— Заседанието на комисията на Камарата на представителите започва…

Надушилите кръвта акули кръжаха с разширени и потрепващи ноздри. Бяха общо тринайсет: осем от опозицията и пет от моята партия — стръвни хищници, срещу които подготвях защитата си с помощта на адвокати и съветници. Научих по трудния начин, че срещу хищниците почти всички защити са безсилни, без значение колко добре си подготвен. Неизбежно се стига до момента, в който на човек не му остава друго, освен да скочи и да отвърне с юмруци.

Недейте — снощи за незнайно кой път разпалено ме помоли Каролин Брок, началникът на моя кабинет. — Това явяване пред комисията няма да ви донесе нищо добро, сър. Възможно е да изгубите всичко, а няма да спечелите нищо.

Няма как да отговорите на въпросите им, сър.

След изслушването вече няма да сте президент.

Внимателно оглеждах лицата на тринайсетте срещу мен. Като съвременна версия на испанската Инквизиция, те седяха в дълга редица. Среброкосият мъж в средата, пред когото имаше табелка с името Г-Н РОУДС, се прокашля.

Председателят на Камарата на представителите Лестър Роудс обикновено не присъстваше на изслушвания пред комисии, но точно за това направи изключение и го напълни с членове на Конгреса от своята партия. Май смисълът на живота на тези конгресмени беше да възпрепятстват плановете ми и да намерят начин да ме унищожат като политик и личност. Диващината, бясно устремена да превземе властта, е много по-стара от Библията, само че някои от противниците ми ме мразеха и в червата. Не им стигаше да ме изритат от кабинета ми — даваха мило и драго да ме пратят зад решетките, да ме изкормят и насекат на парчета, и да не остане и помен от мен в учебниците по история. Да можеха, биха изпепелили дома ми в Северна Каролина и биха плюли на гроба ми, по дяволите.

Повдигнах и нагласих микрофона така, че да е изправен и колкото е възможно по-близо до мен. Не исках да се привеждам, когато говоря, докато членовете на комисията седят изправени в кожените си столове с високи облегалки, като крале и кралици на троновете си. Приведен, щях да изглеждам като малодушен, раболепен човек — подсъзнателно щях да внуша, че завися от тяхното благоволение.

Седях сам. Без помощници, без адвокати, без бележки. Американският народ нямаше да ме види да си шепна с адвоката, закрил с ръка микрофона, нито как го навеждам, за да обясня: Не помня нищо, конгресмен. Не се криех. Не трябваше да съм тук, не исках да съм тук, мътните го взели, но ето че бях на този стол. Сам. Президентът на Съединените щати седеше срещу тълпа обвинители.

В другия ъгъл на помещението седеше и наблюдаваше триумвиратът на моите помощници: началникът на кабинета ми Каролин Брок; Дани Ейкърс, моят най-стар приятел и съветник в Белия дом, и Джени Брикман, заместник-началник на кабинета ми и старши политически съветник. И тримата имаха притеснен вид, но наблюдаваха случващото се стоически и невъзмутимо. И тримата бяха против моите действия. Според тях допусках най-голямата грешка в президентския си мандат.

Но ето че седях пред комисията. Започваше се. Предстоеше да разберем дали са имали право.

— Господин президент.

— Господин председател.

Всъщност в този случай вероятно би трябвало да се обърна към него с „Уважаеми господин председател“, но щях да се въздържа да използвам и много други обръщения.

Господин председателят можеше да започне изслушването по най-различни начини. Да речем, с поднесена под формата на въпрос реч, в която възхвалява себе си. Уж невинни встъпителни подпитвания. Аз обаче бях изгледал предостатъчно записи от времето, преди Лестър Роудс да стане председател на Камарата на представителите, на които задаваше въпроси на свидетели в качеството си на не особено важен конгресмен в Надзорната комисия на Камарата, и бях наясно с неговия обичай да се нахвърля без никакво помайване върху явилия се да свидетелства пред комисията. Наясно бях — от смутеното оплитане на Майкъл Дукакис по време на дебата през 1988 година още на първия въпрос за смъртното наказание, всички бяха наясно, че успееш ли да нанесеш мощен удар още с първия въпрос, никой не помни нищо от случващото се след това.

Дали председателят щеше да следва този план за нападение и със седящия пред него президент?

Как иначе!

— Президент Дънкан — започна той, — откога защитаваме терористи?

— Не защитаваме терористи — отговорих почти едновременно с него, защото е недопустимо да се задават такива взривоопасни въпроси — и никога няма да защитаваме. Докато съм президент, е изключено.

— Убеден ли сте?

Той наистина ли ме попита дали съм убеден? Лицето ми пламна. Не беше минала и минута от началото, а вече ме беше вбесил.

— Господин председател, не бих го казал, ако не съм убеден. Нека изясним още в самото начало, че не защитаваме терористи.

След отговора ми известно време помълча.

— Господин президент, изглежда, се налага да се разтълкуват някои неясноти. „Синове на джихада“ терористична организация ли са според вас?

— Разбира се.

Моите помощници ме бяха предупредили да не използвам „разбира се" — изразът лесно можеше да прозвучи високопарно и снизходително, ако не е произнесен по подходящия начин.

— И това е организация, получавала помощ от Русия, нали така?

Кимнах утвърдително.

— Така е, от време на време Русия е оказвала подкрепа на „Синове на джихада“. Осъдихме подкрепата им за тази организация, както и за други терористични формирования.

— „Синове на джихада“ са извършвали терористични актове на три различни континента, вярна ли е информацията?

— Напълно вярна, така е.

— Отговорни са за смъртта на хиляди хора, така ли е?

— Да.

— Сред които и американци?

— Да.

— Експлозиите в хотел „Белууд армс“ в Брюксел, при които загинаха петдесет и седем души, включително и щатски законодатели от Калифорния? Хакерската атака на системата за въздушен контрол на република Грузия, довела до свалянето на три самолета, на борда на един от които е бил посланикът на Грузия в Съединените щати?

— Да — потвърдих. — И двете атаки са станали, преди да бъда президент, но „Синове на джихада“ са поели отговорност и за двата акта…

— Добре, тогава нека поговорим за времето, откакто сте президент. Истина ли е, че преди няколко месеца хакерите от „Синове на джихада“ са атакували военните системи на Израел и са направили публична секретна информация, отнасяща се до оперативни работници под прикритие и до движението на военните части на Израел?

— Да — отвърнах. — Истина е.

— И се приближаваме съвсем близо до нас, тук, в Северна Америка, само преди седмица. Петък, четвърти май. Хакерите от „Синове на джихада“ не проведоха ли поредната терористична акция и не проникнаха ли в компютрите, които контролират метрото в Торонто, не я ли блокираха, вследствие на което дерайлира мотриса и загинаха седемнайсет души, десетки бяха ранени, а хиляди в продължение на часове останаха хванати в капан на тъмно?

Прав беше, че „Синове на джихада“ са отговорни и за тази акция. Точен беше и броят на жертвите. Само дето в случая „Синове на джихада“ не считаха действията си за терористична акция.

За тях ставаше дума за проверка.

— Четирима от загиналите в Торонто са били американци, прав ли съм?

— Напълно. „Синове на джихада“ не поеха отговорност за случилото се, но сме убедени, че те са виновни.

Кимва, преглежда бележките си.

— Основната фигура в „Синове на джихада“, господин президент, е мъж на име Сулиман Синдурук, така ли е?

Ето, започваше се.

— Да, Сулиман Синдурук е водач на „Синове на джихада“ — потвърдих.

— Най-опасният и най-изобретателен кибертерорист в света, нали така?

— Според мен — да.

— Мюсюлманин, роден в Турция, нали?

— Роден е в Турция, но не е мюсюлманин — уточних. — Той е краен националист сепаратист, който се противопоставя на влиянието на Запада в Централна и Югоизточна Европа. Воденият от него джихад няма нищо общо с религията.

— Така твърдите вие.

— Така твърди всеки доклад на разузнаването, който съм виждал — отвърнах на удара. — Вие също сте ги чели, господин председател. Ако се каните да превърнете изслушването в ислямофобска тирада, моля, заповядайте, но с това страната ни няма да стане по-сигурно място.

Той скалъпи суховата, крива усмивчица.

— Според всички оценки той е най-търсеният терорист в света, нали?

— Целта ни е да го заловим — поясних. — Искаме да заловим всеки терорист, който се опитва да навреди на страната ни.

Спря с въпросите си. Обмисляше дали отново да не ме попита: Убеден ли сте? Направеше ли го, трудно щях да се сдържа да не обърна масата и да не го хвана за гушата.

— Нека напълно изясним въпроса — каза той. — Съединените щати държат да заловят Сулиман Синдурук.

— Няма какво да изясняваме — пресякох го, — по този въпрос всичко е ясно. Било е и остава такова. От десет години се опитваме да заловим Сулиман Синдурук. Няма да се спрем, докато не го заловим. Нещо друго да не ви е ясно?

— Господин президент, с цялото ми уважение…

— Стига — прекъснах го, — щом започвате въпрос с думите „с цялото ми уважение“, значи думите, които се каните да изречете, показват пълната липса на уважение. Мислете си каквото щете, господин председател, но трябва да показвате уважение — ако не към мен, то към всички онези, които са посветили живота си на задачата да спрат тероризма и да опазят страната ни. Не сме съвършени и никога няма да бъдем. Но винаги ще бъдем посветени телом и духом на тази задача. Хайде — подканих го с пренебрежително махване на ръка, — питайте.

Кръвта ми кипеше, поех дъх и погледнах към моя триумвират. Джени, моят политически съветник, кимна, неизменно настояваше да не съм нито благ, нито кротък с нашия нов председател на Камарата. Дани с нищо не показваше какво мисли. Каролин, моят хладнокръвен началник на кабинета, седеше приведена, опряла лакти на колене, подпряла брадичка върху сплетените си ръце. Ако бяха съдии на олимпийски игри, Джени би ми дала деветка за избухването, а оценката на Каролин нямаше да стигне и до пет.

— Няма да допусна патриотизмът ми да се поставя под въпрос, господин президент — каза моят среброкос противник. — Американският народ е силно разтревожен от случилото се миналата седмица в Алжир, а ние все още не сме подхванали тази тема. Американският народ има пълното право да знае на чия страна сте.

— На чия страна съм, така ли? — рязко се наведох напред и насмалко да бутна поставката на микрофона. — На страната на американския народ съм, ето на чия страна съм.

— Господин през…

— На страната на онези, които работят ден и нощ за сигурността на страната ни. На онези, които не се съобразяват с конюнктурата и не следят накъде духа вятърът. На онези, които не търсят признание за успехите си и не могат да се защитят, когато ги засипват с упреци. Ето на чия страна съм.

— Президент Дънкан, подкрепям искрено мъжете и жените, които всеки ден се борят за сигурността на нашата нация. Но в случая не става дума за тях. Става дума за вас, сър. И тук не си играем. Случващото се не ме радва.

При други обстоятелства бих се изсмял. Лестър Роудс беше тръпнал в очакване на това изслушване, както колежанин брои миговете до деня на пълнолетието си.

Изслушването беше представление. Председателят Роудс така беше подбрал членовете на комисията, че да осигури един-единствен възможен резултат — провинението на президента да се счете за достатъчно основание, за да задейства Правната комисия процедурата по отстраняването ми от президентския пост. Осемте членове на Конгреса от неговата партия идваха от сигурни избирателни окръзи, толкова умело бяха подбрани и бяха такива безгласни букви, че и гащите да си сваляха по средата на изслушването и да засмучеха палци, след две години не само отново щяха да ги преизберат, но и нямаше да срещнат никаква опозиция.

Помощниците ми имаха право. Без значение беше дали доказателствата срещу мен са силни, слаби, или изобщо няма такива. Жребият беше хвърлен.

— Питайте — казах. — Да приключваме с този цирк.

В ъгъла Дани Ейкърс трепна, зашепна на Каролин, тя закима в отговор, но лицето й си остана непроницаемо като на покерджия. На Дани не му допадна моят ответен удар на изслушването — забележката ми за „цирка“. Колко пъти само ми повтори, че постъпката ми е направила „много, много лошо впечатление“ и е дала на Конгреса основание за разследване.

В това отношение не грешеше. Само дето не беше наясно с цялата история. Нямаше такъв достъп до засекретена информация, че да знае онова, което беше известно на мен и на Каролин. Ако го знаеше, щеше да е на друго мнение. Щеше да е наясно каква заплаха е надвиснала над страната ни — заплаха, с каквато никой никога не се беше сблъсквал.

Заплаха, която ме накара да постъпя така, както не ми е и минавало през ума, че ще постъпя.

— Господин президент, позвънихте ли на Сулиман Синдурук в неделя, 29 април, тази година? Само преди седмица? Свързвали ли сте се по телефона с най-издирвания терорист на света?

— Господин председател, както вече многократно казах и както вие би трябвало да знаете, не всичко, което правим за запазването на сигурността на страната, може да бъде огласено публично. Американският народ разбира, че сигурността на страната и външните работи включват множество променливи, множество сложни взаимодействия, и част от работата на моята администрация трябва да остане засекретена. Не защото искаме да пазим тайни, а защото се налага. Това е правото на президента да не разкрива информация.

Роудс вероятно се канеше да оспори приложимостта на това право към засекретената информация. Дани Ейкърс, моят съветник по въпросите на Белия дом, обаче твърдеше, че ще спечеля тази битка, защото в случая въпросът се свежда до гарантирани ми от Конституцията правомощия във външните дела.

Въпреки всичко стомахът ми се сви, докато изговарях думите. Дани също така твърдеше, че ако не спомена това право, мога да се откажа от него. Откажех ли се, бях длъжен да отговоря на въпроса дали по-миналата неделя съм позвънил на Сулиман Синдурук, най-търсения терорист на земята.

А на този въпрос аз отказвах да отговоря.

— Господин президент, не съм сигурен, че американският народ би приел отговора ви за задоволителен.

Господин председател, не съм сигурен, че американският народ ви има за кой знае какъв председател, но пък от друга страна, американският народ не ви е избирал за такъв, нали? Събрали сте осемдесет хиляди мижави гласа в трети избирателен район на Индиана. А дадените за мен гласове са шейсет и четири милиона. Но партийните ви приятелчета ви направиха председател, защото съумяхте да съберете огромни суми за тях и защото им обещахте да получат главата ми като ловен трофей, закован на стената.

Подобни думи май нямаше да прозвучат добре по телевизията.

— Значи, не отричате, че сте позвънили на Сулиман Синдурук на 29 април, това ли казвате?

— Вече отговорих на въпроса ви.

— Напротив, господин президент, не сте. Известно ви е, че френският вестник „Льо Монд“ публикува запис на телефонен разговор, заедно с твърдения на анонимен източник, според които вие сте позвънили на Сулиман Синдурук и сте говорили с него в неделя, 29 април, тази година. Известно ли ви е?

— Прочетох статията.

— Отричате ли написаното в нея?

— Отговарям ви така, както вече отговорих. Няма да го обсъждам. Няма да се включвам в играта „звъннах ли, или не звъннах“. Нито отричам, нито потвърждавам действията, които съм предприел в името на сигурността на страната ни. Особено след като от мен се изисква да ги запазя в тайна в интерес на националната сигурност.

— Господин президент, щом един от най-големите вестници в Европа е публикувал информация за разговора, не съм убеден за каква секретност иде реч.

— Отговорът ми си остава същият — заявих. Боже, звуча като някой кретен. По-лошо дори: звуча като адвокат.

— „Льо Монд“ съобщава, че — вдигна вестника — президентът на САЩ Джонатан Дънкан е уредил и провел телефонен разговор със Сулиман Синдурук, водач на „Синове на джихада“ и един от най-издирваните терористи в света, с цел да бъдат открити допирни точки между терористичната организация и Запада. Отричате ли тази информация, господин президент?

Не можех да отговоря и той беше наясно. Мотаеше ме така, както коте побутва и подхвърля кълбо прежда.

— Вече отговорих. Няма да се повтарям.

— Белият дом не е излизал с никакъв коментар по повод публикацията в „Льо Монд“.

— Точно така.

— Сулиман Синдурук обаче го направи, нали? Той пусна видеозапис, в който казва: „Президентът може да ме умолява колкото си иска. Няма да проявя никаква милост към американците“. Не бяха ли такива неговите думи?

— Такива бяха.

— В отговор Белият дом излезе с изявление. В изявлението се казва: „Съединените щати няма да отговорят на възмутителните тиради на един терорист“.

— Точно така — потвърдих. — Няма да го направим.

— Умолявахте ли за милост, господин президент?

Съветникът ми по политическите въпроси Джени Брикман буквално си заскуба косите. Тя също нямаше достъп до засекретена информация, затова не знаеше цялата история, но най-вече държеше да ме види като борец на това изслушване. Ако не можете да отвърнете на ударите — каза ми тя — тогава не се явявайте. Ще ви превърнат в боксова круша.

И имаше право. В този момент Лестър Роудс беше на ход и се канеше да нанесе своя удар върху мен с надеждата тялото ми да се разцепи и от него да се изсипе куп засекретена информация и политически прегрешения.

— Поклащате глава в знак на отрицание, господин президент. Само за да изясним напълно въпроса: отричате да сте умолявали Сулиман Синдурук за ми…

— Съединените щати никога няма да умоляват никого за нищо — прекъснах го аз.

— Добре, тогава отричате твърденията на Сулиман Синдурук, че сте умолявали…

— Съединените щати — повторих — никога няма да умоляват никого за нищо. Ясен ли съм, господин председател? Искате ли да го потретя?

— Ако не сте го умолявали…

— Следващият въпрос.

— Помолихте ли го учтиво да не ни напада?

— Следващият въпрос.

Той се умълча, погледна към бележките си.

— Времето ми изтича — каза той. — Имам още няколко въпроса.

С единия приключвахме — почти, — но още дванайсет разпитващи очакваха реда си, всички се бяха подготвили с куп други кратки въпроси, язвителни духовитости и заключения от типа „сгащих те натясно“.

Председателят беше известен не само с уводните си въпроси, а и със заключителните. Вече бях наясно какво ще ме попита. Както той вече бе наясно, че няма как да отговоря на въпроса му.

— Господин президент — започна той, — да поговорим за вторник, първи май. В Алжир.

Само преди седмица.

— Във вторник, първи май — продължи, — група проукраински, антируски сепаратисти нападат стопанство в северната част на Алжир, където се предполага, че се крие Сулиман Синдурук. И той наистина се крие на това място. Групата е локализирала Синдурук и бойците й влизат в стопанството с намерение да го убият. Само че, господин президент, са били възпрепятствани от отряд на специалните сили и агенти на ЦРУ от Съединените щати. Междувременно Сулиман Синдурук се измъква.

Дори не помръдвам.

— Дадохте ли нареждане за контранападение, господин президент? — зададе въпроса си председателят. — И ако сте дали, защо? Защо американски президент ще изпраща американски бойни части да спасяват живота на терорист?

— Правото да говори получава представителят на Охайо — господин Кърнс.

Стиснах с пръсти носа си, за да прогоня надделяващата умора. През изминалата седмица ми се събираха едва няколко часа сън, а и умствените напъни да се защитавам с една ръка, вързана зад гърба ми, изпиваха силите ми. Най-вече търпението ми беше на привършване. Чакаше ме работа. Нямах време за безсмислици.

Погледнах вляво от мен — вдясно за журито. Майк Кърнс е председател на Правната комисия на Камарата и протеже на Лестър Роудс. Обича да носи папийонки, та всички да сме наясно колко е интелигентен. Лично аз съм виждал лепящи се листчета за бележки с повече ум от него.

Човека обаче си го биваше да задава въпроси. Преди да навлезе в политиката, години наред е бил федерален прокурор. Сред трофеите на отстреляния от него в съдебната зала дивеч имаше двама изпълнителни директори на фармацевтични компании и бивш губернатор.

— От изключителна важност за националната сигурност, господин президент, е терористите да бъдат възпирани. Съгласен ли сте?

— Напълно.

— Тогава ще се съгласите и че всеки американски гражданин, който пречи терористи да бъдат възпрени, извършва предателство.

— Бих осъдил подобна стъпка — казах.

— Бихте ли го определили като предателство?

— Това решават адвокатите и съдът.

И двамата бяхме адвокати, но в моите думи нямаше подтекст.

— Ако именно той е осуетил възпирането на терористите, това основателна причина ли ще бъде за отстраняването на президента от неговия пост?

Джералд Форд казвал, че основателна причина за отстраняване на президента от поста е онази причина, която Камарата на представителите посочат за такава.

— Думите ви нямат отношение към мен — казах.

Кимна.

— Не, нямат. Преди малко отказахте да отговорите дали вие сте наредили на американските специални сили и на агентите на ЦРУ да спрат нападението над Сулиман Синдурук в Алжир.

— Казах, господин Кърнс, че някои въпроси, свързани с националната сигурност, не могат да бъдат огласявани публично.

— Според „Ню Йорк Таймс“ действията ви са продиктувани от секретна информация, съгласно която антируска паравоенна групировка, възнамеряваща да убие Сулиман Синдурук, е открила местонахождението му.

— Прочетох статията. Няма да обсъждам съдържанието.

Рано или късно на всеки президент се налага да вземе решения, в които правилният избор нанася вреда на политическия му образ. Поне в кратковременен план. При висок залог се налага да постъпи по съвест и да се надява политическите настроения отново да станат благоприятни. Това е работата, която се е наел да върши.

— Господин президент, запознат ли сте с глава 18, раздел 798 от Кодекса на Съединените щати?

— Не знам главите на Кодекса на Съединените щати наизуст, господин Кърнс, но според мен имате предвид закона за шпионажа.

— Именно него, господин президент. Въпросният раздел се отнася до злоупотребата със секретна информация. Съгласно тази част всеки, който умишлено използва класифицирана информация по начин, който е в ущърб на сигурността или интересите на Съединените щати, извършва федерално престъпление. Точен ли съм?

— Не се съмнявам в прецизността ви, господин Кърнс.

— Ако президентът умишлено използва секретна информация, за да защити терорист, склонен да ни нападне, дали действията му ще бъдат считани за престъпление, съгласно споменатия закон?

Съветникът ми по въпросите на Белия дом беше на друго мнение — според неговото становище този раздел не би могъл да бъде отнесен към действията на президента; подобно действие щеше да представлява ново тълкуване на закона за шпионажа и президентът има право да разсекрети всяка информация, която пожелае.

Но това няма значение. И да бях склонен да вляза в правен спор за тълкуването на закона за обхвата на федералния статут — а не бях, — те пак можеха да ме отстранят от поста по каквато причина си пожелаят. Не беше необходимо дори да става дума за престъпление.

Във всичките си действия ме водеше стремежът да защитя страната си. Отново бих направил каквото направих. Проблемът беше, че по никакъв начин не можех да обясня действията си.

— Мога само да ви кажа, че в действията си винаги съм се ръководил от сигурността на страната си. И така ще бъде и занапред.

Видях, че в ъгъла Каролин чете някакво съобщение на телефона си, отговори му. Не я изпусках от поглед, за да науча веднага, ако се налагаше да оставя всичко и да действам. От генерал Бърк от Централното командване ли беше съобщението? Или от заместник-секретаря по отбраната? От кризисния екип? В момента в мача едновременно се разиграваха доста положения, трябваше да сме нащрек и да се защитим от надвисналата заплаха. Всеки момент можеше да започне и втората част на готвените събития. Според нас имахме поне още един ден, поне така се надявахме. Но със сигурност нищо не беше сигурно. Трябваше да сме готови във всеки един момент, сега, ако…

— Телефонните обаждания до ръководителите на „Ислямска държава“ защита на страната ни ли се наричат?

— Моля? — отново насочих вниманието си към изслушването — За какво говорите? Никога не съм се обаждал на водачите на „Ислямска държава“. Какво общо има „Ислямска държава“ тук?

Още преди да довърша отговора си, осъзнах какво съм направил. Прииска ми се да уловя думите и да ги натъпча обратно в устата си. Но беше твърде късно. Беше ме спипал в миг на разсеяност.

— О! — възкликна. — Значи, когато ви питам дали сте се обаждали на лидерите на „Ислямска държава“, вие категорично отричате. Но когато председателят ви пита дали сте се обаждали на Сулиман Синдурук, вие се позовавате на „правото на президента да не разкрива информация“. Мисля, че американският народ може да разбере разликата.

Въздъхнах шумно и погледнах към Каролин Брок, чието изражение беше все така непроницаемо, но можех да прочета думите „Казах ви“ в присвитите й очи.

— Конгресмен Кърнс, тук става дума за националната сигурност. Не за някаква игра на стражари и апаши. Въпросът е сериозен. И ще ви отговоря с радост, щом сте готов да зададете сериозен въпрос.

— В престрелката в Алжир е загинал американец, господин президент. Американец, агент от ЦРУ на име Нейтън Кромарти, загинал е, докато е осуетявал плановете на паравоенната групировка да убие Сулиман Синдурук. Според мен американският народ счита това за сериозно.

— Нейтън Кромарти е герой — заявих, — скърбим за загубата му. Скърбя за загубата му.

— Чули сте какво казва майка му по този въпрос — продължи конгресменът.

Чух. Всички чухме. Не разкрихме публично нищо от случилото се в Алжир. Не можехме да го направим. Паравоенната групировка обаче публикува клип с мъртвия американец в интернет, Клара Кромарти скоро разпозна сина си Нейтън и разкри, че е агент на ЦРУ. Разрази се страховита буря, мръсотията се разхвърча навсякъде. Медиите се юрнаха към нея и след няколко часа тя вече настояваше да знае защо синът й е загинал при защитата на терорист, отговорен за смъртта на стотици невинни, сред които и много американци. В скръбта и болката си Клара Кромарти буквално написа сценария за свиканата по повод случилото се в Алжир комисия по изслушването.

— Не мислите ли, че дължим отговори на семейство Кромарти, господин президент?

— Нейтън Кромарти е герой — повторих. — Той обичаше отечеството си. И разбираше като всеки друг колко много от действията ни в името на националната ни сигурност не могат да бъде оповестени пред обществото. Говорих лично с госпожа Кромарти и дълбоко съжалявам за случилото се със сина й. Няма какво друго да кажа. Не мога и няма да го направя.

— Сега, след случилото се, господин президент, не считате ли, че вашата политика на преговори с терористите може би не е проработила?

— Не преговарям с терористи.

— Както искате го наречете. Разговори по телефона. Обсъждания на разни въпроси с тях. Закрила…

— Не закрилям…

Лампите отгоре премигнаха, два пъти за кратко, което означаваше прекъсване. Чуха се тежки въздишки. Каролин Брок се поободри, записа си нещо.

Конгресменът използва паузата, за да премине към следващ въпрос.

— Не оставяте никакво място за съмнение, господин президент, че предпочитате диалога пред силата и по-скоро бихте преговаряли с терористите.

— Не — прекъснах го с възражението си, чувах как пулсът ми заблъска в слепоочията, защото подобен тип опростяване олицетворяваше всичко, което не беше наред в политиката ни. — Онова, което съм казвал многократно, е, че ако има начин в дадена ситуация да се намери мирно решение, то тогава мирът е по-добрият път. Преговорите не означават капитулация. Да обсъждаме външната политика ли сме се събрали тук, конгресмен? Не бих искал да прекъсвам този лов на вещици със смислен разговор.

Хвърлих поглед към ъгъла на стаята, където Каролин Брок трепна, рядък пробив в непроницаемото й изражение.

— Изразът „преговори с врага“ е един начин да се опише случилото се, господин президент. „Закриляне“ е друг.

— Не закрилям враговете ни — настоях. — Нито отричам употребата на сила при справянето с тях. Силата е възможност, която никога не се изключва, но ще я използвам само в краен случай. Може би задоволените младежи, които висят по кънтри клубове, говорят на всеки на малко име, гаврътват бира след бира и си играят в тайни колежански братства, няма да ме разберат, но аз съм се срещал очи в очи с врага на бойното поле. Много бих се замислил, преди да изпратя нашите синове и дъщери в битка, защото аз съм бил един от тези синове и съм наясно с рисковете.

Джери се бе привел. Очакваше още. Все настояваше да разказвам за военната си служба. Кажи им как си изпълнил дълга си. Кажи им за времето ти като военнопленник. Кажи им за раните, за изтезанията. Непрекъснато спорехме по този въпрос по време на кампанията — дали да споделям свързаните с мен факти, които щяха да се приемат най-благоприятно. Ако зависеше от съветниците ми, това щеше да е единствената тема, по която да се изказвам. Аз обаче бях непреклонен в това отношение. Има неща, за които човек просто не говори.

— Приключихте ли, господин през…

— Не, не съм. Вече обясних всичко на ръководството на Камарата, на председателя и на останалите. Казах ви, че не мога да се явя на това изслушване. Можехте да кажете: „Добре, господин президент, и ние сме патриоти, ще уважим действията ви дори ако не можете да ни кажете какво се случва“. Но не го направихте, нали? Не устояхте на възможността да ме прегазите и да запишете точки. Затова нека ви кажа публично нещо, което ви казах и лично. Няма да отговарям на въпросите ви за разговори, които съм провел, или за действия, които съм предприел, защото тези въпроси са опасни. Те са заплаха за националната сигурност. Ако се наложи да изгубя поста си, за да защитя страната си, ще го загубя. Но не се заблуждавайте. В нито един момент не съм действал еднолично, не съм произнесъл нито дума, без да се съобразя със сигурността и безопасността на Съединените щати. И никога няма да го направя.

Разпитващият ни най-малко не се трогна от обидите, които изрекох. Несъмнено се окуражи от факта, че въпросите му здравата са ме притиснали и са ме уязвили. Отново погледна към бележките си, към списъка си с въпроси, докато аз се опитвах да се успокоя.

— Кое е най-трудното решение, взето от вас тази седмица, господин Кърнс? Каква вратовръзка да си изберете за изслушването може би или на коя страна да е сресан перчемът ви, който и без това никого няма да заблуди? Напоследък почти цялото ми време е посветено на задачата да запазя сигурността на страната. Това изисква вземането на трудни решения. Понякога тези решения се вземат при наличието на множество неизвестни. Понякога е очевидно, че сред всички възможности няма нито една добра, а аз трябва да избера тази, която е най-малко кофти. Естествено, че ме е занимавал въпросът дали съм позвънил на когото трябва и дали това обаждане в крайна сметка ще даде резултат. Затова правя каквото мога. И живея с последствията от решенията си. Това означава, че ми се налага да живея и с критиките дори когато идват от опортюнистична политическа подлога, която избира само един от ходовете върху шахматната дъска, без да знае какво представлява останалата част от играта, след това обръща този ход с хастара навън, а същевременно понятие си няма, че вероятно застрашава нашата нация. Господин Кърнс, ще ми се да обсъдя всичките си действия с вас, но съществуват разпоредби, свързани с националната сигурност, които не го позволяват — и толкова. Наясно съм, че този факт, разбира се, ви е известен. Но също така знам, че е страшно трудно да не се възползвате от този лесен, ефектен удар.

В ъгъла Дани Ейкърс стоеше с вдигнати ръце за прекъсване.

— Да, знаеш ли какво? Прав си, Дани. Време е. Приключих с тази работа. Край. Ние приключихме.

Изправих се рязко и със замах изметох микрофона от масата. При ставането столът ми се преобърна.

— Разбрах, Кари. Не е добра идея да свидетелствам. Ще ме разкъсат на парчета. Просветна ми.

Каролин Брок стана и приглади костюма си.

— Добре, благодаря на всички. Ще ви помоля да освободите помещението и да ни оставите.

„Помещението“ е зала „Рузвелт“, която се намира срещу Овалния кабинет. Подходящо място за съвещания — или в този случай за разиграване на изслушване пред комисия, — защото в нея се намира както портретът на Теди Рузвелт на кон, така и Нобеловата награда, която е спечелил заради заслугите си за прекратяването на войната между Япония и Русия. Няма прозорци, вратите се охраняват лесно.

Присъстващите се изправиха. Моят прессекретар разхлаби папийонката си, трогателен дребен детайл, който е използвал, за да изпълни по-добре ролята на конгресмен Кърнс. Насочи към мен поглед, пълен с разкаяние, и аз му махнах да го успокоя. Той просто беше в образ, опитваше се да ми покаже какъв ще бъде най-лошият сценарий, ако настоявам на решението си да свидетелствам идната седмица пред свиканата по случая комисия.

Един от адвокатите ми от администрацията на Белия дом сега всеотдайно играеше ролята на Лестър Роудс, дори си беше набавил перука с посребрена коса, с която приличаше повече на Андерсън Купър^[1], отколкото на председателя на Камарата; той също ме погледна извинително, успокоих и него.

Помещението бавно се изпразваше, а нивата на адреналина в кръвта ми полека спадаха, останах без сили и обезкуражен. Никой не те подготвя до каква степен тази работа прилича на първото ти возене на скоростно влакче — главозамайващо изкачване, стремглаво спускане, множество осморки.

Накрая останахме само аз, вперил поглед в портрета на Теди Рузвелт като Суровия ездач над камината и заслушан в стъпките, и Каролин, Дани и Джени, които предпазливо се приближиха към раненото животно в клетката.

— На мен най ми хареса „най-малко кофти“ — обади се Дани уж сериозно.

Рейчъл все ми повтаряше, че прекалявам с ругаенето. Твърдеше, че ругатните показват липса на въображение. Не бях убеден. Щом положението е напечено, започвам да ругая адски находчиво.

Във всеки случай, Каролин и другите ми близки помощници бяха наясно, че използвах мнимото изслушване като терапия. Щом наистина не можеха да ме убедят да не свидетелствам, надяваха се поне това разиграно изслушване да премахне вътрешното напрежение, най-вече да извади жилото му от мен, за да мога да се съсредоточа върху по-достойните за президент и изчистени от сквернословия отговори, дойде ли време за истинския спектакъл.

Джени Брикман отсъди с присъщия си финес:

— Трябва да сте завършен идиот, за да свидетелствате идната седмица.

Кимнах към Джени и Дани.

— Трябва ми Кари.

Само Каролин имаше достъп до секретна информация и не можех да говоря с никого от другите двама.

Оставиха ни насаме.

— Нещо ново? — попитах Каролин, щом в стаята бяхме само двамата.

Поклати глава.

— Нищо.

— Остава за утре, нали така?

— Доколкото на мен ми е известно, господин президент. — Тя кимна в посоката, в която преди малко излязоха Дани и Джени. — Имат право, да знаете. Всички ще изгубим от изслушването в понеделник.

— Приключихме с темата за изслушването, Кари. Повече не се обсъжда. Съгласих се на този спектакъл. Отделих ти един час. Слагаме край. Имаме по-важни въпроси, над които да мислим, нали?

— Да, сър. Екипът е готов за съвещанието, сър.

— Искам да говоря с кризисния екип, след това с Бърк, след това със заместник-секретаря. В този ред.

— Да, сър.

— Чакам ги.

Каролин ме остави сам. Взирах се в портрета на първия президент с името Рузвелт и размишлявах. Но не мислех за изслушването в понеделник.

Чудех се дали в понеделник страната ни все още ще съществува.

На излизане от летище „Рейгън“ поспря за миг, уж да огледа знаците с упътванията, а всъщност, за да се порадва на откритото пространство след полета. Пое дълбоко дъх, пъхна в устата си джинджифилов бонбон, в слушалките й тихо звучеше невероятната първа част на Концерт за цигулка № 1, със солист Вилхелм Фридеман Херцог.

Придавай си щастлив вид — така я бяха учили. Щастието, твърдяха, е най-подходящата емоция, която човек може да излъчва, когато го следят, щастието трудно буди подозрение. Усмихнатите хора изглеждат доволни и радостни, а и без да се смеят и шегуват, не са възприемани като заплаха.

Тя предпочиташе сексапилното излъчване. По-лесно се удаваше на сама жена, а при нея май винаги вършеше работа — от терминала излезе с игрива усмивка и дръзка походка, дърпаше зад себе си скъпия куфар на колелца. Беше роля като всяка друга, палто, което облича при необходимост и смъква, щом приключи, но знаеше, че върши работа: мъжете се мъчеха да уловят погледа й, очите им спираха на вдлъбнатината между гърдите й, която тя предвидливо бе открила, за да направи гледката на леко подскачащите й прелести запомняща се. Жените със завист измерваха високата й метър и седемдесет и пет осанка, оглеждаха я от кожените ботуши с цвят на шоколад до яркочервената коса, а после стрелваха очи към съпрузите си, за да видят дали видяното омагьосва и тях.

Със сигурност щяха да я запомнят като високата, дългокрака, едрогърда червенокоса, скрита пред очите на всички.

Вече трябваше да е вън от подозрение, вървеше през терминала към такситата. Ако я бяха разпознали, вече щеше да го е разбрала. Не биха я оставили толкова време. Но все още нито беше свободна, нито в безопасност, затова нямаше да сваля гарда. Никога. Разсееш ли се, допускаш грешка — казваше мъжът, който преди около двайсет и пет години за първи път постави пушката в ръцете й. Безстрастно и логично бяха думите, според които живееше. Умът й не знаеше покой, по лицето й не се четеше никаква емоция.

Всяка стъпка за нея беше агония, която проличаваше само в присвитите й очи, скрити зад слънчеви очила „Ферагамо“. Уверената усмивка не слезе от лицето й.

Излезе при такситата, с радост вдъхна свежия въздух, но от изгорелите газове от колите й се догади. Летищни служители в униформи крещяха на таксиметровите шофьори и насочваха хората към превозните средства. Родители събираха хленчещи деца и дърпаха куфари и чанти на колела.

Тръгна по пътеката в средата и потърси кола с регистрационния номер, който беше наизустила, и със стикер на страничната врата. Все още не беше дошла. За миг затвори очи и остана с музиката от цигулките, която свиреше в ушите й, анданте, любимата й част, започваше с печал и копнеж, които преминаваха в спокойствие, което почти унасяше.

Когато отвори очи, таксито с търсения от нея регистрационен номер и стикера на вратата на пасажера чакаше в опашката от коли. Тръгна с багажа си нататък и влезе в него. От непоносимо силната миризма на евтина храна закуската й се надигна в гърлото. Потисна гаденето и се облегна на седалката.

Спря музиката, щом концертът стига края си, изумителен момент, алегро асаи. Махна слушалките от ушите си и се почувства гола без успокояващото присъствие на цигулките и виолончелата.

— Как е трафикът днес? — попита тя на английски с акцент от Средния запад.

Погледът на шофьора се стрелна към огледалото за обратно виждане. Нямаше как да не са го предупредили, че не обича хората да я гледат.

Не зяпай Бах.

— Днес е много добре — отговори шофьорът, премервайки всяка дума, кодирано й съобщаваше, че е чисто, което тя се надяваше да чуе.

Бах не очакваше никакви усложнения на толкова ранен етап, но никога не се знаеше.

Сега вече имаше възможност да се отпусне за момент, прехвърли единия крак върху другия и отвори ципа на ботуша, повтори движенията и с другия. Леко простена от облекчение, когато се освободи от ботушите и високите десетсантиметрови платформи. Изпъна пръстите на краката си и прокара палец под сводовете на ходилата, нямаше как да направи по-добър масаж на задната седалка на таксито.

С малко късмет до края на пътуването нямаше да й се налага да е висока метър седемдесет и пет, нейните метър шейсет и пет щяха да свършат същата работа. Отвори ципа на куфара, сгъна вътре ботушите „Гучи“ и извади чифт спортни обувки „Найк“.

Докато колата се включваше в трафика, тя гледаше през прозореца от дясната й страна, след това погледна наляво. Сведе леко глава между коленете си. Когато се изправи, червената перука лежеше в скута й, а на нейно място имаше мастиленочерна коса, безмилостно изопната назад в кок.

— Вече… почувства ли се като себе си? — попита шофьорът.

Не отговори. Изгледа го неприветливо, но той не срещна погледа й в огледалото за обратно виждане. Шофьорът трябваше да е наясно.

Бах не е по учтивите разговори.

Много време беше минало, откакто се беше „чувствала като себе си“, както биха се изразили американците. Най-много се отваряше възможност да си почине малко. Но колкото по-всеотдайно работеше, толкова по-често преобразяваше себе си наново — заменяше една фасада с друга, понякога се притаяваше в мрака, друг път се криеше на открито — и вече рядко си спомняше истинското си аз, трудно осмисляше дори идеята за собствената си идентичност.

Скоро това щеше да се промени, обещала си го беше.

Свалила перуката и ботушите, затвори куфара и се отпусна на седалката, протегна ръка към постелката в краката си. Пръстите й напипаха ръбовете на постелката и я вдигнаха, дръпна лепенките от велкро.

Под нея имаше капак, покрит с мокет и ключалки. Отключи ги от всяка страна и отвори капака.

Отново седна, провери скоростомера, за да се увери, че шофьорът няма да направи някоя глупост, като да превиши скоростта, и за да се увери, че наблизо няма някоя полицейска кола.

След това отново се наведе и извади твърдия калъф от багажника на дъното. Постави палец на печата. Разпознаването на пръстовия отпечатък отне миг и ключалката щракна.

Не че хората, които я бяха наели, имаха основание да се бъркат в оборудването й, но беше за предпочитане да се подсигури.

Отвори калъфа за бърз преглед.

— Здравей, Ана — прошепна, така я беше кръстила.

Ана Магдалена беше красавица, матовочерна полуавтоматична пушка, която изстрелваше по пет патрона за по-малко от две секунди, а за по-малко от три минути се сглобяваше и разглобяваше само с отвертка. На пазара имаше и по-нови модели, но Ана Магдалена никога не я беше подвеждала, независимо от разстоянието. Десетки можеха да потвърдят точността й — можеха на теория, — сред тях бяха един прокурор от Богота, Колумбия, чието тяло допреди седем месеца имаше и глава, както и водачът на бунтовническа армия в Дарфур, преди осемнайсет месеца пък неговият мозък неочаквано пръсна в агнешкото печено в скута му.

Убивала беше на всеки континент. Убивала беше генерали, активисти, политици и предприемачи. За нея се знаеха само полът й и любимият й композитор на класическа музика. Както и че няма неизпълнена поръчка.

Това ще е най-голямото изпитание за вас, Бах — беше й казал мъжът, който я нае за настоящата задача.

Не — възрази му тя. — Това ще е най-големият ми успех.

Събудих се рязко, взрях се в мрака, затърсих телефона. Няколко минути след четири сутринта. Пратих съобщение на Каролин.

НОВИНИ?

Отговори ми веднага; не спеше.

НЕ, СЪР.

Ясно ми беше. Каролин щеше да ми звънне веднага, ако нещо се беше случило. Но откакто открихме пред какво сме изправени, тя свикна с тази ранна размяна на съобщения.

Издишах и протегнах ръце, за да се освободя от напрежението. Изключено беше да заспя отново. Днес беше денят.

Прекарах известно време на пътеката в спалнята. Както винаги имах нужда да потренирам. След като престанах да играя бейзбол, тази нужда не беше изчезнала, а откакто бях на този пост, добрата тренировка беше особено важна. Беше като масаж преди напрегнатия работен ден. Когато ракът на Рейчъл се върна, накарах да поставят уреда в спалнята, за да мога да я наблюдавам дори като тренирам.

Днес тренировката беше лека, не тичах, дори не вървях бързо заради физическото ми състояние; последното, което ми трябваше в момента, беше отново да се разболея.

Измих си зъбите и след като приключих, огледах четката. По нея нямаше друго освен слизестите останки от пастата. Усмихнах се широко и огледах венците си.

Съблякох се и се обърнах, огледах тялото си в гръб на огледалото. Синините бяха най-вече по прасците ми и горната част на бедрата. Бяха по-забележими.

След душа беше време за доклада за предстоящия ден на президента и информацията за последното развитие на събитията, която не бе отразена в него. Следваше закуска в трапезарията. Преди с Рейчъл закусвахме заедно. „През останалите шестнайсет часа принадлежиш на света — казваше тя, — но на закуска си само мой.“

На вечеря също обикновено бях неин. Използвахме всеки удобен случай да сме заедно, но докато Рейчъл беше жива, не се хранехме в трапезарията нито на закуска, нито на вечеря. Използвахме масичката в кухнята, която се намираше в съседство — обстановката там ни осигуряваше повече близост. Понякога, когато за разнообразие искахме да се почувстваме като нормалните хора, си готвехме. Това бяха едни от най-щастливите ни мигове — времето, което споделяхме тук, докато обръщахме палачинки или месехме тесто за пица, само двамата, както правехме у дома в Северна Каролина.

Разрязах твърдо свареното яйце с вилицата си и разсеяно погледнах през прозореца на президентското жилище към парка „Лафайет“. Жуженето на телевизора изпълняваше ролята на бял шум за фон. Включеният телевизор беше привичка, появила се след смъртта на Рейчъл.

Не ми беше много ясно защо изобщо си правех труда да гледам новините. Всички се занимаваха с отстраняването ми от президентския пост, журналистите изкривяваха всяка история, така че да отговаря на онова, което са решили да кажат.

По една от телевизиите кореспондентът, следящ външните работи, твърдеше, че правителството на Израел прехвърля изключително опасен палестински терорист в друг затвор. Дали това не е част от „договорка“, която президентът е сключил със Сулиман Синдурук? Има ли договорка с участието на Израел и включва ли тя споразумение за размяна на затворници?

Новинарският канал на Си Би Ес обясняваше как съм бил обмислял да назнача на освободено място в правителството сенатор от Юга от опозиционната партия, който да отговаря за селското стопанство. Дали с подобни назначения в кабинета президентът не печели гласове в своя полза при взимането на решението за неговото отстраняване?

Сигурно и по готварския канал в момента споделяха прозренията си, че когато ги посрещнах в Белия дом и им казах за любимата си зеленчукова рецепта с царевица, всъщност тайно съм се опитвал да спечеля благоволението на сенатори от Айова и Небраска, които са сред изгарящите от желание да ме махнат от поста ми.

Под надпис СМУТ В БЕЛИЯ ДОМ „Фокс Нюз“ твърдеше, че екипът ми е силно разединен по въпроса дали да свидетелствам. Съгласните за изслушването били предвождани от началника на кабинета в Белия дом Каролин Брок, а фракцията на противниците се оглавявала от вицепрезидента Катрин Бранд. „Вече са в ход извънредни планове — обясняваше репортерът, който в този момент стоеше пред Белия дом, — които да докажат, че изслушването в Камарата цели президентът да бъде злепоставен от негови противници, и с помощта на тези планове президентът да намери извинение да промени намеренията си и да се откаже от изслушването.“

В сутрешно предаване оцветена карта показваше петдесет и петимата сенатори от опозиционната партия, както и сенаторите от моята, които се готвеха за нови избори и които се чувствали притиснати да са част от дванайсетте отстъпници, които трябвало да се съгласят с процедурата по отстраняването ми от президентския пост.

Си Ен Ен твърдеше, че тази сутрин с екипа ми звъним на сенаторите и ги уговаряме да гласуват с „невинен“ на съда по отстраняването ми.

„Добро утро, Америка“ разправяше за източници от Белия дом, които споделили, че вече съм бил решил да не се кандидатирам за нов мандат и съм щял да се мъча да сключа сделка с председателя на Камарата, за да ми се размине отстраняването, стига да се задоволя с един президентски мандат.

Как ги измисляха подобни дивотии? Трябваше да призная, че бяха сензации. А в наше време сензациите продаваха повече от фактите.

Ширещите се спекулации за отстраняването ми от поста затрудняваха работата на екипа ми, който в по-голямата си част знаеше за случилото се в Алжир и за разговора ми по телефона със Сулиман Синдурук не повече от Конгреса, медиите или американския народ. Но сега, при тези нападки срещу Белия дом, хората бяха сплотени и считаха за въпрос на чест да останат заедно. Никога нямаше да разберат колко много означава подкрепата им за мен.

Натиснах един бутон на телефона си. Рейчъл би ме убила, ако на закуска телефонът беше до мен.

— Джоан, къде е Джени?

— Тук е, сър. Трябва ли ви?

— Да. Благодаря.

Влезе Каролин Брок, единственият човек, който се чувстваше свободен да идва при мен, докато се храня. Всъщност никога не съм казвал, че е забранено. Това е едно от многото неща, които шефът на кабинета прави вместо президента — контролира, действа като пазач на портата, той е лошият с екипа, за да не ми се налага да се занимавам с подобни въпроси.

Каролин както винаги беше готова за снимка — с изрядно закопчан, изискан костюм и пригладена назад тъмна коса. Работата й — повтаряла ми беше тя няколко пъти — не беше да се сприятелява с членовете на кабинета и персонала, а да ги организира, да хвали постиженията им и да проявява взискателност и за най-дребните неща, за да мога аз да се съсредоточа върху трудните, важните въпроси.

Но подобно описание на задълженията й беше крайно недостатъчно и ограничено. Всъщност като началник на кабинета Каролин вършеше най-тежката работа в Белия дом. Тя имаше грижата за дребните неща, разбира се — решаваше проблемите с персонала и графика. Но беше до мен и за решаващите въпроси. Налагаше й се, защото беше човекът, който осъществяваше връзката с членовете на Конгреса, кабинета, отделните лобита, медиите. Нямах по-добър заместник. Каролин се занимаваше с тези задължения и добре владееше егото си. Изключено беше да й направиш комплимент. Отхвърляше похвалата нехайно, като прашинка, лепнала се на безукорния й костюм.

Съвсем доскоро хората предричаха, че един ден Каролин Брок ще бъде председател на Камарата. Имаше три мандата в Конгреса, беше напредничава дама, успяла да спечели изборите в консервативен район в Югоизточен Охайо, и ловко се изкачваше по стъпалата към върховете на Камарата. Притежаваше ум, открояваше се, изглеждаше добре на екран, беше като играч с многостранен талант. Спечели си популярност сред набиращите средства кръгове и създаде връзки, които й позволиха да се придвижи до примамливата позиция на водач на нашето политическо крило в партията, комитета, водещ кампанията за изборите за Конгреса. Едва на четирийсет години, тя устремено вървеше към върха в Камарата, ако не и по-високо.

Но настъпи 2010 година. Нямаше човек, който да не си дава сметка, че междинните избори за нашата партия ще са безмилостни. Другата страна поддържаше силна кандидатура, син на бивш губернатор. Седмица преди изборите проучванията показваха равен резултат.

Пет дни преди изборите, докато посред нощ изпускала парата пред двамата си най-близки помощници на чаша вино, Каролин направила пренебрежителен коментар относно своя съперник, който точно пуснал предизборен клип, злобно уязвяващ съпруга на Каролин, по онова време виден съдебен адвокат. Коментарът й бил уловен от включен микрофон. Никой не знаел кой е направил записа и как. Каролин си мислела, че е в затворен ресторант, сама с двама сътрудници.

Нарекла противника си „минетаджия“. За часове записът стигна до новините по кабелните телевизии и интернет.

На този етап имаше избор. Можеше да каже, че на записа не е нейният глас. Който и да е от присъствалите в ресторанта двама нейни сътрудници, жени в случая, можеха да кажат, че те са направили коментара. Или можеше да твърди, че записът е истински, но е била уморена, леко пияна и разгневена от обидата към съпруга й.

Каролин не направи нито едно от двете. Каза само: „Съжалявам, че са ме подслушвали, докато водя личен разговор. Ако бях мъж, никой нямаше да направи проблем от думите ми“.

На мен лично отговорът й страшно ми допадна. Днес може би щеше да свърши работа. Но тогава случилото се подрони подкрепата, която имаше сред консервативната част от обществото, и тя загуби изборите. Обидната дума щеше да остане завинаги прикрепена към името й и тя беше наясно, че вероятно няма да получи втори шанс. Политиката може да е жестока спрямо ранените.

От загубата на Каролин спечелих аз. Тя основа консултантска фирма и използва интелекта и уменията си, за да осигури победите на други кандидати из страната. Когато реших да се кандидатирам за президентския пост и имах нужда от човек, който да ръководи кампанията ми, в списъка ми стоеше само нейното име.

— Да бяхте престанали да гледате тези глупости, сър — каза Каролин, докато някакъв политически анализатор, за когото не бях чувал, разясняваше по Си Ен Ен как съм допускал „сериозна политическа грешка“ с отказа си да коментирам телефонния разговор и така оставям председателя на Камарата да „задава тона по темата“.

— Всъщност ти знаеш ли, че искаш да свидетелствам пред комисията? Че в гражданската война, която бушува в Белия дом, ти оглавяваш крилото, което подкрепя тази идея?

— Не го знаех.

Тя се загледа в тапета в трапезарията, който изобразяваше сцени от Войната за независимост. Първа го окачила Джаки Кенеди, бил подарък от приятел. Бети Форд не го харесала и го свалила. Президентът Картър го върнал. И оттогава го сваляли и слагали. Рейчъл много го хареса, затова пак го окачихме.

— Пийни кафе, Кари. Изнервяш ме.

— Добро утро, господин президент — поздрави Джени Брикман, моят заместник-началник на кабинета и старши политически съветник.

Тя ръководеше кампаниите ми за губернатор и работеше под ръководството на Каролин за президентската надпревара. Дребничка, с бухнала и непокорна изрусена коса и речник на тираджия. Тя беше моето оръжие, скрито зад фасадата на усмивка. Готова беше да води войни за мен и го правеше. Тя не просто разсичаше противниците ми. Ако не я удържах, щеше да ги разсича от брадичката до пъпа. После би ги насякла на парчета с настървението на питбул, но с по-малко очарование.

След победата ми Каролин промени насоката си. Тя все така държеше под око политиката, но най-важната й роля бе да прокарва плановете ми в Конгреса и отговаряше за външната ми политика.

Джени, от друга страна, се съсредоточи само върху политиката, за да осигури преизбирането ми. И за нещастие, сега се притесняваше дали изобщо ще изкарам до края на първия мандат.

— Групата ни в Камарата в момента е стабилна — каза, след като бе разговаряла с нашата страна от ръководството на Камарата. — Казват, че изгарят от желание да чуят вашата версия за случилото се в Алжир.

Не успях да потисна усмивката си.

— А дали не са се изказали по-скоро така: „Кажи му да си извади главата от задника и да се защити“. Познах ли, или почти?

— Почти точен цитат, сър.

Не улеснявах съюзниците си. Те искаха да ме защитят, но мълчанието ми го правеше невъзможно. Заслужаваха повече, но в момента не можех да им помогна по никакъв начин.

— И за това ще имаме време — казах.

Не хранехме илюзии за гласуването в Камарата. Лестър имаше мнозинство и неговата група нямаше търпение да започне процедурата по отстраняване. Ако Лестър предложеше въпроса за гласуване, с мен беше свършено.

Една солидна защита в Камарата обаче щеше да укрепи надмощието ни в Сената, където партията на Лестър имаше петдесет и пет гласа, но се нуждаеше от пълно мнозинство от шейсет и седем за отстраняването ми. Ако нашата група в Камарата беше единна, за хората ни в Сената щеше да е по-трудно да бият отбой.

— От нашето крило в Сената чуваме сходни неща — съобщи Джени. — Водачът Джейкъби се опитва да осигури „подкрепа по презумпция“ — по нейните думи. — Идеята е, че отстраняването е крайна мярка и трябва да знаем повече, преди да вземем такива сериозни решения. Но те нямат желание да правят каквото и да било, освен да следят внимателно развитието на ситуацията от всички гледни точки.

— Никой не се е втурнал да ме брани.

— Не им давате причина, сър. Оставяте Роудс да ви рита по топките, без да отвръщате. Непрекъснато чувам: „Тази работа в Алжир вони адски, ама адски гадно. Дано обяснението си го бива“.

— Добре, много ме зарадва с тези новини, Джени. Следващият въпрос

— Да поговорим още малко за…

— Нататък, Джени. Твоите десет минути по въпроса с отстраняването ми изтекоха, снощи ти дадох цял час в пробното изслушване. Засега слагаме край на приказките по тази тема. Имам и други проблеми. Е, нещо друго?

— Да, сър — намеси се Каролин. — Списъкът с проблеми, върху които да изградим кампанията ви по преизбирането? Трябва да започнем с него, с проблемите, които вълнуват и интересуват американския народ: минималната заплата, забраната върху притежаването на оръжие и студентските заеми. Нуждаем се от положителни новини, с които да противостоим на отрицателните. Така ще постигнем обрат, ще покажем, че въпреки политическите игрички вие сте решен да работите за развитието на страната. Нека те си се занимават със своя салемски лов на вещици, а вие работете по разрешаването на истинските проблеми на истинските хора.

— И няма ли това да потъне сред всичките приказки за отстраняването ми?

— Сенатор Джейкъби е на друго мнение, сър. Умоляват ви да изберете силна тема, около която да започнат да се обединяват.

— Същото чух и в Камарата — намеси се Джени. — Ако им дадете нещо, което да захапят, тема, която ги вълнува истински, ще си спомнят колко важно е да защитят президентската институция.

— Щом трябва и това да им се напомня — въздъхнах.

— Честно казано, сър, в момента трябва.

Вдигнах ръце.

— Добре. Убедихте ме.

— Започваме с увеличаване на минималната заплата, още следващата седмица — обяви Каролин. — След това е забраната за притежаването на оръжия. После — студентските кредити…

— Забраната за притежаването на оръжия ще мине през Камарата толкова, колкото летище „Рейгън“ ще бъде прекръстено на мен.

Каролин сви устни, кимна.

— Имате право, сър, няма да мине.

И двамата бяхме наясно, че тя настоява за забраната на оръжията, защото можехме да я прокараме, поне в този конгрес. Каролин продължи:

— Но вие вярвате в необходимостта от нея и се ползвате с достатъчно доверие, за да се преборите за нея. След това, когато опозиционната партия я забрани, а също така се провали и с увеличаването на минималната заплата, подкрепяно от много американци, вие ясно ще дадете да се разбере що за стока са. И ще запушите устата на сенатор Гордън.

Лорънс Гордън беше три пъти член на Сената от моята партия и като всеки сенатор си въобразяваше, че трябва да е президент. За разлика от повечето сенатори обаче, беше склонен да влезе в надпревара с настоящия президент, който беше от неговата партия.

И по двата въпроса застъпваше погрешната позиция както за партията, така и за бъдещето на страната. Гласува срещу увеличаването на минималната заплата, харесва Втората поправка^[2], поне по начина, по който я изтълкува Националната асоциация на притежателите на оръжие, повече отколкото Първата, Четвъртата и Петата поправка^[3], взети заедно. Джени искаше да му строши коленете, преди още да му хрумне да си върже обувките.

— Гордън няма да ме победи — уверих я. — Няма куража.

— Никой не следи събитията, свързани със случилото се в Алжир, с по-голям интерес от Гордън — поясни Джени.

Погледнах към Каролин. Джени притежаваше силен инстинкт за политиката, Каролин обаче освен инстинкт притежаваше и опит в институциите, натрупан през времето й в Конгреса. А и не познавах по-умен човек от нея.

— Не ме е страх, че Гордън ще вземе преднина пред вас — каза Каролин. — Страх ме е да не си помисли, че ще вземе преднина пред вас. Скришом насърчава спекулациите. Позволява да го ухажват. Иска да прочете името си в „Таймс“ или да го види по Си Ен Ен. Има ли какво да губи? Печели преднина. А и се отразява добре на егото му. Има ли по-популярен от претендента? Той е като резервен куотърбек — докато седи на скамейката, всички го обичат. От всичко случващо се суетата на Гордън ще спечели много, но междувременно основите на доверието към вас ще се рушат с всеки изминал миг. Той изглежда свеж и бляскав, а вие изглеждате слаб.

Кимнах. В думите й имаше истина.

— Моето мнение е, че трябва да вкараме темата за минималната заплата или забраната за притежаването на оръжие — настоя тя. — Да принудим Гордън да застане на наша страна и да поискаме от него да застъпва нашата позиция по тези теми. Дължи ни го. А и той знае, че ако ни прецака, ще му запари от някой и друг правен проблем.

— Каролин, не ме оставяй да забравя, че не бива да те ядосвам.

— Вицепрезидентът е на наша страна — обади се Джени.

— Как иначе — направи физиономия Каролин.

Към основния ми противник при номинирането Кати Бранд тя хранеше здравословна подозрителност. Бранд беше правилният избор за вицепрезидент, но това не я превърна в мой най-близък съюзник. Във всеки случай, би направила същите сметки в свой интерес. Махнеха ли ме от поста, тя ставаше президент и начаса щеше да се включи в президентската надпревара. Не й е притрябвал Дари Гордън или който и да било друг, за да й подсказва разни идеи.

— Макар да съм съгласен с твоя анализ на проблема — казах, — мисля, че предложеното от теб решение е прекалено хубаво. Държа да изляза силен и от двете изпитания. Но няма да отстъпя заради Гордън. С това само ще дадем козове на опозицията. Така е правилно и независимо дали ще победим, или ще изгубим, ние ще бъдем силните, а те ще са допуснали грешка.

Джени подсвирна.

— Това е човекът, за когото гласувах, сър. Мисля, че така трябва да постъпите, но все още не смятам, че ще е достатъчно. В момента сте в много слаба позиция, която няма да се подобри с решения за вътрешната политика. Телефонното обаждане до Сулиман. Кошмарът в Алжир. Сега ни трябва истински командир. Обединител, който…

— Не — отсякох, разгадал мислите й. — Джени, няма да наредя военен удар само за да изглеждам силен.

— Има много сигурни цели, господин президент. Няма да нападате Франция в крайна сметка! Какво ще кажете за дронове в Близкия изток, но вместо дрон да се стигне до истински въздушен…

— Не. Отговорът е не.

Джени сложи ръце на кръста си и поклати глава.

— Съпругата ви имаше право. Наистина сте скапан политик.

— Тя обаче считаше това за комплимент.

— Господин президент, може ли да говоря направо? — попита Джени.

— Че досега как говореше?

Тя постави ръце пред себе си, сякаш се опитваше да ми обрисува проблема с тях или може би ме умоляваше.

— Ще ви отстранят — заяви тя. — И ако не направите нещо, за да обърнете хода на събитията, и не се случи нещо драматично, сенаторите от собствената ви партия ще напуснат кораба. А знам, че няма да подадете оставка. Не ви е в характера. Което означава, че президентът Джонатан Линкълн Дънкан ще остане в историята с едно-единствено нещо: като първия отстранен от поста си президент.

След разговора с Джени и Каролин минах през хола и отидох в спалнята. Дебора Лейн вече отваряше там чантата си с изненади.

— Добро утро, господин президент — поздрави тя.

Издърпах вратовръзката си, разкопчах ризата.

— И на теб добро утро, докторе.

Тя ме огледа, прецени ме, не остана доволна от видяното. Очевидно напоследък така въздействах на хората.

— Пак сте пропуснали да се обръснете — отбеляза тя.

— По-късно ще го направя.

Всъщност не се бях бръснал от четири дни. Когато бях в колежа в Университета на Северна Каролина, имах този суеверен навик — не се бръснех през последните седмици на изпитите. Това като че ли стряскаше хората, защото косата ми в най-добрия случай може да се опише като светлокестенява, но брадата ми не се вписва в картината: незнайно защо светлата ми коса преминаваше в яркооранжева брада. А брадата ми растеше бързо; до края на изпитите всички ме наричаха Пол Бъниан^[4].

Много-много не се бях замислял за това след колежа. Досега.

— Изглеждате уморен — каза лекарката. — Колко часа спахте снощи?

— Два-три.

— Не са достатъчни, господин президент.

— Точно сега играя на няколко фронта.

— А без сън няма да успеете да ги отиграете правилно.

Постави стетоскопа на голите ми гърди.

Доктор Дебора Лейн не е официалният ми лекар, а хематолог в Джорджтаун. Израснала по време на апартейда в Южна Африка, избягала в Съединените щати, за да учи в гимназия, и останала тук. Късо подстриганата й коса вече е съвсем посивяла. Погледът й е хем пронизващ, хем мил.

През последната седмица идваше всеки ден в Белия дом, защото така беше по-лесно, а и посещенията на дама с делови вид не предизвикват толкова въпроси (макар лекарската й чанта да не е кой знае колко прикрита), колкото всекидневните посещения на президента в университетската болница.

Постави ръкава на уреда за измерване на кръвното налягане на ръката ми.

— Как се чувствате?

— Мъчи ме болка в задника — отговорих. — Ще погледнете ли да проверите да не би пък оттам да стърчи председателят на Камарата на представителите?

Стрелна ме с поглед, но не се разсмя. Нямаше и помен от усмивка.

— Физически — обясних — се чувствам добре.

Светна с фенерче в устата ми. Огледа щателно торса ми, коремната област, ръцете и краката, обърна ме и направи същото от другата страна.

— Синините се влошават — каза тя.

— Знам.

Преди приличаха на обрив. Сега изглеждаха така, сякаш някой ме е бил с чукове по прасците.

По време на първия ми мандат като губернатор на Северна Каролина ми поставиха диагноза заболяване на кръвта, което наричаха автоимунна тромбоцитопения, което означаваше, че броят на тромбоцитите ми е нисък. Кръвта ми не се съсирваше, както би трябвало. Обявих състоянието си публично още тогава и казах истината — през повечето време то не създаваше проблем. Препоръчаха ми да избягвам дейности, които биха могли да доведат до кръвотечение — съвет, който човек над четирийсетте може да спазва без някакви големи затруднения. Бейзболните ми дни отдавна бяха приключили, а никога не съм бил горещ привърженик на бикоборството или мятането на ножове.

Заболяването ми се отключи, докато бях губернатор, но не ми създаде проблеми по време на кампанията за президентския пост. Възобнови се, когато ракът на Рейчъл отново се прояви — моят лекар ме убеди, че рецидивът се дължи на огромния стрес, — но пак се възстанових безпроблемно. За пореден път напомни за себе си преди седмица, когато на прасците ми се появи и започна да нараства синина. Бързото обезцветяване и разпростирането на синината говореше за едно: че това е най-лошият пристъп до момента.

— Главоболие? — попита доктор Деб. — Замайване? Треска?

— Не, не и не.

— Умора?

— Естествено, но заради липсата на сън.

— Кървене от носа?

— Не, госпожо.

— Кръв по четката и от венците?

— Четката ми за зъби е чиста.

— Кръв в урината или в изпражненията?

— Не.

Никак не е лесно да останеш смирен и скромен, щом всеки път когато влезеш в стаята, зазвучава химн в твоя чест, когато световните финансови пазари зависят от всяка твоя дума и когато под твое командване е най-големият военен арсенал, но ако искаш да си посмачкаш фасона, провери дали в изпражненията ти няма кръв.

Тя се отдръпна няколко крачки и си замърмори.

— Отново ще взема кръв — каза. — Кръвните ви резултати от вчера много ме разтревожиха. Броят на тромбоцитите ви беше под двайсет хиляди. Не знам как ме убедихте да не ви вкарам в болница веднага.

— Разубедих те, защото съм президентът на Съединените щати.

— Все забравям.

— Мога да стигна до двайсет хиляди, докторе.

Нормалният брой на тромбоцитите е между 150 000 и 450 000 на микролитър. Ако са под 20 000, това със сигурност не е повод за радост, но все пак цифрата е над критичното ниво.

— Взимате ли стероидите?

— С религиозна всеотдайност.

Тя бръкна в чантата си, след това дезинфекцира ръката ми с памуче със спирт. Докато ми взимаше кръв, бях извърнал поглед, защото не я бива със спринцовките. Изгубила е умението. Като специалист от такава величина обикновено разчита някой друг да върши рутинните задачи. Само че се налагаше възможно най-малко хора да знаят за състоянието ми. Заболяването ми може и да беше публично известно, но беше излишно да се разчува колко лошо е положението в момента, особено в този момент. Засега доктор Лейн е единственият изпълнител в спектакъла.

— Да проведем лечение с протеини — предложи тя.

— Моля, сега ли?

— Да, сега.

— Последния път след такова лечение не можех да вържа и едно изречение през по-голямата част от деня. Изключено е, докторе. Днес нищо няма да започваме.

Тя спря, тампонът между пръстите й се спусна до кокалчетата на ръката ми.

— Тогава стероиди венозно.

— Не. Дори само хапчетата ми омотават достатъчно главата.

Нейната леко се наклони, докато обмисляше отговора си. Нали не бях обикновен пациент. Повечето пациенти правят каквото лекарите им кажат. Повечето пациенти не са водачи на свободния свят.

Силно намръщена, тя отново се залови да подготвя ръката ми, докато нагласяше иглата.

— Господин президент — захвана тя с тона на учителите ми в гимназията, — можете да кажете на всеки друг в света какво да прави. Но не можете да заповядвате на тялото си.

— Докторе, аз…

— Вие рискувате да получите вътрешен кръвоизлив. В мозъка. Може да получите удар. С каквото и да си имате работа сега, такъв риск не бива да поемате.

Погледна ме в очите. Не отговорих. Което само по себе си беше отговор.

— Чак толкова ли е страшно? — попита тя шепнешком. Поклати глава, махна с ръка. — Недейте. Знам… знам, че не може да ми кажете.

Да, чак толкова страшно беше. И нападението може да се случи във всеки миг, сега или по-късно днес. Възможно беше дори вече да се е случило преди двайсет секунди и в този момент Каролин да тича да ме предупреди.

Не можех да не изпълнявам задълженията си дори за час, какво остава за няколко. Ето този риск за мен беше изключен.

— Трябва да почакате — казах й. — Вероятно няколко дни.

Леко изнервена от онова, което не знаеше, Деб просто кимна и заби иглата в ръката ми.

— Ще увелича стероидите — казах, което означаваше, че ще се чувствам като изпил четири бири вместо две.

Налагаше се да го преживея. Не можех да пренебрегна дълга си, но трябваше и да остана жив.

Лекарката приключи мълчаливо работата си, опакова взетата кръвна проба в медицинската чанта и се приготви да си тръгва.

— Всеки от нас трябва да върши работата си — каза тя. — Ще получа резултатите от лабораторията до два часа. Но и двамата знаем, че броят на тромбоцитите е много нисък.

— Така е.

Спря на вратата и се обърна към мен.

— Нямате няколко дни, господин президент — каза тя. — Може би нямате дори един.

Днес, само днес щяха да празнуват.

Трябваше да им го позволи. Малкият му екип беше работил денонощно, с всеотдайност и с огромен успех. Всички се нуждаеха от почивка.

Порив на вятъра от реката повдигна косата му. Извади цигара, оранжевото връхче засвети в сумрака на ранната привечер. От терасата на луксозния си апартамент с изглед към Шпрее се наслаждаваше на изпълнения с живот развлекателен център от другата страна на реката. В „Мерцедес-Бенц Арена“ тази вечер имаше концерт. Не разпознаваше групата, но в приглушените звуци, които се чуваха дори от тази страна на реката, долови тежка китара и басове. Тази част на Берлин се беше променила много след последното му идване преди почти четири години.

Обърна се да погледне в апартамента, сто и шейсет квадратни метра, с четири спални и обзаведена от дизайнер кухня, в която хората му се смееха и ръкомахаха, разливаха шампанско и вероятно вече бяха полупияни. И четиримата бяха гении, постигнали всичко със собствени усилия, нямаха и двайсет и пет, някои от тях вероятно бяха още девствени. Елмурод, чието шкембе висеше над колана, имаше рошава брада и носеше безвкусна синя шапка, на която пишеше „BET II Световна“. Махмад, вече със свалена риза, показваше своите далеч не впечатляващи бицепси в шеговита поза на културист. И четиримата се обърнаха към вратата, а Елмурод отиде да отвори. Влязоха осем жени с направени прически, тесни роклички и тела за плакат, които бяха получили царско заплащане, за да могат хората от екипа му да изживеят най-великата нощ в живота си.

Тръгна предпазливо по терасата, нащрек заради сензорите за топлина и натиск — в момента дезактивирани, разбира се, — поставени, за да взривят цялата тераса, ако на нея кацне нещо по-тежко от птичка. Предпазните мерки му струваха почти милион евро.

Но какво беше един милион евро, щом щеше да получи сто милиона?

Една от проститутките, азиатка, която беше на по-малко от двайсет, с гърди, които нямаше как да са истински, прояви внезапен интерес към него — беше изключено да е искрен — и се приближи, когато той влезе в апартамента и затвори плъзгащата се врата.

— Wie lautet dein Name^[5]? — попита тя.

Усмихна се. Тя просто флиртуваше, играеше роля. Не я беше грижа какво ще й отговаря.

Но имаше хора, които биха дали мило и драго, биха сторили каквото и да е, за да научат отговора на въпроса й. И само този път му се прииска да свали гарда и да отговори с истината.

Аз съм Сулиман Синдурук — да каже. — И се каня да рестартирам света.

Затворих папката на бюрото си, след като прегледах няколко точки, които моят съветник по въпросите на Белия дом, Дани Ейкърс, и неговият екип ми бяха подготвили след консултация с министъра на правосъдието.

Проект на указ за въвеждането на военно положение и законов меморандум с изложение на конституционните основания за въвеждането му.

Проектозакони за Конгреса и проект на указ за отменянето на закона за неприкосновеността на личността в страната.

Указ за установяване на контрол върху цените и дажбите на различни стоки, заедно с необходимите закони там, където се налагаше. Молех се да не се стига дотам.

— Господин президент — каза Джоан, секретарката ми, — председателят на Камарата.

Лестър Роудс се усмихна учтиво на Джоан и влезе в Овалния кабинет, протегнал ръка. Вече бях станал от бюрото си, за да го поздравя.

— Добро утро, господин президент — ръкува се с мен и ме измери с поглед, вероятно се чудеше на наболата ми брада.

— Господин председател — рекох.

Обикновено след това казвах „Благодаря, че дойдохте“ или „Радвам се да ви видя“, но не успях да се насиля да любезнича. Роудс беше архитектът на възстановяването на позициите на своята партия в Камарата по време на междинните избори. Постигна го с обещанието да „си върнем страната“ и онази нелепица — „отчета“ за моето представяне, — който той разпространи до всички кандидати. В този отчет ми поставяше оценка за външната политика, икономиката и множество проблемни въпроси, обобщени с мотото „Провалът Дънкан“.

Избра дивана, аз — стола. Опъна маншетите на ризата си и се разположи. Облеклото му подхождаше на законодател с власт: сиво-синя риза с бяла яка и маншети, яркочервена вратовръзка с безукорен възел, всички цветове на знамето, което представляваше.

Все още не беше изгубил напереността на наскоро придобитата власт. Едва от пет месеца беше председател. Не беше заемал поста достатъчно, че да осъзнае ограниченията му. И затова беше още по-опасен.

— Учудих се на поканата ви тук — продължи той. — Известно ви е, че една от новините, които се разпространяват из медиите, е, че се готвим за сделка — вие и аз. Вие се съгласявате да не се кандидатирате отново, а аз отменям изслушването.

Бавно кимнах. Чул го бях.

— Казах на помощниците си да гледат видеозаписите на военнопленници, заловени в „Пустинна буря“ заедно с ефрейтор Джон Дънкан. Вижте колко са изплашени. Колко изплашени трябва да са, за да предадат собствената си страна пред камерата. И след като сте видели тези записи, запитайте се, какво трябва да са сторили иракчаните на Джон Дънкан, защото е единственият военнопленник, отказал да застане пред камера. И след като ви просветне, казах им, задайте си въпроса дали Джон Дънкан е човек, който няма да влезе в битка с шепа конгресмени.

Думите му означаваха, че той все още не знаеше защо е тук.

— Лестър — започнах, — знаеш ли защо никога не говоря по темата? За случилото се с мен в Ирак?

— Не знам, предполагам — от скромност.

Поклатих глава.

— В този град скромни няма. Не, причината да не говоря по темата е, че има и по-важни въпроси от политиката. Повечето конгресмени изобщо не усвояват този урок. Но за да работи правителството и за доброто на страната председателят на Камарата трябва да го усвои. Колкото по-рано, толкова по-добре.

Той разпери ръце, което означаваше, че е готов за удари.

— Лестър, колко пъти, откакто съм президент, не съм бил в състояние да обсъждам с комисиите по разузнаването и контрашпионажа секретни операции? Или — ако въпросът е от изключителна важност — с Групата на осемте?

