Чернова

fb2

Идеалното семейство. Идеалната къща. Идеалният живот. От тях вече няма и следа.  Краят на октомври е и в Северозападна Пенсилвания властва сезонът на мрачното настроение. Въздухът е сив и натежал от дъждовни пръски или замъглен от снежни вихрушки. Слънчевите дни са рядкост, летните магазинчета са затворени, голф игрищата са тихи като гробища, яхтените пристани са като оголени кости с потрошените си дъски. А от няколко дни в горите край езерото Уилхелм се крие и убиец — отчаян, въоръжен, объркан. Човек, внезапно изгубил ума си. Довчерашен герой за родното си градче, днес прочутият писател и университетски преподавател Томас Хюстън е обявен за изверг, избил цялото си семейство. Сержант Райън Демарко обаче е опитен детектив и познава лично издирвания беглец. И макар да се съмнява, че писателят е способен на подобна жестокост, е длъжен да го открие. Ако Хюстън е невинен, защо се крие от полицията? И какви улики по случая крие недовършеният ръкопис на новия му роман? Докато се бори със собствените си демони, Демарко затъва все по-дълбоко в мрачното разследване и рискува да се превърне в поредната жертва… „Чернова“ е брилянтен, майсторски изваян трилър от многократно награждавания писател, сценарист и драматург Рандал Силвис (носител на престижната литературна награда „Drue Heinz“), чиито книги са преведени на повече от десет езика. Силвис е автор на многобройни романи, а есетата, статиите, поемите и разказите му са публикувани в списания като „Discovery“, „The Writer“, „Prism International“, „Short Story International“, „Manoa“ и др.

Похот

1

Водите на езерото Уилхелм са тъмни и студени. На места то е достатъчно дълбоко да погълне къща. На други, точно под повърхността на застоялата вода, би могъл да лежи труп, оплетен в бурени и коренища, и да остане незабелязан — поредното смътно очертание в мочурището, лесна плячка за сомове, шарани и гигантски костури, които ще го ръфат, докато костите му се разпаднат и потънат чак до тинестото дъно.

В края на октомври Полярният експрес1 започва да шепне през канадските равнини и да дипли повърхността на езерото Ери с разпенени до бяло вълни, които мятат първия леден дъх на зимата към Северозападна Пенсилвания. От този момент до април слънчевите дни са рядкост и по обточените с пенести води плажове на Преск Айл се мяркат само навъсени скитници; летните магазинчета са затворени, голф игрищата са тихи като гробища, а яхтените пристани са като оголени кости с потрошените си дъски. През следващите шест месеца въздухът ще е сив и натежал от дъждовни пръски или замъглен от снежни вихрушки. Сезонът на мрачното настроение.

Сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция, отряд Д от главното управление на окръг Мърсър, е посрещал и изпращал този сезон твърде много пъти. Виждал е как мрачното настроение прелива в отчаяние, как отчаянието води до чувство за безизходица или — още по-зле — до съзнателно злонамерени действия, до поведение, което демонстрира липса на почит към крехкостта на плътта и презрение към всички последствия.

Знае, че в десетината колежа между Ери и Питсбърг студентите — все още достатъчно млади, че да мечтаят за щастливо бъдеще — ще се увият в пашкул от дебели дрехи, за да се предпазят от лютия студ, но дори техните младежки души ще страдат от сивотата на сезона. До ноември вече ще се дразнят от съквартирантите си, ще се ядосват на преподавателите си и за пръв път от септември насам ще започнат да тъгуват по родните си места. У дома е топло и светло, там ги чакат за празниците. Но тук, в най-далечния северен край на Пенсилвания, езерото Уилхелм се извива като кокалест пръст край набраздена с ледници долина; водите му са тъмни от боровата смола, бреговете му са гъсто обрасли с хиляди декари дървета, храсти и увивни растения, потънали в мрак и влага. Наоколо бродят мечки, койоти и диви котки, а нощем се чуват крясъците на ястреби.

Сега в тези гори или близо до тях се крие и убиец: човек, внезапно изгубил ума си.

Колежаните вече нямат търпение да се приберат у дома — където ги чакат Денят на благодарността, Коледа и Ханука — при топлината, любовта и светлината. У дома, където на уважаваните и обичани хора не им хрумва внезапно да избият семейството си и да избягат в гората.

Вестта за наличието на убиец в нечие обкръжение е в състояние да разклати всяка общност, малка или голяма. Но когато този убиец е един от своите, когато си му поверил обучението на синовете и дъщерите си, когато си виждал усмихнатото му лице във всяка книжарница в града, гледал си го как бъбри с Кейти в „Добро утро, Америка“, изпитвал си и гордост, и завист от внезапния му успех, тогава неизбежно усещаш тежест в гърдите и ти е трудно да дишаш. Може миналата пролет да си тръбил, че си играл футбол с Том Хюстън в гимназията. Може да си излизала с него преди цяла вечност, да си вкусвала целувката му, да си усещала движенията и трепета на телата ви, докато сте лежали в тучната трева край стадиона в гореща августовска нощ, когато любовта ви е била бурна и млада. Миналата пролет си бързала да споделиш с околните за стара интимна връзка с него, нетърпелива да уловиш част от неговата внезапна, искряща светлина. Днес искаш само да се скриеш у дома. Седиш и гледаш към прозореца, смутена от собственото си бледо отражение.

Сега Клеър О’Пачън Хюстън, една от най-красивите жени в града, скромно елегантна по начин, недостижим за никоя местна хубавица, лежи върху маса в криминалистичната лаборатория на Пенсилванската щатска полиция в Ери. На гърлото й зее дълбока рана, противен разрез от ръба на челюстта по диагонал към ключицата.

Томас младши, дванайсетгодишен, момчето с най-чистата усмивка и най-бързите крака в шести клас; момчето, чието развитие са следели ревностно всички училищни треньори, сега дели студената стая с майка си. Ножът, докопал го в съня му, е оставил дирята си в основата на гърлото — бърз, смъртоносен разрез с извивка нагоре.

Колкото до сестра му Алиса — на пръсти се броят четвъртокласничките, които преди седмица биха я описали като надута, но най-добрите й приятелки я познават като срамежлива и все още несигурна как да приема и носи едва напъпилата си красота. Тя, изглежда, се е надигнала в последния миг, защото рукналата от гърлото й кръв е оплискала не само възглавницата, но и наоколо; шурнала е надолу по гърдите, преди момичето отново да падне на една страна. Дали е разбрала какво означава онази клокочеща глътка въздух в последните си съзнателни мигове? Дали, докато кръвта й е попивала в избелялото розово горнище на бархетната пижама, е вдигнала поглед към очите на баща си, преди той да се отдръпне от леглото й?

А малкият Дейвид Райън Хюстън, заспал по гръб в креватчето си — какви ли сънища са препускали из бебешкото му мозъче тогава? Дали баща му е спрял за миг, заслушан в хрипливото му дишане? Дали се е успокоил от ритъма му? Първият натиск на острието пропуснал сърцето на детето и се плъзнал надолу през все още меката гръдна кост. Вторият удар успял да улучи пулсиращия мускул и почти го разрязал на две.

Идеалното семейство. Идеалната къща. Идеалният живот. От тях вече няма и следа. Щракни с пръсти пет пъти — ето толкова време е отнело. Пет тихи почуквания по вратата. Пет драсвания с метално острие през крехката плът на нощта.

2

Райън Демарко прие обаждането в дома си броени минути след началото на мача. Тъкмо бе преполовил първата си бутилка „Корона“. След само четири срещи отборът на „Браунс“ успешно бе влязъл в червената зона. Стоманената завеса2 на „Питсбърг Стийлърс“ изглеждаше като от алуминиево фолио. Демарко се настройваше за следобед на сумтене и ругатни, когато му позвъни патрулен полицай Липински, дежурен в щатската полицейска служба.

Труповете на семейство Хюстън били открити двайсетина минути по-рано. Родителите на Клеър пристигнали от близкия Ониънтаун, както правели всяка неделя през есента, за да гледат как „Стийлърс“ се бият сами — думи, които Ед О’Пачън често повтарял през този сезон. По стар обичай семейство О’Пачън тръгнали по алеята към покритата веранда. Ед мъкнел две опаковки по шест кутийки „Пабст Блу Рибън“3, Розмари носела в ръце крок-пот4 с наденички в млечен сос. Влезли в къщата, без да чукат, както винаги. Розмари тръгнала да търси притихналото семейство на горния етаж, докато Ед се опитвал да разгадае как работи дистанционното на новия широкоекранен телевизор.

„Браунс“ отбелязаха точка точно когато Демарко приемаше обаждането. Нищо повече не видя от мача.

По-късно същия ден той и още трима патрулни полицаи започнаха да разпитват съседите на семейство Хюстън от двете страни на трилентовата улица „Мейфийлд“. Нито един от тях не каза лоша дума за семейството, никой не знаеше за финансови или каквито и да било други проблеми между Томас и Клеър. Всички бяха смаяни, повечето скърбяха.

Двама жители обаче, една домакиня и един възрастен мъж, съобщиха, че видели човек може би Томас Хюстън, а може би не, който вървял през квартала в бледата светлина преди зазоряване. „Едва си тътреше краката“ каза домакинята. „Изглеждаше объркан“ — добави възрастният мъж.

Свидетелите стояли близо до собствените си домове и наглеждали кучетата си, които обикаляли наоколо и душели влажната трева. Забелязали мъжа в гръб, докато се отдалечавал от тях. Домакинята още не си била сложила контактните лещи и го видяла само като „смътна фигура, нали разбирате? Просто човешки силует“. Възрастният господин съзрял мъжа от по-близко разстояние и докладвал, че човекът, който би могъл да е Томас Хюстън, спрял на два пъти и постоял така с наведена глава, а веднъж се обърнал изцяло и погледнал надолу към улицата. Възрастният господин подвикнал от две къщи разстояние: „Изгубихте ли се?“, ала мъжът не отговорил и в крайна сметка продължил нататък.

Четири жени, които пътували на север по Магистрала 79 около осем и половина сутринта в неделя, за да закусят в „Боб Евънс“, а после да пазаруват в търговски център „Милкрийк“, позвънили на 911 около десет същата сутрин и съобщили, че подминали мъж, надвесен над ниската бетонна преграда на моста, където магистралата се простира над вретеновидно разклонение на езерото Уилхелм. Човекът се взирал в тъмната вода, така казали. Потвърдили показанията на останалите свидетели относно облеклото на Хюстън: жълтеникавокафяв панталон, тъмносиня памучна риза, кафяв колан и мокасини в тон. Не могли да постигнат единно мнение дали мъжът изглеждал така, сякаш се канел да скочи, или пък е наблюдавал нещо, докато е падало, преди да изчезне под водата. Само една от жените заявила, че е видяла предмета в ръката му, преди да изчезне в езерото. „Нещо лъскаво — обяснила. — Като нож. Но голям нож“. Щели да се обадят и по-рано, но пътували от Нюкасъл и разбрали за трагедията едва когато някакъв продавач споменал за станалото пред една от тях.

В хладните часове на следващата сутрин, само два дни преди Хелоуин, плътно над водата на езерото тегнеше сива мъгла — като дух, който отказва да се откъсне от спомена за плътта. Сержант Демарко стоеше до същата бетонна преграда на моста, където Хюстън бе видян предишния ден. Двайсетина мъже и жени от криминалистичните екипи на отряди Д и Е се бяха скупчили от двете му страни — основно полицаи от двете окръжни служби, засегнати от убийството в окръг Мърсър и последвалото издирване на главния заподозрян в окръг Крофърд. Всички носеха яркооранжеви елеци върху черни якета. Четирима бяха коленичили до полицейските си кучета и засега ги държаха на каишка. Кучетата, всичките от различни породи, бяха обучени в търсене, проследяване и спасяване на хора, както и в идентифициране на трупове.

Очите на Демарко смъдяха от утринния студ. В левия му долен клепач се бе събрало плитко езерце влага и замъгляваше зрението му. Слабото око на сержанта бе тъкмо лявото — онова, което бе наранил преди много време. Напоследък сълзеше при най-лекото дразнение — от порив на вятъра, невидима прашинка или струя въздух от климатична инсталация, и колкото и да мигаше, сержантът не можеше да премахне това миниатюрно езерце влага. Заради него виждаше част от света изкривен, сякаш го наблюдаваше иззад прозорец, покрит с дъждовни пръски. Понякога окото се насълзяваше без каквато и да било причина, най-често в тишината на нова утрин, когато Демарко седеше в тъмната си къща пред включения телевизор с чаша топло уиски в ръка. Сега, застанал на моста, усещаше умора в очите заради липсата на сън. Но и това не беше нещо ново, очите му бяха вечно уморени.

Дясната лента на Магистрала 79 беше затворена в продължение на почти половин километър, включително и по самия мост, с оранжеви конуси и жълти мигащи светлини. Вътрешната лента обаче бе отворена, така че през повечето време Демарко трябваше да крещи на полицаите, за да надвика грохота от преминаващите автомобили.

— Ако е успял да се снабди с непромокаемо покривало или с одеяло — каза им, — може да издържи навън поне две седмици. Възможно е все още да носи оръжието на убийството. Приемете, че е така. Ако съдим по лабораторния анализ, не става въпрос за джобно сгъваемо ножче. Представете си мачете, нож „Боуи“ или дори някаква декоративна сабя. Накъде се е запътил или какви мисли минават през главата му можем само да гадаем, така че не правете опит да го задържите. Тук сте, за да помагате в издирването на заподозрян за множествено убийство. Работата ви се ограничава единствено до издирване. Всякакви други действия трябва да се съгласуват допълнително.

По моста премина с грохот осемнайсетколесен камион, Демарко усети вибрациите през ботушите си, та чак до коленете.

— При никакви обстоятелства не бива да губите визуален контакт с най-близкия до вас полицай. Забележите ли нещо, каквото и да е, веднага ми докладвате по радиостанцията. Видите ли отпечатъци от стъпки, обаждате ми се. Видите ли пресни следи от огън, обаждате ми се. Видите ли Хюстън, мигом се оттегляте и ми се обаждате. Не се приближавайте! Заповедта за обграждане и задържане ще дойде единствено и само от мен. Освен това трябва да знаете, че на територията на тези гори са разположени оперативни сътрудници на Агенцията за закрила на дивеча, с цел да държат цивилните граждани настрана, но това не изключва възможността някой да се промъкне незабелязано. В такъв случай сте длъжни да осъществите предвидения от закона арест.

Демарко зарея поглед към потъмнялата от танини вода, присви очи към оредяващата мъгла и се замисли какво още да каже. Дали да спомене за тревогата, която цяла сутрин го чоплеше, за смътното усещане, че губи равновесие, сякаш бе застанал върху наклонена плоскост още от онзи момент предишния ден, когато влезе в дома на Хюстън? Трябваше ли да се помъчи да опише онази особена болка от скръбта, която го връхлиташе като брулещ вятър всеки път, щом се замислеше за най-малката жертва на Хюстън, за бебето, което носеше същото име като него самия? Трябваше ли да им каже, че е прочел всички романи на Хюстън; че първите издания на книгите му с автограф от автора — една, от които надписана лично за Демарко — стояха една до друга в библиотеката, оставена от съпругата му, и деляха най-горния рафт заедно с другите му ценни първи издания (почти всичките подарък от Ларейн), в това число бисерите от колекцията му; „Името на розата“ на Умберто Еко и „Ездачи към морето“ на Джон Милингтън Синг?

Трябваше ли да им каже за трите пъти, когато бе обядвал с Томас Хюстън, за привързаността и уважението, които изпитваше към този човек, за нарастващото усещане и надежда, че за пръв път от толкова много години може би най-сетне бе срещнал приятел в негово лице?

Дали тази информация би помогнала по някакъв начин на някого, най-малкото на самия него?

— Ако разполага единствено с дрехите на гърба си — заяви Демарко, — Хюстън няма да издържи дълго навън. Навярно вече е мокър, гладен и премръзнал. Така че нека просто влезем в тази гора и си свършим работата.

Един червенокрил кос прехвръкна толкова близо до него, че ако беше достатъчно бърз, сержантът би могъл да се протегне и да го улови с ръка. Птицата разпери криле и се плъзна ниско над водата. После кацна върху острия връх на тръстика, израснала току до водата. Стъблото се залюля напред-назад под тежестта й. „Толкова деликатно — помисли си Демарко, — като вода.“

Тогава внезапно, като от нищото, до слуха му достигна грохот на камионетка, минала по моста. Ръмженето на двигателя го прониза като леден полъх, като тръпка страх. Неочаквано се сети за съпругата си. Надяваше се да е добре, надяваше се, че който и странник да е приютила в леглото си предишната нощ, той е бил мил с нея и нежен. И не й е дал онова, за което тя копнее. Обърна гръб на преминаващия автомобил, но въздушната струя го връхлетя като леден вятър. Демарко обърса влагата от ъгълчето на окото си.

Полицаите го наблюдаваха и чакаха. Спокойствието им го ядоса, но той положи огромно усилие да се овладее. Знаеше, че това е стар гняв, насочен в грешна посока.

— Добре, да се залавяме за работа! — извика. — Искам Томас Хюстън на задната седалка в колата ми до залез-слънце в този хубав октомврийски ден. Жив, в добро здраве и с белезници.

3

На стотина метра от водата, върху ниска могила, имаше плитка пещера под надвиснала скала. Кухината бе с ширина едва метър и половина, висока бе половин метър и не повече от метър дълбока. В нея, зад три смърчови клона, които бе откършил и довлякъл до пещерата по здрач предишната вечер, лежеше свит на кълбо Томас Хюстън, притиснал колене към гърдите си. През ароматните иглички наблюдаваше бледата светлина, която проникваше в гората. Знаеше, че ако изпъне краката си, изтръпнали от липса на движение, студът ще прониже цялото му тяло, чак до костите. После ще му се наложи да изпълзи от дупката си, да се изправи на крака като човешко същество и да се опита да намери някакъв смисъл в заобикалящия го свят. А точно това изобщо не му се правеше. Не се чувстваше способен да вземе нужните решения, а още по-малко да предприеме необходимите действия. Смяташе, че ако се размърда, навярно отново ще започне да повръща, а в стомаха му вече нямаше нищо, освен кръв и жлъчка. Единствено вътрешности, макар да се чувстваше кух и изкормен като четирите бройлера, които бе сготвил в събота вечер — последното му ястие. Онези четири миниатюрни трупа, които изми със студена вода, старателно подсуши и напълни с галета и гъби, подправени с мащерка, босилек и салвия. Не, не би имал нищо против позивите за повръщане, стига да водеха до безсъзнание, стига чрез тези пристъпи да можеше да заличи всякакво усещане и да потъне в забвение. Позволеше ли на един от четирите ужасяващи образа да изплува в съзнанието му, го връхлиташе такава болка, каквато не бе изпитвал никога в живота си; болка, която го караше отново да се превива одве в агония, а единственото избавление от нея — краткотрайно и болезнено само по себе си — бе да вие като животно.

„Мислѝ за вечерята — повтаряше си, — за последния път, когато сложи храна в устата си. Върни се в началото. Обмисли всичко отново.“

Четирите малки голи кокошки „Корниш“ лежат в редица върху дъска за рязане, разцепени през гърдите. Шепа плънка. Пъхаш в отвора, натъпкваш хубаво. Долавяш уханието на сладък босилек и кълцан лук. Горещината от фурната. В дневната Клеър, Томи и Лиси, седнали по турски на пода около масичката за кафе, играят на „Монопол“. Томи е магнатът на недвижима собственост — прибира всеки имот, до който успее да се докопа. И малкият Дейви, миличкият, неуморим Дейви, който непрекъснато дърпа конеца на играчката си „Животните в обора“. Кравата казва: „Муу!“, петелът казва: „Ку-ку-ригуу!“.

Да, това беше реално. Съботната вечер беше реална. Но всичко останало… Как бе възможно?

„Фрикативи — помисли си. — Африкати. Дифтонги.“5

Това бяха думите, които повтаряше наум онази вечер — първо по време на вечеря, после в леглото, до съпругата си. Възнамеряваше да си ги запише, да ги добави към списъка, който подготвяше за главния герой в романа си. Протагонистът му бе логофил — човек, който харесваше повече звученето на думите, отколкото значението им; човек, който редовно произнасяше „фрикативи“ заради самото удоволствие. Думите намериха Хюстън, докато мислеше за главния си герой и се опитваше да си го представи с всичките му нюанси. И както често се случваше, когато влизаше в главата на героя си, те сякаш идваха право от устата на литературния образ. Понякога дори не разбираше съзнателно тези думи и нямаше ясна идея какво точно означават. Чуваше ги и си ги записваше, а по-късно — както възнамеряваше да направи в събота вечер — търсеше значенията им, за да провери дали ги е употребил правилно. Неизменно откриваше, че не е сгрешил, и тази мистерия на сътворението, това късче история, паднало в скута му като дар, го радваше неимоверно.

Ала в събота вечер не му се удаде възможност да провери точните значения на новите думи, които протагонистът му беше дал. Сега главният му герой мълчеше, а Хюстън бе вцепенен от студ, от глад и от неверие — да се събудиш в пещера в ситуация, която може да съществува само в книгите, бе твърде ужасяващо, за да е истина.

Сюжетът се бе променил. Нямаше компютър, нито писалка. Нито мастило, нито хартия.

— Фрикативи — прошепна Хюстън към оранжевата светлина, която нахлуваше през смърчовите клони. — Африкати. Дифтонги.

Нещо просветна в съзнанието му. В полезрението му се появи екран. Той потръпна, размърда се и обърна лице към пръстта. Образът беше болка. Споменът — удар, пробождане от хиляда остриета едновременно.

Усещаше съзнанието си като склад за отпадъци, претъпкан с купища несъвместими частици. Като огромен пъзел, който някой е разпръснал из цялата стая. Ето парче синьо небе. Ето друго парче с ъгълче от око. Това крило на птица ли е? Ами това — суха трева или кичур копринена коса?

Ето, всеки момент, всеки момент ще събере сили да се надигне и да се измъкне от този кошмар, повтаряше си непрекъснато.

— Събуди се! — заповяда си отново. Този път разклати глава толкова силно, че в лявото око го прониза режеща болка и стомахът му се присви от нов спазъм. — Събуди се, за бога!

Спомни си как след вечеря влезе в интернет и провери уебстраницата на „Таймс“. И я видя, там си беше: „Безнадеждно лято“ — все още на осмо място след седем седмици. Това беше реално. „По-добра ли е от «Зимата на нашето недоволство» на Стайнбек? — бе написала Мичико Какутани. — Смятам, че да.“.

Хюстън пазеше хартиената изрезка от вестника в една папка в шкафа си, там държеше всички изрезки. Понякога вадеше папката и ги четеше, просто за да си напомни, че са истински, че щастливата му съдба не е сън. Да, бяха истински. Истински думи, увековечени в пресована дървесна маса, памучни растителни влакна и мастило. Напълно и осезаемо истински.

Кучето казва: „Бау!“

Патето казва: „Па-па!“.

После отново видя малкия Дейви, спящото бебе. Затвори очи и отново чу бебешкото дишане, онзи нежен шепот на живота; видя повдигането и спускането на мъничкия гръден кош. Усети тежестта на ножа в собствената си ръка. Но неговата ръка ли беше това? Как бе възможно? „Какво е туй? Кинжал? И с дръжка към ръката ми? Кой беше казал това? Макбет, нали? Обезумелият Макбет. Какво си ти: знамение съдбовно, достъпно за окото и безплътно за осезанието или само кинжал измислица?6

Какво си ти?

— Какво си ти? — попита Хюстън. Скова се от скръб, сви се и от гърдите му се изтръгна сподавен стон, напрегнат като опънато сухожилие и остър като наточена стомана. — Моля те, господи! — простена в пръстта. — Моля те, моля те, моля те, господи. Моля те, събуди ме от този сън!

4

През лятото, в една юлска петъчна сутрин, Демарко присъства на изслушване в съда, където даде показания, че агресивен към съпругата си мъж с помътнено от наркотици съзнание стрелял по него два пъти, а после пуснал пистолета на земята и го поканил в дома си да изпие чаша студен чай. Мъжът заяви, че изобщо не е възнамерявал да застреля Демарко или когото и да било другиго, а сержантът призна, че по-близкият от двата куршума улучил капака на контейнер за боклук на около два метра вляво от него.

— И нито за миг не почувствахте, че животът ви е в опасност, така ли? — попита съдията.

— Чувствам, че животът ми е в опасност всеки път, когато стана от леглото — отвърна Демарко. — Не е ли така с всички?

Осъдиха побойника на осемседмичен престой в клиника за рехабилитация и сто и двайсет дни в затвора за безразсъдно излагане на опасност.

Няколко минути преди единайсет Демарко се върна в полицейската служба с две чаши кафе от супермаркета. Взел бе едно черно за себе си и едно капучино с лешников сироп за началника на управлението. Както обикновено, потисна усмивката си, когато влезе в работното помещение и откри сержант Кайл Боуен зад дългото махагоново бюро изглеждаше много сериозен, много зает и много млад.

Демарко му подаде кафето.

— Днес явно пак е ден, в който родителите водят хлапетата си на работа. Татко ти в тоалетната ли е? — попита.

Боуен свали капачето на картонената чашка и подуши.

— Това какво е, лешник?

— Нали такова пиеш винаги?

— Ще го напиша на един лист и ще го забода на сакото ти, заклевам се. Мока може. Ванилия може. Обикновено еспресо с двойна сметана и бучка захар може. Всичко може, само да не е лешник. Защо ми го причиняваш непрекъснато?

— Твърде малък си да пиеш кафе. Ще спре растежа ти.

Боуен бутна чашата към края на бюрото си.

— Е, колко му дадоха?

— Два месеца рехабилитация, четири месеца да размишлява над грешката си.

— Господи. Поредната победа за невменяемите.

— Но гарантирана трудова заетост за нас — отвърна Демарко.

Боуен поклати глава, откъсна лист от бележника си и го подаде на колегата си.

— Ще го оставиш ли на бюрото на Джени, като излизаш?

— Пак ли отсъства?

— За четвърти път през последните две седмици.

— Сигурно е бременна.

— Няма какво друго да е.

— Кога ще кажеш на жена си?

— Имам предложение за теб: иди да свършиш малко работа.

Демарко се усмихна и погледна към листчето.

— Т. Хюстън? — каза. — Томас Хюстън?

— Молил ли съм те да го четеш?

— Не си ме молил да не го чета.

— Не го чети. За Джени е, не за теб.

— Молба за информация — прочете Демарко. — Т. Хюстън. Писател. — Свали листчето и погледна към Боуен. — Каква информация му е нужна?

— Такава, каквато Джени предоставя.

— Това домашният му телефонен номер ли е, или този в университета?

— Не си от отдел „Връзки с обществеността“. Ако нямаш какво да правиш, иди да вземеш един радар7.

Демарко сгъна листчето и го пъхна в джоба на сакото си.

— Имам нужда да си почина от престъпниците. Чел ли си някога този човек? Или все още се мъчиш с поредицата „Момчетата Харди“8?

— Моля те, остави Джени да си върши работата, става ли? А ти върши своята.

— Този човек пише мрачни неща. Истински ужаси. На Джени й дай кученца и розички. Аз ще се погрижа за това.

Боуен се облегна в стола си и положи и двете си ръце върху бюрото.

— Виж, нямам нищо против шегичките с кафето и другите глупости, но не смяташ ли, че би могъл поне веднъж да направиш това, за което те моля?

Демарко разтри бузата си.

— Чувал ли си една стара песен на Джони Кеш, „Момче на име Сю“9? Ти си моят Сю.

— Значи се опитваш да ме закалиш, така ли?

— Можеш да ми благодариш, когато се издигнеш в службата.

Кайл Боуен се наведе, долепи длани и зашари с палец по опакото на другата си ръка.

— Всичко това заради баща ми ли е?

— Хей, баща ти е свестен човек. Направил е каквото трябва. И е взел правилното решение. Как е старият козел впрочем? Все още ли е шампион в хазартните игри от Тампа до Сейнт Пийт?

— Разправя, че на моята възраст си бил безупречен, вечно изпънат като струна. „Окото на тигъра“10 и прочее. Но после… сякаш ти самият си поискал да те понижат в длъжност.

Демарко се втренчи в тавана и издаде пукаш звук с устни. После отново погледна към шефа си.

— Е, приключихме ли със спомените? — подхвърли и потупа джоба на сакото си. — Някои от нас, възрастните, имат работа за вършене.

— Тръгвай — каза му Боуен и махна с ръка. — Просто излез. Райън посегна към чашата.

— Благодаря за кафето.

5

Демарко за пръв път се видя с Хюстън в едно заведение, наречено „При Дино“ — малка и тясна тухлена постройка с интериор на закусвалня. Всичките шест сепарета бяха наредени едно до друго край дългия прозорец и гледаха към оживената Стейт стрийт.

— Рядко идвам насам — призна писателят. — Ерин ни е по-близо за всичко. Но тук е хубаво. Харесва ми атмосферата.

Демарко кимна, усмихна се и отпи от сладкия си чай. Бе разпознал Хюстън от снимките върху обложките на книгите му. На никоя от тях авторът не носеше сако и вратовръзка, но сержантът все пак се изненада приятно от едва наболата еднодневна брада по бузите на Хюстън, от избелелите джинси и тъмносинята му тениска. С изключение на ръста му от поне метър и осемдесет, той напомняше на Демарко за младия Джак Керуак.

Хюстън свали тъмносинята си бейзболна шапка и я остави на пейката до себе си, после вчеса с пръсти косата си и се загледа в менюто на стената зад барплота.

— Кое е за препоръчване тук? — попита.

— Аз идвам заради техния „Джънк ярд Дог“11 или заради сандвича с патладжан и пармезан.

— Тогава какво ще кажете да си разделим един трийсетсантиметров сандвич и да поръчаме четири хотдога? Дали имат айскафе?

— Няма проблем, сигурен съм, че могат да ви налеят малко от вчерашното и да добавят лед.

— Точно така си го правя вкъщи — каза Хюстън.

Демарко се облегна в стола и най-после си позволи да се отпусне. Имал бе вземане-даване с университетски учени и смяташе повечето от тях за социално неадекватни или снизходителни. Но този човек бе уважаван преподавател в много скъп частен колеж, аплодиран от критиците романист, красиво лице от големия екран и все още млад. Изпита мъничко завист, но и внезапна, съвсем неочаквана симпатия към събеседника си.

— Е, кои са „Тигрите“? — попита.

Хюстън го погледна с недоумение.

— Бейзболната шапка. Това не са цветовете на Детройт.

— Миналогодишният отбор на сина ми от Малката лига. Аз бях помощник-треньор.

— Вече не сте ли?

— Тази година той вече е в Пони лигата. Можех и там да помагам, но Клеър, съпругата ми, реши, че е крайно време да се отдръпна малко. Да му позволя да се справя сам като голям мъж.

Демарко се вгледа в изражението на лицето му.

— Не е лесно, а?

— Бащи и синове, нали знаете? Трудно е да си обикновен наблюдател.

Този път Хюстън забеляза леката промяна в очите на мъжа срещу себе си.

— Имате ли деца, господин полицай? Това ли е правилният начин да се обръщам към вас впрочем? Или предпочитате „сержант“?

— Райън ще свърши работа, нека минем на „ти“. И не, нямам деца.

— Райън е второто име на малкия ми син. Дейвид Райън Хюстън.

— Хубаво име — отбеляза Демарко.

Писателят кимна към златната халка на лявата му ръка.

— Но си женен.

— Разделени сме.

— Съжалявам, човече.

— Няма защо. Такъв е животът. — Райън сведе поглед към масата и подравни хартиената подложка.

Хюстън побърза да прекрати неловкия момент.

— Е, какво е усещането да си служител на закона?

— Страхотно е. Всеки божи ден имаш шанса да видиш най-лошите страни на човешката природа. А какво е усещането да си университетски преподавател?

Писателят се усмихна.

— Знаеш ли колко университетски преподаватели са нужни, за да сменят електрическа крушка?

— Колко?

— Четирима да сформират комисия, двама да напишат доклад, един да подаде оплакване до академичното ръководство и един да помоли секретарката да повика портиера.

Демарко се усмихна.

— Не ме разбирай погрешно — добави Хюстън. — Обичам студентите си. И получавам много от тях. Страстта им е заразна. Нали се сещаш, онзи огън отвътре.

Сержантът понечи да кимне, но после се отказа. Какво знаеше той за страстта? Вътрешният му огън отдавна бе угаснал.

— Новата ти книга — поде, — тази, върху която работиш в момента… за щатската полиция ли е?

— Един от главните герои е полицай, да.

— От добрите ли е?

— Добрите, лошите… границата е доста размита.

— Струва ми се, че е размита във всичките ти романи.

— Значи си читател.

— Добих този навик, когато се запознах със съпругата си. Тя е преподавател по английски език и ясно ми даде да разбера, че ако искам да излизам с нея, трябва да разширя литературните си хоризонти.

— Трябва да сме благодарни за каляващия ефект на жените — заяви Хюстън. — В такъв случай запознат ли си с Набоковата „Лолита“?

— Чувал съм за нея, но не съм я чел. Не е ли за увлечението на възрастен мъж по младо момиче?

— Точно така. И там има един литературен герой на име Куилти, съперник на разказвача. Обмислям да го превърна в щатски полицай.

До масата им се появи сервитьорката, слабо азиатско момиче в безупречна бяла униформа. Хюстън даде поръчката и се впусна в приятен разговор с нея в продължение на една-две минути. Когато момичето тръгна, той се обърна и видя усмихнатото лице на Демарко.

— Не съм флиртувал с нея — заяви писателят.

— Знам. Освен това не погледна към задника й, когато тя се обърна.

— А ти погледна ли?

— Хубав задник.

Хюстън се ухили.

— Доста по-различен си от очакванията ми за полицай.

— И ти си доста по-различен от очакванията ми за надут задник — отвърна Демарко. — Както и да е, да се върнем на героя в твоята книга, чийто прототип съм аз. Изключително привлекателен мъж, нали? Нещо като Джордж Клуни, такъв тип.

— Добър избор — каза Хюстън. — Клуни е доста убедителен в роли на дръвник.

— Чакай малко. Героят ми е дръвник?

— В романа на Набоков — да. Той е твърд. Той е обсебен. Той е морализатор, който отказва да проумее неморалността на собствените си действия.

— Виж — подхвърли Демарко, — може би ще е по-добре просто да ме махнеш от сюжета. Така няма да се налага да те арестувам за нещо.

Видяха се още три пъти това лято. На втората среща, отново в „При Дино“, Томас Хюстън разпита Демарко за управленческата йерархия в организацията на щатската полиция — кой какво върши, какъв тип оръжия носят, при какви обстоятелства щатската полиция подпомага или изземва правомощията на местната. Но освен това говори надълго и нашироко за собствения си живот, за съпругата си и за трите си деца, които явно обожаваше.

После, след възцарилото се мълчание, Хюстън тихо каза:

— Вероятно знаеш за родителите ми.

Полицаят кимна. Писателят описа несполучливия обир в семейната железария; взривът, който откъснал гърлото на майка му; самоубийството на баща му две седмици по-късно със свръхдоза от предписаните му антидепресанти. Ужасяващите картини, които все още преследвали Томас. Спомените, които понякога го смазвали.

Демарко бе толкова разчувстван от интимността на разговора, че едва не извади на показ собствените си призраци и демони. Струваше му се, че ако точно в този момент, след толкова много години, най-сетне реши да проговори за онова почти въображаемо щастие от ранните години на брака и бащинството си, а после за внезапното им унищожение, за гнева и твърде агресивното си поведение, както и за последвалото понижение в длъжност, човекът отсреща ще го разбере. За жалост, успя да каже едва няколко думи за Райън младши, а за Ларейн добави: „Скоро след това тя ме напусна“.

Хюстън плъзна ръка през масата, сякаш за да стигне до Демарко, но после се спря и изрече само:

— Мамка му, човече. Господи. Съжалявам.

Полицаят кимна, но вече гледаше през прозореца към оживената улица. Изпита облекчение, че Хюстън не го попита нищо повече, и благодарност, когато сервитьорката дойде и Хюстън й каза:

— Бихте ли ни донесли сметката?

За третата им среща, състояла се през август, Демарко бе поканен на барбекю в дома на Хюстън. Запозна се с красивото му семейство, разходи се из прекрасната им викторианска къща и прекара остатъка от онази вълшебна вечер в негодувание срещу тежката болка от завистта, която усещаше дълбоко в гърдите си.

Тази завист достигна кулминацията си привечер, когато с домакина се настаниха един до друг на градински столове, отпуснати и зареяли поглед към останалите гости. Демарко наблюдаваше как Томи и приятелчето му се редуваха да удрят с детска бейзболна бухалка. Момчетата притискаха езици към вътрешната страна на бузите си, сякаш за да наподобят топки тютюн за дъвчене — навярно имитираха някой родител или треньор от тренировките на Малката лига. Гостът се усмихна на тази сцена и когато каза на Хюстън: „Колко много прилича на теб“, не искаше да прозвучи тъжно.

Но писателят явно усети скритата болка в думите му — погледът му издаваше, че е така — и също се усмихна, а после потънаха в дълго мълчание. Двама бащи, усмихващи се заедно на един син, и двамата наясно с болезнената липса на другия син.

И точно тогава, в тези мигове на мълчание, Демарко разбра каква е истинската разлика между него и Хюстън. Нямаше нищо общо с пари или професия. И двамата бяха отшелници, всеки посвоему, макар че единият живееше сам, а другият — не. И двамата имаха сложни взаимоотношения с други хора. Но докато Хюстън управляваше своите връзки от солиден център, от вътрешността на стабилно семейство, откъдето излизаше набързо и отново се връщаше, и синхронизираше всяко свое действие с близките си, като поставяше семейството на първо и последно място винаги, Демарко нямаше център. Той тръгваше към другите от празнота и към празнота се завръщаше. Всяко свое действие синхронизираше с… нищо. Празнотата бе на първо и последно място винаги.

Последната им среща се състоя на следващата сутрин, когато Хюстън цъфна пред вратата на Демарко. Стоеше отпред ухилен до уши, с книга в едната ръка и картонена кутия в другата.

— Миризма на хотдог с чили ли усещам? — попита полицаят.

— Пробвал ли си ги някога за закуска?

— Винаги ми се е искало. Влизай.

Хюстън му подаде кутията, а Демарко кимна към книгата.

— Ще ми четеш, докато ям?

— Ще ям, докато ядеш. — Остави книгата върху малка масичка до стената.

Демарко прочете на глас заглавието:

— „Безнадеждно лято“.

— Знам, че вече си я чел, или поне се престори, че е така. Но това е първо издание. Надписах ти го. Доколкото ми е известно, вече вървят по хилядарка.

— Благодаря — отвърна домакинът. — Още утре ще я пусна за продажба в „Ибей“.

Хюстън се засмя и го плесна по ръката.

— Какво питие ще върви за закуска с лют хотдог?

— В хладилника има кана студен чай. Ще донеса чаши и салфетки.

Седнаха един до друг на стълбите към задната веранда и поставиха картонената кутия помежду си. Изядоха първите си хотдози в мълчание. Когато преполови втория, Хюстън кимна към обраслия двор.

— Кой ти коси тревата? — подхвърли.

— Поръчах една коза от „Амазон“, но още не е пристигнала.

Писателят се изкиска.

— Пътеката ми харесва обаче. Ако някой ден се нуждаеш от помощ…

— Ами… — Демарко довърши последния си хотдог, избърса устните си със салфетка и отпи от студения чай. — Това е нещо като временно изоставен проект.

— Да не чакаш още тухли?

И след десет секунди мълчание това бе достатъчно, за да му развърже езика.

— Не съм работил по него, откак Ларейн си тръгна — призна Демарко. — Зарязах и едностайния апартамент, който започнах да строя над гаража.

— Онзи малък хамбар от другата страна на пътеката?

Полицаят кимна.

— Съпругата ти те е напуснала след смъртта на детето ви, така ли?

— Седмица след погребението, още първия ден след връщането ми на работа. Прибрах се вкъщи и нея я нямаше. Брачната й халка лежеше на барплота в кухнята.

Демарко разказа за злополуката, отнела живота на бебето Райън, и завърши с думите:

— Сега живее сама в Ери. Предимно сама. Виждам я от време на време, само че… Кани ме да вляза, но отказва да говори с мен. Мога да дърдоря до посиняване, без тя да обели и дума.

Отново потънаха в мълчание.

— Все още носиш брачната си халка — отбеляза Хюстън.

— Никой от двама ни не е подавал молба за развод. Дори не сме го споменавали.

— Значи все още има надежда.

Дълго време мълчаха. Накрая Демарко се изправи и каза:

— Прав си за този двор. Трябва да извадя косачката.

Хюстън също стана.

— Аз лично харесвам естествения вид на мястото.

Домакинът се усмихна. Остана загледан в пътеката още известно време, после се обърна към Хюстън:

— Благодаря за закуската и за книгата. Благодаря ти, че се отби. — Обърна се към верандата и се наведе да вземе каната и празните чаши. — Просто остави кутията там — добави. — Държа контейнера за боклук в гаража.

Гостът се наведе към него и с меката част на юмрука си го тупна лекичко по ръката.

— Обаждай се — заяви и се усмихна, а после се обърна и тръгна към колата си, паркирана до тротоара.

Демарко изми каната и чашите, смачка картонената кутия и я натъпка в препълнената кофа за боклук под мивката. Едва тогава взе книгата на Хюстън от масичката в коридора.

Отвори я на титулната страница.

На моя нов добър приятел Райън Демарко, бе написал Хюстън със синьо мастило, в знак на признателност — не заради информацията, която ми предостави, тя е налична и в интернет, а заради удоволствието от компанията ти. Нека тъгата в очите ти се стопи много скоро, братко мой, и нека запасите ни от хотдог никога не намаляват.

А сега бе октомври, почти Хелоуин. Последната издадена книга на Хюстън беше международен бестселър от средата на септември. Цялото му красиво семейство лежеше на студени метални маси под студени бели чаршафи. Писателят се луташе някъде из тъмните непроходими гори, а Демарко вече нямаше апетит за хотдог или за каквото и да било друго.

6

По-малко от час след влизането на полицаите в гората Демарко получи първото обаждане по радиостанцията. Вървеше доста пред останалите, но същевременно достатъчно близо, така че ако погледнеше през рамо, можеше да види четирите екипа с кучета, разпръснати в редица, с двайсетина метра разстояние между отделните групи. На все още бледата светлина по зазоряване кучетата се движеха бързо, доколкото им позволяваха каишките. Душеха покритата с листа земя с влажните си носове и дълбаеха тесни криволичещи пътеки с мускулестите си тела. Засега никое от тях не бе надушило търсената следа. Всеки полицай носеше найлонова торбичка с дреха на Хюстън. От време на време някое куче спираше рязко, вдигаше муцуна, подушваше въздуха и се оглеждаше, а накрая вдигаше поглед към инструктора си. Тогава полицаят отваряше торбичката и оставяше кучето да зарови муцуна вътре, да опресни паметта си с неповторимата миризма на Томас Хюстън, след което животното отново навеждаше глава и се втурваше напред.

След групите с кучетата вървяха останалите полицаи. Образуваха неравна редица, широка колкото две футболни игрища, а оранжевите им елеци проблясваха като гигантски светулки между дърветата в мрачната гора.

„Светулки мутанти — помисли си Демарко. — Привлечени тук не от любов, а от яростта и лудостта на Хюстън.“

Крачеше напред и вдишваше уханието на гората — влажен и тежък мирис. Мирис на есен и на гнило, но същевременно някак сладък и плодороден. Демарко обичаше мрачните гори, харесваше пълната тишина, прекъсвана единствено от чуруликане на птици или цвърчене на катерици. Доставяше му удоволствие да слуша тропота на белоопашат елен, препускащ през храсталака; мощният плясък от криле на внезапно излетяла яребица; далечните бълбукащи крясъци на влюбен пуяк.

Пукането на радиостанцията, от друга страна, го стряскаше като пчела в ухото.

— Открихме пещера, сержант. Изглежда напълно възможно да е прекарал нощта тук. Намира се на левия склон, на стотина метра от брега на езерото.

Демарко изпрати екипите с кучетата към указаното място, а на останалите полицаи нареди да изчакат. Когато самият той пристигна до плитката пещера, кучетата, в желанието си да се втурнат напред, опъваха поводите и скимтяха от нетърпение да достигнат плячката.

— Укротете животните — нареди на инструкторите. Коленичи пред скалната кухина и я освети с фенерчето си.

— Тези борови клони са били откъртени, вероятно с цел да прикрият дупката — обади се полицай Морган. Той бе слаб, среден на ръст мълчалив мъж с издължена брадичка. Често се усмихваше, но рядко говореше. — Ето тук се виждат дирите от влачене по земята.

Демарко си представи какво е било усещането за мъж с ръст над метър и осемдесет да лежи свит на кълбо в това тясно пространство. Глинените стени бяха осеяни с десетки отпечатъци от пети на обувки — полумесеци, издълбани в пръстта. Докосна с ръка единия от отпечатъците. „Въртял се е, обръщал се е, ритал е тези стени през най-дългата нощ от живота си.“ Но пръстта беше студена. Хюстън бе изчезнал поне час по-рано и бе оставил след себе си единствено влажен отпечатък. Миризмата му бе достатъчна, за да подлуди кучетата — от черните им венци и изплезените им езици капеше слюнка. Но гледката на тясната дупка изпълни Демарко с печал. „Един възхитителен човек, превърнат в животно.“

Отдръпна се от пещерата, изправи се и угаси фенерчето. После погледна към кучетата.

— Време е да ги раздвижим — каза.

Два часа и половина по-късно, изтощени от ходене, сержантът и четирите екипа с кучета спряха край черен път срещу мочурище. На фотокопието от картата, която Демарко носеше, този район бе отбелязан като боровинково блато, но пред тях се простираше само обширно пространство от тиня, бодливи храсти и увивни растения.

— Няма начин да е тръгнал оттук — каза Демарко на глас, макар и само на себе си.

Три от кучетата седяха задъхани до инструкторите си, четвъртото лежеше в краката на своя човек, отпуснало брадичка върху пръстта. Сержантът си помисли, че позата на четириногите им водачи изразява обезсърчение, може би дори срам. Преди десетина минути бяха пресекли черния път и поели в южна посока, следвайки дирята на Хюстън. Но само трийсетина метра по-нататък бяха спрели. Кучетата се бяха върнали назад, открили бяха отново мириса и с наведени към земята муцуни бяха тръгнали в посока северозапад по същия път. При блатото обаче бяха изгубили дирята.

— Променил е решението си — заяви Демарко.

— Да не е тръгнал да се прибира? — попита един от полицаите.

— Доста неразумно решение, нали, сержант? — обади се друг.

Водачът на групата не отговори. Кучетата бездействаха, полицаите стояха с вързани ръце.

Трима униформени се събраха недалеч зад Демарко. Единствено Морган бе от службата на сержанта в окръг Мърсър и само той не участваше в разговора.

— Нали не смятате, че е прегазил или преплувал това мочурище?

— Успешен начин да заблуди кучетата.

— Да, обаче… за бога… по това време на годината тази вода е студена, не повече от десет градуса.

— Би му отнело… колко? Двайсет-трийсет минути да го прегази? Хипотермията ще го събори за десет.

— Казваш „прегази“, все едно знаеш колко е дълбоко.

— Това е боровинково блато, за бога. Колко да е дълбоко?

— Ти си експерт по боровинковите блата, така ли?

— Просто знам, че не са много дълбоки.

— Тогава колко са дълбоки, умнико?

— Бих казал между метър и метър и половина. Там някъде.

— Пробвай да го прегазиш тогава и ще разберем.

Демарко хвърли към полицая от своята служба поглед, изпълнен с раздразнение. Познаваха се от седем години и бяха работили заедно много пъти. Морган се обърна към останалите и каза:

— Говорете малко по-тихо, момчета.

— Защо да си правим труда? — попита един от колегите му. — Ако Хюстън беше някъде наблизо, кучетата щяха да са го надушили вече.

Морган се обърна към него и повтори:

— Тихо.

Високо над главите им се чуваше монотонното бръмчене на хеликоптера, който сновеше между блатото и езерото Уилхелм. Демарко натисна копчето на радиостанцията си.

— Нещо ново? — попита.

Полицаят в хеликоптера огледа инфрачервения си екран.

— Виждам вашата група до блатото, както и останалите, които вървят към вас. Помежду ви няма нищо.

— Поеми на север — нареди сержантът.

Няколко минути по-късно получи ново съобщение.

— Попаднах на гореща точка, която се придвижва бързо на изток — информира го полицаят. — Обаче прехвърли Блек Рън с петдесет километра в час, така че се съмнявам да е нашият човек.

Демарко плъзна поглед през блатото.

„Водата е ледена — помисли си. — Шейсет декара увивни храсти те шибат през лицето и се оплитат в краката ти… Къде отиваш, Томас? — запита се. — Каква е следващата стъпка според сбъркания ти мозък?“

— Е, как смятате, че се е измъкнал оттук? — попита един от полицаите. — Дали е възможно да се е качил в нечия кола?

Никой не отговори.

Райън Демарко стисна устни, присви очи и се загледа през блатото. Пое дълбоко въздух и усети слаб плодов мирис, неуловим дъх, примесен с мрака на блатото и болката от неизбежната зима. „Боровинки ли?“ Докъдето му поглед стигаше, не се виждаше и една боровинка.

Отново погледна картата си, после извади радиостанцията, обади се в централата и обясни на диспечера къде да изпрати автомобилите за прибиране на екипите. След това се спусна по хълмчето към блатото и приклекна до брега. Загреба шепа вода и я огледа. Отблизо и в малки количества тя губеше тъмния си цвят и изглеждаше прозрачна и с кехлибарен оттенък като добро уиски. Приближи я до носа си и я подуши. Долови мирис на зима в нея, на гниещ плод. Сръбна малка глътка, но тя бе толкова студена, че сякаш опари гърлото му и го замая. Демарко отметна глава назад, стисна очи и се подпря с една ръка на земята, за да не падне.

Не знаеше как да се справи с болката, която го прониза. Искаше му се да потопи лице във водата, да ослепее от тъмнината й, а мозъкът му да изтръпне от студ. После можеше да допълзи до някоя плитка дупка в земята, да се затрупа с борови клони и никога повече да не излезе. Никога повече да не помисли и една-единствена мисъл.

Знаеше, че четиримата полицаи горе край пътя го наблюдават и може би шепнат помежду си. Може би кучетата също го наблюдаваха.

— Нека гледат, по дяволите — промърмори на водата. — Нека се чудят.

7

Първото нещо, което Демарко направи, когато се върна в службата, бе да измие ръцете си. Миеше ги често, по осем или десет пъти на ден. Държеше пакет с антисептични бебешки кърпички в колата си и още един в бюрото. Но този път отиде в служебната тоалетна, защото искаше да си наплиска и лицето — надяваше се, че шокът от студената вода ще разкъса паяжините, обвили мозъка му. Насапуниса хубаво ръцете си, изчопли мръсотията под ноктите, изплакна пяната и хвърли четири шепи вода върху лицето си.

Ръцете му бяха чисти, умът — все така замъглен. Отломки от мисли плаваха по повърхността му като обгорели късчета хартия по вода и отказваха да се съединят в нещо цяло.

