Срещата се провеждаше в стая без прозорци.

Да, стаята бе с правоъгълна форма и нямаше прозорци, тъй като нямаше външни стени. Тя бе разположена в друга, по-голяма, квадратна. Която на свой ред бе разположена в още по-голямо осмоъгълно помещение. Това своеобразно гнездо от стаи образуваше командния център на Блок S2 в Центъра за изтърпяване на наказания „Минерва“ в Уинсън, Мисисипи. Заедно със съседния Блок S1 това бяха двете най-строго охранявани места в целия комплекс. Стените им наподобяваха концентричните кръгове, гарантиращи отбраната на средновековните замъци. Те бяха проектирани така, че да бъдат непробиваеми. Отвън, дори да бъдат атакувани от най-отчаяни бойци. И отвътре, дори по време на затворнически бунт.

Сигурността бе важен фактор, но помещението бе избрано заради своята изолираност. То предоставяше възможност всичко казано тук да остане в абсолютна тайна. Защото останалата част от Блок S2 бе празна. Нямаше надзиратели. Нямаше административен персонал. Нямаше и затворници. В нито една от сто и двайсетте килии. И нямаше нужда от затворници. Не и по начина, по който се управляваше затворът. Този прогресивен подход бе повод за голяма гордост. И медийна слава.

В стаята имаше шестима мъже и това бе третата тайна среща, която провеждаха тук за последната седмица. Те бяха насядали около дълга, тясна маса, а до чисто бялата стена стояха два празни стола. Мебелите бяха от яркосин поликарбонат. Всички те бяха изработени по калъп, по един-единствен калъп, така че да няма шевове, съединения и прочее. Формата и материалът ги правеха много издръжливи. Цветът гарантираше, че евентуални отчупвания, нащърбвания и други щети лесно ще бъдат забелязани. Мебелите бяха практични. Но неособено удобни. Те бяха наследство от предишната администрация.

Трима от мъжете в стаята носеха костюми. Бруно Хикс, главният изпълнителен директор и съосновател на „Минерва“, седеше начело на масата. Деймън Брокман, главният административен директор и също съосновател, седеше отдясно на Хикс. До Брокман се бе настанил Къртис Ривърдейл, главният надзирател на затвора. До Ривърдейл седеше мъж в униформа, последният от тази страна на масата. Това бе Род Моузли, началникът на полицейското управление в Уинсън. От другата страна, вляво от Бруно Хикс, седяха двама мъже, които наближаваха трийсетте. И двамата бяха с черни тениски и джинси. Единият имаше счупен нос, насинени очи и чело, осеяно с тъмнолилави отоци. Лявата ръка на другия лежеше в презраменна превръзка. И двамата избягваха да срещат погледите на останалите.

— Има ли проблем, или пък няма? — Брокман сви рамене. — Някой може ли да каже със сигурност? Не. В такъв случай продължаваме съгласно плана. Залозите са прекалено високи, за да започнем да се страхуваме от собствената си сянка.

— Не! — Ривърдейл поклати глава. — Според мен, ако има вероятност да се сблъскаме с проблем, значи със сигурност имаме проблем. Сигурността е на първо място. Би трябвало…

— Би трябвало да научим повече — каза Моузли. — И да вземем информирано решение. Ключово в случая е да разберем дали онзи тип е погледнал в плика. Това е най-важното.

Никой не каза нито дума.

— Ей? — Моузли протегна дългия си крак под масата и изрита мъжа със счупената ръка. — Събуди се. Отговори на въпроса.

— Остави ме да се съвзема — отвърна пострадалият, като потисна прозявката си с усилие. — Шофирахме цяла нощ, за да стигнем до Колорадо. А после пак шофирахме цяла нощ, за да се върнем тук.

— Стига си хленчил! — Моузли го подритна отново. — Кажи! Той погледнали в плика?

Мъжът се взря в стената.

— Не знаем.

— Не е сигурно, че е погледнал в плика — обади се Ривърдейл. — Но ако е погледнал, трябва да знаем дали е разбрал какво вижда. И какво смята да направи.

— Няма значение дали е погледнал в плика, или не е — каза Брокман. — Дори да е погледнал, какво? Това не му дава и най-беглата представа какво става.

Ривърдейл поклати глава.

— Споменава се петък, десет часът. Много ясно. Дата, час, място.

— И какво толкова? — Брокман вдигна ръце. — Петък е ден за веселие и купони. В това няма нищо подозрително.

— Но снимката беше там. — Ривърдейл размаха пръст при всяка сричка. — Двайсет на двайсет и пет. Невъзможно е да я е пропуснал.

— Отново повтарям, това не означава нищо. — Брокман се облегна на стола си. — Не и ако той не дойде тук. Ако изобщо се появи в петък. А дотогава всичко ще е наред. Ние подготвихме нещата много внимателно.

— Не е така. Как бихме могли да направим добър избор? Разполагахме само с девет кандидати.

Устните на Моузли се разтеглиха в усмивка.

— Каква ирония, не мислите ли? Този, когото избрахме, всъщност е невинен.

— Не бих го нарекъл ирония — намръщи се Ривърдейл. — И не бяха девет, а само пет. Останалите имаха семейства. Което ги правеше неподходящи.

— Девет? — възкликна Брокман. — Пет? Броят няма значение. Важен е само резултатът. А резултатът е достатъчно добър. Дори онзи да се появи, докъде ще стигне? В най-добрия случай на трийсетина метра.

— Не е нужно да идва. Може да го види по телевизията. Онлайн. Да прочете във вестниците.

— Главният надзирател е прав — каза Моузли. — Може би е по-добре да не привличаме много внимание този път. Дали да не отменим поканите за медиите? И да се оправдаем с някоя глупост от рода на „проявяваме уважение към личния живот на затворниците“ или нещо подобно.

— Не е необходимо — поклати глава Брокман. — Смяташ ли, че този бедняк има телевизор? Компютър? Абонамент за „Ню Йорк Таймс“? Той е някакъв скитник, за бога! Стига си търсил проблеми. Всичко е наред.

Хикс потропа с пръсти по масата.

— Медийното отразяване е добро за компанията. Винаги търсим реклама. Ако променим тази политика сега, ще привлечем излишно внимание. Ще накараме хората да заподозрат, че нещо не е наред. И все пак мисля, че трябва да разберем със сигурност. Погледнал ли е, или не? — Хикс се обърна към мъжете с тениските. — Някакви предположения? Тук няма правилен или неправилен отговор. Станалото — станало. Наясно сме с това. Кажете ни какво смятате.

Мъжът със счупения нос си пое дълбоко дъх през устата.

— Мисля, че погледна.

— Мислиш? — попита Хикс. — Но не си сигурен?

— Не напълно.

— Добре. Къде беше пликът?

— В чантата.

— А къде беше чантата?

— На земята.

— Ти ли я остави там?

— Исках ръцете ми да бъдат свободни.

— Къде беше чантата, когато колата пристигна? — продължи с въпросите Хикс.

Мъжът със счупената ръка отвърна:

— На земята.

— На същото място?

— Откъде да знам? Не бях там, когато Робърт я е оставил на земята. А когато я взех, Робърт беше в безсъзнание.

Хикс замълча, след което кимна:

— Добре. Колкото време онзи скитник е бил сам с чантата ли?

— Нямам представа. Едва ли е било много. Две минути… максимум.

— Това означава, че е напълно възможно да е погледнал вътре — заключи Хикс. — Или най-малкото, да е надзърнал.

— Така е — съгласи се мъжът със счупения нос. — Не забравяйте, че освен това чантата беше разкъсана. Как се е случило? И защо? Не сме го направили ние.

Брокман се приведе напред.

— От думите ви разбирам, че на мястото е царяла страшна бъркотия. Пълен хаос. Чантата вероятно се е скъсала случайно. Не бива да отдаваме голямо значение на този факт. Другите двама, които изпратихме, не са докладвали, че някой е проверявал съдържанието на чантата.

— Те изобщо не са докладвали — обади се мъжът със счупената ръка. — Нямаме представа къде са.

— Вероятно пътуват насам — каза Брокман. — Може да имат проблеми с телефона. Ако имаше нещо притеснително, щяха да намерят начин да ни уведомят.

— И никой не е споменал нищо на полицията — каза Моузли. — Разговарях вече няколко пъти с началника. Което би трябвало да означава нещо.

— Мисля, че е погледнал в плика — заяви мъжът със счупения нос.

— Трябва да отменим събитието — каза Ривърдейл.

— Това е най-глупавото нещо, което съм чувал — отвърна Брокман. — Не ние определихме датата. И не ние определихме часа. Съдията го направи, когато подписа заповедта за освобождаване. И вие го знаете. Опитаме ли да протакаме нещата, ще пратят инспектори и ще загазим здравата. Знаете какво означава това за нас. Със същия успех можем да се гръмнем в главите още тук и сега.

— Добре, добре, няма да отлагаме — намръщи се Ривърдейл. — Но трябва да се върнем към първоначалния план. Отклонението от него винаги води до грешка.

— Това би трябвало да реши петъчния проблем. Ако има такъв. Но тогава няма да можем да се измъкнем от по-големия проблем, който имаме тук. Ситуацията, в която се намира Карпентър.

— Още в самото начало ви казах, че решението на проблема е съвсем просто. Куршум в тила. Готов съм да се заема, ако не ви стиска.

— Имаш ли представа какво ще ни струва това? Колко пари ще загубим?

— Ще загубим нещо много повече от пари, ако онзи човек навърже нещата.

— И как ще го направи?

— Като дойде тук. Сам каза, че може да го направи. Ще дойде тук и ще започне да копае. Той е военно ченге. В кръвта му е.

— Напуснал е военната полиция преди години — уточни Моузли. — Така ми каза началникът на полицията.

Хикс потропа с пръсти по масата.

— Какво друго знаем?

— Почти нищо. Няма шофьорска книжка. Няма данни за месторабота, поне според данъчната служба. И поне откакто е напуснал армията. Не ползва социални медии. Не разполагаме с актуална снимка. Той е скитник. Малко тъжно, но това е истината. Според мен нямаме основание да се притесняваме.

— Бедняк или милионер — каза Брокман, — що за откачалка ще пропътува половината страна, защото е прочел някакви документи и е видял напълно невинна снимка?

— Мислете си каквото искате, но аз продължавам да се тревожа — заяви Ривърдейл. — Всеки път, когато се срещнем тук, решаваме, че ситуацията е под контрол. И всеки път се оказва, че грешим. Ами ако пак грешим?

— Не грешим! — Брокман удари с длан по масата. — Справихме се с всеки проблем, с който се сблъскахме. В деветдесет и девет процента от случаите.

— Деветдесет и девет. А не сто.

— Животът не е съвършен. Понякога се налага да изхвърлим парчетата от счупената чаша. Което направихме. Установихме изтичането на информация. Решихме проблема по начин, който всички одобрихме. Разбрахме за липсващия плик. И си го върнахме по начин, който всички одобрихме.

— След което някакъв непознат е надникнал в него.

— Възможно е. Не знаем със сигурност. Но трябва да признаете, че е малко вероятно. Той не е казал на ченгетата. Категорични сме за това. Не е казал нито на Федералното бюро за разследване, нито на Управлението на затворите. В противен случай щяхме да разберем. Смятате ли, че е разбрал всичко, след като е държал плика в продължение на няколко секунди? Защо му е да пази всичко в тайна? Какво ще направи? Ще ни изнудва? Наистина ли очаквате да измине близо две хиляди километра преди петък? Стига де!

— Господа! — Хикс отново потропа по масата. — Достатъчно! Ето моето решение. Няма как да разберем дали онзи човек е погледнал в плика. Малко вероятно е да го е направил, затова не бива да изпадаме в паника. Особено предвид обстоятелствата. Но същевременно трябва да бъдем предпазливи. Онзи тип лесно се забелязва, нали?

Мъжът със счупения нос кимна.

— Определено. Няма как да го пропуснеш. Метър и деветдесет и три. Сто и десет килограма. Небръснат, мърляв.

— Не забравяйте, че пострада доста — добави мъжът със счупената ръка. — Лично се погрижих за това.

— Трябваше да го убиеш — каза Брокман.

— Мислех, че е мъртъв.

— Трябваше да се увериш.

— Как? Направете така, че да прилича на нещастен случай. Това бяха заповедите ни за другите двама. Реших, че се отнасят и за него. Нямаше как да мине за нещастен случай, ако бях пуснал куршум главата му.

— Достатъчно! — Хикс изчака всички да замълчат. — Ето какъв е планът. Ще установим система за наблюдение. Тя ще работи денонощно. От днес до събота. Стъпи ли кракът му в нашия град, ще го чакаме. А тук няма защо да се притесняваме дали смъртта му ще настъпи в резултат на нещастен случай, или не.

Джак Ричър пристигна в Джерардсвил, Колорадо, в понеделник сутринта, два дни преди хората от „Минерва“ да проведат третата си тайна среща. Той се качи на автостоп при шофьор на камион, който превозваше люцерна за някаква ферма южно от града. Което наложи Ричър да измине пеша последния километър и половина. Разходката бе приятна. Времето бе топло, но не горещо. По безбрежно синьото небе се носеха бели облачета. Въздухът бе кристалночист. Земята бе равна, зелена и плодородна, докъдето стигаше погледът. Поливни съоръжения бележеха границите на нивите, а между тях безброй стъбла и листа с всякакви цветове и размери се издигаха към слънцето. Планински склонове се извисяваха на хоризонта вляво. Те се издигаха рязко от земята, без никакви по-ниски предпланини или заоблени хълмове, и върховете им, покрити със сняг, прорязваха небосвода като зъбите на трион.

Ричър продължи, докато накрая излезе на главната улица на градчето. Тя продължаваше по-малко от километър, преди магазините и офисите да отстъпят пред жилищните квартали. Сградите в центъра не се отличаваха по размери. Всичките бяха двуетажни, построени в сходен стил. Възрастта им също бе сходна — краят на XIX век, ако се съдеше по датите, изписани над входните врати, — а това създаваше усещането, че човек е попаднал назад във времето. В епоха, когато хората са ценили занаятчийските умения, майсторския труд, изящната изработка. Това бе очевидно. Всички фасади бяха от мрамор, гранит или някакъв друг камък. Богатата дърворезба около вратите и прозорците бе покрита с позлата. И безупречно поддържана във всяко едно отношение. Ричър оценяваше по достойнство това, което виждаше. Но не бе дошъл в градчето, за да се възхити на архитектурата му. Той бе дошъл тук, за да посети музея му.

Предишния ден в една закусвалня Ричър бе попаднал на местен вестник, който някой бе забравил. В него бе открил статия за зъболекар и металдетектор. Въпросния детектор зъболекарят получил като подарък по случай пенсионирането си. Своеобразна шега, основана на умението му да открива пломби, поставени от други зъболекари, и да настоява да ги смени. Както и да е, човекът решил да запълни свободното си време, като стане археолог аматьор. И тъй като бил обсебен от Гражданската война, решил да посети няколко места, където са се водили сражения. Големи и малки. Известни и неизвестни. В Пий Рийдж, Арканзас, бившият зъболекар открил останки от артилерийско оборудване и други артефакти. В крайна сметка находките прераснали в пътуваща изложба, посветена на еволюцията във военната тактика на Съюза. Именно това привлече вниманието на Ричър. Джерардсвил бе един от градовете по маршрута на изложбата. И тъй като той се намираше само на няколко километра от него, реши да я посети.

Ричър се отби в едно кафене, покрай което минаваше, изпи чаша кафе и пристигна в музея малко преди обед. И не си тръгна, докато изложбата не затвори. Наложи се една от уредничките да го помоли да напусне. Тя се казваше Александра. Двамата заобсъждаха изложбата. А после насочиха разговора към ресторантите в града и накрая се озоваха в един от тях. Александра избра непретенциозно място с груби дървени маси. Дълги пейки. Проскърцващи дъски на пода. Стари грамофонни плочи по стените. Но храната пристигна бързо. Порциите бяха обилни. Цените бяха ниски. Точно както Ричър обичаше.

Докато се хранеха, двамата разговаряха за музика, затова решиха да отидат в бар. Той бе малък. Интимен. Сумрачен. С музика на живо. Групата свиреше блус, предимно кавъри на Меджик Слим и Хаулин Улф. Ричър одобри избора им. Александра поръча две бири и докато отпиваха от тях, разговорът тръгна в нова посока. Съвсем различна посока. Към апартамента на Александра.

Тя живееше над един магазин близо до главното кръстовище в града. Апартаментът й бе малък. Издържан в минималистичен стил. Почти нямаше мебели или картини. Но имаше хладилник, в резултат на което двамата с Ричър изпиха по още една бира. Александра пусна аудиоуредбата, за да послушат още музика. Апартаментът имаше и спалня. Когато Ричър и Александра стигнаха до нея, забравиха за всичко останало.

На другия ден музеят отваряше в десет, затова Ричър и Александра останаха в леглото до последната възможна минута.

Те останаха в леглото, но това не означаваше, че прекараха цялото си време в сън. Александра знаеше, че не разполага с много време, но въпреки това си взе бърз душ. Тя прецени, че е разумно след активната дейност, на която се бяха отдали. Ричър приготви кафе. После Александра го целуна за довиждане и забърза към храма на историята, на който се бе посветила. Ричър си взе далеч по-продължителен душ, след което слезе по стълбите и се озова на улицата. Мислите му бяха ангажирани с близкото бъдеще. Той спря за миг, за да се наслади на планинските хребети. И тогава видя една жена да върви към него. Тя крачеше по отсрещния тротоар и почти бе стигнала кръстовището. Надписът НЕ ПРЕМИНАВАЙ светеше. На другия ъгъл стоеше мъж и чакаше сигналът да се смени. В северна посока се движеше автобус, който щеше да мине между двамата.

Жената, която шофираше автобуса, видя само смътно движение.

Нещо неясно, размазано. Долу и вдясно. Нещо с кръгла форма. То заподскача по асфалта и описа четвърт окръжност. Приличаше на пъпеш, завързан с въженца, заяви тя на психолога, когото посети на следващия ден. Само че не беше пъпеш. А глава. Човешка глава. Женска. На няколко сантиметра от предното стъкло. Ей там. Озарена от ярката слънчева светлина, а това й придаваше бледност като на призрак. После изчезна. Но не защото жената зад волана затвори очи и когато ги отвори, видението бе изчезнало. Не защото това бе илюзия, колкото и да й се искаше да е така. А защото главата продължи да описва полукръг. По земята. Пред автобуса.

А после изчезна под него.

Жената рязко изви волана наляво. После натисна спирачката с цялата си тежест. Без колебание. Без паника. Тя бе добре обучена. Беше опитен шофьор. Но въпреки това закъсня. Чу гумите да свирят. Чу пътниците да пищят. Усети сблъсъка. Посредством волана. Леко, приглушено вибриране по твърдия пластмасов пръстен на волана. Сякаш бе минала през улична шахта. Или бе ударила клон. От друга страна обаче, асфалтът няма кости, които да се счупят с пукот. Дървото няма органи, които да се разкъсат и да закървят.

Жената затвори очи и положи огромни усилия да не повърне. Тя знаеше какво ще види на улицата. Преди години един самоубиец се бе хвърлил пред автобуса й. Такива бяха рисковете на професията.

Мъжът на отсрещния тротоар видя много повече. Той видя автобуса, който се движеше на север. Видя жената, която пристигна на югоизточния ъгъл на кръстовището. Защото нищо не препречваше погледа му. Той стоеше достатъчно близо, за да се превърне в надежден свидетел. Показанията му гласяха, че жената е изглеждала притеснена. Нервна. Мъжът заяви, че е видял как тя поглежда часовника си. Отначало решил, че бърза за някъде. Жената обаче не бързала. Тя спряла. Останала на място — макар да потрепвала нервно, — докато автобусът почти се изравнил с нея. Докато не останала никаква възможност шофьорът да натисне спирачките или да извие волана.

И тогава се хвърлила под колелата.

Жената сама се хвърлила. Свидетелят бе категоричен. Не, не се спънала. Не паднала. Направила го напълно съзнателно. Проличало си по момента, който избрала. По ускорението, което придобило тялото й. По посоката, в която тръгнало то. По траекторията, която следвало. Не било възможно това да е нещастен случай. Жената го направила нарочно. Свидетелят не виждаше друго обяснение.

Единственият, който видя цялостната картина, бе Ричър. Зрителното му поле бе абсолютно чисто, освен това зрителният му ъгъл бе далеч по-широк. Той видя жената и мъжа, които чакаха да пресекат в различни посоки. Видя и третия човек. Мъж. Около един и седемдесет и осем. Слаб и жилав. Облечен в сив суичър с качулка и джинси. Застанал от същата страна на кръстовището като жената. На не повече от два метра и половина от нея. На една крачка от бордюра. Мъжът стоеше напълно неподвижен.

Той бе избрал мястото много внимателно. Това бе очевидно. Намираше се достатъчно близо до пешеходната пътека, затова не привличаше внимание като човек, който се шляе безцелно. В същото време бе достатъчно далече от жената, за да не бъде свързан по никакъв начин с нея. И все пак той стоеше достатъчно близо, та когато автобусът приближи, да направи две крачки и да застане до жената. Движенията му бяха плавни. Грациозни. Той приличаше повече на сянка, плъзнала се по тротоара. Жената изобщо не забеляза, когато непознатият се появи до нея. Изобщо не забеляза, когато кракът му застана пред глезена й.

Мъжът постави длан върху гърба й, точно между лопатките, и я бутна. Движението му бе едва забележимо. Икономично. Нищо драматично. Нищо, което повечето минувачи да забележат. Но напълно достатъчно за неговите цели. Това бе сигурно. Нямаше опасност жената да политне напред и да се блъсне в предницата на автобуса. Нямаше опасност жената да се отърве с няколко фрактури и мозъчно сътресение. Кракът на мъжа се погрижи за това. Той попречи на жената да използва собствените си крайници. Кракът на мъжа я накара да се завърти, без да помръдне глезени, и да размаха ръце. А това гарантираше, че тя ще се просне хоризонтално на земята.

Ударът в гърба изкара въздуха от тялото на жената. Това бе последният й дъх. Защото половин секунда по-късно предното колело на автобуса премаза корема й и го сплеска.

Автобусът спря под ъгъл спрямо тротоара, сякаш бе откраднат от някой пияница и после изоставен, когато това уж невинно забавление бе започнало да губи своята невинност. Предницата на автобуса блокираше част от кръстовището. Ричър видя как номерът на автобуса, изписан на електронното табло над вратата, изчезва, заменен от ПОВИКАЙТЕ ПОЛИЦИЯ! Той видя и краката на мъртвата жена. Те се подаваха изпод автобуса почти по средата между предните и задните колела. Едната й маратонка бе изхвръкнала. Мъжът, който я бе блъснал, извади от задния джоб на джинсите си черна найлонова торба за боклук. Отвори я. Приклекна до босия крак на жената. Пъхна ръка под автобуса. Хвана нещо и го извади. Ричър видя, че това е чантата на жената. Мъжът я прибра в торбата за боклук. Изправи се. Оправи качулката си. И тръгна бавно и спокойно на юг, за да се скрие от погледите на всички наоколо.

Ричър хукна към автобуса и прекоси улицата по диагонал. Тротоарът започваше да се изпълва с хора, които излизаха от магазините, кафенетата и офисите, за да огледат тялото. Един мъж с костюм дори спря колата си и излезе, за да види по-добре. Никой обаче не обръщаше внимание на мъжа с качулката. Той вече бе достигнал периферията на тълпата. Ричър разбута зяпачите, за да си проправи път, и дори запрати един от тях по задник на земята. Мъжът с качулката остави зад гърба си и последния минувач. След което ускори крачка. Ричър го последва, като също забърза. Разблъска няколко души и хукна отново. Мъжът бе на двайсетина метра пред него. Ричър съкрати разстоянието на петнайсет метра. Четиринайсет… Тогава мъжът с качулката чу стъпките за гърба си. Погледна през рамо. Видя Ричър да го следва. И хукна, като продължаваше да стиска в ръка торбата за боклук. Той пъхна другата си ръка под качулката. Натисна уреда в дясното си ухо. Излая две-три изречения, след което свърна в уличката, появила се от лявата му страна.

Ричър продължи да тича, докато не се озова на половин метър от началото на пресечката. Тогава спря. Ослуша се. Не чу нищо, затова приклекна, пристъпи напред и надзърна зад ъгъла. Предполагаше се, че ако мъжът със суичъра е въоръжен, ще насочи пистолета си на нивото на главата му. Ако имаше нож, щеше да замахне към корема му. Но Ричър не регистрира заплаха. Не забеляза реакция. Затова се изправи и пристъпи напред.

Тази задна уличка се оказа най-чистата, по която той някога бе ходил. Стените на околните сгради бяха от светли тухли. Те изглеждаха нови, а зидовете — равни. Нямаше нито един счупен прозорец на първия етаж. Аварийните стълби бяха боядисани наскоро. От двете страни бяха подредени контейнери за боклук. При това на равно разстояние един от друг. Някои бяха зелени. Някои сини. Всичките имаха капаци. Никой не преливаше от смет, по земята също не се търкаляха боклуци.

Мъжът с качулката бе на десетина метра пред Ричър. Той бе опрял гръб на стената вляво. Изглеждаше напълно спокоен, а торбата за боклук лежеше в краката му. Ричър пристъпи към него и скъси разстоянието до шест метра. Тогава мъжът повдигна суичъра си. В колана му бе мушнат масивен черен пистолет.

— Спри! — каза той. — Това е достатъчно близо!

Ричър не спря. И съкрати разстоянието до три метра.

Мъжът постави ръка върху дръжката на пистолета.

— Спри! — повтори той. — Да ти виждам ръцете! Не е нужно някой да пострада. Трябва да поговорим.

Ричър съкрати разстоянието до малко повече от метър.

— Още някой — уточни той.

— Какво? — възкликна мъжът.

— Някой вече пострада. Жената, която бутна. Трябваше ли да го правиш?

Мъжът отвори уста, без да изрече нито дума.

— Легни на земята — нареди Ричър. — Ръцете на тила, пръстите сплетени.

Мъжът не реагира.

— Може би няма нужда още някой да пострада — каза Ричър. — Под „още някой“ имам предвид теб. Всичко зависи от следващите ти действия.

Мъжът посегна към пистолета. Беше бърз. Но недостатъчно бърз. Ричър сграбчи китката му я изви надясно, при което го завъртя с лице към стената.

— Спри! — Гласът на мъжа затрепери изведнъж. — Чакай! Какво правиш?

— Проверявам дали ти харесва — отвърна Ричър. — Няма автобус, но пък има тухли. Те би трябвало да свършат работа.

Ричър пусна китката му. Вдигна ръка. Постави я между лопатките на мъжа. И го блъсна. Мощно. Жестоко. Яростно. Много по-силно от необходимото. Мъжът с качулката направи опит да избегне сблъсъка, но нямаше никакъв шанс. Силата, която го запрати в стената, бе огромна. Лицето му се удари в тухления зид и той се свлече на земята, сякаш костите в краката му изведнъж се бяха разтопили. От раните на челото му потече кръв. Носът му бе счупен. Имаше голяма вероятност да се задуши. Или да се удави в собствената си кръв.

Ричър не се интересуваше от крайния резултат.

Първоначалното намерение на Ричър бе да хване мъжа със суичъра и да го върне при автобуса. Там щеше да изчака пристигането на полицията. Но когато взе черната торба, той спря. В нея бе чантата на жената. И нещо в тази чанта бе довело до убийството й. Ричър бе работил като военен следовател в продължение на тринайсет години. Старите навици умират трудно. Освен това той не чуваше сирени. Все още. Което означаваше, че разполага с малко време.

Ричър взе пистолета, който мъжът бе изпуснал, и го мушна в колана си. После подпря пребития на стената и пребърка джобовете му. Както очакваше, в тях не откри никакъв документ, който да съдържа име или адрес, но попадна на връзка ключове. Ричър избра най-острия от тях и го заби два пъти в черната торба, при което откъсна две широки, неравни ивици найлон. Той ги нави около ръцете си и извади чантата. Тя бе квадратна, с размери четиресет и пет на четиресет и пет сантиметра, изработена от изкуствена кожа, бежова на цвят, с дълга, тънка презрамка и две обикновени дръжки. Едната й страна бе опръскана с кръв. Затваряше се с цип. Ричър я отвори. Първото, което извади, бе портмонето на жената. В него откри шофьорска книжка, издадена в Мисисипи на името на Анджела Сейнт Врейн, и адрес в градче, наречено Уинсън. Плюс три банкноти от по един долар. Куп касови бележки от супермаркет и дрогерия. Снимка на Анджела в компанията на малко момиченце. На около три годинки. Семейната прилика бе очевидна. Майка и дъщеря. Не можеше да има никакво съмнение.

Ричър остави портмонето на земята и продължи да рови в чантата. Извади от нея ламинирана карта, окачена на син шнур. Вероятно служебен пропуск. Според него Анджела работеше в някакъв затвор. Мястото се наричаше Център за изтърпяване на наказания „Минерва“ и също се намираше в Уинсън, Мисисипи. Ричър откри още четка за коса, гримове и лични вещи. Плюс ключодържател с три ключа. И плик. Най-обикновен кафяв хартиен плик за писма. Той обаче бе адресиран до друг човек. Също жител на Уинсън, Мисисипи. Името му бе Дани Пийл. И пликът бе отворен.

В него имаше черно-бяла фотография — портретна снимка — и купчина документи. Снимката бе на млад мъж. Лицето му бе слабо и измъчено, а косата му — подстригана съвсем късо. И то съвсем скоро преди да е направена снимката, помисли си Ричър, ако се съдеше по бялата кожа, която прозираше под късата коса. Вниманието му бе привлечено от погледа на младия мъж. Очите му бяха разположени близо и бяха широко отворени, издавайки едновременно страх и объркване. Ричър забеляза още нещо необичайно. Висулката на едното му ухо липсваше. На лявото. Сякаш меката част на ухото бе срязана. Ръбът на раната бе прав, леко зачервен, а по врата му минаваше белег, който се скриваше под тила му. Направено е с прав бръснач, помисли си Ричър. Някой е замахнал към врата на хлапето, но то явно се е извърнало и е избегнало удара. Не е било достатъчно бързо, за да се отърве невредимо. Но пък е било достатъчно бързо, за да оцелее. И това е нещо, помисли си Ричър. Може би.

Документите бяха разделени на две групи. Първата носеше печата на Управлението на затворите в Мисисипи и разказваше историята на човек на име Антон Бегович. Или поне живота му като възрастен. Бегович загазил, когато бил на осемнайсет. Обвинили го в кражба с взлом. Свързали го с куп други престъпления. Обвиненията се трупали едно след друго и накрая той се озовал зад решетките. Привидно неизбежна прогресия. В затвора нещата се влошили. След три години Бегович се озовал в самостоятелна килия. И останал там седем години. Втората група документи преобръщаше живота му на сто и осемдесет градуса.

Промяната съвпадаше с преминаването на управлението на затвора в ръцете на „Минерва“. Работодателя на Анджела. Бегович се върнал при останалите затворници. Поведението му се подобрило. „Минерва“ предложила Бегович да бъде освободен предсрочно. Частен детектив свидетелствал, че е получил самопризнания от бивш затворник, който на смъртното си легло заявил, че е извършил престъпленията, приписани на Бегович. Полицаят, разследвал случая, се самоубил преди десетина години, след като затънал в дългове от хазарт. Случаят стигнал до съдебната зала и съдията наредил Бегович да бъде освободен. Това щеше да се случи съвсем скоро. Според последния документ Бегович трябваше да излезе на свобода в десет сутринта този петък.

Ричър върна в плика снимката и документите. И го прибра в чантата при останалите вещи на Анджела. Дръпна ципа на чантата и я върна в черната торба за боклук. Накрая размота ивиците найлон от ръцете си и ги напъха в джоба. После се замисли върху съдържанието на плика. Върху трагичната история на един невинно осъден. Какво общо имаше това с Анджела? Което го наведе на мисълта за друга трагична история. За момиченцето от снимката в портмонето. Дъщерята на Анджела. Която щеше да порасне без майка.

В началото на уличката се появи кола. Черен седан. Лъскав. Елегантен. Беемве. Ричър позна синьо-бялата емблема на капака. Той бе прочел някъде, че тя символизира небе и облаци. И свързва компанията с нейните корени като производител на самолетни двигатели. Ричър нямаше представа какъв модел е колата. Той не се интересуваше от тези неща.

Колата продължи напред. Зад волана седеше мъж със сив суичър. Той намали скоростта, свали прозореца и каза:

— Дръж ръцете така, че да ги виждам. И направи крачка встрани.

Ричър не помръдна.

Шофьорът изключи от скорост и форсира двигателя. После натисна педала на газта два пъти, три пъти, изчака ревът на мотора да заглъхне и повтори:

— Казах да отстъпиш встрани.

Ричър не помръдна.

Колата бе на три метра от него и на два и половина от стената. Онзи тип продължаваше да лежи в безсъзнание на една педя от краката му. Явно бе приятел на шофьора. Което обясняваше защо шофьорът настоя Ричър да направи крачка встрани. За да не нарани и двамата.

Ричър не помръдна.

Колата потегли бавно. Шофьорът завъртя леко волана и продължи напред, докато разстоянието между Ричър и предната броня не стана малко повече от метър. Тогава шофьорът изправи волана и натисна газта. Колата полетя напред. Шофьорът придържаше волана с дясната си ръка. С лявата хвана дръжката на вратата. Той отвори вратата докрай и я задържа така, сякаш бе средновековен рицар на кон, който се опитва да блъсне своя противник с щита си. Да го събори на земята. Или най-малкото, да го накара да напусне позицията, в която се намира в безопасност.

Ричър не отстъпи назад. Вместо това направи крачка напред. Към колата. Вдигна коляно и заби възглавничките на стъпалото си във вратата. Вложи цялата си сила в този ритник. Цялата си тежест. Ударът попадна в центъра на вратата. Ламарината хлътна, проскърца и се деформира. Вратата се затвори рязко. Колата профуча покрай Ричър, след което поднесе надясно. Шофьорът се бореше с волана. Натисна силно спирачката, но закъсня. Предният десен калник се заби в контейнер за боклук, разположен на отсрещната страна на уличката. Фарът се пръсна на парчета. Шофьорът включи на задна и отново даде газ. Завъртя волана и колата отново поднесе за миг, след което продължи по права линия. Задният й ляв ъгъл се изравни с краката на Ричър. Мъжът на земята нямаше да пострада. Той лежеше в безопасност под задната броня. Ричър обаче нямаше да се измъкне. Не и при този ъгъл. Той щеше да бъде размазан в стената.

Ричър обаче се хвърли напред, претърколи се веднъж, след което се изправи. Колата се блъсна в стената. Посипа се счупено стъкло. Парчетата покриха гърдите и корема на мъжа, който още не бе дошъл на себе си. Те обаче не бяха достатъчно остри, за да пронижат дрехите му. А ударът не бе достатъчно силен, за да не позволи на колата да помръдне.

През цялото това време шофьорът не се бе надигнал от седалката си. Това бе разбираемо. Той постъпваше умно, като избягваше ръкопашния бой. Но не направи опит и да стреля. Ричър предположи, че целта му е да представи всичко като злополука. Което щеше да бъде малко подозрително предвид близостта с кръстовището, на което автобусът бе прегазил Анджела Сейнт Врейн. Но по-малко подозрително от смъртоносна огнестрелна рана.

Ръцете на Ричър не бяха вързани от подобни ограничения. Той извади пистолета, който бе взел от мъжа на земята, и заобиколи автомобила. Прицели се в страничния прозорец на предната дясна врата. Шофьорът видя какво се случва и колата полетя напред. Вместо в страничния трите изстрела на Ричър попаднаха в задния прозорец. Първият превърна стъклото в паяжина от матови кристалчета. Вторият събори прозореца върху задната седалка. Третият удари нещо вътре. Ричър не се съмняваше в това, но не бе сигурен дали е шофьорът, подглавникът, или друг елемент от салона.

Колата спря. Но само за миг. После грейна единствената оцеляла светлина за заден ход. Гумите изпищяха. И беемвето полетя назад. Ричър натисна спусъка още три пъти. Всички куршуми попаднаха в шофьорската седалка. Но колата продължи. Право към Ричър. Без да забави. Без да завие. Шофьорът явно се бе смъкнал ниско на седалката. Може би до половината й височина, ако бе достатъчно дребен. Ричър предположи, че е използвал камерата за заден ход, за да гледа накъде да завие. Той вдигна пистолета и се зачуди къде ли е обективът, но бързо прогони тази мисъл. Нямаше време. Ричър се престори, че тръгва наляво, след което се втурна надясно с намерението да стреля отново през десния прозорец. Беше близо. Още секунда-две и щеше да има отлична видимост. Тогава щеше да приключи с този нещастник. Това бе сигурно.

Шофьорът зави рязко надясно. Ричър се оказа притиснат към стената от едната страна. Тръгнеше ли в другата посока, колата щеше да го удари. А също и ако се втурнеше напред. Или назад.

Колата се движеше бързо. Задната броня бе на сантиметри от Ричър.

Той нямаше накъде да се измъкне.

Освен нагоре. И то ако реагираше в точния момент.

Ричър пъхна пистолета в колана си. Изчака още една частица от секундата. Скочи върху капака на багажника и се стовари върху него. Силно. С двата крака. После протегна ръце високо над главата си. Пръстите му докоснаха метал. Грапаво студено желязо. Част от аварийното стълбище. Стъпало от най-долната секция. Сгъната в хоризонтална, или „спяща“ позиция, както я наричаха, досущ като шведска стена в училищен спортен салон. Ричър се хвана за металния прът. Стисна здраво. И вдигна крака над покрива на колата.

За малко да успее. Върховете на пръстите му се закачиха в горната част на рамката на липсващия заден прозорец. Силната болка от удара прониза глезените и коленете, прекоси цялото му тяло, премина по ръцете и дланите и достигна върховете на пръстите му. Които разхлабиха хватката си. Макар и съвсем малко. Ричър обаче не се пусна. Той стисна още по-здраво. И видя как покривът на колата минава под него. Ричър изпъна крака, готов да скочи, да се завърти и да стреля отново. Този път през предното стъкло. В шофьорската седалка. И този път противникът му нямаше къде да се скрие.

И чу шум някъде над главата си. Причината бе метал, който стенеше, скърцаше, усукваше се, разкъсваше се. Отекна нов звук, силен и рязък като изстрел. Последван от втори. И трети. Източникът им се криеше някъде в желязната конструкция. Нещо над главата на Ричър се разпадаше. Може би заради теглото му, допълнено от удара в колата. А може би просто аварийното стълбище не бе поддържано така добре, както изглеждаше от земята. Нищо чудно дебелите пластове боя да прикриваха някакви структурни дефекти. Но каквато и да бе причината, стоманените подпори, които свързваха долните стъпала с металната площадка на горното ниво, се разпадаха. Цялата секция започна да вибрира. Да се тресе. Да се накланя навън в посока, противоположна на сградата. Десет градуса. Петнайсет. Аварийното стълбище застина за миг. Намери нова равновесна позиция. Наклонена надолу. Под ъгъл, който болтовете, с които бе закрепено за стената, не бяха проектирани да издържат. Те се размърдаха в гнездата си. Започнаха да скърцат, да се поклащат, да се тресат и да се измъкват от напуканите тухли по фасадата.

Ричър се досети какво ще последва. Той пусна металния прът. Краката му докоснаха земята. Успя да направи половин крачка, преди масивната метална конструкция да се стовари отгоре му.

През първите петнайсет години от живота си Джед Стармър никога не бе мислил за смисъла на закона.

Той знаеше, че съществуват закони. И разбираше, че те по някакъв неведом механизъм оформят и управляват света около него, но го правят по невидим и абстрактен начин, наподобяващ действието на гравитацията или магнетизма. Джед знаеше, че нарушаването на законите води до последствия. Глоби. Наказания. Все неприятни неща. Той бе виждал затворници в оранжеви гащеризони, които събират боклуци край магистралата. И бе слушал и предупрежденията на своите приемни родители относно центъра за настаняване на малолетни престъпници. От там човек попадаше в затвора. И накрая в ада. Но въпреки това Джед не се вслушваше в подобни предупреждения. Те не се отнасяха за него. Той не се канеше да обере банка. Или да открадне кола. Джед дори не бягаше от час… или поне не го правеше често. Хлапето си имаше други притеснения. Например да не го изритат от къщата и да се наложи да живее на улицата. Или как да не го намушкат или прострелят всеки път, когато отива някъде.

Възгледите му за живота се промениха напълно на петнайсетия му рожден ден. Това бе преди две седмици и два дни. Денят се падна в неделя, затова, щом приемните му родители отидоха на църква, Джед се качи на автобуса и пропътува седем-осем километра, в резултат на което навлезе в Южен Централен Ел Ей, където му бе наредено никога да не стъпва. Той измина последните двеста метра по напукания тротоар с наведена глава, като се опитваше да прикрива страха си и да избягва погледите на евентуалните наблюдатели. Джед изкачи протритите каменни стъпала, които водеха към входа на сградата, в която живееше родната му майка. Втурна се нагоре. Бутна вратата. Бравата бе счупена, но не от днес, а поне от две години. Джед влезе във фоайето и се насочи право към стълбите. Изкачи ги и продължи към края на коридора. Той знаеше, че няма смисъл да звъни, затова почука. И зачака, изпълнен с надежда. С надежда, че майка му ще бъде тук. Че ще бъде трезва. Че ще го познае, дори да не помни кой ден е днес.

Но майка му го позна. Тя дори знаеше кой ден е днес. Умът й бе съвсем бистър. Майка му дори бе облечена. Тя отвори вратата с цигара в ръка, поведе Джед през омарата от синкав дим и го покани в дневната. Щорите бяха спуснати. Беше ужасно разхвърляно. Дрехи. Обувки. Чанти. Книги. Списания. Дискове. Писма. Сметки. Всичко това събрано на няколко купчини в плах опит за внасяне на някакъв ред от човек, който изобщо не е запознат с концепцията за ред. Майка му застана за миг в епицентъра на тази бъркотия и въздъхна, след което посочи дивана. Джед си проправи път и седна в единия ъгъл. Майка му се настани срещу него и угаси цигарата си в пепелника, оставен върху масичката за кафе. Той вече преливаше от фасове. По килима се виеше река от пепел. Жената въздъхна отново и погледна Джед в очите. Тя заяви, че го е очаквала. Че не му е купила подарък, но се радва, че е дошъл, тъй като трябвало да му каже нещо. Всъщност две неща.

Първото бе, че е болна. Майката на Джед имаше рак на панкреаса. Четвърти стадий. Джед нямаше ясна представа от анатомията и физиологията на човешкия организъм. Не знаеше какво прави панкреасът. Не бе сигурен и какво означава числото четири. Но по сълзите на майка си се досети, че то не означава нищо хубаво. Че не й остава много живот. Може би месеци. Може би седмици. Но не повече.

Второто нещо, което майката на Джед му каза, бе истината за баща му. Или поне това, което тя смяташе за истина.

Първата новина изпълни Джед с чувство за вина. Реакцията му го изненада. През годините той бе забелязал, че хората обикновено се разстройват, когато научат, че техен близък роднина се намира на смъртно легло. Но след като измина известно време, Джед осъзна, че не изпитва тъга. Или скръб. Той изпитваше облекчение. Което не бе редно, но това явно бе по-силно от него. Джед имаше чувството, че цял живот е плувал срещу течението със завързана на кръста си тежест. Причинена от тревоги. От непрекъснатия страх, че полицията ще влезе в дома му. И ще донесе трагични новини, свързани с майка му. Че е починала от свръхдоза например или че е убита. Че е открита мъртва в някаква мръсна дупка и тялото й вече е започнало да гние. А той трябва да отиде и да го идентифицира. Или още по-лошо, че майка му ще звънне на вратата. В бог знае какво състояние. Приемните му родители не харесваха майка му. Никак даже. И го показваха съвсем ясно. При всяка възможност. Сега обаче Джед можеше да спре да се тревожи. Той знаеше, че историята на нейния живот приключва. И знаеше кога ще стане това. Тогава въжето с онази тежест на кръста ще бъде прерязано. И Джед най-после ще заплува свободен.

Втората новина оказа съвсем различно въздействие върху Джед. Думите на майка му сякаш хвърлиха светлина върху късче от миналото му, останало скрито до този момент. Откроиха допирните точки между неговия свят и света на закона. Показаха му връзка, която не бе забелязал преди. Нещо много лично. Брънка от верига, която бе оформила цялото му съществуване. И която промени мирогледа му. Изпълни го с решимост никога вече да не нарушава закона. Да се измъкне от омагьосания кръг. Да не позволи историята да се повтори отново и отново.

Тази решимост на Джед продължи точно две седмици. След което се издигна на съвсем ново ниво. В резултат на времето, което Джед бе прекарал онлайн, до като приемните му родители отидоха на неделната служба. Първо, той потърси в интернет повече информация за историята, която майка му бе разказала на рождения му ден. Сред резултатите се открои статия, публикувана в новинарски сайт. Дълъг и подробен разказ за събития, разиграли се преди много години. Джед я прочете внимателно. Обърна внимание на всеки детайл, на всяко несъответствие. И когато приключи, имаше чувството, че в главата му е светнал мощен прожектор. Заслепяващо откровение с мощност един милион вата. Разказът на майка му бледнееше в сравнение с прочетеното. Сякаш тя бе използвала свещ да открои най-важните моменти. Или светещ червей. В резултат на което бе пропуснала същността. Сега Джед не просто видя силата на закона. Той видя и опасността, която носеше тя.

Светлината от новото познание на Джед не озаряваше единствено миналото му. Тя сочеше и напред, за да му покаже какво трябва да направи. Къде трябва да отиде. А това място се намираше далече от дома на приемните му родители. Далече от Калифорния.

Джед посвети цели два дни на планиране. На проучване. На събиране на кураж. Което обясняваше защо в момента, в който Ричър тръгна по онази уличка в Джерардсвил, Колорадо, Джед стоеше пред скрина в спалнята на своите приемни родители. Горното чекмедже бе отворено, старото бельо на майка му бе избутано в ъгъла, за да разкрие снопче двайсетдоларови банкноти. Джед бе изправен пред сериозна дилема. Той се нуждаеше от пари, и то отчаяно. Но не искаше да ги открадне. Не искаше да наруши закона. Затова се опитваше да убеди сам себе си, че вземането им не може да бъде квалифицирано като кражба. Не и ако парите вече са откраднати. В известен смисъл те наистина бяха откраднати. Парите бяха осигурени от социалните служби и по този начин държавата плащаше за храната и подслона на Джед. Всъщност не само за него, но и за останалите три приемни деца, с които живееше той. Въпреки това парите стояха тук, пред очите му, непохарчени, докато четирите хлапета носеха дрехи, които им бяха прекалено малки, и си лягаха гладни всяка вечер.

Джед не искаше да извърши престъпление. Но и не искаше да гладува. Нито да пропътува на автостоп половината страна. Защото независимо какво искаше или не искаше, три неща бяха сигурни. Чакаше го дълъг път. Не разполагаше с много време да стигне до целта. И не можеше да си позволи да закъснее.

Когато дойде в съзнание, Ричър установи, че ушите му пищят. Остра болка пронизваше главата му. Тежестта на разкривения метал върху гърдите му затрудняваше дишането. Минаха секунда-две, преди да осъзнае какво го притиска към земята. Следващите пет минути преминаха в бутане, повдигане и плъзгане, преди Ричър да се освободи.

В началото на уличката се бе събрала малка тълпа. Ричър разпозна някои хора. Те бяха сред зяпачите, скупчили се край автобуса, премазал Анджела Сейнт Врейн. Глъчката и възбудата там явно бяха стихнали. И тези хора се бяха досетили, че случилото се в малката уличка е далеч по-интересно. Разбира се, те предпочитаха само да гледат, но не и да се намесват. Ричър почти се бе измъкнал изпод купчината желязо, когато двама по-млади мъже пристъпиха към него и се опитаха да го хванат за ръцете.

Ричър ги отблъсна.

— Добре ли си, приятел? — попита единият.

Ричър не отговори.

— Защото ни се стори, че чухме изстрели. — Младежът сви рамене и добави: — Явно е бил трясъкът от чупенето на метала.

Ричър си пое дълбоко дъх няколко пъти, изчака тълпата да се разпръсне и огледа уличката. Видя следите от гуми по асфалта. Петната от боя на две места върху стената. Голямата вдлъбнатина в най-близкия контейнер за боклук. Парчетата стъкло тук-там. Но от пистолета нямаше и следа. Нито от мъжете със суитчърите. Или от колата. От черната торба за боклук. От дамската чанта. От плика с документите.

Когато Ричър се върна на главната улица, градските служби вече бяха реагирали на трагедията. Движението във всички посоки бе спряно от четири двойки патрулни автомобили, застанали под ъгъл един спрямо друг, включили сините си лампи. Встрани от автобуса, над мястото, където лежеше тялото на Анджела Сейнт Врейн, бе издигната тента. По-скоро за да попречат на телевизионните оператори и журналистите с големи обективи, отколкото, за да предпазят местопрестъплението от капризите на времето, каза си Ричър. Отговорът на въпроса какво бе убило жената бе очевиден. Не така стояха нещата с въпроса кой. И с въпроса защо.

Ричър видя четирима униформени полицаи да разпитват последните зяпачи. Той продължи да се оглежда, докато не забеляза мъж с костюм, появил се иззад автобуса. Непознатият носеше нитрилни ръкавици и държеше в лявата си ръка малък черен бележник. Според Ричър фактът, че изпращаха разследващ полицай на събитие, което на пръв поглед приличаше на обикновена пътна злополука, говореше достатъчно красноречиво за нивото на престъпност в града. Ричър не се оплакваше от това. Напротив, така нямаше да се наложи да търси полицейското управление, което щеше да му спести време.

Ричър предположи, че разследващият е някъде между трийсет и трийсет и пет годишен. На ръст бе около сто осемдесет и три сантиметра и определено изглеждаше в добра форма. Косата му бе подстригана съвсем късо. Ръбът на панталоните му бе остър като бръснач. Ризата му изглеждаше току-що изгладена. Възелът на вратовръзката му бе стегнат. Обувките му можеха да послужат като огледало.

Ченгето долови погледа на Ричър, отиде при него и протегна ръка:

— Хеъруд, полицейско управление на Джерардсвил. Мога ли да ви помогна?

Ричър разказа всичко, което бе видял на кръстовището, като не пропусна и случилото се впоследствие в малката уличка. Той изложи информацията бавно, разделяйки я на малки блокове с цел по-лесното й усвояване. Хеъруд си записа абсолютно всичко. Без да пропусне нито една подробност. Без да обобщава каквото и да било. И без да си губи времето с ненужни въпроси за адреса или местоработата на Ричър.

Когато двамата приключиха, Ричър взе визитната картичка на Хеъруд и обеща да позвъни, ако си спомни още подробности. След което си тръгна. Не се съмняваше, че разследването е поверено в добри ръце. Той се замисли дали да не напусне града на автостоп, но се отказа. Главата го болеше. Цялото му тяло бе натъртено. Един хубав сън щеше да му се отрази добре. Щеше да му помогне да се съвземе по-бързо. Имаше и още нещо. Онези двамата със суитчърите можеха да се върнат. Очевидно трябваше да ремонтират колата. И вероятно щяха да предадат плика на някого. Или да го приберат на сигурно място. След което щяха да започнат да се тревожат за свидетеля, който бяха оставили след себе си. И евентуално да решат да направят нещо по въпроса.

Ричър искрено се надяваше на това.

Градът не беше голям. Ричър прекара следобеда, обикаляйки най-популярните места. Той ту се шляеше по улиците, ту се зазяпваше по витрините на магазините, ту сядаше в някое кафене на открито и пиеше кафе. Отначало това му се стори приятен начин за убиване на времето. Центърът бе осеян с пешеходни зони, приятни заведения и множество дървета. Местните жители се оказаха смесица от студенти, млади родители с бебешки колички, амбициозни професионалисти, облекли се умишлено небрежно. Но колкото повече обикаляше Ричър, толкова повече се ядосваше. Налагаше се да приеме фактите. Ако той бе стръвта, очевидно не примамваше рибите. Затова се отказа от първоначалната си идея и тръгна на юг към два хотела извън града, които бе забелязал на идване предишния ден.

Оказа се, че Ричър греши.

И той го осъзна, преди да измине две преки. Някой го наблюдаваше. Някой не откъсваше поглед от него. Ричър го усещаше. Студени тръпки пропълзяха по основата на врата му. Чисто първична реакция. Механизъм за ранно предупреждение, заложен в най-примитивната част на мозъка му. Фино настроен. Високо надежден. Сигнал, който никога не бива да бъде пренебрегван.

Ричър спря пред първия магазин, който видя. Тук продаваха скъпи шоколади в ярки опаковки. Той се взря във витрината. Не го интересуваха старите ламаринени кутии и огромните купчини трюфели. А отраженията в стъклото.

По улицата мина черен пикап с повдигнато окачване и хромирани джанти. Предната дясна седалка бе празна. Шофьорът не обърна никакво внимание на Ричър. След пикапа мина сребрист джип с два каяка на покрива и червеникави пръски кал по ламарините. Шофьорът му не откъсваше поглед от задницата на пикапа. Третият автомобил беше бял седан. Тойота корола.

Нещо в нея се стори познато на Ричър. Не можеше да бъде сигурен, че е виждал тази кола и преди. Моделът бе доста популярен. Но тогава колата приближи. Студените тръпки по врата на Ричър станаха още по-силни. Той видя мъжа на предната дясна седалка. Двайсет и пет годишен. Слаб и жилав. Къса коса. Синя тениска. Спокойно можеше да бъде клонинг на мъжа, който блъсна Анджела Сейнт Врейн пред автобуса, с тази разлика, че лицето му бе невредимо. Той гледаше право към Ричър. В това не можеше да има никакво съмнение. Мъжът не откъсна очи от Ричър, докато колата не отмина, после сведе поглед към телефона си и накрая се обърна назад.

Ричър отмина магазина за шоколади. Тойотата зави вдясно в следващата пряка. Ричър предположи, че шофьорът ще направи още един десен завой. И още един. Той изчисли наум колко време ще отнеме това, след което пресече улицата. Което му даде възможност да се огледа в двете посоки, без да издаде подозренията си. Тойотата бе спряла една пряка по-назад. Ричър продължи. Крачеше спокойно — нито прекалено забързано, нито прекалено лениво. Не правеше нищо, което да издаде факта, че е забелязал колата, която го следеше. Ричър зави в първата странична уличка. Тя много приличаше на онази, в която бе настигнал убиеца на Анджела. Чиста. Подредена. С контейнери за боклук, строени в редица. Аварийни стълби, които изглеждаха здрави. Но имаше една голяма разлика. Строително скеле, издигнато покрай фасадата на сградата вляво. То достигаше покрива, от който липсваха част от улуците.

Тойотата не бе продължила надолу по улицата.

Ричър се облегна на стената и пристъпи бавно към тротоара. Той видя предницата на бялата кола, спряла до бордюра, достатъчно далече от уличката, за да не изглежда подозрително. Ричър се върна при скелето. Металните пръти бяха закрепени с помощта на скоби и болтове. И то много здраво. Не можеше да измъкне дори един от тях. Не и бързо. Не и без инструменти. Затова той опита късмета си с дъските, които оформяха най-долната платформа. Тази в центъра не бе закрепена по никакъв начин. Той я повдигна и измъкна, след което я понесе по улицата. Колата бе почти срещу него. Ричър се надяваше хората, които го търсят, да започнат да губят търпение. Той се надяваше да започнат да се отегчават. Да решат да форсират събитията. Да влязат в уличката, както бе направил по-рано онзи тип с беемвето. И тогава Ричър щеше да стовари дъската върху предното стъкло. Да удари шофьора в гърдите. Да счупи ребрата му. А можеше тя да попадне и в главата му. Направо да я откъсне от раменете. Тогава Ричър и мъжът на дясната седалка щяха да се изправят сами един срещу друг.

Тойотата не помръдна.

Изминаха десет минути. Двайсет. Половин час.

Тойотата не помръдна.

Ричър бе търпелив човек. Той бе в състояние да чака по-дълго от всеки друг. Това умение бе усвоил през годините, прекарани в армията, и бе доразвил впоследствие. В същото време обаче Ричър бе реалист. Той знаеше, че има неща, които никога няма да се случат, колкото и дълго да чака човек. Мъжът в тойотата бе погледнал телефона си. Което означаваше, че разполага със снимка, или най-малкото, с описание, осигурено от онези двамата, които Ричър бе срещнал по-рано. Нищо чудно те да бяха предали по телефона подробности за случилото се. Или пък четиримата да се бяха срещнали лице в лице. В такъв случай тези двамата бяха видели със собствените си очи резултата от сблъсъка на колегите си с Ричър. Затова щяха да действат предпазливо. Вероятно бяха достатъчно умни, за да подберат по-безопасно място, където да действат на спокойствие.