Съгласно закона трябваше да открия достатъчно доказателства за провеждането на секретна операция и да ги споделя с комисията по разузнаването в Камарата и тази в Сената — по възможност преди операцията. Но ако въпросът е от изключителна важност, можех да огранича обсъждането й с така наречената Група на осемте — председателя на Камарата, лидера на малцинството, лидерите на мнозинството и малцинството в Сената, председателите и членове на двете комисии по разузнаването.

— Господин президент, едва от няколко месеца съм председател. Но през това време, доколкото разбирам, вие винаги сте изпълнявали задължението си да обсъждате въпросите със съответните отговорни лица.

— Убеден съм, че вашият предшественик ви е казал и че по време на неговия мандат също винаги съм изпълнявал задълженията си.

— Именно това ми беше казано — съгласи се той — и тъкмо затова е толкова притеснително, че дори Групата на осемте е останала в неведение за Алжир.

— Лестър, а мен ме притеснява, че вие не осъзнавате, че вероятно имам много важна причина да не разкривам информация за случилото се.

Стисна челюст, по бледото му лице се появи руменина.

— Дори след като вече е факт, така ли, господин президент? Имате право първо да действате, след това да осведомявате за действията си, ако времето е от особена важност, но вие дори сега не разкривате нищо, дори след като фиаското в Алжир е факт. След като сте позволили на онова чудовище да избяга. Нарушавате закона.

— Запитайте се каква е причината, Лестър. — Облегнах се на стола си. — Защо бих постъпил така? След като съм наясно каква ще е реакцията ви? След като ми е известно, че ви поднасям на тепсия основания за моето отстраняване от поста?

— Отговорът може да е само един, сър.

— Нима? И какъв ще да е този отговор, Лестър?

— Ами… може ли да говоря свободно?

— Че тук сме си само свои.

— Добре — кимна. — Отговорът е, че нямате добро обяснение за стореното от вас. Опитвате се да договорите някакво споразумение с този кучи син, терориста, и сте попречили на паравоенната групировка да го убие, за да можете да продължите да преговаряте за някаква сделка за възцаряването на мир, любов и хармония, която май си въобразявате, че сте измислили. И сте били на косъм да ви се размине. И дума не бяхме чули за Алжир. Щяхте да отречете всичко.

Приведе се, погледна ме от упор и така се втренчи, че очите му почти плувнаха в сълзи.

— Само че американско момче се прощава с живота и онези го записват, после пускат записа в мрежата, та цял свят да го види. И така ви спипват по бели гащи. А вие продължавате да упорствате и да не ни казвате нищо. Защото не искате никой да научи какво правите, докато всичко не е подписано, подпечатано и изпратено на получателя. — Той насочи пръст към мен. — Е, Конгресът няма да отрече правото ни на контрол и проверка на случая. Докато съм председател, никой президент няма да действа на своя глава и да сключва сделки с терористи, които със сигурност няма да спазват въпросните споразумения и заради които ще изглеждаме като окаяни завареничета. Докато…

— Достатъчно, Лестър.

— … съм председател, тази страна…

— Достатъчно! — изправих се. Миг по-късно и стреснатият Лестър се изправи. — Да караме направо. Тук няма камери. Не се преструвайте, че вярвате в думите си. Не се преструвайте, че наистина си мислите, че всяка сутрин си шепна сладникави глупости с терористи. И двамата сме наясно, че бих премахнал на мига този кучи син, ако мислех, че това е в интерес на нацията. От темата може да извлечете невероятна политическа изгода, Лестър, признавам го — цялата помия, която изливате върху мен, че уж съм искал да „правя любов, а не война“ със „Синове на джихада“. Но не си позволявайте да идвате в Овалния кабинет и да се преструвате дори за миг, че вярвате в нея.

Премигна, хванат натясно. Напоследък не са му повишавали глас, отвикнал е. Замълча си обаче, знаеше, че съм прав.

— Правя ви страхотна услуга, Лестър. С мълчанието си аз ви помагам и ви подтиквам да действате. Всяка секунда, която прекарвам в мълчание, налива масло в огъня ви. Публично прегазвате моята скромна особа. А аз си седя и повтарям: „Благодаря, сър, може ли още?“. Несъмнено сте достатъчно умен, за да осъзнавате, че щом пренебрегвам всичките си политически инстинкти и запазвам мълчание, трябва да има страшно основателна причина да го правя. Въпросът трябва да е на живот и смърт.

Лестър удържа втренчения си поглед още малко. После бавно го сведе. Пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети.

— Кажете ми тогава — подзе той. — Не на разузнаването. Не на Групата от осемте. На мен. Щом е толкова важно, колкото твърдите, кажете ми какво е.

Лестър Роудс беше последният човек, на когото бих разказал всичко с подробности. Но не можех да му позволя да разбере, че е така.

— Не мога, Лестър. Не мога. Моля да ми се доверите.

Имаше време, когато тези думи, казани от президента на председателя на Камарата, щяха да са достатъчни. Тези дни отдавна са отминали.

— Не мога да се съглася, господин президент.

Интересен избор на думи — „не мога“, а не „не искам“. Лестър е подложен на страшен натиск в своята партия, най-вече от страна на онези, които бълват огън и жупел в социалните и електронните медии и подклаждат огъня. Дали беше истина, или не беше, дали вярваха в нея, или не вярваха — тези хора вече ме бяха превърнали в карикатура, а председателят Лестър Роудс не можеше да допусне да се разбере, че той вярва на карикатурата в този важен момент.

— Нали знаете за кибератаката в Торонто — казах. — „Синове на джихада“ не поеха отговорност за нея. Помислете каква ли ще да е причината. Тези типове винаги поемат отговорност. При всяка атака, която извършват, изпращат послание към Запада да стои далеч от тяхната част на света — Централна и Югоизточна Европа. Да си приберем парите, да си приберем войските. Но този път не постъпиха така. Защо, Лестър?

— Вие ми кажете причината.

Посочих му да седне отново, същото направих и аз.

— Не го споделяйте — казах.

— Разбира се, сър.

— Отговорът е, че не знаем защо. А какви са моите предположения? Случилото се в Торонто е само проверка. Дали Синдурук разполага с необходимото за осъществяването на замисъла си. Вероятно — за да получи парите за истинската задача.

Облегнах се и го оставих да осмисли чутото. Лестър имаше глуповатото изражение на дете, което осъзнава, че трябва да разбере нещо, но не може, и не иска да си го признае.

— Тогава защо не го убихте? — попита Лестър. — Защо го спасихте от нападението в Алжир?

Вперих поглед в Лестър.

— Само аз ще знам — настоя той.

Не мога да кажа на Лестър всичко, но мога да му дам достатъчно храна за размисъл.

— Не се опитвахме да спасим Сулиман Синдурук — казах. — Опитвахме се да го заловим.

— Тогава… — Лестър разпери ръце. — Защо сте спрели паравоенната групировка?

— Тяхната цел не беше да го заловят, Лестър. Искаха да го убият. Канеха се да стрелят с гранатомети по къщата, в която се намираше.

— И? — Лестър сви рамене. — Заловен терорист, мъртъв терорист, каква е разликата?

— Огромна в този случай. Сулиман Синдурук ми трябва жив.

Лестър погледна към ръцете си и започна да върти халката си. Мълчеше, пазеше мислите си за себе си.

— Разузнаването ни съобщи, че паравоенната групировка го е открила. Знаехме единствено това. Можехме само да проследим операцията им в Алжир, да се опитаме да провалим замисъла им и ние да заловим Сулиман. Спряхме нападението им, но в суматохата Сулиман се измъкна. И наистина, един американец изгуби живота си. Факт, който искахме да запазим в тайна и засекретен, но се разпространи за часове из социалните медии.

Присвил очи и кимайки, Лестър слушаше внимателно думите ми.

— Съмнявам се, че Сулиман работи сам — продължих. — Според мен някой го е наел. Освен това мисля, че Торонто е бил загрявката, пробата, предястието.

— А ние сме основното блюдо — прошепна Лестър.

— Именно.

— Кибератака — измърмори той. — По-мощна от тази в Торонто.

— Толкова мощна, че пред нея тази в Торонто ще изглежда като убождане.

— Мили боже!

— Сулиман ми трябва жив, защото може би той е единственият, който е в състояние да я спре. И може да посочи онези, които са го наели, и хората — ако има такива, — които работят с него. Но не искам никой да знае каква е целта ми и какви са намеренията ми. Опитвам се да направя нещо, което е изключително трудно за Съединените щати — да се сниша под обхвата на радара.

В изражението на председателя за миг просветна разбиране. Облегна се на дивана като човек, който държи всички карти.

— И твърдите, че изслушването ви ще повлияе на вашата цел.

— Не се съмнявам.

— Тогава защо се съгласихте да свидетелствате?

— За да спечеля време. Исках да събера целия си екип по национална сигурност преди явяването пред вашата комисия тази седмица. Не успях. Предложих да се явя, за да спечеля време.

— Но сега времето отново ви притиска. До следващият понеделник няма да успеете.

— Няма.

— И искате да се върна при хората от моята партия и да ги убедя да ви го дадат.

— Точно така.

— Без да им кажа причината. Не мога да им доверя нищо от това, което споделихте с мен. Трябва само да им кажа, че съм решил да ви „вярвам“.

— Вие сте водач на партията, Лестър. Затова водете. Кажете им, че сте решили, че е в интерес на нацията да отложим временно изслушването.

Сведе глава, потри ръце, загряваше за речта, която вероятно беше рецитирал пред огледалото десет пъти, преди да се появи тук.

— Господин президент — каза той, — разбирам, че не искате да се явявате на изслушването. Но така както вие имате своите отговорности, ние имаме по-висшата отговорност да служим като коректив на изпълнителната власт. Съпартийците ми са ме избрали, за да го правим. Не мога да се върна при тях и да им кажа, че ще избягаме от нашата отговорност.

От самото начало е било без значение какво ще му кажа днес. Той действаше по предварителен план. Любовта към родината не играеше никаква роля в неговия живот. Ако в главата на този тип изобщо някога се пръкнеше мисъл, която да не е себична — както би казала майка ми, — тази мисъл щеше да умре от самота.

Само че аз не се отказвах.

— Ако всичко приключи добре — казах — и спрем терористичното нападение, вие ще стоите до мен. Ще кажа на света, че председателят на Камарата е загърбил партийните различия и е постъпил правилно в името на своята страна. Ще ви посоча като пример за достойно поведение във Вашингтон, окръг Колумбия. Ще останете пожизнен председател.

Той не спираше да кима, прокашля се. Взе да потупва с крак по пода.

— Но ако… — не му стигнаха силите да довърши изречението.

— Ако нещата се объркат ли? Тогава ще поема вината. Цялата.

— Но ако обвинят и мен — рече той. — Защото съм спрял изслушването, без да дам на членовете на партията и Камарата, нито на обществеността каквото и да било обяснение за действията си. Не можете да ми обещаете, че ще изляза от това положение невредим…

— Лестър, това е работата, която сте се съгласили да вършите. Независимо дали ви е било известно, или не, дали ви харесва, или напротив. Имате право. В случая няма гаранции. Нищо не е сигурно. Аз съм онзи, който дава заповедите, гледам ви в очите и ви казвам, че сигурността на страната е поставена на карта и имам нужда от помощта ви. Ще ми помогнете ли, или отказвате да го направите?

Не му трябваше много време. Размърда челюст, погледна към ръцете си.

— Господин президент, ще ми се да ви помогна, но трябва да разберете, имаме отговори…

— По дяволите, Лестър, постави на първо място страната си! — изправих се рязко от стола си и се замаях, гневът ме изгаряше. — Напразно си хабя думите.

Лестър стана от дивана, отново протегна ръце, за да изпъне маншетите си, пристегна вратовръзката си.

— Тогава ще се видим в понеделник, нали?

Сякаш не беше чул и дума от всичко, което му казах. Искаше да се върне при съпартийците си и да им каже, че е устоял на натиска от моя страна, друго не го интересуваше.

— Мислите, че знаете какво правите — казах, — но нямате ни най-малка представа.

Стоях с вперен във вратата поглед, след като председателят Роудс излезе. Не бях сигурен какво точно очаквах от него. Старомоден патриотизъм? Чувство за дълг вероятно? Малко доверие в президента?

Какви мечти само! Доверието вече не съществуваше. При настоящото положение от него нямаше никаква полза. Всичко подстрекаваше хората към разделение.

Е, Роудс щеше да отиде при своите хора, да положи огромни усилия да ги усмири, което всъщност не му беше по силите, защото съпартийците му трепваха при всеки туит. Имаше дни, в които и сред моите хора беше същото. Изглежда, участието в нашата демокрация се обуславяше от световете на Туитър, Снапчат, Фейсбук и денонощните новинарски канали. Използваме модерните технологии, за да се върнем към примитивни човешки отношения. Медиите знаят какво се продава — конфликти и разделение. Освен това е бързо и лесно. Твърде често гневът върши повече работа от отговорите; озлоблението е за предпочитане пред обосноваването; емоциите стъпкват доказателствата. Лицемерният, злобно-подигравателен единен ред, независимо колко лъжлив е, изглежда по-искрен, докато спокойният, добре аргументиран отговор се счита за лукав и измамен. Това ми напомня за старата политическа шега: защо хората веднага ти стават антипатични? Защото така се спестява много време.

Какво се случи с изпълнените с факти, подробни и добре структурирани отчети? Вече беше трудно дори да им се намери определение, защото границата между измислицата и действителността, между истината и лъжата се размиваше с всеки изминал ден.

Не можем и ден да преживеем без свободната преса, посветена на опазването на тази тънка граница и натоварена със задължението да проследява докрай фактите. Съществуващата в момента среда налагаше сериозен натиск върху журналистите ни, поне върху тези, които отразяваха политиката, принуждаваше ги да правят точно обратното: да упражняват властта, която имат, и — по думите на един мъдър анализатор от пресата — да „изкарат ненормални“ всички политици, дори честните и способните, нерядко заради относително незначителни проблеми.

Учените наричат това фалшиво равенство. Ще рече, че когато откриеш проблем с размера на планина в един човек или партия, трябва да намериш при отсрещната страна къртичина и да я превърнеш в планина, за да не те обвинят в пристрастност. Издигането на къртичини си има огромни предимства: увеличава зрителския интерес във вечерните новини, предизвиква милиони постове в Туитър и създава много теми за предаванията. Щом планините и къртичините наглед се изравнят, компаниите и правителствата отделят твърде малко време и енергия да обсъждат проблемите, които са важни за по-голямата част от народа ни. Дори когато се опитваме да го направим, често се давим в разразилите се страсти на деня.

Това си има и реална цена. Подхранва клокочещия гняв, разделението, парализата, лошите решения и пропуснатите възможности. И без стимули действително да се свърши нещо, все повече и повече политици просто се пускат по течението, подсилват пламъците на гнева и озлоблението, когато трябва да се държат като пожарникари. Всеки знае, че това поведение е вредно, но временните изгоди са толкова големи, че не проявяваме твърдост, просто приемаме, че нашата Конституция, обществените институции и силата на закона могат да удържат на всяко нападение, без да нанесат необратимо увреждане на нашите свободи и начина ни на живот.

Кандидатирах се за президент, за да променя този порочен кръг. Надявах се, че все още мога да го направя. Но точно сега трябваше да се справя с вълка пред вратата.

Джоан влезе с думите:

— Дани и Алекс са тук.

Джоан беше работила за губернатора, когото наследих в Северна Каролина. Докато той напускаше кабинета, а аз се нанасях, тя ръководеше предаването на властта с такава ефикасност, че ме впечатли. Всички се страхуваха от нея. Съветваха ме да не я наемам, защото е една от „тях“ — опозиционната политическа партия, — но Джоан ми каза: „Господин губернатор, току-що се разведох, имам две деца в гимназията и съм без пукната пара. Никога не закъснявам, никога не боледувам, мога да водя записки по-бързо, отколкото вие говорите, и ако се държите като тъпак, първа ще ви го кажа“. Оттогава е с мен. Голямото й дете наскоро започна работа в Министерството на финансите.

— Господин президент — поздрави Дани Ейкърс, съветникът по въпросите на Белия дом.

С Дани бяхме израснали врата до врата в Уилкс Каунти, Северна Каролина — градче, което се побираше в километър и половина на километър и половина, сгушено между магистралата и единственото кръстовище със светофар. Заедно плувахме, ловяхме риба, карахме скейтове, ритахме и ловувахме. Учехме се един друг как се връзва вратовръзка, да палим кола на късо, да поставяме стръв и да нанасяме решителния удар в мача. Заедно преминахме през всичко — от детската градина до колежа в Университета на Северна Каролина. Дори заедно се записахме в армията, след колежа отидохме в специалните части. Единственото, което не преживяхме заедно, беше „Пустинна буря“: за разлика от мен, не включиха Дани в рота „Браво“, затова така и не участва във войната в Ирак.

Докато безуспешно се опитвах да преодолея травмите си от „Пустинна буря“ и да играя в професионалната бейзболна лига в Мемфис, Дани започна да учи право в Университета в Северна Каролина. Той гарантира за мен пред Рейчъл Карсън, студентка по право в трети курс, когато и аз се записах да уча право в същия университет.

— Господин президент — каза Алекс Тримбъл, широкоплещест и с къса прическа, която буквално кресна „Тайни служби“, когато го видях за пръв път.

Не е точно забавен, но щом се налага, е праволинеен и силен и провежда всички задачи, свързани с охраната ми, като военни операции.

— Сядайте, сядайте. — Трябваше да се върна на бюрото си, но се настаних на дивана.

— Господин президент — каза Дани, — меморандумът ми по глава 18, раздел 3056. — Подаде ми документ и ме попита, след като отговорът вече му беше известен: — Кратката или дългата версия да ви дам?

— Кратката.

Последното, което исках в този момент, беше да чета правни документи. Не се съмнявах, че е изготвил безукорен меморандум. Като прокурор обичах бойното поле на съдебната зала, но Дани беше роден юрист, обичаше да разнищва новите становища на Върховния съд, обсъждаше хубавите страни на даден закон и ценеше писаното слово. Изостави правната си кантора, за да бъде мой съветник, докато бях губернатор на Северна Каролина. И страшно го биваше. После тогавашният президент го номинира за Апелативния съд в Четвърти съдебен окръг. Обичаше работата си в Апелативния, можеше да си остане на нея и да бъде щастлив до края на живота си, ако не ме бяха избрали за президент и не го бях помолил отново да се присъедини към мен.

— Само ми кажи какво мога и какво не мога да правя — казах.

Дани ми смигна.

— Законът казва, че не можеш да откажеш закрила. Но съществува прецедент на временен отказ от нея като част от правото ти на лично пространство.

Погледът на Алекс Тимбъл вече очакваше да срещне моя. Обсъждахме темата с него, така че чутото не го изненада, но очевидно се беше надявал Дани да ме разубеди.

— Господин президент — обади се Алекс, — с цялото ми уважение, струва ми се, че се шегувате.

— Сериозен съм като инфаркт.

— Сър, точно този момент ли…

— Решено е — заявих.

— Може да осигурим лека охрана — каза той. — Или поне предварително да се подготвим.

— Не.

Алекс стисна здраво подлакътниците на стола си, устата му беше леко полуотворена.

— Дайте ми минута с моя съветник по въпросите на Белия дом — казах му.

— Господин президент, моля ви, недейте…

— Алекс. Трябва ми минута с Дани.

Алекс въздъхна тежко и ни остави. Дани се обърна към вратата, за да се увери, че сме сами. И погледна към мен.

— Синко, ти си луд-полудял — в думите му се долавяше старият акцент, докато изговаряше една от любимите фрази на моята майка.

Знаеше всичките й любими реплики, както ги знаех и аз. Родителите на Дани бяха свестни, трудолюбиви хора, които обаче често отсъстваха от къщи. Баща му прекарваше много време на път като шофьор на камион, а майка му работеше нощна смяна в местния завод.

Когато бях на четири, баща ми — учител по математика в гимназията — загина в автомобилна катастрофа. Затова в детството ми живеехме от частичната пенсия на прогимназиален учител и онова, което мама припечелваше като сервитьорка в „Кърли Рейс“ до Милърс Крийк. Но вечер си беше у дома, затова помагаше на семейство Ейкърс с Дани. Беше й като втори син. Дани прекарваше толкова време в нашия дом, колкото и в своя.

Обикновено тези спомени извикваха усмивка. Но сега, вместо да се усмихна, се приведох и потрих ръце.

— Добре, ще ми кажеш ли какво става? — попита той. — Заради теб започвам да откачам.

Добре дошъл в клуба, помислих. Усетих как полека свалям гарда, докато съм насаме с Дани. Двамата с Рейчъл неизменно бяха моите пристанища в бурите на тази моя работа.

Погледнах го.

— Много време мина, откакто ловяхме риба в реката у дома — казах.

— Хубаво. Защото не те бива да хвърлиш читаво и една въдица, ако ще животът ти да зависи от това.

Отново не се усмихнах.

— Ти си точно там, където трябва да си, господин президент — каза той. — Ако затънем до гуша, искам ти да си на кормилото.

Издишах, кимнах.

— Ей! — Дани стана от стола си и седна до мен на дивана. Удари леко коляното ми. — Да командваш не означава да си сам. Аз съм до теб. Където винаги към бил, независимо от поста ти. На мястото, на което винаги ще бъда.

— Да, аз… знам — погледнах го. — Знам го.

— Тук не става дума за отстраняването от президентския пост, нали? Защото тази работа няма да мине. Лестър Роудс? Той е толкова тъп, че ще си опикае обувките дори ако на пода има стрелки да го насочват.

Използваше всички номера, изтупваше от праха всички най-големи хитове на мама Лил. Опитваше се да ме върне към нея, към силата й. След смъртта на татко тя не си поплюваше — подобно на сержантите, които срещнах по-късно, перваше ме по главата при всеки неправилен или жаргонен израз, уверяваше ме, че ако не вляза в колеж, ще ми насини задника. Излизаше рано за работа и се прибираше следобед с две кутии с храна за мен и Дани. Разтривах й краката, докато проверяваше домашните ми и ни разпитваше как е минал денят ни в училище. Все повтаряше: „Момчета, не сте толкова богати, че да не внимавате в час“.

— Другото е, нали? — попита Дани. — Онова, което не можеш да ми споделиш, заради което отмени половината ангажименти в графика си през последните две седмици? Причината, поради която изведнъж така се заинтересува от военното положение, закона за неприкосновеността на личността и контрола на цените? Нещото, заради което си тих като падащ сняг по темата за Сулиман Синдурук и Алжир, докато Лестър Роудс те разбива на пух и прах?

— Да. Това е.

— Така. — Дани се прокашля, забарабани с пръсти. — Колко е сериозно по скалата от едно до десет?

— Хиляда.

— Господи. И няма спасение, така ли? Трябва да ти кажа, че идеята ти звучи много зле.

Вероятно. Само че по-добра нямах.

— Страх те е — каза той.

— Да. Страх ме е.

Дълго мълчахме.

— Знаеш ли кога за последно те видях изплашен?

— Когато Охайо поведе пред мен с 270 електорални гласа?

— Не.

— Когато открих, че рота „Браво“ се включва във военните действия?

— Не, сър.

Погледнах го.

— Когато слизахме от автобуса за Форт Бенинг — каза той, — а сержант Мелтън ревна: „Къде са специалните? Къде са тия колежански гниди?“. Още не бяхме слезли от автобуса, а той вече точеше ножовете за колежанчетата, които започваха с по-висока заплата и ранг.

Изсмях се.

— Помня.

— Да. Няма как да забравиш първото си обучение, нали? Видях ти физиономията, докато вървяхме по пътеката на автобуса. Сигурно и моята е била същата. Откачил от страх като мишка в змийско леговище. Помниш ли какво направих?

— Изпусна се в панталоните?

Дани се обърна и ме погледна от упор.

— Забравил си, нали, рейнджър?

— Не съм, заклевам се.

— Излезе преди мен.

— Така ли?

— Така, и още как. Бях на пътеката, а ти — до прозореца. Затова се падах пред теб на пътеката. Но в момента, в който сержантът зарева за специалните, ти си проправи път с лакти, за да излезеш преди мен от автобуса и ти да застанеш пред него, а не аз. Направо беше откачил от страх, но по инстинкт направи първо това, погрижи се за мен.

— Аха — не помнех.

Дани ме потупа по крака.

— Така че давай и се страхувай, президент Дънкан — каза той. — Оставаш си човекът, който искам да ни закриля.

Докато слънцето огряваше лицето й, а в слушалките й звучаха сонатите и партиите за цигулка на Йохан Себастиан, изпълнявани от Вилхелм Фридеман Херцог, Бах реши, че има и по-лоши начини да прекарваш времето си от разходки из Мемориалния парк.

Мемориалът на Линкълн с неговите гръцки колони и внушителна мраморна статуя, издигната над привидно безкрайно стълбище, беше неуместно величествен, по-подходящ за божество, отколкото за президент, почитан заради своята скромност. Но това противоречие беше изначално американско, типично за страна, изградена върху идеята за свободата и правата на личността, които обаче спокойно погазваше в чужбина.

Тези й мисли бяха просто наблюдения; не се интересуваше от геополитиката. И намираше за еднакво величествени както страната, така и този мемориал — колкото и ирония да имаше в него.

Водата в езерото блещукаше на късното утринно слънце. Мемориалите на ветераните, особено този от войната в Корея, неочаквано я трогнаха.

Вече беше посетила любимата си забележителност — „Фордс Тиътър“, мястото на най-дръзкото покушение над президент в историята на американската нация.

Навън светлината беше достатъчно силна, за да присвиеш очи, това оправдаваше огромните й слънчеви очила. За всеки случай, беше окачила фотоапарат на шията си и прилежно снимаше често и наред — Паметника на Вашингтон, на Ейбрахам Линкълн и Франклин Делано Рузвелт и Елинор Рузвелт, надписите на паметниците на ветераните, — за да обясни, в случай че разследват как Исабела Меркадо, името в паспорта й, е прекарала деня си.

В слушалките й сега се чуваха скръбните вопли на хора и танцуващите цигулки от „Йоханес Пасион“, драматичния сблъсък между Пилат, Христос и тълпата.

Weg, Weg mit dem, kreuzige ihn!^[6]

Беше един и половина следобед. Кризисната зала беше прохладна, звукоизолирана и без прозорци.

— Утре Монтехо ще обяви военно положение в Хондурас — каза Брендан Мохан, моят съветник по националната сигурност. — Вече е пратил в затвора повечето си политически противници, но ще направи и това. Храната не достига, ще въведе контрол върху цените, за да успокои населението за още няколко дни, докато не установи пълен контрол. По наши преценки патриотите разполагат с армия от двеста хиляди души на прага на Манагуа и само чакат заповед. Ако той не отстъпи…

— Няма да отстъпи — прекъсна го вицепрезидентът Кати Бранд. Мохан, бивш генерал, не обичаше да го прекъсват, но беше наясно с йерархията. Сви едрите си рамене и се обърна към нея.

— Съгласен съм, госпожо вицепрезидент, няма да отстъпи. Но може би няма да е в състояние да задържи властта над армията. Не успее ли, ще го свалят. По наши оценки, ако това стане, до един месец в Хондурас ще се разрази гражданска война.

Обърнах се към Ерика Бийти, директор на ЦРУ, начетена жена, която говореше внимателно, имаше тъмни, издължени очи и ниско подстригана посивяла коса. Беше истински шпионин, прекарала целия си живот в ЦРУ. Агенцията я вербувала в колежа и станала офицер под прикритие в Западна Германия през 80-те. През 1987 година била пленена от „Щази“ — тайните служби на Източна Германия — с твърдението, че са я заловили от тяхната страна на Берлинската стена с фалшив паспорт и плановете на сградата на Министерския съвет на ГДР. Разпитвали я близо месец, преди да я освободят. Според документите на „Щази“, оповестени публично след падането на Стената и обединението на Германия, била изтезавана жестоко, но не издала никаква информация.

Дните й като агент под прикритие приключили, издигнала се в йерархията и станала един от най-добрите експерти по Русия в страната, съветвала високопоставени служители и отдела на ЦРУ за Централна Евразия, който контролира операциите в бившите съветски сателити и страните от Варшавския договор, накрая работила и в Главната разузнавателна служба. Тя беше основният ми съветник по въпросите, свързани с Русия. Рядко говореше, но успееше ли човек да я накара да си отвори устата, можеше да разкаже повече за президента Дмитри Чернокев от самия него.

— Какво мислиш, Ерика? — попитах.

— Монтехо играе точно според указанията на Чернокев — отбеляза тя. — Откакто пое президентския пост, Чернокев се стреми да наложи влиянието си в Централна Америка. Засега това е най-добрата му възможност. Монтехо се превръща във фашист, така патриотите получават доверие, стават борци за свобода, а не в руски марионетки. Играе точно според ролята, която Чернокев му е изготвил. Монтехо е страхливец и тъпанар.

— Но е наш тъпанар — заяви Кати.

Кати имаше право. Не можехме да позволим подкрепяните от Русия патриоти, които бяха марионетки на Чернокев, да получат власт в региона. Можехме да обявим всеки провал на Монтехо за преврат и да прекъснем американската помощ, но как това щеше да се отрази на нашите интереси? Така правителството на Хондурас щеше да се настърви още повече срещу нас, а Русия с радост щеше да се възползва да затвърди позиции в Централна Америка.

— Имам ли някакви полезни ходове в тази ситуация? — попитах.

Никой не се сети за такива.

— Сега да видим Саудитска Арабия — предложих. — Какво, по дяволите, се случва там?

Ерика Бийти ми подаде следната информация: „В Саудитска Арабия са арестували няколко десетки души заради предполагаем заговор за убийството на крал Саад ибн Сауд. Очевидно са открили оръжия и експлозиви. Не се е стигнало до покушение, но властите твърдят, че подготовката е била в „последните етапи“, когато „Мабахит“ е извършила обиски и масови арести“.

Саад ибн Сауд беше само на трийсет и пет, най-малкият син на предишния крал. Едва преди година баща му се отказа от управлението и за изненада на мнозина определи принц Саад за свой наследник на трона. Решението му разгневи много хора в кралската фамилия. Три месеца след възкачването му на престола баща му почина и Саад ибн Сауд стана най-младият крал на Саудитска Арабия.

Оттогава пътят му беше изпълнен с препятствия. Той се опитваше да се справи, като използваше тайната полиция „Мабахит“, за да сломи дисидентите, а една нощ преди няколко месеца беше екзекутирал десет от тях. Това не ми хареса, но не можех да направя кой знае какво. Той ми беше необходим в този регион. Страната му е нашият най-близък съюзник. И без стабилна Саудитска Арабия влиянието ни щеше да отслабне.

— Кой стои зад това, Ерика? Иран? Йемен? Работа на вътрешни хора ли е?

— Не е ясно, сър. Не знаем. Неправителствените организации за защита на човешките права твърдят, че не е имало никакъв заговор за убийство, че това е само извинение, с което да отстранят още от политическите противници на краля. Знаем, че част от богатите, но почти лишени от влияние членове на кралската фамилия също са били отстранени. По тези места се задават тежки времена.

— Помагаме ли?

— Предложихме помощ. Засега не са я приели. Положението е… напрегнато.

В голяма част от Близкия изток цареше смут. Докато се справях с проблема у дома. А точно в този момент нестабилността беше последното, от което имах нужда.

В два и трийсет, отново в Овалния кабинет, говорех по телефона:

— Госпожо Копеки, синът ви е герой. Изключително високо ценим службата му за страната. Моля се за вас и вашето семейство.

— Той обичаше… обичаше страната си, президент Дънкан. — Гласът й трепереше. — Вярваше в мисията си.

— Сигурен съм, че той…

— Аз не — прекъсна ме тя. — Не знам защо все още трябва да сме там. Не могат ли онези хора сами да решат как да управляват глупавата си страна?

Отгоре светлините премигнаха за кратко. Какво им стана на тези лампи?

— Разбирам, госпожо Копеки — казах.

— Наричайте ме Маргарет, всички ми казват така. Може ли да ви наричам Джон?

— Маргарет — казах на жената, която наскоро беше изгубила своя деветнайсетгодишен син — може да ме наричате както решите.

— Знам, че се опитвате да ни измъкнете от Ирак, Джон. Но се постарайте повече. Да се махаме оттам.

Седем минути по-късно с Каролин влязохме в Кризисната зала.

Веднага разбрахме: не беше това, от което се страхувахме. Атаката все още не беше започнала. Пулсът ми се успокои. Не бяхме тук за забавление и игри, но не ставаше дума и за кошмара. Все още.

В залата се събрахме аз, вицепрезидентът Кати Бранд, съветникът ми по националната сигурност Брендан Мохан, председателят на Комитета на началник-щабовете адмирал Родриго Санчес, секретарят по отбраната Доминик Дейтън, секретарят по вътрешната сигурност Сам Хейбър, директорът на ЦРУ Ерика Бийти.

— Намират се в град, наречен Ал Байда — съобщи адмирал Санчес. — Централен Йемен. Не са в центъра на бойните действия. Саудитската коалиция е на по-малко от сто километра.

— За какво са тези две срещи? — попитах.

Ерика Бийти от ЦРУ отговори:

— Не знаем, господин президент. Но Абу Дик оглавява военните операции на „Ал Шабааб“, а Ал Фадхли е военен командир на АКАП. — Тя вдигна вежди.

Главнокомандващите на сомалийските терористи и „Ал Кайда“ на Арабския полуостров се срещат.

— Кой още присъства?

— Изглежда, Абу Дик е пристигнал с малък антураж — каза тя, — затова пък Ал Фадхли е довел семейството си. Винаги го прави.

Така. Взел е семейството си, за да не бъде лесна мишена.

— Колко са?

— Седем деца — каза тя. — Пет момчета, две момичета. На възраст от две до шестнайсет. И съпругата му.

— Кажете ми точно къде се намират. С прости думи, а не с географски термини.

— Срещата е в сградата на основно училище — каза тя и бързо добави: — Но в момента в него няма деца. Да не забравяме, че те са осем часа преди нас. Там е нощ.

— Искате да кажете, че няма други деца, освен петте момчета и двете момичета на Ал Фадхли — уточних аз.

— Разбира се, сър.

Копелето използваше децата си като щит, предизвикваше ни да избием цялото му семейство, за да го премахнем. Що за страхливец постъпва така?

— Няма ли възможност Ал Фадхли да бъде отделен от децата си?

— Изглежда, той е в друга част на училището — каза Санчес. — Срещата е в някакъв вътрешен кабинет. Децата спят в широко пространство, което вероятно е салон или зала.

— Но ракетите ще разрушат цялото училище — отбелязах аз.

— По всяка вероятност, сър.

— Генерал Бърк? — казах в микрофона. — Коментар?

Бърк е генерал от най-висок ранг и оглавяваше Централното командване на Съединените щати, в този момент беше на телефона от Катар.

— Господин президент, излишно е да ми казвате, че тези двама души са изключително важни мишени. Те са най-добрите военни мозъци в съответните организации. Абу Дик е Дъглас Маккартър на „Ал Шабааб“. Ал Фадхли не само е най-високопоставеният военен командир, но и върховният стратег на „Ал Кайда“ за Арабския полуостров. Това е нещо голямо, сър. Може никога повече да не получим такава възможност.

„Голямо“ беше относително понятие. Тези мъже щяха да бъдат заместени. И в зависимост от броя на невинните жертви, можехме да създадем повече бъдещи терористи, отколкото щяхме да отстраним сега. Но това би било загуба за организациите им, в това нямаше съмнение. А не можехме да оставим терористите да си въобразяват, че са в безопасност дори когато се крият зад семействата си.

— Господин президент — каза Ерика Бийти, — не знаем колко ще продължи срещата. Всеки момент може да свърши. Очевидно двамата военни командири се срещат във връзка с някакъв важен въпрос или за да споделят ключова информация, но се страхуват да го направят чрез посредници или по електронен път. Нищо чудно обаче да си тръгнат след пет минути.

Сега или никога, с други думи.

— Род? — обърнах се към адмирал Санчес.

— Препоръчвам удар — отговори той.

— Дом? — обърнах се към секретаря по отбраната.

— Съгласен.

— Брендан?

— Съгласен.

— Кати? — попитах вицепрезидента.

Вицепрезидентът не отговори веднага, само въздъхна. Затъкна кичур сива коса зад ухото си.

— Той е решил да използва децата си като жив щит, а не ние — каза тя. — Съгласна съм, че трябва да нападнем.

Погледнах към директора на ЦРУ.

— Ерика, известни ли са имената на децата?

Тя вече ме познаваше добре. Подаде ми лист хартия със седем имена.

Прочетох ги — от шестнайсетгодишното момче на име Ясин до двегодишно момиченце на име Салма.

— Салма — произнесох високо — означава „мир“, нали?

Тя се прокашля.

— Така мисля, сър.

Представих си малко дете, сгушено в ръцете на майка си, спи спокойно и не знае нищо за изпълнения с омраза свят. Може би Салма ще порасне и ще се превърне в жената, която ще промени всичко. Може би тя ще бъде онази, която ще ни накара да загърбим военните действия и да се приближи към разбирателството. Трябваше да вярваме, че някой ден това може да се случи, нали?

— Може да изчакаме до края на срещата — казах. — Когато се разделят, ще последваме конвоя на Абу Дийк и ще го унищожим. Това прави един терористичен водач по-малко. Не са двама, но е по-добре от нищо.

— Ами Ал Фадхли? — попита генерал Санчес.

— Ще проследим и неговия конвой с надеждата, че ще се раздели с децата си. След това ще ударим.

— Няма да го направи, сър. Искам да кажа, че няма да се отдели от семейството си. Ще се върне в гъстонаселен район и ще изчезне, както винаги прави. Ще го изгубим.

— Ал Фадхли рядко се появява на открито — потвърди Ерика Бийти. — Затова възможността е невероятна.

— Невероятна — махнах с ръка. — Да. Убийството на седем деца поражда… Невероятно чувство.

Станах и се отдалечих от стола си, закрачих покрай стената. Обърнах се с гръб към екипа си и чух гласа на Кати Бранд.

— Господин президент — каза тя, — Ал Фадхли изобщо не е глупав. Ако убием Ал Дик на километър или два от мястото на срещата, той ще разбере, че сме проследили и двамата до основното училище. Ще знае, че сме го пощадили. Ще разкаже на събратята си по оръжие. Дръжте децата си близо до вас и американците няма да ви убият.

— Те не се притесняват за нашите деца — натърти Ерика Бийти.

— Тогава с какво сме по-различни? — попитах. — Излиза, че не сме по-добри, нали? Тях не ги е грижа за децата ни, затова и ние да не се грижим за техните, така ли?

Кати вдигна ръка.

— Не, сър, не казвам това. Те умишлено превръщат цивилните в мишени. Ние не го правим. Само когато нямаме друг изход. Провеждаме насочен военен удар срещу водач на терористи, не срещу случайно избрани за цели цивилни и деца.

Това е разумен довод, така е. Но терористите, с които се борехме, не виждаха разликата между военен удар, провеждан от Съединените щати, и тези, които сами осъществяват. Те не можеха да ни обстрелват с ракети от дронове. Не можеха да победят армията ни, военновъздушните ни сили. Вместо това взривяваха и нападаха цивилни цели и за тях това беше насочен военен удар.

Различни бяхме, така ли? Не планирахме ли да извършим военен удар, за който знаехме, че ще убие невинни деца? Неочакваните последствия са едно на ръка. Този път знаехме резултата, преди да започнем.

Род Санчес погледна часовника си.

— Обсъждането може да приключи всеки момент. Надали още дълго ще останат заедно…

— Така е, това вече го казахме — рекох. — Чух го и първия път.

Сведох глава и затворих очи, изключих останалите в стаята. Разполагах с екип от изключително компетентни, добре обучени професионалисти, които ме съветваха. Но решенията взимах сам. Създателите на тази страна имаха причина да поставят военните под командването на гражданите. Защото невинаги става дума за военна ефикасност. Става дума и за политика, за добродетели, за онова, което защитаваме като нация.

Как да убия седем деца?

Не убиваш деца. Убиваш двама терористи, които заговорничат как да избият следващите невинни цивилни. Ал Фадхли убива децата си, като се крие зад тях.

Така е, но това са само думи. Изборът е мой. Ще живеят или ще умрат в зависимост от решението ми. Как един ден ще се изправя пред Създателя и ще оправдая смъртта на тези деца?

Не са само думи. Не предприемеш ли действия, значи ги възнаграждаваш за страхливата им тактика.

Но това е без значение. Тук става дума за седем невинни деца. Не защитават ли това Съединените щати?

Защо обаче тези толкова високопоставени терористи се срещаха очи в очи? За пръв път се случваше. Сигурно планираха нещо голямо. По-мащабно от смъртта на седем деца. Да ги спра сега означаваше да предотвратя нападение. Мрежа, която спасява човешки живот.

Отворих очи. Поех дълбоко дъх, чаках сърцето ми да се успокои. Не се случи. Ритъмът му се ускори.

Знаех отговора. Знаех от самото начало отговора. До този момент не бях търсил отговор. Търсех оправдание.

Забавих се още миг и прошепнах молитва. Помолих се за децата. Помолих се един ден никой президент да не е принуден да взима такова решение.

— Бог да ни е на помощ — казах. — Разрешавам удара.

Върнах се в Овалния кабинет заедно с Каролин, докато часовникът агонизиращо бавно наближаваше пет. Не разговаряхме. Много работещи мъже и жени очакваха с нетърпение пет часа в петък, защото това означаваше край на работната седмица, начало на така необходимата почивка и време със семейството.

Но през последните четири дни с Каролин градяхме планове точно за този ден и час, без да знаем дали ще става дума за началото или края на нещо, или и за двете.

Миналия понеделник малко след обяд позвъниха на личния ми мобилен. С Каролин си приготвяхме сандвичи с пуешко в кухнята. Вече знаехме, че над нас е надвиснала опасност. Не бяхме наясно с мащаба на заплахата. Нямахме представа как да я спрем. Мисията ни в Алжир вече се беше провалила по зрелищен начин и цял свят разбра за провала. Сулиман Синдурук остана на свобода. Целият ми екип по национална сигурност беше призован да свидетелства на следващия ден, вторник, пред комисията.

Но когато оставих сандвича си и отговорих на позвъняването, заварило ме в кухнята, всичко се промени. Динамиката на събитията се ускори. За първи път имах искра надежда. Но и бях изплашен като никога досега.

— Пет следобед източно време, петък, единайсети май — казаха ми по телефона.

И с наближаването на петък, единайсети май, пет следобед, вече не мислех за седемте невинни деца в Йемен, които бяха загинали под купища пепел и отломки заради взетото от мен решение.

Сега се чудех какво, по дяволите, ще се случи в нашата страна и как най-добре да се справя с опасността.

— Къде е тя? — промърморих.

— Все още няма пет, сър. Ще се появи.

— Не съм сигурен — отговорих, докато крачех. — Не може да си сигурен. Обади се.

Преди да успее, телефонът й иззвъня. Каролин отговори.

— Да, Алекс… тя, добре… сама ли е?… Да, добре, направи необходимото… да, но побързай.

Свали телефона и ме погледна.

— Тук е, сър. Претърсват я.

Загледах се през прозореца към навъсеното небе, всеки момент щеше да завали.

— Какво ли ще ни каже, Кари?

— Де да знаех, сър. Ще гледам на мониторите.

Според дадените ми указания трябваше да се срещна с нея насаме, никакви изключения не се допускаха. Затова щях да съм сам — физически — в Овалния кабинет, заедно с моята гостенка. Но Каролин трябваше да наблюдава на екран от зала „Рузвелт“.

Не ме свърташе, не знаех къде да дяна ръцете си. Стомахът ми свирепо се бунтуваше.

— Боже, не съм бил така нервен от… — не довърших. — Толкова нервен никога не съм бил.

— Не ви личи, сър.

Кимнах.

— И на теб.

Каролин никога не показваше слабост. Не й беше в стила. И сега това нейно качество ми подейства успокояващо, защото само на нея можех да разчитам.

Тя бе единственият човек в правителството на САЩ освен мен, който знаеше за срещата.

Каролин излезе. Застанах при бюрото си и зачаках Джоан да отвори вратата и да въведе посетителката.

Минаващите минути ми се сториха цяла вечност, часовникът едва-едва се движеше. Накрая Джоан отвори вратата.

— Господин президент — каза тя.

Кимнах. Започваше се.

— Покани я — казах.

Момичето влезе, носеше работни ботуши, скъсани джинси и сива тениска с дълги ръкави и надпис ПРИНСТЪН. Беше кожа и кости, с дълга шия, изпъкнали скули и тесни, раздалечени очи, които говореха за източноевропейски произход. Косата й беше подстригана според мода, която никога нямаше да разбера — от дясната й страна я носеше по войнишки късо, а от другата стигаше до костеливите й рамене. Съчетание от модел на Келвин Клайн и изпаднала пънкарка.

Огледа кабинета, но не по начина, по който го правят хората, които влизат за пръв път в него. Те го възприемат с всичките си сетива, поглъщат атмосферата му, жадно оглеждат портретите и украсите, дивят се на президентския стол, на бюрото „Резолют“^[8].

Тя не направи нищо подобно. В очите й, зад непроницаемото изражение, се четеше само чиста ненавист. Мразеше мен, този кабинет, всичко, което олицетворявахме.

Личеше и че е напрегната, беше нащрек — чудеше се дали някой няма да скочи към нея, да й щракне белезниците, да й нахлузи качулка. Отговаряше точно на описанието, което получих. Даде на портиера името, което очаквахме. Тя беше. Но въпреки това ми трябваше потвърждение.

— Кажете думите — подканих я.

Вдигна вежди. Не се изненада.

— Кажете ги.

Завъртя очи.

— Тъмни векове^[9] — каза тя, натъртвайки на м, сякаш думите бяха отрова на езика й. Силният й акцент несъмнено беше източноевропейски.

— Откъде ви е известен изразът?

Поклати глава и цъкна с език. Нямаше да ми отговори.

— Вашите… Тайни служби… не ме харесват — каза.

— Задействали сте детекторите за метал.

— Все така… става. Онези… Как беше думата? От бомбите… шарп… онези…

— Шрапнели — помогнах й. — Части от бомба. Получават се при експлозия.

— Точно, да. — Потупа се по челото. — Казаха ми, че два… сантиметра вдясно… и нямало да се събудя.

Пъхна и провеси пръст в гайката на джинсите си. В очите й се четеше агресивност, предизвикателност.

— Искате ли да знаете… Какво направих, за да получа шрапнелите?

Предположих, че са свързани с военен удар, извършен по заповед на американския президент — може би от мен — в някоя далечна страна. Всъщност не знам почти нищо за тази жена. Не знам истинското й име, нито откъде е. Не знам какви са мотивите й или планът й. След като преди четири дни в понеделник се свърза с мен за пръв път — чрез посредник, — тя се покри и макар всячески да се постарах, не научих нищо за нея. Не знаех нищо сигурно за нея.

Но имах изключително сериозни основания да вярвам, че тази млада жена държи в ръцете си съдбата на свободния свят.

— Водех моя… братовчед… на литургия, когато удари ракетата — обясни тя.

Размърдах ръце в джобовете.

— Тук сте в безопасност — казах.

Очите й се стрелнаха встрани, разшири ги, бяха с красив бакърен цвят. Правеха я по-млада. Нарушаваха неумолимия вид, който се мъчеше да си придаде, и приличаше повече на изплашено дете, каквото сигурно и беше зад тази поза.

Трябваше да е изплашена. Надявах се да се страхува. Аз се страхувах — и още как, но също така бях решен да се прикривам, точно както и тя правеше.

— Не — отговори. — Не вярвам.

— Имате думата ми.

Премигна тежко, извърна поглед, изпълнен с неприязън.

— Американският президент дава дума.

Бръкна в задния джоб на джинсите си и извади плик, смачкан и свит на две. Изпъна го и го постави на масата до дивана.

— Партньорът ми не знае това, което аз знам — каза тя. — Знам го само аз. Не съм го записала. — Потупа с пръст дясното си слепоочие. — Само тук е.

Тайната си, за нея говореше. Не я беше написала на компютър, който можехме да хакнем, нито в имейл, който да прихванем. Съхраняваше я на единственото място, където напредничавата ни технология не можеше да проникне — своя ум.

— И аз не знам онова, което знае партньорът ми — рече тя.

Така. Отдели себе си от партньора си. Всеки от двамата, казваше ми тя, държи част от пъзела. Всеки от тях бе незаменим.

— Разбирам, значи имам нужда и от двамата — казах. — Съобщението ви от понеделник беше съвсем ясно в това отношение.

— И тази вечер ще бъдете сам.

— Да. И това стана ясно от съобщението ти.

Кимна, сякаш сме постигнали някакво споразумение.

— Откъде знаеш за „Тъмните векове“? — попитах отново.

Сведе поглед. Взе снимка от масата до дивана; на нея с дъщеря ми слизахме от президентския хеликоптер на път към Белия дом.

— Помня първия път, когато видях хеликоптер — каза тя. — Бях момиченце. По телевизията беше. В Дубай се откриваше някакъв хотел. „Мари-Посейдон“, така се казваше. Онзи… величествен хотел на брега на Персийския залив. Имаше… за хеликоптери, как се казваше…?

— Площадка за хеликоптери, да — помогнах й. — Съоръжение на покрива, където могат да кацат машините.

— Точно, да. Хеликоптерът кацна на покрива на хотела. Помня как си мислех, че тези хора могат да летят, да правят… каквото поискат.

Зачудих се защо ми разказва за хотелите в Дубай и хеликоптерите. Може би просто от нерви само си дърдореше. Приближих се към нея. Тя се обърна, остави снимката и се стегна.

— Ако не изляза оттук — заяви тя, — никога няма да видите партньора ми. Няма как да спрете заплахата.

Вдигнах плика от масата. Беше съвсем лек, обикновен. През хартията от вътрешността му прозираше цвят. Тайните служби вероятно го бяха прегледали, проверили за съмнителни вещества и подобни заплахи.

Тя се отдръпна, остана напрегната, все още очакваше правителствените агенти да се втурнат през вратата и да я завлекат в зала за разпит, подобна на тези в Гуантанамо. Ако мислех, че ще е от полза, на мига бих я пратил в такава зала за разпит. Но тя беше подготвила всичко така, че да не мога да го направя. Тази млада жена беше успяла да постигне нещо, което се удаваше на малцина.

Беше ме принудила да играя по нейните правила.

— Какво искате? — попитах. — Защо правите всичко това?

За пръв път изражението й на стоик се пропука, изви устни, но нямаше вид на мъченица.

— Само президентът на тази страна може да зададе такъв въпрос.

Поклати глава, а лицето й отново си върна непроницаемото изражение.

— Ще разберете защо. — Тя кимна към плика в ръката ми. — Довечера.

— Явно трябва да ви се доверя — казах.

Като чу думите ми, тя ме погледна с повдигнати вежди и блеснали очи.

— Не ви ли убедих?

— Постигнахте много, но не успяхте да ме убедите напълно.

Измери ме с очи, погледът й беше уверен и дързък, сякаш казваше, че ще съм пълен глупак, ако я обвиня в блъфиране.

— Тогава решавайте — отсече тя.

— Почакайте — опитах се да я спра, щом се запъти към вратата и посегна към дръжката.

Тя настръхна, замръзна на място. Без да отмества очи от вратата, без да ме поглежда, каза:

— Ако не ми позволите да си тръгна, никога няма да видите партньора ми. Ако ме следят, никога няма да видят парт…

— Никой няма да ви спира — уверих я. — Никой няма да ви следи.

Остана неподвижна, с ръка на дръжката. Мислеше. Спореше със себе си. За какво — не знаех. Не знаех толкова много неща.

— Ако нещо се случи с партньора ми — каза тя, — страната ти е пепел.

Завъртя дръжката и излезе. След миг вече я нямаше.

Останах сам с плика. Нямах друг избор, освен да я пусна. Никакъв избор нямах. Не можех да рискувам единствената възможност, която имах. Приех да й вярвам. Приех, че всичко, което казва, е истина. Почти сто процента сигурен бях и процентите нямаше как да са повече от „почти сто“.

Отворих плика, който щеше да ми каже къде ще се състои следващата среща довечера. Прехвърлих в ума си всичко, което се случи. Толкова малко беше. Не беше казала нищо съществено.

Постигна две неща, осъзнах. Първо ми предаде този плик. И второ, искаше да провери дали може да ми се довери, дали ще я пусна да си тръгне.

Отидох да седна на дивана. Не откъсвах поглед от плика, мъчех се да намеря нишка в думите й, за която да се уловя. Опитвах се да мисля с няколко хода напред в шахматната игра.

На вратата се почука и влезе Каролин.

— Издържах изпита, на който ме подложи — осведомих я аз.

— Такава беше идеята — каза тя. — И да получите това — кимна към плика в ръката ми.

— Въпросът е дали тя издържа моя изпит. Откъде да знам дали казва истината?

— Мисля, че да, сър.

— Защо?

Над нас лампите отново премигнаха, кратък токов удар. Каролин погледна нагоре и изруга тихо. Още една задача, за която трябваше да се погрижи наред с другите.

— Ти защо й имаш доверие? — попитах.

— Причината, поради която се забавих няколко минути, преди да вляза, сър. — Тя посочи телефона. — Току-що позвъниха от Дубай. Имало е инцидент.

Инцидент в Дубай.

— С хеликоптер?

Тя кимна.

— Хеликоптер се е взривил при кацането на площадката на хотел „Мари-Посейдон“.

Вдигнах ръка към лицето си.

— Проверих времето, сър. Случило се е, след като е влязла в Овалния кабинет. Няма как вече да е знаела за катастрофата.

Смъкнах се пак на дивана. Изпълнила беше и третата си цел. Показа ми, че не се шегува.

— Добре — прошепнах. — И аз й вярвам.

Горе в президентския апартамент отворих едно от чекмеджетата на скрина. В него имаше само един предмет: снимка на Рейчъл. Имах купища нейни снимки из жилището, на които тя беше изпълнена с живот, щастлива, вдигнала чаша към камерата, в прегръдка или засмяна. Тази снимка беше само за моите очи. Направих я седмица преди да почине. Лицето й, само кожа и кости, беше на петна от лекарствата; от косата й бяха останали отделни кичури. Снимката би се сторила страшна на повечето хора — Рейчъл Карсън Дънкан в най-лошия си вид, най-накрая предала се пред безжалостната болест. Но за мен това беше най-хубавата снимка на Рейчъл, на нея тя беше най-силна, най-красива — с усмивка в очите, спокойна и изпълнена с решимост.

В този момент битката вече беше приключила. Беше въпрос на време, така ни казаха — месеци или седмици. Оказаха се шест дни. И тези шест дни не бих заменил за никои други в живота си. Говорихме за всичко, което беше важно за нас, за любовта ни. За страховете ни. За Лили. За Бог. Четяхме Библията, молехме се, смеехме се и плачехме, докато сълзите ни не пресъхнаха. За пръв път изживявах толкова истинска близост, така пречистваща. За пръв път се чувствах толкова неотделима част от друг човек.

„Нека те снимам“, бях й прошепнал.

Отначало понечи да възрази, но разбра: исках да запомня този момент, защото в него я обичах най-силно.

— Сър — каза Каролин Брок, докато леко потропваше по вратата.

— Да, знам.

Поставих пръсти на устните си, после ги допрях до снимката на Рейчъл. Затворих чекмеджето и вдигнах поглед.

— Да вървим — казах, облечен в обикновените си дрехи и с малка чанта на рамо.

Алекс Тримбъл наведе глава, стиснал челюсти неодобрително. Най-лошият кошмар за един шеф на Тайните служби в този момент се превръщаше в действителност за Алекс. Можеше да се успокоява с факта, че изпълнява мое нареждане, и затова нямаше друг избор, освен да ме пусне.

— Отдалече? — попита той. — Изобщо няма да ни виждате.

Усмихнах му се така, че да прочете отказа по лицето ми.

Алекс беше с мен, откакто ми назначиха охрана по време на първичните избори, докато бях губернатор и хранех смътни въжделения за номинация. Едва след първия голям дебат, когато проучванията започнаха да показват високия ми рейтинг и ме поставиха сред първите трима кандидати зад водещия претендент Кати Бранд, ми назначиха охрана. Не знаех как Тайните служби разпределят назначенията си, но мислех, че понеже съм само непредвидената изненада сред кандидатите, няма да получа най-добрите и най-умните. Алекс обаче все ми повтаряше: „Господин губернатор, мен ако питате, вие сте президентът“, беше организиран и дисциплиниран. Екипът му се страхуваше от него, така както новобранците се боят от сержантите си. И както му казах, след като го направих шеф на охраната на Белия дом, никой не ме уби, така че явно си беше свършил работата.

Човек не се сближава с охранителите си, както и те не се сближават с него. Всяка от страните разбира необходимостта да не се поддава на емоции. Но винаги съм бил наясно, че Алекс е добър човек. Беше женен за любимото си момиче от колежа — Гуен; всеки ден четеше Библията и изпращаше всеки месец пари на майка си. Беше човек, който пръв признаваше, че не е по книгите, но като отличен футболист получил стипендия за Държавния университет на Айова, където учил криминалистика и мечтаел за Тайните служби, за да може и в живота да прави онова, което правел на игрището — защитавал уязвимите места на онези, за които отговарял.

Когато го помолих да оглави охраната на Белия дом, той запази обичайното си стоическо изражение и изправена стойка, но улових вълнението, проблеснало в погледа му. „Това ще е най-голямата чест в живота ми, сър“, бяха думите, с които ми отговори.

— Ще използваме джипиес — казваше ми в този момент той. — Така ще знаем къде сте.

— Извинявай.

— Контролни пунктове — направи той отчаян опит да ми обясни. — Просто ни кажете къде отивате…

— Не, Алекс — настоях.

Не можеше да разбере. Убеден беше, че може да ме наблюдава незабележимо. Сигурен бях, че може. Защо тогава му пречех да го направи ли? Той не знаеше истината, а аз не можех да му обясня положението.

— Поне носете бронирана жилетка — настоя той.

— Не — отговорих. — Твърде се набива на очи.

Дори най-новите модели бяха прекалено обемисти.

Алекс беше готов да спори още. Отвътре му идеше да ми каже, че съм задник, но никога не би си позволил да говори така с мен. Премисли апела си наум и той вероятно не се отличаваше с нищо от доводите, които вече ми беше съобщил, накрая отпусна рамене и се предаде.

— Пазете се. — Думи, които хората изговарят всеки ден, безвредни слова за довиждане, които в този момент бяха изпълнени със страх и вълнение.

— Ще се пазя.

Погледнах към Дани и Каролин, само те бяха в стаята. Време беше да тръгвам, сам и извън протокола. От години постоянно ходех някъде, но никога сам и никога извън протокола. Тайните служби винаги следяха всяка моя стъпка и най-малко един агент беше непрекъснато някъде около мен дори когато съм на почивка. Записваше се къде съм във всеки един час.

Знаех, че това беше единствената възможност страната да се спаси от невъобразима беда и да изпълня дълга си да бдя, да пазя и да защитавам родината си. Знаех, че моите американски сънародници непрекъснато се движат без охрана и без протокол, макар видеокамерите за наблюдение, мобилните телефони и социалните медии да подкопаваха, нарушаваха и стесняваха личното пространство на всеки. И въпреки това случващото се беше голяма промяна и се чувствах леко дезориентиран и обезоръжен.

Дани и Каролин бяха до мен при последните стъпки, с които излизах от официалните очертания на службата си. Бяхме се умълчали. И двамата бяха положили всички усилия да ме разубедят. Вече се бяха отказали и ми помагаха да осъществя замисъла си.

Да се измъкне човек от Белия дом не беше никак лесно. Слязохме по стъпалата от жилището. Вървяхме бавно, всяка стъпка ни приближаваше към онова, което предстоеше. С всяка стъпка се отказвах от контрола и се предавах на несигурната съдба.

— Помните ли кога за пръв път минахме оттук? — спомних си аз обиколката след изборите, преди да положа клетва.

— Сякаш беше вчера — отговори Каролин.

— Никога няма до го забравя — рече Дани.

— Бяхме толкова… обнадеждени. Толкова сигурни бяхме, че ще направим света по-добро място.

— Може би вие сте се чувствали така. Аз бях изплашена до смърт — призна Каролин.

Както и аз. Знаехме какъв свят наследяваме. Не се заблуждавахме, че ще оставим всичко в съвършен ред. Когато вечер полагах глава на възглавницата си след тежките дни преди встъпването в длъжност, в ума ми шеметно се въртяха мечти за невероятни промени в националната сигурност, външната политика, за споделено благоденствие, добро здравеопазване и реформа в правосъдието, както и кошмари за пълен провал и потапяне на страната в криза.

— По-сигурни, по-силни, по-честни, по-добри — Дани ми напомни думите, които изричах всяка сутрин, докато шлифовахме политиката си и градяхме екипа за предстоящия четиригодишен мандат.

Накрая стигнахме до подземие, където имаше писта за боулинг, подобен на бункер, но добре обзаведен оперативен център, който Дик Чейни беше използвал след 11 септември, и две други помещения, предназначени за срещи или за спане на койки.

Минахме през вратите и се насочихме към тесен тунел, който свързваше сградата с Министерството на финансите на изток, на Петнайсета улица и „Пенсилвания“. Митове и слухове витаят за подземията на Белия дом още от времето на Гражданската война, когато Съюзническата армия се страхувала от нападение над Белия дом и създали планове как да евакуират президента Линкълн към подземието на Министерството на финансите като последно убежище. Истинската работа по тунела започнала обаче едва при Франклин Делано Рузвелт през Втората световната война, когато опасността от въздушните нападения над Белия дом наистина надвиснала над страната. Операционният център бил изграден в зигзаг именно за да се намали ударната сила на евентуален бомбен удар.

Входът към тунела имаше аларма, но Каролин се беше погрижила за нея. Самият тунел бе дълъг десетина метра и висок около два — нямаше много място за човек като мен, който е над метър и осемдесет. Може да предизвика пристъп на клаустрофобия, но не усещах такъв. За човек, който не прави и крачка без Тайните служби или без помощници, празното, открито пространство на тунела действа освобождаващо.

Тримата вървяхме почти до края тунела, преди да стигнем до друго отклонение, което свиваше надясно към малък подземен паркинг, запазен за високопоставените служители на Финансовото министерство и важни гости. Тази вечер тук беше и моята кола, с която щях да се измъкна.

Каролин ми подаде ключовете за колата, мобилен телефон, който пъхнах в левия си джоб, след това плика, който момичето ми връчи преди половин час.

— Номерата са въведени. — Тя имаше предвид телефона. — Всички, за които говорихме. Както и Лили.

Лили. Нещо в мен се счупи.

— Помните ли кода? — попита ме тя.

— Помня. Не се притеснявай.

Аз също извадих плик с президентския печат, съдържащ само един лист. Дани го видя и самообладанието му се разклати.

— Не — заяви той. — Няма да го отворя.

Каролин протегна ръка и го взе.

— Отвори го — казах й, — ако се наложи.

Дани постави ръка на челото си, приглади коса назад.

— Господи, Джон — прошепна той, за пръв път ме нарече по име, откакто бях станал президент. — Наистина ли ще го направиш?

— Дани — прошепнах, — ако нещо ми се случи…

— Ей, ей, стига! — Той постави ръце на раменете ми. Говореше неуверено, опитваше се да сдържи емоциите си. — За мен тя е като моя плът и кръв. Знаеш го. Обичам това дете повече от всичко друго на света.

Дани беше разведен, с един син в гимназията. Но той чакаше пред залата в родилното, когато се роди Лили; той стоеше пред олтара, когато я кръщавахме; той се просълзяваше всеки път, когато тя получаваше диплома, той държа ръката й на погребението на Рейчъл. Преди беше „чичо Дани“ за Лили. По някое време „чичо“ отпадна. Той щеше да е най-близкото до родител, което Лили щеше да има, ако с мен се случеше нещо.

— Носиш ли си рейнджърската монета? — попита ме той.

— Ти откъде-накъде се сети да ме проверяваш за монетата сега? — потупах джоба си. — Не се разделям с нея. А ти?

— Не мога да кажа същото. Май трябва да те черпя едно. Затова ти… — Гласът му секна от вълнение. — Така че сега трябва да се върнеш.

Погледът ми остана прикован към Дани, който без кръвна връзка беше човек от моето семейство.

— Стегни се, брат!

Обърнах се към Каролин. Отношенията ни не бяха такива, че да предполагат другарска прегръдка; освен в случаите, когато спечелих номинацията и след това изборите, не се бяхме прегръщали.

Сега обаче се прегърнахме.

— Залагам на вас, сър — прошепна ми тя в ухото. — Онези не знаят срещу кого се изправят.

— Ако е така — отвърнах, — то е, защото ти си на моя страна.

Наблюдавах ги как се отдалечават, разтърсен, но изпълнен с решимост. Следващите двайсет и четири или четирийсет и осем часа нямаше да са лесни за Каролин, която трябваше да изпълнява ролята на моя човек в Белия дом. Преживявахме нещо, каквото никой не беше преживявал. Ние буквално създавахме правилата в крачка.

Когато те си отидоха и останах сам в тунела, аз се наведох и опрях ръце на коленете си. Поех няколко пъти дълбоко дъх, за да преборя вълнението.

— Надявам се, че знаеш какво, по дяволите, правиш — казах си.

Обърнах се и се насочих към тунела.

Влязох в подземния гараж на Министерството на финансите, леко наклонил глава настрани и с ръце в джобовете на сините джинси. Кожените ми обувки пъргаво се движеха върху асфалта. Не бях единственият човек в този час тук, затова присъствието ми не събуждаше подозрения, макар да бях облечен по-небрежно от тръгващите си от работа служители от Министерството, които носеха костюми, куфарчета и пропуски. Лесно беше да се скрия сред потропването на токове върху паважа, пиукането на дистанционни за кола, щракането на отварящите се автоматични ключалки, двигателите, които палят, и най-вече беше лесно, защото служителите бяха отдадени на плановете си за почивните дни и не им беше до някакъв тип в памучна риза и сини джинси.

Може да се криех и това съвсем не беше игра, положението беше изключително сериозно, но не можех да отрека леката тръпка на свобода, която почувствах, докато се движех сред хората, без да ме забелязват. Повече от десет години бяха минали, откакто бях стъпвал на публично място, без да съм обект на внимание, без да усещам как ме снимат във всеки момент, без да виждам десетки хора, които очакват да се приближа към тях да се ръкувам, да ги поздравя набързо, да поискат снимка с мен, услуга или дори задълбочен разговор за политика.

Както ми бяха обещали, колата беше четвъртата вляво, безличен седан, по-стар модел, сребрист, с регистрационен номер от Вирджиния. Извадих дистанционното и натиснах бутона за отключване, но задържах твърде дълго, затова вратата се заключи и се чу пиукане. Отвикнал бях. От десет години някой друг ми отваряше вратата.

Зад волана се почувствах като излязъл от машина на времето, пренесен в бъдещето от тази тайнствена измишльотина. Нагласих седалката, запалих двигателя и натиснах веднъж газта, включих на задна скорост и се обърнах да погледна назад, опрял ръка на седалката на пасажера. Докато бавно излизах от мястото, колата започна да пиука все по-настойчиво. Натиснах спирачките и видях жена, която минаваше зад колата на път към нейната. Щом мина, пиукането спря.

Нещо като радар, технология, предотвратяваща сблъсъка. Погледнах към таблото и забелязах камера за обратно виждане. За да мога да карам на заден, докато гледам напред, като следя екрана? Преди десет години нямаше такива, моята кола със сигурност нямаше.

Потеглих към изхода на гаража, платната бяха удивително тесни, завоите — остри. Отне ми няколко минути, преди да свикна наново, твърде рязко давах газ и колата подскачаше напред, твърде отривисто натисках спирачките, сякаш отново бях на шестнайсет и изкарвах очукания шевролет за хиляда и двеста долара от паркинга на магазина за нови и употребявани коли на Лудия Сам.

Наблюдавах автомобилите на платното пред мен, които напускаха гаража. Вратата автоматично се отваряше с наближаването на всяка кола. Нямаше никаква нужда шофьорът да отваря прозореца, за да притисне карта към някакъв скенер или някакво друго устройство. Дори не се бях сетил да предвидя подобна ситуация.

Когато дойде моят ред, вратата се отвори. Бавно минах през рампата, приближих дневната светлина, като внимавах за минувачи, после на улицата се включих в движението.

Трафикът беше натоварен, затова инстинктът ми да натисна газта и да почувствам тази временна независимост бе потиснат от задръстванията на всяко кръстовище. Погледнах през предното стъкло към покритото с облаци небе, надявах се да не завали.

Радиото. Натиснах бутон да го включа — нищо не се случи. Натиснах друг — същото. Натиснах трети и звукът от него гръмна в купето и мина през мен като вълна. В предаването двама души спореха и се прекъсваха дали президентът Джонатан Дънкан е извършил нарушение, което да налага отстраняването му от поста. Натиснах същия бутон, намалих го и се съсредоточих върху шофирането.

Замислих се накъде съм се запътил, за човека, с когото щях да се срещна, и в ума ми нахлуха спомени…

С ръце на гърба професор Уейт се разхождаше пред катедрата на аудиторията.

— Каква е обосновката за възражението на съдия Стивънс? — Върна се на катедрата, прегледа списъка си с имена. — Господин… Дънкан?

Вдигна поглед към мен.

Мамка му. Бях натъпкал устатата си с тютюн за дъвчене, за да остана буден, след като цяла нощ бях подготвял домашното си. Бях прегледал само отгоре-отгоре случая за днес. В края на краищата в аудиторията имаше стотина студенти и аз бях само един от многото, затова почти нямаше вероятност да ме изпитат. Само че в този ден късметът ми изневери. Спипаха ме неподготвен.

— Съдия Стивънс… Не е съгласен с мнозинството, защото… с… — Запрелиствах страниците и усещах как лицето ми пламва.

— Добре, сър, господин Дънкан, възраженията обикновено означават несъгласие.

Из залата се чуха притеснени хихикания.

— Да, сър, той… той не е съгласен с направеното от мнозинството тълкуване на Четвъртата поправка…

— Май не сте много наясно. Бъркате възражението на съдия Стивънс с възражението на съдия Брендан, господин Дънкан. Във възражението на съдия Стивънс Четвъртата поправка е само спомената.

— Ами да, объркал съм се… имам предвид…

— Сега вече сте на прав път, господин Дънкан. Госпожице Карсън, ще бъдете ли така добра да спасите господин Дънкан от неговото объркване?

— Възражението на съдия Стивънс стъпва на принципа, че Върховният съд не бива да се намесва в решенията на щатски съд, това би означавало промяна в обхвата на действие на федералната Конституция.

Прочутият професор Уайт за пръв път ме взимаше на мушка, това беше едва четвъртата ми седмица в Юридическия факултет на Университета на Северна Каролина. Погледнах в другата част на залата, към жената на третата редица, която говореше, и си помислих: „За последен път се явяваш в час неподготвен, глупако“.

След това вперих поглед в момичето, което седеше на третата редица, говореше уверено и почти без никакво притеснение. „… Тук става дума за долната граница, а не за горната в обхвата на федералната Конституция, и ако съществува адекватно и независимо щатско законодателство, което да обосновава решението…“

Имах чувството, че са ми изкарали въздуха.

— Коя… е тя? — прошепнах на Дани, който седеше до мен. Дани караше трета година и познаваше почти всички.

— Рейчъл — шепнешком ми отговори той. — Рейчъл Карсън. Трети курс право. Тя ме победи в конкурса за главен редактор на правното списание.

— Знаеш ли нещо повече за нея?

— Питаш дали има приятел? Нямам представа. Ти обаче направи невероятно първо впечатление.

Стреснато се върнах от спомените и влязох в паркинга, разположен точно където ми бяха казали, че ще бъде, на по-малко от пет километра от Белия дом. Паркирах и загасих двигателя. Не се виждаше жива душа.

Грабнах чантата и излязох. Задният вход приличаше на товарна рампа, със стъпала, които водеха към широка врата без дръжка отвън.

От интеркома прозвуча писклив глас:

— Кой е, моля?

— Чарлс Кейн — отговорих.

Миг по-късно масивната врата се открехна с изщракване. Протегнах ръка и я отворих по-широко. Вътре имаше товарна зона, безлюдна, претъпкана с кутии на куриерски фирми, големи касетки и колички. Вдясно се намираше голям асансьор, вратите му бяха отворени, а вътре стените бяха с дебела облицовка.

Натиснах най-горния бутон и вратата се затвори. Поех дълбоко въздух, когато асансьорът потегли тромаво. Леко се спусна надолу, преди да започне да се издига. Работата на механизма се чуваше отчетливо. Отново за миг главата ми се замая. Опрях ръка на стената и зачаках, докато думите на доктор Лейн отекваха в главата ми.

Когато стигнах най-горния етаж, вратите се отвориха, излязох предпазливо в стилен коридор с боядисани в светложълто стени и репродукции на Моне, който водеше към единствената врата на горния етаж.

Когато стигнах до нея, тя се отвори, без да съм направил нищо.

— Чарлс Кейн, на вашите услуги — казах.

Аманда Брейдууд стоеше на прага на луксозното жилище и държеше вратата отворена с изпъната ръка, за да ме посрещне. Тънък пуловер се спускаше свободно над прилепнала риза. Носеше черни ластични панталони и беше боса. Косата й беше дълга заради филма, чиито снимки приключиха преди месец, но тази вечер я бе вързала на конска опашка с няколко измъкнати кичура, обрамчващи лицето й.

— Добре дошли, господин Кейн — поздрави ме тя. — Ще ме прощавате за потайността, но портиерът на главния вход си пада клюкарка.

Миналата година едно списание определи Манди като една от двайсетте най-красиви жени на планетата. Друго я посочи за една от първите двайсет най-добре платени актьори в Холивуд, по-малко от година след като получи втория си „Оскар“.

Двете с Рейчъл били съквартирантки цели четири години в Харвард и продължиха да поддържат връзка през годините — бяха толкова близки, колкото могат да бъдат адвокатка от Северна Каролина и световна кинозвезда. Кодовото име Чарлс Кейн беше идея на Манди: преди осем години, докато пиехме бутилка вино в задния двор на дома на губернатора, Рейчъл, Манди и аз се съгласихме, че шедьовърът на Оскар Уелс е най-великият филм в историята на киното.

Поклати глава и на лицето й бавно изгря усмивка.

— Леле, леле — каза. — Бакенбарди, занемарена външност — добави тя, докато ме целуваше по страните. — Много изпаднало. Е, стига си стърчал като бездомен, влизай.

Уханието й, ароматът на жена, ме обгърна. Рейчъл не беше много по парфюмите, но душгелът й и лосионът й за тяло — или както там наричат кремовете, лосионите и сапуните — бяха с аромат на ванилия. Докато съм жив, никога повече няма да доловя това ухание, без в мислите ми да изникне образът на голото рамо на Рейчъл и да си представя нежната й шия.

Казват, че няма наръчник как да преодолееш смъртта на съпруг или съпруга. Това е още по-вярно, когато оцелелият съпруг е президент, а адът е на път да се разтвори, защото нямах време да скърбя. Чакаха ме твърде много решения, постоянни заплахи за сигурността, които — забравени дори за миг — можеха да имат катастрофални последици. Когато Рейчъл навлезе в последния етап от болестта си, наблюдавахме Северна Корея, Русия и Китай по-отблизо от всякога, защото знаехме, че ръководителите на тези страни търсят слабото място на Белия дом. Обмислях временно да се оттегля от поста — Дани дори подготви документите, — но Рейчъл не позволи. Тя беше решила, че болестта й няма да доведе до прекъсване на моето президентство. За нея това беше важно, настояваше с упоритост, която така и не обясни, а аз не разбрах напълно.