Преди да се върне в кабинета си, продължи нататък по коридора, почука два пъти на друга стъклена врата и я отвори. Полицай Джейми Матсън вдигна поглед иззад бюрото си. Беше трийсет и шест годишна, дванайсет години по-млада от него, висока и слаба жена, която някои от колегите тайно наричаха Икабод. Но Демарко знаеше, че приликата й със слаботелесния герой от „Слийпи Холоу“ се дължи по-скоро на униформата, отколкото на телосложението й. Знаеше, че в лятна рокля без ръкави, на петсантиметрови токчета, със свободно разпиляна около лицето червеникаворуса коса, а не прибрана на кок, тя е елегантна като газела. Освен това знаеше причината за печалната усмивка, с която винаги го посрещаше.

— Още ли учиш за онази магистърска степен по психология? — попита я още щом влезе в кабинета й.

— Трябва да покрия още девет кредита — отвърна тя. — Защо питаш?

Демарко придърпа стол до бюрото и седна.

— Разследвам мъж, който си има всичко на света. Идеално семейство, страхотна работа…

Джейми закима в съгласие и вметна:

— Слава, репутация, уважение. Нищо не му липсва.

— На пръв поглед човекът си живее напълно безгрижно — продължи той.

— И въпреки това внезапно превърта.

— Дали? — попита Демарко.

— Случва се, Райън. Просто се случва. Невъзможно е да разберем какво се върти в главата на човека отсреща.

Усмихна му се с толкова тъжно изражение, че той се извърна и заби поглед в ръцете си.

— Добре, да речем, че е така — продължи. — Човекът превърта. И в момент на… сляпа ярост… очиства семейството си. Цялото, един след друг, така ли?

— Не знам — отвърна Джейми. — Трябва да се вземе предвид и естеството на нанесените рани.

— Добре. Нанесени са много методично. Обмислено, преднамерено. Всички, освен тези на малкия Дейви.

Тя го изчака да подреди мислите си.

— Хубаво — каза най-после Демарко. — Да продължим с теорията за внезапното превъртане. Какво би могло да го предизвика?

— Кажи-речи всичко: финанси, стрес в работата, спор със съпругата…

— Той печели луди пари.

— Това също може да е стресиращо.

Райън се намръщи и се замисли над думите й.

— Може да е решил, че се е изчерпал — предположи колежката му. — Той е сериозен писател, нали? Чел ли си нещо негово?

Наклони глава и я погледна. Идвала бе у тях и бе разглеждала етажерките с книгите му. Всъщност онзи път, когато се извъртя в леглото му и му обърна гръб, тя взе точно последната книга на Хюстън от нощното шкафче. И тъкмо нея запрати в другия край на стаята.

Колкото до теорията за изчерпването, Демарко отказваше да я приеме. Гледал бе участието на писателя в „Добро утро, Америка“, а по-късно и интервюто с Чарли Роуз. И в двата случая Хюстън изглеждаше отпуснат, уверен и напълно спокоен при отговорите си. „Как ви се отразява всичко това? — попита Чарли Роуз. — Тази внезапно придобита слава и всичко останало, което тя носи със себе си?“ Томас Хюстън не каза нищо в продължение на няколко секунди. Просто седеше с наведена глава и мълчеше. После вдигна поглед към водещия и каза: „Последната ми книга е най-доброто, което някога съм писал. Най-после достигнах върховната си форма. Чувствам се утвърден“. А Демарко — сам в мрачната си всекидневна, с чаша топло уиски в ръка — повярва на всяка негова дума. „Браво на теб, братко!“ — каза на глас.

Така че не, да върви по дяволите теорията за изчерпването. На полицай Матсън каза:

— Баща му се е самоубил.

— Преди колко време?

— Преди около четири години — заяви. — Значи това би могло да е фактор?

— Цялото му минало е фактор. Райън. Въпросът е какво го е накарало да се обърне срещу семейството си.

— Добре — каза Демарко. — Значи нещо го е подбудило. А после какво?

— После ли…?

— Имам предвид след разсейването на мъглата. След като е осъзнал какво е направил. Тогава какво се е случило? В какво състояние е сега психически?

— Ами — започна Матсън, — ако всъщност не е социопат… а те, впрочем, са доста трудни за разпознаване…

— Да предположим, че е точно такъв, какъвто изглежда. Добър и почтен човек. И когато мъглата се е разсеяла…?

Колежката му се замисли.

— Навярно е бил ужасѐн. Меко казано. По всяка вероятност е пожелал да отнеме собствения си живот.

— Но не го е направил. Излязъл е навън. И е продължил да върви чак до езерото Уилхелм, което е на почти пет километра от къщата му.

— Значи е изключил. Прекъснал е връзката.

— Просто е изтрил станалото от паметта си?

— Не точно… Но в общи линии, да. Потиснал е информацията за случилото се. Защото е твърде ужасна, за да се изправи срещу нея.

— И просто е потънал в гората. Може би все още върви. И не знае нито кой е, нито къде е, така ли?

— Всеки човек е различен, Райън. Да, има определени шаблони на човешко поведение, но аз не съм експерт в тази област…

— Ти си най-доброто, с което разполагам в момента.

— Може да е получил амнезия — допусна тя, — а може и да не е. Възможно е всичко това да му изглежда нереално. Като лош сън, който не може добре да си спомни.

— Точно от това се страхувам — призна Демарко.

— Защото е невъзможно да се предвидят действията му.

Той кимна.

Матсън го изчака да продължи, но Демарко наведе глава и застина на място. Само движеше напред-назад палец по кокалчетата на другата си ръка.

— Смяташ, че не го е извършил той — изрече тихо Джейми.

Демарко вдигна поглед към нея и се усмихна. Отново я видя със спусната коса в онази вечер, когато излязоха да хапнат. Паста пене със сос „Портобело“ за нея, паста „Путанеска“ за него. В крайна сметка той изяде и половината от нейната вечеря, а тя изпи твърде много вино — нарочно, както призна по-късно, за да добие куража да му признае.

Сега, докато я гледаше и си спомняше, усети как лявото му око започва да сълзи. Примигна, разтърка го и премести поглед леко наляво, над рамото й, към празен участък на стената.

— Помня съвета, който ми даде веднъж: ако наистина искам да проумея нечии действия, трябва да се дистанцирам от себе си, да вляза в главата на въпросния човек и да се опитам да видя света през неговите очи.

— Давала съм ти много съвети. И ти напълно си пренебрегвал повечето от тях.

— Просто се опитвам да разбера Хюстън, да разгледам ситуацията от всички възможни ъгли.

— Ще ми се да ме гледаш, когато говорим, Райън — изрече още по-тихо тя.

Демарко отново я погледна.

— Сега искам да говорим за Томас Хюстън.

Жената вдигна брадичка малко по-високо, пое си въздух, заряза тъжната усмивка и заяви:

— Да приемем, че не го е извършил той. Какво тогава? Случило се е пред очите му? Открил го е по-късно?

— И двете са възможни. Ще го изтрие ли от паметта си в такъв случай?

— Ти как би постъпил?

Демарко постави и двете си ръце върху страничните облегалки и се приготви да се надигне от стола.

— Адски много ми помогна, Джейми. Сигурна ли си, че ти трябват само девет кредита, за да се дипломираш?

Колежката му се облегна в стола си.

— Изглеждаш изморен, Райън.

Той се изправи.

— Прекарвам твърде много време в басейна на кънтри клуба. Обичам да седя под водата и да гледам краката на жените.

— Още ли ги харесваш високи и слаби?

— Джейми…

— Мога да сготвя онази паста пене с гъбен сос, която харесваш.

— Ще се възползвам от поканата някой друг път — отвърна Демарко и отвори вратата.

Бе изминал три крачки надолу по коридора, когато му се стори, че я чу да мърмори: „Майната ти. На теб и на другите ти пъти“, но може и да си въобразяваше.

8

От своя кабинет Демарко се свърза с градската полиция.

Те наблюдаваха дома на Хюстън на улица „Мейфийлд“.

— Какво става там? — попита.

— За пръв път виждам подобно нещо — каза му полицаят. — Микробуси с телевизионни новинарски екипи по цялата дължина на улицата. Истинска лудница. Пет-шест човека с микрофони стоят пред входната врата на празна къща.

— Какъв е шансът да ги разкараш оттам? От Мейфийлд изобщо?

— Ще вдигнат олелия и ще започнат да звънят на адвокати.

— Затвори улицата — нареди Демарко. — За всички, освен за местните жители. Кажи на журналистите, че присъствието им пречи на действащо разследване. И че скоро ще дадем пресконференция.

— Къде искаш да ги преместя?

— Градът е твой, полицай. Ти решаваш.

— Онзи празен парцел, където се разполага фермерският пазар всяка събота, е само на две пресечки оттук.

— А сега няма пазар, така ли?

— Може би три или четири сергии, не повече. Ябълки, късни есенни продукти.

— В такъв случай събери новинарските микробуси заедно в единия ъгъл и дръж главния вход свободен за сергиите.

— Това би трябвало да свърши работа. За кога е насрочена пресконференцията?

— Ще те уведомя. Благодаря за помощта. Оценявам я.

Затвори телефона и се запъти към кабинета на Боуен в другия край на коридора. Началникът на службата оглеждаше долната част на брадичката си с малко огледалце.

— Кремът за пъпки не помага ли? — попита Демарко.

Боуен остави огледалцето върху бюрото си.

— Какво има?

— Насрочи ли пресконференция?

— Веднага щом получа доклада ти, ще го направя. Какво ще кажеш за утре на обяд?

— Изключи ме от всякакви пресконференции.

— Ти водиш разследването. Сам настоя за това, ако позволиш да добавя. Какво ще кажеш да следваш протокола и да позволиш на екипа си да свърши подготвителната работа?

— Говорим за знаменитост, и то не просто местна. Познавам този човек по-добре, отколкото ти — себе си.

— Ето още една причина да поемеш пресконференцията.

Демарко поклати глава.

— Твърде красив съм за екран. За разлика от теб.

— Слушай…

— Ще получиш доклада ми до час — заяви, обърна се и тръгна към вратата.

Щом седна отново на бюрото си, Демарко се загледа в тъмния екран на монитора. Завиждаше му за способността да „заспива“ от време на време и да се изключва, да скрива изображенията, да угася лампичките си. „Изглеждаш изморен“ — казала бе Джейми.

— Уморен съм — призна на монитора. Погледа го още известно време, после се изтръгна от вцепенението. — Добре. Щом аз трябва да стоя буден, и ти няма да спиш. — Раздвижи мишката и мониторът отново светна.

Отвори гугъл и в полето за търсене написа: „Томас Хюстън родители“. После прегледа дългия списък с резултати. Повечето статии бяха рецензии за книгите на Хюстън. Но две от тях представляваха кратки очерци за писателя и най-новия му роман — „Безнадеждно лято“, издаден почти четири години след смъртта на родителите му.

Първият очерк описваше книгата като „първата творба на автора след трагичната загуба на двамата му родители, единият загинал при убийство, а другият при самоубийство две седмици по-късно“. Вторият очерк, публикуван в „Поети & Писатели“, разказваше как наркоман с обезумял поглед влязъл в железарския магазин на семейство Хюстън, поискал пари и след като му отказали, извадил деветмилиметров „Зиг Зауер“ и прострелял Синтия Хюстън веднъж в шията и веднъж в гърдите. После прострелял Дейвид Хюстън четири сантиметра над сърцето и изпразнил безуспешно пълнителя в черния сейф зад тезгяха.

Очеркът продължаваше с интервю, което задълбаваше още повече.

П & П: По мое мнение „Безнадеждно лято“ е най-мрачната ви история досега. Можем ли да приемем, че романът е повлиян от смъртта на родителите ви?

ТХ: Основната сюжетна линия ми хрумна доста преди това. Но по-голямата част от книгата написах през деветте или десетте месеца след станалото. Така че, да, сюжетната линия се промени, както става винаги.

П & П: Заради естеството на историите или заради смъртта на родителите ви?

ТХ: Със сигурност и двете.

П & П: Имам предвид най-вече главния герой. Джошуа Кенеди има някои доста мрачни моменти.

ТХ: Наистина е така.

П & П: Тези моменти отразяват ли състоянието на самия автор по онова време?

ТХ: Ами, донякъде във всеки герой има частица от автора. Та, в такъв случай… Вижте, да останеш сирак внезапно, дори да си на трийсет и пет години… Имам предвид, кога внезапната и жестока смърт на любими хора не е шок? Така че, да, разбира се, това повлия на писането ми. Разбира се, че някои от собствените ми мисли от онова време са намерили място в романа.

П & П: След като се дистанцирахте от онези събития, намерихте ли покой, приехте ли донякъде случилото се?

ТХ: Говорите за дистанция? Никога не сте губили любим човек, нали? Такова нещо като дистанция просто няма.

На този етап от разговора интервюиращият бе сменил темата. Преминал бе към обсъждане на настоящия работен проект на автора — роман с работно заглавие „П“. Отговорите на Хюстън бяха кратки, но показателни. Ясно беше, че писателят е преживял някои много мрачни моменти също като героя си. Но дали чак толкова мрачни, та да посегне на собственото си семейство?

Демарко добре познаваше „Безнадеждно лято“ — любимата му от трите книги на автора. Главният герой, Джошуа Кенеди, е потънал в мъка заради изнасилването на дъщеря му и ареста на сина му за търговия с наркотици. Излива гнева си върху съдебната система и върху живота като цяло чрез прибягване към дребни престъпления — първо графити, после кражби от магазини, накрая вандализъм и унищожаване на общинска собственост. Намира запасите от екстази на сина си, но вместо да ги унищожи, пробва наркотика и прекарва следващите три дни в мотелска стая с двайсет и четири годишно момиче, една от приятелките на сина му. Дали това означаваше, че самият Томас Хюстън някога е прибягвал до престъпления, наркотици и изневяра като начин да се освободи от болката? Не, разбира се. Но Демарко с интерес отбеляза факта, че авторът е избрал именно тези дейности за облекчаване на гнева и мъката на героя си.

Болката на Хюстън от смъртта на родителите му очевидно е била все още прясна четири години след случилото се. Може да е била прясна и в онази съботна нощ. Може да е гноясвала в него през цялото това време и накрая нещо съвсем тривиално — саркастичен коментар, телефонно обаждане — да я е отключило и да е възпламенило в гърдите му гняв, който литературните успокоителни са били неспособни да потиснат.

Демарко си отбеляза наум да провери разпечатката от телефонните обаждания на Хюстън от онази вечер. Ако успееше да усети настроението на мъжа, състоянието на духа му, може би щеше да стигне до разумно предположение, което да го насочи къде да търси писателя.

Междувременно продължи да сърфира из интернет. Четиридесет минути по-късно попадна на обещаваща статия, написана от Хюстън за списание „Райтър“ — „Да се превърнеш в героя си“. Наложи се да плати трийсет долара за абонамент, за да получи достъп до текста.

В него Хюстън съветваше начинаещите писатели да шлифоват наблюдателските си умения, да се ослушват за нюанси в речевите шаблони, да тълкуват езика на тялото и да намират жестовете, които разкриват естеството на скритите мисли, онези дребни, но издайнически физически подробности, които разбулват скрити черти на характера. „Създайте си навика да наблюдавате хората и да слушате — бе написал Хюстън. — Приемете го като част от изследователската ви работа. Вършете я навсякъде, където е възможно: в търговския център, в кафенето, в автобуса или във влака, на оживената улица. Това е вашата класна стая. После се научете да прехвърляте тези наблюдателни умения от реални хора върху литературни герои. Трябва да опознаете героинята си отвън и отвътре, да научите всичко за миналото й, за детството й, всичките й травми и победи, които са я превърнали в това, което е в самото начало на историята ви. Едва тогава бихте могли да се превърнете в тази героиня, докато тя прави избор след избор, които тласкат историята напред. Вие, авторът, седнал в удобния си стол пред клавиатурата, трябва едновременно с това да бъдете и героинята, която реагира на изневярата на любовника си, на повишението в работата или на онзи автобус, който лети срещу нея по магистралата. Защото само ако се слеете с героинята си, може да сте напълно сигурни за нейните реакции в подобни ситуации. И едва тогава тя ще се превърне в правдоподобна героиня, която заслужава доверие. Едва тогава ще стане истинска“.

Демарко се облегна в стола си и се загледа в мигащия курсор. Постави се на мястото на Хюстън, видя се как приближава към всяка от спалните, опита се да си представи ужасяващия момент на осъзнаването. Съпруга — мъртва, прерязано гърло. Син — мъртъв, прерязано гърло. Дъщеря — мъртва, прерязано гърло. Бебе — мъртво, намушкано в сърцето.

„Гневът и мъката навярно са избухнали в съзнанието му като ядрена експлозия — помисли си. — Гигантски гъбовиден облак постепенно е изпълнил всички гънчици на мозъка му. Просмукал се е във всички клетки и ги е оставил вцепенени, задавени, задушени.“

За Демарко не беше трудно да си го представи. Виждаше се в къщата на Хюстън. Залиташе от една стая към следващата. Трябваше да види с очите си, да се увери, да опровергае онова, което вече знаеше. Осъзнаването, че тях вече ги няма — всичките до един, щеше да е непоносимо.

„Как би могъл да го понесе?“ — чудеше се. Непоносимо бе да загубиш дори едно дете. Никога не успяваш да преодолееш нещо подобно, никога не можеш да прогониш образите. Стъклото винаги ще се троши и ще се сипе по лицето ти. Ларейн винаги ще пищи и винаги ще удря с юмруци по гърдите ти. Внезапно усети, че се е върнал в собствения си спомен. Знаеше го, но не роптаеше. Понякога дори копнееше отново да се почувства раздран от тази болка, да свърне незабелязано по онази мрачна, хлъзгава от дъжда улица…

Усети сянка на вратата и вдигна поглед. Полицай Морган го наблюдаваше и съобщи:

— Въздушният доклад е отрицателен.

— Да — дрезгаво отвърна Демарко с пресъхнало гърло. Усети струйка влага по лявата си буза и вкус на сол в ъгълчето на устата си.

— Управителят на резервата иска да знае дали могат да отворят отново пътеките.

Сержантът бавно си пое въздух и с мъка преглътна.

— Моля те, припомни на управителя на резервата, че по всяка вероятност в онези гори все още има въоръжен заподозрян. Така че той може да отвори шибаните пътеки едва когато съм дяволски сигурен, че не съществува опасност от прерязване на още гърла.

Морган кимна, но остана неподвижен.

— Това е всичко — добави Демарко. — Благодаря.

Колегата му не помръдна още десетина секунди и едва тогава се обърна и тръгна към вратата.

Демарко прокара длан през лицето си и я избърса в крачола на панталона си.

9

За да избегне гаденето и поредното свличане на колене, както и усещането, че отеклият му мозък не се побира в черепа, а сърцето му е твърде подуто от свирепата болка и заплашва да изкара въздуха от дробовете му, Томас Хюстън с усилие насочваше вниманието си към околната обстановка. „Дълбок и грозен е леса“12 — мислеше си. Беше му студено, а все още влажните дрехи лепнеха по кожата му. Периодично прокарваше длан през лицето си, но все не успяваше да се отърве от усещането за полепнали паяжини.

„Дълбок и грозен е леса, но аз на думата държа“.

Кому бе дал думата си? И какво точно бе обещал? Не можеше да си спомни. Знаеше само, че не може вечно да остане тук. Някой можеше да го забележи. Лошо ли бе това? Или хубаво? Не беше сигурен. Нищо не беше сигурно. Нищо не беше ясно.

Пред него се появи тясна пътека, навярно проправена от елени. Хюстън започна да гледа на себе си като на герой от история, стигнала до задънена улица. Или до разклонение на пътя. Историята можеше да продължи или да приключи.

Два пътя веднъж разделени видях и по-запустелия аз си избрах…13

Той тръгна. Траекторията на дивечовата пътека щеше да определи посоката на историята. Газеше през утринната мъгла и краката му започваха да се затоплят. В крайна сметка движението не изискваше чак такова усилие. Започнеш ли веднъж, ще ти е по-трудно да спреш. Усети как ставите му се отпускат, а мускулите започват да набират предишната си сила. Едва преди две години бе пресякъл финала на маратона в Питсбърг за три часа и четиридесет и девет минути и оттогава навърташе поне трийсет километра седмично. Имаше силни крака, на които можеше да се разчита. А сега те принадлежаха на един литературен герой, на мъж, който търсеше отговори в движението и бягаше от спомена; мъж, който се движеше по тясна лъкатушеща пътека.

Когато литературният герой стигна до широка блатиста местност, а сетне забеляза от лявата си страна черен път, покрит с твърда глина и чакъл, той свърна към него и пое на север много по-енергично и нетърпеливо, докато Хюстън не му каза: „Чакай!“ Героят спря.

„Не можеш да се прибереш у дома — заяви писателят. — Трябва да се махнеш от този път“. Героят се завъртя и вече доста по-колебливо и несигурно се върна при боровинковото блато. Изправи се на брега, загледан във водата, и зачака решението на автора.

„Той знае, че полицията е някъде навътре в гората — помисли си Хюстън. — Знае, че навярно разполагат с кучета. Знае, че щом се вдигне мъглата и е безопасно да се лети, биха могли да повикат дори хеликоптер. Е, в такъв случай какво ще направи сега?“

С лекота Хюстън постигна двойната гледна точка, която му позволяваше да върти работата си най-добре. Обикновено бе на първо място себе си, авторът, седнал на бюрото си, с диря от синьо мастило върху жълтите листове на бележника, но междувременно се потапяше и в историята, която се развиваше във въображението му, като влизаше в кожата на главния й герой. Този път обаче перспективите бяха обърнати. Той бе първо героят, измръзнал, уморен и гладен, а след това писателят, който наблюдава и режисира действието, изнесен на заден план.

Героят от историята на Хюстън стоеше до брега на блатото и чакаше. Писателят все още не му беше дал име и нямаше желание да обмисля причината за бягството на този човек. Пазеше предисторията на персонажа скътана зад тъмна преграда в съзнанието си. Единствената грижа на Хюстън в момента бе да насочи вниманието си върху този тежък момент от развитието на сюжета. Как да постъпи героят му сега?

„Трябва да влезе във водата“.

Героят погледна надолу, към обувките си — кожени „Скечърс“, тип мокасини, с връзки от сурова кожа. Изобщо нямаше да го предпазят от ледената вода.

„След месец вече ще нося ботите си. — Ботите с марка «Кларкс» бяха с височина до глезена, с почти три сантиметра предпазен слой черна гума около подметките, изработени от водоустойчива естествена кожа, подходяща за хлъзгавите алеи в университета до началото на март. — Трябваше да си обуя ботите.“

В този момент Хюстън се оттегли, излезе от кожата на героя си, защото не искаше да бъде в ролята на мъжа до блатото, предпочиташе да е писателят, който изгражда образа на героя. „Мокасините «Скечърс» са добър избор, защото го поставят в по-голяма опасност каза си. — А опасностите са добро решение за всяка история. Колкото повече опасности, толкова по-добре.“

„Той трябва да влезе във водата, но не твърде дълбоко.“

Героят предпазливо нагази в блатото — първо с левия крак, после с десния. Водата покри пищялите му като ледени чорапи. Дъното бе меко и тинесто, покрито със слой отъпкана трева.

„Трябва да си проправи път през блатото“ — помисли си Хюстън и героят пое в южна посока. Авторът не знаеше колко е голямо мочурището, защото не го бе написал. То съществуваше отпреди историята и се бе появило по своя воля. Като писател Хюстън нямаше друг избор, освен да вземе този непредвиден сюжетен елемент и да го употреби възможно най-добре, без да има каквато и да било представа за последствията. Припомни си думите на Е. Л. Доктороу14, който бе казал, че писането на история е като шофиране през мъгла нощем. Нужно е само да се движиш.

„Просто не спирай да вървиш — каза на героя си. — Дори и да не виждаш много далеч пред себе си. Страница по страница. Нека историята се развива естествено.“

Хюстън със задоволство отбеляза, че тъмносивата вода поглъщаше всяка следа от преминаването на героя му. С всяка своя стъпка мъжът трябваше да вдига крака си над повърхността на блатото, за да не се заплете в примките на подводните корени, но поне водата бързо изтриваше отпечатъците му, а мътните бразди бързо се разсейваха и отново се утаяваха на дъното. Не след дълго ходилата на героя изтръпнаха от студ, но той нямаше друг избор, освен да продължи да върви. Все още не можеше да рискува да стъпи на твърда земя. Писателят му каза просто да се движи възможно най-бързо и персонажът се подчини. Не беше герой на абсурда, а герой на Хюстън. Вършеше онова, което му кажеха, по най-добрия начин според собствените си възможности.

В южния край на боровинковото блато стигна до поточе, което течеше на юг. Спря и зачака решението на автора. Хюстън не искаше героят му да се движи все на юг, но съзнаваше, че потокът му дава добра възможност да продължи да прикрива дирята си. А и въпреки че ходилата на персонажа му вече туптяха и горяха от болка, все още не можеше да му позволи облекчението да стъпи на суха земя.

Каза на героя си да следва потока и да ускори темпото. Придвижването ставаше по-лесно, дълбочината бе едва десетина сантиметра и мъжът можеше да върви, без да забавя ход. Освен това водата сякаш бе станала с няколко градуса по-топла. В крайна сметка бе възможно героят да не увреди ходилата си и те да не са почернели от измръзване, когато излезе на сухо и свали обувките си. Може би щяха да са увредени, а може би не. Хюстън просто трябваше да изчака, за да види как ще се развие историята и къде ще отведе героя му потокът.

„Малко е странна тази история“ — мислеше си писателят, докато наблюдаваше как героят му вече почти тичаше през плиткия поток и чуваше плискането на водата. Но сега усещаше и слънчевите лъчи върху лицето на мъжа и си каза онова, което редовно си повтаряше, когато се почувстваше безсилен и объркан от литературния проект и изпитваше желание да се предаде. „Довери се на процеса, Хюстън. Довери се на историята.“

10

Демарко не помнеше някога да е използвал в разговор думата покров, но сега, макар да не я изрече на глас, усети значението й. Докато изминаваше осемдесетината метра разстояние от университетския паркинг до Кембъл Хол, усети спусналия се над колежа „Шенанго“ покров толкова осезаемо, как го би доловил внезапен спад в атмосферното налягане. Въздухът бе тежък и влажен. Студентите се тътреха между сградите като затворници, тръгнали от килията си към газовата камера. Дори редките им изблици на смях кънтяха рязко и фалшиво.

Идвал бе в района на колежа неколкократно — два пъти за блус концерти, но по-често, за да прибере някой студент по подозрение за продажба на наркотици, за сексуално посегателство или заради зарязан автомобил в някоя канавка извън градчето. При тези случаи, независимо от сезона, атмосферата сякаш преливаше от обещания, празничност и невинна жизнерадост. Сега бе просто въздух от спукан балон.

Администрацията на „Шенанго“ предпочиташе всички външни полицаи, които посещават академичното градче, да бъдат придружавани от служител от охраната на колежа. Демарко винаги се съобразяваше с това изискване, но днес не бе в настроение да търпи присъствието на някой неквалифициран сноб, който ще се мъкне подире му, ще го въвлича в любезни разговори и ще се опитва да спечели благоразположението му, за да изкрънка покана за работа в щатската полиция. Днес не му се любезничеше.

Предишния ден се скита из държавния резерват „Морис Годард“, докато краката го заболяха. Изпи твърде много прегоряло кафе от твърде много стиропорни чашки, изтърпя твърде много младежки погледи, които цял ден го следваха втренчено, сякаш той бе пазителят на всички тайни и по всяко време би могъл да издаде четвъртинка от тях или да изрече някоя безценна мъдрост. Днес се чувстваше изцеден от всичко ценно, празен като джоб, обърнат с хастара навън.

В Кембъл Хол тръгна към канцелариите на катедрата по английски език, разположени на втория етаж. В коридора нямаше жива душа, с изключение на една студентка — бледа, руса и много слаба, седнала на пода пред затворената врата на един от кабинетите, с отворена тетрадка в скута си. Докато я подминаваше, Демарко хвърли поглед към вратата. Под табелката с името на доктор Робърт Дентън имаше залепена бележка с част от стихотворение, отпечатано с удебелени черни букви:

Нека семето стане трева и нека в сено се превърне тревата: Аз роб съм на движение не мое; За какво е свободата? Да познаем вечността.15 Теодор Рьотке

Разпозна името на Дентън, местния поет. Пред вратите на поетите очевидно винаги чакаха красиви млади създания. „Но защо ли е така?“ — запита се Демарко.

Отговорът бе прост: Защото поетите и красивите млади създания все още вярват в романтичната любов. Все още вярват, че истината лекува, а красотата съшива раните. Все още вярват, че любовта предугажда, възпира и пропъжда трагедията, наречена живот.

Отново се замисли за съпругата си Ларейн. Някога и тя бе красиво младо създание. Известно време тя също вярваше в любовта. Докато не гушна в прегръдките си безжизненото телце на бебето си.

Вратата на стая 214 бе запечатана с жълта полицейска лента. Демарко се протегна отдолу и натисна бравата, макар да знаеше, че е заключено. После отново подмина влюбената студентка на път към канцеларията на катедрата до стълбището. Секретарката бе афроамериканка със светла кожа, ненавършила трийсет. Седеше зад компютъра с дисциплинирано изпънат гръб и високо вдигната брадичка и ритмично потракваше по клавиатурата с дългите си тънки пръсти с безупречен маникюр.

Приближи към бюрото й.

— Трябва ми ключът за кабинета на Томас Хюстън, моля.

Жената се сепна от гласа му, но успя да прикрие изненадата си, когато се обърна към него.

— Вече претърсиха кабинета му — отвърна. — Всъщност взеха компютъра и още някои неща.

— Да, така е — потвърди Демарко и се усмихна. После извади кожен калъф от джоба си и показа значката и картата си за самоличност. — Но това не означава, че сме приключили с огледа.

Секретарката кимна, отвори едно чекмедже, извади ключ и му го подаде.

— Обикновено отивам да обядвам в дванайсет и половина — каза му.

Той погледна часовника си: 12:21.

— А по кое време се връщате?

— Четвърт час по-късно.

— Вземете си цял час. Мога да почакам.

Кабинетът на Хюстън му се стори студен и лишен от всякаква жизненост. Демарко облегна гръб на затворената врата и отново плъзна поглед върху отрупаните книжни рафтове и сивия метален шкаф за документи, който в момента бе празен, а съдържанието му все още се каталогизираше в полицейското хранилище за веществени доказателства. Върху бюрото имаше единствено телефон и попивателна. На масичка зад стола лежеше купчина студентски писмени работи, оценени и готови за връщане. Два дни по-рано Демарко ги бе разлистил: дванайсет разказа от семинара на Хюстън „Занаятът писане“. До тях имаше голяма рамкирана снимка на Хюстън с децата му. Малкият Дейви седеше на раменете на баща си, заровил пръсти в гъстата му пясъчно кестенява коса. Самият Хюстън стоеше на малкия пристан към езерото в задния си двор през летен следобед. Томас младши се бе навел опасно над ръба на пристана и се опитваше да достигне с гребло червеното кану, което всеки момент щеше да отплава навътре в езерото. Алиса стоеше до брат си и чакаше с притаен дъх, долепила длани към гърдите си като за молитва.

Съпругата на Хюстън не присъстваше на снимката. Отделен неин портрет в тежка сребърна рамка стоеше от лявата страна на семейната фотография.

„И какво означава това? — запита се Демарко. — Означава ли нещо изобщо?“

Прекоси стаята, седна на кожения стол зад бюрото и се завъртя към снимките.

— Би могло да означава — каза на усмихнатото лице на Клеър Хюстън, — че ти си направила снимката на пристана. Затова те няма на нея. И поради тази причина получаваш отделна снимка. Но дали поставянето на твоя снимка тук е било просто жест от негова страна, нещо за публична консумация? Или получаваш отделна снимка, защото заемаш специално място в сърцето му?

Облегна се назад и зачака — нещо, шепот, предчувствие.

— Хайде, Клеър, говори ми.

Демарко седеше и мълчеше. Когато вратата на кабинета се отвори с проскърцване, той се завъртя в стола с очакване да види секретарката на катедрата. Ала вместо нея съзря тромав мъж на средна възраст със слабохарактерно излъчване и издължено, отпуснато лице, който го гледаше изненадано.

— Съжалявам — изрече мъжът и побърза да затвори вратата.

„Какво, по дяволите?“ — помисли си Демарко и се изправи толкова рязко, че столът се изплъзна изпод него и се блъсна в малката масичка, а снимките се преобърнаха. Докато успее да ги оправи, радиостанцията му изпука.

— Водолазите са открили оръжието на убийството — докладва Морган.

Демарко потръпна и усети как нещо прободе гърдите му.

— След петнайсет минути ще бъда там.

Втурна се към коридора. Там вече нямаше никого, дори самотната студентка си бе отишла. Демарко отново погледна часовника си: 12:32. Хлопна вратата на кабинета на Хюстън, заключи я, залепи обратно полицейската лента и хукна надолу по стълбите. Отвън секретарката на катедрата тъкмо се качваше в бяла „Селика“. Забеляза Демарко и свали прозореца. Той й подаде ключа.

— Заключих. Трябва да се върна в службата.

— О… — каза тя. — Добре.

— Но там имаше един мъж — продължи сержантът. — Може би метър осемдесет и пет, метър осемдесет и осем. Поне деветдесет килограма. Напомни ми малко за Томас Улф16?

Тя сбърчи чело.

— Авторът на „Погледни към дома, ангеле“?

— Същият. Е, кой би могъл да е?

— Опасявам се, че не знам как е изглеждал Томас Улф.

Той се усмихна и се опита да се успокои. Сърцето му винаги препускаше, когато бързаше или се вълнуваше, а в такива случаи Демарко често говореше твърде бързо.

— Всъщност и аз не знам. Но винаги съм си го представял така, както изглеждаше онзи мъж. Едър и някак мърляв? С леко параноичен поглед?

Младата жена кимна.

— Навярно е бил Конеску.

— Конеску — повтори Демарко. — А защо би пресякъл полицейската лента, за да влезе в кабинета на Томас Хюстън?

— Така ли е направил?

— Очевидно не знаеше, че съм вътре.

Тя хвърли поглед през рамо към сградата, после сниши глас:

— Просто си е такъв. Обича да слухти наоколо. Вечно си вре носа в чуждите работи.

Демарко отново се усмихна и се отдръпна от колата.

— Приятен обяд — каза й.

Секретарката запали двигателя и потегли. Сега бе ред на Демарко да обърне лице към Кембъл Хол. Той погледна към втория етаж тъкмо навреме, за да види как нечия сянка бързо се скри зад един от прозорците.

11

Ходилата на Томас Хюстън бяха сини, но не и черни. Седеше в бетонна канализационна тръба, на десетина сантиметра над тънката водна струя, която бълбукаше през нея, подпрял едното си ходило на отсрещната страна. Бе свалил подгизналите си обувки и чорапи и разтриваше ходилата си едно след друго, докато най-сетне спря да ги усеща като късове замразено месо от фризера. Успя да пропъди мъчителното усещане за иглички по кожата си, а после продължи да масажира, докато раздвижи пръсти без опасението, че биха могли да се откършат.

Шмугна се в дренажната тръба няколко минути по-рано, несръчно прекрачил малкия поток, и се придвижи около пет метра навътре, някъде по средата на асфалтовото шосе над главата си. Според ръчния му часовник сега бе 11:40 сутринта, макар че часът, та дори и датата, нямаха почти никакво значение за него. Нещо се бе случило с представата му за време. Някои от парчетата на строшеното време се сливаха в едно, други напълно липсваха. Десет минути можеха да носят болката на цял месец, а два дни не бяха нищо повече от късче стъкло в ъгълчето на окото му.

Може би стоеше в тази тръба от цяла вечност. Може би беше герой от пиеса на Бекет и онова, което смяташе за свои спомени, бе просто теч от мозъка на неговия създател.

Вдигна яката на мръсното яке около врата си, а после пъхна ръце в страничните джобове. И едва тогава забеляза, че носи чужда връхна дреха. Нямаше представа откъде е дошла и кога я е облякъл. Беше му твърде широка около гърдите и раменете, сякаш принадлежеше на доста по-едър от него мъж. Старото ватирано яке бе тъмнозелено и осеяно с тъмни петна, които миришеха на моторно масло. Беше съдрано по ръкавите, а от дупките се подаваше мръснобелият пълнеж. По ръкавите и предницата, а и навсякъде, имаше полепнали ситни пръски изсъхнала кал. Подуши плата, миризмата му напомни за пещерата. Но самият спомен за пещерата бе неопределен, неясен и нереален. Кога е бил в пещера? И защо?

Съвсем ясен обаче бе тежкият, дълбок копнеж в гърдите, усещането за скръб, което му причиняваше болка при всяко вдишване и го караше да чувства главата си като подута. Отчаяно му се искаше да заплаче, копнееше за тази утеха. Но нямаше представа защо.

От време на време по асфалтовия път над него преминаваше автомобил и Хюстън инстинктивно се прегърбваше и навеждаше глава. После се усмихваше на себе си, осъзнал безсмислието на тази поза. Едната му половина безпомощно се поддаваше на импулса да заеме защитна позиция, а другата се забавляваше с това.

Седеше, опънал и двата си крака над потока, подпрял босите си ходила върху отсрещната страна на тръбата, със съвсем леко присвити колене, колкото да не изтръпнат. Държеше мокрите обувки и чорапи в скута си. Миризмата на мокра кожа и подгизнал от пот и вода памук някак си го успокояваше — напомняше му за края на сутрешното му тичане, поредната част от всекидневната му програма. Ще си почине няколко минути, ще вземе душ, а после ще се облече за лекцията си в единайсет. „Кой ден е днес? — запита се. — Ако е понеделник, преподавам съвременна литература. Ако е вторник — Занаятът писане.“

Но не успя да избяга от истината задълго. Тя го връхлетя внезапно и бързо като куршум, нахлу с грохот през тръбата и го премаза, остави го разтреперан, разплакан и сгърчен от мъка.

— Дечицата ми — стенеше. — Милите ми, прекрасни дечица… — Ала болката бе твърде силна и Хюстън потъна в сън, превит одве, със сключени около коленете ръце.

След известно време пръстите му се разплетоха и той се събуди — стреснат и останал без дъх. Въздухът бе мъгляв, сив и влажен, а първият образ, който проблесна в съзнанието му, бе на ножа, насочен към гърдите на Дейви. Тогава Хюстън изпищя от болка. Писъкът му отекна в бетона, раздели се на две и пое в двете посоки на тръбата, а ехото кънтеше и удряше мозъка му като с чук.

Известно време нямаше сили за друго, освен да хлипа и да се бори за въздух. Накрая онази част от него, която успя да се откъсне от тялото, каза, че в този си вид е безполезен. Нищо не можеше да постигне, докато е подвластен на болката. Налагаше се отново да започне да възприема себе си като герой от историите си, а не като Томас Хюстън; не като мъжа с изклано семейство; не като човека, чийто живот бе заличен; не като тяло, пълно с отрова; не като труп, лишен от смърт. Знаеше го и дори успя да се възхити на това очевидно разделяне в психиката му, на това раздвоение на личността, което му позволяваше да усеща болката си и същевременно да я наблюдава от разстояние.

Той самият бе едновременно истина и плод на въображението си. По-силното от двете обаче бе истината, а тя го отвращаваше и опустошаваше. Вече се чувстваше опустошен и от глада и знаеше, че скоро ще му се наложи да яде, макар че от мисълта за храна му се гадеше. Водата, от друга страна, не беше проблем. Районът бе влажен като тайгата на Аляска, пропит от стотици малки езера, блата и потоци. Преди да излезе от последния поток, Хюстън загреба вода с шепи и я вдигна към устата си. Това си го спомняше. Водата бе толкова студена, че проряза гърлото му и го замая. И все пак жадно поглъщаше глътка след глътка, докато напълни стомаха си. Но скоро трябваше да открие и храна. А сега, когато телесната му температура бе застрашена, трябваше да открие по-подходящо убежище, където да събере сили и да обмисли плановете си.

Хрумна му да тръгне към Ониънтаун и семейство О’Пачън, но градът се намираше на повече от трийсет километра разстояние, а Ед О’Пачън навярно щеше да го застреля на мига. Все още носеше портфейла си с кредитната и дебитната карта, а може би и малко пари в брой, но всичко това бе част от един друг живот, изкоренен и изтърбушен.

Не можеше да продължи да живее, това поне знаеше. Но преди да спре, трябваше да направи едно-единствено нещо. Замисли се за мъжете и жените, с които работеше, и студентите, които обучаваше, но не смяташе, че би могъл да се довери на когото и да било от тях за помощ. Те твърдяха, че го обичат и му се възхищават, но това беше вчера или онзи ден, част от илюзия с изтекъл срок.

Наистина ли не можеше да се довери на никого?

На Нейтън — да, но Хюстън не искаше да го въвлича в това. Нека разполага с живота си, който и бездруго не беше розов.

Значи оставаше само Анабел. Единствено Анабел би го разбрала. Можеше да му откаже помощта си, но можеше и да му помогне. Поне толкова му дължеше. Той й бе помогнал, когато тя имаше нужда, и то не с безразличие, а с тъга в сърцето, затова вярваше, че и тя ще му отвърне със същото. Цялата работа бе толкова тъжна. Ужасно тъжна. Трябваше да пробва с Анабел.

Не знаеше как да се свърже с нея, освен на работното й място, а тя работеше само през уикендите и нощем в четвъртък, петък и събота. Колко дни оставаха до четвъртък?

Някои неща си оставаха съвсем ясни за него. Други виждаше като в парченца от строшено огледало. Това яке например сякаш нямаше предистория. Откъде се беше взело?

„Кой ден е днес?“ — запита се отново. Върна се мислено към съботната нощ, но положи огромно усилие да спре до къщата. Не искаше да влиза обратно вътре. Стоеше отвън — един мъж, който бродеше из улиците с нож в ръка. Тежък, противен нож, нещо, с което да реже мрака, а след това мъглата; нещо, което да му дава тежест. Спомняше си как ножът проряза водата, как падна право надолу и прониза езерото почти без плясък, а после изчезна в мрака.

„Не, чакай — каза си. — Това не се ли случи на другия ден? Не носех ли ножа, когато открих пещерата? Да. Да! В неделя вечерта открих пещерата. Как съм стигнал до нея? Не знам. Вървял съм, предполагам. Да, вървях цял ден. После открих пещерата, откъртих малко клони и се скрих вътре. Носех и ножа. Ами якето? Не знам, но ножът беше у мен. Исках да го използвам върху себе си, това си го спомням. Исках да си прережа китките и да напълня пещерата с кръв. И почти го направих, нали? Или може би съм сънувал? Не, почти го направих. Притиснах острието към китката си. Исках да го направя. Господи, колко много исках да го направя. На другата сутрин… понеделник. Беше понеделник; днес е понеделник. Отново излязох на пътя. Смятах да спра някоя кола и да се прибера у дома. Исках да се прибера у дома. Исках да си върна всичко. Но никой нямаше да спре, докато носех ножа. Затова го пуснах във водата. Видях го как пада вътре. Мразех го, но изобщо не исках да се разделям с него. Защо бе толкова трудно да се отърва от проклетото нещо? Това беше в понеделник, нали? Или може би в неделя?“

„После какво направи? — попита сам себе си. — После си спомни всичко. Как би могъл да се прибереш у дома? Там няма нищо, там няма никого. Тогава продължи да вървиш. Стигна до блатото. Тръгна по течението на потока. Стигна до пътя и дренажа, но не успя да направиш и крачка повече, затова се пъхна в тръбата. И после какво направи? Намери якето. Беше облечен с него. Откри го, когато осъзна, че си облечен с него. После спа цяла нощ.“

„Не — спомни си, — първо ходилата ми бяха сини. Държах ги в ръце и ги усещах като късове замразено месо. Затова ги масажирах известно време, но после ми стана безразлично и заспах. Събудих се и беше тъмно. Беше пълен мрак навсякъде, а аз треперех. Мислех, че съм под вода, и се опитах да изплувам, но си ударих главата в тръбата и отново заспах. Изгубих съзнание, мина още време. И сега отново е ден. Нова сутрин. Значи трябва да е вторник.“

Хюстън погледна към краката си и опипа чорапите. Вече не бяха мокри, а ходилата не бяха ледени. По-голямата част от деня му се губеше. Този ден бе някъде в канализационната тръба, може би бе изтекъл от него в тънката струя вода под краката му. „Къде изчезна?“ — запита се и остана загледан във водата известно време; представяше си как самият той изтича надолу с водата.

После се върна в реалността.

„Днес е вторник — помисли си. — Занаятът писане.“

Но днес нямаше да има семинар заради отсъствието му. Нямаше да има часове, освен ако Дентън не ги поеме. Кого другиго биха могли да помолят? „Не и Конеску, за бога. Дори портиер би се справил по-добре от Конеску.“

„Няма значение — настоя другата му половина. — Открий Анабел. Трябва да говориш с Анабел.“

„Но Анабел е само за четвъртъците. Знам къде да я намеря в четвъртък. А днес е едва вторник.“

„Тогава ще се наложи да чакаш — каза си. — Ще трябва да се опазиш жив и да чакаш.“

Още два отвратителни, невъзможни дни. Отново се преви одве и обви коленете си с ръце. Тресеше се от плач и хленчеше на глас:

— Още два шибани, шибани, шибани дни.

12

Демарко огледа ножа в прозрачната му найлонова торбичка, застанал под луминесцентната лампа, в центъра на стаята за веществени доказателства. Двайсетсантиметрово острие, пълноразмерна шина, троен клин и дръжка, изработена от лъскав, черен композитен материал.

— Майсторска изработка — каза.

— Нарича се нож на майстор готвача — отбеляза Морган.

— И е нашият нож?

— Според лабораторния анализ е съвместим с раните на четирите жертви.

Демарко присви очи към надписа върху острието, но не успя да го прочете.

— Шибаното луминесцентно осветление — изрече.

— „Вюстхоф“. Произведен в Солинген, Германия.

— И сме сигурни, че е на Хюстън?

— Има един празен жлеб в комплекта ножове. Този пасва.

— И всички останали са „Вюстхоф“?

— Всичките двайсет и пет.

— Комплект от двайсет и пет ножа? Някой май има сериозен фетиш към ножове.

— Това е професионален комплект качествени ножове. Продава се за около хилядарка.

— Шегуваш се, нали?

— Открихме квитанцията в чекмедже с всички документи за гаранцията. Платен е на 12 декември миналата година с кредитната карта на Клеър. Очевидно комплектът е неин.

— Освен ако не е бил коледен подарък за него.

Морган посочи към назъбеното острие.

— Тези вдлъбнатини не позволяват на храната да полепва по острието. Стилът се нарича „Сантоку“.

— И ти навярно знаеш какво означава това.

— Трите свойства: сечене, рязане, кълцане.

— Господи — каза Демарко.

— Имаше описание в инструкцията за употреба.

— Там пишеше ли и защо го е извършил?

Сержантът вдигна ножа към светлината и го огледа от двете страни. В двете вдлъбнатини при основата на острието се виждаха миниатюрни петънца като от ръжда. Останалата част на стоманата беше чиста.

— Обзалагам се, че това тук не е ръжда — заяви.

— От бебето е — поясни Морган.

— Ничия друга?

— Не е идентифицирана друга.

— Изненадан съм, че има някакъв остатък. Колко дълго е стоял във водата?

— Приблизително трийсет и осем часа.

— Достатъчно дълго, за да се изтрият всички отпечатъци по дръжката.

— За съжаление.

— Значи не можем да сме сигурни кой го е използвал.

— Но все пак знаем, че това е оръжието на убийството.

— Аха. — Върна ножа на полицай Морган. — Нещо друго?

— Лабораторните резултати от спалното бельо. Оставих копие на бюрото ти.

— Разкажи ми накратко.

— Петното върху покривката на леглото в родителската спалня е единствено от кръвта на Клеър.

— Значи е прерязал гърлото й, а после е избърсал острието.

— Но не идеално. Петното върху леглото на момчето е основно от неговата кръв, но има мъничко и от тази на Клеър.

— А леглото на момиченцето?

— Там се е позабавил. Всъщност е увил острието с ъгълче от чаршафа и го е почистил добре. Кръвта тук е основно от момичето, с оскъдни следи от момчето.

— Няма от Клеър или от бебето, така ли?

— Съвсем малко количество би могло да е от Клеър. Лабораторията не може да потвърди със сигурност.

— И никаква от бебето?

— Никаква.

— Но в момента кръвта върху острието е само от бебето?

— Точно така.

— Значи… първо е убил Клеър. После момчето. След него момичето. Прерязвал е гърлото на всеки от тях и всеки път е избърсвал острието, като след момичето се е постарал особено добре. Може дори да е измил ножа. Възможно ли е?

— Точно така изглежда.

— Защо е трябвало да почисти ножа толкова добре, преди да наръга бебето? Не виждам логика.

— А във всичко останало виждаш ли?

— Освен това бебето е било наръгано.

— Да, сър. Два пъти.

— Защо?

— Очевидно, за да е сигурен, че е улучил сърцето.

— Защо не е прерязал и неговото гърло? Защо е променил метода си на убиване за бебето?

— Предполагам, че само той знае отговора.

— Предполагам, че си прав. Има ли нещо друго?

— Вагиналните проби от момичето са отрицателни.

— Слава богу поне за това.

— Но ДНК профила на пробата от спермата съвпада с ДНК от децата.

— Значи със сигурност е на Хюстън. От лабораторията успяха ли да определят кога с била произведена спермата?

— От същата вечер е.

— И няма следи от изнасилване?

— Никакви.

— Значи същата нощ е правил любов със съпругата си.

Полицай Морган замълча.

— Прави любов със съпругата си. После отново се облича и методично избива цялото си семейство, един по един.

— Освен ако не ги е убил, преди да се е облякъл.

— Ще разберем това едва след като го открием и проверим дали има кръв по себе си.

— Как би могло да няма?

— Виждал ли си някога по-чисто местопрестъпление от убийството в онази къща? Нито един кървав отпечатък от ходило. Нито капка кръв, където и да било другаде, освен по леглата. Девет капки кръв от бебешкото креватче до коридора. Това е. Девет шибани капки.

Беше разгневен, а луминесцентната светлина пронизваше очите му.

— Е, знаеш ли с какво разполагаме в крайна сметка? — попита.

— Не, сър, не знам — тихо отвърна Морган.

— С куп шибани въпроси и с нито един шибан отговор.

13

„Важно е да проумееш нещата — това си повтаряше Томас Хюстън непрекъснато. — Трябва да си обясниш всичко.“ Сега отново вървеше през гората, проправяше си път между дебели дънери и брези в посока североизток, или поне така се надяваше. Предполагаше, че е ранен следобед — светлината вече бе по-мека и нахлуваше косо иззад гърба му през оголелите клони. Накъдето и да се обърнеше, имаше особеното чувство, че зрителното му поле е замъглено и ограничено, а загледаше ли се в далечината, не виждаше на повече от четиридесет метра разстояние. Главата му тежеше, натъпкана с тъмни облаци, и макар да го боляха раменете, вратът, коленете и ходилата, болката сякаш не беше негова, а чужда и далечна.

„Ти си писател и учител — напомни си. — Първо писател, после учител. Работата ти като писател е да създаваш ред от безредието. Да откриваш смисъла в метафората. А работата ти като учител е да обясняваш този смисъл на учениците си. Сега ти си ученикът. Ти си писателят и учителят, и ученикът. Открий смисъла и го обясни. Това ти е работата сега.“

Анабел можеше да помогне. Писателският инстинкт му подсказваше, че тя би могла да разбере нещата по-добре от него. Анабел обитаваше свят, където се случваха подобни неща. Той не живееше така. Неговият живот беше благословен.

