Събудих се разтреперан.

В първия момент изпаднах в паника, помислих че получавам инфаркт или нещо подобно. После отворих очи, облекчен от спомена, че не се треса аз. Беше апартаментът ми.

От другата страна на стената с мръсни прозорци в стила на фабричните се чуваха звуци, сякаш цял полк великани ритмично потропват по бетона с прикладите на пушките си по време на военен парад. Само че отвън не беше морската пехота. Знаех, че това е Първа линия на метрото от Бродуей, което така разтрисаше новия ми апартамент с отворен план на петия етаж в Харлем, че можеше да събуди и мъртвите. Още не бях свикнал с този влак.

Примигнах, скрих главата си под възглавницата. Безполезно. Единствено в Ню Йорк някой си плаща за привилегията да спи край надлез.

Но бях толкова закъсал финансово, че не можех да си позволя да се оплаквам. Седнах. Не можех да си позволя и да спя. Не можех да си позволя дори да мисля за пари. Бях похарчил всичко, че и отгоре. Платежоспособността ми беше отишла на кино. В този момент бях способен само да съсредоточа целия си живот към една-едничка отчаяна цел: да оправя нещата, преди да е станало твърде късно.

А нещата невинаги бяха изглеждали толкова фатални. Едва преди две години не само че не живеех в апартамент, който се тресе, но следвах ускорена програма за докторска степен в Колумбийския университет. Бях златното момче на Факултета по екология, еволюция и биология на околната среда, толкова близо до заветната цел, че вече буквално помирисвах договори за книги, безкрайни партита, назначение в престижен университет.

Ала тогава влязох в контакт със събитието – някои го наричат „грешката“, – което промени живота ми.

Забелязах нещо. Нещо нередно. Нещо, пред което не можех да си затворя очите.

Така се случва понякога. Животът си тече като приказка, но забелязваш нещо, което сам не можеш да определиш. Нещо, което обсебва всичките ти мис­ли, всичките ти сънища, всеки твой миг.

Поне с мен се случи точно това. В един момент бях на крачка да реализирам целта си за академично благополучие, а в следващия се борех с нещо, за което не можех да престана да мисля, нещо, от което не успявах да се отърся, макар светът ми да рухваше край мен.

Знам колко побъркано звучи. Интелектуални перспективи плюс обсебеност, плюс захвърляне на общоприетите норми за успех обикновено водят до доста лош резултат. Определено беше така за Тед Качински, извършителя на серия бомбени атентати, и Крис Маккандлес, човека от „Сред дивата природа“, който умря в онзи автобус.

И все пак аз не бях някой бунтар или мистик, който се опитва да установи дълбока връзка с някаква далечна реалност. Бях по-скоро като Чикън Литъл, еволюционен биолог тип Чикън Литъл, установил, че небето се срива. Само дето не небето се сриваше, а беше още по-зле. Биологичният свят се сриваше. Самият животински свят. Случваше се нещо много, много побъркано и много, много лошо и моят глас самотен крещеше в пустошта за това.

Преди да продължа да изпреварвам събитията, казвам се Оз. Първото ми име е Джаксън, но с фамилия като моята никой не го използва. За беда баща ми също е известен като Оз, както и майка ми, трите ми сестри, чичовците ми и братовчедите ми по бащина линия. Това предизвиква объркване на семейните ни срещи, но е без особено значение.

От значение е проблемът, който наблюдавах, глобалният проблем, на чието разрешаване на този етап буквално бях посветил живота си.

Звучи помпозно, знам, но се боях, че ако съм прав – а за пръв път в живота си искрено се надявах да греша, – предстоеше промяна в планетарната парадигма, пред която глобалното затопляне щеше да изглежда като неделна разходка из градина за органични плодове и зеленчуци.

Скочих от леглото, облечен в сиво намачкано дол­нище на пижама, която ми бяха подарили от „Еър Франс“ по време на скорошно пътуване до Париж. Избръснат, изкъпан, с измити зъби, отново облякох луксозната френска пижама. Работенето вкъщи си има своите предимства. Добре, „работенето“ внушава, че печеля пари. Това беше друг вид работа. Както и да е. Пижамата наистина беше удобна.

На излизане от спалнята забърсах още една подарена вещ, преметната върху бравата на вратата – яркочервената вълнена шапка, с която се бях сдобил при последното пътуване до Аляска. Нахлупил шапката си за мислене, чинно изпълних стоте лицеви опори за деня, навик, който бях запазил от друго свое приключение – четиригодишния ми престой в армията на Съединените щати преди колежа.

Приключих с физическите упражнения и се отправих към офиса си. Щракнах бутоните на устройс­твата против токов удар и включих телевизорите, които бях подредил на метална работна маса в центъра на стая с промишлен дизайн. Общо бяха осем на брой. Някои бяха хубави и нови с плосък екран, но повечето бяха бракми, които бях събрал от боклука, изхвърлени от собствениците им след преминаването към дигитален сигнал. Зад тях имаше гордиев възел от жици, свързващи ги с набор от лаптопи и компютърни сървъри, които бях модифицирал с помощта на приятели специалисти по електроника в най-големия в света проклет дигитален видео рекордер.

Докато чаках всичко да зареди, отворих първия си „Ред Бул“ за деня. Още един влак от Първа линия ускори, изстреля нагоре сърдечния ми ритъм заедно с облак прах от перваза на прозорците. Наречете ме побъркан – давайте, няма да сте първите, – но след първоначалния шок някак харесах влаковия саундтрак в апартамента си. Нямам представа защо, но още от малко дете до получаването на стипендията „Роудс“ поразеният ми от дефицит на вниманието мозък започваше да работи на пълни обороти, когато бивах заобиколен от невъобразим шум. Моите хора бяха от старата школа като „AC/DC“, „Металика“, „Моторхед“ и всички копчета, завъртени до единайсет.

Намръщих се срещу просветващите екрани при спомена как баща ми, лейтенант от Бюрото за предот­вратяване на пожарите в Ню Йорк, гледаше вечерните новини. След повикване в Бронкс за четвърта категория пожар се прибираше у дома, сядаше пред телевизора, а по време на първата серия от реклами, вече на една-две бутилки „Милър Хайлайф“, казваше: „Оз, момчето ми, понякога си мисля, че този наш свят е един шибан зоопарк“.

Пред мен екраните се изпълниха с животни. Много животни. Всички се държаха ужасно.

Явно е вярна приказката, че татко знае най-доб­ре, тъй като точно това се случваше. Светът се превръщаше в зоопарк без клетки.

Настаних се отново на кожения си стол с колелца втора ръка, взех нов тефтер с жълти листове от купчината в дясната половина на масата, щракнах химикалка, написах датата.

Увеличих звука на телевизор номер четири.

– Изчезналият седемдесет и две годишен ловец и петдесет и една годишният му син бяха открити мъртви вчера – съобщи кореспондентката на Дабъл ю Пи Ти Зет в Питсбърг от северната част на щата Ню Йорк, хубавичка брюнетка с червено палто. Държеше микрофона, сякаш беше чаша с вино. – Мъжете очевидно са били убити от черни мечки, докато са бракониерствали край Лейк Плесид.

Камерата се насочи към млад щатски шериф на пресконференция. Късо подстриган, върлинест. Провинциално момче, което се притеснява от камерите.

– Не, не е имало никакъв шанс да бъдат спасени – каза шерифът. При произнасянето на „п“ и „б“ дишаше право в микрофона. – И двамата мъже бяха мъртви отдавна и отчасти изядени. Все още се питаме как точно се е случило. Оръжията им бяха още заредени.

Репортажът приключи с твърдението, че бащата и синът са били известни бракониери, които използвали незаконен метод за лов, познат като лов на елени с кучета – използвали кучета за преследване и засада на елени.

– Отново към теб, Брет – каза брюнетката.

– Лоша работа, Брет – промърморих аз, спрях звука на телевизор четири и усилих номер осем.

Бип-бип-бип, появиха се зелени линии на екрана.

Започваха новините на Ен Ди Ти Ви, индийска версия на Си Ен Ен на английски език.

– Водач на опитомени слонове от щата Керала е бил убит вчера, докато ги е обучавал – съобщи говорителят на средна възраст. Имаше мустаци, а косата му беше зализана в стил Боливуд. Леко напомняше Кларк Гейбъл. – Моля, имайте предвид: кадрите, които ще ви покажем, може да бъдат смущаващи.

Не се шегуваше. Видях как една слоница, вързана на кол на селски площад, стъпка дребния човек на земята пред себе си. След това уви хобота си около крака на мъжа и го метна във въздуха.

Говорителят поясни, че нападението е станало при разделянето на майка слоница от бебето ѝ за тренировъчен ритуал, известен като „фаджаан“.

Бях чувал за него. Познат още като обучение чрез мъчения, фаджаан е предпочитан метод за трениране на слонове в селските райони на Индия. Бебето слон се отделя от майката и се затваря в клетка, така че селяните да могат да го бият с нагорещени железа и пръчки с пирони накрая. Бруталният побой продължава до момента, в който бебето слон позволи да го яздят или умре.

– Като че ли мама не е била съгласна с плана ти, приятел – споделих с умиращия треньор на слонове на екрана.

Първа позиция печелеше водещата новина на „Фокс Нюз“ на телевизор две. Куклата Барби от студиото ме информира, че два лъва от зоопарка в Ел Ей не само са убили гледача си и са избягали, но са умъртвили и още един човек на близкото игрище за голф. На екрана шестима полицаи от Полицейс­кото управление на Лос Анджелис с автомати М16 бяха направили кордон пред зона, оградена от палми, а хора от службата по контрол на животните се движеха зад тях, облечени в бели гащеризони.

– За последно лъвовете са били забелязани в квартал „Ла Бреа“ близо до Бевърли Хилс – изчурулика Меган Кели, а празният ѝ поглед следеше аутокюто.

Хвърлих химикалката си. Бях бесен, бесен, бесен. Имах сърбежи, сърцето ми биеше като лудо. Всички ли спяха? Под хипноза ли бяха? Надрусани? Всички ли бяха дрогирани?

Отново грабнах химикалката и написах три букви върху тефтера с такъв натиск, че едва не скъсах хартията.

Ч Ж К!!!!!!

После захвърлих тестето листове в другия край на стаята.

– Кога ще си отпушите ушите, хора? – креснах към стената си от техника.

Беше време за още кофеин.

Поседях превит одве на стола си няколко минути, за да овладея гнева си. Слушах как влакът от горната част на града бумтеше в прозорците, а след това и този от долната. После се изправих, прекосих стаята, вдигнах бележника и се върнах към работата си.

ЧЖК: Човешко-Животински Конфликт. Това беше теорията, върху която работех.

В основни линии бях убеден, че по целия свят поведението на животните се променя. И то не към по-добро. Ни най-малко. На всеки континент видове след видове изведнъж демонстрираха хиперагресивно поведение към едно конкретно животно.

Врагът бяхме ние. Вие и аз. Хората. Човекът, човече.

Фактите бяха неоспорими. От Румъния до Колумбия, от Пиренеите до Скалистите планини, от Сейнт Луис до Шри Ланка се наблюдаваше ясно изразен скок в броя на нападенията над хора – от леопарди, мечки, вълци, глигани и най-различни животни, за които се сетите. Всъщност броят на нападения от страна на диви животни през последните четири години се беше удвоил спрямо този от предходните петдесет години. Повтарям, за да подчертая: удвоен.

Освен това не бяха само дивите животни. В Австралия броят на пострадалите от котки и кучета беше нараснал с двайсет процента. В Пекин – с трийсет и четири процента. Във Великобритания близо четири хиляди души бяха потърсили болнично лечение заради ухапване от куче през изминалата година.

По някаква причина, която още не бях установил, в еволюцията на различни видове се надигаше антагонистична реакция към хомо сапиенс. Или, казано с други думи, нещо предизвикваше объркване у животните и времето да се направи нещо по въп­роса се изчерпваше по-бързо от набора пластмасови магьоснически пръчки при сбирка на тема „Хари Потър“.

Знам как звучи – напълно побъркано. Всякакви видове животни, различни от хората, следват обща стратегия, насочена срещу хората. Абсурдно е. Ненормално, невъзможно. И аз самият някога смятах, че е засилено и необичайно съвпадение. Просто голям брой инциденти без никаква връзка помежду си, напълно изолирани един от друг. Първоначално беше просто шега сред колегите ми, че съм започнал да следя феномена в майтапчийския си блог „Човек срещу природа“.

Престана да ми е смешно, когато проучих доказателствата по-отблизо. Природата всъщност беше във война с човека. А нашият лагер дори не го забелязваше.

Изразът „между дявола и дълбокото синьо море“ е корабен жаргон. Старите моряци са наричали „дявол“ празнината при снадката на две трудно достъпни дъски на кораб. За да я запълнят, някой е трябвало да увисне на дървена греда над водата. Падането в океана е водело до сигурна смърт. Ако не уплътниш празнината, корабът може да потъне. И в двата случая е опасно. И в двата случая ти е спукана работата.

Точно в такова положение се намирах сега, изправен пред лошото и още по-лошото. Чувствах се, сякаш запълвах дявола над дълбокото синьо море.

Ако грешах, значи се бях побъркал. Ако бях прав, света го очакваше гибел.

Правех всичко по силите си да спася света, но не постигах напредък. Бях достигнал лимита на всичките си кредитни карти, както и на тези на няколко изпълнени със съчувствие близки и бях говорил с всеки, готов да ме слуша. Пътуването ми до Париж имаше за цел участието ми в конференция за защита на правата на животните, като с невинна лъжа си бях спечелил възможността да се изкажа. Не бях стигнал и до половината, преди да ме свалят от сцената с присмех.

Не, хората не поддаваха ни най-малко. Бихте се шокирали и изненадали от невероятната липса на интелектуална толерантност спрямо почитатели на червени плетени шапки и изпомачкани пижами.

Това, което видях в зоопарка на Ел Ей, беше последната капка. Репортажът беше потвърдил, че котките са родени в плен. Защо двойка лъвове от зоопарка изведнъж ще започне да убива хора и ще буйства из града? Защото има двеста канала и нищо за гледане ли? Нямаше логика. Лъвовете от зоопарка не обезумяваха просто така. Просто няма причина за такова нещо. Поне досега.

Натиснах бързо набиране на пресагента си, за да се опитам да се свържа с „Фокс“. Както обикновено, веднага се включи гласова поща. Дори и тя ме смяташе за побъркан, а ѝ плащах. Това не беше добър знак.

След като записах последната си молба към нея, реших да се заема с единственото, което можа да ми хрумне. Включих айпода си и надух „Моторхед“, за да постигна така нужното активиране на мозъка. Помогни ми, Леми. Отпих още малко „Ред Бул“ и се опитах да разсъждавам, докато течаха още няколко от най-незабавните видеоклипове на света.

Изправих се в седнало положение, щом Атила извади слушалките от ушите ми.

– Здрасти, Атила – казах. Съквартирантът ми вдигна длан с разперени пръсти за поздрав. Плеснах я в ответ. – Погледни тази лудост. Всеки път, щом си помисля, че положението ще се успокои, активността се удвоява. Сара няма да ми върне обаждането. Знаеш ли, взех да разбирам какво му е било на лъжливото овчарче.

– Ихаа! Ихаа! Ихаа! – отвърна Атила.

След няколко задъхани дюдюкания се настани в скута ми, лепна ми влажна целувка и ме прегърна с косматата си ръка.

Между другото, Атила е шимпанзе.

Знаех, че телевизорите притесняват Атила, затова го хванах за ръка – изненадващо мека на допир, също като ръкавица – и го отведох в кухнята. Атила: петгодишно шимпанзе, височина метър и двайсет, тегло четиридесет и пет килограма.

За закуска му дадох манго, пакет сладки с пълнеж от смокини (които ужасно го развълнуваха) и половин сандвич с пуешко. Днес десертът беше ябълково пюре с натрошени витамини и золофт.

Точно така, золофт.

Дори и маймуните имат нужда от хапчета за обод­ряване в нашия побъркан свят. Или може би само тези, които живеят в Ню Йорк.

Измих зъбите на Атила и го върнах в стаята му. Застланият с вестници под беше осеян със забавленията на Атила: пясъчник, ракла за играчки, пълна с топки и кукли, маса за въздушен хокей и стар автомат за баскетбол. Всъщност последните две игри бяха по-скоро мои. Игралната конзола обаче определено беше на Атила. Разгромяваше ме на боулинг.

Постоях на прага и го погледах малко как си играе. Бях сложил на вратата към стаята му стабилна решетка от стоманени пръчки, при все че той растеше и съзнавах, че скоро ще открие начин да се справи с нея. Вече се задаваше необходимостта да му намеря нов дом. Напоследък любимата играчка на Атила беше кукла, която му купих неотдавна. Имаше плитки и карирана рокля, съвсем в стил „Малка къща в прерията“. Атила раздруса куклата напред-назад и я целуна. След това ми я донесе и я хвана така, че и аз да мога да я целуна. Отзовах се, а той изпъшка доволно, отнесе обратно куклата до меката табуретка в ъгъла и започна да се преструва, че я храни.

Хората, които твърдят, че кучетата им са като техни деца, никога не са живели с шимпанзе, повярвайте ми. Поклатих глава и се усмихнах на малкото си приятелче. Беше ми приятно да го гледам как се забавлява тихо и спокойно. Определено не беше такъв при първата ни среща.

Открих Атила преди две години в „Института Уилис“, ветеринарен магазин в южната част на Джързи, където ме бяха наели временно като лаборант. Чистех късно вечерта на втория ден, отворих една врата и ето го него. Най-сладкото тригодишно маймунче, което сте виждали някога, лежеше там, притиснало розовото си личице в студените решетки на тясната си клетка.

Взираше се в мен нещастно със зачервените си очи и потекъл нос. Повечето биомедицински проучвания с шимпанзета протичат по следния начин: заразяват шимпанзето с някаква болест, а след това му дават новото лекарство, което искат да тестват. Ако лекарството не подейства, няма значение. Шимпанзето умира. Или пък следят за странични ефекти и други такива. Прегледах документите, прикачени към клетката му, и открих, че някой нахалник го използва за безумно изследване на обонянието. Тестваше парфюми или нещо подобно.

Когато тази малка маймуна – все още не беше Атила, а се водеше под номер 579 – ме погледна така настоятелно, така тъжно с големите си кафяви очи, в свитото ми сърце се роди план. Седмица след като временното ми назначение приключи, шофирах отново по магистрала I-95 в посока юг и у мен бе лабораторен ключ с печат „НЕ КОПИРАЙ“, който много разсеяно бях пропуснал да върна. Когато излязох от паркинга на лабораторията след полунощ, Атила лежеше на задната седалка на моя хюндай соната, скрит под кутии от пица „Папа Джон“.

През първите няколко седмици в апартамента ми той беше тревожен, нащрек, почти не спеше, тъй като тръпнеше от страх дали няма да го нараня. Мой приятел ветеринар му постави диагноза посттравматичен стрес и написа рецепта за золофт, който действаше чудодейно.

Знам какво си мислите. Или съм вманиачен краен защитник на правата на животните, или съм гледал твърде много епизоди от „Б. Дж. и мечката“ като дете. Или пък съм луд. Или идиот. Обикновено не споделям с други учени, че имам шимпанзе в апартамента си. Никога не съм се стремил да се превърна в „Човека с жълтата шапка“ на двайсет и първи век. Просто така се случи. Първоначалната ми идея беше да оставя Атила в приют в провинциалната част на Луизиана, в който се грижеха за маймуни, използвани за изследвания. Това продължава да е крайният ми план. Засега обаче Атила остава с мен.

Атила пусна куклата долу, отиде до терасата на стаята си и потропа, за да го пусна в ограденото открито пространство, където бях закачил люлка от автомобилна гума.

– Мисли бързо, Атила! Скачай в дупката! – казах и го погъделичках.

– Оо-оо-оо-оо ах-ах-ах ахааа ахааа ахааааааааааааааааааа!

Гледах го как се затича, като се подпираше на кокалчетата си, към люлката, как скочи върху нея и се развика от радост, а после се обърнах, затворих вратата и се върнах към работата си.

Легнал по корем на люлката, Атила размахва дългите си силни ръце, за да се люлее напред-назад. Връх­четата на пръстите му драскат земята. Слаби и издължени ръце, създадени за катерене по дърветата. Като повечето шимпанзета Атила обича да играе. Обича борбата, смеха и да го гъделичкат.

Подобно на хората е изключително добре осъзнат по отношение на статуса си и е способен на измама.

Прилича повече на хората от което и да е друго живо същество.

Докато шпионира мъжа в края на коридора, надава рязък вик, дава израз на възбудата, на тревогата си. След като не получава отговор, Атила се мята отново на люлката от автомобилна гума, залюлява се напред-назад, а веригата скърца шумно под тежестта му.

Всичко е толкова странно. Движещите се подобни на кутии форми долу. Тътенът, който се чува от време на време. Понякога всичко изведнъж придобива онази миризма. Страшната миризма, Лошата миризма, онази, която изпълваше клетката му в голямата светла стая, миризмата, от която Атила го заболяваше коремът, а козината на гърба му настръхваше. Миризмата се засилва. Винаги е по-силна. Дори и навън. Все повече и повече с всеки изминал ден.

Отегчен, сърдит и уплашен, Атила се отдръпва от прозореца и започва да се оглежда из мястото си за игра, докато не намира огледалото. Вдига го пред лицето си и се оглежда. Като всички шимпанзета той разпознава себе си. Вече е на пет, лицето му постепенно губи розовеникавия си оттенък и става по-тъмно. Кичурчетата твърда бяла козина по брадичката вече почти ги няма.

Отегчен от огледалото, той го оставя настрани и започва да се щура наоколо, друса преградата, крещи на странните стени и мести разни неща. След малко започва да се забавлява, като хвърля вещите по терасата. Пластмасовия стол. Локомотива Том. После погледът му попада върху парцалено зайче. Вдига го и го занася в ъгъла.

Гушка го, нежно гали меката му козинка с пръс­ти, но в този момент бризът връхлита терасата и Лошата миризма го блъсва в носа като юмрук.

Атила разкъсва зайчето на две с ръце. Хватката на шимпанзето е силна като челюстите на бик. Той издава приглушен звук, докато го раздира на парченца. После избутва пълнежа и парцалите от зайчето през дупките на парапета и радостно крещи, докато те се сипят като сняг, като пепел надолу към уличката зад сградата.

Това кара Атила да се чувства по-добре.

След минута Атила отново се мята на люлката от автомобилна гума и се завърта в кръг с дългите си ръце.

През следващия час изпратих запитване до всичките си контакти за нападението на лъвовете в Ел Ей, за да проуча мнението им. Постарах се да се свържа с мъж на име Ейбрахам Биндикс, познат от Париж, който живееше в Ботсвана. Този тип знаеше адски много за лъвовете и всъщност беше един от малкото хора, които не смятаха теорията ми за ЧЖК за пълна лудост.

Продължавах да чакам отговори и се обаждах повторно на пресагента си, когато получих съобщение.

ЧЖК 911! КЪДЕ СИ?

– Мамка му – процедих.

Знаех си, че съм забравил нещо.

Пътьом изпратих лъжливо съобщение в отговор. След това се обадих на отговорника по поддръжката на сградата долу. Пет болезнено дълги минути по-късно пристигна възрастна жена, около чиито дребни кости се вееше избеляла рокля с флорални мотиви, а в ръцете ѝ имаше бродерия и книжки с испански кръстословици. Това беше майката на отговорника по поддръжката, редовната бавачка на Атила. Не беше нужно да прави друго, освен да ми се обади в случай на нужда.

Атила се любуваше на образа си в огледалото, което му бях купил, когато надзърнах от балконската врата.

– Хей, красавец. Госпожа Абро е дошла да те наглежда, приятелче, така че бъди добър, става ли? Трябва да свърша нещо, но щом се прибера, ще поиграем футбол. Обещавам.

Атила отпусна глава и издаде нацупено устни напред. Докато не разтворих ръце. Скочи с такава засилка, че едва не ме събори. Освободи хватката със серия подвиквания. Това беше характерното му пъшкане с подвикване, което шимпанзетата използват, за да се идентифицират.

Атила остана видимо доволен, че му отвърнах по същия начин.

Щом приключихме със сбогуването, метнах велосипеда си „Канъндейл“ на рамо, свалих го по петте стълбищни рамена и поех да север през зад­ръстването по Бродуей. Наведох глава и подкарах с пълна скорост край нелегални таксита, супермаркети и магазини за цветя. Бедрата ми запулсираха при пресечката със 140-а, където Бродуей започва полегато да се изкачва към Уошингтън Хайтс.

Засякох камион за боклук на 159-а улица, нап­равих ляв завой към Форт Уошингтън Авеню и продължих по него след завоя на север. Няколко минути по-късно завих надясно по тясната 181-ва улица и спрях изпотен пред някога величествената предвоенна сграда. До входа ѝ имаше магазин за 99 цента и щом заключих колелото си със скоба, влязох вътре и купих нещо, което накара каменното лице на китайката зад щанда да омекне в усмивка.

Влязох, плувнал в пот в мрачния вестибюл на сградата, след като натиснах звънеца на апартамента с надпис „Н. Шоу“ и вратата се отвори на мига. Н. Шоу ме посрещна на площадката на шестия етаж пред асансьора, а гуменките на краката ѝ под светлозелената униформа потропваха нервно по покрития с избелели плочки под. Изглежда, наистина ставаше въпрос за спешен случай на ЧЖК.

– Не мога да повярвам. Знаеш колко малко време имам между часовете и смяната си – каза Натали и ме побутна по коридора към апартамента си.

Натали беше същинска статуетка, облечена в хирургически екип. Прозрачнозелени очи, червена коса – като казвам червена, имам предвид истински червена, ирландско червена, – млечнобяла кожа и толкова много лунички, че изглеждаше, сякаш някой сладкар я е поръсил с канела.

– Обеща, че ще си тук и ще чакаш. Доколкото си спомням, използва израза „с камбанен звън“ – промълви, а зелените ѝ очи проблясваха като криптонит, докато ме теглеше за ризата към антрето на апартамента си. Ръцете ѝ се преместиха на колана ми. – Да чуем камбанен звън, Ози.

Натали беше експлозия на сексуалността, либидо в кралска степен в болнично тюркоазено. Освен това беше блестящ студент по медицина в Колумбийския и на път да стане невролог. Беше добра комбинация, при все че понякога се чудех дали не ме иска повече заради тялото ми, отколкото заради ума. Май трябваше да се примиря.

– Няма камбанен звън, но успях да ти донеса нещичко – отвърнах и извадих покупката си от магазина за 99 цента от задния си джоб.

Провесих на пръста си най-просташките гащички прашки, произвеждани някога в Тайланд, в ябълковозелено, бонбоненочервено и прозрачни като целофан.

– Кой е казал, че не знам цената на долара? – казах.

Натали опря длани на хълбоците си.

– Нека го кажа направо. Първо закъсняваш за единствения ми шанс от три дни насам да правя секс – започна Натали с вирната глава и присвити очи. – А сега идваш и искаш да се намъкна в някакъв курвенски боклук, който и проститутка би се засрамила да облече?

– Нещо такова – измънках.

– Не си целунал онази маймуна, преди да дойдеш, нали? Ако си го направил, направо си върви.

– Не – излъгах категорично и убедено.

– В такъв случай... – Дръпна гащичките от пръс­та ми, а те се разтегнаха и отскочиха като гумен ластик от ръката ми. – Наистина те мразя, Оз – извика през рамо на път към спалнята си.

– И аз те мразя, скъпа.

– Скачай на дивана – нареди тя иззад отворената врата на стаята си. Виждах я в огледалото как издърпва гащичките нагоре по бедрата си. – Свали си ризата, остави панталона. Искам да разкопчая колана ти със зъби.

– Това... беше... – заговори Натали.

Беше останала без дъх, хапеше кокалчетата си, а хлъзгавото ѝ тяло се просна като счупена марионетка на пода в спалнята ѝ, където се озовахме половин час по-късно.

– Любов в джунглата? – попитах, докато развързвах покупката за 99 цента, която някак се беше омотала около лявото ми рамо. Изтръсках няколко счупени стъкла от рамка за снимка, която беше паднала от стената. Беше фотография на баща ѝ, търговец на акции от Кънектикът. В жилите на това момиче течеше синя кръв. Обърнах я и я мушнах под леглото.

– Любене като в екваториална тропическа гора – заключи Натали и се превъртя върху мен. Близна меката част на ухото ми. – Направихме го изправени върху дивана, моля ти се!

– Може би ще си припомниш, че само аз стоях прав – уточних.

С периферното си зрение мернах червената лампичка на айфона си, която ме уведомяваше, че съм получил съобщение.

– Как можах да забравя? – отвърна тя и изтри потта, стичаща се към очите ѝ. – Това не беше биология. Беше геология. Нали разбираш, сеизмология, тектоника.

– Точно както казваме двамата с Архимед – поясних. – Дай ми място да стъпя и мога да поместя света.

Изчаках Натали да влезе под душа, преди да взема телефона си. Съобщението беше от Ейбрахам Биндикс, моя специалист по лъвовете.

Оз, невероятно. Не е само в Ел Ей. Случва се и тук!

Обадих му се на мига.

– Оз, все пак не си чак толкова побъркан – изрече Ейб с акцента си на африканс със силно завалено „р“ и къртещи камък съгласни. – Беше прав. Поведението на лъвовете е ненормално, напълно ненормално. Ненормално, ненормално, ненормално. Тъкмо се върнах от прекратен лов на север, близо до Зимбабве. Натъкнахме се на село – цяло село – съвсем опразнено. От единия край до другия беше покрито с кръв и следи от лъвове. Никога не бях виждал или чувал нещо подобно.

В гласа на Ейб се долавяше паника. Беше необичайно за този едър африканер, който приличаше на пенсиониран борец от цирка.

– Всъщност тук се обяснявам с военните, така че не мога да говоря много за това. И все пак, щом видях в новините за нападението в зоопарка на Ел Ей, знаех, че трябва да ти се обадя. Налага се да дойдеш в Ботсвана, човече. Донеси и камери. Ти и останалият свят трябва да видите това, за да повярвате.

– Няма нужда да казваш нищо повече – казах. Притиснах айфона си под брадичката, взех химикалка и огледах спалнята на Нат за нещо, върху което да пиша. – Събирам си багажа и се качвам на следващия полет. Къде можеш да ме посрещнеш? На летището в Маун?

– Точно така, човече. Съобщи с кой полет пристигаш веднага щом разбереш. Невероятно е, кош­марно, изумително.

– Ще ти се обадя при прекачването между двата полета – Нат влезе облечена в хавлия.

– Точно така, човече – отвърна Ейб и затвори телефона.

– Хм, полет? Заминаваш ли някъде? – попита тя, а аз смачках записките, нахвърляни върху касовата бележка за гащичките.

– Ами... ще пътувам – избъбрих.

– Това го разбрах. Къде?

– В Ботсвана – казах, като се прокашлях.

– Какво?

– Ботсвана.

– Ботсвана. Африка?! Да не си луд? – отметна мократа си коса през рамо. – Не, разбира се, че си. Глупав въпрос. Но не можеш да го направиш. Не може просто да ти се обадят по телефона, а после да извикаш такси до летище „Кенеди“ и да заминеш за Ботсвана. Особено след като си безработен.

– Права си – отговорих. – Какво ще правя с Атила, по дяволите? Ще ми направиш ли услуга да го гледаш?

– Значи, сега трябва да бъда и бавачка на маймуна?

– Човекоподобна маймуна – поправих я.

Нат започваше сериозно да ми се ядосва, не просто да се преструва на ядосана.

– Отговорът е не, Оз. Знаеш колко се страхувам. Освен това имам часове.

– Спокойно. Майката на отговорника на сградата се грижи почти изцяло за него. Ти трябва само да го проверяваш веднъж на ден и да му даваш лекарството. Моля те. Можеш да усъвършенстваш поведението си към пациент.

– С маймуна? – кресна тя.

– Човекоподобна маймуна! – настоях. – Освен това пътуването е развръзката, която очаквах. Ако успея да направя записи на нетипичното поведение на лъвовете в Африка и го свържа с това на двойката лъвове в зоопарка на Ел Ей, хората може и да ме послушат и ще се опитаме да разтълкуваме проблема. Човечеството е застрашено. Можем...

– Моля те – прекъсна ме тя. – Недей отново да ми развиваш теорията за ЧЖК. Просто недей. Наистина не мога да повярвам, Оз. Първо се отказваш от докторската си степен, когато на практика ти остава да направиш единствено дисертацията...

– Бях отегчен.

– След това в продължение на повече от година – нямам представа, може би като хоби? – реши произволно да смущаваш занятията в най-добрите висши учебни заведения в Ню Йорк. Извади късмет, че от Нюйоркския университет решиха да не повдигат обвинение за химическата агресия.

– Опитвах се да накарам хората да мислят с прок­летите си глави.

– Харесвам те, Оз – въздъхна Натали. – Знам, че си невероятно умен, но тази история с ЧЖК се прев­ръща в преграда помежду ни. При моята натоварена учебна програма бездруго едва ни остава време да се виждаме. Дори не помня кога за последно си ме водил в истински ресторант. А сега пък заминаваш за Африка.

Погледнах приятелката си, приседнала на ръба на леглото. Беше разкошна. Освен това обичаше бира и филмите на Крис Фарли. Играеше на „Съвременна война 2“ с мен и много я биваше. Гледахме баскетбол заедно. Тя симпатизираше на „Селтикс“, но това беше единственият ѝ недостатък.

В този момент я шокирах... както и себе си.

– Какво ще кажеш за това? – предложих. – Заминавам за Африка. Ако се окаже вятър и мъгла, отказвам се от теорията за края на света, изхвърлям всичките си сравнителни табла и записки, преставам да препускам по света и се хващам на служба, където да нося панталони. Договорихме ли се?

– Ако изобщо се върнеш.

– Не ставай смешна. Договорихме ли се?

Тя извъртя прозрачнозелените си очи.

– Хубаво. Тарзан. Ще гледам Кинг Конг, докато си в джунглата, макар че е за последен път. Що се отнася до Атила, не си въобразявай, че това ще ме тренира за мамичка. Казах ти, че не искам деца. Не от теб. Нито от Леонардо ди Каприо. От никого.

– Знам, знам – отвърнах. – Спокойно. Просто имам шимпанзе, което трябва да се храни. Виждала ли си някъде боксерките ми?

Тя най-после се усмихна.

– Погледни между възглавниците на дивана в дневната.

Тръгнах си от апартамента на Натали малко несигурен в какво се бях забъркал. Ами ако Ботсвана се окажеше провал? Понякога ми се иска да можех да си затварям устата. Винаги си патя от нея. По-скоро бих си представил себе си в ковчег, отколкото на едно от сепарираните работни места в офис.

И все пак, докато отключвах колелото си, реших че имам нужда от свой собствен ултиматум. Точно така. Наистина трябваше да стигна донякъде или да престана да говоря за тревогата си относно ЧЖК. Ако прайд пощурели лъвове не отвори очите на хората за онова, което се задава, то нищо не би могло.

Върнах се в апартамента и след като се облекчих и платих на госпожа Абро, извадих сгъваемата клетка на Атила от гардероба и я сглобих. Атила изскимтя, щом ме видя да го правя, защото знаеше какво означава това – че ще го натикам вътре. Гадно ми беше да огранича горкото създание в пространство метър и осемдесет на метър и двайсет през време на отсъствието ми, но нямах голям избор. Написах бележка на Нат да удвои дозата му золофт и да му дава допълнително витамин D, тъй като нямаше да може да се упражнява на терасата.

След като сглобих клетката, прибрах Атила от терасата и го настаних на меката му табуретка, за да го поглезя. Поднесох му обяд и му пуснах любимото му дивиди на Биатрикс Потър – „Зайчетата Флопси и госпожа Титълмаус“.

Той седна доволно, а аз слязох до склада да си взема саковете. Щом се върнах след по-малко от пет минути, не можах да повярвам на очите си.

Атила вече не беше пред дивиди плейъра. Беше в кабинета ми. Успял беше да запрати два от телевизорите ми към стената, беше се изправил на масата и удряше лаптопа в ръба ѝ.

– Атила! – викнах. – Престани! Слез долу на мига! Какво правиш, по дяволите?

Атила се обърна и изпищя.

За секунда – само за една кратка секунда – видях нещо в погледа му, студенина, злоба, каквито не бях зървал преди. В интерес на истината си помислих, че ще метне лаптопа към мен.

После този момент отмина. Атила пусна компютъра, слезе от масата и отиде в ъгъла с наведена глава.

– Тръгвай, господинчо – казах аз, хванах го за ръка и го поведох към клетката. Той се опита да вземе куклата си, докато прекосявахме стаята. – Не – отсякох и я подритнах надалеч. – Лош Атила, лошо момче – казах, хлопнах вратата и я заключих.

След като пометох стъклата и почистих маймунските нечистотии от дивиди плейъра, влязох в интернет и си резервирах място в полет за Ботсвана. Първият възможен беше следващата сутрин с прекачване в Йоханесбург и струваше три хиляди долара. Родителите ми нямаше да се зарадват, но се налагаше да наруша условията по малкия попечителски фонд, който дядо Оз ми беше оставил.

Събрах си багажа. Паспорт, дрехи, оборудване. Имах 35 мм „Никон“ със суперувеличителен обектив, но моята гордост и радост беше професионалната видеокамера „Сони“ DSR-400L. Извадих я от подплатената ѝ чанта и проверих дали светлините и литиевите батерии са заредени, преди отново да прибера всичко.

Бързешком изнасях багажа си в коридора, когато чух скимтене.

Беше Атила. Плачеше, задето му се бях скарал. Отидох в стаята му и отворих клетката.

– Съжаляваш ли, Атила? Наистина ли съжаляваш?

Силен вой ме увери, че е така, и известно време се погушкахме.

Оставих го да поиграе наоколо, а аз продължих да приготвям нещата си. Атила дръпна ризата ми и започна да трака със зъби. Знаех какво иска. Най-накрая се целунахме и се сдобрихме. Натали би повърнала, ако ни видеше.

– Трябва да замина за няколко дни – обясних, след като го върнах в клетката му. Няма да е лесно, но ще се справиш. Госпожа Абро ще дойде при теб рано сут­ринта, а също и Натали. Помниш ли Натали? Бъди добър с нея, чуваш ли? Знам, че ме разбираш.

Атила нададе няколко жални крясъка.

– Знам, знам. Няма начин. И ти ще ми липсваш.

Беше началото на лятото. Утринната светлина озаряваше смачкани кутии от „Марлборо“ и пластмасови чашки, захвърлени в буренака край пътя.

Страхотно. Тъкмо бях поел на невероятното си пътешествие и вече се бях изгубил в дивата пустош. На Куинс.

Взирах се от задната седалка на мърлявото такси, с което пътувах до летище „Кенеди“, и изругах, щом попаднахме в задръстване. Отново.

Пропълзяхме още малко напред, но после отново спряхме. Шофьорът на таксито натисна клаксона и избърбори серия ругатни, а после заговори с някого по микрофона и слушалките си. Като че ли говореше по работа. Беше много тъмен и кльощав, а очите му бяха силно зачервени.

През предното стъкло виждах замръзналата колона от червени светлини на стопове. Заобиколен от обемистата чанта на камерата, лаптоп и раница, проверих часа на айфона си за хиляден път. Изглежда, за да се добера до полета в девет и пет за Африка, щеше да ми е нужна божествена намеса. Забелязах също, че имам имейл от Натали, и допуснах грешката да го отворя.

Не е нужно да го правиш.

Въздъхнах. Може би приятелката ми беше права. Може би това беше лудост. Нямаше ли да е по-логично да замина с нея за Хамптънс? Да напълня обувките си с пясък. Да хапна стриди. Добре щеше да ми дойде студен чай „Лонг Айлънд“ или десетина, а да не говорим за тена. Не можеше ли това пътуване да почака?

Не. Знаех много добре, че не можеше. Бях отдаден на тази кауза и отдавна бях преминал границата, от която нямаше връщане назад. Със или без Хамптънс ЧЖК се случваше. Точно тук. Точно сега. Случваше се навсякъде, мамка му. Чувствах го с порите си.

Отново разрових ръчния си багаж. Подредих паспорта, застраховката си, позволените по закон не по-обемни от 85 грама тоалетни принадлежности, бельото ми, тениските, шортите и червената ми вълнена шапка. След това събрах хапчетата доксициклин против малария, които се бяха разпилели върху сгънатото ми пончо, и приключих с подреждането.

Майната им на скептиците. Бях готов да замина. Оставаше ми само да принтирам билета си, когато стигна на летището, ако изобщо се доберях дотам.

Когато най-сетне се размърдахме, взех карта на Африка. В мен се бореха шейсет към четиридесет процента притеснение и вълнение. Самите размери на Африка респектираха. Три пъти по-голяма от Европа. Бях научил много за континента при първото си пътуване още като студент, но това беше различно. Сега не бях тръгнал на екскурзия.

Шофьорът престана да бърбори по блутута и се обърна към мен.

– На кой терминал, господине?

Летището най-после се замержеля в далечината.

– Не съм сигурен – отговорих. – Полетът ми е с Южноафриканските авиолинии.

– В Африка ли отивате? Южна Африка? – попита шофьорът.

Бях твърде разсеян – сега забелязах, че човекът изглеждаше и звучеше като африканец. Гласът му имаше мелодичния ритъм на африканския английс­ки. Може да беше нигериец.

– Ботсвана – отвърнах.

– Заминавате от Ню Йорк за Ботсвана? Не! Наистина ли? – възкликна шофьорът и ококори очи в огледалото за обратно виждане.

Изглежда, беше още по-скептично настроен и от приятелката ми. Не получавах никаква подкрепа и от всеки ъгъл ме дебнеше зла поличба.

– Това е идеята – казах, щом завихме към оживен терминал.

– Е, надявам се, че е пътуване по работа – каза той и откъсна бележка от апарата. – Постарай се да е служебно пътуване, човече, нали ме разбираш?

За беда, добре го разбирах. Имаше предвид епидемията от СПИН в Ботсвана, където тя беше на второ място в света. Един от всеки четирима възрастни в страната страдаше от предаваното по полов път заболяване.

Не се тревожех особено от това. След продължителното пътуване и мигновеното ми потапяне в проб­лема с плашеща глобална епидемия едва ли щеше да ми остане много време да се впусна в разгорещен, див секс без презерватив в Третия свят. Освен това си имах приятелка.

– Не се тревожи – казах на шофьора, отваряйки вратата. – Не се предвижда и грам забавление.

След около четири часа се събудих на девет хиляди километра над Атлантическия океан.

Примигнах на фона на тихото самотно боботене в салона на Боинг 747, изправих седалката си и поглед­нах през прозореца до мен. През пролуки в млечния под на облаците виждах сребристите завъртулки на разпенените океански вълни далече долу. Определено не бях в Канзас – нито пък в Куинс, слава богу.

Прозях се, откопчах си колана, спуснах масичката и извадих лаптопа от чантата си. Щях да напиша няколко имейла, но вместо това осъзнах, че отварям файла с презентацията за ЧЖК на Пауър Пойнт, която бях представил в Париж.

Започваше със снимка на примитивна рисунка от прочутата пещера Ласко във Франция, на която ясно се виждаше човек, убит от бизон. Следващата беше „Прикованият Прометей“ на Рубенс. На картината страданието по лицето на обърнатия наопаки титан е осезаемо, докато орел кълве вътрешностите му. Рубенс бързо е намерил последовател в лицето на Никола Пусен с ренесансовата му творба „Чума в Ашдод“, в която се вижда, че Бог е изпратил чумата на филистимяните заради непокорството им.

Следваха по-странни, по-мрачни, по-малко известни изображения.

Усетих как пулсът ми прескочи, когато се появи древна скулптура на прилегнал ягуар. Беше открита в храм на ацтеките заедно с апокалиптичното пророчество, че животните ще погълнат човечеството.

Следваше зловеща илюстрация от Тогенбургската библия. Показва мъж и жена, които умират от бубонна чума. Има нещо в яркото, статично и плос­ко изображение – характерно за изкуството през Средновековието, – което прави картината особено обезпокоителна. Голите фигури лежат сковани в легло като хартиени кукли, а бледата им кожа е изпъстрена с бубонни подутини. Черната смърт, покосила четиридесет процента от населението на света, е тръгнала от мармотите и е била разнесена из Европа от плъховете.

Отново погледнах през прозореца. Докато се взирах в облаците, изпълващи хиляди километри под мен и в океана отдолу, ме обзе странно усещане. Беше силно и смразяващо. За миг, докато пътувах с почти хиляда километра в час към Африка, изведнъж се почувствах много малък и много сам. Не бях религиозен, но докато седях и се взирах, се замислих за необяснимата природа на тези неща.

Сякаш наистина усещах как се надига апокалипсисът. Мислех за коне, птици, змии. Мислех за прок­лятието, което Бог отправя към змията в Битие: той ще размаже главата ти, а ти ще ухапеш петата му...

Гневът Божи?

А може да беше просто от часовата разлика, помис­лих си и изтрих гурелите от очите си. Нямаше съмнение, че съм обсебен от ЧЖК. Мислех си за всички безсънни нощи, за това как си зарязах учението. А сега се намирах в самолет на път към Африка. Може би най-после щях да открия отговорите на въпросите, които търсех. Или пък имах халюцинации. Започвах да се съмнявам в психическото си здраве.

Хвърлих поглед към лаптопа си и видях, че имам нов имейл от Натали. От онези, дето мигом те изправят на нокти.

Оз, знам, че вероятно моментът не е подходящ да го кажа...

Ох, мамка му. Знаех, че ще се случи. Едва не се отказах да го дочета. Породи у мен същото чувство като банковите ми извлечения напоследък. Погледът ми само пробягва по тях с пълното съзнание, че не искам да им знам съдържанието. Тъй или иначе, прочетох бързо текста.

...но си мислих за всичко и май че в крайна сметка не мога повече така. Поне не сега. Тъкмо получих резултатите от междинния изпит по имунология. Не съм го издържала. Ще имам късмет, ако завърша с оценка „среден“. И не е само това. Разсеяна съм. Трябва да се съсредоточа върху ученето и кариерата си. Знам, че не е редно да го съобщавам в имейл. Ще поговорим, като се върнеш. Намери някой друг да наглежда Атила. Прекалено съм затънала.

Ами хубаво тогава, помислих си. Туй то. Пак съм на пазара.

Замислих се дали да не отговоря на имейла ѝ, но след това реших да го игнорирам, просто да оставя нещата така. Не можех да се втурна обратно. Натали беше наясно с това, а аз пък бях наясно, че за Натали е приоритет да стане лекар. Винаги го беше заявявала недвусмислено. Може би наистина ни беше нужно прекъсване.

Просто трябваше да се обадя на другата жена в живота си. Оставих съобщение на госпожа Абро на телефонния секретар, в което я умолявах да храни Атила до завръщането ми. Тя нямаше да ме подведе.

Затворих лаптопа си и се протегнах. Оставаха още дванайсет часа до пристигането в Йоханесбург за прекачването ми. Бръкнах в чантата на лаптопа, извадих айпода, пъхнах слушалките в ушите си, надух „Блак Сабат“ и поех по пътеката да потърся стюардеса и да я помоля за „Ред Бул“.

Първото ми впечатление от Африка дванайсет часа по-късно всъщност беше известно разочарование. Зад огромните стъкла на летището Йоханесбург беше просто купчина безинтересни сгради. Все едно бях в Кливланд.

Час по-късно, след като излетяхме на север за Ботсвана, настроението ми значително се подобри. Зелено-бежовата шир на сякаш безкрайния пейзаж изглеждаше точно така, както детето в мен копне­еше да види Африка. Гореща, дива, уединена.

Щом най-накрая започнахме да се спускаме към Маун, видях, че има някои модерни сгради, но повечето от постройките бяха от сгуробетон и тенекия. Докато слизах по стълбичката, забелязах, че от другата страна на паянтовата телена ограда, която обикаляше периметъра на летището, беше пълно с магарета. Имаше и рондавели – традиционните африкански кръгли хижи със сламен покрив, изградени от камък и кравешки тор. Усещането за мястото – горещината, сладникавата миризма на тор и дизел, дори силната, ослепителна жълта светлина – беше приятно странно.

След като преминах през митническата проверка, Ейбрахам Биндикс свали сламената си шапка и ме поздрави с мечешка прегръдка на терминала за пристигащи. Ейбрахам беше огромен. Широкоплещест и набит, около петдесетгодишен и загорял от слънцето, той ми напомняше на футболния треньор в колежа „Сън Белт“. Лицето му беше кораво и наб­ръчкано като стара работна ръкавица, а мустаците стигаха чак до края на бузите му. От разкопчаната му на яката подгизнала от пот ленена риза се показваше гъста туфа косми. Избледнели сини татуировки по яките му, прилични на винени бурета ръце говореха за минало, посветено на флота. Приятно ми беше да видя широката му усмивка, разкриваща празнина между предните зъби. За последен път го бях видял в Париж. Седнахме в бара на хотела и се напихме като свине, след като ме прогониха с освиркване от сцената на конферентната зала.

Видя ми се по-натежал, отколкото го помнех от Париж. Освен това беше видимо остарял и ходеше малко по-бавно. Зачудих се дали не е болен.

– Благодаря ти, че дойде, приятелю, но имам лоши новини – каза той, след като взех чантите си от купчината багаж до самолета.

Харесвах Ейбрахам, но го приемах с известна доза скептицизъм. Като мнозина африканери беше нерафиниран и не се притесняваше да се показва расист, с което можеше да причини известен дискомфорт на средния бял американец. И все пак създаваше впечатление за добродушен дядо, нещо като Татко Мечок.

– За нещастие, възникна проблем – каза той. – Семейни работи. Дали ще бъде възможно да почакаш един ден, докато мога да те заведа в селото близо до Зимбабве?

– Разбира се. Какво се е случило, Ейб? Мога ли да помогна? – попитах.

– Не, не. Семейни работи – повтори той. В гласа на Ейб се усещаше топла грубовата нотка, напомняща приглушен тромпет. – Малкият ми брат Филип, пацифистът, е управител в ловно стопанство близо до границата с Намибия. Пращам му там богати американски туристи, за да убиват животни, а той ги води просто да ги разглеждат, да правят снимки. По-конкретно лъвове – два големи прайда, които изпоизядоха африканските биволи в делтата на Окаванго.

– Какъв е проблемът?

– Не знам, човече. Няма радиовръзка със стопанството повече от двайсет и четири часа и мама е разтревожена. Вероятно не е нищо, но при цялата лудост, дето се вихри, трябва да се уверя, че онзи безумец е добре.

– Да тръгваме тогава – предложих. – Каза, че край стопанството има лъвове, нали така? Пропътувах почти тринайсет хиляди километра точно за да видя лъвовете.

Ентусиазмът ми, изглежда, повдигна духа на Ейб.

– Именно, човече – каза той и ме шляпна по рамото. Позаболя. – Знаех си, че си приятел, Оз. Опи­тах се да накарам моите следотърсачи да дойдат с мен, но суеверните чернилки още са уплашени до смърт от селото с избити жители, на което се натъкнахме. Проклетите езичници заявиха, че не щели да имат вземане-даване с лъвове, докато, цитирам, духовете не се успокоят, край на цитата.

Неспокойни духове; лъвове. Сетих се за странното чувство в самолета, усещането за Гнева Божи във въздуха. После се отърсих от него. Грабнах безпокойството си и го запокитих през рамо.

– Накъде е Окаванго? – попитах и вдигнах чантата с камерата си.

Вместо да излезем от летището, двамата с Ейб тръгнахме на юг през терминала и свихме надясно в тесен мрачен коридор.

– Какво правим? Мислех, че отиваме в хижата на брат ти – изненадах се.

– Точно така, човече. В северната делта няма пътища, само писти за кацане на самолети – обясни Ейб. Без да спира, той извади метална кутия с тютюн за дъвчене от един от джобовете на каки елека си, загреба малко с пръсти и го натика под устната си. – Трябва да наемем самолет.

– Да наемем самолет? – учудих се. – Надявам се, че си правоспособен пилот, защото аз знам само как се скача от тях.

– Това умение може да се окаже от полза – отбеляза Ейб. Не спираше да дъвче тютюна. Намигна. – Имам разрешително за пилотиране, но не съм летял от известно време.

Минахме през една врата и излязохме право на пистата до същия самолет, от който тъкмо бях слязъл. Забелязах, че тук, на черния континент, не се престарават особено със сигурността. Никой не ме накара дори да сваля обувките си.

Завихме към някакъв хангар. Мъж, кръстоска между чернокож и азиатец, с омазнена филцова шапка седеше зад бюро и ядеше печено месо с пръс­ти. Друг африканец, който, съдейки по зацапаната му тъмносивата униформа и сива барета, беше военен или полицай, седеше до него, а през рамото му беше преметнат плосък черен Калашников АК-47. И двамата бяха вдигнали краката си и гледаха филм на портативен дивиди плейър. Надникнах над рамото на полицая. Беше „Щастливия Гилмор“ с Адам Сандлър. Не се смееха. Определено не беше от най-смешните, но те като че ли дори не осъзнаваха, че е комедия.

В продължение на около десет минути Ейб муча като бик срещу тях на някакъв език, който след това разбрах, че бил сетсвана. Накрая, с потно и зачервено лице, пуфтящ от жега, Ейбрахам взе да рови в джобчетата на елека си и подаде на мъжа зад бюрото нагъната пачка банкноти. Той прокара мазните си от месото, което ядеше, пръсти през банкнотите, очевидно доволен, и ни насочи навън с типично по мафиотски отмятане на брадичката, което вероятно беше усвоил от американските филми.

Излязохме и се озовахме сред два реда малки витлови самолети. Ейб отвори вратата на покрит с ръжда червено-бял „Пайпър Сюпър Къб“ с огромни като от анимационен филм гуми тундра и натъпка багажа ми зад седалките.

– Изчакай тук, мой човек – каза. – Веднага се връщам.

Ейб отново се запъти към хангара. Върна се само след миг от другата страна на летището и караше очукан рейнджроувър. Щом отвори вратата му, отвътре изскочиха две лъскави червеникавокафяви кучета порода „Родезийски риджбек“. Настаниха се в самолета, сякаш го бяха правили много пъти преди. После Ейб извади два големи калъфа с оръжия и прибра и тях в самолета.

Забеляза, че гледам оръжията.

– По-добре е да ги имаш и да не ти потрябват, отколкото да ти трябват и да ги нямаш, нали така? – подхвърли той и ме пошляпна добродушно по бузата.

