Години наред специален агент Ник Пелисанте работи неуморно да бъде заловен и осъден дълго издирван мафиотски бос. Известен с прякора Електротехника, Доминик Кавело стои зад десетки поръчкови убийства. При специална операция на ФБР безскрупулният мафиот най-после е арестуван. Този път Ник е убеден, че Кавело ще си получи заслуженото. Уликите са железни, а показанията на свидетелите — достатъчно красноречиви, за да накарат съдията и заседателите да отсъдят най-тежкото наказание. Кавело обаче няма намерение да чака безучастно присъдата. Пословичен с жестокостта си, той поръчва на наемен убиец да се разправи с враговете му. След редица незначителни на пръв поглед заплахи автобусът със съдебните заседатели е взривен. Изглежда, държавата е безсилна да се справи с мафията. Агент Пелисанте и Анди Деграс — единствената оцеляла след експлозията, са готови на всичко Кавело да си плати за невинните жертви, между които е и синът на Анди.
Авторите биха искали да благодарят на Кевин Паларди, Мери Елън Мърфи и особено на Ан Хослър Дюпон. Благодарности и за Джим Кингсдейл, чиито разкази за пътуванията му до Патагония ни бяха много полезни.
Пролог
Сватбата
I.
Името ми е Ник Пелисанте. За мен всичко започна в Лонг Айланд със „сватбата на годината“. Беше в разгара на лятото. Наблюдавах как младоженката весело кърши снага начело на дългата редица танцуващи около масите. Конга лайн. Мразя конга лайн. Мразя това африканско подобие на танц.
Трябва все пак да уточня, че наблюдавах сцената през мощния си бинокъл. Неотстъпно следях младоженката, която щедро въртеше закръгления си задник, накичен още по-щедро с дантела, та по едно време дори катурна чаша с червено вино, докато се опитваше да придума шумна групичка свои роднини, лакомо нагъващи задушени миди, да се присъединят към танца. Ухиленият и подпийнал младоженец едва успяваше да се задържи в редицата.
Като специален агент и шеф на отдел С-10 към Управлението за борба е организираната престъпност във ФБР се канех да заловя един хитър тип на тази пищна сватба в елегантния Саут Форк клуб в Монтаук, Лонг Айланд. Всеки, достатъчно известен, присъстваше тук, стига да се числи към хитрите типове.
Всеки… с изключение на този, когото всъщност издирвах.
Боса. Големият шеф.
Неколцина от приятелчетата ми в Бюрото открито ми се присмиваха, защото според тях Кавело отдавна бил заминал за Сицилия. Но се разнасяше и друг слух — че се оттеглил в Доминиканската република, където имал крайбрежен курорт. Други пък се кълняха, че се укрил в Коста Рика. Или в Обединените арабски емирства. Или даже в Москва.
Аз обаче не можех да се отърся от предчувствието, че сега е тук, сред тази шумна тълпа на красивата задна тераса на Саут Форк клуб. Егото му беше прекалено голямо. От три години го следях и предполагах, че той го знае. Но нищо на този свят, дори и федералните власти, не е в състояние да принуди Доминик Кавело да пропусне сватбата на любимата си племенница.
— Каноли1 Едно, тук Каноли Две — глухо отекна един глас в ухото ми.
Беше специален агент Мани Олива, когото оставих на пост надолу по дюните заедно с Ед Синклер. Мани израсна в Нюарк и взе диплома по право от колежа „Ратджърс“. Причислиха го към нашия отдел С-10 веднага щом завърши обучението си в полицейската академия в Куонтико.
— Нещо на хоризонта, Ник? При нас няма нищо, освен пясък и чайки.
— А пък тук има всичко — отвърнах. — Има лазаня с наденички, цели камари миди и сирене пармиджано.
— Престани! Потекоха ми лигите, Усмивка.
Отново обходих с бинокъла дългата редица, кършеща се в ритъма на танца.
Процесията сега се виеше като змия по цялата дължина на терасата, като задмина неколцина здраво подпийнали сватбари със смокинги и оранжеви ризи, край които пърхаха жените им с пъстроцветните си рокли. Младоженката кривна към масата на няколко старчоци, които отпиваха от еспресото, докато си разправяха истории от тяхното си време. Едно или две лица ми се сториха познати.
И тогава булката направи грешка.
Насочи се право към един от старците, наведе се над него и го целуна по бузата. Оплешивяващ мъж в инвалидна количка, с ръце, скръстени в скута. Изглеждаше крехък, сякаш се възстановява от тежка болест, инфаркт може би. Носеше черни очила с дебели рамки, нямаше никакви вежди, също като чичо Джуниър от сериала
Изправих се и фокусирах бинокъла върху него. Ясно видях как тя го улови за ръцете и се опита да го изправи на крака. Типът изглеждаше толкова немощен, сякаш не може да пикае прав и едва има сили да я обгърне с ръце, камо ли да стане и танцува.
И тогава сърцето ми спря.
Ти, нагъл кучи син! Значи все пак си дошъл!
— Том, Робин, онзи дъртак с черните очила. Младоженката току-що го целуна.
— Дадено. — Том Роуч се върна навън. Преди малко се бе прибрал в микробуса на паркинга, за да проследи образите от видеокамерите, инсталирани в клуба. — Да, улових го. Какъв е проблемът?
Пристъпих крачка напред, за да съм по-наблизо, докато увеличавах образа в бинокъла.
— Няма проблем.
II.
— Влизаме! — изджавках в микрофона, закрепен към яката на ризата ми. — Мишената е леко плешив мъж с черни очила в инвалидна количка край масата отляво на терасата. Това е Кавело! Внимавайте! Може да е въоръжен и вероятно ще окаже съпротива.
От мястото, където се бях скрил, имаше отличен изглед към терена, там през следващите минути се разигра цялото действие. Том Роуч и Робин Хамил изскочиха от микробуса на паркинга и се втурнаха към входа.
Притежавахме достатъчно жива сила, разполагахме с резерви от всички страни — имахме агенти дори вътре, вкарани като бармани и келнери. На половин миля от брега един катер от бреговата охрана очакваше заповедите ми заедно с хеликоптер „Апачи“ на борда му, който при необходимост можеше да бъде вдигнат по тревога.
Пък и кой може да очаква Доминик Кавело да превърне в кървава касапница сватбата на братовата си дъщеря?
Двама яки мъжаги в светлосини смокинги тъкмо бяха излезли отвън за по цигара, когато видяха екипа ми да изскача на бегом от микробуса. Единият веднага се втурна обратно, докато другият им препречи входа.
— Съжалявам, но това е частно парти…
Том Роуч измъкна значката си и тя проблесна на яркото слънце.
— Вече е отворено за публиката.
Фокусирах бинокъла върху другия тип, който тичаше с все сили към сватбарите на терасата. Веднага щом стигна дотам, се насочи към стареца в инвалидната количка.
Прав бях! Онзи със сигурност е Кавело! Но и нашето прикритие бе провалено.
— Нападайте! — изкрещях и се вторачих в суматохата на терасата. — Всички да се насочат към Кавело. Мани, ти и Ед останете там, за да прикривате изхода откъм дюните.
В този момент Кавело рипна от инвалидната количка. Внезапно се оказа най-здравият мъж в целия свят. Стив Тейлър захвърли келнерския поднос и ловко измъкна пистолета изпод сакото.
—
Чух изстрел и видях Тейлър да се свлича на пода. Повече не помръдна.
Настъпи невъобразим хаос. Сватбарите се защураха като обезумели по терасата, хукнаха във всички посоки, някои се лутаха крещейки, други се шмугнаха под масите. Неколцина от добре познатите ни мафиотски шефове се завтекоха към изходите.
Отново се вторачих в Кавело. Прегърбен, той се провираше през тълпата, все още маскиран като немощен старец. Успя да си проправи път към стъпалата, по които се слизаше до плажа.
Измъкнах глока си и скочих от перилото, на което седях. После с все сили хукнах към сградата на клуба на крайбрежния път. Зверски задъхан, спрях за малко до външната стена от боядисани бяло дъски, след което се завтекох към предната врата на ресторанта и оттам през терасата. Все още не го изпусках от очи. Кавело бе захвърлил черните очила. Отблъсна със замах някаква старица, случайно изпречила се на пътя му, и се втурна към дървената ограда. Оставаше му да се преметне през нея, за да изчезне сред дюните.
III.
— Мани, Ед, той идва право към вас!
Видях накъде се завтече Кавело. Опитваше да се добере до хеликоптер, чийто силует се очертаваше в далечината. Очевидно бе неговият. Разбутах тълпата, като най-безцеремонно изтласках сватбарите, които ми пречеха. Щом стигнах до ръба на терасата, погледнах надолу.
Кавело още се препъваше сред бурените по дюните, но не спираше да напредва покрай брега. После за миг изчезна зад една по-висока дюна. Изгубих го от погледа си.
Извиках в микрофона:
— Мани, Ед, след секунди ще се появи пред вас.
— Пипнах го, Ник — изграчи вместо отговор Мани. —
Прозвучаха изстрели. Два, съвсем бързо един след друг, последвани от още четири или пет още по-бързи.
Кръвта ми се смрази. Господи! Прескочих парапета и се затичах към дюните край брега. В бързината се препънах и паднах. Ударих си коляното. Надигнах се и продължих с все сили в посоката, от която долетяха изстрелите.
И тогава спрях.
Две тела бяха проснати на брега. Сърцето ми заби бясно. Изтичах до тях, но се подхлъзнах в подгизналия от кръв пясък.
Мили боже, не.
Веднага разбрах, че Мани е мъртъв. Ед Синклер се давеше в кръвта си, клокочеща от гърлото му. Улучен в гърдите.
Доминик Кавело тичаше на петдесетина метра напред, като придържаше раненото си рамо, но не преставаше да се отдалечава.
— Мани и Ед са улучени! — изкрещях в микрофона. — Веднага доведете помощ!
Кавело наближаваше хеликоптера. Вратата на кабината зееше. Втурнах се след него.
— Кавело, спри!
Кавело се озърна през рамо, но не спря.
Натиснах спусъка на пистолета — два пъти. Вторият куршум прониза бедрото му.
Кръстникът се хвана за крака и залитна. Но продължи да се влачи като отчаяно животно, борещо се за живота си. Тогава чух
— Баста! — изкрещях и отново насочих глока си към него. — Свършено е с теб! Следващият изстрел ще ти пръсне мозъка!
Задъхан и изтощен, Кавело спря. Вдигна ръце и бавно се извърна.
—
Главата ми щеше да се пръсне. Заради този боклук изгубих двама души, може би трима. Приближих се до него, държейки глока право в гърдите му. Той ме погледна с насмешка.
— Знаеш ли, Пелисанте, какъв е проблемът с тези италиански сватби? Всички идват въоръжени.
Цапардосах го с все сила и Кавело падна на колене. За секунда си казах, че ще опита да ми се нахвърли, но той се надигна бавно, поклати глава и се разсмя.
Тогава го ударих още веднъж, с цялата ярост, която клокочеше в мен.
Този път не успя да се надигне.
Първа част
Първият съдебен процес
1.
В къщата си на улица „Йехуда“ в Хайфа, високо над синеещите води на Средиземно море, Ричард Нордешченко се опитваше да спаси царя си с индийска защита. Пробив с пешката — прочутата атака на Гари Каспаров. С нея успя да победи Тукмаков на първенството на СССР по шах през 1981 г.
Седящото срещу него младо момче веднага му взе пешката. Баща му кимна, доволен от хода.
— А защо тази пешка е толкова важна? — попита го той.
— Защото тя блокира освобождаването на топа от дамския ти фланг — отвърна бързо момчето. — И напредването на пешките ти към последната линия се прекратява. Нали така?
— Точно така — усмихна се Нордешченко на сина си. — А знаеш ли кога за пръв път царицата се е сдобила с толкова сила?
— През петнайсети век — отвърна синът му. — Дотогава в Европа царицата се е движела само през две полета — напред и назад.
— Браво, Павел!
Той разроши русата коса на момчето. За своите единадесет години Павел усвояваше тайните на шаха изключително бързо.
Момчето мълчаливо огледа шахматната дъска, после премести топа. Нордешченко тутакси проумя какво е намислил синът му. Неслучайно навремето стигна до третото ниво в Шахматната академия на Гласков в Киев. Но засега реши да не се занимава с топа на Павел и вместо това се зае с атака по другия фланг, където оголи една пешка.
— Ти се оставяш да те победя, татко — отбеляза момчето, като отказа да вземе пешката. — Пък и нали каза, че това е само игра. Тогава защо не ме научиш…
— Да те науча? — Бащата много добре знаеше за какво точно става дума, но реши да подразни сина си. — По-скоро ти можеш да
— Не говоря за шах, татко. — Момчето вдигна очи. — А за покер.
—
— Имам нещо — продължи да настоява момчето. — Имам шест долара на монети. Спестил съм си ги. И още сто карти с футболисти. В отлично състояние.
Нордешченко се усмихна. Много добре разбираше какво изпитва момчето. Нали толкова старателно го бе учил да се възползва от всяко предимство. Играта на шах е сериозно нещо. Самотно занимание. Като да свириш на инструмент. Изисква упражнения. Докато накрая всичко се запамети. И вече не си длъжен да мислиш.
Също като да убиваш с голи ръце.
Покерът обаче… да… покерът е съвсем друга работа. Много
Внезапно прозвуча мобилният телефон на Нордешченко. Очакваше това обаждане.
— Момент — рече Нордешченко на Павел.
— Но, татко… — изсумтя момчето.
— Изчакай — повтори Нордешченко, подхвана сина си под мишниците и леко го отмести от пътя си. — Трябва да се обадя на това повикване. И повече да не съм чул дума.
— Добре.
Нордешченко излезе на терасата с чудесна панорама към морския бряг. Бързо отвори мобилния телефон. Само шепа хора в целия свят знаеха номера му. Отпусна се в близкия шезлонг.
— Нордешченко слуша.
— Обаждам се от името на Доминик Кавело — обясни глас от другия край на линията. — Той има една работа за теб.
— Доминик Кавело ли? Че той е в затвора и чака присъда — отвърна Нордешченко. — А и имам доста предложения за работа.
— Но не като това — прекъсна го гласът отсреща. — Кръстникът иска само теб. Назови цената си.
2.
Анди Деграс не можеше да се отърси от неприятното усещане, че просторната иначе зала с дървена ламперия е претъпкана до пръсване с адвокати, съдебни служители и репортери и че никога досега не й се е искало да се махне час по-скоро.
Анди не се съмняваше, че същото важи и за петдесетината съдебни заседатели, насядали по столовете.
Към единадесет и половина разсилният извика името й. Тя се присъедини към опашката от нещастници с тревожни лица, виеща се пред голямата съдебна зала на седмия етаж.
Огледа се, докато се опитваше да си представи колко още има зад нея. Не спираха да дърдорят. Това определено не бе мястото, където искаше да попадне. Сцената беше като прекопирана от някой от претъпканите вагони на метрото по линия 4 по Лексингтън авеню. Хора в работни униформи — електротехници, механици, негри, латиноамериканци, имаше и един евреин с кипа на темето, ама от онези, най-фанатичните, дето им викат хасидити, и всеки от тази навалица се опитваше да убеди другите на опашката, че не би трябвало да е тук сега. Двама тузари, издокарани в костюми на бизнесмени, чукаха по клавишите на блекбъритата си, за да покажат недвусмислено на всички наоколо, че имат много по-важни занимания, отколкото да висят на опашка. Това бяха хора, от които Анди най-много се опасяваше, затова не ги изпускаше от поглед: надеждни кандидати за съдебни заседатели с доказан опит, въоръжени с достоверни препоръки, готови да си тръгнат при най-малкото съмнение в тях. Прилежно снабдени с извинителни писма от шефовете си. Или с копия от претоварените си работни графици, с известия за текущи и крайно неотложни сделки. Или пък с билети за предстоящ круиз до Бермудите, изцяло предплатен.
Анди, разбира се, не бе дошла с празни ръце.
Бе навлякла плътно прилепнала червена тениска с многозначителния надпис
Освен това беше самотна майка. А това си бе съвсем сериозно оправдание. Джеръд беше на девет. Нейното най-добро приятелче, както и най-голямата й грижа, разбира се. Кой ще го взима от училище, кой ще отговаря на въпросите му, кой ще му помага за домашните? Кой, ако не е тя да се грижи за всичко?
И накрая — прослушванията. Агентът й — Уилям Морис, й бе уредил две само за тази седмица.
За да убие времето, Анди Деграс се зае да преброи физиономиите, които й изглеждаха по-интелигентни и не се опитваха да покажат, че трябва да са другаде точно по това време. Като стигна до двадесет, спря. Звучеше добре. Нали за съда са необходими само дванадесет заседатели.
Едрата латиноамериканка, седнала до нея, плетеше розова бебешка дрешка.
— Извинете, ама знаете ли какво дело ще се гледа днес?
— Не. — Анди сви рамене и хвърли поглед към охраната. — Но като гледам колко са се насъбрали, сигурно ще е нещо голямо. Виждаш ли онези там? Репортери са. А забеляза ли барикадите отвън и колко ченгета се навъртат наоколо? Там имаше повече униформени, отколкото в управлението на нюйоркската полиция.
— Аз съм Розела — усмихна се жената приятелски.
— А аз Анди. — Протегна ръка.
— И така, Анди, как можеш да ги накараш да те изберат за съдебен заседател, сещаш се какво имам предвид, нали?
Анди примигна към нея, сякаш не я чу добре.
— Искаш да те изберат?
— Разбира се. Мъжът ми каза, че ще получавам по четиридесет долара на ден, плюс парите за транспорта. Жената, за която работя, ми плаща, когато й скимне. Така че защо да не изкарам малко нари.
Анди се усмихна и замечтано сви рамене.
— Наистина, защо не!
Появи се служителка от съда — жена с черни очила и строго лице, като някогашните педантични учителки.
— Които са за съдия Мириам Сайдерман, да станат.
Всички се надигнаха от скамейките.
— И така, Розела, искаш да знаеш как да се уредиш за тази работа, а? — Анди се наведе към съседката си, докато привлекателна жена около петдесетте влезе в съдебната зала и пристъпи към подиума.
— Разбира се.
— Само гледай — смушка я Анди. — И прави точно обратното на това, което правя аз.
3.
Съдия Сайдерман започна с по няколко въпроса към всеки. Име и адрес. С какво се прехранвате. Дали сте женен или сте омъжена и ако отговорът е да, имате ли деца. Ниво на образование. Какви вестници и списания четете. Има ли някой в семейството ви, който да е работил за правителството или полицията.
Анди погледна часовника си. Това щеше да отнеме часове.
Неколцина веднага бяха освободени. Една жена обяви, че е адвокат. Съдията я покани до катедрата си. Размениха кратки реплики и жената бе пусната да си ходи. Някакъв мъж каза, че наскоро бил съдебен заседател по дело в Уестчестър, което приключило миналата седмица. Той също бе освободен от журито. Трети тип, който изглеждаше почти симпатичен, пък обяви, че е автор на криминални романи. Една от жените, бъдещи членове на журито, размаха негова книга. Наистина я четеше. След като приключиха с него, Анди го чу да си казва: „Не съм вярвал, че тази книга ще има такъв успех“.
Тогава съдия Сайдерман кимна към Анди.
— Анди Деграс. Живея на Западна сто осемдесет и трета 855 в Бронкс. Актриса съм. — Няколко глави се извърнаха към нея. Дежурните зяпачи. — Е, по-скоро се опитвам да стана — уточни тя. — Засега се прехранвам като коректор в редакцията на
— За какво говорите, госпожо Деграс?
—
— Моля, продължете, госпожо Деграс — каза съдията.
— Няколко години посещавах колежа „Сейнт Джон“. — Анди всъщност искаше да каже:
В съдебната зала отново се чу смях.
— Колкото до полицията… — Тя се замисли за секунда. — В семейството ми няма полицаи. Но съм ходила на няколко срещи с ченгета.
Съдия Сайдерман се усмихна и поклати глава.
— Само един въпрос: преживели ли сте нещо в миналото, което да е причина да имате предразсъдъци към италоамериканците? Или нещо, заради което да не сте способна да стигнете до безпристрастна присъда, ако бъдете одобрена за съдебен заседател в този процес?
— Хм, имах роля в сериала „Семейство Сопрано“ — отвърна тя. — В сцената, в която Тони Сопрано натупа онзи тип от училище „Медоуз“. Бях в клуба.
— В клуба? — примигна съдия Сайдерман и я изгледа недоволно.
— В клуб „Бада Бинг“, Ваша Чест — сви рамене Анди. — Танцувах на един от пилоните.
— Това ти ли беше? — извика латиноамериканец от първия ред.
Повечето присъстващи в съдебната зала се засмяха.
— Благодаря ви, госпожо Деграс. — Съдия Сайдерман умело потисна усмивката си. — Сигурна съм, че вече всички ще гледат повторенията с повишен интерес.
След това съдия Сайдерман се зае с Розела. Анди беше сигурна, че се справи добре. Вярно, изпитваше лека вина, но просто
Розела беше идеална. Мечтата на всеки съдия. Чистела къщата на една и съща жена от двадесет години. Наскоро се сдобила с американско поданство. Искала да служи на обществото, защото това бил нейният дълг. В момента плетяла пуловерче за внучката си. О, да, нямаш грешка, усмихна се на себе си Анди. Розела отговаряше с лекота на всеки въпрос. Беше като реклама на съдебен заседател!
Най-после съдията обяви, че има един общ въпрос към целия състав от съдебни заседатели. Анди погледна мимоходом часовника на стената. Един и четвърт. Ако има късмет, ще успее да хване навреме метрото по първа линия към Бродуей, за да не закъснее да вземе Джеръд от училище.
Съдия Сайдерман се наведе напред.
— Някой от вас чувал ли е името Доминик Кавело или да е бил свързан по някакъв начин с него?
Анди се извърна към наглед флегматичен мъж с посивяла коса, седнал на третия ред в съдебната зала.
Тези хора се впускаха в едно крайно опасно пътуване.
4.
Докато въпросите към кандидатите за заседатели се редуваха, седях на втория ред, не много далеч от съдията. Охранителите се бяха наредили покрай стените, готови да се намесят дори Кавело да си почеше носа. Повечето знаеха, че аз съм този, който го е заловил, и това дело е особено важно за мен.
Щях да полудея от нерви, докато чаках да минат тромавите формалности, преди първият свидетел да заеме мястото си.
Съдия беше Мириам Сайдерман. Два пъти бях присъствал на нейни съдебни дела и тя винаги ми се струваше добронамерена към подсъдимите. Но същевременно беше прецизна и управляваше съдебната зала с твърда ръка. Бяхме попадали на много по-лоши нейни колеги.
Според мен кандидатите за съдебни заседатели изглеждаха съвсем прилични. Някои дори бяха забавни. Например този тип от телекомуникационната компания „Веризон“, с акцент от Нова Англия, който заяви, че вече успял да инсталира телефоните в три къщи в Бруклин и работата в компанията му била вързана в кърпа, така че не се притеснявал колко дълго ще продължи съдебният процес.
И авторът на криминални романи, който една от вероятните съдебни заседатели разпозна, тя дори четеше негова книга.
После жената на третия ред. Актриса и самотна майка. Беше нервна, но иначе много симпатична, с гъста кестенява коса с червенеещи кичури. На тениската й бе щамповано
Един или два пъти Кавело се извърна да ме удостои с поглед. Но през повечето време просто присъстваше там, със скръстени ръце, загледан право пред себе си.
И двата пъти погледите ни се кръстосаха. Как го даваш, Ники, опитваше се да ми каже усмивката му, сякаш нямаше за какво да се тревожи на този свят, все едно не го очакваше доживотна присъда.
Често се обръщаше към адвоката си, Хай Каскел. Прякорът му беше
Каскел беше истински шоумен, при това един от най-добрите в професията си. В последните си три дела за мафиотски босове Пора успя да постигне две оспорвания на валидността на съдебните процеси и едно освобождаване от обвинение. Той и екипът му заеха местата си и заоглеждаха съдебните заседатели, като дори си водеха бележки. Отбелязаха нещо за онзи от компания „Веризон“, за един с вид на баскетболист от Ем Би Ей и за автора на криминални романи.
Отново насочих поглед към актрисата. Можех да се закълна, тя бе сигурна, че се е измъкнала и няма да я одобрят. Но понякога от съдебните заседатели се изискваше тъкмо това: да се намери някой сред тях, който да разпердушини цялата пасмина.
— Дами и господа — заговори с висок тон Шарън Ан Моран, секретарката на съдията, за да привлече внимание.
Това бе знак, че защитата и обвинението са завършили избора си.
Аз пък си мислех колко хубаво би било, ако ми дадат дванадесет достатъчно умни съдебни заседатели, способни да прозрат истината зад заплахите, лъжите и останалите мерзости. Дванадесет заседатели, които не се поддават на заплахи.
Съдия Сайдерман обявяваше едно по едно имената на одобрените. Дванадесет съдебни заседатели и шест резерви. След прочитане на името тя подканваше избрания да заеме полагащото му се място на скамейките.
Авторът на криминални романи беше в списъка. По лицето му се изписа истински шок. Също и онзи от „Веризон“. Както и чистачката, латиноамериканката, която плетеше пуловер за внучето си.
Но най-голямата изненада беше за актрисата.
— Госпожо Деграс, вие сте съдебен заседател номер единадесет. Можете да заемете мястото си в ложата на съдебните заседатели — каза й съдията, леко развеселена. — Получихте ролята, скъпа.
5.
Остъкленият асансьор в хотел „Мариот Маркиз“ се издигаше все по-нагоре над Таймс скуеър. Ричард Нордешченко гледаше замислено как бляскавите витрини долу по улицата се смаляват.
— За пръв път ли сте в „Мариот“, господин Камински? — попита го приказливият пиколо с червена шапка, докато асансьорът ги отнасяше до четиридесет и втория етаж.
— Да — излъга Нордешченко.
Истината бе съвсем друга: той често отсядаше в скъпите хотели около Таймс скуеър. Зоната на лукса го привличаше. Не толкова светлините на нощните заведения — в тях кракът му никога не бе стъпвал.
— От Киев сте, нали? — ухили се пиколото. Всъщност не бе въпрос, а по-скоро констатация. — Вие сте от Украйна, нали? Акцентът ви издава. За мен е като някаква игра да отгатвам кой откъде е. И обикновено са ми достатъчни двадесет етажа с асансьора.
— Съжалявам — поклати глава Нордешченко. — Чех съм. — Вътрешно обаче се гневеше на себе си.
Бъбривецът бе улучил точно. Може би се дължеше на въздействието от смяната на часовите зони след дългия полет, но явно се бе отпуснал.
Вратата на асансьора се отвори и пиколото поведе Нордешченко към дъното на коридора.
— Почти стигнахме — изрече хотелският служител и сви рамене в знак на извинение. — Както пише тук, пушенето е забранено.
Нордешченко бе летял цели осемнадесет часа, със спиране само в Амстердам — заради холандския паспорт, после продължи до Маями, откъдето влезе в Щатите с бизнес виза. По време на полета си избра музика от Шопен и Телониъс Монк2 за отпускане, а на лаптопа си изигра една партия шах на осмо ниво. Така успя да направи пътуването по-поносимо.
Целия комфорт на летенето в първа класа дължеше на щедростта на Доминик Кавело. Както и хотела над Таймс скуеър.
— От стая 4223 се открива чудесен изглед към Таймс скуеър, господин Камински. — Пиколото отвори вратата. — Разполагаме с превъзходен панорамен ресторант и салон с шезлонги към него. Но големият ни ресторант за гости с изискан вкус е на мецанина. Впрочем името ми е Отис, ако се нуждаете от нещо по време на престоя ви.
— Благодаря ти, Отис — усмихна се Нордешченко. Извади банкнота и я напъха в дланта на хотелския служител.
Отис я повъртя в пръстите си, с което му подсказа, че може би е прекалил с щедрия бакшиш, но го погледна със светнали очи.
— Благодаря. Каквито и забавления да са ви необходими, достатъчно е само да ме повикате. Барът на горния етаж работи до два през нощта. Но познавам местенца, които са отворени и след това, ако желаете нещо от този сорт. Градът никога не заспива, нали?
— Велки яблко — отвърна му Нордешченко на безупречен чешки.
— Велки яб… лко? — учудено примигна пиколото.
— Голямата ябълка3 — намигна му Нордешченко.
Отис се засмя и като го изгледа с няма благодарност, затвори вратата след себе си. Нордешченко остави куфара си на леглото и извади лаптопа. Трябваше да се свърже с определени хора и да уреди някои конкретни неща. На сутринта всичко трябваше да е готово.
Но междувременно възнамеряваше да последва съвета на пиколото и да се позабавлява.
Но имаше предвид по-различен вид развлечение. Тази вечер смяташе да поиграе покер. С парите на Доминик Кавело.
6.
— Ваш ред е да залагате — кимна дилърът към Нордешченко и подхвърли в средата на масата чисто нов стодоларов чип.
Намираше се в супермодерно обзаведения покер клуб в Горен Ийст Сайд. Просторната зала беше с висок таван с остъклени секции и също толкова високи прозорци, непробиваеми за куршуми, с извезани златисти завеси. Вътре се бе събрала най-разнородна тълпа. Край масите, където се играеше с малки залози, се забавляваха привлекателни жени във вечерни рокли. Не липсваха и обичайните комарджии с тъмни очила, които като че ли залагаха на всичко.
Минаваше един след полунощ, но около четирите големи маси още бе нагорещено.
Нордешченко отпи от чашата си с мартини „Столи“, докато раздаващият му подаде двете допълнителни карти. Играеше на това, на което му викаха „пълно очистване“4. Купи чипове за три хиляди долара, които не след дълго му донесоха десет хиляди. Победителят прибира всичко.
Към десет часа около масата имаше осем играчи. В момента бяха останали само трима: Нордешченко, красивата блондинка Джули с впити панталони и още един, когото той кръсти Каубоя — доста неприятен глупак с шапка като герой от уестърн и авиаторски очила, който, след като чу акцента на Нордешченко, упорито започна да го нарича Иван.
Нордешченко търпеливо изчакваше мига, когато най-после ще остане сам срещу него, но с по-добри карти в ръце.
Загледа се в картите, които му се паднаха. Бяха ас и дама. Усети как кръвта му кипва. Когато дойде неговият ред да залага, той подхвърли към средата на масата чип за петстотин долара.
При предишните си посещения в Ню Йорк Нордешченко обикновено се отбиваше в руския клуб в Бруклин и играеше шах, като понякога залогът стигаше до хиляда долара за игра. Можеше да продължи там, но скоро стана известен и започна да привлича вниманието на околните. А това бе противопоказно за хора с неговата професия. Затова този път предпочете покера.
Джули, която имаше най-малко чипове на масата и плащаше крайно предпазливо, обяви решението си, но Каубоя нетърпеливо потри длани, грабна купчина от десет зелени чипа и ги завлече до средата на масата.
— Съжалявам, сладурче, но тези карти просто не ми дават мира.
Нордешченко си представи това, което в този момент му се искаше да направи най-много — да сграбчи този клоун за гръкляна. Можеше да го стигне само с едно протягане на ръката. По едно време се замисли дали да не вдигне още залога — картите му не бяха за изпускане, но предпочете да последва примера на блондинката.
— Хм, то не може на всички да им върви — самодоволно избърбори Каубоя и се облегна в стола.
Раздаващият обърна три карти: шестица, ас и деветка. Така Нордешченко се сдоби с двойка аса, което почти със сигурност му гарантираше силна ръка. Заложи три хиляди долара.
Почуквайки с лакираните си нокти по масата, Джули изглеждаше още по-разколебана.
— По дяволите. — Най-после тя се усмихна. — Все пак това са само пари, нали?
— Ами и тези пари могат малко да се увеличат — отговори Каубоя и изтласка още чипове за пет хиляди долара.
Нордешченко го стрелна право в очите. Този задник доста го затрудняваше.
— Е, Иван, какво е написано на билета ти? — Каубоят се зае лениво да рови из купчината чипове. — Оставаш във влака или ти е време да слизаш?
— Може би ми остава още една спирка — сви рамене Нордешченко и отклони поглед към Джули.
— Залагам всичко — обади се тя и разпери картите си, като побутна останалите си чипове към камарата.
Четири пики. Нордешченко се оказа прав в предвиждането си. Беше отгатнал, че тя се опитва да направи флош. Докато той все още стискаше много силна ръка. А Каубоя блъфираше.
Раздаващият обърна дама каро. Нордешченко дори не трепна. Сега имаше двойка аса и двойка дами.
Джули направи недоволна гримаса. Не успя с флоша.
— Добре де, какво ще кажете да насипем още малко въглища в котела на локомотива и да видим дали ще минем моста над реката — шумно се изкиска Каубоя и побутна останалите си чипове — за десет хиляди долара — към центъра на масата.
Зяпачите се размърмориха. Ясно бе, че това ще е последната игра. Победителят прибираше всичките тридесет хиляди долара.
Каубоят впери изпитателен поглед в него. Нямаше и помен от самодоволната му усмивка.
— Ще се намесиш ли, Иван, или какво?
—
Каубоят се сепна.
— А?
— Името ми е Мирослав — хладно му обясни Нордешченко и плати залога.
Раздаващият обърна последната карта, решаващата. Двойка купи.
Джули простена отчаяно.
Нордешченко знаеше, че с асата и дамите си ще спечели играта. Не можеше обаче да си обясни какво крие този задник Каубоя. Отброи чипове за двадесет хиляди долара и ги избута напред като допълнителен залог.
И тогава за негова изненада Каубоя покачи мизата с още пет хиляди долара. Нордешченко се смая.
— Иван, още ли си с нас? — попита Каубоя, като се облегна назад и избърбори нещо неразбрано.
Нордешченко бръкна в сакото си, отброи пет хиляди долара от стодоларовите банкноти и ги остави в средата на масата. Вече нямаше за кога да си играе на догадки.
— Аса и дами. — Той показа двете скрити първи карти, които получи в началото на играта.
— Ооо! — примигна Каубоя и се престори на безкрайно изненадан.
Но в следващия миг се ухили:
— От това сигурно много ще те заболи, Иван.
Той свали първите си карти. Имаше само две двойки, като Нордешченко. Но с последната двойка, обърната на масата, направи фул. Нордешченко сякаш пропадна от стръмна скала. Този тъпанар го бе разигравал през цялото време само с един чифт двойки, преди да ги събере!
Каубоят се пресегна и пръхтейки като магаре, прибра чиповете си. Нордешченко се поколеба за миг дали да не избърше с един удар самодоволната усмивка от лицето на този глупак. Но поривът му се изпари на секундата.
Не и тази вечер. Утре сутринта го чакаше сериозна работа. Пък загубеното тази вечер бе само част от възнаграждението му.
— Знаеш ли какво казват хората, Иван? — Каубоят подреждаше спечелените чипове на купчини. — Понякога е по-добре да си щастлив, а не богат. И нека не оставаме с лоши чувства — предложи той и му протегна ръка.
Нордешченко се изправи и я пое. Глупакът все пак беше прав в едно: тази вечер се чувстваше щастлив, по-щастлив откогато и да било.
7.
Минаваше осем вечерта, когато най-после успях да се прибера в Каса Пелисанте.
Моят дом си оставаше все същият апартамент под наем в най-гъсто населената част на Манхатън — Дяволския казан, както наричаха участъка около кръстовището на Четиридесет и девета и Девето авеню, където преживявах през последните дванадесет години. От прозореца в кабинета ми се откриваше изглед към Емпайър Стейт Билдинг. Но поне можех да си позволя след поредния изморителен ден да си приготвя един коктейл и да се кача с него на покрива, за да се любувам на залеза над Джърси. През уикендите, още щом прекрача от входната врата навън, можех да се озова насред шествието по случай празника свети Игнатий или да попадна в парад на имигрантите от Западните Индии, или пък просто да изпия една бира в близкия ирландски бар, седнал до някой западняк.
Именно там срещнах Елън Джафи.
Елън е много способен анестезиолог в болница „Сейнт Винсънт“, с вълниста кестенява коса и леко чип нос, а дългите й и стройни като на бегач крака бяха приятна гледка. Запозна ни един мой приятел и вече две години сме заедно.
Елън е хубавица и с ум, остър като бръснач. И тя като мен е изцяло посветена на кариерата си. Но има един проблем. Аз работя през деня, макар често да се случва работата да отнема и половината от нощта, особено напоследък, докато подготвях този случай за съда. Тя взе докторската си степен в медицинския факултет към Корнелския университет и оттогава поема само нощните дежурства в „Сейнт Винсънт“. Бяхме свикнали да прекарваме целия уикенд в леглото. А сега едва намирахме по някоя вечер да сме заедно и да гледаме телевизия.
Тя ме упрекваше, че съм прекалено обсебен от случая „Кавело“ и имаше право. Аз пък й го връщах, като я обвинявах, че върти любов с колегата си доктор Дипрован.
И така, на път за вкъщи спрях при Пиетро и взех от най-добрите в цял Ню Йорк спагети аматричиана — любимите на Елън. Поне в неделя срещу понеделник не поемаше дежурства. Не можеше да се нарече кой знае какво празненство, но през последната седмица това щеше да е първият път да прекараме повече време заедно.
Прибавете и букета слънчогледи, който купих от цветарницата на корееца на ъгъла. На телефонния секретар бях оставил съобщение за Елън да приготви масата за вечерята.
Завъртях ключа на външната врата и видях, че на масата в кухненския бокс е сервирано само за един.
—
— Ник! — Чух гласа на Елън от спалнята.
Появи се в тъмносин анцуг и маратонки, като продължаваше да сресва косата си. Не точно това си представях.
— Съжалявам, Ник. Тъкмо се канех да ти напиша бележка. Току-що ми позвъни Бенсън. Тази вечер били претоварени. Нуждаят се от мен.
— Значи пак този Дипрован — недоволно изсумтях аз, опитвайки да прикрия разочарованието си, докато оставях храната и цветята на кухненския плот. Попи, котката на Елън, започна да се търка в крака ми. — Здравей, Попи.
— Не мога да ти помогна, Ник. — Погледна към цветята. Усмихна се, явно спомнила си онази ливада в Кианти край Сиена, където преди две лета не можахме да устоим на любовния повик.
— Господи, да не би да са те уволнили?
— Помислих си, че можем да си позволим малко отпускане.
— Не. — Тя поклати глава и въздъхна, сякаш искаше да ми каже:
— Не се притеснявай — свих рамене. — Всъщност те са за мен.
Елън беше с онези оцветени в червено очила, които кой знае защо ми изглеждаха секси. Гърдите й, макар и малки, бяха щръкнали предизвикателно под опънатата й блуза. Най-неочаквано започнах да се възбуждам. Глупава работа. Може би се дължеше само на моментното чувство, че замалко успях да забравя предстоящото дело. Или пък ме бе обзело усещането, че точно сега трябва да сторя нещо… Нещо за нас. Не знам. Докато тя събираше нещата си в чантичката, поставих ръце на раменете й.
— Ник, не мога да не поема дежурството. — Тя се притисна към мен. — Трябва да отида. Хей, замалко да забравя. Как мина днес?
— Добре — кимнах. — Избрахме подходящите съдебни заседатели. Всичко е готово за процеса. Остава ни само да се надяваме Кавело и адвокатите му да не измислят някой трик.
— Ник, ти стори всичко по силите си. Престани да се съсипваш с този проклет случай. Мани много би се гордял с теб. — Тя леко ме целуна по бузата, но не така, както ми се искаше. Все пак успя да ме накара да се усмихна.
— Много поздрави на твоя Дипрован.
—
8.
За кратко останах прав, без да помръдна. Попи, моята вечерна компаньонка, отново се заумилква около крака ми.
Предполагам, че като влюбен до уши отритнат гимназист още хранех смътни надежди, че Елън може да размисли и да се върне обратно. Не можех да се отърся от предчувствието, че стабилността на връзката ни сега се крепи само на тази крехка надежда.
Но така и не се чу повече шум по стъпалата. Нито познатото превъртане на ключа в ключалката. Бях на тридесет и осем, оглавяващ един от най-могъщите екипи за преследване на крайно опасни престъпници, или с една дума — голяма клечка във ФБР, а ето ме тук, пред порция спагети за двама — странник в собствения си дом.
Тишината надвисна над мен, сякаш бях попаднал в просторна, но безлюдна катедрала.
Отидох в спалнята и свалих вратовръзката и сакото, след което надникнах в кабинета, за да проверя има ли съобщения по факса. Дългата тухлена стена пред мен бе запълнена с лавици за книги. Повечето бяха от гимназиалните ми години, но имаше и няколко медицински учебника на Елън. По бюрото бяха разпилени изрезките от вестниците с първите статии за процеса срещу Кавело. Високо на стената бе окачено голямо знаме с оранжеви и черни ивици по краищата:
ФУТБОЛЕН ШАМПИОНАТ НА БРЪШЛЯНОВАТА ЛИГА — ПРИНСТЪН, 1989 г.
Още ме пронизваше болезнена носталгия по онези отдавна отминали щастливи дни.
Занесох във всекидневната чиния със спагети и бутилка вино и се настаних на любимото си място, опънал крака върху масивен пън, изпълняващ ролята на масичка за кафе. Грабнах книгата, която четях напоследък — „Моят живот“ от Бил Клинтън. Прелистих я набързо, докато попадна на страницата, до която бях стигнал — преговорите в Кемп Дейвид за мир в Близкия изток. Замислих се дали да не погледам мача на Никс. След няколко минути вдигнах очи от книгата, без да съм прочел и ред.
Дали я обичах? Щеше ли да се получи помежду ни? Елън беше страхотна, ала точно сега сякаш се бяхме устремили в различни посоки. А и този съдебен процес с нищо нямаше да ни помогне.
Протегнах ръка да погаля Попи.
— Хайде, ела, изглеждаш ми така, като че ли имаш нужда да те изведа на разходка.
Грабнах от ъгъла стария си колежански алт саксофон и с Попи В другата ръка се измъкнах на покрива. Понякога това помага.
Беше студена, ясна нощ. Звездите блещукаха високо над Манхатън. Осветен в червено, бяло и синьо, силуетът на Емпайър Стейт Билдинг се извисяваше все така гордо. Отвъд реката Джърси Сити наподобяваше Париж — също тъй окъпан в светлини. Стоях нямо загледан, няколко дни преди началото на най-важния съдебен процес в живота ми, с мъркащата в нозете ми котка на Елън, докато свирех на саксофона.
Започнах с една импровизация на Кларънс Клемънс по „Джънгъленд“ на Спрингстийн. Беше нещо като несръчно сглобена версия на „Синия влак“ на Колтрейн. Неусетно осъзнах, че някаква празнота зее в живота ми и няма значение за колко дълго Кавело ще успее да ме отдалечи от нея, защото аз не се стремях да я запълня.
Или ще се бориш, или не, Ник. Ти се бориш за всичко. Защо тогава не искаш да се бориш за Елън Джафи?
9.
В понеделник сутринта заех мястото си в предната част на съдебната зала. Кръвта ми кипеше. Винаги е така в първия ден на някой съдебен процес, а този бе от
Адвокатите на защитата и прокурорите запълниха първите два реда. Джоел Голдънбърг бе избран да оглавява екипа на държавните обвинители. Беше по-млад, отколкото изглеждаше, може би към тридесет и три, с гъста руса коса и приятна усмивка. Но в него се криеше упорит борец, изцяло предан на професията си. Всички го възприемаха като бъдещо светило в Министерството на правосъдието. Може би защото бе спечелил три широко отразени процеса за финансови афери на Уолстрийт.
От другата страна водещата фигура бе Хай Каскел, зает в момента да прелиства бележките си по делото. Дори и изправен на пръсти, Пора не бе по-висок от метър и шестдесет и пет. С късите си, но яки като на боксьор ръце напълно оправдаваше прякора си, особено когато се стараеше да дискредитира свидетел на обвинението. Днес се бе издокарал в тъмносин костюм с тънко фино райе и клубна вратовръзка на разноцветни ивици. Изпод ръкавите му проблясваха златните копчета за ръкавели.
На предния ред в галерията видях семейството на Кавело. Една закръглена, но иначе приятна на вид жена в скромен, но подбран с вкус костюм, вероятно ушит по поръчка. И вече поотрасналата му дъщеря, с руса вълниста коса, чинно приседнала до майка си.
Мерките за сигурност в залата бяха незапомнено строги. По дяволите, сигурно и аз донякъде бях отговорен за цялата тази суматоха. Всяка чанта бе отваряна и претърсвана на входа, всеки съдебен пропуск бе проверяван по два пъти, както и журналистическите акредитации, като сравняваха и физиономиите на репортерите със снимките върху документите им. Целият площад „Фоули скуеър“ бе осеян с барикади и въоръжени полицаи.
Доведоха Кавело през подземния коридор от манхатънския затвор, намиращ се през две пресечки оттук, където го държаха в отделно крило при максимално строги предпазни мерки. Качиха го до седмия етаж с охранявания асансьор.
Искаше ми се съдебните заседатели да бъдат изолирани. Този съдебен процес се очертаваше като най-сериозния срещу организираната престъпност от много години насам. Но явно съдията искаше да блесне. Мириам Сайдерман се бе прицелила във Върховния съд на щата. Беше се консултирала с адвокатите и дори със самия подсъдим да не се взимат допълнителни мерки за сигурност на журито. Искаше процесът да се проведе при спазване на всички изисквания за максимална прозрачност.
Най-после задната врата се отвори и в залата се разнесе оживено шушукане.
Двама широкоплещести съдебни пристави въведоха обвиняемия. Ръцете на Кавело бяха закопчани отпред в белезници. Носеше кафяв спортен костюм и семпла тъмна вратовръзка. Сивеещата му коса бе грижливо сресана. Въпреки всеобщите очаквания нямаше вид на хищен звяр. По-скоро изглеждаше като нормален гражданин, от онези, които срещаме със стотици в ежедневието си, просто пътник, седящ до теб в метрото.
Кавело се огледа и кимна, сякаш препълнената зала му бе допаднала. Съдебните пристави го настаниха на стола до адвоката му, след което откопчаха белезниците. Каскел се наведе до него и оживено зашепна нещо на ухото му, от което Кавело грейна в усмивка. За миг погледите ни се кръстосаха. Очите му светнаха и той отново се усмихна, сякаш ми казваше:
Шарън Ан Моран, секретарката на съдията, се изправи и се провикна:
— Всички да станат.
Съдия Сайдерман влезе през страничната врата. Дребна, симпатична жена с посивяла коса и приятно лице, с елегантна къса пола под съдийската тога. Това беше най-голямото дело не само в моята, но и в нейната практика. Настани се в съдийското кресло и даде знак на всички да седнат.
— Господин Голдънбърг, готов ли е екипът на обвинението?
— Готови сме, Ваша Чест — изправи се Голдънбърг и кимна.
— А вие, господин Каскел?
— Да, Ваша Чест. Обвиняемият също е готов и очаква с нетърпение да докаже своята невинност. — Пора повдигна вежди. Изглеждаше решен за битка.
— Тогава, госпожо Моран — кимна съдия Сайдерман към секретарката, която вече се бе запътила към стаята на журито, — можете да въведете съдебните заседатели.
10.
Анди Деграс закъсня с четвърт час. Как можа да се случи точно тази сутрин? Е, съвсем лесно…
Първо Джеръд не успя да открие къде е заврял учебника си по математика. После в метрото по линиите на Ай Ар Ти6 възникна претоварване и се включиха защитните механизми. А накрая, когато се добра до станцията на метрото пред Съдебната палата, двете пресечки преди сградата бяха барикадирани от полицията и всичко това заради проклетия съдебен процес.
Отне й петнадесет минути да се промъкне през охраната. Една тежковъоръжена полицайка със син блейзър ровичка сума време из чантата й, сякаш на катарамата бе щампована емблема на Ал Кайда. Провериха дори мобилния й телефон, все едно е оръжие за масово поразяване. Накрая Анди не издържа и попита:
— Знаете ли, че на седмия етаж започва съдебен процес срещу един голям мафиот? — Жената от охраната кимна мълчаливо. — Е, няма как да започне без мен.
Когато нахълта запъхтяна в стаята на съдебните заседатели, всички бяха насядали около голямата маса, до един изнервени.
— Съжалявам — шумно въздъхна Анди, успокоена малко от няколкото познати лица. — Нямате представа с каква мъка се добрах дотук.
— Госпожо Деграс — заговори Шарън Ан Моран, която проверяваше имената им по списъка, — ще сме ви благодарни, ако успеете да ни вместите в претоварения си график.
— Сега ни остава да изчакаме само господин О’Флин. — С недоволно изражение, Шарън Ан Моран отново се вторачи в списъка.
Отзад двама мъже прелистваха сутрешните вестници или решаваха кръстословици. На масата бяха оставени бисквити, кифлички и кафе — щедър жест от страна на съдебната система.
— Ето, вземи. — Розела й подаде подноса.
— Благодаря — усмихна се Анди, доволна, че вече не е център на внимание. Взе кифличката в книжна салфетка. — Виждам, че са пропуснали млякото.
Неколцина от присъстващите се захилиха. Тя погледна Шарън Ан Моран с надеждата да види поне някакво подобие на усмивка по лицето й, ала то си остана свъсено.
Вратата рязко се отвори и Джон О’Флин връхлетя със зачервено лице, плувнал в пот.
— Господи, навън прилича на джунгла или на зоопарк. Линията на метрото от Лонг Айланд в пиков час. Невероятен ад.
— Вие сте О’Флин, нали? — попита саркастично Шарън Ан Моран. — Вече бях започнала да си мисля, че ще се наложи да ви прехвърлим в резервите. Утре трябва да сте тук в девет и половина, господин О’Флин. — Шарън Ан Моран недоволно почука по масата с молива си.
— Да, да, мадам — отдаде чест О’Флин и се отпусна задъхан в стола до Анди.
— Утре в девет и половина? — изпъшка Ектор, кабелен техник. — Нима искате да кажете, че този процес ще трае толкова дълго?
— Осем седмици, господин Рамирес — осветли го Шарън Ан Моран. — Да не би да имате по-приятно занимание в следващите два месеца?
— Да, като например да припечеля нещо за прехраната си — начумерено промърмори кабелният техник.
Шарън Ан Моран отиде до вратата.
— Сега ще проверя как е вътре. Напомням ви, че сте длъжни да спазвате указанията на съдията да не обсъждате процеса.
— Разбира се — закимаха усърдно всички. Но само две секунди след като Шарън Ан Моран затвори вратата след себе си, забравиха предупреждението.
— Този тип Кавело — забърбори Уинстън, механик, който дори не си бе дал труда да смъкне работното облекло от гърба си, — четох за него. Изглежда, е страшно зловещ тип.
— Убиец, замесен в много изнудвания, като за наказание насичал жертвите си на парчета и ги напъхвал в куфари и после — в багажниците на колите. За да се забавя разлагането на плътта — закиска се Марк, авторът на криминални романи.
Розела отпусна плетивото на коленете си.
— Мъжът ми е малко изплашен. Рече ми: „Ама к’ва ще е тая работа бе, Рози, да не се забъркаш в някаква разправия с наркотрафиканти? Значи ще се разправяте с онзи откачен гангстер?“
— Чакайте малко — прекъсна я Анди. — Нали чухте съдията? Ние още не знаем дали е откачен гангстер. Ще трябва да изчакаме изслушването на свидетелските показния, за да решим дали е такъв.
Неколцина се засмяха.
— А освен това… — Анди огледа масата. — Какво ще кажете, ами че тези мафиоти знаят имената на всички ни и дори къде живеем. — Неколцина от съдебните заседатели кимнаха, внезапно придобили загрижен вид.
Вратата към съдебната зала се отвори. Настана суматоха. Анди имаше чувството, че очите на всички присъстващи са вперени в нея. Шарън Ан Моран застана на прага. Присвитите й очи се насочиха към Анди.
— Елате в кабинета ми — нареди тя.
Всъщност нейният „кабинет“ беше едната от двете тоалетни, където обикновено се провеждаха разговорите на четири очи.
— А?
—
Анди се надигна полека от стола, завъртя очи и последва съдебната служителка в тясната тоалетна.
— Не си въобразявайте, че не зная какво кроите, госпожо Деграс — озъби й се Шарън Ан Моран, щом вратата се затвори.
— Ка… какво кроя? — запелтечи Анди. — Не съм казала нищо в онази стая, което останалите да не са си помислили. — Дори и сестра й Рита. Това бе първото, което й идеше да изрече.
— От самото начало искате да се измъкнете от тази работа — прекъсна я Шарън Ан Моран. — Няма да позволя
11.
Анди се върна на стола си в стаята за съдебните заседатели леко зачервена, смутена и наранена. След минути вратата към съдебната зала се отвори и тя разбра какво точно имаше предвид секретарката на съдията.
Шарън Ан Моран надникна през вратата:
— Още не сме напълно готови. — После посочи с пръст към Анди, което я накара да изтръпне. — Госпожо Деграс…
По гърба на Анди пробягаха нервни тръпки.
— Бихте ли дошли с мен, моля? И вземете нещата си.
Анди се надигна от стола и се озърна. Бяха я изхвърлили!
Последва Шарън Ан Моран в съдебната зала, която за нейна изненада се оказа претъпкана и притихнала. Сякаш всички се вторачиха в нея. Сега вече се почувства истински засрамена, все едно пред всички я бяха извикали в кабинета на шефа, за да я уволнят — само защото си с позволила да каже какво мисли.
Шарън Ан Моран я поведе през страничната врата зад съдийския подиум. В коридора пазеше съдебен пристав. Шарън й даде знак да продължи:
— Вървете. Тя ви очаква.
Анди пристъпи в голяма стая с лавици по стените, запълнени със стотици книги. Съдия Сайдерман, седнала зад отрупано с книжа бюро, вдигна поглед към нея.
— Госпожо Деграс. — Надникна над очилата за четене. — Струва ми се, че страдате от нервен тик, който влияе върху говорните ви функции.
— Моля?
— Трудно ви е да държите устата си затворена, нали? — Съдия Сайдерман я изгледа строго. — Това може би беше забавно по време на подбора на съдебни заседатели, но сега… Ние започваме важен процес, а не театрално прослушване. Не мога да допусна каквито и да било затруднения в работата на съдебното жури.
— Ако говорите за казаното от мен в онази стая, смятам, че то бе съвсем разумно — защити се Анди.
— Какво искате да кажете с това, госпожо Деграс? — запита съдия Сайдерман.
— Всички чуха имената ни по време на подбора на състава. Както и къде живеем. Дали сме семейни или не. Дали имаме деца. Всеки от нас е в правото си да е загрижен. Съответно хората поставят някои въпроси.
—
— Не зная. Например сестра ми. И майка ми. Когато им казах, че съм одобрена за този случай. Това едва ли е изненада за вас.
— Как точно ще бъде проведен този съдебен процес, е работа на съда, госпожо Деграс. Трябва единствено да знаете, че ако преценим, че съществува дори и най-незначителна опасност за съдебните заседатели, на първо място ще се погрижим за сигурността ви. — Съдия Сайдерман се облегна. Взе официалния списък и посегна към писалката си. — От самото начало не искахте да участвате в този процес, нали?
— Предполагам. Поне така беше миналата седмица, но…
— Но какво. Смятам да удовлетворя желанието ви.