„Но нека не избързваме — каза си. — Днес е вторник. С Анабел можеш да се видиш в четвъртък. Така че нека караме подред. Намери си нещо за ядене. А после и място, където да отседнеш. Топло и сухо място.“

Може би някой щеше да му помогне, да го приеме в дома си. Да му осигури местенце, където да чака до четвъртък. Кого би могъл да потърси за помощ?

Обмисли един по един съседите, приятелите и колегите си. Лицата им му се струваха далечни като на хора, които не е виждал от години. Спомени от спомени. Единствено Анабел му изглеждаше ясна, истинска и достъпна. Той й бе помогнал и тя щеше да му помогне. „Но Анабел е в четвъртък — напомни си. — Днес е вторник.“

„Може би трябва да отидеш в полицията. Те ще те нахранят и ще ти дадат подслон.“

„Да, но в замяна на това ще искат отговори, а аз не разполагам с никакви. Те ще попитат: Къде е ножът?, аз ще кажа: Хвърлих го във водата. Те ще питат: Защо го хвърли във водата?, аз ще кажа: Наложи се, инак щях да се нарежа на парчета с него. И ще ми попречат да си свърша работата. Моята работа е да намеря смисъла. Да намеря смисъла и да го обясня.“ „Защо полицията не може да открие смисъла?“

„Защото не знаят къде да търсят.“

„Ти можеш да им кажеш къде да търсят.“

„Не, аз искам сам да намеря смисъла. Това ми е работата. Ще намеря смисъла и ще го обясня, а после отново ще открия семейството си.“

„Наистина ли вярваш, че това е възможно, Томас?“

„Трябва да вярвам. Нямам друг избор, освен да вярвам.“

„Ти спря да вярваш, когато беше на четиринайсет, помниш ли? Коя е била съпругата на Каин?, попита. Ако Бог е единственият Бог, защо тогава е ревнив Бог? На кого е говорил Бог, когато е казал «Да създадем човека по свой образ и подобие»? Ако Бог е любов, защо има толкова много омраза? Задаваше толкова много въпроси, че госпожа Линер пламваше цялата и те наричаше невъзможен. Ако смяташ да ме прекъсваш постоянно. Томас Хюстън, просто можеш да спреш да идваш на неделно училище. Е, ще ти хареса ли?

„Много ми хареса даже. Това се случи по времето, когато сериозно започнах да търся смисъла. И видях как добрите християни един след друг душеха чуждата съпруга и чуждия съпруг. Видях дякон, обвинен в педофилия, който сетне заряза жена си и децата си. Чух как приятелите на баща ми се смееха на рушветите за строителните инспектори, на подкупите за градоустройствената комисия. Видях кой продаваше наркотици и кой ги купуваше. Видях кой си държеше любовница, видях и любовницата. Видях кой мамеше данъчните, кой обичаше да краде червило от «Улуърт» и кой прибираше социалните помощи на мъртвия си брачен партньор.“

„Ако Бог е любов, попита ти, защо от нас се очаква да се страхуваме от него?“

„А пастор Барет отвърна: Отворѝ сборника с песнопения на страница 193. Велико е Твоето изкуство.“

„Щом помниш всичко това — каза сам на себе си Хюстън, — кое те навежда на мисълта, че някога би могъл отново да срещнеш семейството си? Ако няма бог, няма и рай. Ако няма рай, няма го и семейството ти.“

При тази мисъл болката в стомаха му избухна като подпален бензин и го повали на колене върху покритата с листа пръст. Огънят бе черен и погълна слънцето; изсмука всичкия кислород от гората. Повали го по очи върху мокрите листа и наоколо не остана нищо, освен студ, влага и смрад на гнило.

14

В шест вечерта Демарко все още седеше на бюрото в кабинета си и се опитваше да сглоби несъразмерните късове от живота на Томас Хюстън. Мислеше си за всички онези пъти, когато бе виждал семейство Хюстън заедно на публични събития: Летния карнавал, Парада на тиквите, благотворителната вечеря със спагети за местно момиченце с левкемия. Спомняше си усмихнатите им лица, Клеър и Томас — хванати за ръце, смехът на децата, ококорените очи на малкия Дейви и сладката му усмивка. Биха могли да позират като рекламни лица на семейното щастие.

Знаеше колко лесно е да потулиш по-мрачните емоции от околните, да скриеш мъката, гнева и неприязънта в тъмните кътчета на сърцето си. Болшинството от хората нямат никакво желание да надничат в тези мрачни ъгли. Та кой има нужда от допълнителната тежест на хорските тегоби? Но някои хора, злополучните малцина, са програмирани да виждат първо тези сенки. Демарко смяташе това за недъг, подобен на далтонизма и късогледството. А в случаите, когато бе виждал Томас Хюстън на публични места, винаги бе усещал, че щастието на този човек е истинско, както и радостта, която черпеше от семейството си. Но писателят имаше и сенки. Те се спотайваха в ъгълчетата на очите му. Събираха се в краищата на устата му, когато се усмихваше.

„Хюстън забеляза същото у мен“ — каза си Демарко. Спомни си какво бе написал мъжът на книгата, която му бе подарил: Нека тъгата в очите ти се стопи много скоро.

Защото писателят също имаше своите демони. И бе дяволски добър в това да ги държи затворени в клетка или да ги отвежда в книгите си — поне до миналия уикенд. Тогава по някаква причина зверовете бяха избягали. Но къде го бяха отвели след касапницата? И накъде го водеха в момента?

Някой почука на вратата и прекъсна мислите му. Демарко вдигна поглед от белия лист, върху който си драскаше бележки. На прага стоеше полицай Кармайкъл с диск в ръка.

— Файловете от електронната поща — обясни. После се доближи и остави пластмасовата кутийка върху бележника на сержанта.

Кармайкъл бе дребен мъж с гъста, къдрава черна коса и неспокоен поглед. Взираше се с широко отворени очи и винаги напомняше на Демарко за кученцето чихуахуа от детските му години. Кучето бе на майка му, казваше се Типи и бе френетично дребосъче, изпълнено с безполезна енергия. Обожаваше да копае дупки в градината, а после тичаше помежду им като обезумял търсач на съкровища и навираше цялата си глава в тях. Кармайкъл беше същият с компютрите. Забиваше нос в клавиатурата и тракаше с пръсти, за да изкопчи съкровище от някой компютърен код, и това го правеше неимоверно щастлив.

— Все още работя върху изтритите файлове и върху няколко защитени с парола документа. Предполагам, че ще са готови до утре следобед.

Демарко погледна лъскавия диск в пластмасовата кутийка.

— Нещо интересно?

— Не ги чета, сержант. Просто ги вадя.

— Благодаря ти. А сега си почини, чу ли? Не искам пак да работиш цяла нощ.

Кармайкъл се ухили.

— Имам планове за довечера.

— Свързани с жена, надявам се.

Полицаят се изчерви.

— С един приятел пишем програма, която праща паяци из целия интернет.

— Паяци?

— Малки късчета от програма. Тършуват из интернет и улавят цялата информация, която са програмирани да издирват. В нашия случай търсят малолетни престъпници на възраст между шест и осемнайсет, участвали от побой в училище до истинско престъпление. Както и всички хлапета, писали в блог или изпращали имейл с подстрекателски език, независимо дали е насочен към отделен човек или група.

— Звучи амбициозно — заяви Демарко. — А каква е целта?

— Съставяне на база данни. На всички малолетни в страната, предразположени да станат пълнолетни престъпници.

— Предразположени?

— В случай на инцидент в конкретен град програмата ще ни каже кого точно да потърсим предвид естеството на престъплението. Край на догадките!

— Край на детективската работа.

— И не само това, ами — това е най-вълнуващата част — ще можем да предвиждаме действията им!

— Сега вече ме плашиш.

— Помниш ли онзи филм с Том Круз, където виждат престъплението, преди да се е случило? Почти сме стигнали дотам. Съвсем скоро това ще е реалност. Нашата програма ще изгражда профил на намерението, базиран на минали деяния. Тя не е просто информативна, а дедуктивна. Изключва всяка вероятност за човешка грешка.

— Господи — каза Демарко.

— Нали! От „Вътрешна сигурност“ вече имат своя версия на програмата. Проблемът е там, че не желаят да я споделят. На мен ми е все тая обаче, защото страхотно се забавляваме, докато сглобяваме нашата програма.

Понякога Демарко имаше чувството, че светът е в застой. Друг път, като сега например, му се струваше, че светът се върти с толкова бясна скорост, че има опасност да излети в космоса.

Положи длан върху кутийката с диска.

— Е, междувременно…

Кармайкъл му намигна.

— Останалото ще е готово до утре на обяд.

— Добре — отвърна Демарко. — За жалост, току-що се сетих за нещо друго. Имаш ли време да наблюдаваш социалните медии за коментари относно случая? Не просто обичайните брътвежи, а нещо, което загатва… сещаш се… вътрешна информация. Хора, които проявяват прекомерен интерес към разкритията по случая. Имаш ли време за това?

— Ако ти е нужно, ще намеря.

— Оценявам го. Благодаря.

Бързото излизане на Кармайкъл сякаш изсмука въздуха от стаята. Демарко хлътна в стола си и разтри лицето си с две ръце. Светът около него се въртеше като центрофуга.

Изправи се, все още замаян, и се запъти към тоалетната да си измие ръцете.

15

За вечеря Демарко отвори консерва бяла риба тон и я прехвърли в чиния. Наряза домати, лук и моцарела за салата „Капрезе“, добави сух босилек и поръси всичко с италиански сос. Наля си половин водна чаша „Джак Даниълс“ и сервира вечерята на масата в трапезарията. Там стоеше и компютърът му, насред купчина папки и всевъзможни листове, която никога не намаляваше.

Дискът на Кармайкъл съдържаше шейсет и седем имейла до и от осем различни източника, повечето от входящата поща, всичките не по-стари от шест седмици. Очевидно Хюстън не обичаше да трупа информация и редовно прочистваше пощата си. Кармайкъл бе подредил писмата в отделни папки, надписани с имената на кореспондентите.

Първата папка съдържаше съобщения, разменяни между Хюстън и литературния му агент. Тонът на агента му преливаше от оптимизъм относно шумотевицата, която се вдигаше около „Безнадеждно лято“. Уведомяваше го, че всекидневно получавал запитвания относно филмовите права, че водел преговори относно правата върху аудиокнига, а чрез подагентите си — и върху правата за превод в девет държави. За февруари бе насрочено отпечатването на издание с едър шрифт, а изданието с меки корици за масовия пазар се очакваше да излезе през май следващата година. В един от имейлите той предричаше половин милион долара авансово плащане за следващия роман на Хюстън. „За бога, Том, изпрати ми петдесетина страници и ми опиши набързо сюжета — настояваше агентът. — Трябва да ковем желязото, докато е горещо, човече, а точно в момента огънят гори като бесен. Освен това наскоро се запознах с една жена, която работи в «Снамалот», адски секси брюнетка с крака, които стигат до най-изящния задник, по който някога съм точил лиги. Обещах й да я заведа в Ибиса, ако се съгласи да преспи с мен, така че се нуждая от шибаната комисиона!“ Отговорите на Хюстън показваха по-голяма литературна загриженост. „Планирам да не бързам с тази, Хари. Сюжетът е доста по-заплетен, а и проучването изобщо не е лесно. Трябва да внимавам. Може би онази брюнетка ще се примири с Рузвелт Айлънд вместо Ибиса? Кажи й, че там ще има по-малко терористи“.

В друг имейл писателят се оплакваше от репутацията си. „Проблемът ми е, че изпълних твърде успешно задачата си да залича пропастта между сериозната и комерсиалната проза. Създадох твърде силни сюжети. Продадоха се твърде много копия от книгите. И сега според «Уошингтън Поуст» аз съм «ветеран в областта на детективските романи». А нито една от книгите ми не е истински детективски роман“.

В друг имейл: „Забелязал ли си, че всяка шибана рецензия започва с това, че съм получил двеста хиляди аванс за «Лятото»? Така ли се оценяват книгите напоследък, Хари?“

Демарко отпи от бърбъна си.

— Значи и той си има своите проблеми — отбеляза. — Далеч не е толкова щастлив, колкото изглежда.

Ала в имейлите до студентите си Хюстън поддържаше коренно различен тон. Повечето преливаха от окуражителни думи и съвети: „Точно сега изобщо не се тревожи относно публикуването. Ти пишеш добре, Никол, и ще ставаш все по-добра. Така че се концентрирай върху това. Публикуването ще се случи тогава, когато си готова за него“.

„Всичко е в изпълнението, Бен. Научи се кога да драматизираш и кога да резюмираш. Правиш твърде много от второто и твърде малко от първото“.

Имаше имейли от и до деветнайсет различни студенти. Хюстън подписваше всичките си имейли с ТХ. Във всичките му коментари присъстваше любезна, но настоятелна откровеност, на която Демарко искрено се възхити.

— Не е човек, който ще седне да те залъгва — изрече на глас.

Повечето студенти имаха само по един или два имейла от Хюстън, но един от тях, Нейтън Брисън, бе получавал поне по едно писмо седмично за последния месец и половина. Всички бяха отговори на въпроси, задавани от младежа относно постройката на текста. Нещо обаче привлече вниманието на Демарко — макар че всеки от отговорите на Хюстън започваше с полезен съвет и окуражителни думи, три от тях завършваха с леко променени вариации на една и съща покана: „Научноизследователска работа тази седмица. Искаш ли да ме придружиш?“ Още по-интригуващо бе най-последното съобщение отпреди осем дни: „Трябва отново да говоря с Анабел. Искаш ли да ме придружиш?“

— Анабел? — изрече Демарко. — Коя, по дяволите, е Анабел?

Написа „Нейтън Брисън“ в бележника до клавиатурата, а под него добави „Анабел?“

Два файла съдържаха кореспонденция между Хюстън и декана на катедрата за хуманитарни науки, както и между Хюстън и ректора. Поздравления от ръководството, покани за обяд, прочувствени словоизлияния, сърдечни ръкувания и потупвания по рамото, учтиви благодарности от Хюстън. Единственото интересно съобщение във входящата поща беше от декана, който пишеше: „Исках само да те уведомя, че получих копие от изобличителната реч на Конеску. Можеш да си сигурен, че ще отговоря на това по обичайния начин. И все пак трябва да стъпваме на пръсти. Съдебният спор е мръсна работа, независимо дали е оправдан, или не“.

— Хмм — каза Демарко и наклони чашата си, която бе празна. Изкуши се да я допълни, но нямаше търпение да отвори файла с надпис „Конеску“.

Първото съобщение беше дълго две страници, на места едва разбираемо осъждане на Хюстън. Поздравът беше злокобен: „Sieg Heil, mein Chairman!“17. После писмото обвиняваше Хюстън и друго лице — „твоят последовател подлизурко“ — за неотдавнашното решение на катедрата да отхвърли молбата на Конеску за постоянно назначение. Мъжът обещаваше съдебен процес по обвинение в „етническа дискриминация“. Писмото бе подсилено с пейоративи18, повечето от които с главни букви или удебелени в черно: подъл, жалък, низък, садистичен. Наричаше Хюстън неонацистко юпи, сводник, проститутка, задник. Пожелаваше му „канцерогенен живот, пълен с брадавици и злочести ни“.

Демарко написа в бележника „Конеску. Адски ядосан“. Отговорът на Хюстън бе доста по-премерен:

Разбирам гнева ти, Валя, но аз съм само един от деветимата колеги, които гласуваха против назначението. Уверявам те, че нямам нищо против теб в личен план и не изпитвам никакви негативни чувства към румънците като цяло. Знаеш какви са съображенията ми, изразявал съм ги съвсем ясно на съвещанията на катедрата. Като председател на комисията по назначенията съм задължен да го правя и аз приемам това задължение сериозно. Но нека повторя и тук: смятам за неуместно да таксуваш студентите си по шейсет долара за учебник, който си написал и си платил да бъде издаден. Ако учебникът беше издаден от уважаван издател, той щеше да бъде редактиран по-добре. Както си спомняш, направих фотокопия на първите две страници и поправих деветнайсет правописни, граматични и печатни грешки само там. А това е учебен текст за начинаещи писатели. Как бихме могли да оправдаем употребата му като такъв? Едно е да се издаваш сам за свое собствено удоволствие, но съвсем друго е да принуждаваш студентите си да купуват учебник, който инак е непродаваем и осеян с онзи тип грешки, които се надяваме да научим студентите си да избягват. В продължение на три години администрацията позволява тази практика и аз смятам това за оскърбление към академичната ни свобода. Ето защо гласувах против назначението ти на постоянна длъжност.

Демарко посегна към бележника и постави удивителна след името на Конеску.

Последният файл също съдържаше три съобщения — две от колегата на Хюстън, поета Робърт Дентън, и едно от Хюстън до Дентън. В първото Дентън съобщаваше, че също е получил копие от гневното писмо на Конеску, и добавяше: „Искам да видя топките на това лигаво, мижаво копеле отрязани и заковани с пирон на стената. Обаче курешката-знаеш-кой се тресе в гучито си от страх при мисълта за съдебен процес“.

В писмото си до поета Хюстън призоваваше към сдържаност. „Резултатът от гласуването беше 9 на 3 срещу него. Смята да съди всички ни ли? Блъфира, знаеш го. Изпуска пара в тези писма, после седи, без да гъкне, на съвещанията на катедрата“.

Отговорът на Дентън бе изпратен в петъка преди убийствата.

Защо не напишеш нещо за „Кроникъл ъф Хайър Едюкейшън“ или дори за „Ню Йорк Таймс“? Разкажи как всички тези академици, които не могат да надпишат и шибана пощенска картичка, се самоиздават, а после се тупат взаимно по гърбовете и се поздравяват, че ги „публикуват“. Разкажи как горките шибани хлапета, които трябва да използват тези учебници, просто нямат избор. Разкажи каква шибана измама е целият този бизнес със самоиздаването в академичните среди. Ти имаш нужната репутация, човече. Ти можеш да го направиш. Ти си майстор винар. Аз съм обикновен берач на грозде.

В папката нямаше отговор от Хюстън. Дали му беше отговорил лично, или просто не бе имал време? В бележника Демарко написа „Робърт Дентън“.

Беше почти единайсет вечерта, когато приключи с четенето на имейлите. Гърбът го болеше, очите му сълзяха, но вече разполагаше със списък от четирима души, които представляваха интерес за следствието. Хюстън все още бе основният заподозрян, но вече нямаше съмнение, че животът му не е толкова идиличен, колкото изглежда. Демарко не изпита никакво удоволствие от това откритие.

16

„Портфейлът е в мен — каза си Томас Хюстън. — Тук са дебитните и кредитните ми карти. Имам и деветдесет и три долара в брой. И венчалната халка. Часовникът ми… Къде ми е часовникът?“

Нямаше го на никоя от двете му китки, нито в джобовете. Хронограф „Конкорд Саратога“ с циферблат в сребристо и черно, монтиран в корпус от полирана неръждаема стомана, с черна кожена каишка. Беше подарък за рождения му ден от Клеър и децата. Всичките му красиви вещи бяха подаръци от Клеър и децата. Но къде беше часовникът? Вчера го носеше, нали? Както и предишния ден?

Помнеше, че в събота вечер си легна заедно с Клеър. Свали дрехите си, погледна часовника, реши да го остави на ръката си, защото планираше да свърши малко работа същата вечер, а не искаше да се увлича и да остава на бюрото цялата нощ, но в кабинета му нямаше часовник, освен този на компютъра. Той обаче предпочиташе да поглежда часовника си от време на време — в него виждаше не само точния час, но и любовта на семейството си, носеше тази любов върху китката си.

Носеше часовника на ръката си, когато прави любов с Клеър. Държа я в прегръдките си, докато тя заспа, после тихо се измъкна от леглото и отново се облече. Тревожеше се, че боклукът не е изнесен навън, а и в главата му се въртяха мисли, които искаше да запише, преди да му се изплъзнат, но те все още бяха ръбести и тромави, затова ги остави да се поразбъркат още малко, да се повтарят, да се блъскат и полират, докато той, след като се погрижи за боклука, си направи кратка разходка в нощта. Подиша чист въздух отвън, а сетне се върна в кабинета си и писа в дневника си известно време.

„Какво е последното нещо, което написа? — Опита се да си спомни. — Написа: Той знаеше какво трябва да направи, нали? Тази сцена, тези встъпителни думи? А после писа за Клеър, нали?“

Изреченията бяха започнали да се оформят още докато лежеше в леглото и гледаше как Клеър се съблича. Продължиха да се развиват в главата му през цялото време, докато правеха любов.

Тя е тъмнокоса жена, зеленоока и помръкнала от тайни. Устата й е чувствена, но тъжна, крайниците й — дълги и елегантни. Всяко нейно движение е вяло и мудно. Дори усмивката й е бавна и натежала от скръб.

Последва пристъп на паника, писателски страх. „Това го записа, нали?“ Да, сигурен беше. Записа го, после написа и още — дълъг описателен пасаж, който планираше да преработи по-късно, да поизглади тук-там. А после щеше…

„Не — каза си, — спри. Мисли за този момент, тук и сега. Часовникът го няма, без значение е къде, кога или как е изчезнал. Вече няма нищо. Миналото е история, откъснати страници от книга. Бъди тук сега. Точно тук.“

„Имаш малко пари в брой, имаш дебитните и кредитните си карти — напомни си. — Можеш да купиш храна. Само че откъде?“

Под прикритието на дърветата, на десетина метра от Норт стрийт, внимателно проучи възможностите. На трийсетина крачки вдясно от него, отсреща през улицата, имаше денонощна бензиностанция с магазин — „Кънтри Феър“. До нея бе „Бейсик Нийдс“, магазинче за сандвичи, в което продаваха домашно изпечен хляб и кроасани. Но то тънеше в мрак, както и „Джайънт Ийгъл“, разположен на пресечка и половина в източна посока. „Значи е поне девет часът — каза си. — Или може би час-два по-късно, съдейки по оскъдния трафик.“

Отново насочи вниманието си към бензиностанцията с денонощен магазин. Две коли до колонките за гориво. Един мъж зареждаше, другата кола беше празна. „Пътниците са в магазина“ — отбеляза. Чакаше и наблюдаваше. Не след дълго първата кола отпътува. Няколко минути по-късно от магазина излязоха момче и момиче тийнейджъри, смееха се и отпиваха през сламки от големите си пластмасови чаши. Тя се качи зад волана, момчето седна до нея. Шум от двигател, фарове и малката синя кола продължи щастливия си житейски път надолу по улицата.

Доколкото си спомняше, никога не бе идвал в този магазин, винаги зареждаше гориво в кварталната бензиностанция „БП“, а пазаруваше в големия „Америко“ в края на града. Ходеше там почти всяка събота сутрин, с Клеър си правеха седмична среща за пазаруване — всеки със своята количка или кошница, и си говореха през магазина по мобилните телефони. Обожаваше този техен час заедно. Мотаеха се покрай купищата плодове и зеленчуци, пръскачките изригваха неочаквано като фонтани, а на заден план се носеше музиката на Андре Превин, Джон Теш или Яни. Щандът за маслини, кошниците с гевречета и кроасани, рафтовете с хрупкави франзели и ръчно омесени хлябове, витрините със сирена стилтън и шропшър, асиаго и фонтина, бушерон и пекорино, витрините с деликатеси и месо, трийсетте вида морски дарове, положени върху искрящия лед. И Клеър, красивата Клеър, която казваше в слушалката: „Тези раци са гигантски!“

Хюстън обожаваше чувствеността на тези моменти, предвкусването, атаката върху сетивата от всички посоки. А когато думата „край“ изникна в мислите му, „Край на всичко“, той я усети като удар с чук — толкова мощен и внезапен, че се свлече върху близкото дърво и захлипа. Шепнеше „Клеър“ отново и отново и дори не усещаше жуленето на бузата си по кората на дървото…

Времето минаваше…

Той дишаше…

И не можеше да накара сърцето си да спре…

Денонощният магазин от отсрещната страна на улицата. Студени светлини, студен асфалт. Наблюдаваше как колите идват и си отиват.

Божичко, как копнееше за уюта на кабинета си в университета, за познатата сграда. В сутерена имаше автомати за дребни стоки, както и автомат за обмяна на монети. Днес беше вторник. Можеше да живее на солени бисквити и сладкиши до четвъртък, нали?

Не, ключовете за Кембъл Хол бяха на връзката му с ключове, а тя висеше на закачалка до кухненската врата. „От полицията навярно наблюдават сградата, нали? Пък и всички вече знаят, сигурно се е разчуло из целия град.“

„Днес е вторник — напомни си. — Това се случи в събота вечер.“

Всеки път, когато се сетеше за събота вечер — а тя никога не се отдалечаваше, винаги се спотайваше в близките сенки, — всеки път, когато събота вечер се върнеше в мислите му, беше по-зле от удар с чук. Тя бе жива и свирепа, връхлиташе го като лъв и го разкъсваше на парчета.

Дълго време стоя облегнат на дървото, неспособен да помръдне. Опитваше се да накара сърцето си да спре. Но не успяваше, никога не успяваше. Просто трябваше да продължи още малко. Налагаше се да продължи да живее известно време.

„Снабди се с храна — каза си. — Направи каквото трябва.“

Отново насочи поглед към денонощния магазин. Сега на колонката беше спрял пикап.

Копнееше отново да изпадне във вцепенение, онова странно усещане, че наблюдава себе си от разстояние. Но по някаква причина раздвоението на личността го бе напуснало. Сега вече знаеше, че не е литературен герой, облегнат на измислено дърво, който чака създателя си да му каже какво да прави. Томас Хюстън стоеше в края на гората, Томас Хюстън бе мръсен, гладен и премръзнал. Трябваше само да погледне ръцете си, за да се убеди. Бяха мръсни и изподрани, но това бяха ръцете на Томас Хюстън, ръцете на писател и преподавател, ръце без мазоли, ръце, създадени за клавиатура, за писалка, показалка и тебешир. Не минаваше и семестър, без някоя студентка да направи комплимент за ръцете му. Една от тях в изпитната работа за края на семестъра на въпроса му „Какво ви хареса най-много в този курс?“ бе отговорила: „Ръцете ви. Гласът ви. Задникът ви в тесни джинси“.

Тези ръце пред очите му бяха негови, да, но той ги ненавиждаше, искаше му се да ги отсече, да ги беше отсякъл още преди седмица. Наистина ли някога бяха държали писалка, или съботната вечер бе изтрила всичко това? Бяха ли галили някога косата на сладко ухаеща жена? Бяха ли милвали някога гърдите й, бяха ли усещали мекото надигане на корема й, нежната извивка на бедрата й? Беше ли лягала някога ръката му върху кадифената цепка на страстта, долавяла ли бе трептенето на мускулите, стягащи се около пръстите му?

Искаше отново да усети тялото на Клеър до своето, искаше да почувства тежестта на гърдите й върху гръдния си кош, искаше да сложи члена си в устата й, искаше да усети вкуса между краката й, да почувства тласъците на тялото й върху своето. Копнееше за всичко това, а никога нямаше да го получи. Само мъж като Томас Хюстън заслужаваше тези неща. Кой беше той сега — нямаше представа. Скимтенето, което се надигаше от гърлото му, не беше негово. За пръв път в живота си чуваше подобни звуци.

„Божичко, защо изобщо стана от леглото? — чудеше се. — Ти и твоето шибано писане. Ти и твоите шибани думи.“

Отново не можеше да диша. Нямаше въздух. „Дишай — каза си. — Вдишай. Издишай.“ Вече нищо не се случваше по естествен начин. Нищо не се случваше доброволно.

Свлече се до дървото, обви ръце около дънера и в опит да пропъди ужасните образи притисна устни към кората и започна да повтаря като мантра: „Тя е тъмнокоса жена, зеленоока и помръкнала от тайни. Устата й е чувствена, но тъжна, крайниците й — дълги и елегантни. Всяко нейно движение е вяло и мудно…“

17

„Сега започва трудното“ — помисли си Демарко. След вечерята бе измил и подсушил чинията и ръцете си, а после бе напълнил още веднъж водната чаша с уиски. Сега стоеше до кухненската мивка и гледаше през прозореца към потъналото в мрак задно дворче. Когато беше по-млад, в летните вечери редовно сядаше на стълбите към верандата с чаша студен чай или ледена бира в ръка и си говореше с Ларейн, докато тя плевеше цветните лехи. Съпругата му много обичаше нарциси, лилии и гладиоли — високи, величествени цветя, които изискваха много грижи. Собствените му предпочитания включваха хризантеми и невен, китайско слънце и слънчогледи — ефектни експлозии от ярки цветове. Но повече от тях обичаше да гледа изящните ръце на Ларейн, докато тя обработваше почвата и скубеше плевелите. Тогава приемаше тази грижа като доказателство за педантичната й натура и дори не подозираше за крехката душевност в основата й.

Но всичко това беше много отдавна и около къщата вече не растяха цветя.

Заради Ларейн бе започнал тухлената пътека, която пресичаше двора от верандата към гаража плевня. Там щеше да бъде нейната стая за шиене, за тренировки, за четене или за каквото тя си пожелаеше.

— Ти също можеш да я използваш — казала му бе. — Не искам да я възприемаш като лично моя.

Но той я приемаше точно така. Всичко беше за нея. И недовършената пътека. И недовършената стая.

Взираше се в мрака и копнееше да намери сили да се върне към работата. Мечтаеше си да е достатъчно жилав, за да работи по двайсет часа на ден, така че да се докара до пълно изтощение и да си извоюва четири часа безпаметен сън. За жалост, се изморяваше и започваше да се разсейва, преди да е готов за сън. Ако се завлечеше до леглото сега, щеше да се наложи да заглуши мислите си с радиото. Любима му беше една нощна програма, посветена на свръхестественото, на разговори за хора сенки, духове и демони, полтъргайсти и призраци. Историите за щастлив и съдържателен задгробен живот задържаха вниманието му и той упорито слушаше, като се надяваше да открие късчета правдоподобност. Друг път задрямваше и тогава демоните и полтъргайстите яхваха радиовълните и нахлуваха в мозъка му.

Знаеше, че разполага с поне три часа, преди да си легне с реалистични очаквания за сън. Би могъл да пие до ступор, но щеше да си плати за това на другия ден, а точно в момента имаше нужда от разума си; искаше да държи парчетата от житейския пъзел на Томас Хюстън разстлани отчетливо пред себе си и готови за сглобяване, а не разбъркани в небрежна купчина и замъглени от махмурлука.

Знаеше как ще убие тези три часа, но нямаше желание да го признае дори пред себе си. Само веднъж или два пъти в месеца се поддаваше на импулса да шофира до Ери. Ненавиждаше се дни наред след това, винаги, сякаш бе момче, уловено да мастурбира над порнография. Знаеше, че тази вечер отново ще го направи, но остана до прозореца още петнайсет минути. Накрая призна своята слабост както винаги и си каза: „Просто отивай и толкова, мамка му!“

Пътят от дома му до входа за Магистрала 79 бе по-малко от трийсет километра — достатъчно, за да влезе в изгладения от уискито ритъм на пътя. Пое на север по междущатската магистрала, заслушан в блус станцията от Кливланд, като от време на време отпиваше глътка от чашата си. Топлото уиски се плъзгаше по езика и гърлото му, носеше помирение чак до сърцето му и той се предаде пред неизбежното. Почти не обръщаше внимание на познатите крайпътни обекти, осветявани за кратко от фаровете. Освободи се от гневното напрежение, натрупано в мускулите на раменете и шията му, и разхлаби пръстите, с които стискаше здраво волана. Понякога имаше усещането, че колата се управлява сама и взема решенията вместо него. На сутринта щеше да е наясно, че не е така, но за момента си позволи да остане потопен в тази илюзия.

Малката островърха къща тънеше в мрак, с изключение на меката светлина от източния прозорец на първия етаж. „Лампата над печката“ — каза си. Единствената светлина, която Ларейн оставяше включена, когато излизаше вечер. Напълно достатъчна да ориентира нея и придружителя й към стълбището до горния стаж. Подмина ирландската кръчма „Моли Браниган“ на Стейт стрийт, но бялата максима на Ларейн не се виждаше никъде. Една кола, подобна на нейната, бе паркирана пред пожарната служба на Олд Френч роуд, но регистрационният номер беше друг. Продължи да кръстосва града, като следваше отъпканата пътека до любимите нощни заведения на Ларейн. Колата се движеше като на автопилот. Демарко настрои мозъка си на ниски обороти и се опита да не си въобразява нищо неприятно, опита се да не си представя неизбежното.

Демарко паркира на Осемнайсета улица, само на една пресечка от малкия театър, където с Ларейн често ходеха през първите пет години от брака си (единствените им хубави години от общо осемнайсет). Спря автомобила възможно най-далеч от уличните лампи, но все пак достатъчно близо, за да вижда бялата максима от другата страна на улицата, на паркинга пред „Холидей Ин“. Ларейн можеше да скрие колата си по-навътре, да не паркира толкова очебийно, но никога не го правеше. Демарко обаче предпочете да не мисли за този факт. Мисленето бе занимание, което се вършеше най-добре през светлата част от денонощието. Прекомерната мозъчна дейност нощем можеше да доведе до употреба на по-силни наркотици.

Наблюдаваше колата й и се опитваше да не си представя как тя седи в бара на хотела и чака някой мъж да й купи питие. Или може би вече не чакаше. И двата варианта му действаха зле. Затова реши да насочи мислите си към малкия театър наблизо. Зачуди се дали все още работи. С Ларейн бяха гледали много пиеси там, бяха прекарали много приятни часове в онази малка тъмна зала. „Грозна като смъртта“19 бе първата им постановка. Усмихна се, като се сети колко шокирана бе Ларейн, когато във второ действие главната актриса излезе на сцената съвсем гола.

„Колко бързо се променят нещата“ — помисли си Демарко.

После се запита: „Но какво още сме гледали там?“ Спомни си „Истински Запад“, „Американски бизон“, „Гленгари Глен Рос“ „Кожата на нашите зъби“, „Голяма Туна“, „Деца, забравени от бога“20.

Ларейн го запозна с живия театър. Запозна го с поезията и литературата, с магията на думите. Сега той цитираше Рилке и Маркес, без да се замисли, но висините на настоящия културен живот на жена му се ограничаваха до извратения филм, който се въртеше до безкрай в собствения й мозък отново и отново — мъгляви образи от една и съща сцена. Демарко знаеше кой филм гледа съпругата му в главата си, защото и той го гледаше твърде често.

Сцената винаги започваше с далечен кадър на червен пикап, който се движеше с бясна скорост към тях по тъмна, мокра от дъжда улица; торпедо с тегло един тон и само един работещ фар. Ларейн го забеляза преди него. Демарко гледаше право напред и караше твърде бавно, не мислеше за светофара, който се сменяше от жълто на червено, а за предстоящия си изпит на другия ден и за евентуалното си повишение.

— Побързай! — изпищя Ларейн. Но той погледна първо надясно, видя ръцете й върху таблото, вперения й поглед в страничния прозорец, единствения фар, който се носеше към тях, и едва тогава натисна педала на газта.

Дойде в съзнание от ударите с чук по предното стъкло. Таурусът, който шофираше онази вечер, бе излетял на тротоара, до витрината на магазин за дрехи. Помнеше, че когато обърна глава и погледна през счупения си страничен прозорец, отвисоко го гледаше модел по бански. Яркочервен бански костюм като цвета на пожарен камион. Моделът имаше червена коса и лакирани в червено нокти, а лицето й от фибростъкло също изглеждаше бледочервено. Всъщност, където и да погледнеше онази вечер Демарко, виждаше все червено. Влагата, която капеше от едната страна на лицето и от лявото му око, беше червена. Пияният шофьор на червения пикап, ударил тауруса, лежеше по очи върху капака на колата си, излязъл наполовина от предното стъкло, а главата му бе подгизнала в червено. Автомобили се приближаваха към мястото на катастрофата от различни посоки и светлините им също проблясваха в червено; сирените им бяха червени и писъците на Ларейн бяха точно толкова червени, колкото и безжизнената й лява ръка. Едната страна на жълтата й лятна рокля бе подгизнала в червено, ярко като банския на модела, като сирените, а тя се мъчеше да свали колана си и да се обърне към задната седалка; опитваше се да се качи отзад, протегнала здравата си ръка към Райън в детското му столче на седалката зад Демарко. Преди Ларейн да го докосне, по тялото му нямаше и капчица червено, но въпреки това той продължаваше да спи спокойно, с неестествено килната настрана глава. Копринените му кичури коса бяха все така бледожълти — като слънчева светлина, живи като лято, с изключение на онзи цвят, който Демарко виждаше навсякъде, щом примигнеше и от окото му капнеше червена сълза.

„А може би това е само моят извратен филм — каза си. — Може би Ларейн вече не го вижда. Може да е успяла да го блокира.“

Макар че се съмняваше. Иначе не би излязла от „Холидей Ин“ в полунощ в делнична вечер и не би стояла до колата си, докато някакъв мъж, когото Демарко не познаваше, мачкаше гърдите й с една ръка и я пъхаше под блузата й, а с другата я пипаше между краката. Винаги наблюдаваше с изумление колко самоуверено приема Ларейн тези опипвания. Стоеше неподвижна и величествена като гладиола, положила ръце върху раменете на мъжа, докато той шареше с длани по тялото й.

Пет минути по-късно колата й излезе от паркинга, следвана от тъмнозелен хюндай. Сега щеше да шофира бавно към дома си — винаги го правеше. Демарко, от друга страна, ускори по страничните улички, за да стигне до къщата й преди нея. Паркира на половин пресечка встрани.

Изчака, докато жената отключи входната врата и влезе вътре с компаньона си за нощта. Тогава отново потегли и паркира колата до тротоара пред къщата. Излезе и натисна входния звънец.

Ларейн отвори вратата и остана загледана в него. Лицето й не издаваше нито изненада, нито гняв.

— Тоя изобщо познаваш ли го? — попита Демарко.

Тя не отговори. Примигна веднъж, но иначе не помръдна.

— Трябва да прекратиш това — каза й. — Не знаеш кои са тези мъже и на какво са способни. Рано или късно някой ще те нарани.

Ларейн се усмихна, сякаш имаше нещо смешно в идеята да бъде наранена.

— Ще бъда в колата си — заяви той накрая, в случай че имаш нужда от мен.

В изражението й липсваше каквато и да било позната емоция.

Съпругата му затвори вратата и завъртя ключа, а той се върна в колата си. Спусна назад облегалката и остана загледан в тъмната къща известно време, после отклони поглед. Слуша радио двайсетина минути, слуша агонизиращите ридания на китарата на Рай Кудър чак от Тексас, слуша Нора Джоунс, Дайна Уошингтън, Клептън и Райт, Джон Лий Хукър. После изключи радиото, защото нямаше нужда от саундтрак на онова, което чувстваше.

Прекара следващия половин час в рецитиране на откъси от поезия и проза; фрази, чути за пръв път на глас от Лорейн в леглото. Тя обожаваше музиката на думите, както сама я наричаше, и когато му четеше, Демарко също чуваше тази музика. По-късно, когато спря да му чете и къщата бе твърде празна, той препрочиташе същите книги сам и винаги ги чуваше с гласа на Ларейн, но вече с тъга в сърцето, защото не знаеше дали тя някога ще му проговори отново.

— Майка ми е риба — бе написал Фокнър21. — Петлите се изхабяват от много гледане22 — бе казал Маркес. Демарко помнеше цял параграф от началото на „В чужда страна“ от Хемингуей. Но не можеше да се сети за стиховете от „Първа елегия“ на Рилке, които следваха О, и нощта, и нощта, щом изпълнен с простора световен, вятърът впие зъби в лицето ни23.

След известно време новият приятел на Ларейн излезе от къщата, без да бърза. На вратата се обърна да я целуне, но тя му каза довиждане с усмивка, отстъпи назад и затвори вратата. Той остана объркан на мястото си няколко секунди, навярно се чудеше къде е сбъркал. Демарко изпи последната глътка от разреденото си уиски и си помисли: „Винаги си тръгват объркани“.

Накрая мъжът се обърна, качи се в колата си и потегли.

Няколко минути по-късно светна лампата в банята на горния етаж. „Сега ще си вземе душ — каза си Демарко. — После ще подсуши косата си с хавлия, ще си измие зъбите и ще пусне сешоара.“ Беше сама, в безопасност, зад заключената врата на дома си — и това беше най-важното. Демарко запали двигателя и отново включи радиото, благодарен за компанията по обратния път към къщи.

18

„Вдишай — нареди си Томас Хюстън. — Издишай. Направи го пак. И пак.“

Нищо вече не се случваше лесно. Нищо не се случваше естествено.

„Трябва да държиш мисълта си бистра, човече. Намери храна. Трябва да ядеш.“

Със сигурност минаваше полунощ. От доста време пред денонощния магазин не бяха спирали коли.

„Сега“ — каза си.

Излезе от дърветата, пресече улицата и се постара да изглежда като човек на разходка. Държеше главата си наведена заради охранителните камери. Вдигна поглед само веднъж, съвсем за кратко, колкото да надникне през прозореца, преди да влезе, и видя младежа зад щанда. Висок, слаб и кокалест, с червеникава брада. „Не го познавам — помисли си. — Не е от моите.“

Отвори вратата, влезе вътре и се запъти право към централната пътека, сякаш знаеше къде отива. Всъщност знаеше, че тоалетните би трябвало да са в дъното, и точно там ги намери, от дясната си страна, между автомата за газирани напитки и хладилника с млечни продукти.

На мивката се постара да не поглежда в огледалото, докато не изплакна сапунената вода от лицето си. После вдигна глава и си позволи да се погледне. Лицето му изглеждаше по-познато, отколкото очакваше. Може би в крайна сметка все още си беше Томас Хюстън.

Тридневна брада, щръкнали кичури коса тук-там. Но той познаваше лицето, в което се взираше. Очите бяха уморени, лицето — изпито, но това не беше лице на звяр, нали?

Хубаво сапуниса ръцете си и изчопли калта изпод ноктите. След това се обтри с влажна салфетка надолу до врата, но внимателно, за да не намокри ризата си. Подсуши се, прокара пръсти през косата си, изплакна устата си, прокара пръст по зъбите си и отново изплакна.

Излезе от тоалетната и внимателно се зае с пазаруването, като се опитваше да обмисли нуждите си предварително. Протеини, хранителни вещества. „Пазарувай разумно, за да не ти се налага да го правиш отново.“ Един хляб, буркан фъстъчено масло. Метална кутия кашу, четири пакетчета говежда пастърма. Когато отвори хладилника, за да вземе галон портокалов сок, кутийката с кашу изтрака на пода. Той коленичи, вдигна я и притисна всички покупки към гърдите си.

— Ето — обади се касиерът и го стресна. Младият мъж бе застанал зад гърба му и усмихнат му подаваше малка пластмасова кошница.

— Да, благодаря — отвърна Хюстън, пусна покупките си в кошницата и я взе от ръката на момчето. — Храна за из път — каза.

— Накъде пътувате?

— Торонто. Тръгнах от Тексас преди два дни. — Стоеше с лице към хладилника, обърнал главата си настрана, сякаш търсеше нещо друго.

— Това е… колко? Поне две хиляди и четиристотин километра. Пътувате, без да спирате, така ли?

— На два пъти спряхме на крайпътни паркинги за кратка дрямка, но да, пътуваме почти без почивка.

Младежът кимна, но не помръдна от мястото си, очевидно му се говореше.

Хюстън му обърна гръб и застана с лице към рафтовете, заредени с чипс, бисквити и кутийки с безумно скъпи курабийки.

— Съпругата ми заведе Джейми с колата до „Макдоналдс“ за детско меню. А това ме прави титуляр в пазаруването.

— Откривате ли всичко, което ви е нужно?

— Надявах се да намеря нещо здравословно. Но такива неща обикновено не се продават в денонощните магазини.

— В дъното на пътеката има малко ябълки и банани.

— Сериозно? — попита Хюстън и се обърна нататък.

Бананите бяха три за долар, ябълките „Фуджи“ — седемдесет и пет цента за брой. Взе по три от двата вида и тръгна към щанда.

— Колко струва пицата?

— Цялата? Девет деветдесет и девет. Два долара отгоре за пеперони.

— Без пеперони — отсече Хюстън и остави кошницата върху щанда. — Знаете ли какво, ако искате, започнете да маркирате стоките, а аз ще отскоча набързо да взема още едно-две неща.

— Става — отвърна момчето.

Хюстън отново се почувства странно, като герой в разказ. Като герой, който се преструва на труп, преструващ се за нормален, макар че всъщност светът е свършил, бомбата е избухнала и всичко е разрушено. Какво друго му трябваше натрупа, за да продължи шоуто още известно време? Четка и паста за зъби. Чифт огледални слънчеви очила. Черна бейзболна шапка с жълта бродирана буква Р. Остави тези неща до останалите върху щанда и се загледа в променящите се цифри върху екрана на касовия апарат. Усещаше отражението си, надвиснало от сферичното огледало на тавана, както и изучаващото око на охранителната камера.

— Шейсет и осем долара и петдесет и шест цента — обяви касиерът.

Хюстън извади от портфейла си три банкноти по двайсет и една от десет и прибра рестото си. „Останаха двайсет и четири долара и няколко монети — каза си. — Това са всичките ти спестявания.“ Взе двете найлонови торби и портокаловия сок с лявата си ръка, а пицата с дясната.

— Тази вечер ли продължавате за Торонто? — попита младежът.

— Такъв е планът — отвърна Хюстън и тръгна към вратата.

— Е… всичко хубаво.

— На вас също.

Нощният въздух бе захладнял с няколко градуса. „Сега накъде?“ — запита се. Скъса етикета на бейзболната шапка, огъна козирката и я сложи на главата си. „Макдоналдс“ се намираше на няколко пресечки оттук в лява посока, така че се запъти нататък, в случай че касиерът го наблюдава. След първата пресечка свърна обратно към гората.

„Мисли! — каза си. — Знаеш къде се намираш. Трябва да намериш място, където да прекараш нощта.“

На двайсетина метра навътре в гората вече не можеше да чака. Седна зад един висок блатен дъб и сложи кутията с пица в скута си. Ядеше бързо — две парчета пица за малко повече от минута, с дълга глътка портокалов сок, почти без да усеща вкуса и аромата на храната. После се насили да забави темпото. За жалост, това позволи на спомените да се върнат — за миг видя как Томи се тъпче с пица на последния си рожден ден в „Пица Хът“, а от устата му висят дълги конци кашкавал…

Хюстън стисна здраво очи и пропъди щастливите образи. Край. От тях нямаше и следа.

— Чии гори са, мисля, знам — смотолеви на глас и се опита да фокусира мислите си, да изпълни съзнанието си със смисъла на самите думи. — Домът му в селото е там…24

19

Демарко се събуди в сивата пустота на зората. Къщата беше пуста и светът бе пуст и той можеше да запълни цялата тази празнота единствено с работа от сутрин до вечер. Днес. Утре. Вдругиден. Известно време не прояви никакъв интерес към това, не желаеше да се изправя лице в лице с поредната процесия от бавно точещи се часове, но както винаги правеше след продължително взиране в бледата утринна светлина през прозореца, в крайна сметка си наложи да вдигне жалкия си задник от леглото.

— Направи нещо хубаво за някого днес — каза.

Няколко минути по-късно кафето вече капеше в каната. Демарко влезе под душа и парата от горещата вода замъгли стъклото. После се подсуши, избърса огледалото и както винаги, без да полага каквото и да било усилие, се остави на рутината, механиката на живота — първа стъпка, втора стъпка, трета стъпка… и човекът на пружина отново се движеше.

На бюрото си в службата откри флашка от Кармайкъл. Полицаят бе успял да получи достъп до всички изтрити и защитени с парола файлове на Хюстън. Демарко пъхна устройството в компютъра и отвори папката с надпис „Изтрити“. Вътре имаше чернови на препоръки за бивши студенти и всяко писмо се открояваше с любезен тон и непоколебима откровеност.

Нямам съмнения, че когато Матю успее да наложи дисциплина върху богатото си въображение, ще създаде нещо наистина забележително…

Никога не съм срещал студент писател с по-забележително техническо майсторство в занаята. Някой ден Андреа със сигурност ще добие необходимия житейски опит, който ще придаде дълбочина на работата й. А дотогава прецизното й редакторско око ще я направи ценен участник във всяка следдипломна писателска програма…

Папка с надпис „Домашни“ съдържаше писмени работи на Алиса и Томас младши, проверени от баща им. Те също разкриваха типичните за Хюстън деликатност и такт. Той успяваше например да критикува дъщеря си за слабостта й към клишета и думи като „симпатично“ и „мило“, като същевременно хвалеше усета й за ритъм и повествователна структура. Подчертаваше множеството правописни грешки в домашното на сина си и добавяше бележки: „Правописът, Томи! Повече старание.“ Но освен това пишеше: „Чудесно описание. Изящен изказ. Много сполучливо!“

Папка „Разни бележки“ разкриваше друга страна от характера на Хюстън и тези случайни мисли събудиха интереса на Демарко:

За есе относно бащи и синове: Понякога си мисля, че момчетата с късмет, мъжете с късмет, са онези, които са израснали с презрение към бащите си.

История за писач на некролози: Всичко е в некролога, повярвай ми. Лесно е да четеш между редовете, щом веднъж успееш да се ориентираш. Лесно е да разбереш дали е бил мил човек, обединител, сърдечен и дружелюбен човек, или пък самотник, проклетник и подлец, депресиран отшелник, който няма да липсва на никого, дори на семейството си.

Разказ, възможно заглавие „Сухи дърва“: Двойка отива за уикенда в дивата пустош, в опит да възроди страстта (огъня) помежду си. Но се провалят с планирането — краят на сезона е, изненадва ги леден дъжд. Докато търсят сухи дърва за огън, се обвиняват взаимно за положението си, разчоплят стари рани и накрая огънят на гнева подбужда жената да нападне съпруга си…

Есе: Близо до смъртта, по-близо до живота.

Есе: Нямам нищо против малко поезия от време на време, но нямам никакво време за поети.

„Никакво време за поети ли? — изненада се Демарко. — Дентън ли има предвид?“ Отбеляза си наум да разпита поета, да се поразрови за слабости и стари рани. После отново насочи вниманието си към папка „Други бележки“ и прочете още три страници от откровенията на писателя. Нещо в ритъма на прозата му съответстваше на ритъма на Демарко. Сякаш с Хюстън бяха настроени на една и съща честота.

— Разликата е там — изрече на глас Демарко, — че ти имаш талант, а аз имам проблеми със съня.

Папката „Служебни имейли“ съдържаше още съобщения, разменени между Хюстън и Дентън. Всички, освен едно касаеха проблеми на катедрата. Кармайкъл ги бе подредил хронологично, като бе започнал с писмо от поета. Мейлите заинтригуваха Демарко и той се наведе към монитора, докато четеше.

Излиза, че позицията „преподаващ писател“, която заема К., му струва 300 долара седмично! Налична за всеки! Без задължения, без кандидатстване за поста. Има поне двайсет „преподаващи артисти“ по всяко време. Това е нещо като хотел, който обслужва амбициозни некадърници.

Б.

Не спира да копае собствения си гроб, а, Боб? Той обаче никога не е споменавал, че работата му е синекурна длъжност или награда, нали? Пазиш ли още копие от факултетния бюлетин?

Том

Пише: „Прекарах месец юли като преподаващ писател в институт «Джеймс Брайс Каруел» в Пало Алто…“ Преподаващ писател! Ненатрапчива, но невярна информация. Какво лъжливо копеле.

Б.

Добре, още един пирон в ковчега. Сподели го с комисията другата седмица и ще видим каква ще е реакцията им.