Скоро бях снабден с меки слушалки върху ушите си и започнахме да рулираме. От другата страна на прашния обслужващ път на летището видях ограден участък, пълен с камъни и странни раирани тенти.

– Какво е това, Ейб? – опитах се да надвикам усилващото се ръмжене от въртенето на витлото и посочих натам.

– Гробище – извика в отговор Ейб.

Отвори дросела и започнахме да набираме скорост по пистата.

– Толкова много хора умират от СПИН тук, че не насмогват с копането. Затова струпват ковчезите под тенти. Каква беше американската шега за гробищата?

– Хората умират да попаднат там? – предложих.

– Точно така, човече. Това имах предвид – Ейб пусна сардонична усмивка. Зъбите му бяха криви и оцветени от тютюна. Той прибра дросела и малкият ни самолет се отлепи от земята. – Добре дошъл в Африка, приятел.

Въпреки часовата разлика, клаустрофобичното усещане в самолета и по едно куче, дъхтящо във всяко ухо, този трийсетминутен полет беше най-вълнуващият в живота ми.

Прелитането над делтата на Окаванго беше като връщане назад във времето. Почти очаквах да видя динозаври да се движат под нас. Долу нямаше нито една постройка, къща или дори рондавел по безкрайната кафява неравна повърхност. Гледах как сянката на самолета се плъзга по осеяната с островчета яркосиня водна шир. Върху тях имаше палми и хълмове, за които Ейб обясни, че били термитни могили.

Тъй като беше юли – един от зимните месеци, уточни Ейб, – делтата беше пресъхнала и площта ѝ се беше намалила три пъти спрямо обичайната, а това беше предизвикало най-голямата концентрация на диви видове в света. Летяхме над хипопотами, хиени, стадо от огромни африкански биволи, рогати и черни, които, както каза Ейб, някои ловци смятали за по-опасни дори от лъвовете. Имаше речни птици, вероятно милиони, които се разлитаха при наближаването на сухоземните животни и шума от самолета ни. Първите хора, които видяхме, бяха африкански рибари в ръчно дялана от сух дънер лодка. На кого му трябва Дискавъри Чанъл, помислих си.

– Ето, това е – обяви няколко минути по-късно Ейб, а гласът му пращеше в слушалките ми.

Намалихме скоростта и височината и преминахме над сламени покриви край едва забележима самолетна писта. Очаквах кацането да не е плавно като излитането и се изненадах, когато Ейб приземи пайпъра с копринена нежност. Свалих слушалките си и на фона на бръмченето тишината беше едва ли не приз­рачна. Ушите ми леко пищяха.

– Странно – промърмори Ейб, щом се озовахме на жегата вън от самолета. – Никак не е забавно, ха-ха.

– Какво? – попитах.

– Персоналът... щом видят, че самолетът каца, обикновено чакат тук, пляскат, пеят глупавите си фолклорни песни и поднасят силно питие и гореща кърпа. Не чувам и не виждам нищо. А ти? Дори и животни.

Прав беше. Единственият звук беше бръмченето на насекомите под искрящото небе. Навесите със сламени покриви в далечината, в края на прашния път, ограден с крехка кафява тръстика и папури, изглеждаха празни и изоставени. Сребриста ивица светлина проблесна на хоризонта, бледа и замъглена заради горещината.

Ейб свирна и двете лъскави червеникави кучета хукнаха напред и започнаха да душат. Лагерът, в който ни отведоха, беше оживен колкото гробище. Претърсихме и шестте платформи с тенти, както и зоната за хранене. Открихме дрехи, багаж, пособия за сафари, туристически принадлежности – тропически шлемове и каки елеци, – отворени куфари, изсипани чорапи и бельо върху неоправени легла. Но не се мяркаха нито туристи, нито персонал.

Имаше нещо, което приличаше на транспортен контейнер – огромна червена кутия от гофрирана ламарина – зад кухнята. До него открихме ландроувър с два реда допълнителни повдигнати седалки за по-удобно наблюдение на дивата фауна.

Ейб избъбри наподобяваща прокашляне ругатня на непознат за мен език. Изплю кафява струйка сок от тютюна в тревата и избърса уста с ризата си.

– Две от колите липсват. Освен водачите има още шестима души от обслужващия персонал и готвачите. Това е много странно, Оз. Къде са всички, по дяволите? Къде е малкият ми брат? Имам лошо предчувствие.

Ейб вдигна пръсти към устните си, свиркането му разцепи въздуха и кучетата дотичаха. Той се качи в роувъра, откри ключовете и запали двигателя. Отидохме с колата до самолета, той натовари пушките си и поехме на север от лагера по неравен черен път. Камъчетата отскачаха и хрущяха под гумите, а колата скърцаше и се тресеше като върху дъска за пране. Когато пътят свърши, продължихме по още по-неравно поле, покрито с висока суха трева. Край група абаносови дървета няколко бебета хиени газеха в плитката част на реката, а вонящата тиня беше полепнала по лапите им. Не можех да се въздържа и зяпах, сякаш съм на сафари, но дори Ейб да беше забелязал тях или семейството жирафи, които пиеха вода в плитчините на трийсетина метра на юг по реката, не каза нищо.

Минавахме покрай редица смокинови дървета, когато най-после зърнахме хора. Групичка африкан­ци сновяха край док на речния бряг. Бяха двама мъже и дебело момче, всички облечени в бели униформи на готвачи и се канеха да се качат в лодки еднодръвки. Ейб извъртя рязко волана, насочи роувъра към мъжете и натисна рязко спирачките. Извика им нещо набързо на сетсвана. Мъжете се провикнаха в отговор. Изглежда, се караха. Разговорът продължи няколко минути. Накрая тримата кухненски работници неохотно тръгнаха към нас и се качиха отзад в колата. Обърнах се и ги огледах. Лицата им бяха неподвижни и безизразни, не издаваха нищо. Не ми обърнаха внимание.

– Какво става? – попитах Ейб, щом поехме.

Ейб натика ново снопче тютюн в устата си.

– По-зле е, отколкото предполагах, човече. Две групи са тръгнали онзи ден – двайсет души, включително и брат ми. Оттогава никой не знае нищо за тях. Не само това, но те казват, че лъвовете на практика са били в лагера снощи. Блуждаели като бездомни котета и обирали разни остатъци от храна. Тези кретени се скрили в транспортния контейнер. Щом се събудили, радиопредавателят бил повреден, някак е бил счупен. Сега се опитваха да се спуснат по течението, за да потърсят помощ.

– Защо спорехте?

Ейб свали сламената си шапка и попи потта от загорялото си от слънцето чело. Потта се лееше от този човек като от повреден кран.

– Казах им да дойдат с нас и да помогнат да намерим туристите и водачите, но и те като следотърсачите ми са ужасени. Настояват, че на лъвовете нещо не им е наред. Същите суеверни идиотски глупости. Боговете били гневни. Имало черна магия. Уга буга буга!

Готвачите зад нас започнаха да припяват някакво заклинание.

– Ей ги, пак си подхванаха своето – въздъхна Ейб и посочи с палец през рамо. – Оох, ее, оох, ах, ах, тинг, танг, уала, уала, бинг, банг!

Ейб натисна рязко спирачките и роувърът спря. Слезе, бръкна в чантата си отзад и извади една от ловните пушки. Беше „Уинчестър“, модел 70. Зареди я с огромни месингови патрони и затвори с щракване. Качи се отзад, като маневрираше между хората, багажа и кучетата, и я нагласи върху стойката за оръжие.

– Черна магия ли искате, тъпанари? Ще ви дам една черна магия – тросна им се, после форсира двигателя и включи на скорост.

На близо километър и половина североизточно от дока на сафари лагера два едри мъжки лъва са се излегнали на най-високите скали в територията на своя прайд. Лежат по корем, неподвижни като златни килимчета, пъхтят и вдишват бриза. Безстрастните им кехлибарени очи лениво оглеждат хоризонта.

Подобно на кучетата и за разлика от хората лъвовете не се потят през кожата си. Единственият начин за ефективна терморегулация е учестеното дишане. Ала тежкото им дишане в момента не се дължи на горещина, нито на умора.

Преяли са.

Под тях, из трънаците на горската долчинка, рояци тлъсти лъскави мухи кръжат над парчета месо, което се разлага под жаркото слънце. Лазят по костите и дружно бръмчат като продължително вибрато на чело. Човешки тела – или по-скоро части от човешки тела – са пръснати из окървавената трева. Гръдни кошове и бедрени кости лъщят бели като аспирин под ослепителните лъчи.

Останалите от прайда са се настанили в широк кръг около кокалите. Насред бъркотията подскачат лешояди с криле, прилични на свити рамене, и шии като червеи – теглят с клюнове ивици месо от скелетите, сякаш са ластици. Лъвиците и малките са се наяли до насита и доволно се търкалят из тревата.

Двата мъжки са масивни като златни хълмове. Те са братя, близнаци, почти идентични, само дето по-възрастният е без едно око, наскоро го е загубил при завземането на прайда. Братята са убили два от предишните алфа мъжкари, подгонили са третия и са затвърдили господството си, като са изяли цялото поколение на съперниците си и четири млади женски.

Ала чувството на могъщество и власт, изпитано при извоюването на лидерска позиция, бледнее пред това от убиването на двете човешки групи.

Лъвовете са обзети от ново усещане, ново осъзнаване. То е променило предишното им възприемане на хората; досега са били съществуващи редом с тях хищници – дразнещи, незначителни животни, общо взето, незаслужаващи внимание; вече са плячка.

Видяха ги да идват. Две от по-дребните и пъргави лъвици се бяха покатерили на колбасното дърво над пътеката със следи от гуми и бяха залегнали в очакване. Щом колите минаха, лъвиците скочиха върху отворените метални кутии, пълни с жалките слаби бозайници. Щом големите голи маймуни се изправиха на бавните си идиотски крака, всичко стана много бързо.

Не че лъвовете бяха особено гладни. Хората не можеха да се сравняват с осемстотинкилограмовите африкански биволи, които прайдът обикновено преследваше. Колите бяха като кутии с междинна закуска.

Двамата мъжкари се плъзват от скалите, първо единият, след това и другият. Разхождат се сред прайда с високо вдигнати глави, наострени уши, затворени усти и полюшващи се встрани опашки. След миг женските вече ги следват с наведени глави.

Щом лъвовете приближават, лешояд, стъпил на лицето на жена, свива рамене и литва, пляска странно с криле като голям гълъб. Едноокият лъв побутва месото с лапа. Застъпва го и отхапва малко, от челюстите му се чува пукане, докато смъква месото от кокала със сдвоените си зъби. След кратко дъвкане вдига глава и насочва единственото си око на изток. Ушите му се свиват, а ноздрите се разширяват. Слухът му е съвсем малко по-добър от средното, но мастните жлези около челюстта, бърните, бузите и мустаците засилват неимоверно обонянието му.

Подушва нещо. Поглежда към брат си, който вече гледа в същата посока.

Човеци, съобщават си двамата с поглед и ръмжене. Още човеци.

Двамата мъжки се обръщат към прайда, сменили изражения и пози. Изпълняват репертоара си от звуци с различна интензивност и височина и разпореждат на всеки какво да прави.

Шумно ято щъркели литна от короната на дърво, докато се движехме през поле на около пет километра северно от лагера. Бяха щъркели марабу, отличаваха се по твърдите бели пера по главата, плешивите розови шии и сякаш облечените в смокинг тела – хранят се с мърша и често се срещат с лешоядите близо до трупове. Наричат ги птици гробари. Ейб се намръщи, щом ги видя. Държеше се хладнокръвно, но виждах, че е притеснен, а това притесни мен.

Всъщност и бездруго бях тревожен.

Още от пристигането ни в безлюдния лагер се замислих за първото си идване в Африка. Беше студентска екскурзия до прочутите скални легла в района на пустинята Кару в Южна Африка, които бяха едни от най-ясните геологични образци за историята на живота.

Не спирах да мисля за седиментния слой отпреди двеста и петдесет милиона години, в който нямаше абсолютно никакви фосили. Липсата на фосили в скалата беше доказателство за Перм-Триаския период на отмиране – П-Тр на геоложки жаргон. П-Тр или Голямото измиране е било най-масовото и тежко унищожително събитие на Земята. Деветдесет процента от всички видове на планетата бързо измрели. Били нужни милиони години, за да се възстанови биоразнообразието на земята. Имало е пет подобни мащабни събития на измиране. Статистически погледнато, ни предстои следващото.

Събитието К-Т (Креда-Терциер), онова, което е убило динозаврите, почти със сигурност е причинено от сблъсък с астероид. Но все още не сме сигурни в теорията, че П-Тр е причинено от вулканична активност. Или пък от астероид, или от космическа радиация. Никой не знае защо почти всички животни, растения и насекоми по света изведнъж са измрели.

Именно загадъчната природа на този древен тотален колапс на екосистемата предизвика такова безпокойство от настоящия ЧЖК. Поведението на животните е плод на милиони години еволюция, адаптация на хиляди и хиляди поколения. Еволюцията настъпва като реакция на промените в околната среда. Околната среда се променя и някои видове се адаптират към нея, а други – не. Да се наблюдава внезапно такова нетипично поведение сред коренно различни животински видове по целия свят, беше не просто тревожно, беше безпрецедентно.

Отворих чантата си и приготвих камерата. Поставих батерията, почистих обектива и закачих ремъка.

Докато влизахме все по-навътре в делтата на Окаванго в търсене на изчезналите туристи, подоз­ренията ми, че в природата настъпва дисбаланс на макрониво, се засилваха все повече.

Бях заредил нова DV касета и нагласях скъпия си стабилизатор „Сони“, когато усетих движение зад гърба си. Двата родезийски риджбека на Ейб се разлаяха като луди. После изведнъж камерата вече не беше в ръцете ми, а нещо твърдо и студено се допираше до шията и ключицата ми.

Един от мъжете отзад притискаше нещо във врата ми, предположих, че е мачете, тъй като другият мъж беше опрял такова във врата на Ейб.

Ейб внимателно спря колата и заговори на сетсвана с мъжа, подпрял го с мачете. Изглежда, съдбата на югуларната ми вена зависеше от уменията на Ейб да преговаря. Сърцето ми биеше като лудо. Усещах, че всяко косъмче по ръцете ми е настръхнало. Мъжът, притиснал мачете в шията на Ейб, не спираше да клати глава и да сочи назад. Ейб продължаваше да говори. Мъжът поклати глава.

– Не-не-не-не-не-не-не – повтаряше той. – Не, човече.

Мъжът отпусна мачетето, колкото да слезе от колата. Беше опрял острието в Ейб, но вниманието му беше насочено към изваждането на пушката „Уинчестър“ от стойката. Ейб мушна ръка във вътрешния джоб на елека си и извади коварен пистолет с къса цев 38-и калибър, специален модел. Ейб опря дулото му между очите на мъжа. Те се събраха точно като тези на Кърли, когато Мо го ръчка по носа. Мъжът пусна пушката и свали мачетето.

Тогава и другият зад мен махна мачетето от моята шия. Мъжът и тийнейджърът се спогледаха, свиха рамене, сякаш изгубили облог съвсем честно, и слязоха от колата. Без да кажат и дума, те поеха в посоката, от която тъкмо бяхме дошли. Кучетата ръмжаха и лаеха по тях, но Ейб ги накара да се укротят. Лицето на Ейб беше червено и разтреперано. Първо си помислих, че е от страх, но след това осъзнах, че е по-скоро от гняв.

– Страхливци! – кресна Ейб към тях със свити около устата като фуния длани. – Проклети мизерници! Мошеници!

Изплю кафяв сок през прозореца, избърса лице с ръкава си, изруга тихичко и се отпусна.

– Суеверни предатели, идиоти, тъпи кучи синове – мърмореше на мен, на себе си и дори на кучетата. – Останахме само ние, господа.

Отпуснах се на облегалката, избърсах потта от лицето си и затворих очи. Пулсът ми още не се беше успокоил, когато се обърнах да взема камерата от седалката зад мен.

Може би Натали беше права за идването ми в Африка, помислих си. В този момент идеята за работно място в климатизирана офис сграда не ми се виждаше толкова ужасна.

След още три километра на север се натъкнахме на солници, прорязани от речната делта. Гледката зад тях беше поразителна. Безкраен килим, в който се редуваха участъци със зелена трева и солни тераси, докъдето стига погледът. Разбирах защо богатите туристи от Европа и Америка идваха на сафари в делтата на Окаванго. Пейзажът беше зашеметяващ.

Маршрутът, който следвахме, минаваше през една от плитчините в речната делта.

– Божичко, сигурен ли си... – Само това успях да изрека, преди Ейб, без да показва никакви емоции, да натисне газта и да поеме през буйните води с цвят на мляко с какао. Водата стигна до дръжките на вратите. Очаквах моторът да угасне всеки момент. Настроих се, че ще трябва да плувам. Намокрихме се.

– Нюйоркчани – подхвърли Ейб, продължи през водата, без да отлепва крак от газта, и ни прекара през нея с комбинация от конски сили и воля. – Хайде, готово. С мен ли си, няма страшно.

Преминахме от другата страна, изкачихме се по стръмния кален бряг и се озовахме сред поле с висока светлозелена трева, към три-четири акра широко. Пътека, проправена от автомобилни гуми, го прорязваше чак до проблясваща като сребро лагуна, в чиито плитчини се буташе стадо от около седемдесет африкански бивола.

– Гледай внимателно – каза Ейб и посочи към стадото. – Сега ще се приближим. Това са биволите, които лъвовете ловят.

Ейб натисна рязко спирачките и спря на половината път от лагуната, а аз едва не изпуснах камерата. В другия край на поляната с висока изсветляла трева открит ландроувър, досущ като нашия с логото на фирмата за сафари отстрани, беше паркиран край колбасно дърво.

Ейб взе бинокъл от една от чантите си с принадлежности и стъпи на седалката. Бавно огледа тревистата равнина. После свали бинокъла, провеси го на каишката на врата си, седна и подкара предпазливо по отъпкания път към празната кола.

Спряхме до превозното средство и слязохме. Нещо лъскаво привлече погледа на Ейб. Той се наведе към земята и вдигна предмет от тревата. Приб­лижих образа на камерата.

Беше дамски златен часовник „Картие“. Изглеж­даше не намясто тук, в африканските пасбища, както би изглеждала отрязана глава в чиния в „Четирите сезона“. По каишката от крокодилска кожа имаше засъхнала кръв.

Върнахме се обратно в автомобила и продължихме по неравната пътека през тревата. Не си казвахме нищо. Край празния ландроувър и ствола на колбасното дърво се валяха разпилени дрехи, пръснати из тревата и ниските храсталаци. Вкоравени от кръв парчета ризи, панталони, женска гуменка, чантичка за кръста. Над полето хвърчаха късове плат. На едно дърво се бе закачил остатък от хавайска риза и се вееше от клона като знаме.

Ейб вдигна поглед към балдахина от дървета, а после се обърна към ландроувъра.

– Гледай, човече – каза той и посочи. – Виждаш ли пушката? Дори не е свалена от стойката. Сафари водачите, които извеждат туристите, не са суеверни бъзльовци като скъпите ни приятелчета готвачите. Професионалисти са. Всичко трябва да е станало за секунди. Твърде бързо, че да посегнат към оръжията си.

– Мъжките лъвове биха защитили прайда си от хора, но това тук ми прилича на засада – споделих в опит да бъда полезен.

– И какво са направили с телата? – почуди се Ейб. – Лъвовете обикновено се хранят, където са убили. Не бях виждал подобно нещо досега.

Изтегнат във високата трева, доминиращият едноок лъв се свива, чака. От мига, в който е чул далечното ръмжене на двигател, лежи в края на поляната на около двайсет и пет метра на изток, точно в периметъра за атака.

Силните му гърди се надигат и спускат под почти ягодово русата грива. Тъмнокехлибарените му очи се присвиват и той се взира в далечината. Отваря леко уста, мустаците му потреперват, щом подушва сухия въздух.

Тъй като е ловувал на територията на този прайд почти от раждането си, десетгодишният мъжкар поз­нава всеки сантиметър от терена. Първо е започнал да дебне на запад, но се е преместил при повея на вятър. Бидейки съвършеният хищник, той заема позиция по посока на вятъра, за да не усети плячката му неговата миризма.

Изчаква търпеливо плячката да наведе глава или да се извърне гърбом, оптималната позиция за нападение. Само секунда или две липса на внимание ще му осигурят достатъчно време да действа. Ще увенчае дебненето си както винаги, като повали плячката бързо на земята и стисне челюсти около гърлото ѝ.

Вече щеше да е атакувал, но с хора е по-предпазлив, не е свикнал да ги ловува. Няколко пъти по него са стреляли ловци и пазачи на дивеча по времето, докато се е скитал, преди да се присъедини към прайда.

Без да сваля поглед от плячката, лъвът издава тих звук. Отговорът е меко ръмжене, почти мъркане в тревата от дясната му страна и леко простенване отляво.

В отговор на зова му за прикрита атака двайсет и четирите лъва зад него се разделят на две групи, едната се подрежда скупчена встрани, а другата чака в засада.

Лъвовете по фланга бързо и безшумно се промъкват в тревата, прикриват се зад всичко възможно. Жълто-кафявата им козина ги прави почти незабележими, кафеникави тела на животни с цвета на тревата сред растителността. Образуват широка мрежа около колбасното дърво и плячката, елиминират всякакъв шанс за бягство.

Ейб вдигна глава и свирна, а кучетата скочиха от колата във високата трева.

– Слушай, човече – каза Ейб, докато гледаше през оптичния мерник на пушката си. – Ако се стигне дотам, най-добрият начин да убиеш лъв е изстрел в главата, точно между очите.

– Благодаря за съвета – отвърнах и продължих да снимам.

Пуснах камерата миг след като пронизителният вой на двете кучета разцепи въздуха. Първо на едното, а после и на другото.

Ейб свирна на кучетата. Не последва нищо.

Вдигна пръсти към устата си и свирна по-силно. Тишина.

– Лоша работа – заяви той.

Ейб вдигна пушката „Ремингтън“ на рамото си и притисна око съм окуляра. Насочих камерата си в същата посока и притаих дъх.

На по-малко от двайсет метра източно от нас се появи лъв.

Никога досега не бях виждал лъв в дивата природа. Гледката е прекрасна и ужасяваща. Огромните размери на животното. Наистина кара нещо в душата ти да се преобърне, дълбоко под ребрата.

Все още бях в състояние на непрофесионално благоговение, когато Ейб натисна спусъка. Изстрелът от пушката, толкова близо до мен, беше като ритник в главата. Лявото ми ухо писна, все едно в него бе влязъл комар. На мястото, където лъвът беше стоял само преди миг, нямаше нищо, сякаш се беше изпарил. Ейб отново се качи в ланд­роувъра.

– Качвай се тук, ако ти се живее, човече.

Идеята ми се стори добра. Тръшнах вратата и забелязах движение в другия край на поляната. Втори мъжки лъв излезе от прикритието си и се изправи във високата трева, напълно неподвижен, с опашка като махало. Гледаше ни. Имаше нещо неземно и мрачно в неумолимия му кехлибарен поглед.

Лъвът изръмжа и тръгна към нас. В началото бавно. След това нещо в него се отприщи и той се втурна към нас с главоломна бързина. Ейб натисна спусъка в мига, в който той отскочи. Последва нов оглушителен звук от изстрел. Видях как мозъкът изхвърча от тила му. Умря във въздуха, строполи се на земята, претърколи се откъм шофьорското място и остана в прегръдката на тревата. Не спирах да снимам, а Ейб подритна гилзата от куршума. Тя отскочи към предното стъкло и дрънна като камбанка. Забелязах, че лъвът на земята все още диша.

Не задълго. Последва поредният оглушителен тътен, когато Ейб го простреля отново над хълбоците, точно в гръбнака.

Ейб зареди нови три патрона в пушката. Щом приключи, вдигна шапката си, попи потта от челото си и огледа поляната. Тишина. Никакви насекоми, никакви птици. Сянка на голям бял облак пробяга над нас. Отместих очи от визьора и ги стрелнах за кратко към Ейб до мен. Не изглеждаше добре.

Насочих камерата по посока на погледа му.

В тревата, на около девет метра разстояние, около колата имаше кръг от жълтеникаво-кафяви глави.

Всички лъвове имаха гриви. Бяха мъжки. Две дузини мъжкари.

Ейб примигваше, опрял пръст до разтворените си устни. Бе толкова озадачен, че объркването надделяваше над ужаса.

– Невъзможно – прошепна. – Все мъжки?

Не беше логично. Мъжките лъвове просто не правят така. Прайдът от лъвове се състои от около дузина лъвици с родствена връзка помежду си и един, понякога два, но най-много три мъжки, в случай че групата е необичайно голяма. Възрастните мъжки лъвове, които не са част от прайд, ловуват сами. Никога – абсолютно никога – в дивата природа не се събират на големи групи. Просто не се случва.

Само дето се случваше.

Продължавах да снимам с камерата, когато мъжките лъвове се раздвижиха. Направиха няколко крачки напред и спряха, за да дадат възможност на тези зад тях да минат напред. Приличаха на обучени войници, координирани, в синхронна хореог­рафия.

Очаквах Ейб да настъпи газта и да ни измъкне от проклетото място. Вместо това той стисна решително устни. Почти без никаква пауза между движенията приклади пушката на рамото си, прицели се и стреля. Отляво, в главата на лъва най-близо до нас зейна дупка и животните легнаха в тревата.

Ейб се прицелваше за следващия изстрел, но тревата точно пред колата се разтвори и пред камерата се стрелна златисто размазано петно.

Една лапа сграбчи лицето на Ейбрахам, чу се пращящ звук и той прелетя странично през вратата на колата.

За дълъг – твърде дълъг – момент не бях способен да помръдна от седалката си, сякаш бях закован за нея.

Прониза ме същият внезапен, свиващ стомаха страх, който бях изпитал след първия скок от хеликоптер „Блак Хоук“ като армейски военен лекар в битката при Фалуджа. Стърчах пред вратата, вкаменен като някакъв идиот, хванал се за оная си работа. Добре, действай. Действай. Хайде, сега. Парализа. Ама давай де. Дори сторих същото като в онзи ден, когато куршумите свиреха покрай обърканата ми, сякаш натъпкана с памук глава.

Действай бе, тъпако! креснах си наум. Направи нещо!

Пушката на Ейб беше подпряна на седалката му точно до мен. Грабнах я и я запънах в шофьорската врата. Лъвът беше захапал Ейб и го влачеше назад към тревата за яката на ризата.

Пушката ме блъсна със силен откат в рамото, когато гръмнах лъва в главата. Скочих от колата и изтичах четири-пет метра до мястото, където лежаха мъртвият лъв и Ейб; неговата глава кървеше обилно, а той, разтреперан, се опитваше да се изправи на крака. Единствената ми цел в този момент беше да измъкна двама ни от това проклето място, да заведа Ейб на лекар.

Преметнах ръката му през раменете си и закуцукахме към колата. Ейб беше по-едър от мен и много по-тежък. Напредвахме бавно.

От главата на Ейб шуртеше толкова много кръв, че не можех да преценя къде точно са раните. Нас­таних го на задната седалка и се опитвах да стъкмя превръзка от ризата му, когато внезапно ландроувърът се разлюля като лодка и едва не се преобърна. Един лъв се беше покатерил върху капака, досущ като котка, скочила в кресло. Надникна любопитно през предното стъкло. Очите му бяха топли и кехлибарени. Проблясваха като жар, кръв и мед.

Реших – използвам условно тази дума, – че най-сигурното място е под волана. Пропълзях към предните седалки, право към лъва вместо далече от него, малко нещо като боксьор, който се опитва да избегне удар. Вмъкнах се под волана и се сгуших плътно до пода, стиснал оръжието. Зачаках животът ми да приключи и в този момент осъзнах, че двигателят все още работи. Натиснах с ръка педала на газта.

Двигателят изфорсира, но нищо повече не се случи.

Не бях включил на скорост.

Бутнах скоростния лост с лакът, протегнах се и го размърдах напред-назад, докато не чух зацепване. Отпуснах съединителя и подадох още малко газ с другата си ръка.

Колата тръгна назад. Бях уцелил задна предавка, което ме устройваше. Движехме се. Притиснах педала на газта чак до калния под с дланта си, задържах го там, а колата без шофьор подскачаше и се клатушкаше напосоки през тревата. Главата ми се блъскаше ту във волана, ту в металната рамка на вратата, докато роувърът подрипваше назад. Върху капака над мен чувах ръмженето на лъва. Ноктите му тракаха и скърцаха върху стъклото.

Докато колата продължаваше да се движи, се надигнах леко от ембрионалната поза и като видях предните му лапи и масивната рошава глава надвесени над предното стъкло – приличаше на графитите „Килрой беше тук“, – пресегнах се и рязко извъртях волана вляво. Лъвът ревна при хлъзването си, дращеше и се опитваше да се задържи, свлече се от предното стъкло, падна до колата и изскимтя, когато тя го блъсна.

Изведнъж полетяхме. Роувърът изхвърча в движението си назад от стръмния речен бряг и за миг се озовахме във въздуха. Докато се подготвях за удара, имах около две секунди на разположение да анализирам спокойно житейската си ситуация и в тези секунди реших, че наистина не бих могъл да виня Натали, задето ме заряза. После се ударихме в земята.

Двамата с Ейб изхвърчахме от роувъра, след като се заби със задницата си в урвата към реката поне на три метра под пясъчния ѝ връх. Тялото ми тупна на калния бряг, а колата до мен се прекатури на една страна със смесени шумове от смачкан метал и счупена пластмаса и стъкло.

Изправих се с олюляване на крака, изтрих калта от лицето си и се огледах за наранявания. Усещах зверско парене от ожулвания по цялото тяло, но нищо по-сериозно. Колата още не беше угаснала, двигателят се задъхваше, а задницата му беше потопена в калната вода. Едно от задните колелета се въртеше безполезно в тинята.

Ейб изглеждаше ужасно – вероятно дори беше мъртъв. Единият му крак беше заклещен под преобърнатия роувър, а главата му беше в някаква абсурдна позиция, завъртяна почти перпендикулярно спрямо тялото. Изглежда, вратът му се беше счупил при катастрофата. Не дишаше.

Проверих пулса му и без изненада установих, че няма такъв. После хвърлих поглед към ръба на урвата, от който бяхме излетели. Оттам надничаха лъвски глави. Само след миг зверовете заслизаха надолу.

Тръгнах заднешком към плитчините на реката. Имаше един конкретен лъв – огромен, по-голям от останалите, с червеникава грива и едно око. Той ме беше набелязал. Преследваше ме целенасочено.

Обърнах се и се гмурнах дълбоко във водата. Ритах с всичка сила, плувах колкото мога по-надалеч сред бавните кални води. Реката беше в сухия период – водата не беше студена, нито дълбока. Беше хладка, плитка и мръсна. Стоях на пръсти в средата на реката, а водата ми стигаше до врата. Отръсках косата си, примигнах, за да махна капките от очите си, изплюх се и загледах брега. Тялото на Ейб беше заобиколено от шест или седем лъва, гривите им се отъркваха една в друга. Бутаха го с лапи и го човъркаха, което би било присъщо за не тъй величествени животни. Ала онзи другият, големият лъв, подмина преобърнатия роувър, гмурна се във водата, запъхтя като луд и започна да гребе с крайници към мен.

Мислех си, че съм в безопасност. Но не.

Лъвовете мразят вода. Не са добри плувци – плътните им мускулести тела не са пригодени за това. Биха могли да плуват, ако се налага, да прекосят река в дъждовния сезон например, но лъв да преследва плячката си във водата е просто нечувано.

Обърнах се отново и се насочих към пясъчния риф в средата на реката.

На десетина крачки от него видях дълга черна кутия да плава във водата като парче дърво по мудното течение. Беше предмет, изпаднал от преобърнатия роувър малко по-нагоре по течението. Забързах към него, реших, че мога да го използвам, като го пригодя за самозащита.

Оказа се нещо, което по предназначение беше за самозащита – един от калъфите с оръжия, донесени от Ейб. Грабнах го и забързах към брега.

Препъвах се, наранен и грохнал с калъфа под мишница към тръстиките покрай реката, и почувствах как дъното се надига под натежалите ми крака. Нямах план. Изобщо не мислех. На брега паднах на колене в рядката кал помежду тръстиката като грешник в църква, откопчах катарамите, щрак-щрак и извадих карабина „Маузер 98“ с болтов затвор, наистина страховито оръжие с цев, широка като водопроводна тръба.

Какво беше казал Ейбрахам, помислих си, като преметнах патрондаша през рамо и заредих докрай пълнителя.

По-добре да го имаш и да не ти потрябва.

Тръгнах бавно назад, стъпих на пясъчното островче и се прицелих в огромната котка, която загребваше във водата към мен като куче. Беше съвсем близо, излезе от водата, изтръска се, хиляди бляскави капчици полетяха от гривата му. Вдигнах пушката, прицелих се между очите му и натиснах спусъка. Прикладът мощно ме блъсна в рамото, а лъвът се стовари пред мен като чувал с картофи и се преметна вече като безжизнена купчина в речната тиня. Дружество за защита на животните, простете ми. Беше красиво създание, но също така огромно красиво създание, което се опитваше да ме убие.

Извърнах поглед към речния бряг. Гледах изумен как лъвовете, вече извадили тялото на Ейб изпод колата, го влачеха нагоре по стръмната пясъчна урва.

Дълго седях на брега на речния остров и се взирах в отсрещния бряг, където лъвовете бяха отнесли тялото на Ейб. Не мислех, че ще се върнат за мен, но за всеки случай държах в скута си карабината със свален предпазител, докато, отпуснат на калния пясък, премислях случилото се току-що, възстановявах дишането си и си събирах акъла.

До мен лъвът, който бях убил, лежеше на една страна, потъваше в рядката кал, задните му крака бяха във водата, опашката му плаваше, а кръвта оцветяваше тревата и се стичаше в кафявата вода.

Време беше за анализ на ситуацията. Добре, Оз, положението е следното: изгубен си сам в африканската савана без храна и вода. В такива условия е нужна бърза реакция. Ала всеки път, щом се опитах да планирам следващия си ход, съзнанието ми започваше да блуждае. Не можех да престана да мис­ля за случилото се преди малко.

Колкото повече разсъждавах, толкова по-малко логика откривах.

Лъвовете са пример като по учебник за социални бозайници. Структурата на прайда им, особено по отношение на груповото ловуване, е една от най-доб­ре познатите и щателно документирани социални организации в зоологията. Лъвовете живеят в прайдове, ловуват женските. Мъжките лъвове номади ловуват сами, но никога мъжкари не ловуват заедно в групи.

Само дето сега всичко това бе разбито на пух и прах. Никога дори не бях чувал за масово ловуване на група мъжки лъвове, какво остава да стана свидетел на такова явление. А още: защо тези лъвове отнасяха плячката си? И защо нямаше женски? Във всички случаи лъвиците са по-добри в ловуването. Точно по тази причина предимно те го правят в прайда – по-леките им и по-гъвкави тела са с по-подходящо телосложение за тази цел. Къде се бяха дянали момичетата, дявол го взел? Не бях зърнал нито една лъвица цял ден.

Странното поведение на тези лъвове беше не просто любопитно, беше умопомрачително. Тези лъвове правеха неща, каквито лъвовете просто не правят. Разигралото се току-що пред очите ми противоречеше на всичко, което знаех за поведението на тези върховни хищници. Защо?

Да не говорим пък за факта, че лъвовете почти никога не посягат на хора. Какъв е смисълът да изберат хора за плячка? По нас няма много месо. Тези лъвове ни бяха погнали, сякаш водени от личен мотив.

Коленичих, загребах малко речна вода в шепите си и наплисках лицето си. Трябваше да отложа почудата си за момент, когато съм по-удобно настанен. Сега беше нужно да се освестя. Размишленията после. Налагаше се спешно да предприема нещо, та да се измъкна от тази беда.

Вдигнах пушката от скута си и в този момент напипах правоъгълна издутина в джоба на мокрия си панталон. Беше айфонът ми, който предишния ден бях пренастроил за използване в Африка. Ха-ха. Разклатих го: под екрана имаше мехурчета, а от батерията потече вода. Край с възможността да извикам помощ. И без това нямаше да успея да намеря покритие в дълбините на африканската савана. Със сигурност не и с AT&T.

Хвърлих вече безполезния продукт на „Апъл“ с изчистен дизайн през рамо и забелязах две огромни сиви гърбици с размери на цистерни за петрол да се носят към мен по реката. Застинах, докато двата речни хипопотама отминат.

Хипопотамите са тревопасни, разбира се – но са гигантски и много ревниви по отношение на територията си животни. Биха убили без колебание, ако се усъмнят, че в нея е проникнал натрапник. Всъщност те са едни от най-опасните животни, които се срещат в този район. Затаих дъх, докато двата враждебни влекача не се скриха зад завоя.

Вдигнах пушката и патроните високо в ръка, за да ги запазя сухи, и нагазих отново в реката.

Стигнах до обърнатия настрани ландроувър, като постоянно оглеждах периферията на брега, където за последно бях видял лъвовете. Планът ми, ако изобщо можех да го нарека така, се свеждаше до следното: да се добера до сафари лагера, където с Ейб се бяхме приземили, и там да измисля нещо. Гениално, нали така?

Потърсих вещите си в преобърнатата кола. Бях оставил голямата си чанта в лагера и взех само плат­нен сак със себе си. Там си беше, под счупения скоростен лост. Измъкнах го и го метнах през рамо. Надникнах отново в колата и забелязах нещо интересно. На пода пред задната седалка имаше светеща червена точка. Коленичих в тинята и открих видеокамерата си „Сони“. Бях забравил за нея. Доста ми се струпа за по-малко от час. Устройството беше изцапано с кал и обективът беше издраскан почти непоправимо, но не само че продължаваше да работи, но и още беше включено.

Спрях записа, превъртях и изгледах материала на екранчето. След катастрофата камерата беше паднала на една страна в калта и случайно беше зас­нела останалата част от нападението. Не, това не беше сънуван кошмар. Лъвовете изпълваха екрана с развети гриви и пламнали очи, докато се скупчваха около роувъра. Цяла камара носове, зъби и лапи.

Истината беше – ако не броим трагичния развой на нещата и смъртта на Ейб, – че всъщност бях успял. Бях постигнал целта на идването си в Африка.

Имах видеодоказателство за необяснимо, хипер­агресивно, анормално животинско поведение.

Записът беше запалителна бомба. Имаше потенциала да обърне разговора. Приятна историйка за разправяне на парти с коктейли „Молотов“. Академичната общност нямаше да може да осмисли записа, още по-малко да го обясни.

И не ставаше въпрос само за учените, помислих си. Съзнанието ми работеше на двойни обороти. Щеше да се наложи светът да послуша – хората трябваше да започнат да осъзнават, че е в ход мащабно природно бедствие.

Първата ти задача сега, Оз: да оцелееш достатъчно дълго, че да успееш да отнесеш това в цивилизацията. Тоест да не допускаш да бъдеш изяден. Следователно да се махнеш от това проклето място – на мига.

Изключих камерата и я прибрах в раницата. Проверих пълнителя в карабината. Оставаха четири пат­рона. Лоша новина.

Нямаше значение. Трябваше да разтълкувам нещата. Да се махна оттук заедно със записа, та светът да узнае какво се случва. Действай, Оз. На работа.

Вдигнах поглед към небето: лешоядите се спускаха отгоре на ята. Край речното островче, където лежеше мъртвият лъв, ята мухи вече бяха накацали трупа, а пърхащите им крилца разнасяха жужене във въздуха. Два щъркела марабу пристъпваха деликатно около лъва и от време на време забиваха човки в плътта му. Правата им на собственост бяха оспорвани от няколко белогърби африкански лешояда. Те мятаха розовите си сбръчкани глави нагоре-надолу и пръскаха кръв, докато с клюновете си откъсваха малки хапки плът и ги поглъщаха.

Ах, кръговратът на живота. Реките се вливат в море, а морето никога не се препълва и така нататък. Смъртта се превръща в купон за храна. Смъртта беше модус операнди тук, в африканската савана.

Само да можех сега да се опазя, да не стана част от тази стройна програма: моята мисия бе да се върна сред човечеството с важно съобщение.

Озовал се обратно на поляната с високата трева, където бяхме нападнати, се сниших и известно време наб­людавах ландроувъра, паркиран под колбасното дърво.

Ослушвах се внимателно. Нищо. Вятърът свистеше в тревата на пориви. Птиците се рееха в кръгове високо в безмилостно оцъкленото небе. Предположих, че е късен следобед. Обмислях да се върна при колата и да проверя дали още работи. Дали ключовете още бяха там? Не можех да си спомня. При всички онези лъвове, хвърлили се към гърлото ми, нищо чудно, че забравих да погледна. Денят беше много приятен, но бих предпочел да подкарам обрат­но. Големият затревен участък с размери на футболно игрище между мен и колата изглеждаше пуст.

Но беше някак прекалено тихо.

Най-накрая отхвърлих този вариант. Беше твърде рискован. Би било глупаво да се втурна право сред лъвовете. Това, че не ги виждах наоколо, не означаваше нищо. Намирах се на тяхна територия, а и нямаше как да предвидя нестабилното им поведение. Може би точно в този момент се връщаха насам. Знаех, че трябва да поема в обратна посока, пеша, към лагера.

Движех се колкото можех по-приведен и наблюдавах откритото пространство. Открих коловоза от гуми, по който се бяхме движили, и тръгнах по него към сафари лагера. Обезсърчено погледнах към слънцето, което започваше да залязва откъм солниците на хоризонта. След няколко часа щеше да е тъмно. Не очаквах с нетърпение този момент.

Ускорих крачка. Лагерът беше само на около осем километра, но за мен това бяха осем километра през зоопарк без клетки, в който част от животните страдат от шизофренично разстройство.

Слънцето изсуши дрехите ми и те се вкоравиха, а после отново се намокрих, докато преджапах речния брод. Беше горещо, усещах се грохнал и започ­нах да ожаднявам, но реших да не пия водата от реката заради страха си от паразити.

Повървях още около час и стигнах до дока край реката, на който бяхме срещнали ботсванците от другата страна на покритото с трева поле. Нямаше ги нито тях, нито кануто им. След като едва не бяха изя­дени, не ги винях, че стигнаха до крайности. Те бяха разбрали колко се бе объркала природата. Колко бе важно да се измъкнат, докато все още имаха шанс.

Поех към дока да проверя дали няма и друга лодка. В този момент долових внезапно раздвижване в дърветата от дясната ми страна. При все че нямаше бриз, клоните им сякаш се вееха – вълнообразно, – макар и съвсем слабо. Освен това лъщяха, сякаш бяха покрити с олио.

Усетих нещо да пълзи по глезена ми.

Мравка. Но не каква да е мравка. Беше мравка дорилус: африканска армейска мравка. По ужасяващите ѝ челюсти познах, че е воин. Някои местни племена всъщност използват мравката воин за импровизирани шевове: захапката ѝ е толкова силна, че ако захване двете страни на дълбока рана, може да я затвори.

Бяха навсякъде: из дърветата, в тревата, по пръст­та. Милиони и милиони армейски мравки се движеха в свободна черна колона. Трябва да беше поне километър и половина дълга и метър и осемдесет широка. Мравките бяха с размери на бебешко пръстче и цвят на червено вино.

Махнах буболечката и я смачках с подметката на обувката си.

Обичам животните, колкото и всеки друг биолог. Стига да не са буболечки. Не са ми слабост. Субкортексът ми казва: Уф. Разкарай ги от мен. Винаги съм знаел, че ентомологията не е за мен. А дорилус са особено досаден представител.

Огромната колона от мравки свързваше две тъмни форми в полето. Осъзнах, че това са два малки африкански бивола. Предположих, че са пресекли пътя на мравките и те са им видели сметката. Вече мъртви, останали почти без кожа, щяха да бъдат изядени от живото море буболечки.

Мравките дорилус (или „сиафу“, както им казват на езика банту) могат да живеят в колонии от петдесет или шейсет милиона. Като армия, която търси храна, колониите живеят по команда, нападат всичко, до което се докоснат, включително животни, а понякога и малки деца. Смъртта често е в резултат на асфикция – при навлизането на поток от мравки в гърлото на жертвата. Потръпнах при вида на лъскавия шаващ черен килим, простиращ се в далечината. Наистина беше невероятна гледка.

После се извърнах и поех към реката.

Тъкмо бях успял да се върна на пътеката, и чух вик. Трудно беше да го различа на фона на вятъра и плискането на водата, но определено беше човешки вик и идваше откъм дока.

Очевидно не бях сам тук. Чух го отново и после още веднъж, след като хукнах през полето далеч от мравките. Звучеше като жена. Спомних си окървавените дрехи на членовете на сафари групата, избити от животни, и ускорих крачка.

Стигнах до края на дока и спрях близо до брега на реката. Бяла жена с тъмна коса се държеше за голяма скала в средата на реката. Беше загадка какво дири там. Носеше каки панталон, но нямаше обувки.

Дрехите ѝ бяха подгизнали и залепнали за тялото. Стоеше вкопчена в острите ръбове на скалата и се опитваше да балансира с ръце и крака.

Свих шепи около устата си и извиках:

– Можеш ли да се движиш?

Сега, като си помисля, твърде странен въпрос.

Тя ме погледна, не ме беше забелязала досега. Гледаше ме така, сякаш не беше виждала човек. Нямах представа дали знае английски, или не. После отново изкрещя и посочи към горната част на реката от дясната ми страна.

Извърнах поглед натам и видях близо петметрова кална буца да се надига над повърхността.

Не беше кал. Това нещо имаше повече зъби от обикновена буца кал.

Беше нилски крокодил: най-големият и най-агресивен вид крокодили в Африка. Докато го гледах, бързо отметна огромната си извита и изключително мощна опашка и заплува към средата на реката, където жената се държеше за скалата. Нямах представа как се беше озовала в подобна ситуация, но наредих на себе си да ѝ помогна да се измъкне.

Имах четири патрона. Оползотвори всеки от тях, Оз.

Отпуснах се на едно коляно и изравних мерника на маузера с веслообразната глава на крокодила. Подпрях цевта на ръката си, притаих дъх и дръпнах спусъка.

Оръжието гръмна с мощен откат в рамото ми и видях как водата пред крокодила се разплиска. Не го бях уцелил.

Отново се прицелих и стрелях още два пъти. Нямаше плискане на вода. Бях улучил гадината, и то два пъти. Не успях да видя къде, но чух куршумите да се забиват в месо.

Въпреки това той не умря. Би било твърде лесно. Само се извърна към мен с бързо движение с подобната си на сърф глава, сякаш го бях потупал по рамото.

Изстрелях още един куршум и той попадна точно в главата на мръсника. Това вече свърши работа. За кратко гледаше вцепенен, а след това потъна и се обърна с корема нагоре в реката.

Отново погледнах надясно: втори крокодил бързо се спускаше по течението към нас.

После забелязах и останалите. В лагуната малко по-нагоре по реката имаше поне четири крокодила, а още три се припичаха на брега. Нищо чудно, че се бяха раздразнили. Изглежда, жената беше навлязла в запазената им територия.

Прицелих се към следващия приближаващ крокодил. Движеше се като оживял дънер на дърво. Дръпнах спусъка.

Нищо. Бях изстрелял последния си патрон и оръжието щракна на празно.

Хм. Крокодилите се плъзнаха във водата към жената, а аз стоях на брега с незаредено оръжие. В главата ми светна лампичка и хвърлих оръжието. Оформих фуния с длани край устата си и се провик­нах към водата:

– Веднага се връщам!

Обърнах се и хукнах в посоката, от която тъкмо бях дошъл, към полето зад мен.

Свалих мократа си тениска, докато тичах през сухата кафява трева. Само да уточня: възнамерявах да се гмурна в орда армейски мравки без тениска. Хукнах през лъскавия черен килим и усещах хрущенето на мравки под краката си при всяка стъпка към труповете на младите африкански биволи. С мократа си тениска прогоних мравките от оглозганите сковани кости, грабнах трупа за краката и го потътрих към реката колкото можех по-бързо.

Мравките пощуряха. С тихо потракване и шумолене рояк червеникави мравки пое след мен. Виждах как колоната нараства и потъмнява, когато милиони от насекомите се отправиха към новата си цел, да се справят с натрапника. Видях как съобщението се предава по колоната с помощта на феромони от един чифт антенки към следващите. Единственото предимство, с което разполагах, бяха краката ми.

Телето беше по-леко, отколкото очаквах, тъй като беше пооглозгано от мравките. Полазиха ме по ръката и ги изтърсих, доколкото ми беше възможно. Докато стигна речния док, се бях сдобил с поне десет-петнайсет парещи ухапвания по ръката и гърдите. Болката не беше особено силна – приличаше на неколкократно пробождане с телбод.

Черната жужаща колона беше останала доста назад при пристигането ми на брега на реката.

Два крокодила кръжаха в кръг около жената на скалата. Хукнах по скърцащия дървен док, нарамил младия африкански бивол.

– Хей! – провикнах се. – Време е за вечеря! Ето!

Метнах трупа на животното в реката. Той се стовари в гъстата тиня под мен като дебело хлапе, което се опитва да направи водна бомба.

Един от крокодилите се обърна, щом видя купчината плаващо месо. По-добре птичка в ръката, отколкото на върха на скала, вероятно си мислеше. Въпреки това другият не бързаше, продължаваше апатично да кръжи около жената.

Хванах карабината за цевта и я запратих по крокодила. Прикладът пльосна точно до опашката му. Тогава и той се насочи към биволчето и се присъедини към другия крокодил, който вече се нахвърляше на трупа. Объркани мравки се посипаха в разплисканата вода около тях и се замятаха по повърхността на реката, а двата крокодила разкъсаха трупа на парчета.

Затичах се по брега, за да застана точно срещу жената с тъмната коса.

– Плувай към мен! – провикнах се. – Трябва да доплуваш до мен веднага!

Тя поклати глава, затвори очи и стисна скалата още по-силно.

– Всичко е наред. Трябва да го направиш. Времето ти изтича. Това е единственият ти шанс!

Тя ме погледна за миг. Погледна и крокодилите малко по-нагоре по реката. Слезе във водата и се оттласна от канарата.

Не беше добра плувкиня. Вярно, че и условията не бяха идеални, да речеш. Пляскаше с ръце и мяташе крака във водата. Сякаш щеше да ѝ отнеме цял ден да преодолее някакви си шест метра в спокойна вода и да се добере до брега.

– Давай! Давай! – насърчавах я и постоянно хвърлях поглед към крокодилите.

Едва не заръкоплясках, щом най-после стигна брега. Опита се да се покатери по стръмния склон, но се спъна и падна на колене в калта.

– Не, не! Ти успя. Хайде, хвани се за мен.

Бях се проснал по корем и протегнах ръка надолу към нея. В този момент почувствах цяла армия гъделичкащи крака на насекоми да шават по голия ми гръб.

– Бързо! Бързо!

Гърбът ми вече пламтеше от болка.

Жената стисна дланта ми, а аз я изтеглих с такава засилка върху поляната, че едва не отскубнах ръката ѝ.

– Движи се! – извиках и я побутнах да тръгва с едната ръка, а с другата изтърсвах гадинките от себе си.

Мравките бяха навсякъде. По врата, в косата ми, в ушите ми. Изплюх една, която беше пропълзяла в устата ми. Звукът, който неволно издадох, можеше да се нарече пронизителен писък от погнуса като на покачена върху стол жена, която крещи заради мишка. Не спрях да тичам, докато не почувствах следите от автомобилни гуми под краката си. Далеч от червеникавата пулсираща колона, хвърлих раницата си на земята и се отъркалях в прахоляка, сякаш бях подпален, плюех и се плясках с длани. Буквално имах мравки в гащите. Панически развързах връзките на обувките си и ги изритах. Разкопчах панталона си, изскочих от него, охках и подскачах, развях го като флаг, а мравките хвърчаха от крачолите като ситни камъчета.

След като ги бръснах от краката си, разтеглих ластика на боксерките си за най-съществената проверка. Чисто.

– Слава богу!

Вече отървал се от напастта, мушнах крака в развързаните си високи обувки и започнах да тъпча насекомите, пръснати наоколо.

– Не сте толкова силни без приятелчетата си, нали? – крещях и подскачах като побъркан леприкон в изпълнение на жига с цел убийство на мравки в прахта. – Умрете! Умрете! Умрете!

Щом и последните мравки изчезнаха, притаих дъх и огледах ухапванията по крайниците и тялото си. Бях осеян с подутини, подутини върху подутините, всяка от които беше червена и голяма като коктейлна черешка.

Изведнъж, сякаш пробуден от сън, си спомних за жената. Обърнах се и за пръв път я погледнах отблизо. Беше дребничка – крехка като дете, с тънки като на птичка кости. Макар и покрита с кал, безспорно беше привлекателна – маслинена кожа, катраненочерна, тук-там преждевременно прошарена коса, будни кафяви очи и силно изразени високи скули.

– Ти ми спаси живота – промълви тихо тя.

Продължаваше да се взира в далечината. В анг­лийския ѝ се долавяше елегантен европейски нюанс, който ми се стори като френски акцент – силно изразени гласни и съгласни с придихание. Прегърна коленете си, седнала на земята, и се заклатушка нап­ред-назад в прахоляка. Определено още не беше на себе си, но вече започваше да ѝ просветва.

Изведнъж осъзнах, че съм без панталон. Ударих го в земята, за да се уверя, че не е останала някоя мравка, и го нахлузих набързо, а след него и обувките. Проверих дали всичко с камерата в раницата ми е наред и приседнах на един камък да вържа връзките си.

– Ти ми спаси живота – повтори тя, този път по-ясно.

– Всъщност – отвърнах аз, като я хванах за ръка и я издърпах да стане – още не съм приключил.

Изминахме останалия път до лагера почти тичеш­ком. Отне ни малко повече от час. Жената ме следваше мълчаливо, все още малко отнесена и не в час. Беше късен следобед, клонеше към мръкване, времето, което фотографите наричат „златния час“. Залязващото африканско слънце над притъмнелия хоризонт беше надвиснало като горяща кървава топка. Прилепите бяха излезли, пърхаха, размахваха криле и се опитваха да ловят насекоми. Светът се насищаше със звуците на здрача.

– Потърси някакви сухи дрехи и се преоблечи – казах аз и я насочих към първата тента, разпъната върху платформа. – Все още не сме вън от опасност. Ще трябва да ми помогнеш да направим барикада, преди да се спусне нощта.

След като я оставих, веднага потърсих друго оръжие. Не успях да намеря нито в другите тенти, нито в контейнера, който служеше като склад. Нямаше никъде.