Сърцето на Анди заби ускорено. Миналата седмица бе готова на всичко, само и само да чуе тези думи. Но през уикенда желанието й се промени. Започна да съзира шанс да извърши нещо достойно и значимо. Досега не бе направила кой знае какво. Не бе служила в армията, нито в Корпуса на мира. Никога не бе кандидатствала за доброволец в някаква общност. Всъщност имаше само Джеръд и светът й се изчерпваше с това. Осъзна го през уикенда.
— Истина е. Желанието ми беше такова — заговори Анди. — Но при все това дойдох тук тази сутрин, за да съм полезна.
Съдията престана да записва и се загледа в нея, леко изненадана от това, което току-що чу.
— Мислите ли, госпожо Деграс, че ще можете да бъдете полезен член на това съдебно жури? И няма да създавате неприятности?
Анди кимна.
— Да, ако ми дадете втори шанс, мисля, че ще мога.
Съдия Сайдерман остави писалката върху бюрото си и я измери с продължителен преценяваш поглед.
— Добре, защо не. Ваше право е да изпълните дълга си. — Повика секретарката. — Госпожо Моран, бихте ли върнала съдебен заседател номер единадесет в стаята на журито, моля.
— Благодаря ви, Ваша Чест — усмихна се Анди.
Преди да я поведе обратно към залата, Шарън Ан Моран задържа замалко вратата.
— Признавам, определено съм изненадана, че оставате в състава на съдебните заседатели.
— Да — невярващо поклати глава Анди. — Аз също.
12.
— Сутринта на шести август 1993 година — започна държавният обвинител Джоел Голдънбърг — Самюел Грийнблат, щастливо женен шестдесет и две годишен строителен предприемач, е убит брутално пред дома си в Юниън в Ню Джърси. — Прокурорът посочи увеличената фотография, поставена на триножника. На нея се виждаше усмихнат, леко оплешивял мъж със съпругата си, сниман на шестдесетия му рожден ден.
Съдебните заседатели се вгледаха в снимката.
— Някакъв автомобил спрял до тротоара, когато Грийнблат излязъл сутринта от дома си на път към офиса. Двама мъже с шапки и черни очила изскочили от автомобила и го простреляли, при това
Един от помощниците на Голдънбърг представи няколко полицейски фотографии на окървавеното тяло на жертвата. Някои от жените сред съдебните заседатели отвърнаха погледи и ужасено поклатиха глави.
— Никой не твърди, че Сам Грийнблат е бил ангел. Той всъщност е работил за мафиотската фамилия Гуарино при няколко афери за подкупване на профсъюзите в строителството. Именно той е осигурил фалшифицирани договори за фамилията с помощта на профсъюза „Локал 407“, контролиран от фамилия Гуарино. Но това, което обвинението иска да каже — продължи Голдънбърг, като стисна ръбовете на масата, — и което ще бъде подкрепено с показанията на няколко ключови свидетели по делото, е, че обвиняемият Доминик Кавело лично е издал заповедта за екзекуцията на господин Грийнблат. Кавело е избрал убийците и пак той ги е възнаградил — с пари и с облаги в организацията, към която всички принадлежат. А какъв е мотивът за убийството? Защо господин Грийнблат е трябвало да бъде ликвидиран? Защото господин Кавело и неговите приятели са смятали, че са обект на съдебно разследване, предположение, което впоследствие се оказало невярно. Те просто си
Сега ще узнаете, че това убийство е поставило началото на поредица от други екзекуции, по-точно три, и всички по заповед на господин Кавело, с цел да бъдат прикрити следите от покушението на Грийнблат.
Ще чуете за подкупване на профсъюзни шефове и за измами в строителството. За изнудвания. За алчно лихварство. И накрая, като венец на всичко, ще узнаете, че шефът на престъпната фамилия Гуарино е Доминик Кавело. Босът на босовете, който е използвал колумбийските и руските престъпни синдикати да му вършат мръсната работа. Човек, чийто основен бизнес е да се обогатява за сметка на мизерията и нещастието на всички, които се изпречат на пътя му. Не се съмнявам, че защитата ще се постарае да ви увери, че изпречилите се на Кавело не са невинни агънца. И ще бъде права. Те са криминални типове, заговорници, убийци. Във всяко едно отношение, госпожи и господа, те са от лошите момчета. Защитата ще ви докаже, че тяхната работа е била свързана най-вече с лъжи и измами.
Но нека не изпадаме в заблуждение — добави Голдънбърг, докато се вглеждаше в очите на всеки от съдебните заседатели, — защото в техните показания ще откриете истината. В тях ще преобладават взаимно подкрепящите се свидетелства и подробности, които ще ви убедят, че именно господин Кавело е този, който е издавал заповедите. Ще чуете какви думи е използвал, ще видите реакциите му. И по силата на закона той ще се окаже виновен за всички тези престъпления, все едно че сам е натискал спусъка. Надявам се накрая да се уверите какво представлява господин Кавело, госпожи и господа — безмилостен хладнокръвен убиец.
13.
Първият свидетел на обвинението — Луис Мачиа — пристъпи към мястото за разпит на свидетелите и се закле. Той беше предан войник на престъпната фамилия Кавело. Висок и широкоплещест, с гъста черна коса, облечен със сива риза за голф.
Усмихнат, свидетелят огледа съдебната зала, докато погледът му се спря на съдебните заседатели и журналистите. Нито веднъж не отмести очи към Кавело.
— Добро утро, господин Мачиа — започна разпита правителственият прокурор Джоел Голдънбърг, след като се надигна от стола си.
— Добро утро, господин Голдънбърг.
— Можете ли да ни кажете какъв е сегашният ви адрес, господин Мачиа? — запита обвинителят.
— Сегашният ми адрес е федералният затвор. Опасявам се, че нямам право да разкривам кой точно.
— Федералният затвор? — кимна обвинителят. — И така, за сведение на съдебните заседатели вие сте били осъден за престъпление?
— За много престъпления. По силата на съдебно споразумение по член 509, след като си признавах вината за всяко от тях.
— Можете ли да ни опишете тези престъпления? За какво бяхте обявен за виновен?
—
Част от присъстващите в залата се засмяха. Някои от съдебните заседатели също не успяха да се сдържат. Дори и съдия Сайдерман побърза да закрие устатата си с ръка, за да сдържи усмивката.
— А какво ще кажете да започнем само с по-важните, господин Мачиа? — усмихна се и Джоел Голдънбърг. — С най-голямото ви „постижение“, ако предпочитате този израз.
— Най-голямото
— Това е достатъчно, господин Мачиа. Имате право, разполагаме с богат избор. Следователно е правилно да се каже, че доста отдавна сте нарушавали закона?
— Веднага след като се научих да боравя с вилица — кимна Луис Мачиа.
— И всички тези престъпления — продължи обвинителят, — всички ги планирахте и изпълнихте изцяло вие, така ли е?
— Някои да, господин Голдънбърг, ако правилно съм ви разбрал. Но за други просто ми казваха.
— Казваха ви?
— Бяха ми поръчани, господин Голдънбърг. — Гангстерът отпи от бутилка с вода. — От фамилията.
— От
— Напълно вярно, господин Голдънбърг. Аз бях прост войник. Към фамилията Гуарино.
— Така. Значи пак опираме до престъпната фамилия Гуарино. Ваша Чест, с ваше позволение бих искал да покажа един нагледен материал на съдебните заседатели.
Един от помощниците на прокурора постави на триножника пред заседателите голям постер, съставен от няколко малки фотографии. На тях се виждаше пирамидалната структура на фамилията, около петдесетина лица. Най-долу бяха най-нисшите чинове,
— Това е сегашното изображение на престъпния семеен клан Гуарино, нали, господин Мачиа?
— Да. Или по времето, когато бях осъден — кимна свидетелят.
— А ето тук е вашето лице, нали, отляво, между тези, които са посочени като войници?
— Това е стара снимка. Не е от най-добрите — любезно се усмихна Мачиа. — Но, да, това съм аз.
— Съжалявам, господин Мачиа, за следващия път можете да бъдете сигурен, че ще я заменим с по-нова. Но това, което искам да узная, е дали
— Всички трябва да положат специални усилия. Аз си проправях път с помощта на моя чичо Ричи. Но започнах с дребни поръчки. Да прибера някакви пари, да открадна някой автомобил. Започнах с „Ч и П“.
— С това „Ч и П“ искате да кажете чупене и проникване? Обири с взлом?
— Точно така, господин Голдънбърг. Понякога може да се стигне дотам да се халоса някой по главата, та да му стане по-ясна картината.
В съдебната зала отново се чу смях.
— И след като сте се обучили — продължи да го притиска Голдънбърг — на умението да халосвате хората по главите, сте се усъвършенствали в по-сериозни престъпления, за които сте се признали за виновен. Убийство, опит за убийство, трафик на наркотици…
— Да, обучих се — кимна Мачиа. — Единственото, на което се обучих — додаде мафиотът с изкривена усмивка.
— Моля, отговаряйте само на това, което ви пита прокурорът, господин Мачиа — намеси се съдията.
— Благодаря ви, Ваша Чест. — Обвинителят се върна при масата да надзърне в бележките си. — А сега искам да се насочим към начина, по който сте били повишаван, господин Мачиа. От обикновен помощник до войник. Ако не греша, предполагам, че сте му казвали
— Искате да кажете като церемония ли? Беше при Мелучи на Флатбъш авеню. Там си имат тяхна стая. Дотогава въобще не подозирах за нея. Казаха ми да откарам там един от капитаните, Франки Стемпс. Така го наричахме, понеже имаше двама с името Франки, но Франки Стемпс беше по пощенските измами. Помислих си, че ще е най-обикновена среща. Всички капитани бяха там, както и господин Кавело.
— Под „господин Кавело“ имате предвид Доминик Кавело? Обвиняемият? Той присъстваше ли там? На тази среща?
— Разбира се, че присъстваше. Нали той е шефът.
— Ще се върнем на това малко по-късно — обяви прокурорът, след като изчака думата
— Какво ме е довело на тази церемония? — Мачиа сви рамене. — Мисля, че беше Линкълн.
Този път цялата зала се разтресе от смях.
— Исках да ви попитам, господин Мачиа, с какво сте станали толкова ценен? — Гласът на обвинителя едва успя да надвие смеха. — За да бъдете почетен.
— О, това ли било? — Мачиа се облегна назад и пак посегна към бутилката с вода. — Ами защото гръмнах Сам Грийнблат пред къщата му.
14.
Залата утихна. Анди Деграс не можеше да повярва на ушите си.
Преди минута този тип се шегуваше и изглеждаше съвсем обикновен. Но после призна как е застрелял човек. Никога досега не бе чувала някой да говори така небрежно за нечие убийство. Все едно са му поръчали да отиде до магазина да купи нещо.
— Признавате, че сте убили господин Грийнблат пред дома му, така ли? — Джоел Голдънбърг също изглеждаше крайно шокиран, като останалите в залата.
— Че аз вече съм го признал това, господин Голдънбърг. И пред полицията, и пред ФБР. Е, не че се гордея с това, но само така може да напреднеш в тази игра.
Прокурорът се отдръпна и замълча, изчаквайки реакцията на публиката, породена от признанието на Мачиа, да стихне. — Можете ли да опишете пред съдебните заседатели в какво точно се състоеше тази конкретна задача?
— Добре. — Свидетелят пое дълбоко дъх. — Ами аз работех за Ралфи Д.
— Ралфи Д.? — прекъсна го прокурорът. — Имате предвид Ралф Денунциата, нали? — На постера с фотографиите той посочи мъж със закръглено лице. — Бил е лейтенант в мафиотската фамилия Гуарино, така ли?
— Да, това е той — кимна Мачиа. — Ние го наричахме Ралфи Д., защото…
— Разбрахме, господин Мачиа. Защото е имало още един Ралфи.
— Ралфи Ф.
— Ралфи Фраоли. — Прокурорът посочи друго лице, разположено в другия край на постера.
Мачиа се почеса по главата.
— Честно казано, господин Голдънбърг, никога досега не съм знаел цялото име на Ралфи Ф.
Смехът в залата отекна още по-силно. Ситуацията можеше да се нарече комична, ако нещата не бяха толкова сериозни.
— И така, вашият шеф, Ралфи Денунциата, се свърза с вас?
— Той ми каза, че фамилията искала това да бъде свършено. Заповедта била лично от Големия бос.
— Под това „да бъде свършено“ се подразбира, че той е искал от вас да нанесете удара? Означавало ли е това, че е трябвало да убиете някого?
— Тъкмо това подразбираше той, господин Голдънбърг.
— А колкото до Големия бос — Прокурорът отново се обърна към свидетеля, — кого имате предвид?
— Доминик Кавело. — Затворникът махна с ръка към обвиняемия. — Казаха ми, че трябвало да му се направи услуга. И че онзи тип в Ню Джърси създавал проблеми. Не като защитавана личност, а като обикновен гражданин.
— Как се почувствахте, господин Мачиа, когато поехте ангажимента да извършите тази „услуга“? Сигурно сте знаели, че се касае за убийство.
— Знаех за какво става дума, господин Голдънбърг. — Мачиа отново изгледа съдебните заседатели. — За секунда кръвта във вените на Анди се вледени. Тя усети погледът му да спира върху нея. — Ралфи ми каза, че всичко е планирано. Цялата работа била добре изпипана. Затова наех един приятел да задигне кола.
— Като говорите за този ваш приятел, Стивън Манарино ли имате предвид? — попита прокурорът. Той се върна при масата си и взе голяма фотография на един бузест, весело усмихнат младеж с гъста коса, може би осемнадесетгодишен, с вълнена фланела с емблемата на „Джайънтс“.
— Да, Стиви — кимна Мачиа. — С него се знаем от хлапета.
— Така… А накрая се оказало, че господин Манарино откраднал вашата кола. Вярно ли е?
— Ами да. Открадна и номерата на няколко коли. Решил, че най-лесно ще може да ги скрие в къщата си, когато излязъл сутринта за работа. Как казват на улица без изход?
— Задънена улица — отвърна прокурорът.
— Да, задънена улица. Имахме няколко коли там, патрулиращи из района, да проверяват за ченгета. Томи Лоса беше в една от тях, искам да кажа Томи Мусина. Ралфи се отчиташе пред него. Преди два дни бяхме направили суха тренировка. Планирахме цялата работа. Очистването на онзи евреин. На излизане от къщи целуна жена си за довиждане. Имаше вид на някой, дето всичко му е наред.
— Но вие все пак сте искали да го ликвидирате? — попита прокурорът.
Мачиа сви рамене, преди да отпие голяма глътка вода от бутилката.
— Нямаше друг избор, господин Голдънбърг. Виждал съм какво сполетява момчетата, които не си вършат добре работата. Ако не го свършиш както трябва, ти си следващият. Освен това…
— Освен това какво, господин Мачиа? — нетърпеливо го прекъсна прокурорът.
— Ами нали всичко бе заради Големия бос, господин Голдънбърг. Не можеш да се отметнеш.
— А вие как узнахте това?
— Ами Ралфи ми каза, че било за Електротехника.
— Той
— Възразявам! — Смръщил вежди, адвокатът на Кавело се надигна от стола.
Анди погледна О’Флин. Още докато бяха в стаята на съдебните заседатели, му бяха лепнали прякора Веждите.
— Съжалявам, Ваша Чест — извини се прокурорът. — И така, господин Мачиа, вие
— Доминик Кавело. Или Електротехника, така го наричахме. Ралфи работеше за Томи. А Томи работеше за Големия бос.
Прокурорът кимна, доволен от отговора.
— И така вие знаехте, че този удар ще е за Големия бос, искам да кажа — за господин Кавело, и то само защото Ралфи Д. ви е
— И заради това, и заради други неща — сви рамене Мачиа.
— Какви други неща, господин Мачиа? — настоятелно запита прокурорът, извисил глас.
Пауза. Луис Мачиа се отпусна в стола. Погледът на Кавело за пръв път се насочи към него. Мачиа жадно отпи две глътки вода.
— Заради тези коли, за които ви говорех, господин Голдънбърг. Които обикаляха наоколо. И Доминик Кавело беше там, в една от тях.
15.
Заседанието бе прекъснато за обяд и Анди излезе отвън, на Фоули скуеър. Времето беше студено, но все още хубаво за ноември. Тя седна на корниза на площадката пред съда и изяде сандвич с риба тон, докато преглеждаше черновите на статиите за общинския вестник, където работеше на непълен щат. Записа си бележка в тетрадката, която си взе за процеса, и я подчерта:
В два следобед всички се събраха отново в съдебната зала. Луис Мачиа още бе на мястото за свидетели.
— Искам да продължим оттам, докъдето стигнахме, господин Мачиа. — Прокурорът се приближи до свидетелското място. — Какво се случи след убийството на Самюел Грийнблат?
— След убийството ли? — Свидетелят се замисли за миг. — Ами бях повишен, господин Голдънбърг. Направиха ме войник, както казахте.
— Мисля, че това се е случило няколко седмици по-късно — поправи го прокурорът. — Или може би месец?
— Ако трябва да сме точни, беше след двадесет и седем дни — усмихна се Мачиа.
От галерията отново се разнесе смях. Засмя се и Голдънбърг.
— Ясно е, че този ден е бил важен във вашия живот, господин Мачиа. Но искам да ви върна към дните
— О, това ли? — Мачиа рязко поклати глава, сякаш го бяха цапардосали в лицето. Отново отпи глътка от бутилката с вода. — Закопахме колата. Бяхме се уговорили всички да се съберем по-късно в Бруклин и да вечеряме при Ралфи Д.
— И всичко дотогава протече гладко, така ли, господин Мачиа?
— Да, ако говорим за
— Но не се случи така, нали? Какво се случи?
Чернокосият гангстер се захили с неприятния си маниер, докато поклащаше глава.
— Помислих си, че след като измъкнахме Грийнблат от къщата му и го застреляхме, някой, примерно съсед, може да е видял номера на колата. Та трябваше да се погрижим за табелите.
— Някой ви е забелязал? И как се справихте с това? — притисна го младият прокурор.
— Ами понеже бе по-късно вечерта, към седем, у нас вкъщи дошли ченгета. Аз не бях там, само жена ми и децата. Поискали да видят колата й.
—
— Очевидно, защото номерът на колата, запомнен от съседа на Грийнблат, е съвпадал с номера на колата, регистрирана на
В съдебната зала се разнесе учудено ахване.
— Колата на вашата жена ли, господин Мачиа? Но нали преди малко казахте, че според вас Стивън Манарино е откраднал
— И наистина мисля, че го е сторил. — Мачиа се почеса по главата. — Само че от моята къща.
Анди погледна О’Флин, който седеше един ред по-надолу. И двамата примигнаха, неуверени дали са чули добре току-що казаното.
16.
Очите на Джоел Голдънбърг се разшириха от учудване.
— Та той е бил най-добрият ви приятел, господин Мачиа. Нима се опитвате да ми кажете, че е откраднал табелите от
— Казах само, че се знаем от деца, господин Голдънбърг. Той беше най-старият ми, макар и не най-добър приятел. И трябва да добавя, че не беше от най-умните.
В залата отново се разнесе шушукане. Анди вдигна глава и забеляза, че съдия Сайдерман отново прикри усмивката си. Щом съдебната зала притихна, прокурорът поклати глава:
— Продължете, господин Мачиа.
— След като жена ми се обади, позвъних на Стиви и му рекох: Стиви, шибаняко, какви ги вършиш? Извинете, Ваша Чест. Както и да е, но той ми рече, че майка му намерила табелите с номерата, дето ги бил откраднал отнякъде, и ги изхвърлила на боклука, та тогава се паникьосал. Той живееше през една пряка от нас, така ме познаваше къщата ни като своята. Предположих, че е намерил табелите от колата на жена ми в един кашон до къщата ни. Кой друг ще знае, че са там?
За секунди в залата се възцари тишина — ясен признак, че никой не му вярва. Тогава прокурорът пак се намеси:
— И така, какво се случи, когато полицаите са отишли в дома ви?
— Жена ми им казала, че сигурно някой е прескочил оградата и ги е задигнал.
— Вашата жена, господин Мачиа, умее бързо да измисля оправдания.
— Да, освен това много лесно кипва. — Той поклати глава и се усмихна.
Този път никой не се опита да сдържа смеха си. Анди си представи нагледно как жената на страховития гангстер го гони с тиган в ръка. Закри лицето си с ръка и отклони очи. За секунда зърна лицето на Кавело. Той също се усмихваше.
— Полицаите останали ли са доволни от това обяснение — че неизвестен злосторник е откраднал табелите.
— Не зная дали бих могъл да ги нарека „доволни“. Вече имах досие в полицията. Никак нямаше да им бъде трудно да ме закопчеят като някой, който се навърта около фамилия Гуарино.
— А това никак нямаше да зарадва Ралфи Д., нали?
— Това е много слабо казано, господин Голдънбърг. Всеки дяволски би се ядосал. По-късно вечерта се срещнах със Стиви и той ми рече нещо от сорта на „Зная, че се издъних, но ако нещата загрубеят, няма да вляза сам в затвора“. Налудничави приказки. Хем много добре знаеше, че не бива да говори така. Беше просто изплашен и объркан.
— А вие как реагирахте? — попита го прокурорът.
— Ами просто му рекох: За бога, Стиви, не бива да говориш така. Някой може да те чуе. Ама той беше много изнервен. Знаеше, че е оплескал нещата. Никога не го бях виждал такъв.
— И какво направихте?
—
— Казали сте на Ралфи за Стиви?
— Длъжен бях, господин Голдънбърг. Ако ченгетата се докопаха до него и той започнеше да приказва, всички ни щеше да закопае. Но аз също се нуждаех от алиби. В онези дни си имах проблеми с коляното. Трябваше ми хирург. Затова отидох в болница „Кингс Каунти“ при един доктор, когото познавах, когото
— Позволете ми да изясня това, господин Мачиа. Вие сте поискали от един лекар да издаде фалшив документ, че сте били в болницата, за да се сдобиете с алиби за убийството на Самюел Грийнблат? Така ли е?
— Да.
— И той се съгласи?
— Е, наложи се да опра пищова си до главата му, господин Голдънбърг.
Анди не можеше да повярва на ушите си. Нов смях разтресе залата.
— И така, да се върнем на Стиви Манарино, господин Мачиа, вашия отдавнашен приятел. — Прокурорът пристъпи още няколко крачки към свидетеля. — Вие сте казали на Ралфи Д., че ще го прикриете. А какво ви отговори Ралфи Д.?
— Каза ми само да не се безпокоя. Щял да поговори с Големия бос. Рече още, че те щели да го отведат някъде, където да остане скрит за известно време, докато всичко се размине. Каза ми също да се занимавам само с моите работи, да стана по-добър в занаята си. Бях притиснат като в менгеме. Истината е, че бях малко изнервен, защото можеше да не изляза от онази болница без чужда помощ, ако разбирате какво искам да кажа.
— И какво се случи после? — продължи да го разпитва Голдънбърг, като се върна при масата си, за да вземе снимката на Стиви Манарино. Задържа я така, че съдебните заседатели да могат да я видят. — Кажете на съда, господин Мачиа, какво стана с вашия приятел?
— Не зная — сви рамене Луис Мачиа. — Повече не видях Стиви.
17.
Вече бе почти четири следобед. Съдия Сайдерман огледа залата и даде знак да прекратят разпита на свидетеля.
— Господин Голдънбърг, мисля, че за днес е достатъчно.
Тя предупреди съдебните заседатели да не обсъждат нищо по делото и да не четат написаното във вестниците. После всички се върнаха в стаята на журито. Неколцина веднага си тръгнаха, защото бързаха за метрото.
Анди прибра нещата си в чантата и облече пуловера си.
— С всички ще се видим утре. Трябва да взема хлапето. Някой да е към метрото?
Поеха заедно по Чамбърс стрийт, за да се доберат до станция номер едно на Бродуей. Дженифър, която междувременно успя да й обясни, че продавала рекламни материали, слезе на Седемдесет и девета улица, а Анди продължи към жилищните райони, за да се добере до къщата на Западна сто осемдесет и трета улица, откъдето се откриваше гледка към моста Уошингтън и където от четири години живееха с Джеръд.
Тя слезе на спирката на Сто осемдесет и първа улица и продължи през още няколко пресечки до Сто и седемдесет и осма, за да вземе Джеръд от Сандра. Синът на Сандра — Еди, учеше с Джеръд в четвърти клас в 115-о основно училище.
— Здравей, госпожо
— Получих присъда. — Анди завъртя очи. — Осем седмици.
— Брей! — възкликна Сандра. — Аз пък се занимавах с техните домашни или поне с част от тях. Сега са в стаята на Едуард. Играят на „Засада в пустинята“.
Двете жени надникнаха в стаята.
— Мамо! — възкликна Джеръд. — Ела да видиш! Вече сме на шесто ниво.
— Добре, но се опасявам, че там и ще си останете. Мама е много уморена.
Майката и момчето излязоха на Бродуей и се запътиха към апартамента си. Трябваше да вечерят, но не й се готвеше.
— И така, млади господине, какво ни се иска сега? Тортила? Или някакъв деликатес? Получих четиридесет долара от правителството на САЩ, за да имаме какво да вечеряме.
— Дали са ти четирийсетачка? — Джеръд изглеждаше безкрайно впечатлен. — За какво е това дело, мамо? Нещо вълнуващо ли е?
— Нямам право да ти казвам, но е за един мафиотски бос. Цял ден слушахме прокурора и адвоката. Също като в
Джеръд спря пред къщата, където живееха, и извика:
— Мамо!
Колата им бе паркирана отпред — десетгодишно волво комби. Наричаха го Ленивеца, защото не бе от най-бързите. Държаха го на улицата. Местните полицаи си затваряха очите за нарушението.
Някой беше разбил предното стъкло.
— Боже мой! — ахна Анди. Затича се към колата, невярваща на очите си.
По паважа бе разпиляно натрошено стъкло. Кой би могъл да стори това? От години държеше колата си на улицата. Всички в квартала я познаваха. Никога не се бе случвало нещо подобно. Отпусна ръка на рамото на Джеръд.
После усети как стомахът й се стяга. Спомни си Кавело да седи в съдебната зала със спокойна усмивка и невъзмутим вид. Сякаш всичко е под негов контрол. А и онези страховити истории, които им разказа Луис Мачиа. Той бе убивал за Кавело. Да разбият стъклото на кола, е детска игра за мафията, нали?
— Мамо, какво не е наред?
— Всичко е наред, Джеръд. — Тя го придърпа към себе си.
Но момчето не й повярва, както и тя не си вярваше. Сега искаха само да се приберат у дома.
Ако още имаха дом.
18.
Ричард Нордешченко имаше превъзходен план и тъкмо затова седеше в модерно декорирано бистро в Горен Ийст Сайд. Наблюдаваше привлекателна жена на средна възраст от относително безопасната дистанция между масата й и бара.
Тя бе в компанията на още трима души. Всички говореха и често се смееха. Мястото бе претъпкано от преуспяващи дами и господа, до един богаташи. Двамата кавалери на масата бяха с безупречно ушити костюми, скъпи ризи и златни копчета за ръкавели. Изглежда, тя самата добре познаваше другата жена в компанията. Разговорът бе оживен, като между стари познати. Лееше се вино. Колко мило.
По-рано същия ден Нордешченко бе проследил жената от съда до дома й. До хубавата й къща в Мъри Хил. След като тя влезе, той спря колата на улицата точно пред външната врата от червено дърво. Нямаше охрана. Такива бяха порядките тук. А ключалката беше „Уайзър“ — никакви проблеми. Той забеляза и проводниците на охранителната система, свързани към телефонната линия. И тук нямаше да има проблеми.
— Господин Камински. — Симпатичната жена, салонен управител на ресторанта, пристъпи с усмивка към него. — Вашата маса е готова.
Поведе го точно където бе поискал — на маса в съседство до жената, която следеше. Не се притесняваше да е близо до нея. Тя не го познаваше, нито пък някога щеше пак да зърне лицето му. Бе вършил тази работа безброй пъти.
В началото всичко започна с бригадата от Спецназ — специалните сили, в които премина службата му в Чечня. Там се научи да убива безпогрешно, без угризения на съвестта. Първата му работа бе да очисти един бюрократ в Грозни, задигнал пенсиите на няколко души. Истинска свиня. Някои от набелязаните жертви се бяха сближили с него и му платиха толкова, колкото не би могъл да спечели и за шест месеца, рискувайки живота си срещу чеченските бунтовници. Плуваше в океан от мръсна пяна. Лесно можеше да бъде оправдан за всичко, което бе сторил. Ликвидира бюрократа с бомба, поставена в бързоходния му скутер. Бум!
После дойде редът на един полицай в Ташкент, който изнудваше местните проститутки. Дереше им кожата. Следваше гангстерът в Москва. Наистина беше голям удар, защото онзи така добре се пазеше, че никой не можеше да припари около него. Наложи се да взриви цяла сграда, но това си беше част от занаята.
После започна да предлага услугите си на всеки, който можеше да плати цената. Беше времето на перестройката, на прохождането на капитализма. А той бе просто бизнесмен. Беше улучил най-подходящото време за такива като него.
Отново се загледа в красивата жена на съседната маса. Изглеждаше преуспяваща и дори привлекателна. Отлично знаеше какво ще стане оттук нататък. Ще започне с нещо малко. Някое съобщение, което ще се загнезди в главата й, за да не й дава мира. И много скоро от нея ще останат само едни шибани отломки.
Жената помръдна в стола си и синият кашмирен пуловер, преметнат на облегалката зад гърба й, се изхлузи на пода.
Притича келнер, но Нордешченко го изпревари. Протегна ръка и вдигна пуловера.
— Много ви благодаря — топло му се усмихна жената.
Погледите им се докоснаха. Нордешченко не отвърна очи. В някой по-различен свят навярно би я харесвал и дори би я уважавал. Но сега бяха в неговия свят.
Подаде й красивия пуловер.
— Няма за какво. — Кимна й леко.
Често му се случваше да надниква в очите на жертвите си, преди да пристъпи към действие.
19.
— Господин Мачиа, казвам се Хай Каскел — започна Веждите на следващата сутрин още щом се надигна от стола. — Ще ви задам няколко въпроса от името на моя клиент господин Доминик Кавело.
Анди Деграс разтвори бележника си на нова страница, за да скицира карикатура на адвоката от защитата с гъстите сключени вежди. Беше решила да запази в тайна случилото се вчера следобед. Пък и какво можеше да докаже? Засега поне никак не й се искаше да преживее още една неприятна сцена, в която Шарън Ан Моран да я обвини, че „трови работната атмосфера на журито“.
— Познавам вашия клиент, господин Каскел — отвърна Луис Мачиа.
— Добре — кимна леко адвокатът. — Бихте ли обяснили на съдебните заседатели като какъв точно го познавате?
— Съвсем наскоро се бях запознал с него, господин Каскел. Няколко пъти съм бил с него на маса. Той беше там в онази вечер, когато ме направиха войник.
— На маса — театрално го изимитира адвокатът на Кавело. — А смятате ли, че сте сред близките приятели на господин Кавело? Примерно да ви е канил някога на вечеря?
— Веднъж наистина бях на вечеря с вашия клиент, господин Каскел — усмихна се свидетелят. — Беше след погребението на Франк Анджелоти. Много от нашите бяха там. Колкото до това обаче дали сме били близки приятели, не, не сме били. Аз бях прост войник. Не стават така тия работи.
— Значи никога не се чували господин Кавело да е давал заповеди от името на криминално проявената фамилия Гуарино? Никога не ви е казвал примерно: „Искам една услуга от теб, господин Мачиа“ или „Искам да бъде убит Самюел Грийнблат“?
— Не, господин Каскел, не съм го чувал лично.
— Тогава е възлагал на други хора да ви го обяснят. Като Ралфи Д., за когото споменахте, или онзи другия тип, Томи… онзи със смешния прякор?
— Томи Лоса.
— Да, Томи Лоса. — Адвокатът кимна. — Извинете.
— Всичко е наред, господин Каскел. Всички имаме смешни прякори.
В залата отново се разнесе смях.
— Да, господин Мачиа — съгласи се адвокатът, — но това, което ме интересува, е, че вие всъщност нито веднъж не сте чули моят клиент да казва колко хубаво би било този Сам Грийнблат да бъде убит, нали?
— Не, не директно от него.
— Чули сте го от Ралфи Д., когото, както сам казахте, го зърнал в някаква кола някъде в Ню Джърси?
— Не беше
— Но това е според
— Да, сър, според мен.
Каскел се почеса по брадичката.
— Сега вие се представяте като дългогодишен член на криминално проявената фамилия Гуарино, нали така? И сте склонен да признаете, че сте вършили доста лоши неща в полза на тази фамилия.
— Да — отвърна свидетелят. — Признавам и за двете.
— Като например… убийства на хора или трафик на наркотици, не е ли вярно?
— Вярно е.
— А с какви видове наркотици се занимавахте, господин Мачиа?
Мачиа сви рамене.
— Ами с марихуана, екстази, хероин, кокаин. Сами можете да назовете още няколко вида.
— Хм… — Адвокатът се засмя, извърнат към съдебните заседатели. — Вие се оказахте сериозен предприемач? Притежавате оръжие, нали, господин Мачиа?
— Да, сър. Винаги съм притежавал.
— И дори сте използвали това оръжие, за да заплашвате нечий живот във връзка с тези наркотици, господин Мачиа?
— Да, сър, и това се е случвало.
— А самият вие употребявали ли сте наркотици, господин Мачиа? — притисна го адвокатът на Кавело.
— Да, взимал съм наркотици.
— Значи признавате, че сте наркоман, крадец на автомобили, извършител на обири с взлом и… да,
— Да
— „През цялото време“. Искате да кажете… веднъж месечно? Или веднъж седмично? Или може би всеки ден?
— Ние винаги лъжем, господин Каскел. Само това правим.
— Защо?
— Защо лъжем ли? Ами за да се отърваваме от неприятности. За да не ни хванат.
— И полицаите ли лъжете, господин Мачиа?
— Разбира се, че съм лъгал и полицаите.
— И ФБР?
— Да. — Свидетелят преглътна с усилие. — Когато за пръв път ме арестуваха, излъгах и агентите от ФБР.
— А какво ще ни кажете за вашата съпруга, господин Мачиа? Или примерно за вашата майка? И тях ли лъжехте?
— Мисля, че през живота си — кимна Луис Мачиа — съм лъгал всички около себе си.
— Нека да обобщим всичко това, господин Мачиа. Вие се оказвате печен лъжец. В общи линии сте лъгали всекиго, когото сте познавали. Тези, които са работили с вас, хората от полицията, от ФБР, а също и съпругата си. Дори и жената, която ви е родила. Позволете ми да ви запитам, господин Мачиа, има ли нещо, за което да не лъжете?
— Да — изправи рамене Луис Мачиа. — За това.
—
— Да, сър — отвърна свидетелят.
— Правителството ви е обещало съблазнителна сделка, нали? При положение че кажете това, което искат да чуят.
— Ако призная за извършените от мен престъпления и кажа цялата истина — сви рамене свидетелят. — Казаха ми, че ще го вземат предвид.
— Имате предвид намаляване на присъдата ви, отгатнах ли?
— Да.
— Може би дори и за времето, излежано в затвора — добави Веждите и очите му се разшириха. — Правилно ли е това предположение?
— Възможно е — кимна свидетелят.
— Тогава ни кажете — продължи Кавело — защо съставът от съдебни заседатели трябва да ви се доверява, след като вие във всеки момент от вашия живот сте лъгали, както сам признахте, за да спасявате кожата си.
— Защото — усмихна се свидетелят — вече няма смисъл да лъжа.
— Няма смисъл ли? — Каскел отново се почеса по брадичката. — А защо?
— Защото, ако сега ме уловят в лъжа, ще остана в затвора. Всичко, което се иска от мен, за да получа намаляване на присъдата, е
20.
Обявиха прекъсване за обяд. Анди излезе навън заедно с О’Флин и Марк, автора на криминални романи. Отидоха до Чайнатаун, съвсем близо до сградата на съда на Фоули скуеър.
Докато хапнат по ордьовър, тримата си разказаха различни истории. Анди сподели с тях преживяванията си около Джеръд. Как се справя да отглежда сама детето си в големия град. О’Флин я попита какво е да участваш в сериала
— Всъщност бях резерва. Малко преувеличих, за да не ме одобрят за съдебен заседател.
— Господи! — О’Флин втренчи в нея изцъкления си поглед. — Току-що ми разби сърцето.
— Джон превъртя дисковете със сериите от последните години, само и само да открие епизода, в който танцуваш в „Бада Бинг“ — ухили се Марк и с китайските пръчици си взе малко от изварата.
— А ти какво ще ни разкажеш за себе си? — обърна се Анди към автора на кримки. — Какво пишеш?
Марк й се струваше симпатичен. Косата му бе дълга, къдрава и руса. Приличаше на Матю Макконъхи и може би затова винаги носеше изтъркани джинси, морскосин блейзър и риза с разтворена яка.
— Имам две нелоши криминалета, наситени с доста мистерии. Едното дори бе номинирано за наградата „Едгар“. Освен това съм надраскал няколко мрачни сценарии за Си Ес Ай и Ен Уай Пи Ди.
— О, значи си прочут — отбеляза Анди.
— По-скоро
— Да, и то дотам, че ще си остана гладна, вече едва държа тия проклети пръчици — усмихна се Анди. — Виж, ръцете ми треперят.
— Канех се да ви питам нещо — намеси се О’Флин. Гласът му бе преминал в шепот. — Зная, че не бива да говорим за това, но този тип, Мачиа, какво мислите за него?
— Смятаме, че е коравосърдечен кучи син — отсече Марк. — Но поне знае как да разсмива залата.
— Наистина е кучи син — съгласи се Анди. — Само че когато заговори за приятеля си… не зная, но ми се стори, че надниквам в по-различна страна от неговия характер.
— Мисля, че това, което всъщност искам да ви питам — О’Флин още по-плътно се приближи към тях, — е дали да му вярваме. Въпреки всички гадости, които е извършил.
Анди погледна Марк.
— Мачиа е бандит и убиец. Вероятно е извършил стотина ужасни престъпления, за които никога няма да признае. Но май наистина е напълно откровен, когато заяви, че няма защо да лъже. — Писателят сви рамене. — Аз му вярвам.
Двамата мъже очаквателно погледнаха Анди.
— И аз му вярвам — каза тя.
21.
След като съдебните заседатели се завърнаха от обяд, на свидетелското място застана мъж, грамаден като Бегемот. Вероятно тежеше поне сто и тридесет килограма. И беше един от най-болнавите хора, които някога съм виждал.
— Може ли да започнем с това да ни кажете името си? — Джоел Голдънбърг се надигна от стола, за да зададе първите си два въпроса. — И къде пребивавате понастоящем?
— Името ми е Ралфи Денунциата — заяви дебелакът, — а пребиваването ми понастоящем е във федералния пандиз.
Внезапно отекна оглушителен гръм. Като че ли цялата сграда се разтресе.
Всички наскачаха от столовете и покриха главите си с ръце. Разнесоха се тревожни крясъци. Един от съдебните пристави се втурна към Доминик Кавело. Никой не знаеше какво ще се случи в следващите мигове. Аз също се изправих и бях готов да прескоча парапета, за да защитя съдията.
Тогава изтрещя отново. Гърмежът идваше от улицата. Навярно беше експлозия на неизгорели газове или пък просто събаряха стара сграда наблизо. Всички се заоглеждаха смутено, докато не затихнаха и последните нервни ахкания в залата.
Единственият, който не помръдна, бе Кавело. Стоеше си на мястото, оглеждайки се нехайно, докато се опитваше да прикрие усмивката си.
— Не съм аз
Съдът продължи работа. Денунциата бе около петдесетгодишен, с двойна брадичка и оредяла сивееща коса, говореше меко. Познавах го доста добре — като Мачиа. Бях го арестувал. Всъщност харесвах Ралфи Д., ако въобще може да се харесва някой, на когото окото му няма да трепне, ако те види мъртъв.
Джоел Голдънбърг пристъпи към свидетелското място.
— Господин Денунциата, как бихте определили мястото си в организираната престъпност?
— Аз бях капитан в мафиотската фамилия Гуарино. — Говореше приглушено, извърнал очи.
— Вас ли наричат Ралфи Д.? — попита го правителственият прокурор.
— Да — кимна свидетелят. — Това съм аз.
— Вие притежавате колежанска диплома, нали, господин Денунциата? — продължи обвинителят.
— Да, сър, имам диплома. По управление на бизнеса. От университета в Лонг Айланд.
— Но никога не сте я използвали, защото не сте работили по специалността си, нали? Защото избрахте престъпната дейност?
— Точно така — отново кимна Денунциата, чийто баща е бил един от оръженосците на Кавело още докато Ралфи Д. е бил дете. — Баща ми искаше да стана брокер на борсата или да получа юридическо образование. Но нещата се промениха. Фамилията имаше и легитимен бизнес — ресторанти, нощни клубове, верига от хранителни магазини, така че се обвързах с тях. Мислех си, че ще успея да ги избегна, нали знаете, нещата, за които всички говорят — насилието, мръсната работа.
— Но не успяхте, нали, господин Денунциата? — попита Джоел Голдънбърг.
— Не, сър. — Свидетелят поклати глава. — Не успях.
— И едно от онези неща, които не успяхте да избегнете, е участието ви в убийството на Сам Грийнблат. Вярно ли е това?
— Да — изрече той и от напрежение впи пръсти в ръбовете на масата.
— И сте били признат за виновен като участник в това престъпление, не е ли така?
— Така е — потвърди свидетелят. — Бях обвинен за съучастие в убийство втора степен.
— Защо, господин Денунциата? Можете ли да опишете действителното си участие в покушението срещу господин Грийнблат?
Свидетелят се изкашля, преди да заговори.
— При мен дойде Томас Мусина. Тогава беше капитан. И като такъв имаше право да рапортува пряко пред Доминик Кавело. Той познаваше някои хора, които работеха за мен. Според него те дължали услуги на фамилията. Джими Кабруле например бе понатрупал доста дългове от хазарта. Също и Луис Мачиа, той пък искаше да се издигне. Мусина съзря в тях удобна възможност.
— Под „удобна възможност“ — заяви прокурорът — имате предвид, че ако господин Мачиа бъде привлечен като участник в убийството на господин Грийнблат, ще бъде възнаграден с формално приемане във фамилията. Така ли е?
— Така е, господин Голдънбърг.
— Да продължим, господин Денунциата. Истина ли е, че господин Кабруле и господин Мачиа извършиха този удар?
— Да. Те го направиха. Пред дома на Грийнблат в Джърси. На шести август 1993 година.
— Изглежда, че добре помните тази дата, господин Денунциата. Къде бяхте тогава?
— Ами… бях в района — отвърна Денунциата.
—
— Бях в колата, която обикаляше наоколо, може би през две пресечки. Чух изстрелите. Видях как Луис и Джими К. отпрашиха с висока скорост. Стиви Манарино караше колата.
— Имаше ли още някой, който да обикаля в съседство, господин Денунциата? По времето, когато господин Грийнблат е бил убит?
— Да, сър — кимна гангстерът. — Томи Лоса също обикаляше. В сив линкълн.
— Добре, значи и Томас Мусина е бил там. В линкълн. А имаше ли още някого в колата с него? — попита прокурорът.
— Имаше. — Ралфи си пое дъх, преди да продължи: — Доминик Кавело беше в колата.
— Как можете да сте сигурен, господин Денунциата, че Доминик Кавело е бил в колата с Томас Мусина?
— Защото спряха и ми махнаха с ръка. Беше на няколко преки от мястото на удара.
— Но това не ви изненада, нали, господин Денунциата — да видите Електротехника там?
— Не, сър — призна свидетелят.
— Бихте ли обяснили на съдебните заседатели защо не бяхте изненадан?
— Защото предишната вечер Томи ми каза, че двамата ще са там — той и господин Кавело. Кавело искал лично да се увери, че всичко ще е свършено както трябва.
Денунциата вдигна глава и като хипнотизиран насочи поглед към обвиняемия.
Кавело посрещна погледа му с възможно най-смразяващата усмивка. В нея имаше нещо окончателно. Всички видяха това. Сякаш за секунди температурата в залата спадна с двадесетина градуса.
Прокурорът се върна при свидетеля.
— Следователно вие, господин Денунциата, сте напълно убеден, че господин Кавело е знаел за убийството на господин Грийнблат, преди то да е извършено?
— Разбира се, че знаеше за убийството, господин Голдънбърг. Джими дори връзките на обувките си няма да посмее да завърже, без босът да му нареди. Всички го знаят.
22.
Мириам Сайдерман също улови смразяващия поглед на Кавело. Съдебното заседание едва не бе прекратено, когато всички в залата приковаха очи в лицето на мафиотския бос.
До този момент той се бе държал по най-добрия за него начин, но тя знаеше, че е напрегнат като тетива на лък. Първите двама свидетели го атакуваха пряко. Ясно бе каква ще е реакцията на съдебните заседатели на показанията им. Само пълен глупак можеше да повярва, че Доминик Кавело не е имал нищо общо с убийството на Грийнблат.
Ала той продължаваше да седи там най-спокойно, все едно сам е планирал всичко. Животът му висеше на косъм, но той сякаш бе над това.
След съдебното заседание Мириам Сайдерман се срещна със съпруга си, за да вечерят с клиент. Бен беше партньор в „Рифкин и Сейлс“, една от най-големите юридически фирми в града. Тя слушаше двамата си сътрапезници и дори се опитваше да се смее. Клиентът, Хауард Голдблум, бе един от най-преуспяващите търговци на недвижими имоти.
Но сърцето й бе свито. Отново и отново преживяваше случилото се в съдебната зала. Тягостното усещане продължаваше да пулсира в нея. Нещо, свързано с онзи мъж. Усещането, че никоя система не би могла да го контролира.
Двамата с Бен се прибраха към десет вечерта. Алармата беше включена. Чистачката си бе тръгнала. Мириам превъртя ключа в двойната ключалка на външната врата и се качи на горния етаж.
Знаеше, че трябва да разкаже на Бен за деня си в съда. Но й се струваше глупаво, а тя избягваше глупостите. Досега бе гледала стотина съдебни дела. До гуша й бе дошло от нагли престъпници, които си мислят, че са по-важни от самия живот. Защо този да е по-различен?
Видя Бен да влиза в гардеробната, за да се преоблече, а после хлътна в банята, чу го да си мие зъбите. Отиде до леглото. Протегна се, за да отмести възглавниците. После махна кувертюрата.
Мириам Сайдерман усети как сърцето й замря.
— Бен! Бен, ела тук! Бързо!
Съпругът й изтича в стаята с четката си за зъби в ръка.
— Какво е това?
На леглото имаше вестник, отворен на втора страница. Заглавието гласеше: ГАНГСТЕР СПИРА СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ.
Вгледа се в Доминик Кавело. Беше нарисуван от художника на вестника. Точно онзи миг, който през цялата вечер не напусна съзнанието й.
Тя се обърна към Бен:
— Ти ли го остави тук?
Съпругът й недоумяващо поклати глава и взе броя на
— Разбира се, че не.
Ледени тръпки побиха Мириам Сайдерман. Къщата беше заключена, алармата — включена. Чистачката Едит си бе отишла в четири.
Какво, по дяволите, ставаше? Това бе вечерното издание на вестника.
23.
Приблизително по същото време, но в затулено албанско кафене на улица „Астория“ в Куинс Нордешченко четеше същия вестник.
Кафенето беше почти празно. По сателитния канал вървеше футболен мач, излъчван чак от родната им Албания. Тукашните имигранти пиеха и бъбреха, като само понякога се провикваха на техния си език.
Вратата на кафенето се отвори. Влязоха двама мъже. Единият беше висок, с хладни сини очи и дълга руса коса, с преметнато през рамо черно кожено яке. Другият бе нисък и мургав, с вид на човек от Близкия изток, облечен в зелено военно яке и камуфлажни панталони. Двамата се настаниха на масата в съседство с Нордешченко. Евреинът дори не го погледна.
— Радвам се да те видя, Реми.
Нордешченко се усмихна. Реми беше руският му прякор от времето, прекарано в армията, в Чечня. Съкратено от Ремликов — истинското му име. Не го бе използвал от петнадесет години.
— Виж ти какво довя вятърът. — Евреинът най-после сгъна вестника си. — Или може би камионът с боклука.
— Винаги си бил по комплиментите, Реми.
Райхард, дългокосият блондин с белег под дясното око, беше от Южна Африка. Нордешченко бе работил с него много пъти. Той беше наемник в Западна Африка от петнадесет години и добре владееше занаята. Беше се научил как да причинява ужасна болка още в годините, когато повечето момчета на неговата възраст зубрят граматика и аритметика.
С Нези, сириеца, се запозна по време на едно дежурство в Чечня. Нези бе участвал в терористично нападение срещу руснаците, при което бяха избити много ученици. Нези взривяваше сгради, разстрелваше руски емисари, не се гнусеше от всякакви мокри поръчки. Можеше да конструира бомба от материали, предлагани във всеки железарски магазин. Нези не страдаше от никакви угризения, нито робуваше на идеология. В тази епоха на фанатици той спадаше към една вече отмираща порода.
— Кажи ни, Реми — Южноафриканецът се размърда в стола си: — да не си ни довел тук, за да гледаме албански футбол?
— Не. — Нордешченко захвърли вестника на масата.
От там ги гледаше скицата на Доминик Кавело от съдебната зала, същата страница, на която само преди няколко часа бе разтворил броя в спалнята на съдия Сайдерман.
— Кавело. — Нези сбърчи вежди. — Той е обвиняем в този процес, нали? Искаш да свършим нещо за него, докато е в затвора? Предполагам, че ще можем да се справим.
— Да изпием по едно — предложи Нордешченко и даде знак на келнера.
— Аз ще изпия едно, но
— Добре — усмихна се Нордешченко.
Отново взе вестника. В него имаше втора скица от съдебната зала. Беше я изрязал от по-стар брой на същия вестник, по-точно от първия ден на процеса.
Двамата убийци се вгледаха в скицата. Постепенно скритото зад рисунката послание започна да прониква в съзнанието им.
— Сега искате ли по едно питие? — попита Нордешченко.
Изражението върху лицето на Райхард сякаш казваше: „Това е лудост“.
— Това е Америка, Реми, а не Чечня.
— Има ли по-добро място да се сложи ново начало?
— Узо за мен — извика Райхард към келнера.
— Нека да са три — добави Нези и сви рамене.
Питиетата дойдоха и сред виковете на футболните запалянковци тримата мъже пресушиха чашите си, след което попиха брадички със салфетка. Южноафриканецът започна да се смее.
— Знаеш ли какво се говори за теб, Реми? Че можеш да станеш адски опасен, ако те прихванат лудите.
— Да го разбирам ли като „да“? Влизате ли в играта? — попита Нордешченко.
— Разбира се, че влизаме, Реми. Това е единствената игра в момента.
— Още три тогава — провикна се Нордешченко към келнера, този път на руски.
После сгъна вестника, като изрязаната от стария брой скица на съдебните заседатели изчезна в дланта му. Искаха присъда, глупавите копелета.
Щяха да си я получат.
Само че още нямаха представа каква
24.
Тази сутрин нямаше никого на свидетелското място в съдебната зала. Не се виждаха и представителите на пресата. Съдебните заседатели още бяха в стаята си. Съдия Сайдерман излезе от кабинета си и изгледа гневно обвиняемия, седнал на втория ред.
— Господин Кавело, искам да разговарям с вас, с адвоката ви и с прокурора в моя кабинет.
На слизане от подиума тя улови озадачения ми поглед.
— Агент Пелисанте, бих искала да се присъедините към нас.
Насочихме се към дървената врата отдясно на залата, през която по коридора се стигаше до кабинета на съдията. Щом влязохме, съдия Сайдерман се настани на стола зад бюрото си. Не бях я виждал толкова вбесена.
Отправи свиреп поглед към обвиняемия.
— Може би не бива да прехвърлям цялата вина върху вас, господин Кавело, но ако си въобразявате, че ще отстъпя пред заплахите или вашата гангстерска тактика, това означава само едно — че не сте попаднали на такъв съдия, какъвто искате, нито в съд, който да ви хареса. Ясна ли съм дотук?
— Съвършено ясна, Ваша Чест — отговори Кавело, като се надигна и я погледна в очите.
— Но това, което най-вече не мога да приема — Съдия Сайдерман се изправи, — е обвиняем, който се мисли за достатъчно силен, за да разиграва и смущава цялата правосъдна система.
— Може ли Ваша Чест да ни обясни за какво всъщност говорим? — попита Каскел, видимо объркан.
— Вашият клиент много добре знае за какво говоря, господин Каскел — отвърна съдия Сайдерман, като гневният й поглед нито за миг не се отклони от присмехулно присвитите очи на Кавело.
Тя отвори чекмеджето и извади един брой на
— Намерено е снощи в моето легло. В
— Не съм експерт по тези работи, Ваша Чест. — Доминик Кавело небрежно сви рамене. — Но може би трябва да запитате компанията, която е монтирала алармената ви система. Или вашия съпруг. Колкото до мен, имам много солидно извинение. През това време съм бил в затвора.
— Вече ви казах — Мириам Сайдерман свали очилата си, — че това съдебно дело няма да бъде прекъсвано, независимо от заплахите. — Трябваше да й отдам дължимото. Съдия Сайдерман беше решителна и не възнамеряваше да се поддава на натиска на Кавело. — Този съд ви предоставя всички законни възможности да се защитавате открито, господин Кавело.
— В този съд се позволяват предположения, които с нищо не могат да бъдат подкрепени, Ваша Чест — намеси се Хай Каскел. — Господин Кавело се държи според правилата и досъдебните споразумения, уговорени между двете страни в процеса по време на предварителните срещи. Не можете сега да го обвинявате.
— Напротив, имам право да го обвинявам, господин Каскел. И ако се окаже, че всичко това е свързано по някакъв начин с вашия клиент…
— Всичко е наред, Хай — вдигна ръка Кавело, за да прекъсне адвоката си. — Разбирам как се чувства съдия Сайдерман. Тя прави това, което е длъжна да направи. Само че аз имам приятели, които сигурно се чувстват също така объркани, и проблемът е, че и те са сторили това, което са счели за правилно.
—
— Само се опитвам да припомня това, което казах в самото начало, Ваша Чест — заяви Кавело. — Че няма да дочакаме края на този процес. Какво друго мога да ви кажа? Така стоят нещата.
Аз също не повярвах на ушите си. Дори и за дебелокож тип като Кавело бе крайно необичайно да отправя пряка заплаха срещу съда.
— Старши агент Пелисанте — процеди съдия Сайдерман, без гласът й да трепне.
— Да, Ваша Чест.
— Ще обявя прекъсване на заседанията за днешния ден. Искам съдебните заседатели да се приберат по домовете си. Междувременно ще реша как да процедираме оттук нататък.
Сега беше мой ред.
— Съдебните заседатели ще бъдат изолирани, Ваша Чест. Не можем повече да рискуваме сигурността им. Нито вашата. Ще набележим различни места за укриването им. Мога да задействам процедурата за защитно попечителство, ако ми наредите.
— Ник! — Кавело се извърна към мен. — Този град е много голям. Може би няма да е зле и ти да си подсигуриш гърба.
Пристъпих към него, готов да го халосам по лицето, но едрият широкоплещест съдебен пристав успя да ме задържи.
— Направи го, Пелисанте — кимна ми съдия Сайдерман. — Задвижи механизма. Изолирайте съдебните заседатели.
25.