Том

Ще бъде по-ефектно, ако дойде от теб, не мислиш ли? Моите акредитиви също са валидни, но нямат особена тежест. По-добре порицанието да дойде от царя, отколкото от княза, не е ли така?

Б.

Демарко се облегна в стола си. „К. за Конеску“ — каза си. Отново прочете имейлите. Очевидно Дентън и Хюстън са имали намерение да разкрият Конеску като измамник и позьор. Имейлите създаваха усещането, че Дентън е водел атаката, но се е опитвал да постави Хюстън в позицията на главен обвинител.

— Много интересно — отбеляза Демарко.

Влезе в интернет, за да потърси телефонния номер на катедра „Английски език“, набра го и проведе разговор със секретарката. Когато попита дали Дентън има часове същия ден, тя отвори графика му.

— Понеделник, сряда и петък преподава от два до три без десет, после от три до четири без десет. В понеделник и петък е тук в рамките на работния ден, но днес няма никакви часове.

— А домашния му адрес? Имате ли го?

Жената замълча, после хладно отвърна:

— Знам, че сте полицейски служител, но… не съм сигурна дали ми е позволено да давам такава информация.

— Няма проблем — отвърна Демарко. — Не бих искал да ви създавам неприятности.

После звънна в окръжния съд и помоли Черил от регистъра по вписванията да потърси Робърт Дентън в базата данни. Две минути по-късно записа адреса в бележника си: Локъст драйв, 619, Грийнууд Вали.

Грийнууд Вали беше част от просторен фермерски район с постройки, които имитираха къщите от епохата на Тюдорите. Демарко изчисли, че на Дентън са му нужни десет минути да стигне от дома си до колежа, а може би малко повече, ако се наложи да свърши някоя работа по пътя или да спре за капучино. Така или иначе, едва ли щеше да излезе от дома си преди един следобед. Сега бе едва 10:47.

— Имам предостатъчно време да разваля деня му — каза си.

20

Къщата на Робърт Дентън в Грийнууд Вали бе на няколко нива, с фасада от тухли и пластмасови плоскости, разположена върху затревен парцел от един декар, който не беше виждал косачка поне от средата на август.

Цветните лехи бяха пълни с избуяли увивни растения и сухи листа. Демарко пристигна с необозначена сребриста импала от служебния автомобилен парк. Остави я на половин пресечка от къщата на поета и измина останалото разстояние пеша.

Всички завеси на прозорците откъм фасадата бяха спуснати. Сержантът натисна звънеца на входната врата три пъти. Още докато сигналът от две ноти отекваше из къщата, бързо заобиколи сградата и надникна към задния вход иззад ъгъла. Вътре хлопна врата. Чуха се бързи стъпки и приглушени гласове. Минута-две по-късно задната врата се отвори и слабото русо момиче, което Демарко бе видял пред кабинета на поета в Кембъл Хол, излезе забързано от къщата. Прекоси задния двор и се шмугна през процеп в живия плет.

Сержантът се върна пред входната врата и отново натисна звънеца.

Най-сетне вратата се отвори. Дентън, бос и разрошен, в халат за баня на сини и зелени райета, с чаша кафе в едната ръка и дебела литературна антология в другата, примигна срещу него.

— Добро утро — поздрави Демарко и се усмихна през междинната врата. — Аз съм сержант Райън Демарко от щатската полиция. А вие сте Робърт Дентън, предполагам?

— Точно така — отвърна поетът. Стоеше напълно неподвижен. Демарко си помисли, че ако не беше стреснатият му вид като на елен, заслепен от автомобилни фарове, ако не беше бос, с голи крака и по халат, човек би помислил, че Дентън позира за снимка от годишник.

— Чудех се дали бихте отделили няколко минути, за да поговорим за вашия колега Томас Хюстън?

Мъжът остана неподвижен в продължение на още две мигвания. После внезапно се оживи.

— О, да, разбира се. Заповядайте горе. — Обърна се и продължи да говори, докато изкачваше стълбите: — Нека само се преоблека набързо. Тъкмо работех върху днешната си лекция. Ще се видим във всекидневната на горния етаж.

Демарко хлопна входната врата зад себе си и подхвърли:

— И на мен още не ми е останало време да сваля междинните врати.

Дентън спря за малко на най-горната площадка и погледна към него.

— Междинни врати ли? — попита. После добави: — О, тези ли? Да. Дори не бях забелязал.

— Изгубените калории отоплителна мощност бързо се натрупват.

— Ще стигна и дотам през някой от почивните дни — заяви поетът. — Качвайте се. Няма да се бавя.

От стълбите направо се влизаше във всекидневната — стая, която щеше да е обляна в слънчева светлина, ако хоризонталните щори на широкия панорамен прозорец бяха отворени. Демарко остана на най-горната площадка и изчака очите му да се адаптират към сумрака. Кафяв кожен диван. Библиотека, пълна с книги. Бежов килим с отпечатъци от друга мебел, която дълго време е стояла облегната до страничната стена, където сега нямаше нищо, освен акустична китара върху метална поставка в ъгъла. „Пиано, може би?“ — помисли си сержантът. Полицата над камината беше празна, а върху скарата имаше купчина стара пепел. Навсякъде по килима личаха и други отпечатъци, а от стените стърчаха голи пирони. „Тук е имало аудио-визуален шкаф — отбеляза наум Демарко. — Дълбоко кресло. Масичка за кафе. Комплект табуретки. Снимки там, там и там.“ Единственият признак за обитаемост бе неделният вестник, разтворен на пода пред дивана.

Дентън се появи от спалнята си в широки джинси без колан и бяла риза в синьо райе, разпасана отзад и с разкопчани маншети.

— Моля, седнете, господин полицай. Мога ли да ви предложа чаша кафе?

Демарко се усмихна.

— Изглежда, някой е разчистил мебелите ви.

— Бившата ми съпруга — поясни Дентън. — Всъщност сме разделени. Е, поне ми остави местенце за сядане. — Кимна към дивана. — Моля, седнете. Аз ще си взема стол.

Поетът придърпа в средата на стаята невисок стол тип щъркел от кухненския плот, седна и подпря босите си ходила на най-горната пръчка. После забеляза колко непохватно седи Демарко, разтворил широко крака, за да не настъпи вестника.

Скочи от стола.

— Божичко, съжалявам — каза, сгъна вестника и го захвърли в един от ъглите. — Живея като шибан ерген, нали разбирате? Липсва ми всякакво желание да подредя това място.

— Опитвате ли се да изгладите отношенията със съпругата си? — попита Демарко.

— Откъде да знам? Тя иска да излизаме на срещи, разбирате ли? Това и правим. Обаче непрекъснато дъвче старите проблеми. Направо се чудя защо изобщо опитваме.

Демарко кимна, но не каза нищо.

Дентън се ухили.

— Пианото обаче ми липсва. А тя дори не свири на пиано! Взе го само за да ме ядоса.

Сержантът се усмихна, но отново не каза нищо. Вече знаеше, че поетът се изнервя от неловко мълчание.

— Както и да е, да поговорим за Том — смени темата Дентън. — Какъв шок само. Целият университет е стъписан. Вие от полицията имате ли някаква представа къде е? Защо би направил такова нещо?

— Минах покрай кабинета ви онзи ден, но още ви нямаше — заяви Демарко. — Разговарях с една студентка, която ви чакаше. Слаба. Симпатична. С червеникаворуса коса.

— Хедър Рамзи — поясни Дентън. Изчака, но не успя да изтърпи твърде дългата пауза. — Добра студентка. Много умна. — Раздвижи босите си ходила върху пръчката на стола. — Ами… аз… предполагам, че искате да ме питате някои неща за Том?

— Просто се надявам да разбера що за човек е — каза Демарко. — Да добия усещане за него.

— Той е моят герой — призна поетът. — Така де… не сега, не след това, което направи, но… Той беше моят пристан. Не знам как ще оцелея сега, когато го няма наоколо.

— Вашият пристан?

— Да… предполагам, че трябва да сте наясно какво точно представлява академичният живот, за да ме разберете. Направо не е за вярване с колко дребнавост се сблъсква човек всеки ден. Пълно е с шибани кариеристи, които се интересуват повече от офис пространството, отколкото от идеите. Глътнали бастун, сдухани задници… съвършено безполезни извън класната стая.

— С изключение на Томас Хюстън.

— С него сме единствените публикувани автори в цялата катедра, знаете ли? В английска катедра от седемнайсет души. Двама. Жалка история.

— Ами… Конеску? — попита Демарко.

— Той е пълен идиот.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Той е въплъщение на академичната параноя. Мисли си, че цялата катедра е срещу него само защото е румънец. Защото говори с акцент. Защото дядо му е бил циганин, обесен в Бухенвалд. Или поне така твърди той.

— И така ли е?

— Кое…?

— Вие и Хюстън срещу него ли сте?

— Искахме да се отървем от него, да. Но само защото този човек е адски некомпетентен. Вреди на цялата катедра.

— Затова ли му е отказано постоянно назначение?

— Изобщо не е трябвало да го наемат. Мястото му е в стая с тапицирани стени.

Демарко се усмихна, бръкна в джоба на сакото си, извади оттам малък бележник, погледна записките си и отново го прибра.

— Значи вие и доктор Хюстън сте организирали гласуването срещу него…

— Той не е доктор.

— Моля?

— Том няма докторска степен.

— Но вие имате.

— Да. Магистърска степен по изящни изкуства от Калифорнийския университет на Сан Диего и докторска от Денвърския университет.

Сержантът кимна.

— Така де, това никога не е имало значение за мен. Човекът е написал два бестселъра.

— Мислех, че са четири — вметна Демарко.

— Точно така, написал е четири книги, колкото и аз. Но само две от тях, последните две, имаха значителни продажби. Първата едва се продаваше. По някаква причина обаче аз винаги съм харесвал най-много нея.

— И вие имате четири издадени книги, така ли?

— Поезия, разбира се. Малки издателства. Не са за масовата публика.

Демарко кимна. Спомни си какво бе написал Хюстън. „Лесно е да четеш между редовете, щом веднъж успееш да се ориентираш.“

— А този Конеску… той способен ли е да причини подобно нещо на семейството на Хюстън по ваше мнение?

— Нима твърдите, че не го е извършил Том?

— Просто питам кой от двамата е по-способен на това.

— Мили боже — възкликна постът. — По-способен? Няма никакво съмнение. За мен поне. Не казвам, че Том е идеален… И той си има своите слабости, разбира се, като всички останали. Но да направи нещо такова? Да очисти цялото си семейство? Просто умът ми не го побира.

— Какви слабости?

— Основно служебни. Просто не изпитваше особена загриженост към работата на катедрата. Интересуваше се единствено от семейството си, от студентите си и от собственото си писане. За всичко останало чакаше да го подбутнат.

„Собственото си писане?“ — помисли си Демарко.

— Значи смятате, че Конеску може да е замесен по някакъв начин?

Сержантът се усмихна:

— Не знаем дали е така.

— Но смятате, че има такава възможност.

— На този етап всичко е възможно. — Демарко положи ръце върху коленете си. — Ще ви оставя да си вършите работата. — Изправи се. — Благодаря ви, че отделихте време да поговорите с мен.

— По всяко време. Щастлив съм, че успях да помогна.

Преди да слезе по стълбите, Демарко спря и се обърна към него.

— Между другото, само за протокола, къде бяхте миналата събота вечер?

— Шегувате се, нали?

— Стандартна процедура.

— Ами, нека помисля. Тук, предполагам.

— Предполагате?

— Бях тук. Бях тук цялата нощ.

— Някой друг?

— Тук? Само аз и музата ми.

— Тя има ли си име?

— Наричам я Кучката. Но бяхме само двамата през цялата съботна нощ. Аз бях в спалнята на компютъра до… не знам… може би доста след полунощ. Проверявах ръкопис за един конкурс.

— Значи, ако помоля нашия компютърен гений да бръкне в компютъра ви и да извади всички часови сигнатури от твърдия диск, той ще потвърди думите ви, така ли?

Дентън трепна едва забележимо.

— Възможно ли е това? Имам предвид, компютърът наистина ли пази такава информация?

— До минутата — отвърна Демарко. Нямаше представа дали е вярно, или не. Надяваше се да е така. Усмихна се на другия мъж.

— Няма проблем — заяви най-сетне поетът. — Разбира се.

Полицаят кимна и тръгна надолу по стълбите.

Дентън остана на площадката.

— И все пак мога ли да ви попитам нещо, сержант? Имате ли представа къде би могъл да е изчезнал Том?

Демарко не се обърна.

— Приятен ден, докторе.

21

Демарко стоеше в центъра на общата всекидневна на апартамент 312 в северното крило на общежитието. Момичето, което му отвори вратата и отиде да уведоми Хедър Рамзи за присъствието му, сега стоеше с гръб към него до кухненската мивка и миеше една и съща стъклена чаша отново и отново. Когато Хедър влезе във всекидневната, момичето затвори крана на чешмата и педантично подсуши всеки милиметър от чашата.

— Искам само да ви задам няколко въпроса, това е всичко — каза Демарко на Хедър Рамзи.

— След дванайсет минути трябва да вляза в час. Пътят дотам е осем минути.

— В часа на доктор Дентън?

Младата жена кимна.

— Така че наистина нямам никакво време в момента…

— Ще повървя с вас — заяви той. Изчака я да прекоси стаята и да излезе навън, после отново се обърна към другото момиче. Вече се бе отдръпнало от мивката.

„Сега ще отиде до прозореца“ — помисли си Демарко. Гласът му я стресна.

— Бихте ли ми казали колко често госпожица Рамзи не се прибира в стаята си нощем?

Момичето, дребно и тънко като тръстика, го гледаше с широко отворени очи.

— Ъм… — започна.

— Всяка нощ или от време на време?

— Ами, аз всъщност… не обръщам внимание.

— Бихте ли ми казали каква е политиката на университета по отношение на преподавателите, които спят със студентките си?

Разшири очи още повече.

— Ами аз… аз наистина не знам нищо… по въпроса.

— Много благодаря — отвърна Демарко.

Излезе от сградата и мина напряко през тревата, за да настигне Хедър. Младата жена вървеше бързо, с широки крачки и леко приведена напред, сякаш се бореше с вятър. Не носеше нищо в ръце и докато ходеше, свиваше и разтваряше пръстите си. Когато сержантът я настигна, тя се усмихна напрегнато и каза:

— Видях ви в Кембъл Хол. Влязохте в кабинета на Томас Хюстън, нали?

— А аз ви видях да се измъквате от къщата на Робърт Дентън тази сутрин, нали?

Хедър го стрелна с поглед, след което отново се вторачи пред себе си. Цялата се скова.

— Не знам за какво говорите.

— Съквартирантката ви ми каза нещо съвсем различно.

Тя поклати глава и издиша гневно:

— Мразя това място.

— Съпругата му заради вас ли го напусна? Или заради момичето преди вас?

Бледото й лице пламна.

— Той каза ли ви, че все още спи с жена си? — попита Демарко.

Когато го погледна, в очите й имаше сълзи.

— Трябва да поговориш с мен, Хедър.

Младата жена забави ход и погледна към другите студенти, които бързаха за лекции. Всички хвърляха любопитни погледи към полицая, който я придружаваше.

— Какво общо има това с Томас Хюстън? — прошепна тя.

— Точно това се опитвам да разбера. И поради тази причина трябва да ти задам няколко въпроса.

— Ще закъснея за лекция.

— Къде са ти учебниците? — попита я. — Дори молив нямаш, Хедър.

Тя забави ход още повече. Накрая спря.

— Всички ни гледат.

— Просто се усмихвай — каза й. — Ето, виждаш ли? Голяма усмивка за всички.

Хедър се опита да последва съвета му, но усмивката й изглеждаше по-скоро като гримаса.

— Добре — заяви Демарко. — Какво е онова място там, с масичките за пикник под навеса?

— Вътрешният двор на студентския съюз — отвърна тя.

— Можем ли да изпием по чаша кафе там?

Момичето отново въздъхна:

— Все ми е тая.

* * *

От сградата на студентския съюз гърмеше музика — неясен тътен от басов ритъм и неразбираем хип-хоп текст. Демарко се появи в двора с две картонени чаши кафе. Сложи пред младата жена еспресото с мляко и аромат на лешник, а за себе си остави черното препечено колумбийско кафе, след което се настани до нея на издрасканата масичка за пикник. Хедър седеше, свила крака под масата, с лице към матовата стъклена стена на сградата.

— От тази музика ме заболя главата — каза сержантът.

Момичето кимна.

Демарко отпи от кафето си.

— Откъде знаете, че той все още спи със съпругата си? — попита Хедър.

— Каза ми, че излизат на срещи.

— Така ли? — попита тя. — Но само на срещи, нали?

Сержантът погледна към сградата на университета. Моравите и алеите бяха почти пусти, студентите бяха на лекции, в общежитията си или в библиотеката.

— Тъй като те видях тази сутрин, преди да дойда тук, направих малко проучване за твоя преподавател по поезия. Този е третият му брак, знаеш ли? Има четири деца от първите си две съпруги.

— Той ми каза всичко това.

— А каза ли ти, че все още спи с последната?

— Просто така говориш. Не знаеш със сигурност.

— Знам със сигурност, че деканът е разговарял два пъти с него на четири очи заради оплаквания от родители на бивши студентки. Университетът не може да предприеме никакви официални мерки, защото всички момичета са били поне на осемнайсет — също като теб. Той работи тук от колко… девет години? Навярно има поне по две момичета годишно.

Сълзите й капеха по масата и се превръщаха в малки черни точици.

— Тон казва, че съм специална.

Демарко положи ръце върху нейните.

— И е точно така — увери я. — Но не и за него.

22

Томас Хюстън се събуди разтреперан от студ. Около час след полунощ се бе свил на кълбо в стаичка на втория етаж в новото жилище на ректора на университета. Сградата с площ от деветстотин квадратни метра се строеше от месец март, а церемонията с рязането на лентичката се очакваше не по-рано от май следващата година. Всичките четири етажа бяха изградени, но все още никъде нямаше прозорци, а електрическа и водопроводна инсталация бе положена само под цимента на сутерена и гаражите.

Точно до входа на сутерена, в дъното на къщата, строителните работници бяха струпали част от материалите си: кутии с подови плочки, ролки електрически кабели, кашон е електрически контакти и щепсели, купчина дъски и десетина или повече ролки с изолация „Тайвек“, които заемаха поне една трета от просторното помещение. Върху купчината дъски беше захвърлена мръсна памучна риза, втвърдена от изсъхнала пот. Хюстън я нахлузи върху тениската си с къс ръкав, закопча я до врата, спусна навитите ръкави и закопча и тях. Ризата, също като мръсното ватирано яке, което облече върху нея, беше твърде голяма за него, но на него му бе все едно как изглежда, а вонята, която се носеше от дрехата, не беше по-лоша от неговата собствена.

Промъкна се нагоре по стълбите, за да огледа наоколо, като потръпваше при всяко проскърцване на дъските. През отворите за прозорците нахлуваше светлина от натриевите улични лампи, затова се стараеше да се движи в дъното, под прикритието на вътрешните стени, а покрай отворените врати притичваше наведен.

На втория стаж откри вътрешна стаичка само с една врата, която водеше към друго, по-голямо помещение. „Дрешник“ — каза си. Към голямата спалня. Сви се в един от ъглите на стаичката, придърпа към себе си торбите с хранителни продукти и се опита да заспи. Ала в съзнанието му веднага нахлуха спомени от вечерите, които бе прекарвал с Клеър в подобни недовършени сгради.

През последните си две лета като студент Хюстън работеше в строителна бригада, но живееше с родителите си. Клеър О’Пачън също живееше с техните в селце на десетина километра разстояние. Младите влюбени бързо се измориха да правят любов на тясната задна седалка в очуканото волво на Томас — той го паркираше встрани от един черен път и при всеки проблясък на автомобилни фарове с Клеър се отдръпваха един от друг. Една вечер, в търсене на усамотено място, където да паркира, Хюстън подмина строителната площадка на двуетажната колониална къща, където работеше с бригадата си.

В средата на юни с Клеър правиха любов върху спален чувал на циментовия под в сутерена. Първата нощ мина толкова добре, че Томас остави в багажника на колата си спален чувал и раница, която редовно зареждаше с бутилка вино и пакетирана храна. Към края на август прекарваха повечето от нощите си заедно под отворен прозорец на втория стаж. Когато през есента се върна в колежа. Том бързо откри всички новостроящи се обекти в града — те бяха много по-уединени от общежитието и далеч по-евтини от мотел. Места, където единствените им тревоги се ограничаваха до това колко далеч в нощта се носят виковете и стенанията на Клеър.

Обърнат с лице към ъгъла на тясната стаичка, Хюстън усещаше свежия мирис на дърво и аромата на нощния въздух. Притисна колене към гърдите си, сви се на топка, но не успя да пропъди болката и дълбоките си терзания.

Памучната риза и ватираното яке изобщо не го спасяваха от студения нощен въздух. Тресеше се от плач и трепереше от студ. След половин час на пода до стената, вкочанен от напрежение и студ, се изправи на крака и се върна обратно в сутерена. Взе оттам ролка с изолация „Тайвек“, отнесе я до втория етаж, разгъна я и се уви с фолиото. После придърпа торбите с покупките и ги притисна плътно към корема си.

Преди зазоряване се събуди обгърнат в сивота. Пробуди се с мисълта, че все още държи ножа в ръка, и отвратен го захвърли, отдръпна се назад, усети нещо меко до гърба си и започна да рита фолиото, за да се измъкне. Торбите с храна се разпиляха наоколо, а той продължи да рита и да се мята, докато накрая се озова притиснат към отсрещната стена, задъхан и объркан. Усещаше парене в очите, гърлото му бе продрано, целият бе премръзнал до кости.

Постепенно в съзнанието му започнаха да изникват и да се подреждат фрагменти от предишната нощ. Намираше се в новата къща на ректора. Беше сутрин, около шест и половина. Скоро щяха да се появят строителните работници. По улиците щяха да тръгнат хора. Твърде много очи.

Скочи на крака, събра храната и тръгна към сутерена. Хвърли поглед към задния изход. Навън светът тънеше в сивота. Но той познаваше тези мъгли, бе вървял през тях почти през целия си живот. След час щяха да се вдигнат и светът отново щеше да стане светъл. Трябваше да се върне обратно в гората. Да планира следващия си ход. „Днес е сряда — каза си. — Утре вечер мога да се видя с Анабел.“

Придърпа козирката на бейзболната шапка ниско над челото си. Провери джоба на памучната риза, за да е сигурен, че огледалните слънчеви очила са все още там. Потупа портфейла си. После взе найлоновите торби с храната, пристъпи навън и тръгна сковано, но бързо по наклона на дългия заден двор. Не след дълго се затича — смътна сянка в мъглата. „Трябва да поема към Анабел — помисли си. — Пътят дотам е дълъг. Километри. Дълги километри до следващата ми възможност да поспя.“

23

Демарко почука на вратата на Конеску в Кембъл Хол за втори път през последните четири минути. Първия път, три минути по-рано, не последва никакъв отговор, така че прескочи до канцеларията на катедрата и попита секретарката кога би могъл да открие преподавателя.

— По всяко време между осем и шест — отвърна тя. — Че и до по-късно, доколкото ми е известно. Аз си тръгвам в шест, а той винаги е тук.

— В кои дни?

— Всеки ден. Аз съм тук пет дни седмично и той винаги е тук. Преподава в понеделник, сряда и петък в десет, единайсет, два и три, но през останалото време е в кабинета си. По цял ден във вторниците и четвъртъците.

Демарко погледна часовника си: 1:17.

— Почуках, но не ми отвори.

— О, вътре е — заяви секретарката. — Повярвайте ми. Винаги е там.

Върна се пред кабинета и започна да чука упорито. На всеки петнайсет секунди почукваше три пъти бързо, всеки път по-силно от предишния. Накрая дрезгав глас иззад вратата попита:

— Кой?

— Сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция.

Последва мълчание в продължение на десетина секунди. И тогава, точно когато Демарко се канеше да почука отново, резето изщрака. Изчака вратата да се отвори, но металната топка не помръдна. Протегна ръка, завъртя я и отвори.

Конеску бе организирал кабинета си по такъв начин, че единствената видима част от вратата бе тесен коридор, който водеше към прозорец на по-малко от два метра разстояние. Стената от лявата страна на вратата бе заета от метална библиотека с натъпкани една върху друга книги — вертикално и хоризонтално. Отдясно имаше два метални шкафа за документи с височина метър и половина. Върху тях бяха натрупани още книги, които блокираха гледката към кабинета. Демарко пристъпи към тесния процеп между шкафовете и радиатора под прозореца и там, свит в ъгъла, до обърнатото срещу стената бюро, седеше Конеску — едър, прегърбен, с разрошена коса. Седеше вторачен в метален шкаф за документи, допрял кокалчетата на ръцете си до компютърната клавиатура. На екрана се виждаше текстов документ, плътно изписан със ситен шрифт.

— Съжалявам за прекъсването — обади се Демарко. — Можете ли да ми отделите няколко минути?

Конеску остана неподвижен известно време, после разтвори пръсти и затрака по клавиатурата с бясна скорост.

— Твърде зает съм в момента — отвърна. — Елате пак към три. И отново затрака по клавишите.

— В три имате лекция — заяви Демарко. Пристъпи навътре в кабинета, застана от лявата страна на Конеску и седна на ръба на металното бюро, едва на няколко сантиметра от него. Преподавателят се вцепени, а сержантът се усмихна. — Така че по-добре да е сега.

Мъжът спря да пише. Скри страницата от екрана, облегна се в стола си, обърна глава към Демарко и го изгледа заплашително. Всяко негово движение бе отчетливо и самостоятелно, сякаш нямаше никаква връзка с предходното.

„Параноидна шизофрения — помисли си Демарко. — Класически случай.“

— Как бихте определили връзката си с Томас Хюстън?

Конеску обмисли отговора си. Накрая каза:

— Не обичам нацисти. И нацистите не ме обичат.

— А защо го наричате така?

— Какво е нацист? Човек, изпълнен с омраза. С предразсъдъци. С желание да смаже, да преследва и да унищожи онези, които го заплашват.

— Вие заплашвахте ли го?

Конеску присви очи към него. После се вторачи в монитора си.

— Професионални разногласия.

— Той е бил един от членовете на комисията, гласувала срещу назначението ви на постоянна работа. Заплашвали сте както него, така и университета със съдебни дела.

— Репутацията ми е заложена на карта.

— А каква е вашата репутация?

Раменете на Конеску се сковаха и шията му сякаш изчезна. Сержантът чуваше как преподавателят бавно вдишва през носа и бързо издишва.

Накрая Демарко каза:

— От онова, което имах възможност да установя, всички заплахи са идвали от вас. Разполагам с копия от имейлите и писмата ви. Така че имам само още един въпрос. Къде бяхте в събота от десет вечерта до ранната сутрин на другия ден?

— Къде би могъл да бъде един почтен човек по това време? Заспал в леглото си.

— Вие не сте женен, нали?

— Нямам време за такива неща.

— Такива неща? Имате предвид съпруга?

— Романтика! Любовни афери! Аз съм посветил живота си на разума.

— Тоест никой не би могъл да потвърди, че сте били в леглото си?

Конеску издиша през зъби.

— Проверете записите — изръмжа.

— Кои записи имате предвид?

— На всеки етаж от сградата, в която живея, има охранителни камери. Прибирам се в седем. Не излизам до четири на другия ден. Поръчвам си вечеря между осем и осем и половина. Проверете записите, ако ви интересува.

— Поръчали сте си доставка на храна?

— Стромболи25 с пържола и пръчици моцарела.

— Името на ресторанта?

Конеску му хвърли изпепеляващ поглед.

— Смятате ме за лъжец?

— Просто питам за името на ресторанта, това е всичко.

— Шибаната „Пица Джо“.

— „Пица Джо“ на Дванайсета?

— Искате ли да помиришете празната кутия в кофата ми за боклук?

Демарко се усмихна.

— Ще ви уведомя, ако се наложи.

Три минути по-късно, докато крачеше към паркинга, усети внезапна ледена тръпка.

— Висше образование — изрече на глас. — Мътните да го вземат!

24

До десет същата сутрин мъглата се вдигна. От време на време Хюстън излизаше от гората, за да потърси с поглед слънцето и да се ориентира за местоположението си, но през останалото време стоеше скрит между дърветата по пътя си на север. Беше следвал потока Санди Крийк обратно на течението му от езерото Уилхелм чак до извора и за няколкото часа от зазоряване насам навярно бе изминал между петнайсет и двайсет километра. Ако сметките му бяха верни, до работното място на Анабел оставаха по-малко от три часа път.

„Трябва да поемеш на запад — каза си. — Не, спри за малко. Хапни нещо. Пести си силите.“

Знаеше, че от него вече не е останало нищо, освен неведение и гняв. Надяваше се да отстрани неведението след разговора с Анабел, а малко след това да потуши и гнева. Звучеше лесно, но знаеше, че няма да е така. Тя можеше да не знае нищо. Но дори и да знаеше, щеше ли да му каже? Ако откажеше, какво щеше да прави той?

Хюстън седна на земята и изяде една от ябълките си, както и няколко парчета говежда пастърма. Все още пазеше половината портокалов сок и съзнаваше, че трябва да го разпредели на порции, за да му стигне за по-дълго, но пластмасовата туба му тежеше. „Винаги можеш да намериш нещо за пиене — помисли си. Във всяко малко градче по пътя има поне един автомат за безалкохолни напитки в близост до детска площадка или обществен център. Изпий портокаловия сок. Имаш нужда от енергия.“

Чудеше се дали да потърси Нейтън. Цяла сутрин прехвърляше имена на различни хора в главата си и преценяваше възможността да му помогнат. Единственото име в списъка, което остана незадраскано, бе това на Нейт. „Той знае за Анабел — отбеляза наум Хюстън. — Може да ме закара при нея. А после и другаде. Да ми донесе дрехи, които не вонят, и обувки, които не са подгизнали. Може дори да ме снабди с оръжие… Но имам ли право да го въвличам във всичко това?“

Хюстън не се беше чувствал толкова сам от малък. Да, в интервютата си често говореше за самотата на писателя, но тя беше временна — онези няколко часа усамотение, от които се нуждаеше всяка сутрин. Но Клеър винаги бе до него, за да запълва празнотата. Да разпръсква ярката си светлина из всичките му мрачни ъгли. Още от февруари през първата му година в колежа. Танцът на влюбените. Първата им целувка. С тази целувка тя заличи самотата му и изпълни душата му със светлина.

Сега Томас отново бе дванайсетгодишно момче. Момчето, което излизаше от къщата всеки следобед, за да избяга от крясъците на родителите си. От споровете им, които никога не свършваха. Всеки ден след училище бродеше из горите сам, спеше по поляните и се молеше родителите му да се разведат, щом толкова много се мразят. Но те не се разделяха въпреки крясъците. Три-четири нощи седмично матракът в спалнята им скърцаше върху металната си рамка. Веднъж попита татко си: „Защо тя никога не говори с нормален тон? Защо непрекъснато звучи толкова ядосана? След нея и ти започваш да крещиш. Тук не се чува нищо друго, освен крясъци“. Баща му, който в онзи момент тъкмо сменяше маслото на понтиака, изпълзя изпод колата, избърса ръцете си в син парцал и сви рамене. „Майка ти е страстна жена — отвърна. — Покрай плюсовете търпя и минусите“. Едва тогава Хюстън успя да разбере донякъде връзката им.

С раждането на Томи младши се появиха още плюсове. Тогава майка му и баща му някак омекнаха. Томи беше съкровището на баба си, а по-късно Алиса стана принцесата на дядо си. После родителите му си отидоха.

Но Клеър винаги бе до него. Неговият източник на светлина. Пазителят на душата му.

Сега и нея я нямаше. Сега можеше да разчита единствено на Анабел. Сега имаше само Анабел, неведението и гнева си.

Захвърли огризката на ябълката и сковано се изправи на крака. Наведе се и вдигна торбите с храна. „Още няколко километра — каза си. — Не заслужаваш почивка.“

Подлост

25

Преди да си тръгне, Демарко се отби на още едно място в университета. Административната секретарка бе кръглолика жена с чуплива руса коса, яркозелени очи и непринудена усмивка. Но някъде под тясната рокля на цветя и привлекателното деколте биеше сърце на учителка, която обича да чете наставления.

— Единственото, за което моля — заяви Демарко след петминутен разговор с нея, като се стараеше да не издава колко е вбесен, — е да ми дадете домашния му адрес и да ми кажете кога има лекции.

— Вече ви отговорих, че това е лична информация — отвърна секретарката. — Тя може да бъде предоставена единствено с разрешение от студента. Или със съдебна заповед.

— Тогава ви моля да му се обадите и да поискате разрешение. Жената се усмихна.

— Опасявам се, че ще се наложи сам да свършите това.

— Тогава ми дайте телефонния му номер.

— Съжалявам, но не мога да го направя.

— Нали разбирате, че водя полицейско разследване?

Тя се усмихна толкова широко, че носът й се набръчка.

— Веднага ми стана ясно.

— Значи университетът няма желание да съдейства на полицията?

— Винаги съдействаме на полицията.

— Като отказвате да осигурите информация?

— Съжалявам, но това противоречи на принципите ни.

— Главата ме заболя от вас — оплака се Демарко.

Секретарката отново се ухили до ушите.

— Днес има ли лекции? Това поне ще ми кажете ли?

Жената обмисли молбата му, превъртя я в съзнанието си, обърна я във всички посоки и най-накрая написа „Нейтън Брисън“ в полето на търсачката.

— Не, няма — отговори.

— Ами утре?

— Съжалявам — заяви. — Предоставянето на подобна информация е в разрез с политиката на университета.

— Знаете, че лесно мога да получа съдебно разпореждане.

— Сигурна съм, че можете да получите много неща, ако наистина го искате.

Тогава му хрумна, че тя може би флиртува с него. Възможно ли беше? Замисли се за натруфената прическа, за твърде тясната рокля и твърде пищното деколте. Но после отхвърли тази възможност. Познаваше този тип жени. Хвърляха стръв, колкото да подмамят жертвата си достатъчно близо, за да й ударят шамар.

Демарко избра да стои далеч от въдицата й. От джоба на якето си извади малкия бележник, в който бе записал адреса и телефонния номер на Хедър Рамзи. Въведе цифрите в мобилния си телефон и натисна слушалката. Студентката вдигна на четвъртото позвъняване. Гласът й бе тих и натежал от сълзи.

— Обажда се сержант Демарко. Опитвам се да открия Нейтън Брисън. Случайно да го познаваш?

— Асистентът в катедрата?

Усмивката на секретарката угасна и бръчиците по носа й изчезнаха.

— Случайно да знаеш къде живее?

— Някъде в центъра — отвърна Хедър. — Над една пекарна, ако не се лъжа. Не знам точния адрес.

— А ти как си? — попита Демарко. — По-добре ли се чувстваш?

— Честно казано, не знам.

— Обади ми се, чу ли? Ако имаш нужда от нещо. Или просто искаш да поговорим.

— Благодаря.

Сержантът прибра мобилния си телефон и се усмихна на секретарката.

— Благодаря за отделеното време — каза й.

— С кого говорихте? — попита тя.

— Приятен ден.

26

Демарко знаеше за две пекарни в града. Първата, „Бейсик Нийдс“, се намираше в едноетажна къщичка. Другата, „Пекарната на Шнайдер“, заемаше първия стаж от голяма триетажна тухлена сграда на Мейн стрийт. Отворен портал от едната страна на пекарната водеше към площадка и заключена врата, до която имаше четири звънеца. Под копчето за апартамент имаше черен етикет, на който с бели печатни букви пишеше „Брисън“.

Демарко натисна бутона и го задържа няколко секунди.

От говорителя се разнесе мъжки глас:

— Да?

— Сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция, господин Брисън. Бих искал да поговоря с вас няколко минути.

— Качвайте се — примирено отвърна мъжът.

Студентът го чакаше на площадката на третия етаж, до отворената врата на апартамента си.

— Между другото, произнася се Брайсън. Не Брисън.

— Съжалявам — каза Демарко.

— Случва се често. Влизайте.

Младият мъж изглеждаше по-възрастен от очакванията на сержанта. Може би на трийсет, плюс-минус една или две години. Беше по-висок от Демарко, около метър осемдесет и пет, чернокож мъж с нормално телосложение, гладко избръснат, с късо подстригана коса и в добра физическа форма. Носеше широки избелели джинси, бели памучни чорапи и избеляла синя тениска с надпис „Морски вълци“, изписан в оранжево през гърдите му.

— Рядко виждам такива — подхвърли Демарко и кимна към тениската. — Почитател ли сте?

Брайсън затвори вратата след сержанта и го последва към всекидневната.

— Играч от втора база за три сезона. Вечната резерва, така че известно време продавах застраховки. Сега отново съм в училище. Седнете. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Демарко седна на сгъваем брезентов стол в ъгъла до фасадния прозорец. Брайсън издърпа кожения стол на колелца от бюрото си, обърна го към сержанта, седна и каза:

— Вече се чудех кога ще дойде и моят ред да ме потърсите.

Полицаят се усмихна. Вече харесваше този млад мъж.

— Колелата на правосъдието се въртят бавно.

— Не толкова бавно всъщност. Изминали са само четири дни. Но се усещат като четири месеца.

Демарко кимна.

— Родом от Ери ли сте?

— Чикаго. Когато „Тайгърс“ подписаха договор с мен, ме изпратиха в Ери.

— Какво ви доведе в този университет?

— Томас Хюстън.

— Познавахте ли го, преди да дойдете тук?

— Само чрез работата му. Дойдох в „Шенанго“, за да се уча от него.

— Откога сте тук?

— Това е третият ми семестър, последният от курса ми.

— Имахте ли лекции при него този семестър?

— Самостоятелно обучение. Той е мой научен ръководител и съветник. Имах лекции при него през другите два семестъра.

— Значи сте имали възможност да го опознаете добре.

— И точно затова случилото се ми изглежда толкова невероятно. Аз просто… не мога да го проумея.

— Никога не сте подозирали, че е способен на такова нещо?

— Немислимо е. Семейството му беше всичко за него. Всичко.

— Значи, ако не е той… кой друг би могъл да го извърши?

— Господи, дори не мога да… аз…

Демарко търпеливо зачака. Младият мъж се мъчеше да преглътне сълзите си. Живееше в този апартамент с два стола, сто книги върху пластмасови етажерки, кухничка и спалня. Горещината и уханията от пекарната правеха въздуха тежък и твърде сладък. Непрестанното бръмчене от уличния трафик нахлуваше през прозорците и понякога стъклата им дрънчаха. По изящните ръце и дългите му пръсти личеше, че най-вероятно е привилегировано момче от Линкълн Парк или Стрийтървил, но се бе провалил като бейзболист и му беше омръзнало да продава застраховки. Живееше сам и мечтаеше да стане писател, а сега с неговия кумир беше свършено, необяснима трагедия му го беше отнела.

— Ами Конеску? — попита Демарко.

Брайсън вдигна поглед към него.

— Той е подлец от класа, но… убиец? Честно казано, не мисля, че има смелост да го извърши.

— А Дентън?

— Доктор Дентън?

— Усетих доста професионална завист у него.

— Ами… да, но… кой не би завидял на Том? Той беше… самото съвършенство.

И тогава на Демарко му стана ясно.

— Той знаеше ли какво изпитвате към него? — попита тихо.

Брайсън трепна едва забележимо. После сви рамене.

— Никога не съм го изразявал, никога не сме го обсъждали. Но съм сигурен, че знаеше.

Полицаят търпеливо го изчака да продължи.

— Работата е там, че още от самото начало Том се отнасяше с мен като към равен. Имам предвид… Аз може никога да не публикувам и дума, но той уважаваше… моите стремежи, разбирате ли? Уважаваше мечтата. И това повече от всичко друго го правеше толкова специален за мен.

Демарко помълча около минута и чак тогава попита:

— Имате ли представа къде може да е отишъл, Нейтън?

— Ужасно много ми се иска да знам. Представете си какво му е в момента.

— Правя всичко възможно да си го представя. Къде би отишъл? Какво би направил?

— Мисля, че търси убиеца.

— Така ли смятате?

— Вие не бихте ли, ако бяхте на негово място? Аз бих. Божичко, с радост бих му помогнал в този момент, ако можех.

— Смятате ли, че знае кой го е извършил?

— Много съм мислил за това. И не мога да си представя, че знае. Имам предвид… вече открили ли сте и други трупове?

— Значи вярвате, че Хюстън е способен на жестокост.

— При определени обстоятелства. Но нима това не важи за всички ни? Ако питате дали вярвам, че Том би наранил семейството си, бих отговорил „никога“. Никога. Дали е способен да очисти онзи, който е убил семейството му? Вие способен ли сте?

Полицаят прехапа долната си устна и сведе поглед към ръцете си. Понякога все още си фантазираше как измъчва мъжа, преминал на червено и ударил странично колата му с пикапа си. Той бе прекарал седем месеца зад решетките за убийство при пътнотранспортно произшествие, но за Демарко нямаше да са достатъчни и седем години. Нито дори седем пъти по седем години. Нито двайсет по седем.

Усети, че неволно е стегнал челюст и скърца със зъби, и положи огромно усилие да се върне духом в апартамента.

— Значи не сте имали какъвто и да било контакт с него.

— Нито дума. Но не спирам да се надявам.

Демарко кимна.

— Местонахождението ви в събота през нощта?

Младият мъж остана неподвижен известно време. Накрая каза:

— Един клуб в Ери. „Зоната“.

— А след като затвориха?

Брайсън бавно издиша.

— Алекс Ферис. Той е студент тук. Но ви моля да проявите деликатност, става ли? Родителите му са… в неведение… не знаят.

„Божичко — каза си Демарко. — Толкова много шибани трагедии на този свят. Толкова много болка.“

— Коя е Анабел? — попита.

— Анабел…?

— В един от имейлите си до вас Хюстън казва, че смята да посети Анабел, и ви кани да го придружите.

— О — отвърна Брайсън. — Една жена, която използва като модел за героинята си Анабел. От романа, върху който работи. Работеше.

— Тя е героиня в новия му роман?

— Точно така. Образът на Лолита.

— Тук се обърках малко. Анабел е героиня, създадена по подобие на литературната героиня Лолита?

— Новият му роман с работно заглавие „П“ е съвременен прочит на Набоковата „Лолита“. Том наричаше героинята си Анабел. Жената, която ме покани да посетим заедно, според мен беше физическият прототип на тази литературна героиня, която е създадена въз основа на Набоковата Лолита.

— Вие запознахте ли се с тази жена? С Анабел?

— Имах желание. И планирах да го направя, но късно следобед промених решението си.

— Защо?

— Един приятел ми се обади. Пътувал на север и решил да се отбие да се видим. Попита дали съм свободен.

— И вие приехте.

— Ами… имах желание да отида с Том. Неприятно ми беше да му откажа. Но в същото време не исках да ходя там с него.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Просто не си падам по стриптийз клубове.

— Срещата на Хюстън с Анабел е била в стриптийз клуб?

— Неговата Лолита, Анабел, работи в стриптийз клуб. В романа му. Затова той правеше проучванията си на такива места.

— Ще се наложи да проявите малко търпение с мен, защото не съм чел „Лолита“. Искате да кажете, че той избира името Анабел за своята героиня, която изгражда по подобие на героинята Лолита от романа „Лолита“?

Брайсън се усмихна.

— Не. Лолита е галеното име на героиня от Набоковия роман „Лолита“. Тя е младо момиче, нимфетка, както я нарича Набоков. Не е дете, но все още не е и жена. А разказвачът в романа, Хумберт Хумберт, е литератор, който има нездрав интерес към нимфетки. Той проследява тази своя маниакална обсебеност назад във времето до първата си интимна среща, когато все още е бил малко момче, с дванайсетгодишно момиче на име Анабела, по-късно починало от тиф. Том използва това име в своя роман. Възнамеряваше също така неговата Анабел да има някаква връзка с Аннабел Ли, героинята на Едгар Алън По от едноименната поема, точно като Набоковата Анабела.

— Леле — възкликна Демарко. — Зави ми се свят.

— Всички романи на Том, както навярно знаете, заимстват герои и ситуации от други литературни произведения. Том възнамеряваше този му роман да наподобява Набоковия и също като него да изобилства от игри на думи и множество литературни алюзии, да бъде критика на съвременното американско общество. Сюжетът щеше да е различен, разбира се, всички сюжети на Том са изцяло негово творение, но като тема, така да се каже, неговият „П“ щеше да повтаря идеите на „Лолита“ за похотта и за моралните последици от това как откликваме на плътските си желания.

— Много полезна информация — отбеляза Демарко. — Но ме гложди въпросът откъде сте толкова добре информиран.

— Казах ви. Том беше мой научен ръководител. Ходех в кабинета му почти всеки ден. Задавах му въпроси непрекъснато. Той е много, много щедър човек, що се отнася до време и съвети. Освен това ми се ще да вярвам, че виждаше в мен някакъв творчески потенциал и затова ме подкрепяше толкова.

— Значи, ако искам да открия тази героиня Анабел… Казвате, че тя е едва дванайсетгодишна?

— В романа на Набоков. Но не и в поемата на По. Нито пък в романа на Том. Но все пак е достатъчно млада, за да излъчва накърнена невинност.

— Накърнена невинност?

— Човек, който е бил наранен, но все още е… уязвим, предполагам. Доверчив е. Но все още не е изтощен. Все още не е станал циничен.

— Някой като вас — вметна сержантът.

Нейтън Брайсън се сепна и го погледна.

— Странно, че го споменавате. Том ми го каза веднъж.

„Каква ирония“ — помисли си Демарко. Хюстън пишеше роман за възрастен мъж, който се влюбва в момиче, а този младеж тук бе влюбен в по-възрастен мъж.

— Похот — изрече. — Това ли стои зад работното заглавие? „П“ като похот?

— Книгата трябваше да е разделена на четири части: Похот, Подлост, Печал и Проникновение.

— Проникновение? С щастлив край ли ще бъде?

— Не знам. По всяка вероятност Том също не знае. Със сигурност мога да ви кажа обаче, че проникновението невинаги води до щастие. Понякога става точно обратното.

— Знаете ли в кой клуб работи Анабел? — попита сержантът.

— Знам, че от два месеца Том обикаля различни нощни заведения и се опитва да открие момиче с търсените от него качества. Истинско момиче, което не се преструва, разбирате ли? Той каза, че някои от тях много ги бива в преструвките.

— Престорен интерес към него?

— Престорена невинност.

— Това възможно ли е? Жена, която работи като стриптийзьорка, да притежава невинност?

— Том смяташе, че е възможно.

— А вие?

Брайсън сви рамене.

— Ако трябва да съм откровен, личният ми поглед към живота не е толкова… ведър. Не че не ми се иска да можех да споделя гледната точка на Том. А вие, сержант?

— Моля?

— Вие как гледате на света?

Демарко се усмихна.

— Хюстън случайно споменавал ли е името на клуба, в който работи Анабел?

— Споменавал е другите, онези, които е зачеркнал от списъка. Но този, новия? Не мисля. Знам, че го е посещавал три или четири пъти, преди да ме покани да го придружа. Мисля, че просто искаше и аз да видя момичето, за да е сигурен, че не е сгрешил в избора си.

— Странно място е избрал да търси невинност.

— Същото казах и аз. И знаете ли какво ми отвърна той?

— Бих искал да знам.

— Каза ми, че точно това си струва да бъде описано. Очевидната дихотомия26. Вътрешният конфликт.

— Човешкото сърце в конфликт със себе си.

Брайсън го погледна многозначително и се усмихна.

— Чели сте Фокнър.

— Някога — отвърна Демарко. — Колкото до онзи стриптийз клуб…

— Със сигурност не е от местните.

— Не е искал да рискува среща с приятели или познати.

— Точно така. Е, съпругата му знаеше, но въпреки това…

— Знаела е, че той ходи в стриптийз клубове?

— Това беше проучване и тя го разбираше. Двамата си имаха пълно доверие.

— А вие знаете това, защото…?

— Той ми каза.

Демарко се усмихна и кимна. „Вярваме в онова, в което искаме да вярваме.“

— Значи клубът не е местен — заяви сержантът. — Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

— Мисля, че спомена нещо за пътуване на север. Имам предвид първия път, когато отиде в този клуб. Може би преди три или четири седмици.

— На север от Ери?

— Не… не, той ме попита за някакво голф игрище в района. „Туин Оукс“ или нещо такова. Кънтри клуб „Туин Оукс“ това е. Попита ме дали знам как да стигне дотам, защото стриптийз клубът се намирал на няколко километра разстояние по същия път.

— „Туин Оукс“ е на границата между Пенсилвания и Охайо. На север от Пиърпонт.

— Ето, това е. Точно там е клубът. Не е много далеч оттук.

Демарко се усмихна.

— Помогнахте ми много днес.

— Ще ми се да знаех повече.

— Този роман, който е пишел… с работно заглавие „П“. Не го открих никъде. Нито в компютрите му, нито където и да било в документите.

— Няма да го откриете в компютрите му. Може би кратки откъсчета. Нахвърляни бележки, мисли, които са му хрумвали от време на време. Той винаги пишеше първите си чернови на ръка.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Насърчаваше всичките си студенти да правят същото. Казваше, че писането на ръка не е толкова механично, по-органично и чувствено е. Твърдеше, че така мисълта тече много по-леко и свободно.

— Какъв обем от романа е написал според вас?

— Едва ли е много, защото все още не беше приключил с проучването си. Не би се заел със същинското писане, докато не подготви обстойно сюжета.

— И съвсем наскоро е срещнал своята Анабел.

— Точно така. Сигурен съм, че има някакъв дневник или бележник, защото го видях да пише в него в кабинета си. Но не бих се изненадал, ако по-голямата част от книгата все още съществува единствено в главата му.

Демарко помълча известно време, после се изправи на крака.

— А как ще се отрази това на вашата дисертация? Ще помолите ли Дентън да замести Хюстън като ваш научен ръководител?

Брайсън поклати глава.

— Опитвам се да бъда като Том. Все още храня надежда, че всичко ще се нареди.

Демарко се усмихна сковано, досущ като гримасата на Хедър, но задържа усмивката на лицето си чак докато излезе на улицата.

27

Скрит зад гъстите бодливи храсти в края на полето, Хюстън наблюдаваше малките бели постройки на двеста метра разстояние в посока североизток. Една, две, три… общо седем дървени къщички, ако не броеше навесите на двете игрища. Всичките бяха боядисани в бяло и имаха червени метални покриви. Знаеше, че ги е виждал и друг път, но не можеше да се сети кога. Две складови бараки бяха разположени по средата между две игрища (на Малката лига и може би на момичешкия отбор по софтбол) — едната бе с дължина десетина метра, два пъти по-дълга от другата. Две тоалетни се помещаваха в една постройка с два входа. Малка сграда се издигаше зад закритата тренировъчна площадка, а до нея имаше друга постройка със същия размер — може би помпено помещение и барака за електрооборудването и водомерите? Най-голямата сграда между двете игрища бе дълга и тясна, разположена на двайсетина метра зад заслоните, с долепена до нея лавка за продажба на храна и напитки. И двете игрища бяха оборудвани с осветление, електронни табла за резултатите, скъпи огради и скамейки за зрителите. Целият комплекс изглеждаше по-подходящ за малък колеж, отколкото за миниатюрно селце насред нищото.

И тогава си спомни. Плейофите на Звездите от Малката лига преди две лета. „Това е Брадли — каза си. — Името на града е Брадли.“ Самото селище бе малко, с не повече от четиристотин жители, но тук бе родена известна филмова актриса. Общински парк „Брадли“ бе нейният подарък за градчето.