Захванах се със следващата точка от списъка с приоритетите си. Насочих се право към бара, разположен в средата на лагера, и отворих бутилка дванайсетгодишен „Гленливет“ – с медицинска цел. Излях малко върху смъдящите си крака и ръце и отпих една глътка.

Изсипвах скоч по гърба си и внезапно чух непог­решимия звук от двигател на самолет. Слава богу. Хукнах по тесния път, който водеше към самолетната писта, и започнах да размахвам ръце към едномоторния самолет, който се снижи над лагера.

Самолетът разклати криле в отговор и отмина. Описа широка дъга над лагера и отново се завъртя. Бръмченето се усили при преминаването му, нещо падна от прозореца и тупна между растителността край пистата. Разрових тръстиките и го открих: беше бележка, в която беше увит камък.

„Персоналът ни информира за ситуацията. Трябва да се огледа лагерът нагоре по реката – гласеше бележката. – Връщаме се до двайсет минути.“

Изтичах обратно при бара. Може би все пак не бяхме обречени.

Бях заменил онзи „Гленливет“ с бутилка „Вьов Клико“, когато жената се върна с чанта в ръка. Беше облечена с чист каки панталон и бяло поло, но беше мръсна и изподраскана, а косата ѝ – заплетена, кална и мокра.

– Това самолет ли беше? – попита тя.

– Да – отговорих иззад бара и отстраних телта върху корковата тапа. – Видяха ни и пуснаха бележка, че скоро ще се върнат. – Освободих тапата. Тя отскочи и се удари в опънатата като барабан тента. От бутилката се надигна дим, а пяната бликна и потече по пръстите ми като лава от вулкан на научно изложение.

Облизах шампанско от китката си и отпих глътка.

– Да пием за измъкването си от тук след двайсет минути – предложих аз и ѝ подадох бутилката.

– Двайсет минути? – възкликна тя, а очите ѝ се ококориха панически. – Но ние трябва да се махнем веднага!

Погледнах ръцете ѝ: трепереха, сякаш щеше да рухне всеки момент. Оставих бутилката на бара и отидох при нея.

– Всичко е наред – уверих я. – Ще се справим, госпожице...

– Казвам се Клои. Клои Тусинян – представи се тя.

Залитна и се улови за плота с една ръка. Очевидно ѝ призля и лицето ѝ изгуби цвета си.

– Чуй, Клои – казах аз и я поведох към един от високите столове на бара. Крехките ѝ рамене трепереха. Опитах се да ги разтрия, но мускулите под кожата ѝ бяха толкова изопнати, че сякаш масажирах каучук. – Мина през ада, но вече си добре. Честно. Вече нищо няма да ти се случи.

Тя не отговори. Възвръщаше цвета си.

– Хайде, Клои – казах. – Не се отпускай. Можеш ли да говориш? Коя си? С нападнатата група от сафарито ли беше? На почивка ли си тук?

– Не, не съм турист. Аз съм учен. Изучавам екологията на популацията. Произнасяше думите бързо и с разтреперан тъничък глас. Като че говоренето поне ѝ беше от полза. – Групата ни пристигна от „Екол Политекник“ в Париж.

Впечатляваща институция. „Екол Политекник“ на практика е френският еквивалент на Масачузетския технологичен институт. Биоложките, които познавах, обикновено не изглеждаха като балерини. Предпочитаното им облекло бяха тениски с щамповани лозунги и кубинки.

– Виждал ли си някого от другите? – попита Клоуи. – Бях с двама колеги, Жан Ангон и Артър Максуел.

– Не, съжалявам – отговорих. – Ти си единственият човек, когото срещнах, с изключение на няколко ботсвански готвачи, които ни заплашиха с мачете, и онзи, който ме доведе, но той е мъртъв.

Тя поклати глава и прехапа устни, загледана втренчено в пода.

– Защо беше дошла? – попитах. – Изследователско пътуване?

– Да – кимна. – Събирахме данни за мигриращите птици в резервата „Мореми Гейм“. Пристигнахме в делтата преди два дни. Лъвовете атакуваха привечер онзи ден. Скочиха от дърво. Водачът умря пръв, а после всички се разбягаха. Нямам представа как се измъкнах. Хукнах през водата и прекарах нощта на едно дърво. Щом чух колата ти, слязох и тръгнах по посока на звука. Връщах се през реката, когато видях крокодилите, и се покатерих на онази скала, а после просто стоях и ги чаках да си отидат...

Тя затвори очи и разтреперана, си пое дъх. Щом ги отвори отново, изведнъж осъзнах, че не съм я преценил добре. Не просто изглеждаше привлекателна. Имаше още нещо в лицето ѝ – строго и царствено. Беше красива.

– Ами ти какъв си? – попита. – Американски репортер? Документалист?

– Името ми е Джаксън Оз – представих се. – Дойдох, за да се опитам да документирам нетипичното поведение на лъвовете. Получих информация, че лъвовете тук, в Ботсвана, се държат странно, от човек, когото познавам... или по-скоро познавах. Ейб Биндикс, организира сафарита. Организираше. Брат му се занимавал с лагера, но изгубили контакт преди няколко дни и дойдохме да го потърсим. Търсехме вас, когато лъвовете ни нападнаха днес. Аз избягах, но Ейб загина. Нищо не можах да сторя.

Преди да се осъзная, Клои хвана ръката ми в своите. Наведе се напред и нежно ме целуна по двете бузи.

– Ужасно съм ти благодарна за това, което нап­рави – промълви тя, без да пуска ръката ми, и се разплака. – Бях толкова уморена. Бях отчаяна. Ако не се беше появил в онзи момент, не съм сигурна дали... не знам дали щях да оцелея.

– Е, вече си тук – отвърнах. Осъзнах, че ми се иска отново да усетя устните ѝ. Стиснах ръката ѝ, взех бутилката с шампанско от бара и ѝ я подадох. – Успя. И двамата успяхме.

– Значи, не правиш документални филми. Кой... имам предвид, какъв си? – попита тя.

– Всъщност и аз съм учен. Биолог.

– От Колумбийския университет?

– Да – отговорих. – Как позна?

Тя отпи глътка от шампанското.

– Пишеше го на бельото ти.

– Джаксън Оз. Колумбийски университет – каза Клои. За свое огромно раздразнение почувствах, че лицето ми почервенява. – Мислех, че знам по име всички в Колумбийския. Познаваш ли... ъъъ... – Опря пръст в тънките си устни и извъртя нагоре очи, докато се опитваше да си спомни някакво име. – Майкъл Шрифт?

– Майк ми беше консултант – отвърнах.

– О, значи, си... ъъъ... студент? – попита Клои.

Харесвах акцента ѝ. Тази жена някак успяваше да направи състоянието на объркване секси.

– Е, аз всъщност се отказах – признах.

Тя ме погледна изкосо, личеше си, че се опитва да ме прецени.

– Отказал си се? Хм... нека отгатна. Ти имаш блог.

– Да – ободрих се. – Четеш ли блога ми?

– Не – каза тя и отпи още една глътка шампанско. – Просто налучках. Вече ще го правя. Все пак ми спаси живота.

Не ми хареса лекият сарказъм в тона ѝ. Когато нещата не се развиват в твой интерес, смени темата.

– Какви популации точно изследваше?

– През последните няколко години настъпи голяма промяна в популациите на някои мигриращи птици – каза Клоуи, прехвърли бутилката в другата си ръка и погледна етикета. – Невероятно рязка промяна. Не знаем защо.

– Какво имаш предвид? – попитах. – Умират птици?

– Не – отвърна Клоуи и обели станиола от бутилката с палец. – Точно обратното. Популациите от птици нарастват с изумителна скорост. В геометрична прогресия. Това е много, много странно.

Замислих се по въпроса. Подобно на жабите птиците също са сред видовете индикатори – животни, при които стабилността на популацията е мерило за стабилност в екосистемата. Промените в околната среда им се отразяват бързо. Дали имаше нещо общо с ЧЖК? Зачудих се.

– Гнездящите по дървета? – попитах учудено.

– Да, а също и в храстите и по земята – каза тя. – Феноменът е толкова безпрецедентен, че много от хората във факултета в Париж не искат да повярват. Затова дойдохме с колегите ми. Да съберем данни. Мисля, че в околната среда се случва нещо много, много нередно.

– Аз също – заговорих бързо заради обзелото ме вълнение. – Не се отнася само за птиците. През пос­ледните три години имаше масово увеличаване на нападенията на животни над хора. Лъвовете, които са убили твоите приятели и моя, това не е просто изолиран инцидент. Хората са все по-силно изложени на атаки от страна на животни. Има нещо, което предизвиква ужасно нетипично поведение на лъвовете в този район. Също и на други животински видове. Мисля, че се случва нещо ужасно нередно в околната среда, което променя поведението им.

Разрових раницата си, за да намеря камерата, и я сложих на бара.

– Гледай, това се случи днес следобед.

По лицето ѝ се изписа шок, докато гледаше записа.

– О, боже мой! Това не може да е нормално. Толкова бях притеснена за живота си, че не бях забелязала. Всичките лъвове са мъжки? Как е възможно? Никога преди не е било така.

Тя поклати глава към екрана и вдигна към мен ококорени очи.

– Длъжен си да оповестиш това, Джаксън – нас­тоя тя. – Хората трябва да го видят.

– Ще го видят, Клои. – Чухме боботенето на самолетен двигател в далечината. – И моля те, наричай ме Оз.

Шест часа по-късно, обут в хубавите си обувки, почесвах една от подутините с размер на коктейлна черешка под ухото си и слизах по задното стълбище на „Райлис“ – най-големия и май единствен хотел в Маун.

Стоварих багажа си до издраскания месингов парапет на външния хотелски бар и се огледах за Клои, с която трябваше да се видим на по бързо питие, преди да замина от Ботсвана с полет в полунощ.

Опулих се от смайване, като я видях да говори по мобилния си телефон, мушнала багажа под краката си до столчето пред бара. И двамата бяхме толкова изпохапани, окървавени и мръсни, че приличахме на амулети от кал, когато излязохме от саваната няколко часа по-рано, но сега с бледожълтата си рокля и още влажна от душа коса Клои беше пленителна.

Останах изумен от това колко се зарадвах да я видя. Освен очевидните ѝ качества не можех да не оценя издръжливостта и непоколебимата воля за живот, която тази крехка жена беше показала при оцеляването в изпитанията, сполетели я през пос­ледните дни. Срещата ми с нея беше сред малкото хубави неща в дадената ситуация. Това и записът, който успях да направя.

В този късен час барът беше почти празен: група туристи, които си стояха кротко в един ъгъл, двама грубовати пияни мъже на една маса и пианист пред малък роял, чието свирене се смесваше с монотонния шум от фонтана в центъра на бара. Мраморното дъно на фонтана беше осветено и във водата проблясваха синьо-зелени ивици светлина.

Извърнах поглед от Клои, когато в бара влезе висок и слаб червенокос мъж. Това беше Робинсън Ван дер Хълст, бизнес партньорът на Ейбрахам и пилот на самолета, който откри Клои и мен и ни докара от саваната.

– Какво е положението, Робинсън? – попитах и се здрависах с него. – Властите прибират ли лъвовете за аутопсия?

Робинсън поклати разочаровано глава и погледна през рамо.

– Правителствените рейнджъри от резервата са толкова заети, че не искат дори да ми окажат съдействие с прибирането на телата. Случват се много неща, господин Оз, и те никак не са добри. Едно от тях е, че нападението над вас не е било единственото за деня.

Робинсън отново погледна през рамо.

– Цялата делта е в пълен хаос, човече – каза той. – Два други лагера са били нападнати от лъвове днес, а с още два няма радиовръзка вече повече от дванайсет часа.

Примигнах. Животинската криза, за настъпването на която от години се опитвах да убедя хората, изглежда, се беше разразила с пълна сила в рамките на един-единствен ден.

– Освен това дочух, че най-големият лагер в делтата, лагер „Рай“, на всичкото отгоре е бил нападнат от чакали.

– Чакали?

Едно след друго се случваха невероятни неща. Чакалите са на практика койоти. Те се намират в същата ниша в екосистемата. Веднъж на високосна година може да чуете, че чакал е отмъкнал бебе или нещо от сорта, но е такова изключение, че ако се случи, превръща се в сензация. Чакалите не нападат възрастни хора. Просто не го правят. Атаките на чакали над хора са такава рядкост, че дори не се води статистика. Случва се понякога диви кучета, вълци, динго и други такива да нападнат хора, но това обикновено се дължи на факта, че са болни от бяс.

Тази мисъл накара друга лампичка в главата ми да светне.

– Слушай – мислиш ли, че има вероятност тези нападения да имат нещо общо с вирус? Масова епидемия от бяс например? Робинсън, трябва отново да се обърнеш към властите. Длъжен си да им кажеш, по дяволите. Труповете на лъвовете, на чакалите, на всички тези животни трябва да се съберат и да се изследват, да им се направят аутопсии, тестове за бяс...

– Не разбираш, Оз – отвърна Робинсън и поклати глава. – Властите тук не са представени от учени. Те са политици. В Африка това означава бандити. Повярвай ми, в момента не са в настроение да слушат. Изчезнали са вече близо стотина души и те са в паника. Нещата са толкова зле, та, както научих, щели да наредят евакуация на цялата делта. Чух слухове, че военните пътуват насам.

В този момент видяхме един пикап да приближава хотела с рев и рязко да спира. Димящият му дизелов двигател трещеше и се давеше. Африканец на средна възраст с безупречно огладена бяла риза слезе от предното пасажерско място и се насочи към бара. По форма и размери главата му приличаше на баскетболна топка. Двама млади войници с автомати „Калашников“ скочиха от автомобила и застанаха плътно зад него. В бара незабавно се почувства напрежение. Двамата пияни мъже наблизо млъкнаха.

– Това е старши полицейски офицер Мокгвати – прошепна ми Робинсън, – най-висшестоящият полицай в Маун. Сега пък какво?

Пианистът престана да свири и вакуумът от тишина изведнъж бе по-гръмък от музиката. Фонтанът се плискаше, зад бара се чу подрънкване на чаши.

– Трябва да разговарям с господин Оз – заяви Мокгвати с дълбок и напевно сладък африкански акцент. – Господин Джаксън Оз.

Краката ми потрепнаха и понечих да изляза напред, но Робинсън ме стисна за рамото и ме задържа. Клои ми хвърли кратък поглед от бара, но бързо се извърна встрани. Робинсън ме пусна чак когато полицаите, срещнали единствено празни погледи, се завъртяха на униформените си ботуши и напуснаха бара.

– Какво става? – попитах. – Защо биха ме търсили?

– У теб ли е самолетният ти билет?

Кимнах.

– Добре. – Робинсън грабна багажа ми и тръгна към улицата. – Колата ми е зад ъгъла. Време е да поемеш към летището и да се качиш на самолета.

– Не разбирам – възразих.

– Някой в хотела трябва да е видял камерата ти и е уведомил полицията – каза той. – Туризмът е бизнес тук, човече. Ако се разчуе, че животните са пощурели и убиват туристи, това ще се отрази зле на брутния вътрешен продукт на Ботсвана, нали така. Много е опасно за теб.

– Кое е опасно? – попита Клои.

Беше наблюдавала сценката с полицаите под прикритието на питието си и сега стоеше до нас с багажа си.

– Ще ти кажа на път за летището – отвърнах, метнах чантите ѝ през рамо и я поведох към улицата.

Всички места в чакалнята на летището в Ботсвана бяха заети. Терминалът беше претъпкан от туристи, пристигащи от евакуираните сафари лагери.

Въздухът беше нагнетен от страх и нервно вълнение. Туристите изглеждаха уплашени и объркани, но се зарадвах да видя, че повечето от тях пращаха съобщения или говореха по мобилните си телефони. Под заплахата правителството да прикрие историята се надявах цялата тази лудост вече да е изтекла в пресата.

Беше нужна известна настойчивост, както и сгъната стодоларова банкнота, а после и още една, за да уредя Клои с място в самолета до Йоханесбург в полунощ с мен. Оттам се отправяхме в различни посоки. Аз се връщах в Съединените щати с надежда за пресконференция, на която да покажа записа с лъвовете. Клои трябваше да се прибере в Париж.

Зарадвах се, че бях решил да оставя камерата при Робинсън, когато скенерите на летището ме пренасочиха за по-подробно претърсване. Притаих дъх, щом инспекторите взеха багажа ми и ме отведоха. Пропуснаха DVR касетата, скрита в панталона ми, залепена от вътрешната страна на бед­рото ми. За щастие, претърсването тук не включваше интимните зони.

Стоях до прозореца на гейта, гледах към пистата и стомахът ми се сви, щом видях да пристига военен транспортен самолет. Беше голям, с вирнат нос и боядисан в кафяво. Наистина ли военните в Ботсвана бяха толкова побъркани, че да се опитат да потулят историята? Нямах желание да разбера.

Ситуацията се променяше на мига, буквално пред очите ми. Какъвто и да беше този феномен, той се разпространяваше, засилваше се, превземаше всичко. Безпокойството от възникване на криза изпълваше въздуха, подобно на усещането преди разразяването на ураган.

Въпреки това бях убеден, че ЧЖК не беше локален проблем. Беше глобален. Правителствата и военните сили имат достатъчно грижи по справянето с широкомащабни проблеми един по един. Как щяха да успеят да помогнат на всички, навсякъде, еднов­ременно? За това явление щеше да е необходимо сътрудничество в нечувана степен. А още не забелязвах да се случва.

– Значи, наистина мислиш, че това е реално, Оз? – попита Клои. Беше се втренчила през прозореца. Навън на пистата от самолета като от троянски кон се изсипваха войници. – Навсякъде по света животни внезапно нападат хора без причина? Но не и други животни? Как е възможно? Защо? Защо сега? Звучи... ами... напълно налудничаво.

– Нямам представа как или защо, Клои – приз­нах. – Просто знам, че популацията от птици не се удвоява просто така само за няколко години, нито пък лъвовете внезапно, радикално и необяснимо променят ловните си навици. Случва се нещо много странно.

Временният мобилен телефон, който си купих в Маун същия ден, позвъня, докато чакахме да се качим в самолета. Беше гласова поща от Гейл Куин, бивша моя преподавателка от Колумбийския. Новините бяха добри. Беше успяла да поразмърда нещата и да организира среща за ЧЖК с Нейт Гарднър, старшия сенатор от Ню Йорк.

– Какво има? – попита Клои, щом изключих телефона с усмивка.

Намирахме се в малък самолет, сгушени под нис­кия таван.

– Добри новини. Имам среща с един от най-видните лидери в Конгреса по повод на всичко това. Благода­рение на видеокасетата може наистина да получа шанс за подкрепа от правителството на Съединените щати.

Обзе ме потискаща мисъл, докато прибирах чантата си в багажното отделение отгоре. Ами ако сенаторът реагира по същия начин, по който беше реагирала Клои в началото? Бях напуснал Колумбийския, преди да приключа докторантурата си. Ами ако ме помисли за някой побъркан блогър, който развива конспиративни теории в интернет помежду подремвания на канапето на майка си? Понякога забравям да погледна нещата отстрани и да видя какъв безделник вероятно изглеждам.

– Хей, хрумна ми нещо щуро – казах и седнах отново до нея. – Защото съм си луд. Клои, знам, че имаш да свършиш ужасно много неща, но дали би могла да дойдеш с мен?

– Какво? – учуди се тя. – Да дойда с теб в Съединените щати?

– Права си – бързо дадох заден. – Както казах, щуро е. Забрави за това.

– Не, чакай – възрази Клои. – Имам предвид за какво? Защо искаш да дойда?

– Заради професионализма ти например – отговорих. – Образованието ти. „Екол Политекник“. Ти си експерт, който се ползва с доверие. Още по-важ­ното е, че си експерт, който се ползва с доверие и е видял и изпитал същото като мен. Притеснявам се, че сенаторът може да ме възприеме по същия начин, по който ме прие първоначално и ти. Ще реши, че съм ненадежден. Вероятно ще ме гледа, сякаш съм си нахлупил шапка от алуминиево фолио. Но ако и ти си с мен...

Тя повдигна вежди.

– Но, моля те – казах. – Не се тревожи. Ще се справя.

Извадих телефона си и се престорих, че си играя с него. С периферното си зрение забелязах, че орловият ѝ нос се бръчка, докато ме наблюдаваше с присвити очи.

Облегна се на седалката си и въздъхна дълбоко.

– Не е въпрос на избор – каза тя, а самолетът започна да рулира. – Наистина настъпва някакъв природен катаклизъм. Какъв биолог бих била, ако не се опитам да направя всичко възможно, за да реша проблема? Освен това ти ми спаси живота. Дължа ти услуга. Така че ще дойда. При едно условие.

– Каквото и да е.

– Мразя да летя. Може ли просто... ами... да те държа за ръка, докато излетим?

Усмихнах се и поех изящната ѝ длан.

– Можеш и да ми изкълчиш ръката, ако желаеш – предложих.

Влакът по Бродуейската линия трака по излизащите на повърхността релси на метрото, когато Натали Шоу пристига пред входа на жилищната сграда на Оз.

Едва пет часът сутринта е, още е тъмно, макар че небето започва да синее, а улиците в Харлем със спуснатите навсякъде метални капаци са още пусти. Значи, все пак Ню Йорк спи, помисля си тя. Задната част на коленете и мишниците ѝ са влажни от пот заради вече топлия летен утринен въздух. Тя се прозява и си отключва вратата на мрачното фоайе. Отбива се на връщане от болницата след трийсетчасова смяна и едва се държи на крака от умора.

Качва се по тясното като ковчег стълбище в сградата, без сама да знае защо го прави. Категорично скъса с Оз в имейла си и му каза да намери някой друг да се погрижи за Атила. Въпросът е там, че той не ѝ беше отговорил. Колкото и да я дразни това, няма как да не се почуди дали изобщо е получил писмото, дали сега Атила не умира от глад или нещо такова.

Приближава апартамента на Оз и не е нужно да чака дълго, за да разбере, че случаят не е такъв. Чува Атила още от третия етаж. Боже, дори подушва проклетото създание, щом стига площадката на петия етаж. Смаяна е от факта, че съседите на Оз не са направили подписка да го изритат от сградата.

От друга страна, тя самата го бе търпяла дълго време, нали така? Бих направила всичко в името на любовта, мисли си, но не и това. Кое? Да се отклоня от пътя към дома след трийсетчасова смяна, за да чистя маймунски лайна? Е, очевидно ще го направя. Само че не в името на любовта. Ти вече скъса с онзи негодник. Майната му на шимпанзето, пълна идиотка си.

Влизам и излизам, казва си тя и изважда ключовете на Оз от тюркоазената си болнична униформа. Пет минути. Храня маймуната, почиствам маймуната – може би, – а после хващам пътя.

Атила пощурява, щом тя влиза. Натали приближава и потрепва, а шимпанзето започва да пищи като обезумяло. Пронизителните му звуци като драс­кане на нокти по черна дъска ИИИ-ИИИИ-ИИИИ сякаш режат тъпанчетата ѝ с джобно ножче.

– И аз се радвам да те видя, кретен – казва Натали, взема метлата и лопатката и отключва клетката му. – Физиономията ти може да накара товарен влак да отклони по черен път, знаеш ли? Каква късметлийка съм само, че ще ти чистя говната.

Тя пъха гумените си ръкавици заедно с изпражненията в найлонова торбичка и се връща с храната. Мандарини, пакет бисквити с пълнеж от смокини и половин килограм нарязано на тънко говеждо месо. Да не говорим за шибаното ябълково пюре с натрошени витамини и золофт. Всичко е сервирано на поднос. Цяло чудо, че не е сребърен. Оз полага повече грижи за шимпанзето, отколкото някога го е правил за нея.

– Бон апети, мосю. – Натали оставя подноса и отново заключва клетката. – Закуската е сервирана. Гледай да не ти приседне.

Ръката ѝ вече е върху бравата на външната врата, но я спира шумно тупване откъм Атила.

– Уф. Какво има сега?

Връща се бързо в стаята на Атила. Спира на прага.

Атила е на пода в клетката си, а храната е разпиляна около него. Лежи по корем с ръце под гърдите. Не помръдва.

Какво става, по дяволите? Да не би да е получил сърдечен удар или нещо подобно? Само това липсва, мисли си тя и отваря ключалката. Да вземе да се гътне, преди Оз да се е прибрал.

Навежда се, побутва го, опитва да го преобърне. Атила се извръща и хвърля шепа смрадливи изпражнения по горната част на униформата ѝ. Пищи и ги размазва по гърдите и панталона ѝ. После отскача в ъгъла на стаята, пръхти и надава вик:

– ИИИ-ИИИ-ИИИИИИИИИИИИАХХХ!

Натали се изправя и оглежда предницата си с отвращение.

– Ти, малко дяволско изчадие! – кресва на шимпанзето.

И тогава Атила млъква. Затваря уста и сладките му изразителни кафяви очи ѝ отправят тъй студен и насмешлив поглед, че тя започва бавно да отстъпва назад.

Гореща ослепителна светлина преминава през ромбовидните отвори в клетката на Атила, а той лежи неподвижно на мръсния под в стаята си, отново сам.

Бавно се надига и прекосява коридора към стаята на Оз. Измъква чекмеджетата на скрина. Щом прик­лючва с чекмеджетата, преобръща наопаки дрешника, вика и пищи, мята джинси и тениски по пода.

После се изпикава отгоре. Мокри дрехите и продължава върху леглото, насочва жълтата струя към възглавницата.

Приключва, взема яркочервената шапка от ръба на леглото и влиза в банята. Болтовете, които държат мивката към стената, пукат под тежестта му.

Оглежда се в огледалото, слага червената шапка на главата си и я накривява дръзко. Приклекнал е върху мивката, обхванал с пръсти порцелановия ѝ ръб, и се взира в образа си.

Атила седи безизразно върху мивката, неподвижен и напрегнат, вторачен в собствените си проз­рачнокафяви очи и еластичното си, наподобяващо маска лице. Атила е объркан и все по-заинтригуван. Нещо странно и ужасно се надига в душата му. Чувства се отчужден от собственото си отражение.

От момента, в който Натали дойде, Атила беше доловил странна, обезпокоителна миризма – смес от аромата на кайсиевия ѝ шампоан, ментовия ѝ дезодорант и дори беглия остър лъх на лак от ноктите на краката ѝ. Имаше нещо гнусно, лошо, неприятно в комбинацията ѝ от аромати. Всички тези мръсни миризми, смесени с най-ужасната от всички – нейната собствена, нейната неприязън към него, отвращението ѝ. Той го долавяше. Беше подушил презрението ѝ.

Точно затова я беше изиграл.

Атила се връща в клетката си. Взема от ъгъла нещо, което прилича на детски таблет. Това е КСОО – Комуникационна система за обмен на образи, – говорещ тъчскрийн лаптоп, създаден за улесняване на деца аутисти в усвояването на езика, който Оз използваше в експеримента си с Атила.

На екрана има редове с картинки на неща, които Атила вероятно би пожелал, като банани, фъстъци, топки и кукли. Разбъркани в колонките са и лица, показващи различни изражения.

Атила натиска отново и отново картинката, на която е нарисуван той, а после лицето в долния десен ъгъл.

– Атила, ядосан! – произнася веселият компютърен женски глас в празния апартамент. – Атила, ядосан!

От Маун до Йоханесбург, от Йоханесбург до Ню Йорк, от Ню Йорк до Вашингтон. Пронизителният звук при кацането на самолета и разтърсването от допира на гумите в земята ме събудиха, щом се приземихме на националното летище „Рейгън“.

Захождахме по пистата, а аз ахнах пред величествената и така желана гледка на заострения връх с цвят на слонова кост на Монумента Вашингтон от другата страна на Потомак. Спомних си пътуването с влак като дете от Ню Йорк до Вашингтон с баща ми, за да разгледам забележителностите. Посетихме мемориала Линкълн, хвърляхме монети в огледалното езеро. Всичко ми се беше сторило така стабилно тогава. Така смислено и безопасно.

Протегнах ръка към джоба на седалката пред мен и извадих DVR касетата с нападението на лъвовете, която бях изнесъл контрабандно от Африка. Тогава беше така, помислих си и поклатих глава. Намираме се в нас­тоящето. После мушнах касетата в джоба на ризата си.

Включих айфона, който бях купил на летището: входящата ми поща беше задръстена от имейли и имах деветнайсет гласови съобщения. По време на престоя си в Йоханесбург се бях свързал с всеки учен, за който ми беше хрумнало, че може да се заинтригува от ЧЖК.

Бях изпратил сигнал за бедствие из целия свят и бях успял да организирам рандеву в последния момент с няколко от поддръжниците си преди срещата със сенатор Гарднър. Това беше първият ни шанс ЧЖК да се възприеме сериозно от света и исках да премисля нещата за последно, за да съм сигурен, че ще представим историята обективно.

Погледнах към Клои до мен, заспала спокойно, опряла глава на ръката ми.

Нищо чудно, че беше изтощена. Бяхме разговаряли почти непрестанно по време на трансконтиненталното си пътуване към Щатите, бяхме обсъдили всевъзможни обяснения за ЧЖК. Останах леко изненадан колко бързо преминахме към по-лични въпроси. Детството ни, семействата, истински значимите неща.

Майката на Клои починала, когато тя била петгодишна. Баща ѝ бил професионален военен, офицер от френския Чуждестранен легион, който често я оставял на грижите на баба ѝ и дядо ѝ в отдалечена животновъдна ферма в Оверн. Дядо ѝ, пенсиониран строителен инженер, станал фермер и отворил очите ѝ за чудесата на природата – фермерство, градинарство и най-вече животните.

Самолетът захождаше към терминала и Клои се събуди, видя, че я гледам, надигна се в седнало положение и разтърка очи.

– Съжалявам – каза тя.

– Няма за какво да съжаляваш – отговорих, а лампичката на предпазния колан изгасна.

Щом слязохме от самолета, аз спрях пред телевизор в павилион за вестници, който излъчваше сензационни новини.

– Какво има? – попита Клои.

– Не знам – отвърнах. – Надявах се Си Ен Ен да са отразили нападението в Ботсвана.

Наистина показваха лудост. Но не нашата. Момиче с бръсната глава, някаква поп изпълнителка, буйстваше срещу кола със счупен чадър, а повече от десет папараци следяха всяко нейно движение.

КИТИ КАТРИНА СИ ОБРЪСВА ГЛАВАТА, НАПАДА ПАПАРАЦИ. СТИГНА ЛИ КОТЕНЦЕТО ДЪНОТО? гласеше коментарът в долния край на екрана.

– Коя е Кити Катрина? – попита Клои и объркано се загледа в екрана.

Свих рамене.

– Добре дошла в Америка – казах.

Хотел „Рокфорд“, където трябваше да се състои срещата ни, се намира в позападнал съмнителен район в югоизточната част на Вашингтон, точно срещу Бъзард Пойнт.

Регистрирахме се в отделни стаи и се качихме да оставим багажа си. Взех душ и се възползвах от краткия миг на усамотение и спокойствие преди срещата, за да се обадя на Натали. Бях почти сигурен, че в ранния следобед в сряда вече е прик­лючила работа. Телефонът ѝ звъня, докато се включи гласова поща. „Свързахте се с гласовата поща на... – чу се роботизиран глас, а след това веселият звънлив глас на Натали, която каза името си – Натали Шоу. Моля, оставете съобщение след сигнала.“

– Здрасти, Натали – заговорих в нищото, загледан към Потомак през прозореца. – Върнах се в Щатите. Прочетох имейла ти. Просто исках да поговорим. В момента съм във Вашингтон, но утре се връщам в Ню Йорк, надявам се. Обади се.

В интерес на истината притеснявах се основно за Атила. Беше изминала почти седмица, откакто го бях оставил. Нямах вест и от госпожа Абро. Надявах се всичко да е наред.

Имах работа за вършене.

– Сигурен ли си, че сме на правилното място – попита Клои, щом пристъпихме в овехтялата конферентна зала на хотела. Килимът беше кошмарно мръсен – целият на петна, износен и протрит по ходовите линии.

Малка група хора се въртеше край масата с евтини ордьоври, кани с вода и диспенсери с кафе. Това море от памучни блузи, очила и бради кръжеше край безплатната храна със същия ентусиазъм като лешоядите, които бях видял в делтата на Окаванго.

– Повярвай ми – казах. – На правилното място сме.

Тръгнахме към предната част на залата и минахме покрай млад кльощав бял мъж с наситено сини очи и руси вежди, които се сливаха с лицето му. Беше с червен спортен екип и бял каскет и ожесточено се взираше в светещия екран на айпада си. В мига, в който ни зърна, скочи от мястото си и ме тупна непохватно с юмрук.

– Живо-здраво, Ози – възкликна той.

– Доктор Щраус, благодаря, че дойдохте – казах и го представих на Клои. – Еберхард съвсем наскоро бе назначен за декан на Катедрата по микробиология в Университета на Бон.

Двамата с Клои продължихме.

– Виждаш ли сега защо си ми нужна? – попитах аз и посочих към шантавите образи, покрай които минавахме. – Всички тези хора са невероятно умни, но както сама можеш да видиш, пиарът не е силната им страна. Ето защо е толкова важно, че се съгласи да дойдеш с мен.

– А аз си помислих, че ме искаш тук заради интелекта ми – подхвърли с усмивка Клои.

– Дай ми касетата, Оз. Аудио-визуалната техника е в готовност – каза младолико хлапе, облечено, сякаш се готвехме за родео.

Раменете му бяха сгушени към ушите, а дългите му ръце се размахваха вдървено. Извърна се и шумно подуши косата на Клои.

– Косата ти мирише на хубаво – отсъди на твърде висок глас, който звучеше като нещо средно между този на Роби Робота и герой на Стайнбек.

– Джонатан, благодаря ти, човече. Заповядай – казах аз, подадох му касетата и продължих с Клои напред.

– Не му обръщай внимание. Това е Джонатан Мур. Той е учен аутист, един от най-добрите зооспециалисти в света. Известен е със способността си да комуникира с животни. Беше един от първите, с които се свързах, когато започнах да изследвам ЧЖК. Той ми помогна да работя с Атила.

Бях поел риска да разкажа на Клои за Атила по време на полета. Дори ѝ показах снимките в портфейла си. Тя каза, че съм постъпил много смело, като съм го спасил. Изглежда, не беше проблем за нея. Иди, че разбери.

Няколко минути по-късно се озовах на сцената и потупвах по микрофона. Високоговорителят изпищя и после замлъкна. Жуженето в залата утихна и всички глави се насочиха към мен.

– Ще ви спестя приказките, приятели – заговорих и кимнах към Джонатан, който ми даде утвърдителен знак, застанал до проектора. – Ето какво се случва в Африка. То само говори за себе си. Направих този запис преди два дни в делтата на Окаванго в Ботсвана.

Отстъпих назад в тъмната зала, за да ги наблюдавам, докато гледаха кадрите.

Със задоволство отбелязах, че изглеждат изумени. Щом главите на мъжките лъвове се появиха в полето, в залата се надигна вълна от шепот. Тези хора тук бяха изключително умни, а аз успях да привлека вниманието им.

Щом Джонатан светна лампите, шепненето по групички избухна във всеобща какофония от четиридесет души, които се опитваха да се надвикат едновременно.

– Хайде, приятели – прекратих шумотевицата, като размахах тефтера с жълти листове в ръката си и приближих микрофона. – Срещата ми със сенатора е само след часове. Първият му въпрос ще е защо се случва това. Имаме доказателство не само за необяснимото хиперагресивно държание на лъвовете, но и за безпрецедентната промяна в социалното им поведение. Трябва да излезем с правдоподобни теории.

– Как е възможно, Оз? – попита бившата ми преподавателка по еволюционна биология Гейл Куин. – Как може това да се е случило така изведнъж?

– Не знам, Гейл – отговорих. – Точно за това ви повиках тук, за да ми помогнете да разбера. Най-доб­рото ми предположение до този момент е, че може да съществува някаква нова радикална адаптивна зона. Мисля си, че е възможно да е настъпила драматична промяна в околната среда, която по някаква причина не сме имали възможност да регистрираме.

– Но кой аспект от околната среда се променя все пак? – попита някой.

– Аз залагам на вирусен агент, Оз – каза Еберхард Щраус. – Както споменах по-рано, подобно поведение, особено хиперагресията, е симптом на бяс. Не твърдя, че е бяс, но е възможно да е някакъв вирус, който поразява нервната система.

– Обмислях го – казах. – Въпросът е, че бяс се предава от животно на животно чрез телесни течности. Това би могло да е обяснение за животните в дивата природа, но в случая от близките дни с нападението на лъвовете от зоопарка в Ел Ей и бягството им животните са били напълно изолирани.

– Предполагаш, че инцидентът има нещо общо с това? – учуди се някой.

– Точно така. Предполагам, че е така, при все че проблемът е: как биха могли да се заразят животни, изолирани в зоопарка?

– Може да се предава по въздуха – отбеляза Щраус. – Или чрез паразити. Комари, бълхи. – Започна да отбелязва възможностите на пръсти. – Месото, с което са хранили лъвовете в зоопарка, може да е било заразено. Сами преценете. Има много възможности.

– Нека изразя още един аргумент срещу теорията за вирус – казах. – Животно, заразено с бяс или друга болест, която поразява нервната система, обикновено демонстрира и други симптоми освен хиперагресивно поведение. Спорадични движения на мускулите, краста, кожни лезии, хидрофобия. Лъвовете, които убиха моя приятел, ми се видяха в доста добро здраве. Поне физическо. А и лъвовете от зоопарка в Ел Ей също не са показали никакви симптоми. Със сигурност не бих отхвърлил теорията за вирус, но той трябва да е такъв, какъвто не сме срещали досега.

– Извършена ли е аутопсия на някое от тези животни? – попита доктор Куин.

– Не – отговорих. – Африканските власти не биха позволили. Това е една от първите теми, които ще повдигна пред сенатора.

– Ами аутопсия на лъвовете от зоопарка в Ел Ей? – провикна се някой.

– Добър въпрос – казах.

– Ако не е вирус, може би става дума за поредица от промени в околната среда – намеси се Алис Бойд, царствена жена с посребрена коса между седемдесет- и осемдесетгодишна, носител на наградата на фондация „Макартър“ от Университета на Вашингтон. – Помислил ли си за слънчево изригване? Геомагнитна инверсия? Просто разсъждавам за начина, по който поведението на животните понякога се променя рязко преди значимо геологично събитие – земетресение, цунами. Може би нещо предстои. Космическо явление, което животните предусещат.

– Добро предположение – казах и го отбелязах в тефтера си.

Допадна ми идеята за геомагнитна инверсия – всъщност никак не ми допадаше, беше кошмарна и страховита, но ми хареса предположението. Геологичните данни сочат, че през известен период от време настъпва обрат в геомагнитното поле на земята: в основни линии след подобно събитие стрелката на компаса ви ще показва юг в посоката, в която преди е показвала север. Доколкото ни е известно, такива промени възникват произволно. Има много разногласия по отношение на продължителността на тези моменти – последни данни от Службата за провеждане на геологически проучвания показват, че една от тези инверсии в миналото е продължила едва четири години. Потенциалното влияние на геомагнитната инверсия върху биосферата обаче не ни е известно – по простата причина, че никога не се е случвало, откакто се помни човечеството.

– Толкова глупави ли сте, хора? – надвика някой жужащата тълпа. Обърнах се: беше слаб красив млад мъж, когото не познавах. Беше единственият човек в залата, облечен в костюм. – Тези лъвове може да са обучени от Зигфрид и Рой. Този запис не доказва нищо.

Настъпи затишие, а после се чу звук като от електрическа отварачка за консерви, който жужеше от електрическа инвалидна количка.

Кимнах на Чарлс Гро, който насочи инвалидната си количка по пътеката между седалките в залата. Чарлс беше един от водещите експерти по горилите, макар, за нещастие, да се беше оттеглил напоследък. Преди три години неочаквано беше нападнат от двестакилограмова горила, която познаваше доб­ре и с която беше работил в продължение на десет години. Маймуната натроши всичките му лицеви кости, разкъса носа, устните, едното му ухо, едното му око и едната му ръка. Освен това остави Гро без един крак от коляното надолу.

Приматологът спря пред красивия скептик.

– Тази касета е също толкова истинска, колкото и лицето ми – заяви.

Усмихнах се облекчен, а групата продължи дебата помежду си. Заформяше се страхотна динамика. Онова, което досега беше просто толерантност от страна на колегите ми към моята обсебеност от ЧЖК, се превръщаше в научен респект. Обсъждането се изместваше от въпроса дали нещо се случва към по-съществения въпрос защо се случва и как можем да го поправим.

Думите на Алис Бойд за геомагнитната инверсия ме заинтригуваха. Загнездиха се трайно в съзнанието ми. Имах чувството, че е уцелила правилната посока. Не конкретно предположението ѝ за геомагнитна инверсия, която оказва влияние върху биосферата по неочакван начин, а посоката на мис­лите ѝ като цяло: мащабна, но незабележима промяна в природата, която животните усещат, но ние не можем.

Помните ли цунамито в Индийския океан? Да, живеем в интересни времена. Войните и природните бедствия се стоварват едно след друго като проливен дъжд и остават погребани под припокриващи се слоеве мръсотия в неприятните ни спомени. Коя беше тази катастрофа? 26 декември 2004 година. Гигантското цунами, което се надигна в Индийския океан вследствие на земетресение с магнитуд 9,0 и епицентър край бреговете на остров Суматра, което погуби повече от двеста хиляди души в Индонезия, Шри Ланка, Индия и Тайланд. По това време бях в Ирак. Спомням си как се скупчвахме край евтин малък телевизор в базовия ни лагер и гледахме новините. Помня колко бях изумен, след като чух, че в Шри Ланка, ден преди вълната да връхлети, животните са започнали да изчезват във вътрешността на острова. Птици, гущери, змии, мангусти – всичките са изчезнали. Слоновете хукнали към по-високите части. Кучетата отказвали да излизат навън. Ятата фламинго напуснали ниско разположените си райони на гнездене. При все че цунамито уби стотици хиляди души, много малко животни загинаха. По-силно развитият слух и други сетива вероятно са им помогнали да чуят или усетят вибрациите на земята и това им е подсказало, че наближава бедствие, дълго преди хората да разберат какво се случва. Животните са знаели, че предстои нещо лошо, чувствали са вибрациите. А хората са останали в неведение. Дори след като морето загадъчно се е отдръпнало с почти два километра и половина навътре, за да набере вълна, висока двайсет и четири метра, която е последвала – какво са направили? Децата са слезли на брега да събират мидени черупки.

Червени и сини светлини проблясват върху стените на тъмния апартамент, когато далеч долу пожарна кола с включена сирена профучава по Бродуей. Сирената заглъхва, но скоро е заменена от скрибуцането, напомнящо дрънчене на музикална кутия, на камион за сладолед.

Седнал на ръба на мивката в задушната жълта баня, Атила хвърля бегъл поглед към прозореца, сякаш се опитва да си припомни нещо. После пренася тежестта си напред и продължава да изучава отражението си в огледалото.

Взира се в огледалото от часове. Щателно и очаровано разглежда дълбоките си лъскави златистокафяви очи, очертани с черно, широките розови дис­кове на ушите си, които се подават изпод червената вълнена шапка. От време на време отваря широката си изпъкнала муцуна и потупва с пръст дългите си кучешки зъби. Свежда поглед към ръцете си и проучва твърдата си кафява козина, плътната кожа на дланите си, черните си нокти, дългите си възлести пръсти и късите си и дебели палци.

Атила затваря очи и съзерцателно вдишва през носа. Накланя се напред, докато върховете на пръс­тите и челото му се опират в хладната лъскава повърхност на огледалото, съзнанието му се опитва да се върне към нормалното си състояние, да престане да блуждае сред вихъра от дезориентиращи странни звуци и миризми.

Усеща се ароматът на цвъртяща мазнина от пекарната за пилета на 125-а улица. Влажната миризма на гипсово лепило от ремонта на църквата зад ъгъла. Вонята на филтрите за пречистване на водата. Мазната смрад на боклуци и риба от река Хъдсън.

Ако се извършваше електроенцефалограма на мозъчните му вълни, тя щеше да покаже засилена активност на амигдалата, онази част от мозъка на приматите, която отговаря за миризмите, запаметяването и ученето.

После Лошата миризма се появява отново.

Приижда от сградите, стаите и тръбите, от улиците, тротоарите и канализацията, от колите и автобусите. От всички страни едновременно.

Лошата миризма означава хора. А той седи тук, в епицентъра на едно от най-силно замърсените места на земята, тази плашеща, задушлива миризма се затяга около него като примка, като чувал върху главата.

Той се тресе. Ръцете му треперят. Въздухът се раздвижва и той подушва психиатричния център на една пресечка северно. Чува писъци, подушва ужас, непоносима болка.

Цялата тази гнусотия се натрупва в съзнанието му като дим във въздушен филтър. Атила запушва ноздрите си с пръсти. Престава да трепери и отваря оцъклените си кафяви очи. Потрепва.

Върху сапунерката има пукната чаша за кафе с две четки за зъби в нея. Атила я взема, изсипва четките и прехвърля чашата от ръка в ръка, чуди се какво да прави с нея. Отново поглежда отражението си в огледалото с червената шапка на главата му. Накланя се назад и замахва силно към огледалото с чашата, разбива го и то се пръсва. Харесва му. Потушава дразнещото усещане вътре в него.

После то отново се надига.

С пръхтене, охкане и печален вой скача от мивката в антрето и троши всичко по пътя си. Влиза в стаята с компютрите и ги чупи до един. Изтръгва ги от стената, дърпа електрическите кабели и ги хвърля един в друг. Искри, пукот и пращене, парчета от техниката хвърчат из стаята като пясъчна буря.

Скоро чува шум: упорито потропване по стената близо до вратата.

– ПАЗЕТЕ ТИШИНА, ПО ДЯВОЛИТЕ! – чува се сърдит човешки глас. Съседът от другия апартамент на етажа. – Престанете с тези глупости на мига или ще извикам полиция!

Атила също пищи, втурва се към стената и започва да блъска с всички сили. Парченца гипс се разхвърчават във въздуха и се надига облаче бял дим, а огледалото на стената подскача един-два пъти, откача се от куките си и се чупи на пода до краката му. Стъклата се пръсват в антрето.

Подушва отново и долавя нова миризма от съседния апартамент.

Атила пъшка, пръхти и подскача из опустошената стая.

Това е една от човешките миризми, които харесва, и я подушва в момента.

Миризмата на човешки страх.

Следобедната среща за ЧЖК течеше с пълна сила, когато получих имейл на айфона си от Елена Уърнърт, началник на канцеларията на сенатор Гарднър.

Сенаторът не можел да се срещне с мен днес, информира ме тя, а сърцето ми натежа като камък, преди да съм дочел следното: ако имам интерес, можела да ме „вмъкне“ за пет минути по време на изслушването на Сенатската комисия по околната среда и благоустройство утре в десет часа.

Помислих си: изслушване на Конгреса – боже. Това беше по-хубаво от среща със сенатора. Дори да бях потъркал бутилка и да бях помолил дух да ме уреди, не бих получил по-добър шанс да разпространя информацията си.

И тъй: проявявах ли интерес?

„Категорично да“, написах, като натисках буквите върху светещия екран под масата.

Срещата се проточи чак до вечерта и се случи нещо странно. Продължиха да идват още хора, изтъкнати генетици, биолози, хора, чиито имена знаех, но никога не бях срещал. Онемях от изненада при вида на Джонатан Илай – известен астроном, който водеше нова поредица по PBS за произхода на Вселената.

Всички те искаха да видят записа с нападението на лъвовете, който бях оставил да се върти непрестанно на екрана в конферентната зала.

Зоологическата аномалия в Ботсвана, както бяха започнали да я наричат мнозина, беше привлякла учените, както пламък притегля нощни пеперуди.

Осъзнах, че цялата тази история се издигна на ново ниво. Вълнението се беше засилило. Освен това по някакъв странен начин бях успял да извоювам респект, на какъвто не се бях радвал до този момент. Срещата постепенно се пренесе от залата към бара на хотела и известни учени от най-престижни институции – Харвард, Масачузетския технологичен институт, „Джонс Хопкинс“, – които в друг случай не биха ме удостоили и с поглед, идваха да ми стиснат ръка или да предложат да ме почерпят с бира.

Приемах поздравления и си дадох кратка почивка от тревогите за края на света, за да си позволя да се насладя на златния си момент. Дори след като ме бяха нарекли побъркан, аз не се бях отказал от теорията си за ЧЖК и сега се чувствах реабилитиран.

– Виж ти, вече си истинска знаменитост – рече Клои и ме потупа по рамото на спортното ми сако, след като си казах довиждане с микробиолог от Принстън с побеляла коса. Ръката ми беше порозовяла и гореща от ръкостискане.

– Да – отвърнах. – Дами и господа, Джаксън Оз, рокендрол биолог. Без автографи и се въздържайте от снимки със светкавица.

След края на срещата привечер двамата с Клои се качихме в хотелската ѝ стая, за да се подготвим за сенатското изслушване. Поделихме си кана кафе и съчинихме петминутно изявление за комисията, което очертаваше зловещата същност на проблема. Дадох няколко конкретни идеи за действие, като разпространяване на предупреждения към всяка местна служба, занимаваща се с грижи и контрол над животните, да бъде нащрек за повишена агресия. Ала най-важната молба се отнасяше до финансиране за проучване на проблема. Трябваше да ангажираме най-добрите експерти, и то възможно най-бързо.

След като го прочете отново, Клои рухна в едно кресло и кимна.

– Добро е, Оз. Заедно с касетата ще предизвика сериозно раздвижване. Вече привлякохме вниманието на учените. Сега ще го оповестим пред света.

Обадихме се на румсървис и последвахме кафето с късна вечеря. Перки от скат с каперси, салата от печен карфиол и бутилка „Вувре“ (по идея на Клои). Беше вкусно.

Тя беше необичайно тиха, докато се хранехме. Поклащаше виното си и се взираше разсеяно през прозореца. Отвън в искрящия синкав мрак мостът „Фредерик Дъглас“ светеше като торта за рожден ден над река Анакостия.

Клои най-после извърна поглед към мен, а очите ѝ бяха влажни и блестяха.

– Там, в Африка – заговори тихо тя, – щом се спусна нощта, аз се бях предала пред смъртта. Бях започнала да се моля на дядо си, казвах, че щом трябва да умра, все някак би могъл да ми помогне. Поне да е бързо. На следващия ден надеждата беше на път да ме напусне. Тогава вдигнах очи и ти беше там.

– А сега сме тук – казах аз и вдигнах чашата си.

– Точно така – отговори тя. – Преди никога не съм вярвала в съдбата, но сега вече не знам. В един момент съм в Африка и ме заплашва смърт, а в следващия съм в Америка. В епицентъра на буря. Нещо, което може да се окаже най-значимото събитие в историята. Такива неща не се случват често на момиче от Оверн. Не изглежда реално.

– Реално е – казах. – Искаш ли да те ощипя, за да го докажа?

Тя се наведе над тясната маса и докосна лицето ми.

– Не – промълви. – Искам да ме целунеш.

Наведох се към нея над масата и се целунахме за пръв път. Беше нежно и хубаво. После пред очите ми изплува лицето на Натали и при все че беше последното, което исках да направя, се отдръпнах.

– Не? – изненада се Клои. – Мислех...

– Трябваше да ти кажа. Аз съм...

– Женен?

– Боже, не.

– Имаш приятелка?

– Не, не. Не, искам да кажа, ами... сложно е. Мис­ля, че тъкмо приключих една връзка – казах, без да срещам погледа ѝ.

Клои прочисти гърлото си.

– Мислиш?

– Да.

Клои вдигна чашата си и отпи глътка вино.

– Е, оценявам откровеността ти, господин Искрен и Праведен – каза тя.

– Май трябва да вървя в стаята си – казах. Оставих салфетката в чинията си и се изправих. – Утре ни чака голям ден.

– Ти да не би да си се побъркал напълно? Сега си тук – посочи тя. После пийна още малко вино и добави: – Освен това вече съм те виждала по бельо.

Изгледах я.

– Не, сериозна съм, Оз. Не искам да съм сама тази нощ. Моля те, остани.

– Ще спя на стола.

Тя извъртя очи.

– Спи в леглото с мен – изрече над ръба на чашата си. – Не се тревожи. Просто ще спим.

Както се оказа, не се беше шегувала, че само ще спим. Вече беше захъркала, щом излязох изпод душа.

Гледах я на бледата светлина от прозореца – тъмните ѝ мигли, светлото ѝ лице, тънките ѝ нежни ръце. Беше прекрасна, с момичешко излъчване и крехка като птичка. Вече се самобичувах. Къде ти беше умът? Натали скъса с теб. Приключено е. Вече си неангажиран. Давай.

Клои беше пропътувала толкова път заради мен. Повярва ми, а Натали така и не го стори.

Завих я, легнах до нея и се загледах в тавана.

– Лека нощ, кретен – казах си и затворих очи.

Отворих очи, нямам представа колко часа по-късно. В стаята беше толкова тъмно, та имах чувството, че изобщо не съм ги отварял. Нямаше го дори оранжевото сияние на града отвън. Сякаш някой беше спуснал плътни завеси, а аз нямах спомен да съм правил нещо подобно.

След това: разтърсване. Някакво тракане, метално дрънчене. Обходих с очи тъмната стая. Отне ми известно време да осъзная, че това е дръжката на вратата.

Тракането стана по-силно – и по-ожесточено, – сякаш някой се опитваше да изтръгне бравата от вратата. Скоро се появи и шум от дращене. Последва колебливо потропване.

Първата ми мисъл беше, че някой от другите учени си прави шега. След срещата бирата беше потек­ла като река.

Чу се ново потропване. Този път по-силно. Беше нещо голямо и тежко.

Изправих се в седнало положение. Като че ли не беше шега. Не беше забавно.

При следващия удар горната част на вратата се пропука, чух как дървото се разцепва.

Какво ставаше, по дяволите?

Отметнах чаршафа и се изправих на крака, а в този момент вратата се откърти от пантите и се отдели от касата. Вратата се стовари с трясък на пода в стаята.

Огромен силует изпълни рамката на вратата. После изчезна. Имаше движение в стаята. След това още един голям силует затъмни отвора и след миг потъна в тъмната стая.

– Оз? Там ли си?

Клои седна в леглото зад мен, протегна ръка към нощната лампа, светна я и изпищя.