Ричър нямаше нищо против. Той бе търпелив човек, затова върна дъската на мястото, от което я бе взел. А после излезе на улицата и продължи по пътя си.

Един от хотелите в покрайнините на града изглеждаше сравнително нов. Той бе част от голяма верига, което го правеше анонимен, а това обикновено устройваше Ричър. Вторият хотел се намираше от другата страна на пътя. Той явно бе построен през 30-те години на миналия век. Сградата бе продълговата, ниска, с плосък покрив. Външните стени бяха покрити с розова мазилка. Хотелът разполагаше с дванайсет стаи, всяка с номер на вратата, издържана в стил ар деко. Рецепцията се намираше в по-отдалечения от града край на сградата. Над покрива се издигаше стълб с монтирана върху него фигура като от анимационен филм. Ананас в рокля, издържан в яркожълт и тюркоазен неон. Ананасът се бе ухилил широко. Ричър не бе сигурен дали усмивката му е дружелюбна, или е демонична.

В крайна сметка Ричър избра хотела с ананаса. От опит знаеше, че малките независими хотели, които не са част от големи вериги, отговарят по-добре на нуждите му. Служителите в тях не се интересуваха дали документите за самоличност на гостите са изтекли и не настояваха за плащания с кредитни карти. Ричър се насочи към рецепцията и щом влезе в нея, мигом се озова заобиколен от огледала, неон и мебели в стил ар деко. Иззад ъгъла в дъното на рецепцията се появи някакъв мъж. Той бе толкова слаб, че можеше да се нарече болезнено кльощав, а това в съчетание с оределите му посребрени коси затрудняваше определянето на възрастта му. Ризата му бе изпъстрена с папагали и палми. Тюркоазените му шорти висяха като чували върху мършавите му бедра, а наситеният им ярък цвят хвърляше синкави отблясъци върху бледите му крака.

Кльощавият предложи на Ричър стая за шейсет долара. Ричър контрира с предложение за осемдесет долара в брой, ако получи стая без съседи отляво и отдясно. Кльощавият с радост прие предложението. Той прибра допълнителната двайсетачка и връчи на Ричър първо ключа за стая №12, а после и оръфан регистър на гостите и химикалка, за да се впише името си. Ричър надраска някакво име и подпис, измина цялата дължина на сградата и влезе в стаята си. В нея имаше легло. Гардероб. Стол. И баня. Стандартно обзавеждане на мотел. Плодовата тема не бе намерила своето продължение в интериора. Стаята изглеждаше мръсна на места, но това не бе проблем за Ричър. Той остави лампата включена в продължение на десетина минути, след което я угаси и се насочи към леглото.

Първо билета, помисли си Джед Стармър, после нещо за хапване.

Джед определено не можеше да се нарече опитен пътешественик. Днес той се канеше да напусне окръг Лос Анджелис за втори път, откакто майка му го бе довела тук като бебе. Правеше го уж за добро, с надеждата за по-добро бъдеще, но за момента изживяването не бе никак приятно. Трябваше да си събере багажа, което не бе лесна работа, тъй като не разполагаше нито с куфар, нито със сак. Той не искаше да краде от приемните си родители или от децата, с които живееше, а в квартала нямаше магазин, който да продава такива неща. Затова Джед направи единственото, за което се сети. Той взе раницата си за училище и изсипа цялото й съдържание в кошчето за боклук. Мястото на учебниците бе заето от дрехи. Само най-важните, взети набързо от гардероба, и толкова, колкото раницата бе в състояние да побере. В последния момент Джед се сети за още нещо, грабна четката си за зъби от банята и я пъхна в джоба. Огледа дома си за последен път. Момчето бе намразило тази къща от мига, в който кракът му бе прекрачил прага. Почти всяка минута, която бе прекарал тук, му бе донесла само нещастия. А сега това му се струваше най-уютното място на света.

Което нямаше да види отново.

Следващата задача, която Джед трябваше да реши, бе свързана с автобуса. Шофьорът не се появи по разписание. Това не бе проблем, тъй като Джед разполагаше с голям запас от време. Проблемът бе свързан с евентуалното му залавяне. Приемната му майка свършваше работа рано-рано във вторник. Тя се прибираше с колата си именно по улицата, на която се намираше автобусната спирка. Джед стоеше на тротоара съвсем сам. И тя непременно щеше да го види. Просто нямаше начин да го пропусне. А хванеше ли го тук, при това с джоб, пълен с пари, Джед здравата щеше да си изпати.

Изминаха десет минути. Двайсет. Никаква следа от обществен транспорт. Нито от приемната му майка. Изминаха още пет минути. Тя щеше да се появи всеки момент. Сигурно вече бе наблизо. Джед не го свърташе на едно място. Той се огледа за евентуално скривалище. Някъде, където и да било, за да се покрие, щом я види в далечината. И тогава се появи автобусът. Той прекоси бавно улицата и спря точно пред Джед. Момчето изпитваше сериозни съмнения относно техническото му състояние, но не можеше да си позволи да изчака следващия. Не и без да рискува всичките му планове да се провалят с гръм и трясък. Затова Джед се качи, купи си билет и седна най-отзад, опитвайки се да не привлича внимание по време на дългото пътуване до ъгъла на Седма и „Дикейтър“.

Джед слезе на спирката срещу автогарата на „Грейхаунд“. Той се радваше, че не му се налага да пътува по-далече. Защото не харесваше квартала. Никак даже. Само след две преки започваше Скид Роу. Джед бе чувал доста истории за тази част от Ел Ей. Бе гледал филми. По улицата се мотаеха разни типове. Поне една дузина. Всичките бяха мършави, а поне половината от тях пушеха. И го наблюдаваха. Като чакали, помисли си Джед. Или хиени. Сякаш той бе плячка. Имаше и още една групичка, застанала на паркинга пред автогарата. Членовете й изглеждаха малко по-възрастни, но не и по-дружелюбни. Джед сведе поглед. Той мина между двете групи и следвайки знаците към входа, влезе в автогарата.

Нещата там изглеждаха далеч по-добре. Чакалнята бе просторна и светла. Пред гишето се виеше опашка, част от пътниците седяха или лежаха по сините метални седалки, но никой от тях не обърна особено внимание на Джед. Момчето тръгна по края и се насочи към автоматите за билети. Избра една от по-бавните машини. Дисплеят й бе покрит с нещо мазно, но все пак Джед успя да разчете упътването и да избере маршрут. Той извади десет банкноти от по двайсет долара от снопчето, което бе взел от дома на приемните си родители, и ги пъхна една по една в отвора на автомата. После добави четири монети от по двайсет и пет цента, които си бяха негови. Притесни се, когато машината сякаш не реагира, но се успокои, когато от отвора се показа билетът му.

Джед не обърна внимание на автоматите за напитки и закуски и се насочи към кафенето. Той огледа менюто. Умираше от глад. Искаше да си поръча всичко накуп. Това щеше да бъде първото му хранене като независим човек и той смяташе, че заслужава истински пир. Доколкото можеше да си спомни, изборът тук бе почти същият като в „Макдоналдс“. Джед отдавна не бе хапвал бургери. Приемната му майка не ги одобряваше. Или по-скоро, не одобряваше разходите за тях. Джед не бе сигурен кое от двете е вярно. Не че имаше значение. Той въобще не се интересуваше от предпочитанията й, но трябваше да мисли за средствата, с които разполага.

В крайна сметка Джед бе взел всички пари от чекмеджето. Бе стигнал до извода, че би било глупаво да не го направи. Той или имаше право на тези пари, което означаваше, че ще постъпи нелогично, ако ги остави. Или ги крадеше, което допълнително утежняваше съдбата му. След като плати билета, момчето разполагаше с триста долара. Нощувката днес или утре нямаше да е проблем. Джед щеше да бъде в автобуса. И да спи на седалката. Нямаше избор. В четвъртък обаче щеше да му се наложи да отседне някъде. В хотел или в пансион. А те най-вероятно бяха скъпи. Освен това Джед се нуждаеше от храна и вода по време на пътуването. И накрая, трябваше да смени автобуса в петък сутринта. Разстоянието до крайната му цел бе прекалено голямо. Джед не бе сигурен какъв транспорт ще избере. Надяваше се някой шофьор да го качи на стоп срещу скромно заплащане. В противен случай щеше да му се наложи да вземе такси. Но при всички положения това щеше да му струва пари. Може би доста пари. Затова Джед реши да действа разумно. Той си поръча бургер и пържени картофи плюс бутилка минерална вода за из път. И плати с десет долара от своите. Пъхна билета в единия си заден джоб. Прибра остатъка от парите в другия. И зачака храната си.

Джед изяде всичко за пет минути. А следващите двайсет минути не откъсна поглед от надписите, които течаха на двата телевизора с изключен звук, монтирани на стената срещу него. Единият предаваше новинарска емисия, а другият — спортна. Нито едното интересуваше Джед, нито другото. Той просто си търсеше някакво занимание за трийсетте минути, които оставаха до потеглянето на автобуса. Момчето прецени, че половин час ще му бъде достатъчен, за да намери откъде точно тръгва той и да се качи достатъчно рано, за да си избере хубаво място. Когато това време настъпи, Джед изсипа съдържанието на пластмасовата си табла в препълнения контейнер за боклук и се отби набързо в тоалетната. Когато излезе, видя някой да стои до стената и да му маха с ръка. Джед го позна. Беше онзи младеж, който се бе наредил зад него на опашката в кафенето. Той също се бе хранил сам през две маси от тази на Джед. Момчето се канеше да подмине, когато осъзна, че непознатият се опитва да привлече вниманието не на някой друг, а тъкмо на него.

Отначало Джед реши, че двамата са на една възраст, но когато младежът приближи, стана очевидно, че е по-възрастен. Може би на двайсет или двайсет и една. Той бе слаб, загорял от слънцето, с непокорни руси коси, които изглеждаха посипани с кристалчета сол като на сърфист.

— Ей, приятел! — Младежът протегна ръка. Държеше нещо в нея. Автобусен билет. — Това е твое. Ти го изпусна.

Невъзможно! Джед бе прибрал билета много внимателно. Беше убеден в това. Момчето потупа джоба си, за да се увери, че билетът е там. И сърцето му спря. Джобът бе празен. Билетът бе изчезнал. Джед провери другия заден джоб. В който бяха парите му. Всичките му пари бяха на мястото си. Всичко беше наред. Нямаше проблем. И все пак изминаха две-три секунди, преди отново да си поеме дъх.

Русият младеж погледна билета на Джед.

— Маршрут 1454? Страхотно! Същият като моя.

— Благодаря, че ми го върна — каза Джед и взе билета. Ръката му трепереше. — Не мога да повярвам, че съм го изпуснал.

— Няма проблем. Случват се такива неща. И ти пътуваш за Далас, така ли?

Джед поклати глава.

— Там се прекачвам.

— И продължаваш на изток?

— Джаксън, Мисисипи — кимна Джед.

— Доста път те чака. На гости на роднини ли отиваш?

— Нямам роднини.

— Наистина ли? Никакви?

Джед се замисли дали да каже истината. Не искаше да лъже. Но и не искаше да навлиза в подробности. Не и след като разговаряше с непознат. Затова той отсече:

— Не. Сам съм.

— Нямаш родители, така ли?

— Никога не съм познавал баща си. А мама почина от рак.

— Това е ужасно. Нямаш ли братя или сестри? Чичовци или лели?

— Не.

— При кого ще отидеш, когато пристигнеш там, накъдето си тръгнал.

— При никого. Защо?

— Останеш ли съвсем самичък на този свят, това означава, че съдбата ти е раздала много кофти карти. Съжалявам.

— Свикнал съм — сви рамене Джед.

— Знаеш ли какво, хайде да пътуваме заедно. Поне до Тексас. Ще си правим компания.

Джед отново сви рамене.

— Добре. Щом искаш.

— За пръв път ли пътуваш с „Грейхаунд“?

Джед кимна.

Русокосият младеж постави ръка на рамото му, притегни го към себе си и зашепна:

— Искам да те питам нещо. Много е важно, затова ме слушай внимателно. Става въпрос за багажа ти… За онази малка раница, която носиш на гръб. Има ли нещо ценно в нея? Лаптоп? Таблет? „Нинтендо“?

— Не, нищо подобно.

— Това е добре. Много добре. Защото автобусите не са сигурно място. Никога не изпускай раницата си от поглед. Не я оставяй никъде. Не я давай на шофьора. Дръж я в ръцете си, докато спиш. Разбра ли?

— Добре.

— Трябва да отида до тоалетната. А ти върви към автобуса. Излезеш ли през онези врати, завий наляво. Чак до края. Място номер шестнайсет. Запази две места. По средата между предните и задните колела, ако можеш. Там е най-удобно. Идвам след минутка.

Джед откри автобуса, качи се, показа билета си на шофьора и тръгна по пътеката между седалките. Повече от половината места вече бяха заети. Всички в автобуса бяха по-възрастни от Джед. Някои с по три-четири години. Други — с шейсет или седемдесет. Някои пътуваха сами. Други — по двойки. Повечето бяха нахлупили слушалки на ушите си, някои си бяха взели възглавници, други се бяха загърнали в одеяла. Мнозина си носеха някакво занимание — книги, компютри, телефони. Джед изведнъж се почувства ужасно неподготвен за това пътуване. Искаше му се да се обърне и да си тръгне. Да слезе от автобуса. Да се върне в дома на приемните си родители. Да се престори, че никога не се е опитвал да избяга. Да забрави всичко, което родната му майка му бе казала. Вместо това обаче той събра сили и се настани на първата двойка свободни места, които видя. Плъзна се до прозореца. Придърпа раницата в скута си. Притисна я към гърдите. И насочи цялото си внимание към тихото боботене на двигателя. Към съскането на климатика. Към шепота на разговорите, които се водеха навсякъде около него. Към мириса на дезинфектанти и храна. Джед си каза, че всичко ще бъде наред. Важното бе да събере мислите си, да се успокои, преди да се появи русият. Джед не искаше да се почувства по-притеснен, отколкото бе в момента.

Две минути преди да настъпи часът на заминаване, предната врата на автобуса се затвори със съскане. Джед понечи да се надигне от мястото си. И да извика на шофьора. Да му каже, че има липсващ пътник. Че трябва да почакат. Но от устата му не излезе нито звук. Джед застина във въздуха, след което седна обратно на мястото си. И премести раницата на седалката до себе си. Пътуването до Дал ас щеше да отнеме повече от трийсет и шест часа. Джед дори не знаеше името на русокосия младеж. И той не му бе приятел. Момчето бе доволно, че бе получило билета си обратно. Но нямаше никакво желание да прекара ден и половина в слушане на въпроси, мнения и тъпи съвети, които едва да изтърпи, преди да се прекачи на следващия автобус. Джед предпочиташе да пътува сам.

Е, поне до десет сутринта в петък. Съвсем друг въпрос беше дали и след това щеше остане сам.

Механизмът на бравата изщрака и вратата се отвори. Широка ивица светлина освети грозния мокет. В стаята на Ричър влязоха двама мъже. И двамата бяха на около двайсет и пет. И двамата държаха пистолети. Единият затвори вратата. Двамата застинаха на място, но само за миг. После тръгнаха към леглото. То се виждаше едва-едва. Светлината, която проникваше през завесите, бе твърде бледа. Но фигурата под завивките определено бе висока. И широка. Именно това очакваха двамата мъже.

Те се разделиха. Всеки от тях пое една половина от леглото, след което продължиха към таблата. Нощта бе топла, но мишената им се бе завила презглава. Мъжът, застанал откъм прозореца, сви рамене, след което побутна с дулото на пистолета си мястото, където очакваше, че се намира рамото на Ричър.

Не последва реакция.

Мъжът побутна отново. По-силно. И изсъска:

— Ей! Събуди се!

Лампата на тавана грейна изневиделица. Двамата непознати се обърнаха и видяха Ричър в другия край на стаята. Той отвори вратата и излезе навън. После направи крачка встрани и опря гръб на външната стена.

Мъжете хукнаха след него. Кракът на първия едва докосна земята отвън, когато Ричър заби юмрук в лицето му. Носът на непознатия се счупи. Вратът му се отметна назад. Мъжът залитна, удари приятеля си в гърдите и го събори, след което се свлече на прага. Ричър дръпна пистолета от ръката му и влезе вътре.

Първият мъж не помръдваше. Вторият се бе претърколил настрани и се опитваше да се добере до пистолета, който бе изпуснал при падането. Ричър стъпи върху ръката му. Мъжът изпищя и се сви на топка. Ричър хвана първия за ръката, вмъкна го в стаята и затвори вратата.

На стената се потропа. Някой извика.

— Ей, дванайсета стая! По-тихо!

Ричър изчака вторият мъж да замълчи, след което каза:

— Ставай. Седни на стола, ако искаш. Можем да действаме по-цивилизовано.

Нападателят му се надигна и запълзя по задник по пода, докато си помагаше с двете си пети и едната си здрава ръка. Когато раменете му опряха в стената, Ричър заяви:

— Днес срещнах двама от вашите приятели. Тук, в града. В една задна уличка. Къде са те сега?

Мъжът не отговори.

— Защо единият от тях уби онази жена сутринта? Защо я блъсна под автобуса?

Мъжът не отговори.

Ричър пристъпи към него и стовари крака си върху другата му ръка. Мъжът изпищя отново, този път по-силно, и се претърколи на другата страна.

Последва ново тропане по стената. Провикна се същият глас:

— Дванайсета стая! По-тихо! Последно предупреждение!

Ричър изчака нападателят пред него да се изправи и продължи:

— За кого работите?

Човекът отсреща поклати глава.

Ричър стъпи върху дясното му коляно. Мъжът изпищя силно и продължително.

— Мога да го правя цяла нощ — каза Ричър. — А ти можеш ли? Къде са другите двама?

— Напуснаха града.

— Къде отиват?

— У дома. Уинсън, Мисисипи.

— А вие защо останахте?

— Наредиха ни да те открием.

— Защо?

— За да разберем какво знаеш.

— За…?

Светлината, която проникваше през завесите, промени цвета си от сивкав на червено-син. Ричър надникна през прозореца. На паркинга бяха спрели две полицейски коли. Едната — точно пред стаята му, другата — в далечния край на паркинга. От нея бе излязъл полицай, който крачеше към рецепцията. За да разговаря със служителя. За да провери кой се е настанил в дванайсета стая. И за да вземе ключ. Това нямаше да му отнеме много време. Ричър прецени, че разполага с не повече от шейсет секунди. Той изправи първия мъж и го завъртя с гръб към вратата. А после стовари юмрука си върху слепоочието му и го остави да падне отново на пода. След това сграбчи втория. Дръпна го от стената. Удари тила му в земята и дръпна едното му ухо, за да се увери, че е в безсъзнание. Накрая завлече втория нападател напред, така че краката му почти да опрат в тези на първия. Двамата лежаха като стрелки на часовник, който показва приблизително три часа. Ричър избърса отпечатъците си от пистолета и захвърли оръжието на пода. Отиде в банята. Отвори прозореца. И се промуши през него.

Районът зад хотела не изглеждаше обещаващо. Там имаше малък басейн с няколко пластмасови шезлонга, заобиколен от разнебитена дървена ограда, висока два метра и половина. И много стара. Нямаше да издържи тежестта му. Единственият начин да се измъкне бе през рецепцията, от която всеки момент щяха да излязат две ченгета. Две отпред. Две отзад. Така биха постъпили екипажите на двете патрулки. Ричър бе в капан. Нямаше къде да се скрие. Във всеки случай на земята.

Ричър се върна при прозореца на банята и стъпи с единия крак на перваза. Изпъна се и се хвана за стрехата. Изтегли се на ръце. Претърколи се по корем чак до средата на покрива и остана да лежи неподвижно. След секунди прозвучаха стъпки от двете страни на сградата. Приближаваха се. После тези отпред застинаха. Някой почука на вратата.

— Полицейско управление на Джерардсвил! Отворете!

Полицаите отзад оглеждаха мебелите край басейна. Единият взе стол и го опря в оградата. Стъпи върху него и освети района с фенера си. После слезе и извика:

— Чисто!

Ричър чу прещракването на ключалката, последвано от глух звук, когато вратата на стаята му се удари в краката на един на изпадналите в безсъзнание нападатели. Настъпи пауза, вратата се затвори и един от полицаите извика през прозореца на банята:

— Двама заподозрени. Мъже. В безсъзнание. Два пистолета.

Последва го втори глас:

— Явно са се скарали за нещо. И то здравата. Нямат документи за самоличност. Не долавям дъх на алкохол. Най-добре да повикаме линейка.

Първият глас му отговори, но по-тихо:

— Могат да останат в болницата тази нощ. Някой разследващ може да ги разпита на сутринта, ако пожелае. Най-добре да оградим мястото за всеки случай.

Ричър лежеше на покрива и наблюдаваше пристигането на линейката. Двама парамедици натовариха нападателите на две носилки, качиха ги в колата и потеглиха. Няколко минути по-късно си тръгнаха и полицаите. Ричър остана на покрива още час, докато се убеди напълно, че наоколо не се крие някое ченге, нито пък се разхожда някой любопитен гост на хотела. После слезе от покрива и тръгна към рецепцията. Една двойка тъкмо си тръгваше. Мъжът и жената изглеждаха млади. Развълнувани. Щастливи. Леко гузни.

Зад рецепцията Ричър завари същия мъж, облечен в същите нелепи дрехи, който изглеждаше все така болнав и недохранен. Той видя Ричър и попита:

— Добре ли си?

— Да. Защо? — отвърна Ричър.

— Ченгетата пуснаха ли те вече?

— Те никога не са ме задържали. Излязох да се поразходя. Върнах се и заварих вратата залепена с полицейска лента. Какво се е случило?

— Вината не е моя. Дойдоха двама непознати и ме накараха да им дам ключа.

— Ти ли се обади на деветстотин и единайсет?

— Предполагам, че гостът от единайсета го е направил. Той е голям гадняр.

— Казах ти, че не искам съседи.

Мъжът извади двайсет долара от джоба си и ги връчи на Ричър.

— Той идва редовно. С приятелката си. Тя е същата гаднярка като него. Единайсета е любимата им стая. Той много настоя. Съжалявам.

Ричър му върна двайсетачката.

— Дай ми друга стая. Без съседи. И този път без оправдания.

Намери си работа, която обичаш, и няма да се наложи да работиш и един ден през живота си.

Това повтаряше бащата на Лев Емерсън преди много години, когато синът му беше още в гимназията. Идеята съвсем не бе оригинална. Не бе плод на революционно мислене. Но въпреки това съветът звучеше логично. Старият господин Емерсън също се придържаше към този принцип. Той бе починал щастлив на седемдесет и четири годишна възраст на работното си място, след като цял живот бе изработвал дамски шапки в малката си работилница в Бруклин. Лев Емерсън последва съвета на баща си със същия ентусиазъм, с който неговият старец го бе правил. В крайна сметка обаче тръгна по път, който баща му никога не би предвидил.

Лев Емерсън притежаваше и ръководеше компания, специализирана в областта на противопожарната сигурност. Седалището й се намираше в безличен склад в южната част на Чикаго. Компанията бе напълно законна. И се ползваше с добро име пред щатските власти на Илинойс. Имаше си устав. Акционери. Директори. Служители. Работеше с доставчици от известни марки. Имаше множество клиенти, повечето от които бяха доволни. Плащаше данъци. Спонсорираше местен детски отбор по софтбол. И осигуряваше прикритие за други доставки, които Емерсън получаваше от не толкова известни доставчици.

Основната част от официално декларираните приходи на компанията идваха от продажба на пожарогасителни инсталации и алармени системи. Те бяха доста търсени от собствениците на жилища, офиси и индустриални имоти в Чикаго. Непрекъснато се появяваха нови клиенти. Инсталациите на старите пък се нуждаеха от поддръжка и модернизиране. Компании като тази на Емерсън изкарваха доста пари. Нямаше значение, че правилата и разпоредбите се променяха твърде често. Понякога изискване, което фигурираше като задължително в правилника, биваше обявено за опасно само след година. А след още една година нещата се връщаха постарому. Всички тези промени обслужваха тайни интереси. Нещата винаги бяха стояли по този начин в Града на ветровете, както наричаха Чикаго. Някой си пълнеше джобовете. А компаниите получаваха нови поръчки. Ставаше въпрос за много компании. Включително тази на Емерсън. Гръбнакът на бизнеса му бяха корпоративните клиенти, но това не означаваше, че не обръща внимание и на дребните поръчки. Емерсън държеше компанията да предлага пълен набор от услуги и на обикновените хора, загрижени за безопасността на собственото си жилище. Това помагаше на фирмата да разшири клиентската си база, което се отразяваше добре на бизнеса. Постоянният приток на комбита и микробуси на паркинга подсилваше впечатлението, че фирмата е съвсем обикновена. Което също се отразяваше добре, но поради съвсем друга причина. Името на Емерсън стоеше на вратата, но той нямаше нищо общо с баналната, нормална страна на бизнеса. Затова бе наел хора, които знаеха какво правят. На които имаше доверие, че няма да бъркат в касата. Той ги оставяше да си вършат работата. От една страна, защото умееше да делегира права и отговорности. От друга страна, защото не проявяваше никакъв интерес към противопожарни системи, аларми и прочее устройства за предотвратяване на пожари. Емерсън си имаше друг, паралелен бизнес.

И това бе работата, която обичаше.

Поръчките, които Емерсън лично поемаше и изпълняваше, попадаха в две категории. Едните приличаха на нещастни случаи. Другите — не. Работата, която приключваше в момента, нямаше да прилича на нещастен случай. Определено. Тя щеше да бъде шедьовър. Но никой нямаше да го свърже с Емерсън. Или с клиента му. И все пак посланието щеше да бъде недвусмислено. Почеркът щеше да бъде характерен и уникален. По този начин, ако човекът, до когото бе адресирано посланието, се окажеше прекалено глупав или недосетлив, то можеше да бъде повторено по-ясно и категорично.

Емерсън съзнаваше, че не би било съвсем коректно да заяви, че приключва работата. На практика работата му бе приключена. Не бе необходимо да прави нищо повече. Не можеше да направи нищо повече. Присъствието му нямаше да повлияе на резултата по никакъв начин. Емерсън можеше да се намира на стотици километри от тук и отсъствието му да не се отрази изобщо. Четирима от хората му вече се намираха на стотици километри от тук. Те пътуваха към базата в два напълно невзрачни и следователно анонимни бели товарни микробуса. След пристигането си щяха да почистят оборудването и да се подготвят за следващия проект. Той можеше да замине с тях. И щеше да постъпи разумно. Но Емерсън остана. Той обичаше да гледа. Трябваше да гледа.

Майната му на благоразумието!

Това бе работата, която обичаше.

Емерсън стоеше на моста „Талмидж“ в Джорджия на шейсетина метра над река Савана, по средата между град Савана и остров Хътчинсън. Тази ивица суша насред реката разделяше Джорджия от Южна Каролина. Той бе дошъл пеша, а не с кола. И бе облегнал ръце на бетонния парапет от западната страна. До него стоеше Грейбър, дясната му ръка. Той също се бе подпрял на парапета. Позата му бе абсолютното същата, но Грейбър бе малко по-нисък. Малко по-млад. И не толкова отдаден на… професията.

Мостът не бе проектиран за пешеходци. Нямаше тротоар. Нямаше велосипедна алея. Но още по време на етапа на планиране архитектите бяха предвидили възможността автомобилите да се повредят или катастрофират. Градът не можеше да си позволи една толкова важна пътна артерия да бъде блокирана. Дори за кратко. В която и да било посока. Затова архитектите бяха проектирали много широк банкет. От всяка страна. И напълно съзнателно му бяха предоставили възможността да поеме трафика в случай на нужда. В същото време въпросният банкет бе достатъчно широк, за да позволи на някои по-смели граждани на Савана да тичат или да се разхождат по моста. Това предоставяше идеална възможност и на двамата мъже да се насладят на живописната гледка привечер.

Ако Емерсън бе обикновен турист, той щеше да гледа в другата посока. Зад гърба си. Към стария град. Към потъналите в зеленина площади, калдъръмените улици, живописните къщи и старите обществени сгради, увенчани с куполи. Късче богата история, обвито в златиста светлина, отразена в неспокойните води на реката. Но Емерсън не се интересуваше от туристически забележителности. Пет пари не даваше за колониалното минало на града, нито пък се вълнуваше до каква степен старият град съответства на първоначалните планове на своите основатели. Не, Емерсън се интересуваше от промишлената зона на Савана. И по-точно, от пристанището, простряло се пред него. От огромната плетеница от терминали, резервоари и складове, заела западния бряг на реката. И по-конкретно, от една сграда. Склад. Голям склад с бели ламаринени стени и бял ламаринен покрив.

Емерсън знаеше, че с изключение на обикновения офис, разположен в единия й край, сградата няма никакви вътрешни стени. Той знаеше още, че по-голямата част от обема на склада е запълнена с неотворени дървени сандъци. Бяха му казали, че в тях има детски кукли, внесени от Китай, но с непълна документация. Емерсън не се съмняваше, че документите не са наред. Той обаче предполагаше, че детските кукли са последното нещо, което ще открие във въпросните сандъци. От Китай или откъдето и да било. Което изобщо не го интересуваше. Емерсън бе получил подробен химичен анализ на компонентите на предполагаемите кукли, а също и сандък, пълен с тях, напълно идентичен с онези в склада. Сандъкът му трябваше за опити. Които той проведе. Много съвестно. Макар изобщо да не погледна вътре. Емерсън не бе от хората, които поемаха излишни рискове. Той знаеше, че има неща, които е по-добре да не знае.

Познанията на Емерсън относно склада и съдържанието му не бяха чисто теоретични. Предишните два дни той бе наблюдавал сградата от непосредствена близост. Първо, за да прецени мерките за сигурност. Второ, за да се увери, че там наистина няма хора, както му бяха казали. Първата цел бе чисто практична. Втората бе свързана с цената. Имаше ли жертва, цената му се покачваше. Това бе основен принцип. Емерсън не вършеше това за пари, но все пак бе най-добрият в занаята и трябваше да получи съответното признание. Така беше справедливо. Освен това у дома го чакаше съпруга. И син. Хлапето бе на двайсет и няколко, но си оставаше сериозна отговорност. Финансова най-вече. Емерсън трябваше да покрива всевъзможни разходи. Коли. Храна. Дрехи. Болнични сметки. Над четвърт милион долара само за миналата година. Скоро щеше да му се наложи да плаща и за колеж. Стига хлапето да поумнееше поне малко. Да, животът на Лев Емерсън определено бе свързан с големи разходи.

Четиресет и осем часа след като получи „мострата“, Емерсън заключи, че няма основание за отлагане на операцията или за увеличаване на цената, затова тази сутрин, преди изгрев-слънце, той пристъпи към реализацията на своя план. Хората му изключиха пръскачките на противопожарната система. Донесоха оборудването си. Разтовариха контейнерите с химикалите. Прокараха кабелите. Инсталираха контролните механизми. Измериха необходимите стойности. Направиха съответните изчисления. Дадоха своите прогнози относно въздушния поток и отделената топлина. Пробиха дупки на стратегически места в покрива и стените. Разместиха сандъците, за да оптимизират циркулацията на въздуха. Повториха изчисленията. Потретиха ги и отново ги провериха. Внесоха нови корекции. Накрая, когато Емерсън остана доволен от всичко, мястото бе евакуирано. Творението му бе задействано. Вратите бяха затворени и заключени за последен път. Микробусите си тръгнаха. Емерсън и Грейбър си взеха по нещо за хапване и отидоха на моста, за да се насладят на шоуто.

Това бе работата, която обичаше.

Грейбър побутна Емерсън по ръката. В далечината се появи първата струйка дим. Тя се издигаше колебливо през един от новите отвори в покрива на склада. Все още бе тънка. Бледа. Едва забележима. Но предвестник на това, което предстоеше да се случи вътре. Обещание. Емерсън потръпна от вълнение. Той приличаше на меломан, чул първите ноти на любима симфония. Напрежението нарасна. Стана почти непоносимо. Димът се усили. Потъмня. Затанцува във въздуха. Заизкачва се все по-бързо и…

Телефонът на Емерсън звънна. Това не би трябвало да е възможно. Той го извади от джоба си и погледна екрана.

А там бе изписана думата ДОМ. Което означаваше, че го търси жена му. Тя не би трябвало да го прави. Нали й бе изпратил графика си както винаги. Нали бе пределно ясен. Тя много добре знаеше, че не бива да го търси по време на финалната фаза на някоя операция. Затова Емерсън отхвърли повикването. И прибра телефона в джоба си. Опита се да успокои дъха си. Зачака пламъците.

Трийсет секунди по-късно звънна телефонът на Грейбър. Той погледна екрана, отдалечи се на няколко крачки и отговори. Когато се върна при Емерсън, лицето му бе бяло като платно. Ръцете му трепереха. Но Емерсън не забеляза. Той не виждаше нищо освен огнения ад. От покрива на склада не бе останала и следа. Стените се бяха изкривили от високата температура. Пламъците се виеха във въздуха, полетели към небето. Тъмният облак, надвиснал над останките от склада, сега искреше в ярки, живи цветове. Приближаваха пожарни камиони с включени светлини и сирени. Емерсън се усмихна. Шофьорите им изобщо не биваше да напускат гаражите на своите пожарни. Нямаше смисъл. Те бяха безсилни. Имаха по-голям шанс да угасят слънцето, отколкото плодовете на неговия труд. Поне през следващите няколко часа.

Грейбър вдигна ръка. Протегна я бавно, сякаш се опитваше да помести тежък невидим предмет. Докосна ръкава на Емерсън и го подръпна леко.

Емерсън не му обърна внимание.

Грейбър го подръпна по-силно.

— Шефе! Трябва да се обадиш вкъщи.

Емерсън не помръдна.

— По-късно.

— Не, сега — настоя Грейбър. — Повярвай ми. Спешно е.

— Какво има?

— Става въпрос за Кайл. Сина ти.

— Какво е направил този път?

— Шефе, много съжалявам. Кайл е мъртъв. Починал е преди час.

Всевъзможни звуци изпълваха автобуса на „Грейхаунд“. Големите колела потропваха глухо при всяка пукнатина или дупка в асфалта. Вентилационната система сякаш шепнеше и въздишаше. От слушалките на неколцина пътници се носеше какофония от най-различни басови ритми. Някои от по-младите пътници се смееха с цяло гърло, развеселени от онова, което гледаха на своите таблети и телефони. Някои от по-възрастните разговаряха. Една двойка спореше. Други хъркаха, сумтяха, охкаха, стенеха. При обичайни обстоятелства този шум не би позволил на Джед Стармър да затвори очи дори за миг. Той обичаше нощната тишина, нарушавана единствено от обичайния вой на сирени или трафика в далечината, които проникваха в спалнята му през отворения прозорец. Но напрежението от последните няколко дни явно му се отразяваше.

Нощната тъмнина и лекото поклащане на автобуса допълваха внезапното отсъствие на обичайния фонов шум и това сякаш притегли Джед в прегръдката на съня. А тя бе толкова силна, че момчето се събуди цели две минути след като шофьорът включи осветлението в салона. Оказа се, че автобусът е спрял до друг, абсолютно същия като него, и останалите пътниците са вече прави, протягат се или мъкнат багажа си по пътеката между седалките.

По някое време, след като автобусът бе потеглил от предишната си спирка в Блайт, Калифорния, Джед бе придърпал раницата в скута си. А после се бе свил почти на кълбо, бе отпуснал глава върху горната й част и я бе прегърнал като голямо плюшено мече. Сега той се изправи и остави раницата на съседната седалка, тъй като не искаше да прилича на малко дете. Джед погледна през прозореца и видя големия знак, монтиран до автобусното депо в далечината. Знакът бе изпъстрен с планински силуети и бодливи кактуси и надпис на два езика, английски и испански, ДОБРЕ ДОШЛИ ВЪВ ФИНИКС, АРИЗОНА. Джед провери часа. Два и десет през нощта. Ранните часове на сряда. Което означаваше, че автобусът изпреварва графика с десет минути. Очакваше ги час и половина престой. Това бе единствената по-продължителна почивка преди Ел Пасо, Тексас, където щяха да пристигнат по обед. Момчето се замисли дали да не слезе от автобуса поне за малко. Да потърси нещо за хапване. Да се раздвижи. Но реши да не го прави. Оставаха му само триста долара. А го очакваха сериозни разходи. Освен това цялото му тяло бе схванато. Джед се съмняваше, че ще събере сили да се надигне от седалката. Затова не помръдна от мястото си. Той се облегна назад. Затвори очи. И реши повече да не прегръща раницата си.

Джед не искаше да прилича на малко дете.

В Ел Ей приемната му майка не можеше да заспи.

Тя си бе легнала в обичайното време, но бе прекалено ядосана и не можеше да се успокои. Беше прекалено ядосана и прекалено напрегната, тъй като не искаше да пропусне тихите стъпки на Джед, който несъмнено щеше да се опита да се прибере крадешком. Жената предполагаше, че той е някъде навън и се шляе с приятели. Или по-лошо, с момиче. Джед сигурно бе решил да наруши вечерния си час и да извърши какви ли не неморални неща, без някой да забележи. Той сигурно се надяваше да се върне тихичко посред нощ и да се престори, че нищо не се е случило.

Не бе познал!

Тя щеше да му покаже, че е сгрешил!

Приемната майка на Джед прекара часове наред в леглото, без да помръдне. През цялото това време съставяше проповеди наум. Репетираше лекцията, която щеше да му изнесе. Наставленията. Наказанията. Затова, когато на сутринта звънна будилникът, тя се чувстваше напълно изтощена. Към този момент умората бе превърнала гнева в тревога. Джед не се бе върнал. Твърде необичайно за него бе да не се прибере цяла нощ. Тя се зачуди дали да не се обади в местните болници. А след това да се свърже с полицията. Впоследствие гневът й премина в страх. Приемната майка на Джед се облече и откри, че парите й за непредвидени случаи са изчезнали. Двайсет доларовите банкноти не изчезват току-така. Явно някой ги бе взел. Тя провери гардероба на Джед. Част от дрехите му липсваха. Странен избор, тя определено не би взела точно тези дрехи, ако пътуваше, но липсите бяха очевидни. За да се увери напълно, приемната му майка погледна в банята и установи, че четката му за зъби също липсва.

Джед бе избягал с парите й. Нямаше друго обяснение. Неблагодарно, крадливо копеле!

Приемната му майка прекъсна приготовленията си за работа. Грабна телефона. Позвъни на шефа си. Заяви, че не се чувства добре и няма да дойде на работа. А после набра 911 и проведе съвсем друг вид разговор.

Джед винаги се бе старал да не нарушава закона. И винаги се бе стремил да избегне и най-малката вероятност полицията да го подгони за нещо. Но никога не му бе хрумвало, че ченгетата могат да го обявят за издирване по съвсем други причини. Момчето бе прекалено погълнато от преследването на новата си цел. Да започне нов живот.

Лев Емерсън също не успя да мигне почти цяла нощ.

Той прекара четиринайсет часа в колата си заедно с Грейбър. Двамата пътуваха на север през Джорджия, Тенеси, Кентъки и Индиана, след което прекосиха Илинойс и стигнаха предградията на Чикаго. Редуваха се да шофират, което бе добре от гледна точка на безопасността. Но не и от гледна точка на душевното състояние на Емерсън. Той позвъни на съпругата си още от моста в Савана, докато наблюдаваше пожара, който сам бе запалил. Гласът й прозвуча студено и бездушно, както звучи гласът на мъртвец, когото сънувате. Тя му разказа за Кайл. Сина им. Възстановяването му вървяло много добре. До един момент. Този следобед. Тялото му просто отказало. Първи спрял да функционира черният дроб, разбира се. А после и останалите органи един след друг. Получила се поредица от фатални откази. Тя веднага извикала лекаря, но било прекалено късно. Нищо не можело да се направи. Тялото на Кайл сякаш се смалило пред очите й и той напуснал този свят. Тя била безпомощна да го спре.

Кайл бе само на двайсет и две. Не бе редно това да се случи. Не и след всички усилия, които бяха положили, за да му помогнат. Не и след всички пари, които бяха похарчили.

Докато Емерсън бе зад волана, той трябваше да мисли задруги неща. Да не катастрофира. Да не вдига повече от сто и двайсет, за да не го спрат. Но когато Грейбър шофираше, Емерсън по-трудно контролираше емоциите си. Думите на жена му отекваха в главата му, последвани от спомените за сина му. Заедно със съжаленията. Безкрайни съжаления. И нежелание да се изправи лице в лице с онова, което го очакваше в дома му.

Колата на Грейбър бе паркирана в гаража. Беше я оставил там, преди да потеглят за Джорджия. Емерсън шофираше по време на последния етап от пътя, затова сега натисна бутона на дистанционното, изчака вратата да се вдигне и паркира до колата на своя помощник. Грейбър посегна към дръжката на вратата, но преди да излезе от колата, се обърна към шефа си и попита:

— Какво искаш да направим?

Емерсън се замисли за момент. За нещата, които трябваше да свърши, когато влезе в дома си. За времето, което те щяха да отнемат. А после каза:

— Обади се на Шевченко. Той ни е задължен, и то много. Кажи му, че ни трябва самолет. Още днес. Може би и хеликоптер, но утре или вдругиден. После ще се срещнем в склада. След два часа. Доведи и останалите. Елате с багаж.

— Къде отиваме?

— Да открием хората, продали онова нещо, което е убило сина ми.

Ричър прекара нощта в новата си стая. Спа леко. Събуди се в девет. Взе си душ. Облече се. И тъкмо сгъваше четката за зъби, готов да си тръгне, когато на вратата се почука силно.

— Джак Ричър? Хеъруд, полицейско управление на Джерардсвил. Там ли си? Трябва да поговорим.

Ричър отвори вратата и покани полицая да влезе. Хеъруд огледа стаята. Той изчака Ричър да седне на леглото, след което се настани на единствения фотьойл. Това бе обемиста мебел — доста неудобна между другото — с тюркоазена дамаска и една разклатена странична подпора. Хеъруд се опита неуспешно да я намести, след което остави на пода папката, която носеше.

— Трябва да си вземеш мобилен телефон — каза той.

— Защо? — попита Ричър.

— За да могат хората да се свързват с теб.

— Кой например?

— Аз.

— Често ли ще го правиш?

— Не. Но не това е важното. Оказа се труден за откриване. Щеше да ми е по-лесно да ти звънна. И да попитам къде мога да те намеря.

— Нали ме намери?

— В крайна сметка. Наложи се да звъня във всички хотели в града и да питам дали са настанили гост на име Ричър. Естествено, всички ми отговориха отрицателно. Затова предположих, че си се регистрирал под друго име. Спомних си, че спомена, че си дошъл в града, за да разгледаш изложбата, посветена на Пий Ридж. Затова отново позвъних във всички хотели. И попитах за гост на име Самюъл Къртис. Генерала, спечелил битката. И бум! Открих те!

— Впечатлен съм. Трябва да станеш полицай.

Хеъруд се усмихна, но явно не му беше забавно.

— Точно затова исках да говоря с теб. Исках да те уведомя, че случаят — онзи с жената, прегазена от автобуса, — е приключен.

Ричър се замисли за двамата мъже, които парамедиците бяха откарали през нощта. Двамата изглеждаха доста пострадали. Може би боят, който бяха отнесли, щеше да ги направи по-приказливи.

— Хванали сте убийците, така ли? — попита той.

— Заключението е самоубийство.

Ричър не отговори.

Хеъруд затвори очи и поклати глава.

— Виж, знам какво ми каза. За мъжа с качулката. Как бутнал жената. Вярвам ти. Но има проблем. Появи се друг свидетел. Той се кълне, че жената се е хвърлила пред автобуса. Направила го е сама, и то напълно съзнателно.

— Този свидетел греши.

— Вярвам ти. Но другият свидетел, той е уважаван гражданин.

— А аз не съм ли?

— Не съм казал подобно нещо. Моят началник…

— Свидетелят греши. Или лъже. Възможно е да е замесен. Или подкупен.

Хеъруд поклати глава.

— Той е уважаван гражданин. Живее тук, откакто е роден. Има къща. Съпруга. Работа. Не играе хазарт. Не пие, не взема наркотици. Няма дългове. Никога не е глобяван дори за неправилно паркиране.

— Няма ли други свидетели? Пътниците в автобуса? Все някой трябва да е видял нещо.

— Една възрастна дама смята, че е видяла жената да скача. Но не си е носила очилата, затова не е сигурна. Друг пътник е видял теб. Как бягаш от местопрестъплението. Затова моят шеф…

— Има ли бележка?

— Да, оставила е бележка в дома си — отвърна Хеъруд. — В Мисисипи. На кухненската маса. Снехме отпечатъците на жената, установихме самоличността й и помолихме местната полиция да провери дома й. Веднага са открили бележката.

— На машина ли е била написана?

— Не. На ръка. И подписана. Тук няма нищо съмнително.

— Какво те кара да мислиш, че не е фалшифицирана?

Хеъруд извади два листа от папката, която носеше, и ги подаде на Ричър.

— Едното е последният формуляр, с който е кандидатствала за работа. Компанията, за която работи… за която е работила, изисква всичките й служители да попълват тези формуляри на ръка. Там смятат, че почеркът разкрива важна информация за личните качества на човека. Помага им да отсяват социопатите и други нежелани елементи. Второто е нейната бележка.

Ричър започна с формуляра. Той нямаше голям опит с подобни документи, но прочетеното му се стори твърде общо и банално. Първият въпрос гласеше: Моля, изложете причините да кандидатствате за тази позиция. Почеркът на Анджела бе едър, закръглен и малко детински. Тя твърдеше, че иска да помага на хората. Да допринесе за благото на обществото като цяло. Нищо не предполагаше, че се е откроила сред останалите кандидати. Или че изгаря от желание да работи в затвор. Това можеше да е формуляр, с който кандидатства за работа в сладкарница или като дресьор на кучета.

Написаното на втория лист не бе структурирано. Не поставяше въпроси, на които да се търсят отговори, не предоставяше абсолютно никаква информация. Това писмо бе започнало живота си като най-обикновен бял хартиен лист. От онези, които хората използват за принтери и копирни машини в домове и офиси из цялата страна. Из целия свят. От онези, които огромните фабрики бълват с милиони. От онези, които човек използва, прибира в папка и забравя. Или изхвърля в кошчето. Нарязва на ивици в шредера. Съдбата на този лист обаче не бе така банална. Текстът започваше след голям интервал в горната част на листа, но близо до левия край. Ако четете това, съжалявам, но причината е, че съм мъртва…

Ричър сравни двата листа. Сравни начина, по който бяха оформени буквите. Размер, форма, разстояние между тях. Пунктуация. Фразеология. Той отчете разликата във времето. Въздействието на стреса. Ричър не бе специалист, но трябваше да признае, че двата образеца от почерка на Анджела изглеждат така, сякаш наистина са написани от един и същи човек. Когато приключи, той постави формуляра върху бележката, върна двата листа на Хеъруд и попита:

— Добре, а мотив?

— Провалена интимна връзка.

— Как разбрахте?

— Анджела е работила като административен помощник в затвор. Когато уведомихме местното полицейско управление, колегите се свързали с местоработата й. Ръководството на затвора има право да следи имейлите на своите служители. Включено е в трудовите им договори. Прави се от съображения за сигурност. И така, системните администратори са извлекли цялата й кореспонденция, което е стандартна практика в случай на внезапна смърт. Компютърджиите попаднали на поредица от съобщения, разменяни в продължение на няколко седмици. По всичко изглежда, че Анджела е искала да възстанови стара връзка с бивше гадже, което живеело наблизо. Някой си Рот. Двамата си уговорили среща във вторник. Вчера. От последния имейл на Анджела става ясно, че ако нещата не се получат, тя просто не вижда смисъл да живее. Типичен пример за пасивноагресивно поведение, мен ако питаш.

— Живеело наблизо?

— Какво?

— Каза, че бившето гадже живеело наблизо?

— Рот е мъртъв — кимна Хеъруд. — Инфаркт.

— Кога?

— Понеделник вечерта. Късно… може би около полунощ.

— Този Рот е починал дванайсет часа преди Анджела да бъде убита. Смяташ ли, че е съвпадение?

Хеъруд сви рамене.

— Кой е открил тялото? — попита Ричър.

— Бившата му жена.

— Къде?

— В неговия апартамент. Вчера сутринта. Рот бил едър човек. Не пълен, а едър, мускулест. Разполагал с домашен фитнес, който редовно ползвал. И в един момент, бум! Край на играта. Ей така, изневиделица.

— Вземал ли е стероиди? Или каквото е популярно в момента?

— Не разполагаме с подобна информация.

— Какво е правила бившата му съпруга в апартамента?

— Отишла за закуска.

— Това нормално ли е?

— За тях, да, очевидно.

— Как е влязла?

— Имала е ключ.

— Звучи удобно.

— Предполагам.

— Възможно е бившата да е искала да стопли отношенията. И да е разбрала за срещата му с Анджела. Да е проявила ревност.

— Не мисля — поклати глава Хеъруд. — Двамата са разведени от десет години. След раздялата тя се настанила в съседния апартамент. Според съседите отношенията им продължили като между брат и сестра. Каквато и искра да е припламнала между тях, е угаснала преди много години. Никой не е имал зъб на другия.

— Рот имал ли е други връзки?

Хеъруд сви рамене.

— Бившата съпруга знае ли за връзката му с Анджела? — продължи да се интересува Ричър.

— Не я попитахме. Нямахме основания да го правим. Тялото на Рот е открито, преди Анджела да загине. Не знаехме нищо за нея, преди да я измъкнем изпод автобуса.

— С други думи, бившата съпруга не е потвърдила информацията за срещата?

— Не. Но това не означава, че не е знаела за нея. Получихме потвърждение по друг начин.

Хеъруд прелисти документите в папката, извади друг лист и го остави на леглото. Ричър не бе запознат с този формат на поднасяне на информация, но предположи, че е копие от имейлите, които системните администратори в „Минерва“ бяха открили в електронната поща на Анджела. Това несъмнено бяха съобщения, разменени от двама души. Ричър предполагаше, че са Анджела и Рот, но имената им не бяха изписани никъде по начин, който да разшифрова. Той виждаше само комбинации от букви и числа, с @ по средата и .сот в края. През лявата част на страницата минаваха вертикални линии, които започваха от върха на всяко отделно съобщение и завършваха чак в края на последното. Всяка следваща линия започваше вдясно от предишната, в резултат на което последното съобщение бе събрано на по-малко от половината ширина на страницата.

То бе най-старото, написано от Анджела. Тя опипваше почвата двамата с Рот да се съберат отново. Ричър долавяше вълнението й. Тревогата й. Последното съобщение, разположено най-отгоре на страницата, бе написано в неделя сутринта. Отново от Анджела. Тонът бе равен. Тя сякаш бе изпаднала в депресия. Крехката надежда бе угаснала и бе отстъпила място на отчаяние. В съобщението се съдържаха намеци, че тя не е в състояние да продължи сама. Точно както бе казал Хеъруд.

Ричър остави листа.

— Ако Анджела е дошла тук, за да се срещне с Рот, къде е чантата й? Къде е колата й?

Хеъруд взе листа и го прибра в папката си.

— Чантата й бе в колата й. Колата й бе оставена на паркинг. Първия паркинг, който виждаш, когато идваш в града от изток. Така би постъпил всеки на мястото на Анджела.

— Видях как онзи мъж взе чантата й. Явно са я подхвърлили в колата. В чантата имаше ли плик за писма?

Хеъруд погледна записките си.

— Не. Портфейл. Ключове. Лични вещи. Но никаква кореспонденция. Защо?

— Няма значение. Как ще обясниш кръвта?

— Каква кръв?

— Върху чантата й. Едната й страна бе опръскана с кръв.

— Не разполагам с подобна информация. Защо смяташ, че е имало кръв?

— Защото я видях.

— Как? Кръвта не се откроява върху черна кожа.

— Чантата беше бежова. И не беше кожена.

Хеъруд отново погледна записките си.

— Чантата е била кожена. И черна.

— Трябва да са я подменили. Подхвърлили са чанта, която не съдържа никакви улики.

— Можеш ли да го докажеш?

Какво ще ми кажеш за детето й?

— Откъде знаеш, че е имала дете?

— Просто догадка.

Хеъруд поклати глава.

— Уговорила се с някаква съседка. Жената често се грижела за детето.

— Тази уговорка временна ли е, или е постоянна? Свързана ли е със заплащане? Възможност за осиновяване?

Хеъруд сви рамене.

— Знам само това, което колегите от Мисисипи ни предадоха. Те изглеждат доволни от събраната информация.

— А беемвето?

Хеъруд поклати глава.

— Това е друг проблем. Номерът, който ти ми съобщи, е регистриран на додж караван в Оклахома Сити. Собственикът вчера е бил на работа. Той разполага с квитанция от паркинг. В нея е отбелязано времето на престой, а има и кадри, на които се вижда как колата влиза и излиза от паркинга.

— Добре. Ами гилзите? Изпратих шест куршума в колата.

— Криминалистите провериха онази уличка. Два пъти. Не откриха дори една гилза.

— Можете да проверите ръцете ми за следи от барут.

— И какво ще докажем? Че си стрелял? Но това не означава, че си стрелял с пистолета, който е изпратил изчезнали куршуми в изчезнал автомобил.

— Ами аварийната стълба? Тя не може да се скрие.

— Да, стълбата е паднала. Но не разполагаме с доказателство защо го е направила.

— Ами…

— Чуй ме, Ричър. Вече зададох всички тези въпроси. И получих заповед да престана. Съвсем категорична заповед. Случаят е приключен. Дойдох само за да те уведомя. Приеми го като проява на любезност, ако искаш.

— Това предполага, че разговорът ни е приключен. Знаеш къде е вратата.

Хеъруд не помръдна.

Ричър изчака трийсет секунди, след което се изправи и пусна ключа от стаята на леглото.

— Направи ми услуга. Остави го на рецепцията, когато си тръгнеш.

— Чакай — спря го Хеъруд. — Дойдох, за да… Не дойдох само за да проявя любезност.

Ричър седна.

— Ако трябва да бъда напълно честен, моят шеф иска да напуснеш града. Той смята, че създаваш проблеми.

— И ти си тук, за да ме съпроводиш до границата на окръга?

— Не. Аз изобщо не съм тук. Поне официално.

— Предположих. Показването на улики на потенциален заподозрян едва ли е стандартна полицейска процедура.

— Не — отвърна Хеъруд и заби поглед в пода. — Началникът може да ме уволни за това.

— Защо го направи тогава?

— Прочетох досието ти. Сто и десета специална част. Военните следователи. Старата ти служба в армията.

— Какво за нея?

— Виж, аз съм нов в тези неща…

— И?

— Няма кого да попитам.

— За какво?

— Как щеше да постъпиш, ако беше на мое място?

— Какво имаш предвид?

— Шефът ми нареди да приключа случая. Мисля, че не е прав. Искам да продължа разследването. Трябва ли да го направя според теб?

— Става въпрос за нарушаване на пряка заповед, издадена от непосредствения ти началник, нали така?

— Да, сър. Наясно съм с това.

Ричър се замисли за миг и попита:

— Морската пехота?

— Как разбра?

— Баща ми беше морски пехотинец. Научил съм се да ги разпознавам.

— И? Какво да правя?

— Твоят началник… корумпиран ли е? Прикрива ли нечии незаконни схеми?

— Не мисля. Според мен просто е мързелив. Той е свикнал подчинените да му поднасят резултата от разследването в лъскава кутийка, вързана с панделка. И не проявява желание да развърже панделката и да надникне в кутийката. Просто не иска да работи.

— Как се казва бившата съпруга на Рот?

— Хана Хамптън.

— Адрес?

— Щети го напиша.

— Добре. Ето какво те съветвам да направиш — върни се на работа, дръж се както обикновено и не казвай на никого за този разговор.

— Но аз не те моля да работиш по случая вместо мен.

— Знам.

— Не бива да се замесваш.

— Вече съм замесен.

— Не бива да продължаваш.

— Става въпрос за убийство. Някой трябва да направи нещо по въпроса.

— Ние ще направим нещо. Полицейското управление.

— Наистина ли? С вашия мързелив началник?

Хеъруд сведе поглед.

— Дай ми адреса. Заеми се с обичайната си работа. Не се набивай на очи. Ще се свържа с теб.

Сумирате ли разходите по обзавеждането, добавите ли стойността на картините по стените и разделите ли получената сума на площта на Центъра за посетители на „Минерва“, получената сума на квадратен метър ще ви отведе до извода, че това са най-скъпите корпоративни офиси в целия щат Мисисипи. Бруно Хикс обичаше да се хвали с резултата. Особено в присъствието на представители на пресата. Нищо чудно тази статистика да отговаряше на истината. За него това нямаше значение. Той не се интересуваше от такива подробности. Хикс се интересуваше най-вече как да създаде подходящо впечатление. Първата задача, с която „Минерва“ се зае, след като купи затвора, бе именно изграждането на Центъра за посетители, а задачата, която Хикс възложи на архитектите, бе съвсем ясна: погрижете се мястото да излъчва едно-единствено послание — пари, много пари.