— Наричаме го Общински парк на свирките — бе казала една жена на Клеър в онзи безветрен юлски ден. Мачът на Томи бе едва в началото си и той играеше защита на втора база. Треньорският екип на Звездите се състоеше от главните треньори на четири различни отбора, затова в онзи ден Хюстън седеше на трибуните и се опитваше да следи събитията на терена, но неволно подслушваше съпругата си и жената, която й обясняваше историята на парка. Непознатата като че ли наближаваше четиридесет и говореше с дълбок дрезгав глас, който със сигурност дразнеше Клеър, но Хюстън знаеше, че тя никога не би споделила това дори и с него.

— Беше ми съученичка — обясни жената. — Повярвай ми, знам. Изкара гимназията с чукане и свирки. Разправят, че през последната година направила два аборта. Веднага след дипломирането се метна на самолета и офейка от града. На следващия ден започна да си проправя път в Холивуд с чукане и лапане. Разправят, че прави най-добрите свирки в Бевърли Хилс. Лично аз не бих могла да дам мнение, но бившият ми твърди, че е напълно възможно. Както и да е, върна се тук преди пет или шест години и заяви на градския съвет, че ще построи детски парк, ако се съгласим да преименуваме главната улица на нейно име. Че защо не, какво ни пука? Улицата има-няма петдесет метра от край до край. Сигурно си въобразява, че си е купила гигантска гумичка за изтриване, нали се сещаш? Смея се на това всеки път, когато идвам тук.

Хюстън искаше да се съсредоточи върху мача, но жената беше голям образ. Носеше тесни дънки и сини плажни чехли и седеше разкрачена на скамейките, изпружила крака върху пейката пред себе си. Хрумна му да опише впечатленията си от нея, щом се прибере у дома — симпатичното й, но грубовато лице, гъстата черна коса, която блестеше на слънцето като гарванови пера, плътния, похотлив тембър на гласа й. Но отборът на Томи изгуби мача с една точка и отпадна от плейофите, така че отидоха семейно в „Чък И. Чийз“, за да го разведрят, и се прибраха късно, а дотогава жената бе изхвърчала от паметта му. За да се върне сега. Заедно с всичко останало.

Спомените се стовариха върху Хюстън като мощен удар в гърдите — денят, яркото слънце, широката усмивка, която се появяваше на лицето на Томи, щом той стигнеше благополучно до база и погледнеше към трибуните. Болката прониза гръдния му кош като копие, избухна в токсичен облак от мъка и го изпълни целия, от главата до петите. Хюстън се свлече на колене зад бодливия храст.

— Не вярвам, че всичко това вече го няма — изрече на глас. — Усещам миризмата на хотдог. Чувам бейзболния мач.

Ръцете му трепереха, тялото му се тресеше. Тръните се забиваха в черепа му.

28

И къщата на Хюстън, и кабинетът му бяха старателно претърсени. „Къде тогава би могъл да се крие ръкописът на «П»? — запита се Демарко. — И защо му е на Хюстън да го крие?“ Ако успееше да отговори на втория въпрос, може би щеше да налучка отговора и на първия.

Седеше в колата си на улицата пред апартамента на Нейтън Брайсън. Беше свалил прозореца — нуждаеше се от усещане за свобода и простор. Шумът от автомобилния трафик не го притесняваше, но от уханието на кифлички, понички и топъл хляб, което се носеше от пекарната, стомахът му закъркори. „Имам нужда от разходка“ — каза си.

Четири минути по-късно, с чаша кафе в едната ръка и половин ръжена франзела в другата, тръгна на север по Мълрейви стрийт. Улицата пълзеше нагоре по хълма към колежа през жилищен квартал със стари двуетажни къщи и домове с фасади от винил и дърво, обитавани от работническата класа. Кучета, вързани на вериги из страничните дворове, лаеха срещу полицая. Възрастни жени надничаха иззад избелелите завеси на прозорците. Демарко си даваше сметка за всичко това, усещаше и топлината на прясно изпеченото хлебче и плътната горчивина на силното черно кафе, но тези детайли оставаха само фон на мислите, които се въртяха в съзнанието му.

„Той крие ръкописа, за да го предпази — каза си. — Защото е оригинал, ценен, единствен. И в такъв случай всъщност не го крие, а го държи на сигурно място някъде. В огнеупорна кутия?“ В кабинета му нямаше подобен контейнер. Малкият сейф от къщата вече беше отворен. Паспорти, карти за социална осигуровка, удостоверения за раждане, копие от договора за покупка на имота, документи за собственост на автомобилите. Няколко от най-хубавите бижута на Клеър, в това число пищен пръстен с диаманти, навярно принадлежал на баба й. Копие от завещанието на родителите й, копие от завещанието на семейство Хюстън. Стар златен часовник, може би останал от бащата на Хюстън. Но ръкопис нямаше.

„Добре тогава, крие го, защото… е суеверен? Възможно е да смята, че е на късмет, ако прибира ръкописа на едно и също място всеки ден. Място, за което знае единствено той. Или го крие, защото не иска никой друг да го чете. Не иска съпругата му да знае за посещенията му в стриптийз клубове. Не иска никой от университета да знае — и по-специално човек, който с радост би очернил името на Хюстън.“

Каквато и да бе причината, ръкописът, ако съществуваше изобщо, би могъл да е навсякъде. Но криминалистите вече бяха надигнали всеки килим, бяха изсмукали с прахосмукачка всички настилки, бяха обработили с луминол и осветили с ултравиолетов лъч всяка повърхност. Бюрата в кабинетите на Хюстън на практика бяха разглобени на парчета, всички гардероби бяха изпразнени, всяка преграда в шкафовете с документи беше преровена. Но ръкопис нямаше.

Първоначалният доклад на криминалистите бе идентифицирал три различни вида черни найлонови влакна, открити във всяка спалня и в кабинета на Хюстън. Те бяха съвместими с найлонови чорапи, найлонов спортен екип и найлонови ръкавици за бейзбол. Подобни влакна обаче не бяха открити под стола на писателя в дома му, където би могъл да ги остави самият той, което означаваше, че са дошли от другиго. От човек, който бе стоял близо до бюрото и стола му и бе обикалял навсякъде. Но кой? Момчето? Клеър? Някой друг? Криминалистите все още се опитваха да открият съвпадение между влакната и иззетите от къщата дрехи. Подобни черни влакна бяха намерени и от вътрешната страна на вратата към задния двор. За жалост, всяка седмица през тази врата бяха минавали десетки хора. Съученици на децата. Съседи. Репортери. Невъзможно бе да се издирят и идентифицират всички.

„Добре, зарежи влакната засега — каза си Демарко. — Да речем, че Хюстън крие ръкописа, защото се страхува, че палавите му деца и техните приятелчета могат да го повредят. Бръсначът на Окам27: най-точен е най-простият отговор. Ръкописът е единственият документ от настоящия му проект и съдържа всичко, над което писателят е размишлявал през последните месеци. Затова го е скрил на сигурно място. Но в такъв случай той просто би го прибрал на място, до което децата нямат достъп. Шкаф за документи например. Чекмедже на бюро. Горен рафт в гардероба. Лавица за книги. Все места, които вече са претърсени. Но ръкопис нямаше.“

Демарко се върна в университета и прекара още петнайсет минути в кабинета на Хюстън. Прерови всяко местенце, достатъчно голямо да побере бележник или сноп листове. Не откри нищо.

Извади мобилния си телефон и позвъни на Нейт Брайсън.

— Ударих на камък, Нейтън, и смятам, че вие сте единственият човек, който би могъл да ми помогне.

— Разбира се, стига да мога.

— Ръкописът, за който ми казахте. Романът, над който работи Хюстън в момента. Изобщо не мога да се сетя къде би могъл да е. Къде пишеше преподавателят ви? Вкъщи, в колежа, в колата си, в местното кафене?

— Вкъщи и в служебния си кабинет със сигурност. Но другите места? Съмнявам се. Той обича да се усамотява, докато работи. Понякога си пуска тиха музика за фон, но нищо повече.

— Той ли ви го каза?

— Рано или късно всеки студент му задава този въпрос. Всеки интервюираш. Как работи писателят?

— Значи ръкописът би могъл да е на някое от тези две места? В домашния му кабинет или в служебния. Носел го е със себе си, така ли?

— Точно така, да.

— Е… в служебния му кабинет го няма. Няколко пъти претърсихме дома му, там също го няма. Очевидно логичните места отпадат.

— Наистина не знам къде другаде би могъл да бъде. Съжалявам.

— Възможно ли е да го е оставил в колата си по случайност? В нощта, когато е отишъл в стриптийз клуба например? Сега не е в колата му. Това вече го знам, но се чудех дали е възможно да го е оставил в колата и да е забравил да я заключи…

— Дълбоко се съмнявам. Първо, не мисля, че би го взел със себе си на подобно място. И второ, за последен път говорих с него в петък. Ако беше изгубил ръкописа, той просто… нямаше да е на себе си. Щеше да е съсипан.

— Сигурен ли сте, че този ръкопис съществува?

— Сигурен съм, че съществува роман в процес на писане — отвърна Брайсън.

Демарко наклони глава и се замисли.

— Аз го наричам „ръкопис“, вие го наричате „роман в процес на писане“. Има ли разлика?

— Зависи какво разбирате под „ръкопис“.

— Ами… вие казахте, че той пише първата си чернова на ръка. Така че си мисля за бележник или нещо такова. Дневник? Тетрадка?

— Той използваше тефтер. Доста по-лесно се разнася наоколо.

— Имате предвид нещо като бележник?

— По-голямо — отвърна Брайсън. — Двайсет на трийсет сантиметра, да речем. Изглежда като книга с твърди корици. Като справочник, нещо такова. С тъмночервена подвързия.

— Като книга без обложка — каза Демарко. — Не се сещам да съм виждал нещо подобно. А е написал четири книги досега.

— Няма да откриете старите тефтери. Веднага щом прехвърли втората чернова в компютъра си, той прибира тефтера в банков сейф.

— Възможно ли е последният ръкопис също да е там?

— Вероятно е точно под носа ви всъщност. И едва сега осъзнах защо.

— Много бих искал да споделите тази информация с мен.

— Когато човек стане известен — поде Брайсън, — хората започват да крадат парченца от него. Веднъж задигнах стъклена чашка от къщата музей на Хемингуей в Кий Уест.

— Ако тефтерът е бил откраднат, как би могъл да е точно под носа ми?

— Нямах това предвид. Том бе наясно, че съществува вероятност някой да се опита да го открадне. Той вече беше знаменитост. Ако си на деветнайсет или двайсет, имаш огромно желание да станеш писател и един ден попаднеш в дома или в кабинета на известен автор и видиш дневника му да лежи върху бюрото или да се подава от куфарчето му…

— Студентите му са го посещавали в дома му?

— Често. Три или четири пъти през семестъра той организираше гостуване за малка група студенти и правеше жестока яхния от бамя.

— Винаги едни и същи студенти ли канеше през различните семестри?

— Понякога се получаваше застъпване, но той се опитваше да включи всички поне веднъж. Всички от семинара му за напреднали.

Демарко си отбеляза наум да вземе списъка със студентите на Хюстън от секретарката на катедрата.

— И ако някой от тези студенти види тефтера на идола си, той просто може да го свие, ако му се удаде възможност, така ли?

— Точно така се сдобих с любимата си стъклена чашка.

— В такъв случай, за да предотврати подобна възможност, той трябва някак си да скрие тефтера. Така че да не прилича на тефтер.

— Точно така. Затова ръкописът изглежда като голяма книга. Остава само да се пъхне в обложката на някой том с подходяща големина.

Демарко пристъпи към металната библиотека. Със свободната си ръка издърпа първата книга от най-горния рафт, разтвори я върху бюрото и свали обложката.

— Предполагам, че нямате представа как изглежда обложката…

— Цивилизацията — каза Брайсън.

— Моля?

— Последния път, когато видях ръкописа, Хюстън използваше обложката от „Цивилизацията“ на Кенет Кларк. Смяташе, че повечето хора биха били отегчени или уплашени от подобна книга. Особено студентите. Следователно не биха се изкушили да я откраднат.

Демарко бързо прокара пръст по заглавията.

— Не е на най-горния рафт. Не е и на втория… нито на третия… нито на най-долния. Възможно ли е да е сменил обложката?

— Възможно е, но се съмнявам. Защо да си прави труда, щом тази му върши работа?

— Значи, ако не е тук, трябва да е в къщата му.

— Готов съм да се обзаложа, че е така.

След като се увери, че нито една от книгите в кабинета не е маскираният тефтер, Демарко се качи в колата си и пое към дома на Хюстън. Извади от багажника чифт ръкавици и ботуши и ги нахлузи, щом влезе във фоайето. После тръгна към просторната бърлога на писателя.

И там го откри — точно по средата на втория рафт, в махагоновата библиотека, която заемаше цяла стена.

— Кучият му син — промърмори. Ръцете му трепереха, докато разтваряше книгата с помощта на химикалка, за да свали обложката. Тефтер с обикновена платнена подвързия с цвят на бургундско вино. Съвсем малко от страниците бяха изписани със ситния, но четлив почерк на Хюстън. Около двайсетина. — Не е много — каза Демарко на глас. Но може би щеше да е достатъчно.

Постави отново обложката, след което загъна книгата в памучна кърпа от чекмеджето в кухнята. В службата въведе двете улики в описа на веществените доказателства и веднага след това махна тефтера. Остави обаче обвивката. Преди да се върне в своя кабинет, изми ръцете си с обилно количество гореща вода, но те все още трепереха, докато нахлузваше чифт тънки бели ръкавици.

29

Хюстън се спря на по-малкото от двете складови помещения. В по-голямото, чиято врата бе широка като на плевня, навярно имаше една-две косачки за трева, може би дори и мини трактор за косене, гребла за изглаждане на терена, торби с бързо съхнеща вар за маркираните полета, тревни семена, лопати, машина за мятане на бейзболни топки, както и още цял куп инструменти. В малката барака най-вероятно съхраняваха бухалките, топките и каските, екипите на кетчърите и допълнителните бази. Заради безупречния порядък в комплекса Хюстън предположи, че тези предмети стоят окачени по вътрешните стени, за да не се пречкат. На пода сигурно имаше предостатъчно място, за да си легне. Както и дъждобрани, с които да се увие и стопли. И предпазни нагръдници за кетчъри, един от които можеше да му послужи за възглавница.

По празния паркинг се въргаляха единствено боклуци, донесени от вятъра. Беше на четиридесет метра от комплекса и от това разстояние той му изглеждаше затворен за зимата. Ако успееше да влезе в бараката, без да го видят, можеше да се скрие там, а после да тръгне към Анабел. Опита се да си спомни колко е пътят дотам. Опита се да си представи на картата стриптийз клуба и лъкатушещия двулентов път в посока север-северозапад към границата с Охайо. „Пълзя към Витлеем“.28

„Как се сети за това? — запита се. — Йейтс и неговото мистично безвластие. Неговият вселенски дух, неговият безпощаден сфинкс. И приливът от тъмна кръв е пуснат, и церемонията на невинността се дави.29

За миг си се представи отново в класната стая — как рецитира на студентите си и се опитва да вникне в безумното въображение на Йейтс. Колко много обичаше тези моменти, когато се изгубваше в думите. Когато се вълнуваше с околните от музиката и мощта им.

„Съсредоточи се!“ — каза си. Стисна силно очи и рязко разклати глава като пияница, който се мъчи да остане буден.

„Томас Хюстън е мъртъв — напомни си. — Учителят е мъртъв. Писателят е мъртъв. Думите, музиката, историите — всички те са мъртви. Сега остава само мощта. Мощта на мъртвите.“

Впери поглед в бараката. „Сигурно е заключена.“ Да, навярно всички сгради са заключени. Вече нищо няма да е лесно, нито пък трябва да е лесно. Всичко ще боли. Всичко боли.

Имаше нужда от инструмент. Метален. Достатъчно здрав, за да разбие ключалка или да изкърти дървото около резе. Беше твърде далеч и не можеше да види системата на заключване, така че трябваше да е готов за най-лошото. Нуждаеше се от нещо като лост. Не можеше да си позволи да чука и да блъска дори през нощта. Звуците щяха да отекнат до небесата.

От лявата му страна, на по-малко от половин километър на юг, се простираше градчето Брадли. Заобиколил го бе през гората. Можеше ли да рискува да се върне, за да проучи възможностите? „Трябва да го направиш — каза си. — Нямаш друг избор.“ Щеше да стои настрана от центъра и да се придържа към страничните улички. Възможно бе някой да е забравил вратата на гаража си отворена. Или градинската барака.

„Местните са доверчиви — помисли си. — Хората тук не знаят.“

Изправи се и изтупа листата от коленете си. Торбите с храната остави в тръните.

„Не изглеждаш чак толкова зле — опита се да си вдъхне увереност, макар че не си повярва. — Какъв избор имаш?“

„Добре. Старай се да изглеждаш нормален.“

30

Според Демарко първите няколко страници от тефтера на Хюстън съдържаха случайни, спонтанно написани бележки. Нищо повече. Идеи за различни сцени, имена на герои, експериментална сюжетна линия, цитати от романа на Набоков.

Отново и отново прелиствам тези жалки спомени и все се мъча да разбера да не би оттам, от блясъка на онова далечно лято, да се проточи пукнатината през целия ми живот. Да не би пък острото ми увлечение по онова дете да е било само пръв признак на вродената ми извратеност? Когато искам да се ориентирам в някогашните си желания, намерения, действия, изпадам под влияние на някакво обратно въображение, подхранващо аналитичната ми способност с безкрайни възможности, така че всеки мой минал път се разклонява безкрайно в замайващо сложна перспектива на паметта. Сигурен съм все пак, че вълшебно и фатално Лолита се започна от Анабела. (Лолита)30

Главен герой на име Хауърд (значение: знатен страж) Хъмфрис? Харолд? Хюстън? (значение: град на хълма; закачка, може да възбуди любопитството на читателя)

Главният герой се нуждае от съперник, подобен на Набоковия Куилти. Физически образ: Дентън — спокоен чаровен, дизайнерски дрехи, изобилие от грижливо поддържана коса. Трябва да е по-млад от главния герой, по-привлекателен за жените/момичетата. Някак хищен. Не обича жените така, както ги обича главният герой. Обича тяхното внимание, тяхното обожание. Нарцистичен.

Да осъвременя Лолита, но как? Новоприета студентка в колежа — твърде елементарно?

Съперникът става ревнив, когато сексапилната нова студентка започва да обръща повече внимание на разказвача, отколкото на него. Но защо тя предпочита разказвача? Интелектуалка ли е? Може би презира красотата си?

Идея: с развитието на историята героинята, която е прототип на Лолита, става все по-агресивна в опитите да разруши красотата си. Отрязва косата си. Причинява си порезни рани. Това само засилва желанието на разказвача към нея. Той изпитва силен копнеж да я излекува. Съпричастието му надделява над здравия разум?

Набоковият разказвач за нимфетките: „Обаче и красотата не е критерий, докато вулгарността (или поне това, което се нарича вулгарност в една или друга среда) никак не изключва онези тайнствени черти — онази приказно странна грация, онзи неуловим, капризен, душеубийствен, ласкав чар. (…) Вътрешно изгарях в адската пещ на концентрирана похот, която се възбуждаше у мен от всяка срещната нимфетка, без да мога да я докосна, понеже бях законоуважаващ страхливец. (…) Хумберт Хумберт усърдно се мъчеше да бъде свестен човек, бога ми, мъчеше се“.

Следваха още подобни записки, а от време на време се споменаваха и някои от стриптийз клубовете, които Хюстън бе посещавал.

Заведението в Маккийспорт: задимено, шумно, едър охранител на входа. Леко плашещо, общо взето, бар с формата на подкова, предимно по-стари мъже, на средна възраст и отгоре, основно работници, но има и двама-трима в костюми. Разредената наливна бира е безплатна при 70 долара вход. Повечето момичета изглеждат дрогирани. Само едно от тях ме погледна в очите. После дойде до моя стол, седна в скута ми и аз се почувствах ужасно неловко. Изглеждаше на четиринайсет, но трябва да е била по-голяма. Има ли възрастова граница за стриптийзьорките в този щат? По-късно в кабинката ми каза, че истинското й име е Джойс. Симпатична, но далеч от онова, което търся, божичко, това момиче копнееше за нещо, не само за парите ми. Непрекъснато си мислех за Алиса. Прибрах се у дома ужасно тъжен.

Посещенията на Хюстън в клубове в Тайтъсвил, Уийлинг, Бийвър Фолс, Амбридж, Нюкасъл и един по изход 7 от Магистрала 80 го потапяха в депресия не само заради емоциите на танцьорките и начина, по който те са гледали на себе си, но и заради начина, по който той самият се е чувствал, когато момичетата са навирали бръснатите си слабини в лицето му.

Дали изобщо моята Лолита би могла да стане симпатична?

Как е възможно мъжете да харесват такива неща? Чувствам се като измет.

Демарко с интерес четеше записките, но едва на деветата страница попадна на нещо, което можеше да му бъде от полза. „Встъпителна сцена!“, прочете. Съдейки по датата, беше написана едва преди четири седмици.

Ако се събудиш достатъчно рано или пък — още по-добре — ако изобщо не си мигнал предишната нощ, сивата утрин ще разстели пред теб всички отломки от нощта, всички боклуци от нощта, вече лишена от шум и заблуди и от пропито с уиски перчене, и от нея ще остане само лепкавата, смачкана опаковка на една личност, облизана до блясък от всякаква жестокост. В този последен мъглив час преди изгрев-слънце крясъците на всичките ти призраци са утихнали и те са се превърнали в безмълвно страдание. Туптящите им сърца са се сбили в нещо близко до помирение, ала не съвсем — може би временно примирие, но не и отстъпление.

В такова състояние на духа срещнах за пръв път Анабел. Прекарал бях дълга нощ със сърце, притиснато към металния ръб на бара в стария хотел „Клеърборн“, наскоро преименуван на „Ери Даунтаунър“, но все тъй занемарен и мрачен, със същите стари ожулени маси и столове с лекьосани възглавнички, с протрития и мръсен мокет и с въздух (при все че там вече не се пушеше), спарен и натежал от духовете на безброй пури и от шейсет години печал без филтър, ала все тъй „напоен с аромат на джин“, както би казал Твен. Та, след поредната такава дълга нощ излязох с натежала глава на тротоара и тръгнах към пристанището, за да напълня дробовете си с езерен кислород, обогатен с дизеловите изпарения от шлеповете и товарните кораби и подправен с газове от болничните отпадъци, довлечени от параходите. Облегнах се на парапета и се отпуснах в прегръдката на нощта. От време на време чувах стъпки в мрака, но нито веднъж не вдигнах поглед. Усмихвах се на водата, която чувах, но не можех да видя, усмихвах се при мисълта да изпадна в безсъзнание и само се надявах да се случи бързо, ако се случеше, без обичайните заплахи от крадци и без пазарлъци за живота ми, каквито не бях склонен да правя. Никой не ме нападна, за жалост. Постоях още малко и тръгнах обратно към Пери Скуеър, където нарекох една пейка за мои личен стол на забравата. Но силата на пейката очевидно бе угаснала или бе отмита от кучешка пикня, или просто бе изчезнала след всички удари на живота — свирки и анален секс, и фингъринг, и бебешко повръщано, и разтопен сладолед, и пръдни, и пълни памперси — през всичките й дни и нощи, защото не можах да забравя нищо, нито едно от собствените си нещастия.

Мина още час. И тогава… тогава се появи звукът на болката в галоп. В онзи момент не го разпознах, чувам го едва сега, когато се връщам назад в мислите си, но със сигурност е било точно това — повече болка, отколкото някога съм изпитвал, силна душевна болка, на каквато не вярвах, че съм способен. Дойде в образа на младо момиче, което бягаше — отначало слаб силует в сиво; момиче, направено от мъгла и изникнало от мъглата, после голи крака и голи ръце, докато тичаше по пътеката към пейката ми със слушалки на ушите, чиито тънки кабели висяха и се поклащаха при всяка стъпка. Чух музиката, щом приближи, и се запитах как търпи подобен шум — тежко думкане на тъпани и пронизителен монотонен напев. Скъсяваше разстоянието помежду ни, без да ме забелязва. Аз бях черна буца върху иначе празна пейка. Несъмнено бе подминавала тази пейка стотици пъти в същия този час и тя винаги е била празна, така че навярно бе решила, без дори да се замисля, че е празна и сега. Стигна почти до мен и чак тогава си даде сметка за присъствието ми. Ахна от изненада и рязко спря, после отскочи встрани, препъна се в бордюра на алеята, усука глезена си и падна. Беше толкова слисана, че не обели и дума, просто лежеше, свита на кълбо, и ме гледаше уплашено.

Вдигнах и двете си ръце.

— Не мърдам — казах.

Тя взе да рови в малката чантичка, закопчана на кръста й.

— Имам лютив спрей!

— Нямо да ти е нужен. Кълна се. Не мърдам и сантиметър.

Сигурно си бях прехапал устната, защото усетих вкус на кръв и уиски в устата см. Едновременно смразяващо и опияняващо усещане.

— Господи — възкликна Демарко. — И това би трябвало да е забавно, така ли?

Под този откъс Хюстън бе добавил бележка: „Стремеж към Набоковата проза? Може би нещо подобно, но по-съвременно, не толкова смущаващо, по-близо до Буковски?“

Демарко отвори бележник и на първата страница написа: „Кой е Буковски?“

Следващият откъс в тефтера бе добавен ден по-късно.

В очите й има голота, която ме разсъблича. Голотата й е невинност, първична и примитивна. Представям си, че може да легне с мен и да ми позволи да извърша и най-големите низости, които биха могли да ми хрумнат, но в същото време очите и ще блестят от чистота. Те са по-зелени от шлифован нефрит, по-ярки от нефрит на силно слънце. В тях се виждам повече от разголен: прозрачен. С всяко петно и злокачествена жилка по подлата ми същност, размазани върху плътта ми като петрол върху сняг.

Демарко разлисти бележника на нова страница и написа с големи букви най-отгоре АНАБЕЛ. Под името добави „излъчва невинност“ и „зелени очи“.

Следващите два параграфа — единствени на тази страница, бяха без дата. Делеше ги празно място от няколко реда.

Влюбих се в умиращо момиче. Или поне тя твърди, че умира, макар да изглежда здрава и чувствена като носител на Тройна корона в спорта.

Когато спи, искам да й се нахвърля. Искам да я излапам, да я погълна така, както боа би погълнала еленче. После ще облизвам вкуса й от устните си, ще лежа на слънце с нея в корема си и ще спя, докато всичките й клетки се слеят с моите.

Една тревожна мисъл не спираше да човърка Демарко, докато четеше: „Кой е този персонаж? Дали Хюстън се опитва да влезе в болното съзнание на един умопомрачен мъж?“

После се появи друга, още по-тревожна идея: „Ами ако това не са реплики на герой от романа? Ами ако това е самият Хюстън?“

— Мили боже — ахна.

Минута по-късно отвори календара си. Встъпителната сцена бе написана в неделя, следващата — в понеделник, останалите нямаха дати. Запита се защо липсват дати на някои от текстовете. Дали Хюстън е бързал? Или просто всички записки за деня носеха само една дата? Имаше ли изобщо значение?

Нейтън Брайсън бе казал, че Хюстън най-сетне е открил своята Анабел в стриптийз клуб около шест седмици преди изчезването си. Дали бе възможно да се е срещнал с нея малко преди това? Жената се е загнездила в съзнанието му. Може би се е влюбил в нея, а може би не. Мислил е за нея и на другия ден. Може би в четвъртък вечер е отишъл за пръв път в клуба й. Дали тя му е казала, че е стриптийзьорка, когато са се запознали? Вероятно да. Той може би й е разказал за книгата, която пише. Може тя да го е разпознала… може би тя се е влюбила в него! Така или иначе, Хюстън не бе сложил дата на последния пасаж — онзи, в който разказвачът иска да я изяде жива.

В бележника си Демарко написа:

Възможно ли е да е бил обсебен от Анабел и накрая да я е убил?

Дали Анабел му е помогнала да убие семейството си? Някой друг с личен мотив? Умопобъркан почитател? Умопобъркан съученик на наркомана, убил майката на Хюстън? Може би Анабел има интимен приятел, който е разбрал за увлечението й по Хюстън. Дръг възможен мотив — професионална завист. Дентън? Конеску? Някой друг?

Остана загледан във въпросите известно време, като се опитваше да обмисли добре всеки един поотделно. Но защо Хюстън би убил Анабел? Кога? Нямаше данни за изчезнали стриптийзьорки. Нямаше други трупове. Задраска първия въпрос и премина към останалите. Наличието на съучастник би обяснило двата метода при убийствата — наръгване с нож за бебето, прерязани гърла за всички останали. После си каза: „Чакай малко, не бързай. Бъркаш писателя с литературния герой. Това е роман, това е просто измислена история. Това изобщо не е Хюстън.“

Посегна да задраска въпросите, но спря, вдигна химикалката от листа, огледа ги още веднъж и накрая ги остави.

Дали писателят се бе слял с героя си? Възможно ли беше убийството и самоубийството на родителите на Хюстън да са отключили нещо в него, да са породили някакъв гняв, с който той се е борил, но в крайна сметка не е успял да потисне? Демарко знаеше какво е потиснат гняв. Отлично разбираше как едно-единствено събитие може да направи на пух и прах добре подредения ти живот и да го захвърли — разбит и съсипан — на произвола на съдбата.

Но Демарко все още не можеше да си разясни нещата. Истинска ли беше описаната в откъсите Анабел? А Анабел от стриптийз клуба? Или и двете бяха измислени. Къде точно изчезваше Хюстън и къде се появяваше авторът на тези мрачни пасажи? Писането на Хюстън никога досега не е било толкова кръвожадно и безжалостно. Къде беше оптимистичната нотка? Или все още бе твърде рано за финала?

Писателят, сътворил този текст, бе твърде различен от онзи, когото Демарко смяташе, че познава. Каква част от този глас бе измислица и каква част отразяваше човека зад него?

Облегна се в стола си и погледна към ръцете си в бели ръкавици. „Каква част от теб е измислица?“ — запита сам себе си.

— Всички сме измислени — каза на глас. — Истински сме единствено нощем.

31

Хюстън тръгна по обратния път през гората, в посока към Брадли. Движеше се достатъчно навътре между дърветата, където вероятността да го видят бе малка, но и достатъчно близо до жилищните райони, за да се оглежда за подходящо място, на което да се появи. Място, където, забелязан отдалеч, не би събудил подозрение, а би изглеждал като обикновен турист на разходка, като поредния заможен почитател на пантеизма31, пропуснал да си обуе здрави обувки.

„Трябва да предусещаш въпросите на читателя и да отговаряш на тях“ — казваше на студентите си. Въпроси относно подбудите. Целта. Нищо в литературата не е безцелно. Предусещаш и отговаряш.

От мястото си в гората Хюстън видя задната част на двуетажна къща с пластмасова ламперия, друга къщичка с обшивка от застъпващи се дъски и гараж помежду им с чакълеста алея, която водеше към шосето. Свърна напряко към гаража, но малко преди да излезе от гората, на пет-шест метра навътре между дърветата, се натъкна на обръч от камъни с обгорели дърва по средата. Стар кухненски стол, полуизгнила седалка върху ръждясала метална рамка. Угарки от цигари наоколо.

„Нечие тайно местенце“ — предположи. Спря и внимателно огледа двете къщи. Малката изглеждаше тъмна, със спуснати завеси на прозорците. В задния двор нямаше нищо, освен гола дървена маса за пикник с две пейки и избуяла трева, покрита с дебел килим от сухи листа, които вятърът бе довял от гората.

„Лятна вила — каза си Хюстън. — Или може би ловна хижа.“

Зад двуетажната къща се издигаше сложна конструкция с люлки. Напречната алуминиева траверса беше огъната, червената боя — избеляла. Навярно децата, които си бяха играли на тези люлки и се бяха спускали по сега килнатата на една страна пързалка, вече бяха твърде големи за това. Тийнейджъри. Така или иначе, къщата също изглеждаше тъмна и празна. „Родителите са на работа, децата на училище“ — помисли си Хюстън. От страничната врата на гаража проблясваше слънчев лъч, отразен в стъклото на прозореца, който се намираше на височината на гърдите.

Вратата можеше да е заключена или пък да не е.

„Няма да откриеш по-добро място.“

Знаеше как да го направи. Двама от героите му го бяха правили. Той ги бе създал и ги бе наблюдавал. Вече го бе обмислил и бе наясно със стъпките. Приближава уверено към страничната врата на гаража, пробва бравата, ако с отключена — влиза. Ако е заключена, без колебание прибягва до бърз удар с лакът в ъгъла на прозореца, протяга ръка вътре, докато стъклата се сипят по циментовия под, открива ключалката, завърта я, отваря вратата и влиза. Звукът от счупено стъкло можеше да привлече вниманието на някого от близките къщи. Хората щяха да спрат заниманието си, да се заслушат и да се запитат откъде е дошъл шумът. Но дотогава той вече щеше да търси подходящ инструмент в гаража. Да излезе незабелязано, щеше да е по-трудно, отколкото да влезе.

„Знаеш всичко това — каза си. — Просто го направи.“

Извади слънчевите очила от джоба си и ги сложи. Придърпа козирката на шапката ниско над очите си. Събра всичката си налична енергия и се подготви.

Но люлките и пързалката го разколебаха. Сякаш изсмукаха силите му.

Децата се връщат от училище. Втурват се към задния двор. Качват се на люлките. Разказват си как е минал денят им, смеят се. А лиса стъпва на земята, изтласква люлката максимално назад, вдига крака и се плъзва напред. Томи се люлее по-внимателно, държи здраво малкия Дейви в скута си.

Звук от счупено стъкло, люлеенето спира, децата стъпват на земята. Алиса пита: „Кой е онзи мъж там?“ А Томи й казва: „Тичай вътре да доведеш татко.“

Хюстън се олюля, тръгна обратно към огнището и стисна облегалката на стария кухненски стол, за да запази равновесие. Впери поглед в студената пепел. Отново усети пулса на надигащите се в гърдите му болезнени ридания — искаха да излязат навън, удряха отвътре, задушаваха го, докато накрая той се предаде. Свлече се на колене, събори стола и се срути върху него. И заплака, искаше да умре. „Моля те, нека умра. — Загреба пепел и я стисна в юмруците си. — Моля те, господи, позволи ми да умра.“

32

Демарко се връща три пъти, преди да открие мястото.

— Караш петнайсетина километра на север по 58 — инструктира го един от полицаите. — Щом подминеш кънтри клуба отдясно, остават още два-три километра. Отляво ще видиш козметичен салон „Вита Стайл“, доста луксозно име за козметичен салон в преустроен гараж, нали? След него има няколко къщи. И тогава започваш да се оглеждаш за черен път от същата страна. Клубът се намира на около два километра по този път. Казва се „Уиспърс“.

Но по пътя нямаше никакъв знак или рекламно табло с указание къде да завие, а в тъмна безлунна вечер отбивките с необозначени черни пътища се виждат едва когато ги подминеш. Първият черен път, по който пое, водеше до баптистка църква в жълта сграда. Църквата и паркингът бяха пусти. Върху малка затревена ивица отпред имаше табела със светещ надпис: „В мрак ли си? Последвай Сина“.

Вторият погрешен завой го отведе до задънена улица при една ферма, от чиято автомобилна алея се виждаше трапезарията. Около масата в добре осветената стая имаше четирима души. Най-близо до прозореца седеше мъж, прехвърлил седемдесетте, до него, по посока на часовниковата стрелка — друг мъж, може би трийсетина години по-млад, после жена на средна възраст с къса кестенява коса и накрая момче с червена бейзболна шапка. Когато фаровете на колата му осветиха прозореца на трапезарията, и четиримата обърнаха глави към него.

— Съжалявам — извика Демарко и завъртя волана наляво, преди да включи на задна.

Но никой от хората, които го наблюдаваха, не изрази изненада или тревога и той разбра, че не е първият шофьор, озовал се тук по погрешка. Навярно се случваше по няколко пъти на вечер през почивните дни — полупияни мъже, които търсеха голи жени, търсеха вниманието им, докосването им, илюзията за желание.

Семейството наблюдава колата му още няколко секунди, после беловласият мъж отново извърна поглед към масата и вдигна ръката си. Тогава Демарко видя, че играят на карти. Усмихна се, но усети и лека завист. Той бе последният от рода си и — освен ако не се случеше чудо — никога нямаше да играе на карти или на каквото и да било друго с някой от внуците си.

Включи на задна скорост и бързо потегли. Отнякъде внезапно се появиха четири кучета и се втурнаха към колата — мелези от различни породи и размери, но всичките еднакво гръмогласни и очевидно гладни за вкуса на метал или гума. Когато стигна до магистралата, животните се обърнаха като по команда и се затичаха обратно. В крайна сметка Демарко се оказа незначителен и за кучетата, и за семейството от фермата — едно мимолетно разсейване.

Третият черен път, тесен и осеян с дупки, завиваше рязко след по-малко от три километра и там, зад редица лирови дървета, оголени от есенните ветрове, върху площ от няколко декара суха пръст се простираше паркинг, а до него — продълговата дървена постройка. Дъските бяха прогнили и небоядисани, ако изключим бялата врата, върху която някой бе написал „Уиспърс“ с разкривени червени букви. Ламариненият покрив почти се сливаше с черното небе, а цялата постройка изглеждаше така, сякаш някога е била складова барака или стара дъскорезница. Може би беловласият старец от трапезарията някога бе притежавал и обработвал тази земя, може би бе построил къщата си от дървения материал в имота си. Сега семейството отглеждаше десетина декара соя и живееше от държавни субсидии, докато собственикът на „Уиспърс“ жънеше солидна реколта долари от плодородната почва на фантазиите.

Отвътре се носеше приглушено стържене на китари, онази крещяща рок музика, която винаги му лазеше по нервите. Демарко предпочиташе по-спокойната музика на Нора Джоунс, Рики Лий Джоунс, Кории Бейли Рей, а след обилно количество уиски дори Били Холидей, Дайна Уошингтън и удивителната Ета Джеймс. Но той не бе тук заради музиката.

Бялата врата водеше към преддверие, обляно от светлини на прожектори. Яркото осветление и силата на музиката го връхлетяха внезапно, като юмрук, и окото му отново се насълзи. Стоеше прав и примигваше, вторачен в жълтата стена пред себе си. От лявата му страна се разнесе мъжки глас, който прозвуча като падащи камъни през тръба:

— Петнайсет долара, моля.

Мъжът седеше на нисък стол зад мръсно стъкло: слаб, дребен човек с едва доловима усмивка върху тънки безцветни устни. На възраст някъде между петдесет и шейсет и пет, почти мумифициран от алкохол и пушене. Имаше поглед на бездомно куче — закоравял и измъчен, тревожен и бдителен.

Демарко пъхна двайсетачка през отвора в стъклото и прибра рестото си от пет по един.

— Трябва ми лявата ви ръка, сър — изрече мъжът и му показа гумения печат, който държеше.

Полицаят протегна ръката си през отвора, после я извади и присви очи към черното мастилено петно.

— Това какво е, катерица?

— Може и да е катерица, не знам — отвърна човекът зад стъклото. — Приятно прекарване.

Демарко отново се обърна към жълтата стена и този път успя да различи жълта топка на брава и очертания на врата, която вибрираше в ритъма на музиката от другата страна. Подготви се психически да посрещне удар от още по-шумна музика, после отвори вратата.

Тук отново присви очи и примигна. Тази стая бе толкова тъмна, колкото беше ярка онази зад гърба му. Остави жълтата врата леко открехната, докато очите му свикнат с тъмнината.

На стената точно срещу него, отвъд дъсчения под с ширина десетина метра, се виждаше затворена врата, над която висеше мъждив червен надпис „Изход“. От лявата й страна имаше автомат за кока-кола и голям казан за боклук, после друга врата — отворена, с табела над нея, на която пишеше „Тоалетна“. Основното осветление в залата идваше от двете табели и монетния автомат, както и от отворените врати в двата края на стената от лявата му страна. Навярно и двете врати водеха към сцената, където танцуваха момичетата.

Две от петте маси бяха заети, едната от три танцьорки в оскъдно облекло, а другата от дребен, плешив мъж с очила, който седеше вторачен в кутийката си диетична кола, докато тъмнокоса жена по бикини и потниче с леопардови шарки разтриваше крака му.

Тази жена и другите три се обърнаха едновременно към Демарко веднага щом влезе. Усмихнаха му се. Измериха го с поглед от глава до пети, сякаш можеха да видят и банковата му сметка, и височината на купчините му с двайсетачки. Беше избрал за вечерта жълтеникавокафяв панталон, кафяви мокасини и бяло поплинено сако върху черна трикотажна риза — според личните му разбирания за всекидневно облекло. Надяваше се, че им изглежда като бизнесмен или като търговски представител. Танцьорките продължаваха да му се усмихват и той прие това за добър знак. Знаеше, че лицето му може да го издаде. Понякога му казваха, че прилича на Томи Лий Джоунс, но той смяташе това за обида към един добър актьор.

Една от танцьорките се изправи и се запъти към него и за момент той отново се почувства като шестнайсетгодишен на първия си танц в гимназията — прииска му се да хукне към вратата, преди да е станал за смях. Стомахът му се преобърна.

Момичето беше около метър и седемдесет на високите си обувки. Имаше дълга червена коса, която в полумрака изглеждаше червеникавокестенява, и нос като на Джулия Робъртс, който се разширяваше, когато се усмихваше. Но клиентите едва ли обръщаха голямо внимание на лицето й. Носеше единствено бяло сако с едно копче, обшито със заешка козина около врата и бедрата. Един бърз поглед му бе достатъчен да установи, че никъде другаде нямаше и косъмче. Усети как тялото му се затопли, а кръвта му се раздвижи.

Тя улови дланта му и приближи устни към ухото му. Косата й се разпиля по ръката му, ароматът й го обгърна.

— Изглеждаш девствен — прошепна.

Той не отговори, само вдигна вежда и я погледна.

— За пръв път си тук — уточни момичето.

— Да — потвърди той.

— Не се тревожи. Много ме бива с девствените.

Поведе го към една от масите. Настани го на стола, сложи ръце на коленете му, завъртя ги настрана от масата и го възседна. Сакото й се разтвори от кръста надолу и той ясно видя бледата гладка кожа от коленете до пъпа й.

— Е, как се казваш, сладурче? — попита го.

— Томас — изтърси първото име, което му хрумна.

— При нас идват много мъже на име Томас — усмихна се танцьорката.

Той също се усмихна. Косата й ухаеше на „Обсешън“, любимия парфюм на жена му.

— А твоето име?

— Аз съм Ариел. Като от „Малката русалка“ на Дисни, нали се сещаш?

Доближи уста до ухото му и издаде звук, който едновременно го стресна и обезоръжи, за миг изцеди от него цялата му бдителност. Тих мъркащ звук, съчетание между стенание и пърхане на езика. Главата му се замая от топлината на дъха й.

Младата жена плъзна ръка по вътрешната част на бедрото му. Демарко вече нямаше контрол над усещанията си. Начинът, по който тялото му откликваше на докосването й, го плашеше и съживяваше.

— Какво търсиш тук тази вечер? — попита Ариел. — Малко забавление? Или добро забавление? Или дяволски добро забавление?

Песента, която бумтеше от високоговорителите, свърши точно на последния въпрос и го остави възбуден насред сумрака и тишината. Преди да успее да формулира отговора си, изригна нова песен, този път динамично кънтри. „Ако не става лесно — пееше Таня Тъкър, — по-добре го зарежи…“

— Дойдох да ви погледам как танцувате — отвърна Демарко.

— Танците започват чак след час, сладурче. Какво ще правим дотогава?

— Ами… не знам. Какво ще кажеш да те черпя едно питие и да обсъдим възможностите?

Ариел вдигна ръка във въздуха и раздвижи пръсти. Демарко проследи погледа й към жената зад късия бар, разположен близо до входа към сцената. Малко след това тя се появи до масата им и сервира на червенокосата танцьорка малка бутилка шампанско и висока чаша от кристал.

— А за вас, сър?

Стори му се, че когато го погледна, в очите й се появи сянка на неодобрение. Навярно наближаваше четиридесет, бе дългокрака и с пищни гърди, които бавно отстъпваха пред силата на гравитацията, лицето й се бореше с ентропията.

— Двоен Джак — поръча. — Без лед.

Жената се обърна и тръгна към бара.

Ариел положи длан върху бузата му и обърна лицето му към своето.

— Можем да си организираме танци само за нас двамата — каза му. — Така ще убием известно време.

— Боя се, че не ме бива особено в танците.

Тя се изкиска тихо.

— В тази стая танците са по двайсет долара на песен — заяви. — Но за петдесет можеш да получиш двайсетминутен танц на дивана. — Отново говореше с уста, долепена към ухото му. — Има завеса на вратата в стаята с дивана.

Демарко кимна.

— Добре ли звучи?

— Дори много добре.

Наля й малко шампанско. Тя вдигна чашата си и отпи глътка, после притисна устни към неговите и пусна струйка от затоплената течност върху езика му. Демарко вкуси влагата и сладостта по устните си, а после, когато замайването му премина, си помисли: „Това е добър начин да хванеш хепатит.“

Барманката се върна и сложи чашата му на масата.

— Благодаря — каза й той.

Жената се усмихна сковано, а на тръгване потупа Ариел по рамото.

Момичето се сепна и ококори очи. Хвърли поглед към Демарко, после извърна глава.

— Веднага се връщам — заяви. Взе чашата си и бутилчицата с шампанско, слезе от скута му и бързо се отдалечи. Заешката козина по долния ръб на сакото й се опитваше да прикрие задника й, но не успяваше. Той я проследи с поглед и осъзна, че младата жена няма да се върне. Щеше му се да бе погалил тази козина, докато имаше възможност.

Отпи няколко глътки от питието си, изправи се и с чашата в ръка се запъти към бара. Усмихна се на барманката, чийто поглед излъчваше едва доловимо примирение.

— Познаваме ли се? — попита я.

— Не мисля, че съм имала това удоволствие.

— Реши, че съм ченге. Видях как я потупа по рамото.

— Струва ми се, че имаш такъв вид.

— Струва ми се, че сме се срещали и друг път.

Тя сви рамене.

— В предишен живот може би.

— Навярно е било по времето, когато работех в отдела за борба с проституцията.

— Сигурно е било така.

Демарко отпи глътка от питието си. Жената извади бутилка от рафта зад себе си и наля още един пръст в чашата му.

— Не съм тук, за да създавам проблеми — каза й.

— Нито пък аз.

— Просто търся някои отговори.

Барманката го изгледа сурово и отмести поглед. После отново го погледна.

— Ако става въпрос за онзи писател, едва ли ще съм ти от полза.

— Добро предположение.

Жената отново сви рамене.

— Той е единственият ни клиент, който се появява по вестниците напоследък.

— И?

— Беше клиент. Това е всичко, което знам за него.

— Знаеш и професията му.

— Някои от клиентите не се сещат да си измислят лъжлива самоличност.

— За какво друго не е излъгал?

— Кого, мен? Аз никога не съм разговаряла с него, освен в случаите, когато приемах поръчката му на бара.

Демарко кимна и отпи от уискито си. Вече се чувстваше по-удобно, играеше роля, която му бе позната. Ароматът на Ариел, топлината и докосването й го бяха разсеяли за няколко минути, вдъхнали му бяха неувереност за първи път от много време. Това му припомни колко лесно човек би могъл да се поддаде на такава покана и да се почувства изгубен на подобно измамно място.

Но човек като Томас Хюстън? Той е бил женен за красива жена, при това щастливо. От друга страна, след тринайсет години брак един мъж може да стане неспокоен. Любопитен. Изпълнен с копнеж по неизвестното, което живее единствено във въображението му. Може би дори уплашен от бавното приближаване на старостта и всички загуби, които тя вещае.

Какво бе казал Бил Клинтън? „Защо човек във вашето положение, господин президент, човек, постигнал всичко, което е пожелал, би се отклонил от правия път?“

„Защото мога“ — бе отвърнал Ловкия Уили. Направил бе всичко възможно да изглежда разкаян, но така и не бе успял да пропъди арогантната усмивка от устните си.

Дали Томас Хюстън се бе поддал на подобна слабост?

— Ако никога не си говорила с него, как разбра, че е писател? — попита Демарко.

— Женски приказки — отвърна барманката. — А и макар да работя на такова място, не съм неграмотна. От време на време чета вестници.

— Точно това ме изпълва с недоумение — отбеляза той. — Защо един толкова известен човек ще рискува репутацията си…

— За да общува с утайката на обществото?

Демарко се вгледа в лицето й. Започваше да му изглежда познато.

— Нека ти спестя усилието. Арестувал си ме един-два пъти преди десетина години. Заедно с няколко мои приятелки.

— За управление на публичен дом.

— Така разправят. Аз лично се смятам за педантичен домоуправител.

— Педантичен — повтори Демарко и се усмихна.

— Валмата прахоляк се разбягват, щом чуят името ми.

— На Форт стрийт — спомни си. — Малко по-нагоре от яхтклуба.

Жената кимна.

— Сега там има магазин за сувенири. Някакъв човек организира демонстрации по духане на стъкло в сутерена.

Начинът, по който произнесе „духане на стъкло“, отново го разсмя.

— Познай кой го научи на тази техника — добави барманката.

Демарко се ухили и поклати глава. Отпи още една глътка уиски. И тогава се сети:

— Бони.

— Браво на теб. Помниш имената на всичките си арестантки ли?

— Само на онези, които ми предлагат секс.

Жената пак сви рамене.

— Използвай онова, с което те е дарил милостивият бог. Това съм запомнила от майка ми.

— Предполагам, че е често срещано мнение тук.

— По-скоро религиозно убеждение. Единайсетата божия заповед.

— Помниш ли останалите десет?

Тя ги изрецитира, без да й мигне окото:

— Не плюй, не ругай, не докосвай танцьорките, не се бий, не пуши, забранено е ползването на мобилни телефони и фотоапарати, забранено за непълнолетни, никаква храна в близост до сцената и никакви напитки, които не са от бара.

— Обзалагам се, че знаеш и имената на седемте джуджета.

— Ангажирали сме ги за новогодишната вечер. Трябва да дойдеш. Шоуто им е забележително.

Демарко се изкиска, после се почувства виновен, че се забавлява.

— Може би ще е по-добре да се върнем на темата.

— Нека първо допълним тази чаша.

Той се поколеба. Официално не беше на работа. Всъщност, ако сега си беше вкъщи, щеше да седи на дивана с натежали клепачи и чаша в ръка.

— Добре, един малък Джак.

Барманката напълни чашата му до половината.

— Това ли наричаш малък?

— Избягвам тази дума. Мъжете се засягат.

— Престани — каза й.

— Щях, ако смятах, че наистина искаш да престана.

Демарко се обърна с гръб към бара, за да прикрие неудържимата си усмивка. Така можеше да наблюдава сцената. Около ниска шперплатова платформа, опасана с ниски шперплатови стени, бяха наредени няколко евтини стола с черни подложки на седалките. Осем души вече седяха около сцената и нетърпеливо очакваха първата танцьорка. Над сцената висеше огледална топка и разпръскваше трепкащи светлинки наоколо.

В две от стените на помещението — тази в дъното и една от страничните — бяха изрязани по три отвора. Два от онези в дъното водеха към миниатюрни стаички, в които имаше само по един стол. В едната стая голо момиче бе възседнало напълно облечен мъж, който седеше с облегната назад глава, затворени очи и отпуснати встрани ръце, докато танцьорката лениво се извиваше и подрусваше върху него под звуците на песента „Бавно и приятно“32 на Ъшър. Третата стаичка изглеждаше празна, но Демарко забеляза очертанията на друга врата по-навътре. Навярно гримьорната.