Бяха мечки. Две мечки – две огромни проклети мечки гризли, – които изпълваха стаята и бяха на може би метър и половина от леглото. Мечките пристъпиха напред на яките си масивни крака, а козината им се вееше на вълни около телата. От отворените им муцуни капеха лиги, а малките им лъскави черни очи бяха безизразни и мъртвешки втренчени.

Не можех да помръдна. Като че ли краката ми бяха заковани за пода. Нямах мисъл в главата си. Не чувствах нищо. Дори инстинктът ми за самосъхранение не функционираше.

Първата мечка се изправи на задни крака и ме перна с лапа. Запрепъвах се назад, почувствах ярка червена мокрота по бузата и врата си и знаех, че е кръв. Вдигнах ръка към лицето си: кръвта бликаше между пръстите ми, обливаше лицето ми и щипеше на очите ми.

После се събудих с викове, легнал по гръб в леглото. Размахвах ръце във въздуха над себе си. Посегнах към гърлото си. Нямаше кръв. Нито болка.

Беше ми нужна секунда да осъзная, че и Клои крещи в леглото до мен.

– Receves les de moi! – викаше в тъмнината тя.

Сграбчих я за раменете.

– Махни ги от мен! Не! – крещеше Клои и се опитваше да ме избута.

Очите ѝ бяха отворени, но още виждаха кошмара.

– Всичко е наред, Клои! Това е сън! Просто сън!

Въздухът свиреше в дробовете ѝ. Държах я, а тялото ѝ леко се отпусна.

– Беше толкова реално. Спяхме, а после вратата се сгромоляса и влязоха две мечки. Гледах как едната от тях те убива.

– Какво? – светнах лампата. – Сънувала си мечки?

– Да. Бяха огромни. Две огромни мечки гризли разбиха вратата и влязоха в стаята.

– Мамка му! – скочих от леглото и закрачих.

– Какво има?

– Сънувах същото. Две мечки гризли разбиха вратата и влязоха вътре, а едната издра лицето ми!

– Как е възможно? Как е възможно двамата да сънуваме един и същ кошмар?

Бях чувал за взаимно сънуване, но винаги съм го приемал скептично, никога не съм го изпитвал. Съществуват съвсем изолирани случаи, в които се споменава за хора, сънували абсолютно еднакъв сън. Дали се дължеше на факта, че бяхме изложени на едни и същи емоции, или на нещо друго? Дали беше свързано с ЧЖК? Определено не...

– Mon Dieu – промълви Клои. – Какво е това? Толкова съм уплашена, Оз. Какво става? Какво се случва с този свят?

Ледена тръпка премина през тялото ми от пръс­тите на краката чак до темето.

– Нямам представа – казах и улових глава с ръце.

Щом отново отворих очи на сутринта, Клои се беше сгушила в мен, главата ѝ лежеше под мишницата ми, а ръката ми беше заровена в косата ѝ. Сведох поглед към нея и си помислих за предишната нощ. Взаимният сън, еднаквият кошмар, който бяхме имали.

Не знаех какво да мисля. Не ми се беше случвало подобно нещо. Изглежда, и Клои не искаше да говори за това. Не го спомена, докато се приготвяхме и слязохме да вземем такси.

Беше свеж и слънчев летен ден. Ярка светлина, безоблачно синьо небе. Таксита и куриери с велосипеди, бизнесмени на път за работа, които отпиват кафе, поглеждат часовника или киндъла си и мушват слушалки в ушите си, за да се изолират от останалите. Тази гледка ме накара да се замисля за животните в Шри Ланка, които се отправили към хълмовете дни преди цунамито, а хората останали – събирали миди от уголемилия се плаж и се чудели къде са изчезнали слоновете. Двамата с Клои си разменихме мрачни погледи. Не беше нужно да казваме нищо. Усещаше се във въздуха. Предстоеше нещо лошо. Нещо, което светът не беше виждал досега.

Офис сградата на Сената „Дирксън“ се намираше в северозападната част на комплекса на Капитолия на Първа улица. Окуражих се, когато зърнах коли на национални медии, паркирани пред величествената мраморна сграда. Поне предупреждението ни към хората щеше да бъде заснето.

Забелязах и някои познати лица на тротоара пред стъпалата. Ръкувах се със старите си преподаватели Гейл Куин и Клеър Дъгард. Доктор Чарлс Гро беше там в инвалидната си количка. Потупах рамото му и го стиснах.

– Иди ги шашни, Оз – насърчи ме Гро и потупването прерасна в прегръдка. – Можеш да го направиш.

Двамата с Клои продължихме към сградата, а полицаите на Капитолия, облечени в бели ризи, ни провериха с детектори за метал. В просторния мраморен атриум зад тях издокарани сенатски служители, лобисти и представители на медиите кръжаха като пчели в кошер, които произвеждат мед и пчелно млечице. По-невзрачно облечени групи от хора чакаха на опашка зад червени въжета с отегчен вид.

Насочихме се към гишето на охраната и се наложи да минем покрай огромна артинсталация – деветметрова скулптура, която приличаше на дъб от неръждаема стомана.

– Здравейте, тук съм за изслушването в Комисията по околна среда и благоустройство в десет часа – обърнах се към полицая зад бюрото. Той беше едър и красив чернокож мъж с бръсната глава и непроницаемо като банков сейф лице.

Той въздъхна и вдигна клипборда си.

– Име? – попита.

– Джаксън Оз – отговорих. – О-з, Оскар Зулу.

Той зацъка и заклати глава срещу клипборда си.

– Хмм. Няма Оз – заяви и отново се втренчи в мен.

– Трябва да е станала някаква грешка – възразих. – Бях поканен от сенатор Гарднър вчера в пос­ледния момент. Бихте ли направили справка в офиса му?

Борецът с престъпността ме изгледа, сякаш съм го помолил да ми заеме оръжието си.

– Моля ви – намеси се Клои и подслади атмосферата.

– Добре – каза той, облегна се в скърцащия си кожен стол и сложи под брадичката си слушалката на телефона на бюрото. – Превърнах се и в рецепционист.

Набра някакъв номер. После завъртя стола и измърмори нещо. Обърна се със самодоволно изражение.

– Така си и мислех. Казаха да съм бдителен срещу побъркани активисти. Съжалявам, приятел. Няма те в списъка и трябва да си вървиш.

Стомахът ми пропадна вътре в мен като асансьор с прерязани въжета. Двамата с Клои се спогледахме в недоумение.

– Казаха ли защо? – попитах.

– Не упорствай – отсече полицаят. – Изходът е там. Използвай го.

Побързах да възразя.

– В уебсайта пише, че част от местата са достъпни за широката общественост. Не може ли да присъстваме просто като зрители?

Той изсумтя презрително, беше нещо средно между изхилване и грухтене.

– От колко време сте във Вашингтон? – попита той и посочи по прохода зад себе си към хората зад кадифеното въже. – Виждате ли навалицата? – попита. – Лобистите плащат на тези жалки индивиди по двайсет долара на час през последните два дни да се редят на опашка, та да се сдобият с място за това изслушване. Кой преварил, той заварил, приятел, а от известно време никой не е заварил.

Обърна се към Клои с искрено съжаление.

– Съжалявам, сладурано. Хубавичкото лице може да помогне само донякъде в този град. А сега, сбогом.

Зрителите не бяха единствените изиграни, помис­лих си гневно и се отдалечих от гишето.

Не можех да повярвам на онова, което бях чул. Да не би това да беше някаква извратена шега?

На стъпалата пред сградата извадих телефона си и се обадих в офиса на сенатор Гарднър.

– Да? – отговори задъхан и нетърпелив женски глас.

Елена Уърнърт, служителката, с която бях говорил предишния ден.

– Обажда се Джаксън Оз – представих се. – Има някаква грешка. Охраната не ме допуска до изслушването.

– Ами, вижте... Опитвах се да се свържа с вас, господин Оз – каза Уърнърт. – Оказа се, че няма да имаме възможност да ви настаним. Залата е пълна.

– Вятър и мъгла! – възмутих се.

– Интересно, че използвате точно тази фраза, господин Оз – процеди Уърнърт. – Чуваме съвсем същото за вас. Бяхме подведени да мислим, че сте учен от Колумбийския университет, но направих­ме справка за миналото ви. Пропуснали сте да ни уведомите за някои от по-радикалните претенции в блога си. Имаме нужда от задълбочено познаване на проблемите с опазването на животните, не от лунатик с конспиративна теория, че животните превземат планетата. Съжаляваме, но сенатор Гарднър не желае обвързване с побъркани блогъри.

Знаех си. Политиците бяха хора, които предпочитат да си покриват задника, вместо да се опитат да проумеят какво се случва в истинския свят. Това беше Вашингтон в най-чистата си форма.

Поех дълбоко дъх.

– Намираме се в непосредствена опасност, госпожице – обясних. – Ако бяхте отделили малко време от натоварения си график, за да дойдете на срещата вчера, щяхте да го видите с очите си. Поведението на животните се променя радикално и тревожно и загиват хора. Мога да го докажа.

– Не ми звучи никак смислено – отряза Уърнърт. – Защо се случва?

– Не съм сигурен засега. Това е едно от нещата, които трябва да разтълкуваме. Но въпросът „защо“ не е най-важният в този момент, госпожице Уърнърт. Не е нужно да знаете защо къщата ви гори, за да хукнете да бягате от нея. Трябва веднага да се изпрати предупреждение към хората да бдят за агресия от страна на животните.

– Така. Боя се, че подобна история ще претърпи пълен крах по Си Ен Ен – категорична беше Уърнърт. – Обръщение на сенатор Гарднър към обществеността: „Заключете своя ши цу, той е убиец“.

– Моля ви. Поне ми дайте възможност да покажа на сенатор Гарднър филма, с който разполагам.

Подразних се от умолителната нотка в гласа си.

– Сенаторът има по-важни задачи от това да се във­лича в долнопробните ви теории. Графикът му е пълен за един месец напред. Дочуване. – Уърнърт затвори.

Вторачих се в телефона си. Да дойда толкова далеч само за да ме пуснат по течението на реката, беше неприемливо. Дори не ме беше грижа за времето и усилията, които ми беше отнела подготовката на тази презентация. Проблемът беше в това, че обществото трябваше да чуе какво имам да кажа, а фактите оставаха прикривани от същите хора, които трябваше да защитават населението.

Със или без благословията на сенатора предуп­реждение трябваше да има. Никой друг нямаше да го направи. Всичко беше в моите ръце.

Погледнах към представителите на медиите край вратата, дошли заради изслушването на въпросите по околната среда, което вече започваше, и ми хрумна план.

Насочих се обратно към детекторите за метал, обърнах се и спрях. После се покатерих върху платформата на огромната скулптура, скочих и се хванах за най-долния клон на дървото от неръждаема стомана.

Адвокати, политици и дори някои от обикновените хора спряха и започнаха да сочат към мен, а аз се катерех нагоре.

– Извинете! – заговорих през свити край устата длани. – Извинете. Имам да кажа нещо важно.

– Оз? – повика ме Клои от пода на фоайето. – Какво правиш?

– Единственото, което ми остана – провикнах се към нея. – Хората трябва да знаят.

– Извинете! – извиках. – Хора, аз съм учен. Името ми е Джаксън Оз и бях поканен да се изкажа по време на изслушването на въпросите по околната среда в Сената на Съединените щати, но после поканата загадъчно беше отменена.

Погледнах надолу и видях полицая, който тъкмо ни беше изгонил, да стои под дървото с пистолет в едната ръка и радиостанция в другата.

Направих пауза, преглътнах и продължих.

– Настъпва природен дисбаланс в глобални размери. Преди три дни в Ботсвана повече от сто души бяха убити от диви животни. Убеден съм, че тази епидемия се разпространява по целия свят. Вероятно всички са застрашени. Бъдете бдителни към внезапна агресия сред животните...

Прозвуча аларма. Аз замълчах. Запулсира пронизващо ярка бяла светлина и във фоайето закънтяха звънци. Чух тропот от много крака от вътрешността на сградата.

Прехапах устната си. Мислех, че ще успея да прив­лека вниманието на някой репортер, преди да ме арестуват, но сега бях притеснен. След единайсети септември това беше вероятно едно от най-добре охраняваните места на света. Може би планът ми не беше така блестящ, колкото ми се бе струвало преди малко.

Опасенията ми се потвърдиха, след като група мъже в черни униформи се появиха от вътрешността на сградата с автомати М16 и щитове в ръце. След като специалният отряд мина през звънящите детектори за метал, видях надпис „Екип за спешно реагиране“ върху проблясваща в сребристо лента на гърбовете на якетата им.

– Слизай оттам! Веднага! – извика мъж с мустаци и тактически шлем в пращящ мегафон, като в същото време насочи своя М16 към гърдите ми.

Правех точно това, подпирах се на коляно, за да се овеся на металния клон и да скоча долу, когато чух бумтеж и нещо силно блъсна опакото на дясната ми длан. Отпуснах хватката и се стоварих върху мраморния под като чувал с мръвки.

Огледах ръката си. Усещах я като счупена. Сякаш бях ужилен от стършел с размери на коте. Бях прострелян с някакъв несмъртоносен куршум, гумен, предполагам.

Това беше най-малкият ми проблем. След две мигвания почувствах силна болка в задната част на краката си, зъбите ми импулсивно се стиснаха и се разтресох.

– Подложен си на електрошок. Не мърдай, побъркано кретенче – процеди някой близо до главата ми, а дъхът му вонеше на лук.

Лесно беше да изпълня командата: бездруго не можех да мърдам, тъй като мускулите ми бяха парализирани. Дори и след като куките на електрошоковия пистолет бяха извадени от гърба ми, имах чувството, че някой пробива черепа ми с бормашина. Мозъкът ми беше изтръпнал.

Върху мен имаше четирима полицаи, които извиваха ръцете ми зад гърба и ми слагаха белезници.

– Така ти се пада, като вършиш простотии наоколо – изръмжа полицаят в ухото ми. – Загазил си. Загазил си пред Агенцията за национална сигурност.

Изправиха ме на крака и ме избутаха към отворена двойна врата в мраморната стена. Опитах се да се изправя, но мускулите ми все още бяха несигурни. Спънах се, те ме повлякоха, успях да помръдна стъпала, но после отново загубих контрол над тях. Погледнах безполезните си, подобни на желе крака. Сякаш бяха чужди.

– О, сега пък оказваш съпротива при арест – изръмжа полицаят и нечий ботуш се заби в гърба ми.

– Недейте! Престанете да го наранявате! – крещеше жена.

Чувах я, сякаш бях под вода, регистрирах го, като че ли съм в кома.

Зърнах Клои с периферното си зрение. Тичаше напред, буташе полицаите и викаше.

Забелязах също, че до нея са Гейл Куин, Клеър Дъгард и Чарлс Гро и крещят на полицаите от Капитолия. Коридорът кънтеше от какофонично ехо от викове, боричкане и тропане с тежки обувки.

След малко всички те бяха проснати на пода с белезници до мен. Дори закопчаха с белезници Чарлс Гро за инвалидната му количка. Очевидно беше особено опасен.

Вдигнаха ни и ни повлякоха през страничен отвор към мрачен заден коридор.

– Хей, виж, Лари – обърна се полицаят към едно от приятелчетата си. – Атаката на изродите. Къде е брадатата дама? Да не би да чака отвън в микробуса, приготвен за бягство?

В този момент напълно ми падна пердето. Обърнах се и опитах да ритна ченгето в топките. Не уцелих, макар че добре го фраснах в брадичката.

После зрението ми беше блокирано от забавен каданс в близък план на пръстите и кокалчетата на нечий юмрук. Наблюдавах сцената лежерно, но все пак се обезпокоих от шумния пукот при счупването на носа ми, който изкънтя в ушите ми, лампите притъмняха и напълно угаснаха.

След суматохата полицаите от Капитолия ни отведоха в ареста на Централното полицейско управление. Бяхме обработени и затворени в килия в задната част на сградата. Стените бяха покрити със знаци на мира, анархистки символи и листа марихуана, които предишните обитатели бяха изрисували или издълбали върху мръсните плочки. Помещението беше видяло немалко нарушители на реда.

Прекарахме нощта в килията: Гейл Куин, Клеър Дъгард, Чарлс Гро, Клои и аз, а също и няколко хлебарки, които в първия момент взех за йоркширски териери. Облегнах се на стената с две хартиени салфетки, притиснати към ноздрите ми, и синуси, запушени от кръв.

Оползотворихме времето мъдро. След като поднесох обилни извинения, задето бях предизвикал ареста на всички, до среднощ стояхме будни в бетонната стая без прозорци и обсъждахме вероятните причини за възникването на ЧЖК.

Стигахме все до същите ограничения, с които се бяхме сблъскали по време на срещата. Бяхме решили, че е малко вероятно да става въпрос за вирус. Каквото и да беше, фактът, че оказва сходно влияние върху различни животински видове в отдалечени райони, противоречеше на подобна теория. Всички бяхме съгласни, че е по-вероятно такава внезапна и анормална промяна в поведението да е реакция на определена промяна в околната среда. Очевидно най-доброто, което можехме да предприемем, беше да извършим аутопсии на поразените животни и да търсим анатомични и психологически особености, които биха могли да ни поведат в правилна посока.

Доктор Куин обеща помощ от Биологическия факултет на Колумбийския университет, ако и когато се сдобием с образец.

– На кого му е притрябвало правителството, Оз? – каза тя от мястото си до вратата (бяхме насядали в килията като край лагерен огън). – Дори и да те бяха изслушали днес, щяха да съставят комисия, а тя пък да наеме изследователски екип, годен да проучи какъв тип хора са нужни, за да се стигне до план за действие.

Освободиха ни на следващата сутрин след явяване пред съдия. Останалите се отърваха с обвинение за нарушаване на обществения ред и глоби от по петстотин долара, а аз бях обвинен в престъпно нахлуване, трябваше да се явя в съда и да платя гаранция в размер на три хиляди долара.

Въпреки че се бях сдобил с криминално досие и явяване пред съда, не бях особено притеснен, докато бутах инвалидната количка на доктор Гро по рампата край стълбите на съда под ранното утринно слънце. Предстоеше ми по-сериозна задача – предстоеше на всички, без значение дали го осъзнаваха, или не. Правителството щеше да бъде засипано с далеч по-важни проблеми от мен.

– И сега какво? Отиваме на лов? – попита Клои, след като помогнахме на доктор Гро да се качи в достъпно за инвалидни колички такси и си взехме довиждане с Клеър и Гейл.

– Първо, следващата порция от ваканционния ти пакет – казах и посочих ресторанта в края на улицата. – Позволи ми да ти представя американската гордост: денонощните закусвални.

– Аз имам друго предложение – отговори Клои и посочи носа ми. – Носът ти изглежда изкривен. Много изкривен. Може би трябва да те види лекар.

Така че закусвахме в чакалнята на спешното отделение на университетската болница „Джордж Уошингтън“. Излапах един мъфин с яйце, попълних пет-шест документа, седнах на стол и прехвърлих каналите на телевизора, монтиран на стената, за да видя дали споменаваха нещо за нашия протест в новините. Превъртях ги два пъти и оставих на И Ес Пи Ен, където излъчваха повторение на снощната загуба на „Селтикс“ от „Никс“: поне една добра новина.

– Това е нелепо – обърнах се към Клои. – Няма нищо. Нито дума за Ботсвана или за протеста. Арестуването ни е било напразно.

Почакахме още час и ме отведоха за рентгенова снимка. След като с Клои се върнахме в манипулационната, забелязахме затворник в оранжево облекло, обграден от въоръжена охрана, в другия край на помещението.

– Виж. Още един нарушител на реда – прошепна ми Клои.

Усмивката ѝ беше сладка и палава.

Аз също ѝ се усмихнах. Невероятно беше, че успява да запази чувството си за хумор след всичките гадости.

– Да, точно така – отговорих. – Вероятно това е отделението за побъркани, зли и опасни лица.

След малко един красив лекар се появи с рентгеновата ми снимка, а лъскавата плака се огъваше в малката му гладка длан. Изглеждаше толкова млад, че по-скоро бих го взел за студент в университета „Джордж Уошингтън“. Погледът му се задържа върху Клои достатъчно дълго, че да се подразня, и той с весела усмивка ме уведоми, че носът ми е счупен.

– И без това преди не харесвах носа ти – сподели Клои, а доктор Веселяк сложи латексови ръкавици на нежните си порцеланови ръце, за да върне носа ми в нормална позиция. – Шегувам се.

Клои прикри усмивката си с ръка. Миг по-късно лежах без риза върху покритата с шумоляща хартия болнична носилка.

– Отново ще трябва да счупя носа ви, преди да го наместя – обяви лекарят и силно натисна физиономията ми. – Минали са няколко часа от нараняването.

Звукът никак не ми се понрави. Лицето ми ме предаде.

– Ще отнеме само секунда – увери ме хубавецът. Говореше ми като на някое хлапе, което се плаши от игли. – Готов ли сте?

Опъна ръкавицата си. Негодникът си подсвиркваше.

Опитах се да се надигна и в този момент усетих нежна длан в своята.

– Ще се справиш, Оз – успокои ме Клои и стисна ръката ми. – Аз съм тук.

Случи се нещо странно. Всъщност наистина се успокоих. Беше ни станало навик да се успокояваме взаимно и да разбираме от какво има нужда другият. Погледнах Клои, почувствах хладната ѝ длан в своята и осъзнах, че бързо и силно се влюбвах в тази жена. Подозирах, че същото се случва и с нея.

Тогава докторът счупи носа ми и аз писнах като бебе.

С хиксообразна превръзка през лицето и напоени с кръв топчета памук, подаващи се от ноздрите ми, си тръгнахме от болницата с Клои и се качихме на такси до хотела. Взехме душ, събрахме багажа си, освободихме стаите и се отправихме към Юнион Стейшън, за да хванем първия влак за Ню Йорк.

Със или без новеничко криминално досие трябваше да се върна в Голямата ябълка1, да прегрупирам сили и да положа цялото си старание да представя записа си с лъвовете пред света. Да го кача в интернет и да се опитам да го вместя в новините на телевизионните канали.

Заехме местата си и пробвах отново да се обадя на Натали. Веднага се включи гласова поща и аз затворих. Бях ѝ оставил съобщение преди почти четиридесет и осем часа. Какво ставаше, по дяволите? Да не би да ме игнорираше?

След около половин час се върнах от вагон-ресторанта с бира и половин бутилка вино. Клои размесваше тесте карти на сгъваемата масичка пред себе си.

– Ще играем ли? – попитах.

– Това не са карти за игра – отвърна Клои. – Това са таро карти.

– Таро карти? – учудих се аз. – Кой учен си носи таро карти?

Клои сви рамене.

– Според мен са много красиви – каза тя. – Бяха на майка ми. Открих ги в кутия с нейни вещи след смъртта ѝ. Те са ми... как го наричате?... талисман за късмет. Суеверно е, знам.

Тя ги пъхна отново в кутията им и бръкна под седалката за чантичката си.

– Нека ги видя – казах и плъзнах ръка в нейната. – Знаеш ли как да... ами да правиш каквото там се прави с таро карти?

– Можем да гадаем – каза тя и отново извади картите от кутията. – Разбъркваш ги, а след това подреждаш десет от тях в така наречения келтски кръст. Най-добрият начин за гадаене е чрез въпроси. Първо написваш въпроса, а след това нареждаш картите, за да откриеш отговора. Десетата карта от поредицата ще ти го даде.

Свалих предпазителя от една химикалка и върху коктейлна салфетка с логото на транспортната компания написах:

ЧЖК ще унищожи ли света?

Подадох ѝ салфетката, но тя я бутна встрани.

– Недей да ми показваш още. Просто я обърни обратно и разбъркай колодата.

Аз я сгънах и я оставих. Размесих картите и внимателно започнах да вадя една по една и да ги поставям върху масичката на местата, които тя ми посочи.

След като приключих с подреждането, Клои започна да обръща картите. На първата беше нарисуван старец в плащ, който държеше тояга и фенер.

– Това е Отшелникът – обясни тя. – Той символи­зира... хм... как се нарича... интроспекцията, търсенето.

В тона на Клои се долавяше лека нотка на сериозност. Как един учен може да се превърне в любител гадател? Бях заинтригуван. Това ми напомни за Исак Нютон с неговите алхимични експерименти в свободното му време и опитите му да превърне оловото в злато, когато не е бил зает с полагането на основите на класическата физика.

Тя обърна и другите карти. Една от картите се наричаше Кулата, а друга – Влюбените, много ми хареса как звучи.

– Ето тази ще отговори на въпроса – обяви Клои, щом стигнахме до десетата карта. Тя я обърна.

Навън източното крайбрежие се нижеше покрай погледа, обточено от сиви и кафяви ивици. Вълните на океана проблясваха леко под отслабващата в следобеда есенна светлина.

Погледнах картата. Приличаше на картинка на ангел с птичи крила. Пера и червени и жълти триъгълници се подаваха от облака, на който седеше, а ангелът като че духаше през нещо, подобно на сламка.

– Какво представлява ангелът? – попитах.

Клои прехапа устна и продължи да се взира в картата.

– Тази карта е Страшният съд. – Тя посочи ангела. – Това е архангел Гавраил, който надува своя рог. – Тя посочи червените и жълтите триъгълници. – Изобразяват огън.

Не ми беше нужна кристална топка, за да разбера какво означава.

Показах ѝ въпроса си.

– Да-да-да... – Клои игриво затананика зловеща филмова мелодия. Усмихна се, разсмя се и събра картите. Все пак забелязах, че ръцете ѝ леко трепереха, докато го правеше.

Седяхме смълчани, а влакът летеше като стрела през потискащите пейзажи на Делауеър. Взирах се в размазаните силуети на редови жилища и търговски центрове и по някаква причина се сетих за книгата „Червеното вагонче“, която мама ми четеше, като бях малък.

Колко прекрасен бе изглеждал светът на илюстрациите. Лъскави коли, дружелюбни полицаи, а влакът минава през града; фермери с румени бузи карат натоварени със зърно пикапи в равнината; боядисани индианци, яздещи коне, когато влакът навлиза в планината. Помня, че разглеждах картинките с часове, света, който ме очакваше – щастлив, ярък, безопасен.

Влязохме в тунел и затворих очи, а пред погледа ми отново изникна онази карта: Страшният съд.

Какви ли книжки щях да чета на децата си, зачудих се.

1 Популярно название на Ню Йорк. – Б. р.

Излязохме от Пен Стейшън на оживеното Осмо авеню в центъра на Манхатън около девет часа вечерта. Тягостното усещане, което ме беше завладяло след гадаенето с картите таро, не ме беше напуснало. Градът беше мокър. Облачността беше преминала в дъжд по време на пътуването ни и сега ръменето се редуваше с моменти на по-силен валеж. Стояхме на тротоара с багажа до нас без чадър и се мокрехме. От улиците се надигаше пара, а фаровете на колите се отразяваха в проблясващия асфалт.

Спрях такси. Отворих вратата на Клои и натоварих саковете ни в багажника. Качих се и казах на шофьора адреса си. Клои седеше до мен и гледаше със зяпнала уста Емпайър Стейт Билдинг. Беше осветен в бели и сини ивици.

– Отдавна не съм била в Ню Йорк – обясни.

Дъждът отново се усили и затропа по тавана на колата като камъчета. Клои беше мълчалива. Притисна се в сгъвката на ръката ми, а аз се заслушах в ритмичното скърцане на чистачките при триенето им в предното стъкло. Светлините на града проблясваха край нас, примигваха като размазани подводни скъпоценности в тъмнината.

– Отива си, нали? – промълви тихо в гърдите ми тя.

– Кое си отива? За какво говориш?

Тя се понадигна. Очите ѝ бяха влажни.

– Боя се, че Клеър Дъгард е права – каза тя. – Светът свършва. Всичко, за което хората са работили толкова усърдно, родителите ни, техните родители. Всичко си отива и никой не може да направи нищо... просто е толкова... толкова тъжно.

– Не може да мислиш така – заговорих и нежно я стиснах за раменете. – Това е лудост, знам, но можем да се справим с нея. Ще я разгадаем.

– Вече не знам какво да мисля. Сънувахме един и същи сън. Това е невъзможно. А и гадаенето с картите таро във влака. Глупаво е, знам. И все пак се уплаших до смърт. Чувствам се странно. Много странно.

И аз не знаех какво да кажа, затова просто я държах в ръце, а тя захлипа. Бяхме преживели доста напоследък. Надявах се, че се дължи на часовата разлика.

Замислих се над думите на възрастната Алис Бойд за страховитото предчувствие на животните и поведението им преди природни бедствия. Замислих се за слоновете и птиците, които се бяха отправили към по-високите места дни преди цунамито.

Какъв термин беше употребила Алис? Космичес­ко събитие?

Само след миг сведох поглед към Клои, а тя протегна ръка към лицето ми, сложи длан на бузата ми и ме целуна страстно. Лицето ѝ се сля с моето. Тя ме целуна.

А аз отвърнах на целувката ѝ. Истински.

Жълто. Жълта кола спира пред сградата. Атила се приближава с топуркане към прозореца в апартамента и се взира долу към улицата. Надава див пронизителен писък, щом вратата на таксито се отваря и той вижда Оз. Започва да подскача и крещи от вълнение.

Спира и млъква. Тъмните му блестящи очи виждат още нещо.

Оз протяга ръка към таксито. От жълтото нещо излиза още някой. Дори и от пет етажа разстояние Атила вижда, че е женска. Жена.

Лицето на Атила посърва. Започва да хленчи. Черните връхчета на дългите му гладки пръсти се притискат в стъклото. Започва да пухти през носа и се взира надолу към своя приятел и новодошлата.

Тъгата му прераства в усещане за предателство. Ревност. Зеещата празнина в гърдите му се изпълва с ново чувство. Нахлува като приливна вълна.

Изпепеляващ, противен гняв.

Гневът се надига в него като позив за повръщане.

Атила скача и започва да блъска гърдите си. Ръмжащи, бълбукащи звуци се надигат от гърлото му, той тича напред-назад из порутения апартамент, блъска и мачка всичко по пътя си. Удря и троши неща, които вече е изпочупил.

Днес е ден за съсипване и трошене.

Отново започва да блъска по стената, сваля малкото останали картини. Рамките им тракат и се блъскат. По пода се пръсват още стъкла. Той сграбчва радиатора в антрето и започва да го друса. Скимти, докато го дърпа ли, дърпа. Тръбата, която влиза от него в стената, скърца. Освобождава го от стойките му с пищене и тътен. Атила мята радиатора в банята, чиято врата е изкъртена от пантите още преди два дни. Радиаторът удря мивката и тя се пръсва. Натрошава се на парченца, които приличат на порцеланов чакъл.

Атила тръгва към входната врата, като се подпира на свитите си ръце. Души. Чува Оз да се качва по стълбите, а още някой върви зад или до него. Хрумва му нещо. Бързо и целенасочено хуква навътре в апартамента и гаси всички лампи.

Апартаментът е тъмен с изключение на оранжевите отблясъци от светлините навън, които се процеждат през прозорците. Изпочупените щори хвърлят оранжеви тигрови ивици светлина в помещението. Отвън минава влак и стаята започва да се тресе. Атила се заслушва в приближаващите нагоре стъпки. Прозява се с огромната си челюст. Чака.

Клои все още се усмихваше отпусната, нежна и топ­ла в ръцете ми, когато таксито спря пред моята сграда на 125-а улица. После ѝ беше нужно малко време да асимилира мизерната обстановка. Двама бездомници под навеса на автобусна спирка спореха за нещо, а пред тях притича плъх с размерите на чихуахуа.

– Дом, мил дом – издекламирах, а влакът от Бродуей изтрака над нас от надземната линия. – Не е чак толкова зле, колкото изглежда. Честно.

– Доста е... ами... – тя посочи с пръст във въздуха в търсене на точната дума.

– Градско? – подсказах.

– Не, не. По-скоро, хм... как се казва? Мизерно?

Изкатерих багажа ни с пъхтене и пухтене пет етажа нагоре, пъхнах ключа в ключалката и чух необичаен звук. Идваше от другата страна на вратата. Спря, а после започна отново – силно и стържещо, нещо като съскане. Отворих вратата. Надникнах в тъмнината на апартамента си. Блъсна ме воня. Лоша работа. Миришеше ужасно.

Чух звука още по-ясно: идваше някъде отпред, от неосветеното антре. Влязох пред Клои и в мрака зад рамката на вратата започнаха да се оформят груби очертания.

– Атила? – извиках.

Какво става, по дяволите? Би трябвало да е в клетката си.

– Оо-оо-оо-оо ах-ахах иееаа иееаа иеееееааааааааааааа!

Сянката се уголеми и върху мен като влак се стовари нещо тежко. Ударът ме повали по гръб.

– Атила! – креснах строго.

Клои беше някъде зад мен и пищеше. Аз лежах проснат по гръб пред прага и се опитвах да осмисля ситуацията. Атила ме беше съборил, а сега тичаше като пощурял в кръг из апартамента.

– Какво ти става, по дяволите? – казах.

Успях да се изправя на крака, опитах се да стигна до ключа на лампата, извърнах се назад и потърсих с поглед Клои.

Как се беше измъкнал от клетката?

Просто е уплашен, мислех трескаво и се опитвах да възприема положението. Вероятно ме бе помис­лил за чужд човек. Трябваше да го успокоя.

Влязох в апартамента и светнах лампата.

– Виж, Атила – заговорих. – Това съм аз, Оз. Всичко е наред, хлапе.

Студената бяла флуоресцентна светлина бавно се включи и освети апартамента ми.

Беше истински кошмар. Изглеждаше точно сякаш диво шимпанзе е вилняло в дома ми една седмица. Всичко беше порутено. Вратата на хладилника зееше отворена, излъчваше слаба синя светлина и бръмчеше, а храната от него се разлагаше, пръсната по пода. Вратичките на шкафовете бяха изтръгнати от пантите, всички съдове бяха изсипани и натрошени по пода, кранчето на чешмата течеше кой знае откога, върху линолеума имаше лепкави локвички от урина, а стените бяха нашарени с ивици от размазани фекалии. Тази гледка подсказваше как изглежда останалата част от жилището.

Тогава Атила се затича към мен от тъмния съсипан апартамент. Изглежда, беше напълно наясно кой съм. И носеше червената ми шапка.

– АТИЛА! – викнах аз, а той заби зъбите си в коляното ми.

Борих се. Ритах. Ударих го в тила. Той като че ли изобщо не забеляза. Юмруците ми отскачаха от главата му като гумени топки. Вече не беше същото шимпанзе. Нещо у него се беше променило.

Клои пищеше. Чувах я отдалеч, сякаш бях под вода.

На ръба на кухненския плот имаше обърнат тиган, точно на една ръка разстояние. Беше масивният черен чугунен тиган, принадлежал на баба ми, полякинята. Бях ял пирожки, сготвени в него, а днес можеше да ми спаси живота.

Грабнах го и го стоварих върху главата на Атила, първоначално не с все сила, но не постигнах нищо, така че замахнах, сякаш бях Роджър Федерер и зап­ращах топка „Дънлоп“ през корта. Страховитият звук от пукването на черепа на Атила ме накара да потръпна. Отпусна захапката. Ударих го още веднъж и той ме пусна.

Беше зашеметен от удара. Залитна назад към ръба на хладилника. Лицето му беше обляно в кръв. Сви се в ъгъла и запищя.

– Иеееаааа! Иеееаааа! Иеееаааа!

– Оз? – извика ме Клои. – Добре ли си?

Атила се извърна към нея. Погледът му беше бе­зизразен и страшен. Започна да се примъква към нас.

– Не я закачай!

Хвърлих тигана по него. Той вдигна ръка и го отклони, тиганът литна зад него и мина през кухненския прозорец, сякаш там изобщо нямаше стъкло. По пода задрънчаха счупени отломки.

За миг си помислих, че се е осъзнал. Свлякох се на пода на колене, а лицето ми се изкриви от болка. Атила ме беше ухапал сериозно.

– Атила – заговорих. Държах дланите си отворени и обърнати нагоре. Заговорих му утешително. – Атила, какво те е прихванало? Успокой се! Това съм аз.

Клои стоеше напълно застинала на прага на отворената врата, сякаш готова да хукне надалеч.

Атила ме погледна. Беше стъпил върху камара изпотрошени чинии на пода в кухнята. Наклони глава встрани и фиксира погледа си върху мен изпод ръба на червената ми плетена шапка.

Тогава изражението на Атила се промени. За секунда отново заприлича на себе си. Взираше се в очите ми със сърцераздирателно изражение на безкрайна тъга, прочетох предателство, осъзнаване.

После скочи върху кухненския плот, а оттам през прозореца върху противопожарната стълба. Изчезна.

Възрастен латиноамериканец в измачкан син работен гащеризон чака автобуса. Отпива от кутийка мексиканска бира в кафяв хартиен плик и си тананика. Прибира се от работа. Побутва козирката на втвърдената от пот шапка на „Янкис“. Тогава от противопожарния изход на сградата до него скача шимпанзе. Шимпанзето носи червена шапка. Кутийката с бира пада на тротоара.

– Иееааа! – кресва шимпанзето. – Иееааа-иееааа!

Шимпанзето минава през него като експлозия от космати крайници, стъпала, пръсти. Души, оглежда се наоколо, хуква по тротоара с подскачане и се подпира на дългите си силни ръце.

Светът изведнъж се превръща в бърз водовъртеж от странни светлини и звуци – и ново усещане за достъпност. Атила тича безцелно по тротоара, подпира се на ръце и не спира дори когато попада сред шумотевицата на 125-а улица. Това е арена от звуци. Атила изскача пред един миниван, а шофьорът натиска рязко спирачките и клаксона, но в следващия момент автобус М104 го удря отзад. Дрънчат пластмаси, метал и стъкла. Още повече врява.

Вече от другата страна на улицата Атила препуска край добре осветената витрина на дрогерия „Дуейн Рийд“, завива зад ъгъла и подминава заведение за пържено пиле.

Пъшка и пръхти при свистенето на влака от Първа линия, който минава над него и разтриса желязната решетъчна конструкция на въздушните релси. Тича по тротоара, маневрира помежду пейки и пожарни кранове, търси къде да се скрие.

Група тийнейджъри играят без особен ентусиазъм футбол на тротоара пред една винарна. Дребен мъж с прошарена коса седи на сгъваем пластмасов стол пред магазина, пуши цигара и наблюдава играта на децата. Лъскава черна кола със затъмнени стъкла се задава от ъгъла, от радиото гърми рап музика с такава сила, че колата подскача на амортисьорите си.

Шимпанзе с червена шапка профучава през играещите футбол. Момичета го сочат и пищят. Топката се плъзва към улицата.

Патрулна кола от двайсет и шести участък, тъкмо потегляща пред деликатесния магазин на Ленъкс Авеню, получава обаждане.

– Повтори, диспечер. Кой е на покрива на магазин за бонбони? – пита сержант Тимъти Перес, висок и строен петдесет и пет годишен ветеран, получил повишение едва седмица по-рано.

Радиото пищи, чува се пращене от статично електричество.

– Шимпанзе – чува се от устройството.

– Я повтори? – намесва се офицер Джак Мърфи на волана.

Нарастващата тълпа на ъгъла на Бродуей и 123-та се отмества, щом пристига полицията. Светлините оцветяват мястото в червено и синьо. Мърфи подава кратък сигнал със сирената, тълпата се разделя и той качва патрулната кола на тротоара.

Сержант Перес сваля стъклото на прозореца си и насочва фенера си към червения пластмасов навес на кръчмата. В бледия кръг светлина се отразяват ококорени очи.

– Иееааа иееааа иеееееааааааа!

– Е, значи, ще си имаме работа с маймуна – промърморва Мърфи.

Добре, явно диспечерът не е похапнал магически гъби, мисли си Перес. Това наистина е шимпанзе и стои върху навеса на винарна. И има червена шапка.

Перес и Мърфи излизат от колата.

– Ооо, шибаните ченгета са тук – обажда се някой. – Какво е направила маймуната, полицай? Да не е обрала банка?

Едно от хлапетата пред магазина хвърля по навеса на магазина метла с дълга дръжка.

– Ела ми тук, че ще те съдера от бой.

Приятелите му се смеят. Атмосферата е като в цирк.

– Дай ми това – Перес дръпва метлата от хлапето.

Перес вдига поглед към шимпанзето. Забелязва кръв по лицето на животното и леко поставя ръка върху дръжката на своя глок.

Знае, че ситуацията не е забавна. Мъжът на сестра му, щатски шериф от Ню Джързи, веднъж му е разказал за избягал домашен любимец шимпанзе в Уест Ориндж, превърнало физиономията на някакъв човек в портрет на Пикасо. Тези приятелчета може да се окажат доста опасни. Не бива да се подценяват.

Перес вдига радиостанцията до бузата си.

– Засякохме маймуната на 123-та и Бродуей. Стои върху навеса на един магазин. Имаме нужда от специалист по контрол на животните. Вероятно с пушка с приспивателни стрелички. Ще пазим дотогава.

– Прието – чува се от радиостанцията и Перес я закача на колана си.

– Какво става, Магила Горила? – намесва се Мърфи. – Да не би да искаш банан?

Перес не може да повярва. Изглежда, първият тест за способностите му като командир ще бъде свалянето на шимпанзе от фасада.

Над тълпата Атила се притиска в тухлите на стената, парализиран от страх и объркан. Покатерил се е, за да избяга от всички тези хора, а сега не може да продължи нито нагоре, нито надолу. Приливът на адреналин става все по-силен с увеличаването на броя на гласовете долу, пристигат и още коли с ослепително ярки светлини.

Скоро голям ван спира до трите полицейски пат­рулни коли, паркирани на улицата. Двама мъже с чисти бежови униформи излизат от вана.

Атила надниква от ръба на перваза, а после отново се притиска в ъгъла до тухлената стена. Свива се, опитва се да смали тялото си колкото може повече. Иска да изчезне.

Притиснат в тухлите, той напипва сноп коаксиални кабели, провесени в ъгъла на шестетажната сграда. Омотава ги около пръстите на ръцете, а пос­ле и на краката си.

Специалистите по контрол на животните – един от които е бивш треньор на коне – не са общински служители, а от независима фирма, наета за конкретния случай. Бившият треньор зарежда пистолета си с приспивателна стреличка, а другият откача стълбата от покрива на вана. Твърде късно. Шимпанзето вече се катери.

– Хей, хей, йо! – сочи едно от хлапетата. – Той ще се покатери върху проклетата сграда като Кинг Конг.

Сержант Перес и мъжът от контрол на животните се споглеждат и простенват, а шимпанзето се катери по кабелите, увиснали край фасадата на сградата. Скоростта, с която го прави, е удивителна. Напредва ритмично.

– Давай, маймунке, давай! – започват да скандират децата.

Маймуната се изкатерва до шестия етаж и изчезва зад корниза на покрива.

Офицер Мърфи изчаква почтително, но после вдига безпомощно рамене към шефа си и се присъединява към подвикванията.

Клои настояваше веднага да отида в болница. Аз не се съгласих. Бях посетил достатъчно чакални тези дни. Все още под въздействието на адреналина излях половин шише кислородна вода върху коляното си и залепих отгоре няколко пласта домакинска хартия. Притиснах с ръка мястото и закуцуках из апартамента, за да огледам останалите поражения.

Като че ли всичко, което притежавах, беше минало през дробилка за дърво. В апартамента не беше останал почти нито един предмет, който Атила да не беше успял на строши. Да не говорим за отвратителната гнусна воня на развалена храна, смесена с тази на урина и фекалии, размазани навсякъде. Определено не можех да разчитам да си получа обрат­но депозита.

Бях наясно, че след време Атила ще стане неконтролируем и ще трябва да му намеря по-подходящ дом, но беше само на пет. Шимпанзетата обикновено стават трудни за овладяване доста по-късно. Не можех да не се зачудя дали всичко това не показваше яд, гняв, насочен лично към мен. Кое бе предизвикало Атила да постъпи така? Тревогата от раздялата? И как се беше измъкнал от клетката си?

Багажът ни все още стоеше струпан на площадката пред вратата, а Клои пристъпи предпазливо сред погрома, като се стараеше да не се докосва до нищо.

– Оз, толкова съжалявам – промълви тя.

Може би присъствието на Клои го беше предизвикало. Шимпанзетата са изключително отбранително настроени към територията си и често стигат до убийство при определянето на границите си. Да не би Атила да беше приел Клои като заплаха за територията си?

От друга страна очевидно беше посветил доста време в съсипването на апартамента.

Още щом прекрачих прага на спалнята, ме лъхна особено гадна миризма. По-гнусна и от смесената воня на развалена храна и фекалии, която изпълваше останалата част на апартамента.

В спалнята се беше събрала толкова концентрирана, наситена и ужасна смрад, че ме достраша да светна лампата. Все пак го направих.

Стоях там вцепенен и дишах тежко.

– Какво има, Оз? – извика зад мен от антрето Клои.

Не беше само разрушената стая. Не беше само съдраният матрак, подгизнал от урина – макар че и това беше факт.

Усещах бумтенето на сърцето в ушите си, докато оглеждах стаята. По стените имаше кръв. На тънки струйки и пръски. Големи размазани петна. Отпечатъци от длани.

Големи, дълги отпечатъци от длани – отпечатъци от длани на шимпанзе. Имаше един точно до ключа на осветлението, който също беше изцапан с кръв. Четири много дълги пръста и малка заврънкулка от палец.

Погледнах нагоре. Засъхнала кръв замъгляваше плафона на тавана. Това придаваше на стаята леко розовеникав оттенък. Всичката тази кръв бе тук от дни. Беше суха и тъмна, с цвета на кафява ръжда.

Проследих с поглед петната до ъгъла в дъното на стаята.

– Какво? – повтори Клои от коридора.

На пода между леглото и стената срещу мен имаше нещо. Ивиците кръв водеха натам, както всички пътища водят към Рим.

Усещах Клои зад себе си.

– Остани там – казах. – Не влизай.

Покрих лице с яката на ризата си и пристъпих навътре в стаята. Почувствах горчив вкус в устата. В гърлото ми се надигаше жлъчка.

Беше труп на човек. Поне голяма част от него. Разлагащо се – и изглежда, отчасти изядено – човешко тяло. Не можех да разпозная лицето, тъй като лице нямаше. Стъпалата и дланите също липсваха. Но имаше дълга червена коса. Червена ирландска коса на момиче, а тялото беше облечено в тюркоазено болнично облекло.

Правоъгълна пластмасова карта беше защипана за горното джобче на окървавената блуза.

Откачих я и я погледнах. Под кафеникавите струйки засъхнала кръв се различаваше снимката на Натали върху болничния ѝ идентификационен бадж.

НАТАЛИ МАРИ ШОУ пишеше под снимката.

Минах бързо по коридора, без да обърна внимание на Клои. Бях стигнал до входната врата, когато Клои ме улови за ръката.

– Какво има? Кажи ми, Оз. Моля те. Какво има там?

Аз избърборих:

– Моята... ъъъ, приятелката ми...

Тя се сепна, сбърчи лице. Изражението ѝ показваше объркване, а вероятно и доза гняв.

– Мислех, че е бивша приятелка.

– Вече е.

* * *

Извикахме полиция от апартамента на госпожа Мълън. Госпожа Мълън, съседката ми от същия етаж, беше симпатична дребна ирландка, толкова възрастна, че вероятно беше пристигнала по време на Големия глад. Не бях особено изненадан, когато каза, че не е чула нищо предишната седмица. Беше напълно глуха. Дори не знаела, че живея с шимпанзе.

Първите полицаи, които пристигнаха, вече знаеха за Атила. Казаха ми, че е бил забелязан на улицата, но още бил на свобода. Споменаха, че се криел на покрива на магазин за вино.

Ами сега? Какво бях направил с живота си?

Домът ми беше съсипан. Ако не бях заминал за Африка и не бях помолил Натали да се грижи за Атила, тя щеше още да е жива. Грешката беше моя. Ако не отглеждах проклето шимпанзе в апартамента си, тя щеше още да е жива. И това беше моя грешка. Тя беше светица – макар че беше скъсала с мен, беше дошла да нагледа Атила. А той я беше убил. Продължавах да анализирам поредицата от решения, които бях взел, мислех какво съм можел да нап­равя по различен начин. Много неща. Разкаянието смучеше сърцето ми като пиявица.

Клои седна до мен и ме хвана за ръка, докато седях на стълбите, полицейските радиостанции пищяха и пращяха в апартамента ми, а всички съседи прииждаха да зяпат.

Ами сега? Какво предстоеше?

А кошмарът не беше приключил. Дори не беше към края си.

Пет години по-късно

Почувствах, че влакът забавя ход, примигнах с очи и се отърсих от непредвидената дрямка.

През прозорците на експреса виждах, че още не сме стигнали във Вашингтон. Минавахме през изоставено наглед индустриално градче в южната част на Джързи или може би Северен Мериленд. Всички тези рушащи се градове си приличаха: тухлени фабрики без прозорци, пусти ръждясващи мостове, главни улици, обрасли с бурени от двете страни, а зад тях – заковани с шперплат прозорци. Бавно завръщане към природата.

Оказва се, че апокалипсисът настъпва сравнително бавно. Не с огън и сяра, а с ръжда и глухарчета. Не съпроводен с топовни гърмежи, а с хленчене. Вероятно се дължеше на продължаващия икономически спад, но интернет изобилстваше от слухове. В тези междинни райони умираха хора. Никой не знаеше защо.

Аз си имах своите теории.

Взирах се в осиротелия град и в ума ми изникна стих на Йейтс:

Оста не стяга. Всичко се разпада.

Анархия се плисва над земята...2

За миг се втренчих безизразно в отражението си в екрана на заспалия лаптоп на масичката пред мен. Човек можеше да побере багаж за дълъг уикенд в торбичките под очите ми.

Толкова много работа и толкова малко време за нея, по дяволите.

През последните пет години не бях спирал да работя с приятелите си от Колумбийския университет, за да се опитаме да се справим с ЧЖК. Голяма част от работата се състоеше в събиране на труповете на засегнати животни и извършването на аутопсии.

Бяхме видели много образци. Твърде много. Тиг­ри от Индия. Руски мечки. Бобри, росомахи и дори лалугери. Необичайно агресивното поведение се беше разпространило сред толкова много бозайници, че започвахме да им губим бройката.

Не беше бяс. Доколкото можехме да кажем в резултат на екземплярите, които бяхме разгледали, не приличаше на вирус. Все пак бяхме забелязали нещо интересно. Мозъците на засегнатите животни бяха малко по-тежки от нормалното. Не само това, но отклонението беше еднакво при всички – около 1,3 процента. Увеличаването на мозъчното вещес­тво беше концентрирано основно в амигдалата, онази част в мозъка на бозайниците, отговорна за спомените и заучаването.

Откритието беше достатъчно необичайно, та правителството най-после да се включи. През пос­ледната година бяхме получили сносно финансиране и бяхме работили в тясна връзка със здравния департамент.

И така, добрата новина беше, че успяхме да представим доказателство пред света за причинител на анормални мутации в амигдалата на бозайниците, които предизвикваха необичайно агресивното поведение. Лошата новина беше, че нямахме представа кой е този причинител.

Съществуваха допълнителни въпроси. Защо едни животни бяха поразени, а други – не? И защо хората изобщо не бяха засегнати от тези мутации? Имаше ли и други симптоми, свързани с мутациите? Да, и те варираха при различните видове. При някои животни – лъвовете например – мутациите, изглежда, засягаха само мъжките екземпляри. При други не беше така. Имаше грозни сцени със странно налудничаво поведение сред група слоници в Тайланд. Всяка следа, по която ни водеше някой въпрос, предизвикваше още редица въпроси. Тези, които получаваха отговор, пораждаха нови въпроси като главите на Хидра: щом се отреже една глава, на мястото ѝ изникват още две.

Взирах се навън в пустошта, в която се превръщаше Америка, ръждясваща под суровото и безжалостно лятно небе.

2 Уилям Бътлър Йейтс. „Второто пришествие“. Превод Владимир Трендафилов. – Б. р.

Имаше и още лоши новини тази сутрин – особено за мен. Трябваше да прекъсна проучването си и да замина за Вашингтон, за да изтанцувам танца си в стил Чикън Литъл на поредното изслушване на Конгреса, което си беше истинска загуба на време. При всичките научни доказателства, които събирахме – и въпреки показателното нарастване на нападения, извършени от животни, които бяха неопровержими, – много хора и в правителството, и сред избраните от гражданите длъжностни лица все още отказваха да приемат, че се случва нещо необичайно.

Гласът ми вече не беше глас в пустиня – макар че все още имаше такива, които не чуваха. Първите няколко години бяха дълга и трудна битка, за да накарам хората да осъзнаят какво се случва. Често бях в центъра на конфликта или по заглавните страници с Харви Салтънстол – да, онзи Харви Салтънстол: биолог, специализиращ в еволюцията, популярен научен писател, шеф на катедра в Харвард. Участвах в няколко публични дебата с него. Двамата с Харви се бяхме появявали в няколко публицистични предавания и в новините. Той беше най-изявеният ми обществен критик и вероятно тъкмо неговото отричане на ЧЖК беше отложило приемането на явлението от страна на обществеността с години. Споровете с него ме докарваха до лудост – той разполагаше с авторитет в академичните среди, име, автобиография, а кой бях аз, по дяволите? Приличах на служител по поддръжка на компютрите в някой офис до този величествен красив мъж с дрехите му от туид, изискан баритон, бостънски акцент и противния му тик да отмята назад посребрената си коса. Ха.

Разтрих пулсиращите си слепоочия с палци, главоболието ми прииждаше на мощни приливи и останах по-скоро изненадан, отколкото притеснен от факта, че някакъв непознат се появи и седна срещу мен. Приличаше на бивш съпруг на Бритни Спиърс: кльощави ръце, покрити с некадърни татуировки, филцова шапка тип Синатра и козя брадичка, която изглеждаше като нарисувана.

Част от мен се запита дали още не продължавам да спя.

– Мога ли да ви помогна? – попитах.

– Ти ли си Джаксън Оз?

Нищо чудно да съм направил гримаса. Ето че се започна.

И така. Бях написал книга за ЧЖК, която се превърна в противоречив бестселър. От една страна, беше най-доброто, което бях в състояние да направя, за да разпространя информацията за ЧЖК: стана повод за появата ми в най-популярните медии, откъдето се опитвах да предупредя хората за нарастващата опасност и все по-голямата нужда от неотложни координирани действия. От друга страна, се сдобих със слава – по-скоро печална слава. Собствениците на домашни любимци не ме харесваха много. Почитателите на кучета негодуваха от посланието ми, особено сега, след като бяхме накарали Конгреса и президента да се замислят за национална карантина.