Три дни преди Рейчъл да почине — по това време се бяхме върнали в Роли, за да може тя да умре у дома, — Северна Корея проведе изпитания на междуконтинентална балистична ракета в международни води и наредих самолетоносач да се насочи към Жълто море. В деня, в който я погребахме, докато стоях над гроба й, уловил ръката на дъщеря си, в посолството ни във Венесуела терорист камикадзе извърши атентат и светкавично се озовах в кухнята ни с генерали и хората от екипа за национална сигурност, за да обсъдим възможността за ответен удар.

В краткосрочен план вероятно справянето с личната загуба е по-лесно, когато светът, който те заобикаля, постоянно изисква вниманието ти. Отначало си твърде зает, за да тъгуваш и да си самотен. После истината се стоварва върху теб — изгубил си любовта на своя живот, дъщеря ти е останала без майка, а на една прекрасна жена е отнет шансът да изживее дълъг и щастлив живот. И си благодарен за ангажиментите в работата си. Но имаше моменти на огромна самота, макар да бях президент. Никога преди не я бях усещал. Взимал съм поредица тежки решения през първите две години като президент, много пъти единственото, което ми е оставало, е да се моля да съм се обадил на точния човек, моменти, в които е без значение колко помощници имам, защото решението е мое и само мое. Но никога не се бях чувствал сам. Рейчъл неизменно беше до мен, винаги разчитах на откровеността й за начина, по който взимам решенията, казваше ми да правя възможно най-доброто, а когато всичко свършваше, ме прегръщаше.

Рейчъл все така ми липсваше, както съпругата липсва на един мъж. Тази вечер ми липсваше свръхестественият й усет кога да ме порицае и кога да ме подкрепи, да ме убеди, че независимо от всичко краят ще е добър.

Никога няма да има втора Рейчъл. Знаех го. Но ми се искаше да не бъда непрекъснато сам. Рейчъл искаше да обсъдим какво ще се случи, след като тя умре. Шегуваше се, че ще бъда най-търсеният ерген на планетата. Може би. Точно сега се чувствах като най-объркания кретен, който ще разочарова всички.

— Питие? — попита през рамо Манди.

— Няма време. Няма да се бавя.

— Честно казано, не разбирам защо ти е притрябвало такова нещо. Но съм готова. Да се залавяме.

Последвах я в апартамента й.

— Чувствам се странно — признах.

— Добре се справяш — прошепна Манди. — За пръв път ли ти е?

— Да. И се надявам да е за последен.

— И за двама ни ще е по-приятно — каза тя, — ако спреш да се оплакваш. За Бога, Джон, изтезавали са те в Багдад, а такова нещо да не можеш да понесеш?

— При теб всеки ден ли е така?

— В повечето. Сега стой… мирен. По-лесно е.

За нея може и да беше. Опитах се да седя спокойно на розовия стол в гардеробната на Манди, докато тя очертаваше с молив веждите ми. Куфарчето за гримове от дясната ми страна беше пълно с тубички, шишенца, четки, пудри, кремове и фондьотен във всевъзможни размери и цветове. Приличаше на сцена от евтин филм за вампири и зомбита.

— Само недей да ме докарваш като Граучо Маркс.

— Няма, няма — успокои ме Манди. — Като отворихме дума… Протегна ръка, бръкна в чантата си и ми показа какво извади — очила като на Граучо Маркс, гъсти вежди и мустаци.

Взех ги.

— На Рейчъл — казах.

Когато болестта на Рейчъл напредна, тя се притесняваше, че всички я съжаляват. Затова когато я посещаваха приятели, тя разведряваше обстановката. Предупреждавах гостите с думите „Днес Рейчъл изобщо не прилича на себе си“. Влизаха в стаята и я виждаха в леглото с очилата на Граучо. Понякога слагаше клоунски нос. Имаше и маска на Ричард Никсън и при вида й хората избухваха в смях.

Такава си беше Рейчъл, точно такава. Винаги се притесняваше за всички други, но не и за себе си.

— Както и да е — Манди пресече възможността настроението съвсем да помръкне, — не се притеснявай за веждите си. Само малко ги удебелих. Ще се изненадаш колко променят външния вид. Очите и веждите.

Седна рязко на стола и ме огледа.

— Да ти кажа честно, момче, с тази брада, дето си пуснал, наполовина си спечелил битката. И каквато е огненочервена! Направо е като фалшива. Искаш ли да ти боядисам и косата, за да са в тон?

— Как не!

Поклати глава, продължаваше да оглежда лицето ми като лабораторен екземпляр.

— Косата ти не е достатъчно дълга, за да се позанимая с нея — промърмори повече на себе си, отколкото на мен. — Ако я среша наляво вместо надясно, нищо няма да постигна. Може да я срешим напред. — Постави ръце на косата ми, започна да я разресва с пръсти, разроши я. — Поне ще изглеждаш в крак с модата от това десетилетие.

— Ами ако си сложа бейзболна шапка? — предложих.

— А! — Тя се отдръпна. — Ами да, с шапка ще стане по-лесно. Дали? Шапка носиш ли си?

— Да — извадих от чантата си бейзболна шапка и си я сложих.

— Връщаме дните на нашата слава, а? Добре, така, с брадата, червената бейзболна шапка, веждите и… хм. — Закима. — Ключът са очите. — Тя посочи лицето си. Въздъхна. — Погледът ти е друг, скъпи.

— Какво искаш да кажеш?

— Откакто Рейчъл си отиде — уточни тя. — Погледът ти е друг. — Рязко сложи край на тези размишления. — Извини ме. Я да ти намерим някакви очила. Не носиш очила, нали?

— За четене, когато съм уморен.

— Стой така.

Отиде в дрешника си и се върна с правоъгълна кадифена кутия. Отвори я и показа около петдесет чифта слънчеви очила, всеки чифт лежеше върху малка издатинка.

— Боже, Манди.

— Взех ги назаем от Джейми. Когато снимахме продължението на „Лондон“ миналата година. Излиза тази Коледа.

— Чух за филма. Поздравления.

— Да, ами казах на Стивън, че ще е последен. Родни не си свали лапите от мен през цялото време на снимките. Но го удържах.

Подаде ми очила с дебели кафяви рамки. Сложих си ги.

— Хм — не одобри тя. — Свали ги. Виж тези.

Сложих си други.

— Не стават, ами тези?

— Целта ми не е да победя в моден конкурс.

Тя ме изгледа с каменно лице.

— Няма такава опасност, мили мой, довери ми се. Ето. — Подаде ми други. — Да, тези са.

Подаде ми отново чифт с дебели рамки, този път кафявото имаше червени отблясъци. Сложих си ги и лицето й грейна.

— Отиват на брадата ти — каза ми.

Направих физиономия.

— Недей, исках да кажа, че напълно променят тена на лицето ти. Ти си светъл. Тъмнорус и със светла кожа. Очилата и брадата изпъкват с наситено тъмночервено.

Станах и отидох до огледалото над тоалетката й.

— Отслабнал си — отбеляза Манди. — Никога не си бил пълен, но сега изглеждаш измършавял.

— Не ми прозвуча като комплимент.

Огледах се. Бях си аз, но разбрах какво имаше предвид с промяната на тена. Шапката, очилата и брадата. За пръв път си давах сметка до каква степен и лекото удебеляване на веждите може да промени вида на човек. Бях напълно преобразен и без свита от тайни агенти. Никой нямаше да ме познае.

— Знаеш ли, Джон, ще е хубаво да продължиш с живота си. Ти си само на петдесет. И тя искаше същото. Всъщност тя ме накара да й обещ…

Спря се, лицето й леко поруменя, погледът й заискри.

— Говорили сте с Рейчъл по темата, така ли?

Кимна, постави ръка на гърдите си, изчака миг, за да се разсеят емоциите.

— Каза ми, цитирам: „Не позволявай Джон да прекара сам живота си, воден от някакво сбъркано чувство за вярност“.

Рязко поех дъх. Тези думи — „сбъркано чувство за вярност“ — бяха точно думите, които неведнъж ми беше повтаряла. С тях тя отново оживя в стаята, сякаш усетих дъха й на лицето си, наклонила глава, какъвто навик имаше, когато искаше да каже нещо важно. Уханието й на ванилия, трапчинката на дясната й буза, бръчиците от смях покрай очите й…

Ръката й, вкопчила се в моята в онзи последен ден, гласът й — дрезгав от болкоуспокояващите, толкова слаба, но достатъчно силна да стисне ръката ми за последен път.

Обещай ми, че ще срещнеш друга, Джонатан. Обещай ми.

— Мисълта ми е — гласът на Манди преливаше от емоции, — че всеки разбира кога е дошъл моментът отново да излезе на сцената. Излишно е да се дегизираш само и само за да излезеш на среща.

Отне ми известно време да се съвзема и да си спомня подробност, която не биваше изобщо да забравям: Манди нямаше ни най-малка представа какво става. Като се позамислих, разбрах защо тя с пълно право предполага, че имам среща с жена — вечеря или питие, или кино — и че вероятно не искам тя да става достояние на световните медии.

— Отиваш на среща, нали?

Безукорно оформените й вежди се сключиха, докато се взираше в мен и обмисляше ситуацията. Ако не отивах на среща, къде бих могъл да се явя в този вид и защо? По каква причина президентът би се измъквал от охраната си и би пътувал инкогнито?

Трябваше да сменя посоката, в която се беше насочило въображението й. Но след смъртта на Рейчъл тя беше човекът, който ненатрапчиво и изключително внимателно се грижеше за мен, и нямаше да ме притиска да й се доверявам против волята си.

Изкашлях се и погледнах часовника. Графикът ми беше натоварен. Винаги бе разчетен до секундата, но президентът никога не закъснява. Всички го чакат. Този път не бе така.

— Трябва да вървя — казах на Манди.

Слязох със служебния асансьор и излязох на улицата. Колата ме чакаше на паркинга. Потеглих към Капитолия и открих паркинг близо до Седма улица и улица „Северна Каролина“, оставих ключовете на служител, който едва-едва ме погледна.

Смесих се с пешеходците и се потопих в шума от хората, които се наслаждаваха на пролетната петъчна вечер в кипящ от живот квартал с ресторанти и барове с широко отворени прозорци. Посетителите се смееха и разговаряха, от усилвателите гърмеше музика.

Приближих се до парцаливо облечен мъж, седнал до стената на разположено на ъгъла кафене. Край него лежеше немска овчарка, която дишаше тежко, с отворена уста, до празна купа. И той като много от бездомниците носеше повече дрехи от необходимото. Беше сложил и тъмни, надраскани очила. Имаше табела с надпис БЕЗДОМЕН ВЕТЕРАН, но в момента табелата стоеше опряна на стената на сградата. Сигурно беше в почивка. От другата страна лежеше малка картонена кутия с няколко банкноти. От радиото тихо звучеше музика.

Отклоних се от основния поток пешеходци и се наведох към него. Познах песента от радиото — „В музиката“ на „Ван Морисън“. Спомените ме върнаха към бавен танц в Савана по време на основното ми обучение, когато затваряха бара на улица „Ривър“, умът ми беше замъглен от пиенето, крайниците ме боляха от тренировките.

— Ветеран от войната в Залива ли сте, сър? — попитах.

По външния му вид можеше да се предположи, че дори е ветеран от Виетнам, после отчетох, че тежките години вероятно го бяха състарили повече.

— Е, как — отговори ми той. — Ама никъв сър не бех. Печелех си парите, приятел. Взводен сержант в Първа пехотна. Бех, когато резнаха въженцето на Саддам.

Почувствах как у него се надига гордост. Добре ми подейства, че го накарах да си спомни. Исках да разпаля още огъня на гордостта му, да му купя сандвич, да послушам за него. Но усещах, че времето ме притиска, и погледнах часовника си.

— Първа пехотна дивизия, а? Вие, момчета, първи влязохте в Ирак, нали?

— Острието на копието, човек. Сгазихме ги ония слабаци от Републиканската гвардия, докато спят.

— Не е зле за пешак — казах.

— Пешак ли? — звучеше изненадано. — Служили ли сте? Какъв бяхте, от военновъздушните ли?

— Бях войник като теб — казах. — Да, прекарах две години в Седемдесет и пети.

Той се поизправи и изви гъстите си, слели се вежди.

— Рейнджър от военновъздушните, а? Бас държа, че си видял много мазало, момче. Атаки и разузнавателни акции, нали?

— Не толкова, колкото вас, момчетата, които бяхте в по-големите подразделения — отново насочих темата към него. — Колко ви трябваше да превземете половината страна, седмица?

— И после спряхме — рече, извил уста. — Винаги съм си мислил, че това беше грешка.

— Ей, бих хапнал един сандвич. Ами ти?

— Предложението ще се посрещне с истинска благодарност — каза той. Когато се насочих към вратата, добави: — Впрочем в това кафене правят убийствен сандвич с пуешко.

— Тогава да е сандвич с пуешко.

Върнах се, но вече времето ме притискаше. Преди да си тръгна обаче, научих още някои важни факти.

— Как се казваш, пешак? — попитах.

— Старши сержант Кристофър Найт — отговори.

— Заповядай, сержант. — Подадох му пакет с храна. Напълних с вода купата за кучето, което я излочи до капка.

— За мен беше чест да се запознаем, сержант. Къде полагаш глава нощем?

— Приют през две улици. Повечето сутрини идвам тук. Хората са малко по-мили.

— Трябва да вървя, но ето, Крис, вземи това.

Извадих рестото от джоба си и му го дадох.

— Бог да те благослови — стисна ръката ми със силната ръка на войник.

Незнайно защо гърлото ми се сви. Посещавал бях клиники и болници, дал бях всичко от себе си да реформирам Отдела за работа с ветерани, но ето това не виждах — бездомните с посттравматично стресово разстройство, които не могат да си намерят работа.

Тръгнах по тротоара, извадих телефона си, за да запиша името му и адреса на кафенето, за да се погрижи някой за този човек, преди да е станало твърде късно.

Като него имаше хиляди. Обзе ме познато чувство — че способността ми да помогна на тези хора е едновременно огромна и ограничена. Човек се научава да живее с този парадокс. Ако не може, вторачването в ограниченията ще му попречи да направи най-доброто, на което е способен. Междувременно трябва да търси възможности да надделява над ограниченията, да прави всичко по силите си всеки ден. Дори в лошите дни винаги има възможност да се направи добро.

Две пресечки след сержант Найт се придвижвах в сенките от залязващото слънце и забелязах, че тълпата пред мен беше спряла. Подминах неколцина и стъпих на улицата, за да виждам по-добре.

Двама полицаи от охраната на вашингтонското метро се опитваха да повалят по очи някакъв мъж, тъмнокож младеж с бяла тениска и джинси. Младежът се съпротивяваше, опитваше се да освободи ръцете си, докато един от полицаите се мъчеше да му сложи белезници. Полицаите имаха оръжие и палки, но не ги използваха, поне не още. Двама или трима от хората на тротоара снимаха с телефоните си случващото се.

— На земята! По очи! — крещяха офицерите.

Младежът, когото арестуваха, тръгна надясно, препъвайки се, офицерите го последваха към улицата със спряно движение, блокирано от полицейска кола.

Инстинктивно направих крачка напред, след това се върнах. Какво щях да направя — да заявя, че съм президентът и че се заемам със случая? Можех само да зяпам или да си тръгна.

Нямах представа как се беше стигнало до този арест. Възможно беше този мъж да е извършил сериозно престъпление или да е отмъкнал нечия чанта, или просто е вдигнал кръвното на полицаите. Надявах се, че те само изпълняват своя дълг и предприемат съответните действия. Повечето полицаи даваха всичко от себе си през повечето време, знаех го. Знаех и че има лоши полицаи, точно както има лоши хора във всяка професия. И знаех, че има полицаи, които се мислят за добри полицаи, но — макар и подсъзнателно — щом видят чернокож с тениска и джинси, го възприемат за по-голяма заплаха от бял мъж, облечен по същия начин.

Огледах наблюдаващата сцената тълпа, хора от всички раси и с всякакъв цвят на кожата. Десет души могат да гледат едно и също нещо и да го възприемат по десет различни начина. Някои ще видят добрите полицаи, които си вършат работата. Други ще видят чернокож мъж, с когото се държат агресивно заради цвета на кожата му. Понякога е едното, друг път — другото. Понякога са и двете едновременно. Но независимо от това в ума на всеки от зрителите имаше един и същ въпрос: дали невъоръженият мъж ще се отърве без куршум?

Втора полицейска кола наближаваше по улицата, полицаите повалиха младежа, сложиха му белезниците и го изправиха на крака.

Пресякох и се запътих натам, закъдето бях тръгнал. Нямаше лесни решения на подобни проблеми, затова се опитах да следвам собствения си съвет — да осъзнавам ограниченията си и да не спирам да правя каквото мога, за да подобрявам положението. Указ, закон, който е на бюрото ми, речи, думи от моя амвон — всичко това, представено с правилния тон, ни движи в правилната посока.

Но тази битка беше стара като човечеството: ние срещу тях. Във всяка епоха отделни хора, семейства, родове и нации са решавали въпроса „Как да се отнасяме с онези, които не са като нас?“. В Америка расизмът е наше старо проклятие. Но има и други проблеми, които ни разделят — религия, имиграция, сексуална ориентация. Понякога стратегията „онези“ е наркотик, който подхранва звяра в нас. Твърде често тези, които тръгват на нож срещу „онези“, надделяват над призивите да си спомним, че „ние“ можем да живеем и да работим заедно. Умовете ни са работили твърде дълго по този начин. Може би винаги така ще работят. Но не бива да се отказваме да опитваме. Това е постоянната мисия, която са ни завещали Бащите основатели на нацията — да се стремим към „по-съвършен съюз“.

Завих и вятърът ме връхлетя. Погледнах към покритото с пепеляво-сиви облаци небе.

Докато вървях към края на улицата, към бара на ъгъла, се страхувах, че се изправям пред най-трудната част от предстоящата много тежка нощ.

Поех дълбоко въздух и влязох в бара.

Вътре видях плакати на бейзболни отбори и вдигнати високо в ъглите телевизори на фона на неизмазани тухлени стени, чух силна музика, която се надвикваше с разгорещените разговори на насъбралата се за евтино пиене тълпа. Много от присъстващите бяха във всекидневни дрехи, младежи, които учеха, но имаше и служители, отбили се след работа, облечени в костюми с разхлабени вратовръзки или пък с пуловери и панталони. Вътрешният двор на бара беше пълен. Подът лепнеше, носеше се мирис на изветряла бира. У мен се пробудиха спомени за първите месеци в армията в Савана, когато обикаляхме улица „Ривър“ в почивните дни.

Кимнах към двамата агенти от Тайните служби, облечени в костюми, които стояха на пост. Осведомени бяха за идването ми и как ще съм облечен. Наредено им беше да не показват, че ме познават, и те следваха заповедта, поздравиха ме с кратки кимвания и леко сковаване на позата.

Отзад в ъгъла дъщеря ми седеше на маса, заобиколена от хора — някои бяха приятели, други просто искаха да са в компанията на дъщерята на президента, — пиеше цветна плодова течност от чаша, а друга жена й шепнеше нещо на ухото заради високата музика. Като чу думите й, дъщеря ми вдигна ръка към устата си, сякаш едновременно се опитваше да преглътне и да се разсмее. Но изглеждаше престорено. Просто проявяваше учтивост.

Очите й оглеждаха помещението. Първия път погледът й ме подмина, след това се върна към мен. Устата на Лили се отвори, очите й се присвиха. Най-накрая изражението й омекна. Отне й миг-два, следователно дегизировката ми беше на ниво.

Продължих, подминах тоалетните и влязох в сервизните помещения в задната част на бара, вратата се отвори по план. Вътре миришеше като в стая на студентско братство, имаше купища рафтове, отрупани с подбрани алкохолни питиета, покрай стените бяха наредени кегове, а на бетонния под бяха оставени кутии със салфетки и чаши за бара.

Сърцето ми се разтопи, когато дъщеря ми влезе — кръглоликото дете с огромни очи, което посягаше с ръчички към лицето ми, малкото момиченце, което се повдигаше на пръсти, за да ме целуне, а лицето му беше намазано с фъстъчено масло, младото момиче, което ръкомахаше отсечено, докато убеждаваше в предимствата от стимулите за алтернативна енергия на финала на щатското състезание по дебати.

Когато се отдръпна и ме погледна в очите, усмивката й беше изчезнала.

— Значи е истина?

— Истина е.

— Тя идва ли в Белия дом?

— Да, дойде. Повече не мога да ти кажа.

— Ти къде отиваш? — попита тя. — Какво ще правиш? Защо си без охрана? Защо си облечен така, сякаш си дегизиран…

— Ей, ей. — Поставих ръце на раменете й. — Всичко е наред, Лил. Пак ще се срещна с тях.

— С Нина и нейния партньор ли?

Много се съмнявах, че момичето с тениска от Принстън е казала на дъщеря ми истинското си име. Но колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

— Да — казах.

— След като говори с мен, повече не съм я виждала — каза ми Лили. — Нито веднъж. Изчезна напълно от курса.

— Не мисля, че изобщо е била записана в Сорбоната. Мисля, че е отишла в Париж, за да те види. За да предаде съобщението.

— Но защо ще говори точно с мен?

Не отговорих. Не исках да споделям повече подробности от необходимото. Но Лили беше умна като майка си. Бързо се досети.

— Знаела е, че ще предам съобщението й направо на теб. Без посредници. Без проверки.

— Именно.

— И какво е имала предвид? — попита Лили. — С тези думи — „Тъмни векове“?

— Лил… — Придърпах я към себе си, но не й отговорих.

— Няма да ми кажеш. Не можеш — добави тя, разкривайки ме, прощавайки ми. — Сигурно е важно. Толкова важно, че ме помоли да се кача на самолета от Париж, и сега ти… правиш там, каквото правиш. — Погледна през рамо. — Къде е Алекс? Къде е охраната ти? Освен Фрик и Фрак, хората, които си изпратил, за да ме пазят.

След дипломирането си в колежа Лили реши да се движи без охрана, имаше такова право. Но в момента, в който ми се обади миналия понеделник, изпратих светкавично агентите да я пазят. Необходими бяха два дни, за да я прибера у дома, защото имаше още един изпит, а ме увериха, че в Париж е в безопасност.

— Охраната ми е наоколо — отговорих.

Не беше необходимо да знае, че съм сам. Вече и без това беше разтревожена. Майка й беше починала едва преди година, все още се съвземаше от загубата. Излишно беше да се притеснява, че може да остане и без баща. Не беше дете и за годините си беше доста зряла, но беше само на двайсет и три, за бога, съвсем беззащитно дете за онова, което щеше да й поднесе животът.

Усетих стягане в гърдите при мисълта за всичко, което би означавало случващото се за Лили. Но нямах избор. Бях дал клетва да защитавам тази страна и бях единственият човек, който можеше да го направи.

— Слушай — взех ръката й. — Искам да прекараш няколко дни в Белия дом. Стаята ти вече е готова. Ако ти трябва нещо от твоя апартамент, агентите ще ти го осигурят.

— Не… разбирам. — Обърна се и ме погледна, устните й леко трепереха. — Тате, ти в опасност ли си?

Едва удържах вълнението си. Отдавна беше престанала да се обръща към мен с „тате“, макар след смъртта на Рейчъл да се беше случило веднъж или два пъти да го чуя. Използваше това обръщение в моменти, когато се чувстваше най-уязвима, най-ужасена. Издържал бях на сержанти садисти, на жестоки иракчани мъчители, на нападащи в гръб лобисти и на вашингтонските журналисти, но дъщеря ми предизвикваше реакция, която не беше по силите на никой друг.

Наведох се и притиснах глава о нейната.

— Аз ли? Стига. Само проявявам предпазливост. Искам да съм сигурен, че си в безопасност.

Не я убедих. Уви ръце около врата ми и ме притисна силно. И аз я прегърнах. Чувах как хлипа, тялото й потръпваше.

— Ти си моята гордост, Лили — прошепнах, за да преодолея чувствата, от които гърлото ми се свиваше. — Казвал ли съм ти го?

— Все ми го повтаряш — каза тя на ухото ми.

Погалих по косата моята блестяща, силна, независима дъщеря. Вече беше жена, притежаваше красотата на майка си, ума й, духа й, но все още беше момиченцето, което грейваше, когато ме види, което пискаше, когато я целувах бурно-бурно, което не можеше да заспи след кошмар, ако тате не я държи за ръка.

— Сега върви с агентите — прошепнах. — Става ли?

Тя се отдръпна от мен, избърса страните си, пое дъх, погледна ме с изпълнени с надежда очи и кимна.

После отново се хвърли към мен и ме прегърна.

Затворих здраво очи, държах треперещото й тяло. Изведнъж порасналата ми дъщеря се превърна в петнайсетгодишна гимназистка, която се нуждаеше от своя татко, от бащата, който уж трябваше да е нейната непоклатима скала, която никога нямаше да я предаде.

Искаше ми се да я прегръщам, да избърша сълзите й, да премахна всяка нейна грижа. Трябваше да се науча много, много отдавна, че не мога да вървя непрекъснато след малкото си момиченце и да го предпазвам от всякакви злини. А сега се налагаше да се отскубна от прегръдката й и да се залавям за работа, макар да не исках да я пусна за нищо на света.

Улових в шепи лицето й. Подпухналите, изпълнени с надежда очи на дъщеря ми ме погледнаха.

— На този свят теб обичам най-много — казах. — И ти обещавам, че ще се върна при теб.

Щом Лили излезе от бара с охраната си, помолих бармана за чаша вода. Бръкнах в джоба си и извадих хапчетата — стероидите, които щяха да увеличат броя на тромбоцитите ми. Мразех тези хапчета. Замайваха ме. Но или щях да работя със замаян мозък, или щях да изляза от строя. Нямаше средно положение. А второто беше изключено.

Върнах се при колата си. Облаците бяха черни като подметките им. Не беше валяло, но миришеше на дъжд.

Извадих телефона си от джоба и докато вървях, позвъних на доктор Лейн. Нямаше да разпознае номера ми, но все пак вдигна.

— Доктор Лейн, обажда се Джон Дънкан.

— Господин президент? Цял следобед ви звъня.

— Знам. Имах работа.

— Тромбоцитите ви продължават да падат. Вече са под шестнайсет хиляди.

— Добре, ще удвоя стероидите, обещавам.

— Това не е достатъчно. Трябва незабавно да започнете лечение.

За малко да се изпреча пред колите, забравих да внимавам на кръстовището. Шофьорът на един ван натисна силно клаксона, да не би да не съм забелязал грешката си.

— Все още не са паднали на десет хиляди — възразих на доктор Лейн.

— Тези показания са ориентировъчни. Всеки организъм е различен. Може в този момент да имате вътрешен кръвоизлив.

— Но е малко вероятно. Магнитно-резонансната томография от вчера не показва такива резултати.

— За вчера не показва. Ами днес? Кой знае?

Стигнах до мястото, където беше паркирана колата ми. Подадох талона си и пари в брой и служителят ми връчи ключовете.

— Господин президент, заобиколен сте от талантливи и способни хора. Убедена съм, че те са в състояние да се справят блестящо за няколко часа, докато сте на лечение. Мислех, че президентите могат да възлагат задачи и на други.

Могат. През повечето време. Но не и тази. И не мога да споделя с нея или с когото и да било друг защо.

— Чух всичко, което каза, Дебора. Сега трябва да вървя. Дръж телефона си подръка.

Изключих мобилния, запалих колата и потеглих в натоварения трафик. Мислех за момичето с тениска на Принстън — Нина, и за дъщеря ми.

Мислех за „Тъмните векове“.

Мислех за следващата си среща тази вечер, за заплахите и предложенията, които мога да отправя.

Мъж с табела, на която пишеше ПАРКИНГ, ми махна да вляза. Платих и последвах указанията на друг, който ме упъти до самото място. Задържах ключовете си и изминах пеша две пресечки, докато спрях пред средно висок жилищен блок с надпис КАМДЪН САУТ КАПИТОЛ над входа. От другата страна на улицата се чуваше ревът на тълпата.

Пресякох булеварда, което не беше лесно, тъй като движението беше натоварено. Подмина ме мъж с думите:

— На кого му трябват два? На кого му трябват два?

Извадих плика, който Нина ми даде, и взех цветен билет за мача тази вечер, „Нешънълс“ срещу „Мете“.

На входа отляво на „Нешънъл парк“ служителите пропускаха хората през метален детектор, отпращаха онези, които не издържаха проверката, претърсваха чанти за оръжия. Чаках реда си на опашката, но тя вървеше бързо. Мачът вече беше започнал.

Мястото ми беше в сектор 104 с яркочервени седалки. Свикнал съм на най-добрите места, ложа на най-високо, зад хоум базата или точно над резервната скамейка на линията на трета база. Но така повече ми харесваше. Нямах най-добрата видимост, но усещането беше по-истинско.

Огледах се, макар да беше безсмислено. Щеше да се случи, когато се случи. Моята задача беше да седя тук и да чакам.

Обикновено тук се чувствах като хлапе в магазин за бонбони. Щях да си купя бира и хотдог. Тук не беше мястото за крафт бира, на мач няма по-добра напитка от леденостудена „Бъд“. И няма по-вкусна храна от хотдога с горчица, в този случай той превъзхождаше дори ребърцата с винен сос на майка ми.

Спомените ми ме върнаха към дните, в които запращах бързи топки в отбора на Университета на Северна Каролина, към мечтите за кариера в професионалната лига, когато „Роялс“ ме привлякоха в четвъртия кръг, към годината ми в Дабъл Ей с „Мемфис Чикс“, към потенето на базите, ледените компреси на лакътя нощем в евтини хотели, мачовете пред малобройна публика, хамбургерите и дъвченето на тютюн.

Тази вечер обаче беше изключено да пия бира. Стомахът ми вече се бунтуваше, докато чаках партньора на момичето с тениска на Принстън.

Телефонът ми завибрира в джоба на джинсите. На екрана прочетох: К Брок. Съобщението на Каролин се състоеше само от едно число: 3. Написах ЕКСТРА и го изпратих.

Това беше нашият код за положението: дотук добре. Но не бях сигурен, че дотук всичко е добре. Закъснях за началото на мача. Дали вече не си е отишъл? Дали не съм го пропуснал?

Надали. Но можех само да седя, да чакам и да наблюдавам играта. Питчъра на „Мете“ си го биваше, но хвърли твърде високо топката, затова тя не се спусна. Батърът на „Нешънълс“ беше добър, въпреки че очевидно беше в безизходно положение. Питчърът трябваше да хвърля по-високо и навътре, само че не го правеше. Извади късмет, когато батърът на два пъти не се справи. Накрая с два страйка хлапето изпрати дълга летяща топка към дъното на полето вляво, но се наведе прекалено и левият филдър на „Мете“ я отигра бързо.

Когато всички отново седнахме, с периферното си зрение забелязах, че един човек все още стои и си проправя път към мен по редицата. Носеше шапка на „Нешънълс“, която изглеждаше съвсем нова, но иначе изобщо не се вписваше на бейзболен мач. Веднага разбрах, че ще седне на свободното място до мен.

Партньорът на Нина. Моментът беше настъпил.

Убийцата, известна като Бах, затвори вратата и се заключи в малката тоалетна. Дишаше трескаво, падна на колене и повърна. Пристъпът отмина, но очите й щипеха, стомахът й беше свит на топка, пое дъх и приклекна. Тази работа не беше добре. Така не можеше да продължава.

Когато се посъвзе, тя се изправи, пусна водата и избърса старателно чинията с дезинфекционни кърпички, след което ги хвърли в тоалетната. Никакви следи, никаква ДНК.

Тази вечер за последен път повръщаше. Точка.

Огледа се в мърлявото огледало над умивалника. Перуката й беше руса, с кок. Носеше морскосиня униформа. Не беше най-доброто, но нямаше как да избира дрехите, които носят екипите за почистване на апартаментите в „Камдън Саут Капитол“.

От банята влезе в помещението за поддръжка, където вече я чакаха тримата мъже, облечени също в светлосини ризи и тъмни панталони. Единият от тях беше толкова мускулест, че бицепсите и гърдите му изглеждаха като буци под ризата. Не го беше харесала от мига, в който го видя по-рано днес. На първо място, защото се набиваше на очи. В тяхната професия човек не трябва да изпъква. И второ, защото по всяка вероятност той често разчиташе на грубата сила и не се доверяваше достатъчно на разума си, на уменията си и на гадния си характер.

Другите двама бяха приемливи. Жилави и яки, но без да се отличават физически. Обикновени лица, които лесно се забравят.

— По-добре ли си? — попита мускулестият.

Другите двама реагираха само с усмивка, докато не видяха изражението на Бах.

— По-добре, отколкото ти ще се почувстваш — рече тя, — попиташ ли ме още веднъж същото.

Не се шегувайте с жена, която е в първите три месеца на бременността и страда от сутрешно гадене, което не се ограничава само до ранните часове. Особено ако жената е специализирана в рискови убийства по поръчка.

Обърна се към водача на тримата, плешив мъж със стъклено око. Той вдигна ръце в знак на извинение.

— Не искаше да прояви неуважение, не искаше — увери я той. Английският му беше добър, но със силен акцент, вероятно беше чех, предположи тя.

Протегна ръка. Водачът й подаде слушалката. Бах я постави в ухото си, мъжът направи същото.

— Статус? — попита тя.

В слушалката си чу отговора.

— Дойде. Екипът ни е готов.

— Всички заемаме позиции — заяви Бах.

С оръжието си в калъфа и куфара на колела, Бах се качи в служебния асансьор. Докато беше вътре, извади черно палто от чантата си и го облече. Махна перуката за момента и сложи черна скиорска шапка. Сега вече беше облечена от глава до пети в черно.

Излезе от асансьора на последния етаж и изкачи стъпалата до вратата на покрива. Както бяха обещали, тя беше отключена. На покрива духаше бурен вятър, но това не представляваше проблем за нея. Усещаше как всеки момент ще завали. Но поне засега удържаше. Ако глупавото спортно събитие беше отложено, операцията й щеше да бъде отменена.

Затова сега трябваше да е готова дъждът да прекъсне мача и да принуди хиляди хора да тръгнат едновременно към изхода, скрити под море от чадъри. Веднъж беше убила турски посланик, като го простреля в мозъка през чадъра, но той беше сам на безлюдна улица. Тази вечер задачата й щеше да е да се справи с целта според първия сценарий, ако зрителите тръгнат едновременно към изходите.

Ето за това служеха наземните екипи.

Отвори калъфа на оръжието си с разпознаване на отпечатъка от палеца и сглоби Ана Магдалена, полуавтоматичната пушка, постави оптичния мерник, зареди. Отиде до мястото и приклекна под прикритието на почти пълния мрак. Слънцето щеше да залезе след по-малко от двайсет минути и така на покрива щеше да стане още по-тъмно.

Застана удобно и погледна през мерника. Откри входа, който търсеше, този отляво. Щеше да чака. Можеше да отнеме пет минути. Можеше да отнеме и три часа. А след това трябваше да действа почти светкавично и със смъртоносна точност. Но това беше нейната специалност и никога не пропускаше.

О, как копнееше да постави слушалките и да послуша концерт за пиано! Но всяка задача беше различна и за тази й беше необходим добре обучен екип, който да я насочва през слушалката. Указанията можеше да дойдат всеки момент, затова, вместо да слуша как Андреа Бачети изпълнява Концерт за пиано в „Театро Олимпико ди Виченца“, тя попиваше звуците от автомобилния трафик, възгласите на тълпата на стадиона, музикалните акценти, които възпламеняваха публиката, и кратките съобщения от помощния екип.

Пое дъх, издиша. Така забавяше пулса си. Държеше пръста си близо до спусъка, но без да го докосва. Нетърпението беше излишно. Целта щеше да дойде на мушка, както винаги.

И както винаги, тя щеше да бъде точна.

Мъжът седна безмълвно, свел глава, докато се придвижваше вляво от мен, настани се, сякаш сме непознати, които по случайност са се озовали на съседни места.

Всъщност ние наистина бяхме непознати. Нищо не знаех за него. Неочакваните ситуации са нещо често срещано в моята работа, но когато възникне такава, разполагам с екип от съветници, които да ми помогнат да я анализирам, да съберем цялата възможна информация и да я разнищим, да внесем някакъв ред в хаоса. Този път бях сам и нямах никакви указания.

Този човек можеше да е просто куриер, доставящ сведения, които дори не разбира, и да не поддаде при разпит, защото няма нищо ценно, което да каже. Ако е така, то този човек ми беше представен по погрешен начин, не че съм се доверил на източника — жена, известна под името Нина.

Той може и да беше убиец. Цялата работа можеше да е хитър план да остана сам и беззащитен. Ако беше така, дъщеря ми оставаше пълно сираче. А аз щях да опозоря президентския пост, защото съм бил примамен на тайна среща от елементарен заговор.

Но трябваше да рискувам заради онези две думи. Тъмни векове.

Той се обърна и за пръв път погледна човека, за когото знаеше, че е президентът Дънкан, но който с червената си брада, очилата и бейзболната шапка не приличаше кой знае колко на гладко избръснатия, облечен в костюм лидер, когото виждаше по телевизията.

Леко кимна в знак на одобрение и реших, че оценява не моята дегизировка, а факта, че нося такава. Това означаваше, че съм в играта — или поне засега. Бях се съгласил на тайна среща. Така бях признал нейното значение.

Последното, което исках, е да се направи такъв извод, но се налагаше. Този мъж като нищо можеше да е най-опасният човек в света в този момент.

Огледах се. Никой не седеше от двете ни страни, никой не седеше и зад нас.

— Кажи паролата — подканих мъжа.

Партньорът на Нина беше млад като нея, може би двайсетинагодишен. И също толкова слаб. Костната му структура издаваше източноевропейски произход както при нея. Беше европоиден тип, с по-тъмен тен от този на своята партньорка. Вероятно се дължеше на средиземноморско влияние сред предците му, възможни бяха гени от Близкия изток или африкански. По-голямата част от лицето му беше закрита, имаше дълга проскубана брада и гъста, сплъстена коса, която се подаваше изпод бейзболната шапка. Очите му бяха хлътнали, сякаш насинени. Носът му беше дълъг и крив — по рождение или пък е бил чупен.

Носеше плътна черна тениска, тъмни спортни панталони и спортни обувки. Нямаше нито чанта, нито раница.

Нямаше оръжие. Не би успял да мине през охраната. Но тук беше пълно с предмети, които можеха да се използват като оръжие. Можеш да убиеш човек с ключ, с парче дърво, дори с химикалка, ако я насочиш с хирургическа точност към тялото на жертвата. В обучението за рейнджъри, преди да бъда пратен в Ирак, ни показаха разни неща — тактики за самозащита, възможни оръжия, — които никога не биха ми хрумнали. Едно бързо движение с остър предмет към сънната ми артерия — и щях да умра от кръвозагубата, преди да дойде бърза помощ.

Улових го за тънката ръка. Дланта ми напълно я обви.

— Кажи паролата. Веднага.

Той се стресна от жеста ми. Погледна към ръката ми, която стискаше неговия бицепс, после отново погледна към мен, но — забелязах аз — не беше кой знае колко стреснат.

— Синко — напомних си да контролирам изражението си и тона си, — това не е игра. Нямаш представа, с кого си се забъркал. Нямаш представа колко си загазил.

Искаше ми се моята позиция да е толкова силна, колкото я представях.

Очите му се присвиха, преди да проговори.

— Каква парола бихте искали да ви кажа? — попита той. — Армагедон? Ядрен холокост?

Акцентът му беше същият като на партньорката му. Но английският му беше по-добър.

— Последна възможност — заявих. — Онова, което ще последва, няма да ти хареса.

Отклони поглед.

— Говорите, сякаш аз искам нещо от вас. А всъщност е точното обратното.

Нямаше спор. Присъствието ми тук го потвърждаваше. Но и обратното беше вярно. Не знаех какво искаше да ми каже. Ако беше само информация, той си имаше цена. Ако трябваше да ми предаде заплаха, искаше откуп. Не беше преминал през всичко това напразно. Аз също имах нещо, което той искаше. Просто не знаех какво е.

Отпуснах хватката на ръката му.

— Няма да излезеш от стадиона — казах и се надигнах от мястото си.

— Тъмни векове — изсъска той, сякаш проклинаше с всяка от думите.

На игрището Рендън отигра висока топка, която противниковият играч трябваше да улови и да я хвърли тичешком.

Отпуснах се на мястото си. Поех дъх.

— Как да те наричам?

— Наричайте ме… Оги.

Агресивността, сарказмът бяха изчезнали. Малка победа за мен. Вероятно картите му бяха по-добри от моите, но той беше хлапе, а аз играех покер на живот и смърт.

— А как… да ви наричам аз? — попита той почти шепнешком.

— Наричай ме господин президент.

Поставих ръката си на седалката му, сякаш бяхме стари семейни приятели.

— Ето как ще стане работата — започнах. — Ти ще ми кажеш как си научил тези думи. Ще ми кажеш и всичко, което си дошъл да ми съобщиш. И след това аз ще реша какво да правя. Ако двамата се сработим, ако съм доволен от разговора ни, тогава нещата може да се наредят добре за теб, Оги.

Дадох му момент да осмисли чутото, светлината в края на тунела за него. При всички преговори трябва да има такава.

— Но ако не остана доволен — продължих, — ще направя необходимото с теб, с приятелката ти и с всеки, за когото ви е грижа на този свят, за да защитя страната си. Няма нещо, което да не мога да направя. Няма нещо, което да не направя.

Устата му се изви в ехидна усмивка. В изражението му безпогрешно се четеше омраза към мен и към всичко, което представлявах. Но и беше изплашен. До този момент си беше имал работа с мен отдалече, използвал беше партньорката си, която да установи контакт с дъщеря ми в Европа, използвал беше технологията си от разстояние, но сега беше тук, лично, с президента на Съединените щати. Оттук нататък нямаше връщане назад.

Приведе се напред, опря лакти на колене, опита се да се отдръпне от мен. Добре. Поразтърсил го бях.

— Искате да знаете как разбрах за „Тъмните векове“, така ли? — Гласът му не беше толкова уверен, трепереше. — А искате ли да знаете защо в Белия дом токът прекъсва за кратко?

Не реагирах на последните му думи. Казваше, че е отговорен за премигването на лампите в Белия дом. Блъфираше ли? Опитах се да си спомня дали Нина видя премигването, докато беше там.

— Досадно е, така би решил човек — продължи той. — Занимава си се човек с важни въпроси, свързани с националната сигурност, икономическата политика и политическите… игрички в своя Овален кабинет, занимава си се и лампите премигват, сякаш живее в някаква колиба в третия свят.

Пое дълбоко дъх.

— Техниците ви нямат представа какво става, нали? Естествено, че нямат. — Гласът му отново звучеше уверено.

— Имаш две минути, хлапе. Започват сега. Ако не говориш с мен, ще говориш с хората, които работят за мен, и няма да са никак приятелски настроени.

Той поклати глава, въпреки че беше трудно да се каже кого се опитва да убеди: мен или себе си.

— Не, дойдохте сам — каза той, в гласа му се долавяше надежда, а не убеденост.

— Нима?

Тълпата ревна при звука на бухалката, която удари топката. Хората около нас наскачаха на крака, нададоха радостни възгласи, след това се умърлушиха, когато летящата топка излезе в нарушение. Оги не помръдна, все още приведен напред, на лицето му се четеше упоритост, докато се взираше в гърба на седалката пред себе си.

— Минута и трийсет секунди — казах.

В играта батърът изпълни трети удар, летящата топка излезе в корнер, тълпата засвири и закрещя.

Погледнах часовника си.

— Минута — казах. — И после край с живота ти.

Оги се облегна, за да ме погледне отново в очите. Гледах към полето, не го уважих достатъчно, за да се обърна.

Накрая се обърнах към него, сякаш вече бях готов да чуя онова, което имаше да каже. Изражението му се беше променило, сега беше напрегнато и студено.

В скута си държеше оръжие, насочено към мен.

— Край с моя живот ли? — попита той.

Съсредоточих се върху Оги, не върху оръжието.

Държеше го ниско, така че другите зрители да не го видят. Сега ми просветна защо седалките от двете ни страни са празни, както и четири седалки зад нас и пред нас Оги беше купил билетите за тях, за да си осигури уединение.

По вида му не можех да позная дали държи глок — оръжие, с което никога не бях стрелял, но си беше деветмилиметров пистолет и можеше да стреля по мен от непосредствена близост.

Вероятно някога бих могъл да го обезоръжа, преди дори да си помисли да натисне спусъка. Но времето ми като рейнджър беше отдавна отминало. Бях на петдесет и бях изгубил форма.

Не за първи път срещу мен насочваха оръжие. Докато бях военнопленник, един иракчанин, пазач в затвора, всеки ден опираше пистолет до главата ми и дръпваше спусъка. Но се случваше за пръв път от много време и за пръв път, откакто бях президент.

Чувах оглушителния си пулс, обмислях положението: вече имаше възможност да стреля, ако планът му е бил да ме убие. Излишно беше да чака, докато се обърна към него. Искаше да видя оръжието. Искаше да промени ритъма.

Надявах се да съм прав. Не приличаше на човек с много опит с огнестрелните оръжия. Притеснително близко и опасно бях до куршум в ребрата.

— Дошъл си по някаква причина — казах. — Затова махни оръжието и ми кажи каква е.

Изви устни.

— Може пък така да се чувствам в по-голяма безопасност.

Наведох се напред, снижих глас.

— С това оръжие не си в безопасност. То изнервя моите хора. Подтикваш ги да ти пратят куршум право в главата, както си седиш тук на стола.

Той премигна тежко на думите ми, погледът му зашари, опита се да се овладее. Мисълта, че някой е насочил мощна пушка към него, здраво опъва нервите на човек.

— Не можеш да ги видиш, Оги. Но повярвай ми, те те виждат.

Имаше риск в това, което правех. Може и да не постъпвах по най-умния начин в желанието си да изкарам ангелите на този човек, който държеше пръст на спусъка на насочено към мен оръжие. Но исках да махне това оръжие. И възнамерявах да продължа да го убеждавам, че не е изправен пред сам човек, а пред цяла страна, и то страна, която разполага с огромна сила, възможности да сее ужас и ресурси, които той не може дори да си представи.

— Никой не иска да ти стори зло, Оги — казах. — Но ако дръпнеш спусъка, след две секунди ще си мъртъв.

— Няма — възрази той. — Дойдохте… — Гласът му потрепери.

— Какво, сам ли дойдох? Нали не го вярваш наистина? Твърде умен си, за да се хванеш на това. Затова махни оръжието и ми кажи защо си тук. Иначе си тръгвам.

Оръжието в скута му помръдна. Очите му отново се присвиха.

— Ако си тръгнете — каза, — няма да можете да спрете онова, което следва.

— А ти няма да получиш онова, което искаш от мен, каквото и да е то.

Замисли се. За него най-добре щеше да е да ме послуша, предвид всички обстоятелства, но искаше идеята да е негова, а не моя. Най-накрая кимна и издърпа нагоре крачола си, върна оръжието в кобура.

Затаил бях дъх, затова сега въздъхнах.

— Как, по дяволите, успя да вкараш това оръжие през металните детектори?

Спусна крачола на панталона си. Изглежда и на него му беше олекнало, както и на мен.

— Елементарна машина — отговори ми той, — знае само онова, което й е казано да знае. Не мисли самостоятелно. Ако и се каже, че не вижда нищо, тогава не вижда нищо. Ако й се каже да затвори очи, тя затваря очи. Машините не разпитват за причината.

Сетих се за металния детектор, през който сам бях преминал. Нямаше рентген, както е на летищата. Представляваше просто врата и когато човек минаваше през нея, пиукаше или оставаше безмълвна, докато охраната стоеше и чакаше да чуе сигнал.

Той някак я беше заглушил. Обезвредил я беше, когато е минавал през нея.

Този човек беше извършил хакерска атака върху електронната система на „Пенсилвания авеню“ 1600. Свалил беше хеликоптер в Дубай. И знаеше думите „Тъмните векове“.

— Тук съм, Оги — казах. — Поиска среща, ето ти я. Кажи ми как си научил за „Тъмните векове“.

Той повдигна вежди. Почти се усмихна. Да научи човек тези думи беше голямо постижение и той беше наясно.

— С хакерска атака? — попитах. — Или…

Сега вече наистина се усмихна.

— Именно това „или“ ви притеснява. Толкова много ви притеснява, че не можете да се насилите да изречете думите.

Не му възразих. Имаше право.

— Защото не съм го получил косвено — каза, — има само един начин, по който бих могъл да го науча. И знаете какво имам предвид.

Щом Оги не беше научил за „Тъмните векове“ чрез хакерска атака — а беше трудно да си представи човек как би могъл, — следователно беше научил израза от човек, а списъкът с хората, които имаха достъп до „Тъмните векове“, беше съвсем кратък.

— По тази причина сте се съгласили да се срещнете с мен — каза той. — Съвсем ясно разбирате… какво означава.

Кимнах.

— Означава, че в Белия дом има предател — уточних аз.

Тълпата около нас избухна възторжено. Засвири орган. „Нешънълс“ изтичаха вън от игрището. Някой тръгна към нас по пътеката. Завидях на този човек, чиято най-голяма грижа в този момент беше дали да отиде да се изпикае, или да се нареди на опашката, за да си вземе начос.

Телефонът ми позвъни. Посегнах към джоба, после осъзнах, че движението ми може да предизвика тревога.

— Телефонът ми — обясни?. — Просто телефонът ми. Проверка дали съм добре.

Оги събра вежди.

— Какво е това?

— Началникът на кабинета ми. Проверява дали съм добре. Нищо повече.

Оги се отдръпна, изпълнен с подозрение. Не изчаках разрешението му. Ако не отговорех на Каролин, тя щеше да предположи най-лошото. И това щеше да доведе до последствия. Щеше да отвори писмото, което й бях дал.

Съобщението отново беше от К Брок. Отново число, този път 4. Написах СРЕЩА и го изпратих.

Оставих телефона си настрана.

— Сега ми кажи. Как научи за „Тъмните векове“?

Той поклати глава. Нямаше да е толкова лесно. Партньорката му не би споделила тази информация, нито пък той. Все още. Тя беше част от козовете им. Вероятно дори беше единственият им коз.

— Трябва да знам — настоях.

— Не, не трябва. Искате да знаете. Онова, което задължително трябва да научите, е далеч по-важно.

Трудно беше да си представя, че има нещо по-важно от това дали някой от вътрешния ми кръг е предал страната ни.

— Тогава ми кажи онова, което искам да науча.

— Страната ви няма да оцелее — каза той.

— Какво означава това? Как?

Сви рамене.

— Честно казано, като се замисли човек, това е просто неизбежно. Мислите ли, че можете завинаги да изключите вероятността за ядрена експлозия в Съединените щати? Чели ли сте „Кантата за Лейбовиц“^[10]?

Поклатих глава, запрехвърлях в ума си заглавието. Звучеше познато, от час по английски в гимназията.

— Или „Четвъртото преобразуване“^[11]— продължи той. — Възхитително изследване на… цикличната природа на историята. Човечеството е предсказуемо. Правителствата се отнасят зле с хората — със собствения си народ и с другите. Винаги са го правили и никога няма да спрат. Затова народът се надига. Има действие и противодействие. Така се е движил прогресът и така ще продължи.

Размаха пръст.

— Обаче сега, сега вече технологията позволява на един човек да предизвика пълна разруха. Това променя ситуацията, нали? Сигурното взаимно унищожение вече не може да се предотврати. Стана излишно вербуването на хиляди, на милиони за дадена кауза. Няма нужда от армия за действие. Необходим е само един човек, който да иска да унищожи всичко, да иска да умре, ако е необходимо, да не се поддава на принуда, нито на преговори.

От вещаещото буря небе дойде първият гръм. Гръмотевица без мълния. Все още без дъжд. Прожекторите на бейзболното игрище вече светеха и беше без значение, че небето се смрачава.

Приведох се, впил поглед в очите му.

— Това да не е урок по история? Или ми казваш за събитие, което предстои?

Той премигна. Преглътна с мъка, адамовата му ябълка подскочи.

— Неизбежно събитие — каза с променен глас.

— Колко неизбежно?

— Въпрос на часове.

Кръвта ми се смрази.

— За какво точно говориш? — попитах.

— Вече сте наясно.

Разбира се, че бях. Но исках да го чуя от него. Нямаше да му споделя каквото и да било без нищо в замяна.

— Кажи ми — настоях.

— Вирусът — започна той, — онзи, който видяхте за миг — щракна с пръсти, — преди да изчезне. Причината да позвъните на Сулиман Синдурук. Вирусът, който не успяхте да откриете. Вирусът, който озадачава целия ви екип. Вирусът, който никога няма да спрете без нас.

Огледах се да проверя дали някой не ни слуша. Никой.

— „Синове на джихада“ ли стоят зад това? — попитах шепнешком. — Сулиман Синдурук?

— Да. Тук не грешите.

Преглътнах буцата, която нарастваше в гърлото ми.

— Какво иска този човек?

Оги премигна с мъка, изражението му се промени, изглеждаше объркан.

— Какво иска той ли?

— Да — казах. — Сулиман Синдурук. Какво иска?

— Това не знам.

— Не знаеш…

Облегнах се на седалката си. Има ли смисъл да иска човек откуп, ако не е наясно какво иска? Пари, освобождаване на затворник, опрощаване на престъпления, промяна на външната политика — нещо. Дошъл е тук, за да ме заплашва, да получи нещо, а не знае какво иска?

Може би задачата му е да покаже тази заплаха. Някой друг по-късно ще отправи самото искане. Възможно беше, но някак не се връзваше.

И после се сетих. Възможността беше съществувала от самото начало, но когато размишлявах над потенциалните сценарии за тази вечер, тя не заемаше челно място.

— Вие не сте тук от името на Сулиман Синдурук — казах.

Вдигна рамене.

— Интересите ми вече не са… същите като тези на Сули, така е.

— Но някога са били. Ти си част от „Синове на джихада“.

Горната му устна се изви ехидно, лицето му поруменя, в погледа му се появиха искри.

— Бях — каза той, — вече не съм.

Гневът му, този емоционален отговор — дължащ се на огорчение от „Синове на джихада“ или от техния водач, или на борба за надмощие — беше нещо, което отбелязах, за да обмисля по-късно, нещо, което бих могъл да използвам.

Удар на топка в бухалка. Тълпата се надигна, ревна възторжено. От високоговорителите гръмна музика. Бяха отбелязали хоумрън. В момента бейзболният мач сякаш беше на светлинни години от нас.

Разперих ръце.

— И така, кажи ми какво искаш?

Поклати глава.

— Не, все още не — каза той.

Първите капки дъжд паднаха на ръката ми. Малки, спорадични, а не като от порой, из тълпата се разнесоха стонове, но никой не помръдна, никой не хукна да се скрие.

— Сега тръгваме — каза Оги.

— Ние ли?

— Да, ние.

Цялото ми тяло потръпна. Но приех, че срещата в крайна сметка ще се премести на друго място. Не беше безопасно, но и тази среща не беше безопасна. Нищо в случая не беше безопасно.

— Добре — съгласих се и се надигнах от мястото си.

— Телефонът ви — каза той. — Дръжте го в ръка. Погледнах го озадачено.

Той също стана и кимна.

— Ще разберете защо след миг.

Дишай. Отпусни се. Прицели се. Натисни.

Бах лежеше на покрива, дишаше равномерно, не беше нервна, гледаше през мерника на пушката, насочена надолу към бейзболния стадион, към изхода вляво. Спомняше си думите на Ранко, първия си учител, клечката за зъби стърчеше от едната страна на устата му, яркочервената му щръкнала коса — бостанско плашило с изгоряла коса, както веднъж описа себе си.

Нека тялото ти и оръжието се сраснат. Мисли за пушката като за част от тялото си. Прицели се с тялото, не с оръжието.

Трябва да останеш спокойна.

Избери прицелната си точка, не целта.

Дърпаш спусъка. Показалецът ти е отделен от останалата ти ръка.

Не, не, мръдна оръжието. Останалата част от ръката ти трябва да е неподвижна. Не дишаш. Дишай нормално.

Дишай. Издишай. Прицели се. Натисни.

Първата капка падна върху врата й. Дъждът можеше да ускори много събитията.

Отдели глава от мерника и вдигна бинокъла, за да провери членовете на екипа си.

Първият екип от северната страна на изхода, трима мъже, скупчени заедно, се смееха и разговаряха, изглеждаха като трима приятели, които са се срещнали на улицата.

Вторият екип от южната част на изхода правеше същото.

Точно под мястото, на което беше тя, от другата страна на стадиона, извън полезрението й, трябваше да е третият екип, членовете му, застанали по същия начин, готови да предотвратят всяко бягство в тяхната посока.

Изходът щеше да е обкръжен, екипите бяха готови да се приближат едновременно от трите посоки и да стегнат хватката.

— Става от мястото си.

Сърцето й трепна, адреналинът й се вдигна, когато думите се разнесоха в слушалките й.

Дишай.

Отпусни се.

Всичко мина на забавен каданс. Бавно. Полека.

Задачата нямаше да протече според съвършено изготвения план. Никога не ставаше така. Частица от нея, състезателят в нея, предпочиташе да не става, да й се налага да предприема промени на място.

— Запъти се към изхода — чу в слушалките си.

— Първи и втори екип тръгвайте — нареди тя. — Трети екип, останете на място.

— Първи екип, начало — чу тя в отговор.

— Втори екип, начало.

— Трети екип е в готовност.

Насочи погледа си през мерника на пушката.

Вдиша.

Отпусна се.

Прицели се.

Сви пръст над спусъка, готова да го натисне.

Двамата с Оги тръгнахме към изхода от лявата страна на игрището, откъдето дойдох. Държах смартфона си, както ми беше казано. Шепа хора вече се отказваха да гледат мача при първите дъждовни капки, но повече от трийсет хиляди все още хранеха надежда, така че не се присъединихме към тълпата. А ми се щеше да стане така. Но решението не беше мое.

Нищо не беше останало от самообладанието и увереността, които Оги показваше. Докато наближавахме изхода и онова, което следваше, той ставаше все по-нервен, очите му шареха насам-натам, пръстите му мърдаха без причина. Провери телефона си, може би за да види колко е часът, или за съобщение — не видях, защото го прикриваше с ръце.

Поехме през изхода. Спря, докато все още бяхме в тунела, вече във външната част, откъм улица „Капитол“, но продължавахме да сме защитени от стените на стадиона. За него излизането от стадиона беше важно. Сигурно се е чувствал в безопасност сред тълпата.

Вдигнах очи към вече непрогледното небе, върху лицето ми падна капка.

Оги пое дъх и кимна.

— Сега — каза той.

Полека тръгна напред, излезе изпод козирката на тротоара. Някакви хора се движеха наоколо, но бяха малко. От дясната ни страна, на север, огромен товарен камион стоеше паркирал до тротоара. До него двама потни чистачи използваха почивката, за да изпушат по цигара под уличната лампа.

От юг, вляво от нас, полицейска кола беше паркирала до тротоара, в нея нямаше никой.

Точно зад полицейската кола в този момент спираше ван, паркираше на около десетина метра от нас. Оги като че се взря в него, опитваше се да види шофьора. И аз погледнах. Трудно беше да различа подробности, но този външен вид не можеше да се сбърка — очертанието на кльощавите рамене, острото, ъгловато лице. Партньорката на Оги, жената от Принстън — Нина.

Явно в отговор ванът премигна два пъти с дългите светлини. Фаровете загаснаха.

Оги наведе глава към телефона си, чиято клавиатура светна при допира на пръстите му. След това спря, вдигна поглед и зачака. За миг остана неподвижен. Всичко застина.

„Някакъв сигнал, — помислих си. — Нещо предстои.“

И това беше последната ми мисъл, преди всичко да потъне в мрак.

Аз, Катрин Емерсън Бранд… тържествено се заклевам… предано да изпълнявам задълженията на президент на Съединените щати… да направя всичко по силите си… да пазя и защитавам… Конституцията на Съединените щати.

Кати Бранд нагласи сакото си и кимна на себе си в огледалото на банята в жилището на вицепрезидента.

Да си вицепрезидент не беше лесно, макар тя да беше напълно наясно, че много хора биха се разменили с нея. Но колко от тези хора са били на косъм от спечелването на номинацията, а после са видели мечтата си унищожена от герой от войната, грубовато привлекателен и с пиперливо чувство за хумор?

Зарекла се беше в така наречения супервторник, когато дошлите късно вечерта резултати от Тексас и Джорджия се бяха оказали в полза на Дънкан, че няма да отстъпи, че няма да го подкрепи, че — Бог да й е на помощ — няма да се присъедини към него.

А впоследствие направи всичко, което си беше обещала да не прави. И сега беше като паразит, който живее благодарение на гостоприемника си. Ако той допуснеше грешка, означаваше, че тя е сгрешила. И на всичкото отгоре тя трябваше да защитава грешката като своя собствена.

Не го ли направеше, ако се разграничеше и критикуваше президента, тогава проявяваше нелоялност. Критиците така или иначе я слагаха в един кюп с Дънкан, а нейните поддръжници щяха да я заклеймят, защото е предала своя президент.

Играта беше много сложна.

— Аз, Катрин Емерсън Бранд… тържествено се…

Телефонът й иззвъня. Тя инстинктивно посегна за този на тоалетката, работния й телефон, макар по звъненето да позна, че всъщност е другият.

Личният.

Отиде в спалнята и го вдигна от масичката до леглото. Видя името на онзи, който звънеше. През нея премина тръпка.

„Започна се“, помисли си и отговори.

Мрак, само мрак и нищо друго.

Трийсет хиляди души ревнаха като един на стадиона зад нас, когато всичко потъна в тъмнина, уличните лампи и сградите, светофарите, осветлението на блоковете. Фаровете на минаващите по улица „Капитол“ коли хвърляха бели кръгове светлина като прожектори, осветяващи сцена, а фенерчетата на смартфоните бяха като светулки, които танцуват в мрака.

— Използвай телефона си. — Гласът на Оги беше притеснен, побутна ме по ръката. — Хайде, давай!

Забързахме през мрака към вана на Нина, следвайки слабата светлина на телефоните си.

Във вана светна, когато хидравличната странична врата бавно се отвори с плъзгане, за да влезем през нея. Сега ясно се видя открояващото се на фона на мрака около нас лице на момичето от Принстън с характерните черти, изпито като на бездомница, със сключени от притеснение вежди. Сякаш се канеше да каже нещо, вероятно да ни подкани да побързаме…

… Стъклото откъм страната на шофьора се пръсна, лявата страна на лицето й също, кръв, тъкани и мозък полепнаха по предното стъкло.

Главата й клюмна, тялото й провисна на колана, на устните й застинаха неизречени думи, очите й на кошута се взираха безизразно под кървав отвор от лявата страна на черепа й. Уплашено, невинно дете, което изведнъж, по жесток начин беше престанало да се страхува и вече беше в покой…

Ако по вас открият огън, легнете по очи или приклекнете, докато приключи…

— Н-не-не! — закрещя Оги…

Оги.

Стегнах се, улових го за раменете и го дръпнах надолу, залегнахме до полицейската кола, паркирана северно от вана, тялото ми се озова върху неговото на тротоара. Около нас избухваха мънички експлозии от свистящите във въздуха патрони. Прозорците на полицейската кола се пръснаха и ни обсипа дъжд от стъкла. От стените на стадиона към нас захвърчаха твърди частици и прах.

Хаос от писъци и крясъци, свистене на гуми, клаксони, заглушени от думкането в главата ми, оглушителният шум от пулса ми. Полицейската кола се свлече надолу заради спукалите се гуми под неспирния дъжд от куршуми.

Притиснах Оги да легне плътно на тротоара и затършувах в крачола на панталоните му за поставеното в кобур оръжие. Заради бушуващия във вените ми адреналин чувах гърмежите приглушено, както винаги в битка. Ветеранът не се отучва от това.

Глокът беше доста по-лек от беретата, с която бях обучен да стрелям, с по-добър захват и бях чувал, че е по-точен, но оръжията са като колите — знаеш, че има стандартни характеристики, като фарове и стартер, чистачки за предното стъкло, но все пак са необходими няколко секунди да ги откриеш, когато не са ти познати. Затова изгубих ценни мигове, докато проучвах оръжието, с което се прицелих и се готвех да стрелям…

На юг светлината от страничната врата на вана огряваше тротоара. От мрака трима мъже се показаха в полезрението ми и хукнаха към нас. Единият от тях, едър и мускулест, водеше другите двама, тичаше към мен на светлината от вана, държеше с две ръце оръжие.

Стрелях два пъти, целех се в гърдите му. Той се олюля и падна по очи. Другите двама, които не виждах ясно, отстъпиха в мрака… къде бяха… колко патрона имах… онези двамата от другата страна ли минаха… дали пълнителят на пистолета е с десет патрона… къде се дянаха другите двама от юг?

Обърнах се наляво, когато в покрива на колата се забиха два куршума и покрих с тяло Оги. Извърнах се наляво, надясно, наляво, търсех в мрака, още куршуми по тротоара около нас. Снайперистът се опитваше да ни докопа под всеки възможен ъгъл, но не успяваше. Докато се криехме зад колата, стрелецът — където и да беше — не можеше да ни уцели.

Но докато лежахме на земята, бяхме и плячка.

Оги се надигна.

— Трябва да бягаме, трябва да бягаме…

— Не мърдай! — извиках, притиснах го да остане легнал. — Тръгнем ли да бягаме, мъртви сме.

Оги замръзна. Както и аз, сред обвилия ни като пашкул мрак. На стадиона се надигаше оглушителен шум, угасването на тока беше предизвикало всеобщ хаос, свиреха гуми, клаксони — но в полицейската кола не се удряха никакви куршуми.

Нито по тротоара около нас.

Нито по стената на стадиона срещу нас.

Снайперистът вече не стреляше. Спрял беше, защото…

Обърнах се настрани и видях някакъв мъж да се приближава към вана от страна на шофьора, осветен от фаровете, на нивото на раменете си държеше оръжие. Натиснах спусъка веднъж, два пъти, три пъти, когато от неговото оръжие също присветна, куршумите рикошираха в капака на полицейската кола, но аз имах предимство, както бях приклекнал ниско в мрака, докато той стоеше осветен.

Дръзнах да погледна над капака, сърцето ми биеше лудо. Никаква следа от стрелеца, нито от третия член на екипа от юг.

Остро свистене на спирачки, викове на мъже, гласове, които разпознавах, думи, които разпознавах…

— Тайни служби! Тайни служби!

Свалих оръжието си, стигнаха при мен, обкръжиха ме с автоматични оръжия, насочени във всички възможни посоки. Някой ме сграбчи под мишниците и ме изправи, а аз се опитах да кажа „снайперист“, но не бях сигурен, че съм го изрекъл, мислех, но не можех да говоря и чувах виковете „Хайде! Хайде! Хайде“, докато ме носеха към чакащата кола, заобиколен от всички страни от хора, обучени да жертват живота си за моя…

Лумна ослепителна светлина, разнесе се продължителен ехтящ звук, всички лампи отново грейнаха, ярки като прожектор, насочен в лицето ми. Възстановили бяха електрозахранването.

Чух се да казвам:

— Оги. Докарайте го.

Вратата се затвори и аз лежах в колата, а хората от службите крещяха „Хайде! Хайде! Хайде!“. Потеглихме рязко по пресечен терен, затревената разделителна линия в средата на улица „Капитол“.

— Ранен ли сте? Ранен ли сте? — Алекс Тримбъл трескаво прокарваше ръце по тялото ми, оглеждаше за следи от рана.

— Не — отговорих, но той не се довери на думите ми, провери гърдите ми, торса, обърна ме със сила на една страна, провери гърба, врата, главата ми, след това краката.

— Не е ранен — извика Алекс

— Оги — казах. — X… хлапето.

— С нас е, господин президент. Той в колата след нас

— Застреляха момичето… приберете и него.

Той въздъхна, погледна през прозореца зад нас, адреналинът спадаше…

— Охраната на метрото може да…

— Не, Алекс, не… — възразих. — Момичето… мъртво е, защото… Погрижи се за него… Кажи на охраната на метрото… каквото трябва… каквото трябва…

— Да, сър.

Алекс извика на шофьора. Опитах се да осмисля случилото се. Точките бяха налице, пръснати като звезди в галактика, но не успявах да ги свържа, засега.

Телефонът ми завибрира. Открих го долу на пода, до седалката. Каролин. Можеше да е само Каролин.

— Трябва да… се обадя — казах на Алекс.

Той протегна ръка и го постави във все още треперещата ми ръка.

Числото, което Каролин ми беше изпратила в съобщението, беше 1. Толкова бях объркан, че не помнех името на учителката си в първи глас. Представих си я. Висока, с голям крив нос…

Трябваше да си го спомня. Трябваше да й го изпратя в съобщение… Ако можех…

Ричардс. Не, Ричардсън, госпожа Ричардсън.

Телефонът се изплъзна от ръката ми. Толкова силно треперех, че не бях в състояние да го държа, не можех да й изпратя съобщението. Казах на Алекс да го напише на телефона и той го направи вместо мен.

— Искам да… пътувам с Оги — казах. — Човека… с когото бях.

— Ще ви осигурим среща в Белия дом, господин президент, можем да…

— Не — възразих. — Не.

— Не какво, сър?

— Няма да се връщаме… в Белия дом.

Не спряхме чак докато не излязохме на магистралата, едва тогава наредих на Алекс да свие в един от изходите. Небето се продъни, върху предното стъкло се лееше проливен дъжд, чистачките бързо летяха наляво-надясно и в синхрон с бесния ритъм на сърцето ми.

Алекс Тримбъл говореше отсечено с някого по телефона, а с едно око ме следеше, проверяваше дали не съм в шок. Шок е неточна дума. Адреналинът бушуваше из тялото ми, докато връщах назад събитията, след това се успокои при осъзнаването, че съм в безопасност в бронирания джип, но после отново изригна, заля тялото ми като мощен прилив.

Докато не умра, съм жив. Това си повтарях постоянно като военнопленник, когато дните и нощите се сливаха в килията ми без прозорци, когато ми увиваха кърпа около главата и ме заливаха с вода, когато използваха кучетата, когато ми връзваха очите, пееха молитва и натискаха спусъка на оръжието, опряно в слепоочието ми.

Не съм полужив. Жив съм, точка, повече от всякога, еуфорията изпълни тялото ми като електричество, всички сетива се пробудиха, чувствах мириса на кожените седалки, вкуса на жлъчка в устата ми, потта, която се стичаше по лицето ми.

— Не мога да ви кажа повече от това — заяви Алекс по телефона на някого в полицейското управление, използваше по-високия си ранг или поне се опитваше.

Нямаше да е лесно. Имахме много за обясняване. Улица „Капитол“ сигурно приличаше на малко бойно поле. Нашарен от куршумите тротоар, съсипаната стена на „Нешънъл парк“, надупчена от куршуми полицейска кола, навсякъде счупени стъкла. И трупове, поне три — на едрия мъжага, който тичаше към мен, на другия член на екипа, който се опита да заобиколи вана, за да стигне до нас, и на Нина.

Улових мощната ръка на Алекс Обърна се към мен, а на телефона каза:

— Ще ти се обадя по-късно — и го изключи.

— Колко са мъртвите? — попитах, страхувайки се от най-лошото — че невинни хора са пострадали от изстрелите на снайпериста или на екипа долу.

— Само момичето във вана, сър.

— Ами мъжете? Имаше двама.

Поклати глава.

— Изчезнали са, сър. Който и да е бил с тях, се е погрижил. Нападението е било внимателно планирано.

Без съмнение. Снайперист и поне един екип на земята.

И все пак съм още жив.

— Прибрахме само момичето, сър. Казахме им, че е било контраразузнавателна операция на Тайните служби.

Умно. Нямаше да е лесно да бъдат убедени — контраразузнавателна операция, завършила с кървава престрелка пред бейзболен стадион, — но Алекс нямаше други карти, които да изиграе.

— Предполагам, че така е по-добре, отколкото да кажем, че президентът се е промъкнал на бейзболен мач и някой се е опитал да го убие.

— И аз си помислих същото, сър — съгласи се Алекс с безизразно лице.

Срещнах погледа му. Гледаше ме намръщен. Без дума да произнесе, казваше, че точно такива усложнения се получават, когато президентът се отделя от охраната си.

— Токът беше изгаснал — каза той, отклонявайки поглед. — От стадиона се вдигаше много шум. Беше страхотна врява. А сега вали проливно, трийсет-четирийсет хиляди души ще тръгнат да излизат, докато полицията се опитва да разбере какво, по дяволите, се е случило, а дъждът измива повечето следи.

Имаше право. Хаосът в този случай беше в наша полза. Мястото щеше да загъмжи от журналисти, но по-голямата част от случилото се протече в пълен мрак, а Министерството на финансите щеше да прикрие останалото като официално разследване. Дали щеше да мине? Дано.

— Последвали сте ме — казах му.

Той сви рамене.

— Не съвсем, сър. Когато жената дойде в Белия дом, ние я претърсихме.

— Сканирали сте плика.

— Естествено.

Така. И в плика бяха видели билета за мача тази вечер на „Нешънъл парк“. Мислите ми бяха толкова накъсани и хаотични, че дори не се бях сетил за тази възможност.

Алекс ме погледна, очаквайки да го укоря. Но е трудно да скастриш човек, който ти е спасил живота.

— Благодаря ти, Алекс. Повече никога да не си престъпил моя заповед.

Вече се движехме извън магистралата, забавихме скоростта в откритото пространство и отбихме на някакъв огромен паркинг, празен по това време на нощта. Едва виждах втората кола в дъжда. Едва виждах каквото и да било.

— Доведете Оги при мен — казах.

— Той е заплаха, сър.

— Не е.

Поне не беше по начина, който Алекс имаше предвид.

— Не го знаете, сър. Може би задачата му е била да ви изведе от стадиона…

— Ако аз бях целта, Алекс, вече да съм мъртъв. Самият Оги можеше да ме убие. А снайперистът застреля първо Нина. Според мен Оги е бил втората цел, а не аз.

— Господин президент, моята работа е да предполагам, че мишената сте вие.

— Добре. Ако искаш, сложи му белезници. Поставете му усмирителна риза. Но го доведете при мен.

— Вече е с белезници, сър. Много е… неспокоен. — Алекс се замисли за момент. — Сър, може би е най-добре, ако аз ви последвам в другата кола. Трябва да съм в течение какво се случва на стадиона. Полицейското управление иска отговори.

Само той можеше да се справи със ситуацията. Само той знаеше какво може да каже и какво да премълчи.

— Джейкъбсън ще пътува с вас, сър.

— Добре — съгласих се. — Само доведете тук Оги.

Алекс заговори в радиостанцията, прикрепена към якето му. Миг по-късно отвори страничната врата на колата с известно усилие и вътре нахлу свиреп порив на вятъра, безмилостно ни заля дъжд.

Агентите размениха местата си. Джейкъбсън, заместникът на Алекс, се качи в колата след секунда. Той беше по-дребен от Алекс, жилав и слаб, с неумолима сила. Вир-вода беше, капки се стичаха от дъждобрана му, докато заемаше мястото до мен.

— Господин президент — каза той делово, но с напрегната нотка, докато поглеждаше през вратата, готов да се спусне.

В следващия момент направи точно това, за да поеме от друг агент задържания. Главата на Оги се показа през вратата, след това и останалата част от него, Джейкъбсън го набута безжалостно на място срещу мен, отзад в купето. Ръцете на Оги бяха оковани в белезници пред тялото му. Косата му висеше на мокри клечки около лицето му.

— Седиш и не мърдаш, ясно? — ревна Джейкъбсън срещу него. — Ясно?

Оги започна да се мята, съпротивяваше се срещу колана, който Джейкъбсън му постави.

— Разбира — намесих се.

Джейкъбсън седна до мен, приведе се напред. Очите на Оги, доколкото ги виждах през падналата около лицето му коса, най-накрая срещнаха моите. Вероятно беше плакал, но беше трудно да се различи на мокрото му от дъжда лице. Очите му бяха широко отворени от ярост.

— Убихте я! — изсъска. — Убихте я!