Центърът за посетители бе разположен непосредствено до входа, точно срещу блоковете с килиите. Сградата бе едноетажна, облицована в светъл камък, а формата й наподобяваше буквата V. Това се дължеше донякъде и на ограниченото пространство, в което трябваше да се вмести тя. Основната причина обаче бе друга — от прозорците, разположени само от вътрешната страна на буквата V, не се виждаха нито блоковете с килиите, нито дворовете за разходка. Едното крило бе заето изцяло от конферентната зала. В мига, в който срещата, провела се в Блок 82, приключи, Хикс тръгна с бърза крачка по лабиринта от коридори, които пронизваха комплекса, но въпреки това закъсня. Той влетя през двойната врата с леко поруменяло лице и учестен дъх и завари шестима души да се взират в него. Трима от тях седяха от едната страна на продълговатата маса от черна елша. Двама — от другата. Последният се бе разположил в далечния край на масата. Шестимата бяха журналисти, дошли да получат повече информация за събитието, планирано в петък. И да попият всичко останало, което Хикс кажеше за времето, в което щяха да бъдат негова „пленена аудитория“, както се изразяваха специалистите по комуникация.

Хикс изчака Деймън Брокман, другият съосновател на „Минерва“, да заеме мястото си, а после даде знак на охранителя, който държеше гостите под око, да напусне стаята. След което започна обичайното си представление. Той застана начело на масата, разпери ръце като телевизионен проповедник и попита:

— Кажете ми истината! Тази стая създава ли у някого усещането, че се намира в затвор?

Петима журналисти поклатиха послушно глави. Шестият, онзи, който седеше в далечния край на масата, не реагира.

Хикс се усмихна и продължи с кратка разходка в миналото. Своето и на Брокман. Той разказа как двамата се срещнали преди три десетилетия като младши надзиратели в Лъбок, Тексас. Колко ужасени били от условията в затвора. От липсата на ресурси. От жестокото отношение, на което станали свидетели. После Хикс премина към философски разсъждения. Цитира Фуко. Цитира Бентъм. Използва теориите им, за да обясни създаването на „Минерва“. Затворът е кръстен на древноримската богиня на мъдростта и справедливостта. Поставя си за цел да разглежда затворниците като човешки същества. Да, разбира се, това са хора, които са допуснали грешки. Направили са лош избор в определени ситуации. Но хора, които имат потенциал. Които могат да дадат своя принос към обществото. Които биха могли да имат бъдеще, стига да се окажат в подходящата среда и да получат съответната подкрепа.

Хикс описа програмите за професионална квалификация, които „Минерва“ предлагаше. Хранителните режими и физическите упражнения, които осигуряваше. Проактивните здравни грижи, които предоставяше във всичките пет затвора. Хикс подкрепи думите си със статистически данни. Някои от които може и да отговаряха на истината. Той заяви, че наблюденията показват рязък ръст в трудоустрояването на бившите затворници след излизането им на свобода. И също така рязък спад в извършваните от тях престъпления. За финал Хикс обвърза всичко, казано дотук, със събитието, насрочено за петък. Перлата в короната на „Минерва“. Програмата, насочена към затворници с добро поведение, които имат достатъчно основания да претендират, че са жертви на съдебна грешка.

Въпросите, които журналистите задаваха на Хикс, неизменно бяха свързани с разни досадни подробности. Самоличността на инвеститорите. Подбора на персонала. Трудовите практики. Правилата за свиждане. Проблемите, свързани с насилието. Присъствието на банди. Хикс очакваше да го попитат за резултатите от дейността на „Минерва“. Този въпрос бе особено злободневен. Съпътстван от известни неясноти. Пикантни проблеми, които можеха да изскочат на бял свят, а можеха и да не изскочат в зависимост от това колко любопитна и напориста бе аудиторията. Проблеми, свързани с въпроса доколко морално е да се печели от нечие лишаване от свобода. Достатъчно ли е направено, за да се предотвратят случаите на сексуално насилие върху по-уязвимите затворници. Свидетелства за расови предразсъдъци сред надзирателите. Все неща, които изискваха повечко мисъл и такт.

След четвърт час петимата журналисти, седнали по-близо до Хикс, вече бяха задали обичайните си въпроси. Самият Хикс пък се бе опитал отговорите му да прозвучат така, сякаш чуваше тези въпроси за първи път. Сякаш те го бяха заинтригували. Той тъкмо се надяваше, че е отговорил на последния въпрос и срещата отива към своя край, когато се обади шестият журналист. Онзи, който седеше в далечния край на масата. Най-младият от всички. Той имаше кръгло, леко пухкаво лице, непокорни руси коси и бе облечен в избелели дрехи, купени от магазин за армейски излишъци. Прилича на Че Гевара, липсват му само барета с петолъчка и черни коси, помисли си Хикс. И мисия. До момента младежът бе проявил незначителен интерес към случващото се в стаята. Сякаш дремеше с отворени очи.

— Нивото на смъртност в затворите на „Минерва“ е шокиращо високо — каза той. — Каква е причината?

Хикс хвърли поглед към Брокман и се замисли за миг, след което облиза устни и отвърна:

— Смъртността в нашите центрове за изтърпяване на наказания съвсем не е висока. Защо сте на противното мнение?

Брокман извади телефона си от джоба. Той го задържа ниско, долепен плътно до крака си, за да не види никой, че пише съобщение.

— Имам си източници — заяви Че Гевара.

— Които не можете да разкриете, нали? — попита Хикс.

— Точно така.

Хикс се усмихна.

— Хвърляш въдицата си наслуки, нали, приятел? Само че си сбъркал езерото. Показателите, свързани с продължителността на живот и здравословното състояние на нашите затворници, са значително по-добри от тези в аналогични институции. И това не е случайно. А се дължи на нашата уникална, прогресивна и хуманна политика. Ако злощастната съдба ви отведе зад решетките, ще се озовете в „Минерва“. Това е гарантирано.

— Искате да кажете, че смъртността ви не е шокиращо висока?

— Точно това казвам.

— Можете ли да подкрепите думите си с данни?

— Разбира се.

— Защо тогава не ги публикувате?

— Защо да го правим? Статистиката не е чак толкова интересно нещо.

— И все пак би трябвало да ги публикувате. За повече прозрачност например.

— Публикуваме всичко, което изискват щатските и федералните закони.

— Което е нищожна част от информацията, която щатските и федералните затвори би трябвало да публикуват.

Хикс сви рамене.

— Ние не създаваме законите, а само ги изпълняваме. И то изключително стриктно.

— Вие използвате статистическите данни, за да заблуждавате обществеността. В затворите ви е налице сериозен проблем с наркотиците, а вие се опитвате да го прикриете. Когато някой затворник вземе свръхдоза и се наложи да постъпи в болница, вие представяте хоспитализацията като превантивна мярка, продиктувана от вашата хуманност. Лесно е да се скрие истината, когато някой затворник се възстанови след свръхдоза. Но когато умре? Нещата се усложняват, нали?

— Грешите. Вижте, мога ли да се закълна, че никой няма да вкара наркотици в нито един от нашите центрове? Не. Такава е реалността, в която живеем. Не съм толкова наивен. Но става ли въпрос за наркотици, „Минерва“ полага далеч по-големи усилия да защити и подкрепи хората вътре от всички останали затвори. Не искаме да допуснем в нашите центрове за изтърпяване на наказания да умират хора.

— Докажете го. Покажете ни данни.

— Аз…

На вратата зад Хикс се почука силно и охранителят, който бе наблюдавал журналистите, влезе отново в стаята.

— Извинявам се, че ви прекъсвам, господин Хикс — каза той, — но ви търсят по телефона.

— Кажи, че ще върна обаждането. Зает съм в момента.

— Обажда се губернаторът, господин Хикс.

— О! Какво иска?

— Не каза. Но заяви, че е спешно.

— Добре. Предполагам, че не бива да карам губернатора да чака. Ще изпратиш ли нашите гости до изхода?

— С удоволствие — кимна охранителят.

Хикс се обърна към журналистите:

— Съжалявам, но се налага да приключим. Много жалко, тъй като дебатът ми харесваше. Обещавам да предоставя информацията за смъртността на нашия приятел в края на масата. Стига юристите да ми позволят, разбира се. Трябва да бъдем особено внимателни, когато публикуваме подобна служебна информация. Длъжни сме да се съобразяваме с изискванията на комисията по етика. Ще поговоря и с някой от нашите затворници. Ще го попитам дали е съгласен да разговаря с вас. Когато „Минерва“ пое този затвор, въпросният човек имаше проблем с едното си око. Двамата с Деймън бяхме свидетели на подобен случай преди години, когато работехме за друг оператор на затвори. Компанията отказа да повика лекар заради високите разходи. Тя не осигуряваше и медицински застраховки. Състоянието на затворника се влоши и в крайна сметка той ослепя и с двете очи. Същото щеше да се случи и с нашия човек, но ние му осигурихме проактивно лечение. Сега той е художник. Рисува акварели. Част от платната му са изложени в галерия в Джаксън. Той може да ви разкаже от собствен опит за нашата хуманна политика. Гарантирам ви, в нея няма място за мъртви наркомани.

Хикс стисна ръката на всеки от шестимата журналисти и когато последният от тях напусна стаята, той се отпусна тежко на мястото си.

— Лоша работа. Висока смъртност, а? Това попадна прекалено близо до целта.

— Кое е това хлапе? — попита Брокман. — Харесва ми. Открило е отличен начин да следи смъртността в резултат на свръхдоза наркотици. Трябва да го използваме срещу онези мръсници от „Къртис“. Трябва да съберем малко компромат и да ги злепоставим, когато изтече договорът им в Канзас.

— Имаме по-належащи проблеми. Но трябва да държим хлапето под око. Денонощно, докато не напусне града.

— Не е необходимо. То не представлява опасност. Не знае нищо. Както сам каза, хвърля въдицата на сляпо.

— Не представлява опасност, но засега. Не можем да допуснем да започне да си вре носа наоколо. Да задава въпроси. Не и ако се интересува от употребата на наркотици в затворите.

— Какво толкова, ако търси информация за наркотици? Няма да я открие. Не и такава, която да свърже с нас.

— Пропускаш най-важното. Наркотиците не се появяват изневиделица. Някой трябва да ги вкара вътре. А ние не можем да си позволим да отделим хора, които да проверяват всички колети, получавани в затвора. Или, което е по-важното, изпращани от затвора.

Брокман се замисли за миг.

— Прав си. Остави това на мен. Ще уредя да наблюдават това хлапе. И да охладят ентусиазма му, ако се наложи.

— Добре. Но това ме подсеща за нещо друго. За онзи тип от Колорадо, който може да е надникнал в плика.

Мисля, че е най-добре да изчакаме и да видим дали ще се появи в града.

— Няма.

— И все пак би могъл да го направи. Не бива да допуснем и най-малката възможност пътищата им с онова журналистче да се пресекат. Тогава ще ни се наложи да решаваме два проблема.

— Излишно се тревожиш.

— Грижа се за общата ни безопасност. И за съвместната ни инвестиция. Налага се да направим промени в плана.

— Няма да отменим церемонията, нито ще я проведем зад закрити врата. Не слушай Ривърдейл. Онзи човек…

— Не се тревожа за медийното отразяване. То няма да ни навреди. Може да ни бъде само от полза. Какво ще стане в най-лошия случай? Скитникът ще види телевизионен репортаж или ще прочете статия, илюстрирана със снимка. След събитието ще бъде прекалено късно, за да направи каквото и да било. Опасността се крие в появата му тук. Във възможността да предизвика скандал. И да разпали любопитството на онова хлапе. Това е проблемът, който трябва да решим. Налага се да разположим кордона на по-голям периметър. Да проучим вариантите човекът от Колорадо да проникне тук. Той е бездомник все пак. Възможностите му са ограничени. Трябва да определим евентуалните маршрути за проникване в града и да разположим хора на всички възлови места.

— Предполагам, че няма да навреди. Но все си мисля, че той няма да се появи.

— Трябва да допуснем възможността да пристигне тук. Въпросът е как. Той няма кола. И не може да вземе под наем, тъй като няма шофьорска книжка.

— Може да открадне.

— Не е изключено. Какво друго?

— Някой познат може да го докара до тук. Или да се качи на автостоп.

— Не е изключено. Още?

— Може да постъпи по старомодния начин. Да вземе автобуса, ако има пари за билет. В Джаксън има автогара на „Грейхаунд“. Тя би трябвало да е най-близката до него.

— Възможно е. Ако се налага. Но ако не е потеглил вече, едва ли ще пристигне навреме. Какво друго може да направи?

Брокман помълча, след което заяви:

— Не се сещам.

— Добре. Ето какво трябва да направиш. Изпрати двама души на автогарата в Джаксън. Нека проследят всеки автобус, който пристигне от запад. Изпрати други двама на паркинга за камиони до бензиностанцията на Двайсета магистрала. Ако той реши да пътува на автостоп, какви са шансовете да намери шофьор, който да го докара от Колорадо директно в Уинсън? Нулеви. Защото ще му се наложи да смени няколко превозни средства. Последното място, на което може да се качи на някой камион, е доста далече от тук. Никой не взема стопаджии от градчета, в които има затвори. Изпрати още двама на връзката с Шейсет и седма магистрала, в случай че опита късмета си там. И още двама в участъка, където ремонтират Осемдесет и седма. Това се пада горе-долу по средата от тук до Джаксън. В случай че онзи тип открадне кола или пътува с приятел. Там пътят се стеснява до една лента. Скоростта е ограничена. Лесно може да се види кой шофира, кой се вози.

— Това изисква доста хора.

— Залозите са прекалено високи.

— А затворът? Къщата на Анджела? Да продължим ли наблюдението им?

— Разбира се. Какви гаранции имаме, че онзи тип няма да се промъкне в града?

— Изискват се още повече ресурси.

— Нямаме избор. Изтегли по двама надзиратели от всеки блок, но само служители на „Минерва“. Не използвай стари служители, наследени от предишната управа. Отмени почивните дни и увеличи смените, за да компенсираш недостига на персонал. Намери най-едрия надзирател, когото откриеш, и го дръж в резерв. А също и онези глупаци, които изпратихме в Колорадо. Щом някой докладва, че е видял нашия човек, изпрати ги да проверят сигнала. И се погрижи този път да го неутрализират както трябва.

— Само ако пристигнат достатъчно бързо. И ако нашите хора изобщо го забележат. Невъзможно е да покрием толкова голяма площ.

— Имам идея. Своеобразна застраховка, ако той все пак се промъкне. Нещо, което да го отклони от следата. Ще се погрижа за това, докато ти уреждаш логистиката.

— Ясно. Кажи на Моузли да разпрати допълнителни патрули. И да се погрижи всичките му екипи да разполагат с описанието на този Ричър.

— Добре, но искам ченгетата да го наблюдават отдалече. Трябва сами да решим проблема. Без официална намеса. И, Деймън? Провери всичко два пъти. Три пъти. Погрижи се всички да дадат най-доброто от себе си. Знаеш какво ще се случи, ако нещата в петък се объркат.

Сградата, в която бе живял Сам Рот, приличаше на всички останали в квартала. Двуетажна. С каменна фасада. Солидна, но скучна. Симпатична, но обикновена. Нищо в нея не подсказваше, че тук само преди трийсет и шест часа бе умрял човек.

Може би от естествена смърт.

А може би не.

Според Хеъруд причината за смъртта на Рот бе инфаркт. В това нямаше нищо подозрително. Инфарктът често води до смърт. Всяка година само в Съединените щати от инфаркт умират близо 700 000 души. Това е повече от населението на щат като Върмонт. На всеки четиресет и шест секунди инфарктът отнема един човешки живот.

Случаят нямаше да се стори подозрителен на Ричър, ако инфарктът бе единственият фактор. Ако Рот не се намираше в отлична форма и не тренираше редовно. Ако началникът на Хеъруд не бе толкова мързелив. Ако Рот не бе напуснал този свят броени часове преди да се срещне с Анджела Сейнт Врейн. Ако Анджела не бе убита…

Прекалено много ако, помисли си Ричър. И прекалено малко отговори.

Предните фасади на сградите гледаха към широк, потънал в зеленина булевард, но входовете им бяха разположени отзад, в пряка, която бе прекалено тясна, за да бъде наречена улица. Тя бе наскоро асфалтирана. Чиста и поддържана. Имаше дървета и храсти. Повечето сгради имаха тераси или веранди. Тази на Рот например имаше две тераси, покрити с тенти, а между тях бяха разположени чифт врати. И двете бяха боядисани в един и същи нюанс на морскосиньо. Отстрани на всяка имаше паркомясто. И двете бяха заети. Едното от пикап с червени ламарини, хромирани брони и черни стъкла. Другото от малко купе. То бе сребристо, с елегантни форми, а от задната му част излизаше дебел кабел, включен в електрическо табло, монтирано на стената до вратата вляво.

Ако съдеше по адреса, който Хеъруд му бе дал, жилището на Рот бе разположено вдясно. Ричър почука на вратата вляво. Дълбоко в себе си се надяваше никой да не му отвори. Защото да поднесеш някому новината, че любим човек е починал, е доста неблагодарна работа. Ричър знаеше това от личен опит. Не по-малко неприятно е да поднесеш някому новината, че любим човек е убит.

Вратата се отвори след две безкрайно дълги минути. На прага се появи жена с бели три четвърти панталони и синя тениска. Краката й бяха боси. Косата й бе руса, прошарена тук-там от сребристи нишки, дълга може би до раменете. Жената я бе събрала отзад, на тила, и я бе вързала на опашка с най-обикновен ластик. Лицето й бе призрачно бледо с изключение на тъмночервените кръгове под очите. Ричър предположи, че тя е на около четиресет и пет, макар да му бе трудно да прецени възрастта й предвид обстоятелствата.

Жената огледа Ричър за миг, след което каза:

— Сам не е тук. Той е…

— Знам — прекъсна я Ричър. — Не търся Сам. Трябва да говоря с вас.

Жената сякаш не го чу.

— Сам… Разбирате ли, случи се нещо и Сам… той…

— Всичко е наред. Знам за Сам. Вие ли сте Хана? Хана Хамптън?

Жената примигна, след което кимна.

— А вие кой сте?

— Казвам се Ричър.

— Какво искате?

— Познавате ли жена на име Анджела Сейнт Врейн?

— Анджела? О, господи! Трябва да й кажа за Сам.

— Познавате ли я?

— Дали я познавам? По-скоро, познавах я. Не съм я виждала от години. Тя се премести в Мисисипи. О, господи! Дани! Трябва да кажа и на него.

— Дани?

— Дани Пийл. Той също замина. Той уреди Анджела да започне работа.

— Сам познаваше ли Анджела?

— Разбира се. Те работеха заедно. Преди няколко години. Сам й беше шеф… или по-скоро ментор.

— А Сам познаваше ли Дани?

Хана кимна.

— Те поддържаха ли връзка помежду си? — попита Ричър.

— Дани не особено. Анджела от време на време. Тя понякога се обръщаше към Сам за съвет. Относно работата й. Но защо ми задавате всички тези въпроси?

— Сам и Анджела общуваха ли през последните дни?

Хана се замисли.

— През уикенда. Тя му изпрати някакви неща по имейла.

— Какви неща? Служебни? Лични?

— Служебни.

— Сам спомена ли за какво става въпрос?

— Някаква счетоводна глупост. Анджела не знаеше какво да прави. Тя беше разстроена… превъзбудена. Често й се случва. Сам не биваше да се забърква този път. Казах му да я остави да се оправя сама. И без друго си имаше достатъчно работа. Но, не. Сам си беше такъв. Никога не отказваше на приятел.

— Каква счетоводна глупост?

— Нямам представа. Някакви числа не съвпадаха. Сам не навлезе в подробности — каза Хана и замълча за момент, след което възкликна: — Чакайте! За какво е всичко това? Започвате да ме плашите. Какво става с Анджела? Какво искате от мен? Не ми ли кажете, няма да отговарям на повече въпроси.

— Хана, имам новини — отвърна Ричър. — Свързани с Анджела. И това не са добри новини. Можем ли да седнем някъде?

Хана отстъпи крачка назад.

— Кой сте вие?

— Казвам се Ричър. Помните ли полицай Хеъруд? Разговаряли сте вчера. Не се съмнявам, че ви е оставил визитката си. Позвънете му. Той ще гарантира за мен.

Вратата се затвори и две минути по-късно се отвори отново. Хана покани Ричър с жест да влезе вътре. Той я последва и се озова в дневната на апартамента й. Стаята бе просторна, обзаведена с мебели от светла дървесина, тапицирани в нежни, пастелни тонове. Имаше две ниски библиотеки и малък телевизор в ъгъла. Покрай овалната трапезна маса със стъклен плот бяха наредени бели кожени столове. В далечния край имаше кухненска част, разположена зад барплот с два високи стола до него. Хана прекоси дневната и се настани на единия. Ричър последва примера й и седна на другия.

Хана опря лакти на плота и заяви:

— Сега ще ми кажете, че Анджела също е мъртва, така ли?

— Откъде знаете? — попита Ричър.

— Хеъруд ми каза, че сте били полицай. В армията. На вратата ми звъни полицай. Първо ме пита за някого, а после заявява, че носи лоши новини. Е, не е нужно да си гений, за да се досетиш за какво става въпрос. Какво се е случило с Анджела?

— Блъснал я автобус.

— Сериозно?

Ричър кимна.

— Съжалявам. Нещастен случай ли е било?

— Не.

— Чакайте! Да не би… Тя не…

— Не е скочила пред автобуса? Точно така.

— Убили ли са я? Това е ужасно! Казах й да не ходи в Мисисипи. Хората там са луди, нали знаете.

— Случи се тук, в Джерардсвил.

— Не! Не мога да повярвам! Кога?

— Вчера.

— Какво е правила Анджела вчера в Джерардсвил?

— Полицията смята, че е дошла да се види със Сам.

— Защо? Той й помагаше с онзи счетоводен проблем, но по телефона или по имейла. Нямаше нужда Анджела да изминава целия този път.

— Според ченгетата между тях е имало нещо.

— Какво… връзка ли?

Ричър кимна.

Хана поклати глава.

— Абсурд!

— Сигурна ли сте?

— Хиляда процента. Разбирате ли, първо, ако Сам проявяваше интерес към някоя жена, щеше да ми каже. И второ, ако Сам търсеше интимност, щеше да се обърне към някой като вас, а не като Анджела.

— Хората около него знаеха ли за предпочитанията му?

— Той работеше в затвор. Започна, когато бе на осемнайсет. Преди трийсет години хората криеха подобни неща. Особено в работна среда като неговата.

— Затова ли се разведохте?

— Затова се оженихме. По онова време нещата бяха различни. И за двама ни. Работехме заедно. Той беше надзирател. Аз пък работех за благотворителна организация, която помагаше на бивши затворници да се адаптират към живота навън. Стори ни се логично. Но постепенно отношението на обществото се промени. Стана по-добро. Или така поне смятахме.

— Разбирам. Но има нещо странно. Видях доста имейли, които Сам и Анджела са си разменили в продължение на няколко седмици. Двамата са си уговорили среща вчера.

Анджела се изправи.

— Хакнали сте имейла на Сам, така ли?

— Не. Видях разпечатки, изпратени от работодателя на Анджела.

Хана се замисли за момент.

— Вчера Сам не беше на работа. Спомена, че си е взел почивен ден. Ако Анджела е била в града, моментът е бил подходящ да се срещнат. Но нищо повече. Повярвайте ми.

— А имейлите, които видях?

— Възможно ли е някой да се е представил за Сам онлайн, за да подмами Анджела тук? Ако са искали да я убият? Педофилите го правят непрекъснато. С децата, имам предвид. А Анджела познаваше Сам. Имаше му доверие. Някой лесно би могъл да използва неговата самоличност, вместо да измисля нова, за да накара Анджела да дойде в града.

— На теория звучи добре, но не се връзва. Анджела е инициирала тази среща. Искала е да разпали някогашната страст.

— Нямаше никаква страст. И не би могло да има.

— Възможно е този счетоводен проблем, който са обсъждали, да се е оказал по-сериозен от очакваното. Възможно е да са си уговорили среща, за да анализират ситуацията. Ами ако Анджела е донесла документи, които да покаже на Сам? Или някакви улики? Някой обаче е разбрал и е решил да ги спре. Затова е подменил истинските имейли с фалшиви.

— Кой би могъл да го направи?

— Колега, извършил злоупотреби. Шеф, взел подкупи. Доставчик, отмъкнал пари от работодателя на Анджела. Кандидатите са много.

— Добре — вдигна рамене Хана. — Но не съм сигурна, че някой е написал онези фалшиви имейли. Защо да си прави труда? Защо просто не изтрие истинските?

— За да се застрахова. Последният фалшив имейл от Анджела внушава, че ако Сам не отвърне на чувствата й, тя ще се самоубие. Онзи, който я блъсна пред автобуса, се е погрижил да създаде илюзията, че тя го е направила по своя собствена воля. Ето защо полицията не желае да разследва случая по-задълбочено.

— Ако Сам не беше получил инфаркт, щеше да се срещне с Анджела. Щеше да я почака известно време. А когато научеше, че се е самоубила, какво ли щеше да направи? Да предположи, че не е издържала на напрежението? Нищо чудно.

— Хана, да сте забелязали някой непознат да се навърта наоколо през последните дни? Някой, когото сте видели за първи път? В неделя или понеделник? Може да е седял в колата си.

— Чакайте малко… Още разсъждавам върху вашата идея. Би могло да се получи. Заслужава си да се обмисли. Сам би могъл да приеме, че смъртта на Анджела е самоубийство. Особено след като не е видял доказателствата, които тя е донесла. Той не би разбрал и за фалшивите имейли, тъй като те не биха се появили в неговия компютър. Сам със сигурност не ги е получил, тъй като в противен случай щеше да се запита какво, по дяволите, става тук.

— Той не е получил фалшивите имейли, но какво се е случило с истинските?

— Предполагам, че би трябвало да са в компютъра му.

— Имате ли ключ за апартамента му?

— Разбира се. Защо?

Ричър се изправи.

— Трябва да видя този компютър. И то веднага.

Ръката на Хана трепереше, докато се опитваше да пъхне ключа в бравата на апартамента на Рот.

— Съжалявам — каза тя. — Идвам тук за пръв път, откакто…

— Всичко е наред — отвърна Ричър. — Не е нужно да влизате.

— Не. — Хана затвори очи за миг и пое дълбоко дъх. — Ще го направя. Заради Сам. Ако някой е убил негова приятелка, той не би искал хората да си помислят, че е самоубийство. Анджела има… имаше дете. А Сам беше надзирател в затвор и не би искал убиецът да остане на свобода.

Дневната в апартамента на Рот беше същата като тази на Хана. Дори мебелите бяха същия тип, макар и с десетина години по-стари, по-износени и в по-бедна палитра от цветове. Телевизор нямаше, а най-горният рафт на едната библиотека бе покрит с фотографии, поставени в рамка. Ричър долови мирис на ароматни пръчици отнякъде, но в същия момент кожата по гърба му настръхна, което се случваше винаги когато претърсваше дома на някоя жертва.

Хана тръгна към кухненския бокс, но щом се изравни с библиотеката, спря. И впери поглед в снимките.

Всичките бяха нейни. На всяка от тях Хана носеше едно и също кимоно. На първата снимка коланът й бе бял, а на последната — кафяв. Хана се пресегна и обърна всички фотографии с лицето надолу.

— Не мога да повярвам, че е запазил снимките — каза тя, подсмръкна и изтри една сълза, търколила се по скулата й. — Сам знаеше, че ги мразя.

— Още ли тренирате? — попита Ричър.

— Много рядко — поклати глава Хана. — Не и откакто се нанесох тук. Започнах само за да можем да ходим заедно във фитнеса. Тренировките бяха толкова скучни. А Сам все ме подканяше да продължа.

По бузата й се търкулна още една сълза. Тя примигна, продължи през дневната и тръгна по коридор с още три врати. Първата бе открехната. Хана я отвори докрай и влезе в спалнята на Рот. Стаята бе малка. Подредена. Безлична. Леглото бе оправено. Не се виждаха разхвърляни дрехи. На пода нямаше обувки. По стените нямаше картини. Само една книга на нощното шкафче и чаша вода. Щорите бяха спуснати. Вратите на гардероба, покрити с огледала, бяха затворени. В далечния ъгъл имаше малко бюро. То бе изработено от метал и дървесина и като че ли можеше да се сгъва, когато не се ползва. Нямаше стол.

— Не е кой знае какъв офис — отбеляза Хана, взе сребристия лаптоп от бюрото и седна на леглото. — Другата стая е пълна с тежести и уреди за фитнес. Те бяха по-важни за него.

Хана отвори лаптопа и въведе някакви команди, а показалецът й се плъзна по малкия правоъгълник под клавиатурата. Две минути по-късно тя завъртя екрана така, че Ричър да го види.

— Странно — каза Хана. — Не откривам никакви имейли от Анджела. Има доста съобщения от други хора, дори купища спам, от които не се е отървал. Но нито едно съобщение от Анджела. Дори отпреди години. Нито едно. В нито една папка. В кошчето дори. Странно, защото Сам държеше изтритите съобщения в кошчето в продължение на една седмица. Но проверих и там.

— А някакви имейли от Дани Пийл?

Хана затрака по клавиатурата и след минута кимна.

— Няколко. Предимно от времето, преди Дани да замине.

— Какво се е случило със съобщенията от Анджела?

— Сигурно Сам е открил начин да ги изтрие напълно. И то веднага. Но не разбирам как го е направил.

— Може ли специалист да ги възстанови?

— Възможно е… не знам.

— Можете ли да кажете дали Сам ги е изтрил?

— Никой друг нямаше достъп до компютъра му. Той не го изнасяше от дома си. Вярно, че е лаптоп, но Сам го купи само защото не заема място, а не за да го разнася насам-натам.

— Възможно ли е имейлите да са били изтрити дистанционно?

— Не знам. Не съм специалист. Предполагам, че е възможно да са ги изтрили от централния сървър. Но след като Сам ги е прехвърлил в кошчето? Може някой добър хакер да го е направил. Определено не е по силите на обикновен човек.

— Да сте забелязали някой непознат да се навърта наоколо през последните дни? Коли, които не сте виждали по-рано?

— Пак задавате същия въпрос. Смятате, че някой е влязъл след смъртта на Сам и е изтрил имейлите от компютъра му ли?

Ричър не отговори.

— О! — възкликна Хана и затвори бавно компютъра. — Не. Смятате, че е бил убит? Като Анджела? Не може да бъде!

— Анджела беше убита, докато отиваше на среща с него. На тайна среща. Вероятно е носела важни доказателства, които да му покаже. Дори Сам да бе повярвал, че смъртта й е самоубийство, пак е щял да види имейлите, които Анджела му е изпратила. Той е знаел, че става нещо. Знаел е какви материали ще му донесе тя. Това го е превърнало в мишена.

— Не. Смъртта му бе напълно естествена. Не забравяйте, че го видях… аз го открих.

— Инфарктът може да бъде провокиран лесно. Има медикаменти, химикали.

— Не и в този случай. Защото знаете ли кое е най-тъжното? Когато го видях, изобщо не бях изненадана.

— Чух, че Сам е бил в добро здраве. В отлично по думите на Хеъруд.

— Да, Сам тренираше много, прекалено много. Но това бе неговият начин за справяне със стреса. Здравето му не бе чак толкова добро. Никак даже.

— Сам е бил подложен на стрес, така ли?

— Работата му бе изпълнена с напрежение.

— Но той е вършил тази работа в продължение на трийсет години.

— А напрежението нарастваше.

— Защо?

— Нямам представа.

— Нов шеф? Съкращения на персонала? Дисциплинарни наказания?

— Нищо подобно. Сам просто… имаше проблеми. Не говореше за тях, но го познавах прекалено добре. Забелязах издайническите знаци. Той не се хранеше добре. Не спеше добре. Тренираше прекалено много. Стигаше до предела на възможностите си. Трябваше да направя повече, за да му помогна. При това положение инфарктът бе неизбежен, знаех го.

— Сам е бил подложен на стрес. На по-силен от обичайния стрес. Но това не е причина имейлите на Анджела да изчезнат, нали?

— Може да са го направили дистанционно, както сам предположихте. — Хана помълча секунда-две, след което се намръщи и каза: — Чакайте малко! В понеделник двамата със Сам вечеряхме при мен. Опитах се да го накарам да яде повече. Не се получи. Той хапна надве-натри и побърза да се прибере. За да тренира. Отново. Какво друго му оставаше да прави? Не бях доволна, но го целунах за лека нощ, както винаги правя. На вратата. И тогава ми се стори, че виждам кола. Да… Реших, че е кола на „Юбер“, която чака някого, но беше странно, че светлините й бяха изключени.

— Какъв цвят беше колата?

— Нещо тъмно. Може би черна.

— Марка? Модел?

— Не съм сигурна. Не я видях добре заради пикапа на Сам.

Ричър се замисли за миг. Онази сутрин не бе валяло. Предишния ден също. Той обаче нямаше представа какво е било времето в понеделник през нощта. Времето през деня, когато Ричър пристигна в града, бе хубаво. Но той бе прекарал нощта с Александра. В нейния апартамент. И съвсем не се бе интересувал от времето. Въпреки това автомобил, прекарал толкова време на едно място, би трябвало да остави някаква следа. Заслужаваше си да провери. Затова Ричър каза:

— Елате! Покажете ми къде е била колата!

Когато Ричър последва Хана навън, слънцето вече се бе издигнало високо в небето. Времето бе топло и ясно, във въздуха се носеше сладникав аромат от всички цветя и храсти, посадени в кашпи и саксии около сградите. Не се виждаха почти никакви сенки. Земята бе суха. И прашна. Нямаше отпечатъци от подметки, нито следи от гуми. И не би могло да има.

Хана продължи към срещуположната стена и спря на място, където от тухлената зидария излизаше някаква тръба. Тя бе пластмасова, широка седем-осем сантиметра, и се спускаше право надолу, преди да се скрие в земята. Канализационна тръба, предположи Ричър. От пералня, кухня или баня.

— Колата беше точно тук — каза Хана. — До тръбата. От тази страна. Беше спряла със задната си част към вратата на Сам. Дори в нея да е имало някой, той не би могъл да наблюдава апартамента.

Ричър застана до нея. И заразсъждава. Колите имат огледала. А човекът, който блъсна Анджела, бе опитен. Същото се отнасяше и за приятеля му, шофьора. Както и за двамата мъже, които Ричър бе срещнал в онзи хотел с ананаса. Те бяха наясно колко важно е да останат незабелязани.

Той тъкмо се канеше да спомене това, когато зърна нещо на земята близо до краката на Хана. Участъкът там изглеждаше по-тъмен от останалите. Не много по-тъмен. Разликата не бе дори в нюанса, а в частица от него. Но все пак забележима. По-тъмното петно започваше в основата на тръбата и образуваше полукръг с радиус един метър, който избледняваше към периферията. Явно от тръбата изтичаше вода. Съвсем малко. Недостатъчно, за да превърне пръстта в кал. Не се долавяше и неприятен мирис на химикали. Нищо, което да наложи спешен ремонт.

Ричър приклекна и огледа отблизо влажния участък. Той бе сравнително равен, но не напълно гладък. Повърхността му бе набраздена. Вероятно от чакъл и мръсотия, които вятърът бе довял. Но покрай обичайните следи и драскотини, причинени по естествен начин, Ричър забеляза и геометрични шарки. Едва забележими, но все пак присъствието им не пораждаше никакви съмнения. Шарки от автомобилна гума. Широка като на луксозен седан.

— Можете ли да снимате това? — попита Ричър и посочи следите.

Хана извади телефона си и направи пет-шест снимки.

— Наистина ли мислите, че някой ни е наблюдавал?

— Прекалено рано е да се каже.

Хана потрепери изведнъж въпреки яркото слънце.

— Божичко, та аз ги видях! Или поне колата им. Ами ако те… после… горкият Сам…

— Не бива да нощувате в дома си през следващите няколко дни. Можете ли да погостувате на някое семейство наблизо? На приятели?

— Не. Нямам нито роднини, нито близки. Ще се настаня в хотел.

— Нека тогава е в друг град.

— Това ми идва в повече — въздъхна Хана. — Не, всичко е наред. Ще се справя. Най-добре да отида да си приготвя багажа. Вие какво ще правите?

— Ще говоря с Хеъруд. Ще го помоля да изпрати криминалисти тук.

Хана направи крачка към апартамента си, но спря и възкликна:

— По дяволите! Вижте това!

— Какво?

— Пощенската кутия на Сам.

Хана посочи пощенската кутия, кацнала на нисък стълб до паркомястото на Сам. Тя бе съвсем обикновена, от гофрирана ламарина, оформена на преса, боядисана в червено като пикапа му.

— Какво не е наред?

— Не е затворена както трябва.

Хана бе права. Вратичката на пощенската кутия бе открехната едва-едва.

— Сам мразеше това — отбеляза Хана и отиде до кутията. — Винаги я затваряше докрай и се караше с пощальона, ако не го правеше. — Жената бутна силно с длан вратичката на пощенската кутия и тя се затвори, а после я хвана и отвори. — По-добре да проверя има ли някаква поща. Може да е нещо спешно.

Хана пъхна ръка в кутията и извади лист хартия, който не бе поставен в плик, а просто бе сгънат на три. Тя хвърли поглед към Ричър, след което разгъна листа. Приглади го. Прочете го. А после зяпна с отворена уста, листът се изплъзна между пръстите й и падна на земята. Ричър го вдигна и видя, че писмото не е адресирано и не е подписано. Върху листа имаше няколко реда, отпечатани на принтер:

Ричър върна листа на Хана и каза:

— Къде се намира Уилис Парк?

— Близо до центъра. — Гласът на Хана прозвуча тихо и глухо. — На петнайсет минути от тук… може би… ако човек бърза.

На листа пишеше, че срещата е в един часа. Часовникът в главата на Ричър му подсказа, че разполага с десет минути.

Хеъруд и криминалистите трябваше да почакат.

Небето се проясни постепенно и автобусът на „Грейхаунд“ продължи да пуфти, дрънчи и трополи по магистралата на изток. Той прекоси останалата част от Аризона, пресече югозападния край на Ню Мексико и навлезе по диагонал в Тексас. С всеки изминат километър Джед Стармър привикваше все повече и повече със звуците, които автобусът издаваше. И те започваха да смущават покоя му все по-малко. А благодарение на дългите часове, прекарани в сън, Джед започна да изпитва и все по-малко умора. В крайна сметка единият ефект балансира другия, което означаваше, че му бе необходимо същото време, за да се събуди при пристигането в Ел Пасо, колкото му бе трябвало и във Финикс.

Джед се разсъни, огледа се и забеляза табелата на автогарата. Погледна часовника си. Автобусът бе пристигнал точно по разписание. Това означаваше, че ще прекарат в Ел Пасо един час и пет минути. Бе време за обед и Джед нямаше да има възможност да си почине хубаво, преди да пристигне в Далас в ранните часове на следващата сутрин. А това означаваше, че трябва да слезе от автобуса и да потърси нещо за хапване. Момчето умираше от глад, но в същото време се чувстваше по-бодро в сравнение с предишното си събуждане.

Джед се плъзна настрани по седалката и се озова на пътеката. Част от пътниците вече бяха слезли и се въртяха около автобуса, сякаш се чудеха какво да правят. Той изчака една възрастна двойка да се затътри бавно-бавно към вратата, след което я последва. Изведнъж спря. Раницата му липсваше. Тя не бе лежала в скута му или в прегръдките му. Джед не го бе направил, тъй като не искаше да прилича на малко дете. Затова я бе оставил на седалката до себе си. Преди да заспи. Сега обаче раницата не бе на мястото си. Не бе на седалката. Не бе на пода. Не бе на рафта за багаж над главата му. От нея нямаше и следа. Тя бе изчезнала.

Джед си спомни младежа от автогарата в Ел Ей. Онзи, който приличаше на сърфист. Той бе намерил билета му, когато момчето го бе изпуснало. Младежът го бе предупредил. Бе го посъветвал да не изпуска раницата от ръце. Да промуши ръка между презрамките, докато спи. Джед трябваше да го послуша. Трябваше да…

В този момент Джед откри раницата си. Тя бе извън автобуса. Някакъв човек я носеше. Непознатият се движеше бързо между стоянките на автобусите. Почти бе стигнал изхода на автогарата. Джед хукна по пътеката между седалките, но само след секунда се наложи да спре. Почти напълно. Възрастната двойка още се тътреше пред него. Влачеше крака. Бавно. Много бавно. Сякаш провеждаше експеримент колко бавно може да се движи едно човешко същество, без краката му да залепнат за земята. Джед се залепи зад тях, докато стигнаха до вратата. Старците слязоха бавно по стъпалата, а момчето направо скочи и хукна към изхода. От човека с раницата нямаше и следа. И тогава Джед го зърна. През прозореца на кола. Такси. Мъжът се бе облегнал на задната седалка и стискаше раницата му. Горната й част бе опряна в страничното стъкло.

Таксито бе на не повече от шест метра от Джед. Момчето хукна към него. Замаха с ръце. Закрещя с всички сили. Таксито ускори. Джед се хвърли напред. Извика.

Продължи да тича. Но таксито се движеше все по-бързо и по-бързо и накрая се скри от погледа на Джед.

Момчето стоеше на тротоара присвито надве, останало без дъх. То се бе озовало съвсем самичко в непознат град, на стотици километри от единственото място, което бе смятало за свой дом. Мечтата му за нов живот бе разбита. Очите му плувнаха в сълзи. Пръстите му затърсиха монети. Откриеше ли поне четвърт долар, можеше да се обадя на приемната си майка. Да я помоли да дойде и да го прибере. Да го върне. Да го спаси.

Джед можеше да я помоли.

Но дали тя щеше да откликне… това бе съвсем друг въпрос.

Грейбър и още четирима чакаха от цял час пристигането на Емерсън в склада в Чикаго. Четиримата бяха изненадани. Емерсън рядко закъсняваше. Но и моментът не бе обичаен. Грейбър им бе разказал накратко какво се бе случило. Не всичко, разбира се. Емерсън бе затворен и потаен. Той не би искал да изважда на показ мръсното бельо на своето семейство. А Грейбър бе амбициозен и не искаше да излага на риск привилегированата си позиция в организацията. Затова той сподели с четиримата само най-важното. Точно толкова, колкото бе необходимо, за да не задават повече въпроси. Или да се изнервят и да се откажат.

Когато Емерсън се прибра у дома, установи, че психическото състояние на съпругата му е по-тежко от очакваното. Тя се разплака и заудря с юмруци но гърдите му. А после започна да мята и чупи разни предмети. Обвини го за случилото се с Кайл. За провала на лечението. Емерсън не намираше това за справедливо. Ни най-малко. Той не бе карал Кайл да се налива с алкохол. Не му бе свивал цигари е марихуана и не бе пълнил спринцовките му бог знае с какво. Той просто бе искал синът му да се чувства добре. С цената на големи разходи и немалки рискове.

Емерсън призова всичките си сили, за да запази търпение, докато съпругата му беснее. Да се опита да разбере какво става. И да изчака успокоителните най-после да й подействат.

Емерсън седна начело на очуканата стара маса и помълча секунда-две, колкото да събере мислите си, а после заяви:

— Благодаря ви, че сте тук. Първо, държа да знаете, че това не е свързано с обичайната ни дейност. Въпросът не е служебен, а личен. За мен. Ако някой иска да се откаже, може да го направи още сега. Нито ще се обидя, нито ще има някакви последствия. Гарантирам.

Никой не помръдна.

— Отлично — продължи той. — Ето какъв е планът. Установили сме две точки на контакт с тези мръсници. Първо, знаем кой е лицето на тяхната организация. Двамата с Грейбър ще му отидем на гости. Ще се опитаме да му развържем езика. Да го убедим да сподели повече подробности за дейността им. Второ, корабът им е хвърлил котва на дванайсет морски мили и един инч от бреговете на Джърси. Той няма да отплава. Не може да отплава. Важните клечки вероятно ще бъдат на борда му. Ще решат, че са в безопасност там. Именно на кораба държат цялата си стока и оборудване. Което ни устройва чудесно за момента. Стига никой от тях да не се измъкне. Искам всички останали да отидете там. Един приятел ще осигури самолет. Вземете най-необходимото. Не е нужно да действате с финес. Започнете с наблюдение от брега. Има една малка лодка, която снове между кораба и брега. Опита ли се някой да избяга, прихванете лодката. Ако са клиенти, пуснете ги. Може да ги разтърсите първоначално. Да ги сплашите, за да си гарантирате, че няма да се върнат. Ако не са клиенти, неутрализирайте ги. Не е нужно да пипате нежно. Важното е да са живи, когато пристигна.

Уилис Парк прилича повече на площад, помисли си Ричър. И наистина си беше площад. И то хубав. Градските власти бяха положили доста усилия, за да го превърнат в дестинация, привлекателна за местните. Мястото бе чисто, заобиколено от очарователни магазини, кафенета и ресторанти с изнесени навън маси. В средата имаше фонтан, вдъхновен вероятно от някой френски замък. Дебитът на водата бе една четвърт от номиналния, резултат вероятно от проблеми с водоснабдяването в града. Между ниските живи плетове бяха засадени ярки цветя, които образуваха сложни геометрични форми. Имаше и пейки. Те бяха изработени от полиран бетон и подредени в широк кръг досущ като числата върху циферблата на часовник. Затова и бяха точно дванайсет. Една от тях обаче бе разположена близо до дърво. Явно за нея ставаше въпрос в бележката, оставена в пощенската кутия на Рот.

Ричър си взе кафе в пластмасова чашка от най-непретенциозното заведение наоколо и тръгна бавно към пейката до дървото. Стигна до нея в един без десет, седна точно по средата и зачака.

В един без пет иззад фонтана се появи мъж. Той бе висок почти метър и деветдесет, широкоплещест, облечен в джинси и бяла тениска на „Ролинг Стоунс“. Косата му бе подстригана съвсем късо, а очите му бяха скрити зад черни спортни очила. Мъжът се запъти към пейката на Ричър, спря и се намръщи, след което пристъпи напред.

— Изчезвай! — нареди той.

Ричър вдигна лявата си ръка и размърда пръсти.

— Така ли?

Мъжът се намръщи още повече.

— Разкарай се от пейката, тъпако!

— Защо? Да не би да е твоя?

— Трябва ми! Веднага!

— Има още единайсет пейки. Седни на някоя от тях.

— Трябва ми точно тази. Няма да повтарям. Разкарай се!

Ричър нито помръдна, нито отговори.

Мъжът пристъпи още по-близо.

— Не ме ли чу?

— Много добре те чух. Каза, че няма да повтаряш. Реших, че си размислил. Ако изобщо можеш да мислиш.

— Внимавай какви ги говориш! Започваш да ме ядосваш!

— Ами ако не внимавам? Какво ще направиш?

Мъжът се извърна, стисна юмруци, след което ги отпусна и пое дълбоко дъх. Накрая се обърна отново с лице към Ричър и каза:

— Виж, имам среща тук, точно на тази пейка. След една минута. Много е важно. Ще ти бъда благодарен, ако се преместиш другаде.

— Имаш среща със Сам Рот — каза Ричър.

Мъжът отново се намръщи.

— Откъде знаеш?

— Защото нямаш среща с Рот. Вече не. Имаш среща с мен.

— Мамка му! Какво става тук?

— Промяна в преговорните позиции. — Ричър потупа гладката бетонна повърхност до себе си. — Седни и ще поговорим. Ще се опитам да намерим решение, което устройва и двама ни.

— Носиш ли разпечатката?

— Оставих я наблизо. Мога да я взема. Стига да се споразумеем.

Непознатият се поколеба за миг, след което се обърна бавно и седна на пейката. Той се настани в самия й край, върху бетонната странична основа, възможно най-далече от Ричър, след което каза:

— Трябва да я видя. Да се уверя, че Рот е променил графика по желания от нас начин.

Ричър долови движение зад фонтана. От там се появи друг мъж, висок приблизително толкова, колкото седналия до Ричър. Този обаче изглеждаше малко по-тежък. Той носеше същите очила и бе облечен почти по същия начин с единствената разлика, че тениската му бе без ръкави. Мъжът пристъпи към пейката, после спря и вдигна театрално рамене. Първият отвърна на жеста му и му даде знак да приближи.

Вторият тръгна към тях и спря пред пейката. Лицето му бе зачервено, на челото му пулсираше изпъкнала вена. Той погледна своя приятел и попита:

— Какво се занимаваш с този клошар? Имаме работа!

— Спокойно. Седни — отвърна първият. — Той е тук вместо Рот.

Новодошлият впери поглед в обувките си.

— Как пък не! Уговорката беше друга!

— Сделката се промени — намеси се Ричър. — Искате ли графикът да бъде променен?

— Знаеш, че искаме.

— Господин Рот не е убеден в необходимостта от промяна на графика. Задачата ви е да ме убедите в противното.

— Да не си луд? — възкликна новодошлият.

— Не бих казал. Леко ексцентричен може би. Но кой съм аз, че да съдя за подобни неща? — Ричър потупа полирания бетон от другата си страна. — Сядай.

— Ако ти не си откачил, то Рот определено се е побъркал — заяви новодошлият. — Ако това, с което разполагаме, излезе на бял свят, с него е свършено. Кариерата му отива по дяволите и той го знае.

— Това, с което разполагате, е фалшификат.

— И какво толкова? То изглежда напълно достоверно. При всички случаи ще го превърнете в обект на разследване. И няма никакво значение какво ще открият. Нещо. Нищо. Каквото и да е. Петното остава. Кариерата му отива на кино.

— Може пък да не му пука. Може Рот да е готов за ново предизвикателство.

— Пука му.

— Така ли?

— Ти блъфираш.

— Така ли?

— Все тая — обади се единият мъж. — Имаме застраховка, в случай че Рот излезе прекалено глупав и откаже да сътрудничи.

— Заплахата, която сте отправили срещу бившата му жена, нали? — Попита Ричър.

Първият кимна.

— Случват се какви ли не злополуки. Пожар у дома. Или в инсталацията на електромобила. Случва се понякога дори когато собствениците се намират вътре.

— Не обичам мръсници, които заплашват невинни хора — обясни Ричър. — Трябва да ти счупя краката за тези думи.

— А може пък ние да счупим твоите — заяви предизвикателно мъжът.

Случаен свидетел би заявил, че мъжът сам е паднал от пейката. Просто се свлякъл настрани, строполил се на земята и останал да лежи неподвижно с подгънати крака и разперени ръце. В същата поза, в която седял на пейката, но завъртяна на деветдесет градуса. Случаен свидетел би заявил, че Ричър изобщо не е помръднал. И дори да го е направил, движението му е наподобявало по-скоро нервен тик. Нищо съзнателно. Просто неволен спазъм на лявата ръка.

Ричър се обърна към новодошлия.

— Преговорите приключиха. Няма да получите променения график. И няма да шантажирате Сам Рот. Няма да докоснете с пръст Хана Хамптън. Разбрали ме добре?

Вената на челото на непознатия запулсира отново.

— Нямам представа какво целиш, но по-добре се откажи. И напусни града. Колкото се може по-бързо.

— Вече съм планирал да напусна града. Но познавам някого, който живее тук и работи в полицейското управление. Бивш колега от армията. Започнат ли да се разнасят разни лъжи относно Рот, той ще ми каже. Случи ли се нещо с госпожа Хамптън, той ще ми каже. И тогава аз ще се върна. Ще ви открия. И ще изживеете най-лошия ден в живота си.

Случаен свидетел би заявил, че в следващия момент се е случило нещо странно. Новодошлият също паднал от пейката. Той също се търколил настрани и се проснал на земята в безсъзнание като огледален образ на своя приятел. И отново, случаен свидетел би заявил, че Ричър изобщо не е помръднал. Не и съзнателно. Просто още един неволен спазъм.

Този път на дясната ръка.

Джед Стармър стоеше на тротоара. Той бръкна в джоба си и извади шепа монети. Разполагаше с три монети от по двайсет и пет цента плюс дребни. Общо малко повече от два долара. Джед обаче не се интересуваше от общата сума. Важното бе, че можеше да позвъни по телефона. Можеше да се измъкне от кашата, която бе забъркал. Или най-малкото, можеше да се опита.

Джед предположи, че на автогарата на „Грейхаунд“ има обществени телефони, затова се обърна и тръгна към нея.

Отначало той закрачи бързо, но после намали темпото и започна да се оглежда. Допреди малко цялото му внимание бе насочено към преследването на таксито, в което се бе качил крадецът с раницата, затова не бе обърнал внимание на улиците и сградите. Тротоарът, по който крачеше, бе дълъг и равен, прав като свещ. Автогарата на „Грейхаунд“ се намираше отпред и вдясно. Отляво се издигаше странна на вид сграда. Тя имаше гладки, заоблени стени, боядисани в бледожълто. И бе висока. Нямаше прозорци, а горната й част сякаш бе отрязана под остър ъгъл. По-високата стена се намираше по-близо до Джед, а покривът се спускаше стръмно назад. Според момчето сградата приличаше на торта или на шапка, която някой жрец би могъл да носи в научнофантастичен филм.

Покрай основата на сградата бяха подредени скулптури. Всичките бяха изработени от стомана, имаха заоблени, преплетени форми и блестяха на слънцето като студени пламъци. Или остриета на ятагани. Те напомниха на Джед за едно място в Ел Ей. За някаква модерна концертна зала. Той никога не бе влизал в нея, но фасадата й неизменно го очароваше. Тя също бе направена от полирана стомана и цялата й повърхност бе разкривена, сякаш се намираше в процес на топене. Сякаш бе жертва на някакъв локален апокалипсис. Приличаше на декор от трескаво съновидение. Или пък бе признак, че Джед е изгубил разсъдъка си. Винаги бе намирал тази сграда за страховита, плашеща. Като всичко останало в родния му град.

Ако Ел Ей наистина бе неговият роден град.

Поредица от стъпала водеше до открита площадка, която разделяше кръглата сграда от подобна, но по-ниска и по-широка. Джед изкачи стъпалата. Той спря за миг, а после продължи към срещуположния край. Там имаше ниска стена, вероятно за да попречи на минувачите да паднат на улицата. Джед подреди монетите си върху грубата бетонна повърхност, след което прибра в джоба си всички освен трите от по двайсет и пет цента. Три метални кръгчета. Потъмнели от възрастта. Издраскани от употреба. Безлични и скучни. Но въпреки това те притежаваха силата да променят бъдещето му.

Джед трябваше да вземе решение. Можеше да прибере монетите в джоба си. Или да ги пусне в обществения телефон.

Можеше да продължи напред. Или да се върне назад.

Да се устреми към нов живот. Или да се задоволи със стария.

Докато Джед се чудеше какво да прави с монетите, отстрани на автогарата спря полицейски автомобил. От него слязоха двама полицаи, мъж и жена. И двамата държаха една и съща фотография в ръце. Жената тръгна към входа на автогарата. Тя обходи цялото фоайе, като показваше снимката на пътниците, които се хранеха, разхождаха или излизаха от тоалетните. Мъжът остана отвън. Той насочи вниманието си към редицата от автобуси. Интересуваше го само един от тях. Този, който преди малко бе пристигнал от Ел Ей.

Докато полицаите обхождаха автогарата в Ел Пасо, Тексас, един автомобил спря в непосредствена близост до Уилис Парк в Джерардсвил, Колорадо. Това бе додж чарджър, но съвсем базов модел, без никакви екстри. Хеъруд остави полицейската лампа върху таблото, излезе и тръгна към единствената пейка, разположена до дърво. Той спря за миг и хвърли поглед към Ричър, а после насочи вниманието си към двамата мъже, проснати на земята. Те продължаваха да лежат, без да помръднат.

— Какво стана? — попита Хеъруд.

Ричър допи кафето си и остави чашата на пейката.

— Припаднаха. Ей така, изневиделица.

— Сериозно?

— Не ми изглеждаха добре. Явно напрежението им е дошло в повече.

— И ти съвсем случайно се оказа тук?

Ричър извади бележката от джоба си и я връчи на Хеъруд.

— Оставили са го в пощенската кутия на Сам Рот.

— Трябваше да ми се обадиш и да ме оставиш да се оправя с това.

— Реших, че може да са свързани с Анджела Сейнт Врейн.

— А свързани ли са?

— Не.

Хеъруд погледна часовника си.

— Извика ли поне линейка?

Ричър поклати глава.

— Огледах се за боклукчийски камион, но не извадих късмет. Явно днес не събират боклука.

Хеъруд извади телефона си и натисна номер за бързо избиране.

Той даде нареждания на някого да изпрати незабавно линейка и униформен патрул, който да придружи припадналите мъже до болницата. После седна на пейката и попита:

— В какво са се забъркали тези двамата?

— Опитвали са се да шантажират Рот. Според бившата му съпруга напоследък той е бил подложен на голям стрес. Това обяснява защо.