Към девет и половина същата вечер Анди сгъваше кърпите в банята на Джеръд. Синът й бе по пижама, облегнат в леглото си, с отворен на скута му учебник, но загледан някъде напред.
— Мамо, какво е това географски нос? — извика той.
Анди влезе и приседна на края на леглото му.
— Нещо като парче земя, врязано в океана.
— Ами тогава какво е полуостров? — зададе момчето следващия си въпрос, като отгърна страницата в учебника.
Анди сви рамене.
— Ами мисля, че е нещо като много голямо парче земя, врязано в океана.
За пръв път тази седмица бе успяла да го прибере навреме от училище. Съдията ги освободи още преди обед, което породи множество слухове. Коментаторите от вестниците и телевизията казаха, че били отправени някакви заплахи. Може би и срещу някои от съдебните заседатели.
Анди помоли съдията да й отдели малко време и спомена пред нея, че преди две вечери някой е счупил предното стъкло на колата й. Сайдерман прецени, че това едва ли е свързано със съдебния процес. Думите й обаче не успокоиха Анди.
— Ами тогава не е ли всяко парче земя на света нещо като полуостров? — повдигна рамене Джеръд. — Искам да кажа, виж Флорида. Или пък Африка и Южна Америка. Не са ли врязани в океана, мамо?
— Мисля, че да. — Тя оправи одеялото му и се зае да сресва меката му светлокестенява коса.
— Ей, стига! — извъртя се той. — Не съм бебе.
— Винаги ще си моето бебче. Извинявай, но това е положението.
Ръката й се вкамени. Някой звънеше на външната врата.
Джеръд се надигна в леглото. Майката и синът погледнаха часовника. Минаваше десет.
— Кой може да е, мамо?
— Не зная. Но съм сигурна в едно, умнико. — Взе учебника от ръцете му. — Време е да се угаси лампата. — Наведе се към него и го целуна.
— Лека нощ, мамо.
Анди отиде в коридора да провери кой звъни. Превъртя ключа и предпазливо открехна вратата.
Сърцето й замря.
Видя агента от ФБР, когото помнеше от съдебната зала, с приятното лице. Както и униформен полицай до него. Не, полицаите бяха двама — мъж и жена.
26.
Той й показа значката си от ФБР.
— Съжалявам, госпожо Деграс. Мога ли вляза? Важно е.
Анди отвори вратата. Агентът беше в маслиненозелена мушама, наметната над кафяво спортно сако, под което се виждаха тъмносиня риза и вратовръзка. За миг си помисли колко зле изглежда тя самата — в яркорозов пуловер с надпис DKNY7 и кърпа през раменете.
— Не очаквах посетители.
— Много се извиняваме за безпокойството. Аз съм Никълъс Пелисанте, старши агент от Управлението за борба с организираната престъпност във ФБР. Ръководех преследването на Кавело.
— Видях ви в съдебната зала — каза Анди. После продължи предпазливо: — Не е ли против правилата ние с вас да разговаряме сега?
— При нормални обстоятелства да — кимна агентът.
— Нормални обстоятелства? Нещо не разбирам. Какво се е случило?
— Настъпиха промени в съдебната процедура. Като мярка за сигурност съдията прецени, и аз съм съгласен с нея, че ще бъде по-безопасно членовете на журито да не остават по домовете си.
— По домовете си? — недоумяващо примигна Анди. — Какво означава това? — Нервно прокара ръка през несресаната си коса.
— Съдията иска всички съдебни заседатели да бъдат изолирани. Не бива да се тревожите. Няма някаква определена заплаха. Всичко е заради вашата безопасност.
—
— Вашата и на вашия син — поясни агентът.
Анди
— Нима искате да кажете, че има заплахи? — В паметта й изплува споменът за счупеното стъкло на колата. — Всичко навярно е заради онова, което ми се случи преди две вечери.
— Не съм казал това — отвърна агентът. — Отвън има полицай, който може да ви помогне.
— С какво да ни помогне, агент Пелисанте? — По гърба й полазиха тръпки. — Имам деветгодишен син. Какво ще стане с него, докато аз съм под закрила? Да го изпратя в пансион ли?
— Вижте, зная как ви звучи това. Зная също колко спешно пристигна нареждането. Но ние ще се погрижим да виждате редовно сина си и да не се прекъсва процесът.
— Да се прекъсне процесът! — Анди внезапно осъзна сериозността на случващото се. — Та ние сме едва в първата седмица. Не съм подписала документ за това, агент Пелисанте.
Този мъж от ФБР изглеждаше симпатичен, но и безпомощен да промени нещо.
— Опасявам се, че нямате избор.
Кръвта й закипя. Още на следващия ден трябваше да се отърве от този процес.
— Кога ще ни местите? — Анди го изгледа тревожно.
В следващия миг осъзна за какво
— Опасявам се, че трябва да тръгнете веднага. Това, за което искам да ви помоля, е да опаковате най-необходимите си вещи.
— Шегувате се! — Анди се втренчи в него. — Синът ми е вече в леглото. Какво да правя с него? Това е налудничаво.
— Може ли някой да го приюти за тази нощ? Някой наблизо?
— Имам сестра в Куинс. Но вече минава десет. Какво искате от мен? Да го напъхам в някое такси?
— Можете да го вземете със себе си — най-после взе решение агентът. — Макар и само за тази нощ. Утре ще имате време да се погрижите за него.
— Да го взема със себе си — саркастично се усмихна Анди. —
— Не мога да ви кажа това, госпожо Деграс. Поне засега. После ще можете да го виждате от време на време. Обещавам ви.
— Явно говорите съвсем сериозно. — Анди отново прокара ръка през косата си.
В този момент видя Джеръд в другия край на коридора.
— Какво става, мамо?
Тя го прегърна през раменете.
— Този мъж е от процеса в съда. Специален агент от ФБР. Казва, че трябва да тръгваме. Ще отидем на едно място. Веднага. За тази нощ.
— Защо? — неразбиращо попита Джеръд. — Тази нощ? Къде?
Пелисанте коленичи до момчето.
— Трябва да направим това, за да може майка ти да извърши нещо много смело. Нали не искаш нещо да й се случи? Ако трябва да се покажеш смел, за да защитиш майка си, ще го направиш, нали?
— Да, — кимна Джеръд. — Разбира се, че ще го направя.
— Чудесно. — Той стисна момчето за раменете. — Аз съм Ник. А ти как се казваш?
— Джеръд.
— Няма да е толкова страшно. — Усмихна му се. После се обърна и смигна на Анди. — Някога возил ли си се в полицейска кола, Джеръд?
27.
Минаваше два след полунощ, когато се прибрах у дома.
Не е лесно да изтръгваш хората от домовете им посред нощ, да ги стряскаш със заплахи за живота им и после да се чудиш как да ги успокоиш. В крайна сметка всички съдебни заседатели бяха отведени в автомобили без отличителни знаци в мотел в Джърси Сити отвъд тунела Холанд. За охраната им бяха изпратени осем служители от федералната служба.
Бях изтощен физически, а и се чувствах като парцал, че така внезапно обърках живота им. Но докато превъртах ключа на апартамента си в този късен час, когато оставаше толкова малко до разсъмване, знаех, че ще спя много по-спокойно, след като те са в безопасност.
Влязох и с изненада установих, че лампите светят. Казах си, че пак са повикали Елън по спешност в болницата.
Но Попи не излезе да ме поздрави. Не я открих и на кушетката, където спеше.
Нещо не е наред, нали.
За секунда се подвоумих. После внезапно си припомних заплахата, която Кавело ми отправи лично в съда. Извадих пистолета.
Втурнах се към спалнята.
— Елън! Къде си? Елън!
Вратата на гардероба в коридора зееше. Забелязах, че липсват няколко палта.
— Елън!
Лампите в спалнята също светеха. Почти ме заслепиха, но видях, че никой не е спал в леглото.
Обзе ме чувство за провал и безпомощност, както става винаги, когато всичко се обърка. Не можех да повярвам, че точно това се случва.
— Елън! — извиках отново. — Елън…
Тогава зърнах бележката върху възглавницата си. Беше надраскана на лист за рецепта. Сърцето ми замря още щом трескавият ми поглед пробяга по първия ред.
Мой мили, голям, силен Ник. Това е най-трудното писмо, което някога ми се е налагало да напиша…
28.
Приседнах на ръба на леглото. Възглавниците бяха подредени по начина, който тя предпочиташе. Във въздуха все още се долавяше слабото ухание на парфюма й.
Зная, че ще те заболи. Но се нуждая за известно време да остана сама. И двамата знаем, че това, което е толкова важно за нас двамата, тъкмо сега го няма.
Но поне се надявам, че все пак ще се усмихнеш: кълна ти се, няма друг мъж, само това болезнено чувство, че не си даваме един на друг това, което искаме или от което се нуждаем. Пък и точно сега ми се ще да се вгледам в себе си, поне за кратко, докато намеря онова, което искам някой да ми даде. Ти си най-добрият, Ник. Ти си умен и вдъхващ доверие, едновременно чувствителен и силен. Толкова си добър. А знаеш ли в какво още си най-добрият — в това, че не беше необходимо да се старая да доразвивам нещо в теб.
Много лесно можеш да направиш някое момиче своя партньорка в живота. Но за себе си не съм сигурна. Нуждая се от това пространство, Ник. И двамата се нуждаем! Ако трябва да бъдем честни един към друг, както винаги сме били.
Затова, моля те, не ме търси ден или два. Не ме моли да се върна (ако въобще го искаш). Не ме търси. Не се прави на ченге, Ники. Имам нужда от много сили, за да направя тази мъчителна крачка. Сега съм при едни приятели. Попи е с мен и вече ми каза, че съм тъпа откачалка. (Ти си истински мъжкар, Ник, дори котараците те обожават!)
Наистина те обичам, Ник. Кой не би те обичал?
Оставих бележката. Имаше и послепис:
Добре де, само малко излъгах. Нощните дежурства в болницата са по-тежки.
Взех от нощната масичка снимката, на която бяхме двамата — от ски ваканцията ни във Върмонт.
Протегнах ръка да набера номера й. Исках да се обадя на мобилния й телефон. Но внезапно се осъзнах и спрях.
Тя беше права.
Свалих вратовръзката. Хвърлих сакото на леглото. После се отпуснах върху възглавницата и затворих очи.
Искаше ми се да се чувствам по-съкрушен. Искаше ми се да мога да излея мъката си, като се напия с уиски или изритам някой стол, както може би постъпват другите мъже, когато ги сполети нещо подобно.
Но не можех! Не можех!
Елън имаше право.
За много неща Елън имаше право.
29.
Точно в осем сутринта голям син автобус очакваше съдебните заседатели пред мотела „Гардън Стейт“.
Трима съдебни пристави, с кобури на коланите, им помогнаха да заемат местата си. Вътре ги чакаше още един въоръжен пристав. Отпред бяха паркирани три полицейски коли, готови да включат бурканите си. Ескортът. Агент от ФБР проверяваше имената им по списък.
Сестра й Рита взе Джеръд с полицейска кола и го отведе на училище. Момчето трябваше да остане при леля си и съпруга й, чичо Рей, докато цялата суматоха се уталожи. Анди се удиви колко добре се справи синът й в късния час предишната вечер. Въобще не показа, че се страхува, дори не се смути. Но тази сутрин не искаше да се раздели с нея и накрая се разплака като малко момче. Нейното малко момче, нейният Джеръд.
— Ти трябва да гледаш твоята работа, а аз моята — рече му тя на сбогуване, докато го прегръщаше, преди да го качи в колата на Рита, с гърло, задавяно от сълзи. — И помни… Флорида е географски нос, нали?
—
Маха му за довиждане, докато колата се отдалечаваше по пътя. Едно поне бе сигурно — сега синът й разполагаше със страхотна история, която да разказва на съучениците си.
Розела се отпусна на съседната седалка в автобуса. Всички бяха с угрижени, с измъчени лица Бяха наясно, че искат от тях нещо, за което първоначално не се бяха спазарили.
— Мъжът ми толкова се разтревожи от ставащото, та ми рече тез’ четирийсет долара да вървят по дяволите. Рози, рече ми още, я се махай от туй дело. Ами ти? Сигурно си полудяла от тревога за сина си.
— Моят Джеръд е юнак — отвърна Анди, макар да не бе напълно уверена. — Ще се справи. Извърна се към О’Флин и Ектор. — Сега се тревожа за вас, момчета.
Неприятностите започнаха още преди автобусът да потегли от мотела. Но бе напълно разбираемо. Ектор настояваше, че било незаконно да ги изолират толкова строго. Трябвало да им дадат шанс да се измъкнат от тази каша. Не можели против волята им да ги държат като участници в съдебен процес. Обадиха се обаче и други, които бяха на противното мнение.
— Това е нещо като Патриотичния закон — рече Макс. — Всичко се прави единствено в името на сигурността ни.
Най-после затвориха вратите на автобуса. Полицейските коли потеглиха отпред с включени буркани. Шофьорът завъртя ключа в стартера и автобусът плавно се понесе зад тях.
Анди притисна буза до стъклото. Гледката на мотела, който през следващите няколко седмици щеше да е новият й мрачен дом, бавно се отдалечаваше пред замисления й поглед.
Най-много я измъчваше мисълта, че довечера няма да приспи Джеръд.
— Не мисля, че и Сам Грийнблат е получил това, за което първоначално се спазарил — каза си тя.
30.
Чувствах се съсипан. Всичко се мержелееше пред очите ми. През изтеклата нощ едва ли ми се събираха и три часа сън. Когато на сутринта заех мястото си в съдебната зала, се опитах да изтласкам от съзнанието си мъчителната раздяла с Елън.
От двете страни на Кавело стоеше по един съдебен охранител. Още една подобна сцена като вчерашната и с него е свършено.
Джоел Голдънбърг пристъпи към свидетелското място.
— Добро утро, господин Денунциата. Бих искал да продължим от там, където спряхме вчера. — В ръката си държеше книжа.
— В показанията ви е записано, че сте присъствали в района по времето, когато Сам Грийнблат е бил убит — започна прокурорът. — И че сте забелязали наблизо колата на Томас Мусина. Заедно с още един човек вътре. Бихте ли припомнили на съдебните заседатели кой бе този човек, господин Денунциата?
— Беше Доминик Кавело — заяви Денунциата.
— Добре — кимна Голдънбърг и обърна страницата. — А сега ми се иска да се заемем със събитията, които са се случили след убийството. Бихте ли потвърдили, че вие и вашите колеги сте се почувствали задоволени, когато тази работа е приключила?
— Мисля, че отначало наистина бяхме доволни — сви рамене Ралфи Д. — Искам да кажа, че си свършихме работата и всички можехме да си тръгнем, без никой да е пострадал.
— С изключение на господин Грийнблат, разбира се.
— Е, да, естествено, с изключение на господин Грийнблат — кимна свидетелят и леко се усмихна. Закъсняло разкаяние. — Но на следващия ден, поне доколкото си спомням, всичко започна да се влошава.
— За какво по-точно говорите, господин Денунциата?
— За онова момче, което взе участие в удара, Стиви…
— Стивън Манарино — обясни на съда прокурорът Джоел Голдънбърг.
— Да. Това момче нещо се обърка и оплеска цялата работа. Не намерил табели с автомобилни номера, дето да не събудят подозрение, въпреки че точно това му бе наредено. Затова грабнал първите, които се изпречили пред очите му. — Той се изкашля. — Очевидно е задигнал комплекта от двора на Луис Мачиа.
— От двора на неговия приятел, който също е участвал в това убийство, така ли?
— Да. — Денунциата отново завъртя очи.
— А вие как бихте описали този Стиви? — попита обвинителят. — Имаше ли опит в подобни операции?
Свидетелят сви рамене.
— Беше добро хлапе от съседния квартал. Май че страдаше от астма или нещо подобно. Но все искаше да се навърта наоколо.
— Да се навърта „наоколо“?
— Просто искаше да влезе в клуба. Е, не беше най-умният, но Луис го харесваше. Затова му възлагахме по някоя поръчка. Хлапето беше готово на всичко, само и само да се сработи с нас.
— И този удар беше неговият шанс, нали?
— Кой знае? Ако всичко беше минало добре…
— И така, какво се случи със Стиви, господин Денунциата? След като се оказа, че и той е трябвало да бъде привлечен.
— Отначало Луис искаше да го оставим сам да се справи. Вечерта ченгетата пристигнали в къщата му. Това станало, след като някой видял табелите с автомобилните номера. Но Луис и без това си имаше достатъчно грижи, а ето че Стиви създаде допълнителна бъркотия, защото поиска от нас да го измъкнем от района и да се погрижим за него. Да е по-далеч от ченгетата. Всъщност никой не искаше той да остане в квартала, но Стиви си беше глътнал езика от страх.
— И така, какво сторихте със Стиви, господин Денунциата?
— Ами само му казах, че ще оправя цялата работа. Срещнах се с Томи Лоса. И с господин Кавело. Заедно отидохме до търговския център „Кингс Каунти Мол“. Казах им, че ще трябва да измъкнем това хлапе, Стиви, извън града. Чичо ми Ричи има един парцел в Поконос. Но почти не ходи там. Томи веднага се съгласи, че този план изглежда разумен.
Голдънбърг кимна.
— Значи там заведохте Стиви след удара срещу Грийнблат?
— Не точно там — заяви Денунциата и се изкашля.
— Защо? Нали вие сте се нагърбили с организирането на удара. Човекът, на когото сте рапортували, е дал съгласието си. Никой не би могъл да заподозре Стиви, че е замесен, нали? Защо Стиви не е можел да се укрие в Поконос?
— Защото Доминик Кавело не се съгласи — отвърна Ралф Денунциата и сведе очи.
— Не се съгласи?
— Не. — Денунциата сви рамене. — Босът каза Стиви да изчезне.
—
— Не, не точно с тези думи. — Ралфи Д. се размърда неспокойно на стола. Два пъти се изкашля. — Доколкото мога да си спомня, точните му думи бяха:
31.
—
Прокурорът изчака думите му да достигнат до съзнанието на всеки от съдебните заседатели. Всички в залата изглеждаха зашеметени. Такъв бе ефектът.
— Вие сте чули Доминик Кавело да произнася тези думи? Да издава пряко нареждане за убийството на Стивън Манарино?
Свидетелят преглътна смутено и стрелна бърз поглед към подсъдимия:
— Да.
Тягостна тишина в залата. Но не и за Кавело, който си стоеше на мястото, опрял лакти на масата и сплел пръсти, загледан право пред себе си, сякаш не бе чул и дума от казаното. Все едно ставащото не го засягаше.
— А Томас Мусина как реагира? — Прокурорът подкани свидетеля да продължи разказа си. — Той съгласи ли се с всичко това?
— Че какво можеше да стори? След като шефът е дал изрична заповед…
— Какво
— Точно това и направих. — Свидетелят отпи от водата. — Мислех, че той ще остане при сестрите си. Намерих някой да се свърже с него и да му каже да си приготви багажа, за да се срещнем във „Везувио“, онова място в Бей Ридж. Споменах му още да не казва на никого къде отива. Дори на собствената си майка.
— Продължавайте.
— И така, ние с него се срещнахме. Взех със себе си Лари Кониглиеро и Луис Демео. Стиви слезе от колата си, с една износена пътна чанта в ръка. Попита ме колко дълго ще отсъства, а аз му казах, че може би две седмици или горе-долу толкова, докато всичко утихне.
— Излъгали сте го, така ли? Въобще не сте имали намерение да му помогнете?
— Точно така — кимна Ралфи Д. и отпи още една глътка вода.
— А какво се случи, след като господин Манарино се качи в другата кола?
— Отвели го в гаража на Лари. Казали му, че трябва да вземат някакви касети или нещо такова за из път. Лари после ми обясни, че Стиви нищо не заподозрял. Та той се обърнал и го застрелял на задната седалка. После двамата с Луис го насекли, точно както господин Кавело им каза. Искали да следват заповедите му съвсем точно. И накрая го откарали в Поконос. Знам само, че още е там.
— Значи сте рапортували пред господин Кавело — заяви Джоел Голдънбърг, — че заповяданото от него убийство е извършено.
— Аз се отчетох само пред Томи.
— А скоро след това самият вие сте били повишен в капитан. Вярно ли е?
— Да — кимна той. — След около два месеца.
— А какво ви каза господин Кавело за причината, поради която сте произведен в капитан толкова бързо?
Свидетелят впери поглед в Кавело.
— Пошегува се, че скоро едва ли ще поискам да се сдобия с имот в Поконос.
Реакцията на Кавело показа, че и сега намира шегата си за забавна.
— Благодаря ви, господин Денунциата. — Обвинителят прибра бележките си и седна на стола. — Още нещо. — Стана и се върна обратно. — Узна ли Луис Мачиа за случилото се с приятеля му?
Ралфи Д. сведе очи.
— Не, господин Голдънбърг, Луис никога не узна какво сполетя Стиви.
32.
Вечерта Анди се опита да намери спокойствие в мотелската стая, но не успя.
Показанията на Денунциата се оказаха толкова потискащи за нея, че през целия ден не се чувстваше добре. Колкото повече слушаше, толкова повече набъбваше омразата й към Доминик Кавело, макар да знаеше, че трябва да е обективна и безпристрастна. Лежеше на леглото и лениво прелистваше
Чувстваше се безкрайно самотна. По телевизията течеше детективско шоу. Тя се пресегна към мобилния си телефон и набра номера на сестра си, за да чуе Джеръд.
— Здрасти, скъпи — изрече по-ободрена.
— Здрасти, мамо! — отговори Джеръд.
Чудесно бе да чуе гласа му. Настроението й винаги се оправяше.
— Как си, момчето ми? Леля Рита добре ли се грижи за теб? Добре ли те
— Да. Всичко тук е чудесно. Храната е прекрасна.
— Значи не ти е чак толкова зле да стоиш при братовчедите си?
— Ами така ми се струва. Само че… — Гласът на Джеръд се сниши. — Защо трябва да си там, мамо?
— За да можем напълно да се съсредоточим върху случая. И никой да не ни пречи.
— Момчетата в училище разправят, че сте там, защото мафията ви преследва. Искали да ви наранят.
Анди се надигна в леглото и побърза да угаси телевизора.
— Само че децата в училище грешат, Джеръд. Никой не ни преследва.
Едно бе да й заповядат да е тук, изолирана от света, но съвсем друго — да забъркват във всичко това деветгодишно хлапе.
Опита се да го развесели.
— Обаче колко хлапета от твоя клас са се возили в истинска полицейска кола, с истински шеф на екип от ФБР?
— Да, и аз това им казвам. Беше страхотно.
За няколко секунди помежду им се установи неловка тишина.
— Знаеш ли какво? — обади се Анди. — Вече говорих с шефовете тук. Те казаха, че можеш да дойдеш при мен следващия вторник, за рождения ти ден. Чух, че в Джърси можело да се намери много добра италианска храна.
Този ход веднага подейства. Джеръд беше на седмото небе.
— Ще мога ли да остана?
— Да, Джеръд, и за това попитах. Казаха даже, че на сутринта могат да те закарат на училище с полицейска кола.
— Уха! Направо е велико! — Замълча за миг. — Липсваш ми, мамо.
— И ти ми липсваш, Джеръд. — Анди леко отмести телефона, за да затули с длан устата си. Гласът й трепереше, а не искаше Джеръд да чуе това.
33.
В петък и в понеделник доведоха още трима от най-важните свидетели на обвинението. Показанията на всеки от тях притискаха все по-силно острието на бръснача в гърлото на Доминик Кавело.
Първият от тримата бе Томас Мусина, известен като Томи Лоса, пряк шеф на Ралфи Д. Сега той бе в програмата за закрила на свидетели.
Мусина потвърди всичко казано от Мачиа и Ралфи Д. — че Кавело лично е заповядал да убият Сам Грийнблат; че Томи наистина е обикалял със сивия си линкълн само на няколко преки от мястото на покушението; че след като чули изстрелите и видели как убийците побягнали, Кавело само потрил ръце и казал: „Свършено е. Какво ще кажеш да си поръчаме за обяд бъркани яйца?“.
Освен това Мусина подкрепи версията на Денунциата за участта на Стиви. Той дори използва същите думи:
След това разказа пред съда какво се е случило с една танцьорка, някоя си Глория, която работела в притежавания от Кавело лъскав стриптийз клуб в Рокланд, щата Ню Йорк. Глория се похвалила пред едно от другите момичета в бара, че скътала тридесет хиляди долара в брой. Както казала, това бил нейният фонд за старини. Освен това споделила, че възнамерява един ден да вземе дъщеря си и да замине на запад, за да започне нов живот.
— Когато господин Кавело научи, полудя. Никой не бе в състояние да го разубеди, че тази хлапачка не е откраднала парите от него. Изпрати двама души в апартамента й. Те я изнасилили, после я удушили и захвърлили тялото й в един от камионите за смет. За щастие хлапето й в това време било на училище.
— А намерили ли са парите? — попита Голдънбърг.
— Да — кимна Мусина. — Скрити в един куфар в килера. Тридесет хилядарки, точно както Глория се хвалела на колежката си. Момчетата върнаха парите на господин Кавело.
— Защо?
— Защото ги искаше — сви рамене Мусина. — Като ги взе, той се засмя и рече: „Както е казано, кесаревото кесарю“. Аз бях там тогава.
Победителят Кавело. Коравосърдечен, ненужно жесток. Нечувано безмилостен.
— И така, да обобщим — поде прокурорът и поклати глава, — наистина ли се оказа, че парите са откраднати?
— Не. Била си ги спестила, точно както го разказала. Господин Кавело накрая се видя принуден да ги върне на семейството й като фонд за хлапето. Дори се пошегува, че щели да послужат като солидна зестра на момичето, когато един ден реши да се омъжи.
34.
След свидетелските показания съдебните заседатели се оттеглиха за обяд в предназначената за тях стая. Никой обаче не изглеждаше много гладен.
— Видяхте ли как си седеше онзи задник? — Ектор гневно поклати глава. — Дори един мускул не трепна по лицето му. Сякаш контролира целия свят. Дори и
— Е, доколкото зависи от мен, повече нищо няма да контролира. — Розела се прекръсти. — Нека бог успокои душата му.
Анди седна на стола си. Погледна Марк. Писателят се бе облегнал на перваза под прозореца и съзерцаваше Долен Манхатън.
— Бедната танцьорка. Имала е нещо като спестовен фонд за измъкване от калта, нали? Аз също имам малко момче. Всичко това можеше да се случи и с мен — замислено рече Анди.
Марк кимна заинтригувано:
— В
— Много смешно, няма що! — Анди изкриви лице.
Нескопосаната шега на Марк обаче подейства като клапан за парата. Един по един заседателите взеха да се усмихват. Насядаха край масата и се заеха да си подават чиниите един на друг.
— След като всичко свърши, трябва пак да се съберем. Знам тази ферма в Поконос — обади се Джон О’Флин, докато слагаше парче студено месо върху филията хляб.
Механикът Уинстън гръмко се разсмя:
— Да, ама само за да погледаме камарите боклуци.
Лорен ги стресна с пискливия си смях. Беше удивително как след всички ужасяващи показния още можеха да се посмеят.
— Лорен — заговори я Анди, — имам предложение. Всички ще дадем по десет долара за почерпка и следващия път, когато Веждите се опита да пробута пред съда някое от смехотворните си изявления за това колко добър гражданин е Кавело, ще му се изсмееш насреща, ама с цяло гърло, както само ти умееш.
— Ще бъде безценен принос към съдебното разследване — изкикоти се О’Флин. — Аз съм за. Мисля, че дори съдия Сайдерман може да заложи десетачка.
Явно идеята допадна и на Лорен, защото още веднъж им демонстрира силния си смях. Всички я последваха, дори по-яко от първия път.
През последната седмица Анди се бе сближила с тези хора. Може би заради това, с което се занимаваха. Докато споделяха една и съща стая, докато слушаха смразяващите кръвта свидетелски показания.
Огледа помещението.
— Слушайте, утре моето хлапе има рожден ден. Искам да го доведат и вечерта да празнуваме заедно. Какво ще кажете да се почерпим с кейк и сода в стаята ми след вечерята?
— Значи ще има парти! — отбеляза О’Флин, като кимна от името на всички.
— Ще си устроим празненство с много веселба! — възкликна Розела. — Като на Нова година. Ще бъде незабравим рожден ден за твоето момче.
— Благодарение на грижите на правителството на Съединените щати — обади се Марк. — Дължат ни поне малко след всичко това, не е ли така? А как беше името на хлапето?
— Джеръд. — Анди се усмихна. — Това е страхотно. Благодаря ви, приятели. Но има
35.
Наблюдавах как съдебните заседатели се връщат в залата. След броени минути пред тях излезе следващият ключов свидетел. Някогашният гангстер Джоузеф Заро, бивш шеф на профсъюза „Локал 407“. Именно с този профсъюз Доминик Кавело бе сключвал договори, за да контролира строителството в Ню Джърси.
Заро обясни как години наред изпълнителите на строителни обекти са притискани да се отплащат щедро за възлаганите им договори за строителство. Стотици хиляди долари са носени буквално в куфарчета в централите на профсъюзите.
От години знаехме, че това е най-едрият рекет, извършван на територията на Ню Джърси, и че Кавело, който стои най-отгоре на пирамидата, обира каймака в размер на милиони долари. Но все не успявахме да го заловим.
— Колко договора за строителство са уредени досега за господин Кавело? — обърна се Джоел Голдънбърг към Заро.
— Няколко дузини. Може би дори стотици. — Свидетелят сви рамене. — Но освен мен той имаше още двама души за същата работа.
— Искате да кажете за изнудванията? — започна да го притиска Джоел Голдънбърг.
Свидетелят отново сви рамене, сякаш това бе най-естественото нещо на този свят.
— Да.
— А какво би се случило — заинтересува се прокурорът, — ако предприемачът откаже да си плати?
— Няма да има кой да му работи, господин Голдънбърг.
— Но ако и тогава продължи да упорства и да не плаща? Или използва външни работници?
— Искате да кажете
— Да.
Заро се огледа смаяно за миг, след което се почеса по главата.
— Може би не разбирате, господин Голдънбърг, но ние си говорим тук не за когото и да е, а за Доминик Кавело. Не си спомням такъв случай.
Неколцина в залата се изсмяха.
Голдънбърг също се усмихна.
— Но това на практика е монопол, нали? Господин Кавело може да диктува условията в целия строителен бизнес, така ли?
— Няма да намерите строеж в Северен Ню Джърси, както и в много райони на Ню Йорк, без Доминик Кавело да е получил своя пай. — Свидетелят шумно се засмя.
По устните на Кавело пробягна лека усмивка. Имаше вид на бизнесмен, който се гордее с деловите си умения. Притискахме го от всички посоки: убийства, корумпиране на профсъюзи, измами. Нямаше как да се измъкне. Това можеше да се прочете по лицата на всички присъстващи в залата. Дори и по лицето на самия Кавело, въпреки че студеният му поглед сякаш казваше:
Обвинението реши да призове последния си свидетел, онзи, който трябваше да разкрие най-грозната страна на Доминик Кавело. Онзи, който можеше да закове последния гвоздей в ковчега.
36.
Следващия следобед заех мястото на свидетел.
— Моля, кажете името си. — Джоел Голдънбърг се изправи и се обърна към мен. — И каква с връзката ви с този процес.
— Името ми е Никълъс Пелисанте — започнах. — Аз съм старши агент към ФБР в Ню Йорк. Оглавявам отдел С-10 в Управлението за борба с организираната престъпност.
— Благодаря ви. Явявате се тук като ръководител на това звено, агент Пелисанте, защото сте оглавявали екипа за разследване на Доминик Кавело, така ли е?
— Точно така — кимнах. — Над мен в това разследване са само директорът и неговият заместник.
— Директорът и заместникът му? — наведе глава Голдънбърг. — Имате предвид в офиса на ФБР в Ню Йорк?
— Не, господин Голдънбърг. — Позволих си малка пауза, колкото да се освежа с глътка вода. — На цялото ФБР.
Голдънбърг изглеждаше впечатлен.
— Това са много силни пълномощия, специален агент Пелисанте. Но вие невинаги сте заемали този пост, нали, сър?
— Не. Преди това пет години бях агент към специалните сили. А още по-рано учих криминална антропология в Колумбийския университет. Работил съм в Министерството на правосъдието във Вашингтон в продължение на три години. А още по-преди учех в юридически колеж.
— И къде придобихте юридическа диплома, господин Пелисанте?
Оставих да се разиграва тази сцена, защото тя бе предназначена да ме представи по-авторитетно пред съдебните заседатели. Отпих още глътка вода.
— В Колумбийския университет.
— Значи се занимавате с разследвания срещу организираната престъпност от дълги години?
— От единадесет години. Пет като специален агент и още шест като старши специален агент.
— Следователно може да се твърди, че по време на професионалната си дейност сте се сблъсквали с някои особено лоши престъпници, не е ли така?
— С най-лошите. С хора от колумбийските наркокартели, Коза Ностра, руската мафия. Струва ми се, че съм се изправял срещу някои от най-покварените и най-опасни организации на планетата. Именно това е моята специалност.
Голдънбърг се усмихна любезно.
— И с оглед на тези разследвания как бихте определили обвиняемия Доминик Кавело?
— Като ранг на престъпник?
— Според категориите за криминално поведение, които вие разследвате.
Изкашлях се.
— Господин Кавело е най-безмилостният и студенокръвен убиец от всички, които някога сме преследвали. Той
— Възразявам! — извика Хай Каскел. Очаквах тази реакция. — Господин Кавело не е бил привличан под отговорност за нито един от приписваните му смъртни случаи. Разследванията на правителствените институции и разни любителски теории не представляват интерес за този съд.
— Ще се коригирам, Ваша Чест — махна с ръка Джоел Голдънбърг. — Въпросът се променя по следния начин: вашият личен опит с този мъж касае не само въпроси, свързани с вашето разследване, нали? Вие сте имали лични преживявания с него, така ли е, агент Пелисанте? Виждали ли сте с очите си колко брутален може да е господин Кавело?
— Да. — Погледнах Кавело. Исках да усети силата на погледа ми. Много отдавна чаках мига, когато ще мога да произнеса тези думи:
— Самият аз бях свидетел на това как господин Кавело извърши убийство. Не едно, а
37.
Бях се въоръжил със стотици записи на подслушани разговори, за да послужат в подкрепа на показанията ми, но стана така, че започнахме направо с
— Ще опишете ли пред съда събитията, които са съпровождали ареста на Доминик Кавело? — попита Джоел Голдънбърг.
Погледнах Каръл — вдовицата на Мани Олива, която седеше на първия ред. Радвах се, че е тук.
— Съобщиха ни, че на 23 юли 2004 година Кавело ще присъства на сватбата на племенницата си в елегантния „Саут Форк клуб“ в Монтаук, Лонг Айланд и разположихме много постове отвън.
— И преди това сте се опитвали да арестувате господин Кавело, нали?
— Да. Но той винаги успяваше да се укрие. Дори се говореше, че замислял да напусне страната.
— И така, вие заложихте на тази сватба. Можете ли да опишете за съда някои от другите агенти, ваши помощници в тази акция?
— Разбира се. — Обзелите ме силни чувства ме накараха да преглътна. За пръв път говорех за Мани. — От три години Мани Олива беше мой помощник като специален агент към отдел С-10. Взех го направо от Куонтико и му помагах да напредва в йерархията. Той и жена му съвсем наскоро се бяха сдобили с близначки.
— А Едуард К. Синклер? И той ли беше там с вас?
— Ед Синклер беше образцов специален агент, един от най-добрите в нашия отдел — отвърнах. Кимнах на вдовицата му Мариан и на сина му, седнали до Каръл Олива.
— Можете ли, агент Пелисанте, да опишете случилото се на тази дата? — Джоел Голдънбърг постави на триножника пред съдебните заседатели снимка на местността, направена от въздуха. — Агентите Мани Олива и Едуард Синклер участваха ли в тази засада?
Приближих се до скицата и взех показалката.
— Те бяха на брега, извън терена на клуба, за да блокират всеки опит за бягство.
После описах как Кавело се бе маскирал като немощен старец в инвалидна количка. И как след нахлуването на моите агенти в клуба той изведнъж се оживи, скочи от нея и се опита да избяга. Как после застреля от упор Стив Тейлър, един от хората ми, внедрен като келнер.
— Той побягна надолу към брега. Мани и Ед бяха заели позиции тъкмо там. Ето
— Можете ли да разкажете какво се случи след това? Зная, че е трудно за вас, агент Пелисанте, както и за членовете на семействата на загиналите агенти, които са тук, в съдебната зала.
— Чух серия от изстрели. — Стиснах зъби. — Два бързи, после три още по-бързи. Напуснах позицията си сред дюните и изтичах до брега, където видях телата им върху пясъка.
В съдебната зала не се чуваше нищо, освен моя глас. Вдигнах глава и видях, че погледите на всички са насочени към мен.
— И какво направихте тогава? — попита Голдънбърг.
— Наведох се над тях. Мани бе мъртъв. Беше улучен в главата. Докато Ед бе прострелян в гърдите и шията. Кървеше обилно. Разбрах, че умира.
— А видяхте ли Доминик Кавело?
— Той тичаше надолу по брега. Беше ранен в рамото. Стори ми се, че видях оръжието в ръката му. Насочи се към един хеликоптер, който го чакаше край морския нос. Повиках помощ по радиовръзката. Пристигна хеликоптер от Бреговата охрана, който блокира пътя на Кавело за бягство. После се втурнах след него и започнах да стрелям, уцелих го в бедрото. Но докато съм призовавал отряда на помощ, той вероятно е изхвърлил оръжието си в океана.
— Значи не намерихте оръжието му?
— Не. — Поклатих глава. — Никога не го открихме.
— Обаче не се съмнявате, че той е убил вашите агенти, нали?
— Абсолютно не се съмнявам — отново поклатих глава. Изгледах обвиняемия право в очите. — Доминик Кавело. Нямаше никой друг около Ед и Мани, когато чух тези изстрели. Пък и куршумът, който извадиха от рамото на Кавело, е бил изстрелян от пистолета на Ед.
— Само за да бъдем съвършено точни — Прокурорът се обърна и повиши глас, — можете ли да видите в тази зала човека, когото преследвахте сред дюните онзи ден? Мъжът, когото сте видели да побягва от телата на мъртвите агенти?
— Това е той — заявих аз, като посочих към втория ред. — Доминик Кавело.
През цялото съдебно заседание Кавело гледаше безучастно напред, но сега не издържа и фокусира погледа си върху мен.
И аз скоро разбрах защо.
Внезапно Кавело скочи от стола. Втурна се напред и се качи върху масата като разбеснял се луд. Лицето му бе почервеняло. Вените по шията му се бяха издули.
— Майната ти, Пелисанте! Шибан кучи син! Ти си само едно лъжливо лайно!
38.
Последвалото не можеше да се опише другояче, освен като пълна лудница.
— Лъжливи копелета! — разкрещя се Кавело с прегракнал глас. Стовари юмрук по масата и наоколо се разхвърчаха книжа и документи.
— Майната му и на този съд! — Изгледа кръвнишки съдията. — Няма да ме докопаш. Мислиш си, че ще успееш, защото си подкупила няколко от старите ми врагове да ти слугуват. Но до нищо няма да се добереш.
Двама от съдебните пристави се хвърлиха напред и го сграбчиха през кръста, извиха ръцете му и го притиснаха на пода. Хората се разкрещяха. Неколцина дори побягнаха навън.
Кавело се съпротивляваше упорито, като обезумяло животно.
— Няма да ме докопаш, Пелисанте! Аз ще
Трети пристав се намеси в схватката и накрая заедно успяха да притиснат чудовището към пода. Двама го държаха за ръцете, докато третият чевръсто закопча белезници около китките му. Но той все още продължаваше да крещи:
— Този съд е един фарс! Едно посмешище! Никога няма да ме осъдите, колкото и предатели и записи да извадите. Много лошо ти се пише, Ники, на теб и на
— Изведете го веднага оттук! — извика съдия Сайдерман от мястото си, докато се опитваше да въдвори ред. — Господин Кавело, вие изгубихте привилегията да се явявате на този процес. Показахте неуважение към съда. Забранявам ви достъпа до съдебната зала. Заседателите да се приберат незабавно в стаята си. Пристав!
Хаосът в съдебната зала обаче продължаваше да се вихри с пълна сила. Всички съдебни заседатели изглеждаха шокирани. А журналистите вкупом излизаха, за да уведомят редакциите си за изстъпленията на мафиотския бос в съда.
— Отведете ме оттук! Затворете ме! — Кавело изви глава назад и изкриви лице в грозна гримаса към съдията. — Повече не искам да стъпя в тази шибана зала! — Гласът му отекна под свода. — Това тук не е съд, а посмешище!
От устата му се процеждаше кръв. Доскоро грижливо сресаната му коса бе съвсем разчорлена. Пазачите го вдигнаха и го повлякоха към страничната врата. Но той така силно се мяташе на всички посоки, та се наложи да уловят единия му крак, преди да го проврат през вратата. И тогава зърнах нещо, на което в първия миг не можах да повярвам.
39.
Заседателите още обсъждаха случилото се. До един бяха в шок. Охраната побърза да ги съпроводи до стаята им. Всички в журито бяха единодушни, че никога не са виждали сцена, подобна на устроената от Кавело в съдебната зала.
— Този задник просто ни улесни — поклати глава Ектор.
Като че ли всички бяха съгласни с него.
Заседателите се приготвиха да напуснат сградата на съда по-рано от обичайното и Анди се надяваше Джеръд да я чака, за да се радват заедно на партито за рождения му ден. Всички се скупчиха пред асансьора, за да слязат долу. Синият автобус сигурно ги очакваше пред сградата.
Щом асансьорът се спусна до партера, Анди се опита да мине по-напред. Джеръд вече бе там! С любимата си фланелка „Стивън Марбъри номер 3“. Сестра й Рита също чакаше във фоайето. Щом видя майка си, Джеръд се затича и скочи в прегръдката й.
— Честит рожден ден, скъпи!
Чудесно бе да види щастливото му лице и да го дари с голяма, като за рожден ден, прегръдка и целувка. В този миг Кавело и случилото се в съдебната зала нямаха никакво значение.
— Какво става, мамо?
Анди го притисна още по-здраво към себе си.
— Не се тревожи, скъпи.
Автобусът ги чакаше на улицата. Майката и синът се качиха първи и се отправиха към най-задните седалки. Ектор и Розела, които понякога си говореха на испански, седнаха пред тях. О’Флин се намести на седалката два реда по-напред, стиснал в ръка навито на руло списание
— А сега ми разкажи за училището — подкани го Анди.
— Неее! — широко се усмихна синът й. — Днес е рожденият ми ден! Никакви въпроси за училище, нали?
— Добре.
Искаха да ги отдалечат колкото може по-бързо от сградата на съда и това напълно я устройваше. Един от съдебните секретари се качи в автобуса, преброи ги, после им смигна, защото имаше един в повече. Скочи долу, удари с пестник по корпуса на автобуса и се провикна:
— Потегляй!
Шофьорът завъртя ключа в стартера.
Анди се извърна и погледна назад към съда. Пред страничния вход стоеше онзи агент от ФБР, Пелисанте. Той бе замислил цялата тази работа още когато дойде при нея. Идеята за партито за рождения ден на Джеръд беше негова.
Той също й махна.
Двете полицейски коли поведоха ескорта, докато автобусът бавно взе завоя към Уърт стрийт. Пътуването до мотела през тунела Холанд отнемаше около двадесет и пет минути.
Неколцина от съдебните заседатели се извърнаха, за да погледнат Анди, докато се питаха кога ще могат да поднесат изненадата и да изпеят „Честит рожден ден“ за хлапето.
— Хей, Джеръд — обърна се назад О’Флин, като се вгледа във фланелката с надпис „Стивън Марбъри“8. — Харесваш ли „Никс“?
— Харесвам ги. Ама повече харесвам
—
— Майка му не му позволява — обясни Анди. — Виж, леля му е друга работа, но сега не е време да го обсъждаме.
Няколко души се разсмяха.
Автобусът продължи до ъгъла на Чърч стрийт и спря на червения светофар.
Анди се загледа през прозореца. Мислеше за партито и кога да каже на Джеръд, че всички знаят за рождения му ден и ще участват. Реши, че е по-добре да изчакат навлизането в тунела, за да се натрупа повече напрежение около изненадата. Розела бе приготвила красив плакат: ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ДЖЕРЪД. Щеше да е чудесно.
Видя един сив микробус, който се изтегли отдясно точно до тях. С надпис отстрани: „Електрически системи АПЕКС, Астория, Куинс“.
Джеръд се обади:
— И така, какво си запланувала, мамо? Ти
Тъкмо щеше да му отговори, когато забеляза нещо странно.
Шофьорът на микробуса изскочи внезапно. Беше облечен в тъмносиня униформа, нахлупил над лицето си бейзболна шапка, изпод която стърчеше русата му коса. Но още по-странно бе това, че и пътникът на предната седалка също скочи на асфалта.
И двамата се втурнаха да бягат с все сили през натовареното кръстовище. Колкото може по-далеч от микробуса. А когато стигнаха до отсрещния завой, се извърнаха назад. Само че не към микробуса.
Гледаха право към тях!
— Мамо? Чуваш ли ме какво ти говоря?
Изведнъж разбра! Ужас скова гърдите й.
— Бързо се махай оттук! — изкрещя Анди на шофьора. — Дай газ! Веднага!
Но светофарът още светеше червено. Пък и движението беше много натоварено. Джеръд я изгледа леко учуден и присви очи.
— Мамо?
— О, господи! — Анди потрепери, неспособна да откъсне очи от микробуса. Обви Джеръд с двете си ръце. Притисна го плътно към гърдите си. Нещо ужасно щеше да се случи.
— Боже мой! Не!
— Мамо?
40.
Понякога се връщам в спомените си към онзи миг — преди да се случи непоправимото. Това, което не можех да спра.
Какво би станало, ако можех да протегна ръка и да върна стрелките на часовника? Да задържа онзи миг поне още секунда? Да видя това, което тогава трябваше да видя?
Щях да видя отново онази усмивка. Не, не на Анди Деграс, седнала до сина си в автобуса, когато той потегли.
Бях последвал съдебните заседатели извън сградата. Стоях там и гледах как автобусът потегля.
След като Елън си замина, моят живот започна да се разпада. Затова се почувствах малко по-добре, докато им помагах — на Деграс и на малкото й момче. За разнообразие сред цялата тази лудница бях направил нещо, което да ме върне към нормалния живот, да ми донесе мъничко радост. Гледах я как ми махна с ръка, щастливата й усмивка. И аз й махнах.
И тогава светът се разпадна! Техният и моят.
Сивият микробус приближи автобуса, който чакаше на червен светофар. Двама мъже в работни дрехи изскочиха внезапно от микробуса и побягнаха.
Отне ми секунда, за да осъзная случващото се, макар да съм трениран да съзирам най-лошото във всяка ситуация. После изведнъж всичко ми се проясни като бял ден. Цялата ужасна картина.
Чух се да крещя:
— Махайте се оттам! — Втурнах се към автобуса между гъсто наредените пред светофара коли и камиони. — Махайте се от автобуса!
И тогава цялата улица се озари от ослепително зарево. Ударната вълна ме хвърли силно назад, запращайки ме върху една пощенска кутия. Въпреки разстоянието, горещата вълна опари лицето ми.
Можех само безпомощно да наблюдавам как автобусът със съдебните заседатели бе погълнат от пламъците, а после експлодира.
С треперещи пръсти напипах радиотелефона и се свързах с охраната в сградата на съда:
— Говори Пелисанте. Имаме тежък случай. Току-що автобусът със съдебните заседатели избухна! На ъгъла на Уърт и Чърч. Повтарям: току-що експлодира автобусът със съдебните заседатели! Незабавно пратете медицински екип!
После се втурнах към автобуса.
Пламъци обгръщаха останките от микробуса. Гъст сив дим се стелеше по улицата. Всички около мен пищяха в ужас. По тротоарите се бяха проснали заслепени и зашеметени от взрива пешеходци. Едно такси се бе обърнало и гореше.
Огледах се за двамата мъже в работни дрехи. Бяха изчезнали в суматохата. Мили боже, останките от автобуса със съдебните заседатели димяха. Цялата лява страна представляваше ужасяващ назъбен отвор.
Затичах се към вратата на автобуса. От взривната вълна тя зееше широко отворена. Металната конструкция сякаш бе нажежена до хиляда градуса.
Всичко бе овъглено. Шофьорът бе мъртъв, обезглавен. Господи! Една от пътничките, възрастна жена, за която си спомних, че седеше на задния ред в съдебната зала, беше изхвърлена през шофьора и се бе ударила с все сила в предното стъкло. Не можах да си спомня името й.
— ФБР! — изкрещях дрезгаво през гъстия дим, вонящ на изгоряла нафта. — Чува ли ме някой?
Изчаках за отговор.
Отдръпнах се от пламъците, докато чаках напрегнато.
Но нищо не се чу. Нито звук. Това е, което ще си спомням винаги. Което винаги ще ме преследва.
Тишината.
41.
Имах чувството, че сърцето ми е спряло. Стоях вцепенен в напрегнато очакване и се молех някой да ми отговори.
Но чувах единствено пращенето на пламъците. Виждах само черно-сивия дим, който обгръщаше автобуса. Кърваво бойно поле след преминала битка.
Покрих лицето си с ръка и започнах да си проправям път между двете редици седалки. Беше лудост, но бях длъжен да го направя. Една дребна жена се бе сгушила край страничния прозорец, извита в гротескна поза. Други бяха загинали намясто. Дрехите и плътта им димяха.
Успях да разпозная няколко лица. Писателят бе мъртъв, както и онази симпатична латиноамериканка, която все плетеше. И двамата бяха опържени на седалките си. Видях и онзи червенокос момък, който работеше за „Веризон“ — О’Флин.
— Чува ли ме някой? — изкрещях.
Тишина.
После чух воя на сирените. Колите на спешната помощ пристигаха. Някой, май полицай, се качи в автобуса.
— Мили боже… — Примигна ужасено. — Има ли оцелял?
— Не вярвам.
Прескочих нещо на пода. Оказа се трупът на онзи механик от Ямайка.
Гъстият задушлив дим ме давеше. Разкашлях се, издърпах ризата си, смачках я на топка и закрих с нея устата и носа си.
— По-добре да изчакаме хората от спешната помощ — извика ми полицаят.
Имаше право. Проклетият автобус всеки миг можеше да избухне. Опитах се все пак да се добера до последните седалки. Но никъде не открих признаци на живот.
И тогава дочух нещо. Някакво стенание… по-скоро скимтене.
— ФБР! — изкрещях, докато се борех с пламъците. Димът ме заслепяваше. — Къде сте? Как сте?
Отново чух същия глас, но само като хлипане.
— Идвам!
И тогава го видях. На пода. Беше момчето! Паднало под седалката, превито на две като зародиш в корема на майка си.
— Джеръд! — Наведох се над него. — Джеръд!
Притиснах лице към неговото. Подът беше адски горещ, над него се виеше нагорещен въздух.
Стомахът ми се сви. Малкото момче бе мъртво. Розовата му кожа бе почерняла от обгарянето. Прилоша ми. В съзнанието ми изникна лицето му, което преди броени минути бях зърнал през прозореца на автобуса, докато майка му ми махаше с ръка.
— Толкова съжалявам, приятелче.
И тогава отново ги чух. Едва доловими стенания. Все пак някой беше оцелял.
Отместих металните отломки и труповете в дъното на автобуса. Виниловите седалки и пластмасовите панели се бяха стопили от пламъците. Димът ме обгръщаше, сякаш гореща гума полепва по лицето и ръцете ми.
Наблизо чух шепот:
—
Беше Анди Деграс. Ударната вълна я бе запокитила под носещата метална греда. Може би това бе спасило живота й. Косата й бе почерняла от саждите. Лицето й бе покрито с кръв. Само устните й потрепваха:
—
Продължаваше да търси сина си.
— Помощта идва — казах й аз и се наведох над нея.
Единствената оцеляла.
42.
Ричард Нордешченко чу оглушителната експлозия. Точно в два и половина следобед, на три преки от мястото, където се намираше в момента. Усети как земята под нозете му се разтресе като при земетресение. Бяха успели.
Беше наредил на шофьора на лимузината под наем да го чака, докато е в магазина за електроника. Трябваше да купи подарък за сина си. Избра му електронната игра
Нордешченко добре познаваше екота от подобни експлозии. С двойно сътресение. С разтърсване на земята. Наистина като при земетръс. Продавачът в магазина изглеждаше много объркан. Нордешченко знаеше какво се бе случило. Нези винаги се подсигуряваше. В онзи микробус имаше пластичен експлозив C-4, достатъчен да взриви три пъти по-голям обект от автобуса.
Нордешченко взе пакета под мишница и напусна магазина. Сега мислеше как по-скоро да се прибере у дома. Бе подбрал няколко подаръка за сина си: един
Беше си свършил работата, и то безупречно.
А вече имаше и извлечение на сметката си в швейцарската банка. Повече от два милиона долара. Наистина, оставаше да бъдат извършени още няколко плащания, но той си бе изработил всеки цент. Можеше спокойно да се прибере у дома и да си позволи малка почивка.
— Какво, по дяволите, беше това? — избъбри шофьорът на лимузината, като се озърташе назад към „Фоули скуеър“, докато Нордешченко се качваше на задната седалка.
— Не зная. Експлозия може би. Дано не е гръмнал петролопровод.
Във въздуха се разнасяше тежката миризма на нафта и кордит.
Чуха воя на сирените. Две полицейски коли с мигащи лампи профучаха покрай тях.
— Нещо се е случило! — възбудено извика шофьорът и включи радиото за новините. — Не е на добро.
Нордешченко се огледа назад и видя облак черен дим, виещ се високо над сградите.
Постави подаръка за сина си в куфара. Мобилният му телефон регистрира две съобщения — Райхард и Нези бяха в безопасност.
— Да тръгваме — рече той на шофьора. — По пътя ще чуем новините. Но да побързаме за полета.
43.
Тя бавно отвори очи.
Странно, не усещаше болка. Чувстваше се замаяна и нереална, сякаш е тук, но и не е. Смазваща тежест притискаше гърдите й. Къде е? Какво се е случило? От тялото й излизаха разни тръбички. Опита се да помръдне, но не успя.
Нямаше никакви сили. Дали не е парализирана? Как е могло да се случи?
Анди започна да изпада в паника. Нещо задръстваше гърлото й. Като грамадна запушалка.
Влезе медицинска сестра. Изражението й бе достатъчно, за да разбере.
— Анди, не говори, скъпа. В гърлото ти е вкарана тръба, за да ти помага да дишаш. Ти си в болницата „Белвю“. В хирургията. Но ще се оправиш.
Анди се опита да кимне, но не успя. Само очите й диво зашариха из стаята.
И тогава си спомни.
Автобусът със съдебните заседатели. Тя беше там, в този автобус. Очите й тревожно потърсиха сестрата.
— Моля те… — Сестрата пак се извърна. — Успокой се, Анди.
Вече знаеше, че се е случило нещо ужасно. Опита се да произнесе името му, да промълви
Някаква сила обаче я принуждаваше да затвори очи.
44.
Когато отново отвори очи, до нея имаше някой. Примигна сънено. ФБР.
Само че сега не се усмихваше. Всъщност изглеждаше ужасно.