И трите входа на другата стена бяха закрити с тежка завеса. „Танци на диван — помисли си той. — Петдесет долара за двайсет минути.“

Отново се обърна към Бони.

— Какво предпочиташе Томас Хюстън? Танци на диван, предполагам.

— Танц на диван. Единствено число. По един на вечер.

— И толкова? Двайсет минути, а после си тръгваше?

— Първо си поръчваше едно-две питиета и гледаше танцьорките известно време. След това танцът на диван. После лека нощ.

— Винаги с едно и също момиче ли беше? Имам предвид, в стаичката.

Бони отмести поглед за момент и се вторачи в огледалната топка. Когато отново погледна Демарко, се усмихна.

— Не ми е работа да забелязвам едно друго, нали се сещаш? Точно обратното.

— Не ти е работа, но така или иначе забелязваш. Твърде умна си да не го правиш.

— Знам само, че той вече не идва тук, и поради тази причина изгубих един редовен неголям доход.

Полицаят кимна.

— Ти ли си собственик на мястото, Бони?

— Общо взето.

— Разкажи ми тогава за момичетата, които работят тук.

— Няма кой знае какво за разказване. Ако си хубава и дружелюбна, можеш да изкараш много пари. В брой.

— Какво значи много?

— В натоварена вечер? Петстотин, шестстотин. Понякога и повече.

— Това натоварена вечер ли е?

— Към единайсет ще стане. Тогава излизат най-хубавите момичета.

— Тези тук не са ли хубави?

— Видя ги вече. Ти ми кажи.

— Мисля, че Ариел е красива млада жена.

— Би могла да работи и втора смяна, ако искаше.

— А защо не иска, ако това означава повече пари?

— Защото обича да си е вкъщи, когато момченцето й си ляга да спи. — Щом видя изненадата в погледа на Демарко, добави: — Какво, да не би да смяташ, че тези момичета са лишени от майчински инстинкт?

— Познаваш ги по-добре от мен. Ти ми кажи.

— Имаме си курви на хероин и крек33, да. Може би вече си забелязал някои от тях. Имаме си и момичета, които работят, за да плащат таксите си в колежа. Имаме и самотни майки, които се опитват да хранят децата си. Намират се и обичайните откачалки, разбира се.

— Кажи ми за откачалките.

— Откога си ченге? Познаваш ги по-добре от мен.

Вярно беше, Демарко ги помнеше всичките. Садистките, мазохистките, онези, които се самонараняваха, онези, които стискаха мъжете за топките, малките изгубени момиченца, пристрастените към адреналин, порочните, нимфоманките, фетишистките. Знаеше защо се чукат жените, които не търсят удоволствие или пари. Те искаха да бъдат обичани, искаха власт или просто да наранят себе си или някого другиго. Чукаха се заради усещането за унищожение, колкото и временно да бе то.

— Хюстън имаше ли си любимка?

— Аз просто наливам питиетата.

— Знам, работата ти е да не забелязваш нищо. Но все пак те питам, Бони. Просто искам да знам дали случайно си забелязала нещо такова.

— Повечето вечери след девет-десет часа съм толкова заета да наливам питиета, че единственото нещо, на което обръщам внимание, са парите, които прибирам. В тази връзка, дължиш ми трийсет долара. Плюс бакшиш.

— Трийсет долара? Аз не съм поръчвал онова двойно тройно, което ми наля.

— Не съм ти го слагала в сметката. Двайсет за шампанското и по пет долара за двете ти малки уискита. Останалото е за моя сметка.

Демарко се намръщи и остави две двайсетачки на плота.

— Една вечер в „Уиспърс“ не излиза евтино, а?

— Ако търсиш евтино, има и такива места. Сигурно вече ги знаеш всичките.

Остави коментара й без отговор.

— Значи Хюстън идва всеки четвъртък…

— От около месец или малко повече.

— Към колко, десет?

— Понякога и малко по-рано. И винаги си тръгва преди единайсет.

— Гледа няколко от танцьорките. Поръчва си танц на диван…

— Плаща си сметката на бара и си тръгва.

— Тихо и кротко.

— Идеалният клиент.

— А тези танци на диван…

— Сега ще извикам Ариел.

— Не за мен. Говоря за Хюстън.

— Сигурен ли си? Мога да се закълна, че забелязах искра помежду ви.

— Престани вече.

— Струва ми се, че се заражда любов.

— Бони, моля те.

— Добре ще й дойде един добър татко за момченцето й.

— Не проявявам интерес и не искам да бъда ничий татко. Нито на нея, нито на детето й.

— Тя каза ли ти, че в гимназията е свирила на валдхорна?

— Интересува ме повече какво се случва в онези стаички.

— Виждаш ли завесите?

— Виждам ги.

— Виждаш ли какво има зад тях.

— Не.

— Нито пък аз.

— Единайсетата божия заповед важи ли зад тези завеси?

— Самата аз не влизам там, освен за да пусна прахосмукачка. Така че наистина не знам.

— А кой би могъл да знае?

— Ти. Срещу петдесет долара.

— Плюс бакшиш.

— Бързо се учиш, Демарко.

— Не по-бързо от теб. — Пресуши чашата си и внимателно я остави на бара. — Трябва да разбера кое е момичето на Хюстън. Би трябвало да е много млада…

— Тук няма момичета под двайсет и една.

— Или поне да изглежда много млада. Зелени очи. Дълги крака. Възможно е да накуцва, но съвсем леко — нещо, което повечето хора дори не биха забелязали.

— Тук никой не куца — заяви Бони. — Зелени очи и дълги крака имаме в изобилие. Постой малко и ще се убедиш сам.

— Поддържа се във форма. Вероятно тича в парка.

— Не общувам с такива.

— Можеш ли да се държиш сериозно поне за минута? Моля те.

— Виж — каза тя. — Дай ми нещо конкретно, за да се опитам да ти помогна.

— Млада, красива, дълги крака и зелени очи. За теб това не е ли достатъчно конкретно?

— Достатъчно конкретно е за телефонен медиум.

— Тогава какво ще кажеш за това? Искам имената и адресите на всички момичета, които работят тук.

— Не става. Дори и да ги знаех.

— Не знаеш имената им?

— Тук не са нужни автобиографии. Всеки е независим изпълнител. Казват ми име, с което да ги наричам. Идват и си отиват. Не се сближаваме.

— Никоя от тях ли не се нуждае от майчинско приласкаване понякога?

Барманката потръпна.

— Не съм жена от майчински тип.

Той се загледа в лицето й, за да научи повече, но то си остана безизразно.

— Трябва да ми помогнеш, Бони. В противен случай може да дойда отново. Може да се наложи да разпитам всичките ти клиенти. Или просто да паркирам патрулната кола отпред.

Жената го изгледа сурово. Демарко отвърна на погледа й. Накрая тя каза:

— Две имена. Това е всичко, което мога да направя. Без телефонни номера, защото не разполагам с такива.

— Истински имена или работни?

— Истински, доколкото ми е известно.

— Благодаря за съдействието.

Бони извади химикалка и малък бележник, написа нещо на най-горния лист, след което го откъсна, сгъна и подаде на Демарко.

— Не мога да ти опиша какво удоволствие е за мен да те видя отново — каза му. — Да го направим пак след десетина-дванайсет години, а?

Сержантът се изправи, пъхна листчето в джоба на ризата си, без да го поглежда, усмихна се и тръгна към изхода.

— Ще кажа лека нощ на Ариел от теб.

— Недей — отвърна, без да се обръща.

— Любов е, повярвай ми.

33

„Като герой от разказ на Фланъри О’Конър34“ — помисли си Хюстън. Дотам се бе докарал. Да се крие в барака. Неудачник. Преследван. Мразен. Свит на кълбо в мизерия и тъмнина.

Известно време бе лежал до онова студено огнище с усещането, че пропада надолу в собствения си мрак. Накрая осъзна, че желанието му няма да се сбъдне и никога няма да стигне дъното на този мрак. Нямаше друг избор, налагаше се да поживее още малко. Когато се изправи на крака и посегна да вдигне кухненския стол, видя, че държи нужния инструмент в ръце. Ако успееше да отвинти единия метален крак от ръждясалите болтове, които го придържаха към седалката, би могъл да изкриви единия край и да го използва като лост. Трийсет минути по-късно вече бе в бараката за инструменти на Общински парк „Брадли“.

Постройката нямаше прозорци, но той открехна вратата и пъхна в отвора дръжката на бейзболна бухалка, за да не се затваря. Нощният полумрак се процеждаше през тесния процеп и разсейваше непрогледната тъмнина в помещението. Хюстън успя да различи трите дълги лавици и наредените върху тях кутии с мръсни топки за бейзбол и софтбол, бази, каски и два комплекта екипи за кетчъри. Под лавиците имаше два двесталитрови пластмасови бидона с бухалки за бейзбол и софтбол. Двете торби с храната му и почти празната бутилка с портокалов сок лежаха на една ръка разстояние.

В портфейла му имаше две банкноти по десет долара и четири по един. Две кредитни карти с общ кредитен лимит от петдесет и четири хиляди долара. Две дебитни карти с достъп до още трийсет и осем хиляди. Притежаваше красива къща, пълна със спомени за извоювани с труд удобства, но този дом вече бе необитаемо, прокълнато място и трябваше да бъде опожарен и заличен от лицето на земята.

Хюстън знаеше, че О’Конър би описала тази сцена с тънко чувство за хумор. Повествованието щеше да се разгърне бавно и да достигне до момент на опрощение за отчаяния мъж. Харесваше разказите на писателката и понякога безумните противоречия в живота на героите й. Безумието на собственото му положение би го разсмяло, както го разсмиваха разказите на О’Конър, стига да не осъзнаваше с болезнена яснота неговата необратимост. Знаеше, че животът му никога няма да стане по-добър. Никога не би могъл да се изкачи по-високо от най-ниската си точка.

Трябваше да хапне нещо, но само при мисълта за храна стомахът му се свиваше и започваше да му се гади. Имаше чувството, че е изял пицата преди цяла вечност. Оставаше му да свърши още само едно нещо и тогава, ако всичко мине добре, можеше да се върне в красивата си къща, да събере за последен път семейството около себе си и да изпрати духовете им да полетят нагоре с отвесните потоци топъл въздух.

„Още едно противоречие, Том…“

Чу тези думи с гласа на Клеър и я остави да говори вместо него. На нейния глас можеше да се вярва, на неговия — не.

„Смяташ да изпратиш духовете ни в рая, но ти не вярваш в рая. Как ще стане това?“ Той усещаше как Клеър роши с пръсти косата му в основата на тила, а сладкият й дъх гали лицето му.

„Да — каза й. — Искам всички ви в рая.“

„Ами ти? Нима вече си започнал да вярваш и в ада?“

„Само в този“ — отвърна.

„И тук ли ще останеш завинаги?“

Хюстън се взираше в сивата светлина, която нахлуваше през открехнатата врата, но не успя да открие отговор там. Нямаше отговор и в мириса на сухия прах по пода. Нямаше отговор нито в торбите с храната, нито в портфейла му, нито в гаденето, което никога не го напускаше.

„Обичам те, бебче — само това успя да й каже. — Моля те, прости ми. Моля те, опитай се да ми простиш някой ден. Моля те, любима. Моля те.“

34

Демарко нямаше желание да се прибира вкъщи. От последната му чаша кафе бяха минали поне осем часа, но имаше чувството, че нервите му са набодени с иглички от кофеин, а кожата му е твърде тясна — копнееше да я свали от себе си. Ако тръгнеше направо към дома си, щеше да пристигне преди десет и половина. И после какво? Ще включи телевизора, ще отвинти капачката на бутилката с уиски и ще седи вторачен в екрана, докато заспи.

„Тогава не включвай телевизора и мисли за Хюстън — каза си. — Опитай се да го разгадаеш. Влез в главата му. Поразходи се из мозъка му.“

Ала се чувстваше твърде неспокоен и неспособен да се концентрира. Уханието на Ариел му беше влязло под кожата и се бе просмукало в порите му. И остроумията на Бони, и лекотата, с която ръсеше сарказъм… Божичко, как му липсваше женска компания. Липсваше му топлина, аромат и докосване на жена. Женска доброта и закачливост. Сантиментален женски поглед.

Можеше да се върне и да постои с Ариел още малко, да й каже, че и полицаите са мъже. Не че тя не го знаеше. Той бе усетил — или поне вярваше, че е така — нежност зад преструвките й. Нещо истинско. Ако имаше зелени очи вместо кафяви, би могла да е Анабел.

Не зави по шосе 417, което щеше да го отведе у дома — там, където знаеше, че трябва да отиде, единственото място, на което истински принадлежеше и където не можеше да навреди на никого, освен на себе си. Вместо това продължи направо и след по-малко от километър последва знаците за междущатската магистрала. Двайсет минути по-късно паркира колата си от другата страна на улицата срещу къщата на Ларейн. Ненавиждаше се заради слабостта, която го теглеше насам вече две нощи подред; мразеше се, задето не намира сили да се прости с наивната си надежда за промяна.

Угаси двигателя и си пусна диск с музика. Нора Джоунс запя за мрак и тъмни ъгли. „Как искам да изгоря устните си, но знам, че не мога да надвия…“35

Между завесите на всекидневната се процеждаше бледосиня светлина. „Сигурно чете — каза си — или може би слуша музика.“ Ларейн беше учителка по английски език в частно училище в Ери, преподаваше литература и творческо писане. Преди му четеше в леглото. „Сега чете само на себе си — помисли си. — Чете си сама и води у дома непознати мъже от нощните барове.“

Рано или късно щеше да вдигне глава и да погледне през прозореца. Сякаш винаги знаеше кога той е отвън, усещаше го интуитивно. Демарко си каза, че няма желание за това сега. Каза си, че ще изслуша четири песни на Нора Джоунс — само четири, а после ще запали двигателя и ще се прибере у дома.

По средата на третата песен лампата на верандата светна. Той затаи дъх и потръпна, когато усети старата болка дълбоко в себе си. Почувства вълнение в гърдите си като от камък, хвърлен в много дълбок кладенец. Е, значи бе видяла колата му през прозореца. Сега щеше да отключи входната врата. После щеше да угаси лампата във всекидневната… Ето, прозорецът потъна в мрак. „Сега се качва на горния етаж — помисли си. — Чака горе на стълбите, но този път аз няма да вляза. Този път няма да вляза.“

Нора пееше: „Прошепнатата истина ще те разкъса…“36

Когато Демарко открехна входната врата и пристъпи в антрето, тя стоеше в профил на най-горното стъпало, отпуснала ръка върху парапета и обърнала лице към спалнята. Изглеждаше като сянка в притъмнената къща и той се почувства натежал от мрака, довел и двама им до това място, винаги до това място и винаги на тъмно. Тя влезе в спалнята, без да поглежда към него. Той се облегна на вратата. „Прибери се у дома“ — каза си.

Но знаеше, че няма да го направи. Не би влязъл в къщата, ако смяташе да се прибира. Изхлузи обувките си и заключи вратата. Първо отиде в кухнята и си изми ръцете с препарат за миене на съдове. После се качи на горния етаж.

В тъмната спалня, където завесите бяха спуснати както винаги, където дори радиото бе обърнато към стената, за да не хвърля бледосинята си светлина върху леглото, Демарко легна до нея, вдиша аромата й в мрака и усети как празнотата го поглъща.

— Как си? — попита. Гласът му бе тих като шепот и дрезгав от уискито.

Тя мълчеше. След една-две минути се обърна с лице към него. Той все още не виждаше тялото й, но усети топлината му и разбра, че е гола. Искаше му се да легне върху нея, да я притисне към себе си и да премахне завинаги тази болка и от двама им. Но вместо това погали с пръст меката плът под челюстта й.

Ларейн протегна ръка към него и я притисна между краката му.

— Не е нужно да го правим — каза й Демарко.

Тя мълчеше. Винаги мълчеше.

Искаше му се поне веднъж да захвърлят сценария, но също така знаеше, че е дошъл тук с надеждата да следват същия този сценарий. Докато Ларейн плъзгаше ръка по тялото му, а ароматът й изпълваше мрака, му се прииска единствено да следват сценария точно както е написан. Тя нямаше да го целуне, но той можеше да я докосва, затова положи едната си ръка между гърдите й, а другата плъзна между краката й. Винаги се изненадваше колко е мокра, когато я докосва, и все се чудеше кое я възбужда в тези техни редки нощни срещи. Дали мисълта, че той се нуждае толкова много от нея? Или мисълта за скръбта, която той ще усети после, когато шофира сам по обратния път?

Ларейн го докосваше без думи, докато накрая вече не му стигаше само докосване. Тогава Демарко стана от леглото и свали всичките си дрехи. Когато отново легна до съпругата си, тя се обърна на една страна и му предостави гърба си, а щом проникна в нея и я притисна към себе си с ръка през кръста, тя рязко си пое въздух, но отново запази мълчание.

Заради нейната пасивност никога не бързаше. От време на време от гърлото й се откъсваше едва доловимо стенание, но Ларейн не му даваше нищо повече — никога не слагаше ръка върху гърдите му, никога не обелваше и думичка. Демарко се стараеше да е нежен и се надяваше, че ще долови насладата й, надяваше се, че тя ще извие гръб и ще си позволи да изпита удоволствие както преди катастрофата, когато надаваше толкова силни викове, че лятно време се налагаше да затварят прозорците, а след раждането на Райън притискаше устата си към възглавницата, за да не го събуди.

Но, разбира се, вече не бе така. Съгласно сценария, написан от нея преди много време, сега Ларейн само дишаше учестено, мускулите на корема й се стягаха и тя вкопчваше пръсти в матрака. После Демарко също свършваше. Опитваше се да е тих и сдържан като нея, но чувстваше как пропада надолу и потъва в мрак.

Половин минута след като приключиха, отвори очи и я усети неподвижна до себе си. Прокара ръка по корема, а после и по ръцете й, стиснати в юмруци и кръстосани през китките върху гърдите.

Накрая се отдръпна и остана да лежи, загледан в нея. Когато докосна гръбнака й, тя потръпна и застина.

Знаеше, че не бива да й говори, но се надяваше, че този път ще е различно. Надяваше се, че този път тя може да е готова, че тази жена, която обожаваше думите и преподаваше литература на единайсетокласници, може да му позволи да чуе няколко думи, за да овладее вълните на мъката, която се надигаше в него.

— Ларейн — изрече.

Тя се отдръпна и стана от леглото.

— Ларейн, чакай.

Но жената влезе в банята и заключи вратата. После пусна горещата вода и струята плисна във ваната.

По обратния път към къщи Демарко слуша албум на Пол Уинтър, пълен с песни без текст, без гласове, без искрени и безполезни думи.

35

Денят дойде с онази яснота, присъща само на мразовитите ноемврийски утрини. Няколко минути след осем Демарко стоеше с чаша кафе на верандата и чакаше студът да отвори натежалите му клепачи. Тревата в двора му светеше в неоновозелено под ранните слънчеви лъчи и блестеше от замръзналите капчици роса, а сенките на околните тополи падаха на ивици върху зеления килим. На сутринта всичко му изглеждаше чисто и ново и той се надяваше да запази тази илюзия. Беше твърдо решен да не се самонаказва повече заради своята слабост. Трябваше да спре, защото съжалението изсмукваше енергията и концентрацията му. Една жена и трите й деца бяха жестоко убити, а основният заподозрян все още бе на свобода — човек, когото Демарко познаваше и бе харесвал. Негово задължение бе да залови заподозрения, а не да решава дали е виновен или невинен. Не искаше да прахосва още един ден без напредък по случая.

Надяваше се, че с достатъчно кофеин и слънце денят му ще бъде плодотворен.

Когато същата сутрин влезе в кабинета си в полицейската служба по Шосе 208, постоя известно време до прозореца зад бюрото си. Дигиталната табела пред „Ситизън Банк“ от другата страна на пътя отбелязваше два градуса над нулата. Зад сградата и от двете й страни, чак до горите в далечината, се простираше царевично стърнище в жълтеникавокафяви и сиво-зеленикави нюанси. Тези гори продължаваха на север чак до езерото Уилхелм, прекъсвани единствено от няколко селца и асфалтови пътища, както и от нестихващия автомобилен трафик по четирите платна на междущатската магистрала.

— Ти си някъде там — каза на глас. — Премръзнал, гладен и навярно напълно изгубил разсъдъка си. Но си там някъде. А аз съм по петите ти. Ще те открия, приятелю.

Седна зад бюрото и извади от джоба на ризата си листчето, което Бони му бе дала предишната вечер. Вече беше възложил първото име — Трейси Бътлър — на полицай Кармайкъл. Второто, Дани Рейнолдс, щеше да уплътни времето му през следващите два часа.

Провери името в няколко картотеки на регистрирани престъпници. Нямаше провинения. После провери агенциите за моторни превозни средства в щатите Пенсилвания и Охайо. Нямаше регистриран автомобил на името на Дани Рейнолдс. Пусна името за цялостна проверка в съдебните регистри. Направи справка с имотните регистри в три окръга за недвижима собственост на името на Дани Рейнолдс. Провери името в търсачките на Google, Classmates.com, Facebook, EmailFinder.com, People Finder, Zabasearch, ThePublicRecords.com. Пробва четири различни пощенски кода в Whitepages.com. Нямаше наличен адрес за Дани Рейнолдс. Нямаше Дани Рейнолдс. Нямаше Даниел Рейнолдс. Нито Дана, Даник или Даника Рейнолдс.

Последната му надежда бе регистърът на мобилните оператори. Нямаше попадения за Дани, Даниел и останалите разновидности на името, но имаше седемнайсет регистрирани абоната с името Д. Рейнолдс. Само четирима от тях — двама Д. Рейнолдс, един Д. Дж. Рейнолдс и един Д. Л. Рейнолдс — живееха на по-малко от осемдесет километра разстояние от „Уиспърс“.

Демарко използва стационарния телефон в кабинета си, но преди това блокира изписването на номера. На първото обаждане отговори дълбок мъжки глас.

— Д. Дж. Рейнолдс? — попита Демарко.

— Кой се обажда?

— Аз съм приятел на Дани, господин Рейнолдс. Знаете ли къде бих могъл да я открия?

— Ха, че аз дори не знам коя е Дани, приятелче.

Номерът на Д. Л. Рейнолдс го свърза с гласовата поща на фирма за озеленяване. При обаждането до първия Д. Рейнолдс попадна на предварително записан поздрав с гласа на непълнолетно момиче: „Здрасти! Сега не мога да се обадя. Оставете ми съобщение!“

Огради този номер в бележника си и набра последния. И този път женски глас, но по-възрастен, уморен.

— Ало?

— Здравейте, госпожо Рейнолдс. Казвам се Боб Лиланд. Служител съм в окръжното бюро за преброяване на населението. В момента опресняваме данните в регистъра за следващото преброяване. Бихте ли уточнили дали разговарям с Даниел или Дани Рейнолдс?

— Съжалявам. Казвам се Дарлийн.

— Е, това също е хубаво име. Да, ето ви, три имена под Даниел. И обитавате същия адрес, отбелязан при предишното преброяване?

— Уви, да — отвърна тя.

— Добре, много ви благодаря, това е всичко, което ме интересуваше. Освен ако… дали случайно не знаете адреса на Дани или Даниел Рейнолдс? От доста време се опитвам да я открия.

— Съжалявам, не я познавам.

— Е, благодаря ви все пак. Приятен ден.

След това Демарко проучи номера, който бе оградил в бележника си. Трийсет секунди по-късно откри онова, което търсеше: Д. Рейнолдс, Ийст Пърл стрийт 14, апартамент 2В, Албион, Пенсилвания. Живееше на двайсетина километра от стриптийз клуба.

— Ти си моето момиче — изрече на глас.

Часът беше 10:09. Ако тръгнеше веднага, можеше да пристигне в Албион около единайсет. Удобно време, каза си. Стриптийзьорка, която работеше до два-три сутринта, навярно бе в леглото по това време, но нямаше да е толкова дълбоко заспала, че да не чуе телефона. Щеше да е сънлива, с неясна мисъл и можеше неволно да изтърси нещо полезно.

Напъха бележника в джоба на якето си и тръгна по коридора към бюрото на Кармайкъл.

— Откри ли нещо?

Полицаят му подаде малко сгънато листче.

— Само телефонен номер. Все още не разполагам с адрес.

Демарко погледна листчето, извади мобилния си телефон, блокира своя номер и набра другия. Трейси Бътлър вдигна на третото позвъняване. Говореше дрезгаво и бавно, навярно все още замаяна от ксанакса, погълнат предишната вечер.

— Ало?

— Анабел? — попита Демарко.

— Кой, скъпи?

— Търся моята Анабел. Ти ли си?

— Не мисля. Но името е хубаво, нали?

Демарко затвори, смачка листчето и го хвърли върху бюрото на Кармайкъл.

— Съжалявам — каза колегата му.

Сержантът потупа джоба на якето си.

— Не се тревожи. Адресът й е тук.

Преди да излезе от сградата, Демарко се отби в кабинета на началника си.

— Тръгвам на север. Издирвам момиче, което може да знае нещо относно местонахождението на Томас Хюстън.

— Откъде го познава? — попита Боуен. — От университета?

— От „Уиспърс“.

— Моля?

— Това е стриптийз клуб на изток от Пиърпонт, Охайо.

— Искаш да кажеш, че човекът е имал таен живот?

— Проучване за романа му.

— Удобно извинение, нали? Върши работа за всичко, в което би могъл да се забърка един мъж.

— Ще се върна след около два часа.

— С патрулна кола ли отиваш?

— Не и този път. Не искам да се набивам на очи.

— Е, невзрачната ти таратайка е идеална за целта. Мислиш ли, че ще успее да те закара дотам и да те върне?

— Когато заема мястото ти, ще си купя линкълн — подхвърли и тръгна към изхода.

— Ей! — каза Боуен.

Демарко отново се обърна към него.

— Ще минаваш ли по 62 на запад към междущатската?

— Нямам намерение да ти нося шибани спаначени рула — отсече.

— Правят ги само в един ден от седмицата. Какво толкова ще ти стане?

— Да ти приличам на разносвач на храна?

— Колата ти е такава.

— Начукай си го и умри — каза Демарко.

— Ако случайно минаваш оттам. Това казвам, нищо повече.

— Ако мина — кимна на шефа си и се запъти към коридора.

— И този път не забравяй соса.

36

С население под две хиляди души, Албион имаше три отличителни характеристики. Бесемерската железопътна линия периодично потракваше през южната част на града под тежестта на вагоните, които превозваха въглища и други стоки към товарните докове на езерото Ери в Коно, Охайо. От 1993 година в околностите на селището функционираше затвор със строг режим, обитаван от пълнолетни мъже, които бяха с няколкостотин души повече от жителите на града. Но онова, с което повечето местни помнеха Албион, се беше случило в края на месец май 1985 година — деня, в който четиридесет и едно торнада профучали през Канада, Охайо и Пенсилвания. Вихрушката от четвърта степен, която издухала от пустите улици всички коли, пикапи и файтони, ударила Албион в 5:05 следобед, две минути след предупредителния сигнал от Националната метеорологична служба в Ери. Над сто къщи били сринати до основи.

Демарко бе чувал всички истории. Един мъж наблюдавал от верандата си приближаването на черната фуния и летящи отломки откъснали крака му. Стихията изтръгвала жилищни фургони от основите им и ги подмятала във въздуха, преди да се разбият в земята. Една кола, в която имало млада жена и куче, била засмукана шейсет метра навътре във фунията, прелетяла над силоз и се приземила насред нива. Открили телата на повече от три километра разстояние от мястото, където били вдигнати във въздуха. Съседните градове — Уийтланд и Атлантик — също били изравнени със земята. Десетки изгубени животи, хиляди хора с опропастено бъдеще.

На влизане в Албион, един час преди обед в слънчевия есенен ден, Демарко размишляваше за торнадото, за това внезапно и неочаквано насилие над живота. Спомни си думите на Самюел Бътлър — животът е един дълъг процес на изтощаване. С Ларейн бяха избухнали в смях, когато тя му го прочете от „Цитатите на Бартлет“. Но Демарко вече знаеше, че Бътлър не е бил съвсем прав. „Животът е дълъг процес на разрушаване — помисли си. — Всъщност дори и не толкова дълъг.“

Апартаментът на Дани Рейнолдс се намираше на Ийст Пърл стрийт — една от улиците, изцяло пометени от торнадото и после възстановени набързо и през пръсти, в постройка на два етажа от греди и дъски, с паянтови балкони, парапети и стълбища, които изглеждаха така, сякаш не биха издържали на по-силен вятър. На местата, където жълтите пластмасови плоскости от облицовката бяха изметнати или липсваха, снопове розова изолация стърчаха като мръсен захарен памук. Повечето прозорци бяха покрити с хавлии, чаршафи или тежки завеси, за да спират течението.

Демарко спря на отсрещната страна на улицата и огледа сградата. Четири апартамента на първия етаж и още толкова на втория. Апартаменти А и Б към улицата, В и Г в дъното. Дани живееше в дъното.

Заобиколи и спря колата на павирания паркинг зад постройката. Оттам нямаше достъп до съседната улица, освен ако не прескочиш телената ограда. Момичето можеше да излезе от къщата по два начина — по задното стълбище към паркинга и по страничното стълбище към Ийст Пърл стрийт. Най-вероятно притежаваше някой от петте малки автомобила на паркинга, всичките по-стари от четири години, до един одраскани и огънати тук-там. „Ако й хрумне да бяга — каза си Демарко, — най-вероятно ще хукне към колата си.“ Прибегнеше ли до бягство, това щеше да му изясни много неща. Всъщност всичко, което го интересуваше.

Върна се на Ийст Пърл стрийт, но паркира колата си в края на алеята и блокира входа й. После излезе от автомобила и се запъти към страничното стълбище. На балкона на втория стаж подмина апартамент Д и спря достатъчно близо до жилището на Дани, така че да чуе звъненето на телефона й, ако си е вкъщи. После извади мобилния си телефон от джоба си и набра номера й. След четири позвънявания се включи гласова поща. „Здрасти! Сега не мога да…“

От апартамента не се чу приглушено звънене или мелодия. Може би момичето държеше телефона си на режим вибрация. Може би го изключваше, когато спи. Може би не си беше вкъщи.

Изчака десет секунди и натисна бутона за повторно набиране. После още веднъж. И още веднъж.

— Ало? — обади се най-сетне тя. Сънена звучеше съвсем като момиченце, като дете.

Той се опита да смекчи дрезгавостта на гласа си и едва чуто каза:

— Анабел?

Момичето мълчеше. Демарко чакаше.

— Томас? Ти ли си?

— Не, Дани — отвърна. — Обажда се сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция. Налага се да поговорим.

Връзката мигновено прекъсна. На екрана се появи надпис „Край на обаждането“.

37

Демарко напъха телефона обратно в джоба си, пристъпи по-близо до вратата на Дани и зачака. Тя или седеше в леглото си, обзета от нарастваща паника, и се чудеше как да постъпи, или тъпчеше дрехи в чанта. Може би шепнеше напрегнато името на Томас Хюстън. Може би му звънеше, за да го пита какво да прави.

Стори му се, че чу раздвижване зад вратата. Не тежки стъпки или трескаво суетене наоколо, а тихи, бързи крачки и потракване на ключове. Пулсът му се ускори и го завладя онова познато вълнение от преследването. Но още щом разпозна жегата от прилива на адреналин, побърза да го потисне, да угаси пламъка. Това не беше някой надрусан хулиган, когото трябваше да притисне до стената и да усмири с белезници; зад тази врата имаше една уплашена млада жена, момиче, което той бе изтръгнал от съня със споменаването на едно име. А тъгата в тона й, когато попита: „Томас? Ти ли си?“, споменът за този глас внезапно притисна гърдите му и Демарко изпита болка, която заличи всяка следа от вълнение.

Вратата рязко се отвори и той се сепна. Момичето пристъпи отвън на балкона, видя го и ахна от изненада.

Сержантът се усмихна.

Тя отмести поглед. Обърна се към вратата, затвори я и с трепереща ръка напъха ключа в ключалката.

— Съжалявам. Трябва да тръгвам на работа. Не мога да говоря точно сега.

— „Уиспърс“ е затворен през деня, Дани. Скоро няма да отвори.

Момичето си пое въздух, обърна глава към него и смутено го погледна.

— Исках да кажа лекции. Бързам за лекции.

Носеше жълти баскетболни шорти, сив суитшърт с качулка и маратонки „Найк“ на бос крак. След обаждането му навярно бе скочила от леглото и бе нахлузила горнището и обувките, а дългата си кестенява коса бе вързала на конска опашка. Демарко си я представи как тича срещу него през мъглата, докато той седи сам на пейка в парка.

— Не съм дошъл да те арестувам, Дани — каза й тихо. — Стига да си откровена с мен.

— Аз не… — Хвърли поглед към мръсния асфалт на паркинга. — Не знам нищо.

— Томас Хюстън в апартамента ти ли е, Дани?

— Не! Не, защо? Той никога не е идвал в апартамента ми.

— Тогава защо не влезем вътре? Ще седнем и ще си поговорим, нищо повече.

Тя започна да трепери и от очите й бликнаха сълзи. Когато заговори, гласът й също трепереше:

— Не съм направила нищо лошо.

— Знам, че не си. — Пристъпи към нея и се опита да я успокои. — Знам, че не би направила нищо лошо. Просто искам да си поговорим, нищо повече. Пет минути и си тръгвам.

Момичето подсмръкна и примигна два пъти. После се обърна към вратата и отново насочи ключа към ключалката.

Демарко наблюдаваше непохватните й усилия да отвори. Изглеждаше едва прехвърлила двайсет, метър шейсет и осем на ръст, малко над петдесет килограма. Крехко момиче. Дете. Отново усети познатата болка в гърдите и с мъка си пое въздух. Лявото му око се насълзи.

— Ще отида да преместя колата си, блокирал съм алеята — каза й. — Веднага се връщам. — И бързо се обърна, за да избърше влагата от ъгълчето на окото си.

* * *

Оскъдно мебелирана всекидневна, миниатюрна кухня, баня с размерите на килер, спалня, отделена със завеса. Минималистичното обзавеждане включваше матрак на земята вместо диван и два сгъваеми стола, зелен и жълт, купени на цена 12,95 долара за брой от „Уолмарт“. Демарко предположи, че момичето спи върху матрак втора употреба на пода в спалнята, че няма гардероб или скрин и държи дрехите си грижливо сгънати в кашони, наредени до стената. Но всичко беше подредено и чисто, нямаше прах, нито мръсни чинии в мивката. Във въздуха се долавяше лек аромат на ягоди. Незапалена свещ върху кухненския плот.

Дани седна на матрака с подвити крака. Демарко застана до прозореца, над който тя бе окачила пластмасова щора и прозрачна дантелена завеса в кремаво.

— Кога видя или чу за последно Томас Хюстън? — попита я.

Тя прехапа долната си устна, после каза:

— Преди седмица, предполагам. Миналия четвъртък вечерта.

— И къде се случи това?

— В „Уиспърс“.

— Видяхте ли се насаме?

— За малко.

— Частен танц на дивана?

— Той плащаше за това, но…

— Но какво?

— Не сме го правили. Никога не сме го правили.

— Какво правехте тогава?

— Просто си говорехме.

— Говорехте си. В стаята, където се провеждат танците на диван.

— Никога не сме правили нищо повече, кълна се.

— Добре. И за какво си говорехте?

— Той пишеше книга за стриптийзьорка. Питаше ме разни неща.

— Какви неща, Дани?

— Неща, които един писател би искал да разбере, предполагам. Например как се чувствам, когато съм на сцената или в стаята за шампанско с клиент. За какво си мисля, докато ме гледат. За какво си мисля, когато се прибера вкъщи.

Демарко кимна.

— Това обаче са само три въпроса. А той е идвал в „Уиспърс“ пет или шест пъти, нали така?

— Вижте, след първия път вече не беше като интервю. С него… просто си говорехме. Той беше добър човек, много мил.

— Искаш да кажеш, че в стаята за шампанско помежду ви не е имало физически контакт, така ли?

— Нямаше. Кълна се. Сядах до него на кушетката и просто си говорехме. Това е всичко, което някога сме правили.

— И никога не си се срещала с него извън „Уиспърс“?

— Само първия път.

— Разкажи ми за първата ви среща, Дани.

— Една сутрин бях излязла да потичам. Обичам да тичам рано, когато навън няма хора.

— В Ери?

— Не, тук.

— Не видях парк в града.

— Има общински парк, но аз не бях там, а на велоалеята, която върви успоредно на железопътната линия, пресича канала и продължава чак до Шейдитаун.

— Къде се намира Шейдитаун?

— На около пет километра южно оттук.

— И къде точно на тази алея срещна Томас Хюстън?

— Шейдитаун е съвсем малко селце. Едва ли имат и пощенска станция. Но веднага след отбивката от Шосе 18 има едно местенце до канала. Дори не знам дали си има име. Просто няколко маси за пикник и скари за барбекю, но велоалеята минава оттам и продължава още стотина метра. После просто свършва.

— Значи тичаш в едната посока, после се обръщаш и поемаш обратно.

Тя кимна и задъвка устната си, после подпъхна ръце под краката си.

— А къде беше Томас по тази алея?

— В парка. На първата маса за пикник.

— И ти се задаваш по алеята…

— Почти по цялото протежение на алеята от едната й страна е или каналът, или железопътната линия. От дясната страна в посока към Шейдитаун и от лявата на връщане.

— А от другата страна какво има? Шосе?

— Да, но то не се вижда от велоалеята. От другата й страна винаги има дървета или гъсти храсти. Ако не се чуваше автомобилният трафик, човек дори не би разбрал, че там има шосе.

— И ти се чувстваш спокойна да тичаш там рано сутрин?

— Нося си лют спрей и свирка.

Демарко се усмихна. „Божичко“ — помисли си.

— Та, точно когато велоалеята навлиза в малката зона за пикник, от същата тази страна се открива голяма поляна с маси и разни неща. Първата маса е точно до храстите. Всъщност, когато си на пътеката, дори не виждаш масата, докато не се озовеш точно до нея, а тя е на около метър встрани от алеята.

— И точно там беше седнал Томас.

— Беше много стряскащо. Никога не съм срещала, когото и да било там рано сутрин. И изведнъж попадам на този мъж.

— Какво се случи?

— Той ме уплаши. Беше… Каза ми, че е чул стъпките ми. Чул дишането ми, представяте ли си? Седеше си там, приведен леко напред, и се опитваше да надникне зад храстите. Обаче рано сутрин е мъгливо, особено ако е валяло през нощта. И аз връхлетях отгоре му за изненада и на двама ни. Едва не стъпих върху главата му.

Дани се усмихна и се загледа в краката си. Демарко чакаше.

— Той се отдръпна тъкмо навреме, а може и да съм надала лек писък или по-скоро ахване. Както и да е, препънах се в собствените си крака и за малко да падна в канала.

— А после?

— Той скочи да ми помогне. Но аз вече бях извадила лютия спрей. — Отново се усмихна. — Беше толкова смешен. Вдигна и двете си ръце във въздуха, седна отново на масата и каза: „Не мърдам. Не мърдам от мястото си. Само ми кажи дали си добре“.

— И добре ли беше?

— Навехнах си глезена.

— А после как се прибра вкъщи?

— Стояхме си така в продължение на петнайсетина минути: той на масата, аз с лютия спрей в ръка. Томас ми каза как се казва, къде преподава, имената на децата си и на съпругата си… Дори ми подхвърли портфейла си, за да погледна снимките и личната му карта. Така че накрая… се съгласих. Позволих му да ме закара вкъщи.

— И това беше всичко?

Тя поклати глава.

— Дотогава вече го бях разпознала. Знаех, че е известен писател. Казах му, че четем втория му роман на лекциите по литература.

— В университета „Пен Стейт“?

Дани кимна.

— Последен курс. Специалност „Начално образование“.

— И…

— Той просто излъчваше… непринуденост и спокойствие. Създаваше впечатление, че проявява интерес към мен, макар да бе известен и талантлив писател. Почувствах се поласкана. Така че, когато го попитах върху какво работи в момента, той ми каза…

— И ти му разказа за „Уиспърс“.

— По пътя към апартамента ми Томас се отби в денонощен магазин и взе по едно капучино за двама ни. После паркира отвън и просто си говорихме в колата известно време. И да, казах му за „Уиспърс“.

— Така си станала неговата Анабел.

— Той никога не го е казвал всъщност. Прекарваше повече време с мен, отколкото с останалите момичета, но никога не е казвал, че пише за мен. А и това е литературна измислица, нали?

— Ти ли си единственото момиче, на което е плащал за частни танци?

— Доколкото ми е известно.

— Значи може би в тази част от срещите ви е имало нещо повече от разговори?

Момичето вдигна поглед към него.

— Той каза, че му напомням за съпругата му, когато е била на моята възраст. Само че нейната коса била малко по-тъмна.

— Това обаче не отговаря на въпроса ми, нали?

— Никога не ме е докосвал. Не и по този начин. Дори не се е опитвал. Нито веднъж.

Демарко обмисли дали да я попита какво би се случило, ако Хюстън се бе опитал да я докосне. Но после реши, че отговорът е без значение.

— И след онази първа среща в парка той е идвал в „Уиспърс“ всеки четвъртък. Прекарвала си двайсет минути с него в стаята за шампанско и сте си говорили.

— Това е — каза тя. — Това е всичко. — Няколко секунди по-късно добави: — Само дето не беше всеки четвъртък. Пропусна един.

— Помниш ли кога?

Дани се замисли, преди да отговори.

— Трябва да е било в четвъртъка преди последното му посещение.

— Ти попита ли го за причината?

— Каза, че е бил извън града по работа.

Демарко се опита да се сети за още нещо, което би могъл да я попита.

— Какво друго можеш да ми кажеш за връзката си с него?

Тя се замисли няколко секунди.

— Дадох му телефонния си номер.

— Дала си му го? Кога?

— Последния път, когато дойде в „Уиспърс“. Просто… струваше ми се нелепо да плаща за услуги и всичко останало само за да си говори с мен. Така че му го казах. И му дадох номера си. Той обеща да ми благодари в новата си книга. Каза, че някой ден би искал да ме запознае със съпругата си.

След последното изречение очите й се насълзиха.

— Той даде ли ти своя телефонен номер? — попита Демарко.

Дани кимна.

— Каза ми, ако някога се нуждая от нещо, просто да му се обадя.

— А той някога обади ли ти се? Или ти на него?

— Не се е обаждал. Нито пък аз на него.

Демарко се загледа в нея. Момичето седеше с наведена глава и бършеше сълзите от ъгълчетата на очите си.

„Дали е заради великодушието му? — запита се. — Затова ли плаче? И дали великодушието му е било истинско?“

Нямаше отговори на въпросите си. Накрая каза:

— Защо искаше да избягаш от мен, Дани?

— Не знам. Ти си полицай. Всички от семейството на Томас са били убити, а той е в неизвестност. Аз прекарах известно време с него в клуба… Уплашила съм се навярно.

Демарко я наблюдаваше внимателно.

— Значи тази година ти е последна в университета?

— Остава ми само педагогическата практика в училище през пролетта и приключвам. Дипломирам се, намирам си работа и евентуално започвам да водя нормален живот за разнообразие.

— Имаш ли си приятел?

— Има един мъж, с когото се виждам.

— Той знае ли, че си стриптийзьорка?

— Живее в Питсбърг. Виждаме се само когато аз ходя там.

— А родителите ти знаят ли?

Тя не помръдна. Единствено раменете й се разтресоха. Демарко видя как върху ръба на дивана капна една сълза, после втора.

Пристъпи към нея и положи ръка върху главата й.

— Може да се наложи да ти се обадя пак, Дани, ако се сетя за още нещо, което да те питам. Пази се, когато тичаш, чу ли? Знам, че сутрин е приятно, но… пази се.

38

Веднага щом се прибра в службата, Демарко остави върху бюрото на Боуен дългата и тясна бяла хартиена торба.

— Искаш ли половината? — попита шефът му.

— Искам шест долара и четиридесет и девет цента.

Боуен посегна към портфейла си.

— Научи ли нещо полезно?

— Не, ако трябва да отговоря веднага. Но ще обмисля всичко, за да съм сигурен. Струва ми се, че нещо куца в цялата работа.

— Откри ли момичето?

Младият мъж остави една банкнота от пет долара и две по един в края на бюрото. Демарко ги взе, сгъна ги и ги пъхна в джоба си.

— Открих я, но нямаше сензационни откровения. Тя е просто едно хлапе. При това свястно.

Боуен разопакова спаначеното руло — дълга тръба от печено тесто за пица, напълнена със спанак, гъби и лепкава моцарела.

— Сигурен ли си, че не искаш да го опиташ?

— Не, не съм гладен. Вече го облизах няколко пъти по пътя насам.

Шефът му се ухили, вдигна рулото към устата си и отхапа единия край.

— Не се ли е натискала със заподозрения?

— Казва, че не е. Склонен съм да й вярвам.

— Защо й гласуваш доверие?

— Може ли да довършим този разговор друг път, когато от устата ти не висят спанак и моцарела?

— Искам да знаеш, че има неща, които все още ме тревожат…

— Крем против хемороиди, обилно. Действа безотказно.

— Казвам само, че познаваш Хюстън. Може би това влияе на преценката ти, а може би не.

— А ти може би нямаше да имаш хемороиди, ако не седеше на сплескания си задник по цял ден.

Боуен махна с ръка:

— Тръгвай. Предпочитам да остана насаме с тази красота. Направо съм в рая.

Демарко влезе в кабинета си, седна зад бюрото и впери поглед в скрийнсейвъра на монитора: черен фон и вихър от точки. Уж трябваше да създават усещането за звезди, които се движат край теб, докато се носиш в открития космос, но Демарко ги възприемаше по-скоро като снежна буря в тъмна нощ — Полярният експрес, който фучи срещу него от езерото Ери.

Чудеше се какво го е напрегнало толкова. Откакто напусна Албион, усещаше нервите си оголени и опънати. Нещо се прокрадваше по ръба на съзнанието му и се хилеше злобно; нещо, което не можеше да назове, а би трябвало да знае. Почти се сещаше кое е, но му се изплъзваше.

Взе лист хартия и го обърна хоризонтално пред себе си, най-отгоре, на равни разстояния едно от друго, изписа три имена: „Дани. Бони. Хюстън.“.

Под името на Дани написа „Анабел“, а отдолу — „Вярвам й“.

Под името на Бони написа: „Не й вярвам“.

А под името на Хюстън: „Защо Шейдитаун на разсъмване? Пропуснал един четвъртък в «Уиспърс» — защо? Казал на Дани, че е бил извън града по работа. Бони пропусна да спомене въпросния четвъртък“.

Но барманката не пропусна да спомене Дани. Можеше да му даде две имена на които и да било стриптийзьорки. Но едната от тях случайно се оказа момичето на Хюстън. Защо? Бони можеше да предпази Дани и да му даде друго име. Това подарък ли беше? Или отвличане на вниманието?

Загледа се в листа. В тази ситуация имаше нещо повече от онова, което бе записал, знаеше го, но какво пропускаше? Не разсъждаваше правилно, не виждаше връзките. Извади мобилния си телефон и набра номера на Дани. Този път не си направи труда да блокира своя.

— Два въпроса — каза й след нейното „ало“. — Кой е охранителят на клуба?

— Текс ли имаш предвид? — попита младата жена.

— Слаб, кокалест, с криви зъби. Събира парите на входа.

— Това е Моби — поясни тя.

— А кой е Текс?

— Текс е едър, не много висок, мускулест и набит, сещаш ли се? С бръсната глава и вид на касапин.

— Нямаше такъв човек, когато бях там.

— Може и да не си го видял. Той прекарва по-голямата част от времето си на горния етаж, наблюдава всичко през еднопосочното огледало.

— Знаеш ли второто му име? Или къде живее?

— Не, но Бони би трябвало да знае. Почти съм сигурна, че между тях има нещо.

— Защо смяташ така?

— Просто имам такова усещане. Заради начина, по който стоят, когато разговарят. Заради начина, по който той я гледа.

Демарко написа „Текс“ на листа, после „Моби“.

— А Моби? Какво можеш да ми кажеш за него?

— Че е душичка. О, да, освен това е брат на Бони.

— И кое го прави такава душичка?

— Просто си е такъв. Някои момичета се тревожеха, че е толкова слабичък и добричък.

— Какво тревожно има в това?

— Нищо, откакто се появи Текс. От два месеца всички се чувстват в безопасност около него. Моби не би наранил и муха, но Текс…

— Текс е нов, така ли?

— Не знам точната дата на постъпването му, но едва ли е било преди повече от два-три месеца.

— Добре, хубаво. Благодаря ти. И един последен въпрос.

— Ще си имам ли неприятности с Бони, задето говоря с теб?

— Смяташ ли да й кажеш, че си говорила с мен?

— В никакъв случай.

— Аз също, Дани. В никакъв случай.

— Обещаваш ли?

— Имаш думата ми.

— Защото тази работа ми е нужна. Още съвсем малко. Само докато започна стажа си в училище. Тогава ще се наложи да напусна, така или иначе. Мога да си представя какво би могло да се случи. Родителска среща следобед…

— И среща в стаята за шампанско с някой от бащите същата вечер.

— Именно.

— Добре — каза й. — Последен въпрос. Вечерта, в която Хюстън не се появи за обичайното си посещение…

— Преди две седмици.

— Точно така. Всички останали момичета ли бяха на работа тогава?

— Божичко, не знам. Те просто идват и си отиват…

— Опитай се да си спомниш. Някой отсъстваше ли същия четвъртък? Някой, който обикновено е там в четвъртъците на Томас.

Петнайсетина секунди мълчание. И после:

— Почти съм сигурна, че същата вечер не се появи и Бони.

Демарко усети как нещо си дойде на мястото. Парченце от пъзела.

— Бони не се появи онази вечер, така ли?

— Почти съм сигурна, да.

— Случайно да знаеш причината за отсъствието й?

— Според Уенди баба й била много болна и тя трябвало да се погрижи за нея. Бабата на Бони.

— А Уенди е…?

— Една от танцьорките. Тя е на около четиридесет. Има три деца. Предполагам, че Бони я е помолила да стои зад бара онази вечер. Уенди не печели големи бакшиши. По-късно каза, че ако Бони й позволи, би обслужвала бара всяка нощ.

— Същата тази вечер Текс беше ли в клуба?

— Да.

— А Моби?

— Да. Моби винаги е там.

— Значи от обичайните присъстващи единствените, които не са били там, са Томас Хюстън и Бони?

— Доколкото си спомням, да.

Демарко сви устни, кимна и съхрани информацията в паметта си.

— Следващия четвъртък си видяла Томас за последен път и той е обяснил, че е пропуснал една вечер заради някаква работа извън града. Каза ли ти още нещо?

— Помня, че се опитах да се пошегувам. Попитах го дали въпросната работа не е някоя лудория. И ми се стори странно, че той дори не се усмихна. А винаги е проявявал отлично чувство за хумор.

— Но не и онази вечер?

— Обикновено идваше с един-два въпроса, които искаше да ми зададе. Като например дали момичетата от стриптийз клубовете говорят много за секс. Харесват ли мъжете? Мразят ли ги? Приятелите и съпрузите им знаят ли с какво се занимават? Твърдеше, че се опитва да разгадае психологията ни. Сбърканият начин, по който мислим.

Демарко долови самопрезрение в тона й, разпозна го веднага.

— На мен не ми изглеждаш толкова сбъркана, Дани — каза й.