— Оги — възразих делово, опитвах се да го успокоя с тона си, — каква полза бих имал да я убивам? Това беше твоят план, не моят.

Лицето му се изкриви в озъбване, от очите му се стичаха сълзи, хлипаше и подсмърчаше. Можеше да е актьор, който играе въдворен в лудница, мята се срещу стените, стене, проклина, плаче, само дето болката му беше истинска, а не дело на болен мозък.

Още беше рано да казвам каквото и да било. Трябваше първо да си изкара яда.

Колата отново потегли, върна се на магистралата и пое към мястото, към което се бяхме отправили. Чакаше ни дълъг път.

Известно време пътувахме в мълчание, докато окованият Оги мърмореше, като преминаваше от английски на родния си език, хлипаше и стенеше от болка и с мъка си поемаше дъх между риданията.

Използвах следващите няколко минути, за да проумея случилото се. Задавах си въпроси. Защо съм жив? Защо убиха първо момичето? Кой беше изпратил тези хора?

Потънал в мисли, изведнъж осъзнах тишината в колата. Оги ме наблюдаваше, чакаше да го забележа.

— Очаквате… — Гласът му секна. — Очаквате да ви помогна след всичко това?

Бах безшумно се измъкна през задния вход на сградата, тренчкотът й беше закопчан до брадичката. Вървеше преметнала чанта през рамо, скрила лице под чадъра, по който плющеше дъждът. Тръгна по улицата, когато се разнесе воят на полицейските сирени, а колите на силите на реда зафучаха по улицата към стадиона.

Ранко, първият й наставник, червенокосото плашило — сръбски войник, който я беше съжалил след онова, което хората му бяха направили с баща й, и я беше взел под крилото си (и под тялото си), — може и да я беше научил как да стреля, но не я научи как да се измъква. На сръбските снайперисти това не им трябваше, изобщо не напускаха Требевич, откъдето стреляха по гражданите и противниковите бойци по време на войната, докато армията им задушаваше Сараево като питон.

Не, тя сама се научи как да се измъква, да планира пътища за бягство и да се крие, когато крадеше храна от преките или от кофите за боклук на пазара, бдеше за мини, оглеждаше се за снайперисти и засади, ослушваше се за постоянно присъстващата заплаха от картечен огън или за среднощен пиянски разговор на свободните войници, които не си поплюваха с босненските момичета на улицата.

Понякога, докато търсеше хляб или ориз, или дърва за огрев, Бах успяваше бързо да се измъкне от войниците. Понякога не успяваше.

— Имаме два допълнителни билета — чу се мъжки глас в слушалката й.

Два билета — двама ранени.

— Можеш ли да ги прибереш? — попита тя.

— Нямаме време — каза мъжът.

Имаше предвид, че състоянието им не го позволява.

— У дома ще е по-добре — рече тя. — Ще се видим у дома.

Вече трябваше да са разбрали, че единствената възможност е изтеглянето. Бяха изпаднали в паника, преценката им беше замъглена. Вероятно заради появата на Тайните служби. Или заради изгасването на тока, което, трябваше да признае тя, беше впечатляваща тактическа стъпка. Тя, разбира се, вече беше готова да смени мерника си с такъв за нощно виждане, но изгасването на тока явно беше смутило наземните екипи.

Махна слушалката и я натъпка в десния джоб на тренчкота.

Протегна ръка към левия джоб и сложи друга слушалка в ухото си.

— Играта не е приключила — каза. — Тръгнаха на север.

— Вашите хора… бяха — каза Оги, гърдите му се вдигаха и спускаха, очите му бяха подпухнали и зачервени. Изглеждаше като момче, каквото всъщност беше.

— Не моите хора застреляха приятелката ти, Оги. — Положих усилия в гласа ми да проличат най-вече съчувствието, спокойствието и логиката. — Чието и дело да е убийството на Нина, те искаха да застрелят и нас. Ние сме невредими в този джип благодарение на моите хора.

Думите ми не спряха сълзите му. Не знаех какви точно са отношенията му с Нина, но беше ясно, че е разстроен не само от страх. Която и да беше тя, чувствата му към нея бяха много сериозни.

Болеше ме за загубата му, но нямах време за съжаление. Не биваше да забравям и за миг онова, което ни очакваше. Трябваше да защитя триста милиона души. Затова единственият въпрос, който стоеше пред мен, беше как да използвам емоциите му в своя полза.

Защото случващото се бързо можеше да се обърне против мен. Ако вярвах на онова, което Нина ми беше казала в Овалния кабинет, двамата с Оги имаха различни части от информацията, различни парченца от пъзела. А сега тя беше мъртва. Ако изгубех и Оги — ако откажеше да говори с мен, — нищо не ми оставаше.

Шофьорът, агент Дейвис, мълчеше, докато следеше пътя в това отвратително време. Пасажерът на предната седалка, агент Онтиверос, взе радиостанцията от таблото и тихо заговори по нея. Джейкъбсън, който седеше до мен отзад в купето, държеше пръст на слушалката, слушаше напрегнато, докато получаваше сведения от Алекс Тримбъл от другата кола.

— Господин президент — каза Джейкъбсън. — Прибрахме вана, който е използвала. И тя, и ванът са отстранени от мястото. Останала е само съсипаната тротоарна настилка и надупчената от куршуми полицейска кола. И куп вбесени полицаи — добави той.

Наведох се към Джейкъбсън, за да ме чуе само той.

— Задръжте трупа на жената и вана под охрана. Знаеш ли процедурата, с която да запазим трупа?

Кимна отривисто.

— Ще го измислим, сър.

— Остава в Тайните служби.

— Разбрах, сър.

— Сега ми дай ключовете за белезниците на Оги.

Джейкъбсън се отдръпна.

— Сър?

Не повторих. Президентът не повтаря. Само срещнах погледа му.

Джейкъбсън беше от Специалните части, към които доста отдавна принадлежах и аз, но с това приликите свършваха. Неговата енергия не беше следствие от дисциплина или самоотверженост, по-скоро беше начин на живот. Сякаш друго не знаеше. Той беше човек, който ставаше сутрин от леглото, правеше сто лицеви опори и сто коремни преси. Беше войник, който търси война, герой в очакване на мига на героизма.

Подаде ми ключа.

— Господин президент, предлагам да оставите на мен.

— Не.

Показах ключа на Оги, както бих протегнал предпазливо ръка към ранено животно, за да му дам знак, че ще се приближа. Преживели бяхме заедно опасност, но Оги все още си оставаше загадка за мен. Знаех само, че някога е принадлежал към „Синове на джихада“ и вече не е един от тях. Не знаех причината да ги напусне. Не знаех как иска да използва този факт. Знаех само, че има причина да е тук. Винаги има причина.

Преместих се от неговата страна, усетих мирис на мокри дрехи и пот. Наведох се и пъхнах ключа в белезниците му.

— Оги, знам, че си държал на нея.

— Обичах я.

— Добре. Знам какво е да изгубиш човек, когото обичаш. Когато изгубих жена си, нямах никакво време да скърбя. Точно това трябва да направим и сега двамата с теб. Ще имаме предостатъчно време да тъгуваме после, не сега. Не си дошъл при мен без причина. Не знам каква е, но сигурно е важна, щом си направил всички тези усилия и си поел толкова голям риск. Довери ми се вече. Довери ми се сега.

— Доверих ви се, а сега тя е мъртва — прошепна.

— А ако сега не помогнеш на мен, на кого ще помогнеш? На хората, които я убиха.

Чувах ускореното му дишане, когато се отдръпнах от него. Седнах обратно на мястото си, белезниците се люлееха на пръста ми.

Джейкъбсън издърпа вместо мен колана на седалката. Аз изтеглих колкото е необходимо, и го закопчах. Момчетата наистина осигуряваха пълно обслужване.

Оги потри китките си, в погледа му се четеше чувство, което не беше точно омраза. Любопитство. Удивление. Знаеше, че имам право. Знаеше колко близо бяхме до смъртта, че можех да наредя да бъде задържан, разпитван, дори убит — вместо това от самото начало изпълнявах неговите желания.

— Къде отиваме? — попита той с безизразен глас.

— На уединено място — отговорих, когато поехме по магистралата и моста над река Потомак и навлязохме във Вирджиния. — Където ще сме в безопасност.

— Безопасност — повтори Оги, отвърнал поглед.

— Какво е това? — кресна Дейвис, шофьорът. — Велосипедна алея…

— Какво по…

Преди агент Онтиверос да успее да довърши, нещо се стовари с оглушителен трясък в средата на предното стъкло и потънахме в мрак. Колата забави ход, лумна пламък, куршуми обсипаха дясната страна на бронираната машина.

— Измъкни ни оттук! — изкрещя Джейкъбсън, когато се ударих в него, докато се мъчеше да извади оръжието си. Джипът ни се завъртя неудържимо върху хлъзгавата от дъжда настилка под вражеския огън, засипал моста.

Бах наклони чадъра, за да се предпази от дъжда, който валеше косо заради неумолимия вятър, и положи усилия да върви по-бавно, отколкото й се искаше.

Валеше също както първия път, когато дойдоха войниците. Спомни си как дъждът плющеше по покрива. Тъмнината в дома й, в квартала от седмици нямаше ток. Топлината на огнището във всекидневната. Студен порив се блъсна във външната врата и тя се отвори — първата й мисъл беше, че вятърът я е отворил. После виковете на войниците, стрелбата, потрошените чинии в кухнята, гневната съпротива на баща й, докато го измъкваха от къщата. Тогава чу гласа му за последен път.

Най-накрая стигна до склада и влезе през задната врата, напъха чадъра си през нея и го остави отворен и обърнат върху бетонния под. Чу мъжете, които бяха близо до откритото пространство, където се грижеха за ранените. Крещяха си един на друг, обвиняваха се на неразбираем за нея език.

Но разпознаваше паниката в гласовете им.

Токчетата й шумно отекваха по пода, за да я чуят, че идва. Не искаше да обявява пристигането си, за да не я чака засада — старите навици трудно умираха, — но и не виждаше каква е ползата да стряска група тежковъоръжени жестоки мъже.

Обърнаха се, като чуха екота от токчетата й, който се издигаше чак до тавана на склада. Двама от деветте инстинктивно посегнаха към оръжията си, после се отпуснаха.

— Той се измъкна — каза водачът на групата, плешив мъж, все още облечен в пепелявосиня риза и тъмни панталони, докато се приближаваше.

Мъжете се отдръпнаха, направиха й път, за да се приближи към двамата, които лежаха на пода, облегнати на щайгите. Единият беше културистът, когото никак не беше харесала, с присвити очи, кривеше лице и стенеше, бяха му махнали ризата и бяха стъкмили превръзка близо до дясното му рамо. Вероятно куршумът беше влязъл и излязъл от тялото му, разкъсал беше тъкани и мускули, но не и кост.

Вторият също беше без риза, дишаше трудно, очите му бяха безжизнени, лицето му — побеляло, друг мъж притискаше окървавено парче плат вляво на гърдите му.

— Къде е медицинската помощ? — попита друг мъж.

Не тя беше избрала хората. Увериха я, че са най-добрите в света. И след като бяха наели нея и като се има предвид каква сума й бяха платили, тя беше решила, че няма да се скъпят, за да намерят деветте най-добри за тази част от задачата.

От джоба на тренчкота си извади оръжието си — заглушителят вече беше поставен — и изстреля куршум в слепоочието на културиста, простреля и другия в черепа.

Сега разполагаше със седемте най-добри.

Другите мъже се отдръпнаха, слисани и безмълвни от светкавичните действия, с които беше сложила край на живота на двамата си партньори. Нито един от тях — направи й впечатление — не посегна за оръжието си.

Изгледа ги един по един и с поглед уреди въпроса. Не се изненадаха. Онзи, който имаше рана в гърдите, така или иначе щеше да умре. Културистът, ако не получеше инфекция, може би щеше да оцелее, но и да се превърне в тежест. Играеха игра, в която слабите места бяха недопустими. И играта продължаваше.

Последният, когото потърси, беше плешивият, водачът на групата.

— Погрижи се за труповете — нареди. Той кимна. — Знаете ли къде да ги отнесете?

Той отново кимна.

Тя се приближи към него.

— Въпроси имате ли?

Поклати глава — всичко му беше ясно.

— Нападнаха ни, повтарям, нападнаха ни…

Джипът ни се въртеше, останал без контрол. Обстрелваха ни ожесточено от едната страна на моста. Обзе ни замайващото, безпомощно чувство, все едно бяхме в хидроплан, докато агент Дейвис отчаяно се мъчеше да овладее колата.

Тримата на задната седалка се блъскахме като топчета за флипер, вкопчени в коланите, Джейкъбсън и аз се удряхме един в друг, люшкахме се от едната на другата страна.

Отзад ни удари кола. От сблъсъка джипът ни се завъртя пред другите коли. Нов удар от дясната страна, фаровете бяха само на сантиметри от лицето на Джейкъбсън, усетих удара чак в зъбите, във врата си, когато се стоварих на лявата си страна.

Всичко се въртеше. Крясъци, куршуми, които се забиваха в бронята на колата, отляво, отдясно, от север, от юг, всичко се сливаше…

Задницата на джипа се удари в бетонния парапет. Спряхме внезапно, срещу движението по моста, колата сочеше на север, а колите се движеха на юг. Сега ни обстрелваха с автоматично оръжие от лявата ни страна, куршумите валяха, някои отскачаха от бронята, други се забиваха в нея и в бронираното стъкло.

— Осигурете ни изход! — изкрещя Джейкъбсън.

Най-важната заповед в техния занаят — осигурете път за изтегляне на президента и го измъкнете.

— Оги — прошепнах.

Той висеше отпуснат на колана си, в съзнание, невредим, но замаян, опитваше се да се овладее, да възстанови дишането си. През ума ми мина: от този мост и в тази посока можеш да видиш Белия дом. На шест пресечки оттук имаше двайсет агенти и екип за бързо реагиране, които бяха толкова безполезни, колкото и ако се намираха на което и да е друго място на планетата.

Агент Дейвис изруга, докато се мъчеше да смени скоростта и предното стъкло се изчисти достатъчно, за да видим какво има пред нас в южна посока. Обстрелваха ни не само от пътеката за пешеходци, ами и от задната кола. Алекс Тримбъл и екипът му отговаряха на огъня на нападателите.

Как да се измъкнем от това положение? Трябва да се измъкнем…

— Хайде! Хайде! Хайде! — крещеше Джейкъбсън в заучен порядък, оставаше прикован от колана си, но държеше автоматичното си оръжие в готовност.

Дейвис най-накрая включи на задна с помощта на радара на таблото и когато гумите зацепиха на хлъзгавия асфалт, ние се люшнахме назад, огънят пред нас се смали и накрая напълно изчезна. В нашето платно се появи друга кола, по-голяма от джипа ни.

Камион, който се движеше два пъти по-бързо от нас.

Дадохме газ и джипът поднесе. Дейвис с всички сили се мъчеше да ускори, но не можеше да се мери с мощта на камиона, който бързо скъсяваше дистанцията пред нас. Стегнах се в очакване на удара, през предното стъкло се виждаше само решетката на камиона.

Стиснал с ръце волана, Дейвис изви рязко веднъж и успя да направи завой. Блъснах се в Джейкъбсън, когато задната част поднесе пак надясно, колата отново се изпречи на пътя на приближаващия камион, застанала напряко на платното в момента на сблъсъка.

Мощният удар ми изкара дъха, пред очите ми заиграха звезди, мълния проряза тялото ми. Решетката на камиона се заби на мястото на пасажера отпред и изпрати Онтиверос върху шофьора Дейвис като парцалена кукла. Задната част на джипа ни се изви надясно под шейсет градуса. Предният край остана закачен към решетката на камиона, огъващото се желязо свистеше и стържеше. Горещ въздух изпълни купето, докато колата ни отчаяно се мъчеше да остане цяла.

Джейкъбсън някак успя да свали прозореца, стреля с полуавтоматичната си пушка в купето на камиона. Заля ни горещ въздух и дъжд. Съединените коли спряха рязко. Джейкъбсън продължаваше да стреля, докато втората кола наближаваше. Алекс и екипът му вече стреляха към камиона от прозорците й.

Измъкнете Оги.

— Оги — казах, като откопчах колана си.

— Не мърдайте, господин президент! — ревна Джейкъбсън, когато капакът на колата ни избухна в оранжев пламък.

С побеляло от ужас лице Оги откопча колана си. Отворих лявата врата, извлякох го за ръката.

— Наведи се! — извиках, заобиколихме на бегом зад колата, която ни прикриваше от камиона, после хукнахме към джипа на Алекс в леещия се дъжд, тичахме на зигзаг, така че стрелците от камиона да не ни уцелят — ако оцелееха от безмилостния обстрел на Джейкъбсън.

— Господин президент, влезте в колата! — извика Алекс от средата на моста, когато се приближихме. Той и двама други агенти бяха излезли от втория джип и обстрелваха с автомати камиона.

С Оги хукнахме към втората кола. Зад нея множество коли на моста се въртяха във всички посоки.

— Влизай отзад! — извиках му, дъждът плющеше по лицето ми. Заех мястото на шофьора. Включих на скорост и натиснах докрай газта.

Задната част на колата беше пострадала, но машината все още работеше достатъчно добре, за да ни измъкне. Не ми хареса, че се наложи да оставя хората си. Това противоречеше на всичко, което бях научил по време на военната си служба. Но нямах оръжие, така че бях безполезен. И защитавах най-важния човек — Оги.

Неизбежната втора експлозия ни настигна, докато навлизахме през моста във Вирджиния. Имахме повече въпроси от преди и нито един отговор.

Но докато не умрем, живеем.

Ръцете ми трепереха, стиснали волана; сърцето ми биеше лудо, докато се взирах през предното стъкло, осеяно с дупки от куршуми и посипано с дъждовни пръски, чистачките бясно се движеха напред-назад.

От лицето ми се лееше пот, в гърдите ми лъхаше топлина, искаше ми се да намаля парното, но се страхувах да отклоня очи от пътя, страхувах се да спра колата, дори да намаля, за да проверя в задното огледало дали другата кола ни следва. Задницата на този джип беше повредена, от гумата се чуваше стържене на метал, леко придърпване, докато пътувахме. Не можех да карам дълго.

— Оги — казах. — Оги!

Изненадах се от гнева, от раздразнението в гласа си.

Моят загадъчен спътник седеше изправен на задната седалка, но не отговори. Изглеждаше, все едно е в ступор, загубил ума и дума, взираше се някъде надалеч, леко отворил уста, трепваше при всяка мълния или неравност на пътя.

— Умират хора, Оги. Каквото и да знаеш, най-добре е да ми го кажеш, по дяволите, веднага!

Но дори не бях сигурен, че мога да му вярвам. Откакто го срещнах на стадиона и ми намекна закодирано за Армагедон, постоянно полагахме усилия да останем живи. Не знаех дали е приятел или враг, герой или обикновена пешка.

Едно беше сигурно — той беше важен. Беше заплаха за някого. Иначе нямаше да ни се случи нищо от това. Колкото повече се опитваха да ни спрат, толкова по-важен ставаше той.

— Оги! — извиках. — По дяволите, момче, стегни се! Не ми изпадай в шок. Нямаме време да сме в шок…

Телефонът ми зазвъня в джоба. Посегнах към него с дясната ръка, опитах се да го извадя, преди да се включи гласовата поща.

— Господин президент, добре сте — каза Каролин Брок, усетих облекчението в гласа й. — Вие ли бяхте на моста?

Нищо чудно, че знаеше. Новината за подобни събития стигаше за минута до Белия дом, който беше на километър и нещо оттам. Веднага щяха да се надигнат опасения за терористичен акт, нападение върху столицата.

— Затворете Белия дом, Кари — наредих, докато следвах пътя, уличните лампи преминаваха като размазани цветни петна през мокрото предно стъкло. — Само като…

— Вече е затворен, сър.

— И отведете на сигурно място…

— Вицепрезидентът вече е отведен на безопасно място в оперативния център, сър.

Поех дъх. Боже, в такава буря ми трябваше пристан като Каролин, да предугажда действията ми и дори да ги подобрява.

Обясних й възможно най-кратко, опитах се да говоря смислено, спокойно да й съобщя, че да, участвал съм в случилото се на моста, в случилото се на „Нешънъл парк“.

— В момента с Тайните служби ли сте, сър?

— Не. Само двамата с Оги сме.

— Оги ли се казва? А момичето…

— Момичето е мъртво.

— Мъртво? Как?

— На бейзболния стадион. Някой я застреля. С Оги избягахме. Виж, трябва да се махна от магистралата, Кари. Пътувам към Синята къща. Съжалявам, но нямам избор.

— Разбира се, сър, разбира се.

— Сега ме свържи с Грийнфийлд.

— Номерът й е въведен в телефона ви, сър, освен ако не държите аз да ви свържа.

Така, добре. Каролин беше записала номера на Лиз Грийнфийлд в този телефон.

— Разбрах. Скоро пак ще ти звънна — казах.

— Господин президент! Там ли сте?

Думите с гласа на Алекс пискливо прозвучаха от таблото. Оставих телефона си на мястото до мен и издърпах радиостанцията от поставката, натиснах бутона с десния палец, за да говоря.

— Алекс, добре съм. Карам по магистралата. Говори — отпуснах палец.

— Неутрализирани са, сър. Четирима мъртви на пътеката за пешеходци. Камионът се взриви. Нямам представа колко са загиналите в него, но със сигурност няма оцелели.

— Камион бомба?

— Не, сър. Не бяха самоубийци. Ако бяха, никой от нас нямаше да е жив. Пробихме резервоара на камиона и той се възпламени. Други експлозии не последваха. Няма загинали цивилни.

Това ни казваше поне нещо. Не бяха фанатици, нито радикализирани. Не бяха от „Ислямска държава“, нито от „Ал Кайда“, нито от някое от метастазните им разклонения. Бяха наемници.

Поех дъх и зададох въпроса, от който се страхувах до смърт.

— Ами нашите хора, Алекс?

Безмълвно се помолих, преди да чуя отговора.

— Изгубихме Дейвис и Онтиверос, сър.

Ударих с юмрук по волана. Колата кривна от пътя, но бързо я овладях, за миг ми напомни, че не бива и за секунда да забравям за задълженията си.

Направех ли го, значи моите хора бяха пожертвали напразно живота си.

— Съжалявам, Алекс — казах в радиото. — Много съжалявам.

— Да, сър — делово отговори той. — Господин президент, в момента тук е ад. Пристигнаха пожарни. Охраната на метрото, полицията от участъка в Арлингтън. Всички се опитват да разберат какво, по дяволите, се е случило и чия е вината.

Така. И как иначе! Експлозия на моста между Вашингтон и Вирджиния, юридически кошмар. Тотален хаос.

— Дай да се разбере, че ти командваш — казах му. — Просто кажи „федерално разследване“ засега. Идва помощ.

— Да, сър. Сър, продължавайте по магистралата. Ще ви проследим с джипиеса и скоро ще изпратим коли да ви съпроводят. Останете в тази кола, сър. Тя е най-сигурното място, докато не ви върнем в Белия дом.

— Няма да се връщам в Белия дом, Алекс. И не искам конвой. Една кола. Една.

— Сър, каквото и да се случва или да се е случило, обстоятелствата се промениха. Имат разузнаване и технологии, разполагат с хора и оръжие. Знаят местонахождението ви.

— Не знаем дали е така — възразих. — Може да са организирали няколко засади. Вероятно са ни чакали, ако се насочим към Белия дом или ако се запътим на юг от стадиона. По дяволите, може би само са се надявали да минем по моста над Потомак.

— Не знаем, господин президент, там е работата…

— Една кола, Алекс. Това е заповед.

Затворих и напипах телефона си на седалката до мен. Открих в него ФБР ЛИЗ и позвъних.

— Здравейте, господин президент — каза настоящият директор на ФБР Елизабет Грийнфийлд. — Знаете ли за взрива на моста?

— Лиз, от кога си на поста директор на ФБР?

— От десет дни, сър.

— Добре, госпожо директор — казах, — време е наистина да поемете командването.

— Следващата къща, сър.

Гласът на Джейкъбсън се разнася от таблото ми, все още не откривах къщата.

Спрях колата до тротоара, олекна ми, че успях да стигна дотук. Колите на Тайните служби са бойни машини, но не бях сигурен колко още мога да измина с повредена задница.

Колата на Джейкъбсън спря зад мен. Той ме беше настигнал на магистралата и ме напътстваше с джипиеса. Много пъти бях идвал в тази къща, но никога не бях обръщал кой знае какво внимание на различните пътища, по които са ме возили.

Паркирах и загасих двигателя. Щом го направих, у мен веднага като прилив се надигна тревогата, както си знаех, че ще стане — треперенето, адреналинът след случилото се, посттравматичната физическа реакция. До този момент трябваше да се владея, за да докарам двама ни с Оги невредими. Работата ми далеч не приключваше с това — всъщност още по-сложно ставаше, — но си позволих кратка почивка, да поема няколко пъти дълбоко дъх, да се опитам да загърбя залозите на живот и смърт, да се освободя от паниката и гнева, които ме изпълваха.

— Трябва да се държиш — прошепнах на себе си, треперейки. — Не се ли стегнеш сам, никой няма да успее да го направи вместо теб.

Подходих като към всяка друга задача, сякаш напълно владея ситуацията, наложих си да не треперя.

Джейкъбсън скочи и отвори вратата на колата. Можех и сам да изляза, но той все пак ми помогна. По лицето му имаше порезни рани и кал, иначе изглеждаше невредим.

Щом се изправих, усетих замайването, колебливостта в краката си. Доктор Лейн нямаше да ми се зарадва в този момент.

— Добре ли си? — попитах Джейкъбсън.

— Дали аз съм добре? Аз съм добре. Вие как сте, сър?

— Наред. Спасихте ми живота.

— Дейвис спаси живота ви, сър.

Такава беше истината. С маневрата с извиването на волана, с обратния завой, благодарение на който колата застана перпендикулярно на идващия камион, може би Дейвис беше поел удара, за да не го поема аз. Маневрата беше блестяща и резултат от действията на добре обучен агент. И Джейкъбсън не се беше разтакавал, стреляше по камиона, преди двете закачени една за друга машини дори да спрат. С Оги нямаше да успеем да избягаме, ако не ни беше прикривал.

Агентите от Тайните служби никога не получаваха отношението, което заслужават за работата, която всеки ден вършат, за да бъда в безопасност, за това, че излагат на риск живота си заради мен, да вършат онова, което нито един здравомислещ човек не би направил доброволно — да препречат пътя на куршума, а не да избягат от него. От време на време някой агент допуска нищо и никакво глупаво нарушение с данъците — ето това обаче всички помнят. А никой не забелязва онези деветдесет и девет процента от работата им, която са свършили безукорно.

— Дейвис имаше жена и малък син, нали? — попитах.

Ако знаех, че Тайните служби ще ме последват тази вечер, щях да направя онова, което правех, когато посещавах опасни точки по света, където Тайните служби имат най-много опасения за моята сигурност — Пакистан, Бангладеш или Афганистан: щях да настоявам да не ме придружават агенти с малки деца.

— Такава ни е работата — отвърна Джейкъбсън.

Кажете го на съпругата и сина му.

— Ами Онтиверос?

— Сър — заяви той и отсечено поклати глава.

Имаше право. Щеше да има значение по-нататък. Щях да имам грижата да не забравим семейството на Дейвис и близките на Онтиверос. Това се превръщаше в мой личен ангажимент. Но в момента не можех да се занимая с този проблем.

„Скърбете за загубите по-късно, след края на битката — обичаше да казва сержант Мелтън. — Щом сте в боя, бийте се.“

Оги излезе от колата също с омекнали колена и стъпи в локва на пътя. Дъждът беше спрял, след него във въздуха беше останал мирис на свежест и пръст, който се носеше из заспалата, потънала в мрак улица с жилищни сгради, сякаш Майката природа ни казваше: Успя да преминеш от другата страна, стигна до ново начало. Надявах се да е истина, но не чувствах да е така.

Оги ме погледна като изгубено кутре на чуждо място, останал без партньор, без нищо, което да нарече свое, с изключение на смартфона си.

Пред нас се издигаше къща във викториански стил, с грижливо поддържана морава, алея, която водеше към гараж за две коли, и лампа, която осветяваше пътеката до входа — изглежда, това беше единствената запалена лампа след десет вечерта. Къщата беше боядисана в светлосиньо, откъдето идваше и името й: Синята къща.

Оги и Джейкъбсън ме последваха по алеята.

Вратата се отвори, преди да стигнем до нея. Съпругът на Каролин Брок ни очакваше.

Грег Мортън, съпругът на Каролин Брок, носеше риза на ситно райе, сини джинси и сандали. Махна ни да влезем.

— Съжалявам, че дойдохме тук, Морти — казах.

— Няма нищо, няма нищо.

Морти и Каролин отпразнуваха петнайсет години брак тази година, но заради задълженията й на началник на кабинета на президента това беше отбелязано — доколкото си спомнях — само с дълъг уикенд в Мартас Винярд. Морти беше на петдесет и две, пенсионирал се след блестяща кариера като адвокат, която приключила с инфаркт в съдебната зала на окръг Каяхога, докато стоял пред заседателите. Второто му дете Джеймс по онова време нямало и годинка. И тъй като искал да види как децата му растат, а и без това не можел да похарчи всички пари, които бил спечелил, той слязъл завинаги от ринга. Понастоящем правеше късометражни документални филми и гледаше двете си деца.

Огледа мен и окаяния ми екип. Забравил бях докъде бях стигнал, за да прикрия външния си вид — брадата, която никой дотогава не беше виждал, всекидневните ми, прогизнали от дъжда дрехи, косата, от която все още се стичаха капки. А и Оги, който изглеждаше плачевно и преди дъжда. Поне Джейкъбсън изглеждаше като агент от Тайните служби.

— Май имате доста за разказване — каза Морти със своя баритон, развълнувал не един съдебен заседател през годините. — Но няма да чуя и дума от този разказ.

Влязохме. По средата на извитото стълбище, което свършваше във фоайето, седяха две деца, вперили поглед през парапета — шестгодишният Джеймс с пижама на Батман и щръкнала коса и десетгодишната Дженифър, която приличаше на майка си и не откъсваше поглед от мен. За тях не бях непознат, но обикновено не изглеждах като изплют.

— Ако можех да контролирам дребосъците — заяви Морти, — вече да са по леглата.

— Имаш червена брада — намръщи се Дженифър. — Не приличаш на президент.

— Грант е имал брада. Кулидж е имал червена коса.

— Кой? — не разбра Джеймс.

— Те са били президенти, гений такъв — поучи го сестра му и замахна към него. — И то доста отдавана. Мама и татко тогава са били малки.

— Ау, ти колко стар мислиш, че съм? — попита Морти.

— Петдесет и пет — обяви Дженифър. — Но ние те състаряваме преждевременно.

— Тук вече имаш право. — Морти се обърна към мен. — Кари каза да ползваме кабинета в мазето, господин президент. Искате ли?

— Чудесно.

— Знаете пътя. Ще ви донеса кърпи. А децата ми ще си легнат, нали, деца?

— Еееее…

— Край на звуковите ефекти. В леглата!

Каролин беше превърнала мазето в първокласен кабинет с обезопасени телекомуникационни връзки, които й позволяваха да работи късно вечер у дома.

Пръв мина Джейкъбсън. Той слезе по стълбите, огледа мястото и вдигна палец, за да ми покаже, че е чисто.

С Оги тръгнахме надолу. Мазето беше чисто и добре уредено, както човек би очаквал да бъде в дома на Каролин. Имаше голяма стая за игри, обзаведена с грамадни меки кресла, бюро, стол и диван; имаше и телевизор на стената, винена изба, киносалон с екран и дълбоки, предразполагащи столове, а по-нататък по коридора беше разположена баня с всичко необходимо и спалня; кабинетът на Каролин беше в дъното. В него имаше извито като подкова бюро с множество компютри, огромна коркова дъска на стената, няколко папки и грамаден телевизор с плосък екран.

— Заповядайте, момчета. — Морти подаде на всеки по една кърпа. — Готов ли сте за връзка с Кари, господин президент? Само натиснете този бутон тук — посочи мишката на компютъра.

— Секунда. Има ли къде да отиде нашият приятел? — попитах за Оги. Не бях го представил на Морти и Морти не беше поискал да се запознаят. Знаеше как е.

— В стаята за почивка — отговори Морти. — Голямото открито помещение до стълбището.

— Страхотно. Иди при него — обърнах се към Джейкъбсън.

Двамата напуснаха стаята. Морти ми кимна.

— Кари каза, че ще искате да се преоблечете.

— Това ще е прекрасно.

В чантата, която носех, имаше дрехи за съботата, но беше останала в колата, която паркирах при стадиона.

— Ще се погрижа. Добре, сега ви оставям. Ще се моля за вас, господин президент.

Погледнах го озадачено. Силни думи. Несъмнено беше необичайно, че се появявах инкогнито по този начин, но знаех, че Каролин не споделя поверителна информация със съпруга си.

Той се приведе към мен.

— Познавам Кари от осемнайсет години — каза той. — Виждал съм я да губи избори за Конгреса. Виждал съм я, след като пометна, след като получих инфаркт на миокарда и когато изгубихме Джени в търговския център в Александрия и два часа не знаехме къде е; виждал съм я притеснена, разтревожена. Но до тази вечер не я бях виждал ужасена.

Не отговорих. Не можех. И той го знаеше.

Протегна ръка.

— Каквото и да се случва, залагам на вас двамата.

Поех ръката му.

— Въпреки това се помоли.

Затворих вратата на кабинета на Каролин, останах зад звукоизолираните стени и седнах на бюрото. Взех мишката. Щом го направих, черният монитор на компютъра трепна и се появи екран, разделен на две.

— Здравейте, господин президент — поздрави Каролин Брок от Белия дом.

— Здравейте, господин президент — каза и изпълняващият длъжността директор на ФБР Елизабет Грийнфийлд на втората половина на екрана.

Низ беше заела поста, след като постоянно заемащият длъжността неин предшественик почина от аневризъм. Нея бях избрал и като постоянен директор, беше най-подходящата за работата — бивш агент, федерален прокурор, началник на криминалния отдел в Департамента по правосъдие, уважавана като безпристрастен и праволинеен човек.

Ударът срещу нея, който изобщо не считах за удар, е, че преди повече от десет години тя се беше присъединила към протестите срещу нахлуването в Ирак, затова някои хиени в Сената я подозираха в липса на патриотизъм и удобно забравяха, че мирният протест е една от най-достойните прояви на патриотизъм.

Освен това твърдяха, че просто искам да съм първият президент, поставил начело на ФБР афроамериканка.

— Разкажете ми за моста — казах — и за „Нешънъл парк“.

— За събитията на стадиона знаем много, много малко, спирането на тока е заличило всички записи, а дъждът е измил останалите следи. Дори извън стадиона да са били убити хора, няма и помен от това. И да са останали някакви знаци за съществуването им, може да минат дни, преди да ги открием. Но е малко вероятно.

— Ами снайперистът?

— Снайперистът. Колата е иззета от Тайните служби, но разполагаме с куршумите, попаднали в тротоара и стените на стадиона, затова можем да изчислим сравнително точно траекторията им. От събраните данни изглежда, че снайперистът е стрелял от покрива на блок срещу стадиона. Сградата се казва „Камдън Саут Капитол“. Горе не открихме никого, разбира се, проблемът е, че нямаше и нищо друго. Следователно снайперистът се е погрижил да заличи всички следи. Дъждът също има заслуга.

— Така.

— Господин президент, ако са били в онази сграда, ще разберем кои са. Необходимо е било предварително планиране. Осигуряване на достъп. Кражба на униформи вероятно. Ще проверим записите от вътрешните камери. Ще използваме технологията за разпознаване на лица. Имаме начини. Но вие казвате, че не разполагаме с време.

— Почти никакво.

— Работим толкова бързо, колкото е възможно, сър. Не мога обаче да ви обещая, че ще намерим отговорите до няколко часа.

— Постарай се. Ами жената? — говорех за партньорката на Оги.

— Нина, да. Тайните служби току-що предадоха колата и тялото. Ще разполагаме с нейните отпечатъци и ДНК до няколко минути и ще ги проверим. Ще проследим и колата, всичко.

— Добре.

— А мостът? — попита Каролин.

— По случилото се на моста все още се работи — каза Лиз. — Пожарът е потушен. Прибрахме четири тела от пътеката за пешеходци и проверяваме данните им в базата. С онези, които са били в камиона, ще бъде по-трудно, но работим по въпроса. Господин президент, дори да научим кои са и какви са, който и да е наел тези хора, не би оставил следи. Ще има бушони. Посредници. В крайна сметка може и да ги проследим, но не ми се вярва…

— Няма да успеете до няколко часа, разбирам. Въпреки това си струва усилието. И го направете дискретно.

— Искате от мен да държа секретар Хейбър в неведение относно събитията ли?

Лиз е все още нова на тази работа, затова не се възприема като равна на другите членове от моя екип по национална сигурност, част от който е и Сам Хейбър, от Департамента за вътрешна сигурност.

— Сам може да е в течение, че проследявате тези хора. Най-малкото той ще го очаква. Но не докладвайте резултатите си на никой друг, освен на мен или на Каролин. Ако той попита — ако изобщо някой попита, — отговорът ви ще бъде „Все още не разполагаме с нищо“. Нали?

— Господин президент, може ли да говоря свободно?

— Разбира се, Лиз. Иначе ще се ядосам.

У подчинените си не ценя нищо друго така, както готовността да ми кажат, че бъркам, да ме предизвикат, да изострят уменията ми да взимам решения. Най-сигурният път към провала е да се заобиколя с подлизурковци и блюдолизци.

— Защо, сър? Защо не бива да съгласуваме работата си по възможно най-открития начин? Ще бъдем по-ефикасни, ако едната ръка знае какво прави другата. На това ни научи 11 септември.

Погледнах към лицето на Каролин върху разделения екран. Тя сви рамене в отговор, съгласи се с мен, че е добре да кажа на изпълняващия длъжността директор на ФБР истината.

— Кодовите думи „Тъмни векове“, Лиз. Освен мен само осем души в света знаят тези кодови думи. Те никога не са били записвани, по моя заповед. Никога не са били повтаряни извън нашия кръг, по моя заповед. Нали?

— Да, сър, разбира се.

— Дори специално създаденият екип от технически лица, които имат за задача да намерят и обезвредят вируса, дори те не знаят за „Тъмните векове“, разбирате ли?

— Да, сър. Само ние, осем души, и вие.

— Един от тези осем души е съобщил кодовите думи на „Синове на джихада“ — казах.

Настъпи мълчание, докато изпълняващият длъжността директор осмисли чутото.

— Което означава — продължих, — че изтичането на информация не е единственото дело на този човек.

— Да, сър.

— Преди четири дни, в понеделник, една млада жена прошепнала тези думи на дъщеря ми в Париж, за да ми ги повтори. Тази жена е Нина, която снайперист застреля при стадиона.

— Боже мили.

— Тя се приближила към дъщеря ми и й казала да ми предаде думите „Тъмни векове“ и да ми каже, че времето ми изтича и че ще се срещне с мен в петък.

Брадичката на Грийнфийлд леко се вирна, докато осмисляше чутото.

— Господин президент… Аз съм една от тези осем — каза тя. — Как така съм извън подозрение?

Браво на нея.

— Преди да те посоча за изпълняващ длъжността директор преди десет дни, ти не беше част от това. Който и да е външният човек, който ни разиграва така, който и да е този от осемте, който му помага — било е необходимо време за изготвянето на плана. Не се е случило от вчера за днес

— Следователно не може аз да съм предателят — направи извода тя, — защото не съм имала достатъчно време.

— Да, времето е факторът, който те оневини. Така че като изключим теб, Каролин и мен, остават шестима, Лиз. Шестима, които биха могли да бъдат нашият Бенедикт Арнолд^[12].

— Допускате ли, че един от тези шестима е споделил със съпруг или съпруга, или пък с приятел, който да е продал информацията? Това би било нарушение на нареждането ви за спазване на правилата за поверителност, но все пак…

— И върху тази възможност мислих. Но който и да ни е предал, не просто е съобщил кодов израз. Той е част от това. Ничия съпруга или съпруг, ничий приятел няма такъв достъп и източници, за да го направи. Говорим за служители на правителството.

— Следователно един от нашите шестима.

— Един от нашите шестима — потвърдих. — Разбираш, Лиз, че само на теб вярвам безрезервно.

Щом приключих с временния директор на ФБР Грийнфийлд, Каролин ми каза, че ме чака следващото обаждане.

Миг по-късно, след кратко трептене, на екрана се появи образът на плешив мъж с дебел врат, сериозно изражение и добре поддържана брада. Торбичките под очите му издаваха не възрастта му, а тежката седмица, която бяхме преживели.

— Господин… президент — каза той. Английският му беше безукорен, акцентът едва-едва се долавяше.

— Давид, радвам се да те видя.

— Аз също се радвам, господин президент. Предвид събитията от последните няколко часа, това не е просто любезност.

Самата истина.

— Жената е мъртва, Давид. Знаехте ли?

— Така предположихме.

— Но мъжът е с мен. Името му е Оги.

— Той ли ви каза, че се казва Оги?

— Той. Така ли е? Снимахте ли го в лице?

След като получих билета за мача на „Нешънълс“ от Нина, позвъних на Давид и му казах номера на мястото, на което щях да седя в лявата част на трибуните. Трябваше да положи доста усилия, но екипът му се сдоби с билети за мача и се настаниха така, че да виждат лицето на Оги, за да го прекарат през програма за разпознаване.

— Получихме прилична снимка въпреки бейзболната шапка, която носеше. Смятаме, че човекът, който седи до вас на мача, е Аугустус Косленко. Роден през 1996-а в Славянск, Донецка област, Източна Украйна.

— Донецк ли? Интересно.

— И ние това си помислихме. Майка му е литовка. Баща му е украинец, работник в машиностроителен завод. Никакви политически пристрастия, нито пък данни за дейност като активист, доколкото ни е известно.

— А за Оги какво знаем?

— Напуска Украйна, когато е в гимназията. Бил е дете чудо в областта на математиката, истински гений. Със стипендия заминава да учи в пансион в Източна Турция. Допускаме, всъщност приемаме, че именно там се е запознал със Сулиман Синдурук. Не знаем нито какво е правил, нито какво е говорил преди това като активист.

— Но казвате, че е бил истински активист. Бил е член на „Синове на джихада“.

— Бил е, господин президент. Имам съмнения, че продължава да е.

Аз също. Съмнявах се във всичко, свързано с Оги. Не знаех какво иска, нито защо прави това. Сега поне бях наясно, че ми е казал истинското си име, но ако е такъв умник, за какъвто го имахме, вероятно е бил наясно, че и без това ще го научим. И ако не разполагаше с нищо друго, с което да ме накара да му повярвам, освен връзката със „Синове на джихада“, тогава беше в негов интерес да науча името му, да потвърдя този факт. Но не бяхме отбелязали напредък с него.

— Заяви ми, че е напуснал „Синове на джихада“.

— Заявил е. Очевидно допускате, че все още е един от тях? Че работи за тях.

Свих рамене.

— Естествено, но… какво цели? Можеше да ме убие на стадиона.

— Така е.

— А и някой искаше да го убие.

— Така се оказва. Или искат да се убедите, че е така, господин президент.

— Давид, разберете, че ако всичко това е инсценировка, то е страшно добре подготвена. Не знам какво сте научили за случилото се пред стадиона, и предполагам, че не сте видели нищо от събитията на моста. Не се преструваха. Можеше да умрем като нищо и пред стадиона, и на моста.

— Не се съмнявам в думите ви, господин президент. Само казвам, че не бива да пренебрегвате и други възможни обяснения. От опит знам, че тези хора са блестящи тактици. Трябва да сме постоянно нащрек.

Полезно напомняне.

— Кажи ми какво се говори навън — подканих го.

Давид се умълча за момент, премисляше думите си.

— Чуваме, че Америка била поставена на колене. Чуваме апокалиптични предсказания. Че настъпва краят на света. Често слушаме подобни приказки от джихадисти, разбира се, как щял да дойде денят на Антихриста, че този ден наближавал, но…

— Но какво?

— Но никога не сме чували точна дата за събитието. А онова, което чуваме сега, е, че ще се случи утре. Говорят за събота.

Поех дъх. Събота настъпваше само след два часа.

— Кой стои зад това, Давид? — попитах.

— Не можем да сме сигурни, господин президент. Известно ви е, че Сулиман Синдурук не играе официално за нито едно правителство. Чуваме за най-различни заподозрени. Обичайните, предполагам, че ще кажете вие. ИДИЛ. Северна Корея. Китай. Моята родина. Дори вашата страна — говорят, че събитието ще бъде пропаганда, създадена от самите вас криза, която да оправдае продажбата на оръжия, обичайните конспиративни глупости.

— Кое е най-достоверното предположение? — попитах.

Но бях почти сигурен, че знам отговора. Стратегическо разпространяване на слуха, предаване на тайни сведения, които всъщност трябва да бъдат прихванати от разузнаването. Контрашпионаж от най-висш порядък, доведен до съвършенство. Всичко носеше отпечатъка на една страна и изключваше останалите.

Давид Гуралник, директорът на израелския Институт за разследване и специални задачи — „Мосад“, — пое дълбоко въздух. За повече драматичност екранът трепна и се замъгли, преди лицето му отново да стане ясно.

— Най-достоверното предположение е Русия — отговори той.

Приключих разговора с директора на „Мосад“ и си събрах мислите, преди да говоря с Оги. Разговорът можеше да протече по най-различни начини, но нямах време за увъртане.

Събота, каза Давид. След час и половина.

Станах от стола и тръгнах към вратата, когато ми се зави свят, сякаш някой си играеше на „шише“ с вътрешния ми компас. Улових се за бюрото, за да не изгубя равновесие, и се опитах да овладея дишането си. Бръкнах в джоба си за хапчетата. Трябваха ми хапчетата.

Но ги нямаше. В джоба ми нямаше хапчета, а другите бяха останали в чантата в седана на паркинга на стадиона.

— По дяволите — набрах Каролин от моя телефон. — Кари, трябват ми още стероиди. Нямам в Белия дом, а изгубих шишенцето, което носех. Обади се на доктор Лейн. Може би тя има допъл…

— Ще имам грижата, господин президент.

— Страхотно — затворих и излязох от звукоизолирания кабинет. Тръгнах внимателно по коридора към стаята за почивка до стълбището.

Оги седеше на дивана, приличаше на обикновено размъкнато момче, което виси пред телевизора. Но не беше момче и далеч не обикновено.

Окаченият високо телевизор, който гледаше, беше на новинарски канал — предаваха за покушението над крал Саад ибн Сауд от Саудитска Арабия и все по-сериозните вълнения в Хондурас.

— Оги — казах, — стани.

Послуша ме, изправи се обърнат с лице към мен.

— Кой ни нападна? — попитах.

Махна косата от лицето си, сви рамене.

— Не зная.

— Опитай пак. Да започнем с това кой те изпрати. Каза, че със Сулиман Синдурук сте прекъснали връзка и не си част от „Синове на джихада“.

— Така е. Не съм.

— Тогава кой те праща?

— Никой. Дойдохме по собствена воля.

— Защо?

— Не е ли очевидно?

Сграбчих го за ризата.

— Оги, тази вечер загинаха много хора. Включително човек, когото ти обичаше, и двама агенти на Тайните служби, на които държах, хора, които оставиха семейства с малки деца. Затова отговаряй на…

— Дойдохме да го спрем — освободи се той от хватката ми.

— Да спрете „Тъмните векове“ ли? Но защо?

Поклати глава, изсмя се горчиво и пресекливо.

— Питате какво искаме да спечелим ли? Какво… искам аз?

— Това имам предвид. Преди не пожела да ми кажеш. Сега ми кажи. Какво иска от Съединените щати едно хлапе от Донецк?

Оги се отдръпна, изненадан за миг. Всъщност далеч не беше толкова изненадан.

— Бързо се ориентирахте.

— Ти към кой лагер си, проруския или проукраинския? В Донецк и двата лагера имат предостатъчно привърженици, по последните ми сведения.

— Нима? И откога са тези сведения, господин президент? — Лицето му се промени, потъмня. — Получили сте ги, когато ви е изнасяло, тогава. Ето това — размаха пръст към мен той — е разликата между нас. Нищо не искам от вас, нищо. Искам… Да не унищожавам страна с милиони хора. Стига ли ви?

И само толкова? Оги и приятелката му са се опитвали да постъпят правилно, така ли? В днешно време първият ти инстинкт е да не вземеш нещо такова за чиста монета.

Не бях сигурен, че му имам доверие. Не знаех в какво да вярвам.

— Но вие сте създали „Тъмните векове“ — казах.

Той поклати глава.

— Сули, Нина и аз го създадохме. Истинският мозък обаче беше Нина, тя беше движещата сила. Без нея никога не бихме успели. Помогнах им с кодирането и най-вече с разпространението.

— Нина? Това ли е истинското й име?

— Да.

— Те са го създали, а ти си го вкарал в нашите системи.

— Да, в общи линии.

— И можеш ли да го спреш?

Сви рамене.

— Това не знам.

— Моля? — Сграбчих го за рамо, сякаш ако го разтърсех, щях да получа друг отговор. — Каза, че можеш, Оги. Така каза преди.

— Наистина го казах. — Кимна, гледаше ме с блеснали очи. — Но тогава Нина беше жива.

Пуснах го, отидох до стената и ударих с юмрук по нея. Направехме ли крачка напред, веднага се връщахме две назад.

Поех дълбоко дъх. Казаното от Оги звучеше логично. Нина беше мозъкът. И затова беше първата цел на снайпериста. От практична гледна точка по-логично беше най-напред да застреля Оги, защото той се движеше, а след това Нина, която седеше в паркираната кола. Очевидно Нина е била по-важната.

— Ще направя всичко по силите си, за да помогна — заяви Оги.

— Добре, кой ни нападна? — повторих въпроса си. — Поне с това можеш ли да ми помогнеш?

— Господин президент, „Синове на джихада“ не са демократична организация. Сули не би споделил подобна информация с мен. Мога да ви кажа само две неща. Явно Сули знае, че с Нина сме се отделили от него, това е първото, и по някакъв начин ни е проследил до Съединените щати.

— Очевидно.

— А второто е — продължи той, — че доколкото ми е известно, способностите на Сули се свеждат до компютрите. Той е невероятен. В състояние е да нанесе големи поражения, както добре знаете. Но не разполага с обучени наемници.

Опрях ръка на стената.

— Което означава…

— Което означава, че работи с други — довърши Оги. — С държава, която иска да види Съединените щати на колене.

— И която е подкупила човек от моите приближени — добавих.

— Добре, Оги, следващ въпрос. Какво иска Сулиман? Трябва да иска нещо. Няма как иначе. Или тези, които работят с него. Какво искат?

Оги наклони глава.

— Защо питате?

— Защо ли? Защо иначе ще ни правят предварителна демонстрация на вируса? — Махнах с ръка. — Оги, преди две седмици неочаквано в системите ни в Пентагона се появи вирус. Появи се и изчезна. Известно ти е. Сам ми го каза на стадиона. Появи се неочаквано и след това също толкова неочаквано изчезна — щракнах с пръсти, — ето така.

— Игра на криеница.

— Игра на криеница, именно, точно това ми казаха и моите специалисти. Игра на криеница. Без никакво предупреждение, без нашите свръхмощни антивирусни системи да се задействат, изведнъж този вирус заля компютрите на Департамента на отбраната, след това изчезна със същата скорост и без следа. Ето така започна всичко. Нарекохме го „Тъмните векове“ и сформирахме кризисен екип. Нашите киберспециалисти работят денонощно, за да го открият, опитват се да го спрат, но не могат.

Оги кимна.

— И това ви ужасява.

— Естествено.

— Защото е влязъл в системите ви без предупреждение и се е изпарил също толкова светкавично. Наясно сте, че може отново да се появи или че може би изобщо не е изчезвал. И нямате представа какво може да направи със системите ви.

— Всичко изброено, да — потвърдих. — Но за тази прелюдия, за тази игра на криеница има някаква причина. Ако онзи, който го е направил, просто иска да срине системите ни, вече да го е постигнал. Нямаше да ни предупреждава. Предупреждаваш само ако искаш нещо от онзи, когото предупреждаваш, ако ще искаш откуп.

— Откуп. Да, ясен ми е ходът на вашите разсъждения. Когато сте видели предупреждението, сте очаквали да бъде придружено с някакво искане.

— Точно така.

— А, значи затова… затова сте се обадили на Сули — кимна Оги. — Да го попитате какво иска.

— Да. Той се опитваше да привлече вниманието ми. Затова му дадох да разбере, че е успял. Исках да чуя какво е искането му, без да го питам направо, без да намеквам, че Съединените щати ще се огънат пред изнудването.

— Но той не ви е предявил никакво искане.

— Не. Увърташе. И май… загуби ума и дума. Сякаш не беше очаквал обаждането. О, плю по адрес на страната ми, обичайните приказки, но не поиска нищо. Не призна за играта на криеница. Не ми оставаше друго, освен да го заплаша. Казах му, че ако вирусът порази страната ми, ще го преследвам с всички сили, с които разполагам.

— Този разговор май… е бил доста странен.

— Да — съгласих се аз. — Специалистите ми са убедени, че е работа на „Синове на джихада“. И твърдят, че играта на криеница не е била случаен проблем, а умишлено действие. Затова искам да знам къде е искането за откуп. Защо ще си докарва главоболия с игра на криеница, без да иска нищо в замяна?

Оги кимна.

— А след това се появява Нина. Решили сте, че тя ще отправи искането.

— Да. Ти или Нина? Е? — Вдигнах ръце, отчаянието ми взе връх. — Къде, по дяволите, е проклетият откуп?

Оги пое дълбоко дъх.

— Няма да има такова искане — заяви той.

— Няма ли, защо? Защо тогава ми изпратиха предупреждението?

— Господин президент, „Синове на джихада“ не са ви изпратили предупреждението — каза той. — Нито го е направил този, който финансира групировката, който и да е той.

Не свалях поглед от него. Отне ми миг да проумея. Най-накрая се сетих.

— Ти си го изпратил.

— Нина и аз, да. За да ви предупредим. За да се подготвите за ответни действия. И после с Нина се свързахме с вас, така щяхте да ни приемете сериозно. Сулиман не знаеше нищо. Последното, което би искал, е да ви предупреждава за вируса.

Осмислях случилото се. Оги и Нина изпращат предупреждението преди две седмици. А седмица след това Нина намира Лили в Париж и й прошепва вълшебните думички.

Дошли са да ме предупредят. Да ми помогнат.

Това бяха добри новини.

Кои бяха лошите ли? Че Сулиман Синдурук и чуждият поръчител изобщо не са искали Съединените щати да разбират за намеренията им предварително.

Не са възнамерявали да поискат каквото и да било. Не са се стремили към промяна във външната ни политика. Не са очаквали да бъдат освободени затворници. Не са искали пари.

Не са целели никакъв откуп.

Искали са само да пуснат вируса.

Да ни унищожат.

— С колко време разполагаме? — попитах Оги. — Кога ще се задейства вирусът?

— Събота в Америка — каза той. — Само това знам.

Същото, което каза и директорът на „Мосад“.

— Тогава трябва да тръгваме — втурнах се аз, хващайки Оги за ръката. — Къде отиваме?

— Ще ти кажа в…

Твърде бързо се обърнах, усетих как стаята се върти, загубих равновесие, прониза ме остра болка в ребрата, дърво, което ме удари — ръбът на дивана, — таванът присветна отгоре ми и се завъртя…

Направих стъпка напред, но нещо не беше както трябва, кракът ми не беше стабилен, подът не беше там, където трябваше да бъде — всичко беше някак под ъгъл…

— Господин президент! — Ръцете на Джейкъбсън ме уловиха, лицето ми беше само на сантиметри от килима.

— Доктор Дейн — прошепнах и бръкнах в джоба си.

Стаята танцуваше около мен.

— Позвънете на… Каролин — успях да кажа. Извадих телефона си, размахах го, преди Джейкъбсън да го вземе от ръката ми. — Тя знае… какво да прави..

— Госпожо Брок! — извика Джейкъбсън в телефона.

Даване на указания, приемане на заповеди, всичко беше като някакво далечно ехо, Джейкъбсън не говореше с обикновения си глас, а сякаш беше в битка.

Не сега. Не може да се случи сега.

— Той ще се оправи, нали?

— След колко време?

Събота в Америка. Събота в Америка е съвсем скоро.

Облак като гъба. Изпепеляващ червен пламък помиташе страната. Къде е водачът? Къде е президентът?

— Не… сега…

— Кажи й да побърза!

Не сме в състояние да отговорим, господин президент.

Извадиха системите ни от строя, господин президент.

Какво ще правим, господин президент?

Вие какво ще направите, господин президент?

— Останете легнал, сър. Идва помощ.

Не съм готов. Все още не съм.

Не, Рейчъл, все още не съм готов да дойда при теб.

Събота в Америка.

Тишина и приглушеното ехо в мъртво, безкрайно, безформено пространство.

— Къде, по дяволите, е докторът?

И ярка светлина.

Вицепрезидентът Катрин Бранд стреснато отвори очи, излязла от мъглата на съня. Отново чу шума, някой чукаше на вратата на спалнята й.

Вратата се пооткрехна, почукването се усили. Питър Евиан, нейният началник на кабинета, надзърна в пролуката.

— Съжалявам, че ви събуждам, госпожо вицепрезидент — каза той. За миг не можеше да осъзнае къде е, отне й секунда да разпознае вещите си. Намираше се в подземието, спеше сама, макар сама да беше относително с агентите, които стояха пред вратата на малката спалня.

Протегна ръка към телефона на нощното шкафче и провери колко е часът: 1:03 сутринта.

— Да, Питър, влез.

Говореше спокойно. Трябваше да е винаги в готовност. Повтаряше си го всеки ден. Защото можеше да се случи по всяко време, ден или нощ, без никакво предупреждение. Куршум. Аневризма. Инфаркт. Такъв е животът на вицепрезидента.

Седна в леглото. Питър, облечен както винаги с риза с вратовръзка, влезе и й подаде телефона си, на който беше отворен уебсайт, новинарска статия.

Заглавието гласеше: ПРЕЗИДЕНТЪТ Е В НЕИЗВЕСТНОСТ.

Източници в Белия дом, пишеше в статията, потвърждават, че президентът не е в Белия дом. И още по-точно, че неговото местонахождение е неизвестно.

Ширят се слухове, които варират от правдоподобни до пълна измислица и направо нелепи. Рецидив на неговото заболяване на кръвта, той е сериозно болен. Напуснал е града, за да се подготви за изслушването на комисията. Заедно с помощниците си работи над речта за оттеглянето си. Взел е мръсни пари от Сулиман Синдурук и се готви да напусне страната, за да избегне преследването.

Президентът и вицепрезидентът са в безопасност, гласеше официалното изявление от предишната вечер, след експлозията на моста и стрелбата при „Нешънъл парк“. И толкова. Това вероятно беше правилният начин за действие. Да се каже на всички, че водачите им са здрави и в безопасност, но без да се уточнява местонахождението им. Никой няма да очаква или да иска друго.

Само дето според статията излизаше, че дори хората от екипа на президента не знаят къде е той.

Тя също не знаеше.

— Трябва да говоря с Каролин Брок — заяви тя.

Вицепрезидентът забеляза че Каролин Брок носи същия костюм, с който беше и предишния ден. И не стига това, ами очите й бяха зачервени и потвърждаваха, че не е мигвала.

Изглежда, неуморният началник на кабинета изобщо не се беше прибирала предишната вечер.

Седяха в заседателната зала в оперативния център под Белия дом. Бяха на противоположни краища на дългата маса. Катрин Бранд би предпочела срещата да се провежда в личния й кабинет в западното крило. Само че миналата нощ я бяха пратили в подземието като част от предпазните мерки при извънредни ситуации и тя не виждаше смисъл точно сега да го прави на проблем.

— Къде е Алекс Тримбъл?

— В момента отсъства, госпожо вицепрезидент.

Очите й се присвиха. От това присвиване, казваха помощниците й, всички най-много се страхували, такъв беше леденият й мълчалив начин да изкаже неудоволствието си от някакъв отговор.

— И толкова? Няма го?

— Да, госпожо.

Кръвта й кипна. Технически Катрин Бранд беше вторият по власт човек в страната. Всички се отнасяха към нея като такава, поне официално. Трябваше да признае, че колкото и да хранеше неприязън към Джон Дънкан, задето я беше победил и беше отмъкнал номинацията, която по право се падаше на нея, и макар да се налагаше да си държи езика зад зъбите и да се примирява с мястото на втора цигулка, президентът й беше дал ролята, която беше обещал, търсеше нейното мнение, включваше я в обсъждането на всички важни решения. Дънкан беше изпълнил своята част от сделката.

И все пак и двете знаеха, че всъщност човекът с истинска власт в залата беше Каролин.

— Къде е президентът, Каролин?

Каролин разпери ръце, както винаги дипломатична. Бранд, макар и неохотно, изпита уважение към началника на кабинета, който беше извивал ръце в Конгреса, грижеше се всичко да се случва по график и управляваше персонала в Западното крило, за да е в услуга на президента. Когато Каролин беше в Конгреса, преди онзи гаф с включения микрофон, много хора предполагаха, че тя ще стане следващият председател на Камарата, може би дори кандидат за президент. Притежаваше красноречие, образование, опит, действаше експедитивно, стоеше стабилно в кампаниите, беше привлекателна без лъскавата красота на красавица от конкурс — вечното препятствие, което жените в политиката трябваше да преодоляват: с всички тези качества Каролин можеше да е на върха.

— Попитах къде е президентът, Каролин.

— Не мога да ви дам отговор, госпожо вицепрезидент.

— Не можете или не искате? — Бранд размаха ръка. — Вие знаете ли къде е? Това поне можете ли да ми кажете?

— Знам къде е, госпожо.

— Той дали… — Поклати глава. — Той добре ли е? В безопасност ли е?

Каролин леко наклони глава на една страна.

— Той е с Тайните служби, ако това ще ви…

— О, боже, Каролин, не можете ли да ми дадете точен отговор?

За миг впериха погледи една в друга. Каролин Брок не се даваше лесно. А верността й към президента беше на първо място. Ако трябваше с тялото си да спре куршуми, предназначени за него, щеше да го направи.

— Не ми е разрешено да ви кажа къде е — каза тя.

— Президентът е наредил така. Той ви е наредил да не ми казвате.

— Заповедта не беше предназначена конкретно за вас, госпожо.

— Но включва и мен.

— Не мога да ви дам информацията, която искате, госпожо вицепрезидент.

Вицепрезидентът удари с ръце по масата, стана.

— Откога — попита тя след миг-два — президентът се крие от нас?

Каролин също стана и двете отново впиха поглед една в друга. Не очакваше Каролин да отговори и тя не го направи. Повечето хора биха се огънали пред този поглед, от неудобното мълчание, но Бранд беше убедена, че Каролин няма да отклони очи и цяла нощ, ако е необходимо.

— Има ли друго, госпожо вицепрезидент?

Същата хладнокръвна деловитост в гласа, което само изнерви още повече вицепрезидента.

— Защо са тези ограничения? — попита тя.

— Заради инцидента снощи — отговори Каролин. — Просто предпаз…

— Не — възрази тя. — Инцидентът снощи е свързан с разследване на ФБР и Тайните служби, нали така? Контраразузнавателна операция? Така поне беше обявено публично.

Началникът на кабинета не отговори, не помръдна. Бранд от самото начало не се беше хванала на тази история.

— Този инцидент… може да доведе до кратка изолация — продължи тя. — Няколко минути, час, докато намерим разрешение. Но аз бях долу цяла нощ. Тук ли трябва да остана?

— Засега така се налага, госпожо.

Тръгна към Каролин и спря след няколко крачки.

— Тогава не ми разправяйте, че било заради инцидента в столицата снощи. Кажете ми какво наистина налага това изолиране. Кажете ми защо се пристъпва към мерките за охрана на правителството. Кажете ми защо президентът се страхува за живота си в този момент.

Каролин премигна няколко пъти, но остана невъзмутима.

— Госпожо, получих пряко нареждане от президента за изолирането и пристъпването към мерките. Не съм в положение да поставям под въпрос заповедта. Не съм в положение да разпитвам за причините. И не… — отмести поглед, прехапа устни.

— И аз също не съм в положение, нали това щяхте да кажете, Каролин?

Каролин се обърна и я погледна в очите.

— Да, госпожо. Това се канех да кажа.

Вицепрезидентът кимна и издиша бавно.

— Свързано ли е с отстраняването от президентския пост? — попита, макар да не разбираше как би могло.

— Не, госпожо.

— Това въпрос, касаещ националната сигурност ли е?

Каролин не отговори, умишлено не помръдна.

— За „Тъмните векове“ ли става дума?

Каролин трепна, но не отговори, не пожела да отговори.

— Много добре, госпожо Брок — рече тя, — не съм президент…

Все още.

— …но съм вицепрезидентът. Не приемам заповеди от вас. А не съм чула заповедта за изолирането на Белия дом от президента. Той знае как да се свърже с мен. Има телефона ми. Може да ми позвъни по всяко време и да ми каже какво, по дяволите, се случва.

Обърна се и се запъти към вратата.

— Къде отивате? — попита Каролин, гласът й прозвуча различно, по-силен, не така почтителен.

— Къде мислите, че отивам? Денят ми е запълнен с ангажименти. Очаква ме и среща с пресата и съм сигурна, че първият въпрос, който ще ми зададат, е „Къде е президентът?“.

И още по-важното: имаше среща, която беше уговорила вчера вечерта, след като й позвъниха в жилището й. Можеше да се окаже една от най-интересните срещи в живота й.

— Няма да напускате оперативния център.

Вицепрезидентът спря на прага. Обърна се към началника на кабинета на Белия дом, която току-що й беше говорила, както никой не си беше позволявал след избирането й на този пост — всъщност много отдавна.

— Моля?

— Чухте какво казах — заяви началникът на кабинета с привидно уважение. — Президентът иска да останете в оперативния център.

— Вие също ме чухте, подмазвачке. Приемам нареждания само от президента. Докато не го чуя от него, ще бъда в кабинета си в Западното крило.

Излезе в коридора, където началникът на нейния кабинет Питър Евиан вдигна очи от телефона си.

— Какво става? — попита той, когато се изравни с нея.

— Ще ти кажа какво няма да стане — отвърна тя. — Няма да потъна с този кораб.

Затишието пред буря.

Затишие, това беше, не за него, а за тях, за неговите хора, малкия му екип от компютърни гении, които бяха прекарали най-веселите и най-бурни дванайсет часа от живота си. В ласки с жени, които иначе не биха си направили и труда да погледнат към тях, които ги изчукаха по десет различни начина и им показаха наслади, които не си и бяха представяли в краткия си живот. Пиха шампанско от бутилки, които обикновено докосваха устните само на световния елит. Гуляха на шведска маса с хайвер и гъши дроб, омари и филе миньон.

Сега спяха до един, последните се бяха оттеглили преди час. Всички щяха да се събудят чак по обяд. Днес нямаше да има никаква полза от тях.

Нямаше проблем. Бяха изпълнили своята част.

Сулиман Синдурук седеше на терасата на апартамента, в пръстите му гореше цигара, на масичката до него имаше смартфони, лаптопи и кафе. Разкъса кроасан, докато вдигаше лице към утринната светлина.

„Порадвай се на спокойната сутрин — напомни си той. — Защото когато слънцето изгрее над Шпрее по това време утре, няма да има никакво спокойствие.“

Остави закуската си настрани. Самият той не можеше да намери спокойствие. Не можеше да се храни, стомахът му беше пълен с киселина.

Придърпа лаптопа си, включи екрана, прегледа новините онлайн.

Водещата новина беше за предотвратения заговор за убийство на крал Саад ибн Сауд от Саудитска Арабия и извършващите се в момента десетки арести на заподозрени. Според репортерите и предполагаемите „информирани“ специалисти, които пълнеха новинарските канали, възможните мотиви бяха демократичните реформи на новия крал. Увеличаването на правата на жените. Непоклатимата му позиция срещу Иран. Участието на Саудитска Арабия в гражданската война в Йемен.

Новина номер две: събитията във Вашингтон от миналата нощ, престрелка и взрив на моста, престрелка на стадиона, временно затваряне на Белия дом. Нямаше данни за тероризъм, твърдяха федералните власти. Не, всичко било част от операция на контраразузнаването, проведено съвместно от ФБР и Министерството на финансите. Досега медиите, изглежда, приемаха информацията за вярна, историята се разпространяваше едва от няколко часа.

А прекъсването на тока на стадиона, което беше предшествало престрелката — съвпадение ли беше? Да, твърдяха федералните вести. Беше просто стечение на обстоятелствата, че хората на стадиона, както и онези в радиус от четвърт миля около него бяха останали на тъмно броени секунди преди федералните агенти и мнимите извършители да осветят улица „Капитол“, сякаш правят възстановка на прочутата престрелка в Окей Корал.

Президентът Дънкан трябваше да знае, че подобна налудничава история няма как да се приема дълго. Но вероятно на него му беше все едно. Той просто печелеше време.

Но не знаеше с колко време разполага.

Един от телефоните на Сули иззвъня. Телефонът на вътрешния човек. Съобщението беше обиколило света, преди да стигне до него, минало през анонимни проксита, прехвърляно на отдалечени сървъри в десет различни страни. Ако някой направеше опит да го проследи, можеше да се окаже къде ли не — от Сидни, Австралия, до Найроби, Кения и Монтевидео, Уругвай.

ПОТВЪРДЕТЕ, ЧЕ СМЕ ПО ГРАФИК, гласеше съобщението.

Той се подсмихна. Сякаш знаеха какъв е графикът.

Написа в отговор: ПОТВЪРЖДАВАМ АЛФА Е МЪРТЪВ.

„Алфа“ означаваше Нина.

В нито една от историите онлайн за престрелката снощи при бейзболния стадион, за престрелката и взрива на моста между столицата и Вирджиния не се споменаваше за мъртва жена.

Натисна „Изпрати“ и зачака съобщението да измине криволичещия си път.

Проряза го тръпка. Жилото от предателството, от предателството на Нина. И от загубата. Може би беше подценил чувствата си към нея. Революционния й ум. Стегнатото й, гъвкаво тяло. Жаждата й да изследва в света на компютрите и на спалнята. Часовете, дните, седмиците, които бяха прекарали в работа рамо до рамо, като се предизвикват един друг, подхранват идеите си, изстрелват хипотези, правят опити, грешки, приведени пред лаптоп, развиват теории над чаша вино или голи в леглото.

Преди тя да изгуби интерес към него. Би могъл да го преживее. Нямаше намерение да остава с една жена. Но никога нямаше да проумее как се беше хванала точно с Оги, точно с него, този грозник.

Спри. Притисна очи с пръсти. Нямаше смисъл.

Отговорът дойде: ПОТВЪРДИХА, ЧЕ АЛФА Е МЪРТВА.

Това не беше точно потвърждение. Уверяваха го в професионализма и уменията на екипа, който бяха изпратили в Америка, нямаше друг избор, освен да им повярва.

Сули им отговори: ЩОМ АЛФА Е МЪРТВА, ТОГАВА СМЕ ПО ГРАФИК.

Отговорът дойде толкова бързо, че Сули предположи, че е бил изпратен едновременно с неговото съобщение.

БЕТА Е ЖИВ, ПОТВЪРДЕНО Е И Е ПОД ЗАКРИЛА.

„Бета“ означаваше Оги. Спасил се беше, значи. С американците беше.

Сули не успя да потисне усмивката.

Ново съобщение дойде твърде бързо след последното. Онези бяха притеснени.

ПОТВЪРДЕТЕ, ЧЕ СМЕ В ГРАФИК ПРИ ТОВА РАЗВИТИЕ.

Веднага отговори: ПОТВЪРДЕНО. ПО ГРАФИК.

Мислеха, че знаят графика за пускането на вируса. Нищо подобно.

Дори Сули не го знаеше. Всичко беше само в ръцете на Оги.

Без значение дали беше наясно, или дори не подозираше.

— Да го събудим.

— Оставете го сам да се събуди.

— Жена ми каза да го събудим.

Далеч над мен имаше водна повърхност. Слънцето пръскаше искри върху вълните.

Вълните идваха към нас, ръцете ми загребваха, краката ми оттласкваха водата.

В дробовете ми нахлу въздух, светлината беше толкова ярка, пронизваше очите ми…

Премигнах няколко пъти и присвих очи от светлината, която грееше в лицето ми, после бавно фокусирах.

Погледът ми попадна върху Оги, седнал на дивана, с белезници на китките и на глезените, очите му бяха с тъмни кръгове.

Реех се, времето нищо не означаваше, докато наблюдавах очите му да се присвиват съсредоточени, устните му бавно се движеха.

Кой си ти, Аугустус Косленко? Мога ли да ти имам доверие? Нямам избор. Или ти, или нищо.

Леко изви китката си, почти недоловимо. Не гледаше към белезниците. Гледаше часовника си.

Часовника си.

— Какъв ден… какъв ден…

Понечих да се изправя, спря ме болката във врата и гърба ми, от ръката ми се показваше иглата на система, поставена зад мен.

— Събудете се, събудете се! — Гласът на съпруга на Каролин, Морти.

— Господин президент, доктор Лейн е. — Ръката й лежеше на рамото ми. Лицето й застана между мен и светлината. — Преляхме ви тромбоцити. Добре сте. Часът е 3:45, събота сутринта. Бяхте в безсъзнание малко повече от четири часа.

— Трябва да… — отново заговорих, приведох се напред, чувствах нещо под себе си, нещо като възглавница.

Доктор Лейн ме притисна надолу.

— Полека. Знаете ли къде сте?

Опитах се да прогоня замъгляването. Изгубих равновесие, но със сигурност знаех къде съм и пред какво съм изправен.

— Трябва да вървя, докторе. Няма време. Махнете системата.

— Боже. Не мърдайте.

— Махнете системата или сам ще го направя. Морти — казах, когато го видях с телефон в ръка, — Кари ли е?

— Стойте мирно! — нареди ми доктор Лейн, вече без да се усмихва. — Забравете Морти за минута. Дайте ми шейсет секунди и поне веднъж се вслушайте в думите ми.

Поех въздух.

— Шейсет секунди — казах. — Хайде.

— Началникът на вашия кабинет обясни, че не може да останете тук, трябва да отидете на някакво място. Не мога да ви спра. Но мога да дойда с вас.

— Не. Изключено — възразих.

Стисна зъби.

— Същото каза и вашият началник на кабинета. Вземете системата в колата — продължи тя. — Нека изтече. Вашият агент, агент…

— Джейкъбсън — обади се той.

— Да. Той казва, че е преминал курс за оказване на медицинска помощ, когато е бил при „тюлените“. Може да махне системата, когато банката свърши.

— Добре. — Приведох се напред, имах чувството, че са ме изритали в главата седем-осем пъти.

Притисна ме да лежа.

— Моите шейсет секунди все още не са приключили. — Тя се доближи още повече. — Трябва да лежите по гръб в следващите двайсет и четири часа. Знам, че няма да го направите. Но трябва максимално да ограничите физическата си дейност. Седете, не стойте прав. Вървете, не тичайте.

— Разбрах. — Протегнах ръка, раздвижих пръстите си. — Морти, дай ми Каролин.

— Да, сър.

Морти постави телефона в ръката ми. Допрях го до ухото.

— Кари, днес ще бъде. Кажи на всички от екипа. Така официално обявявам, че преминаване към втория етап.

Излишно беше да казвам друго, за да се подготвим за онова, което ни очакваше. При „нормалните“ сценарии за бедствия, поне тези, които са се разиграли след 1959 година, щях да обявя готовност за отбрана, било за всички военни подразделения по света, било за определени части. Това беше различно — изправяхме се пред криза, която никой през 50-те не е бил в състояние да си представи, така че реакцията предполагаше далеч по-различни механизми от онова, което бихме предприели при обичайно ядрено нападение. Кари знаеше точно какво означава „втори етап“, отчасти защото от две седмици бяхме в „първи етап“.