Спомените за станалото нахлуха в паметта й като внезапно отприщен порой. Автобусът бе спрял на червен светофар. После онзи микробус. И двамата мъже, които бягаха от него. Тя се пресегна да сграбчи Джеръд и да го притисне към себе си.
Погледът й отново се насочи към мъжа от ФБР. Опита се да изкрещи името на сина си.
Той я погледна и поклати глава.
— Съжалявам…
Усети как пръстите му докоснаха ръката й. После я стиснаха. И това й каза всичко.
Спомените отново я връхлетяха. Паниката, когато видя мъжете да бягат от микробуса. Ужасяващата експлозия. После нещо мощно я вдигна и я захвърли нанякъде. Припомни си също как викаше името на Джеръд… пак и пак…
Тялото й се сви.
Анди усети нещо горещо да се плъзва по бузата й.
Мъжът от ФБР бършеше сълзите й.
Все още не й бяха казали какво е станало. Но вече нямаше смисъл да й казват.
Тя го знаеше. Прочете го в очите му.
Сълзите започнаха да се леят неспирно по страните й. Имаше чувството, че никога няма да спрат.
45.
Правилникът не позволяваше на никого да влиза по това време на нощта в килиите, дори на представителите на закона. Само че тази вечер аз представлявах собствената си представа за правосъдие.
— Ник, вече е много късно — предупреди ме Тревър Елис, който бе дежурен за килиите от шестия етаж в затвора в Манхатън, където държаха обвиняемите и свидетелите.
Преминахме заедно през вратите с електронна защита. Наоколо се забелязваше само персоналът от нощната смяна.
До бюрото седеше дежурният, вторачен в мониторите. Тревър му кимна да прекъсне за малко.
— Аз разреших на агент Пелисанте да дойде. Иди да изпиеш едно кафе.
— Това е официална задача — обясних на Тревър.
Продължихме нататък, а после спряхме в края на коридора. Килията на Кавело, намираща се в дъното на дългото крило, беше оградена със специален кордон.
— Сигурен ли си, че го искаш? — погледна ме въпросително Елис.
Деветнадесет души бяха загинали днес следобед. От тях седемнадесет съдебни заседатели.
— Това е официална задача — повторих аз.
— Да — рече той. — Свърши си официалната задача с него и заради мен.
Вратата на килията на Кавело, снабдена с електронна защита, се отвори.
Той лежеше на нара със свити крака, пъхнал ръка под главата. Очите му се разшириха, щом видя кой е дошъл.
— Ники — заговори той, като едва успяваше да прикрие насмешливата си усмивка, която толкова често виждах в съдебната зала. — Господи, току-що го чух. Каква бъркотия! — Бавно се надигна от нара. — Искам да ти кажа само колко съжалявам…
Халосах го в лицето и той се свлече.
— За бога, Ники — изсумтя Кавело, докато разтъркваше брадичката си. Протегна ръка към металната подпора на нара да се изправи. И пак се ухили. — Знаеш ли, и преди бях слушал за покушения срещу съдебни заседатели, ама това вече придава съвсем ново значение.
Ударих го по-силно. Кавело политна назад към бетонната стена. Но продължаваше да се взира в мен с насмешлива арогантност. В очите му се долавяше животинска наслада.
— Вината е твоя, Ники. Какво очакваше? Да се гътна и да умра? Ти го
Протегнах ръце и го сграбчих за яката, за да го вдигна от пода. Още носеше същата риза, с която бе в съдебната зала.
— Може да си мислиш, че си победил, боклук такъв, но аз ще направя всичко, за да те унищожа. Деветнадесет души умряха. Единият от тях беше десетгодишно хлапе.
— Имало е хлапе в автобуса? — изрече Кавело с престорена изненада, а лицето му придоби подигравателно изражение. — За бога, Пелисанте, би трябвало да знаеш какво правиш.
Цапардосах го отново. Този път с всичка сила. Кавело отново се блъсна в стената на килията. Не можех да се контролирам. Никога не съм мразил толкова силно.
Чух Тревър Елис да се обажда зад мен:
— Добре, Ник, това му стига.
Не му обърнах внимание. Сграбчих Кавело и го запратих в другия край на килията. Той се удари в металния умивалник и падна на пода. Отидох до него и го вдигнах на крака. Сега кръвта бе оплескала цялата му риза.
— Те просто си вършеха работата — изкрещях му в лицето.
— Продължавай — подигравателно ме подкани Кавело. — Удари ме. Не ме боли. Но грешката е твоя. Аз те предупредих. Никой съд не може да ме спре. Ти каза, че ще бъда унищожен. — Изплю малко кръв. — Може би. Но не и от теб. Виждаш ли камерите горе? Снимат всяка секунда. С теб е свършено. Аз няма да бъда сломен. Но
Отново го ударих и Кавело се просна по гръб на бетонния под. Тревър Елис и надзирателят на сектора се втурнаха иззад мен. Единият изви ръцете ми, докато другият застана между мен и Кавело. Той се изправи на крака. Залиташе и държеше бузата си.
— Виж се — започна да смее Кавело. —
Тревър и надзирателят ме измъкнаха от килията, но Кавело се провикна след мен. Думите и смехът му отекнаха по коридора.
— Като младенец, Пелисанте! Чу ли? За пръв път от цял месец няма да се тревожа за проклетия процес.
Втора част
Подновяване на съдебния процес
46.
С лакти върху бюрото, оглеждах моя клас от двадесет и двама самодоволни и самоуверени първокурсници в юридическия факултет.
— Може ли някой да ми обясни защо законът позволява на упълномощените от властите лица да използват измами в етапа на разследването, когато никой още не е убеден във вината на заподозрените, но изрично забранява да се прибягва до измами в етапа на снемане на свидетелските показания, когато вината на тези лица е абсолютно доказана?
Бяха минали пет месеца. През януари си взех удължен отпуск от Бюрото и сега водех този курс по етика в криминалните разследвания към Колежа по криминално право „Джон Джей“.
Някои студенти междувременно напуснаха курса, въпреки че с всички сили се стараех да спечеля интереса им. Не бях сигурен дали някога ще се върна обратно на старата си длъжност, или поне ще работя към моя отдел — С-10. Причината бе побоят, който нанесох на Доминик Кавело в килията му. Но кого се опитвах да заблудя? Имаше нещо повече от това. Много повече. Копелето правилно бе предугадило, че непрекъснато ще ми се привижда онова лице — от онзи ден навсякъде ме преследваше образът на малкия Джеръд зад прозореца на автобуса със съдебните заседатели.
Една студентка от втория ред вдигна ръка:
— Това означава да се стигне до крайни мерки. Като пример може да се посочи съдебното дело
— Много добре — кимнах, надигнах се от стола и закрачих из учебната стая. — Но ако полицията трябва да излъже за прилаганите от нея процедури по време на даването на свидетелски показания, за да се защити делото?
На най-задния ред забелязах нещо, което ме подразни. Някакво хлапе май се интересуваше много повече от вестника, прегънат на четири и пъхнат между страниците на учебника му, отколкото от въпросите ми. Повиших тон:
— Господин Пърлман, бихте ли ни запознали с преценката си по разглеждания от нас въпрос?
Студентът смутено взе да прелиства учебника си.
— Разбира се. Няма проблем.
Отидох до него и взех вестника от чина му.
— Господин Пърлман, очевидно сте доста зает да следите курсовете на борсовите акции, докато ние се мъчим да заобиколим Четвъртата поправка9. Заради благото на бъдещите ви клиенти се надявам, че ще се заемете с практикуване на право в областта на шоу бизнеса.
В стаята се разнесе злорадо кикотене. Типично за подрастващи подигравчии.
Почувствах се засрамен. Нима съм заприличал на онези професори грубияни, които обичат да демонстрират сила и знания пред студентите си? Това не бях аз. Само допреди няколко месеца бях притиснал до стената един от най-закоравелите престъпници в страната. А сега изпробвах силата си върху хлапе от задната редица в един клас в юридическия факултет. За бога, Ник, какви ги вършиш!
— И така, господин Пърлман — продължих, подавайки маслинено клонче на хлапака, — бихте ли ни посочили пример от дейността на Върховния съд, при който прилагането на този извънреден закон за събиране на доказателства да се е основавало на…
—
— Правилно предположение — усмихнах се. Пъхнах вестника под мишницата си. — Впрочем и аз имам борсови акции.
Звънецът удари. Двама от студентите останаха да преговарят въпросите за придобиването на юридическа стенен. Но когато и те излязоха, най-после останах сам в притихналата класна стая.
Не ставаше дума за това, че съм заловил някакво хлапе да следи курса на акциите в часа ми. Нито за Четвъртата поправка на конституцията. Нито за тънкостите в полицейската методология.
Нито дори за онзи плътно затворен мрачен ъгъл от моята вселена, в който така отчаяно се въртях, докато се преструвах, че градя новия си живот.
Набрано с най-големите черни букви.
Недовършена работа — за това ставаше дума. Подновяването на съдебния процес срещу Кавело бе насрочено за следващата седмица.
47.
Полагаше всички усилия да се възстанови, но й беше трудно и самотно. Почти невъзможно. Все пак се надяваше някой ден да успее.
Сестра й Рита остана известно време при нея. Анди страдаше от разкъсвания в далака, от свиване на обема на белите дробове заради задушливите газове в автобуса, от вътрешен кръвоизлив, от обгаряния по ръцете и краката. Но всички наранявания бяха лечими. Много по-страшна беше болката, изгаряща душата й. Всеки път, когато прекрачваше прага на стаята на Джеръд, отново и отново долавяше уханието му — от дрехите, възглавниците, пижамата, учебниците.
После я връхлетя гневът. Гняв, който нарастваше в гърдите й с всеки изминал ден. Гняв, породен от мисълта, че убийците няма да бъдат застигнати от правосъдието. Макар че всички знаеха кой стои зад сполетелия ги ужас — Кавело! А копелето никога нямаше да бъде осъдено. Тя дори стигна дотам да сънува как се промъква в килията му в затвора, за да го убие със собствените си ръце.
Така се стигна до деня, в който най-после събра сили да прибере поне част от вещите на Джеръд и да ги подреди в кашони, без да се облее в сълзи. И без да изгаря от срам. Беше помолила съдебния лекар да й отреже недоизгоряло парченце от фланелката, която момчето носеше в онзи ден. Оттогава пазеше това късче в портмонето си, изгладено и прилежно сгънато.
Залови се да подрежда живота си, като започна от най-простото. Анотираше книги, предложени за издаване, опитвайки се да намери опора в работата. Сякаш отново се учеше да живее. Повтаряше си, че всичко е наред. Че трябва
След време пак започна да се увлича по четенето. И да гледа новините по телевизията. Да се смее на шегите в токшоуто на Дейвид Летерман. Един ден дори си позволи да си купи новия брой на
Пет месеца след трагедията Анди се озова пред вратите на едно студио за кастинг на Западна петдесет и седма улица. Обявата беше за реклама на „Сиалис“. От нея искаха само да изглежда като четиридесетгодишна, но все още секси, което означаваше да играе себе си. Агентът й каза:
Стоейки пред студиото, Анди се почувства ужасена както никога. Все едно се явяваше за пръв път на прослушване. Беше прекалено голяма промяна.
Симпатична блондинка слезе от асансьора зад гърба й.
— Ще влизате ли?
— Не — поклати глава Анди.
Обхвана я паника. Сякаш обръч стегна гърдите й. Нуждаеше се от повече въздух.
Дори не дочака асансьора и забързано се спусна по задната стълба, за да излезе на Петдесет и седма улица. Краката й се подкосяваха и тя често залиташе. Но й олекна, щом вдъхна първата освежаваща глътка въздух.
Неколцина минувачи поспряха, вперили учудени погледи в нея. Чак сега тя осъзна колко глупаво изглежда в очите им.
Облегна се на студената бетонна стена на сградата, за да поеме още глътка свеж въздух. Бръкна в портмонето си и напипа късчето от фланелката на Джеръд.
Върна се в сградата и се качи в асансьора на третия етаж. Отново се нареди на опашката пред вратата на студиото. Стиснала силно портфолиото си, пое дълбоко дъх.
Когато дойде нейният ред, отвътре излезе жена, с изписан по лицето й израз на дълбоко разочарование, познат й до болка. Анди премина устремено през вратите и се насочи към рецепционистката.
— Аз съм Анди Деграс. Идвам за обявата.
48.
Застанал на стъпалата на къщата срещу нейната на Сто осемдесет и трета улица, прехапах долната си устна, докато я наблюдавах да се прибира. Не мисля, че ме забеляза, и това ме устройваше.
Анди Деграс изглеждаше добре. Беше облечена с вкус. Под мишницата си стискаше голяма черна папка. Погледната отстрани, имаше вид на човек, на когото всичко му е наред. Но не можех да се отърся от чувството, че вътрешно съвсем не е така.
От време на време идвах тук да я зърна, макар да не бях наясно защо го правя.
Може би защото просто исках да видя единствения оцелял от онзи прокълнат автобус. Няколко пъти дори изкачвах стъпалата и почуквах на вратата. Казвах просто „Здравей“ или че съм дошъл да й съобщя някакви новини около разследването. Оставах за кратко, така че да изглежда като официална визита, и исках да й съобщя нещо, за което така и не ми идваха думи. Чувствах се добре, че поддържам връзка с някого. След проваления процес почти не общувах с хора.
Може би отново се заблуждавах. Може би причината бе самата Анди Деграс. Начинът, по който се опитва да продължи напред след случилото се. Завиждах й за това. Дори и за това, че тя нито веднъж не ме обвини — макар да имаше пълното право, никога не ме изгледа с ням укор в очите.
Може би беше заради преживяното заедно — животът и на двама ни не бе същият. Или поне така ми се струваше.
И така, продължих да я наблюдавам, докато се изкачваше по стъпалата на сградата, а после отключваше вратата на апартамента си. Провери пощенската си кутия и взе няколко плика и списания, след това изчезна от погледа ми. Малко по-късно лампите в дома й светнаха.
Прекосих улицата. Излезе един от обитателите на сградата и аз за миг пъхнах ръце в джобовете, сякаш бях забравил ключовете си, сетне побързах да уловя дръжката на вратата, преди да се е хлопнала под носа ми.
Нейният апартамент бе 2B, на втория етаж, с лице към улицата. Неусетно изкачих стъпалата и ето че се озовах пред вратата й.
Отстъпих назад, готов да побягна надолу по стълбите.
Точно тогава вратата се отвори и се озовах лице в лице с Анди.
49.
Тя се появи на прага — в син пуловер, пуснат небрежно над джинсите, боса, с голяма черна торба за смет в ръка. Когато ме видя, се сепна.
—
Опитах да се престоря на изненадан. Макар че наистина
— Ами… донесох ти нещо — промълвих, като вдигнах книгата, която държах. — Прочетох тази книга и смятах да я дам и на теб. Искам да кажа, че ти я давам.
—
— Развивам се — свих рамене. — Съгласен съм, Ник.
— За кое от двете? — попита тя. — За добрия избор или за Ник?
Усмихнах се.
— И така, как вървят нещата?
— Днес ходих на едно прослушване. За някаква реклама на „Сиалис“. Нали знаеш, понякога се случва човек да се заеме с първото, което му попадне.
— И как мина?
— Честно казано, не знам — усмихна се тя. — Трябваше само да изглеждам около четиридесетгодишна и секси. Точно като за мен, нали? Но си прочетох репликите. За пръв път… Нали все някак трябва да си плащам сметките.
Погледнах я с разбиране. Понякога ми се искаше да протегна ръце и да я привлека към себе си с надеждата, че ще отпусне за миг глава на гърдите ми. Исках само да й покажа, че съм загрижен за нея.
— Не зная… за четиридесетгодишна, мисля, че изглеждаш чудесно. Честно.
—
Преди два месеца й писах, защото исках да знае, че съм напуснал Бюрото и отново съм се заел с преподаване. Свих рамене, докато стоях там, пъхнал ръце в джобовете на сакото си.
— Не е толкова престижно занимание като старата ми работа. Но поне никой не стреля по мен.
Анди отново се усмихна.
— Имаш избор, Ник. Можеш да вземеш чувала със смет и да го изхвърлиш долу, защото ти е на път. Или ако искаш, можеш да влезеш.
— Бих искал — рекох.
—
Не посмях да помръдна от мястото си.
— Новото дело започва. Ще има и избор на съдебни заседатели. Следващата седмица.
— Четох за това във вестниците.
— Аз още съм свидетел. Обвинението е желязно. Този път ще го осъдят.
За кратко, Анди Деграс се втренчи в мен, стиснала пълните си устни. Очите й ме пронизваха като свредел.
— Това ли дойде да ми кажеш?
— Не. — Как да измисля обещание, което да не съм нарушавал? Никога нямаше да заловим мъжете, убили сина й. Нито можехме да открием връзката между Кавело и взривяването на автобуса. — Помислих си, че ще поискаш да дойдеш с мен на процеса.
Тя отстъпи крачка назад.
— Не зная дали ще понеса отново да бъда близо до онзи човек.
— Разбирам.
Поех от ръката й торбата за смет. Предположих, че жестът все пак е някакво решение. Тя се усмихна, сякаш бе успяла да прочете мислите ми.
— Все още в услуга на обществото, а, Ник?
Опитах да се усмихна.
— Развивам се.
Тя се усмихна.
— Хей, Пелисанте — извика Анди, когато бях преполовил стъпалата. — Следващия път може да решиш и да влезеш.
50.
Следващата сутрин седях зад бюрото си. У дома.
Занимавах се с това, което правех винаги когато не бях зает с преподаване. Това, на което посвещавах всеки свободен ден през последните пет месеца — пресявах всяко късче информация, която бях открил по случая. Всеки документ, всяко свидетелство, дори и най-незначителното.
Мъчех се да свържа взривяването на автобуса с Доминик Кавело.
Ако някой можеше да надникне в кабинета ми, да види разхвърляното ми бюро, вероятно би си казал, че е попаднал в бърлогата на умопомрачен. Мили боже, всички стени бяха окичени със снимки. Навсякъде бях залепил фотографии — от мястото на взрива, на микробуса, на автобуса със съдебните заседатели. Дебелите папки с докладите от ФБР за вида на експлозива бяха оставени най-отгоре на купчината документи. Имаше и записи от интервютата с хората от улицата, които може да са забелязали двамата мъже в работни дрехи, побягнали от микробуса.
Неведнъж се случваше да повярвам, че съм напипал някаква следа. Но нищо не сочеше пряко към Доминик Кавело или неговите хора.
Отпивах от утринното си кафе, докато мислите ми постоянно се връщаха към Анди Деграс, когато телефонът иззвъня.
— Пелисанте — казах.
Беше Рей Хюс — агентът, който зае мястото ми в отдела С-10.
— Ник! — Гласът му прозвуча радостно, задето е успял да ме открие. — Имаш ли малко свободно време?
Понякога вечеряхме заедно и тогава Рей търсеше съвет от мен или пък аз от него. Реших, че иска да обсъди предстоящото ми явяване като свидетел в съдебната зала.
— Мога да отскоча до офиса ти, Рей.
— Няма да се срещаме в офиса. Чака ни държавен самолет. На летище „Тетърбъроу“.
Ако Рей възнамеряваше да ме заинтригува, определено постигна целта си. Макар че със същия успех можеше да ме покани да споделим по един по-апетитен сандвич в централата на ФБР в Ню Йорк.
— И къде ще ни отведе този самолет, Рей?
Началникът на отдел С-10 към Управлението за борба с организираната престъпност във ФБР направи кратка пауза, преди да отговори:
— В „Марион“.
Надигнах си от стола толкова рязко, че разлях кафето върху бележките си.
„Марион“ беше федералният затвор, където държаха Кавело.
51.
След четири часа правителственият „Локхийд“ кацна на летище „Карбъндейл“ в щата Илинойс. Край пистата ни чакаше автомобил, който ни отведе във федералния затвор „Марион“. Не след дълго пред нас се извиси внушителната или по-скоро потискаща сграда на затвора, наподобяваща средновековна крепост от червени тухли, самотно стърчаща сред блатиста местност в слабо населения Южен Илинойс.
Макар че Кавело още не бе осъден, след случилото се в Ню Йорк властите искаха да елиминират всички възможности, позволяващи му да избегне възмездието.
Директорът на затвора — Ричард Венифър, ни очакваше. Той лично ни ескортира до специалното строго охранявано отделение, където държаха Кавело. Единственият достъпен за посетители пункт бе изцяло остъклена стая, където дежуреше пазач с електрошокова палка, а камерата за наблюдение записваше всичко. Затворниците в това отделение без изключение излежаваха срокове от порядъка на шестдесетина години, което на практика означаваше доживотни присъди, така че завинаги бяха изолирани от външния свят. Това искрено ме радваше. Предчувствах как Кавело ще прекара остатъка от живота си на подобно място.
Рей Хюс и Джоел Голдънбърг останаха отвън, за да ни наблюдават през стъклената стена, непрозрачна отвътре навън.
Когато влязох, Кавело бе там. Облечен в оранжев комбинезон, с вериги на краката. Сега ми се стори по-измършавял и състарен в сравнение с последната ни среща, с едва набола сивееща брада.
Беше осведомен от затворническата управа, че има свиждане, но без да се уточнява кой точно ще го посети. Щом ме видя, силно се изненада. После на лицето му се изписа натъжена усмивка, сякаш внезапно е срещнал стар забравен приятел.
— Ники! — Той се облегна назад. — Да не би днес да е някакъв празник? Кой се грижи сега за студентите от твоя клас?
Седнах срещу него зад предпазната стъклена преграда, без да се усмихвам.
— Здрасти, Дом. Как ти е ченето?
— Още ме боли — засмя се той. — И всеки път, когато си мия зъбите, се сещам за теб.
После изви рамо, за да ме посочи на пазача, застанал зад него.
— Не изпускай от поглед този тип! Няколко месеца след последния път, когато дойде да ме види в затвора, се наложи да ме хранят със сламка. — Изсмя се дрезгаво. — Той трябва да лежи тук, а не аз. Но както и да е, изглеждаш във форма, Ники. Навярно играеш голф? Напускането ти се е отразило добре.
— Позволиха ми да се върна, Дом, но само за един ден. — Усмихнах се леко. — За да ти съобщя някои новини.
— Новини ли? Хм… Чудесно, защото тук не получавам много новини. Господи, Ник, явно кариерата ти е тръгнала стремглаво надолу. Значи сега си един скромен вестоносец. Все пак се радвам, че си тук. Обичам да имам компания. Питам просто така… не си ли нещо поотслабнал? Сигурно заради онова хлапе, нали? Кажи ми честно, как спиш напоследък?
Стиснах юмруци до болка. Знаех, че отново се опитва да ме предизвика. Само че този път реших да не му обръщам внимание.
— Спя добре, Дом.
— А как е онова момиче? Онази, хубавичката, която беше в автобуса? Чух, че успяла да се измъкне. Опитах се да й изпратя малко пари за нещо като фонд. — Сви рамене. — Но адвокатът ми обясни, че щом разберат, че парите са от мен, ще ги върнат. Веднъж и аз да се опитам да направя добро. Как беше онази поговорка за киселото грозде? Но както и да е, драги вестоносецо. Май само аз говоря. Какви новини ми носиш? Целият съм слух.
— Сметнахме, че сигурно ще искаш да го знаеш. Прокуратурата ще повдигне срещу теб още две обвинения в убийство.
—
— На тези ще можеш, Дом. Защото са за убийство на специалните агенти Мани Олива и Ед Синклер.
Кавело сбърчи вежди.
— Опитвам се да се сетя дали съм ги познавал.
— Разполагаме с оръжието на убиеца, Дом. Двама търсачи на миди са го открили. През всичките тези месеци то си е стояло там, заровено в пясъка. Балистичната експертиза потвърди, че това е пистолетът, с който са убити двамата агенти. Сега вече няма измъкване за теб, Дом. Всичко съвпада.
Насмешливата му усмивка помръкна. Убийството на специални агенти на ФБР е углавно престъпление от особена важност, а оръжието на убийството е последният факт, който подпечатва присъдата му.
— Търсачи на миди… Хм… Можеш ли да си го представиш? Като че ли си спечелил голямата награда от лотарията, Пелисанте. Или си решил да си правиш шега с мен?
— На шегата ще се порадвам следващата седмица, когато ще започне процесът, боклук такъв. А има и още новини. Приготвено ти е място във Форт Дикс, военна база в Ню Джърси. Процесът ще е закрит. За по-сигурно. Съдебните заседатели ще бъдат засекретени и скрити в базата. Този път никой няма да може да се добере до тях. Ще те приковем до стената, Дом. Федералният прокурор Голдънбърг е готов с обвиненията срещу теб.
Сега бе мой ред да се усмихна. Усмивка, която чаках повече от две години.
— Та какво гласеше онази поговорка за киселото грозде, Дом?
Кавело ме изгледа замислено. Почеса се по брадичката.
— Военна база? Хм… Форт Дикс. Не пазеха ли там всичките експлозиви, Ники, момчето ми? Би могло да се стигне до страхотна експлозия!
52.
Ричард Нордешченко пристъпи към гишето за имигранти с надпис „Посетители“ на летище „Кенеди“. Подаде през прореза паспорта и визата си.
— Колич. — Чернокожият едър служител по имиграционния контрол прелисти документите му. После набра името на клавиатурата. — Мога ли да ви помоля да поставите показалеца си върху подложката?
Нордешченко изпълни нареждането. Не се притесняваше. Този път беше естонец и се наричаше Стефан Колич, представител на фармацевтична компания. Ако служителят си направеше труда да прегледа по-подробно паспорта му, щеше установи, че Стефан Колич е един преуморен от деловите си пътувания бизнесмен, който доста често посещава Съединените щати.
Изминалите пет месеца бяха доста мъчителни за Нордешченко. Синът му Павел се разболя. Отначало мислеха, че е грип, но впоследствие му поставиха диагноза диабет. След многомесечно лечение заболяването бе овладяно. Тогава пък се влоши състоянието на крака на Нордешченко, обади се старата му рана, спомен от Чечня, когато го улучи парче от шрапнел. Тези дълги пътувания го съсипваха. Мъчително премести тежестта на тялото си на другия крак. Дори му се налагаше да носи специални обувки.
Сега трябваше отново да се заеме със задача от Кавело. И то да я свърши добре. Както първия път.
— За бизнес или за развлечение идвате в САЩ, мистър Колич? — попита служителят по имиграционния контрол.
— За мен бизнесът е развлечение — отвърна Нордешченко.
Служителят се усмихна.
Този път нещата бяха по-сложни. Трябваше лично да излезе на сцената и да приложи всичките си умения. Вече бе задвижил плана си. Райхард, южноафриканецът, го чакаше в Ню Йорк.
Подготовката бе запазената търговска марка на Нордешченко, именно с нея бе изградил репутацията си. И никога не поемаше задача, която да не може да изпълни.
Служителят по имиграционния контрол протегна ръка към печата.
— Колко дълго възнамерявате да останете в Съединените щати, мистър Колич?
— Няколко дни. — От всичко, казано от него дотук, това бе единственото, което не беше лъжа.
Чиновникът подпечата паспорта му. Събра документите, кимна и му ги подаде обратно през прореза.
— Добре дошли в Съединените щати, мистър Колич.
53.
— Имам новини за теб — казах на Анди Деграс по телефона.
Исках да й съобщя за посещението ми в затвора при Кавело, както и за новите обвинения срещу него. Искаше ми се тя да вярва, че след като най-после сме открили нещо за Мани и Ед, макар че мина толкова време, може да успеем и за експлозията на автобуса. Или поне така се надявах. Но честно казано, напоследък си мислех най-вече за нея. А съвсем честно казано… просто исках отново да я видя.
— Обичаш ли паеля, Пелисанте? — попита Анди, след като й съобщих новините.
— Разбира се — признах си. През уикендите с Елън нямах нищо против да запретвам ръкави и лично да приготвям вечерята. — Всъщност умирам за една хубава паеля.
— Тогава какво ще кажеш за утре към седем? Искам да ми разкажеш най-подробно за срещата си с Кавело.
— Утре… хм… звучи добре — рекох, изненадан от поканата за вечеря.
— И още нещо, Пелисанте — добави Анди. — Приготви се да умреш и да се възнесеш на небесата. Толкова е добра моята паеля.
Затворих телефона и не успях да потисна щастливата усмивка, озарила лицето ми. Всъщност първата от доста време насам.
54.
Тази нощ не можах да заспя. Отчасти заради Анди, разбира се, отчасти защото бях много възбуден, че ще видя Кавело извън затвора „Марион“.
Отдавна се опасявах, че той ще успее да се измъкне от съдебно преследване за убийството на двамата ми близки приятели. Но днешният ден промени всичко. По време на обратния полет позвъних по телефона на вдовиците на Мани и Ед. Казах им, че могат да видят негодника най-после прикован до стената с обвинения за убийствата на съпрузите им.
Бях толкова превъзбуден, че сън не ме ловеше. За пръв път от месеци успях да се отърся от потискащото чувство за вина и срам, обзело ме, след като съдебните заседатели се качиха в оня автобус. Трябваше да има начин да докажа връзката на Кавело с експлозията, повтарях си, просто трябваше да се вгледам по-внимателно.
И тогава ме осени едно хрумване. Сякаш някаква аларма сработи в мозъка ми. В два през нощта най-неочаквано започна да ми просветва пред очите. Скочих от леглото и се втурнах в кабинета. Зарових трескаво сред купищата служебна документация от архивите на ФБР, струпана върху бюрото ми.
РПВУ. Ръчно приготвени взривни устройства. Бомби. Това е ключът към загадката.
Извадих от чекмеджето рапорта на експертите от ФБР по експлозиви и отново го прегледах, въпреки че знаех наизуст проклетото му съдържание.
Микробусът е бил натъпкан с повече от петнадесет килограма пластичен експлозив C-4. Достатъчно взрив за десетократно по-голям обект. Да се докопаш до толкова много пластичен експлозив не е като да си купиш маджун от близкия бояджийски магазин.
Приятелчета от отдел С-10 бяха проверили всички „изменници“ на терористите и информаторите си в списъка, но така и не успяха да се доберат до следа. Тук е била необходима много по-сложна координация от всичко, което ни беше известно за заниманията на Кавело. Но имаше още нещо озадачаващо в тази история със свръхмощното взривяване — технологията за пръв път е била използвана от чеченците.
Благодарение на контактите ми с хора, отговарящи за националната сигурност, някъде в тази купчина се намираха списъците на лошите момчета, за които се предполагаше, че са се намирали в страната по време на взривяването на автобуса.
Отново се заех с упорито ровене. Претърсих много листове, изпълнени с имена, досиета, снимки. Анди твърдеше, че е видяла мъж с дълга руса коса изпод шапката, докато бягал с все сили от микробуса. Така че защо не? Защо този удар да не е организиран от руската мафия?
Сергей Огильов все още бе бос на босовете в Брайтън Бийч. Не можеше да се каже, че е сред приятелите ми за голф примерно, доста от хората му бях заловил или депортирал. Но навярно няма да откаже да говорим.
Може би се целех твърде далеч, но нали понякога се получава.
Също като с пистолета на Доминик Кавело, открит на брега чак след като вълните отмиха дюната.
55.
Моника Ан Романо бе във вихъра на най-разкошния секс, който някога бе правила. Не че списъкът на любовниците й бе кой знае колко дълъг. Тъкмо обратното. Но този мъж, когото срещна на едно следобедно питие с приятели, направо й взе ума. Беше много добър, поне според нейните представи. А не като онези скучни счетоводители и адвокати, с които досега бе имала интимни връзки — свършваха за броени минути и всички до един бяха не по-малко нервни и неопитни от самата нея.
— Как е така, скъпа? — попита я той. — Добре ли ти е? Нали се чувстваш екстра?
— О, да — задъхано изрече Моника.
Дали въобще трябваше да му отговаря? Усещаше, че всеки миг ще свърши. При това за трети път.
Сякаш бе изминало безкрайно много време, откакто се прибра от работа, за да стъкми вечерята за болната си майка и да се оттегли в стаичката си да гледа телевизия. Беше на тридесет и осем. Знаеше, че е напълняла и вече никой не я забелязва. До тази случайна среща.
Когато внезапно се появи той —
Все още не можеше да повярва, че някой толкова добре изглеждащ и много странствал мъж ще й обърне внимание. И сред навалицата от привлекателни адвокатки и юридически съветнички този висок рус европеец със секси акцент ще хареса точно нея. Каза й, че е холандец, макар че на Моника й беше все едно откъде е. Единственото, което имаше значение, бе, че сега е тук, и то на двадесетина сантиметра вътре в нея.
Карл най-после се претърколи по гръб, тежко задъхан, с хлъзгаво от потта тяло. Протегна се и улови ръката й. Притегли я към себе си и отметна кичура от лицето й.
— Как беше? Надявам се, че ти е харесало?
— Съвършено — въздъхна Моника. — Ще ми се да те похваля пред няколко приятелки в офиса, но не искам с никоя да те деля.
— Не искаш да ме делиш с някоя друга? — Той се ухили самодоволно. — Ах, ти, малка егоистична сирена. Знаеш ли какво бих казал за това?
— Какво? — усмихна се Моника. — Че и ти не искаш с никого да ме делиш?
— Точно
Внезапно натика палеца си дълбоко в гърлото й. Спазъмът от шока и болката изпънаха гръбнака й като струна. Страданието беше непоносимо.
Карл я изтика от леглото. Очите на Моника щяха да изхвръкнат от орбитите.
— Знаеш ли какво ще ти кажа, Моника? — Той отметна назад дългата си руса коса. — Радвам се, че всичките ни забавления и игрички досега ти харесват. Но сега е твой ред да направиш нещо за мен. Нещо малко по-сериозно. Нещо още по-приятно.
56.
— Нали работиш във федералния съд?
Силният му пръст все още оставаше забучен в гърлото й. Моника едва си поемаше дъх.
— Да. — Това бе единствената дума, която с много усилия успя да се отрони от устата й.
— Добър отговор — кимна Карл. Леко отпусна хватката. — И си там от доста време, нали? Обзалагам се, че познаваш всичките онези дебели крави? И целия персонал на охраната. — Пръстът му се изви и очите на Моника се разшириха от болка и ужас, докато сълзи закапаха по страните й. —
Тя кимна нямо, макар че белите й дробове всеки миг щяха да експлодират.
— Добро момиче — отново рече Карл, като й позволи да поеме глътка въздух. — Хората ти се доверяват, нали, Моника? Може би защото никога не си отсъствала от работа, нито ден досега. Защото трябва да се грижиш за майка си във вашата малка къща в Куинс. Сигурно е много самотно да се прибираш всеки следобед, тя да ти опява до втръсване едно и също, да проверяваш как си е нагласила кислородната маска. Да я водиш по доктори.
Какви ги говореше този? Как бе възможно да знае всичко за нея?
Със свободната си ръка Карл се пресегна към чекмеджето на нощното шкафче и се зае да тършува вътре. Измъкна нещо.
Фотография! Изправи я пред очите на Моника. В нея се надигна бясна тревога. Та това бе майка й! Пред дома им в Куинс. На снимката се виждаше как Моника й помага да слезе по стъпалата, а тя стиска проходилката си. Какво, по дяволите, ставаше тук?
— Емфизем? — кимна Карл съчувствено. — Бедната жена, едва може да диша. Какъв ужас ще е, ако няма кой да се грижи за нея.
Палецът му отново се заби болезнено в гърлото й. Вълните на мъчителния шок отново пронизаха гръбнака й.
— Как… во ис… каш… от мен? — едва промълви Моника, щом той поотпусна леко хватката си, докато усещаше как гърдите й ще се пръснат.
— Работиш в съда. — В сините му очи проблеснаха искри. — Нужно ми е да се вкара нещо вътре. Няма да е трудно за теб. Или както му викате вие, американците — само едно парче кейк!
Внезапно Моника се досети за какво е всичко. Каква смешна глупачка е била да си въобразява, че той е проявил интерес към нея.
— Не мога. Има охрана.
— Разбира се, че има охрана — ухили се Карл. Отново притисна проклетия си палец в гърлото й. — Тъкмо заради това ни трябваш, Моника.
57.
В червена жилетка с цип и поизтъркани джинси, Анди не изглеждаше нагласена за специален повод. Косата й бе вързана отзад и пристегната с шнола, но по страните й падаха немирни кичури. Очите й искряха — изглежда, наистина й бе приятно да ме види. На мен също.
— Ммм, мирише ми много познато — промърморих, щом долових уханието на морски дарове, приготвени с домат и шафран.
Паелята, която можеше да ме възнесе на небесата.
— Поне няма да те заловя да душиш аромата отвън — усмихна се Анди.
— А какво ще кажеш за тайно полицейско следене? Звучи малко по-добре — пошегувах се, като й подадох бутилката червено испанско вино „Риоха“.
— Да не би да ме следиш? Защо?
— Ами може би тъкмо за това съм дошъл да си поговорим.
— Тогава да започваме — съгласи се Анди, примигна с дългите си мигли и се усмихна.
Застинах за секунда, припомняйки си как ме гледаше от ложата на съдебните заседатели по време на процеса. Припомних си дори тениската, която носеше в онзи ден, преди трагедията с автобуса. Погледите ни се бяха кръстосвали няколко пъти. Струва ми се, че и двамата го знаехме. Поне веднъж единият от двама ни бе извръщал глава, за да огледа другия.
— Приготвих и няколко ордьовъра.
Пристъпих в малката, приятно декорирана всекидневна, докато Анди се скри в кухнята. Имаше диван с жълта дамаска и малка масичка за кафе с пръснати върху нея броеве от
— Хубава колекция — кимнах одобрително. — Някога свирех на саксофон. Макар че беше
— Какво? — провикна се тя от кухнята. — Свирел си онази музика, която е била на мода през петдесетте?
Отидох при нея в кухнята и се настаних на стола до плота.
— Много смешно.
Тя плъзна поднос с пухкави хапки със сирене и емпанади13 по плота.
— Започвай.
Взех си хапка с клечка за зъби.
— Много е вкусно.
Тя ми наля чаша от предварително отворената бутилка „Пино Гриджио“ и седна срещу мен.
От нея се разнасяше свеж аромат като от току-що разцъфнали цветни пъпки — на лавандула или кайсия, нещо подобно.
Каквото и да беше това — вечеря, среща или просто спявка, за да я осведомя за последните подробности около процеса срещу Кавело, искрено се наслаждавах на компанията й, много повече, отколкото очаквах.
Тя се усмихна.
— И така,
— Оставих колата долу с неизгасен двигател, просто така, за всеки случай.
— В случай че нещо не потръгне?
— В случай че не харесам твоята паеля.
Анди се засмя.
— Ами да пием по този случай. — Вдигна чашата си. — Предполагам, че ми носиш добри новини, така ли е?
— Точно така. — Чукнахме се. — Този път Кавело ще бъде осъден.
Внезапно ми се стори, че не е съвсем уместно да й разказвам за срещата си с гангстера точно в този момент. Досега единственото, което ни свързваше, беше онзи ужасен процес. Настъпи мълчание. Отпихме от виното. Анди се усмихна и отпусна кукичката.
— Не е нужно да говорим за това. Може да ми разкажеш за студентите си. Или за случващото се в Ирак. Или… да не дава господ, как янките ще се провалят този сезон.
По време на вечерята й описах последната си среща с Кавело. Мислех си, че ще се по чувства по-добре, като разбере, че копелето най-после ще си плати за нещо. А паелята й се оказа превъзходна, точно такава, каквото я обичах.
След това й помогнах да почисти, като трупах чиниите в мивката, но тя ме помоли да спра. Добави, че по-късно щяла да довърши разтребването. Отиде да сложи кафеника върху котлона.
Анди беше с гръб към мен и си говорехме за актьорската й кариера, когато зърнах една фотография върху шкафа. Тя със сина си. Беше обвила ръце около врата му. И двамата бяха усмихнати. Изглеждаха като най-щастливите майка и син.
Когато отместих поглед, видях, че Анди ме гледа втренчено.
— Не го възприемай като обида, Ник, но защо продължаваш да идваш? Какво искаш да ми кажеш?
Почувствах се неудобно.
— Не зная.
— Искаш да ми кажеш, че те боли? Знам, че боли. — Очите й заблестяха. — Или искаш да ми кажеш, че съжаляваш, защото нищо не успя да направиш, за да се избегне всичко това?
— Не зная какво искам да ти кажа, Анди. Но знам, че имах желание да дойда и да те видя.
Искаше ми се само да се протегна и да я задържа в ръцете си. Не мислех, че някога съм желал толкова силно да прегърна друго човешко същество. И все ми се струваше, че и тя го иска. Беше се навела към мен, с длани, облегнати върху плота.
Анди се усмихна.
— Хм, забрави ли, че двигателят на колата ти е още включен?
Кимнах. През последната минута температурата в кухнята се беше повишила със сто градуса.
— Не го възприемай погрешно, но мисля, че ще прескоча кафето.
— Както желаеш — въздъхна Анди.
Взех сакото си от облегалката на стола, а Анди ме изпрати до вратата.
— Всичко беше чудесно — уверих я, — както ми обеща. — Взех ръката й в своята и я задържах за секунда.
— Защото се чувствам добре с теб, затова идвам. Караш ме да се смея. Никой от месеци насам не е успявал да ме разсмее.
— Знаеш ли, че имаш хубава усмивка, Ник, когато й позволяваш да се появи на лицето ти. Някой казвал ли ти го е досега?
Обърнах се, готов да изляза.
— Нито веднъж.
Тя затвори вратата. Част от мен искаше да изкрещи: „Майната му, Ник“, и да се върне обратно. Знаех, че ако го направя, тя ще е още там, зад вратата. Като че ли физически усещах присъствието й.
И тогава чух гласа й иззад вратата:
— Станалото станало, Ник. Не можеш да накараш света да се оправи само защото го желаеш.
Обърнах се и притиснах длан към вратата.
— Но поне мога да се опитам.
58.
По лицето на Ричард Нордешченко не трепна нито мускул, докато прибираше от масата допълнителните си карти. Чифт тройки. Играчът срещу него — с черна риза и кашмирен блейзър и привлекателен мъж за компаньон, надзъртащ над рамото му, побутна две хиляди долара към средата на масата. Другият също вдигна залога.
Нордешченко реши да рискува. И без това тази вечер му вървеше и нямаше поводи да се оплаква от късмета си. А пък утре ще се залови с истинската работа. Така че тази нощ бе решил да изиграе последната си ръка, независимо дали ще спечели, или ще загуби.
Дилърът обърна още три карти: двойка, деветка спатия и четворка. Веднага се разбра, че те не устройват нито един от играчите. Кашмиреният блейзър намигна на приятеля си. През цялата нощ той неуморно вдигаше залога. Нордешченко предполагаше, че държи четири спатии и се старае да направи флош.
— Четири хиляди — обяви той.
За негова изненада третият играч също вдигна залога. Той бе широкоплещест мъж, мълчалив, с черни очила и беше труден за разгадаване. Въпреки едрите си ръце, успя да се справи с купчинката си чипове много бавно.
— Още четири хиляди — заяви той, като едва сега подреди две групи от черни чипове в средата на масата.
Правилно подбран залог, помисли си Нордешченко. Явно целта бе да се изтласка от играта третият играч — в случая самият той. Ала Нордешченко нямаше никакво намерение да се остави. Имаше добро предчувствие. През цялата вечер всичко се подреждаше благоприятно за него.
— Влизам. — Събра една купчина от осем черни чипа и ги побутна напред.
При следващото раздаване се разкриха новите четири карти, като сред тях се появи дори един чифт. Онзи, дето преследваше флош, плати. След него едрият мъж пак заложи. Още четири хиляди долара. Сега бе ред на Нордешченко да вдигне. За негова изненада кашмиреният блейзър остана на това ниво.
На масата бяха заложени четиридесет хиляди долара.
Раздаващият обърна последната карта. Шестица пика. Нордешченко не виждаше как може да подобри позицията си, но внезапно си припомни предишна игра, когато бе изпаднал в същата ситуация. Адреналинът му моментално се вдигна.
Мъжът с приятеля зад гърба стисна устни и изду бузи.
— Осем хиляди долара!
Няколкото зяпачи зад него недоволно замърмориха. Какви ги вършеше този, по дяволите? През цялата вечер непрекъснато вдигаше залога. А сега явно бе решил да прахоса такива пари при толкова слаба ръка.
Едрият мъж се зае бавно да побутва напред чиповете си. Нордешченко си каза, че онзи навярно се е сдобил с чифт от допълнително обърнатите карти. И то
— Осем хиляди долара. — Той кимна и приготви две еднакви купчини по осем черни чипа, за да се озоват след малко в средата на масата. — И още осем хиляди.
Мърморенето отстъпи пред ахканията. Нордешченко събра двата си показалеца под ъгъл пред устните, след което пое дълбоко дъх. Вече не се съмняваше, че широкоплещестият очаква той да го следва в наддаването. Макар че в деветдесет процента от играта досега той бе вършил точно това. Беше качил достатъчно. Дали да не спре?
Но тази нощ усещаше силата си. Скоро щеше да заложи на карта не парите, а живота си. Какво значение имаха тогава всичките пари на света? Никакво, разбира се. Точно това му вдъхваше усещането за свобода. А и бе сигурен, че много добре е разгадал кой какво крие и как ще се разиграе всичко.
— Може ли да направим играта малко по-интересна? — попита той. — Ето ви вашите осем хиляди долара. — Погледна кашмирения блейзър. — А тук са и вашите осем хиляди долара — добави той, вече обърнат към широкоплещестия играч, като побутна напред още един, също толкова висок стълб от черни чипове. Накрая направи знак за удвояване на целия залог. — И от мен: още шестнадесет хиляди долара.
Сега вече ахкането край масата замря. Тишина. В средата бяха струпани сто хиляди долара!
Нервите и само нервите са тези, които могат да те спасят или предадат, когато си под обстрел. Нерви, но и умението да надушваш заплахата. Да я отгатваш. Нали именно това го бе направило толкова добър. Нордешченко се втренчи в широкоплещестия мъж с черните очила.
Кашмиреният блейзър се облегна назад. Личеше, че е силно притеснен. По-добре да захвърли картите си и да излезе от играта, но без да ги показва, за да не го обявят за пълен глупак.
— Сбогом — промърмори той.
— Блъфираш — обади се широкоплещестият, тежко преглътна и прониза Нордешченко с рентгенов поглед иззад черните си очила.
Нордешченко само сви рамене:
— Ще поиграем, ще видим. — Сигурен бе, че всичко, което широкоплещестият можеше да стори, бе да избута към средата на масата своя дял от чипове.
— Ти си наред — недоволно изръмжа онзи и обърна картите си. Чифт шестици.
Нордешченко също обърна картите си — всички видяха, че държеше по-добър чифт.
— Беше прав преди малко.
Наоколо се разнесоха възбудени викове. Раздаващият се зае да избута към Нордешченко планината от чипове. Бе спечелил повече от седемдесет хиляди долара!
Освен това съвсем правилно бе успял да разчете всеки ход на съперниците си. А това беше много добър знак за утре.
Защото утре започваше истинската игра.
59.
Точно в десет сутринта доведоха Доминик Кавело в съдебната зала с белезници на ръцете. Заобиколиха го четирима съдебни пристави, по един от всяка страна. Това бе предварително съдебно изслушване, след което делото щеше да се върне във федералния съд на Фоули скуеър. Адвокатите на Кавело се опитваха всячески да омаловажат свидетелствата за смъртта на Мани Олива и Ед Синклер. Те искаха при това изслушване съдът само да определи дали тези свидетелства ще бъдат допуснати като улики. Съдия Робърт Барнет знаеше това не по-зле от мен — просто тактика за отлагане на окончателното съдебно решение.
Кавело се държеше с обичайния си предизвикателен маниер, сякаш се намира в клуб за развлечения. Дори поздрави мимоходом прокурора Джоел Голдънбърг — попита го как е, поинтересува се и за здравето на жена му и децата. С един от мъжете от охраната сподели мнението си за последния мач на „Метс“, отборът най-после бил заприличал на истински тим. Щом ме зърна на задните редове, ми намигна като на стар приятел. Кавело играеше ролята на добродушен досадник, заловен за дребно нарушение на правилата, а не на опасен престъпник, пазен в изолатора на федералния затвор „Марион“, където много вероятно щеше да прекара остатъка от живота си.
Вратата към съдебната зала се отвори. Съдия Робърт Барнет се появи на прага. Имаше репутация на умен правист и борбена личност. Беше играл като агресивен нападател в отбора на „Сиракюз“, после бе служил в армията като летец изтребител през войната във Виетнам. Не си падаше по празноглави изявления пред пресата, нито толерираше свободния достъп на репортерите в съдебната зала. Не търпеше и театралните изяви на адвокатите на Кавело. Робърт Барнет бе водил такива тежки съдебни битки като двете дела, подготвени от Агенцията за национална сигурност след атентатите от 11 септември 2001 г., и произнесе максимално възможните според закона наказания за всеки от обвиняемите. Не можеше и да мечтаем за по-добър съдия от него, който да се справи с Доминик Кавело.
Барнет даде знак на присъстващите да седнат.
— Запознах се с мотивите — започна той, докато нагласяше силните си очила за четене, — и установих, че няма никакви основания да позволявам на защитата да настоява за допълнително отлагане на този процес.
— Ваша Чест. — Обвиняемият се надигна от стола, без да реагира по никакъв начин на решението на съдията.
— Вие сте призован да отговаряте пред правителството на Съединените щати за отправените ви обвинения, като съдебното гледане по тях започва днес, понеделник, от десет часа сутринта. По силата на закона сте упълномощен да се представите пред подбрания за нашия процес състав от съдебни заседатели. Самите заседания ще се провеждат в условия на пълна секретност. Никакви имена няма да бъдат разгласявани след избора на съдебните заседатели. Те ще се настанят във военната база Форт Дикс в Ню Джърси, където, както вече ви е известно, ще се проведе гледането на вашия процес. Вие ще бъдете въдворен там, както и съставът от съдебни заседатели. Целият процес ще протече при закрити врати. И още нещо, господин Кавело. — Съдията впери в него строгия си поглед.
— Да?
— Предупреждавам ви. Само веднъж. Едно нарушение на правилата — за каквото ще сметна дори някой нескопосан опит да бутнете чашата с вода — и ще наблюдавате процеса по вашето дело само на екрана на вътрешната телевизионна уредба в съда. Разбирате ли какво се опитах да ви обясня?
— И насън не би ми хрумнало нещо подобно, Ваша Чест — отвърна Кавело.
— Не ви попитах това, господин Кавело. — Гласът на съдията стана леден. — Попитах ви дали сте ме разбрали.
— Разбира се — почтително се поклони Кавело. — И то отлично, Ваша Чест.
60.
Телефонът иззвъня и Моника Ан Романо застина на дивана във всекидневната. Не искаше да отговоря на повикването.
Знаеше кой е. Кой друг би могъл да й звъни в неделя вечерта! За миг я споходи налудничавата мисъл, че ако не вдигне слушалката, този ужас може би ще приключи. И всичко ще е както си бе… преди да изживее най-вълнуващия секс в живота си.
Седеше и го слушаше как звъни упорито.
— Вдигни телефона, де! — раздразнено я подкани майка й.
Двете гледаха телевизия и сигналът пречеше на звука.
Моника стана и изнесе апарата в коридора. Забеляза, че ръцете й треперят.
— Ало.
— Здрасти, скъпа.
Гласът от другия край на линията смрази кръвта й.
Как се набърка в тази каша? Как можа да е такава глупачка и да си въобрази, че той ще се заинтересува от жалко същество като нея? Трябваше да отиде в полицията. Или да им позвъни. Те ще я разберат; в работата още й вярват.
— Какво искаш? — остро попита тя.
— Преди се радваше да чуеш гласа ми, Моника — чу отсреща. — Чувствам се наранен. Какво искам ли? Искам същото, което и ти, Моника. Искам ти и майка ти да си живеете дълго и здравословно.
— Не си играй с мен! — забързано отговори Моника. — Просто кажи какво искаш.
— Добре — рече той. Явно се забавляваше. — Какво ще кажеш да се срещнем на кафе утре сутрин, преди да отидеш на работа? В кафенето на площада, където се видяхме предния път. Да кажем в осем и половина. И тогава ще ти кажа какво ще правиш оттук нататък.
— Ще
— Бъди добро момиче и никога повече няма да ме чуеш. Но,
Моника изтича обратно в стаята, където майка й гледаше телевизия. Видя светещите автомобилни фарове. После чу изсвирването на клаксона, три кратки сигнала. Разтрепери се така, че почти чу тракането на костите си.
61.
Тази сутрин станах свидетел на най-строгите мерки за сигурност, които някога съм виждал по време на съдебен процес. Всъщност беше повече показна демонстрация на сила от страна на властите. Дузини ченгета, някои с брони и шлемове, с автомати в ръце, бяха подредени край барикадите на „Фоули скуеър“. Пред вратата на залата чакаха кандидатите за съдебни заседатели, а наоколо обикаляха дузини полицаи, за да проверяват документите и чантите, водейки за каишките кучета, специално обучени да надушват експлозиви. По протежението на Уърт стрийт бяха подредени десетки микробуси с емблемите на различни телевизии.
Всичко бе организирано като по учебник, точно както и аз самият бих го направил. И все пак винаги има възможност нещо да се обърка.
По инстинкт надникнах в стаята на охраната на партера в съдебната палата. Заварих дежурните да следят на мониторите какво се случва по всички етажи на сградата. Както и край входовете, асансьорите, подземния гараж и коридора, откъдето Кавело щеше да бъде съпроводен при влизането и излизането му от съда на Манхатън. Опитах да се успокоя с мисълта, че гафът от предишния процес няма да се повтори.
Тъкмо прекосявах фоайето към съдебната зала, когато чух някой да ме вика:
— Ник! Ник!
Беше Анди, задържана на входа от двама охранители. Махна ми.
— Ник, не ме пускат да вляза!
Изтичах до входа.
— Всичко е наред — казах на пазачите. — Показах им служебната си карта. — Поемам цялата отговорност. Тя е с мен.
Поведох я сред шумната тълпа.
— Имаше право. Трябваше да съм тук, Ник. Не мога да остана настрани. Ако не заради мен, поне заради Джеръд.
Насочих я към един от асансьорите и натиснах бутона за осмия етаж. В кабината след нас се качиха още няколко души — двама адвокати, както и съдебният стенограф. Като че ли притокът от хора нямаше да секне през целия ден. Стиснах ръката й.
— Хм — отрони тя. Само толкова.
Когато вратата на асансьора най-после се отвори на осмия етаж, издърпах Анди настрани и изчаках другите да се отдалечат. Тогава я прегърнах — така, както исках да го направя още онази вечер. Малко остана да я целуна. Знаех колко усилия й струва да дойде тук. Да покаже лицето си. Докато остана притисната към мен, долових учестените удари на сърцето й.
— Всичко е наред, Анди. Радвам се, че си тук.
Показах служебната си карта на пазача, застанал до вратата, и влязохме. Залата бе почти празна. Само двама съдебни пристави разговаряха до стената, а един от младите помощници на областния прокурор подреждаше непопълнените съдебни формуляри по редицата от столовете, запазени за адвокатите.
Анди внезапно се разтревожи.
— Тук съм, но не съм сигурна, че ще издържа.
— Ще останем докрай — казах й, като я настаних на задния ред в залата. — Когато го доведат, ще бъдем заедно, един до друг. Може дори да му махнем.
— Да бе, а защо не му вдигнеш палец за кураж?
Стиснах ръката й.
