужи за пример на целия Съюз. — Тълпата изрева възторжено.

— Де да беше така лесно — поклати бавно глава Гунар. — Съмнявам се, че ще стане.

— Така е, няма. — Тя сграбчи с такава сила ръката на Талоу, че момчето изкриви от болка лице, докато го влачеше към стената.

— Тръгваш незабавно, ясно? — изсъска му тя в ухото. — Връщаш се в Адуа.

— Но…

Тя натика кесията с парите в ръката му.

— Колкото можеш по-бързо. Отиваш при началника ми. Знаеш кого имам предвид. Кажи му какво видя тук. Кажи му… — Тя се огледа подозрително, но тълпата беше прекалено заета да аплодира проклетата реч на Ризно, за да ѝ обърне внимание.

— Кажи му кой е Тъкача. Разчитам на теб да свършиш работата.

Тя пусна ръката му, но той не помръдна от място, просто я погледна с тези големи очи, така подобни на тези на брат ѝ.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Някой трябва да остане и оправи тая бъркотия. Тръгвай. — Тя го обърна и го блъсна към вратата.

Искаше ѝ се да го последва. Ужасно много. Но първо трябваше да стигне до върха на хълма, да намери Савин дан Глокта, може би още имаше време да изпрати предупреждение…

— А това трябва да е Виктарин дан Тюфел! — Тя замръзна на място при този така необичаен за мястото изтънчен глас. — Чух, че сте във Валбек. — Ризно вървеше към нея през тълпата, усмихваше се и бършеше потта от челото си. Съдийката и Малмър го следваха от двете му страни.

Обзе я странно чувство, когато дузина сурови очи се извърнаха към нея. Същото като онзи ден в мините, в тъмното, когато се удави сестра ѝ. Когато изсъска на останалите да мълчат, и тогава чу шума на прииждащата отдалече вода.

Спипаха я. Свършено е с нея.

Ризно поклати един дебел пръст насреща ѝ:

— Колем Сибалт ми е разказвал всичко за теб.

Сърцето ѝ биеше лудо, едва успяваше да си поеме дъх. Не виждаше дори. Децата бяха свалили чучелото на Баяз и го налагаха със собствения му жезъл. Не можа да повярва колко спокоен беше гласът ѝ. Сякаш някой друг говореше, не тя. Някой, който знаеше какво прави.

— Хубави неща, надявам се.

— Само хубави неща. Каза, че си жена с кораво сърце и хладен ум. Че не познава друга по-отдадена на каузата. Жена, която ще запази хладнокръвие дори на потъващ кораб. — Ризно пристъпи към нея и я обгърна в задушаваща прегръдка. Вик не помръдна, просто стоя, настръхнала, с избила по гърба ѝ студена пот. — Колем Сибалт беше скъп приятел. Всеки негов приятел е и мой приятел.

Съдийката я зяпаше с тъмните си, празни очи, килнала подозрително глава на една страна. Вик не можа да прецени дали беше отлична актриса, или наистина беше напълно побъркана.

— Нямам ѝ доверие на тая — изръмжа тя.

— Ти на никого нямаш доверие — изсумтя Малмър.

— И при все това хората не спират да ме разочароват.

Ризно постави ръце на раменете на Вик.

— Идваш точно навреме, сестро.

— Защо? — попита Вик. — На потъващ кораб ли сме?

— В никакъв случай — инквизиторът революционер постави ръка на раменете ѝ. — Намираме се на борда на кораб, потеглящ към брегове на просперитет, равенство и свобода! Кораб напът към Голямата промяна! Но пътуването няма да е леко. Утре по обяд ще навлезем в буря. Да, приятели! — Той се обърна към множеството в склада и вдигна победоносно ръце. — Утре е денят!

Трошачи и Подпалвачи избухнаха в бурни аплодисменти.

Добре дошла в бъдещето

Шиповете по върха на оградата биха подхождали повече на затвор, отколкото на фабрика, и Савин изпита неудобство, прекрачвайки прага на обкованите с желязо порти. Месечната ѝ агония се беше уталожила до обичайната тъпа болка, но смазващата горещина беше по-ужасна от вчера, а неспокойството ѝ се усилваше с всяка следваща минута по пътя през Валбек, от върха на хълма, по мрачните, странно безлюдни и необичайно притихнали улички към реката.

Трите халета представляваха невзрачни постройки от покрити със сажди голи тухлени стени с много малко прозорци. Дори през дебелите подметки на ботите, които беше избрала за посещението, Савин усещаше как павираният под вибрираше от огромните машини в халетата. Из двора ходеха намусени мъже, товареха и разтоварваха фургони. Бяха облечени целите в сиво, дори кожата им сивееше, извръщаха груби погледи и зяпаха новодошлите без капка срам. Савин удържа погледа на един и той се изплю по възможно най-демонстративния начин. Нещо ѝ напомни за хладния прием, на който се радваше кралица Терез при редките си публични прояви сред простолюдието. Поне никой не крещеше по нея „Стириянска курва!“. Подозираше обаче, че причината бе просто че не е от Стирия.

— Работниците не изглеждат много очаровани от посещението ми — промърмори тя.

Валимир прихна възмутено:

— Де да имаше начин да зарадваш работник, досега да съм го открил. Работата с войници беше значително по-лека.

— Възможно е да поддържаш сърдечни отношения с конкурент, но почти никога със служител. — Савин хвърли поглед през рамо към десетимата тежко въоръжени телохранители, които в този момент влизаха през портите, поставили готови за действие ръце по дръжките на оръжията си. Не ѝ подейства успокояващо да види тежковъоръжени мъже да изглеждат по-притеснени от нея. — Необходима ли е така набиваща се на очи стража?

— Просто предохранителна мярка — отвърна Валимир и поведе нея, Лисбит и останалата част от групата през двора. — Началник Ризно дори предложи една дузина практици да не се отделят от вас през цялото време.

— Това ми се струва… малко пресилено. — Дори за дъщерята на най-мразения човек в цялото кралство.

— Аз прецених, че присъствието им само ще нагнети обстановката. За да повиша производителността на тъкачницата, някои… мерки за увеличаване на ефикасността бяха неизбежни. Удължено работно време, по-кратки почивки. Орязване на бюджета за храна и настаняване. Наказания за говорене и подсвиркване по време на работа.

Савин закима одобрително:

— Разумни икономии.

— Да, но неколцина от старите работници се сдружиха и се опълчиха. Наложи се да бъдат освободени. Стигна се до насилие. Наложи се да забраня всякакви организирани срещи на работници, от друга страна, това не беше кой знае какъв проблем след кралския декрет срещу събиранията. — Всъщност законът беше прокаран от бащата на Савин, тя лично беше взела участие в съставянето му. — В допълнение, новите методи, приложени в третото хале, доведоха до… — Валимир погледна към най-новата от постройките, по-дълга, по-ниска и с още по-тесни прозорци и вече оцапани стени. — Силно негодувание.

— Аз лично намирам, че колкото по-ефективни са мерките, толкова по-силно е негодуванието от тях. Да започнем оттам може би?

Валимир направи измъчена физиономия:

— Не мисля, че ще се чувствате… удобно вътре. Ужасно шумно е. Много горещо. Не е място за дама като вас.

— О, хайде, полковник — каза Савин и се насочи към новото хале, — от страната на майка ми съм замесена с коравото тесто на простолюдието.

— Знам това. Познавах вуйчо ви.

— Лорд маршал Уест? — Беше умрял преди раждането на Савин, но майка ѝ понякога говореше за него. Ако се броеше разнеженото хленчене, с което хората обикновено споменаваха мимоходом отдавна погребани роднини.

— Всъщност веднъж ме предизвика на дуел.

— Нима? — Любопитството ѝ се изостри от този очевидно откровен спомен на полковника. — Защо?

— Прибързани приказки от моя страна, за които често съжалявам. Напомняте ми за него донякъде. Беше много целеустремен мъж. Изключително надежден. — Валимир ѝ хвърли поглед, докато изваждаше ключ от джоба си, после отключи вратата. — Понякога ме плашеше до смърт. — Когато отвори вратата, досега проглушеното бучене премина в мощен рев.

Вътре сякаш всичко се тресеше от гнева на машините. Ремъци и колани плющяха, зъбчатите колела трещяха, совалките тракаха, металът ръмжеше и стенеше от напрежение. Подът на халето беше вкопан в земята и когато влязоха, се озоваха на висок балкон. Савин пристъпи към парапета и погледна надолу към работниците. Дали заради височината, но нещо не беше наред. Зачуди се дали не я лъжеха очите.

Не.

— Те са деца. — Тя се постара тонът ѝ да не издаде никаква емоция, когато изговаряше думите. Част от децата стояха в дълги редици покрай становете, други притичваха покрай машините, трети намотаваха макари с прежда, по-високи от тях, четвърти превиваха гърбове под дебели топове готово платно. Деца, стотици деца.

— Ако Валбек има нещо в излишък — провикна се в ухото ѝ Валимир, — това са осиротели и изоставени деца. Бездомници и просяци, в тежест на държавата. Тук поне им даваме някакво смислено занимание. — Той се усмихна мрачно. — Добре дошли… в бъдещето.

В един ъгъл на халето имаше рафтове, пет-шест нива над пода, с плъзгащи се стълби, но по тях имаше само някакви надиплени парцали. В следващия момент пред очите на Савин от един изпълзя малко момиченце с чорлава коса. Това бяха спалните им постели. Те живееха тук. Миризмата беше главозамайваща, жегата смазваща, шумът оглушителен, а комбинацията от трите — умопомрачителна.

Тя се разкашля — дори тук, на високия балкон, въздухът беше пълен с прахоляк. Сноповете светлина от прозорците бяха наситени с танцуващи прашинки.

— Надниците са минимални, предполагам?

Лицето на Валимир придоби особено изражение.

— В това е истинската красота на цялата схема. Малко подаяние за дома, от който са взети, минимални разноски за дрехи и храна и това е всичко. Те не получават надници. На практика… се купуват и продават като стока.

— Купуват се? — Отново Савин се постара да не допусне емоция в тона си. — Като част за машина?

Тя сведе поглед към новия си колан, на който висеше острието ѝ. Така се раздава, когато пристигна преди няколко дни. Същинско произведение на изкуството. Сипанска кожа, инкрустирани със скъпоценни камъни сребърни пластини, на които бяха изобразени сцени от Падението на Ювенс. Колко такива деца можеше да купи с парите за този колан? Колко беше купила вече?

— Преди наемахме опитни тъкачи, но се оказа, че на практика няма нужда от работници с опит. Децата се научават да управляват машините също толкова бързо, а създават едва една десета от проблемите на възрастните. — Валимир посочи една от грамадните машини и пъплещите около нея малки фигури. По-скоро заклеймяващ жест на съдия, отколкото този на цирков артист при добре изпълнен номер. — С подобренията в машините, липсата на надници и ниските разноски за храна и подслон това хале е по-печелившо от другите две, взети заедно. И не представлява почти никакъв проблем откъм управление.

Валимир кимна към един едър надзирател, който крачеше напред-назад, скръстил ръце на гърба си. В едната му ръка Савин забеляза пръчка. Или, както би го описал някой друг — камшик.

— Колко дълго работят? — попита задавено Савин, поставила неволно ръка на устата си.

— Смените са по четиринайсет часа. Опитахме по-дълги, но се оказаха несполучливи.

Савин обичаше да казва, че е корава като камък, но само няколко минути в това хале ѝ бяха достатъчни, за да ѝ се завие свят, и тя се хвана за парапета. Четиринайсет часа тежък труд в този прахоляк и шум, ден подир ден. И тази горещина като в пещта на господаря Създател, както би казал баща ѝ. Усещаше потта да избива под перуката ѝ.

— Защо е толкова горещо?

— Ако е по-хладно, преждата става лепкава и машините почват да заяждат.

Савин се замисли дали някога преди толкова човешко страдание е било събирано на едно-единствено място. Постави ръка на рамото на Валимир.

— В работата няма редно и нередно. Единствено печалбите са от значение.

— Разбира се.

Нещо ѝ подсказа, че и двамата имаха своите съмнения по въпроса. Но какво пък, тя ще вини него — безсърдечното копеле. Той ще вини нея — коравосърдечната кучка. А печалбите ще продължават да смазват зъбчатите колела на гузната им съвест. Ако те не предприемеха мерки, някой друг собственик с по-калѐн от несполуките стомах щеше да го направи. Ще ронят ли сълзи за тях работниците, ако изгубеха фабриката? Или ще хукнат при друг работодател, на когото да пълнят главата с хленченето и дребнавите си оплаквания?

— Браво — извика тя в ухото на Валимир някак задавено. От жегата, да, точно така, от прахоляка и шума, разбира се. — Поисках да увеличите печалбите и вие го направихте, без да се поддавате на чувствата си.

— Чувствата са по-опасни за собственика на тъкачница, отколкото за войника.

Савин подуши отнякъде миризмата на готвено. Напомни ѝ за храната, която даваха на кучетата на майка ѝ в имението. Притисна ръка в свития си на топка стомах, но почти не усети допира ѝ през прътите на корсета. Замисли се за фабриката си за копчета и катарами в Холсторм, където малките ръчички бяха по-пригодни за деликатна работа. И там ли беше същото като тук? По-лошо от тук? Тя облиза устни и преглътна насъбралата се в устата ѝ горчива слюнка.

— Може би ще е добра идея обаче да помислите за подобряване на условията. Може би има вариант за отделно спално помещение извън халето, в двора например? Малко по-чисто място за спане. Малко по-добра храна.

Валимир повдигна учудено вежда.

— Луксът е прахосничество — продължи Савин, — но несгодите намаляват продуктивността. Според мен има начин да се постигне идеалният баланс. С по-добри условия на живот може пък да успеете да удължите смените.

— Интересна идея, лейди Савин. — Валимир закима бавно и извърна замислен поглед към пода на тъкачницата. Това трябваше да представлява късаща сърцето гледка. Но човек не носи сърцето си там, където работи. Не и ако е лесно ранимо.

Савин се усмихна:

— А сега, ако може, да погледна книгите?

В средата на първото и най-голямо хале лежеше огромна машина. През средата ѝ към стената вървеше масивен вал, откъдето реката отвън го въртеше, а от другата страна тръгваше плетеница от различни по размер и вид зъбчати колела, оси и ремъци — кошмарът на всеки инженер — и свързваше машината с две редици станове, наредени по дължината на пода. Огромна паяжина от нишки се размотаваше от гигантски бобини, по лентите се диплеха платове с различни цветове и шарки. Покрай становете стояха мъже с избила по челата им пот, с нацапани от смазка ръце и бузи, стиснали устни, святкащи с очи. Ако работниците в третото хале заплашваха да ѝ скъсат сърцето, тези тук най-вероятно щяха да ѝ разбият главата.

Савин не очакваше работниците да я харесат. В края на краищата репутацията ѝ се градеше на скандални демонстрации на богатство, а те по принцип не бяха на особена почит сред бедните. Но в начина, по който я гледаха тези тук, имаше нещо повече от обичайната неприязън. Хладната, сдържана ярост, която струеше от тях, бе далеч по-тревожна от всеки изблик на гняв. Изведнъж ѝ се прииска да бяха довели повече телохранители.

Савин докосна леко лакътя на Лисбит:

— Ще бъдеш ли така добра да излезеш навън и да докараш каретата пред портите?

Горещината беше превърнала румените скули на Лисбит в огненочервени петна.

— Не е ли по-добре направо да си тръгваме, милейди? — промърмори тя, шарейки нервно с очи по работниците.

Савин продължи да се усмихва. Една дама с вкус е винаги усмихната.

— Не трябва да демонстрираме слабост. Нито пред служителите ни, нито пред съдружниците ни. — Не беше жена, която ще се откаже заради малко демонстрация на омраза, тази на работниците ѝ, на конкурентите ѝ, на хората, които заплашваше, подкупваше или изнудваше, за да постигне своето. Защото можеш да си сигурен, че си успял, само след като започнат да те мразят. Затова тя посрещна кипящата им ненавист с непринудено високомерие и тръгна напред, изпънала гръб, с високо вдигната брадичка. Нека я смятат за злодей, щом така искат, никакъв проблем. И бездруго в историите винаги злодеят е най-интересният герой.

Кабинетът на Валимир се намираше в другия край на халето. Представляваше просто кабина върху рамка от железни греди, под която бяха натрупани безразборно бурета и сандъци. Имаше малко балконче пред вратата, от което собственикът да гледа отгоре работниците си като крал поданиците си. Или императрица робите си.

Полковникът сведе почтително глава, правейки ѝ път нагоре по стълбите.

— Колкото време имате нужда, разбира се — той извърна глава към десетките навъсени работници, — но може би ще е добра идея да не се бавите много.

На вратата имаше две ключалки и скоби за залостване с греда и беше толкова тежка, че Савин се затрудни при затварянето ѝ. Тя разкопча яката на жакета и я разтърси в опит да поохлади потната си шия, но кабинетът беше само една идея по-малко задушен от халето отвън, а изнервящият грохот на машините беше почти толкова оглушителен.

Усети, че една от широките дъски на пода беше разхлабена, тя поддаде под подметката ѝ, когато стъпи на нея на път към писалището на Валимир и натрупаните на камари отгоре му тефтери. Мразеше да вижда недоизпипани неща, особено на място, което отчасти ѝ принадлежеше, но сега имаше по-сериозни неприятности от неразборията. Промуши се покрай писалището и застана пред прозореца. Постави ръка на гърлото си, където тревогите се бяха събрали на топка.

Улицата отвън беше безлюдна. Всички бяха на работа, естествено, а какво освен работата би довело човек на тази алея между зид с шипове на върха и залостени порти и тухлени халета с трещящи в тях машини? И въпреки това нещо не беше наред, беше прекалено тихо отвън. Атмосферата беше някак натегната, като затишие преди буря. Савин прехапа устна, замисли се дали просто да не си тръгне, без да…

Иззад ъгъла на тухлената стена на съседната фабрика се появи мъж. След него идваха други, група от двайсетина. Работници в невзрачни дрехи, каквито бе виждала с хиляди в Адуа, в Холсторм, навсякъде из Съюза. Не по-различни от тези, които работеха в момента долу в тъкачницата, само дето тези вървяха някак крадешком и като един, сякаш с една обща цел.

Тогава зърна проблясъка на лъскава стомана и изтръпна, мъжете бяха до един въоръжени. Някои носеха просто дървени палки, отпуснати покрай краката им, други — тежки железни инструменти. Водачът им имаше стар меч. Той почука на портите и те се отвориха незабавно, сякаш някой отвътре беше очаквал почукването. Мъжете нахлуха в двора.

Зад гърба ѝ се чу вик и Савин се извърна рязко към вратата, тогава чу още викове, по-силни. Някаква тупурдия навън, чу я въпреки шума на машините. Тя пропълзя до вратата и постави ръка на едно от резетата. Искаше да я отвори и същевременно умираше от страх при мисълта какво ще види.

— Назад! — Чу Валимир да крещи, когато най-после събра смелост и я открехна. — Назад, проклети да сте!

Работниците бяха оставили работата си и се бяха скупчили в единия край на халето. Плътна тълпа, гневни лица, стиснати в юмруци камъни и железни пръти. Савин зяпна с широко отворена уста.

Охраната на Валимир беше сформирала полумесец пред стълбите към кабинета и даваше отчаян отпор, но бяха превъзхождани по брой двайсет към едно. Ужасените очи на Савин прескачаха от лице на лице в тълпата. Необуздана, излязла от контрол сган. Валимир стоеше с лице срещу тях на балкона. Тилът му беше почервенял, докато крещеше:

— Отстъпете незабавно!

Един мъж в лекьосан елек, чиито ръце изглеждаха като направени от старо корабно въже, посочи към него с дървения кол в ръката си:

— Ти отстъпи, дърт шибаняк!

Откъм тълпата полетяха неща — камъни, инструменти, части от машини — и зачаткаха по стените на кабинета и броните на охраната.

Нещо събори шапката на Валимир и той се свлече до парапета, поставил длан върху окървавената си глава. До вратата се пръсна бутилка и Савин я затръшна, залости я с дебелата греда и отстъпи заднешком към средата на кабинета. Беше очаквала грозни сцени на излизане, изкрещени обиди, възмутени мъже, завличани насила към килии, докато тя се отправя с елегантна походка обратно към луксозния си живот. Но как да знае, че ще се стигне до това? Въоръжен бунт!

Чуваше учестения си дъх. Паниката на преследвано по време на лов животно. Разтрепераните ѝ пръсти сякаш от само себе си изтеглиха острието от ножницата, ама че глупост. Но не е ли това, което прави човек, когато животът му е в опасност? Животът ѝ в опасност ли е? Шумът отвън се усили, идваше от по-близо. През монотонното бучене на машините тя чу крясъци, ругатни, рев, звън на стомана. Някой започна да пищи пронизително и писъкът сякаш нямаше край.

Усети, че ѝ се пикае, ужасно. Дръжката на острието беше хлъзгава от пот. Очите ѝ се стрелнаха към прозореца — имаше дебела решетка от външната страна. Към мебелите. Нямаше къде да се скрие, не и ако искаше да не я открият на мига. Погледна към пода… разхлабената дъска.

Хвърли се на колене и зарови пръсти в пролуката. Лакираните ѝ нокти изглеждаха абсурдно, докато дърпаше дъската. Стисна зъби и успя да пъхне върховете на пръстите си под нея. Не обърна внимание на забилите се в тях трески, напъха върха на кинжала в пролуката, започна да налага с юмрук дръжката, за да го натика още по-навътре.

Пред вратата се чу шум и Савин извърна рязко глава.

— Отвори вратата, миличка. — Гласът беше мазен, угоднически, но пълен със заплаха. Гласът на касапин, прикоткващ прасенцето да влезе в ограждението за клане. — Отвори вратата и няма да сме груби с теб. Накараш ли ни да я разбиваме, после ще разбием нещо по тебе. — Чу се грубиянски смях, последван от здрав удар по вратата, който накара гредата да изтрака, а Савин да подскочи от изненада.

Тя задърпа дръжката на кинжала като лост, напрегна всички сили, ръцете ѝ трепереха от напрежение. Гвоздеите изскърцаха жално и изведнъж Савин полетя назад и се просна по гръб на пода. Изкривеното острие изтрополи върху прашните дъски до нея.

Хвърли се към отворилата се в пода дупка. Между напречните греди съзря прашни сандъци. Достатъчно широка ли беше дупката, за да се промуши? Зачопли трескаво по копчетата на жакета, разранените ѝ пръсти оставиха кървави петна по плата, преди да го разтворят рязко. Разкопча сребърната катарама на прекрасния колан, свали го и го захвърли настрани. Грабна кинжала и го пусна в дупката. Шумът на машините заглуши издрънчаването му на пода на халето отдолу. Нямаше време за подготовка. Нямаше време за колебание. Прехвърли крака през ръба и започна да се спуска надолу. Осъзнаваше, че това не подхожда на една изискана дама, но не се сещаше за начин за бягство от тълпа убийци, който да подхожда.

— Ще броя до пет, кучко! — Гласът на мъжа пред вратата беше кипнал от ярост. — До пет, после влизаме!

— Ако щеш брой до хиляда, путко такава! — кресна гневно Савин, докато промушваше бедра през отвора на пода. Тясно, много тясно, ръбът се впи в тялото ѝ през дрехите.

— Едно!

Заклещи се. Стисна здраво зъби, вкопчи ръце в напречните греди и започна да се усуква, да натиква малко по малко тялото си надолу.

— Две!

Савин изръмжа, натисна с всички сили и изведнъж, сред пращене на разпорен плат, полетя надолу. Преминавайки пред дупката, ожули здраво рамото си и фрасна брадичка в дъските на пода. Падна на една страна и главата ѝ се удари в едно от буретата.

— Три! — чу някъде отдалече, през звънтенето в ушите си.

Надигна се, зави ѝ се свят. Не виждаше нищо, обзе я паника. Протегна трепереща ръка към очите си. Перуката ѝ се беше свлякла върху тях. Дръпна я рязко от лицето си и я захвърли настрани. Беше затисната от нещо. Разкъсаната ѝ пола се беше закачила за един пирон над главата ѝ. Засуети се с връзките, изхлузи се от полата и я остави да си виси от пода на кабинета.

— Четири!

Забеляза блещукането на стоманеното острие на пода. Стисна дръжката му и започна да пълзи. Ниско до земята, пропълзя зад наредените, прашни бурета. Онзи с пронизителните писъци продължаваше да пищи, спираше колкото да си поеме дъх, и пак почваше.

— Пет! — Тя чу как вратата горе се разтресе в рамката си от мощния удар.

Беше си порязала ръката, не знаеше как и къде, беше счупила наполовина два от ноктите си и оставяше кървави петна по всичко, което докоснеше. Цялата ѝ фуста беше оцапана с кръв. Тези петна нямаше да излязат лесно, помисли си. Петната? Да излязат? Не, тя трябваше да излезе.

Запълзя напред. Главата ѝ пулсираше от болка, рамото ѝ тръпнеше, брадичката ѝ гореше, бедрата ѝ щипеха, порядъчно надрани, но тя продължи да пълзи колкото бързо успяваше. Притиснала език в зъбите си, пълзеше напред. По едната ѝ вежда се стече струйка кръв. Продължи напред, надничайки през пролуките между буретата.

Влачеха Валимир нанякъде, окървавената му глава бе виснала немощно. Работник се киска като полудял и размахва набодената на върха на дълъг нож шапка на Валимир. Един от телохранителите им лежи неподвижно на пода, без шлем, със сплъстена коса и огромна, тъмна локва под разбитата си глава. Друг е на четири крака, заобиколен от работници, които го налагат с дървени сопи и те дрънчат по очуканата му броня.

Той някак успя да се изправи на крака, олюля се и протегна ръка да се подпре на нещо. В следващия миг бе дръпнат рязко настрани и Савин видя, че ръката му беше попаднала между две огромни зъбчати колела, които го повлякоха към вътрешността на машината. Той нададе пронизителен писък, ръката му изчезна до рамото между зъбните колела и кръвта запръска в лицето му. Савин усети няколко ситни капчици и по своята буза, но от шума на машината или писъците на мъжа в нея никой не чу ахването ѝ.

Машината подскочи напред, зъбчатите колела забавиха ход и застъргаха заплашително, писъците на мъжа преминаха в жално хленчене, после машината подскочи и колелата се завъртяха отново. Савин извърна глава, не искаше да гледа. Държеше погледа си насочен само напред. Това не беше истина. Не, не се случваше наистина. Как е възможно да е истина? Мъжете крещяха, джавкаха като глутница побеснели кучета. Не различаваше думите, но чуваше ясно гнева в тях. И ударите по вратата на кабинета отгоре.

Проследи с очи дългия, дебел вал до мястото, където изчезваше в тъмна дупка в зидарията на стената от другата страна на становете. Вероятно можеше да пропълзи до там, да се промуши в тъмното, прашно пространство под зъбчатите колела. Оттам. Да, може би оттам.

И тя пропълзя по корем под машината. Амбициозна и коварна като змия, е, сега пълзеше като такава, като червей в прахоляка. Беше потънала в пот, настръхнала от ужас, заобиколена от тракащи железа. Видя лицето на младо момче през въртящите се части на машината, видя отчетливо светлото петно по въодушевеното му лице, но то не я забеляза, гледаше в посока към кабинета. Всички бяха отправили погледи натам. Озъбени като вълци пред кокошарник. Чакаха вратата да поддаде. За да я извлекат навън.

Продължи да пълзи, драпаше с нокти по пода. Пропълзя през локвата кръв от злощастника, погълнат от машината, и тръгна под огромния, въртящ се бясно вал. Видя лъщящата по него смазка. Всеки неин дъх вдигаше облаче прахоляк от пода.

Очакваше всеки момент да чуе радостния вик: „Ето я!“. Очакваше всеки момент да усети груби ръце върху глезените си. „Дайте я насам кучката!“ Потният ѝ гръб беше настръхнал в очакване на края. Задъхваше се, давеше се от прахоляка. Прехапа език, трябваше да потисне страха и отчаянието.

Почти захлипа от облекчение, когато най-после стигна дупката в стената. Сграбчи грубите ръбове на зидарията и се намъкна вътре. Претърколи се в тъмното пространство под нея и се просна в дълбоката една педя застояла вода. Устата ѝ се напълни с нея, тя я изплю и се задави, аха да повърне.

Пространството зад стената беше тъмно, виждаше само лъщящите ръбове на тухлите на другия край. Всичко трепереше от грохота на машините, кънтеше от виковете отвън. Тръгна бавно към светлината отпред. Подгизналите ѝ боти шляпаха в калта. Тропотът и тракането се усилваха, нещо отпред се движеше.

Оказа се огромното воденичарско колело, което въртеше вала на машината. Бръмчене, стържене, пращене на дърво, светли снопове между черни греди, разпенена вода. Перките на колелото се забиваха в реката от една страна и изскачаха сред облак от лъскави пръски от другата.

Колелото беше четири пъти колкото човешки бой. Но нямаше начин да мине през него. Между въртящото се дърво и лигавата стена обаче имаше пролука. Пролука, в която видя сивата дневна светлина и част от чакълен бряг.

Савин погледна през рамо към тъмния коридор зад гърба си. Нямаше следа от преследвачи. Но вратата нямаше да издържи още дълго. Ще дойдат за нея. И ако я хванат…

Може ли да се промуши между колелото и стената? Възможно ли е?

Притисна език в небцето си и огледа добре пролуката. Ами ако не се побере в нея? Ако колелото я завлече в реката и я удави във водовъртежа под себе си? Ами ако я завлече в зъбчатите колела и те я разкъсат на парчета? Ще се разпука ли като орех черепът ѝ, ако попадне между колелото и подпорните му греди? Ще се заклещи ли в колелото надрана, нарязана, накълцана, кървяща до смърт? Ще издъхне ли бавно в борба за живот, докато колелото я върти ли, върти? Пред очите ѝ беше отново мъжът, когото машината погълна, чу отчаяните му писъци. Не, нямаше друг избор.

Притисна се с гръб към стената. Дъхът ѝ излизаше накъсан през стиснати до болка зъби. Бавно, много бавно спусна един крак във водата и заопипва за дъното. Подгизналата фуста беше залепнала за треперещия ѝ крак, сега потопен до средата на бедрото. Пръстите на крака ѝ докоснаха тиня. Изви се покрай ръба на тухлите, плешките ѝ се притиснаха отчаяно в стената.

Затаи отчаяно дъх, глътна корема си в безсмислен опит да стане още по-слаба. Ръката ѝ стискаше мократа дръжка на кинжала. Беше прехапала до болка устна, съсредоточена в святкането на светлината през въртящото се току пред носа ѝ колело. Увери се, че кракът ѝ е стъпил здраво в тинята на дъното, и тогава спусна внимателно и другия крак във водата. Събра в шепа фустата си и я дръпна здраво към себе си, за да не се закачи за колелото. Убита от дрехите си, докато бяга от тъкачница. Подобаваща ирония на съдбата.

Ахна от изненада, когато един щръкнал ръб задра корсета ѝ, отпори парче от бродерията и почти я завлече между дървените пръти. Успя да запази равновесие само благодарение на вкопчените си ръце в ронещата се зидария зад гърба ѝ. Зъбите ѝ започнаха да тракат.

Пристъпи бавно настрани. Тежката от вода фуста залепна за крака ѝ. Водните пръски я окъпаха. Едва успяваше да си поеме дъх от вонята на реката. Едната ѝ буза се отри в грубите тухли и тя притвори почти напълно очи. Главата ѝ щеше да се пръсне от бесния трясък на дърво и вода.

Още малко, още малко. Изведнъж Савин стигна края на колелото, изскимтя от облекчение и се свлече по очи в реката. Хвърли се трескаво напред, хлипаше, гълташе вода, газеше, размятала ръце. Изпълзя на четири крака върху мокрия чакъл. За момент ѝ се прииска да целуне земята. Тогава забеляза мръсната пяна и се отказа.

Вдигна поглед и изтри лице с опакото на треперещата си ръка. Реката клокочеше покрай нея, повърхността ѝ бе разпенена от колелата на една дузина други фабрики, осеяна с подскачащи боклуци и покрита с петна в неестествени цветове — лилаво, оранжево, зелено — от бояджийницата за платове по-нагоре по течението. Левият бряг представляваше каменист плаж с очертани от ивици кафява трева и водорасли следи от покачването и спадането на водата. Беше осеян с отпадъците от града. Парцали, кожа, парчета от столове, натрошено стъкло, ръждива тел и неща, прекалено изгнили, за да бъдат разпознати, и всичкото това изповръщано на купчинки от измъчената река. Над тях се рееха ята от птици, спускаха се, кълвяха, ровеха се в боклука като крилати плъхове.

Една прегърбена старица също ровеше из купчините. Тя изгледа Савин с обезумели очи, забеляза острието в ръката ѝ, обърна се и закуца нанякъде, преметнала до гърбицата си издут от боклуци чувал.

Савин се изкатери с несигурна походка по чакъла. Мокрите ѝ дрехи бяха залепнали по нея. Трябваше да намери нещо, с което да се покрие. Тръгна покрай реката, разгръща клоните на дърветата с накачени по тях парцали, обръща сандъци и касети, кашля, задавена от вонята. Зърна рояк мухи над труп на животно — куче, прасе, овца, не можеше да се каже, беше просто сплъстена козина върху почернели кости.

Савин зърна нещо до него. Старо палто с един откъснат ръкав и с провесена навън като червата на изкормен труп подплата. Нахвърли се върху него с повече задоволство, отколкото това, с което избираше тоалети по последна мода в магазините за рокли в Адуа. Копринените рокли нямаше да ѝ спасят живота. Това може би щеше да успее да направи точно това.

Ботите ѝ бяха така наклепани с тиня, че никой нямаше да познае, че струваха повече от къща в този квартал, но фустата ѝ, макар и омазана с кръв и речна мръсотия, тежка като броня от попилата в нея вода, можеше да я издаде. Зачопли с окървавени пръсти по връзките, но накрая се наложи просто да ги среже с изкривеното острие на кинжала. Остана клекнала на мръсния чакълест бряг само по корсет и залепнали за нея гащи. Корсетът трябваше да остане, макар и разкъсан на места, с едно пречупено, щръкнало накриво дървено ребро. Просто нямаше как да стигне връзките на гърба.

И тя намъкна мръсното палто — боклук, в който дори гърбавата просякиня не беше видяла никаква стойност. Вонеше на гнило и някакъв химикал, който моментално започна да дращи гърлото ѝ, но въпреки това тя беше доволна от придобивката. С него на гърба си нямаше шанс някой да разпознае в нея Савин дан Глокта — пионер в последната мода на Адуа, страшилище на всяка бална зала и приемен салон, кошмарът на всеки изобретател или инвеститор.

В този момент ѝ се искаше, ако може, просто да се зарови в купчините боклук и да изчезне напълно. Но знаеше, че те ще тръгнат да я търсят. Те знаеха коя е. Знаеха кой е баща ѝ. Досега със сигурност бяха успели да разбият вратата на кабинета и бяха открили откъртената дъска на пода. И сега им оставаше просто да проследят кървавата следа под машината, покрай колелото. Всеки момент щяха да се появят отнякъде.

Савин загреба с шепа тиня от брега и я размаза старателно по остриганата си до кожа глава и по лицето си. Прегърби се като гърбавата старица с чувала и тръгна бавно, провлачвайки един крак. Всъщност почти не се налагаше да се преструва, че куца. Осъзна, че в даден момент беше изкълчила единия си глезен, и сега той започваше да тръпне от болка. Всичко я болеше. Загърна се във вонящото палто, скри под него кинжала и закуца, оставяйки след себе си на чакъла двеста марки под формата на съсипан, фин гуркулски лен.

Изкатери се до опасаната с нисък зид алея зад фабриката. Същата, където беше забелязала през прозореца въоръжените работници. Усети гъделичкане по шията си. Мътните да го вземат, обеците! Бяха онези, прекалено натруфените, които беше избрала Лисбит. Свали ги и тъкмо щеше да ги изхвърли, когато си спомни колко струваха. Натика ги в прокъсания подгъв на корсета.

Шумът на машините беше спрял. Чуваше се само трясък на метал, пращене на разкъсан плат и трошене на стъкло. Все пак наричаха се Трошачите. Да направят целия град на пух и прах, беше ѝ все едно, стига да оставеха нея на мира.

Пропълзя до ъгъла на зида, надникна към портите на тъкачницата.

Каретата беше точно отпред, непокътната, такава, каквато я беше оставила на влизане. Кочияшът седеше на капрата, сгушил брадичка в яката си, един от конете тръскаше глава и сбруята му подрънкваше тихо. Така нормална карета, така неестествено сигурна и безопасна насред безлюдната уличка.

Савин простена от облекчение и закуца към каретата.

Малките човечета

Лисбит се упражняваше да седи изправена. Просто не можеше да разбере как лейди Савин успяваше да седи така, че шията ѝ да изглежда толкова дълга. Така де, имаше същия брой кости в нея като всички останали. Но Лисбит я беше изучавала в продължение на доста време и мислеше, че най-после бе успяла да разгадае тайната ѝ. Първо изместваш назад плешките, колкото можеш повече, така че почти да се допират. После изпъваш шия, не просто повдигаш брадичката, издължаваш цялата шия…

Тя се свлече на седалката на каретата и разкърши рамене. Проклятие, трудна работа. Отвори часовника, отне ѝ известно време да разбере колко беше часът, после бутна капачето и то се затвори с приятно за ухото щракване. Лейди Савин се бавеше, но нищо, тя ще чака, разбира се, че ще чака, това е част от работата на компаньонката. Ще чака, докато се стъмни ако трябва. Толкова предана е тя. И по-добра от онази мургава кучка Зури, която гледа отвисоко и нарежда на хората какво да правят, все едно е нещо повече от тях. Е, от Лисбит не е нищо повече и тя ще ѝ го докаже. Най-после ѝ се беше отворила възможност, ще се възползва от нея на всяка цена. Тя приглади единия си много изящен дантелен маншет на много красивата рокля, която беше облякла, потупа часовника на гърдите си — такова великолепно украшение на изящната му верижка. Лисбит Бийч, компаньонка на изискана дама. Звучеше добре. Заслужаваше това. Повече от проклетницата Зури. Всъщност що за име е това? Име за кукла, ето какво.

Проклетата мургава кучка беше убедила всички, че е голяма работа и знае всичко на този свят. И сега на всичкото отгоре ще доведе и братята си. А лейди Савин просто се съгласява: „Ама разбира се, доведи ги! Да живеят тук, при нас, при свестните хора!“. Лисбит още не можеше да повярва на това. Все едно не бяха вече навсякъде из Мидърланд. Искаше да е мила. Искаше да е щедра. С голямо сърце, питай когото искаш. Винаги когато имаше подръка, подхвърляше милостиня на просяците. Но всичко си има граници. Хората в Съюза си имат своите проблеми и без тълпите от мургави копелета, прииждащи от юг. Ами да, вече са навсякъде из Адуа! Има места в града, където нормален човек вече не смее да стъпи.

Тя извади малкото огледалце да провери грима си. Проклетата жега направо съсипваше пудрата. Докато се дивеше на руменината на скулите си, зърна някакъв просяк да куца право към каретата. Просяк някакъв, с мърляво палто с един липсващ ръкав, с щръкнала от него кльощава ръка. Стори ѝ се, че е жена, и устните ѝ се изкривиха от погнуса. Такава мърла, с омазана с кал, кръв и кой знае още какво остригана до кожа глава. Изглеждаше болна. Последното, което ѝ трябваше в момента, е лейди Савин да се върне при каретата и да завари някаква саката просякиня с протегната за милостиня ръка.

Лисбит спусна рязко прозореца и кресна:

— Я да се махаш оттук!

Просякинята извърна зачервени очи настрани и се отклони от каретата. Закуца прегърбена нанякъде.

В следващия момент се чу тракане и вратата на отсрещната страна на каретата се отвори рязко. Вътре се шмугна някакъв мъж. Едър, с работнически дрехи и голямо петно сажди на едната буза. Гледай го този, да се намъкне в каретата на лейди Савин просто ей така, каква наглост.

— Марш навън! — кресна му гневно Лисбит. Той не помръдна. В отворената врата се струпаха още мъже. Пред прозорците изникнаха озъбени физиономии, мръсни ръце се протегнаха към нея.

— Помощ! — изпищя тя и се сви до вратата. — Помощ! — Ритна онзи със саждите по лицето и го уцели добре, право в челюстта, но нечия ръка я сграбчи за глезена и с едно рязко дръпване я извлече навън. Пищяща от ужас, Лисбит се просна в канавката. В следващия момент се давеше в море от посягащи ръце, тропащи крака и гневни физиономии.

— Къде е тя?

— Дъщерята на Дъртата клечка?

— Къде е тая кучка Глокта?

— Аз съм само прислужница! — изпищя Лисбит. Не разбираше какво става. Обир! Безредици! Бяха свалили кочияша от капрата и го ритаха от всички страни, свит на кълбо, покрил с окървавени ръце главата си.

— Ще ти дам само една възможност…

— Аз съм само…

Някой я удари. Последва приглушено „туп“ и главата ѝ се фрасна в паветата. Имаше кръв в устата ѝ. Някой я вдигна за косата. Чу пращене на плат. Ръкавът на жакета ѝ беше отпран наполовина, дантеленият маншет висеше разкъсан. Някой ровеше в чантата ѝ, изхвърляше навън красивите кутийки с грим и пудра. Нечий ботуш стъпка четките ѝ.

— Вкарайте я вътре, сега ще разберем какво знае.

— Не! — изпищя тя. Верижката одра лицето ѝ, когато някой отскубна часовника. — Не! — Смееха се, докато я влачеха през портите. — Не! — Вкопчи се в рамката на портите, но един държеше лявата ѝ ръка, друг дясната, трети единия ѝ глезен. — Не! — Дясната ѝ обувка риташе безпомощно земята. Такава красива обувка. Толкова се гордееше, когато я обу тази сутрин. — Аз съм просто прислужница…

— Спрете! — изрева Кърбман, изблъска настрани един, после втори. — Спри! — Сграбчи за гушата момчето, напъхало ръка под разкъсаната пола на жената, и го запрати на земята. — Забравихте ли кои сте? Не сме животни! Ние сме Трошачите!

Притесни се, когато видя извърнатите към него обезумели лица. Но продължи да крещи насреща им. Какво друго му оставаше в момента?

— Правим това, за да не сме ние жертвите. Не за да направим от тях жертви. Добри хора сме, братя! — Той разтресе отчаяно ръце. Не виждаха ли какво правят? — Правим това в името на Голямата промяна! В името на справедливостта, забравяте ли?

Не беше глупак. Естествено, че някои го правеха заради справедливостта, други за отмъщение, трети с надеждата да извлекат някаква полза или просто заради тръпката от безредиците. А защо не четирите, взети заедно? В такъв момент, разгорещени от първоначалната победа и надъхани за насилие, дори свестните хора ги избиваше на лошотия. Въпреки това достатъчно бе свестните да са с един повече, за да се разколебаят всички.

— Какво, ще я пуснеш да си върви ли? — попита един.

— Никой няма да пуска никого да си върви — отвърна Кърбман. — Ще бъдат съдени наред с останалите. Съдени справедливо. В честен съд.

— Аз съм само прислужница — изхлипа момичето. Сълзите му бяха оставили черти по напудреното му лице.

В този момент се появиха двама други, помъкнали Валимир за подмишниците. Дрехите му бяха разкъсани, лицето му окървавено, очите му подути, почти напълно затворени. Едно от момчетата го заплю.

— Шибано копеле! — изръмжа друг.

Кърбман застана пред тях и вдигна умиротворително ръце:

— Спокойно, братя. Да не избързваме, за да не съжаляваме после.

— За нищо не съжалявам — кресна някой.

— И не съм ти никакъв брат — викна друг.

— Ако на теб не ти стиска, остави работата на онези, на които им — натърти трети самодоволно, все едно за да си част от тълпа, се искаше огромен кураж.

Нещата отиваха на зле или всъщност на по-зле, но за късмет по улицата се зададе колона от затворници. Сигурно две дузини, много разпокъсани и раздърпани хубави дрехи, много насинени, просълзени и шокирани горди лица. Бяха оковани по двама за дълга верига. Водеха ги петима Трошачи с окачени на коланите саморъчно изковани окови. Кърбман познаваше възрастния мъж начело на колоната от срещите, въпреки че не си спомняше да го бе чувал да говори.

— Братко Лок! — извика му Кърбман и спря колоната. — Към съда ли си ги повел?

— Да.

— Имам още двама за теб. — Кърбман издърпа момичето от ръцете на недоволните си другари, отведе го при един от Трошачите — мъж с руса брада — и той го окова за веригата. Мътните да го вземат, един от арестантите беше Селф, надзирател в третото хале на стъкларската фабрика „Резлинг“. Беше забил поглед в земята, а на едната му буза имаше дълбока, кървава резка. Свестен човек беше. Грижеше се за хората си. Кърбман преглътна тежко. Да окове още двама за веригата, беше най-доброто, което можеше да направи в момента. Опиташе ли да откачи някого от нея, това най-вероятно щеше да му коства живота.

— Аз съм само прислужница — проскимтя момичето, докато оковаваха Валимир до него. Косата му беше сплъстена от кръв, главата му клюмаше.

Кърбман се обърна към работниците.

— Имаме възможността да оправим тоя свят, братя! — Гласът му потрепери. — По-добър свят да изградим, разбирате ли? Но трябва да го направим както е редно.

Веригата тръгна рязко напред и Резлинг и останалите потеглиха отново. Хората тътриха крака, препъваха се, хлипаха, стенеха под зоркия поглед на половин дузина жилести мъже в работнически дрехи и дървени сопи в мръсните им ръце.

— Копелета — промълви под нос.

Та той е Карлрик дан Резлинг, ще се погрижи да виснат до един на въжето.

Минаха покрай овъглените останки от карета. Цялата улица беше осеяна с отломки. Натрошено дърво, счупено стъкло. Забеляза с периферното си зрение движение под един от прозорците и това го накара да подскочи уплашено. Писалището се сгромоляса на улицата и избълва камара хартия по паветата.

Наблизо стояха и гледаха група мъже. Един хрупаше ябълка. Друг се изсмя. Писклив, нервен смях.

Спомни си как нахлуха на мостика. Така де, в кабинета му, той го наричаше мостик, обичаше морската терминология. „Вън, проклетници такива!“ Виковете му винаги ги караха да свеждат покорно очи. Вън! Но не и този път. Не можа да повярва на очите си! Все още не можеше да повярва!

Извлякоха го иззад писалището. Него, адмирала! Карлрик дан Резлинг! „Проклети да сте до един!“ Влачиха го по цялата дължина на палубата. Хубаво де, по пода на фабриката. Да го замерят с боклуци собствените му работници? Видя ги с какво невиждано допреди усърдие чупеха машините. Машините, на които бяха наети да работят! „Бял ден да не видите!“ След всичко, което беше направил за тези хора, за града. Да го оковат във верига заедно с две дузини злощастници, като роби в проклетия Гуркул! „Как смеете?“

Разнородна група бяха арестантите. Мъжът отпред с разкъсаното сако познаваше по физиономия. Адвокат ли беше? До него беше жената на оня идиот, как му беше името? Сириск? Момичето, което току-що оковаха във веригата, приличаше по-скоро на нечия прислужница, отколкото на дама от висшето общество. Мокрите му от сълзи и с разтекъл се по тях грим бузи бяха румени като на селянка. Къде всъщност ги водеха? Нямаше никаква логика в това. Никаква логика.

Някаква жена с нацапотено с ярък грим лице се надвеси от прозореца над главите им. Смееше ли се, та смееше ли се. С пълно гърло и хвърляше купчини хартия. Счетоводни записки. Квитанции. Облигации. Сипеха се като изписани с красив почерк конфети, стелеха се в мръсотията.

Това не беше просто стачка. Не бяха обикновени безредици. Не беше само неговата фабрика или тази до нея. Улиците бяха като заразени с вируса на революцията! Беше навсякъде. Целият свят беше полудял.

Какво щеше да каже милата му съпруга Селин, ако можеше да види любимия си град, докаран до такова положение? Тя, която прекарваше вечери наред, раздавайки супа на бездомните? Хранеше проклетите хрантутници. Може би беше за по-добро, че треската я отне в средата на лютата зима, независимо от всичките пари, които хвърли по доктори. За по-добро е. Точно както казаха над гроба ѝ.

В една от страничните улички някакви мъже бутаха фургон и товарът му от бурета подскачаше по неравните павета.

— Копелета! — кресна той на най-близкия надзирател. На този Трошач. На този предател. На това животно. — Аз съм Карлрик дан Резлинг, ще се погрижа да…

Онзи го удари с юмрук в лицето. Стана така неочаквано. Почти повлече сред себе си жената, която беше пред него, когато се изтърси по задник на земята. Седя известно време така, смаян от случилото се, с потекла от носа си кръв. Никога досега не го бяха удряли в лицето. Никога, през целия му живот. Зарече се, че не иска това да се повтори никога повече.

— Ставай — каза мъжът.

И Резлинг се изправи. Очите му се напълниха със сълзи. Какво щеше да каже Селин, ако можеше да го види сега?

Него, Карлрик дан Резлинг? Та той е адмирал. Нали?

Вече не беше убеден.

— Копелета — повтори мъжът до нея, но сега това беше по-скоро жално хленчене, отколкото предизвикателство. При все това просеше си боя.

— Млъкни! — изсъска му Кондин през сълзи. — Ще стане по-лошо.

Можеше ли всъщност да стане по-лошо? Разминаха се с някакви мъже — изкривени от ярост лица, стиснати юмруци, сопи и брадвички. Подвикваха, освиркваха, издаваха животински звуци. Един се стрелна напред и изчатка със зъби току пред лицето ѝ и тя подскочи от уплаха.

Сълзите се стичаха по лицето ѝ. Не беше спряла да плаче от момента, в който те изкъртиха с ритник вратата на малката чайна, в която тя седеше и разпространяваше слуха, чут от Савин дан Глокта миналата вечер. Защо им беше да ритат вратата? Можеха просто да я отворят. Камбанката на горния праг подрънкваше така очарователно при отварянето ѝ.

Баща ѝ не можеше да понася, когато тя плачеше. „Стегни се, момиче.“ Побесняваше, все едно сълзите ѝ бяха незаслужена нападка срещу него. Понякога я перваше по главата, но ударите не я направиха по-корава, точно обратното. После съпругът ѝ предприе друга тактика — безразлично пренебрежение. Самата идея той да прояви чак такъв интерес към нея, че да я удари, беше абсурдна. Да я оковат във верига, беше най-голямата проява на интерес към нея от години насам.

Колоната минаваше покрай горяща фабрика. Димът се стелеше над нея и засенчваше слънцето. Прозорците ѝ избухваха с трясък навън, от тях избълваха огньове и засипаха улицата със стъкла, тлеещи боклуци и летви, с натрошени на парчета керемиди. Кондин засенчи лице срещу горещината, която пресушаваше сълзите ѝ в момента, в който избиеха.

Действието в една от любимите ѝ книги — „Изгубена сред работниците“ — се развиваше на фона на работническо въстание. В нея красивата дъщеря на собственика на фабрика беше спасена в пожар от един от работниците на баща ѝ. Ъглите и ръбовете на страниците на главата, в която тя най-после му се отдава сред машините, са опърпани и намачкани от постоянното прелистване. Любимата част на Кондин беше тази, в която се описваха ръцете му, толкова силни и същевременно така нежни.

Наоколо имаше много силни мъже. Нежни не. Видя няколко от тях да ритат бясно вратата на магазин. Други изнасяха навит на руло килим от една къща. Смаяните ѝ, зачервени от плач очи се стрелкаха насам-натам при всеки шум, вик или писък. И виждаше ужасяващи сцени, накъдето погледнеше. Нито следа от романтика.

Покрай колоната се влачеше някакъв просяк в мърляво палто. Защо? Та те отиваха в ада. Или вече бяха пристигнали.

— Копелета — продължаваше да хленчи мъжът до нея.

— Шшшт — изсъска му гневно Кондин.

Мъжът пред нея извърна намръщено лице:

— Млъквайте и двамата.

Колтън извърна поглед от двамата ревльовци зад себе си, обърна се отново напред и поклати неразбиращо глава. Това им е проблемът на богаташите, не знаят как да се държат дори при най-малкото затруднение. Нямат опит. Той разтри разранената кожа на китките си под грубите окови. Бяха изковани с остри ръбове, деряха кожата. Но Колтън беше свикнал с грубите, дерящи кожата неща.

Не беше искал да става пазач. Но предлагаха шинел с работата. И храна също, пък било то скапана. И надница, пък било то мижава. Имаше ли друг избор тогава? Не пазач, куче пазач щеше да стане, ако му бяха обещали колибка. Принципите са хубаво нещо, но само ако имаш покрив над главата си.

Минаха покрай три натъркаляни по земята фигури. Червените куртки бяха разпрани и покрити с потъмнели, влажни петна. Войници. Ако армията не можеше да спре тази лудост, какъв шанс някой друг да успее?

Винаги си беше мислил, че един ден ще е тъкач, като баща си. Помнеше златните години, малко след като Кърнсбик измисли машината за предене на вълна. Влакното потече като река от новите предачници толкова евтино, направо без пари. И изведнъж започнаха да се търсят тъкачи навсякъде. Ходеха наперено, облечени като лордове до един. Е, вярно, настанаха тежки времена за горките предачи, но това беше техен проблем.

После Колтън тъкмо беше свършил чиракуването си, когато се появи тъкачната машина на Масруд, и има-няма за три лета тъкачите ги сполетя същата участ като предачите преди тях. Като капак на всичко много от предачите се бяха насочили към тъкането, нали там бяха парите, но ето че сега и там нямаше пари.

И Колтън беше без работа. Затова дойде във Валбек, където се говореше, че имало много работа. Само дето като дойде, видя, че същата идея беше хрумнала на всички. И стана пазач. Хората го гледаха така, все едно беше някакъв предател. Но той просто се нуждаеше от храната. И сега беше окован за верига наред с куп богати копелета. Каква ирония, свалиха му шинела, преди да го оковат. Не беше честно. Но питай предачите кое е честно и кое не.

Докато тътреха крака по моста, някакво куче се скъсваше да лае. Беше като обезумяло. Някакви хлапета отмъкваха касети с нещо от един разрушен фургон и кучето лаеше ли, лаеше по никого и по всичко живо. Тая жена отзад продължаваше да хленчи. Не могат да се справят с трудностите богаташите и това е. Нямат опита. Е, сега ще понатрупат някакъв.

— Стой — каза мъжът, който отговаряше за арестантите, и колоната спря. Странно, Колтън го познаваше. Лок се казваше, да, Лок. Навремето беше тъкач. Помнеше как се смееха заедно, той и бащата на Колтън, по време на едно от събранията на гилдията. Сега беше мрачен. Но същото важеше за много тъкачи. Най-вече заради машината на Масруд.

Лок отиде до парапета и смръщил вежди, надникна надолу.

Мръсна вода, покрита с пяна, боклуци и мазни петна. Често идваше тук. И стоеше на същото това място. Гледаше водата. След като умря жена му. Трудно можеше да си представи човек в тази жега колко люта беше зимата.

Дали студът я довърши, или гладът, или треската, не знаеше. А може би просто се отказа и всичката надежда за живот изтече от нея. Стигна дотам, че просто нямаше стопляне. Заболя повече и повече и една сутрин просто не се събуди. Синът му я последва две нощи по-късно. Беше едва на осем. Дъщеря му си отиде последна, снегът точно беше започнал да се топи. Не помнеше как точно изглеждаха. Не си ги спомняше приживе. Но ги помнеше мъртви. Спа до тях в продължение на няколко нощи, докато се поразмекне земята. Прекараха още няколко нощи заедно.

Помнеше как ги погреба. В един гроб и пак късмет, че го имаше него, толкова хора отиваха в земята по онова време. Жена му беше най-отдолу, а децата връз нея, все едно ги беше прегърнала. Каза си, че те са късметлиите, докато ги гледаше отгоре. Искаше му се да е при тях. Не плака. Не знаеше как. Гробокопачът сложи ръка на рамото му и каза „Трябва да дойдеш на една от срещите. Да чуеш Тъкача да говори“.

Спомни си как видя да минават наблизо група богаташи. Смееха се. Не на него и несгодите му. Не, тях те дори не забелязваха. Все едно живееха в друг свят.

Вече не.

Обърна се и ги погледна.

Неколцина мъже кървяха, някоя и друга жена хлипаше, но на Лок не му дожаля. Не изпитваше нищо към тях. Не беше изпитвал нищо от много време насам.

— Какво правиш? — попита го един от тях. Мъжът с окървавената уста. — Настоявам да разбера какво…

— Млъквай! — изпищя момичето с разкъсаната рокля и румените бузи. — Затваряй си шибаната уста, шибаняк такъв!

Лок погледна тежката верига. Никакъв шанс да плуваш, окован за такова нещо. Трябваше просто да бутне първите двама и те щяха да повлекат останалите. Към дъното на реката и край на всичко.

Знаеше, че това нямаше да е справедливост.

Но се замисли дали не беше достатъчно близко до справедливост.

Двама мъже гонеха трети, смееха се и го налагаха със сопи. Онзи падна, те го вдигнаха отново на крака и продължиха да го налагат. В края на моста, до входа на къща, се мотаеше някакъв просяк и гледаше към Лок със зачервени, трескави очи.

Възрастният Трошач погледна право към Савин и тя се скри зад ъгъла и се сгуши във вмирисаното палто. Не беше посмяла да тръгне по моста, там щеше да е като в капан, още по-безпомощна. Беше тръгнала след колоната само защото не знаеше накъде другаде да тръгне. Така поне имаше чувството, че не е сама. Не можеше да им помогне. Нито те на нея. Никой не можеше да помогне на когото и да било.

Тялото ѝ отчаяно искаше да хукне, всяко мускулче напираше да побегне нанякъде, но нямаше накъде. Оставаше ѝ само да се влачи бавно по осеяните с хартия улици, покрай преобърнати фургони, заклани коне и потрошени машини, да стиска под мишница кинжала, скрит под този вмирисан парцал, който минаваше за дреха, и да се оглежда за място, където да се скрие. Просто дупка ако трябва, но някъде, където да помисли на спокойствие над случващото се и където да измисли как да се измъкне оттук. Място, недостигнато от ужаса и умопомрачението. Но почти веднага беше осъзнала, че такова място нямаше. Лудостта беше плъзнала навсякъде. Като зараза. Като горски пожар. Целият град беше обезумял. Целият свят.

Женски писък я накара да подскочи от страх, преди да бъде удавен. Забеляза движение в една от задните улички. Тяло в канавката, ритащи във въздуха крака. Голо стъпало, една протрита обувка.

— Помощ! Помощ!

Можеше да направи нещо. Имаше оръжие. Но тя просто продължи напред и скоро писъците бяха заглушени от виковете, шума и лая на кучетата. Чу скърцане отгоре и се залепи боязливо до стената, вдигна поглед по посока на шума. От дървена греда на съседната постройка висеше тяло. Добре облечено тяло. Ръцете на мъжа бяха вързани на гърба, а посивялата му коса се вееше в безпорядък. Собственик на фабрика? Изобретател? Беше ли се смяла с него по време на някой прием?

Продължи да ситни напред, забила поглед в земята. Новите павета отстъпиха място на стари и разкривени, те от своя страна на покрита с разпиляна слама отъпкана земя, а малко по-късно тя премина в прорязана от колелата на каруците кал. Отдалечаваше се от реката и индустриалната част на града и улиците ставаха все по-тесни. Постройките почти я затиснаха от двете страни. Вървеше сред вонящи алеи, по отъпканата от човешки крака мръсотия от канавките и избите с малки прозорци на нивото на краката ѝ. Над главата ѝ се вееха като цветни знамена окачени да се сушат парцаливи дрехи. Части от алеите бяха оградени в импровизирани кочини, в които квичаха и риеха из боклука прасета.

Със залязването на слънцето и дима от горящи къщи градът потъна в още по-тъмен здрач. Очертанията на постройки и фигурите на хора изникваха и изчезваха като привидения. Савин нямаше никаква представа къде се намираше. Валбек се беше превърнал в кошмарен лабиринт, от който нямаше бягство. Как е възможно това да е същият свят, в който тя председателстваше сбирките на Слънчевото общество на Адуа и променяше човешки животи с едно-единствено щракване на ветрилото си?

Видя пищящи хора да се пръскат като подгонени рибни пасажи. Не знаеше нито накъде бягат, нито защо, но паниката беше така осезаема, че тя хукна с тях. Тичаше като обезумяла, без посока, запъхтяна, с мятащо се покрай ожулените ѝ колене палто. Видя мъжът пред нея да се шмугва в тясна алея, и го последва. Блъсна се в него почти моментално, когато той се обърна рязко и вдигна заплашително отчупения крак на стол.

— Назад! — Лицето му бе така обезумяло, почти не приличаше на човек. Той я блъсна и тя падна, прехапа езика си и почти се поряза на острието под палтото, докато се търкаляше в канавката. Тъкмо се надигаше, когато някой притича и я срита мимоходом в ребрата. Тя скочи на крака и закуца напред, изкривила от болка лице и с няколко синини в повече.

Възможно ли бе това да е краят на същия ден, в който разменя любезности с госпожа Валимир на безвкусната ѝ маса? „Какъв ароматен чай, кой го внася?“ Възможно ли бе само преди час да беше обсъждала цената на деца с полковника? Новият ѝ колан, каква майсторска изработка! Но сега полковникът и съпругата му бяха най-вероятно убити, а Савин дан Глокта беше само спомен. Като история, която си чул, но на която не си повярвал напълно.

Зарече се, че ако съдбата ѝ отредеше да преживее този кошмар, занапред ще е по-добър човек. Край на комарджийката Савин дан Глокта. Край на амбициозната пепелянка. Само да я пощади съдбата! Изведнъж осъзна, че шепти думите на глас при всеки треперещ дъх:

— Само да оцелея… само да оцелея… само да оцелея…

Рецитираше ги като поема. Шепнеше ги като молитва. Смееше се, когато Зури говореше за Бог. Как е възможно някой толкова умен като нея да вярва в пълни глупости? Сега се опитваше да повярва. Как само ѝ се искаше да вярва!… Само да оцелея…

Озова се на покрит с криви павета площад, в чийто край гореше голяма, представителна постройка. Иззад стълбовете дим се виеха огнени езици, пепелта се сипеше като черен дъжд на фона на кървавия залез. В средата на площада се извисяваше стара статуя на Харод Велики. Около пиедестала се бяха събрали мъже, които млатеха по краката на статуята с чукове. Други бяха вързали въжета около раменете си и теглеха статуята надолу. Отстрани се беше събрала възторжена тълпа от мъже с факли в ръце, които крещяха и псуваха яростно. Носеше се музика — писък на гайда и скрибуцане на цигулка — и някаква жена танцуваше, размятала разкъсани поли и спуснати коси. До нея танцуваше, или по-скоро се поклащаше недодялано, дебел, чисто гол мъж. Гледката наподобяваше някакъв шантав карнавал.

Савин зяпна зрелището с отворена уста. Беше отчаяна, съсипана от умора. Мръсна като прасе и прежадняла, изплезила език като куче. Почти избухна в смях и сълзи едновременно. Прииска ѝ се просто да се откаже, да се присъедини към танцуващите и да забрави за всичко. Свлече се до стената. Трябваше да си събере мислите. Но с тази дивашка музика това бе непосилна задача.

Забеляза фигури на фона на огньовете. Черни, трептящи от маранята. Висок мъж с цилиндър на главата. Сочеше нещо и крещеше.

— Свалете я! — изрева с пълно гърло Спаркс. — Той е шибаният крал и този площад е шибаното му кралство. Няма място за друг. Свалете я!

Може пък, като му дойде времето, да вдигне друга статуя на площада. Негова статуя, с ей тая висока шапка на главата, дето току-що я открадна и с която изглеждаше такава голяма работа.

Спаркс не се страхуваше от нищо. И колкото повече го повтаряше на другите и на себе си, толкова по-голяма истина ставаше. Ейкърс се страхуваше от всичко. Криеше се и ревеше в килера, когато мъжете идваха при майка им. Как само мразеше това жалко страхливо копеленце, вечно умираше от страх. Затова го заряза и отмина, без да погледне назад, като змия, която сменя кожата си. Спаркс не се страхуваше от нищо.

Нахили се доволно и извърна поглед към танцьорите. Клатеха се, мятаха се, разсъблечени кой повече, кой по-малко, порядъчно бичувани и подобаващо унижени.

— Викам да обесим едно от копелетата! — изкрещя той още по-силно отпреди, за да е ясно на всички, че не се страхува от нищо. — Да им е за урок на останалите!

— Не трябва ли да изчакаме Съдийката? — попита Фреймър.

Спаркс преглътна мъчително. Той не се страхуваше от нищо, но Съдийката беше друга работа… не само че самата тя беше напълно побъркана, но имаше способността да кара хората около себе си също да полудяват. Все едно тя беше кибритената клечка, а те подпалките. Освен това човек никога не знаеше какво ѝ се върти из главата. Можеше да хареса какво е направил с площада. Можеше да го намери безвкусно. Ще се извърнат бавно към него тези черни очи, острият връх на езика ѝ ще се покаже иззад зъбите: „Абе, Спаркс, това не е ли малко безвкусно, бе?“, ще каже тя, останалите ще се обърнат да го погледнат, устата му ще пресъхне, а коленете му ще се разтреперят като тези на Ейкърс, когато се криеше в килера.

— К’во каза? — изкрещя той. Както обикновено страхът го караше да полудява от ярост. И той сграбчи Фреймър за протритата яка на дрехата. Идиот, дори не се беше сетил да си открадне някакви по-свестни дрехи от богаташите. — Аз командвам тук, глупако! Това е моят шибан площад, ясно?

— Добре де, добре, твоят площад е.

— Точно така! И ще паля каквото си поискам! — Спаркс се изкатери по купчините хартия до върха на кладата и прегърна дружески нещастника, вързан за кола в средата ѝ. — Ще запаля когото си поискам! — И той вдигна високо факлата си и светлината на огъня в тъмното му върна куража. — Аз съм шибаният крал на този площад! Ясно ли ти е?

Той погали клюмналата глава на злощастника и понеже косата му беше сплъстена от кръв, вино и какво ли още не, изтри ръка в предницата на ризата му. После скочи от кладата, сграбчи бутилката от ръката на Фреймър и я надигна. Алкохолът му вдъхна още повече кураж. Сега Ейкърс беше някъде много далеч, килерът също, дори Съдийката.

Огледа със задоволство творбата си. Досега не беше решил твърдо дали иска да запали копелето. Клонеше по-скоро към това да го остави, но с настъпването на нощта горящата клада щеше да е подобаваща украса за площада.

— Помогнете… — проскимтя Алингън.

Но наоколо нямаше кой да му се притече на помощ. Всички бяха полудели, всички. Нахилени усти и лъснали в тях зъби. Пълни с отблясъците на ненаситния огън очи. Приличаха на дяволи. Бяха дяволи.

Когато го извлякоха от кабинета му, беше убеден, че градската стража ще се намеси. Докато го връзваха на кола в средата на кладата, беше сигурен, че инквизицията ей сега ще се появи и ще го избави. Докато се стъмваше и безредиците постепенно преминаха в някаква безумна оргия, все още вярваше, че войската ей сега ще се появи на площада и ще сложи край на всичко това.

Но никой не дойде. И купчината от хартия — юридически писания, инженерни скици, официални документи, похотливи илюстрации — и натрошени писалища и столове от близките кабинети се трупа около него и сега стигаше до средата на бедрата му.

Клада.

Не очакваше, че наистина ще я запалят. Възможно ли е наистина да са решили да я запалят? Как?

Беше се колебал дали това не е съмнителен квартал, преди да наеме кабинет тук. Ако иска да бъде взет на сериозно, един инженер трябва да има кабинет, но наемите в по-добрите части на Валбек просто не му бяха по джоба. Говореха, че Трошачите били изцяло под контрол. Че са си научили урока. По трудния начин. Подпалвачите пък били просто измислица на песимистични паникьори, тръгнали да охулват доброто име на града. Наблегнаха на това, че „Валинт и Балк“ отваряли най-новия си и най-модерен клон точно тук, че щели да преобразят квартала.

И най-новият и модерен клон на „Валинт и Балк“ избълва през прозорците си облак от обгорени по краищата облигации, а мракът на свой ред избълва цял легион от Подпалвачите — от плът и кръв — които се веселяха подобаващо и размахваха факли и газени лампи.

Някой го зашлеви. Смееше се. Защо го мразеха? Та той правеше света по-добър. По-ефикасен. Беше направил безброй малки подобрения по машините и процесите на производство в няколко фабрики. Постепенно си беше изградил репутацията на старателен инженер. Защо го мразеха?

— Какъв ден, а! — изкрещя някой. — Голямата промяна най-после е тук!

Задави се от дим и се заоглежда трескаво, ужасен, че неговата клада гори, но се оказа, че не е тя. Толкова много огньове горяха, толкова много размазани от сълзите му светлинки.

— Помогнете… — промълви той. Една невнимателна ръка с факла в нея, само толкова трябваше. Една подета от грешен каприз на вятъра горяща хартийка и край. Една искрица само. И колкото по-дълго продължаваше това, толкова повече те подивяваха, толкова по-близко бе краят му.

Някаква жена разпра предницата на роклята си, някой поля вино върху голите ѝ гърди, а трети зарови лице между тях и започна да пръхти като свиня. Останалите врещяха и се кискаха, все едно утре идваше краят на света. А може би вече беше дошъл. Цигуларят заподскача весело покрай кладата и подкара фалшиво нова мелодия, част от струните му бяха скъсани и се подмятаха под инструмента му.

Алингън затвори очи. Това беше точно като историята за падението на Олкъс, хаос и поквара навред. Винаги беше гледал на цивилизацията като на машина, излята от здраво желязо, всичко стабилно занитено на мястото си. Сега разбираше, че всъщност е съшита от прозирна материя, по-тънка от булчински воал. Материя, която по взаимно съгласие оставяме на мира, защото се къса така лесно. А изпод нея наднича адът.

— Трупайте още, копелета! — изрева онзи, наречен Спаркс, предводителят на Подпалвачите, главният демон, превъплъщението на Глъстрод на този площад. Мъже и жени се стекоха, започнаха да хвърлят повече хартия в лицето на Алингън и листовете затанцуваха, подхванати от топлия вятър.

— Помогнете… — прошепна отново той.

Разбира се, че ще дойдат. Градската стража. Инквизицията. Войската. Ще дойде някой. Как иначе?

Но като гледаше как хартията се трупа около него, Алингън трябваше да признае, че може би щяха да дойдат прекалено късно за него.

— Голямата промяна! — изврещя някой и се изкиска като побъркан. — Какъв ден, а!

— Какъв ден! — изкрещя онова кривогледо копеле. Моли тъй и не можеше да му запомни името. Нищожното копеленце, така го помнеше. От типа, дето наднича през прозореца и все се оглежда какво да отмъкне.

— Свободни сме, бе, мамка му! — врещеше като побъркан той.

Моли искаше да е свободна. Кой не иска? На теория. Красиви мечти, тичаш на воля с разпусната коса из цветни поляни и никакви грижи. Но никакви пари? Беше опитала, болеше, както не можеш да си представиш. Така стана курва. Никой не я принуди насила, не. Но изборът между курвалъка и глада избор ли е?

Разбиха вратите на пивницата и извлачиха за краката навън господата клиенти. Накараха ги да танцуват пред горящата банка за радост на тълпата, както ги бяха сварили — кой облечен, кой не. Един пълен господин тътрузеше крака из нахвърляната по земята хартия, беше още с шапка на главата, но със смъкнати до земята панталони. Друг, адвокат май беше, оня, дето бръщолевеше надлъж и шир за благотворителност и винаги покриваше лицето си, докато му лапат оная работа, сега беше чисто гол, а резките от камшик по косматия му гръб лъщяха на светлината от огньовете.

Трябваше да признае, че ѝ беше приятно донякъде за разнообразие да гледа редовните клиенти да танцуват. Колкото до банката, въобще не ѝ дремеше дали ще стане на пепел. Но тревогата за това кой ще поправи разбитата ѝ врата, си оставаше. А след нея идваше друга, още по-силна, след като изгоряха редовните, утре кой щеше да плаща за всичко?

— Голямата промяна! — Кривогледият хвана Моли за ръката и я стисна до болка, взе да я дърпа, почти я събори на земята. Странно, заговореха ли за свобода мъжете, тя никога не включваше жените. — Какъв ден, а? — изкрещя той в лицето ѝ и я лъхна лошият му дъх.

— Ъхъ — отвърна тя и с усмивка на уста отскубна ръката си от пръстите му. — Голямата промяна.

Голяма, но дали към по-добро? Това я тревожеше. Може пък утре да се събудеше и светът да се е върнал към нормалното. И някой да е оправил ключалката на вратата ѝ. Съмняваше се, много се съмняваше. Но какво можеше да направи, освен да се усмихва и да се надява? В това поне имаше опит.

Видя, че Спаркс я гледаше. Прецени, че трябва да направи нещо, да докаже, че е една от тях. Голият адвокат залиташе покрай нея и тя протегна крак и го спъна. Той се изтърколи в прахоляка, а тя го посочи с пръст и избухна в престорен смях.

Това определено не ѝ харесваше, но изборът между да те наранят и ти да нараниш, избор ли е? Достатъчно дълго беше седяла на долния, на скапания край на люлката.

— Ставай, свиньо! — кресна някой.

Рандок се надигна, залитайки. Притискаше ръка към корема си, протягаше другата умолително напред, като гледаше да не спира да танцува. Не го биваше много в танците. Дори и с дрехи на гърба. А сега беше изтощен, потеше се като прасе, въпреки че беше чисто гол. Стомахът му пак се обаждаше, открай време страдаше от киселини и сега гърлото му направо изгаряше. Но стомахът в момента бе най-малкият му проблем.

Това момиче, Моли, май го спъна. Да, а сега сочеше с пръст и се заливаше от смях. Наистина не разбираше какво става. Та той ѝ беше помагал, и то многократно. С пари, от душа и сърце. Затова продължаваше да идва тук. Да помага на горките момичета, принудени от тежките времена да се обърнат към живот на разврат и поквара. И ако бяха склонни да се отплащат по този така естествен начин, кой е той да откаже, не, няма да ги принизи дотолкова, че да откаже. Той е съвестен и справедлив човек. А ето как му се отплащаха неблагодарните кучки. Шибани, долни курви до една!

Залитна покрай купчината хартия, която бяха натрупали около злощастника в евтин костюм. Бяха го вързали на кол, както правеха фанатиците в Дивия юг с неверниците. Може би в тази готова да лумне купчина имаше и някои от старите дела на Рандок. Какво прахосничество. Какво безумие! Беше посветил живота си на правото. Още един пример за щедрата му, благотворителна натура. Колко пот бе пролял за благото на клиентите си. Беше толкова усърден! Обърнеш ли се към Рандок, в добри ръце си! Беше изградил репутация. И процъфтяваща кантора — „Залев, Рандок и Крън“. Е, Залев умря преди няколко години, треската го отнесе посред зима, Крън в последно време все отсъстваше по работа, отдаде се на патенти, но проклет да е, ако тръгне да сменя цялата табела заради това. Много пари имаше тия дни в патентите.

С хартия и мастило можеш да преместиш планина, както обичаше да казва, ако се посветиш изцяло и имаш нужните връзки в съда. Нищо не е по-силно от закона. Само дето сега огънят изглеждаше по-буен. Без силата, с която да го наложиш, законът е вятър работа. Покривът на банката се срути навътре и прозорците избълваха пламъци, дим и искри. „Никога не се заяждай с «Валинт и Балк»“, му каза Залев в деня, в който започна работа като адвокат. Никога. О, небеса, ако те с толкова пари, тайни и власт горят с такава лекота, има ли някой в безопасност на този свят? Пожарът вече пълзеше към тясната постройка, в която се намираше неговият кабинет.

Беше посветил живота си на тази фирма. Беше я изградил с тези две ръце. Е, с тези на Залев и Крън също, но предимно със своите, понеже нали Залев умря, а Крън се беше посветил на патенти.

Той залитна и спря. Подпря се на колене задъхан, стенещ от болка. Цигулката стържеше ли, стържеше противната си мелодия, курвите сочеха с пръст, пиеха и се заливаха от смях. Каква несправедливост! Та той идваше да помага на тези момичета. Беше им като настойник. Попечител. Заместител на баща за някои! Е, добре де, не точно, по-скоро добър вуйчо. А сега му се подиграваха, докато той се препъваше чисто гол из площада. Като онази злощастна мечка, която беше видял някога на един панаир.

При все това можеше да е и по-лошо. Можеше да е вързан за кол на кладата от документи. Постави ръка на устата си, проклетите киселини.

Някой го удари и той изпищя от болка, сякаш онзи тегли огнена черта през задника му.

— Моля! — изхриптя той и протегна умолително ръка. — Моля!

Един дребничък човечец с доста кривогледо око се хилеше противно насреща му, вдигнал готов за удар камшик.

— Танцувай, свиньо дебела! — озъби се онзи. — Или отиваш на кладата!

И Рандок започна да танцува.

— Какъв ден! — изкрещя Мот. Голямата промяна най-после беше дошла, всичко беше нагоре с краката и хората, дето цял живот бяха отдолу, сега бяха отгоре. Някога отрепка, сега лорд. Всичко, което беше искал и знаеше, че няма да получи, сега просто трябваше да протегне ръка и да си го вземе. Кой ще го спре? — Какъв ден!

И той удари отново мъжа с камшика през бедрата. Онзи се спъна, залитна и падна на колене, дебелата свиня. Тлъстата свиня, дето дори не извърна очи, когато преди няколко дни го помоли за някоя дребна монета. Все едно беше някаква незначителна буболечка на земята. Ха сега да видим кой е буболечката? Знаеше ги що за стока са. Дори не го поглеждаха, ама той ги беше запомнил. Водеше си сметка за всяка обида, която му бяха нанесли, и сега беше време за отплата.

— Танцувай, свиньо дебела! — Той срита адвоката в лицето, докато се надигаше, и го просна по гръб на земята. После хвърли камшика, грабна пак чука и започна да млати по краката на статуята.

— Да ти го начукам аз на тебе! — крещеше при всеки удар. — Крал някакъв, голяма клечка. Да те видим сега що за голяма клечка си! — Той разби част от надписа на пиедестала. Нямаше представа какво пише. Не го и интересуваше, след Голямата промяна нямаше да има нужда от букви.

— Я дай малко! — Той изтръгна бутилката от Фреймър, който тъкмо я беше надигнал, и алкохолът се разплиска по глупавата му шапка.

— Ей, копеле — викна Фреймър, докато бършеше лице, но Мот не му обърна внимание. Засмя се и надигна бутилката. Забеляза малко момиченце да го гледа от вратата на една къща. Мургаво момиченце с тъмни, големи очи и облято в сълзи лице.

Вдигна рязко бутилката нагоре, изсмя се доволно и пак изкрещя:

— Какъв ден!

Хесел се прибра обратно вътре, лудостта на площада я плашеше. Ужасно много я плашеше. Дотътри крака до мястото, където лежеше баща ѝ.

— Татко — прошепна тя и задърпа ръката му. — Моля те, събуди се!

Тялото му се поклащаше при всяко подръпване, но той не се събуди. Едното му око беше леко отворено, просто мъничко от бялото се подаваше отдолу. Но той не се събуди.

Веднъж, когато се разхождаха в градините на Бизурт, където император Солкун бил посадил хиляда палми, баща ѝ каза, че винаги трябва да има у себе си кърпичка, за да е чиста и спретната. И тя извади кърпичката си, наплюнчи крайчеца и започна да трие кръвта от челото му. Но колкото повече бършеше, толкова повече кръв течеше. Кърпичката цялата почервеня. Посивялата му коса беше потъмняла.

— О, Боже — шепнеше тя, докато бършеше челото му. Не знаеше дали се моли, или богохулства, като изговаря напразно името му. Независимо от усърдието на свещениците, и до ден-днешен не знаеше разликата. — О, Боже. О, Боже. О, Боже.

Той каза, че тук ще са по-добре. В Дава вече не беше сигурно за живеене. Първо войниците на императора бяха изтикани от града и настана хаос, не беше добре. После дойдоха ядачите да наложат ред, но стана още по-лошо. Видя един от тях на улицата по залез-слънце. От него струеше ужасна светлина. Още я виждаше в кошмарите си, а също черните му очи и празната усмивка, кръвта по изящната му роба. И те избягаха от Дава. Баща ѝ каза, че тук ще са по-добре.

О, Боже. О, Боже. О, Боже…

Но тук не беше по-добре. Нямаше работа. Хората ги заплюваха по улиците. Тръгнаха от град на град и малкото пари, които моряците не им бяха отмъкнали по време на плаването, скоро свършиха. Чуха, че във Валбек имало работа. Събраха се с още няколко кантикци, за да е по-сигурно по време на пътя. Тежко пътуване беше и когато дойдоха, откриха, че и тук няма работа. Не стигаше за бледоликите, камо ли за тях, тъмнокожите. Хората ги третираха като плъхове. А сега всичко живо полудя. Не разбираше какво се случва. Не разбра нито кой удари баща ѝ, нито защо.

О, Боже. О, Боже…

Свещениците казаха, че ако се моли сутрин и вечер и пази душата си чиста, ще ѝ се случват само хубави неща. Не го ли правеше правилно? Беше ли мръсна душата ѝ, че бог я наказваше така?

— О, Боже — проплака отново тя и разтърси рамото на баща си. — Моля те, събуди се!

Не знаеше какво да прави. Не познаваше никого тук. Взеха обувките на баща ѝ. Обувките му, Боже мили, босите му стъпала лежаха отпуснати настрани на пода. Тя протегна ръка и докосна леко един от краката му.

— О, Боже. — Какво да прави сега?

Чу стъпки. Някой се беше промъкнал зад ъгъла и клечеше пред вратата. Имаше опърпано палто без един ръкав, надничаше предпазливо към тъмните фигури на площада, които продължаваха да се лашкат под звуците на ужасната музика.

Хесел приклекна, оголила зъби. Не знаеше да плаче ли, или да се бие. Понякога, казваха свещениците, човек трябва да се довери на милостта на непознат.

— Моля те — проплака тя с изтъняло от страх гласче.

Просякът се обърна рязко. Беше жена. Бледа жена с остригана до кожа глава. Изглеждаше побъркана. Имаше засъхнала кръв под рана на главата си. Под едното ѝ зачервено и вторачено в Хесел око имаше размазана черна боя.

— Баща ми… той не се събужда — каза Хесел. Думите, макар познати, излизаха насила от устата ѝ.

— Съжалявам — отвърна жената и омазаната ѝ с кръв шия помръдна, докато тя преглъщаше. — Нищо не мога да направя.

— Моля те!

— Не повишавай глас! — изсъска жената и извърна пълни с ужас очи към площада.

— Моля те! — извика Хесел и се вкопчи в голата ѝ ръка. — Моля! Моля! — Викаше все по-силно и по-силно, не можеше да се сдържа повече. Дори не знаеше дали вика на кантикски, или на езика на Съюза.

Просякинята се дръпна и я повлече след себе си.

— Моля! Моля! Моля!

— Млъквай! — кресна жената и я блъсна към стената. После побягна към площада и Хесел чу стъпките ѝ да се отдалечават.

Изправи се, разтри мястото на главата си, където я удари камъкът. Пропълзя обратно до баща си и докосна леко ръката му.

— Татко — промълви едва. — Моля те, събуди се.

Нещо наше

Савин изскочи от алеята, зад нея детето продължаваше да плаче.

Осъзна, че музиката беше спряла. Танците също. Всички очи бяха извърнати към нея. Тъмни очи с блещукащи в тях отблясъци от светлината на огньовете.

Видя силуета на висок мъж с цилиндър на главата, факла в едната ръка, а другата беше насочена към нея.

— Доведете ми онова там!

Савин побягна и напрегна с всички сили треперещите си крака. Шмугна се в една от задните улички, подхлъзна се в някаква мръсотия, претърколи се през канавката и скочи отново на крака. Профуча покрай зяпнала старица, после през малко квадратно пространство между къщите с огромна купчина пепел, боклук и стари кости, по която бяха плъпнали плъхове.