От другата страна се чуваше само дишането й.

— Господин президент — каза тя, — може би вече сме преминали към този етап.

Слушах — през двете най-кратки и най-дълги минути в моя живот.

— Алекс — извиках, — забрави за колата. Осигури ни президентския хеликоптер.

Шофираше Джейкъбсън. Алекс седеше до мен на задната седалка на джипа, между нас стърчеше системата. Оги беше срещу мен. В скута ми имаше компютър и на него беше отворено видео. Гледахме го през сателитна връзка. Виждаше се голям градски участък, индустриална зона в Лос Анджелис. По-голямата част от него беше заета от една огромна постройка с комини, приличаше на завод.

Всичко тънеше в мрак. В ъгъла на екрана часовникът показваше 02:07 — малко след два сутринта, преди около два часа.

Изведнъж през покрива и страничните прозорци избухнаха огнени пламъци, фасадата на завода се разлюля и срути. Черен и оранжев пушек погълна целия участък.

Поставих на пауза видеозаписа и кликнах на квадратчето в ъгъла на екрана.

Квадратчето запълни целия екран, който се раздели на три. В средата беше Каролин, от Белия дом. Вляво от нея беше временният директор на ФБР Елизабет Грийнфийлд, а вдясно от Каролин — Сам Хейбър, секретарят по вътрешна сигурност.

Бях сложил включени в лаптопа слушалки, затова разговорът от другия край стигаше само до моите уши. Първо исках аз да чуя какво имат да ми кажат, без да стигне до ушите на Оги.

— Добре, видях го — казах. — Започнете от началото.

Гласът ми беше хриплив, в момента се отърсвах от замайването, причинено от лечението, и се опитвах да се съсредоточа.

— Господин президент — каза Сам Хейбър, — експлозията стана преди около два часа. Пламъците бяха огромни, както можете да си представите. Все още се опитват да овладеят пожара.

— Разкажете ми за компанията.

— Сър, това е завод, който работи по поръчки на отбраната. Те са един от най-големите подизпълнители на Департамента на отбраната. Имат множество заводи в района на Лос Анджелис.

— На този какво точно му е особеното?

— Сър, в този завод се правят разузнавателни самолети.

Не виждах връзката. Подизпълнител на Департамента на отбраната? Разузнавателни самолети.

— Жертви? — попитах.

— Според мен са десетки. Станало е посред нощ, затова жертвите са основно от охраната. Твърде рано е да се каже точната бройка.

— Причина? — попитах, внимавайки какво говоря.

— Сър, можем само да кажем, че това е било експлозия на газ. Което не означава непременно, че е вражеско действие. Случват се такива експлозии.

Погледнах към Оги, който ме наблюдаваше. Премигна и отвърна поглед.

— Има причина да научавам за това събитие — казах.

— Сър, прав сте. Компанията се свърза с Департамента на отбраната. Техните техници настояват, че нещо, някой е препрограмирал скоростта на работа на помпите и клапите. Саботаж, с други думи, за да предизвикат налягане, което да претовари свръзките и спойките. Но не е направено ръчно, на място. Заводи като този имат по-строги охранителни мерки от правителствени учреждения.

— Дистанционно — казах.

— Сър, точно така. Мислят, че е дистанционно. Все още не можем да бъдем сигурни.

Но се обзалагах, че познавах човек, който можеше да каже със сигурност. Насочих поглед към Оги, който гледаше към часовника си, без да усеща, че го наблюдавам.

— Заподозрени? — попитах.

— Все още нищо — призна Сам. — В националния център за киберсигурност и комуникации вече проверяват.

Имаше предвид компютърните специалисти от екипа на Департамента за национална сигурност, който контролира индустриалните системи.

— Но знаем едно, сър. Китайците се опитаха да хакнат компютърната система на газопроводите ни през 2011 и 2012 година — каза той. — Може би това означава, че са успели. Ако са откраднали данни от потребител на системата, биха могли да направят каквото си поискат.

Китайците. Може би.

— Предполагам, че най-важният въпрос е мислим ли, че…

Пак хвърлих поглед към Оги, който гледаше през прозореца.

Каролин каза:

— Възможно ли е да е „Тъмните векове“?

Тя разбираше нежеланието ми да споделям подробности пред Оги. За пореден път беше до мен, четеше мислите ми, довършваше изреченията ми, така че Оги да не ги чуе.

Задавах въпроса, защото исках да знам.

Но също така го задавах, за да чуя отговора на секретаря по вътрешна сигурност. Сам е един от осемте, които знаеха за „Тъмните векове“. Каролин не беше издала кода. Лиз Грийнфийлд не го беше издала. Изключих двама от осемте.

Сам Хейбър е един от шестимата, които все още подозирах.

Сам въздъхна, поклати глава, сякаш нещо го притесняваше.

— Господин президент, госпожа Брок преди малко ме осведоми, че имаме причина да вярваме, че днес е денят.

— Точно така — потвърдих.

— Тя не ми каза кой е източникът на информацията.

— Точно така — повторих. По този начин казвах: И няма да ти кажем кой е източникът ни, Сам.

Той изчака миг и осъзна, че повече нищо няма да чуе по този въпрос.

Наклони глава, но не отговори.

— Ами, сър, щом е така, тогава признавам, че изборът на момент за удара буди подозрения. И все пак трябва да ви кажа, че има разминавания. „Тъмните векове“ са зловреден софтуер, вирус, който открихме.

Не точно го бяхме открили. Оги и Нина ни го показаха. Но Сам не го знае. Не подозира дори, че Оги съществува.

Или?

— Но случилото се изглежда по-традиционно, като фишинг атака — продължи той. — Опит да се злепостави служител на компанията, като са го подвели да отвори прикачен файл в имейл или да кликне на линк, който е зловреден код, позволяващ на хакера достъп до лична и всякаква друга информация. Щом извлечете тези данни и имате подобен достъп, можете да правите какво ли не, например това, което се е случило.

— Как обаче да сме сигурни, че не е „Тъмните векове“? — настоя Каролин. — Не можем да кажем, че „Тъмните векове“ не се е появил с фишинг. Нямаме представа как вирусът е попаднал в системата.

— Имате право. Все още не можем да изключим тази възможност. Минали са само два часа. Тъкмо започваме да работим по въпроса. Възможно най-скоро ще имаме отговор.

„Възможно най-скоро“ днес имаше съвсем ново значение.

— Господин президент — каза Сам, — свързахме се с всички газови компании относно сигурността на газопроводите. Националният център по киберсигурност работи с тях според протоколите за спешно реагиране. Надяваме се, че ще бъдем в състояние да предотвратим друг такъв инцидент.

— Господин президент — побутна ме Алекс.

Джипът ни беше стигнал до площадката за хеликоптери в източна Вирджиния. Величественият зелено-бял президентски хеликоптер се осветяваше само от прожекторите на площадката.

— Сам, засега ще те оставя да се върнеш към работата си — казах. — Дръж Каролин и Лиз непрекъснато в течение. Само тях. Ясно?

— Да, сър. Приключвам връзката.

Третата част от екрана, която беше на Сам, изчезна. Екранът се адаптира и образите на Каролин и Лиз се уголемиха.

Обърнах се към Алекс.

— Качи Оги в хеликоптера. Идвам веднага.

Изчаках Алекс и Оги да излязат от колата. След това се обърнах към Каролин и Лиз.

— Защо им е да взривяват завод за разузнавателни самолети с договор с правителството? — попитах.

— Нямам представа — отговори Оги, когато му зададох същия въпрос.

В хеликоптера седяхме един срещу друг на седалки, тапицирани с мека кремава кожа, докато машината бавно се издигаше във въздуха.

— Не знам за нищо такова — отговори той. — Нямам никакво участие в тази работа.

— Хакването на газопроводна система. Или на системата на подизпълнител на Департамента на отбраната. Не си правил такива неща, така ли?

— Господин президент, ако говорите по принцип, да, правили сме. Сам казахте, че става дума за фишинг атака, нали?

— Да.

— Ами правили сме подобни неща. Китайците са довели това изкуство до съвършенство. Опитали се да хакнат газопроводните ви системи, нали?

Същото каза и Сам Хейбър.

— Какво правят китайците, го знаят всички — рече Оги. — Но ние не сме правили подобни неща тук. Или трябва да уточня, че аз не съм правил.

— Сулиман Синдурук в състояние ли е да хакне газопроводите без теб?

— Естествено. Има екип от хора като мен. Бих казал, че бях най-добрият, но не говорим за нещо, което е трудно. Всеки може да пусне вирус по имейл и да се надява, че жертвата ще кликне върху него.

Кибертероризъм от Дивия запад. Тази нова, страшна заплаха. Всеки можеше да срине сигурността на цяла нация по гащи на дивана.

— Не си чувал нищо за Лос Анджелис.

— Не съм.

Облегнах се.

— И следователно нищо не знаеш за случилото се.

— Не знам. И не разбирам какво ще спечелят, ако взривят компания, която строи самолети за вас.

Не можех да не се съглася. Какъв смисъл имаше да се разрушава машинен завод?

Друго се криеше тук.

— Добре. Добре, Оги. — Разтрих очи, борейки се с изтощението от преливането на тромбоцитите, с отчаянието, породено от постоянната неизвестност какво следва. — Кажи ми. Кажи ми как проникна в системите ни и какви поражения ще причини вирусът.

Най-накрая имахме шанс. От първата ни среща на стадиона със свистящите куршуми, бягството от засадите с автомобилите и моето рухване към полунощ не бяхме имали възможност да изясним този въпрос.

— Уверявам ви, че съвсем не работехме върху толкова елементарни задачи, като да заразяваме електронни писма с надеждата някой да ги отвори. Мога да ви уверя и че кодът, който използвате, „Тъмни векове“, е съвсем уместен.

В хеликоптера се насилих да преглътна малко кафе с надеждата мъглата в ума ми от влетите медикаменти да се разсее. В този мой мач сетивата ми трябваше да работят на сто процента. Следващата стъпка можеше да е най-решаващата от всички.

Изгряващото слънце озаряваше облаците в наситен оранжев цвят. Обикновено величествеността на гледката ме разтърсваше, напомняше ми за всемогъществото на природата и колко дребни сме ние в света, който сме наследили. Но сега облаците ми напомниха за огненото кълбо, което бях наблюдавал в Лос Анджелис чрез сателитната връзка, и зората ме подсещаше, че часовникът тиктака с дълбокия, отекващ звън на гонг.

— Очакват ни — обърна се към мен Алекс Тримбъл, вдигнал поглед към мен от разговорите, които водеше през слушалките. — Стаята за съвещания е обезопасена. Стаята на щаба е обезопасена. Зоната е проверена и обезопасена. Поставени са барикади и камери.

Приземихме се без проблеми на място, предназначено за кацане на хеликоптери — открито пространство сред обширни гори в югоизточна Вирджиния. Намирахме се в средата на имение, собственост на мой приятел, богат предприемач, който — по собствените му думи — не знаеше нищо за онова, което наричаше „компютърни неща“, но надушваше победителя и инвестира милиони в новосъздадена софтуерна компания, след което превърна тези милиони в милиарди. Това беше неговото скривалище, мястото, където ловеше риба в езерото или ходеше на лов за елени, когато не беше в Манхатън или Силициевата долина. Имението се разпростираше на повече от хиляда акра, покрити с вирджински борове и диви цветя, с възможности за лов и каране на лодка, за дълги преходи и лагерни огньове. След смъртта на Рейчъл бяхме идвали с Лили тук в почивните дни на няколко пъти, седяхме на понтона, правехме дълги разходки, опитвахме се да открием тайната как да се справим със загубата.

— Ние идваме първи, нали? — попитах Алекс.

— Да, сър.

Добре. Исках поне няколко минути предимство, за да си събера мислите и да се приведа в приличен вид. Вече нямаше място за грешки.

През следващите няколко часа можехме да променим световната история за поколения напред.

На юг от мястото, където кацнахме, имаше пътеки, които водеха до пристан с лодки, но иначе се виждаха само гъсти гори. На север се издигаше хижа, построена преди повече от десет години от цели дънери бял бор. Цветът на дървото се беше променил през годините от светложълт на тъмнооранжев, но така беше в тон с небето по изгрев-слънце.

Една от най-благоприятните особености на това място — най-вече във връзка със задълженията на Алекс — беше, че е труднодостъпно. Нямаше път, по който да се влезе в имота от юг или запад, защото имението беше защитено от деветметрова електрическа ограда, снабдена със сензори и камери. От изток имотът граничеше с огромно езеро. Агенти на Тайните служби го охраняваха, застанали на пристана. А за да се стигне до имението с автомобил, трябваше да се намери необозначена чакълена отбивка от магистралата, а после да се излезе на черен път, преграден от колите на Тайните служби.

Настоях за лека охрана, защото мястото трябваше да остане скрито. Онова, което предстоеше да се случи, трябваше да стане в пълна тайна. Тайните служби се набиват в очи, когато се разгърнат в пълния си мащаб — целта им е такава: да се набиват на очи. Бяхме постигнали равновесие между обезопасяване и ненатрапчивост.

Тръгнах несигурно нагоре по леко възвишение. В едната си ръка носех системата, защото колелцата й трудно щяха да се движат по гъстата трева. Въздухът тук навън беше толкова различен, толкова свеж и чист, изпълнен с уханието на диви треви, че за миг ми се прииска да забравя, че светът е на ръба на катастрофа.

В единия край на поляната беше опъната палатка, цялата в черно. Ако не бяха по-различният цвят и платнищата от всички страни, щеше да прилича на всяка друга тента за тържество на открито. Вместо това беше направена така, че да позволява лични разговори било очи в очи, или по електронен път в пълно уединение, заглушаваше всички други сигнали, всеки опит за подслушване.

На това място днес щяха да се проведат много решаващи и поверителни разговори.

Агентите бяха отворили хижата. Беше обзаведена в рустикален стил — по стените имаше ловни трофеи, висяха картини в борови рамки, издълбано кану служеше за библиотека.

Мъж и жена се изправиха, когато влязох. Системата, която държах в ръката си, им направи впечатление, но замълчаха. Мъжът беше Девин Уитмър, четирийсет и три годишен, приличаше на учител в колеж — беше облечен със спортно сако и панталони, официална риза, разкопчана при яката, дългата му коса беше пригладена назад, в брадата на слабото му лице се прокрадваха сиви косъмчета — младееше, но торбичките под очите издаваха напрежението, което беше преживял през изминалите две седмици.

Жената се казваше Кейси Алварес, трийсет и седем годишна, малко по-висока от Девин и с по-делови вид — прибрана мастиленочерна коса, червени очила, блуза и черни панталони.

Девин и Кейси бяха съпредседатели на екипа за неутрализиране на надвисналата заплаха, част от работната група, свикана от мен, след като вирусът, който нарекохме „Тъмните векове“, направи своята забележителна поява в сървърите на Пентагона преди две седмици. Казах на подчинените си, че искам най-добрите специалисти, независимо какво ще ни струва като усилия и средства, без значение откъде ще дойдат хората.

Събрахме трийсет души, най-добрите експерти по киберсигурност, с които разполагахме. Неколцина заехме със споразумения за строга секретност от частния сектор — софтуерни компании, телекомуникационни гиганти, компании за киберсигурност, военни подизпълнители. Имаше и двама бивши хакери, единият понастоящем излежаваше тринайсетгодишна присъда във федерален затвор. Повечето бяха от агенции на федералното правителство — от Департамента за вътрешна сигурност, ЦРУ, ФБР, АНС

Половината от екипа се занимаваше с неутрализирането на заплахата — как да бъдат ограничени пораженията в системите ни и инфраструктурите след задействането на вируса.

В момента обаче се тревожех за другата половина — кризисния екип, който Девин и Кейси ръководеха. Те се бяха посветили на задачата да спрат вируса, което вече две седмици не им се удаваше.

— Добро утро, господин президент — поздрави Девин Уитмър.

Той идваше от Агенцията за национална сигурност. След дипломирането си в Бъркли се беше занимавал с проектирането на антивирусен софтуер за клиенти като „Епъл“, преди АНС да го привлече. Създал беше инструменти за оценка на федералната киберсигурност, за да помогне на бизнеса и правителството да разберат до каква степен са защитени от кибератака. Когато преди три години най-големите системи за здравни грижи във Франция бяха поразени от изискващ откуп вирус, ние им заехме Девин, който успя да го открие и обезвреди. Никой в Америка, уверяваха ме, не беше по-добър в откриването на пропуски в киберсистемите и в тяхното премахване.

— Господин президент — поздрави ме Кейси Алварес.

Тя беше дъщеря на установили се в Америка мексикански имигранти, които създали семейство и изградили обхващаща Югозапада верига от магазини за хранителни стоки. Кейси не показала никакъв интерес към участие в семейното предприятие, насочила се към компютрите, искала да се присъедини към силите на реда. Докато учела в Университета на Пенсилвания, кандидатствала за работа в Департамента по правосъдие, но била отхвърлена. Кейси седнала пред компютъра и успяла да направи онова, в което щатските и федералните власти се проваляли от години — хакнала нелегален уебсайт за детска порнография и разкрила самоличността на всичките му собственици, буквално ги поднесла на тепсия на федералното разследване и сложила край на дейност, която се считала за най-големия доставчик на детско порно в страната. Департаментът по правосъдие я наел веднага, работила там, докато не се преместила в ЦРУ. Последната й задача беше в Близкия изток с американското главно командване, където тя прихващаше, декодираше и саботираше електронните съобщения на терористичните групи.

Увериха ме, че двамата са най-добрите, с които разполагаме. И ще се срещнат с човека, който до този момент показваше, че ги превъзхожда.

Когато ги представих на Оги, в отношението им се долавяше почит. „Синове на джихада“ бяха елитен екип от кибертерористи, митични фигури за този свят. Но усетих и съперническата нотка, която щеше да е в наша полза.

— Девин и Кейси могат да ти покажат щаба — казах. — Те поддържат връзка с останалите от екипа, които работят над тази задача в Пентагона.

— Последвайте ме — обърна се Кейси към Оги.

Усетих леко облекчение. Поне ги събрах. След всичко, през което преминахме, това само по себе си бе малка победа.

Сега можех да се съсредоточа върху онова, което предстоеше.

— Джейкъбсън — казах, щом напуснаха, — махни системата.

— Преди да е свършила ли, сър?

Вперих поглед в него.

— Знаеш какво предстои, нали?

— Да, сър, разбира се.

— Така. Тази тръба няма да е прикачена към ръката ми. Махни я.

— Сър, да, сър.

Залови се със задачата, сложи си гумени ръкавици от чантата, набави си и останалите необходими неща. Заговори на себе си като дете, което се опитва да запомни стъпките от наръчник с инструкции — затвори дозатора, стабилизирай тръбата, постави превръзката и я залепи върху мястото, и…

— Ох!

— Простете, сър… няма следа от инфекция… тук. — Постави лепенка върху мястото. — Задръжте така.

Миг по-късно вече ми е сложена лепенка и съм готов. Отидох направо в спалнята си, в малката баня към нея. Извадих електрическа самобръсначка и обръснах по-голямата част от червената брада, след това използвах бръснач и крем, за да довърша. Взех си душ, позволих си да се насладя на усещането от течащата вода върху лицето ми, колкото и неудобно да ми беше с лявата ръка, изпъната извън душа, пазех превръзката и лепенката, правех всичко с една ръка. Имах нужда от душ. Имах нужда да се обръсна. Чувствах се по-добре, външният вид беше важен, поне още един ден.

Облякох си чистите дрехи, които съпругът на Каролин ми зае. Останах с моите джинси и обувки, но той ми даде риза, която ми ставаше, чисти боксерки и чорапи. Тъкмо се бях сресал, когато получих съобщение от Лиз от ФБР, искаше да поговорим.

— Алекс! — извиках. Той влезе в спалнята. — Къде са, по дяволите?

— Доколкото разбирам, са близо, сър.

— Всичко наред ли е? Имам предвид случилото се снощи…

— Доколкото знам, сър, те са в безопасност и на път.

— Провери отново, Алекс.

Набрах номера на директора на ФБР.

— Да, Лиз. Какво има?

— Господин президент, новини от Лос Анджелис — каза тя. — Целта не е била подизпълнителят на Департамента на отбраната.

Запътих се към сутерена, стая в източния край, където собственикът на имота, с помощта на ЦРУ, бе така услужлив да постави звуконепроницаема врата и да прекара безопасни комуникационни връзки, които да използвам, когато гостувам. Тази стая беше на няколко врати от стаята на щаба, в западния край на сутерена, където бяха настанени Оги, Девин и Кейси.

Затворих вратата, включих сигурната линия на лаптопа и на разделен на три екран се свързах с триумвирата, състоящ се от Каролин Брок, Лиз Грийнфийлд и Сам Хейбър.

— Кажете ми — подканих ги. — Бързо.

— Сър, в същия участък, където е бил заводът, работел за отбраната, е имало частна лаборатория за медицински изследвания, която е партнирала на щата Калифорния и нашия ЦКЗ.

— Центъра за контрол на заболяванията — уточних.

— Именно, сър. В рамките на центъра имаме мрежа от лаборатории за реагиране. Разполагаме с около двеста лаборатории из страната, чиято задача е да реагират първи на биологичен или химически тероризъм.

През гърдите ми премина студена тръпка.

— Най-голямата лаборатория от тази мрежа в зоната на Лос Анджелис се е намирала в съседство със завода. При пожара е била изпепелена.

Затворих очи.

— Да не би да ми казвате, че изключително важна лаборатория, предназначена за борба с биотероризма в Лос Анджелис, е изгоряла до основи?

— Да, сър.

— Мамка му — разтрих слепоочия.

— Да, сър. Тези думи обобщават ситуацията.

— И с какво точно се занимава лабораторията? Или по-скоро се е занимавала?

— Тя първа е трябвало да подаде диагнозата — обясни той. — Да предложи лечението. Диагностицирането е решаващият фактор. Най-важната задача на онези, които първи трябва да реагират на биотероризъм, е да разберат на какво точно са били изложени нашите граждани. Не можем да лекуваме пациента, без да не знаем какво лекуваме.

Възцари се мълчание.

— Биологична атака ли имаме в Лос Анджелис? — попитах.

— Всъщност, сър, в момента работим точно по това предположение. Във връзка сме с местните власти.

— Добре, Сам… Имаме ли процедури, с които да преразпределим дейностите на Центъра за контрол на заболяванията из страната?

— В момента го правим, сър. Мобилизираме ресурсите от другите градове по Западното крайбрежие.

Предсказуемо поведение. Точно това щяха да очакват терористите. Не беше ли цялата работа някаква измама? Дали пък не се преструваха, че са се насочили към Лос Анджелис, за да съсредоточим там всички специалисти от Западното крайбрежие, а след това да ударят другаде, например в Сиатъл или Сан Франсиско, докато сме свалили гарда?

Вдигнах и разперих ръце.

— Хора, защо имам чувството, че си гоним опашката?

— Защото в такива случаи точно така се чувства човек, сър — обясни ми Сам. — Това правим. Играем си на отбрана срещу невидими противници. Правим всичко възможно най-напред да ги изкараме наяве.

Опитваме се да предвидим какво може да предприемат. Надяваме се никога да не се случи, но се стремим да сме във възможно най-добрата форма, ако се случи.

— Трябва ли да се почувствам по-добре от това? Защото не се получава.

— Сър, работим по въпроса. Ще направим всичко по силите си.

Прекарах пръсти през косата си.

— Заеми се, Сам. Дръж ме в течение.

— Да, сър.

Екранът се адаптира така, че да показва Каролин и Лиз, Сам се изключи.

— Други по-добри новини? — попитах. — Ураган над Източното крайбрежие? Торнадо? Петролен разлив? Някой проклет вулкан да е изригнал някъде?

— Едно допълнение, сър — каза Лиз. — За газовата експлозия.

— Новини?

Тя наклони глава.

— По-скоро стари сведения.

Лиз ми съобщи онова, с което разполагаше. Не ми се вярваше, че е възможно да се почувствам по-зле.

Десет минути по-късно отворих дебелата врата и излязох от стаята за връзка, Алекс вървеше към мен. Кимна ми.

— Току-що са стигнали до постовете на охраната на пътя — осведоми ме той. — Израелският министър-председател пристигна.

Делегацията на израелския министър-председател Ноя Барам дойде според предварителните планове: вече беше пристигнала една кола, следваха два бронирани джипа, единият с охраната, а другият — шофиран от самия министър-председател.

Ноя слезе от джипа със слънчеви очила, по яке и панталони. Погледна за момент небето, сякаш за да потвърди, че все още е на мястото си. Такъв беше този ден.

Ноя беше на шейсет и четири, с прошарена, дълга под раменете коса, тъмни очи, които могат да бъдат както свирепи, така и пленителни. Тя е един от най-безстрашните хора, които познавам.

Позвъни ми вечерта, в която бях избран за президент. Попита дали може да ме нарича Джони, а никой в живота ми не ме беше наричал така. Изненадан, смутен, замаян от виното, отговорих: „Естествено!“. И оттогава тя се обръщаше към мен така.

— Джони — каза ми тя сега, махна очилата си и ме разцелува по двете страни. Ръцете й стискаха моите, на лицето й имаше делова усмивка. — Приличаш на човек, който в този момент се нуждае от приятел.

— И още как!

— Знаеш, че Израел винаги ще бъде на твоя страна.

— Знам — отвърнах. — И благодарността ми е безгранична, Ноя.

— Давид беше ли ти от полза?

— Помогна ми много.

Свързах се с Ноя, когато открих изтичането на информация от моя екип по национална сигурност. Не знаех на кого мога да вярвам и на кого не мога, затова се принудих да използвам разузнаването на „Мосад“ и да работя пряко с Давид Гуралник, неговия директор.

С Ноя имахме разногласия относно решенията за Западния бряг, но що се отнасяше до въпросите, които ни събираха сега, в позициите ни нямаше разлика. Сигурни и стабилни Съединени щати означаваха сигурен и стабилен Израел. В техен най-голям интерес беше да ни помагат, а и нямаха никаква причина да ни откажат помощта си.

Освен това разполагаха с най-големите киберспециалисти в света. Отбраняваха се по-добре от всеки друг. Двама от тези специалисти пристигаха с Ноя и щяха да се присъединят към Оги и моите хора.

— Аз ли съм първа?

— Да, Ноя, първа си. И ще се радвам да си поговорим, преди другите да дойдат. Ако имах време да те разведа…

— Моля… да ме разведеш ли? — махна с ръка. — Това е хижа. Виждала съм хижи.

Подминахме хижата и тръгнахме към двора. Забеляза черната палатка.

Отправихме се към гората, дърветата бяха по десетина метра високи, диви цветя цъфтяха в жълто и виолетово, вървяхме по каменната пътека към езерото. Алекс Тримбъл ни следваше, говореше по радиостанцията си.

Запознах я с развитието на събитията, което не беше кой знае какво.

— От онова, което знаем до момента — каза тя, — съдим, че надали става дума за биологично нападение в голям град.

— Съгласен съм. Но може би целта им е да ни попречат да реагираме на нападение, след това да внесат някакъв патоген. Това ще включва унищожаване на сгради и техническата ни инфраструктура.

— Така е, така е — съгласи се тя.

— Може би експлозията на газопровода говори за това.

— Как именно?

— Компютърен вирус, някаква зловредна програма, е причинила нарушението — обясних. — Потвърди се преди няколко минути. Вирусът е предизвикал увеличаване на налягането, което е довело до експлозията.

— Да? И?

Въздъхнах и спрях, обърнах се към нея.

— Ноя, през 1982 година направихме същото в Съветския съюз.

— Моля? Саботирали сте газопроводите им, така ли?

— Директорът на ФБР ми каза. Рейгън научил, че Съветският съюз се опитва да открадне промишлен софтуер. Затова решил да им позволи да го откраднат. Но първо сме го фалшифицирали. Превърнали сме го в скрита бомба. Затова когато Съветският съюз го отмъква и го привежда в действие, се стига до огромна експлозия в Сибирския газопровод. Хората ни казаха, че на сателитните снимки се вижда една от най-големите експлозии на всички времена.

Тя се разсмя въпреки обстоятелствата.

— Рейгън — поклати тя глава. — Не съм чувала тази история. Но звучи като нещо типично за него — наклони глава и ме погледна. — Това обаче е стара история.

— И да, и не. Научихме, че няколко души са били осъдени за грешката. За Кремъл случилото се е било изключително сериозно. Много хора са наказани. Някои получават доживотни присъди. Подробности не са ни известни. Но един от агентите на КГБ, който изчезнал безследно след случилото се, се казвал Виктор Чернокев.

Усмивката й угасна.

— Бащата на руския президент.

— Бащата на руския президент.

Кимна с разбиране.

— Знаех, че баща му е бил от КГБ. Не знаех, че е загинал. Нито защо.

Прехапа устна, имаше този навик, когато трябваше да мисли съсредоточено.

— И… какво ще правиш с тази информация, Джони?

— Господин президент… Извинете ме, сър. Извинете ме, госпожо министър-председател.

Обърнах се към Алекс.

— Какво има, Алекс?

— Сър, пристига германският канцлер.

Юрген Рихтер, канцлерът на Германия, слезе от джипа, облечен в раиран костюм от три части, приличаше на британска кралска особа. Имаше малко коремче, но благодарение на ръста му — сто деветдесет и три сантиметра — и безукорната осанка то почти не се забелязваше.

Дългото му царствено лице светна, когато видя Ноя Барам. Направи пресилено дълбок поклон, на който тя се разсмя. И се прегърнаха. Тя беше трийсетина сантиметра по-ниска от него, затова се надигна на пръсти, а той се приведе, за да се разцелуват.

Подадох ръка, той я прие, стисна рамото ми с другата. Имаше голямата ръка на бивш баскетболист, участник в немския отбор на Олимпиадата през 1992 година.

— Господин президент — каза той. — Срещаме се все в трудни моменти. Последният път, когато видях Юрген, беше на погребението на Рейчъл.

— Как е съпругата ви, господин канцлер? — попитах. Сега неговата съпруга се бореше с рака и се лекуваше в Съединените щати.

— Тя е силна жена, господин президент, благодаря ви за загрижеността. Никога не е губила битка. Със сигурност не е губила битка с мен.

Погледна към Ноя в очакване тя да се засмее и тя точно това направи. Юрген беше забележителна личност, винаги се опитваше да се шегува. Стремежът му да блесне му беше навличал доста неприятности в интервюта и на пресконференции, когато имаше навика да прави солени шеги, но гласоподавателите му, изглежда, оценяваха неговия свободолюбив стил.

— Благодаря, че дойдохте.

— Приятел в нужда се познава — рече той.

Така бе наистина. Но основната причина да го поканя беше да го убедя, че проблемът засяга не само моята страна, но и неговата — и всички страни от НАТО.

Реших да го разведа набързо из имението, но скоро телефонът ми иззвъня. Извиних се на групата и отговорих на обаждането. Три минути по-късно отново бях в сутерена и говорех през лаптопа си по безопасната линия.

Разговорът отново се водеше между трима души. Каролин и Лиз, на които вярвах, и Сам Хейбър, който се занимаваше с проблемите на вътрешната сигурност и на когото наистина исках също да вярвам.

Сам Хейбър беше служител на ЦРУ отпреди трийсет години, отговарял за вербуването на агенти, после се върнал в Минесота и бил избран в Конгреса. Кандидатирал се за губернатор, изгубил изборите и си уредил назначение като един от заместник-директорите на ЦРУ. Моят предшественик го назначил на поста секретар на Департамента за вътрешна сигурност, където Хейбър получил висока оценка за работата си. Обработваше ме да го направя директор на ЦРУ, но аз избрах Ерика Бийти за този пост и го помолих да остане в Департамента за вътрешна сигурност. Изненадах се, когато той се съгласи. Повечето от нас мислеха, че възприема работата си само като временна и се готви да заеме по-висок пост в друга администрация. Но той се задържа на тази работа повече от две години и ако през това време е бил недоволен, не го е показал пред никого.

Очите на Сам бяха почти винаги присвити, челото му — постоянно намръщено под неизменната късо подстригана коса. Всичко в него беше напрегнато. Това не беше лоша черта за секретар на Департамента за вътрешна сигурност.

— Къде точно се е случило? — попитах.

— В градче близо до самия Лос Анджелис — каза Сам. — Това е най-голямата пречиствателна станция в Калифорния. Изпомпва близо четири милиарда литра вода на ден, най-вече за окръг Лос Анджелис и Ориндж Каунти.

— Какво е станало?

— Сър, след експлозията в частната биологична лаборатория се свързахме с щатските и местните власти, отговарящи за инфраструктурата от критично значение — газ, електричество, компютри, — но най-вече за водопроводите.

Имаше логика. Те бяха най-очевидната цел за биологична атака сред предприятията за комунални услуги. Внесе ли човек патоген във водата, той се разпространява по-бързо от пожар.

— Отделът за водоснабдяване на район Южна Калифорния, служители на Департамента за вътрешна сигурност и Агенцията за опазването на околната среда провеждат изследвания и са открили пробива.

— Обясни какъв е бил — казах. — На разбираем език.

— Хакнали са компютърния софтуер, сър. Успели са да променят настройките на използваните химически вещества. Но също така са изключили алармите, които обикновено биха засекли аномалия в процеса на пречистването.

— Следователно мръсните води, които е трябвало да минат през химическия агент, не са получили необходимата обработка, а предупредителният механизъм в системата, който е имал задачата да засича всеки проблем…

— Не го е засякъл. Точно така, сър. Добрата новина е, че открихме пробива бързо. Засякохме го в рамките на един час от кибертерористичната атака. Необработената вода все още беше в резервоарите.

— Непречистена вода не е напуснала станцията, нали?

— Сър, точно така. Не е изтекла нито капка непречистена вода.

— Водата съдържа ли патогени? Нещо подобно?

— Сър, на този етап не знаем. Екипът ни за реагиране в този район…

— Лабораторията, която обикновено се използва, изгоря преди около четири часа.

— Сър, точно така.

— Сам, искам да се съсредоточиш максимално — приведох се към екрана. — Твърдиш със сто процента убеденост, че нито капка непречистена вода не е стигнала до гражданите на Лос Анджелис или Ориндж Каунти.

— Сър, точно така. Това е единственото засегнато съоръжение. И можем да определим съвсем точно момента на атаката, кога програмата за поставяне на химическия агент и системата за регистриране на нередности са излезли от строя. Физически е невъзможно каквато и да било част от мръсната вода да е отишла към водопроводите.

Въздъхнах.

— Добре. И това е нещо. Браво, Сам.

— Да, сър, добро постижение на екипа. Но не всички новини са добри, сър.

— Разбира се, че не са. Защо, по дяволите, да очакваме само добри новини? — махнах ядно с ръка. — Кажете ми лошите новини, Сам.

— Лошите новини са, че никой от нашите технически специалисти не е виждал подобна хакерска атака. До този момент не са успели да въведат отново химическите агенти в действие.

— Не могат да отстранят проблема ли?

— Именно, сър. По технически причини най-важната пречиствателна станция, обслужваща областите Лос Анджелис и Ориндж Каунти, е затворена.

— Добре, но има и други пречиствателни станции, нали?

— Да, сър, несъмнено има, но няма как на практика да компенсираме загубата за дълъг период. И сър, опасявам се, че хакерската атака все още не е приключила. Ами ако нападнат и друга станция около Лос Анджелис? Вече ги наблюдаваме много зорко, разбира се. Ще затворим всяка заразена система и ще попречим непречистени води да стигнат до водните резервоари.

— Но ще ви се наложи да затворите и станцията — досетих се.

— Да, сър. Може да се окаже, че се налага да затворим няколко пречиствателни станции едновременно.

— Сам, какво точно ми казвате? Че Лос Анджелис е застрашен от недостиг на вода, така ли?

— Точно това ви казвам, сър.

— За колко хора говорим? Лос Анджелис и Ориндж Каунти ли?

— Четиринайсет милиона, сър.

— Господи — сложих ръка на устата си.

— Не говорим само за горещи душове и поливане на моравата пред къщата. Говорим за питейна вода. Говорим за болници, хирургически отделения и бърза помощ.

— И сега какво, отново ще се сблъскаме с Флинт, Мичиган^[13], така ли?

— С Флинт, Мичиган — каза Сам, — умножено по сто и четирийсет.

— Но не веднага — каза Каролин. — Няма да стане днес.

— Няма да е днес, но скоро. Районът на Лос Анджелис е с по-многобройно население от редица щати, а това е най-големият му източник на чиста вода. Кризата ще започне още днес. Положението няма да е като във Флинт, Мичиган, все още не, но ще бъде истинска криза.

— Мобилизирайте Федералната служба за бедствия — казах.

— Вече е направено, сър.

— Може да обявим бедствено положение на федерално ниво.

— Указът вече е изготвен, сър.

— Но имате друго предвид.

— Да, сър. Да се справим с проблема, сър.

Точно това си мислех, че ще каже.

— Сър, и двамата знаем, че разполагаме с много добри, изключително компетентни специалисти по киберзащита. Но изглежда, че да си много добър и компетентен днес не е достатъчно за Лос Анджелис. Хората ни там казват, че не са виждали подобен вирус. Не знаят какво да правят.

— Нуждаеш се от най-добрите.

— Да, сър. Нуждаем се от кризисния екип, който събрахте.

— Девин Уитмър и Кейси Алварес са с мен, Сам.

Сам не отговори веднага. Продължавах да го държа в неведение. И двамата бяхме наясно. Разполагах с източник, който ми беше казал, че атаката ще се проведе днес, но не му бях казал кой е този източник. Подобна постъпка не беше обичайна. И на всичко отгоре сега му казвах нещо, за което вероятно вече сам се беше досетил — че двамата най-добри киберексперти в страната са с мен на неизвестно място. Сигурно му беше трудно да разбере какво става. Той беше секретар на Департамента за вътрешна сигурност, защо точно от него да го пазя в тайна?

— Сър, ако не може да ползваме Уитмър и Алварес, поне изпратете част от екипа.

Разтрих лице, обмислях думите му.

— Това е „Тъмните векове“, сър. Изключено е да е съвпадение. Това е началото. Какъв е краят, не знам. Другите пречиствателни станции? Електроснабдяването? Язовирите ли ще отворят? Имаме нужда от тях в Лос Анджелис. Днес извадихме късмет. Не искам отново да разчитам на късмета.

Станах от стола си, усещах как ме обхваща клаустрофобия. Започнах да крача, за да се почувствам по-добре. Да нормализирам кръвообращението си. Трябваше да впрегна всички сили, за да взема най-доброто възможно решение.

Газовата експлозия… Изпепелената биологична лаборатория… Аварията в лабораторията в пречиствателната станция.

Чакай малко. Чакай само…

— Дали е било късмет? — попитах.

— Откриването на аварията в пречиствателната станция ли? Не знам как иначе да го нарека. Можеше да минат дни, преди да бъде засечена. Става дума за изключително добре подготвена хакерска атака.

— И само защото беше разрушена лаборатория за реагиране на биотероризъм, ние решихме ръчно да проверим работата на пречиствателната станция.

— Точно така, сър. Това беше очевидната първа предпазна мярка.

— Знам — казах. — Това ми е мисълта.

— Не разбирам, сър.

— Сам, ако ти беше на мястото на терористите, в какъв ред щеше да действаш? Първо щеше да заразиш водата или първо щеше да взривиш лабораторията?

— Ами… аз, ако…

— Ще ти кажа какво бих направил аз на тяхно място. Първо бих заразил водата. Нямаше да се забележи веднага. Вероятно щяха да минат часове, дори дни. И тогава бих взривил лабораторията. Защото ако първо взривиш лабораторията… ако първо взривиш лаборатория за реагиране в случай на биотероризъм…

— Се издаваш — довърши Каролин. — Знаеш, че федералното правителство веднага ще провери водоснабдяването.

— И точно това направихме.

— Издали са се — промърмори Сам, повече на себе си, отколкото на нас, обмисляше чутото.

— Умишлено са се издали — продължих. — Подхлъзнаха ни. Искали са да проверим всички пречиствателни станции. Искали са да открием проникването в системата.

— Не разбирам каква полза… — каза Сам.

— Може би те не искат да отровят водата на Лос Анджелис. Може би просто искат ние да си мислим така. Искат да изпратим най-добрите си хора, най-компетентните си специалисти в Лос Анджелис, на другия край на страната, за да ни хванат неподготвени, когато вирусът се задейства.

Хванах се за главата, премисляйки всичко отново.

— Предприемаме огромен риск с това предположение, сър.

Отново тръгнах напред-назад.

— Лиз, ти имаш ли какво да споделиш?

Изглеждаше изненадана, че съм попитал.

— Искате да знаете какво бих направила аз?

— Да, Лиз. Ти си възпитаница на едно от онези училища от Бръшлянената лига, нали? Ти какво би направила?

— Аз… Лос Анджелис е огромен метрополис. Не бих рискувала с него. Бих изпратила екипа в Лос Анджелис, за да поправят системата.

Кимнах.

— Каролин?

— Сър, разбирам логиката ви, но трябва да се съглася с Лиз и Сам. Представете си какво ще се случи, ако някога се разчуе, че не сте изпратили…

— Не! — извиках и размахах пръст към компютърния екран. — Никаква политика днес. Никакви притеснения какво може да стане по-късно. Това е сбъркана игра, хора. Всяко решение, което взимам днес, е риск. Вървим по тънко въже, под което няма обезопасителна мрежа. Взема ли погрешно решение, край с нас. Тук няма сигурен ход. Има единствено правилен ход и грешен ход.

— Изпратете някой от екипа тогава — каза Каролин. — Нека не са Девин и Кейси, но някой от кризисния екип в Пентагона.

— Този екип беше създаден като едно цяло — казах. — Не можеш да разрежеш велосипеда на две и да очакваш да го караш. Не, залогът е всичко или нищо. Изпращаме ли ги в Лос Анджелис, или не?

В стаята се възцари мълчание.

— Изпратете ги — каза Сам.

— Изпратете ги — каза Каролин.

— Съгласна съм с тях — обади се и Лиз.

Трима изключително интелигентни хора гласуваха по един и същи начин. До каква степен решението им се основаваше на разума и до каква — на страха?

Имаха право. Опитът и знанията казваха да пратим специалистите.

Инстинктът ми казваше друго.

И какво ще стане, господин президент?

— Засега екипът остава по местата си — казах. — Лос Анджелис е примамка.

Събота сутринта, 6:52 часа. Лимузината беше паркирана на Северозападна тринайсета улица, до тротоара.

Вицепрезидентът Катрин Бранд седеше отзад, стомахът й се беше свил, но не от глад.

Прикритието й беше непоклатимо: всяка събота сутрин в 7:00 запазена маса чакаше нея и съпруга й за омлет в кафене „Блейк“. Масата вече беше подготвена, а и поръчката й беше приета — белтъци с фета сирене и домати, картофки.

Така че имаше пълно право да е тук. Никой не би казал противното, ако се наложеше да обяснява.

Съпругът й, слава богу, беше извън града, поредното пътуване за игра на голф. Или май беше риболов. Вече не знаеше. По-лесно беше, когато живееха в Масачузетс и през седмицата тя отсъстваше, за да е в Сената. Съвместният живот във Вашингтон не им се отразяваше добре. Обичаше съпруга си и все още си прекарваха добре заедно, но той не се интересуваше от политика, мразеше Вашингтон и откакто беше продал фирмата си, нямаше какво да прави. Това обтегна отношенията им, беше й трудно да го включва в своя натоварен двайсет и четири часов работен ден. В този случай добре планираните във времето отсъствия се отразяваха благоприятно на връзката им.

Как ли ще се справя като съпруг на президента?

Може би скоро щеше да научи. Трябваше само да види как ще протече следващият половин час.

До нея мястото на съпруга й за предстоящата закуска беше заето от началника на кабинета й Питър Евиан. Той държеше телефона си, показваше й колко е часът: 6:56.

Кимна му бързо.

— Госпожо вицепрезидент — подзе той, достатъчно силно, за да го чуят агентите, — тъй като остават още няколко минути до резервацията ни, ще имате ли против да се отдалеча за един личен разговор по телефона?

— В никакъв случай, Питър. Давай.

— Ще изляза навън.

— Не се притеснявай.

Знаеше, че за пред хората Питър наистина ще направи каквото беше казал — ще позвъни на майка си и ще проведе с нея дълъг разговор, който ще бъде записан.

Питър излезе от колата и тръгна по Тринайсета улица, долепвайки телефона до ухото си точно когато трима бягащи завиха зад ъгъла и го подминаха. Продължиха в посоката на лимузината на вицепрезидента.

Бягащите забавиха темпото, щом наближиха автомобила на вицепрезидента. Мъжът, който беше най-отпред в групата, доста по-възрастен и в много по-лоша форма от другите, погледна към лимузината и май каза нещо на останалите. Те тръгнаха ходом и привлякоха вниманието на агентите на Тайните служби, които стояха на пост пред колата й.

— Госпожо вицепрезидент — каза шофьорът й, като почука по слушалката в ухото си, — председателят на Камарата е тук в момента. Един от бягащите.

— Лестър Роудс? Шегуваш ли се? — положи усилия да не преиграе с преструвката.

— Иска да ви поздрави набързо.

— По-скоро бих си запалила косата — отвърна тя.

Агентът не се засмя. Обърна се към нея в очакване да каже още нещо.

— Да му предам ли…

— Ами всъщност трудно мога да му откажа, нали? Нека влезе.

— Да, госпожо — каза той и заговори в слушалката.

— Остави ни насаме, Джей. Не искам ти и Ерик да изгорите от фойерверките.

Този път агентът се разсмя, както трябваше.

— Да, госпожо.

Предпазливостта никога не беше излишна. Агентите на Тайните служби можеха да бъдат призовани в съда като всеки друг. Както и охраната на председателя. Така всички щяха да разкажат една и съща история под клетва. Ако се стигнеше дотам. Всичко беше чиста случайност. Председателят се беше появил по време на сутрешния си крос, докато вицепрезидентът чакаше кафенето да отвори.

Двамата агенти на предните седалки напуснаха лимузината. Миризмата на пот изпълни колата, когато Лестър Роудс се настани до Катрин.

— Госпожо вицепрезидент, само исках да ви поздравя!

Вратата се затвори зад него. В колата останаха само двамата.

Лестър не изглеждаше добре в спортно облекло. Трябваше да намали обиколката на талията си с десетина сантиметра и някой да му каже да носи по-дълги долнища. Поне беше сложил шапка — сиво-синя с червен надпис ПОЛИЦИЯ НА КАПИТОЛИЯ, — така че нямаше да й се налага да гледа глупавия път, който докарваше в сивата си коса.

Роудс повдигна шапката и избърса челото с лентата на ръката си. Този идиот носеше и лента на ръката си.

Поправка. Не беше идиот. Той беше безмилостен тактик, който дирижираше превземането на Камарата, познаваше членовете му по-добре от самите тях, играеше политическа игра с дългосрочни цели, никога не забравяше онези, които му се бяха изпречили на пътя, независимо колко лека е била обидата или проявата на неуважение, и който движеше фигурите по шахматната дъска само след внимателна преценка.

Обърна се към нея, смъртоносните му сини очи се бяха присвили.

— Кати.

— Лестър. Бъди кратък.

— Имам гласовете на Камарата — каза той. — В кърпа са ни вързани. Това достатъчно кратко ли е?

Едно от нещата, които беше усвоила, беше изкуството да не отговаря твърде бързо. Забавянето на отговора ти печели време и изглеждаш по-разсъдлив.

— Не се прави на толкова незаинтересована, Кати. Ако не ти пукаше, нямаше сега да седим тук.

Имаше право.

— Ами Сената? — попита тя.

Сви рамене.

— Ти си президент на Сената, а не аз.

Тя се подсмихна.

— Но твоята партия го контролира.

— Намери дванайсет на твоя страна, гарантирам ти петдесет и пет.

Вицепрезидентът се понамести на седалката, така че да го гледа право в очите.

— И защо ми казвате всичко това, господин председател?

— Защото не се налага да натискам спусъка. — Той се облегна назад, настани се удобно. — Не се налага да го отстранявам от длъжност. Мога просто да го оставя съсипан, ранен и обезсилен. Той е политически труп, Кати. Няма да го преизберат. През следващите две години ще ми е в кърпа вързан. Защо да го отстранявам, да гледам как Сенатът го маха от поста му и дава на гласоподавателите ново лице като теб?

Тази възможност беше хрумнала и на нея: че президентът е по-полезен на Лестър Роудс уязвен и уязвим, отколкото отстранен.

— Защото партията ти ще те издигне на пиедестал, ако свалиш президент — каза тя.

— Може и така да е. — Изглежда, се наслади на мисълта. — Но има и по-важни въпроси.

— Нима има по-важни въпроси от това да бъдеш пожизнен председател?

Лестър си взе бутилка вода от страничното отделение, завъртя капачката й, отпи жадно глътка, след това примлясна от удоволствие.

— Има един по-важен въпрос всъщност — призна той.

Тя разпери ръце.

— Казвай, хайде.

Широка усмивка разсече лицето му, след това изчезна.

— Има нещо, което президентът Дънкан никога няма да направи — каза той. — Но президентът Бранд, в своята безкрайна мъдрост, може би ще направи.

— Във Върховния съд ще се освободи място — каза Дестър.

— О? — Не беше чула. С тези съдии никога нищо не беше сигурно, повечето от тях оставаха на местата си дълго след като бяха прехвърлили осемдесетте. — Кой?

Той се обърна и я погледна присвил очи, с непроницаемо лице.

„Решава — помисли си тя. — Решава дали да ми каже.“

— Миналата седмица Уитман е получил много лоши вести от лекаря си — съобщи Роудс.

— Съдия Уитман е…

— Вестите били лоши — повтори той. — По своя воля или не съвсем той няма да остане до края на този президентски мандат. Налага му се да се оттегли веднага.

— Съжалявам.

— Нима? — По лицето му пропълзя ехидна усмивка. — Няма значение, знаеш ли какво не се е случвало много отдавна? След Джон Пол Стивънс във Върховния съд не е имало представител на Средния запад. Никой от федерален съд като… о, ами като Седми район.

Апелативният съд на Съединените щати от Седми район. Ако паметта не я лъжеше, този съд се занимаваше с федералните дела от Илинойс, Уисконсин…

… и Индиана, щата на Лестър.

Ами да.

— Кого, Лестър?

— Бившия главен прокурор на щата Индиана — каза той. — Жена. Умерена. Уважавана. Получи почти единодушно одобрение от Сената преди четири години за Апелативния съд, включително твоя глас. Бива си я и е млада — четирийсет и три годишна, — така че може да се очаква, че ще остави следа след себе си. Може да остане във Върховния още трийсет години. Тя е от моята фракция, но ще гласува за теб по въпросите, които изглеждат важни за твоите хора.

Вицепрезидентът зяпна. Наведе се към него.

— Господи, Лестър! Искаш от мен да вкарам дъщеря ти във Върховния съд, така ли?

Помъчи се да си спомни какво знае за дъщерята на Лестър. Омъжена, с деца. Завършила право в Харвард. Беше работила във Вашингтон, след което се беше върнала в Индиана и изпълняваше длъжността главен прокурор в умерен противовес на политиката на баща си, който сееше огън и жупел. Всички мислеха, че следващата й стъпка ще бъде губернаторско място, но след това тя прояви колебание и прие назначение във Федералния апелативен съд.

И да, сенатор Катрин Бранд беше гласувала за нея при номинирането й за Апелативния съд. Сведенията за дъщерята на Роудс бяха, че не прилича на баща си — най-малкото посоката й беше друга, независимо от партийните й пристрастия. Умна и чувствителна.

С ръце Лестър имитира кавички на вестникарско заглавие.

— „Подкрепена от двете страни.“ Нова епоха след безизходицата на управлението на Дънкан. Лесно ще бъде одобрена. Гарантирам за сенаторите от моята страна, а и твоите хора ще са доволни. Тя е за правото на аборт, Кати, за което твоите хора така милеят.

Може… и да не беше толкова налудничаво.

— Ще започнеш управлението си като президент с голяма победа. По дяволите, постъпи правилно в този случай, Кати, и ще останеш на президентския пост десет години.

Вицепрезидентът погледна през прозореца. Спомни си устрема, когато за пръв път обяви кандидатурата си, когато водеше, когато можеше да види, да почувства, да вкуси победата.

— Иначе — каза Лестър — няма да служиш и ден. Ще оставя Дънкан на поста му, на следващите избори ще бъде премазан, а ти ще си в безизходица.

Вероятно имаше право за следващите избори. Нямаше да е в безизходица, както се изразяваше, но щеше да е изключително трудно да се пребори за кандидатурата си след четири години като бивш вицепрезидент, който не е бил преизбран.

— А ти си съгласен — каза тя — да съм президент два мандата и половина, така ли?

Председателят на Камарата леко се плъзна към вратата, посегна към дръжката.

— Какво по дяволите ме е грижа мен кой е президент?

Тя поклати глава, развеселена, но без да е особено учудена.

— Ти обаче ще трябва да осигуриш онези дванайсет гласа в Сената — размаха той пръст.

— И предполагам, че знаеш как да го постигна.

Председателят свали ръката от дръжката.

— Всъщност, госпожо вицепрезидент, знам.

Събралите се държавници хапваха лека закуска от бейгъли, плодове и кафе на масата в кухнята с изглед към задния двор и горите, докато ги запознавах с последните събития. Току-що бях получил новини за случващото се в Лос Анджелис, където служителите на Департамента за вътрешна сигурност и подчинената му Федерална служба за бедствия работеха с управата на града и щата Калифорния за осигуряването на чиста вода. Разполагаха с авариен план в случай на внезапно спиране или срив на пречиствателните станции, така че, макар да се налагаше станцията спешно да се възстанови и да заработи отново, с малко късмет изобщо нямаше да се стигне до разразяването на истинска криза. Нямаше да изпращам членове на кризисния екип в Лос Анджелис, но изпращахме всички други, с които разполагахме.

Възможно беше да допускам грешка за Лос Анджелис. Може и да не беше примамка. Можеше да е само началото на онова, което предстоеше. В такъв случай допусках огромна грешка. Но ако не последваха други подобни събития, не възнамерявах да се разделя с екипа си. В момента хората ми бяха в сутерена с Оги и експертите по киберсигурност от Израел и Германия, работеха заедно с останалата част от екипа, която се намираше в Пентагона.

Канцлер Юрген Рихтер беше с един от помощниците си, светлокос мъж на име Дитер Кол, началник на германската федерална разузнавателна служба. Министър-председателят Ноя Барам беше довела своя началник на кабинета — набит, скован по-възрастен мъж, който някога е бил генерал в израелската армия.

Полагахме усилия да запазим срещата в тайна, което означаваше, че не можем да си позволим събиране с много хора. Един лидер с по един помощник, плюс най-добрият им технически специалист. Това не беше 1942 година, когато Рузвелт и Чърчил се бяха срещали тайно някъде в южна Флорида за поредица от стратегически разговори. Хранели се в страхотен ресторант на име „Капе Плейс“ и изпращали на собственика благодарствени писма, които сега бяха безценно съкровище за заведение, което иначе бе известно със специалитетите си с морски дарове, лимоновия пай и атмосферата от 40-те години.

В наши дни с дръзката и ненаситна преса, интернет и социалните медии, всички денонощно наблюдават световните лидери и е изключително трудно за когото и да било от нас да се движи инкогнито. Единственото, което е в наша полза, са мерките за сигурност: предвид терористичните заплахи можем да пазим в тайна подробностите за планираните пътувания.

Утре Ноя Барам щеше да бъде на конференция в Манхатън и беше казала, че ще използва съботата да погостува на роднини в Съединените щати. Дъщеря й живееше в Бостън, имаше брат, който живееше до Чикаго, и внучка, завършила първата си година в Колумбийския университет, затова алибито й беше правдоподобно. Дали щеше да издържи, беше друг въпрос.

Канцлер Рихтер използва болестта на жена си като прикритие, предприемайки по-рано от предвиденото планирано пътуване до Слоун Кетъринг. Бяха обявили, че ще прекарат почивните дни в Ню Йорк с приятели.

— Извинете ме — казах на групата, събрала се в дневната на хижата, когато телефонът ми звънна. — Трябва да се обадя. Просто… Има такива дни.

Искаше ми се и аз да имам помощник, но Каролин ми беше необходима в Белия дом, там не можех да вярвам на никого.

Отидох на пристана, който гледаше към гората. Хората от Тайните служби бяха най-многобройни, но имаше и малък контингент немски и израелски агенти, пръснати из имота.

— Господин президент — каза Лиз Грийнфийлд. — Момичето, Нина. Получихме пръстовите й отпечатъци. Казва се Нина Шинкуба. Нямаме много информация за нея, но смятаме, че е родена преди двайсет и шест години в Абхазия, Грузия.

— Сепаратистката територия — уточних. — Спорна зона. Русия подкрепи искането на Абхазия за автономия от Грузия. Войната през 2008 между Русия и Грузия беше заради нея, поне привидно.

— Да, сър. Грузинското правителство подозира Нина Шинкуба във връзка с експлозия на гара от грузинската страна на спорната граница през 2008-а. Имало е поредица от нападения от двете страни на границата, преди да избухне войната между Абхазия и Грузия.

Която прерасна във война между Русия и Грузия.

— От сепаратистите ли е била?

— Вероятно. Република Грузия я определя като терористка.

— Следователно това я поставя в групата на враждебно настроените срещу Запада — заключих. — Прави ли я и привърженичка на руснаците?

— Руснаците са ги поддържали. Руснаците и абхазците са се били рамо до рамо във войната. Логично е да се заключи, че е така.

Но не беше задължително.

— Да се свържем ли с грузинците, за да проверим какво друго може да научим за нея?

— Задръж така — казах. — Първо искам да се посъветвам с някого.

— Познавах я само като Нина. — Измъченият от работата си в сутерена Оги разтри очи, докато стояхме в дневната на хижата. — Не си знаел фамилията й. Не ти ли се струва странно? Влюбил си се в една жена, а не знаеш фамилията й?

Той въздъхна.

— Знаех, че има минало, от което иска да избяга. Не знаех подробности. Не ме интересуваха.

Гледах го, но не каза повече, явно не му се говореше за това.

— Била е от абхазките сепаратисти — казах. — Работила е за руснаците.

— Така казвате вие. Ако е… симпатизирала на Русия, не го е споделяла с мен. Добре знаете, господин президент, че „Синове на джихада“ нападаха западни институции. Противопоставяхме се на влиянието на Запада в Източна Европа. Разбира се, това съвпадаше с плановете на Русия. Но не означава, че сме работили за руснаците. Според мен Сулиман е приемал пари от руснаците в миналото, но вече няма нужда от техните пари.

— Продава услугите си на по-платежоспособен поръчител — поясних.

— Прави каквото иска. Невинаги за пари. Не отговаря пред друг, освен пред себе си.

И нашето разузнаване беше разбрало така.

— Така ли е била ранена Нина? — попитах. — Онзи шрапнел в главата й. Каза, че ракета е паднала близо до църква. Били са грузинците. Сигурно така се е случило.

Погледът на Оги трепна, отмести го, очите му се напълниха със сълзи.

— Има ли значение? — попита той.

— Има, ако е работила за руснаците, Оги. Ако мога да разбера кой стои зад това, ще разполагам с повече възможности за противодействие.

Оги кимна, все още гледаше встрани.

— Заплахи. Сплашване. Господин президент, ако не можем да спрем вируса, заплахите ви ще са напразни. Опитите да ги сплашите няма да помогнат.

Но вирусът все още не беше атакувал. Все още бяхме най-могъщата държава в света.

Може би беше време да го напомня на Русия.

Оги се върна в сутерена. Измъкнах телефона си и набрах Каролин.

— Кари, началниците на службите в съвещателната зала ли са?

— Да, сър.

— След две минути ще се включа.

— Господин президент — каза канцлер Рихтер с обичайната си царствена официалност, показвайки френските маншети на ризата си, — няма нужда да ме убеждавате, че Русия участва в атаката. Както ви е известно, Германия претърпя няколко подобни инцидента в последно време. Аферата с Бундестага, със седалището на Християндемократическия съюз. До ден-днешен търпим последствията.

Говореше за извършената през 2015 година хакерска атака на сървърите на Бундестага, долната камера на федералното събрание. Хакерите се бяха добрали до имейли и купища важна информация, преди германците да забележат и да ги спрат. До ден-днешен изтеклата информация продължаваше да се появява в интернет, стратегическа капка по капка.

Седалището на Християндемократическия съюз — партията на канцлер Рихтер — също стана жертва на хакери, които откраднаха множество документи с поверително съдържание и понякога твърде резки обсъждания на въпроси относно политическата стратегия, координирането на кампанията и ключови теми.

И двете атаки бяха приписани на хакерска група, известна като АРТ28 или „Фенси Беър“, свързана с ГРУ — Главното разузнавателно управление на Русия.

— Знаем за около седемдесет и пет опита за кибертерористични атаки след тези с Бундестага и Християндемократическия съюз — обади се помощникът на Рихтер, Дитер Кол, началник на германското външно разузнаване. — Говоря за фишинг в сървърите на федералните и местните власти и на различни политически партии, всичките враждебно настроени към Кремъл. Говоря за инциденти, засягащи правителствени институции, индустрия, профсъюзи, консултантски организации. Всички се приписват на „Фенси Беър“.

— Голяма част от информацията, която са… — Канцлер Рихтер се обърна към колегата си за помощ да намери думата. — Извлекли, да. Много от информацията, която са извлекли, още не е изтекла. Очакваме да я видим, тъй като изборите наближават. Затова, господин президент, мога да ви кажа, че на Германия не са й необходими никакви уверения, че руснаците имат пръст в случващото се.

— Но това е различно — намеси се министър-председателят Ноя Барам. — Ако съм разбрала правилно, вирусът, който сте засекли на сървъра в Пентагона, не е… поръсил трохи, май така казвахте.

— Правилно — казах. — Този път хакерите не са оставили никакви следи. Никакви отпечатъци. Никакви трохи. Просто се появи отникъде и изчезна без следа.

— И това не е единствената разлика — продължи тя. — Това, което те притеснява, Джони, не е кражбата на информация. Притеснява те стабилността на твоята инфраструктура.

— И двете — казах, — но си права, Ноя. Страхувам се, че нападат системите ни. Мястото, където вирусът се показа, където ни намигна, преди да изчезне, е част от нашата операционна инфраструктура. Те няма да крадат имейли. Те съсипват системите ни.

— А на мен казаха — намеси се канцлер Рихтер, — че ако някой може да го направи, това са „Синове на джихада“. Хората ни — погледна към своя началник на външното разузнаване, който кимна — твърдят, че „Синове на джихада“ са най-добрите в света. Човек би си помислил, че можем да намерим хора със същите умения и знания. Но виждаме, че не сме в състояние да го направим, всъщност елитните кибертерористи са малко на брой и също така малко, ако не и още по-малко на брой са елитните киберспециалисти, които се занимават със защитата. В нашата страна създадохме нов киберотряд, но ни е трудно да запълним местата в него. Разполагаме с десетина души, които са достатъчно квалифицирани да се занимават със защитата срещу най-способните кибертерористи.

— Във всяка област е така — казах. — В спорта, изкуството, науката. Има хора, които са на върха на пирамидата, просто са надарени повече от другите. Израел разполага с доста такива хора, които се занимават с киберзащитата на страната. Имате най-добрите системи за киберзащита в света. — Кимнах към Ноя, която прие комплимента без възражения; израелците се гордеят с това.

— И ако Израел е най-добър в киберзащитата — каза Рихтер, — Русия е най-добра в кибернападението.

— Но ние имаме Оги.

Рихтер кимна, присви очи. Ноя погледна към Рихтер, после към мен.

— И убеден ли сте, че може да разчитате на този човек, този Аугустус Косленко?

— Ноя — разперих ръце. — Убеден съм, че нямам друг избор, освен да му вярвам. Хората ни не могат да се справят с вируса. Не могат дори да го открият. — Седнах отново на стола си. — Той ни насочи към него. Ако не беше той, дори нямаше да знаем, че съществува.

— Така твърди той.

— Така твърди той — съгласих се. — Това е истината. Вижте, който и в крайна сметка да стои зад това — „Синове на джихада“, Русия или някой друг — да, може да са изпратили Оги при мен. Може да са го направили със скрит мотив. Чаках да го чуя. Чаках да чуя някакво искане, откуп. Но не последва нищо такова. И не забравяйте, че те се опитаха да го убият. Два пъти. Затова вярвам, че той е заплаха за тях. И следователно е ценен за нас. Накарах най-добрите си специалисти и твоите най-добри специалисти, както и тези на Юрген да наблюдават всяка негова стъпка в сутерена, да слушат, да се учат и да изследват. Дори сме поставили камера в стаята, само и само да го държим под око. — Разперих ръце. — Ако някой има по-добра идея, готов съм да я чуя. В противен случай това е най-доброто, което мога да направя, за да се опитам да избегнем…

Не довърших. Нямах сили да изрека думите.

— Да избегнете… какво? — попита Рихтер. — Имаме ли представа какви могат да бъдат пораженията? Можем само да предполагаме. Можем да съчиняваме кошмарни сценарии. Какво казва момчето?

Добро продължение на думите ми, една от основните причини, поради които помолих германския канцлер да дойде тук.

Обърнах се към Алекс, който стоеше в ъгъла на дневната.

— Алекс, доведи Оги — казах. — Държа всички лично да чуете какво има да каже.

Оги застана пред световните лидери в дневната, уморен, на ръба на силите си, облечен в дрехи, които не му бяха по мярка — намерихме му ги, за да ги сложи след душа. Събитията през последните дванайсет часа го бяха измъчили до краен предел. Въпреки всичко този млад човек ни най-малко не изглеждаше смутен от компанията. Това бяха хора с невероятни постижения, разполагаха с неограничена власт, но на тази арена той беше учителят, а ние — учениците.

— Една от най-големите иронии на съвремието — започна той — е, че напредъкът на човечеството може да ни направи по-могъщи и в същото време по-уязвими. С увеличаването на мощта се увеличава и уязвимостта. Мислите си — и с право, — че вие сте в апогея на силата си, че можете да направите повече от предците си. Но аз ви виждам в апогея на вашата уязвимост. Причината е в доверието. Обществото ни е започнало да се доверява напълно на технологията. Интернет на нещата — чували ли сте това понятие?

— Да — казах. — Става дума за свързването на устройствата с интернет.

— Да, по същество. И не става дума само за лаптопи и смартфони. Всичко, което работи с електричество. Перални, кафе машини, видеокамери, цифрови фотоапарати, термостати, машинни елементи, двигатели на самолети — списъкът на нещата, малки и големи, е почти безкраен. Преди две години имаше петнайсет милиарда устройства, свързани с интернет. Колко са две години по-късно? Прочетох, че според изчисленията са петдесет милиарда. Чувал съм за сто милиарда. Обикновеният човек трудно може вече да си включи телевизора, без да види реклама за поредното умно устройство и как то ще прави нещо, което преди двайсет години никой не би си помислил, че е възможно. Ще поръчва цветя вместо вас. Ще ви помогне да видите някой, който стои пред външната врата на дома ви, докато сте на работа. Ще ви каже, ако някъде напред по пътя има ремонт, и ще ви посочи по-бърз път до мястото, закъдето пътувате.

— И цялата тази свързаност ни прави по-уязвими за зловреден и шпионски софтуер — заключих. — Даваме си сметка. Но в този момент не съм толкова притеснен дали Сири ще ми каже какво е времето в Буенос Айрес, или дали друга държава ме шпионира през тостера ми.

Оги се движеше из стаята, сякаш изнасяше лекция пред аудитория от хиляди.

— Не, не, отплеснах се. Да се върнем на темата, почти всяка сложна форма на автоматизация, почти всяка трансакция в света разчита на интернет. Позволете ми да го кажа така: зависим от електрическата мрежа, нали?

— Да.

— А без електричество? Настъпва хаос. Защо? — Огледа ни един по един, чакаше отговор.

— Защото няма заместител на електричеството — отговорих. — На практика няма.

Посочи ме.

— Правилно. Защото сме зависими от нещо, което няма заместител.

— Същото вече важи и за интернет — каза Ноя повече на себе си, отколкото на друг.

Оги се поклони леко.

— Напълно вярно, госпожо министър-председател. Огромно количество функции, които някога са били изпълнявани без интернет, вече могат да се изпълняват само с интернет. Връщане назад няма. Невъзможно е. И имате право — светът няма да се срине, ако не можем да попитаме смартфоните си коя е столицата на Индонезия. Светът няма да се срине, ако микровълновата престане да ни подгрява бурито за закуска или ако системата ни за видеонаблюдение престане да работи.

Оги направи няколко крачки. Свел поглед надолу, с ръце в джобовете, приличаше на професор по средата на лекцията си.

— Какво ще стане обаче, ако всичко спре да работи? — попита той.

В стаята се възцари мълчание. Канцлер Рихтер, вдигнал чаша кафе да отпие, замръзна по средата на жеста. Ноя изглеждаше, сякаш е забравила да диша.

„Тъмните векове“ помислих си.

— Но интернет не е толкова уязвим, колкото казвате — обади се Дитер Кол, който може и да не беше на нивото на Оги в тази област, но знаеше далеч повече от политиците в стаята. — Един сървър може и да бъде повреден, да забави или да блокира трафика, но тогава се използва друг. Пътищата за предаване на трафика са динамични.

— Ами ако всички пътища бъдат нарушени? — попита Оги.

Кол направи няколко крачки, май се канеше да каже нещо, но спря. Затвори очи и поклати глава.

— Изобщо… как е възможно това?

— С време, с търпение и с умения — отвърна Оги. — Ако вирусът не е бил засечен, когато е заразил сървъра. И ако е останал спящ след заразяването.

— Как заразихте сървърите? С фишинг атаки?

Оги направи физиономия, сякаш е засегнат.

— Понякога. Но като цяло, не. Най-вече използвахме грешно насочване. DDoS атаки, повреда на BGP таблиците.

— Оги — прекъснах го.

— О, да, извинете ме. Да говоря разбираемо, така ми казахте. Много добре. При DDoS атака се разпространява отказ от услуга. Атакува се най-вече потокът в мрежата на сървърите, които преобразуват URL адресите, написани в търсачките, в IP номера, които се използват от интернет рутерите.

— Оги — обадих се пак.

Той се усмихна за извинение.

— Пример: пишете електронния адрес на Си Ен Ен, но мрежата преобразува написаното в рутинг номер, за да пренасочи трафика. Една атака на потока изпраща фалшив трафик към мрежата и я претоварва, тогава мрежата отказва или се срива. През октомври 2016 година подобни атаки затвориха множество сървъри и редица известни уебсайтове в Съединените щати не работиха почти цял ден. Туитър, Плейстейшън, Си Ен Ен, Спотифай, Веризон, Комкаст, да не споменаваме хилядите платформи за търговия онлайн, които бяха засегнати.

— A BGP таблиците са външни протоколи, осигуряващи безциклична маршрутизация между домейни. Доставчиците на услугата, като например Ей Ти & Ти рекламират на тези таблици клиентите си. Ако компанията Ей Би Си използва Ей Ти & Ти за интернет услуги, тогава Ей Ти & Ти ще рекламира на тези таблици: „Ако искате достъп до уебсайта на компания Ей Би Си, ползвайте нас“. Да кажем, че сте в Китай, използвате Велател и искате достъп до уебсайта на компанията Ей Би Си. Ще ви се наложи първо да прескочите от Велател до Ен Ти Ти в Япония, а оттам до Ей Ти & Ти в Америка. BGP таблиците указват пътя. Ние, разбира се, просто написваме този сайт или кликваме върху линк, но често онова, което се случва, е поредица от прескачания през доставчиците на интернет, като BGP таблиците служат за карта.

— Проблемът е, че тези BGP таблици се изграждат на доверие. Сигурно си спомняте, че преди няколко години Велател, тогава под името Чайнател, твърдеше, че е последната точка за скок към Пентагона, и така известно време голям дял от насочения към Пентагона интернет трафик беше прекаран през Китай-

Знаех го сега, но тогава и не подозирах. Бях само губернатор на Северна Каролина. По-обикновени времена. Меко казано.

— Умел хакер — продължи Оги — може да проникне в BGP таблиците на двайсетте водещи интернет доставчици в света, да ги промени и така да обърка трафика. Същото може да се постигне и с DDoS атака. Това временно ще прекрати интернет услугите за всеки, който е обслужван от този доставчик.

— Но как това е свързано със заразяването с вирус? — попита Ноя. — Целта на DDoS атаките, доколкото разбрах, е да възпрепятстват достъпа до интернет на доставчик.

— Да.

— Звучи, сякаш тази промяна на BGP таблиците постига същото.

— Постига го. И както можете да си представите, е много сериозно. Доставчикът на услугата не може да не я осигурява на своите клиенти. Това е предназначението му. Трябва да вземе мерки веднага, за да оправи проблема, в противен случай ще изгуби клиентите си и ще прекрати дейността си.

— Разбира се — съгласи се Ноя.

— Грешно насочване, вече го казах. — Оги размаха ръка. — Използвахме BGP таблиците и DDoS атаките като платформи за завземане на сървърите.

Ноя вирна брадичка, вече схващаше. Аз имах нужда да ми бъде обяснено още веднъж.

— И така, когато доставчиците се съсредоточат върху отстраняването на един належащ проблем, вие се промъквате и внедрявате вируса.

— Доста точно описание, да. — Оги неволно грейна от гордост. — И тъй като вирусът е спящ, защото е скрит и не извършва никакви злонамерени операции, остава незабелязан.

— Колко време остава спящ? — попита Дитер Кол.

— Години. Мисля, че започнахме… — Присвил очи, Оги вдигна поглед нагоре. — Преди три години?

— Вирусът остава спящ цели три години?

— В някои случаи — да.

— И колко сървъра заразихте?

Оги пое дъх като дете, което се приготвя да поднесе лоша новина на родителите си.

— Вирусът е програмиран да стигне до всяко устройство, което получава интернет услуга от доставчика.

— И… — Кол се спря, сякаш се уплаши да довърши думите си, страхуваше се да отвори вратата на тъмния килер и да открие какво се крие вътре. — Приблизително колко интернет доставчика заразихте?

— Приблизително ли? — Оги сви рамене и обяви: — Всички.

Присъстващите посърнаха при тези думи. Рихтер, когото вече не го свърташе, стана от стола си и скръстил ръце, се облегна на стената, Ноя прошепна нещо на помощника си. Хората с огромна власт се чувстваха безпомощни.

— Ако сте заразили всички интернет доставчици в страната, а тези доставчици на свой ред са предали вируса на всеки клиент, на всяко устройство, това означава… — Дитер Кол рухна на стола си.

— Че сме заразили буквално всяко устройство, което използва интернет в Съединените щати.

Министър-председателят и канцлерът ме погледнаха, и двамата с побелели лица. Атаката, която обсъждахме, беше насочена към Америка, но те добре осъзнаваха, че следващата цел са техните страни.

Което отчасти беше и причината да поискам Оги да им обясни случващото се.

— Само в Съединените щати ли? — попита канцлер Рихтер. — Интернет свързва целия свят.

— Добро наблюдение — отбеляза Оги. — Целехме се само в интернет доставчиците в Съединените щати. Несъмнено има известен пренос към други страни, защото данни от устройства от Америка се прехвърлят в чужбина. Няма начин да знаем със сигурност, но не очакваме разпространението да е съществено. Съсредоточихме се върху Съединените щати. Целта беше да осакатим Съединените щати.

Всичко това далеч надминаваше и най-лошите ни страхове. Вирусът се беше появил на сървър на Пентагона. Решихме, че е насочен към военните. Или най-малкото към правителството. Но Оги ни казваше, че последствията ще бъдат далеч по-всеобхватни. Щеше да засегне всяка индустрия, всяко домакинство, всяка част от живота ни.