— Понякога и аз не знам.

— Срещал съм и много по-тежки случаи.

— Сигурно е така, с тази работа.

„Точно така — помисли си той. — Работата да бъдеш човешко същество.“

— Значи онази последна вечер Томас не прояви чувството си за хумор, за разлика от обичайно? Как би описала настроението му?

— Трудно ми е да го опиша. Стори ми се някак смирен… Разсеян може би?

— Сякаш нещо му тежи?

— Точно така.

— Но не знаеш какво?

— Ще ми се да знаех.

— Май си го харесвала, прав ли съм?

Въпросът очевидно я изненада. Демарко търпеливо зачака.

— Истината е, че чаках с нетърпение да го видя — призна най-сетне. — С него се чувствах някак… Не съм сигурна дали ще можеш да разбереш…

— Кажи ми и ще видим.

— Повечето пъти, когато си тръгвам от онова място и се прибирам вкъщи, седя във ваната в продължение на цял час. После излизам от банята, но не се чувствам чиста. Имам предвид… не се гордея с това, което правя, разбираш ли? Но къде другаде би могло едно момиче да изкара хиляда долара седмично само с танци? И това е всичко, което правя. За разлика от някои колежки.

— Но с Томас се чувстваше различно.

— С него някак си усещах, че всичко ще е наред. Че наистина ще се дипломирам, ще си намеря работа и ще имам пари в банката, вместо дългове цял живот. И че някой ден ще успея да забравя всичко, което ми се е налагало да правя през изминалата една година.

Демарко й завиждаше за оптимизма, за способността й да се надява. Той също имаше надежди, но от съвсем различно естество. Дани се надяваше да живее щастливо. Той самият — да поспи през нощта и поне за малко да не изпитва болка.

— Благодаря ти, че си поговори с мен — каза й. — Ще се постарая да не те притеснявам повече.

— Всъщност сега, когато вече не се страхувам от теб, нямам нищо против. В това отношение ми действаш като Томас.

Той замълча.

— Просто не мога да повярвам, че е виновен за случилото се.

— Знаеш ли — започна Демарко, но премълча останалото. Искаше да каже „Нито пък аз“, ала вместо това добави: — Обади ми се, ако се сетиш за нещо важно. Каквото и да е.

— Добре — отвърна Дани.

Остана заслушан още няколко секунди, после свали телефона от ухото си и прекрати разговора.

Печал

39

— Нейтън, обажда се сержант Демарко. Имаш ли свободна минутка да поговорим?

— Да не би…? В участъка ли е?

Сержантът се взираше в листа върху бюрото си. Секунди преди да се обади на студента, бе добавил името му към останалите в списъка.

— Все още не — отвърна.

— Господи, напоследък имам ужасно усещане.

— Какво?

— Че нещо му се е случило. Нещо лошо.

— Надявам се да грешиш — каза Демарко. — Междувременно… чудех се дали би могъл да ми помогнеш за нещо.

— Разбира се, каквото и да е.

— Опитвам се да проумея рутинните му занимания, схемата на действията му, такива неща.

— Ще ти кажа всичко, което знам.

— Например как работи един писател. Любопитен съм за начина, по който стига до идеите си. Томас е работел върху роман, а романът е художествена измислица. Което означава, че той е измислял историята, прав ли съм?

— Ами, да, това е същността на художествената проза.

— Но той може да използва и неща, които действително са се случили, нали?

— Разбира се. В основата на сюжета често са заложени реални преживявания.

— Значи той може да вземе, да речем, своя реална среща с някого. Запознанството си с Анабел например. Но за романа ще промени мястото на събитието.

— Разбира се. Виж Хемингуей. Повечето му творби са малко или много автобиографични. Един белетрист се хваща за нещо реално, но го поизменя, придава му по-драматично звучене, прави го по-емоционално, по-интересно.

— Но няма начин да се разбере кои части са се случили наистина и кои са измислени?

— Не, освен ако писателят не ти го каже.

— Ясно. Така си и помислих. Още няколко въпроса. Доколкото ти е известно, Томас Хюстън имал ли е навика да става по изгрев-слънце и да се качва в колата, за да открие някое спокойно място, където да седне и да размишлява? Все пак е имал голяма, красива къща, един кабинет там и един в университета.

— Да, но… Би ли изчакал секунда? Искам да намеря нещо в компютъра.

— Разбира се. — Докато чакаше, Демарко отново огледа имената върху листа. Дани, Бони, Хюстън, Моби, Текс, Нейтън, Конеску, Дентън. Огради с кръгче първото и шестото име — единствените хора, на които имаше доверие.

— Ето, намерих я — обади се Нейтън. — Томас ми изпрати тази бележка през втората седмица от семестъра. Една вечер буквално заспах по време на семинар, но той се отнесе с разбиране. Само се пошегува с мен, а после продължи лекцията си. След това му се извиних и казах, че цяла нощ в главата ми са препускали сюжетни идеи и не съм спал добре. Той не каза почти нищо тогава, но на другата сутрин открих тази бележка в университетската си пощенска кутия. Сканирах я и я запазих в компютъра. Може ли да ти я прочета?

— Да, моля — отвърна Демарко.

— Добре, ето какво е написал. Скъпи Нейтън, през първите няколко години може би ще приемаш безсънието си като романтично злочестие, обичайно за професията ти, нещо като артистичен почетен знак. Може дори да ти харесва по един перверзен начин, защото в крайна сметка именно идеите, които те държат буден, всички онези потенциални истории, поеми и романи, са доказателство, че си избраник, надарен с талант. Ала, повярвай ми, когато си лежал буден хиляда нощи, изтощен и закопнял за сън, потиснат и мрачен денем, обаянието на безсънието постепенно изчезва. И колкото по-скоро се научиш да укротяваш неуморното си съзнание с медитация и прогресивна мускулна релаксация, толкова по-продуктивен ще бъдеш. По-бързо ще стане с таблетка приспивателно или с половин бутилка водка, но на другата сутрин ще си неспособен да работиш. Може дори да пробваш с тиха музика или с четене на творби от по-некадърните си състуденти. Онова, което никога не трябва да правиш, е да посягаш към химикалката, защото ще прекараш нощта в писане и няма да мигнеш до зазоряване, а после цяла седмица ще се бориш с влудяваща нарколепсия. Създай си режим и го спазвай дисциплинирано, Нейтън. Има много писатели с талант, но малцина са талантливите писатели с дисциплина. Желая ти успех, продължавай да пишеш, но не се лишавай от сън. Томас.

— Сякаш говори от опит.

— Именно. По-късно същия ден му благодарих за бележката и той призна, че така и не е успял да намери практическо приложение на собствените си съвети. Каза, че през по-голямата част от пълнолетния си живот е практикувал полифазен сън. Макар и против волята си.

— Полифазен. Да спиш на фази?

— Точно така. По думите му с Клеър си лягали заедно около десет вечерта — малко телевизия, както и други семейни занимания, сигурен съм. Понякога заспивал след това, друг път не. Но никога не спял повече от два или три часа. Така че следобед или след вечеря си дремвал при всяка възможност.

— А когато е буден през нощта? Тогава с какво се занимава?

— Пише. Чете. Прави проучвания. Ако се чувства твърде неспокоен, излиза да се разходи — пеша или с колата.

— Значи за него не е необичайно да се озове на петдесетина километра в северна посока по изгрев-слънце някоя сутрин, седнал на пейка в малък парк?

— Ни най-малко. Каза ми, че често използва тези часове на безсъние, за да проучва различни терени, както се прави преди заснемане на филм. Само че в неговия случай става въпрос за книга. Той обичаше да визуализира сцените в главата си, преди да ги напише. Това е неговият начин да създаде силно усещане за автентичност.

— Това е много интересно, Нейтън. Благодаря ти.

— Знаеш историята за семейството му, нали? Имам предвид, случилото се с родителите му?

— Да.

— В такъв случай навярно можеш да си представиш колко трудно му е било да заспи.

— Мога да си представя.

— Виж, мислиш ли… Дори не искам да си го помислям, но…

Демарко търпеливо зачака.

— Случилото се с родителите му… възможно ли е да е отключило нещо в мозъка му? Просто да го е накарало да… Божичко, чувствам се ужасно, че изобщо го допускам.

— Той е угрижен човек. Прикрива го много добре и навярно насочва мъката си в писането. И въпреки това…

— Но Томас е толкова мил, по дяволите. Да отдели време да ми напише тази бележка. Да изрази такава загриженост…

Младият мъж плачеше, Демарко усети промяната в тона му, станал по-дрезгав от връхлетялата го тъга.

— Почти приключихме, Нейтън, и после те оставям. Да се върнем две седмици назад. Случайно да знаеш как Томас Хюстън е прекарал онази четвъртък вечер?

— Четвъртъкът преди две седмици? Не е ли ходил в клуба тогава? При Анабел?

— Не е. Точно затова питам.

— Чакай малко. Това не е ли вечерта, когато Томас имаше литературно четене в Синсинати?

— Онази вечер е бил в Синсинати?

— Точно така, имаше литературно четене в университета в четвъртък вечер, а на другата сутрин и среща със студенти, преди да се върне тук.

— Ти беше ли с него?

— Щях да го придружа с удоволствие, както и повечето от колегите ми. Правили сме го и друг път, дори сме пътували заедно с автобус до университета „Кейс Уестърн“. Но той не ни уведоми за това четене, каза ни за него впоследствие, на следващия семинар.

— Не го ли намираш за необичайно? Че не е казал на студентите си предварително?

— Честно казано… да. Даже ме заболя мъничко. И не само мен.

— Литературното четене би трябвало да е организирано чрез катедрата по английски език на държавния университет в Синсинати, нали така?

— Чрез магистърската програма на английската катедра, да. Има ли нещо конкретно относно онази вечер, което те интересува?

— Просто се опитвам да проследя действията му преди последната събота вечер.

— Имало е литературно четене, нали?

— Сигурен съм, че е имало. Нейтън, благодаря ти, че задоволи любопитството ми относно процеса на писане.

— Не би ни излъгал за това литературно четене, нали? Затова ли не ни каза предварително?

Демарко замълча, за да събере мислите си.

— Доколкото ти е известно, Томас проявявал ли е специален интерес към някоя от студентките си? — попита.

— Той проявяваше специален интерес към всичките си студенти.

— Знаеш какво имам предвид, Нейтън.

— Никога не съм забелязвал подобни прояви от негова страна. Нито веднъж.

— Никога не ти е споделял, че проявява интерес към някого?

— Не.

— Добре. Тогава ми кажи следното. Някоя от студентките му има ли сериозно заболяване? Болест в терминален стадий?

— Какво? Не. Що за въпрос?

— А леко накуцване, да речем? Можеш ли да се сетиш за студентка, която ходи с леко накуцване?

— Не се сещам… Не. Не, нищо подобно. Не е имал връзка със студентка. Какви са тези въпроси?

— Пази се, синко — каза Демарко и прекъсна разговора.

* * *

Съсредоточи се върху вътрешното усещане, заседнало точно под гръдната му кост. Беше с неправилна форма, топло и с тежестта на метал, сякаш бе погълнал парче олово и то му пречеше да преглъща и да диша.

Може би усещането за оловна буца в гърдите се дължеше на стопроцентовата му сигурност, че едно телефонно обаждане ще докаже липсата на литературно четене в Синсинати въпросната четвъртък вечер. Демарко бе сигурен, че онази нощ Хюстън е бил с Бони. Скрити в някоя стая може би? В такъв случай писателят не би искал сметката от мотелската стая да се вижда в извлечението от кредитната му карта. Така че преди да издири телефонния номер на катедрата по английски език в университета, сержантът се отби до бюрото на полицай Кармайкъл.

— Имам молба към теб. Трябват ми банкови извлечения от сметките на Хюстън за последните три месеца. Интересуват ме всички тегления, направени в сряда и четвъртък през този период. От всички сметки, негови и общи. Парите вероятно са теглени от банкомат. Обади ми се, когато откриеш нещо.

Щом се върна в кабинета си, Демарко отвори уебстраницата на университета в Синсинати и откри онова, което му трябваше: катедра по английски език, магистърска програма „Изящни изкуства“, ръководител — Алис Брамсън. Нямаше я в кабинета, затова остави съобщение на гласовата й поща да му звънне при първа възможност. После затрополи с палец по бюрото и се замисли дали да не си вземе още едно кафе от машината в дъното на коридора. Знаеше, че няма нужда от него, не искаше горчивата течност да се събира в локва върху оловната буца и да напира обратно към гърлото му.

— Мразя да чакам! — каза на глас, но не изпита никакво облекчение. — Мразя това шибано чакане! — извика. Почувства се малко по-добре, макар да не постигна нищо, освен светкавичната поява на полицай Кармайкъл.

— Даде ми го едва преди минута. Работя възможно най-бързо.

— Не говорех на теб — тихо отвърна Демарко. — Затвори шибаната ми врата, ако обичаш.

40

До ранния следобед Демарко научи три неща.

Факт първи: според доктор Алис Брамсън, Томас Хюстън не бе изнасял литературно четене в Държавния университет в Синсинати от публикуването на втората си книга. Тя би се радвала да го вижда там по-често, защото обожаваше работата му и все още пазеше топли спомени от предишното му посещение. Не бе изнасял литературно четене и никъде другаде в Синсинати същата вечер — иначе тя със сигурност би присъствала, стиснала в ръка екземпляр от последния му роман, за да си вземе автограф.

Факт втори: във всеки от деветте четвъртъка, предшествали смъртта на семейството му, Томас Хюстън бе теглил пари от банкомат на двайсетина километра от дома му. Всички тегления бяха направени от личната му чекова сметка, а не от общите им чекови или спестовни сметки. Всички, с изключение на едно бяха суми от осемдесет долара, извършени в рамките на двайсетина минути около 7:30 вечерта. Другото теглене бе в 6:42 сутринта, два четвъртъка преди смъртта на семейството му, и възлизаше на триста долара, максималната дневна сума. Предишния ден — сряда, в 4:16 следобед — той бе изтеглил още триста долара.

Въз основа на тази информация Демарко стигна до две предположения: сумите от осемдесет долара седмично са покривали таксите за вход в различните стриптийз клубове, питиетата му и посещенията в стаята за шампанско, а шестстотинте долара от другите две тегления са използвани за друго.

Третият факт, който успя да извлече от получената информация, бе следният: Бони лъжеше.

Демарко се взираше в записките от бележника си.

— Къде биха могли да изхарчат шестстотин долара в четвъртък Бони и Хюстън? Или в петък. Или и двата дни — каза на глас.

Вече се бе свързал със секретарката на катедрата и знаеше, че Хюстън си е взел почивен ден през въпросния четвъртък, но е отишъл на работа между един и три следобед в петък, а после се е прибрал у дома навреме, за да присъства на баскетболния мач на Томи.

По всичко личеше, че рутинният режим на писателя се е променил само от 6:30 сутринта в четвъртък до около обяд в петък. Трийсетчасова аномалия.

Демарко се запита кой, освен Бони би могъл да потвърди тази промяна. Дани — не. Нейтън — не. Може би братът на Бони, Моби, но ако го потърсеше човек от полицията, той веднага щеше да уведоми сестра си. Ами Текс? Текс кой? Не знаеше фамилното име, нито адреса му, не знаеше нищо за него, освен че е свързан с Бони.

Реши, че в крайна сметка се нуждае от още едно кафе. Но още не беше напълнил чашата си, когато му хрумна нещо. С каната за кафе в ръка се запъти право към кабинета на Боуен.

— Ще имам нужда от Кармайкъл и Морган за малко извънредна работа довечера.

— От какво естество? — попита Боуен.

— Цици и задници.

— Искаш да видиш техните?

— Запази фантазиите си за лично ползване — каза Демарко. — Цивилни дрехи. Искам да наблюдават „Уиспърс“ отвътре, докато аз наблюдавам отвън.

— Смяташ, че Хюстън ще се появи там?

— Не. Но жената, която е собственик на клуба… Има нещо гнило във връзката й с Хюстън. Мисля, че е по-сериозна, отколкото тя твърди. Освен това още един човек там привлече вниманието ми.

— Сигурен ли си, че не си търсиш предлог да погледаш голи момичета още веднъж?

— По тази причина съм абониран за „Шоутайм“. Просто подпиши разрешение за шибаната извънредна работа и пари за разходи, става ли?

— Пари за разходи? Какви разходи? Нека позная. Тримата смятате да си платите за танци в скута, прав ли съм?

— Входът е петнайсет долара. Ако не седят близо до сцената, няма да се наложи да дават бакшиш на танцьорките. Освен това искам да седнат на маса, откъдето могат да наблюдават цялото заведение. Но трябва да изглеждат като истински клиенти, за бога. По две бири на човек и едно-две питиета за момичетата може би. Сто долара, не повече. Вземи ги от фонда за дребни разходи.

— Това са трима полицаи по… колко? Четири часа извънреден труд за всеки?

— Винаги можеш да изтеглиш нашите хора и да оставиш шерифската служба и Агенцията за закрила на дивеча да се заемат с това.

Боуен издиша шумно.

— Някаква идея какво минава през главата му в момента?

— На Хюстън? Болка. Скръб. Гняв. Убийствена ярост.

— Имаш теория, нали?

— Винаги имам теория.

— Ще я споделиш лис мен?

— E е равно на mc на квадрат.37

Боуен застина неподвижен и го погледна изумен.

— Какво? Революционна е. Хората най-сетне ще осъзнаят какъв гений съм.

Боуен кимна с брадичка към каната в ръката на Демарко и каза:

— Вече пиеш кафето направо от каната ли?

— Донесох го за теб, задник такъв. Искаш ли да ти налея, или не?

Шефът му бутна празната си чаша към него.

— Започвам леко да се дразня от непокорството ти. Рай. От сега нататък за теб съм сержант Задник.

Демарко напълни чашата му.

— В името на любовта, мира и хармонията, сър, ще направя всичко възможно.

* * *

Демарко се върна в кабинета си и остави каната до ръба на бюрото. Вместо да я напълни, изля останалото кафе и я изплакна на мивката в тоалетната. Никакъв кофеин повече. Стомахът му беше достатъчно раздразнен, усещаше и лош дъх в устата си. Де да имаше малко дъвка или ментови бонбонки, или десертно блокче — нещо, което да създаде илюзията за сладост и чистота. Но нямаше нищо подобно. Монетният автомат за сладкиши и напитки във фоайето бе на половин сграда разстояние. Не му се вървеше толкова дълго за една илюзия, която щеше да изчезне след минути.

Обърна се надясно и погледна към бялата дъска, където бе преписал записките си от бележника. Обикновено, когато потънеше в някое разследване, една-две от драсканиците му сякаш изпъкваха сред останалите, изглеждаха по-тъмни или леко надигнати от повърхността на дъската. Тогава Демарко разбираше, че тези имена или указания са важни и крият ключа към решението. Не и този път обаче. Колкото по-дълго се взираше, толкова по-неясно и нечетливо ставаше написаното, докато накрая всичко плувна размазано пред очите му.

„Прибери се да поспиш“ — каза си. Обърна се към прозореца зад бюрото. Денят навън все още бе прекрасен, безоблачен и слънчев. Достатъчно топло бе, за да разпъне шезлонг в задния си двор и — екипиран с яке, ръкавици и скиорска шапка — да изгуби съзнание за малко. Би могъл да пробва препоръката на Хюстън за медитация и прогресивна мускулна релаксация. Само дето не знаеше как се медитира. Дали медитацията включваше и молитва? Молитвите никога не му помагаха. Телевизорът вършеше работа понякога, но само в два или три сутринта, ако звукът е намален, а трепкащите образи — приглушени от чаша уиски и топящ се лед. Неподходящ вариант за следобедна дрямка.

Градинският хибискус пред прозореца привлече погледа му. Този храст го бе приспал веднъж. Все още помнеше успокояващата дрямка в онзи мрачен следобед миналата пролет. Бе забелязал някакво движение в центъра на храста и издърпа стола си близо до прозореца, за да вижда по-добре. Отначало му беше трудно да възприеме обекта в сенките на храста, не се вписваше в никакви представи. Постепенно силуетът се раздели на две и Демарко видя, че долната част е птица, която лежи по гръб. Другият обект, втора птица, стоеше над първата и лекичко я кълвеше по гушката. Първата му мисъл бе за канибализъм — едната птица яде другата. Но после осъзна, че е свидетел на ухажване: две чинки, увлечени в любовна игра. Женската лежеше по гръб и периодично се обръщаше в различни посоки, за да позволи на мъжкия да я гали с яркочервената си човка.

Помнеше усещането за лекота и кротко щастие, което бе изпитал, докато наблюдаваше птиците до перваза на прозореца. Беше се отпуснал в стола си и по някое време, докато ги гледаше, затвори очи и заспа. Събуди се половин час по-късно, но се чувстваше отпочинал като след десетчасов сън. След това денят отново му се стори чист и нов. Същия следобед, на път към къщи, се отби в местна туристическа агенция и взе рекламни брошури за Пуерто Рико, Хавайските и Бахамските острови. Решил бе да отиде на почивка през лятото и да зареже всичко в скучната Пенсилвания — престъпленията, кървавите петна и очертанията на трупове. Придържа се към този план почти до края на юли. Сега бе ноември, а не можеше да се сети къде е оставил брошурите.

41

Нощта бе хладна и миришеше на пушек — от онези есенни нощи, в които при други обстоятелства Томас и Клеър Хюстън биха лежали по гръб върху одеяло в задния си двор, хванати за ръце и загледани в звездите. Алиса щеше да е сгушена до баща си, а Томи — отпуснал глава върху рамото на майка си. Възрастните щяха да се редуват да сочат с пръст съзвездия и може би щяха да разкажат историята за Орион и Артемида, както и за седемте сестри38, превърнати в звезди от Зевс. Томи навярно щеше да насочи разговора към извънземните, а Алиса — мълчаливо да наблюдава небето в очакване на падаща звезда. До главата на Томас радиоговорителят от бебефона щеше да жужи едва чуто с успокояващия бял шум, идещ от къщата.

Но тази вечер Томас Хюстън не се наслаждаваше на успокояващи звуци. Музиката от вътрешността на „Уиспърс“ достигаше до него накъсана и дразнеща, с басово думкане и вой от кресливи китари. Температурата бе над десет градуса, но той не спираше да трепери от студ. Преди да напусне Брадли същия следобед, претърси бараката, за да открие още нещо за обличане, което да е малко по-чисто от съдраното ватирано яке. Откри тъмносин суитшърт с качулка, смачкан на топка и напъхан на най-горния рафт, зад бейзболните каски. Дрехата му ставаше, явно бе на някой от треньорите, захвърлена там в горещ ден и после забравена. Беше като колосана от праха, но след енергично изтупване омекна. Сега я носеше, напъхал ръце навътре в ръкавите, с ниско нахлузена качулка върху бейзболната шапка и пристегната връв под брадичката. По пътя го топлеше, но сега, докато се криеше между дърветата зад паркинга, Хюстън на всяка минута се разтреперваше от студ, а тръпките се разпростираха от слънчевия сплит към гръбнака му.

От време на време го втрисаше. Очите му горяха, а стомахът му се свиваше от пристъпи на гадене. През целия ден бе твърде неспокоен, за да яде, и бе изпил само кутийка диетично пепси, купено от автомат за напитки пред бензиностанция едва преди трийсет минути.

Свлече се на колене насред потъналата в мрак горичка. Ниските дървета и храсти растяха до самия край на паркинга, така че му оставаха едва двайсетина метра до сградата. До Анабел. Единственото осветление в задната част на клуба идваше от гола жълта крушка над врата с неоновожълт надпис: „Само за служители. Всички останали да използват главния вход“.

Един-два пъти бе чакал Анабел да излезе от тази врата и да седне в колата му, за да си поговорят. Ако имаше мобилен телефон, можеше да й се обади. Сигурен бе, че тя веднага би дошла и би му дала отговорите, от които се нуждаеше. Щеше да му помогне — точно както той бе помогнал на нея. Но сега можеше само да чака на колене в храстите, нищо повече. Рано или късно тя щеше да излезе за кратка почивка от шума и ослепителните светлини, от миризмите на бира и отчаяние. Само преди три седмици — макар че Хюстън ги усещаше като месеци — беше направила точно това. „След няколко минути ще изляза навън за глътка въздух — казала му бе. — Какво ще кажеш да продължим разговора в колата ти?“

Тази вечер, когато пристигна, на паркинга имаше само седем коли, но през последните трийсет минути бяха дошли още четири — една с двама мъже, една с един мъж и други две, шофирани от танцьорки. Изкушаваше се да извика на някое от момичетата, да я помоли да предаде на Анабел, че трябва да разговаря с нея, но не можеше да си позволи риска. След първото му посещение бързо се бе разпространила мълвата, че е само зрител и идва (ако изключим единствения частен танц всяка вечер) просто да наблюдава, а пожелае ли нещо друго, усмихва се, кимва с глава и някое от момичетата идва на масата му. Така че нямаше да е безопасно да говори с когото и да било другиго, освен с Анабел. Налагаше се да чака.

Надяваше се, че щом „Уиспърс“ затвори, Анабел ще го покани в дома си, ще му позволи да си вземе душ и да се избръсне, да се почувства отново човек, поне на повърхността. Щеше да го снабди с информация, с отговори, с обяснение. А може би и с оръжие. Изглеждаше от онзи тип жени, които държат оръжие в дома си.

Хюстън трепереше и чакаше. От време на време вдигаше поглед към звездите.

Случи се по-скоро, отколкото очакваше. Мислеше си, че ще се наложи да чака почивката й до полунощ, но внезапно вратата се отвори, тя се появи на фона на жълтата светлина и надникна в тъмното. В първия момент той не повярва на очите си, сепна се, сякаш бе видял призрак. После се подпря на дървото и се изправи на крака. Не бе обмислил как точно да осъществи контакт с нея, как да я уведоми за присъствието си, без да я плаши.

— Пссст! — каза през зъби, колкото да привлече вниманието й.

Ала не беше достатъчно силно. Анабел продължаваше да стои до вратата и да оглежда паркинга. Хюстън направи няколко крачки напред, но спря, за да отмести трънлив клон, препречил пътя му.

Тогава на паркинга се отвори автомобилна врата и лампичката в купето светна.

— Насам — каза мъжът от колата и светна за миг с фенерче. Седеше в светлокафяв „Понтиак Боневил“, един от седемте автомобила, които вече бяха на паркинга, когато Хюстън пристигна.

Анабел тръгна към непознатия. Изглеждаше ядосана, крачеше енергично, леко приведена. Но преди да стигне до понтиака, човекът хлопна своята врата и отвори пътническата. Анабел спря до нея и се наведе. Хюстън я чу да казва:

— Добре, за какво става въпрос?

Отговорът на мъжа бе приглушен и неразбираем. Анабел се изправи, погледна към „Уиспърс“ и застина за няколко секунди.

— Това са глупости — заяви. После отново се обърна към колата, влезе и затвори вратата.

Хюстън се отдръпна и навлезе малко по-навътре между дърветата. Наблюдаваше колата, но виждаше само очертанията на Анабел и непознатия. Тя не се приближаваше към шофьора, нито пък той към нея. През следващите петнайсет минути късчета от разговора им достигаха до ушите на Хюстън, но само като приглушени звуци и интонация. Нямаше представа какво се обсъжда в колата. Нещо повече — нямаше никаква представа какво да направи, когато Анабел излезе от автомобила. Ако се разкриеше, за да привлече вниманието й, човекът от колата също щеше да го види — щеше да съзре мъж с качулка, който се провиква от храстите. Но ако не го стореше, Анабел щеше да се върне в „Уиспърс“ и той трябваше да чака до затварянето на клуба, за да я види отново.

В крайна сметка реши, че е най-разумно да изчака. В два сутринта всички клиенти щяха да си тръгнат, а след тях и собствениците. Така че той трябваше да остане тук. Щеше да стои скрит зад дърветата, да трепери и да чака.

Анабел остана в колата на мъжа двайсетина минути. После задната врата на „Уиспърс“ внезапно се отвори. Правоъгълникът от жълта светлина се изпълни с фигурата на едър мъж с мускулести ръце и рамене, широки почти колкото рамката на вратата. В дясната си ръка държеше бейзболна бухалка, прилепнала до крака му.

Шофьорската врата на паркираната кола се отвори, но лампичката в купето не светна. Хюстън сновеше с поглед между двамата мъже — единият обгърнат в светлина, другият потънал в мрак.

— Прибирай се, приятелче — каза онзи от колата.

Човекът от входната врата се втурна напред. Бухалката се люлееше напред-назад до крака му.

Мъжът от колата се измъкна навън, включи мощен фенер и го насочи право към очите на другия.

— Това е работа на щатската полиция — заяви. — Прибирай се обратно. Веднага.

Здравенякът с бейзболната бухалка замръзна на мястото си. Изминаха пет секунди. Накрая направи крачка и половина назад, обърна се, влезе вътре и хлопна вратата. Полицаят се върна обратно в колата и внимателно затвори вратата.

Томас Хюстън се задушаваше. Чуваше звука от задъханото си дишане, но до дробовете му не достигаше и глътка въздух. Около него не остана нищо, освен черен мрак, дори кислородът изчезна — лицето на мъжа с бейзболната бухалка заличи всичко останало. Разпозна ги и двамата. И сега всичко, освен тази информация бе задушено, изкормено. Залитна назад и се подпря на едно дърво, после на друго, докато най-сетне успя да се обърне и да хукне слепешката между клоните. Не можеше да диша, не можеше да мисли, не можеше да прави нищо, освен да тича все по-навътре в гората, докато не усети остра болка в гърдите, сякаш ножът на осъзнаването го пронизваше отново и отново.

42

Демарко бе намалил звука на радиото в колата и до слуха му периодично достигаше мощен тътен от рокмузиката в „Уиспърс“, който всеки път му лазеше по нервите. Усещаше шума като вибриращо потупване по кожата си, като повтарящ се сърбеж. Избрал бе станцията на „Нешънъл пъблик рейдио“ в Ери с надеждата, че мекият глас на радиоводещия и музиката на Колтрейн и Монк ще намалят безпокойството му. Нервничеше, тъй като се налагаше да седи твърде дълго на едно място с празни ръце и трезва глава. Наблюдаваше паркинга вече осемдесет минути — откакто Морган и Кармайкъл бяха влезли в заведението, облечени като играчи, дошли направо от бара на голф клуба. През това време всеки от тях се бе отбил до тоалетната, за да звънне на Демарко. По думите им Бони стояла зад бара, без да показва признаци на безпокойство или интерес към когото и да било от присъстващите. Никой от клиентите не приличал на Томас Хюстън.

Демарко не можеше да обясни защо очаква Хюстън да се появи тук точно тази вечер. И същевременно бе сигурен, че писателят ще дойде. По някакъв начин това място и връзката на Томас с Бони бяха дълбоко свързани с убийствата в дома на семейство Хюстън. Демарко го знаеше, Хюстън го знаеше, Бони го знаеше. А Томас Хюстън бе човек на установения ред и използваше рутината като успокоително, като влажно одеяло, с което покриваше вътрешния си огън. Прекарал бе няколко последователни четвъртъка тук с Бони, а в едната от тези вечери и двамата не бяха дошли в „Уиспърс“. После Клеър, Томи, Алиса и Дейвид бяха убити, а Хюстън бе забелязан да се лута замаян из улиците по зазоряване. Сега отново бе четвъртък вечер. Къде другаде би отишъл Хюстън, смутен и объркан, обзет или от гняв, или от чувство за вина?

Демарко отново погледна часовника си. 10:07.

— Къде си, по дяволите? — каза.

Накрая призна пред себе си, че е сгрешил. Хюстън нямаше да дойде. Изпрати съобщение до двамата полицаи: „Пратете я отвън.“ С малко късмет поне единият щеше да усети вибрацията на телефона си през мощния грохот на „Деф Лепард“.

Четвърт час по-късно задната врата на клуба рязко се отвори. На жълтата светлина застана женска фигура и бавно огледа паркираните автомобили. Демарко не виждаше лицето й, защото тя стоеше с гръб към светлината, но носеше широки панталони и риза с къс ръкав, а не костюм на танцьорка. Той отвори вратата на колата си, подаде глава навън и каза:

— Насам. — После светна с фенерчето за миг и затвори вратата.

Бони тръгна към него решително, с широки и гневни крачки. Вратата на „Уиспърс“ хлопна зад гърба й и във внезапно настъпилия мрак Демарко я изгуби за секунди, но отново я видя, когато приближи към колата. Наведе се над седалката и отвори пътническата врата.

Жената подпря двете си ръце на покрива и се наведе да го погледне.

— Добре, за какво става въпрос?

— Ще водим разговор — заяви той. — Влизай.

Бони примигна два пъти и Демарко разбра, че гневът в очите й всъщност прикрива нещо друго. Когато заговори, в тона й нямаше раздразнение, само страх:

— Имам си достатъчно работа в клуба, ако не си забелязал.

— Ако не влезеш в колата, клубът вече няма да е твоя грижа — каза й.

Тя се изправи и погледна към „Уиспърс“.

— Това са глупости — отвърна.

Демарко замълча. Вече се чувстваше по-добре, малко по-спокоен.

Жената се качи, хлопна вратата и го изгледа свирепо. Той изключи радиото. После се обърна към нея и се усмихна.

— Това е полицейски тормоз.

Усмивката му не трепна.

— Къде беше по-миналия четвъртък през нощта? — попита я.

Усети сепването й, без да го вижда. Знаеше, че дори лампичката в купето да светеше, нямаше да го види в изражението й, но долови негативната му енергия, внезапна и мигновена.

— Къде може да съм била според теб? На същото място, където съм винаги. Тук. На работа. Грижех се за бизнеса си.

— Ако смяташ да започваш този разговор с лъжа, Бони, можем да го проведем другаде. Някъде, където седалките не са толкова удобни.

— И където мога да извикам адвоката си — добави тя.

— Нямам нищо против. Мога да те задържа за разпит. За седемдесет и два часа аз, ти и адвокатът ти можем да проведем няколко разговора.

Жената се взираше през предното стъкло и мълчеше.

— Знам, че онази нощ си била с Томас Хюстън. Четвъртъкът, в който той не се е появил в „Уиспърс“.

— Да, сетих се, бях на литературно четене. Любимото ми занимание.

— Последния път, когато говорихме, ти нямаше представа къде е бил Хюстън онази нощ.

Бони седеше леко прегърбена, мълчеше и не помръдваше. Измина половин минута. Накрая каза:

— Кълна се в бог, че не съм направила нищо.

— Знам, че не си. А и защо? Харесвала си Томас Хюстън, той е харесвал теб. Прекарвали сте доста време заедно в разговори, нали?

— Кой ти го каза?

— Е, къде бяхте онзи четвъртък? — настоя Демарко. — Знам, че сте били заедно. Знам, че сте прекарали нощта заедно, и то не на литературно събитие в Синсинати. Така че или ще ми кажеш къде сте били, или в рамките на двайсет и четири часа ще разбера сам и ще се върна, за да те арестувам и да затворя заведението ти.

— Това, което правиш, е незаконно.

— Разпитвам свидетел, Бони. Нищо незаконно няма в действията ми. Досега не съм имал причина да те арестувам. Но ако разбера, че укриваш информация, това ще се промени. И ще го направя. Изборът е твой.

Даде й няколко секунди да осмисли нещата, после добави:

— Имай предвид, че това е разследване на убийство. Не е дребна работа. Четирима души са мъртви. Трима от тях са деца.

С всяка минута, прекарана в колата, Бони се бе привеждала леко напред в седалката си и сега седеше, почти опряла чело в таблото и стиснала юмруци върху корема си. Демарко търпеливо я чакаше да прецени възможностите си. Измина цяла минута. Тътенът на музиката от „Уиспърс“ вече не го дразнеше. Чувстваше се по-спокоен.

— Той ме заведе да направя аборт — изрече Бони.

Ред бе на Демарко да се стресне.

— Томас Хюстън?

— Нали за него говорим през цялото време?

— Къде те заведе?

— В Кливланд. Направих го в четвъртък следобед. Прекарахме нощта в хотел „Супер 8“, до магистралата. На сутринта се прибрахме.

— Знаеш, че мога да проверя всичко това — каза й.

— Направи го — отвърна Бони. — Кливланд, „Център за женско здраве“ на Уотър стрийт. Регистрирах се като Бони Джийн Бърнс. Той измисли името. От някакво старо стихотворение, написано от някого си39.

— Защо Хюстън? — попита Демарко. — Защо той те заведе там?

Жената се обърна към него и го погледна през мрака.

— Ти как мислиш?

— Искаш да кажеш, че бебето е било негово?

Звучеше изтощена, когато отговори:

— Точно това ти казвам.

— Изневерявал е на съпругата си с теб?

— Толкова ли ти е трудно да повярваш? Или просто не искаш?

Демарко не разполагаше с отговор. Поне не и с такъв, който би изрекъл на глас.

— Някога обсъждали ли сте варианта за сериозна връзка? Да живеете заедно, имам предвид.

— Господи, не — отвърна тя.

— Никога ли не сте говорили какво би могло да се случи, ако съпругата и семейството му бяха извън картинката?

— Беше просто увлечение, Демарко, разбираш ли? Той го знаеше и аз го знаех. Три пъти му го лапах, два пъти го изчуках. Искаш ли да знаеш в какви пози? Това също ли е важно за разследването ти?

— И никой от двама ви не прояви разума да използвате презерватив?

— Използвам диафрагма. Очевидно не са достатъчно надеждни.

Той се облегна назад и се вторачи във волана. Изтощението в гласа на Бони започна да обзема и него. Спокойствието изчезна, тялото му внезапно натежа, крайниците му изтръпнаха. За пръв път от много време насам почувства, че ако затвори очи, веднага ще потъне в сън.

Внезапно блесналата светлина от „Уиспърс“ го изтръгна от вцепенението. В правоъгълника от жълта светлина се появи едър мъж — широки рамене, гола глава и огромни мускули. В дясната си ръка държеше бейзболна бухалка. Отвори вратата докрай, за да стопира пружинните панти, после направи няколко крачки напред, спря и присви очи към автомобилите. В рамките на няколко секунди забеляза силуетите в колата и закрачи към тях.

Демарко отвори вратата си.

— Прибирай се, приятелче.

Но вместо да спре, охранителят се затича. Сержантът излезе от колата, включи фенерчето си и го насочи към очите на мъжа.

— Това е работа на щатската полиция. Прибирай се обратно. Веднага.

Едрият мъж застина за миг. После направи крачка и половина назад, обърна се и влезе обратно в клуба. Вратата хлопна зад гърба му. Демарко отново се настани зад волана и затвори вратата.

— Разкажи ми за Текс — каза.

— Казва се Текс — отвърна Бони.

— Нещо друго?

— Охранява клуба.

— Фамилно име?

— Дойл, струва ми се.

— Струва ти се?

— Вече ти казах как процедираме с имената тук, нали? А сега сигурно ще ме арестуваш, защото съм дала работа на човек, без да съм получила разрешение от службите за национална сигурност.

— Защо е толкова загрижен, че си излязла навън?

— Защото му плащам точно за това: да наглежда мен и момичетата.

— Нов ли е?

— Да, тук е от около два месеца.

— Кой вършеше работата му преди?

— Брат ми Моби. Виждал си го. И ти е ясно защо имах нужда от нов човек.

— Откъде е Текс?

— Може би от Тексас, не мислиш ли?

— Чувам, че двамата се харесвате.

— Ами да — каза Бони. — Аз не знам със сигурност дори фамилното му име, не знам нищичко за него, обаче го чукам. Дявол да го вземе, явно чукам всеки, който ми се изпречи пред погледа. И теб ще изчукам, ако пожелаеш. Управлявам клуб, където момичетата си развяват циците и задниците пред мъжете, така че явно самата аз съм шибана курва, нали? Аз съм шибана нимфоманка, нали? Е, хайде, Демарко, извади си го и да започваме.

Той замълча. После попита:

— Кой от тези автомобили е неговият?

— Откъде да знам?

— Не знаеш каква кола шофира?

— Аз съм вътре, когато той пристига. Вътре съм и когато си тръгва. Възможно е да го спускат и от летяща чиния.

— Значи ще ме принудиш да проверя всички регистрационни табели на този паркинг. Само за да разбера кой е твоят охранител.

— Не те принуждавам да правиш каквото и да било. А и какво значение има кой е? Текс няма нищо общо с цялата тази история.

— Може просто да не харесвам мъже, които ми се нахвърлят с бухалка.

— Това е твой проблем, не мой.

Демарко отпусна глава на облегалката и затвори очи. Ритъмът на музиката отново му лазеше по нервите. Усещаше вибрацията в очните си ябълки.

— Е, ще го вадиш ли, или не? — попита Бони. — Какво има? Страхуваш се да ми го покажеш?

Той не отвори очи. Седяха в мълчание около минута. Накрая я попита:

— Как издържаш в този толкова тъжен бизнес?

— Не си ли забелязал? Целият шибан свят е тъжен.

Измина още минута. Демарко се изправи, закопча предпазния си колан и посегна към ключа.

— Ще те уведомя, ако имам други въпроси.

— Нямам търпение — отвърна тя.

Трясъкът на вратата отекна в костите му. Демарко запали двигателя и фаровете светнаха. Проследи я с поглед, докато пресичаше покрития с чакъл паркинг. На връщане в походката й нямаше и следа от предишната твърдост. Стъпваше унило и колебливо. Вървеше с изпънати назад рамене и високо вдигната брадичка, за да покаже, че не я е засегнал, но тътреше крака и това я издаваше. На моменти изглеждаше така, сякаш ще се спъне и ще залитне на една страна. Демарко се наведе, за да я вижда по-добре, но тя вече бе стигнала до вратата на „Уиспърс“. Отвори я, пристъпи в жълтата светлина и изчезна.

— Кучият му син — измърмори Демарко. Обърна се, посегна към куфарчето си и го разтвори върху пътническата седалка. Включи лампичката в купето, измъкна тефтера на Хюстън измежду документите и го запрелиства, докато откри откъса, който търсеше.

Тя излъчва някаква потайност, някаква бледа аура на свян. Изглежда като танцьорка, която се опитва да прикрие накуцване, но с нейните крака няма проблем; те са си наред, чудесни са. Не, нейното накуцване е другаде, някъде в съзнанието или в сърцето й, в задръжките на душата й.

Имаше и още един откъс с описание на устата й. Не му отне дълго да го намери.

Тя е тъмнокоса жена, зеленоока и помръкнала от тайни. Устата й е чувствена, но тъжна, крайниците й — дълги и елегантни. Всяко нейно движение е вяло и мудно. Дори усмивката й е бавна и натежала от скръб.

Двата откъса прилягаха повече на Бони, отколкото на Дани, осъзна Демарко. Всъщност те идеално описваха Бони. Вдигна поглед към „Уиспърс“, към затворената врата и мъждивата гола крушка.

— Тя е Анабел — каза. Все още не можеше да си го обясни, но въпреки това бе сигурен. — И двете са Анабел.

43

По обратния път към къщи Демарко три пъти обмисля дали да се обади на Нейтън Брайсън. Накрая набра номера му.

— Надявам се да нямаш нищо против, че ти се обаждам. Но ти си довереното ми лице по всички литературни въпроси.

— Нямам нищо против — отвърна Нейтън, макар да звучеше сънен. — Не че съм някакъв авторитет.

— Учиш за писател. Значи знаеш как работят писателите. Как работи Томас. Аз съм чел много романи, но това не ми помага да вникна в съзнанието на един автор.

— Мисля, че ми приписваш твърде големи заслуги, но ще помогна, ако мога. Какво искаш да знаеш?

— Разумно ли звучи предположението, че Томас е използвал две жени за прототип на своята героиня Анабел? Една млада и една по-възрастна?

Нейтън мълча дълго, преди да отговори. Демарко спокойно го изчака.

— Комбиниран образ — изрече накрая младият мъж. — Ами… не виждам защо не. Може да е използвал едната като младата версия на Анабел, а другата — като по-възрастната. Или пък е черпил качества и от двете, за да изгради героинята си. Той често ни говореше за нуждата от сложни образи. Казваше, че именно противоречията в характера могат да доведат до конфликт. А той е в основата на всяка история.

Нейтън замълча. Демарко изчака няколко секунди и после наруши тишината:

— Сърцето в конфликт със себе си. Разбирам… Има ли нещо друго?

— Извинявай, мислех си за нещо, което Томас каза относно изграждането на образите. Че ние като писатели трябва да отделим достатъчно време да ги опознаем. Не просто да скачаме в романа, преди да сме добили пълна представа какви са нашите герои като хора. Че трябва да ги оставим да се изградят постепенно.

— Не съм сигурен, че разбирам, Нейтън…

— Неговата Анабел все още е била в процес на изграждане. Хюстън се е опитвал да разбере точно коя е като образ. И навярно е използвал различни хора, не само един или двама. Външният вид на този, начина, по който говори онзи, парченца история от трети и четвърти.

— Искаш да кажеш, че неговата Анабел не е вдъхновена от една реална личност?

— Така смятам. В крайна сметка, той започва с героините на Набоков и По, Анабела и Аннабел Ли. И оттам надгражда своята собствена.

Сержантът потисна въздишка, която би прозвучала като стенание.

— Добре — каза. — Благодаря. Оценявам го. Извинявай за безпокойството.

— Няма проблем — отвърна Нейтън.

По-късно, излегнат в креслото с падаща облегалка, което през повечето нощи му служеше за легло, Демарко отбягваше да мисли за усещането, че вътре в него нещо се е срутило и пропаднало. Нещо, което не можеше да назове. Сега се чувстваше по-тежък отпреди, сякаш центърът на тежестта му се бе смъкнал в коленете. Героинята на Хюстън, Анабел, бе станала по-неясна от всякога, а идеята за изневярата го тревожеше още повече. Надявал се бе, че Томас е човек, достоен за възхищение, неспособен на измяна. Но сега уравнението се бе променило. За полицията изневярата бе като Бръснача на Окам — обясняваше почти всичко. Изневяра. Похот. Глупост и слабост.

В този случай обаче не обясняваше всичко. За Демарко бе разбираемо как един човек е подреден и сдържан живот би могъл да се почувства привлечен от света на Бони, от хедонизма и самоугаждането, които са му присъщи. Но да опре нож в гърлото на жената, която обожава, да отнеме живота на собствения си син, на дъщеря си, на бебето си, това бе съвършено непонятно. Чистата похот, сексуалното привличане, желанието на плътта — как бе възможно тези неща да са отговорни за подобна лудост?

В мрака и тишината на всекидневната си, стиснал хладна чаша уиски в ръка, Демарко се запита дали не се опитва да намери логика в ситуация, лишена от смисъл. За случаен наблюдател животът на Хюстън би изглеждал благословен. Но това беше илюзията, която писателят бе създал и поддържал. Илюзията за мъж, търпелив и щедър към студентите си, с идеална съпруга и семейство, с грижливо изгладени ризи и панталони, постигнал слава и финансов успех; уважаван мъж, на когото да завидиш; човек с живот, за какъвто всичките му студенти копнееха. Дали всичко това не беше просто конструкция, създадена да прикрие факта, че у него се спотайват същите мрачни пориви, които тласкат и героите му? Животът му изглеждаше като огряна от слънце лагуна, но какви бяха онези течения, заради които блещукаше синята вода? Цял живот упорита борба и амбиция. Насилствената смърт на родителите. Професионалната завист. Тежестта на славата, загубата на анонимност. Напрежението да живее според очакванията, да бъде винаги по-добър, по-бляскав, по-успял, по-достоен за похвала.

Толкова просто ли беше? Фасадата — тънка и крехка като всички фасади — се бе строшила? Хюстън бе изгубил контрол?

Демарко отпиваше от питието си и се чудеше какво ли е усещането да захвърлиш всичко. Дали Хюстън беше безумно щастлив в своята лудост? Напълно безтегловен и свободен? Никакъв срам, никакви угризения, никакви задължения, никакъв грях?

Той самият не можеше да си представи такова състояние. Нито в този свят, нито в който и да било друг.

44

По зазоряване, след три часа неспокоен сън, Демарко отново се върна към записките на Хюстън. Каза си, че ще търси лудостта, която би обяснила всичко и би решила уравнението. Четеше всеки откъс на глас с надеждата да долови някой смътен намек, убягнал му досега.

Вече разбираше, че голяма част от живота на един писател може да се появи в произведенията му, деликатно маскирана като нечий чужд живот. Някои параграфи от дневника на Хюстън бяха пълна измислица, но други не. Намирането на разликата помежду им щеше да е трудната част.

Ако Анабел бе комбиниран образ, смесица от Дани и Бони, а може би дори и Клеър, то безименният разказвач на Хюстън също бе комбиниран. Най-вероятно в него живееше и част от самия автор. Дали желанията на този образ всъщност бяха желанията на Хюстън, извадени на повърхността?

Не след дълго някои откъси изплуваха пред очите на Демарко така, както безуспешно се бе надявал да стане с имената върху бялата дъска. С тефтера на Хюстън се получи. При това не веднъж, а три пъти.

По-рано бе прочел откъсите с убеждението, че са думи на Хюстъновия разказвач. Но ако приемеше, че разказвачът е самият автор… Настръхна, докато четеше записките отново.

Сещам се за твърдението на Набоков, че в една история винаги има два действащи сюжета. Първият е сюжетът на историята, но над него като тлъст облак с черен търбух злокобно витае съзнанието на автора — и то е реалният сюжет на всичко, което той пише. Ако една книга е изпълнена с любов, то е защото писателят копнее за любов. Ако книгата прелива от насилие, то е защото авторът изгаря от желание да раздаде правосъдие, да унищожи враговете си. Писателят съчинява такива книги, тъй като те са неговото средство за оцеляване. В противен случай ще се разкрие същността му. И това оголване в зависимост от своята форма може да бъде или жалко, или катастрофално.

Следващият откъс бе още по-смразяващ.

Но нима гузният човек не крие делата си зад думи, а мислите си зад усмивка? Или зад други дела? Нима педофилът не се крие зад отбора от Малката лига, чийто треньор е, или зад училищния автобус, чийто шофьор е, или зад литургиите, които отслужва? Нима насилникът не се крие зад тротоарите, които почиства за възрастната съседка, и зад безупречността си на работното място? Порнографът, изнасилвачът, серийният убиец… хищният борсов брокер, адвокатът хиена, лекарят, който мами „Медикеър“40, конгресменът, сенаторът, президентът — нима всички те не прикриват злодеянията си зад копринени вратовръзки и костюми за хиляди долари?

Защо очакваш нещо по-различно от мен?

Последният обезпокоителен откъс бе написан по някое време в съботата след аборта на Бони в Кливланд. Внезапно двата кратки параграфа добиха нов смисъл.

Непрекъснато се питам колко време ще ми отнеме да се примира с онова, което направих. Какво право имах да извърша подобно нещо? И макар да бях просто помощник, организатор, това освобождава ли ме от вина? Онова, което направихме, е против същината на всичко, в което вярвам. Защо тогава го сторих? Защото тя ме помоли. Защото нямаше към кого да се обърне за помощ.

Сега виждам и двама ни в коренно различна светлина. Пълната й липса на разкаяние, облекчението и че проблемът е решен, ме отблъскват. Но може би това усещане е резултат от най-обикновено пренасочване. Не Анабел трябва да презирам, а себе си. Сигурен съм, че другият мъж ще се съгласи с мен.

— Другият мъж? — каза Демарко на глас. Тръпки полазиха гръбнака му. Прочете отново пасажа, този път бавно. И още веднъж.

И тогава му просветна.

— Пресвети боже — възкликна. — Тя пак ме излъга.