Чу викове зад гърба си, дрезгави крясъци и смях. Пляскането на подметки отекваше от олющените стени навсякъде около нея. Блъскаше една по една вратите, покрай които минаваше, заключена, заключена, заключена. Ненадейно една се отвори и Савин връхлетя в запусната постройка.

Озова се в стая с провиснал таван, купчини парцали по пода и налягали по тях хора. Пияни, препушили с дървесна гъба, полуголи, зейнали усти и проточени от тях лиги. Вонята беше неописуема. В средата на пода бяха изкопали дупка за тоалетна и над нея се виеха рояци мухи. Стомахът на Савин се преобърна и тя едва се сдържа да не повърне, докато, запушила с ръка уста, прескачаше със залитане телата по пода. Натисна вратата на отсрещния край на помещението и се озова в друга тясна алея.

— Ето те и теб. — Двама мъже стояха на изхода. Савин хукна назад, подметките се плъзгаха по паветата, докато се извръщаше на другата страна… и алеята се оказа със задънен край. Стоеше пред гола стена с плесенясали тухли. Нямаше дори врата, която да пробва. Затаила дъх, тя се обърна бавно назад. Двамата приближаваха с наперена походка. Единият беше кривоглед и държеше дървена сопа с щръкнал от края ѝ дълъг гвоздей. Другият беше нахлупил шапка над кривата си физиономия.

— Назад! — изсъска Савин и протегна ръка. Вероятно имаше шанс да постигне някакъв успех, ако ръката ѝ не трепереше толкова.

— Жена — отбеляза кривогледият и се нахили.

Онзи с шапката я изгледа подозрително, пъхнала една ръка под палтото.

— Какво криеш там?

— Не е твоя работа — отвърна Савин с обичайния си непринудено уверен тон. Звучиш ли, сякаш държиш нещата под контрол, работата е наполовина свършена. Гласът ѝ беше достатъчно прегракнал, но за беда, акцентът ѝ я предаде.

Кривогледият се ухили:

— Оо, не просто жена. Истинска дама. — Той плесна леко сопата в длан, опипа гвоздея на края. — В беда ли си изпаднала?

— На много дами им се случи същото днес — продължи онзи с шапката и пристъпи напред.

Савин отстъпи заднешком и приклекна леко на единия си крак. Погледът ѝ зашари по двамата мъже.

— Предупреждавам ви…

В този момент забеляза, че кривогледият се беше умислил.

— Ей, да не би да е тя?

— Тя? Коя тя?

— Савин дан…

— Млъквай! — кресна Савин. Очите ѝ се облещиха. Без дори да го осъзнава, беше наръгала мъжа в гърдите с дългия си кинжал. Удар като по учебник. Бремър дан Горст щеше да се гордее с нея.

— Мамка му — промълви мъжът с шапката и облещил очи, отстъпи крачка назад.

Кривогледият се изкашля задавено, изпусна сопата и заопипва потъналото в гърдите му острие. Опитваше се да каже нещо, но не му стигаше дъх.

Савин изтегли острието и то поряза дълбоко ръката на мъжа на излизане. От дупката потече кръв, тъмното петно на дрехата му се разшири.

Онзи с шапката се обърна да побегне. Савин се хвърли напред и го посече през задната страна на бедрата. Не беше хванала добре дръжката, удари го с плоската страна на острието. Но макар и лош — нямаше дори резка по грубите панталони — ударът ѝ се оказа достатъчен да го накара да стъпи накриво. Мъжът се спъна и се просна по очи в канавката.

— Моля те! — проскимтя жално той, надигна се на длани и извърна глава през рамо. Изглеждаше толкова изплашен, колкото и Савин допреди малко. — Моля те!

Той изхълца тихо, когато острието потъна между ребрата му, изви гръб, потрепери, после се свлече с изкривено в агонизираща гримаса лице. Савин коленичи над него, задърпа острието, но то се беше заклещило. Мъжът продължаваше да се суче и да пъшка. Тя чу викове по улицата. Ехото от забързани стъпки.

Савин заряза острието в тялото на мъжа и хукна с всички сили. Успя да погледне през рамо. Силуети в тъмното, огромни, криви и замъглени. Подвикваха, смееха се. Все едно бяха на лов. Отпред изникна изневиделица огромно чудовище с безброй ръце и крака и Савин закова на място пред него. Барикада. Преграждаше цялата улица. Не ръце и крака, а краката на писалища, столове и дебели дървени греди. На барикадата стоеше мъж. Огромен мъж, почти никакъв врат и късо подстригана коса. Лицето му беше в сянка, виждаха се само лъсналите в оранжево от светлините на огън стъкла на очила. Бяха от новите, с тънки метални рамки. Тези изглеждаха миниатюрни на масивното му, брадясало лице.

— Помогни ми! — Савин протегна нагоре омазана в кръв длан. Гласът ѝ беше изтънял, отчаян. — Умолявам те!

Ръката му стисна в здрава хватка китката ѝ и за момент тя се замисли дали току-що не бе направила най-голямата грешка в живота си.

Той я вдигна с лекота до себе си. Савин видя приближаващите, подскачащи светлинки на факли. Беше останала без дъх, не можеше да помръдне от изтощение и просто се свлече зад едно счупено шкафче с отворени чекмеджета и се хвана за крака на стола до него.

Преследвачите ѝ забавиха ход, после спряха пред барикадата. Бяха шестима, запъхтени от бягането, със сопи и факли в ръце, а начело бе високият мъж от площада. Той излезе наперено напред, килнал закачливо на една страна цилиндъра на главата си.

— Достатъчно, остани там — избоботи басово едрият мъж от барикадата. Говореше бавно, сдържано. Как е възможно човек да звучи толкова спокойно в такава обстановка? Възможно ли е човек някога да е отново спокоен?

— Хубава стена сте си вдигнали — отбеляза подигравателно мъжът с цилиндъра. Нашареното му от белези от шарка лице беше покрито с капчици пот, а очите му, широко ококорените му очи блестяха с цветовете на пламъка на вдигнатата в ръката му факла.

— Благодаря — отвърна едрият мъж, — но ще те помоля да ѝ се наслаждаваш от разстояние. — Той свали бавно очилата си и ги сгъна внимателно. — Ще те помоля учтиво. — Той разтри с два пръста гърбицата на носа си. — Но ще го направя само веднъж.

— Не става. — Онзи с цилиндъра се нахили доволно. — Имаш нещо наше.

Едрият мъж постави внимателно очилата си в отмалялата ръка на Савин и притвори бавно пръстите ѝ около рамката.

— Повярвай ми — каза той някак натъжено, — тук няма нищо, което да иска човек.

— Дай ми я! — кресна Цилиндъра, така внезапно и гневно, че Савин подскочи от уплаха.

Едрият скочи от барикадата и тръгна към него. Вървеше бавно, не изглеждаше никак притеснен. Савин просто не разбираше какво възнамеряваше да прави.

Цилиндъра очевидно също не осъзна какво ставаше. Той посегна с факлата:

— Ей, не ме е страх от…

Едрият скочи към него, блокира с рамо летящата към главата му факла и я изби настрани сред облак искри. Юмрукът му се заби в ребрата на Цилиндъра. Беше къс, рязък удар, но Савин чу отчетливо звука от сблъсъка с ребрата на мъжа, почти почувства силата му. Цилиндъра се преви о две и запреплита крака настрани.

Едрият го сграбчи за дрехата, отлепи го от земята, вдигна го колкото можа по-високо, все едно беше чувал с вълна, и го стовари с всички сили на земята. Тялото му отскочи от паветата и цилиндърът отлетя някъде в тъмното.

Той простена, протегна една трепереща ръка, а едрият мъж просто вдигна един огромен ботуш и го стовари върху главата му, размазвайки физиономията му по паветата.

Савин гледаше втренчено, затаила дъх.

Едрият извърна поглед към другарите на Цилиндъра и изтръска невъзмутимо няколко останали по рамото му въгленчета от факлата. Те стояха като истукани в полукръг. Петима здрави мъже, но никой не помръдна през цялото време.

— Можем да го оправим — каза накрая един, но не прозвуча много убедено. Облиза устни и пристъпи неохотно напред.

— Опа. — На барикадата се беше покачил мъж. Или може би беше стоял там през цялото време, а Савин не го беше забелязала. Беше висок и слаб, с провиснали надолу мустаци. Държеше зареден арбалет. Имаше нещо на ръката върху спусъка. Татуировка. — Казах опа. — Той се наведе малко напред и насочи арбалета. Върхът на късата стрела проблесна заплашително. — Абе вие, копелета, не разбирате ли какво означава „опа“?

Оказа се, че разбират. Започнаха да отстъпват. Онзи, който допреди малко носеше цилиндъра, изхриптя неразбираемо. Един от другите му помогна да стане. Главата му клюмаше, лицето му представляваше огромна, кървава пихтия.

— Точно така! — провикна се след тях кльощавия мъж от барикадата, докато те се стопяваха в тъмнината. — И да не съм ви видял повече тук! — Той изтри потта от челото си с опакото на татуираната си ръка, докато едрият се качваше обратно от другата страна на барикадата. — Проклятие, Бик, това не беше част от плана.

Бик, уместно име за едрия. Той изгледа навъсено Савин и тя запристъпя боязливо заднешком и не спря, докато гърбът ѝ не опря в стена.

— Е — каза той, примижа като от болка и разтри кокалчетата на ръката си. — Знаеш какво става с плановете, като почне боят.

— Шибани Подпалвачи! — кресна гневно мъжът с арбалета, отпусна тетивата и извади стрелата с бързи, добре обиграни движения на пръстите си. — Копелетата са полудели. Всичко ще изгорят!

— Нали затова им казват Подпалвачите, Сарлби. — Зад барикадата имаше жена. Всъщност момиче със сурови черти. То клекна до Савин и започна да я оглежда.

— Пострадала ли е? — попита едрият.

— Предимно изплашена. — Савин усети някой да разтваря пръстите ѝ. Момичето взе очилата и ги подаде на едрия мъж. — И може ли да я вини някой за това. — В този момент Савин го позна. Прислужницата на Валимир. Как ѝ беше името? Вечерята на върха на хълма ѝ се струваше хиляди години назад във времето. Мей. Мей Брод.

Тя постави нежно пръсти на бузата на Савин:

— Как се казваш?

Не я позна. Нищо чудно. Самата Савин почти не се познаваше вече.

— Арди — прошепна тя. Името на майка ѝ бе първото, което ѝ хрумна. Усети парещата болка да се надига в основата на носа ѝ, изхлипа силно и избухна в сълзи. Не помнеше кога за последно беше плакала. Беше ли плакала някога? — Благодаря ти — избръщолеви тя. — Благодаря…

Момичето се намръщи. Савин проследи погледа му към гърдите си. Осъзна, че опърпаното палто се е разтворило и под него се подава, прорязал фината коприна, един от прътите на корсета ѝ. Човек нямаше как да не осъзнае, че това беше качествен корсет. Само глупак не би се досетил, че това е вещ, принадлежаща на богата дама с прислуга, която да я слага и сваля. И на Савин ѝ трябваше просто поглед в очите на момичето, за да разбере, че то не е глупачка.

Отвори уста. Да измисли някаква история. Да избълва лъжа. Но от гърлото ѝ се откъсна само задавено пелтечене. Беше останала без думи.

Очите на Мей се извърнаха бавно от съсипаната бродерия, която сигурно бе отнела цял месец работа на някоя бедна шивачка. После тя спокойно притвори палтото и скри корсета.

— Сега си в безопасност — каза ѝ. — Ще я заведа вътре. — И тя помогна на Савин да се изправи и я поведе към вратата. — Обзалагам се, че е имала отвратителен ден.

Савин се вкопчи в нея и захлипа като малко дете.

Човек на действието

Развятото знаме на Касамир представляваше величествена гледка. Такава майсторска изработка. Вдигнатият на задните си крака бял кон сякаш препускаше по вятъра на фона на златисто слънце. И имената на знаменитите победи на Съюза, извезани със златен конец по четирите краища. Същото знаме, под което Касамир беше покорил Англанд, и сега то се вееше величествено на идеално изправения прът в кокалестата ръка на ефрейтор Тъни. Самото олицетворение на бойна слава под формата на платно.

Брони и оръжия издрънчаха, когато мъжете се обърнаха към Орсо, удариха пети в земята и отдадоха чест като един. Петстотин мъже в пълен унисон, с блеснали на слънцето брони. При това само една десета от новосформираната част, готова да потегли на север, където да нанесе здрав ритник по задните части на Стаур Здрачния.

Орсо осъзнаваше, че може би щеше да прозвучи по-достоверно, казано от друг, но според него те представляваха впечатляваща гледка.

Той отдаде чест, беше се упражнявал доста пред огледалото. Трябваше да признае, харесваше му как изглежда в униформа. Придаваше му непознатия за него досега вид на човек на действието. Нещо повече, ушита по поръчка и така прясно колосана, униформата прикриваше великолепно порасналото му в последно време шкембе.

Полковник Форест огледа войската и се усмихна. Ех, тази открита, естествена усмивка, която сякаш представляваше най-доброто у обикновения човек от Съюза. Скромен, надежден, лоялен. Самото олицетворение на войник, едър и набит, със задължителния белег на лицето, великолепен посивял мустак и видяла множество битки кожена шапка с дълъг животински косъм.

— Не съм виждал по-великолепна бойна част, Ваше Височество — заяви той. — А съм видял не една и две.

Войниците бяха предложили частта да се казва Принцовата дивизия. Разбирай, Форест беше предложил името. Или по-скоро настоял, а Орсо се съгласи великодушно да го убедят, че това е най-доброто име. Без значение, беше поласкан от комплимента. Може би отчасти, че като никога беше направил нещо, пък било то и малко, за да го заслужи.

— Какво мислиш, Хилди? — попита той.

— Много лъскаво — отвърна тя. С типичната си предприемчивост се беше сдобила отнякъде с извезана с ширити униформа, която обикновено раздаваха на момчетата, които биеха барабаните, и сега, с войнишкото кепе, което обикновено носеше, изглеждаше съвсем като войник. Че защо не? Имаше точно толкова военен опит, колкото и Орсо.

— Какво мислиш, Горст? — попита той.

— Чудесна част, Ваше Височество. — Сериозно, каза си Орсо, трябваше да намери начин да не примижава всеки път, когато полковникът заговореше. Толкова пъти го беше чувал, а все още го сварваше неподготвен. — Заслужавате поздравления.

— Глупости. Какво толкова съм направил? — Освен да изхарчи парите на Савин, да се усмихва пред хората и да упражни едното отдаване на чест. — Вие свършихте цялата работа, полковник Форест!

— Аа, полковник Форест — промърмори Тъни и взе да клати глава в престорено преклонение пред множеството дарби на полковника. Да не остане по-назад от кумира си, Жълтен извъртя престорено очи.

Форест се направи, че не ги видя. В това да игнорира Тъни, както и в много други неща, полковникът имаше огромен опит.

— Всичките тези мъже вече са служили, Ваше Височество — каза той. — Повечето в Стирия, но някои са се били и в Севера. Аз просто трябваше да им напомня какво се очаква от тях, което на практика ми е работата, нищо повече.

— Знам, че всяка работа може да се върши добре или зле. Вие свършихте вашата великолепно. Късметлия съм да ви имам за заместник-командир. — И Орсо дари Форест със специалната си усмивка. Онази, която пазеше за редките моменти на истинско щастие.

Дотук двамата се бяха сработили просто чудесно. Форест допринасяше с опит, трезва преценка, човешка топлота, военна дисциплина, кураж, лицеви белези и не на последно място — великолепен мустак. Орсо допринасяше с кралски блясък, с… Ами лицевото му окосмяване беше под всякаква критика, нямаше видими белези, така че май кралският блясък беше всичко от негова страна. Може пък така да го нарекат един ден историците. Бляскавият крал. Изсмя се тихо под нос. Предположи, че и по-лоши имена можеха да измислят за него хората. В интерес на истината, вече бяха започнали работа по въпроса.

— Работата на един крал не е да върши всичко добре. — Орсо не сдържа гримасата си. Не само че го каза на стириянски пред стотици мъже, прекарали последните десет години в битки, изгубени битки, със стириянци, но го каза и умишлено силно, че да бъде чуто от всички. Съвсем беше забравил, че майка му присъстваше на събитието. Седеше на сгъваем стол под преносим навес от лилава коприна, заобиколена от грижливо аранжирани по тревата около нея придворни дами, същински диамант в корона. — А да се заобиколи с хора, които да я вършат добре от негово име.

— Звучиш почти впечатлена, майко — отвърна Орсо също на стириянски, но поне се постара да говори тихо. — Не мислех, че гласът ти е способен на такъв регистър.

— Глупости, Орсо. Чувал си ме да изразявам възторга си от време на време. От други хора, разбира се.

— Самата истина — въздъхна той.

— Честно казано, не си направил нищо, което да е в състояние да ме впечатли от момента, в който спря да сучеш.

Орсо въздъхна отново, още по-тежко от преди:

— Отново си права.

— Един бъдещ крал няма място на бойното поле.

— Всички с „Велики“ в името си са били воини, нали? Харод, Касамир, Арнолт…

Кралицата отмина великите имена с пренебрежително махване с ръка.

— Безсъмнено простолюдието се превъзнася по покорителите, но не те, а кралете, които наблягат на съвкуплението, поставят начало на велики династии.

— Прекарах години в съвкупление. И това не те впечатли особено.

— Въпросът е с кого се съвкупляваш, Орсо, много добре знаеш това. Честно казано, предпочитам да се беше оженил. — Тя се облегна и го изгледа изпитателно, като не спираше да почуква по подлакътника на стола си с един безупречно оформен нокът. — Но щом си решил междувременно да си играеш на войници, признавам… — тя позволи едно ъгълче на устните ѝ да се повдигне едва-едва — впечатлена съм.

Повтаряше си от години насам, че не го е грижа за мнението на майка му. Удовлетворението, което го обля като топла вълна от глава до пети, разкри това като една от многото му лъжи.

— Предполагам, човек рано или късно пораства — каза той и се обърна, за да не го види как се изчервява.

Кралицата се изправи и сгъваемият ѝ стол бе моментално затворен и отнесен от един от множеството ѝ прислужници, облечен в ливрея.

— Може тогава да помогнеш на баща ти да направи същото. — Тя се обърна към двореца, придворните ѝ дами се подредиха и оформиха инкрустацията от скъпоценни камъни върху корона, оставяйки нея начело като диамантения връх.

— Нейно Величество изглеждаше почти… доволна — отбеляза Тъни, свали знамето на Касамир и започна умело да го навива. Каквото искаш, говори за този човек — и хората често го правеха — но той разбираше от навиването на знамена. — Не знам как го постигна, но нещо ми подсказва, че това може да мине за истински подвиг от твоя страна.

Орсо повдигна многозначително вежди:

— Тя предпочита да се бях оженил, както изглежда.

— Може да се ожениш за полковник Форест — каза Тъни. — Забелязвам, че истинската любов е готова да разцъфти между вас двамата.

— Човек може да свърши и много по-зле. Форест е опитен, дисциплиниран, надежден, значително по-интелигентен от мен и въпреки това се допитва до мен за абсолютно всичко. Като оставим настрана липсата на путка, притежава всички необходими на една булка качества.

Тъни извърна поглед към Форест, който в това време, зачервил лице, крещеше заповеди на войската.

— Тая негова проклета шапка определено прилича на путка.

Орсо сподави напушилия го смях. В интерес на истината, приличаше малко.

— Мери си приказките, ефрейтор. Да не взема да те повиша в звание.

— Само това не. — Бяха му предлагали многократно да го произведат в главен старшина, но той категорично отказваше. Някои хора са като водата. Колкото и високо да ги издигнеш, винаги се стичаха до естественото си ниво. Той примижа срещу яркото слънце. — Надявам се да си взел топли дрехи, Ваше Височество. Трудно е да си го представи човек в тази жега, но в Севера става доста студено.

— С това е известен все пак.

Покрай прислужниците на кралицата, които усърдно разглобяваха копринения заслон, се зададе рицар вестител.

— Ваше Височество — избоботи той напълно ненужно силно и удари пети. — Негово Величество иска да ви види незабавно!

— В двореца?

— В Палатата на въпросите, в компанията на архилектор Глокта.

Орсо направи недоволна физиономия:

— Ама не виждат ли, че ме чака воденето на армия към подвизи и слава? — Замисли се за момент. — Че съм зает с това да гледам как полковник Форест води армията ни към подвизи и слава?

Тъни се наведе и прошепна в ухото му:

— Накара подвизите и славата да чакат има-няма двайсет години. Мисля, че един час повече няма да е от голямо значение.

— Най-после! — отсече кралят, когато видя Орсо да влиза през вратата. Очевидно не беше в обичайното си добро настроение.

Негово Високопреосвещенство седеше в специалния си стол на колела зад писалището си с преметнато през коленете му одеяло въпреки жегата и изглеждаше по-мрачен, блед и изпит от обикновено, което само по себе си беше сериозно постижение. Орсо беше виждал веднъж тридневен чумав труп с повече руменина по бузите. Зад Глокта стоеше може би единственият по-грозен мъж в целия Съюз — заместникът му, началник Пайк, със съсипано от огромен белег изгоряло лице. Изражението на лицето на Пайк бе както винаги неразгадаемо, но като цяло атмосферата не беше от най-обнадеждаващите.

По стар навик Орсо опита да разведри обстановката с шега:

— Чака ме доста натоварен ден, татко. Ако искаше да ми кажеш довиждане, можеше просто да дойдеш на…

— Не тръгваш на Север — изръмжа кралят.

— Аз… какво? — По стар навик след разведряване на обстановката идваше ред на избягване на темата, но тъй като не му се отдаде възможност, Орсо го прескочи и мина направо на възмущение с право. — Татко, знаеш колко много работих за…

— Хората работят за неща през цялото време! Защо мислиш, че си по-специален?

„Защото съм принц и престолонаследник на проклетия Съюз.“ Думите почти се откъснаха от езика на Орсо, но за късмет началник Пайк го изпревари.

— Ваше Височество, избухнало е въстание във Валбек — каза тихо той, а тонът му бе по-натоварен с емоция и от лицето му.

Орсо преглътна тежко.

— Въстание? — Ама че грозна дума, ужасен избор на думи в присъствието на човек от кралско потекло. Какво му ставаше на Пайк, не можа ли да се спре на нещо по-неутрално — инцидент например? Дори безредици щеше да е по-удачен избор. И като се замисли, установи, че фактът, че Пайк използва именно тази дума в присъствието на краля, престолонаследника и архилектора, е индикация за това колко сериозно беше положението.

— Било е планирано, добре организирано и значително по размери. Както изглежда, работниците от няколко тъкачници са се вдигнали на бунт и са обезвредили надзорниците, охраната и собствениците.

— И сега тези фабрики са под техен контрол?

Лявото око на архилектора потрепери и той попи потеклата от него сълза.

— Целият град е в техни ръце, както изглежда. Възможно е също да са проникнали и в градската стража. Вероятно… дори в инквизицията.

— Издигнали са барикади — продължи Пайк, — взели са заложници и са излезли с искания.

— Майко мила. — Орсо се свлече в един стол. Валбек се беше разраснал и превърнал в най-големия и модерен производствен център на Мидърланд. „Въстание“ започваше да му звучи като евфемизъм. Та това отиваше към революция! — Как допуснахме това?

— Добър въпрос! — отсече кралят и изгледа гневно архилектора.

— В основата на всичко са Трошачите — отвърна Глокта. — И Подпалвачите.

— Тези пък кои са? — попита Орсо.

Едното слепоочие на Негово Величество заигра:

— Трошачите искат да извлекат отстъпки от мен. Подпалвачите искат да видят мен, цялата благородническа прослойка и управлението на Съюза на въжето, за да наложат нов ред, вероятно правото на огъня.

Орсо преглътна отново. Имаше чувството, че в гърлото му е заседнала буца.

— Предполагам, нямат много високо мнение и за мен.

— Мислиш, че майка ти е прекалено критична, нали? Чакай да чуеш тези копелета какво говорят за теб.

— Имаме човек под прикритие във Валбек — каза архилекторът. — Тя изпрати едно момче като вестоносец да ни предупреди, но само толкова, за действие беше прекалено късно. И оттогава… нито вест от нея. Казано накратко, нямаме никаква представа за обстановката в града.

— Хаос, предполагам — изръмжа бащата на Орсо и стисна гневно юмруци.

— Успехът на тези изменници ще окуражи други прояви на недоволство — каза Глокта. — Ще предизвика нови заговори срещу Негово Величество и поданиците му. Не ни достигат необходимите сили за поддръжка на реда. Вашата част, принц Орсо, е единствената войска, която можем да изпратим в момента.

— Аз ще ви придружа във Валбек, Ваше Височество — каза Пайк. — Ще имате пълната подкрепа на инквизицията…

Орсо замига на парцали:

— Ами Севера? Аз мислех…

— Имай милост! — Кралят избухна в нетипична за него ярост, дръпна така здраво яката си, че копчето ѝ изхвърча нанякъде, после изтри гневно потта от челото си. — Светът не се върти около теб! Дъщерята на архилектора е в средата на цялата тая каша! — Той се опомни, покашля се сконфузено. — Наред с много други, разбира се. Наред с множество други синове и дъщери…

— Чакай… какво? — Орсо едва успя да прикрие обзелия го ужас. — Дъщеря ви… Савин? — Знаеше много добре, че архилекторът няма други дъщери. Буцата в гърлото му беше станала толкова голяма, че едва успяваше да говори.

Глокта сякаш потъна в стола си.

— Била е във Валбек. На посещение в една от фабриките си. — Бледите му устни се изкривиха и оголиха оредели зъби. — Оттогава нямам вест от нея. Не знам дали е на свобода, или е нечий затворник. Не знам дали е жива, или…

— Проклети да са предателските копелета! — избухна отново кралят и стовари юмрук в дланта си. — Напът съм лично да поведа Кралската гвардия натам!

— Това би било под достойнството на един крал. — Орсо се изправи рязко и краката на стола му изскърцаха в плочите на пода. — Аз ще отида. — Савин се нуждаеше от него. — Тръгвам незабавно. — Савин се нуждаеше от него… и останалата част от Съюза също, но мамка му, Савин се нуждаеше от него! — Тъни! — изрева, отправяйки се с широка крачка към вратата. Рев ли, по-скоро ужасен писък. — Намери полковник Форест, тръгваме към Валбек незабавно!

Грозна работа

Лежеше на една страна, бузата ѝ на рамото му, двата ѝ крака обгърнали неговия, притисната до него, сгушена в него и в одеялото от другата страна.

Лео винаги беше толкова топъл, все едно имаше в леглото си голяма главня от огнището. До съвсем скоро нощите ѝ бяха мразовити, наред със седмиците глад, болка, изтощение и непрекъснат ужас, така че да полежи сега на топло и в пълна безопасност, да се унася, да се събужда, да, беше истински благодарна за това. И щеше да е идеално.

Ако можеше да му запуши устата.

— Не ми дава да правя нищо — роптаеше той. — Държи ме изкъсо като… като кутре на верижка!

— Лъв на верига — смотолеви Риккъ.

— Цяло чудо е, че вечер не ме прибира в кутия за през нощта.

Риккъ нямаше никакъв проблем с това майка му да държи главата му в кутия, стига да оставеше останалото на нея, но предположи, че той няма да иска да чуе точно това.

— Нищо не правим, само ги посръчкваме оттук-оттам — сопна се той, — мотаем се покрай снабдителните им вериги, отхапем от време на време някоя нищожна победа и дотам!

— Ъхъ — изръмжа Риккъ, галейки замислено тези чудесни ръбове на корема му в напразни надежди това да го накара да млъкне. Де тоз късмет.

— Трябва да ги почнем на сериозно. — Рамото му се стегна, когато той стисна юмруци, и бузата ѝ подскочи. — Да им дадем да разберат на копелетата!

— Не правим ли точно това? — Риккъ отвори с неохота едно око и се надигна, за да го погледне. — Тримата заедно, Скейл, Калдер и Стаур, имат повече хора от нас. Затова ги забавяме. Държим ги разделени. Държим ги в неведение. Колкото повече ги мотаем, толкова повече отслабват. — Имаше нещо тревожно във факта, че тя, момиче, което не е вадило меч, трябва да обяснява тактика на него, знаменития воин. — Изчакваме да ни се отвори възможност. Твоята възможност. — Тя отпусна отново глава и се сгуши в рамото му. — Чакаме приятелят ти принц Орсо да пристигне…

Той скочи като ужилен, изтърси главата ѝ на постелята и сега тя бе напълно и така неприятно будна.

— Ама разбира се — отвърна ехидно той, — принцът пиянде ще дотича на помощ и ще ни избави.

— Е, не той лично. — Риккъ разтри сънливи очи. — Баща ми каза, че води пет хиляди мъже със себе си.

— Пет хиляди курви по-вероятно. С толкова бил преспал, както се говори.

— На колко е той? Двайсет и пет? — Риккъ изкриви физиономия, пресмятайки наум. — Ако наистина е почнал на седемнайсет, това прави осем години чукане, значи… колко… по няколко на ден? При условие че никоя не го изкуши да повтори. И кара без почивен ден. Така де, всеки има дни, в които просто не е в настроение. Наредил ги е на опашка по коридорите на двореца, така ли? — Тя прихна развеселена. — Оная му работа ще да е сериозно изтъркана от действие.

— Добре де, може да са само четири хиляди — отвърна Лео и се начумери.

— Или по-скоро славата му изпреварва истината. — Риккъ повдигна многозначително вежда. — Чувала съм, че често се случвало при младите мъже.

— Може би принц Орсо е изключението. Може пък той да е точният човек за тази работа, ще връхлети и ще изчука северняците до смърт.

— Устройва ме, стига да си съберат багажа и да се разкарат.

Тя се опита да го накара да легне отново, но той отказа да помръдне.

— Няма да се учудя: с майка като неговата, с това стириянско извращение.

— Стириянско… какво?

Устните на Лео се изкривиха така, все едно беше заварил мъртво куче в леглото си.

— Според слуховете спяла с жени.

Риккъ така и не можеше да разбере какво му дреме на човек с кого спи друг, още повече човек, когото дори не е срещал. Колко малко проблеми трябва да имаш, за да те е грижа за нещо такова?

— Мислех, че ти от всички хора ще разбереш. Прекарваш почти всичкото си време сред мъже.

— Това пък какво общо има?

— Ами… сплотена групичка сте с приятелчетата ти, нали?

Лео се намръщи насреща ѝ, наистина не схващаше накъде бие.

— Познаваме се от години. Израснал съм с Юранд и Антоп. С Джин се запознах в Уфрит, знаеш, беше там. Братя по оръжие сме.

— И то какви, такива мъжествени, мускулести братя… — Тя стисна ръката му. — Нищо чудно, че толкова обичате да се борите.

— Добро упражнение е, освен това… — Очите му се облещиха и той издърпа ръка. — Това е отвратително!

— Мен не ме притеснява хич. — Лео винаги имаше силно мнение по всеки въпрос, но рядко подплатено с много размисъл. И тя обичаше да подронва основите му и да го гледа как се накланя заплашително. — Не се сещам за по-прекрасна гледка от изваяни мъжки тела, лъщящи от пот, със стегнати мускули, плъзгат се едно връз друго…

— Трябва ли на всяка цена да стъпкваш всичко в калта?

— На всяка цена, не. — Тя постави ръка на рамото му и го дръпна обратно в леглото. — Но тук е толкова топло и приятно.

Сгуши отново и тъкмо притваряше очи, когато той подхвана старата песен на нов глас:

— Не виня Орсо, не. — Все едно го беше грижа Орсо кой го вини и кой не. — За какво са принцовете, ако не да отмъкват славата на по-достойни от тях мъже. — Все едно най-важното на този свят беше кой ще обере славата, а не кой ще се прибере жив у дома. — Проклетата ми майка, ето кого виня, защото ще позволи това да се случи! — Сигурно и за дъжда щеше да вини майка си. — Защо не може просто да ми се довери?

— Уфф. — Риккъ се претърколи настрани и се вторачи в шляпащото платно на тавана на палатката. Очевидно любимата ѝ част от деня беше съсипана успешно. Ум не ѝ го побираше защо се е разбързал толкова да влиза в битка, която най-вероятно щеше да изгуби. Момчето имаше много положителни качества — смелост, честност, прилично чувство за хумор, добре изглеждащо лице и още по-добре оформен задник. И винаги беше толкова приятно топъл. Но въображение — никакво. Не страдаше и от ниско мнение за себе си. Може би просто не можеше да си представи, че е възможно да изгуби. Може би за него всяко забавяне бе просто умишлено хвърлено по него говно, което да го спъне по пътя му към сигурна победа.

— … о, веднъж да ме пусне от веригата, ще им дам аз да разберат…

Споменът я споходи пак, случваше се поне веднъж дневно, стоеше отново под калната козирка в реката и слушаше застаналия на пътеката отгоре Стаур Здрачния да се смее и хвали какво ще направи с нея, когато я хване. Спомни си Уфрит в пламъци, всичките добри хора в него пострадали или убити и стисна юмруци от внезапно обзелия я гняв. Никой не искаше повече от нея да види проклетото копеле мъртво, но въпреки това осъзнаваше, че трябва да са търпеливи. Дали да изчакаш каквато помощ идва, не беше дори под въпрос.

— … предполага се, че съм ѝ син, нали така, а тя ме третира като…

Риккъ изду бузи и изпръхтя шумно с устни.

— Извинявай — каза Лео посърнал, — отегчавам ли те?

— Оо, не, не, в никакъв случай. — Тя извърна очи към него. — Нищо не размеква така едно момиче като това да слуша мъжа в леглото си да говори за майка си.

Той се усмихна широко. Трябваше да му го признае, колкото и да се мусеше, бързо му минаваше. Той отметна завивката, мушна се под нея и се намести до Риккъ. Едната му ръка се плъзна през гърдите ѝ, после надолу по корема, спусна се по задника ѝ, погали нежно вътрешната страна на бедрото ѝ и тя потрепери.

— А какво размеква едно момиче — прошепна той в ухото ѝ.

— Мен лично красавците с прекалено много кураж и никакво търпение… — Май сутринта не беше напълно съсипана. Тя зарови пръсти в косата му, придърпа лицето му към своето и започна да го целува. Дъхът му миришеше малко, но нищо…

— Лео! — долетя отвън вик.

— Уфф, мамка му — изсъска Риккъ и се отпусна отново по гръб.

— В лагера пристигна рицар вестител! — Гласът на Юранд, изтънял от вълнение.

— Мътните да го вземат! — Лео се отскубна от Риккъ въпреки опитите ѝ да оплете крака около него, изскочи от леглото и започна да намъква панталоните си. — Може би е Висшият съвет! — Нахили ѝ се през рамо, все едно точно тази новина беше чакала със затаен дъх. — Правят ме лорд губернатор!

— Страхотно — изръмжа Риккъ, обърна една от ботите си, изтръска от нея топчето дървесна гъба и го натика под устната си.

Отвън цареше напрегнато оживление. Полуоблечени мъже щъкаха напред-назад между палатките, дояждаха на крак закуската си, разпитваха се един друг за какво става, но не получаваха отговори. Като понесени от вятър сухи листа, всички се стичаха в една посока — към чифт лъскави криле на голям шлем някъде отпред в тълпата. Към шлема на крачещия през още мокрия от снощния дъжд лагер на път към ковачницата, в която лейди Финри бе временно настанила щаба си.

Лео забърза натам, навличайки в движение наметалото си. Риккъ подскачаше на един крак след него, опитваше се да обуе един вече кален чорап.

— За мен ли е съобщението? — провикна се Лео. — За лорд Брок?

Може би светът наистина не се въртеше около него. Рицарят вестител, прехвърлил през рамо кожената чанта с извезано на нея златно слънце, символа на Съюза, вървеше невъзмутимо нагоре по склона и дори не си направи труда да извърне глава към Лео.

— Може би принц Орсо е пристигнал вече — каза обнадеждена Риккъ, докато подскачаше до Юранд и намъкваше в движение обувка.

— Не бих разчитал много на това. — Юранд дори не извърна очи към нея, само слепоочието му заигра, докато скърцаше със зъби.

— Не ме харесваш много, а?

Той се обърна към нея и на лицето му се изписа изненада:

— Всъщност точно обратното. — Той ѝ предложи лакътя си, за да се хване и спре да подскача на един крак. — Трудно е да не те хареса човек.

— Нали? — отвърна тя и най-после успя да нахлузи обувката.

— Аз просто… длъжен съм да го защитя. — Той погледна смръщено към Лео, все така следващ по петите рицаря вестител. — Израснали сме заедно и… с две думи, той не е толкова корав, на какъвто се прави.

— Хм — изсумтя Риккъ. — И аз го познавам от дете, повярвай ми, знам.

— Не му върви особено. С жените.

— Може би аз съм изключението.

— Може би. — Той се усмихна измъчено. — Просто не искам да го виждам да страда.

— Само висш команден състав — изръмжа войникът пред вратата на ковачницата.

Риккъ бутна с рамо Юранд, той залитна право в ръцете на стоящия на пост войник и докато двамата се разберат кой кого да пусне и кой накъде да отстъпи, тя се шмугна незабелязана през вратата.

Досега не беше присъствала на военно съвещание, но също като с погребенията и чукането първият ѝ път се оказа огромно разочарование.

Ковачницата беше претъпкана с хора, вътре беше влажно и задушно от дъха им. Майката на Лео стоеше, облегнала облечени в ръкавици юмруци върху застлана с карти маса, заобиколена от офицери с напрегнати лица. Измежду тях бяха лорд Мъстред и лорд Кленшър, двамата начумерени благородници от Англанд, които вчера се бяха присъединили заедно с частите си. Риккъ не знаеше кой кой е, но единият имаше големи мустаци, а другият рунтави бакенбарди по целите бузи и обръсната брадичка и мустаци, все едно се бяха наговорили да си поделят една брада.

Бащата на Риккъ се почесваше замислено по наболата сива брада. Най-близките му именити воини бяха насядали около него. Сухара както винаги изглеждаше угрижен. Червената шапка беше мрачен както винаги. Оксел надничаше лукаво иззад присвити клепачи, все едно се готвеше да отмъкне някому козата. А Тръпката просто изглеждаше Тръпката, напълно достатъчно от негова страна, за да изнерви околните.

Всъщност най-малко разтревожен вид имаше ковачът, собственик на ковачницата. Той изглеждаше просто ядосан, че не може да си върши работата, защото някакви глупаци са решили да се съберат, за да се карат точно под неговия протекъл покрив. Но това е то, война. Грозна работа, от която само лошите печелят. Защо мъжете така обичаха да възпяват воини, ум не ѝ го побираше. Как никой не пееше за добрия рибар или за съвестния хлебар, или за когото и да било, който всъщност правеше света по-добро място за живеене, вместо да трупа камари трупове и да пали неща? Не беше ли трудът им достоен за окуражения?

— Светът е пълен със загадки — смотолеви тя под нос и премести с език топчето дървесна гъба в устата си.

— Милейди губернатор! — избоботи рицарят вестител, ненужно гръмогласно за тясното помещение, в което се намираше, поклони се дълбоко и насмалко да избоде здравото око на Тръпката с върха на едно от крилата на шлема си. — Вест от Негово кралско Величество! — Той отметна енергично капака на кожената си чанта, извади свитък и тръгна към нея, за да ѝ го поднесе.

Хората зачакаха, притаили дъх, Финри дан Брок да разчупи големия червен печат, да развие свитъка и да започне да чете с каменно изражение на лицето. Риккъ познаваше буквите и знаеше да чете. Проклетниците ѝ бяха очернили живота през онази една година, прекарана в Остенхорм. Но от тези на свитъка не разбра и дума, така странно бяха изписани, с толкова много завъртулки.

— Е? — Както винаги нетърпелив да разбере какво става, Лео пръв наруши тишината.

— Принц Орсо ли е пристигнал? — изръмжа лорд Мъстред. Или Кленшър.

— Не е — отвърна тя, без да вдига очи от свитъка.

— Кажи ми поне, че е тръгнал? — изръмжа лорд Кленшър. Или Мъстред.

— Не е. — Мускулчетата по челюстите на лейди Финри заиграха. — Няма и да тръгне. — Тя подаде писмото на Лео и едва в този момент забеляза разпасаната му риза. Извърна изпитателен поглед към Риккъ и нейната закопчана накриво и също разпасана риза.

Риккъ заби сконфузено поглед в земята и задъвка топчето дървесна гъба. Изчерви се до уши. Лейди Финри все повтаряше, че иска здрави връзки между Съюза и Севера, но нещо ѝ подсказваше, че под това няма предвид Риккъ да чука единствения ѝ син.

— Имало е въстание във Валбек — каза майката на Лео. — Трошачите са завзели града. Тревогата, че това може да прерасне в революция, се засилва с всеки ден.

Погледът на Лео зашари по пергамента:

— Принцът е изпратен да завземе обратно града. Дори и да успее… ще е тук най-рано след седмици.

В ковачницата настъпи гробна тишина, чуваше се само барабаненето на дъжда по покрива и капчуците, от които водата изтичаше в подложените под тях кофи. Изглежда, всички разсъждаваха над това как те виждат последствията. После заговориха едновременно.

— Мътните да го вземат — прошепна Сухара и заскуба оредялата си, сива коса.

— Шибаният Съюз! — кресна Оксел. — Казвах аз, че сме големи глупаци, ако разчитаме на тях.

— И какво предлагаш? — наежи се насреща му Червената шапка. — Да коленичим пред Калдер Черния ли?

Тръпката просто седеше и изглеждаше както обикновено, на човек му стигаше само вида му, за да се разтревожи. Бащата на Риккъ разтри уморено гърбицата на носа си и въздъхна тежко.

— Затова ли съсипаха Англанд от данъци? — гневеше се Мъстред или Кленшър.

— Каква полза от крал, ако никакъв го няма, когато трябва да се защитава проклетото му кралство? — викаше Кленшър. Или Мъстред.

— Отвратително!

— Срамота!

— Нечувано…

— Господа, моля ви! — Лейди Финри вдигна ръце в опит да въдвори ред. — От това полза никаква!

Единственият, който изглеждаше доволен, беше Младия лъв, чиято усмивка ставаше все по-широка и по-широка.

Риккъ изду бузи и издиша тежко:

— Май ще се спасяваме сами.

В огледалото

Скейл Желязната ръка беше прехвърлил разцвета на силите си. С има-няма двайсетина години.

Някога беше знаменит воин, но после загуби ръката си и сега на нейно място беше надянал желязна. Навремето беше страховит предводител, но сега се примиряваше да се влачи най-отзад в колоната и да преяжда с плячката. Мърлява работа в повечето случаи предвид това, че освен ръка беше изгубил и всичките си предни зъби. Детелината го помнеше от времето, когато беше камара от мускули. Днес беше планина от сланина. Бледата му двойна гуша се беше разляла по дебелата яка от животинска кожа с дълъг косъм. От покритото му с капчици пот голо теме стърчаха и се развяваха изтънели кичури посивяла коса. Брадата му лъщеше от мазнина, а дебелите му скули бяха прорязани от спукани капиляри. Две неестествено кльощави момичета не се отделяха от местата си зад раменете му. Държаха поднос с кана върху него и имаха най-трудната работа в целия Север — грижеха се чашата на краля да не остане празна.

От дясната му страна бяха насядали възрастни воини с добре излъскани брони и позастарели имена. Скейл би ги нарекъл най-приближените си именити воини, кралската си свита, телохранителите си. В действителност предназначението им бе да му напомнят за победите от някогашни времена, да настояват, че той все още е мъжът, който някога е бил — без шкембе и с две ръце — противно на доказателствата за обратното.

Огнището беше накладено до тавана и в залата беше горещо като в пещ и шумно като на бойно поле. Масите с насядали около тях воини бяха сбутани нагъсто и жените, които разнасяха храната, се провираха между мъжете, препъваха се на всяка крачка и ругаеха. Детелината и Прекрасна седяха на масата на Калдер Черния в сумрака, далеч от огнището. На тази маса нямаше толкова злато, ейл, смях и веселие като на кралската, но на нея имаше значително повече власт. Скейл носеше на гърдите си кралската огърлица, но всеки с глава на раменете знаеше, че Калдер взима кралските решения.

Днес Калдер имаше странен гост на масата си. Дребен мъж с износени, най-обикновени дрехи. Нямаше оръжие, просто дълъг дървен жезъл, който беше облегнат на стената до него. Изглеждаше съвсем не на място в тази претъпкана с накичени с остриета мъже зала, приличаше на кокошка в бърлогата на лисици. Какви ли не гости беше виждал в компанията на Калдер Детелината: странни, величествени, горди. Стириянци, хора от Съюза, тъмнокожи южняци — до един оплетени в паяжината му от скроени планове и потайни замисли. Едно не беше виждал досега обаче — човек, с когото Калдер да се отнася с такова уважение, както към този нищо и никакъв човечец.

— Ще дойде, господарю Сулфур. — Калдер постави смирено длан на масата между двама им длан. — Гарантирам за това.

— Никога не си ми давал повод за съмнение — отвърна Сулфур. — Засега. — И той потупа свойски ръката на Калдер.

Калдер преглътна тежко и отдръпна ръката си.

— Жалко, че господарят ви не можа да дойде.

— Наистина жалко. — Сулфур огледа с усмивка омазаното с мазнина и опръскано до ушите с ейл множество в залата. — Така обича изисканите сбирки и задълбочените разговори. Но за беда, зает е с работа в Запада.

— Надявам се, нищо сериозно?

— Малко разногласие с двама от членовете на ордена ни. Брат му Закаръс и сестра му Коунийл… имат различна гледна точка по някои въпроси.

— Семейството, а? — Калдер изгледа замислено брат си. — Най-добрите ни приятели и най-върли врагове. — В този момент вратите изтрополиха и се отвориха широко.

Стаур Здрачния влезе и тръгна през тълпата, вирнал високо брадичка, с провесен ниско на кръста му меч, със святкащи с такава ненавист очи, като нищо щеше да нагази в огнището и да предизвика пламъците на двубой. Воините зад гърба му огледаха предизвикателно притихналата зала. Магуир хвърли пълен с омраза поглед на Детелината и той му отвърна с вдигане като за наздравица парче месо.

— Смееш да закъсняваш — избоботи сърдито Скейл, оглозга кокала в ръката си, хвърли го на земята и кучетата се сборичкаха да го докопат. — За вечеря със своя крал?

Старият крал и дъртите путки на масата му се наежиха срещу новодошлия наследник на престола и младите путки от свитата му. Нищо свястно и в двете групи, но много завист в погледите и от двете страни. И толкова много прилика. Стори ли му се на Детелината или не, но май всеки мъж избра подсъзнателно точно своя образ от другата страна, с когото да се мери. Злият срещу злия, красавецът срещу красавеца, мълчаливецът срещу мълчаливеца, бъбривецът срещу бъбривеца.

— Все едно гледаш в огледало — промърмори той.

— Огледало, което те състарява — добави Прекрасна.

— Идвам, когато ми изнася. — Стаур вдигна подигравателен поглед от купчината кокали пред краля към тлъстото му лице. — Пък и се досетих… че ще вечеряш… доста дълго.

Напрегнатото мълчание се проточи известно време, после Скейл избухна в дрезгав смях, надигна се с мъка на крака и почти обърна масата с шкембето си.

— Сядай и разказвай за победите си, племеннико! — Той разпери широко ръце да го прегърне, желязната се беше измъкнала и беше провиснала от края на ръкава му.

Стаур го дари с вълча усмивка, докато обикаляше наперено масата.

— Нищо за песните в последно време, чичо. — Двамата се прегърнаха и започнаха да се пляскат мъжествено по гърбовете. — Южняшката кучка и този страхливец Кучето не могат да се разберат кой да бяга по-бързо от мен.

— Ха така! Натискай ги, гони ги, момчето ми! Не ги оставяй да си поемат дъх! — Скейл заръчка въздуха пред себе си с желязната си ръка, после пресуши чашата си на един дъх и я вдигна да му я напълнят отново.

— Що не вземе да си намери по-голяма чаша? — предложи Детелината.

— Или още по-добре две чаши — каза Прекрасна. — Докато надига едната, прислужницата ще пълни другата. Горкото момиче, пак няма да има време да си поеме дъх от работа.

В това време Големия вълк продължаваше да се жалва от липса на кръвопролитие:

— Както е тръгнало, ще избягат зад Уайтфлоу. Що за победа ще е това да не извадим дори мечове?

Скейл плесна с такава сила рамото на Стаур, че той почти се пльосна на масата.

— Аа, като бойно куче си, момче, само чакаш да те пуснат от въжето! Аз бях същият навремето. Абсолютно същият. — Кралят се загледа замислено в огнището. Очите проблеснаха навлажнени със светлините на пламъците и той пресуши отново чашата, вдигна я и едно от момичетата се завтече да я напълни. Миг след това беше ред на другото да направи същото.

Детелината отпи глътка ейл.

— Чуеш ли ме да се прехласвам по старата ми слава, веднага да ме спреш, Прекрасна.

Тя изсумтя подигравателно.

— Човек първо трябва да има някаква слава.

— Я пак ми разкажи как победи Странник-на-портата! — изрева Скейл. Беше от типа мъже, които сякаш нищо не можеха да изговорят спокойно и без викове. — Мъртвите са ми свидетели как само ми се искаше да бях там да видя с очите си! — И той стовари желязната ръка на масата и тя издрънча глухо. — Къде се дяна това момиче? Напълни чашата на наследника ми!

Стаур се облегна и качи един крак на масата.

— Когато пресякох Крина с хиляда отбрани воини — поде Стаур, — знаех, че те ни превъзхождат значително по брой…

Прекрасна разтри слепоочия:

— Сигурно съм я чула тази история десет пъти за последните десет седмици.

— Ъхъ — отвърна Детелината. — И с всяко следващо разказване Стаур е още по-голям герой. Следващия път като нищо ще избие собственоръчно хиляда от диваците с една вързана на гърба ръка и меч, вързан за оная му работа.

— Воини. — Сулфур въздъхна дълбоко, все едно не ставаше дума за повече от малко лошо време. — Изглежда, тази вечер Големия вълк не е в настроение да обсъжда бъдещето на Севера.

— Не, почакай, господарю Сулфур. — Ако не го виждаше с очите си, Детелината нямаше да повярва, че това е Калдер Черния. В тона му имаше почти умолителна нотка. — Той е като бурята, като се набушува, ще утихне.

— За беда, чака ме много работа. — Той извърна за момент очи към Детелината. Бяха различни на цвят. — Работата не спира, нито миг спокойствие, прав ли съм, господарю Стръмното?

— Предполагам — промърмори Детелината. Нямаше представа откъде копелето знаеше старото му име, но от опит знаеше, че с опасен човек винаги трябва да се съгласяваш. А човек, без значение с оръжие или не, от когото се страхуваше Калдер Черния, беше опасен човек. — Сега ми викат Детелината обаче.

— Вълкът няма да започне да дава мляко само защото си го нарекъл крава. Нито хаосът ще стане ред. — Сулфур допи чашата си, изправи се и погледна отгоре Калдер. — Господарят ми оценява факта, че от време на време малко хаос не вреди особено ако след него ще настъпи нов, по-добър ред. Няма напредък без болка, няма сътворение без разруха. Именно затова той допуска тази ваша война в момента. — Той извърна поглед към Скейл, който в този момент изразяваше гръмогласно възхищението си от поредния подвиг на Стаур, а мъжете на масата му се тресяха от смях и се надпреварваха кой ще оплюе повече седящия насреща му. — Господарят ми обича земята да бъде разоравана от време на време.

Калдер кимна разбиращо:

— Това се опитвам и аз.

— Стига почвата да слегне навреме за засяване на семената. Иначе няма да обере новата реколта, нали така?

— Предай му, че войната ще свърши скоро — каза Калдер. — И реколтата ще е по-богата от всякога. Ние ще победим. Той ще победи.

— Който и да победи, винаги той печели. Знаеш това. Но прекалено многото хаос не е полезен никому. — Сулфур взе жезъла си от стената. — За беда, благословените с величие мъже са проклети с къса памет и това им коства главите. Баща ти например. Съветвам те никога да не забравяш онази яма. Сещаш се коя, онази извън Осранг. — И Сулфур му се усмихна лъчезарно на тръгване. Широка, искрена усмивка, но нещо в нея прозвуча като открита заплаха според Детелината.

Той се наведе към Прекрасна:

— Май всеки служи някому.

— Така изглежда — отвърна Прекрасна, изпровождайки с поглед излизащия от залата Сулфур. — И обикновено този някой е истински гъз.

Едва дочакал вратите да се затворят зад гърба на Сулфур, Калдер стовари юмрук по масата:

— Шибаните мътни да го вземат! — Той изгледа гневно сина си, който продължаваше да се перчи за радост на краля. — От ден на ден става все по-лош, а брат ми само го нахъсва още повече! Не ти ли казах да го направляваш по правия път?

— И най-опитният пастир има предел, когато си има работа с опърничав овен, главатар. — Детелината разпери безпомощно ръце.

— Овен ли? Както е тръгнало, ще свърши като шилешко! Какво беше казал Столикус? „Не се страхувай от врага, но го уважавай.“ Тази жена, Брок, в никакъв случай не е глупачка, а Кучето със сигурност не е страхливец.

— Предполагам, изчакват удобна възможност — въздъхна Детелината. — Рано или късно ще ни заложат капан.

— И както е тръгнало, тия двама празноглавци ще налетят право в него. — Калдер изгледа навъсено сина си. — Как е възможно нищо да не е взел от мен?

— Не е видял никакви трудности в живота, това е — отвърна спокойно Прекрасна.

Детелината поклати пръст към нея:

— Ето това е гласът с опит и мъдрост. Пораженията учат на много повече, отколкото победите. — Той посегна и се почеса леко по белега на лицето си. — Най-добрият подарък, който съм получавал. Научи ме на смиреност.

— Смиреност? — прихна развеселен Калдер. — Не познавам друг с по-високо мнение за себе си от теб.

Нямаше смисъл да отрича. За късмет, в този момент кралят на северняците са надигна с мъка от пейката и въдвори тишина с вдигане на желязната си ръка.

— Пригответе се за малко мъдрост — промърмори Прекрасна и видимо посърна.

— Баща ми, Бетод! — изрева Скейл и се олюля — комбинация от добър ейл и лоши колене. — Се издигна до крал на Севера! Построи градове и ги свърза с пътища. Събра клановете и изгради нация, нещо несъществуващо преди. — Не спомена нищо за трийсетте години кръвопролитие, забеляза Детелината. Но това му е хубавото на гледането назад в миналото. Човек избира каквото му харесва, а останалото захвърля на бунището.

Скейл се беше загледал замечтано в огнището.

— Но баща ми бе предаден. Той падна покосен! Кралството му — разпокъсано като месо между глутница прегладнели псета. — Насълзените му очи се вдигнаха отново и той посочи със здравата си ръка към Стаур. — Но ние ще поправим нередностите от миналото. Ще сложим край на проклетия протекторат на Кучето! Ще изтикаме проклетия Съюз вън от Севера! Стаур Здрачния, моят племенник и наследник, ще управлява всичко от Уайтфлоу до Крина и отвъд! — Той вдигна рязко чаша и малко ейл се изсипа по гърдите му. — Мечтата на Бетод живее във внука му! Големия вълк!

Всички вдигнаха чаши и се впуснаха в надпревара кой ще извика името на Стаур най-силно. Детелината и Прекрасна, също като всички останали, вдигнаха високо своите.

— Продължавам да твърдя, че момчето е пълен задник — промърмори Детелината през широката усмивка на лицето си.

— С всеки ден все по-голям — процеди през зъби Прекрасна, удариха чаши и отпиха. Детелината никога не се притесняваше за кого пие, важното беше, че се пие.

Калдер не се присъедини към наздравицата. Той изгледа навъсено брат си, докато онзи се стоварваше обратно на пейката и вече викаше през рамо да му напълнят чашата.

— Някои хора никога не се научават — промърмори той.

— Всички се научават — каза Детелината. Погледна отново към старите и младите воини на кралската маса и потри замислено белега на лицето си. — Някои просто го правят по трудния начин.

Сделка

— Ти ми обеща, Гунар. — Гласът на Лиди идваше приглушен от тънката стена, но въпреки това всяка дума се чуваше ясно и отчетливо. — Обеща ми да не се забъркваш в неприятности.

— Опитах, Лиди. Не съм ги търсил, но просто… неприятностите сами ни достигнаха.

— Имат навика все теб да намират.

Савин погледна към Мей в другия край на малката стаичка. Видя на светлината от зле скования прозорец как тя стисна зъби и извърна глава на другата страна, все едно така нямаше да чува гласовете на родителите си.

— Гледам само да изкараме и този ден — чу се гласът на Гунар. — Правя каквото мога, за да се справим както можем.

Справянето не беше лека работа във Валбек в момента. Безредиците можа и да бяха почти спрели, но горещината, гневът и страхът бяха надвиснали над града и бяха по-задушливи и от дима от комините, когато фабриките работеха. Страх от насилие. Страх от глада. Страх какво ще стане, когато властите се върнеха. Страх, че може да не се върнат. Кой командва в града, зависеше от това кого питаш, в коя част на града си и дали е ден, или нощ. Ако имаше някакъв ред в тази лудост, в тази разруха, Савин не го виждаше. Сега никой не беше в безопасност във Валбек. А може би и преди никой не беше в безопасност. Сякаш редът и безопасността бяха лъжи, с които се залъгваха хората, за да изкарат от ден за ден.

Тя затвори очи и в мислите ѝ моментално изплува споменът как наръга в гърдите онзи кривогледия в тясната алея. Как промуши в гърба другия с шапката. Как не почувства почти нищо, лек натиск в дланта, само толкова. Леко подръпване на дръжката на кинжала. Толкова лесно се оказа да убиеш човек. Казваше си, че не ѝ оставиха друг избор. При все това, затвореше ли очи, виждаше лицата им отново и отново. Дъхът ѝ се учестяваше, избиваше пот, сърцето ѝ напираше да изскочи, триеше ли, триеше с пръсти по мръсния си, потен и настръхнал врат.

— И какво, сега си Трошач, така ли? — долетя иззад стената гласът на Лиди.

— Малмър прави каквото може, за хората, а аз гледам да му помагам както мога. Стоим на барикадите. Раздаваме храна. Вече не съм войник. Не съм и пастир. Какво съм тогава?

— Моят съпруг. Бащата на Мей.

— Знам. Само това е важно в момента. Но… какво да направя? — Беше странно да чуе гласа му такъв жален, умолителен. Това не беше гласът на опасния човек от барикадата. — Не мога да стоя със скръстени ръце, докато хората наоколо страдат, нали така?

В тона на Лиди нямаше слабост. Тя успяваше да изненада истински Савин — как продължаваше напред, как не спираше да работи, как оцеляваше насред този кошмар.

— Границата между това да помагаш на хората и да ги нараняваш, е доста тънка, Гунар. И ти имаш навика да я прекрачваш с лекота.

— Опитвам се да постъпвам както е редно, само дето… понякога не е ясно кое е редно и кое не. — Шумът отвън се усили и гласовете им се стопиха до неразбираемо бърборене. Май ставаше бой някъде. Савин се сниши и шумът постепенно намаля, после отшумя в далечината.

Прокара език по устните си. Тишината я потискаше. Не ѝ беше до приказки. Но по-добре така, отколкото да вижда отново лицата на онези двамата.

— Родителите ми понякога се караха.

Очите на Мей се извърнаха и срещнаха нейните.

— За какво?

— Работата на баща ми. Пиенето на майка ми. За мен. Аз им бях любимата тема за спор. — Дали продължават да се карат за нея? Савин се вторачи в напуканите, пълни с трески груби дъски на пода. По-добре да не мисли за предишния си живот. По-добре да се преструва, че е нов човек, който принадлежи там, където е. Човек, който осъзнава какъв късметлия е да е тук.

Мей ѝ беше дала една от роклите си, ако това можеше да се нарече така. Беше безформена торба от груб плат, кърпена многократно и миришеща на евтин сапун, но тя беше благодарна, че я има на гърба си. Гунар ѝ беше намерил спална постеля, разбирай груб чувал, през чиито дупки сламата стърчеше и я бодеше. Савин не се съмняваше, че е пълен с въшки, но беше благодарна за него. Делеше с Мей стая, голяма колкото килерите в къщата ѝ в Адуа, с показващи се иззад изпопадалата мазилка летви и голямо петно плесен около лющещия се прозорец. Почти никога не оставаше насаме, но и за това беше благодарна. В редките случаи, когато беше сама с мислите си, спомените от деня на въстанието нахлуваха в тях като мръсна вода в пробита лодка и я повличаха така бързо надолу, че почти веднага имаше чувството, че се дави.

Беше мислила за вариант да избяга от града, но истината бе, че едва намираше сили да погледне през прозореца, камо ли да рискува да излезе отново на улицата. Оказа се, че далеч не е такава куражлийка, за каквато се смяташе, докато изнудваше изобретатели, избираше перука или издаваше „смъртната присъда“ на някой член на висшето общество на Адуа. Мислеше се за голяма комарджийка. Най-дръзката жена в целия Съюз. Сега осъзнаваше, че това не е кой знае какво постижение, когато заровете са подправени в твоя сметка. Досега не ѝ се беше налагало да залага живота си на карта и сега изведнъж се беше оказала в игра с прекалено високи залози.

Първите няколко вечери имаха свещ, но после тя свърши и сега единствената светлина в стаята беше тази на горящите отвън огньове. Всичко свършваше. Магазините бяха отдавна разграбени. Богаташките къщи — опоскани до голи стени и греди. Трошачите разнасяха и раздаваха някаква храна, но с всеки следващ ден порциите ставаха все по-оскъдни.

Винаги беше знаела, че животът в бедняшките квартали не е лек, но в редките моменти, в които всъщност се беше замисляла за това, в ума ѝ бяха изниквали идилични картини. Романтична версия на живота, с която се живее по-леко. Хубави дечица, които се заливат от смях и шляпат с боси крака из канавките. Старици, които се кискат покрай тенджери, в които варят големи кокали. Здрави мъже, които се пляскат един друг окуражително по раменете и пеят добрите стари работнически песни покрай огньовете от натрошена покъщнина. Ех, благородното братство и одухотвореността на бедността!

Оказа се, че няма нищо идилично в това да сереш в кофа в присъствието на други хора. Нищо одухотворено в това да къташ като мизерник костите от пилето, което ядеш в момента, за да ги свариш отново утре за вечеря. И нищо сестринско в това как жените си деряха една на друга очите заради някоя пожелана находка в купчините боклук на сметището. Нищо благородно нямаше и в болките в стомаха от миришещата на гнилоч вода от помпите, в пощенето на въшки от подмишниците, от студа нощем, от непрекъснатия глад и неизменния страх.

И странно защо, но фактът, че живееше в момента по този начин, не караше Савин да изпитва съжаление към онези, принудени да живеят така цял живот. Хората, които оцеляваха незнайно как в претъпканите сгради точно като тази и точно като няколкото, които тя самата притежаваше и от които печелеше добре. Просто я караше отчаяно да иска всичко да свърши и никога повече да не ѝ се налага да живее така. Осъзнаваше колко егоистично е това. Колко лоша е, защото мисли така. Нещо повече, колко зла я прави. Докато бягаше по улиците в деня на въстанието, се беше заклела на Бог, в който не вярваше, че ако оцелееше, щеше да е добра оттук насетне.

И сега нямаше проблем да е зла, ако това означаваше, че ще е чиста.

— Ти беше в къщата на Валимир — каза Мей. Савин я зяпна като втрещена. Беше хваната неподготвена и дори не успя да скрие изненадата си. Загнездилият се между плешките ѝ страх изведнъж я прободе като нож.

— Какво? — изграчи тя.

— Вечерта преди въстанието. — Мей изглеждаше напълно спокойна. — Сервирах ти желе.

Очите на Савин се стрелнаха към вратата. Нямаше изход от тази стая, който да не минава през другата. В която мъжът, който смачка главата на човек с подметката си, сега се караше с жена си.

— Отвратително желе — успя да промърмори Савин.

— Опитвах се да отгатна колко струва роклята ти — продължи Мей. Много повече от тези две стаи. Вероятно повече и от цялата сграда. — Косата ти беше различна. — Тя хвърли поглед на пепелявия мъх, който беше почнал да расте по главата на Савин. — Перука?

— Много жени носят перуки. В Адуа. — Значи тя знаеше коя е. Беше знаела през цялото това време. Но си беше държала езика зад зъбите. Савин пое дълбоко дъх и опита да успокои нервите си. Да не показва с нищо страха си. Трябваше да помисли. Точно както правеше преди среща с инвеститори и изобретатели. И преговори с конкуренти.

Мей кимна бавно. Сякаш отгатна мислите на Савин.

— Красиви рокли. Отвратителни десерти. Различен свят, а? Попита ме какво мисля за града.

— И ти беше… напълно откровена.

— Прекалено откровена, както се оказа. Винаги ми е било проблем. Но ти се застъпи за мен. Подслушвах през ключалката и чух как се застъпи за мен.

Савин се покашля:

— Затова ли ме приюти?

— Ще ми се да можех да кажа да. — Мей се наведе напред и провеси тънки ръце от коленете си. — Но няма да съм напълно откровена, ако го направя. Истината е, че цялата къща на Валимир бръмчеше като кошер от разговори за посещението ти. Всичко живо тръпнеше в очакване да те зърне. Знам коя си, милейди.

Лицето на Савин потрепна.

— Няма нужда да ме наричаш така.

— А как да те наричам? Савин?

Савин направи измъчена физиономия.

— И за двете ни ще е по-добре да не ме наричаш и така.

— Лейди Глокта тогава! — прошепна заговорнически Мей.

— Най-добре това име въобще да не се споменава — изкриви като от болка лице Савин. Двете продължиха да се гледат мълчаливо в очите. Някъде отвън някой започна да пее. Песните винаги бяха щастливи, в живота имаше достатъчно мъка, нямаше нужда да се пее за нея.

— Ако позволиш да попитам… възнамеряваш ли да кажеш на някого?

Мей се облегна назад.

— Баща ми те мисли просто за изгубено момиче. Майка ми предполага, че си нещо повече от това, но никога няма да се досети коя точно си. По-добре нещата да останат както са си. Защото, ако се разчуе… — Тя остави другото неизказано. Беше изпълнено великолепно. Наистина нямаше нужда от повече думи. Савин си спомни мъжете в тъкачницата. Как я гледаха. Тълпата. Омразата в погледите им.

Тя прокара замислено език по устните си.

— Оценявам… твоята дискретност. Ще… съм ти ужасно задължена.

— О, разчитам на това.

Савин обърна подгъва на роклята си, зачопли с пръсти под разхлабения шев. Сърцето ѝ заблъска като лудо. Откачи едната обеца, която беше носила в деня на въстанието, после другата и ги подаде на Мей.

— Вземи ги. — Осъзнаваше, че гласът ѝ е издайнически напрегнат за опитен играч като нея. — Златни са, с…

— Не мисля, че ще ми отиват на тоалета. — Погледът на Мей се спусна по протритата ѝ рокля, после се вдигна отново към Савин. — Задръж си ги.

Последва мълчание. Мей очевидно беше планирала всичко. Беше изчакала удобен момент и беше готова с цената си.

— Какво искаш? — попита я Савин.

— Искам да се погрижиш за семейството ми. Когато всичко това свърши, ще настанат още по-страшни времена.

Савин стисна обеците в юмрук и отпусна ръка.

— Така е.

— Не искам никакви неприятности с инквизицията. Пълна амнистия за баща ми. Искам да ни намериш къде да живеем и свястна работа за родителите ми. Това е всичко, което искам. Да се погрижиш ние да сме в безопасност. Както правим ние за теб в момента. — Мей се вгледа в очите ѝ продължително в опит да отгатне дали можеше да ѝ има доверие. Точно както би постъпила Савин на нейно място. — Можеш ли да направиш това?

Савин намери за странно и донякъде интригуващо преживяването да влезе в преговори без нито една карта в ръкава си.

— Това е най-малкото, което мога да направя — отвърна тя.

Мей се изплю в дланта си и протегна ръка. Стаята беше толкова малка, че нямаше нужда да се навежда дори.

— Договорихме се значи?

— Договорихме се.

И двете си стиснаха ръцете.

Новият паметник

— Знаеш ли колко работници от селячеството са умрели, докато са строили пътищата на крал Касамир? — попита Ризно.

Той засенчи очи срещу жаркото слънце и погледна към огромния паметник в средата на площад „Касамир“. Или това, което беше останало от него. Върху високия осем стъпки пиедестал бяха останали само огромни ботуши и стърчащи от тях железа. Самата легендарна статуя на Аропела, изобразяваща краля, покорил Севера и присъединил Англанд към Съюза, лежеше разбита на парчета върху паветата. Едно бездомно хлапе с доволна физиономия все още работеше с железен кол по едно от парчетата и опитваше да откърти носа на Негово Величество.

Вик имаше правило да си отваря устата само когато мълчанието не е за предпочитане. А Ризно от своя страна беше от типа хора, които отговарят сами на въпросите си.

— Хиляди! Погребани в глинестата земя на Мидърланд в общи гробове покрай пътя. При все това хората помнят Касамир като герой. Велик крал. Ех, тези чудесни пътища. Какъв дар за идните поколения. — Ризно изсумтя презрително. — Колко пъти съм минавал по този площад, колко пъти съм вдигал поглед към този символ на тирания и потисничество?

— Безсъмнено е петно върху миналото на Съюза. — Ризно се извърна неохотно към Малмър и застаналия зад него Гунар Брод. — Но сега ме тревожи повече настоящето му.

Повечето Трошачи все още носеха онзи плам в душите и бяха посветени докрай на каузата или поне се преструваха, че са, но Брод намести очилата си и изгледа така навъсено площада, че човек ще си каже, че не му харесва какво вижда. Какво щеше да стане, когато и останалите започнеха да се съмняват? Но очевидно Ризно не се притесняваше от подобни мисли. Той беше зает с висши идеали.

— Погледнете какво постигнахме тук, братя! — И той разпери ръце като за огромна прегръдка и плесна Малмър и Брод по раменете. — Свалихме Касамир! И на това място ще издигнем нов паметник — на работниците, които платиха за суетата му с живота си!

Вик се замисли колко работници щяха да умрат за суетата на Ризно. Броят нямаше да е малък. Да свалиш статуята на мъртъв от двеста години крал, е едно, но да свалиш този, който седи в момента на престола, е друга работа, той като нищо може да изтъкне сериозни аргументи срещу детронирането си. Започваше да мисли, че бившият началник от инквизицията не е съвсем наред с главата. От друга страна, в последно време във Валбек здравият разум беше рядко срещано явление и нищо не показваше, че това ще се промени в скоро време. Около Ризно винаги се навъртаха като кучета около бунище бившите му практици. Бяха свалили черните дрехи и маски, но още се познаваха по издайническата линия над устата с по-бледа кожа под нея. Бяха плъзнали из улиците около местната Палата на въпросите, сега оптимистично прекръстена на Палата на свободата, преследвайки нелоялните. Или може би в търсене на все още лоялни. Лоялността се беше превърнала в такова размито понятие.

Въстанието беше променило някои неща, но други бяха останали тревожно познати. Работниците продължаваха да работят, практиците все така държаха всички под око, големите шапки се бяха разместили, но главите под тях продължаваха да нареждат на останалите какво да се прави и как, без те самите да вършат нищо.

Голяма промяна, няма що.

— Още от основаването си от онзи шарлатанин Баяз Съюзът се гради на гърбовете на простолюдието — нареждаше Ризно. — Идването на машините, непрестанно нарастващото сребролюбие на инвеститорите, издигането на парите като бог и банките като храмове — това са само последните и най-черни израждания на обществото в така тъжната ни история. Трябва да изградим нови основи за нацията, приятели мои!

Малмър направи нов опит да го принизи към реалността:

— Честно казано, в момента ме тревожи повече изхранването на народа. Едно от зърнохранилищата изгоря още първия ден. Другото е празно. А и тази жега не помага с нищо. Половината от помпите в града са вече пресъхнали. Водата от повечето от останалите не бих дал и на куче…

— Душата, душата също има нужда от храна, братко. — Ризно пропъди от лицето си някаква муха — единственото живо същество, което просперираше във Валбек в последно време, и се обърна към Вик: — Сибалт със сигурност ти е говорил за това.

Ако Сибалт се беше осмелил да ѝ говори така, сигурно щеше да му е счупила носа. Такива глупости можеше да роди само главата на човек, който никога не е умирал от глад.

— Беше прекрасен човек. — Ризно притисна юмрук към гърдите си. — Липсва ми като брат. Може би затова, сестро, разговорите с теб… ми носят такава радост. Това е най-близкото до разговор с него.

Вик рядко си позволяваше лукса откровено да не хареса някого. Не по-често от този да хареса някого. И едното, и другото може да ти костват главата.

Но беше започнала да презира Ризно от дъното на душата си. Беше суетен като паун, егоистичен като малко дете и въпреки изтънчените му фрази започваше да подозира, че е обикновен глупак. Истински мъдрите неща се казват с малко и прости думи. Дългите обикновено прикриват глупостта на говорещия. Нямаше никакъв шанс този дебел мечтател да бе замислил и организирал това въстание сам. Някой друг, някой истински опасен човек беше свършил тежката работа. И Вик искаше да разбере кой. Затова продължи да слуша глупостите му, да кима одобрително, все едно по-големи мъдрости не беше чувала.

— Арестувах го, между другото, за организиране. — Ризно се разнежи и зарея поглед в далечината. — Преди двайсет години, малко след като се бях присъединил към инквизицията. Във Валбек тъкмо започваха да се строят първите тъкачници. И двамата с него бяхме млади тогава. Идеалисти. Аз го арестувах, но накрая просто нямаше как да не се съглася с това, което говореше. Че работниците ще бъдат потискани. — Ризно пое дълбоко дъх и поставената на големия му корем дебела длан се надигна и спусна бавно. — Освободих го. За да го използвам като доносник, така си казвах тогава. Бях убеден, че съм успял да го вербувам, но… оказа се, че той вербува мен. Може би взаимно се бяхме вербували. И седяхме с него двамата, говорехме до среднощ за това как един ден ще нанесем удар в името на обикновения човек! Говорехме ли, говорехме, аз, той и Тъкача.

Вик се намръщи:

— Не си ли ти Тъкача?

— Просто звание, заето от по-свестен човек — отвърна умислено Ризно и в следващия момент капризното му внимание бе отнесено в друга посока. — Трябва да изготвим манифест, не мислиш ли? Ще настояваме за работнически представител във Висшия съвет! — Блясъкът се беше върнал в очите му, онзи блясък, който се появяваше всеки път когато заговореше за славното бъдеще. — Сибалт щеше да одобри това, о, да…

— Слушай, братко. — Малмър поде нов опит да пробуди мечтателя, пристъпи към него и практиците се наежиха. — Аз също познавах Сибалт, свестен човек беше, но сега е мъртъв. А има много свестни хора, които са още живи и се нуждаят от много неща. Гладуват, болни са, страхуват се. — Той понижи глас. — Честно казано, аз започвам да се страхувам.

— Не се бой, братко. Няма страшно. Безредиците спряха, нали така?

— През деня. Но продължават сбиванията. Обесвания дори. И не само на собственици и богаташи. На чужденци. На прислужници. Хората се възползват от положението и уреждат стари сметки. Грабят каквото им се е приискало. Трябва да наложим ред.

— И ще го направим, братко! Просто някои от работниците са били потискани от толкова отдавна, няма как да не се унесат, опиянени от свободата. Но затворниците са на сигурно място в Палатата на въпросите — на свободата, искам да кажа, Палатата на свободата. Кметът е там, началникът на градската стража, видни граждани, разбирай най-алчните и покварени…

— Ами Савин дан Глокта? — прекъсна го Малмър.

— Тя беше — Ризно потрепери от погнуса — най-язвителната, арогантна и невъзпитана млада жена, която съм срещал. Човешко въплъщение на ненаситността и потисничеството на модерните времена. Отстъпва само на баща си по това кой е най-ненавистният човек в Съюза.

— Не ме интересуват маниерите ѝ, а това, което можехме да получим в замяна на връщането ѝ.

— Изглежда, тя е успяла да ни се измъкне между пръстите. Денят на въстанието беше доста хаотичен, ако мога да се изразя така, повече, отколкото очаквахме…

Брод хвърли тревожен поглед на Малмър над стъклата на очилата си:

— Да се надяваме, че не е попаднала в ръцете на Съдийката.

Вик изпита остър пристъп на тревога.

— Защо да е при Съдийката?

— Подпалвачите завзеха големи части от града — отвърна Брод. — Трябваше да вдигнем барикади. Не си поплюват кого преследват и кого прибират.

— Нямаме представа какво става в тези части на града — добави Малмър. — Но знаем, че държат заложници. Говори се, че Съдийката се била настанила в сградата на съда и…

— Че къде другаде да се установи една Съдийка — подсмихна се Ризно, но никой не се разсмя на шегата му.

— Говори се, че щяла да съди затворниците за престъпленията им срещу народа.

Вик изтръпна от ужас.

— Колко заложници държи?

— Двеста? — Малмър повдигна безпомощно рамене. — Триста? Предимно собственици и богаташи, но също така доста обикновени хора. Помагачи на богаташите, така ги наричала. Всеки, който не е достатъчно фанатичен, според нея влизал в тази категория. А всички знаем каква е нейната представа за фанатичност.

— Съдийката никога не е била от най-разумните. — Ризно сви рамене, все едно говореше за природни сили извън възможностите за човешка намеса. — А след въстанието е, меко казано, хаплива.

— Подпалвачите не отговарят ли пред теб?

— Ами… те са доста непредсказуеми хора. Огнени сърца. Затова им казват Подпалвачите, предполагам! — И той се изкиска отново, но когато видя, че Вик и останалите останаха напълно сериозни, се покашля и продължи: — Предполагам, ще мога да изискам да ми предадат пленниците си…

— Или може да изпратиш мен да го направя от твое име. — Вик се вгледа настойчиво в очите му. — Това би направил Сибалт. Имаме нужда ти да се съсредоточиш върху по-важните неща. Нашият манифест. Принципите ни. Остави на мен да говоря със Съдийката.

Идеята определено допадна на Ризно. Малките му очички грейнаха при мисълта за старателно изписаните параграфи, които ще излязат изпод ръката му. Висши декларации. Права и свободи.

— Сестро, започвам да разбирам защо Сибалт имаше такова високо мнение за теб. Вземи няколко души със себе си.

— Разбира се. — От това, което знаеше за Съдийката, най-добре да вземе достатъчно мъже със себе си, и то мъже, които няма да трепнат от малко насилие. И не щеш ли, първият, за когото се сети, беше току под носа ѝ.

— Братко Гунар? — Тя погледна към татуировката на юмрука на Брод. — Нещо ми подсказва, че ти можеш да подбереш няколко души, които знаят как да се бият.

Той свъси вежди и я погледна над стъклата на очилата си.

— Обещах на жена ми да не поемам излишни рискове.

— Най-големият риск в момента е да бездействаме. Ако единствената дъщеря на архилектор Глокта пострада, Негово Високопреосвещенство няма да намери покой, докато не виснем до един на въжето. — Тя погледна към Ризно, който вече обясняваше на останалите без маски практици как точно иска да изглежда новият паметник. Живееше си в измисления свят, който съвсем скоро щеше да се превърне във всеобщ кошмар. — Както е тръгнало, този негов нов паметник ще бъде надгробният ни камък.

Равни

Тук царуваха Подпалвачите и това личеше отвсякъде.

Имаше ограбени до шушка къщи с висящи на изкривените им панти разбити врати. Имаше изгорени къщи, чиито прозорци зееха празни, а тухлите покрай тях носеха следите на черните огнени езици. Имаше и изгорени до основите къщи, чиито комини лежаха на парчета по изпечената от слънцето кал на улицата. Навсякъде имаше пръснати парчета камък и стъкло. Разкъсани дрехи и натрошена покъщнина лежаха в безпорядък по земята, сякаш през квартала беше минал ураган. Из въздуха се носеше воня и колкото повече напредваха, толкова повече се усилваше тя. Вонята на гнилоч и пикня, овъглено дърво и застоял дим, примесени в обща, лепкава от пот мараня.

Сарлби стискаше арбалета, а очите му шареха по врати и прозорци.

— Май не е имало много богаташи тук преди въстанието.

— Никакви — отвърна Брод.

— Без значение, пак са ги обрали и са им запалили къщите.

— Бедняците по принцип не се чувстват удобно край богаташите. Ако могат да избират, ще оберат някой друг бедняк.

— Не изоставай. Стой близо един до друг — изсъска им през рамо Вик.

— Не бих казал, че съм особено доволен да изпълнявам заповедите на жена — изропта Сарлби, но се подчини незабавно.

— Тази поне си разбира от работата — каза Брод. — За разлика от повечето офицери, които имахме в Стирия.

— За това си абсолютно прав.

— Като погледна назад към последните пет години от живота ми, разбирам, че съм взимал само грешни решения. Затова сега слушам какво ми казват жените и се надявам на по-добро. Лиди каза да вдигнем тук барикада и аз вдигам барикада. Мей каза да приберем момичето при нас, прибрах я.

— Онази с остриганата глава? У вас ли живее?

— Казва се Арди и е с две леви ръце. Лиди я помоли да ѝ помогне в готвенето, и тя зяпна тенджерата, все едно за пръв път виждаше нещо такова. — Брод изду бузи и изпухтя. — Но Мей я харесва и така, у нас живее.

— Тежки времена са настанали — каза Сарлби. — Всеки прави каквото може.

— Тежки времена ли? — каза Брод — Че кога са били по-леки, питам аз.

Наоколо беше прекалено тихо. Видя фигура в една от алеите, лице в един от прозорците, което се скри бързо вътре, двама се боричкаха за кокал, но се ометоха веднага щом видяха приближаващата група. Някой се беше постарал добре с четката, навсякъде имаше изписани девизи. Някои по целите фасади на къщите, с големи колкото врати букви. Имаше и врати, целите изписани ситно, с не по-големи от тези в книгите букви.

— Какво гласят? — попита Сарлби.

Брод побутна нагоре по потния си нос стъклата за гледане и присви очи.

— Да го начукам на краля. Да го начукам на кралицата. Да го начукам на всички. Вдигайте се. Вземи каквото ти се полага. Такива неща.

— Ще ти свалят единствената риза от гърба — промърмори Сарлби и поклати глава, — но ще ти оставят хубав девиз на стената. Шибани Подпалвачи. Задници като останалите.

— Политика — изръмжа Брод. — Задниците си търсят оправдание да бъдат задници.

— Високите идеали и действителността са като маслото и водата — промърмори Вик. — Не се смесват. — Тя приклекна до един ъгъл и им махна да се приближат. — Сега тихо. Пристигнахме.

Съдът на Валбек се помещаваше в представителна сграда с широки стълби от цветен мрамор и високи колони. Някой се беше покатерил на покрива и изкъртил част от медния обков на купола, от другата страна гредите бяха оголени, приличаха на дебела паяжина. Доскоро сградата на банката в съседство сигурно е била още по-представителна и от тази на съда. Сега представляваше просто изгоряла черупка. Докато прекосяваха площада отпред, сажди и пепел се виеха на талази покрай краката на Брод.

— Някой се е опитал да ги удържи тук — каза той, когато застанаха в подножието на стълбите. Големите врати бяха нашарени от следи от секири, а едната беше изкъртена и провиснала на пантите си.

— Да се надяваме, че ние ще имаме повече успех от тях — каза Сарлби и пръстите му заиграха по спусъка на арбалета.

От двете страни на входа стояха величествените статуи. Две жени в благородни пози, които нормален човек никога не заемаше. Едната държеше книга и меч, а другата разкъсана на две верига. Правосъдие и Свобода, предположи Брод. Подпалвачите бяха изкъртили главата на Свобода и я бяха заменили с тази на мъртва крава. Около изцъклените ѝ очи се виеха рояци мухи, а по очукания и надран мрамор под нея бяха засъхнали дълги струйки кръв. Правосъдие имаше нацапана с боя и дебела четка усмивка на иначе сериозното си лице, а на гърдите ѝ с големи букви и потекли от тях струйки боя някой беше написал „Ще ви дадем на вас едно шибано правосъдие“.