— От думите ви — каза канцлер Рихтер с треперещ глас — става ясно, че ще оставите Америка без интернет.

Оги погледна Рихтер, след това мен.

— Да, но това е само началото — казах. — Оги, кажи им какво ще направи вирусът.

— Вирусът по същество е от типа, наречен „чистач“ — каза Оги. — Както личи от името, нападението с чистач заличава — изтрива — целия софтуер на дадено устройство. С вашите лаптопи ще можете само да си подпирате вратите, а рутерите да ползвате като преспапиета. Сървърите ще бъдат изтрити. Не само вече няма да имате интернет връзка, но и устройствата ви няма да работят.

Тъмни векове.

Оги си взе ябълка от купата с плодове и я подхвърли в ръката си.

— Повечето вируси и атакуващи кодове са създадени, за да проникват потайно и да крадат данни — обясни той. — Помислете си за крадец, който се промъква през прозореца и на пръсти обхожда къщата. Иска да влезе и да излезе, без да бъде забелязан. И ако все пак бъде забелязан, вече е твърде късно. Нападенията на чистачите обаче са шумни. Те държат да разберете какво правят. Няма причина да се крият. Защото искат нещо от вас. В общи линии — всъщност не в общи линии, а в действителност те държат съдържанието на вашето устройство като заложник. Плащате откупа или се сбогувате с всичките си файлове. Разбира се, те нямат кой знае какво желание да изтрият всичките ви данни. Искат само парите ви.

Той разтвори ръце.

— А нашият вирус представлява безшумно нападение на чистач. Влязохме тихо и заразихме максимален брой устройства. Не искаме откуп. Искаме да заличим всичките ви файлове.

— А архивните файловете също са безполезни — каза Дитер Кол, поклащайки глава. — Защото сте заразили и тях.

— Разбира се. Вирусът е заразил и архивните файловете със самото създаване на архив на системата.

— Това са бомби с часовников механизъм — казах. — Стоят скрити в устройствата и чакат да бъдат задействани.

— Да.

— И денят е днес.

Присъстващите в стаята се спогледахме. Аз разполагах с няколко часа, за да го осмисля. Оги ми беше обяснил всичко в правителствения хеликоптер. Вероятно тогава съм изглеждал също толкова сащисан, колкото бяха всички останали в момента.

— Значи разбирате какви ще са последствията — каза Оги. — Преди петдесет години сте имали печатни машини и индиго. Днес имате само компютри. Преди петдесет години — в повечето случаи дори преди десет или петнайсет години — не сте разчитали на връзката с интернет за такава огромна част от дейностите си. Но сега вече го правите. Това е единственият начин, по който действате. Ако ви го отнемат, нямате резервен вариант.

Стаята тънеше в тишина. Оги гледаше в обувките си, може би от уважение или като извинение. Той имаше огромна заслуга да се стигне до ситуацията, която описваше.

— Дайте ни насока… — Ноя Барам разтри слепоочия.

— Ами — Оги започна отново да се разхожда, — примерите са безкрайни. Да речем: ще спрат асансьорите. Скенерите в хранителните магазини. Подпечатването на билетите за автобусите и влаковете. Телевизиите. Телефоните. Радиостанциите. Светофарите. Скенерите за кредитни карти. Домашните аларми. Лаптопите ще изгубят целия софтуер, всички файлове, всичко ще бъде заличено. Компютърът ще бъде само една клавиатура и черен екран. Електроснабдяването ще бъде силно засегнато. Което означава проблем с хладилниците. Другаде — с климатиците. Водата — ами, вече видяхме въздействието върху пречиствателните станции. Скоро в Америка ще има недостиг на чиста вода. Това ще доведе до здравословни проблеми в огромен мащаб. Кой ще се грижи за болните? Болниците? Ще имат ли те възможност да ви лекуват? В днешно време хирургическите операции се извършват с помощта на мощни компютри. А те няма да имат достъп до нито едно ваше медицинско изследване онлайн. И изобщо дали ще ви лекуват? Имате ли здравна осигуровка? Можете ли да докажете кой сте? С карта в джоба? Няма да са в състояние да проверят и да потвърдят кой сте. Нито пък ще могат да поискат от вашия застраховател да заплати лечението. И дори да се свържат със застрахователната компания, тя няма да знае дали вие сте техен клиент. Имат ли написани на ръка списъци на застрахованите при тях? Не. Всичко е на компютри. Компютрите са били заличени. Болниците безплатно ли ще работят? Никакви уебсайтове, разбира се. Никаква електронна търговия. Поточните линии. Машините във фабриките. Платежната ведомост. Самолетите ще останат на земята. Дори влаковете няма да могат да се движат на повечето места. Колите, поне тези, които са произведени след 2010-а или там някъде, също ще бъдат засегнати. Съдебната документация. Социалните грижи. Базата данни на силите на реда. Разпознаването на престъпниците от местната полиция, съгласуването на действията с другите щати и федералното правителство чрез споделяне на данните — всичко това ще е невъзможно. Банковата документация. Мислите си, че имате десет хиляди долара в спестовната сметка? Петдесет хиляди в пенсионния си фонд? Мислите си, че имате пенсия, която получавате всеки месец? — Той поклати глава. — Нямате, щом компютърните файлове и техните архивни файлове са заличени. Банките имат ли големи пачки пари в брой с името ви върху тях, заключени в трезор? Разбира се, че не. Всичко това са данни.

— Мили боже! — Канцлер Рихтер изтри лицето си с носна кърпа.

— Разбира се — продължи Оги, — банките са сред първите компании, които са осъзнали своята уязвимост и са съхранили част от документацията в отделени системи. Но ние вече сме ги заразили. Те бяха първият бранш, в който се прицелихме. Затова отделените им системи вече са поразени. Финансовите пазари. Вече не са тържища. Всичко е електронно. Цялата търговия на Американската борса ще спре. Функциите на правителството, разбира се. Правителството зависи от постъпленията на средства. От данъка общ доход. От събирането на търговски такси, акцизи и други подобни. Всичко това ще е изчезнало. Откъде правителството ще намери пари, за да работи, доколкото това изобщо е възможно? Паричният поток изведнъж ще се сведе до размяната на пари в брой. А откъде ще идват пари в брой? Няма да може да отидете до банката си, нито до близкия банкомат, да изтеглите пари в брой, защото банката няма да знае, че сте й клиент. Икономиката на страната ще забуксува. Цели индустриални сектори, зависещи преди всичко от интернет, няма да оцелеят. Другите ще бъдат тежко засегнати. Вследствие на това неизбежно ще се стигне до масова безработица, огромно намаление на възможностите за кредитиране. На фона на тази рецесия вашата Голяма депресия от 30-те ще е само лека засечка. Паника — продължи Оги, — ширещата се навсякъде паника. Нападения над банки. Разграбване на магазини за хранителни стоки. Бунтове. Вилнееща престъпност. Огнища на заболявания. Редът в обществото ще изчезне. А дори не съм споменал сферата на действие на военните и вътрешната сигурност. Проследяването на терористи. Извършване на наблюдения. Високотехнологичните ви военни самолети няма да могат да излетят. Изстрелването на ракети? Изключено. Радари и сонари? Телекомуникацията на армията? Край с тях. Съединените щати ще бъдат уязвими за нападение така, както никога не сте били. Военната ви отбрана ще се върне на нивото от деветнайсети век срещу врагове със способности от двайсет и първи.

Като Русия. Китай. Северна Корея.

Дитер Кол вдигна ръка.

— Ако интернет временно бъде сринат, това ще е… катастрофа от изключителен мащаб. Но тези проблеми са поправими. Америка няма да остане завинаги без интернет.

Оги кимна, леко се поклони.

— Имате право, сър, интернет в крайна сметка ще бъде възстановен. Може да са нужни месеци за възстановяването на цялата мрежа от интернет доставчиците до устройствата на крайните потребители, засегната на всички нива. През това време Съединените щати ще бъдат уязвими за военно или терористично нападение както никога преди. Цели сектори от икономиката, които силно, ако не и изцяло са разчитали на интернет, ще бъдат съсипани. През това време отчаяни болни хора няма да получават нито своите лекарства, нито медицинската помощ, от която се нуждаят. Всяка компания, всяка банка, всяка болница, всяка държавна институция, всеки човек ще трябва да закупи нови устройства, защото старите са били унищожени. Колко време ще издържи цяла една страна без чиста питейна вода? Без електричество? Без хладилници? Без възможност да се извършват жизненоважни медицински процедури и операции? Разбира се, Съединените щати ще се съсредоточат най-напред върху критичните нужди и услуги, но колко бързо могат да се възстановят дори тези най-необходими дейности в страна с триста милиона души? Със сигурност няма да се случи за седмица, невъзможно е да стане за цялата страна. Две седмици? Няколко месеца е по-вероятно. Смъртността според мен ще достигне рекордни нива. А и дори когато интернет услугите бъдат възстановени, приемете, че ще има и необратими поражения. Всички ще са изгубили спестяванията си, инвестициите си, всички документи ще са заличени завинаги. Никой няма да има други пари, освен парите в брой, които по случайност е носел човек по време на нападението на вируса. Същото важи за пенсиите, здравните осигуровки, социалните осигуровки и обезщетения, медицинските картони. Тези данни никога няма да бъдат възстановени. Или ако бъдат възстановени някак си, без електронните данни процесът ще е непълен, неподплатен — и ще отнеме години. Години. Колко време може да издържи човек без пари? А ако хората нямат пари, как който и да е сектор на икономиката може да остане жизнеспособен? Няма да остане нито един магазин където и да било, от онези на Пето авеню до бакалиите в градчетата — как може някой от тях да просъществува без клиенти? Така изясняваме въпроса със секторите, които не се осланят на интернет. От американската икономика няма да остане нищо, съвсем нищо.

— Господи — измърмори канцлер Рихтер. — Много по-лошо е, отколкото си представях.

— По-лошо е отколкото може да си представи който и да било — уточни Оги. — Съединените щати ще се превърнат в страна от Третия свят.

Оги остави моите двама гости, министър-председателя Ноя Барам и канцлера Юрген Рихтер замаяни и потънали в мълчание. Рихтер свали сакото на костюма си, остана по жилетка и отново избърса челото си с кърпа. Ноя си сипа голяма чаша вода.

— Защо… — Рихтер потри с ръка брадичка. — Защо ще й е на Русия да го прави?

„Ако е Русия“, помислих си.

— Не е ли очевидно? — попита Ноя Барам, след като дълго пи вода и попи устни със салфетка.

— За мен не е. Свързано ли е с военно нападение? Ако американската армия е обезсилена, ако инфраструктурата й е съсипана — това прави ли Съединените щати уязвими на военно нападение? Не е възможно. Нали? Русия да нападне ли Съединените щати? Със сигурност… — Той махна с ръка. — Съединените щати може би временно ще са уязвими, но със сигурност ще възстановят своята мощ. А пък имаме и член 5.

Според член 5 от Северноатлантическия пакт нападение над страна от НАТО означава нападение над всички страни членки. Нападение над Съединените щати би сложило началото на световна война.

Поне на теория. Тази доктрина никога не беше поставяна на истинска проверка. Ако Русия обезвредеше военната ни инфраструктура и след това ни нападнеше с ядрено оръжие, дали страните-членки на НАТО, притежаващи ядрено оръжие — Германия например, или Великобритания, или Франция, — щяха да отвърнат със същото на Русия? Това би подложило на изпитание Алианса както никога досега. Ако нанесе удар, всяка една от тези страни със сигурност ще получи ответен ядрен удар.

Затова беше толкова важно Рихтер да осъзнае, че Германия може да е следващата страна, че не може да остави Русия — или онзи, който е отговорен — да се измъкне.

— Но коя е най-голямата пречка за Русия? — попита Ноя. — От кого се страхува най-много Русия?

— От НАТО — отговори Рихтер.

Ноя вдигна рамене.

— Да, добре, да, Юрген. Да, разширението на НАТО до границите на Русия ги притеснява много. Но за Русия, не искам да проявя неуважение, Юрген, за Русия НАТО означава Америка. Първо Америка, а след това нейните съюзници.

— И какво печели Русия в случая? — Станах от стола си, не ме свърташе на едно място. — Разбирам, че Русия иска да ни обезвреди. Да ни възпрепятства. Да ни уязви. Но да ни унищожи?

— Джони — Ноя остави водата си, — по време на Студената война вие в Америка вярвахте, че Съветският съюз иска да ви унищожи. А те мислеха, че вие искате да унищожите тях. През последните двайсет и пет-трийсет години се случиха много промени. Съветската империя рухна. Военната сила на Русия отслабна. НАТО стигна до границите й. Но всъщност има ли нещо, което наистина се е променило? Русия се чувства застрашена от вас както винаги. В крайна сметка не мислиш ли, че отново има опасност от нападение? Искаш ли да рискуваш и да сгрешиш? — Наклони глава, въздъхна тежко. — Нямаш друг избор, освен да се приготвиш за възможността за удар по Америка.

Беше почти невъобразимо. Почти. Но моята задача беше да се приготвя за най-лошото, дори да се борех за най-доброто. А всеки, който мисли, че напълно е разбрал президента Чернокев, се лъже. Този човек планираше с много ходове напред. Но това не означаваше, че не би минал и по по-кратък път, ако му се удаде възможност.

Канцлер Рихтер погледна часовника си.

— Все още не е дошла една от делегациите — каза той. — Мислех, че вече ще бъдат тук.

— Имат да обмислят някои въпроси — казах.

Алекс Тримбъл влезе в стаята. Обърнах се към него.

— Пристигнаха, господин президент — каза той. — Руснаците са тук.

Конвоят от черни джипове навлезе по алеята. Руските агенти по сигурността се появиха от първия, поговориха с Джейкъбсън и другите от Тайните служби.

Стоях готов да ги посрещна и една мисъл надделяваше над всички други.

Така започват войните.

Помолих президента Чернокев да вземе участие в нашата среща на върха по същото време, когато се свързах с Израел и Германия. Тогава не знаех за участието на Русия — все още не бях сигурен, — но тази страна разполагаше с най-добрите кибертерористи в света и ако не те стояха зад това, тогава можеха да помогнат, те имаха не по-малко основание да се страхуват. Ако Съединените щати са уязвими, уязвим е и всеки друг. Включително Русия.

А ако Русия стоеше зад това, имаше логика да са тук. Сун Дзъ има право, когато казва: „Дръж приятелите си близо, враговете — още по-близо“.

Но също така беше и проверка. Ако Русия стоеше зад „Тъмните векове“, се съмнявах, че президентът Чернокев ще пожелае да дойде и да разговаря с мен, докато този вирус задейства разрушителната си сила и започне да нанася непоправими поражения. Щеше да изпрати някого на свое място.

Руските агенти отвориха задната врата на втория джип.

От нея излезе министър-председателят Иван Волков.

Лично избраният от Чернокев втори след него в йерархията, бивш полковник от Червената армия. За някои — Палача от Крим. Военачалникът, който стоеше зад предполагаеми военни престъпления в Чечня, Крим и по-късно в Украйна, от изнасилвания и убийства на невинни граждани до безмилостни изтезания над военнопленници и вероятната употреба на химическо оръжие.

Телосложението му бе като грамада тухли, набит и як, косата му беше толкова късо подстригана, че едва-едва тъмнееше върху главата му, приличаше на прическа на мохаук. Наближаваше шейсетте, но физически беше здрав, бивш боксьор, който всеки ден отделяше време за тренировки в залата, доколкото ни беше известно, с дълбоки бръчки на високото си чело и сплескан нос, който неведнъж е бил чупен на ринга.

— Господин министър-председател. — Подадох му ръка, застанал сам на алеята.

— Господин президент.

Лицето му не изразяваше нищо, тъмните му очи се взираха в моите, хватката на ръката му при ръкуването беше желязна. Носеше черен костюм и вратовръзка в два цвята от руското знаме — тъмносиньо отгоре, червено отдолу.

— Съжалявам, че президентът Чернокев не успя да дойде лично.

Меко казано.

— Както и той, господин президент. От няколко дни боледува. Нищо сериозно, но не може да пътува. Уверявам ви, че мога да говоря от негово име. Президентът поиска от мен да предам неговото разочарование. Всъщност повече от разочарование. Загриженост. Дълбока загриженост за неотдавнашните провокативни действия от ваша страна.

С жест посочих към задния двор. Той кимна и тръгнахме нататък.

— Палатката, да — каза той. — Подходяща е за този разговор.

Черната палатка нямаше врата, нито цип, само тежки крила, които се отмятаха отпред. Пъхнах ръце и ги разтворих, влязох, министър-председателят Волков ме последва.

Вътре не проникваше никаква дневна светлина, имаше само керосинови лампи, поставени в ъглите. Бяха сложени дървена масичка и столове, сякаш беше планиран пикник, но не се насочих към тях. За този разговор на четири очи — между мен и човека, за когото се твърдеше, че е отговорен за жестоките кланета на невинни граждани, човека, представляващ държавата, която може би стоеше зад ужасяващата заплаха, надвиснала над страната ми — предпочитах да остана прав.

— Президентът Чернокев беше доста разтревожен от провокативните ви военни действия през последните трийсет и шест часа — каза той. Със силния си акцент, думите сякаш падаха от устата му, особено „провокативни“.

— Просто учения — казах.

Кисела усмивка премина и угасна на устните му.

— Учения. — Думите прозвучаха още по-стипчиво на езика му. — Както през 2014-а.

През 2014 година, след навлизането на Русия в Украйна, Съединените щати пратиха два бомбардировача с технология „Стелт“ в Европа за „учения“. Посланието беше повече от ясно.

— Като тогава, да — отговорих.

— Но много по-мащабни — отбеляза той. — Със самолетоносач и ядрени подводници в Северно море. Учения на самолети със „Стелт“ над Германия. И разбира се, общи учения в Латвия и Полша.

Две страни, които вече са членки на НАТО. Едната има обща граница с Русия, а другата, Полша, не е далеч, на югозапад от Беларус.

— Включително симулиране на ядрен удар — добави той.

— Русия наскоро направи същото — отбелязах.

— Не на осемдесет километра от вашата граница. — Стисна челюст, лицето му стана квадратно. В думите му имаше предизвикателство, но и страх.

Истински страх. Никой от нас не искаше война. Никой от нас нямаше да спечели. Въпросът винаги беше докъде могат да ни предизвикват. Затова трябваше да сме толкова внимателни при начертаването на границите. Останеше ли прекрачването на тези граници без последствия, губехме доверие. Ако те ги прекрачеха и ние отговорехме, тогава резултатът щеше да е нежелана и за двете страни война.

— Господин министър-председател — казах, — знаете причината за поканата. Вирусът.

Той премигна, изви гъстите си вежди, сякаш се изненада от продължението. Но реакцията му беше престорена. Знаеше, че едното следва другото.

— Открихме вируса преди около две седмици. И когато го направихме, първата ни мисъл беше колко уязвими ставаме за военно нападение. Ако вирусът имаше за цел да обезвреди военната ни мощ, щяхме да сме под заплаха от удар. Затова, господин министър-председател, веднага направихме две неща. Най-напред преобразувахме наново континенталните си системи тук, у дома. В основни линии започнахме отново. Може да го наречете повторно изобретяване на колелото или обратно инженерство, както предпочитате. Изградихме наново операционните си системи без връзка с каквото и да е устройство, което би могло да бъде заразено от вируса. Нови сървъри, нови компютри — всичко беше подменено.

Започнахме с най-важните неща — системите ни за стратегическа отбрана, военноморските съдове с ядрени реактори и се уверихме, че при преобразуването вирусът не е наличен. И след това продължихме. С радост мога да ви съобщя, господин министър-председател, че завършихме успешно тази операция. Работихме денонощно през тези две седмици, но успяхме. Изградихме наново цялата военна оперативна инфраструктура на Съединените щати. Ние сме създали тези системи в края на краищата, така че не беше чак толкова трудно да го направим отново, колкото може би ви се струва.

Волков ме слушаше стоически. Не ми вярваше, както и аз на него. Не бяхме обявили никаква част от работата си. Повторното изграждане на военната ни инфраструктура беше приключило, по очевидни причини в пълна секретност. Възможно беше да реши, че блъфирам. Не можеше да потвърди нито една моя дума.

Затова сега щяхме да поговорим по въпроси, които той можеше да провери.

— Второто, което направихме в същото това време — продължих, — е да се уверим, че сме прекъснали връзката между военната ни структура отвъд океана с всичко, което се намира тук, в страната. Извършихме същия тип обратно инженерство. Казано накратко, всички компютризирани системи в нашия европейски арсенал, които зависеха от континенталната ни инфраструктура, бяха заменени с нови. Направихме ги независими. Искахме да се уверим, че ако системите ни в Съединените щати се сринат, ако всичките компютри бъдат съсипани…

Тъмна сянка мина в очите на Волков. Той премигна и отклони поглед. След това бързо отново ме погледна в очите.

— Искахме да се уверим, господин министър-председател — казах, — че дори някой да разруши напълно военните ни оперативни системи, ще бъдем въоръжени и готови с европейските си ресурси, че сме подготвени да отвърнем с военен удар срещу държавата, отговорна за вируса. Или срещу всяка държава, на която й хрумне нелепата идея, че може да се възползва от Съединените щати в това трудно време, като например ни нападне.

— Ето защо бяха необходими тези учения в Европа — продължих. — И добрата новина е, че всички са протекли успешно. Струва ми се, че вече ви е известно.

Цветът на лицето му се промени. Известно му беше. Явно руснаците отблизо следяха ученията ни. Но нямаше да ми направи удоволствието да го признае.

Истината? Само това успяхме да направим за двете седмици. Генералите ни знаеха колко крехки и временни са новите системи, колко елементарни са в сравнение с вече съществуващите. Но ме бяха уверили, че са ефикасни и сигурни. Щяха да изпълняват команди. Да изстрелват ракети. Да поразяват цели.

— Сега вече сме напълно уверени — продължих, — че дори по някакъв начин вирусът все пак да успее да зарази оперативната мрежа на страната, ще бъдем напълно способни да участваме в бойни действия от всякакъв вид — ядрени, военновъздушни, каквито се наложи — от нашите бази на НАТО в Европа. Всеки, отговорен за този вирус, господин министър-председател, или всяка страна, която се опита да извлече полза от трудните времена, през които преминаваме, за да нападне Съединените щати и техните съюзници — ние си запазваме правото и имаме пълния капацитет да им отговорим с още по-голяма сила. Следователно действията ни не са насочени конкретно към Русия. Просто се случи така, че съюзниците ни в НАТО бяха във вашия заден двор. Точно така — подчертах, — във вашия заден двор.

Веждите на Волков се повдигнаха леко при това напомняне. Разширяването на НАТО до границите на Русия, както беше посочила Ноя, ужасяваше Кремъл.

— Но ако Русия няма нищо общо с вируса, както ни увери президентът Чернокев, и стига да не е направила опит да се възползва от положението ни, няма за какво да се тревожи. — Махнах с ръка. — Изобщо няма за какво да се тревожи.

Бавно кимна, изражението му вече не беше толкова навъсено.

— Ще го кажа на всеки — заявих, — който е отговорен за този вирус. Ще открием онзи, който го е направил. А задействането на вируса ще считаме за обявяване на война.

Волков все още кимаше, адамовата му ябълка подскачаше, докато преглъщаше всичко чуто.

— Няма да ударим първи, господин министър-председател. Това е тържествено обещание. Но ако ни нападнат, ще отвърнем на удара.

Поставих ръка на рамото му.

— Затова предайте думите ми на президента Чернокев. И моля, предайте му, че се надявам да оздравее.

Приведох се над него.

— Сега да видим дали можем да спрем този вирус — добавих.

С Ноя Барам стояхме на пристана с изглед към езерото. Обедното слънце си пробиваше път на небето, лъчите му се отразяваха в искрящата вода, покоят и красотата на пейзажа гротесково контрастираха с усещането за обреченост, което ме завладяваше. За пръв път от времето на Кенеди, който беше заплашвал Хрушчов заради ракетите в Куба, страната беше толкова близо до световна война.

Направил го бях. Бях начертал границата. Сега руснаците знаеха, че военната ни структура действа въпреки вируса. И знаеха още, че ако са създали този вирус и го задействат, Съединените щати ще възприемат действията им като нападение и ще отговорят на удара.

Един от моите агенти от Тайните служби стоеше близо до пристана с членове на германските и израелските тайни служби. На около петдесетина метра от брега трима мъже седяха в сива двайсет и петфутова моторница, двама от тях държаха въдици за параван, макар че не бяха дошли тук, за да хванат костур или сом. И тримата бяха от Тайните служби — хора без малки деца, по мое настояване. Лодката беше модел, използван от Департамента за вътрешна сигурност и Бреговата охрана, наскоро извадена от употреба от залива Гуантанамо и предоставена на Тайните служби. Доста приличаше на обикновена моторница, но това беше така, защото не се виждаше бронираният й корпус. Агентите бяха хвърлили насмолен брезент върху картечниците, монтирани от двете страни и на носа.

Намираха се в малък залив на по-големия изкуствен водоем, стояха близо до тесния отвор, който го отделяше от останалата част от езерото.

Обърнах поглед назад към пътеката до хижата, към черната палатка на поляната.

— Волков влезе и излезе безброй пъти от палатката, ще кажеш че се бори за награда.

През последните три часа на Волков непрекъснато му звъняха от Москва и затова току влизаше в палатката.

— Следователно ти е повярвал — каза Ноя.

— О, те не се съмняват, че можем да нанесем контраудар. Ученията не са оставили никакво място за съмнения. Дали вярват, че наистина ще го направя? Това е друг въпрос.

Инстинктивно опипах портфейла си в джоба, където бяха ядрените кодове. Ноя се обърна и ме погледна.

— А ти самият вярваш ли?

Ето го и най-важния въпрос

— Ти какво би направила, Ноя?

Тя простена.

— Представи си, че вирусът се задейства. Икономически срив, паника, масова истерия. Насред този ад да изпратиш части в Русия? Да изстреляш ядрени ракети срещу Москва?

— Те ще отговорят по един или друг начин — казах.

— Да. Така че няма да се изправиш само пред безпрецедентни вътрешни проблеми, ами и милиони американци ще са изложени на ядрена радиация. Има ли нация, която може да преживее всичко това наведнъж?

Поставих ръце на коленете си. Стар навик, когато съм притеснен, от времето, когато играех бейзбол.

— Но от друга страна — каза тя, — стои въпросът: как да не отговориш? Какво ще се случи със Съединените щати, ако не отвърнеш? Трябва да отвърнеш по някакъв начин, нали?

Намерих камъче в тревата, вдигнах го и го хвърлих към езерото. Заподскача по повърхността. Хрумна ми, че ако не бях счупил рамото си при падането от един хеликоптер „Блек Хоук“ в Ирак, сега нямаше да съм тук.

— Съединените щати ще отвърнат — заявих. — Няма сценарий, в който не отвръщаме.

— Началниците на щабове настояват за война с конвенционални оръжия, предполагам.

Естествено, че за това настояваха. При ядрена война всички губят. Изстрелваш ракета само ако нямаш избор, защото другата страна го е направила първа. Затова никой досега не го е направил. Има си основателна причина заплахата от сигурно взаимно унищожение да дава резултат.

— Но нападение по суша на Русия? — попита тя. — Дори ако твоите съюзници от НАТО се присъединят, войната ще е дълга и кървава.

— Ние ще спечелим — уверих я. — Накрая. Но какво ще направи Чернокев? Ще използва ядрени оръжия, това ще направи. Ако го притиснат до стената? Ако го изблъскат? Няма да има какво да губи. Повече го е грижа за собствения му задник, отколкото за хората му.

— Така че пак стигаме до ядрения холокост.

— Така е. Ще изгубим хиляди на бойното поле в Русия, а след това така или иначе ще изстреляме ядрено оръжие.

Ноя се умълча. Какво можеше да каже?

— Добре — разперих ръце. — Това, което обсъждаме, е изключено. Единствената възможност е да спрем проклетия вирус и да не ни се налага да правим този избор.

— А ти направи каквото можа, Джони. Даде на Русия всички възможни причини да ти помогнат.

Потрих лице, сякаш за да прогоня стреса.

— Това беше смисълът на заплахата ми. — Посочих към пътеката покрай хижата. — Волков все още е в черната палатка, говори с хората у дома. Надявам се, че са приели думите ми сериозно.

— Ако решим, че е Русия — напомни ми тя. — Не знаем със сигурност. Как реагира Китай на ученията в Япония?

В Япония бяхме постъпили така, както и в Европа, проведохме учения на военновъздушните сили и симулиране на ядрен удар.

— Пекин не се зарадва — казах. — Секретарят ми по отбраната, общо взето, стъпи на моя сценарий. Каза им, че изпробваме нови технологии, независими от континенталните ни системи. Не спомена вируса, но ако Китай стои зад него, тогава са разбрали посланието.

— Вероятно са загрижени какво мислят в Пхенян.

Да, можехме да очакваме повече огън и жупел от диктатора в Северна Корея. Ноя улови ръката ми.

— Ако това ще те поуспокои, бих постъпила като теб. Укрепил си военния си капацитет, показа го на цял свят, постави ултиматум на Волков, събра възможно най-големите умове, за да спрат вируса.

— Нямаш представа каква утеха ми вдъхват думите ти — казах, докато завивахме и се отправяхме по пътеката нагоре към хижата.

— Тогава вярвай в плана.

Приближихме се към черната палатка в задния двор, където стояха на пост агентите на руските тайни служби. Мъжете се отдръпнаха, а министър-председателят Волков се показа от палатката, оправяше си вратовръзката, кимна към хората си.

— Ако сега си тръгне — прошепнах на Ноя, — ще получим отговор на въпроса си.

— Ще намери извинение. Ще каже, че си тръгва в знак на протест заради военните учения до тяхната граница.

Правилно. Но изтъкнатата причина нямаше да има значение. Ако руснаците си тръгнеха в този момент, след заплахата, която бях отправил, нямаше да остане никакво съмнение, че те стоят зад случващото се.

Волков се обърна и ни видя да се приближаваме.

— Господин президент, госпожо министър-председател. — Тъй като за пръв път я виждаше, той се ръкува с нея, самата почтителност.

После ме погледна. Мълчах. Той беше на ход.

— Президентът Чернокев ви уверява, господин президент, че Русия държи на обещанието си да ви помогне да предотвратите задействането на този ужасен вирус. — Посочи с ръка към хижата. — Ще влизаме ли? — попита той.

План Б.

Това беше. Последната й задача. Последната поръчка за убийство. И след него щеше бъде богата и свободна да отгледа неродената си дъщеря далеч от всичко това. Дъщеря й щеше да знае какво е обич. Какво е щастие. Щеше да познава войната и насилието само от книгите и от новините.

Погледна часовника си. Почти беше време.

Присви очи на следобедното слънце. Гадеше й се като всяка сутрин, лекото полюляване на лодката върху езерото още повече го засилваше, но адреналинът й го потушаваше. Точно сега нямаше никакво време за повръщане.

Погледна към другите членове на екипа на борда — изглеждаха нелепо с шапките и въдиците си. Страняха от нея, след като уби двама от другарите им. На нея й беше все едно. По всяка вероятност тяхната роля в мисията така или иначе приключваше с това, че я караха на мястото.

Може би щеше да се наложи да преосмисли мнението си за мъжете. Изследванията показваха, че децата, които имат двама родители, са по-щастливи, по-здрави, по-добре се приспособяват. Може би щеше да се омъжи. Трудно беше да си го представи. Просто никога не беше чувствала нужда от мъж.

Сексът? Сексът за нея беше разменна монета. Цената, която майка й беше плащала на сръбските войници, за да позволят на нея и двете й деца да останат в дома си, след като убиха баща й, уж защото тя беше християнка, а не мюсюлманка като съпруга си, но в действителност заради красотата й и отзивчивостта й. Заради децата си тя задоволяваше нуждите на войниците всяка нощ. Сексът беше цената, която Бах плащаше за хляба и ориза, които крадеше от пазара в онези вечери, когато не успяваше да се измъкне от клопките на войниците. Сексът беше цената, която плащаше, за да се сближи с Ранко, сръбския войник, който се съгласи да я научи да стреля с пушка по далечни цели.

И разбира се, това беше цената, която трябваше да плати, за да си роди дете. Мъжът, от когото беше забременяла, Джефри, беше добър човек, мъж, когато беше избрала специално за тази цел след внимателно проучване. Интелигентност: рентгенолог, завършил образованието си в Йейл. Музикални способности: свиреше на виолончело. Атлетичност: играл беше ръгби в колежа. Хубавец с добро телосложение. Никакви ракови или психически заболявания сред близките му роднини. Родителите му бяха живи и над осемдесет години. Спеше с него не повече от три пъти в седмицата, за да увеличи потентността му. Беше с него, докато не получи положителен резултат на теста за бременност, а след това, без дума да му каже, замина за Мелбърн. Той така и не научи истинското й име.

— Време е — каза един от мъжете и почука часовника си.

Бах метна бутилката с кислород на гърба си, върху чантата. Сложи на рамото си пушката Анна Магдалена, защитена в калъфа й.

Постави маската, нагласи я и кимна към другите от екипа й, изгледа ги един по един за последен път. Чудеше се дали когато приключи, наистина ще я откарат до точката на изтегляне. Или ще се опитат да я убият, след като изпълни мисията си, когато вече няма да им трябва?

Второто беше по-вероятно. С това щеше да се занимае, когато му дойдеше времето. Хвърли се по гръб във водата.

В залата за съвещания говорех с директора на ЦРУ Ерика Бийти. Дани я наричаше „призрак“ — не като намек за дългогодишната й служба като шпионин в агенцията, ами заради лицето й, което не изразяваше нищо, и тъмните кръгове под подпухналите й очи. „Знам, че е видяла много и е направила много, казваше той, а и не ми се мисли какво са й сторили източногерманците, докато е била в плен, но по дяволите, не мога да се отърва от представата как вари отвари във врящ казан в къщичката си от козунак^[14].“

Нека да е призрак, като е рекъл. Но беше мой призрак. И знаеше повече за Русия от всяко живо същество. Освен това е един от шестимата, които биха могли да издадат „Тъмните векове“.

— И какво прави той, Ерика?

Тя кимна, осмисляше всичко, което й бях казал.

— Господин президент, стилът на Чернокев е друг — каза ми тя. — Той наистина е безмилостен, но не е безразсъден. Разбира се, той има интерес да нанесе огромни поражения на страната ни, но рискът е твърде голям. Ако Русия е замесена в това, той е наясно, че отговорът ни ще е равен по сила. Не ми се вярва да поеме такъв риск.

— Искам обаче да отговориш на въпроса ми — настоях. — Той ли стои зад този вирус и ако стои и вече знае, че сме възстановили военния си капацитет, какво ще направи?

— Очаквам да се откаже от плана си — каза тя. — Рискът вече е твърде голям за него, защото без значение колко парализирани сме у дома, все още можем да му нанесем удар. Само че, господин президент, не виждам в случващото се руския стил на действие.

Телефонът ми иззвъня: К. Брок.

— Трябва да приключваме, Ерика.

— До компютър ли сте? — попита Каролин, когато отговорих на позвъняването й.

Съвсем скоро екранът на компютъра ми беше разделен на две между Каролин Брок в Белия дом и видео на пауза с Тони Уинтърс, водещия на „Говорете с медиите“, прическата му беше вещо оформена, вратовръзката му имаше безукорен възел, ръцете му бяха вдигнати, а устата — застинала насред дума.

— Приключили са преди половин час — каза Каролин. — Тази сутрин започнаха да дават откъси. Цялото интервю ще бъде излъчено утре сутрин.

Кимнах. Видеото започна.

Уинтърс продължи изречението си:

— … зи вечер съобщава, че президентът е в неизвестност, че никой от помощниците му не знае къде е. Госпожо вицепрезидент, в неизвестност ли е президентът?

С мрачно изражение Кати кимна, сякаш очакваше въпроса.

Бих очаквал да се разсмее, все едно й задават нелеп въпрос. Тя вдигна ръка и я свали като томахавка.

— Тони, президентът работи денонощно за народа си, за да има работни места, хората да се чувстват в безопасност, да се намали данъчната тежест над средната класа.

— Въпросът обаче е дали е в неизвестност?

— Тони…

— Знаете ли къде е?

Тя се усмихна учтиво. Най-после!

— Тони, не водя графика на президента на Съединените щати. Мога само да предположа, че непрекъснато е в обкръжението на своите помощници и Тайните служби.

— Репортажите твърдят, че дори помощниците му не знаят къде е.

Разпери ръце.

— Няма да отговарям на голи предположения.

— Според някои сведения президентът е напуснал Вашингтон и се приготвя за явяването си пред комисията на Камарата. Според други заболяването на кръвта, от което страда, отново е напомнило за себе си и в момента той се лекува.

Вицепрезидентът поклати глава.

— Ето — каза Каролин. — Точно тук.

— Тони — започна Кати, — сигурна съм, че критиците с удоволствие ще представят президента като човек в състояние на нервен срив, който се е скрил или панически напуснал столицата. Случаят обаче не е такъв. Независимо дали аз знам с точност неговото местонахождение в този момент, или не го знам, убедена съм, че той има пълен контрол над управлението. Само това ще кажа по темата.

Видеоклипът свърши. Облегнах се на стола си.

Каролин избухна.

— Неговите критици щели с удоволствие да го представят като човек в нервен срив? Който се е скрил? Избягал е панически? Тя им сложи думите в устата! Нервен срив? Шегува ли се?

— Затова ли ми позвъни?

— Този откъс ще се върти цял ден. Няма да остане човек, който да не го е видял. Ще е на първата страница на неделните вестници.

— Все ми е едно.

— В нито един от репортажите от снощи не се споменава за нервен срив или паническо бяг…

— Кари.

— Господин президент, тази работа е внимателно пресметната. Тя не е някой неопитен начинаещ. Очакваше точно този въпрос. Била е готова с отговора…

— Кари! Схванах, ясно ли е? Направила го е умишлено. Удари ме в гръб. Разграничава се от мен. Все ми е едно! Чуваш ли ме? Все ми е едно!

— Трябва да отговорим. Това е проблем.

— В момента, Кари, има само един проблем. Чу ли? Онзи, който може да принуди страната ни да падне на колене всеки миг. Имаме — погледнах часовника си, минаваше два следобед — десет часа, преди да изтече съботата в Щатите, а във всеки миг от този момент до полунощ страната ни може да пламне. Затова колкото и високо да оценявам лоялността ти, не забравяй каква е цената. Разбра ли?

Каролин сведе глава, смутена.

— Да, сър, моля да ме извините. И съжалявам, че не успях да я задържа в оперативния център. Не ме послуша. Не можех да дам заповед на Тайните служби да я задържат.

Издишах, опитах се да се овладея.

— Това е нейна отговорност, не твоя.

Като оставим политиката настрана, беше ли важна тази проява на нелоялност от страна на Кати? В крайна сметка тя е един от шестимата, които не са извън подозрение.

Ако бях загинал снощи, сега тя щеше да е президент.

— Кари, дръж я под контрол. Кажи й, че искам да се върне в оперативния център в подземието. Че когато се прибере там, ще й позвъня.

Бах се намести на съда, хвана се с две ръце почти като дете, което стиска пояс, докато се учи да плува. Само дето поясите не се задвижват от витла.

Натисна зеления бутон откъм лявата си ръка и насочи подводницата надолу, спусна се под повърхността на езерото, докато се оказа на девет метра под нивото му. Натисна бутона, за да ускори движението на витлата, докато не постигна скорост десет километра в час през калната вода. Имаше доста път да измине. Намираше се в източния край на огромен водоем.

— Насочи се на север — каза глас в слушалките й. — Завий на юг. Наляво. Завий наляво.

Видя лодката на повърхността на водата, но екипът й я беше изпреварил със своите джипиеси и радари.

Направи лек завой наляво през мъгливата зелена вода, тревите и рибите. Джипиесът на конзолата й показваше мястото, към което се беше насочила, с мигаща зелена точка и число отдолу, изчисляваше разстоянието.

1800 м…

1500 м…

— Лодка с водни ски вдясно. Спри. Спри.

Видя лодката отгоре й вдясно, двигателят й пореше и разпенваше водата.

Не спря. Беше доста под тях. Увеличи скоростта на подводния апарат и ги подмина бързо.

Трябваше да си вземе една от тези играчки.

1100 м…

Забави движението на съда. Езерото стигаше до петдесет метра в най-дълбоката част, но когато се приближи към брега, внезапно стана много по-плитко, последното, което искаше, беше да се разбие.

— Задръж. Задръж. Остани долу. Остани долу. Часови. Часови.

Рязко спря на деветстотин метра от брега и не помръдна във водата, почти се отдели от съда, спускайки се по-надълбоко в езерото. Член на охраната — на Тайните служби на САЩ, на Германия или Израел — сигурно беше в гората близо до брега, оглеждаше.

Надали из гората имаше много патрули. Щяха да са необходими стотици хора, които да обезопасят тези повече от хиляда акра гъсти гори, а охраната беше малобройна.

Разбира се, миналата вечер, преди да пристигне президентът, агентите бяха обходили целия периметър, бяха извършили щателна проверка.

Но сега не можеха да си позволят да патрулират в гората. Повечето от охраната щеше да е около и в хижата, с по няколко души на пристана и из задния двор там, където свършва гората.

— Чисто е — чу най-накрая гласа.

Почака още минута за всеки случай, след това продължи напред. Когато беше на триста метра от брега, загаси напълно двигателя. Използва инерцията на малката играчка да я изведе нагоре, докато се показа над водата, сякаш някой караше сърф към брега. Стараеше се да се движи ниско — доколкото беше възможно с бутилката с кислород, раницата и пушката — докато не излезе на малък участък пясък.

Махна маската за гмуркане и пое свеж въздух. Огледа се и не видя никого. Тази част от езерото беше зад завой, затова беше извън полезрението на хората на пристана. Тайните служби не можеха да я видят.

Изкачи се на земята и намери мястото, където трябваше да скрие водния съд и екипировката за гмуркането. Направи го изключително бързо, свали оборудването и измъкна чисти, сухи дрехи от чантата си. Подсуши косата си с кърпа и старателно избърса лицето и врата си, преди да нанесе камуфлажна боя.

Отвори калъфа на пушката си и я преметна на рамо. Провери я под мишницата си.

Вече беше готова. Сама, както предпочиташе, както винаги е била.

Гората осигури на Бах отлично прикритие. Високите клонести дървета възпираха по-голямата част от лъчите и две неща затрудняваха видимостта — настъпващият здрач и прекъсващите ивици слънчева светлина, които проникваха през короните на дърветата и заблуждаваха очите. Тук трудно се виждаше каквото и да било.

Отново се озова на склона на Требевич, бягаше, криеше се, след като всичко беше приключило, след като си бяха разменили местата с Райко, червенокосия сръбски войник, който от съжаление към нея и заради секса я беше научил да стреля.

— Ти пак напрягаш твърде много ръцете! — каза Ранко, докато седяха в бомбардиран нощен клуб, който служеше за скривалище на снайпериста в планините. — Не те разбирам, момиче. Онзи ден успя да простреляш бутилка бира на дървен пън от сто метра, днес показваш техника на новак? Дай пак да ти покажа. — Взе пушката от нея, зае позиция. — Дръж здраво, ето така — бяха последните му думи, преди тя да забие кухненския нож във врата му.

Взе пушката му, която вече владееше добре, и я насочи през отворения прозорец на нощния клуб над Сараево, взела на прицел другарите на Ранко, сръбските патрули, които бяха пребили баща й до смърт и бяха издълбали кръст на гърдите му заради престъплението да е мюсюлманин. „Па-па-па-па-па-паа“, стреляше в бърза последователност, поваляше ги един след друг, наложи се да проследи последния, който хвърли оръжието си и хукна към дърветата.

След това се кри в планините повече от седмица, гладна, жадна и премръзнала, непрестанно беше в движение, страхуваше се да остане на едно и също място, защото издирваха момичето, което беше убило шестима сръбски войници, един от близко разстояние, а останалите — от сто метра.

С раница и пушка на гръб, тя се придвижваше предпазливо. От дясната й страна нещо подскочи и сърцето й трепна в същия миг, в който посегна към оръжието под мишницата си. Някакво животинче — заек или катерица, изчезна, преди да успее да го види. Изчака адреналинът й да се успокои.

— Два километра на север — казаха й в слушалката.

Продължи да се придвижва предпазливо и безшумно. Инстинктът й казваше бързо да стигне до мястото, но дисциплината надделяваше. Не познаваше тази гора. Никога не я беше обхождала, както би искала. Земята беше тъмна и неравна, закрита от храсти и сенки, пълно беше с корени от дървета и клони и кой знае още какво.

Стъпка напред, прехвърляне на тежестта на тялото, притаяване, ослушване. Стъпка напред, прехвърляне на тежестта, притаяване, ослушване. Стъпка напред, прехвърляне на тежестта…

Движение.

Напред, иззад едно от дърветата.

Животно като голямо куче, с дебела козина в сиво-черно, високи, наострени уши, дълга муцуна и дребни кръгли очи, вперени в нея.

Тук не трябваше да има никакви вълци. Койот? Вероятно.

Койотът стоеше между нея и мястото, където отиваше.

По-нататък се появи и втори, вирнал глава, почти също толкова едър.

Трети, малко по-дребен и по-тъмен на цвят, се отдели от другите, тръгна отляво към Бах, не откъсваше очи от нея, от муцуната му капеше нещо като месо.

Четвърти, от дясната й страна. Полукръг от четири койота — осъзна, че неслучайно се подреждат така.

Заели бяха отбранителна позиция. Или позиция за нападение.

Второто, реши Бах.

Осем искрящи очи, вперени в нея.

Направи стъпка напред и чу тихо ръмжене, видя как дългата муцуна на първото животно потрепери и се оголиха зъбите — вероятно остри резци, — но беше прекалено далеч да ги различи. Другите, подтикнати от водача си, се присъединиха, озъбени и ръмжащи.

Койоти ли бяха? Нали уж се плашеха от хората.

Храна, помисли си тя. Сигурно бяха близо до храна и вече бяха пирували, може би нещо едро и вкусно, като труп на елен. Може би я възприемаха като заплаха за вечерята си.

Ако не бяха решили, че тя е вечерята.

Нямаше време. Твърде рисковано беше да промени пътя си и щеше да отнеме много време. Някой трябваше да се махне и нямаше да е тя.

С напълно неподвижно тяло измъкна оръжието от кобура под мишницата си, своя зиг зауер с дълъг заглушител.

Водачът беше свел глава, ръмжеше по-силно, рязко отваряше и затваряше челюст.

Прицели се в малкото разстояние между очите на животното. След това се прицели към ухото му и стреля веднъж, един-единствен глух звук.

Животното изскимтя пронизително и се претърколи, отдалечи се с бързи подскоци, имаше само малка рана на върха на ухото. Другите също изчезнаха.

Ако бяха нападнали от различни посоки, ситуацията можеше да се усложни. Тогава щеше да й се наложи да ги избие един по един, а това изискваше повече муниции и вероятно щеше да се вдигне повече шум.

Винаги беше по-лесно да се отстрани водачът.

Ако имаше нещо, което можеше да се научи от историята, е, че както при хората, така и при животните, от най-примитивните до най-цивилизованите, повечето същества искат да бъдат водени.

Премахне ли се водачът, другите изпадат в паника.

— По-добре ще е да дойде от вас — казах на канцлер Рихтер, докато се съвещавахме в помещението, което бях нарекъл семейната стая в хижата. — Другите лидери в Европейския съюз слушат вас, господин канцлер. Наясно сте.

— Ами добре.

Рихтер сложи чашата за кафе върху чинийката, затърси къде да ги остави, печелеше време, за да помисли. Няма нищо лошо да се погали безграничното его на канцлера, най-дълго управлявалия лидер в Европейския съюз и — без да го лаская — все по-влиятелния. Независимо че ако вирусът се задействаше и трябваше да се вземе решение за война, щях да проведа същите телефонни разговори с кажи-речи същите призиви с водачите на Франция, Обединеното кралство, Испания, Италия и другите страни — членки на НАТО.

Ако се наложеше да се пристъпи към член 5 от договора за НАТО и да се започне война с Русия или друга страна, която стои зад случващото се, предпочитах тя да бъде обявена от друга страна, а не от Съединените щати. А най-добре беше — както се случи след 11 септември — да се включат всички членове на НАТО. Най-добре щеше да е да изглежда като спонтанно решение, а не като апел на ранена суперсила.

Канцлерът не отговори веднага. Не го и очаквах. Въпреки това за пръв път виждах Юрген Рихтер да губи дар слово.

Отзад, в ъгъла, телевизорът излъчваше поредица от лоши новини: затрудненията във водоснабдяването в Лос Анджелис, вероятно причинени от терористичен акт; Северна Корея беше провела пореден тест на балистична ракета след нашите военни учения в Япония; граждански бунтове в Хондурас, където половината от хората в президентския кабинет бяха подали оставка; развитие по заговора за убийство на саудитския крал. Но водещата история, разбира се, беше предстоящото явяване на президента на Съединените щати пред комисията на Камарата и благодарение на любезното съдействие на моя вицепрезидент, въпросът дали той не страда от „нервен срив“, или „е избягал панически от столицата“.

Телефонът ми иззвъня — Лиз от ФБР — и спаси канцлера от неловкото мълчание.

— Извинете ме — казах.

Поставих слушалка и застанах в кухнята с изглед към задния двор, черната палатка и стената от безброй дървета отвъд нея.

— Слушам те, Лиз.

— Хората, които Тайните служби елиминираха на моста — каза временният директор на ФБР Елизабет Грийнфийлд. — Установихме самоличността им.

— И?

— Част са от група, която се нарича „Ратници“. Означава „воини“. Наемници. Идват от цял свят и се бият по цял свят. Наркобароните са ги използвали в Колумбия. Били са се на страната на бунтовниците в Судан, докато от правителството не са им платили да се присъединят към тях. Сражавали са се за тунизийското правителство срещу бунтовниците на ИДИЛ там.

— Както и предполагахме. Бушони. Които не могат да бъдат проследени.

— „Ратници“ обаче не работят безплатно. Те са войници, не са движени от идеология. Някой им е платил. А за подобна задача, господин президент, можете да си представите колко пари са поискали.

— Права си. Добре. Проследи парите.

— Опитваме се, сър. Те са най-надеждната ни следа.

— Не я изпускайте и побързайте — казах, когато вратата към сутерена се отвори зад мен.

По стъпалата се изкачваха американците от техническия ни екип, Девин Уитмър и Кейси Алварес, обвити в цигарен дим. Не знаех те да са пушачи, но вероятно някои от европейците в екипа бяха.

Девин беше свалил спортното сако. Ризата му беше отчасти разкопчана, а ръкавите — навити. Лицето му беше белязано от изтощение.

Но и грееше в усмивка.

Опашката на Кейси беше изгубила изрядния си вид. Тя махна очилата и разтри очите си, но устните й бяха извити леко нагоре, което обещаваше добри новини.

Усетих как в гърдите ми трепна вълнение.

— Открихме го, господин президент — обяви Девин. — Открихме вируса.

Стъпка, прехвърляне на тежестта, притаяване и ослушване.

Стъпка, прехвърляне на тежестта, притаяване и ослушване.

Така се промъкваше и измъкваше, когато крадеше храна от пазарите в Сараево. Така се промъкваше и измъкваше, когато се криеше от сръбската армия в планината, докато търсеха босненското момиче, наполовина мюсюлманка, убило шестима от техните хора.

Така се промъкна и седмица по-късно, когато най-накрая събра смелост да слезе от планините и да отиде до дома си.

Домът, който беше изпепелен до основи. Двуетажната къща сега беше само купчина сива пепел и отломки. На дърво до нея беше вързана майка й, гола и с прерязано гърло.

Два километра. Бах можеше да ги пробяга за дванайсет минути дори с раница на гръб. Можеше да ги извърви за двайсет. Но вместо това се промъкваше бавно и предпазливо и й отне почти четирийсет минути.

Дребни животни се разбягваха от пътя й, дори няколко елена замръзнаха на място при нейното приближаване, след това се отдалечиха с подскоци. Койоти обаче, или каквото там бяха, не се появиха. Може би се беше разнесла мълвата да не се забъркват с момичето с пушката.

Не се беше отклонила много от източната страна на имението, запътвайки се на север, като се придържаше към брега на езерото. Патрулите надали щяха да се появят от тази страна, по-скоро щяха да дойдат от север, юг или запад.

Стигна до дърво, най-клонестото, което беше виждала из тази гора. Високо шейсет фута и с диаметър два фута, така й бяха казали. За нея това означаваше, че е високо осемнайсет метра и с шейсет сантиметра диаметър на дънера. Високо и тънко.

Това беше мястото. Тук щеше да го убие.

Над нея дървото беше с гъста корона и мощни клони, лесно можеше да се покатери човек на него. Но от земята нямаше за какво да се хване. Екипировката за катерене — въже и котки — щеше да е твърде обемиста и тежка за пренасяне.

Извади от чантата си тънко въже с примка в единия край. Метна го през най-ниския клон, на около четири метра над земята — тринайсет фута височина. Трябваха й три опита, за да прекара примката през клона. След това спусна другия край на въжето, за да стигне до нея примката.

Улови я, промуши края на въжето през примката. После издърпа бавно края, внимавайки да избягва чеповете, докато примката отново се издигаше. Горе на клона двата края образуваха възел.

Отново метна раницата и пушката и улови въжето. Трябваше да действа бързо. Натоварваше много клона, затова, колкото по-бързо се справеше, толкова по-добре.

Пое дъх. Гаденето й беше преминало, но чувстваше адска умора, беше на ръба на силите си и трепереше. Унасяше се в мечти за сън, как ще протегне крака и ще затвори очи.

Екипът й може би имаше право, че не биваше да идва сама. Искаха да разположат десетина-дванайсет души в гората. Това щеше да е добре за нея, но рискът ставаше твърде голям. Не знаеше колко агенти патрулират из гората. Достатъчно трудно беше тя сама да се добери до мястото без инциденти. Ако се умножи едно по дванайсет, това правеше дванайсет различни възможности да бъдат забелязани. И една грешка щеше да е достатъчна, ако само един човек вдигнеше шум или проявеше непохватност — цялата операция се проваляше.

Отново се огледа, нищо не видя, нищо не чу. Закатери се по въжето, бавно напредваше, ръцете й бяха опънати една над друга, краката й бяха сключени около въжето.

Точно се протягаше към клона, когато долови шум. Далече беше. Но не беше звук от бягащо животинче. Нито беше ниското ръмжене или гневен лай на хищник.

Човешки гласове, приближаваха се към нея. Първо чу как някой избухна в смях, след това оживен разговор, приглушен от разстоянието.

Дали да не се спусне пак долу и да извади пистолета? Въжето пак щеше да се вижда как виси от клона.

Гласовете се приближаваха. Пак смях.

Отдели единия си крак от въжето и го опря здраво на дървото, за да се закрепи. Усещаше как клонът се опъва. Ако останеше напълно неподвижна, може би нямаше да я видят. Движението привлича погледа като нищо друго, повече от цвета или шума.

Но ако клонът се счупеше, щеше да я издаде.

Не помръдваше. Доста трудно беше да остане неподвижна, увиснала във въздуха, с напрегнати мускули на ръцете и стичаща се в очите й пот.

Двама — видя ги през дърветата на запад. В ръцете си носеха полуавтоматични оръжия, гласовете им се чуваха все по-силно.

Отдели дясната ръка от въжето и освободи оръжието под мишницата си.

Не можеше да виси вечно. Клонът нямаше да издържи. Рано или късно ръката, с която се държеше, също щеше да отмалее.

Успя да издърпа оръжието от страничния кобур.

Двамата се приближаваха, не вървяха в нейната посока — по-скоро в югоизточна, — но се приближаваха. Щом тя ги виждаше, и те можеха да я видят.

Опита се да прикрие движението на оръжието, държеше го близо до себе си. Трябваше да очисти и двамата, преди да успеят да мръднат, преди да посегнат към радиостанциите си.

А след това щеше да реши как да постъпи.

Погледнах часовника си: почти три следобед. Вирусът можеше да се задейства всеки момент в рамките на девет часа, считано от този момент.

А хората ми го бяха открили.

— И това е велико, нали? — попитах Девин и Кейси. — Открили сте го! — Да, сър, „велико“ е точната дума. — Кейси намести очилата си нагоре. — Благодарение на Оги. Сами никога нямаше да успеем. Две седмици се мъчим. Какво ли не опивахме. Провеждахме дори ръчно търсене, след това според определени характеристики…

— Но вече сте го открили.

— Да — тя кимна. — Така че това е първата стъпка.

— Каква е втората?

— Да го неутрализираме. Не може просто да натиснем клавиша за изтриване и той да изчезне. А ако допуснем грешка, ами… прилича на бомба. Не се ли обезвреди правилно, избухва.

— Така, добре — казах. — Тогава…

— Тогава ще се опитаме да пресъздадем вируса на други компютри. — Оги не може ли да го направи?

— Оги е хакер, сър, не забравяйте. Нина е създала кода. Всъщност ако има хора, които могат да ни помогнат, това са руснаците.

Огледах се и сниших глас.

— Те помагат ли, или само се правят, че помагат? Да не би да ви подвеждат?

— Внимавахме — каза Каси. — Но нищо не показва, че умишлено ни водят в грешна посока. Никога не бихме разбрали какво правят, а те ни показваха. Изглежда, че нарежданията им са да направят всичко по силите си, за да ни помогнат.

Кимнах. Именно това целях. Но не знаех дали наистина ще се получи.

— Но не те са авторите на кода, а Нина — добави тя. — Този вирус, който е създала, според Оги преди три години, е много по-сложен и по-новаторски от всичко, което сме виждали. Направо удивително.

— Може да й дадем посмъртно награда за най-добър кибертерорист, щом всичко приключи, става ли? Кажете ми какво ще се случи. Ще пресъздадете вируса и след това ще разберете как да го неутрализирате. Като симулирането на военна игра?

— Да, сър.

— И разполагате с всичко, което ви е необходимо?

— Мисля, че тук имаме достатъчно лаптопи, сър. И хиляди в Пентагона, където е останалата част от екипа, който работи по заплахата.

Бях поискал да докарат тук сто компютъра с тази цел. Имахме още петстотин, охранявани от морски пехотинци на летището, само на три мили.

— Ами вода, кафе, храна, всичко необходимо? — Последното, което исках е специалистите ми да рухнат физически. Психическото напрежение им беше достатъчно. — Цигари? — махнах с ръка към вонята.

— Ние имаме всичко. Руснаците и германците пушат като комини.

— Долу е напълно задимено. — Девин се намръщи. — Поне успяхме да ги накараме да пушат в пералното помещение. Там могат да отворят прозорец.

— Там има прозорец, така ли?

— Да, в пералното по…

— Тайните служби затвориха всички прозорци — казах и осъзнах, че това няма да попречи на никого да ги отвори отвътре.

Заслизах по стълбището, Девин и Кейси ме следваха.

— Господин президент? — извика Алекс и също тръгна след мен.

Стигнах долу и завих към щаба, движех се бързо, ушите ми пищяха и в тях кънтяха предупрежденията на моя лекар. Щабът беше претъпкан с бюра и лаптопи, още десетина машини бяха сложени настрани, имаше и грамадна бяла дъска. Ако се изключеше охранителната камера в ъгъла, помещението приличаше на обикновена класна стая. В нея седяха шестима души — по двама руснаци, германци и израелци, говореха си над отворените лаптопи и пишеха по клавиатурите.

Нито помен от Оги.

— Провери в пералното, Алекс — наредих.

Чух го зад себе си как тръгва натам. Чувах и думите му през две стаи.

— Защо е отворен прозорецът?

На Алекс му трябваше само минута, за да огледа сутерена, включително стаята, която бях определил за съвещателна. Разбрах отговора, преди да ми го каже.

— Изчезнал е, господин президент. Оги е изчезнал.

Двамата членове на охранителния патрул бяха тъмни и яки, с късо подстригани коси, квадратни челюсти и масивно телосложение. Докато вървяха към нея, си говореха нещо на немски, което със сигурност беше смешно. Смехът им щеше да секне, ако някой от тях се обърнеше наляво.

Главата й беше на сантиметри от клона, висеше във въздуха, уловена с една ръка. Бах усети как силите й я напускат. Премигна, за да отмахне потта от очите си, ръката й се разтрепери не на шега. Чуваше и пропукването на клона, цялата й тежест беше съсредоточена върху една точка, която започваше да поддава, пращенето се усилваше.

Вярно, раницата и дрехите й бяха камуфлажни, лицето и вратът й бяха покрити със зеленикава боя в цвета на боровете, но ако клонът започнеше да пращи — край на играта.

Ако стреляше, трябваше да успее от първия път с два бързи изстрела. А след това? Можеше да открадне радиостанциите им, но останалите скоро щяха да разберат, че двама от часовите липсват. Нямаше да има друг изход, освен да остави задачата неизпълнена.

Неизпълнена. Никога не беше оставяла задача неизпълнена. Можеше да го направи сега и вероятно да очаква някакъв ответен удар от онези, които я бяха наели. Но не това беше проблемът: не се страхуваше от разплата. Вече два пъти след успешното изпълнение на възложена поръчка хората, които я наемаха, се опитваха да я убият, за да заличат всички следи, но ето че все още беше жива; а изпратените да я отстранят не бяха.

Сега проблемът беше Делила, така щеше да кръсти дъщеря си — на името на майка си. Делила нямаше да расте с такъв товар. Нямаше да знае с какво се е занимавала майка й. Нямаше да живее в страх. Нямаше да преживее ужас, толкова жесток и продължителен, че да се просмуква във всичките й пори, да се загнезди завинаги, да сложи отпечатъка си върху цялото бъдеще.

Мъжете излязоха от полезрението й след миг и изчезнаха зад дървото, от което висеше. Когато минеха от другата страна на дървото, тя пак щеше да е изложена на показ, само на десет метра от тях. Ако някой от тях се обърнеше наляво, на изток, веднага щяха да я забележат.

Отново ги видя, вече от другата страна на дървото.

Спряха. По-близкият имаше брадавица на бузата и деформирано ухо, вероятно от удари в миналото. Отпи вода от бутилка, адамовата му ябълка подскачаше на небръснатата му шия. Другият мъж беше по-дребен, стоеше в сянката на дърветата, отгоре му се спускаше слънчев лъч. Оглеждаше дърветата, земята.

Не поглеждай вляво.

Естествено, че погледнаха. И времето свърши. Повече не можеше да стои неподвижна.

Клонът издаде силно пращене.

Първият свали бутилката, вдигна поглед, след това се обърна наляво, към нея…

Бах вече беше взела на прицел първия, оръжието беше насочено към точка между очите…

И от двете радиостанции едновременно се разнесе изпращяване, говореха нещо на немски, но тонът показваше, че има проблем.

И двамата посегнаха към радиостанциите на кръста си. Размениха няколко думи, върнаха се и тръгнаха на север, хукнаха през глава към хижата.

Какво се беше случило? Не знаеше и не се интересуваше.

Вече нямаше нито време, нито сили, захапа оръжието, зъбите й се впиха в дългия заглушител. Вече със свободна дясна ръка, тя се залюля и се улови за най-дебелата част на клона, близо до дънера. Отдели и лявата от въжето и се вкопчи в дънера, на косъм й се размина падането. Простена силно, но не я беше грижа. Събрала последните си сили, се изтегли нагоре, кората на клона дращеше лицето й. Оттласкваше се с крака от дървото и напредваше нагоре, докато успя да прехвърли левия си крак на клона.

Не беше най-изящното движение, което беше изпълнявала, но най-накрая се изправи, възседна клона, насмалко да изпусне раницата и пушката. Издиша, избърса челото си, хлъзгаво от потта, камуфлажната боя се беше размазала. Даде си минута почивка. Преброи на глас до шейсет, върна в кобура оръжието, без да обръща внимание на паренето в ръката си, успокои дишането си.

Развърза възела на въжето и го издърпа. Уви го около врата си, в момента не можеше да стигне до раницата си.

Трябваше веднага да се махне от този клон, макар да седеше върху най-дебелата му част.

Опря се на дървото и се изправи на крака, посегна към следващия клон и започна да се катери. Когато стигнеше върха, щеше да си осигури място за наблюдение и да е в идеална позиция да изпълни задачата си незабелязано.

— Каубоя е изчезнал. Повтарям, Каубоя е изчезнал. Претърсете старателно гората. Алфа-екипите, останете по местата си.

Алекс Тримбъл изключи радиостанцията и ме погледна.

— Господин президент, съжалявам. Допуснах грешка.

Моя беше идеята да ползваме само лека охрана, за да запазим срещата в тайна. Нямахме друг изход. И охраната, с която разполагахме, имаше за цел да наблюдава онези, които влизат в хижата. Не се тревожехме за онези, които излизат.

— Алекс, намери го и толкова.

На път към стълбището минах покрай Девин и Кейси, пребледнели мъртвешки, сякаш са направили грешка. И двамата стояха с отворени уста, опитваха се да намерят думи.

— Оправете проблема — посочих към щаба. — Намерете начин да унищожите вируса. Само това е важно. Хайде.

С Алекс се запътихме към стълбището и отидохме в кухнята, погледнахме към прозореца на юг, към огромния заден двор и гората, която изглеждаше безкрайна. Алекс даваше нареждания по радиостанцията, но оставаше до мен. Агентите вече търсеха Оги, повечето от тях се движеха из гората, но малък брой агенти — алфа-екипът — продължиха да охраняват периметъра.

Не знаех как е успял да се добере до гората незабелязано. Но вече бях наясно, че ако Оги е в гората, малкото ни агенти трудно щяха да го намерят.

По-важното беше защо е избягал.

— Алекс — понечих да споделя мислите си, — ние трябва да…

Но думите ми бяха прекъснати от шум в гората, непогрешим дори от хижата.

Изстрели от автоматично оръжие.

— Господин президент!

Без да обръщам внимание на Алекс, изтичах по стъпалата и хукнах към гората, по неравната земя, извърнат на една страна, за да се провирам през дърветата.

— Господин президент, моля ви!

Движех се, без да спирам, през потъналия в мрак терен, скрит зад шумата на дърветата, и чувах виковете на мъжете напред.

— Поне ми позволете да мина пред вас — каза той и този път го послушах.

Алекс беше извадил автоматичното си оръжие и се оглеждаше. Когато стигнахме до сечището, Оги седеше на земята, облегнат на дърво, уловил се за гърдите. Над него дървото беше разцепено почти напълно от куршумите. Двама руски агенти стояха отпуснали автоматите си, Джейкъбсън им говореше на висок глас и сочеше с пръст.

Щом ни видя, той млъкна и се обърна. Изпънал ръка, ни показа, че трябва да спрем.

— Добре сме. Всички са добре.

Изгледа гневно руснаците още веднъж, след това се приближи към нас

— Нашите другари от Руската федерация го видели първи — обясни той. — Откриха стрелба. Казаха, че били само предупредителни изстрели.

— Предупредителни? На кого са му притрябвали?

Тръгнах към руснаците и посочих обратно към хижата.

— Върнете се в хижата! Махайте се от моята гора!

Джейкъбсън им каза нещо, дума-две на руски. С неумолими лица кимнаха, обърнаха се и ни оставиха.

— Слава богу, че се оказах наблизо — каза Джейкъбсън. — Наредих им да спрат стрелбата.

— Слава богу, че си бил наблизо… Мислиш ли, че руснаците са се опитали да го убият? — попитах.

Джейкъбсън се позачуди, издиша шумно. Вдигна ръка.

— Предполага се, че хората от Руската национална гвардия са най-добрите в Русия. Ако са искали да го убият, той щеше да е мъртъв.

Президентът Чернокев наскоро беше създал нова структура за вътрешна сигурност, подчинена пряко на него. Говореше се, че неговата Национална гвардия се състои от най-елитните бойци.

— Доколко си сигурен? — попитах Джейкъбсън.

— Изобщо не съм сигурен, сър.

Минах между агентите от Тайните служби и тръгнах към Оги. Приклекнах до него.

— По дяволите, какви ги вършиш, Оги?

Устните му трепереха, дишаше дълбоко, гърдите му все още се движеха от голямото вълнение, а очите му бяха широко отворени и гледаха в нищото.

— Те… — Задави се. Преглътна с мъка. — Опитаха се да ме убият.

Погледнах към дървото над него. При бързия оглед на мястото, където куршумите бяха надупчили ствола на дървото, установих, че бяха на пет стъпки от земята. Не ми приличаха на „предупредителни изстрели“. Но предполагам, че всичко зависеше от мястото, на което човек стои.

— Защо избяга, Оги?

Леко поклащане на глава, погледът му се плъзна встрани.

— Аз… не мога да го спра. Не мога да съм там, когато… Когато вирусът…

— Страх ли те е? Това ли е?

Оги кимна почти глуповато — целият трепереше.

И това беше всичко, така ли? Страх, угризения и чувство за безпомощност?

Или пропусках нещо, свързано с Оги?

— Стани. — Улових го за ръка и насила го накарах да се изправи на крака. — Не е време да се страхуваме, Оги. Хайде да си поговорим в хижата.

Най-накрая Бах стигна до мястото за наблюдение, което търсеше високо сред белите борове. В ръцете и гърба си усещаше напрежението от катеренето с голяма раница и пушка. В слушалките й Вилхелм Фридеман Херцог изпълняваше Концерт за цигулка в ми мажор преди три години в Будапеща.

През боровете виждаше ясно хижата в далечината и територията на юг.

Клоните в близост до дънера на дървото бяха достатъчно дебели, за да я удържат. Възседна един от тях и постави калъфа пред себе си. Отключи го с отпечатъка от палеца си и извади Ана Магдалена, сглоби я за по-малко от две минути, а междувременно не изпускаше от погледа си дърветата.

Виждаше въоръжените часови, които обхождаха периметъра си. Черна палатка.

Четирима мъже се изкачваха по стълбите към верандата, движеха се бързо…

Трескаво нагласи мерника. Нямаше време да нагласява подпора, на която да постави пушката, и тогава да заеме позиция. Сложи оръжието на рамо и погледна през мерника. Не беше идеално и щеше да има само една възможност за изстрел, преди да се прости с прикритието си, затова нямаше право на грешки…

Оглеждаше ги отпред назад, докато се приближаваха към вратата на хижата.

Едър тъмнокос мъж със слушалка в ухото.

По-нисък, по-слаб, също със слушалка в ухото.

Президентът мина между двамата и влезе в хижата.

Следван от нисък мъж със слабо телосложение и сплъстена тъмна коса…

Това той ли беше?

Той ли беше?

Да.

Секунда да вземе решение.

Дали да стреля?

Хванах Оги за ръка и го повлякох в хижата. Зад нас Алекс и Джейкъбсън влязоха и затвориха вратата.

Отведох Оги в дневната и го накарах да седне на дивана.

— Донеси му вода — казах на Алекс.

Оги седеше на дивана със замаян и обезумял вид.

— Тя… не искаше… това — прошепна той. — Не би… искала това…

Алекс се върна с водата. Протегнах ръка.

— Дай на мен — казах.

Приближих се до Оги и го напръсках с вода по лицето, намокряйки косата и ризата му. Той се сепна стреснато, разтърси глава, седна изправен.

Наведох се към него.

— Нали беше честен с мен, момче? От теб зависи много.

— Аз… аз… — Погледна ме, вече съвсем различен, изплашен не само от обстоятелствата, но и от мен.

— Алекс — казах, — покажи ми записите от щаба.

— Да, сър.

Алекс извади от джоба си телефона, натисна бутон и ми го подаде. Показаха се кадрите от охранителните камери в щаба, виждаха се Кейси на телефона, Девин на компютъра, другите технически гении, които работеха на лаптопи и чертаеха на бяла дъска.

— Погледни тук, Оги. Да виждаш някой от тези хора да се е предал? Не. Ужасени са, всички до един, но не се предават. Та нали ти, по дяволите, намери вируса. Направи онова, което най-добрите ми хора не успяха да направят в продължение на две седмици.

Оги затвори очи и кимна.

— Съжалявам.

Сритах обувките му и го разтърсих.

— Погледни ме, Оги. Погледни ме!

Погледна ме.

— Разкажи ми за Нина. Каза, че не е искала това. За какво говореше? Не е искала да съсипе Америка, така ли?

Оги сведе поглед, поклати глава.

— Нина беше уморена да бяга. Казваше, че от страшно много време бяга.

— От грузинското правителство ли?

— Да. Грузинското разузнаване я преследваше. Веднъж в Узбекистан за малко да я убият.

— Добре, хубаво, била е уморена да бяга. Какво искаше? Да живее в Америка?

Телефонът в джоба ми иззвъня. Извадих го. Лиз Грийнфийлд. Отклоних позвъняването и отново прибрах телефона в джоба си.

— Искаше да си отиде у дома — каза Оги.

— В Грузия, така ли? Където са я издирвали за военни престъпления?

— Надяваше се, че вие бихте… помогнали.

— Искала е да се намеся. Да помоля Грузия да й даде амнистия. Като услуга към Съединените щати.

Оги кимна.

— Не мислите ли, че Грузия би предприела подобна стъпка при тези обстоятелства? Ако Америка е в опасност, а един от съюзниците й — особено такъв, който може да я използва като приятел, когато руснаците са на границата, — не би ли се съгласил да й направи услуга?

Вероятно щяха да я направят. При достатъчен натиск от моя страна, ако обясня напълно ситуацията — ами да, бихме могли да измислим нещо.

— Искам да се уверя, че съм разбрал всичко правилно — казах. — Нина е помогнала на Сулиман Синдурук да създаде вируса.

— Да.

— Но не е искала да унищожи Америка с него?

Той замълча за миг.

— Трябва да разберете Сули — каза той. — Начина, по който действа. Нина създаде удивителен вирус. Унищожителен, неуловим вирус чистач. Аз работих, както бихте могли да се изразите, по другата част от задачата.

— Бил си хакерът.

— Да. Трябваше да вкарам вируса в американските системи и да го разпространя повсеместно. Но позициите ни бяха… както вие бихте казали, разделени.

Май започвах да схващам.

— Тя е създала изумителен вирус, но не е знаела точно за какво ще бъде използван. А ти си разпространил вируса из американските сървъри, но не си знаел точно какво разпространяваш.

— Така е. — Кимна. Изглежда се поуспокояваше. — Не казвам, че сме невинни. Нина беше наясно с унищожителната сила на своя вирус. Но нямаше представа в какъв мащаб ще бъде разпространен. Не знаеше, че ще го разпространяват в Съединените щати, за да бъдат съсипани стотици милиони хора. А аз… — Отвърна поглед. — Сули ми каза, че разпространявам усъвършенствана форма на шпионски софтуер. Каза ми, че ще го продаде прескъпо, за да финансира другите ни начинания. — Сви рамене. — Когато осъзнахме какво сме направили, не можехме да останем безучастни.

— И Нина е дошла, за да спре вируса — изяснявах си аз. — В замяна е искала да й помогна да получи амнистия.

Оги отново кимна.

— Надявахме се, че ще се съгласите. Но не бяхме сигурни за отговора ви. „Синове на джихада“ носят отговорността за смъртта на много американци. И не може да се каже, че считахме Съединените щати за съюзник. Затова тя настояваше най-напред за среща само с вас.

— За да добие представа за отношението ми.

— За да разбере дали ще й позволите да излезе от Белия дом. А не да я арестувате, изтезавате и каквото там друго можехте да й сторите.

Казаното от него звучеше разумно. Наистина го почувствах като вид проверка.

— Аз не исках тя да идва сама в Белия дом — продължи той. — Но нищо не можеше да я разубеди. Когато се срещнахме в Щатите, планът й вече беше готов.

— Я чакай. — Допрях ръката му. — Как така когато сте се срещнали в Щатите? Какво означава? Не бяхте ли заедно непрекъснато?

— Не — изненада се Оги от предположението ми. — Не, не. Помните ли деня, в който ви показахме вируса на сървъра в Пентагона?