— Какво са искали от него?

— Да промени по определен начин графика за дежурствата. Вероятно за да могат да вкарат нещо забранено в затвора, в който работят. Или за да помогнат на някого да избяга.

— По дяволите! С какво са изнудвали Рот?

— Нищо сериозно. Някакви напълно лъжливи обвинения. Сами си го признаха. Но биха могли да му създадат проблеми. Ако не беше умрял.

— Ще разбера какво става.

— Не се съмнявам.

— Ще разбера по един или друг начин, но искам да си честен с мен. Истината ли казваш?

— За кое?

— Наистина ли смяташе, че тези двамата имат нещо общо с Анджела? Или просто намери бележката и дойде тук да си търсиш белята? Защото аз лично не виждам никаква връзка.

— Оказа се, че наистина няма връзка. Схемата им е местна. Напълно отделна. Но ето какво си мисля аз. Анджела не е изпитвала никакви чувства към Рот. И това е факт. Той е бил неин шеф преди време и тя се обърнала към него за помощ.

— Каква помощ?

— Някакъв счетоводен проблем, с който се е сблъскала в работата си. Двамата са го обсъждали по имейла. Това също е факт. А сега идва ред на предположенията. Мисля, че Анджела е дошла в Джерардсвил, за да покаже нещо на Рот. Някакво доказателство, свързано с нередностите, които е разкрила. Мисля, че убиецът й е разбрал за намерението й, но едва след като е напуснала Мисисипи. Ето защо са уредили смъртта й тук. Знаели са къде ще бъде. И кога.

— Това би обяснило времето и мястото — каза Хеъруд, след което посочи земята от двете страни на пейката, — но не и какво общо биха могли да имат тези двамата.

— Не е било достатъчно да попречат на Анджела да покаже доказателствата на Рот. Трябвало е да ги вземат. Каквито и да са били те. Затова са откраднали чантата на Анджела.

— Откъде биха могли да знаят, че доказателствата са в чантата?

Ричър не отговори.

Хеъруд се намръщи и продължи:

— Може да са решили, че Анджела ги е изпратила на Рот по пощата, преди да напусне дома си.

— И така тя щеше да постъпи умно. Една пратка е на по-сигурно място в системата на американските пощи, отколкото в дамска чанта. Особено когато по петите ти вървят двама убийци.

— И ти реши, че това е доказателството, за което става въпрос в бележката?

— Надявах се да е то. Защото тогава щяхме да спипаме двама изпълнители и да продължим нагоре по веригата. Което щеше да означава също, че смъртта на Рот не е случайна.

Хеъруд се замисли за момент.

— Човек може да шантажира само някого, който е жив, но не и някого, за когото знае, че е убит. Предполагам, че Рот е знаел твърде много и без доказателството, което Анджела е носила.

— И аз съм на същото мнение.

— Ще се свържа със съдебния лекар. Ще я помоля да провери за всички известни препарати, които биха могли да провокират инфаркт.

— Изпрати и компютърни специалисти в апартамента на Рот. Някой е изтрил от лаптопа му всички имейли между него и Анджела. Истинските имейли. Онези, които работодателят на Анджела е открил, са фалшиви.

— Ще го направя.

— И провери района зад сградата, в която е живял Рот, за следи от автомобилни гуми. Бившата му жена смята, че е видяла кола, паркирана там в понеделник вечерта, точно преди той да умре.

Хеъруд поклати глава.

— Какво? Не й ли вярваш?

— Не става въпрос за това. Сетих се колко ядосан беше шефът, че искам да разследвам една смърт като убийство. А сега ще трябва да му кажа, че не става въпрос за един, а за два случая.

— Ще ти предложа нещо, което ще подслади горчивия хап. Можеш да му кажеш, че напускам града.

— Така ли? Кога?

— В този момент — изправи се Ричър.

— Защо? Приключи ли?

— Едва сега започвам — усмихна се Ричър.

На хиляда и деветстотин километра от там, в Уинсън, Мисисипи, настана време Къртис Ривърдейл да се залови за работа.

Ривърдейл бе своеобразна аномалия в корпоративната структура на „Минерва“. Външен човек. Изкуствен придатък към екипа. Което бе необичайно, защото промяната на собствеността го бе заварила на работа като надзирател. Стандартната процедура на „Минерва“ изискваше всички надзиратели, заварени на длъжност след покупката на някой затвор, да бъдат преназначени. Затова и Ривърдейл трябваше да се озове на някоя незначителна нископлатена длъжност. Там скуката и унижението щяха да го подтикнат да си потърси друга работа. А започнеше ли да създава проблеми, новите шефове щяха да го уволнят на бърза ръка, както бяха постъпили с една трета от бившите му колеги.

Процесът започна както обикновено. Шефовете назначиха неколцина нови надзиратели. Доказали се служители на „Минерва“, прехвърлени от други нейни затвори. Отлично подготвени да заемат мястото на уволнените. По същото време се появи и новият главен надзирател. Висок, слаб, четиресетгодишен, който се обличаше като банкер и говореше като радиоводещ. Той се държеше по обичайния за всеки нов шеф начин, за да покаже на всички колко много си разбира от работата. Новият главен надзирател обаче не си нае жилище в Уинсън. Той започна да се разболява твърде често и да прекарва повече време в болницата, отколкото на работа. След шест месеца заряза всичко и напусна. Ривърдейл се възползва от отсъствието му и пое нещата в свои ръце. Доказа, че е незаменим. Гъвкав. Дискретен. Способен да се впише в стила на работа на „Минерва“ по начин, който Хикс никога не бе очаквал от служител, останал от предишната структура.

Някои компании, които се занимаваха с управлението на затвори, ръководеха поверените им обекти, сякаш менажираха супермаркети. Те свиваха разходите и предлагаха евтин продукт. В „Минерва“ не постъпваха по този начин. Хикс и Брокман следваха различен подход, и то от самото начало. Те възприемаха себе си като наследници на пионерите и златотърсачите от Дивия запад. Целта им бе същата. Да отделят златото от калта. С тази разлика, че не използваха лопати, кофи и сита. Не, те имаха система, която сами бяха разработили. Изпипали. Усъвършенствали. И я използваха, за да пресяват непрекъснатия поток от затворници, осигурявани им от щатските власти, с които бяха сключили договори.

Процесът започваше с осъдените за първи път. Новобранците. Юристите преглеждаха случаите им. Счетоводителите проверяваха финансите им. Генеалозите проследяваха родословните им дървета. После затворниците полагаха тестове за определяне на способностите и склонностите им. Така се отсяваха онези, които притежаваха талант в някаква област. Психолози оценяваха качествата им. Подбираха най-подходящите. Останалите преминаваха медицински прегледи заедно с другите затворници. Служителите на „Минерва“ ги подлагаха на всевъзможни прегледи и дори им предписваха лечение в случай на необходимост. Накрая, след като всеки затворник биваше изследван, проучен и категоризиран, шефовете на „Минерва“ определяха в кой точно затвор да го изпратят.

Първата категория затворници притежаваха потенциала присъдите им да бъдат отменени, било заради реклама или заради печалба. Те биваха разпределяни равномерно в затворите на „Минерва“. Втората категория затворници не можеха да се похвалят с какъвто и да било потенциал. Те бяха най-голямата група. И осигуряваха средствата за съществуването на корпорацията. Повечето от тях заминаваха за по-старите затвори на „Минерва“, но някои пристигаха и в Уинсън. Третата категория бе по-малка. И най-интересната. Всички нейни членове се озоваваха в Уинсън. Четвъртата категория бе още по-малка. Тя не бе точно… интересна. Но пък бе доста изгодна, доходоносна. Понякога в нея попадаше само един човек, понякога двама, а понякога — нито един.

Този следобед в четвърта категория се числеше един-единствен затворник. Той бе настанен в единична килия в Блок S1. Това бе място, където управата изолираше определени хора. Но не го правеше непрекъснато, затова Блок S1 се използваше само от време на време. Ривърдейл започна обхода си именно оттук. Той трябваше да свърши някои неща. Да организира персонала. Да се заеме с производството, пакетирането, дистрибуцията. Да се погрижи целият комплекс да работи като по ноти.

Но това щеше да се случи само ако събитията в петък се развиеха според плана. В противен случай това място щеше да бъде опразнено. И голяма част от служителите на „Минерва“ щяха да бъдат пренасочени към други затвори. Където щяха да се озоват от другата страна на решетките.

Джак Ричър напусна Джерардсвил, Колорадо, пеша, по същия начин, по който бе пристигнал преди два дни. Докато вървеше, той обмисляше най-добрия начин да стигне до целта си. Уинсън, Мисисипи. Никога не бе чувал за това място, докато не бе прочел името му на шофьорската книжка на Анджела Сейнт Врейн. Бе възнамерявал да се отбие в обществената библиотека на Джерардсвил, за да научи повече за него, но докато седеше на онази пейка в парка, Хеъруд бе извадил телефона си и бе извикал някаква карта на екрана му. Най-обикновена многоцветна карта с плетеница от пътища и всякакви означения върху малък издраскан екран. Но и това бе достатъчно, за да може Ричър да види къде се намира градчето. В самата периферия на щата, миниатюрна точица, сгушена на един широк завой на източния бряг на река Мисисипи.

Пътуването до Уинсън нямаше да представлява проблем. Ричър се притесняваше обаче колко време ще му отнеме. Той си мислеше за двете жертви. Това означаваше, че на свобода остава поне един убиец. С поне един съучастник. А следата изстиваше с всяка изминала минута. Ричър разполагаше с достатъчно енергия. С достатъчно пари в джоба. Но не и с достатъчно време.

Вдясно от него се издигаха устремилите се към ясното синьо небе планини. Слънцето розовееше и започваше да се спуска към най-високите им върхове. Още бе топло, но сянката на Ричър ставаше все по-дълга и започваше да танцува по неравния изсветлял асфалт. Нямаше вятър. Цареше тишина. Откакто той бе напуснал града, не го бе задминал нито един автомобил. Нито един микробус. Нито един камион. При други обстоятелства Ричър би се насладил на самотата. Но не и днес. Тя само го правеше още по-нетърпелив.

Ричър ускори крачка и след трийсетина секунди чу някакъв шум зад гърба си. Двигател на пикап. Мощен дизел, който тракаше като товарен влак. Ричър се огледа и видя пикапа да се насочва към него. Автомобилът бе червен, с тъмни стъкла и много хром. Ричър го бе виждал и преди. Той спря, застана на банкета и изчака машината да се изравни с него.

Пикапът спря рязко, поклати се на ресорите си за миг, след което предният десен прозорец се спусна надолу. Зад волана седеше Хана Хамптън. Дясната й ръка лежеше върху кормилото. Тя се усмихна, погледна Ричър и каза:

— Отвори вратата.

Ричър хвана дръжката и отвори вратата, докъдето позволяваха пантите.

Усмивката изчезна от лицето на Хана. Тя вдигна лявата си ръка, която до този момент бе крила между бедрото си и шофьорската врата. В нея държеше пистолет. Компактен, черен. Широк не повече от два сантиметра и половина, с осемсантиметрова цев. Обща дължина петнайсетина сантиметра. Зиг Р365, помисли си Ричър. Никога не бе стрелял с такъв. Никога не бе държал такъв.

Тези компактни пистолети бяха станали популярни, след като Ричър бе напуснал армията. Тогава всички се бяха побъркали по модели, които позволяваха скрито носене. Ричър обаче бе чел за този и знаеше, че е сериозно оръжие.

Хана насочи пистолета към гърдите на Ричър:

— Не мърдай!

Редовен клиент. Светият граал на всеки бизнес. Човек, който не поражда въпроси или съмнения. Човек, който не може да бъде отпратен с лека ръка.

Лев Емерсън разчиташе хората, които преследва, да ръководят своята организация като търговска компания. Макар и не съвсем обикновена. Той не знаеше името й. Тя не се рекламираше. Нямаше лого, доколкото Емерсън знаеше. Нито пък уебсайт. Или банкова сметка за плащания онлайн. Не поддържаше страници в социалните медии. Тази организация разполагаше само с един служител за връзки с клиентите. И един кораб. Последно плаващо убежище на отчаянието. Това бе мястото, където хората отиваха, за да получат онова, което не можеха да си осигурят на друго място.

При предишното си идване тук Емерсън бе платил в брой на въпросния служител. Това бе единственият път, когато бе постъпил по този начин. За да качи Кайл на борда на кораба. Кайл определено бе отчаян. Но не бе получил онова, от което бе имал нужда. Бе получил нещо, което го бе убило.

При предишното си идване тук Емерсън бе платил доста пари. Грешка, която нямаше да повтори. Евентуалното продължаване на отношенията с тези хора също щеше да бъде грешка. Но ако служителят захапеше въдицата, той, а не Емерсън, щеше да допусне грешка. Това бе сигурно. Служителят щеше да допусне грешка. Служителят и хората, за които той работеше. И най-важното, хората, които ги снабдяваха. Главният източник на онова нещо, убило Кайл. Защото Емерсън не искаше просто да отсече някой крайник на звяра. Не, той искаше да убие самия звяр. Да унищожи и последната клетка от неговото тяло.

Ако служителят захапеше въдицата.

Емерсън пое дъх и натисна клавиша за изпращане. Лаптопът му издаде тих звук. Съобщението изчезна от екрана. Той си го представи като поток от единици и нули, който се носи из интернет като топче от флипер и отскача ту от един, ту от друг непроследим сървър из цял свят. Може би вече бе достигнало целта си. А може би не. Може би вече бе прочетено. А може би не. Може би бе прозвучало убедително на онзи служител. И бе събудило алчността му. Бе приспало подозрението му, породено от толкова бързото завръщане на пазара на неотдавнашен клиент.

А може би не.

Джак Ричър отдавна бе изгубил бройката колко души бяха насочвали оръжие към него през годините.

Често пъти хората с пръст на спусъка бяха ядосани. Друг път уплашени. Или изпълнени с решимост. Или с възбуда. С облекчение. Понякога дори се държаха спокойно, хладнокръвно, професионално. Ричър обаче никога не бе виждал изражение като това на Хана Хамптън. Тя изглеждаше притеснена.

— Съжалявам — каза тя. — Цялото ми същество… или поне деветдесет и девет процента от него, смята, че греша. Че съм луда. Аз обаче трябва да знам със сигурност.

— Какво?

— Защо се появи на вратата на Сам?

— Казах ти защо.

— Разказа ми някаква история. Откъде да знам, че е истина?

— Нали говори с Хеъруд? Той я потвърди.

Хана поклати глава.

— Той потвърди какво правиш. Разследваш убийството на Анджела. Но не обясни защо го правиш.

— Помагам му.

— Но защо?

— Анджела бе убита. Сам също. Някой трябва да направи нещо по въпроса.

— Точно така. Полицаите трябва да направят нещо по въпроса. Като Хеъруд. Това му е работата, а зад гърба му е цялото полицейско управление. За какво му е притрябвала твоята помощ?

— Той се сблъсква с известни… институционални трудности.

— Например?

— Няма значение. Важното в случая е дали искаш убиецът на Сам да остане на свобода. Ако не го искаш, свали пистолета.

— Ами ако не е толкова просто?

— Напротив, съвсем просто е.

Хана замълча, но не свали пистолета. След малко продължи:

— Ето какво ме притеснява. Има едно гласче в главата ми, което отказва да млъкне. То повтаря непрекъснато, че ти си единственият, който знае, че Анджела е била убита. Ти си единственият, който знае, че Сам не е получил инфаркт. Ти си единственият, който допусна възможността Анджела да е изпратила на Сам някаква тайна информация. И ти си единственият, който търси тази информация.

— Точно затова Хеъруд има нужда от помощта ми.

— Освен ако няма друго обяснение.

— Няма.

— Ако беше намерил някакви доказателства в апартамента или в пощенската кутия на Сам, какво щеше да направиш?

— Щях да ги дам на Хеъруд.

— Дали? Това е въпросът.

— Смяташ, че щях да ги запазя за себе си ли?

— Напълно възможно е. Трябва да го признаеш. Ти нямаш никакви правомощия тук. Не играеш никаква официална роля.

— Смяташ, че съм убил Анджела? И Сам? Това ли е?

Ричър не откъсваше поглед от показалеца на Хана, който лежеше върху спусъка. Кокалчето й бе побеляло. Но пръстът й не трепваше. Все още.

— Знаеш прекалено много за смъртта на Анджела и Сам. И за причината.

— Не знам почти нищо за тях. Но всичко, което знам, вече споделих с Хеъруд. Защото наистина му помагам. Обади му се. Попитай го дали е истина.

— Ако му помагаш, защо напускаш града? Откри ли доказателството?

Хана сякаш едва сега забеляза, че той няма сак. Нито раница или куфар. Джобовете му също не бяха издути.

— Унищожи ли го?

— Не.

— Защо си тръгваш?

— Защото не успях да го открия и трябва да го потърся на друго място.

— Къде?

— В Уинсън, Мисисипи.

— Където живееше Анджела?

— Където е работила. Където е открила проблема, довел до всичко това.

Хана замълча за момент.

— Ще намериш ли убиеца на Сам?

— Ще се опитам.

— Обещаваш ли?

— Имаш думата ми.

— А тя означава ли нещо?

Ричър кимна.

— Ако намериш убиеца на Сам, какво ще направиш?

— Ще му дам възможност да се предаде.

— Ако не го направи?

— Проблемът е негов.

Хана свали пистолета.

— Добре. Вярвам ти. Така мисля. И много искам да спипаш убиеца на Сам. Как мога да ти помогна?

— Можеш да ме закараш до Денвър. Там има автогара на „Грейхаунд“.

Къртис Ривърдейл прекара повече от час в Блок S1. Той провери дали всичко е готово за петък следобед. Оборудването. Подходящите хора с подходящите специални умения. После потвърди поръчките за транспорт. Именно тази част от плана го тревожеше най-много. Тя го притесняваше, защото не се намираше под негов непосредствен контрол. Дълбоко в себе си Ривърдейл изпитваше желание да ръководи цялата операция. От началото до края. В същото време обаче той добре разбираше значението на разделянето й на отделни етапи и сфери на отговорност. Ривърдейл бе наясно, че е най-добре никой в „Минерва“ да не знае къде ще се озоват пакетите, които щяха да изпратят. А още по-добре щеше да бъде, ако никой от крайните клиенти не знае откъде идва стоката. Ривърдейл не искаше „Минерва“ да загази, ако някой надолу по линията оплеска нещата.

Когато Ривърдейл най-сетне остана доволен от ситуацията в S1, той се насочи към първия от трите блока на общ режим. Този, в който бяха настанени най-интересните затворници. Ривърдейл крачеше бързо, но тъкмо бе изминал половината път през опасания с висока телена ограда пасаж, който свързваше двете сгради, когато спря за миг. Защото осъзна нещо. Ако всичко минеше по план в петък, това щеше да бъде първият случай, когато затворник щеше да бъде прехвърлен от една категория в друга. И последният, надяваше се Ривърдейл. Защото така само се увеличаваха рисковете. А според Ривърдейл излишните рискове винаги трябваше да бъдат избягвани.

Някои хора в рамките на „Минерва“ тълкуваха погрешно подхода му. Един от тях бе самият Деймън Брокман. Той го възприемаше като свидетелство, че Ривърдейл е твърде предпазлив. Плах. Страхлив дори. Брокман не разбираше, че Ривърдейл просто се опитва да оцелее. Той се радваше на добри позиции в Уинсън. И бе работил упорито, за да се възползва от възможностите, които работата му предлагаше. Ривърдейл бе готов да защитава мястото си. Да направи всичко необходимо, за да отърве кожата.

Ако Брокман бе по-съобразителен, щеше да погледне по съвсем различен начин на ситуацията. Той щеше да разговаря с главния надзирател, когото бе довел да замени Ривърдейл. И ако новият бе обърнал повечко внимание на храната, която му бяха поднесли от затворническата кухня. Ако бе усетил финия, едва доловим аромат…

Храната, която му бе поднесена от членове на Старата гвардия на Ривърдейл.

Хана Хамптън шофираше бързо. Агресивно. Но много други автомобили, които се движеха по магистрала 25, се движеха още по-бързо. И по-неразумно. Непрекъснато я изпреварваха отляво и отдясно. Засичаха я. Долепяха се до задната й броня. Ричър видя коли, изоставени в насрещното. Коли със смачкани предници и задници. Дори два джипа в полята край магистралата. Единият бе обърнат по покрив.

Хана забеляза интереса му към катастрофите и каза:

— Сигурно е валяло неотдавна. Местните не умеят да шофират при дъжд.

— Но сега не вали — заяви Ричър.

Хана сви рамене.

— Мислех си за мястото, където отиваш. Уинсън. Имам чувството, че е малко градче. И много затънтено. Сигурен ли си, че можеш да стигнеш до там с автобус?

— Вероятно не, но все пак ще стигна достатъчно близо.

— Какво ще правиш тогава?

— Още не знам, но ще измисля нещо.

Хана даде мигач и се престрои в дясната лента. Според крайпътната табела отклонението за централната част на Денвър бе след два километра. Хана намали, готова да напусне магистралата. След секунда обаче размисли, настъпи газта и се върна в средната лента.

— Майната му! — възкликна тя. — Забрави автобуса. Ще те закарам до Мисисипи.

— Сигурна ли си? — погледна я Ричър. — Това са почти две хиляди километра.

— Какво толкова? Пикапът е на Сам. Резервоарът е пълен. Платил е горивото. И би искал да го използваме.

— Това едва ли е най-добрата причина.

— Не е единствената. И бездруго трябва да напусна града за известно време. Ти сам ми го каза. Уинсън не е по-лошо място от което и да било друго. Вероятно. Когато пристигнем там, ще мога да се видя с Дани Пийл. Да му разкажа лично за случилото се със Сам. Това е за предпочитане пред телефонния разговор. Освен това ще мога да се уверя, че детето на Анджела е добре.

— Знаеш ли при коя съседка е оставила детето?

— Не, но Дани ще знае.

Ричър се замисли за плика, който бе видял в чантата на Анджела. Същия, който бе изчезнал веднага след убийството й. Пликът бе адресиран до този Дани Пийл. Ричър трябваше да говори с него, за да разбере на какво е попаднала Анджела. И защо то е било толкова важно. Човек, който добре познаваше Дани, щеше да му бъде от полза. Може би щеше да успее да го предразположи. Да ускори началната фаза на разговора, в която двете страни трябва да изградят взаимно доверие. Да направи целия процес по-ефективен. И не толкова объркан.

— Добре — отвърна Ричър. — Благодаря.

— За мен е удоволствие. — Хана хвърли поглед към него и продължи: — Има още нещо. Чисто любопитство. Багажът ти. Какво стана с него?

— Нищо.

— Стига де! Можеш да ми кажеш.

— Нищо не се е случило с него.

— Наистина ли? Знаеш ли какво си мисля? Пристигнал си в града. Срещнал си жена. Прекарали сте нощта заедно. Може би дори няколко нощи. А после си я ядосал. Или си злоупотребил с гостоприемството й. Отказал си да си тръгнеш въпреки всичките й намеци. Тя е изгубила търпение и е изхвърлила багажа ти. Или го е запалила. Да! Кажи ми, че го е изгорила. Моля те! Много ми се иска да съм познала.

— Добре. Една жена го изгори.

— Наистина ли?

— Не.

— Къде са ти нещата тогава?

— Тук. В джоба.

— Че какво може да се побере в един джоб?

— Всичко, от което се нуждая.

— Всичко?

— Всичко. Засега.

Деймън Брокман не беше от хората, които лесно променят мнението си.

Когато чу за първи път, че някой може да е погледнал в плика, който Анджела Сейнт Врейн бе отнесла със себе си в Колорадо, той не видя проблем. И продължаваше да не вижда. Но Брокман не беше и от хората, които сами дават основания за незаслужена критика. От опит знаеше, че има само едно нещо, което е по-лошо от това да сбъркаш. И то бе да те обвинят, че си сбъркал. А имаше само едно нещо, което бе по-лошо от въпросното обвинение. Ако си бил предупреден за надвисналата опасност. Публично. Тогава някой може да заяви: Нали ти казах? Особено когато този някой е твоят шеф. Който може да те накаже за допуснатата грешка. И това наказание може да се отрази на джоба ти. Затова, макар Брокман да смяташе, че шансовете Ричър да се появи в Уинсън и да създаде проблеми клонят към нула, той реши да действа, сякаш опасността е напълно реална.

Първо, Брокман измести часа, в който надзирателите трябваше да заемат позиции. Бруно Хикс бе наредил това да стане във вторник преди шест часа. Брокман го промени натри часа.

Второ, той добави още двама души. Хикс бе наредил двама да следят автогарата на „Грейхаунд“ в Джаксън, от която потегляше местният автобус за Уинсън. Брокман изпрати още двама там. Доста посетители на затвора използваха именно тази линия, което означаваше, че е много вероятно някой новопристигнал, който не познава района, да избере именно нея.

Трето, Брокман започна да разсъждава какво ще стане, ако… Хикс се бе опитал да анализира всички възможности, но Брокман предпочиташе да ограничи броя им. Да заложи на един кон, вместо да следи целия табун как препуска из полето. Затова си зададе въпроса какво би направил той самият, ако му се налага да прекоси страната, но средствата му са ограничени. Отговорът бе очевиден. Щеше да открадне кола. Това бе по-безопасно от пътуването на автостоп. По пътищата имаше толкова откачалки, за които бедните и бездомните бяха просто плячка. Брокман го знаеше много добре. Нали „Минерва“ изкарваше купища пари от такива хора след осъждането и влизането им в затвора.

Единствената опасност, свързана с кражбата на кола, произтичаше от обстоятелството, че — освен ако не извадиш невероятен късмет — собственикът непременно ще забележи липсата й. И ще позвъни на 911. А спипат ли те ченгетата, край на играта. За да намали риска, крадецът трябва да смени номерата. Например да открадне регистрационните табели от друг автомобил. Но това също криеше рискове. Следователно най-добре бе да „клонира“ чужди номера. Или да се сдобие с фалшиви. Което обаче бе проблем за човек с ограничени ресурси.

Настроението на Брокман започна да се оправя. Кражбата на кола несъмнено бе най-добрата опция, но Ричър едва ли щеше да прибегне до нея. Брокман отново изпадна в мрачно настроение. И тогава се сети не за някой друг, а за Къртис Ривърдейл. За нещо, което той бе казал. Че Ричър е бивш военен полицай. Страхотен следовател. Ричър бе станал свидетел на смъртта на Анджела Сейнт Врейн. И бе разговарял с полицаи в града. Нищо чудно да бе чул местните новини и да бе разбрал за смъртта на Сам Рот. Тогава можеше да свърже двете събития.

Не съществуваше опасност Ричър да открие каквито и да било улики, които да го отведат до „Минерва“. Брокман бе сигурен в това. Но имаше още един проблем. Мъртъвците няма как да съобщят в полицията, че колата име открадната.

Брокман извади телефона си и набра Род Моузли, шефа на местното полицейско управление.

Моузли вдигна след първото позвъняване.

— Какво има сега? Кажи ми някоя добра новина за разнообразие.

— Става въпрос за Сам Рот — обясни Брокман. — Онзи нещастник, за когото се погрижихме в Колорадо. Интересува ме колата му. Марка и модел.

Хана Хамптън и Ричър пътуваха в пикапа на Сам Рот вече близо седем часа.

През почти шест от тези седем часа никой от двамата не бе обелил и една дума. Хана оставаше съсредоточена върху шофирането. Отразяваше й се добре, тъй като я разсейваше, помагаше й да се справи с мъката. Това бе очевидно. В същото време Ричър не бе съсредоточен върху абсолютно нищо. Той бе наклонил облегалката леко назад. И бе затворил очи, за да се наслади на музиката, която звучеше в главата му. Не можеше да направи нищо, за да накара пикапа да се движи по-бързо. Не можеше и да съкрати пътя, като приближи крайната им дестинация. Затова предпочете да послуша някои от любимите си групи, тъй като не успя да се сети за по-приятен начин за прекарване на времето.

Хана го смушка с лакът и когато той отвори очи, тя му посочи табелата край пътя. Върху нея бе изписано името на град, който никой от двамата не бе чувал до този момент. Земята пред тях бе равна като тепсия, докъдето стигаше погледът. Изглеждаше унила и сива под лъчите на залязващото слънце. Тук-там над сухата, пожълтяла трева стърчаха рехави храсталаци. Виждаха се и две ниски, разкривени дървета. Два реда електропроводи се бяха устремили право към хоризонта. Облаците над тях бяха сиви и съвсем рехави, сякаш не бяха достатъчно, за да покрият небето.

— Не е ли време да приключим за днес? — попита Хана.

Тъй като пътуваха право на юг, Ричър предположи, че още не са стигнали Амарило. Което не бе проблем. Крайпътната табела изброяваше достойнствата на близкото градче, а те изглеждаха съвсем адекватни. Явно всичко тук вървеше по двойки. Две бензиностанции. Два ресторанта. Два хотела. Хана отби от магистралата и само няколкостотин метра след разклона спря на първата бензиностанция. Тя отиде до тоалетната, а Ричър закара пикапа до първата колонка и напълни резервоара с дизелово гориво. Той влезе вътре, за да плати, и когато излезе, Хана отново се бе настанила зад волана. Щом Ричър се качи, тя пресече улицата и спря пред първия хотел. Хана избра място в самия край на паркинга, по средата между хотела и първия ресторант. Отпред имаше само още две коли, затова Хана и Ричър не очакваха да имат проблем с настаняването. Вечерята изглеждаше по-спешен приоритет.

Ресторантът бе издържан в стилистиката на старо ранчо. Покривът бе застлан с дървени плочки, а стените бяха покрити с изкуствени дънери. От ръждясали куки висяха железа за жигосване и всевъзможни стари инструменти, чието предназначение оставаше загадка за Ричър. Подът бе покрит с дървени стърготини. Масите и столовете бяха сковани от дърво. Столовете имаха кожени възглавници в същия цвят като седлата на каубоите по картините, окачени на стените. Плотовете на масите бяха покрити с драскотини, вдлъбнатини и следи от нагорещено желязо. Те изглеждаха стари, но въпреки това Ричър подозираше, че всичко е резултат от фабрична обработка, а не от дългогодишна употреба.

В заведението нямаше други клиенти, затова сервитьорката с посивели коси и рокля на розови каренца им посочи да си изберат маса. Хана и Ричър се настаниха в далечния ъгъл. Ричър го предпочете, тъй като мястото му позволяваше да държи под око входа, а също и коридора към тоалетните. Сервитьорката им връчи две менюта и ги остави да направят своя избор. Това не отне кой знае колко време. Изборът и бездруго не бе голям. Ресторантът бе рай за любителите на стекове, останалите клиенти просто нямаха късмет.

Хана и Ричър си поръчаха храна и изчакаха мълчаливо сервитьорката да им я поднесе. Желанието за разговори явно бе угаснало у Хана. Ричър също нямаше какво ново да каже. Изминаха десет минути и възрастната жена се появи с поръчките им. Големи купчини месо и картофи без никакви зеленчуци. Ричър остана доволен, Хана — не толкова. Тя отряза парченце от крайчеца на стека и задъвка разсеяно. Едва преглътна и две картофчета. А после побутна чинията си.

— Съжалявам — изправи се тя. — Не искам да развалям купона, но съм капнала. Едва си държа очите отворени. Отивам в хотела. Трябва да се наспя. Ще те чакам сутринта до пикапа.

— Добре. В шест устройва ли те? — попита Ричър.

— Идеално. Лека нощ.

Ричър взе един вестник от стойката, изработена от стари подкови и окачена на стената до вратата, и прочете новините, докато довършваше вечерята си. Той изяде и недокоснатата храна от чинията на Хана. Прокара всичко това с две чаши кафе. Накрая остави достатъчно пари и за двете поръчки плюс бакшиш и си тръгна.

Престоят на четири от спирките по маршрута на „Грейхаунд“ от Ел Пасо до Далас бе съвсем кратък. Точно толкова, колкото част от пътниците да слязат и местата им да заемат други. Натри от спирките престоят бе по-дълъг. Двайсет или двайсет и пет минути. Достатъчно човек, който се е схванал от продължителното седене или пък е огладнял, да се поразкърши или да си вземе нещо за хапване.

Джед Стармър не стана от мястото си по време на нито един от престоите, кратък или дълъг. Защото имаше нещо наум. Полицията. Ченгетата се бяха появили в Ел Пасо. С негова снимка в ръка. Имаше само един човек на света, който би могъл да им предостави такава. Само един човек, който би могъл да позвъни на 911. Приемната му майка. Тя бе съобщила, че Джед е изчезнал. Или пък го бе обявила за крадец. Тя се притесняваше за него. Или пък му бе бясна. Джед знаеше на коя от двете възможности да заложи. И знаеше, че верният отговор няма значение. Важното в случая бе какво ще направи полицията. Ченгетата можеха да решат, че след като момчето не се е качило на автобуса за Ел Пасо, издирването му в тази посока е напълно безсмислено. В такъв случай Джед бе в безопасност. Поне за известно време. Но ченгетата можеха да продължат да го търсят по всички спирки от маршрута. Чак до последната. В такъв случай Джед бе обречен.

Момчето не знаеше какво ще направи полицията и тази несигурност го изяждаше отвътре. Всеки път, когато автобусът спреше някъде, Джед изпадаше в паника. Дори това да бе най-обикновено кръстовище. Дори да бе заради натовареното движение. Джед си представяше как вратата се отваря. Как някое ченге се качва по стъпалата. Как продължава по пътеката. Осветява с фенерче лицето на всеки пътник. Заспал или буден. Как сравнява лицето със снимката в другата си ръка. Снимката бе стара. Лицето на Джед определено се бе променило за последните четири-пет години. Поне така предполагаше. Надяваше се. Но се заблуждаваше. Онзи младеж, който седеше отзад, бе забелязал приликата. Невъзможно бе ченгетата да я пропуснат. Те бяха обучени за подобни случаи. И щяха да го познаят. Да го сграбчат. Да го свалят от автобуса. И да го върнат в Ел Ей. При приемната му майка. Или да го тикнат зад решетките.

Автобусът спря седем пъти. Седем пъти вратата се отвори. Три пъти някой се качи. Но всеки път се оказваше, че това е пътник, а не полицай. Което означаваше, че ченгетата вече не издирват Джед.

Или пък го очакваха на последната спирка, в Далас.

Алармата събуди Лев Емерсън в пет часа и четиресет и две минути в четвъртък сутринта.

Прозвуча мелодия от „Музика за кралските фойерверки“ на Хендел. Силно. Емерсън я изключи. Не помръдна от мястото си още минутка-две в мрака, колкото да събере мислите си. Той лежеше на дивана в офиса в склада в Чикаго. Чувстваше се у дома си заради миризмата на груба, протрита кожа. Заради старата възглавница, допряна до бузата му. Емерсън бе нощувал тук толкова пъти през годините. Но не поради някоя от типичните причини мъжете да прекарват нощите далече от домовете си. Не заради скандал с жена си. Не защото бе прекалил с алкохола. Не защото миришеше на парфюма на друга жена. И не за да взема наркотици или да гледа порно. Той спеше тук поради естеството на своята работа.

Когато обикновен човек с обикновена професия има среща в далечен град рано сутринта, той може да пътува предишната вечер. Да прекара нощта в комфортен хотел. Да се наслади на здравословна закуска и да пристигне на срещата добре отпочинал, изпълнен с ентусиазъм. Емерсън не можеше да направи всичко това. Не и ако искаше да вземе със себе си професионалния си инструментариум. А той се състоеше от неща, които не можеше да качи на борда на самолет. Затова трябваше да ги пренесе по шосе. В някой от специалните си микробуси. На Емерсън не му допадаше и мисълта да остави въпросния микробус на обществен паркинг, където някой идиот да разбие вратата. Или да се опита да го открадне. Или да прояви нездрав интерес към товара му. Всичко това означаваше, че Емерсън трябва внимателно да прецени часа на тръгване. Да включи алармата. И да потегли в съответния час, колкото и неудобен да е той.

Когато бизнесът на Емерсън започна да се разраства, той нае специални хора, които да поемат подобни ранни поръчки. Хора, на които имаше доверие. Но той нямаше нищо против сам да върши тежката работа.

Особено когато въпросът бе личен. И тъй като в момента хората му бяха в Ню Джърси и наблюдаваха онзи кораб, хвърлил котва на дванайсет мили от брега, той нямаше друга опция. Всичко опираше до самия него. И до Грейбър, който спеше в съседния склад. Емерсън стана от дивана, отиде до бюрото си и включи малката машина за кафе. Бе преценил, че и двамата ще имат нужда от една хубава доза кофеин, преди да потеглят на път.

Джед Стармър идваше в Далас за първи път, но щом видя високите лъскави небостъргачи в далечината плюс онази кула, която наподобяваше топка за голф, кацнала върху пръчка, разбра, че е на крачка от целта.

Той впери поглед през прозореца на автобуса. Бе нащрек, постоянно се оглеждаше за сини и червени отблясъци. За полицейски патрулки. За униформени ченгета. За всеки, който би могъл да го търси. Момчето видя магазини. Офиси. Барове и ресторанти. Хотели. Административни сгради. Широк пешеходен площад.

Паметник на някакъв отдавна починал президент. Бездомници, легнали да спят направо на улицата. Но нито един човек, свързан със силите на реда. Поне доколкото можеше да прецени. Това означаваше, че ченгетата или не го издирват, или го очакват на автогарата.

Джед имаше чувството, че автобусът се влачи вече цяла седмица по улиците на града. Момчето подскачаше нервно при всяко превозно средство, което зърнеше. При всеки пешеходец на улицата. Но никой не му обръщаше внимание. Въпреки това Джед се свлече ниско на седалката си, когато шофьорът зави към автогарата. Последното, което видя, бе табелата на нещо, наречено „Линия „Тексаски затвори“. Джед никога не бе чувал за нещо подобно и самата идея го натъжи. Скоро самият той можеше да се окаже на път за пандиза и попаднеше ли зад решетките, никой нямаше да му дойде на свиждане. И нямаше да е от никакво значение има ли удобен транспорт до него, или не.

Шофьорът навлезе в отреденото му място, натисна леко спирачката, спря бавно и включи светлините. Част от пътниците изохкаха и придърпаха одеялата или палтата си, за да покрият лицата си. Други се изправиха и се протегнаха, а после излязоха на пътеката и тръгнаха към вратата. Джед не помръдна от мястото си. Ако можеше да стане невидим, непременно щеше да го направи. Вместо това обаче момчето наведе глава и погледна между седалките пред себе си. Вниманието му бе насочено към предната част на автобуса. Към горната част на стъпалата. За да види качва ли се някой. Нямаше никого. Нито нови пътници. Нито полицаи. Но до потеглянето на автобуса, на който Джед трябваше да се прекачи, оставаше един час и пет минути. А това бе достатъчно време цялото полицейско управление да се изтърси на автогарата.

— Ей, приятел? — Младежът от задните седалки се настани до Джед. — Благодаря, че ме изчака. Гладен ли си? Хайде. Време е за онази закуска, която ми обеща.

Джед спря на входа на автогарата и надзърна вътре. Фоайето представляваше голям правоъгълник със сиви плочи на пода и сводест таван — по-висок в средата и по-нисък в периферията. Едната стена бе заета от каси за билети, които бяха затворени в този ранен час. Имаше и автомати за продажба на билети. А също и автомати за продажба на закуски и напитки. По средата бяха разположени няколко редици червени пластмасови столове, част от които бяха заети от спящи хора. Зад тях бяха разположени щандовете, които интересуваха новия приятел на Джед. Те бяха само два. Единият продаваше пица, другият — различни видове бургери.

Не се виждаха ченгета. Засега.

Джед възнамеряваше да хапне съвсем малко. Искаше да стои тук колкото се може по-малко време. И да похарчи колкото се може по-малко пари. Очакваха го сериозни разходи и Джед бе наясно с това. Тогава обаче прочете менюто на щанда за бургери. Долови мириса на бекон. На наденички. На пържени картофки. Добрите му намерения се изпариха. Не бе слагал нищо в устата си от Ел Ей насам. Той бе толкова гладен, че краката му трепереха. Не успя да се сдържи и си поръча меню, което съдържаше почти всичко, което може да се изпържи във фритюрник, плюс допълнителна порция лучени кръгчета и кока-кола. Младежът от задната част на автобуса си поръча същото. Касиерката даде някакви нареждания на готвача отзад, след което се затътри бавно към касата. Тя удари няколко бутона и обяви гръмогласно крайната сума. Джед вече я бе пресметнал наум, включително възможно най-малкия приемлив бакшиш.

Той определено бе по-малък, отколкото касиерката би желала, но щеше да й се наложи да го преживее.

Джед бръкна в задния си джоб и потърси снопчето банкноти. Пръстите му не докоснаха нищо освен джинсов плат и протрити шевове. Джобът му бе празен. Той провери останалите си джобове. Всичките. Не откри нищо освен няколко монети и четка за зъби. Парите му бяха изчезнали. Всичките. Джед застина за миг в опит да проумее случилото се. А после коленете му омекнаха. Той залитна назад. Главата му се удари в пода. Светлините на тавана се превърнаха в многоцветни звезди, които се завъртяха и затанцуваха. После всичко потъна в мрак.

Ричър се събуди в пет и петнайсет в четвъртък сутринта. Взе си душ. Облече се. И излезе пред хотела точно в шест без десет. Застана отвън, както се бяха уговорили. От Хана Хамптън нямаше и следа. От пикапа на Сам Рот също.

Първоначално той реши да отиде на рецепцията и да попита кога Хана е напуснала хотела, но после се отказа. Нямаше смисъл. Независимо дали тя си бе тръгнала преди пет минути, или преди пет часа, пак нямаше да може да я настигне. Дори да разполагаше с кола, пак не би тръгнал след нея. Участието в тази мисия бе на доброволен принцип. Ако Хана се бе разколебала, по-добре щеше да е да не идва. Ричър щеше да направи грешка, ако я вземеше със себе си.

На бензиностанцията отсреща нямаше никакви коли, затова той тръгна пеша. Магистралата минаваше на няколкостотин метра от нея. Той предположи, че стигне ли разклона, лесно ще се намери кой да го качи. Рано сутринта, преди пътищата да се натоварят, имаше голям поток от камиони. Ричър се надяваше да попадне на шофьор, който си търси компания. Който си търси малко пари за гориво. Или събеседник, който да го държи буден след дългата нощ зад волана.

Слънцето вече се издигаше над хоризонта, но пейзажът не изглеждаше по-приветлив в сравнение с предишната вечер. Земята бе все така равна, суха и пожълтяла, скучна и безлична. Ричър предположи, че е изминал двеста метра, макар всичко наоколо да беше толкова еднообразно, че той имаше усещането, че не е помръднал и една крачка. Ричър забърза, но след няколко секунди спря. Чу някакъв шум зад гърба си. Дизелов двигател, който тракаше като влакова композиция.

Хана Хамптън отби от пътя и свали прозореца на дясната врата.

— Какво става? — попита тя. — Защо тръгваш без мен?

— Реших, че ти си тръгнала без мен — отвърна Ричър.

Хана погледна часовника си.

— Още няма шест. Разбрахме се да се срещнем в шест.

— Стар навик — сви рамене Ричър. — Там, откъдето идвам, казваме, че дойдеш ли навреме, значи си закъснял. Както и да е… Ти къде ходи? Мястото не ми се струва подходящо за сутрешни разходки.

— За кафе. — Хана посочи двете огромни чаши, напъхани в стойките в централната конзола. — Реших, че обичаш кафе. Но машината в бензиностанцията отсреща не бе почистена, продавачът закъснял. Наложи се да отида на друго място, на километър и половина от тук. Сгреших ли?

— В никакъв случай. — Ричър отвори вратата и се качи. — Много обичам кафе. Да не говорим, че чашата кафе гарантира далеч по-приветливо посрещане от пистолета вчера.

Джед Стармър се събуди два часа след Ричър. Намираше се в автобус на „Грейхаунд“. Но не в този, с който бе пристигнал от Ел Ей. А в друг, който пътуваше на изток и в момента приближаваше границата между Тексас и Луизиана.

Ако Джед бе самичък, можеше и да не стигне до автобуса. Той нямаше никакъв спомен да е идвал на себе си и да е ставал от пода на онази автогара в Далас. Спомняше си само, че се бе свестил на пластмасов стол, опрял глава на масата. Младежът от задната седалка на предишния автобус седеше срещу него. Между тях бяха оставени две табли, отрупани с храна. Луксозното меню с допълнителна порция лучени кръгчета и огромни чаши кока-кола. Точно това, което бе поръчал Джед. Точно това, което се бе опитал да плати, когато бе осъзнал, че парите му са изчезнали. Сега Джед реши, че най-вероятно е сбъркал. Парите сигурно още бяха в джоба му. Той изпита облекчение. Пъхна ръка в джоба си с надеждата върховете на пръстите му да докоснат банкнотите. За да се увери, че те са там. Джобът му обаче си оставаше все така празен. Джед изглеждаше объркан.

Младежът от автобуса каза:

— Ако се чудиш за храната, аз я платих.

— О! — възкликна Джед, който се опитваше да събере мислите си. — Благодаря…

— Кажи ми нещо. И не ме лъжи. Будалкаш ли ме?

— Какво? Не… Чакай… не разбирам.

— Каза, че ще платиш. Поръча храна. А после ме остави да платя сметката.

— Не го направих нарочно.

— А онзи припадък? Трябва да получиш „Оскар“ за него.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Наистина ли беше убеден, че имаш пари?

— Имам пари… имах. Сега вече нямам.

— Колко бяха?

— Триста долара.

— В какви банкноти? Десетачки? Двайсетачки? Петдесетачки?

— Двайсетачки.

Младежът поклати глава.

— Солидна пачка. Кога я извади за последен път?

Джед се замисли за момент.

— В Ел Пасо. Купих си вода. Не! Чакай. Водата беше от автомат, не използвах банкноти. Трябва да е било в Ел Ей. Във вторник. Тогава си купих билета и бургер.

— Цялото снопче банкноти ли извади? Или само толкова пари, колкото ти трябваха, за да платиш?

Джед сви рамене.

— Май извадих всичките.

— И прибра остатъка в джоба си?

— Да.

— Някой видя ли в кой джоб ги слагаш?

— Не знам… Възможно е, вътре беше пълно с хора.

— Някой застана ли близо до теб? Блъсна ли се в теб? Осъществи ли какъвто и да било контакт?

— Не. Чакай! Да. Онзи човек, който намери билета ми. Изпуснах го и… О!

— Точно така! О! Говори ли с този човек? Той зададе ли ти някакви въпроси?

— Разменихме няколко думи. Той каза, че ще пътува със същия автобус като мен, но после не се качи. Сега разбирам защо.

— Каза ли му къде отиваш?

— Не съвсем. Нищо точно не казах. Защо?

— Няма значение. А сега почвай да ядеш, преди всичко да изстине.

Младежът изяде всичко от таблата си и изчака Джед да навакса с храната.

— Добре — усмихна се той. — А сега да те закараме в болница. Трябва да те прегледат. Здравата си удари главата при падането.

— Не! — Джед погледна часовника си. — Следващият ми автобус тръгва след десет минути. Освен това съм добре.

— Трябва да звъннеш на деветстотин и единайсет и да съобщиш за онзи тип в Ел Ей.

Джед поклати глава.

— Трябва да подадеш сигнал. Да му попречиш да ограби още някого.

— Няма смисъл. Прекалено късно е. Той отдавна е изчезнал.

— Притесняваш се да позвъниш в полицията, нали? Опитваш се да избегнеш евентуална среща с ченгетата. Какво има?

— Не ме е страх. Просто нямам време.

— Загазил си.

— Не съм, казах ти.

— Какъв е проблемът тогава? Избягал си от вкъщи? Това ли е?

Джед отново поклати глава.

— Не. Не бягам от никого. Просто… местя се в друг щат.

— Наистина ли? Къде? Как? Къде ти е багажът? Какво ще правиш, когато пристигнеш там?

— Не знам.

Това са логични въпроси, помисли си Джед. Всъщност само две неща имаха значение. Къде щеше да спи вечерта, след като автобусът пристигнеше. И как щеше да продължи пътуването си на следващата сутрин. Два проблема, пред които бе изправен от самото начало. Сега обаче решаването им ставаше по-трудно, тъй като вече не разполагаше с пари. Но все щеше да измисли нещо. Част от седалките около него бяха заети от спящи хора. Идеята не го изпълни с въодушевление, но и той можеше да направи същото на автогарата в Джаксън. Нищо нямаше да му стане. А после Джед се сети за онази табела, която бе видял отвън. За автобуса до затвора. След като в Тексас имаше такава услуга, нищо чудно и Мисисипи да предлагаше нещо подобно. Това можеше да се окаже неговото спасение. Ако успееше да убеди шофьора да го качи гратис. Джед вдигна поглед и се усмихна с усилие.

— Не се притеснявай. Ще се оправя.

— Желая ти успех. Ти си смело хлапе. — Младежът погледна Джед за момент, след което извади от джоба си две банкноти от по десет долара и ги плъзна по масата. — Ето, вземи. Само толкова мога да отделя. Вземи ги, но този път не позволявай някой да ти ги открадне.

Единственото обещание, което Лев Емерсън даде, гласеше, че няма да подпали сградата.

Това бе точно обратното на онова, което обикновено се ангажираше да направи, но звучеше логично предвид обстоятелствата. Той се нуждаеше от достъп до някакво помещение. Нещо отдалечено, усамотено. Където никой нямаше да чуе или да види нищо. На някое непретенциозно място. Индустриално. Емерсън се намираше в непознат град, освен това бързаше. Затова той бе позвънил на клиента, за когото току-що бе свършил онази работа в Савана. Човекът притежаваше стар склад в Сейнт Луис. Сградата, разположена близо до реката, пустееше, наоколо също нямаше работещи предприятия. Емерсън познаваше района добре. Преди време същият клиент го бе наел да опожари имота на един съсед.

Когато пленникът на Емерсън дойде на себе си от действието на хлороформа, установи, че лежи по гръб. Беше гол. И лежеше върху студен бетонен под. Мъжът долавяше слаб мирис на бензин. В далечината се виждаха стени. Тухлени. Стари на вид. От тях се лющеше бяла мазилка, наподобяваща тебешир. Таванът, подпиран от ръждиви метални стълбове, се издигаше високо над главата му, целият осеян с петна от влага.

Ръцете и краката на мъжа бяха разпънати встрани. Той се опита да ги помръдне, но не успя. Китките и глезените му бяха вързани с кабели за петнайсет сантиметрови стоманени колчета, забити в земята. Тези колчета бяха строени в безкрайни редици. Само те бяха останали от металните стелажи, демонтирани и претопени, когато логистичната фирма, използвала някога склада, бе обявила фалит. Мъжът задърпа с всички сили. Кабелите се забиха в плътта му, но металните колчета не помръднаха.

Емерсън стоеше от едната страна на пленника, Грейбър — от другата. До краката на мъжа имаше голям пластмасов варел. Върху него бе оставен черпак като онези, с които разливат супа в ресторантите.

Емерсън приклекна и изчака мъжът да обърне глава и да го погледне. А после заговори:

— Предлагам да започнем направо по същество. Знам за теб. Знам за кораба. Задачата ти днес е да ми разкажеш онова, което не знам.

Гърлото на отвлечения бе пресъхнало. Той изрече с усилие:

— Какво не знаеш?

— Не знам кой е доставчикът ви — отвърна Емерсън.

Мъжът облещи очи.

— И аз не знам. Не мога да ти кажа.

Емерсън се изправи и отиде до варела. Взе черпака в една ръка и махна капака с другата. Загреба солидно количество гъст гел с кремав цвят. Върна се при мъжа и изля гела върху слабините му.

Пленникът изпищя и се замята.

— Спри! Какво правиш? Какво е това?

— Мога да ти кажа химичното му название — отвърна Емерсън, — но то едва ли ти говори нещо. Гледал ли си „Апокалипсис сега“?

— Какво? Защо?

— Защото името, с което е известна тази субстанция, е напалм.

— Не може да бъде! Сериозно? Какво, по…

— Това е моя собствена разработка и тя е много по-добра от напалма, който използва армията. Ключовият фактор е да не пестиш бензина. Оригиналната формула гори само няколко секунди. Моята поддържа пламъците в продължение на десет минути. Помисли си хубаво. Усещаш ли го как е залепнал за кожата ти?

Мъжът се замята в опит да се отърси от гела. А той бе гъст и тежък като лепило. Съвсем малка част от напалма падна на земята, останалата упорито стоеше върху кожата му.

Емерсън извади от джоба си кутийка кибрит.

— И така. Ще ми кажеш ли? Откъде получава стоката си твоята организация?

Мъжът замръзна вцепенен. Не бе в състояние дори да си поеме дъх.

— Имаме няколко източника. Получаваме различни неща от различни места.

— Започни с това, което дадохте на сина ми. То откъде дойде?

— Не знам. Честно! Имам само един контакт. Казвам му от какво имаме нужда, а той го доставя, ако може. Нямам представа за кого работи. Така е организирана цялата схема. За повече сигурност. Както той не знае за кого работя аз.

— Името му?

— Карпентър. Така поне се представя, но това може да не е истинското му име.

— Как да се свържа с него?

— Има го в телефона ми. Ще ти дам номера му. Слушай, казвам ти истината. Преди четири седмици Карпентър просто изчезна. Може да се е отказал. ФБР може да го е спипало. Не знам. Но не успееш ли да се свържеш с него, не си мисли, че съм те излъгал.

Грейбър вдигна от пода панталоните на мъжа и извади телефона му от един джоб.

— Парола? — попита той.

Мъжът продиктува няколко цифри.

Грейбър натисна няколко клавиша и попита:

— Карпентър, нали? Имаш негова снимка? Това шега ли е?

— Той не забеляза, че го снимам — отвърна пленникът. — Направих го, за да имам средство за натиск. Не че сега имам полза от него.

— Кой го е грижа за снимката на изчезнал човек? — засмя се Емерсън. — Къде да го открием?

— Не можете — заяви пленникът. — Телефонът е единственият начин да се свържа с него.

— Как тогава изпращате заявките?

— Не ги изпращаме. Не можем. Не и докато с нас не се свърже заместникът на Карпентър. В момента използваме алтернативни доставчици.

— Как плащате на Карпентър?

— Отначало в брой. Напоследък в биткойни. Те са непроследими.

— Кой взема стоката? И откъде?

Мъжът изхърка, после отговори:

— Нямам представа откъде.

— Но имаш представа кой.

Пленникът не отговори.

Емерсън извади клечка кибрит от кутията.

— Добре, добре! Използваме един спедитор. От Виксбърг, Мисисипи. Казва се Лафърти. Той работи сам. Добър специалист е.

— Адрес?

— В телефона.

— Добре. Искаш ли да ни кажеш още нещо?

— Не, нищо! Казах ви всичко! Повече, отколкото трябваше! Моля ви, пуснете ме!

— Всичко по реда си. А стоката за моя син? Ти ли я уреди? Беше ли брънка от тази верига?

Мъжът затвори очи и кимна едва забележимо.

— Искам да го чуя! — нареди Емерсън.

Пленникът отвори очи:

— Да. Аз я уредих. Мога ли да си вървя сега? Ако искате компенсация, мога да я уредя. Аз съм единственият, който може.

Емерсън загреба пълен черпак и изсипа гела върху корема на мъжа. Загреба още един и го изля върху гърдите му. Грейбър върна капака на мястото му и затъркаля варела към изхода. Тогава Емерсън запали клечка кибрит.

— Компенсация? — попита Емерсън. — Не. Но можеш да си вървиш. Да си свободен. Като сина ми, когато приключихте с него. Само че ти ще си тръгнеш по-бързо. Може би с малко повече болка.

Автобусът на „Грейхаунд“, с който пътуваше Джед Стармър, пристигна на автогарата в Джаксън, Мисисипи, в четвъртък, малко след един и петнайсет следобед. Повече от четиресет часа след като бе потеглил от Ел Ей. Четирима души наблюдаваха пристигането му. Двама от тях следяха специално този автобус. Другите двама следяха всички превозни средства, които пристигаха от запад.

Втората двойка работеше в затвора на „Минерва“ в Уинсън. Тя бе пристигнала на автогарата в три следобед. Със специална задача. Двамата мъже бяха отегчени. Уморени. И подозрителни. Подозренията им бяха насочени към другите двама. Те бяха привлекли вниманието им още с появата си във фоайето на автогарата. Другите двама бяха млади. Осемнайсет-деветнайсетгодишни, най-много двайсет и една или две. Те бяха облечени в светли ризи с къси ръкави, разкопчани така, че да се виждат мръсните бели тениски отдолу. И двамата бяха обули къси панталони, и двамата не носеха чорапи. Единият беше със сандали, другият с маратонки, стари и напукани, без връзки. Косата и на двамата бе дълга, рошава, сплъстена. Единият бе блондин, другият — брюнет. И двамата не се бяха бръснали скоро. И двамата не приличаха на порядъчни граждани. Това бе сигурно. Но не то, а езикът на тялото им притесняваше двамата наблюдатели. Младежите не можеха да стоят на едно място. Не можеха да скрият напрежението в ръцете, краката или вратовете си.