— Имат чувство за хумор тези Подпалвачи — отбеляза Вик, минавайки между статуите.

— О, да — съгласи се Брод. — Големи веселяци са.

Никой не стоеше на пост пред големите врати на съдебната зала, но пейките вътре бяха осеяни с Подпалвачи. Или просто с крадци, сводници, комарджии и пияници. Трудно беше да направи човек разлика. Част от тях викаха въодушевено и размахваха юмруци. Други лежаха в несвяст, заобиколени с празни бутилки. Двама си бяха направили гнездо от струпани на пода завеси и се мляскаха с такова настървение, че цялата зала кънтеше. Един тъмнокож кантик пафкаше така усърдно лула дървесна гъба, че Брод се замисли дали не бе решил собственоръчно да възстанови пушилката над Валбек. Вътре беше още по-горещо, жужаха мухи и смърдеше на некъпани тела. Някой беше изрисувал с червена боя голям кур на пода, но протеклият през дупките в купола дъжд беше отмил половината от творбата му и тя се беше стекла в единия си край под формата на ръждива локва.

Във високото съдийско кресло седеше Съдийката — побърканият водач на този карнавал на глупостта. Беше наложила върху чорлавата си рижа коса четиривърха черна шапка. Беше се накичила с крадени бижута: нямаше пръст на ръцете ѝ без поне един пръстен, едната ѝ ръка беше натежала от надянати до лакътя гривни, а на гърдите ѝ, върху стария кожен нагръдник, лежеше плетеница от представителните дебели вериги на водачи на гилдии, дамски перлени огърлици и тънки верижки. Беше преметнала връз позлатения подлакътник на креслото едно слабо, жилесто бедро, цялото изписано с виещ се около него революционен девиз. Незнайно защо видът на това бедро предизвика неловко гъделичкане в стомаха на Брод, същото усещане като това, когато усетеше, че предстои насилие.

На подсъдимата скамейка беше изправен възрастен мъж с вързани на гърба ръце. Изтънялата му, побеляла коса беше сплъстена от кръв. Брадичката му беше покрита с набола бяла брада. Стражите от двете му страни бяха облечени като шутове — с шарени дрехи, шапки с камбанки и всичко останало, но мечовете в ръцете им не бяха шега.

— Риктер дан Валимир! — изрече лигаво Съдийката. — Наред с всичко останало, обвинен си, че имаш шибаното „дан“ в името си…

— Виновен! — В галерията за съдебното жури седяха десет курви — осем жени и две момчета — и някакъв набит мъж в кожена престилка, който имаше вид на човек, който нямаше представа как и защо се беше озовал там. Една от жените — с окачена на врата ѝ камбанка и наклепано с грим лице — беше скочила на крака и врещеше с изкривено от злоба лице. — Мамка му, виновен!

— Дами от съдебното жури! — Съдийката започна да млати с къса брадвичка по огромното писалище пред себе си и от дървото хвръкнаха трески. — Колко пъти вече, бе, мамка му? Тишина, докато не изредя обвиненията!

— Отхвърлям този съд — изръмжа Валимир и изпъчи гордо гърди. — Обявявам го за невалиден! — Някой от пейките го замери с развален плод, пропусна целта, но остави завидно лигаво петно по изящната ламперия на стената. — Вие, отрепки такива, нямате власт над мен!

— Бъркаш! — изкрещя Съдийката. — Покажете му правомощията ни!

Един от шутовете фрасна със сопа Валимир в главата и го просна върху дървения парапет на подсъдимата скамейка. Другият се пресегна и го вдигна отново на крака. Кръвта от прясната рана потече на струйки през лицето му.

Съдийката разтърси заплашително насреща му накичен с пръстени юмрук:

— Имаме властта и правомощията на юмрука! Властта и правомощията на наточената стомана! Властта и правомощията на силата, бръщолевеща путко такава, която е единствената истинска власт. — Думите ѝ бяха посрещнати с одобрително подвикване откъм все още будните по пейките в обществената галерия. — Трябва да знаеш това. Бивш военен си. Защитата? Къде е това копеле Рандок?

Иззад покрита с пепел, празни бутилки и оглозгани кости от пиле маса се надигна мъж. Бяха го съблекли чисто гол, имаше само очила, килнати на една страна на счупения му нос. Беше покрил с шепи срамните си части, а гърбът му беше нашарен от морави и сини следи от камшик.

— Защитата няма да излага аргументи, ваша чест — избръщолеви припряно той, — какви защитни аргументи да имаме, няма такива. — Той се изкикоти истерично, стовари се обратно на останалия само с три крака стол и за радост на съдебното жури едва се задържа да не падне по гръб.

Съдийката обаче остана сериозна. Беше забелязала Вик и Трошачите да се разпределят в полукръг между пейките в обществената галерия. Черните ѝ очи се задържаха малко по-дълго върху Брод и виновното гъделичкане в стомаха му плъзна по цялото му тяло. Каза си, че е по-отровна и от скорпион, но това не помогна. Тъкмо обратното.

— Не си спомням да съм призовавала свидетели — каза тя, изкривила презрително устни. — Ще взема да ви обвиня в неуважение към съда.

— Не си далеч от истината — отвърна Вик и огледа съдебната зала. — Праща ни Ризно. Иска да му предадеш затворниците си.

Съдийката се пресегна за една бутилка и отпи голяма глътка. Гледката на пиещи хора винаги изостряше жаждата на Брод, но нещо в това как езикът ѝ се обви около стъкленото гърло на бутилката, го накара да ѝ завиди още по-силно. Или може би завидя на бутилката.

Съдийката присви заплашително очи:

— Ако Ризно иска услуга, да беше дошъл лично.

— Изпрати мен.

— Ууу, да се страхувам ли? — Подпалвачите се пробуждаха и извръщаха сънени очи към новодошлите, протягаха ръце към оръжията си.

Вик не помръдна от мястото си.

— Не и ако ми дадеш затворниците.

— Затворниците имат да отговарят за доста обвинения, сестро, но ти не бери грижа! — Съдийката махна с ръка към журито. — Кучките заседават като светкавици. Понякога са готови с осъдителна присъда преди още да съм казала името на обвиняемия! Ако ги пуснем в Адуа, ще разчистят изостаналия график на съда за не повече от седмица и всичките проклети адвокати ще останат без работа.

— Да видят тогава те как е да си продаваш задника в канавките! — изврещя една от курвите и останалите около нея избухнаха в смях. Адвокатът потрепери и заби поглед в пода.

Съдийката се наведе напред и усмивката ѝ се превърна в гневна гримаса.

— Не свалихме господарите от власт, за да издигнем друг на тяхно място. Както аз ги виждам нещата, Ризно се изживява като господар над работниците, като крал над поданиците си, като…

— Съдия над съдебния състав? — подсказа ѝ Вик.

— Ау! — Съдийката се нацупи престорено. — С моите камъни по моята глава. Ах ти, хитра кучко. — Тя се наведе над писалището към седящия съдебен деловодител. — Зачеркни това от протокола!

— Аз и бездруго не мога да пиша — промърмори възрастната просякиня и продължи да драска завъртулки в големия тефтер пред себе си.

— Разбирам те. — Вик пристъпи крачка напред. — Искаш някой да плати. Безсъмнено имат много, за което да плащат. — Брод не разбираше как тя успява да звучи така спокойно насред тази лудост. — Никой не иска повече от мен да ги види как си плащат за всичко. Имаме цял град и хората в него, за които трябва да мислим. Трябва ни нещо, с което да се пазарим.

Добър опит. Разумно предложение. Но Брод се съмняваше, че спокойствие и разум бяха на особена почит тук. Казано просто, властта на юмрука беше единствената истинска власт. Съдийката беше напълно права за това и Брод го знаеше. Видя как Сарлби измъкна внимателно дървеното колче и освободи спусъка на арбалета.

Съдийката се изправи бавно, подпря стиснати юмруци на накълцаното писалище, кльощавите ѝ рамене щръкнаха покрай ушите ѝ и плетеницата от огърлици висна напред.

— Оо, сега разбирам. Ще подкарате затворниците ми към потисниците и ще ги изтъргувате срещу светло бъдеще. Ще ги омаеш ти с медния си език. — И тя изплези своя и върхът му взе да се стрелка насам-натам. Брод намери това за отвратително и същевременно така странно възбуждащо. Тази жена беше самото превъплъщение на неприятностите, в които беше обещал да не се замесва. И всичко останало, което уж беше оставил зад гърба си. Имаше чувството, че нарушава обещанието си само като я гледа. При все това не можеше да откъсне очи от нея.

— Много те моля — изсъска тя. — Свободата не се купува. — Сграбчи късата брадвичка и я заби с всички сили в писалището и накара хората в залата да подскочат стреснато. — Трябва да я изрежеш от тях! Трябва да изгориш копелетата и да я изровиш от пепелта им! Вижте се, жалки шибаняци такива. Страхливци. Играете си на промени. Някой да разкара тия глупаци от очите ми.

— Ваша чест! — Един от шутовете тръгна към Вик. — Тя казва да ви няма, значи… — Брод го сграбчи за гушата и го хвърли обратно. Тялото му се блъсна в свидетелската катедра, главата му се фрасна в ламперията и той се свлече безжизнен на пода сред облак трески и плетеница от собствените си ръце и крака. Мечът излетя от ръката му и се изтърколи с дрънчене по пода.

В съдебната зала настъпи пълна тишина. Брод чу тежко дишане зад гърба си, шум от надигащи се от пейките тела, тракането на арбалета, когато Сарлби го опря в рамото си, тихия звън на извадено от ножницата острие. И той свали бавно стъклата, сгъна ги и ги пъхна в джоба си. Беше готов да се отприщи. Винаги готов.

— Ооооо. — Дрезгавият глас на Съдийката премина в мъркане. Въпреки че я виждаше като размазано петно, Брод знаеше, че гледа право в него. — Теб те харесвам. Имаш дявол в душата си. Само онзи, който го носи в своята, може да го забележи у другите, а?

Брод имаше чувството, че стои на ръба на бездънна пропаст и всеки момент щеше да полети с главата надолу. Гласът му сякаш идваше отдалеч, сякаш някой друг изговори думите:

— Не искам да наранявам никого…

— Как не, мамка му, естествено, че искаш! Изписано ти е на лицето. Защото в нищо друго не те бива, нали? А в нараняването на хора си най-добрият! Не се извинявай! Не угасявай пламъчето на свещта, лоши човече, разпали го! Мястото ти е при нас. Мястото ти е при мен. Не искал да наранява никого? — Тя цъкна с език. — Устата ти говори едно, а юмруците ти друго.

Брод усети нечия длан на рамото си. Лека, внимателна, но твърда.

— Искаме само затворниците. — Гласът на Вик беше непоклатим като крепостна стена. — И никой няма да пострада.

Прекрасният и същевременно ужасен момент се проточи. После Съдийката се стовари обратно в креслото и изпръхтя с устни.

— Ти си от онези упорити кучки, нали? Веднъж захапеш ли нещо, колкото и бой да отнесеш, няма пускане. Знаеш ли защо ми викат Съдийката?

— Не знам — отвърна Вик.

— Навремето разрешавах споровете на курвите при доковете, в Келн. Отсъждах кое е редно. Отсъждах кое е справедливо. Тия момичета бяха готови да се дрънкат за какви ли не дреболии, представа си нямаш. И в тази игра, е, от време на време човек трябва да прави компромиси. В края на краищата всички сме на една страна, нали така? Всички искаме едно, по-добър свят утре, права ли съм? Свят, в който всички да са равни?

— Точно така — отвърна Вик, но не свали ръка от настръхналото рамо на Брод. — Всички ще са равни.

— Дори и методите ни да се различават, разбирай моите, мамка му, работят, а вашите не. — Съдийката махна великодушно с ръка, кършейки обсипани с пръстени пръсти. — Вземете затворниците. Но ако си мислите, че ще изкопчите нещо за тях от Дъртата клечка, чака ви голяма изненада. Пристав?

Мъжът пристъпи напред, удари в пода позлатената алебарда в ръката си и се нахили до уши. Беше чисто гол, с надянат на оная му работа мръсен чорап.

— Ваша шибана чест?

— Отведи славните ни гости в двора, където отморяват затворниците. И си мери приказките, разбойник такъв, гостите ни са с много раними души. — Тя махна към Валимир. — Този също, дай го на Трошачите, тоя късметлия. Какъв късметлия е шибаното копеле. Ха! Делото се прекратява.

Това беше, край на насилието. Брод не знаеше дали това, което изпита, беше облекчение или съжаление, докато разгъваше рамките на стъклата за гледане. Когато ги постави на очите си, видя, че Съдийката се е нахилила насреща му и го сочи с пръст.

— А ти, красавецо, когато ти омръзне да се преструваш, обятията ми са винаги широко отворени за теб. — Тя свали шапката и я запрати по тъмнокожия кантик. — Ей, говно такова, тая лула да не е само за тебе, бе? Я да я напълниш и да ми я донесеш.

Брод остана за момент, загледан в нея, после остави ръката на Вик да го насочи към отдалечаващия се към вратите космат задник на пристава. Крясъците на курвите от съдебния състав продължиха още известно време зад гърба му, но постепенно утихнаха. Изглежда, за днес Подпалвачите се бяха наситили на правосъдие.

Стори му се, че чува скърцане на дърво и въжета, корабен такелаж, докато вървеше след Вик по тъмното стълбище зад съдебната зала. Помнеше този звук от плаването до Стирия, колко пъти го беше чувал, вдигайки глава към издутите платна на кораба. Но откъде толкова дърво и въжета в сградата на съда?

— Мътните да го вземат — промълви Сарлби, когато излезе навън.

Целият двор между постройките с изпотрошени прозорци беше осеян с побити между паветата дървени греди, най-вероятно отмъкнати от строежа на някоя фабрика. По тях, равномерно разпределени, висяха човешки тела. Сигурно бяха сто. Или повече. Поклащаха се, подухвани от лекия ветрец. Мъже и жени. Млади и стари.

Тук всички бяха равни.

— Мътните да го вземат — промълви отново Сарлби.

Никой от останалите не обели и дума. Вик стоеше и зяпаше. Брод стоеше и зяпаше. Възвишените идеали като онези, дето го закараха чак в Стирия, могат да отведат човек до доста мрачни места.

— Долу в килиите има още няколко, които още не са осъдени. — Приставът подсмръкна и намести мърлявия чорап. — Предполагам, и тях ще ги вземете.

Глупостта на младите

— Принц Орсо няма да дойде. — Лео изкачваше изронените стъпала след майка си, последван от Кучето. — Трябва да се бием.

Единственият отговор, който получи, беше тежка въздишка, когато излезе на обраслия с мъх покрив на кулата. От него се разкриваше добра гледка към долината под изоставената крепост. На дъното ѝ се виеше път, на другия ѝ край се издигаше възвишение с обрасло с червеникава орлова папрат било. На запад пътят прехвърляше един бърз поток посредством стар каменен мост. Още по-нататък вероятно имаше село. Къщи не се виждаха, но в небето имаше дим от комини.

Вятърът довя викове отдолу. Хилядите мъже, стотиците коне и десетките фургони се точеха между двата хълма като сребриста река по пътя към моста. Армията на Англанд отстъпваше скоропостижно на югозапад. Седмица след седмица.

— Мъстред и Кленшър доведоха две хиляди мъже от Англанд. На повече не можем да разчитаме. — Лео застана до майка си и постави юмруци върху изронения парапет. — Да спрем и да ги посрещнем тук… иначе ще изглеждаме като пълни страхливци.

Майка му се изсмя.

— Едно от предимствата да имаш жена за командир, е, че не трябва да се тревожиш, че ще те помислят за страхливец. Всички го очакват от теб просто защото си жена.

— Хубаво де, не просто ще изглеждаме, ще бъдем проклети страхливци!

— Когато майка ти беше пленена от Дау Черния — изсумтя презрително Кучето, — тя се изправи с гордо вдигната глава срещу него. И не само успя да го убеди да пусне нея, но доведе със себе си шейсет пленени воини. Няма да те слушам да я поучаваш какво е смелост, момче. Има огромна разлика между това да те е страх да влезеш в бой, и това да изчакваш подходящия момент, когато ще имаш шанс да победиш.

— Стига чакането все някога да свърши! — Лео махна с ръка в посоката, която предполагаше, че е югозапад, отвъд стария каменен мост. Натам, накъдето отстъпваше армията на Англанд. Все това проклето отстъпление. — Едва на осемдесет мили от границата сме. Ако ни изтикат до Уайтфлоу, никога няма да успеем да ги обърнем. Край с протектората.

Разчиташе поне сега да получи някаква подкрепа от Кучето. В крайна сметка това беше неговият протекторат. Та той беше стоял рамо до рамо с Кървавия Девет, най-великия воин, който се е раждал на този свят, първенец в дуелите, единайсет победи и короната на Севера беше спечелил в кръга!

Но възрастният северняк просто извърна навъсен поглед към долината и се почеса замислено по острата брадичка.

— Човек трябва да е реалист за тези неща — каза тихо той. — Нищо не е вечно.

— Разбирам колко много е заложено на карта — каза майката на Лео, извърна поглед от пътя към тъмната гора на север и пръстите ѝ зачоплиха голото петно насред косата ѝ. От покрива на кулата се виждаха отдолу очертанията на разположената на билото на възвишението крепост. Беше древна, стените ѝ бяха малко повече от просто натрупани на камара каменни блокове, билото под тях беше осеяно с изпадали от тях камъни. — Щом ти мислиш, че просто бягаме, значи и врагът най-вероятно ще си помисли същото.

В ъгълчетата на очите на Кучето се надиплиха тънки бръчици, когато той се усмихна:

— Ще ги посрещнеш тук.

— Одобряваш ли?

— Теренът е добър. — Той огледа дълбоката като корито долина, стръмните склонове от двете ѝ страни, сивата ивица на реката и кафявата на пътя на дъното ѝ, скалистите била на хълмовете. — Може да се получи, с малко късмет.

— Ще се бием тук? — очите на Лео щяха да изскочат от вълнение.

— Нали така се прави на война? Стаур Здрачния е доста по-напред от баща си и чичо си. Вероятно цял ден път пред тях. Хората му са разтеглени, уморени, снабдяването им е лошо, подкрепленията му са далече.

Кучето се усмихна зловещо:

— Малко небрежно от негова страна.

— Фатална грешка, надявам се.

— Ако поставим достатъчно дебел червей на куката.

— Знаеш ги воините и знамената им. — Майката на Лео се обърна към него. — Твоето знаме може да се окаже точно стръвта, която ще успее да го подмами. Особено след като му нарани гордостта, отмъквайки едно от неговите. Ще го накараме да си мисли, че обозът ни има проблем с минаването на моста. Надявам се това да е достатъчно изкушение, на което няма да устои.

— Искаш мен и хората ми тук, в руините, така ли?

— Добре прикрити. Ще чакате сигнала ми. Основните сили на Англанд ще са струпани зад южния хълм. И когато Стаур влезе в битка с всичките си части, връхлитаме от две страни и го натикваме в реката. Ако всичко мине по план, може да приключим с него от раз.

— И така ще подобрим значително шансовете си.

— Ще ми олекне след всичкото това отстъпление. Ако щеш вярвай, Лео, мразя да отстъпвам точно толкова, колкото и ти.

Лео не можеше да спре да се усмихва.

— Ще се бием тук.

— Вдругиден, да се надяваме. Какво мислите за плана, други предложения?

Лео беше прекалено зает да си представя победата. Двата хълма ще са челюстите на капана. Големият самонадеян вълк ще бъде подмамен в долината, обкръжен при моста и притиснат в реката. Каква песен ще излезе от това! Замисли се как ли щяха да нарекат битката, когато я запишеха в историческите книги.

— Харесва ми — каза Кучето. — Ако има едно нещо на този свят, в което никога да не се съмняваш, това е глупостта на младите. Ще събера воините от Уфрит тук и ще бъдем готови за битка. — Той спря за момент. Вятърът вееше дългата му сива коса през лицето. — Лейди Финри… бил съм се редом с велики воини. Кадърни предводители. Бил съм се и срещу тях. Но рядко съм виждал по-добре командвана армия от твоята. Ако някой каже, че това, което правиш последните няколко седмици, е проява на слабост… — той се извърна и се изплю през бойниците на парапета — аз казвам, че той не разбира нищо от война. Знам колко по-лесно щеше да е да ни забравите. Да ги оставите да ни прегазят. Но ти удържа на думата си. Малцина го правят особено след като са видели какво ще им струва. — И той протегна ръка.

Майката на Лео примига смутено, очевидно трогната от думите, и стисна ръката му.

— Ще кажеш, че съм удържала на думата си, когато седнеш отново в градината зад тронната зала на Уфрит, нито миг преди това.

— Така да бъде. — На устните му грейна огромна усмивка. — Там ще пием за победата ни. — И Кучето се обърна и заслиза чевръсто по изронените каменни стъпала.

Лео изпита гордост да види уважението, което възрастният северняк питаеше към майка му. От взаимното им уважение. Той вдиша дълбоко хладния въздух и въздъхна, все така с усмивка на уста.

— Ще предвождам мъжете при моста…

— Не — отвърна майка му. — Искам знамето ти там, то ще го подмами да влезе в долината. Не ти.

— Първата вълна подкрепления, тогава…

— Не. — Тя вирна брадичка и го изгледа отвисоко, както правеше, когато беше малко момче. — Кавалерията ни ще чака в село Съдлендал. — Тя кимна към пушека в небето отвъд моста. — Ти ще бъдеш там.

— В резервите? — Той размаха безпомощно ръка към долината, към славата. Към песните. — Най-после ще влезем в битка, а ти ме пращаш при обоза?

— Говориш така, все едно съм те изпратила обратно в Остенхорм. — Слепоочията ѝ заиграха, когато тя стисна решително зъби. — Ако нещо се обърка, което е вероятно да стане, ще долетиш на помощ и ще избавиш всички ни. Нали затова сме тук? Да станем свидетели на това как влизаш в легендите?

— Въобще, ама въобще не е честно! — изхленчи той, а мисълта, че всъщност майка му както винаги беше права, го вбеси още повече. — Ако ти предстои бой на живот и смърт, никой не оставя най-добрия си меч на стената над камината и вместо това да напада с нож за масло!

— В тази армия има други мъже, които могат да се бият. — Тонът ѝ остана леденостуден, но лицето ѝ се зачерви от гняв. — Опитни мъже, които разбират ползата от предпазливост, планиране и изпълнение на проклетите ми заповеди. Ти си безразсъден, Лео! Не мога да поема такъв риск.

— Не! — кресна той, удари юмруци в парапета и от него хвръкнаха парченца камък. — Скоро ще съм лорд губернатор! Вече не съм дете…

— Тогава се дръж като такъв! — кресна майка му толкова яростно, че той се сепна и отстъпи заднешком. — Това не подлежи на обсъждане! Ще останеш при резервите и точка по въпроса! Баща ти е мъртъв! Мъртъв е и аз не мога да изгубя и теб, разбираш ли това? — Тя се обърна с гръб към него и зарея поглед над долината. — Просто не мога.

Едва доловимото потреперване на гласа ѝ го срази по-успешно и от меч. Зяпна я, гузен, засрамен. Почувства се пълен глупак. Когато баща му умря и той имаше чувството, че целият свят се срива, тя го изнесе на ръцете си. Спомни си я как стоеше до гроба с напълно сухи очи, а той през сълзи се питаше как е възможно да е толкова коравосърдечна. Сега разбираше, че тогава тя беше силната просто защото все някой трябваше да е. И изнесе и двама им на ръце през най-тежкото. А той, вместо да покаже благодарност, вместо да ѝ помогне с този непосилен товар, какво направи той? Хленчи, мрънка и се заяжда с нея, все едно от неговата гордост по-важно на света нямаше.

Сълзите напираха в очите му, но той ги преглътна, пристъпи напред и постави ръка на рамото ѝ.

— Няма да ме изгубиш, майко. Никога няма да ме изгубиш.

Тя постави длан върху неговата. Така състарена и немощна му се стори в момента, така крехка и набръчкана.

— Ще предвождам резервите — каза Лео.

Останаха до парапета, зареяли очи в долината.

Всичко свърши

Трак, дръжката се удря в дървото. Бълбукане, мръсната вода нахлува във ведрото. Шляп, ведрото излиза от водата. Църцорене, тя вдига ведрото. Дъхът ѝ свисти в гърлото, ръцете и рамене ѝ треперят, докато подава ведрото на Мей. После взима празното от ръцете на възрастния мъж от другата страна. Трак, дръжката се удря в дървото. Навежда се отново над водата.

Стоеше прегърбена, нагазила до коленете в реката. Подгизналата ѝ рокля е събрана нагоре и втъкната в увитото около кръста ѝ като колан старо въже, забравила е за всякакво благоприличие. Всъщност благоприличието я беше напуснало още в момента, в който изпълзя от този канал, който минаваше за река, и клекна трепереща на чакълестия бряг.

Трак, бълбукане, шляп, църцорене. Колко време вече пълнеше ведра в реката? Имаше усещането, че бяха минали часове. Синята вечер посивя, здрачът премина в тъмнина, разкъсвана само от бесуващия огън. Едва доловимият мирис на дим беше станал воня, после задушливият облак стисна гърлото ѝ въпреки мокрия парцал, вързан на устата ѝ. Давеше се при всеки дъх. Колко време вече пълнеше ведра в реката? Имаше усещането, че бяха минали дни. Имаше усещането, че цял живот това беше правила и че това ще прави до края му.

Жените бяха направили верига до реката, предаваха от ръка на ръка дървени ведра, тенекиени кутии, тенджери. Децата притичваха през боклука и ги носеха празни, за да ги напълни Савин отново: трак, бълбукане, шляп, църцорене.

На другия бряг на реката тъкачниците горяха. Огньовете се издигаха до небето. Високите комини стърчаха като черни пръсти на яркия фон на пламъците. Отраженията им трептяха по спокойната повърхност на реката. Горящи неща се носеха по въздуха и се стелеха по улицата, по брега, по водата, приличаха на малки птички с огнени крила. Пращяха, подскачаха, танцуваха — малки светлинки в черно огледало — после изчезваха.

Горе, на края на веригата, мъжете се бореха с пожара. Викаха, крещяха, ревяха с пълно гърло. От гняв? От отчаяние? Или просто се окуражаваха един друг. Савин беше прекалено уморена, за да я е грижа кое от трите. Толкова изтощена, че не успяваше да говори дори. Дори да мисли. Беше се превърнала в машина. Машина за пълнене на кофи. Какво щяха да си помислят важните господа от Слънчевото общество на Адуа, ако я видеха сега? Тя изпъшка, задави се и едва се удържа да не повърне в реката. Какво ще кажат, ще кажат, че така ѝ се пада на арогантната кучка, най-вероятно това ще кажат.

Трак, дръжката се удря в дървото. Бълбукане, мръсната вода нахлува във ведрото. Шляп, ведрото излиза от водата. Църцорене, тя вдига ведрото. Ръцете, краката и рамене ѝ треперят, докато го подава на Мей. Защо трепереше така, от студа? От изтощение? От страх? Какво значение има?

Дъхът ѝ секна и тя се задави от кашлица, сякаш някой я удари с юмрук в стомаха. Преви се о две, ребрата ѝ щяха да се пречупят при всеки спазъм. Свали мокрия парцал от лицето си и повърна. Нямаше кой знае какво за повръщане, горчив стомашен сок и мръсна вода — личния ѝ принос към мръсотията на реката.

Успя някак да успокои кашлицата, наведе се и напълни ведрото. Трак, бълбукане, шляп, църцорене…

Усети нечия ръка на рамото си. Лиди.

— Угасна — каза тя.

Савин я зяпна неразбиращо, после вдигна поглед нагоре към постройките. Димът все още се виеше на кълба, но огън нямаше. Прецапа до брега, изпълзя на четири крака върху лигавия чакъл. Изви гръб нагоре, на една страна, после на другата. Болката тръгна от петите ѝ и я проряза чак до тила. Частичка най-вероятно от това, което измъчваше баща ѝ всяка сутрин. Може би трябваше да изпита състрадание, съчувствие към него, но както той обичаше да казва: „Болката води единствено до самосъжаление“.

— Угасна — изхриптя Мей и се свлече до нея на чакъла.

Савин изпъшка и седна. Примижа от болка, докато размърдваше пръстите на ръцете си, бяха напукани, набъбнали от водата и протрити до кръв от ръждивите дръжки на ведрата.

— Тук угасна — прошепна Савин и извърна очи към бушуващите огньове на отсрещния бряг.

— Можем да мислим само за тук. Там… — Оранжевите отблясъци огряха лицето на Мей и подчертаха тъмните сенки на и без друго хлътналите ѝ очи. Савин разбра и без думи. Там всичко беше загубено. Там вече не съществуваше.

Спомни си как се усмихна, когато на пристигане забеляза всичките строежи, кранове и скелета — белезите на сътворение и прогрес. А ето че сега Валбек беше огромно петно на разруха и упадък.

Осъзна, че неволно пресмяташе наум стойността на пропилените инвестиции. Колко съсипани фабрики, машини, хора. Всъщност колко ли бяха нейните загуби от всичко това? Колкото и да бяха, не бяха по-важни от болката в ръцете ѝ.

Най-после подухна ветрец и започна да носи пушилката надолу по реката. Въздухът се изчисти достатъчно, че да си поеме човек дълбоко дъх за пръв път от часове насам.

— Как стана това? — попита тя.

— Предполагам, работа на Подпалвачите е — за последно, преди да напуснат града. — Лиди изтри лице в ръкава си, но успя просто да размаже сажди по бузите си. — Подарък на сбогуване.

— На сбогуване?

Мей завъртя език из устата си и се изплю.

— Говори се, че принцът идва насам с петхилядна войска. Очаква се да пристигнат утре.

— Орсо е тук? — прошепна Савин. Осъзна, че от деня на въстанието почти не се беше замисляла за него. Постоянният глад, студ и страх за живота убиват всякакви романтични апетити. Изведнъж в мислите ѝ изплува усмивката му, толкова ярък, почти болезнен спомен, и тя усети как се размеква от облекчение.

— Изглежда, са успели да го изкарат от бордея — каза Лиди. — Със сигурност ще води и инквизицията със себе си.

— Оо — възкликна глуповато Савин. За повечето хора тук това представляваше много неприятна перспектива. За нея — най-добрата новина от седмици насам.

— Вероятно това е краят на всичко.

Чу се грохот и Савин вдигна глава. Покривът на една от горящите тъкачници на отсрещния бряг се срути и вдигна високи фонтани от ярки искри. Една от стените се пречупи на две, едната половина също се срути навътре и отворилата се дупка избълва огромни кълба черен дим. Славното бъдеще се сриваше пред очите ѝ.

Принц Орсо ѝ се притичва на помощ. Не знаеше да се смее ли, или да плаче. Нямаше значение, не ѝ бяха останали нито сили за смях, нито сълзи. Беше изстискана до последно.

Затова седя на чакъла и гледа танцуващите по повърхността на водата отражения на пожара.

Да ядеш грах с меч

— Да нападнем ли, Ваше Височество?

— Да нападнем? Не, полковник Форест, не. — Не можеше да го вини. Все пак насилието беше неизменна част от работата на професионалния войник. Въпросът просто разкри пределите на въображението му. — Да нападнем кого? Градът е придобивка, не враг. А колкото до жителите му, нямаме представа кой е предател и кой не. Кой е въстаник и кой заложник. Да тръгнем на война срещу собствените ни поданици… това би било ужасно. Така само ще създадем повече бунтовници, отколкото ще пленим или избием.

Орсо погледна отново през далекогледа си към Валбек. Различи миниатюрни сгради, кули, високи комини и още по-високи стълбове дим. Нещо му подсказа, че последните бяха по-скоро резултат от опустошението на града, а не признак на процъфтяваща индустрия.

Как само му се искаше да заповяда масирана атака. Да избие де що свари бунтовник, да тръгне от къща на къща, докато не открие Савин. Да я изправи на крака и да я целуне пламенно и така нататък. Като никога той да се притече на помощ на нея. Но знаеше, че това са детски приказки, които сега трябваше да остави настрана и да започне да мисли.

Тя беше корава и силна. Доста повече от него. Тя беше изобретателна. Много повече от него. Най-добрият ѝ шанс за оцеляване, а също и този на всички останали в града беше той да напредва бавно, предпазливо и много, много отегчително. Изду бузи и изпуфтя. И бузите го засърбяха още повече. Беше си пуснал брада — опит да изглежда малко по-военачалнически, но подозираше, че това ще се окаже просто поредната му грешка.

— Нападението на град е като да ядеш грах с меч — каза Орсо. — Мърлява работа, изнервящо е, а и има голяма вероятност да се наръгаш в лицето. Трябва да подходим умерено. Със спокойствие. Да демонстрираме твърдата, но сдържана ръка на властта. С две думи, да се държим като възрастни. — На него поне щеше да му е за пръв път в живота.

Орсо плесна решително далекогледа и го сви в дланта си. Важно е да изглеждаш решителен особено ако нямаш представа какво правиш. Естествено, целия си живот беше изкарал на принципа „ще му мислим, като му дойде времето“, но сега за пръв път животът на хиляди зависеше директно от неговата нескопосаност и неговото невежество. Хм, а може би това е, което прави от обикновения човек герой. Небивалата самоувереност да танцуваш небрежно на ръба на пропаст и да не се замислиш дори за миг за възможността от падане.

— Обсадете града — каза той и започна да тупка далекогледа в дланта си и да оглежда замислено полето пред Валбек. — Оръдията да бъдат изложени на показ, но да не бъдат използвани. Блокирайте пътищата за влизане и излизане от града, ще отрежем възможността за снабдяване отвън, искам да е пределно ясно, че сега всичко е в наши ръце.

— А после? — попита Форест.

— После разбери кой командва бунтовниците и… — Орсо сви рамене — го покани на преговори.

— Войната е просто прелюдия към преговори — чу се отнякъде непознат глас. Наблизо стоеше дребен, спретнат мъж. Мъж, когото, ако не се лъжеше, не беше виждал досега. Най-обикновен на вид, леко невзрачен мъж с дълъг прът в ръка. Той се усмихна на Орсо. — Господарят ми би одобрил напълно това ви решение, Ваше Височество.

Бидейки принц, Орсо беше свикнал както с това, че ще забрави девет от десетимата души, които му представяха, така и с това всякакви непознати да навират носовете си в работата му, и в резултат бе приел тактиката на предпазливата учтивост.

— Моля да ме извините, но не мисля, че сме се срещали…?

— Това е Йору Сулфур — представи го началник Пайк. — От ордена на магусите.

— Тъкмо се бях заел да гася пожари в Севера, когато ветровете довяха до носа ми непогрешимата миризма на дим откъм Съюза. — Усмивката му се разтегли още повече. — Работа, работа, няма почивка, а? Няма край работата.

— Негово Високопреосвещенство архилекторът — продължи Пайк, — както и Негово кралско Величество, баща ви, настояха той да ни придружи.

— Просто като наблюдател — махна пренебрежително с ръка Сулфур, все едно покровителството на двамата най-влиятелни мъже в Съюза беше нищо работа. — И вероятно да помогна с някой и друг дребен съвет, ако се наложи. От името на господаря ми, разбира се, Баяз, първия магус. Неотложни дела изискват присъствието му в Запада, но стабилността на Съюза винаги е била от първостепенна важност за него, винаги. Стабилност, стабилност, все това повтаря. Защото, както знаем, стабилен Съюз означава стабилен свят. А това тук… — той извърна очи към дима над Валбек и поклати глава — е точно обратното на стабилност. Ами че как, първата сграда, която са запалили, е била тази на банката.

— Ъъ… разбирам — отвърна Орсо. Всъщност не, нищо не разбра. Той се извърна отново към Форест, където нещата имаха поне някакъв смисъл. — Докъде бях стигнал?

— Обсадата на града, Ваше Височество.

— А, да. Действайте!

Форест отдаде отривисто чест. Чуха се изкрещени заповеди и скоро и последната част от Принцовата дивизия слезе от пътя и започна да се разгръща в полето около града.

— Господарю Талоу? — каза Орсо.

Момчето пристъпи неуверено напред.

— Да, господине, искам да кажа, ваше… ъъ…

— Височество — подсказа му с усмивка Тъни.

— Бил си в града?

То кимна, без да откъсва от Орсо огромните си, така изразителни очи.

— Наблюдавал си срещата на тези така наречени Трошачи, нали?

Момчето кимна отново.

— Някаква представа кой командва там?

— Ризно, началникът на инквизицията в града. Представи се като Тъкача. Изглежда, той е водачът им, но говореше като побъркан. После онази жена, Съдийката. — Талоу потрепери. — Но тя изглеждаше по-побъркана и от него. Също този, по-възрастният човек. Мълмър? Молмър? Нещо такова. Той поне изглеждаше свестен… според мен.

— Мълмър, значи. — Орсо свъси вежди. — Ял ли си нещо днес? Изглеждаш изпосталял.

Талоу примига неразбиращо.

— Обичаш ли пиле?

Момчета кимна.

— Жълтен?

— Ваше Височество?

— Заведи го при готвача ми и му уреди малко пиле с… с каквото иска.

Жълтен видимо посърна.

— Проблем ли има, Жълтен? Подобна работа ти е под достойнството, така ли?

— Ами…

— Всяка задача, която ти дам, е над възможностите ти. Върви и намери проклетото пиле за момчето. После искам двамата с него да тръгнете към Валбек с бяло знаме… имаме ли бяло знаме, Тъни?

— Връзваш риза на пръчка и готово — сви рамене Тъни.

— Така, първо пиле, после риза на пръчка и накрая отивате до най-близката барикада и им казвате, че принц Орсо иска да поговори с Мълмър от Трошачите. Кажи им, че съм готов за преговори. Кажи им, че нямам търпение да преговарям с тях. Че съм наточен за преговори като жребец на кобила, така им кажи.

— Да, Ваше Височество — отвърна Жълтен, все още леко намусен.

— Да, Ваше Височество — отвърна момчето с все така ококорени очи. Явно не притежаваше физическата възможност да ги присвие, пък било то и малко.

Орсо се извърна отново към града и постави ръка на корема си.

— Хилди? — провикна се той.

Момичето седеше, скръстило крака на земята, и сплиташе венец от маргаритки.

— Заета съм.

— Би ли била така добра да ми донесеш пиле?

— Аз също бих хапнала.

— Пиле за всички значи. Пиле, господарю Сулфур?

— Много мило от ваша страна, Ваше Височество, но трябва да спазвам строга диета.

— Аа, дисциплината на магическото изкуство, а?

Сулфур се усмихна широко, излагайки на показ два реда съвършено бели зъби.

— Всеки прави жертви.

— Предполагам. Аз лично не съм много по жертвите обаче.

— Липса на практика може би — обади се Хилди.

Орсо едва сдържа напушилия го смях.

— Така е, не мога да отрека. Боя се, господарю Сулфур, че искам да угодя на всички.

— Важи за всички ни, Ваше Височество. Но онзи, тръгнал да угажда на всички, обикновено разочарова всички.

— Ще ми се да можех да отрека поне това, но ако съдя по себе си, дотук не съм угодил на никого. — Орсо огледа отново магуса, който, като оставим настрана жезъла, беше най-малко магическият човек, когото беше виждал. — Дали пък не бихте могъл да оправите тази каша… знам ли… с магия?

— Магията може да премести планини. Виждал съм го с очите си. Но магията винаги има цена, а тя от година на година става все по-висока. Според мен мечовете вършат почти същата работа доста по-евтино.

— Говорите по-скоро като счетоводител, отколкото като магьосник.

— В такива времена живеем, Ваше Височество.

— Началник Пайк? Да ви предложа малко пиле?

Началникът не остана особено въодушевен от поканата. В интерес на истината, Орсо едва успя да не извърне боязливо очи, когато той се приближи до него и изложи на показ това свое обезобразено от огън лице.

— Ще преговаряте с бунтовниците?

— Точно така, началник. — Орсо се изсмя престорено. — В крайна сметка колко могат да навредят малко приказки?

— Ужасно много, Ваше Височество. Не мисля, че Негово Високопреосвещенство ще остане доволен.

— Има ли нещо, от което Негово Високопреосвещенство да е доволен в днешно време? — Орсо го дари с пленителна усмивка, но лицето на началника остана с каменно изражение. Сигурно заради белезите. Може би вътрешно се заливаше от смях. Не изглеждаше много вероятно, но въпреки това беше възможно. — Вижте, началник, една от хубавите страни на това да си принц, е, че може да говориш колкото си искаш, да увърташ, да обещаваш какво ли не, да беснееш и всичко живо да стои и слуша. — Орсо се наведе и прошепна: — Но това са само приказки. Нямаш властта да направиш каквото и да било от това, което говориш.

Пайк повдигна многозначително една вежда. Или поне изглеждаше, че го направи, ако веждите му имаха способността да се движат. И той кимна сдържано, почти одобрително според Орсо и отиде да говори със Сулфур.

Орсо остана насред пшеничната нива в компанията единствено на Тъни и облегнатото в сгъвката на лакътя му, навито в калъфа си знаме на Касамир.

— Какво мислиш, ефрейтор?

— Не съм виждал повече вреда от тази, нанесена от големи бойци, които не ги свърта на едно място.

Орсо разкопча най-горното копче на яката си. Страхотна работа бяха това униформите в областта на корема, но така стягаха около врата.

— Е, ако ме бива в едно, това е да седя със скръстени ръце.

— Да ти призная ли нещо, Ваше Височество? Започвам да мисля, че от теб ще излезе що-годе приличен крал.

— Казвал си ми го много пъти.

— Да — отвърна Тъни, без да откъсва поглед от разгръщащите се части на Принцовата дивизия. После се усмихна лукаво. — Но сега го мисля на сериозно.

Битката при Червен хълм

— Как е кракът? — попита Риккъ.

— Наболява — отвърна Изърн, сбърчи нос и започна да чопли с нокът по шевовете — и малко е наръбен тука. — Тя изпъна крак и въздъхна. — Но наболяващ и наръбен е почти всичко, което можеш да искаш от пронизан със стрела крак.

Тя пъхна два пръста в една кожена кесия и започна да маже нещо по розовеещата, надигната кожа на белега. Сега Риккъ сбърчи нос. Миризмата на мехлема просто не подлежеше на описание.

— Мътните го взели — възкликна тя, докато се опитваше да сдържа дъха си, — какво е това?

— По-добре да не знаеш. — Изърн започна да намотава чиста превръзка около бедрото си. — Някой ден, ако те надупчат със стрели, ще трябва да го мажа по раните ти и не искам да ми възразяваш. — Тя захвана превръзката с игла, изправи се и разтри с палец бедрото. Раздвижи коляното, отпусна тежестта си на крака, за да се увери, че ще издържи. — Знанието невинаги е дар, между другото. Понякога е по-добре да си сгушена удобно в одеялото на мрака и невежеството.

Тя натика топче дървесна гъба под устната си, после направи второ и ѝ го подаде. Риккъ задъвка с наслада, преглътна киселеещия сок, спомни си колко противен го намери първия път, а сега не мърдаше никъде без топче гъба под устната си.

Беше студено. Не бяха запалили огньове, за да не ги забележат съгледвачите на Стаур и да провалят засадата. Почти не беше спала. Беше гладна и ѝ се повдигаше от мисълта за храна. Тресеше се от нерви. Не спираше да чопли нещо, ровичка с пръст, въртя из устата си топчето дървесна гъба, подрънква с руните на врата си, побутва насам-натам халката на носа си…

— Спри вече — каза Изърн. — Нито ти, нито аз ще се бием.

— И не мога да съм притеснена за онези, които ще, така ли?

— Искаш да кажеш за Младия лъв? — Изърн се нахили и върхът на езика ѝ се показа през дупката от липсващия ѝ зъб. — Не можеш да прекараш остатъка от дните си в чукане, нали знаеш?

— Знам — отвърна Риккъ. — Но е възможна цел в живота.

— Вярно, чувала съм и за по-безславни стремежи.

Двете замълчаха и отново стана тихо. Тишина, опънати нерви, после някой запя басово онази песен за битката във Височините, в която баща ѝ беше победил Бетод. Битки от старите времена. Стари победи. Замисли се дали някой ден щяха да пеят за битката при Червен хълм и кой ли ще е възпят като победител в нея.

— Кога ще пристигнат най-после? — попита тя сигурно за стотен път.

Изърн се облегна на копието си и отправи поглед на изток. Слънцето беше на път да изгрее — златисто сияние над хоризонта и обагрени в жълто облаци. Долината отдолу още беше притъмняла, покрай сребристата ивица на потока и дърветата имаше мъгла, която пълзеше бавно на север.

— Може би скоро — отвърна Изърн. — Може би по-късно. Може и да са размислили и въобще да не дойдат.

— С две думи, нямаш представа.

Изърн извърна очи:

— Де да можеше само някой да надзърне в бъдещето и да ни каже какво предстои. Би било чудесно.

— Ъхъ. — Риккъ подпря брадичка в шепите си и се умисли. — Би било.

— Смелост — каза Барнива, вглъбен в огъня, — дързост, лоялност… да. Но никога не би ми хрумнало, че търпението ще се окаже най-голямата добродетел на войника.

Барнива потри замислено с палец белега на лицето си.

— Боят и войнишката работа са две много различни неща.

На Лео започваха да му се струват като пълни противоположности. Извърна смръщен поглед на изток. Хоризонтът беше порозовял. Можеше да се закълне, че проклетото нещо изгряваше десет пъти по-бавно от обикновеното. Сигурно се беше съюзило с майка му, за да го дразни.

— Търпението е майка на успеха — измърмори Юранд и докосна едва доловимо рамото на Лео. — Столикус.

— Хм. — Обикновено по изгрев-слънце Лео тренираше. Беше чул, че Бремър дан Горст, в средата на петдесетте, все още тренираше по три часа дневно и се бе зарекъл и той да прави така. Да, но каква полза от тренировките, ако от теб се иска да си седиш на задника в някакво си село, на мили от битката? Той пое дъх и издиша облак пара. За хиляден път тази сутрин.

— Седим и чакаме. — Джин Бързея побутна наденичките в тигана и те изцвърчаха. — Чакаме и ядем.

Миризмата караше стомаха на Лео да къркори, но не можеше и да помисли за ядене в този момент. Беше прекалено изнервен. И така нетърпелив. Не го свърташе на едно място.

— Мътните да го вземат! — Той направи жест към мъжете в селото, облекли брони и готови за тръгване. Кавалерията на Англанд. Най-добрата част. Седяха и бездействаха. — Трябва да ни пусне в битка! Какви ги мисли?

— Виждал съм зле командвана армия в Стирия — каза Барнива. — Не изглеждаше така.

— Ако питаш мен — поде Юранд, — лейди Финри е невероятен пълководец.

— Но никой не те пита — сопна се Лео, въпреки че той лично бе задал въпроса.

Юранд въздъхна, Барнива се загърна в одеялото си и двамата продължиха да гледат как наденичките цвърчат в тигана.

Чу се тропот на приближаващи копита и Лео вдигна глава. По изровения на коловози черен път към моста приближаваше ездач. Антоп, с обичайната за него небрежна стойка на седлото.

— Добро утро! — провикна се той и прибра назад падналия на челото му тъмен кичур.

— Някакви новини? — Лео не успя да прикрие вълнението и нетърпението си. Беше пределно ясно, че няма новини. С този разтреперан глас само приличаше на съкрушен любовник, неспиращ да копнее за обекта на чувствата си, колкото и пъти да бе отхвърлен вече.

— Няма — отвърна той, докато скачаше от седлото. Надникна над едрото рамо на Джин. — Дали не ви се намира някоя излишна наденичка, приятели?

— За момче с такава чаровна усмивка — нахили се Барнива — мисля, че ще се намери поне една наденица.

— Сериозно? — възмути се Лео и сбърчи нос от погнуса. — Какво каза майка ми? — Съжали в момента, в който го каза, но можеше ли да звучи иначе човек, принуден да изпълнява заповедите на майка си?

— Каза да не мърдаш оттук. — Той се облегна на едното рамо на Джин и докато севернякът се обръщаше натам, се пресегна ловко откъм другата му страна и отмъкна вилицата от чинията му. — Каза, че ще ти каже, ако има промяна в плана. — И той се пресегна да набоде една от наденичките.

— Ей! — викна Джин и го избута с лакът.

Лео вдигна поглед към червеникавото било на хълма. Тук-там проблясваше метал — мъжете се готвеха за битка. Или за пореден ден в чакане.

Чакане, чакане и пак проклетото чакане. Наистина не се сещаше за по-неспособен да седи на едно място човек от себе си.

— Отивам горе — заяви той, грабна шлема си и тръгна към коня.

— Каза също — провикна се след него Антоп с пълна уста — да не ходиш там горе!

Лео спря за момент, изскърца със зъби и пак продължи.

— Няма значение, отивам!

— Идвам с теб — каза Юранд. — Запазете ми наденичка!

— За момче с такова деликатно личице — каза Барнива, едва сдържащ смеха си — винаги ще има наденица.

— Да му се не види — изръмжа сърдито Лео и прегърби рамене.

— Имам чувството, че днес има да става нещо — каза Прекрасна.

Детелината беше вглъбен в кастренето на един мазол на палеца на крака си.

— Добро или лошо?

— Просто чувство. Нещо ще стане.

— Е, нещо се случва всеки ден.

— Нещо голямо, глупако.

— Аа — каза Детелината. — Е, каквото и да е, надявам се да не участвам по никакъв начин в него. Аз обичам малките неща.

— Значи си във възторг от оная си работа. — Магуир се хилеше ехидно от седлото със слънцето зад гърба си.

Детелината не сметна за нужно да откъсва вниманието си от мазола.

— Оная работа не е за да носи радост на теб, момче, а на някого другиго. Може би точно там ти е грешката.

Магуир моментално се наежи. От всичките той най-бързо се палеше, него успяваше да жегне най-лесно.

— Прекарваш повече време в грижи за мазолите, отколкото за оръжията си.

— Мазолите са по-важни — отвърна Детелината.

Злобната физиономия на Магуир се изкриви от недоумение.

— С малко късмет може да изкараш цял поход, без да се наложи да вадиш меч. — Детелината остърга за последно с върха на малкия нож мазола, облегна се и заоглежда доволно резултата. — Но през цялото време ще си на крака.

— Има право човекът — каза Прекрасна.

Магуир се изплю на земята.

— Нямам идея защо, но Стаур ви иска и двамата най-отпред, при себе си.

— Верно ли? Мислех, че с толкова млади герои наоколо няма нужда от повече мъдри съвети.

— Подиграваш ли ми се, старче?

Детелината изду бузи и въздъхна уморено. Зарекло се беше това момче да се заяжда с него и това си е. Оставиш ли човек на мира, той теб оставя на мира, работеше при повечето хора. Но някои вечно търсят за какво да се хванат.

— Не бих посмял, Магуир — отвърна Детелината. — Но войната е толкова депресиращо преживяване, каквото щат да казват песните. Човек трябва да повдига настроението както може, нали така, Прекрасна?

— Аз лично гледам да се усмихвам колкото мога повече — отвърна тя с каменно изражение на лицето.

Магуир ги изгледа навъсено един по един, изсъска гневно през стиснати зъби, извърна гневно коня на запад и се изплю на земята.

— Просто си вдигайте мързеливите задници и отивайте отпред при съгледвачите, че иначе ще има последствия. — И той препусна бясно напред, почти прегази една злощастна женица и тя изпусна ведрата с вода, които току-що бе донесла от реката.

— Много го харесвам това момче. Все едно гледам себе си на младини — поклати глава Детелината. — С тази разлика, че не бях чак такава голяма путка.

— Беше точно толкова голяма путка — отвърна Прекрасна. — И в това отношение не си мръднал.

— И в много други също — отбеляза Детелината и започна да надява ботушите си.

Прекрасна се загледа към водещия на запад път и се почеса замислено по остриганата глава.

— Проклятие, имам чувството, че има да става нещо.

— Нито следа от тях — каза бащата на Риккъ и ѝ подаде очукания далекоглед.

— Щом казваш, че няма — отвърна Риккъ, — значи няма. Така де, ти си главатарят тук. Аз съм… знам ли и аз, просто гадател? — Ама че оптимистична титла. — При това… не от най-кадърните.

— Рано или късно трябва да спреш да се подценяваш, момиче. Дългото око може и да ти играе номера, но тези две на главата ти са доста по-остри от моите.

Риккъ въздъхна, взе далекогледа и надникна внимателно над обраслите с туфи трева бойници. Тук-там прещип по склона на хълма. Бърза вода в потока. Овце по жълто-зелените ливади. Светли петна и сенки се гонеха по дъното на долината — ветровете влачеха облаците по небето. Няколкостотин съюзнически войници, струпани от двете страни на моста, внимателно нагласен фургон напряко на него, все едно тъкмо беше счупил ос.

Червеят на куката. Изглеждаха така смехотворно, очевидно бе за всеки, че е капан, но това му беше хубавото на всеки номер — изглежда смешен едва след като разбереш как става. И рибата си кълве ли, кълве.

— Нито следа от тях. — Риккъ му подаде обратно далекогледа, плесна го по рамото и заслиза по стъпалата.

Дворът на потъналата в руини крепост гъмжеше от хората на Оксел и Червената шапка, мъжете стягаха брони, подаваха насам-натам храна, говореха си тихо и спокойно. Човек ще рече, че преди битка ще са разпалени, надъхани за кръв, но вместо това те изглеждаха умърлушени, посърнали. Както казват, когато сянката на Големия изравнител падне хладна върху гърба на човек, го избива на съжаление за миналото вместо на надежда за бъдещето.

Изърн беше наместила кльощав задник върху камара натрошен камък, който навремето бе част от северната стена на крепостта, държеше копието си напряко на коленете и стържеше с камъка за точене по острието.

— Нито следа от тях? — попита тя, без да вдига очи от работата си.

На Риккъ ѝ се стори, че зърна проблясък между дърветата в подножието на склона, но когато погледна, не видя нищо.

— Нито следа. — Тя седна върху порутената стена и се намести удобно на камъка. Започна да разресва с пръсти изненадващо красивата туфа трева, прорасла в една от пукнатините. — В песните не се казва много за всичкото прекарано в чакане време, а?

Изърн присви очи и опъна крак:

— Пътуващите певци отделят повече внимание на мечовете, така си е. Но истината е, че повечето битки се печелят с лопата в ръка, не с меч. Пътища, канавки, траншеи, свястна яма за сране… такива работи. Пътят към победата се копае, така казваше тате.

— Мислех, че мразиш татко си?

— Да си противен шибаняк, не значи, че не си прав. Често е именно обратното, особено в бой.

— Тъжно, но факт… — Риккъ се вторачи в нещо на склона.

От края на гората отдолу на склона изникна човешка фигура. Висок мъж с бледоруси вежди и щръкнала във всички посоки светлоруса коса. Беше приклекнал, прегърбен, разперил широко лакти, изпънал шия напред. Имаше меч в едната ръка, секира в другата, гледаше нагоре по склона. Не към Риккъ, а към кулата зад нея.

— Кой е тоя? — попита тя.

— Кой тоя?

Бледият мъж махна със секирата и Риккъ зяпна с широко отворена уста, когато от гората излязоха половин дузина въоръжени мъже. Тя скочи на крака и започна да сочи трескаво надолу.

— Хора при дърветата! — извряка тя.

Няколко от мъжете хукнаха моментално към стената и впериха погледи надолу. Оксел беше един от тях. Риккъ зачака да го чуе как вика на останалите да се качват на стената, но вместо това той просто извърна лукаво присвитите си очи към нея и се изплю на земята.

— Какви ги приказваш, момиче? — изръмжа той. — Няма никого.

— Шибана кучка — изръмжа друг под нос, докато вървеше обратно към руините и клатеше глава.

Риккъ се зачуди дали полудяваше. Или по-скоро дали полудяваше повече. От гората се изсипваха добре въоръжени мъже. Стотици бяха копелетата.

— Виждаш ги, нали? — проскимтя тя на Изърн. — Кажи ми, че ги виждаш.

Планинката се подпря на копието си и надникна надолу.

— Мъжете са грубияни — отвърна тя, дъвчейки, — но мъжете са прави. Там няма никого. — Тя сръчка здраво Риккъ с лакът в ребрата. — Засега. По-късно може би ще има.

— Оо, не. — Риккъ закри очи с ръка и усети, че лявото гореше. — Ще повърна. — Тя се преви о две и изкашля малко слюнка, но когато се изправи отново, мъжете все още бяха там. Ярко осветени от ниското над хоризонта слънце, знамето над главите им плющеше, въпреки че нямаше вятър. — Там са и имат знаме.

— Какво знаме?

— Черно, с червен кръг в средата.

Изърн свъси още по-силно вежди.

— Това беше знамето на Бетод. Сега е на Калдер Черния.

Риккъ повърна отново, този път малко повече, от устата ѝ се проточи лига и тя я избърса с опакото на ръката си.

— Мислех, че… е далече оттук, на север.

— Не можеш да отвориш насила дългото око — промърмори Изърн. — Но когато то се отвори от само себе си, само глупак би се направил, че не вижда. — Тя се обърна и закуца през осеяния с камъни двор, разбутвайки хора от пътя си. — Калдер Черния има лошия навик да се появява, където не го очакваш.

— Е, и, какво правим тогава?

— Ще предупредя баща ти.

— Сигурна ли си? — попита Риккъ, докато се изкачваше по изроненото стълбище. Все още виждаше с периферното си зрение проблясъци от гледката на мъжете в подножието на хълма. Вече бяха цяла армия. — Искам да кажа какво, ако наистина се появят тук, но следващата седмица? Или следващия месец? Или пък ако са били тук миналата година?

— Тогава двете с теб ще изглеждаме като две пълни глупачки — ухили ѝ се Изърн и изскочи на покрива на кулата. — Но поне няма да сме още два трупа в общата яма. Куче!

— Изърн-и-Файл — промърмори бащата на Риккъ и извърна очи към нея. — Дано да е спешно, чака ме битка за…

— Хората на Калдер Черния са в ей тази гора там. — Тя кимна към дърветата под северния склон. — Промъкват се покрай теб, за да те спипат неподготвен, предполагам.

— Видя ли ги?

— Честно казано, не. Но дъщеря ти ги видя. — Тя тупна тежка длан на рамото на Риккъ. — Луната се усмихна над всички ни и я дари с видение на дългото око. Гответе се за кръв.

— Не се шегуваш значи. — Бащата на Риккъ посочи в обратната посока. — Стаур Здрачния може да се зададе по този път всеки момент и лейди Брок разчита на нас да затворим едната челюст на капана! Не пристигнем ли там, долу, навреме, целият план отива в ямата с лайната.

Изърн се нахили така, все едно всичко това беше страшна шега.

— Но лайната ще са дважди по-дълбоки, ако Калдер ни полази задниците, докато гледаме в другата посока, не мислиш ли?

Кучето притисна пръсти в слепоочията си:

— Мътните го взели. Не мога да се обърна на другата страна само защото казваш, Риккъ. Просто не мога.

— Знам — сви рамене Риккъ. — На твое място не бих го направила.

— Но си ги видяла, така ли? — изхриптя Тръпката.

Риккъ извърна очи и ето ги и тях, все още там, дълга редица пред дърветата, сигурно стотици, тежковъоръжени мъже с изрисувани щитове. И знамето на Калдер над главите им.

— Все още ги виждам — отвърна Риккъ. — Онзи отпред гледа право в мене и се хили.

— Опиши ми го.

— Дългуч, слаб, блед, с меч и секира в ръце. Ходи някак прегърбен, приклекнал дори, щръкнали настрани лакти. Ъъъ. — И Риккъ се наведе и подпря ръце на коленете си, зави ѝ се свят.

— Звучи като Гвоздея — каза Тръпката и огледа свъсено дърветата. — Ако бях на мястото на Калдер и трябваше да изпратя някого да се промъкне покрай нас, Гвоздея е точно типа човек, когото щях да пратя.

Бащата на Риккъ изпъшка гърлено.

— Може би си прав.

— Дай ми няколко души — каза Тръпката. — Ще претършувам гората. Ако не намеря нищо, не е станало кой знае какво.

Кучето погледна към Изърн, после към Риккъ и накрая обратно към Тръпката.

— Върви тършувай тогава, но не се бави. Дадат ли ни сигнал, тръгваме незабавно.

Тръпката кимна и се спусна по стълбите. Слънцето се беше вдигнало малко по-нагоре и Риккъ видя нещо да се движи по кафявата ивица на черния път. Няколко мъже вървяха предпазливо.

— О, да му се не види. — Притисна отново длан върху очите си. Лявото продължаваше да тръпне. — Кажи ми, че виждаше тези там.

— О, да. Съгледвачи на Стаур Здрачния, предполагам. — Изърн се изплю на земята. — Естествено, че тези ги виждам.

Мъгливата зора беше преминала в мъгливо утро, докато Лео успее да изкачи билото на хълма с червеникавия прещип по склоновете. Мъжете от Англанд седяха подредени в дълги редици, скрити от пътя в долината и готови да тръгнат надолу. Няколко от тях се изправиха и отдадоха чест, неколцина вдигнаха оръжия за поздрав. Чуха се и подвиквания „Младия лъв!“ въпреки заповедите им да пазят пълна тишина. Ха, изглежда, войниците имаха по-високо мнение за него от собствената му майка.

Тя самата беше коленичила до един от червеникавите храсталаци на билото и оглеждаше долината през далекогледа си. Групата съгледвачи и офицери около нея шепнеха припряно.

Тя поклати глава, когато забеляза Лео да приближава, приведен ниско до земята.

— Мислех, че Антоп ти е предал заповедта ми да не идваш тук?

— Да, но аз въпреки всичко дойдох… — Той замълча. В долината имаше хора. Яздеха бавно, разпръснати на разстояние един от друг, наблюдаваха представлението на моста. Северняци, нямаше съмнение по въпроса. — Съгледвачите на Стаур? — прошепна въодушевено той.

Тя му подаде далекогледа.

— А основните му части идват малко след тях. Началото на колоната е при онази ферма.

Лео насочи далекогледа към постройките на фермата в далечния край на долината. По кафявия път се виждаха проблясъци на метал. Ризници и върхове на копия. Цяла колона от въоръжени мъже вървеше към моста. Виждаха се и малки цветни точици — щитовете на тежковъоръжената пехота. И точно както първоначално виждаш една мравка в тревата, но като се вгледаш, установяваш, че са стотици, Лео забеляза втора колона, после трета.

— Мътните го взели. — Гласът му беше изтънял от вълнение, насмалко да се задави от радост. — Ще захапят стръвта!

Той напрегна още по-силно очи. Нещо се вееше до една от постройките на фермата. Сиво знаме и въпреки че не можеше да е сигурен от това разстояние, нещо му подсказваше, че на него има черна вълча глава.

— Знамето на Здрачния — прошепна той.

— Да. — Майка му измъкна далекогледа от ръката му и го долепи до окото си. — И този път съм убедена, че Големия вълк е под него.

— Какво са направили горките копелета? — попита Детелината, докато оглеждаше телата.

— На страната на Кучето са — отвърна Гринуей и закима доволно, сякаш едно обесено семейство беше повод за гордост от добре свършена работа.

Няколко мъже от наборната войска бяха изнесли дървен шкаф от фермерската къща и се заеха да го млатят със секири, докато не го направиха на трески. Детелината изкриви озадачено лице:

— Какво според теб мислят, че ще открият със секира в този шкаф, което няма да открият, ако просто отворят вратите му?

— Скрити неща. Злато може би.

— Злато? Шегуваш се, нали?

Гринуей се намуси. Арогантно пренебрежение и накърнени чувства, само на тези две физиономии беше способно лицето му.

— Хубаво де, сребро.

— Сребро? Ако копелетата имаха някакво сребро, за злато и дума не може да става, защо според теб щяха да бъхтят за едното нищо в тази ферма? Щяха да са в кръчмата, пияни под масата, където щях да съм и аз, ако не беше това тук.

— По-добре да сме сигурни — каза един от онези със секирите.

— Ама разбира се — отвърна Детелината. — Чакай да позная, като свършите с това, ще запалите къщата не за друго, а щото огънят е толкова хубав за гледане.

Мъжът изгледа глуповато Гринуей и се почеса по главата. Изглежда, точно това бяха намеренията му.

— Пък като на Стаур му се прииска да полегне да поспи през нощта, ще отиде къде, тук в пепелта ли? — Детелината продължи нататък, като не спираше да клати глава. Какво прахосничество. На хора, на вещи, на усилия. Война, какво да я правиш. Нищо, което да не е виждал и преди, поне една дузина пъти. Кой е той, че да се меси в работата на Големия вълк, щом е решил да украси новата си земя с бесилки и вместо музика да слуша скърцането на въжета?

Забеляза бъдещия си крал малко по-нататък. Стоеше до Прекрасна, хрупаше открадната от фермата ябълка и оглеждаше долината.

— Не ми харесва тая работа — каза Детелината и скръсти ръце на гърдите си. — Хич не ми харесва.

— Не е наред — съгласи се Прекрасна. — Вони ми на гнило.

Отпред пътят се спускаше в тревиста долина, със стръмни склонове от двете страни. На билото на единия хълм имаше някаква стара руина, другият беше по-голям и по-разлят и обрасъл с червеникав прещип, който оформяше нещо като ръждива корона на билото. Цветът на засъхнала кръв, помисли си Детелината и това определено не му допадна.

Между двата хълма, на дъното на долината, течеше поток, над който имаше малък мост. И както изглеждаше, някакви съюзнически войници се бяха струпали около него. Очите на Детелината не бяха острие като едно време, но му се стори, че вижда знаме над главите им.

Тези на Стаур бяха значително по-остри и вперени право натам.

— Това знамето на Лео дан Брок ли е там долу, как мислиш?

Детелината усети как стомахът му се свива на топка. Познато и почти задължително усещане в компанията на сина на Калдер Черния.

— Може да е на всеки един — опита той обнадежден. — Или ничие, просто знаме.

— Не, неговото е. — Стаур се замисли, после избълва неочаквано: — Младия лъв. Що за име е това?

— Глупаво. — Детелината вдигна ръце, разпери пръсти и разклати длани. — Големия вълк! На това казвам аз име.

Прекрасна изхълца, беше стиснала здраво устни, изглеждаше така, все едно всеки момент щеше да се насере. Стаур я изгледа мрачно, после Детелината:

— Вие подигравате ли ми се бе, дърти шибаняци такива?

Детелината зяпна и се заоглежда глуповато.

— Човек като мен да се занася с мъж като теб? Да не съм се побъркал? Просто се съгласих, че Младия лъв е глупаво име. Първо, той не е лъв, нали така? Второ, на колко е той, двайсет и нещо?

— Там някъде — отвърна Прекрасна.

— Предвид това… колко дълго живеят лъвовете… — Детелината извърна лице и се загледа замислено в небето. Нямаше никаква представа колко дълго живееха лъвовете. — Да кажем… най-вероятно… той е бая възрастен лъв, прав ли съм?

Той млъкна и продължи да зяпа в една точка с каменно изражение на лицето. Разчиташе на задължителната за един велик воин къса памет и както очакваше, Големия вълк, напълно забравил за имена и подигравки, отново святкаше гневни погледи към долината и малкия мост в далечния ѝ край. И знамето над него. Той пое дълбоко дъх през носа си, сякаш надушваше нещо.

— Да отидем да сръчкаме малко копелетата.

Изведнъж Прекрасна отново изглеждаше така, все едно всеки момент щеше да се насере, но този път по съвсем различна причина.

— Не знам, главатар. Сигурен ли си?

— Някога да си ме виждал да не съм сигурен в нещо?

Според Детелината само пълен идиот може винаги да е сигурен във всичко. Той кимна към единия от хълмовете и по-точно към кулата в средата на руината, после към другия, с червения прещип по билото.

— Може да е капан. Ако имат хора на тия два хълма и ние тръгнем към моста, ще се натресем на сериозни неприятности.

— Безсъмнено — добави Прекрасна.

Стаур изсумтя презрително:

— На вас двамата всичко ви изглежда като капан.

— Така никога няма да те спипат неподготвен, главатар.

— Но също никога няма да изненадаш врага си. Прекрасна, докарай няколкостотин от тежката пехота. — И той стисна яростно юмруци, все едно щеше да започне да ги пердаши още оттук. — Да идем да сръчкаме копелетата.

Прекрасна изгледа Детелината изпод вежди, но той просто повдигна рамене и тя се обърна и извика на един от съгледвачите да започне да свиква мъжете. Какво друго можеше да направи? Работата на втория е да накара мъжете да правят каквото казва главатарят. Без значение дали главатарят е пълен задник.

Риккъ клечеше на покрива на порутената кула, тресеше се от нерви, хапеше устни, кършеше пръсти, беше още по-разтревожена от преди. Не издържаше да гледа повече.

Първо войниците на Съюза бяха изтикани от моста, после дойдоха още войници и заедно успяха да изтласкат северняците обратно, но тогава пристигнаха други северняци и сега около моста и двете страни на потока беше същинско меле, а по пътя прииждаха все повече от хората на Здрачния. Вятърът довяваше откъслечни звуци от битката, странни и изкривени от разстоянието до моста.

— Проклетият глупак падна право в капана! — Бащата на Риккъ облиза доволно устни, но тя не споделяше ентусиазма му. Не можеше да се отърве от неприятното чувство, че те се бяха натресли на нещо неприятно. Погледна отново към дърветата. Мъжете, които видя с дългото око, вече ги нямаше. Може би беше видяла нещо от миналото. Може би не беше видяла нищо.

— Не можем да чакаме повече. Червена шапка?

— Да, главатар?

— Дай знак на Оксел и Сухара да…

— Чакай! — изсъска Риккъ. Забеляза движение в гората. Мятане на клони, блясък на метал. — Кажи, че и ти виждаш това!

Лицето на баща ѝ придоби мрачно изражение:

— Виждам го.

Тръпката излетя измежду дърветата и продължи да тича презглава към крепостта. Неколцина от съгледвачите му също изскочиха от гората, един извърна поглед през рамо, преди да хукнат нагоре по затревения склон.

— Всички на стената! — изрева Тръпката. Откъм дърветата полетяха стрели. Един от хората му беше улучен в гърба, подхлъзна се и падна, вдигна се отново на крака и продължи нагоре, залитайки, със стрела в плешката. — Цялата гора гъмжи от копелдаците!

Бащата на Риккъ се изправи до парапета и изкрещя на мъжете в двора отдолу.

— Всички на стените! Калдер Черния идва от север!

В този момент Риккъ видя бледия мъж да излиза от гората, спря точно на мястото, където го видя преди. Махна на останалите със секирата точно както го видя, и от гората заизлизаха мъже.

— Гвоздея! — изрева Червената шапка, започна да маха с меча си на хората си и мъжете се завтекоха един през друг откъм южната стена, за да заемат места по северната.

Сега се появи и знамето, черно, с червен кръг в средата. Знамето на Бетод, вече на Калдер Черния. Изведнъж гората сякаш оживя от излизащите измежду дърветата воини.

Изърн въздъхна дълбоко:

— Така става, като търсиш бой. — Тя свали еленовата кожа от острието на копието си. — Понякога се натрисаш на повече, отколкото си търсил.

Гвоздея в този момент гледаше право към Риккъ, усмихваше се. Точно както го беше видяла преди.

Без да отмества поглед от долината, майката на Лео вдигна пръст:

— Вдигай мъжете на крака.

Лео чу виковете на офицерите да се предават по цялото било на хълма. Разнесе се силно стържене, дрънчене и мъжете станаха на крака, взеха оръжия и започнаха да се строяват.

Сега долината беше пълна със северняци. Бяха стотици. Хиляди може би. Желязна напаст, която се стичаше като река по посока на моста. Лео се почувства напълно безпомощен. Не му оставаше нищо друго, освен да стои на колене, да гледа и чака усилващия се дъжд да пропие дрехите му под бронята.

— Мъжете са готови, лейди Финри — каза един от офицерите. — Потегляме ли?

Тя поклати глава:

— Изчакайте още мъничко, капитане. Още съвсем малко.

Тишината се проточи, времето сякаш спря — бавно, мъчително, напрегнато чакане. Високо в небето се рееше птица, описваше бавни кръгове, вятърът рошеше перата по разперените ѝ криле, за момент изглеждаше застинала на едно място, сякаш всеки момент ще се спусне стремглаво надолу.

— Да знае кога е дошъл точният момент. — Погледът ѝ премина по мелето около моста, по стичащите се през долината северняци и стигна чак до постройките на фермата. — Това, както казваше баща ми, е половината от успеха на всеки генерал.

— А другата половина? — попита Лео.

— Да се държи така, сякаш знае, че това е точният момент. — Тя се изправи и изтупа калта от полата си. — Ритър? — Едно луничаво момче пристъпи напред, стиснало уверено тръба в ръка.

— Ваша милост?

— Свири „Напред“.

Тръбата прозвуча оглушително над долината, последва наподобяващият грохот на гръмотевица звук от първите крачки на хиляди мъже в брони.

— Мамка му — каза Прекрасна, отправила мрачен поглед към червеникавия хълм.

Детелината проследи погледа ѝ и усети как сърцето му се стовари в стомаха. Така познатото чувство преди всяка битка до сега. Над билото се показаха върховете на копия, после шлемове, а след тях мъже. Редица подир редица. Съюзническата пехота настъпваше надолу, тежковъоръжена и добре организирана, щеше да ги удари право по фланга.

Гледката, изглежда, не смути ни най-малко Големия вълк. Напротив.

— Прекрасно — измърка той и се нахили като наточен младоженец при появата на булката си. — Повече от прекрасно, мамка му. Сформирай стена от щитове срещу този хълм и да се захващаме с южняшките копелета.

— Прекрасно? Нямаме представа къде е Кучето! — Детелината посочи рязко с пръст към руините на крепостта на другия склон. Дори неговите стари очи успяваха да различат нещо като фигури на покрива на порутената кула. — Ами ако е там с хората си? По-добре направо да свалим гащи и да се нагъзим насреща им!

— Хубаво. — Стаур погледна към моста бавно, спокойно, все едно нямаше бърза работа. В момента там цареше пълна бъркотия, прелитаха стрели, трупове навсякъде, плетеница от копия, дори във водата на потока се биеха хора. А Стаур просто стоеше и почукваше замислено с пръст по нацупените си устни, нищо общо с пълководец, изпращащ на смърт редица подир редица от хората си. Приличаше по-скоро на готвач, който се чуди дали на гозбата не ѝ трябва още щипка сол. А може би точно от такова безразличие към смъртта на хората му се нуждаеше един умел пълководец. — Всички напред. Искам този мост.

Прекрасна изглеждаше стъписана от чутото, и то с право.

— Играеш им по свирката! — каза тя. — Това е капан, мамка му!

Влажните очи на Стаур се извърнаха бавно към нея:

— Естествено, въпросът обаче е кой ще падне в него?

— Ние — кресна Детелината. — При това ще се препъваме в собствените си патки на път към челюстите. Какво ще каже баща ти за това?

— Ще е повече от доволен. — На лицето на Стаур се разтегли вълча усмивка. — Всичко това е негова идея.

— Какво? — замига на парцали Детелината.

Стаур кимна към древната крепост.

— В момента е от другата страна на този хълм, готов да нападне. Глупаците си мислеха, че ще ни сварят със смъкнати гащи. — Той се наведе заговорнически към Детелината. — Да видим сега кой кого ще свари със смъкнати гащи. Хайде, дъртаци! — И той завъртя умело дръжката на меча в ръката си, все едно беше нож за хранене. — Чака ни битка за печелене!

Риккъ никога досега не беше виждала битка и вече знаеше, че не иска и занапред да вижда такава.

Хората на Калдер Черния връхлетяха от всички страни. Порутените стени на крепостта се бяха превърнали в жива маса от човешки тела, плетеница от щитове и тракащи, ръгащи във всички посоки копия. На едно от тях имаше вързано знаме, което сега се беше оплело в ръката на един от воините. Той крещеше яростно и дърпаше ръка, за да се освободи, но вместо това успяваше само да се оплете още повече. Риккъ видя отнякъде да щръква върхът на копие и да убожда скулата на мъжа. Той крещеше ли, крещеше, но никой не чуваше виковете му, дърпаше се назад, но прииждащите зад гърба му го притискаха обратно, лицето му постепенно се наниза на острия връх, потеклата надолу струйка кръв премина в бликаща от раната струя и Риккъ извърна очи.

Видя баща си на стълбите на кулата. Жилите на врата му бяха изскочили, крещеше заповеди, но те биваха удавени в морето от викове от болка и викове на ярост. Можеше ли някой да внесе ред в това безумие? Не, все едно да заповядаш на бурята да спре.

Видя малко момче с къдрава коса, гледаше втрещено, пристъпяше на една страна, после на друга, не знаеше накъде да побегне. Беше пребледняло, със зяпнала широко уста. Риккъ се зачуди дали това момче щеше да умре тук. Зачуди се дали тя щеше да умре тук.

Дъждът се беше усилил, вятърът също, броните се покриха с капчици вода, дългите коси залепнаха по изкривените от ярост лица, пръстта се превръщаше в тресавище от стотиците тъпчещи в нея крака.

— Бутай! — Стената от щитове беше на не повече от десетина крачки от нея. Огъваше се, поддаваше, ръбовете на щитовете стържеха един в друг, ботушите се плъзгаха назад в калта, а мъжете натискаха с всички сили напред. Един се изправи в цял ръст над стената от щитове и замахна отгоре със секира. Преди да успее да нанесе удара, нечие копие се стрелна към лицето му и той залитна заднешком с писък. Започна да се мята, да крещи, кръвта бликна през сплетените на лицето му пръсти.

— Окото ми! Окото ми!

Последва залп от стрели, върховете зачаткаха в камъните около угасналия огън. Един от мъжете се свлече на коляно, лицето му бе изкривено от болка, задъхваше се, а от гърба му стърчеше стрела.

— Внимавай — каза Изърн и издърпа Риккъ зад една от каменните, обрасли с мъх колони с издялани на тях дяволски лица — Внимавай. — Риккъ почувства нещо хладно в дланта си. Видя, че Изърн е натикала нож в нея и тя зяпна острието, сякаш за пръв път виждаше нещо такова.

Мъж с омазана с кръв брада седеше на земята, ругаеше и опипваше с пръсти плувналия в кръв ръкав на другата си ръка, от която секирата му висеше безпомощно. Друг стовари крак върху лицето на един паднал на земята. Отнякъде пръсна кръв и опръска озъбената му физиономия, но той продължи да стоварва крак върху главата на онзи на земята, фрас, фрас, фрас.

— Можеш ли да ми спасиш крака? — Момчето се беше появило отнякъде, русата му коса беше потъмняла от дъжда, парцаливите крачоли на панталоните му бяха подгизнали в кръв. Някакъв мъж бръщолевеше неразбираемо, беше вдигнал ризницата си нагоре, от цепката на корема му бликаше кръв. Лечителката я изтри с парцал, но кръвта моментално бликна отново и колкото и да бършеше тя, кръвта не спираше да блика, нямаше спиране.

Чу се нещо като дълбок стон и стената от щитове се разкъса точно там, където растеше онази хубава туфа трева в стената. Риккъ видя как воините на Калдер Черния нахлуха през пробива в малкия двор на крепостта.

Първоначално бяха неколцина, с покрити с дъждовни капки и пръски кал ризници. Последваха ги още неколцина, нададоха бойни викове и заедно оформиха клин с щръкнали от него като бодлите на таралеж остриета — същински кинжал, готов да прониже отбраната им. На върха му беше мъж със златен обков по шлема и зелено дърво на надрания си и накълцан щит. Той вдигна над главата си секира и хукна право към Риккъ.

Сега беше моментът да побегне, но незнайно защо, тя реши, че вече достатъчно е бягала. Или пък просто лудостта ѝ надделя. Без въобще да се замисли, приклекна, озъби се насреща му и насочи ножа напред да го посрещне.

Чу се дивашки крясък и мъжът извърна глава по посока на шума. Изърн отскочи на един крак от изронените стъпала, копието ѝ описа широка дъга над ръба на щита на мъжа и острието разпра гърлото му. Той залитна още крачка-две напред, кръвта бликна по зеленото дърво, после коленете му омекнаха и мъжът падна по очи. Шлемът със златен обков се търкулна и спря току пред краката на Риккъ.

Тя погледна към стената и видя Тръпката да сече като обезумял, зъбеше се, металното му око проблясваше страховито. Червената шапка пускаше стрела след стрела в мелето. Разпозна още лица, някои от тях на приближените на баща ѝ, свестни хора, мили хора, но сега крещяха с изкривени от омраза лица, натискаха с щитове, сечаха с мечове и секири.

Постепенно затвориха пробива в стената от щитове, малцината пробили бяха обградени и един по един свалени на земята, където бяха довършени кой с копие, кой с ръба на щит, кой просто стъпкан от стоварените отгоре му ботуши. Последният останал на крака беше огромен воин с очукана и вдлъбната на места броня. Той размахваше хаотично секирата си и тя тракаше по дръжките на насочените към него от всички страни копия.

Накрая един от наборната войска се хвърли на гърба му, стисна с една ръка гърлото му и озъбен от ярост, започна да го млати с ножа си. Друг се стрелна отпред, посече го през бедрото и той се свлече на колене. В следващия миг всички бяха върху него, Оксел държеше меча си с две ръце като кирка и млатеше в опит да свали шлема му и да разбие главата му.

Изърн беше тръгнала между падналите на земята воини и притиснала език в дупката от липсващия ѝ зъб, ги пронизваше методично един по един с копието си. Един пълзеше към Риккъ и викаше нещо, половината му лице беше омазано с кал. Тръпката изникна отнякъде, стъпи на врата му и с добре премерен замах на меча си отсече парче от главата му.

Пробивът завърши с камара трупове на земята, смелостта им отиде на халос, но хората на Калдер Черния продължаваха да напират от всички страни. През плетеницата от копия Риккъ видя Гвоздея, беше стъпил на стената, тресеше победоносно секира над главата си. Лицето му беше обезумяло от гняв, смееше се с цяло гърло и крещеше:

— Убийте шибаняците! Убийте шибаняците!

Последва нов залп от стрели. Шумът от битката наподобяваше градушка по ламаринен покрив. В този момент Риккъ видя отново привиденията — сред биещи се, сред убиващите, сред умиращите. Привиденията на биещи се, убиващи и умиращи мъже. Отдавна водени битки може би или предстоящи такива. Тя се свлече, опряла гръб в каменната колона, и когато задникът ѝ тупна в калта, изпусна ножа на земята. Цялата трепереше, затвори смъдящи очи.

Лео стоеше на билото на хълма, гледаше безпомощно надолу, стискаше и разпускаше юмруци.

Това беше най-голямата битка, която беше виждал. Най-голямата битка в Севера след тази за Осранг, в която, както обичаше да повтаря майка му, бил заченат.

След първата вълна на атаката стената от щитове на Стаур Здрачния се беше огънала. Поддаваше, аха да се разкъса, но издържа. Все повече северняци се стичаха по пътя, запушваха пролуките в стената и постепенно бяха изтикали съюзническите редици в самото подножие на червения хълм. Сега сражението се водеше почти по цялата дължина на долината, шумът от сблъсъка се смесваше с този от мелето при моста и отекваше от склоновете.

Ако в този момент Кучето нападнеше по другия склон, всичко щеше да свърши за минути. Северняците щяха да са обградени от две страни, щяха да сразят окончателно съпротивата им и да пленят огромен брой воини. Можеше дори да пленят и самия Стаур, да накарат копелето да коленичи и моли за милост.

Но от Кучето нямаше и следа. Първоначалната радост по лицата на офицерите на билото на червения хълм постепенно премина в тревога, после в мрачно изражение.

— Да му се не види, къде е Кучето? — мърмореше майката на Лео. — Руините на крепостта на отсрещния склон бяха едва загатнати през пелената на усилващия се дъжд. — Трябваше да е нападнал досега.

— Да — каза просто Лео. Устата му беше пресъхнала, не можа да измисли какво друго да каже.

— Нищо не се вижда от този проклет дъжд — продължи тревожно тя.

— Не — отвърна Лео. Той беше от хората, които правеха неща, стоенето на едно място със скръстени ръце, докато другите се биеха, беше същинско мъчение за него.