– Всъщност не – отговорих. – Постоянно ме бъркат с него.

Мъжът остана невъзмутим.

– Хей, каква е тая твоя омраза към кучетата? Защо ти е да подлудяваш хората и да им втълпяваш простотии? За да си продаваш тъпата, кретенска книга? Ротвайлерката ми не е злодей. Истинско сладурче е.

– Всичко наред ли е? – попита огромен чернокож мъж в костюм на тънко райе, появил се изневиделица на вратата.

– Водим разговор – отговори възмутен мъжът. – И е личен.

– Вече не – отсече бодигардът ми от известно време насам, специален агент Нимо Кейд от ФБР. Демонстрира победоносна усмивка наред със значката си. – Бихте ли потърсили мястото си, или имате нужда от помощ?

Нимо избута натрапника от вагона, а аз въздъх­нах облекчено.

Да работиш съвместно с правителството, си има своите преимущества.

Подобни неща се случваха доста често. Електронната ми поща беше така препълнена със смъртни закани, че ги изтривах, без да ги отворя дори само от любопитство.

– Събуждаш у хората ведрина и доброта, а, Оз? – закачи ме Нимо, щом онзи изчезна.

– Дължи се на харизмата ми – отвърнах. – Къде са всички останали?

Клои се появи на вратата на купето. Най-доброто през последните пет години – пет години неблагодарна работа в лабораторията, постоянни пътувания, постоянен тормоз – безспорно бе присъствието на Клои. Тя работеше не по-малко усърдно от мен. Всъщност дори по-усърдно. Освен това, вместо да изпуши като мен, продължаваше да си бъде тя, с гладка кожа и мъдри очи, стройно тяло и елегантна като калиграфски шрифт.

После се чу шумно свинско квичене и нещо кикотещо се и лепкаво се стрелна през вратата, метна се на седалката и се сгуши в скута ми.

– Еха! Чудовище! – възкликнах с тона си от радио-драма от трийсетте, а тригодишният ни син Илай се настани върху мен, сякаш беше сър Едмънд Хилари, а аз – Еверест. Стиснах го шеговито за вратлето и го целунах по пухкавата руса коса. Илай беше не само шумно хлапе със страст към сглобяване и разглобяване на оръжия от „Лего“, но беше и много умен. Изключително умен. На осемнайсетмесечна възраст пишеше на хладилника думи с магнитни букви. Освен това се справяше еднакво добре с английски и френски.

С Клои се бяхме оженили набързо в кметството в деня, след като разбра, че е бременна. Два месеца по-късно организирахме церемония за приятели и семейството. Илай се роди с осем седмици по-рано и се наложи да остане в кърмаческото интензивно отделение. Бояхме се, че може да не оцелее. Само след седмица той се възстанови. Започна да наддава и здравословното му състояние се подобри.

Като го гледах как скочи на седалката срещу мен до Клои и отвори любимата си „Книга за джунглата“, депресията ми беше изместена от обновено чувство за устременост.

Майната му на Йейтс, помислих си. Центърът щеше да устои. Налагаше се. Заради съпругата си и сина си щях да се боря на живот и смърт за тази цел.

По пътя от Юнион Стейшън към Капитолия попаднахме в такова задръстване, че изобщо не пом­ръдвахме. На задната седалка на лъскавия черен правителствен седан Илай шаваше в скута ми и ръфаше като същински гремлин сушени плодове, които купихме от „Трейдър Джо“. Започваше да щурее. Клои пък беше побесняла заради липсата на детско столче за Илай, каквото бяха обещали да ни осигурят. Следобедното слънце проблясваше върху море от хром и стъкло и се надвесваше жестоко, огромно и жълто над нас, проблем, с който анемичният климатик на колата изобщо не можеше да се справи.

Самият аз също бях доста изнервен. Поредното безсмислено изслушване? Каква полза от това? Не се случваше нищо друго освен масово събиране на политически представители и заучено театралничене. Най-лошото от всичко беше, че сенатор Чарли Чаргаф, който открито беше заявил враждебността си към мен, щеше да бъде част от днешната анкетна комисия. Нямах търпение доброто момче с присадена коса и изкуствен тен, постигнат със спрей, да започне да ме върти на шиш и да се опита да ме демонизира пред Белия дом.

След дълго чакане най-после завихме зад ъгъла и видях причината за задръстването. На една пресечка от комплекса на Капитолия няколко младежи с черни суитшърти с качулки и черни маски бяха в стълкновение с полицаите от звеното за овладяване на безредици. Няколко от протестиращите развяваха черни знамена с буква А с напукана бяла боя, оградена в кръг като символ на анархизма. Около тях се надигаше розов дим на талази. От всички страни се чуваше свиркането на клаксони като блеенето на отегчени овце.

– За какво протестират тези глупаци сега? – попита Клои, без да изпуска от поглед Илай, който удряше по седалката на колата с фигурка на Батман и издаваше звуци с бузите си. – Вече имат това, което искаха. Анархията е факт.

Шофьорът направи обратен завой и заобиколи зад сградата на Капитолия. Почувствах гъделичкащото вибриране на телефона във вътрешния джоб на сакото си.

На дисплея беше изписано ПРАВИТЕЛСТВО НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ.

– Кой е? – попита Клои.

– Чичо Сам – отговорих.

– Господин Оз? – чу се кънтящ глас.

– На телефона.

– На изслушването ли сте вече?

– Проблемен трафик. Пътувам натам. Кой се обажда?

– Аз съм Станли Маршал, началник на екипа на президента. Случи се нещо, отнася се до националната сигурност. Имаме нужда от помощта ви. Отклонете се от маршрута си и се явете за среща.

– Сега? Трябва да направя изявление след половин час.

– Разбирам, господин Оз. Но президентът желае да разговаря с вас. По-наложително е. Дайте телефона на агента. Ще му дам наставления.

Наведох се към предната седалка и подадох телефона си на Нимо.

– Какво беше това? – попита Клои, след като още веднъж поехме в обратна посока.

Щом колата зави, Илай изпусна фигурката си на пода.

– Мамо! Дай ми Батман!

– Не знам – отговорих почти шепнешком. – Изглежда, ще се срещнем с президента.

Десет минути по-късно колата влезе в държавен гараж на „Дюпон Съркъл“. Изглеждаше подозрително. Наведох се напред.

– С Дълбокото гърло ли ще се срещаме – попитах. – Мислех, че отиваме в Белия дом.

Нимо се обърна и вдигна рамене.

– Наредиха ни да дойдем тук – каза той, а колата пое по рампата на гаража.

Бавно се изкачвахме нагоре. Бях объркан. Беше пусто.

– Какво е това? – обади се Клои. – Тук няма никой.

– Проклятие – измърморих.

– Мамо! – обади се Илай. – Дай Батман!

– Какво? – попита ме Клои, без да му обръща внимание.

– Това трябва да е план на сенатор Чаргаф. Вероятно се е добрал до номера ми и е накарал някой да се обади и да се престори на началника на екипа, за да не присъствам на изслушването. Да ме накара да изглеждам несериозен. Негодник.

Опитах се да избера номера, от който ми бяха поз­вънили. Слушах звъненето на телефона, без никой да отговори, и в този момент се чу притъпен шум – като от промишлен вентилатор, заглушен от възглавница.

Найлонова торбичка се понесе край бетонната стена пред колата и литна грациозно като птица, понесена из Вашингтон. После чухме оглушителното бумтене на кацащ хеликоптер, плъзващо се във въздуха като мигрена в главата на божество.

Хеликоптерът, който се приземи на пет празни места вляво от седана, беше огромен „Блак Хоук“ с военна маркировка. Полковник от армията, последван от авиатори в предпазни жилетки, нашарени като коледна елха, слязоха и тръгнаха тичешком към колата.

– Тате! – викна Илай в ухото ми.

– Какво? – опитах се да надвикам шума.

– Дай Батман!

А ние се бяхме разтревожили, че в колата няма детско столче за Илай. След няколко минути, закопчани в ревящия, тресящ се военен хеликоптер, се издигнахме от покрива на гаража и се понесохме тържествено като с бойна колесница над центъра на Вашингтон. Набрахме височина и след известно време гледката на бетон и магистрали беше заменена от изумруденозелените мочурища на Вирджиния под нас. Хвърлих поглед към Илай, сгушен в скута на Клои, стиснал своя Батман, с очи, ококорени като фрисби, и благоговение в погледа.

Завихме рязко и пътувахме на север около двайсетина минути, а после започнахме отново да се снижаваме. Иззад гората изникна комплекс от стъклени офис сгради. Погледнати от няколко стотин метра височина, изглеждаха като кубчета лед, разтапящи се в тревата. Насочихме се към централния блок. Помислих, че ще се приземим на хеликоптерната площадка с червена буква Х до нея, но пилотът пое към плоския покрив на сградата.

– Благодаря, полковник – извика мъж с прошарена коса и морскосиньо ветроустойчиво яке, който ни чакаше на покрива. – Аз поемам оттук.

Полковникът му отдаде почест, а хеликоптерът се издигна зад нас и се понесе в небето.

Забелязах инициали на Националната агенция за сигурност върху електронния бадж, закачен за джобчето на безупречно бялата му риза, преди да поведе мен, Клои, Илай и Нимо по размекнатия от слънцето асфалт на покрива към някаква врата.

Агенцията за национална сигурност – отделът, който извършва електронно наблюдение по целия свят на всички разузнавателни служби – функционира толкова секретно, че някои хора я наричат Несъществуващата агенция.

– Началник-секция Майк Лийхи – представи се мъжът, ръкува се с мен и влязохме в сградата. – Благодаря, че се съгласихте да дойдете.

Поведе ни от стълбищната клетка по дълъг, ослепително бял коридор.

– Съжалявам за драматизма, но когато... – той хвърли поглед към Илай – сещате се кое се превърне в публичен скандал, нещата тук доста се забързват.

Завихме зад един ъгъл и влязохме в полукръгла зала с редове седалки и подиум пред тях. Заприлича ми на лекционните зали в университета. Зад подиума имаше лъскав гладък телевизионен екран с размери на билборд.

Встрани от него се отвори врата и влезе чернокож мъж на средна възраст. Лийхи носеше бизнес костюм, но този човек беше облечен в черна тенис­ка с якичка, черни джинси и кецове, които скърцаха по лъскавия бял под като балони, огънати във форма на животни. Златният „Ролекс“ на китката му беше лъскава добавка към целия ансамбъл.

– Вие ли сте президентът? – попита Илай, втренчил се в нагоре към него.

– Не, не съм – отговори мъжът.

– Всъщност – намеси се Лийхи и се усмихна сковано – президентът беше възпрепятстван. Това е Конрад Марлоу от Департамента по отбрана.

– Не ги вкарвай в заблуждение, Майк – каза Марлоу. Зъбите му приличаха на плочки за маджонг, а гласът му беше кадифен като виолончело. – Господин Оз е умен човек. Забеляза появата на това явление още през 2012 година. Дори още по-отдавна, 2011 или 2010-а. Президентът няма да дойде. Казаха ви така, за да си осигурят присъствието ви. А и технически погледнато, не съм от Департамента по отбрана. Работя за един мозъчен тръст. Военни игри. Голяма веселба. Въобразяват си, че мога да наредя кубчето на Рубик, но съм изпълнен с известни съмнения.

– Наистина се нуждаем от помощта ви, господин Оз – настоя Лийхи.

На вратата се беше появила дребничка, строга на вид жена със сбърчени вежди и силно опъната назад като на състезателка по фигурно пързаляне коса. Тя изпука два пъти пръстите си на прага. Лийхи прочисти гърлото си.

– Това е Джен, асистентката ми – каза той. – Дали бихте имали нещо против да заведе Илай в съседната стая да хапне сладолед или да поиграе на компютърна игра, докато поговорим?

– Дявол да го вземе, ако не иска да отиде, съм провален – възкликна Марлоу и се извърна към Джен с настойчиви искрици в очите.

– Може ли да ида, мамо?

– Никакъв сладолед без вълшебната думичка, нали?

– Мооляяя! – Илай направо светна, а Джен го изведе навън.

– Трудно е да се намери бавачка толкова бързо – подхвърлих към Лийхи.

– Добре – заговори Клои, след като те излязоха. – Нека преминем към въпроса. Какво е това? Защо сме тук? Какво се е случило?

– Тук е, госпожо Оз – отговори Лийхи.

– Кое е тук? – попитах.

– ЧЖК се появи в Съединените щати с гръм и трясък – поясни Марлоу. – Животните са тръгнали на война. Разпространява се. Това е пандемия.

– Наричаме неблагоприятната нова среда З-О-О – каза Лийхи. – Всяка от буквите означава нещо, но проклет да съм, ако помня какво.

Марлоу се изсмя тихо.

– А ние сме само един от видовете животни.

Анаполис, Мериленд

Доктор Чарлс Гро изчаква цвърченето и пукането да достигнат връхната си точка и в момента, в който усеща, че долната страна започва да загаря, взема вилица и обръща парчетата бекон в чугунения тиган едно по едно. Ивичките бекон се гънат и залепват едно за друго, от тях потича мазнина, а над тигана се издига дим.

Шоколадовокафявият му лабрадор Чарли II се е проснал зад него върху шарения под от мексикански плочки, скимти жално и удря с опашка в кухненския остров. Скимтенето прераства във вой.

– Търпение, Чарли. Търпение – казва му Гро и размахва вилицата си във въздуха като диригент. – Всички важни неща в живота зависят от времето. А беконът е изключително важно нещо.

Гро попива мазнината от бекона с домакинска хартия, докуцуква с бастуна си до мивката и измива ръката си. Мъжката горила, която го е нападнала в приматоложката лаборатория преди три години, го е лишила от лявата му ръка, носа, устните, дясното око, лявото ухо и десния крак от коляното надолу. Гро използва протези за ръката и крака си.

Всъщност в космически смисъл инцидентът беше извратен божи дар. По онова време всичко, с изключение на кариерата му, беше маловажно. Радваше се на безсрочен трудов договор, на сигурност в професионалното си израстване, притежаваше научна биог­рафия, дебела колкото телефонен указател. Беше написал академични трудове, няколко книги за горилите и му бе отпусната стипендия в категория „гении“ от фондация „Макартър“. Ползваше се с почит сред интелектуалните кръгове, но колкото по-устремно се издигаше в кариерата си, толкова по-малко време прекарваше със съпругата си Адриана и сина си Кристофър Робин. Дистанцираше се все повече от семейството си, а Кристофър растеше без него. Беше започнал да пренебрегва дори преподавателската си дейност и прехвърляше повечето си часове на помощниците си.

При всичката съпътстваща болка и ужас осакатяването и изтощителното възстановяване го бяха спасили в известен смисъл – бяха го свалили обратно на земята. Да, сега му се налага да носи слънчеви очила на публично място и няма бъдеще като модел на обувки. Но пък все още може да преподава. При все че някои пози вече са невъзможни, все още може да прави любов със съпругата си. Още може да пържи бекон.

Предвид всичките тези неща Гро поднася димящата чаша с кафе към хирургически реконструираните си устни и си мисли, че все пак е относително човек с късмет.

Гро нагъва ивица бекон в устата си и включва радиото до мивката. Попада на безспирен разговор в някакво сутрешно предаване, започва да търси друга станция и най-накрая попада на такава с класическа музика. Верди. Така е по-добре. Чува подрънкване на съдове по мраморния плот на кухненския остров и се обръща. Дванайсетгодишният му син промърморва поздрав за добро утро, накланя кутия „Лъки Чармс“ и пълни купа със зърнена закуска. Той е красиво дете, покафеняло като лешник след часовете игри на открито на летния градски лагер.

– Здрасти, дечко – казва Гро. – Остави тази зърнена закуска. Направих бекон.

– Бекон с какво? – пита Крис и пуска Ем Ел Би Нет­уърк на телевизора в кухнята. Намалява звука докрай, така че татковият му Верди служи като саундтрак на репортажа за снощната загуба на „Брейвс“ от „Ориолс“.

– Засега само бекон – отвръща Гро и отваря хладилника. – Какво ще кажеш за едно яйце?

– Може ли да ям бекон с „Лъки Чармс“? – пита синът му, втренчен в екрана.

– Не знам. Майка ти би ли ти позволила?

Адриана е в Балтимор при възрастната си майка, която тъкмо е претърпяла операция за отстраняване на жлъчката.

– Ти луд ли си? За нищо на света – отговаря Крис.

Гро се усмихва и поднася димящите парчета свинско.

– Тогава лапай, момче – подканя го. – Тя скоро ще се прибере.

Гро прекосява пространството помежду кухнята и входната врата и в този момент чува, че отвън спира камион. Поглежда през прозореца и вижда, че е на фирма за специализирана грижа за ливади и е пред отсрещната къща. Собствениците ѝ са двойка юпита без деца, които печелят доста добре, ако се съди по еднаквите им беемвета. Определено не си падат по грижите за градината. Тревата им прилича на крастава заради бурените и изсъхналите участъци. Ето че се появи камион за поддръжка.

Отмества се от прозореца, а Чарли II гледа през отворената входна врата и диша тежко, докато шпионира заедно с него съседите през стъклото на втората защитна врата. Гро поема тромаво към кухнята с помощта на бастуна си и потупва лъскавата кафява глава на кучето. Чарли II се разтапя в обожание и от изражението му сякаш бликат червени сърчица.

– Добре – казва Гро и взема издрънчаващите ключове от кухненския плот. – Отивам на работа. Ще бъдеш сам около час, Крис. Мама вече е тръгнала от баба и ще е тук навреме, за да те заведе на лагера. Обичам те.

– Тате, почакай. Едва не забравих – спира го Крис.

Гро наблюдава как синът му започва да рови в раницата, закачена на стената до входната врата. Изважда нещо от чантата и му го подава, прилича на червено-бяло пластмасово колие.

– Това е ремък. Направих го в лагера вчера – казва Крис. – Реших, че можеш да закачаш очилата си на него, разбираш ли, около врата, докато работиш нап­ример. Направих го в червено и бяло заради „Натс“.

Гро го поглежда, а после отмества поглед към сина си и окото му се замъглява.

– Хей, благодаря ти, дечко – казва Гро. – Страхотно е. „Натс“ играят ли довечера?

– Домакини са. Срещу „Даймъндблакс“. В седем вечерта. Страсбърг започва.

– Искаш ли да отидем? – пита Гро.

– Какво? На стадиона? Разбира се, че да – казва Крис и вдига разтворена длан за поздрав.

Щастливец съм, казва си отново Гро, потупва сина си по рамото и влиза в гаража.

– Хей, Чарли. Искаш ли малко бекон? – обръща се Крис към Чарли, щом татко излиза. – Чу ли, момче? Мач на „Натс“. Стивън Страсбърг хвърля с повече от сто и шейсет километра в час.

Връща се отново в кухнята. Чарли потраква с нок­ти по плочките зад него.

Никой в семейството не обича Чарли II повече от Крис. Те на практика са израснали заедно, били са бебета по едно и също време. Семейството се е местило три пъти заради нова месторабота на Чарлс и всеки път Чарли II е бил пръв приятел на Крис, докато си намери приятели сред хората. Крис си спомня колко трудно му беше да остави кучето у дома, когато излизаше да играе с приятелите си. Чарли II се натъжаваше и следеше с очи Крис през прозореца, щом излезе от къщата. Понякога Крис се обръщаше да го погледне и нямаше сили да продължи. Раздялата с Крис като че ли беше най-трудното нещо за кучето. Близки са като братя.

Крис спира музиката на Верди по радиото, усилва звука на телевизора и започва да прехвърля каналите с една ръка, за да намери И Ес Пи Ен. С другата ръка взема резен бекон от напоената с мазнина домакинска хартия и го подава на Чарли под плота.

Пареща болка пронизва ръката му. Крис изпуска дистанционното.

– Хей! – той дръпва ръката си и я поглежда. Чарли го е ухапал. Има следи от зъби на ръката му. – Оу! Какво е това, по дяволите? Защо го направи?

Крис поглежда със зяпнала уста кучето, застанало до него в кухнята. Парчето бекон лежи непокътнато върху плочките на пода. Нещо... нещо не е наред. Погледът на кучето е странен – някак оцъклен и гневен. Крис не го е виждал такъв досега. Чарли започва да ръмжи. Бърните му се надигат от зъбите, а слюнката клокочи в гърлото му. Трийсет и пет килограмовият лабрадор се сгушва, плъзва се назад, а козината по врата му настръхва, като че е от стоманени нишки. Ръмжи като куче пазач, зъбите му са оголени, бяла струйка слюнка се точи от устата му и образува локвичка на пода.

– Какво, по дяволите? Какво има, момче? Престани. Това съм аз. Какво ти става?

Като че има проблем с едното му око. Чарли пос­тоянно накланя глава настрани, сякаш е боксьор, който се опитва да избегне удар. Нещо не е наред.

Чарли премества тежестта върху задните си крака и надава най-силният и страховит лай, който Крис някога е чувал от него. Звучи като някое дворно куче, което предупреждава за натрапници, а не като домашния любимец, с който е прекарал повече от половината си живот. Чарли е побеснял – гърдите му се надигат бързо, шумно, а гърленият му лай звучи като „ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА... ВОЙНА“.

Край. Крис е уплашен. Смъква се от стола си и хуква да бяга. Усеща горещия дъх на Чарли по задната част на коленете си, чува зъбите му да тракат зад гърба му.

Най-близката врата е тази на килера в коридора. Крис се шмугва вътре, хлопва вратата зад себе си и усеща как Чарли блъска и драска, хвърля се с цялата си тежест към нея. Той опира гръб във вратата, затиска я.

От другата страна Чарли блъска с тяло вратата, тя се тресе на пантите си при всеки удар. Чарли забива нокти във вратата, щрака със зъби и лае, удря и като че иска да го разкъса на парчета. През всичките години, в които са имали куче, то никога не е звучало... като диво животно.

Полудял е, мисли си Крис. Видя го в погледа му. Извън контрол е. Вече не прилича на Чарли II. Той е нещо друго. Напълно различно куче. Лошо куче.

Усеща, че започва да плаче. Чува, че кучето обикаля в кръг в коридора, трака със зъби, от време на време киха или отново се разлайва като бясно.

„ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА.... ВОЙНА!“

Крис поглежда ръката си. Раните по дланта му не са големи, но са дълбоки и кървят. Целите му шорти са в кръв.

Крис поклаща глава, избърсва очи. Трябва да се успокои и да помисли. Още му тече кръв. Трябва да се справи с това. Навежда се и взема пакет хартиени кърпички от най-долния рафт. От опаковката му се усмихва красив планинар в бархетна риза. Той я разкъсва със зъби, увива няколко кърпички около ръката си и стяга импровизираната превръзка с полиетиленово фолио.

Продължава да стои в горещината на тъмното и тясно пространство и слуша как кучето крачи и ръмжи в коридора. Обмисля да ползва метлата, за да отблъсне кучето за достатъчно време, че да се измъкне и да повика помощ. В този момент телефонът в кухнята иззвънява.

Телефонният секретар се включва и някой започва да записва съобщение. Чува Чарли II да се втурва отново към кухнята.

Крис изскача от килера и хуква нагоре по задното стълбище. Изминал е половината разстояние до стаята си, когато Чарли се появява на стълбите пред него.

Крис се хвърля встрани в спалнята на родителите си. Само след миг Чарли го следва и го принуждава да се скрие в банята. Хлопва вратата секунда, преди кучето да се блъсне в нея, и Чарли отново лае и ръмжи като обезумял.

По дяволите! Планът му беше да се обади на мама или татко от мобилния телефон в стаята си. Сега отново е приклещен.

– Чарли! – провиква се той през вратата. – Нещо с теб не е наред. Това съм аз. Крис.

Долавя умолителна нотка в собствения си глас и изглежда, че тя още по-силно подхранва презрението на кучето.

Чарли или не го чува, или това е без значение. Продължава да лае, да щрака с челюсти и да ръмжи.

„ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА... ВОЙНА!“

Тогава си спомня, че мама е на път към дома. Тя не знае, че Чарли II е обезумял. Ако влезе през вратата, Чарли може да ухапе и нея.

Трябва да ѝ се обади. Мобилният му телефон е в стаята му. Започва да крачи напред-назад по светлия под в банята. Още има пара от душа. Изведнъж си спомня за кутията в гардероба на татко си. Татко му си пада по джаджи. Не обича да изхвърля изос­танали компютърни части и кабели. Крис си спомня, че в кутията има стари мобилни телефони. Можеш да набереш 911 от стар мобилен телефон, нали така? Спомня си, че го е чувал някъде. Надява се, че е истина.

Гардеробът на родителите му е точно до спалнята. А стените са направени от гипсокартон, нали така? Веднъж, докато се разхождаше на тавана, след като се преместиха в тази къща, пропадна и знаеше от опит колко е мек и крехък този материал.

План. Ще направи дупка в стената и ще се опита да се промъкне в гардероба. Ще вземе стария мобилен телефон от кутията. Ще се обади на 911.

Отвива металната тръба на завесата на душа и започва да удря по стената с нея. В началото всичко е наред. Дупката е с размери на баскетболна топка, но той чува бръмченето на електрическата врата на гаража, която се отваря долу.

Чарли II спира да лае и побягва вън от стаята.

Крис е в паника. Прекалено е закъснял. Майка му ще бъде ухапана. Сеща се за оръжието на татко си. Няколко пъти беше ходил на лов за патици с татко си. Понякога и с чичо си, когато им идваше на гости. Знае, че в гардероба има пушка. Не е сигурен дали има патрони.

Крис пуска пръта на завесата върху плочките на пода в банята с трясък, отваря вратата със замах и хуква към гардероба. Пушката е на най-горния рафт, върху сгънатите оранжеви елеци за лов. Не може да достигне рафта. Изритва един стол до гардероба, покатерва се върху него. Пребърква оранжевите елеци. Открива кутия муниции в един от тях. Грабва шепа патрони, пъха ги в джоба си и хуква надолу по стълбите.

Бори се неумело с оръжието на стълбището. Как се зарежда глупавата пушка, по дяволите?

Спокойно, казва си той. Мисли.

Стрелял е не повече от три пъти през живота си, винаги с баща си, а със зареждането се занимаваше винаги татко му. Спомни си. Обръща оръжието и забелязва някакво затворено гнездо отстрани. Напипва малко палче отдолу, плъзва го напред и го отваря. После мушва патроните вътре и дръпва назад. Чува се щрак-щрак.

Стига до завоя в коридора и чува майка си да влиза през вратата, чорапите му се пързалят по гладкия дървен под, а пушката е тежка и стои непривично в ръцете му.

– Ехо? – чува майка си да го вика. – Крис?

– Мамо! – крещи той по коридора. – Пази се! На Чарли му има нещо!

Кучето се появява. Завива от другия край на коридора. Ноктите му тракат по дървения под. Разпенени лиги текат от устата му. Отново накланя главата си по онзи побъркан начин, киха.

Кучето се движи бавно напред, ръмжи, бърните му са надигнати, а зъбите оголени.

Той наблюдава как кучето приближава. Не иска да стреля. Чарли не е просто домашен любимец. Той е брат.

„ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА... ВОЙНА!“

Кучето се втурва напред и скача.

Крис вдига дулото на оръжието и натиска спусъка. Откатът го поваля по гръб. Кучето пада.

Кръв изпръсква стените.

Изстрелът е отнесъл муцуната на лабрадора. Козината я няма. От местата, където са били очите му, блика кръв.

Крис се надига на колене, а после отново се свива на пода и плаче. Пуска оръжието. Чува майка си да тича към него.

– Какво става, по дяволите? – крещи тя.

Лапите на кучето потрепват жално, а кръвта му изтича на пода и мокри чорапа на Крис. Кучето лежи умиращо едва на няколко крачки от него.

– Съжалявам – прошепва Крис. – О, така съжалявам, така съжалявам.

Следващите няколко часа изглеждаха нереални. Седяхме на неудобни скърцащи столове, завинтени за пода, и се взирахме в огромен телевизор. Лийхи угаси лампите и ни показа записите, направени от Националната агенция за сигурност из цялата страна. Най-смразяващите бяха от Калифорния.

Записът започна с въздушен поглед към инцидент, заснет от хеликоптер за наблюдение на трафика. На осветената от слънцето магистрала косо бе застанал камион на „Фед Екс“, почти преобърнат на дългата си страна. Движението беше затруднено, а шофьорите извъртаха любопитно глави към купчините с кашони и пакети, разпилени по пътя.

– Това е запис от тази сутрин от Петалума – каза Лийхи. – Виждате щатска магистрала 101 на север от Сан Франциско.

– Запис от новините? – попитах. – Показвате ми нещо, което хората вече са видели?

– Порасни, Джими Олсън – намеси се Марлоу. – Това е касета. Федералните я прибраха, преди информацията да изтече.

Кадърът се смени с такъв от малко по-висока позиция. Успоредно на същата магистрала в канавката на локалното платно течеше нещо, което приличаше на мръсна кафява вода.

Хеликоптерът се снижи и успях да видя, че не беше вода – бяха някакви неща, които се движеха.

– Какво е това, мамка му – прошепнах по-скоро на себе си.

Присвих очи и се наведох напред, за да видя по-добре.

Беше река от козина.

– Mon Dieu – възкликна Клои. – Това... кучета ли са?

Лийхи кимна.

Продължих да гледам. Камерата приближи.

– Какво става там, по дяволите? – чу се пращящият глас на оператора, който очевидно разговаряше с някой друг в хеликоптера.

Звукът изчезна за миг.

Трудно беше да се прецени – някои от кучетата бяха диви, но повечето приличаха на домашни любимци: охранени, странни, с каишки на шиите. Бяха мръсни, обезумели и минаваха едно през друго като мигриращи леминги. Камерата отново се отдръпна. Това беше нещо ново. Ревящата колона от животни, изглежда, беше дълга километри.

– Там трябва да са... – подзе Клои.

– Приблизително между петстотин и хиляда кучета – уточни Лийхи.

– Чакайте. Шшш! – изшътка Марлоу. – Идва най-интересната част.

Хеликоптерът се снижи още повече и се изнесе към челото на набъбващата орда животни.

– Мислим, че кучетата най-отпред са дого аржентино – обясни Марлоу. – Те са огромни, агресивни, порода, селектирана за боеве в Южна Америка. Забранени са в някои страни.

Кучетата изведнъж направиха рязък завой, излязоха от канавката и тръгнаха по банкета отдясно. Колоната ги последва, промени посоката като едно цяло, подобна на ято птици.

Операторът даде оптично приближение в опит да хване по-близък поглед. Кадърът се разтрепери. Чу се шумен лай. После бурни викове на хората в хеликоптера. Машината рязко се издигна. Чу се ръмжене, а камерата рязко се извъртя надолу: един питбул висеше абсурдно от хеликоптера, стиснал с челюст рамката за приземяване, и се мяташе, сякаш искаше да я скърши. Животното се люлееше бясно от летящата машина, а после се пусна, преобърна се във въздуха и се стовари в реката от козина и зъби.

Лийхи светна отново лампите.

Обърнах се към Клои, а ококорените ѝ очи светеха като чаени свещички. Това надхвърляше и най-лошите ни представи.

Тя затвори очи.

– Искам да си прибера Илай и да се махна оттук – прошепна тя.

Стиснах немощно ръката ѝ, без да знам какво да ѝ кажа.

Същия следобед Марлоу и Лийхи ни потътриха на още няколко срещи. Постоянно се появяваха нови правителствени представители. Имаше една жена от ЦРУ, Алиша Суирски, миньонче на средна възраст, чиито елфски черти контрастираха на подчертано строгия ѝ маниер, и двама агенти от ФБР, облечени в тъмносиньо – Ръмзи, младеж, още кипящ от ентусиазъм, и Робъртс, с белязани от акне бузи и старомоден вид на човек, който познава бръснаря и шивача си по име. Последното попълнение беше генерал от армията с четиризвезден ранг на име Албърт Гарсия, който тъкмо беше влетял с грубата арогантност на човек, свикнал всички да се изправят и да му козируват, когато влезе в стая. Придружаваха го двама униформени адютанти. Униформата на Гарсия наподобяваше сврачешко гнездо с многото лъскави предмети, висящи по нея, телосложението му беше като външна тухлена пещ, а главата – сякаш издялана от дънер с трион.

След като записът с гигантската глутница кучета – орда от кучета може би? – беше пуснат вероятно за петнайсети път, същият този Гарсия се прокашля и каза:

– И така, според първоначалните данни всички тези животни са мъжки. Някой ще обясни ли пак защо е така?

– Масовото групиране на мъжки животни е един от фундаменталните аспекти на този феномен. Не сме сигурни защо – заговорих. – Мъжкарите при бозайниците, всъщност при всички животински видове, при които мъжките се съревновават за женски, обикновено демонстрират по-агресивно поведение.

– В доклада се казва, че хиляди домашни животни са изчезнали – обади се агент Ръмзи и прокара палец по папката, отворена пред него. – Само мъжки животни ли са изчезнали?

– Това също е загадка – включи се Майк Лийхи. – И женски животни бягат също като мъжките, но не създават проблеми. Всъщност никой няма представа къде са те.

– До какъв извод стигнахте при проучването, господин Оз? – попита Алиша Суирски, дамата от ЦРУ.

Въведох ги в новините от проучването, което провеждахме в Колумбия – несъответствието в тег­лото на мозъка, странните мутации в амигдалата на засегнатите бозайници.

– Като стана въпрос за това – каза агент Робъртс със следа от провинциален изговор и забърса масивния си нос с палец, – разполагаме ли с някакви теории за причината?

Не го произнесе като въпрос.

– Все още търсим отговора – отговорих.

Генерал Гарсия затвори папката си и я остави на масата. Облегна се на стола си и скръсти ръце. Пръс­тите му бяха месести и кафяви като наденички.

– Всичко това е чудесно – каза той. – Но според мен, дами и господа, вече е време да се захванем със същността на нещата.

Кимна отсечено към един от адютантите, той отвори куфарче и извади от него папка, дебела като енциклопедия. С такава сила я тръсна на масата, че ако залата не беше толкова чиста, та в нея да може да се произвеждат микрочипове, би се надигнал облак прах.

– Трябва да изготвим спешни оперативни планове. Президентът вече подписа директива петдесет и едно и издаде извънредна заповед за иницииране на план „Градина“ – заяви Гарсия.

– Каква градина? – озадачих се.

– Извънреден план за домашна сигурност – обясни Робъртс с провлечения си говор на провинциален шериф. – Прилагаха го по време на безредиците в Ел Ей в началото на деветдесетте и след единайсети септември.

– Точно така – потвърди генералът. – Това е стандартна оперативна процедура в ситуация като тази. Военните помагат на местните правоохранителни органи в спешни ситуации. Това дава възможност на държавния секретар и правосъдните органи да реагират адекватно и да възстановят обществения ред.

– А къде остава законът, забраняващ на военните да налагат местни разпоредби? – поинтересува се Суирски.

– Убеден съм, че не е приложим в ситуация като тази, госпожо – отсече Гарсия с рязко кимване. – По силата на пълномощията си ще разпоредя да започне мобилизация на резерва на Националната гвардия.

Идеше ми да си оскубя косата. ЧЖК не беше бунт или терористичен акт. Беше по-скоро природно бедствие. Що за бюрократични глупости? Война на животните ли щяха да обявят? Защо бяха фокусирани върху нападението? Трябваше да мислим за защита. Това беше лудост.

– Редно е да се съсредоточим върху откриването на корена на проблема, а не върху убиването на животни – намесих се, като се опитах да запазя хладнокръвие, доколкото ми беше възможно. – Съжалявам, но просто не схващам какъв точно е планът ви. Да бомбардирате животни? Защо не отправим предупреждение в национален мащаб за повишено внимание към животните, особено към домашните любимци, за да ограничим пораженията, докато открием решение на проблема?

– Защото това би предизвикало паника в национален мащаб, по-деструктивна дори от епидемията – заяви Гарсия. – А и защото вашите хора имаха предостатъчно време „да открият решение на проб­лема“, а досега не ни давате нищо. Дивите кучета бяха проблем в Ирак, преди да започнем да ги избиваме. Помните това, нали така, сержант Оз?

Потрепнах. Беше ме проучил.

– Събрали сме достатъчен ресурс, можем да потушим кризата в зародиш за няколко седмици. Най-много за месец.

Стоях там и кипях от гняв. Щеше ми се да отбележа колко ирационална беше забележката за избиването на кучетата, но се въздържах. Беше време да си вървя. Трябваше да се върна в Ню Йорк и да удвоя броя на проучванията си, да направя всичко по силите си, за да открия решение на проблема, преди военните да започнат да обстрелват животните с напалм.

Изправих се и срещнах погледа на Лийхи отпред в залата.

– Ако ви трябвам само за това, приятели, вече съм направил всичко, което бих могъл да направя за вас. Сигурен съм, че синът ми е станал неспокоен. В случай че имате други въпроси, разполагате с координатите ми.

Лийхи ни изпрати. Взехме Илай и тръгнахме надолу по стълбите. На рампата в паркинга ни чакаше черен линкълн седан с включен двигател. Нимо вече се беше настанил на седалката до шофьора.

– Всичко, което чухте, е строго секретно, господин Оз – припомни ми Лийхи, щом се озовахме вън под ослепителното слънце. – В интерес на националната сигурност разчитаме, че ще бъдете дискретен.

– Разбира се – отговорих и се качихме на задната седалка на черната кола.

След половин час гората започна да отстъпва на градския пейзаж на Вашингтон. Отново усетих гъделичкащото вибриране на телефона във вътрешния джоб на сакото си.

Беше съобщение от Чарлс Гро. Звучеше... ами, разстроен.

– Оз, слушай. ЧЖК е тук. Собственото ми куче обезумя днес. На дванайсетгодишния ми син му се наложило да го убие.

– Какво има? – попита Клои, като видя как клатя глава.

Прииска ми се да я излъжа, но не можах.

6:00 сутринта

Две морски мили южно от Галвестън, Тексас

На кърмата на „Леда Лейди Куин“, ръждясалата му шест и половина метрова рибарска лодка, Рони Педерсън пали четвъртата си цигара за сутринта и се заглежда примижал в нежното плискане на повърхността на водата в Мексиканския залив.

Крайбрежието на Тексас – остров Галвестън и отвъд него южните предградия на Хюстън – вече е само плоска кафява ивица на хоризонта на север. На юг влагата във въздуха размива границата между небето и морето. Някъде в тази синьо-сива мъгла водата изчезва от поглед. При все че радиусът на видимост в морето в кристално ясен ден е едва деветнайсет километра, по някаква причина големината на света те поразява повече, когато си във водата, отколкото на сушата.

Небето изглежда чисто, а водата е гладка като барабан чак до хоризонта, но въпреки това Рони държи очите си отворени. В залива трябва да наблюдаваш времето много внимателно. Обикновено в края на август може да се разрази буря за съвсем кратко време.

Лодката е безшумна. Точно така му харесва на Рони. Само пъхтенето на стария дизелов двигател и свистенето на пяна откъм порещия нос. Дуейн и Трол, старите му приятели от футболния отбор в гимназията, които станаха негови партньори в търговията с риба, са на позициите си отзад и на десния борд, потънали в своите сутрешни мисли.

След час слънцето най-после се показва над хоризонта, а те издърпват първия ред мрежи. Изглежда, уловът е добър, ако се съди по това колко енергично Трол вади рибата и ръцете му се движат като багер. Скоро кошовете на палубата са пълни със скариди, дребните създания се гърчат като лигави розови буболечки, а Дуейн ги посипва с лед.

Бяха наели още един помощник преди две седмици, но не се получи. Колежанчето уж беше кораво наглед, а се оказа зелено като фиданка. Беше го хванала морска болест. На втория ден още повръщаше – продължаваше да храни чайките, както се казва – и се наложи да го освободят. Сега отново си бяха само тримата.

Слънцето се издига още по-високо, а те решават да си опитат късмета по-навътре. За миг във въздуха се усеща обещаващ хладен полъх, а Рони е изпълнен с добро предчувствие. Същото, което го бе завладявало и на футболното игрище. Същото убедително усещане за кротка изолация точно преди да отправиш точния пас.

– Хей – провиква се Дуейн от другата страна на лодката. – Вижте това!

Рони прекосява дрънкащата ламаринена обшивка на палубата и надзърта отвъд такелажа и техниката.

– Какво?

Пред тях са група делфини – движат се бързо и същевременно сякаш не помръдват заради необятността на морето. Приличат на китоподобни, но не е сигурен. Скачат от водата и отново се гмуркат в грациозни арки. Три или четири са. Лъскавите им среб­ристи тела се извиват във и вън от водата в пълен синхрон, движат се едновременно. Откъде знаят как да го правят, по дяволите? Откъде са се научили? Защо изскачат едновременно от водата и се гмуркат едновременно? Трябва да има причина за това. Рони знае, че тялото на животните винаги оптимизира резултата и минимизира енергията. За всяко подобно нещо си има причина. Животните не правят нищо без причина. Прекрасна гледка.

Рони е изтръгнат от мислите си от силен тътен на лодката.

– Какво, по дяволите... – чува той Трол зад гърба си.

Тримата приятели се взират в нещото в лодката си, а после се споглеждат помежду си. Това е делфин. Голям китоподобен делфин е изскочил от водата и се е приземил на кърмата на лодката им, близо до отвора за риболовните мрежи, пляска и се гърчи на палубата, мята се като обезумял.

Биха могли да се изненадат повече единствено ако в лодката им беше скочила русалка.

Създанието изглежда нелепо вън от водата. Дължината му е поне метър и осемдесет и квичи като прасе.

– Леле, вижте това – казва Дуейн.

Рони изключва двигателя и тръгва към задната част на лодката.

– По-шантаво нещо не бях зървал – заявява Трол.

– Е – казва Дуейн. – Мисля, че трябва да го върнем обратно.

Той се опитва да избута делфина във водата. Делфинът се мята и се киска.

– Ето добра история, която да разправяме на внуците.

Смеят се, докато се опитват да претърколят буйния делфин от палубата.

Всички се слисват и отскачат назад, тъй като друг делфин изскача устремено от водата, извива се в арка във въздуха, а капчиците вода, които падат от него, блестят като скъпоценни камъни, сгромолясва се с плясък на палубата до тях, а после се плъзва до средата на лодката.

Приятелите се споглеждат и избухват в смях.

– Това да не е някаква делфинска шега? – пита Дуейн.

Тогава нещата наистина стават странни. Едно след друго цяла поредица от тлъсти, гладки и лъскави животни скачат от водата и се стоварват в лодката.

Рони стои на палубата и гледа как вече седем или осем делфина се гърчат като обезумели в лодката. В този момент го обзема невероятен страх. Случва се нещо не само странно, но и ужасно нередно.

Делфините навлизат все по-навътре на палубата, плъзгат се един върху друг. Лавина от тежки хлъзгави сребристи тела, хор от писъци, квичене и кикот.

Сякаш морето ги изхвърля, запраща животните от искрящите дълбини на залива.

След малко не само кошовете на палубата са пълни. Цялата палуба е пълна с делфини. Мъжете отчаяно вдигат и ритат делфините от палубата, но прииждат все нови.

Вече са може би повече от сто. Рони се провира между шаващите делфини към руля и включва двигателя.

В резултат на това трийсетгодишната лодка, претоварена повече от всякога, се килва като пияница след тридневен запой и се преобръща.

Рони пада във водата, чувства се като на забавен каданс.

Трол пръв изпада в паника. Мята ръце и крака край преобърнатия траулер, пляска като луд и пръхти.

– Успокой се, мамка му – кресва му Рони. – Свали си ботушите. Пази си силите.

Делфините ги притискат като добитък, мятат се, бърборят, изтикват ги, задушават ги.

Трол продължава да пляска, стиска ръба на потъващата лодка, бори се със стадото делфини. В следващия момент потъва, показва се отново и пак потъва. Този път завинаги.

Същото сполита и Дуейн няколко минути по-късно.

Минава доста време, докато „Леда Лейди Куин“ изчезва под вълните.

Предсмъртното плаване на Рони отнема малко повече време. Щом се уверява, че не му е останало нищо друго, че никой няма да дойде, посреща положението като мъж. Престава да се бори, изпива колкото може повече солена вода, спуска се в тъмните студени води и се оставя да го обгърнат като одеяло, позволява на залива да го погълне.

Макар че и тримата мъже са мъртви, делфините продължават играта си. Скачат, пляскат, кикотят се, лудуват.

Привидно за забавление.

Изследователски център Карисоке

Планината Вирунга, Руанда

Барбара Хатфийлд не знае колко е часът, когато се събужда върху завивката на леглото си под полупрозрачния балдахин против комари. Вътре в тъмната, облицована с груба дъсчена обшивка стая и навън през прозорците е еднакво сиво. Времето, пространството и материята са в нюанси на тъжно, тежко оловносиво.

Още е облечена в шортите, ризата и окаляните си ботуши за джунглата. Почесва втвърдената гной от ухапване на комар в мазната си коса, чеше кожата на ръцете и краката си. Не се е къпала от дни.

Погледът ѝ попада върху празната половина на леглото до нея. Навежда се, взема възглавницата на Силвия в ръце и я притиска към лицето си.

Материята е запазила аромата ѝ. Усмивката на Силвия, когато се връща след тичане с блестяща кожа, лъснала от пот. Пъргавите ѝ ръце, вечно заети с нещо, било ремонт на течащия четиридесетгодишен покрив или смяна на маслото в ландроувъра. С грижи по градината – беше великолепна с окаляните си чак до колене и лакти крака и ръце и вдигната нагоре с кърпа коса в стил Механика Роузи. Появяваше се на прага с кърпата и износените си кожени ръкавици, с ножица и бала сено в ръце, а Барбара я сграбчваше и я целуваше толкова силно и продължително, че на Силвия ѝ се налагаше да я отблъсне, за да си поеме въздух.

Тази субсидия беше нещо, което се случва веднъж в живота, златен билет за всеки приматолог. Осигуряваше достатъчно пари за едногодишно пребиваване в Руанда и работа в планинския лагер за изследване на горилите, който Даян Фоси беше нап­равила известен.

На Силвия ѝ се беше сторило опасно, но Барбара я умоляваше и убеждаваше и най-накрая я склони да се раздели с общинския парк за дванайсет месеца и да я придружи в Африка.

Връщаха се от годишното преброяване на зас­трашените видове планински горили, изисквано от службата към Обединените нации, когато се случи нещо неописуемо. Барбара се изкачваше по пътеката към хижата им зад Силвия, когато три мъжки горили със сребристи гърбове изникнаха от отворената входна врата.

Само след миг наоколо беше пълно с горили. Мъжкари със сребристи гърбове и по-млади екземпляри. Лагерът беше защитен от електрическа ограда, но животните някак бяха успели да проникнат в периметъра. Ръмжаха, мятаха отломки, скачаха от покривите на хижите и страничните постройки. Тракаха товарни контейнери; въздухът беше изпълнен с блъскане, пръхтене и сумтене.

Барбара си спомня как тичаше през джунглата, дробовете ѝ горяха, а зад гърба ѝ шумоляха листа и прекършени вейки. После се обърна и забеляза, че Силвия вече не е с нея.

Събра кураж и се върна в лагера същата нощ – откри, че всички са изчезнали. Тримата водачи от Руанда, четиримата младежи от екипа за борба с бракониерството и Силвия. Нямаше ги.

Барбара стене в леглото, стиска в ръце пулсиращата си глава, опитва се да изцеди спомените от съзнанието си, сякаш е гъба. Беше побързала да отхвърли параноичните твърдения за ЧЖК, абсурдните теории на лунатиците в интернет. Вярвала бе, че теорията е погрешна, защото поз­нава животните – особено горилите. Сега вече има съмнения. Поведението на бозайниците, дори това на планинските горили, изглежда, вече не е същото.

Положението ѝ е трагично. Радиото и генераторите са унищожени, както и оръжията. Най-близкото село е на петдесет километра през планинска джунгла, толкова непроходима, че се наложи да ги докарат дотук с хеликоптер. Следващата доставка на храна ще пристигне след четиридесет и осем часа.

Трябва да преживее още два дни, мисли си тя. Ако горилите се върнат, за нея няма никакъв шанс.

Седнала е в леглото и се поклаща напред-назад. Отчаяна е.

После долавя нещо. Изпитва натрапчиво усещане за присъствие, сякаш Силвия е до нея в стаята, невидима я наблюдава. Не само това, но любовницата ѝ е бясна, че Барбара се държи като безпомощно девойче в беда, че се поддава на паниката.

На нищо ли не съм те научила? сякаш ѝ казва присъствието на Силвия. Стегни се, момиче. Дръж се като достойна жена.

Барбара се изправя на крака, отмята сивкавата мрежа против комари. Приятелката ѝ е права. Тя трябва да направи нещо. След миг ще знае какво.

Зад бараките за складиране има варели с бензин за генераторите. Барбара може да напълни няколко туби, да залее първия ред дървета, да запали пожар. Неприятно ѝ е да планира унищожаването на такава прекрасна екосистема, но положението е на живот и смърт. По-конкретно става въпрос за нейния живот и нейната смърт. Вероятно димът ще привлече вниманието на селяните в долината и може би някой ще дойде да провери какво става. Ще я измъкне оттук.

Връща се иззад бараките с две метални туби в ръце, в които се плиска бензин, но чува трошене на клони от лявата си страна. Обръща се. Погледът ѝ се насочва към дърветата. Изпуска тубите. Те се прекатурват в краката ѝ.

Това, което се задава оттам, надхвърля границите на въображението.

На около двеста метра от нея по поляната приб­лижават носорози. Шест огромни рогати носорога.

Това е невъзможно. Как са се озовали тук? Носорозите пасат в низините. Необходимо им е да са в близост до вода. Защо биха мигрирали на повече от сто километра встрани и на няколко стотин метра надморска височина от естествения си хабитат? На какво щеше да се натъкне още? Полярни мечки?

Още животни продължават да прииждат. Носорозите вече са повече от дузина. Гледката е толкова невероятна, толкова нелогична – толкова погрешна.

Създанията се приближават, а в съзнанието на Барбара се събужда спомен. Тя е на единайсет години и стои на първия ред в баптистката църква във Флорида със семейството си. Яростният проповедник посочва с пръст към скромния брой хора на скамейките и чете от Откровение.

„Първото живо същество приличаше на лъв – дек­ламираше той с драматизъм и очи, извърнати към небето, – второто приличаше на теле, третото имаше лице като на човек.“

Настъпил е краят на времето, мисли си Барбара и наблюдава как гигантските животни газят ниската растителност в джунглата. Толкова е отчаяна, че едва не започва да се моли.

Конкорд, Масачузетс

Мобилизирана от Форт Дръм, Ню Йорк, Десета планинска дивизия на капитан Стивън Боуен се състои от два стрелкови екипа от по четирима мъже – малка, но елитна група.

Подредени в типичната клиновидна формация, мъжете се движат в пълен синхрон нагоре по гористия хълм в камуфлажните си облекла. Използват сигнали с пръсти и ръце, безмълвни са и почти невидими. Стандартна оперативна процедура за боен патрул.

Ала фактът, че бойният патрул се придвижва успоредно на велосипедна алея в градския парк „Хап­гуд Райт“ близо до езерото Уолдън в Конкорд, Масачузетс, определено не е стандартна процедура. По-скоро свидетелство за пълен хаос.

Според капитан Боуен по-шантаво от това няма накъде.

Боуен знае с абсолютна сигурност, че това, което вършат, е противозаконно. Би трябвало да помагат на полицаите да регулират движението, а не да предприемат мисия по откриване и унищожаване в обществен парк. Само че заповедите, ако може да се нарекат така, са налице.

Макар да е едва двайсет и седем годишен, Боуен е корав мъж още отпреди трите тежки мисии в Афганистан и Ирак. Думата НЕВЕРНИК е татуирана на гърдите му във вид на дъга с готически шрифт, а на гърба му, под герба с кръстосани мечове на Планинската дивизия, е девизът му: „Убиването няма заместител“.

– Капитане, подножието на хълма – обажда се Кинг. – Движение на позиция шест часа.

– Какво чакаш, редник? – отвръща Боуен. – Действай на мига.

Кинг стреля със своя М16А4.

Очите на Боуен заблестяват, щом чува познатия хевиметъл ритъм на стрелба от автомат, отекваща сред хълмовете.

Има ли нещо по-добро от звуците на изстрели, мисли си той. Кое друго може да предизвика сълзи в очите и твърдост в панталона едновременно?

– Мамка му – мърмори Кинг след три откоса от по три изстрела. – Пропуснах. Мисля, че има още.

– Каза тя – обажда се Чавес.

– Нека ти покажа как се прави, Пойндекстър – отсича Боуен, разтваря листака и минава напред.

Щом стига до билото на хълма, Боуен вие наум като Скуби-Ду. Право пред тях, по наклонената тревиста пътека има три... какво са това, чуди се Боуен. Кучета? Оглежда ги през бинокъла си с десеткратно увеличение. Хмм. Лисици? Около дванайсет на брой. Е, и какво сега? Бесни, зажаднели за кръв лисици. Нищо работа.

– В готовност, кретени – нарежда Боуен, пуска бинокъла и внимателно вдига пушката на рамото си.

Новото оръжие бие малко вляво, когато натиска спусъка, но той успява да компенсира.

Мъжете прихват в смях, докато слизат надолу по хълма.

– Мамка му, капитане. Не предполагах, че днес ще ходим на лов – казва Чавес и ръчка една от умрелите лисици с дулото на оръжието си. – Надявам се да сте наясно, че ще берете ядове с Дружеството за защита на животните.

Правят си лагер за през нощта край рекичка под стар железопътен мост в северна посока. Там има разнебитен стар диван, две избелели от слънцето кашончета от бира, скъсани опаковки от презервативи, аматьорски графити.

– Нощният въздух ме настройва романтично – обажда се Гарднър и отваря пакет военни провизии. – Някой иска ли да се разходим на лунна светлина?

– А какво ще кажете за наденичка на шиш? – отвръща някой с фалцет.

Боуен сяда като индианец край огъня и разглобява задния мерник на автомата си с гаечен ключ. Чуди се дали да им каже истинската причина, поради която са тук.

Две вечери по-рано бе имало инцидент. В една задънена уличка близо до магистралата Кеймбридж беше настъпил същински погром. Той беше видял снимките. По-ужасни сцени надали бе зървал, а това вече говореше много. Не можеше да прогони един от образите от съзнанието си. Малко момченце в легло с форма на състезателна кола с вътрешности, изсипали се върху килима.

– Вземете се в ръце, дами – смъмря ги Боуен и поглежда към мрака отвъд горящия огън. – Знам, че ви е весело, но това не е колежанско парти. Военна операция е, така че се дръжте подобаващо.