— Няма да се случи нищо лошо. Този път доказателствата са по-убедителни. Скоро ще го доведат и ще започне изборът на дванадесетте заседатели. А после ще лежи в затворническа килия до края на дните си.
62.
Моника Ан Романо подозираше какво може да е скрито в малкия пакет, който носеше. Така й се искаше да го изхвърли в някой контейнер за смет.
Беше го взела от мъжа, на когото глупашки се довери. Крачеше нервно през „Фоули скуеър“, като показните на всички пропуски служебната си карта, издадена от федералния съд. Беше най-изнервящото преживяване в живота й. Засега.
Накрая успя да се нареди на опашката за служителите във федералния съд. Всяка чанта беше отваряна, дори и тези на адвокатите и техните помощници. Моника знаеше кого ще доведат в съда — Доминик Кавело.
— Днес ни очаква много работа — заговори я Майк, пазачът във фоайето с големите извити нагоре мустаци, който я преведе през навалицата към опашката за специалния персонал.
— Аха — нервно му кимна Моника. После се озърна и с неловка усмивка поздрави неколцина познати.
Мъжът пред нея — брадат адвокат с дълга коса, отвори чантата си. Тя бе следващата по ред. Пабло, който винаги се шегуваше с нея за „Метс“, улови погледа й и се усмихна. Сърцето й бясно заби. Усещаше как тежестта на пакета я притиска. Какво ли ще стане, ако надникнат в него?
Адвокатът пред нея затвори чантата си и премина. Сега бяха двамата един срещу друг — тя и Пабло.
— Как беше този уикенд, скъпа? — Пазачът небрежно надникна в чантата й. — Гледа ли мача на „Метс“?
— Разбира се, че го гледах — кимна Моника и затвори очи, очаквайки да се разнесе писукането на апарата.
Но не се чу никакъв звук. Прекрачи прага, както го правеше всеки работен ден.
— Ще се видим на обяд — рече й Пабло. Тя тръгна забързано. И тогава го чу да се провиква след нея: — Хей, Моника!
Моника Ан Романо се смрази за миг, преди да се обърне назад.
Пазачът й смигна приятелски:
— Много ми харесва шапката ти.
63.
Представителите на защитата и на обвинението бяха в залата. Кавело също. Съдия Робърт Барнет огледа изнервената група кандидати за съдебни заседатели.
— Съмнявам се някой да не знае защо сме се събрали тук — започна Барнет.
Всеки заседател имаше номер. Заеха местата си и се втренчиха в измършавелия мъж с посивяла коса, седнал пред тях с кръстосани крака. Но бързо отклониха погледи, сякаш се страхуваха да ги задържат върху него.
Извърнах се към Анди, която видя как въведоха копелето, преди да му свалят белезниците. Той огледа съдебната зала. Почти веднага забеляза Анди, сякаш знаеше, че тя ще е тук. Дори за миг спря погледа си върху нея — леко почтително кимване.
Анди не трепна. Сякаш искаше да му каже:
— Също така се съмнявам, че сред вас има някой, който да желае да е тук — продължи съдия Барнет. — Някои от вас може би чувстват, че не им е тук мястото. А други дори се страхуват. Но могат да са сигурни, че ако бъдат призовани, техен морален дълг е да служат на правосъдието. И дванадесет от вас наистина
Почти всички вдигнаха ръце.
В залата се разнесе приглушен смях. Кавело погледна гората от ръце и на лицето му се изписа подигравателна усмивка.
Един по един кандидатите за заседатели бяха привиквани до съдийския подиум. Оправдаваха се с най-различни причини: самотни майки, дребни предприемачи с неотложни сделки, медицински удостоверения за влошено здраве, дори фактури за предварително платени ваканции по време на процеса.
Съдия Робърт Барнет не се огъна. Извини само шепа хора, които тутакси напуснаха сградата на съда. Другите с мрачен вид се върнаха по местата си — около сто и петдесет души, повечето от които никак не изглеждаха доволни.
Кавело не ги удостои с поглед. Продължаваше да барабани с пръсти по масата, загледан напред. Неволно се замислих за думите, които изрече пред мен, когато насила ме изведоха от килията му в деня, в който бе взривен автобусът със съдебните заседатели.
— Господин Голдънбърг, господин Каскел — обърна се съдията към представителите на обвинението и защитата, — сигурен съм, че има някои въпроси, които бихте искали да отправите към тези добри хора.
64.
Ричард Нордешченко успя да се промъкне незабелязан в сградата на съда. Не беше трудно да се сдобие чрез Райхард със стандартна бележка за съдебен заседател. Подреди се на опашката заедно с другите кандидати, всички с начумерени физиономии. Най-спокойно влезе през предния вход, сякаш това бе част от ежедневната му работа.
За кратко Нордешченко се престори, че прелиства някакво списание в претъпканата с хора стая за съдебните заседатели, но всъщност слушаше внимателно кои номера викат. Много от хората споделяха нервно възражения си да участват в процеса срещу Кавело. Почти всеки имаше някакво наивно извинение.
Нордешченко се изсмя вътрешно.
Погледна часовника си — 10:15. Нези трябва да е вкарал в подземния гараж микробуса, откраднат от фирма за кетъринг. Нези бе най-добрият в света за тази работа. Все пак никой не е застрахован срещу провал, особено при толкова сложна задача.
През миналата нощ Нордешченко написа дълго писмо до жена си и сина си. Остави го в хотелската стая, в случай че не се завърне от мисията.
В писмото признаваше, че не е точно човекът, за когото те го смятат, и че нещата, които може би ще чуят за него, са истина. Написа още, че му е тъжно, че в продължение на доста години е бил принуден да крие истината от тях. Но през целия си живот, добавяше накрая, никога не е бил изцяло лош, както и не е бил изцяло добър. Доброто в живота му били само те двамата и всичко, свързано с тях. Написа им, че много ги обича и се опита да завърши писмото с шегата, че съветва сина си, като порасне, да предпочита покера пред шаха.
Подписа писмото:
Истинското име на Нордешченко.
Име, което никой от тях не знаеше.
Точно в единадесет часа и четиридесет минути Нордешченко захвърли списанието и си проправи път към третия етаж, пълен с кабинети и офиси. Откри мъжката тоалетна и влезе. Едър чернокож мъж с голяма бенка на бузата миеше ръцете си. Нордешченко пусна водата и го изчака да излезе.
После смъкна капака на кошчето за смет, бръкна сред свитите на топка хартии и извади внимателно увития пакет. Беше там, точно както му каза Райхард.
Нордешченко влезе в една от тоалетните кабини и разопакова пакета — деветмилиметров „Хеклер и Кох“, предпочитаната му марка. Провери пълнителя и го презареди в пистолета.
Знаеше, че съдията се придържа към строго спазване на дневния си режим. Винаги напускаше сградата на съда няколко минути преди дванадесет и половина, за да обядва. В съдийските кръгове се разказваше като легенда, че нито един адвокат не бил способен да убеди съдия Барнет да продължи разискванията, когато наближи времето за обедна почивка.
Което означаваше, че остават още няколко минути.
От джоба си Нордешченко измъкна тънък мобилен телефон. Провери първия набран номер, записан просто за сигурност, но вторият беше скрит.
Провери кода, с който събитията щяха да стартират. Сега от него се искаше само да натисне бутона
Нордешченко излезе от кабината и за последен път се вгледа в огледалото. Пулсът му се ускори.
Заради наскоро боядисаната си коса, фалшивата брада и очилата го прониза неприятната мисъл, че през следващите няколко минути може да умре така, както винаги се страхуваше, че ще се случи: като
Разбира се, усмихна се Нордешченко на себе си, мога и да оцелея. Зареди патрон в цевта на своя „Хеклер и Кох“ и го пусна в джоба си.
Все едно да избуташ чипове за всичките си пари в средата на масата. Сега залогът беше два и половина милиона долара.
Човек не може да знае със сигурност дали ще спечели, докато не се обърне и последната карта.
65.
Доминик Кавело следеше зорко големия стенен часовник в съдебната зала, опитвайки се да не обръща внимание на ленивото бърборене. Отлично знаеше, че след няколко минути то няма да има никакво значение за остатъка от живота му. След малко съдия Барнет ще се наведе над микрофона и без въобще да обръща внимание кой и какво говори в момента, ще обяви, че е време за обедна почивка.
Точно според очакванията му — в дванадесет часа и двадесет и четири минути съдията прекъсна прокурорския разпит:
— Господин Голдънбърг…
Кавело усети как пулсът му се ускори.
Съдията инструктира кандидатите за съдебни заседатели да се явят отново в залата точно в два часа. След това, без да бърза, започна да прибира книжата си.
— Съдебните пристави могат да отведат обвиняемия.
Кавело се изправи. Пет пари не даваше какво ще се случи сега. На практика той дори улесняваше пазачите си.
— Добре, приятели.
Бяха същите двама, които сутринта го взеха от затвора. Широкоплещестият мъж с дебели мустаци пристъпи към него с белезници в ръка и тихо промърмори:
— Извинявай, Дом.
Кавело протегна китките си.
— Няма проблеми, малък Еди. Изцяло съм на ваше разположение.
Знаеше имената им. Знаеше още десетки подробности от личния им живот. Чернокожият пазач е бил командир на танк в операция „Пустинна буря“. А пък другият, с рунтавите мустаци, имаше син, който беше футболист в Уисконсин. Тъкмо той, мустакатият, сега закопча здраво белезниците около китките на Кавело.
— За бога, момчета, не можете ли да дадете малко отдих на един почтен гражданин? Слушай, Хай — обърна се той към адвоката си, — твоите хора имат от мен по един голям бифтек. Пак ще се видим тук в два часа.
Съдебните пристави го поведоха към страничния вход и оттам към асансьора в коридора, за да го върнат в килията му, намираща се през две преки от сградата на съда. Толкова пъти бе минавал този маршрут, че вероятно можеше да го стори и със затворени очи.
— Знаете ли какво му е най-лошото на това да изкараш остатъка от живота си зад решетките? — Той намигна на мустакатия си пазач. — Храната! Особено в онзи свинарник „Марион“. И знаеш ли кое е единственото, което те подтиква да се измъкнеш от там? — Сръга мустакатия с лакът. — Смъртната присъда, това е то. Смъртоносната инжекция. — Кавело се разсмя. — Това е единственото, което може да ти вдъхне надежда!
Третият пазач, с радиотелефон в ръката, задържа вратите отворени, докато се качваха в асансьора. Тогава излая в микрофона:
— Те са на път.
Еди и мустакатият трябваше да го придружат в асансьора.
Чернокожият пазач натисна бутона за подземието. Знаеше, че ако натисне този бутон, асансьорът няма да спре на нито един друг етаж, освен ако не бъде избран отвътре, от панела в кабината. Вратата се затвори.
Кавело се обърна към него, макар той да не бе от разговорливите:
— Обичаш ли пица, Бо? Черните също ядат пица, пали?
— Обичам пица — изръмжа пазачът.
— Разбира се, всички ченгета обичат пица — въздъхна Кавело. — Хей, знаете ли какво трябва да направим? Да зарежем този проклет затвор. Какво ще кажеш да зарежем този бебчо във фоайето и да се завъртим към Бруклин за час-два? Там ще ти покажа какво значи истинска италианска кухня. Хайде, кълна се, че в два часа ще бъдем тук. Дори няма да разбират къде сме отишли.
Той сръга Еди, докато гледаше как подовите лампи и асансьора угасват, щом стигнаха долу.
— Ще бъде голям номер, нали, малък Еди? Целият свободен свят навън ще ни търси, докато ние ще си седим в ресторанта на Причи на говежда пържола, салата от чушки и бира. Какво ще кажеш, а?
Мустакатият се ухили.
— Звучи като планирано предварително, Дом.
— Точно така ми звучи и на мен — съгласи се Кавело. — Напомня ми за някакъв план.
66.
Анди ме чакаше в коридора. Каза, че видяла достатъчно. Не й се искало повече да седи в залата. Двамата се качихме в асансьора, заедно с още двама от кандидатите за съдебни заседатели. В кабината се усещаше известна неловкост. Казах й, че според мен е проявила голяма смелост с появата си. Тя ме целуна по бузата.
— Благодаря ти, Ник. Идеята ти беше добра.
По обратния си път нагоре надникнах в стаята на охраната, за да проверя какво става с Кавело. Сваляха го в подземието. Загледах се в екрана през рамото на един от дежурните, докато Кавело застана пред вратата на асансьора, бъбрейки си с двамата пазачи. Всичко бе под контрол. Капитанът, отговарящ за екипа на охраната, се свърза с дежурните по пътя, по който се извежда обвиняемият.
— Субектът е в движение — рапортуваха му те.
Внезапно основите на сградата се разтресоха. Беше като земетресение! По пода изпопадаха чашите с кафе, моливите, бележниците.
— Господи, нещо става! — изкрещя един от агентите, които следяха мониторите, и посочи екрана: — В гаража! Имало е експлозия! Мили боже!
Всички се струпахме около монитора и гледахме шокирани случващото се. Огромни кълба гъст сив дим запълниха екрана. После всичко почерня.
По радиотелефона с много пукане се дочу рапортът на едно от нашите звена, разположени в подземния гараж.
— Долу имаше експлозия! Целият гараж е в пламъци. Може да има жертви. Нищо не се вижда. Само пушеци.
Капитанът сграбчи микрофона.
— Говори Мейчъм. Имаме аварийна ситуация в гаража! Детонирано е взривно устройство. Искам Отряда за бързо реагиране, полицейско подкрепление, медицинските екипи от спешната помощ. И то веднага! Пронто! И искам да знам какво, по дяволите, става!
Екраните за различните участъци в гаража един по един почерняха, докато дежурните отчаяно се опитваха да се ориентират. Сграбчих Мейчъм за рамото.
— Капитане, това не е заради гаража. А заради Кавело! Вдигни всички агенти по тревога. Той вече слиза надолу!
Изтичах до другия край на пулта и проверих какво излъчва камерата в асансьора.
—
Не можех да повярвам на очите си, защото само аз знаех, че ужасът се повтаря.
Втурнах се презглава към вратата.
67.
Кавело бе още в асансьора — раздаваше съвети на двамата си пазачи и блестеше с остроумието си. Отмести поглед към сигналните цифри за етажите, примигващи в синхрон със спускането на асансьора: 7, 6, 5.
В следващия миг се метна напред и се притисна с все сили към панела с бутоните, като заби палец в термочувствителното квадратче на бутона за третия етаж.
—
Асансьорът подскочи от рязкото спиране. Вратата започна да се отваря. Чернокожият охранител протегна ръка да обуздае Кавело, като силно го притисна към стената на кабината. Тогава някой устремено нахълта вътре.
Ченето на чернокожия увисна от изненада.
— Какво ста…
Първият куршум го прониза между очите. Мъжът се свлече на пода, оставяйки тъмночервена диря по стената с бутоните.
Следващите два куршума се забиха в гърдите на Еди. Върху бялата му риза цъфнаха два пурпурни кръга. Еди пусна ръката на Кавело и се сгърчи в стон на пода. Но събра сили да насочи очи към стрелеца.
— Имам деца.
— Съжалявам, малък Еди — рече Кавело.
Последваха още два глухи изстрела в гърдите му, Еди повече не помръдна.
— Бързо! — озъби се евреинът и натисна бутона за партера, след което подхвърли на Кавело една кесия. — Нямаме време!
В кесията Кавело намери чернокоса женска перука и мушама. Евреинът нахлупи перуката на главата му и наметна мушамата върху раменете му, като се постара колкото е възможно, да прикрие ръцете му, закопчани с белезниците. Знаеше, че разполагат с броени секунди, докато вниманието на всички е обсебено от мощната експлозия в подземния гараж.
Кавело намести перуката.
— Всичко ли е на мястото си?
— Надявам се да е така — рече Нордешченко. — Готов ли си? Нищо сигурно не ни очаква.
— Каквото и да стане — отвърна Кавело, — все е по-добре от гниенето в затвора.
— Може би — скептично поклати глава евреинът.
Вратата на асансьора отново се отвори, този път във фоайето. Отвън чакаха двама души.
— Развален е. Вземете другия — промърмори Нордешченко и изтласка Кавело покрай тях.
После той и преоблеченият мафиотски бос се затичаха надолу по дългия коридор, водещ до страничния изход към Уърт стрийт.
Зад тях хората видяха двата трупа в асансьорната кабина. Разнесоха се ужасени писъци, но Нордешченко не се обърна.
— Побързай! Или и двамата ще умрем. А аз съм алергичен към затворите.
Приблизително на четиридесетина метра по-надолу се отклоняваше другият коридор, по който се стигаше до помещенията на охраната на сградата, но те успяха да се смесят със случайните минувачи, без да обръщат внимание на виковете зад гърба си. Нордешченко забеляза Райхард и двама от хората на Кавело, заели позиция край изхода. Обърна се за миг, колкото да пристегне колана около мушамата на Кавело, след което забърза към тях.
Щом приближиха, по радиотелефоните на охраната отекна сигналът за тревога.
— Нещо се е случило! — развика се един от охранителите. — Блокирайте изходите!
Райхард измъкна от джоба си черен метален предмет, след което всичко съвсем се обърка. Във фоайето на съдебната палата проехтяха изстрели, последвани от къси откоси от автоматично оръжие. Двама от охраната край изхода паднаха на пода, преди да успеят да протегнат ръце към пистолетите в кобурите си. Последният от охранителния екип — руса жена — посегна към кобура си, но Райхард я прикова към мраморната стена с автоматичен огън. Умря, преди да се строполи на пода.
Нордешченко и Кавело продължиха да тичат напред, докато стигнаха до помещението на охраната.
И тогава чуха пронизителен вик:
— ФБР! Всички на пода!
Нордешченко се озърна и видя фигура в края на коридора, с насочен автомат в позиция за стрелба.
Нордешченко закри Кавело с тялото си. Професията му го налагаше. Избута го през вратите със сетни сили.
Наоколо цареше неописуем хаос. Полицаите тичаха към входа на подземния гараж, намиращ се по-надолу в пряката. Детонираната бомба бе свършила добра работа. Към небето се виеше гъст облак от черен дим.
Едно младо ченге изскочи пред тях, без да е сигурно какво точно става.
— Ние сме от ранените — извика му Нордешченко. — Виж.
И когато ченгето се приближи, той опря дулото на своя „Хеклер и Кох“ в гърдите му и дръпна спусъка. С предсмъртно стенание, полицаят се свлече на тротоара.
Зад завоя пред тях се появи черен „Форд Бронко“. Задната врата бе отворена, така че Нордешченко, Кавело и Райхард се метнаха вътре в движение.
На кормилото беше Нези. Без да дочака колата да спре напълно, той натисна газта.
Един камион за доставки потегли зад тях, но после внезапно изви, спря и запречи улицата, така че преследването бе невъзможно.
На кръстовището улучиха зелен светофар. Продължиха с бясна скорост през „Сейнт Джеймс“, през „Чатам скуеър“, после свиха надясно по „Катрин“ към Чайнатаун. Последва още един рязък десен завой към „Хенри“ и Нези спря форда в един пустеещ паркинг.
Нордешченко изскочи навън, все още закрилящ Кавело с тялото си, притича и веднага дръпна плъзгащата се врата на очакващия ги син миниван. Набута гангстера вътре и се настани зад кормилото. Райхард и Нези се наместиха в светлокафява „Хонда Акура“, паркирана до отсрещния тротоар, където ги очакваше евреинът.
На Нордешченко му просветна. Никой не ги преследваше. Никой не стреляше по тях.
През една пресечка три полицейски коли профучаха с мигащи лампи и виещи сирени. Най-хубавото бе, че изчезнаха в противоположна посока. Нордешченко си позволи да се усмихне. Някой ден този случай сигурно щеше да се изучава в полицейската академия като класически пример за успешно бягство.
— Свободни ли сме? — попита един глас зад него. Чак сега Доминик Кавело надигна глава.
— Засега да — отвърна Нордешченко. — Остава само да се тревожим как
68.
Изтичах на улицата и се заковах на място — гледах безпомощно как черният „Форд Бронко“ се отдалечава. Нямаше начин да го спра. Видях как колата взе завоя и се вля в оживения трафик, после изчезна от погледа ми.
Всички мускули в тялото ми се стегнаха. Не се бях чувствал толкова безпомощен през целия си живот. След бегълците потеглиха две полицейски коли, но им се наложи да заобикалят някакъв камион за доставки, препречил улицата. Ала беше прекалено късно.
Изтичах обратно в сградата на съда и размахах служебната си карта пред един смаян полицай, за да сграбча радиотелефона му.
— Говори специален агент Никълъс Пелисанте от ФБР. Доминик Кавело избяга от сградата на федералния съд на „Фоули скуеър“. Пътува на изток по „Уърт“ в черен „Форд Бронко“, не зная номера. Насочват се към Чайнатаун. Заподозрените откриха стрелба. Има много жертви.
Мъртъв патрулен полицай лежеше на паважа. Не изглеждаше на повече от двадесет и пет години. Зашеметени пешеходци изскочиха от съдебната палата, където бяха потърсили укритие. Повечето притискаха ръце към лицата си, опитвайки се да овладеят сполетелия ги шок.
Затичах се обратно към вратите и продължих забързано навътре в съда. Санитарите от спешната помощ се бяха заели с един от повалените охранители на сградата. Там беше и капитан Мейчъм, с пребледняло лице, зает да докладва по канала с полицейската честота на шефовете си. Поиска ми се да грабна радиотелефона от ръката му и да го запратя в стена, за да видя как ще се пръсне на десетки късчета.
Не знаех къде да отида, освен да се върна в помещението на охраната. Заварих там специален агент Майкъл Дауд. Той оглавяваше дежурния екип по сигурността от ФБР и дори бе започнал да гледа видеозаписите от кървавата сцена в асансьора.
— Видях ги, че избягаха с черен „Форд Бронко“ — казах му. — Но не успях да видя номера. Отпред има застреляни двама от съдебната охрана.
Дауд пое дълбоко дъх.
— Свързах се с кабинета на кмета. И с директора на полицията. Издадена е спешна заповед за блокиране на всички тунели и мостове към Манхатън. В състояние на тревога сме от най-висока степен. Няма да успеят да напуснат острова.
— Не разчитай на това — предупредих го и стиснах зъби.
Седнах и отчаяно стоварих юмрук върху най-близката маса. Внезапно усетих как силите ме напускат. Какво ставаше, дяволите да го вземат? Притиснах длан към ребрата си. Усещането бе за нещо хлъзгаво и топло.
Кървях като заклано прасе.
69.
Двамата с Дауд се спогледахме, след което и сведохме очи към кръвта, канеща по пода.
— Кучи син — изохках.
После разтворих сакото си. Кръвта се процеждаше през ризата ми.
— Повикайте спешната помощ! — изкрещя Дауд на един от охраната.
— Добра идея — кимнах миг преди да политна към стената.
От радиотелефона долетя вик.
— Мисля, че ги пипнахме!
Разговорът се водеше по откритата линия на кризисния център в кметството. Черен „Форд Бронко“ е бил забелязан на Десето авеню. Насочвал се към входа на тунела „Линкълн“ по пътя за Ню Джърси.
— Вече сме завардили входа на тунела — обяви гласът от кризисния център. — Пристанищните власти изпратиха отряд за бързо реагиране.
Чрез телефонните линии можехме да проследим маршрута върху видеокартата, осигурена от кризисния център. Един от мониторите над нас започна да показва образите от широколентовата камера, насочена към тунела. В редицата от приближаващи автомобили черният „Форд Бронко“ беше десети по ред.
— Ето го!
Внезапно камерата започна да предава уголемени образи. Трафикът се раздели в двете платна.
Взирах се напрегнато в монитора. Може би грешах за черния форд? Същият ли е? Със сигурност изглеждаше като онзи, с който Кавело избяга от района на съда.
— Заподозреният автомобил има регистрационен номер от Ню Джърси: EVX-369 — обяви гласът от радиотелефона.
За секунда ме обзе надежда, че сме успели да засечем търсения автомобил. Но после нещо тревожно проблесна в съзнанието ми. Грабнах телефона от масата.
— Говори специален агент Пелисанте. Тези хора вероятно са снабдени с автоматично оръжие и експлозиви. Колата може да се окаже само примамка. Кавело може изобщо да не е там. Отрядът за бързо реагиране трябва да направи всичко според възможностите си, за да изолира автомобила.
Бях забравил раната си. Преместих се по-близо до екрана, за да проследя със затаен дъх как екипът за бързо реагиране, вдигнат по тревога от пристанищните власти, обкръжи черния форд на безопасна дистанция, като пропусна другите коли напред. Залавянето на гангстерите се очертаваше дяволски трудно — наоколо беше пълно с невинни хора. Може би няколко стотици.
Черни фигури с шлемове на главите започнаха да пълзят в обсега на широкоъгълната камера. Черният Бронко бе вече четвърти поред от приближаващите се към входа на тунела коли. Видях и полицейския екип, който стесняваше обръча. Всички бяха насочили оръжията си към мишената. Прозорците на форда бяха тъмни. Ако някой гледаше отвътре, щеше да забележи приближаващите се нападатели.
Черният форд излезе отпред. Една полицейска кола внезапно ускори ход и блокира пътя му към тунела.
Отрядът за бързо реагиране беше обкръжил цялата зона и непрекъснато стесняваше кръга.
Виждах съвсем ясно какво става там. Черният Бронко бе обкръжен от поне двадесетина тежковъоръжени полицаи.
Предните врати на форда се отвориха. Приближих още повече към екрана на монитора.
— Дано е той — процедих, стискайки здраво юмруци. — Дано е той…
Хората от форда наизлизаха с вдигнати ръце. Някакъв мъж, облечен в черно. После жена с шапка. И накрая едно разплакано дете, което веднага се притисна към жената.
— Кучи син! — чух как някой изруга по радиотелефона.
Картината дори не се нуждаеше от коментар.
Заловихме грешна кола.
70.
Останах в стаята на охраната, докато медиците от спешната помощ не ме отведоха насила оттам. Двама млади лекари почистиха и превързаха раната ми, но аз не исках да тръгна, преди да проследя докрай видеозаписа. Лицето на мъжа от асансьора — онзи, който измъкна Кавело.
Изгледах го поне дузина пъти.
Беше със среден ръст и не особено як. Не можех реално да преценя дали е млад, или на средна възраст. Огледах го за отличителни белези. Имаше брада, за която заподозрях, че е изкуствена. Къса черна коса. Но този тип прекрасно знаеше как да действа. Не се поколеба нито секунда. Явно бе професионалист, а не само наемен убиец. Успя да обезвреди охраната, въпреки че в съдебната палата дежуреха най-опитните специалисти от нюйоркската полиция и две дузини агенти от ФБР.
— Може ли да увеличиш лицето още малко? — помолих техника от охраната, който оперираше с видеото.
— Добре. — Мъжът докосна някакъв бутон и камерата показа увеличен образ.
Изправих се и пристъпих по-близо до екрана. От прекомерно силното увеличение образът стана зърнист. Кадърът показваше в едър план стоманените му очи, като на истински професионалист, в момента, когато убиецът пристъпи прага на асансьора. Тези очи се запечатаха в съзнанието ми като жигосване с нажежено желязо. Екипът от охраната се зае да преглежда записа кадър по кадър. Мигът, когато внезапно проехтяха изстрелите и двамата съдебни охранители се строполиха на пода на кабината.
— Занесете записите в централата на нюйоркската полиция и в кризисния център — заповяда Майк Дауд на техника. — Искам тази фотография да бъде разлепена по всеки мост и тунел, да бъде раздадена на всички полицаи, патрулиращи по улиците.
— Това ще е губене на време — отбелязах. — Той вече не изглежда така.
Дауд ме изгледа недоволно.
— А имаш ли по-добра идея?
— Би могло да се каже. Да сравним този запис с филма от първия процес срещу Кавело. При това ден по ден, ако разполагаме с такива записи. Но да се елиминират брадата и очилата. Обзалагам се, че е присъствал там.
Медиците буквално ме повлякоха към вратата. Казаха, че отвън ме чака линейка. За последен път хвърлих поглед към екрана.
Исках да съм сигурен, че ще го позная, когато пак го видя.
Сигурен бях, този взриви автобуса със съдебните заседатели и изби всички тези хора сега.
71.
Когато телефонът иззвъня, лежах на носилката в линейката на спешната помощ, която летеше към болница „Белвю“.
Бях съблечен до кръста, с включена към ръката ми интравенозна система и прикрепени към гърдите ми сензори за електрокардиограма. Сирените на линейката виеха оглушително, докато се люшкахме на зигзаг сред задръстеното улично движение към Долен Ийст Сайд. Помолих санитаря да ми подаде мобилния телефон от сакото ми.
— Току-що научих — задъхано заговори Анди. В гласа й се долавяше недоверие и огорчение. — Господи, Ник, бях седнала в едно кафене, когато го дадоха по новините.
— Съжалявам, Анди.
Но изпитвах не само съжаление, а нещо много по-дълбоко. Докога ще трябва да й повтарям тези думи?
— По дяволите, Ник, там са се струпали полицаите от цял Ню Йорк.
— Зная. — Едва си поемах дъх.
Един от санитарите се опита да ми отнеме телефона, но аз го избутах. Раната отстрани на гърдите не ме болеше толкова. Бях наранен много по-дълбоко от гнева и разочарованието, надигащи се в мен.
— Онзи негодник уби сина ми, а ето че сега е на свобода.
— Не е на свобода — възразих. — Ще го хванем. Знам как ти звучи, но ще го пипнем. — До болницата оставаха само няколко пресечки. —
За секунда Анди остана смълчана. Не знаех дали ми повярва, пък и честно казано, точно в този момент не ми пукаше.
Имах чувството, че губя съзнание, когато прекъснах връзката с Анди с едно приглушено „Дочуване“. Линейката спря пред входа на спешното отделение.
Така и не й казах, че съм прострелян.
72.
Ричард Нордешченко зави със сребристия вояджър към изходното платно пред моста „Джордж Уошингтън“. Пътната блокада беше внушителна, но това не го изненада. Вече бе проверил новините по радиостанциите — всички съобщаваха за дръзкото бягство на мафиотския бос.
Навсякъде проблясваха мигащите светлини на полицейските автомобили. Проверяваха абсолютно всички превозни средства. Камионите и микробусите изтегляха настрани за щателна проверка на товарите. Нордешченко вдигна очи към небето. Високо горе се чуваше свистенето от перките на полицейски хеликоптер, патрулиращ над моста. Не беше на добро.
Досега бяха сменили два автомобила. Той бе захвърлил брадата и очилата. Трябваше само да запази спокойствие. Нищо не можеше да го свърже с вояджъра, който шофираше в момента.
Високите стоманени кули на моста „Уошингтън“ се извисяваха на около четиристотин метра напред. Група пътни полицаи се връщаха към служебната си кола. Типична реакция на тревога с червен код. Пълно беше с екипи за бързо реагиране и полицейски кучета, душещи за бомби. Може би бяха добре обучени, но им липсваше практически опит.
— Защо спряхме? — дочу дрезгав глас зад себе си. — Всичко наред ли е?
— Успокой се. Всичко това е в твоя чест.
— Целият съм схванат. Много е тясно и горещо. Измина повече от час, откакто съм заврян тук.
— Не е толкова тясно, колкото във федералния затвор, нали? Така че мирувай сега, моля те. Това е последният контролен пункт, през който трябва да минем.
Към вояджъра се приближиха двама полицаи с бронирани жилетки и автомати. Единият почука на прозореца с дулото на автомата.
— Шофьорската книжка и регистрационния талон на автомобила, моля. И отворете багажника.
Нордешченко подаде документите на полицая, в които бе регистриран като живеещ на Бероу стрийт 11 в Бейон. За микробуса бе записано, че принадлежи на дребната фирма за чистене по домовете „Щастливия Джордж“ от Джърси.
— Има ли нещо ново? — попита Нордешченко. — Чух какво е станало. Излъчват го по всички новинарски радиостанции.
Полицаят провери документите му, без да си прави труда да му отговаря. Другият вдигна капака на багажника и надникна вътре. Но видя само голяма прахосмукачка, машина за почистване на килими и няколко пакета с препарати. Нордешченко затаи дъх, когато ченгето взе да надзърта наоколо.
Пистолетът беше скрит под панталона му, закрепен към глезена. По време на вчерашната суха тренировка беше решил какво ще направи. Ще очисти патрулиращите полицаи. После ще притича в отсрещното платно, ще спре първата попаднала пред очите му кола, ще измъкне шофьора от седалката и ще отпраши. Кавело ще трябва сам да се погрижи за спасяването на кожата си.
— Какво е това? — излая единият от полицаите.
Разбута почистващите препарати и надникна зад преградата.
Нордешченко замалко да се пресегне към глезена си, но не го направи. Не още.
— Според правилника тук трябва да се държи резервната гума — каза полицаят. — Какво ще стане, ако някоя от гумите на тази бричка се спука? — Той спусна преградата.
— Имате право, полицай — кимна Нордешченко по-спокоен. — Ще кажа на шефа. Ще му кажа още, че ви дължим едно безплатно чистене на килимите.
Полицаят му върна документите на колата, а другият затръшна вратите.
— Нищо не ми дължите — кисело измърмори той. — По-добре си набавете веднага резервна гума.
— Смятайте го за изпълнено — рече Нордешченко. — И дано го заловите. — Вдигна прозореца и бавно потегли.
След няколко минути вояджърът напусна зоната, отцепена за пътната проверка, и навлезе в правия участък, където движението следваше обичайния си ритъм. После премина през моста. Но ударите на сърцето му се успокоиха напълно едва когато забеляза голямата табела, осведомяваща пътуващите, че напускат щата Ню Йорк и влизат в Ню Джърси.
— Поздравления. Успяхме! — провикна се той, за да го чуе Кавело. — Утре по това време ще си извън страната.
— Добре — въздъхна Кавело, докато с мъка се изправяше, за да се измъкне от тайника. — Междувременно има промяна в плана. Първо трябва да свърша нещо. Имам дълг, който трябва да уредя.
73.
Според дадените от Кавело инструкции потеглиха на запад към Патерсън в Ню Джърси. Скоро се озоваха в приятно за окото старомодно предградие с къщи на хора от средната класа, заобиколени от дървета и зеленина. Нордешченко спря пред скромна, но приятна наглед къща във викториански стил, цялата в сиво и бяло. Макар да беше април, в малкия преден двор още можеше да се види сцената от Рождество Христово, запазена от Коледа.
— Чакай ме в колата — нареди Кавело, като напъха в колана си пистолета, който преди малко бе взел от него.
— Не ми плащаш за това — обади се евреинът. — Заради такива работи могат да ни убият и двамата.
— В такъв случай — рече Кавело, като отвори вратата и пристегна колана си, — те оставям да си помислиш, докато съм в къщата.
После заобиколи фасадата и отмести телената врата, водеща към задния двор. Чувстваше се възбуден.
Държеше на думата си. Това го издигна до върха.
Хората знаеха, че когато Електротехника обещае нещо, може да се смята за свършено. Особено когато се касаеше за обещание като това.
Продължи да върви плътно край стената, докато стигна до задната порта, също от телена мрежа. Там спря. Отвътре се чуваше звук на телевизор. Детски канал. За кратко остана заслушан в детските гласчета и нечие щастливо пляскане с ръце. Видя тила на жена, седнала в люлеещ се стол.
Кавело изкачи стъпалата на верандата и отвори остъклената врата. Идеше му да се разсмее. Никой в това предградие не се нуждаеше от алармени системи, нали. Защото бяха защитени. Защитени от
— Роузи, как искаш чая? — обади се женски глас отвътре.
— С малко лимон — отговори жената в стола. — Трябва да е останал лимон в хладилника. — После добави: — Хей, погледни малкото агънце, Стефи. Какво казва агънцето? Беее… Беее…
Кавело пристъпи в стаята. Когато жената от стола видя кой е посетителят, лицето й пребледня като платно.
— Дом!
Подхвърляше в скута си бебе, момиченце на не повече от годинка.
— Здрасти, Роузи — усмихна се Кавело.
По лицето на жената се изписа паника. Тя бе малко над петдесетте, попрецъфтяла, с вдигната на кок коса и висящ на шията й медальон със Сейнт Кристофър. Силно прегърна бебето с две ръце.
— Казаха, че си избягал. Какво правиш тук, Дом?
— Обещах нещо на Ралфи, Роузи. Винаги спазвам обещанията си. Ти го знаеш.
Зад тях се чу шум. Появи се жена с поднос, върху който стояха чашите с чая. Кавело протегна ръка и я застреля с пистолета, снабден със заглушител. Там, където преди миг беше дясното й око, зейна грозна рана.
Жената рухна по гръб, а подносът издрънча на пода и чашите се разбиха на парчета.
— Мили боже! — ахна сестрата на Ралфи Денунциата и притисна бебето до гърдите си.
— Много е хубаво това бебе, Роузи. Дори ми се струва, че има нещо от Ралфи, особено тези пълни бузки.
— Тя е внучката ми, Дом. — В очите на Роузи Скалпиа се четеше неописуема паника. Отмести поглед към приятелката си, лежаща на килима. От дупката на мястото окото й се процеждаше червена слуз. — Тя е само на годинка. Направи това, за което си дошъл, но нея не наранявай, Дом. Тя е дъщеря на Симоне, а не на Ралфи. Моля те, прави каквото искаш. Само остави внучка ми.
— Че защо да искам да наранявам твоята малка
— Дом, моля те. — Жената изглеждаше напълно ужасена. — Моля те!
— Проблемът, Роузи, е в това, че макар да желая на твоята малка внучка дълъг и щастлив живот, все пак трябва да уредя нещо. — Вдигна пистолета към лицето на жената. — Работата е там, скъпа, че човек никога не знае какво ще го застигне.
Натисна спусъка и куршумът разби челото на Роузи. Частици кост и мозък опръскаха завесите.
Малката праплеменница на Ралфи Денунциата ревна.
Кавело коленичи и забучи пръст в корема на бебето.
— Не плачи. Ти си умница, нали, скъпа? — В следващия миг чу как водата в чайника на печката кипна. — Водата е готова, а? Ела тук. — Повдигна бебето от ръцете на мъртвата му баба. То спря да плаче. — Умно момиче си ти. — Потупа я по гърба. — Хайде да се поразходиш малко с твоя чичо Дом.
74.
По мое настояване още в същия ден ме изписаха от болницата — с широка превръзка около ребрата и с шишенце с викодин, и всичко това, придружено от строгото нареждане на лекаря да се прибера право у дома и да си почивам.
Честно казано, извадих дяволски късмет. Куршумът ме бе одраскал съвсем леко. Но раната все още пламтеше.
След като в болницата се погрижиха за мен, още там ме разпитаха двама агенти от вътрешното министерство. Особено настоятелни бяха въпросите за случилото се в сградата на съда — от момента, в който заех мястото си пред мониторите на охраната, до побягването ми към фоайето. Казах им, че изпразних цял пълнител. Един от хората на Кавело бе открит мъртъв. Фактът, че не бях изпратен там по служба, усложняваше нещата.
Но най-много ме заболя от това — много повече от раната в ребрата, че бяха изминали над пет часа, а нямаше никаква следа от Кавело или от черния „Форд Бронко“. Колегите бяха блокирали всички маршрути за евентуалното му бягство. Освен това бяха поставили засади на адресите на всички известни ни контакти на Кавело.
Кучият син обаче успя да избяга въпреки най-строгата охрана, осигурявана някога за съдебен процес.
Без да слуша протестите ми, медицинската сестра ме изведе до фоайето на болница „Белвю“ с количка, след което с усилие успях да седна в очакващото ме такси.
— Западна четиридесет и девета и Девето авеню — казах изтощено, отпуснах глава на облегалката и затворих очи.
Отново и отново виждах как черният Бронко се отдалечава с бясна скорост, за да изчезне сред уличния трафик. Виждах и себе си, напълно неспособен да предприема каквото и да е. Как, по дяволите, успяха? Кой беше стрелецът в асансьора? Как, при всички затегнати мерки за сигурност, са внесли оръжие в съда?
Халосах с юмрук преградата от дебело стъкло между предните и задните седалки и си помислих, че съм си счупил китката.
Шофьорът се извърна назад. Беше сикх с тюрбан на главата.
— Моля ви, сър, това такси не е моя собственост.
— Извинете.
Но всъщност не съжалявах. По-скоро се чувствах като тенджера под налягане. Кръвта ми кипеше, готова да експлодира. Таксито зави по Четиридесет и пета и се насочи към кръстовището. Осъзнах от какво наистина се боях. Да се върна в апартамента, да затворя вратата и да се изправя в празните стаи — препълнени с купища ненужни свидетелства и бумащина.
Имах чувството, че ще се взривя. Всеки миг ще избухна.
Завихме по Девето авеню. От ъгъла съзрях къщата си от кафяв пясъчник. Започна да ме души мъчително чувство, постепенно пропълзяло в гърдите ми.
Почуках на стъклената преграда.
— Промених плана си — казах на таксиджията. — Продължавайте напред.
— Добре — сви рамене той. — Накъде?
— Сто осемдесет и трета улица в Бронкс.
75.
Натиснах звънеца няколко пъти — три, четири може би, а после започнах да блъскам по вратата.
Чух женски глас.
— Минутка! Ето… идвам… след секунда.
Анди отвори вратата. Беше облечена в пеньоар с розова памучна подплата, косата й бе разпусната и влажна, може би току-що излизаше от банята. Втренчи се изненадано в мен.
Лявата ми ръка висеше отпусната. Дрехите ми бяха раздърпани. Вероятно погледът ми я е изплашил.
— За бога, Ник, добре ли си?
Нищо не й отговорих, в този миг не можех. Вместо това я избутах в коридора и я притиснах о стената. После я целунах. Каквото и да последва…
Внезапно усетих как тя отвърна на целувката също тъй страстно. Смъкнах пеньоара от раменете й и плъзнах ръка под розовата подплата. Тя простена тихо. От нея се разнасяше сладкото, предизвикателно ухание на жена, току-що излязла изпод душа. Вдъхнах го с пълни гърди.
— Господи, Пелисанте… — Тя едва си пое дъх. Очите й пламтяха. — Не оставяш жената да си поеме дъх. Харесва ми.
Започна да измъква ризата от панталоните ми. После се пресегна да разкопчее кобура.
Тогава трябва да съм примигнал от болка. Сякаш шкурка застърга кожата ми.
— Господи, Ник, какво не е наред?
Отдръпнах се леко от нея и се облегнах на стената.
— Нещо ми се случи днес… в съдебната зала.
Анди внимателно повдигна ризата ми и видя широката превръзка. Очите й се разшириха от уплаха.
— Но какво
— Случаен куршум.
— Куршум? — Анди въобще не изглеждаше доволна. — Ник,
— И още съм.
Тя ми помогна да се настаня на дивана, където се отпуснах полека или казано по-точно — просто се свих на две. Анди внимателно разкопча ризата ми.
— Господи, Ник.
— Честно казано, само леко ме понаболява. И всъщност изглежда по-страшно, отколкото е.
— О, да, виждам — кимна тя. Вдигна крака ми на масичката за кафе. — Ти си пътувал към болницата, нали? Да, разбира се, когато се обадих, си бил на път за болницата.
— Каза веднага да се прибера у дома и да си легна. — Усмихнах се разкаяно.
— Затова ли реши да дойдеш
— Ами… казах си, че може да е много секси. Или пък че може да ти дожалее за мен.
Анди ме погледна ядосана. Не й бе до шеги. Разкопча докрай ризата ми и прокара длани покрай превръзката, после сви рамене.
— Хм, не знам… може пък и наистина да е
— Видя ли!
— Ти си луд. — Тя изу обувките ми и постави една възглавница под главата ми. — Да ти донеса ли нещо?
— Не. Натъпкан съм с обезболяващи. — Притеглих я към себе си. — Имам нужда само от
— О, сега разбирам. От многото лекарства главата ти се е замаяла, затова си почукал на първата врата, където си се надявал да получиш нещо.
— И така да е… — Свих рамене. — Не се ли оказах прав?
Тя се наведе и ме целуна леко по бузата, сетне устните й докоснаха моите.
— Бутилка вино щеше да свърши същата работа. Не беше нужно да се оставяш да те прострелят.
— По дяволите — простенах разочаровано. — Защо не се сетих за това по-рано?
Докоснах шията й.
— Не можех да се прибера у дома, Анди. Точно сега не искам да съм там.
Тя кимна и отметна косата си, паднала върху очите й.
— Тогава просто стой тук. Не е нужно да правим нищо. — Отпусна глава върху рамото ми.
Затворих очи, опитвайки се да забравя за ужасния ден, както и за гнева, който ме обзе, докато наблюдавах бягството на Кавело. Раната адски ме заболя. И честно казано, не знаех
— Слава богу — прошепна тя, надвесена над мен, — слава богу, че си добре.
— Има нещо интересно около тези мафиоти. Те са отмъстителни като дявола, но повечето са слаби стрелци.
— Моля те, Ник, престани с шегите. Това е много сериозно. Някой се е опитал да те убие.
Млъкнах и усетих една сълза — нейната сълза — да капва върху гърдите ми.
— Кавело избяга — рекох. — Не мога да повярвам, но нямаме представа къде се е скрил.
— Зная — прошепна тя.
За кратко останахме неподвижни. По едно време главата ми започна да се замайва. Сигурно от викодина. Или пък от стреса след днешните преживелици.
— Няма да те подведа, Анди. Знаеш го, нали? Ще намерим начин да се доберем до него. Обещавам ти го, каквото и да ми струва.
— Зная — повтори тя.
Този път усетих, че ми вярва.
76.
На следващата сутрин се събудих на дивана на Анди, загърнат с одеяло и с възглавници под главата.
Анди спеше в спалнята си. Предпазливо надникнах през вратата. Бях решил да й оставя бележка, но вместо това приседнах на ръба на леглото и погалих косата й. Тя отвори очи.
— Трябва да тръгвам.
— Къде? — попита тя и протегна ръка към моята изпод завивките.
— Снощи ти обещах нещо. Трябва да се залавям за работа.
Анди кимна. Очите й блестяха.
— Ела тук.
Гласът й бе леко дрезгав от съня и неустоимо изкусителен. Изобщо не усещах раната. За миг си помислих — защо пък да не смъкна дрехите си и да се пъхна в леглото при нея.
— Дължа ти нещо — рекох и стиснах ръката й.
— Едно, две,
— По-добре. Сега се нуждая само от малко любовни грижи. — Вдигнах ръка. Но не твърде високо.
— Какво смяташ да правиш, Ник? — Тя ме изгледа, този път по-сериозно.
Знаех какво щях да направя първо. Повече не можех да оставам извън строя.
— Ще зарежа преподаването — усмихнах се. После стиснах рамото й, надигнах се и тръгнах към вратата.
— Пелисанте — извика ме тя.
— Да?
— Направи ми една услуга. Постарай се да не те прострелят. Нито дори да стрелят по теб.
— Пак ще се чуем — усмихнах се аз.
Прибрах се у дома колкото да се обръсна и преоблека. Въпреки че бе събота, потеглих към централата на ФБР. По пътя в таксито се свързах с приятелите ми в Бюрото.
Кавело беше потънал вдън земя. Това не ме изненада. Знаех какви са способностите им да планират операциите си и не се съмнявах, че този път са се постарали да изпипат всичко до съвършенство.
Все пак намерихме автомобила, с който побягнаха от съда. Черният „Форд Бронко“ бе открит на един празен паркинг на Хенри стрийт, на не повече от четири пресечки от съдебната палата. Оказа се, че преди два дни бил откраднат от някакъв търговски център на Стейтън айланд. Задигнати бяха и регистрационните номера. Затворихме цялото Източно крайбрежие. Всяко летище, всеки мост, всяко пристанище от Бостън до Балтимор.
Но от Кавело нямаше и следа.
— Има и още нещо, Ник — въздъхна Рей Хюс. — Вчера късно вечерта са намерили сестрата на Ралф Денунциата. Застреляна в дома си точно между очите. Също и една съседка, която й е била на гости.
— Господи!
— Деветмилиметров. Същия калибър като в сградата на съда. Чакаме балистичната експертиза. Но слушай, има нещо още по-лошо.
— По-лошо? Какво по-лошо?
— Там е имало и едно дете. Полицията намерила едногодишната племенница на Денунциата в кухнята.
— Стига, Рей.
— Жива е. Но е с жестоки изгаряния по лицето и ръцете. От вряла вода, Ник. Вряла вода. Що за ненормално чудовище е той? И на всичкото отгоре
Отново ме обзе гняв, от който можех да експлодирам.
— И какво пише на нея?
—
77.
Изгарях от ярост.
Прибрах се у дома и си взех душ. Не можех да престана да мисля за сестрата на Ралфи Д. И за едногодишното бебе. И без това напоследък едва се сдържах да не гръмна от ярост, а сега и този ужас. Стоях, загърнат в хавлията, втренчен в снимките на онова животно Кавело, които бях забол по стените в кухнята. Купчината ненужни свидетелства.
Не можех да издържам.
Облякох се и потеглих със сааба си по Единадесето авеню. Но не се насочих към службата.
Нямаше значение вече кое е правилно или „подходящо“.
Пресякох реката през тунела „Линкълн“ и завих по шосе номер 3 към Сийкаукъс в Ню Джърси. Пропътувах много мили покрай обширни търговски центрове и заведения за бързо хранене, притиснати между пълното с токсични отпадъци тресавище и широката магистрала към Джърси.
След десетина километра отбих към сива двуетажна сграда от пенобетон, която ми бе много добре позната. Там се помещаваше профсъюзът на предприемачите в строителството в Ню Джърси.
Отворих стъклената врата и се насочих към смаяната рецепционистка, като отдалеч й размахах картата си от ФБР.
— Дошъл съм да се видя с Франки Делсавио.
Рецепционистката подскочи:
— Извинете ме, сър, но не можете просто така да…
Не я дочаках да довърши изречението.
Двама широкоплещести мъже, за чиято професия човек лесно можеше да се досети и от бегъл поглед, скочиха от столовете си да ми препречат пътя.
— Не се и опитвайте — предупредих ги, когато единият изпъна ръката си пред мен. Навярно съм изглеждал като луд. — Разбрахме ли се?
— Господин Делсавио не е тук — изръмжа горилата и ме измери с поглед, сякаш се явяваше на кастинг за сериала
Натиках служебната си карта в лицето му.
— За последен път го казвам любезно.
Забързах по стъпалата, движен от притока на адреналин. Всички в тази сграда навярно са свързани. Неслучайно федералните агенти никога не идват тук без подкрепление.
Вторият етаж беше зает с профсъюзни офиси. На хората на Кавело, които получаваха най-тлъстите поръчки, като не правеха нищо друго, освен да прибират солидни суми в брой. Продължих по коридора, докато разгневените горили от фоайето се мъчеха да ме догонят. Няколко секретарки любопитно надникнаха през вратите.
Още един тип се изпречи на пътя ми. С черни очила и риза с разтворена яка под костюма от полиестер.
— Извинете, сър! — Той разтвори сакото си и ми показа пищова.
Дори не изчаках да го извади.
Напъхах дулото под носа му и изтласках стреснатия гангстер до стената. Заврях картата си от ФБР в лицето му.
—
Хората зад мен започнаха да се надигат от бюрата си. Видях още, че двете горили от фоайето, които ме следваха, бяха извадили пистолетите си.
— Това тук е централа на легитимен частен бизнес — каза онзи, когото притиснах до стената. — Нашият съветник по корпоративно право е в дъното на коридора. Прониквате тук без покана. Покажете ми призовка или съдебно разпореждане, господин специален агент, или вървете по дяволите.
Притиснах пистолета до бузата му.
— Искам да видя Франки Делсавио.
— Както вече ви бе обяснено — хладно процеди той и ме изгледа втренчено, — господин Делсавио не е в служебните помещения. Не можете да го видите, след като не е тук.
Точно тогава обаче се отвори врата в края на коридора. От там излезе едър мъж с червендалести бузи и зализана коса, в късо сако и отворена карирана риза.
— Агент Пелисанте — повика ме Франки Делсавио с дрезгавия си глас. — Сали, защо не ми каза, че е дошъл специален агент Пелисанте? Току-що пристигам. Хайде, ела в офиса ми. Охраната сигурно не е разбрала, че съм се върнал.
78.
— Още ли си специален агент? — ухили се Делсавио. — Или вече ще трябва да ти викаме Професора? Говори се, че си взел да обучаваш студенти.
От много години Франки бе номер две в бандата или дясната ръка на Доминик Кавело, така че в отсъствие на големия шеф той водеше шоуто. В йерархията на фамилията бе известен като Втория бос. От тридесет години беше женен за племенница на самия Вито Дженовезе. Това го правеше един от недосегаемите, поне в Коза Ностра. Но все пак не беше от Петте велики императори16. По всяка вероятност лично се бе разпоредил за десетина или двайсетина убийства, за които обаче нямахме доказателства.
Последвах Франки в кабинета му. Вътре имаше евтино буково бюро, отрупано със снимки на семейството му. По стените висяха долнокачествени фотографии от Италия и една снимка с автограф на Дерек Джетър17 в един от ресторантите, собственост на Франки Делсавио. В няколко кръгли коша стърчаха навити на рула, архитектурни чертежи, облегнати с горните си краища на стената. Подсмихнах се. Съмнявах се Франки Делсавио някога да е посещавал строителна площадка.
— И така, ще трябва да ме извиниш — започна той, като ми направи знак да седна, — но през последните няколко дни отсъствах и не съм в течение на събитията. Наложи се да отскоча до Атлантик сити да проверя един голям строеж. Затова ми кажи — захили се той мазно — как напредва процесът?
— Майната ти, хлебарка такава! — изревах аз и го сграбчих за яката на ризата, за да го измъкна от коженото му кресло и да го залепя за стената. —
От лавиците изпопадаха няколко книги и дребни статуетки. Подигравателната усмивка на Франки Делсавио мигом се стопи. Той не беше дребен фигурант, така че никой, дори и някое кораво ченге, не си позволяваше да го подмята като чувал из собствения му кабинет.
— Поканих те като стар приятел, Ники Усмивката. Тук имам две дузини яки мъжаги, които отдавна бездействат и ръцете ги сърбят да свършат нещо за мен. Като нищо могат да ти пръснат черепа. Още повече че сега не си на служба, Пелисанте. Сигурен ли си, че искаш да продължим тази игра?
— Попитах те за Кавело — изръмжах и още по-здраво го притиснах към стената.
— Откъде мога да знам, Ники? Както ти казах, не съм в течение на последните събития. Освен това шефът не ми дължи обяснения за всяко нещо.
— Знаеш ли. Франки, единствената причина, заради която не съм те арестувал, е, защото смятах, че от цялата гнусна сбирщина само ти притежаваш поне малко чувство за хумор — усмихнах се аз, макар отвътре да кипях от гняв. — Иначе и ти като Кавело в момента щеше да чакаш
— Знаеш ли какво си мисля аз, Ники? — Докато говореше, Франки не откъсваше очи от мен. После поклати глава с лека усмивка на устните. — Не мисля, че притежаваш правата да го направиш, поне не сега. Дори не ми се вярва, че още работиш по това дело. Така че единствената причина, поради която ще те пусна да си тръгнеш невредим, е моето уважение към някогашната ти служба. Ще ти бъда задължен, ако пуснеш яката на ризата ми, преди да съм повикал нашия адвокат, който само чака да ти лепне едно хубаво обвинение, и не само на теб, а и срещу Бюрото за саморазправа и тормоз. Тогава вече и в класната си стая няма да можеш да влезеш, Ники.