— Ако не се появи скоро…

Лео нямаше нужда да казва каквото и да било. На всички беше ясно как свършваше това изречение. Наборната войска на Стаур все още се стичаше през долината. Ако Кучето не се появеше на бойното поле, при това скоро, те щяха да успеят да заобиколят по фланга и редиците на Англанд да бъдат разкъсани.

Откъм задния склон се зададе ездач. Северняк, препускаше здраво, целият опръскан с кал.

Майката на Лео тръгна към него.

— Какво става с Кучето? — попита тя, докато мъжът се свличаше от седлото.

— Калдер Черния се появи от гората — отвърна запъхтян севернякът. — Едва ги удържаме в руините. Никакъв шанс да тръгнем надолу.

— Калдер Черния трябваше да е на ден път оттук — прошепна майката на Лео с широко облещени очи.

— Заблуди ни — промърмори Лео. Бяха паднали в собствения си капан. Бяха превъзхождани по численост, поражението им беше сигурно. Той погледна към моста. Там трябваше да е сега, там се печелеха имена, там се пишеха песните, които ще се пеят утре. Ако беше там, щеше да обърне нещата. Знаеше, че ще успее.

Стратегията се провали. Време е за бой.

— Трябва да пуснем резервите — пристъпи той към майка си. Не хленчеше, не се жалваше, просто излагаше факти. — Нямаме избор. Въвлечени сме в битката с всички налични части.

Майка му се вторачи в долината, едното ѝ око заигра, но тя не отговори.

— Отстъпим ли сега, оставяме Кучето на милостта на Калдер Черния. Трябва да се бием.

Тя притвори очи, стисна решително устни, но отново не проговори.

— Майко. — Лео постави внимателно ръка на рамото ѝ. — Войните може и да се печелят от умния, но битките се печелят от смелия. Време е.

Тя отвори очи, пое дълбоко дъх и въздъхна тежко:

— Върви.

Една-единствена дума, но разпали бушуващ огън в стомаха на Лео и той изтръпна от глава до пети. Усети как устните му се разтеглят в огромна усмивка, докато се обръщаше към коня си.

— Юранд — извика и установи, че гласът му трепери от вълнение. — Тръгваме!

Юранд скочи на крака:

— Разбрано! — И той хукна към коня си.

— Лео?

Обърна се. Майка му стоеше, стиснала гневно юмруци на фона на сивото небе.

— Дай им да разберат на копелетата! — процеди през зъби тя.

— Напред! — крещеше Стаур Здрачния. Не си беше направил труда да слага шлем — пълна глупост според Детелината. Но ако не се вижда лицето, как ще знаят хората кой е извършил всичките славни дела и подвизи? — Искам този мост! — Кресна Големия вълк. Косата му беше залепнала за лицето, зъбите му оголени като… като на вълк. — Това е моят шибан мост!

Цареше пълна бъркотия. Стената от щитове беше удържала едва-едва настъплението на Съюза. Беше се огънала, аха да се разкъса, но все пак издържа и сега битката се водеше по цялата дължина на склона. Около моста мелето беше най-гъсто и боят най-свиреп, а над него — златистото знаме на Лео дан Брок. Изкушение, на което Стаур Здрачния не можеше да устои.

— Искам го това копеле! — пенеше се той. — Ще го разпоря от топките до брадичката този млад лъв!

Според Детелината мостът сам по себе си не си заслужаваше труда. Ако не беше дъждът от миналата седмица, човек можеше просто да прекрачи проклетото нещо, дето минаваше за поток, без дори да си намокри краката. Започна да забавя постепенно крачка. Нека Стаур и младите му жребци да водят атаката. Той се беше наситил на битки. Сега е ред на младоците да видят малко битка, да си платят за глупостта, да си научат урока.

Детелината спря, наведе се и се подпря на колене. В следващия миг някой го блъсна отзад и той почти се просна по очи. Извърна се с готова на устата ругатня, но когато видя виновника, се нахили до уши.

— Магуир! — Младокът го изгледа още по-гневно от преди. Все едно го беше сварил да чука майка му, а не просто да си поема дъх от тичането. — Мислех, че ще си отпред при останалите горещи глави, че помпаш име и береш слава.

— Изглежда, е имало нужда да съм тук — отвърна ехидно Магуир, — за да се уверя, че ще се биеш наравно с нас, шибан дърт страхливецо!

— Страхливецът е просто човек със здрав разум и подобаващо уважение към наточената стомана — махна пренебрежително с ръка Детелината. — Най-отпред и в средата на битката не е място за един истински воин.

— К’ви ги дрънкаш бе, мамка му? — изпелтечи вбесен Магуир и накичените по тялото му оръжия издрънчаха заплашително.

— Нямаш място за замах. Там повече народ си отива заради единия лош късмет, вместо от майсторство с меча. Само блъскане и ръгане, пъшкане и за какво, изложен си на милостта на някакви си взети преди часове решения от хора, които никога не си срещал. Проблемът ти е, че си си наумил какъв е светът, само дето той просто не е такъв. — Магуир понечи да избълва поредното си възражение, но Детелината го спря, като се наведе и взе от земята една къса стрела от арбалет. Противна гадинка, с лъскав от дъжда стоманен връх. — Нека ти покажа какво имам предвид. Представи си, че едно от тези копеленца лети право към теб.

— Няма да е никаква битка, ако… — Изтънелият от ярост глас на Магуир секна и очите му се облещиха, когато Детелината го хвана с една ръка за рамото, а с другата заби стрелата в гърлото му. Заби я с такава сила, че върхът ѝ щракна от тила му.

Коленете му се подгънаха и Детелината го подхвана внимателно и го свали бавно на колене. Огледа се, никой не гледаше насам. Умиращ на бойното поле мъж, нищо подозрително в края на краищата. Магуир посегна към един от многото си ножове, но Детелината стисна китката му.

— Предупредих те — каза той и поклати глава. Магуир го гледаше отдолу, от носа му потече кръв. — Бойното поле е опасно място.

Сграбчи омазаната му в кръв ризница, преметна тялото му на рамо, докара едно много тревожно изражение на лицето си и тръгна назад колкото бързо успяваше да ходи. В интерес на истината, не беше толкова бързо, колкото му се искаше. Отдавна не беше носил човек на рамо. След няма и петдесетина крачки се беше задъхал подобаващо. Сигурно тежеше дважди колкото нормален човек копелето с всичките тия остриета по себе си. Ето ти урок, няма значение колко мечове и кинжали си препасал, ако другият удари пръв.

Продължи с мъка по калния път, далеч от моста и свирепата битка на него, покрай стената от щитове по протежението на долината, в обратна посока на бързащите насреща му воини. Откъм склона на хълма продължаваха да се сипят стрели, тревата беше осеяна с тях.

Детелината спря за момент, изскърца със зъби, намести тялото на Магуир на рамото си и продължи напред. Топлата кръв попиваше в ризата му. Продължи напред, нагоре по пътя, покрай крещящ на хората си да се бият по-здраво главатар. Подмина двама носачи с врещящ на носилката мъж. Вървеше така устремено, сякаш нямаше нищо по-важно в момента от спасяването на горкото, пронизано от стрела момче на гърба му. Мъртвите му бяха свидетели, тежка работа бе това носенето на ранен, но той не се отказа и вървя чак до фермата и дървото с обесените на него четирима злощастници, чиито тела все още висяха.

Ранените лежаха на земята покрай къщата, пъшкаха, виеха, молеха за вода, за милост, за майките си. Все неща, за които плачеха ранените, така предсказуеми бяха в това отношение. Тук, при ранените, не се чуваха песни за слава и битки. Прииска му се да можеше да покаже това на Магуир, докато беше още жив. Тогава може би щеше да му повярва. Съмняваше се. Хората обикновено виждаха това, което искаха да видят.

Той свали тялото на Магуир от рамо и го положи на мократа трева до една от лечителките с оплескани в кръв ръце до лактите. Тя хвърли бърз поглед на момчето.

— Този е мъртъв.

Това не беше никаква новина за Детелината. Обикновено когато наръгваше човек, го правеше така, че да не се налага да повтаря, и с годините беше станал доста умел в занаята. Въпреки това той направи една изненадана физиономия.

— Аа, колко жалко. — Подпря се на бедрата си и поклати унило глава. — Каква загуба.

Но какво толкова. Нищо ново под слънцето, беше се нагледал на такива неща.

Изви гръб и погледна назад, откъдето беше дошъл. Битката продължаваше с пълна сила. Кръвопролитието си вървеше в посивялата от дъжд и мъгла долина.

— Мамка му. — Той изтри потно чело. — Докато се върна, там, долу, всичко ще е свършило.

Лечителката не отговори. Беше заета със следващия в редицата от тела — човекът имаше ужасна рана на рамото, от която бликаше и се стичаше на струи по ръката му кръв.

Детелината намери един голям камък, седна и облегна до себе си меча си, все още в ножницата.

— Май по-добре да изчакам тук.

Като мъжете

Лео намота стегнато кожения ремък около китката си, стисна здраво дръжката на секирата и се обърна назад, към ездачите зад гърба си. Дъждът барабанеше по броните, стичаше се на струйки по покривалата на конете. Вдигна високо секирата.

— За Съюза! — изрева той и мъжете закимаха одобрително. — За краля! — Не че в последно време хората наоколо бяха много въодушевени от Негово Величество, но нали така се казваше в такива случаи. — За Англанд! — Този път виковете бяха силни, чуха се ръмжене и гневни викове, удари с юмруци по щитовете. — За жените и децата ви! — Той постави ръка на рамото на Юранд и се изправи на стремената. Искаше да им вдъхне от своя изпепеляващ гняв, от огромното си нетърпение и трескаво вълнение от предстоящата битка. — За чест и слава! — Последва вълна от одобрителни викове, над обвитите в пара визьори на шлемовете изникна гора от оръжия. — И за мъст, мамка му! — Същински рев се понесе над селото. Конете заритаха нетърпеливо с копита калта, мъжете напираха към все по-предно място в колоната, едва се удържаха да препуснат към моста.

— За Лео дан Брок! — Огромната фигура на Глоуард, вдигнал юмрук към небето, представляваше величествена, излязла от легендите гледка. — Младия лъв!

Името му предизвика мощно скандиране и той не сдържа усмивката си.

Колоната потегли в бавен ход по калния път към моста. Прорязаните от дъждовни капки локви закипяха под копитата на конете. Барнива се изравни с Лео и той видя през отворения визьор на шлема огромната му усмивка, от умърлушения, уморен от битки ветеран нямаше и следа. Лео отвърна на усмивката му и смушка коня си. Трябваше да е най-отпред, там беше мястото на един велик пълководец.

Преминаха в тръст. Антоп от едната страна му страна, приведен ниско над седлото, Джин Бързея от другата, вирнал рижа брада. Долината изплува от сивата пелена на дъжда, потокът и двата хълма подскачаха при движението на коня. Между тях беше мостът и струпаните около него хора под гора от копия.

Лео не можеше да сдържи усмивката си. Сега и Юранд беше до рамото му и за него нямаше невъзможни неща. Най-после оковите му бяха свалени! Сега ще поеме съдбата си в свои ръце. Ще си извоюва място в легендите. Също като онези преди него, като Харод, като Касамир. И също като Кървавия Девет.

Преминаха в галоп. Гръмотевична буря от тътен на копита, елитът на армията на Англанд премина в стремителна атака. Но величествена гледка или не, трябваше да признае, че теренът не беше подходящ за конница.

Съюзническите редици се бяха огънали. Бяха изтикани на близкия бряг, бяха разкъсани, мъжете — изтощени от битка, цареше паника. Северняците напираха по моста с бойни викове на уста.

Лео подмина няколко пръснати зад разкъсаните редици съюзнически войници и се насочи към един преследващите ги северняци. Нахилената, пълна с жълти зъби усмивка на мъжа се стопи, когато видя летящия насреща му кон. Той се обърна и хукна, но се подхлъзна и падна. Тъкмо се изправяше отново на крака, когато секирата на Лео се вкопа между плешките му и го просна по очи в калта.

Лео нададе победен вик, чу някъде отстрани и над грохота на копитата и свистенето на вятъра във визьора на шлема си пронизителното подвикване на Антоп. Замахна отстрани, но следващият северняк се хвърли встрани от коня му и секирата пропусна целта си. Изправи се на стремената и замахна от другата страна на седлото, този път не пропусна и запрати един да се търкаля по земята.

Всичко беше така просто. Нямаше го вече изнервящото чакане. Край на пропилените дни. Имаше само сега, това така ужасяващо прекрасно сега.

— Напред! — изрева Лео и осъзна колко безсмислено беше това. Препускаща в стремителна атака конница накъде другаде да тръгне, назад? Двама северняци бяха успели да минат с конете си по моста и той се насочи право към тях. Блъсна с коня си един бягащ северняк, той излетя встрани, където бе прегазен от Барнива.

Лео се вряза с трясък между стъписаните ездачи. Конят му беше по-голям от техните и добре обучен, никакъв проблем да се вреже в тях като рало в земята. Усети приятното трептене в дръжката на секирата, когато острието ѝ отскочи от шлема на единия ездач и остави дълбока вдлъбнатина в него. Продължавайки пътя си надолу, стоманата издумка глухо във врата на коня и животното запреплита крака настрани, пръскайки струи кръв във въздуха.

Лео изви коня си на другата страна. Шлемът му беше горещ от учестения му дъх. Озъби се, изруга и замахна отново. Острието на секирата изби с лекота щита на мъжа, с втория замах се вряза в рамото му и го свали от седлото. От разпорената ризница хвръкнаха стоманени брънки и пръски кръв. Единият крак на северняка остана заклещен в стремето и Лео го посече през бедрото.

В този момент нечие копие се отплесна от щита му, плъзна се със стържене по бронята му и той го хвана и започна да го дърпа настървено, като не спираше да крещи ругатни. Изправи се на стремената, замахна в широка дъга отгоре и стовари секирата точно в средата на шлема на онзи от другата страна на копието.

Видя друг ездач, имаше сребърни пръстени в сплетената на плитки брада и Лео замахна настрани към него. Ударът му пропусна и ръката и секирата му се оплетоха в тези на северняка. Замахна с другата ръка и фрасна с юмрук северняка в лицето и видя как главата му се лашна назад. Беше опиянен. Живееше за това! За това беше роден! За…

— Аа! — Секирата му беше заклещена в нещо. — Ааа. — Острието се беше закачило в ремъците на седло и извиваше ръката му настрани. — Мамка му! — Започна да се бори с кожената връв около китката, но знаеше, че няма да е лесно, беше се постарал да е добре стегната, и сега дясната му ръка беше извита назад, а левият му крак беше заклещен в стремето на коня. Изведнъж кракът му се измъкна от стремето и той се строполи от седлото. Всичко се въртеше, до него се сгромоляса кон и едно от ритащите във въздуха копита перна шлема му.

Замаян, Лео се претърколи настрани. Шлемът му беше влажен, мокър от слюнка. Надигна се на четири крака, изтърси щита от лявата си ръка и започна да размотава кожения ремък от китката на другата. Пръстите му бяха така тромави, все едно вдяваше конец с бронирани ръкавици. Нещо накара и двете му уши да писнат. Всъщност не беше сигурен, че не бяха пищели така през цялото време.

Внезапно дясната му ръка се освободи и той залитна назад. Севернякът със сребърните халки в брадата лежеше на земята до него, с боздуган в едната ръка и затиснат под мъртвия кон крак.

— Копеле! — крещеше той на северняшки. — Копеле! — Замахваше с боздугана към Лео, но не можеше да го достигне. Лео се изправи, олюлявайки се. Покрай него профуча кон и го опръска с кал. Осъзна, че ръцете му бяха празни. Сабя. Трябваше да извади тежката кавалерийска сабя.

Заопипва, затърси дръжката. Тръсна глава, после пак, трябваше да се отърси от замайването. Напипа дръжката, чу тихия звън на стомана, с който острието излезе от ножницата. Посегна да прониже лежащия на земята северняк, но залитна и острието на сабята потъна в калта до главата му.

— Копеле! — онзи удари Лео с боздугана в крака, но в ръката му не беше останала сила, Лео дори не почувства удара през бронята.

Той усети главата си да се избистря. Този път замахът му бе по-добре премерен и острието потъна в гърдите на северняка. Онзи се надигна, почти седна и от гърлото му се откъсна протяжно пуфтене. Дълго, хрипкаво пфууу. Направо смехотворно. Лео изтегли сабята и севернякът се просна по гръб на земята.

Огледа се, не знаеше накъде е обърнат. Виждаше бъркотия през изкривения визьор. Проклетото нещо се беше изкривило при ритника на коня. Главата му тръпнеше. Имаше чувството, че не може да си поеме дъх. Разкопча катарамата, извъртя шлема на една страна и успя да го свали от главата си.

Студеният въздух се стовари като плесница на потното му лице, главата му се проясни отведнъж и яростният рев на битката го връхлетя с пълна сила.

— Лео! — Някой го хвана за ръката и Лео почти замахна със сабята, но тогава видя Барнива, също останал без кон и целият опръскан с кал. Навсякъде наоколо имаше мъртви коне. Мъртви мъже. Ранени. Натрошени оръжия и снаряжение. Лео се наведе сковано и вдигна един щит от земята. Кръгъл, дървен северняшки щит. Напъха ръка в ремъците. Видя един северняк да пълзи с щръкнало от гърба му пречупено копие. Лео замахна и разцепи главата му.

— Прегрупирай се! — изрева той. Не знаеше на кого крещи, нито дали имаше някого освен него и Барнива, който да се прегрупира. Няма значение. Ще се справят — само двамата с него, но пак ще се справят. Сам ще се справи, ако трябва.

Дъждът се усили, едрите капки барабаняха по бронята му, попиваха във ватения жакет под нея и го превръщаха в леденостудено палто от олово.

— Към моста! — И той затътри тромаво крака натам, накъдето предполагаше, че се намира мостът. Надяваше се, че някой го следва. Стига вече отстъпление.

Зърна знамето си — златист лъв на бял фон — висеше подгизнало над близкия край на моста. Малко по-нататък, над другия му край, видя флага на Стаур Здрачния — озъбена вълча паст на сив фон. Лъв се би с вълк в кръг от кръв и лъвът победи.

Оголил зъби, Лео зацапа през калта. Земята пред моста бе превърнатата в кално тресавище от хилядите настъпвали и отстъпвали по нея крака. Тук боят е бил най-настървен. Земята беше осеяна с трупове. Мъртви и от двете страни. Някои от телата лежаха неподвижно, други помръдваха, пълзяха, драпаха по земята. Стиснал зъби, Лео тръгна покрай тях, през тях право към моста. Главата му тръпнеше при всяка крачка.

— Лео!

Барнива го сграбчи и дръпна рязко надолу, пред главата му изникна щит. Нещо изчатка в него. Стрела. Друга отскочи от бронята на рамото на Барнива, няколко се забиха в земята покрай Лео. Някой падна, стиснал с ръце гърлото си. Лео надникна над ръба на щита и видя коленичилите в дълга редица стрелци пред моста. Поставяха стрели в лъковете си.

Барнива беше седнал на земята.

— Ло — каза той. Звучеше като пиян, заваляше думите.

От лицето му стърчеше стрела. Беше точно в трапчинката между окото и гърбицата на носа му. Изглеждаше така нелепо. Почти като на шега. Спомни си как като деца пъхваха дървен меч под мишниците си и се преструваха на убити. „Аа, наръган съм, наръган съм!“.

Само дето това тук не беше на шега. Склерата на Барнива беше почервеняла. Окото му беше плувнало в кръв.

Лео го подхвана, когато той политна заднешком.

— Лъ — каза Барнива и извърна око настрани към Лео. Другото остана вторачено в стрелата. На лицето му се изписа учудване.

— Ъъ. — От мястото, където стрелата изчезваше в лицето на Барнива, рукна кръв и се стече като червена сълза по бузата му.

— Барнива? — каза Лео, но той не помръдна. — Барнива? — Беше мъртъв.

Лео се изправи. Беше изтръпнал от глава до пети. Полетяха още стрели. Той вдигна сабя. Обзе го изпепеляваща ярост.

— Напред! — Искаше да изреве с пълно гърло, но вместо това излезе някакво протяжно врещене.

Чу викове зад гърба си. Разпозна гласовете на Глоуард, на Джин, на Юранд. Всички крещяха. Тичаха към моста и Лео хукна с всички сили. Покрай него профуча стрела. Друга отскочи от стоманения му нагръдник.

— Копелета! — крещеше Лео и от устата му хвърчаха пръски. — Шибаняци! — Спъна се в нещо и се просна по очи. Устата му се напълни с трева и пръст, почти се наръга със собствената си сабя. Скочи отново на крака и хукна напред, захвърли северняшкия щит и вдигна сабята с две ръце над главата си.

Зърна поток и подскачащи по повърхността на водата тела. Съзря стрелците. Млади мъже. Възрастни мъже. Един с къдрава рижа коса. Един с изкривено на една страна лице от голям белег през него. Той видя тичащият право срещу него Лео и изпусна стрелата, докато я вадеше от колчана. Обърна се да побегне. Онзи с къдравата коса пусна стрела от едва няколко крачки от него, но в паниката си я изстреля накриво и тя се запремята из въздуха.

Рижавият ахна и се шмугна под вдигната над главата на Лео сабя, но той го фрасна с рамо и го просна по гръб на земята. Започна да сече околните. Главата му щеше да се пръсне от какофонията от писъците им, собственото му ръмжене, стърженето на стомана и грохот от блъскащи се тела.

— Мри! — ревеше Глоуард. — Мри!

Стрелците нямаха брони и сабята на Лео ги посичаше с лекота, разчленяваше ги като касапски сатър, отваряше дълбоки, шуртящи кръв рани. Един се разкрещя и падна с разпорен от край до край корем. Друг опита да парира с лъка си, но сабята на Лео го пречупи на две и отсече ръката му от китката. Залитна и се блъсна в Антоп, който тъкмо пронизваше с копието си един свлечен на земята северняк. Падна и когато се претърколи, видя готов да скочи отгоре му северняк с нож в ръка. Вдигна ръка пред себе си да се предпази, но не се наложи, онзи полетя настрани, отнесен от тежък боздуган. Джин Бързея сграбчи ръката на Лео и го вдигна на крака.

Стрелците бягаха, биваха настигани и посичани в движение. Неколцина избраха да прецапат потока. Лео продължи, залитайки, право към моста.

Настигна един залитащ северняк. Той беше стиснал рамо и между пръстите му бликаше кръв. Лео замахна отстрани към главата му, но не насочи добре удара. Удари го с плоската страна на острието, но това беше достатъчно да го свали на земята. Прегази го и продължи напред.

Дробовете му изгаряха. В ръцете му не беше останала сила. Всяка крачка беше като изкачване на планина.

Стигна до моста. Краката му се пързаляха по хлъзгавите от вода и кръв камъни. Отпред се бяха събрали тежковъоръжени северняци и трескаво сформираха стена от щитове. Предводителят им, именит воин с кожа от лисица на раменете, посочи към него с дебел показалец. Лео се хвърли срещу му. Всъщност по-скоро падна върху него. Замахът му беше толкова немощен, че сабята дори не одра дървения му щит. После залитна и падна в ръцете на северняка. Ръбът на щита го фрасна в брадичката и усети в устата си соления вкус на кръв.

Севернякът отстъпи крачка назад и двамата с Лео се заклатиха в неловка прегръдка. Влачеха крака, ръгаха се с лакти, зъбеха се един другиму, бореха се. Останалите се биеха около тях, но те бяха останали без дъх, без сили за повече.

Лео чу свистящия дъх на северняка в ухото си, изръмжа и задрапа нахалост с ръка, устата му се напълни с мократа козина на лисичата яка. Сабята му се беше заплела в нещо, не можеше да я помръдне. Успя да извади с другата си ръка кинжал и опита да наръга северняка, но острието се плъзна по ризницата му. Нямаше място за замах. Беше останал без дъх. Нямаше сила в ръката му и скоро острието бе изтръгнато от пръстите му и той го чу да пада в калта.

Двамата се заклатиха като пияни по моста, блъснаха се в парапета и Лео успя да освободи достатъчно едната си ръка, за да я вдигне към брадичката на северняка, после напъха палеца на бронираната ръкавица в устата му, сграбчи бузата му, дръпна рязко ръка и разпра устната му. Онзи изкрещя, пусна дясната ръка на Лео и докопа китката на лявата, освобождавайки сабята му, която издрънча върху камъните. Лео изръмжа и с последните си останали сили изблъска северняка назад, замахна и го фрасна с юмрук в лицето. Пръсналата в очите му кръв го накара да примижи и извърне лице настрани. Нещо хвръкна и го удари в скулата. Зъб най-вероятно. Севернякът се преметна през обраслия с мъх каменен парапет и пльосна при останалите трупове във водата. Ха, проклетият поток беше повече тела, отколкото вода. Без трупове няма слава.

Лео се свлече на четири крака и сграбчи отново дръжката на сабята си. Изправи се на едно коляно, изпъшка и отново беше на крака. Олюля се и се подпря на парапета. Всяко мускулче по тялото му тръпнеше от болка. Беше се запъхтял, отваряше уста като риба на сухо.

— Трябва… да се оттеглим. — Юранд беше останал без дъх също като Лео. Беше без шлем, лицето му бе опръскано с кръв. Той прегърна Лео, но не стана ясно кой кого искаше да задържи на крака. — Трябва да си… в безопасност.

— Не — изръмжа Лео, стисна го за рамото, за ръката, мокрите им брони застъргаха една в друга, опита до го избута и да се освободи, да продължи напред. — Ще се бием.

Дъждът барабанеше по броните им, плющеше по празния пред тях мост. Прорязаната му от коловози гърбица беше застлана с трупове от страна до страна те лежаха проснати, лежаха един връз друг, лежаха преметнати през парапетите. А в другия край, под сивото знаме, се бяха събрали група северняци.

Бяха окаяна на вид групичка, подгизнали, окаляни и окървавени, стиснали зъби и с пълни с омраза очи, но отпуснати от безсилие оръжия. Двете групи започнаха да се гледат от двата края на моста, Лео и приятелите му на единия, именитите воини на другия, а сред тях един висок мъж с дълга, залепнала за лицето му коса.

— Лео дан Брок! — изкрещя той и облещи обезумели от настървение очи. Златото по бронята, меча и колана му подсказа на Лео кой е.

— Стаур Здрачния! — изрева Лео и от устата му хвръкнаха пръски. Той понечи да тръгне напред, но Юранд го беше хванал и го спря. Или може би го задържа на крака. Трябваше да признае, че ако не беше кипящата в гърдите му ярост, коленете му вече щяха да са се подкосили.

— Няма да уредим сметки с теб на бойното поле — кресна през зъби Здрачния.

Това беше повече от очевидно. И двамата бяха изтощени до краен предел. Съюзническите войници отстъпваха нагоре по склона на червения хълм, но хората на Стаур не бяха в състояние да ги преследват. Не на последно място, дъждът беше превърнал всичко в лепкаво тресавище.

Стаур се измъкна от ръцете на хората си, изправи се и посочи към Лео с опръскан в кръв меч.

— Да уредим това като мъже! В кръга! Ти и аз!

Лео дори не се замисли за условия. Всичко, което искаше в момента, бе да се бие с това копеле. Да го разкъса с голи ръце. Със зъби, ако трябва.

Лъв се би с вълк в кръг от кръв и лъвът победи.

— В кръга! — изрева Лео. — Аз и ти!

Част III

Любовта, с малко насърчение, ще се превърне в безразличие или ненавист; омразата, омразата е безсмъртна.

Уилям Хазлит

Искания

Форест влезе в стаята. Носеше задължителната кожена шапка от дълъг животински косъм на главата и задължителното траурно изражение на лицето. Шапката свали, но траурното изражение остана на мястото си.

— Трошачите ще пристигнат всеки момент, Ваше Височество.

— Хубаво — промърмори Орсо. — Хубаво. — Почти винаги изразяваше на глас точно обратното на това, което чувстваше и мислеше, човек ще си помисли, че ще е по-добър в преструвките. В интерес на истината, перспективата от среща с Трошачите го навеждаше на една-единствена мисъл — имаше нужда, отчаяна нужда от питие. Но предположи, че времето малко след зазоряване нямаше да мине за приемливо за малка чашка — още повече ако поводът е мирни преговори. И той изпъшка уморено.

Един от местните големци беше предоставил трапезарията си за място на събитието и въпреки че масата беше достатъчно полирана, столовете се оказаха изненадващо неудобни. А дали просто не се чувстваше неудобно в ролята си на преговарящ? Или в каквато и да е отговорна роля? Изпъна, сигурно за стотен път, куртката си. Странно, пасваше му идеално преди тръгването от Адуа, а сега яката ѝ стягаше ужасно. Наведе се настрани към началник Пайк и се усмихна учтиво.

— Мислех си да си разпределим отсега ролите. Има ли проблем, като пристигнат… вие да бъдете злодеят?

Пайк дари Орсо с онзи свой разтреперващ коленете втренчен поглед.

— Заради отвратителните ми белези ли?

— Не само, черните дрехи и всичко останало.

Реши, че ще приеме лекото усукване на едната половина на лицето на Пайк за усмивка.

— Не се тревожете, Ваше Височество. Имам огромен опит в тази роля. Също така не се притеснявайте да ме скастрите, ако се унеса в подлостта си и започна да преигравам. Нямам търпение да ви видя в ролята на главния герой в малката ни пиеса.

— Надявам се да успея да се въплътя в нея — промърмори Орсо и за пореден път изпъна униформата си. — Боя се обаче, че съм пропуснал всички репетиции.

Двойните врати се отвориха и Трошачите влязоха в трапезарията. Буйното въображение на Орсо беше изградило различен образ на Трошачите — фанатични погледи, омазани до лактите в кръв ръце и така нататък. На живо те представляваха първоначално разочароваща, а после успокоителна гледка на трима съвсем обикновени души.

Най-отпред вървеше едър възрастен мъж с масивни рамене, широки длани и спокойни, притиснати от тежки клепачи очи, които той не откъсна от Орсо. Следващият имаше белег на лицето, погледът му зашари наред — по прозорците, вратите, по половин дузината подредени покрай ламперията на стените войници — но той не погледна никого в очите. Третият беше жена с мърляво палто, несресана с дни права коса и най-свъсените вежди, които Орсо беше виждал. Нещо повече, презрението в погледа на неумолимите ѝ сини очи му напомни за майка му.

— Добре дошли! — Поздравът беше замислен като комбинация от великодушие и непринуденост, но най-вероятно прозвуча като проява на слабост. — Аз съм принц Орсо, това е полковник Форест, командир на четирите полка, които в момента са обсадили града, а това…

— Знаем кой е началник Пайк — каза възрастният мъж, стовари се тежко на стола в средата и изгледа мрачно Орсо през масата.

— Само хубави неща, предполагам — прошепна Пайк и в тона му имаше толкова заплаха, че Орсо усети как космите по тила му настръхват, въпреки че с него седяха от една и съща страна на масата. Човекът очевидно бе същински виртуоз в играенето на ролята на злодея.

— Аз се казвам Малмър. — Гласът на възрастния мъж се оказа силен и плътен, както и осанката му. Всяка дума бе изговорена бавно, спокойно и така внимателно подбрана, както майсторът зидар напасва камъните в зида. — Това е брат Херон. Бил се е една дузина години в армиите на баща ти. — Той кимна към мъжа с белега на лицето. После кимна към жената, чиято очевидна ненавист към Орсо явно растеше с всяка секунда. — Това е сестра Тюфел. Прекарала е една дузина години в затворническите лагери на баща ти.

— Приятно ми е… — поде Орсо по-скоро с надеждата, а не с очакването, че може да се окаже така, но не успя да довърши. Пайк се наведе напред и изви презрително устни.

— Ще се обръщаш към принца с Ваше…

— О, моля! — Орсо вдигна ръка и Пайк се дръпна назад като добре дресирано куче. — Никой не е умрял заради пропуски в етикета. А огромните ми надежди в момента са, че никой няма да умре. Разбирам… че са били взети заложници?

— Петстотин четиресет и осем по последно преброяване — изръмжа жената на име Тюфел с такава ненавист в тона, все едно нанасяше съкрушителна обида на заклет враг.

— Но всичко, което искаме, е те да бъдат освободени колкото може по-скоро — каза Малмър.

Орсо едва се сдържа да не попита дали Савин е сред тях, но колкото и некомпетентен да беше в преговорите, дори той осъзнаваше, че така би я поставил в още по-сериозна опасност. Сега трябваше да си мери приказките. Да спре да мисли с оная си работа и като никога да напрегне глава.

— Щом е така, можехте просто да ги освободите — подхвърли небрежно той.

Малмър се усмихна натъжено и около очите му се надиплиха ситни бръчици.

— Боя се, че първо имаме малко искания.

— Короната не преговаря с предатели — изръмжа заплашително Пайк.

— Моля ви, господа, моля. — Орсо вдигна отново умиротворително ръка. — Нека оставим за момент упреците настрана и се съсредоточим върху намирането на взаимноизгодно разрешение на проблема. — Изненада се колко гладко и естествено прозвучаха думите му. Хм, май не е чак толкова некадърен, колкото си мислеше. — Разбира се, моля, изложете исканията си…

Задоволството му бе прекъснато скоропостижно, когато Тюфел хвърли пренебрежително един сгънат лист хартия на масата. Той се плъзна по нея и падна в скута на Орсо. С мъчителна гримаса на лице той го разгъна, готов да прочете изписани с кръв и големи букви обиди и вулгаризми.

Това, което видя, го стъписа — ситни редове, изписани със старателен почерк.

Не показвайте изненадата си. Престорете се, че четете списък с искания. Както и да изглежда отвън, аз съм съюзник.

Все още не можещ да повярва на очите си, Орсо погледна към жената. Очите ѝ святкаха още по-гневно и от преди, гледаше го изпод сключени вежди.

— Можеш да четеш, нали, Ваше Височество? — натърти ехидно тя.

— Сигурно съм скъсил живота на една дузина преподаватели, но да, успях да се науча. Майка ми много настояваше. — Орсо се съсредоточи отново върху писмото и придаде на лицето си озадачено изражение. Не беше трудно да го изиграе.

Подбудителят на въстанието е началник Ризно, но при новината за пристигането Ви избяга от града заедно с Подпалвачите, които са отговорни за повечето смърт и щети в града. Сега Малмър командва, ако въобще може да се говори за някакъв ред. Не е лош човек. Не иска заложниците да пострадат. Интересуват го само сигурността на жителите на града и оцеляването на Трошачите и семействата им. Имат искания, но са отчаяни. Храната не достига, всяко подобие на ред в града е напът да се срине напълно.

Тази информация беше толкова полезна, колкото и неочаквана, но Орсо се постара лицето му да не издаде никаква емоция. Беше му раздадена добра ръка и сега оставаше само да подлъже останалите играчи да хвърлят колкото може по-големи залози на масата.

Малмър знае, че не разполага с много, за да се пазари. Ако му предложите прекалено много, ще стане подозрителен. Първоначално се страхуваха, че войската ще нахлуе директно в града. Сега се страхуват, че ще продължите обсадата и ще ги принудите с глад да се предадат. Смята Ви за арогантен лъжец. Съветът ми е да бъдете откровен с него и да му покажете уважение. Търсете мирно разрешение на ситуацията, не демонстрирайте самонадеяност. Същевременно откажете всичките им искания и им дайте да разберат, че знаете, че времето е на Ваша страна. Мисля, че ако предложите амнистия на Трошачите, те ще се предадат. Той знае, че на повече не може да разчита така или иначе.

Следваха изброени в колона исканията на Трошачите: промяна в работното време, контрол на надниците, цена на хляба, подобрение на условията на живот, все неща, които Орсо не просто не можеше да гарантира, а дори не разбираше.

Началник Пайк протегна една ръка, покрита от сбръчкан като стара кожа белег от изгорено.

— Може ли, Ваше Височество…

— Не може. — Орсо сгъна листа, прокара нокът върху прегънатия ръб, после прибра писмото във вътрешния джоб на куртката си.

След това се усмихна — винаги подхождай с усмивка — и се наведе напред, все едно с Малмър бяха стари приятели. Все едно се бяха събрали просто да си побъбрят, а не да решават съдбата на хиляди.

— Господарю Малмър, мисля, че сте честен и справедлив човек, искам и аз да бъда честен с вас. Няма да ми представлява никаква трудност да ви обещая каквото поискате, но не смятам да обиждам интелигентността ви, като го направя. Истината е, че Висшият съвет не е в настроение да преговаря с вас, и дори и да се съглася с всичките ви искания… — Орсо се усмихна и разпери безпомощно ръце точно както правеше, когато бе притиснат до стената от отритнати любовници, изнервени кредитори или възмутени правораздаватели. — Аз съм просто принц. Нищо няма да спре баща ми или пък съветниците му да откажат да изпълнят каквото съм ви обещал. Честно казано, подозирам, че именно затова изпратиха мен тук. Подозирам също така, че вие… знаете това.

— Защо тогава си губим времето тук? — викна Херон.

Форест някак бе успял да докара още по-траурно изражение на белязаното си лице.

— Войската е готова, Ваше Височество, чакаме само заповедта ви да влезем в града…

— Последното, което искам, полковник Форест, е още кръвопролития — каза Орсо и вдигна успокоително длан. Това поне го умееше. — Всички тук сме граждани на Съюза. Всички сме поданици на баща ми. Просто отказвам да повярвам, че не можем да намерим мирно разрешение на проблема.

Може и да не беше прекарал много време в преговори за живота на заложници, но в това да убеждава хора, че може да му се има доверие — в игрална зала, спалнята на дама, в магазина на лихвар — имаше огромен опит. Вгледа се в очите на Малмър, заговори тихо, усмихна се миловидно — самата невинност.

— Наясно съм, че архитектът на тази злощастна ситуация е… началник Ризно. Забелязвам също така, че той не е сред нас в тази стая. Може би защото с нарастване на опасността отдадеността му на каузата се е изпарила? — Стори ли му се, или лицето на Малмър потрепна едва при споменаване на името. — Познавам този тип хора. Ще бъда откровен, познавам ги от огледалото си сутрин. Хора, които забъркват кашата и оставят на друг да оправя бъркотията им.

Орсо отбеляза, че никой не се завтече да го разубеждава, разочароващо, но факт. Но същевременно никой не се притече на помощ и на Ризно.

— Знам какво е… — той погледна един по един тримата с изпълнени със съчувствие очи — да понесеш вината на друг. Оценявам факта, че тези, които са останали в града, са онези, които наистина ги е грижа, и са останали, за да опитат да поправят грешките. Онези, които забъркаха тази каша, ще бъдат открити и наказани, в това ви уверявам.

— О, по този въпрос спор няма — изсъска Пайк.

— Но аз нямам намерение да наказвам вас за техните престъпления. Това, което ме тревожи в момента — единствената ми грижа в момента — е безопасността на всеки мъж, жена и дете във Валбек. Всеки човек в града, без значение от коя страна на барикадата стои. Мога да отнеса исканията до баща си. Мога да уредя да бъдат прочетени пред Висшия съвет. Но в края на краищата не е тайна нито за вас, нито за мен, че не мога да обещая, че ще бъдат изпълнени. — Орсо пое дълбоко въздух и въздъхна. — Мога обаче… да ви обещая амнистия. Пълна амнистия за всеки Трошач, който се предаде до залез-слънце утре, и при условие че всички заложници ще бъдат освободени живи и здрави. В момента, в който това е факт, снабдяването на града с храна ще бъде възобновено.

— Ваше Височество — скочи Пайк, — не можем да допуснем предателите…

Орсо го накара да замълчи с вдигане на ръка, без да откъсва очи от тези на Малмър.

— Алтернативата, за съжаление, е да заповядам на полковник Форест да продължи обсадата на града. Нямам належаща работа, мога да чакам колкото дълго се наложи. Но когато се стигне дотам да се предадете, а това е неизбежно, тогава ще се предадете на началник Пайк, не на мен.

Изражението на обезобразеното лице на началника определено не беше от вдъхващите надежда. Малмър се облегна бавно назад и се вгледа изпитателно в очите на Орсо.

— Защо да ти вярвам?

— Разбирам защо не бихте ми се доверили. Но предвид обстоятелствата, намирам предложението си за повече от щедро. Знам, че на повече не сте и разчитали.

Малмър хвърли поглед на Херон. После на Тюфел. И двамата седяха с каменни изражения на лицата.

— Трябва да обсъдя това с другите.

— Разбира се. — Орсо се изправи и подаде ръка на Малмър през масата. Възрастният мъж я изгледа за момент, после я стисна в огромната си длан.

Орсо удържа мощното му ръкостискане:

— Но настоявам да получа отговор днес, до залез-слънце.

— Ще го имате. — Малмър се замисли за момент. — Ваше Височество.

Той излезе и се отправи с тежка походка към вратите, последван моментално от нервния си съратник. Столът на Тюфел изстърга шумно по пода, докато тя се изправяше. Жената изгледа за последно Орсо с неприкрита ненавист и също тръгна към вратата. После вратата се затвори.

— Великолепна работа, Ваше Височество. — Едва повдигнатите вежди на Пайк подсказаха изненадата му и Орсо не можеше да го вини за това. Той самият имаше изключително ниско мнение за себе си, защо да очаква повече от околните? — Доста майсторски изиграно.

— Да си призная, получих значителна помощ. — Орсо извади писмото от джоба си. — От жената с лице като брадва.

Пайк изчете внимателно изложената стъпка по стъпка стратегия в писмото.

— Значи тя е човекът на архилектора в града.

— Няма съмнение по въпроса. Изглежда, е успяла да спечели доверието на Трошачите.

— Впечатляващо. — Пайк извърна поглед към вратата. — И сега на преценката ѝ е заложено толкова много.

— Така е, началник. — Орсо се замисли отново за Савин и тревогите го налегнаха с пълна сила. Сама в града. Заложник? Труп? Направи болезнена гримаса. Усети надигащото се главоболие.

Май все пак не е чак толкова рано за едно питие.

Да стиснеш юздите

Още не се беше зазорило и студеният въздух щипеше носа на Риккъ и караше дъха на ранените да излиза на големи кълба.

Зачуди се колко ли бяха налягалите по поляната ранени. Сто може би. Или повече. Прегърбените и омазани с кръв лечителки минаваха от човек на човек, шиеха и превързваха рани, наместваха кости, раздаваха храна, вода и колкото можеха, утеха. Но тя не беше много.

Над поляната се носеше басово жужене, но не като това около цветен храст, който пчелите просто не можеха да оставят на мира, това тук излизаше от устите на ранените — мърморене, скимтене, пъшкане и хленчене. Болезнен хор. Потискащо преживяване. Риккъ потрепери и се сгуши в кожената яка на наметалото.

— По-високо, казах.

— Извинявай. — Рамото я болеше, но тя вдигна факлата още по-нагоре. Напъхала върха на езика си в дупката на липсващия зъб, Изърн шиеше съсредоточено раната на рамото на момчето. То беше захапало дървено трупче и бе стиснало очи, а по бузите му се стичаха сълзи.

— Не си те представях като лечителка — каза Риккъ и направи гримаса, когато Изърн попи кръвта от раната с парцал, но тя изби отново.

— Не си, а?

— Не мислех, че имаш някаква нежност в себе си.

— Нежност? Ха! Ако си ранен, последното, което ти трябва, е нежен лечител. — Изърн заби отново иглата и момчето изхърка. — Ако си ранен, нежният лечител може да е последното, което ще видиш. Добрите лечители са по-корави и безмилостни от добрия воин. Тяхната работа е по-тежка и с по-мижава отплата.

Една от жените изръмжа одобрително иззад захапания нож.

Изърн вдигна глава и изгледа многозначително Риккъ изпод вежди.

— Добрият лечител, също като великия водач, трябва да направи от сърцето си камък.

Момчето извади дървеното трупче от устата си:

— Имай милост де, спри да я разсейваш.

— Мога да те шия и едновременно да говоря с нея, момче. — Изърн изтръгна трупчето от пръстите му, натика го обратно в устата му и продължи да шие.

Риккъ обходи с поглед стенещите по земята.

— Толкова много ранени.

— И това са най-леко пострадалите. Тези, които има шанс да станат отново на крака.

— Да се чуди човек защо продължават да го правят.

— Кое, да се бият ли?

— Ъхъ, да се бият.

— Може би ще спрат, ако всичките ония именити воини дойдат тук, та да им навра носовете в лайната, които са забъркали, ама да виждаш някакви именити воини наоколо? Не, те не идват тук, щото, разбираш ли, тука не е много приятно. Няма много лъскава, наточена стомана тука, е, с изключение на парчетата, които вадим от раните. Женска работа е това лечението, нали?

Последното прозвуча малко двулично от нейна страна, Риккъ я видя да убива поне петима вчера с копието си, но като изключеше това, беше напълно съгласна с нея.

— Те рушат — промърмори тя, — ние създаваме.

Изърн поклати глава и стисна устни.

— Толкова труд да направиш човек, но не, те за убийците пеят. Кога за последно чу мъж да споменава женско име в песен? Освен в оная, разбира се, дето запяват последно, когато Големият изравнител постави ръка на раменете им и се сетят за майките си.

— Със сигурност има много начини да се оправи този свят — въздъхна Риккъ.

— Много благодаря за голямата мъдрост. — Изърн извъртя с досада очи. — Това, което съм научила за трийсет и шест зими, е, че светът от само себе си няма да се оправи. Искаш ли да излекуваш рана, хващай иглата и почвай да шиеш.

Дали заради всичката тази болка около себе си, но Риккъ се почувства още по-безпомощна.

— Но какво мога да направя аз?

— Ти? Риккъ с дългото око? Видя хората на Калдер Черния да идват, нали така? Вероятно спаси цялата армия. Спаси всички ни, нали така?

— Може би. — В интерес на истината, беше забелязала, че хората я гледаха различно сега. С уважение, което беше приятна промяна. Със страх — не чак толкова приятна промяна, но все пак. С омраза дори. Това последното беше едновременно неприятно и приятно. Никога не беше предполагала, че един ден ще е достатъчно важна, че хората да я мразят.

— Вече не си просто никоя, Риккъ. — Изърн облещи насреща ѝ очи. — Тръгна ти славата.

— Слава? Аз съм никоя.

— Аа, но не са ли тръгнали оттам всички велики водачи? Не започват ли така всички легенди? Обзалагам се, че имаш повече качества да ни поведеш към по-добро бъдеще от мнозина.

— Не съм никакъв проклет водач.

— Естествено, че не си, както се влачиш най-отзад и не спираш да мрънкаш колко си безполезна. По-високо, казах.

— Извинявай. Но да знаеш, че след малко ще трябва да намериш друг да ти държи факлата. Извикана съм на среща по изгрев-слънце. — И Риккъ се изпъчи гордо. — От самата Финри дан Брок.

— Ще иска да използваш женските си хитрини, за да убедиш сина ѝ да не се бие, така ли?

Риккъ увеси отново рамене.

— Ако е опряла до моите женски хитрини, значи е напълно отчаяна.

— Оо, мисля, че си способна на повече хитрини, отколкото предполагаш. Така де, нали точно ти му вкара идеята да се бие в главата? — Изърн извърна очи към нея и ѝ намигна заговорнически.

— Какво?

— С приказките ти за лъв и вълк в кръг от кръв и така нататък.

— Просто казах каквото видях. Ти ме попита какво видях!

Изърн спря и вдигна поглед:

— Не можеш да избираш какво виждаш, но можеш да избираш какво казваш. Преди малко говореше за промяна на света, а сега не можеш да накараш едно момче да размисли? Хайде да не се залъгваме, не е като да има много мисли в главата му така или иначе. — Тя скъса конеца със зъби и посегна към превръзките. — Знам какво си мислиш, че си просто пътник в подскачащата по пътя, останала без кочияш каруца. Че отиваш, накъдето решат подплашените коне, че нищо не зависи от теб. Но знаеш ли какво, ако погледнеш надолу, ще видиш, че юздите са в ръцете ти. — Тя изгледа многозначително Риккъ. — Може би е време да започнеш да ги използваш. А сега вдигни проклетата факла.

Младия лъв по принцип изглеждаше добре, но гневът определено му отиваше. А също пресните белези от битката и дори намусената физиономия. Накратко, в момента Риккъ не можеше да си представи по-добре изглеждащ мъж от него.

Проблемът обаче беше, че двубоите до смърт невинаги се печелеха от по-добре изглеждащия. Всъщност, ако историята беше надежден източник, победителите обикновено бяха грозници. Сигурно просто бяха прекарали повече време в тренировки за разлика от красавците, които си прекарваха времето предимно пред огледалото. Риккъ реши да им спести тези си наблюдения, понеже всички бяха и бездруго достатъчно изнервени. С право. От една страна, Лео беше заложил всичките им надежди за бъдещето в двубой с един от най-опасните мъже в Севера. От друга, той, пословично известен с лошата си преценка, беше единственият, който не виждаше, че това е най-лошата идея на света, отстъпваща единствено на тази да тръгнеш на битка с краставица вместо меч.

Допълнително напрягаше обстановката застаналият в средата на шатрата рицар вестител с навит на свитък пергамент в облечения си с бронирана ръкавица юмрук. Първоначално, когато отметна чергилото на входа и го видя изтъпанен неподвижно в средата на шатрата, се замисли за това откъде ги изнамираха все такива високи копелета за рицари вестители. После се зачуди защо никой не му обръщаше внимание. Чак когато при един от особено гневните си изблици лейди Финри тръгна на една страна, размахвайки ръце, и мина право през него, после още веднъж на обратно, Риккъ осъзна, че лявото ѝ око пареше и рицарят всъщност не е в шатрата. Засега.

Когато видя хората на Калдер Черния да излизат от гората, беше започнала да мисли за дългото око като за благословия. Сега отново виждаше само проклятие в него.

— Не мога да се откажа — нареждаше Лео намусен, белязан, толкова прекрасен. — Какво ще си помислят за мен хората?

Майка му го зяпна с недоумение. Общо взето, от началото на разговора не беше спряла да го гледа така.

— Имаме много по-важни неща, за които да се тревожим в момента, от това какво ще си помислят за теб хората!

Беше ред на бащата на Риккъ и той застана между двамата и постави ръка на рамото на Лео.

— Виж сега, синко. Една от ирониите на живота е, че колкото повече остарява човек и колкото по-малко години му остават, толкова повече се страхува да не ги загуби. На младини всички се мислят за безсмъртни, но… — той щракна с пръсти пред лицето на Лео — животът ти може да свърши просто ей така.

— Знам това! — каза Лео. — Между другото, точно твоите истории за Кървавия Девет ме запалиха толкова по двубоите! Историите за победите му в кръга. Със съдбата на целия Север заложена на…

На лицето на бащата на Риккъ се изписа истински ужас:

— Това бяха предупреждения, момче, не окуражения!

— А хрумна ли ви на вас двамата, че аз всъщност може да победя? — Лео стисна надрани от битката юмруци. — Хората ни са изтощени. Не чакаме подкрепления отникъде, а Скейл Желязната ръка идва със свежи сили! Това може би е единственият ни шанс да си върнем Уфрит. Да спасим протектората!

Бащата на Риккъ скръсти ръце на гърдите си и въздъхна дълбоко, извърна глава и погледна майката на Лео изпод вежди.

— Не мога да отрека, че в това има право.

— Мога да го бия! — Лео застана точно пред рицаря вестител и свитъкът с голям червен печат, който всъщност не беше там, почти опря в лицето му. — Знам, че мога! Риккъ го видя!

Бащата на Риккъ и майката на Лео извърнаха едновременно погледи към нея и тя замръзна на място с отворена уста и ококорени очи, приличаше на спипан с ръка в чужда кесия крадец.

И в този момент осъзна, че Изърн беше права. Какво виждаше и какво казваше, бяха две много различни неща. Нещо повече, не беше необходимо между тях да има прав път, можеше да сложи какъвто си искаше лабиринт от пътечки помежду им. „Съжалявам, Лео, сбъркала съм.“ „Съжалявам, Лео, майка ти е права.“ „Съжалявам, Лео, всъщност лъвът изгуби, отрязаха му топките и ги окачиха на побит в земята кол.“ Хм, май наистина държеше юздите. Май през цялото това време са били в ръцете ѝ. Може би наистина тя бе причината да стигнат дотук, но може би имаше начин да оправи нещата.

Проблемът обаче бе, че някъде най-отзад в съзнанието ѝ, в онова тъмно ъгълче, за чието съществуване досега дори не подозираше, се спотайваше желанието ѝ да види Лео да се бие със Стаур Здрачния. Да види как пролива кръвта на проклетото копеле пред очите на целия Север. Чак тогава тя щеше да получи отплатата, която ѝ се полагаше за баща ѝ, за ранените на онази горска поляна, за мъртвите при пръстта и за всички гадости, през които мина, докато я преследваха из мразовитите гори.

Можеше да си замълчи. Но избра да каже истината.

— Видях лъв и вълк да се бият в кръг от кръв и лъвът победи.

Майката на Лео притисна с пръсти слепоочията си:

— Значи ще рискуваш живота си, ще заложиш на карта съдбата на Севера само защото това момиче е видяло някакви биещи се животни по време на припадъка си?

— Тя видя Гвоздея да излиза с хората си от гората, преди да се е случило — каза с неохота баща ѝ. — Ако не беше казала, сега сигурно щяхме да сме до един при пръстта.

— Мътните да го вземат, Риккъ! — извика лейди Финри. — Не си глупачка! Кажи му, че това е пълно безумие!

— Ами… — Риккъ са заслуша в подрънкването и шума на приближаващи отвън стъпки — шпори и тежки бронирани ботуши — после извърна очи към тавана на шатрата. — Аа, сега разбирам.

— Разбираш какво?

— Няма значение какво мисля аз. Нито вие двамата.

— И защо, ако смея да попитам.

Риккъ кимна към покривалото на входа:

— Той ще ви каже.

Покривалото се отметна, рицарят вестител влезе, привел глава, изправи се и застана точно където беше стоял през цялото това време. Протегна напред ръка със свитък пергамент и висящ под него голям червен печат.

— Милорд Брок — каза той. — Послание от краля.

Всички затаиха дъх, докато Лео разчупи печата и разгъна пергамента. Не беше прочел и два реда, когато вдигна рязко глава и очите му се ококориха.

— Кралят ме провъзгласява за лорд губернатор на Англанд.

Бащата на Риккъ издиша бавно. Майката на Лео направи половин крачка напред.

— Лео…

— Не — каза той. Не повиши глас, но стана ясно, че нямаше да търпи възражения. — Знам, че искаш най-доброто за мен, майко. Но сега трябва да започна сам да вземам решения. Ще се бия със Стаур Здрачния. Нищо и никой няма да ме разубеди.

Лео се обърна и излезе от шатрата.

Рицарят вестител кимна някак глуповато на лейди Финри и последва навън новия губернатор на Англанд. За облекчение на Риккъ отнесе със себе си привидението си от шатрата.

— Е. — Бащата на Риккъ потри замислено наболата си остра брадичка. — Опитахме. — Потупа Риккъ по рамото и също излезе навън.

Лейди Финри се беше вторачила в покривалото на входа на шатрата. Само допреди миг беше командир на армията на Англанд, но с едно движение на писалката на краля бе понижена до просто още една разтревожена за живота на сина си майка.

— Изглежда, беше вчера, когато го кърмех, преобличах и му бършех задника. — Тя извърна поглед към Риккъ и гласът ѝ потрепери. — Той е глупак, който не разбира от нищо, но е роден с пишка между краката и затова му се полага да решава съдбата ни!

Изведнъж тя изглеждаше толкова стара, крехка и безпомощна. На Риккъ ѝ дожаля за нея, съжали за направеното, но беше прекалено късно, не можеше да върне времето назад. Дългото око понякога вижда в миналото. Но не може да те върне в него.

И тя сви рамене толкова високо, че почти опряха в ушите ѝ. Спусна ги и въздъхна обнадеждено:

— Може пък да победи?

Глупашко оръжие

— Проклетият глупак! — процеди през зъби Калдер.

— Ъхъ. — Детелината въздъхна. Вървеше след крачещия гневно през селото Калдер, слушаше и въздишаше. — Проклет глупак.

Мястото гъмжеше от хората на Скейл, свирепи воини, които не отстъпваха пред никого. Но когато виждаха крачещият срещу тях с буреносен облак вместо лице Калдер, отскачаха на мига от пътя му.

— Обичах жена си, Детелина — изръмжа той. — Обичах я повече от всичко на света.

— Ами… хубаво, предполагам?

— Най-голямата ми слабост.

— Аа.

— Обичах я и когато умря, единственото, което ми остана от нея, беше синът ни.

— Оо.

Калдер се насочи към таверната, в която беше установил временно тронната си зала кралят на северняците.

— Угаждах му, разглезих го, Детелина. И в много случаи, когато проклетникът си беше заслужил пердаха, аз виждах в него лицето ѝ и просто не можех.

— Е, сега е малко късно да го напляскаш — промърмори Детелината.

— Ще видим — каза Калдер, блъсна вратата и връхлетя гневно в таверната.

Крал Скейл пиеше. Какво друго да прави? Пиеше и се смееше настървено на разказите за битката, които според обичая с всяко следващо разказване се раздуваха все повече. Племенникът му, могъщият Стаур Здрачния, сдобил се с пресни синини и драскотини, се беше нахилил до уши, слушайки за собствените си подвизи, без да му прави дори впечатление, че са силно украсени. Насядали около тези двама герои, старите и младите воини от свитите ми се къпеха в лъчите на бляскавата победа, която всъщност не бяха спечелили още.

Когато видяха Калдер, невъоръжен, но с лице като наточен кинжал, те се умълчаха.

— Вън.

Старите и младите путки се навъсиха моментално, наежиха се, изроптаха под мустак, извърнаха глави всеки към главатаря си. Скейл изду нашарени от червени вени бузи и въздъхна, после посочи към вратата. Станаха и се занизваха един по един към нея, като не пропуснаха да поздравят на излизане Детелината със задължителния презрителен поглед. И той както обикновено изпроводи всеки един с дружелюбна усмивка. Вратата се затвори и в таверната останаха само четиримата. Крал Скейл Желязната ръка, брат му Калдер Черния, синът му Стаур Здрачния. И Детелината.

Прекрасна компания.

— Моето прекрасно семейство, най-после сме всички заедно! — провлачи саркастично думите Калдер.

— Татко… — поде наперено Стаур.

— Ще ти дам аз на теб един татко! Значи одобряваш това безумие, така ли, Скейл?

— Във война сме, братко. — Скейл изгледа спокойно брат си изпод посивели вежди. — И да, по време на война одобрявам това воините да се бият.

— Проблемът не е, че се бият, а как и кога! Излагаш на риск всичко, което сме постигнали дотук! Всичката работа, която свършихме! — Естествено, имаше предвид всичко, което беше свършил той. Скейл пиеше отзад, а Стаур се перчеше отпред и с това приключваше работата им. — Ти си бъдещето ни, Стаур! Бъдещето на Севера! Не можем да рискуваме…

— Същото каза и преди двубоя ми със Странник-на-портата! — Стаур махна пренебрежително с ръка. — „Той е прекалено опасен, не можем да излагаме живота ти на риск, ти си бъдещето“ — захленчи той и ако трябваше да е честен, Детелината намери имитацията му на Калдер за доста успешна. — Но аз го победих! Точно както Кървавия Девет е победил Шама Безсърдечния, въпреки че никой не е мислел това за възможно! — И той изпъчи гърди и очите му блеснаха като на петел, съзрял друг петел в курника си. — Това южняшко хлапе не е и наполовина мъж, колкото беше Странник-на-портата! По-малко и от четвърт даже!

— Наричат го Младия лъв и това, което чувам от шпионите ни, е, че е страховит противник. Освен това колко пъти трябва да ти повтарям „Не се страхувай от врага си, но го уважавай“, за да ти уври главата? Всеки двубой е ненужен риск. Врагът е изтощен, а ние имаме свежи подкрепления. Хората на Плочата може да ги обградят по фланга, теренът е…

— Стига вече стратегии. — Скейл сбърчи нос, сякаш думата смърдеше. — През зимата ми каза, че на пролет ще сме спечелили войната. През пролетта ми каза, че ще сме я спечелили до края на лятото. През лятото — на есен. Миналата седмица каза, че на практика сме я спечелили вече. Че си надхитрил съюзническата кучка и че с Кучето било свършено. Изглежда, южняшката кучка се оказва по-голям мислител, а Кучето по-корав боец, отколкото си ги мислел. И какво, ако и този път си ги подценил и няма да сме ги довършили до идването на зимата? И какво, ако мудният им крал се събуди и вземе та изпрати подкрепления? Тогава какво, а?

Калдер махна гневно с ръка:

— Ако Мидърланд щеше да праща помощ, досега да е пристигнала. До идването на зимата ще сме приключили с тях.

— Не се тревожи — каза Стаур. — Аз ще съм приключил с тях до залез-слънце утре. — И той се изсмя, Скейл също се изсмя, а Калдер определено не се изсмя. Детелината ги гледаше и си мислеше как това със сигурност не беше начинът да управляваш кралство. — Кървавия Девет никога не е бягал от двубой, нито Дау Черния, нито Уирън-от-Блай, няма да избягам и аз!

— Току-що изброи няколко мъртви празноглавци! — изсъска Калдер и насмалко да отскубне кичур от косата си. — Кажи му бе, Детелина, мътните да го вземат, кажи му!

Детелината беше прекарал няколко месеца в повтаряне на все същите неща и думите му все пропускаха целта. Повече успех щеше да има, ако тръгнеше срещу тежковъоръжена конница с лък и пълен с нарциси колчан. Но какво пък, един нарцис повече няма да навреди. Той разпери ръце, все едно държеше цял поднос с мъдри съвети:

— Няма по-голяма глупост от това доброволно да се изправиш срещу опасен противник на равни начала. Виж мен например. Всичко изгубих в кръга.

— И топките си ли остави там? — изви презрително устни Стаур.

— Още са си на мен, принце, малко по-спаружени, но иначе живи и здрави. Разликата е, че повече не мисля с тях.

— Племенникът ми победи Странник-на-портата в кръга — заяви Скейл и издуха малко пяна от чашата с ейл. — Никакъв проблем да бие някакъв си южняк.

— Я ми припомни, братко — каза Калдер. — Кой ти отсече ръката? Някакъв си южняк, доколкото си спомням?

Скейл не се ядоса, просто се нахили и изложи гордо на показ оредели зъби.

— Умен си, братко. И хитър. Точно като баща ни. Всичко, което имам, дължа на твоя ум, на безмилостността и верността ти, не съм забравил това. Много неща разбираш по-добре от мен. Но ти не си боец.

Устните на Калдер се изкривиха от гняв:

— Не си се бил от двайсет години! Искаш да го гледаш как се бие само защото си мислиш, че така ще си припомниш славните си години. Дебел си като…

— Да, да. Дебел съм като свиня. Прехвърлил съм разцвета на силите си с повече от двайсет години и съм станал за посмешище на мнозина. Но забравяш нещо, братко. — Скейл пъхна палец и повдигна дебелата огърлица. Диамантът в средата ѝ улови оранжевите светлини от огнището и засия. — Аз съм първородният син на баща ни. Аз нося огърлицата му. Аз съм крал! — Той пусна огърлицата и стовари здравата си ръка на рамото на Стаур. — И сега назовавам Стаур Здрачния не само за мой наследник на престола, но и за мой първенец в двубоя. Той ще влезе от мое име в кръга. Той ще се бие за Уфрит и земите между Уайтфлоу и Къск. Точка по въпроса.

Устните на Стаур се разтеглиха в доволна усмивка.

— Може би сега е добре да оставиш воините да поговорят, татко — каза той. — Нищо интересно за теб, ще обсъждаме избора на оръжие за двубоя.

Калдер остана за момент на място и го изгледа с каменно изражение на лицето.

— Воини — изсъска накрая той, сякаш не можа да измисли по-голяма обида, обърна се и излезе от таверната.

Стаур вдигна чашата си.

— Честно, чичо, ама като го хванат понякога настроенията и като почне да блее като овца…

Плесницата прозвуча като камшик. Ударът на Скейл беше толкова рязък и силен, че Стаур изпусна чашата и тя се изтъркаля на пода.

— Да не съм те чул да говориш така за баща си, момче! — озъби се кралят. Дебелите му пръсти се бяха отпечатали на зачервената буза на Стаур. — Покажи малко уважение, всичко, което имаш, дължиш на него! — Скейл замълча, после потупа позлатената топка на дръжката на меча си. — Наречи ме старомоден, но аз винаги съм предпочитал меча. Ти какво мислиш, Детелина?

— Мисля, че мечът е глупашко оръжие.

Стаур разтри буза, присви очи и изгледа чичо си. После погледна към Детелината:

— Носиш такъв на кръста си.

— Така е. — Детелината изчопли нещо от очуканата и надрана топка на дръжката на меча си. — Но гледам да не го вадя от ножницата.

Скейл вдигна ръце и поклати невярващо глава:

— Вадиш си хляба, като учиш хората да използват мечове?

— Плащат ми да ги уча, но първият ми урок винаги е „Не налитай на бой“. Тръгнеш ли срещу някого с меч в ръка, той ще те види, че идваш. А види ли те човекът, когото си тръгнал да убиваш, че си тръгнал да го убиваш, значи не правиш нещата както трябва.

— В кръга няма къде да се криеш. — Стаур извърна пълния си с отвращение поглед от Детелината. — В кръга другият е винаги готов.

— Ето защо човек трябва да стои далече от мечовете и още по-далече от кръга. Пари, земя, слава, приятели, името си дори — те не са важни, забрави ги и си спаси живота. С време и труд те се печелят наново. — При него се получи, нали? Изгуби име и си спечели ново. Все още помнеше сладкото ухание на детелините, докато лежеше в кръга и чакаше края. — Но никой не е победил Големия изравнител. Никой не се е върнал от пръстта.

— Думи на страхливец — изсъска Стаур.

— Живият страхливец може да се сдобие с кураж един ден. Мъртвият герой обаче… — Детелината обичаше да говори, но понякога тишината казваше повече от думите. И той замълча и се усмихна. — Без значение. Нека да е твоята, Големи вълчо.

И той последва Калдер Черния и излезе навън.

За надеждите и омразата

— Напъхаха го в сандък — каза Юранд и се загледа унило в огъня.

— Кого? — попита Глоуард.

— Барнива. Изпратиха го обратно на семейството му.

Бързея направи болезнена гримаса, опипвайки голямата синина, с която се беше сдобил в битката.

— Ми така правят, нали? С мъртвите.

— Затрупаха го със сол, но си мисля, че докато стигне дотам, ще е станал на нищо…

— Вие какво, съревновавате се кой да заеме мястото му ли, кой ще е следващият изморен от битките ветеран? — скастри ги Лео. Не му харесваше накъде отиваше разговорът. Не искаше да мисли за смъртта на Барнива. Нито за това каква част от нея може би беше по негова вина. — Чака ме двубой. Утре мен може да слагат в сандък!

— Защо? — попита Бързея и челото му се сбръчка от учудване. — Къде ще те пращат теб, майка ти е тук, в лагера.

Лео изскърца със зъби.

— Искам да кажа, че сега трябва да се съсредоточа. Жалко за Барнива. Беше смел мъж. Добър приятел. Винаги до теб в нужда. — Усети как гласът му потрепери. — Ако не беше вдигнал щита си пред мен… — Може би щеше да е още жив. Сега всичките му досадни предупреждения за ужасите на войната изглеждаха мъдри слова. Лео не беше предполагал, че някога ще му липсват. — Жалко, много жалко за Барнива, но ще го оплакваме по-късно. Сега трябва да направим каквото трябва, за да не е напразна саможертвата му. Неговата, на Ритър и на всички останали… — Проклятие, гласът му пак затрепери. Обзе го гняв. — Има нужда всички да се съсредоточите сега. Трябва да избера какво оръжие да внеса в кръга. Животът ми може да зависи от този избор.

Юранд вдигна глава и се оживи:

— Съжалявам. Но просто… — И той се умърлуши отново и увеси рамене. — В сандък.

— Копие — каза Антоп. — Има обхват, бързина, финес…

— Финес? — Бързея се изсмя и поклати глава. — Кръгът не е място за финес.

Глоуард извъртя с досада очи, все едно по-голяма глупост не беше чувал.

— И като се промуши Здрачния под тая сопа, която ти използваш, тогава какво?

— Контрааргументът ви, господине? — Антоп повдигна изискано вежда. — Нека позная, огромна секира? Да, огромна, по-тежка от него самия секира, която да завърти два пъти, преди да остане без дъх, прав ли съм?

Глоуард изглеждаше засегнат от сарказма му.

— Ами правят и малки секири…

— Копието е прекалено тромаво за двубой в ограничено пространство. — Бързея изкриви лице и потри отново синината на бузата си. — Секирата е просто оръжие, здраво и надеждно, подходящо за близък бой.

— Ако става дума за близък бой, мечът предлага повече разнообразие. — Антоп описа с жест всяко движение. — Наръгваш, посичаш, промушваш, удар с дръжката.

Глоуард за пореден път извъртя очи.

— Хайде пак старият удар с дръжка. Мечът е очевиден избор, предсказуем е, ще има поне един меч в кръга.

— Мечът е класика.

— Пропускате нещо важно — прекъсна ги Лео. — Никога не знаеш дали ще се биеш с каквото си внесъл, или ще го дадеш на противника си и ще се биеш с каквото той е донесъл. Затова ти трябва нещо, с което си добър, а копелето не е.

Глоуард сбърчи чело:

— Нещо като…

— Не знам. Ето защо питам вас!

— Може би трябва да питаш някого, който е умен. — Бързея беше пъхнал пръсти в устата си и пробваше дали един от зъбите му се клати. — Като майка ти например.

— В момента отношенията ни са малко обтегнати — каза Лео и се намуси. — Тя не е много ентусиазирана от цялата тази работа с двубоя.

Настъпи мълчание. Антоп и Глоуард се спогледаха. Юранд се наведе напред и погледна открито Лео в очите. Мразеше, когато той правеше така, изглеждаше толкова убедително.

— Мислиш ли… не знам… че може би е добра идея да я послушаш?

— Сериозно? Сега?

— Ами тя е най-добрият тактик, когото съм виждал…

— Значи не мислиш, че мога да се справя?

— Никой не вярва в теб повече от мен! — Юранд се покашля, огледа се сконфузено и се дръпна леко назад. — Повече от нас. Но двубоят е… прекалено голям риск. Всичко може да стане. Аз просто не искам… ние, ние не искаме да… пострадаш. — Гласът му го предаде и той изграчи едва-едва последната дума. Сякаш не успя да каже каквото мислеше: „да умреш“. Не беше тайна, че в кръга имаш два изхода, победа или Големия изравнител.

— Добър ли си с бич? — попита Антоп.

Лео го зяпна учудено:

— Ти сериозно ли?

— Веднъж видях една гуркулка да избива мечовете от ръцете на мъже. В едно представление. Извика ги от публиката и… е, беше страхотна гледка. После изведе едно момиче и го разсъблече с бича, без да го докосне, свали му половината рокля. — Споменът го накара да се усмихне.

— Предлагаш значи да разсъблека Стаур Здрачни в кръга, така ли? — попита Лео.

— Не, но… нали каза… нещо, което другият да не може да използва, та си помислих…

— Да имах аз бич, така щях да ви опердаша. — Риккъ се зададе откъм огъня. Клатеше глава и въртеше из устата си топчето дървесна гъба. Лео се зарадва да я види. Особено много. С дългото око или не, но тя винаги виждаше нещата ясно, никакви глупости не ѝ минаваха и винаги говореше направо. Показа му, за да види истината, нали? Мъртвите му бяха свидетели, имаше нужда от малко яснота в момента, трябваше да си прочисти главата.

— Говорим за оръжия, жено — изръмжа сърдито Глоуард.

— Чух… мъжо — отвърна Риккъ, — чух също, че говорите със задниците си. Не е толкова важно какво внасяш в кръга като оръжие, колкото е важно какво внасяш тук. — Тя почука с пръст по главата си. — Съмнявам се, че можете да помогнете много с първото, а за второто съм сигурна, че си нямате и най-малка представа и само ще навредите.

— И в колко двубоя си се била ти? — попита възмутен Джин.

— В толкова, колкото вие тук, взети заедно — отвърна Риккъ. — Хайде сега да ви няма, трябва да поговоря с този боец тук.

Дали защото бяха свикнали да бъдат командвани от майката на Лео, дали защото Риккъ беше заела от властното ѝ поведение, но те се надигнаха послушно и започнаха да си събират нещата.

— Но да не се отдалечавате много, ей! — провикна се след тях Риккъ. — Утре ще трябва да държите щитове за него!

— Какви те прихващат? — попита я Лео.

Риккъ подсмръкна мощно и халката на носа ѝ потрепна.

— Изърн каза, че е време да хвана юздите.

— Аха, значи съм кон, така ли?

— Точно така. И имаш нужда от малко пришпорване.

— Това обикновено е работа на майка ми. — Мисълта за предстоящия двубой до смърт го споходи отново и той усети нов прилив на тревога. — Но когато най-много се нуждая от нея, никаква я няма.

— Тъжна история, да, но се боя, че тя вижда нещата иначе. Свикнала е да командва, Лео. И сега се чувства безпомощна. И изплашена, предполагам.

— Изплашена, тя? Аз ще се бия утре с Големия вълк. А тя просто трябваше да е тук, до мен!

— Слушам те от седмици да се оплакваш, че вечно ти диша във врата. И сега, когато най-после излезе от сянката ти, ти липсва, така ли? Мътните го взели, Младия лъв иска мама.

Лео въздъхна дълбоко:

— Права си. Цял живот съм искал това, да се бия в кръга. — Той се хвана за главата. — Да му се не види, Риккъ, защо ми е притрябвало да се бия в кръга?

Тя хвана китките му и дръпна ръцете му надолу.

— Никой не помни как е бил спечелен един двубой, само кой го е спечелил. Ще се биеш здраво.

— Добре.

— Ще се биеш подло.

— Да.

— Лъвът победи вълка.

— Знам.

— Не, не знаеш. — Тя взе лицето му в шепите си. — Лъвът победи вълка. Видях го. — Огромните ѝ, светли очи бяха изпълнени с увереност и това го обнадежди. Вдъхна му кураж. Отново беше себе си. Младия лъв! Тя се оказа всичко, от което се нуждаеше преди двубоя. Извор на вяра и увереност насред пустиня от съмнения и колебания. Беше точно както казваха хората, че всеки свестен мъж се нуждае от свястна жена до себе си. Или под себе си.

— Мамка му, колко те обичам — каза той. Веждите ѝ подскочиха. Неговите също. Защо каза това. Май щеше да се окаже права майка му, най-малката емоция го изваждаше напълно от равновесие. — Искам да кажа… нямах предвид обичам в смисъл на обичам — взе да заеква Лео. А какво имаше предвид тогава? Как се нарича жена, когато ти е любовница и близък приятел едновременно? Не му се беше случвало досега. — Или… може би имам предвид точно това.

— Обещай ми нещо тогава. — Тя постави ръка на тила му, придърпа лицето му към своето и носовете им почти опряха един в друг. — Обещай ми, че ще убиеш копелето.

Лео оголи зловещо зъби:

— Обещавам. Нали това е смисълът на двубоя, да убия копелето. Ще го направя за теб. За Ритър. За Барнива… — Той се усмихна. — Мечът на Барнива. Това ще внеса в кръга.

— Добър избор, предполагам.

Тъгата го налегна отново, когато извърна поглед към моста и тревогите не се забавиха да я последват.

— Надявам се на мен да донесе повече късмет, отколкото на него.

— Ти нямаш нужда от късмет. — Риккъ изви главата му настрана и го целуна нежно, после настоятелно, вдъхваща кураж целувка. — Видях го.

Хората вече се събираха на мястото. Явно пролетите вчера реки от кръв само бяха изострили повече жаждата на мъжете за още. След собствената си загуба в кръга Детелината беше изгубил апетит за двубои, но бе поканен да държи щит от името на наследника на трона на Севера, а това минаваше за голяма чест. Беше разумно поне да се появи навреме.

Недалеч от моста, където битката беше най-свирепа, бяха очертали кръг от побити в пръстта колчета и намотано около тях въже. Бяха окастрили тревата в широкия шест стъпки кръг почти до земята. Дърводелците бяха вдигнали набързо дървени платформи, за да има откъде големците да не пропуснат нищо от двубоя, който щеше да реши съдбата на Севера. Бяха сковали пейки на тях, за да има къде да намърдат задници Калдер Черния и Скейл Желязната ръка, Кучето и лейди Брок. Достатъчно близко, за да не пропуснат и капка хвръкнала във въздуха кръв. Така де, ще е срамота просто да падне незабелязана на земята.

Времето също беше добро. Синевата избледняваше към хоризонта в далечината, слънцето слизаше бавно над билата на хълмовете. Ято гъски крякаше високо в небето, летеше на юг и не даваше пет пари за човешките деяния по земята. За тях бе все едно кой ще спечели и кой ще изгуби, кой ще живее и кой ще умре. Успокоителна мисъл, че утре гъските пак ще шляпат с криле и ще крякат в небето, без значение кой беше спечелил двубоя. Съмняваше се обаче, че онзи, който свършеше с меч в задника, щеше да се съгласи с него.

Мъжете, които държат щитове около кръга и чиято работа е да не пускат никого да не излезе от него, преди да е уредена работата със залога, обикновено бяха най-свирепите воини от двете страни и в интерес на истината, някои от младоците го докарваха на свирепост, ако можеше да се съди по погледите, които хвърляха наоколо. Възрастните се бяха нагледали на двубои и пестяха смъртоносните погледи за когато наистина имаше нужда от такива. При все че бяха на различни страни, някои от воините на Кучето и Скейл си бъбреха като стари приятели. Детелината познаваше повечето. Червената шапка и Оксел, Плочата и Брод Тихия, Лемун Кредата от поречието на Яус и Грегун Празноглавия от западните долини. Видя и Гвоздея с щръкнала нагоре като пискюла на магарешки бодил бледоруса коса. Беше превързан на няколко места и по превръзките му беше избила кръв.

Странно как допреди няколко часа щяха да се изтрепят един друг, а сега си бъбреха, все едно нищо не беше станало, седяха рамо до рамо и лъскаха металните обкови на щитовете си, припомняха си стари битки, вчерашната също, умуваха за предстоящите. От друга страна обаче, имаха много повече общо с именитите воини на врага, отколкото с обикновените хора от своята страна.

— Най-самотната професия — промърмори под нос Детелината. Е, пастирите също не срещаха много нови лица в работата си, но от тях поне не се очакваше да убиват малкото си стари приятели.

— Джонас Стръмното. — Детелината се сепна и извърна рязко глава по посока на хриптящия глас. Чувайки това име, изпита смесица от страх и вълнение. До него стоеше едър мъж с очукан и накълцан щит в ръка. Ветрецът помръдваше дългата му, посивяла коса покрай прорязаната му от белег буза с набола по нея сива брада. Пред такъв белег този на Детелината бледнееше. В средата му, където някога беше имало око, сега лъщеше метално топче.

— И това ако не е Коул Тръпката. Вече не съм известен като Стръмното. Открих, че имаш ли голямо име, хората ти вадят нож просто за да отрежат парченце от него и да го прикачат към своето.

Тръпката кимна и въздъхна уморено като човек, преживял всичко това.

— Светът е пълен с надъхани за слава мъже, така си е.

— И понеже не виждам смисъл да се присъединявам към тях, сега съм просто Детелината.

— Имаше детелини в кръга, а? Когато се би в двубой.

— Имаше. И до ден-днешен замирише ли ми на детелини, се сещам какво е да те бият в двубой.

Тръпката кимна отново и пак въздъхна.

— Трябва да седнем да си поговорим някой ден. Един стар боен кон с друг.

— Не, Тръпка. Ти си боен кон. Аз съм враната, която кълве труповете по бойното поле след битката.

— О, не ме разбирай погрешно, харесва ми преструвката, бива си я. — Тръпката хвърли поглед на Гринуей, който крачеше наоколо така, все едно той щеше да се бие с Младия лъв и победата му беше в кърпа вързана. — Не се съмнявам, че около тебе има достатъчно надъхани младоци, които те взимат за посмешище. — Той се наведе и прошепна в ухото на Детелината. Или по-скоро издиша още по-дрезгаво. — Но и двамата знаем какво си всъщност.

Детелината беше чувал приказките, че Тръпката виждал с това негово метално око неща, които няма как да видиш иначе. Глупости, естествено. Но че се беше нагледал на какво ли не, в това нямаше съмнение. Малцина бяха видели повече от него. В момента сигурно беше най-голямото име в Севера, което още хвърляше сянка по земята. Не му трябваше метално око, за да знае някои работи. Детелината пое дълбоко дъх:

— Е, знаеш как е, играеш с каквито карти ти се паднат.

— Някои от нас, да. Други съм чувал, че теглят ножа на човек с по-добра ръка, за да му вземат картите. Що за боец е този Стаур Здрачния?

— Аз не бих излязъл насреща му.

— Разумният човек гледа да избягва двубоите на всяка цена.

— Особено честния двубой.

Замълчаха и продължиха да гледат събиращите се. Прииждаха хора от Съюза, хора от Севера. Воини, прислужници, жени, скоро, накъдето и да погледнеха, виждаха гъста тълпа.

— А като човек що за птица е? — попита Тръпката.

— Каквото може да се очаква от човек с името Големия вълк. Нищо повече. Ами Брок?

Тръпката сви рамене:

— Каквото може да се очаква от човек с името Младия лъв. Ни повече, ни по-малко.

— Хм. Замислям се понякога, като знаем всичко, защо продължаваме да ги следваме тия копелета.

Шумът се усили, скандиране от едната страна и дюдюкане от другата. Синовете на Бетод си проправяха път през тълпата — най-разнородната двойка братя на света. Скейл Желязната ръка — огромен, затлъстял, накичен със злато и целият усмивка. Калдер Черния — тънък като копие и навъсен като буреносен облак.

— Много се изприказва в последно време за лоялност — каза Тръпката, изпровождайки с поглед двамата мъже, управлявали Севера през последните двайсет и няколко години, които заемаха местата си на пейката на една от платформите до кръга.

— Хм — изсумтя Детелината. — Двамата с теб, взети заедно, сме изредили сигурно една дузина мъртви главатари. И пред вид това, че имаме ръка в кончината на неколцина от тях, мога смело да заявя, че лоялността е прехвалена добродетел.

— Не е зле обаче да има на кого да си верен. — Шумът отново се усили, но този път скандирането и дюдюкането си размениха страните. Един възрастен мъж с дълга коса и остри черти на лицето се изкатери тромаво на платформата от другата страна.

— Кучето? — Изглеждаше сериозно посивял. Дрехите му, косата, лицето му дори. Сякаш животът беше изтекъл от него и от човека беше останала само обвивката, крехка и лека, да го духнеш — ще падне. — Човекът е прехвърлил най-добрите си години.

Тръпката извърна лениво очи към Скейл. Умееше го това Тръпката, без думи да казва много.

— Той поне имаше такива — добави той.

— Вярно. — Детелината въздъхна уморено. — В интерес на истината, уважавам много Кучето. Единственият човек в Севера, който се сдоби с власт и остана що-годе свестен. Останалите — Бетод, Кървавия Девет, Дау Черния, Калдер… между нас казано… — Детелината почеса белега на бузата си и понижи глас: — Съревнование за мястото на най-голямата путка под слънцето, ако питаш мен.

Тръпката кимна бавно:

— Върволица от задници, спор няма.

— Но обикновено задниците печелят, нали така? Наречи ме слабак, но аз лично предпочитам да съм на печелившата страна, а не на губещата, нищо че ухае по-приятно.

— Трябва да си поприказваш с дъщеря му някой ден.

— Чия дъщеря, на Кучето ли?

— Ъхъ. Риккъ. Не мога да гарантирам за уханието ѝ, но си струва да поприказваш с нея. — Той кимна към едно момиче, торба кокали, което се покатери на платформата и се намести между Кучето и някаква бледа жена, която Детелината вече беше определил като лейди Финри, губернатора на Англанд.

Риккъ отметна чорлавата си червеникава коса и виждайки големите ѝ, сиви очи, Детелината вече знаеше откъде я познава. Беше същото онова момиче, което се изтърколи по склона и се строполи в краката му. Момичето от гората, което той пусна да си върви.

— Засякохме се за малко с нея. Не я взех за нещо особено.