Събота, 28 април. Никога няма да забравя мига, в който за пръв път чух за вируса. Бях в Брюксел, в първия етап от европейската ми обиколка. Обадиха ми се в президентския апартамент. За пръв път виждах моя секретар по отбраната загубил самообладание до такава степен.

— В този ден с Нина напуснахме Сулиман в Алжир. Но се разделихме. Решихме, че така ще бъде по-безопасно. Тя дойде в Съединените щати през Канада. А аз влязох през Мексико. Планът ни беше да се срещнем в сряда в Балтимор, Мериланд.

— Сряда, тази сряда ли? Преди три дни?

— Да. Сряда, на обяд, при паметника на Едгар Алън По пред Университета на Балтимор. Достатъчно близо и достатъчно далеч от Вашингтон, беше логично за хора на нашата възраст да са там, така нямаше да се набиваме на очи и имахме точно място за среща, което и двамата можехме да намерим.

— И тогава Нина ти е казала какъв е планът.

— Да. Тогава вече имаше план. В петък вечер щеше да дойде сама в Белия дом, за да види как ще реагирате. След това щяхме да се срещнем на бейзболния стадион — нова проверка, за да видим дали изобщо ще се появите. И когато се появяхте, щях да преценя дали можем да ви се доверим. Когато дойдохте на стадиона, разбрах, че сте преминали проверката на Нина.

— А след това и твоята.

— Да. Ако не друго, фактът, че насочих оръжие срещу президента на Съединените щати и никой не ме застреля на място, нито ме арестува, ми показа, че ни вярвате и можем да работим заедно, това разбрах.

Поклатих глава.

— А след това се свърза с Нина, така ли?

— Пратих й съобщение. Тя чакаше сигнала ми, за да паркира вана близо до стадиона.

Колко близко сме били — там и тогава.

Оги се изсмя или поне звукът, който издаде, приличаше най-много на смях.

— Това трябваше да е важният момент — каза той с тъга. — Щяхме да сме всички заедно. Аз щях да открия вируса, вие да се свържете с правителството на Грузия, а тя да спре вируса.

Вместо това някой беше спрял Нина.

— Ще се връщам на работа, господин президент. — Надигна се от дивана. — Съжалявам за моментното…

Натиснах го да седне обратно.

— Не сме приключили, Оги — казах. — Искам да знам кой е бил източникът на Нина. Искам да знам кой е предателят в Белия дом.

Останах приведен над Оги, само дето не бях насочил ослепителна светлина в лицето му.

— Каза, че преди три дни Нина е дошла с вече готов план в Балтимор. Кимна.

— Защо? Какво се е случило от момента, в който сте се разделили в Алжир, до срещата ви в Балтимор. Какво е правила? Къде е ходила?

— Това не ми е известно.

— Мотаеш ме, Оги.

— Съжалявам, как така ви „мотая“?

Приведох се още повече, почти се заврях в лицето му.

— Не се връзва. Двамата нали сте се обичали? Нали сте си вярвали? Имали сте нужда един от друг.

— Имахме нужда да държим информацията си разделена — настоя той. — За наша безопасност. Тя не знаеше как да открие вируса, аз не знаех как да го обезвредя. Така и двамата оставахме ценни за вас.

— Тя какво ти каза за източника си?

— Вече неведнъж отговарях на този въпрос…

— Пак отговори. — Сграбчих го за рамото. — И не забравяй, че съдбите на стотици милиони хора…

— Не ми каза! — рязко и пискливо отговори той, видимо разстроен. — Каза ми, че трябва да знам кодовите думи „Тъмни векове“, попитах я как ги е научила, а тя отвърна, че няма значение, по-добре било да не знам, така и за двама ни било по-сигурно.

Не откъсвах поглед от него, мълчах, оглеждах лицето му.

— Дали съм подозирал, че се е свързала с високопоставен човек във Вашингтон? Естествено, че точно това подозирах. Да не съм идиот! Но това ме успокои, не ме притесни. Означаваше, че имаме невероятен шанс за успех. Доверих й се. Тя беше най-умният човек, когото съм…

Задави се, думите му останаха недовършени.

Телефонът ми отново иззвъня. Отново Лиз от ФБР. Пак пренебрегнах обаждането.

Поставих ръка на рамото му.

— Искаш ли да почетеш паметта й, Оги? Тогава направи всичко по силите си, за да спреш вируса. Хайде. Сега е моментът.

Той пое дълбоко дъх и се надигна от дивана.

— Така ще направя.

Щом Оги вече не можеше да ме чуе, вдигнах телефона на ухото си.

— Слушам те, Лиз.

— Господин президент. Мобилните телефони на Нина във вана.

— Да. Каза, че са били два, нали?

— Да, сър, един у нея и друг, открит под пода в задната част.

— Добре…

— Сър, скритият в задната част на вана — все още не сме го разкодирали. Но най-накрая намерихме кода за телефона, който е бил в джоба й. Има съобщения, дошли от другата страна на океана, които са особено интересни. Отне много време да бъдат проследени, защото са обиколили три континента…

— Лиз, Лиз. Давай накратко.

— Мислим, че го открихме — обяви тя. — Ние мислим, че научихме местонахождението на Сулиман Синдурук.

Дъхът ми секна.

Втори шанс след Алжир.

— Господин президент?

— Искам го жив — казах.

Вицепрезидентът Катрин Бранд седеше тихо, свела поглед, осмисляйки чутото. Дори на компютърния екран със спорадичното жужене или треперене на картината тя изглеждаше готова за поява по телевизията, със силен грим от участието си в „Среща с медиите“, облечена в елегантен червен костюм и бяла блуза.

— Това е почти… — вдигна поглед към мен.

— Невъобразимо — помогнах й. — Така е. Далеч по-лошо е, отколкото си представяхме. Успяхме да осигурим защита на армията, но в други области на федералното правителство и частния сектор пораженията ще бъдат катастрофални.

— А Лос Анджелис… е бил примамка.

Поклатих глава.

— И аз така предполагам. Планът е хитър. Искали са най-добрите ни технически специалисти да заминат на другия край на страната, да се опитат да разрешат проблема с пречиствателната станция. А когато вирусът се задейства, ще бъдат отрязани — без достъп до интернет, без телефони, без самолети, без влакове. Най-добрите ни хора ще останат на Западното крайбрежие, на хиляди мили от нас

— А аз чак сега научавам какво се случва в страната ни и всичко, което правите, въпреки че съм вицепрезидент на Съединените щати. Защото вие ми нямате доверие. Аз съм един от шестимата, на които нямате доверие.

Образът й не беше достатъчно чист, за да преценя реакцията й. Надали човек се радва, когато научи, че шефът му, главнокомандващият, го счита за предател.

— Господин президент, наистина ли мислите, че бих направила подобно нещо?

— Кати, не би ми дори хрумнало, че можеш да го направиш. Нито за теб, нито за Сам, нито за Брендан, нито за Рот, нито за Доминик, нито за Ерика. Но един от вас го е направил.

Това беше положението. Сам Хейбър от Департамента за вътрешна сигурност. Брендан Мохан, съветник на президента по сигурността. Родриго Санчес, председател на Комитета на началник-щабовете. Секретарят по отбраната Доминик Дейтън. И директорът на ЦРУ Ерика Бийти. И вицепрезидентът. Моят кръг от шестима души, всичките под подозрение.

Катрин Бранд не каза нищо, все така беше цялата в слух, но беше изгубила концентрация.

Алекс влезе и ми подаде бележка от Девин. Лоши новини.

Когато се обърнах отново към Кати, тя изглеждаше готова да ми каже нещо. Досещах се какво ще чуя.

— Господин президент — каза тя, — щом ми нямате доверие, единственото, което ми остава, е да си подам оставката.

В щаба на компютърните специалисти Девин стана, щом ме видя. Потупа Кейси по рамото и оставиха другите — всички бяха със слушалки или пишеха по клавиатурите, — за да поговорим. До стената бяха натрупани повредени лаптопи. На бялата дъска бяха изписани, различни думи, имена и кодове: ПЕТЯ, НЕЙТНА, ШАМУН и ШНАЙЕР АЛГ., ДОД.

В стаята миришеше на кафе, цигари и пот. Щях да предложа да отворят прозорец, ако бях в настроение за шеги.

Кейси посочи към ъгъла, където стояха лаптопи, натрупани един върху друг като кула, която още малко и щеше да стигне почти до охранителната камера, насочена към нас от тавана.

— Всичките са повредени — каза тя. — Опитахме какво ли не. Нищо не унищожи вируса.

— Седемдесет компютъра досега, така ли?

— Горе-долу — отвърна тя. — И на всеки един, който използваме тук, останалата част от екипа в Пентагона използва три или четири. Това прави близо триста компютъра.

— Компютри, в които… всичко е заличено, така ли?

— Всичко е заличено — потвърди Девин. — Щом се опитаме да го обезвредим, вирусът се задейства. Сега тези лаптопи са като купчина тухли — въздъхна. — Дали ще наредите да докарат другите петстотин лаптопа?

Обърнах се към Алекс и предадох молбата. Морските пехотинци щяха да ни ги осигурят за нула време.

— Петстотин стигат ли? — попитах.

Кейси се подсмихна.

— Нямаме петстотин начина, с които да спрем това чудо. Вече използвахме всичко, което знаехме.

— Оги не ви ли е от полза?

— О, той е удивителен — каза Девин. — Само как е закопал това чудо в компютрите. За пръв път виждам подобно нещо. Но що се отнася до обезвреждането му? Това не е неговата специалност.

Погледнах към часовника си.

— Четири часът е, хора. Размърдайте си въображението.

— Да, сър.

— Друго трябва ли ви от мен?

— Има ли някаква възможност да заловите Сулиман — попита Кейси — и да го доведете тук?

Потупах я по ръката, но не отговорих.

„Работим по въпроса“, премълчах тези думи.

Върнах се в съвещателната зала, където заварих вицепрезидента Катрин Бранд, свела очи, с отпусната стойка. Разговорът ни беше прекъснал на интересно за мен място.

Изправи се, щом ме видя да влизам, стегна се.

— С вируса още нямаме никакъв пробив — седнах. — Който и да го е създал, играе на шах, а ние — на дама.

— Господин президент — каза Кати. — Преди малко предложих да подам оставка.

— Помня, да. Не му е времето, Кати. Опитаха се да убият мен и Оги на два пъти. И не съм добре, както вече ти обясних.

— Съжалявам за това. Не знаех, че заболяването ви се е проявило отново.

— На никого не съм казвал. Моментът не е подходящ приятелите ни или враговете да си мислят, че президентът е в лошо здраве.

Кимна.

— Слушай, Каролин през цялото време е няколко етажа над теб в Белия дом. Знае всичко. Изготвили сме и документ. Ако нещо ми се беше случило, Каролин щеше да ти разкаже всичко за няколко минути. Както и да ти представи няколко плана за действие в зависимост от това колко мощен е вирусът. Включително военни удари по Русия, Китай и Северна Корея — който и да стои зад вируса. Извънредни планове за въвеждане на военно положение, отменяне на неприкосновеността на личността, контрол върху цените, въвеждането на дажби за стоки от първа необходимост — такива неща.

— Но ако съм предател, господин президент — едва изрече думата, — защо именно на мен ще имате доверие да спра тези хора? Щом съм си сътрудничила с тях.

— Имах ли друг избор, Кати? Не мога да те сменя с друг човек. Какво трябваше да направя в тези четири дни, откакто научих за изтичането на информация от Нина с посредничеството на дъщеря ми? Да поискам оставката ти? А след това? Помисли колко време щеше да е необходимо да ти намерим заместник. Процесът по проверката, номинацията, одобряването от двете камари. Нямах време. А ако ти напуснеше, помисли кой е следващият в йерархията.

Не отговори, отклони поглед. Намекът за председателя Лестър Роудс май я посмути.

— И още по-важното, Кати — не можех да съм сигурен, че си била ти. Можех да уволня и шестима ви, за да се уверя, че съм се отървал от предателя. За да съм напълно сигурен. Но така губех целия си национален екип по сигурността, когато имах най-много нужда да му се доверя.

— Бихте могли да ни подложите на детектор на лъжата — предположи тя.

— Бих могъл, да. Това искаше и Каролин. Всички да минете през детектора на лъжата.

— Но не сте я послушали.

— Не.

— Защо, сър?

— Елементът на изненадата — казах. — Единственото в моя полза беше, че аз знаех за изтичането на информацията, но виновният за него не знаеше, че знам. Ако подложех и шестима ви на детектора и ви попитах дали сте разкрили информация за „Тъмните векове“, щях да се издам. Който и да стои зад случващото се, щеше да разбере, че знам. Най-добре беше да се правя на тъп, така да се каже. Трябваше да се заловя с решаването на проблема — продължих. — Обадих се на заместник-секретаря по отбраната и я накарах да провери отделно дали военните ни системи са в изправност. В случай че секретарят Дейтън е бил Бенедикт Арнолд. Накарах генерал Бърк от Главното командване да провери същото в Европа, в случай че адмирал Санчес е предателят.

— И приехте, че работата е свършена както трябва.

— Достатъчно добре. За две седмици беше невъзможно да направя всичко отново, но ние сме в готовност да изстреляме достатъчно ракети, да използваме военновъздушните сили и пехотинците. Проведените обучения бяха успешни.

— Това означава ли, че Дейтън и Санчес са зачеркнати от списъка ви? Списъкът ви вече се състои от четири имена, така ли?

— Ти как мислиш, Кати? Да зачертая ли тези две имена?

Тя се позамисли за минута.

— Ако един от тях е предателят, нямаше да се издаде, като саботира нещо, за което отговаря пряко. Може анонимно да са предали кода. Може да са дали някаква информация на врага. Но възложените им от вас конкретни задачи са ги поставили в центъра на вниманието. Не биха могли да ги саботират. Щяха да се издадат. Който и да го е направил, дълго е обмислял действията си.

— Така мисля и аз. Затова не са зачеркнати от списъка.

Всичко това беше твърде много за Кати, но беше наясно, че докато говоря за предателя, може да го правя с нейното име наум. Всеки на нейно място трудно би го преглътнал. А пък и в случая точно тя не беше чиста като сълза.

Най-накрая каза:

— Господин президент, ако преминем през всичко това…

— Когато — поправих я аз. — Когато преминем през всичко това. Без „ако“. „Ако“ е изключено.

— Когато преминем през всичко това, в подходящ момент ще ви връча оставката си, за да постъпите според волята си. Щом не можете да ми имате доверие, не съм сигурна, че мога да ви служа.

— И кой е следващият в йерархията? — отново се върнах на старата тема.

Тя премигна няколко пъти, но отговорът не беше от трудните.

— Ами, със сигурност няма да се оттегля, преди да намерите заместник…

— Дори името му не искаш да изречеш, Кати, така ли? Твоят приятел Лестър Роудс.

— Не… не бих го нарекла приятел, сър.

— Нима?

— Не бих, да. Аз… ние случайно се срещнахме тази сутр…

— Спри дотук — предупредих я. — Себе си можеш да лъжеш колкото ти душа иска, Кати. Но не лъжи мен.

Още известно време устата й остана отворена, опитваше се да изрече нещо, после я затвори и остана така.

— Първото, което направих преди четири дни, когато научих за изтичането на информацията — казах. — Първото, което направих, знаеш ли какво беше?

Поклати глава, но не се насили да говори.

— Поставих всички ви под наблюдение.

Вдигна ръка към гърдите си.

— Вие сте… ме…

— Вас шестимата — уточних. — Заповед за наблюдение от външното разузнаване. Лично подписах необходимите документи. Съдиите за пръв път виждаха такова нещо. Лиз Грийнфийлд от ФБР ги приведе в действие. Прихващане на кореспонденция, подслушване, наблюдение.

— Вие сте…

— Спести ми възмущението си. И ти би направила същото. И не ми разправяй как някак си „случайно“ си срещнала Лестър Роудс тази сутрин на път за закуска.

Почти нищо не можеше да каже. Нямаше за какво да се хване, предвид действията си. Изглеждаше така, сякаш й се щеше да пропълзи под камък и да се скрие там.

— Съсредоточи се върху проблема — казах. — Забрави политиката. Забрави изслушването идната седмица. Забрави кой би могъл да е президент след месец. Страната ни има много голям проблем и най-важното е да намерим разрешение за него.

Тя кимна, не беше в състояние и дума да каже.

— Ако нещо ми се случи, на теб се пада да поемеш поста. Затова се стегни и бъди готова.

Отново закима, най-напред бавно, след това по-уверено. Изправи стойка, сякаш оставяше всичко друго настрана, съсредоточаваше се върху новия курс на действие.

— Каролин ще ти покаже извънредните планове. Предназначени са само за твоите очи. Ще останеш в оперативния център. Ще общуваш само с Каролин и с мен. Ясно?

— Да. Ще ми разрешите ли да кажа нещо, сър?

Въздъхнах.

— Да.

— Подложете ме на детектора на лъжата.

Облегнах се.

— Елементът на изненада вече е изгубен — рече тя. — Казахте ми всичко. Подложете ме на детектора и ме попитайте дали аз съм издала „Тъмните векове“. Попитайте ме за Лестър Роудс, ако желаете. Каквото искате ме попитайте. Но бъдете сигурен, че аз никога и по никакъв начин не бих предала страната си.

Трябваше да призная, че ето това някак си не бях го предвидил.

— Попитайте ме — продължи тя — и ще ви кажа истината.

В Берлин беше 11:03 вечерта.

Четири събития се случиха едновременно.

Първото: жена в дълго бяло палто влезе през главния вход на висок жилищен блок. Носеше куп пазарски чанти, като обемисти придатъци към ръцете си. Насочи се право към служителя в приемната. Огледа се и забеляза камерата в ъгъла на изисканото, просторно фоайе. Остави на земята чантите и се усмихна на служителя. Той я попита за името, тя отвори портфейла си и извади значка.

— Ich bin Polizistin — каза тя, вече без да се усмихва. — Ich brauche Ihre Hilfe jetzt.

Представи се за полицайка. Каза му, че трябва да й помогне.

Второ: голям оранжев боклукчийски камион на компания „Берлинер Щатрайнигунгсбетрибе“ спря до сградата от изток, докато бризът от река Шпрее се виеше около нея. Задната врата на камиона се отвори. Дванайсет мъже, членове на „Командо Шпециалкрефте“, германските елитни части за бързо реагиране, излязоха от камиона, облечени като за операция — с жилетки, шлемове, тежки ботуши — и въоръжени с автомати „Хеклер и Кох МП 5“ или пушки за борба с безредиците. Близката врата на блока автоматично се отвори с любезното съдействие на служителя в приемната и мъжете влязоха в сградата.

Трето: бял хеликоптер с името на местна телевизионна станция, но всъщност машина на немските специални части със заглушаваща шума технология, тихо се приземи на покрива на същата сграда. Четирима командоси, също облечени в бойни униформи, се спуснаха трийсет стъпки до покрива, приземиха се леко и откачиха въжетата от коланите си.

И четвърто: Сулиман Синдурук се разсмя, докато наблюдаваше екипа си в луксозния апартамент. Неговите четирима души — оставащите четирима членове на „Синове на джихада“, ако не броеше себе си. Все още се съвземаха от снощните веселби, тътреха се насам-натам полуоблечени, рошави, брадясали и с махмурлук, ако не и още пияни. Всички се бяха събудили по някое време на обяд и бяха продължили да се размотават.

Елмурод, с опъната върху корема ярковиолетова тениска, се просна на дивана и включи телевизора с дистанционното. Махмад, с потник на петна и боксерки, със сплескана на една страна коса, жадно пиеше вода от бутилка. Хаган, който се беше събудил последен, гол до кръста, с долнище от анцуг, дъвчеше грозде от снощната храна. Леви, върлинест и непохватен, само по бельо и със сигурност простил се с девствеността предната вечер, полегна на възглавница на дивана с доволна усмивка.

Лек ветрец погали лицето на Сули, който затвори очи, за да се отдаде на чувството. Някои хора се оплакваха от ветровете, които идваха от Шпрее, особено вечер, но те бяха едно от нещата, които му носеха огромно удоволствие. Едно от нещата, които най-много щяха да му липсват.

По навик провери оръжието под мишницата си. Правеше го почти всеки час. Проверяваше пълнителя, уверяваше се, че е зареден.

Зареден с един патрон.

Изкачиха стълбището с отработена тактика, подсигуриха всяка площадка с войник, другите от отряда продължаваха. Навсякъде имаше точки без видимост, възможностите за засада бяха на всяко ниво. Служителят в приемната им беше съобщил, че стълбището е чисто, но той разчиташе само на камерите, които следеше.

Водачът на отряд „Едно“ беше мъж на име Кристоф, вече единайсет години служеше в Специалните части. Когато дванайсетте бойци от отряда стигнаха до площадката на апартамента на последния етаж, той се свърза по радиостанцията с командира.

— Отряд „Едно“ на червена позиция — каза на немски.

— Останете на червена позиция, отряд „Едно“ — извика командирът от колата на улицата.

Командирът на тази мисия беше бригадният генерал, първият човек в КСК. Кристоф дори не беше чувал за подобно нещо — най-високопоставеният офицер в КСК лично да оглави мисия. От друга страна, за пръв път на бригадния генерал му се обаждаше самият канцлер.

„Целта е Сулиман Синдурук — беше казал канцлер Рихтер на бригадния генерал. — Трябва да бъде задържан жив. Трябва да бъде заловен в добро здраве, така че да бъде разпитан незабавно.“

Затова Кристоф държеше АРУЕН, оръжие за контрол на безредици, заредено с патрони, които не бяха смъртоносни, можеше да изстреля и петте само за четири секунди. Шестима от дванайсетте мъже в отряда имаха АРУЕН за обезвреждане на целите си. Другите шестима разполагаха със стандартни МП5 автомати, които при необходимост щяха да изстрелят смъртоносни патрони.

— Отряд „Две“, статус — извика командира.

Отряд „Две“ бяха четиримата мъже на покрива.

— Отряд „Две“ на червена позиция.

Двама от войниците на КСК се подготвиха да се спуснат от покрива на балкона отдолу. Другите двама оставаха на покрива, готови да действат в случай на опит за бягство.

„Няма да има никакво бягство — знаеше Кристоф. — Този тип е мой.“

Това щеше да е неговият Бин Ладен.

В слушалката си чу думите на командира:

— Отряд „Три“, потвърдете брой и разположение на целите.

Отряд „Три“ беше безшумният хеликоптер отгоре, който използваше сензор за топлина, за да определи броя на хората на нивото на апартамента на последния етаж.

— Пет цели, командир — дойде отговорът. — Четири в апартамента, събрани в предната стая, и един на балкона.

— Пет цели, потвърдено. Отряд „Едно“, минете към жълта позиция.

— Отряд „Едно“ минава към жълта позиция. — Кристоф се обърна към мъжете си и кимна.

Вдигнаха оръжия. Кристоф бавно завъртя дръжката на вратата към стълбището, след това внимателно, но бързо я отвори с прилив на адреналин.

Коридорът беше пуст, тих.

Бавно тръгнаха напред, дванайсетте вървяха приведени, с вдигнати оръжия, стъпваха премерено, за да сведат до минимум шума от стъпките си по дебелия килим, плъзгаха се към единствената врата вдясно. С изострени сетива Кристоф улавяше топлината и енергията на хората зад себе си, лимоновия мирис, който идваше от килима, чуваше тежкото дишане зад гърба си и приглушения смях от другия край на коридора.

Осем метра. Шест. Адреналинът бушуваше във вените му. Сърцето му биеше лудо. Но запазваше равновесие и беше изпълнен с увереност…

Щрак, щрак, щрак.

Завъртя глава вляво. Шумът беше тих, но отчетлив. Малка кутия на стената, термостат…

Не, не беше термостат.

— Мамка му! — изруга той.

Сулиман запали цигара и погледна телефона си. Нищо ново на международния фронт. Изглежда, имаше някакви проблеми с водата в Лос Анджелис. „Американците дали клъвнаха на това“, зачуди се той.

В апартамента Хаган грабна сребриста купа от масата с храна и повърна в нея. Сигурно му беше зле от скъпото шампанско, реши Сули. Хаган може и да беше бог в писането на кодове, но в пиенето от край време не го биваше…

От телефона на Сули се чу пронизително пиукане, тон, който беше запазен само за едно.

Нахлуване. Датчикът в коридора.

Ръката му инстинктивно посегна към пистолета под мишницата, онзи, в който имаше един патрон.

Беше се зарекъл, че няма да го заловят жив, не би допуснал да бъде затворен, разпитван, пребиван, заливан с вода и принуден да живее като скот. Предпочиташе да си отиде по своите правила, да опре пистолета под брадичката си и да дръпне спусъка.

Но никога не се беше залъгвал, въпреки всичките си заричания, че в крайна сметка неизбежно се стига до мига на истината. И се питаше дали ще му стигне смелостта да го направи.

— Изпържиха ни! — дрезгаво прошепна Кристоф. — Отряд „Едно“ минава към зелена позиция.

— Минете към зелена позиция, отряд „Едно“.

След като безшумното и тайно промъкване вече беше безсмислено, мъжете се втурнаха към вратата, групираха се в две крила, петима от двете страни, двама отзад с разбивана, готови да нанесат удара.

— Целта на балкона влезе в апартамента — съобщи водачът на третия отряд от хеликоптера със сензора за топлина.

Той е, разбра Кристоф, и се приготви.

Разбиха вратата с мощен тласък. Тя се откачи от пантите, падна към апартамента като висящ мост с прекъсната верига.

Войниците, които бяха най-близо до вратата от двете й страни, хвърлиха вътре зашеметяващи гранати и бързо се дръпнаха от прага. Секунда по-късно гранатите се взривиха с разтърсващ и оглушителен взрив и силна, ослепителна светлина.

За пет секунди обитателите щяха да бъдат слепи, глухи и замаяни.

Едно, две. Кристоф влезе първи, докато бялата светлина се разсейваше и още ехтеше от експлозиите.

— Не мърдай! Не мърдай! — извика той на немски, а един от хората му извика същото на турски.

Огледа стаята, завъртя глава навсякъде.

Дебел младеж с виолетова тениска, свлечен наполовина от дивана, стиснал здраво очи. Не беше той.

Мъж по тениска и боксерки, с бутилка вода в ръце, отстъпи назад, препъвайки се, и се стовари на пода. Не беше.

Гол до кръста младеж лежеше зашеметен на пода, плодове от купа се бяха разсипали върху гърдите му. Не.

Кристоф заобиколи зад дивана, където мъж по бельо се беше проснал на пода в безсъзнание. Не…

А до плъзгащата се стъклена врата към балкона последната цел лежеше по очи на пода: млада азиатка по сутиен и бикини, с присвито от болка лице.

— Само пет цели ли, отряд „Три“? — извика той.

— Потвърждавам, водач на отряд. Пет цели.

Кристоф подмина азиатката, вече усмирена от един от войниците. Отвори плъзгащата се стъклена врата и изскочи на балкона, приклекна, въртейки насоченото оръжие за борба с безредиците. Празно.

— Останалата част от апартамента е чиста — каза заместникът му, когато Кристоф се върна в дневната; вълната на адреналин беше преминала, раменете му увиснаха.

Огледа се победен, докато хората му слагаха белезници на петте жертви и ги вдигаха на крака, още замаяни — ако изобщо бяха в съзнание.

След това очите му се насочиха към ъгъла на стаята.

Към него гледаше камера.

— Guten Tag — поздрави Сулиман, отдавайки чест на войника, който не можеше да го види.

Войникът изглеждаше толкова разочарован, че Сули почти го съжали. Затвори лаптопа си, когато към него се приближи сервитьорът в градината на заведение на брега на Шпрее, на двайсет километра от апартамента.

— Ще желаете ли още нещо тази вечер, сър? — попита сервитьорът. — Донесете ми сметката — отговори Сулиман.

Трябваше да тръгва. Чакаше го дълго пътуване с лодката.

В черната палатка за съвещания канцлер Рихтер приключи разговора си по телефона.

— Съжалявам, господин президент.

— Безследно изчезнал, така ли? — попитах.

— Да. Другите, които са заловени при акцията, казват, че тръгнал около два часа по-рано.

Както винаги водеше с една крачка пред нас.

— Аз… аз трябва да помисля — казах.

Разтворих платнищата на входа на палатката и тръгнах обратно към хижата. Хранех по-големи надежди, отколкото ми се искаше да призная. Това беше най-големият ни шанс. Последният човек, който можеше да спре вируса.

Слязох към сутерена, следван от Алекс Тримбъл. Чувах ги още от коридора, преди да вляза в щаба.

Спрях на вратата, нарочно останах на разстояние. Компютърните специалисти бяха струпани около микрофона, явно говореха с останалата част от кризисния екип в Пентагона.

— Казвам да обърнем последователността! — обясняваше Девин по телефона. — Нали знаете какво означава „да обърнем“? Все някъде трябва да ви се намира речник?

— Но WannaCry не… — чу се от микрофона.

— Това не е WannaCry, Джаред! Не е вирус за откуп. Няма нищо общо с WannaCry. За пръв път виждам нещо толкова откачено. — Девин метна празната бутилка от вода в другата част на стаята.

— Девин, чуй ме, само казвам, че задната врата…

Докато човекът отсреща продължаваше да говори, Девин погледна към Кейси.

— Още дрънка за WannaCry. Не издържам.

Кейси се разхождаше напред-назад.

— В безизходица сме — заключи тя.

Обърнах се и излязох. Вече бяха отговорили на въпроса ми.

— Отивам в съвещателната зала — казах на Алекс.

Последва ме до вратата, но влязох сам. Затворих зад себе си. Изключих лампата.

Спуснах се на пода и стиснах очи, въпреки че беше пълен мрак.

Посегнах към джоба си, извадих рейнджърската монета и започнах да рецитирам:

— Ставам рейнджър по свое желание, с пълно съзнание за опасностите в избраната от мен професия…

Унищожаването на нация от триста милиона души. Триста милиона души, съсипани, отчаяни и ужасени, загубили безопасността си, сигурността си, спестяванията си, мечтите си. Всичко ще бъде разбито на пух и прах от шепа компютърни гении.

— …за благото на страната си ще действам по-смело и по-бързо, ще се бия по-всеотдайно от всеки друг войник…

— …ще поемам повече от възложеното ми, каквато и да е то, сто процента и…

Бяхме използвали напразно стотици компютри. Най-добрите ни специалисти не знаеха как да спрат вируса. Вирус, който можеше да се задейства всеки миг, единственият човек, който можеше да го спре, си играеше с нас, наблюдавайки от разстояние, докато германските специални части нахлуваха в апартамента му.

— …ще ги победя на бойното поле… Рейнджърът не се предава никога.

Може би рейнджърът не се предава, но ако вирусът се задействаше, щях да бъда принуден да наложа най-строги мерки, само и само да попреча на хората да се избиват за храна, чиста вода и подслон.

Ако това се случеше, край със Съединените американски щати — такива, каквито ги познаваше светът. Да не говорим, че освен всички проблеми, които ни очакваха по улиците на Америка, съществуваше вероятност от размяна на нападения с ядрени ракети, по-голяма дори от времето на Кенеди и Хрушчов.

Трябваше да поговоря с някого, не само със себе си. Грабнах телефона и набрах номера на моя приятел и довереник. След три позвънявания Дани Ейкърс вдигна.

— Господин президент.

Само като чух гласа му, и се ободрих.

— Не знам какво да правя, Дани. Имам чувството, че вървя право към засадата. Изчерпах козовете си. Този път май ще ни бият. Не знам отговора.

— Но ще го намериш. Винаги си успявал, винаги го откриваш.

— Сега е друго.

— Помниш ли, когато те включиха в рота „Браво“ в „Пустинна буря“? Какво стана? Дори не беше учил за рейнджър, а те направиха ефрейтор, за да командваш отряд след раняването на Донлин в Басра. Вероятно това е било най-бързото издигане в чин на командир на отряд в историята на рота „Браво“.

— Тогава беше различно.

— Не са те повишили без причина, Джон. Около теб е имало много хора, завършили академията. Защо са избрали точно теб?

— Не знам. Но това беше…

— Мамка му, стигна дори до мен тук, в Щатите. Разчу се. Лейтенантът каза, че когато Донлин бил повален и сте били изложени на вражески огън, ти си поел командването. Нарече те „роден водач, който е използвал ума си и е намерил изход“. Имаше право. Джонатан Линкълн Дънкан — и ти го казвам, защото те обичам, — за мен ти си най-достойният да бъдеш начело в момента.

Дали беше прав, или не, дали вярвах, или не, аз командвах. Стига вайкане, време беше да действаме.

— Благодаря, Дани. — Изправих се на крака. — Говориш глупости, но ти благодаря.

— Използвайте ума си и намерете изход, господин президент — рече

Прекъснах връзката и включих лампата. Преди да отворя вратата, телефонът иззвъня. Каролин.

— Господин президент, Лиз е на линия.

— Господин президент, подложихме вицепрезидента на детектора на лъжата — каза Лиз. — Резултатите са неубедителни.

— Какво ще рече това? — попитах.

— Че апаратът не може да се произнесе дали лъже, сър.

— Как да разбираме това?

— Честно казано, сър, това беше най-вероятният резултат. Съставихме набързо въпросите, обикновено ги подготвяме далеч по-внимателно. А и напрежението, на което е подложена, независимо дали е невинна, или виновна, е огромно.

Веднъж съм минавал през детектора на лъжата. Иракчаните ме подложиха на проверка с него. Задаваха ми какви ли не въпроси за придвижването на военните части и разположението на силите. Лъжех от начало до край, но въпреки това издържах проверката. Защото ме бяха учили как да противодействам на детектора на лъжата. Това беше част от обучението ми. Има си начини да надхитриш апарата.

— Ще й пишем ли точки, задето се подложи доброволно на детектора? — попитах.

— Няма — каза Каролин. — Ако се беше провалила на проверката, щеше да го обясни с напрежението и да зададе точно този въпрос: защо да се явявам доброволно на детектора, ако знам, че няма да го издържа?

— И освен това — добави Лиз Грийнфийлд — е била наясно, че рано или късно ще подложим на детектора както нея, така и всички останали. Следователно се е явила доброволно на проверка, за която е знаела, че ще бъде принудена да премине.

Имаха право. Кати беше достатъчно умел тактик, за да обмисли тези ходове.

Господи, нямаше край.

— Каролин — казах, — време е да позвъниш на когото трябва.

— Господин председател, бих искал да мога да ви разкрия повече — говорех на телефона. — В момента мога да кажа само, че е важно членовете на Върховния съд да са вън от опасност и да се свързвам с вас по всяко време.

— Разбирам, господин президент — каза председателят на Върховния съд на Съединените щати. — Всички сме в безопасност. Всички се молим за вас и страната.

Телефонният разговор с водача на партията с най-много гласове в Сената протече горе-долу по същия начин, докато местеха него и екипа му в подземни бункери.

Лестър Роудс се отнесе с инстинктивно недоверие към мен, след като му съобщих толкова, колкото беше възможно.

— Господин президент, от какво естество е заплахата, надвиснала над нас?

— Не мога да ви отговоря в момента, Лестър. Трябва да съм сигурен обаче, че вие и вашият екип сте в безопасност. Щом мога да ви кажа, ще го направя.

Затворих, преди да успее да ме попита как ще се отрази случващото се на изслушването пред комисията, което със сигурност го вълнуваше.

Вероятно мислеше, че се опитвам да отвлека вниманието на нацията от онова, което се опитваше да ми причини. Умът на човек като Лестър ще се насочи най-напред в тази посока. Ние тук възприемахме случващото се като извънредна ситуация, включително се опитвахме да осигурим безопасността на управленските структури, за да продължат да работят, а той не спираше с евтините си политически машинации.

В съвещателната зала включих лаптопа и се свързах с Каролин Брок.

— Господин президент — каза тя, — всички са в безопасност в оперативния център.

— Брендан Мохан? — попитах за своя съветник по националната сигурност.

— Той също.

— Род Санчес? — Председателят на Комитета на началник-щабовете.

— В безопасност е — отговори Каролин.

— Дом Дейтън? — Секретарят по отбраната.

— В безопасност.

— Ерика Бийти?

— В безопасност.

— Сам Хейбър?

— Да, сър.

— И вицепрезидентът?

Моят кръг от шестима.

— Всички са в безопасност в оперативния център — отговори Каролин.

„Използвай ума си и намери изход.“

— Подготви ги, че ще говорят с мен след няколко минути — казах.

Върнах се в щаба, където компютърните специалисти продължаваха да полагат усилия. Сравнително младите им лица бяха уморени и със зачервени очи, жестовете им бяха припрени, приличаха повече на студенти, които зубрят за последните изпити, а не на експерти по киберсигурност, които се опитват да спасят света.

— Спрете — казах. — Всички да спрат.

В стаята настъпи тишина. Всички насочиха погледите си към мен.

— А дали пък — започнах — не сте прекалено умни, хора?

— Как прекалено умни, сър?

— Така. Възможно ли е да знаете толкова много и да се борите с нещо толкова сложно, че да не можете да стигнете до просто решение? Да се занимавате с дребните детайли и да не виждате цялото?

Кейси огледа присъстващите в стаята, вдигна ръка.

— На този етап съм готова да…

— Покажете ми го — казах. — Искам да видя това чудо.

— Вируса ли?

— Да, Кейси, вируса. Този, който ще съсипе страната ни, уточнявам, в случай че не си сигурна за кой вирус говоря.

Всички бяха на ръба, уморени, в стаята витаеше отчаяние.

— Съжалявам, сър. — Кейси сведе глава и започна да работи на един от лаптопите. — Ще използвам смартскрийн — каза тя и за пръв път забелязах, че бялата дъска всъщност е нещо като компютърна бяла дъска.

Погледнах към смартскрийна. Изведнъж се появи дълго меню с файлове. Кейси превъртя надолу, накрая избра един и кликна върху него.

— Ето го — каза тя. — Вашият вирус.

Погледнах веднъж, после втори път:

Suliman.exe

— Колко скромно от негова страна — отбелязах. Нарекъл беше вируса на себе си. — И това е файлът, който търсихме две седмици, така ли?

— Сър, вирусът се криеше при търсенето — каза Кейси. — Нина го е програмирала така, че да избягва логването, ами всъщност изчезваше, когато го търсехме.

Поклатих глава.

— И можете да го отворите, нали? Отваря ли се?

— Да, сър. Но и това ни отне доста време.

Започна да пише на лаптопа и съдържанието на вируса се показа на екрана.

Не знаех какво да очаквам. Може би зелено чудовище, готово да лапа данни като някой побъркан Пакман^[15].

А беше само куп разбъркани символи и букви. Шест реда главни и малки букви, цифри, пунктуационни и други знаци, които не приличаха на изписването на нито една дума в който и да е език.

— Това да не е някакъв криптиран код, който трябва да разкодирате?

— Не — каза Оги. — Това е маскиран програмен код. Нина го направи така, за да не може да бъде прочетен, нито пресъздаден в обратен ред. Идеята е да не подлежи на разчитане.

— Но вие сте успели да го пресъздадете, нали?

— Успяхме, до голяма степен — потвърди Оги. — Хората тук са страхотни, но не можем да сме сигурни, че сме го възстановили напълно. И сме наясно, че не успяхме да пресъздадем механизма, с който отчита времето.

Издишах, поставих ръце на кръста, наведох глава.

— Ясно, не можете да го обезвредите. Нито да го унищожите.

Кейси каза:

— Точно така. Когато се опитаме да го обезвредим или премахнем, вирусът се активира.

— Обяснете ми какво означава „активира“. Имате предвид, че заличава всички данни, така ли?

— Вирусът пренаписва всички активни файлове — каза тя. — Не могат да бъдат възстановени.

— Горе-долу като да се изтрие файлът и след това отново да бъде изтрит от кошчето, както правех на моя макинтош през 90-те?

Тя се намръщи.

— Не. Изтриването е друго. Когато триете нещо, то се отбелязва като изтрито. Не е активно и става незаделено пространство на диска, което в крайна сметка може да бъде заместено, когато обемът на информация за съхранение…

— Кейси, за бога. Може ли да говориш разбираемо?

Побутна дебелите си очила нагоре към челото.

— Всъщност няма значение, сър. Искам само да кажа, че когато потребителят изтрие файл, той не изчезва веднага и завинаги. Компютърът го отбелязва като изтрит, така че това място се отваря в неговата памет и изчезва от активните файлове. Но специалист би могъл да го възстанови. Вирусът не действа така. Вирусът чистач премества данните. Това вече е необратима промяна.

— Покажете ми — пак настоях. — Покажете ми как го прави.

— Добре. Направихме симулация, в случай че пожелаете да го видите.

Кейси направи няколко неща на компютъра с такава бързина, че изобщо не схванах какво върши.

— Това е произволен файл. Виждате ли го? Всички редове, различните параметрите на файла?

На смартскрийна се отвори прозорец с параметрите на един-единствен файл. Поредица от хоризонтални редове, всеки зает от число или дума.

— Сега ще ви покажа същия файл след пренаписването.

Изведнъж на смартскрийна се появи друго.

Отново си бях представял нещо драматично, но онова, което се виждаше на екрана, беше лишено от всякакъв драматизъм.

— Еднакви са — казах, — с изключение на това, че последните три реда са заменени с нула.

— Това е пренаписване. Нулата. Не можем да го възстановим, щом веднъж вече е променен.

— Покажи ми отново вируса — помолих.

Кейси показа на екрана комбинацията от цифри, букви и символи.

— Значи това нещо гръмва и всичко изчезва ей така? — щракнах с пръсти.

— Не съвсем — рече Кейси. — Някои вируси чистачи действат по този начин. Този действа файл по файл. Много е бърз, но е по-бавен от щракване с пръсти. Разликата е като между внезапна смърт от масивен инфаркт и бавната смърт от рак.

— Колко бавно е по-бавното?

— Ами, знам ли, към двайсет минути.

„Намери изход.“

— Това чудо си има вграден часовник, така ли?

— Вероятно. Не сме сигурни.

— И каква е другата възможност?

— Да се задейства с команда. Вирусите във всяко заразено устройство да общуват един с друг. Един от тях ще зададе командата и всички едновременно ще се активират.

Погледнах към Оги.

— Кое е?

Сви рамене.

— Не знам. Съжалявам. Нина не ми е казвала.

— Добре, не може ли да играем с времето? — попитах. — Не може ли да променим датата на компютъра, за да стане друга година? Ако е настроен да се задейства днес, не може ли да върнем назад часовника и календара с един век? За да реши, че трябва да чака сто години до задействането? Откъде, по дяволите, вирусът ще разбере коя дата и коя година е, ако му казваме друго, това имам предвид?

Оги поклати глава.

— Нина не би го свързала с часовника на компютъра — рече той. — Прекалено е неточно и твърде лесно за манипулиране. Вирусът или се задейства с команда, или му е задала конкретен час. Вероятно е избрала часа и датата, след това с обратно броене е изчислила периода в секунди и е въвела да се задейства след броя секунди, който остава.

— И го е направила преди три години?

— Да, господин президент. Просто умножение. Секундите ще наброяват трилиони, но няма значение. Остава си просто математика.

Отчаях се.

— Щом не можете да промените таймера — казах, — как тогава накарахте вируса да се задейства?

— Опитвахме да го отстраним или обезвредим — обясни Девин. — И той се задействаше. Има вградена функция за задействане, като заложен капан, който разпознава враждебно действие.

— Нина не очакваше да го забележат — обади се Оги. — И имаше право. Никой не го забеляза. Но вгради отключващия механизъм, в случай че все пак някой го открие.

— Добре. — Тръгнах напред-назад из стаята. — Да поработим заедно. Мислете мащабно. Мащабно, но просто.

Всички закимаха съсредоточено, сякаш пренастройваха начина си на мислене. Тези хора бяха привикнали със сложността, със загадките за ума, с надпреварата с други специалисти.

— Можем ли… можем ли по някакъв начин да подложим вируса в карантина? Да го изолираме в кутия, от която да не може да излезе?

Оги клатеше глава още преди да съм довършил изречението.

— Вирусът ще замести всички активни файлове, господин президент. Никаква „кутия“ няма да промени това.

— Опитахме вече, повярвайте — добави и Кейси. — Пробвахме какви ли не версии на тази идея. Не можем да изолираме вируса от останалите файлове.

— Не може ли… да изключим всички устройства от интернет?

Тя наклони глава.

— Възможно е. Възможно е това да е системата за разпространение, което ще рече, че вирусите общуват между устройствата, както вече казахме, и един от тях ще изпрати командата за задействане на останалите. Възможно е да го е настроила по този начин. Ако е така, тогава да, ако прекъснем интернет връзката на всички устройства, командата за изпълнение няма да бъде получена и вирусът чистач няма да се задейства.

— Добре. Тогава… — приведох се.

— Сър, ако изключим всичко от интернет… Изключваме всичко от интернет. Ако наредим на всеки доставчик на интернет в страната да прекъсне връзката…

— Тогава и всички дейности, които разчитат на интернет, ще бъдат преустановени.

— И ние ще трябва да ги поемем, сър.

— А дори не знаем дали ще има полза, сър — каза Девин. — Доколкото ни е известно, всеки вирус има собствен вграден таймер, независим от интернет. Отделните вируси може и да не общуват един с друг. Просто не знаем.

— Добре. Продължаваме да работим. Продължаваме да мислим. А какво… какво ще се случи с вируса чистач, след като е приключил чистенето?

Девин разпери ръце.

— След като приключи, компютърът вече е повреден. Когато ключовите операционни файлове са заменени, компютърът е повреден необратимо.

— Какво обаче става с вируса?

Кейси сви рамене.

— Какво става с раковата клетка, след като приемникът умре?

— Значи, казвате, че вирусът умира, когато компютърът умре, така ли?

— Аз… — Кейси погледна към Девин, после към Оги. — Всичко умира.

— Добре, какво става, ако компютърът се повреди, но инсталирате повторно операционната система и задействате архивираната система? Вирусът ще чака ли компютърът да бъде включен? Или ще е мъртъв? Или поне заспал завинаги?

Девин се замисли за секунда.

— Ще е без значение, сър. Файловете, които са важни, вече ще са променени завинаги.

— Дали не можем да… предполагам, че не можем просто да изключим всичките си компютри и да чакаме да мине време, нали?

— Не, сър.

Отдръпнах се назад и погледнах към тримата — Кейси, Девин и Оги.

— Залавяйте се за работа. Проявете находчивост. Преобърнете всичко. Намерете начин.

Изхвърчах от стаята, за малко да съборя Алекс и се запътих към съвещателната стая.

Това ще е последната ми възможност. Моят отчаян удар в края на мача.

Моят кръг от шестима, всичките бяха на екрана на компютъра ми.

Един от тези шестима — Брендан Мохан, директор на Агенцията за национална сигурност; Родриго Санчес, председател на Комитета на началник-щабовете; Доминик Дейтън, секретар по отбраната; Ерика Бийти, директор на ЦРУ; Сам Хейбър, секретар по вътрешната сигурност; вицепрезидентът Катрин Бранд — един от тях…

— Предател? — наруши тишината Сам Хейбър.

— Един от вас е — казах.

Не можех да отрека, че ми олекна малко, след като го изрекох. През последните четири дни знаех, че вътрешен човек помага на врага ни. Този факт беше се отразил на всяко мое действие и на взаимоотношенията ми с групата. Почувствах се по-добре, след като разкрих истината.

— Ето как стоят нещата — казах. — Който и да си, не знам защо си го направил. За пари, предполагам, защото не мога да повярвам, че някой измежду вас, които сте посветили живота си на службата на обществото, ще мрази до такава степен тази страна, че да пожелае да я види как се сгромолясва. Може би не ти е било по силите да схванеш ситуацията. Може би си смятал, че е обикновена хакерска атака. Кражба на секретна информация или нещо такова. Не си си давал сметка, че вкарваш страната ни в ада. А когато вече си го осъзнал, е било твърде късно да се върнеш назад. Мога да повярвам на това. Мога да повярвам, че целта ти не е била да се стигне дотук.

Би трябвало да съм прав. Не можех да повярвам, че нашият предател действително иска да унищожи страната ни. Той или тя може би по някакъв начин се е поддал на изнудване или пък добрият стар подкуп го е подлъгал, но просто не можех да повярвам, че един от тези хора е таен агент на чуждо правителство, който иска да съсипе Съединените щати.

Но дори да грешах, исках предателят да си мисли, че така възприемам нещата. Опитвах се да му дам възможност за изход.

— Но в момента всичко това е без значение — продължих. — Важното е да спрем вируса, преди да се е задействал и да причини невъобразими вреди. Затова ще направя стъпка, която не съм вярвал, че ще предприема.

Не можех да повярвам, че ще го направя, но нямах избор.

— Който и да си, ако се разкриеш и ми помогнеш да спра вируса, ще получиш опрощение за всичките си престъпления.

Оглеждах лицата на шестимата, докато изричах думите, но екраните бяха твърде малки, за да забележа някаква особена реакция.

— Който и да си, другите петима са свидетели на думите ми. Ще ти простя всичките престъпления, ако сътрудничиш, ако ми помогнеш да спрем вируса и ми кажеш кой го е поръчал. И ще засекретя информацията. Ще подадеш оставка от поста си, незабавно ще напуснеш страната и никога няма да се върнеш. Никой няма да знае защо си заминал. Никой няма да разбере какво си направил. Ако си получил пари от враговете ни, задръж ги. Ще напуснеш страната и няма да можеш да се върнеш никога повече. Но ще бъдеш свободен. А това е много повече, отколкото заслужаваш. Ако сега не си признаеш, знай, че няма да се измъкнеш. Няма да се откажа, докато не разбера кой е отговорен. Ще бъдеш разследван и обвинен в толкова много престъпления, че не мога да ги изброя. А едно от тях ще бъде предателство срещу Съединените щати. Чака те смъртна присъда.

Поех дъх.

— Това е — казах. — Можеш да избереш свободата и вероятно богатството, с гарантирано пълно засекретяване на деянията ти. Или да бъдеш запомнен като Етел и Юлиус Розенберг^[16] или Робърт Хансън^[17] на своето поколение. По-лесно решение не си взимал. Предложението изтича след трийсет минути или ако вирусът се задейства преди това. Помисли добре.

Изключих връзката и излязох от стаята.

Бях в кухнята, гледах към задния двор и гората. Навън бързо се смрачаваше. Оставаше около час до залеза и слънцето се спускаше зад дърветата. Съботата изтичаше след пет часа.

И бяха изминали единайсет минути и трийсет секунди, откакто отправих предложението си пред моя кръг от шестима.

Ноя Барам се приближи зад мен. Улови ме за ръка, обви я с тънките си деликатни пръсти.

— Исках нов дух за страната си — казах. — Исках да се сближим помежду си. Да почувстваме, че всички сме едно цяло. Или поне да направя така, че да вървим в тази посока. Мислех си, че мога. Наистина си мислех, че мога да го постигна.

— И все още можеш — увери ме тя.

— Ще е цяло чудо да останем живи — казах. — И да не се избием за парче хляб или туба бензин.

Страната ни щеше да го преодолее. Убеден бях. Но щяхме да се върнем много назад. Щяхме да понесем огромно страдание.

— Какво пропускам, Ноя? — попитах. — Какво трябва да направя, а не правя?

Въздишката й беше продължителна.

— Готов ли си да мобилизираш всички действащи и запасни военни, ако е необходимо да се опази редът?

— Да.

— В безопасност ли са останалите от управлението?

— Да.

— Подготвил ли си спешни мерки за стабилизирането на пазарите?

— Планът вече е съставен — отговорих. — Ноя, аз говоря за онова, което не правя, за да спра случващото се.

— Какво правиш, когато знаеш, че идва враг и не можеш да го спреш? — обърна се тя към мен. — В историята има много световни водачи, които с радост биха научили отговора на този въпрос.

— Считай ме за един от тях.

Тя ме погледна.

— Какво направи в Ирак, когато самолетът ти беше свален?

Всъщност беше хеликоптер — „Блек Хоук“, излязъл за издирването и спасяването на пилот на Ф-16, паднал близо до Басра. От момента, в който иракската ракета земя-въздух удари опашката, до момента, в който машината се спусна в спирала към земята, имаше не повече от пет-десет секунди.

Свих рамене.

— Молех се за себе си и за отряда си и си казвах, че няма да издам никаква информация.

Това е обичайната ми версия. Само Рейчъл и Дани знаеха истината.

По някакъв начин съм бил изхвърлен от падащата машина. Спомням си мъгляво как стомахът ми се бунтуваше от въртенето, как се давех от дима и миризмата. След това пясъкът в пустинята пое тежкото падане на изкривеното ми тяло, но все пак останах без дъх.

Пясък в очите, пясък в устата. Не можех да се движа. Не можех да виждам. Но можех да чувам. Към мен се приближаваха развълнуваните викове на войниците от Републиканската гвардия, крещяха на родния си език, гласовете им ставаха все по-силни.

Пушката ми не се виждаше никаква. Опитах се да раздвижа дясната си ръка. Опитах се да се претърколя. Но не успях. Оръжието ми под мишницата беше затиснато под тялото.

Не можех да помръдна. Ключицата ми беше счупена, рамото ми беше изкълчено, ръката ми приличаше на счупен крайник на кукла, затисната от тялото ми.

Оставаше ми само едно — не можех да направя друго, — да лежа съвършено неподвижно и да се надявам, че когато иракчаните дойдат за наградата си, ще решат, че вече съм…

Чакай.

Улових ръката на Ноя. Тя подскочи изненадано.

Без да й кажа и дума повече, хукнах по стъпалата към щаба. Кейси почти скочи от стола си, когато видя изражението ми.

— Какво? — попита тя.

— Не можем да убием това нещо — казах. — И не можем да се справим с поразиите, които ще натвори.

— Точно така…

— Ами ако го преметнем? — попитах.

— Преметнем…

— Каза, че когато човек изтрие файлове, те стават неактивни, нали?

— Да.

— А вирусът пренаписва активните файлове, нали? Така каза.

— Да. Тогава…

— Тогава ли? — Втурнах се към Кейси и я сграбчих за раменете. — А ако се престорим на умрели?

— На умрели — повтори Кейси думите ми. — Искате да кажете да унищожим данните, преди вирусът да успее да ги унищожи?

— Изхождам от казаното от теб — обясних. — Каза, че когато файловете бъдат изтрити, те всъщност не са наистина изтрити. Само биват отбелязани като изтрити. Не изчезват завинаги, а стават неактивни.

Тя кимна.

— Каза ми и че вирусът пренаписва само активните файлове — продължих. — Следователно няма да замести неактивните, онези, които са отбелязани като изтрити файлове.

Оги, който сега седеше близо до смартскрийна, размаха пръст.

— Предлагате да изтрием всички активни файлове на компютъра.

— Да — потвърдих. — Когато дойде време за задействането на вируса, той ще отвори очи и ще види, че няма активни файлове, които да унищожи. Все едно вирусът е убиец, чиято работа е да се вмъкне в стая и да застреля всички в нея. Но когато влиза в стаята, всички вече са мъртви. Или поне така си мисли той. Затова не вади оръжието си. Просто се обръща и си тръгва, защото работата му вече е свършена.

— Така че маркираме всички активни файлове като изтрити — обобщи Кейси. — След това вирусът се задейства. Не прави нищо, защото не намира никакви активни файлове, които да замести.

Погледна към Девин, който имаше скептично изражение.

— И после какво? — попита той. — На някакъв етап ще трябва да възстановим тези файлове, нали така? Имам предвид, че в това е идеята — да спасим файловете, да спасим всички данни. Затова когато ги възстановим, когато отново ги направим активни — вирусът просто ще ги пренапише тогава. Ще се случи по-късно, но все пак ще се случи. Само сме отложили неизбежното.

Огледах хората в помещението, не исках да изоставя идеята. Почти нищо не знаех по въпроса, но колкото повече общувах с тях, толкова повече си мислех, че може би невежеството ми е предимство. Те бяха твърде погълнати от детайлите и не виждаха цялото.

— Мислиш ли? — попитах. — След като вирусът си свърши работата, сигурни ли сме, че няма да заспи отново, да умре или нещо друго? Вече ви задавах този въпрос и вие на свой ред ме попитахте какво се случва с раковата клетка, когато загине тялото. Тогава използвайте моята аналогия. Убиецът влиза в стаята, готов да избие всички, и ги заварва вече мъртви. Тръгва ли си, защото мисли, че работата му е свършена? Или остава да чака за всеки случай, ако някой се събуди?

Кейси се замисли, закима.

— Има право — каза тя на Девин. — Не знаем. При всеки модел, който изпробвахме, вирусът пренаписваше ключовите операционни файлове и убиваше компютъра. Изобщо не сме си задавали въпроса какво се случва с него след това. Не сме изпробвали модел, в който компютърът оцелява след атаката. Не можем да твърдим със сигурност, че вирусът остава активен.

— Но защо да не остане активен? — попита Девин. — Не мога да си представя, че Нина би програмирала вируса Сулиман така, че да спре в който и да е момент. Защо да го прави?

Всички се обърнахме към Оги, който стоеше с пъхнати в джобовете ръце, присвил съсредоточено очи, вперил поглед в някаква точка в настоящето или в миналото. Чувах само тиктакането на часовника. Исках да го сграбча и да го разтърся. Но той обмисляше предложението. Когато отвори уста, всички в стаята сякаш се приведоха към него.

— Мисля, че планът е смислен — каза той. — Несъмнено си струва да се изпробва.

Погледнах часовника си. Бяха изминали осемнайсет минути, откакто предложих опрощаване на предателството. Никой не беше направил опит да се свърже с мен.

Защо? Такова предложение получаваш веднъж в живота.

— Да проверим веднага — каза Кейси.

Девин скръсти ръце, не изглеждаше убеден.

— Какво? — попитах го.

— Няма да стане — отсече. — Пилеем време, с което не разполагаме.

Група раздърпани, намусени, изморени компютърни специалисти се взираха в смартскрийна в стаята, докато Девин подготвяше проверката.

— Добре — каза той, надвесен над клавиатурата на един от тестовите компютри. — Всички файлове в този компютър бяха отбелязани като изтрити. Дори файловете на операционната система.

— Можете ли да изтриете файловете на операционната система и компютърът да продължи да работи?

— При обичайни обстоятелства не — отговори той. — Но онова, което направихме, беше…

— Няма значение. Не ме интересува — казах. — Е… да видим. Задействайте вируса.

— Ще изтрия вируса, което ще го активира.

Обърнах се към смартскрийна, докато Девин изпълняваше едно от малкото неща, които дори динозавър като мен можеше да направи — кликна върху файла Suliman.exe и натисна бутона за изтриване.

Нищо не се случи.

— Добре, програмата се съпротивява на изтриването — заключи Девин. — Процесът по задействането е започнал.

— Девин…

— Вирусът е активен, господин президент — преведе ми Кейси. — Убиецът влезе в стаята.

На екрана се появиха поредици от файлове като произволните, които ми бяха показани преди, серия от прозорци, параметри в група от низходящи редове за всеки файл.

— Не ги пренаписва — обяви Кейси.

Убиецът все още не беше открил жертви. Дотук добре.

Обърнах се към Кейси.

— Каза, че отнемало около двайсет минути, за да претърси всички файлове. Следователно имаме двайсет…

— Не — прекъсна ме тя, — казах, че отнема двайсет минути да пренапише всички, един по един. Но ги открива далеч по-бързо. Той…

— Ето — Девин натисна клавиш, показа се образ на вируса Сулиман.

Изпълнява се сканиране…

62 %

В коридора пред щаба приех обаждането на човек, от когото вече бях свалил подозренията си…

— Господин президент?

— Директор Грийнфийлд.

— Току-що разкодирахме втория телефон на Нина — каза тя. — Онзи, който открихме в задната част на вана.

— Това е страхотно, нали?

— Да се надяваме. В момента сваляме всичко от него. Скоро ще разполагаме с информацията.

Защо са й били на Нина два телефона? Нямах представа.

— Все трябва да има нещо полезно в този телефон, Лиз.

— Много е вероятно, сър.

— Трябва да има.

Гледах часовника си. Изминали бяха трийсет и една минути. Предложението ми за помилване беше изтекло, никой не се обади.

Високо горе на белия бор Бах слушаше и чакаше, мерникът на пушката й сочеше към задната част на къщата през клоните на дърветата.

„Къде е — чудеше се тя. — Къде е хеликоптерът?“

Беше пропуснала възможност. Това беше той, вече беше убедена — слабият, разрошен мъж, който беше влязъл в хижата след президента. Ако имаше още няколко секунди да го потвърди, той вече щеше да е мъртъв, а тя да е в самолет.

Но думите на Ранко от онова лято, от онези три месеца, в които я беше обучавал, гласяха: „Неточният изстрел е далеч по-лош вариант от непроизведения изстрел“.

Най-добре беше да заложи на предпазливостта. Мъжът можеше да излезе през изминалите няколко часа, да й се удаде друга възможност. Фактът, че не беше излязъл, че не се беше появил извън хижата, не означаваше, че тогава е преценила неправилно, дори погрешно.

В слушалките й звучеше нежната музика на гавот в ре мажор, изпълняван от Вилхелм Фридеман Херцог, запис отпреди дванайсетина години, урок за обучаващи се по системата на Сузуки. Това далеч не беше любимото й произведение от Йохан Себастиан: истината беше, че никога не й беше допадало особено и би предпочела да го чуе в изпълнение на оркестър вместо само на цигулка.

Но не можеше да се освободи от него. Помнеше как го изпълняваше на цигулката на майка й, отначало накъсано и непохватно, но с времето узря, поредицата ноти се превърнаха в нещо грациозно и вълнуващо. Майка й стоеше надвесена над нея, внимателно я напътстваше, поправяше всяко движение: „Движението на лъка!.. Сега със замах!.. Първо силно, после леко, леко… повтори… уравновеси лъка, скъпа… по-бавно с пръстите, а не с лъка — не с лъка! Ето, скъпа, нека ти покажа“.

Майка й взимаше цигулката, свиреше гавота по памет, уверено и със страст, потопила се в музиката, заглушила бомбите и изстрелите, които идваха отвън, къщата беше в безопасност, закриляна от фината музикална магия.

Брат й беше далеч по-талантлив с цигулката не само защото беше с две години по-голям от нея, но и защото му се удаваше с лекота, сякаш тя беше част от него, а не отделен музикален инструмент, и създаването на красива музика беше естествено като говоренето или дишането.

За него — цигулка. За нея — пушка.

Да, пушка. За последен път.

Погледа часовника си. Време беше. Закъсняваха.

Защо не се случваше нищо?

Къде беше хеликоптерът?

— Нямам думи да ви благодаря — казах на канцлер Рихтер.

— Много съм разочарован от провала ни в Берлин.

— Провалът не е ваш. Знаел е, че идвате. — После добавих, като се обърнах към него по малко име, нещо, което рядко му се случваше: — Юрген, влиянието ви в НАТО ще бъде решаващо, ако се стигне дотам.

— Да.

Кимна сериозно. Наясно беше с основната причина да го извикам тук, да го гледам право в очите и да се уверя, че нашите партньори от НАТО ще подкрепят Съединените щати, ако се стигне до военен сблъсък. Член 5 от договора на НАТО щеше да бъде подложен на проверка за пръв път в историята на организацията, ако традиционните роли се обърнат и водещата сила в света се окаже тази, която има нужда от помощ в събития, които като нищо могат да доведат до Трета световна война.

— Ноя. — Задържах я в обятията си дълго, радвах се на утехата на топлата й прегръдка.

— Мога да остана, Джони — прошепна тя в ухото ми.

Отдръпнах се.

— Не. Вече минава седем. Задържах те далеч повече от планираното. Ако това се… случи… не искам да се притеснявам за безопасността ти. А ти и без това би предпочела да си у дома.

Не възрази. Знаеше, че имам право. Ако вирусът се задействаше и се стигнеше до най-лошото, от което се страхувахме, последствията щяха да се разпространят по цял свят. Тези водачи трябваше да бъдат у дома, когато се случеше.

— Специалистите ми могат да останат — каза тя.

Поклатих глава.

— Те дадоха всичко от себе си. Хората ми вече работят по сървъра на Пентагона и трябва да запазим това под секрет, както можеш да си представиш.

— Разбира се.

Свих рамене.

— Освен това всичко приключи, Ноя. Това е последната ни възможност да спрем вируса.

Взе ръката ми в своята, обгърна я леко с покритите си с бръчки ръце.

— Израел няма по-голям приятел — каза тя. — И аз нямам по-голям приятел.

Най-доброто решение, което бях взел, беше да извикам Ноя тук. В отсъствието на помощниците ми нейното присъствие и напътствия ми донесоха успокоение, което не можеше да се опише с думи. Но никакви съветници, никакви напътствия не можеха да променят факта, че всичко зависеше от мен. Всичко се случваше на моя територия. Отговорността беше моя.

— Господин министър-председател — ръкувах се с Иван Волков.

— Господин президент, вярвам, че специалистите ни са ви били от полза.

— Така беше, да. Предайте благодарността ми на президента Чернокев.

Доколкото можеха да преценят моите хора, руските технически специалисти бяха работили всеотдайно. Най-малкото Кейси и Девин не бяха забелязали никакви признаци, че се опитват да ги саботират. Но това не означаваше, че не са били в състояние да прикрият нещо. Нямаше как да се разбере.

— Специалистите ми съобщиха, че вашият план как да се спре вирусът, може би ще успее — каза Волков. — Храним огромни надежди да се окаже така.

Потърсих намек за подигравателност, за ирония в думите на този хладнокръвен мъж с безизразно лице.

— Всички трябва да се надяваме на това — казах. — Защото ако ние пострадаме, всички ще страдат. Но хората, отговорни за това, трябва да се притесняват най-много, господин министър-председател. Защото Съединените щати ще отвърнат както подобава. И имам уверенията на съюзниците ни от НАТО, че ще ни подкрепят.

Той кимна, смръщил чело, с изражение на дълбока загриженост.

— В близките дни — поде — държавните глави ще трябва да вземат решения, които са належащи и изискват огромна предпазливост.

— В следващите дни — казах — ще открием кои са приятелите на Америка и кои са нейните врагове. И тежко на враговете.

След тези ми думи Волков си взе довиждане.

Тримата държавни глави, техните помощници и компютърните им специалисти слязоха по задните стъпала.

Хеликоптер на морските пехотинци се приземи на площадката в задния двор, готов да ги откара.

Започва се.

От наблюдателницата си на белия бор Бах гледаше през мерника на пушката си към задния двор.

Дишай. Отпусни се. Прицели се. Стреляй.

Военен хеликоптер с шумозаглушител, който превръщаше рева на роторите в лек шепот, кацна на площадката.

Вратата на кабината се отвори. Тя застана нащрек.

Държавните глави излизаха от хижата, осветени от лампите на верандата.

Огледа ги един по един, имаше възможност за чист изстрел в главата. Министър-председателят на Израел.

Канцлерът на Германия.

Министър-председателят на Русия.

Излизаха и други. Оглеждаше лицата им. Секунда, само това й трябваше сега, когато вече беше готова…

Дишай. Отпусни се. Прицели се. Стреляй…

Тъмнокос мъж…

… пръстът й галеше спусъка…

Не беше той.

Адреналинът се втурна из тялото й. Това беше последната поръчка, после край…

Дългокос мъж…

Не. Не беше нейната цел.

Вратата на хижата остана отворена.

После се затвори.

— Йеби га — изруга тя тихо. Не излезе. Все още беше вътре. Хеликоптерът се издигна. Тя усети силното въздушно течение, докато машината се извисяваше и накланяше, след което бързо изчезна в относителна тишина.

Нямаше да излезе от хижата. Нямаше да излезе.

Следователно те трябваше да отидат при него.

Остави пушката си и вдигна бинокъла си. Агентите на Тайните служби на Съединените щати все още стояха на поляната, охраняваха и задната веранда. Поставили бяха факли около двора, за да подсилят осветлението в мрака.

Предстоеше доста по-рискована част от операцията.

— Екип „Едно“ на позиция — чу тя в ухото си.

— Екип „Две“ на позиция.

И много по-кръвопролитна.

— Побързайте — казах на Девин и Кейси в сутерена, докато Девин се включваше в системите на Пентагона и полагаше усилия да маркира всички негови файлове като изтрити.

Осъзнах още докато го изричах, че той работи с възможно най-голяма бързина и моето подтикване е безсмислено.

Телефонът ми иззвъня. Прочетох „Лиз“ и вдигнах.

— Господин президент, свалихме съдържанието на втория телефон на Нина. Трябва да го видите веднага.

— Добре. Как?

— Ще ви го изпратя на телефона.

— Всичко ли? Какво да търся?

— Използвала е телефона само за едно — поясни Лиз. — Само за едно. Използвала го е да се свързва с един-единствен друг телефон, който също се е свързвал само с този. Нина е общувала с вътрешния човек, господин президент. Изпращала е и е получавала съобщения от нашия… нашия предател.

Кръвта ми изстина. Малка част от мен искаше да няма предател, Нина и Оги да са научили кодовия израз „Тъмните векове“ по друг път, никой от моите хора да не е извършил подобно деяние.

— Кажи ми кой е, Лиз — гласът ми трепна. — Кой го е направил?

— Няма имена, сър. Току-що го изпратих.

— Ще го изчета и ще ти позвъня.

Затворих.

— Девин, Кейси! — извиках. — Отивам в съвещателната стая. Щом сте готови, извикайте ме.

— Да, сър.

Телефонът ми изпиука миг по-късно, съобщение от Лиз. Имаше прикачен документ, който отворих на път към съвещателната зала, а Алекс ме следваше.

Документът беше запис на съобщения, участниците бяха обозначени като „Нина“ и „НН“ за „непознат номер“ — предпочитах „предател“, „Юда“ или „Бенедикт Арнолд“, — съобщенията бяха разбити по дата и час

Първото съобщение идваше от непознат номер на 4 май. Петък. Това беше денят, в който се бях върнал от европейската си обиколка, ден след новината, че Съединените щати са предотвратили покушение над Сулиман Синдурук и че майката на загиналия агент от ЦРУ настоява за отговори.

Погледнах към първата група съобщения от 4 май и ми направи впечатление местонахождението на човека, който използваше непознатия номер.

Бял ван с логото на „Лодки и пристани Лий“ излезе от щатската магистрала на Вирджиния и пое по чакълен път. В началото му имаше бариера с табела: ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ — НЕ ВЛИЗАЙ. Зад нея два джипа препречваха пътя.

Шофьорът на вана, Лойжик, спря и погледна в огледалото за обратно виждане към осемте мъже в задната част на купето, облечени в бронирани униформи. Четирима бяха въоръжени с АК-47. Другите четирима държаха оръжия с ракети за изстрелване от рамото, пробиващи брони.

— Ако си сваля шапката — напомни им той уговорения сигнал. Лойжик излезе от колата, изглеждаше като човек, който обича да обикаля езерата, носеше шапка с опърпана козирка, фланела и скъсани джинси. Приближи се до автомобилите на барикадата, вдигнал ръка, сякаш има въпрос.

— Здравейте — обади се той. — Приятели, знаете ли как да стигна до шосе 20?

Никакъв отговор. Прозорците на автомобилите бяха тъмни, през тях не се виждаше нищо.

— Има ли някой? — попита.

Повтори въпроса. И пак. Както си и мислеха: колите бяха празни. Агентите от Тайните служби бяха твърде малко, особено след като колегите им от другите служби отлетяха с хеликоптера.

Затова Лойжик не си свали шапката и стрелците не откриха огън по конвоя.

Добре. Куршумите щяха да им трябват за хижата.

Лойжик се върна при колата и кимна на мъжете.

— Май до хижата е чисто — каза той. — Дръжте се.

Даде на заден и се върна в началото на черния път. Спря, даде на първа и натисна докрай педала, за да прелети с вана през барикадата.

В съвещателната зала четях съобщенията между Нина и Бенедикт Арнолд от събота, 6 май. Сега разбирах как е била замесена Лили. По този начин нашият вътрешен човек е успял да осигури на Нина достъп до мен без чуждо посредничество, като през цялото време е действал, без да оставя следи. Отговорът на Нина:

След като белият ван връхлетя и помете барикадата, Лойжик забави, почти спря, търсеше неотбелязания черен път. Ето го. Беше го подминал. Спря, даде на заден, върна се и зави наляво. Ако не му бяха казали, че е тук, изобщо нямаше да го забележи.

Пътеката беше тясна, колкото по нея да се движи един автомобил. И беше тъмна, светлината от залязващото слънце изобщо не стигаше дотук от високите дървета, които я обгръщаха от двете страни. Лойжик стисна волана и издал шия напред, бавно започна да ускорява, въпреки че не можеше да кара достатъчно бързо заради неравния терен.

До хижата оставаше само половин миля.

Алекс Тримбъл затвори и заключи тежката врата на съвещателната стая. Извади телефона от джоба си и го включи.

Девин седеше на стол с отворен лаптоп, готов за действие.

— Давай, Девин — казах. — Задействай вируса.

Погледнах през рамото на Алекс към неговия телефон. Тайните служби бяха монтирали камери на покрива и двамата с Алекс наблюдавахме кадрите от онази, която сочеше на север — бял ван напредваше по черния път към нас

— Къде си, Вайпър? — извика Алекс на радиостанцията.

Сякаш следвайки указания на режисьор, хеликоптер на военноморските сили, част от новата ескадрила бойни хеликоптери „Вайпър“, се появи и се спусна над вана откъм задната част. От крилото му излетя ракета въздух-земя и се насочи в спирала към вана.

Автомобилът избухна в кълбо от оранжев пламък и се превъртя няколко пъти, като накрая остана неподвижен на една страна. Агентите на Тайните служби бавно тръгнаха напред, с готови за стрелба автомати…

Алекс натисна бутон и се показа друга картина: гледахме на югоизток, към престрелката при езерото, агентите на лодката и тези на пристана обстрелваха моторница, опитваха се с всички сили да й попречат да стигне до брега.

С пръст, притиснат към слушалката в ухото му, Алекс извика в радиостанцията:

— Навигатор, разчистете пътя! Разчистете пътя! Всички агенти да се отдръпнат за Вайпър!

След тези думи лодката на Тайните служби промени курса си и тръгна на заден, отдалечаваше се от моторницата, която извършваше нападението. Агентите на пристана се отдръпнаха и залегнаха на земята.

Хеликоптерът пристигна, изстреля още една ракета и изпепели моторницата, издигна се огнено кълбо и мощна струя вода от езерото. Лодката на Тайните служби също се преобърна.

— Сега искам доклад от морските пехотинци! — извика Алекс в радиостанцията си, веднага преминал към следващия етап. Морските пехотинци, разположени във „Вайпър“ на местно летище, бяха негова идея, така около хижата имахме лека охрана, но наблизо чакаше тежко подкрепление.

— Агентите във водата! — побутнах Алекс по рамото.

Той свали радиостанцията си.

— Имат спасителни пояси. Добре са. — Отново заговори на радиостанцията. — Къде са моите морски пехотинци? Трябва ми доклад за жертвите!

— Добре, вирусът е задействан на сървъра в Пентагона — обади се Девин.

Обърнах се към него, докато Алекс се отдалечи към вратата на съвещателната зала и продължи да крещи заповеди.

— Да видим дали ще проработи. — Девин издиша, след като беше затаил дъх. — Помолете се.

Затрака по клавишите. Вече нямахме смартскрийн, около който да се струпаме, затова наблюдавах през рамото му, заедно с Кейси и Оги, докато той изваждаше параметрите на файловете, за да провери дали маркираните като изтрити файлове ще оцелеят.

— Това е нула — казах, вперил поглед в долната част на прозореца с параметрите. — Нулата е лош знак, нали?

— Той… не, не… — заекна Девин. — Пренаписва файловете.

— Не ги ли изтри? — попитах. — Маркира ги като из…

— Да, да, да. — Девин сграбчи вбесен лаптопа. — Мамка му!

Гледах същите параметри на файловете, прозорците с низходящи редици от думи и числа, но виждах нула в дъното.