Атаката настъпва малко след един и трийсет. Боуен се буди от викове и изстрели. Между отделните залпове се чува вой. Гърлено ръмжене, нечовешки звуци. Чудовищна история като от приказките.

– Това да не е проклет великан човекоядец? – кресва той, изправя се и едновременно с това грабва оръжието.

На всичкото отгоре край ушите на Боуен профучават куршуми.

– Внимавайте къде се целите! – виква остро той. – Спазвайте стрелковата линия!

Някой изстрелва сигнална ракета. Рязката светлина хвърля дълги сенки върху заострените черни стволове на дърветата.

На около шест метра разстояние по брега на рекичката галопират мечки. Четири от най-големите кафяви мечки, които някога е виждал.

Боуен не мисли. Откача ръчна осколочна граната М67 от елека си, сваля предпазния пръстен и притиска щифта към корпуса като по инструкция в учебник. Задържа го за миг с палец върху халката и я задейства.

– Пазете се! – виква Боуен, хвърля я и заляга на една страна.

Просветване и леко тупване. Следва тишина.

Някой друг изстрелва сигнална ракета и виждат, че и четирите мечки са повалени отведнъж. В тъмнината чуват как други мечки се оттеглят, а лапите им пляскат в потока.

Капитанът оглежда хората си, брои ги набързо. Всички са на линия. Слага ръка на гърдите си, усеща как сърцето му блъска в ребрата като парен чук. Развилнели се мечки? Мамка му, на косъм беше. Значи, онази щуротия за нападение на животни над хора всъщност не е била измислица.

Обръща се. Там, в тъмнината, отвъд светлината на огъня, от другата страна на водата, капитан Боуен усеща погледите им.

На много очи.

Бях имал и по-добри сутрини.

Събудих се заради съня си. Двамата с Илай се разхождахме из Националния природонаучен музей в Ню Йорк. Осветлението беше нереално, воднисто, синкаво. Спряхме пред диорамата на сивия вълк. Любимата на Илай. Вълците бяха представени посред нощ в гориста местност сред снежни преспи в преследване на лос. Тактиката на лоса не беше добра. Ако те нападнат вълци, стоиш неподвижно. Останеш ли намясто, имаш шанс да оцелееш. Побегнеш ли, мъртъв си. Един от вълците беше щракнал челюсти около задния крак на лоса. Хищниците, с проблясващи в жълто на лунната светлина очи, бяха сбърчили бърни и оголили зъби. Държах Илай за ръка. Тогава вълците оживяха и изведнъж се оказа, че диорамата не е зад стъкло. Те излязоха от нея, а ние на мига се озовахме на пода на музея. Ръката на Илай беше изтръгната от моята и животните разкъсаха гърлото му.

После отворих очи. Беше ми нужно доста време, за да осъзная кой съм и къде съм. Когато се свестих, исках отново да заспя. Може би щях да сънувам по-хубави сънища.

Беше призори. Намирах се в апартамента в Алфабет Сити, където се бяхме нанесли с Клои и Илай година по-рано.

Седнах. Поставих длан върху топлия неподвижен гръб на Клои, а после погледнах през мрака към ъгъла, където синът ми спеше дълбоко в креватчето си, притиснал плюшено зайче към гърдите си.

Избърсах потта от лицето си. Ръката ми трепереше. Детето ми и съпругата ми. И двамата бяха на сигурно място. Засега.

След завръщането ни от Вашингтон опасността ескалираше. Ден след ден. Експоненциално. Странни, необичайно настървени нападения от животни присъстваха във вечерните новини всеки ден; случваха се от Ню Хампшър до Ню Делхи, от Швеция до Сингапур.

Бяха станали няколко смайващи нападения на животни тук, в Ню Йорк. Онази вечер двама кухненски работници в шикозно френско бистро в Уест Вилидж бяха починали при загадъчни обстоятелства. Полицай от Девети участък, който живееше в нашата сграда, ни беше разказал онова, което вестниците бяха премълчали по искане на правителството. Мъжете били убити от плъхове, нахлули от мазето. Били оглозгани до кокал. Още не беше ясно дали това щеше да се отрази на рейтинга на ресторанта.

Наричаха го Световна епидемия сред животните и дори най-ожесточените ми критици признаваха, че това е най-лошото природно бедствие на всички времена. Телефонът се скъсваше от звънене, бяха репортери, които искаха коментар, но аз бях твърде уморен. Не се възгордях от факта, че съм бил прав, нито им заявих „казах ви“.

Всъщност винях себе си. Бях разполагал с години, през които да се подготвя да съобщя на света, да открия какво се случваше, да се опитам да намеря решение. Бях се провалил във всички тези неща. Просто седях, взирах се в сина си и осъзнах, че съм го предал – него, съпругата си, всички.

– Къде е Илай? – попита Клои.

Тя се надигна рязко до мен в леглото.

Разтрих гърба ѝ и усетих, че сърцето ѝ биеше също толкова силно и учестено като моето на събуждане. Също като мен Клои се тормозеше вътрешно заради все по-лошите новини и се тревожеше как ще защитим себе си и детето си. Параноята и безсънието бяха нещо обичайно за нас напоследък.

– Той е добре. Всичко е наред – казах и я придърпах към себе си.

Знаеш, че положението е станало лошо, когато се уловиш да изричаш безсъдържателни утешителни фрази, в които и сам не вярваш.

– Колко е часът? – попита Клои и протегна слабата си мургава ръка към нощното шкафче да напипа часовника. Още беше прелестна. Това не се промени. – Не бива да закъсняваш за срещата си.

Бях получил обаждане от кмета предишния ден. Искаше да се видим лично. Въпреки че Националната гвардия беше мобилизирана за пръв път от единайсети септември, помощникът му каза, че имал нужда от цялата помощ, която бих могъл да окажа със съветите си за овладяването на тази вълна от животинско насилие.

– Срещата е в осем – казах. – Ставам след секунда. Как сме с храната? Чух, че фермерският пазар на Юнион Скуеър отваря отново днес.

Не само нападенията, но вече и храната се прев­ръщаше в повод за тревога. Някои хора твърдяха, че фермерството и транспортът са силно засегнати на запад. В интернет се носеха слухове за остър дефицит на провизии на Лонг Айлънд. Във всеки случай никой не знаеше какво да направи по въпроса. Ежедневно определен брой хора бягаха от града, но изглежда, същевременно прииждаха други. Душевно се настройвахме за свършека на света.

– Засега сме добре – отговори Клои. – Свърших­ме млякото, но бакалията на Авеню А още работи.

– Добре, но недей да стоиш навън повече от необходимото. И вземи със себе си сигналните ракети срещу мечки.

Освен че монтирахме аларми на входните врати и прозорците на апартамента, бях купил и няколко ракети против мечки от спортния магазин на Бродуей. Приспособлението приличаше на химикалка, но всъщност съдържаше изключително шумен експлозив, ползван от планинарите за самоотбрана в природата.

Надигнах се от леглото, целунах Клои и се отправих към душа.

Докато проверявах ключалките на прозореца в банята, си спомних за кода, който правителството използваше за природното бедствие – ЗОО.

Защо? Стоях под душа, горещата вода течеше върху главата ми и се взирах в плочките. Защо се случваше това? Какво се беше променило в съвременната обстановка – кое беше различното отпреди?

Никога в човешката история не е имало момент, в който хората да са били така дистанцирани от животните. Толкова отдръпнати от тях както психологически, така и физически. Ако сте човешко същес­тво, да кажем на място като това, където живея аз, Ню Йорк, няма да ви се наложи да общувате с нечовешко същество цял ден. Това ме кара да се замисля какъв е бил светът преди индустриалната революция. Хората са имали нужда от волове, за да орат полетата. Най-бързият начин да се стигне от едно място до друго е бил конят. Познаването на животните, близкото общуване с тях е било начин на живот. Това важи все по-малко за все повече хора сега. Хомо сапиенс толкова се доближава до кучетата, че дори еволюционното ни развитие е свързано. Генетичните разлики между човек и шимпанзе са същите като на два подвида мармоти с общ произход, които са се развили на двата бряга на една и съща река – и все пак дори Атила беше засегнат. Със сигурност коренът на ЧЖК беше някоя много, много малка, много, много скорошна промяна. Тази промяна трябва да зависеше от човечеството, защото, изглежда, ние бяхме единствените бозайници на планетата, които не бяха засегнати. По някаква причина каквото и да ставаше, то не пречеше на мозъците ни, но определено не се отразяваше добре на мозъците на другите бозайници.

Да, наистина беше зоопарк, помислих си, спрях водата и се загледах през решетките към Седма улица. Само че, изглежда, оттук нататък представителите на хомо сапиенс щяха да стоят в клетките.

Двайсет минути по-късно таксиметровият ми шофьор включи реге музика и запълзяхме нагоре в задръстването по „Бауъри“ за ранната ми среща. Обикновено бих се подразнил от шума. Тази сутрин обаче суматохата в Ню Йорк ми се стори странно успокояваща. Докато стигнем района на Флатайрън, бях започнал да мисля с умиление за непомръдващия трафик и неоправданите клаксони.

Без значение дали имаше бедствие, или не, днес хората отиваха на работа. Голямата ябълка още не беше получила известието за края на света.

После видях куче на тротоара. Движеше се на север от 34-та улица.

От източния край на Трето авеню, на половин пресечка пред нас приближаваше черно-бяла шотландска овчарка със среден размер и мръсна синя панделка около шията. Кучето беше само и докато го наблюдавах, започна да си проправя път през уличното движение, за да пресече авенюто от изток на запад.

Онова, което ме накара да бъда нащрек, беше целеустремеността на животното, преднамереното му спокойствие. Уличните кучета обикновено изглеждат виновни и се опитват да се измъкнат възможно най-бързо, особено в голям град посред бял ден. Това куче не вървеше нито твърде бързо, нито твърде бавно, не поглеждаше никого. Беше съсредоточено, уверено – изглежда, се беше запътило нанякъде.

Изведнъж ме обзе предчувствие.

Наведох се напред.

– Спрете таксито, моля – казах.

– Тук?

Подадох му банкнота.

– Задръжте рестото.

– Искате ли касова бележка?

Вече бях излязъл от колата и след като за малко не се нанизах на решетката на камион за бира, затичах се по Трето авеню и се отправих на север в преследване на кучето. Завих по 41-ва улица и погледнах наляво, посоката в която беше тръгнало животното. В първия момент не видях нищо. После излязох напред, надникнах иззад колоната паркирани коли и зърнах да се размахва бяла опашка близо до Лексингтън Авеню.

– Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? – изкрещя ми един пътен полицай, докато пресичах разделителната линия.

Не свалях очи от опашката на колито, а малките му бели крачка набираха скорост и то прекоси Парк Авеню една пресечка на запад.

Затичах се с всичка сила и успях да го проследя, докато прекосяваше Мадисън Авеню. Продължи по 41-ва, насочи се към Пето авеню, а после към стълбището на Градската библиотека на Ню Йорк.

Стигнах до Пето авеню точно навреме, за да видя как кучето поема на север по тротоара от западната част на булеварда към ъгъла с 42-ра улица.

Проправях си път през астероидния пояс от излезли рано граждани и се затичах по източната страна на авенюто успоредно с кучето, което сериозно беше набрало скорост и бягаше към 42-ра.

Изчаках десет безкрайни секунди, за да се смени светофарът.

Щом най-после се случи, хукнах с все сила през Пето авеню, огледах го надлъж и нашир, а после се обърнах на изток и на запад по 42-ра. Кучето можеше да е тръгнало навсякъде – може би към парка „Брайънт“ зад библиотеката на запад. Можеше и да се е шмугнало в някоя от кулите с офиси наоколо.

Кучето не се виждаше никъде. Където и да беше изчезнало и каквото и да можех да науча от него, вече беше изгубено.

Пресичах 42-ра, за да хвана ново такси и пресмятах колко ли съм закъснял за срещата си, когато друго куче притича буквално между краката ми по пешеходната пътека. Обърнах се и наблюдавах как йоркширският териер завива зад ъгъла и препуска на запад от южната страна на 42-ра. Малкото приятелче си имаше мисия.

Оз: последвай йоркширчето.

В края на парка „Брайънт“ имаше малка каменна сграда с орнаменти – без да свалям поглед от нея, наблюдавах как бялото кученце се носи на късите си крачета и се скрива в хлътналия вход на сградата.

Миг по-късно бях приклекнал до невзрачната пос­тройка. Входната врата водеше към малко стълбище надолу, което завършваше пред двойна врата от ковано желязо, заключена с верига и катинар.

Стоях в горния край на стълбището и примигвах. Бях абсолютно объркан. Там нямаше нищо. Кучето се беше изпарило.

Чух ехото от обувките си, тропащи по миризливите бетонни стъпала. Бутнах вратите – те изскърцаха, лесно поддадоха навътре и се отвори пролука, преди тежката черна верига да се опъне. Предположих, че кучето се е вмъкнало през отвора.

Защо го беше направило, си оставаше загадка.

Присвих очи и надникнах в тъмната дупка. Помислих си да вляза в библиотеката и да открия кой може да има ключ за катинара.

За не повече от четири секунди.

Отказах се от плана си, откопчах две копчета на официалната си риза и се проврях през тесния отвор.

Вътре открих електрически ключ и го натиснах. Светна слаба оранжева лампа. Това беше склад, пълен с косачки за трева, гребла и други инструменти за поддръжка на парка. От дясната страна до пособията имаше още едно стълбище, което водеше до наклонен надолу коридор, обточен с канали и тръби.

Сводестият тунел беше изграден от старомодни избелели тухли. Имах някакъв спомен, че паркът „Брайънт“ е върху мястото, където в средата на деветнайсети век се е намирал основният воден резервоар на града. Извитият тунел беше дълъг около три метра и водеше до малко кръгло помещение, пълно с огромни тръби, кранове – всички клеясали, след като дълго не са били употребявани, и покрити с оранжева ръжда. Най-голямата тръба, отворена в единия край, беше разположена успоредно на стената на около трийсет сантиметра от пода като тунел.

Наведох се до тръбата и подуших – вонята беше на мускус, непогрешима.

Това беше миризмата на мокро куче.

На мокро куче и още нещо. Беше смесена с наситена миризма на боклуци, скункс, мъртви животни, изпражнения. Кошмарна воня. По долната страна на голямата тръба имаше някаква влага, а миризмата като че ли се надигаше от нея като дим от запалена автомобилна гума. Беше остра и отвратителна. Взирах се в смърдящата чернота. Дълго време. Минаваха ми мис­ли да дам заден, мисли за нападащи кучета. Ала нещо в целеустремеността на кучетата, които проследих, ми казваше, че съм в безопасност. Влязох в тръбата.

Беше като да влезеш в задника на Сатаната. Пос­тоянно ми се налагаше да спирам и да потискам порива да повърна. Дланите, коленете и стъпалата ми бяха омазани с вонящата черна гадост, докато нап­редвах пипнешком през тръбата.

Тъмнина. Воня. Клаустрофобия.

Чувах някакви звуци и реших, че идват от отсрещния край. Скимтене и вой. Кучешки звуци.

Най-накрая се измъкнах от тръбата. Изправих се в тъмнината в някакво ново помещение. Миризмата тук беше по-концентрирана. В канализацията ли се бях изкатерил?

Отнякъде идваше слаб оранжев проблясък. Очите ми привикнаха.

Под мен хлътналият под на подземното помещение с размер на бална зала се движеше.

Докъдето ми стигаше погледът, виждах шаваща маса от очи, зъби и козина.

Кучетата се гърчеха едно край друго и едно върху друго по начин, какъвто не бях виждал никога досега. Бяха сгъчкани като червеи в консервена кутия. Намирах се достатъчно близо, за да ме подушат, но нито едно дори не се обърна към мен.

Много от тях се съвкупяваха. Кучетата се чукаха безстрастно, с увиснали езици и непроменено изражение. Други изглеждаха болни, козината им беше осеяна с белезникави петна, прилични на мухъл. Тук-там имаше незначителни сбивания. Няколко кучета изведнъж се сборичкваха, ритаха с крака, тракаха с челюсти и лаеха – а после всичко се оправяше, едно от кучетата печелеше лидерска позиция, друго се предаваше с жално скимтене, а останалите бързо се разбягваха. Въздухът в помещението беше замъглен и горещ от движещите се тела и влажен от дъха и езиците. Пръх­тене. Кихане. Потрепващи глави. Чешещи крака.

От дясната ми страна по протежение на стената на помещението в земята бяха прокопани галерии, а в тях имаше женски кучета с палета. Наедрелите кучки лежаха на една страна, а подутите им кореми изглеждаха нежни, с изтъняла кожа, розови, поклащащи се от тежестта на млякото, което кученцата сучеха.

Извърнах поглед към гърчещата се подземна кучешка оргия. Поведението на тези животни беше, сякаш са организирани някак, сякаш имаха нещо наум. Държаха се по-скоро като насекоми, отколкото като бозайници.

Тогава в съзнанието ми светна лампичка. Колективният ум. Буболечки. Това определено беше един от ключовете за обясняване на аномалията.

Животните се държаха като социални насекоми – рояха се, множаха се, хранеха се и създаваха поколение.

Гледката ми напомни нещо, което бях видял по време на изследователска екскурзия от университета в Коста Рика. Беше спирала на смъртта от мравки. Удивително зрелище. Натъкнахме се на стотици и стотици мравки, които тичаха едновременно в спираловиден кръг. Сякаш пробягваха обиколки – гъмжащ водовъртеж от мравки. Демонстрация на силата на феромоните. Мравките се следват една друга чрез феромони. Когато видите колона от мравки, това означава, че всяка мравка следва химическата следа на тази пред нея, усеща аромата със сетивните си антени. Но от време на време се случва нещо, което нарушава следата от феромони – нап­ример по средата на колоната пада дървесен ствол. Изведнъж мравка, която се е движела в средата на колоната, се озовава начело на нова редица. Изпада в паника. (Малко ме изби на антропоморфизъм, ще прощавате.) Започва да тича като побъркана, търси нова следа от феромони, която да следва. Най-пос­ле открива такава и започва да следва съответната мравка. Остава в пълно неведение, че следата от феромони, която е открила, принадлежи на последната мравка в колоната. Тогава колоната образува клуп, завихря се около себе си, мравките се втурват в сляпа гонитба помежду си и на практика започват да се въртят в кръг, докато умрат.

Тогава си помислих: феромони.

Инта, Русия

Двайсет и пет километра южно от Полярния кръг

С усилие и пухтене, достигнал почти десет метра височина на дървото, Чеслав Прокопович спира да се катери и колебливо се навежда, разпределя тежестта си внимателно върху клоните на сибирския кедър, който изтънява към върха.

През мрежата от кръстосани клони вижда на няколко километра към каменистата речна долина, а гледката му е нарушена единствено от високата ярко осветена трансконтинентална радиокула, която е и причината селото да съществува толкова на север.

Пейзажът е най-малката му грижа този следобед.

Прокопович внимателно откопчава пушката от гърба си и поглежда набързо надолу към земята в гората, търси останалите членове на ловната дружинка. От тази височина Саша, Жир и Кирил изглеждат еднакво. И тримата руснаци носят армейс­ки ботуши и евтино камуфлажно облекло за лов. Всички са набити, плешиви и с остри черти, сякаш изсечени от камък.

Приятели, откакто се помнят, и жители на Инта, четиримата мъже са работили заедно в мината за никел, открита в устремното време след падането на Берлинската стена. Ежегодният им лов в края на лятото би трябвало да е време за отдих преди появата на снега и леда, преди арктическите температури да ги принудят да стоят край огъня вътре и под земята в продължение на шест месеца – шест дълги, отегчителни, подлудяващо заседнали месеци на бездънни чаши с водка и безкрайни игри на карти.

Прокопович цяла година е очаквал с нетърпение тази екскурзия, особено слънчевия момент, в който ще прибере в чували своя лос – трепета от вълнение на цялото му тяло, детинското подскачане на сърцето в гърдите му.

Сърцето му подскача и сега, мисли си Прокопович, дъхва върху мерника на пушката си и го избърсва с ръкав.

Оръжието, което мъжът притиска в бузата си, е ловна пушка „Мосин-Наган“, ръчна изработка. През фино разграфеното увеличително стъкло оглежда северната гора от вечнозелени дървета, ели и борове, зеления пейзаж. Търси макар и най-малкото движение.

По-точно оглежда за вълци. Вълците, които ги преследваха от сутринта.

Няколко десетки са, а може би и повече. Най-големите и най-агресивните вълци, които е виждал някога. Защо толкова много вълци са се събрали в една глутница и защо ги подгониха, Прокопович няма представа. Знае само, че ако Кирил не се беше събудил толкова рано да пикае и не ги беше видял в далечината да препускат по планинския склон като потекла лава, вече можеше да са мъртви.

Погледът на Прокопович е привлечен от разнебитения железопътен мост, простиращ се над клисурата, която пресякоха по-рано. Изоставената железопътна линия е построена от затворници от лагерите на ГУЛАГ през петдесетте, когато мрежата от правителствени трудови лагери в Инта все още е функционирала. Планът им е бил да тръгнат нагоре през планината през прогнилия стар мост. Предполагали са, че вълците няма да могат или ще се боят да го прекосят. Горе на дървото, той наблюдава моста през окуляра на пушката си, чака и гледа.

Прокопович си мисли за жена си, когато вълците излизат вкупом от прикритието си сред дърветата и се втурват към клисурата.

– Что за галима3 – мърмори Прокопович, щом животните се насочват право към моста.

Гледа ги как чевръсто го прекосяват, внимателно стъпват върху прогнилите дървени талпи и железни греди един по един, лапа след гъвкава лапа.

– Блядь4! – промълвява Прокопович към небето. – Мамка му, всичко отиде по дяволите!

3 Що за дивотия (руски). – Б. р.

4 По дяволите! (руски) – Б. р.

Прокопович изплюва лепкава борова игличка и забива поглед в приближаващите вълци. Движат се бързо, но той се опитва да ги преброи. Скоро задачата по преброяването става непосилна. Не успява. Твърде много са. Това, което вижда, е невъзможно. Чувал е за глутници от десет, може би петнайсет. Но тук със сигурност поне петдесет вълка прииждат откъм дърветата, движат се в колона по моста зад тях.

Прокопович закопчава пушката на гърба си и бързо започва да слиза от дървото.

– Какво става, ловецо? – пита Кирил и успокоява нервите си с малко водка от манерката.

Лицето му е обезформено и възпалено от розацея. Очите му приличат на стафиди.

Прокопович не отговаря веднага, мръщи се. Не се тревожи за Саша, който продължава да играе хокей, нито за братовчед си Жир, щангиста. Притеснява го най-едрият от всички, най-добрият му приятел Кирил. Едрият грубоват глупак се е подпрял на ствола на дървото и хрипти като пробит мях след сутрешния им поход нагоре в планината. Кирил е дебел като свиня, пуши като повреден камион и е муден като мъзга през януари.

Мъртъв товар, мисли мрачно Прокопович и гледа приятеля си.

– Блядь! Ще бягаме, прасе пияно. Ще бягаме за живота си!

Вълците са рояк черни точици в далечината, заобикалят дърветата в планината. Не издават никакъв звук. Няма лай, нито вой. Само безшумно тичане.

– Бързо! Бягайте, ако искате да живеете!

Мъжете имат един последен шанс. Има още един мост над клисурата, на по-малко от километър на север. Той е още по-зле дори и от първия, само скелет на мост без никакви въжета. Ще трябва да се покатерят от външната страна на ръждясалата решетъчна рамка. Почти самоубийствена задача, особено за горкия дебел Кирил. Но нямат друг избор. Поне няма начин четириногите да успеят да преминат през него. Проблемът е да се доберат дотам нав­реме.

Вече виждат моста, но Кирил пада. Изглежда ужасно. Пухти като риба на сухо, като ударен с юмрук. Лицето му е подуто и с цвят на борш с цвекло.

– Больше... нет5! – изговаря задъхано той. – Не. Край. Не мога. Нито... една... крачка... повече.

– Мамка ти! – Прокопович здраво го рита. Със същия ефект може да ритне автомобилна гума. – Ставай, кучи сине!

– Блядь, блядь – избухва Жир. – Жена ми няма да остане вдовица, защото си дебел кретен.

– Пойдите6! Вървете! И двамата! – казва Прокопович и се отпуска на колене върху боровите иглички до Кирил. – Той просто трябва да си поеме дъх. Ще ви настигнем при моста.

Саша и Жир нямат нужда от повторно подканяне. Само след миг вече ги няма.

Прокопович хваща натежалото рамо на приятеля си и се взира отчаяно през дърветата към планината Урал и сиянието на изток.

– Върви, Чеслав – пъхти Кирил. – Недей да правиш това. – Малките му очи имат пораженчески, нещастен израз. – Жир е прав. Аз съм дебел и безполезен. Твърде немощен съм. Винаги съм бил такъв.

Кирил е тромав и несръчен глупак, на когото всички се присмиват. Това, с което го компенсираше, което го правеше най-добър приятел на Чеслав, беше че самият Кирил винаги се смееше най-силно.

Прокопович проверява мунициите в пушката си и вижда как вълците препускат сред дърветата.

– Съжалявам – казва Кирил, а пъхтенето на хищниците вече се чува. Кирил хлипа. Гласът му трепери и пресеква. – Винаги съм обичал да ходим на лов. Ти си най-добрият ми приятел, Чеслав. Така и не станах милионер, но съм богат, защото имах теб за приятел.

– Заткнись7! – Прокопович се изплюва пренебрежително в боровите иглички. – Млъквай, женчо, и си вземи оръжието. Ще живеем.

Вълците приближават, а Прокопович поглежда надолу към долината. На това възвишение е ясно и слънчево, но равнината отвъд моста, където се намира селото, е облачна, окъпана от пурпурночервено сияние, сякаш осветена от черна светлина.

Значи, това е мястото, на което ще умра, мисли си Прокопович.

Тогава на поляната пристъпва първият вълк, мъжки, с жълти като луната очи.

Истинско чудовище, поне петдесет кила. Като дете по време на един лов с баща си Чеслав видя вълк, по-малък от този, да поваля лос.

Жалко, че не съм лос, мисли си мъжът.

– Изправи се, глупако – казва той на Кирил.

Приятелят му става на крака.

Двамата застават гръб в гръб с насочени пушки.

Прокопович знае какво да прави с вълците. Стоиш на място. Ако не мърдаш, ще проявят респект и ще живееш. Ако побегнеш, мъртъв си.

Вълците започват да се скупчват около тях. Идват още и още. Групите от животни започват да се смесват, обединяват се, преплитат се. Ръмжат, издават гърлени звуци, щракат със зъби, рязко избухват във вой. Вълците оформят кръг около тях. Напредват, отдръпват се. Във въздуха се носи какофония от звуци.

Прокопович усеща, че Кирил трепери зад гърба му.

– Стой неподвижно, мудак8 – скарва се той на Кирил. – Ако не мърдаме, ще оцелеем. Побегнем ли, мъртви сме. Подушват страха ти.

– Это пиздец, это пиздец9 – проплаква Кирил. – Такава лудост, такава лудост.

Кирил натиска спусъка на оръжието си и произвежда изстрел, като се прицелва почти наслуки сред множеството от вълци. Чеслав чува как оръжието се удря в лакътя му. Във въздуха плисва кръв като струя ярък тъмен боровинков сок, чува се пронизителен вой.

– Кирил! – крещи Прокопович. – Не!

Чува приятелят му отново да натиска спусъка. Още вой и кръв. Вълна от нов интерес се надига сред кръга, прилив на настървен лай.

Майната му, мисли си Чеслав. Майната му. Той също стреля по множеството.

Убиват около седем. Продължават да прииждат още.

Тогава Кирил решава да бяга. Напуска поста им в средата на кръга и се опитва да се измъкне. Миг по-късно – едва след част от секундата, след толкова кратък момент, че не може да се опише дори като миг – обръчът от вълци рязко се свива. Телата им се превръщат във вихър от козина, ръмжащи гърла, тъпчещи крака, разкъсващи зъби, всичките се скупчват един върху друг. Прокопович изстрелва още шепа патрони по ордата, но е безполезно. Вълците се роят върху двамата мъже, докато те изчезват под тях.

След няколко минути врявата утихва. Глутницата се разпръсва и вълците се разделят, бродят по полето, започват да се търкалят и да ръмжат, но не с предишната агресия, а на игра.

Чеслав и Кирил са изчезнали. Няма тела. Тревата и боровите иглички на земята са окървавени. Муцуните и бърните на много от вълците са изцапани с кръв, а част от тях я облизват от влажната си сплъстена козина. Някои се сборичкват за кокал. Самите мъже обаче са изчезнали.

5 Повече... не мога! (руски) – Б. р.

6 Тръгвайте! (руски) – Б. р.

7 Млъквай! (руски) – Б. р.

8 Задник (руски). – Б. р.

9 Това е катастрофа (руски). – Б. р.

Сигурен съм, че съм приличал на зомби, току-що изпълзяло от криптата си, когато отворих вратата на апартамента ни. Чух тракане и подрънкване, Клои разтоварваше покупки в кухнята. Оставих ключа в ключалката и изтичах по коридора.

Застанах на вратата в кухнята, а съпругата ми ме изгледа, сякаш бях напълно полудял. Огледах се: покрит с чернилка и мръсотия и задъхан, след като бях тичал по обратния път от парка „Брайънт“.

Но не бях луд.

За пръв път от десет години знаех, че съм прав.

– Здрасти – казах.

– Е – отвърна тя. – Как мина срещата с кмета?

Тонът ѝ беше саркастичен.

– Изключително продуктивно.

Клои беше коленичила пред отворения хладилник, изправи се и го затвори.

– Току-що звъняха от кабинета на кмета. Какво ти се е случило, по дяволите?

Взех буркана с кетчуп, който тя разсеяно държеше в ръка, и го оставих внимателно на кухненския плот. Хванах я за раменете и се опитах да си поема въздух.

– Разгадах го! – задавих се от вълнение. Опитах се да се овладея. – Причината за нападенията... не е вирус... дължи се на феромони.

Клои ме погледна въпросително.

– Не звучиш логично, Оз.

Понечих да се отпусна на един стол до кухненската маса.

– Да не си се докоснал до мебелите! – спря ме Клои.

Останах прав.

– На път за срещата видях улично куче – обясних. – Последвах го до тунел под парка „Брайънт“. Вътре имаше още кучета. Хиляди.

Клои кимна замислено.

– Видял си друга глутница кучета? – попита тя. – Като онази на видеозаписа?

– Да – потвърдих. Започнах да бърша потта от лицето си с мръсни пръсти, макар че щеше да е по-добре, ако бях заложил на мигане. – Ето каква е работата. Всички бяха част от обща група, търкаха се едно в друго, поведението им не приличаше на нищо, което съм виждал досега. Чифтосваха се, хранеха се взаимно с повърната храна. В помещенията имаше женски, които раждаха.

– Отвратително – каза Клои.

После се отдръпна от мен, вдигна ръце към лицето си.

– Mon Dieu! Каква е тази миризма? – ахна тя, щом най-после усети с пълна сила вонята на тинята, през която бях пълзял.

– Именно!

Измъкнах се от ризата си. Панталонът я последва само след миг. Оставях черни следи по плочките в кухнята. Разтърсих се из кухненските чекмеджета само по чорапи и бельо, открих найлонова торба и прибрах дрехите вътре, след като ги сгънах грижливо.

– Трябва да изследваме дрехите ми. Миризмата им. Мисля, че кучетата я излъчват. Но те почти не се държаха като кучета, Клои. Знам, че звучи налудничаво. Държаха се като насекоми. Като мравки, пчели или нещо подобно. Не е вирус като бяса, който докарва животните до лудост. Трябва да търсим някакъв нов феромон в околната среда.

– Това е невъзможно – промълви Клои, без да маха ръце от лицето си.

– Така ли? – отвърнах. – Всичко е било пред очите ни от самото начало. Как общуват животните? Имам предвид несъзнателно. Как кучетата, мечките, хиените разпознават територията си?

– Чрез секреция и надушване на феромони – отговори Клои.

– Животът в основата си е химия – казах. – Нали така?

– Хмм.

– Групи молекулни съединения реагират на други групи молекулни съединения. Щом животното подуши съперник или хищник, до него достига информация, която води до промяна в поведението. Точно това се случва и тук. Някак си. Освен ако сигналите на животните не са се объркали. Сигналите, които получават, ги карат да действат против инстинктите си. Трябва да има нещо нередно или в самите феромони, или в начина, по който ги произвеждат животните.

– Може да се окаже логично – призна Клои, след като вникна. – Мутациите, които открихме в животните, бяха в амигдалата, а в общия случай тя отговаря за обонянието.

Започнах да крача напред-назад из кухнята по бельо и още държах в ръце торбата с вонящите си дрехи.

– Струва ми се, че дори може да е свързано със странните неща, които се случиха с Атила – добавих. – Обонянието на шимпанзетата не е чак толкова развито. И все пак го спасих от лаборатория за парфюми, където го подлагаха на химични експерименти. Мисля, че феромонът или каквото и да е в околната среда го е подлудило.

– Като астероид например – предположи Клои. – Животните демонстрират ли ярост, предизвикана от химическо въздействие?

– Възможно е.

– Но защо така внезапно? – попита Клои. – Кое променя начина, по който възприемат феромоните?

– Нямам представа, но знам, че трябва да открием експерти по феромоните и да ги съберем в една стая вероятно с вчерашна дата. Или по-скоро от преди пет години. Ще се обадя в лабораторията, а ти се свържи с онзи правителствен представител, Лийхи. Мисля, че най-после направихме пробив в тази история.

Останалата част от сутринта ми беше посветена на изключително дълъг горещ душ и телефонни разговори, чийто брой беше достоен за Джери Луис.

В ранния следобед Клои, Илай и аз стояхме около кухненската маса със събран багаж, готови за тръгване. Предположих, че колата ни е пристигнала, щом телефонът на масата започна да бръмчи, а на дисплея се изписа непознат номер. Приближих се до прозореца и погледнах надолу.

Когато началникът на Националната агенция за сигурност Майк Лийхи каза, че изпраща кола, за да ни отведе на безопасно място, си помислих, че наистина има предвид кола.

На тротоара пред дома ни беше спрял блиндиран джип „Хамър“ в камуфлажни цветове, в който войник стоеше в готовност до картечница върху подсилена роторна установка. Предполагам, всичко това беше с цел дискретност.

Долу във фоайето ни чакаше хлапе с червена коса и лунички, сякаш излязло от комиксите „Арчи“. Поздрави ни.

– Лейтенант Дъркин, армия на Съединените щати, Трета пехотна дивизия – обяви той във военен ритъм, точно преди силен лай да премине във вой.

– Боже, толкова ли е зле положението навън, лейтенант? – попитах и посочих военната машина, в която очевидно ни предстоеше да се качим. Дъркин взе багажа ни, сякаш беше пиколо, и ни поведе към бронирания хамър.

– Евакуират Манхатън в участъка под 96-а улица – каза той. – Започваме с болниците и хосписите.

– Какво? Защо?

– Плъхове.

Завихме на север през Манхатън и видяхме барикади и пропускателни пунктове. Градът гъмжеше от мъже и жени в камуфлажно облекло. Единствените превозни средства, с които се разминахме, се движеха в противоположна посока и бяха правителствени автобуси за евакуация и военни хамъри.

Таймс Скуеър беше празен. Погледнах към тъмния навес на Ед Съливан Тиътър и рекламата за „Късното шоу на Дейвид Летърман“. Тази вечер нямаше да има тъпи номера с домашни любимци.

Завихме по 57-а улица. Чухме свистенето на огън и погледнахме през прозореца, а двама войници в сребристи костюми стояха на колене до отворена шахта, насочили огнехвъргачки под улицата.

Спряхме на Пето авеню и 81-ва улица. На авенюто пред музея за изкуства „Метрополитън“ беше поставена ограда, заключена с верига, а пред нея имаше чували с пясък.

Горен Ист Сайд беше отцепен? Кога се беше случило това? Защо не бях чул нищо? За колко време светът се беше преобразил от нормален в странен? Часове? Сутринта положението ми изглеждаше нормално.

– Между тези две пресечки засега ще се помещава Генералният щаб – обясни Дъркин, а пазачът ни пусна през импровизираната ограда. – Това малко ми напомня на Зелената зона в Багдад.

– Или на Кота 0 след единайсети септември – допълних.

Завихме покрай чувалите с пясък и стековете с бутилирана вода и спряхме пред величествена предвоенна сграда точно срещу „Метрополитън“. Интериорът на сградата беше изпълнен с орнаменти, коринтски колони, стъкло, месинг, мрамор, саксии с папрат. Дъркин ни въведе във величествено фоайе, където сержант от полицейското управление в Ню Йорк прегледа документите ни за самоличност и по необяснима причина ни провери с детектор за метал, включително и Илай, просто за да се увери, че тригодишният ни син не си носи пистолет.

– Кой командва? – обърнах се към Дъркин.

– Генерал Уолтърс, но той е на бойното поле.

– Бойно поле?

– Е, в града. Мисля, че някои от другите учени са тук. Нека първо ви отведа до вашето местенце.

Местенцето беше доста приятно. Заведоха ни в мезонет за няколко милиона долара с масивни камини в стаите и касетирани тавани, високи по три и шейсет. В дневната имаше мраморни скулптури и африкански маски. На стената в трапезарията висеше Шагал.

– Приятна квартира. Как така армията е наела „Ксанаду“? – попитах Дъркин.

Той сви рамене.

– Не ни е работа да задаваме въпроси – отвърна. – Настанете се. Срещата е на първия етаж в 16,00 часа. Насладете се на ваканцията си преди края на света.

Оставихме Илай в импровизираната забавачка за децата на учените на петия етаж в сградата и слязохме да помогнем с подготовката за срещата. Изненадах се колко бързо двамата с Клои се адаптирахме към цялата тази история със сценария за Страшния съд. Един ден водиш детето си на ясла, а на следващия го оставяш в забавачката на правителствен евакуационен център. Какво друго бихме могли да сторим?

В голяма ниша към лъскавото мраморно фоайе, с помощта на облечени в камуфлажни дрехи войници, преустроихме зала за хранене в конферентна зала и монтирахме дори интерактивна бяла дъска. Масата беше продълговата, гладка, от кървавочервен махагон, полиран до такава степен, че отразяваше като огледало. Помещението беше огромно, таваните – високи по четири метра и петдесет, с мраморни корнизи по ъглите. По стените имаше тъмни маслени портрети на богати експлоататори. Над масата се поклащаше полилей, който приличаше на кристален грозд.

В следващия половин час с Клои поздравявахме останалите учени, които правителството беше докарало с хамъри и хеликоптери. Освен доктор Куин бяха довели и по-голямата част от екипа от Колумбия, както и повече от дванайсет ентомолози, еколози и други учени.

– О, виж кой е тук – казах на Клои, като прикрих уста с ръка. – Доктор Харви Гаднярски.

Тя извъртя очи.

Доктор Харви Салтънстол, шефът на катедра „Хенри Уентуърд Уолъс“ в Биологическия факултет в Харвард, се ръкува с мен и ме поздрави кратко и хладно. Доста е приятно да получиш признание пред очите на враговете си, така че се поддадох на известно злорадство. Не харесвах този човек. Последния път го бях срещнал на диспут по Ем Ес Ен Би Си с модератор Рейчъл Мадоу. Беше преди повече от година. Както винаги ме беше накарал да приличам на пълен глупак с аристократичното си излъчване – този красив негодник в туид, който често приглаждаше назад елегантната си посребрена коса.

Силната критика на Харви Салтънстол към ЧЖК беше забавила напредъка в проучванията ни с години. Защо ли сега не бях изненадан, че тази нагла подлога на елита беше на предна позиция, в самия център на екипа, събран от правителството за разрешаване на проблема?

След малко стоях начело на конферентната маса, редом до най-големите умове в страната. Надявах се експертните мнения на всички в тази зала да бъдат достатъчни. И да не е твърде късно.

Започнах с кратък разказ за всичко, което бях видял сутринта под парка „Брайънт“.

– Първоначално мислех, че ЧЖК произхожда от вирус – казах и огледах подред лицата около масата. Всички ми отвърнаха с кимване. – Но след като днес видях тези животни отблизо да се държат толкова необичайно, мисля че е време да възприемем нов подход. Според мен има нещо общо с феромоните. Кучетата, които наблюдавах, демонстрираха проява на феромонна агрегация като по учебник. Вярвам, че нов видоизменен феромон е навлязъл в околната среда и вероятно е наше дело, тъй като, изглежда, ние сме единствените бозайници, чието поведение не е повлияно от него.

– И дойдохме тук за това? – Харви Салтънстол отпи продължително и претенциозно глътка кафе, а всички останали седяха в очакване на думите му. – Околната среда? Моля ви се. Това е инфантилна теория. Феромонът е химикал, който осъществява изключително специфична връзка с отделните видове. Никога не съм чувал за феромон, който да въздейства на различни видове. Да не би да твърдите, че някакъв невидим влудяващ газ въздейства на всички бозайници с изключение на хората? Защо да не влияе и на нас?

Колкото и да беше дразнещ, съзнавах, че Салтънстол има право. Веднага беше нацелил най-големия пробив в теорията ми. Прехапах устна и се замислих.

Харви Салтънстол предвзето опря върховете на пръстите си един в друг и започна да ги намества, готов да повтори атаката си. В този момент Клои скочи, за да ме защити.

– Какво ще кажете за замърсяването? – избърбори тя.

– Да, какво за него? – попита Салтънстол.

– Замърсяването на околната среда понякога причинява мутации и промени в животните. Найлоназата например. В езеро с отпадъчни води край фабрика за производство на найлон в Япония са открили вид бактерия, която се храни само с найлон. Наличието на замърсяване е изменило генетично бактериите, които вече са били там.

– Всичко това е чудесно, в случай че говорим за замърсяване – каза Салтънстол. – Но мислех, че говорим за феромони. Какво общо има замърсяването с феромоните?

Ударих с кокалчета по масата.

– Въглеводороди – казах. – Това е връзката между феромони и замърсяването. Феромоните се състоят от въглеводороди. Нефтът също.

Всички около масата леко се поизправиха. Съзнанието ми препускаше. Не можах да се въздържа, скочих на крака и започнах да крача зад стола си.

– Въглеводородите са навсякъде – продължих. – През последните двеста години вследствие на индустриалната активност се наблюдава масово повишаване на летливите въглеводороди в атмосферата. Метан, етилен...

– Да не споменаваме широкото разпространение на нефта – включи се Клои. – Нефтът е навсякъде – в пластмасите, боите в къщите, балоните, възглавниците, шампоаните. Оттича се в подпочвените води...

– Изследванията през деветдесетте не доказаха ли вредата от пластмасите и рисковете за здравето заради химическите им сходства с естрогените? – добави доктор Тери Аткинсън. Той беше инженер химик от „Купър Юниън“.

Прииска ми се да се метна през масата и да плеснем дланите си. Не го направих.

– Да! – възкликнах. – Щом въглеводородите могат да имитират естроген, напълно е възможно да могат да имитират и феромони.

– Или да вземем за пример пластмасовите съединения, използвани за бутилките за вода – каза доктор Куин, като размахваше във въздуха химикалката си. – Откриха, че по някаква причина предизвикват рязко повишаване на нивата на естроген при рибите. В езеро край завод в Германия учените открили, че в него изобщо няма мъжки риби.

– Тръгваме в погрешна посока, приятели – нас­тоя Салтънстол. Прочисти гърло и отметна назад кичур посребрена коса. – Как се променят химичес­ките въглеводороди без наличието на катализатор? Пластмасите съществуват повече от петдесет години. Ако предизвикваха промяна в начина, по който животните преработват феромоните, нямаше ли да забележим доста по-отдавна?

Издишах и се опитах да измисля подходящ отговор. Салтънстол отново излезе с убедителен контрааргумент.

– Извинете, господин Оз – заговори Бети Орлиън, еколог от университета в Чикаго. – Един бърз въпрос. Кога забелязахте повишаване на нивото на агресия сред животните?

– Както показват данните, около 1996 година – отвърнах. – Положението започна да се влошава с настъпването на новото хилядолетие.

– Хиляда деветстотин деветдесет и шеста е моментът, в който мобилните телефони започнаха да добиват голяма популярност – отбеляза Бети. – А оттогава употребата на мобилни телефони значително се е увеличила.

Идеята не се беше оформила напълно в съзнанието ѝ.

– Е? – настоя Салтънстол.

– Всъщност, доктор Салтънстол – продължи тя, – знаем, че мобилните телефони използват радиочестотна енергия, която създава полета от електромагнитно лъчение. Някои от функциите на животните може да бъдат засегнати на клетъчно ниво от подобни полета. В продължение на години съществуваше притеснението, че едно поле може да разруши друго. Точно затова са проведени толкова много проучвания за връзката между употребата на мобилни телефони и тумори в мозъка. От години се носим в безпрецедентно море от радиация.

– Да – вече бях превключил на тази вълна. – Вероятно радиацията от мобилните телефони въздейства топлинно на естествените въглеводороди по някакъв непознат досега начин, превръща ги в химикал, който животните възприемат като феромон. Променя церебралната им физиология, както сами се уверихме в Колумбия. Наясно сме, че засегнатите животни имат увеличена амигдала.

– Оз, струва ми се, че си спомних нещо – подскочи доктор Куин. – Беше изследване на пчелите в Холандия. – Тя заговори бавно и разсеяно и започна да сочи лаптопа, отворен пред нея. – Да, ето го. Ще го включа на интерактивната дъска.

Само след миг на екрана се появи изпъстрен с графики изследователски документ.

– Това проучване беше направено в Холандия през деветдесетте – поясни тя. – Показва ефекта от радиацията върху пчелите, чиито гнезда се намират близо до кулите за клетъчните телефони. Както виждате на първата таблица, когато насекомите са в гората, не изпитват трудност да излизат за храна и да се връщат в гнездото.

Тя се изправи, приближи се и посочи извитите линии върху графиката на екрана.

– На втората графика обаче се вижда, че когато гнездото е близо до кула за клетъчни телефони, на пчелите им е нужно все повече и повече време да се завърнат и в резултат на това накрая измират.

– Поне аз съм заинтригувана от теорията на господин Оз – заяви доктор Орлиън. – Мисля, че открихме виновника за проблема. Замърсяването от въглеводородите и електромагнитната радиация са се съчетали и са причинили критичен срив в биосферата.

Някои хора кимнаха. Харви Салтънстол беше видимо подразнен. Виждах парата, която излизаше от ушите му.

– Но това все още не обяснява защо тези предполагаеми видоизменени във феромони въглеводороди не влияят на хората. Можете ли да обясните това, господин Оз?

Едва доловимо наблегна на думата „господин“, за да припомни на всички, че не бях получил докторска титла.

Отново прехапах устна. Но само за да постигна драматична пауза. Имах отговор.

– Човешките същества нямат вомероназален орган – заявих на Салтънстол. – Тъканта в основата на носната кухина, която предизвиква реакция на пренасяните по въздуха феромони. Почти всички бозайници го притежават, но не и хората. Всъщност съществува теория, според която човешкият вомероназален орган е закърнял при сближаването на отношенията ни с кучетата. При кучетата се е увеличил, а при хората е изчезнал. Много от гените, съществени за функционирането на вомероназалния орган, изобщо не функционират при хората.

Огледах залата и осъзнах, че съм победил.

Салтънстол изглеждаше така, сякаш се е изпуснал в панталона, затова предположих, че е схванал за какво говоря. Доктор Орлиън ми се усмихна.

– Браво, господин Оз – поздрави ме тя. – Според мен никой не би се усъмнил, че това е пробив. Мис­ля, че най-после уцелихме джакпота. За пръв път имам чувството, че е налице голяма вероятност да сме разбрали кое причинява ЧЖК.

– Да, но за беда това просто ни води към следващия въпрос – казах аз. – Как ще го спрем?

Очукан полицейски ван поскърцва ритмично, докато се клатушка по задръстените прашни улици на Източно Делхи, Индия.

Новият помощник-комисар зад волана, Пардииб Секхар, едва не закача търговец на плодове, докато бърше потта от очите си с ръкава на ризата си в цвят каки. Търговецът на плодове избухва в гневни ругатни, а Пардииб пренебрежително махва с ръка.

– Изчисти си ушите, селяндур – измърморва той апатично през прозореца. – Този звук е от вана ми. Не е демон, а сирена. Означава, че трябва да се махнеш от пътя. Преминава полиция!

Пардииб вини телевизията и интернет за наплива от селяни към града през последните десет години. Всички тези канали подмамват невежите глупаци към ярките светлини и боливудския стил на живот, който никога няма да постигнат. След като се провалят в търсенето на работа, започват да вършат дребни престъпления – джебчийство, кражби на чанти. Тук се намесва той.

На следващото задръстено кръстовище се разсмива, докато гледа как шофьор на яркочервено ламборгини се опитва да заобиколи каруца с магаре. Форсирането на луксозната италианска кола покрай задника на магарето е типична картина от Индия в двайсет и първи век. Дигиталната ера се сблъсква с каменната.

Само да имах камера, мисли си той. Хората в участъка биха харесали това.

Маршрутът на Пардииб минава през Ямуна Пуща – най-голямото гето в Делхи, което участва в надпреварата и за най-голямото гето в света. Във всички посоки са издигнати квартали от джуги, импровизирани колиби от дърво и кашони, стегнати с въжета. В бедняшкия квартал няма електричество или канализация. Днес хората пускат хвърчила и се забавляват с волейбол. Ухилени голи деца си играят в калта.

Пардииб спира вана пред триетажна жилищна сграда край особено зловонен участък на река Ямуна. Ямуна е приток на Ганг. Според проповедниците къпането в свещените ѝ води спасява човек от смъртните му мъки.

Пардииб затваря прозореца и поглежда равната кафява повърхност на тази помийна яма. Въздъхва и изключва двигателя.

Да, би могла да го спаси. Но не от смъртта. От живота.

Той вдига поглед към мрачния триетажен комплекс: „Апартаменти „Речна морава“. Поне на думи звучеше приятно. Обажданията, които получиха от сградата, са притеснителни. Хората крещят, че по коридорите броди обезумял убиец, нахълтал с взлом.

Пардииб свива тесните си рамене. Отвън положението изглежда кротко. Може да е било просто лоша шега.

Ала за всеки случай той взема новото си оръжие от пода пред съседната седалка. Един от автоматите INSAS, произведени в Индия, които им раздадоха след терористичните атаки в Бомбай. Премята неб­режно през рамо ремъка на оръжието и тръгва към сградата.

Дълбоко в себе си Пардииб тайничко се надява да не е лоша шега, а истински терорист. Нищо не би го зарадвало повече от възможността да пръсне някоя чуждестранна радикална измет на парченца, вероятно да получи повишение и в отплата да се измъкне от смърдящата част на града.

Чуди се в кой от богатите райони в града му се иска да го назначат, но в този момент от сградата тичешком изскача възрастен мъж и крещи:

– Raksasom! Rana! Atanka! – нарежда той и бяга край вана.

Чудовища. Ужас. Бягайте.

Чудовища. Пардииб се усмихва развеселен. Очевидно е шега. Сигурно децата правят номера на суеверните стари глупаци.

– Ехо? Полиция – извиква той, щом влиза във фоайето. Празно е. – Полиция!

Вонята е отвратителна. Мирише на изпражнения, боклук, смърт – което определено не е необичайно за този квартал.

Никой не отговаря. Той тръгва нагоре по стълбите.

От първата междинна площадка вижда нещо да се движи в мрака в края на коридора. Ниско до земята. Вероятно на нивото на кръста. В коридора без прозорци на Пардииб му заприличва на жена, наметната с одеяло, която лази на четири крака. Объркан е. Посяга към фенера си, приближава се с няколко крачки.

Тогава нещото бързо се втурва към него от мрачния коридор. Той щраква фенера и зърва проблясването на две изумруденозелени очи в тъмнината. Пада по гръб.

Пардииб не успява дори да изкрещи, преди леопардът да го разпори от корема до брадичката.

Пристигат още два леопарда, движат се коварно безшумно по коридора.

Леопардът е едно от най-опасните животни в света. Прекрасното създание с тюркоазени очи е наричано понякога скачаща моторна резачка заради факта, че използва и задните, и острите си като бръснач предни зъби, когато напада.

Преди тъмната мъгла да се спусне пред очите му, в съзнанието на Пардииб изплува една последна дума.

Raksasom.

Чудовища.

Същата вечер сънувах сън. Сънувах кръг от мравки. Вървяха една след друга в спирала – гъмжащ черен водовъртеж. Въртяха се отново и отново и всяка сляпо следваше невидимата нишка от феромони на мравката пред себе си. Затворен кръг. Змия, която хапе опашката си. Символ на безсмислието. Затворени в примката си, мравките обикалят ли, обикалят в кръг – отчаяни, глупави, затъпели.

Нямах представа колко е часът, когато се събудих по тъмно от нещо, което звучеше като края на света.

Чуваше се аларма, която не спираше – ЕЕН, ЕЕН, ЕЕН. Сякаш се намирах в подводница, уцелена от торпедо.

Сграбчих чаршафа и се изправих в седнало положение. Детектор за дим, хрумна ми. Някаква военна аларма?

После забелязах пулсираща светлина на нощното щкафче и осъзнах, че звукът идва от айфона ми. Смътно си припомних, че Илай беше играл с него предишния ден. Тригодишното дете се справяше по-добре с проклетото чудо от мен. Протегнах се към масичката и го изключих. Синът ми беше задал тон на звънене с аларма за бедствено положение. Не ми убегна горчивата ирония в настоящите квазиапокалиптични обстоятелства. Сърдечният ми ритъм се възстанови и едва не се разсмях. След това отговорих на обаждането.

– Господин Оз, съжалявам, че ви безпокоя в този час – заговори отсреща лейтенант Дъркин. – Имам съобщение за вас от господин Лийхи от Националната агенция за сигурност. Тази сутрин е назначена среща на високо равнище в Белия дом. Ще присъстват президентът и началник-щабовете. Господин Лийхи помоли да се явите лично и да представите новата теория, до която вие и останалите учени достигнахте.

Изчистих гурелите от очите си. Какво? Поредната среща?

– О, добре. Предполагам... – отговорих и светнах лампата на нощното шкафче.

Съзнанието ми още не беше ясно.

– Съпругата и синът ви също може да дойдат с вас, но тъй като пътуването става опасно, може би е по-добре да ги оставите тук, в зоната за сигурност. Ще ви върнем отново преди вечеря.

– Чудесно, лейтенант. Кога заминавам? – попитах.