— Значи си се объркал.

Безсъмнено, момичето беше хубаво, пък макар и малко чалнато. Имаше някак дивашки вид, нервачка — погледът ѝ не спираше да шари, с изрисуван кръст на едното око и провесена от врата ѝ плетеница от всевъзможни дрънкулки. Приличаше на ученичката на някоя от онези планински вещици, но начинаеща, още не беше почнала да учи заклинанията.

— Шегуваш ли се? — попита той.

— Да ти приличам на шегаджия?

Детелината огледа Тръпката от глава до пети.

— Ни най-малко. Освен това отдавна се излекувах от заблудата, че съм прав за всичко.

— Колкото повече помъдрява човек, с толкова по-голяма охота продължава да се учи. — Едното крайче на устните на Тръпката се повдигна едва, докато гледаше тази Риккъ да ръкомаха оживено. Гордост ли беше това? Нещо повече, това беше най-силната емоция, която показа лицето му от началото на този разговор. И Детелината реши, че човек, способен да предизвика някаква емоция у този безизразен каменен блок, си заслужаваше вниманието.

Държащите щитове започнаха да приближават кръга и народът започна да се трупа зад тях, нетърпелив да намери по-добро място, откъдето да гледа касапницата.

— Кажи, като решиш да си побъбрим, Тръпка, дърто копеле такова. — Детелината взе щита си и тръгна към мястото си в кръга. — Ушите ми са винаги отворени за по-добри идеи как да стават нещата.

Риккъ се беше надявала, че когато зърне отново лицето на Стаур Здрачния, омразата ѝ към него ще се стопи, защото, честно казано, напоследък тя започваше да тежи на раменете ѝ като непосилен товар. Надяваше се, че ще погледне в очите му и ще види, че той не е чудовището, което се хвалеше в гората как щяло да я довърши, което изгори градината на баща ѝ, което изби толкова свестни хора, които тя познаваше. Не, ще види, че е просто човек с надежди и страхове като всички останали. И омразата ще се стопи.

Оказа се обаче, че с омразата е същото като с надеждите — едно го мислиш, а друго става.

Бъдещият крал на Севера крачеше нахакано из кръга под бурните овации на хората от своята страна, наслаждаваше се на хвалбите, на потупванията по раменете, хилеше се мазно като гост на сватба, който беше оправил булката предишната вечер.

— Това значи е Здрачния? — промърмори лейди Финри. Седеше сковано, изпънала гръб, пребледняла — беше повече от очевидно, че невъзмутимото изражение на лицето ѝ е маска.

— Самият той. — Риккъ присви очи. Искаше ѝ се прогледне, да го разгадае. Да открие слабост, която Лео да използва. Да го види мъртъв в кръга.

Но дългото око не се отваряше насила и всичко, което виждаше, бе влудяващата му, самодоволна усмивка, все едно той виждаше в бъдещето и там го чакаха само победи. Той хвърли поглед към нея и усмивката му се разтегли още повече. Отправи се с наперена походка към края на кръга пред нея.

— Ти значи си Риккъ? — провикна се той и я огледа нагло от глава до пети, с отворена наполовина уста и шаващ насам-натам език. — По-хубава си, отколкото те мислех.

Риккъ отвърна с изкривени от погнуса устни.

— Ти пък си точно толкова грозен, колкото очаквах.

— Чух, че си можела да виждаш в бъдещето. Видя ли се вече как ми лапаш патката?

Хората избухнаха в оглушителен смях и Риккъ стисна гневно юмруци.

— Засега само как губиш в кръга.

Той се нахили още повече:

— Тука те хванах, че лъжеш. Може би тогава излъга и за другото. — И той ѝ намигна нагло, преди да ѝ обърне гръб. Намигна ѝ копелето. Усети как кръвта ѝ кипва.

— Не бери грижа — извика тя, скачайки на крака. — Когато Лео те пречупи на две, сам ще можеш да си я лапаш!

Това предизвика смях от страната на Съюза и малко свирепи погледи от държащите щитове за Стаур. Риккъ забеляза сред тях Гвоздея, беше свъсил бледи вежди и гледаше право в нея. Тя се изплю демонстративно към него, но той само се усмихна и ѝ се поклони учтиво.

— Спокойно, спокойно — промърмори баща ѝ, хвана я за лакътя и я смъкна обратно на пейката. — Тежките думи са за глупаците и страхливците. Стаур може да е и двете, но ти не си нито едното, нито другото.

— Ще ми намига на мен тоя чекиджия — изръмжа Риккъ. — Аз ще намеря свиня да го изчука него, копелето мръсно. Ще го видя виснал на трънлив бръшлян, лично ще му тегля кървавия кръст. Аз ще изпратя червата му в кутия на татко му. С благоуханни билки. Да не могат да надушат какво има вътре, преди да са я отворили.

В този момент забеляза как я гледаше баща ѝ и колко тревожно бе лицето му.

— Какво? — сопна се тя и прегърби рамене. — Не мислеше, че мога да мразя някого, така ли?

— Внимавай, само това ще ти кажа. Мразиш ли толкова силно човек, даваш му власт върху себе си.

— Така да е. Но тя ще отиде с него при пръстта. — Дори в собствените ѝ уши гласът ѝ прозвуча прекалено настървено. — Големият изравнител изчиства всички сметки.

Откъм тяхната страна на кръга се надигнаха радостни и окуражителни подвиквания. Лео си проправяше път през тълпата, следван от приятелите си.

Баща ѝ се наведе към ухото ѝ:

— А можеш ли да обичаш някого? — Тя се извърна към него, видимо изненадана. — Аз съм стар, Риккъ. Не сляп.

Едното око на Лео потрепна, когато щитовете се скопчиха с тропот зад гърба му. Сигурно така изглеждаше затворник, когато тъмничарят превъртеше ключа в ключалката. Каза ѝ, че я обича. Тя не мислеше, че той излъга. Просто не можеше да повярва, че ще го чуе да казва, че обича някого другиго повече от себе си.

— Харесвам някои неща у него. — Най-хубавият корем, който беше виждала например. — Други не чак толкова. — Най-твърдата глава на света например.

— И да мразиш нещо в човек, пак можеш да го обичаш. Не е лесно да гледаш някого, когото обичаш, да влиза в кръга.

Риккъ стисна така здраво юмруци, че ноктите ѝ се впиха в дланите.

— Помага, ако мразиш другото копеле повече.

Шумът постепенно утихна, когато Изърн-и-Файл пристъпи в средата на кръга от подкастрена трева с копие в ръка. Тя изчака виковете да утихнат напълно и натика топчето дървесна гъба под устната си.

— Аз съм Изърн-и-Файл! Татко ми Крамок-и-Файл съди двубоя между Фенрис Страховития и Кървавия Девет. Беше всеизвестно копеле татко ми. — Чуха се смях и подвиквания. — Но копеле или не, беше известен! Освен това беше планинец, най-близкото до неутрален, което можеш да намериш в Севера. Аз съм също известна като него. — Тя вирна брадичка и посочи с палец към себе си. — Но с острия си ум и ненадмината прелест. — Хората се разсмяха. — И сега, като планинец, на мен се пада да съдя този двубой. — Тя се ухили на Стаур. — Но съм длъжна да призная от самото начало, че мразя оная путка ей там и не е късно да размисля и лично да я пречукам.

Смехът на тълпата само изнерви повече Риккъ.

— Възхищавам се на честността ти — каза Стаур.

— Дреме ми на мен на какво се възхищаваш, но съденето на двубой е свята отговорност, голяма чест и така нататък, и така нататък, та затова можеш да ми имаш доверие, че ще съдя справедливо.

— Не се притеснявам ни най-малко — отвърна Стаур. — Когато застана над трупа му, няма да има какво толкова да съдиш. Ти само дай знак за начало. Аз ще имам грижа за останалото.

— Уооо, спокойно, момче! — викна Изърн. — Луната обича реда. Първо трябва да се погрижа за представянето на първенците, залога и избора на оръжие. Не бери грижа обаче, няма да се задълбавам в разкрасяване на надутите ви имена повече, отколкото трябва. Ей там, от… — Тя се замисли, изгледа смръщено Лео, погледна ръцете си, после небето, изщрака с пръсти. — Ляво! Отляво на мен е Лео дан Брок, син на Финри дан Брок, новоиздигнат за губернатор на Англанд. Наричат го Младия лъв заради младостта му и огромното му мнение за себе си. Ако е толкова умел с меч в ръка, колкото е красив, чака ни прекрасен двубой за гледане. — Тя посочи с върха на копието си към Стаур. — Което прави онзи тип там Стаур Здрачния, син на Калдер Черния и наследник на огърлицата на Бетод. Наричат го Големия вълк заради… знам ли… заради това, че има най-косматия задник в целия Север, без значение. Той победи Странник-на-портата в двубой, но както всички знаем, човекът беше прехвърлил най-добрите си години. Доволни ли сте?

Лео не отговори, беше приковал очи в Стаур, сякаш не забелязваше нищо друго наоколо.

Все така усмихнат, Стаур сви рамене:

— Бива.

— Копеле, копеле, шибано копеле… — съскаше под нос Риккъ и дъвчеше настървено дървесната гъба. О, как само ѝ се искаше да усети гаденето в стомаха и паренето на окото, да зърне привиденията от бъдещето в кръга. Но засега нищо.

— Следващият въпрос! — провикна се Изърн. — За какво са тръгнали да се избиват двамата идиоти? Предимно мъжка гордост, както си му е редът в кръга, но освен това имаме проблема с черната земя на Севера. И победителят ще получи парче от нея, което наричат протекторат и което се простира от Уайтфлоу до Къск и включва в себе си Уфрит. Ако Стаур Здрачния спечели, земята ще принадлежи на крал Скейл. Ако Лео дан Брок спечели, протекторатът остава за Кучето и в нежната прегръдка на Съюза. Доволни ли сте от залога?

Никой не отговори. От страната на Риккъ никой не изглеждаше доволен от каквото и да било.

— Куче, главатар на Уфрит? — провикна се Изърн.

— Да — отвърна уморено бащата на Риккъ.

— Брок, лорд губернатор на Англанд?

— Да — отвърна рязко Лео.

— Скейл Желязната ръка, крал на Севера?

— Да — изръмжа Скейл и бузите му се разтресоха, когато потисна една надигнала се оригня. Имаше такъв отегчен вид, все едно това му беше третият двубой за днес. — Хайде приключвай вече, жено.

— Напът съм, лоена топко. — Изърн заби рязко копието си в земята и махна с ръка на Тръпката. — Дай ми щита си, хубавецо. — Тръпката се извърна да погледне през рамо и като разбра, че говореше на него, хвърли щита. Изърн го улови във въздуха и го подпря на канта му на земята. — Боя или ремък, Брок? — В интерес на истината, по щита на Тръпката бяха останали само няколко от най-упоритите петна боя, другото беше драскотина връз драскотина и голо дърво.

— Боя — каза Лео. И завъртя щита на ръба му и тълпата започна да крещи, да подвиква. Риккъ чу лейди Финри да поема рязко дъх и я видя да покрива очите си с длани.

— Той ще победи — каза Риккъ.

— Как е възможно да знаеш това?

Риккъ взе хладната ѝ, отпусната ръка и я стисна в своята.

— Той ще победи — повтори още по-уверено тя и опита да не обръща внимание на налегналите я тревоги и съмнения.

Може би наистина можеше да го разубеди. Но за това беше прекалено късно.

Щитът падна и изтрака на земята.

— Ремък — обяви Изърн. — Избирай, Големи вълчо.

Стаур улови за момент погледа на Риккъ и сви рамене с такова безразличие, все едно възможността да загуби не съществуваше.

— Нека той избира.

Лео поклати глава:

— Той да избира.

— Мъже! — Изърн извъртя с досада очи. — На нищо не могат да се решат. Ще се биете с каквото сте донесли тогава. — Тя хвърли обратно щита на Тръпката, измъкна копието от земята и посочи застаналите в кръг мъже със скопчени щитове. — От вас искам да държите двамата вътре, докато не приключи всичко. И без намеси повече, отколкото е прието. — Тя изплю сока от дървесната гъба, избърса уста с опакото на ръката си и кимна доволно. — Да приключваме тогава.

Където се коват имената

Лео беше чувал хората да казват „Нападението е най-добрата защита“. Не помнеше къде го беше чувал, нито от кого, но реши, че съвета го биваше. Дързък и надежден принцип. Прилично житейско мото. Планът му беше да бъде вихрушка. Да не оставя Стаур да си поеме дъх, да не му даде място да мръдне, нито възможност да мисли. Ще го побърка от удари, ще го прати при пръстта за нула време и ще пирува по случай победата си, ще се наслаждава на песните за майсторството си.

Но плановете имаха неприятната черта да се сриват в момента, в който се извадеха оръжия, и този на Лео умря в мига, в който Изърн-и-Файл извика „Начало!“.

Стаур го връхлетя така мълниеносно, че трябваше да обърне пронизващия си удар в нескопосано париране, почти моментално след това се озова залитнал назад, а мечът на Барнива разтресе ръката му, посрещайки мощен посичащ удар отстрани.

Зърна за миг усмивката на Стаур, проблясък на стомана и отново залиташе заднешком, парираше, избягваше атаките и пак парираше, но не спираше да отстъпва. Звънтенето на оръжията им при първоначалната, светкавична размяна на удари бе почти напълно удавено в рева на тълпата. Лео пропусна пред себе си един особено противен посичащ замах отстрани, който, ако бе попаднал в целта, щеше със сигурност да му отнесе главата, и се приготви на свой ред да нападне, но Стаур не му предостави никаква възможност за това. Той просто отстъпи от пътя на първоначалната слаба контраатака на Лео с презрителна усмивка на уста и моментално нападна отново.

Както изглеждаше, Стаур също беше чувал поговорката за нападение и защита. И по всичко личеше, че е по-добър в това отношение.

— Убий го! — крещеше пронизително Антоп.

— Давай! — викаше Юранд.

— Лео! — изрева Глоуард и разтресе щита си. И Стаур го връхлетя отново с три светкавични последователни удара и Лео избегна първите два почти по случайност. Третия пропусна пред себе си, залитайки отново назад, но успя да насочи криво-ляво пред себе си меча в опит да задържи противника си на разстояние. Вече нямаше съмнение, Стаур беше вихрушката, а той разнасяното от нея сухо листо.

Каква бързина само. Беше донесъл тежък северняшки меч — широко острие, масивен гард и дълга дръжка с едра, позлатена топка на края — но той го въртеше с такава лекота, все едно беше стириянска рапира. Почти никога не се връщаше в начална позиция за нова атака, а просто продължаваше с нападение от различна страна. Почти никога не отстъпваше назад, краката му се плъзгаха единствено напред. Намеренията му бяха пълна загадка и на Лео не му оставаше друго, освен да гадае откъде ще дойде следващата му атака.

Освен Бремър дан Горст, който спокойно можеше да претендира, че е най-умелият майстор на меча в цялата история на Съюза, Лео не беше виждал друг с такива нечовешки умения. Усети съмненията да плъзват като хладна тръпка по гръбнака му. Осъзна, че досега е бил увит в топлото одеяло на самоувереността, но то бе смъкнато от гърба му и той не беше подготвен за студа.

Но Лео беше чувал и друго да казват хората: „Има много начини да счупиш яйце“. Не беше напълно сигурен, че разбира смисъла, но му звучеше като надеждна философия. Прилично житейско мото като всяко друго. Стаур го превъзхождаше по бързина, но Лео имаше силата на своя страна. Ще изчака търпеливо да му се отвори възможност, после ще докопа чевръстото копеле и ще го пречупи като съчка.

Поредният промушващ удар на Стаур бе нанесен със светкавична бързина, но Лео беше готов. Изви тяло настрани, отклони острието на Стаур и вместо както преди да отстъпи, премина в нападение и за пръв път от началото на двубоя зърна за миг изписаната на лицето на Стаур изненада. Започна да сече с всички сили, засипа Стаур с тежки удари, които със сигурност щяха да накарат ръцете му да изтръпнат при парирането им.

Стоманените остриета изстъргаха едно в друго, когато Стаур спря меча на Лео, удържа го пред себе си толкова близко, че стоманеният ръб почти докосна върха на носа му. Гардовете на мечовете им се кръстосаха, побелелите им от напрежение юмруци почти се допряха, двамата се зъбеха, ръмжаха, натискаха с всички сили, започнаха да изместват стойка в търсене на някакво преимущество. Бяха застинали като статуи, а тълпата ревеше оглушително, умопомрачително.

Моментното опиянение от успеха угасна и бавно, много бавно Лео осъзна, че губеше и съревнованието по сила. Оголил зъби, той изръмжа, от устните му хвръкнаха пръски, но Стаур започна да го изтиква бавно назад, малко по малко, докато в един момент остриетата не се разделиха със звън и Лео залитна настрани. Не можа дори да си поеме дъх, преди мечът на Стаур да полети със свистене към него. Успя да го избегне в последния момент, но се подхлъзна, залитна и отскочи назад. Беше зяпнал от изненада, дишаше тежко.

Северняците в тълпата изреваха възторжено. Откъм страната на Съюза се разнесе мърморене. Големия вълк направи едно театрално въртене на меча си за радост на публиката и отново се усмихна. Очевидно всички бяха стигнали до едно и също заключение.

Че Стаур Здрачния бе по-добрият боец в кръга.

Лео беше чувал хората да казват също, че „винаги има начин“. Когато го чу за пръв път, не остана много убеден, но в момента му прозвуча като източник на нова надежда. Достойно житейско мото? Щом не може да надвие Големия вълк със скорост и сила, значи просто трябва да го бие по издръжливост. Ще го изтощи с непробиваема защита, твърда решителност и неумолима упоритост. Ако той е вихрушка, Лео ще бъде вкопало дълбоко в земята корените си дърво. Непоклатимо дърво, което и ураган не може да изкорени. Просто ще изтощи копелето.

Пронизващият удар на Стаур не беше добре насочен. За Лео не представляваше никаква трудност да го избегне с лекота, забелязвайки отварящата му се възможност за контраатака. Възползва се на мига, но в момента, в който скочи напред, Стаур свали рамото си, извъртя острието и замахна в къс, посичащ удар през средата. Лео ахна от изненада, когато долови полъха от профучаващото пред лицето му стоманено острие. Замахна в посичащ удар, но Стаур вече се беше извъртял настрани и пристъпваше на безопасно разстояние. И беше нахилен, вечно нахилен.

Тълпата изрева и за момент Лео си помисли, че беше заради него. Тогава усети гъделичкането по бузата си. Върхът на меча на Стаур беше одраскал бузата му, толкова остър и бърз, че дори не беше усетил допира. Заради кръвта ревеше тълпата. Неговата кръв.

Докато отстъпваше крачка-две назад, порязаното започна да щипе, после да тръпне. Лео се замисли колко лош щеше да е белегът. Зачуди се дали това не беше от онези рани, които северняците наричаха „кръщаващи“. Но тогава осъзна, че за тази цел трябваше да оцелее в двубоя, и гърлото му се стегна на топка. Мъртвите нямаха имена.

Усмивката на Стаур се разтегли заплашително, зловещо.

— Ще те накарам да кървиш, момче — каза той.

Върхът на меча на Брок профуча на педя разстояние от носа на Детелината и той се дръпна рязко назад. Оголил свирепо зъби, Стаур се хвърли срещу него и нанесе няколко последователни пронизващи удара. Зяпнал от изненада, Брок отскочи назад, изби острието на Стаур настрани и то изчатка в щита на мъжа до Детелината.

Мътните да го вземат, какъв шум. Стърженето на стомана, ръмженето и виковете на биещите си, яростният рев на тълпата.

Мътните да го вземат, каква блъсканица. Държащите щитове напрягаха ръце, кантовете тракаха един в друг, раменете на този отляво и този отдясно се блъскаха в неговите при всяко движение, пръстенът от щитове се гънеше и виеше при всяко доближаване на Стаур или Брок, ботушите мачкаха земята, гърбовете избутваха напиращата все по-близо и жадна за кръв тълпа.

Повтаряше си, че мрази тази представления, тълпа глупаци гледа как двама други глупаци се бият до смърт. Безсмислена бруталност и поне един пропилян напразно живот, изваждаща на показ най-лошото у човека. Но дълбоко, много дълбоко в себе си я обичаше. Все още изпитваше тръпката от наточена стомана и пролята кръв. Малка треска от Джонас Стръмното, забила се така дълбоко в него, че нямаше изваждане.

Нищо на този свят не раздвижва така кръвта, както гледката на биещи се до смърт в кръга мъже. С изключение може би на това да си един от тях. Усети гузното вълнение в стомаха си, когато Стаур връхлетя отново. Устните му се разтегнаха в жадна усмивка, когато Брок парира и отскочи назад. Момчето беше кадърен боец безсъмнено. Но бледнееше пред Стаур. И с всяка следваща размяна на удари все повече. Големия вълк въртеше тежкия северняшки меч толкова умело и с такава лекота, все едно беше игла за шиене. Майсторството му бе неоспоримо.

Последва нова размяна на удари — високо горе, ниско долу, пронизващ и посичащ. Брок работеше добре с краката, успя да парира всички удари, но докато се разминаваха, острието на Стаур остави червена резка по предмишницата му и пръсна няколко капки кръв в тълпата. Със сигурност можеше да осакати ръката на Брок, ако не да я отсече напълно, но не това търсеше в момента Стаур Здрачния, той не се бе сдобил с името Големия вълк заради скромността си. Както винаги той не пропусна възможността да се изперчи — ухили се и показа на тълпата червената ивица по острието на меча си. Майсторството му в перченето отстъпваше единствено на това с меча. За беда, двете често вървяха ръка за ръка.

Брок изскърца гневно със зъби, но продължи. Детелината не можеше да не се възхити на смелостта му, но каквото и да казваха по въпроса песните, смелостта не беше най-ценното качество на боеца. Двубоите обикновено се печелеха от по-безмилостния, по-свирепия и непоколебим противник. Все качества, в които Стаур бе ненадминат. С широка усмивка на уста, той скочи напред и замахна в широка дъга отстрани, принуждавайки Брок да отскочи и се блъсне с гръб в стената от щитове.

Детелината подхвана с щита си залитналия заднешком Млад лъв и омекоти сблъсъка колкото можа, после го избута в правилната посока, за да избегне меча на Стаур и избие последвалия му замах.

Съмняваше се, че тази му незначителна намеса щеше да промени изхода на двубоя. Денят се очертаваше като черен за Съюза. Черен ден за Лео дан Брок и близките му. И добър ден за Джонас Детелината, ще си каже човек. Все пак стоеше от другата страна и за един воин победата е всичко.

Само дето от време на време му се приискваше да има куража да застане на вярната страна, дори и тя да е губещата.

Някой беше започнал да бие барабан, ударите бяха бавни, тежки. Ако го видеше кой е, Риккъ лично щеше да удуши копелето.

Мътните да го вземат, какво напрежение. Това противно стягане в гърлото ѝ, задушаваше се, гледайки как двамата се обикалят в кръга — напрегнати, неоткъсващи очи от противника, дебнещи кучета, които всеки момент щяха да се нахвърлят едно върху друго. Риккъ усещаше в изранената си уста вкуса на повърня и страх. Мъжете с щитовете тропаха с крака, ревяха с пълно гърло.

Мътните да го вземат, каква безпомощност. Идеше ѝ да закрещи. Идеше ѝ да удари нещо. Да отскубне халката от носа си. Никой, какъвто и оптимист да беше, не можеше да се съмнява, че Лео ще умре в този кръг, и тя не можеше да направи нищо.

Тълпата се държеше така, все едно беше на панаир. Имаше покатерили се на дърветата деца, които седяха по клоните и зяпаха с ококорени очи. Скейл, огромният, тлъст като свиня крал, се заливаше от смях, лочеше от проклетия си бокал и пак се смееше. Тлъста планина от сланина.

— Как могат да се смеят на това? — прошепна лейди Финри.

— Не те са изправени пред Големия изравнител — отвърна бащата на Риккъ с каменно изражение на лицето.

Единственото по-лошо от страха, който изпитваше в моментите между сблъсъците на двамата, беше умопомрачителният ужас от самия сблъсък, който — всеки път шокиращ и светкавичен — я караше да замижи при всяко движение, караше задника ѝ да се стяга при всяко проблясване на стомана. Беше се вкопчила с една ръка в пейката като в седлото на необязден кон. С другата стискаше до посиняване леденостудената ръка на лейди Финри.

Знаеше, че само за миг може да изгуби всичко — любимия си, дома си, бъдещето си. Понякога хората са корави, оцеляват въпреки глад, студ и разочарование, понасят бруталния пердах на съдбата и се изправят отново, по-силни от преди. Но понякога са толкова крехки. Не се иска много, за да отиде човек при пръстта. Едно заострено парченце стомана е достатъчно. Мъничко лош късмет. Една-единствена непремерена дума.

Тя ли направи това? Нейна ли е вината, че се случи?

Ахна и подскочи на пейката, когато Здрачния скочи напред и в последния момент смени посоката. Звън на стомана, втори, трети, Лео замахна към него, но беше прекалено бавен, Стаур се шмугна ловко под удара и мимоходом изтегли острието на меча си през бедрото на Лео, който залитна напред.

— Не. — Риккъ усети как цялото тяло на лейди Финри се разтрепери, и тя стисна още по-силно ръката ѝ. Опитваше се да е силна и за двете, но истината бе, че не ѝ бяха останали сили за себе си дори. Озъби се, вторачи се в наглата усмивка на Стаур и опита да обърне страха и вината си в гняв. Трябваше да направи нещо.

По-скоро ще спреш прилива, отколкото ще отвориш насила дългото око. Но от опит глава не боли.

Риккъ притисна юмруци върху коленете си и се наведе напред. Отказваше да мигне. Вторачи се така свирепо в тревата, сякаш можеше със свирепост да прогледне в бъдещето. Насили проклетото око да се отвори.

Може би просто виждаше каквото ѝ се иска да види. Важеше за много народ в последно време. Но за кратък момент ѝ се стори, че зърна познатите привидения в кръга. Бледи, трептящи. Едва загатнати човешки фигури. Стаур, Лео, мечовете им, рееха се като развяна от бриз паяжина, а истинските фигури на двамата минаваха през тях.

Риккъ изви устни, стисна юмруци, изскърца със зъби така, че се притесни да не ги счупи, но продължи да напряга присвити очи към кръга.

И тогава прогледна.

Стаур се смееше. Кискаше се, сякаш всеки звън на стомана беше някаква шега.

На Лео не му беше до смях. Не спираше да си повтаря наум, че е Младия лъв. Лорд губернаторът на Англанд. Горд син на горди мъже с воинско потекло. Че славата е на една ръка разстояние. Но истината бе, че вече дори не опитваше да отвръща на атаките на Стаур. Мечът на Барнива тежеше повече с всеки замах. Страхуваше се, че ако нападне, ще остави пролука за смъртоносен удар. Страхуваше се, че ако продължи само да се отбранява, нещата ще отидат само на по-зле.

Накрая просто се страхуваше.

Стаур просто помръдна рязко и Лео отскочи назад. Само толкова му трябваше в момента, малко движение на крака на Стаур, потрепване на ръката му и той отскачаше ужасен назад. Здрачния вече не просто се опитваше да победи, а да превърне победата си в представление за тълпата. В урок. Да покаже на целия Север, че Стаур Здрачния е човек, от когото трябва да се страхуват. Върхът на меча му се стрелна необезпокоявано покрай острието на Лео. Можеше да го довърши с този удар, да го прониже, но той избра просто да го мушне леко в корема. После се изтегли рязко назад и избухна в смях.

Той е Младия лъв. Но сега кървеше. От лицето, от крака. Дръжката на меча на Барнива беше станала лепкава от стеклата се по нея кръв от ръката му. Как само тръпнеше със затаен дъх, докато слушаше историите за Кървавия Девет и напоеният с кръв кръг. Оказа се, че когато кръвта е твоя, мисълта за напоен с кръв кръг трева е далеч по-малко вълнуваща.

Той е Младия лъв. Но изнемогваше. Дишаше тежко, пъхтеше, хладният въздух дращеше гърлото му, но каквото и да правеше, беше останал без дъх. Никакъв шанс да бие Здрачния с издръжливост. Оставаше му единствено да опита да го надхитри. Само дето не беше известен като голям мислител. Ако беше, нямаше да е в този кръг сега.

Погледът му зашари по кръга в търсене на нещо, което да използва.

Видя приятелите си с увиснали унило в ръцете им щитове. Глоуард беше прехапал устна. Антоп изглеждаше съкрушен. Юранд мижеше, сякаш изпитваше болка при всеки удар. Зърна за миг майка си — бледа, с изопнато от напрежение лице и приковани в кръга очи. Кучето, мрачен до нея. Риккъ се беше вторачила в кръга и въртеше ли, въртеше халката на носа си.

„Бий се подло — каза тя. — Никой не помни как е спечелен двубоят, само от кого.“ Мрачна философия. Достойно житейско мото? Смъртно по-скоро.

Стаур направи поредно лъжливо движение и Лео за пореден път се хвана, спъна се, но този път реши да не опитва дори да остане на крака. Подпря ръка зад гърба си, все едно просто се готвеше да стане, но вместо това сграбчи шепа пръст и трева. Нахилен до уши, Стаур се хвърли към него. Лео събра сили, изръмжа и скочи на крака, запращайки пръстта в лицето на Здрачния, едновременно с това замахвайки с меча към гърлото му.

Макар и заслепен и плюещ трева, Стаур успя да парира, но Лео вече летеше към него с колкото сила му бе останала. Заби чело в устата на Здрачния, чу мощното, приятно „храс“ и видя главата на Големия вълк да се лашка силно назад, преди гърбът му да се блъсне в щитовете на собствените му хора.

За момент погледът му беше премрежен, окървавената му уста зяпна от изненада. Лео пое дълбоко дъх, изтегли меча на Барнива назад и го стовари с всички сили отгоре. Острието изсвистя свирепо надолу, но изтрака в щитовете, където само допреди миг беше главата на Здрачния. Ръката на Лео изтръпна и едва не изпусна дръжката на меча.

Стаур се измъкна настрани, изплю още малко трева и го дари с червена от кръв усмивка:

— Оо, сега започва да става интересно.

Той скочи напред, в последния момент смени посоката и неуловим като вятъра, профуча покрай безпомощния, останал без дъх Лео. На разминаване прокара острието на меча си през бедрото му. Първоначално Лео усети само леден допир, който постепенно се превърна в огнена бразда. Потеклата кръв попи в крачола на панталона му. Сега всичките му останали сили стигаха единствено за да остане на крака.

Той не беше лъв. Беше просто изплашено малко момче, което не искаше да умре.

Но беше късно да послуша майка си.

Брок беше накълцан зле. По бузата му се стичаха червени струйки. Единият крачол на панталоните му беше почернял от раната на бедрото. Дясната му ръка беше мокра от стеклата се по нея кръв. Напояването на кръга с кръв, както го бяха кръстили пътуващите певци. Неприятна гледка, но нищо, което Детелината не беше виждал досега. И преживял също. Ако искаш приятни гледки, сбъркал си, като си дошъл при кръга.

Стаур беше уверен в победата си. Подтичваше наперено като петел, хилеше се с тази своя вълча усмивка. Самодоволен като патка. Тази от селския двор, не онази, с която се пикае, но според Детелината и двете пасваха добре на бъдещия крал на Севера, който в момента вървеше разперил ръце и настояваше за още по-яростно възхищение и преклонение от тълпата. За някои хора аплодисментите бяха като пиенето. Колкото повече получаваха, толкова повече искаха. И никога не се насищаха.

Скейл се наслаждаваше на зрелището повече и от племенника си. Размахваше желязната си ръка към кръга и ревеше с пълно гърло: „Точно така, играй си с него!“. Възхищението на един чеп от друг. Но явно подигравките работеха. Отмалял от изтощение и загуба на кръв, Брок се хвърли напред в тромава атака и нанесе немощен удар, който само слепец нямаше да забележи и очаква. Стаур направи презрителна физиономия и изби острието му с лекота. Можеше спокойно да посече през гърба залитащия покрай него Брок, но той го остави да плете крака на спокойствие.

— Мамка му, довърши го! — кресна Калдер Черния. Колкото брат му се наслаждаваше на зрелището, толкова отвратен изглеждаше той.

Стаур можеше да довърши Брок половин дузина пъти досега, но явно толкова се забавляваше с играта си, че непрекъснато го оставяше да се измъкне само и само да продължи да си играе с него. Това според Детелината беше, меко казано, недомислено. Самото влизане в кръга е достатъчен риск и попаднал веднъж в него, човек не трябва да дава никакъв шанс на противника си. Не и с толкова много заложено на карта. Иска се само нищожен обрат на съдбата, за да легнеш обратно при пръстта, а съдбата, както е известно, е противна, малка кучка.

Никой не знаеше това по-добре от Джонас Детелината.

Главата на Риккъ се маеше, погледът ѝ беше замъглен и стомахът ѝ се обръщаше. Лявото ѝ око беше като разтопено парче олово. Но тя го насили да се отвори, отказа да се предаде и продължи да гледа втренчено в кръга.

Лео беше окървавен от глава до пети, прегърбен, превит, с ръка на корема си. Стаур изглеждаше по-бърз от всякога, по-уверен от всякога, подскачаше игриво, крачеше наперено, всеки момент можеше да започне да раздава въздушни целувки на тълпата.

Риккъ видя привиденията на мечове и копия над главите на хората в тълпата. Развети знамена, въпреки че нямаше вятър. Вчерашната битка? Предстояща да се случи битка? Проклятие, едва се сдържаше да не повърне. Главата ѝ пулсираше от болка. Студена пот избиваше по челото ѝ, гъделичкаше и щипеше под косата ѝ, но тя не смееше да извърне очи. Не смееше да мигне дори, за да не развали магията.

Навсякъде из кръга имаше привидения. Блещукаха, трепереха като мараня. Привиденията на Лео и Стаур. На ръцете, краката и лицата им. Привиденията на мечовете им.

Лео присви очи в болезнена гримаса, когато върхът на меча на Стаур профуча през корема му. Не беше смъртоносен удар. Просто драскотина, стоманена целувка, която пръсна капки кръв по щитовете около кръга.

Лео залитна и се свлече на колене. Дръжката на меча се изплъзна от пръстите му и той падна в тревата до него.

— Не — прошепна майката на Лео, стисна очи и по бузите ѝ потекоха сълзи.

Стаур отиде бавно в средата на кръга, не бързаше, удължаваше момента на победата си, попиваше виковете на тълпата. Извърна се през рамо, погледна към Риккъ и ѝ намигна.

Окото ѝ изгаряше, имаше чувството, че ще прогори дупка в главата ѝ и ще излезе откъм тила ѝ.

Стаур извърна обратно глава и вдигна ръка.

Риккъ видя меча му в нея.

Но не с очите си, с дългото око.

И в този момент като шурналата през разпукала се дига вода познанието за този меч нахлу в главата ѝ. Вече знаеше всичко за този меч.

Видя желязната руда, изтръгната от студената земя. Видя раждането на стоманата в пещ с плъзнали през отвора ѝ навън огнени езици. Видя я да тече нажежена до бяло в леярската форма.

Ковачът блъскаше с чука си по наковалнята с огряно в оранжева светлина от пещта лице, докато децата му пъхтяха на лоста на големия мех. Майка му, Дрена, пуфкаше кълба дим от лулата с дървесна гъба и навиваше стегнато кожения ремък на дръжката.

Видя как Стаур го получава за десетия си рожден ден. Калдер Черния сложи ръка на рамото му, усмихна се и каза: „Във войната е важна само победата. Останалото е за глупаците да пеят песни за него“.

Видя го в ножницата на Стаур Здрачния, видя как той го извади в началото на двубоя. Видя го да лети из кръга, знаеше всяко местенце, на което беше спрял, всяко негово движение, описано от ярка, искряща ивица във въздуха. Видя последната — широка, мощна дъга отстрани на нивото на раменете, замах, способен да отнесе човешка глава.

Сега знаеше с абсолютна сигурност къде щеше да бъде този меч във всяка една секунда, но за разлика от деня в гората, когато научи същото за стрелата, Риккъ не изпита радост. Защото зад ярката стомана на меча на Стаур в небето се беше отворила пукнатина, а зад нея — бездънна, черна яма. Без начало и край. И в нея беше пълното познание не за стрела и меч, за всичко останало на този свят. Познание с такива размери, че само прашинка от него беше достатъчна да разкъса на парчета съзнанието ѝ.

Лео понечи да се изправи замаян, окървавен, заопипва в тревата за дръжката на изпуснатия си меч.

Риккъ простена и също понечи да се надигне от пейката. Останала без дъх, стисна главата си. Небето се отваряше, черната бездна започваше да я поглъща.

Стаур се усмихна. Започна да извръща бавно тяло. Лявото око на Риккъ беше нажежен въглен в главата ѝ.

Лео започна да се изправя, главата му приближаваше ивицата на сияйното привидение на меча на Стаур. Риккъ плесна длани върху лицето си и изкрещя колкото глас имаше, на езика на Съюза:

— Стой долу!

Лео не знаеше защо е толкова важно да умре на крака.

Вече дори не изпитваше болка. Беше просто изтръпнал. Отмалял. Ръцете и краката му тежаха като наковални.

Колкото сили успя да събере, стигнаха само колкото да се вдигне на крака.

Всичко пред очите му се клатеше като желе — тъмна земя, порозовяло небе, плетеница от нашарени щитове и озъбени над тях лица.

Чуваше оглушителните удари на сърцето си в главата си. Почти не различаваше рева на тълпата от този на учестеното си дишане. Беше отскубнал малко трева заедно с дръжката на меча. Омазана с кръв трева. Подгизнала от кръв пръст.

Устата му беше пълна с вкуса на кръв. В битка мъжът открива себе си. Напрегна крака, изправи се, олюля се, разтърси глава в опит да я проясни.

Зърна Стаур да извръща рамо, противната му усмивка. И в този момент над рева на тълпата чу писък.

— Стой долу!

И Лео клекна. Или просто коленете му подадоха. Долови полъха от нещо прелитащо на косъм от главата му. Не знаеше откъде намери силите, но замахна с меча на Барнива отстрани. Замахът беше, меко казано, нескопосан и слаб, пръстите му държаха едва-едва дръжката.

Но понякога е достатъчно само толкова, един лош замах.

Чу как острието се вряза дълбоко в бедрото на Стаур. Видя очите му да напират да изскочат, да отваря широко уста и чу най-странния, пронизителен писък, който беше чувал. По-скоро шок, отколкото болка. Последва пълна тишина. Той залитна крачка назад, пое дълбоко дъх и изпищя отново. Този път от болка.

Лео освободи меча си и Стаур залитна назад, подскочи на здравия си крак и вдигна готов за удар меч. Широкото острие проблесна в червено от светлината на залязващото слънце.

Чу плясък, когато дланта му срещна юмрука на Стаур, пристъпи към него, изръмжа и замахна рязко нагоре. Дръжката на меча на Барнива се вряза в лицето на Здрачния и прекъсна писъка му. Главата му се лашна рязко назад, хвръкналите пръски кръв изглеждаха черни на фона на червеникавия залез. Лео напипа гарда на дръжката на меча на Стаур и го изтръгна от ръката му, докато той политаше назад.

Стаур се строполи тежко на земята с разперени настрани ръце. От носа му излизаха червени мехури с всеки дрезгав дъх. Лео застана над него, незнайно как с два меча в ръце. Как стана това?

Боядисаните щитове около кръга провиснаха надолу в отмалелите ръце на мъжете зад тях. Много зяпнали усти, но най-стъписан от всички бе самият Лео.

В следващия момент тълпата от страната на Съюза изригна. Шокът се бе превърнал в радост, а тя в триумфален рев.

— Лео дан Брок!

— Младия лъв!

Но най-силно от всички бяха виковете „Убий го!“.

Безсъмнено, ако Лео лежеше безпомощен на земята, Стаур щеше да го убие. По най-бавния, най-болезнен и унизителен начин. А после щеше да тръби навред победата си от Уфрит, с години щеше да се наслаждава с усмивка на уста всеки път, когато странстващите певци пееха за нея.

Стаур се надигна на лакти, запълзя заднешком, стенеше при всяко движение на посечения си крак, но когато видя надвисналите над лицето му остриета на двата меча, се отпусна безпомощно по гръб. Вторачи се в стоманените върхове на мечовете с облещени, пълни с ужас очи.

Не беше безсмъртен значи.

Шумът на тълпата стана ритмичен:

— У-бий го! У-бий го! У-бий го!

Все по-силно и по-силно. Дъхът на мъжете излизаше на облаци в мразовития въздух.

— У-бий го! У-бий го! У-бий го!

Към скандирането се присъединиха дрънчене на оръжия, удари на юмруци в стоманени нагръдници, тропот на крака — имаше чувството, че земята се разтресе. Или може би бяха ударите на собственото му сърце, които усещаше по цялото си тяло.

— Убий го! — ревеше Глоуард над щита си.

— Убий го! — крещеше пронизително Антоп с яростно изкривено лице.

— Убий копелето! — кресна Джин Бързея.

Лео видя майка си, притиснала ръка върху устата си, с обляно в сълзи лице. До нея Кучето беше наполовина изправен, с огромна усмивка на лице, не можеше да повярва на очите си. Риккъ се беше изправила между тях, едното ѝ око надничаше през сплетените пръсти на ръцете върху лицето ѝ.

— У-бий го! У-бий го! У-бий го!

Лео пое дълбоко дъх и вдигна двата меча с остриетата надолу. Гърленото му ръмжене премина в дрезгав рев и той заби мечовете.

В пръстта.

От двете страни на ужасеното лице на Големия вълк.

— Стаур Здрачния — изломоти Лео. Дори говоренето му причиняваше болка, всяка дума тежеше като камък. — Аз… ти подарявам живота.

Зави му се свят и се свлече на коляно. Тревата беше мокра от роса, почервеняла от кръв.

— Малко ми се вие свят — промърмори той и падна настрани.

По-добре да полегне за малко.

Винаги бедните

— Амнистия — каза Малмър. — Предаваме се. Освобождаваме заложниците. Тръгваме си свободни.

Настъпи тишина, докато обмисляха чутото. Беше много повече, отколкото бяха очаквали по-рано сутринта. Но и много по-малко, отколкото мечтаеха седмици по-рано.

Атмосферата на срещата в опразнения склад, през чиито разбити врати подухваше хладен ветрец, беше напрегната, а настроенията мрачни. Присъстваха петнайсетте Трошачи, всеки отговарящ за реда в различна част от Валбек. Доколкото можеше да се приеме, че има някакъв ред в бунището, което представляваше в момента градът. Най-измъчените и отчаяни, останали до горчивия край. Сигурно се успокояваха, наричайки себе си най-лоялните, но истината бе, че по-вероятно бяха просто тези с най-много за губене.

Брод пое дълбоко дъх. Въобще не трябваше да се забърква в това. Знаеше го в началото, знаеше го и сега. Но си повтаряше, че може пък да има шанс нещата да се променят към по-добро. Размаза си физиономията в стената, настройвайки се, че този път няма да боли. Колкото и да обещаваше, че е нов човек, правеше все същите стари грешки.

— Пълна амнистия? — попита жената с изпито, съсухрено лице.

Херон кимна, но не изглеждаше убедително.

— Така каза Негово Височество.

— А това копеле Пайк, той какво каза? — попита Сарлби.

— Не остана доволен — отвърна Вик. — Но не възрази.

— Имаш ли доверие на Орсо? — попита Брод.

— Човек не трябва да взима решения заради едното си доверие — каза Вик, все едно доверието беше някакво непознато, екзотично за нея животно. — А на основата на това, което е най-добре за всички замесени.

Малмър изпусна една въздишка, толкова дълбока, все едно я беше извадил от самото дъно на пълен с тревоги кладенец.

— Докъде я докарахме, въстаници да разчитат на думата на принц. Изглеждаше свестен, между другото, като оставим настрана кой е. Много повече, отколкото очаквах.

— Очакванията ни по принцип не бяха от най-високите — каза Вик и се намръщи. Умееше да се мръщи тази жена.

— Е, да кажем тогава — сви рамене Малмър, — че му се доверявам повече, отколкото на останалите от кралското семейство. От друга страна, аз и на Ризно се доверих. И виж докъде ни докара това доверие.

— Да си го кажем направо, нямаме друг избор — каза Херон. — Нямаме храна. Затова ли направихме всичко, за да уморим от глад хората?

— Понякога се замислям защо всъщност го направихме.

Допреди месец-два народът се избиваше да изрежда на тези срещи всички нередности в този живот, и всички бяха готови да умрат, но да ги оправят. Сега никой не се притече на помощ на Малмър. В последно време каузата като че ли се беше поразмила. Като комини в далечината, ту ги виждаш през пушилката, ту не, не знаеш дали наистина са там, или само ти се струва.

— Решено значи — каза Малмър. — Разнеси новината до тези, които още слушат. Започнете да събаряте барикадите. Утре отваряме града и се предаваме.

Останалите кимнаха един по един. Но бяха унили, посърнали, сякаш едното кимване откъсна частица от душите им. Но никой не предложи друго. С въстанието беше свършено.

— Като кост в гърлото ми е — каза Сарлби, — че се предаваме така лесно.

Брод го потупа по рамото.

— Радвай се, че имаш нещо в гърлото.

Въздухът още носеше слабата миризма на изгоряло. Миришеше на стар огън и нова гнилоч. Вятърът носеше пепел по улицата и я навяваше по паветата като черен сняг. Недалеч изгорялата тъкачница зееше като празна черупка с опушени стени покрай прозорците. Гредите на покрива ѝ стърчаха като черни кости нагоре.

— И това трябваше да е Голямата промяна. — Малмър поклати бавно побеляла глава. Брод можеше да се закълне, че в началото беше просто посивяла. — Ама че шибано бедствие.

— Няма да пророня сълза, че собствениците изгубиха фабриките си — сопна се Сарлби. — Това ви го обещавам.

— А за онези, които изгубиха работата си в тях, ще пророниш ли? — попита Вик. — Нещо ми подсказва, че богаташите, чиито инвестиции изгоряха, все някак ще се оправят. А хората, които изгубиха прехраната си?

— Мислех, че правим добро — каза Малмър и съсухреното му лице съвсем се смачка от недоумение. — Сигурен бях, че правим добро.

— Доброто и лошото не се отличават чак така лесно, колкото си мислят хората — каза Вик. — Всичко зависи откъде ще ги погледнеш.

— Тъжната истина — изпъшка Брод.

Малмър погледна отново към изгорялата тъкачница и смръщи чело.

— И за пореден път бедните ще плащат цената.

Брод си спомни Муселия след обсадата и разграбването на града. Бедняшките квартали бяха обрани до шушка и превърнати в тлеещи руини. Улиците бяха застлани с трупове. Но дворецът на хълма, високо над дима, остана непокътнат. Брод се изплю на земята.

— Винаги плащат бедните.

Вечерта хората започнаха да напускат Валбек. Колоната се виеше покрай изоставени барикади и после тръгваше навън, през полето — неколцина Трошачи, тръгнали да предадат оръжия и да си пробват късмета с обещаната амнистия, но основно хора, чули, че там има храна.

Първите посрещачи на окаяната колона от мръсни, гладни и бездомни се оказаха усмихнати жени, които раздаваха хляб. Човек можеше да си каже, че не със самуни хляб бяха натоварени количките им, а с надежди, така се вдигна настроението в колоната. Само допреди дни хората не намираха достатъчно обидни думи да опишат принц Орсо. Парче хляб в стомасите и не можеше да им затвориш преливащите от хвалби усти. И надушил приказния аромат на хляба, Брод не остана по-назад от другите, устата му се напълни със слюнка и всички черни мисли излязоха от главата му. А да види усмивките на Мей и Лиди, докато ядяха, това беше по-хубаво и от хляба. Арди не се усмихваше. Като се замислеше, май не я беше виждал да се усмихне нито веднъж досега. Просто дъвчеше, забила големи, влажни очи в краката си.

Малко след като вкусът на хляба си отиде от устата му, черните мисли се върнаха и Брод отново беше измъчваният от тревоги убиец, какъвто беше сутринта. Слънцето се спусна над гората в далечината, студът дойде и колоната стигна до група войници с безизразни лица, които събираха оръжията. От двете страни на пътя беше струпан разнообразен арсенал от оръжия, предимно стари и импровизирани — пръти с шип накрая, ръждиви саби, касапски сатъри, дърводелски тесли.

— Аз съм обущар — оплакваше се някакъв мъж, докато един офицер оглеждаше комплект от лъскави остриета. — Как ще работя без ножовете си?

— Ако искаш нещо, трябва да дадеш. Продължавай напред.

Мисълта за предаване на оръжие винаги беше равносилна на признание във вина за Брод. Беше захвърлил своето доста преди да потеглят, и не съжаляваше ни най-малко. Естествено, че не оръжието, а хората убиваха хора. Но не е лесно да наръгаш някого с острие, което не притежаваш.

— Нямам нищо — каза той на офицера и побутна стъклата за гледане нагоре по носа си, придавайки си вид на човек на четмото и писмото. — Дори не знам как се държи острие.

Офицерът го изгледа недоверчиво от глава до пети, но накрая размисли и му кимна да продължава напред.

Продължиха по пътя още час. С настъпването на нощта небето притъмня, а с него и настроението в колоната. Хората замърмориха, че инквизицията чака по-нататък по пътя и ще задава въпроси. Ще вади хора от колоната. Ще търси онези, които са били близки с Трошачите. Отстрани в полето патрулираха войници на коне и с факли в ръце. Някои от колоната бяха оптимисти. Други бяха сигурни, че ще бъдат обесени за измяна. Но никой не остана в града. Като агнетата в деня за заколение, тълпяха се един до друг и вървяха послушно към неизвестното.

— Не ми харесва тази работа — прошепна Лиди.

На Брод също не му харесваше. След всичко, което беше направил във Валбек, преди това във фермата, след всичко това, което беше направил в Стирия, как можеше да мисли дори, че ще му се размине? На зле отиваха нещата, щом мисълта за това колко несправедлив е светът, започне да ти се струва успокоителна мисъл.

Пътят минаваше през дървени порти на ниска, порутена стена. Отпред стояха дузина войници и още една облечени в черно практици. Командваше ги инквизитор с дълго, черно палто. Светлината от факлата придаваше демоничен вид на изпитото му, бледо лице. Двама мъже малко по-напред бяха изведени настрани и по колоната премина тревожно мърморене. Брод изпита острата нужда да побегне, осъзна, че неволно се оглежда за път за бягство.

— Успокойте се! — викаше инквизиторът. — Негово Височество принцът обеща пълна амнистия! Трябва да бъдат зададени въпроси, трябва да получим отговори, но това е всичко. Никой няма да пострада. Имате думата ми, имате думата на началник Пайк, имате думата на самия принц Орсо. Успокойте се. Вътре ще се раздава супа.

Така значи. Може да умреш, но може и да хапнеш супа. Срам, не срам, Брод трябваше да признае, че при него това със супата проработи.

— Трябва да им се доверим — промърмори той. — Стигнахме дотук, късно е за връщане назад.

— Можем да се върнем — изсъска Лиди и сбърчи тревожно чело.

— Ще ни видят и ще помислят, че крием нещо. По-добре вие двете продължете малко по-напред, отделно от мен. — Знаеше, че щяха да са по-добре, ако бяха продължили напред без него много отдавна. Но Мей не даде и дума да става.

— Не! Няма да се делим. Имаме повече шансове, ако…

— Сега пък какво? — Докато спореха, Арди се беше отделила от колоната и вървеше право към инквизитора. — Какво прави тя? — Ако това жалко нищожество привлечеше вниманието към тях на грешния човек, свършено е с тях. Но колкото и да беснееше вътрешно, Брод не можеше да направи нищо по въпроса. Какво, да изскочи и той от колоната и да я прибере обратно вътре ли? Така само ще влоши положението.

Един от практиците застана на пътя ѝ, стиснал решително дървена палка в ръка.

— Връщай се обратно при останалите, момиче!

— Аз съм Савин дан Глокта! — провикна се тя силно и ясно, гласът ѝ сигурно се чу миля по-назад по пътя. — Дъщерята на Негово Високопреосвещенство архилектора! Настоявам незабавно да бъда отведена при принц Орсо!

Инквизиторът я изгледа изпитателно. Практиците я зяпнаха. Цялата колона я зяпна, в това число и Брод. Не можеше да повярва на ушите си. След всичко, което бяха направили за нея, тя щеше да ги отведе право на ешафода.

От друга страна, имаше нещо различно в гласа ѝ. Звучеше така ясно, говореше така гладко и толкова властно. Имаше нещо различно и в държанието ѝ. Стоеше изправена, изпънала назад рамене, изпънала дълга шия, вдигнала гордо острата си брадичка. Изглеждаше една глава по-висока.

— Незабавно! — кресна тя на инквизитора.

Той се замисли за момент, после наведе покорно глава:

— Разбира се.

Практикът пред нея изглеждаше като ударен от гръм.

— Значи просто ще я…

— Ако младата дама е тази, за която се представя, тя се нуждае от незабавното ни внимание. Ако не е… това ще се разбере веднага. Също така светът е по-добър, ако приемаш хората за изначално честни и добри. — Той ѝ подаде учтиво ръка.

— Благодаря ви, инквизиторе — каза тя. — Тези тримата са с мен.

Инквизиторът хвърли един пълен с недоверие поглед на Брод.

— Не мога да изключа никого…

— Разбира се, че не можете, инквизиторе — прекъсна го Арди. Савин. Или която и да бе в действителност. — Само тези тримата. Настоявам.

— Много добре. — Инквизиторът им махна с ръка да излязат от колоната. Брод погледна към Лиди. Какво можеше да направи? Можеше ли някой да направи нещо въобще?

— По-добре се молете момичето да казва истината — изръмжа практикът в ухото на Брод, тръгвайки след тях по пътя.

— Изненадам съм колкото и ти — промърмори Брод и моментално съжали. Практикът го бутна напред и той се спъна в тревата. Изкушението да го фрасне, беше неустоимо, но знаеше, че направеше ли го, това щеше да му коства животът, вероятно този на семейството му също. Ако се впускаш във всеки изпречил се на пътя ти бой, не си голям мъж, а просто голям глупак.

— Знаеше ли за това? — изсъска той под мустак към Мей, без да извръща глава.

— Естествено, че знаех. Аз го уредих.

— Ти… какво?

Лиди я зяпна от другата страна:

— Какво си направила, Мей?

— Каквото трябваше. — Мей продължи да гледа право напред, стиснала зъби. — Крайно време е някой да се погрижи за това семейство.

Нов човек

Савин дъвчеше напуканата си устна. Мачкаше оръфания кант на отвратителната, прекалено колосана рокля, която ѝ бяха дали. Чоплеше белещите се кожички около нащърбените си нокти.

Толкова много грижи полагаше за ръцете си преди. И хората го забелязваха, коментираха елегантния им вид. Сега, колкото и да дърпаше надолу ръкавите, не можеше да скрие всички корички, драскотини и мазоли. Всичко, което беше преживяла, се бе отпечатало върху пръстите ѝ.

Вярно, повече не беше Арди, изгубеното, изплашено бездомно момиче. Но не беше и Савин дан Глокта, неустрашимата, всяваща ужас, опасна като скорпион кралица на инвеститорите. Преди обожаваше външния си вид, бе привлечена от него като пчела от цветна пъпка. Сега странеше от огледалото като от чума, страхуваше се какво ще види в него. Така или иначе сега всичко я плашеше.

Осъзнаваше, че трябва да изпитва огромно облекчение, че повече няма да гладува. Радост, че е отново чиста. Да е преизпълнена с благодарности за всички невероятни стечения на обстоятелствата, довели до спасението ѝ. Знаеше, че не всеки, озовал се във Валбек в грешния момент, беше извадил същия късмет като нея.

И въпреки това изпитваше единствено постоянен ужас. Чувстваше се по-скоро като заложник, отколкото като освободен затворник. Умираше от страх точно както в деня на въстанието, когато бягаше по улиците на Валбек. Всъщност сега беше по-зле, тогава страхът бе оправдан. Сега се предполагаше, че е в безопасност.

Чу гласове отвън и те я накараха да подскочи и да се извърне рязко назад. Сърцето ѝ запрепуска. Някакъв закърнял, останал от едно време инстинкт се задейства и тя оправи позата си. Една изискана дама винаги бива заварена в процес на правене на нещо по-важно. Посегна да нагласи перуката си и осъзна, че не носеше такава, пръстите ѝ напипаха собствената ѝ безформена и невзрачна перушина, която минаваше за коса. Застина в някаква напълно неестествена поза, кършеща ръце, ужасена като хванат в тъмното крадец. Покривалото на входа на шатрата се отметна.

Орсо.

Червеното и златистото на униформата му бяха непосилно ярки за очите ѝ. Във Валбек, особено накрая, всичко беше с цвета на кал. Изглеждаше понатежал от последния път, когато го видя. Или може би беше свикнала да вижда само недохранени хора около себе си и всички останали изглеждаха неестествено. Когато я видя, на лицето му се изписа особено изражение. Ужас? Съжаление? Отвращение? Той потрепери и закри очите си с ръка, сякаш просто видът ѝ му причини главоболие.

— Ти си — прошепна той. — Слава на съдбата. — Пристъпи към нея, но веднага закова на място. — По… пострадала ли си?

— Не. — И двамата знаеха, че това беше лъжа. При това неубедителна. Беше пребита и външно, и вътрешно. Беше като разкъсана на парчета и зле съшита обратно.

— Хубаво, хубаво. — Той се усмихна. — Изглеждаш добре.

Савин се изсмя сподавено:

— Винаги си бил изкусен лъжец, Орсо, но този път надмина себе си.

— За мен ти винаги изглеждаш красива — каза той, без да откъсва очи от нейните. — Пък ти казвай каквото си искаш.

Савин нямаше думи. Почувства се като жалка, второстепенна актриса, изкарана в последния момент на сцената, която зяпа ужасено публиката и не може да си спомни репликите. Не знаеше дори в коя пиеса е.

Когато най-после успя да отвори уста, се изненада от спокойствието, с което прозвуча.

— С мен имаше трима души. Семейство. Ако не бяха те, нямаше да…

— Те са в безопасност. Погрижихме се за тях. Не се тревожи за нищо.

— Не се тревожа — прошепна тя. Беше кълбо от нерви и безпокойство. — Съжалявам, че… трябваше да дойдеш тук — успя да измъкне насила думите тя. — Знам колко много… искаше да тръгнеш за Севера.

— Когато чух, че си в опасност, дори не се замислих. Нито за миг. Не че баща ти и моя ми оставиха друг избор. Но май е по-добре да оставя Севера на истинските мъже като Лео дан Брок. Мисля, че всички ще се съгласят, че не съм роден за пълководец.

— Униформата ти отива.

— Така е, на бойното поле може и да съм овца, но в носенето на униформа съм същински звяр.

Някога можеше да говори с часове, да реди красиви фрази и пак да не каже нищо съществено. В момента намираше самата идея за обидна. Да бръщолевиш безсмислени любезности, докато събеседникът ти се насира от страх.

Обзе я ярост, знаеше, че не е оправдана, но въпреки това се вбеси. Защо не дойде по-скоро? Къде се мота досега това безполезно нищожество, този жалък страхливец? Идеше ѝ да го разкъса с нокти. Но вместо това избълва задължителните комплименти.

— От това, което чувам, справил си се прекрасно със ситуацията.

— Повече късмет и не толкова умения, ако питаш мен.

— Всички са живи и здрави. — В мислите ѝ изникна лицето на мъжа в момента, в който зъбчатите колела захапаха ръката му. Савин се разкашля и преглътна горчилката от надигналия ѝ се стомах. — Повечето. Повечето са живи и здрави.

— Ти си. Това е най-важното в момента. Ужасно съжалявам, че ми отне толкова дълго, за да дойда. — Той я погледна в очите така настоятелно, че тя не издържа и извърна поглед. — И за да осъзная… какво изпитвам към теб. Не виждам как нещата между нас могат да продължат… както преди.

Савин почти се изсмя.

— Не, разбира се, че не. — Как е възможно нещо да е отново както преди?

— Ето защо… — Изглеждаше ужасно притеснен. Той, принц Орсо, известен с това, че не се интересува от нищо освен от себе си. Колко жени беше разочаровал? Стотици най-вероятно. Наистина досега трябваше да се е научил да го прави както трябва. — Ето защо… — Той пое дълбоко дъх. Имаше вид на човек, събиращ кураж за нещо. Савин повдигна брадичка, сякаш да улесни палача. Той я погледна отново. Имаше вид на виновен. Притеснен. Засрамен.

Савин изгуби търпение:

— Просто изплюй камъчето!

— Искам да се омъжиш за мен! — избълва той. — Искам да кажа… о, мамка му! — Той приклекна неловко на едно коляно. — Не така го бях планирал. Дори нямам пръстен!

Тя го зяпна учудено:

— Какво?

Той взе ръцете ѝ в своите. Дланите му бяха горещи, леко навлажнени.

— Лудост, знам, пълна лудост, но… аз те обичам. Отне ми доста време да го осъзная, но… моля те да ме изслушаш.

Честно казано, Савин нямаше думи, не можеше да го прекъсне, дори и да искаше.

— Без теб съм просто нищожество! Пълен задник, всеки го знае. Но с теб… с теб имам шанса да бъда нещо повече. Не дойдох тук да спася теб. Глупости, смехотворна идея. Дойдох, за да спасиш ти мен. Аз съм последният на този свят, когото човек би избрал за крал, знам това, но ти… да му се не види, Савин, ти си родена за кралица! На никого не се възхищавам така, както на теб. Имаш ума, куража, амбицията, имаш всичко, което аз нямам! Представи си какво можем да постигнем заедно. Е, представи си какво можеш да постигнеш, докато аз гледам отстрани. Кралица Савин. — Той я дари с онази своя момчешка, умолителна усмивка. — Не звучи ли прекрасно?

— Кралица… — изписка задавено Савин. Звучеше, сякаш някой я беше стиснал за гушата. — Савин…

Той можеше да има която си поиска. Но искаше нея. Не парите ѝ, нея. Не връзките ѝ в обществото, не перуките, роклите и бижутата ѝ, нея. И не просто идеята, а нея. Просто нея. Дори сега. Дори в този вид. Не просто за любовница. За съпруга. За негова кралица.

— Аз… — гласът ѝ я предаде и тя просто изхълца задавено.

— Мамка му. — Той се изправи рязко. — Разбира се, не е нужно да казваш каквото и да било. Не го мисли дори. — Той пусна едната ѝ ръка, но задържа с върха на пръстите си другата. Сякаш не намираше сили да я пусне. — Не трябваше да питам. Такъв глупак съм. Не се притеснявай… има време…

Той беше дошъл чак дотук, за да я спаси. С петхилядна армия. Е, тя беше платила за нея, но все пак. Не си беше представяла, че един ден ще се нуждае от спасяване. Не си беше и помисляла, че точно той ще е човекът, който ще го направи. Имаше чувството, че дори не го познава, сякаш го виждаше за пръв път. Знаеше, че може да се забавлява с него. Но не си беше помисляла дори, че един ден ще може да му се довери напълно. Че ще разчита на него. Беше свикнала да бъде отхвърляна, знаеше какво е разочарование. Но симпатия, разбиране, подкрепа, нямаше представа какво да прави с тях.

— Мамка му — повтори той и пусна пръстите ѝ. — Хич не ме бива в тия неща. Имаш ли нужда от нещо? Мога ли да направя нещо за… Искаш ли да останеш насаме? Да си тръгна ли? — Той се обърна към изхода.

Тя хвана китката му. Трепереше. Погледна ръцете им, неговата и нейната.

В следващия момент го целуваше.

Не бяха красива гледка. Той залитна заднешком от изненада и се блъсна в един от подпорните колове на покрива на шатрата така силно, че Савин си помисли, че ще събори проклетото нещо на главите им. Брадичките им се блъснаха здраво. После носовете им. Тя наклони лице на една страна, но той извърна своето на същата страна. После на обратната, отново едновременно.

Тя сграбчи здраво с две ръце главата му, зъбите им изчаткаха едни в други, пъшкаха, ръмжаха, мляскаха ненаситно. Неловко и свирепо едновременно, сякаш времето им изтичаше. Нищо общо с добре установената рутина, която имаха в кабинета на Суорбрек — размяна на учтиви фрази, стъпките на официалния танц и всеки криеше картите си от очите на другия. Сега те бяха на масата и всичко изглеждаше ужасно сериозно. Сърцето ѝ препускаше и тя чуваше оглушителните му удари в ушите си точно както в деня на въстанието.

Савин съзря леглото му в далечния край на шатрата, месинговата рамка проблясваше през процепа на завесите пред него. Започна да го тика натам. Той заотстъпва заднешком, без да спира да я целува. Спъна се в печката за дърва и за малко да падне, после се оплете в завесите и Савин трябваше да ги дръпне. Колко хора знаеха, че тя е тук? Не я интересуваше.

О, строгите предохранителни мерки, за които настояваше преди. Внимателно подбраното алиби за всяка минута от срещите им, смяната на карети, свалените щори на прозорците на кабинета на Суорбрек. Всичко в името на това баща ѝ да не разбере. В никакъв случай да не разберат родителите му. Никакъв шанс тя да свърши с копеле в корема. Беше свръхорганизирана. Болезнено предпазлива. Романтичните им срещи, щателно записани в тефтера на Зури като счетоводните баланси на една от фабриките ѝ.

Сега мислеше единствено за това по колко различни начини можеше да умре във Валбек. Пребита до смърт. От недояждане. В един от пожарите. Разкъсана от собствените си машини. Маниери, порядъчност, репутация и здрав разум… всичко това беше останало в миналото. Сега беше важно само да се отърве от парцала, наречен рокля, и да почувства допира на Орсо по кожата си. Лицето ѝ беше мокро. Плачеше ли? Не я интересуваше.

Обърна се с гръб към него, за да достигне копчетата.

— Махни проклетото нещо от мен.

— Опитвам се — промърмори той, докато се бореше с копчетата на яката ѝ, — мамка… му… — Чу се пращене на шевове, чаткане на хвръкнали копчета и Савин най-после успя да освободи ръцете си от проклетите ръкави. Задърпа роклята надолу, изсули се от нея като сменяща кожата си змия. Зарита с крака да се освободи от евтината фуста, срита няколко пъти платнището на шатрата, но успя да свали всичко.

В някои от случаите в кабинета на Суорбрек бяха приключили, преди да си е свалила шапката, а ето я сега — чисто гола. Разсъблечена, беззащитна. Ръцете му бяха на талията ѝ. Върховете на пръстите му пробягваха нежно по кожата ѝ. Едва-едва, все едно не можеше да се престраши да я докосне. Чуваше дъха му в ухото си. Преплете пръсти с неговите, притегли ръцете му около себе си. Насочи ги към гърдите си, между краката си. Беше прехапала език почти болезнено.

В нескопосано написаните романтични романи, които майка ѝ се преструваше, че не чете, принцът се притичваше на помощ на главната героиня, измъкваше я от лапите на опасността в последния момент и тя се хвърляше в леглото му, прималяла от вълнение и преизпълнена с благодарност. Жалка картинка. Савин намираше подобни истории за пълни глупости, а четенето им за пълна загуба на време. И ето я сега, правеше абсолютно същото. Беше ѝ все едно.

Той спря за момент. Учестеното му дишане погъделичка ухото ѝ.

— Сигурна ли си, че искаш…

— Сигурна съм, мамка му! — Пресегна се и сграбчи косата на тила му, изви главата му, за да го целуне през рамото си. Засмука езика му. Мляскаше жадно, ненаситно. Протегна ръка зад гърба си и започна да се бори с колана му, чопли с пръсти токата, усуква я насам-натам, накрая чу издрънкването ѝ и коланът се откопча. Орсо пое рязко дъх, когато разтвори панталоните му, едната ѝ ръка се плъзна вътре и сграби кура му. Извила болезнено китка, започна да го трие в гърба си.

— Проклятие — изпъшка той, докато се бореше с копчетата на куртката. — Проклети… униформи.

Когато най-после свали ризата си, топлината на гърдите му по гърба ѝ я накара да притвори блажено очи. Ръката му се плъзна по ребрата ѝ и я притисна силно към него. Другата му ръка се плъзна отново между краката ѝ и тя започна да се търка в нея. Плъзна коляно на леглото, загуби равновесие и залитна, трябваше да протегне ръка и да се хване за рамката. Другата продължаваше да търка кура му, усещаше го притиснат, влажен на кръста си.

Край на амбиции и манипулации. Край на тревогите за вчера, за утре. Останаха само пъшкането му и скимтенето ѝ, притворила очи и отворила широко уста. Да му се не види, звучеше като разгонена котка. Беше ѝ все едно.

Нямаше никакви задръжки.

Загубени каузи

— Може да излезеш — каза Вик.

Очите на практика се вторачиха в затворника: лукави, жестоки, заплашително присвити. Тя се зачуди дали ги учеха да гледат така, или просто хората с естествено страховити очи избираха да станат практици. Може би по малко и от двете.

— Мисля, че ще се справя с него и сама. — Ръцете на затворника бяха оковани на гърба му, за всеки случай оковани и за стола. Чувалът на главата му се повдигаше и спускаше от дъха му.

Вратата се затвори, Вик хвана с два пръста едно от ъгълчетата на чувала и го свали рязко от главата на мъжа.

Хареса Малмър от момента, в който го видя. Никога не го призна на глас, естествено, защото това би било равностойно на демонстрация на слабост, от която да се използва човек. Но го харесваше много. Изпитваше уважение към него. Според нея той бе най-близкото до „свестен“, което можеше да постигне човек. И затова я заболя от начина, по който я погледна. Но беше просто поглед. Вик беше посрещала с усмивка ритници, тояги и ножове дори, някои от хора, които беше харесвала. Един обиден поглед можеше да я разколебае толкова, колкото ветрец може да помръдне планина. Или поне така си казваше.

— Ти си една от тях — въздъхна той, притвори очи и поклати бавно глава. — Никога не бих се досетил. Най-малко от теб бих очаквал да си една от тях.

— Това ми е работата — каза Вик и седна на стола срещу него.

— Е, значи си много добра в работата си. Сигурно се гордееш.

— Не се срамувам. Хора, способни на срам и гордост, не изкарват дълго в лагерите.

— Това поне е било вярно, значи.

— Семейството ми умря там. Всичките.

— Как тогава… как можеш да работиш за тия копелета? След всичко, през което си минала?

— Не си разбрал. Точно обратното е. — Вик се наведе към него. — След всичко, през което съм минала, възможно ли е да не работя за копелетата?

Малмър увеси рамене.

— Беше ни обещана амнистия. Това поне вярно ли е?

— Вярно е. Но трябваше да се досетиш, че ще има въпроси. — Тя го погледна право в очите. Искаше да долови и най-малкото трепване по лицето му. Да прочете в очите му дали казва истината. — Къде е Ризно?

Той въздъхна уморено:

— Не знам.

— Къде е Съдийката?

— Не знам.

— Просто ми дай нещо, нещо, което да им кажа. Помогни ми да ти помогна.

— Мислиш, че ако знаех, нямаше да ти кажа къде е Съдийката ли? — Малмър се засмя посърнало и поклати глава. — Ако можех, щях да викам до пресипване на обесването ѝ, побъркана вещица такава.

Дотук чу отговорите, които беше очаквала. Но въпросите трябва да бъдат зададени въпреки всичко.

— Кой е Тъкача?

— С това име се представи Ризно, когато го срещнах за пръв път.

— Кога беше това?

— Арестуваха ме за агитация. Преди пет години. Шест може би. Нищо не бяхме направили, просто се събрахме да искаме справедливи надници, но аз отнесох вината за всички. Май имам талант за това. Ризно дойде при мен. В една стая, не по-различна от тази. Каза, че той виждал нещата иначе. Каза, че искал да помогне. Да нанесем удар от името на обикновения човек, това каза. Да донесем Голямата промяна. — Малмър изви презрително устни. — Явно съм чул каквото съм искал да чуя. И затова имам талант.

— Важи за повечето хора — каза Вик. — Знаеш ли какво мисля аз?

— Ако знаех, нямаше да седя на този стол.

— Ризно е глупак. Може и да стоеше начело на тази бъркотия във Валбек, но няма шанс той да е организирал въстанието. — Вик се наведе заговорнически към Малмър, сякаш нямаше тя да измъква тайни от него. Нищо не кара хората да ти се доверяват повече от това да мислят, че им имаш доверие. — Той каза, че е заел името Тъкача от друг. От човек, който го е насочил по този път.

Нишката беше от тънките. Не разполагаше с нищо, с което да убеди Негово Високопреосвещенство, че заговорът е още по-дълбок, отколкото предполагаха. Но Вик не беше от хората, които оставяха неразнищени нишки.

— Не дължиш нищо на Ризно — продължи тя. — Той те използва. Удар от името на обикновения човек? Не ме разсмивай. Кой е Тъкача?

Малмър смръщи чело и се вторачи в масата. Изглежда, беше успяла да го накара да се замисли. Имаше вид на човек, загледан назад в миналото, търсещ различно обяснение. Накрая примига, изръмжа и вдигна глава. Облегна се и килна глава на една страна, сякаш току-що го беше открил.

— Имаше един човек на първата голяма среща, на която присъствах. Ризно се отнасяше към него… с огромно уважение. Направо благоговееше пред него. Приличаше на проповедник, на чиято проповед Бог бе решил да се появи лично. Ризно го спомена, докато говореше. Нарече го основателят на всичко. Причината всички ние да сме там. Но самият човек не каза и дума. Просто гледаше.

— Кой е той? — изръмжа Вик, предвкусвайки успеха си.

— Не чух име — отвърна Малмър. — Не съм сигурен дори дали видях лицето му, но…

Топката на вратата се превъртя и Вик се извърна рязко назад, готова да изкрещи на практика да се разкара, но думите така ѝ не се откъснаха от устата ѝ.

На прага стоеше началник Пайк с безизразно обгорено лице и двама святкащи гневни погледи над маските си практици от двете му страни.

— Гледай ти, гледай ти — прошепна нежно той, пристъпяйки прага на малката стая за разпити. — Как уютно сте се настанили тук.

Краката на стола на Вик изстъргаха в пода, когато тя се изправи рязко на крака:

— Началник Пайк. За мен е чест.

— Честта е изцяло моя. Забележителна работа свърши във Валбек, инквизиторе. Умело и дръзко изиграно. Хитро и самоотвержено изпълнение. Без намесата ти това въстание щеше да има доста по-кръвопролитен край. Нищо чудно, естествено. Негово Високопреосвещенство е ненадминат в намирането на верния човек за всяка работа.

Вик склони почтително глава:

— Много сте мил, началник.

— Малцина ще се съгласят с това — отвърна Пайк и погледът му се насочи към Малмър.

— Този мъж беше един от водачите на въстанието. Задавах му въпросите за това откъде е тръгнала организацията му.

— Мислех, че блудният ни колега Ризно носи вината за това?

— Вероятно да. — Вик остави останалото недоизказано. Никога не използвай повече думи от необходимото.

— С удоволствие бих останал да наблюдавам работата ти. Малцина са тези, от които имам какво да науча за новите техники за разпит. — Пайк въздъхна дълбоко. — Но за беда Негово Високопреосвещенство иска да се върнеш незабавно в Адуа. Иска лично да поднесе поздравленията си.

— Няма нужда наистина…

— Наслади се на почивката си. — Пайк постави ръка на рамото ѝ. Допирът беше едва доловим, но въпреки това накара кожата ѝ да изтръпне. — Повече от очевидно е, че си я заслужила. Аз поемам оттук нататък. Ще открия каквото има за откриване. — Един от практиците му стовари тежко сандъчето на масата и инструментите в него издрънчаха. — Имай ми доверие.

Вик погледна към Малмър. Веднъж, в лагерите, докато влачеха дънери през замръзнало езеро, един от затворниците пропадна в леда. Двама пропълзяха по корем до дупката и се опитаха да го издърпат за ръцете. И той, и те изчезнаха под леда.

Ако искаш да оцелееш, по-добре се научи да разпознаваш изгубените каузи. И след това се научи да им обръщаш гръб. Да ги оставяш на произвола на съдбата, преди да са завлекли и теб след себе си. Тя се обърна към вратата.

— Някой ден трябва да седнем да си поговорим двамата с теб. — Пайк беше от хората с противния навик да спрат и извикат някого, да го накарат да се обърне просто за да му покажат, че имат властта да го направят.

— За какво, началник?

— Има много хора в инквизицията, които са прекарали дълго време в Англанд, но повечето от тях са държали ключовете. — Той се наведе към нея и гъделичкането от дъха му накараха космите на тила ѝ да настръхнат. — Онези, които сме прекарали също толкова време, само че от другата страна на ключалките, трябва да се държим един за друг. Да си припомняме от време на време… научените там уроци.

Тя се усмихна половинчато:

— Моите са винаги в главата ми.

Малмър гледаше втренчено в ръцете практика, който вадеше един по един инструментите и ги подреждаше в прави редици на масата.

Хареса го от момента, в който го срещна. Не се наслаждаваше на гледката ни най-малко. Но по-добре се научи да разпознаваш изгубените каузи. И след това се научи да им обръщаш гръб. И Вик се прегърби и се обърна към вратата.

— И така. Господарят Малмър, нали така? Мисля, че говореше за… за Тъкача?

Резето се спусна.

Нов човек

Орсо примигна и отвори очи. Вятърът полюшваше платнището на шатрата. Отне му известно време да си спомни къде е.

Валбек. И нещо, от което е доволен…

Въстанието бе потушено и…

Савин!

Преобърна се в леглото бавно, много бавно, не смееше да погледне, умираше от ужас, че беше сънувал всичко и леглото ще се окаже празно.

Но ето, тя лежеше до него. Със затворени очи, леко разтворени устни, острите ѝ ключици се повдигаха леко при всяко вдишване.

Усети сълзите да напират в очите му и стисна силно клепачи. Тя е в безопасност. Тя е до него. Устните му се разтеглиха в широка усмивка.

Предложи ѝ. Наистина го направи. Вярно, тя, технически погледнато, не каза „да“, но това, че го вкара моментално в леглото, беше доста далеч от „не“. Изборът на ботуши сутрин му отнемаше значително време, след това си променяше мнението поне три пъти и въпреки това съжаляваше за избора си. Но за това, за най-важното решение в живота си, за това нямаше никакво съмнение. Савин е жената за него. Жената, която искаше и от която се нуждаеше. И винаги е била само тя.

Извърна се към нея. Протегна ръка да докосне лицето ѝ.

Искаше да я събуди. Да я прегърне. Да я чука отново, естествено, но беше много повече от това. Това беше любов, не похот. Във всеки случай не само похот. Искаше да ѝ каже за надеждите си. За надеждите му за двама им. За мечтите, които имаше за страната. И плановете му за всичкото добро, което щяха да направят заедно.

Тогава спря ръката си. Пръстите му бяха на косъм от скулата ѝ, усещаше топлия ѝ дъх по дланта си.

Изглеждаше така спокойна. Би било егоистично да я събуди. Не, веднъж поне в живота си ще постави нуждите на друг преди своите. Ще бъде опората, от която тя се нуждае, скалата, на която да се опре, не товарът от разочарования, който ще я завлече надолу от един провал към друг. Дръпна ръката си.

Не, няма да избере лекия път и да се преструва на герой, ще тръгне по трудния и ще бъде герой. Измъкна се много внимателно от леглото, вдигна с два пръста панталоните си от пода, като внимаваше катарамата на колана да не издрънчи, и ги обу. Като всяка друга сутрин, втъкна „твърдостта“ си под колана, където да изчака, докато му дойдеше времето, и после сама да падне на мястото си. Тази сутрин това нямаше да му трябва. Ще ѝ остави пространство. Ще ѝ даде всичко, от което се нуждаеше. Ще ѝ помогне да излекува раните си.

Не можеше да изтрие усмивката от лицето си, докато намъкваше халата от сулджукска коприна. Беше опитал сто различни роли и се беше провалил скоропостижно във всяка една. Съпруг обаче не беше сред тях и той смяташе тя да е първата, в която да блесне. Няма да остави тази възможност да се изплъзне през пръстите му. Не и този път.

Спря пред завесите около леглото и погледна назад. Притисна пръсти към устните си и едва се сдържа да не ѝ изпрати въздушна целувка. Осъзна колко идиотски изглеждаше така. Проклятие, въпреки това го направи.

Имаше дни — вчера например, ако трябваше да е честен — когато първото, което правеше на зазоряване, бе да претърси една по една празните бутилки около леглото си с надеждата, че ще намери в някоя останал от вечерта алкохол. Но този човек си беше отишъл и нямаше да се върне повече никога. Чай, ето от това се нуждаеше. Сутрешната напитка на съвестния и успелия човек!

— Хилди! — подвикна той, без да извръща поглед към входа на шатрата. — Печката трябва да се запали отново!

Чувстваше се все по-доволен от себе си и като никога подозираше, че този път може би е заслужено.

Вярно, опасната работа беше свършена от страховития шпионин на архилектора в града, но според Орсо той изигра великолепно ръката от аса, които тя му раздаде. Негово беше трудното решение да изчакат и да подходят пестеливо. Той се справи така майсторски авторитетно с преговорите. Той демонстрира снизхождение, сдържаност и добра преценка. Той спаси човешки животи.

Орсо Милостивия, така ли ще го нарекат един ден историците, поглеждайки с възхита назад към постиженията му? Не звучеше зле. Много по-добре всъщност от повечето имена, с които беше чувал да го наричат.

Тази работа с въстанието беше ужасна, разбира се, но може би от нея щеше да излезе и нещо положително. Можеше да се превърне в повратната точка на живота му, след която той няма да е повече огромно разочарование. За себе си, както и за околните. Със Савин до себе си можеше да постигне всичко. Да бъде всичко. Крачеше напред-назад из шатрата, а идеите се трупаха една връз друга. Посрещането на нов ден винаги беше непосилна задача. А сега нямаше търпение той да започне.

Трябваше също така да разбере какво наистина ставаше със света, не само по лъскавите коридори на властта, но също на дъното, в мръсотията, при простолюдието. Ще поговори с тази жена, Тюфел. Тя очевидно разбираше как наистина ставаха нещата. После, като се върнеше в Адуа, срещи с Висшия съвет относно политиката на кралството. Истински срещи този път по истински важните въпроси. За промяната, която може да донесе. Как ще освободи нацията от дълговете и как ще строи. Ще се отърве от тези лешояди „Валинт и Балк“. Ще преразпредели благата. Каква полза от прогреса, ако от него ще се възползват само определени хора? Трябваше също така да се погрижи никога повече да не избухват такива въстания. И край с оправданията оттук насетне! Савин търси ли си оправдания? Никога!

Покривалото на шатрата бе отметнато яростно и Хилди нахлу вътре, като думкаше с крака при всяка крачка и оставяше кални стъпки по пода.

— Добро утро, Хилди!

Тя изглеждаше значително по-малко доволна от него. Дори не погледна към него, довлече огромната кошница с цепеници. Приличаше на буреносен облак.

— Прекрасен ден, нали?

Благодарение на майка си беше развил нюх на ловджийско куче по отношение на разновидностите мълчаливи наказания и това на Хилди в момента изглеждаше от сериозните. Тя отвори с трясък вратичката на печката и започна да ръга вътре цепениците с такава ярост, все едно бяха ножове, а печката заклет враг.

— Нещо те мъчи може би?

— О, не, абсолютно нищо, Ваше Височество. — Пискливият ѝ глас се пръскаше от сарказъм.

— И въпреки това долавям остър прилив на враждебност от твоя страна. Недоволството не е чифт мръсни гащи, Хилди. По-добре е да бъде извадено на показ.

Когато тя извърна лице към него, Орсо се стъписа от гнева и враждебността, изписана по него.

— Защитавах те! Всеки път, когато хората ти се подиграваха! Застъпвах се за теб!

— Оценявам… подкрепата ти? — отвърна колебливо Орсо.

— Знаеше, че ще стане така!

Той преглътна тежко насъбралата се като топка в него тревога.

— Какво ще стане така?

Тя посочи с трепереща ръка към покривалото на входа, иззад което долитаха удари на чукове и повишени гласове, които прозвучаха особено зловещо в настъпилата тишина.

— Това!

Орсо се загърна в халата и излезе навън.