— Защо не се получава? — попитах. — Какво…

— Може би не сме успели да възпроизведем напълно вируса в нашите тестове — предположи Оги. — Онази част, която не успяхме да дешифрираме.

— Пропуснали сме нещо — каза Кейси.

Кръвта ми замръзна.

— Сървърът на Пентагона ще бъде заличен, така ли?

Кейси вдигна ръка към слушалката в ухото си.

— Повторете! — каза, затвори съсредоточено очи. — Сигурно ли е?

— Какво, Кейси?

Обърна се към мен.

— Господин президент, екипът ни в Пентагона казва, че… вирусът, който току-що активирахме, е дал команда за изпълнение из цялата система. Вирусът се е задействал в Министерството на финансите… — потупа по ухото си, — в Департамента за вътрешна сигурност. В Министерството на транспорта. Нав… навсякъде, сър. — Погледна към телефона си. — И на моя телефон също.

Посегнах към моя.

— Къде ми е телефонът?

— О, не — каза Оги. — О, не, о, не, о, не.

— И на моя телефон — каза Девин. — Разпространява се. Господи, разпространява се навсякъде! Вирусът атакува наред.

Кейси приклекна, уловила се за косите.

— Задействал се е — каза. — Бог да ни е на помощ.

За миг останах като вцепенен, не можех да повярвам. Дълбоко в себе си не бях спирал да вярвам, че няма да се стигне дотук, че ще измислим решение.

„Бог да ни е на помощ“ бяха точните думи.

Настъпили бяха Тъмните векове.

Частният самолет се приземи на тясна писта извън Загреб. Сулиман Синдурук се протегна, стана и слезе по стъпалата.

Посрещнаха го двама мъже с преметнати на рамо пушки. Високи, мрачни мъже, на чиито лица се четеше уважение и признателност към Сули. Последва ги до джипа. Те се качиха отпред, а той отзад. Скоро се озоваха на двулентов път, който минаваше покрай връх Медведница, толкова величествен в своята…

Подскочи от звука на телефона си. Очакваше този сигнал. Като от избухваща бомба. Мелодията, която беше запазил специално за случая.

Беше подранил с няколко часа. Американците сигурно са се опитали да го изтрият.

Отвори съобщението и прочете сладостните думи: „Вирусът е активиран“.

Затвори очи и остави топлината на удовлетворението да го завладее напълно. Няма нищо по-сексапилно от хубавото, разрушително пренаписване, силата, която можеше да разгърне от клавиатура на хиляди километри от случващото се.

Докато джипът пътуваше и вятърът духаше в тила му, той се наслади на надигналата се у него вълна. Той го беше направил.

Той беше човекът, променил хода на историята.

Той беше човекът, принудил единствената световна суперсила да рухне на колене.

Той беше човекът, който скоро щеше да е достатъчно богат, за да се наслаждава на живота.

— Не може да бъде!

— Не, боже, не…

Около мен цареше паника, носеха се проклятия и вопли. Тялото ми трепереше, все още не можеше да повярва, очакваше да се пробуди от кошмара. Тръгнах към компютъра в съвещателната зала, подсигурен с отделна линия, до която „Тъмните векове“ не можеха да достигнат.

Преминали бяхме към фазата на намаляване на щетите от заплахата. Трябваше да се свържа с Каролин.

Най-напред щях да уведомя водачите на партиите в Конгреса — да накарам Камарата и Сената възможно най-скоро да приемат законите за въвеждане на военно положение на територията на цялата страна, за премахване на неприкосновеността на личността, за широки правомощия на изпълнителната власт, която да наложи контрол на цените и дажби.

Второ: да пристъпя към прилагането на указите…

— Чакайте, ама какво? — извика Девин. — Чакайте, чакайте, чакайте! Кейси, погледни тук.

Кейси се втурна към него. Аз също.

Девин работеше по компютъра, с някакъв метод за ускорено превъртане прескачаше от едни файлове на други.

— Не… разбирам… не…

— Какво прави? — извиках. — Кажи!

— Вирусът… — Девин пишеше на компютъра, появяваха се и изчезваха различни екрани. — Започна да пренаписва няколко файла, сякаш се опитва да ни покаже, че може… но сега спря.

— Как спря? Вирусът е спрял?

Кейси се наведе до мен, вперила поглед в екрана.

— Това какво е? — изуми се тя.

Бах стоеше до прозореца на пералното помещение, докато течеше престрелката на езерото.

— Екип „Едно“, статус — зачака тя новини от чеха Лойжик, водача на отряда.

— Движим се… какво е… какво…

— Екип „Едно“, статус! — изсъска тя, опитваше се да не повишава глас.

— Helikoptéra! — извика на родния си език Лойжик. — Odkud pochàzi helicoptéra?

Хеликоптер ли?

— Екип „Едно“…

Чу експлозията два пъти, веднъж от север, втори път в слушалките си чрез предавателя на Лойжик. Погледна на север — пламъци обагряха небето.

Боен хеликоптер? Нещо в нея се скъса.

Опита се да отвори прозореца в пералното помещение. Заключен.

— Йеби га — изсъска тя, усети как у нея се надига паника.

Хвана оръжието под мишницата си за заглушителя, наведе се към прозореца…

— Ularning vertolyotlari bor! — Хамид, водачът на екип „Две“, извика в слушалката й. Тя не знаеше узбекски, но имаше чувството…

— Имат хеликоптер! Имат…

Експлозията този път беше още по-оглушителна, масивен взрив откъм езерото, чийто звук връхлетя тъпанчето й през слушалката, и тя залитна.

За нея страхът, който чувстваше да се надига, беше необичаен; температурата й се повишаваше, усещаше стомаха си разстроен. След Сараево не се беше страхувала от нищо и никого. Не знаеше, че все още може да се страхува.

Стовари дръжката на оръжието върху прозореца, разби стъклото. Промуши ръка и вдигна резето, почака да разбере дали са чули чупенето на стъклото, проявявайки обичайната си предпазливост. Пет секунди. Десет секунди. Никакъв шум.

Отвори прозореца и се промуши с краката напред в пералното помещение.

— Моля? — не разбрах. — Обяснете ми какво става.

— Ами… — Девин поклати глава. — Нина е вградила прекъсвач на цикъла на вируса.

— Какво е вградила?

— Поставила е прекъсвач и е вградила парола.

— Какво, по дяволите, става, хора?

Оги допря ръката ми.

— Явно — в гласа му се долавяше паника — Нина е вградила механизъм, който да спре вируса, след като е бил активиран. Както каза Девин, вирусът е започнал да пренаписва малка част от данните, показал е какво е в състояние да направи, но сега е спрял, дава ни възможност напълно да прекъсне работата си, ако му кажем паролата.

— Това не сме успели да възстановим, когато пресъздадохме вируса — каза Кейси. — Не знаехме за него.

— Ами вирусите на другите компютри и устройства в страната? — попитах. — Казахте, че е във връзка с тях. И те ли са спрели?

Кейси заговори бързо в микрофона си.

— Джаред, имаме прекъсване на цикъла, вирусът спря действието си… Разбираш ли? Сигурно разбираш, че…

Впих поглед в нея, чаках.

За пръв път двайсет секунди минаваха толкова бавно.

Лицето й грейна, вдигна ръка като сигнал за стоп.

— Да — каза. — Да! Вирусът на сървъра в Пентагона сигурно е разпратил команда за прекъсване чрез системата за разпространение.

— Тоест… вирусът е спрял навсякъде?

— Да, сър. Получаваме нов шанс.

— Нека видя този прозорец с паролата, която ще прекъсне действието му. — Заобиколих Оги и погледнах към компютърния екран.

Бах седеше върху пералнята със сушилня. Оттласна се и безшумно скочи на пода в тъмното помещение. Надзърна през вратата. Както й бяха казали, сутеренът не беше лабиринт от стаи, а един дълъг коридор с няколко помещения от всяка страна и стълбище в средата, вляво от нея.

От отворения прозорец зад гърба си чу шумове, идващи отвън: кацане на летателен съд, суматоха от извикани на висок глас команди, забързани стъпки по земята, разпръсване на хора.

Хеликоптерът. Пристигаха морските пехотинци, вероятно и Специалните части.

Бързи, тежки стъпки. Отново тичаха. Тичаха към отворения прозорец…

Приклекна, вдигна оръжието си.

Мъжете се приближиха и спряха. Един от тях застана точно до прозореца.

Какво правеха…

После чу гласа:

— Западен отряд, заемете позиция!

Западен отряд.

Това беше западната част на хижата. Западният отряд. Вероятно имаше северен, южен и източен.

Бяха обкръжили мястото от всички страни.

В този момент тя си спомни за майка си Делила и какво беше изтърпяла по време на посещенията на войниците, какво беше правила за децата си всяка нощ, как оставяше сина и дъщеря си в стая, отдалечена от спалнята, в гардероб, слагаше им слушалки, за да слушат Пасакалия^[20] или Концерт за две цигулки, а не шумовете, долитащи от спалнята. „Слушайте само музиката“, нареждаше тя на Бах и на брат й.

Бах се стегна и излезе, застана на прага на първата стая вляво. Наричаха я „щаба“.

Надзърна. На огромен бял екран бяха изписани думите:

Двамата с Алекс гледахме кадрите от щаба на неговия портативен монитор: убийцата се спусна на пода, затворила очи, а покритото й с камуфлажна боя лице изглеждаше спокойно.

Постави пистолета под брадичката си. Сложи телефона на корема си.

— Знае, че е в безизходица — казах.

— Проверихме навсякъде, сама е — увери ме Алекс. — Останалите помещения в сутерена и в хижата са чисти. Само тя е. Отрядът е пред вратата й, готови са да влязат. Време е да тръгваме, господин президент.

— Не можем, Алекс, трябва да…

— Може да носи експлозиви, сър.

— Облечена е в плътно прилепнал по тялото костюм.

— Може да са отдолу. Може телефонът да е детонатор. Държи го ниско на корема си. Защо ще го прави?

Отново погледнах към екрана. Махна слушалките си, преди да постави телефона на корема си.

Спомних си как пеех на Лили, когато тя беше още в корема на Рейчъл. — Трябва да тръгваме веднага, сър. — Алекс ме хвана за ръката. Готов беше да ме влачи, ако не тръгна доброволно.

Девин, Кейси и Оги продължаваха с опитите да намерят паролата.

— Колко време остава, Девин?

— Двайсет и две минути.

— Можеш ли да вземеш лаптопа на хеликоптера? Ще работи ли там?

— Да, разбира се.

— Тогава да тръгваме. Всички.

Отрядът морски пехотинци стоеше пред вратата, когато Алекс я отвори. Съпроводиха ни нагоре по стълбището, преведоха ни през къщата, през верандата, надолу по стъпалата, чак до площадката, където ни чакаше хеликоптерът. Алекс ме покриваше, докато вървяхме. Девин гушкаше като бебе лаптопа си.

— Трябва ми моят телефон — казах на Алекс, докато влизахме припряно в хеликоптера. — Нека се издигнем на безопасна височина, но да останем близо. Някой трябва да ми донесе телефона.

Качихме се в президентския хеликоптер, познатата обстановка в него ме поуспокои. Девин се отпусна на седалката с кремава кожена тапицерия и отново започна да пише по клавиатурата.

— Остават ни само двайсет минути — обяви той, докато машината се издигаше и се наклони към дърветата, над горящите останки от моторницата, която „Вайпър“ беше отстранил.

Гледах над рамото на Алекс към монитора в ръката му. Извиках към Девин:

— Опитай със „Синове на джихада“, различни варианти. Може би „джихад“.

— Да, сър.

На монитора убийцата стоеше неподвижно. Оръжието беше под брадичката й, телефонът — притиснат до корема. До утробата й.

Алекс вдигна радиостанцията.

— Пехотинци, президентът е в безопасност. Влезте в стаята.

Взех радиостанцията от Алекс.

— Говори президент Дънкан — казах. — Искам я жива, ако е възможно.

Бах седеше със затворени очи и тананикаше музиката, на света бяха останали само нейното неродено още дете Делила и игривите струни, сърцераздирателните гласове на хора.

Шумът от вратата, която се отвори с трясък, не съществуваше. Войниците, които й наредиха да хвърли оръжието си и да се предаде, не съществуваха.

Нейният зиг зауер все още беше опрян в брадичката й, гледаше как мъжете се разпръсват, насочили оръжия към нея. Сигурно имаха заповед да я заловят жива. В противен случай вече щеше да е мъртва.

Не можеха да я наранят сега. Тя беше в мир със себе си.

— Това е най-доброто, което мога да направя за теб, драга — прошепна.

Хвърли оръжието пред себе си и пристъпи напред с вдигнати ръце. Легна по лице на килима.

Пехотинците веднага я вдигнаха, сякаш изобщо не тежеше, и я извлякоха от стаята.

— Свалете ни долу! — казах на Алекс. — Трябва ми телефонът!

— Още е рано. — Алекс вдигна радиостанцията си. — Докладвайте, когато я проверите!

Когато се потвърди, че не носи експлозиви, имаше предвид той, или когато я отдалечаха достатъчно, за да не представлява заплаха за мен.

Пехотинците бързо я изведоха от стаята. Един войник държеше здраво ръцете й и излязоха извън обсега на камерата.

— Напредък? — попитах Девин, но вече знаех отговора.

— Не, не става нито със „Синове на джихада“, нито с „джихад“ и техните варианти.

— Опитай с „Абхазия“ или „Грузия“ — казах.

— Как точно се пише името на тази страна?

— А-б… Трябва да го напиша. Къде има хартия? Има ли лист и химикалка?

Кейси пъхна малък бележник в ръката ми, даде ми химикалка. Написах думата и му я прочетох.

Той я въведе на клавиатурата.

— Не става с обикновено изписване… нито с главни букви… нито с малки…

— Изпиши националността „абхазка“.

Направи го.

— Не става.

— Сигурен ли си в правописа?

— Мисля, че… да.

— Мислиш? Не е достатъчно само да мислиш, Девин! — Тръгнах към него, за да погледна таймера на екрана на компютъра му…

Набрах Каролин, моя началник на кабинета, с когото в този ден се бях свързвал десетки пъти, но ми се струваше, че са минали векове, откакто за последно говорихме, след всичко случило се междувременно — проверката на модела „изтрити файлове“ за действието на вируса, разкодирането на втория телефон на Нина от ФБР, нападението над хижата, появата на прекъсвача, който Нина беше вградила и който се задействаше с парола.

— Господин президент! Слава богу! Аз…

— Слушай, Кари, слушай. Нямам време за обяснения. Разполагаме с по-малко от шест минути, преди вирусът да се задейства.

Чух как Каролин ахна.

— Има парола — продължих. — Нина е създала парола, с която вирусът може да бъде спрян. Ако разберем каква е, можем да спрем вируса във всички системи. Ако не успеем, ще се задейства навсякъде — ще настъпят Тъмните векове. С техниците опитахме всичко. Само гадаем. Нуждая се от най-умните хора, които познавам. Нуждая се от нашия екип по национална сигурност. Събери всички.

— Всички ли? — попита тя. — И вицепрезидента?

— Вицепрезидентът е най-важният — казах.

— Да, сър.

— Тя е била, Кари. Ще ти обясня по-късно. Ти също трябва да знаеш. Току-що наредих да бъде претърсен кабинетът на вицепрезидента в Западното крило. Когато дойдат от ФБР, вероятно някой ще ти обясни. Остави ги да работят.

— Да, сър.

— Събери всички за конферентен разговор и ме включи от президентския хеликоптер, на който се намирам в момента.

— Да, сър.

— Веднага, Кари. Имаме… пет минути.

Минах покрай Девин и Кейси, които бяха рухнали на кожените седалки в централната част на президентския хеликоптер. По лицата им се четеше крайно изтощение, косите им бяха лепкави от пот, очите им се взираха надолу. Преминали бяха през истинска преса и бяха направили всичко по силите си. Повече нямах нужда от тях. Дошъл беше моят ред и на екипа по национална сигурност.

И на Оги, най-близката връзка, която имахме с Нина.

Влязох в задната кабина и затворих вратата зад себе си, след като пуснах Оги да мине. Ръцете ми трепереха, когато вдигнах дистанционното за телевизора с плосък екран и натиснах бутон. Веднага се появиха осем лица — Лиз, Каролин и „кръгът на шестимата“.

Оги седеше в едно от кожените кресла, в скута му лежеше лаптопът, готов беше да пише.

— Каролин обясни ли ви? — обърнах се към екипа си на екрана на телевизора. — Има парола и трябва да я…

Погледнах телефона си, който имаше собствен таймер, синхронизиран с таймера на вируса.

Кейси, която вече беше с мен отзад и държеше лаптоп, каза:

— Потвърдихме, че командата за прекъсване е била предадена из цялата система. Вирусът е спрян. Навсякъде.

— Ами компютрите и устройствата, които в момента са извън мрежата и нямат достъп до интернет? — попитах. — Те не са получили съобщението с командата за прекъсване.

— Но също така не са получили и съобщението за изпълнение — посочи Девин. — И такова няма да има. Съобщението с командата за спиране е с постоянно действие.

— Въпреки всичко — каза Кейси — няма да изпускам този лаптоп от погледа си. Ще следя екрана като ястреб.

Поех толкова дълбоко въздух, както рядко бях правил, сладък, прекрасен кислород.

— Тоест нито едно устройство няма да бъде засегнато от вируса, така ли?

— Точно така, сър.

И за всеки случай, за да изключим възможността вирусът „Сулиман“ да се съживи, от Департамента за вътрешна сигурност разпространяваха паролата „Сухуми“ чрез системата за бърза реакция, създадена с различни укази, подписани от мен или от моя предшественик като част от засилените мерки за противодействие на промишления кибертероризъм. Идеята в общи линии беше, че във всеки един час от деня или нощта можехме да изпратим светкавично информация до даден получател, определен човек във всяка компания. Всеки доставчик на интернет, всеки щат и местна управа, всеки член на промишлените сектори — банки, болници, застрахователни компании, производствени предприятия, всички малки фирми, които бяхме убедили да се включат: в следващите няколко минути те щяха да получат паролата.

Паролата щеше да бъде разпространена и от системата за спешни случаи, щеше да стигне до всяка телевизия, до всеки компютър и смартфон.

Кимнах, изправих се, усетих как у мен се надига неочаквано вълнение. Погледнах през прозореца на хеликоптера към небето, покрито с прасковенорозови оттенъци, докато слънцето залязваше в събота.

Запазихме страната си.

Финансовите пазари, спестяванията на хората и пенсиите, застрахователната документация, тази на болниците, на обществените институции — всичко това беше спасено. Лампите щяха да продължат да светят. Частните пенсионни фондове и спестовните сметки щяха да отразяват спестяванията на хората. Социалните и пенсионните плащания нямаше да бъдат преустановени. Асансьорите и ескалаторите щяха да работят. Самолетите щяха да излитат. Храната нямаше да се развали. Водата можеше да се пречиства, за да е годна за пиене. Нямаше да има голяма икономическа депресия. Нито хаос. Нито безредици и бунтове.

Бяхме избегнали Тъмните векове.

Влязох в централната кабина, където заварих Алекс.

— Господин президент — каза той, — наближаваме Белия дом.

Телефонът ми иззвъня. Лиз.

— Господин президент, открили са го в кабинета на вицепрезидента.

— Телефона.

— Да, сър, телефонът, с който Нина е била във връзка.

— Благодаря, Лиз. Очаквам те в Белия дом. И Лиз?

— Да, сър.

— Вземи белезници — казах.

Сулиман Синдурук седеше в малкото кафене, в което го доведоха, в подножието на планината Медведница, взираше се в телефона, сякаш това можеше да промени нещо.

Вирусът е дезактивиран.

Първото съобщение „вирусът е спрян“ дойде минути след като възтържествува, че е съсипал Съединените щати, докато пътуваше с джипа. А половин час по-късно се получи това. Не откъсваше поглед от думите, все едно от взирането щяха да се променят отново.

Как? Вирусът беше непробиваем. Сигурни бяха в него. Оги… Оги в крайна сметка беше само хакер. Не можеше да дезактивира вируса. Нина, реши той. Нина беше направила нещо, за да го саботира…

Чу се отривисто почукване по вратата, след което се отвори. Един от войниците влезе, носеше кошница с храна — франзела, сирене, голяма бутилка вино.

— Колко време ще съм тук? — попита Сули.

Мъжът го погледна.

— Казаха ми: още четири часа.

Още четири часа. Това означаваше горе-долу до полунощ по източното стандартно време — момента, в който вирусът трябваше да се задейства, ако американците не бяха предизвикали активирането.

Чакаха вируса да свърши работата си, преди да го откарат до неговата крайна цел. Отново погледна телефона си.

Слязох по стъпалата от президентския хеликоптер, поздравих пехотинците. Поздравът ми продължи по-дълго от обикновено. Бог да благослови морските пехотинци.

Каролин стоеше там, очакваше ме.

— Поздравления, господин президент.

— Поздравление и за теб, Кари. Имаме много да обсъждаме, но ми трябва минута.

— Разбира се, сър.

Затичах се, почти спринтирах, докато стигна до мястото.

Седях изпълнен с облекчение, но и уморен на дивана в Овалния кабинет. Все още не ми се вярваше, че всичко беше приключило. Разбира се, не беше напълно приключило. В известен смисъл, най-трудното предстоеше.

До мен седеше Дани, който ми беше донесъл чаша бърбън — питието, което ми дължеше, защото не носеше рейнджърската монета. Не говореше много, знаеше, че имам нужда да изпусна парата. Беше тук просто за да е с мен.

Вицепрезидентът все още беше в оперативния център, под стража. Не знаеше причината. Никой не й я беше казал. Вероятно вече беше вир-вода от притеснение.

Това беше добре. Нека се поизпоти.

Сам Хейбър постоянно ме държеше в течение. Поговорката „Липсата на новини е добра новина“ никога не е била по-вярна. Вирусът беше дезактивиран. Никакви изненади, никакво драматично, неочаквано повторно задействане. Но имахме хора, които го наблюдаваха, стояха над компютрите като закрилящи родители.

В новините говореха само за вируса „Сулиман“. Всички канали излъчваха с лента горе на екрана, която гласеше: ПАРОЛА: СУХУМИ.

— Имам да довърша някои неща — казах на Дани. — Трябва да те изритам.

— Разбира се, няма проблем. — Той се надигна от дивана. — Между другото, мисля да си припиша всички заслуги. Онази реч за надъхване, която ти дръпнах, тя свърши работата.

— Никой не спори.

— Ще го запомня така.

— Така го запомни, Даниъл. Точно така.

Усмихвах се, докато Дани излизаше. След това натиснах бутона на телефона си и казах на моята секретарка Джоан, че ще се срещна с Каролин.

Каролин надзърна. Изглеждаше на ръба на силите си, но така изглеждахме всички. Никой не беше спал миналата нощ, а напрежението от последните двайсет и четири часа… Като се имаше предвид всичко това, Каролин изглеждаше по-добре от повечето от нас.

— Директор Грийнфийлд е отвън — каза тя.

— Знам. Аз я повиках. Но исках първо да говоря с теб.

— Добре, сър.

Влезе и седна на един от столовете срещу дивана.

— Ти го направи, Кари — казах. — Ти разреши загадката.

— Вие бяхте, господин президент, а не аз.

Ето така стават тези работи. Винаги президентът носи отговорност, за добро и за лошо. Ако отборът ми спечели победа, аз получавам похвалите. Но и двамата знаехме кой се сети за паролата.

Въздъхнах, все още не можех да се успокоя.

— Сбърках, Кари — признах. — С избора на Кати Бранд за втори човек в кандидатпрезидентската двойка.

Тя не понечи да възрази.

— Изглеждаше логично от политическа гледна точка, сър.

— Затова и го направих. По политически причини. А не трябваше.

Отново не възрази.

— Трябваше да избера втория човек заради качествата му. И мисля, че и двамата знаем кого бих избрал въз основа на качествата. Най-умния човек, когато познавам. Най-дисциплинирания. Най-талантливия.

Лицето й поруменя. Винаги отклоняваше похвалите, вниманието.

— Вместо това ти възложих най-тежката работа във Вашингтон. Най-неблагодарната.

Тя махна с ръка, смутена от похвалата, руменината по лицето й се засили.

— Чест е да ви служа, господин президент, независимо от длъжността, която решите да ми възложите.

Изпих последната голяма глътка от уискито в чашата ми и я оставих.

— Може ли да попитам, сър… какво ще правите с вицепрезидента?

— А ти какво мислиш, че трябва да направя с нея?

Тя обмисли отговора, накланяйки глава от едната на другата страна.

— За доброто на страната — каза тя — не бих я изправила пред съд. Бих я отстранила без много шум. Ще поискам оставката й, ще я накарам да измисли някакво извинение и никога няма да разкрия какво е направила. Бих приключила въпроса тихомълком. В момента американският народ слуша за талантливия екип по национална сигурност под ваше ръководство, който ни е спасил от огромно бедствие. Никой не говори за предателство и предател. Историята е с положително послание, поучителна, но с щастлив завършек. Нека си остане такава.

Помислих над думите й.

— Там е работата — подхванах аз, — че преди да го направя, искам да науча причината.

— Защо го е направила ли, сър?

— Не е била подкупена. Не е била изнудвана. Не е искала да унищожи страната ни. Идеята дори не е била нейна. А на Нина и Оги.

— Откъде да сме сигурни? — попита тя.

— О, да. Ти не знаеш за телефона.

— Какъв телефон, сър?

— Да, в целия хаос накрая ФБР успя да разкодира втория телефон, открит във вана на Нина. Намериха куп съобщения. Между нашия Бенедикт Арнолд и Нина.

— Боже. Не, не знаех.

Махнах с ръка.

— Нина и Оги са били въвлечени в нещо, които се е оказало далеч по-мащабно, отколкото са предполагали. Когато си дали сметка за всеобщата разруха, която са на път да причинят, напуснали Сулиман. Изпратиха ни кратко предупреждение за вируса, за да ни покажат проблема. След това дойдоха да се договорят: ние осигуряваме на Нина амнистия от грузинското правителство, а тя дезактивира вируса. Нашият предател, нашият Бенедикт Арнолд ли? Тя е била само посредник. Просто човекът, с когото са се свързали. Не е замисляла никакъв заговор. Опитала се е да убеди Нина да се предаде в някое американско посолство. Попитала я как ще дезактивира вируса.

— Но не е казала на нас, останалите — отбеляза Каролин.

— Именно. От това, което прочетох, си правя извода, че е имала чувството, че колкото по-дълго общува с Нина тайно, толкова по-дълбоко затъва. Затова е искала да спре с ролята на посредник. Казала е на Нина кодовия израз „Тъмните векове“, за да може тя да се свърже чрез Лили направо с мен и да я взема насериозно.

— В това… наистина има логика, така ми се струва — обади се Каролин.

— Именно там е проблемът, че няма логика — възразих. — Защото в мига, в който Нина ми съобщи кода „Тъмните кодове“, знаех, че във вътрешния ми кръг има Юда. Трябва да е била наясно, че ще преобърна света, за да открия предателя. Тя беше сред осемте заподозрени.

Каролин кимна, замислена над чутото.

— Защо й е било, Кари? Защо ще предизвиква подобно подозрение? Кати Бранд може да е всякаква, но не е глупава.

Каролин разпери ръце.

— Понякога… умните хора правят глупости, нали?

Няма по-мъдри думи от тези.

— Нека ти покажа нещо — казах.

Посегнах към папката с инициалите ФБР. Бях накарал Лиз Грийнфийлд да разпечата два екземпляра със записа на съобщенията. Подадох на Каролин тези от първите три дни — петък, събота и неделя, с които бях започнал.

— Прочети тези — казах — и ми кажи „глупав“ ли е нашият предател.

— Имате право — Каролин вирна брадичка, след като беше изчела разпечатката на съобщенията от трите дни. — Не става дума за нещо, което е замислила сама. Но… това не може да са всичките съобщения. Свършват в неделя, с нейното обещание да даде кода на Нина.

— Така е, има още. — Подадох й следващия лист. — Това е от понеделник, 7 май. Само преди шест дни. Деня, в който Нина прошепва на ухото на Лили „Тъмни векове“.

Каролин взе разпечатката и зачете. Аз четях моя екземпляр.

— Не е толкова трудно да разбереш причината, нали? Или пък е. — Махнах с ръка, крачейки из Овалния кабинет. — На мен със сигурност ми убягна. Кой знае? Може би съм най-големият глупак, работил в този кабинет. Или имам в излишък нещо, което според мен изобщо не достига в нашата столица — доверие. То може да заслепява. И именно това се случи с мен.

Подминах масичката и отидох до дивана, където вчера беше седяла Нина, погледнах към снимката, на която бяхме с Лили на поляната пред Белия дом, вървяхме към президентския хеликоптер.

Каролин се намръщи и каза:

— Не… схващам, сър. Не мога да си представя защо някой би искал да разберете, че има предател.

До тази снимка стоеше друга, на която бяхме двамата с Каролин, направена вечерта, в която ме избраха за президент, вдигахме чаши към камерата, прегърнати. Взех я и си спомних колко зашеметен се чувствах в онзи момент, колко изпълнен с щастие, колко благословен.

И треснах снимката в масата. Стъклото се пръсна, рамката се потроши. Каролин едва не подскочи от стола си.

— Ами следвай мисълта ми — казах, вперил поглед в счупената снимка на моя началник на кабинета. — Изтичането на информацията насочи съмненията към екипа по национална сигурност. Един човек от вътрешния кръг, изключително високопоставен — да кажем, вицепрезидент на Съединените щати, — е обвинен в предателство. Тя е лесна мишена. Проявила е нелоялност. Била ми е същински трън в петата. Затова, естествено, бива отстранена. Маха се. Подава оставка и изпада в немилост. Може би ще я съдят, може би не — но вече няма да заема поста, това е идеята. Някой обаче трябва да застане на нейно място, нали? Нали така? — ревнах.

— Да, сър — прошепна Каролин.

— Така! И кой тогава застава на нейно място? Защо да не е героят в историята? Човекът, който е предложил паролата, когато времето е изтичало? Някой, който през цялото време си е мислил, че трябва да е вицепрезидент?

Каролин Брок се надигна от стола, впи поглед в мен зашеметена, отвори уста. От която не излезе и дума. Подобно нещо оставя човек без думи.

— Последният конферентен разговор с екипа по национална сигурност, докато времето изтичаше — казах. — Измамата, както ти го нарече? Това беше проверка. Исках да видя кой ще ми каже паролата. И знаех, че един от вас ще го направи.

Вдигнах ръка към лицето си, притиснах носа си.

— Молих се на Бог. Кълна ти се в гроба на жена си, молих се на Бог. Да е всеки друг, но не и Кари, молих се.

Алекс Тримбъл влезе в кабинета със своя заместник Джейкъбсън и двамата застанаха в готовност до стената. Директорът на ФБР Елизабет Грийнфийлд ги последва.

— Беше много умна до самия край, Кари. Насочи ни към родния град на Нина, само дето не ни каза сама името му.

Засегнатото изражение на Каролин се промени. Тя премигна с мъка, припомни си.

— Умишлено го сбъркахте — прошепна тя.

— А ти ни поправи. Сухуми с две „у“.

Каролин затвори очи.

Кимнах към Лиз Грийнфийлд.

— Каролин Брок — каза тя, — арестувана сте по подозрения за нарушаване на Закона за шпионажа и заговор за предателство. Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може да се използва срещу вас.

— Почакайте секунда! Почакайте!

Сериозният тон на директор Грийнфийлд, обявяването на ареста и прочитането на правата задейства защитните механизми на Каролин, която вдигна ръце за „стоп“.

Обърна се към мен.

— Нина искаше да се прибере у дома. Това беше логично. И понеже знам как се пише името на една източноевропейска столица, изведнъж ставам предателка, така ли? Не може… господин президент, след всичко, през което сме преминали…

— Не ставай нагла — прогърмя гласът ми. — Нищо, през което сме „преминали“, не ти дава право да правиш това.

— Моля ви, господин президент. Не можем ли… не можем ли просто да… ние двамата да поговорим? Две минути. Не може ли да ми дадете поне две минути? И толкова ли не заслужавам?

Лиз Грийнфийлд тръгна към Каролин, но вдигнах ръка.

— Дайте ни две минути. Следи времето, Лиз. Сто и двайсет секунди. С толкова разполага.

Лиз ме погледна.

— Господин президент, това не е добра…

— Сто и двайсет секунди. — Посочих вратата. — Оставете ни. Излезте.

Наблюдавах Каролин, докато представителите на Тайните служби и директорът на ФБР излизаха от Овалния кабинет. Можех само да си представя какво минаваше със светкавична скорост през ума й. Децата й, съпругът й Морти. Разследване. Позор. Някакъв изход от всичко това.

— Хайде — казах, щом останахме сами.

Каролин пое дълбоко дъх, протегнала ръце за повече убедителност.

— Помислете за случилото се днес. Спасихте страната ни. Напълно предотвратихте опасността да ви отстранят от поста ви. Лестър Роудс ще си гризе ноктите в ъгъла. Популярността ви ще скочи до тавана. Ще се ползвате с такова доверие, каквото никога не сте имали. Помислете за онова, което можете да направите през следващата година и половина — следващите пет години и половина. Помислете за мястото си в историята.

Кимнах.

— Но…

— Но си представете и какво ще се случи ако го направите, сър. Ако ме обвините в предателство. Ако публично ме съсипете. Мислите ли, че просто ще понеса наказанието като добро момиченце? — Постави ръка на гърдите си, наклони глава, направи физиономия. — Мислите, че няма да се боря ли? Претърсването на кабинета на вицепрезидента… Какво стана? Намерихте ли нещо, което да върши работа?

Виж ти, зашеметеното изражение отдавна беше изчезнало. Беше готова за битка. Премислила беше всичко. Разбира се, че го беше премислила. Беше го разгледала от всеки ъгъл. Каролин Брок беше невероятна, няма спор.

— Имала си безброй възможности да поставиш онзи телефон в кабинета й — казах. — Кати нямаше да прояви такава глупост, че да сложи телефона зад библиотеката, за бога. Би го потрошила на хиляди парченца.

— Така казвате вие — отговори тя. — Моите адвокати ще кажат друго. Вие вкарвате мен в затвора за предателство, аз изправям нея пред съда за предателство. Помислете какво можете да направите в момента, господин президент.

— Не ме е грижа — казах.

— Ооо, напротив, грижа ви е. — Приближи се към бюрото. — Защото искате да вършите добра работа на този пост. Не желаете събитието, което вероятно е най-великият ви триумф, да се превърне в скандал. „Предателство в Белия дом.“ Кой е бил предателят — най-близкият съветник на президента или настоящият вицепрезидент? На кого му пука? Вие сте човекът, избрал и двете ни. Вашата преценка ще бъде поставена под въпрос. Този огромен, безпрецедентен успех ще се превърне в най-големия ви провал. Чувствата ви ли са засегнати, Джон? Преодолейте го.

Тръгна към мен, събрала ръце като за молитва.

— Помислете за страната. Помислете за хората навън, които имат нужда да бъдете добър президент, дори велик президент.

Мълчах.

— Обвините ли ме в предателство — каза тя, — с президентския ви мандат е свършено.

Лиз Грийнфийлд влезе в стаята и ме погледна.

Не откъсвах очи от Каролин.

— Дай ни още две минути, Лиз — помолих.

Мой ред беше.

— Ще се признаеш за виновна — заявих на Каролин, щом отново останахме сами. — Преценката ми ще бъде критикувана, както и трябва, защото аз съм те назначил. Ще се справя. Това е проблем от политическо естество. Няма да замета случилото се под килима и няма да отстъпя мирно и кротко. А ти ще се признаеш за виновна.

— Господин прези…

— Загинаха агенти от Тайните служби, Кари. Нина загина. Моят живот беше в опасност. В тази страна такива неща не се замитат под килима.

— Сър…

— Искаш да идеш на съд, така ли? Тогава можеш да обясниш как Нина е успяла да пъхне онази първа бележка в ръцете на Кати Бранд, при положение че Нина е била в Европа, а Кати — тук, във Вашингтон. Как е станало, да не би да я е пратила в имейл? Или в колет по куриер? Не би минал през нашата охрана. Но ти, началникът на кабинета, в последния етап от европейската ни обиколка си в Севиля, нали? Нина би могла да дойде при теб в хотела и да ти я даде. Дали пък не разполагаме със записите от охранителните камери? Испанското правителство ги изпрати.

Последния ден в Испания, няколко часа преди да тръгнем. Нина влиза в хотела и си тръгва час по-късно.

Блясъкът в очите й угасна.

— А колко време ще мине, преди да успеем да прихванем и разшифроваме съобщението, което си изпратила на Сулиман Синдурук?

Погледна ме с ужас.

— В момента ФБР и „Мосад“ го търсят. Ти си му казала, нали? Планът ти щеше да се провали, ако Нина беше оцеляла. Ако тя беше жива, ако двамата с Оги бяхме влезли във вана при бейзболния стадион, двамата с нея щяхме да се споразумеем. Аз щях да уговоря грузинците да я приемат, тя щеше да ми даде паролата, ти нямаше да станеш героиня, а Кати нямаше да бъде изкупителната жертва. И кой знае? Може би Нина в крайна сметка щеше да те издаде.

Каролин вдигна ръка към лицето си, най-лошият й кошмар се беше сбъднал.

— По-добре от всеки друг знаеш как да се свържеш със Сулиман. Ти си тази, която организира първото обаждане чрез посредниците ни в Турция. Можела си да го направиш отново. Тя ти е казала всичко, Кари. Прочетох останалата част от съобщенията. Казала ти е целия си график. За Оги, за бейзболния стадион, за задействането на вируса в полунощ. Доверила ти се е. Доверила ти се е, Кари, а ти я уби.

Изглежда, това беше ударът, който я повали. Нищо не остана от самообладанието на Каролин, захлипа, цялото й тяло се разтресе.

А аз бях по-скоро тъжен, отколкото гневен. Двамата с нея бяхме преминали през какво ли не заедно. Тя беше проправила пътя ми към президентския пост, помагала ми беше да лавирам из минното поле на Вашингтон, пожертвала беше безброй безсънни часове и време, което би могла да прекара със семейството си, за да върви работата в Овалния кабинет с максимална ефикасност. Тя беше най-добрият началник на кабинет, за когото бих могъл да мечтая.

После сълзите спряха. Тя се отърси от отчаянието и избърса лицето си. Главата й все още беше сведена, закрита от ръката й. Дори не ме погледна в очите.

— Спри да се държиш като най-обикновен дребен престъпник — укорих я. — И постъпи правилно. Това не е съдебна зала. Това е Овалният кабинет. Как можа да направиш подобно нещо, Кари?

— Каза човекът, който получи президентския пост.

Думите бяха изречени с глас, който не познавах, който не бях чувал, част от Каролин, която ми беше убягнала през годините ни на съвместна работа. Вдигна глава и ме погледна открито, лицето й беше изкривено от агония и огорчение, каквито не бях виждал досега.

— Казва човекът, който не е видял как политическата му кариера потъва само заради една мръсна дума, уловена от включен микрофон.

Такава не я бях виждал. Пропуснал бях натрупалите се в нея завист, омраза и горчивина. Това е един от рисковете в тази работа — да бъдеш кандидат-президент и президент. Всичко се свежда до теб. Всяка минута от всеки час от всеки ден са посветени на това кое е най-добро за кандидата, от какво има нужда кандидатът, как да помогнем на кандидата, единствения човек, чието име е на избирателната бюлетина. Станеш ли президент, всеки ден е същото, но многократно умножено. Естествено, създадохме помежду си близки отношения. Опознах семейството й. Но тези чувства напълно ми бяха убягнали. В работата си беше добра. Всъщност дори си мислех, че се гордее с успехите, които бележи, намира предизвикателствата за вълнуващи, щастлива е на поста си и е удовлетворена от него.

— Надали… — изхълца тя в огорчен смях. — Предложението за помилване надали още важи.

Изглеждаше смутена, докато го казваше.

Колко бързо беше рухнала. При влизането си в тази стая очакваше да бъде посочена като новия вицепрезидент, героинята на деня, а сега се молеше да не влезе в затвора.

Лиз Грийнфийлд се върна. Този път я поканих да влезе.

Каролин не оказа никаква съпротива, докато я арестуваха.

Погледна към мен, докато я извеждаха от Овалния кабинет, но не успя да срещне погледа ми.

— Не, не.

Сулиман Синдурук се взираше в телефона си, четеше „извънредната новина“ в сайт след сайт, с различни варианти на заглавието.

В приземието отворих вратата и застанах на прага на стаята, в която чакаше вицепрезидентът. Кати Бранд ме видя и се изправи.

— Господин президент — каза тя колебливо.

Около очите й имаше кръгове. Изглеждаше уморена и притеснена. Взе дистанционното и заглуши телевизора с плосък екран на стената.

— Гледах…

Да, новините. Гледала ги беше не като втория по ранг човек в страната, а като обикновен гражданин. Изглеждаше унижена от този факт.

— Поздравления — каза ми тя.

Не отговорих, само кимнах.

— Не съм аз, сър.

Отново погледнах към телевизора, постоянно обновяваха новините за вируса „Сулиман“ и паролата, която бяхме открили.

— Знам — казах.

Тя въздъхна от облекчение.

— Все още ли искаш да подадеш оставка? — попитах.

Тя сведе глава.

— Ако искате оставката ми, господин президент, ще ви я връча, когато пожелаете.

— Ти това ли искаш? Да подадеш оставка?

— Не, сър, не искам това. — Погледна ме. — Но ако ми нямате доверие…

— Какво би направила, ако ролите бяха разменени? — попитах.

— Бих приела оставката.

Не това очаквах. Скръстих ръце, облегнах се на вратата.

— Отказах, господин президент. Мисля, че вече сте наясно, щом сте ме подслушвали в лимузината.

Не я подслушвахме там. ФБР нямаше как да го направи, без да обяви намеренията си на нейната охрана от Тайните служби. Но тя не го знаеше.

— Но искам да го чуя от теб — настоях.

— Казах на Лестър, че няма да събера дванайсетте гласа от нашата страна, които са му нужни за Сената. И казах, че това е граница, която не мога да пресека. Аз… аз научих нещо за себе си, да си призная.

— Ами страхотно, Кати. Само че това не ни е епизод от токшоу за лични проблеми. Ти прояви нелоялност още с приемането на срещата.

— Съгласна съм, съгласна съм. — Събра ръце, след това ме погледна. — На детектора не ми поставиха въпрос за Лестър.

— Защото политиката беше без значение. Тогава. Сега, след като кризата вече отмина, за мен е много важно дали мога да имам доверие на своя вицепрезидент.

Нямаше какво да каже. Разпери ръце.

— Приемате ли оставката ми?

— Ще останеш ли, докато ти намеря заместник?

— Да, сър, разбира се. — Раменете й увиснаха.

— И кого трябва да избера за поста? — попитах.

Тя пое дълбоко дъх.

— Веднага се сещам за няколко имена. Но има и един човек, който стои над другите. Болно ми е да го кажа всъщност. Много ми е болно. Но ако бях на ваше място, господин президент, ако аз трябваше да избера някого… Бих избрала Каролин Брок.

Поклатих глава. Поне не само аз съм бил заблуден.

— Кати, оставката ти е отхвърлена. Залавяй се за работа.

Бах се поклащаше, докато слушаше „Матеус Пасион“. Не звучеше музика, нито разполагаше със слушалки — конфискуваха ги, — имаше само спомените за хора, за солото на сопраното, което тя обичаше да си тананика. Представяше си как е в църквата през осемнайсети век и слуша за първи път произведението.

Спря, когато чу вратата на килията й да се отваря.

Мъжът, който влезе, беше млад, с пясъчноруса коса, облечен неофициално, със закопчана риза и джинси. Донесе със себе си и стол, постави го близо до леглото й, седна.

Бах се надигна, опря гръб в стената и спусна крака. Ръцете й бяха в белезници.

— Казвам се Ранди — представи се мъжът. — Аз съм онзи, който ще задава въпросите любезно. Има други, които няма да го направят.

— За… запозната съм с тактиката — отговори тя.

— Вие сте… Катарина.

Не беше сигурна как са разкрили самоличността й — вероятно по ДНК. Може би с програма за разпознаване на лица, макар да се съмняваше.

— Това е името ви, нали? Катарина Доротея Нинкович. Катарина Доротея — така се е казвала първата дъщеря на Йохан Себастиан, нали?

Не отговори. Взе картонената чаша и изпи остатъка от водата, която й бяха дали.

— Ще ви задам въпрос, Катарина. Според вас дали ще допуснем да ви се размине, защото сте бременна?

Тя се размърда на леглото от твърда стомана.

— Опитали сте се да убиете президент — каза той.

Присви очи.

— Ако исках да убия президента, той щеше да е мъртъв — заяви тя.

Ранди държеше повечето карти и това му харесваше. Закима, почти развеселен.

— Властите на много други страни биха искали да си поговорят с вас — рече той. — Някои от тях нямат толкова напредничави възгледи за човешките права като нас. Може би ще ви предадем на някоя от тях. Те могат да ви върнат по-късно — ако е останало нещо за връщане. Как ви се струва идеята, Бах? Искате ли да рискувате с угандците? Или с никарагуанците? Йорданците горят от нетърпение да си побъбрите. Май са убедени, че миналата година сте простреляли между очите началника на сигурността им.

Изчака го да приключи. После продължи да чака.

— Ще ви кажа каквото искате. Имам само една молба.

— Мислите ли, че сте в състояние да молите за каквото и да било?

— Както и да ви е името…

— Ранди…

— … трябва да ме попитате какво искам.

Той отново седна на стола си.

— Добре, Катарина. Какво искате?

— Наясно съм, че ще остана в затвора до края на живота си. Не храня никакви… илюзии в това отношение.

— Добро начало.

— Искам бебето ми да се роди здраво. Искам тя да се роди в Америка и да бъде осиновена от моя брат.

— Вашия брат — каза Ранди.

Показа се иззад съседната къща, докато тя стоеше до руините на дома им и галеше пребитата си, насечена, мъртва майка, която бяха вързали за дървото.

— Истина ли е? — попита той, щом се приближи. Лицето му беше мокро от сълзи, тялото му трепереше. Погледна я, погледна към пушката, която тя държеше, към пистолета, втъкнат в панталоните й. — Истина е, нали? Ти си ги убила. Ти си убила онези войници!

— Убих войниците, които убиха татко.

— А те убиха мама! — изкрещя той. — Как можа?

— Не… съжалявам… аз… — Тръгна към него, към своя батко, но той се отдръпна, все едно го отблъскваше.

— Не — каза. — Не се приближавай. Никога. Никога!

Обърна се и побягна. Беше по-бърз. Тича след него, умолява го да се върне, вика го по име, но той изчезна.

Повече не го видя.

Дълго време си мислеше, че не е оцелял. След това научи, че сиропиталището е успяло да го изведе от Сараево. За момчетата беше по-лесно, отколкото за момичетата.

Много пъти й се искаше да отиде да го види. Да говори с него. Да го прегърне. Примири се с това да слуша за него.

— Вилхелм Фридеман Херцог — рече Ранди. — Цигулар, който живее във Виена. Приел е името на австрийското семейство, което го е осиновило, но е запазил първото и второто си име. Кръстен е на първия син на Йохан Себастиан. Виждам модела.

Тя беше впила поглед в него, не бързаше да отговаря.

— Добре, искате вашият брат Вилхелм да осинови детето.

— И искам да прехвърлите всичките ми средства на негово име. Искам и адвокат, който да изготви и одобри всички необходими документи.

— Аха. Мислите ли, че вашият брат ще приеме детето ви?

Усети как очите й се навлажниха от въпроса, който и сама си беше задавала много пъти. Това щеше да е удар за Вил, нямаше съмнение. Но той беше добър човек. Нейното дете щеше да носи неговата кръв и Вил нямаше да обвинява малката си племенница за греховете на майка й. А петнайсетте милиона долара щяха да осигурят на Делила и новото й семейство финансово обезпечение.

Най-важното беше, че Делила никога нямаше да бъде сама.

Ранди поклати глава.

— Виждате ли, проблемът е, че ми говорите, сякаш имате коз…

— Мога да ви дам информация за десетки международни инциденти през последното десетилетие. Убийства на много обществени фигури. Мога да ви разкажа от кого съм получила поръчката. Ще съдействам при разследването. Ще свидетелствам пред който и да е трибунал. Ще направя всичко това, стига детето ми да се роди в Америка и да бъде осиновено от брат ми. Ще ви разкажа за всяка задача, която съм изпълнявала.

Ранди все още играеше ролята на човека, който командва, но в изражението му личеше промяната.

— Включително за тази задача — изрично уточни тя.

Излязох през източната врата на Овалния кабинет и отидох в Розовата градина. С мен беше Оги. В този късен час навън беше мъгливо, канеше се да вали.

Двамата с Рейчъл обичахме да се разхождаме из градината всяка вечер след вечеря. По време на една от тези разходки ми призна, че ракът се е върнал.

— Не знам как точно да ти благодаря — казах.

— Няма и нужда.

— Какво ще правиш сега, Оги?

Той вдигна рамене.

— Това не знам. Ние… аз и Нина… говорехме само как ще се върнем в Сухуми.

Отново тази дума. Думата се превръщаше в „тренд“, както се изразяваха вече в интернет. Щях да я виждам в кошмарите си.

— Странното е — каза той, — че бяхме наясно, че планът ни може и да не успее. Знаехме, че Сулиман ще изпрати хора след нас. Не знаехме какво ще правим. Имаше толкова много…

— Неизвестни.

— Да, неизвестни. И все пак винаги си говорехме така, сякаш ще се случи. Говореше за къщата, която искаше да купи на по-малко от километър от дома на родителите й, недалеч от морето. Говореше за имената, с които щяхме да кръстим децата си някой ден.

Долавях вълнението в гласа му. Очите му блестяха от сълзи.

Поставих ръка на рамото му.

— Може да останеш тук — казах. — Работи за нас.

Направи физиономия.

— Нямам… разрешение за работа като имигрант. Не съм…

Спрях и се обърнах към него.

— Вероятно мога да помогна — казах. — Познавам някои хора.

Той се усмихна.

— Да, разбира се, но…

— Оги, не мога да позволя това да се случи отново. Този път извадихме късмет. Занапред ще ни е необходимо нещо повече от късмет. Трябва да сме по-подготвени, отколкото бяхме. Трябват ми хора като теб. Ти ми трябваш.

Отклони поглед, насочи го към градината, розите, нарцисите и зюмбюлите. Рейчъл познаваше всички цветя в градината по име. За мен бяха само красиви. А сега бяха по-красиви от всякога.

— Америка — каза той, сякаш го обмисляше. — Хареса ми бейзболното състезание.

За пръв път от много дълго време се разсмях искрено.

— Бейзболната игра — казах.

— Ваше Величество — обърнах се по телефона към крал Саад ибн Сауд от Саудитска Арабия, седнал зад бюрото си в Овалния кабинет. Поднесох чашата с кафе към устните си. Обикновено не пиех кафе следобед, но след два часа сън и след преживените петък и събота „обикновено“ не значеше нищо.

— Господин президент — каза той, — изглежда, сте имали напрегнати дни.

— Както и вие. Как сте?

— Предполагам, американец би казал, че съм се отървал на косъм. Но в моя случай не става дума за метафора. Имах късмет, че заговорът беше разкрит, преди да се опитат да ме убият. Благословен съм. Редът в кралството ни е възстановен.

— При обичайните обстоятелства бих ви се обадил веднага след като научих новината. Но в случая…

— Не е необходимо да обяснявате, господин президент. Напълно разбирам. Разбирам, че сте запознат с причината да ви се обадя.

— Директорът на ЦРУ ми каза.

— Да. Както знаете, господин президент, саудитското кралско семейство е многобройно и в него има най-различни хора.

На това му се казва омаловажаване. Саудитското кралско семейство се състоеше от хиляди членове и имаше много разклонения. Повечето членове на семейството имаха малко или никакво влияние и просто получаваха тлъсти чекове от приходите от нефта. Но дори в ядрото на водачите му, които наброяваха около двеста, имаше клонове и йерархия. И както във всяко семейство и във всяка политическа йерархия, имаше огорчение и завист. Когато Саад ибн Сауд прескочи много хора, за да стане престолонаследник, огорчението и завистта нараснаха достатъчно, за да задвижат и финансират схемата, довела ни до ръба на пропастта.

— Членовете, които направиха опит за преврат, бяха… против моето управление.

— Поздравявам ви, Ваше Величество, задето така омаловажавате отношението към вас и за залавянето на заговорниците.

— Изпитвам огромно неудобство, че подобни планове са покълнали и процъфтели без моето знание. Точно под носа ми, както бихте казали, а аз не съм знаел. Това е такъв пропуск в нашето разузнаване, за който — уверявам ви — ще бъдат взети мерки.

Наясно бях какво е да пропуснеш нещо, което е било точно под носа ти.

— Какъв е бил планът им? Какво са искали?

— Завръщане към старите времена. Свят без доминираща Америка и следователно доминиращ Израел. Искали са да управляват Саудитското кралство и да владеят Близкия изток. Намерението им е било, както разбирам, не толкова да унищожат Америка, колкото да я отслабят до такава степен, че да изгуби положението си на суперсила. Завръщане към стари времена, както казах. Да има регионално господство. Без световна сила.

— Мислили са, че ще имаме толкова проблеми, че изобщо няма да се сещаме за Близкия изток, така ли?

— Колкото и нереалистично да е, да. Точно описахте намеренията им.

Не бях сигурен доколко са нереалистични. Малко оставаше да се осъществят. Продължавах да мисля за немислимото: какво щеше да стане, ако Нина не беше вградила прекъсвача, паролата, която да обезвреди вируса? Или ако не ни беше стреснала предварително, като ни показа силата на вируса? Какво щеше да стане без Нина и Оги? Изобщо нямаше да разберем какво се готви. „Тъмните векове“ щяха да се превърнат в действителност. Щяха да ни съсипят.

Да ни съсипят, но не и да ни унищожат. Съсипването обаче щеше да е достатъчно от тяхна гледна точка. Щяхме да сме прекалено заети със собствените си грижи у дома, за да се занимаваме с останалата част на света.

Не са искали да ни унищожават. Не са искали да ни заличават от лицето на земята. Искали са само да ни принудят да се оттеглим от тяхната част на света.

— Разпитите на задържаните дадоха резултат — каза кралят.

Саудитците си позволяват повече свобода в своите техники за „разпит“ от нас.

— Проговориха ли?

— Разбира се — каза той, сякаш е очевидно. — И естествено, ще ви предадем цялата информация.

— Ще ви бъда много признателен.

— Накратко, господин президент, отцепническата група в кралското семейство е платила на терористичната организация „Синове на джихада“ огромна сума, за да разрушат американската инфраструктура. Очевидно това е включвало и наемането на убиец, който да отстрани членовете на „Синове на джихада“, напуснали групата.

— Да. Задържахме наемния убиец.

— А тя съдейства ли при разпитите?

— Да — казах. — Постигнахме споразумение с нея.

— Тогава знаете какво ще ви кажа сега.

— Вероятно, Ваше Величество. Но все пак бих искал да го чуя от вас.

— Заповядайте, седнете — казах в зала „Рузвелт“. Обикновено за подобни задачи използвахме Овалния кабинет. Но не исках да водя този разговор в Овалния кабинет.

Посетителят разкопча сакото си и се настани. Седнах начело на масата.

— Господин президент, излишно е да казвам, че сме въодушевени от вчерашните резултати. И сме благодарни, че станахме част от вашия успех.

— Така е, господин посланик.

— Андрей, моля.

Андрей Иваненко приличаше на човек, който успешно би изиграл ролята на дядото в реклама за зърнени закуски — плешиво теме и оредяла, тънка бяла коса отстрани, намусено изражение.

Външният му вид му беше много полезен. Защото под тази безобидна външност се криеше шпионин, истински представител на руската школа по галантност и един от високопоставените служители в бившето КГБ, който в напреднала възраст беше прехвърлен на дипломатическото поле и изпратен като посланик в Съединените щати.

— Можеше да сте още по-голяма част от нашия успех — казах, — ако ни бяхте предупредили за компютърния вирус.

— Да ви… предупредим? — Разпери ръце. — Не разбирам.

— Русия е знаела, Андрей. Разбрахме какво са целели онези членове на саудитското кралско семейство. Искали сте същото, което и те са искали. Не да ни унищожите напълно, но да ни смажете до степен, в която да загубим влияние. Вече нямаше да бъдем пречка за амбициите ви. Докато си ближехме раните, щяхте да се възползвате от възможността да възстановите Съветската империя.

— Господин президент — каза той почти с южняшки акцент, подсилен от подозрителността.

Този човек беше в състояние да гледа другия в очите и да разправя, че земята е плоска, слънцето изгрява от запад, а луната се прави от синьо сирене, и вероятно щеше да мине през детектора на лъжата с тези приказки.

— Саудитците са ви издали — казах.

— Това са отчаяни хора, господин президент — изобщо не трепна той, — какво ли няма да разправят за…

— Убиецът, когото сте наели, ни каза същото. Съвпаденията във версиите им… разказите им си приличат твърде много, за да са измислени. Проследихме и парите — онези, които Русия е превела на наемниците от групата „Ратници“. И на Бах.

— Какви „Ратници“? — попита той. — Какъв Бах?

— Странно, как така Бах и наемниците изчакаха руската делегация да си тръгне, преди да нападнат хижата.

— Това е… това е безпочвено обвинение.

Кимнах, дори му се усмихнах студено.

— Използвали сте бушони, естествено. Руснаците не са глупави. Имате правдоподобно алиби. Но за мен не е такова.

От казаното от задържаните саудитци разбрахме, че Сулиман им е продал идеята, а те са платили щедро за неговите услуги. Руснаците не са били замесени в началото. Но са научили. Саудитците са се страхували да използват собствените си пари и са се обърнали към руски посредници, осъзнали са, че както те, така и руснаците искат да видят Съединените щати на колене. Освен прехвърлянето на парите, Русия е осигурила наемниците и убиеца — Бах.

Станах.

— Андрей, време е да си вървите.

Поклати глава, докато ставаше.

— Господин президент, щом се върна в посолството, ще се свържа с президента Чернокев и съм увер…

— Ще говорите с него очи в очи, Андрей.

Той замръзна.

— Вие сте експулсиран. Веднага се качвате на самолета за Москва. Останалият персонал на посолството да е заминал до вечерта.

Ченето му увисна. За пръв път се поизпоти.

— Вие… Затваряте Руското посолство в Съединените щати, така ли? Прекъсвате дипломатическите…

— Това е началото — казах. — Когато видите целия набор от санкции, които сме планирали, ще проклинате деня, в който сте сключили сделка със саудитските отстъпници. А и за онези противоракетни системи за отбраната, които Латвия и Литва искаха да купят? Същите, които помолихте да не им продаваме? Не се притеснявайте, Андрей, няма да им ги продадем.

Той преглътна с мъка, по лицето му се изписа облекчение.

— Добре, поне това, господин през…

— Ще им ги предоставим безплатно — поясних аз.

— Аз… господин президент, трябва да… не мога…

Пристъпих към него, бях толкова близо, че и да шепнех, щеше да ме чуе. Но въпреки това продължих да говоря високо.

— Предайте на Чернокев, че има късмет, че спряхме вируса, преди да е нанесъл поражения. В противен случай Русия щеше да е във война с НАТО. И Русия щеше да изгуби.

— Повече никога не ме подлагайте на проверка, Андрей — заявих. — И не се намесвайте в изборите ни. След речта ми утре ще сте твърде заети с манипулации във вашите избори, върху които да се съсредоточите. Сега се махайте от моята страна, по дяволите.

Джоан влезе в Овалния кабинет, където седях със Сам Хейбър, преглеждахме доклада на Департамента за вътрешна сигурност относно събитията, оценката за справянето с вируса „Сулиман“.

— Господин президент, председателят на Камарата е на телефона. Погледнах към Сам, после към Джоан.

— Не сега — казах.

— Той отменя утрешното изслушване пред комисията, сър. Иска да говорите на общото заседание на Конгреса утре вечер.

Нищо изненадващо. Лестър Роудс, естествено, запя друга песен пред обществото, след като спряхме вируса.

— Кажете му, че за нищо на света не бих го пропуснал — отговорих.

— Господин председател — каза водещият заседанието, — президентът на Съединените щати!

Членовете на Камарата и Сената посрещнаха мен и екипа ми на крака при влизането ни в залата. Винаги с удоволствие говорех на общото събрание на Конгреса. Докато вървях по пътеката, се наслаждавах дори повече от обикновено на светлината на прожекторите и на размяната на любезности. Преди седмица това беше последното място, на което бих предположил, че ще се озова тази вечер. И последните хора, с които очаквах да се ръкувам на подиума, бяха вицепрезидентът и председателят Роудс.

Изправих се пред Конгреса, текстът на екрана ми беше готов и си позволих за миг да попия случващото се. Възможността, която имах в този момент. Оцеляването на нашата нация.

„Успяхме — помислих си. — А щом успяхме в това, няма нещо, което да не можем да направим.“

Госпожо вицепрезидент, господин председател, членове на Конгреса, сънародници, миналата вечер всеотдаен екип от служители в американската администрация, с помощта на близки съюзници и един смел човек, който не е гражданин на нашата страна, осуетиха най-опасната кибератака, насочвана срещу Съединените щати или която и да е друга страна.

Ако атаката беше успяла, тя щеше да порази нашата армия, да заличи всичките ни финансови и други архиви, да прекъсне електроснабдяването, да съсипе водоснабдяването и системите за пречистване на вода, да повреди мобилните ни телефони и да нанесе още много поражения. Вероятните последствия от нападението щяха да включват многобройни жертви, увреждането на здравето на милиони американци на всякаква възраст, икономически срив, по-мащабен от този по време на Голямата депресия, жестока анархия по улиците на малки и големи населени места из страната. Последствията щяха да се разпрострат по света. За възстановяването щяха да са необходими години, повече от десетилетие щеше да ни отнеме да изградим наново нашата икономика, политика и отбрана.

Сега знаем, че човекът, който е организирал и насочил атаката към нас, е бил Сулиман Синдурук, турски терорист, който обаче не е бил вярващ. Направил го е за огромна сума пари и очевидно заради тръпката да навреди на Съединените щати. Парите са били осигурени от сравнителна малка част много заможни саудитски принцове, лишени от влияние върху настоящото правителство. Решили да се възползват от отсъствието на Америка от световната сцена, за да свалят саудитския крал и да установят модерен технократски халифат, с помощта на науката и технологията да върнат на мюсюлманския свят влиянието и мощта, които е имал преди хиляда години.

За жалост в историята има още един злодей: Русия. В събота поканих руския президент, германския канцлер и израелския министър-председател в оперативна база недалеч оттук, във Вирджиния, заради доказаните им способности в осигуряване на киберсигурност, а що се отнася до Русия — в кибернападенията. Дойдоха немският канцлер и израелският министър-председател, подкрепиха ни и помогнаха. Всички американци дължат на Германия и Израел огромна благодарност.

Руският президент не дойде, но изпрати министър-председателя си в знак на съпричастност. Вече знаем какво са направили, за да подпомогнат нападението, и причината да го направят. За начало, те са знаели много по-рано за нападението и не ни казаха дори когато попитах. След това са помогнали на саудитските принцове да запазят в тайна самоличността си и са осигурили превеждането на сумата, която Сулиман е поискал, за да приведе заговора в действие, дори са ангажирали наемници и наемен убиец, които да го подкрепят. Искали са да използват нашата слабост, за да ни довършат не с ядрени оръжия, а да ни осакатят достатъчно, че да могат да засилят мъртвата хватка над своите съседи и да подсигурят влиянието си във всеки друг район в света. Когато си тръгваше в събота вечер, казах на министър-председателя какво подозираме, и го уверих, че отговорът ни ще бъде подобаващ. Вчера предприех първата стъпка — екстрадирах руския посланик и всички служители в Руското посолство в Съединените щати. Втората стъпка е да се уверя, че целият свят знае, че никак не ги бива като посредници в мръсни сделки.

Саудитците са осведомени за плана. Разправят се с предателите.

А Сулиман, вярващ или невярващ, се е явил пред Създателя си.

В събота нищо от това не беше сигурно. Защото през последните трескави часове, докато се надпреварвахме с часовника, щабът ни беше атакуван от добре обучени професионални убийци. Това беше третото нападение, откакто напуснах Белия дом, за да се занимая с този проблем. Много от нападателите бяха убити, но и двама смели агенти от Тайните служби изгубиха живота си, за да ме защитят и да спасят страната ни, когато над мен и над нея бе надвиснала опасност. Те са герои.

Живота си изгуби и друг човек — забележителна млада жена. Тя е създала с блестящия си ум кибербомбата, но подкрепена от младия човек, който я е обичал, е решила, че не може да допусне подобна трагедия да се случи наистина. Двамата напуснаха Сулиман и предприеха необичайни действия, за да ни предупредят и да предотвратят нападението, докато с всички сили се мъчеха да избягат от гнева и дългата ръка на Сулиман. Оцеля само младежът. Ако човечността у тях не се беше пробудила навреме, вероятно щеше да се стигне до съвсем различен резултат, а не до този, който сега празнуваме.

По находчив, заобиколен начин жената първа се свърза с нас, даде ни достатъчно информация за плана, за да приемем думите й насериозно и да разберем, че само тя и нейният партньор могат да спрат нападението. В замяна искаха да не ги преследват и да се завърнат безпрепятствено в родината й.

Партньорът й, който беше изключително подозрителен към нашето правителство, е дошъл тук по друг път, след това се свърза с нас, за да каже, че двамата ще сключат сделка само с мен, и поиска да се срещна с него на четири очи на пълно с хора обществено място.

Ето затова президентът беше в неизвестност.

Залогът беше твърде висок, затова реших да предприема изключително рискована, почти фатална стъпка, като отида на тази среща предрешен и сам. Продължавам да вярвам, че това беше правилното решение, но се моля никога повече да няма кризи, които да принудят друг президент да пристъпи към подобен ход.

Последните два дни бяха изключително наситени със събития. Когато можем, ще разкрием повече подробности. Все още има неизяснени въпроси, които трябва да намерят своя отговор, и свързани със сигурността проблеми, които трябва да се обмислят.

Докато ме нямаше, пресата подхвана сериозно — и съвсем основателно — въпроса къде съм. Защо съм изчезнал? Какво правя? Преди това се бях съгласил да се явя пред комисията на Камарата, която трябваше да вземе решение дали да започне процедура по отстраняването ми от поста. Съветниците ми бяха против това мое решение.

Във вакуума, който оставих, се разрази истински пожар от предположения. Приятелски настроените медии предполагаха, че съм изчезнал, защото умирам от моето заболяване или защото съм получил срив заради натоварването в работата, падането на рейтинга ми и все още прясната рана от смъртта на моята съпруга. Недотам приятелски настроените медии веднага се насочиха към по-мрачни сценарии: избягал съм с много пари в тайни сметки, предал съм страната си на най-известния терорист в света и на страната, която цели да разруши нашата демокрация.

Истината е, че предизвиках тези реакции, като не разкрих пред друг, освен пред бившия началник на моя кабинет, какво правя и защо. Не казах дори на вицепрезидента Бранд, която щеше да ме наследи, ако бях умрял снощи.

Не казах и на водачите на представените в Конгреса партии, защото им нямах доверие, че ще запазят наученото в тайна. Ако историята се беше разчула, това щеше да създаде паника сред народа и да подкопае усилията ни да спрем нападението. Още по-лошо, подозирахме, че има предател в тесния кръг от хора, които бяха наясно, че над нас е надвиснала опасност. Освен бившия началник на моя кабинет и мен, само седем души, сред които и вицепрезидентът Бранд, знаеха за нея. До момента, в който се наложи да тръгна, не бяхме научили кой е този човек, затова оставих в неведение дори вицепрезидента.

След като напуснах Белия дом, председателят на Камарата се свързал с нея, за да каже, че разполага с гласовете, нужни да ме отстранят, но се нуждае от още няколко гласа, за да получи необходимото мнозинство от две трети за обвинението към мен в Сената. Помолил я да помогне при събирането на тези гласове, казал, че не се интересува дали тя ще стане президент, защото с моето отстраняване ще получи контрол над Камарата на представителите и законодателната власт за дълго време.

Вицепрезидентът отказал, за което ще й бъда вечно благодарен.

Казвам това не за да подновя отдавнашната си вражда с председателя, а за да изясня положението и да поставим ново начало. Трябваше да се борим заедно срещу тази заплаха, независимо от партийните интереси.

Нашата демокрация не може да оцелее при настоящия стремеж към разделение, екстремизъм и кипящо озлобление. Днес в Америка живеем според принципа „ние срещу тях“. Политиката е кървав спорт, няма две мнения по въпроса. Вследствие на това желанието ни да вярваме в най-лошото за всеки извън собствения кръг се засилва, а нашата способност да разрешаваме проблемите и да се възползваме от възможностите намалява.

Можем да работим по-добре. Трябва честно да приемаме различията. Трябват ни разпалени обсъждания. Здравословният скептицизъм е полезен. Той ни спасява от прекалената наивност и прекаления цинизъм. Но е невъзможно да запазим демокрацията, ако изворът на доверие пресъхне напълно.

Свободите, постановени от Закона за правата, и балансирането на Конституцията са имали за цел да предотвратят раните, които самите ние си нанасяме. Но както показва дългата ни история, написаните думи трябва да бъдат прилагани от хора, натоварени да им вдъхват живот във всяка нова епоха. По този начин афроамериканците от роби са се превърнали в свободни граждани и са поели по дългия път към равенството — път, за който знаем, че все още не е извървян. Същата история може да бъде разказана и за правата на жените, на работниците, на имигрантите, на хората в неравностойно положение, за борбата да се защитят религиозните свободи и да се гарантира равенство на хората без оглед на тяхната сексуална ориентация или полова идентичност.

Това са тежки битки, водени върху несигурен, променлив терен. Всеки напредък е предизвиквал силна реакция от онези, чиито интереси и вярвания са били застрашени.

Днес промените се случват невероятно бързо и в среда, наситена с толкова много истинска и фалшива информация, че нашата идентичност е поставена на изпитание.

Какво означава да бъдеш американец днес? Това е въпрос, който ще намери своя отговор, ако се върнем към онова, благодарение на което сме стигнали дотук: разширяването на кръга от възможности, засилването на значението на свободата и укрепването на връзките в общността. Свиването на „тях“ и разширяването на „нас“. Никой не бива да бъде загърбван, изоставян, изключван.

Трябва да се върнем към тази мисия. И да го направим едновременно с енергия и смирение, със съзнанието, че времето лети и силата ни не е самоцел, а средство за постигане на по-благородни и необходими цели.

Американската мечта се сбъдва, когато човечността е по-важна от различията в интересите и когато заедно създаваме безкрайни възможности.

Това е Америка, за която си струва да се борим, за която дори си струва да умрем. И още по-важно, това е Америка, за която си струва да живеем и да работим.

Не съм предал страната си и не съм отстъпил от клетвата си да я защитавам и пазя, когато изчезнах, за да се боря срещу онова, което нарекохме „Тъмните векове“, по същата причина, поради която не я предадох, когато ме изтезаваха като пленник по време на войната в Ирак. Не го направих, защото не можех. Твърде силно обичам страната си и искам Съединените щати да бъде свободна, процъфтяваща, мирна и сигурна страна и с всяко следващо поколение да става по-добро място.

Казвам тези думи не за да се хваля. Вярвам, че повечето от вас, ако бяхте на мое място, щяхте да направите същото. Надявам се, че у нас има достатъчно вяра, за да поставим ново начало.

Сънародници, американци, току-що се спасихме от най-голямата опасност, с която сме се сблъсквали от Втората световна война насам. Америка получи втори шанс. Не бива да го пропиляваме. И само обединени можем да се възползваме максимално от тази възможност.

Вярвам, че трябва да започнем с реформирането и защитаването на нашите избори. Всеки, който може да гласува, трябва да го направи без излишни неудобства, без да се страхува, че ще бъде изваден от избирателните списъци, че машините за гласуване няма да преброят вярно гласа му, защото са станали жертва на хакерска атака за пет или шест минути. И навсякъде, където е възможно, избирателните области трябва да се определят от надпартийни органи, за да представляват по-цялостно различията в мненията и интересите, които са едно от най-големите богатства на нашата нация.

Помислете колко различно ще бъде, ако представляваме по-широк спектър от мнения и интереси. Ще се научим да се слушаме повече и да се клеветим по-малко. Това ще ни помогне да изградим доверието, необходимо да открием по-обща основа. На тази основа може да включим провинциална Америка, хората от градските райони с нисък стандарт, индианските общности в модерната икономика: с достъпен интернет и чиста вода за всички домакинства; с по-равномерно разпределение на работните места в страната; с данъчно законодателство, което поощрява вложенията в непопулярни области и се грижи едрите бизнесмени и предприемачи да помагат на всеки, не само на себе си.

Можем да постигнем истинска имиграционна реформа с по-голяма сигурност на границите, без да ги затваряме за онези, които идват тук в търсене на безопасност или по-добро бъдеще за себе си и семействата си. Раждаемостта в страната ни едва покрива необходимия минимум. Нуждаем се от двойно повече мечтатели и работници, от професионалисти и предприемачи, които създават нови предприятия.

Можем да създадем програми за обучение и подкрепа за полицията и водачите на общностите, за да предотвратим смъртта на невинни граждани, да увеличим сигурността на служителите на реда и да намалим престъпността. Да приемем закони за притежаването и използването на оръжия, с които те няма да попадат в грешни ръце, с които ще намалим почти невъобразимия брой масови убийства и все пак ще защитим правото за притежаване на оръжие за лов, спортна стрелба и самозащита.

Можем да проведем истински дебат за промяна на климата. Кой предлага най-добрите идеи за намаляването на заплахата по най-бързия начин, като същевременно създава най-много нови предприятия и ценни работни места? С навлизащата в индустрията автоматизация и изкуствен интелект ще имаме още по-голяма нужда от тях.

Можем да направим толкова много, за да преодолеем високата смъртност от опиати, да премахнем свързаната с тях стигма, да образоваме множеството хора, които продължават да не разбират, че рискуват живота си, приемайки ги, и да се уверим, че всеки американец има достъп до приемливо като цена и ефикасно лечение.

Можем да реорганизираме разходите си за отбрана, за да отразяват огромната и постоянно разрастваща се заплаха от кибератаки, така че да разполагаме с най-добрата защита. Имаме авторитета да убедим другите държави да ни сътрудничат в ограничаването на опасностите, преди да се изправим пред нов апокалипсис. Следващия път няма да имаме късмета да разполагаме с двама млади чужденци, които да ни се притекат на помощ.

Помислете колко удовлетворяващо ще бъде, ако всички отиваме на работа с въпроса: „На кого можем да помогнем днес и как да го направим?“, вместо с „На кого мога да навредя и колко ще изкарам от стореното?“.

Основателите на нашата страна са ни оставали един завет за вечни времена: да създадем по-съвършен съюз. Дали са ни управление, което е достатъчно стабилно, за да запази нашите свободи, и достатъчно гъвкаво, за да посрещне изпитанията на новото време. Тези два дара ни помогнаха да извървим дълъг път. Трябва да престанем да ги приемаме за даденост, дори да ги излагаме на риск, заради мимолетна изгода. До вчера повечето наши рани, включително пропуските в киберотбраната, бяха наше дело.

Слава богу, че все още имаме бъдеще, пълно с възможности, а не сме принудени да си проправяме пътя през руини.

Дължим го на нашите деца, на себе си и на милиардите достойни хора по света, които все още искат от нас да бъдем вдъхновение, пример и приятел, който използва по най-добрия начин този втори шанс.

Нека тази вечер бъде запомнена с тържеството над избегнатото бедствие и повторния обет да посветим нашия живот, нашите съдби и нашата чест на създаването на нашия съвършен съюз.

Бог да благослови Съединените американски щати и всички, които ги приемат за свой дом.

Благодаря ви. Спокойна нощ.