Животът на надзирателите в затворите зависи от техните инстинкти. От способността им да забелязват проблемите навреме. Те просто нямат избор предвид обстоятелството, че съотношението между затворници и надзиратели е двеста към едно. Нещата бързо могат да се объркат. А случи ли се това, няма спиране. Не и без да се пролее кръв. Затова, ако двамата от „Минерва“ бяха дежурни, а мърлявите младежи бяха затворници, те щяха да им се нахвърлят незабавно. Без колебание. Щяха да ги натикат обратно в килиите им и да ги оставят в изолация, докато разберат какво са намислили. Колкото и време да бе необходимо. Но тук, в свободния свят, хората от „Минерва“ не можеха да направят нищо.

Освен да наблюдават.

На всеки две-три минути русокосият изваждаше телефона си и забиваше поглед в екрана.

Единият от хората на „Минерва“ смушка партньора си.

— Видя ли това?

— Разглежда някаква снимка — отвърна другият. — Не мога да видя чия. А ти?

Първият поклати глава.

— Ъгълът е много неудобен. Мога да различа само някакъв силует, нищо повече. Но знаеш ли какво означава това? Те не са дошли тук заради човек, когото познават. Търсят непознат.

Вторият се замисли за момент.

— Ние сме тук. Те са тук. Какви са шансовете?

— Ако търсят същия човек като нас, не са тук, за да го спрат. Я им виж габаритите. Чу ли какво е направил онзи с Робърт и Дейв в Колорадо?

— Може би са тук, за да му помогнат. Да му осигурят кола например. Ако търсят същия тип.

— Което е чудесна новина.

— Защо?

— Брокман ни изпрати да спипаме един човек, а ние ще му заведем трима. Би трябвало да ни даде бонус за това.

— Ами ако тези търсят някой друг?

Първият сви рамене.

— Не е наш проблем.

Джед слезе последен от автобуса. Той реши, че предната част на автогарата изглежда приветливо и дори уютно. Фасадата се открояваше с вълнообразни навеси и неонови табели като старовремски киносалон. Задната част на сградата, където слизаха и се качваха пътниците, бе съвсем друго нещо. Тя бе покрита с навес, под който бе тъмно, пълно със сенки. Това място изпълни Джед с лоши предчувствия. Той не искаше кракът му да стъпи там. Затова остана на седалката, притиснал гръб към облегалката. Момчето се преструваше, че просто не е там, но в един момент шофьорът се обърна и го погледна. Джед нямаше избор. Трябваше да приеме неизбежното. Той тръгна по пътеката и слезе бавно по стъпалата.

За хората от „Минерва“ бе очевидно, че Ричър няма да пристигне с този автобус. Както не бе пристигнал и с предишните четиресет и седем, които двамата бяха наблюдавали. Което означаваше, че ще им се наложи да чакат още. Поне още един автобус. Единственият въпрос бе дали щеше да им се наложи да го направят сами. Или дали онези две хлапета щяха да останат. За момента те не проявяваха никакъв интерес към слезлите пътници.

Но само до момента, в който се появи Джед.

Момчето се огледа и забърза към въртящата се врата, която водеше към салона на автогарата. Русият отново погледна телефона си. А после тръгна към Джед.

Застана зад него и хвана лявата му ръка. Изпъна десния си показалец и го заби в бъбрека на Джед. Накрая се наведе и прошепна нещо в ухото му. Тогава и двамата завиха наляво. Към изхода, който водеше към улицата. Тъмнокосият вече бе там. Той се огледа във всички посоки и даде знак на своя колега да продължи. След секунди и тримата изчезнаха от погледите на хората от „Минерва“.

Някои хора избират хотелите, в които отсядат, на напълно случаен принцип. Други са по-взискателни. Те вземат под внимание най-различни фактори. Цена. Местоположение. Удобства. Квартал. Дискретност на персонала в зависимост от това какво възнамеряват да правят по време на престоя си. И с кого възнамеряват да го правят.

Емерсън и Грейбър подходиха изключително внимателно към избора си на хотел в Сейнт Луис този четвъртък. Те обаче се интересуваха от едно-единствено нещо. Паркинга. Той трябваше да бъде голям и да бъде разположен по такъв начин, че поне част от местата да не се виждат от основната сграда. След като двамата излязоха от склада, Грейбър прекара поне половин час на телефона. Той прегледа няколко сайта с отзиви за различни хотели, докато избере подходящото място. После Грейбър превключи на любимото си приложение с карти и започна да увеличава и да върти изображението, за да огледа паркинга от всички страна. Мястото изглеждаше обещаващо на екрана. Но когато двамата с Емерсън пристигнаха в хотела, установиха, че половината паркинг е бил продаден в периода след сателитното заснемане на района. Мястото, което ги интересуваше, се оказа скрито зад строителна ограда, украсена с компютърни изображения на бъдещата офис сграда, която щеше да изникне тук.

Емерсън и Грейбър продължиха към следващия хотел в своя списък. Паркингът бе по-малък, но часът бе достатъчно ранен и голяма част от местата бяха свободни. Грейбър спря микробуса на най-отдалеченото от тях и Емерсън тръгна към рецепцията. Той нае една стая и плати за цяла вечер, макар да знаеше, че ще потеглят в един и половина през нощта. Така щяха да имат време да стигнат до Виксбърг, Мисисипи, и да разполагат с около час за наблюдение, преди доставчикът, когото търсеха, да се появи на работа. Този график им оставяше дванайсет часа, които да запълнят по свое усмотрение. Емерсън прецени, че е най-добре да си починат малко. И бездруго бяха станали рано и бяха изминали дълъг път от Чикаго. Сутринта им също се бе оказала натоварена. Затова решиха да разделят времето на четири смени. Емерсън и Грейбър щяха да се редуват — единият щеше да стои в микробуса, другият — в стаята, след което щяха да се сменят. Стаята щеше да бъде много по-комфортна, затова пък микробусът бе много по-важен. Съдържанието му бе прекалено ценно, за да бъде оставено без надзор. И ако някой полицай откриеше какво превозват, щеше да им бъде много трудно да дадат приемливо обяснение.

По същото време, когато Джед Стармър се измъкваше от онова прашно комби, Хана Хамптън и Джак Ричър напускаха Луизиана и навлизаха в Мисисипи. Те се намираха точно по средата на моста „Виксбърг“, извисил се на трийсетина метра над реката, и се движеха на изток по магистрала 20. През последните пет часа и половина бяха пътували, без да спират, освен за да напълнят резервоара и да си купят кафе.

Шофираше Ричър, което никак не го радваше. Той определено би предпочел да си го спести. Да се остави да го возят, тъй като това повече съответстваше на темперамента му. Ако някой бе надзърнал в пикапа на Сам Рот през първите шестстотин километра, които бяха изминали сутринта, щеше да установи, че спътникът на Хана бе изпаднал едва ли не в коматозно състояние. Ричър се бе излегнал на седалката и не помръдваше. Само отваряше очи от време на време, колкото да определи къде се намират в момента. Пейзажът, който ги заобикаляше първоначално, бе скучен, равен и абсолютно безличен, не се виждаше нищо освен някоя водонапорна кула или ламаринена барака в далечината. Впоследствие между занемарените ниви и пасища започнаха да се появяват храсти и дървета. Земята започна да се издига на едни места и да се спуска на други. След като подминаха Далас, небето сякаш стана по-синьо, а тревата — по-зелена. Редиците крайпътни дървета станаха по-плътни с навлизането в Луизиана. Нивите и пасищата изглеждаха по-тучни и плодородни. Ричър гледаше през прозореца и се наслаждаваше на пейзажа, който се променяше пред очите му сякаш с вълшебна пръчка. Той с удоволствие би запечатал в паметта си част от тези гледки и би съхранил силите си за онова, което го очакваше в Уинсън. Където вече нямаше да бъде пътник. Но когато спряха на една бензиностанция и Хана му връчи ключовете за колата, Ричър прецени, че ще бъде прекалено грубо, ако й откаже. И опасно. Под очите й ясно се виждаха тъмни кръгове. Раменете й бяха увиснали. Тя едва удържа масивната врата на пикапа при внезапния силен порив на вятъра, а после, когато Ричър седна зад волана, заспа, преди още да се върнат на магистралата.

На хвърлей място на север по реката се издигаше още един мост. Доста по-стар. Той имаше масивни основи и конзолни греди с гигантски нитове, а от най-високите му точки се вееха знамена. Ричър го позна, бе виждал негови снимки още като дете в класната стая в една военна база на другия край на света. По време, когато мостът, по който минаваха в момента, още не бе построен. Снимката на стария мост обаче не бе свързана с урок по география. Децата се учеха да отброяват секундите, като повтарят наум: Едно Мисисипи, две Мисисипи… Ричър не разбираше защо е необходимо това. Той от съвсем малък умееше да определя времето с абсолютна точност. Затова Ричър не обърна внимание на думите на учителя, погълнат изцяло от самия мост. Който изглеждаше солиден. Стабилен. Надежден. Проектиран според всички изисквания. Сега обаче по моста минаваха само влакове. И той изглеждаше занемарен. Боята му се белеше. Стоманеният му скелет бе изпъстрен с ръжда. Мостът обаче продължаваше да се издига над реката. Да върши работата си. Навремето хората се бяха отнасяли с почит и уважение към него. А после бе станал излишен. Което за Ричър бе добре познато.

Стотина метра след края на моста той видя реклама. Табелата твърдеше, че тук е най-голямата бензиностанция в Мисисипи. Ричър се надяваше това да отговаря на истината. Да отразява разнообразието на предлаганите услуги, а не площта на паркинга например. Време беда обнови гардероба си, а нито едно от местата, на които бяха спрели до момента, не предлагаше дрехи в неговия размер.

Хана се събуди, когато Ричър изключи двигателя. Сънят я бе ободрил и това си пролича, докато прекосяваха паркинга към основната сграда. Тя бе оформена като папийонка. Входът водеше към квадратно фоайе с тоалетни и душове за шофьорите на камиони. Триъгълната зала вляво бе заета от столове и маси по средата и три различни щанда за бързи закуски по периферията. В единия ъгъл бе разположена пицария, в другия — щанд за пържени пилета, а в третия предлагаха бургери. Вдясно от фоайето се намираха касата на бензиностанцията и магазинът, изпълнен с рафтове и витрини, отрупани със стоки без видима логика или подредба.

Хана влезе първа и тръгна към тоалетните, но Ричър я хвана под ръка и я поведе към магазина.

— Какво, не можеш сам да си избереш панталони ли?

Ричър погледна през рамо и попита:

— Имаш ли телефон?

— Разбира се. Искаш да се обадиш на някого?

— Той прави ли снимки?

— Разбира се. Всички телефони правят снимки.

— А трябва ли да го поднесеш към очите си, както се прави с фотоапарат?

Хана се засмя.

— Достатъчно е да го държиш пред себе си, за да видиш изображението на целия екран. Така е много по-добре, отколкото да гледаш през онези миниатюрни визьори на фотоапаратите. Защо?

— Има един тип на щанда за пържени пилета. Той се мотае, сякаш чака поръчката, но всъщност наблюдава входа. Направи нещо с телефона си. Вдигна го и го завъртя леко, сякаш ме следеше с него.

— Мръдни си ръката настрани… само сантиметър или два — Хана надникна през процепа между бицепса и гръдния кош на Ричър.

— Бял, с късо подстригана коса, тениска и джинси?

Ричър кимна.

— Още е там. С него има друг човек. Приличат на фитнес маниаци. Продължава да държи телефона в ръката си. Взира се в него, сякаш чака съобщение. Може да има среща с някого. Който закъснява поради някаква причина и той не може да се свърже с него.

Ричър поклати глава.

— Той вдигна телефона чак когато ме видя. И го насочи право към мен.

— Сигурен ли си? Смяташ, че те е снимал ли? Защо да го прави?

— Не знам. — Ричър се извърна. — Да отидем да го попитаме.

Ричър отиде при мъжа с телефона и нареди:

— Следващия път се обади на моя импресарио. Мъжът сбърчи чело и попита:

— Какви ги приказваш?

— Трябва да поискаш разрешение, преди да ме снимаш.

Мъжът сведе неволно поглед към телефона си, но отвърна:

— Не съм те снимал.

— Напротив.

— Добре бе, умнико. И какво, ако…

Телефонът на непознатия издаде странен звук, сякаш някой почука по стъклена чаша с тъпия ръб на нож. Мъжът погледна екрана и кимна на своя приятел. А после повдигна тениската си с няколко сантиметра. В джинсите му бе пъхнат черен пистолет. Берета. Оръжието не бе ново, ръкохватката му изглеждаше ожулена и протъркана.

— Добре, господин Ричър. Да не си губим времето, а да довършим този разговор отвън.

Заплахата, скрита в тези думи, бе толкова нелепа. Непознатият никога не би натиснал спусъка. Не и тук, сред всички тези охранителни камери. Сред всички тези свидетели. Вероятността да пострада някой невинен би му осигурила доживотна присъда или дори смъртна, ако някой загинеше. Ако непознатият се окажеше толкова глупав, че да направи опит да извади пистолета, щеше да се озове в безсъзнание, преди още да е измъкнал оръжието от колана си. Същото се отнасяше и за неговия приятел. Част от Ричър се надяваше непознатият да направи тъкмо това. Все пак Ричър бе натрупал достатъчно енергия, докато бе дремал в колата, и сега трябваше да я освободи. Но той знаеше, че е по-добре да изчака, докато се озоват на по-усамотено място, преди да реши как да постъпи. Затова отстъпи крачка назад и заяви:

— След вас.

Мъжът с пистолета поклати глава и даде знак Ричър да тръгне първи. И Ричър се запъти към изхода. Хана го последва. Двамата непознати тръгнаха след тях, като им наредиха да завият към задната част на сградата. Всички минаха дългата външна стена на магазина и пресякоха паркинга за автобуси. Там бяха спрели единайсет автобуса, но не се виждаха никакви пътници. Нито пък шофьори. Сградата бе разположена в самия край на парцела и зад нея нямаше нищо. Никакви пътища. Нито паркирани коли. Нито хора. Само ивица напукан асфалт между стената и оградата. Самата ограда бе скована от широки дъски. Тя изглеждаше солидна, не се виждаха никакви дупки — нито големи, нито малки.

И бе висока над три метра. Никой не можеше да надзърне над нея. Никой не можеше да надзърне през нея. Сградата на бензиностанцията пък нямаше нито прозорци, нито врати от тази страна. Нямаше и охранителни камери. Всички стени на зоната за хранене бяха насочени навън, под ъгъл спрямо зоната с баните и тоалетните. Това правеше задния двор, който бе с форма на трапец, напълно изолиран. Никой нямаше да види това, което щеше да се случи тук. Никой нямаше да позвъни на 911. Никой нямаше да даде показания пред ченгетата. Никой нямаше да свидетелства в съда.

Ричър знаеше какво предстои. Той знаеше със сигурност, че единият от противниците му е въоръжен. Бе съвсем логично да допусне, че другият също носи пистолет. Което означаваше, че двамата ще накарат Ричър и Хана да отстъпят към стената. Това бе ясно. Тогава двамата щяха да направят няколко крачки назад и да се прицелят. Може би щяха да стрелят по Хана. Или по Ричър. А може би и по двамата. Да ги убият. Да ги ранят. Или просто да ги държат под прицел, докато пристигне подкреплението. Но каквито и да бяха намеренията им, играта щеше да приключи в мига, в който Ричър тръгнеше към стената.

Затова Ричър направи крачка вдясно и спря. Хана вървеше до него, но след секунда осъзна, че той не се движи. Тя също спря. Ричър се наведе и прошепна:

— Стой зад мен. Не позволявай онзи да те вземе на мушка.

— Кой по-точно? — прошепна Хана. — Те са двама.

— Не за дълго — каза Ричър.

Ричър чу глас зад гърба си. Това бе мъжът, който определяше накъде да вървят. Онзи, който със сигурност бе въоръжен. Той каза:

— Продължавайте да вървите. Никой не ви е казал да спирате.

Противникът беше близо. По-близо, отколкото на излизане от сградата. Ричър можеше да прецени това само по гласа му. Явно бе направил няколко стъпки, след като Ричър и Хана бяха спрели. Ричър прецени разстоянието между тях. Изчисли ръста на мъжа. Извади няколко сантиметра. Пренесе тежестта върху пръстите на левия си крак. И се дръпна рязко назад. Обърна се светкавично по посока на часовниковата стрелка, като се завъртя в кръста, за да придаде повече инерция. Дясната му ръка бе протегната напред, а пръстите — свити в юмрук. Ръката му описа широка дъга и се стовари върху главата на мъжа с пистолета със силата на пневматичен чук. И то на пневматичен чук, озовал се в ръцете на сто и десет килограмов маниак. Противникът му забеляза опасността и понечи да се наведе. Посегна към пистолета. Но се оказа прекалено бавен. Юмрукът на Ричър се стовари върху слепоочието му и мъжът падна като изсъхнало дърво, повалено от ураган.

Вторият отскочи назад. Той вдигна тениската и затърси своя пистолет. Още една берета. Ричър го последва. Той пристъпи напред, протегна лявата си ръка и прикова китката му към корема, след което взе пистолета му. Накрая го блъсна в гърдите, при което мъжът се олюля и запрепъва назад. В крайна сметка той се озова прекалено далече от Ричър, за да се опита да си върне оръжието.

— Приятелят ти ме снима — каза Ричър. — Защо?

Мъжът не отговори.

— Искахте да довършим разговора отвън. Ето, сега сме отвън. Защо не говориш?

Мъжът поклати глава.

Ричър вдигна пистолета.

— Не избрахте случайно това място. Тук няма свидетели, няма камери. Защо?

Мъжът протегна ръце с вдигнати длани.

— Не знам нищо. Ако ще ме застреляш, приключвай по-бързо.

— Грешиш — заяви Ричър. — Знаеш нещо. Знаеш името ми.

— О! Да. Добре.

— И знаеш кой те е изпратил тук, за да ме търсиш.

— Предполагам.

— И така, знаеш кой те изпрати.

Мъжът поклати глава.

— Знаеш. Кой беше?

Мъжът не отговори.

Ричър подритна леко тялото, което лежеше на земята.

Мъжът затвори очи за миг и каза:

— Шефът ни изпрати.

— Как се казва?

— Господин Брокман.

— Къде работи?

— „Минерва“.

— Работите в затвора в Уинсън?

Мъжът кимна.

— И откъде Брокман знае, че ще бъда тук? — попита Ричър.

— Не знае. Разпрати хора на различни места. За всеки случай.

— Колко души?

— Не знам. Осем. Десет. Не беше стандартен инструктаж. Всяка двойка получи конкретни заповеди. После обсъдихме помежду си какво става.

— На кои места?

— Знам със сигурност само за едно. Автогарата на „Грейхаунд“ в Джаксън. Един от хората, който отиде там, ми е зет. Той ми позвъни преди няколко минути. Спипали са две отрепки, които се опитвали да отвлекат бездомно момче, пристигнало от Калифорния. Питаше дали и ние се забавляваме. Ама че глупост! Много добре знае, че умираме от скука.

— Какво трябваше да направите, когато ме видите?

— Да потвърдим самоличността ти.

— А после?

— Да те спрем.

— Да ме спрете да направя какво?

— Да отидеш в Уинсън.

— Защо?

— За да не създаваш проблеми.

— И защо ще създавам проблеми в Уинсън?

Мъжът сви рамене.

— Господин Брокман каза, че си откачен. А откачените хора правят откачени неща.

— Трябвало да потвърдите самоличността ми. Как?

— Като изпратим снимката на едни хора, които знаят как изглеждаш.

— Какви хора?

— Двама колеги.

— А те откъде ме познават?

— Срещнали сте се преди два дни в някакво градче в Колорадо.

— Разбирам — усмихна се Ричър. — Къде са те сега?

— В Уинсън, предполагам. Още са на легло.

— Ще намеря време да се отбия и да проверя състоянието им, докато съм в града. Може да им занеса малко грозде. А сега ми разкажи за Брокман. Той добър шеф ли е?

— Предполагам.

— А свестен тип ли е?

— Ако те хареса.

— Добре. Видях какво се случва с хората, които не харесва. В Колорадо. Ето какво ще направя. Ще отида в Уинсън. Ще създам малко проблеми на господин Брокман. Може би малко повече, отколкото очаква. И когато приключа, ще се погрижа да разбере каква неоценима помощ сте ми оказали.

— Не, моля те! Не го прави! Той ще ме убие!

— Съжалявам. Вече взех решение. Освен ако…

— Освен ако какво? Какво искаш? Пари? Не е проблем. Мога да…

— Не искам пари, а информация. Става нещо странно в счетоводството на „Минерва“. Искам да знам какво.

Мъжът облещи очи.

— В счетоводството? Нищо не знам. А и откъде бих могъл да знам?

Ричър го изгледа продължително. През годините бе развил остро чувство, което му помагаше да прецени дали го лъжат, или не. Обикновено той стимулираше своя събеседник да говори истината, но в този конкретен случай изпита разочарование от честния отговор. Това означаваше, че този нещастник е напълно безполезен. Затова Ричър го удари в лицето и проследи с поглед как тялото му се свлича на земята.

— Беше ли наложително? — попита Хана с ръце на кръста. — Той не представляваше заплаха. Ти вече му бе взел пистолета.

— Ами резервният, скрит в кобур на глезена? — възрази Ричър. — Ами ножът в чорапа?

— Имал е още един пистолет? И нож?

— Можеше да има. Изчакаш ли да провериш, ти ще се озовеш на земята. И няма да станеш. Тези типове работят заедно с хората, които убиха Сам. Които убиха Анджела. Те не ни доведоха тук, за да ни почерпят кафе с бисквити.

Хана замълча за момент, след което пристъпи към първия мъж, когото Ричър бе нокаутирал.

— Мъртъв ли е?

— Предполагам, че може да си е счупил врата — сви рамене Ричър.

— Не те ли е грижа?

— А теб грижа ли те е, когато настъпиш някоя хлебарка?

— Но той не е хлебарка.

— Да. Той е нещо по-лошо. Той е човек. Имал е избор.

— Знаеш ли какво? Прав си. — Хана пристъпи напред и изрита мъжа в ребрата. — Той сам е избрал това. Избрал е да помогне на убийците на Сам. Убийството на Сам не е случайно. Направили са го с някаква цел, с някаква изгода. Те са мръсници. Мразя ги. Мисля, че трябва да спипаме всичките, до последния.

— Напълно съм съгласен.

— Добре. Какъв е следващият ни ход?

Бе въпрос на баланс.

И той възникна, тъй като гостите на церемонията, която щеше да се проведе на следващия ден, трябваше да бъдат разделени на две групи. Тези, които щяха да присъстват лично. И онези, които щяха да я наблюдават от разстояние. По телевизията или онлайн. Проблемът се криеше в това как да се представи еднакво добре и пред двата вида аудитория. Останеше ли прекалено статичен, щеше да изглежда скован пред живата аудитория. Но ако говореше и жестикулираше прекалено оживено, щеше да заприлича на маниак на екрана. Камерите щяха да подскачат насам-натам, за да уловят движенията му. Щеше да изглежда така, сякаш е изпаднал в бяс. Никой не му го каза в очите — всички твърдяха, че речта му е била истински триумф, — но Бруно Хикс смяташе, че точно така е изглеждал предишния път, когато невинно осъден излезе на свобода. Защото тогава наистина се увлече. Попи енергия от събраните хора: Преля от ентусиазъм. Въодушеви се прекомерно. Като човек, който се забавлява без задръжки и се чувства отлично на момента, но следващият ден определено не е никак забавен. А благодарение на Ютюб въпросният следващ ден щеше да остане завинаги онлайн и за следващите поколения.

Решението се криеше в по-добрата подготовка. Хикс не се съмняваше в това. Той вече бе научил думите си наизуст. И щеше да изнесе зашеметяваща реч. Да се погрижи да завладее и двете аудитории едновременно. Реалната и виртуалната. Това щеше да бъде невероятно постижение. За целта той разработи нова система. Комбинация от стара и нова технология. За начало Хикс нареди на служителите от поддръжката на затвора да монтират огромни огледала на една от стените в заседателната зала. А после те трябваше да поставят две малки видеокамери, предназначени по принцип за по-динамични спортове. Като ски, планинско колоездене или рафтинг. Хикс не се интересуваше от здравината им. Не се интересуваше дали работят под вода. Важното бе, че те се активираха гласово. Затова той постави едната камера върху обикновен статив до себе си и го насочи към огледалото, за да е наясно какво ще виждат гостите. А после монтира другата върху мини статив, разположен вдясно от трибуната. Тази камера бе насочена право към лицето му. Тя го показваше в едър план, както често правят операторите от новинарските емисии. Хикс възнамеряваше да задейства двете камери едновременно само с гласа си. Да произнесе речта си няколко пъти, като използва различни изражения, жестове, движения. А после да изгледа записите на екрана на своя компютър и да избере най-добрата комбинация.

За целта Хикс бе отделил два часа и бе предупредил секретарката си да не го безпокои, освен ако в затвора не избухне бунт. Той се качи на сцената, включи камерите и тъкмо да започне записа, когато вратата на конферентната зала се отвори.

Хикс се обърна и извика:

— Какво има?

В стаята влезе Деймън Брокман. Той спря сравнително далече от сцената и каза:

— Оказа се прав.

— Разбира се, че съм прав — отвърна Хикс, погледна обектива на по-близката камера, отвори уста, но спря и попита: — За какво съм излязъл прав?

— За онзи скитник от Колорадо. Ричър. Опитал се е да дойде тук.

— Опитал се е?

— Хората ни на бензиностанцията на Двайсета магистрала са го видели.

— Спрели ли са го?

— Идентифицирали са го.

— Добре, това означава, че са го видели. Питам дали са го спрели.

— Нямаме връзка с тях, откакто изпратиха снимката му. Вероятно го обработват в момента. Изпратих Харолд да им помогне.

— Харолд?

— Харолд Кийн. Момчетата го наричат Дребосъка. Видиш ли го, веднага ще го познаеш. Работи при нас от десет години. Прехвърлихме го от Атланта. Висок почти два метра, тежи сто и четиресет килограма. Докато е работил в Джорджия, е спечелил сребърен медал от „Най-силният човек в Америка“. Две години поред.

— Само сребърен?

— Бруно, направи ми услуга. Не го казвай пред него.

— Голям кибритлия, а? Добре. Но ще му трябва време, докато стигне там. Изпрати и хората от „Мегамарт“. Пътният възел с магистрала шейсет и едно е много по-близо.

— Непременно.

— И отзови хората от автогарата в Джаксън. Няма смисъл да остават там.

— Ще им изпратя съобщение. А хората от онзи участък в ремонт на магистрала осемдесет и седем?

— Остави ги засега. За всеки случай. Докато не се уверим, че проблемът с този Ричър е решен.

— Ясно.

— Добре. Изпрати съобщенията. А после можеш да се върнеш и да изгледаш репетицията ми за утре.

— С удоволствие, но съм затрупан с работа. Изникнаха какви ли не проблеми. За съжаление, ще трябва да се заема с решаването им и да откажа това примамливо предложение.

Следващата задача на Ричър бе да провери дали човекът, когото първо бе ударил, още е жив.

А той наистина беше жив. Имаше пулс. Съвсем слаб, но все пак пулс. Ричър пет пари не даваше дали мъжът е жив, или не. Но само на емоционално ниво. Проблемът бе чисто рационален. Той трябваше да знае дали има работа с боклук, от който да се отърве, или с противник, когото да остави извън играта.

Ричър прибра пистолетите на двамата, които продължаваха да лежат в безсъзнание. Намери и телефоните им, хвърли ги на земята и ги смачка с тока на обувката си, а след това запрати парчетата през оградата. После с помощта на Хана прерови джобовете им. Не откри нищо изненадващо в тях. Всеки носеше портфейл с банкова карта, шофьорска книжка и служебен пропуск от „Минерва“. Единият разполагаше с две банкноти от по двайсет долара, другият — с шейсет. Ричър прибра парите. Трябваше да си купи нови дрехи. Той взе и ключа за кола, който откри. Върху масивната пластмасова кутийка стоеше логото на „Мъркюри“, а на ключодържателя до нея бе окачено дистанционно.

Ричър свали обувките и на двамата, след което ги хвърли през оградата. После свали джинсите и тениските им, които последваха обувките. Накрая свали и чорапите им. Те бяха дебели, плътни, от здрава материя. От онези, които носят планинарите или хората, които практикуват по-динамични спортове. Чорапите бяха леко влажни, но Ричър не обърна внимание на това и изпробва здравината им. Дръпна ги силно, за да види докъде ще се разтегнат. Или скъсат. Те поддадоха малко, но издържаха. Ричър предположи, че ако не друго, това поне ще ги забави малко, затова използва чорапите, за да завърже глезените, а после и китките им зад гърба. Накрая замъкна мъжете до основата на стената, където вероятността някой да ги открие бе най-малка. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато му хрумна нещо.

— Хана? — каза Ричър. — Ще дойдеш ли с мен за минутка?

Ричър тръгна към паркинга, разположен встрани от сградата. Един от автобусите бе заминал, но останалите десет си стояха в същата стройна редица. Не се виждаха никакви пътници. Нито шофьори. Нито случайни минувачи. Ричър помоли Хана да се оглежда, докато той пробва дръжките на вратите на багажните отделения на най-близкия автобус. Те бяха по три от всяка страна, разположени ниско долу, под прозорците. Всичките бяха заключени. Ричър опита късмета си със следващия автобус. Неговите багажни отделения също бяха заключени. Никакъв късмет и с третия автобус. Четвъртият обаче бе по-стар модел. Той идваше от Британска Колумбия, Канада, ако се съдеше по номерата му. Вратата на първото отделение не бе заключена. Тя се отвори без никакво усилие. Ричър се върна бързо до задния двор. Изправи първия служител на „Минерва“, който още не бе дошъл на себе си, метна го на рамо и го понесе към автобуса. Напъха го през вратата на багажното. Върна се за втория. Сложи го до неговия колега и затвори вратата. После я притисна с коляно и дръпна силно дръжката, след което я завъртя няколко пъти. Накрая механизмът се счупи и тя остана в ръката му. Ричър повтори операцията и с останалите пет дръжки, след което запрати всички през оградата. Когато приключи, тръгна обратно към бензиностанцията.

Ричър влезе в тоалетната, за да си измие ръцете, след което се насочи към магазина. Там имаше щанд с работно облекло, предназначено най-вече за шофьори на камиони. Той си избра чифт панталони, които му изглеждаха достатъчно дълги, тениска, бельо и — тъй като и преди бе идвал в Мисисипи — тънко найлоново яке. Накрая взе пътен атлас на щата и две големи чаши кафе. Плати за всичко с парите, които бе открил в джобовете на двамата служители на „Минерва“, след което излезе навън и отиде при Хана, която го чакаше до пикапа.

Хана прие кафето с удоволствие, но остана изненадана, когато Ричър се настани на дясната седалка и разположи атласа върху централната конзола между тях.

— Защо си прахосваш парите за такива неща? — попита тя. — Телефонът ми може да ни отведе където поискаме.

— Не го взех, за да се ориентираме по него.

Ричър отвори на атласа на страницата с бензиностанцията, на която се намираха в момента. Тя бе разположена близо до западната граница на щата — реката — и приблизително на половината разстояние между Мексиканския залив на юг и Тенеси на север. На изток се намираше Джаксън, приблизително на една трета от разстоянието, което ги делеше от Алабама. Уинсън бе разположен на югозапад, сгушен в отдавна пресъхнал ръкав на Мисисипи.

— Човекът от „Минерва“ каза, че са изпратили десет души да следят за мен. Според него те били разделени на двойки, което означава пет наблюдателни поста. Ние знаем за два от тях. Този тук и онзи в автогарата в Джаксън. Трябва да открием останалите три.

— Добре. Явно са очаквали да дойдем по Двайсета магистрала, но не биха могли да бъдат сигурни, че ще спрем на тази бензиностанция. Не и ако не са наясно с начина, по който сменяш гардероба си. Ако не трябваше да спираме, за да си купиш дрехи, щяхме да продължим и да завием на юг ей тук. По Шейсет и първа магистрала. — Хана прокара пръст по една линия на картата. — Логичният избор да се опитат да ни спрат е някъде по-надолу.

— Не. Ще изберат място, където се пресичат две магистрали. Няма откъде да знаят, че ще ме закараш чак до Уинсън. Затова ще предположат, че или съм откраднал кола, или пътувам на автостоп. Ако съм откраднал кола, ще завия точно там. Ако някой ме е взел на стоп западно от тук и продължава към Джаксън или Меридиън, или дори Таскалуса и Бирмингам, пак ще ме остави там. И аз ще търся с кого да продължа нататък именно на това място.

— Звучи логично. — Хана извади химикалка от чантата си и огради мястото, където магистрала 61 пресичаше магистрала 20. — Да го наречем капан номер три. А сега, ако бяхме избрали маршрут, който да минава през централната част на страната, от Колорадо през Канзас и Мисури, щяхме да пристигнем в Джаксън по Петдесет и пета. Отново трябва да свърнем на запад. Има само един маршрут, който води оттук към Уинсън. Следователно следващият наблюдателен пункт трябва да е разположен някъде по този път.

Ричър взе картата, огледа я внимателно, след което посочи една точка в покрайнините на града.

— Тук! Виж релефа. Земята се издига само с трийсетина метра, но това е най-стръмният хълм в радиус от двеста километра. Достатъчно стръмен е, за да накара камионите да намалят, а с това да забави и целия трафик зад тях. Бавно движещите се коли се по-лесни за наблюдение. И за спиране.

Хана огради мястото, което Ричър бе посочил.

— Добре, това е номер четири. Къде е номер пет?

— В Джаксън.

— Смяташ ли? Защо им е да пращат още един екип там? Нали вече наблюдават автогарата?

— Така е. Ами ако пристигнат с влак? Или с кола? Как ще изминат останалата част от пътя до Уинсън? Трябва да има някакъв автобус. Местна линия, собственост най-вероятно на „Минерва“. Не бих се учудил и ако притежават хотелите в близост до затвора.

— Могат ли да го направят?

— Разбира се. Защо да печелят само от затворниците, след като могат да спечелят и от посетителите?

— Звучи цинично — Хана застина с химикалката, надвесена над картата, — но предполагам, че си прав. Къде ли в Джаксън спира този автобус?

— Няма значение. И бездруго нямам намерение да ходя в Джаксън. Градът остава прекалено встрани от маршрута ни. Но ще се погрижа за кръстовището на двете магистрали и за хълма.

— Ще се погрижиш? Искаш да кажеш, че ще ги избегнеш?

Ричър поклати глава.

— Основи на военната тактика. Получиш ли възможност да отслабиш редиците на врага, непременно се възползвай от нея.

— О! Ще отслабим врага, така ли? Чудесно! И аз участвам. Само кажи какво трябва да направя.

— Да намериш хотел. Само за тази вечер.

— Добре. В Уинсън? Там ли ще отидем, когато приключим с отслабването на врага?

Ричър отново поклати глава.

— Не. Искам да помислиш върху нещо. Върху възможността да прекараш следващите няколко дни на друго място. Сама. Два-три дни.

— Как ли пък не! Никъде няма да ходя без теб! Не може да ме използваш, за да те докарам до тук, а после да ме зарежеш! Не е честно!

— Не съм те молил да ме караш до тук. И не те зарязвам. Сега обаче разполагаме с нова информация и трябва да действаме според нея. Да действаме умно.

— Каква нова информация?

— Изгубихме елемента на изненада. Шефовете на „Минерва“ знаят, че идвам. Знаят името ми. Разполагат с описанието ми. С актуална снимка. Тези хора не са никак глупави. И в момента ме издирват. Останеш ли с мен, това ще те изложи на голяма опасност. Много по-голяма.

— Добре, рискът е нараснал. Това ми е ясно. Но знаеш ли какво? Мога да поема каквито си искам рискове. Няма ти да решаваш вместо мен.

— Не решавам, просто те съветвам. Целта ти е да спипаш хората, които убиха Сам. Не можеш да я постигнеш, ако преди това те убият и теб. Затова е по-добре аз да продължа сам, да проведа разузнаване, така да се каже. Да се огледам, да преценя ситуацията. Да разчистя изпълнителите от по-ниските нива, на които се натъкна. И когато рискът спадне, ще те повикам. Ти ще се присъединиш към мен и двамата заедно ще стигнем до истината.

Хана замълча за миг, след което заяви:

— Казваш, че рисковете са се увеличили. Ето какво не разбирам. Ако си прав, хората на „Минерва“ са убили Анджела, защото тя е открила нещо нередно в счетоводството им. А после са убили Сам, защото Анджела е споделила информацията с него. Защо преследват теб? Каква е връзката? Какво не ми казваш?

Ричър замълча секунда-две и разказа на Хана какво се бе случило в Джерардсвил, след като бе станал свидетел на убийството на Анджела, която бе блъсната пред автобуса. Разказа й как бе последвал мъжа със суичъра. Как бе взел от него чантата на Анджела. Как бе погледнал вътре и бе открил плика. Как се бе появил съучастникът на убиеца с краденото беемве. И как двамата се бяха измъкнали след срутването на аварийната стълба.

Хана удари Ричър по рамото.

— Защо пазиш всичко това в тайна? Малко ли рискувах заради теб? Не заслужавам да ме държиш на тъмно.

— Ами ако онези двамата се бяха озовали в болницата? — сви рамене Ричър. — Или дори в моргата?

Хана замълча, след което заключи:

— Предполагам, че си прав. Разбирам защо не искаш никой да знае. Но не това е важното в случая. Добре, двама служители от „Минерва“ са пострадали от теб. Но ти вероятно си се натъкнал на някакви улики. Това е причината да те преследват. Защо очакват да отидеш в Уинсън? Какво друго не ми казваш?

— Нищо.

— Заклеваш ли се?

Ричър кимна.

— Добре — отвърна Хана. — Може би знаят, че си ги свързал с убийствата.

Ричър поклати глава.

— Казах на полицията в Джерардсвил, че Анджела не се е самоубила, но по това време не знаех абсолютно нищо за „Минерва“. А и полицията не ми обърна внимание. Случаят с Анджела е приключен. Както и този със Сам.

— Тогава всичко се върти около чантата на Анджела. Хората на „Минерва“ са я взели, следователно в нея има нещо важно.

— Може би да, може би не. Възможно е само да са предполагали, че в чантата има нещо важно. Да са се надявали. Но това не означава, че то наистина е било там.

— Кажи ми отново какво имаше в чантата.

Ричър изброи всичко, което бе видял.

— Възможно ли е да е имало нещо скрито в хастара?

— Бях военен полицай. Знам къде хората крият разни неща.

— Добре, да се върнем на плика. Опиши ми съдържанието му отново.

— В него имаше досие на някой си Антон Бегович. Невинно осъден, който трябва да излезе на свобода утре. От „Минерва“ са поели разходите по обжалването на присъдата.

— Тези мръсници!

— Има ли нещо нередно в това невинно осъден да излезе на свобода?

— Не. Разбира се, че не. Просто… става дума за „Минерва“ При тях всичко е въпрос на реклама. Шефът им се казва Бруно Хикс. Той е доста известен. Не смее да отиде до тоалетната, без да се посъветва с някой специалист по връзки с обществеността как да се възползва от това. Обзалагам се, че са възложили на някой адвокат, който им е длъжник, да се заеме с обжалването напълно безплатно. А после ще вдигнат шум до небесата и ще представят нещата така, сякаш са ангели и светци. И всичко това, без да извадят и един цент от джоба си. Сам винаги се отнасяше с подозрение към тях.

— Защо?

— Сам често казваше, че ако нещо изглежда прекалено хубаво, за да е истина, то не е истина. Те плащат двайсет и пет процента над средната заплата за бранша. Рекламират това така, че всички да разберат. А после правят всичко възможно, за да не плащат извънреден труд.

— Къде…

— Чакай! Хрумна ми нещо. Ами ако този Бегович не е невинен? Ами ако е платил на „Минерва“, за да нагласят нещата около обжалването? А може и семейството му да е платило? После пък от „Минерва“ са опитали да изперат парите, но са допуснали счетоводна грешка. Анджела би могла да я забележи и да се досети, че става нещо нередно.

— Ако става въпрос за мръсни пари, защо изобщо им е притрябвало да ги вкарват в бизнеса? Защо просто не са ги взели?

Хана поклати глава.

— Можеш да зададеш подобен въпрос само ако никога не си купувал къща. Или кола. Или резервен чифт панталони. Голямата сума в брой привлича данъчните като червената кърпа бика. Ще ти се нахвърлят, преди да се усетиш. Не. Мисля, че тук се крие нещо. Освен това не бива да действаш сам. Ето какво ти предлагам. Идвам с теб. И докато ти си зает да отслабваш редиците на врага, както се изрази, аз ще стоя в хотела и ще се ровя в миналото на този Бегович. Ще открия всичко около процеса. Обжалването. Основанията за отмяна на присъдата. Ще разбера защо процедурата е отнела толкова време. Ще се свържа с някои от приятелите на Сам. Ще разбера какви слухове се носят в бранша. Ще открия истината.

Пет думи отекваха в главата на Джед Стармър, докато се криеше зад два контейнера за боклук от другата страна на автогарата на „Грейхаунд“: Аз съм служител на закона.

Гласът на мъжа достигна леко приглушен до мястото, на което лежеше Джед, но момчето бе сигурно в това, което бе чуло. То не разбра само какъв точно служител на закона е този мъж. Непознатият не носеше униформа. Партньорът му също. Затова Джед предположи, че са цивилни полицаи или федерални агенти. Високопоставени. Важни. Джед обаче не се интересуваше към коя точно служба принадлежат те или какъв ранг имат. Момчето бе доволно, че двамата се бяха появили в подходящия момент. То нямаше представа какво искаха онези типове, но бе повече от ясно, че то няма да е нещо хубаво.

Появата на двамата агенти едновременно радваше и ужасяваше Джед. Защото тя означаваше, че те са го издирвали. Момчето стигна до този извод от репликите, които чу. Явно младежът от автобуса се бе обадил в полицията. След като бяха приключили със закуската в Далас. Нали той все подканяше Джед да се обърне към ченгетата, но Джед бе отказал. Явно бе решил да вземе нещата в свои ръце. А това означаваше, че Джед трябва да промени плановете си. Той възнамеряваше да прекара нощта на пейките в автогарата и на следващата сутрин да продължи за Уинсън. Сега обаче не можеше да рискува да остане в града. Не и на обществено място. Джед нямаше избор. Трябваше да изчезне. Незабавно.

Бруно започваше речта си три пъти.

Започваше. Но не успяваше да завърши. Така и не стигаше отвъд първите две изречения. Беше прекалено разсеян. Не можеше да мисли за нищо друго освен за онази бензиностанция. Продължаваше да се чуди какво ли се случва там. Той бе изпратил четирима души да се погрижат за един скитник. Лесна работа. Но така и не бе получил потвърждение. Не бе получил никаква информация. А този скитник се бе справил с лекота с хората му в Колорадо.

Хикс скочи от трибуната, излезе от залата и забърза по коридора към далечния край на другото крило на сградата. Към офиса на Брокман. Вратата бе затворена. Хикс не почука, а просто я отвори и влезе. За миг помисли, че Брокман не е тук. Столът зад бюрото бе празен. Креслото също бе празно. И тогава видя, че Брокман се е излегнал на дивана до прозореца. На пода до него имаше чаша кафе.

Хикс скръсти ръце.

— Много си зает, а?

Брокман отвори очи и се изправи.

— Много. Размишлявам.

— Няма ли новини?

— Всъщност има. И то добри. Една от предишните ми стратегии се отплати щедро. Разбрахме как Ричър е стигнал до Мисисипи толкова бързо. Взел е пикапа на Сам Рот, човека, с когото Анджела Сейнт Врейн отиваше да се срещне. И тъй като Рот е мъртъв, никой не е обявил колата за открадната. Хората, които прехвърлихме от магистралата на бензиностанцията, са открили пикапа на паркинга.

— Открили са пикапа ли?

— Точно така.

— Кой го е грижа за някакъв си пикап? Къде е Ричър?

— Трябва да е там някъде.

— Трябва? Не знаем ли със сигурност?

— Колата е там, следователно Ричър е наблизо. Какво ще прави? Ще измине останалата част от пътя пеша? Спокойно, Бруно. Хората ни са на мястото. Дебнат Ричър. Ще ни уведомят в мига, в който го спипат.

— Обади им се веднага. Включи ги на високоговорител.

— Трябва да вземеш валиум.

Брокман извади телефона си и набра един номер. Чу се позвъняване. Второ…. Трето… Накрая се включи гласова поща.

Брокман затвори, без да остави съобщение. Набра друг номер. Отново се включи гласова поща. Брокман се усмихна с усилие и заяви:

— Няма за какво да се притесняваш. Сигурно са изключили звука на телефоните си. За да не издадат позициите си. Хората ни са професионалисти. Постъпили са правилно.

— Опитай се да се свържеш с другите двама.

Брокман позвъни отново. Този път не чу никакво позвъняване. Веднага се включи гласова поща. Същото ос случи и с четвъртия номер, който набра.

— Батериите им сигурно са изтощени. Не забравяй, че хората ни са там от три сутринта.

— Нещо не е наред.

— Всичко е наред. Дай им малко време. Прояви търпение.

— Върна ли момчетата от Джаксън?

— Да. Веднага щом излязох от кабинета ти.

— Обади им се отново. Изпрати ги на онази бензиностанция.

— Сериозно? Смяташ ли, че ни трябват седем души там?

— Там вече има четирима от нашите. Може би петима. Свършиха ли някаква работа?

Брокман позвъни на екипа от автогарата на „Грейхаунд“ и предаде нарежданията на Хикс. А после затвори. Прибра телефона. Изчака Хикс да си тръгне. Извади телефона и набра друг номер. Брокман бе забравил за хората, които бе изпратил да наблюдават местната автогара. Нямаше смисъл да остават в Джаксън. Жалко. Брокман успя да си припише заслугите, че е направил връзката между Ричър и пикапа на Рот. Но можеше да си припише далеч по-голяма заслуга, успееше ли да улови Ричър в капан, който Хикс дори не се бе сетил да заложи.

Ричър нямаше да се учуди, ако не завареше пикапа на мястото му. Но първо трябваше да се отърве от тъмносиния мъркюри, който остави във възможно най-отдалечения край на паркинга, точно до кутия за събиране на дарения, която не предизвикваше никакъв интерес у клиентите на бензиностанцията. А после се върна пеша. Искаше да предостави на Хана достатъчно време за размисъл. За преценка на ситуацията. Хана бе преживяла доста през последните няколко дни. Първо бе открила тялото на Сам Рот. После бе научила, че той е убит. Че Анджела Сейнт Врейн също е убита. Самата Хана едва не бе загинала. Ричър нямаше да я обвини, ако тя вземеше решение да скочи зад волана в мига, в който той се скриеше от погледа й, да потегли към магистралата и да не спре в продължение на много, много километри.

Пикапът още беше там. До него стоеше Хана. С малък червен куфар отстрани, раирана платнена чанта, преметната през дръжките на куфара, и кожена чанта на рамо.

— Трябва да поговорим — заяви тя.

— Не е нужно да ми обясняваш каквото и да било — отсече Ричър. — Благодаря, че ме изчака, за да се сбогуваме. Благодаря и за помощта…

— Какви ги приказваш? Да не мислиш, че тези мръсници са успели да ме уплашат? Майната им! И бездруго съм затънала до гуша в тази история. Случилото се току-що ме вбесява още повече. Не. Трябва да поговорим за пикапа на Сам. Няма да можем да го използваме.

— Повреден ли е?

— Нищо му няма, ако не броим прозореца. Но не това е проблемът. А онези гадняри. Които ме нападнаха. Не знам как, но познаха колата. Вървяха бързо, отиваха към бензиностанцията, но изведнъж спряха. Видях ги да проверяват номера. И преди да се усетя, те вече бяха отворили вратата и бяха насочили пистолет в лицето ми. Искам да кажа, че по някакъв начин са успели да те свържат със Сам. Щом тези двамата знаеха как изглежда пикапът на Сам, приятелите им също ще знаят. И ще ни очакват. Ще ни заложат нов капан. Няма да се промъкнем. Трябва да сменим автомобила.

— Права си, но възможностите ни са ограничени. Двамата, които те нападнаха, трябва да са дошли с кола до тук. Можем да я намерим и да я вземем, но вероятността приятелите им да я познаят е доста голяма. Затова тя няма да ни е от полза. Можем да откраднем кола от паркинга, но ченгетата ще научат след броени минути и тогава ще се окажем в още по-лоша ситуация. Изобщо няма да стигнем до следващия капан, който хората на „Минерва“ са ни заложили.

— Да вземем нечия кола ли? Да откраднем? — Хана се усмихна и поклати глава. — Мислех си за не чак толкова радикално решение. За нещо по-законно. Предлагам да вземем кола под наем. В Джаксън сигурно има достатъчно възможности за това. И ако не искаме да пътуваме до там, можем да потърсим автомобил, който някой клиент е оставил на този паркинг. Може да е по-скъпо, но е по-удобно.

— Колко време ще отнеме?

Хана извади телефона от чантата си.

— Ще проверя дали има свободен автомобил. А после ще обмислим как да действаме максимално бързо. — Екранът грейна и телефонът се отключи. — Има и още нещо. Докато те чаках да се преоблечеш, преди да се появят онези гадняри, разгледах картата. Интересуваше ме останалата част от маршрута до Уинсън. Виж — Хана вдигна телефона, за да може Ричър да види екрана. — Забелязваш ли тази червена линия? Това е зона с натоварен трафик, може би дори задръстване. Проверих в интернет и се оказа, че там се извършват ремонтни дейности. Целият трафик се събира в една лента. Там ще ни заложат капана, а не на онзи хълм от хартиената карта. Това място е далеч по-подходящо. Ще заседнем в задръстване. Ще бъдем абсолютно безпомощни. Няма начин да ни пропуснат. Не и в автомобил, който познават. А няма друг маршрут, по който да продължим.

Ричър се замисли за момент.

— В интернет има ли информация как е организирано движението там? Светофари? Регулировчик с флагчета или табелка „спри/тръгни“?

— Не, но попаднах на чатове на роднини на затворници в Уинсън. Хората обсъждат проблемите, с които се сблъскват при посещенията си в затвора. Една жена споменава, че използват пилотен автомобил. Обикновено пикап с голяма светеща табела отзад. Той снове напред-назад. Шофьорите трябва да го изчакат и да го последват. Тази жена казва, че шофьорът е голям мръсник. Тя твърди, че той нарочно кара бавно. Заради него тя лично е изгубила половината от времето си за свиждане.

— Телефонът ти може ли да покаже сателитна снимка на мястото? — попита Ричър.

— Разбира се. — Хана натисна една иконка в ъгъла на екрана и завъртя телефона, за да може Ричър да види по-добре. — Картината не е в реално време. Няма да откриеш пилотката.

— Не ми трябва. — Ричър изучи внимателно изображението. — Интересува ме релефът. — Той кимна и добави: — Ще се справим. Можем да вземем кола под наем, но по-добре да използваме пикапа. Ако искаш, можем да поръчаме кола, която да ни чака пред хотела.

— Смяташ, че пикапът е най-подходящ, така ли? Сигурен ли си?

— Сто процента.

— Не се притесняваш за разходите, нали? Защото с удоволствие ще платя.

— Не става въпрос за пари. Довери ми се.

Хана посочи задната врата.

— Ами стъклото? Не можем да караме така.

— Ще го оправя с тиксо.

— С тиксо?

— Човек може да оправи всичко с тиксо.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Фолиото държи всички парчета стъкло. Трябва ни нещо, което да го закрепи за рамката. Тиксо.

— А ти имаш ли тиксо? Може би в някой от многобройните куфари в багажа ти? Защото, колкото и странно да ти звучи, аз лично не нося тиксо в чантата си.

— В магазина продават тиксо. Видях го по-рано.

— О! Ами добре.

— Ще отида да купя тиксо и сигнални ракети. Те също ще ни потрябват.

— Така ли? Защо?

— Ще регулираме движението по наше усмотрение.

Хана отби пикапа от пътя, когато навигацията в телефона й подсказа, че се намират на седем-осемстотин метра от началото на стеснения участък. Ричър отвори вратата и излезе. Хана държеше в скута си пакет сигнални ракети, готова да ги задейства всеки миг. Тя взе чантата си от задната седалка и извади пистолета. Онзи малък зиг-зауер, който Ричър бе видял за първи път в покрайнините на Джерардсвил в началото на съвместното им пътуване. Хана пъхна оръжието в празното пространство отстрани на седалката, после усети погледа на Ричър.

Тя се обърна.

— В случай че някой мръсник се опита да направи нещо. Ще бъда готова. Няма да позволя някой да ме издебне. Не и този път.

— Стреляла ли си с него? — попита Ричър.

— О, да! Стрелям, откакто се помня. Това бе едно от малкото неща у мен, които баща ми харесваше.

— Не се ли погаждахте?

— Напротив… но само докато бях малка.

— А майка ти?

— Почина, когато бях на осем.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя. Всъщност вината не е ничия. Никой не е виновен и за това, че баща ми се оказа отвратителен задник, но… Човек играе с картите, които му раздаде съдбата. Баща ми ме научи да стрелям, а това ми помогна да се сближа със Сам. Той работеше в затвора, а аз — с условно освободените. В свободното си време ходехме на стрелбището. Не беше чак толкова зле.

Обикновено Ричър изминаваше малко повече от осемстотин метра за пет минути. Уговорката, която направи този следобед с Хана, изискваше тя да му предостави повече време — двайсет минути. От двете страни на пътя се издигаха дървета, но от сателитната снимка на екрана на телефона й не ставаше ясно колко нагъсто растат. Единственото сигурно нещо бе, че теренът пред тях е равен и открит. Нямаше друго прикритие, затова Ричър предпочиташе да се движи бавно и предпазливо. Да спре в случай на необходимост. Но трябваше да разполага с достатъчно време.

Ричър измина разстоянието за петнайсет минути. Земята бе влажна на места и високите треви и бурени намокриха крачолите на панталоните му, които бързо подгизнаха. При всяка негова стъпка над земята се надигаше мирис на влага и плесен. Дърветата растяха произволно, скупчени тук-там на рехави групички. Поне десетина пъти на Ричър му се наложи да се крие зад тях, за да остане незабелязан от преминаващите автомобили. Имаше отделни коли, които пътуваха на запад, към Уинсън. Те минаваха на случайни интервали. Имаше и малки конвои, които се движеха в плътен, стегнат строй, насочени на изток.

Ричър остана зад линията на дърветата, докато не стигна мястото, където пътят се стесняваше до една лента. Той откри плитка падина, оставена може би от пресъхнал поток или от стар напоителен канал. Ричър залегна в нея, притисна се към земята и се подготви за наблюдение. Дванайсет коли изчакваха зад линия, очертана върху асфалта, близо до табела, която предупреждаваше шофьорите да не преминават без ескорт от пилотен автомобил. Някакъв човек вървеше по банкета на пътя. Целта му бе краят на колоната. Мъжът беше с джинси, сива тениска и черни ботуши. В ръцете си държеше клипборд, а на главата си носеше жълта предпазна каска. Той се навеждаше и надзърташе във всеки автомобил, за да огледа пътниците. Друг мъж, също толкова висок, но с бяла каска, вървеше от другата страна на опашката от автомобили и оглеждаше шофьорите. Кого ли заблуждават тези смешници, помисли си Ричър. Това очевидно са хора от „Минерва“. Единственият въпрос бе дали просто са съвестни, или някой ги е предупредил за пикапа на Сам. Ричър се усмихна. Може би тези двамата нямаха представа за пикапа. В такъв случай скоро щяха да разберат.

Пространството между Ричър и пътя бе заравнено. Голям квадратен участък трева бе покрит с чакъл. Върху чакъла личаха следи от автомобилни гуми. Множество следи, които се припокриваха частично, но всички влизаха в квадрата почти на едно и също място. В горния десен ъгъл, гледано от позицията на Ричър. Следите описваха груба окръжност и излизаха обратно на асфалта вляво от Ричър. В центъра на този кръг, перпендикулярно на шосето, бе паркиран джип. Форд експлорър в бургундско червено, златисти ивици и големи гуми с бели букви отстрани. Моделът бе стар, но автомобилът изглеждаше добре поддържан.

Върху банкета от другата страна на пътя имаше химическа тоалетна със синьо-бели пластмасови стени. До нея стоеше сив метален фургон с размерите на корабен контейнер. Ричър предположи, че той служи като склад за инструменти. До него пък имаше контейнер за строителни отпадъци, пълен с клони на дървета, покрити с мрежа, за да не може съдържанието му да се изсипе или разпилее от вятъра. Отстрани бяха изписани названието, адресът и сайтът на компанията.