– Полетът ви от Тътърбъро е планиран за след час. Можете ли да се приготвите, да кажем, за двайсет минути?

Двайсет минути, помислих си и вътрешно простенах. Срещата предишната вечер се беше проточила до късно след полунощ. Имах чувството, че съм подремнал не повече от четвърт час.

– Разбира се. Ще се срещнем във фоайето – отговорих.

Щом затворих телефона, веднага се обадих на Лийхи.

– Защо е нужно да се срещаме лице в лице, Лийхи? Не можем ли да направим телеконференция?

– Сложно е, господин Оз – отвърна Лийхи. – Знам, че е затруднение, но наистина имаме нужда от вас тук. Вие сте убедителен оратор.

Примигнах. За какво говореше Лийхи?

– Убедителен? – учудих се. – В какво трябва да бъде убеден президентът?

– Ще ви кажа, щом пристигнете тук – отсече Лийхи.

Тази работа не ми хареса. По някаква причина подозрението ми се беше изострило. Последното, което исках да правя в момент, в който светът се разпада, беше да изоставя семейството си, но както изглеждаше, нямах много голям избор.

– Добре, до скоро – казах.

Клои отвори едно око, щом излязох от банята след душа.

– Има среща между президента и началниците на щабовете в Белия дом. Искат да се включа. Да отида лично във Вашингтон.

– Отново във Вашингтон? – учуди се Клои, отвори и другото си око и седна. – Не можеш да го нап­равиш. Твърде опасно е. Не могат ли да използват скайп или нещо подобно?

– Има логика. Говорим за федералното правителство. Очевидно имат нужда от убеждаване по отношение на феромоните. Докато и те не се включат, ще ни е много трудно да се справим с овладяването на тази лудост. Освен това ще имам военен ескорт по целия път. Обещаха да се върна преди вечеря.

Тръгнах към входната врата на пищния ни правителствен апартамент, но Илай надникна от стаята, в която го бяхме настанили.

– Здрасти, хлапе – казах и коленичих до него. – Ти ли ми промени тона за звънене?

– Ами, може би – отвърна той.

Разроших косата му и го прегърнах.

– Чуй, мосю Може би. Заминавам за Вашингтон. Искам да останеш тук и да се грижиш за мама, докато се върна довечера.

– Не, тате – възрази Илай и личицето му се сгърчи. Изправих се. Той ме прегърна за крака. – Не мога да се грижа за мама. Не отивай. Трябва да останеш. Не искам да отиваш.

Докато Клои успее да го изтръгне от крака ми, вече и на мен ми се плачеше. Затварянето на тази врата беше едно от най-трудните неща, които бях правил напоследък.

Срещнах се с лейтенант Дъркин във фоайето и излязохме заедно. Край портала от торби с пясък, изграден по Пето авеню, имаше войници и полицаи, които пиеха кафе от картонени чаши край конвой от бронирани хамъри и полицейски коли.

– Някой от другите учени ще дойде ли с нас? – попитах лейтенант Дъркин и се качих в един от хамърите.

– Наредено ми е да се погрижа само за вас, но ако искате да дойде и още някой, мога да проверя.

Отхвърлих идеята. Останах леко изненадан, но все пак ми стана приятно, че съм единственият повикан. Преминахме през поне шест пропускателни пункта на път към Тътърбъро. Докато се изкачвахме по рампата към моста „Джордж Вашингтон“, забелязах, че в далечината над Южен Бронкс се издига гъст черен дим.

Лейтенант Дъркин погледна към дима, а после отново към мен.

– Има проблеми с евакуацията – каза той и отмести поглед встрани. – Плячкосване и други от този сорт. Опитваме се да контролираме положението.

След като стигнахме до Тътърбъро, лейтенант Дъркин вкара колата през портал, който след нас отново заключиха с верига, и стигнахме чак до пистата. Отдясно през вратата на близкия хангар към нас се насочи лъскав кремав бизнес самолет със запалени светлини по крилете.

Не можех да не забележа, че беше най-висок клас – „Гълфстрийм“ G650, луксозно въздухоплавателно средство, което може да прелети над Атлантическия океан и почти достига скоростта на звука.

Ако целта им беше да ме впечатлят, като ме закарат с G650 във Вашингтон, бяха успели.

После ми хрумна нещо друго.

Всичко това – за мен?

На какво се дължеше това внезапно специално отношение? Определено не ми приличаше на стандартно правителствено пътуване. Да не би да ми се подмазваха по някаква причина?

За какво беше тази среща, по дяволите?

Лейтенант Дъркин остана на пистата. Друг военен ми направи знак с ръка към стълбичката на самолета и аз се качих в него само с костюма на гърба си.

В гълфстрийма имаше плоски екрани върху огледално полирани тикови бюра и кожени столове, в които човек потъваше като в пудинг.

Интериорът беше в стила на човек, който притежава ъглов офис, помислих си и се настаних в една от осемте свободни седалки. Ъглов офис, който лети на седемнайсет хиляди метра височина със скорост повече от хиляда и сто километра в час.

Нямах много време да му се насладя. Стюардесата ми поднесе чаша кафе и още го пиех, когато гумите се опряха в пистата на национално летище „Рейгън“ след изумителните двайсет и пет минути полет.

Двигателите утихнаха, докато рулирахме. Поглед­нах през прозореца. Имаше нещо странно в летището. Край терминалите стояха самолети джъмбо джет, но не се движеха. На пистата нямаше нито един друг самолет. Никой не кацаше, нито се издигаше във въздуха. Летището изглеждаше, сякаш е затворено. Беше осем часът сутринта във вторник.

След като приближихме терминала, все пак забелязах известна активност. В две дълги редици бяха подредени десетки военни самолети – „Хариър“ и „Уортхог“. Военноморските сили бяха тук, товареха и разтоварваха тандем роторни хеликоптери „Чинук“.

Постепенно си дадох сметка, че летището е под военно командване.

Получих обаждане от непознат номер в момента, в който самолетът окончателно спря. Отговорих, а стюардесата откопча една скоба и вратата се отвори с весело бръмчене.

– Господин Оз, обажда се доктор Валъри. Имам резултатите.

Доктор Марк Валъри беше биохимик в Нюйоркския университет, когото бях помолил да направи химичен анализ на тинята по дрехите ми.

– Какво открихте? – попитах.

– Теорията ви за феромоните, изглежда, е съвсем точна – заяви Валъри. – Дрехите ви бяха пропити с химически уникален въглеводород, подобен на додецил ацетат – често срещан феромон сред мравките. Казвам подобен, тъй като прилича на него, но не е съвсем същият. Притежава характеристики, как­вито не сме виждали досега.

– Какво имате предвид? – попитах.

– Въглеродните вериги са странни. Много странни. Субстанцията има изключително голямо молекулярно тегло. За разлика от додецил ацетата въпросното вещество, изглежда, се разтваря доста бавно, което може да обясни необичайно силния му ефект върху по-едри животни. Но се оказа, че това не е всичко. Изглежда, животните не са единствените, които секретират този феромон. Ние също го правим.

– За какво говорите?

– Казано накратко, миризмата на човешките същества е много сложна – обясни доктор Валъри. – Секретираме материал от няколко различни вида жлези. Обикновената пот се отделя от екринните жлези, но има и пот от апокринните жлези в окосмените участъци на телата ни. Има и себум.

– Субстанцията, в която се съдържа миризмата ни – казах.

– Точно така. Копоите надушват точно себума, когато преследват определен индивид. Той е обонятелният ни пръстов отпечатък. В парфюмерийната индустрия провеждат експерименти със себум от години. Помагах за част от тях. Въпросът при себума, точно както при феромоните, е, че е силно наситен с въглеводороди. Ето защо, след като чух за обяснението ви, реших да изследвам проби от човешка кожа. Използвах такива от себе си и от няколко колеги в лабораторията.

– Какво открихте? – попитах.

– Оказва се, че себумът ни се различава химичес­ки от някои проби от подобно проучване, извършено през 1994 година, които открих. Нямам представа дали се дължи на въздуха, начина ни на хранене, просмукване от пластмаси или нещо друго, но първоначалните тестове показват, че в себума ни има ново съединение. С пентанол и метил бутаноат. На всичкото отгоре структурата на това ново химично съединение напомня за няколко феромона на агресия сред насекомите.

Взирах се в пода на самолета и се опитвах да осмисля чутото.

– Значи, твърдите, че животните ни нападат заради нашата миризма? – попитах. – Не става въпрос само за тях, а за нас.

– Помислете, доктор Оз – каза Валъри. – Обонянието на повечето бозайници е особено силно. Обонянието на кучетата е около сто хиляди пъти по-силно от това на хората. Силата на това сетиво датира още от праисторически времена. Изглежда, на тварите не им харесва на какво им миришем.

Новите, дори още по-обезпокоителни усложнения затормозиха съзнанието ми, слязох от самолета, а двама войници ме отведоха до кортеж от правителствени коли в лъскаво черно и хром, които бръмчаха край хангара.

Щом вродената ни човешка миризма помага за създаването на този хаос, как ще го преборим? Как бихме могли да променим човешката миризма на молекулярно ниво? Как е могло да се случи толкова бързо? И защо?

Приближих превозните средства: кола с обозначенията на вашингтонската полиция, черен шевролет „Събърбан“ и още един военен джип.

Едър морски пехотинец в камуфлажна униформа се здрависа с мен. Беше мексиканец, а подстрижката му, съвсем къса отстрани и малко по-дълга отгоре, го правеше да изглежда, сякаш носи таралеж вместо ермолка на главата си.

– Господин Оз? – каза той с леко крива усмивка. – Вие сте онзи учен, специалист по животните, нали? – Гледах ви при Опра, човече. Добре дошли във военната зона, някога позната като Вашингтон. Аз съм сержант Алварес. Но ме наричайте Марк. Имате ли багаж или някакви стъкленици, които да взема?

– Този път не си нося стъклениците – отвърнах разсеяно, а той ми отвори вратата на шевролета.

– Е, защо сте тук? – попита той и се настани зад волана. – Нека позная. Да посетите черешовите масиви? За мача на „Натс“?

Потеглихме. Опитвах се да мисля. Искаше ми се той да замълчи.

– Всъщност започвам работа по нова програма за тестване на лекарства върху морски пехотинци – заявих. – Щом стигнем в Белия дом, ще ми трябва урина за изследване.

Последва дълга тиха минута.

– Пошегувах се – казах. – Съжалявам, имам си доста грижи.

– Но проблемо, докторе. Много съм приказлив. Попитайте останалите – каза Алварес. – Вие си стойте и търсете решение за бедствието. Аз ще си затворя устата и ще шофирам. Ето, млъквам. Край.

Няколко минути по-късно бяхме близо до Пентагона на път за рампата на I-395 преди моста и чух нещо, което в първия момент взех за крякане на гъски.

От крайпътните дървета се изсипа животинска маса. Измежду стволовете изскачаха едно след друго космати тела. Кучета. Холандски овчарки, мастифи с карамелен цвят, фоксхаунди, гончета, грейхаунди, помияри с най-различна козина, цвят и размер. Кучетата ръмжаха и лаеха – вдигаха невероятна врява. Козината на много от тях беше покрита със същите бели петна, които бях забелязал под парка „Брайънт“. Беше ужасяващо. Стана ми мъчно за тях.

Масата кучета изобщо не се поколеба да доближи кортежа. Водачите на глутницата се спуснаха от дясната страна на пътя като гризачи от скала право под колелата на първия автомобил. Сержант Алварес се приближи до задницата на полицейската кола, щом тя натисна спирачки.

– Какво правите бе, клоуни? – изкрещя той в радиостанцията на шофьора на полицейския автомобил. – Нямаме време да спираме заради животни. Давайте! Давайте!

Последва серия от вой, скимтене и неприятен тропот, докато минавахме през кучетата. Колата ни се люшкаше като гумена лодка в бурно море. Мис­лехме, че почти е приключило, но един ирландски вълкодав, който приличаше на Лон Чейни Джуниър с пищен макиаж, се хвърли върху предния капак.

Сержант Алварес натисна газта и чудовището беше изтласкано към предното стъкло, а после се преметна през тавана. Обърнах се и видях как падна пред хамъра зад нас.

– Мамка му! Искаше да ни схруска за закуска, а? – каза Алварес и избърса потта от щръкналата си коса. – Можете да изследвате урината от панталона ми, професор Х.

Спогледахме се и се засмяхме нервно.

– Вече разбирам защо политиците са толкова загрижени – казах.

Пехотинецът извади пистолета си четиридесет и пети калибър и го постави в стойка за напитки.

– Типично за Вашингтон, нали? Проблемите не са проблеми, ако не се случват във Вашингтон.

Вашингтон изглеждаше пуст. Минахме през военен пропускателен пункт от другата страна на Потомак. Районът на иначе чистия „Нашънъл Мол“ беше осеян с мъртви кучета, труповете им се носеха и в огледалното езеро. Водата беше мътна и тъмна.

Щом приближихме Белия дом, забелязах, че е издигната нова електрическа ограда. Във всеки ъгъл на комплекса имаше четири хамъра, оборудвани с нещо като сателитни чинии на покривите.

– Какво е това? – попитах.

– АСС – отговори сержант Алварес. – Активна съпротивителна система. Нещо като микровълнов трансмитер, който загрява кожата. Ужасно боли. Би трябвало да помогне при контролиране на масови безредици. За щастие, въздейства и на най-добрия другар кошмар на човека.

Подредихме се зад още два конвоя, които чакаха край комплекса на Белия дом на Ист Екзекютив Авеню. Въпреки че редът ни дойде, минаха още двайсет минути, докато оперативният служител провери документите ни за самоличност и направи допълнителна справка с агентите по сигурността на портала, сякаш излезли от творба на Оруел.

Зърнах Лийхи, докато един военен офицер с бебешка физиономия най-после ме ескортира до западното крило. Като че ли Лийхи спореше разгорещено с някакъв служител пред затворена двойна врата.

Най-различни военни лица влизаха и излизаха от заседателната зала зад тях. По униформите проб­лясваше сериозно количество метал. Служителят поклати съчувствено глава към Лийхи и той се отдръпна, щом стигнах до тях.

– Случва се нещо недобро, Оз – каза ми и ме побутна към бюрото на секретаря.

– Какъв е проблемът? – попитах.

– Не искат да чуят – промълви среброкосият офицер от Агенцията за национална сигурност по-скоро на себе си, отколкото на мен. – Няма дори да ме изслушат.

– Кой няма да слуша? – настоях.

Лийхи посочи с брадичка към вратата наблизо.

– Да излезем навън?

Пред колонадата на Белия дом Лийхи тръсна цигара от пакет „Марлборо“.

– Не съм пушил от десет години – каза той.

Драсна кибритена клечка и я поднесе към върха на цигарата си.

Искаше ми се да го хвана за реверите и да го разтърся.

– Настоя да дойда. Е, дойдох. Какъв е проблемът?

Той не отговори. Дръпна още веднъж, задържа дима за момент и бавно го издиша през носа си на две сиви струйки дим.

Семейството ми беше в опасност в Ню Йорк, а този кретен ми опъваше нервите. Щом Лийхи отново сложи цигарата в устата си, аз я дръпнах от ръката му.

– Престани да се занасяш с мен! – казах. – Какъв. Е. Проблемът?

– Военните успяха да убедят президента, че може да се стигне до решение с конвенционални оръжия. Разполагат със сателитни образи на няколко места за гнездене на животни и искат да използват напалм. Представи си. Въобразяват си, че могат да бомбардират всички твари. Вече не желаят да се вслушват в разума, Оз. Искат да се повеселят с играчките си.

Тръсна още една цигара от пакета.

– За чука всичко прилича на пирон – заключи той и запали.

– Но това е лудост, Лийхи. Нали президент Хардинсън е известна със своята умереност? Прагматизъм? Госпожа Разумна?

Лийхи огледа колонадата.

– Вероятно ни подслушват. Би трябвало да ги знам тези неща, нали? Майната му. Кой би ни подслушвал? Това е строго секретно, Оз. Не споменавай и думичка за това, разбра ли? Дъщерята на президента е мъртва.

Моля? Не можах да реагирам веднага.

– Какво? – попитах. – Али?

– Засега се пази в тайна от пресата. Доколкото разбрах, казала на президента, че Доджър е избягал. Не било така. Била го скрила в тясно пространство над семейното жилище. Там я открили. Кучето... ами... Можеш да си представиш останалото.

– Кой я е открил?

– Тайните служби. Президентът взела оръжие от агента и собственоръчно застреляла кучето. Сега не е на себе си. Подписва всичко, което военните ѝ поднесат.

– Мамка му – изругах.

– Точно така, мамка му – съгласи се Лийхи. – Мамка му, не ги е грижа, че става въпрос за природно бедствие. Не искат да изслушват повече учени. Искат кръв и ще си я получат.

Военновъздушна база Макдил

Четири мили на юг-югозапад от Тампа, Флорида

Офицерът от службата за контрол на въздушния транспорт лейтенант Франк Уайт сипва мляко в първото си кафе за смяната и пристъпва със заучено безгрижие на първия етаж на контролната кула. Върлинестият трийсетгодишен мъж върви през залата към работното си място и си мисли унило за риболова, който беше планирал за уикенда, преди радиовълните да започнат да гъмжат от теории за края на света. Съсредоточава се в опитите да задържи очите си да не изхвърчат от очните ябълки заради многото му презрителни гримаси.

Макдил е спокойна въздушна база, използвана основно за презареждане, и работата му обикновено е лека. Най-трудната част е да се постараеш двайсет и три годишните новобранци с трийсет летателни часа да не прегреят прекалено и да не превърнат пистата в пещ за пици.

Уайт примигва към писта 1, където по някаква причина двайсет и четири бойни самолета „Фалкон“ F16 набират мощ по пътеката за рулиране.

Зяпва при вида на черен бомбардировач „Стелт“ В2, който се приземява на писта 2.

Не е шега работа, мърмори си той и продължава разсеяно да разбърква кафето си.

Около всички изтребители кипи подготовка. Един от инженерите по поддръжката на самолетите се кълнеше в съблекалнята, че всички са заредени с взривоопасни вещества – барутно-алуминиеви термитни бомби, магнезий, бял фосфор. Каза, че не бил съвсем сигурен, но на В2 май че имало термобарични бомби.

Мамка му, мисли си Уайт. Като нищо може да са и проклети атомни бомби.

Двайсет минути по-късно звъни кодираната телефонна линия до мястото му на радара за връзка с началството. Изпил е кафето и вече почти се е освестил. Нарежданията, които получава по телефона, са отсечени, кратки и с характерна военна прецизност. В тях не се долавя и намек за шега.

– Тук е командният център НОРАД в Шайен. С кого разговарям?

– Лейтенант Франк Уайт.

– Слушайте, Уайт. Не разполагам с всички координати пред себе си, но трябва да разчистите гражданските самолети на юг от Тампа и на север от островите на Флорида. Освободете пространството до таван двайсет и осем хиляди метра.

Уайт се взира в сивкавото си отражение в стъклата на контролната кула и присвива очи за миг, опитва се да си представи територията.

– Това не е ли Национален парк „Евърглейдс“?

– Не чух последното, синко. Какво каза?

О, мамка му, мисли си лейтенант Уайт. Какво е това? Какво става?

– Казах, тъй вярно. На юг от Тампа и на север от Флорида Кийс.

След миг е на радарните станции, изпълнява заповедите. Двупосочната линия изпращява в слушалките му.

– Кула, тук е две-пет-три. Подготовката ни прик­лючи. Можем ли да излитаме?

Уайт застава нащрек. Две-пет-три е обозначението на един от бомбардировачите В2.

– Да, две-пет-три. Писта 1 е на ваше разполо­жение.

На разположение за какво, нямам идея, мисли си лейтенант Уайт и отпива остатъка от кафето си, а огромният самолет потегля по пистата.

Оперативен център Норад

Станция на Военновъздушните сили в планините Шайен

Колорадо Спрингс, Колорадо

Звукът от сирените за готовност, които отекват в комплекса от сгради в девет часа сутринта, се чува ясно по целия планински склон чак до раззеленените предградия на Колорадо Спрингс.

По-новите жители на града, които забелязват ревящия звук, вероятно безучастно си мислят, че е сирена на доброволния отряд на пожарникарите, а после се връщат към вестника и закуската си. Онези, които имат членове на семействата, работещи в станцията, веднага си тръгват от работа или от урока си по йога и поемат към училищата да приберат децата си.

Сирените млъкват точно след пет минути. Пос­ле двете двайсет и пет тонни бронирани стоманени врати за защита на военния бункер от предполагаемо атомно оръжие започват да се затварят за пръв път от единайсети септември насам.

Коридорите и стаите в съоръжението се разклоняват около широк основен проход с размерите на влаков тунел, прокопан почти в центъра на гранитната планина. Двуетажният главен оперативен център със стъклена фасада е крайната точка на мрежата от помещения най-близо до западния склон на планината. В него техници от Военновъздушните сили седят в кабинките си, дават нареждания в мик­рофоните си и слушат пищенето и пукането на военния радиотрафик.

Стената срещу входа на помещението и тази вдяс­но са заети от екрани с размерите на тези в местния мултиплекс. Екранът в дъното показва компютърни карти и мигащи индикатори на радари. Десният представлява колаж от многобройни сигнали, излъчвани в реално време, комбинация от образи, заснемани на земята от въздуха чрез камери, монтирани на безпилотни летателни средства и бойни самолети, в момента намиращи се във въздуха.

Подпрян на парапета на стълбите пред вратата на подобния си на аквариум офис над оперативния център, началникът на НОРАД Майкъл Макмаршал слуша как екипът му предава кодове и координира движението. Тайно прошепва молитва за хората си и глътва без вода последните три таблетки адвил от пластмасовото шишенце в ръката си.

Макмаршал е бил командващ офицер през първите хаотични часове на единайсети септември, но цялата тази история вещае да се развие още по-зле.

Връща се в офиса си и застава зад бюрото, което всъщност е претрупана до крайна степен архитек­турна чертожна дъска. На работа винаги стои прав заради катастрофата по време на тренировъчен полет преди трийсет години.

Преглежда купчина снимки. Фотографиите са от възможно най-модерен сателит „Лакрос“ и безпилотни летателни средства. Информацията, събрана от геопроникващия радар и системата от термални инфрачервени сензори, е доста обезпокоителна. Във всички кътчета на страната са се образували джобове от шокиращо големи животински рояци, както са наричани сега.

Командата за първата вълна от бомбардировки е предвидена за най-големите гнезда близо до гъстонаселените райони. Маями, Чикаго и Сейнт Луис са първи в списъка. Ако изобщо може да се говори за добри новини, те се състоят в това, че струпването на животни е концентрирано предимно в парковете: Евърглейдс край Маями, Линкълн Парк в Чикаго, Форест Парк в Сейнт Луис. През последните два дни са работили със сухопътните сили по евакуацията от предвидените райони, за да ограничат жертвите сред цивилното население.

Така, значи. Макмаршал спира за миг, за да анализира ситуацията. Съединените щати започват операция по бомбардиране на собствената си територия. Проклетата ситуация прилича на Параграф 22.

Наясно е, че не са само Съединените щати. Русия, няколко европейски страни и Китай провеждат съвместна кампания срещу рояците животни, които унищожават страните им.

Трябва да направят нещо. Макар че държат хората в неведение, нападенията са станали брутални. В засегнатите райони, а това означава почти навсякъде, болниците са пълни. Хората стоят затворени в домовете си, сякаш е избухнала епидемия от чума. Корабоплаването, въздушните линии, търговията, всичко е в колапс. Индустрията е напълно замряла. Няма изгледи скоро да се възстанови, след като хората непрестанно се боят, че може да бъдат разкъсани от кучета. Макмаршал чува дискретно потропване по стъклото.

– Стелтовете В2 от Макдил са готови да пуснат товара си, сър – обявява пъргавият млад офицер с ентусиазирана усмивка, която всъщност е доста притеснителна предвид обстоятелствата.

Обувките на Макмаршал изтракват върху пода на металния балкон, който гледа към оперативната зала.

В момента, в който генералът стига до парапета, целият преден екран е изпълнен с изображение. Въпреки че то е термално и черно-бяло, яснотата му е стряскаща. Защото това е Флорида. Макмаршал успява да различи палмови листа, док, стара кола.

– Променяме посоката за последен подход – съобщава офицерът от бомбардировача В2 по пращящия военен канал.

– Оттегляме се – съобщава той.

Екранът става бял. През включения микрофон на пилота се чува първоначалният силен тътен, последван от още един и още един. Екранът остава бял, докато мочурищата на Флорида горят.

– Браво! – провиква се помощникът на Макмаршал.

Подсвирва и започва да ръкопляска. Няколко от останалите служители колебливо се присъединяват към него.

Макмаршал се завърта на пети и се отправя обратно към бюрото си. В най-горното чекмедже има шишенце адвил за спешни случаи.

Докато Лийхи се опитваше да организира пътуването ми обратно към Ню Йорк, прекарах останалата част от сутринта в тясна, претъпкана и подчертано без президентска атмосфера служебна стая в дъното на източното крило на Белия дом.

Всички бяха под пара заради началото на военните действия. Хората около мен и дори онези, които си бяха направили бивак в коридора, се бяха скупчили край електрическите контакти, военни и политици не се отделяха от смартфоните и таблетите си. Оживеното им мърморене беше придружено от непрестанно тихо бръмчене от перките на хеликоптерите, които кацаха и излитаха от градината на Джаклин Кенеди. Сякаш главата ми беше заклещена в пчелен кошер.

Професионално незаинтересован агент от тайните служби захърка на канапето до мен в почивката си, а аз гледах някакъв разговор по Си Ен Ен на телевизора, закачен в горния ъгъл на помещението. Имаше много истории за нападения на животни, но нито дума за военния отговор, който току-що беше разпореден. Чудех се дали се дължи на факта, че още не се е случило, или имаше информационно затъмнение от страна на правителството.

Може би беше възможно, помислих си и поглед­нах тълпата войници и правителствени служители наоколо.

Опитах се да се обадя на Клои няколко пъти, да ѝ кажа какво става, но телефонът звънваше два пъти и се включваше гласова поща, знак, който определено не ми харесваше. Изглежда, и текстовите съобщения не функционираха. Предположих, че проблемът може да се дължи на претоварените мрежи. Поне се надявах да е така.

Лийхи се върна при мен в ранния следобед и ме повика насаме в коридора.

– За съжаление, този път няма „Гълфстрийм“, Оз, но успях да ти уредя военен товарен самолет С-130, който излита от национално летище „Рейгън“ след около два часа.

– Как върви военната акция? Разбра ли нещо?

– И аз знам колкото теб – каза Лийхи. Отведе ме надолу по стълбите към служебен коридор. – Още ме държат в неведение.

Минахме покрай стекове с военни порционни храни и готвач в чисто бяла униформа, който сипеше бурни ругатни по мобилния телефон на път към вратата. Няколко стъпала по-надолу имаше малък паркинг, претъпкан с цивилни и военни коли. На крайното място, застанал до черния събърбан, който ме беше докарал, сержант Алварес ми махаше весело, сякаш не идваше краят на света.

– Ще продължа да се трудя усилено тук – каза Лийхи, ръкува се с мен и ме потупа бащински, жест който трябваше да е успокоителен, но не беше. – Междувременно, щом се върнеш в Ню Йорк, подготви презентация, за да обясниш научно събитията пред президента и екипа ѝ, когато са готови да чуят. Би било изключително полезно. Ще се опитам да организирам телеконференция за тази вечер или утре сутрин най-късно.

Телеконференция? Прекрасна идея. Защо не ми хрумна по-рано? О, почакай: хрумна ми. Зачудих се колко ли хиляди долара от парите на данъкоплат­ците бяха отишли на вятъра заради безсмисленото ми пътуване дотук. После реших да не се тревожа. Приоритетът ми сега беше да се върна при семейс­твото си.

– Ще го направя, Лийхи – измъкнах се аз.

Сержант Алварес седеше на шофьорското място и зареждаше М16, когато отворих вратата и се качих на мястото до него. ВИП отношението беше приключило. Той носеше бронежилетка и ръчни гранати.

Не беше нужно да ми обяснява, че положението по улиците на Вашингтон се беше влошило още повече. Замислих се за Клои и Илай и ми се прииска вече да съм в самолета.

Тъкмо се канехме да завием наляво по Конститюшън Авеню на две пресечки от Белия дом, и чух­ме музика.

Ани ди Франко гърмеше от продънените колони на автомобил, паркиран на ъгъла на Президентс Парк. Край нея стояха трийсет или четиридесет младежи със суитшърти с отличителни знаци на колежите си и пиеха бира. Част от тях бяха боядисали лицата си така, че да приличат на животни. Замириса ми на марихуана. Имаха ръчно написани плакати, които гласяха:

Месоядството е убийство! Разплатата е сладка!

Хай, хо! Хай, хо! Завръщане към природата!

Всички се бяха побъркали, помислих си и поклатих глава. Животните, президентът, хлапетата в колежите.

Щом минахме отново край „Нашънъл Мол“, си дадох сметка за всички достойни исторически забележителности, събрани на това място. Замислих се за думите на Мартин Лутър Кинг Джуниър „Имам мечта“ в речта му по случай встъпването в длъжност на президента. Сега в огледалното езеро плуваха мъртви кучета.

Този път минахме по моста „Арлингтън“ над Потомак на път за летището. Почти километър навът­ре стигнахме до надлез. На него имаше група хора, които приличаха на заблудени демонстранти. Колежаните край Белия дом бяха по-скоро безобидни, но тези носеха черни ски маски и кърпи на главите. Размахваха черни знамена.

После нещо се стрелна пред колата и предното стъкло се огъна навътре.

Очите ми се напълниха със ситни парченца стъкло, след като кофата със строителен материал, която някой хвърли от надлеза, профуча край главата ми и се приземи на задната седалка.

Колата ускори и зави леко наляво. Обърнах се и видях, че лицето на Алварес е обляно в кръв. Беше паднал неподвижен върху волана.

Хванах кормилото и се опитах да го изправя. Колата се плъзна към бетонния бордюр с близо сто и трийсет километра в час. Чу се стържене на метал и изскочиха искри, носихме се петнайсетина метра така, преди автомобилът да се преобърне.

Тъмнина. В първия момент си помислих, че ритмичното туп-туп-туп е сърцето ми. Отворих очи. Осъзнах, че шумът идва от безполезното удряне на чистачките в счупеното предно стъкло.

Счупеното стъкло на преобърнатата кола.

Превозното средство лежеше на покрив в лявото платно. Коланът ме придържаше към седалката и се полюшвах като прилеп. Почувствах гореща кръв от носа ми да капе в косата. Кихнах и опръсках с кръв някога хубавия си костюм. Примигнах и се загледах през дупката в предното стъкло. Мислите ми бяха бавни и неясни.

Хмм. Ами сега?

Обърнах се към Алварес. И той беше с главата надолу като мен, още в безсъзнание и кървеше обилно от раната в слепоочието.

Пресегнах се към колана му, но се спрях, щом погледнах през прозореца. На фона на безспирното движение на чистачките, което вкарваше стъкла в колата, чух тежко дишане. От външната страна на стъклото от моята страна нещо мърдаше.

Присвих очи. Кафяво. Кафяво. Кафяво.

На прозореца се появиха огромна муцуна и малки черни очи.

О, добре, помислих си. Това е мечка.

Взираше се в мен през прозореца едва ли не с насмешка. Чувството, което ме изпълваше, не беше точно страх. Беше като един от онези моменти, в които си толкова тъжен, че започваш да се смееш. Страхът направи пълна обиколка и отново се появи. Е, това е, помислих си.

Не беше ясно как точно е стигнала мечката гризли до катастрофиралата ни кола в този участък от пътя. Не беше ясно какво правеше във Вашингтон. Да е избягала от зоопарка? Не ми се вярваше да е на щат към Анонимните алкохолици.Пое въздух звучно и залепи влажния си черен нос на прозореца на колата. Подуши стъклото, а после нададе тих гърлен стон и го удари с лапа, два пъти по-голяма от бейзболна ръкавица.

Скрибуцането на мечешките нокти по прозореца ме извади от ступора, в който бях изпаднал. Опитах се да откопчая предпазния си колан и напипах пушката на сержант Алварес на задната седалка.

Отказах се от идеята да се добера до оръжието, щом мечката се премести от страничната част пред челната броня. Почувствах, че колата се накланя напред и животното започна да се промъква откъм обърнатия наопаки капак на автомобила.

Значи, така ще умра, помислих си. Изяден от мечка гризли, докато вися надолу с главата в потрошена кола. Поне е интересно. Ако преди години някой беше погледнал в кристално кълбо и беше ми казал, че ще свърша по този начин, определено нямаше да повярвам.

Обърнах се към Алварес и се опитах да го разтърся, за да се свести. Нямах представа защо. Да го събудя, преди да умре? Не бях сигурен. Предполагам, че не ми се искаше да умра сам. Във всеки случай нямаше изгледи скоро да дойде в съзнание.

Мечката се беше напъхала под предния капак и носът ѝ вече се виждаше през дупката от кофата със строителен материал. Кихна и изпръхтя при опита си да отмести счупеното стъкло. Откърти го като хлапе, което разкъсва хартийката на бонбон.

Тогава си спомних за гранатите, които се люш­каха като авокадо на жилетката на сержанта. Откачих първата, която успях да достигна. Извадих щифта със зъби и я метнах с всички сили към мечката, която вече надничаше иззад обърнатото на­опаки табло.

Контейнерът удари главата на животното отстрани, то изръмжа и се отдръпна. Интересно изживяване е мечка да ръмжи в лицето ти. Разклати глава, сякаш ѝ бяха зашлевили шамар.

Вместо да гръмне, контейнерчето се търкулна на асфалта под предния капак и започна да изпуска яркожълт дим. Кълбата задушлив газ щипеха на очите ми. Пушекът пареше като ужилване от оси. Покрих устата си и се закашлях.

Протегнах се към Алварес и успях да откача още една граната от жилетката му. Подготвих се да я хвърля, но забелязах, че няма да е нужно. През прозореца видях, че мечката си отива, тичаше към тревата от другата страна на пътя.

След доста време димът се разнесе и най-сетне успях да се разкопчая. Алварес също кашляше силно, докато се опитвах да освободя и неговия колан. Измъкнахме се от колата. Видът ѝ беше като след челен сблъсък с Джон Белуши.

– Какво се случи, по дяволите? – попита Алварес, примъкна се към бетонните бордюри, опипа кръвта по лицето си и огледа пръстите си.

– Точно като пчелите – измърморих на себе си и се загледах в дима, който се издигаше изпод предния капак на колата.

– Какви пчели? – попита Алварес и опита да извади пушката си от смазания автомобил. – Добре ли сте, професоре? Главата ли си ударихте?

– Щом животните ни подушат, искат да ни нападнат – казах аз и също коленичих до преобърнатата кола. – Всяко нещо, което прикрива миризмата ни, ни прави невидими за тях. Затова димът отпрати мечката. Премахна миризмата ни от въздуха.

– Без майтап – отвърна разсеяно Алварес и преметна пушката през рамо.

– Много логично е – казах. Мислех на глас. – Пчеларите използват дима със същата цел. Щом пчеларят бръкне в кошера, пчелите произвеждат феромон, който дава сигнал за масова атака. И все пак нищо не се случва, защото димът разрушава сигнала.

– Значи, това се е случило с всички животни, професоре... събират се на рояци? Все едно са се бъгнали от нещо?

– Точно така. Всичките са се бъгнали – отговорих. – Сега извикай някой от приятелите си пехотинци да ни измъкне оттук. Трябва да им кажем как можем да се преборим с това.

Зона за сигурност на армията на Съединените щати в Манхатън

Горен Ист Сайд, Ню Йорк

Товарният асансьор е подчертано смрадлив още преди ефрейтор първи ранг Доналд Родейл да започ­не тази вечер да събира боклука от създадената по спешност правителствена резиденция на Пето авеню. Докато приключи в шест и трийсет, очите му вече смъдят, а обядът в стомаха му заплашително се надига от наситената воня, която се носи от високата до гърдите камара с мазни торби за боклук.

Старият асансьор с ръчно задвижване спира и една особено мърлява торба за боклук с дръжки се срутва от върха на купчината и го удря по краката отзад.

Право в целта, мисли си Родейл.

Отваря вратата към задния двор на сградата, сваля торбите една по една и ги слага в пластмасов контейнер. Щом го напълва докрай, застава зад него и започва да го бута по стръмната рампа към 81-ва улица.

Задъхан и лъснал от пот, Родейл изругава, щом стига горния край на рампата. Малката охранителна будка край портала е празна. Задължението на пазача там е да изключи захранването на електрическата ограда и да го прикрива с М16, докато той преодолее разстоянието до другата страна на улицата и разтовари боклука в товарния контейнер. Само че той се е отлъчил.

Какво да се прави. Пазачът, който обикновено седи в будката, е полицай на име Куинлан. Готин е. Той не иска да го вкарва в беля, че не е бил на поста си.

Проблемът е, че ако чака тук твърде дълго, ще закъснее да помогне на Зюскинд, един отвратителен мрънкач, да изпразни боклука от музея през улицата.

Проклета работа и в двата случая.

Родейл поглежда дългия тъмен участък на Източна 81-ва през заключената с верига ограда. Празен е. Само тясна ивица от тухлени и гранитни къщи, дървета и пусти тротоари. Няма побеснели глутници животни. Съвсем нищичко.

Мамка му, мисли си Родейл. Ще отнеме само секунда. Пресяга се в будката на пазача, изключва захранването на електрическата ограда и я отваря.

Избутва кофата за боклук навън. Чуват се дрънчене и тракане по бетона, докато я изтласква към зеления товарен контейнер, в който събират отпадъците.

Родейл се протяга да завърти дръжката на вратичката и забелязва нещо необичайно. Вече е завъртяна. Да не би да е забравил да го затвори вчера?

Вратичката леко проскърцва. Той я бута, за да се отвори докрай. Тъмният контейнер вони още по-зле от товарния асансьор. На нещо разложено, нещо мъртво. Родейл сдържа дъха си. Накланя кофата и започва да пуска торбите колкото може по-отдалеч. По-тежките хваща с две ръце и се завърта, за да се засили по-добре като дискохвъргач. Почти... почти... му е забавно.

Вече е хвърлил половината торби, когато чува звук. Нещо се движи. Не надниква в контейнера. Решава, че торбата, която е хвърлил току-що, се е търкулнала обратно към отвора.

Хваща следващата. Тежичка е тази проклетия. Кани се да изпълни олимпийско хвърляне и се засилва, но от сянката на отвора изскача шимпанзе. Родейл застива намясто с торбата с боклук в ръце.

Да, наистина е шимпанзе. Лицето му е като странна гумена маска, а очите му са сладки и ясни като полирано кафяво стъкло. Това шимпанзе носи шапка. Тя е смачкана и изцапана, но изглежда, някога е била червена.

Животното продължава да се взира в него. Сякаш иска да му каже нещо.

През последните две седмици, откакто започна цялата лудост, беше виждал нападения на кучета и плъхове... но шимпанзе? Това е неочаквано.

– Хей – подвиква той в товарния контейнер. Гласът му се блъска в стените на тясното пространство. Не знае какво друго да каже. – Добре ли си?

Вместо отговор шимпанзето го сграбчва за ризата с огромните си черни ръце, навежда се напред и отхапва носа му.

Родейл пада на колене, викът му разцепва пространството, проточва се във въздуха като дълъг шал. По устните и брадичката му се стича кръв, капе от шепите, вдигнати пред лицето му. Шимпанзето надава висок пронизителен вой. От къщата до контейнера започват да прииждат животни.

Изскачат от прозорците, от алеите, от месинговия процеп на пощенската кутия на червената входна врата. За пет секунди улицата е пълна с петнисти помияри, миещи мечки, стотици котки. Най-многобройният контингент е от плъхове. Хиляди, хиляди тлъсти плъхове с червени очи. Покрили са улицата като с жив килим. Цвърчащ черен прилив.

Родейл хуква с ръце на лицето. Опитва се да стигне до оградата. По средата на улицата животните го повалят. Потъва в океан от кучета и плъхове и сякаш се дави. Залита и стига до дъното като удавник. Плъховете го обгръщат. Катерят се по задната част на краката му, по ръцете, по гърба. Той се търкаля по земята, удря и щипе с ръце. От слабините до брадичката остри като ножици зъби раздират кожата му, пробиват плътта му.

Само след миг плъховете ядат мускулите му, органите му. Хиляди малки зъбчета се забиват в сухожилията му като иглички, а после започват да смъкват месото от костите му.

Атила изплюва носа на войника и затичва към отворения портал на сградата, като се подпира на кокалчетата на ръцете си. Зад него хуква животинската орда, потраква със зъби и вие.

В плика с пуканки в бръмчащата микровълнова единичните пуквания са преминали в настоятелен шум, а Клои избира пластмасова купа от килера на просторния апартамент.

Забелязва кутии със супа на прах на горния рафт над този, от който взема купата. Не се знае колко време ще останат тук, затова е добре да знае как са с храната. В крайна сметка нещата ще се оправят, мисли си тя и слиза от сгъваемото столче стълба. Просто трябва да издържат.

Връща се в светлата мраморна кухня и ароматът на сол и масло я успокоява за миг. Миризма, която олицетворява семейството, щастието, сигурността.

Не действа дълго. Решимостта ѝ, несигурното ѝ ежедневие, всичко се изпарява. Тя избутва купата и покрива лице с ръце.

Успокоителният аромат сега ѝ се струва като подигравка. Знае, че няма да има утеха.

Семейството ѝ е разделено. Никой не е щастлив. Никой не е в безопасност.

Въпреки че никога не го е споделяла с Оз, беше получавала пристъпи на паника в колежа, които бяха достатъчно сериозни, че семейството ѝ да я убеди да посещава терапевт. Нужни бяха цяла година усилен труд и кратък престой в болница, докато най-после ги овладеят. Откакто Оз замина, тя усеща как се промъкват към нея. Същият гъделичкащ страх, същата парализа, същото патологично самоосъждане.

Безполезна, казва ѝ вътрешен глас, и тя се навежда над кухненския плот разтреперана. Безполезна. Като съпруга, майка, жена, човешко същество. Ще се случат само две неща. Ще докара нещата дотам, че синът ѝ да бъде убит, а после и тя самата.

Пронизителното пищене на таймера на микровълновата я изтръгва от дупката, в която е изпаднала. Стиска студения ръб на мраморния плот, докато кокалчетата ѝ побеляват. Избърсва сълзите с опакото на дланта си и поглежда лицето си в стъклената вратичка на шкафа над мивката. Изсипва димящите пуканки в купата и се връща в дневната.

В огромната стая Илай седи с кръстосани крака на ориенталския килим и се взира с ококорени очи в телевизора с плосък екран на стената. Дават повторение на „Семейство Симпсън“. Хоумър бяга от излязла от контрол кола. За да се спаси, анимационният герой влиза в шахтата, но се забива в тръба с гореща пара.

При нормални обстоятелства не би позволила на Илай да гледа телевизионно предаване, което не е поне малко образователно. В този случай Клои коленичи до сина си, прегръща го, вдишва миризмата му и го слуша как се киска.

– Харесва ми този дебел жълт човек, мамо – казва Илай.

Клои целува главичката на сина си и си спомня нещо. Една от терапиите, които целяха овладяването на пристъпите ѝ на паника, беше физически упражнения. Започна да посещава спортния център всеки ден след училище, за да плува по няколко дължини преди вечеря. Това прочистваше съзнанието ѝ. Действаше.

Напоследък не ѝ се иска да оставя Илай. Дори ѝ се струва, че започва да го държи близо до себе си, както когато беше бебе. Но тревожността се забива в черепа ѝ като бормашина. Краткият ѝ срив в кухнята е доказателство. Ако ще се борят да оцелеят, тя трябва да се стегне. Трябва да е силна.

– Хей, Илай, слушай, бебчо – казва Клои и оставя пуканките пред него, сякаш прави жертвоприношение пред божество. – Мама ще иде да поспортува в стаята до кухнята, става ли?

– Добре – отвръща автоматично той.

Гледа втренчено телевизора, разсеян е. Мъничката му гладка ръка бръква механично в пуканките и сипва малко от тях в устата.

Тя е в малката зала за тренировки и се кани да се качи на пътечката за бягане, но чува звук. Идва откъм прозореца. Тихо далечно пукане – почти като приготвянето на пуканки в микровълновата.

Тръгва бавно към предната част на апартамента. Отваря вратата към преддверието и чува още звуци. От долните етажи се носи странно пухтене, последвано от силен тропот като от камък по заключена врата.

Клои прехапва устни достатъчно силно, че да потече кръв. Изстрели, мисли си тя. Някой стреля.

Тръшва входната врата така силно, че една ваза пада от старинната масичка до нея, сърцето ѝ подскача в такт с автоматичната стрелба, а пръстите ѝ завъртат ключалката.

Наложи се да почакаме известно време, докато ни приберат от мястото, където бяхме катастрофирали с колата.

Чакането на открито беше странно – едновременно отегчително и ужасяващо. През цялото време стоях в средата на магистралата, облегнат на смачканата кола, оглеждах от горе до долу равните празни платна през мерника на автомата М16 на Алварес и се молех да не дойде друго животно.

Петнайсетина минути, след като се обадихме, най-сетне пристигна брониран джип с цял ред блестящи светлини на покрива. Слязоха двама пехотинци. На предния капак с въжета за бънджи беше привързан мъртъв санбернар. Бяха започнали да събират трофеи. Това беше война.

Чудех се кой печели.

– Кое ви забави толкова, по дяволите? – тросна се Алварес.

– Навсякъде има нападения, сержант – каза шофьорът, жилав чернокож мъж с тревожен поглед. – Наложи ни се да стреляме по целия път. Удариха Пентагона. Летище „Рейгън“ е напълно превзето от рояци кучета. Хангарите, терминалът, всичко. Никакви самолети не излитат, нито кацат до овладяване на ситуацията.

Страхотно. Никакви полети, мислех си, докато внимателно настанявахме окървавения като касапс­ка престилка проклинащ Алварес на задната седалка на хамъра. Не срещнахме директно повече животински орди, но по алеите, страничните улици, през прозорците виждахме движение, промъкващи се сенки. Изглежда, целият град вече беше подвластен на епидемията.

Озовахме се отново в базата, на сравнително безопасно място. В претъпканата медицинска палатка ми правеха шевове на лакътя, когато влезе привлекателна дребна жена с червеникавокестенява коса. Носеше уоки-токи, а на ревера на скъпото ѝ сако беше закачен бадж на охраната на Белия дом.

– Има ли тук Джаксън Оз? – провикна се тя. – Търся господин Джаксън Оз.

Изчаках момент, без да кажа нищо, докато тя обикаляше медицинската палатка. Какво ми бяха намислили сега? Данъчна ревизия ли искаха да ми правят?

Бях дошъл, за да помогна, а вместо това бях изоставен и разделен от семейството си в момент, в който светът беше завладян от хаос. О, да не заб­равяме автомобилната катастрофа, двайсетте шева и мечката.

И все пак, когато червенокосата се обърна към изхода, се обадих.

– Аз съм Джаксън Оз – представих се. – С какво мога да бъда полезен?

Веждите ѝ затанцуваха и тя вдигна уоки-токито.

– Открих го – каза в радиостанцията. – Веднага ще го доведа.

– Къде ще ме водите? – попитах.

– Риана Мортън, заместник-секретар на кабинета – каза тя и ми подаде ръка.

– Къде ще ме водите? – повторих.

– В момента се провежда среща на кабинета – осведоми ме госпожица Мортън. – Господин Лийхи твърди, че разполагате с презентация.

Пет минути по-късно отново бях в комплекса на Белия дом и бързо следвах служителката край цветните лехи и чемширите в градината на Джаклин Кенеди. Минахме през врата към сутерена, после изкачихме някакви стълби и завихме по коридор с великолепна ламперия, редица камини, старинни библиотеки и бронзови бюстове.

Дано не се окаже поредното разиграване, помис­лих си, и в този момент осъзнах, че вървим към западното крило на Белия дом.

Във вестибюла пред заседателната зала на кабинета едър морски пехотинец в парадна синя униформа и бели ръкавици провери документите ми за самоличност. Сред тълпата хора в костюми зад него различих вицепрезидента и държавния секретар. Шегуваха се помежду си за някакви самозалепващи листчета върху Блакбъри, каквото не било позволено да внасят по време на срещата.

Навън столицата на тази държава се сриваше, вероятно и целият свят, но добре защитените политици продължаваха да остроумничат.

Нищо чудно, че хората толкова много харесваха Вашингтон, помислих си.

Познат глас ме повика по име.

Чух и тихо електрическо бръмчене и хората в костюми се отдръпнаха, за да направят път на Чарлс Гро в инвалидната му количка. Стиснах ръката му.

– Най-сетне приятелско лице – възкликнах. – Какво става? Чу ли нещо?

– Добре ли си, Оз?

Спомних си, че бях мръсен и покрит с кръв. Ръкавите ми бяха навити, а вратовръзката – разхлабена и се люшкаше нелепо по копчетата със засъхнала кръв.

– Добре съм. Катастрофирах с кола, нападна ме мечка. После ще ти разкажа. Новини от света?

– Не се получи, Оз – сподели доктор Гро, а аз последвах инвалидната му количка от линията за сигурност до другата страна на коридора. – Кампанията по бомбардировките се оказа шумен провал. След като се набесняха, вече имат желание да ни чуят.

– Нека поговорим за минута, да сверим информацията си – казах и направих знак на доктор Гро да се оттеглим към ъгъла на помещението.

– Добра идея, Оз – съгласи се той и извади тънък сив таблет от кожена чанта, закачена на количката му. – Тук ще си имаме работа с дебели глави.

Върнахме се след петнайсетина минути, а помощниците се бяха подредили като патици край стените на заседателната зала. Риана Мортън ме поведе към място край правоъгълната маса, възможно най-далеч от вратата. Докато сипваше вода с лед в чашата пред мен, забелязах, че има няколко монитора върху колички на колела. Канцлерът на Германия беше на един от тях и си шепнеше нещо със съветник. На друг екран беше министър-председателят на Великобритания.

– Тази среща ще бъде видеоконференция с няколко световни лидери – обясни госпожица Мортън. – Върховният лидер на Китай ще бъде на линия всеки момент.

Безуспешно се опитвах да не позволя тази информация да ме ядоса, а междувременно пристигна президент Хардинсън. Всички в залата, които бяха седнали, скочиха на крака. С изключение на доктор Гро.

За пръв път виждах президент Марлена Хардинсън лично. Тази леко пълна жена имаше забележително силно присъствие, а тъмнозелените ѝ като на бухал очи излъчваха едва ли не смущаваща интелигентност. Беше величествена с перлите и тъмносиния си блейзър.

– Добре, хора – заговори Хардинсън и махна към останалите да се настанят по местата си.

Гласът ѝ беше същият леко дрезгав и груб, какъвто го бях чувал хиляди пъти по телевизията, но усещането да я слушам на живо беше странно. Усмихна се и седна в средата на масата. В усмивката ѝ нямаше топлота. Спомних си, че дъщеря ѝ в тийнейджърска възраст беше починала предишния ден, а също и че не се предполагаше да го знам.

– Господин Оз, господин Гро – кимна към нас тя. – Моля, кажете ни какво знаете.

Всички погледи се насочиха към мен. Поех дълбоко дъх.

– Благодаря, госпожо президент – заговорих аз. – За всички, казвам се Джаксън Оз и през пос­ледните десет години проучвам анормално поведение сред животните, познато като ЧЖК. Животни нападат хора, откакто съществуваме, но през последните петнайсет години забелязваме стряскащо и непрестанно засилващо се насилие над човеците.

Наред с повишената агресия животните започнаха да демонстрират и поведенчески характеристики, нетипични не само за собствения им вид, но и за бозайниците като цяло. По целия свят, сигурен съм, че вече сте забелязали, животните се събират на орди и нападат човешки същества на големи групи. Това не става на случаен принцип. Животните формират рояци подобно на насекомите.

– Насекоми? – учуди се секретарят по отбраната. – Защо? И защо сега?

Чарлс Гро се намеси.

– Промени в околната среда, предизвикани от човека, сър – отговори той и защрака по лаптопа си, за да включи Пауър Пойнт.

Изчаках въглеводородната диаграма да се появи на екрана, преди да продължа.

– В последно време хората са предизвикали широкото разпространение на две неща в природата, които преди това ги е нямало: електромагнитната радиация и вторичните продукти от нефта. Нефтът е органично съединение, което се състои предимно от въглеводороди. Вярваме, че през последните петнайсет години експлозията на електромагнитна радиация чрез употребата на мобилни телефони е, ако щете, „сготвила“ въглеводородите, които ни заобикалят, и напълно ги е променила химично.

Тези нови въглеводороди имитират животински феромони. Само че са по-силни. Точно тези феромоноподобни замърсители карат животните да обезумеят. В основни линии смятаме, че тъй като сме променили миризмите в природата, животните са променили поведението си.

– Феромони? – попита държавният секретар. – Мислех, че те въздействат само на насекомите.

Чарлс Гро поклати глава.

– Много животни реагират на феромони. Общуване, откриване на храна, чифтосване, агресия – всички тези неща са свързани с миризми. Може точно това да е една от причините кучетата да са толкова податливи. Обонянието им е сто хиляди пъти по-силно от нашето.

– Но защо нападат само нас? – попита президентът. – Защо не го правят помежду си?

– Тук се намесва друг фактор – отговорих. – Изглежда, че вследствие на всички базирани на нефта продукти, които използваме, всъщност човешката миризма е започнала да имитира феромона на атаката. Животните биват привлечени от нас със същата ярост, с която реагират осите на разрушено гнездо.

– Хмм – обади се президентът. Прозвуча почти неодобрително. – Токсично замърсяване с феромони. Как ще се преборим с това?

Двамата с Чарлс Гро се спогледахме. Това беше. Бяхме стигнали до най-трудната част. Какво трябва да се направи.

– Първата стъпка – казах – е да премахнем факторите, които предизвикват нарушаване на околната среда.

– Да премахнем нефтените продукти? – попита президентът.

– И мобилните телефони? – добави държавният секретар.

Аз кимнах към двамата, а след това се обърнах и към останалите край масата, както и към тези на екраните.

– Отчаяни времена, дами и господа – заявих. – Ето какво мисля, че трябва да предприемем.

Наострила уши, втренчила поглед във входната врата, която току-що е заключила два пъти, Клои седи на скърцащия стол в стил Луи XIV в преддверието на апартамента.