Когато очите му се нагодиха към ярката светлина, не забеляза нищо особено. Офицерите се наслаждаваха на закуската си. Войниците топлеха длани на огъня. Други събираха палатка, приготвяха се за обратния път към Адуа. Малко по-нататък ковач удряше с чука си по някакво желязо. Нито следа от клане, чума, глад или каквото и да е друго, за което да е виновен…

Замръзна на място. Край пътя за Валбек беше побит дълъг кол почти колкото корабна мачта, а от него стърчеше напречната греда на бесилка. От нея висеше цилиндрична клетка. И в нея имаше човек. Мъртъв човек, което бе очевидно по това как се поклащаха провесените му навън от клетката крака. Няколко по-любопитни врани вече бяха накацали по клоните на съседното дърво.

Някакъв офицер отдаде чест и поздрави жизнерадостно с едно „Ваше Височество!“, но Орсо не успя дори да му отвърне с поглед. Никак не му се искаше да отиде до бесилката, но знаеше, че няма друг избор. Пръстта беше студена под босите му ходила.

Двама практици подпираха основата на кола, а трети отъпкваше пръстта около нея с голям дървен чук. Четвърти работеше по подпорите и ковеше старателно пирони. На пътя до тях беше спрял голям фургон и в него бяха натоварени още колове като този на бесилката. Двайсетина? Трийсет? Началник Пайк стоеше отстрани, държеше карта и показваше нещо на кочияша по нея.

— О, не. — Стомахът на Орсо натежаваше с всяка следваща крачка и той се притесни, че докато стигне дотам, сигурно ще изпадне от задника му. — О, не, не, не.

Клетката се извъртя със скърцане и изложи на показ лицето на обитателя си — отпуснато, безжизнено, премрежено от паднала връз него посивяла коса. Малмър. Човекът, на когото обеща амнистия.

— Мамка му, какво сте направили? — изкрещя той на никого конкретно. Глупав въпрос. Отговорът не можеше да е по-очевиден. Идеята им явно бе да го направят възможно най-очевиден.

— Окачваме двеста клетки с телата на подбудителите и ръководителите на въстанието по пътя за Валбек през двеста и петдесет крачки една от друга — отвърна монотонно Пайк, сякаш отчаяният крясък на Орсо бе откровено запитване за информация без никаква емоционална нотка в него. Все едно същината на въпроса му бе относно специфичното разпределение на труповете по пътя, а не просто наличието им.

— Ами… спрете веднага! — кресна властно Орсо и осъзна, че величествената му осанка е помрачена от факта, че беше събрал копринения халат на топка пред себе си, както правеха жените, за да не изцапат полите си. — Спрете, мамка му!

Един от практиците застина с чук във въздуха, извърна глава и повдигна въпросително вежда към началник Пайк.

— Ваше Височество, боя се, че не мога. — Той кимна на практика и той продължи да кове пирони в подпорите. Извади един доста представителен на вид свитък с няколко подписа на него и огромен печат от червен и златист восък, който Орсо моментално разпозна, че беше на баща му. — Това са изричните ми заповеди от архилектора, подкрепени с подписите на всичките дванайсет членове на Висшия съвет. Но дори и да спра, от това няма да има никаква полза. Двеста от предателите направиха пълни самопризнания и бяха екзекутирани. Сега остава единствено да бъдат изложени на показ.

— Без разследване? — Орсо осъзна, че гласът му беше станал писклив като на жена. Почти истеричен. Опита да се овладее, но се провали напълно. — Без съд? Без…

Пайк извърна празните си откъм чувства и мигли очи към него:

— Баща ви предостави специални правомощия на инквизицията да разследва, да съди на място и да екзекутира незабавно всички участници във въстанието. Боя се, Ваше Височество, че неговият декрет анулира както вашите, така и моите чувства по въпроса.

— А аз се боя, че алтернативата дори не съществуваше. — Йору Сулфур се беше изтегнал невъзмутимо по гръб върху коловете във фургона, пъхнал ръка под тила си. Специалната му диета явно включваше плодове, защото в другата си ръка държеше нахапана ябълка. Имаше различни на цвят очи, забеляза Орсо, когато той погледна нагоре към бесилката — едното синьо, другото зелено. — Виждал съм много такива случаи преди и имайте ми доверие, те изискват светкавично правосъдие. Здрава и безмилостна ръка.

— Светкавицата рядко удря само онези, които го заслужават — изръмжа Орсо.

— Има ли някой на този свят, който да е напълно невинен? — Сулфур отхапа от ябълката и задъвка замислено. — Можехме ли наистина просто да пуснем Трошачите да си вървят по живо, по здраво? Да се пръснат като понесени от вятъра сухи листа из целия Съюз? Да започнат да подбуждат въстания в други градове? Какво послание изпращаме така: че измяната не е нещо сериозно, нищо работа, дори наказание не заслужава?

— Но аз им обещах амнистия — промърмори Орсо. Гласът му отслабваше с всяка следваща сричка.

— Казахте каквото трябваше да се каже, за да сложите край на този срамен епизод от историята ни. Да осигурите стабилност. Стабилен Съюз означава стабилен свят, както не спира да повтаря господарят ми.

— Никой няма да ви упрекне, че сте нарушили думата си, дадена на предатели на короната, Ваше Височество — добави Пайк.

Орсо направи измъчена физиономия и заби поглед в земята. Осъзна, че чепът му е още притиснат под колана, пъхна скришом палец под халата, повдигна колана и ето как от славната сутрин не беше останала и следа. Аргументите на Сулфур изглеждаха неоспорими. Управлението на цяла нация изглеждаше значително по-трудна работа, отколкото си я бе представял допреди малко в шатрата си. Можеше ли всъщност да направи нещо в този момент? Какво, ще възкреси Трошачите? Безполезният му гняв постепенно отстъпи място на безполезната му гузна съвест.

— Какво ще си помислят за мен хората? — промърмори той.

— Че също като Харод, Касамир и останалите велики крале от миналото вие сте мъж, който прави каквото е трябвало да се направи! — Сулфур огриза добре сърцевината на ябълката и поклати пръст. — Милосърдието е достойно за възхищение качество в очите на селячеството, но боя се, че не то държи кралете на престола.

— Не се притеснявайте да ме използвате отново, Ваше Височество — добави Пайк. — Бих казал, че съм свикнал вече да ми се пада все една и съща роля. — Той се поклони енергично. — А сега, ако обичате, да ме извините. Чака ме ужасно много работа. А и вие трябва да се върнете колкото се може по-скоро в Адуа. Убеден съм, че баща ви гори от нетърпение да ви поздрави за успеха ви.

Сулфур довърши огризката на ябълката, захвърли я настрани и подпъхна ръка под къдрава си глава.

— Убеден съм, че той много се гордее с вас, Ваше Височество. Господарят ми също.

Баща му ще се гордее с него. И господарят на този шут също. Един от крачолите на Малмър се беше събрал нагоре и вятърът рошеше сивите косми по голия прасец на крака му. Едното му око беше затворено, но другото гледаше право в Орсо. Беше чувал да казват, че мъртвите нямат мнение, но този тук, изглежда, имаше особено ниско такова за Орсо. Почти колкото него самия.

— Не точно така си го представяхме края на нашето приключение, а? — Тъни се приближи с чаша горещ чай в ръка. — Но все пак е някакъв край.

Орсо се замисли дали някога го беше ненавиждал толкова, колкото в момента.

— Защо не ми каза какво става? — изръмжа той.

— Останах с впечатлението, че си ангажиран с друго. — Тъни се покашля многозначително. — Пък и какво толкова можеше да направиш?

— Можех да… можех да… — Орсо не успяваше да намери точната дума. — Да спра това.

Тъни му подаде чашата и го потупа бащински по рамото:

— Не, нямаше да можеш.

Орсо се замисли сериозно дали да не плисне чая в лицето му, но устата му беше пресъхнала и затова просто отпи. Дървото на бесилката простена и Малмър му обърна бавно гръб.

Орсо Милостивия щели да го нарекат един ден историците, поглеждайки с възхита назад към постиженията му?

Как не.

Като две капки вода

— Как си?

Лео примижа от болка, докато опъваше ранения си крак.

— Още боли.

— Можеше да е много по-зле.

Направи нова болезнена гримаса, притискайки ръка към раната на корема си.

— Безсъмнено.

Майка му посегна и докосна внимателно с палец превръзката на бузата му.

— Боя се, че ще ти останат белези, Лео.

— Очаква се от воините да ги имат, не мислиш ли? В Севера ги наричат кръщаващи рани.

— Мисля, че северняшките обичаи ми дойдоха в повече през последните няколко дни.

— Да, малко почивка няма да ти навреди. — Лео въздъхна дълбоко. — Риккъ не дойде да ме види.

— Изходът от двубоя не я зарадва много.

— Предпочита да бях умрял ли?

— Предпочита Здрачния да беше умрял. Изрази доста гласно мнението си по въпроса.

— Обикновено е такава по всички въпроси — изсумтя Лео. Обикновено Риккъ беше извор на добро настроение, но сега започваше да подозира, че под него се криеше дълбок кладенец от вражди и неуредени сметки. — А ти какво мислиш?

— Мисля, че пощади живота на Здрачния, защото имаш голямо сърце.

— Разбирай малко мозък в главата?

— Както казва Столикус, да убиеш врага си, носи облекчение. Да се помириш с него, е повод за празнуване. — Очите ѝ срещнаха неговите. И погледът в тях казваше, че предстои да научи важен урок. — Ако успееш да направиш приятел от Големия вълк… ако успееш да направиш съюзник от Севера… — Тя замълча.

Лео примига учудено:

— Дори в момент като този мислиш за следващата стъпка.

— Ако тичащият не мисли за всяка следваща стъпка, рано или късно ще падне по очи.

— Ако Риккъ ми е сърдита, че оставих Здрачния жив, какво ли ще каже, ако се сприятеля с него?

— Ако си решил да бъдеш велик лорд губернатор, нейните чувства не трябва да диктуват политиката ти, моите също. Твоите най-вече. Трябва да правиш каквото е необходимо, в името на всеобщото благо. Искаш ли да бъдеш добър лорд губернатор, Лео?

— Знаеш, че искам.

— Съюзът е във война със Севера кога повече, кога по-малко от времената, когато Касамир покорил Англанд. Не можем да победим северняците с мечове, Лео. Временно може би, но не и завинаги. Битките с тях никога няма да свършат — каза тя тихо и спокойно. — Освен ако не ги поканим на нашата маса.

— Значи сега съм… миротворец?

— Ти си боец също като баща си. Но това, което отличава добрия воин от обикновения убиец, е, че той знае кога да спре да се бие.

С изкривено от болките — в ребрата, в корема, в крака — лице, Лео се надигна, свали бавно крака от леглото и стъпи на студения под.

— Да ти призная, точно в момента не ми е много до бой.

— Съмнявам се, че ще стоиш настрана от меча още дълго. — Майка му се усмихна и извади от ръкава си сгънато парче хартия. — Пристигна писмо за теб. От краля. Или по-скоро от лорд шамбелана му.

— Не ми казвай, че най-после са се наканили да изпратят подкрепления.

— Вестта е стигнала до тях и знаят, че вече няма нужда. И естествено, следват излиянията и хвалбите за воинските ти умения.

— Хвалбите им са като мехлем за раните ми, няма що.

— Предлагат нещо повече от просто хвалби. — Тя погледна към писмото. — Поканен си в Адуа за отпразнуването на победата ти. Ще има огромен парад в чест на погрома над Севера! Предполагам, Висшият съвет просто иска кралят и сина му да се потопят в славата ти.

Лео почеса внимателно порязаното си рамо през превръзката. Мътните да го вземат, как щипеше само.

— Ти си тази, която заслужава парад в своя чест.

— За какво? За непрекъснато ми отстъпление? — Тя постави ръка на неговата. — Ти се би. Ти победи. Ти заслужаваш наградата за това. — Спря за момент и го погледна в очите. — Гордея се с теб.

Думите ѝ му подействаха като меч в корема. Стисна очи, за да потуши напиращите в тях сълзи.

Не беше осъзнал колко много искаше да чуе точно тези думи.

Не беше лесно.

Вървеше с бастун, всяка стъпка му причиняваше болка. Северняците из долчината се надпреварваха кой ще го изгледа по-свирепо, докато куцаше покрай тях. Един точеше меча си — сък, сък, сък — и всяко съскане на камъка сякаш стържеше директно по нервите му.

— Имам чувството, че не ни обичат много — промърмори под нос Юранд.

— Имам чувството, че никого не обичат — прошепна Глоуард.

— Не е нужно да ни харесват, достатъчно е просто да не ни убият. — Лео започваше да подозира, че това беше лоша идея. От друга страна, нямаше да му е първата. Опита се да вдигне гордо глава и да върви така, все едно търсеше следващия си противник в кръга.

Не беше лесно. Но ако променянето на света беше лесна работа, всеки щеше да се захване с нея.

Имаше къща до бавния поток на дъното на долчината и над ниския ѝ, дебел комин се виеше дим. Някакъв мъж тъкмо излизаше, навел глава под ниската врата. Имаше стоманеносива коса и подобаващо свъсени вежди. Лео го позна от кръга. Калдер Черния. Бащата на Стаур Здрачния и брат на Скейл Желязната ръка. Човекът, който всъщност управляваше Севера.

— Дръзко от твоя страна да дойдеш тук, Лео дан Брок. — Той го изгледа лукаво иззад притворени клепачи като котарак особено нахална мишка. — Или много дръзко, или много глупаво.

Лео го дари с лъчезарна усмивка:

— Не може ли човек да е и двете?

Усмивката не проработи при Калдер Черния.

— От опит знам, че двете често вървят ръка за ръка. Дошъл си да се подиграваш на сина ми ли?

— Дошъл съм да се сприятеля с него.

Калдер повдигна учудено посивели вежди:

— Още по-дръзко от твоя страна. Но кой съм аз да те спирам, щом си решил да си пъхнеш главата в пастта на вълка?

— Чудесно, тогава остава само едно.

— Да?

Лео кимна към святкащите с кръвожадни погледи воини.

— Хората ти нямат работа в земите на Кучето особено ако ще гледат така предизвикателно. Крайно време е да се върнат при семействата си и да си припомнят как да се усмихват.

Калдер го изгледа за момент, после изсумтя:

— Пораженията ги карат да се мусят. — И той отмина.

— Вие двамата изчакайте тук — каза на приятелите си Лео. Не искаше нищо повече от това да влязат с него, но някои неща трябваше да свърши сам.

Стаята не беше много по-различна от тази, в която беше лежал през последните няколко дни. Вътре миришеше на билки и застояла пот. Огънят бушуваше и беше задушаващо горещо. Имаше едно легло и един стол до него. В един от ъглите бяха струпани видели много бой брони и оръжия. Напомняне за това, че лежащият в леглото е бил воин. И настойчиво потвърждение, че един ден ще бъде отново.

— Гледай ти, гледай ти. Самият Млад лъв на прага ми. — Стаур Здрачния лежеше по гръб на леглото в мрачния ъгъл. Кракът му бе повдигнат върху няколко навити под него одеяла. Устните му бяха извити презрително, сякаш да компенсират синините около двете му очи и засъхналата кръв по подутия му нос. — Последното копеле, което очаквах да видя до леглото ми, е копелето, което ме вкара в него.

Лео окачи бастуна на облегалката на стола и се стовари тежко на него.

— Добрият боец винаги търси възможност да изненада противника си.

— Добре говориш северняшки.

— Живях една година в Уфрит, при Кучето.

Очите на Стаур блещукаха влажни в сумрака. Като очите на вълк в притъмняла гора.

— И както чувам, оправяш оная мърша, дъщеря му.

Лео устоя на погледа му.

— Само в свободното си време, когато не съм зает да ритам задника на оная мърша, сина на Калдер Черния.

Високомерната усмивка на Стаур придоби особено зловещ вид.

— Заради твоя меч може би няма да проходя отново.

Лео беше прекалено уморен и пребит, за да изпита каквото и да било съчувствие за него. Пък и от съчувствие нямаше полза в момента.

— Бъркаш ме с някого, на когото му дреме. Не съм болногледачка, нито пък някакъв си шибан дипломат. Аз съм воин. Също като теб.

— Не можеш да се мериш с мен. — Стаур се надигна леко в постелята и болката се изписа на лицето му, когато помръдна ранения си крак. — Можех да те пратя при пръстта една дузина пъти.

— Съгласен съм.

— Аз съм много по-добър боец от теб.

— Така е.

— Ако не се перчех толкова…

— Но го направи, подцени ме и аз победих. — Трябваше да признае, достави му огромно удоволствие да го каже. — И сега ми дължиш живота си.

Стаур стисна здраво юмрук, сякаш всеки момент щеше да го удари. Само дето и двамата знаеха, че не е лесно да удариш някого, когато си легнал по гръб. И като победен вълк той се отпусна в постелята и извърна глава на другата страна.

— Научих си урока. — Погледът му се извърна отново към Лео. — Следващия път няма да ти дам никакъв шанс.

— Няма да има следващ път. Дори и да проходиш отново. Не си единственият, който си е научил урока.

— Защо тогава си дошъл?

— Защото майка ми казва, че само малките момченца се вайкат за каквото е станало. Истинските мъже решават какво трябва да стане, и го правят.

— И ти слушаш какво казва мама, така ли?

— Мрънкам, но иначе да. — Очевидно не беше дипломат. Трябваше да кара направо. Или това, или нищо. — Тя е много умна жена.

— Звучи като нещо, което е казал баща ми.

— Чувам, че и той е много умен мъж.

— Не спира да ми го повтаря. Да погледнем в бъдещето тогава — каза Стаур. — Какво виждаш в него, Брок?

Наистина какво виждаше там? Лео пое дълбоко дъх.

— Кървавия Девет спечелил десет двубоя в кръга, но пощадил повечето си противници. Руд Три Дървета. Дау Черния. Хардинг Мрачния.

— Знам имената.

— Пощадил ги е и те са били задължени да му служат.

Стаур изви презрително устни:

— Искаш да ти служа значи?

— Да държа вълк за домашен любимец, хм? — Видя как лицето на Стаур се изкриви в гневна гримаса и го остави да се мъчи още малко. — Не, не мисля. Не си ми нужен така. Искам те за приятел.

Стаур прихна и моментално се наежи, докара презрителната усмивка на лицето си, изпъчи гордо гърди. Само гордост и презрение беше това момче, въпреки че загуби.

— За какво ме искаш?

— Мисля, че двамата с теб искаме едно и също.

— И какво точно е това, мамка му?

— Слава! — изкрещя Лео. Викът му отекна в стените и накара Стаур да трепне уплашено. — Искаш хората да тръпнат от страх, когато шептят името ти. Искаш лицата им да са смаяни, когато го правят. И с гордост също. Искаш да чуваш името ти в песните до това на Кървавия Девет, на Уирън-от-Блай, на всичките останали герои от старите времена! Искаш да си прочут навред. — Лео разтърси юмрук пред лицето на Стаур. — Слава в кръга, слава на бойното поле! Искаш да се биеш срещу страховити противници и да ги пращаш при пръстта! Искаш да побеждаваш! — Той изкрещя последната дума и лицето на Стаур грейна жадно като това на скъперник при вида на злато. — Знаеш ли откъде знам това? — Лео се усмихна зловещо. Или по-скоро оголи зъби. — Защото аз искам точно това.

В стаята стана тихо. Една от цепениците в огнището се размести и изсъска. Стаур се беше умислил. Двама млади, красиви герои в разцвета на силите си. Лорд губернатор и бъдещ крал напът да излязат от сенките на родителите си. Двама първенци в двубоите, мъже на действието, печелили победи на бойното поле, напът да наследят света и променят всичко в него, както намерят за добре.

— Може би двамата с теб наистина си приличаме — каза накрая Стаур.

— Съседи сме, няма изход от това — каза Лео и се наведе напред от стола. — Можем да пропилеем силите си в битка един с друг. Да пропилеем животите си, вечно надзъртайки през рамо от страх да не получим нож в гърба. Точно както умните ни родители. Но ние не сме те, ние можем да намерим собствения си път в живота. Кръгът на света е голям. Врагове в него колкото искаш. Може би и за двама ни ще е по-добре, ако се изправим срещу тях рамо до рамо.

— Красиви картини рисуваш — каза Големия вълк. Поглеждайки в блесналите му очи, Лео се замисли дали можеше да има доверие на умисления Стаур повече, отколкото на яростния. — Но наистина ли мислиш, че вълк и лъв могат да си поделят месото по братски?

— Стига да има достатъчно месо, защо не?

Усмивката се разтегли бавно на лицето на Стаур.

— Да си стиснем ръцете тогава, Млади лъве. — И той протегна ръка към Лео.

Лео се замисли дали наистина не пъхаше глава в пастта на вълка, но беше стигнал дотук. Нямаше връщане назад. И той се изправи с мъка на крака и посегна към протегнатата ръка на Стаур.

В следващия момент ахна от изненада, когато усети пръстите на Стаур да стягат дланта му, рязкото дръпване напред предизвика остра болка в раната на гърдите му. Озова се надвесен над леглото с опрян в гърлото кинжал.

— Намъкваш се така небрежно в бърлогата на вълка и ми говориш за приятелство, така ли? — Стаур цъкна с език. — Не е много умно от твоя страна.

— Досега не са ме обвинявали, че съм голям умник. Опитахме да сме врагове. — И Лео посегна през острието на кинжала и почеса замислено превързаната си буза. — И виж докъде ни докара това.

Големия вълк оголи зъби и Лео почувства натискът на острието да се усилва, видя как Стаур намести пръсти около дръжката.

— Харесвам те, Брок. Може би с теб наистина сме като две капки вода. — Усмивката на Стаур се разтегли и за най-голямо облекчение на Лео той заби кинжала в кирпичената стена до леглото. — Младия лъв и Големия вълк рамо до рамо. — Усмивката му се изкриви леко на една страна. — Светът ще трепери пред силата ни!

Празни сандъци

Силният порив на вятъра обрули сухите листа на дърветата и започна да ги носи надолу по склона на хълма. Мяташе косата на Риккъ през лицето ѝ, докато тя гледаше Лео да куца към нея, следван от Юранд и Глоуард. Гледаше и беснееше вътрешно.

Беснееше така от деня на двубоя и понякога не просто вътрешно. Три пъти беше ходила до къщата, в която той лежеше. Три пъти крачи нервно пред вратата. И три пъти си тръгна, без да влезе. Искаше да го види и не желаеше да го вижда повече. Надяваше се мълчанието ѝ да говори по-силно от думите, но явно някои мъже чуваха само каквото искат да чуят.

Лео беше изкривил от болка лице, докато се подпираше тежко на бастуна. Гледката поръси малко вина по разпаления ѝ гняв. Все пак той се би заради тях. Рискува живота си за тях, влезе в кръга заради едната ѝ дума, че ще победи. Той се спъна и тя почти се завтече да му помогне. Но той вдигна глава и като я видя, на лицето му се изписа още по-болезнено изражение. Сякаш очакваше тя да го нарани повече и от враговете му. В това, ако не в друго, беше напълно прав.

— Сега ще видиш ти една болка — промърмори тя под нос.

Беше в отвратително настроение и това, че все още виждаше привиденията от кръга, не помагаше с нищо за оправянето му. Мъгливите фигури се спотайваха в периферното ѝ зрение. Мъгливите привидения на лицата на хората следваха истинските. Виждаше хората, подготвили кръга. Хората, които се биха и умряха в битката преди двубоя. Веднъж дори видя един да сере в храстите. Никаква логика в това, не разбираше защо става така. Лявото ѝ око продължаваше да пари, нервите ѝ бяха опънати до скъсване, стомахът ѝ не спираше да се преобръща, да къркори. Тази сутрин се събуди и изпищя, когато се обърна и видя себе си, все още спяща в постелята. От време на време се сепваше, когато пред очите ѝ изплуваше образът на онзи процеп в небето. Споменът за бездънната, черна бездна, от която излизаше всичкото познание, я караше да потреперва.

Оказа се, че можеш да отвориш насила дългото око. Затварянето му обаче беше друга работа.

— Риккъ. — Когато застана пред нея, Лео опита една гузна усмивка, но тя не проработи нито за нея, нито за него. — Радвам се да…

— Антоп ми каза, че си бъбриш със Стаур Здрачния.

Лео направи поредна измъчена гримаса:

— Не е трябвало да ти казва.

— А, значи проблемът не е, че си го направил, а че той ми е казал какво си направил, така ли? Кажи ми, че този път си убил копелето!

Лео въздъхна уморено, сякаш говоренето с нея беше изтощителна работа.

— Мисля, че имаме достатъчно убити вече, не си ли съгласна?

— Един гроб повече няма да ми е проблем, стига да е за точния човек.

Глоуард вече пристъпяше нервно насам-натам, такъв дангалак, а никакъв кураж.

— Аз по-добре да… всъщност определено трябва да… — и той заотстъпва назад. Юранд остана, протегнал ръка, сякаш да подхване Лео, ако тръгнеше да пада, и гледаше свъсено Риккъ.

— Искаш ли да остана? — попита той.

— Не — отвърна Лео почти убедително. — Ще ви настигна.

Юранд отстъпи заднешком и леле, какъв поглед само хвърли на Риккъ, човек ще си каже, че не тя и Лео, а той и Лео бяха двойка. Риккъ беше решила да е твърда, но справедлива точно както казваше баща ѝ, че трябва да е, но не успя да дочака Юранд да се отдалечи достатъчно, преди да си изпусне нервите.

— И какво толкова си приказвахте с онова кръвожадно копеле?

— За бъдещето — въздъхна Лео. — Харесва ли ни, или не, той е бъдещият крал на северняците. По-добре да говорим, отколкото да се бием…

— Сериозно? — кресна Риккъ. — Изненадана съм, че не си останал до него да му държиш ръката, докато се оправи. Да се посмеете на историите му за това как запали тронната зала на баща ми, как ме преследва из горите, как изби приятелите ни, моите и твоите, Лео!

Лео присви очи, сякаш го връхлетя снежна вихрушка:

— Не сменям страните, Риккъ. Опитвам се да построя мост между тях.

— Естествено. Мост, по който тия противни шибаняци да минат необезпокоявани!

— Да убиеш врага, носи облекчение — зарецитира той с патос. — Да се помириш с него, е повод за празнуване…

— Помиряваш се с врага си, когато свършиш да трупаш пръст върху копелето! Мислиш, че Калдер Черния просто ще забрави? Той иска целия Север и няма да миряса, докато не го получи! А ти просто му изостряш апетита.

Забеляза, че Лео е придобил онзи вид, който имаше винаги когато майка му беше наоколо, вида на сгълчано от майка си дете. Риккъ започваше да я разбира, да ѝ съчувства все повече.

— Сега наследникът на трона на Севера ми дължи живота си. Честта му го повелява. Това е важно…

— Мътните да го вземат — нахили се ехидно тя. — Мислиш, че хората като Стаур Здрачния ги е еня за неща като дълг и чест? Ще се обърне срещу тебе по-бързо от змия. Обеща ми, че ще го убиеш, Лео. Обеща ми.

— Не е толкова лесно да убиеш човек! Не и когато лежи безпомощен в краката ти.

— Аз бих казала, че това е идеалният момент!

— Ти пък какво знаеш? — сопна ѝ се той. — Между мъжете в кръга се ражда братска връзка. Не можеш да разбереш това!

— Защото имам путка между краката или защото имам мозък в главата?

— Майка ми може и да се отнася с мен като с дете, но тя поне ми е майка и аз съм ѝ дете. Сега съм лорд губернатор! — викна той отчасти гневно, отчасти изхленчи като обидено дете. Все едно опитваше да убеди не толкова нея, колкото себе си. — Трябва да взимам решения.

— И първото е да нарушиш шибаното си обещание?

Той се стъписа от яростта в тона ѝ. В интерес на истината, тя също се изненада.

— Не мислех, че си толкова… безмилостна.

— О, да, Риккъ Безмилостната, ужасът на Севера. Явно мъжете в живота ми не ме познават така добре, колкото си мислят. Проблемът е, че като си добър с всички, не можеш да свършиш нищо като хората, Лео. Трябва да направиш от сърцето си камък. Трябваше да го убиеш.

— Може би си права. — Той вирна гордо брадичка. — Аз победих. Аз взех решението какво да правя с него.

Мътните да го вземат, как се стигна дотук, как допусна това да застане между тях? От пълно щастие и тук-там малко заяждане бяха стигнали до заяждане и никакво щастие. Предположи, че като с всичко останало хубавото накрая свършва. По лицето ѝ премина неприятна тръпка и това, че не можеше да подчини дори собственото си тяло на волята си, я вбеси още повече.

— Ах, ти, арогантен шибаняк такъв! — кресна тя. — Постъпи безразсъдно, глупаво, не можеше да се мериш с него по никакъв начин! Победи само защото Стаур е още по-надут идиот и от теб и не се сдържа да не се перчи! Победи, защото видях с дългото око какво ще стане, и само защото аз, мамка му, ти извиках какво да направиш!

Когато Лео заговори отново, превързаното му лице беше с каменно изражение. След като тя свърши с обидите и млъкна намусена, той пристъпи към нея. Не беше ядосан. Нито натъжен.

— Не помниш ли какво ми каза? Никой не помни как е спечелен двубоят, а само кой го е спечелил. Аз победих. Никого не го е грижа как.

Докато минаваше покрай нея, рамото му се остърга в нейното, не я блъсна, но и не беше далече от това.

Само допреди няколко дни ѝ каза, че я обича. Явно се отърсваше от любовта си толкова лесно, колкото и от обещанията си.

Остави я сама на ветровития склон. Да беснее вътрешно.

— Лео дан проклетият Брок — озъби се тя, в случай че някой е пропуснал да отбележи гнева ѝ. — Този самовлюбен дръвник!

Изърн си играеше замислено с костите в една от огърлиците на шията си.

— Предусещам, че нещо се е случило между двете влюбени гълъбчета.

— Никога не те лъжат чувствата ти за тия работи — отвърна замислено бащата на Риккъ.

— Надут, самовлюбен задник! — изсъска Риккъ и разтри отново око. Още болеше. Не спираше да пари.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — Баща ѝ я погледна с онзи свой спокоен, невъзмутим поглед, който винаги успяваше да я вбеси.

— Лео дан лъжливият Брок, ненадеждният шибаняк, ето какъв!

— Прекалено високо издигаш хората, така няма как да не те разочароват…

— Голяма грижа ми е това — каза Изърн и закима одобрително — как само ме боготвори това момиче.

— … и когато това стане, падат от много високо.

— Не е вярно! — сопна се Риккъ. Замисли се дали пък не беше прав, изгуби търпение и още повече се ядоса. — Пълни глупости!

— От самото начало знаеше, че той мисли, първо, за себе си, второ, пак за себе си, трето, за себе си отново и накрая пак за себе си — каза Изърн.

— И според теб няма проблем с това?

— Казвам, че е голям недостатък на един любовник, но не е като да не си подозирала за него. Като издялаш лодка от сирене и тя потъне, разбираш ли, не продънваш небесата от рев, всеки знае, че от сирене лодки не се правят.

— Човек не иска обещания, които знае, че няма как да бъдат изпълнени — добави баща ѝ. — Освен това говорим за кръга. — Той повдигна безпомощно рамене. — Стават такива неща в кръга. Сега трябва да опиташ да гледаш на нещата откъм светлата им страна. В противен случай ще прекараш остатъка от дните си в тъмнина.

Риккъ изскърца със зъби. Двамата, както винаги, имаха право. За почти всичко. Но в момента я интересуваше само онова, за което не бяха прави.

— Значи, ако някой ме срита в задника, се обръщам и му благодаря, че не ме е ритнал в лицето, така ли?

— Върнахме си земята, Риккъ. Града. Тронната зала. Градината… — Устните му се разтеглиха в усмивка и той зарея замечтано поглед. — Е, ще трябва да се пооправи, но…

— И колко мислиш ще продължи това? — присви подигравателно очи Риккъ. Мисълта за подрязването на розови храсти не ѝ носеше никакво успокоение. — Ще се откаже ли Калдер Черния от мечтите на баща си, ще захвърли ли на бунището амбициите си? Алчното копеле не се е отказало. И само да извърнем глави, ще се е върнал!

Както винаги баща ѝ остана неподатлив на гнева и се задоволи с мълчаливо безразличие.

— Нищо не е вечно на този свят, Риккъ. Нито мирът, нито войната. Остава ти просто да извлечеш най-доброто от времето, което ти е отредено.

— Готово, значи ето го отговора. Правим каквото можем с каквото имаме. Достойна за гордост мъдрост, няма що.

И това не изкопчи повече от унила усмивка.

— Ще ми се да имах повече мъдри съвети. Ще ми се да знаех всички отговори.

Риккъ съжали на мига. Все така ставаше напоследък, всеки път когато изпуснеше нервите си. Люшкаше се от едната към другата крайност, проклета люлка. От онези, дето, ако не внимаваш, те удряха в задника.

— Съжалявам — каза тя и се намуси още повече. — Дал си ми всичката мъдрост, от която се нуждая. И повече отговори, които да иска една дъщеря. Не ми обръщай внимание. — Не се сдържа да изломоти обаче: — Като всички останали.

— Е, както изглежда, проблемът с твоя ненадежден, но добре сложен лорд губернатор се разрешава от само себе си. — Изърн се облегна, вдигна крак на масата и започна да мачка на топче парче дървесна гъба. — Той потегля обратно за Съюза, където онези самодоволни празноглавци, които не си размърдаха задниците да помогнат, ще го нарекат най-великия воин след Еуз, ще му напомпат така с пръдни голямата глава, че няма да може да я провре през вратата, като се върне.

— Ха — Риккъ ловко измъкна топчето дървесна гъба от пръстите ѝ и го пъхна под устната си. — Глупаво разрешение, ако питаш мен.

— Мислех, че го мразиш?

— Така е.

— Но не искаш той да заминава? — Изърн започна да мачка ново топче.

Риккъ сложи лакти на масата, подпря замислено брадичка в тях и посърна:

— Точно така.

Баща ѝ измъкна второто топче от пръстите на Изърн и го напъха под устната си.

— Чудесно, значи. Ти също тръгваш натам.

Риккъ вдигна рязко глава:

— Накъде казваш, че тръгвам?

— Адуа.

— Но аз трябва да се върна с теб в Уфрит. Да се грижа за градината ти и каквото там. — Знаеше, че няма търпението за това, още повече в последно време.

— Изърн и Тръпката ще отидат с теб да гледат да не правиш глупости.

— Или точно обратното? — промърмори Изърн, започна да мачка ново топче дървесна гъба и внимателно ги изгледа един по един.

— Ще излееш питие върху гроба на стария ми приятел Мрачния. — Той се усмихна. — Няма нужда от думи, той не обичаше да говори. Предстоят да стават промени в Адуа и някой трябва да ни представлява. След битката при Осранг ни бяха обещани шест места в Камарата на лордовете. Нищо такова не се случи.

— Обещанията са като цветята — каза Изърн. — Лесно се дават, но не траят дълго.

— Е, ако Лео удържи на думата си, може пък този път да бъдат спазени.

Риккъ забута топчето дървесна гъба от едната страна на устата си до другата и обратно.

— Не ме бива много в това да карам Лео да удържа на обещанията си.

— Опитай отново. Може пък с времето да се научиш. Ще е добре и да видиш малко свят. Ако щеш вярвай, там има много повече, отколкото са горите на Севера.

— Адуа — промърмори Риккъ. — Градът на белите кули. — Беше чувала много за него, но не беше и помисляла, че един ден ще го види с очите си. Прекараната в Остенхорм година ѝ беше предостатъчна.

— Искам да ми обещаеш нещо обаче.

— Каквото и да е.

— Откажи се.

— От какво?

— От омразата — каза баща ѝ и изведнъж ѝ се стори още по-уморен и остарял. — От враждите. От трупането на врагове. Приеми думата на човек с много богат и много горчив опит в това. Отмъщението е просто празен сандък, който мъкнеш доброволно на раменете си. Товар, под който превиваш рамене до края на дните си. Една уредена сметка посява нови две за уреждане.

— Значи казваш, че трябва просто да забравя какво казаха? Какво направиха?

— Тези неща не се забравят никога. Аз съм затрупан от спомени. — И той описа жест около себе си, сякаш към видими само за него тълпи. — Обсаден съм от копелетата. Толкова болка и разкаяние. Приятели, врагове, някои по малко и от двете. Трупани цял, прекалено дълъг живот. Човек не избира какво да помни. Но решава какво да прави със спомените. Идва момент… когато просто трябва да загърбиш всичко. — Той се усмихна натъжено и заби поглед в масата. — За да се върнеш при пръстта без товар на раменете.

— Не говори така. — Риккъ сложи ръка върху неговата. Имаше чувството, че е в бурно море и той е единствената пътеводна звезда на небето. — Имаш дълъг път до пръстта.

— Всички сме на косъм от нея, момичето ми, винаги. На моята възраст човек трябва да е готов.

Риккъ осъзна колко неща пропускаше покрай себе си, така вглъбена в собственото си негодувание, прегърна го и облегна брадичка на олисялото му теме.

— Ще ги загърбя. Обещавам. — И въпреки това нещо ѝ подсказваше, че не е от хората, които загърбваха нещо просто ей така. Зад гърба на баща ѝ Изърн тупна юмрук в гърдите си и изговори безгласно:

— Камък.

Като дъжда

— У дома — каза Савин, когато каретата най-после спря. Брод за пръв път се возеше на нещо такова и според него пътуването по този начин представляваше просто ненужно тръскане на кокали. Започваше да подозира, че луксозните неща в този живот бяха построени единствено с идеята как изглеждат, а удобството беше останало на заден план.

Домът на Савин можеше да засрами всяка крепост, която беше виждал, камо ли къща. Представляваше огромна постройка от светъл камък, с цял акър тъмни прозорци, които гледаха през широката улица, наречена „Кралският булевард“, към градините от другата страна — обагрени в огнените цветове на есенни листа. Имаше огромна веранда с дебели колони, приличаше на храм от Старата империя. В единия ѝ край имаше висока кула с тесни прозорчета и бойници на върха. От двете страни на широкото, мраморно стълбище стояха стражи с церемониални алебарди в ръце.

Брод и Лиди се спогледаха. Тя преглътна тежко, ококори очи, но и двамата бяха изгубили дар слово. Появиха се лакеи и започнаха да им помагат да слязат от каретата. Бяха облечени в ярки изумрудени ливреи, с излъскани до блясък обувки и огромни дантелени маншети на ръкавите. Мей зяпна подадената ѝ облечена в искрящо бяла ръкавица ръка и на лицето ѝ се изписа ужас. Вероятно, че ще я изцапа с пръстите си.

— Тук и проклетите прислужници приличат на лордове — промърмори Брод.

— Един от тях всъщност е лорд — подхвърли през рамо Савин.

— Ъъ?

— Шегувам се. Отпусни се. Сега това е твоят дом. — Лесно ѝ беше на нея да го каже, докато влизаше през входната врата. Брод имаше чувството, че завираше главата си в отворената да го погълне драконова паст. Само дето не мислеше, че има дракони с чак такива огромни усти като тази врата.

— Не виждам как мога да се отпусна — прошепна той на Лиди, когато заизкачваха стъпалата.

— А какво предпочита господинът, килия в Палатата на въпросите? — процеди тя през зъби, докато се усмихваше неловко на единия от стражите. — Или бесилка по пътя за Валбек?

— Права си — изкашля се Брод.

— Тогава си затваряй устата и бъди благодарен.

— Винаги добър съвет… — Вестибюлът сигурно можеше да побере половин дузина от къщите в бедняшките квартали на Валбек, взети заедно. Представляваше огромно пространство от рядко дърво и цветен мрамор, внесени от места, чиито имена, дори и да ги знаеше, нямаше да произнесе правилно. Задърпа припряно ръкавите си и яката си в безуспешен опит да си докара що-годе приличен вид.

Посрещна ги една много изискана дама — тъмнокожа, висока, поставила елегантно в скута си длани. Катраненочерната ѝ коса беше пригладена и стегната здраво на главата ѝ.

— Лейди Савин…

Савин се втурна към нея и я прегърна:

— Колко се радвам да те видя, Зури. Как само се радвам да те видя.

Тъмнокожата жена застина за момент с изписана на лицето изненада, после вдигна ръце и прегърна Савин.

— Ужасно съжалявам, че те разочаровах. Не мога да спра да мисля… ако бях там…

— Радвам се, че не беше. Нищо нямаше да можеш да направиш. По-добре да забравим за това. Нека просто всичко е… както преди. — От треперещата, унила усмивка на Савин стана ясно, че дори самата тя не си повярва. Брод знаеше точно как ставаше с подобни желания. — Успя ли да помогнеш на братята си?

— Благодарение на теб. Доведох ги с мен. — Зури махна на двама мъже да се приближат. И двамата бяха тъмнокожи като нея, но иначе нямаха нищо общо помежду си. — Това е Харун.

Беше широк като врата, плешив, с голяма брада. Той докосна с два пръста голямото си чело, сериозен като гробокопач, и заговори с най-басовия глас, който Брод беше чувал:

— Слава на Бог, че ви върна жива и здрава у дома, лейди Савин.

— А това е Рабик.

Рабик беше малко по-възрастен от Мей, строен, с искрящи очи и лъскава, черна коса до раменете. Той се поклони отривисто и се усмихна лъчезарно:

— Благодарни сме на вас за убежището и за това, че ни избавихте от хаоса на Юга.

— Радвам се, че сте тук — отвърна Савин.

— Майка ти иска да те види, естествено — каза Зури, — има ужасно много неща в тефтера ми, които трябва да обсъдим, но предположих, че първо ще искаш да си вземеш вана.

Савин притвори очи и въздъхна дълбоко:

— Слава на съдбата, че си отново тук, не можеш да повярваш колко много ми липсваше. Вана, майка, тефтер — в този ред.

— Веднага след като настаня приятелите ти, ще се кача горе да помогна с обличането. Позволих си… да наема нова прислужница за грима.

Савин преглътна тежко.

— Разбира се. Зури, би ли била така добра да ми намериш малко перлен прашец? Имам нужда от малко… подкрепа.

Зури стисна ръката ѝ:

— Чака те в стаята ти.

Брод изпроводи с поглед изкачващата се по стълбите Савин. Бяха толкова широки, че решеше ли, можеше каретата да се изкатери догоре. Тогава погледът му бе привлечен от полилея. Всъщност бе заслепен от него. Обърната надолу с върха планина от висеринско стъкло. Една дузина от най-добрите свещи, при това от големите, струваха десет къса всяка. Зачуди се колко ли е струвал този полилей. Колко ли струва само да го запалиш всяка вечер.

— Вие трябва да сте семейство Брод.

Зури ги изучаваше подозрително с черните си очи, нито следа от любезното посрещане отпреди малко. Не можеше да я вини. Двамата с Лиди бяха изгубили ума и дума. Наложи се Мей да отговаря от името на цялото семейство. В последно време това се случваше все по-често.

— Казвам се Мей, а това са родителите ми Лиди и Гунар. — Тя вдигна гордо брадичка, нито следа от смущение и това накара Брод да изпита странен прилив на гордост. — Ние се грижихме за лейди Савин във Валбек. Пазихме я, с нас беше в безопасност.

— Тя и родителите ѝ ще са ви изключително признателни. Никой, който е направил услуга на това семейство или който се е отнесъл зле с тях, не е останал трижди възнаграден за постъпката си. Разбирам, че ще се присъедините към домакинството на лейди Савин?

— Бихме искали, да — отвърна Лиди.

— Ще ѝ служите, ще работите за нея. Тя е много взискателна.

— Работата не ме плаши — каза Мей.

— Тя все пак, както казва пророкът, е най-правият път към рая. — Имаше нещо особено в усмивката ѝ, когато го каза, сякаш не беше толкова набожна, колкото предполагаха думите. После тя ги поведе по един безкраен коридор. Там нямаше бляскав мрамор, просто бели стени и дървен под, но всичко беше чисто, миришеше на сапун. Но дори и тук Брод пак се чувстваше не на място. Разминаха се с две момичета, нарамили наръч пране всяка. Погледнаха ги тревожно, с любопитство, като изпуснати от клетките им животни. И може би имаха право.

— Колко прислужници има тук? — попита Мей.

— В тази къща деветнайсет. И дванайсет охранители.

Очите на Лиди щяха да изскочат и Брод предположи, че и неговите са се облещили подобаващо.

— Че колко къщи има тя?

— Това е градската къща на бащата на лейди Савин, Негово Високопреосвещенство архилектора. Лейди Савин прекарва повечето си свободно време тук, въпреки че няма много такова. — Зури хвърли поглед на окачения на верижка на шията ѝ часовник и ускори крачка. — Тя самата притежава пет къщи. Една в Адуа, която използва предимно за сбирки на Слънчевото общество и приеми, една в Келн, една в Англанд, малък замък в Старнленд и друг в Уестпорт. — Тя се доближи заговорнически до Брод. — Но в него, доколкото знам, не е стъпвала още.

— Малък замък — прошепна Мей с изтънял от изумление глас в ухото на Брод.

Минаха покрай кухня, в която една жена раздаваше здрав пердах на огромна камара тесто, а друга разфасоваше голяма риба.

— Колко хора работят за нея? — попита Лиди.

— На лична служба при нея, включително вие тримата, братята ми и новата прислужница — трийсет и четири. В различните производства и фабрики, в които има участие… стотици. Хиляди може би.

— В какви производства има участие? — изграчи смаян Брод докато завиваха към дълго стълбище.

— По-добре питай в какво няма участие. Какъв опит имате?

— Аз мога да шия — отвърна Лиди. — Преди време бях помощничка на шивач на рокли. Мога да мия съдове, малко да готвя.

— При лейди Савин винаги ще има работа за човек, когото го бива с иглата и конеца. Гардеробът ѝ само изисква цял легион шивачи. — Тя завъртя ключа, отвори вратата и ги въведе в просторна, обляна в светлина стая. Пред трите големи прозореца шумоляха дървета, чиито пожълтели листа капеха бавно от клоните. През открехнатата врата в далечния край на стаята Брод видя част от дървената рамка на голямо легло. Тъкмо започваше да се чуди дали трябва да започнат да чистят стаите, когато Зури му подаде ключа. — Засега ще ви настаним тук. Докато не ви намерим нещо по-добро.

— По-добро? — смотолеви Брод, вторачен във ваза с цветя на красива, старинна маса. Винаги се беше смятал за човек без никакъв късмет. Сега се чудеше с какво беше заслужил всичко това. Защо на него се падна да стои тук, а на по-свестни от него хора да ги кълват враните по пътя за Валбек? И колкото и да мислеше, стигаше до едно и също заключение. Заслугите нямаха нищо общо с живота. Късметът беше като дъжда, не знаеш на чия глава ще падне и кой ще остане сух.

— А ти, господарю Брод, в каква роля виждаш себе си?

Брод побутна нагоре стъклата за гледане и поклати бавно глава.

— Честно казано, в къща като тази не се виждам в никаква роля. Работех в пивоварна, милейди…

— Не е нужно да ме наричаш така — усмихна се Зури. — Аз съм просто компаньонка на лейди Савин.

— Мислех, че сте приятелки — каза Мей.

— Така е. Но ако аз някога забравя, че съм нейна прислужница, а тя — моя господарка, приятелството ни няма да издържи дълго. — Тя се обърна отново към Брод. — Друго какво умееш?

— В родата ми всички са пастири до не знам кое коляно. — Това не я впечатли. Честно казано, Брод дори не си спомняше какво е, имаше чувството, че говори за други времена отпреди хиляда години. — И… бях в армията… за известно време.

Погледът на Зури се спря на татуировката на опакото на ръката му.

— Видял си битка, значи?

Брод преглътна мъчително. Имаше чувството, че на нея нищо не ѝ убягваше.

— Малко. В Стирия.

— И не си научил нищо полезно там?

— Нищо, което да е от полза на дама като лейди Савин.

Зури се засмя, докато се обръщаше да си върви — доста обезпокоителен смях според Брод.

— Оо, може би ще се изненадаш.

На по чашка с мама

Беше се надявала, че когато е отново у дома, заобиколена от вещите си, изкъпана, напарфюмирана и зад непробиваемата броня на корсета си, ще е отново каквато беше преди. Всъщност повече от преди, тъй като трудностите изглаждат характера. Вкопало надълбоко корените си дърво, което се огъва под напорите на бурите, но не се прекършва. Калена в огъня стомана и така нататък. Дрън-дрън, мамка му.

Не беше дърво, а кълбо нерви. Не стомана, а грубо отлят чугун. Валбек не беше останал зад нея в миналото, беше сега и беше навсякъде. Подскачаше при най-тихия шепот, стряскаше се от всяка сянка, все едно още беше свита на кълбо в тясната, задушна стаичка на Мей, а тълпите върлуваха отвън. Докато пудреше луничките на носа си и го превръщаше в бледо съвършенство, имаше чувството, че коремът ѝ е разпран и червата ѝ се изсипват на пода. Дори не помнеше непринудената увереност, така присъща ѝ преди. Беше шарлатанин в собствените си дрехи. Външен човек в собствения си живот.

— Майко!

— Савин! Слава на съдбата, че си в безопасност!

— Не на съдбата, а на тримата Брод трябва да благодариш. Без тях нямаше да съм тук.

— Мислех, че ще дойдеш направо след пристигането си. — Лицето ѝ придоби обичайното леко намусено изражение, сякаш щеше да започне отново да я поучава. Явно също като нея самата нямаше търпение да започне с преструвките, че нищо не се е случило и всичко е постарому.

— Исках първо да се пооправя. Имам чувството, че не съм била чиста от месеци. — В интерес на истината, дори след ваната не се чувстваше чиста. Колкото и да търкаше, ужасът беше залепнал по нея като втора кожа.

— Така се тревожихме за теб. — Тя постави ръце на раменете ѝ и я огледа изпитателно от глава до пети, както собственик оглежда пораженията от пожар в къщата си. — О, миличка, колко си отслабнала.

— Храната… не беше добра. А после и лошата свърши. — Савин се засмя почти истерично, все едно не беше чувала нещо по-смешно от това. — Ядяхме предимно обелки от зеленчуци. Нямаш представа как бързо свикваш да ги цениш. Една жена в съседната къща се опита да направи супа от лепилото, с което бяха налепени тапетите ѝ… не се получи. — Тя потрепери и се отърси от спомените. — Може ли нещо за пиене, майко? Имам нужда от… малко подкрепа. — В интерес на истината, предпочиташе прегръдка, но майка ѝ беше каквато бе, тя — каквато е, така че напиването също щеше да свърши работа.

— Знаеш, че никога не отказвам питие преди обяд. — Майка ѝ отвори шкафчето и започна да пълни чаши. — Омекотява неравния път към следобеда. — Тя подаде чаша на Савин, която я пресуши на един дъх и протегна ръка за още.

Майка ѝ повдигна учудено вежда:

— Виждам, че имаш нужда от малко омекотяване.

— Беше… — Савин усети сълзите да напират в очите ѝ, докато търсеше подходящите думи да опише това, през което мина. Пълзенето под въртящите се части на машините. Бягането през обезумелия от паника град. Клеченето в тъмнината и смрадта. — Беше…

— Сега си в безопасност. — И тя ѝ подаде пълна чаша. Савин се отърси от спомените и гледките на Валбек и отпи малка глътка, въпреки че, ако можеше, сигурно щеше да надигне гарафата.

— Къде е татко?

— Работи. Ако питаш мен обаче, няма сили да те погледне в очите. — Майка ѝ се настани в креслото с шумолене на поли, избърса потеклата от ръба на чашата си капка и облиза пръст.

— Може да изпрати стотина затворници да измръзнат до смърт в Англанд, но разочарова ли теб, няма сили да се вдигне от леглото сутрин. Сигурна съм, че ще се върне скоро. Да се увери, че си добре. — Майка ѝ я изгледа продължително над ръба на чашата си. — Добре ли си, Савин?

— Разбира се. — Чу плясъка на ведрото в черната вода. Носът ѝ се напълни с миризмата на изгоряло. — Въпреки че… — Чу скърцането на веригата, на която висеше собственикът, обесен на една от гредите на собствената му фабрика. — Може да ми… — Острието на кинжала ѝ потъна в тялото на мъжа. С такава лекота. Лицето му, толкова стъписано. — Отнеме малко време да… — Стърженето, пращенето, писъците на мъжа, когато машината захапа ръката му. — Да се нагодя отново.

Савин пресуши чашата. Отърси се за пореден път от спомените за Валбек. Насили лицето си за усмивка.

— Майко… имам новини.

— По-важни от това, че си жива и здрава?

— Може да се каже. — Кралица Терез определено щеше да се съгласи…

— Нещо лошо? — попита майка ѝ и лицето ѝ се изкриви тревожно.

— Не, не. Хубаво е. — Така поне мислеше. — Много добри новини. — Надяваше се да са. — Майко… получих предложение за брак.

— Пак ли? Колко станаха досега?

— Този път ще приема. — Имаше ли друг, който да ѝ подхожда повече? Можеше ли друг да ѝ предложи повече?

Очите на майка ѝ се ококориха:

— Мътните да го вземат. — Тя пресуши чашата си. — Сигурна ли си? След всичко, което преживя…

— Сигурна съм. — Това беше единственото, за което беше сигурна в момента. — Това, което преживях… само ме накара да осъзная… колко съм сигурна. — Орсо беше единственото, което имаше смисъл в момента, и колкото по-бързо се озовеше отново в обятията му, толкова по-добре.

— О, хайде де, не съм чак толкова стара, че да имам омъжена дъщеря. — Майка ѝ прихна тихо, отиде до масичката и измъкна запушалката на гарафата. — Е… кое е най-щастливото копеле в Съюза?

— Ами там е работата. Мм… аз…

— Да не си залитнала по някой неподходящ, Савин? — Виното забълбука в гърлото на гарафата. — Не че ще дойде краят на света, ако се омъжиш за някого под положението ти, баща ти го направи…

— Принц Орсо! — Майка ѝ вдигна рязко глава и се обърна със застинала в ръката си чаша. Звучеше абсурдно, трябваше да си го признае. Като най-невероятната част от някаква налудничава фантазия. Савин се покашля, заби поглед в пода и запелтечи нервно: — Както изглежда… след време… ще бъда върховната кралица на Съюза.

Трябваше да признае и друго — звучеше хубаво, като го каза на глас. Може би амбициозната змия, която криеше в себе си, не беше умряла напълно по време на въстанието, просто беше заспала зимен сън. И сега, надушила властта, се бе пробудила, по-ненаситна и от преди.

Но когато вдигна очи от пода, видя, че на лицето на майка ѝ се беше изписало странно изражение. Със сигурност не беше радост. Нито дори изненада. Безпристрастен наблюдател го би описал като ужас. Столчето на чашата изтрака на масата, докато я поставяше с разтреперана ръка.

— Савин, кажи ми, че се шегуваш.

— Не. Той поиска ръката ми. Една изискана дама никога не отговаря веднага, разбира се, но смятам да приема…

— Не! Савин, не! Той не е… той не е за теб. Той е пройдоха. Печално известен непрокопсаник. Пияница.

Савин почти се задави, ама че ирония, но майка ѝ сграбчи ръката ѝ и ноктите ѝ се впиха отчайващо в нея.

— Не може да се омъжиш за него! Той иска само парите ти. Ти искаш само положението му. Това не са здрави устои за един брак, разбери, че…

Поучения за устоите на брака? От нея? Савин измъкна ръката си от пръстите ѝ.

— Не става дума за пари и положение в обществото. Знам, че всички го мислят за глупак, но не са прави. Той ще бъде добър крал. Убедена съм в това. И също така прекрасен съпруг. Сигурна съм. Той беше там. Когато се нуждаех от него, премести планини заради мен. Хората смятат, че е безхарактерен, но се лъжат. Аз съм това, от което се нуждае, и той е това, от което се нуждая аз. Той е нещото, за което не бях подозирала дори, че се нуждая. — С него се чувстваше в безопасност. С него до себе си можеше да е по-добрият човек, както си обеща. С негова помощ щеше да загърби ужасите от Валбек и да погледне отново към бъдещето. И тя избухна в искрен, момичешки смях, нещо напълно нетипично за нея. — Влюбени сме!

Майка ѝ не заподскача от радост. Напротив, лицето ѝ побеля като платно. Тя се свлече на стола и закри уста.

— Какво направих? — прошепна тя.

— Майко… започваш да ме плашиш.

— Не можеш да се омъжиш за принц Орсо.

Савин клекна пред нея и взе ръцете ѝ в шепи. Бяха леденостудени. Като на мъртвец.

— Не се тревожи. Той ще поговори с кралицата. Ще поговори с краля. От години го карат да се ожени, ще са доволни, че е избрал човек! Ако ли пък не, той ще ги убеди! Познавам го! Имам му доверие. Той…

— Не можеш да се омъжиш за принц Орсо.

— Знам, че репутацията му е лоша, но той не е такъв, за какъвто го смятат хората. Ние се обичаме. Той има добро сърце. — Добро сърце? Какви ги плямпаше? И въпреки това продължи все по-бързо, все по-нервно: — А аз имам здрав разум и за двама ни. Обичаме се. Пък и помисли за всичко, което можем да…

— Не ме разбра, Савин. — Майка ѝ вдигна поглед. Очите ѝ бяха навлажнени, но в тях имаше непозната досега неумолимост. Не беше ги виждала такива от много отдавна. — Ти… не можеш… да се омъжиш… за принц Орсо — тя изговори бавно и отчетливо всяка дума.

— Има нещо, което не ми казваш, нали?

Майката на Савин притвори очи и от едното се търкулна почерняла от грима ѝ сълза.

— Той е твой брат.

— Той… — Савин я зяпна, цялата изтръпнала от ужас. — Той е какво?

Майка ѝ отвори зачервени очи. Успокои се. Измъкна ръцете си от тези на Савин и на свой ред взе ръцете ѝ в шепи. Стисна ги.

— Преди кралят… да стане крал. Преди дори някой да подозира, че ще стане крал. Ние… той и аз… имахме нещо.

— Какво имаш предвид, какво нещо? — изпъшка Савин. Кралят винаги се държеше особено в присъствието ѝ. Винаги заинтересуван от нея. Така внимателен.

— Бяхме любовници. — Майка ѝ сви рамене. — После се разбра, че той е незаконороден син на крал Гуслав. Провъзгласиха го за крал, ожени се по политически причини, но аз… аз вече носех теб в утробата си.

Савин не можеше да си поеме дъх. Спомни си как я гледаше кралят по време на последната среща на Слънчевото общество на Адуа. Този отнесен поглед…

— Бяха смутни времена — продължи майка ѝ. — Гуркулите тъкмо бяха нахлули. Лорд Брок въстана срещу короната. Монархията се крепеше на косъм. За да ме защити… за да предпази теб… баща ти — тя изкриви болезнено лице, осъзнавайки, че думата вече не пасва на архилектора така, както преди — ми предложи да се омъжа за него. — Тя прехапа устна. Заприлича на виновно момиченце, хванато с ръка в кутията за сладки.

— Аз съм незаконородена дъщеря на краля? — Савин отскубна ръцете си от нейните.

— Савин…

— Аз съм шибаното кралско копеле и баща ми не ми е баща? — Тя се олюля и залитна силно назад, все едно бе зашлевена.

— Изслушай ме, моля те…

Савин притисна с пръсти слепоочия. Главата ѝ щеше да се пръсне. Тя свали рязко перуката от главата си и я запрати гневно в ъгъла.

— Аз съм кралско копеле, баща ми не ми е баща и съм лапала кура на брат ми? — изкрещя тя.

— Не повишавай тон — изсъска майка ѝ и се надигна от креслото.

— Да не повишавам тон? — Савин се хвана за гърлото. — Ще повърна.

И повърна, мъничко. Преви се о две и преглътна надигналата се в гърлото ѝ примесена с вкус на вино горчилка.

— Ужасно съжалявам. — Майка ѝ потупа гърба ѝ, все едно от това имаше някаква полза. — Толкова много съжалявам. — Тя взе лицето на Савин в шепите си и го извърна към себе си. И ръцете ѝ бяха изненадващо силни. — Но ти не бива да казваш на никого. Никого. Особено на Орсо.

— Все нещо трябва да му кажа — прошепна Савин.

— Откажи му — каза майка ѝ. — Откажи му, но не му казвай защо.

Питие с мама

— Кога значи тръгваме за Севера? — попита Жълтен.

Тъни го изгледа отвисоко така, все едно беше паднала по гръб буболечка, която рита с крака и не може да се преобърне.

— Не си чул?

Жълтен замига на парцали и на лицето му се изписа глуповато изражение. Любимото му изражение.

— Какво да съм чул?

Форест изпусна две съвършени струи дим през ноздрите си. Биваше го във всичко Форест: в командването на войска, в носенето на шапки и очевидно в пушенето.

— Новият лорд губернатор на Англанд, Лео дан Брок, е победил в двубой Стаур Здрачния, сина на Калдер Черния, наследника на трона на Севера и според думите на всички — страховит противник.

— Мъжки двубой, по северняшки! — Орсо тупна юмрук върху масата. — Мъж срещу мъж в кръг от мъже! Пръски кръв по снега и така нататък. Мъжка кръв, разбира се.

— Прекалено много на юг — каза Тъни — и прекалено рано за сняг за това време от годината. Но не и за кръв.

— Кажи ми, че е разцепил кратуната на проклетия глупак — каза Жълтен.

— Както се говори, той е бил подобаващо ранен — изръмжа Орсо. — Но кратуната му е непокътната.

— Няма справедливост на този свят и това е — добави Тъни.

— Изненадваш ме, Тъни.

— Незнайно защо, но съм непоправим оптимист.

— Войната в Севера свърши — каза Форест. — Уфрит е отново в ръцете на Кучето и протекторатът си е същият както преди.

— Само малко опърлен тук-там.

— Значи Младия лъв отмъкна всичката слава, а? — изропта Жълтен.

— Славата се лепи на някои хора. — Орсо огледа замислено дланите си. — А на други просто се изплъзва между пръстите.

— Плъзга се като масло по вода — подхвърли Хилди от малкото канапе.

— Винаги съм отблъсквал славата — отбеляза Тъни, — но не съжалявам ни най-малко за нищо.

— За нищо? — каза Орсо. — Какво ще кажеш за двестате обесени по пътя за Валбек?

— Нямам вина за това.

— Нито вие, Ваше Височество — добави Форест.

— Подозирам, че въпреки това ще отнеса доста обвинения.

Тъни сви рамене:

— Богаташите, изглежда, те харесват повече от всякога. — Беше истина. На портите на Адуа се беше събрала цивилизована тълпа от добре облечени и доброжелателни посрещачи. — А те могат да изразят обичта си в паричен вид.

— Вярно — каза Жълтен. — Така де, каква полза от обичта на бедняците?

— Ама разбира се — отвърна Орсо. — Всички велики крале от миналото са изпитвали единствено презрение към огромното мнозинство от поданиците си.

Както обикновено, сарказмът му остана незабелязан от Жълтен.

— Именно — каза той въодушевен, — точно това казвам.

Кралицата седеше изпънала до болка гръб на един от неудобните, украсени с позлата столове в средата на огромния салон. В далечния ъгъл четирима музиканти стържеха по струните с лъчезарни усмивки на лицата.

— Орсо! Героят покорител! — Тя се изправи на крака да го посрещне — безпрецедентна проява на чест — целуна въздуха до едната му буза и я потупа нежно за всеки случай. — Никога не съм се гордяла повече с теб.

— Боя се, че не съм вдигнал високо летвата, майко.

— Въпреки това.

Орсо се насочи право към гарафата с вино и измъкна запушалката. Не можа да намери основателна причина да я върне отново в стъкленото гърло, и я остави отстрани.

— Както чувам обаче, не мога да се меря с постиженията на Младия лъв.

Ноздрите на кралица Терез потрепнаха заплашително:

— Ти извоюва победа, без дори да извадиш меч. Дядо ти винаги казваше, че това е най-добрата победа. Той също щеше да се гордее с теб.

Дядото на Орсо, на когото беше кръстен, Върховният херцог от Талинс, според повечето хора бил отвратителен тиранин, мразен навред из Стирия. Но след това бил победен, свален от престола и убит, а такива хора рядко се радваха на хвалби от идните поколения.

— Подлъгах някакви селяни да се предадат и после ги обесихме — каза той, докато пълнеше чашата си. — Това ще пише в историческите книги.

— В историческите книги ще пише онова, което заповядаш на историците да напишат. Един ден ще бъдеш крал, Орсо. Не бива да се тормозиш заради малцина, трябва да мислиш за всеобщото благо.

— Надявам се, че това малко приключение е заситило поне на първо време жаждата ти за слава.

— Подозирам, че я засити само на първо време. Всъщност… обмислях дълга си към продължаването на династията. Брак, с две думи.

Главата на кралицата се извърна рязко към него като тази на сокол, забелязал мишка в шубрака.

— Сериозно?

— Да.

Тя щракна с пръсти:

— Първородната дъщеря на херцога на Никанте всеки момент ще достигне възраст за женене, а този род се слави с почти непристойна плодовитост. Говори се, че имала нежна натура…

Орсо се изкикоти:

— Не мисля, че нежните натури са мой тип.

— Имаш тип?

— В интерес на истината, да.

В интерес на истината, за него имаше само една жена, всичко останало беше плява. От момента, в който я видя в шатрата си, знаеше, че е влюбен до уши в нея. Достойнство ли да искаш. Непоколебимост. Куражът на тази жена, преминала през всички трудности. Не се нуждаеше от бижута, от грим, от перуки. Без тях беше още по-красива. Знаеше, че не я заслужава, но искаше да я заслужава. Надяваше се с много упорит труд да я заслужи. Или нещо такова. Навън времето беше отвратително. Дъждът плющеше по огромните прозорци, вятърът брулеше и носеше пожълтели и кафяви листа из градините на двореца, но само да се замислеше за Савин, и сякаш слънцето изгряваше и го обливаше с топлина.

Майка му забеляза блаженството на лицето му и присви подозрително очи.

— Защо си мисля, че вече имаш конкретна дама предвид?

— Защото мислите ми са запълнени с конкретна дама. — Кралицата нямаше да остане доволна, но в живота на всеки мъж идваше момент, в който просто трябваше да загърби мнението на майка си. Той пое дълбоко дъх и се наведе напред.

— Майко…

Чукането на вратата го прекъсна. Тя изскърца, открехна се и през пролуката се подаде главата на Хилди. Тя свали войнишкото кепе и под него се показаха русите ѝ къдрици, незнайно защо остригани доста късо.

— Нося съобщението, което чакахте, Ваше Височество. — Тя му показа писмото. Малък квадратен лист бяла хартия, запечатана с бял печат. Такъв малък предмет, а бе побрал всичките му надежди.

— Да, да! — викна Орсо и почти скочи от стола. — Влез де. Влез!

Отне ѝ сякаш цяла вечност да прекоси, влачейки крака, огромното пространство от лъскави плочи, после да направи един изключително нескопосан реверанс пред кралицата.

— Ваше Величество…

— Зарежи тия глупости! — викна отново Орсо и грабна писмото от ръката ѝ. Не помнеше някога преди да е бил толкова нетърпелив и развълнуван за каквото и да било. Зачопли печата, но пръстите му бяха станали тромави, все едно носеше дебели ръкавици, и накрая просто разкъса грубо хартията, както успя. Сърцето му биеше лудо. Зрението му се замъгли от притеснение. Кратко съобщение, няма как да е друго освен „да“. Със сигурност ще е „да“. Какво друго може да е?

Притвори очи, остави музиката да успокои малко нервите му, пое дълбоко дъх, овладя ръцете си и зачете.

Ще трябва да ти отговоря с „не“. Ще те помоля никога повече да не се свързваш с мен. Никога.

Савин

И това беше.

Първоначалната му реакция бе просто смайване. Отказваше ли му? Как е възможно да му откаже? Беше напълно убеден, че и двамата искат това.

Прочете отново писмото. И отново, за трети път. Ще трябва да ти отговоря с „не“.

Заслепяващата ярост го прониза като нож и измести първоначалното му смайване. Трябваше ли да е толкова груба, мамка му? С такава зверщина? Просто бележка? Два реда? Предложи ѝ всичко на този свят, всичко, а тя просто смачка с тока на обувката си топките му, докато с другия крак го рита до посиняване. Орсо смачка писмото в треперещ юмрук.

— Лоши новини? — попита майка му.

— Нищо, за което да се безпокоиш. — Чу гласа си, както винаги небрежен, но сякаш много отдалеч.

И след гнева дойде ред на потопа от осакатяващото чувство за загуба. Просто така, всичките му мечти потънаха вдън земя просто ей така. Бележката не оставяше никаква възможност за надежда. Нито за увъртане и умилкване, дори за ветеран в увъртането като него. Ще те помоля никога повече да не се свързваш с мен. Никога. Никога няма да намери друга, която да го разбира така, както Савин. Просто нямаше друга като нея. И сега, когато знаеше, че не може да я има, тя беше по-желана от всякога.

— Ще има ли отговор? — попита Хилди и смръщи чело.

— Не — успя да отвърне някак Орсо, — няма. — Какво можеше да отговори?

И накрая беше ред на прилива от омраза към себе си и истинска погнуса. Те поне бяха познати чувства. Когато покриха като мръсна вода главата му, дори не се бори за глътка въздух. Каква полза. Беше толкова вглъбен в себе си, в това, което той иска, че дори не се беше замислил за нейните желания. Все пак всички казваха, че е себичен. Каква изненада, оказаха се прави. Защо жена като нея ще иска мъж като него? Не, защо да го иска която и да е жена? Като оставеше настрана короната, малко глупави шеги и скапана репутация, какво друго можеше да предложи?

— Трябва да планираме огромен парад в твоя чест. — Очите на майка му блеснаха при мисълта колко права щеше да се окаже най-после в очите на целия свят. — Цялата страна ще стане свидетел на реабилитацията на нашето семейство. Лично ще се погрижа за това.

И сега Орсо усети как затъва в тресавището на депресията. Савин беше настъпващата зора, но сега за него слънцето угасна и той потъна във вечен мрак. Загледа се в усилващия се дъжд отвън. Не изгуби просто нея, изгуби по-добрия човек, който щеше да бъде с нея, по-добрия Съюз, който щяха да изградят заедно. Усети как силите му изтичат, как се свлича на стола в безформена пихтия. Нямаше сили да вдигне глава. Да диша дори.

Опита, прекалено късно, но опита да направи нещо от себе си. И резултатът беше двеста обесени по пътя за Валбек и една бележка.

— А после трябва да започнем планирането на сватбата ти. Стига да намерим някоя от този твой тип.

Защо въобще си правеше труда? За каквото и да е.

Пресуши чашата. Превъзходно осприянско вино, но имаше вкус на талаш в устата му. Въздъхна дълбоко и го заболя от въздишката в буквалния смисъл.

Искаше да плаче.

— Би ли ми сипала още една чаша, ако обичаш? — промърмори той.

Въпроси

— Аз съм — каза Талоу с присъщия си навик да съобщава на глас очевидното. Вик знаеше, че е той. Не е като да имаше много посетители.

Хвана го за рамото и го вмъкна покрай себе си в тясното антре. Нямаше много място за двама души, но след Валбек беше отслабнала още повече, а Талоу поначало беше торба кокали. Огледа внимателно тъмния двор отвън, преди да затвори вратата. Привичка от лагерите, която продължаваше да спазва стриктно. Нямаше никого отвън. Единственият шум идваше от капещия улук отгоре.

— Добре ли си? — попита Талоу, докато затваряше вратата и спускаше двете тежки резета.

— Ти си тази, която остана в града — отвърна той.

— Ти за мен не се тревожи.

— Естествено — каза той и сведе тъжната си усмивка към върха на обувките си. — Изкована си от желязо. Нищо не може да те нарани.

С всеки следващ път, когато го виждаше, все повече приличаше на брат ѝ. Или може би и спомените ѝ се променяха. И в тях брат ѝ все повече заприличваше на Талоу. Може би за да успее да го спаси този път. Каква жалка картинка е. Спомените могат да те предадат, беше го виждала стотици пъти. Дялкай каквото можеш от тях, докато не започнат да те устройват. Трябва да си постоянно нащрек. За всички около теб. За себе си дори.

Тя извърна глава, за да е сигурна, че той няма да отгатне по лицето ѝ за какво мислеше. Покажеш ли им слабост на другите, ще намерят начин да я използват срещу теб.

— Видя ли се със сестра ти? — попита тя, докато го водеше от тясното антре към малката всекидневна.

— Видях я.

— Добре ли е?

Талоу кимна, но нещо в погледа му подсказа на Вик, че имаше предвид „не благодарение на теб“. Или може би на нея ѝ се стори, че имаше това предвид. Тя побутна с крак напред стола от другата страна на подредената върху масата дъска за квадрати и той седна. Нямаше много място до стената дори за кльощаво момче като него.

— Какво е това?

Нещо я жегна отвътре, когато осъзна, че той питаше за книгата на Сибалт. „Животът на Даб Суийт“. Беше отворена. На онази страница, на която се отваряше от само себе си. На страницата с илюстрацията на самотния ездач, вперил очи в далечината над безкрайно море от трева.

Оказа се изключително неприятно някой да я гледа. Така все едно надничаха в главата ѝ, в най-потайните ѝ мечти.

— Това е Далечна страна — отговори накрая тя.

— Красива е.

Трябваше да е изхвърлила проклетото нещо. Протегна ръка и затвори с плясък книгата.

— Измислена картина от пълна с лъжи книга. — Вик я хвърли на прашния перваз на прозореца.

Талоу се свлече прегърбен на стола:

— Предполагам.

Почувства се виновна донякъде, че реагира така.

— Да ти предложа нещо? — изръмжа тя. Нали това прави човек, когато има гост. Пък макар и гост по принуда.

— Какво имаш?

Вик се замисли за момент.

— Нищо.

— Двойна порция от това, значи. — Талоу обходи с големите си, тъжни очи малкото ѝ и почти необзаведено жилище, мръсните прозорци и избилите по стените влага и плесен. — В името на това, значи, го правиш?

— Кое?

— Всичко това — той вдигна ръце и ги стовари обратно в скута си. Трябваше да му го признае, през неговия свеж поглед наистина не беше нищо особено. Вик прекарваше време тук само когато нямаше къде другаде да отиде.

— По-добре ли щеше да се почувстваш, ако живеех като кралица?

— Щях да мога поне да те разбера. — Той се наведе към нея над прекалено тясната маса. Ако и тя се беше навела по същия начин, щяха да ударят глави в средата ѝ. — Обесиха двеста души, между другото. Заради това, което направихме.

— Двеста предатели. — Вик забоде показалец в масата под носа му. — Заради това, което те направиха. Колко хора умряха в глупавото им въстание? Не се залъгвай, че имаше нещо смислено и правилно в това. Не се заблуждавай, че имаше пред нас някакъв благороден път, по който ние просто отказахме да тръгнем. Ние тръгнахме по единствения възможен път. Съжалявай, щом така искаш, но аз няма! — Осъзна, че крещеше, че той се беше дръпнал назад, а тя се бе надвесила над масата. Успокои гласа си и повтори, този път просто съобщаваше факт, а не изливаше гнева си. — Аз няма. Ето. — Тя извади монетата от джоба си, постави я в средата на масата и тя изтрака силно. Джизал Първи гледаше сурово от наскоро изсечената златна монета от двайсет марки.

— За какво е това? — попита Талоу.

— Свърши добра работа във Валбек. Действа бързо. Показа инициатива.

— Аз просто направих каквото ми каза.

— И го направи добре.

Той се вторачи в златната монета.

— Не бих казал, че се гордея особено със себе си.

— Интересува ме само какво правиш. Как се чувстваш, си е твоя работа. Но щом те мъчи чак толкова, остави монетата.

Той преглътна, изпъкналата буца на тънката му шия се повдигна и спусна и той протегна ръка и прибра монетата. Точно както Вик очакваше, че ще направи. Тя не успя да сдържи усмивката си. Да му се не види, беше копие на брат ѝ.

— Не всички са изковани от желязо — изръмжа той.

— Дай си малко време — отвърна тя. — Ще станеш.

— Инквизитор Тюфел! — възкликна архилекторът, сякаш появата ѝ беше очарователна изненада, а не поискана от него среща, която тя не можеше да откаже. Той потупа пейката до себе си. — Седни.

Седенето близо до някого открай време я изнервяше. От друга страна, в лагерите беше спала притисната до непознати. Натъркаляни в сламата, плътно един до друг като прасета в кочина. По-добре така, отколкото да измръзнеш през нощта. По-добре така, отколкото да засегнеш Негово Високопреосвещенство.

И тя седна, погледна пак градините пред себе си и се загърна в палтото си. Беше ясен, мразовит ден. Спорадичните пориви на вятъра диплеха ситни вълнички по гладката повърхност на езерото, брулеха листа и ги носеха на талази покрай черните ботуши на разпръснатите наоколо бдителни практици.

— Навремето прекарвах доста време тук, седнал на точно тази пейка. — Глокта премрежи очи и се загледа в светлото есенно небе. — Седях и гледах водата. Лекарите ми казваха да седя повече на слънце.

— Това е много… спокойно място — каза Вик. Учтивите разговори не бяха между силните ѝ страни.

— Хм, сякаш за хора като нас има спокойствие от тази страна на гроба. — Глокта я дари с една тънка усмивка. — Свърши отлична работа във Валбек. Демонстрира остър ум, смелост и лоялност. Началник Пайк е останал истински впечатлен, а той не е от хората, които се впечатляват лесно.

Вик не пропусна да отбележи, че току-що получи същите комплименти, които тя отправи към Талоу. Някои хора хващаш на въдицата, като ги караш да мислят, че си им нужен. Но в повечето случаи беше обратното, караш ги да мислят, че ти се нуждаеш от тях. Хората искат да са доволни от себе си. Искат да знаят, че са нужни някому. Вик се замисли дали и кога точно тя се хвана на въдицата. Сигурно беше много отдавна.

— Благодаря, Ваше Високопреосвещенство. — Прецени, че това ще е достатъчно.

— Започвам да разчитам все повече на теб. Честно казано, мисля, че си единственият човек, на когото мога да се доверя напълно.

Замисли се на колко ли хора досега архилекторът бе пробутал същата лъжа. Самата мисъл, че той може да се довери напълно на някого, беше смехотворна, но тя го остави без коментар. Прецени, че и за двама им е по-добре да се преструват, че го вярват.

— Заслужаваш награда — продължи той. — Има ли нещо, от което се нуждаеш?

Вик не обичаше наградите. Дори заслужените. Напомняха ѝ прекалено много на дългове, които ще трябва да изплаща с лихвите. Замисли се дали да не каже нещо от сорта на „искам само да служа“ или друга идиотщина в същия дух, но реши, че така тя щеше да е тази с преструвките. Затова се задоволи с просто „Не“.

— Нека поне ти намеря по-прилично жилище.

— Какво му има на това, в което живея в момента?

— Знам точно какво му има. Живял съм в него. Докато служех при предшественика ми, архилектор Сълт.

— Върши ми работа.

— И на мен ми вършеше работа, но не възразих да се преместя в по-хубаво. Има хора, които получават много повече за много по-малко заслуги.

— Техен проблем.

Той се усмихна така, сякаш ѝ беше прочел мислите. Сякаш беше очаквал тя да каже точно това.

— Нека позная, мислиш си, че като откажеш възнаграждението за свършената работа, ще е все едно не си свършила работата? Но и двамата знаем, че ти свърши работата.

— Ще приема ново жилище, когато работата е свършена, Ваше Високопреосвещенство. — Тя се загледа в градинаря, който събираше с гребло изпопадалите листа и ги товареше в ръчна количка. Неблагодарна работа, тъкмо събереше всичко, и вятърът довяваше нови листа върху току-що оголеното петно в тревата. — Работата във Валбек можеше да бъде свършена доста по-добре. Ризно избяга. Съдийката избяга. Той може да е, може и да не е опасен, но тя със сигурност е. Много други също напуснаха града преди пристигането на принц Орсо и не мисля, че този завършек на въстанието ще им убие апетита за тяхната Голяма промяна.

— Съгласен съм. Трошачите бяха… сломени… но само временно.

— Ризно е просто един дебел мечтател. Не вярвам да е планирал сам въстанието.

— Склонен съм да се съглася. — Архилекторът обходи с поглед градините и понижи глас. — Започвам да подозирам, че проблемът ни може би се корени в другата страна на социалната стълба. — Той извърна поглед към надничащия над короните на дърветата позлатен купол на новата Камара на лордовете и повдигна многозначително вежди.

— Благородниците?

— Бяха обложени с тежки данъци, за да платим за войните на краля в Стирия. — Глокта почти не помръдваше тънките си устни, докато говореше. — Настояха за реформи като компенсация и заграбиха много обществена земя. Мнозина напълниха подобаващо джобовете си. И въпреки това мнозинството наскоро изпрати писмена жалба до краля.

— От какво се оплакват?

— Обичайното. Недостатъчно власт. Малко пари.

— И какво искат?

— Обичайното. Повече пари. Повече власт.

— Подозирате членовете на камарата, които са подписали писмото?

— Разбира се. — Глокта извади кърпичка и попи потеклата от едното му око сълза. — Но не толкова, колкото подозирам онези, които не са подписали.

— Имена, Ваше Високопреосвещенство?

— Брок мога да оправдая, бяха прекалено заети в Севера. Но младите лорд Хюген, Барезин и най-вече Ишър ми изглеждат прекалено доволни от живота. Изгубиха много, когато кралят бе избран и възкачен на престола, или поне бащите им изгубиха много. Тези тримата имат най-много основания да се жалват, но не го правят.

— Мислите, че може би някой от тях стои зад въстанието?

— Човешко е, особено за амбициозен човек, да си недоволен от живота. Доволните ме тревожат. А Ишър е изключително коварен. Участва в изготвянето на тези нови поземлени закони и забогатя прилично.

— Неприятности в двата края на социалната стълба — каза Вик. — Смутни времена.

Глокта се загледа в градинаря, който продължаваше да се бори с непосилната си задача.

— Времената винаги са смутни.

Цивилизация

Палубата скърцаше под краката ѝ, платната плющяха под напорите на вятъра, гларусите се рееха високо в соления въздух над главата ѝ и крещяха.

— Мътните да го вземат — промърмори Риккъ.

Градът представляваше огромен, кремав полумесец, разстлан около ветровития, зеленикавосив залив. Необятна маса от стени, мостове и безкрайни върволици от сгради, струпани нагъсто — каменни полипи и раковини, разкрити от отлива. Лъскавите ивици на реки и канали блещукаха между сградите. Издигаха се кули и високи като кули комини, които размазваха кафяво по синьото небе над града.

Беше чувала, че е голям. Всички знаеха това. Отидеше ли някой в Адуа, като се върнеше, чешеше глава и казваше все същото: „Голям е“. Но тя не беше предполагала, че ще е чак толкова голям. Можеше да наместиш сто пъти Уфрит в него и пак да ти остане място да наместиш сто пъти и Карлеон. Не вярваше на очите си. Броят на сградите, броят на корабите, на хората — мравуняк. Не, хиляди мравуняци един до друг. Само от мисълта ѝ се завиваше свят. Всъщност просто усилваше постоянното ѝ главозамайване. Тя сведе поглед към дъските на палубата и разтри слепоочия. Само това ѝ трябваше, та нали и бездруго се чувстваше нищожно малка.

— Мътните да го вземат — промърмори отново и изпуфтя.

— Адуа — каза някакъв човек, застанал до нея. — Центърът на света. — Беше набит възрастен мъж с дебели, рунтави вежди, къса посивяла брада и напълно плешива глава, която изглеждаше като изкована на наковалня — цялата в бабуни и плоски страни. — Поетите го наричат Града на белите кули, въпреки че в последно време бият повече на кафеникавосиво. Красив е, нали, отдалече? — Той се наведе към нея. — Но имай ми доверие, отблизо смърди.

— Важи за повечето неща — промърмори Риккъ и изгледа намръщено Лео. Младия лъв, нахилен до уши, с вятъра в лицето си, заобиколен от безгрижните си приятели. Проклети младоци, проклети герои, пълни задници. Тя осмука сока на дървесната гъба от венците си и запрати плюнката през парапета на борда в пенещата се покрай кораба вода.