— Сега не говорим за бизнес, Франки. — Стегнах хватката още по-здраво. — Този път няма да ви се размине. Това прилича на Бен Ладен. Едва ли ще искаш да се набъркаш в тези лайна. Ще ти дам седмица, след което ще направя това, което ти обещах. Ще очистя всичко тук. — Пуснах яката на ризата му. Но продължих да го гледам яростно. — Става дума за едногодишно бебе, което твоят шеф е изгорил, Франки. Можеше да е твоята внучка.
Делсавио оправи яката на ризата си.
— Не знам къде е Доминик Кавело. И това е самата истина. И само за протокола, Ники, няма начин
Пригладих измачканото сако на гангстера.
— Кажи му, че аз също
79.
Час по-късно стоях пред Майкъл Чофи, заместник-директор на централата на ФБР в Ню Йорк.
Чофи бе прекият ми шеф. Именно той, след като пребих Кавело в затворническата килия, подписа заповедта за дългосрочния ми отпуск по административни причини. Чофи бе един от най-високопоставените в цялото ФБР.
— Ник — облегна се той в креслото си, — никой няма намерение да те държи отговорен за това, което се е случило вчера.
— Не идвам за това, Майк. Идвам заради
Заместник-директорът се усмихна. Надигна се от креслото и пристъпи към прозореца на кабинета. Оттам можеше да се види Кота нула, мястото, където някога се издигаха кулите близнаци на Световния търговски център. Сега там бе едно огромно празно пространство. Но зад него, в далечината, още се извисяваше Статуята на свободата.
— Как са ребрата ти?
— Наред са. — За доказателство вдигнах ръце. — Не останах в болницата дори и една нощ.
— В това е проблемът, Ник — отново се усмихна Чофи, но този път усмивката му бе скована, а ръцете му стиснаха перваза под прозореца, — че
Аз също се изправих.
— Не става дума за Рей, Майк. Ще му докладвам, не се тревожи. Само ме върни на работа. Та ти се нуждаеш от мен. — Изгледах напрегнато прекия си шеф, за когото работех през последните осем години. —
Заместник-директорът ме погледна изпитателно. Не успях да отгатна мислите му. После се върна до бюрото и взе една папка. Приличаше на оперативен доклад.
— Разбрах, че тази сутрин си посетил главната квартира на небезизвестен профсъюз в Ню Джърси. Вече не си на активна служба, Ник. Не можеш да правиш каквото ти хрумне. Имаме хора, които работят по случая. Те не могат вечно да се оглеждат през рамо.
— Разбирам, Майк. Именно заради това искам да се върна обратно.
Чофи седна на креслото си. Чаках го да кимне. Но той се ограничи с дълга замислена въздишка.
— Не мога.
— Ама ти какво… — Ако в този миг заместник-директорът бе измъкнал пистолет срещу мен, за да прониже гърдите ми с два куршума, надали щях да бъда по-изненадан. —
— Ти си един от най-добрите, с които разполагам, Ник. Но си прекалено обвързан с този случай. Премного си вътре в нещата. При това крайно емоционално. Само че това тук не е лов на вещици, а разследване на ФБР. Така че отговорът ми е: НЕ.
Седях там с увиснало чене, докато думите му бавно проникваха в мозъка ми, една по една.
— Ако чак толкова искаш да се завърнеш, ще ти дам друго назначение — аферите на Уолстрийт или борбата с тероризма. Сам си избери, Ник.
— Моля те,
— Не. — Заместник-директорът отново поклати глава. — Съжалявам, Ник, но си вън от тази игра. И няма да променя решението си.
80.
Ричард Нордешченко отлетя от столицата Вашингтон буквално под носа на всемогъщите власти на Съединените американски щати. През Лондон продължи за Тел Авив. И накрая потегли с кола по крайбрежието към Хайфа.
Докато взимаше острите завои по стръмнините на планината Кармел към дома си със своето „Ауди S6“, специална доставка, от двете страни на шосето високо над средиземноморския бряг пробягваха разцъфтелите акации. Преди да напусне Щатите, изгори резервните си паспорти — нямаше да му трябват повече.
—
Беше подранил с два дни. Жена му, Мира, притича от кухнята.
—
— Аз съм — отвърна Нордешченко. Прегърна силно и двамата, с двете си ръце. Преди три дни въобще не бе сигурен дали пак ще ги види. — Толкова е хубаво да съм у дома.
И наистина беше. През стъклената врата надничаше тюркоазеното Средиземно море. Прекрасната гледка му подейства като освежаващ тоник. Както и нежната прегръдка на семейството му. Повече нямаше да ги мами. Имаше парите, от които се нуждаеше, така че слагаше край на кариерата си. А и тази игра бе за млади хора.
— Татко, ела да видиш. — Павел го задърпа за ръка. — Успях да открия защита срещу испанския дебют на Каспаров. Реших задачата!
— Брей, какъв Айнщайн сме отгледали! — шеговито рече той на Мира.
— Не, трябваше да кажеш „какъв Каспаров“! — поправи го Павел.
Момчето го задърпа към стаята си. Но Нордешченко беше много изтощен. Не само от дългия полет. Беше оставил Кавело в безопасна къща, която хората му наеха край Балтимор. Копелето трябваше да бъде „опаковано“ в контейнер и качено на някакъв товарен кораб.
Беше щастлив да се сбогува с мафиотския бос. Това злобно животно убиваше за спорт, а не за бизнес или по необходимост. Такава беше природата му. Ако беше в Русия, хората щяха да го обявят за сатанинско изчадие.
Е, той си свърши работата. Надяваше се повече да не види онзи боклук.
— Виж, татко. — Павел пак го задърпа към масата с шахматната дъска. Момчето вдигна офицера откъм дамския фланг. — Видя ли?
Нордешченко кимна, но честно казано, не виждаше. Изпитваше смъртна умора. Шахматната дъска се мержелееше пред очите му. И шахът бе игра за младите. При все това намери сили да се усмихне и да разроши косата на сина си.
— Виж в сака. Донесъл съм нещо за теб — подкани го той.
Павел припряно разопакова пакета. Очите му се разшириха от възторг.
— Хайде — рече той, като отмести настрани шахматната дъска. — Да поиграем.
— Моят малък Айнщайн иска да играе покер? Добре. Ще играем, докато някой от двамата спечели две от три игри, но след това ще си легна и ще спя цяла седмица! — Нордешченко притегли стола, докато си припомняше операцията в Ню Йорк. Струваше му се, че оттогава е изминала цяла вечност. — Освен това ще ти разкажа страхотна история за игра на покер, Павел. — Ходилата му бяха отекли. — Само нека да сваля тези обувки.
81.
Вече седмица не бях излизал от къщи. Гледах с часове касетата с видеозаписа от бягството на Кавело. Сцената в асансьорната кабина. Дори засякох времето — точно четиридесет и седем секунди. Превъртах записа отново и отново.
Отначало телефоните не спираха да звънят. Лекарят ми провери как съм. След това се обади деканът на юридическия факултет. От Бюрото също ми позвъниха — все още вървяла някаква анкета там. А накрая и Анди позвъни два пъти на мобилния ми телефон.
Престанах да отговарям дори на мобилния. Посветих се изцяло на видеозаписа. Всеки път се повтаряше едно и също. Кавело се хвърля напред и натиска бутона. Двамата съдебни пристави се опитват да го озаптят. Вратата на кабината се отваря. Вътре пристъпва онзи тип с брадата и ги изненадва. Никакво време за реакция. Той очиства съдебните пристави и подава на Кавело маскировката. След миг двамата изчезват.
Съсредоточих се върху брадатия. Увеличих до максимум кадъра, в който лицето му се виждаше най-добре. Стараех се да запомня всяка черта, всяка особеност. Прегледах внимателно фотоалбумите на Агенцията за национална сигурност, до които все още не ми бе отказан достъп. Не знаех какво точно да търся. Но все нещо може да изскочи. Трябваше да има нещо.
Кавело бе изчезнал. Вероятно вече бе далеч от страната. Може да са го качили на борда на някой товарен кораб, който е отплавал от пристанищата по Източното крайбрежие, като Нюарк или Балтимор. Или да са му наели частен самолет до секретна писта за кацане в Мексико, без въобще да са заявявали полета. Паспортите също могат да се фалшифицират.
Не спирах да си повтарям, че тринадесет години съм бил офицер от ФБР. Това бе моят свят, моят живот. Бях се клел да браня закона. Нямаше да отстъпя.
Но нещо, което Анди ми бе казала, ме накара да се замисля.
Мракът се сгъстяваше навън. Отпих солидна глътка бира и за пореден път пуснах видеозаписа.
Спомних си още какво й отвърнах тогава през вратата:
82.
Позвъняването на вратата ме стресна. Замислих се дали да се престоря, че ме няма.
Но се звънеше настойчиво. А накрая влудяващо.
— Ник! Отвори вратата! Не се прави на глупак. — Беше Анди.
Срамувах се да се изправя пред нея, след като й обещах нещо, което вече изглеждаше неизпълнимо. Може би се опасявах да не й причиня още болка или да я въвлека в поредна неприятност.
Тя продължаваше да звъни.
— Ник, моля те. Държиш се глупаво.
Знаех, че ако отворя вратата, нямаше повече да я държа настрани. И това ме плашеше.
Но тя продължаваше
Спрях видеото на пауза и излязох в коридора. За миг се заковах до вратата в колебание дали да отворя. Тя отново позвъни.
— Хей! — провикнах се отвътре и най-после отместих резето. — Идвам.
Беше облечена с палто, шал, зелен суичър с качулка и джинси.
— Изглеждаш ужасно — отбеляза тя, като се вторачи в мен.
— Благодаря. — Пуснах я вътре. — Как… — започнах аз, но тя ме пресече:
— Имаш вид на някой, който от седмица не се е преобличал. А и едно бръснене няма да ти навреди.
— Как ме намери?
Анди пристъпи в апартамента и се огледа.
— Да не мислиш, че има друг Никълъс Пелисанте, който е бил прострелян и отведен в болница „Белвю“?
— От теб би излязло добро ченге — отбелязах, тътрейки се към всекидневната.
— А от теб — лош приятел.
— Права си. Съжалявам.
— Извинението не се приема. Този апартамент е кочина.
Анди смъкна палтото и шала си и ги метна на стола. Аз се отпуснах на дивана.
— Отидох до Бюрото онзи ден, след като се разделихме. Опитах отново да се заема със случая.
— Добре…
— Заявиха ми, че съм вън от играта. Отстранен съм от случая. Няма начин да се върна.
Анди изглеждаше шокирана.
— Но защо?
— Казаха, че съм емоционално обвързан. Предложиха да ми възложат друг случай. Какъвто си избера, само не и този.
— Струва ми се несправедливо. Какво смяташ да правиш?
Погледнах я. Взрях се в топлите й очи. Суичърът се повдигаше и спускаше с гърдите й при всяко вдишване.
— Не зная, Анди.
— Знаеш ли какво? — Тя пристъпи напред и застана пред мен. После обгърна лицето ми с длани. — Ти наистина си емоционално обвързан, Пелисанте.
Целуна ме по бузата, по очите, по устните. Притеглих я към себе си. Устните й бяха меки и топли. С чудесен вкус. Този път ме целуна страстно. Ръката ми се плъзна под суичъра й към сутиена. Бях възбуден до крайност. Чак космите на врата ми настръхнаха. Анди имаше нежна кожа и красиви гърди.
Тя ме целуна отново, после започна да разкопчава ризата ми, едно копче изхвърча на пода. Прекара върха на езика си по рамената и гърдите ми, обиколи ръбовете на раната. Изхлузи суичъра си през глава. Дали беше добра идея? Има ли въобще значение? Вече не.
Притеглих я на дивана, за да смъкна джинсите й. Пръстите й се бореха с ципа на панталоните ми, целуна ме отново, а гъстата й коса се разстла върху лицето ми.
— Мисля, че се нуждаем един от друг, Ник — прошепна тя, докато докосваше лицето ми с устни. — Каквито и да са причините, това е истината.
Свалих панталоните си и се върнах при нея на дивана. Притиснах я към гърдите си. Когато проникнах в нея, телата ни започнаха да се движат в ритъм.
— Радвам се, че дойде.
83.
Първия път го направихме като прежаднели, отвикнали от ласки. Беше си самата истина. Потно и безумно препускане, което ни остави без дъх. Струва ми се, че и двамата свършихме едновременно, преплели тела, неоткъсващи погледи един от друг, отчаяно влюбени.
— Господи! — Анди се отпусна изтощена върху ми, с влажна коса. — Отдавна трябваше да се случи, нали?
— Да — съгласих се, докато се претъркалях по гръб не по-малко задъхан. — Отдавна.
Втория път беше много по-нежно. Преместихме се в спалнята, с бутилка италианско вино „Просеко“ на нощната масичка и диск на Тори Емъс в CD плейъра. Този път беше бавно и романтично, поне според моята представа. Приличаше на блус. Успяхме да налучкаме почти съвършения ритъм. Телата ни бяха хлъзгави от потта.
Третия път беше като първия. Не можехме да се контролираме. Страстен и разгорещен секс. И може би най-добрият. Предполагам, че и двамата сме го искали от дълго време.
Четвъртия път…
Е, нямаше четвърти път. Просто си лежахме сгушени един в друг. Сърцето на Анди туптеше до гърдите ми. Харесваше ми.
— Не искам да оставаш с грешно впечатление — прошепна тя. — Не съм толкова лесна. Обикновено не се предавам до втория процес.
— Аз също — отвърнах й с усмивка.
Останахме да лежим, сплели ръце и крака. Галех къдриците й с пръсти.
— Бях съвсем искрена, Ник — отново зашепна тя. — Зная колко много искаш да заловиш Кавело. И знам колко боли след онова, което се случи онзи ден. Знам какво означава да имаш мисия на този свят и да ти я отнемат.
— Сигурен съм, че знаеш — отвърнах и я притиснах към себе си.
— Опитвам се да ти кажа, че искам случилото се помежду ни да няма нищо общо с всичко останало, Ник.
— Анди, нямам намерение да се връщам за някаква скапана работа в Бюрото за преследване на нередовни данъкоплатци. Ще се добера до Кавело. Със или без тяхна помощ. Заради мен, заради теб. Няма да намеря покой, докато това не приключи.
— Ами аз? — Тя сви рамене. — И аз ли участвам в играта?
— Ти? — Повдигнах се на лакът и се усмихнах. — Мисля, че в момента и двамата сме доста дейни участници.
— Говоря сериозно — смъмри ме тя. — Какво ще стане сега?
—
84.
През следващите два дни се любихме до пълно изтощение. Четвъртият път бе засенчен от седмия, седмият от десетия. Два пъти намъквахме дрехите си колкото да прескочим до най-близкия магазин за ядене или за още кафе. Но само да се погледнем
Може би и двамата имахме нужда да изпитваме пак и пак тръпката от възбудата. След като емоциите ни се отприщиха, не можех да откъсна ръце от Анди. Нямах търпение да се слеем в едно. Кавело можеше да почака. Сякаш кран ни обливаше щедро с освежаващи струи. Но уединението ни не продължи дълго.
От дни не бях проверявал съобщенията си. Когато телефонът иззвъняваше, слушахме гласа, записван от секретаря, сякаш бе от друга планета и не ни засягаше.
До последното позвъняване. Смразих се от изненада.
— Здравей, Пелисанте. — Самодоволният акцент от Ню Джърси бе последното, което очаквах да чуя.
Превъртях се върху леглото и грабнах слушалката.
—
— О, Ники Усмивката. — Гласът на Франки Делсавио звучеше така, сякаш разговаря с изчезнал стар другар, когото току-що открива. — Спомняш ли си какво ти обещах за онази пощенска картичка от нашия общ приятел?
— Знам за кого ми твориш, Франк.
— Е, наистина я получих. Какво ще кажеш за това?
Изправих се.
— Къде е той, Франк? — Прозвуча повече като заповед, отколкото като въпрос.
— Къде е той? — Делсавио се захили. Явно му доставяше удоволствие да ме върти на шиш. — Той е на края на света, Ники! Това ми каза да ти предам. — Негодникът започна да се смее с цяло гърло. — Да ти предам, че е на края на този проклет свят. Каза: „Това предай на Ники Усмивката“.
Може би знаеше, че вече съм извън играта и не мога да го достигна независимо какво ще каже или ще стори. Стиснах юмруци и усетих как кръвта ми запрепуска по вените.
— Казах му, че много искаш да узнаеш къде е и че е спешно — додаде Франки Делсавио през смях. — Отвърна да ти предам поздрави. Каза още, че трябвало да цитирам думите му едно към едно:
Трета част
Змиорката
85.
Човек не знае кога ще се стигне до пробив, до откриването на онова ключово свидетелство, способно да преобърне целия случай. Не става с едно гениално хрумване, след което да се провикнеш:
За мен този миг дойде, докато наблюдавах записа от съда. Онези проклети
Един приятел от бившия ми отдел С-10 ме държеше в течение на случая, в името на отколешната ни дружба. В деня след бягството на Кавело намерили убита служителка от съда — някоя си Моника Ан Романо. Сега се занимавали с нейния случай. Майка й казала, че Моника напоследък се срещала с някого, не бил от приятелите й от съда. Единственото, което си спомняла за него обаче, било, че имал чужд акцент. Така че колегите работеха по версията убитата Моника Ан Романо да е била изнудена от неизвестния мъж да внесе пистолета в съда.
Изоставеният „Форд Бронко“ беше проверен най-старателно за отпечатъци и следи от генетичен материал. Нищо уличаващо не бе открито и в къщата, в която бе убита сестрата на Ралфи Денунциата. Проверена бе цялата околност край Патерсън в Ню Джърси. Както и видеозаписите от всички контролни видеокамери по междущатската магистрала I-95 и бариерата преди навлизане в територията на щата.
Открих го доста след полунощ. През поредната нощ, в която не можах да заспя.
Седях на бюрото си, вторачен в екрана на компютъра. За да прегледам още веднъж видеозаписа от сградата на съда, може би за хиляден път. Бях отпечатал изображението на брадатия от асансьорната кабина, за да го покажа на Огильов. Надявах се да попадна на следа. Но нямах особен успех.
Превъртях записа до края. От преумора клепачите ми натежаха. Имах нужда от поне малко сън. Протегнах ръка да превъртя записа.
И тогава се сковах.
Удивен, примигнах замаяно. Това е усещането, при което ти иде да изкрещиш:
Наведох се още напред, втренчил очи в образа на брадатия. Само че този път не ме интересуваше лицето му, нито пистолетът или часовникът, те бяха запечатани в паметта ми.
Сега гледах само обувките на този кучи син.
Увеличих изображението в сектора на обувките. Зениците ми се разшириха от учудване. Малко над петата се забелязваше фирмен знак. Нещо като кръгче, пресечено през средата от нещо като вълнообразна линия.
Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите. Преди три години ме изпратиха на специална мисия в Близкия изток да обучавам полицейски инспектори.
Тези обувки бяха произведени за израелската армия. Имаше и допълнително количество за
Докато бях там, и аз носех такива обувки.
86.
Съучастникът на Кавело би трябвало да е евреин. Бях напипал нещо.
Огорчението ми от изгубените следи на черния „Форд Бронко“ взе да заглъхва.
Почти се бе съмнало. Изпих още една чаша силно кафе, за да остана буден, понеже следващата задача бе да се заровя в албумите на Агенцията за национална сигурност с досиетата на заподозрените като терористи субекти. Не можех да се отърся от предчувствието, че съм се натъкнал на един от тях. Търсех игла в купа сено, но тази игла беше губерка. Повечето физиономии в албумите бяха с черти на хора от Близкия изток и веднага ги отметнах. Търсех европеец. Приблизително знаех височината и теглото.
Стотиците албуми отнемаха часове взиране. Бяха пълни с пакистанци, баски сепаратисти, симпатизанти на „Ал Кайда“, венецуелски революционери от Въоръжения фронт за национално освобождение, нелегални от терористичните ядра на ИРА. За всички се предполагаше, че някога са идвали в Съединените щати. Много от тях притежаваха солидни познания по експлозиви. Мина три, четири, пет сутринта. Дори не забелязах кога първите слънчеви лъчи осветиха прозореца ми.
И тогава нещо ме накара да спра. Бях попаднал на лице, което няма нищо общо с тези организации. Нищо чудно вече да съм прелиствал досието му. И дори да съм се вглеждал десетина пъти във фотографията му.
Мъжът от снимката бе с късо подстригана и леко посивяла кестенява коса и славянски черти, със сериозни тъмносиви очи.
Руснак… Хм, само че това не бе всичко, което привлече интереса ми.
Беше бивш член на една от бригадите на Спецназ. Специалните части към руската армия. Изпратен в Чечня. Дезертирал през 1997 г. И изчезнал за дълго от полезрението на службите. Дори допускали да е преминал на страната на чеченските въстаници.
Извадих досието му.
Замесен в няколко убийства в мафиотски стил в Русия и другаде в Европа. Първото — на корумпиран инспектор от милицията в Санкт Петербург. Второто на известен московски гангстер. Бил издирван и за дръзко убийство пред очите на много хора — нашумялото покушение в Париж срещу венецуелския министър на петрола.
Но това, което ме накара да спра вниманието си върху него, не бе досието му, макар то да бе доста обещаващо. Нито дори мрачно прикованите в мен тъмносиви очи.
Причината бе по-скоро в това, че е раняван в Чечня. Десният му крак бил улучен от парче граната. Предполага се, че оттогава понакуцва леко.
През цялото време не преставах да мисля за онези обувки.
Извадих малката снимка от досието му в албума и я поднесох по-близо до компютърния екран, за да сравня двата образа.
Погледнах часовника си. Минаваше пет сутринта. Нищо интересно не се очертаваше да се случи тук, но някъде далеч, на другия край света, сигурно бе време за обяд.
Отворих чекмеджето на бюрото си и зарових сред визитните картички, пристегнати с ластик. Помнех, че имам визитката на шефа на екипа за борба с тероризма към руските специални служби в Москва. Наложи ми се да използвам този канал, когато искахме да екстрадираме един килър, който работеше за руската мафия и бе отлетял от Щатите, за да се прибере у дома. Трескаво прерових визитките и намерих тази, която търсех. Лейтенант Юрий Плахов — само това бе изписано на нея. От Федералната служба за сигурност — ФСС. Набрах европейския телефонен номер с тринадесет цифри. Помолих се да го заваря на бюрото му. И когато чух гласа, разбрах, че господ ме е чул.
— Плахов слуша.
— Здравей, Юрий. Може би още ме помниш. — За всеки случай се представих, като най-подробно припомних на руския си колега кой съм.
В момента можех да се възползвам от още едно предимство — този разговор не се засичаше от подслушвателните звена в Бюрото.
— Разбира се, че ви помня, инспектор Пелисанте. — Английският на Юрий Плахов беше съвсем приличен. — Открихме онзи ваш мафиот. Фьодоров, така се казваше, нали?
— Имате отлична памет, Юрий — поздравих го аз. — Но сега ми е нужно да проследите друго лице във вашите досиета. — Продиктувах му името.
—
— Да — отговорих припряно, понеже никак не ми бе до празни приказки. — Така е.
— Ето го, инспектор Пелисанте.
Адреналинът ми рязко се покачи.
— Как да го намеря, Юрий?
— Опасявам се, че няма да мога да ви дам номера на мобилния му телефон, инспекторе — засмя се Плахов. — Ясно е, че е използвал различни псевдоними и паспорти, естонски или български. Наричал се е Христич, Данилов, Мастарч. Подозираме, че миналата година е бил в Париж, когато бе убит венецуелският министър на петролодобива. Следите му обаче се губят. Съмнявам се да е още в Русия. Тук ние го познаваме с прякора Змиорката, защото е много
— Моля ви! — реагирах моментално. Хм, Змиорката. Хлъзгава змиорка. Нещата започваха да се усложняват. — Какво ще ме посъветвате, Юрий? Откъде да започна да го търся?
Руснакът замълча за кратко, вероятно преглеждаше досието на Змиорката по-нататък.
— Може би няма да е зле да започнете от вашия Държавен департамент, инспекторе. Ако съдя по това, което виждам тук, те ще ти помогнат повече от нас.
Държавният департамент на Съединените американски щати? Нашето външно министерство?
— И защо точно оттам?
— Заради последното известно ни местонахождение на Ремликов. Предполага се, че е в Израел, инспектор Пелисанте.
87.
Най-после попаднах на нещо ценно. Сега брадатото лице имаше име и минало. Не след дълго се сдобих и с пръстовите отпечатъци на Ремликов. Лошото бе, че очите ми се затваряха след безсънната нощ.
Подремнах до девет. После станах, влязох под душа, обръснах се и позвъних на един от колегите, с които работех във ФБР. Помолих го да се срещнем към десет.
Сенил Чумра беше възпълен, приятен индиец, чиято лаборатория не се намираше в сградата на нюйоркската централа на ФБР, а в съвсем скромен на вид бивш склад на Осемнадесета улица и Десето авеню, откъдето се откриваше изглед към реката. Чумра оглавяваше специалните разследвания за нуждите на ФБР, които наричахме КР. Тоест компютърни разследвания.
Хората му бяха способни да следят обмена на имейли, да проникват във всякакви компютри, да вмъкват в тях вируси, да проследяват сложните ходове при прехвърлянето на огромни суми през офшорките. За последен път работих с неговата лаборатория при следенето на разплащанията на профсъюзите с Кавело през тайни сметки на Каймановите острови. Сред многото таланти на Сенил фигурираше и завидното умение да манипулира цифрови изображения.
— Здравей, Ник. — Лицето на индиеца светна, когато прекрачих прага на лабораторията. Компютърджиите винаги се радват, когато някое от така наречените „светила“ в занаята им обърне внимание. — Отдавна не сме се виждали. Как се справяш?
— Добре съм, Чуми — излъгах го най-безсрамно. — Но имам много работа. — Тези магьосници в ултрамодерната техника работят като в някакво тяхно си изолирано царство. Не беше нужно да знае с какво точно съм зает… и че всъщност
— Получих го. — Леко разочарован, индиецът се премести до бюрото, на което се набиваше в очи големият екран на макинтоша. — Сега ще го отворим.
Сенил докосна мишката и на екрана изскочи кадърът от видеозаписа в асансьорната кабина и в него — образът на съучастника на Кавело.
— Добре, Ник, казвай сега какво да направя за теб с това изображение.
— Искам да промениш това лице, Чуми. Да видим дали ще съвпадне с физиономията на един мой познат.
Той кимна, приведе се по-близо до екрана и разтри ръце. Кокалчетата му изпукаха. Отново кликна с мишката. Върху образа се изписа фина растерна мрежа, приличаща на решетка от тънки тъмносиви хоризонтални и вертикални линии.
— Давай.
— Първо искам да се махне брадата.
— Лесна работа.
Сенил набра някакви координати на клавиатурата. Изображението веднага се сви и остана само квадрат с лицето на заподозрения в него. После очерта зоната на брадата с ловки маневри с курсора. Местеше го напред и назад, сякаш размахва бояджийска четка.
— Какво ново при теб тези дни? — попита ме той, докато работеше, насочвайки курсора с хирургическа точност. — На твоите хора от С-10 сега им е доста напечено с онзи Кавело. Мислиш, че този тип тук е променил лицето си?
— Нещо такова — отвърнах неопределено. — Само предчувствие.
— Хм, само предчувствие? — Той въздъхна и смени темата. — Този процес се нарича разместване и присаждане — зае се да ми обяснява Чумра, докато продължаваше да оформя лицето. — Казано накратко, служи за елиминиране на тена, на белези или както в този случай на брадата. — В мига, в който брадата бе изчистена, Сенил издърпа с курсора малко кожа от другата част на лицето, за да я намести в опразнената зона. — Сега му присаждаме парче от неговата кожа. — След това се зае да изглажда получените очертания. — А накрая остава само да се пооформи чрез изрязване и копиране.
— Сега е по-добре — похвалих го, като надзърнах през рамото му. — Може ли още нещо, Чуми? Какво би казал да опиташ да промениш косата му — да я скъсиш и да я пригладиш, да изглежда по-зализан. И я потъмни малко.
— Така ли го искаш?
Той кликна върху една от иконите на екрана и изскочи файл с различни видове прически. После избра една, която подхождаше на моето описание и без усилия я монтира върху новополученото голобрадо лице.
— А сега дръпни линията на косата леко назад, равномерно от двете страни.
Чуми отново се заигра с мишката, местейки курсора.
— Да, нещо подобно. Можем ли да махнем очилата?
— При мен става по-бързо, отколкото при очните хирурзи — ухили се той. — Дори не взимам скъпо за операцията.
Задачата не му отне повече от минута. Черните очила изчезнаха от лицето.
—
Физиономията, която ме гледаше от екрана, така ме стресна, че едва не ме повали на пода.
— Нещо друго, Ник? Ако не си доволен, само кажи. Мога да го направя да изглежда както пожелаеш.
— Не, Чуми. — Потупах го по рамото. — Мисля, че свършихме.
Измъкнах досието на Коля Ремликов, което ми бе изпратил Юрий Плахов. Сравних фотографията от него с променения образ на съучастника на Кавело.
— Бинго! — извика Сенил Чумра.
От двете места ни гледаше един и същи човек.
88.
Тринадесетгодишният ми опит в най-бюрократизираното от всички ведомства, създадени да бранят реда и правото, ми казваше да отида в централата на ФБР в Ню Йорк и да тръсна събрания от мен доказателствен материал върху бюрото на заместник-директора Майк Чофи.
Нямаше съмнение, че Коля Ремликов е организирал бягството на Кавело.
Махнах на първото попаднало ми такси и се наканих да се кача, когато нещо ме възпря. Не знаех какво.
Може би опасението, че ще поверя съдбата на Ремликов на същите онези хора, които го оставиха да избяга. Или внезапното осъзнаване колко трудно ще е да се докаже вината му — да се действа чрез различни канали за връзка, да се провеждат разпити. Кои държавни служби трябва да бъдат въвлечени? Дали аз щях да участвам? Достатъчно беше малко изтичане на информация и Ремликов щеше да изчезне. А с него и Кавело. И тогава какво ще ни остане?
Толкова години действах според правилата. Но те вече не ми се струваха толкова правилни.
Махнах на таксито да продължи.
Върнах се назад и се облегнах на стената на сградата, стиснал в ръце снимките, докато се опитвах да реша кое е правилно. Казах си:
Извадих блекбърито си, намерих нужния телефонен номер и позвъних. Попитах Стив Бушнейджъл дали има време за един обяд. Стив беше съдружник в частна юридическа кантора, но от ФБР го ползваха чат-пат като съветник за по-сложни правни казуси, защото бе всепризнат експерт по въпросите на екстрадицията и международното право.
— Обяд ли? Къде? — попита Бушнейджъл.
— При това евтин и набързо — поясних аз. — Защото ще е за моя сметка.
— Колко набързо? — пожела да уточни адвокатът.
— Хайде, скачай в асансьора. Ще те чакам отвън.
Когато той излезе от фоайето на огромната стъклена кула на Шесто авеню, вече го чаках, облегнат на една паркирала там кола, стискайки в ръце два хотдога.
— С кетчуп ли го предпочиташ, или с горчица?
— Какво ще кажеш, ако избера и двете?
Спряхме на площадката досами претовареното с хора и автомобили кръстовище, докато край нас стотици минувачи бързаха за обедната си почивка.
— Стив, има един тип, до когото искам да се добера, но той е в Израел.
— Да се добереш?
— Искам да го върна тук.
Бушнейджъл отхапа от хотдога си.
— За кого говорим — за беглец от правосъдието или за обикновен гражданин?
— Предполагам, че е гражданин. От известно време живее там.
— И защо искаш да бъде върнат? Заради престъпления, извършени от него в Съединените щати, а не в Израел, познах ли?
— Ние просто си говорим, става ли, Стив?
Той размаха хотдога пред носа ми.
— Не ми плащаш достатъчно, за да ти кажа нещо по-конкретно.
Ухилих се.
— Добре. Тогава може да се окаже, че е извършил нещо подобно и в Русия, и във Франция.
—
— В какъв смисъл?
— След 11 септември 2001 година светът се промени и ние живеем в него. — Адвокатът сви рамене. — Ще поискат ли израелските юристи нещо в замяна от нас? И ще бъдат ли въвлечени и други правителства? Виж, Ник, не мисли, че съм пълен глупак, защото реших да се разделя с работата си за държавната администрация. Освен това ми е пределно ясно, че не обсъждаме как се залавят данъчни нарушители. — Той помълча. — Ако доказателственият материал е солиден, определено можеш да призовеш този тип тук, за да бъде разпитан. Но какъв достъп ще имаш до него и колко време ще отнемат всички процедури, никой не може да каже. От значение ли е факторът време в този случай?
— От изключително значение. — Свъсих вежди и присвих рамене. — Вече всички срокове са изтекли.
— Винаги е така — примирено въздъхна Бушнейджъл. — Освен това въпросът засяга държавната администрация. Израелските ни партньори интересуват ли се от случая? Искат ли да направят сделка с нас? И още: ще пожелаят ли да се договорят с руснаците или французите, преди да се решат да го екстрадират? Работата е доста
Кимнах.
— Виж, можеш да го задържиш. Ще бъдат замесени доста хора. Така че… какво ще се случи, може само да се гадае. Винаги съществува шанс те да започнат да протакат, твоят човек да изчезне и никога повече да не успееш да се добереш до него.
— Не мога да поема този риск — поклатих глава.
— Разбирам — кимна Бушнейджъл. — Проблемът обаче е, че в този град правилата на играта са такива.
— Да, в реалния свят е така — съгласих се и смачках опаковката на хотдога си.
Знаех, че Стиви Бушнейджъл се чуди защо съм дошъл за съвет при него. Той отдавна не работеше за държавната администрация. Имаше толкова други адвокати, които могат да се справят с подобен казус.
— И накрая един въпрос само за протокола, Ник — добави той, като се втренчи в мен. — Намесен ли е още някой?
89.
Плъзнах нокътя си по гръбнака на Анди.
— Недей. — Тя се размърда, после се сгуши в мен.
През цялата нощ не престанах да мисля. Всъщност от по-рано, още откакто се разделих със Стив Бушнейджъл. В реалния свят с лекота бих арестувал Коля Ремликов. Щях да оглавявам екипа, който ще води разпитите му. Той щеше ни предаде Кавело и накрая щях да пипна мафиотския бос. Това ми беше работата. Само че в реалния свят напоследък всичко бе малко по-сложно.
Отново прокарах пръсти по гърба на Анди. Този път тя се извърна към мен и подпря глава на ръката си. Явно съзря нещо сериозно в лицето ми.
— Какво има?
— Може би ще успея — казах й, като я гледах в очите — да се добера до мъжа, който взриви автобуса.
Анди моментално се надигна в леглото. Сънят й отлетя.
— Какви ги говориш, Ник?
— Ще ти покажа.
Пресегнах се и взех кафявия плик, който бях оставил на нощната масичка. Извадих черно-белите снимки и ги подредих върху леглото: фотографиите на Коля Ремликов от Агенцията за национална сигурност и онези, които Юрий Плахов ми изпрати.
— Казва се Ремликов — започнах да й обяснявам. — Руснак е. Наемен убиец. При това много добър в професията. Притежава невероятно кърваво досие. Мисля, че Кавело го е наел с посредничеството на руската мафия. Предполагам, че сега е в Израел.
Очите на Анди се разшириха, докато гледаше снимките. Отделих онази, която Чуми обработи, показваща образа на мъжа в асансьора, само че без дегизировката. Снимката беше увеличена. Тя я взе и дълго се взира в лицето.
— Защо мислиш, че точно той е взривил автобуса?
— Заради
Извадих от плика последните две фотографии. Първата бе онази, която занесох на Сенил. Снимката, която бях открил след многочасово взиране във видеозаписите от охранителните камери в сградата на съда. Само че не онази от камерата в асансьора, а много по-ранна.
Беше от
— А ето какво се получава, като се махнат бакенбардите и черните очила.
Поставих до нея втората снимка с изчистения образ.
— Боже мой! — ахна Анди, сграбчи снимката, стисна зъби и се вгледа в образа напълно вцепенена. После очите й се наляха със сълзи.
— Защо не си ми ги показал? — попита тя, с гръб към мен.
— Едва днес се сдобих с тях.
— И какво ще стане сега? Ще ги дадеш ли на твоите хора? — заговори възбудено тя. — И те ще го заловят? Кажи ми, че ще стане точно така.
— Може да не се окаже толкова лесно. Ще трябва да се свържат със съдебните власти в Израел. А това включва намесата и на други правителства. Ще последват продължителни процедури. Такива доказателства винаги могат да бъдат оспорени, защото всички знаят, че фотографиите лесно се фалшифицират.
— Какво искаш да кажеш с всичко това? Че не знаеш докъде ще се стигне? Този мъж е убил съдебни пристави от федерален съд. Помогнал е на Кавело да избяга. Той взриви автобуса със съдебните заседатели, Ник. Той уби малкото ми момче.
— Зная. Но положението е сложно, Анди. Ремликов е чуждестранен гражданин. Възможно е да се стигне до намесата на чужди правителства. Както и на други правни институции. И най-важното: евреите трябва да се съгласят да го предадат на нашето правосъдие.
— Какво искаш да кажеш? — В очите й се надигна тревога. — Те могат да се доберат до него. Това са твоите хора, Ник. Какво мисли Бюрото по въпроса?
Изчаках секунда. После отново заговорих:
— Не съм ходил в Бюрото, Анди.
Тя примигна, както правят боксьорите след зашеметяващ удар. Втренчи се в мен, опитвайки се да прочете изписаното по лицето ми.
— Какво каза?
— Казах само, че този мъж е способен да изчезне на секундата, ако разбере, че някой е по следите му. Кавело също ще се скрие в мига, в който надуши, че сме по петите му. — Погледнах я право в очите. — Изпускаме го вече два пъти. Няма да допусна да ни се изплъзне пак.
Мисля, че в този момент тя разбра какво имам предвид. Гневната червенина по лицето й изчезна. Когато отново ме погледна, си помислих, че най-после знае що за човек съм.
— Казах ти, че ще се добера до него, Анди.
Тя кимна.
— Няма да те разпитвам повече. Искам само да знаеш, че каквото и да се случи, аз съм с теб. Чу ли, Ник?
— Не, за това не сме се разбрали — отвърнах. — Това е нещо, което трябва да свърша сам. Ти не бива да се намесваш.
— Не. — Анди се усмихна леко. — Тук грешиш. Много добре зная какво трябва да направиш. Пък и без това вече съм въвлечена.
— Не и в нещо като това.
Трябваше да свърша нещо доста опасно, при това в чужда страна, а на всичкото отгоре — напълно незаконно.
— Да, точно в
— Знаеш ли какво може да се случи там, Анди? Осъзнаваш ли за какво говорим?
Тя кимна. Отпусна глава върху гърдите ми.
— Зная какво ще се случи, Ник. И се моля за това.
— Тръгваме след два дни — казах й.
90.
Кльощавият мъж се взря в мен през очилата си е рамки от черупка на костенурка. Отпуснах се на облегалката на пейката в парка и той ме попита:
— Откъде се сдоби с пръстовите отпечатъци, които ми изпрати?
С Чарли Харпъринг бяхме стари приятели. Бе прекарал дълги години във ФБР, но сега работеше в Агенцията за национална сигурност. Тъкмо той ми бе осигурил папките с материалите. Седяхме в малкия парк срещу сградата на съда.
— Няма значение как съм се сдобил с тях. Интересува ме на кого са.
Харпъринг ме изгледа изпитателно. Все пак исках от него да заобиколи всички законови процедури, за да ме снабди с информация, чието предоставяне няма как да оправдае пред шефа си. Бе доста голяма услуга дори за близък приятел.
— Знаеш, че като нищо мога така да се прецакам и да остана без хубавата си пенсия.
— Довери ми се. — Озарих го с най-широката си усмивка. — И не си въобразявай, че пенсиите са кой знае колко големи. Това е важно, Чарли. Чии са отпечатъците?
Експертът от Агенцията за национална сигурност тежко въздъхна, преди да разтвори чантата си и да измъкне една папка. След това кимна утвърдително.
— Намери се човек със същите отпечатъци.
Отвори кафявия плик. Извади оттам увеличена снимка с пръстовите отпечатъци, които ми бе изпратил по факса Юрий Плахов.
— Принадлежат на един естонец — обясни ми Харпъринг. — Името му е Стефан Колич. Пристигнал на летище „Кенеди“ с търговска виза на 12 април.
Шест дни преди Кавело да избяга от съда.
Ремликов е бил тук.
— Записано е, че след седем дни е напуснал страната — посочи Харпъринг малко по-надолу.
— И накъде е продължил? — попитах.
— Опасявам се, че имам само това — сви рамене специалистът от Агенцията за национална сигурност.
— Благодаря ти, Чарли — рекох и го потупах по рамото. Подадох му пазарската чанта с папките от архива на Агенцията за национална сигурност. — Повече няма да ми трябват.
Той стисна чантата между краката си.
— Какво, по дяволите, си намислил, Ник? Знаеш, че правя това само заради приятелството ни. Всеки друг на мое място веднага би те замъкнал при федералните. Кой е този тип?
— Засега толкова. По-късно ще се разбере дали това, което правя, е за добро, или не.
Харпъринг изсумтя, но не възрази.
— Сега разбрах какво имаше предвид относно пенсионирането. Ще отида малко по-далеч, Ник, независимо докъде, по дяволите, ще доведе това.
— Какво искаш да кажеш?
Той извади още два листа от чантата си и ги напъха в папката, която бе приготвил за мен.
— Това са копия от молба на Колич за издаването на виза, но от предишен период. И според нашите сведения той не е дошъл тук от Талин, Ник. Въобще не е бил в Естония. Дошъл е от Тел Авив.
— Господи! — примигнах аз.
— Има и още нещо. — Чарли Харпъринг остави една папка в скута ми. — Ако искаш да го намериш, разбира се. Пожелавам ти късмет. — Надигна се от пейката. — Гръмни този кучи син в топките и от мен.
Надникнах в новата папка. Там бе записан адресът от молбата за издаване на виза:
91.
Ричард Нордешченко още обмисляше последния ход на сина си, когато на вратата се позвъни. Двамата се бяха усамотили на терасата.
— Иди да отвориш, Павел — рече той. Жена му, Мира, беше излязла да пазарува.
Момчето изтича до вратата.
Нордешченко се наслаждаваше на новия си живот. Беше хвърлил мобилния си телефон в залива, след като уведоми най-доверените си хора, че се оттегля от бизнеса.
Всеки ден плуваше в морето. Взимаше сина си след училище и двамата играеха шах. Вечер съпровождаше Мира из скъпите модни магазини и кафенета в центъра Кармел. Опитваше се да изтласка от съзнанието си спомена, че преди няколко седмици е участвал в престъпление, заело първите страници на вестниците.
— Татко! Търси те някакъв мъж.
Без да бърза, Нордешченко се надигна от стола и влезе във всекидневната. Не му пукаше. Дори да го очакваше цял екип от МОСАД.
— Здравей, Реми.
— Какво търсиш
— Просто пътувам малко, Реми. Любувам се на приятни гледки. Радвам се на гостоприемството на старите си приятели.
Нордешченко се извърна към Павел.
— Върни се на дъската, сине. Аз ще изляза за малко.
Момчето се поколеба.
— Казах ти да отидеш при шахматната дъска. — Гласът на Нордешченко сега прозвуча сурово.
Момчето излезе, а той се обърна към неканения гост на прага. Нервите му бяха опънати до скъсване.
— Да не си полудял? Влизай — припряно го подкани домакинът. Озърна се след Райхард по улицата. — Сигурен ли си, че никой не те е проследил?
— Спокойно, Реми — рече южноафриканецът. — Минал съм през три държави, преди да дойда тук. В този бизнес съм толкова дълго, колкото и ти. Имаш много хубаво момче.
— Тук не съм
Райхард пристъпи вътре и подсвирна одобрително при вида на просторния изглед.
— Бизнесът явно върви, а, Ричард.
— Приключих с бизнеса — рязко отвърна Нордешченко. — Ще ти изясня нещо. Жена ми и синът ми…
— Не се тревожи — прекъсна го Райхард. — Няма да ти бъда в тежест. Нали ми каза, че тук било най-тихото място на света. Ще остана само няколко дни. Докато светът се поуспокои.
На Нордешченко това никак не му хареса. Беше в разрез с всички правила в работата им. Но какъв избор имаше?
— Добре — съгласи се той. — Но само няколко дни.
— Благодаря — кимна южноафриканецът. — Само че, Реми, грешиш в едно.
— И какво е то? — попита Нордешченко, докато поемаше една от чантите на Райхард.
—
92.
От високоговорителя се чу пукане.
— Пътниците на „Делта“, полет 8976 за Тел Авив, могат да се качват на борда.
Стоях край изход 77, загледан в дъното на терминала. Сърцето ми биеше бясно. Погледнах часовника си. Започна приемането на пътниците на борда на самолета. Трябваше да се кача. Със или без нея.
Къде се губеше тя?
Може би бе размислила в последния момент. Тогава всичко ще е наред, казах си. Може би е проявила разум и е решила да остане настрани. Най-добре е да ме остави сам да свърша работата.
— Последно повикване на пътниците за полет 8976 на „Делта“ за Тел Авив.
Не разполагах с план. Нямах представа как ще действам, като стигна там. Всичко, което знаех, се свеждаше до това, че съм длъжен да открия Коля Ремликов и по някакъв начин да го принудя да ми каже къде се крие Кавело. Без никакви прояви на професионална любезност. Без никакви клаузи на Женевската конвенция. Ще завра дулото на пистолета в гърлото му и ще щракна предпазителя. Или ще го изритам с коляно в корема, ако трябва да стигам дотам. И той ще проговори. Въпросът е:
Семейство евреи хасидити, всичките в черно, мина забързано край мен към платформата на ръкава за качване в самолета. Като че ли бяха последните пътници за този полет. Отново огледах терминала. Отникъде нищо. Преметнах пътната си чанта през рамо и се приготвих.
Все пак така е по-добре, нали?
Тогава я видях. Тичаше с всички сили към мен. Но все още беше далеч.
Усетих как ме обля топла вълна на облекчение. Кого се опитваш да заблудиш, Ник? Искаш тя да дойде с теб.
Анди бе облечена с червено кожено яке. Косата й бе прибрана под шапка с емблемата на Никс.
Тя спря задъхана на половин метър пред мен.
— Нека да ти кажа нещо — опитах се да обърна всичко на шега. — Ако това тук е олтар, щяхме да се чудим как да си върнем предплатата за церемонията.
— Съжалявам, Ник, но трябваше да се сбогувам… с Джеръд.
Това ме накара да млъкна.
Анди поклати разкаяно глава.
— Всъщност през последния час седях в терминала до „Бъргър Кинг“.
— Колебания в последния момент?
— Навярно. Но не за това. Обичам те, Ник.
Стоях там, вперил поглед в искрящите й очи. Нежно докоснах лицето й с ръка.
— И аз това мислех, докато те чаках тук. Че те обичам. И може би няма да се кача на този самолет без теб.
— Зная, че с всичките си нескопосани бръщолевения онази нощ се опитваше да ми кажеш точно това.
В този момент ни сепна съобщението за последното повикване. За секунда останахме неподвижни. Служителите от летището се заеха да затварят вратата.
— И така, какво ще правим? — Свих рамене, пристъпвайки от крак на крак.
Анди приближи до мен с навлажнени очи. Хвана ме за ръка.
— Ще се качим на самолета. И ще пътуваме заедно, Ник. Не е ли вълнуващо?
Четвърта част
Хайфа
93.
Ако досега не бях сигурен, че съм влюбен в Анди Деграс, полетът изпари всичките ми съмнения. През повечето време седяхме един до друг със сплетени ръце. Наслаждавах се на непознато за мен спокойствие и увереност, което тя неусетно ми предаваше. По едно време Анди заспа, отпуснала глава на рамото ми. Всъщност не аз, а тя ме крепеше. Вдъхваше ми смелост да направя това, което считах за справедливо.
Първата ни вечер в Тел Авив започна с приятна вечеря в тих ресторант на улица „Шенкин“, макар че още бяхме замаяни от часовата разлика. Прибрахме се в хотелската стая, любихме се, опитвайки се да забравим — поне тази нощ — защо сме тук. На сутринта потеглихме на север по крайбрежието към Хайфа.
Отне ни час и половина. Докато се движехме по крайбрежната магистрала, минахме край малки градчета, пръснати по брега. Красотата на Хайфа ме изненада. Градът се издигаше устремено по стъпаловидните планински тераси над удивително синьото море. В най-ниската част се намираха пристанището и Старият град, с древни каменни стени, издигнати от кръстоносците. По-нататък бяха оживеният градски център с миризмите от хлебарниците, шумните пазари и модерните сгради, където се въртеше големият бизнес. Следваха притихналите, но все пак нелишени от оживление склонове на планината Кармел, откъдето се откриваше възхитителен изглед към Средиземно море.
Там, в най-високите части на града, бяха съсредоточени най-модерните хотели. Улиците с жилищни сгради се виеха високо горе по стръмнините над морския бряг. По тях можеха да се видят разкошни вили с невероятни гледки, булеварди с модерни ресторанти и магазини.
Там горе живееше и Коля Ремликов.
Бях сигурен, че сега името му не е Ремликов, но това нямаше значение. Оставихме чантите си в хотел, „Дан Панорама“. От стаята ни на двадесет и петия стаж се разкриваше зашеметяваща гледка към морето.
— Красиво е — въздъхна замечтано Анди, загледана през прозореца.
— Така е — кимнах и отпуснах ръце върху раменете й. — Само не забравяй защо сме тук.
— Това означава ли, че няма да остане време да поплуваме в Средиземно море?
— Слез на плажа. — Напъхах някои вещи в пътната си чанта — двата бинокъла, картата, пистолета ми, за който имах разрешително. — Скоро ще се върна.
— Ник… — Тя се обърна и ме изгледа разтревожено. — Не предприемай нищо без мен. Обещаваш ли?
— Не се притеснявай — побързах да я успокоя. — Искам само да поогледам. Обещавам да кротувам.
Пред хотела ме чакаше фордът, взет от агенция за коли под наем. Настаних се зад волана, след което разгънах картата. Още преди полета бях проучил тази карта, така че сега имах чувството, че познавам пътя.
Подкарах нагоре към планината, през „Йефе Ноф“ — тесен път зад хотела. Нагоре следваше центърът „Кармел“ — с паркове, музеи, модерни кафенета. Още по-нагоре пътят започна да се извива в главоломни осморки високо над брега. Преминах през Хайем, после и през Вашар. По-нататък следваха много скъпи домове с чудесен изглед. Продължих да се изкачвам. Пътят стигна до стръмните скалисти склонове на планината Кармел. Бляскавосиньото Средиземно море остана на повече от триста метра надолу.
Намерих улица „Йехуда“. Оказа се тиха, с къщи, предлагащи чудесен изглед. Номер 225 беше през няколко къщи. Там се издигаше бяла постройка в съвременен стил с плосък покрив, а покрай нея извиваше задънена улица, павирана със сиви камъни. Докато преминавах оттам, усетих как пулсът ми се ускори. Продължих до следващия остър завой, където спрях за кратко, защото се надявах да не ме забележат от къщата на номер 225. Слязох от колата с бинокъл в ръка, пристъпих до ъгъла и се озърнах в посока към къщата.
През бинокъла ясно се виждаше, че имотът е от скъпите. Бизнесът на убийците винаги е бил добре платен. Но не видях никого. От къщата също не се чуваше нищо. На алеята за коли бе паркиран миниван, европейски модел.
Продължавах да се взирам през бинокъла.
След няколко минути реших, че ще е по-разумно да се преместя. Някой може да мине и да му направя впечатление. Районът бе от богатите и вероятно бе добре охраняван. Винаги можех да кажа, че съм дошъл да се любувам на гледките, но не биваше да вися прекалено дълго.
Внезапно вратата на гаража започна да се отваря.
От него на заден ход излезе едно ауди. Фокусирах бинокъла. Стъклата бяха затъмнени, но прозорецът на шофьора бе спуснат, така че успях да го видя.
Беше той.
В колата с него имаше още някого. Завъртях обектива. Момче. На съседната седалка. Около десетгодишно, но можеше да е и по-малко. Аудито излезе на платното на заден ход. Сега съвсем ясно можех да огледам Ремликов.
Намерих те, Коля. Намерих те, копеле!
Останах там още няколко минути, като си записах най-важните отличителни белези на къщата. Днес нямаше да го проследявам. Бях обещал на Анди. Върнах се в колата и поех по обратния път.
Докато минавах покрай къщата, спрях за секунда пред пощенската кутия. Дръпнах резето. Много забързано затършувах вътре, като награбих купчината безобидно изглеждащи реклами. Явно тази напаст не е подминала и Израел.
Върнах се в хотела, отворих вратата и заварих Анди задрямала на леглото. Тя се размърда.
— Какво откри?
— Намерих къщата. Не е далеч. Утре ще те заведа там.
Тя се надигна. Кимна, макар и леко неуверено.
— Както и
— Да, тук е написано. Ричард Нордешченко.
94.
— Виж! — Ник посочи модерна остъклена къща на тридесетина метра по-надолу. — Това е той! Ремликов.
Анди фокусира бинокъла. Втренчи се в мъжа — слаб, чернокос, не много едър и въобще не изглеждаше страховит. Гърдите й се стегнаха от надигналия се гняв.
Не знаеше какво точно ще изпита, когато види мъжа, убил сина й. А когато това най-после се случи, когато той бе само на няколко десетки метра от нея, тя осъзна, че не е това, което искаше. Стомахът й се сви на топка.
— Виждам го. — Пръстите й стиснаха още по-здраво бинокъла.
Застанал зад нея, Ник я прегърна през рамо.
— Изглежда ли ти познат?
— Не. — Искаше й се да е обратното. Искаше да усети как я обзема дълбока омраза към него. Да изпита отвращение.
— Живее с жена си и сина си.
— Той има
Не бе очаквала това. Дали семейството му знае за ужасните престъпления, които е извършил? Дали им разказва за тях, когато седнат да вечерят, когато играят на топка или каквото и да вършат там, по дяволите? Как може човек, който има дете, да се занимава с такива ужасни неща?
— Всеки ден излиза приблизително по това време — уточни Ник, като продължаваше да го оглежда през бинокъла си. — В четири следобед прибира сина си.
— Ник. — Анди свали бинокъла и се обърна към него с уморен поглед. — Не мисля, че мога да го направя. Зная, че се очаква да мразя този човек. Особено след всичко, което ми причини. Осъзнавам защо сме тук. Зная какво трябва да направим. Само че…
Мъжът, който бе убил сина й, излезе от вратата на гаража, облечен в бяла риза с къси ръкави, светлокафяви панталони и слънчеви очила. Огледа се набързо, след което се качи в аудито и завъртя стартера.
— Излиза всеки ден по едно и също време. Ето го и момчето му.
Анди се обърна и отново взе бинокъла. Момчето нямаше повече от единадесет или дванадесет години. Малко по-голямо от нейния Джеръд. Беше невинно, повтори тя мислено, независимо какво бе извършил баща му.
— Къде отиват?
— Не зная. Искам да ги проследя. Съгласна ли си?
Тя кимна. Този мръсник. Това копеле.
Момчето излезе от къщата и изчака колата, която баща му насочи на заден ход по алеята.