Липсваше само едно нещо. Строителни работници. Нямаше никаква следа от каквато и да било строителни работи отвъд дългата редица оранжеви конуси.

Ричър чу боботенето на двигатели, които идваха отдясно. Трийсет секунди по-късно се появи пилотният автомобил. Колоната от возила го следваше като патенца майка си. Шофьорът на пилотката зави по застлания с чакъл квадрат, заобиколи форда, остави още един комплект отпечатъци и спря до пътя. Колите, които той ескортираше, се включиха в лентата и продължиха на изток. Шофьорът на пилотния автомобил направи обратен завой. Сега той гледаше на запад. Изчака малко, после потегли, последван от събралите се междувременно коли.

Мъжете с джинси и тениски тръгнаха назад и спряха до линията, начертана на асфалта. Те зачакаха, но от изток не се появиха нови автомобили. Ричър видя, че двамата се споглеждат, свиват рамене и тръгват към форда. Те метнаха каските и клипбордовете на задната седалка и се настаниха отпред. Явно бяха дошли тук отдавна и смятаха, че заслужават почивка.

Но нямаше да я получат.

Ричър чу приближаването на друг двигател. Голям дизел, който идваше отляво. Мъжете във форда го чуха двайсетина секунди след Ричър. Тя излязоха от джипа. Отвориха задните врати и посегнаха към оборудването си. Едва тогава видяха що за автомобил издава този звук. Червен пикап със затъмнени стъкла и много хром. Той намали и спря до предупредителната табела. Двамата мъже тръгнаха към него. Те се разделиха — един отляво и един отдясно — и спряха на три метра от пикапа. А после извадиха пистолети.

Ричър се изправи и пристъпи тихо напред.

Мъжът, който бе застанал откъм шофьорската врата на пикапа, извика:

— Браво, че успя да стигнеш до тук! Късметът обаче ти обърна гръб. Това е краят. Излез бавно, като държиш ръцете си така, че да ги виждам!

Откъм пикапа не последва никаква реакция.

Ричър продължи напред.

— Прави каквото ти казвам и няма да пострадаш! — извика мъжът. — Искаме само да поговорим. Излез!

Вратите на пикапа останаха затворени.

Ричър продължи напред.

— Последен шанс! Излез или ще стрелям!

Откъм задната част на пикапа долетя някакъв шум. Пронизителен електронен звук. Той продължи две секунди. Последва го вой, накрая — тракане. Вратата на товарния отсек се отвори. Мъжете вдигнаха пистолетите, след което пристъпиха бавно напред, като се стараеха да не вдигат шум. Изминаха половината разстояние. Три четвърти. Спряха. Спогледаха се. Онзи откъм страната на шофьор вдигна три пръста. Сгъна първия. Сгъна втория. Накрая и третия. Двамата направиха крачка напред. Голяма, по диагонал. С вдигнати пистолети. Насочени право напред.

Пикапът потегли. И ускори рязко. Педалът на газта явно бе опрял пода. Задните колела се завъртяха и изхвърлиха цели шепи чакъл. Острите камъчета полетяха във въздуха като шрапнели. Мъжете се обърнаха, наведоха се и прикриха лицата си. Реакцията им бе напълно инстинктивна. Но тя продължи само една секунди. Двамата се изправиха, вдигнаха оръжията и откриха стрелба по пикапа. Задната му част отново приближи към тях. Човекът, който стоеше от дясната страна, изпрати един куршум в кабината. Колегата му от лявата страна се целеше в гумите. Той нанесе известни щети на асфалта, но нищо повече. Всеки от тях стреля по още два пъти, след което единият хукна обратно към техния джип.

— Хайде, идвай! — извика той. — Не може да стигне далече!

Другият го последва. Двамата скочиха в джипа. Мъжът зад волана извади връзка ключове и пъхна единия в запалването. Но не го завъртя.

Ричър се бе настанил точно по средата на задната седалка. И двете му ръце бяха протегнати напред. В лявата си ръка държеше трофейния зиг-зауер, в дясната — берета. Той притисна цевите в главите на двамата мъже и нареди:

— Отворете прозорците.

Шофьорът завъртя ключа по посока на часовниковата стрелка и свали двата прозореца до долу.

— Изхвърлете пистолетите — нареди Ричър.

Двамата се подчиниха.

— Знаете ли кой съм? — попита Ричър.

Двамата кимнаха.

— В такъв случай сте наясно, че трябва да ми сътрудничите. Искам информация. Получа ли я, ще ви пусна да си вървите.

— Не можем — отвърна шофьорът. — Не знаем нищо.

— За „Минерва“ ли работите?

Шофьорът кимна.

— Има ли още някой пост от тук до Уинсън?

Никой не отговори.

Ричър свали пистолетите. Той пъхна зиг-зауера между коленете си, след което се пресегна между двете предни седалки и удари по ухото мъжа, който седеше на дясната. Главата му залитна встрани, удари се в прозореца и отскочи седем-осем сантиметра. Накрая мъжът залитна напред и стовари нещастната си глава върху арматурното табло.

Ричър отново вдигна беретата.

— Дръж си ръцете на волана. Мръднеш ли, ще ти пръсна черепа. Ясно ли е?

Шофьорът стисна волана. Ръцете му бяха в позиция два и десет, а кокалчетата му бяха побелели като на притеснен тийнейджър преди първия урок по кормуване.

— Знаеш ли какво направих току-що? — попита Ричър.

— Изпрати Уейд в безсъзнание.

— За да ти дам възможност за правдоподобно отрицание.

Шофьорът не реагира.

— Правдоподобно отрицание — обясни Ричър — означава, че можеш да направиш нещо, след което да отречеш и никой да не е в състояние да докаже противното. Например можеш да отговориш на моите въпроси.

Мъжът отново не реагира.

— Можеш да ми кажеш това, което ме интересува. Никой никога няма да разбере. А после можеш да потеглиш. Да се скриеш някъде за два-три дни. Да заявиш, че едва си се измъкнал. А пък аз мога да ти счупя ръцете и краката и да те изхвърля в онзи контейнер за отпадъци. Изборът е твой.

Шофьорът погледна надясно, но не каза нито дума.

— Не бива да очакваш подкрепление. Помисли хубаво. Колко ленти са отворени?

— Една.

— Какъв автомобил мина току-що?

— Пикапът, който си откраднал.

— Правилно. Пикапът ще се срещне с пилотния автомобил. Челно при това. Жената зад волана е упорита като магаре. Няма да отстъпи в никакъв случай. Ще минат часове, преди някой да разчисти тази каша.

Шофьорът погледна наляво.

— Никой няма да дойде и от тази посока. Погрижили сме се за всичко. Тук сме само двамата, аз и ти. Трябва да вземеш решение.

Мъжът помълча няколко секунди, след което попита:

— Какво искаш да знаеш?

— Брокман изпратил ли е някой друг да ме търси в участъка между това място и Уинсън?

— Откъде да знам? Брокман не споделя плановете си с мен.

— Предполагам, че Брокман е умен човек. Относително. Какво е споделил с теб?

— Твоя снимка. Доста стара. Описание на пикапа, който си откраднал. Регистрационния му номер.

— Какви заповеди ви даде?

— Да ти попречим да стигнеш до Уинсън.

— Защо Брокман не иска да стигна до Уинсън?

— Не ни е казал.

— Какво ще се случи през следващите два дни?

— Нищо особено. Утре ще освободят някакъв затворник. Ще има тържество, речи. Случва се няколко пъти в годината. Блясъкът на тези мероприятия започна да помръква. Хората свикнаха с тях.

— Друго?

— Нищо! — сви рамене мъжът.

— Добре. Постъпи правилно. Запали двигателя. Можем да потеглим.

Шофьорът остана вцепенен за секунда-две, след което протегна рязко ръка, сграбчи ключа и го завъртя. Старият тежък двигател оживя.

— Още нещо, преди да се разделим — каза Ричър. — Виждаш ли онзи фургон ей там, от другата страна на пътя?

Шофьорът кимна.

— Спри до него — нареди Ричър.

Шофьорът включи на скорост, отпусна спирачката, заобиколи от другата страна и спря до бордюра.

— Излез за малко — каза Ричър. — Трябва да свършиш още нещо. Остави двигателя да работи.

Мъжът отвори вратата и излезе. Ричър направи същото.

— Виждаш ли мрежата, която покрива онзи контейнер? — попита той. — Вдигни единия ъгъл.

Шофьорът освободи мрежата от най-близката планка, която я придържаше, и отметна края й.

— Извади част от клоните най-отгоре. И от храстите. Разчисти малко място.

Мъжът хвана някои от най-големите парчета и ги захвърли на земята.

— Добре — каза Ричър, — а сега извади твоя приятел от колата. Остави го на мястото, което току-що освободи.

— Да го оставя в контейнера ли? — попита мъжът.

— Точно така. Трябва да изглежда реалистично. В противен случай Брокман няма да повярва, че си се измъкнал. Ще реши, че си ми помогнал. А ти не искаш това да се случи, повярвай ми.

Мъжът замълча с леко отворена уста. После сви рамене и отвори задната дясна врата. Издърпа приятеля си от седалката. Главата на пострадалия се кил на настрани.

Шофьорът го хвана за китките, издърпа го навън и го метна през рамо. Отнесе го до контейнера и пусна тялото му вътре. Накрая хвана края на мрежата и понечи да го върне на място

— Чакай! — спря го Ричър. — Трябва ми телефонът ти за секунда.

Шофьорът сви рамене, извади телефона си от джоба, въведе паролата, за да отключи екрана, и протегна ръка. Ричър го взе и го остави на земята.

— Още един въпрос — уточни той. — Хората, които Брокман е изпратил на автогарата на „Грейхаунд“, имаха задачата да наблюдават всички пристигащи автобуси, в случай че се появя с някой от тях. От там минават хиляди хора. Подобни места лесно потъват в хаос. С други думи, тези хора са се нагърбили с доста трудна задача. Мъжете, застанали на пост на бензиностанцията, трябваше да следят стотици пристигащи и заминаващи. Което е сериозно предизвикателство. Онзи на разклона на магистралата нямаше представа дали ще се кача на автостоп, или ще открадна кола, но и в двата случая можех да профуча бързо покрай него. Това вече не е една, а две задачи. И то трудни. Ами ти? Ти трябваше само да надзърташ през прозорците на колите. Защо смяташ, че са те избрали за тази работа?

— Нямам представа.

— Така ли?

Ричър удари шофьора в слънчевия сплит. Човекът се сви надве. Миг по-късно Ричър заби коляно в лицето му. Това отново изправи тялото на шофьора, но ръцете му увиснаха безпомощно, а самият той вече бе изгубил съзнание. Ричър го удари в гърдите и мъжът залитна назад. Горната част на тялото му лежеше върху контейнера. Ричър го хвана за глезените, повдигна го, завъртя го и го пусна до неговия приятел. Накрая покри двамата с клони и върна мрежата на място. Когато приключи, взе телефона на шофьора и набра телефона на фирмата, която предоставяше контейнери под наем.

След третото позвъняване вдигна жена, която каза:

— „Рийд Плант Партнърс“. С какво мога да ви помогна?

— Аз съм от бригадата, която работи по Осемдесет и седма. Използваме един от вашите контейнери. Можете ли да проверите кога трябва да го върнем?

Чу се тракане на клавиши, след което жената каза:

— Платили сте до края на следващия месец.

— А можем ли да го върнем по-рано?

— Договорът ви е с фиксирани дати. Няма да получите отстъпка, ако го върнете по-рано.

— Не искаме отстъпка, просто трябва да разкараме този контейнер.

— Разбира се. Можете да го върнете, когато пожелаете, но ще трябва да платите за целия срок на договора.

— Можете ли да изпратите някой да го вземе?

— Това е допълнителен разход за вас.

— Няма проблем.

— Мога да изпратя човек в понеделник.

— А днес следобед?

— Всичките ни хора са заети.

— Вижте, имам сериозен проблем. Шефът настоява да разкараме контейнера колкото се може по-скоро. Ще ви бъда много благодарен, ако го вместите в графика. Жената не отговори.

— Ако има допълнителна такса, няма проблем, ще я платим. Не е нужно да я включвате във фактурата.

Жената помълча, след което каза:

— Ще ви струва сто долара. В брой. Пригответе парите.

Търпението е добродетел, обичаше да казва бащата на Ричър. Ако беше прав, то шофьорите, които идваха откъм Уинсън този следобед, бяха презряна шайка, достойна за съжаление.

Задачата на Хана бе да блокира единствената лента за движение в стеснения участък. И тя се справи добре. Изви волана рязко надясно, спря върху банкета, включи на задна към редицата оранжеви конуси, после отново даде леко напред и повтори тази маневра четири пъти, докато пикапът не застана перпендикулярно на пътя. Позицията му бе идеална. Предницата му покриваше три четвърти от банкета. Освен това Хана не бе оставила достатъчно място някой да се промуши отзад. На всичко отгоре тя бе избрала идеалното място. От другата страна бе паркирана огромна машина за разбиване на асфалт, така че дори някой да махнеше конусите, пак нямаше да успее да мине.

Хана остана така две минути преди появата на следващия конвой. Шофьорът на пилотния автомобил приближаваше. И приближаваше. Изобщо не намали скоростта. Хана изпадна в паника за миг. Реши, че човекът няма да спре. Вече си представяше как автомобилите от колоната ще се забият странично в пикапа й. Една след друга. Удар след удар. Как ще бъде премазана. Или изгорена жива. Или и двете.

Водачът на пилотния автомобил явно се бе разсеял. От началото на ремонтните дейности той бе минал стотици пъти напред-назад по този участък. И никога не бе срещал и най-малкото препятствие. Не бе и очаквал да срещне. Затова той забеляза пикапа доста късно. Но все пак навреме. Макар и в последната секунда. Шофьорът натисна спирачката с всички сили. Колелата блокираха. Гумите поднесоха по чакъла. Но все пак той успя да закове на около метър от пикапа.

Колите, наредени зад пилотката, също спряха. Никоя от тях не се блъсна в тази отпред. Шофьорите на две натиснаха клаксоните, сякаш това можеше да помогне. Един напусна колоната, изпревари останалите и се опита да заобиколи отпред пикапа на Хана. Колата му, също пикап, излезе от банкета и заподскача встрани от пътя, по неравната ивица земя, покрита с ниски храсти. Мъжът реши, че е успял, и дори показа среден пръст на Хана. В този момент едното му предно колело попадна в дълбока дупка. Пикапът се разтресе и спря. Наклони се на една страна. Можеше да има само едно обяснение. Бе счупил полуоска. Предвид възрастта и състоянието на пикапа следващата му спирка най-вероятно щеше да бъде автоморгата.

Шофьорът изскочи от колата и се запъти гневно към вратата на Хана. Задърпа дръжката. И когато откри, че вратата е заключена, закрещя през прозореца. Стъклото се покри с пръски слюнка. Останалите шофьори наизлязоха от колите си и се присъединиха към него. Бяха поне десетина. Всички бяха излезли с изключение на водача на пилотния автомобил. Той не помръдна от мястото си, но набра 911. Реши, че така изпълнява гражданския си дълг. Когато приключи, водачът се облегна назад и впери поглед в сцената, която се разиграваше пред очите му.

Когато Ричър пристигна на мястото, зад пикапа на Хана се бяха събрали четирима души. Те се опитваха да го избутат от пътя, но без успех. От едната страна на кабината стояха трима шофьори, които не спираха да крещят, от другата — четирима.

— Стига! — извика Ричър, когато стигна на два метра от пикапа. — Стига сте викали! Връщайте се по колите си!

Шофьорът на повредения пикап изкрещя на свой ред:

— В никакъв случай! Този задник блокира пътя! Счупих си колата заради него! Трябва да си плати!

— Така ли? Това е моят пикап. Стои тук, защото аз наредих на шофьора да блокира пътя. Ако имаш проблем с това, значи имаш проблем с мен.

Ричър изгледа събралите се шофьори един по един. Спокойно. Хладнокръвно. Право в очите. Повечето от тях отстъпиха крачка назад. Само двама не помръднаха. Мъжът с повредения пикап дори пристъпи напред.

— Знаеш ли какво? Аз имам проблем. Колата ми не става за нищо! Ако ти си виновен, ще трябва да се бръкнеш дълбоко в джоба!

Шофьорите, които бяха тръгнали към колите си, мигом спряха.

Ричър посочи повредения пикап, заседнал в дупката, сякаш сам се опитваше да се зарови в земята.

— За това нещо?

Мъжът кимна.

— Съжалявам, приятел. Миналата седмица дадох последните си двайсет и пет цента за телефон. Нямаш късмет.

Мъжът замахна към главата на Ричър с дясно кроше. Ричър се наклони назад и изгледа спокойно юмрука, който премина на безопасно разстояние пред лицето му. Раменете на противника му се завъртяха от инерцията и той изгуби равновесие. Цялата му тежест падна върху левия крак. Ричър просто го подсече. Мъжът залитна напред и падна почти хоризонтално. Заби лице в чакъла. А после направи опит да стане. Ричър обаче стъпи с единия си крак между лопатките му, натисна надолу и не му позволи да помръдне.

— Момчета, помислете малко. Вие искате да тръгнете. Аз искам да тръгна. Но никой от нас не може да помръдне от тук, докато си играете на улично правосъдие.

Никой не каза нито дума. Никой не направи нито крачка. Но само за секунда или две. После шофьорът, застанал най-отзад, се обърна и се отдалечи. Последва го мъжът, който стоеше до него. А после още двама и още двама, докато накрая всички потеглиха към автомобилите си, като мърмореха под нос и поклащаха глава. Ричър се наведе и обърна по гръб мъжа, който лежеше на земята. Хвана го за ризата и го изправи на крака. Падналият се намръщи, но си замълча. Ричър го побутна зад пикапа, където никой нямаше да може да види какво ще последва.

— Пикапът ти наистина ли е за скрап? — попита Ричър.

— Така мисля — намръщи се отново мъжът. — Усетих нещо в окачването да се чупи.

— Колко мислиш, че струва?

— Пет бона?

— Колко струва в американски долари? Тук, на планетата Земя.

— Хилядарка… може би.

Ричър извади от джоба си снопче банкноти, отброи пет стотачки и ги подаде на мъжа.

— Ето ти половината. Другата половина е за твоя сметка. Приеми случилото се за урок от съдбата. В бъдеще преценявай ситуациите по-добре. Ако беше останал на пътя и беше проявил малко търпение, колата ти щеше да остане здрава.

Джед Стармър седеше край пътя. Колелото на куриера лежеше на банкета вляво, където бе паднало, след като момчето бе скочило от него.

Джед впери поглед в колелото и въздъхна. В интерес на истината, той не бе успял да скочи. Искаше да скочи. Опита да скочи. Краката обаче не го послушаха. Затова, честно казано, Джед по-скоро падна. Залитна, а може би се спъна случайно, ако трябваше да представи случилото се в по-благоприятна светлина.

Но имаше нещо, което бе невъзможно да види в по-благоприятна светлина. Планината. Или по-точно, хълма. Или склона. Джед бе използвал времето, прекарано край пътя, за да обуздае въображението си. Все пак нямаше да изкачва Еверест. Или Айгер. Или Килиманджаро. Изкачването едва ли щеше да продължи повече от трийсет метра. Но дали разстоянието бе трийсет, триста, или три хиляди, за него нямаше значение. Джед просто не можеше да изкачи този хълм. Краката му трепереха толкова силно, че той не бе в състояние дори да избута колелото до върха. Не можеше да помръдне от мястото си. Вероятно щеше да остане тук до края на живота си, тъй като никой нямаше да дойде и да му помогне.

Ричър очакваше затворът в Уинсън да прилича на стара фотография, открита на тавана. Грозноват. Непривлекателен. Скрит на запад от града. Толкова далече, колкото позволява реката. Но именно затворът поддържаше живота в този град. Това бе извън всяко съмнение. Тук просто нямаше никаква индустрия. Никакви възможности за работа. Никой друг не бе в състояние да ангажира в оптимална степен местни фурни и перални, електротехници и водопроводчици.

Затворът бе построен във формата на буквата V. Извитата страна гледаше към брега на реката. Отвъд нея започваше двайсетметрова пропаст, която се спускаше право към дълбоките мръсни и буйни води. На около три метра от ръба на пропастта минаваше ограда. Тя всъщност бе двойна. Първият ред бе висок над шест метра и увенчан с бодлива тел на върха. Имаше и прожектори, кацнали върху масивни метални стълбове. Плюс камери, скрити в защитни клетки. Между двата реда имаше разстояние от около пет метра. Вътре, между тези два реда, имаше трета ограда, която бе висока три метра и нямаше бодлива тел.

Оградите продължаваха успоредно една на друга и откъм правата страна на парцела. Онази, която гледаше към града. Там имаше четири наблюдателни кули, вградени в първия ред. И три входа. Единият бе разположен в центъра. Той водеше към някаква сграда, която бе едноетажна, тухлена, с двойни врати и видеофон на стената. Явно това е входът за посетители, помисли си Ричър. Нищо чудно и персоналът да го използва. Останалите входове бяха разположени в двата края на сградата. Те представляваха по-скоро големи, масивни портали, отколкото врати. Нямаха никакви табели. Вероятно единият се използваше за доставки, а през другия пристигаха новите затворници.

Отвъд оградата откъм страната на реката се издигаха пет сгради, които оформяха буквата X. Ричър предположи, че това са блоковете с килиите. Останалата част от пространството бе заета от дванайсет други постройки и три площадки за разходка и спорт.

Дванайсетте допълнителни сгради бяха различни по големина. Те бяха издържани в строг и функционален стил. Случаен наблюдател можеше да ги вземе за цехове или складове, ако не бяха наблюдателните кули и бодливата тел. Площадките за разходка и спорт бяха съвсем еднотипни, но разположени на голямо разстояние една от друга. Вероятно за да не допуснат смесването на затворници от различни категории. Сградите и площадките бяха свързани с алеи, или по-скоро коридори, чиито стени и покрив бяха направени от телена мрежа. Дори от разстояние Ричър можеше да види колко дебела е тя. Масивна. Човек можеше да премине през нея само с помощта на сериозни инструменти. Отвън пространството между сградите и между алеите бе засадено с трева. Учудващо много морави, помисли си Ричър, за толкова мрачна институция. Някои бяха квадратни, други правоъгълни, трети овални. На около шест метра от основата на всяка наблюдателна кула имаше триъгълник, очертан с тухли.

Моравата бе добре поддържана. Тревата бе окосена ниско. Подравнена грижливо. Вероятно наторена, ако се имаше предвид тъмнозеленият й цвят, които контрастираше на фона на светлите стени на сградите или сивата телена мрежа на оградата. Само една от сградите отвъд оградата бе по-нова. Тя имаше формата на буквата V и бе разположена зад административната сграда. Приличаше на офис център и пред входа й бе монтирано триизмерното лого на „Минерва“, което се въртеше върху постамента си. Ричър предположи, че ако тук някога избухне бунт, това ще е първото нещо, което затворниците ще разрушат.

— Да си попадала на информация за затворнически бунтове тук? — попита Ричър.

— Нищо официално — отвърна Хана. — Но в един форум попаднах на съобщения от жена, която се оплакваше, че съпругът й е бил ударен от надзирател. Станало по време на някакво меле в двора, в което били замесени трийсет или четиресет затворници, но надзирателят ударил единствено нейния съпруг. Тя се оплакала, но получила отговор, че мъжът й се опитал да избяга. От затвора заявили, че ще си затворят очите за случилото се, но опита ли се да им създаде неприятности, ще се погрижат да удължат присъдата на съпруга й.

— А имало ли е успешни бягства?

— Не мисля. Във всеки случай не съм попадала на подобна информация.

Ричър не бе изненадан. Затворът изглеждаше добре проектиран. Според прочетеното в папката, която бе открил в чантата на Анджела Сейнт Врейн, той бе построен от щатските власти. А те явно си разбираха от работата, поне що се отнася до това да държат хора зад решетките. Самият Ричър имаше богат опит със затворите. Бе работил като военен полицай и бе пратил мнозина зад решетките, а други бе посещавал, за да вземе показанията им. Бе залавял избягали от ареста или затвора, бе ги разпитвал, за да разбере как са го направили. Дори самият той бе попадал зад решетките, при това два пъти.

Първата предпазна мярка против бягство, която Ричър забеляза, бе и най-простата. Периметърът бе опасан от телена ограда, а не от тухлена стена. Това позволяваше на надзирателите да видят всеки, който приближава оградата, независимо от посоката, от която идва. Те можеха да видят дали някой носи оборудване, с което да среже телената мрежа, или предмети, които да прехвърли в двора. На второ място идваха червените триъгълни знаци, окачени по оградата. Те бяха монтирани на равни интервали от по пет метра, но височината им варираше от половин метър до два метра над земята. Ричър се намираше прекалено далече, за да прочете написаното върху тях, но символът — човешка фигура, която полита назад, след като е ударена от ток, — бе достатъчно красноречив. Оградите бяха електрифицирани. Токът, който течеше по външната, бе достатъчно силен. За да отхвърли човек назад. Това трябваше да послужи като предупреждение. По вътрешната ограда, макар и не толкова висока и страховита като онези двете с бодливата тел, течеше смъртоносно електрическо напрежение.

Ричър бе готов да се обзаложи, че в земята са монтирани сензори за натиск, които се задействат в мига, в който някой се приближи до оградата. Отделно всеки спад в напрежението щеше да задейства съответната аларма. При евентуален саботаж или просто срив в електрическата система надзирателите щяха да пуснат кучета. Щяха да блокират входовете. Предназначеният за посетители сигурно разполагаше с рентгени и метал детектори и преминаването през него наподобяваше проверките за сигурност по летищата. Другите два щяха да бъдат затворени и всички камиони и микробуси, влезли през тях, щяха да останат блокирани между двата реда ограда. Вентилационните шахти вътре в сградите бяха проектирани прекалено тесни, за да не може през тях да се качи или провре някой затворник. Самите входове към тях щяха да бъдат защитени от масивни решетки и датчици за движение. Всички врати в охраняемата зона щяха да бъдат контролирани централно, а това означаваше, че няма да имат клавиатури с кодове, които затворниците да научат по някакъв начин, както това става по филмите. И ако всички тези предпазни мерки се окажеха недостатъчни, идваше ред на наблюдателните кули. Две щяха да свършат работа, а този затвор разполагаше с четири. Един надзирател на всяка от тях, добре обучен и въоръжен със снайперска пушка, бе достатъчен, за да контролира всичко наоколо в радиус от сто и петдесет метра отвъд охранявания периметър.

Районът пред затвора бе оформен като полукръг.

Там също имаше морава и пъстроцветни лехи, които следваха извивката на въпросния полукръг. Крайният резултат изглеждаше толкова нелепо, нескопосан опит за имитация на класическите градини с геометрични фигури от цветя, характерни за европейските замъци. Липсваха само фонтаните. Ричър обаче знаеше, че същинското предназначение на тази градина съвсем не е естетично. Целта й бе да осигури чисто пространство за стрелба от двете централи кули при опит за бягство от затвора. Или при опит за проникване вътре.

Зад градината се простираше широка павирана ивица, достатъчно широка, за да служи като паркинг. Лявата й част бе предназначена за автомобилите на служителите. Тя бе запълнена до половината. Повечето коли бяха пикапи, по-стари модели, произведени в Америка. Някои определено не изглеждаха в добра форма. Между тях имаше и няколко седана. Също евтини модели, все местно производство. В другия край на паркинга, разделени от останалите от половин дузина празни места, стояха три по-нови автомобила. Сребрист пикап додж рам с алуминиеви джанти и лъскав сандък за инструменти в товарния отсек. Беемве, доста по-голямо от онова, с което Ричър се бе сблъскал в Колорадо, но също черно. Регистрационният му номер бе МС 1. И накрая, бял мерцедес с регистрационен номер МС 2.

Паркингът за посетители се намираше вдясно. Там имаше само един автомобил. Фолксваген костенурка. Боядисан в зелен металик. С две омекнали гуми. Едната му стъпенка бе провиснала отстрани. Не ставаше ясно дали колата е паркирана, или изоставена.

Хана отвори шофьорската врата и се обърна към Ричър:

— Готов ли си? Забавихме се доста тук. Трябва да тръгваме.

Ричър кимна и се качи. Бе видял всичко, което го интересуваше. Сега разбираше как се чувства епидемиолог, който току-що е взел проби от пациент с неизвестна на науката нова болест. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално, но дълбоко в себе си Ричър усещаше, че нещо не е наред. Просто не знаеше какво. Засега.

Тъй като само Хана имаше кредитна карта, именно тя се зае с регистрацията в „Уинсън Гардън“. А тъй като Ричър бе подозрителен по природа, той предпочете да остане навън и да наблюдава паркинга. Ченгето бе получило заповеди да държи непознатия под око, затова паркира патрулката така, че да наблюдава входа на хотела. И да се увери, че непознатият и неочакваната му спътница се настаняват в него. И не излизат повече навън.

Когато приключи с попълването на формулярите и плащането на сметката, Хана Хамптън прекоси фоайето, теглейки куфара си на колелца след себе си, и връчи на Ричър магнитна карта. Той я взе и я прибра в джоба си. След секунди телефонът на рецепцията зад тях звънна.

Служителят на хотела вдигна още след първото позвъняване.

— „Уинсън Гардън“, най-луксозният хотел в Уинсън. С какво мога да ви помогна? — Мъжът се заслуша, след което продължи с тих, почти шепнещ глас: — Да, господин полицай. Жената регистрира и двамата. Адресът й е Джерардсвил, Колорадо. Тя плати и за двамата. Две стаи. Една нощ. — Накрая служителят кимна сякаш на себе си и затвори.

Ричър усещаше погледа на служителя, забит в гърба му и се досещаше какви мисли му минават през главата.

Защо полицията се интересува от тези двамата? Дали ще мога да разкажа някоя интересна история на сутринта? Идоли те ще оставят бъркотия, която ще се наложи аз да разчиствам?

Системният администратор на „Минерва“ настрои екрана на компютъра по желания от Бруно Хикс начин точно за десет секунди.

Компютърният специалист бе принуден да зареже котките си, които сега вечеряха сами. Шефовете го бяха накарали да се върне в затвора в извънработно време, без да му платят допълнителния труд. Въпреки това той се представи на ниво. Никой не би могъл да разреши проблема по-бързо или по-ефективно. Това бе сигурно. Затова той не разбираше защо големият шеф изглежда още по-недоволен, отколкото в началото.

Специалистът бе донякъде объркан, донякъде обиден. Той бе свършил чудесна работа, която никой не оценяваше, но явно бе допуснал и някаква неволна грешка. Поведението на Хикс ясно го показваше. Проблемът бе, че компютърният специалист нямаше никаква представа какво толкова лошо нещо е направил. И тъкмо събра кураж да попита Хикс какъв е проблемът, когато в главата му изникна една от любимите фрази на майка му: „Паднеш ли в дупка, спри да копаеш“. Затова мъжът предположи, че ще постъпи най-умно, ако напусне кабинета на Хикс, преди да влоши допълнително нещата. Той измърмори някакво неясно извинение и тръгна към вратата. Отвори я, извърна се, погледна към големия шеф и едва не се блъсна в Деймън Брокман, който влизаше в стаята.

Брокман изчака компютърният специалист да се отдалечи по коридора и се ухили:

— Нося добри новини. Уцелихме в десетката.

Хикс изключи монитора и попита:

— Така ли? Как?

— Помниш ли проблема с нашите хора, които причакаха Ричър на бензиностанцията. Или в стеснения участък. Както се казва, всяко зло за добро. Оказва се, че Ричър не действа сам. Има партньор. Жена. Ако хората ни се бяха справили с Ричър по начина, по който им бяхме наредили, нямаше да разберем за нея. Тя щеше да остане напълно невидима за нас. И щеше да разполага с пълната свобода да направи утре кой знае какво.

— Как разбра?

— Един от хората на Моузли забелязал пикапа, който Ричър използва. В покрайнините на града. Спрял колата, като очаквал зад волана да е Ричър, но се оказало, че шофира жена. Ричър седял до нея.

— Ченгето е открило Ричър? Къде е той сега?

— В „Уинсън Гардън“. С жената.

— Сигурен ли си?

Брокман кимна.

— Полицаят ги е упътил там. Проследил ги е. Той потвърди, че двамата са се настанили в хотела.

Хикс затропа с пръсти по бюрото, след което попита.

— Коя е тази жена? Какво знаем за нея?

— Ченгето е поискало шофьорската й книжка. Името й е Хана Хамптън. Тя е бившата съпруга на Сам Рот. Казала на полицая, че двамата останали близки и след развода. Имала разрешение да ползва колата му.

Хикс стана, отиде до прозореца и погледна през оградата към паркинга с овална форма.

— Не разбирам. Смятахме, че Ричър се е забъркал в тази история заради някаква напълно случайна среща.

— Точно така.

— Предположихме, че съвсем случайно се е озовал в Джерардсвил. Видял случилото се с Анджела Сейнт Врейн и започнал да си пъха носа където не му е работа.

— Точно това се е случило.

— Как тогава се е свързал с вдовицата на Сам Рот? Това не може да е съвпадение.

Брокман сви рамене.

— Ричър си е пъхнал носа по-дълбоко от обичайното. Това е всичко. Чул за смъртта на Рот. Решил, че в нея има нещо подозрително. Започнал да рови. За него е съвсем естествено да разговаря с вдовицата. Особено след като именно тя е намерила тялото.

— Ами ако има друго обяснение? Не знаехме, че Рот е близък с бившата. Изобщо не ми мина през ума. Доколкото знам, всички разведени мразят своите бивши. Аз определено мразя моите. С удоволствие бих пуснал и двете през месомелачката, бих ги направил на кайма, а после на бургери и бих нахранил кучетата с тях, ако можех да бъда сигурен, че ще ми се размине.

— Не се съмнявам. Но какво значение има с кого е бил близък Рот?

— Хората споделят със своите близки. Ами ако Рот е казал на бившата какво е научил от Анджела? Ами ако тримата са се досетили какво ще се случи утре? Би трябвало да знаят, че не могат да се обърнат към полицията. Може би затова са наели Ричър. Той може да е отишъл в Джерардсвил специално за да се срещне с тях. Не е бил там случайно. Това може да прати по дяволите всичките ни догадки.

— Не разбирам. Защо им е да наемат Ричър? Откъде могат да знаят за него? И как ще се свържат? Та той е скитник!

— Така ли? А може Ричър да иска останалите да си мислят, че е скитник. Като един вид прикритие. Той е пенсиониран полицай. Много от тях започват работа като частни детективи, след като върнат значката.

— Той не е бил обикновен полицай, а военен.

— Какво от това? Разликата не е голяма. А той притежава нужните умения. Попитай хората, които изпратихме по дирите му.

— Добре — сви рамене Брокман. — Да приемем, че си прав. Ричър е дошъл тук, защото жената го е наела. Каква е разликата?

— Разликата е, че сега трябва да се погрижим за двама души.

— Не е проблем. Знаем къде са и двамата. Единственият въпрос е дали да изпратим Харолд и момчетата в стаите им, докато спят, или да изчакаме до сутринта и тогава да ги спипаме.

— Направете го в стаите им. Колкото се може по-скоро. Изнесете телата на носилки, в случай че някой гост на хотела забележи нещо.

— Ще кажа на Харолд.

— Добре. А кой наблюдава хотела междувременно?

— Полицаят.

— Твърде много се набива на очи. Изпрати някой от нашите.

— Няма кого. Разполагаме само с онези, които изпратихме в Джаксън, но те са на крак от три сутринта. И ще помагат на Харолд през нощта. По-добре да се наспят, да дойдат отпочинали.

— Ако Ричър забележи полицейски автомобил пред хотела, веднага ще заподозре нещо. Той ще…

— Ако Ричър е погледнал през прозореца, непременно е видял как патрулката си тръгва. Помолих Моузли да върне своя човек, но да го предупреди да се скрие някъде. На улицата например.

— Върнал си го? Това означава ли, че полицаят си е тръгнал?

— Само за минутка. Все пак човекът е бил патрул. Позвънил на Моузли веднага щом си тръгнал, а Моузли се свърза с мен. Реших въпроса.

— Сигурен ли си?

Брокман кимна.

— Моузли накарал полицая да се свърже с рецепцията на хотела. Служителят потвърдил, че е видял Ричър и жената да вървят към асансьорите. Сигурен е, че двамата не са излизали. Кълне се, че щял да забележи, ако са минали през фоайето. Още след първото обаждане е разбрал, че полицията проява интерес към двама от гостите на хотела, затова си отваря очите на четири.

— Добре. Погрижи се да информираш Харолд, че мишените са две. Кажи му да вземе застраховката със себе си. Онзи плик. Трябва да се погрижи Ричър да го намери, ако се измъкне от капана.

— Харолд няма да остане доволен. Ще реши, че му нямаш доверие.

— Въобще не ми пука какво ще си помисли Харолд. Предай му нарежданията ми.

— Ще ти запука, ако видиш габаритите му. Той не е от хората, които можеш да си позволиш да ядосаш. Независимо дали си изпълнителен директор на „Минерва“, или не.

Джед Стармър не знаеше какво търси. Не точно. Той предполагаше, че се намира някъде в дълбоката провинция, което означаваше, че наблизо може да има ферма. С плевня или конюшня. Или барака. Момчето не се интересуваше дали вътре ще има коне. Или крави. Или чували с фураж. Или странни машини с остри ножове и зъбци. Важното бе да има стени. И покрив. И врата, която да се затваря. Защото само така щеше да бъде в безопасност. До като възстанови силите си.

Всяка стъпка бе по-трудна от предишната. Околните дървета не бяха посадени в редица, а бяха израснали безразборно. И твърде близо едно до друго, затова се налагаше Джед да лъкатуши между тях. Храсталаците бяха гъсти и преплетени. Краката на момчето често се заплитаха в тях и то се препъваше и едва не падаше. Земята бе влажна. Над нея се носеше тежък мирис на плесен, който Джед намираше за отвратителен. Мръсен. Гнил. Той си представяше как се спъва и пада и пръстта го обгръща. Поглъща тялото му, държи го в плен, докато то се разлага бавно-бавно. Момчето се опита да закрачи по-бързо и видя как изпод гниещите листа претичва някакво насекомо. То имаше безброй крачета, щипци и зловещи антенки. Джед започна да подозира, че е сбъркал размера на гадините, от които трябва да се притеснява. А после чу шум зад гърба си. Звук, който наподобяваше ръмжене. Той събра сили и продължи напред. Бе стигнал прекалено далеч, за да позволи да бъде изяден от някакво гадно животно в тази противна, воняща гора.

Джед се провря между две дървета и излезе на някакъв черен път, който бе достатъчно широк, за да могат по него да минат автомобили. И наистина по земята имаше следи от гуми. Дълбоки и широки коловози, оставени от нещо тежко. Джед спря, за да си поеме дъх. Той предположи, че след като бе изоставил колелото край шосето, е вървял по диагонал, а черният горски път минава перпендикулярно на него. Което означаваше, че Джед може да завие наляво и да се озове горе-долу там, откъдето бе тръгнал, т.е. на познато място, но все така изложен на опасност. А можеше да завие и надясно. Да навлезе навътре в гората, където щеше да се скрие от чужди погледи. Но там може би го дебнеха други опасности.

На момчето изведнъж му хрумна, че този път трябва да води до конкретно място. Та нали това бе смисълът от прокарването на пътища. Хората не изсичат просеки в гората ей така, безцелно. Колите и камионите също не се движат по тях безцелно. На мястото, до което водеше този път, сигурно имаше някакви сгради. Някакъв подслон. А това бе за предпочитане пред гората, в която се намираше в момента. Или пред банкета край шосето.

Джед тръгна надясно.

Момчето имаше чувството, че е изминало десет или петнайсет километра, но знаеше, че са не повече от двеста-триста метра. Нямаше и следа от сгради. Дори от къщичка на дърво. Или въобще от човешка дейност. Но черният път поне улесняваше ходенето. Джед вървеше полевия коловоз и броеше крачките си. Той се опита да следва някакъв ритъм. А после долови звук, различен от първия. Не беше животно. Джед изпита облекчение.

Отначало реши, че листата на дърветата шумолят от вятъра, но бързо отхвърли тази теория. Въздухът бе застинал неподвижно. Не, шумолеше вода. Джед погледна в далечината и видя, че черният път свършва на брега на малко езеро. Невидим ручей го захранваше в последен прощален опит да демонстрира някаква независимост, преди да бъде погълнат от буйните води на Мисисипи.

Джед се спъна и за малко не се просна на земята. Пътят явно водеше до някакъв туристически комплекс, където хората отиваха да плуват, да карат каяк или да ловят риба. Тази мисъл го наведе на друга. Дали там щеше да се намери нещо за хапване? Стомахът му бе се бе свил на топка, на много болезнена топка. Дори няколко хапки щяха да му се отразят добре. Но Джед отхвърли тази идея. Той не разполагаше с въдица, корда, кукички и всичко останало, което хората използваха, за да ловят риба. Но можеше би щеше да утоли жаждата си. Ако водата бе прясна. Ако в нея нямаше нещо гадно. Нещо, което да го отрови. Джед бе гледал телевизионни предавания, в които хора, опитващи се да оцелеят сред дивата природа, се разболяваха тежко, след като бяха пили мръсна вода. Момчето се страхуваше. Но бе много жадно. Изпитваше толкова отчаяна нужда от течности, каквато никога не бе подозирало, че е възможна. Джед пристъпи към брега. Нямаше да му навреди да огледа водата. Той тъкмо пристъпи напред, когато видя между клоните нещо, което определено не бе дело на природата. Нещо изкуствено. Нещо, което имаше прав ъгъл.

Въпросният прав ъгъл се оказа крайчецът на метална кутия с размери метър на метър на два. Тя бе боядисана в матово масленозелено. Цвят, който Джед свързваше с армията. Върху едната й страна бяха изписани бели букви с шрифт, който също наподобяваше армейски. Надписът гласеше: ДОБРОВОЛЕН ПРОТИВОПОЖАРЕН ОТРЯД, ОКРЪГ УИНСЪН. А отдолу, с по-малки букви: САМО ЗА СЛУЖЕБНО ПОЛЗВАНЕ. Капакът бе затворен с помощта на резе. Нямаше катинар. Джед повдигна капака, който падна назад и така не се наложи момчето да го придържа. Вътре вляво, окачена върху тръбна рамка с ожулена червена боя, стоеше някаква машина. Тя имаше дръжка като онези, които Джед бе виждал по бензиновите косачки. Явно бе част от запалването. До нея бе навит дълъг маркуч с диаметър седем-осем сантиметра, телена клетка и поплавък от стиропор в единия край. В голяма червена кутия има още две бутилки газ. Два пластмасови контейнера с розова течност и инструкции на капака как да се смеси с вода, за да се получи пожарогасителна пяна. Кутия с батерии за фенерчета, но без фенерчета. И два големи стека минерална вода, поставени един върху друг. С по трийсет и шест бутилки във всеки.

Надписът „За служебно ползване“ определено не се отнасяше за такива като Джед. Той не бе крадец, но пък бе много жаден. Момчето бе на ръба на пълното обезводняване, а това бе опасно. Основната цел на противопожарните служби бе спасяването на човешки живот. Оказването на помощ на хора в беда. Затова Джед хвана бутилката от най-близкия ъгъл на горния стек. Започна да я дърпа и върти, докато не я измъкна. А сетне изля водата в гърлото си, докато в бутилката не остана и капка. Момчето взе още една бутилка. Изпи и нея, но вече по-бавно. Накрая остави празните бутилки в единия ъгъл на кутията. Извади батериите. Контейнерите със смес за пяна. Бутилките газ. Маркуча. Опита да извади и машината, но тя се оказа прекалено тежка, затова я остави на място. Накрая Джед влезе в кутията и спусна капака над главата си, като го подпря с двете празни бутилки, за да си осигури приток на свеж въздух. Така хем щеше да диша спокойно, хем можеше да издърпа бутилките и да затвори капака, в случай че се появи някакво животно.

Ако случайно пристигнеха пожарникари и видеха нещата си разпилени по земята, щеше да се наложи Джед да им обясни много неща. Но момчето смяташе, че ще се справи и с това. То бе стигнало прекалено далеч, за да се тревожи за неща, които можеха и да не се случат.

Рецепцията на „Ривърсайд Лодж“ се отличаваше с висок сводест таван, върху който бяха изрисувани синьо небе и пухкави облачета. От най-високата точка на свода висеше пищен полилей, който се спускаше над мозайка от бели, черни и златисти камъчета, подредени във формата на компас. Самото бюро на рецепцията бе изработено от махагон. Той направо лъщеше, до такава степен бе излъскан от камериерките, които го бяха полирали през годините, а също и от гостите, които го бяха търкали с ръкави, докато уреждат разни формалности. Ричър знаеше, че хотелът би трябвало да разполага с компютри, след като Хана бе направила резервациите им онлайн, но така и не видя монитор. На рецепцията имаше само дебела книга за гости, подвързана със зелена кожа. Стар бакелитен телефон с кафяв кабел. И месингов звънец, който да привлече вниманието на персонала, в случай че във фоайето няма служители на хотела.

Ричър удари звънеца и миг по-късно от задната стаичка излезе бързо младеж на около двайсет и пет години. Той имаше руси коси, може би прекалено дълги, но грижливо сресани назад. Беше облечен в сив костюм. Ръбовете на панталоните му бяха остри като бръснач.

Ризата му бе изгладена, а възелът на вратовръзката му — стегнат.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Трябват ни две стаи — отвърна Ричър.

— Имате ли резервация?

— Не, решихме да отседнем тук в последния момент.

— Ще видя какво мога да направя.

— Младежът отвори книгата за гости и извади писалка от джоба на сакото си. — За колко нощи става въпрос?

— Ще започнем с една. А после ще ги увеличим, ако се наложи.

— Няма проблем. Стандартната ни тарифа е осемдесет и пет долара на стая за вечер.

— Да ги направим сто, но стаите трябва да са отдалечени от останалите гости.

Младежът погледна първо наляво, после надясно.

— В момента имаме само още трима гости. Всички те са настанени в близкия край на южното крило. Какво ще кажете за две стаи в далечния му край? Дори няма да разберете, че има други хора освен вас.

— Ами северното крило? Свободно ли е?

— Да, но не бих ви го препоръчал. Програмата за реновиране на стаите не е завършила.

— Няма значение.

— Честно казано, реновирането дори не е започнало. Стаите не са в добро състояние.

— Паразити ли има? Опасни ли са за здравето?

— Не. Напълно функционални са. Просто обзавеждането е малко износено.

— Същото може да се каже и за мен. — Ричър погледна табелата на стената, която сочеше към двете крила на сградата. Ако съдеше по нея, стаи от 101 до 124 се намираха в северното крило. — Дайте ми сто и дванайсет — каза той. — Моята приятелка ще вземе сто и четиринайсет. Предполагам, че са съседни?

— Точно така — кимна младежът. — Имената ви?

— Амброуз Бърнсайд. Нат Кимбъл.

Младежът свали капачката на писалката си, но Ричър се пресегна и затвори книгата за гости.

— Сто и десет долара на вечер. Ти прибираш разликата и си спестяваш грижите да записваш каквото и да било.

— Съжалявам, не мога да го направя.

— Няма такъв израз като „не мога“. Изправен си пред съвсем лесен избор. Прибираш петдесет долара, без да правиш абсолютно нищо. Или… не искаш да научиш алтернативата. Повярвай ми. Прояви разум. Вземи парите.

Младежът помълча, след което сложи капачката на писалката и каза:

— Сто и десет долара на вечер, колкото и вечери да останете. На стая. В брой. Ще платите лично на мен. Никой от колегите ми не бива да научава за това.

Ричър отброи двеста и двайсет долара и остави парите на плота. Младежът ги прибра в задния си джоб, след което отвори едно чекмедже и извади две карти.

— По един ключ за всеки?

Ричър поклати глава.

— По два.

Младежът сви рамене и извади от чекмеджето още две пластмасови правоъгълничета. Той натисна няколко бутона върху една малка машина, разположена на долния рафт на рецепцията, и сложи картите една по една в слота й. Накрая ги прибра в малки картонени пликчета и ги връчи на Ричър.

— Закуската е от шест до осем. Желая ви приятен престой.

Ричър тръгна по северния коридор. Хана го последва, като теглеше куфара след себе си. Четните номера бяха отляво, нечетните — отдясно. Двамата подминаха стая 112, която се намираше по средата на коридора, и спряха пред 114. Ричър подаде единия плик на Хана, отвори другия и извади двете карти. Той ги прибра в задния си джоб и пъхна плика в другия, при ключовете от „Уинсън Гардън“.

Хана отвори вратата на своята стая и каза:

— Ще се обадя на Дани Пийл. Ще видя дали може да се срещнем утре сутринта, преди да отиде на работа.

— Добра идея — отвърна Ричър. — И, Хана, направи ми услуга. Не бързай да разопаковаш багажа си.

— Защо? Стаите ли те притесниха изведнъж?

— Ще се върна след минутка. Тогава ще ти обясня.

Ричър се върна на рецепцията, удари звънеца и изчака да се появи елегантно облеченият младеж. После остави една от картите на плота и заяви:

— Тази не работи. Можеш ли да я препрограмираш?

— Да не би да сте я прибрали близо до мобилен телефон? Или до кредитни карти?

— Не.

— Добре, ами другата?

— Тя работи нормално. Влязох в стаята. Оставих я вътре и излязох да говоря с моята приятелка. Реших, че ще отключа с тази, но, уви, нямах късмет.

— Странно — каза младежът. — Но няма проблем. Ей сега ще я оправя.

— Стая едно две едно — каза Ричър.

Младежът натисна няколко бутона на малката машина, пъхна картата в слота и я извади. Ричър я прибра в джоба си. В следващия момент младежът извика:

— Момент! Вие сте в сто и дванайсет. Помня, защото приятелката ви е в съседната стая. Едно едно четири.

— Точно така — кимна Ричър. — Моята е едно едно две.

— Но вие казахте едно две едно.

— Имам отлична памет за числа. Много добре знам какво казах.

— Както и да е, но… аз програмирах картата за едно две едно. Сигурно съм се объркал. Върнете ми я, за да я оправя.

Ричър сви рамене, извади другата карта и я подаде на младежа, който я пъхна в машината и след малко му я върна.

— Извинявам се още веднъж — каза служителят. — Глупава грешка.

— Няма проблем — отвърна Ричър. — Числата са много близки, лесно могат да се сбъркат.

Харолд допря магнитната карта до електронната ключалка, монтирана върху вратата на стая 112. Механизмът изщрака тихо и цветът на миниатюрната лампичка се промени от червен на зелен. Харолд натисна рязко дръжката, бутна вратата и влетя в стаята, сякаш в коридора бушуваше пожар. Тримата го последваха. Четвъртият отвори вратата на стая 114. Той се оказа по-бавен с ключа. По-сдържан. И по-предпазлив, когато влезе вътре.

Стая 112 имаше съвсем стандартно разположение и обзавеждане. Обикновен гардероб вляво с отворени врати, метален лост за закачалки и рафт за дрехи отгоре. Срещу него бе разположена банята. Самата стая разполагаше с легло и кресло вдясно, и двете отрупани с прекалено много възглавници. На стената над леглото бе окачена картина с речен кораб. Прозорецът бе закрит със светли завеси. Бюрото вляво можеше да служи и като тоалетка. Над него висеше огледало. Мокетът бе протрит на местата, където гостите най-често бяха стъпвали.

Харолд заобиколи леглото и спря. То бе празно. Той потупа по рамото мъжа, който вървеше зад него, и посочи пода. Колегата му се наведе и отметна завивката на леглото. Надникна отдолу, изправи се и поклати глава. Харолд посочи банята. Мъжът, заел позиция най-близо до нея, отвори вратата с лявата си ръка. Протегна ръка и включи лампата. После пристъпи предпазливо — крачка, още една… Накрая стигна до завесата, зад която се намираше ваната.

Той излезе от банята и каза:

— Няма никого. Може Ричър да си е тръгнал. А може изобщо да не е бил тук.

Стая 114 бе огледален образ на 112. Обзавеждането й бе също толкова старо и захабено. Мокетът й бе също толкова протрит. Единствената разлика бе качеството на въздуха. В нея не миришеше на застояло или плесен. Не, въздухът в нея бе свеж, макар и леко влажен. Завесите бяха дръпнати встрани, а прозорецът бе отворен. Служителят на „Минерва“ — един от двамата, които бяха стояли на пост в автогарата, — го забеляза. И спря на прага на стаята. Зачуди се дали това означава, че жената е избягала. Или е част от някакъв капан. А може би жената просто обичаше чист въздух. Преди години той имаше приятелка, която се кълнеше, че не може да спи на затворен прозорец.

Мъжът пристъпи напред. Бавно и внимателно. Стигна до вратата на банята. Вътре го чакаше Ричър. Той изскочи навън и удари по слепоочието новодошлия. Служителят на „Минерва“ залитна в коридора. Главата му се удари в стената, която се оказа от гипсокартон, и остави дупка в нея. Той размаха ръце и събори закачалките в гардероба, които се разпиляха шумно по пода.

Мъжете от стая 112 чуха шумотевицата. Те се обърнаха едновременно и впериха поглед в стената, която ги отделяше от съседната стая.

— Това е Ричър! — възкликна Харолд. — В другата стая. На вдовицата. Хванете го!

Мъжете се втурнаха навън и хукнаха към стая 114. И спряха. Вратата бе затворена, а те нямаха магнитна карта.

Ричър се прехвърли през прозореца, скочи навън и се приземи в тревната ивица, която минаваше по края на паркинга.

Другият служител от „Минерва“, който бе стоял на пост в автогарата, затропа по вратата. Но не получи отговор.

Ричър се втурна към прозореца на стая 112. Той бе само притворен. За което Ричър се бе погрижил предварително.

Харолд разбута тримата и затропа с длан по вратата на стая 114. Горната половина, онази над дръжката, поддаде навътре с поне два сантиметра, но ключалката не помръдна.

Харолд отстъпи назад, вдигна десния си крак и заби подметка във вратата, точно до дръжката на бравата. Цялата рамка се разтресе. Вратата се отвори. Тя обаче се блъсна в загубилия съзнание човек от „Минерва“, който лежеше на пода. Вратата отскочи от тялото му и се върна на мястото си в разкъртената рамка.

Ричър прекоси стая 112. Той открехна предпазливо своята врата и надзърна в коридора.

Харолд заби рамо във вратата на 114, избута краката на своя колега и освободи място, колкото да се провре вътре.

Ричър излезе в коридора.

— Мен ли търсите? — попита той.

Мъжът, който стоеше най-близо до него, се обърна. Беше шофьорът на онова беемве в Колорадо. Ричър вече се хвърляше към него. Той заби дясната си длан в брадичката му. Мъжът отметна глава назад. Краката му се отделиха от земята и той залитна като навит на руло килим. Следващият в редицата се опита да отскочи встрани и да се долепи до стената, за да не бъде размазан по нея. Това бе убиецът на Анджела Сейнт Врейн. Ричър се завъртя в кръста и заби десния си юмрук в слънчевия му сплит. Мъжът се преви надве. Буквално се сгъна в кръста. Тялото му зае хоризонтално положение, макар и само за миг. Ричър замахна сякаш с бухалка и стовари юмрук върху тила му. Коленете на убиеца на Анджела се подгънаха и той се свлече върху своя приятел. Телата на двамата образуваха буквата X, като челото на втория опираше в стената. Третият обходи с поглед тази сцена и хукна по коридора колкото се може по-далече. Целта му бе аварийният изход в другия край на северното крило. Ричър прескочи преплетените тела на пода и го подгони. Но човекът от „Минерва“ бе по-лек. По-бърз. И отчаян. Ричър не можеше да направи нищо. Той просто нямаше шанс да спечели това надбягване.

Вратата на една от стаите вдясно по коридора се отвори рязко. Това бе последната стая. Номер 121. От нея изскочи Хана. Тя се обърна с лице към бягащия. Застана леко разкрачена, в уверена, стабилна стойка. В двете си ръце държеше своя зиг-зауер, насочен право напред.

— Спри! — нареди тя. Тонът й подсказваше, че е напълно сериозна.

Бягащият намали скоростта, вдигна ръце и спря. А после се хвърли към пистолета. Хана се дръпна встрани и се озова извън обсега му. След което го изрита в слабините. Силно. Мъжът се преви. Захриптя. Писъкът замря на устните му. Хана го удари с коляно в лицето. Мъжът отхвръкна назад. Той се просна по гръб в коридора, като продължаваше да мърда. Но само за частица от секундата. Ричър се озова до него и го изрита в главата.

Хана хвана пистолета с дясната си ръка, наведе се и допря пръсти до врата на мъжа. Опитваше се да напипа пулса му. В този момент откъм коридора долетя нов шум. Беше Харолд. Той отново бе отворил вратата на стая 114. Когато излезе в коридора, сякаш изпълни пространството между двете стени, толкова широки бяха раменете му. Хана се изправи и застана до Ричър. В продължение на една-две секунди никой не каза нито дума.