Не беше спряла да мисли за всички неща, които можеше да му каже. Перли на остроумие и мъдрост, неща, които никога нямаше да чуе от тези идиоти. Ако не беше дългото око, той щеше да умре в кръга. А как ѝ се отплати, държа се с нея като с някакво нищожество.

Тъкмо разпалваше наново гнева си, когато той отметна назад глава и се засмя — силен, неподправен смях — и тя моментално се натъжи, че се бяха скарали, прииска ѝ се отново да се смееха заедно, почувства се отново предадена от него и от целия свят. Истина бе, че той ужасно много ѝ липсваше. Но проклета да е, ако тръгнеше да му се извинява. Не, той на нея трябваше да се извинява, и то на колене. Но как да мразиш някого с такъв задник като неговия…

Той хвърли поглед към нея и тя побърза да извърне глава. Хванеше ли я, че го гледа, това щеше да е точка в негова полза или нещо такова. Но извръщайки поглед от Лео, означаваше да погледне отново плешивото копеле, което незнайно защо я оглеждаше като интересна находка.

— Кой си ти всъщност? — попита тя. Осъзна, че прозвуча грубо, но проваленият ѝ романс с Лео, още парещото ѝ ляво око и почти двете седмици морска болест на проклетия кораб бяха изчерпали търпението ѝ напълно.

Той не само не се засегна, но се усмихна още по-широко — гладна усмивка като на лисица пред отворен курник.

— Казвам се Баяз.

— Като Първия магус?

— Точно като него. Защо съм него.

Риккъ примига неразбиращо. Вероятно си просеше юмрук в лицето с такава опашата лъжа, но нещо в искрящите му зелени очи я накара да повярва.

— Хм, гледай ти.

— А ти си Риккъ, дъщерята на Кучето. — Тя го зяпна, а той ѝ се усмихна отново. — Познанието е сила. Моята работа изисква да знам кой кой е.

— И каква ти е работата?

Той се наведе заговорнически към нея и почти изсъска:

— Всичко.

— Звучи ми като ужасно много отговорности.

— Признавам, понякога се замислям, че може би не трябва да се изсилвам чак толкова.

— Не трябва ли да носиш жезъл?

— Оставих го вкъщи. Какъвто и голям сандък да помъкна, все не се побира вътре. А и магията, да ти призная… — той присви замислено очи към града — в последно време излиза от мода.

— Говори за себе си — каза тя, прехвърли топчето дървесна гъба от другата страна на устата си и задъвка. — Благословена съм с дългото око. — Риккъ зърна за миг привидението на потъващ кораб, чиято мачта се накланяше право към тях, преди корабът да изчезне в бурното море. Тя се покашля и опита да не обръща внимание на привиденията на моряците, които наскачаха в разпенената вода. — Или проклета с него, не знам.

— Интригуващо. И какво си видяла?

— Най-вече откъслечни образи. Привидения и сенки. Стрела, меч. Черна бездна в небето с познанието за всичко на света в нея. Видях вълк да изяжда слънцето, лъв да изяжда вълка, после агне да изяжда лъва и накрая един бухал изяде агнето.

— И какво вещае това?

— Де да знам.

— А какво виждаш, когато погледнеш мен?

Тя изви очи и свъси вежди:

— Човек, който трябва да набляга повече на истината и по-малко на пайовете.

— Ха. — Той постави една широка длан на големия си корем. — Много благодаря за откровението.

Риккъ се усмихна. Да си признаеше, започваше да го харесва, въпреки че се съмняваше, че може да повярва и на дума, излязла от устата му.

— И какво води Първия магус в Адуа?

— Прекалено дълго бях задържан в руините на Запада от нуждите на неразумните ми братя и сестри. Затънали са в миналото. Слепи за бъдещето. Но винаги когато мога, гледам да се отбия до Адуа. Да се уверя, че не са разрушили каквото съм построил. — Той зарея поглед към пълния с кораби с всевъзможни размери и форми залив. — Човешката способност за саморазрушение не спира да ме изумява. Обичат да тръгват по пътеки, които очевидно водят до ръба на отвесна скала. А и Съюзът има много врагове.

Риккъ повдигна недоумяващо вежди:

— Кой ще е толкова глупав, че да тръгне на война срещу всичко това?

— Гуркулите, преди могъщата им империя да се слегне като недопечен сладкиш. Бетод, противно на съветите ми. Дау Черния, противно на съветите ми. И сега Калдер Черния. Отново противно на съветите ми.

— Изглежда, съветите ти не се радват на такава популярност, колкото ти се иска — каза Риккъ, извръщайки очи настрани.

Баяз въздъхна дълбоко и на лицето му се изписа огромно разочарование. Напомни ѝ на гувернантката в Остенхорм, докато се опитваше да ѝ обясни какво е осанка.

— Понякога хората трябва да бъдат оставени да правят грешки — каза той.

Риккъ засенчи очи срещу пръските морска вода, когато корабът им се насочи към един от пристаните и си запробива път през гъмжилото в залива. Чуваха се вече далечни викове, трополене на фургони и трясъкът на стоварвани на кейовете товари.

— Колко народ живее тук? — прошепна тя.

— Хиляди. — Първият магус повдигна рамене. — Милиони може да са станали вече. Градът расте нагоре и настрани. Започва да засенчва дори великите градове от древността — по размери, ако не по великолепие. Има хора от всички краища на Кръга на света. Тъмнокожи кантикци, бягащи от хаоса в Гуркул. Бледи северняци, дошли в търсене на работа. Хора от Старата империя, тръгнали да търсят ново начало. Пътешественици от новото кралство Стирия, търговци от Хилядата острова, хора от Сулджук и Тонд, където боготворят слънцето. Неизброимо множество — живеят, умират, работят, плодят се, катерят се един връз друг. Добре дошла — Баяз разпери ръце пред чудовищния по размери великолепен град — в цивилизацията!

Присвил очи срещу пръските морска вода, Юранд се взираше в Адуа.

— Да му се не види, колко е пораснал.

— Ужасно много — отвърна Лео. При все това изглеждаше му някак по-малък от последния път, когато беше идвал. Тогава беше просто недодяланият син на лорд губернатор. А сега самият той бе лорд губернатор, победил страховит воин в двубой, спасил собственоръчно протектората.

Безспорно Адуа беше пораснал. Но Лео беше пораснал повече.

Улови се, че непрекъснато хвърля погледи настрани. Все в същата посока и противно на здравия разум. Гледаше Риккъ. Ако сега беше до него, щеше да ѝ посочи забележителностите на града. Стената на Касамир, стената на Арнолт. Кулата на Създателя и позлатения купол на Палатата на лордовете. Три ферми с кълбата дим над комините им. Можеха да се наслаждават на този момент заедно, ако тя не беше такава намусена, твърдоглава кучка. Почти умря в кръга за нея. А как му се отплати тя, държа се с него като с предател.

Тъкмо разпалваше гнева си още повече, когато я видя да ръкомаха като луда, докато говореше с някакъв възрастен, плешив мъж, и това го натъжи. Изпита вина, сякаш той се беше отклонил от верния път и се беше изгубил. Истината бе, че тя ужасно много му липсваше. Неотдавна ѝ каза, че я обича, и беше сигурен, че наистина го мислеше — поне наполовина. Но проклет да е, ако тръгне да ѝ се извинява. Тя е тази, която трябва да моли за прошка…

Тя погледна към него и той успя в последния момент да извърне очи. Ако го хванеше да я гледа, щеше да го приеме за една от несъществените си победи. Беше толкова дребнава по отношение на всичко. Защо просто не му прости и животът не продължи постарому?

— Изглежда, са изпратили посрещачи — каза Глоуард и посочи към оживените докове.

Лео се оживи. На един от кейовете, под две огромни знамена — едното със златното слънце на Съюза, другото с кръстосаните чукове на Англанд — се беше събрала голяма тълпа. Имаше и подредени в идеално права редица ездачи в пълна броня и отличителните пурпурни наметала на Кралската гвардия. Почетна кралска стража! Предвождаше я огромен мъж с дебел врат и остригана до кожа посивяла коса.

Юранд се беше надвесил опасно ниско през парапета и напрягаше очи:

— Това да не е… Бремър дан Горст?

— Знаеш ли — оживи се още повече Лео, — мисля, че е той!

Корабът приближи кея, капитанът изкрещя заповедите си и моряците се завтекоха да ги изпълнят.

Когато подвижният мост изстърга в кея, Лео се погрижи да е първият, слязъл по него. Все още ходеше с бастун — ако не за друго, то поне да не забравят околните, че той пострада, защитавайки героично доблестна кауза.

Един мъж с розовеещо плешиво теме и внушителна огърлица се завтече да го посрещне. Брадичката му беше толкова деликатна и миниатюрна, че се нуждаеше от две други — разлети по яка от животинска кожа с дълъг косъм — на които да се опре.

— Ваша милост, аз съм лорд шамбелан Хоф, син на лорд шамбелан Хоф. — Той направи пауза, сякаш да изчака да утихне избухналият смях, но такъв не последва. Според Лео бюрократите са неизбежна необходимост, нищо повече от тоалетните, но това не означаваше, че трябва да ги харесва или да им отделя от вниманието си например. — А това е…

— Бремър дан Горст! — Беше подготвен да види знаменитости в града, но срещата с герой и обект на възхищение от детинство беше съвсем друга работа. Спомни си как поглъщаше всяка дума на баща си, когато слушаше с часове наред за подвизите на този мъж в битката при Осранг. Как обърнал хода ѝ, как повел решителната атака към Героите, как посичал наред северняците, проправяйки път за настъпление. — Веднъж ви гледах в демонстрация, бихте се с трима наведнъж! — Лео почти избута настрани лорд шамбелана, за да стигне до огромния мъж, но когато стисна ръката му, остана, меко казано, разочарован. „Можеш да научиш много за един мъж само от ръкостискането му“, казваше баща му. Ръката на Горст беше леко запотена, а ръкостискането ѝ шокиращо немощно.

— Нещо, което не препоръчвам в истинска битка. — Гласът на Горст беше по-шокиращ и от мижавото му ръкостискане. Лео не можа да повярва, че такъв дебел като на бик врат може да възпроизведе писклив като на жена глас.

— Чувал съм също — продължи Лео, докато вървеше към предоставения му кон, — че с вас сме далечни роднини? Пети братовчеди или нещо подобно. — Той хвърли на Юранд бастуна, проклет да е, ако изглежда като сакат в присъствието на обект на толкова възхищение. Настоя сам да яхне коня и успя да се покатери на седлото въпреки болките в крака, корема и ребрата.

— Как е… майка ви? — изписука Горст.

— Добре е — отвърна Лео, леко изненадан от въпроса. — Радва се, че войната свърши. Тя командваше войските ни, когато северняците нападнаха. — Замисли се в каква светлина го представяше това, и побърза да добави: — Даваше ми отлични съвети.

— Винаги е била изключително прозорлива.

— Знам, че сте спасили живота на баща ми в Осранг. Той обичаше често да разказва тази история. Нямах представа, че познавате майка ми.

Лицето на Горст придоби леко измъчен вид.

— Бяхме добри приятели… навремето.

— Хм. — Лео беше прекарал достатъчно дълго време в притеснение за чувствата на майка си и побърза да смени темата. — Много бих искал да тренирам с вас, докато съм тук, но… се боя, че не съм в състояние. Дали не бих могъл поне да погледам?

— За беда, с всичкото внимание към вас, негова милост няма да има почти никакво свободно време… — Лорд шамбеланът се намърда неканен в разговора им. — Негово Величество изгаря от нетърпение да ви поздрави лично.

— Ами… винаги съм на разположение на Негово Величество, разбира се. — Лео смушка коня и колоната потегли, предвождана от двамата знаменосци.

— Разбира се, както всички нас, ваша милост. Но първо имате среща с Негово Високопреосвещенство архилектора, който настоява да обсъди с вас победния парад.

— Че откога инквизицията се занимава с организиране на паради?

Лорд шамбеланът се покашля деликатно:

— Ваша милост скоро сам ще открие, че почти нищо не се случва в Адуа без предварителното одобрение на архилектор Глокта.

Едно от знамената начело на представителната колона на Младия лъв се беше оплело във въже за простиране и всички спряха и зачакаха да бъде освободено. Самият Лео почти не се виждаше от насъбралата се около него тълпа от натруфени, мазнещи се гъзоблизци. Дори Юранд и Глоуард бяха понижени да вървят отзад и с всеки следващ завой оставаха все по-назад в колоната. Изглежда, обожанието на непознати значеше повече за Лео от приятелите му, семейството му, любимата му. Ако тя все още беше това. Ако някога въобще е била това.

Тя се стресна и изгледа учудено колоната от чернокожи войници, която излезе от една от страничните улички. Маршируваха под златисти знамена с насочени напред копия. Едва когато един фургон мина право през тях, Риккъ осъзна, че не бяха там.

— Мътните да го вземат. — Притисна длан върху окото си, то гореше, сърбеше, имаше чувството, че ще пробие дупка в главата ѝ.

— Още ли виждаш неща? — промърмори Изърн и продължи да мляска доволно топчето дървесна гъба в устата си. — Приеми го за знак, луната те е отредила като едно от специалните си деца, радвай се.

Риккъ изпита странен копнеж по времето, когато хората просто я смятаха за луда.

— Ако това е да си специален, предпочитам да съм нормална.

— Е, всеки иска каквото няма.

— И толкоз, така ли? Не си ли тук да ми помогнеш с дългото око?

— Казах, че ще разбера дали го имаш и после ще ти помогна да го отвориш. След битката и двубоя на всички е ясно, че го имаш и че е широко отворено. — Изърн се ухили до уши. — За затварянето на копелето не съм обещавала нищо.

— Просто прекрасно — смотолеви Риккъ и сръчка коня в опит да намери малко пространство с не толкова много хора наоколо. Не беше лесна работа на място като това.

Какъв въздух само. Спарен, задушлив, лепкав от стотиците непознати миризми. Задавяше я, стържеше в гърлото ѝ, караше очите ѝ да смъдят. И този шум. Бръщолевене на десетки непознати езици, жално хленчене, викове и крясъци, караници и всички до един се завтекли през глава нанякъде, все едно закъсняват за кой знае какво. Удари на чукове, тропот на колелета, бумтене на огньове и всичко това смляно в един нестихващ грохот, от който земята трепереше. Сякаш самият град беше жив и изтерзан и отчаян за свобода, напрягаше сили да се отскубне и отърве от налазилото го като бълхи човечество.

— Какъв прогрес. — Баяз се беше появил до нея и оглеждаше със задоволство огромните строежи от двете страни на улицата с високите им кранове и опасалите ги като паяжини плетеници от въжета и скелета, по които пъплеха работниците. — Няма да повярваш колко много се е променил, при това за толкова кратко време. Вземи този квартал например, Три ферми. Помня, когато беше три ферми извън стените на града! Но после градът преля извън стените, построиха нови, а той преля и зад тях и виж го сега Три ферми така гъсто застроен с фабрики, че една педя трева не е останала. Всичко е камък и желязо.

Риккъ видя един от конете отпред да вдига опашка и да изтърсва няколко говна. Имаше предостатъчно и от тях, не беше само камък и желязо.

— Само камък и желязо, казваш? И това е хубаво?

Баяз изсумтя презрително, сякаш не заслужаваше да си губи времето с такива неща като добро и зло.

— Това е нещо неустоимо като прилива. Златният прилив на индустрия и търговия. Всичко се купува и продава днес. Ами че малко по-назад видях магазин, който продаваше само сапун. Цял магазин. Само за сапун! Когато човек достигне моята възраст, по-добре да се е научил вече да плува по течението.

— Хм. Аз си мислех, че един велик магьосник ще е отпред, при големците, не тук накрая, при плявата.

Баяз се усмихна лъчезарно. Не можеше да го вбеси лесно човек този Първи магус.

— Статуята на носа на кораба е винаги най-отпред. Пори ураганни ветрове и огромни вълни, поема риска и обира овациите. Но не тя, а онзи незабелязан от никого човечец най-отзад държи руля и направлява целия кораб. — Той се усмихна към челото на колоната. — Никой водач с мозък в главата не стои най-отпред.

— Мъдри думи, предполагам — промърмори Риккъ.

— Боя се обаче, че това е последната мъдрост, която мога да ти предоставя засега. — Баяз извърна коня си към високото стълбище на една огромна сграда отстрани. Приличаше на нещо средно между храм и крепост. С гигантски колони отпред, с каменни фигури за украса, но почти никакви прозорци.

— Какво е това място? — Нещо във вида му не ѝ хареса. Много сериозни хора влизаха и излизаха от него, заобикаляха някакъв облечен в странни дрехи човек с наръч хартия в ръка и изписан на лицето ужас. — Училище за магьосници?

— Не съвсем — отвърна Първият магус. — Това е банка.

— Господарю Баяз? — Странно облеченият мъж беше пристъпил напред да хване юздите на коня на Баяз.

— А! Това е Йору Сулфур, член на Ордена на магусите.

— Аз съм Риккъ, римува се с…

— А, да — усмихна ѝ се Сулфур. — Дъщерята на Кучето. Момичето, благословено с дългото око.

Риккъ не знаеше да се тревожи ли, или да се гордее, че славата ѝ е стигнала чак дотук.

— Или проклета с него.

— Надявам се да си поговорим отново по-късно — каза Баяз. — Млада жена с дългото око е такава рядкост в наше време.

— Почти толкова, колкото и магусите — отвърна тя.

Сулфур се усмихна, не откъсваше очи от Риккъ и тя забеляза, че бяха различни на цвят, едното синьо, другото зелено.

— Ние, древните останки от ерата на магията, трябва да се държим един за друг.

— Не виждам защо не. Не е като да съм обсадена от обожатели.

— Засега може би. — Баяз я огледа замислено като касапин, подбиращ какво да избере от стадото за заколение. — Но кой знае какво крие бъдещето?

— Ъхъ — промърмори Риккъ, докато го гледаше как изкачва стъпалата заедно с къдрокосия си съратник, — би било добре да се знаят тия неща.

Тръпката седеше на седлото и умислен, въртеше ли, въртеше пръстена на кутрето си. Гледаше по-навъсено от всякога към сградата.

— Какъв ти е пък на теб проблемът? — попита го Риккъ.

Той извърна глава и се изплю.

— Никога не съм обичал банките.

Човекът, когото наричаха Дъртата клечка, кралският изтезател архилектор Глокта, седеше прегърбен зад огромно, отрупано с хартия писалище и намръщен, подписваше документ след документ. Смъртни присъди, предположи Лео, изпълнени с едно движение на писалката му.

Негово Високопреосвещенство накара Лео да чака неприлично дълго, преди да се протегне с болезнена гримаса на лицето, да пусне писалката в мастилницата и да се усмихне. На това изпито, восъчно бяло и прорязано с дълбоки бръчки лице хлътналата му усмивка с липсващи предни зъби изглеждаше толкова приятна за окото гледка, колкото прегънато наобратно коляно. Ако вътрешното разложение на човек се изразяваше във външна грозота — а според Лео това беше точно така — архилекторът беше по-противен от най-противното нещо, на което го оприличаваха хората. Той протегна ръка.

— Извинете ме, ваша милост, но ставането ми е голям проблем в последно време.

— Разбира се. — Лео докуца до писалището, подпирайки се тежко на бастуна. — Аз самият в последно време не съм от най-пъргавите.

— Вие, надявам се, ще се оправите. — Отвратителната усмивка се разтегна още повече на лицето на Глокта. — За мен няма такава опасност.

Изглеждаше така, все едно и най-лекият повей на вятъра щеше да го прекърши на две, но костеливата му, покрита с почти прозрачна и оцвъкана с кафеникави петънца кожа ръка стисна тази на Лео значително по-здраво от огромната лапа на Бремър дан Горст. „Можеш да научиш много за един мъж само от ръкостискането му“, казваше баща му и това на сакатия дъртак беше като ковашки клещи.

— Приемете поздравленията ми за победата си — каза Глокта, след като огледа изпитателно Лео. — Короната ви е изключително признателна за великолепната работа, която свършихте.

— Благодаря, Ваше Високопреосвещенство. — Естествено, може ли да го отрече някой. — Но не я постигнах сам. Много добри мъже дадоха живота си. Добри приятели… мъртви. Не на последно място, тази война направи огромна дупка в хазната на Англанд. — Лео извади дебелия свитък, който майка му беше изготвила. — Управляващият съвет на провинцията ме помоли да отнеса до съветниците на Негово Величество сметките, изложени в този свитък. Предвид липсата на каквато и да е помощ от страна на короната, те очакват — те настояват — за финансова помощ с цел възстановяване на щетите. — Беше упражнявал речта си по време на пътуването и остана доволен от това как му се получи. Нищо работа, всеки може да се справи с такава бюрокрация. Но Глокта изгледа свитъка така, сякаш Лео му беше поднесъл говно. Погледът му се вдигна.

— Парадът по случай победата ви е след три дни. Четирихилядна войска, чуждестранни гости и членове на Камарата на лордовете също ще вземат участие. Ще тръгне от двореца, ще мине през начертания маршрут покрай Стената на Арнолт и ще завърши на Площада на маршалите. Там Негово Величество ще направи обръщение към присъстващия елит на Съюза и ще ви поднесе възпоменателна награда под формата на параден меч.

Лео не сдържа усмивката си.

— Това звучи… прекрасно. — Изпълнена детска мечта.

— Принц Орсо ще язди до вас начело на колоната — добави Глокта.

— Моля? — Усмивката на Лео повехна скоропостижно.

Единият клепач на архилектора затрептя и по бузата му се стече сълза. Той я избърса с пръст, преди да продължи.

— Негово Височество наскоро също спечели бляскава победа. Потуши въстанието във Валбек…

— Обесил е някакви селяни. — След задоволството от целия ден тази новина беше двойно по-разочароваща. — Може ли да има сравнение въобще!?

— Прав сте — отвърна Глокта. — Все пак той е престолонаследникът на Съюза, а вие — внук на известен предател. Наистина не може да се говори за сравнение, но щедростта му е огромна, настоя да сподели с вас славата си.

Лицето на Лео изтръпна, сякаш беше зашлевен. Да му се не види, та това си беше същинска плесница по гордостта му, а тя бе доста по-чувствителна от лицето му.

— Аз победих Стаур Здрачния в двубой? И пощадих живота му!

— В замяна на какво?

— В замяна на това баща му и чичо му да напуснат земите ни. Спасих протектората на Кучето, спасих Англанд!

— Без репарации? — Дълбоко хлътналите очи на Глокта проблеснаха насред тъмните кръгове на лицето му. — Дори без гаранции за спазване на уговорката ви?

Лео замига озадачен, хванат натясно.

— Ами… при северняците съществува така наречената повеля на честта.

— Да предположим, че съществува, вие не сте северняк.

— Важи между воини! Без значение къде са родени. Аз съм израснал сред северняците! — Устните на Лео се извиха презрително. — Няма как да разберете!

— Нима? Как мислите осакатях? Повелите на честта, боя се, не струват и колкото хартията, на която са написани, ако бъдат написани. Можехте да вземете Стаур за заложник. Да го доведете при краля, където да остане като гаранция за добро поведение от страна на Скейл Желязната ръка. Вместо това вие идвате тук и носите… думата му.

Лео не знаеше кое го вбеси повече — това, че архилекторът очевидно не беше прав, или това, че може би имаше право. Хм, май тази работа с бюрократщината щеше да се окаже по-трудна, отколкото я беше мислил.

— Аз победих. — Осъзна, че звучи точно както когато се жалваше на майка си. — Победих проклетия Север! Без помощта на един войник от Адуа. Рискувах живота си…

— Рискувахте не само живота си, който, естествено, е ваш и имате правото да правите каквото поискате, с него, но също така рискувахте интересите на Съюза, които определено не са ваши. Аз съм известен с щедростта си, но други биха нарекли това необмислена постъпка.

— Аз… — Лео не можеше да повярва на ушите си. — Спечелих следващия крал на северняците за съюзник и приятел! Аз съм воин, не съм някакъв си дипломат.

— А трябва да бъдете и двете — отвърна неумолимо Глокта. — Сега сте лорд губернатор. Един от най-високопоставените мъже в Съюза. Един от най-важните служители на Негово кралско Величество. Оттук насетне не можете просто да мислите с меча си. Разбирате ли това, ваша милост?

Лео се стовари в стола. Беше стъписан от тази проява на неуважение, от несправедливостта, от пълната липса на благодарност. При пристигането си в Адуа не беше особено ентусиазиран за срещите си с Висшия съвет на Съюза, а сега, след няколко минути в компанията на този гърчещ се, сакат червей, беше отвратен от всички до един.

— Мътните да ви вземат — промърмори той на северняшки.

Архилекторът или прие това за съгласие от негова страна, или просто се престори, че ще го приеме за такова.

— Доколкото ми е известно, лорд канцлерът ви чака за разговор. Има известни тревоги относно дължимите от Англанд данъци. На ваше място не бих го карал да чака. — Той кимна към свитъка, за който Лео вече бе забравил, че е в ръката му.

— Може би ще е добра идея да обсъдите с него военните си разноски. — Глокта взе отново писалката и постави пред себе си следващия документ за подпис. — Хм, както изглежда, един лорд губернатор трябва да е воин, дипломат и счетоводител.

Роден талант

Брод натисна дръжката, отвори вратата на каретата и отстъпи почтително настрани.

Савин повдигна вежда:

— И?

— Оо. — Той ѝ подаде ръка. — Ъъ… милейди. — Докато тя слизаше, видя Рабик да се хили от капрата, явно доста се забавляваше с това как Брод беше оплескал работата.

Значи сега е кочияш, реши Брод. Беше облечен подобаващо, ако не друго. Яркозелената ливрея с месингови копчета изглеждаше по-добре от униформите на повечето офицери в Стирия. Беше получил и лъснати нови ботуши, въпреки че те малко му стягаха. Щеше да се чувства като пълен глупак така нагласен, ако не беше фактът, че никой не му обръщаше внимание. Всичко живо на сто крачки околовръст, включително и той самият, зяпаше единствено и само лейди Савин.

Все още не можеше да повярва, че тази властна и красива жена е същото онова опърпано и безпомощно момиче, което се кри в стаята на дъщеря му. Та тя дори не изглеждаше да е от същия вид като останалата, окаяна част от човечеството. Дрехите ѝ представляваха същински подвиг на шивашкото и инженерно майсторство, придаваха ѝ неестествена за човек форма. Беше грациозна като въжеиграч и неустрашима като статуята на носа на военен кораб. Хората спираха, зяпваха с широко отворени усти, все едно някаква небесна орисница бе слязла да се поразходи из строежа им.

— Да чакам ли тук? — попита той Зури, докато ѝ помагаше да слезе от каретата, не че тя имаше нужда от помощта му, движеше се умело и сигурно като танцьорка. Може би тя на него трябваше да помага.

— Не, не. — Имаше нещо доста загадъчно в усмивката ѝ. — Би било чудесно, ако дойдеш с нас.

Бяха отворили огромна дупка в старите градски стени. През скелетата се виждаха големи купчини натрошен камък. Имаше и два високи крана. Няколко къщи също бяха съборени и насред всичко това копаеха широка траншея. Групи мъже, неколцина голи до кръста въпреки студа, крачеха, нарамили кирки и лопати под ритъма на изръмжана през зъби работническа песен. Жени с мръсни рокли и залепнали за мокрите им лица коси се катереха по брега с кобилици на раменете и полюшващи се на тях пълни с кал кофи. По-нататък, омазани от глава до пети в сива кал, деца мажеха с голи ръце и стъпала глина по стените и дъното на изкопа.

— Какво е това? — промърмори Брод.

— Ще бъде канал — отвърна Зури, — по който ще се стичат товари до самото сърце на града. И обратно извън града, естествено.

— И какъв интерес има лейди Савин от всичко това?

— Притежава една пета. Или поне така трябва да бъде. Тук сме, за да се уверим, че това ще стане.

Изкачиха стълбите, после минаха между дългите редици чиновници от двете им страни. Малкият кабинет в дъното беше почти изцяло изпълнен от огромен, дебел мъж с преметната през голото му теме посивяла коса и гигантското му писалище, тапицирано в зелена кожа. Наложи се да се наведе доста напред над писалището, за да стисне ръката на лейди Савин, така подлагайки на сериозно изпитание копчетата на жилетката си.

— Господарю Корт — поздрави тя, докато Брод затваряше вратата на кабинета.

— Лейди Савин, радвам се да видя, че сте добре. — Той хвърли един леко тревожен поглед на Брод и се усмихна пресилено. Брод не отвърна. Нещо му подсказваше, че не бе доведен тук, за да се усмихва. — Всички бяхме… така разтревожени за вас.

— Колко трогателно — отвърна Савин и започна да сваля ръкавиците си, измъквайки пръст по пръст, а Зури извади една дълга като кинжал карфица от перуката ѝ, която сигурно струваше повече, отколкото Брод изкарваше за година. — Но в работата няма място за сантименталност. — Зури свали шапката ѝ. — Радвам се да видя, че работата по канала ни върви така добре.

Корт направи измъчена физиономия, поколеба се, после се наведе напред и сплете пръсти върху тапицерията на писалището.

— Няма лесен начин да кажа това…

— Карайте по трудния тогава, не съм от стъкло.

— За съжаление, лейди Савин, аз бях принуден да… потърся различни уговорки.

— И кой бе така добър да откликне?

— Лейди Селест дан Хюген. — Изражението на лицето на Савин остана непроменено, но според Брод това ѝ коства усилия. — Братовчед ѝ бе така добър да уреди няколко разрешителни…

— Ние с вас имахме уговорка, господарю Корт.

— Имахме, така е, но… вие не бяхте тук, за да я изпълните. За щастие, лейди Хюген беше така добра да откликне и заеме мястото ви.

Савин се усмихна:

— И вие решихте, че можете да я намърдате на мястото ми просто така?

Корт се размърда неспокойно зад писалището.

— Банкова къща „Валинт и Балк“ бяха така добри да действат като неин гарант, а тя — като мой. Лейди Савин, наистина нямах никакъв избор…

— Наскоро прекарах няколко седмици като куче. — Савин продължаваше да се усмихва, но сега в усмивката ѝ имаше нещо притеснително, заплашително дори. — И нямам предвид в преносния смисъл. Гладувах. Бях мръсна. Криех се в ъгъла и постоянно умирах от страх. Тези ми преживявания промениха перспективата ми. Осъзнах колко крехки сме всъщност ние, хората. След което преживях, как да го нарека… романтична афера, която не свърши според вкуса ми. Не, определено не бях доволна от завършека ѝ.

— Изпитвам единствено огромно съчувствие към вас, лейди…

— Съчувствието ти не означава абсолютно нищо за мен, говно такова. — Савин щипна някаква невидима прашинка от ръкава си и започна да я трие между палеца и показалеца си. — Интересува ме единствено каналът ти. Точно както се бяхме уговорили. Ни повече, ни по-малко.

— Какво да кажа? — Корт разпери ръце. — Каналът ми повече не е на разположение за инвестиране.

Усмивката на Савин придоби зловещ нюанс като тази на череп. Брод видя косъмчетата на тила ѝ да настръхват.

— Истината е, че в нашата работа почти всичко е показност. Почти всичко зависи от доверието, което имат в някого хората. А доверието е с крехка натура. Сигурна съм, че и двамата сме виждали как стават нещата, стотици пъти досега. Един ден си излят от желязо, на следващия се рониш като пясък. След неприятностите ми във Валбек доверието в мен е сериозно подронено. Хората гледат. Съдят ме.

— Лейди Савин, уверявам ви…

— Не си прави труда, опитвам се просто да ти обясня, че който и да стои зад теб, не мога да си позволя лукса да оставя теб и Селест дан Хюген да ме прецакате така. — Тя извърна глава и погледна Брод право в очите.

„Е, сега поне, на служба при такава изискана дама, няма как да се забъркаш в неприятности, нали?“ Така му каза Лиди, а той ѝ се усмихна: „Да. Край на неприятностите“. Сега Брод не се усмихваше.

Той знаеше точно какво очаква от него лейди Савин. Беше виждал този поглед преди в очите на някои от мъжете, с които се беше бил. Онези, които трябваше да държиш под око. Онези опасните, с които трябваше да внимава. Досети се, че неговият поглед е същият в момента. Че в очите му се чете задоволство, че се е стигнало до това.

Брод не разбираше от сделки, от канали, но разбираше от такива погледи. Познаваше ги прекалено добре.

Пристъпи напред, хвана ръба на писалището и го повдигна. В кабинета нямаше място да го избута нанякъде, затова той просто го вдигна и го изправи до стената. Хартия, статуетки, един красив нож за отваряне на писма — всичко се плъзна към единия край като по палубата на потъващ кораб и се изсипа на пода. С изправеното до стената писалище Корт остана неловко изтъпанен на стола си, облещил очи и стиснал дебелите си колене.

Брод свали стъклата за гледане, сгъна ги и ги прибра в джоба си. Пристъпи на мястото на писалището. Една от дъските на пода изскърца под подметката му.

— Изгубих много неща във Валбек, господарю Корт — чу гласа на лейди Савин сякаш много отдалеч в размазания пред очите му кабинет. — Няколко инвестиции, няколко съдружници, един великолепен колан, една досадна, но кадърна прислужница. Но наред с тях изгубих и търпението си.

Брод пристъпи още крачка напред и коленете му почти опряха в тези на Корт. Наведе се и постави ръце върху подлакътниците на стола му. Носовете им бяха на една педя разстояние. От толкова близко Брод нямаше проблеми с очите и видя ясно изписания ужас на лицето на Корт.

— Ти ме разочарова — каза Савин. — А днес съм в настроение да пречупя всичко, което ме дразни и разочарова. Така да го пречупя, че никога повече да не бъде поправено.

Брод стисна подлакътниците на стола с такава сила, че всяка сглобка изпука, после изпръхтя през ноздри. Като бик. Брод Бика, нали така му казваха навремето. Държеше се като човек, който едва се сдържа да не пусне стола и хване нещо друго. Или може би наистина едва се сдържаше.

— Уговорката ни остава! — изписка Корт. Беше извил лице настрани и стиснал очи. — Разбира се, че важи, лейди Савин, как иначе?

— О, чудесна новина. — Веселието в тона на Савин отпусна като невидима ръка хватката около гърлото на Брод.

— Вие сте съдружникът, който винаги съм искал! — запелтечи Корт. — Уговорката ни остава непоклатима, излята от желязо като моста ми.

— Твоят мост?

Когато Брод сложи отново стъклата на носа си, Корт тъкмо отправяше трепереща усмивка на лейди Савин.

— Нашият, нашият мост.

— Прекрасно. — Савин сложи една ръкавица, Зури постави с едно-единствено движение шапката ѝ и я забоде с карфицата. — Ще е много жалко, ако се наложи да изпращам господаря Брод на ново посещение. Кой знае какво може да стане, ако не съм до него? — Брод затвори внимателно вратата на кабинета. Чак когато пусна дръжката, осъзна, че ръката му трепереше.

Зури се надвеси над един от чиновниците:

— Господарят Корт има нужда от малко помощ с писалището си.

Отвън беше прекалено светло и шумно, докато вървеше след лейди Савин към каретата.

— Не съм кочияш, нали? — промърмори Брод.

— Голяма част от работата ми е да преценявам заложбите на хората — каза Савин, оглеждайки кипящата работа по изкопа. — Открих твоята в момента, в който ме спаси от онези мъже на барикадата във Валбек. Да те направя кочияш, би било все едно да наема художник да вароса бараката за инструменти в градините ми. Но не си ли по-доволен от избора ми? — Тя се извърна леко към него. — Аз определено съм. — И тя продължи да се носи към каретата грациозно, сякаш стъпалата ѝ не докосваха земята, сякаш целият свят ѝ принадлежеше.

— Ти си роден талант, господарю Брод. — Зури постави нещо в дланта му. Златна монета. Повече, отколкото му платиха за месец работа в пивоварната във Валбек. Повече, отколкото получи след нападението на Муселия.

Брод вдигна глава и я погледа в очите:

— Ти вярваш в Бог, нали?

— О, да. Естествено.

— Той не е ли строго против насилието?

— Ако беше толкова против него… — Зури се усмихна, затвори дланта му в юмрук и я потупа дружески. — Защо е създал хора като теб?

Веселие

Лео се чувстваше малко не на място на приема в негова чест.

Състоеше се в Огледалната зала, най-удивителната зала в дворец, пълен с прекрасни зали. Огледалата от висеринско стъкло в сребърни рамки покриваха стените от край до край и прелестната гледка на най-богатите, благородни и красиви особи в кралството чезнеше в далечината, накъдето и да погледнеше.

Официалното му представяне отне цяла вечност. Стиска влажни длани и допира буза до напудрени лица. Беше удавен в потоп от поздравления, възхищения и благопожелания. Бе затрупан под лавина от дълги имена и тежки титли, до една недочути и забравени на мига.

Посланикът на еди-къде си. Най секретарят на еди-какво си. Племенницата на лорд еди-кой си. Никакъв нахилен плешивец, когото някой май нарече Първия магус, му продъни ушите с магическите си безсмислици за това как победа над ядачи в кръг от желязо и сол било същото като победа в двубой срещу Стаур Здрачния. Естествено, че го прие за шега. При това не много смешна. В един момент го заболяха бузите от непрестанното усмихване на тази или онази. Пресипна от обещания за вечно приятелство с този или онзи, които бяха забравени в момента, в който пред него застанеше някой друг.

Точно това беше искал, нали? Обожанието на най-великите жители на Съюза? Само дето отблизо всичко изглеждаше толкова фалшиво. Предпочиташе да е обратно в хамбара с воините на Кучето и всичките си приятели около себе си. Зърна Юранд, сам в другия край на залата, и усмивката му от само себе си се разтегли на лицето му. Тръгна към него, но не успя да направи и крачка, преди да бъде пресрещнат.

— Срамота е, ако питате мен — промърмори висок мъж. Беше може би десет години по-възрастен от Лео, но старателно пригладената му коса беше снежнобяла.

— Кое? — попита Лео, както винаги неспособен да устои на любопитството си.

— Че трябва да делите победния си парад с принца. Вие проляхте кръв за страната. А какво направи нашият наполовина стириянски престолонаследник? Обеси някакви селяни.

Беловласият очевидно можеше да чете мисли, реши Лео.

— За какво е кралското семейство, ако не да си приписва заслугите от работата на други? — отвърна Лео.

— Казвам се Федор дан Ишър. — Ако ръкостискането на човек беше показател за характера му, това на Ишър бе здраво и едновременно с това хладно и предпазливо. — Това са колегите ми от Камарата на лордовете, лорд Барезин. — Едър мъж, напъхан в тясна, извезана с ширити по кантовете униформа, с розови бузи и по момчешки непокорна руса коса. — И лорд Хюген. — Дребен, красив, с искрящи очи и изваян мустак над нацупени устни.

— Приятно ми е да се запознаем. — И наистина му беше приятно най-после да чуе познати имена. Това бяха главите на трите най-влиятелни родове в Мидърланд. Местата им бяха до неговото, на първия ред в Камарата на лордовете.

— Баща ми се познаваше добре с вашия. — Бузите на Барезин се разтресоха, когато той поклати отривисто глава. — Прекрасен човек, така ми казваше за него, мъж на място, пример за благородство и добродетел! Бяха близки приятели. — Доколкото си спомняше, баща му винаги оприличаваше Камарата на лордовете на гнездо на усойници. Но поколенията се бяха сменили и един-двама приятели в повече нямаше да навредят.

— Всички ние бихме искали да ви благодарим за примерната ви служба — изрече монотонно лорд Ишър.

— Срамота, че трябваше да се справяте сами — възмути се Барезин. — Пълен позор, ужас!

— Новите закони не ни позволяват да поддържаме собствени армии. — Хюген говореше бързо и стегнато, като не спираше да клати възмутено глава, сякаш нищо не отговаряше на изключително високите му очаквания. — В противен случай лично щяхме да ви се притечем на помощ.

— Много мило — отвърна Лео. Всъщност малко истинска помощ щеше да е доста по-приемлива от уверенията за такава.

— Дългогодишните ни права и привилегии са подложени на постоянни атаки. — Ишър понижи глас. — От Дъртата клечка и дружките му.

Хюген закима отривисто като кълвящо пиле:

— Висшият съвет… мм…

— Тълпа бюрократични задници — избълва Лео. Просто не можа да се сдържи. — Наглостта на това копеле Глокта! И след него на канцлера! Да ме притискат за повече данъци след всичката кръв, която проляхме в тяхната война! Толкова добри хора платиха с живота си! Като чуят хората в Англанд… — Искаше да каже „Ще превъртят напълно, мамка му!“, но тогава осъзна колко беше повишил глас, и се задоволи с доста по-мек израз: „Ще останат силно разочаровани“.

Ишър изглеждаше приятно изненадан.

— Камарата на лордовете трябва да се изправи като един. Особено сега, с всичкото недоволство сред простолюдието.

— Мястото ви е до нас — добави Барезин.

— Не, начело на нас — поправи го Хюген.

— Ще бъдете наш първенец. — Ишър разтърси немощно юмрук. — Точно като дядо ви някога.

— Наистина ли? — попита Лео. Ставаше леко подозрителен от това добре координирано ласкателство. — Чувал съм, че е бил изменник.

Ишър остана напълно невъзмутим. Наведе се заговорнически към Лео.

— Пък аз съм чувал, че е бил патриот — прошепна той. — Патриот, отказал да се поддаде на сплашването на Баяз. — Той кимна към плешивия мъж, потънал в разговор с лорд канцлер Городетс. И лицето на последния имаше определено изплашен вид.

— Това всъщност е истинският Баяз? — попита Лео.

Горната устна на Ишър се изви презрително:

— По време на последната война обеща на чичовците ми постовете на лорд шамбелан и лорд канцлер. После обаче, когато короната му беше в джоба, дръпна чергата изпод краката им.

— Лоялността е достойно за възхищение качество — каза Барезин. — Доблестно качество. Но трябва да има реципрочност.

— Лоялността към един разложен режим — добави Хюген — е равносилна на глупост. По-лошо, на малодушие. Още по-лошо! На измяна!

Лео не беше сигурен, че успява да следва логиката му.

— Така ли?

— Ние, водещите фигури в Камарата на лордовете, трябва да седнем да си поговорим на спокойствие — предложи Барезин.

— Да обсъдим общите си интереси — добави Хюген.

— С истински герой в редиците ни нищо не може да застане на пътя ни — каза Ишър.

— А ето, че вие сте застанали на моя. — Лео се обърна и видя изключително красива червенокоса жена зад гърба си.

— Господа, трябва да оставите и на другите да се порадват на компанията на центъра на вниманието, нали така? И понеже нямате маниерите да ме представите… — Лео не пропусна да отбележи, че първо, тя очевидно не се нуждаеше от тяхното представяне, и второ, дори не го дочака. — Аз съм Селест дан Хюген. — Тя протегна ръка.

— Очарован съм — отвърна Лео и се наведе да я целуне. И беше напълно искрен. — Най-после малко красота около центъра на вниманието — добави той и тя избухна в звънлив смях. Усмихна му се, разпери ветрило и повя към лицето си. Той ѝ се усмихна, а тя развя ветрилото пред лицето му и сега той се засмя. Ишър и Барезин избоботиха извинения за това, че щели да се върнат да продължат разговора, но Лео вече беше забравил за тях.

Селест. Звучеше приятно. Пък и имаше навика да реагира така, сякаш всяка казана от него дума бе приятна изненада за нея.

— Как ви се струва Адуа? — попита тя.

— Значително по-впечатляващ след появата ви.

— Оо, подозирам, че негова милост ме ласкае умишлено. — Тя докосна нежно с върховете на пръстите си китката му по начин, който нямаше как да е по случайност. Беше ли по случайност? Тя се доближи към него и прошепна гърлено: — Трябва да дойдете да разгледате една от фабриките ми, докато сте в града. — Прозвуча така, сякаш разглеждането на фабрики бе самото олицетворение на забранения плод. А начинът, по който очите ѝ срещнаха неговите иззад перата на ветрилото ѝ, го наведоха на мисълта, че разглеждането на фабриката ѝ не беше единственото, което тя имаше предвид.

— И какво правите… — Гласът му беше изтънял като този на Бремър дан Горст. Покашля се и опита отново: — И какво правите в тази фабрика?

— Пари — изсмя се тя. — Какво друго?

Докато яздеше в процесията през града, си мислеше, че е невъзможно някъде другаде да се чувства по̀ не на място. Сега осъзна колко беше сбъркала.

Чувстваше се така, все едно е имало съревнование за измисляне на място, където тя, Риккъ, да е най-незначителното и грозно създание и това тук беше спечелило първа награда. Оставаше само да получи припадък и да се насере на този лъскав под.

Всички бяха толкова чисти. Миришеха така хубаво. И обувките им, толкова лъскави. И всичките имаха еднакви учтиви усмивки, носеха ги като маски на лицата, за да не вижда човек какво наистина мислят. Шепнеха, до един си шепнеха, все едно всичко казано беше тайна за непосветени уши или при всички положения тайна за тези на Риккъ. Ако не друго, поне дългото око я беше оставило на спокойствие в момента. Единствените привидения наоколо бяха собствените ѝ недодялани отражения в огледалата на стените — кривяха лица от смущение, не бяха доволни от каквото виждаха.

Имаше чувството, че кожата не ѝ беше по мярка, оставѝ дрехите. Щеше ѝ се да имаше малко дървесна гъба, ама не беше взела никаква, защото, разбираш ли, това не е място за дъвчене на дървесна гъба, и се беше оказала напълно права, не беше. Къде да се изплюе човек? На гърба на някого? В цялата тази необятна зала познаваше една шепа хора. Не можеше да нарече Баяз приятел, пък и той също беше нагласен като всички останали. Виждаше лъщящото му теме да се движи из тълпата, видя го да спира и да си шепне с хората, очевидно бе в свои води. Юранд стоеше сам отстрани и видимо страдаше за Лео повече и от нея. Младия лъв междувременно беше вечно заобиколен от тълпи нови, излъскани приятели, които щяха да му забият нож в гърба в момента, в който се обърнеше.

И сякаш за да поръси сол в и бездруго щипещата рана, някаква жена се беше залепила за него. Бледа, приказно красива, с толкова червена коса, колкото никоя коса нямаше правото да бъде. Беше вдигната нагоре със златен гребен, а оттам се спускаше на идеални спирали върху голите ѝ, покрити с лунички рамене. Циците ѝ изглеждаха така, сякаш във всеки момент щяха да изскочат от роклята ѝ, но благодарение на някаква магия на шивашкото изкуство оставаха на мястото си. Подробност, която определено не беше убягнала на Лео. Човек ще си каже, че тайната на сътворението се криеше в деколтето ѝ, очите му все натам зяпаха. Носеше огърлица от искрящи, червени камъни и гривна в комплект с нея. Корсетът на роклята ѝ беше украсен с блестящи кристалчета и мътните да го вземат, върхът на едната ѝ обувка — също!

А Риккъ имаше халка на носа. Като бик.

Какво повече да каже? Идеше ѝ да отскубне проклетото нещо, но не се сещаше как, без да разпори носа си. Съмняваше се, че ако го направеше, това щеше да привлече нечие внимание към нея. Нямаше и най-малка представа за правилата на тази игра на ветрила, пърхане с мигли, подхвърляне на намеци и разнасяне на аха да изскочат от деколтето цици. За последното нямаше и необходимите атрибути.

Сръбна от воднистото вино, което ѝ бяха сипали. Не беше нищо особено на вкус, но имаше ефект, а именно — да кара ушите ѝ да парят и да я завлича все по-надолу в дълбините на завист и отчаяние. Хората казваха, че пиенето те правело щастлив. Имаха предвид, че прави щастливия още по-щастлив. Никой не споменаваше, че нещастния го прави още по-нещастен.

Тя се оригна тихо и устата ѝ се изпълни с неприятен, сладникав вкус. Остърга език в горните си зъби.

— Мъже — промърмори натъжено.

— Знам — чу се глас до нея. — Няма оправия с тях.

Мътните да го вземат, тази тук беше още по-красива от онази. Кожата на лицето ѝ искреше, сякаш не беше просто от плът, а от някаква магическа смеска от плът и сребро. Всеки жест на изящните ѝ ръце, от рамото, та до върха на пръстите ѝ, беше съвършен, отработен като танц.

— Мамка му… — Риккъ не можа да се сдържи да не я огледа от глава до пети. — Ама и ти как само си се постарала.

— Честно казано, работата я свършиха прислужничките ми. Аз просто стоях там и ги чаках да приключат.

— Прислужнички? Че колко прислужници са му нужни на човек?

— Само четири, ако си разбират от работата. Много ми харесва ризата ти. Изглежда удобна. Ще ми се и аз да можех да се облека така.

— Че какво те спира?

— Милионите правила за това как трябва да изглежда и се държи една дама. Никой не ти казва какви са, но ако ги нарушиш, наказанията са ужасно тежки.

— Звучи ми като голям таралеж в гащите.

— И представа си нямаш.

— Да си призная, дори не знаех какво да очаквам. — Риккъ подръпна ризата си. Беше залепнала за подмишниците ѝ в тази горещина и задуха. — Имам нови ботуши. И дори си сресах косата. — Тя прибра нервно един кичур зад ухото си. — Но наскоро ми се наложи да спя в гората в продължение на две седмици и оттогава просто отказва да стои накъдето ѝ кажа. Ти как успяваш да накараш твоята да… стои така?

Тя се наведе към Риккъ:

— Това е перука.

— Така ли? — Загледа се в лъскавите, сплетени на плитчици и натрупани един връз друг кичури — същинско гнездо от злато. — Прилича на истинска коса, само дето е… повече от коса.

— О, истинска коса е. Но не е моята.

— Твоята не расте ли?

— Подстригвам я.

— Искаш да кажеш, прислужничките ти я подстригват.

— Е… да. Повечето жени тук носят перуки. Такава е модата.

Изговори тази дума „модата“ така, сякаш беше очевидно обяснение насред всичката тази лудост.

— И всички знаят за това?

— До един.

— Защо тогава шепнеш? — прошепна Риккъ.

— Защото всички знаят, но никой не го признава открито.

— Значи… стрижеш си главата, за да носиш шапка, направена от чужда коса, и после лъжеш за това, така ли? — Риккъ изпуфтя. — А аз си мислех, че имам проблеми.

— Не всеки има куража да казва винаги истината.

— Не всеки има достатъчно ум в главата, за да лъже.

Жената изгледа изпитателно Риккъ иззад притворени мигли:

— Съмнявам се, че ти липсва ум в главата.

Риккъ я изгледа от глава до пети точно както тя нея:

— Съмнявам се, че ти липсва куражът да казваш истината.

Лицето ѝ потрепна сякаш от неприятен спомен и тя побърза да смени темата:

— Харесва ми огърлицата ти.

Риккъ заби брадичка в гърдите си и надникна към плетеницата талисмани, които беше насъбрала с годините. Имаше гуркулски, северняшки, зъб на шаман, малко от това, малко от онова. Винаги беше мислила, че човек се нуждае от всичкия добър късмет, който може да получи. Сега ѝ се струваха като камара прости дрънкулки. Пъхна палец в кожената връв на дървеното трупче и я изпъна напред. — Това е, за да го захапя със зъби, когато получавам припадък. Оттам са следите по него.

Жената повдигна учудено вежда:

— Красиво и практично.

— А това са руни. Приятелката ми Изърн-и-Файл ги издялка за мен. Предполага се, че ме пазят от опасности. С годината, която имах обаче, се съмнявам, че работят.

— Е, прекрасни са. Никога не съм виждала нещо подобно.

Прозвуча напълно откровено, освен това беше мила и Риккъ свали руните от врата си.

— Ето. — Тя прехвърли внимателно огърлицата през главата на жената. — Може би на теб ще ти помогнат повече.

— Благодаря — отвърна Савин и като никога беше напълно откровена. Такъв простичък, откровен жест, свари я напълно неподготвена. Не помнеше дали някога беше получавала нещо от когото и да било, без той да очаква двойно повече в замяна.

— Аз мога да си взема други — каза северняшкото момиче и махна небрежно с ръка. — Изглеждат толкова по-добре на теб. Имаш раменете.

— Фехтовка.

— Какво, бой с мечове?

— Добро упражнение е. Държи ме фокусирана… — Споменът за това как острието ѝ потъна между ребрата на мъжа във Валбек, я свари напълно неподготвена. И звукът, който издаде, когато се бореше да го извади. Наложи се да се отърси от него в буквалния смисъл. — От друга страна, играта с мечове май не е добра идея.

— Може да опиташ секира. Много са популярни там, откъдето идвам.

— Чувала съм. — Двете се усмихна една на друга. Савин си каза, че просто намира непринудеността на това момиче за очарователна, но истината беше далеч не толкова сантиментална. Не беше достатъчно уверена в себе си, за да говори с някого по-важен от него.

Всеки път, когато някой ѝ поднесеше престорените си съболезнования за преживяването ѝ, всеки път, когато някой изразеше неубедителното си облекчение от избавлението ѝ, ѝ идеше да ги просне на пода и да забие тока на обувката си в очите му. През целия ден не беше спряла да смърка перлен прашец. Просто една щипка на зазоряване само колкото да прогони кошмарите от нощта. Една щипка след закуска, колкото да успее да държи глава над водата. Може би още една-две преди обяд. За разлика отпреди обаче той не я държеше бодра и нащрек, а я правеше все по-неспокойна, все по-свирепа и незнайно защо небрежна.

— Ето. — Тя разкопча огърлицата си. Червено сулджукско злато и прелестни, тъмни изумруди от Тонд. Превъзходна изработка на нейния човек в Осприя и на цена, която успя да изненада дори нея. Тя я прекара около шията на момичето. — Ще си ги разменим.

Момичето я зяпна там, насред плетеницата от дрънкулки, талисмани и руни, и огромните му очи се ококориха още повече.

— Не мога да приема това.

— Ще си взема друга — каза Савин и махна небрежно с ръка. — Пък и на теб ти стои по-добре. Имаш бюста.

— Изглежда като златна гривна върху говно. — Момичето погледна към деколтето на Савин. — А там имаш два пъти повече от мен.

— Имам половината на това, което имаш ти, и много скъп корсет. — Савин протегна ръце, отметна назад буйните червеникавокафяви коси на момичето от лицето му и взе да го оглежда. Открито, невъзмутимо, неподобаващо на една дама, но днес беше в такова настроение. — Ама сериозно, имаш забележителни черти.

— Какво? — Момичето изглеждаше леко уплашено.

Савин постави палец на брадичката му и вирна лицето му към светлината.

— Изящни, но добре изразени скули. Отлични зъби. И естествено, очите ти. — Бяха огромни, бледосиви и толкова, толкова изразителни. — Никога не съм виждала такива очи.

Тя потрепна леко като от неприятен спомен.

— Не знам дали са благословия, или проклятие…

— Е, аз познавам жени, които са готови да убият за очи като тези. В буквалния смисъл. Един час с прислужничките ми и всички тези тук ще точат лиги подире ти. — Савин потупа бузата на момичето и огледа множеството от хора в залата, които дори не го забелязваха. — Още едно потвърждение каква огромна лъжа е всичко това тук. Каква шибана лъжа е всичко на този свят! — Осъзна с каква злоба беше изсъскала последното. — Моля да ми простиш. Това беше ужасно грубо от моя страна.

— Мен ако питаш, си невероятна — отвърна момичето. Погледна към огърлицата и се изчерви, което го направи още по-хубаво. — Ако баща ми ме види да нося нещо такова, направо ще се насере.

— Не знам какво би помислил моят баща, но при него насирането е ежедневие.

Момичето се нахили до уши:

— Да ти призная ли нещо, ти си доста свястна.

На Савин ѝ се доплака. Извърна глава към огледалата и замига учестено, за да прогони сълзите. Видя някакъв възрастен, плешив мъж да гледа право към нея с жадния поглед на касапин пред стадо за заколение. Тръсна китка и отвори ветрилото си, сякаш да се скрие зад него.

— Не — отвърна тя. — Не съм.

Трябваше да спре да трепва всеки път, когато погледнеше към облегнатия на колоната, все по-пиян и потиснат на вид Орсо. Чувстваше се така, все едно някой бе забил кука в гърлото ѝ и при всеки поглед я дърпаше яростно. Срамуваше се да си го признае, но продължаваше да го желае. Със сигурност не беше спряла и да желае да е кралица. Всичко, което искаше в момента, бе да отиде при него, да хване ръката му, да го целуне, да го прегърне, да види как усмивката грейва на лицето му…

И какво, да се омъжи за брат си?

Мисълта я отвращаваше. Но не повече, отколкото всичко наоколо. Пое дълбоко дъх и потрепери, докато издишваше. Той вече не съществуваше за нея, а с него си беше отишъл завинаги и по-добрият човек, който беше тя с него. И дори не можеше да му каже защо. Колко ли я презираше в момента? Сигурно толкова, колкото тя самата се презираше.

— Лейди Савин?

Ужаси се, когато видя застаналия до нея крал. Гледаше я с онзи свой леко отнесен, но същевременно заинтригуван поглед, с който винаги я гледаше.

— Ваше Величество. — Савин инстинктивно приклекна в реверанс. Забеляза с периферното си зрение северняшкото момиче да я имитира и да се проваля напълно в опита си. Изглеждаше така нелепо, повтаряйки движенията ѝ, но с панталони.

— Такова удоволствие бе за мен посещението ми на сбирката на Слънчевото общество — бръщолевеше кралят. Савин почти не го чуваше от бученето на кръвта в главата си. — Останах така впечатлен от вашите постижения и тези на господаря Кърнсбик. Индустрия, изобретателност, напредък… Така се гордея с… поданици… като вас. Млада дама, която проправя пътя към бъдещето, и така нататък…

— Моля да ме извините — успя някак да прошепне Савин. Обърна се така бързо, че ѝ се зави свят. Направи крачка напред, но се олюля и трябваше да спре, коленете ѝ бяха омекнали.

— Аз съм Риккъ — чу да казва момичето някъде зад нея. — Римува се с „вика“.

— Дъщерята на Кучето, разбира се! Той е добър приятел с моя близък приятел Логън Деветопръстия.

— Аа, човек трябва да е реалист за тия неща.

— Именно!

— И като стана дума, баща ми каза, че са ни били обещани шест места в Камарата на лордовете…

Савин повдигна леко корсета си в отчаян опит да пропусне малко въздух под него. Имаше чувството, че изгаря. Беше сигурна, че всеки момент ще се изповръща върху върха на обществото. Не го направи единствено благодарение на внезапния, отрезвяващ и остър прилив на гняв, който я обзе и пропъди страха и пристъпа на гузна съвест.

Селест дан Хюген, тази хитра кучка. Беше на двайсетина крачки от нея и използваше целия си арсенал върху Лео дан Брок. Вееше с ветрилото си, все едно се беше подпалила и гасеше пламъците.

Сериозно ли си мислеше, че може да се намърда в освободеното от Савин място? Че просто така ще ѝ отмъкне под носа канала, връзките ѝ в обществото, печалбите? Разбира се, на нейно място Савин би направила точно това. Още една причина да я накара да си плати за наглостта.

Селест я забеляза да приближава — понесена на вълната на изпепеляващ гняв — и се хвърли напред да я пресрещне и довърши с един удар.

— Лейди Савин! Толкова много се радваме да ви видим отново сред нас жива и здрава.

— Лейди Селест, вие сте истинско съкровище.

— Сигурно е било ужасно преживяване всичко това, през което сте минали.

Изкушението да я сграбчи и забие зъби в лицето ѝ, беше неустоимо. Но Савин просто повдигна рамене:

— Не бях единствената, която пострада.

Селест беше красива, но прекалено много навираше гърдите си в очите на другите, прекалено много се усмихваше. Усмихваш ли се през цялото време, рано или късно ще им се догади, готвачът не сервира за първо, второ и трето целувки с крем. Направиш ли от усмивката си рядко поднасян десерт, хората ще тръпнат от нетърпение за следващата порция. Савин остави Брок да зърне нейната, но само за миг и почти изцяло прикрита зад ветрилото.

— Аз съм Лео — каза той. Говореше простовато, с типичния за англандци грубоват акцент.

— Разбира се — отвърна Савин.

— Лейди Савин беше във Валбек. — От тона на Селест направо закапа отрова.

Все едно Валбек беше някаква ужасна тайна, за която не се говореше. Сигурно си мислеше, че така ще накара Савин да изглежда съсипана. Не беше познала обаче, по този начин само я правеше още по-интересна. Щеше лично да се погрижи за това.

— Вярно е. — Тя извърна глава и прехапа внимателно устна, сякаш тормозена от ужасяващи спомени.

— По време на въстанието? — Брок замига учудено.

— Бях на посещение в една от фабриките, в която имам… в която имах дял… когато избухна. — Тя замълча, изчака достатъчно дълго време, после погледна Лео право в очите. Все едно не разказваше преживяването си на всички, но от него просто не можеше да скрие истината. — Работниците се обърнаха срещу нас. Няколкостотин работници. Срам ме е да го призная, но се заключих в един кабинет. Чувах ги отвън, чух как избиха стражите, чух как нападнаха съдружника ми.

Брок зяпаше с широко отворена уста.

— Мътните да го…

Савин забеляза със задоволство посърналото изражение на Селест. Току-що бе осъзнала, че с жалкото си бръщолевене не можеше да се мери със Савин.

— Намерих разхлабена дъска на пода, изпочупих ноктите си, докато я изкъртя. Трябваше да пълзя под машините, докато те разбиваха вратата на кабинета.

Брок слушаше захласнат.

— Проявили сте много кураж.

— По-скоро малодушие и малко късмет. Видях как един от стражите беше завлечен във вътрешността на машината. Зъбчатите колела разкъсаха ръката му.

Селест си оправи косата, запърха с мигли в отчаян опит да привлече отново вниманието на Брок, но усилията ѝ бяха напразни. Обикновено красивите лъжи вършеха работа. Но понякога грозните истини вършеха още по-добра работа. Савин продължи с разказа си, представяйки си как всяка дума е като плесница в лицето на Селест:

— Пропълзях през дупка в стената, промъкнах се покрай огромното водно колело и скочих в реката. Намерих на брега старо, мръсно палто, предреших се като просякиня и побягнах. А градът… беше полудял. Върлуваха банди. Заложниците бяха оковани в колона и поведени през града. Собствениците бяха обесени. Ще ми се да можех да кажа, че помогнах на някого, но истината е, че мислех само за себе си. Честно казано, дори не можех да мисля.

— Никой не може да ви вини — каза Брок.

— Преследваха ме през улиците на бедняшкия квартал. През къща, на чийто под се бяха натръшкали дузини опиянени. През кочини, в които отглеждаха свине на улицата. Двама мъже ме хванаха натясно в една задънена алея… — Спомни си всичко. Спомни си лицата им. Сега оставаше да използва преживения ужас в нейна полза. Дори Селест беше спряла да вее с ветрилото си и слушаше разказа ѝ.

— Какво… стана после? — попита Брок, видимо разтревожен от това, което очакваше да чуе в отговор.

— Имах дълъг кинжал. Декоративно острие, но достатъчно остро. — Савин остави тишината да се проточи мъчително дълго. Плямпало като Селест нямаше откъде да знае, че драмата идва не от думите, а от паузите между тях. — Убих ги. И двамата. Не знам дали исках да го направя, но просто изведнъж… всичко свърши. — Тя пое дълбоко дъх, притвори очи и потрепери, докато издишваше. — Нямах друг избор, но… продължавам непрекъснато да мисля за това. Прехвърлям всичко в главата си отново и отново.

— Направили сте каквото е трябвало да се направи — каза Брок.

Гласът на Селест потрепери, когато каза:

— Е, сега сте отново при нас и аз лично…

— Как се измъкнахте? — Брок я прекъсна, все едно тя не съществуваше.

— Натъкнах се на свестни хора и… те ме приютиха. Пазиха ме в безопасност, докато принц Орсо не пристигна да освободи града. — Селест дан Хюген знаеше кога е победена. Тръсна китка, ветрилото ѝ се отвори с плясък и тя се отдалечи нанякъде. Удовлетворението от спечелената битка беше първото приятно изживяване за Савин от известно време насам. Може и никога да не станеше върховна кралица на Съюза, но в балната зала все още царуваше тя. — И ето ме тук сега.

— Това е… невероятна история — каза Брок.

— Боя се, че преживяването ми не може да се мери с двубой в кръг от щитове срещу свиреп и страховит противник.

— Вашите тежки изпитания са продължили седмици. Моето приключи почти за миг. — Той се наведе към нея, очевидно готов да сподели своята тайна. — Между нас казано, Стаур Здрачния е по-добър боец от мен. — Той прокара върха на показалеца си по заздравяващия белег на едната си скула и Савин почти потрепери от вълнение, осъзнавайки, че това е рана от меч. — Можеше да ме убие една дузина пъти. Аз просто оцелях достатъчно дълго, за да бъде той победен от собствената си арогантност.

Савин вдигна чаша:

— За оцелелите.

— Ще пия за това. — Той имаше приятна усмивка. Открита, честна усмивка. И превъзходни зъби. Въпреки току-що извоюваната победа Савин с изненада откри, че продължава да говори с него. И с още по-голяма изненада — че това ѝ харесва. — Казвате се Савин?

— Да… Савин дан Глокта. — Да казват каквото щат за името хората, но то никога не пропускаше да предизвика подобаваща реакция. Брок почти се задави от кашлица. Сериозно, това момче дори не се стараеше да прикрие мислите си. — Виждам, че сте се запознали с баща ми.

— Ще кажа само, че приличате на майка си, която очевидно е изключителна красавица.

Савин го огледа внимателно и кимна:

— Приличен опит предвид обстоятелствата.

Намеренията ѝ бяха единствено да съкруши Селест дан Хюген, която сега пърхаше с ветрило до незаинтригувания от присъствието ѝ лорд Ишър, но след спечелената битка с ефекта на перления прашец и виното, започваше да намира наградата си за доста хубав на вид млад мъж. Имаше нещо лъвско в него с тази дълга руса коса, къса руса брада, увереното му, непринудено държание и очевидната му сила. И с този зарастващ белег на лицето определено имаше вид на герой от книгите с приказки. В интерес на истината, младият лорд губернатор на Англанд в момента може би беше най-търсеният ерген в кралството. С изключение на принц Орсо, естествено, особено в нейния случай.

— Сигурно е трудно да бъдеш всеобщ герой — каза Савин. — Всеки иска малко симпатия, колкото и да не я заслужава.

— Признавам, че изисква известни усилия да свикнеш.

— Не е лесно да различиш неподправеното възхищение от празните хвалби. Вечно заобиколен от хора, а вътрешно самотен. — Тя въздъхна престорено. — И всеки иска да те използва за собствените си нужди.

— Докато ти искаш само най-доброто за мен?

— Няма да обиждам интелекта ти, като се преструвам, че е така. Но двамата с теб можем да сме си взаимно от полза. — Тя го дари с лъчезарна усмивка. Защо не? Неподправените му, естествени маниери бяха пълна противоположност на тези на Орсо. Той не представляваше загадка за нея. Думите му едва успяваха да прозвучат еднозначно, камо ли да имат скрит смисъл. Понякога красивият глупак е точно каквото ѝ трябва на една жена.

На Савин ѝ беше омръзнало от преструвки. Искаше безразсъдство. Умираше просто да нарани някого. Себе си, ако трябва.

— Има едно място в града, което трябва на всяка цена да посетиш, докато си тук.

— Така ли?

— Кабинетът на мой стар приятел. Спилион Суорбрек. Писател.

Брок моментално посърна.

— Аз не съм много по четенето.

— Честно казано, аз също. Суорбрек отсъства по работа. На пътешествие е из близка страна. — Тя докосна леко гърдите на Брок с ветрилото си и го погледна отдолу през дългите си мигли. Имаше нужда от мъничко… само колкото да се подкрепи. — Но аз ще съм там.

Брок се покашля:

— Утре?

— Сега. До утре може да съм размислила. — Осъзнаваше, че отстрани изглежда като пълна глупачка. Осъзнаваше, че вероятно предизвикваше истински скандал.

Но при всички положения значително по-малък от онзи, който щеше да предизвика, като се омъжеше за брат си.

Орсо стоеше и пиеше.

Е, добре де, стоеше, пиеше и гледаше Савин. Първоначално крадешком. С всяко следващо питие все по-малко крадешком. Дори само гледайки я, беше същинско мъчение. А гледайки я с този дръвник с мъжествена брадичка, с този Лео дан Брок — трижди по-болезнено мъчение. Но по незнайно каква причина не спираше да си го причинява.

Имаше хора помежду им, танцуващи двойки, цяла зала от бляскави, въртящи се фигури, но за него те бяха просто огромно размазано петно. Виждаше единствено Савин и Младия лъв. Смееха се. Мислеше, че само той е достатъчно забавен, че да я разсмее. Оказа се, че тя е способна да се смее и с най-скучните хора на света.

Това, че го отхвърли, не беше изненада. Но да тръгне на лов за нов мъж така очевидно — и как избра пък точно онзи, с когото си съперничеше в момента — едва дни след като го заряза? От това го заболя. Пресуши чашата си и грабна нова от един минаващ покрай него поднос. Кого заблуждаваше? В последно време всичко му причиняваше болка. Беше целият една огромна рана. Рана, която нямаше никога да заздравее.

— А това е синът ми! Престолонаследникът, принц Орсо.

Орсо се обърна и видя баща си в компанията на набит възрастен мъж с гола като яйце глава и къса сива брада.

— Това е Баяз — каза кралят малко пресилено церемониално. — Първият магус!

Мъжът имаше едва бегла прилика с величествената статуя на Кралския булевард. Вместо жезъл държеше лъскав бастун с месингова инкрустация с голям кристал за дръжка. Не мистериозност и мъдрост струяха от лицето му, а обикновено самодоволство. Вместо в мистична роба беше облечен в модерен костюм. Просто човек, оставил неприлично голяма сума пари в ателието на отличен шивач.

— Прилича повече на банкер, отколкото на магьосник — изсумтя Орсо.

— Човек трябва да се нагажда според времената. — Той вдигна бастуна и огледа със задоволство искрящия на светлината огромен кристал. — Господарят ми казваше навремето, че властта се корени в познанието, но аз започвам да подозирам, че поне едно от коренчетата ѝ е от злато. Всъщност срещали сме се и преди, Ваше Височество. Въпреки че тогава бяхте на не повече от четири годинки.

— Не е мръднал оттогава! — каза кралят и се заля от престорен смях.

— Боя се, че имам ужасна памет за всичко случило се преди повече от час — каза Орсо. — Пълна мъгла.

— Ще ми се да можех да прекарвам повече време тук — каза Баяз, — но проблемите нямат край. Тъкмо успея да уредя прекратяване на враждебните действия на един от братята ми в Юга, и двама други в Запада решават да… ми създават проблеми.

— Семейство, а? — изръмжа Орсо и вдигна чаша към баща си, който изглеждаше все по-неудобно с всяка следваща дума.

— Посетите в миналото семена покълват и дават плод в настоящето — промърмори Баяз. — Раните от миналото дори още повече. Освен това не мога да обърна гръб на Севера за минута, без да е избухнала нова война. Няма, няма почивка. Надявам се обаче моят бивш чирак да е бил от полза, докато ме нямаше.

— Огромна полза — продължи да се подмилква баща му. — А сега, ако позволите…

— Огромна — повтори Орсо. — Обзелият го гняв избистри донякъде пияната му глава. — Толкова полезен беше в обесването на двеста невинни. На хора, на които обещах амнистия!

— Дръж се прилично, Орсо — промърмори през зъби кралят. Беше вечно угрижен, но Орсо за пръв път го виждаше изплашен. От какво може да се страхува в собствения си дворец върховният крал на Съюза? Но той определено изглеждаше уплашен, беше пребледнял като платно, а на челото му бе избила пот.

— Нека се налудуват младите — каза великодушно Баяз. — Всички сме били млади някога, нали така? Въпреки че в моя случай говорим за преди ужасно много време. Когато му дойде времето, ще разбере как работи светът. Също като теб. — При тези думи Първият магус се усмихна и тръгна нанякъде.

— Какво толкова му се умилкваш на тоя дърт глупак? — изръмжа Орсо.

— Не беше там. — Пръстите на краля се впиха болезнено в ръката му. — Когато дойдоха ядачите. Не видя… на какво е способен той. — Погледът му се зарея в нищото. — Искам да ми обещаеш, че никога няма да му се опълчваш.

Орсо опита да освободи ръката си:

— Какви ги приказваш…

— Обещай ми!

— Може ли за момент, Ваше Величество? — Баяз се обърна през рамо и кралят хукна след магьосника като послушно кутре. Орсо отпи голяма глътка вино и се обърна отново към Савин и Младия лъв, които продължаваха да се смеят.

Искаше да я мрази, но знаеше, че може да я мрази точно толкова, колкото пияница бутилката. Искаше да е ядосан на Лео дан Брок, но той не беше направил нищо нередно… този ужасно, но с право суетен дръвник. Този великолепен мъжкар, това празноглаво копеле. Той просто правеше каквото би правил на негово място и Орсо с тази разлика, че изглеждаше подобаващо на герой.

Единственият в този триъгълник от агонизираща болка, когото можеше да вини, бе самият той. Той беше развалил всичко. С прекалената си изостаналост, с прекалената си настойчивост, твърде муден или твърде прибързан, твърде… нещо си. Знаеше, че мнозинството от хората го презираха, но по незнайно каква причина не и тя — най-умната, най-смелата, най-красивата жена на света. Остави се на заблудата, че тя го обича. Поредният номер. Номер, който скрои на себе си.

— Жени — промърмори натъжено той.

— Знам — чу да казва някой до него. — Проклети кучки.

Беше северняшкото момиче. Дъщерята на Кучето, Риккъ. Когато я видя отдалеч, я намери за интересна с тази дива коса, невъздържаното ѝ ръкомахане и пълната липса на маниери. Отблизо се оказа значително по-интересна. Незнайно защо имаше дебела златна халка на носа и остатъци от черна боя на луничавото лице. На гърдите ѝ висеше плетеница от дрънкулки и талисмани, насред които изненадващо се мъдреше огърлица от великолепни изумруди. Иззад тази подрънкваща плетеница надничаше апетитно за окото деколте на разкопчаната ѝ риза. Но най-интересното от всичко бяха очите ѝ — огромни, бледи, пронизващи. Имаше чувството, че може да проникне в душата му с тези очи, но въпреки това тя не изглеждаше отвратена от видяното там. За разлика от него, който определено беше.

Ама как се беше напил само.

— Би ли било нередно от моя страна… — каза той завалено — да кажа, че те намирам за особено интригуваща?

— Ни най-малко. — Тя подсмръкна дълбоко и халката на носа ѝ помръдна. — Мъж си, нормално е.

Въпреки опитите му да се впише в ролята на трагичния герой, Орсо не се сдържа да не се разсмее.

— И преди са ми го казвали.

Беше печално известен като най-нескопосания познавач на характери, но реши, че това, от което наистина се нуждаеше сега, бе колкото може по-различна от Савин жена. И не щеш ли, ето я и нея…

— Понякога си мисля, че никой в този град не казва истината повече от веднъж на ден. — Той размаха чаша и изля малко вино на пода. — Но ти ми изглеждаш… откровена.

— И толкова забавна.

— Кои са всичките тия копелета?

— Да видим… този е дворцовият майстор часовникар. Онази е известна актриса. Плешивото копеле там е легендарен магьосник очевидно. Доколкото знам, тази жена е стириянски шпионин. От онези, за които се преструваме, че не знаем.

Риккъ въздъхна дълбоко:

— А аз съм едно грозно пиле, което се опитва да мине за лебед и да се впише сред тях.

— Пробвал съм лебед, между другото. Без перата е нищо особено, посредствено месо в най-добрия случай. — Дрехите, с които беше облечена, може и да не бяха женски, но формите под тях определено бяха и от това, което виждаше Орсо, те бяха повече от прилични. — Доброто пиле, от друга страна…

— Оо, мъж с вкус, а?

— И преди са ми го казвали.

— Чувам, че си наследникът на всичко това.

— Тъжно, но истина.

Тя изду бузи и изпуфтя, оглеждайки Огледалната зала.

— Всичкото това богатство и ласкателство от околните… същинско проклятие.

— Те ме направиха безполезната путка, която съм днес.

— С такива резултати не се спори.

— Чувам, че си вещица, която вижда в бъдещето.

— Вещица, не. Бъдещето, понякога. — Тя примижа като от болка и постави ръка на лявото си око. — Напоследък малко повече, отколкото ми се иска.

— А халката на носа за какво е?

— Държи ме здраво привързана за земята.

— За да не литнеш във въздуха ли?

— Имам припадъци. — Тя се замисли, прихна и от носа ѝ хвръкна малко сопол и се лепна за горната ѝ устна. — И се насирам — добави тя, докато бършеше устна с опакото на ръката си. — Чувам, че си преспал с пет хиляди курви.

— Ще се изненадам, ако са повече от четири хиляди и деветстотин.

— Хм. — Тя го огледа бавно, лениво и напълно безсрамно от глава до пети. Значението на този поглед остана неразбрано само за онези на повече от трийсет крачки от тях. Леко засрамващ и доста възбуждащ поглед. — И научиха ли те на нещо?

Орсо осъзна, че откакто разговаряше с нея, не беше погледнал нито веднъж към Савин. Направи го сега и съжали на мига — тя докосна с върха на ветрилото си гърдите на нахиления до уши Лео дан Брок.

— Бях с него — промърмори Риккъ. Оказа се, че и тя гледаше натам, и изглежда, не беше доволна от видяното.

— Я гледай ти — каза Орсо. — Пък аз бях с нея.

— Не те ли мъчи? Да се наредиш на второ място след Младия лъв?

— Да ти призная, боли. Но съм свикнал да съм все накрая на опашката. — Орсо пресуши чашата си и я захвърли небрежно на една от масичките покрай стената. — Така че второто място си е направо постижение за мен. — Той ѝ предложи лакътя си. — Дали не би искала да те разходя из градините на двореца?

Тя извърна настрани към него тези големи, омайни очи:

— При условие че разходката ще свърши в спалня.

Кураж се иска

Студът щипеше ушите на Лео, докато вървяха по тъмната улица, но огънят, който гореше в стомаха му, го сгряваше подобаващо. Юранд изглеждаше толкова нетърпелив, колкото и той самият. В очите му горяха игриви пламъчета. Бузите му руменееха.

— Къде отиваме? — попита той с леко изтънял от вълнение глас, поставил ръка на рамото на Лео.

— Далеч от любопитни очи, предполагам. — Лео го сръчка с лакът в ребрата. — Не искаме да предизвикаме скандал, нали така?

— Честно казано — каза Юранд и се усмихна, — все ми е едно.

Лео не го чу. Беше зърнал табелата с името на улицата. Видя номера на къщата.

— Тук е — каза той и дъхът му излезе на облак пара.

Къщата беше висока, залепена за други две от двете ѝ страни, с леко потъмняла от пушек каменна фасада, еднаква с дузината други къщи на улицата, която пък беше еднаква с дузината други улици, които бяха подминали на път за насам от Агрионт. Незабележителна постройка. Единственото вълнуващо нещо в нея беше процеждащата се през спуснатите щори на прозореца на втория етаж светлина. Лео се почувства точно както преди атаката към моста, докато гледаше нагоре.

— Благодаря, че ме изпрати — каза той. — Добър приятел си. Най-добрият. Ще се видим утре. На парада. — Когато се обърна, ухилен до уши, видя Юранд да го гледа с най-особения поглед, който беше виждал. Изглеждаше шокиран. Смаян. Разочарован.

— При кого отиваш? — промърмори той.

— Дъщерята на архилектора. Савин. — Лео усети трепет в стомаха си, докато изговаряше името ѝ, и понижи глас. — По-добре да не споменаваш на никого за това.

— Няма. — Юранд притвори очи и се засмя горчиво. — Прав си. Разбира се.

— Горе главата. — Лео го сграбчи в груба прегръдка с едната си ръка и вдигна отново поглед нагоре. Към единствения прозорец със светлина в него. — Има достатъчно красавици за всички. — Не се сещаше обаче за друга, която да се доближава дори по класа до Савин дан Глокта.

— Достатъчно красавици — повтори мрачно Юранд. — Надявам се, знаеш в какво се забъркваш.

— Понякога е по-добре човек да не знае. — Лео даде на Юранд бастуна, сръчка го за довиждане в корема и изприпка през улицата, преструвайки се, че не го боли при всяка крачка. Все пак ненапразно го наричаха Младия лъв. Поназнайваше едно-две за куража и помнеше, че тайната е да се откажеш от мисълта, че имаш друг избор, и просто да направиш каквото трябва. Вдигна юмрук, нанесе четири решителни думкания по вратата и наложи на лицето си самоуверената, пленителна усмивка, която си представяше, че са имали легендарните любовници от миналото.

И тя бе изтрита скоропостижно от лицето му в момента, в който вратата се отвори. На прага стоеше чернокожа жена, която виждаше за пръв път.

— О… очаквах…

— Вие трябва да сте Младия лъв — каза тя на общия език на Съюза и сигурно имаше по-малко акцент от него.

— Някои ме наричат така…

Жената отстъпи настрани да го пропусне покрай себе си, но докато минаваше покрай нея, тя изчатка със зъби насреща му с изненадващо наподобяващ лъвски рев и той се стресна и залитна, примижа от болка, когато тежестта му падна на ранения крак, и се засмя престорено. Жената се облегна на вратата и бравата изщрака зад гърба ѝ.

— Лейди Савин е горе.

— Горе. Разбира се. — Установи, че се изчервява, което вероятно не беше присъщо на легендарните любовници от миналото. — Имам предвид не че… искам да кажа… не ме бива много в приказките.

— Безсъмнено Бог ти е дал други дарби. — Тя се обърна на другата страна със загадъчна усмивка на уста.

Изкачването на стълбището му отне цяла вечност. Сърцето му биеше така, че се притесни да не го чуят отвън на улицата. Светлият процеп под черната врата приближаваше все повече, все по-обещаващ. Всъщност не знаеше какво да очаква. Нямаше да се учуди, ако завареше Савин с насочен към него зареден арбалет. Или просната чисто гола върху тигрова кожа на пода. Или и двете, в този ред на мисли.

Спря пред вратата, за да си поеме дъх, но не успя. Вън беше доста студено, вътре прекалено горещо. Замисли се дали да не почука, но реши, че ще изглежда по-добре, ако просто отвори вратата и нахлуе вътре. Така де, ненапразно го наричаха Младия лъв. Дръзките нападения му бяха запазена марка. Хвана топката на вратата, замръзна от притеснение, после връхлетя вътре прекалено настървено.

Савин стоеше в светлината на една лампа и наливаше вино в две чаши. Позата ѝ беше съвършена, все едно позираше за картина. Дори не трепна, когато вратата се отвори, не се обърна да погледне кой е, просто вдигна една от чашите на светлината и огледа критично цвета на виното.

— Успя, значи? — каза тя и най-после се обърна към него.

— Да. — Замисли се за нещо остроумно, което да добави, но откри, че главата му е празна. Тя изглеждаше още по-съвършена, отколкото си я спомняше на приема в двореца. Силуетът ѝ на фона на светлината от лампата бе невъзможно… какво? Хм, къде ще останеш без думи, ако не в кабинета на писател?

Лео се заоглежда в търсене на вдъхновение. Претъпкани с книги рафтове, обсипано с хартия, тапицирано в кожа писалище. Нещо, наподобяващо печатарска преса, в ъгъла, може би най-грозното нещо, което беше виждал — железни лостове и дръжки, омазан в черно барабан и една отпечатана страница в отворените челюсти на машината.

— Последното издание от фантазиите на Суорбрек — каза Савин. — Но ти не си дошъл тук, за да четеш за приключенията на друг.

— А защо съм дошъл тук? — попита Лео и затвори вратата. Родена след едноседмичен труд шега, няма що, дори не искаше да чуе отговора ѝ.

— За да преживееш собственото си приключение.

Тя изглеждаше така спокойна, така уверена, толкова властна, но когато приближи и му подаде чаша, Лео видя в погледа ѝ особен блясък. Едва загатнати настървеност, гняв, лудост дори и това го развълнува доста, но и леко го изплаши. Всъщност в обратния ред, предимно го изплаши. Осъзна, че отстъпва заднешком, и спря чак когато облият ръб на писалището го сръга в задника.