Анди увеличи фокусирането на образа. Той носеше книга и нещо, което приличаше на преносим компютър. Успя да види дори корицата на книгата. Беше за шах. Момчето се качи в аудито.
— Хайде — подкани я Ник, като остави бинокъла си на задната седалка. — Да тръгваме. Не искам да изоставам много зад него.
Тя кимна и тъкмо се готвеше да прибере своя бинокъл, когато реши да хвърли още един поглед към фасадата на къщата.
— Мили боже… Ник! — Шокът от видяното я замая, повдигна й се и едва не повърна. Цялата плувна в пот от ужасяващия спомен, нахлул в съзнанието й. — Господи, не…
— Какво има? — Ник превключи на заден ход.
— Виж в къщата! — Ченето й се стегна; устата й пресъхна дотолкова, че едва изговаряше думите. — Виждаш ли онзи мъж там?
Ник грабна бинокъла от ръцете й.
Видя мъжа, застанал до предния прозорец, с ръце на кръста, с клин и бяла тениска с надпис „Гинес“, да наблюдава как Ремликов и синът му се отдалечават с колата.
— Това е той! — Кръвта се оттече от лицето на Анди. Колко пъти бе виждала дъгата му руса коса в кошмарите си. — Същият мъж, когото видях да бяга от микробуса.
95.
На следващия ден Анди остана в хотела, докато аз продължавах да следя Ремликов. Успях да ги проследя — него и сина му — надолу по завоите сред планинския склон до адрес на улица „Хасан“ в центъра на града, където момчето взимаше уроци по шах.
А нощем я държах в прегръдките си. След като видя русокосия мъж, всичките й кошмари оживяха — автобусът, експлозията, Джеръд. Видях на лицето й същата болка като в спешното отделение след взривяването на автобуса. Ужасяващите събития се бяха възкресили в паметта й.
Онази нощ смятах, че е заспала, но се оказа, че лежи в мрака напълно будна. Веднъж или може би два пъти усетих как потръпва, после се отдръпваше от мен и заравяше глава във възглавницата. „Всичко е наред“, шепнех й и я прегръщах, за да й вдъхна смелост. Но много добре знаех, че нищо не е наред. Това лице, изскочило така внезапно като от ада, обърка всичко и неимоверно усложни ситуацията.
През следващата нощ, малко преди зазоряване, лежах буден и мислех, докато следях първите слънчеви лъчи да проникват плахо в хотелската стая.
— Знаеш ли какво ще правиш? — изненадващо ме попита Анди.
— Да. — Обърнах се и я погледнах.
Вече имах план, само че се страхувах да го споделя с нея. Много добре знаех, че няма да го одобри.
Трябваше да се доберем до Ремликов. Проблемът обаче бе в това, че той рядко напускаше дома си. Не можех да нахълтам там и да започна да сипя куршуми наляво и надясно. Този човек ни трябваше жив. Имаше само един начин, само едно средство.
Ясно ми беше колко мъчително ще е това за нея. Но се нуждаех от помощта й. Затова й казах какво трябва да се направи. И че то включва момчето.
— Ще бъде доста опасно — започнах, като се надигнах на лакът.
Прекрасно знаех за какво става дума. Момчето бе напълно невинно, също като нейния Джеръд. Но трябваше на всяка цена да се доберем до Ремликов, а това беше възможно само чрез най-обичаното му на този свят.
— Ник… — Тя поклати глава. — Не мога да го направя.
— Не сме дошли да му искаме услуга, Анди. Опитваме се да притиснем един професионален убиец да ни даде малко информация, което може да стане причина да загинем. Това е единственото му уязвимо място. Отдавна ти казах, че се нагърбваме с много трудна и опасна задача.
— Осъзнаваш ли какво искаш от мен? Молиш ме да причиня на друга майка същото, което сполетя мен самата.
— Знам какво искам от теб, Анди. — Протегнах ръце към нея. — Аз не съм убиец. Но онези са.
Тя се взря в мен, замислена дали съм способен на същото насилие като хората, отнели сина й.
— Давам ти дума, че каквото и да се случи, момчето няма да пострада.
— О, да, ще пострада.
Погалих я по косата и отметнах няколко кичура от лицето й.
— Нужно ми е да ми кажеш „да“, Анди. Нуждая се от помощта ти, за да успеем.
— А ако не се съглася?
— Тогава ще се махнем оттук. Ще вземем самолета и ще се приберем у дома. Ще забравим за Кавело.
Анди пое дъх и обви коленете си с ръце.
— А ако кажа „да“… Какво ще стане след това?
— Ще пуснем момчето, Анди.
Тя поклати глава.
— Имах предвид Ремликов. Както и онзи, русия.
— Не знам. — Това бе всичко, което можех да й кажа. И то бе самата истина.
Тя кимна и се притисна към мен.
— То не бива да пострада — прошепна тя. — Момчето…
— Разбира се, че не няма. — Притиснах я още по-силно. — Обещавам.
96.
Павел Нордешченко беше дванадесетгодишен и никак не му харесваше, че баща му продължава да го води с колата си на уроците по шах. Момчетата на неговите години взимаха метрото сами. Понякога, когато баща му пътуваше по своите работи, което впрочем често се случваше, майка му разрешаваше да вземе автобуса. Павел обичаше да се шляе по шумните улички на Стария град, далеч от главозамайващите завои по стръмнините над центъра „Кармел“.
Там долу, където се намираше шахматната академия на Абрамов, улиците бяха тесни и много оживени. Навред се разнасяха миризми на кожарски изделия, подправки и арабски печива. Шумните викове на хвалещите стоките си търговците огласяха сергиите.
Баща му прекаляваше със загрижеността си за безопасността му. Павел искаше да ходи с приятелите си на кино или на плаж, обаче баща му все повтаряше: „Там няма да си в безопасност. Трябва да сме много предпазливи“. От какво се страхуваше? Понякога майка му му позволяваше да си почива ден или два, но баща му винаги го караше да заляга над уроците, сякаш са свещени писания.
— Следващия месец в Тел Авив ще има шахматен турнир — заговори баща му, докато шофираше внимателно по изпълнените с тълпи улици. — Искаш ли да отидеш?
Павел сви рамене. Турнирите означаваха много работа, допълнително учение.
— Ще се съберат гросмайстори от няколко държави. Сергей смята, че си добре подготвен. Вярно ли е?
— Предполагам — отново сви рамене Павел. — Щом той го казва.
Колата зави по улица „Аленби“. Бахайските градини бяха прелестни, в разгара на пролетта всичките дървета и храсти бяха разцъфтели.
— В Кесария има казино. Можем да се отбием там на връщане. Казаха ми, че играели покер. И то както го играят американците. Познавам един мъж там, който ми дължи услуга. Може да те вкара. Само да погледаш, разбира се.
— Наистина ли?
— Не знам — замислено рече баща му, прикривайки усмивката си. — Имам солидни връзки тук-там.
Завиха по оживената улица „Хасан“. Долу уличното движение се извършваше най-вече с мотопеди и малки микробуси за доставки на стоки. Навред пъплеха таксита с туристи, пристигащи главно от пристанището.
Студиото на учителя Абрамов се намираше над една пицария. Заради това там винаги миришеше на тесто и пици.
Спряха пред порутена сграда.
— Учи се усърдно — посъветва го баща му, преди да се разделят. — Много неща зависят от това.
Павел взе тетрадката си и компютъра и отвори вратата. Тръгна към сградата, в която се помещаваше шахматната школа на Абрамов. Беше облачно, макар да не бе превалило пладне. Щом пое към тесните стъпала, един мъж се изпречи на пътя му.
— Опасявам се, че се изгубих — заговори го той притеснено. — Знаеш ли как се стига до улица „Хаарец“?
Мъжът бе едър, със синя риза и панталони в цвят каки, но очите му бяха скрити зад слънчеви очила. Говореше английски като турист. Може би беше американец.
— „Хаарец“ ли? Мисля, че е там, долу, в края на тази улица.
— Може ли да ми я покажеш? — помоли го мъжът. — Не съм тукашен и не мога да се ориентирам.
Е, учителят Абрамов можеше да почака. Имаше на разположение час и половина за днешния урок, макар че вечно киселият престарял Абрамов никак не обичаше учениците да закъсняват.
— Ето натам. — Павел отвори външната врата и посочи с ръка. — В края на тази улица. Където е онази пекарна. Виждате ли я?
Това бе последното, което си спомняше.
Освен твърдата ръка, затиснала устата му изотзад, и парчето плат, напоено с химикал. Както и усещането за пълна безтегловност и как го влачат нанякъде.
Но най-вече страха, че баща му ужасно ще се ядоса, когато дойде да го прибере, а той няма да е там.
97.
— Мира, слушай! Изслушай ме много внимателно!
Сърцето на Нордешченко биеше до пръсване. Учителят по шах бе казал, че момчето въобще не се е появило за днешния урок. И че това вече се е случвало няколко пъти. Все по време на отсъствията на Нордешченко от града. Той кръстоса пеша уличките около шахматната школа. Провери сергиите за сладолед, сладкарниците, кафенетата, околните пекарници — знаеше, че бяха любимите места на Павел. Ала никой не бе виждал сина му.
— Не беше в школата, когато отидох да го взема. Надявах се, че се е обадил.
— Какво искаш да кажеш? — разтревожи се жена му. — Той винаги те чака там. И много добре знае, че не бива да се отдалечава.
— Не разбра ли какво ти казах? Въобще не е ходил на урока. Сещаш ли се къде другаде може да е отишъл? Разказвал ли ти е за някое място? Или за някой приятел? Колко пъти му обяснявах, че трябва да е много внимателен!
— Не! — Гласът на Мира се извиси от възбуда. — Може да е взел автобуса. Веднъж или два пъти му позволих да го ползва.
— Но защо не ни се е обадил?
В течение на годините Нордешченко бе изпитвал мъчителна празнота, когато нещата не вървяха на добро. Точно същото усещане го обзе сега.
— Трябва да се обадим в полицията — въздъхна Мира.
— Не! —
Нордешченко прекъсна връзката и завъртя аудито по тесните улички на Стария град, докато се оглеждаше наляво и надясно с надеждата да зърне лицето на сина си сред тълпите.
На „Хасан Шукри“, край Мемориалния парк, засече градския автобус, пъплещ по стръмнината. Спря колата пред него и принуди шофьора да натисне спирачките.
— Търся сина си! — развика се той и заудря бясно с юмруци по предната врата. — Моля ви, пуснете ме вътре!
Знаеше, че хората ще изпаднат в паника. Ще го вземат за палестински терорист.
— Вижте, не съм въоръжен! — Вдигна двете си ръце.
Накрая разколебаният шофьор му отвори вратата.
— Павел! Павел! — развика се Нордешченко, щом скочи на стъпалото, и се втурна да обхожда седалките, пълни с подплашени пътници.
Но от Павел нямаше и следа.
— Съжалявам, но трябва да потеглям — предупреди го шофьорът.
Нордешченко скочи на уличното платно.
Мира имаше право. Трябваше да се обадят в полицията. Неизбежно бе. Закъснение дори с минута можеше да застраши още повече живота на сина му. А Райхард трябваше да си тръгне, и то веднага. Мира сигурно щеше да го спомене. Полицията ще се заинтересува от него.
След броени минути Нордешченко вкара колата в алеята до дома си. Затръшна вратата на аудито и изтича вътре.
— Павел обади ли се?
— Не — поклати глава Мира, вече в паника.
— В беда сме — въздъхна Нордешченко, осъзнал, че няма никакъв шанс да намери сина си.
Райхард слезе от горния етаж.
— Какво не е наред?
— Трябва да си тръгнеш.
Очите на южноафриканеца се разшириха. Нордешченко инстинктивно предугади какво си мисли. Разпитът неминуемо ще се насочи към госта в къщата. И те ще трябва да обясняват кой е, както и защо се е наложило да си тръгне внезапно.
Телефонът звънна, като сепна и тримата, всеки потънал в мислите си.
Мира притисна ръка към устата си.
— Може да е той…
Нордешченко изтича до апарата. Не искаше да изпуска южноафриканеца от поглед. Преглътна с усилие, преди да вдигне слушалката.
— Павел!
— Имаш много хубаво момче — отвърна гласът в другия край на линията. — Сега ще ти дам инструкции и според това доколко ще ги следваш, ще зависи дали отново ще го видиш някога.
— Какво!? — изръмжа Нордешченко.
Значи беше отвличане. Онзи насреща говореше на английски. И то на
— Синът ти е при мен — продължи непознатият. — Добрата новина е, че можеш да си го получиш обратно жив и здрав, и то след броени минути. А лошата е, че ако не направиш точно това, което искам, никога повече няма да го видиш.
— Кой се обажда? — настоятелно попита Нордешченко.
— Няма значение. Сега трябва да се съсредоточиш върху избора на един от двата сценария.
Нордешченко погледна Мира и й кимна да я успокои.
— Нека се придържаме към добрата новина. Искам да ми върнете Павел.
— Мъдър избор. Но всичко по реда си. Мисля, че и двамата знаем, че не е в ничий интерес да се забърква полицията. Разбрахме ли се за това?
— Няма за какво да се разбираме, освен да ми върнете сина. Искам веднага да говоря с него.
— Страхувам се, че това няма да стане. Нека само да кажа, че е облечен с джинси и червена тениска, с маратонки „Найк“ и носи книги за шахмат, а в портмонето в джоба си пази снимка на семейството. Колкото до останалото, се опасявам, че ще трябва да ми се доверите.
— Не знаете с кого си имате работа! — заплаши го Нордешченко.
— О, да, зная. Много добре зная с кого си имам работа,
98.
Нордешченко нямаше да се смае толкова, ако някой бе нахълтал в стаята с пистолет в ръка и го бе притиснал до стената. От десет години никой не бе споменавал това име пред него.
Едва сега започна да проумява, че си има работа с много сериозен съперник.
— Ако го нараниш — предупреди го Нордешченко, — до края на живота си ще плащаш за тази грешка.
— Да го
Сега дори и малкото кръв, останала по лицето на Нордешченко, се отдръпна.
Кой може да е този? Кой го е проследил?
Дори и хората на Кавело не знаеха къде се крие и коя е истинската му самоличност. Това е по-лошо от всякакъв откуп. Целият му живот щеше да бъде съсипан.
Устата на Нордешченко бе суха като шкурка.
— Колко искаш? — едва чуто измърмори той.
— Колко искам ли? Нито цент. Ще си получиш момчето обратно и ще продължиш с окаяния си лъжлив живот. Всичко, което искам от теб в замяна, е малко информация.
— Информация? — Нордешченко облиза устни. — Каква информация?
—
Сърцето на Нордешченко замря. Никога не беше предавал клиент. Никога с никого не е търгувал, нито дори е обсъждал нещо подобно. Списъкът на хората, с които работеше, беше свещен за него.
— Давам ти
— А какво ще стане, ако се окаже, че не мога да ти помогна? — попита Нордешченко.
— Тогава ще започна да си стягам багажа.
Какво да прави? Те знаеха името му. Как се бяха добрали до него? Знаеха и това, че е помогнал на Кавело за бягството му. И на всичкото отгоре държаха единственото на този свят, което бе ценно за него.
— Добре — рече той.
— Дай ми номера на мобилния си телефон. До час ще се свържа с теб. Подкарай колата си надолу по хълма. Чакай да ти позвъня. Срещата ще бъда кратка. И… Коля, мисля, че и двамата знаем каква трагедия ще се разиграе, ако полицията се намеси.
— Много си смел — отбеляза Нордешченко. — Който и да си ти.
Но му даде номера на телефона си.
— Това наистина е голяма похвала, Коля, особено след като съм виждал на какво си способен.
Гласът замлъкна. Нордешченко отново кимна успокояващо на Мира. После даде знак на южноафриканеца.
— Хайде, Райхард. Имаме работа, която трябва да свършим веднага.
99.
Подкарахме колата към един изоставен склад за тютюн, който бях огледал в западналия квартал „Хадар“. Оставаше само да чакаме. Момчето спеше кротко. Всеки път, когато се размърдваше, му давах да вдиша още етер.
По време на работата си във ФБР съм вършил неща, с които не се гордеех. Но нищо не може да се сравнява с това. Момчето бе невинно каквото и да бе извършил баща му. Гледахме го как спи на задната седалка. Анди седеше до него, готова да го успокои, ако се събуди и се изплаши. Веднъж или два пъти погали светло кестенявата му коса.
Размяната не можеше да стане толкова бързо, колкото ни се искаше.
— Къде ще се срещнем? — попита Анди, докато главата на момчето лежеше в скута й.
— Искаш да кажеш къде
Тя кимна.
— Ще трябва да завържем ръцете му и да му запушим устата, Анди. Необходимо е, защото ще се събуди. Искам да остане в колата при теб. Ще го успокоиш, че след няколко минути ще види баща си. Когато настъпи моментът, ще ти позвъня. Ще подкараш колата и ще се оглеждаш за моя сигнал, след което ще го пуснеш да си върви. А после ще изчезнеш с максимална скорост оттук. Разбра ли? Не искам да оставаш нито секунда след като всичко свърши.
— Къде?
— Ще се върнеш обратно в хотела. — Същата сутрин бяхме сменили хотела и вместо разкошния „Панорама“ сега обитавахме много по-малък и по-скромен пансион в Стария град, където дори не ни поискаха паспортите. — Тази вечер ще потеглим за Тел Авив.
— А след това къде ще отидем?
— В Париж. С късния полет. При условие че всичко мине добре.
— А после?
Отворих вратата на колата.
— Е, тази част от маршрута тепърва ще се уточнява.
Момчето се размърда. Действието на упойващото вещество отслабваше. Скоро щеше да се събуди. Погледнах часовника си може би за петдесети път. Уговореният един час бе изтекъл.
— Време е.
Анди ми се усмихна окуражително.
Слязох от колата и позвъних на мобилния телефон на Ремликов. Съобщих му къде да се срещнем. Не исках Анди да чуе какво му казвам.
Върнах се в колата и се отпуснах на предната седалка.
— Уговорихме се — кимнах й и се облегнах назад с погнусено изражение, сякаш бях предъвквал гранясало месо.
— Ник, вече се поуспокоих. Наистина
— И какво е то?
— Ремликов. И онзи русият. Те убиха моя Джеръд. Нима ще се отърват безнаказано?
— Знаеш защо дойдохме тук, Анди. Дойдохме за Кавело. Той е този, който е издал заповедта.
Внезапно чух момчето да се разшава.
— Татко?
Излязох от колата и отворих задната врата.
— Ето. — Подхвърлих на Анди една бейзболна шапка. — Искам през цялото време да я носиш. И черните очила. Момчето не бива да вижда лицето ти. Оттук нататък играта става твърде рискована, Анди. Искам да бъдеш много предпазлива.
— Благодаря. — Анди кимна решително.
Взех въжето и самозалепващата се лента. Тя погали момчето, сякаш успокояваше своя Джеръд.
— Шшшт… всичко ще е наред.
— И още нещо. — Погледите ни се кръстосаха. Сякаш се прегръщахме. — След размяната ще ме изчакаш един час, но не повече. Ако не се върна в хотела, потегляш за Тел Авив. И там ще вземеш самолета.
— Само ако нещо се обърка.
— Няма как да го узнаеш. Затова просто ще заминеш. Разбрахме ли се?
Тя поклати глава.
— Няма да те оставя сам.
— Повярвай ми, ако не се върна до час, няма защо да се тревожиш за това.
100.
Не бях сигурен кой пръв е решил да построи огромните градини с толкова тераси една над друга, изкачващи се по стръмния склон на планината Кармел. Цялата местност е посветена на бахайската вяра, но който и да е той, е бил надарен със съвършен усет за изграждане на места за скрита размяна.
Целият грамаден комплекс със сложна конфигурация бе толкова посещаван, че спокойно можеш да се изгубиш вътре, но в същото време достатъчно просторен, за да забележиш отдалеч дали някъде не се навъртат нежелани съучастници. Освен това имаше многобройни изходи, всички водещи към улични артерии с интензивно движение. Наоколо непрекъснато шетаха туристически групи, но в късния четвъртъчен следобед паркът бе така масово посетен, че неволно ми напомни какви тълпи се събират на поляната пред Ленъкс в Масачузетс за концертите на Бостънския университетски оркестър „Тангълуд“.
Пристигнах там в шест без четвърт, няколко минути по-рано от уговорения час, и застанах близо до статуята на някой си Саид Али Мухамад, известен още като Баб20. Паметникът се намираше на най-ниското ниво на градините, точно където се уговорихме да се срещнем с Ремликов. Бях му дал само тридесет минути, за да няма време да се подготви. Изящно изграденият парк разполагаше с осемнадесет тераси. Той не знаеше дали ще се появя на някоя от по-високите, или ще се спусна по-ниско. Пък и улица „Бен Гурион“ бе само на броени метри от мястото, което подбрах, така че нямаше да е трудно за Анди да остави момчето и да изчезне.
Колкото до мен — това е съвсем друга история.
Десетки пъти бях организирал тайни срещи като тази, но гърбът ми винаги бе пазен надеждно от агент с подслушвателно устройство в сакото и разположен наблизо снайперист, който зорко следеше дали някой ще се появи в тила ми. Никога не отивах без предпазни мерки. Никога не съм бил толкова незащитен както днес. На всичко отгоре трябваше да преговарям за отвлеченото от мен дете с баща му, който бе хладнокръвен убиец.
Тълпите започнаха да прииждат. Две нива по-нагоре израелски фолкпевец вече извисяваше глас. Не можех да мечтая за по-добра обстановка. Казах си, че всичко тук ми напомня за „Медисън Скуеър Гардън“. След края на размяната от мен се искаше само да се слея с тълпата и да изчезна.
Към седем без шест спрях в подножието на статуята, извадих мобилния си телефон и за последен път позвъних на Ремликов.
— Тук ли си?
—
— Ще те чакам до статуята на Али Мохамед на улица „Бен Гурион“. Знаеш ли къде е?
— Да. А как ще те позная?
— Ще държа дванадесетгодишно момче с лента през устата. Не се безпокой, аз те познавам.
Ремликов изсумтя недоволно. Явно не оцени шегата ми.
— Ще са ми необходими няколко минути. В момента съм на горното ниво.
— Тогава не си прави труда да идваш. След пет минути вече ще съм си тръгнал. — Прекъснах връзката. Той щеше да е тук. Не исках да му оставям никакво време да се подготви.
101.
Трябва да призная, че следващите две минути се оказаха най-инфарктните през целия ми живот. Опитах да се разсея, като позяпам тълпата наоколо — предимно млади хора и семейства, решили да се изкачат до по-високите тераси. Появи се и патрул, провесил през рамо израелски автомат „Узи“, с каквито бяха въоръжени всички местни полицаи.
За последен път проверих моя глок. Нагласих слънчевите си очила. Опитах се да успокоя бунта в корема си.
Пет часът и петдесет и девет минути. Хайде, Ремликов. Трябва да се появиш!
И тогава го забелязах да се отделя от тълпата. Носеше риза с разтворена яка и черно кожено яке. Няколко души преминаха между нас, но той нито за миг не отмести поглед от мен. Сигурно ме бе издала книгата по шахматно майсторство, която държах в ръка така, че да се забелязва отдалеч. Закрачи право към мен. Смъкна слънчевите си очила и ме изгледа продължително и замислено. Бях виждал лицата на няколко професионални убийци. Очите им оставаха донякъде безжизнени дори когато се усмихваха. На Ремликов бяха студени като на змия.
— Застани пред мен — казах му, като леко отстъпих назад към статуята. Не желаех да бъда изненадан от неочаквана засада.
Той сведе очи към книгата по шахмат.
— Струва ми се, че тази книга е моя.
Подадох му я.
— И
— Кавело — отвърнах му.
— Много път ще трябва да извървиш, за да стигнеш дотам, където е сега — изрече той и се усмихна.
— Губиш време, което може да се окаже много ценно. Ще остана тук само две минути.
— Две минути. — Той облиза тънките си устни. — Ще се възползвам от шансовете си. Никой от нас не желае да си тръгне с празни ръце. Днес успя да ме изненадаш. Изненадата е реакция, която съм свикнал да използвам. Ще го приема за знак на любезност, ако ми кажеш как ме откри.
— За какво говорим? За бизнеса ти в Ню Йорк, или за истинското ти име?
— Както предпочиташ. — Той учтиво сви рамене.
Сведох поглед надолу. После вдигнах очи с лека усмивка.
— По обувките. — Той още ги носеше. — Опасявам се, че не са последна дума на модата. Но съм чувал, че са много на мода в тази част на света.
— Обувките? — изсумтя Ремликов отначало с изненада, а после учудено завъртя очи. — Болката в крака ми е нетърпима. — Поклати глава. — Дори в момента.
— Не е зле да ги смениш, ако си решил да продължиш работа.
— Вече приключих — решително тръсна глава той.
— Мъдро решение. Все пак имаш семейство. А сега… имаш ли нещо за мен?
— Ти не довърши. — Ремликов продължи да се взира в мен. — Макар да имам чувството, че мога сам да продължа вместо теб. Щом си способен да идентифицираш обувките ми, би трябвало да си се добрал до някаква секретна информация. За да ме откриеш чак тук, ти е била необходима сериозна помощ. И много ресурси. Държавни ресурси, сигурен съм в това. За Агенцията за национална сигурност ли работиш? Или си от ФБР?
— Предположенията станаха прекалено много — отбелязах, като кимнах почтително, — за човек, който разполага само с
— Невинаги е нужна толкова сложна техника обаче — усмихна се Ремликов. — Аз също те познавам. Ти стреля по нас в съда при бягството ни.
Свалих очилата си. Сега се гледахме очи в очи.
— Плащате много пари на онези некадърници. Но има нещо по-важно: чудя се защо агент от американското правосъдие ще трябва да отвлича сина ми в Хайфа, вместо да разбие вратата ми със заповед за арест, след като знае къде живея. И нещо още по-важно, споменавам го по чисто егоистични причини, колко хора са в течение на ставащото?
— Доста разумни въпроси — рекох, като реших да му отпусна още няколко секунди. — И до какви изводи те доведоха разсъжденията ти?
— Че трябва да си доста отчаян. Или в краен, ама в много краен случай си изключително пристрастен към работата си.
— Стига. Дотук с общите приказки. Сега трябва да ме убедиш защо да ти връщам момчето, вместо да те застрелям заради онова, което направи в Ню Йорк.
Замислена усмивка изкриви устните на Ремликов.
— Защото имам нещо много ценно за теб. Нещо, което може да убие и двама ни… и навярно точно така ще стане някой ден.
— А какво ще правим, ако не се окаже достатъчно?
Този мъж бе извършил ужасни престъпления. Заслужаваше да умре или поне да гние в затвора до края на живота си. У мен се надигна яростно желание да измъкна пистолета си и да му дам заслуженото. Но само след като той ми даде това, от което се нуждаех.
Разбира се, той сигурно си мислеше същото.
— Ще е достатъчно, защото ти не си като мен — сви рамене Ремликов. — Какво ще кажеш?
Исках да приключим по-скоро. Анди сигурно вече умираше от тревога.
— Ще кажа само, че времето изтича — припомних му аз.
— Това, което търсиш, е в Южна Америка — заговори той по същество. — Предполагам, в Аржентина или в Чили. На самия край на континента, близо до самия му край. Кавело има ранчо там. Мисля, че беше за овце.
— Продължавай — кимнах. Знаех, че не ми казва всичко.
— Как да съм сигурен, че няма да ме предадеш на властите в мига, след като си се добрал до Кавело?
— А как аз мога да съм сигурен, че ти няма го предупредиш веднага щом получиш сина си?
Стояхме един срещу друг, очи в очи. Ремликов се усмихна:
— Синът ми е шахматист. Притежава вродена дарба да избягва задънените улици. Но ти, разбира се, вече го знаеш.
— Не играя шах — вдигнах рамене с безучастен вид. — Но си мисля, че след като и двамата знаем по нещо един за друг, ще е по-добре да не го изваждаме наяве. А най-добре ще е пътищата ни да не се кръстосват никога повече.
— И аз мисля така — съгласи се Ремликов. — А колкото до мястото, което търсиш, предполагам, че е край един град, наричан Ушуая. Съвсем в края на континента. Казаха ми, че там климатът не е особено добър, но пък изолираността си струвала всички неудобства.
Каза ми и името на ранчото на Кавело. Като го чух, се усмихнах. Бях сигурен, че ми казва истината.
— А сега мисля, че и ти имаш нещо за
Деловата среща бе приключила.
102.
Извадих мобилния си телефон и натиснах бутона
— Можеш да го доведеш.
Опитах се да не гледам в нито една посока. Не исках да улеснявам никого — нито Ремликов, нито евентуален негов съучастник — за това как точно ще се извърши предаването. Дланите ми бяха влажни, а по врата ми се стичаше пот. Не ни оставаше друго, освен да чакаме и да се взираме напрегнато един в друг.
— И така, кой е бил той, ако мога да попитам?
— Кой? — Свих рамене. Предполагах, че ме пита за Анди.
— Кой беше в онзи автобус? Коя е причината, поради която толкова силно желаеш да се добереш до Кавело?
— Смятай се за късметлия, че не те застрелях още тук заради всичко, което си извършил.
— Интересно — изсумтя той, — но в момента си мислех абсолютно същото за теб.
Забелязах как нервно търка върховете на пръстите си. Знаех, че този убиец няма да ме пусне да се измъкна. Огледах се за прикритие. Край нас премина група младежи. Зърнах и двама полицаи, мотаещи се наоколо.
С крайчеца на окото си съзрях нашия бял форд, който се появи по улица „Бен Гурион“ от един от входовете към парка. Анди спря както й бях казал, в очакване на моя сигнал. Хвърлих още един поглед към двамата полицаи, които бяха единствената ми застраховка.
— Синът ми! — притисна ме Ремликов. — Минутата изтече, нали!
103.
— Искам само да знаеш, Ремликов, че ако Кавело не е там, където каза, всички специални служби в света ще узнаят името ти и ще разполагат с пръстовите ти отпечатъци. А тогава ще ти е доста трудно да се грижиш за семейството си.
— А
Вдигнах лявата си ръка. Това бе сигналът.
Задната врата на колата се отвори. Видях момчето да се показва оттам. Сигурно Анди му е казала да върви към нас. Павел заслони с ръка очите си срещу заслепяващите слънчеви лъчи.
Ремликов му махна.
— Павел, насам!
Момчето се затича към него. Убиецът отмести поглед към мен. В това време Анди подкара колата и скоро изчезна в уличния трафик.
— Искам добре да запомниш какво ти казах, Ремликов. Иска ми се да можех да те застрелям — казах му на сбогуване.
После заобиколих статуята, за да се озова пред нищо неподозиращия полицай. Като се стараех много да не привличам вниманието върху себе си, започнах да подтичвам — като бегачите за здраве, — но все пак достатъчно бързо, та да се отдалеча от Ремликов.
Слях се с потока от прииждащи тълпи, насочващи се към по-горните тераси. Пътеката бе стръмна, но въпреки това изпълнена с народ. Не забелязах някой да ме следи.
После се отклоних и започнах да се изкачвам задъхано по един от съседните невисоки хълмове, като използвах дърветата и ниските им клони за прикритие. Видях още един изход, водещ надолу. Може би от него се стигаше до улица „Аленби“.
Тъкмо натам бях решил да се насоча и да хвана първото такси, което се изпречи пред очите ми. След минути щях да съм при Анди в хотела. Бяхме се сдобили с всичко, което ни е нужно. След час ще сме на път.
За да не изглеждам подозрителен, нито веднъж не се озърнах назад, докато най-после не стигнах на зигзаг до върха на ниския хълм. И когато най-сетне го сторих, там, от билото на възвишението, видях Ремликов коленичил и протегнал ръце към сина си. Момчето го бе прегърнало, а бащата обсипваше лицето му с целувки от благодарност към съдбата.
После той погледна нагоре към хълма, точно в моята посока. Не знаех дали ме е забелязал. Дърветата пречеха, но имах чувството, че ме е видял.
За пръв път през последния час сърцето ми започна да успокоява ритъма си. Имах това, от което се нуждаех. Анди се измъкна и вече бе в безопасност. А аз знаех къде се укрива Кавело.
Идеше ми да се разкрещя от радост. Ще го спипаме! Този път щяхме да победим.
Точно в този миг усетих някой да извива врата ми назад и острието на нож се впи в ребрата ми.
— Съжалявам, приятел, но тези работи не стават така.
Кръвта ми мигом застина.
— А сега ще те попитам нещо, но само веднъж — продължи зад тила ми непознатият глас с подчертан южноафрикански акцент. — И ако искаш да живееш повече от следващите няколко секунди, ще ми кажеш отговора. Кой доведе хлапето?
Заби ножа още по-дълбоко. Въздухът излезе със свистене от белите ми дробове. Успях да го видя за миг и разбрах, че здравата съм загазил.
Кичурът коса, паднал на челото му, беше рус.
104.
През цялата ми тринадесетгодишна практика във ФБР само няколко пъти бях участвал в ръкопашни схватки. Обикновено когато се нахвърлях мигновено срещу някой престъпник, с цел да го поваля за секунди на пода, преди да му сложа белезниците. Никога с професионален убиец, два пъти по-едър от мен, стиснал ме за гърлото и забил острието на ножа в ребрата ми.
Хватката му бе парализираща. Дори не можех да изкрещя. Пък и каква би била ползата? Та аз не можех да мисля. Острието се бе врязало в гръдния ми кош и не знаех колко навътре е проникнало.
— Мога да ти счупя врата с един удар, приятел, и ще се свлечеш на земята, пренасяйки се в отвъдното, което искрено ти препоръчвам. А мога и да си поиграя още малко с теб.
— Направи си услуга, приятел. Коя беше жената в колата?
Тогава ми хрумна нещо. Припомних си го от курсовете по самозащита, които бях посещавал в Бюрото преди години. В подобна ситуация инстинктът те кара да се съпротивляваш с всички сили, за да се откопчиш от смъртоносната хватка. А ако някой те е стиснал за гърлото и се кани всеки миг да прекърши гръкляна ти, това ще доведе само до едно: ще затегне още по-силно хватката.
Отпуснах тежестта си върху русокосия. Това го изненада и той отстъпи крачка. Не ме пусна, само се дръпна леко назад.
Това бе достатъчно да освободя ръката си и да бръкна в джоба на сакото. След миг стисках глока. Само не бях сигурен към кого е насочено дулото — към него или към мен. Но какво значение би имало, ако не успея веднага да натисна спусъка?
Русокосият въздъхна:
— Ти сам си избра, задник.
Натиснах спусъка.
—
Изскубнах се от хватката му точно когато замахна с ножа. Претърколих се на земята и видях кървящата дупка в бедрото му. Червеното петно се разрастваше върху джинсите.
— Мъртъв си! — Гледаше ме с животинска ярост.
Държах глока насочен срещу му. Но се колебаех дали да стрелям. Нямаше как да не се чуе. На всичкото отгоре група хора се бе насочила към нас. Бях агент от ФБР, а не хладнокръвен убиец. Но дори и като федерален агент бях загазил здравата. Щях да давам обяснения до края на живота си. И то в килия на някой израелски затвор!
— Обърни се — изкрещях му. — Разтвори якето си.
Русият тип извърна очи към тълпата, идваща към нас. После бавно разкопча якето си.
— Какво си решил, приятел? Да ме застреляш?
Трябваше да е въоръжен, но не видях пистолет. Щеше да стане още по-лошо, защото тълпата приближаваше, а аз държах оръжие. Той не знаеше кой съм. Не знаеше също къде сме отседнали с Анди.
— Тръгвай! — Насочих дулото в главата му. — Надолу по хълма.
105.
Русокосият се подчини, но бавно и без да прикрива гнева си. Изгледа приближаващата тълпа. Кръвта се стичаше по бедрото му. Не го убих и той навярно смяташе, че обстоятелствата са се обърнали в негова полза. Негодникът ме бе преценил.
— Кажи на Ремликов, че всички уговорки между мен и него отпадат, ако не намеря това, което търся — предупредих го, преди да започна да се оттеглям.
Приблизително на стотина метра оттам имаше изход от парка към улица „Бен Гурион“. Десетки се тълпяха край изходите. Казах си, че в тази навалица дори той няма да посмее да стреля. Можех да тичам по-бързо от него. Трябваше само да се отдалеча оттук. Колкото се може по-далеч.
Обърнах се и хукнах край живия плет и дърветата до алеята. Когато се озърнах, видях, че онзи се изкачва по съседния хълм. Спря, измъкна пистолет от задния джоб на джинсите си, приклекна за стрелба и се прицели в мен.
Не чух звук, но един куршум профуча близо до ухото ми и се заби в ствола на дървото зад мен.
Той тръгна към мен.
Нямаше къде да отстъпвам. Затичах се към изхода, извеждащ на улицата „Бен Гурион“. За мой късмет тя бе много оживена и се надявах преследвачът да изгуби следите ми. От мен се искаше по-скоро да се метна в някое такси и да се прибера в хотела. Това беше всичко!
Точно тогава едно момче влезе в парка с приятелката си. Носеше сандали и тениска с надпис „Линкин парк“. На рамото му висеше китара. Чух как нещо отново изсвистя покрай ухото ми. Момчето се завъртя около себе си и рухна. Рамото му се обагри в червено. Приятелката му притисна длан към устата си и изкрещя.
— Залегни! Залегни! — развикаха се хората.
Не можех да повярвам на очите си.
Напълно невинното момче лежеше на земята, уцелено от куршум. Ситуацията излизаше от контрол. В този момент трябваше да приключа с всичко. Да го просна с един точен изстрел, а после да измисля логично обяснение, докато чакам полицаите. Навред се разнасяха ужасени писъци, истинска лудница. Озърнах се за русокосия убиец.
Поех към площада.
Смесих се е тълпата и се опитах да увелича възможно най-много разстоянието между мен и преследвача си. Молех се полицаите да успеят да го заловят, но тъкмо тогава го видях — русите коси и трескавите очи — тичаше покрай стената, ограждаща парка. Бе решил да ме настигне. Напъхах се още по-навътре в тълпата.
Бързах без ясна посока по изпълнените с минувачи улици, оглеждайки се за такси. Все още можех да се измъкна от този кошмар. Трябваше само да се добера до хотела. Не знаеха нищо за мен и Анди.
Затичах по-бързо по нанадолнището, въпреки че улицата бе тясна и пълна със сергии. Сигурно имаше стотици малки сергии — за кожени якета, за бродирани ризи, за кошници, за подправки. Беше пълно с туристи и амбулантни търговци.
Продължих на зигзаг покрай сергиите, после смених посоката и се върнах обратно, както ме бяха обучавали, за да видя дали той все още е зад мен. И наистина
Онази откачалка нямаше намерение да се откаже. Бях излязъл на още по-оживена улица, но и сега не се виждаха таксита.
Рано или късно щеше да се наложи да се изправя срещу него. Трябваше да го застрелям одеве.
Покрай главата ми профучаха още два изстрела. Куршумите се забиха в сергията пред мен, покрита с многоцветни платове, и я прекатуриха.
Приведох се, но не забавих темпото. Краят на улицата се виждаше. Проблемът бе, че ще стигна дотам, преди да съм решил накъде да поема после. Озовах се в терасовидна задънена улица, издигаща се на шест метра над нивото на главната улица долу. Бях попаднал в капан.
Завих зад ъгъла и се притаих, докато трескаво обмислях възможностите: да скоча долу сред препълнената с минувачи улица или да се изправя очи в очи с него. Стиснах пистолета. Помислих си за Анди, за ужаса, с който бе живяла през последната година — русокосия мъж, бягащ от автобуса със съдебните заседатели.
Скрих се зад една сергия в края на улицата. Може би не Кавело, а този мъж е взривил автобуса със съдебните заседатели. Вече не бях ченге, нито пък беглец от правосъдието, а просто мъж, чийто адреналин се е вдигнал неимоверно. Мъж, който трябваше да вземе решение.
Русокосият най-после се появи залитайки.
— Хвърли пистолета — заповядах му, като насочих дулото на глока към гърдите му.
— Да го хвърля? — Той се захили самодоволно, но все пак се закова намясто, загледан в мен. — Не знам кой си, но с теб е свършено, приятелче.
106.
Вдигна ръката си и светкавично изстрелях два куршума. И двата в гърдите му. Той се улови за най-близката сергия и докато рухваше на земята, отгоре му се стовариха няколко топа с платове. Опита да се изправи. Видях как повдигна ръката с пистолета, докато разкъсваше дрехите си като обезумял.
— Ти взриви онзи автобус! — изкрещях му.
Русият се поколеба. После нещо като усмивка изкриви устните му, сякаш намираше всичко това за много забавно.
— Аз го сторих, да. — Примигна, опитвайки се да освободи дясната си ръка с пистолета в нея. —
Хвърлих се към него и забих юмрук в лицето му. Той политна назад към парапета. Улових го за яката на ризата. Не бях на себе си. Отново го цапардосах с цялата сила, която ми бе останала. Зъбите му изхрущяха, от устата му бликна кръв. Но не се предаваше.
— Ето ти едно послание. — Запратих го към парапета. — Разпадни се на части, шибаняко!
Убиецът се блъсна силно в ръба, като все още се опитваше да насочи оръжието си към мен. Прекатурвайки се през парапета, в последния миг стреля във въздуха. После се строполи като товар върху покрива на една от паркираните долу коли.
Пристъпих до парапета. Хората се разбягаха крещейки. Бях изтощен до смърт, останал почти без дъх. Опитвах се да поема глътка въздух. Беше ми все едно дали някой ще ме види. Не ми пукаше дори от полицейските сирени.
Започвах да се окопитвам. И тогава го видях пак.
Лудото копеле отвори очи. Погледна нагоре към мен. Не беше мъртъв. Кръвта се стичаше от главата му и капеше върху ризата. Той се превъртя от покрива на колата и се заклатушка назад по улицата. Невероятно, но пистолетът все още беше в ръката му, която се вдигна
Не помръднах. Стоях, вперил поглед в него.
—
Той се сви между две коли. Виждах, че едва си поема дъх. После бързо пристъпи напред и се прицели в мен. Със същото гадно ухилено лице.
Чух клаксон. И вледеняващо стържене на спирачки. Остър, проникващ до костите звук.
Убиецът се завъртя. Устата му зейна, но нито звук не изскочи от нея. По лицето му внезапно се изписа изненада.
Автобусът го повлече и го захвърли на петнадесетина метра. Пистолетът изхвръкна от ръката му и се удари в паважа с шумен плясък почти като от изстрел.
Чух писък. Погледнах го за последен път. Беше сгърчена кървава каша.
Този път не изчаках да ме извикат на бис. Когато хората от тълпата погледнаха нагоре, парапетът беше празен.
107.
След няколко минути чуках на вратата на хотелската стая.
— Анди, пусни ме!
Вратата се отвори и политнах в ръцете й.
— Господи, Ник, не знаех какво да мисля! — възкликна тя и обви ръце около врата ми. Втренчи се в окървавената ми риза и в синкавочерните белези по шията ми.
—
— Добре съм — успокоих я, — но
Преоблякох се набързо. Свалихме багажа си и платихме сметката. След броени минути бяхме в колата. Анди седна зад волана. Подкара по крайбрежната магистрала към Тел Авив. Полетът ни бе в десет вечерта. Затворих очи, облегнах се и въздъхнах уморено.
— Не се предвиждаше да останеш — обадих се след малко, като извърнах глава и отворих очи.
— Какво?
— Казах ти да ме чакаш само един час. Закъснях с половин час. Бяхме се разбрали да заминеш. Не биваше да оставаш.
Анди се втренчи в мен, сякаш не е чула добре какво й говоря. После по устните й пробягна усмивка.
— Даваха
Тя свали едната си ръка от волана и ме потупа по рамото.
— Казах ти, че няма да те оставя, Ник.
Светлините на Хайфа се стопиха в мрака. Усещах се напълно изтощен, повече от всеки друг път.
— Успяхме ли? — попита ме тя след дългата пауза.
За кратко се поколебах.
— Да, успяхме. — Усмихнах се.
— Значи отиваме в Париж?
— Само за кратък престой — кимнах.
— А след това?
— Още ли ме обичаш? — попитах я.
— Ужасно ме изплаши, Ник. Вече не зная какво чувствам.
По устните ми се плъзна лека усмивка. После още една, но този път триумфираща. Не можех да повярвам, че се отървахме.
Тогава и Анди се усмихна.
— Да, още те обичам — промълви тя. — И така,
Този път бе мой ред да се смея. Защото знаех, че Ремликов не ме излъга за името на ранчото на Кавело:
— Патагония — казах й аз.
—
— Не се безпокой. Аз знам.
Пета част
El Fin del Mundo
108.
Стенанията на младото момиче отекваха в голямата каменна къща. Името й бе Мариела. Още лежеше на кълбо в леглото, със следи от кръв по възглавницата заради раната на лицето й след неговия удар.
— Млъкни, по дяволите! — кресна й най-после Доминик Кавело, загърна се в халата си и пристъпи към прозореца. Разтвори дървените капаци, за да пропусне следобедните слънчеви лъчи.
— По-добре аз, отколкото някой тъп селски хлапак, нали? Или вечно пияния ти баща, а? Той ли е любовникът ти?
Откъм просторната долина, разкриваща се през прозореца на спалнята му, се надигаше мъгла. Зимата щеше да дойде скоро. И всичко тук щеше да се промени. Пасищата ще се сковат от скреж, преди да бъдат затрупани под дебелия сняг, а леденият вятър ще продължава да фучи месеци наред. От мисълта кожата на Кавело настръхна.
Все пак си струваше — всичко, от което се отказа заради свободата си. Притежаваше най-голямото ранчо в района. Договорът за екстрадиране на криминално заподозрени лица между тукашната власт и Съединените щати беше твърде либерален и се прилагаше доста рядко. Нали се бе погрижил за най-важното — плащаше щедро на всички по-важни особи. Така че си бе осигурил надеждно убежище.
Пък и във федералния затвор „Марион“ нямаше такива развлечения като свежата плът на Мариела.
Отвън, до оградата, бе паркиран единият от двата му рейндж роувъра. В него седяха двама бодигардове, въоръжени с автомати, но в момента се бяха облегнали на оградата край една от колите и отпиваха от следобедното си кафе. Щом чуха стенанията на момичето, вдигнаха глави, но срещнаха твърдия поглед на Кавело. Трудно можеше да се отгатне какво си мислят в момента, пък и въобще не го интересуваше.
— Казах ти да спреш да хленчиш. — Той се върна до скритото под одеялото момиче. — Приличаш на кокошка. Това ли искаш? Да те пратя да спиш в курника при останалите кокошки? Или… — Той разтвори халата си, защото отново се почувства зажаднял за младата й плът — … може би искаш още веднъж да изчукаш татенцето, а?
Тя се надигна и го напсува на испански. Кавело се нахвърли отгоре й и отново я зашлеви през лицето. Устната й се разцепи. Мафиотът свали халата и се просна с цялата си тежест върху нея сред омачканите от боричканията им чаршафи. Сграбчи я за китките, за да не се мята повече под него, и за миг се спря, забил очи във великолепните й гърди и в извивките на младата й снага. — Да, мисля, че точно от това се нуждаеш.
Внезапно чу викове от долния етаж. На вратата силно се потропа.
— Кой е? — озъби се Кавело.
— Аз съм, дон Кавело. Аз съм, Луча.
— Какво искаш? Знаеш, че съм зает.
— Боя се, че имаме малък проблем, сеньор — провикна се Луча през вратата.
Луча се грижеше за сигурността му в ранчото. Той надзираваше всички мъже на долния етаж, както и кучетата, които пускаха да обикалят нощем. Местните полицаи бяха на отчет при Луча, който не забравяше редовно да им плаща уговорените суми. Самият Луча някога бе работил като полицай в Буенос Айрес.
Кавело се отдръпна от момичето и отново пристегна халата. Отиде до вратата и я открехна.
— Ядосваш ме, Луча. Моментът не е подходящ. Какъв е проблемът?
— Бащата на момичето. Дошъл е в къщата. Настоява да я види, дон Кавело.
— Плати му — сви рамене Кавело. — Кажи на Естебан да му даде няколко свободни дни. Сега съм зает.
— Сеньор Кавело, този път е по-различно — каза шефът на охраната му. — Момичето е само на петнадесет.
— Свиня! Мръсник! — проехтяха в коридора гневните викове на бащата.
Щом го чу, Мариела скочи от леглото.
— Татко! — изкрещя тя.
Кавело я сграбчи. Тя се отскубна и хукна към вратата.
— Не е толкова лесно да се отървем от него, дон Кавело — продължи Луча. — Ако се разчуе, ще привлече вниманието.
Виковете на селянина кънтяха из цялата къща. Той продължаваше да нарича Кавело с обидни думи — като мръсен нерез, а дъщеря си — курва и пачавра.
— Доведете го тук — заповяда Кавело. — Сам ще се разбера с него.
— Дон Кавело?
— Доведи го тук!
Луча кимна и след малко двама от охраната довлякоха селянина, който свъси вежди. В очите му се четеше ярост. Измери Кавело с гневен поглед и се изплю върху пода от полирано дърво.
— Казва, че вече е мъртъв, дон Кавело. Както и ти.
Кавело не откъсваше поглед от очите на селянина, докато нежно галеше гладкото дупе на Мариела.
— Той има право, Луча. Грехота е да го оставим да живее в такъв срам. Изпълни желанието му.
— Да изпълня
— Убий го. Застреляй го. Закопай го.
—
Мъжът от охраната се поколеба. Плащаше му се добре, за да изпълнява желанията на дон Кавело, така че бе длъжен да направи това, което му е заповядано.
— Това ще ни отърве от единия проблем, дон Кавело. — Мъжът кимна към момичето. — Но какво ще правим с нея?
Кавело изгледа с разочарование красивата Мариела. Знаеше, че няма да намери друга като нея.
— Убий и нея. Или по-добре сам да го свърша.
109.
Пътуването от Лондон до Сантяго в Чили ни отне двадесет и два часа, през които изгледахме три пълнометражни филма. После посветихме още четири часа и половина на чилийската авиокомпания ЛАН, за да ни отведе много на юг, чак до Пунта Аренас — най-южното пристанище без айсберги, разположено в подножието на Андите, буквално на края на света. Можехме да поемем направо за Ушуая, но ако Ремликов ни бе предал, не ми се щеше да попадна в капан.
В южното полукълбо вече бе есен, а пътуването ни беше към своя край. Небето бе пепелявосиво и непрестанно духаше вятър. Нужен ни бе поне един ден, за да се адаптираме. Ремликов бе казал, че ранчото на Кавело е близо до Ушуая, на около дванадесет часа път с кола.
— Къде, по дяволите, е тази Ушуая? — попита Анди, докато се взираше в картата.
— На юг.
— Мислех, че вече сме на юг — усмихна се Анди с ирония.
Посочих й една точка в самия край на Южна Америка.
— Още по на юг.
От доста години Ушуая е известна най-вече с изолирания си затвор. Пътем се бях снабдил с книгата на някой си Брус Чатуин. В нея той описваше подробно тази приказна и далечна земя. Магелан е спрял тук, но не срещнал никого, освен индианци в оскъдни одежди, скупчени край многобройните си огньове, за да се постоплят от студа. Заради това я нарекъл Огнена земя или на испански
Докато през втората сутрин седяхме във взетия под наем ланд круизер, готови да потеглим на път, Анди рече:
— Мога само да кажа, че ако Ремликов ни е излъгал, ни чака адски дълъг обратен път.
Шосето, водещо на юг и на изток, беше в окаяно състояние. Вятърът не спря да духа, но пък пейзажът наистина бе зрелищен. Никъде другаде не можеше да се види подобно нещо. Пътят се виеше нагоре по стръмните склонове на Андите. Над просторните равнини се издигаха скалисти планини с назъбени хребети. В клисурите между главозамайващо високите върхове дремеха синкави ледници. Крайбрежната ивица бе скалиста и неравна, както може би е изглеждала преди милиони години. Сякаш бог не е могъл да реши какво да подчертае по-силно — красотата или изолираността на този кът от Земята. Почти след всеки нов завой на криволичещия по стръмнините път вихрещите се в небето облаци се разкъсваха, за да ни разкрият още по-заслепяваща небесна синева.
Накрая прекосихме границата между Чили и Аржентина. Бруленият от ветрове път сега се виеше покрай брега на пролива Бийгъл, острови и полуострови се врязваха в синьо-сивото море, чиито води
Стигнахме до един крайпътен кантон — първото съоръжение, създадено от човешка ръка, което видяхме от много десетки километри. Около него бяха насядали гаучоси, както и местни жители със заоблени лица, които ни изгледаха с искрено недоумение, защото сезонът за посещения беше отминал.
— Имам чувството, че на всяка цена трябва да спрем тук — обади се Анди. — Няма да се учудя, ако се окаже, че най-близкият „Макдоналдс“ е на петдесет хиляди километра.
В кантона ни предложиха печено на жар месо, което ни поднесоха в зелен сос, наричан чимичури, заедно с неизвестни за нас тукашни зеленчуци. Вместо хляб ни дадоха тортила, което се оказа най-обикновена питка от царевично брашно. Не беше зле. Снимахме се под крайпътната табела с надпис „Хиляда и триста километра до Антарктида“, изписана на дузина различни езици.
Един млад каубой с многоцветен шал позволи на Анди да възседне коня му. Щом се закрепи с доста усилие на седлото, тя се усмихна толкова щастлива, че ще помня този миг до края на живота си.
Когато се настанихме в колата, тя ме изгледа тъжно.
— Иска ми се Джеръд да беше с нас сега, Ник. Толкова много неща пропусна.
Щом най-после се добрахме до Ушуая, вече не се виждаха местности, достойни да красят пощенски картички. Това бе последното населено място преди Антарктида.
Градът се издигаше над морето по склоновете на стъпаловидна планина, която на места беше отвесно стръмна. Точно на другия край на света спрямо Хайфа, при това не само в географския смисъл на думата. Мястото действително изглеждаше като края на света. От пристанището към планината се издигаха тесни улици, по които се срещаха само сергиите на местните хора, продаващи какво ли не: от сувенири пингвини до тениски с надпис „Антарктида“. Многобройни кучешки глутници кръстосваха града. От покривите на ниските къщи бяха провесени странни кошници. Нищо не напомняше за зашеметяващо красивите гледки по време на пътуването ни дотук.
Край пристанището намерихме съвсем скромен хотел — „Ла Белла Виста“. Според туристическия пътеводител бил напълно приличен.
— Ще отседнем тук, след като в „Риц“ всичко е заето — обясних на Анди и свих рамене.
В стаята ни очакваше легло с царски размери и няколко фотографии по стените на градчето отпреди стотина години, както и карта на Антарктида в рамка — явно това бе традиция тук, както литографията на свети Петър в хотелските стаи в Рим.
Излязохме на тесния балкон, откъдето се откриваше гледка към пролива Бийгъл. Облаците се бяха спуснали ниско, доста тъмни. Движеха се бързо. От другата страна на сивеещия се пролив се надигаха стръмни планини. Студеният пронизващ вятър ни принуди да се приберем.
— Само да кажеш някога, че не съм те водил на интересни места!
Анди отпусна глава на рамото ми.
— Никога не бих го казала.
И двамата знаехме, че забавлението скоро ще започне.
110.
Сутринта слязохме на партера и след закуската се заехме да поразпитаме мъжа на рецепцията. Той ни поздрави, сякаш бяхме любовници във ваканция, жадуващи по-скоро да се запознаят с местните забележителности.