Тишината наруши Харолд.

— Свали пистолета, момиченце — каза той. — Да поговорим.

Хана вдигна пистолета и отново го стисна с две ръце.

— Няма да го сваля. И няма какво да говорим.

Харолд пристъпи напред.

— Спри! — предупреди го Хана.

Жестока, злобна гримаса разкриви лицето на Харолд. Той отново пристъпи напред.

— Не се шегувам! — каза Хана. — Спри!

Харолд направи нова крачка.

Хана пое дъх, задържа го, прицели се в гърдите на Харолд и натисна спусъка. Шумът бе оглушителен. Изскочилата гилза се удари в стената, отскочи и падна на мокета до крака на Ричър. Харолд се олюля назад. И падна. След което не помръдна.

Хана пристъпи напред. Искаше да се наведе и да провери дали Харолд е жив. Ричър я сграбчи за ръката и я дръпна назад.

— Пусни ме! — Хана се задърпа, за да се освободи. — Трябва да разбера дали…

Харолд седна на пода. Лицето му бе разкривено от гняв. Ризата му бе скъсана. Под дупката в плата прозираше метал. Той бе облякъл бронирана жилетка. Нишките й се бяха разкъсали като вратарска мрежа, спряла добре насочена топка. Повърхността й бе деформирана. Куршумът бе сплеснат. Но плочките в бронираната жилетка бяха свършили своята работа. Куршумът не бе преминал през тях.

В подобни ситуации Ричър следваше едно правило. Падне ли врагът ти на земята, не бива да става. Довърши го на момента. Без милост. Без колебание. Намесата на Хана обаче го бе забавила. Бе му отнела цяла секунда. А това бе достатъчно падналият да се изправи.

Харолд стоеше широко разкрачен. Кокал четата на юмруците му опираха в двете стени на коридора. Ръцете и краката му бяха дълги колкото тези на Ричър. Може би дори по-дълги. Което беше проблем. Защото лишаваше Ричър от едно от обичайните му предимства. В ръкопашен бой той обикновено оставаше извън обсега на противника и въпреки това успяваше да му нанесе силни удари. Но сега бе невъзможно да удари Харолд, без да рискува самият той да понесе ответен. И да пострада сериозно. Подобна перспектива не радваше Ричър. Това ограничаваше неговата ефективност. Намаляваше шансовете му за успех.

Харолд пристъпи и размърда рамене като борец от старата школа. Той сякаш бе прочел мислите на Ричър. На лицето му се появи злобна усмивка. Юмруците му приличаха на пневматични чукове. Теглото също бе на негова страна. Харолд можеше да нанесе само един удар и всичко да приключи и той го знаеше.

Ричър също го знаеше. Но знаеше и нещо друго: понякога иглата е по-ефективна от чука.

— Внимавай — каза Ричър. — Гледай да не влачиш юмруците си по земята.

Харолд присви очи.

— Няма да те приемат в болница, ако се нараниш сам. Ще те изпратят при ветеринар. А после ще се озовеш в зоопарка. Или в цирка.

Харолд се втурна напред. Той замахна с намерението да нанесе страховито дясно кроше. Движението му бе плавно и елегантно. Добре отработено. Ричър не се съмняваше, че още първият контакт на юмрука на Харолд с черепа му ще има катастрофален ефект. Но той очакваше този удар. Затова изви назад горната половина на тялото си. Точно толкова, колкото бе необходимо юмрукът на Харолд да профучи пред носа му. Юмрукът продължи своето движение. Той се заби в стената и натроши тънките дървени летви, които поддържаха гипсовата мазилка. Харолд изкрещя и дръпна ръката си, но не успя да я измъкне. Юмрукът му се бе заплел като риба в мрежата.

Ричър пристъпи и го удари на свой ред. Ударът му бе страховит. Брутален. Попадна точно зад ухото на Харолд. Главата му се завъртя на една страна. Този удар би свалил всеки друг човек. Би го запратил в безсъзнание. И то задълго време. Може би дори завинаги. Но Харолд само разтърси своята глава. Изплю малко кръв. И се ухили.

Ричър смени целта си. Той нанесе удар отстрани в коляното на противника, а после заби ръба на дланта си в обездвижената от стената ръка, точно под лакътя. Ставата се обърна в другата посока. Костите се раздалечиха. Сухожилията не издържаха. Връзките се разкъсаха. Харолд изрева от болка и гняв. Той използва свободната си ръка, сграбчи обездвижената, завъртя я и задърпа с всички сили. Дървените летви поддадоха. Острите им краища разкъсаха китката и дланта му. Ръката му увисна безпомощно. Харолд не можеше да я контролира. От нея потече кръв. Един нокът изхвърчай одраска Ричър по скулата.

Харолд пристъпи напред, но спря и изръмжа от болка. Коляното му също бе пострадало. То не бе в състояние да поеме цялата му тежест. Дясната му ръка висеше безполезна. Затова той използва лявата си ръка и посегна да извади пистолета, мушнат в колана.

След което се накани да го вдигне.

Ричър обаче не стоеше неподвижно. Той вече се хвърляше към Харолд с цялата бързина, на която бе способен. Мястото обаче бе ограничено. То предоставяше прекалено малко пространство за маневри. Ричър прецени, че ще има само един шанс. Той се нуждаеше от инерция. От фокус. Затова скочи напред и заби дясното си рамо в гръдния кош на врага си, точно там, където го бе ударил куршумът на Хана. Където ребрата на Харолд бяха поели енергията на парчето олово. Където ребрата на Харолд може би бяха счупени.

Харолд залитна назад и падна по гръб. Той изпусна пистолета. Зави от болка. Краката му затрепериха в конвулсии. Ръцете му се разпериха встрани. Ричър пристъпи напред, за да прецени къде точно да го удари. Или изрита. Или настъпи. Харолд продължаваше да се тресе целият. Което не позволяваше на Ричър да го удари както трябва. А после Харолд се изправи рязко, сякаш правеше коремни преси във фитнеса. Той се пресегна и обви здравата си ръка около краката на Ричър. Плъзна я надолу и стисна здраво точно зад коленете му. А после отметна тяло назад и задърпа с всички сили.

Коленете на Ричър се сгънаха. Той не можеше да направи нищо, за да попречи на Харолд да го свали на земята. И Ричър го знаеше. Затова реши да не се бори с гравитацията. Вместо това се прицели и заби двете си колене в гърдите на своя противник.

Може би гръдната кост на Харолд вече бе пострадала от изстрела на Хана. Може би бе отслабена от удара с рамо на Ричър. Може би просто костите на Харолд бяха по-слаби. Каквато и да бе причината, гръдната му кост се счупи. Белите му дробове бяха премазани. А също сърцето, черният дроб и куп други органи. Тялото се сгърчи в последен спазъм. Харолд изви глава настрани и не помръдна повече.

Ричър се притесняваше заради изстрела. Заради шума, който бе вдигнал. Все някой трябваше да го е чул. Служителят, който бе нощна смяна на рецепцията. Гостите в южното крило. Някой можеше да звънне на 911. Може би всички щяха да звъннат на 911. Нищо чудно да го бяха направили вече. Във всеки случай полицията щеше да пристигне много скоро. А Ричър не искаше ченгетата да го заварят тук. Тихият подход се бе провалил. Сега човекът, който дърпаше конците, щеше да получи спешно обаждане. Един от хората му бе мъртъв, а това бе идеалното извинение да изпрати няколко горили, които да започнат да стрелят, без да задават въпроси.

Уинсън не бе Ню Йорк или Чикаго. Уинсън не бе дори Джаксън. Ричър се съмняваше, че местните ченгета патрулират из града денонощно. По това време на денонощието присъствието им най-вероятно бе ограничено до района на полицейското управление. В най-добрия случай щеше да има един дежурен. Някой новобранец с кана силно кафе и купчина изсъхнали понички пред себе си. Някой, който щеше да се обади за подкрепление и да изчака пристигането на поне един колега, за да се отзове на сигнала. В най-лошия случай това щяха да бъдат две ченгета ветерани. Доверени лица на шефа.

Готови да реагират на секундата. И готови да направят всичко, което им нареди въпросният шеф.

Ричър винаги се подготвяше за най-лошото. Градът не бе толкова далече. Нямаше да има трафик. Ченгетата щяха да бъдат местни. Те познаваха пътя, следователно щяха да шофират бързо. Ричър прецени, че двамата с Хана разполагат с девет минути да напуснат хотела.

Хана бе коленичила до главата на Харолд. Тя бе потърсила пулса му, след като Ричър се бе изправил. И не бе открила такъв. Сега обаче Хана установи, че краката й отказват да се подчинят. Тя не бе в състояние да се изправи. До миналата седмица никога не бе виждала мъртъв човек. А сега бе видяла — при това отблизо — смъртта на двама души. И се чувстваше отговорна за случилото се именно с този. От смазания гръден кош на Харолд течеше кръв, която се спускаше към коленете му. Хана беше като хипнотизирана от нея.

Ричър й помогна да се изправи и я придружи до стая 121. Помоли я да си събере багажа, и то бързо. Докато тя хвърляше нещата си в куфара, Ричър излезе в коридора. Междувременно бе взел една калъфка от възглавница, в която събра всичко, което откри в джобовете на хората от „Минерва“. Пистолети. Телефони. Портфейли. Ключове.

Ричър и Хана тръгнаха по коридора към рецепцията. Оставаха им шест минути, за да се измъкнат. Достатъчно време. Тогава Ричър забеляза чифт боси крака. Някой лежеше на пода зад махагоновото бюро. Той мина отзад и видя, че това е младежът, който ги бе настанил. Служителят бе по пижама. В безсъзнание, но жив.

Ричър се върна при Хана и двамата продължиха към паркинга. Трите автомобила, взети под наем, бяха паркирани от южната страна на входа. За разлика от предишния път, сега фолксвагенът бе оставен по-близо до северната. До него бяха паркирани още две коли, явно пристигнали по-късно. Додж неон и товарен микробус рам. Доджът бе преминал през доста перипетии. Престилката под предната му броня бе здравата очукана, калниците му бяха опръскани с кал, по цялата дължина на предното стъкло минаваше пукнатина, а самата предна броня бе ударена на две места. Микробусът бе тъмносин. В идеално състояние. Нямаше лого или надпис отстрани, но имаше вид на товарен автомобил, който всяка компания би използвала за превоз на стоки от едно място до друго.

Ричър и Хана разполагаха с пет минути.

Ричър посочи колите:

— Виждаш ли как са паркирани? Единият е дошъл с микробуса. Другите са отишли в дома на младежа от рецепцията. Вдигнали са го от леглото. Накарали са го да дойде тук с фолксвагена, защото в тяхната кола не е имало място. Това може да ни помогне. Изчакай ме тук.

Ричър се върна в хотела и се насочи към рецепцията. Наведе се над младежа и опипа джобовете на пижамата му. Откри ключодържател със заешко краче, на който бяха закачени ключовете за фолксвагена. Ричър извади един портфейл от калъфката за възглавница. Взе няколко банкноти и ги пъхна в джоба на младежа. После откъсна страница от книгата за гости, грабна писалка и написа:

Оставаха им три минути.

Ричър изскочи навън и хвърли ключовете на Хана.

— Ченгетата ще търсят пикапа на Сам. Виж дали можеш да подкараш фолксвагена. По-добре да използваме него.

Той заобиколи тъмносиния микробус и застана пред задната му врата. Тя не бе заключена. Стените и подът на товарния отсек бяха покрити с талашитени плоскости, за да предпазят боята. Вдясно една върху друга бяха оставени две носилки. Те бяха сгънати и закрепени за стената с еластични ленти. До тях стоеше черен найлонов чувал. Ричър надникна в него. Чувалът се оказа пълен с униформи на парамедици. Те бяха абсолютно безполезни, затова Ричър насочи вниманието си към предната част на микробуса. Той отвори дясната врата и провери жабката. В нея откри регистрационния талон и застраховката на колата. И ги прочете внимателно. Надяваше се да открие име на компания, което не бе срещал досега, защото това щеше да му даде нова следа към онзи счетоводен проблем, за който Анджела Сейнт Врейн бе говорила със Сам Рот. Ричър обаче не извади късмет. Според документите собственик на микробуса бе „Минерва“, корпорация, регистрирана в щата Делауер. Избягване на данъци, мигом се досети Ричър, но отново не видя никаква връзка с убийството на Анджела.

Оставаха две минути.

В този момент двигателят на фолксвагена оживя. Ричър огледа кабината на микробуса. Тя бе чиста и празна. Той отстъпи назад и тъкмо да затвори вратата, когато видя нещо бяло да се подава изпод дясната седалка. Крайчецът на плик, който явно бе паднал от арматурното табло по време на движение. Ричър го взе. Пликът бе със стандартни размери. В него имаше само един лист. Писмото бе адресирано до Дани Пийл, същото име, което Ричър бе прочел и върху плика в чантата на Анджела Сейнт Врейн. Същият адрес. Но различен почерк. Ричър бе сигурен в това.

Хана събуди Ричър девет минути след седем и половина. Тя разтърси рамото му.

— Дани продължава да не отговаря. Започвам да се притеснявам. Мисля, че трябва да отидем в дома му. Още сега.

Хана вече бе заредила адреса в навигацията на телефона си. Електронният глас им нареди да се върнат на шосето и да завият надясно, към Уинсън. На Хана й бяха нужни две минути, за да обърне микробуса в съответната посока. Пътят през гората бе много тесен. Воланът бе тежък. Съединителят бе твърд. Тя обаче се справи и фолксвагенът заподскача по неравната повърхност, а когато дупките понамаляха, Хана дори настъпи леко газта. Излезе на мястото, където черният път достигаше шосето. И едва не удари пешеходец. Някакво хлапе на четиринайсет или петнайсет. То буташе скъпо лъскаво колело нагоре по хълма. Много бавно. Сякаш колелото му оказваше съпротива. Сякаш се опитваше да го завлече надолу. Ще заложа на колелото, помисли си Ричър.

Хлапето спря на място. Появата на стария микробус между дърветата го бе стреснала. То впери поглед през предното стъкло, а после отстъпи крачка назад, спъна се и колелото падна върху него.

Хана скочи и се втурна към момчето.

— О, господи! Много съжалявам! Добре ли си?

Хлапето не отговори.

Хана издърпа колелото.

— Удари ли се? Как е главата ти?

— Добре съм. — Момчето се претърколи на четири крака, изправи се с усилие и хвана кормилото. — Дайте ми колелото. Трябва да тръгвам.

— Къде отиваш? Много ли бързаш? Имаш ли вода? Родителите ти знаят ли, че си тук?

— Трябва да стигна до Уинсън. Не бива да закъснявам.

— Седни за минутка. Почини си.

— Нямам време.

— Не си в състояние нито да вървиш пеша, нито да караш колело. — Хана издърпа кормилото от ръцете му. — Отиваме в същата посока. Ела с нас. Има багажник за колела отзад. Ще те закараме.

Двигателят на микробуса боботеше шумно, докато изкачваха хълма.

Колелото на момчето потракваше отзад. Самото хлапе пък се бе настанило на седалката в задната част на микробуса. То изглеждаше напрегнато и притеснено.

Хана нагласи огледалото за обратно виждане, така че да го следи, без да се обръща.

— Как се казваш? — попита тя.

— Джед. Джед Стармър.

— Е, Джед, защо е толкова важно да стигнеш до Уинсън тази сутрин?

— Там се случва нещо. Не мога да закъснея. Изминах прекалено много път, за да го пропусна.

— Какво се случва? Къде?

— Един човек ще излезе от затвора. — Джед въздъхна и добави: — Баща ми.

— Четох за това. Антон Бегович, нали? — обади се Ричър.

Джед кимна.

— Той така и не се оженил за майка ми. Затова фамилиите ни са различни.

— Баща ти знае ли, че идваш?

— Той дори не подозира за съществуването ми.

Автобусът се изкатери по хълма и телефонът на Хана обяви, че след осемстотин метра трябва да завият наляво.

— Откъде идваш? — попита Ричър.

— От Ел Ей — отвърна Джед.

— С колелото ли мина целия път?

— С автобус. С „Грейхаунд“. Карам колелото от Джаксън насам.

— Донесе го с теб ли?

— Взех го назаем… или нещо подобно.

Хана въздъхна, но Ричър замълча.

— Не съм го откраднал — добави Джед. — Вие не разбирате. Бях планирал всичко. Трябваше да отседна в хотел, да взема такси, но ме обраха. Взеха ми и багажа, и парите, едни противни типове дори се опитаха да ме отвлекат, но се появиха две ченгета и…

— Всичко е наред — каза Ричър. — Никой не те обвинява в нищо.

— Но това е важно! Не съм крадец, ясно ли е? Онзи с колелото се оказа голям тъпак. Блъсна се в мен, а после ме удари и се развика. Накрая го остави на улицата. На тротоара. Без да го заключи. Нямах избор. Ще го върна после, заклевам се.

— Имал си доста премеждия. Всичко ли изгуби? — попита Хана.

— Почти. Остана ми само четката за зъби. Беше в джоба ми.

— Ами майка ти? Тя не може ли да ти помогне? Искаш ли да й се обадя?

— Не можете. Тя има рак на панкреаса. Болестта се развива много бързо.

— Съжалявам.

— Какво ще правиш, когато пристигнеш в затвора? — попита Ричър.

Джед сви рамене.

— Ще се срещна с баща ми, предполагам.

— Как по-точно? Там е планирано мащабно събитие. Преса, телевизия и прочее. Не можеш да отидеш при него и да му кажеш: „Ей, здрасти! Аз съм синът ти!“.

Джед отново сви рамене.

— Стигнах чак до тук, все ще измисля нещо.

Микробусът се озова на кръстовището, на което трябваше да завият според навигацията в телефона на Хана. Уинсън бе право напред, затова Хана отби от пътя.

— Тук шосето е равно — каза тя. — Би трябвало да се справиш с колелото. Ще ти помогна да го свалиш от багажника.

Джед отвори вратата.

— Мога и сам. Благодаря за возенето.

— Чакай малко — спря го Хана. — Трябва да поговорим. Няма да ти отнеме много време.

— За какво?

— Ако съм разбрала правилно, ще се срещнеш с баща си за първи път. Това е нещо много важно и за двама ви. Надявам се тази среща да мине добре, защото тя ще остави отражение върху вас до края на живота ви.

Джед не отговори.

— Познаваш ли човек, който е лежал в затвора? — продължи Хана.

— Не — отвърна Джед.

— А аз познавам много такива. Работя за благотворителна организация, която помага на хора, излежали присъдата си. Първите няколко месеца ще бъдат много трудни за баща ти. Дори да не е заслужавал да попадне зад решетките, дори да е мразил всяка секунда от престоя си там, той е свикнал именно с живота в затвора. Светът навън е нещо съвсем различно. Баща ти ще има чувството, че е попаднал в друга страна, че не говори езика й, че не разбира обичаите й. Това ще го плаши, ще го отчайва. Трудно ще понесе всички промени. Едно от нещата, които най-трудно ще приеме, са именно изненадите. Той може да реагира по начин, за който да съжалява впоследствие.

— Какво искате да кажете? Че не бива да се срещна със собствения си баща? Защото…

— Ни най-малко. Срещата с теб ще бъде най-хубавото нещо в живота му. Но новината, че има дете, съчетана с всички промени, пред които ще бъде изправен, може да се превърне в проблем. Това е преходен период, към който и двамата трябва да подходите много внимателно. Предпазливо. Днес, денят, в който баща ти излиза на свобода, може би не е най-подходящият момент.

— Но той дори не знае, че съществувам. Не знае къде да ме търси. Не се ли свържа с него днес, той ще изчезне отново. Никога няма да го открия.

— Не е така — Хана порови в чантата си, извади визитна картичка и я даде на Джед. — Ето какво ти предлагам. Иди на церемонията пред затвора. Виж как баща ти си връща свободата. Това е голямо събитие. То очевидно е важно и за теб, след като си изминал целия този път. Твоето присъствие ще е от огромно значение и за баща ти. Дай му обаче ден-два. А после се свържи с него. Позвъни ми, когато си готов. Знам как работи системата. Ще ти помогна да го откриеш, където и да е отишъл.

— И какво ще правя тези ден-два? Къде ще отида? В Уинсън ли? Но аз нямам пари, нямам какво да ям, нямам къде да спя.

Ричър извади още един портфейл от калъфката и взе парите от него. Оказаха се двеста и четиресет долара. Той ги връчи на Джед.

— Хана е права. Послушай я. Намираш се на кръстопът в живота. Много важно е да продължиш в правилната посока.

Джед свали колелото от багажника отзад, яхна го и завъртя педалите към Уинсън. Хана натисна съединителя, а после го отпусна, без да докосне лоста за скоростите.

— Лоша работа. Притеснявам се за това хлапе — каза тя.

— Права си — кимна Ричър. — Не може да кара колело. Трябваше да го накараме да продължи пеша.

— Нямах предвид колко безопасно ще се придвижи до Уинсън. А тази история с освобождаването на Бегович. „Минерва“ ще подкрепи първите му стъпки на свобода. Това е възможност да си направят голяма реклама и Хикс ще се погрижи всичко да мине като по вода. Последното нещо, от което той се нуждае, е някоя статия в пресата как Бегович се е самоубил или е извършил ново престъпление. Но Джед? Кой ще се грижи за него? Ако майка му наистина е починала, момчето си няма никого. Попадала съм на такива случаи и преди. Знам как се развиват нещата. Горкото хлапе е обречено.

Телефонът настоя да продължат по маршрута и Хана зави наляво. След малко телефонът поиска да тръгнат на юг и да заобиколят центъра на града. От двете страни на пътя растяха дървета, високи и стари, но в продължение на няколкостотин метра Ричър и Хана не видяха нито една постройка. А после пред погледа им се появи огромна къща, боядисана в искрящо бяло. Четири масивни колонни поддържаха веранда и балкон, разположен точно по средата. Други балкони опасваха къщата по цялата й дължина отстрани, при това на две нива. Къщата бе с размерите на хотел и бе заобиколена от зидана ограда с порта от ковано желязо. Алея за автомобили се виеше покрай морава с овална форма с фонтан в средата и множество цветя и храсти около него. Между фонтана и стъпалата, които водеха към входната врата, бе паркиран автомобил. Беемве седан. Голям и черен. Ричър го позна. Бе го видял предишния ден на паркинга пред затвора.

Ричър и Хана изминаха малко повече от километър, след което завиха на запад.

Редиците дървета се поразредиха и от двете страни на улицата започнаха да се появяват къщи. Те ставаха все по-големи и разположени все по-близо една до друга и в един момент телефонът обяви, че крайната дестинация на Ричър и Хана се намира на сто метра вляво. Това означаваше, че домът на Дани Пийл е последният на тази улица, тъй като в далечината се виждаше друга, по-малка пряка, която продължаваше на юг. Но имаше един проблем. Последният парцел на тази улица бе празен.

Хана спря и едва тогава двамата с Ричър забелязаха, че парцелът не е съвсем празен. В далечния му ъгъл се издигаше гараж с къса алея за автомобили, която извеждаше към страничната пряка. Имаше и пощенска кутия, кацнала върху тънък метален стълб. Вероятно първоначално е била червена, но с течение на годините боята бе избеляла и ламарината бе станала розова като фламинго. Основната част от парцела пустееше съвсем отскоро. Бе заета от голяма купчина пепел, черна, сива, неравна — по-висока на едни места, по-ниска на други. В центъра се издигаха овъглените останки на тухлена камина.

Ричър слезе от микробуса и мигом долови мириса на дим. Хана се присъедини към него на тротоара. Тя примигна бързо, отвори уста, но не каза нищо. Ричър предположи, че думите са излишни. Минута по-късно от съседната къща излезе мъж. Той бе прехвърлил шейсетте, висок, слаб, с побелели коси, карирана риза и джинси, които всеки момент щяха да се смъкнат от кръста му.

— Добро утро — поздрави ги той. — Нови ли сте в квартала?

— Какво е станало тук? — попита Ричър.

— Избухна пожар.

В главата на Ричър отекна гласът на майка му.

Зададеш ли глупав въпрос, ще получиш глупав отговор.

— Наистина ли? Кога? — попита той.

— В събота. Рано сутринта.

— И как започна пожарът?

— Собственикът запалил цигара. Така чух. Събудил се, запалил първата за деня и пак си легнал.

— Въпросният собственик Дани Пийл ли е?

Мъжът кимна.

— Къде е той сега? — попита Ричър.

— Кремирахме го в сряда. Звучи странно предвид начина, по който си отиде, но такава бе последната му воля. Нямаше много хора. Само аз и двама негови колеги.

— От затвора ли?

Мъжът кимна отново.

— А той често ли посрещаше колеги в дома си?

— Само една жена, но не знам как се казва.

— Някой друг?

— Дани Пийл беше доста затворен. Не съм го виждал да се среща с други хора. Поне в дома си.

— Имаше ли гости в събота? Преди пожара?

— Съмнявам се. Както казах, беше рано. Ако някой беше останал в дома му, пожарникарите щяха да открият още тела.

— Забелязахте ли някого в квартала? Някой непознат? Някой автомобил стори ли ви се странен?

— Не.

— А направи ли ви впечатление дали някой от прозорците на къщата му е бил отворен онази сутрин?

— Не. Излязох да си взема пощата. Чух сирените по-късно. Не видях нищо. Защо питате? Не сте полицай. Да не би да сте от застрахователната компания?

— Аз ли? Не. Просто съм любопитен.

Хана прекоси улицата, без да каже нито дума. Тя се качи в микробуса, облегна лакти на волана и зарови лице в шепите си. Ричър реши да огледа наоколо. Не очакваше да намери нищо. Огънят не бе оставил много следи, но старите навици умират трудно. Той бе любопитен. Освен това искаше да предостави на Хана достатъчно време да се съвземе.

Между къщата и тротоара имаше малка морава, но тревата в нея бе съсипана от ботушите на пожарникарите и изкопаните в пръстта канали, през които да се оттече водата, използвана при потушаването на пламъците. Едва ли са се справили бързо, помисли си Ричър. От къщата не бе останало почти нищо. Някой бе преценил нещата много добре. И се бе погрижил хем пожарникарите да не успеят да спасят дома на Дани Пийл, хем огънят да не се прехвърли към съседните имоти. Ричър прекоси неравната морава и застана пред мястото, където предполагаше, че се е издигала външната стена. Запита се къде ли е била вратата. Кухнята. Спалнята. Той предположи, че е напълно възможно пожарът наистина да е започнал от там. И наистина от цигара. Но случилото се не бе трагична случайност. Ричър бе прекалено опитен, за да приеме подобна версия.

Затова Ричър провери пощенската кутия. В нея имаше четири плика. Сметки и реклами. Получени вероятно преди пожара. А после той насочи вниманието си към гаража. Там имаше две големи ролетни врати, които гледаха към страничната уличка, и една по-малка, през която сигурно бе влизал Дани Пийл. Ричър натисна дръжката. Беше заключено. Вратата обаче не изглеждаше особено здрава, затова Ричър опря рамо в нея и натисна. Езичето на бравата се показа от рамката и вратата се отвори с лекота. Ричър влезе вътре. Там го очакваха два автомобила, и двата — шевролети. По-близкият бе седан, на не повече от пет години. Той бе малък, бял, практичен. Другият бе корвет стингрей, вероятно от 60-те. Беше дълъг, зелен и — ако човек си пада по такива коли — забавен. До срещуположната стена бе долепена дървена работна маса, която заемаше цялата й дължина. Над нея бяха окачени рафтове, отрупани с инструменти. Чуковете, трионите, длетата и инструментите, предназначени за битови ремонти, бяха вляво. Вдясно бяха онези, свързани с автомобилите — гаечни ключове, тренчкоти, гедоре. От една кука в стената висяха химикалка и тефтер, или по-скоро дневник, в който Дани най-подробно бе записвал със син цвят и равен почерк всички ремонти, които бе правил на своя стингрей. Бе работил по спирачките. Бе почиствал ръжда. Бе отстранявал течове от радиатора. Проблеми в електрическата система. Куп други големи и малки ремонти, които надлежно бе вписал. Явно Дани Пийл бе доста подреден и педантичен. В това не можеше да има никакво съмнение.

Ричър се върна във фолксвагена. Хана вдигна глава и го погледна. Очите й бяха зачервени.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

Ричър взе плика, който бе открил в микробуса на паркинга пред „Ривърсайд Лодж“, и й го подаде.

— Ще го отворим. Може да хвърли някаква светлина върху случилото се с Дани. И Сам. И Анджела. Съмнявам се, че случайно е попаднал у онези гадняри от „Минерва“.

Хана замълча за момент, след което каза:

— Добре… предполагам… Но аз не мога, ти го направи.

Ричър скъса плика. Вътре откри бележка, написана на ръка с красив, стегнат почерк, върху лист хартия с логото на някаква счетоводна къща. Името на фирмата бе „Мун, Дъглас & Флин“, а посоченият адрес бе в Хатисбърг, Мисисипи. Бележката бе съвсем кратка. Тя гласеше:

Ричър подаде бележката на Хана. Тя я прочете и остави листа на таблото пред себе си.

— Нищо не разбирам — изохка тя. — Дали това е същият проблем, накарал Анджела да се обърне към Сам? Счетоводната грешка? Не виждам връзка. Но би било твърде необичайно да става въпрос за два отделни случая по едно и също време.

— Едно и също е — отвърна Ричър. — Помниш ли онова, което ти разказах? Информацията, която открих в чантата на Анджела? За освобождаването на Бегович? Тя беше в плик, адресиран до Дани.

— Но как е попаднала у нея?

— Надявах се Дани да ни отговори.

— С други думи, Дани е поддържал връзка с човек, който го е снабдявал с вътрешна информация. И така е въвлякъл Анджела в тази история. Именно това в крайна сметка я е убило. А индиректно и Сам. О, господи! Горкият Дани! Ако знаеше какво се е случило, това щеше да го съсипе.

— Вината не е на Дани. Той е разкрил, а не е извършил престъпление.

— Но все някой е извършил престъпление. Някой в „Минерва“. Същите хора, които изпратиха онези главорези по петите ни. Трябва да потопим кораба им, както пише в бележката. Трябват ни железни доказателства. Стига този Алън да се появи.

Хана извади мобилния си телефон и въведе няколко команди, а след малко го вдигна така, че Ричър да види екрана.

— Добре — каза тя. — Компанията наистина съществува. Адрес, лого, уебсайт, страници в социалните медии — всичко съвпада. Ето списък с партньорите. Един от тях се казва Алън. Алън Макинес. И още нещо… Споменават „Минерва“ сред най-големите си клиенти. Какво мислиш?

— Да се обадим на този номер — каза Ричър.

Хана го набра, натисна бутона за обаждане и накрая включи високоговорителя. След третото позвъняване прозвуча мъжки глас.

— Макинес. Кой се обажда? — попита той.

— Дани Пийл — отвърна Ричър. — Получих бележката. Ще бъда в „Коул Крийк“ в 11:30 ч.

— Чакай! Не съм убеден, че е безопасно!

— Искаш да избереш друго място ли? Няма проблем.

— Не става въпрос за мястото. Откъде да знам, че ти наистина си Дани?

— Откъде мога да имам този номер?

— Не знам. Добре. Как е второто ти име?

Ричър погледна Хана. Тя поклати глава и той отговори:

— Нямам второ име.

— Къде си живял, преди да се преместиш в Уинсън?

— Джерардсвил, Колорадо.

— Как се казва последният ти шеф, преди започнеш работа в „Минерва“?

— Сам Рот.

— Добре. — Настъпи кратка пауза. — Ще се срещна с теб. Но ела сам. И не закъснявай.

Кафето бе силно, но то не бе в състояние да поддържа Лев Емерсън буден достатъчно дълго, за да стигнат щатската граница. Той нямаше друг избор, освен да остави Грейбър да шофира известно време. Емерсън разчиташе да подремне два часа, докато се посъвземе, но когато се събуди, установи, че са минали цели пет часа. Микробусът бе паркиран пред квадратна тухлена сграда, разположена на шест-седем километра северно от Виксбърг, Мисисипи. Това бе последната от три еднотипни сгради, строени в редица пред асфалтиран двор недалече от реката. Парцелът бе заобиколен от дървета и ръждива телена ограда. Металната порта не бе заключена. Всяка сграда имаше по два входа. Един за автомобили вляво, достатъчно висок и широк, за да може през него да мине микробус или малък камион. И стандартна врата за персонала вдясно. Всяка сграда имаше по четири прозореца на втория етаж, квадратни и тъмни, разположени под ронещите се бетонни трегери.

Грейбър изчака Емерсън да дойде на себе си, след което каза:

— Добро утро, шефе.

Емерсън изсумтя и надигна чашата си за последните капки кафе.

— Другите две сгради са изоставени — каза Грейбър. — Тази не изглежда в по-добро състояние, но ключалките са нови, солидни. Личи си, че се използва.

— Някакви следи от нашия човек?

— Не още.

Емерсън погледна часовника си. Беше осем и половина. Той изсумтя отново, този път по-силно.

Двайсет минути по-късно пред портата спря автомобил. Огромен кадилак купе от 70-те. Цветът му бе бордо металик. Колата бе добре поддържана. От нея слезе мъж, който вероятно бе на същата възраст като кадилака. Той бе висок към метър и осемдесет, широкоплещест, с кръгло лице и чуплива кестенява коса. Облеклото му се състоеше от кафяво кожено яке и джинси. Мъжът побутна портата, вкара колата вътре, излезе и затвори след себе си. После продължи към последната сграда в редицата и спря до току-що пристигналия микробус.

Емерсън следваше принципа, че ако нещо работи, то не бива да се пипа, не бива да се променя. Затова той изчака Грейбър да излезе с клипборд в ръка, да тръгне към мъжа от кадилака и да заяви, че се нуждае от номера на някаква товарителница. Малко след това Емерсън се измъкна през дясната врата, заобиколи микробуса и притисна напоената в хлороформ кърпа към устата и носа на мъжа. Не я задържа върху лицето му толкова дълго, колкото бе направил предишния ден в Сейнт Луис. Не се налагаше да пренасят мъжа надалече. Трябваше да го неутрализират за кратко, колкото да подготвят нещата. И тъй като нямаше риск някой да забележи какво правят, не бе необходимо да действат прекалено предпазливо. Затова двамата с Грейбър оставиха мъжа да падне на земята, след което го повлякоха към сградата.

Грейбър взе ключовете от джоба на мъжа и откри този, който отключваше вратата за автомобили. Вътре имаше два микробуса, и двата черни. Единият бе малко по-стар и ламарините му бяха изпъстрени с вдлъбнатини и драскотини, които свидетелстваха, че някой дълго време си е изкарвал прехраната с него. Другият изглеждаше почти неизползван. Първият бе празен. Вторият имаше климатик на покрива, а товарният му отсек бе оборудван със стелажи, чиито рафтове на колелца можеха да се изваждат и прибират.

Срещуположният край на помещението бе оборудван като монтьорска работилница. Покрай стената бяха наредени три огромни кутии за инструменти на колелца. Подът бе изпъстрен с петна от автомобилно масло. Върху една от гредите на тавана бе окачен телфер с вериги за демонтиране на двигатели. Металните му части изглеждаха занемарени и дори ръждясали, сякаш подемникът не бе използван много години.

Грейбър изкара двата микробуса навън, след което насочи вниманието си към мъжа с кадилака. Той още не бе дошъл в съзнание. Междувременно Емерсън претърси офиса, който заемаше приблизително една четвърт от партера на сградата. В него той откри обичайните канцеларски вещи и офис оборудване. Календар на стената. Компютър на бюрото. Документи, кламери, моливи и всякакви боклуци в чекмеджетата. Но нищо, което да издаде тайната страна на бизнеса, който мъжът с кадилака ръководеше. Единственото по-интересно нещо, което Емерсън откри, бе модерна кафе машина, разположена върху нисък шкаф за папки. Емерсън я използва, за да направи кафе. Двамата с Грейбър имаха нужда от него.

Когато мъжът с кадилака дойде в съзнание, установи, че е гол. Върховете на пръстите му стъпваха в локва засъхващо моторно масло. Ръцете му бяха вдигнати високо над главата и завързани с електрически кабели за куката на телфера. Пред него стоеше варел, който той виждаше за първи път. Варелът обаче бе прекалено далече, за да се опита да го изрита. Върху капака му бе оставен черпак като онези, които използваха готвачите в ресторантите. Мъжът не каза нито дума. Не помръдна дори. На лицето му се изписа дълбоко объркване. Заменено от гняв. Той извика. Подръпна веригите, които издрънчаха. Замята се настрани. Зарита във всички посоки. Но единственият резултат бе, че нарани китките на ръцете си и ожули възглавничките на ходилата си.

Емерсън чу суматохата и излезе от офиса. Той изчака мъжът да се успокои и каза:

— Предполагам, че вече сам си се досетил, но все пак държа да отбележа, че не се интересуваме от възможността да извършиш някаква доставка от наше име.

Мъжът облещи очи.

— А от какво се интересувате?

— От доставки, които си извършвал в миналото. — Емерсън отвори телефона, който бе взел от онзи нещастник в Сейнт Луис, извика на екрана снимката на Карпентър и я поднесе пред лицето на мъжа от кадилака. — И по-точно, от доставките, свързани с него.

— Какво за тях? Вземах контейнера. Обикновено беше само един. Отнасях го на един адрес в Ню Джърси.

— Откъде вземаше контейнерите?

— Зависи… Местата бяха пет, аз отивах до едно от тях. Предишния ден научавах къде точно трябва да отида. Всички адреси са на един час път от тук.

— Знаеше ли какво има в контейнерите?

— Не.

— Не ме лъжи!

— Не знаех. Никога не съм питал. Никога не са ми казвали. Но не съм глупав… досещах се какво има вътре.

— Добре. А сега да поговорим за Карпентър. Къде да го открия?

— Нямам представа.

Емерсън отвори варела, загреба пълен черпак от съдържанието му и го изля на пода на две педи от краката на пленника.

А той се опита да издърпа пръстите си по-далече и попита:

— Какво е това?

— Начин да стимулираме паметта ти. — Емерсън извади кутийка кибрит, драсна една клечка и запали купчинката, наподобяваща желе, която бе изсипал на пода. — Другото му име е напалм.

Емерсън загреба още един черпак от варела и пристъпи към своя пленник. Мъжът заподскача на върховете на пръстите си и дори вдигна единия си крак с намерението да изрита черпака, ако му се удаде такава възможност. Емерсън метна желеобразната субстанция върху тялото му и тя покри слабините и бедрата му.

Мъжът изпищя.

— Какво има? — попита Емерсън. — Още не съм го запалил. Разкажи ми за Карпентър.

— Не можете да го откриете. Никой не може. Той изчезна преди… преди около месец. Аз самият се опитах да се свържа с него, но не успях. Той изчезна. Няма го. Край.

— Имаш ли други контакти в неговата организация?

— Той беше единственият. От съображения за сигурност.

— Много жалко. Това означава, че си напълно безполезен. Ти си просто купчина боклук. А всички ние знаем най-екологичния начин да се отървем от боклука — каза Емерсън и извади нова клечка кибрит.

— Чакай! Чуй… Преди три седмици, може би четири, се появи нов посредник. Той се свърза дистанционно с мен и заяви, че представлява друг доставчик, но аз мисля, че става въпрос за същия.

— Защо?

— Той знаеше при какви условия работя. Съгласи се много бързо с моите изисквания. Освен това ставаше въпрос за същия продукт. Същите контейнери. Същата дестинация. До момента съм взел две пратки за тях. И двете от места, които предишната организация използваше.

Трябва да извърша и трета доставка, като взема стоката от място, на което съм ходил и преди. Това не може да е съвпадение.

— Сега ли се сети? Тази история не събуди ли подозренията ти поне малко по-рано?

— Какво ме е грижа? Реших, че имат причина да използват ново име. Нова самоличност. Може някой да ги е погнал. Или да са имали проблеми с качеството. Може да са искали да започнат на чисто. Все ми е едно, стига да ми осигуряват редовни поръчки, да ми плащат добре и да не ми създават проблеми с федералните.

— Трябва да вземеш трета пратка. Кога?

— Днес.

— Час? Място?

— Един следобед. Изоставена хартиена фабрика на петнайсетина километра югоизточно от затънтено градче на име Уинсън.

— Някакви по-особено процедури, свързани с пристигането ти на срещата?

— Не, пристигам с колата и чакам. Идва друг микробус. Техните хора отварят вратите на моя, оставят контейнера вътре и всеки си продължава по пътя. Всичко приключва за две минути, а на мен дори не ми се налага да излизам от колата.

— Новия микробус ли използваш?

Мъжът кимна.

— Плановете ти за днес се промениха. Ние ще отидем вместо теб.

— Добре. Няма проблем. Какво искате да направя? Да се скрия някъде за известно време? Да напусна града за два-три месеца? Мога да го направя. И мога да забравя лицата ви. Попита ли някой, никога не съм ви виждал. Ставали?

Емерсън отиде до работната маса и прерови чекмеджетата, където откри дълбока тавичка, от онези, които автомеханиците използват, за да събират моторното масло, което източват от двигателя.

— Има нещо, което трябва да знаеш — каза той. — Една от доставките, които си извършил, бе предназначена за сина ми.

— Надявам се, че хлапето ти е получило това, от което е имало нужда. Това е хубаво, нали? Трябва да задоволяваме търсенето. Ако проблемът е в цената, това не зависи от мен. Но аз съм готов да даря хонорара си. На него. На теб. На когото кажеш.

Емерсън потопи тавичката във варела и я извади пълна догоре.

— Смяташ, че цената е била прекалено висока, така ли?

— Нямам представа каква е била цената. Просто разсъждавам на глас.

— Ще ти кажа каква цена плати синът ми. — Емерсън пристъпи напред и изсипа съдържанието на тавичката около краката на мъжа. — Той плати с живота си.

— Не! Моля те! Престани! Синът ти е починал? Това е ужасно! Много съжалявам! Но аз нямам никаква вина!

— Мисля, че имаш. — Емерсън запали нова клечка кибрит. — И мисля, че е редно да платиш същата цена.

Ричър преброи трийсет и девет души пред затвора, без да включва в това число себе си и Хана.

Той знаеше причината, довела тук единайсет от тях. Джед Стармър бе дошъл, за да види как баща му излиза на свобода. Двамата телевизионни оператори и шестимата надзиратели бяха тук, защото получаваха заплата за това. Бруно Хикс, който се бе представил като основател и главен изпълнителен директор на „Минерва“, бе тук, защото се наслаждаваше на собствения си глас. Деймън Брокман, който също се представяше като основател на компанията, стоеше на сцената със самодоволно изражение. Ричър нямаше представа какво правят тук останалите двайсет и осем души. Той искрено не разбираше какъв морков или каква тояга биха оправдали подобна загуба на време.

Нещата се промениха рязко след десетина минути. Хикс тъкмо обясняваше надълго и нашироко причината за някакви проценти и цитираше разни философи, като ту размахваше ръце като водещ на аукцион, ту застиваше като глътнал бастун. Изведнъж млъкна. Иззад събралата се тълпа се появи стар пикап. В каросерията отзад се возеха шестима души. Шофьорът натисна клаксона и най-близките зрители му направиха път. За миг изглеждаше, сякаш пикапът ще се блъсне в бариерата. Ричър пристъпи към Джед Стармър, в случай че започне суматоха, но после пикапът спря. Шестимата скочиха на земята и вдигнаха плакати с лозунги, посветени на правосъдието и печалбите. Един носеше карикатура на Темида, чиито везни — отрупани с пачки долари — бяха наклонени в едната посока. Друг извади мегафон и започна да настоява затворът да прекрати дейността си. Това определено не се хареса на тълпата. Тя бързо се обърна срещу протестиращите. Започнала ги освирква. Да блъска и удря шестимата. Към мястото на инцидента се втурнаха надзиратели с извадени палки.

Хикс скочи от сцената с микрофон в ръка и закрачи към оградата.

— Спрете! — извика той. — Оставете хората да се изкажат!

Водачът на протестиращите взе микрофона. Той помълча секунда-две, след което занарежда тихо оплакване след оплакване, обвинение след обвинение.

Хикс кимаше с угрижено лице, след което си върна микрофона. Звукът изведнъж стана по-ясен и по-силен.

— Мои млади приятели — започна той, — радвам се, че дойдохте тук в този ден. Радвам се… — В този момент погледът на Хикс се спря върху Ричър и той изгуби ума и дума, заекна, запелтечи, но накрая се съвзе и извърна очи. — Радвам се, че сте толкова загрижени за такива благородни каузи като справедливост и човечност. Ако бяхте отишли да протестирате срещу някой друг затвор, може би щяхте да бъдете прави. Но тук спокойно мога да заявя, че грешите. „Минерва“ се грижи за здравето на онези, които обитават тези стени. „Минерва“ се грижи за тяхната сигурност. За тяхното образование. Стреми се да разкрие техния потенциал. И… — Хикс се обърна и тръгна обратно към сцената — ние се стремим да коригираме всяка несправедливост, на която се натъкнем. Не казвам това с лека ръка. Дами и господа, позволете ми да ви представя Антон Бегович.

От тентата, която покриваше входа на затвора, излезе мъж. Той бе облечен в черен костюм и вратовръзка, а косата му изглеждаше подстригана съвсем скоро. Мъжът спря за момент и примигна на яркото слънце. После Брокман, който до този момент не бе взел никакво участие в церемонията, скочи от сцената, хвана мъжа под ръка и го поведе към Хикс.

Мъжът взе микрофона и пристъпи напред.

— Благодаря на всички, които дойдохте днес тук. Благодаря на господин Хикс. Благодаря на господин Брокман. И най-вече благодаря на „Минерва“ и на всички нейни служители. Докато други положиха усилия да ме хвърлят зад решетките, те положиха усилия да изляза навън. Искрено съм им благодарен и се заклевам тук, пред всички вас, да се възползвам по най-добрия начин от всяка секунда свобода.

Мъжът махна на зрителите, след което Хикс и Брокман го изпратиха до беемвето, спряло от другата страна на сцената.

Джед се наведе и се опита да се промуши под бариерата.

Ричър го сграбчи, дръпна го назад и обви ръка около гърдите му.

Джед се замята и захленчи.

— Пусни ме! Трябва да отида при баща ми. Той съвсем не е объркан и напрегнат. Вие грешите.

— Не мога да те пусна, Джед — отвърна Ричър, — защото това не е твоят баща.

Ричър напусна прикритието на дърветата и се приближи към къщата от югоизток. Той се насочи към задния ъгъл, прескочи парапета на верандата и обви лявата си ръка около колоната, която поддържаше балкона. После използва дясната си ръка, за да свали одеялото, което бе метнал около врата си. Той хвана единия край и залюля другия. Веднъж, два пъти… Миг преди третото залюляване да достигне максималната си амплитуда, Ричър метна одеялото към балкона и отстъпи крачка назад досущ като звероукротител с огромен камшик в ръка. Свободният край на одеялото падна от другата страна. Ричър го хвана с лявата си ръка, после събра двата края. Той опря подметките на обувките си върху колоната, придвижи нагоре лявата си ръка и се набра. После стъпи вертикално с десния си крак. Придвижи дясната си ръка. Стъпи с левия крак. Това продължи, докато Ричър не стигна балкона. Той се прехвърли през парапета и се претърколи.

А после се изправи и се ослуша. Не чу нищо.

По цялата фасада на къщата от тази страна минаваше редица от френски врати, които излизаха на балкона. Вратите бяха четири. Може би от четири спални. Всичките бяха затворени, а белите завеси вътре бяха спуснати плътно. Може би с цел осигуряване на повече дискретност. А може би като средство за борба с горещините.

Ричър тръгна към задната част на къщата. Дъските на балкона бяха солидни. Краката му не издаваха никакъв шум. Той погледна надолу към двора. Видя равна морава приблизително петнайсет на петнайсет метра, заобиколена от дървета. Хикс явно се бе приготвил за парти, тъй като вляво имаше бар, отрупан със сребърни кофички за лед, маси с подноси, пълни с пластмасови чаши, и две огромни кофи за боклук, които наподобяваха старогръцки урни. В центъра на моравата бе монтиран дансинг. Вдясно от него имаше малка сцена с барабани, микрофон на статив и светлини върху метална конструкция, която опасваше цялата й периферия.

Ричър продължи по балкона, докато най-сетне не откри това, което търсеше. Прозорче с матирано стъкло. Баня. Ричър извади дебитната си карта и я пъхна в процепа между прозореца и рамката. Той я размърда леко и успя да отвори прозореца, след което повдигна горната му секция и надзърна вътре. Видя вана. Мивка. Тоалетна. Но не и хора. Ричър отвори прозореца докрай и влезе вътре. Отиде до вратата, открехна я внимателно и не видя никого. Ричър продължи до площадката на стълбите. Тя бе широка, имаше формата на буквата И, и парапет с богата украса, който много наподобяваше този на балкона отвън. Фоайето бе точно под него. От партера долитаха гласове. Трима мъже. Те звучаха познато. И гневно.

Ричър се промъкна тихо по стълбите. Движеше се плътно покрай стената, където вероятността някое стъпало да проскърца бе най-малка. Той стигна фоайето и продължи към първата врата вдясно. Мъжете зад нея вече крещяха. Ричър позна гласовете, тъй като ги бе чул на церемонията пред затвора.

— Вината е изцяло твоя — извика Брокман. — Ако не бе изпаднал в паника и не се бе скрил като уплашено момченце, щяхме…

— Пак преувеличаваш до небесата. — Гласът принадлежеше на мъжа, който бе излязъл от онази тента и се бе престорил на Бегович. — Да, уплаших се. Не съм глупав. Но продължих да работя. Поднових контактите. Доставките продължават от този следобед. Получих по-добри цени от двама клиенти. Търсенето не намалява. А ние разполагаме с всичко необходимо да продължим с доставките. Единственият въпрос е колко пари искаме да спечелим.

— Но Ричър те видя.

— И?

— Видял е и онази снимка. Знае, че не си Бегович.

— Не сте унищожили снимката, така ли?

— Не успяхме.

— А подменихте ли пръстовите отпечатъци?

— Да.

— В архива по делото няма ДНК проба на Бегович. Следователно никой не може да докаже, че аз не съм Бегович. Трябваше да го обсъдите с мен още в началото. Щях да ви кажа. Няма никаква опасност. Особено след като Бегович ще бъде заключен в карцера до час. А утре ще бъде разфасован на части. Ричър не може да направи нищо, за да го предотврати.

Ричър отвори вратата и влезе. Той се озова в кухня, която явно е била реновирана неотдавна. Плотовете бяха от мрамор, а шкафовете — от бяла дървесина и полирана стомана.

Край барплота бяха насядали трима мъже на високи столчета. Тримата се обърнаха едновременно.

Брокман се изправи.

— Ричър? Какво правиш тук, по дяволите?

Ричър преодоля разстоянието между тях с две крачки и удари Брокман в лицето. Домакинът залитна назад, удари се в плота и се свлече на земята между двамата си приятели. Ричър се обърна към непознатия, който се представяше за Бегович.

— Как е истинското ти име?

Мъжът слезе от стола и се озъби:

— Майната ти!

— Колко оригинално! Сигурно си отнесъл доста бой в училище!

Ричър го удари в стомаха. Мъжът се сви надве, а Ричър заби лакът в тила му. Краката на противника му се подгънаха и той се стовари по лице на пода.

Ричър се обърна към Хикс, който държеше телефон в ръка. Той не помръдна от стола си и заяви:

— Не ме гледай! Нищо няма да ти кажа!

Хикс натисна клавиатурата на телефона три пъти. Ричър го грабна от ръката му. На дисплея бяха изписани три цифри: 911. Но Хикс не бе успял да позвъни. Ричър хвърли телефона на пода и го смаза с пета, след което заобиколи барплота и се насочи към чекмеджетата. Започна да ги отваря едно по едно, докато най-сетне не откри това, което търсеше. И извади малък нож. Острието му бе дълго седем-осем сантиметра. Ножът обаче бе много остър. Той бе предназначен за фина работа. Белене. Кълцане. Ричър го вдигна, за да може Хикс да го разгледа добре, и каза:

— Наблюдавах те на сцената тази сутрин. Имаше вид на човек, който се забавлява. Обича вниманието. Камерите. Отговори ми на следния въпрос: ще останеш ли все така фотогеничен, ако отрежа носа ти и те накарам да го изядеш?

Ричър остана в голямата бяла къща по-малко от десет минути. Когато излезе, той държеше в ръка служебен пропуск за затвора и ключ от автомобил. Отиде до беемвето на Хикс и отвори шофьорската врата. После се наведе и натисна един бутон, разположен на тавана, точно до огледалото за обратно виждане. Двете крила на портала започнаха да се отварят навътре към алеята за автомобили. Ричър извика Морис, който вече можеше да излезе от скривалището си сред дърветата. После отиде до края на алеята и извика Хана. Тя трябваше да свали възглавницата от стената, да отвърже одеялото от задната броня и да докара фолксвагена пред къщата.

Хана паркира пред стълбите, които водеха към входната врата. Джед се бе преместил на седалката до нея. Морис пристъпяше нервно до задната врата на фолксвагена.

— Добре — започна Ричър, — ето какво е положението. Джед, баща ти е жив. Ще се опитам да го опазя, но няма да те лъжа. Баща ти е загазил здравата, а не разполага с много време. Затова не мога да ти обещая нищо. Хана, трябва да заведеш Джед в „Ривърсайд Лодж“. Вземи му стая. Използвай името Джей Пи Слу. Плати в брой. Свържи се с Хеъруд. Кажи му да извика федералните. И да започне от тук, от тази къща. Ако не пристигна в хотела до два часа, напуснете града и не се връщайте. Морис беше прав, но само донякъде. Нещо наистина убива затворниците в „Минерва“. Но не са наркотиците.

Ричър взе възглавницата и се върна при беемвето. Той вече бе разгадал кои копчета да натисне и как да регулира седалката, за да се намести зад волана. Хана седна до него и заяви:

— Отново се опитваш да ме зарежеш. Лош навик.

— Не те зарязвам — отвърна Ричър. — Този път не можеш да дойдеш с мен. Трябва да се справя сам. А ти трябва да се погрижиш за Джед. Ако нещо се обърка, ако не спася баща му, той ще има нужда от помощта ти.

— Баща му наистина ли е жив?

— Така смятам.

— Къде е?

— В затвора.

— Кой се представя за него?

— Някакъв тип на име Карпентър. Но не съм убеден, че това е истинската му самоличност. Той е посредникът между „Минерва“ и хората, на които доставят стоката си. Карпентър измамил някакъв клиент в Парагвай преди десет години. Очаквал той да умре в затвора, но не се получило. Човекът се върнал в Щатите и сега търси разплата. Шефовете на „Минерва“ не могат да се отърват от него, защото имат нужда от контактите му. А Карпентър има нужда от нова самоличност. Възползвали са се от освобождаването на Бегович, за да го заменят с Карпентър, който пък се уплашил и се скрил в затвора. Останал там чак до днешната церемония. Дани Пийл забелязал несъответствието в счетоводните документи. Започнал да рови и навързал нещата. Казал на Анджела, а тя казала на Сам. Знаеш останалото.

— Къде са онези мръсници от „Минерва“ сега? Хикс, Брокман и Карпентър.

— В къщата. В кухнята.

— Не можем да ги оставим без надзор.

— Никъде няма да ходят.

— Сами, да. Но ако някой от хората им дойде да ги потърси?

— Затова Хеъруд трябва да се свърже с ФБР.

— Ами ако те се спасят, преди да се появят федералните?

— Трябва да поемем този риск. Не мога да остана и да ги охранявам. Трябва да се добера до Бегович.

— Аз ще ги наблюдавам. Няма да се скрия някъде и да оставя вратата им за бягство широко отворена. Те убиха Сам. Няма да мръдна от тук, докато ченгетата не ги арестуват. Това е мое решение. Готова съм да поема рисковете. Освен това съм въоръжена, не се страхувам да използвам зиг-зауера си. Снощи се убеди в това.

Ричър не отговори.

Хана продължи:

— А младежът, който се мотае наоколо? Той революционер ли е? Или просто не знае как да се облича?

— Това е Морис. Той е журналист и изглежда безвреден.

— В такъв случай може да се погрижи за Джед.

— Предполагам.

— Джед беше прав. Ще убият баща му. А аз не виждам как можеш да ги спреш.

— Имам една идея.

— Бегович се намира в затворническа килия. Не можеш да влезеш и да го измъкнеш. Нали го знаеш? Сам проучваше различни опити за бягство. Хората планират такива неща с месеци. Наблюдават. Търсят пропуски в работата на надзирателите. Повредено оборудване. Строителни грешки. Уязвими служители, които току-що са се развели, прекаляват с алкохола, вземат наркотици, играят хазарт или са затънали в дългове. Трябва и късмет. Въпреки това деветдесет и девет процента от всички опити за бягство се провалят.

— Моите шансове са много по-високи.

— Наистина ли? Защо смяташ така?

— Харолд не носеше брачна халка. Освен това видях четири триъгълника от трева.