Да му се не види, дори най-големият празноглавец в Адуа — и Лео определено включи себе си в надпреварата за тази титла — нямаше да се усъмни в причината, поради която го беше извикала тук. Да, вероятно нямаше колебание по въпроса, но незнайно защо част от него беше останала с впечатлението, че тя наистина смяташе да го разведе и му покаже кабинета на този писател. Ето тук държи писалките си, това е мастилото, готово, сега всеки към собственото си легло, ще се наспим добре, няма нужда да се тревожим за уменията си в кревата.

Ако му поставеха директно въпроса, Лео винаги би отговорил, че обожава жените. Имаше обаче моменти, в които се тревожеше, че те може би не го… вълнуват така силно, както се предполагаше, че трябва. Както вълнуваха другите мъже. Сега, изглежда, проблемът беше решен — просто не беше намерил вярната жена. С Риккъ всичко беше така лесно. Тя на практика беше едно от момчетата. Савин беше пълната ѝ противоположност в това отношение. Никога не беше срещал друга жена, която да е по̀… жена от нея.

— Нервен ли си? — попита го тя.

— Не — излъга Лео. — Гласът му потрепери и той се усмихна. Неловка усмивка, сякаш го беше хванала, че я излъга. Което, естествено, беше точно така. Въобще не го биваше в лъжите.

Истината бе, че Лео по принцип не се чувстваше удобно в компанията на жени. Но може би удобството е последното, което да очакваш от романтична връзка. Може би връзките се предполага да са напрегнати, плашещи. Савин, ако не друго, с всяка следваща секунда изглеждаше все по-вълнуваща и опасна, имаше чувството, че отново влиза в кръга с Големия вълк.

— Аз… не мисля, че досега съм срещал жена като теб — каза Лео.

— Естествено, че не си. — Тя отметна назад глава и пресуши на един дъх чашата си. — Аз съм единствена по рода си. — Тя подхвърли небрежно чашата върху коженото писалище, столчето ѝ изтропа, но по някакво чудо се задържа изправена. Савин се приближи към него, бледите ѝ гърди се издигаха и спускаха бавно, кожата ѝ блестеше на светлината на лампата и…

Лео забеляза огърлицата на врата ѝ. Определено не вървеше с изискания ѝ тоалет. Усукана кожена връвчица с нанизани на нея плочки от животинска кост и грубо издялани на тях символи. Изглеждаше като нещо, което Риккъ би носила в дрънчащата си плетеница от талисмани и дрънкулки. Въпреки изпития алкохол и вълнението от предстоящото Лео усети като бодеж в стомаха си порив на гузна съвест.

— Откъде взе тези руни?

— От Севера — отвърна тя, без да навлиза в подробности и без да откъсва очи от устните му.

— Какво казват? — Не правеше нищо нередно, нали? Риккъ беше пределно ясна, не искаше да има нищо общо с…

Савин сграбчи лицето му и го стисна учудващо силно.

— Кого го е грижа? — Палецът ѝ плъзна нагоре по скулата му. Присвитите ѝ очи бяха приковани в нея. Когато пръстът ѝ стигна до пресния белег, върхът на езика ѝ се подаде между леко разтворените ѝ устни. Тя го погали нежно. Гъделичкаше леко, малко болеше.

— Това от Стаур Здрачния ли ти е? — попита тя.

— Наред с няколко други скъпи дарове.

— Боли ли?

— Само ако го натиснеш… ау! — Тя натисна белега, устните ѝ се изкривиха и оголиха за миг зъбите ѝ. Лео се дръпна и застана в още по-неловка поза, превит заднешком над писалището.

Не можеше да повярва колко слаба и стройна беше, не можеше да откъсне очи от играещите тънки мускулчета на голото ѝ рамо. Не смееше да я докосне от страх, че ще я прекърши на две. Но тя беше по-силна, отколкото беше предполагал. Много по-силна. И топла също. Долови уханието ѝ — предимно прясно окосена ливада, но с оттенък на остра, животинска миризма. Той може и да беше по-скоро уплашен, отколкото възбуден, но от кръста надолу беше точно обратното.

Гърлото му се беше стегнало на топка, не знаеше дали можеше да проговори. Осъзна, че мислеше за това колко по-възрастна беше от него. Пет години? Десет? Колко по-опитна беше…

— Сигурна ли си, че това е добра идея…

— Убедена съм, че е ужасна идея. Но това ѝ е хубавото. — Тя отвори малка кутийка, щипна нещо от нея и го поднесе към лицето му. Някак успя дори това да направи грациозно. — Ето.

— Какво е това?

— Перлен прашец.

— Това, което използват художниците, за да обострят сетивата си?

— Каквото работи за художниците, работи и за всички останали. Освен това далеч не са такава голяма работа, за каквато ги мислят хората. Просто смъркаш.

— Не съм сигурен…

— Мислех, че си дошъл за приключение? — Тя притисна пръстите си под едната му ноздра и запуши с пръст другата. Сега не му оставаше друго, освен да изсмърка прашеца. Времето за избор беше останало навън, на улицата…

— Аа! Мътните да го вземат! — В гърлото му сякаш бушуваше огън, огнените езици плъзнаха нагоре и излязоха през ушите му, спуснаха се надолу по зъбите му, очите му се насълзиха. Отвратително усещане. — Защо някой би…

— Другата страна — изсъска тя, изви лицето му на една страна и почти напъха пръсти в ноздрата му. Дори не беше разбрал, че разкопчава колана на меча му, докато не го чу да изтропва на пода. Беше разоръжен в буквалния и в преносния смисъл.

Ужас, трябваше да кихне, застина за момент със затворени очи, докато повикът премине. Когато отвори очи, тя го целуваше — първоначално леко по едната, по другата устна. После изви лицето му на една страна и се нахвърли настървено, лапаше, смучеше, хапеше устните му.

Лео постави ръце на ребрата ѝ, но не долови нищо — непробиваем като крепостна стена корсет, същинска броня. Паренето по лицето му отшумяваше, главата му се маеше приятно. Устата му се движеше сякаш от само себе си. Устните му бяха напълно изтръпнали, безчувствени. Езикът ѝ имаше вкус на вино.

Дали заради това, което правеше тя, дали заради изпитото вино, или заради прашеца на художниците, но Лео започваше да става все по-дързък. Все по-див. Така де, той е проклетият Млад лъв, нали? И беше дошъл за шибаното си приключение! Той е един от легендарните любовници от миналото, мамка му!

Изръмжа като лъв и на свой ред стисна лицето ѝ, сграбчи едната презрамка на роклята ѝ, усука я, кокалчетата му се впиха в рамото ѝ, чу я да простенва, извъртя я настрани, започна да я избутва, докато тя не се оказа с гръб към писалището. Единият му крак се оплете в колана с меча му на пода и тя протегна крак и го изрита настрани. Острието излезе почти изцяло от ножницата, когато тя се блъсна в издялания под формата на лъвска глава крак на печатарската преса.

Вече не изпитваше болка в лицето. Никаква. Всъщност не усещаше почти нищо от шията нагоре, но усещаше дважди повече от кръста надолу.

Тя изръмжа и устните ѝ се извиха в нещо средно между усмивка и зловеща, озъбена животинска физиономия. Гризна го леко със зъби. Усети пръстите ѝ да играят по колана му, да го издърпват рязко настрани, усети панталоните му да се свличат около коленете му, после се оплетоха в ботушите му. Задникът му усети хладния въздух, после ръката ѝ беше още по-хладна и от него.

И последната мисъл да спре, бе излязла от главата му. Всъщност там не беше останала никаква мисъл.

Тя седна върху писалището и се намести, все едно това беше добре отработено движение. Полите ѝ изшумоляха, надиплиха се нагоре, все по-нагоре. Тя оплете пръсти в косата на тила му и го придърпа върху себе си, изви главата му на една страна.

Болеше, но не точно.

Размяна на местата

— Мътните да го вземат — изпъшка Риккъ. Надигна се на лакти, опита да издуха един залепнал за лицето ѝ кичур коса, но не успя. Наложи се да използва пръсти, за да го махне оттам. Стисна парещите си очи — беше прекалено светло — после много бавно отвори едва-едва едно.

Лежеше с усукан около кръста ѝ чаршаф. Видя един стърчащ настрани крак, който трябваше да е неин, понеже, когато размърда пръстите на краката си, тези на крака се раздвижиха. Беше чисто гола с изключение на все още намачкания около китката на едната ѝ ръка ръкав на риза. Останалото от нея беше обявило капитулация и лежеше проснато на леглото като бяло знаме.

Погледът ѝ се плъзна по-нататък от ризата, към прозореца, и Риккъ подскочи и седна в леглото.

Мамка му, къде се намираше?

Стаята беше голяма колкото тронна зала на главатар в Севера. Няколко акра завеси в ярки цветове се полюшваха пред огромните прозорци. Високият таван беше покрит с позлатени орнаменти под формата на листа на дърво. Мебелите бяха излъскани до блясък, вратата — толкова висока, все едно великан щеше да влиза през нея, а топката на дръжката ѝ представляваше златно слънце, символ на Съюза.

Тя се завъртя и вратата се отвори рязко, сякаш от ритник.

Някой влезе в стаята с накланящ се опасно на една страна сребърен поднос в ръка. Пурпурната му куртка, богато извезана със златен конец, беше разтворена отпред и разкриваше бледа кожа и малко косми на гърдите и корема. Той се обърна бавно към леглото, съсредоточен да не наклони подноса.

Принц Орсо.

— Ооу. — Риккъ усети веждите ѝ да се стрелкат нагоре и в следващия момент бе връхлетяна от спомените от вчера вечерта. — Оу… — Замисли се да се покрие с чаршафа, но прецени, че няма много смисъл в това, и просто се просна отново по гръб на леглото с разперени настрани ръце.

— Будна си — каза той и се усмихна до уши.

— Щом казваш — изграчи тя. — Колко изпих вчера?

— Всичко налично, предполагам. — Той постави внимателно подноса на леглото до нея и го изгледа гордо. — Донесох ти яйце.

Тя надигна глава да го погледне. От двубоя на Лео досега стомахът ѝ все още не се беше успокоил. Поглеждайки подноса, установи, че това продължава да е така.

— Сам ли го снесе?

— Няма смисъл от това да си принц, ако ще вършиш всичко сам. Но виж, сам го донесох от вратата дотук. — Той описа с жест разстоянието от леглото до вратата. — Както сама каза вчера, чукането на принц не е нищо особено дори и ако го правиш много, ама много добре…

— Имам дарба, какво да кажа? — Риккъ повдигна скромно рамене.

— Но принц да ти донесе закуска в леглото, ето това е рядко срещана чест.

Трябваше да признае, той беше прав. Не беше сигурна дали някога беше получавала закуска в леглото. Лео при всички положения не си беше направил труда. Подобна мисъл — че на този свят съществуват нужди, различни от неговите — нямаше как да влезе в дебелата му глава. Замисли се къде ли е сега той. С онази отвратително красива жена най-вероятно, същата, която дори не можеше да мрази след изключително щедрия ѝ подарък — тя погледна към искрящите на гърдите ѝ зелени камъни.

— Какво е това? — попита и вдигна с два пръста парче нагъната хартия. Не разбираше от печатане, но дори за нея това беше пример как не се печата.

— Бюлетин с вести. Казват ти какво се е случило. — Орсо се замисли. — Или по-скоро ти казват какво да мислиш, че се е случило. — Замисли се отново. — А най-добрите от тях просто потвърждават какво вече мислиш, че се е случило.

— Хм. — Най-отпред имаше размазана гравюра на Лео на кон. Изглеждаше още по-помпозно, отколкото на живо. Имаше сигурно половин страница с описание на това как си подкастрял брадата. После следваше нещо за върлуващи Трошачи, проблеми в Юга, неразбирателство със Стирия, имигранти, развалили облика на квартал, как всичко било по-добре при крал Касамир…

Риккъ прихна, невярваща на очите си:

— Слушай, слушай. „Негово Височество беше забелязан да напуска приема в компанията на красивата и мистериозна Вещица от Севера…“

— Аха, ето това е пример за нескопосано писане. — Орсо се надвеси над нея и се вгледа в лицето ѝ. — Трябва да пише красивата, загадъчна, добре сложена, остроумна, талантлива и особено забавна…

Тя хвърли хартията на пода и нахилена до уши, хвана нежно едното ухо на Орсо, придърпа лицето му надолу и го целуна по устата. Киселееща целувка, но ако чакаш, докато всичко е напълно в ред, представи си колко целувки ще пропуснеш.

— Въобще не си това, което очаквах — каза тя, докато той се изправяше.

— Още по-красив на живо, нали?

— Очаквах да си красив. Не мислех, че си толкова мил.

— Мил. — Изгледа я някак особено. — Това сигурно е най-хубавото нещо, което са ми казвали някога. — Той се загледа в тавана. — Сега мисля дали не е единственото хубаво нещо, казано за мен. Ще те разведа да ти покажа града! Адуа! Градът на белите кули! Центъра на света го наричат, между другото!

— Чух.

— Театърът! Мога да го опразня. Частно представление, само за нас двамата.

— Хора разиграват измислени истории? Магия, война и романтика? Не мисля, че е за мен.

— Карти тогава. Играеш ли карти?

— Няма да е честно. Имам дългото око, нали не си забравил?

Очите му се ококориха като на момченце пред нова играчка:

— Още по-добре! Най-после ще изтрия самодоволната усмивка от лицето на това копеле Тъни!

— Не те ли чака парад за водене?

Устните на Орсо се извиха в горчива гримаса.

— Не заслужавам парад. Освен ако не говорим за прегазване от колона коне, предполагам. — Той се просна по гръб на леглото и се загледа в позлатените листа на тавана.

— Не беше ли смазал някакво въстание?

— О, да, принцът герой. Убедих едни работници да се предадат.

— Е, заслужава си празнуването. Спасил си живот, нали така?

— Да. — Той извърна глава към нея. — Но после те ги обесиха така или иначе.

Сега Риккъ заби поглед в тавана:

— А-ха.

— Не аз направих това. Но не го и спрях. Голям герой, няма що.

— Чувала съм да казват, че добрият водач трябва да направи от сърцето си камък. — Риккъ седна в леглото и взе яйцето от чашката. — Ти поне знаеш какво си. — Тя отхапа върха на яйцето.

— Не съм Младия лъв. За това поне спор няма.

— Слава на съдбата. — Тя се нахили насреща му, разкривайки пълна с яйце уста. — Човекът е шибан задник и нищо повече.

Орсо се усмихна широко:

— Знаеш ли, не мисля, че някога съм срещал жена като теб.

— А си срещал толкова много жени.

— Сериозно, репутацията ми в това отношение е доста надута.

— Доста надута? Значи може би имаш повече общо с Лео дан Брок, отколкото предполагаш. — Наведе се да вземе парче хляб и в този момент вратата изтрака и се отвори рязко.

— Имай милост, Орсо. — Странен, силен акцент. — Кажи ми, че не си още в…

Една превъзходно облечена жена влезе в стаята с цялото великолепие на боен кораб с вдигнати платна. Тя спря, вирна брадичка и погледна отвисоко леглото. На Риккъ не ѝ отне дълго да осъзнае, че това беше майка му. Нейно кралско Величество, върховната кралица на Съюза. Риккъ издаде нещо, наподобяващо хълцане. Сигурно щеше да се справи малко по-добре, ако тъкмо не беше напъхала в широко отворената си уста парче хляб. Всъщност не, нямаше да справи по-добре.

— Кой е… този човек? — попита кралицата.

— Ъъ… това е Риккъ. Красивата и мистериозна Вещица от Севера!

Орсо описа изискан жест с ръка, все едно я представяше пред трона на кралицата, а не в леглото си. Риккъ се задави и почти избълва през носа трохи хляб. — Тя е пратеник от протектората.

Риккъ не беше сигурна дали се предполагаше, че титлата ще издигне нея в очите на околните, или принизи протектората. Тя извади парчето хляб от устата си, затвори я, хвана с два пръста ръба на чаршафа и го дръпна бавно нагоре върху гърдите си.

Кралицата повдигна високо една съвършено оформена вежда:

— Що се отнася до изграждане на тесни дипломатически отношения с бъдещия крал на Съюза, стратегията ѝ е безупречна.

Риккъ се покашля:

— Ами Съюзът е стратегически съюзник за нас. — Орсо се задави, потискайки напушилия го смях. Майка му дори не се усмихна. Риккъ се замисли дали да не продължи да дърпа нагоре чаршафа, докато не покрие главата си.

— Орсо, кажи ми, че не тя е момичето, за което смяташ да се ожениш?

Риккъ го зяпна с отворена уста:

— Ти ще се…

— Не! — Лицето на Орсо се изкриви в мъчителна гримаса. — Това беше… едно голямо недоразумение.

Кралицата въздъхна дълбоко.

— Докъде стига отчаянието ми, бях напът да я приветствам с добре дошла в семейството. — Тя излезе и затвори вратата след себе си.

Риккъ изду бузи и изпуфтя:

— Мътните да го вземат. Майка ти може да пресече мляко само с поглед.

— Мисля, че тя всъщност те хареса — каза Орсо. — Което е огромен комплимент. Когато става дума за голи жени, тя има изключително изтънчен вкус.

— Аз по-добре да се облека тогава. — Риккъ се надигна и се заоглежда за панталоните си. — В случай че и баща ти вземе да дойде.

— Предполагам, на теб обличането не ти отнема много, а?

Риккъ сведе поглед и огледа покритото си с чаршаф голо тяло.

— Стига да си намеря ботушите, на практика съм готова.

— Чудесно. — Орсо също я гледаше отгоре с едва загатната усмивка на лице. Той докосна леко шията ѝ с върха на пръста си, спусна го надолу, повличайки чаршафа. — Може да вместим един бърз дипломатически разговор преди парада.

— Е… все пак съм изпратена тук, за да подобря отношенията ни със Съюза. — Тя изрита сребърния поднос и той издрънча на пода. Изплю подире му малко яйце, сграбчи предницата на униформата на Орсо и го дръпна върху себе си.

Без да се щадят средства

— Леле, колко хора — провикна се Лео, за да надвика ликуващата тълпа.

— Много са — извика в отговор Орсо.

Тълпата изпълваше всяко ъгълче покрай широката улица, от всеки прозорец и покрив надничаха хора. Улиците бяха каньони от човешки тела, а площадите морета от лица. И тъкмо когато си казваше, че толкова хора няма в целия свят, завиха зад ъгъла и пред тях се откри широк булевард с безброй усмихнати лица, които чезнеха в далечината. Ранените му ребра боляха от ездата, ранената му ръка беше изтръпнала от махане, лицето му тръпнеше от непрекъснатото усмихване.

— Дали не ги взимат отзад и ги местят отпред, за да изглежда, че са навсякъде?

— Като се има предвид, че това тук е организирано от майка ми, няма да се учудя, ако е така.

Самата колона зад гърбовете им наброяваше няколко хиляди. Най-отпред яздеха големците от Камарата на лордовете, лъщяха от златни ширити и ордени. Поглеждайки назад през рамо, Лео получи одобрително кимване от лорд Ишър. Енергично размахан юмрук от Барезин. Хюген му отдаде чест.

След тях следваха по-дребната аристокрация, офицери от армията и бюрократи с кожени яки. Натикани между тях и маршируващите редици войници бяха посланиците, емисарите и чуждестранните големци — впечатляващо разнообразие от цветове на кожата и национални носии.

Жегна го в стомаха, осъзнавайки, че някъде сред тях беше и Риккъ. Вероятно сама, обгърната от черния облак на мрачното си настроение, планираща унищожението му. Побърза да се обърне отново напред, към величественото знаме, което се вееше начело на колоната — бял, изправен на задни крака жребец на фона на златисто слънце. Само видът му беше достатъчен, за да разпали поугасналите патриотични въгленчета в гърдите на Лео. Реликва от по-добри времена, когато Съюзът бе управляван от велики воини, а не броящи дребни монети сакати бюрократи.

— Знамето на Касамир — промърмори той със страхопочитание.

— Същото парче плат — кимна Орсо, — което се е веело начело на завоевателните войски на Касамир.

— Без него въобще нямаше да има Англанд. Ето на това казвам аз истински крал.

— Самата истина — въздъхна принцът. — Кара те да се замислиш колко ниско е паднала монархията в днешно време.

— Не исках да кажа…

— Не се тревожи — отвърна Орсо и се усмихна унило. Като цяло изглеждаше доста посърнал, като се има предвид, че парадът бе отчасти и в негова чест. — Никой няма по-ниско мнение от мен за кралското семейство, а сигурно знаеш колко свирепа е конкуренцията. Кара те да се замислиш и за друго обаче. Дали Касамир, Харод и останалите са били великите мъже, които описва историята. Или са просто вчерашни никакъвци, които благодарение на трупана с векове чужда слава са се превърнали в героите, които познаваме днес. — Той посочи към тълпите отпред. — Искам да кажа, че те са тук заради теб. Ти победи Стаур Здрачния. Мъжете вече си подкастрят брадите като теб и носят мечовете си точно като теб. Доколкото знам, вече има и пиеса за двубоя ти.

— Добра ли е?

— Със сигурност не е толкова вълнуваща като оригинала.

Лео трябваше да признае, че започваше да харесва принца. Беше очаквал да е просто надуто конте. Вярно, не беше мъжкар в истинския смисъл на думата, но при всички положения беше добре сложен, хубав и като капак на всичко — внимателен и великодушен мъж. С две думи, не беше лесно да го намразиш. Нещо повече, Лео беше започнал да разбира, че репутацията на човек и същността му рядко имаха много помежду си. Иронично или не, осъзна, че се бе присъединил към архилектора в желанието му да преувеличи заслугите на Орсо.

— Вие освободихте Валбек, Ваше Височество. Потушихте кърваво въстание.

— Обсадих град и закусих подобаващо. Обсъдих със съветниците си стратегията за преговорите и изядох превъзходен обяд. Приех капитулацията им и вечерях. И на сутринта открих, че повечето от предалите се са вече обесени. Аз съм си виновен, че не мога да ставам рано сутрин.

— Но вие сте престолонаследникът…

— Родителите ми имат разногласия по абсолютно всички въпроси с изключение на този може би. Да си наследник на трона, не изисква никакви усилия. Имай ми доверие, говоря от опит. Ти, от друга страна, рискува живота си. — Той махна с ръка към белега на лицето на Лео. — Покрит си с кървавите белези на мъжествеността! Моето най-сериозно нараняване? Фраснах си главата, падайки от леглото мъртвопиян. Вярно, кървенето беше впечатляващо, но слава нямаше.

Погледът на Лео бе привлечен от група тъмнокожи просяци в тълпата.

— Доста мургави лица наоколо — смръщи чело той.

— Проблеми в Юга. Бежанците се стичат на тълпи през Кръгло море в търсене на ново начало.

— Бихме се срещу гуркулите само преди трийсет години, нали? Можем ли да им се доверим?

— На някои да, на други не. Колкото и на северняците. Или на който и да е друг народ. Пък и не всичките са от Гуркул.

— Откъде са тогава?

— Почти отвсякъде в Юга — каза Орсо. — Кадир, Ториш, Ящавит, Дагоска. Говорят на дузина различни езици. Идват от дузина различни култури. Но са решили да дойдат тук. Не е ли това повод за гордост?

— Щом казвате. — Лео не знаеше нищо за тези места, знаеше просто, че не искаше Съюзът да се превърне в едно от тях. Наред с това не изпитваше гордост от перспективата за размиване характера на народа му. — Не се ли тревожите, че сред тях може да има… — Лео реши, че ще е добра идея да понижи глас: — ядачи?

— Не мисля, че магьосниците канибали са сред най-насъщните ни проблеми в момента.

— Някои от тях крадат човешки лица. Така съм чувал. — Лео изпъна шия и извърна глава към групата просяци. — Могат да изглеждат като когото си поискат.

— Не мислиш ли тогава, че бледото лице би било доста по-успешна дегизировка от мургавото?

Лео смръщи чело. Не се беше замислял за това, в интерес на истината.

— Не знам, просто… Съюзът вече дори не прилича на Съюза, който аз познавам.

— Не си ли съгласен, че силата на Съюза е в разнообразието на хората в него? Затова се нарича Съюза.

— Хм — изсумтя Лео. Естествено, че Орсо ще мисли така. Нали е наполовина стириянец. Нещо падна в скута му. Цвете. Вдигайки поглед нагоре, видя на един прозорец групичка от усмихнати момичета, които хвърляха цветя върху колоната. Лео им се усмихна и им изпрати въздушна целувка. Така беше редно, нали?

— Изглежда, Адуа те обича — каза Орсо. — А ти как намираш Адуа?

— Не бих казал, че съм впечатлен от въздуха. Политиката също е доста мътна. След като не получихме никаква помощ от Висшия съвет за воденето на войната, надявах се да получим такава поне за изплащането ѝ.

— Според мен е по-лесно да отвориш врата към подземното царство, отколкото да развържеш кралската кесия.

— Пълна загуба на време беше. От друга страна обаче… срещнах жена. Никога не съм срещал друга като нея.

Орсо се подсмихна:

— Ха, гледай ти. Аз също.

— Красива. Умна. Свирепа като тигрица.

Нова усмивка.

— Гледай ти. Аз също.

— Толкова изтънчена, толкова елегантна… дама от глава до пети.

Орсо се засмя от сърце.

— Е, тук се различаваме. И има ли си име твоят идеал за жена?

— Мисля, че е по-добре да не го споменавам — покашля се Лео.

— Не е било просто среща, значи?

— Тя ме заведе… — Не, не, това звучеше почти унизително. — Срещнахме се, исках да кажа, в кабинета на някакъв писател. — По лицето на принца премина гневен трепет. Сигурно и той като Лео не си падаше много по четенето. — Но тя… не ме покани там, за да четем, ако ме разбирате накъде бия.

— Мисля, че мога да се досетя. — Гласът на принца беше леко задавен, но Лео поначало не беше много добър в долавянето на неочевидното. Той беше недвусмислен. И затова продължи. Недвусмислено. Имаше ли такава дума?

— Страстна нощ… с красива, загадъчна, по-възрастна жена.

— Мечтата на всеки млад мъж — изръмжа Орсо.

— Да, само дето… — Лео не беше сигурен дали не трябваше да спре дотук. Какво пък, Орсо е модерен мъж с освободени разбирания. Малко повече от необходимото, ако можеше да се вярва на слуховете. Може пък той да успееше да разгадае загадката. — Ако се разчуе за това, хората ще си помислят, че съм се възползвал от нея, аз обаче… имам чувството, че тя се възползва от мен.

— Всеки иска да е желан — отвърна Орсо, вторачен в нещо отпред.

— Как само ме гледаше. — Все едно Лео ѝ принадлежеше по право. — Как ме докосваше. — Нито следа от нежност или колебание. — Как ми говореше. — Уверена в това, което иска, пет пари недаваща какво иска той. Споменът за това предизвика напрежение в предната част на парадните му панталони. — Беше, все едно…

Очите му щяха да изхвръкнат от изненада. Мътните да го вземат, беше точно както му говореше майка му! Мисълта скоропостижно сложи край на напрежението в предната част на парадните му панталони. Възможно ли е… дълбоко в себе си… да обича да му говорят така?

— Знаеш ли — каза Орсо, свеждайки поглед към врата на коня си. — Аз нямам работа тук.

— Моля?

— Ти заслужаваш този парад. Аз не. — Орсо го потупа по рамото и преди да дочака отговор, извърна коня си и пропусна колоната покрай себе си.

Дотук съвършената симфония от овации бе само спорадично нарушавана от фалшива нота — тук-там дюдюкане, подигравка, „Младото агне“, дори непогрешим крясък „Убиец“. Но когато Орсо си тръгна, сякаш всичкото негодувание на тълпата си отиде с него. С Лео, останал сам отпред, под легендарното знаме — същински Касамир — овациите станаха двойно по-силни. Цветните листенца се сипеха като водопади. Улични хлапета с мърляви лица сочеха към него с пръст. Ето го, задава се Младия лъв, спасителят на Съюза!

И Лео се усмихна широко. Не беше трудно. Орсо беше напълно прав. Той заслужаваше всичката слава.

Колко души на този свят можеха да кажат, че са спечелили собственоръчно цяла война?

Всички ликуваха, скандираха името на Лео дан Брок, сега сам начело на колоната — самото олицетворение на герой. После, с отминаването му и приближаването на членовете на Висшия съвет, тълпата утихваше.

— Шибаният Ишър! — изръмжа Брод, докато въпросният минаваше отпред, вирнал гордо брадичка, с разлято по задницата на коня му златисто наметало. — Дето ни открадна земята. Изглежда, добре си живее той…

— Откажи се. — Дланта на Лиди докосна опакото на ръката му. Допирът ѝ беше внимателен, лек, но непоколебим. — Гневът ти няма да го достигне, но може да навреди на нас.

— Ъхъ — изръмжа Брод и пое дълбоко дъх. — Права си. — Дотук достатъчно им беше навредил вече.

Големците с кожени яки следваха лордовете с надеждата да откъснат парченце слава и за себе си. След тях се нареждаха офицерите от войската и Брод извърна глава и се изплю на земята. След преживяното в Стирия недолюбваше и тези копелета, един дол дренки с лордовете бяха за него.

— Ето го Орсо! — извика едно хлапе, качено на нечии рамене.

— Защо е толкова назад?

— Срам го е да си покаже лицето до това на истински герой — избоботи сърдито някой.

Сега Брод също го видя. Яздеше на красив сив жребец, невъзмутим, все едно не знаеше що е вина, с ехидна, кривната на една страна усмивка, говореше си с някакъв възрастен офицер с голяма кожена шапка.

— Позор! — изрева някой. — Долу принца! — Беше висок мъж с гъста, черна брада. Надигаше се на пръсти и крещеше над главите на онези пред себе си. Хората около него извърнаха глави, смръщиха тревожно чела, но в очите му блещукаха лудите пламъчета и той не даваше вид, че ще се откаже заради няколко укорителни погледа. — Убиец!

Лиди поклати глава:

— Проклет глупак, ще си докара неприятности на главата.

— Има право човекът — промърмори Брод. — Орсо е проклет убиец.

— На нищо ли не те научи Валбек, Гунар? Човек може да е прав и да си държи езика зад зъбите едновременно.

— Двеста свестни мъже и жени обесиха за измяна — продължи да роптае Брод.

— Те бяха изменници — каза Мей и стисна зъби. — Факт.

Брод не остана доволен да го чуе от собствената си дъщеря.

— Можем да поспорим за това, ако искаш. — Въпреки че от споренето с Мей досега не бе извлякъл нищо. — Истината е, че Лео дан Брок се би и спечели война. А Орсо си седя на задника в една шатра и лъга на поразия.

— Скандирай тогава за Лео дан Брок — каза Лиди — и остави Негово Височество на мира. Не знаеш кой слуша. Инквизицията е навсякъде.

Брадатият очевидно не споделяше тревогите на Лиди.

— Да му сера на Младото агне — извика той през събрани на фуния длани. Орсо го чу, обърна се с изписана на лицето досада и го дари с лек поклон, което предизвика смях сред тълпата и определено разтопи малко леда на хорската омраза.

В следващия момент някой блъсна с рамо Брод. Той зърна трима облечени в черно да си проправят път в тълпата. Брадатият шегаджия ги видя, обърна се рязко назад, но оттам приближаваха други двама, също облечени в черно. Околните моментално се дръпнаха от мъжа като от чумав и практиците се нахвърлиха едновременно отгоре му. Свалиха го на колене, започнаха да се борят с него да нахлузят чувал на главата му.

— Не! — изсъска Лиди. Едва сега Брод осъзна, че тя беше стиснала с две ръце ръката му. Стискаше и я дърпаше с всички сили назад. — Никакви неприятности повече! — Брод видя, че юмруците му бяха стиснати и трепереха, усети, че е оголил зъби в свирепа гримаса.

— Да не си посмял да прецакаш всичко! — Мей се шмугна пред него и завря треперещ показалец в лицето му. — Не и сега, когато всичко най-после се нареди! — Очите ѝ се навлажниха. — Да не си посмял!

Брод пое дълбоко дъх и издиша тежко. Изпроводи с поглед трима от практиците, които влачеха горкия глупак през тълпата. Осъзна, че ако не бяха Лиди и Мей, сега можеше и него да влачат към Палатата на въпросите. Ако не беше Мей и най-невероятният късмет на света, сега можеше да е на една от бесилките по пътя за Валбек.

— Няма, Мей. — Сега и неговите очи се напълниха със сълзи и той свали стъклата за гледане и ги избърса. — Обещавам.

Но юмруците му отново бяха стиснати до болка и трепереха от напрежение.

Савин обичаше грандиозните мероприятия. Колкото повече хора, толкова повече възможности да направиш от непознатите познати, от познатите приятели, а от приятелите пари. Подобни събития представляваха възможност да бъде видяна, следователно — обожавана, а оттам — още по-властна. Защото властта е планина, по която така лесно може да се плъзнеш надолу. Планина, по която човек се катери със зъби и нокти не само ако иска да се изкачи по-нагоре, но дори само за да остане на нея. Планина не от скали, а от драпащите, също напиращи нагоре тела на останалите.

По отношение на грандиозността си това събитие нямаше прецедент. Денят беше обявен за почивен и всички фабрики бяха угасили пещите си, вследствие на което димът се беше разчистил. Беше топло за началото на зимата, слънцето блестеше над жизнерадостните тълпи. Знатните особи, които не бяха част от парада, се бяха събрали на крайната точка от маршрута на процесията — Площада на маршалите, който беше претъпкан от зяпачи.

Савин беше в сърцевината на всичко това, в единия край на украсената с пурпурни драперии кралска ложа. Присъстваха всички членове на Висшия съвет, цял легион от прислужници и лакеи, цяла рота сурови рицари от Дворцовата стража и не на последно място — техни кралски величества, кралят и кралицата на Съюза. Терез седеше, изпънала до болка гръб, на самия връх на властта и от време на време удостояваше тълпите с хладно помахване с ръка — неоспоримата господарка на всичко това. Както никога Савин дори не трябваше да полага усилия да ревнува. Това можеше да е нейното място един ден. Трябваше да е. И почти беше.

Кралят извърна глава и за миг погледите им се срещнаха. Имаше все същия леко натъжен и отнесен поглед и Савин побърза да забоде очи във върховете на обувките си. Нямаше представа защо се срамуваше толкова. В края на краищата не тя беше изчукала и после зарязала майка си да се оправя сама с последствията. И въпреки това бузите ѝ изгаряха.

Обичаше грандиозните събития, но днес ненавиждаше всичко наоколо и най-вече себе си. Орсо ѝ липсваше, болеше я от загубата му, както боли от загубата на ръка или крак. Ако успееше да забрави за миг липсата му, се сещаше за нещо, което само той би оценил, обръщаше се по навик към Зури да ѝ каже да уговори среща и… чувството за загуба я пронизваше като нагорещен ръжен в стомаха.

Лео дан Брок се оказа приятно разнообразие. От шията надолу бе изумителна гледка. Когато разкопча ризата му, замръзна и зяпа в продължение на няколко секунди. Беше като изваяна от мрамор с телесен цвят статуя, чийто скулптор имаше вкус към преувеличение. В един момент я беше вдигнал от земята с лекота и тя имаше чувството, че се носи в облаците и никога повече няма да докосне земята…

Но истината бе, че това, което правеше мъжа неустоим, бе частта от шията нагоре. Само да се пошегуваше за нещо, и Орсо моментално подхващаше шегата, разтягаше я, развиваше я и ѝ я подхвърляше обратно още по-очарователна и остроумна. А Лео дори не осъзна, когато тя се пошегува. Беше като това ново изобретение, за което Кърнсбик не спираше да плямпа — фургон на железни релси. Разговорът с него вървеше само в една посока, при това доста мудно.

Имаше нужда от мъничко. Наведе се, все едно да оправи нещо по обувките си, и измъкна от ръкава си малката сребърна кутийка. Една щипка само колкото да успокои нервите си. Тази първа щипка — всъщност петата тази сутрин — не свърши работа и тя щипна втора, малко по-голяма. В края на краищата една изискана дама никога не оставя недовършени неща.

Изправи се рязко и едва не падна по гръб. Кръвта нахлу в главата ѝ с такава сила, че имаше чувството, че очите ѝ ще изхвръкнат. Когато погледът ѝ се избистри, видя, че Зури я е подхванала за лакътя.

— Какво? — процеди през зъби Савин и издърпа грубо ръката си. Съжали на мига. — Извинявай. Съжалявам, Зури. Без теб съм направо загубена.

— Лейди Савин… — Зури извърна внимателно очи към средата на кралската ложа. Очевидно залитането ѝ не беше останало незабелязано. Винаги гледаха, шибани лешояди, чакаха да им падне прясно месо, за да забият зъби в него. — Не изглеждаш на себе си.

— А коя всъщност съм аз? Кажи ми де, коя! — Осъзна, че почти крещеше. Главата ѝ пулсираше и тя притвори очи и изтри парещите си ноздри. — Съжалявам, Зури. Ти най-малко заслужаваш да ти крещя.

— Искаш ли да си тръгнем?

— И да пропусна всичко това? — Тя махна към препълнения площад и забеляза, че върховете на пръстите на ръкавицата ѝ бяха изцапани с перлен прашец. Започна да пляска с другата ръка в опит да ги изчисти.

— Нескопосани пръсти? — промърмори, без да извръща глава, баща ѝ. Само дето той не ѝ беше никакъв баща. Просто архилектор Глокта, никаква кръвна връзка нямаше с нея.

— Нищо, за което да се тревожиш — отвърна му сопнато тя.

— Но ето, че се тревожа. — Той продължи да се взира в тълпата. Овациите се усилиха с приближаването на процесията по улиците на Агрионт. Той вдигна ръка и я подкани с пръст да се наведе до него. — Може ли да попитам какви ги вършиш с този Брок?

— Разбрал си за това?

— Предполагам, че половин Адуа е разбрал за това.

— Последното, от което имам нужда в момента, е да ме поучаваш — отвърна гневно тя и изведнъж, напълно неканен и без никаква причина, я връхлетя точно споменът за малкото тъмнокожо момиченце от Валбек. Сякаш беше отново пред очите ѝ — с огрени в светлините на пожарите огромни, просълзени очи, молеше я отново и отново, моля, моля, моля. Долови мириса на дим и смазващия ужас я връхлетя отново.

Дрехите ѝ бяха ужасно тесни, прекалено тесни, не можеше да си поеме дъх. Изви се на една страна, после на другата, задрапа отчаяно с ръка зад гърба си в опит да достигне вървите на корсета, който, дори и да ги достигнеше, нямаше да успее да разхлаби. Не повече, отколкото затворник ще успее да отключи килията си с нокът.

Баща ѝ я изгледа, смръщил вежди:

— Какви те прихващат, Савин?

— Мен ли? — Гневът я обзе и тя сграбчи подлакътника на стола му и изсъска в ухото му. — Знаеш ли какво ми каза жена ти?

— Естествено, че знам. За какъв глупак ме взимаш?

Савин сподави нервния си смях и той излезе като хъркане от гърлото ѝ:

— За наполовина по-малък глупак, отколкото ти и майка ми ме взимате мен.

Лявата половина на лицето му потрепери зловещо и клепачът му затрептя.

— Майка ти беше млада, самотна, допусна грешка. Но оттогава винаги е мислила първо за теб и твоето добро.

— И за поредната бутилка… ау!

Баща ѝ я беше сграбчил за ръката и я притегли още по-близо към себе си.

— Спри с мелодрамите си, това е сериозно — процеди през зъби той.

— Мелодрами? — прошепна Савин. — Мелодрами? Аз съм просто една лъжа, как не разбираш?

Неколцина явно бяха дочули гневната размяна на думи и няколко любопитни лица се извърнаха към тях. Сред тях и това на Първия магус. Той стоеше до краля и в чест на публичната проява бе избрал да облече мантия — придаваше му леко по-мистичен привкус от предишното му облекло. Той ѝ се усмихна и ѝ кимна свойски.

Това не убягна на баща ѝ. Тънките му устни почти не помръдваха, но слепоочията му играеха.

— Той дойде ли да говори с теб?

— Кой?

— Баяз. — Баща ѝ стисна почти болезнено китката ѝ.

— Никога не съм разговаряла с него. — Савин смръщи замислено чело. — Имаше обаче… един мъж на сбирката на Слънчевото общество, който твърдеше, че е от ордена на магусите. Не приличаше на такъв.

Жилите по тънкия врат на баща ѝ помръднаха, когато той преглътна.

— Сулфур?

— Не знам, говори някакви глупости за промяна на света. Че търсел нови приятели…

— Каквото и да искат от теб, каквото и да ти предлагат, ще им откажеш, разбра ли? — Той я погледна в очите. Савин не мислеше, че някога преди го е виждала изплашен. — Отказваш и идваш право при мен.

— Какво общо има Баяз с каквото и да било…

— Всичко! — Той я стисна още по-силно и я притегли към себе си. — Не мисля, че си обмислила опасностите, в които те поставя положението ти. Копеле или не, ти си първородното дете на краля. Това те прави изключително ценна. И изключително уязвима. А сега се вземи в ръце. Хленченето не ти подхожда. — Той пусна ръката ѝ, избърса потеклата от лявото му око сълза и започна да ръкопляска учтиво. Лео дан Брок, ухилен до уши, тъкмо влизаше в площада и овациите на тълпата се удвоиха.

Савин се изправи бавно и разтри китката си, на която се бяха отпечатали в червено пръстите на баща ѝ. Искаше ѝ се да го фрасне в беззъбата уста. Искаше ѝ се да отиде при краля и да крещи с пълно гърло в лицето му. Искаше ѝ се поне да можеше да си тръгне демонстративно.

Но това само щеше да привлече нежелано внимание. Никой не трябваше да разбира. За това баща ѝ беше напълно прав. Или щеше да е, ако ѝ беше истински баща. Баяз продължаваше да ѝ се усмихва. Не беше толкова величествен, колкото статуята му на Кралския булевард, недалеч от мястото, на което стоеше, но беше значително по-самодоволен. Всичко, което ѝ оставаше сега, бе да извърне глава към площада, да изпъне рамене, да вдигне гордо брадичка, да се усмихне миловидно и да ръкопляска.

И да ври и кипи отвътре като чайник.

Орсо чу шума на тълпата да се усилва отпред, процесията приближаваше Площада на маршалите. Чу как скандираха името на Брок: „Лео! Лео! Младия лъв!“. Безсъмнено мъжественото копеле се беше превъплътило добре в ролята на герой. Доста по-добре, отколкото Орсо би успял.

Трябваше да признае, че бе приятно изненадан от новия лорд губернатор на Англанд. Беше очаквал да е просто дивак без всякакво чувство за хумор. Вярно, страдаше от провинциални предразсъдъци, но се оказа откровен и великодушен мъж. С две думи, не беше лесно да го намразиш. Горкото копеле нямаше представа, че с всяка дума за Савин забиваше пирони в черепа на Орсо. За много неща нямаше представа. Савин щеше да изстиска до капка нищо неподозиращия празноглавец и щеше да го изхвърли като непотребна, влюбена до уши и копнееща по нея огризка. Нямаше да ѝ е за пръв път. Само мисълта за нея с друг мъж караше стомаха му да се обръща.

И тогава видя Риккъ и за негова най-голяма изненада на лицето му грейна огромна усмивка.

Седеше свлечена на седлото и гледаше гневно, сякаш лъчите на слънцето огряваха лицето ѝ, за да ѝ нанесат умишлено обида. Не беше сигурен, но тя май не беше променила нищо по себе си от сутринта, когато се изниза от леглото му. Намираше за очарователна пълната ѝ небрежност по отношение на външния ѝ вид особено сред толкова много безупречни облекла, изпипани до последното косъмче прически и купища бижута.

Наскоро щеше да се жени за най-добре облечената жена в целия Съюз, а виж го сега.

— Ваше Височество — изръмжа тя, когато Орсо изравни коня си с нейния.

— Ваше… — той се намръщи — каква е титлата за емисар от протектората?

— Риккъ?

— Не си много по церемониалностите, а?

— В Севера ги стъпкваме в калта. Какво правиш тук при плявата? Улицата отпред стана прекалено тясна и двамата с Лео дан Брок не можете да поберете една до друга дебелите си глави ли?

— Аз всъщност го харесвам — сви рамене Орсо. — Доста повече, отколкото харесвам себе си, между другото. И като никога с обществеността сме на едно мнение и за него, и за мен. — Хората, които поглеждаха към Орсо, го правеха предимно с омраза. — Заслужавам си го, естествено.

— Затова значи си тук, понеже си непопулярен сред своите, идваш да търсиш съюзници сред чужденците? Не си чак такъв самовлюбен женкар, за какъвто те смятат.

— Боя се, че всъщност съм още по-лош. — Той се наведе към нея. — Има само един съюз, който ме интересува в момента, този между кура ми и твоята…

Орсо забеляза мъжа, който яздеше от другата страна на Риккъ. Беше грамаден северняк с най-чудовищния белег, който беше виждал. Разполовяваше лицето му, а в средата му, на мястото на окото, се мъдреше лъскаво метално топче. Другото му око обаче беше приковано в Орсо и погледът му беше смразяващ кръвта. Нормално, не е лесно да извадиш топло и приветливо изражение на лицето си, когато то е като излязло от кошмар.

Орсо преглътна тежко:

— Твоят приятел има желязно око.

— Това е Коул Тръпката. Вероятно е най-страховитият воин в Севера в момента.

— И е твой… телохранител?

Риккъ сви кльощави рамене:

— Просто приятел. Но ролята му подхожда.

— А жената?

Ако изобщо беше възможно, но тя наистина гледаше Орсо по-настоятелно и от Тръпката. Едната ѝ ръка беше цялата синя от татуировки, издяланото сякаш като от камък лице се движеше ритмично, докато дъвчеше нещо. Без да откъсва очи от Орсо, тя извърна глава и се изплю дивашки на улицата.

— Това е Изърн-и-Файл. Считана за най-мъдра измежду планинците. Познава всички пътища. По-добре и от татко си. Помага ми с дългото око. И да направя от сърцето си камък. Дотук със смесени резултати.

— Значи е твой… учител?

Риккъ сви отново рамене:

— Просто приятел. Но предполагам, ролята ѝ подхожда.

— За такова дружелюбно и непринудено момиче имаш доста страховита свита.

— Не се тревожи. В безопасност си. — Тя се наведе към него. — Докато не ме огорчиш.

— Оо, само не това, та аз огорчавам всички. — Той ѝ се усмихна широко и тя се усмихна на него. Имаше най-прекрасната и непринудена усмивка и той се почувства горд от това, че бе причината за нея. Беше предложил брак на най-манипулативната жена в целия Кръг на света.

А я го виж сега.

Не бяха щадили средства. Площадът на маршалите бе превърнат в арена точно както за Турнира. Трибуните преливаха от народ. Сградите бяха украсени с провесени по фасадите им знамена — слънцето на Съюза и кръстосаните чукове на Англанд. Всички бяха облекли най-добрите си дрехи, но кое минава за добро, зависеше от това от коя страна на площада си. Там, на отсрещния край, имаше коприна и бижута. Тук, долу, имаше кърпени и обръщани по два пъти жакети и панделка, ако си късметлийка.

Но някои неща не струваха пари, затова тълпата не страдаше от липсата на възторг, докато лъскавата процесия се точеше отпред. И от други неща не страдаше тя. Имаше доста завист. Просяците завиждаха на простолюдието, простолюдието — на занаятчиите и търговците, занаятчиите и търговците — на благородниците, благородниците — на кралското семейство. Като цяло всички глави бяха извърнати нагоре към онова, което нямат. Имаше и воински ентусиазъм, свиреп блясък в очите предимно на онези, които не бяха вадили меч в битка, защото на тези, които бяха, им разбираха повече главите. Патриотичният патос беше достатъчен да удави цял остров от нагли нашественици и излъчваше особена гордост от факта, че Съюзът раждаше най-добрите млади копелета в целия свят. Имаше гордост и в погледите на натурализираните граждани на Адуа, Града на белите кули, никой не дишаше по-гъста пушилка от тях, никой не пиеше по-мръсна вода от тях и никой не плащаше повече за по-тесни стаички.

По отношение на изхранването на народа и настаняването му в нещо повече от кучешки колибки имаше строги ограничения в това, което управлението можеше да си позволи да похарчи. Но за триумфален парад Висшият съвет бе успял да намери начин. За човек, гладувал в лагерите, за човек, проправил си път с лъжи към сърцата и постелите на добри хора, за човек, който в името на кауза, в която не вярваше, бе изтръгвал с мъчения самопризнания срещу кауза, в която почти вярваше, всичкото това прахосничество би оставило горчив вкус в устата.

Но Вик имаше достатъчно кораво сърце — и още по-корава глава — за да го понесе някак. Или поне така си казваше.

— Търсих те навсякъде. — Талоу се беше появил до нея. Той нямаше нужда да си проправя път в тълпата. Беше достатъчно слаб, можеше да се промуши през пролуките като вятър под врата. Беше довел някакво момиче със себе си. То се беше нагласило с бяло боне. Дори Вик — човек, който никога не беше слагал боне на главата си — знаеше, че то бе излязло от мода преди поне няколко десетилетия. — Това е сестра ми.

Вик примига учудено:

— Тази, която…

— Имам само една сестра.

Нямаше как да отгатне на каква възраст беше момичето. Недохранените деца понякога изглеждаха по-малки, отколкото бяха, а понякога доста по-възрастни. Но често и двете наведнъж. Тя имаше същите като на брат си големи, изразителни очи, но лицето ѝ беше по-изпито и от неговото и очите ѝ изглеждаха още по-големи от неговите, придаваха ѝ вид на посърнала жаба. Вик видя собственото си сурово отражение във влажните ѝ зеници и не остана доволна от видяното.

— Хайде де — сръчка я с лакът Талоу.

Сестра му преглътна така, сякаш щеше да вади думите от дълбок кладенец.

— Просто исках… да ти благодаря. На добро място живея. Чисто е. Хранят ме. Ям колкото поискам. Не че ям много. Родителите ни… те умряха. Никога преди не сме имали някой да се грижи за нас.

Вик беше корава жена. Всеки, който се бе опитал да я прекара в лагерите, беше научил това. Бяха го научили и онези, които след това тя изпрати в лагерите. Знаеше го всеки, осмелил се да се изпречи на пътя ѝ. Вик беше корава жена. Но това тук? Момичето ѝ благодареше за това, че го направи заложник. Благодареше ѝ за това, че го използва, за да изнуди брат му да предаде приятелите си.

— Какво ти е казал Талоу? — промърмори тя.

— Нищо, наистина нищо! — Малката се изплаши, че ще му навлече неприятности. — Само че върши работа за теб и докато го няма, ти ще се грижиш за мен. — Тя вдигна насълзени очи. — Свърши ли работата?

— Работата никога не свършва — отвърна Вик и момичето се успокои. Сигурно трябваше да се радва, че има хора, които бяха доволни от факта, че работата ѝ никога не свършваше. Само дето не знаеше какво е да се радваш. Може би ѝ се беше случило в даден момент, но тя го бе пропуснала незабелязано.

Прозвучаха оглушителни фанфари, хиляди пети удариха едновременно в земята, войниците заеха местата си и с това процесията приключи. За момент настана пълна тишина. Тогава някой от великите мъже от Висшия съвет, някой точно до краля, се изправи в кралската ложа. Мистичните символи, извезани на лъскавата му мантия, уловиха слънчевите лъчи и заблестяха. Баяз, Първият магус.

— Благородни лордове и дами! Горди граждани на Съюза! Днес стоим на място, станало свидетел на славна победа! — Той обходи с усмивка Площада на маршалите. Строителните работи не бяха свършили, въпреки че течаха от трийсет години насам, откакто той лично изравни мястото със земята. Казваха, че като завършат строежите, всичко щяло да е по-хубаво от всякога. Но всичко така или иначе щеше да е по-добре отпреди или пък беше било по-добре в миналото. Никой управляващ нямаше да стигне далеч, ако се изтъпанеше пред хората и кажеше, че всичко е точно каквото е.

— На това място ние смазахме окончателно елита на гуркулската армия! — Баяз размаха месест юмрук и над тълпата се понесе патриотично ръмжене. — Точно тук сразихме великия император на Юга. На този площад пророкът Калул получи урок и проклетата му армия от ядачи бе изпратена обратно в ада, където ѝ е мястото. Чухме, че войската на императора е неизброима, че децата на пророка са безсмъртни. Но Съюзът победи. Аз победих. Дивашките и суеверни орди бяха сразени и портите към просперитет и напредък са широко отворени пред нас. — Усмивката на Баяз беше достатъчно широка, че да бъде видяна от всички краища на площада. Явно също като обикновените хора с напредване на годините магусите също се увличаха по стара слава.

— За мен — напълно разбираемо предвид това колко стар съм — това сякаш бе вчера. Но дръзките герои с младежки плам в очите, които се биха тогава с гуркулите, сега са посивели. — Той постави тежка длан на рамото на крал Джизал, който вместо поласкан от вниманието изглеждаше така, сякаш щеше да му прималее. — Но историята обръща нова страница, едно поколение отстъпва мястото си на следващото и днес ние празнуваме не една, а две бляскави победи на Съюза! В Севера, по пустеещите граници на Англанд, лорд губернатор Брок срази външен враг! — Надигна се вълна от овации. Едно седнало на нечии рамене момченце размахваше отривисто знаменце на Съюза. — В същото време в Мидърланд принц Орсо потуши кърваво въстание и срази вътрешен враг!

Овациите за Орсо бяха значително по-тихи, особено в тази част на площада. И не стига че бяха малко, ами и очевидно идваха не от сърцето, а от кесията. Принцът не се радваше на много почитатели сред благородничеството, за такива сред простолюдието и дума да не става. И ако можеше да се вярва на изражението на лицето му, той го знаеше.

— Жал ми е за Орсо — въздъхна натъжено Талоу. Много го биваше в сантименталностите това момче. — Не беше виновен, че обесиха всички тия хора.

— Предполагам — отвърна Вик. При всички положения той имаше по-малко вина от нея. — Докъде стигнахме, щом на просяците им дожалява за принцове. Имаш жал в излишък, така ли?

— Ами не струва нищо, нали?

— Ще се учудиш.

— Видял съм много водени битки! — продължи Баяз, когато тълпата утихна. — Видял съм много спечелени победи. Но никога досега не съм бил по-горд с победителите. Никога досега не съм имал по-големи надежди за бъдещето. Ние, хората от старото поколение, ще направим каквото можем. Ще помагаме със съвети. Със знание. Ще предадем трупания ни с години и усилия опит. Но бъдещето принадлежи на младите. А с млади хора като тези… — Той разпери ръце, едната към човека, когото наричаха Младия лъв, другата към този, който току-що се бе сдобил с нов прякор — Младото агне. — Мисля, че бъдещето не може да е в по-сигурни ръце.

Чуха се ръкопляскане, овации, но и доста изрази на недоволство особено в тази част на площада, където стоеше Вик. Лорд Ишър беше доближил коня си до този на Лео дан Брок, шепнеше нещо в ухото му и двамата, смръщили чела, гледаха към кралската ложа.

Неприятности в двата края на социалната стълба. Накъдето погледнеш, все неприятности. Вик погледна, свъсила вежди, към принца, после към северняшкото момиче с коса като съборено от вятъра птиче гнездо. То се беше вторачило с особено изражение на лицето в собствената си ръка. И ако Вик не се лъжеше, ръката му не просто трепереше, тресеше се. Момичето се свлече от седлото, взе нещо, окачено на връв на врата му, и го захапа.

— Какво ѝ става на тази? — попита Талоу.

— Нямам представа.

В следващия момент момичето падна заднешком като талпа.

— Риккъ?

Тя повдигна леко клепач. Тънкият сноп ослепителна светлина я прониза като нож.

— Добре ли си? — Орсо беше на колене, държеше в скута си главата ѝ и гледаше тревожно.

Тя избута с език от устата си подгизналото от слюнка дървено трупче и изграчи единственото, на което беше способна в момента:

— Мамка му.

— Браво на момичето! — Изърн беше клекнала до нея. Огърлицата ѝ от руни и тънки кости беше провиснала над Риккъ. На лицето ѝ грееше онази нейна налудничава усмивка, така щедра откъм дупки между зъбите и така оскъдна откъм надежда и упование. — Какво видя?

— Видях бял кон да се изправя на задни крака на върха на порутена кула. — Усещаше задушливия дим и силната миризма на изгоряло. — Видях да се отваря огромна врата, но зад нея имаше просто празна стая. — Празни, покрити със слой прах рафтове. — Видях… — Усети страхът да я сковава от глава до пети. — Стар главатар да лежи мъртъв. — Притисна отново ръка към лявото си око. Още пареше. Беше нажежено.

— Кой?

— Стар главатар, мъртъв в мрачна зала с много свещи. Над него се бяха събрали хора, гледаха го отгоре. До един мислеха за това какво могат да извлекат за себе си. Бяха кучетата, а той беше парчето месо. — Страхът се усили, очите ѝ се облещиха. — Трябва да се върна у дома.

— Мислиш, че е татко ти? — каза Изърн.

— Кой друг може да е?

Тръпката беше свъсил вежди. Слънцето се отразяваше в металното му око.

— Ако е… няма как да знаем кой ще сграбчи властта в Уфрит.

Риккъ примижа от пулсиращата болка в главата си.

— Нямаха лица, само сенки. Но видях каквото видях!

— Сигурна ли си? — попита Орсо.

— Сигурна съм. — Риккъ изпъшка и се надигна на лакът. — Трябва да се върна в Севера. При това колкото може по̀… — Осъзна, че всички гледаха нея. И в този момент „всички“ означаваше ужасно много хора. Долови неприятната миризма и сбърчи нос. — Оо, мамка му…

Моят тип копеле

— Как е кракът?

Скейл се изсмя и плесна бедрото на ранения крак на племенника си.

— По-добре от вчера — отвърна Стаур и изпъна крака под масата.

— Късметлия си, момче. — Скейл надигна чашата си и ейлът потече по брадата му. От човек, който пиеше толкова, се очакваше да е по-добър в това, но копелето не успяваше да отпие, без нещо да потече отстрани на чашата му. — Младия лъв можеше да те убие.

— Ъхъ. — Стаур сведе мрачен поглед към пода. Все още имаше жълтеникави оттенъци и под двете очи. — Аз на негово място щях.

— Знам, че щеше. — Скейл се изкикоти и даде знак да му напълнят отново чашата. Дъртите копелета от обкръжението му имаха малко по-самодоволни физиономии за разлика от тези на Стаур, които бяха увесили носове. Явно, когато господарят им губеше, те също губеха. Малко гордост при всички положения. Доста време беше минало, откакто Детелината започна да гледа на гордостта като на недъг, но очевидно за някои тя все още беше по-скъпа от злато.

— Странна работа, кралят изглежда почти доволен от загубата на първенеца си — каза Прекрасна почти без да движи устни.

— Ъхъ — отвърна Детелината. — Може би защото му дава възможността да размаха укорително пръст, да дръпне една реч за невъздържаността на младите, а после да се впусне в ръсене на трупана в продължение на цял един пиянски живот мъдрост.

— Въпреки че на възрастта на Стаур беше по-надъхан и от него за двубои.

— Крале, какво да ги правиш. Кофти идеята е винаги нечия друга идея. — Детелината продължи да гледа как Стаур потриваше пострадалия си крак под масата. Изглеждаше различно, по-скоро послушно кутре, отколкото див вълк. Беше умислен. Потиснат дори. — Изглежда, нашият престолонаследник най-после се е поучил от поражението си.

— Също като теб навремето?

— Провалът е най-добрият учител, както казват хората.

Прекрасна кимна и огледа изпод прошарени вежди стаята:

— Значи войната свърши, а?

— Така изглежда — отвърна Детелината. — Много народ измря и нищо не е променено.

— Това е тя, войната. Само най-лошите като нас изваждат някаква полза от нея. И безсъмнено скоро ще дойде друга.

— Не бих се учудил.

— А междувременно? Продължаваш да учиш хлапета на бой с мечове?

— Не се сещам за друго, в което ме бива и което да не изисква да си ставам от задника. Ти?

Прекрасна погледна към Стаур и издиша тежко през носа:

— Все ми е едно, стига да не съм повече бавачка на онова копеле.

— Може да дойдеш при мен.

— Да уча хлапетата да се бият?

— Имаш повече мъдрост за предаване от повечето хора, които познавам.

— Повече от теб със сигурност — изсумтя тя.

— Решено, значи. Като при повечето добри партньорства с теб се допълваме чудесно. Ти ще предаваш мъдрост. Аз ще седя на сянка. — Детелината отпи от чашата си и се замисли блажено за сянката под любимото си дърво. Ръбестата кора на гърба. Чаткането на пръчките.

— Ти сериозно ли? — присви насреща му очи тя.

— Ами… не съм несериозен. Ако досега съм вършил всичко сам, то е заради лош късмет, не по желание.

— Или защото имаш навика да убиваш приятелите си.

— Това е Северът — промърмори Детелината. — Кой не е убил един-двама приятели? — Двамата се ухилиха и удариха чаши за наздравица.

Няколко стола по-нататък Стаур се беше вторачил в чашата си с такова настървение, все едно отговорът на всички загадки беше на дъното ѝ.

— Досега не съм губил. В нищо.

— Щеше да победиш, ако не беше оная шибана вещица! — изви презрително устни Гринуей. Беше се начумерил, все едно той бе загубил в двубоя. — Шибано дълго око или каквото там. Мамиха, мамка им, това е. Заслужават си кървавия кръст до един.

— Няма правило срещу викането, нали? — Стаур говореше тихо, спокойно. Имаше определено вглъбен вид — нещо, което Детелината не беше забелязвал у него досега. — Мисля, че тя ми направи услуга. Загубата… ме накара да погледна на нещата от друга страна. Все едно си сложил цветно стъкло пред очите си и виждаш света в нова светлина… не! Все едно си махнал от очите си цветното стъкло и за пръв път виждаш света такъв, какъвто е!

Скейл повдигна учудено вежди. И не беше единственият. Тези на Детелината определено се бяха качили в косата му.

— Май ще се окаже, че приличаш повече на баща си, отколкото си мислех — каза кралят. — Знаех, че си боец, но досега не те виждах като мислител.

— Аз също — отвърна Стаур и погледът му блесна. — Но когато лежиш ранен, какво друго ти остава, освен да мислиш. Осъзнах нещо. Младия лъв не ме прати при пръстта. Но всички натам сме се запътили — рано или късно.

— Така е, племеннико, така е. Големият изравнител чака всички ни.

— Накара ме да се замисля. — Стаур се загледа в ръката си, докато пръстите му се свиваха в юмрук. — Имаш един живот да си изградиш име. Но един живот може да не е достатъчен.

— Вярно, племеннико, вярно. Никой няма да ти поднесе наготово място в песните. Трябва да протегнеш ръка и да го сграбчиш.

— Осъзнах и друго. — Стаур стовари юмрук върху масата. — Не можеш да чакаш вечно за това, което ти се полага.

Скейл се усмихна и вдигна чаша:

— Самата истина, племен…

Гласът му секна, чу се някакво жвакане и кралят избълва кръв и ейл от устата си. Детелината зяпна стъписан дръжката на ножа, който Стаур току-що бе забил в шията на чичо си.

Нещо изчатка и Детелината усети пръски по лицето си. Видя главата на възрастния воин до себе си разцепена до носа и вкопано в нея острие на секира.

Друг бе проснат по лице на масата и главата му отсечена. Отне два удара.

Трети махаше с ръце и риташе с крака, докато Гринуей му прерязваше гърлото, месо и ейл хвърчаха над масата.

Ръката на друг се беше оплела в собственото му наметало, посягайки за оръжие. Той размахваше пред себе си нож за ядене, но после получи меч в корема, изруга, от устата му бликна кръв и потече по брадата му. В следващия момент нечий боздуган се стовари в тила му.

Едно от прислужващите на краля момичета беше паднало на земята, другото притискаше каната с ейл към гърдите си, все едно искаше да се скрие зад нея. Скейл се беше проснал на масата с облещени очи и изплезен навън език. От носа му продължаваха да излизат кървави мехури, разлетият на масата ейл капеше бавно по пода — кап, кап, кап.

Един от свитата му пълзеше под масата, протягаше ръка да докопа дръжката на паднал меч. Напрягаше сили, пръстите му драпаха отчаяно по камъка към стоманената топка. Едно от момчетата на Стаур прескочи масата и стовари крак върху тила му. Чу се пращене на кости — фрас, фрас, фрас.

Отне не повече от миг-два и старите путки на Скейл бяха при пръстта, а младите на Стаур стояха над тях с опръскани в кръв ухилени физиономии.

Детелината се покашля, постави внимателно чашата си на масата, избута стола си назад и стана. Осъзна, че държеше недооглозган кокал в ръка, хвърли го на масата и изтри мазнината от пръстите си.

Почувства се особено. Спокоен. Секирата изсъска, докато я измъкваха от главата на възрастния воин до него. Хората на Стаур се извърнаха към Детелината с окървавени оръжия в ръце. Прекрасна беше на пътя им, приклекнала в готовност с насочен, готов за бой меч и оголени в свирепа гримаса зъби.

— Спокойно, спокойно! — извика Стаур. — Всички да се успокоят! — Той седна обратно на стола си и вълчата усмивка се разтегли на лицето му. — Очакваше ли това, Детелина?

— Не всички имаме дългото око. — Колкото и високо мнение да имаше за себе си, трябваше да признае, че беше очаквал това точно толкова, колкото и Скейл. Знаеше друго обаче, че ако Стаур го искаше мъртъв, сега щеше да лежи до останалите. И Детелината просто зачака да види накъде щеше да се обърне вятърът.

— Преструваш се на глупаво копеле. — Стаур сръбна от чашата си и облиза устни. — Но аз знам, че си умно копеле. Мъдрият глупак, а? Мислех поученията ти за мрънкането на жалък страхливец, но като се замислих, разбрах, че през цялото това време си бил прав. — Той поклати укорително окървавения кинжал към Детелината. — Това например, което каза за ножовете и мечовете. Двайсет години прекарах в тренировки с меча от здрач до зори. А ето че спечелих повече с един удар на нож. Искам те до мен. Може би има още на какво да ме научиш. Но… първо ще трябва да ми покажеш, че мога да ти имам вяра. — Той извърна очи към Прекрасна. — Убий я.

Тя се обърна рязко назад и очите ѝ се ококориха:

— Де…

На лицето ѝ се изписа огромна изненада, когато Детелината я сграбчи в прегръдка с лявата си ръка, приклещвайки ръката и меча ѝ между себе си и нея. Наръга я в гърдите. Кръвта пръсна по пръстите му, потече по ръката му и закапа по пода.

Изчакваш точния момент. Сам го беше казал. Повтаряше го на всеки, склонен да слуша. Изчакваш, уверяваш се, че е дошъл, и го сграбчваш, без да мислиш за минало, без да се тревожиш за бъдеще.

Държа я в прегръдките си, докато издъхваше. Не отне дълго. Каза си, че го прави, защото иска един ден, като дойде неговият ред, някой да го държи в прегръдка. Всъщност просто искаше да я прегърне. Нуждаеше се от тази прегръдка. Тя какво изпита, нямаше как да знае. Чувствата на мъртвите са по-леки и от перце.

Нямаше последни думи. Просто изпъшка. Детелината я свали внимателно надолу и я положи на пода в локвата от собствената ѝ кръв, с приковани в паяжините на тавана укорителни очи.

— Мамка му — каза Стаур. — Дори не се замисли.

— Не. — Детелината беше виждал доста трупове. Много от тях бяха негова работа. Но не можеше да повярва, че вижда Прекрасна мъртва на пода. Очакваше всеки момент да се засмее. Да се пошегува с него. Да го изгледа укорително, повдигнала вежда.

— На това му се казва хладнокръвие — обяви Гринуей, поклащайки глава, а един от другите подсвирна. — Хладнокръвие.

— Човек се нагажда според вятъра. — Вълчата усмивка грееше на лицето на Стаур Здрачния. — Копеле си ти, Детелина. Но си моят тип копеле.

Копелето на Стаур. Дотук го бе довела всичката му хитрина.

Чу се трясък и вратите влетяха навътре. Нахлуха воини с вдигнати пред щитове, с насочени напред копия, секири и мечове. Калдер Черния влезе в залата и очите му се облещиха при вида на касапницата.

— Татко! — викна Стаур, наливайки ейл в една от празните чаши. Вдигна я за наздравица. — Ще пийнеш ли нещо? — Той пресуши чашата и я постави на масата в локвата кръв пред главата на краля.

— Какво си направил? — прошепна Калдер.

— Реших да не чакам повече. — Стаур хвана с два пръста едното ухо на Скейл, повдигна главата му от масата и свали огърлицата от главата му. От поклащащия се на края ѝ диамант покапа кръв. Гринуей се изкиска, останалите се нахилиха доволни от свършената работа.

Детелината не мислеше, че някога ще види Калдер изгубил ума и дума. Той погледна към тялото на Прекрасна, после към Детелината и обратно към сина си. Стисна юмруци:

— Някои от съюзниците ни няма да търпят това! Ще има хора, които няма да останат лоялни!

— Не си ли чул? — попита Стаур. — Сега съм приятел с Младия лъв! Няма по-силен съюзник от Съюза. Но ако някой иска да остане верен на чичо ми, така да бъде. — Той облещи влажни очи и оголи зъби. — Да вървят с него при пръстта! — Той преметна огърлицата на врата си, бримките ѝ застанаха накриво, оставиха червени петна по бялата му риза. — Но ще трябва да научат, че времената се менят. Ти също. Сега аз съм крал на северняците.

Калдер беше пребледнял като платно. Но какво можеше да направи? Да убие сина си за това, че беше убил брат му? Стаур е бъдещето на Севера. От самото начало. С всичките натръшкани из залата възрастни воини изглеждаше просто че бъдещето бе настъпило преждевременно. Най-лошият враг на човек са собствените му амбиции, казваше навремето Бетод и ето го сега кървавото доказателство. Двайсетгодишното управление на Калдер бе приключило с един удар на кинжал.

— Мечтата на дядо ти… — прошепна той, сякаш имаше надежда да върне назад времето и развали всичките си грандиозни машинации, довели дотук. Сякаш крал Скейл щеше да се вдигне от мъртвите.

Стаур изсумтя — нещо средно между отегчение и отвращение:

— Хората говорят какво ли не за дядо ми: Бетод това, Бетод онова, но аз дори не съм срещал копелето. — Той примижа от болка, докато вдигаше пострадалия си крак. Облегна го върху гърба на проснатия на масата Скейл. — Сега имам да мисля за собствените си мечти.

Детелината просто стоеше и гледаше, а попилата в ръкава му кръв на Прекрасна изстиваше.

Да живее кралят

Орсо се събуди и протегна ръка в тъмното, но нея я нямаше.

Седна в леглото. Не беше сигурен къде се намираше. Не беше сигурен към кого протегна ръка. Разтри основата на носа си. Сънува ли?

Риккъ се беше върнала в Севера. Савин си беше отишла завинаги. Хората все още се катереха един връз друг в надпревара за вниманието му. Прегръщаха го, ласкаеха го с надеждата да изкопчат нещо от него. Но той беше самотен.

Не помнеше преди да се е чувствал така.

Шум в коридора го откъсна от топлата завивка на самосъжалението. Приглушен вик, дойде някъде от доста далеч. Чу се втори, от по-близко. Шум от забързани стъпки приближи и отмина вратата му. Орсо отметна завивките и стъпи бос на пода. Видя движението на сенки в процепа под вратата, после топката се завъртя и вратата се открехна.

— Да му се не види, майко, никога ли не чукаш?

Тя изглеждаше по кралски великолепно, както винаги, лицето ѝ бе неразгадаема маска на светлината на свещта в ръката ѝ. Беше загърната в халат и със спусната коса. Замисли се дали я беше виждал да напуска спалнята си, без тя да е старателно навита на кок. Но сега висеше до кръста ѝ. Гледката на влетял в спалнята му, обвит в пламъци човек нямаше да вещае по-ясно, че се беше случило нещо извънредно.

— Какво има? — прошепна той.

— Ела с мен, Орсо.

В двореца цареше нетипично за посред нощ оживление. Всички бързаха нанякъде, заети с нищо очевидно. Имаше паника по лицата. Рицар от Дворцовата стража в пълна броня изтрака покрай него с лампа в ръка и плувнало в пот чело.

— Какво става, майко? — попита отново Орсо с пресъхнала уста.

Тя не отвърна, продължи да се носи плавно по мразовития коридор, украсен с вейки и плодчета в чест на настъпващия зимен фестивал. Вървеше така бързо, че се наложи той на няколко пъти да подтичва, за да не изостава.

Пред високите врати на бащината му спалня стояха трима рицари от Дворцовата стража. Застанаха мирно и отдадоха чест на минаващата покрай тях кралица. Един погледна сконфузено за момент Орсо в очите, преди да забие отново поглед в пода.

Около леглото се беше събрала група от хора, всичките облечени в нощници, халати, с разбъркани, щръкнали коси. Потрепващата светлина на свещите освети посърналите, стъписани лица на личните прислужници на краля, на мъже от Висшия съвет. Те се отместиха безмълвно настрани и го пропуснаха покрай себе си до леглото. Орсо имаше чувството, че краката му го носеха от само себе си. Беше изтръпнал, не усещаше тялото си, все едно го бяха изтъркаляли на количка до леглото на баща му. Дъхът му замря, стана все по-бавен и по-бавен и накрая секна.

Спря до леглото и погледна надолу.

Крал Джизал Първи лежеше по гръб със затворени очи и леко отворена уста. Пурпурната завивка беше дръпната до глезените му. Нощницата му беше събрана нагоре и вдигната над гърдите му, излагайки на показ бледото му тяло с тук-там посивели косми, оная му работа, свита и спаружена, залепнала за едното му бедро. Баща му винаги казваше, че личното достойнство е лукс, който един крал не може да си позволи.

Кралският доктор клечеше до леглото, опрял ухо до гърдите на краля. Някой се провря през тълпата, подаде му огледалце и той го поднесе към устните и носа на краля, после извади отнякъде очилата и ги намести на носа си.

— По нищо не личеше да е болен — чу се отнякъде тревожен шепот.

— Вчера разговарях с Негово Величество. Изглеждаше в добро здраве и с бодър дух! — каза друг.

— Какво общо има това? — скастри го някой.

Отново настъпи тишина.

Докторът остави внимателно огледалцето на леглото и бавно се изправи.

— Е? — попита настоятелно лорд шамбелан Хоф, кършейки ръце.

Докторът примига на парцали и поклати глава.

Бремър дан Горст пое така рязко дъх, че той изсвири в широкия му нос.

Архилектор Глокта се свлече още повече в стола си на колела:

— Кралят е мъртъв — промърмори той.

В спалнята се надигна всеобщ стон. Или може би се бе откъснал от гърлото на Орсо, не беше сигурен.

Изведнъж се сети за толкова много неща, които искаше да каже на баща си. Винаги си казваше, че има време, че после ще обсъждат важните неща. Истински важните неща. Но това нямаше да се случи. Времето на баща му не беше безкрайно и той бе пропилял повечето от него в общи приказки. Но дори това беше свършило завинаги.

Усети нечия тежка длан на рамото си. В стискането ѝ нямаше нищо утешително и когато извърна глава, видя до себе си Първия магус. Едното ъгълче на устните му беше повдигнато, можеше почти да мине за усмивка.

— Да живее кралят — каза Баяз.

Благодарности

Както винаги, на четиримата, без които:

Брен Абъркромби, чиито очи подпухнаха от четенето ѝ;

Ник Абъркромби, чиито уши писнаха от слушането ѝ;

Роб Абъркромби, чиито пръсти се протъркаха от прелистване на страниците ѝ;

Лу Абъркромби, чиито ръце изтръпнаха да ме вдигат.

После най-сърдечните ми благодарности:

На всички чудесни и талантливи хора в британското книгоиздаване, които помогнаха трилогията „Първият закон“ да стигне до читателите през всичките тези години, сред които, но не само, Саймън Спантън, Джон Уиър, Джен Макменъми, Марк Стей, Джон Ууд, Малкълм Едуардс, Дейвид Шели, Кейти Спинър и Сара Бентън. След което, разбира се, на всички онези, които помогнаха за сътворението, маркетинга, издаването, публицистиката, илюстрирането и превода.

На художниците, които незнайно как продължават да ми придават класа: Дидие Графе, Дейв Синиър, Лора Брет, Лорън Панепинто, Реймънд Суонланд, Томаз Алмейда, Сам Уебър.

На редакторите в Новата земя отвъд Голямата вода: Лу Андерс, Деви Пилаи, Брадли Енглерт, Бил Шейфър.

На първенците в кръга: Тим и Джен Милър.

На човека с хилядите гласове: Стивън Пейси.

За това, че държа вълка от другата страна на вратата: Робърт Кърби.

На всички писатели, чиито пътища пресякоха моя, било то във виртуалното пространство, в бара, в някои случаи дори на хартия, за помощта, смеха и множеството идеи, които си струваше да открадна. Вие си знаете кои сте…

И най-накрая, но всъщност на първо място:

На Джилиън Редфърн. Защото всеки Джизал знае дълбоко в себе си, че без Баяз е едно нищо.

Големите клечки

Бележити личности в Съюза

Негово кралско Величество Джизал Първи — върховен крал на Съюза.

Нейно кралско Величество Терез — върховна кралица на Съюза.

Принц Орсо — първородният и единствен син на крал Джизал и кралица Терез, престолонаследник и всеизвестен пройдоха.

Хилди — камериер и момиче за всичко при принц Орсо, преди това перачка в бордей.

Тъни — бивш ефрейтор Тъни, понастоящем сводник и съучастник на принц Орсо в гуляите.

Жълтен — обикновен идиот, неотлъчно до Тъни.

Архилектор Санд дан Глокта — Дъртата клечка, най-страховитият мъж в Съюза, глава на Висшия съвет и инквизицията на Негово Величество.

Началник Пайк — дясната ръка на архилектор Глокта, с обезобразено от огън лице.

Лорд шамбелан Хоф — самомнителен пръв придворен угодник, син на бившия лорд шамбелан Хоф.

Лорд канцлер Городетс — многострадален чиновник, в чиито ръце са връзките на кралската кесия.

Лорд маршал Бринт — еднорък, главнокомандващ кралската армия, стар приятел на крал Джизал.

Лорд маршал Ръкстед — старши военен с вкус към отглеждането на бради и разтягането на локуми, женен за Тилде дан Ръкстед.

Полковник Форест — старателен офицер със скромно потекло и с впечатляващи лицеви белези.

Бремър дан Горст — пискливият командир на Дворцовата стража и личен телохранител на крал Джизал, майстор на меча.

Лорд Ишър — лицемерен и доста успешен лорд от Камарата на лордовете.

Лорд Барезин — глуповат лорд от Камарата на лордовете.

Лорд Хюген — педантичен лорд от Камарата на лордовете.

В обкръжението на Савин дан Глокта

Савин дан Глокта — дъщеря на архилектор Глокта и Арди дан Глокта, инвеститор, „кралицата“ на висшето общество, всепризната красавица, съосновател на Слънчевото общество на Адуа.

Зури — незаменимата компаньонка на Савин, бежанка от Юга.

Лисбит — румената прислужница на Савин, отговаряща за грима.

Фрийд — една от многото прислужници на Савин, отговорничка за гардероба ѝ.

Метело — стириянка с лице като тесла, отговаряща за перуките на Савин.

Арди дан Глокта — известната с хапливия си език майка на Савин.

Харун — едрият брат на Зури.

Рабик — стройният и красив брат на Зури.

Хонриг Кърнсбик — Великият машинист, известен изобретател и индустриалец, съосновател на Слънчевото общество на Адуа.

Диетам дан Корт — бележит инженер и строител на мостове, понастоящем губещ пари в прокарването на канал.

Селест дан Хюген — почитателка и потенциална съперница на Савин.

Каспар дан Аринхорм — сприхав специалист по изпомпване на вода от мини.

Тилде дан Ръкстед — клюкарка и съпруга на лорд маршал Ръкстед.

Спилион Суорбрек — писател на евтини романи.

Маджир — фигура от подземния свят, длъжница на Савин.

Полковник Валимир — провалил се офицер от армията, понастоящем дребен съдружник на Савин.

Лейди Валимир — съпруга на полковник Валимир, без всякакво чувство за вкус.

Началник Ризно — началник на инквизицията във Валбек, дебелак с вечно потни длани.

Лорд Пармалт — страдащият от безсъние кмет на Валбек.

Сред Трошачите

Виктарин дан Тюфел — бивш затворник, дъщеря на изпаднал навремето в немилост началник на Монетния двор, понастоящем нанасяща удари в името на обикновения човек.

Колем Сибалт — водач на група Трошачи.

Талоу — кльощав млад Трошач с трагично изражение на лицето.

Гризе — Трошач с пиперлив език.

Муур — Трошач с басов глас.

Гунар (Бика) Брод — бивш стълбар, току-що завърнал се от война в Стирия, но продължаващ битката с вътрешните си демони, женен за Лиди Брод, баща на Мей Брод.

Лиди Брод — изтерзаната съпруга на Гунар Брод, майка на Мей Брод.

Мей Брод — твърдоглавата дъщеря на Гунар и Лиди Брод.

Сарлби — някогашен боен другар на Гунар Брод, сега работник в пивоварна.

Малмър — отговорник в пивоварна, водач на Трошачите във Валбек.

Съдийката — смахнатата предводителка на Подпалвачите.

В Севера

Скейл Желязната ръка — крал на северняците. Брат на Калдер Черния. Чичо на Стаур Здрачния. Някога знаменит воин и пълководец, понастоящем… не.

Калдер Черния — коварният брат на Скейл Желязната ръка, баща на Стаур Здрачния, човекът, който всъщност управлява в Севера.

Стаур Здрачния — Големия вълк, син на Калдер, бъдещ крал и наследник на престола на Севера, известен воин и непоправим задник.

Магуир — един от именитите воини на Стаур, накичен от глава до пети с остриета.

Гринуей — един от именитите воини на Стаур, специалист по ехидните усмивки.

Джонас Детелината — някога известен като Джонас Стръмното, предполагаемо добър боец, понастоящем смятан за двуличен безделник.

Прекрасна — втори на Калдер Черния, именит воин със сухо чувство за хумор.

Грегун Празноглавия — главатар от Западните долини, баща на Гвоздея.

Гвоздея — син на Грегун Празноглавия, страховит воин.

В протектората

Кучето — главатар в Уфрит и известен воин, баща на Риккъ.

Риккъ — страдащата от припадъци дъщеря на Кучето, благословена или проклета с дългото око.

Изърн-и-Файл — предполагаемо побъркана планинка, за която се знае, че познава всички пътища.

Коул Тръпката — страховит именит воин с метално око.

Червената шапка — един от пълководците на Кучето, известен с червената си качулка.

Оксел — един от пълководците на Кучето, известен с лошите си обноски.

Сухара — един от пълководците на Кучето, известен с нерешителността си.

В Англанд

Финри дан Брок — временен губернатор на Англанд, ненадминат пълководец.

Лео дан Брок — Младия лъв, син на Финри дан Брок, бъдещ лорд губернатор, дързък, но безразсъден.

Юранд — най-добрият приятел на Лео дан Брок, вглъбен в себе си, с чувствителна натура.

Глоуард — изключително едър приятел на Лео дан Брок.

Антоп — известен като женкар, приятел на Лео дан Брок.

Барнива — приятел на Лео дан Брок със спорно мнение за войната.

Джин Бързея — добродушен северняк и приятел на Лео дан Брок.

Ритър — лековерен приятел на Лео дан Брок.

Лорд Мъстред — възрастен лорд от Англанд с брада, но без мустаци.

Лорд Кленшър — възрастен лорд от Англанд с мустаци, но без брада.

В ордена на магусите

Баяз — Първият магус, легендарен магьосник, спасителят на Съюза и основателят на Висшия съвет.

Йору Сулфур — бивш чирак на Баяз, небиещ на очи с изключение на различните си по цвят очи.

Пророкът Калул — бивш Втори магус, понастоящем заклет враг на Баяз. Предполагаемо убит от демони и автор на хаоса в Юга.

Коунийл — Третият магус, вълнува се само от собствената си, неизвестна никому работа.

Закаръс — Четвъртият магус, движещ нещата в Старата империя.