През последния половин час е седяла и слушала пукането на изстрелите, шума в сградата, тропота по стените и ехото в коридорите. Звуците се засилват, приближават се етаж след етаж като огън. Скоро ще стигнат и до техния и тя и синът ѝ ще бъдат изядени.

Въпреки това е способна единствено да седи тук. Дивият страх е толкова силен, че е почти неподвижна. Може единствено да седи тук и да се взира в ивицата светлина под вратата, като се чуди какво ще се случи сега.

Напрежението в здраво стиснатата ѝ челюст сякаш се удвоява и дори утроява, щом ясно чува шум от коридора пред апартамента. Кратко проскърцване, последвано от щракване. После го чува отново. Осъзнава, че нещо натиска вратата на стълбището към коридора.

Опитва.

Нещо, което не е човек.

Вероятно вече не е и животно, мисли си.

Така е. Изправени са пред нещо невиждано досега. Тя го възприема като израждане. Сякаш природата на всички висши животни е заличена и заменена с чужд инстинкт от света на насекомите, инстинкт, по-стар, ужасяващ и безмилостен, отколкото човешките същества някога са виждали.

Мисли за кариерата си на биолог, за неуморната работа по класифициране на животинските видове и биологичните семейства. Всичко вече е непотребно – всички животни са се слели в едно, в бродеща сплав от козина и зъби, която не се различава от която и да е друга вълнà на деструктивна енергия. Случващото се е като потекла лава, като бурен ад от оживяла протоплазма, която се стреми към същото като огъня – да предизвика промяна. Да яде, докато изяденото престане да съществува. Да поглъща.

Защо се случва това? Кой изобщо знае?

Всъщност животът и съществуването не може да бъдат разбрани напълно. Звездите съществуват само за да избухнат. Създания ловят други създания и после умират. Вселената е хаос от ирационални сили, които непрестанно и безкрайно воюват помежду си. Човешката раса приближава към края си.

Клои най-после се изправя. Със сковани и неподвижни като корав хляб крака се връща в дневната. Илай още стои като закован с блеснали очи пред телевизора. Дават анимационно филмче с приятелски настроени животни, които си приказват помежду си. „Мадагаскар“, хрумва ѝ безсмислено заглавието като птица, прелитаща през плътния облак на страха ѝ. Търси дистанционното, за да изключи телевизора, но се отказва и го спира от бутона.

– Какво има, мамо? – пита Илай.

Взира се в очите ѝ.

Той е невероятно умно дете – послушно и извънредно интуитивно към чувствата ѝ, особено когато се отнася за важните неща.

Тя го вдига. Отива в ъгъла на дневната и угася лампата. Сяда на едно от белите кадифени канапета под картина с искрящи щрихи и цветове. Това е. Грандиозният ѝ план, мисли си.

Скоро чува шумолене край входната врата. Или просто си е въобразила?

Няма да ви пусна вътре, казва си Клои. За нищо на света.

Ръцете ѝ треперят силно. Стисва ги в юмруци, за да ги накара да спрат.

– Какво има, мамо? – прошепва синът ѝ.

– Чуй ме внимателно, Илай – шепне и Клои. – Трябва да седим тихо. Можеш ли да го направиш? Можеш ли да бъдеш доброто момче на мама?

– Да – казва Илай и стисва ръката ѝ. – Не бъди тъжна, мамо. Мога да седя тихо.

Тя се опитва да успокои дишането си. Да диша и обмисля внимателно. Опитва се да прогони туптенето в стомаха, гърдите и мозъка си. Очите ѝ се напълват със сълзи. Мъчи се да ги спре. Погледът ѝ се замъглява. Мислѝ. Контролирай се. Светът отново е на фокус. Само така. Запази контрол. Запази контрол.

Тя разсъждава, опитва се да стигне рационално следващата си стъпка. Мисли за сградата. Има стълбище, асансьор, товарен асансьор. Почакай, мисли си тя. Има и задно стълбище, което вероятно е достъпно от кухнята, където изхвърля боклука. Може този маршрут за бягство още да е отворен, казва си. Би могла да носи Илай и да се измъкнат оттам. А после какво? Да останат на открито? Да отидат в друга сграда? Най-добре е да са тук и да се надяват да не ги забележат и...

Друг шум кара сърцето ѝ да подскочи отново. Идва от дясната ѝ страна. Там има френски прозорци. Забравила е за тях.

Те водят към балкона.

Гледа как сянка надвисва отгоре над балкона, точно зад стъклото. После още една. А след това и трета.

Клои бавно пуска Илай на пода до себе си. Ляга върху масичката за кафе по корем, притиска го плътно, опитва се да го предпази с тялото си колкото може по-добре и много бавно вдига глава, за да погледне отново към френските прозорци пред балкона.

Три възрастни шимпанзета са долепили физиономиите си към стъклото и го облъхват с горещия си дъх като деца, притиснали лица във витрината на магазин за бонбони.

Огромни са. Козината им е настръхнала. Две от тях държат нещо в ръцете си. Пръчки? Не, тръби са. Използват инструменти, мисли си етологът в Клои.

Миг по късно се чува тропане. Шимпанзетата удрят с тръбите по стъклените врати.

Дзън. Дзън. Дзън.

Стъклото се пръсва с дрънчене като удар на чинели.

Трошат се стъкла. Назъбени триъгълници се пръсват по дървения под – дрънчат, звънят и тракат. Шимпанзетата разчистват стъклата от рамките с тръбите. Алфа мъжкарят пристъпва напред, внимателно отмества останалите от пътя си. Носи оръфана червена шапка, стои екстравагантно като тотем на главата му, като варварска корона.

Това е Атила – или по-скоро някогашният Атила. Вече не е същата маймуна. Мускулите му са изопнати като струни на китара, погледът му е ненаситен и гладен. Козината му е по-дълга на места. Носът му тече. Изглежда, цялата му физиология се е променила. Мозъчните му функции са забавени, извратени, а метаболизмът му действа на бързи обороти.

Атила завира глава в апартамента, души.

Вече всичко е миризма. Звукът, докосването – дори зрението – играят второстепенна роля в оркестъра от сетива. Всички знаят, че тук има хора. Знаят, че има възрастна женска. Ароматът е непог­решим – потта, сладкият лек мирис на овулацията. И нещо, което мирише на малко момче. Муцуните им се пълнят със слюнка заради близостта на плячката. Копнеят да се нахранят с нея така, както огънят се нуждае от кислород.

Сега животните общуват почти само чрез обонянието. Емоциите и намеренията се различават по миризмата на тялото, по потта.

Атила го иска дори повече от останалите двама с него. Не е убивал от часове и гладът разкъсва стомаха му като ножици, прерязва го на две.

Кани се да влезе откъм балкона, но долавя и друг аромат. Има нещо, нещо смътно познато в миризмата на другия човек, малкия, нещо почти недоловимо, което едва-едва пропуква стената от гняв.

На червения екран в съзнанието на Атила се появява спомен. Изниква лице на мъж – неясно, размито, но е там. Приближава се до решетките на малка тясна клетка, в която са го затворили. Мъжът отваря клетката, гушва го, говори му, успокоява го. Първото мило отношение, което някога е изпитал.

Странното видение го кара да клати глава настрани, Атила спира до потрошената балконска врата. По някакъв начин той е там, част от момчето е. И все пак Атила е гневен, ужасно гневен. Стои там, а импулсът се смесва със спомените му.

Другите две човекоподобни маймуни пищят кръвожадно, опитват се да минат през него.

Атила сграбчва първата за рамото, а после и другата. Повлича ги обратно навън през вратата. Има и друго месо.

– Иееаах! – пищи Атила. Емоционален вик, пронизителен, стържещ. – Иееаах! Иееаах! Иееаах!

– Мамо! Мамо! Събуди се! Слушай!

Очите на Клои потрепват и се отварят. От балкона се чува пронизителен крясък на примат. Шимпанзетата на балкона, изглежда, са се сбили помежду си.

Тя се изправя в седнало положение.

Клои протяга ръка и обгръща плътно сина си. Гледат как животните се боричкат и крещят и тя различава познат за маймуните звук. Това е предупреждение – нещо като сирена за приближаваща заплаха.

Едното предупреждава останалите да не влизат?

След малко шимпанзетата млъкват. Най-едрото – което странно носи стара съдрана червена шапка – хуква към парапета на балкона, като се подпира на юмруци, скача на ръба и приканва останалите да го последват. Само след миг и трите се плъзват по парапета и изчезват.

Клои изпуска продължителна и накъсана от треперене въздишка. Първо маймуните искаха да нападнат, но след това се спряха.

Атила. Как е възможно да е бил той? Как може да не е бил той – колко шимпанзета има из този град?

Клои сяда на пода с Илай в тъмното. През счупените прозорци чува хора навън да викат, да пеят, да скандират в Сентрал Парк. Като че ли човешкият род отвръща на агресията, връща се към примитивното. Може би сега и хората ще започнат да реагират на феромона. Ще се появят човешки зомбита и ще се присъединят към четириногите. Всичко е възможно.

Илай шава в ръцете ѝ като гигантска риба. Опитва се да се измъкне от хватката ѝ.

– Не, стой тук – рязко прошепва Клои.

– Веднага се връщам.

Тя мисли, че му се ходи до тоалетна. Той идва отново само след миг и ѝ подава нещо. Купата с пуканки.

– Тати каза да се грижа за теб, докато го няма – казва той. – Ето.

Тя го целува.

Чува се силно тропане на вратата.

– Армия на Съединените щати – вика някой. – Има ли хора вътре?

Клои гушва Илай и хуква към вратата. Млад рус войник с очила се усмихва на светлината от фенерчето си и тя го пуска да влезе.

– Слава богу, че сте живи, госпожо – казва той и сваля пушката си. – Някой е изключил електрическата ограда и някак са се вмъкнали през мазето. Смятаме, че вече сме овладели положението. Ранена ли сте? Синът ви добре ли е?

– Добре сме – отговаря Клои. – През балкона се опитаха да влязат шимпанзета, но си отидоха.

– Ето къде са били – казва войникът и клати глава. – Знаех си, че съм видял нещо да прескача оградата на периметъра от балкона на втория етаж.

– Много хора ли са ранени? Останалите се­мейства?

– Ще ви излъжа, ако ви кажа, че не – отвръща мъжът. – Три семейства на четвъртия етаж, изглежда, са сред най-тежко пострадалите. Засега има поне шест жертви. Все още претърсваме. Междувременно... – Войникът ѝ подава нещо.

Клои само го гледа.

Плосък черен пистолет.

– Не можем да бъдем едновременно навсякъде, госпожо. Може да се наложи да го използвате, за да отблъснете следващата вълна.

– Ами ако не мога?

– Тогава вероятно наистина ви е нужен.

Войникът го поставя в ръката ѝ и си тръгва.

Оръжието лежи тъмно, студено и тежко в ръката ѝ. Неприятно ѝ е да го докосва. Също така ѝ е добре известно какво е имал предвид, като каза, че може да ѝ потрябва. Че е по-добре да го използва за Илай и за себе си, отколкото да бъдат изядени живи.

– Мамо, това истинско оръжие ли е? – пита Илай.

– Не.

Посланието, както започнаха да го наричат в Белия дом, е оповестено в 9 часà сутринта и продължава да се повтаря през целия ден.

Всички телевизионни и радиопрограми са прекъснати. Посланието се разпространява чрез мегафони от хеликоптери и високоговорители на военни превозни средства, които обикалят улиците.

На дванайсетметровия екран на Таймс Скуеър се появява образ на Овалния кабинет. Четиридесет и петият президент на Съединените американски щати Марлена Грейс Хардинсън седи зад бюрото. Тъмнозелените ѝ очи се насочват решително към камерата и тя заговаря бавно и внимателно.

– Приятели мои, американци, бих искала да ви пожелая добро утро – започва президентът, – но както ни е известно, утрото не е добро за много от нас. В момента изживяваме мрачен период от историята на човечеството.

Казвам това от горчив личен опит. Дъщеря ми Алисън загина вчера. Беше убита от собствения ни домашен любимец. Това е трагедия, от която двамата със съпруга ми Ричард може никога да не се възстановим. Но сме длъжни да продължим напред. Трябва и ще го сторим. Така правят Съединените американски щати.

Въпреки усилията на военните из цялата ни страна, а за съжаление, и по цялата планета животни продължават да нападат човешки същества свирепо и непрестанно. За щастие, след изключително внимателно изследване нашите учени се надяват, че са открили някои от факторите, отговорни за появата на тези нападения.

От много години се водят ожесточени дебати за промишленото замърсяване и за това, че то допринася за глобалното затопляне. Докато сме проучвали опасностите от индустриалната дейност и климатичните промени, изглежда, сме пропуснали да наблюдаваме друг проблем, който е назрявал пред очите ни в продължение на години. Този проблем е нивото на дестабилизация в биосферата.

Стана ясно, че анормалното поведение на животните е пряко свързано с човешката дейност. Увеличаването напоследък на употребата на богати на въглеводороди нефтени продукти в комбинация с електромагнитното излъчване от мобилните телефони е предизвикало промени в околната среда, на които животните реагират. Обясниха ми, че въглеводородите, които обичайно присъстват около хората, са се трансформирали в субстанция, която сетивата на много животински видове интерпретират като феромон, предизвикващ агресивно поведение при тях. Тези частици с нов химичен състав карат животните да се събират в рояци и да нападат хората.

В интерес на обществената безопасност сме длъжни да направим всичко по силите си, за да обърнем този процес. Ето защо тази сутрин моля хората от Съединените американски щати да се обединят с останалата част от света. Макар да ми е известно, че ще бъде много трудно, през следващите две седмици ще се наложи да прекратим употребата на мобилни телефони, електричество и употребата на фосилни горива. Всъщност първата стъпка към прекратяването на бедствието означава буквално да прочистим въздуха от радиация и вторични нефтени продукти.

Току-що подписах спешна заповед за спиране на дейността на комуникационните кули на мобилните връзки в Съединените американски щати в полунощ. С изключение на болниците и определени служби за спешна помощ, се забранява употребата на преносими генератори. Забранено е и ползването на превозни средства, всеки нарушител подлежи на арест. Държавните глави на другите големи нации, в това число на Обединеното кралство, Франция, Русия, Китай и Япония, се съгласиха да направят същото. Ще бъдете уведомени за всякакви последващи разпоредби. Това двуседмично спиране е съществено, за да могат нашите учени да потвърдят причините за възникването на човешко-животинския конфликт, а ние да успеем да съставим координиран план за бъдещето. Благодаря ви за сътрудничеството. Бог да благослови Америка и всички нас.

Когато прозвуча речта на президента, двамата с Чарлс Гро бяхме в трапезарията на Военноморските сили, пиехме кафе и се опитвахме да измислим стратегия. Определено не можехме да се похвалим с бурна активност – бяхме твърде изхабени и напрегнати за активни действия.

В интерес на истината по-скоро чакахме и наб­людавахме струпването на хора в съседната кухня от неръждаема стомана, притихнали и застанали нащрек пред закачения на стената телевизор, когато стрелките на часовника застанаха съвършено перпендикулярно една на друга в девет часа.

Излъчването приключи, а тълпата се разпръсна с тревожно мърморене.

– Ще спрат тока и военните ще арестуват хора, за това че карат колите си? – възкликна едрият чернокож готвач. Някой изключи телевизора. – Това ли е новият план?

Изглеждаше скептичен. Важеше за всички. Аз самият бях скептичен, при все че бях водещият архитект на новия план.

– Какво е усещането? – попита доктор Гро, след като се върнахме на масата си в почти празната трапезария.

– Кое усещане?

– Най-накрая да постигнеш това, към което си се стремил? – уточни той. – Откога работиш упорито, за да предупредиш хората? Почти десет години? Сега вече те слушат. Сигурно е доста странно най-после да получиш каквото искаш.

– Само се надявам точно от това да имаме нужда.

Допих кафето си и се загледах в утайката на дъното на картонената си чаша, сякаш можех да гадая по нея. Замислих се. Чувствата ми определено бяха смесени. Бях доволен, че глупавата кампания по бомбардиране тук и там беше спряна, но проблемът беше, че нефтено-радиационно-феромонната теория продължаваше да си бъде просто това: теория.

Имаше голяма вероятност напълно да греша или пък да съм само отчасти прав. Дори съществуваше вероятност радиацията, електричеството и нефтът да нямат нищо общо с цялата история – просто да лаем под грешното дърво. (Ха-ха.) Така е с науката. Не предлага готови отговори. Правят се предположения, тестват се и отново се правят предположения. Спирането на тока по целия свят беше безпрецедентно историческо събитие. Ами ако не проработеше?

– Имам чувството, че тежестта на света лежи на моите плещи, Чарлс – признах. – Здравата съм уплашен.

Доктор Гро сви рамене.

Когато се върнахме в заседателната зала за следващия тур срещи, всички изглеждаха замаяни, изтощени. Но това беше онзи вид умора и изтощение, които виждате у хора, преследващи краен срок, заобиколени с кутии пица и черно кафе, немигнали нощи наред, посветени на работата си, на финалния напън, преди да приключат трудна задача.

Президентът влезе и спонтанен изблик от аплодисменти изпълни залата.

И все пак, щом секретарят по енергетиката свирна през свити пръсти, отпуснах ръце от двете си страни. Това не беше финалът. Беше самото начало на онова, което очаквах да се превърне в дълго, дълго пътуване. Все още не можех да си отправя поздравления.

Публичното оповестяване беше едно.

Адаптирането към новата действителност – съвсем различно.

За да има ефект, хората наистина трябваше да престанат да използват електричество и да карат колите си.

Дали щяха да го направят?

Всичко зависеше от това дали населението ще спазва новите спешни нареждания. Реалистично поглед­нато, имаше достатъчен ресурс, който да подсигури съблюдаването на тези непредвидени закони – затова можехме единствено да се надяваме, че хората ще сът­рудничат. В обучението за офицери първото, което ти казват, е да не издаваш заповед, ако не си абсолютно сигурен, че ще бъде изпълнена. Ако спазването на закона не може да бъде гарантирано, той много лесно ще рухне. Както е казал Фридрих Велики, дипломация без оръжие е като музика без инструменти.

Президентът зае мястото си в средата на залата, а аз се замислих за други примери, в които американ­ци са били призовавани да направят жертва в името на страната. Или в този случай бих могъл да мисля за света. Втората световна война е добър пример. Спомних си благотворителността и братската подкрепа в Ню Йорк след единайсети септември. Може да се случи отново, нали? Стиснах палци под масата, а президентът прочисти гърлото си. Надявах се да е така. Молех се да е така.

Сега всичко зависеше от нас.

От съображения, свързани с натоварването и преноса по електрическата мрежа, спирането на тока изисква време, за да не се повреди оборудването. Минават дванайсет часа след изявлението на президента, в което е обявен краен срок преди пълното преустановяване на електрозахранването.

Постепенното затъмнение хваща една част от населението неподготвена. На някои места се повреждат помпите за вода, хора засядат в асансьорите, всичко застива.

Настъпват тишина и тъмнина.

Но повечето хора са готови за промяната.

До 21 часà източно часово време всички електроцентрали, авиолинии и фабрики в Съединените щати и Европа са преустановили дейността си, както и всички мобилните оператори. В САЩ военните единици са разположени на позиции за пълно спиране на превозните средства. За пръв път сателитът на космическите и ракетните системи на Американските военновъздушни сили, контролиращ нощните данни, показва чернота на мястото на кристалните паяжини със светли точки: Ню Йорк, Лондон, Париж. Тъмнина.

В ранното розово утро в планината Вирунга в Руанда Барбара Хатфийлд се събужда в товарния контейнер, който нейният зоологически изследователски център е използвал за склад. Приматоложката се е заключила в него преди почти три седмици, за да не бъде разкъсана от горилите или носорозите, които са се появили изневиделица.

В голяма беда е. Контейнерът се превръща в пещ през деня и във фризер през нощта. Храната ѝ привършва. Останали са ѝ по-малко от четири лит­ра вода. Тя е гладна, немощна, обезводнена. Изолирана е от развоя на събитията в останалата част от света, не разбира защо никой не идва да я спаси. Защо самолетът с доставките не пристигна още преди три седмици? Изолация. Глад. Лишения. Страх. Страда от треска, халюцинира, намира се на границата между реалността, кошмара, размиването на очертанията и пълния срив. Наказана е от Бог, изос­тавена в джунглата да страда и да умре.

С огромни усилия се претъркулва на длани и колене, пропълзява до дупката в контейнера край една от пантите и надниква през тесния процеп.

Гледката, която се разкрива пред нея, я изумява. На полянката близо до дърветата вижда горилите. Женските са се върнали. Когато безумието започна, всички женски бяха изчезнали. Сега отново са тук. Маймуните вече не са заплашителни. Държат се както обикновено: хранят се, чифтосват се, играят с малките си, почиват в тревата.

Барбара се изправя на дългите си слаби крака и отключва вратата на контейнера. Излиза навън. Горилите вдигат поглед към нея. Жената се отдръпва назад, препъва се. Металът дрънчи и хлопа под нестабилните ѝ крака и тя сграбчва рамката на вратата, за да не падне.

Трябва ли да се върне на безопасно място в контейнера? Дали отново ще атакуват?

После спира и се заглежда в маймуните, които бавно се връщат в джунглата, изпаряват се между дърветата и надигащата се от земята мъгла.

В Делхи слънцето се спуска над морето от плос­ки покриви в притъмнелия тих град. Строгият правителствен надзор помага да се гарантира съобразяване с глобалната забрана за използване на енергия. Двете нови електроцентрали на изток от града са затворени наред с комуникационните кули и бензиностанциите. В Ямуна Пуща, нарастващото гето на изток от града, обичайно задръстените улици са празни, виждат се само ръчни колички и рикши. Новодошлите, които обитават гетото, надничат колебливо през процепите на бараките си. Били са лесна плячка за бродещите глутници диви кучета и котки, превзели града напоследък.

Хората надничат от скривалищата си и забелязват движение по улиците. Животни – леопарди, тиг­ри – се придвижват на север. Хлапе с мръсно лице уплашено се мушва под прозорец, а после отново надига глава, за да види минаващия леопард: кротък, лежерен, раменете му се движат вълнообразно, опашката му прилича на махало – той си отива. Големите котки си тръгват от града, връщат се в джунглата, където им е мястото.

Случва се по целия свят. В Лондон, Париж, Рим, Бейрут, в Айова Сити. Животните напускат градовете. Големи глутници се разпръсват, отиват си у дома като тълпа след футболен мач.

Клои е будна от два часа, когато слънцето изгрява над Ню Йорк на втория ден от глобалното спиране на енергийните мощности. Няма ток, тя пали свещ и дълго разглежда семейните снимки. Радва се, че ги взе, когато събираше багажа за евакуацията в правителствения щаб.

Усмихва се на себе си и бавно разгръща страниците на албума. Не може да прецени коя харесва повече: сватбената фотография или тази от болницата, на която държи Илай за пръв път. Или пък онази на двегодишния Илай, който преследва чайка по време на пикник на Джоунс Бийч.

Спира се на сватбената снимка, на която Оз я чака пред олтара с искрящо синя хавайска риза под смокинга. Заради изражението на лицето му, мис­ли си тя. Усмивката му, блясъкът в кафявите му очи – пълни са с радост и живот. Боже, той ѝ липсва. Боже, от раздялата наистина боли.

Но тя не може да се връща към паниката и депресията. Трябва да запази надежда. Скоро ще бъдат заедно, знае го.

Защото има ефект.

Планът има ефект.

Предишната вечер тя и още няколко учени се бяха качили на покрива на сградата. Беше държала топлата ръчичка на Илай в своята, докато гледаха към небето. Виждаха звездите.

За Клои звездите над тях бяха като нощното небе над дома от детството ѝ, фермата на дядо ѝ във френската провинция. Илай беше градско хлапе – никога не беше виждал толкова много звезди. Тя му посочваше съзвездията и планетите. Меркурий, Венера, Юпитер, Сатурн – тези примигващи далечни гиганти. Галактиката, разгъваща се в потрепваща панделка от блещукаш дим.

Можеха да видят ясно звездите, тъй като всяка светлинка в града беше угасена. Дори уличните лампи. Във вените на града не беше останала и капка електричество. Клои се беше заслушала за някаква следа от мощната вибрация, която представляваше Ню Йорк преди. Нямаше такава. Имаше само мрак и тишина. Градът беше коралова черупка от тъмнина и мълчание.

Докато държеше ръката на Илай на покрива, тя беше почувствала топли сълзи да се плъзват от ъгълчетата на очите ѝ, а после и по бузите. Сълзите ѝ се дължаха отчасти на тъга, отчасти на истинска радост да види тази ужасяваща, безполезна, самотна красота.

Има напредък, мисли си тя сега и прокарва пръст по лицето на съпруга си на снимката. Чувства го с костите си. Всички те ще преодолеят това.

След закуска Клои решава да изведе Илай на терасата да подиша чист въздух. Само пристъпването в стаята, в която животните за малко да нахлуят, кара ръцете ѝ да се изпотят, но тя си налага да не се поддава. Избутва начупените стъкла с метлата към френските прозорци, отваря ги и излизат навън.

Прелестен септемврийски ден е. Ясно синьо небе, слънце, лек бриз.

– Слушай, мамо – казва Илай.

Тя се заслушва. Единственият звук, който долавя, е шумоленето на листата, опадали от дърветата, които вятърът духа в Сентрал Парк.

– Не чувам нищо, Илай.

– Да! – възкликва той. – Някой е изключил Ню Йорк!

Клои се усмихва. Истина е. Улиците са неподвижни, тихи. Долу на Пето авеню светлината се промъква през страничните улички и се настанява на топли златни ивици върху широкия булевард.

Има нещо тъжно в това, но същевременно и прек­расно. В далечината зад дърветата покривът на хотел „Плаза“ би могъл да мине за храм на маите. Като че ли са се върнали назад във времето.

Клои прегръща сина си. Нейния малък умен топъл син. За момент, за пръв път от много време се чувства донякъде в безопасност, донякъде щастлива.

Отново се замисля за Оз. Усещането, когато докосва гърба му, шантавия му американски смях.

Той е добре. Ще го види скоро. Тя целува сина си и избърсва една сълза, която блести като бижу отстрани на носа ѝ.

Светът няма да свърши.

Подпрял гръб на една скала, която гледа към игрище за софтбол близо до въртележката в Сентрал Парк, Атила се взира във висок бял облак, който плува в океан от синьо небе над него.

Издава тих скимтящ звук, почти въздишка. Раменете му увисват, мускулите се отпускат. Сега е спокоен.

Огромната глутница животни, която беше завел в Сентрал Парк няколко вечери по-рано, беше намаляла значително. Първо си тръгнаха плъховете, а след тях и котките. Останаха няколко кучета, но дори те започват да обикалят във все по-разширяващи се кръгове, бродят безцелно като електрони в нестабилен атом.

Мирисът във въздуха, който е предизвиквал Атила към действие, вече е слаб, само бегла следа от онова, което беше преди. Съсипан, изхабен, физически изтощен, той дреме на слънчевата скала. Остатъчният вкус на кръв в устата му е силен, метален, малко гнусен. Иска му се само да спи, да спи, да спи.

Дреме през целия ден, от време на време се събужда, поглежда неподвижния безмълвен град и отново задрямва. Меката светлина се отразява от белите сгради. Сладките му лъскави кафяви очи мигат морно. Вслушва се в тишината. Прекрасна е. Свежият чист въздух.

Огладнява, но това е нормален глад. Не е безум­ният смъртоносен глад. Сега не иска да убива. Жаждата за кръв е отминала като треска. Той вече оздравява.

Скоро се надига и сяда, а друго шимпанзе се покатерва върху скалата и сяда до него. Голяма женска, която е избягала от зоологическата градина в Сентрал Парк. Държи нещо в ръка. Портокал. Прилича на огнена топка в ръката ѝ, на слънце. Обелва го с дългите си пръсти и го предлага на Атила. Той го разделя на две и ѝ връща едната половина.

Изяждат заедно портокала. Приятно му е да усеща хладния сладък и лепкав сок в устата си. Женската се сгушва в него, започва да пощи козината му. Скоро двамата лежат на топлия камък. Атила чувства нейната топлина и топлината на земята и това го успокоява. Затваря очи и отново се оставя на съня.

Още два дни срещи се процедиха като утайка. На светлината от фенери и свещи се виждаше зле, а в помещенията беше горещо, затова консултациите се провеждаха навън в розовата градина. Седяхме край масите на метални градински мебели и ползвах­ме тежести, за да не отлетят листовете ни от бриза на южната морава.

От целия този военен лагер на третия ден ме обзе лудост във фургона ми, докато седях затрупан с камари хартия, и отмених следобедните си срещи. Бях чул, че Вашингтон е освободен от голяма част от ордите животни, и исках сам да се уверя в това.

Видях сержант Алварес да излиза от столовата на лагера и го убедих да дойде с мен. Срещнахме се няколко минути по-късно при североизточния портал. Той беше в пълно бойно снаряжение и държеше гладка плоска черна пушка с цилиндричен накрайник.

– Как е глезенът? – попитах.

– По-добре. Харесваш ли патерицата ми? – попита и размаха чудовищното си оръжие. Обясни ми, че е автоматична пушка АА-12, която може да изстреля напълно автоматично трийсет и два патрона само докато мигнеш с очи.

– Абсурдно унищожително, но може и да се окаже правилното оръжие, в случай че се натъкнем отново на кръвожадна сган – заключи Алварес. – Тъкмо ни ги раздадоха. Нарекох моето Джъстин.

– Джъстин?

– Моят човек, Джъстин Кейс.

Извън загражденията на Белия дом градът изглеж­даше спокоен, тих. Тишината беше най-изумителна от всичко. Чуваше се дори вятърът.

Централната зона все още беше заградена с кордон, но вече разрешаваха на някои от гражданите да проверят собствеността си. Спряхме и поговорихме с няколко души, които идваха от къщите си в града – двама студенти, медицински сестри от Джорджтаун, агент от ФБР, жена лобист и сина ѝ. Като че ли Вашингтон се беше превърнал в село.

Засега.

Хората ми се видяха оптимистично настроени и готови да сътрудничат. Но знаех, че това е едва началото. Това беше меденият месец. Как щяха да се чувстват след една седмица без горещ душ и климатик? При зависимостта от хранителни доставки колко време щеше да мине, преди да изгладнеят?

Намирахме се на Конститюшън Авеню, когато от ъгъла се зададе куче. Беше черен лабрадор, а Алварес вдигна оръжието на рамото си с мигновена бързина, готов да пръсне животното на парченца. Кучето дори не ни погледна. Продължи по улицата и спря само за да се облекчи върху противопожарен кран.

Двамата с Алварес се спогледахме. После избухнахме в смях.

– Представи си „Таймс“. Вече знам какво ще е водещото заглавие утре – казах. – „Куче препикава хидрант!“

Същата вечер и през по-голямата част от следващия ден с Чарлс Гро присъствахме на романтични политически срещи на свещи с представители на Центъра за контрол и превенция и различни военни подразделения. След бърза вечеря подремвах на канапето в караваната си, паркирана на южната морава, но усетих някой да ме дърпа за крака.

Надигнах се, а началникът на Агенцията по национална сигурност Лийхи седна до мен. На него беше възложено да следи за ефекта от преустановяването на индустриалната дейност върху животните. Очаквах новини от него. Той се усмихна загадъчно и ми подаде чаша кафе.

– Е, напрежението ме убива – казах, прозях се и взех кафето. – Какво е положението?

Усмивката на Лийхи стана по-широка и по-весела.

– Ела да видиш, гений.

Излязохме от моята каравана и тръгнахме към друга в розовата градина, на която беше монтирана сателитна чиния. Имаше и тракащ генератор с ръчно управление. Това беше сървърното помещение. Десетина техници и военни говореха по телефона, взираха се в монитори и сочеха ярко осветени участъци на екраните.

Лийхи взе няколко листа от факса и ми ги подаде.

– Наслади се на това, Магьоснико от Оз – каза той. – В четвъртък преди изключване на захранването ни докладваха за хиляди нападения всеки ден. Виж данните от Съединените щати за вчерашния ден.

Погледнах листа.

– Правилно ли разбирам? Три? – учудих се.

– Точно така – отвърна Лийхи. – Не само това, но се чуват и все повече истории за кучета, които се връщат при собствениците си. Спирането на индустрията и комуникациите наистина се справи с пренасяния по въздуха феромон. Планът ти не беше просто точно попадение, Оз. Беше грандиозен удар. Ще станеш много прочут. Вероятно току-що спаси света.

Лийхи ме прегърна през рамо.

– Точно затова си тръгваш оттук, хлапе. Дръп­нах малко конците. Ще те върна при семейството ти в Нуева Йорк.

Погледнах го. Възможно ли беше изобщо? Имах чувството, че от седмици не съм виждал Клои и Илай.

– Сигурно се шегуваш.

– Нищо подобно. Впрягат колесницата ти в момента. Отново имаш G650 на разположение.

Замислих се за Клои, за реалната възможност да докосна съпругата си, да я прегърна, да заровя лице в шията ѝ. И Илай. Исках да вдигна това дете на раменете си и просто да вървим, да му покажа всичко, което...

Спрях. Какво правех, по дяволите? Какво си мис­лех?

Какво ми предлагаха? Да ми позволят да наруша правилата? Щом „дърпаха конците“ за мен, за колко ли още хора го правеха?

– Чакай – казах. – Изчакай секунда. Повече от всичко бих искал да видя семейството си, но е твърде рано. Още не може да се пътува. Никакви двигатели, които предизвикват изгаряне, никакво електричество в продължение на поне две седмици. Планът беше такъв. Ти го знаеш.

– Едно двайсетминутно пътуване със самолет няма да прекърши гърба на камилата, Оз. Заслужаваш го.

– Заслужавам? – възкликнах и почувствах как гневът се надига у мен. Сграбчих реверите му. – Тук е Вашингтон, нали така? Правилата са за малките хора, нали? Ние го заслужаваме. Коя част от запазването на човечеството не ви е ясна, кретени? Мис­лите си, че изключването е краят? Това е началото на началото на началото.

– Пусни ми сакото – каза Лийхи.

Аз махнах ръцете си от него.

– Мислиш ли, че ще има ефект без истински жертви? Без всички да направят жертви? Забраната за използване на бензин, мобилни телефони, електричество – тя трябва да бъде за всички. За Агенцията по национална сигурност, за военните, за ВИП персоните, дори за президента и всички членове на Конгреса. Това е едва първият етап. Не разбираш ли? Трябва да спазваме правилата, докато не стигнем до трайно решение. Ако всичко се върне към нормалното, в зоопарка отново ще настъпи време за хранене, Лийхи. Кажи на всички тлъсти котараци да затапят шампанското и да отменят чаените партита. Време е и те да изпитат затруднения като всички нас.

– Успокой се – заговори Лийхи. – Ясно ми е. Разбирам. Прав си.

– Така ли? Съмнявам се – заявих и си тръгнах. – Но се надявам да е така. В името на света.

В събота сутринта отмених всички срещи в графика си. От сенатската комисия по околна среда и благоустройство искаха да ме поздравят, а също и няколко клинични патолози от Центъра за контрол и превенция.

Ала след конфронтацията с Лийхи почти се бях поболял от мисълта, че политиците възприемат ситуацията като приключена. За тях това беше просто опит, с който да запълнят автобиографиите си, история, която да разказват на внуците си. Трябваше да разберат, че ако не се отнесат сериозно, изобщо няма да имат внуци, на които да разказват.

Вместо тези срещи направих нещо полезно, нещо, което трябваше да се направи. Записах се като доб­роволец към групата пехотинци, които почистваха улиците и събираха труповете на загиналите.

Всичко напомняше началото на века. На миналия век. Бяха докарали коне от Роквил, Мериленд, които да теглят фургоните. До обяд те бяха натоварени с трупове в чували.

След службата в Ирак мислех, че ще понеса картинката. Бях сбъркал. Първото дете, на което се натъкнах, беше момиченце от азиатски произход на алеята зад химическото чистене на Дюпон Съркъл. Изглеждаше около осем-деветгодишно. Червата му бяха разпилени по тротоара като спагети. Двамата със сержант Алварес го прибрахме в чувал и го натоварихме в един от фургоните. Това ме съсипа. Свалих гумените си ръкавици, седнах на бордюра между две коли и заплаках.

Толкова много живот бе погубен.

Вече се свечеряваше, когато стигнахме до Националното гробище Арлингтън. Близо до плочата на Незнайните фургоните, теглени от коне, бяха разтоварени на редове в импровизирана морга. След като си тръгнахме, войник засвири с тръба погребална мелодия.

Стъмни се, докато със сержант Алварес успеем да прекосим моста пеша, за да стигнем до лагера на Военноморските сили, разположен до Белия дом. Близо до университета „Джордж Вашингтон“ минахме през квартал с много дървета и старомодни къщи.

Забелязах хамър в жълто и хром с работещ двигател, паркиран на улицата пред една от къщите. Понечих да изключа двигателя, но в този момент се появи висок красив мъж с шапка на „Янките“ и намачкан син костюм. Изглеждаше ядосан.

– Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? – попита той.

– И аз се канех да те попитам същото. Може и да си бил в някоя пещера, но е издадена забрана за ползване на превозни средства.

– Така ли, Шерлок? – отвърна мъжът, хвърли бърз поглед към сержант Алварес и ми показа документ за самоличност. – Аз съм Гари Стърлинг, конгресмен от Ню Йорк. Това е апартаментът ми. Ще пътувам за Лонг Айлънд, за да взема някои неща.

– Според кого? – попитах го.

Той извади някакъв документ от вътрешния джоб на сакото си.

– Според президента – заяви самодоволно.

Погледнах листа хартия. Не можех да повярвам. Беше президентска заповед, която даваше право на приносителя да ползва моторно превозно средство въпреки забраната. Взирах се втрещен в печата и подписа на президента.

Вероятно не биваше да съм толкова шокиран, но бях. Всички трябва да спазват правилата, с изключение на тези, които не ги спазват. Знаех, че е така. Това беше Вашингтон. Боях се, че ще стане така.

Сенатор Стърлинг дръпна документа от ръката ми и невъзмутимо включи двигателя на колата си. Не можех да го понеса. Със или без разрешително, аз се протегнах и спрях мотора отново. Извадих ключовете от стартера.

– Да не си сляп? Показах ти разрешително – възрази конгресменът.

Стиснах ключовете в десния си юмрук и вдигнах левия. Ръцете ми трепереха. Знаех, че това, което върша, е лудост. Предполагам, че ми беше дошло твърде много за този ден. Бях видял твърде много трупове. Дали този тип го интересуваше? Очевидно не.

– Не ме е грижа – отвърнах. – Мислиш, че правилата не се отнасят за теб? Ти си над правилата? Не смятам така. Майната му на разрешителното ти. Ела и си вземи ключовете.

Пуснах ги в джоба си. Той просто се извъртя, изкачи стъпалата към къщата си, извади мобилен телефон, натисна бутон и заговори спокойно по него.

– Какво е това, по дяволите? Двоен тъпак. Има и хамър, и работещ мобилен телефон? – ахна Ал­варес.

Две минути по-късно избръмча военен джип. Сержант Алварес се вдърви и напрегна, а от шофьорското място слезе полковник от Военноморс­ките сили. Той поговори с Алварес, а след това Алварес неохотно заговори на мен.

– Съжалявам, Оз, но е истина. Използват тези разрешителни или каквото там са. Легитимни са. Кретенът печели. Или трябва да му върнеш ключовете, или да те арестувам.

Прехапах устната си. Известно време само клатех глава. Най-накрая престанах.

– Хубаво, добре. Всички сте прави. Съжалявам. Прекалих – казах.

Конгресменът слезе по стълбите. Аз се приближих до него. Протегнах ръка с ключовете. Той понечи да ги вземе, а аз ги метнах встрани и те паднаха в уличната шахта.

– Опа! – възкликнах. – Колко съм непохватен. Изглежда, ръцете ми са изтръпнали от носенето на трупове цял ден. Наистина моя грешка.

Алварес едва прикриваше усмивката си въпреки присъствието на полковника. Тръгнах си и никой не се опита да ме спре.

Гай Смайли10 беше извън себе си от гняв, ругаеше като моряк със зъбобол, разпенен до краен предел. Показа ми среден пръст.

– Хей, това не е нищо ново нали, конгресмен? – помахах му с женствен маниер. – Аз съм американски гражданин. Най-много ви бива да ни пращате на майната ни.

Но победата ми беше кратка. Докато крачех все още бесен, го чух из целия град: включваха се бензинови генератори – климатиците се връщаха към живот. Всички се връщаха към старите си номера. А на мен ми се беше сторило, че звукът на тръбата е тъжен.

В този момент осъзнах. На фона на умиращата виолетова светлина по залез-слънце във Вашингтон осъзнах. Заслушах се в засилващото се тракане в мрака и знаех.

Светът нямаше да се възстанови. Бяхме изгубени. Беше свършено.

10 Персонаж от „Улица Сезам“, който нарича себе си „най-любимият американски водещ на шоу игри“. Употребява се като нарицателно за досадник с шантав вид, който често е хомосексуален. – Б. р.

По залез-слънце на третия ден от Голямото спиране, както хората са започнали да го наричат, силен тътен нарушава мъртвешката тишина над центъра на Манхатън. Клои играе на „Кенди Ленд“ с Илай на бледата слънчева светлина в задната спалня на апартамента, чува го и отива до прозореца.

Поглежда към небето над Сентрал Парк. Звукът се усилва и в този момент тя ги съзира. Шест тандем-роторни хеликоптера летят над града, идват от Уест Сайд. Минават между небостъргачите на „Тайм Уорнър Сентър“, които стоят като футболна врата в края на Сентрал Парк близо до Кълъмбъс Съркъл и продължават на североизток над зеленината в парка към правителствената зона за сигурност.

– Не – прошепва Клои от терасата. – Не, не, не.

В небето над тях се чува и друг грохот. Един 747 разцепва небето на запад, а светлините му мигат в зелено и червено. Това е първият самолет, който вижда от седмица.

– Какво има? – пита Илай.

– Хеликоптери и самолети – казва Клои. – Защо нарушават забраната? Минали са едва три дни.

Тя излиза на терасата. Истина е. Над западната част на Сентрал Парк светлините в луксозните апартаменти започват да примигват като мънички светещи бонбони. Чува забръмчаването на генератори, ужасното тракане.

В края на Пето авеню вижда как един камион завива от малката уличка. После се появява и мотор. А след него и мерцедес.

И това не се случва единствено в Ню Йорк.

Липсата на животински атаки е накарала хората да са по-дръзки. Образите по сателитните снимки на Военновъздушните сили се увеличават, а все повече светлинки трептят в Далас, Синсинати, Дъблин, Милано, Мадрид. До следващата сутрин комините в Пекин бълват облаци дим, които се носят във въздуха като черни сатенени шалове. Канадските власти отменят забраната за употреба на мобилни телефони. Мексико и Европа следват примера им. По целия свят хората се връщат отново към предишния си ритъм. Заработват мините за въглища, атомните съоръжения, комуникационните кули. Нефтохимически облаци и въглеводород се издигат отново в небето, електромагнитната радиация се излъчва от мобилните телефони и кулите, въздухът над земята мъждука като невидим отровен газ. Образуват се нови и нови химични връзки. Енергията се смесва и създава нещо ново.

Промяната е тук завинаги. Тя е начин на живот, тя е светът.

Голямото спиране свърши.

Това е човешката цивилизация.

Атила се събужда на слънчевата си скала в Сентрал Парк – толкова е напрегнат. Чувства как адреналинът изпълва вените му, разтуптява сърцето му, изпраща кръв към мозъка и мускулите му. Приливът на енергия. Активира невроните, синаптичните връзки. Усещането напира в тялото му, обгръща молекулярните структури в мозъка му, хиперсетивната електрическа маса. Кръвното му налягане се покачва. Устата му пресъхва и той започва да се поти. Козината по гърба му настръхва.

Готов е да атакува. Нещо е отключило импулса за нападение в мозъка му и е оставило бутона натиснат. Раздразнението му се засилва и той диша все по-тежко. Издава насечени звуци, подобни на ръмжене.

Миризмата във въздуха се е върнала, призовава го, кара го да се изправи на крака. Женската до него също е развълнувана, очите ѝ блестят от тревожен гняв.

Той слиза от скалата, а животните са се върнали. Покриват игрището за софтбол като жив килим. Глутницата е по-голяма и по-кръвожадна отпреди.

Атила води рояка на изток, към светлините на апартаментите. Хвърлил е око на високите сгради. Знае как да се катери по тях, как да влезе вътре. Ще отиде сам и ще отвори вратите на останалите. Миризмата му казва това. Този път няма да се провали.

Всякаква милост, която е показал някога към човек, вече не съществува дори в спомените му. Той има миризмата. Тя е негов господар, приятел, партньор. Миризмата е всичко.

Мъж и жена на мотор карат напречно през 65-а улица. Атила надава задъхания си вик като сигнал към останалите, но не е необходимо. В облака от феромони звуците не са необходими. Животните надушват желанията в дъха и потта му. Заповедите му се превръщат в аромати. Масата се движи, следва го почти толкова леко и естествено, колкото и ръката му.

Ръмжащ водопад от тела се изсипва от моста върху мотора. Съпрузи, и двамата около петдесетте. Обгръщат първо жената. Тя пищи, а зъби и нокти се забиват в плътта ѝ. Атила е в центъра на събитията, къса парче от крака на жената и примигва срещу бликналия фонтан артериална кръв.

Мъжът, пенсиониран полицай от Куинс, посяга към пистолета на колана си, който стои там от 1999 година. Един плъх забива острите си зъби над първото кокалче. После катеричка се покатерва върху лицето му, надава пронизителен скърцащ звук и впива нокти в очите му. Ротвайлер захапва чатала му и мъжът пада на земята.

Животните разкъсват хората, разчленяват ги не по-зле от ножовете на касапин. Само след три минути от тях е останала единствено купчина много мръсно пране.

Целият изцапан в червено, Атила повежда рояка към човешката миризма. Животните се движат заедно в еднакъв ритъм като клетки в кръвен поток.

Това вече не е Атила. Сега е по-голям. Нещо се е пречупило, нещо го е превзело. Целият е енергия, организъм, лишен от душа, кости, кръв и месо, задвижвани от електричество и прилив на химикали. Движи се към звуците, към светлините.

Ах, колко бързо обстановката отново се промени. Оцвети се в кървавочервено.

Със звуците от генераторите се появиха писъците и гърмежите от оръжия. Наистина ли сме толкова глупави? Очевидно да.

Наближаваше полунощ, когато вратата на караваната ми се открехна и Алварес затъмни отвора.

– Бързо, Оз. Превзеха ни. Евакуират Белия дом.

Бяха превзели източното крило. Вътре и вън стотици хиляди бозайници – кучета, миещи мечки, плъхове, катерички, опосуми – се катереха нагоре по емблематичната сграда, рояха се като мравки. Изстрелите бяха станали непрестанни. Хукнах с Алварес и забелязах, че искрящо оранжево сияние осветява небето на североизток. Показах му го.

– Какво е...

– Капитолият гори – каза само той.

Продължихме да тичаме. Алварес ме набута в камион, който ни чакаше. Пехотинецът, охраняващ източния портал, беше повален, синята му униформа беше обляна в кръв, лицето му беше отхапано. Алварес го погледна, вдигна своя АА-12 и изстреля глух залп към покритите с петна кучета, които продължаваха да го ядат.

– Господ да ни е на помощ – промълви той и се прекръсти.

– Да ни е на помощ? – учудих се. – Господ е разрушил Содом и Гомор, нали така? Знам, че съм учен, но виж, че отново го разгневихме.

Час по късно се намирах във военновъздушен самолет 737 във въздуха на път за Ню Йорк.

След превземането на Белия дом беше съставен нов план. Правителството се местеше на север. Много на север. Всъщност толкова на север, колкото можете да си представите. Учените и правителствените лица трябваше да се съберат и да се прегрупират във въздушна база Туле в Северна Гренландия, на хиляда и двеста километра от Арктическия кръг.

Единственото хубаво, което намирах в цялата история, беше фактът, че първо щяхме да минем през Ню Йорк, за да вземем останалите учени, които трябваше да присъстват.

Страхотно, помислих си. Това означава, че ще трябва да посрещна апокалипсиса заровен в иглу заедно с Харви Салтънстол. После ми казаха, че Харви бил нахапан и убит от кучета.

– О – промълвих.

Казаха, че семействата трябва да останат, но аз не исках и да чуя.

Открих Лийхи близо до пилотската кабина.

Досега бях отказвал да се възползвам от положението си, но в този случай възнамерявах да го нап­равя с цената на всичко.

– Или ще докарате жена ми и детето ми на пистата, или ходете да си размишлявате сами в Гренландия, кретени.

Щом Клои и Илай минаха през вратата на самолета, ги тръшнах на седалката. Прегръщахме се и плакахме сякаш десет години. В един кратък мрачен период си бях помислил, че може повече да не ги видя, но за щастие, този път бях сгрешил.

Самолетът се засили и отново полетяхме във въздуха. Докато преминавахме над Канада, заваля, но машината се издигна на по-голяма височина. Щом минахме над облаците, в кабината нахлу ярко сияние. Високо от дясната ни страна изгряваше пълна луна в студеното ясно небе, а облаците под нас се простираха като сребърна коприна.

В този момент Илай забеляза нещо.

– Тате! Виж!

Седеше в скута ми и сочеше през прозореца.

На изток от облаците се надигаше някаква маса. Приличаше на тъмен движещ се конус. Облак? Беше черен, наситен. Пърхащ. Жив.

Като че ли летяхме към него... или той идваше към нас.

Първоначално си помислих, че е облак от птици. По-голямо скупчване на птици, отколкото може да си представи човек. После си дадох сметка, че това са прилепи. Рояха се в обърната пирамида, въртяха се непрестанно, безумно се извиваха още и още, гонеха се, изкачваха се безкрайно нагоре...

Бум!

– Коланите! – само това чух по високоговорителите.

После влетяхме в тях.

Сграбчих съпругата и сина си и ги притиснах към мен, а през това време по самолета се чуваше тропане, сякаш Господ Бог блъскаше с юмрук по него. Прилепите пляскаха по самолета, плюеха по стъклата, влетяваха в двигателите и изхвърчаха от там като кървави конфети, огромен черен облак от обезумели пърхащи създания. След малко десният двигател гръмна, а миг по-късно вече се снижавах­ме. Затворих очи и притиснах семейството към сърцето си, а в същото време пищяхме и се носехме към земята.

За щастие – с две думи, – пилотът ни беше ветеран от Ирак и ни измъкна с помощта на хитри маневри. Снижихме се с няколко стотин метра само за броени секунди.

След като се спасихме от торнадото от прилепи, пилотът някак накара двигателя да проработи, обърна самолета и се насочихме на югозапад. Успяхме да извършим аварийно кацане в Сиракюз.

Разбрахме, че други самолети не са имали същия късмет. Три летателни машини бяха свалени. Още стотици хора бяха загинали. Колко трябва да умрат в тази война, преди да приключи, помислих си, докато се промъквах през терминала на претъпканото международно летище Ханкок със семейството си. Не знаех. Никой не знаеше.

Военновъздушна база Туле

Каанаак, Гренландия

Част от мен все още вярва, че е възможно да променим света. Още не знам как, но ще успеем. Най-голямата сила, позната във Вселената, е издръжливостта на човека и неговият интелект. Търси начин, изпробва, бори се да открие решение.

„Колко благороден е с разума си – както казва Хамлет. – Колко безкрайно богат откъм способнос­ти. Колко подобен на бог.“11

Знам, че ще успеем. Защото, докато пиша това, гледам сина си Илай. Щом погледна невинното му лице, което толкова прилича на майчиното му, в съзнанието ми изниква една-единствена мисъл.

Обичта, която майка ми и баща ми са ми дали, расте в него ден след ден, а някога ще я предаде на жена си и детето си и тя ще продължи.

Ще оцелеем, защото въпреки грешките, които сме допуснали, имаме надежда, вяра и воля да нап­равим нещата по-добри за себе си и за хората, които обичаме.

Правим нещата по-добри.

Дали е така?

Не знам.

Може би.

Правя този запис в бункер. Ноември е, студеният период е и температурата тук е под минус двайсет и три градуса по Целзий.

В момента навън е тъмно. А в новия ни леден дом почти винаги е тъмно. Стените се тресат от вятъра. Вече чувам непрестанното свистене и насън. Сякаш самата земя стене.

През почти двайсет и четири часовия мрак вятър със скорост деветдесет и пет километра в час вие в бялата пустиня на планинските върхове. Тук почти не живеят бозайници, затова имаме щастието безопасно да използваме генераторите и радиоприемниците си. Истински късметлии сме.

Без значение колко е зле положението, обличам арктическия си костюм, излизам веднъж дневно и се взирам тъжно в суровия пейзаж. Приемам го като вид пилигримство, като изкупване на греховете ми, греховете на всички нас. Не ми помага да се почувствам по-добре, но все пак го правя. Предполагам, че най-после в определен смисъл съм открил религията си. Мисля, че краят на света ще го направи.

Имаше няколко самоубийства, предимно сред хората от Вашингтон – сенатори и висши служители, свикнали на по-лек живот. Сега няма лек живот.

Комуникацията с континенталната част на Съединените щати е спорадична. Все още пристигат доставки, но се носят слухове за хаос в страната. Банди вилнеят безнаказано по улиците, бият се с животните и помежду си. От години в страната ни има хора, които пропагандират връщането на модерния човек към природата. Изглежда, най-после желанието им се е сбъднало.

В часовете на изолация и отегчение обмислям случилото се. За разлика от голяма част от колегите си не обвинявам технологиите. Нефтът е подобрил живота на хората. Същото се отнася и за мобилните телефони. Никой не е знаел, че в крайна сметка комбинацията от двете ще предизвика биологично бедствие. Провалихме се. Случва се.

Но предишната нощ отново сънувах онзи сън. Често ме спохожда.

Съня със спиралата на смъртта. Мравките, които бях видял някога в Коста Рика. В пясъка има кръг. Движещ се черен водовъртеж. Хиляди и хиляди мравки тичат една след друга в безкраен кръг. Следват се сляпо помежду си и всяка е увлечена от феромонната следа на мравката пред нея. Тичат в кръг, а после и в друг. Тичат до смърт. Затворена линия. Змия, която хапе опашката си. Символ на безсмислието. В затвореното си трасе мравките не спират да обикалят в кръг – отчаяни, глупави, обречени.

11 Уилям Шекспир. „Хамлет“. Превод Валери Петров. – Б. р.