— Искате ли да видите пингвините?
— Пингвините не ни вълнуват. — Извадих картата си. — Търсим едно ранчо извън града. Може ли да ни помогнете?
—
Подадох му картата.
— Всъщност търсим ранчо на име
— Хм — замислено рече той. —
— Знаете ли къде е?
— Не — поклати глава мъжът. — Но името е добре подбрано.
Ако бях дошъл тук официално, бих могъл да избирам между десетина начина да открия Кавело. Те обаче включваха съдействието на местната полиция. Бях сигурен, че уединението тук е най-ценната стока и за нищо на света не исках да привличам вниманието на местните хора.
— Има много имения на север от града. — Служителят взе писалката и очерта въпросната зона върху картата. — Ето, край тези ски курорти. Или пък
— При това с пълно предаване, четири по четири.
— Наистина ще ви е много необходима — ухили се той, сякаш каза нещо много смешно.
Напуснахме града, но този път поехме по друго шосе — на североизток, а не по онова, по което пристигнахме. Отначало пътят следваше очертанията на брега. Задминахме няколко необитаеми островчета. В далечината се издигаха високите планини, които се намираха на територията на Чили. После завихме по доста тесен планински път и започна едно
— Нека се опитам да отгатна — заговори Анди, като се престори на разочарована. — Наистина ли
— Може, но след като намерим Кавело — усмихнах се аз. — Ще се постарая да ни остане малко време за развлечение.
Изкачихме се до високите планински клисури над Ушуая. Равните терени изглеждаха по-зелени, защото тук-там се забелязваше някаква растителност, но планините над тях бяха все така високи и стръмни. Преминахме покрай няколко белязани от бурите пътни знаци. На един от тях пишеше
Гледката наистина бе впечатляваща — от надвисналите, почти отвесни скали се спускаха ледени водопади, а скалните цепнатини бяха запълнени с глетчери. Преминахме и покрай красиво езеро, след което се заредиха остри хребети, предлагащи гледки, каквото никога не бях виждал, още повече че всичко наоколо бе огряно от ярките слънчеви лъчи.
Прекарахме следващите два часа в обикаляне по всяко шосе с пътна маркировка, което се изпречеше пред очите ни. Преминахме и край няколко масивни дървени порти, но никъде не открихме знак, който да ни посочи, че сме на правилното място — ранчото
Не след дълго започнах да си мисля, че по-скоро ще срещнем Снежния човек, отколкото Кавело. По пътя на връщане заобиколихме планините, като се спуснахме на запад през парка, кръстен на архипелага Огнена земя. Точно тогава видяхме най-грамадния ледник, който човек може да си представи — беше висок поне дванадесет метра и покриваше цялата долина между два високи върха на дължина около три километра.
Преминахме покрай три местни ферми. Всяка от тях беше огромна и разположена в красива местност, обкръжена от планински склонове, а отпред се разкриваше гледка към морския бряг. Но не открихме това, което търсехме.
Въздъхнах отчаяно. Какво разбираше Ремликов под това
Към четири следобед се върнахме обратно в града, защото слънцето бе започнало да клони на запад. Така приключи една от най-живописните разходки в живота ми, но ние не бяхме дошли тук да се любуваме на природата. Подкарах колата по унило изглеждащите улици, за да я паркирам пред хотела.
— Сеньор! — махна ми Гилермо, мъжът на рецепцията, щом ме видя на входа. — Намерихте ли ранчото?
— По-скоро намерих края на света — недоволно изсумтях, — но не открих никакво ранчо.
Мъжът изглеждаше възбуден.
— Аз попитах жена си, сеньор. Тя е холандка. Работи в
Изчаках го да ми каже каквото има.
— Ами тя знаела къде е това
Изтичах до колата, грабнах картата и се върнах при него. Той ми посочи една точка на изток от града, недалече от шосето, по което бяхме пътували почти през целия ден.
— Ето
Потупах Гилермо по рамото и се усмихнах.
— Да, американец.
111.
На следващия ден отново поехме да търсим ранчото на Кавело.
Този път на изток — не покрай богатите имения, а към една отдалечена долина. Подкарахме ланд круизера по тесния ветровит каньон, като преминавахме покрай скалисти склонове и надвиснали ледници. Никъде не се виждаха крайпътни табели. Ръководехме се само от указанията на Гилермо.
Спрях колата пред виеща се нагоре овчарска пътека, в чието подножие се намираше имението. Мястото бе закътано и не се виждаше отдолу.
После двамата с Анди се изкатерихме по едно възвишение и аз извадих бинокъла. Още щом го видях, разбрах, че това е мястото.
— Тук е.
Ранчото не изглеждаше гостоприемно, нито приличаше на останалите, които бяхме видели. Над дървената порта нямаше табела. Вместо това там се издигаше дървена кула и в нея двама мъже — с вид по-скоро на войници — седяха на столове и пляскаха карти.
— Не го пазят зорко — отбелязах. — Надявам се, че това е добър знак.
По пасищата в подножието на стъпаловидните планински склонове се виждаха овчи стада. Но телената ограда от двете страни на дървената порта не бе предназначена да пази овцете, защото беше от бодлива тел, по-скоро бе срещу външни посетители.
Мъжете в дървената кула бяха въоръжени — до тях бяха облегнати два автомата. Забелязах още четирима пазачи, патрулиращи край телената ограда с кучета. Не успях да видя къщата, но предположих, че прилича на крепост.
Имението изглеждаше толкова огромно, че дори не можеше да се види основната сграда, нито да се обхванат с поглед размерите му. Нямаше как да преценя какви са мерките за сигурност. Затова фокусирах вниманието си върху пазачите край портата. Напълно възможно бе по телената мрежа да тече ток. Забелязах и камери по нея.
Подадох бинокъла на Анди. Измъчена от дългото чакане, тя го завъртя бързо, за да огледа панорамата. Сигурен съм, че не забеляза автоматите на мъжете в кулата, но след като огледа ранчото, го свали от очите си с отчаяна въздишка.
— Ник, имаш ли идея как ще успеем да проникнем?
Облегнах се на скалата, взех шепа камъчета и нехайно ги захвърлих върху земята.
— Няма да влизаме вътре.
112.
През следващия ден продължихме да наблюдаваме ранчото на Кавело от безопасно разстояние нагоре по стръмната и тясна овчарска пътека, от оградата ни деляха около четиристотин метра. Всеки път скривахме колата си по-назад и приютени в нея от дъжда и студа, не преставахме да държим ранчото под око в очакване нещо да се случи.
На третия ден това наистина стана.
Масивната дървена порта бавно се отвори. Пазачите в кулата се изправиха. Увеличих изображението на бинокъла.
В далечината два черни обекта започнаха да се приближават към портата. Изскочих от нашия ланд круизер. Анди усети, че нещо става.
— Ник? Какво има?
Не й отговорих, само следях през бинокъла напредващите автомобили — може би имаше към петстотин метра до двата черни рейндж роувъра. Пазачите до портата грабнаха автоматите и скочиха на земята да ги изпратят.
Масивните автомобили намалиха, за да преминат през портата на ранчото. Не успях да надзърна в тях — прозорците бяха затъмнени. Единият от пазачите махна с ръка и каза нещо на шофьора на първата кола.
Знаех кой е. Доминик Кавело. Долавях присъствието му, защото стомахът ми се бе свил на топка. Измъчваше ме същото непоносимо чувство, както когато видях Мани и Ед проснати на плажа в Монтаук.
После рейндж роувърите отминаха по пътя, прекосяващ долината, като поеха към града.
— Ето какво ще направим, Анди — заговорих, без да откъсвам поглед от смаляващите се в далечината автомобили, устремени по планинския път към Ушуая. — Ще го принудим той сам дойде при нас.
113.
Трябваше да сме търпеливи. Знаехме го от самото начало. Два пъти седмично Кавело напускаше убежището си — неизменно в сряда и събота, със същите два черни рейндж роувъра, и то все по пладне. Кавело шофираше първия, докато двамата му яки телохранители го следваха с втория.
В събота ние го причакахме в покрайнините на Ушуая, за да го проследим из града. Дали това нямаше да се окаже дългоочакваният ни шанс?
Кавело обядваше винаги на едно и също място, купуваше си вестници и пури, след което се прибираше в ранчото.
От бармана и келнерката узнахме, че американецът обядвал в едно кафене, наречено бар „Идеал“ на улица „Сан Мартин“, недалече от пристанището. Сядал на една и съща маса до прозореца. Понякога флиртувал с ниската темпераментна руса сервитьорка. Два пъти двамата били забелязвани да излизат заедно след края на смяната й, за да посетят хотела по-надолу по улицата. Кавело и момичето обикновено излизали след около един час.
След това, като задоволен бик, той се поразтъпквал за кратко на няколко преки по-нататък, до улица „Магелан“, следван от двамата си бодигардове. Купувал си кутия скъпи кубински пури „Кохиба“. После от будката на ъгъла си взимал по един брой от Ю Ес Ей Тудей и Ню Йорк Таймс. Явно се движеше съвсем свободно. Пък и кой би могъл да го познае тук? Понякога се отбивал в друго кафене, поръчвал си кафе, разгръщал вестниците и си запалвал пура. Търговците му угаждали като на важна клечка.
Щом го видях да слиза от рейндж роувъра, отново усетих как вътрешностите ми се стягат. Натрупаните гняв и болка заради толкова убити се надигнаха в мен. Но можех само да го дебна мълчаливо, с вцепенени крайници и пламнала глава.
Как да действам? Как да го издебна, когато е сам, без охраната си? Нямах стръв, която да заложа.
Спряхме да вечеряме в малко ресторантче извън града. Анди изглеждаше необичайно тиха. Нещо й тежеше, както и на мен. Бяхме толкова близо до него и виждахме, че Кавело е напълно свободен човек. Накрая тя вдигна очи към мен.
— Какво ще правим?
Отпих от бутилката чилийска бира.
— Много го пазят. Не зная как да си осигуря безопасен достъп до него.
Анди остави бирата си.
— Слушай, Ник, ами ако опитам аз?
114.
Явно го е обмисляла от доста време. Беше наблюдавала Кавело достатъчно дълго и
— Забрави ли, че съм актриса?
Двамата незабавно се заехме да нахвърляме план за действие, макар и само в общи линии.
Макар че Кавело я бе виждал само по време на процеса, когато все още бе с дълга коса, обикновено затъкната под баретата й, Анди първо трябваше да се увери, че той няма да я познае. Затова отиде в аптеката и си купи необходимото, за да се изруси. После сплете косата си, както го правят тукашните индианки, и накрая нахлупи бейзболна шапка. С малко оранжево червило и нови слънчеви очила се преобрази така, че сама остана изненадана.
— Какво ще кажеш?
— Мисля, че е крачка напред. Дегизировката ти си я бива.
Но сега не ставаше дума да изиграе роля на сцената. Играта, която играехме в реалния живот, беше на живот и смърт.
Намериха удобно място, където лесно да го примамят. Но тъй като двамата бодигардове на Кавело непрекъснато се навъртаха наоколо, Ник трябваше да е готов да реагира светкавично. Винаги съществуваше риск да не успее да се появи навреме. И тогава Анди можеше да загине. И двамата щяха да загинат.
Ник купи рибарски нож с късо, но силно назъбено острие. И един пъпеш.
— Трябва да го забиеш ето тук — показа й той, като хвана палеца й, за да го насочи съвсем леко и внимателно под брадичката й, след което предпазливо притисна острието на ножа към ларинкса. — Това ще бъде смъртоносна заплаха за него и ще го направи безпомощен. Няма да може да извика. Освен това ще бъде прекалено шокиран, пък и много силно ще кърви, за да може да стори каквото и да е.
— Ще мога — колебливо кимна тя.
Ник й подаде ножа така, както бе прибран в ножницата.
— Сигурна ли си?
Тя пое оръжието, но несръчно. Никога не бе използвала нож за нещо друго, освен в кухнята за приготвяне на храна. Вдигна го бавно, все още в ножницата, до указаното място, но под брадичката на Ник. И го натисна.
— По-добре ще е да се упражнявам с пъпеша — въздъхна тя.
— Не, ще се упражняваш върху мен. Натисни
Анди натисна ножа с повече сила… право в гърлото му.
Той сграбчи китката й.
— Направи го
Тя простена.
—
— Ник, причиняваш ми болка.
— Говорим за това как да убием човек, Анди.
—
Той се отдръпна.
Тя задържа ножа в ръката си, докато не започна да го усеща по-удобно, дръжката прилегна добре в дланта й. Замисли се за всички мигове, когато бе искала да причини това на Кавело — за сънищата, в които го убиваше отново и отново.
Притисна острието по-дълбоко точно на мястото, което Ник й показа.
Главата й щеше да се пръсне от напрежение.
—
Тя изви ръка и натика ножа под брадичката му. Ник инстинктивно повдигна глава. По лицето му се изписа болка.
— Е, сега е по-добре — кимна той и хвана пъпеша. — А сега ми го покажи още веднъж. Искам да видя как ще пронижеш този плод само с един замах.
115.
Тази сряда се очертаваше неприятна за Доминик Кавело.
Винаги очакваше с нетърпение този ден от седмицата. Щом поредната сряда наближеше, вече не го свърташе, не можеше да понася усещането, че е затворник в това изолирано ранчо, макар то да бе собственият му дом.
Защото сряда бе денят, в който чукаше до премаляване Рита — малката темпераментна мексиканка, която работеше в бар „Идеал“. Само че точно днес Рита не беше подръка. Кучката заминала на север чак в Буенос Айрес, за да урежда някакви спорове с роднините си. Така че на Кавело не му оставаше друго, освен да седи в бар „Идеал“ в компанията на топлата бира и наденичките, надървен и разочарован. От години не се бе хранил сам. Винаги беше заобиколен от хората си, от бизнес партньори, както и от красиви женски тела, на негово разположение. Трябваше само да щракне с пръсти. А сега се налагаше да се храни сам през цялото време.
Все едно
Кавело се замисли колко му липсва малката сладка Мариела, с която се бе забавлявал в ранчото. Жалко. Спомни си гладките й като атлаз бедра, едва напъпилите й гърди.
Скоро щеше да завали сняг и нямаше да спре в продължение на месеци. И ще стане още по-трудно да си намира развлечения. Отпи още малко от скапаната аржентинска бира. Усещаше се в капан, натикан в миша дупка. Идеше му да изрита масата. Ако сега си бе у дома, щеше да щракне с пръсти и да има всички жени, които си пожелае. На всякаква възраст. Или да натика дулото на пистолета си в нечие гърло и да чуе нещастника как се моли за живота си.
Тези скапани потомци на инките въобще нямаха представа кой е.
Кавело се надигна и хвърли на масата няколко смачкани банкноти. Излезе навън и кимна към Луча и Хуан, които го чакаха в рейндж роувъра до отсрещния тротоар. Реши да се поразтъпче до хълма, привил рамене в черното си кожено палто под вледеняващия вятър.
Майната му. Всичко това тук… Гадна работа.
Докато двамата бодигардове го следваха, Доминик Кавело обиколи хълма, зави към пристанището и продължи към улица „Магелан“. Зад него се разлаяха две кучета, докато се боричкаха за остатъците от месото в една консервена кутия, изпаднала от боклука. Много скоро щяха да се сдавят за огризките.
После закрачи обратно по улица „Магелан“. Какво друго му оставаше за днес, освен да изпуши една от любимите си пури „Кохиба“ и да се прибере у дома…
116.
Мобилният телефон на Анди иззвъня, но тя не отговори. Знаеше какво означава това повикване.
Обърна се към ниския мустакат продавач в магазина за тютюн, който почти не говореше английски:
— Та казвате, значи, че тези са най-добрите? И са кубински, нали?
— Си, сеньора, най-добрите в целия свят. И си струват цената.
Анди взе припряно двете кутии с пури — „Монте Кристо“ и „Кохиба“. Зачака да чуе звънчето над вратата, сигнализиращо за появата на друг клиент.
Най-после чу звънчето, последвано от проскърцването на вратата. Тя се напрегна, но не се обърна. Знаеше много добре кой е.
— Но все пак коя марка е по-добрата? — попита настоятелно. — Подарък са за съпруга ми, пък са и много скъпи. Не мога да реша…
— Сеньора, и
Тя огледа двете кутии.
— Моля ви, помогнете ми да избера.
— Няма да сбъркате нито с едната, нито с другата марка — чу глас зад гърба си. — Но според мен „Кохиба“ са най-добрите пури.
Анди пое дълбоко дъх. Ужасяваше се само от мисълта да се обърне и да застане очи в очи с него. Най-после го направи. Видя мъж в черно кожено палто и шапка от туид. Кавело й се стори малко по-стар, отколкото си го спомняше. Лицето му изглеждаше изнурено и леко измършавяло. Но все още беше същият човек… най-мразеният на света.
— Все едно да избирате вино между „Брунело“ и бургундско. Лично аз предпочитам „Брунело“, а в този случай „Кохиба“. Но Фредерико е прав, всичко е въпрос на вкус.
Продавачът зад щанда кимна.
— Си, сеньор Селетини.
— Ще взема тези. — Извърна се към Кавело. — Благодаря ви, че ме спасихте.
— Не съм ви спасил. Дори и познавачите биха се затруднили при този избор. — Приближи се леко към нея. — По работа или учите нещо?
— Извинете, но не ви разбрах? — вдига вежди Анди.
— Толкова на юг по това време на годината е необичайно да се чуе американски акцент. Повечето туристи вече се прибрали по домовете си.
— По работа съм — усмихна се Анди. — Ще участвам в една експедиция, която следващия месец ще потегли за Антарктида.
— Хм,
— Не съвсем. Всъщност ще бъда готвач. По-скоро е начин да избягам от света, отколкото нещо друго.
— Няма нищо срамно в това — усмихна се Кавело. — Тук повечето търсим това.
Анди бавно повдигна слънчевите си очила. Позволи му да види цялото й лице.
— А
— Засега с овце. Имам ранчо на двадесетина минути път от града.
— Хм, овце! — Тя закачливо наклони глава. — И това ли е всичко?
— Е, добре, хванахте ме натясно. — Кавело вдигна ръце в знак, че се предава. — Всъщност участвам в програмата за защита на свидетели. Направих погрешен завой във Финикс, после се отправих на юг. И накрая се озовах тук.
— Значи сте човек с лошо чувство за ориентация — засмя се Анди, като се надяваше да изглежда искрена. — Но не се тревожете, сеньор Селетини. На никого няма да издам вашата тайна.
— Можете да ме наричате Франк — каза Кавело.
Погледът му стана остър и изпитателен. Очи на жесток убиец психопат. Електротехника.
— А аз съм Алисия — излъга Анди не по-малко самоуверено от него. — Алисия Бенет.
— Радвам се, че се запознахме, Алисия Бенет — протегна й ръка Кавело. — Изследователка.
Стиснаха си ръцете. Докосването му бе грубо и отблъскващо. Но Анди се постара да не трепне. Извади портмонето си и започна да рови в него за парите за кутията с пури.
— Какво друго можеш да кажеш за себе си? — усмихна се Кавело, решил да продължи със закачливия тон. —
— Ами аз съм само една отчаяна домакиня — закиска се Анди.
— Трябва да си доста отчаяна, за да стигнеш до тук. Но не изглеждаш такава.
— Е, видях една реклама — сви рамене Анди. — Обещаваше края на света. Помислих, че съм го открила в Ушуая, но след като дори и тук мога да купя кубински пури и да си говоря с един американец за телевизия, може би още не съм го достигнала. Затова ще се отправя още по на юг.
— Твоят съпруг трябва да е много самоуверен мъж, за да те пусне сама чак тук, Алисия. Или може би тъкмо от
Анди въздъхна смутена.
— Всъщност… излъгах. Не съм омъжена. Опитвам се да се преструвам, че не съм някоя глупава и самотна жена само заради продавача в този магазин. Иначе пурите са за хората от кораба.
— И ги купуваш толкова рано? — втренчи се в нея Кавело. — Явно си много прилежно малко момиче и подготвяш всичко отдалеч.
Продавачът й подаде пакета с кутията пури. Анди взе и рестото.
— Направи добър избор с „Кохиба“, Алисия. А колкото до края на света, мисля, че мога да ти го покажа. При това няма да се налага да пътуваш толкова далеч, както си мислиш.
— Така ли? Какво имаш предвид?
— Моето ранчо. Така се нарича. Сигурно е знак на съдбата, Алисия.
— Не вярвам в съдбата — изрече Анди и отново се усмихна. Мушна пакета под мишница и мина покрай него, докато той държеше вратата отворена. — Но вярвам в обяда.
Сърцето й заби ускорено.
Кавело я последва по тротоара. Тръгнаха надолу по улицата. Анди забеляза двамата бодигардове, които се мотаеха наоколо, но за щастие не й обърнаха внимание.
— Всяка събота обядвам в бар „Идеал“ — каза Кавело. — Намира се надолу към пристанището. Ако искаш, може да обядваме заедно.
— Зависи — отвърна Анди и пое надолу по улицата. Видя блясъка в очите му. Беше успяла да го улови на въдицата.
— От какво? — Кавело я последва още няколко стъпки.
— От това, което сте извършили, за да попаднете в програмата за защита на свидетели, господин Селетини. Аз излизам само с определен вид мъже.
— О,
117.
Дойде съботата.
Анди се бе настанила в кафенето, когато Кавело пристигна. Двата черни рейндж роувъра спряха на площада и вратата на предния се отвори. Кавело се показа от нея — самоуверен както винаги.
Това не беше игра, не беше роля. Бе наясно, че този мъж с радост ще я убие — стига да има удобна възможност. Но
Когато се доближи до масата й, Кавело изглеждаше доволен и може би леко изненадан. Носеше същото черно кожено палто и черни очила, както и познатата й вече шапка от туид.
— Много съм щастлив да те видя, Алисия. Очевидно някогашната ми професия не те е изплашила.
— Боже, аз пък си помислих, че всичко е на майтап. — Анди го изгледа през слънчевите очила. — Трябва ли да съм изплашена?
Този път бе пуснала косата си свободно, а под джинсовото яке носеше оранжева тениска, на която с малки букви бе изписано
— Може би аз съм този, който трябва да бъде изплашен, Алисия. Мога ли да седна?
— Разбира се. Освен ако не предпочиташ да ядеш прав.
Той седна и свали шапката си. Косата му бе леко посивяла. Лицето му не се бе променило много от онзи ден, в който тя го изгледа с такава омраза в съдебната зала — деня, в който процесът срещу него бе подновен.
— Не ми изглеждаш много страшен — рече тя. — Всъщност как може да е страшен човек, който отглежда овце?
Кавело се засмя и тя разбра, че ако пожелае, може да е очарователен.
— Знаеш ли, тъкмо това се опитвам от толкова години да обясня на нашето Министерство на правосъдието.
Анди се засмя. И двамата се засмяха.
Дойде келнерът. Той като че ли познаваше Кавело.
— Емпанадите тук са корави като камък. Но за сметка на това приготвят най-добрите маргарити на север от Антарктида.
— Тогава нека да е маргарита — каза Анди, без дори да отвори менюто.
Кавело си поръча водка „Абсолют“ с лед.
— И така, защо
— Заради климата — подсмихна се Кавело, но после продължи: — Да кажем, че тук ми допада. Изолирано и самотно. Макар че с това се изчерпват добрите му качества.
— Знаеш ли, наистина започвам да вярвам в онова с програмата за защита на свидетели. — Тя го изгледа с престорено свенлива усмивка.
Келнерът донесе питиетата им. Анди вдигна своята маргарита, а Кавело — водката си.
— За края на света — изрече той — и за надеждите и очакванията, които вървят с него.
Анди го погледна в очите, преди да чукнат чашите си.
— Звучи ми като план.
Тя отпи глътка и се загледа зад него към площада. Някъде оттам Ник ги наблюдаваше. Това й даваше сила, а бог й бе свидетел, че тъкмо от увереност най-много се нуждаеше сега.
— Какви надежди и очаквания имаш, Франк? — попита го, като надникна над слънчевите си очила.
— Всъщност мислех си за теб.
— За мен? — Анди отново се изнерви и побърза да намести очилата си. — Какво толкова знаеш за мен?
— Зная, че хората не идват чак тук, защото са щастливи. Зная също, че си много привлекателна и склонна към приключения. Зная, че си тук.
— Ти си истински психолог.
— Мисля, че познавам хората. И как работят мозъците им.
Зае се да я разпитва за живота й и тя трябваше да му разкаже версията, която двамата с Ник изфабрикуваха. За провала на първия й брак и за това как фалирал някакъв ресторант в Бостън, където била главен готвач, после решила, че се нуждае от промяна в живота — от нови авантюри. И така се озовала тук.
На два пъти докосна ръката му. Кавело реагира, като се приведе по-близо до нея над масата. Анди знаеше как се играе тази роля. Молеше се само да не се е досетил какво се крие зад представлението.
Той скръсти ръце пред гърдите си.
— Знаеш ли, Алисия, аз не съм мъж, който говори със заобикалки.
— Не, Франк. — Тя отпи от чашата си.
— Не,
Анди му се усмихна.
— Не, Франк… исках да кажа, че не съм останала с впечатлението, че си такъв.
Лицето му също грейна в усмивка. Под масата тя премести крака си, за да докосне неговия.
Кавело застина, загледан в нея. Всичко бе толкова жалко… и гнусно.
— Може би ще пожелаеш да разгледаш ранчото ми. Не е много далеч от града. Там е по-красиво от всичко тук.
— С удоволствие. Кога мислиш, че може да стане?
— Защо не този следобед? След като обядваме.
— Би могло — сви рамене Анди. — Макар че имам друга идея. Хотелът ми е само през няколко преки оттук, Франк. Сигурна съм, че мога да ти осигуря една не по-малко зашеметяваща гледка.
118.
Наблюдавах двамата, скрит в ланд круизера, паркиран на отсрещната страна на площада. Когато Анди и Кавело станаха от масата и се насочиха към хотела, усетих как сърцето ми бясно заби. Тя свърши работата си. Отправяха се към хотелската й стая.
По пътя дотам Кавело кимна към единия от двамата си бодигардове в рейндж роувъра, кимване, за което се помолих да означава
Но не се оказа така.
Двамата веднага излязоха автомобила. Единият бе по-нисък и набит, с бръсната глава и мустаци, докато другият бе висок, с дълга черна коса, облечен в яке „Адидас“. Последваха господаря си от дистанция около седем метра. Не беше на добро.
За пръв път, откакто двамата с Анди планирахме операцията, се сблъсках с реалността. Знаех, че дори допирът на ръката на Кавело може да бъде мъчителна агония за нея. Може да й призлее от докосването му до тялото й и да не издържи. А ето че сега възникна и проблемът с бодигардовете. Очевидно щяха да придружат Кавело до хотела.
Напипах дръжката на глока, скрит в сакото ми, готов за стрелба. После излязох от ланд круизера.
В мозъка ми отекваше един-единствен въпрос: дали да не ги очистя и двамата още сега.
119.
Нервите на Анди бяха опънати до крайност, докато превърташе ключа в бравата на хотелската си стая. Кавело почти не й остави време да си поеме дъх.
— Дай на мен — прошепна той, плътно надвесен над ухото й.
Измъкна ключовете от ръката й и само след миг я изтласка към стената зад вратата, като я притисна с цялата си тежест. Пъхна език в устата й.
Анди едва не се задави.
Той напъха ръка под тениската й, за да опипа гърдите й.
Анди затвори очи. Ръката му се спусна надолу по корема, плъзна се под пликчетата й.
— Цялата си толкова гореща — захили се настървено Кавело, след като се отдръпна леко от нея.
— Нека да не бързаме толкова, Франк. Разполагаме с цялото време на света.
Той смъкна джинсовото й яке и го захвърли на пода.
— Знаеше, че те пожелах от първия миг, когато те видях. Исках да те обладая още там, в магазина за пури.
— Това означава ли, че пътуването до ранчото се отменя? — попита Анди с кокетна нотка на опитна съблазнителка.
Кавело отново се разсмя, притегли я към себе си и обхвана двете й гърди с шепите си. Искаше й се още сега да го убие.
— Трябват ми няколко секунди — простена Анди.
— Не сега.
Той вдигна тениската й и започна да ближе гърдите и раменете й. Отърка члена си в бедрото й. После с рязко движение свали сутиена й и замачка оголените й гърди.
— Моля те, само секунда — замоли го тя. — Трябва да отида до банята.
Кавело впери поглед в очите й.
— Да не искаш да се измъкнеш точно сега?
— Кой ти мисли за измъкване!
Анди се опита да го обърне на смях, но той сграбчи китката й и я запрати върху леглото. Изглежда, не можеше да се контролира. Тя направи усилие да се успокои, но мислеше единствено за ножа. Протегна се към възглавницата, където го бе скрила. Както успя да прониже онзи пъпеш, така сега ще прободе и Кавело.
Той се намърда между краката й. Опитваше се да смъкне джинсите й.
— По-бавно — изохка Анди, като се преструваше, че му помага, намествайки се назад, докато усети възглавницата под главата си.
Пъхна ръка под нея и напипа острието. После се изви и се престори, че се наслаждава на настървението, с което Кавело я събличаше. Мълком се помоли Ник да нахлуе в стаята.
Усещаше хладната дръжка на ножа под възглавницата. Но трябваше да го привлече малко по-близо. Впери очи в зачервената от резкия приток на кръв шия на мъжа — мястото, където Ник я учеше да забива острието.
— Какво е името на твоя кораб? — сепна я с въпроса си Кавело.
— Какво? Извинявай, ама не те разбрах — заекна тя.
— Името на твоя кораб, Алисия. — Стегна китките й с двете си длани. Тя вече не можеше да помръдне. — Онзи, дето трябвало да отплава за Антарктида.
Анди се вцепени. Взря се в очите му. Сърцето й заби лудешки, докато трескаво се опитваше да измисли отговор.
— Никой не отплава оттук по това време на годината. Потеглят през пролетта, но не и през зимата — продължи Кавело. — Лисица си ти, Алисия. — Забучи едната си ръка в гърлото й. — Но мисля, че сега е моментът да ми кажеш коя, по дяволите, си ти.
120.
Бяха горе от седем минути. Знаех, че не мога да чакам повече. Нямаше значение, че бодигардът с якето „Адидас“ лениво пушеше цигарата си точно пред входа на хотела. Или че другият, с обръснатата глава и мустаците, бе последвал Кавело и Анди вътре.
Трябваше да вляза.
Не можеше да се каже, че „Лос Пеликанос“ е петзвезден хотел. Беше тихо и запустяло място, с малко фоайе и само един хотелски служител на рецепцията. Раздрънкан стар асансьор обслужваше петте етажа на хотела.
Заобиколих отзад, откъм алеята за паркиране на коли. Не исках да рискувам да вляза през фоайето. Над мен се извисяваше стара пожарна стълба, от онези модели от началото на двайсети век, чиято най-долна платформа виси на нивото на първия етаж. Подскочих, добрах се до най-ниската решетка и се вдигнах нагоре. От прозореца пред мен се виждаха помещения като хотелски коридори. Но прозорецът се оказа заключен.
Свих лакът и ударих стъклото. По пода вътре се посипаха парчета стъкло. Проврях ръка през отвора покрай назъбените остатъци от стъклото и вдигнах рамката. За щастие тя се плъзна нагоре и успях да скоча в коридора, с глока в ръка.
Пред мен се показа вратата за асансьора и тясната стълба, водеща към горните етажи. Там, на третия, бе и стаята на Анди. Поех по стъпалата.
На площадката на етажа спрях. Видях Бръснатата глава облегнат на стената. За щастие бе застанал с гръб към мен, зазяпан през прозореца в коридора.
Втурнах се към него. Трябва да ме е чул, че връхлитам върху му, защото бързо измъкна пистолета си.
Мушнах дулото на глока в якето му и натиснах спусъка два пъти. Мъжът се сгърчи в предсмъртна конвулсия, а тялото му заглуши изстрелите. Той се свлече по стената, пръстите му продължаваха да стискат пистолета. После бавно падна на пода, очите му се подбелиха. Върху ризата му цъфна голямо тъмночервено петно.
Хукнах по коридора към стая 304. За секунда спрях пред вратата; в този миг чух стенание —
121.
— Ти уби сина ми!
Очите на Кавело щяха да изхвръкнат от орбитите, докато се напрягаше да проумее какво му казва. После по лицето му се изписа изражение, подсказващо, че най-после я е разпознал. Пресегна се към медальона, който тя винаги носеше на шията си. Върху него бе гравиран рожденият ден на Джеръд.
— Ти си от процеса! Ти си жената, чисто хлапе е било в автобуса!
— А ти си една свиня!
С отчаяно усилие, Анди опита да се изтръгне от хватката му, но Кавело я държеше притисната към леглото.
— Ще ти хареса това, което съм ти приготвил — процеди той. — Исках да го направя през цялото време на процеса. Още там, в ложата на съдебните заседатели.
Внезапно вратата на хотелската стая се разтвори с трясък. Стреснат, Кавело се извъртя.
— Махни се от нея! — ревна Ник и се втурна в стаята с насочен пистолет.
Лицето на гангстера придоби странно изражение. Първоначално бе шокиран, взираше се невярващо в дулото, прицелено в него. В следващия миг устните му се разтеглиха в усмивка.
— Ники Усмивката…
— Поръча ми да те намеря. Е, направих го.
— Напразно си прахосваш таланта, Ник. През всичките тези години да работиш за ФБР… — Погледна Анди. — Както и ти. Ти също пропускаш страхотно забавление.
Без да промълви дума, Анди го удари с все сила в лицето.
— Страхотно забавление ли? През цялото време трябваше да стискам зъби, за да не повърна.
— Е, това наистина е много кофти, Алисия… или както там ти е името. Кажи ми, Ник, това малко рандеву официално ли е? Как ме откри?
Кавело се надигна от леглото, разтри ченето си и закрачи нервно из стаята.
—
— Ремликов? — учудено примигна Кавело. — Кой е той?
—
— Да, макар че няма защо да бързам. Тук никак не бързат с уреждането на екстрадирането. Освен това се чувствам донякъде поласкан — направили сте си труда да дойдете чак тук, за да ме приберете обратно.
Ник го изгледа студено.
— Какво те кара да мислиш, че някой е дошъл тук да те прибере обратно?
Кръвта започна да се оттича от лицето на Кавело.
— Ти си федерален агент, Пелисанте.
— Вече не съм. Какво ще кажеш сега?
Кавело изсумтя сърдито.
— Е, не мога да отрека… впечатлен съм, Ники Усмивката.
С чевръсто извъртане, Кавело докопа малката писалищна масичка до прозореца и я хвърли.
Ник стреля. Куршумът се заби в рамото на Кавело.
Ник бе отскочил назад миг преди масичката да се удари в стената. Кавело се хвърли към прозореца и стовари върху него свитите си юмруци. Стъклата се строшиха и той полетя навън.
Ник и Анди се втурнаха към прозореца. Видяха мафиота сгърчен на земята три етажа под тях. После той бавно се надигна. Успя да се изправи на крака, стиснал рамото си. Олюля се и започна да се отдалечава на зигзаг.
122.
Втурнах се по стълбата в дъното на коридора, като вземах по две стъпала наведнъж. И тогава си сетих: Кавело имаше още един бодигард. Той навярно пазеше предния вход на хотела, което бе сериозен проблем.
Спрях на втория етаж. При асансьора. Посегнах и натиснах бутона за лобито. Отдръпнах се светкавично, преди вратата на кабината да се затвори и да поеме надолу. Заслизах по стълбите, съпровождан от скърцането на асансьора.
В секундата, в която чух асансьорът да спира, пристъпих напред с изваден пистолет.
Бодигардът на Кавело сигурно бе доловил нещо от суматохата горе, защото чакаше отварянето на кабината с насочен към нея полуавтоматичен пистолет. Чу шум отстрани и рязко се извърна към мен. Натиснах спусъка и забих два куршума във фирменото лого, зашито отпред на зеленото му яке. От изстрелите тялото му отхвръкна към празната асансьорна кабина. Втурнах се към вратата на хотела и изхвърчах навън.
Но отпред нямаше и следа от Кавело.
Поех към пристанището, за да проверя бар „Идеал“, пред който бяха паркирани двата му черни рейндж роувъра.
Видях го, щом стигнах площада. Напредваше към колите, макар и бавно заради раната в рамото.
Щом стигна до тях, се озърна, качи се в първата и завъртя ключа в стартера. Колата потегли с подскачане на заден ход, направи рязък завой, смачка един уличен знак и принуди неколцина зяпачи да отскочат назад към близката къща.
Затичах се към моя ланд круизер, паркиран в другия край на площада. Потеглих след него. Знаех, че ако успее да се добере до ранчото си, отново ще ми се изплъзне. В най-добрия случай щяха да изтекат месеци в размяна на спешни съобщения, изчакване на процедурите от дипломатическия протокол и купища обяснения от моя страна за намесата ми в целия случай.
Освен това не бях дошъл тук само за да го видя за трети път пред съда.
Кавело се носеше с мощния рейндж роувър по улиците, като вземаше остро завоите, профучавайки на сантиметри от крайпътните знаци, без въобще да изчаква светофарите да светнат зелено. Следвах го на двадесетина метра.
Поехме по пътя на изток от Ушуая. Той натисна здраво газта и се понесе със сто и десет километра. Увеличи скоростта на сто и тридесет. Аз също трябваше да ускоря, за да не го изгубя. Задмина един бавно пълзящ камион и се насочи към тясното пространство между него и идващия в насрещното платно автобус, чийто шофьор с все сила натискаше клаксона. Кавело не се отклони нито за миг. Шофьорът на автобуса бе принуден да натисне спирачките в последния момент. Рейндж роувърът се върна в своята лента, минавайки на сантиметри от автобуса.
Аз също задминах камиона, опитвайки се да удържа автомобила да не изхвръкне от разнебитеното шосе. Стрелката на скоростомера се местеше все по-вдясно. Двамата с Кавело се носехме с около сто и шестдесет километра в час. Виждах го как извърта глава, за да провери в огледалото за обратно виждане дали още го следвам. Рейндж роувърът му взе да се задъхва. Самият аз един или два пъти замалко не излетях от платното.
Внезапно прозорецът на Кавело се спусна. Видях да се подава дулото на полуавтоматичен пистолет.
Ударих спирачки, докато куршумите рикошираха в бронята на колата ми. Залегнах зад волана.
Когато се осмелих да надигна глава, видях един пътен знак и разклон наблизо вдясно. На табелата пишеше
Рейндж роувърът политна напред и се завъртя като пумпал. Този път Кавело не успя да го овладее. Натисна спирачките и гумите засвириха, когато колата се завъртя в кръг. Очаквах да се преобърне на покрив. Надявах се на това. Но рейндж роувърът успя да се задържи, като се килна на една страна. Наоколо се вдигна прах, разхвърча се чакъл.
Подкарах напред и преди да натисна спирачките, блокирах пътя му. Погледите ни се срещнаха.
Единственият път, който оставаше свободен за Кавело, беше през каньона. Той изстреля серия куршуми към мен. След това пое нагоре по пътя.
123.
Беше каменист черен планински път, широк колкото да премине един автомобил. Ако не карахме тези високопроходими специални машини, нито един от двама ни нямаше да се задържи и сто метра на него.
На всичкото отгоре пътят нататък се виеше все по нависоко.
Продължих преследването. От силното друсане малко остана главата ми да пробие покрива на колата. Не бях сигурен, че той знае къде отива. А аз определено не знаех и никак не ми се нравеше идеята да се озова сред този зловещо изглеждащ ледник. Стените на каньона се издигаха високо над главите ни.
Рейндж роувърът на Кавело продължаваше да напредва. Беше ми трудно да поддържам дистанцията. Всеки път, когато се удрях в бабуна или хлътвах в яма, се вкопчвах във волана, сякаш това бе единственото, което може да ме спаси от смъртта.
Пейзажът имаше праисторически вид. Растителността бе съвсем оскъдна. Далеч напред блестяха заснежени върхове. Замръзнали водопади обгръщаха зъберите по вледенените скалисти склонове. Картината беше напълно сюрреалистична.
Сега се движехме с осемдесет, най-много със сто километра заради множеството неравности. Всеки миг можеше да изгърми гума и някой от нас да загине. Рейндж роувърът пред мен поднасяше опасно по завоите, като ринеше камъните по пътя.
Трябваше да сложа край на всичко това.
Кавело тъкмо навлезе в следващия завой, когато дадох пълна газ, настигнах го и се блъснах в задната му броня. Рейндж роувърът залитна в отчаян опит да вземе завоя, но след миг колелата му се насочиха към дерето, мощната машина се претърколи и се приземи сред облаци прах. Ударих спирачките и изскочих, стиснал пистолета си. Там долу нямаше никакви признаци на живот. Гледката беше зловеща.
Внезапно шофьорската врата се отвори. Не повярвах на очите си! Въпреки куршума в рамото и раните, които току-що бе получил, Кавело успя да изпълзи от автомобила. Още стискате пистолета си и не пропусна възможността да стреля няколко пъти по мен. Приклекнах зад ланд круизера, а куршумите надупчиха ламарината и изпочупиха прозорците. Той продължи да стреля, докато не изпразни целия пълнител.
Провикнах се към него:
— Краят на света, Дом. Поне за теб.
124.
Тръгнах към него. Той започна да се катери към края на ледника, накуцвайки силно. Какво му става на този тип?
— Настъпи времето за разплата, Дом. Помниш ли Мани Олива и Ед Синклер? — изкрещях аз, а ехото повтори думите ми.
Той продължи да се катери по склона, като често пропадаше, пак се изправяше и се вкопчваше отчаяно в зъберите наоколо, сред търкалящите се надолу камъчета. Бях на тридесетина метра зад него.
Масивен леден блок висеше над козирката пред нас. Може би имаше към десетина метра височина, а на шир и длъж изглеждаше необятен, заемаше цялата долина между двата планински хребета. Гледката направо спираше дъха — на това място можеха да потънат хиляда кораба колкото
Започна да се хлъзга и накрая падна. Този път изкрещя от болка.
— А какво ще кажеш за сестрата на Ралфи Д., Дом? Помниш ли я? Или за малкото момиченце, което изгори? На колко бе то? На годинка?
Кавело бе стигнал до ръба на една запълнена с лед пукнатина, дълбока към шест-седем метра. Нямаше повече накъде.
Обърна се и ме изгледа злобно.
— Какво искаш. Да падна на колене и да ти се моля? Искаш да призная, че съжалявам? Съжалявам! Съжалявам! — подигравателно се разкрещя той.
Гавреше се с всичко, в което вярвах.
Едва си поемах дъх, толкова бях изтощен. Вдигнах пистолета и го насочих в гърдите му. Стоеше там, на ръба на цепнатината. Вече нищо не можеше да го спаси. Прекалено дълго чаках този миг.
— Хайде, Ники Усмивката. Спечели! Тук е студено, пък и кой знае какви зверове бродят в тази дива пустош. Искаш да чуеш прощалните ми думи? Съжалявам, Ник, наистина. Съжалявам, че не успях да я изчукам, преди да се появиш. Страхотен задник има. Хайде, давай, Ник. Виждаш ли колко съжалявам! Давай.
И аз го направих. Забих първия куршум в крака му. Кавело се сгърчи и изрева. Залитна назад. Стрелях още веднъж, този път в глезена и го раздробих.
Кавело изпищя и закуцука назад, но другият му крак се плъзна над ръба на пукнатината. Прекатури се и рухна, докато с последни сили дращеше с нокти леда. Падна тежко по гръб. Беше в капан — нямаше как да се измъкне без помощ.
За секунда помислих, че е мъртъв.
Но той се разшава и се надигна на колене. Очите му се бяха изцъклили.
— Мислиш се за по-добър от мен, а, Ники. Ти също си свършен, Пелисанте. Ще имаш късмет, ако не гниеш до края на живота си в някой затвор. Схвана ли шегата, Ник? Ще дадеш остатъка от живота си, за да се добереш до
Насочих глока, готов да очистя това бясно животно. Но си припомних, че сме насред необитаема пустош. На километри наоколо нямаше жива душа. Той нямаше да успее да се изкатери по отвесната цепнатина. Миризмата на кръв ще подейства като магнит на хищниците. А можеше да издъхне и от студ през нощта.
Свалих пистолета.
— Знаеш ли, Дом — казах му, — идеята ти започва да ми допада. Дори много ми допада. Особено онази част за дивите зверове, които ще те разкъсат.
— Хайде, Ник, направи го — озъби се той. — Какво, да не би да те е страх?
— Името му беше Джеръд. Беше само на десет.
— Хайде,
— Помниш ли какво ми каза онази нощ в затвора, когато дойдох да те посетя? В деня, след като бе взривен автобусът със съдебните заседатели.
Кавело продължи да се взира свирепо в мен.
— Е, исках само да знаеш — тази нощ е мой ред да спя като младенец.
Останах да го погледам още няколко минути, преди да се уверя, че няма начин да се измъкне. После си тръгнах.
125.
Два дни по-късно двамата с Анди се приземихме на летище „Кенеди“ в Ню Йорк.
Очаквах да ме арестуват още щом сляза от самолета, но успяхме да преминем необезпокоявани през граничния и митническия контрол. На терминала беше истинска лудница. Роднини и шофьори на лимузини, които ръкомахаха оживено към пристигащите. Някакъв тип в лъскав черен костюм приближи към нас.
— Имате ли нужда от такси?
Спогледахме се. Не бяхме решили как ще стигнем до града.
— Разбира се, че ще вземем такси — заявих уверено.
Дадох на шофьора адреса на Анди. През по-голямата част от пътуването през Манхатън се любувахме на познатите гледки — местата за забавления и представления, включително и стадиона „Шеа“. Мислех си, че и двамата сме много изнервени и изплашени от всичко, което ни очаква. Не бях сигурен дали още имам работа. Не знаех също дали няма да ме арестуват. А колкото до Анди… Не си я представях да се върне към озвучаването на рекламите за праха за пране „Тайд“.
Преминахме през моста „Трайбъроу“ и вече наближавахме квартала й, когато тя ме погледна замислено. Внезапно очите й се наляха със сълзи. Унило поклати глава.
— Съжалявам, Ник, но не мога.
— Какво не можеш, Анди?
— Просто не мога да изляза от това такси. Не мога да се върна към предишния си живот без теб.
Докоснах лицето й и избърсах сълзите от очите й. А тя се улови за ръката ми като удавник.
— Не мога да се прибера в апартамента си и да се преструвам, че ще започна живота си отново и пак ще съм същата. Защото не съм като преди. Ако прекрача този праг, ще се наложи да се изправя пред онова, което ме очаква — моя глупав живот.
— Тогава не го прави. — Прегърнах я през раменете. — Прекрачи моя праг.
— Не мога да забравя сина си, Ник. И никога няма да мога. Но не искам през остатъка от живота си само да оплаквам загубата му.
— Анди… — Сложих пръст върху устните й. — Прекрачи
Сълзите отново рукнаха по страните й. Не знаех дали бяха сълзи от мъка, или от радост.
— Знаеш ли колко спечелих миналата година? — заговори тя. — Двадесет и четири хиляди и шестстотин долара, Ник. Това е всичко. При това повечето от тези пари са хонорари за повторно изпълнение на стари роли.
— Не ми пука — побързах да я успокоя, докато я прегръщах. — Пред мен не е нужно да се доказваш.
Анди едва не се задави от смях. Гримът й се бе размазал от сълзите.
— Има промяна в адреса — извиках на шофьора.
И му дадох моя. Отивахме си у дома, двамата.
Епилог
Година по-късно
126.
Ричард Нордешченко погледна основните си скрити карти, получени още при първото раздаване — поп и десетка купа. Реши, че си струва да задържи ръката. Предусещаше, че тази нощ ще му провърви. Беше насъбрал няколко купчини с чипове пред себе си, така че разполагаше с доста резерви за игра през цялата нощ.
Американецът бе спазил обещанието си. Нищо не се случи след отвличането на сина му. Никакви полицаи на прага му, нито агенти на МОСАД. Нито пък от Интерпол. Никой не се свърза с него след бягството на Кавело от съда в Ню Йорк. Нито след смъртта на Райхард в Хайфа. Така че той приключи с бизнеса и преустанови всичките си контакти.
След година реши, че е безопасно да се завърне в бизнеса. Пое нова поръчка в Америка. В нея бяха замесени някакви отчаяни типове от Иран, но плащането беше отлично и уредено предварително.
Този път той бе Алекс Кристанчич, бизнесмен от Словения. Във визата му бе записано, че е търговец на вино, който ще се опита да сключи сделки за продажба на търговското изложение в центъра „Джавитс“.
През цялата нощ късметът бе на негова страна. Купчините чипове на масата пред него непрекъснато растяха. Дори си позволи да изпие две водки. По едно време даже престана да брои печалбите.
Веднъж или два пъти улови погледа на жената, седнала отсреща на масата. Носеше черна рокля с дълбоко деколте, а гъстата й къдрава коса бе вдигната в елегантен кок. По всичко личеше, че е сама. И играеше доста предпазливо, само с малки залози.
Раздаващият допълнителните карти дилър обърна още един поп и още една десетка, което напълно го устройваше, защото той също държеше в ръката си поп и десетка. Късметът и този път не му изневери. Един от другите играчи поддържаше високи залози до края, което бе добре дошло за него. Нордешченко разкри картите си. Онзи изпъшка отчаяно — не можеше да го бие с двата си по-ниски чифта. Боговете не го бяха лишили от закрилата си.
— Аз съм дотук — обяви той и събра чиповете си в подредени купчини.
Отиде до бара и си поръча още една водка. Чувстваше се превъзходно. Настроението му се вдигна още, когато жената в черно се настани на столчето до него.
— Каква прекрасна нощ за вас — заговори тя. — Нямаше как да не ми направи впечатление, както впрочем и на всички останали в залата.
Беше много секси в роклята си с гол гръб. От нея се долавяше уханието на скъп парфюм. Имаше изящна издължена шия.
— Боговете на покера бдяха над мен през тази нощ. А вие? Надявам се, че също спечелихте.
— Само колкото да си поръчам един коктейл и да си платя таксито до вкъщи. Струва ми се, че нямам толкова основания да се уповавам на боговете, колкото вие.
— Тогава ми позволете да ви почерпя — усмихна се Нордешченко и махна на бармана. — Така ще удвоите печалбата си.
Представи се като Алекс. Тя също му каза името си — Клер. Продължиха да бъбрят за популярността на покера, после споменаха нещо за виното, накрая за забележителностите на Ню Йорк, където тя работела като агент по недвижими имоти. Поръчаха си по още едно питие. На няколко пъти се случи така, че Клер неволно докосваше ръката му. Не след дълго той се улови, че върши същото. Кожата й бе гладка и нежна. А очите й — абсолютно зашеметяващи.
Неусетно стана полунощ. Играчите около масите за покер започнаха да оредяват. Тъкмо се канеше да предложи на Клер да отидат да си допият другаде, когато тя отново отпусна ръка върху неговата. И се наведе към него. Дъхът й бе свеж и сладък.
— Прекарахме много добре тази нощ, Алекс. Но не искаш ли да я направим още по-добра?
Нордешченко усети да го облива вълна на задоволство. Мина му през ума, че жената може да е проститутка, но какво значение имаше това? Беше изключително привлекателна и като че ли изглеждаше неангажирана. А той имаше пари не само за една, а за няколко като нея.
— За мен ще е удоволствие — кимна утвърдително, съзерцавайки прекрасните й кафяви очи. Подхвърли няколко банкноти на бара. Тя преметна чантичката си през рамо, а той я подхвана за лакътя, за да й помогне да слезе от високото столче. — Да вървим да поиграем рокендрол.22
Изненадана, Клер прихна от смях.
— Това е един от любимите изрази на сина ми. Той много гледа американска телевизия — обясни й Нордешченко.
— Имаш син?
Тя като че ли нямаше нищо против този факт. Всъщност, ако правилно я бе разгадал, това й се понрави, защото му се усмихна топло.
— Да — кимна Нордешченко. — Той е на тринадесет.
— Така ли? — рече жената. Очите й останаха приковани няколко секунди в лицето му, но сякаш бяха по-загубили блясъка си. — Някога и аз имах син.
127.
Отново се пресегнах към вестника на кухненската маса, за да прочета написаното на страницата, на която бе разтворен — кратък репортаж за последните горещи събития в града, събран в две колони в рубриката на
Вгледах се в черно-бялата снимка на убития мъж. Колкото и да се взирах в нея, тя си оставаше същата.
Тялото на убития бизнесмен от Словения, идентифициран като Алекс Кристанчич, беше намерено в стаята му в хотел край Таймс скуеър с фатална прободна рана в шията.
Според полицейските инспектори смъртта е настъпила малко след полунощ. Служителят на рецепцията в хотела си спомни, че господин Кристанчич се прибрал малко преди това, придружен от непозната гостенка, чиято самоличност остава неизвестна.
Лейтенант Нед от Двадесет и трети полицейски участък в Манхатън заяви, че проверяват дали жената не е била проститутка на повикване, но засега разполагали с доста оскъдни данни за нейната външност.
„Изяснихме, че господин Кристанчич е прекарал вечерта в покер клуб «Мъри Хил». Известно е, че това е частно заведение на Източна тридесет и трета улица. Възможно е именно там да е срещнал тази жена“, добави лейтенантът.
Той уточни, че на местопрестъплението не са открити следи от грабеж или от съпротива, което сочи, че жертвата, у когото са намерени над десет хиляди долара в брой, вероятно е познавал убиеца си.
Ключалката на входната врата се завъртя и Анди влезе, облечена с джинси и кожено яке.
Изглеждаше изненадана, че ме заварва у дома. През последните шест месеца бях партньор в „Бей Стар Интернешънъл“, голяма охранителна компания.
— Ник…
— Как е Рита? — попитах я, като вдигнах очи от вестника. — Нали каза, че ще прекараш нощта при сестра си.
— Да. — Анди остави кесията с покупките върху кухненския плот. — А след това имах прослушване.
Побутнах вестника през масата. Тя го взе и се зачете. После кимна, вдигна поглед към тавана и го насочи към мен.
— Наистина си добра актриса — похвалих я.
Тя седна на стола срещу мен. Изгледа ме прямо, без да се опитва да прикрива каквото и да било.
— Той уби сина ми, Ник. Уби и съдебните заседатели.
— Откъде разбра, че е в Ню Йорк?
— Твоят приятел, онзи от Агенцията за национална сигурност… Харпъринг. Изпрати ти факс преди няколко дни. За лицето, за което си се интересувал преди година. В него пишеше, че въпросният мъж се е появил отново в Щатите, но под друго име. В Агенцията знаели, че е отседнал в хотел на Таймс скуеър.
— Значи всичко свърши — Кавело, Нордешченко.
— Да, Ник — кимна тя. — Свърши.
Приближих се до нея. Повдигнах я и я прегърнах, като притиснах силно главата й към гърдите си. След малко попитах:
— И как мина днешното ти прослушване?
Тя сви рамене.
— Не беше зле. Става дума за епизод от сериала
— О! И каква е тя?
— Няма да повярваш, но ще играя ролята на председател на съдебните заседатели — каза Анди. После се усмихна. — Имам само една реплика, Ник. Съдията пита: „Госпожо председател, стигнахте ли до решение за присъда?“ Аз я поглеждам, също както гледам теб в момента, и отговарям: „Да, Ваша Чест, стигнахме“.