Наблюдателните кули може и да не се използваха, но си оставаха свързани с коридорите от телена мрежа, които прекосяваха територията на затвора. Ричър слезе по стълбата и тръгна към сградата, в която бе разположен контролният център. Той знаеше къде точно се намира центърът, тъй като бе накарал Хикс да му нарисува диаграма.

Ричър премина през пет врати. Всичките имаха електронни ключалки, но служебната карта на Хикс ги отвори без проблем. Последна бе вратата на самия контролен център. Всички врати оттук нататък се отваряха единствено дистанционно. Именно това бе причината Ричър да дойде тук.

Когато влезе в контролния център, той завари двама дежурни. И двамата бяха мъже. И двамата наближаваха шейсетте. И двамата бяха достатъчно опитни, за да вземат оптимални решения в стресови ситуации. Поне на теория. Тази хипотеза се основаваше по-скоро на вероятността някой вътре да вдигне бунт или да се опита да избяга, а не да проникне отвън. Особено когато става въпрос за един човек… нищо че въпросният човек е в състояние да нанесе същите щети, колкото среден по размери затворнически бунт. Ричър нареди на дежурните какво да правят и те се подчиниха без възражение. Дори не гъкнаха, когато той ги заключи в склада и счупи ключа в патрона на ключалката.

Ричър огледа монитора на контролното табло. Управлението изглеждаше елементарно, а символите — лесни за интерпретиране. Всички иконки, които обозначаваха вратите между контролния център и Блок S1, светеха в зелено. Останалите врати бяха червени. Нищо друго не интересуваше Ричър, затова той извади чука от калъфката и натроши пулта за управление. А после счупи всички монитори. Невъзможно бе да изключи всички камери по маршрута си. Или най-малкото, не беше лесно. Нито бързо. Но нямаше смисъл да предоставя на други надзиратели възможността да ги използват.

За да стигне до килията на Бегович, Ричър трябваше да мине през още пет врати. Първите две бяха разположени в коридор от телена мрежа. Тук проникналият отвън се виждаше като на длан в сърцето на вражеската територия. Врагът бе далеч по-многоброен и разполагаше с несравнима огнева мощ. Не се ли отвореше някоя врата, Ричър щеше да загази здравата. А можеше да попадне в капана на някаква защита срещу проникване на външни лица. Или пък в затвора можеше да има резервен контролен пулт. Ричър бе наясно, че съществува голям риск да не се измъкне жив от тук.

Затова пристъпи бавно към първата врата. Спокойно. И протегна ръка. Побутна. Вратата се отвори. Втората също. Третата водеше към покрит коридор. Към по-тясно пространство. Напълно затворено. В него Ричър можеше да са озове като мишка в капан. Третата врата се отвори. Също и четвъртата, която водеше към сектора с единичните килии и карцера. Ричър се намираше в центъра на своеобразен кръст, разположен на партера. Над него бяха трите стаи на командния център на този блок. По средата на всяка стена имаше врата, която водеше към някое от крилата с килии. Ричър трябваше да попадне в западното крило.

Той лесно откри вратата. Петата. Побутна я и тя се отвори.

Ричър спря и огледа вратата на всяка килия. Те бяха общо шестнайсет. Петнайсет от тях стояха винаги отключени, тъй като официално това крило не се използваше. Освен за специални случаи. Хикс се бе заклел, че Бегович е единственият затворник тук. Но ако тук например бяха затворени двама социопати, Хикс спокойно би могъл да реши, че тази лъжа ще му се размине.

Ричър се ослуша. Долови шум от стъпки. Двама души. В първата килия вдясно, XVI. Хикс я бе описал като зона за подготовка за транспортиране. Вратата бе открехната сантиметър или два. Ричър я отвори докрай. Видя вътре операционна маса. Метална количка, отрупана с хирургични инструменти. Шкафче, пълно с медикаменти. Две стойки за интравенозно вливане. Монитор за следене на сърдечната дейност. Голяма метална кутия, захранвана от дванайсет волтов акумулатор, който приличаше на автомобилен. Тя захранваше системата, която контролираше вътрешната температура. Защото голямата метална кутия бе всъщност футуристичен ковчег за транспортиране на тела. Дефибрилатор, окачен на стената. И двама души в лекарски престилки.

Единият от тях грабна скалпел от количката и се хвърли към Ричър. Право напред. Острието бе насочено към корема на новодошлия. Но в замаха нямаше сила. Нямаше злоба. Този човек определено не разбираше от бой с ножове. Ричър блокира ръката му, продължи движението, набра инерция и удари нападателя точно под ухото. Силата на удара запрати противника му през операционната маса. Човекът се свлече на земята в тясното пространство между масата и стената.

Ричър се обърна към другия мъж в стаята, който стоеше с вдигнати ръце.

— Не ме удряйте! — прошепна той. — Няма да ви създавам проблеми. Ще направя каквото кажете.

— Бегович ли се каните да подготвите?

— Предполагам. Не ни казват имена.

— И ще го накълцате на парчета, така ли?

— Господи, не! Купувачът не желае това. Изпращаме телата цели.

— Кой е купувачът?

— Нямам представа.

Ричър направи крачка напред.

— Не знам! Заклевам се! Аз съм само дребна риба. Но се носят слухове, че този отива при най-големия ни клиент, който работи на кораб. Край брега на Джърси. В международни води, където няма закони и регулации.

— С други думи, онези изроди на кораба ще разфасоват тялото. И какво ще направят? Ще съхраняват органите, докато им потрябват?

— В крайна сметка човек остава жив, ако от него се отстранят органи, които не са жизненоважни. Нали разбирате? Роговици. Един бъбрек. Кожа. Някои кости. Големите стави. Кръв. Кръвта се възстановява, затова клиентът има сметка да поддържа донора жив колкото е възможно по-дълго.

— Колко струва всичко това?

— Клиентите използват всичко. Осемстотин хиляди долара може би.

— Ти изпращаш хора на това място, така ли? И тези хора са живи, когато излязат от тук?

— Това ми е работата. Правя каквото ми кажат.

Ричър усети в стомаха му да се надига жлъч, затова пристъпи напред, удари мъжа в лицето и излезе в коридора.

Килии W2, W4 и W6 бяха празни. А също и W3. Единствено W5 показваше някакви следи от скорошно използване. В нея имаше обикновено двойно легло и телевизор, поставен върху шкафче. Килията миришеше на пица и китайска храна. Вероятно Карпентър се бе крил именно тук, докато бе очаквал да заеме мястото на Бегович след тазсутрешната церемония. W7 бе празна. Бегович бе затворен в W8. Когато Ричър отвори вратата, той лежеше на леглото абсолютно неподвижен. В първия момент Ричър реши, че е мъртъв. Че цялото му начинание се е оказало всъщност капан. Но после Бегович мигна.

— Антон? Казвам се Ричър. Дойдох да ти помогна. Да те измъкна. Трябва да тръгваме — каза тихо Ричър. — Можеш ли да се изправиш?

Бегович не помръдна. Не издаде и звук.

Не е мъртъв, помисли си Ричър. Изпаднал е в кататония. Което бе напълно разбираемо. Човекът бе осъден несправедливо. Бе прекарал години в затвора. Бе получил уверения, че ще излезе на свобода. А после бе заключен в изолатор. Ричър се изпълни със съчувствие към него. Но времето им изтичаше.

— Бегович! — каза той. — Стани! Лицето към стената! Ходом, марш!

Бегович се изправи и тръгна към вратата. Ричър огледа килията за предмети със сантиментална стойност, но не откри такива и побутна Бегович към коридора. А после към вратата в центъра на блока. Двамата бяха изминали половината път до там, когато осветлението изгасна. Настъпи пълен мрак, който продължи шест секунди. Ричър чу два източника на силен метален трясък. Един отпред и един отзад. Бегович задиша шумно. Бързо. Плитко. А после осветлението се включи отново, но доста по-слабо от преди.

— Какво става? — попита тихо Бегович.

— Централното захранване е прекъснато — обясни Ричър. — Преминаха на генератори.

— Добре — отвърна Бегович и продължи напред.

Не е добре, помисли си Ричър. Никак не е добре. Но не каза нищо, преди да стигнат до вратата. Нямаше смисъл да вдига тревога. Можеше да греши. Но се оказа прав. Страховете му се сбъднаха.

Вратата бе заключена.

Емерсън и Грейбър лесно откриха търсеното място в покрайнините на Уинсън. Грейбър шофираше черния микробус, който трябваше да се появи на срещата. Емерсън караше белия. Щом забелязаха изоставената фабрика, те продължиха още триста-четиристотин метра, но после отбиха от пътя, за да обсъдят следващия си ход.

Бяха пристигнали навреме. Мястото бе изолирано. На пръв поглед не криеше изненади. Единственият проблем, с който можеха да се сблъскат, бе как да проникнат в него. Определено не изглеждаше най-охраняваното място, на което бяха стъпвали. Емерсън и Грейбър бяха свикнали да работят в изоставени сгради. Тук обаче щяха да се срещнат с поне един човек. Може би с повече. А трябваше да вземат оборудването със себе си. Най-вече онзи варел. Което означаваше, че трябва да отворят портала. И то тихо.

Най-добрият сценарий предполагаше, че човекът, когото възнамеряваха да изненадат, вече е пристигнал тук. В такъв случай щяха да оставят хлороформа да си свърши работата, след което можеха да вдигат колкото си искат шум край портала. Можеха дори да го взривят с динамит, ако поискаха.

Емерсън и Грейбър прекараха следващите две минути в обсъждане на различни варианти, след което съставиха план. Съвсем прост план, но Емерсън най-много обичаше именно такива. Щяха да оставях двата микробуса на мястото, на което бяха спрели в момента. От белия щяха да вземат алуминиевата стълба, парче брезент и въже. Щяха да се покатерят по стената. Да проверят всички сгради зад оградата. Да вземат хлороформ. И да се надяват късметът да им се усмихне.

— Какво става? — попита отново Бегович.

Ричър знаеше, но не искаше да навлиза в подробности. Той си спомни какво му бе казал преди години един сержант в „Левънуърт“, докато очакваше да ескортира някакъв затворник. Сержантът му бе обяснил, че вратите на затворите по принцип не стоят отключени с възможността да бъдат заключени при необходимост. Точно обратно. Естественото им състояние е да стоят заключени и да могат да бъдат отключени при необходимост. Механизмът им залага на принципите на действие на два магнита. Един постоянен магнити един електромагнит. Постоянният магнит е вграден в стената. Той задвижва стоманените шипове по канала във вратата и отвора в рамката. Така вратата се заключва. Ако електромагнитът получи ток, той се активира и тъй като е по-силен от постоянния магнит, издърпва стоманените шипове в обратната посока и отключва вратата.

Системата има две предимства. Вратите лесно се заключват или отключват дистанционно. Въпрос единствено на пропускане или непропускане на ток към електромагнита. Ако поради някаква причина електрозахранването бъде прекъснато, вратите автоматично се заключват.

Някой се бе досетил, че Ричър е успял да отвори всички врати по пътя си. Надзирателите не можеха да ги заключат по обичайния начин, тъй като Ричър бе смазал с чук контролното табло. Затова те бяха изключили тока. Резервните електрически мрежи не бяха свързани с ключалките и това не бе случайно. Ричър можеше само да се възхити на простотата на това решение. Което не означаваше, че не осъзнава колко сериозно е загазил. Той бе уловен в капан на място, което бе проектирано така, че да не позволи на никого да избяга. Единственото му спасение бе свързано с пропускането на ток през електромагнита във вратата. А това определено бе невъзможно да се случи от мястото, на което Ричър се намираше в момента.

Освен ако…

Специалистите, проектирали затвора, не бяха предвидили, че някоя килия може да е пълна с медицинско оборудване. Ричър си припомни набързо какво бе видял в W1. И реши, че може би има шанс, ако знанията му по физика от гимназията не го подведат. Той завъртя Бегович в обратната посока и му нареди да го следва.

Ричър грабна руло тоалетна хартия от странната комбинация между стоманена тоалетна, мивка и огледало, монтирана в единия ъгъл на килията, и го подхвърли на Бегович с думите:

— Махни цялата хартия. Трябва ми само картонената тръбичка отдолу. Ясно ли е?

— Разбира се.

Бегович хвана рулото, пъхна показалец в тръбичката и започна да развива.

— Изчакай ме тук! Ей сега се връщам!

Ричър влетя в килия WЗ, извади чука от калъфката и използва по-острия му връх, който бе извит и раздвоен, предназначен за вадене на пирони, за да откърти металната разпределителна кутия, от която излизаха кабелите за осветлението на тавана. Той отскубна жиците и повтори операцията в килии W5 и W7. Накрая се върна в W1 и откри, че Бегович вече е развил рулото тоалетна хартия. Ричър взе ножа от калъфката и разряза изолацията в края на първия кабел, който бе отскубнал. Притисна парченцата пластмаса с единия палец и показалец, а снопчето медна тел — с другия си палец и показалец. Ричър ги задърпа в противоположна посока и лъскавата медна тел се измъкна от изолацията като змия, която сменя кожата си. Той повтори процеса с останалите кабели, в резултат на което вече разполагаше с три двуметрови парчета медна жица, които съедини, омота краищата им и ги затегна със зъби.

— Добре — каза Ричър. — Дръж сега картонената тръбичка. Дръж я здраво. Не позволявай да се върти.

Той започна да навива медния проводник около картона, нагоре-надолу, напред-назад и накрая получи стегната дебела намотка, от двата края на която висяха по десетина сантиметра жица. Той откачи дефибрилатора от стената и с помощта на изолирбанд свърза краищата на намотката с двата електрода. Когато приключи, Ричър тръгна по коридора и спря пред вратата. Тогава натисна онова копче на дефибрилатора, върху което пишеше „Зареждане“. Изчака светлината да се промени от червена на зелена. Завъртя потенциометъра на максимална стойност. Хвана изолираните дръжки. И поднесе намотката към рамката на вратата от противоположната страна на пантите, приблизително на половината й височина.

Ричър се обърна към Бегович и каза:

— Добре. Когато си готов, натисни червения бутон.

— Готов съм — отвърна Бегович, протегна костелив пръст и натисна кръглото копче.

Резултатът бе ослепителна светкавица като при гръмотевична буря. Последвана от тихо жужене като от претоварен бушон. Мирис на овъглен картон и горяща боя. И тихо трополене, когато намотката падна на пода с разтопени краища на медната жица.

— Добре, да се надяваме, че сме получили магнит — каза Ричър, отиде до W1 и се върна с дванайсет волтовия акумулатор, който взе от кутията с размери на ковчег. — Има само един начин да разберем.

Върху стената бе монтирана метална тръба, която излизаше от другия край на рамката на вратата, онзи с пантите. Ричър използва чука, за да я откърти от стената. Той издърпа кабел с дължина около метър, сряза го с ножа си и обели изолацията. Раздели края на кабела на две части, докато те станат достатъчно дълги, за да стигнат полюсите на акумулатора. Свърза първо положителния, после отрицателния. И се ослуша. Ричър си представи как чува стоманените шипове на заключващия механизъм да се подчиняват на електромагнитната сила и да се плъзгат бавно в каналите си във вътрешността на вратата. Той задържа жиците на място в продължение на двайсет секунди. Трийсет. Накрая ги пусна и се изправи.

Ричър грабна калъфката от възглавница и се обърна към Бегович:

— Готово! Получи се… или не се получи.

Беше се получило. Ричър бутна вратата. Тя се отвори. И той се озова лице в лице с трима души. Двама надзиратели с автомати АR-15 в ръце. И мъж с неестествено бледо лице и със скъп костюм.

Ричър сграбчи ложата на автомата на по-близкия надзирател и го блъсна рязко нагоре към тавана. А после срита втория надзирател в слабините. Заби чело в лицето на първия. И изрита втория в главата, преди да е изпълзял достатъчно далече.

Бегович хукна към вратата в края на коридора. Тя бе заключена.

Мъжът с костюма не помръдна.

— Ти сигурно си Ричър — каза той. — Доста зрелищна поява.

Ричър взе автоматите и ги преметна през рамо.

— А ти кой си?

Мъжът не отговори.

— Казва се Ривърдейл — обади се Бегович. — Главният надзирател. Голям мръсник.

— Ривърдейл? — отвърна Ричър. — Окей. Време е да направиш нещо добро. Отвори онези врати.

Ривърдейл не каза нищо в продължение на няколко секунди, след което кимна:

— Няма проблем. Мога да го направя. Но преди това ти ще трябва да направиш нещо за мен.

Ричър не отговори.

Ривърдейл посочи Бегович.

— Убий го! Пръсни му мозъка! И ще си тръгнеш спокойно оттук.

Ричър поклати глава.

— Разбирам защо не искаш той да излезе на свобода, но това не ме устройва.

— Трябва да избереш между доброто за един човек и доброто за много хора. Застреляш ли го, ще разполагаме с един труп. Не го ли застреляш, не мога да ти позволя да си тръгнеш с него. Това е сигурно. Вратите ще останат заключени, докато не пристигнат още хора.

— Нима разполагаш с още хора?

— Предостатъчно. Те ще убият и двама ви. Ти вероятно ще успееш да ме убиеш, преди да ти изтече кръвта. Което означава три трупа. Три трупа срещу един. Това е три пъти по-лошо. Въпрос на елементарна етика. Ето защо искам от теб да постъпиш правилно. По дяволите, предполагам, че дори Бегович вижда логиката!

— Майната й на логиката! — обади се Бегович.

— Не ме интересува има ли логика, няма ли логика. Не ме устройва — заяви Ричър.

— Добре, ще подсладя сделката. Убий го! Двамата с теб си тръгваме заедно. И аз ще ти дам един милион долара в брой. Чух, че си зле с парите. Ето го твоя шанс да заживееш като принц.

— Имам всичко, което ми трябва. Всичко, което искам. Значи живея по-добре от всеки принц.

— Огледай се, Ричър. Огледай това място. Наистина ли искаш да умреш тук? Днес?

— Всеки ще умре някой ден. Някъде.

— Но тук? Сега?

— Не виждам как ще стане. Освен ако някой заблуден метеорит не се стовари върху главите ни.

— И какво предлагаш?

— Отвори вратите. Пусни ни да си тръгнем.

— Говори сериозно.

— Отвори вратите. Гръмни се в главата.

Ривърдейл замълча за момент, след което попита:

— Женен ли си, Ричър?

— Не.

— А бил ли си някога?

— Не.

— Имаш ли приятелка?

— Не.

— Добре. Като се има предвид, че нямаш нито дом, нито пукната пара в джоба, предполагам, че не се забавляваш достатъчно. Имам една идея. Тя може да наклони везните. — Ривърдейл извади мобилния си телефон и набра някакъв номер. Когато се свърза, заяви: — Ричър е неутрализиран. Трябва да се върна в кабинета. Включете захранването и отключете всички врати между това място и Блок S1.

В продължение на двайсет секунди не се случи абсолютно нищо. А после от всички посоки долетяха металически изщраквания, вратите се отвориха и лампите грейнаха.

Ривърдейл тръгна към изхода.

— Последвайте ме — каза той.

Ричър и Бегович тръгнаха след него по коридора. Или влязоха в капана за мишки, както Ричър го бе нарекъл наум. Той очакваше всеки момент от вратата зад гърба му да изскочат надзиратели и да се втурнат към тях. Или Ривърдейл да се хвърли на пода, следвайки някакъв предварително уговорен сигнал, и отпред да долетят куршуми. Но Ричър и Бегович изминаха половината разстояние. Две трети. Завиха наляво в края на коридора и стигнаха съседната сграда. Ривърдейл отбеляза, докато изкачваше бетонното стълбище:

— Това е оригиналната административна сграда. Всички останали се преместиха в новата модерна сграда на Хикс. Но не и аз.

Стълбището водеше към тъмен и мръсен коридор, който миришеше на яхния със зеле и запушени канали. От едната страна имаше прозорци, които гледаха към два от дворовете за разходка. От другата страна имаше шест врати. В далечния край се виждаше метален стълб, закрепен за стената. Ричър предположи, че той служи за приковаване на хора с белезници, макар мястото да изглеждаше нелогично.

Ривърдейл поведе Ричър и Бегович към края на коридора и влезе в последния офис. Подът бе бетонен. На тавана имаше флуоресцентни лампи с телена предпазна мрежа. Стените бяха покрити със снимки на мотоциклети. До далечната стена бе долепен диван, тапициран със златист велур. В средата на стаята бе разположено метално бюро. Ривърдейл отиде до него и отключи най-горното чекмедже. Извади от там таблет, включи го, отвори файл с фотографии и го подаде на Ричър.

— Разгледай ги — каза той.

Ричър прегледа набързо снимките. Всичките бяха на жени. Най-младата бе тийнейджърка, най-възрастната май бе прехвърлила шейсетте. Всички бяха голи. И всички снимки бяха направени в тази стая.

— Не бързай — обади се Ривърдейл. — Избери си която ти харесва най-много. Мога да ти я осигуря до час. А ти можеш да правиш с нея каквото си пожелаеш. Колкото време си пожелаеш.

— А ти какво получаваш? — попита Ричър.

— Аз получавам Бегович.

— И после?

— Можеш да си тръгнеш. Свободен като птичка.

— Как?

— Предполагам, по същия начин, по който си дошъл… какъвто и да е той.

— Много добре знаеш как влязох. Разбра го по начина, по който отворих вратите. За луд ли ме смяташ? Няма да се върна по същия път.

— Добре. Ако ти гарантирам безопасно измъкване, ще сключим ли сделка?

— По какъв начин?

Ривърдейл разхлаби вратовръзката си, разкопча най-горното копче на ризата и извади изпод нея ключ, окачен на верижка.

— Той отваря една врата. Много специална врата. Никой не знае за нея освен мен.

— Къде се намира тя?

— В далечния край на склада. Излизаш от другата страна на оградата. Продължаваш по пътека, която следва реката. Спускаш се до една от старите пещери. Мястото е използвано още по времето на французите от пирати, контрабандисти. Никой не знае за него освен мен.

— Глупости!

— Вярно е. Бях тук, когато още строяха затвора. Добавих някои собствени щрихи. Имах чувството, че може да ми се наложи да ги използвам някой ден. Когато се наложи някой да си тръгне бързо. Предполагах, че това ще бъда аз, но…

Ричър кимна.

— Още един въпрос, преди да си стиснем ръцете. Кога ще дойдат да вземат Бегович?

— Защо?

— Много съм любознателен.

Ривърдейл сви рамене.

— След около двайсет и пет минути.

Ричър протегна дясната си ръка. Ривърдейл пристъпи напред, за да я поеме. В този миг Ричър замахна с лявата и заби ръба на таблета в гърлото на главния надзирател. Ударът смаза ларинкса му. Ривърдейл залитна назад и се просна на дивана. Той не можеше да си поеме дъх. Не можеше да извика. Ривърдейл впи пръсти във врата си. От очите му потекоха сълзи. Ричър запрати таблета на земята, който се пръсна на парчета. После отиде до бюрото и започна да рови в отвореното чекмедже. Намери трийсетсантиметрова линия, върна се при Ривърдейл и го хвана за раменете. Обърна го по гръб.

Притисна го с коляно към дивана. Плъзна линията между врата на надзирателя и стоманената верижка, от която висеше ключът. И започна да върти.

Верижката се впи в кожата на Ривърдейл. По дивана покапа кръв. Ричър отново завъртя линията. Верижката се впи по-дълбоко. По тапицерията закапа кръв по-бързо, отколкото тя можеше да я поеме. Ричър завъртя линията отново. И отново. И отново. Верижката проряза плътта на Ривърдейл. Смаза трахеята му. И накрая преряза каротидната му артерия. Плисна кръв, която опръска облегалката на дивана и стената. Ричър изви леко настрани главата на Ривърдейл, притисна врата му във възглавницата и го задържа така, докато сърцето му нямаше вече какво да изпомпва.

Ричър се изправи и погледна Бегович.

— Какво? Много противен тип. Изобщо не го харесах. Получи си заслуженото.

Бегович не отговори.

— Имаш ли нещо против случилото се? — попита Ричър.

— Нищо не се е случило — отвърна невъзмутимо Бегович. — Аз поне не съм видял.

Ричър кимна и тръгна към вратата.

— Хайде. Време е да напуснем това място.

Бегович не помръдна.

— Ами ключът? Тайният изход?

— Няма да го използваме.

— Защо?

— Той или не съществува, или е капан.

— Откъде знаеш?

— Следвам един универсален принцип. Ако нещо изглежда прекалено хубаво, за да е истина, то несъмнено е прекалено хубаво, за да е истина.

— Предполагам, че си прав — каза Бегович, направи една стъпка и спря. — Съжалявам, че не разбирах това преди шестнайсет години.

— Какво се случи преди шестнайсет години?

— Арестуваха ме. За първи път.

Ричър не каза нито дума.

— Срещнах едно момиче — продължи Бегович. — Исках да му купя пръстен, но нямах пари. Затова един човек ми даде заем. Сумата бе по-голяма от тази, която ми трябваше. Човекът беше приятел на покойния ми чичо.

— Става въпрос за фалшиви пари, нали?

— Точно така. Но не това беше проблемът. Не ме хванаха. Но онзи гад запази една банкнота с отпечатъците ми върху нея. Заяви, че ще ме натопи в полицията, ще каже, че съм пласирал фалшиви банкноти, ако не направя нещо за него. Беше лесно, затова си рекох: Защо не?

— Какво поиска да направиш?

— Да отида на определени места. В определен ден и час. Където разни хора да ме видят. Това беше.

— Използвал те е за изкупителна жертва. И когато е усетил, че полицията е по петите му, е решил да натопи теб.

— Да. А после загазих отново. В повечето случаи вината бе само моя. Но всичко започна с него.

— Съжалявам.

— Недей. Вината не е твоя. Кажи как ще се измъкнем, ако не бива да използваме ключа?

— Имам идея. Но първо трябва да отвлечем вниманието на охраната.

Ричър разби квадратното стъкло с лакът и натисна бутона зад него. Мигом се разнесе вой на сирени. Грейнаха червени светлини. Ричър отиде при Бегович, който стоеше до прозореца и наблюдаваше дворовете. От две от сградите започнаха да излизат затворници. Мъжете изглеждаха неуверени. Предпазливи. Човешкият поток постепенно набра скорост. Стана далеч по-шумен. Дворовете започнаха да се изпълват. Затворниците се блъскаха един в друг. По кулите се появиха надзиратели.

Един от тях носеше не само пушка, но и мегафон. Той започна да раздава нареждания. Но думите му бяха приглушени, неразбираеми. Каквото и да казваше, затворниците не му обръщаха внимание.

Ричър се обърна към Бегович:

— Защо от тази сграда не излиза никой?

— Не знам — вдигна рамене Бегович.

— Тя използва ли се изобщо?

— Така мисля. Или поне се използваше, преди да ме пратят в карцера. В стола срещах някои хора от там. Съмнявам се, че са я затворили. Защо да го правят? Къде ще настанят всички тях?

Ричър се замисли за разговора си с Морис, журналиста, когото бе срещнал пред дома на Хикс. За наркотиците. Теорията на Морис гласеше, че „Минерва“ произвежда наркотици. Ричър я бе отхвърлил, тъй като вече бе научил за търговията с човешки органи. Сега обаче той се замисли. Ами ако ситуацията не бе или-или… Ако онези от „Минерва“ бяха достатъчно алчни, за да се захванат и с двете?

— Интересуват ме затворниците от тази сграда — каза Ричър. — Спомняш ли си нещо по-особено за тях?

— Да, може да се каже. Те са доста затворени, общуват предимно помежду си. Не разговарят с останалите. И изглеждат в по-добри отношения с надзирателите.

Ричър тръгна по бетонното стълбище, след което продължи по лабиринта от коридори. Беше процес от типа проба — грешка. На три пъти двамата с Бегович стигнаха до врати, които не се отваряха. Противопожарната аларма бе създала по-широка зона на достъп между отделните блокове и дворове, но тя не обхващаше периферията на затвора. Освен това Ричър не бе в състояние да определи границите й. Двамата с Бегович бяха принудени да сноват напред-назад, понякога да се връщат, защото пътят им бе блокиран, понякога да заобикалят различни препятствия. Ричър очакваше едва ли не на всяка врата да се натъкнат на надзирател. На всеки завой. Но в това отношение малката му диверсия бе свършила своята работа. Вниманието на всички бе насочено към дворовете. Надзирателите не разполагаха с достатъчно време, за да оправят мониторите. След пет дълги минути, през които вървяха сякаш на зигзаг като двама пияници, Ричър и Бегович стигнаха входа на третата сграда.

Вратата зееше отворена. Нещо повече, тя бе подпряна с бетонно паве. Ричър влезе вътре. Разположението бе същото като в блока на Бегович. И тук имаше квадратно централно пространство с крила, построени перпендикулярно на всяка стена. Вратите към всички тях бяха отворени. До ушите на Ричър достигна невъобразима глъчка от гласове, стъпки и машини. Сякаш бе попаднал във фоайето на офис сграда или в работилница. Въздухът бе натежал от химикали и в него се усещаше лек мирис на дим.

Ричър започна със западното крило. То наподобяваше нещо средно между ателие и общежитие. Ричър видя шест легла, разположени на равни разстояния между зони, пълни със стативи и платна. По стените висяха картини. Имаше метални стелажи, отрупани с бурканчета боя, разредители и лакове, снопчета четки. На тавана бе монтирано допълнително осветление. Лампите имаха сини крушки, които създаваха илюзията, че помещението е окъпано в дневна светлина, макар то да нямаше прозорци. Тук работеха шестима души, облекли изцапани с боя престилки върху затворническите си униформи. Всичките бяха много заети. Единият работеше върху копие на Моне, двама — върху картини на Ван Гог, един на Мондриан и един на Пикасо. Последният пръскаше боя с резки движения на четката върху платна, наредени на пода. Никой от шестимата не обърна внимание на Ричър или Бегович.

Северното крило бе приютило четирима души, които работеха с документи. Двама на компютри, двама на ръка. Ричър надникна през рамото на един от онези, които работеха на ръка. Пред него лежаха два листа хартия. Еднакво големи. Единият, явно нечие завещание, бе изписан на ръка. В него се изброяваха имената на хора, които щяха да получат купища пари и бижута, скъпи колекции от автомобили и стари оръжия. Втората страница бе изписана до половината. Почеркът изглеждаше напълно идентичен. Тук се изброяваха същите предмети, но имената на хората, които щяха да ги наследят, бяха различни. Една жена, която отсъстваше от първия документ, се появяваше изневиделица във втория.

— Можеш ли да напишеш писмо, като имитираш чужд почерк? — попита Ричър.

— Разбира се — отвърна мъжът с химикалката. — Чий?

— А предсмъртна бележка?

— Разбира се. Те са много лесни. Хем са кратки, хем няма никакви технически термини. Но рядко ми се случва да ги пиша.

Източното крило бе заето от скулптори и бижутери. Трима от тях дялкаха мраморни блокове. Друг се бе изцапал с глина чак до лактите. Един заваряваше огромни стоманени тръби. Друг дълбаеше дървесен дънер, за да го превърне в дърворезба. Петима разтопяваха жълти и бели метали и добавяха камъни с всевъзможни цветове, за да направят пръстени, гривни, колиета. Стените бяха покрити с уголемени изображения на бижута на „Тифани“, „Картие“ и „Булгари“. Част от имитациите, с които бяха осеяни работните маси на бижутерите, по нищо не можеха да бъдат отличени от оригиналите.

Южното крило бе дом на шестима души с компютри. Те седяха на протрити офисни столове, вперили поглед в монитори, кацнали върху стари, очукани бюра. И шестимата тракаха усърдно по безжични клавиатури. Трима от тях приличаха на роботи, единствено очите и пръстите им издаваха някакви признаци на живот.

Други трима сякаш танцуваха по местата си като концертиращи пианисти или застаряващи рок музиканти.

Ричър потупа един от тях по рамото.

— Проблем ли е да хакнеш нечий имейл?

Човекът спря за миг и отвърна:

— Да. Огромен проблем. Но го правя по петдесет пъти на ден.

— Можеш ли да четеш чужди съобщения?

— Мога да ги чета, да ги променям, да ги изтривам, да ги копирам. Каквото пожелаеш.

Часовникът в главата на Ричър му подсказваше, че е време да напуснат затвора. Той дръпна Бегович за ръката и го поведе към изхода. Ричър бе убеден, че рано или късно ще се натъкнат на някой надзирател. И дори на повече от един, тъй като бе нормално да предположи, че всички надзиратели са мобилизирани, за да се справят със суматохата, предизвикана от противопожарната аларма. Но двамата с Бегович отново извадиха късмет и стигнаха незабелязано до S1.

Двамата надзиратели, които бяха придружавали Ривърдейл, още лежаха на пода. В безсъзнание. Ричър замъкна телата им през вратата, която бе отворил с помощта на дефибрилатора, и ги остави в килията с медицинското оборудване. Накрая ги изрита по веднъж в главата, да не би да се свестят прекалено скоро. После приложи същата процедура и на двамата медици, които бе оставил в същата килия. Извади пълнителя и остави единия автомат на операционната маса. Провери зиг-зауера и излезе навън.

Вече в коридора, Ричър свали автомата от рамото си и каза на Бегович:

— Сложи ръце зад гърба, сякаш си с белезници. Гледай в земята и прави каквото ти кажа.

Минута по-късно вратата на южното крило се отвори. От нея се появиха двама надзиратели с болнична количка

Единият я буташе, другият я дърпаше. Този, който вървеше отпред, възкликна:

— Какво става тук? Защо…

Мъжът млъкна изведнъж, вперил поглед в Ричър. Той явно не разбираше какво прави тук човек, когото не познава. Нещо повече, този непознат разполагаше с власт. Но не бе част от тяхната схема. Мъжът насочи вниманието си към Бегович. Не разбираше защо затворникът е на крака. Защо е в съзнание. Защо не е в онази кутия, готов за транспортиране. Мозъкът му се опита да обработи цялата тази информация за секунда или две. Опита се да подреди всички парченца от пъзела. Но накрая мъжът се отказа. Нямаше значение как изглежда цялостната картина. Важното бе, че нещо не е наред, и това бе очевидно. Затова мъжът пусна количката и посегна към джоба си.

Ричър нямаше представа дали надзирателят ще извади пистолет, или телефон, но нямаше намерение да изчака, за да разбере. Той пристъпи напред и свали автомата в движение, след което заби края на ложата му в носа на служителя, който се свлече върху носилката и се претърколи встрани. Накрая падна по лице на земята, без да помръдне повече. От главата му течеше кръв.

— Не мърдай! — извика Ричър и насочи автомата към мъжа, който бе бутал количката. — Можеш да ни покажеш как да излезем. А мога и да те отведа в някой двор. Там има поне сто души, които много ще ти се зарадват. Гарантирам ти го. Имаш пет секунди да вземеш решение.

Инстинктът за самосъхранение надделя. Ричър и Бегович последваха надзирателя към южното крило. Вратите на килиите бяха отворени, но отвътре не се чуваше никакъв шум. Единственият звук в коридора бе проскърцването натри чифта обувки върху бетонния под. В далечния край на коридора имаше врата. Тя бе стоманена, боядисана в сиво. Изглеждаше нова и лъскава. Мъжът, който вървеше пред Ричър и Бегович, поднесе служебната си карта към белия пластмасов квадрат, монтиран върху рамката. Ключалката изщрака и надзирателят бутна вратата. Тя водеше към нов коридор, но по-тесен от онези, по които бе дошъл Ричър. И бе от гофрирана ламарина вместо от телена мрежа. Въздухът бе горещ и застоял. Дължината на коридора бе трийсетина метра. Той правеше остър завой наляво, след което продължаваше още четиресет метра и завършваше с още една сива стоманена врата. От нея се влизаше в нещо като голяма барака с високи до тавана стелажи от двете страни. Те бяха отрупани с препарати за почистване, консумативи, затворнически униформи, консерви храна. По средата на помещението бе паркиран микробус, тъмносин и лъскав като онзи, който Ричър бе видял пред „Ривърсайд Лодж“. Микробусът бе влязъл на задна в помещението. От другата му страна, точно в центъра на срещуположната стена, имаше широка ролетна врата. Не се виждаха никакви хора. Ричър погледна през прозореца на шофьорската врата. Ключовете бяха в запалването.

— Как се отваря вратата на изхода? — попита Ричър.

— Има дистанционно, закачено за сенника. Щом натиснеш бутона, вратата се вдига. После приближаваш портала във вътрешната ограда. Той ще се отвори и затвори сам. Продължаваш към портала във външната ограда. Присветваш три пъти с фарове. Надзирателят в будката ще те пусне.

— Светваш с фарове? Наистина ли?

— Това е сигналът.

Ричър забеляза, че мъжът избягва погледа му. Затова отвори задната врата на микробуса и каза:

— Качвай се. Ще се возиш отзад с Бегович. Излезем ли навън, ще те пусна. Но първо ще потропам по преградата. Ако вратата се отвори и Бегович не чуе тропане, ще простреля капачката на едното ти коляно.

Мъжът поклати глава и отстъпи назад.

— Чакай! Не е нужно да присветваш с фарове. Не е нужно да правиш нищо. Просто приближаваш към външния портал. На служителя в будката му е наредено да пропуска този микробус по всяко време, без да го вписва в дневника, без да го претърсва. Не се притеснявай. Няма да останете затворени задълго.

Затворени задълго. Две думи, които прозвучаха ужасно на Ричър. Особено когато се отнасяха за него.

Ричър не накара надзирателя да седне отзад в микробуса. Защото не познаваше Бегович достатъчно добре. Не можеше да предвиди как ще реагира в стресова ситуация. Ако се засуетеше или изпаднеше в паника, опасността надзирателят да се опита да му вземе пистолета бе доста голяма. Или да вдигне шум. Или да подаде сигнал на служителя в будката. Бегович можеше да бъде ранен случайно. Или преднамерено. Затова Ричър избра друг подход. Той удари надзирателя, който изпадна в безсъзнание, бутна тялото на долния рафт на един стелаж и го скри зад купчина оранжеви гащеризони.

Двигателят на микробуса запали с първото завъртане на ключа. Вратата се отвори с първото натискане на дистанционното. Двете крила на портала във вътрешната ограда се отвориха в мига, в който микробусът приближи. И се затвориха секунда след като той премина. Нищо повече не случи обаче. Външната порта не помръдна. Тя остана напълно неподвижна. Сякаш бе заварена. Или сякаш бе най-обикновен участък от оградата. От оградата, по която течеше ток. Тя бе вляво от Ричър. И вдясно. А също и отзад, и отпред. Нямаше път напред. Нямаше път назад. Нямаше къде да отидат, дори да зарежат микробуса.

Външният портал не помръдна.

Ричър погледна към будката, но не успя да види какво става вътре. Стъклото бе огледално. Може би нямаше никого. Може би правилата в случай на пожар изискваха надзирателят да се включи в евакуацията на затвора. А може би пазачът бе на поста си и очакваше някакъв сигнал. Нещо, за което Ричър не подозираше. Нещо, което трябваше да определи дали да се вдигне тревога, или не. Подкрепленията ще дойдат отзад, предположи Ричър. Откъм онзи склад. Надзирателите ще бъдат тежковъоръжени. Той погледна в огледалото за обратно виждане. Ролетната врата бе затворена. Все още.

Външният портал не помръдна.

Кракът на Ричър бе върху спирачката. Той се поколеба дали да не го премести върху съседния педал, този на газта. Но нямаше смисъл да се опитва да избие портала, който бе прекалено масивен, проектиран да спре далеч по-тежко превозно средство. И то превозно средство, което приближава на скорост, а не потегля от място. Ричър не се съмняваше в това. Но той предположи, че може поне да го изкриви и част от метала на микробуса да влезе в контакт с мрежата или рамката. После Ричър можеше да отвори задната врата на микробуса. Товарният отсек бе оборудван със стелажи.

Ричър ги огледа, докато Бегович се настаняваше отзад. Той можеше да откърти един или два. Да ги използва, за да свърже задната част на микробуса с вътрешната ограда. И евентуално да причини късо съединение. Може би да прекъсне захранването достатъчно дълго, за да прескочи оградата. Стига да откриеше нещо, което да му помогне да преодолее бодливата тел на върха.

Външният портал не помръдна.

Ричър сведе поглед. На пода имаше стелки. И пред двете седалки. Те бяха изработени от плътна, здрава гума. Предназначението им бе да предпазят пода на кабината от обувки, подгизнали от проливните дъждове в Мисисипи. Бяха достатъчно дебели, за да предпазят човек от електрически ток. Може би. Имаше само един начин да разбере.

Ричър понечи да вдигне крака си. И спря. След което отново допря педала на спирачката.

Защото външният портал се разтресе и се плъзна бавно встрани.

Щом се отдалечиха на безопасно разстояние от затвора, Бегович се премести в кабината, но не каза нито дума през целия път до дома на Бруно Хикс. Беше се облегнал неподвижно на седалката, единствено очите му се стрелкаха непрекъснато ту вляво, ту вдясно. Ричър също мълчеше. Той предпочиташе да съобщи на Бегович, че има син, чак когато приближат къщата. Не искаше да му даде възможност да разсъждава прекалено много върху тази новина. Не искаше да му даде възможност тя да го уплаши.

В същото време обаче Ричър не искаше да води разговори на незначителни теми, при положение че се премълчаваше толкова важна информация. Колкото повече време минаваше, толкова по-неуверен се чувстваше в правотата на решението, което бе взел. А после изведнъж изпита задоволство, че не бе споменал пред Бегович за хлапето.

Пред дома на Хикс бяха паркирани два микробуса. Единият бе бял, с номера от Илинойс. Той изглеждаше на няколко години. Личеше си, че е доста използван. Другият бе черен. Неговите номера бяха от Мисисипи. Нов. Лъскав. В отлична форма. От предното стъкло до задната броня. Но предната броня и капакът бяха съсипани. Някой го бе използвал, за да избие вратата на имението на Хикс. Двете й крила сигурно бяха отлетели на повече от метър встрани.

Ричър спря зад белия микробус и нареди на Бегович да остане в автомобила, дори да чуе шум от къщата.

След това слезе с пистолет в ръка и провери кабините и товарните отделения на другите микробуси. В тях нямаше никого. Ричър тръгна по алеята, мина покрай фолксвагена и се изкачи по стъпалата.

Входната врата бе отворена. Ричър надникна във фоайето, но не видя никого. Не чу нищо. Той влезе тихичко и тръгна наляво, към кухнята. Където бе оставил Хикс, Брокман и Карпентър здраво вързани, напълно обездвижени.

Кухнята бе празна.

Ричър въобще не се вълнуваше за хората от „Минерва“. Но се тревожеше за Хана и Джед. Тук виждаше две възможности. Човекът, който бе пристигнал с микробусите, разполагаше с трети автомобил, в който бе качил всички от къщата. Или всички, включително новодошлите, бяха още тук, в къщата или някъде в имението.

Ричър предпочиташе втората опция. Първата би изисквала много голям автомобил, който да побере поне осем души. При това положение нямаше смисъл новопристигналите да зарязват белия микробус. Той изглеждаше в прилично състояние, а товарният му отсек изглеждаше пълен със специализирано оборудване.

Нещо проскърца в съседната стая. Съвсем тихо. Само веднъж. Но Ричър бе категоричен, че е чул нещо. Той пристъпи към вратата. Ослуша се. Не чу нищо. Сложи ръка върху дръжката. И отвори рязко врата. След това отскочи рязко назад, за да не се спъне в мъжа, който се търкаляше на пода в краката му.

Това бе Морис, журналистът.

— Какво правиш тук, по дяволите? — възкликна Ричър.

— Крия се — отвърна Морис. — И те чакам. Защо се забави толкова?

— Къде са останалите? Хана? Хлапето?

— Отзад… мисля.

— Мислиш?

— Мисля, че всички са отзад.

— Всички?

— Хана. Момчето. Хикс и Брокман. Карпентър. И двама новодошли.

— От „Минерва“?

— Не. Те нямат намерение да спасяват никого. Определено. Имам чувството, че търсеха Карпентър. Той беше целта им.

— Защо те оставиха на свобода?

— Те не подозират за мен. Аз бях в мокрото помещение. Надявах се да е килер. Умирах от глад.

— Не претърсиха ли къщата?

— Аз се скрих. Бива ме в тези неща. Имам богат опит.

— Видя ли какво се случи? Или само чу?

— Видях нещо. Те не претърсиха веднага къщата. Направо влетяха. Хана посегна към пистолета, но те се оказаха прекалено бързи.

— Въоръжени ли са?

— Единият, по-младият, има пистолет. По-възрастният носи някаква манерка и кърпа. Той изрита пистолета на Хана и сложи кърпата върху лицето й. Тя припадна. Джед се хвърли върху него, но старият го сграбчи и сложи същия парцал върху лицето му. Момчето също изгуби съзнание. Едва тогава претърсиха къщата. Оттам насетне само чувам какво става.

— Какво искат от Карпентър?

— Единият, по-възрастният, мисля, защото говореше с такъв тон, сякаш командва парада, започна да го разпитва. Задаваше му странни въпроси. Според него Карпентър му е продал черен дроб, който не е бил достатъчно качествен, и това е убило сина му. Той искаше да разбере откъде е дошъл черният дроб и дали Хикс и Брокман са замесени.

— Какво каза Карпентър?

— Нищо. Той не искаше да говори. По-възрастният заяви, че това не е проблем. Имал отлично средство да му развърже езика. А после предполагам, че използва онзи парцал, за да ги упои или нещо подобно. Чух тежък тропот, а после шум като от влачене. Пет пъти. После ги отнесоха някъде отзад.

— Защо отзад?

— Защото не чух коли, а отпред ги няма. Проверих. Честно казано, по едно време мислех да избягам. Но после се сетих, че ти ще се върнеш. Реших да остана и да те предупредя.

— Постъпил си правилно — отвърна Ричър и тръгна към вратата.

— Едно не разбирам — каза Морис, без да помръдне от мястото си. — Тези типове искат да си отмъстят заради някакво фатално отравяне. Какво общо има това с „Минерва“? В затворите им няма животни. Компанията не притежава ферми. Откъде могат да вземат черен дроб?

— Синът на онзи тип не е жертва на хранително отравяне. — Ричър хвана дръжката на вратата. — А черният дроб не е дошъл от животно. Не и четирикрако.

Ричър прекоси фоайето, хукна нагоре по стълбите и влетя в централното помещение в задната част на къщата. Това бе спалня с полиран дъсчен под и елегантни мебели от светла дървесина. В стаята имаше три високи прозореца с бели пердета, които стигаха до пода. Ричър отиде до средния прозорец и отметна лекичко единия край на пердето. Той погледна през стъклената врата към голямата квадратна морава, която бе видял при първото си идване тук. Разликата бе, че сега там имаше хора. Хикс, Брокман и Карпънтър. Голи. Те висяха с вързани ръце от металните греди на осветлението, издигнато над сцената. Неподвижни. Хана и Джед лежаха на тревата вдясно от сцената. Облечени, но също неподвижни. Ричър видя и двама непознати. Те загребваха с черпак някакъв гел от голям варел и го пресилваха в сребърните ледарници, които бяха взели от бара.

Ричър хукна надолу по стълбите, изхвърча през входната врата и заобиколи къщата. Той излезе на верандата тъкмо когато новопристигналите оставяха трети ледарник на края на сцената. Двамата стояха от двете страни на варела. Щом чуха стъпки, те се обърнаха, извадиха пистолети и се прицелиха в Ричър.

— Хвърли оръжието! — нареди по-възрастният. — Легни по лице на земята!

Лекият ветрец духаше право към Ричър. Покрай двамата непознати. Покрай техния варел.

— Няма да стане — отвърна Ричър. — Тук съм заради жената и момчето. Те идват с мен. А онези идиоти, които сте вързали… Правете с тях каквото искате.

Мъжът поклати глава.

— Жената и момчето няма да ходят никъде. Те ни видяха.

— Зърнали са лицата ви за миг в най-добрия случай. Не представляват заплаха за вас.

— Няма значение. Могат да ни свържат с това място. Ти също.

Бензин, помисли си Ричър. Най-вече бензин. И бензин. И още нещо. И тогава се досети. Комбинацията от тези съставки… Ричър погледна варела. Той бе почти празен. Почти, но не съвсем.

— Проблемът не е мой — заяви Ричър. — Вземам приятелите си и изчезвам.

— Не си в положение да казваш какво ще се случи.

— Напротив. В идеалното положение съм — обясни Ричър и стреля по варела.

Куршумът прониза пластмасата и останалият вътре напалм се възпламени мигновено. Варелът се пръсна. Взривната вълна събори двамата мъже на земята. Оранжеви пламъци погълнаха по-младия. Той запищя, замята се и дори натисна спусъка неволно, след което изтърва пистолета.

Ричър скочи от верандата, пристъпи напред и простреля младия мъж в главата. По-възрастният лежеше по гръб. Той не помръдваше. Пламъците не го бяха засегнали, но на ризата му имаше червено петно. В лявата част на корема. Петното бе влажно и се разрастваше. Куршумът на неговия приятел бе попаднал тъкмо там.

Мъжът се претърколи и се изправи на ръце и крака. Опита се да запълзи към сцената, но Ричър препречи пътя му.

— Махни се! — прошепна възрастният мъж дрезгаво.

Ричър не помръдна.

Мъжът кимна към Карпентър.

— Той… той трябва да проговори.

— Кръвта ти ще изтече — каза Ричър.

— Той уби сина ми. Той има доставчик. Трябва ми името му.

— Синът ти се е подложил на трансплантация, така ли?

Мъжът кимна и се отпусна тежко на една страна.

— Черният му дроб започна да отказва. Той мина рехабилитация след рехабилитация. Нищо не помогна. Обикновените лекари не помогнаха. Затова намерих клиника. На един кораб. Там му присадиха нов черен дроб, който се оказа негоден. Кайл умря.

— Онези двамата, които сте вързали. Те са неговите доставчици. Те управляват затвори. Намират затворници, които няма да липсват на никого, и ги продават като донори на органи.

— Настина ли? — Възрастният мъж надигна глава.

Ричър кимна.

— Помогни ми тогава. Застреляй ги.

— Не.

— Защо? Нали застреля Грейбър… моя приятел.

— Онзи нещастник ли? Той гореше целият. Проявих милосърдие. Ще ликвидирам бизнеса им със затворите, но няма да убивам хладнокръвно никого.

— Моля те. Заради сина ми. Казваше се Кайл Емерсън. Беше на двайсет и две.

— Не.

Мъжът се изправи с усилие на ръце и крака и пропълзя още един метър.

Ричър взе една риза от купчината дрехи до сцената. Той я подаде на възрастния мъж с думите:

— Продължиш ли в същия дух, кръвта ти ще изтече. Спри, притисни я към раната, обади се на деветстотин и единайсет и може да оцелееш.

Емерсън продължи да пълзи. Добра се до края на сцената. Надигна се. Едната му ръка сграбчи дървената настилка, а другата — кофичка за лед. Мъжът се опита да се изправи, но успя единствено да метне съдържанието на кофичката по сцената. Ледарникът бе пълен с гел с кремав цвят. Част от гела попадна върху гърдите му, потече по панталоните му и се смеси с кръвта му. Мъжът падна назад, претърколи се и запълзя на колене. Изправи гръб, извади кутия кибрит от джоба си и се обърна към Ричър.

— Сега се радвам, че не застреля тези мръсници. — Той взе клечка кибрит и добави: — Така ще си получат заслуженото.

Мъжът драсна клечката. Пламъче облиза върха й. Емерсън изглеждаше хипнотизиран от него. После коленете му се подгънаха, той залитна назад и изпусна клечката. А тя падна върху корема му, като продължаваше да гори.

Ричър отскочи. Беше чисто инстинктивна реакция на огъня, програмирана дълбоко в мозъка му. Действие, което не можеше да предотврати. Той усети горещината по лицето и ръцете си. Чу звук, който наподобяваше скърцане. Стори му се, че чува възрастния мъж да се смее. Стори му се, че го вижда да се усмихва. А после Ричър вдигна пистолета и го простреля между очите.

Тялото застина неподвижно, а върху него танцуваха пламъци.

Ричър долови звука от два чифта приближаващи стъпки. Предпазливи. Но различни. Първи на верандата се появи Морис. После Бегович. Морис застина неподвижно. Бегович скочи долу и хукна към сцената. Към шефовете на бившите си надзиратели. Но после зави, отиде при Джед и впери поглед в момчето.

— Мъртви ли са? — попита тихо Морис.

Ричър посочи двете овъглени тела.

— Тези са мъртви. Останалите са упоени. Ще оживеят.

— Да свалим ли онези от „Минерва“?

Ричър поклати глава.

— Не още. Трябва да хванем още един човек. Може би повече от един. Ще ги използваме за примамка.

Ричър пренесе Хана през разбитата порта и я положи на пода в товарното отделение на микробуса, който бе взел в затвора. Бегович, който го следваше по петите, остави тялото на Джед до нея. Морис вървеше най-отзад. Той не искаше да остане сам в двора в компанията на двама мъртъвци.

Ричър затвори вратите и се обърна към Бегович.

— Можеш ли да караш?

— Предполагам. Едно време можех. Но това беше преди шестнайсет години.

— Принципът е същият. — Ричър му подаде ключовете и каза: — Мини един километър по този път, отбий встрани и ме изчакай.

Ричър проследи с поглед отдалечаващия се микробус и помоли Морис за телефона му. Набра 911. Дежурният оператор вдигна на второто позвъняване.

— Трябва ми полиция — заяви Ричър. — И свещеник, ако можете да го уредите. Един човек претърпя злополука в двора си. Казва се Бруно Хикс. Все повтаря, че е вършил големи злини. Твърди, че иска да се изповяда. Изглежда искрен.

— Адресът, на който се случила злополуката? — попита операторът.

Ричър прочете адреса, изписан върху табелката на стената до портата на имението.

— Името ви, господине?

— Чивингтън. Джон Чивингтън.

— Добре, господине. Не мога да ви помогна със свещеника, но ще изпратя полицаи. И спешна помощ. Останете на място. Скоро ще пристигне помощ.

Ричър затвори и върна телефона на Морис.

— Какво ще правим сега? Аз да остана ли, или да си тръгна? — попита журналистът.

— От теб зависи. Още ли се интересуваш само от „Минерва“? Или ще намериш време за един материал, посветен на корумпирани ченгета?

Седем минути по-късно пристигна един полицейски автомобил. Додж чарджър. Чисто нов. Без отличителни знаци. На таблото му обаче проблясваше синя лампа. Движеше се доста бързо. Шофьорът спря до черния микробус, който бе разбил портата на Хикс. Вратата се отвори. От колата слезе полицай. Той бе около шейсетте. Униформата му бе идеално изгладена, но тясна на кръста. Ченгето извади пистолета си и хукна към къщата.

Полицаят заобиколи къщата и излезе на задната веранда. Погледна двата обгорени трупа. Този на Емерсън още димеше. Ченгето прекоси моравата и се качи на сцената. Хикс започваше да се съвзема. Полицаят го зашлеви. Отново и отново. Същински вихър от къси, резки плесници.

— Бруно, какво е станало, по дяволите? Кой се обади на деветстотин и единайсет?

Хикс не отговори. Просто не бе в състояние.

— Какви са тези трупове? Как увисна тук? Къде са ти дрехите, по дяволите?

Хикс само примигна.

— Има ли още? Има ли живи?

Хикс изсумтя.

Ченгето заговори по-тихо:

— Бруно, какво им каза?

Хикс се опита да вдигне рамене, но не успя.

— Концентрирай се! Хайде! Важно е! Какво знаят?

Хикс поклати глава.

— Знаят ли нещо?

Хикс отвърна с тих, дрезгав глас:

— Знаят всичко.

Полицаят отстъпи крачка назад и въздъхна:

— Благодаря ти, че беше откровен, приятелю. Добре си прекарахме. Съжалявам, че не може да продължи, но всяко хубаво нещо има своя край.

Ченгето прибра пистолета в кобура си. Извади чифт латексови ръкавици от джоба. Сложи ги, наведе се и вдигна единия си крачол. От кобура, закрепен над глезена, извади малък сребрист револвер. Вдигнато, насочи го към слепоочието на Хикс и каза:

— Ще го направя бързо.

— Спри!

Ричър излезе иззад бара. В ръката си държеше зиг-зауер, насочен право в гърдите на униформения.

Полицаят вдигна ръце и отстъпи назад.

— Хвърли оръжието.

Полицаят се подчини.

— А сега и другото.

Полицаят хвърли и служебния си пистолет.

Иззад другия край на бара излезе Морис. В ръцете си държеше мобилния си телефон. Той пристъпи достатъчно близо, за да прочете името на полицая върху униформата му.

— Поздравления, Моузли. Чудесно представление. Ти ще отидеш в затвора, а аз ще спечеля „Пулицър“. Ще публикувам този запис в интернет. Това е шедьовър на самообвинението. Може да се наложи да закрия някои части от тялото на господин Хикс. Не искам някой да възприеме този клип като комедия.