45

В 7:59 същата сутрин Демарко нахълта в стаята за почивка, запъти се право към полицай Морган, който разбъркваше сметана на прах в кафето си, и мушна сгънат лист хартия между две копчета на ризата му.

— Пусни ги за проверка в Агенцията за моторни превозни средства по най-бързия начин. Искам копия на всички документи за самоличност със снимка.

— Става ли първо да пийна глътка кафе?

Демарко вече вървеше към изхода.

— Не — отсече.

От своя кабинет влезе в интернет, написа името на уебстраницата, която търсеше, и откри телефонен номер и работно време. Жената, която отговори на третото позвъняване, звучеше млада и сънена, сякаш първата глътка от чая й все още не бе подействала.

— Център за женско здраве, Кливланд. С какво мога да ви помогна?

— Обажда се сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция. Разследвам множествено убийство в окръг Мърсър и смятам, че в случая е замесен ваш скорошен пациент.

— Божичко — ахна служителката.

— Ето какво ми е нужно. Имате ли химикалка, за да запишете?

— О — каза жената. Последва звук от отваряне на чекмедже, ровичкане, шумолене на хартия. — Добре, готова съм.

— Казва се Бони Мари Харис, но може би се е регистрирала под фалшиво име, най-вероятно Бони Джийн Бърнс. Не е изключено малкото име да е Анабел. Висока е сто седемдесет и пет сантиметра, на четиридесет и една години, около шейсет и пет килограма, кестенява коса, зелени очи. Била е в съвсем ранна бременност, вероятно не повече от шест седмици, и би трябвало да е платила в брой за процедурата. Бих искал да знам каква е кръвната група на плода, ако правите подобно изследване. Информацията ми трябва незабавно. Спешно е.

— Сержант…? — започна колебливо служителката. — Не съм сигурна дали мога да ви предоставя тази информация. Следваме политика за конфиденциалност и нямаме право да…

— Нека говоря с началника ви — каза той.

— Ами… в момента тук сме само аз, дежурният лекар и медицинската сестра.

— Лекар или сестра, без значение. Веднага. Благодаря.

— Добре, а… може ли да ви прехвърля на изчакване?

— Не, можете да… — успя да изрече, преди да започне фоновата музика, оркестрална версия на песента на Ленън и Маккартни „Тук, там и навсякъде“41. — Мамка му. Никакво уважение към органите на властта.

Докато слушаше мелодията, се сети за любимия си кавър на тази песен. Изпълняваше го Клодин Лонже, бившата френска съпруга на известния с баладите си Анди Уилямс. След развода им тя бе арестувана за убийството на любовника си, олимпийския скиор Спайдър Сабич. Лонже бе омаяла съдебните заседатели и съдията и в крайна сметка бе прекарала трийсет дни през уикендите в луксозна килия за убийство по непредпазливост. Доколкото Демарко си спомняше, музикалната й кариера бе приключила с куршума в корема на Сабич. Самият той бе хлапе по онова време, но все още помнеше крехката красота на певицата, все още чуваше кадифения й шепот. Тя бе едно от първите му увлечения. Очевидно дори тогава убийците са го привличали.

— Сержант Райън? — обади се мъж с плътен глас.

— Да. С кого разговарям?

— С дежурния лекар, доктор Атуотър. Джолин ми предаде молбата ви, но, за съжаление, ни е забранено да предоставяме лична информация, такава е политиката на центъра.

— Разбирам, докторе. Но нали осъзнавате, че ако се наложи, мога да получа съдебно разпореждане и…

— Сержант? Ще ми позволите ли да довърша?

— Слушам ви.

— Ако имах правото да предоставя подобна информация и ако в посочения ден пациентка, отговаряща на описанието ви, действително се е възползвала от услугите ни, то най-вероятно намесата ни е била ограничена до ултразвукова диагностика и прилагане на предписано по рецепта лекарство RU-486 за изкуствено прекъсване на бременността. В такъв случай пациентката би трябвало да е претърпяла спонтанен аборт през следващите двайсет и четири часа.

— Искате да кажете, че случаят с Бони е такъв?

— Казвам само, че ако при нас се появи пациентка в шестата седмица от бременността си, ще й бъде приложено лекарството RU-486. Опасявам се, че това е всичко, което мога да ви кажа.

— Добре, благодаря ви, докторе — каза Демарко.

— Съжалявам, че не мога да предоставя по-точна информация.

— Разбирам. А бихте ли могъл да ми кажете нещо за мъжа, който я е придружавал?

— Не бих, дори и да знаех.

— Добре… Е, благодаря ви за съдействието.

Сержантът се бе надявал, че клиниката извършва рутинни изследвания на всички абортирани ембриони, защото така би могъл да поиска сравнение с кръвната група на Хюстън. Предвид сходствата между кръвните групи писателят нямаше да бъде категорично потвърден или отхвърлен като баща, но Демарко трябваше да провери предчувствието си. Сега му оставаше само неподкрепената с доказателства увереност, че фразата „другият мъж“ от записките на Хюстън няма връзка с новия му роман, а се отнася единствено до личното убеждение на писателя, че не е създал още едно дете. И това убеждение можеше да се дължи само на две неща — или Хюстън не бе правил секс с Бони, или вече не бе способен да създава деца.

— Родителите на Клеър — сети се Демарко и сграбчи папката на Хюстън от ръба на бюрото. Разтвори я и започна да разлиства страниците, докато не откри домашния телефон на семейство О’Пачън. Вдигна Розмари, точно както се надяваше.

— Случайно да знаете — попита я веднага след поздрава — дали зет ви някога си е правил вазектомия?

— Какво значение има вече? — отвърна тя. Гласът й звучеше все така лишен от емоция, както и при първия им разговор.

Демарко си наложи да не бърза. Жената никога нямаше да се възстанови от внезапно сполетялото я нещастие. Дори и само поради тази причина заслужаваше цялото му търпение.

— Розмари — започна той, — дълбоко в сърцето си ти всъщност не вярваш, че Томас е способен да нарани семейството си, нали?

— Ед казва, че трябва да го приема. Че трябва да видя нещата такива, каквито са. Но аз просто не мога да осмисля станалото. Не мога.

— В момента работя върху предположение, което може да докаже, че си права.

— Наистина ли? Какво… можеш ли да ми кажеш какво е?

— Точно в момента не. Съжалявам. Но ще ти кажа, когато мога, обещавам ти. Междувременно, относно вазектомията…

— Двамата от самото начало искаха момче и момиче. И се получи точно както го бяха планирали. Първо Томас младши, после Алиса.

— Но десет години по-късно им се е родило още едно дете — вметна Демарко.

— Още от раждането на Алиса той възнамеряваше да си направи вазектомия. Но Клеър пиеше противозачатъчни, така че…

— Просто не се случи?

— Промениха си мнението. След като Алиса тръгна на училище, ако не се лъжа.

— За кое по-точно?

— Че искат само две.

— О. И после…

— Мисля, че изчакаха до седмия месец. Седмият или осмия, не съм съвсем сигурна. Искаха да са сигурни, че бебето е здраво и всичко ще е наред. Тогава го направи.

— Значи Томас наистина се е подложил на вазектомия?

— Същата вечер отидохме у тях на барбекю. Макар че още го болеше, той настоя да ни приготви пържоли. Помня, че Ед се шегуваше безмилостно с него.

Гласът й, тих и дрезгав, вече трепереше.

— Благодаря ти — каза Демарко. — Точно това исках да чуя.

— Наистина ли?

— Да, наистина. И съжалявам, че се наложи да звънна. Знам колко болезнено е това за теб.

— Нима? Откъде би могъл да знаеш?

— Изгубих собственото си момченце, когато беше още бебе — отвърна. — Той също се казваше Райън. Райън Демарко младши.

— Боже мой — възкликна Розмари. — Господи.

— Така че имам представа какво ти е в момента.

— Това е толкова ужасно. Как се случи?

— Автомобилна катастрофа.

— О, не!

— Той беше в детското си столче. Закопчан с колан, както си му е редът. И въпреки това…

— Мили боже, Райън. А съпругата ти? Ранена ли беше?

— Видимо не. Но не след дълго ме напусна.

— Всичко това е просто непоносимо.

Розмари хлипаше толкова силно, че раменете й се тресяха. Демарко долавяше тежката, черна болка в гърдите й. Лявото му око започна да сълзи и той попи влагата с пръст.

— Съжалявам — каза й. — Нямах намерение да те товаря с още болка. Просто исках да знаеш, че… наистина разбирам как се чувстваш в момента. Знам какво е.

— Болката никога не те напуска, нали? — попита тя. — Ед непрекъснато ми повтаря, че ще ни стане по-леко, но според мен греши. Така ще е до края на живота ни, нали, Райън?

„Какво би трябвало да й кажа?“ — запита се Демарко и започна да рови в съзнанието си за подходящите думи, но не откри нищо, освен съкрушителната истина.

— Подозирам, че е така — отвърна.

* * *

— Добре — заяви Демарко. — С какво разполагаме?

Стоеше пред бялата дъска в кабинета си, стиснал черен маркер в ръка. Под името на Бони написа „аборт“. Под името на Томас — „вазектомия“.

— Значи Томас я е завел до Кливланд за аборта — продължи на глас. — Вероятно дори е платил за аборта, но бебето не е било негово. Знаел е, че не е негово. Защо тогава го е направил, по дяволите?

Написа „Другият мъж?“ и го подчерта два пъти.

Все още се взираше в бялата дъска, когато на прага на кабинета му се появи полицай Морган.

— Дано не идваш с празни ръце — каза Демарко и дръпна купчината разпечатки от ръката на полицая. Загледа се в копията от шофьорските книжки на хората, паркирали зад „Уиспърс“ предишната вечер. Една от колите се водеше на името на Бони, а други две бяха на танцьорки от клуба. Собствениците на останалите четири автомобила бяха мъже, които по нищо не приличаха на охранителя Текс. — Няма ли други? — попита. — Това ли са всичките?

— Освен твоята и моята кола.

— А четиримата мъже?

— Не са осъждани. Говорих с Кармайкъл и той потвърди, че те са четиримата други клиенти на заведението, освен нас.

Сержантът тикна листовете в ръцете на Морган.

— Поисках да намериш онова, което ми е нужно. И то не е това, мамка му!

Полицаят запази спокойствие.

— Какво още да направя?

— Махни се и ме остави да помисля.

Морган се обърна към вратата.

— Чакай малко — каза Демарко. — Вземи една кола и ме чакай отпред.

— Патрулна ли?

— И дума да не става!

Когато полицаят излезе, Демарко отново заби поглед в бялата дъска.

— Значи липсва кола за Моби. Както и за Текс. За Моби ми е ясно… — Пристъпи по-близо до дъската и се втренчи толкова упорито в другото име, че буквите се размазаха. — Но ти кой си, дявол да те вземе? И кой те е закарал до „Уиспърс“?

46

Домът на Бони Мари Харис — малко тухлено ранчо в квартал от седемдесетте в Лайнсвил — се намираше на двайсетина километра източно от „Уиспърс“. Демарко, облечен в намачкания панталон и суитшърта с логото на Държавния университет в Охайо, които държеше в кабинета си, огледа внимателно прозорците.

Морган бе паркирал необозначената кола на отсрещната страна на улицата.

— Изглежда вкъщи няма никой — отбеляза той.

— Освен ако не спи. — Демарко извади мобилния си телефон. — Къде е онзи номер?

Полицаят му подаде бележника.

— Сигурен ли си, че това е домашният й телефон?

— Сигурен съм.

Демарко набра цифрите. След четири иззвънявания се включи гласовата поща на Бони.

— Точно както си мислех — каза Морган.

— Знаеш ли какво? — Колегата му отвори пътническата врата. — Спри да мислиш. Просто стой тук и си дръж очите отворени.

Сержантът притича през улицата и натисна входния звънец. Звукът отекна из цялата къща. Демарко засенчи очите си с длани и надникна през един от стъклените панели до вратата. Фоайето беше тясно, пусто и мрачно. Никъде в къщата не светеше, доколкото можеше да прецени. Натисна бравата. Заключено. Бронзова ключалка „Шлейг“ и резе над нея от същата марка.

Без да поглежда през рамо, за да види колко съседи надничат иззад завесите си, уверено се запъти към ъгъла на къщата, сякаш знаеше къде отива. Сигурен бе поне, че задната врата е някъде отзад. Десет секунди по-късно я откри точно там, където очакваше. Вратата водеше към малка дървена веранда, на която нямаше нищо, освен евтин шезлонг — нито барбекю, нито градински маркуч, нито вятърни камбанки или хранилка за птици. Външната алуминиева врата беше отключена, но не и дървената врата с три ромбовидни прозорчета на нивото на очите. Надникна в кухнята. Хладилник „Амана“, газова печка, масичка за закуска. Изглеждаше чисто и подредено. Вдигна юмрук към вратата и похлопа пет пъти. Къщата си остана все така тиха. Демарко огледа вратата. Нямаше резе. Обмисли възможностите си. Към тази врата имаше видимост от задните веранди на две съседни къщи, но дали някой гледаше? Кварталът бе тих и спокоен, от онези „спални“42 райони, които някога са били модерни, но сега ги обитаваха гимназиални учители, собственици на дребен бизнес и работници от заводите — средна класа на средна възраст и мизерстващи новодомци. Надяваше се, че всички те са твърде заети да изкарват прехраната си, за да обърнат внимание на мъжа до задната врата на Бони, който в този миг плъзгаше кредитна карта в процепа на касата и я прикриваше с тялото си.

Минута по-късно Демарко вече бе влязъл вътре и бе затворил вратата след себе си. Застана неподвижен в ъгъла и се ослуша. Хладилникът бръмчеше. Стенният часовник тиктакаше.

Прекоси с тихи стъпки кухнята и застана на прага на дълга и тясна всекидневна. Пристъпи навътре и с благодарност усети мекотата на грозния мокет в убито бледозелено. Отвореният портал в дъното водеше към тъмен коридор и сержантът се запъти нататък, без да го изпуска от поглед. Каза си, че ако Бони е в къщата, навярно е в спалнята си. Можеше само да се надява, че не си е поканила компания.

Имаше общо три спални: една съвсем празна, друга с гол матрак на пода и още една, напълно обзаведена с пълен комплект тежки, изчистени мебели — тоалетка и скрин с чекмеджета от опушен дъб, две нощни шкафчета, неоправено легло. Десетина закачалки се търкаляха по пода, вратата на гардероба зееше отворена.

Демарко светна лампата в стаята. Виждаха се вдлъбнатини от глава и по двете възглавници. Полупразен гардероб, още една купчина закачалки на пода. Стаята миришеше на цигарен дим. Бони пушеше ли? Доколкото си спомняше, Хюстън не пушеше. И ако отпечатъкът върху втората възглавница не беше на писателя, чий беше тогава? Угаси лампата и се върна във всекидневната.

На масичката пред дивана имаше две празни бирени бутилки. „Бъд Лайт“. От лявата страна на едната бутилка — чинийка с три угарки от цигари.

— Възможности — каза Демарко. — Бони пуши, Хюстън не пуши. Или някой друг мъж не пуши. Или някой друг мъж пуши, а Бони не пуши. — Огледа фасовете, но не забеляза червило по тях.

Когато се върна в колата, звънна на началника си.

— Ще ми трябва съдебно разрешение за обиск по най-бързия начин — заяви. — Веднага щом го получиш, изпрати тук екип от най-близкото управление, за да свалят отпечатъци. Някой е бил с нея, когато е офейкала. Оставили са две бирени бутилки и чинийка с фасове във всекидневната.

— А ти как точно разбра това? — попита Боуен.

— Надникнах през шибания прозорец. Как може да съм разбрал според теб?

— Значи завесите са дръпнати?

Демарко погледна към големия витринен прозорец и плътно спуснатите завеси.

— И как щях да погледна вътре, ако не бяха дръпнати? А, и докато сме на тази тема, вземи разрешително за обиск и на „Уиспърс“.

— На какво основание?

— Прекарала е нощта в четвъртък преди две седмици с Хюстън. Освен това ме излъга. И е достатъчно умна, за да знае, че няма да ми отнеме дълго да разкрия лъжата й. Сега Хюстън го няма никъде, семейството му е мъртво, а Бони е офейкала преди няколко часа с голяма част от дрехите си.

— А ти откъде знаеш, че не ги е занесла на химическо чистене?

— А ти искаш ли от сега нататък сам да си купуваш шибаните спаначени рула?

Когато разговорът приключи, полицай Морган попита:

— Сега накъде?

Демарко потупа горния си джоб.

— Май съм си изпуснал писалката някъде в къщата.

— В жабката има няколко. Вземи си.

— Тази беше специална. Веднага се връщам.

Излезе от колата, забърза към задната врата и влезе обратно в къщата. Върна се до прозореца и надникна през процепа между завесите. Морган си оглеждаше зъбите в огледалото за обратно виждане. Демарко дръпна шнура и разтвори завесите няколко сантиметра, после бързо излезе навън и се върна в колата.

— Намери ли я? — попита колегата му.

— Не, няма я. Да тръгваме.

— Мога да ти помогна да я потърсим.

— Остави — каза сержантът и закопча колана си.

— Но ако е толкова специална за теб…

— Просто една шибана писалка — промърмори Демарко.

Морган запали двигателя и подхвърли:

— Даваш ли си сметка, че напоследък доста ругаеш? Много повече от обикновено.

— Съжалявам — отвърна. — Наистина. Просто преливам от шибано разкаяние.

47

Леката мъгла около луната подсказваше за омекване на времето в края на деня, но Демарко усещаше единствено приближаващия студ на нощта. Макар да нямаше шест вечерта, слънцето гаснеше ниско над западния хоризонт, а набъбналата луна се издигаше бледа и мъглява в другия край на небето.

Демарко седеше на най-горното от трите стъпала към задната си веранда, отпуснал крака върху недовършената площадка от тухли, започната преди почти десетилетие. Беше махнал чимовете, бе разкопал и изравнил участъка от верандата до вратата на гаража — общо двайсетина метра разстояние, но бе успял да нареди само първите три части от пътеката, преди всичко да се обърка. Тухлите бяха подредени зигзагообразно и свършваха на три метра от стъпалото на верандата. Искал бе да направи пътеката, за да може Ларейн да върви от гаража до къщата, без да гази в локвите, които се събираха в градината след дъжд. Сега, когато валеше, последните петнайсетина метра от изкопа се пълнеха с кална вода и плевелите временно потъваха отдолу. Демарко паркираше на улицата и отключваше гаража единствено в редките случаи, когато вадеше косачката. В мрачните ъгли все още се въргаляха стари, разпрани чували със семена за трева, слама и градинска тор, както и глинени саксии, в които съпругата му всяка пролет подготвяше разсад за градинката си с подправки. Мяркаха се и прашни найлонови торби, пълни с изсъхнали луковици на латинки и гладиоли.

До гуша му бе дошло от недовършената пътека и обраслия двор, от мътната луна и залязващото слънце. Опита се да си припомни енергията и желанието за живот от онези далечни дни, когато работеше по градината, но се почувства така, сякаш се връщаше към сън отпреди десет години. Все още пазеше носталгията и усещането за загуба, ала останалото му се губеше.

Топна крайчето на малката пшенична франзела в пластмасовата кутия, пълна с маслини каламата, сушени домати и печени скилидки чесън, но приятната хлъзгавост на чесновия зехтин му се стори някак далечна, почти като спомен за нещо, вкусено много отдавна. Студената бира в запотената кафява бутилка му се услаждаше твърде за кратко, докато слизаше надолу по гърлото му.

Цял ден чакаше резултатите от обиска в къщата на Бони. Знаеше, че върху чаршафите са открити срамни косми от двама души, както и няколко ситни пръски кръв по кранчето на мивката. Но щяха да минат няколко дни, преди ДНК анализите да приключат. И дори тогава нямаше да му кажат нищо, ако не откриеше други ДНК проби за сравнение. Интересуваха го конкретно пръстовите отпечатъци по бирената бутилка върху масичката в хола. Те навярно принадлежаха на спътника на Бони — който и да бе той. Не му се искаше да вярва, че този човек е Хюстън. Не можеше да измисли и една-единствена причина, поради която писателят би направил подобен избор, но пък знаеше достатъчно за човешката природа, за да е наясно, че логиката няма особено значение, когато в картинката се добави обилно количество тестостерон.

За жалост, полицай Кармайкъл все още не бе успял да провери пръстовите отпечатъци в Националната картотека. Имало срив в системата. Междувременно друг екип криминолози правеше обиск в „Уиспърс“. Демарко можеше само да седи и да чака. Боуен му бе наредил да се прибере и да си почине през няколкото часа принудително бездействие. „И си вземи нещо за хапване, за бога!“ — бе добавил.

Демарко сдъвка една маслина и изплю костилката на тревата. „Може да поникне маслиново дръвче — помисли си. — Дървото на живота.“ До него можеше да посади ябълково дръвче. Дървото на познанието.

— Моя собствена шибана Райска градина — изрече на глас. Приглушеното бръмчене на телефона го стресна. Измъкна го от предния джоб на панталона си и го долепи до ухото си, без да поглежда екрана.

— Мамка му, крайно време беше — каза.

— Моля? — попита човекът отсреща. — Сержант Демарко ли е?

— Съжалявам, очаквах друго обаждане. Нейтън?

— Да, сър, аз съм. Аз… ъм… прибрах се вкъщи преди няколко минути и открих смущаващо съобщение на телефонния секретар. Реших, че е редно полицията да знае.

— В какъв смисъл смущаващо?

— От Томас е.

Демарко рязко изпъна гръб.

— И?

— Получено е в 4:19 следобед. Нямаше ме цял ден и…

— Какво каза той, Нейтън?

— Чакай малко, ще ти го пусна.

Чу се щракване на бутон. Записът на младежа за поздрав. Пиукане. После гласът на Томас Хюстън. Писателят говореше дрезгаво, бавно и със смразяващо равен тон:

То бе тъй отдавна в далечна страна — в приморска страна сред мъгли. И в тази страна бе девойка една, наречена Аннабел Ли. Обичах я аз — и обичан аз бях: в разлъка не бихме могли. Ний бяхме деца — две деца в таз страна, окръжена от сиви мъгли, но безкрайна любов — непозната до днес — ме обвързваше с Аннабел Ли! И за нея дори да завиждат на нас серафимите биха могли! Но за туй ли — уви! — в тая морска страна, окръжена от вечни мъгли, ах, за туй ли — уви! — буря есенна сви — и уби мойта Аннабел Ли! И тогава от мен в онзи траурен ден — там роднини и близки дошли — скриха в скъп саркофаг върху морския бряг навсегда мойта Аннабел Ли! О, без завист — уви! — горе в ангелский хор да ни гледат не биха могли! И аз знам: затова — знаят всички това във онази страна сред мъгли, — затова там — уви! — буря есенна сви и уби мойта Аннабел Ли! Но аз знам, че сега да обичат така, както двама ний с Аннабел Ли, вече други не биха могли! И затуй — нито Бог в своя светъл чертог, нито земните духове зли — не ще разделят вече мойта душа от душата на Аннабел Ли! Щом луната изгрей, скъпи мисли навей за нетленната Аннабел Ли! И звездите навред ми изпращат привет със очите на Аннабел Ли! В нощни мрак аз пак ще съм там под гробния свод с нея — мойта душа — и любов — и живот! Сякаш двама ни сбра пак в един саркофаг любовта там на морския бряг!43

Следваха няколко секунди мълчание и сигналът, който сложи край на съобщението.

— Добре ли го чу? — попита Нейтън.

— Рецитираше стихотворение, нали?

— „Аннабел Ли“ на По. Последното стихотворение на Едгар Алън По.

— Схванах частта за Аннабел Ли — заяви Демарко, — но не и защо го е направил. За какво му е да ти звъни само за да ти рецитира стихотворение?

— И аз се опитвам да разбера. Мисля, че поемата е послание.

Демарко се изправи на крака и се загледа в мъгливата луна.

— Слушам те.

— Според мен можем да приемем, че Аннабел Ли е препратка към Клеър, съпругата му.

— Но нали каза, че танцьорката от клуба е част от неговата Анабел?

— Ами, да, за романа, който пише. Но ако се замислиш за другите щрихи от описанието, тук Клеър пасва по-добре. Имам предвид… двамата са се оженили млади, тя е починала твърде рано. Връзката с героинята на По, изглежда очевидна. А и с Томас са израсли в този район, край езерото Ери, което — погледнато от някои скални възвишения — може да изглежда необятно като море. Това прави първата строфа сравнително ясна и автобиографична от гледна точка на Томас.

— Добре, ще се съглася. Продължавай.

— Естествено, не е възможно цялата поема да е автобиографична, защото не я е написал Томас. Но някои от стиховете биха могли да се възприемат за такива. Тези за ангелите, които я убиват от завист… не знам дали според него се отнасят до Клеър. Нея вече я няма, това е ясно, и съм сигурен, че той скърби за нея. Може би с тази поема просто изразява скръбта си, нищо повече. Има обаче една част, от която ме побиват тръпки. Последните четири стиха. В записа гласът на Томас натежава и той започва да хлипа. Звучи така, сякаш е задавен от собствената си мъка. И казва: В нощни мрак аз пак ще съм там под гробния свод с нея — мойта душа — и любов — и живот!

— И според теб в тези стихове има скрито послание, така ли?

— Едгар Алън По не го е написал така. Неговите думи са малко по-различни.

— Кое е различното?

— По е написал: В нощни мрак аз съм пак там под гробния свод… и така нататък.

— А как го е казал Томас?

— В нощни мрак аз пак ще съм там под гробния свод с нея — мойта душа — и любов — и живот!

Демарко обмисли разликите и попита:

— Каква е вероятността просто да е сбъркал? Да го е запаметил грешно?

— Нулева — отвърна Нейтън. — Чувал съм го да рецитира стихотворението на лекции. Знае наизуст десетки поеми на По. „Гарванът“, „Ленора“, „Езерото“, „На Ани“… десетки. Понякога имам шибаното усещане, че се превъплъщава в По.

Демарко замълча. Бавно обърна глава и огледа пустото небе. Далече на хоризонта залязлото слънце бе оставило широка, неравна пъстра ивица — преливащи се цветове от розово до аленочервено и тъмновиолетово, приглушени зад облак мъгла. Напомни му за напоен с кръв бинт.

— Сержант? — обади се студентът. — Възможно ли е да е това, което си мисля?

— Опасявам се, че е възможно.

Младият мъж се разхлипа.

— Обадил се е да ми каже, че ще се самоубие. Довечера. Нали?

— Други съобщения нямаше ли? — попита Демарко. — Всичко ли чух?

— Само стихотворението, нищо друго. Нито думичка за сбогом. Господи, не можете ли да го проследите по някакъв начин? Да проверите някак телефонните ми обаждания и да откриете откъде се е обадил?

— Ще се опитаме, разбира се, но… просто не съм сигурен дали ще помогне. Мобилният му телефон не е у него — открихме го в къщата му, а мястото, откъдето се е обадил, навярно отдавна е зад гърба му.

Нейтън заплака още по-отчаяно.

— Значи е твърде късно да го спрем, така ли? Защото не бях тук. Ако се бях прибрал два часа по-рано…

— Чуй ме, той се е свързал с теб. Това е важно. Може би пак ще те потърси. Така че просто стой близо до телефона, разбра ли? Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се.

— Добре, аз се залавям за работа. Но ти ми звънни веднага щом Хюстън ти се обади. На секундата. Разбра ли?

— Ще се обадя. Ще се обадя, заклевам се.

48

Демарко заряза бирата и маслините на верандата, втурна се обратно в къщата, грабна ключовете си и се запъти към входната врата. Приближаваше колата си, когато дежурният полицай в службата отговори на обаждането му. Сержантът му даде телефонния номер на Нейтън Брайсън и точния час на обаждането на Хюстън.

— Звънни ми веднага щом откриеш адреса.

Минута по-късно запали двигателя и нервно забарабани с палец по волана. Трябваше да тръгне, но накъде? Нямаше представа къде би могъл да е Хюстън. Видели го бяха за последно близо до езерото Уилхелм, така че Демарко насочи колата към Магистрала 79. Искаше му се да настъпи докрай педала на газта, но държеше стрелката на скоростомера закована на шейсет и пет. Не искаше да се отдалечава твърде много в грешната посока, в случай че се наложи да се връща.

Петнайсет минути по-късно мобилният му телефон иззвъня. — Обаждането е проведено от обществен телефон в денонощен магазин „Куик Стоп“ в Коно, Охайо.

— Охайо? Мамка му… Чакай малко, Коно е по Шосе 7, точно на север от Пиърпонт, нали така? След малко излизам на Шосе 7.

— Да, сър.

— Той все пак е ходил в „Уиспърс“.

— Моля?

— Дай ми точния адрес.

— Магазинът е по Магистрала 198, в западния край на града. На ъгъла с Франклин авеню.

Демарко свърна по входната рампа за магистралата. До Коно имаше поне час път. Стрелката на скоростомера стигна до сто и десет и продължи нагоре.

— Добре, свържи се с полицията на Коно да изпратят кола до магазина. Хюстън вероятно отдавна си е тръгнал оттам, но може и още да се мотае наоколо. И никакви шибани сирени, защото пак ще поеме към гората. Звънни и на момчетата от най-близкото управление в Охайо, нека проверят всички изоставени сгради, складове и изобщо навсякъде, където би могъл да се подслони през нощта. А сега ще ми се наложи да настъпя педала, така че предупреди колегите, които патрулират на магистралата. Шофирам светлокафяв стратус.

— Прието, сержант.

— Някакви новини от обиска в стриптийз клуба?

— Ще проверя и ще ви се обадя, сър.

Демарко затвори, взе сигналната лампа от пътническата седалка, постави я върху таблото и я включи. Пулсиращата светлина меко проблясваше през вечерния сумрак.

* * *

До паркинга на магазина стоеше черно-бяла патрулна кола от местното полицейско управление с включени габаритни светлини, млад полицай зад волана и картонена чаша кафе върху таблото. Демарко забеляза автомобила, докато чакаше на светофара, преди да завие към паркинга. Изключи сигналната лампа още на влизане в града и я прибра под седалката, но местният му колега стоеше на видно място, подозрителен като набъбнал цирей. Сержантът знаеше, че Хюстън отдавна е изчезнал, дори да се е навъртал около магазина. Паркира на заден ход, с лице към улицата, излезе от колата и се запъти към полицейския автомобил. Полицаят зад волана свали прозореца и Демарко му показа документите си.

— Служителят в магазина не е виждал вашия човек — докладва младежът. — Телефонът е извън сградата. Навярно е последният уличен телефон, останал в града.

— Хюстън не е ли влязъл вътре, за да вземе монети за обаждането?

— Така твърди продавачът. Казва, че никога не е виждал този човек.

— Значи Хюстън е имал дребни или си е купил телефонна карта отнякъде.

Полицаят кимна и посегна към кафето си.

— Продават ги във всички бензиностанции и бакалии. Бихме могли да поразпитаме наоколо.

— Няма значение откъде я е купил — заяви Демарко. — Той вече не е там. И тук го няма.

— Защо ли е дошъл чак насам?

Сержантът плъзна поглед към колонките за гориво и зад тях. Фаровете обливаха асфалта със студената си бяла светлина. Непълнолетно момиче зареждаше тойотата си и шумно се смееше, докато говореше по мобилния си телефон.

— Изненадах се, че тук изобщо има уличен телефон — добави полицаят. — Те са като реликви.

Демарко продължаваше да гледа момичето. Беше много красива — с дълга кестенява коса, дълги крака и нежен, добре оформен профил. Чудеше се дали е от типа момичета, които синът му би харесвал като тийнейджър. Дали щеше да хвърля погледи на всяко минаващо момиче и да се чуди какво би било да я докосва и прегръща, какво би било да е желан и обичан.

Когато момичето се качи в автомобила си, Демарко отстъпи на крачка от прозореца на патрулната кола.

— Втора смяна ли си тази вечер? — попита.

— В извънработно време съм — отвърна младежът. — Всъщност чаках вас. Само трима души сме в управлението.

— Е, благодаря за отделеното време. — Хвърли поглед към лявата ръка на полицая. — Предполагам, че си пропуснал вечерята си заради мен.

Младият мъж сви рамене.

— И друг път съм вечерял студено руло „Стефани“.

— Извини се от мое име на съпругата си.

— Няма проблем. Често се случва.

Демарко се наведе към прозореца и погледна колегата си в очите.

— Не, сериозно, кажи й, че съжалявам. Кажи й, че и ти съжаляваш. Кажи й колко много ти е липсвала. И колко много обичаш нейното руло „Стефани“.

— Добре — отвърна полицаят и се усмихна накриво.

— Важно е — настоя сержантът. — Не чакай да станеш на моята възраст, за да го разбереш.

Но разпозна онзи поглед в очите му и леко подигравателната усмивка. „Добре, татенце — сякаш казваше. — Както кажеш.“

Младежът си тръгна, но Демарко все още мислеше за насмешливия му поглед, докато седеше в колата си и наблюдаваше как автомобилите се точат един след друг през кръстовището, а светлините се сменят до безкрай от червено на зелено, на жълто и после пак на червено. Знаеше, че с бездействието си няма да постигне нищо, че Хюстън може да е на километри оттук. Беше някъде край езерото и скиташе по назъбените му брегове. Може би вече бе заедно с Клеър и семейството си, ако това изобщо беше възможно. Демарко нямаше представа кое е възможно и кое не. Със сигурност знаеше обаче, че в този си живот никога няма да разбере.

Служителите на реда от Щатската полиция на Охайо познаваха района и в момента обикаляха черните пътища с патрулни автомобили в търсене на запален огън някъде из горите. Тази вечер Хюстън щеше да има нужда от огън, за да се топли. Ако изобщо възнамеряваше да оцелее през нощта, разбира се. Полицаите разполагаха с телефонния номер на Демарко и трябваше да му се обадят, ако забележат нещо. Светлина в изоставена сграда. Самотен пешеходец. Тяло във водата.

Сержантът държеше прозореца си отворен въпреки студа. Харесваше лекия аромат във въздуха, влажния мирис на нощ. Хрумна му, че би било хубаво да живее тук, толкова близо до водата. Хубаво би било да има лодка, с която да влезе на километър-два навътре в езерото, да изключи мотора и да не чува нищо, освен водата, да не чувства нищо, освен движението и тихото плискане на вълните.

Отпусна глава на облегалката, обърна лице към отворения прозорец и затвори очи. Господи, чувстваше се страшно уморен. И щом го призна, усети тежестта на умората във всичките си крайници. Вратът и раменете го боляха, гърбът му беше схванат. Въздухът миришеше на бетон и вода.

В далечината иззвъня телефон. Помисли, че си е вкъщи, и се опита да се надигне от фотьойла си, но удари гърдите си във волана и това го събуди. После реши, че звукът идва от уличния телефон, монтиран на ъгъла на сградата, затова отвори вратата и излезе отвън. Едва тогава усети вибрирането в джоба си. Докато извади телефона си обаче, обаждането се прехвърли към гласовата поща. Номерът му изглеждаше познат, но не успя да се сети чий е. Набра го незабавно и попадна на гласовата поща, а когато чу поздрава „Здрасти! Сега не мога да се обадя. Оставете ми съобщение!“, изчака да чуе пиукането за край на съобщението и затвори. Не си направи труда да го изслуша, веднага й звънна отново. Дани вдигна на първото позвъняване.

— Той ми се обади току-що! — изрече развълнувано. — Само преди три минути.

— Томас Хюстън ли?

— Да. Не чу ли съобщението ми?

— Не, не ми се чакаше. Какво каза?

— Първо ме попита дали харесвам поезия. После ми изрецитира стихотворение.

— Пак „Аннабел Ли“ — промърмори Демарко.

— Какво?

— Заглавието на стихотворението, което е рецитирал. „Аннабел Ли“.

— Не, казва се „Езерото“. В него се разказваше за самотата на езерото.

— Дани, чуй ме. В стихотворението споменава ли се и за нещо друго, каквото и да е, свързано със смърт?

— Да — отвърна тя. — Имаше нещо, свързано с гроб.

— Разполагаш ли с компютър?

— Да.

— Имаш ли достъп до него в момента? Докато разговаряме?

— Да, тук е.

— Добре, влез в интернет и потърси текста на „Езерото“.

— Аз дори не знам кой го е написал…

— Пробвай с По. Едгар Алън По.

— Добре, дай ми минутка.

Демарко сновеше от единия край на паркинга до другия и чакаше.

— Готово, намерих го — каза тя.

— Прочети ми го.

Дани го направи.

— Последната строфа… тази, която започва с „таяха смърт“. Повтори ми я.

Момичето прочете отново думите, този път по-бавно:

Таяха смърт онез вълни и гроб — ония дълбини, за всеки, дирил в тях приют и свършек за копнежа луд, та самотата — да роди нов Рай от тъмните води.44

— Благодаря ти, Дани. Каза ли нещо друго?

— Какво означава това обаждане? — попита тя.

— Означава, че Хюстън все още не се е самоубил, или поне допреди четири минути е бил жив. Затова сега те моля хубаво да разровиш паметта си и да отговориш на въпросите ми, става ли? Спомена ли ти нещо друго, или само изрецитира поемата?

— Да, каза… ъъ… че виждал чак отвъд езерото или нещо такова. Виждал светлините в Канада.

— От мястото, на което се намира, така ли?

— Не, точните му думи бяха, че ще ги гледа след няколко минути. Тази нощ нямало звезди заради облаците, но той бил близо до място, откъдето можел… как точно се изрази… да възлезе на небесата45, ако не се лъжа. Точно така. Каза, че би могъл да възлезе на небесата и отгоре да гледа светлините на Канада, сякаш са звезди. И ще трябва да слезе долу при тях, за да стигне до небето. Честно казано, нищо не разбрах, а и той говореше толкова тихо, сякаш бе изморен или нещо такова. Трудно ми е да го обясня.

— Много добре го обясни. Справи се прекрасно — увери я. — Сега трябва да затварям, но ако пак ти се обади, опитай се да разбереш къде точно се намира, разбра ли? И ми звънни незабавно.

— Добре — отвърна Дани.

Демарко прекъсна разговора и потърси номера на телефонната компания в регистъра на повикванията си. Но после се сети, че ще му отнеме няколко минути да получи нужната информация оттам, затова прибра телефона обратно в джоба си и нахълта в магазина. Освен продавачката на средна възраст, застанала зад тезгяха, вътре имаше и мъж над трийсет, който стискаше двулитрова бутилка шоколадово мляко в ръка и разглеждаше сладоледите „Бен и Джери“ в хладилната витрина за млечни продукти, както и двойка непълнолетни младежи с кошница, пълна с месни пръчици „Спим Джим“ и чипс.

— Моля ви за внимание! — изрече на висок глас и вдигна служебната карта над главата си. — Аз съм сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция и имам нужда от съдействието ви. Търся място, вероятно в радиус от няколко километра, откъдето е възможно да се видят светлините на Канада отвъд езерото Ери. Някой сеща ли се за което и да било подобно място наблизо?

— Отвъд езерото… това са над шейсет километра — обади се мъжът пред млечната витрина.

— Аз мисля, че от такова разстояние човек може да види светлините — намеси се продавачката.

Мъжът с млякото пристъпи напред.

— Не може заради заоблеността на Земята. Все едно да се опиташ да погледнеш зад хоризонта.

— Някъде високо — уточни Демарко. — Място, до което човек трябва да се изкатери. Хълм, кула, нещо такова.

— На около два километра оттук в посока Норт Спрингфийлд има ретранслаторна кула — каза продавачката.

— Фарът! — извика момичето.

— Къде е този фар, госпожице?

— Дали ще е достатъчно високо? — попита мъжът.

— Госпожице? — повтори Демарко. — Къде е този фар?

Тя се обърна към приятеля си:

— Ти му кажи.

— Горе на хълма, съвсем наблизо — обясни момчето.

— Къде точно?

— Не мисля, че е достатъчно високо — намеси се мъжът. — Освен това е опасан с ограда. Предполагам, че вече няма достъп до него.

Демарко се приближи до тийнейджърите и погледна момчето право в очите.

— Изключително важно е — настоя.

— Достатъчно високо е — потвърди младежът. — И има достъп до него. Просто не може да се стигне с кола дотам, защото пътят е затворен. И трябва да се прескочи телена ограда.

— Кажи ми как да стигна до фара.

— Тръгваш на изток по 531, докато завие на юг. Отляво има черен път, отбивка към Пери Пойнт. Но след двайсетина метра не може да се продължи с кола, защото три метални стълба препречват пътя. Старият фар е на около двеста метра нататък по същия път. Зад ограда, висока два метра и половина.

— И сте сигурни, че оттам могат да се видят светлините?

Момчето се поколеба, преди да отговори:

— Аз… ъъ… така поне съм чувал. Имам предвид… наоколо е пълно с табели „Влизането забранено“, така че…

Демарко погледна към момичето. Тя се усмихна и каза:

— Сигурни сме.

49

На десетина метра от металните стълбове фаровете угаснаха зад гърба на Демарко и той внезапно се озова в пълен мрак насред пътя. Ниските дървета и гъсто преплетените храсти смрадлика и лисичо грозде46 се сливаха с тъмното небе. Почувства се затворен в дълъг и тесен шкаф, а тъй като всички посоки бяха станали еднакво черни, главата му се замая и той залитна стъпка наляво, но успя да се овладее и застана неподвижно, с широко разтворени крака. Знаеше, че усещането за пропадане е само илюзия — стоеше здраво стъпил на твърда земя. Чуваше как двигателят на колата пука, докато изстива.

Мъчеше го нетърпение, но знаеше, че няма да направи услуга нито на себе си, нито на Хюстън, ако се втурне презглава към храстите. Пътят все още си беше там. Не бе изчезнал само защото фаровете бяха угаснали. Зрението му щеше да се адаптира към тъмнината. „Стъпка по стъпка“ — каза си.

Носеше фенерче, но реши да не го използва тук. Мощният му лъч щеше да освети цялата пътека до фара. И ако Хюстън наистина беше някъде там, в което Демарко не се и съмняваше, щеше да види приближаващата светлина. Смътно предчувствие му подсказваше, че трябва да действа предпазливо, да приближава към писателя внимателно, почтително, като към ранено животно, допълзяло до храстите, за да умре.

За миг му хрумна да извади мобилния си телефон и да освети пътеката със синкавата светлина на екрана, но не искаше да рискува дори с това. Очите му щяха да привикнат. Движеше се на север към езерото, а по всяка вероятност Хюстън също гледаше на север, освен ако вече не лежеше по очи върху каменистия бряг. Но необичайна синя светлинка, шареща по пътя, би могла да привлече вниманието на писателя и да го принуди да вземе трагичното решение, ако все още не го бе направил. Демарко знаеше, че повечето самоубийства не се случваха внезапно. Жертвите дълго време седяха с пистолет в скута си или стиснали бръснач между двата си пръста. Отнемаше им дълго време да съберат куража или отчаянието, необходими за следващата стъпка.

Даваше му надежда фактът, че Хюстън на два пъти бе потърсил контакт с някого. За жалост, първото обаждане бе прието от телефонен секретар. Нейтън щеше да прояви необходимите далновидност и съпричастие, за да усети мотивите на своя ментор. Може би щеше да успее някак си да промени намерението му или дори да го залови. Дани обаче бе твърде млада — прекалено млада да познава дълбините на неговата мъка. И в известен смисъл твърде далеч, за да бръкне в бездната на скръбта му.

Демарко се питаше защо Хюстън е избрал Дани и Нейтън. Стриптийзьорка и студент. Нима нямаше приятели, нима нямаше довереник, на когото да се обади? Първоначално това му се стори странно. После попита сам себе си: „А ти имаш ли?“

Продължи напред предпазливо, като се надяваше, че писателят още не е изпълнил онова, което бе загатнал с поезията на По. Демарко знаеше, че собствената му ръка е достатъчно дълга да бръкне във всяка бездна. Нямаше по-дълбока пропаст от онази, издълбана от загубата на дете.

Десетина минути по-късно, след няколко залитания към храстите, отново намери средата на пътя и усети как траекторията му бавно завива на север. Видя как тъмнината леко се отмества пред него и прелива в по-светъл нюанс на мрака. Очите му започваха да свикват, фоторецепторите пропускаха повече светлина. В далечината, на невъзможно за пресмятане разстояние — може би двайсет метра или пък двайсет километра, се издигаше тъмносива стена. Тук-там тъмнееха смътни очертания, но Демарко се интересуваше единствено от онова, което стърчеше като обелиск, като фар без светлина — остарял маяк на надеждата.

Вече чуваше езерото и усещаше миризмата му. Мирис на мокра пръст, не много по-различен от аромата на секс. Глухо бучене. Плясък на вълни по заоблени камъни. Мека тъмнина, преливаща в по-черен мрак, както въздишките преминават в стенания, а сълзите — в скръб.

Нощта бе станала още по-тъмна и Демарко не видя телената ограда, но я усети. Нямаше нито луна, нито звезди, единствено плътна небесна пелена. Нещо му подсказа да протегне ръка и не след дълго почувства студенината, която излъчваше оградата — съвсем различна от свежия мраз на нощта. Забави ход, но продължи да се движи. Секунди по-късно докосна с длан гъстата телена плетка.

Момчето бе казало, че оградата трябва да се прескочи. Не бе споменало нищо за шипове, бодлива тел или друга пречка в горния край. Демарко погледна нагоре, но видя единствено още мрак.

Телената ограда тихо изтрака, когато той се улови за нея и се оттласна от земята. Остана в това положение, докато шумът утихна и пръстите го заболяха. Момчето бе казало „два метра и половина“. Демарко бе висок около метър и осемдесет и висеше на половин метър от земята. Значи горният край се намираше на двайсетина сантиметра над главата му. И още трийсетина, в случай че имаше шипове или бодлива тел.

Плъзна лявата си ръка нагоре и напипа заоблен метален прът в последните брънки на телената мрежа. Над него — празно пространство. „Благодаря ти, боже, за дребните услуги“ — помисли си.

С всеки сантиметър от изкачването оградата проскърцваше или изтракваше, а Демарко потръпваше. Чудеше се дали Хюстън чува шума.

От горния край на оградата фарът се виждаше много по-релефно и напомняше на притихнала черупка. Демарко застина, та да запази равновесие. Усети забързания ритъм на сърцето си и болката в раменете. После прехвърли крака си през металния прът възможно най-тихо и увисна на пръсти от другия край на оградата. Надяваше се, че земята се намира на не повече от десетина сантиметра под ходилата му. Освен ако оградата не опасваше стръмна скала. Но в такъв случай фарът би стърчал във въздуха.

Остана така още няколко секунди, като си повтаряше, че страховете му са безпочвени, после разтвори пръсти и скочи. Логиката му гарантираше, че ще усети твърда земя под краката си, но въпреки всичко се изненада. Усети разтърсването в коленете и хълбоците си. Изправи се и остана с лице към оградата, докато си поемаше въздух. После се обърна и тръгна с бърза, уверена крачка към фара.

Вратата на кулата зееше отворена. Може би Хюстън я бе отворил или отдавна си беше разбита. Пристъпи крачка навътре. Въздухът миришеше на разруха, на влага и мухъл. Демарко извади мобилния си телефон, включи екрана и раздвижи синята светлина из малкото кръгло помещение. Голи циментови стени, нашарени с графити. Навсякъде се въргаляха боклуци, празни бутилки и кутийки от бира, бутилки от вино, фасове и опаковки от храна. Зелено вълнено одеяло, старо и сплъстено от мръсотия. А в дъното — спираловидно метално стълбище към върха.

Демарко изключи звука и вибрацията на джиесема и го прибра в джоба си. Положи лявата си ръка на ръждясалия парапет и започна бавно да се изкачва. Без сиянието на телефона отново го обгърна пълен мрак. Изпробваше всяко стъпало с ходилото си, преди да се отпусне върху него с цялата си тежест. Непрекъснато очакваше да попадне на липсваща плоскост и да полети обратно към земята.

Проникновение

50

Демарко имаше чувството, че стените се стесняват около него и го притискат, но постепенно въздухът стана по-свеж. Всички оптични стъкла и огледала навярно бяха свалени още след затварянето на фара, а впоследствие вандали бяха оголили горната платформа и строшили всички прозорци. Хладният влажен ветрец гъделичкаше лицето му.

Плъзна длан по извития надолу край на перилото. След него нямаше нищо. Демарко се наведе, опипа мрака с дясната си ръка и докосна грубия дъсчен под на горната платформа. Намираше се на три стъпала от върха. Запита се накъде е север. Бавно обърна глава и изчака вятъра да погали лицето му. Откри посоката и пристъпи още едно стъпало нагоре.

Долу езерото се плискаше тихо в крайбрежните камъни. Далеч напред в мрака блещукаше дълга прекъсната ивица от бледи светлини като разпръснати матови перли. А на фона на тази скъсана огърлица стърчеше сянка. Мъжът стоеше с гръб към Демарко, наведен и здраво стиснал парапета. Полицаят чуваше неравномерното му накъсано дишане. Сянката на мъжа бе черна като скръб.

Демарко разрови съзнанието си за подходящи думи. Търсеше онази фраза, която да закове сянката за парапета, вместо да я тласне напред. В продължение на секунди не успя да измисли нищо. Мозъкът му тънеше в мрак. После думите внезапно се появиха и той ги изрече без колебание, като се опитваше да слее своя шепот с този на езерото.

— То бе тъй отдавна в далечна страна — в приморска страна сред мъгли…

Сянката рязко се обърна и затаи дъх. Двамата мъже не помръдваха. Когато Хюстън най-сетне проговори, гласът му прозвуча едва-едва, като дрезгав дъх, носен от вятъра към водата.

— И в тази страна бе девойка една, наречена Аннабел Ли.

— Съжалявам, Томас — обади се Демарко. — Нататък не си го спомням. Ще ми се да можех.

* * *

— Райън Демарко — изрече Хюстън, без да помръдва от мястото си.

— Цяла седмица се мъча да те открия, приятелю.

Хюстън замълча. Демарко не виждаше лицето на писателя, но усещаше отчаянието му и болката от осъзнаването, че разрушеното никога няма да бъде поправено. Долови мирис на страх във вятъра, който идваше от езерото. Долови мирис на мъка, на печал, на безнадеждност. Усети ледения хлад на мрака и самотата на скалите по обруления бряг. И внезапно се почувства изцеден от умора. Отново. Не искаше да прави нищо повече тази вечер. Приседна на ръба на платформата и облегна гръб на стената.

— Уморен съм до смърт, мамка му — каза.

Хюстън помълча известно време, преди да се обади. Гласът му звучеше приглушено и стигаше до Демарко като от друга стая, като шепот през тънки стени.

— Дойдох тук, за да скоча — призна.

— Знам — отвърна Демарко.

— Идвали сме тук с Клеър и децата. Веднъж. Много, много отдавна. Преди да се роди Дейви. Томи беше на шест, ако не се лъжа. През цялото време трябваше да държа Алиса на ръце, защото отказваше да стъпи на земята.

— Сигурно имаш купища хубави спомени. Завиждам ти.

Искаше да се изправи и да застане до Хюстън при парапета. Искаше да види светлините отвъд езерото, през дългите километри мрак.

— Как стигна дотук, Томас? Доста далеч си от вкъщи.

Хюстън не отговори и след известно време Демарко си каза: „Сега трябва да се изправиш. Опитай се да стигнеш до него, преди да се е прехвърлил през парапета.“ Но преди да успее да помръдне, другият мъж заговори и той реши да остане на мястото си още малко.

— Ний бяхме деца — две деца в таз страна, окръжена от сиви мъгли, но безкрайна любов — непозната до днес…

Демарко довърши вместо него:

— Те обвързваше с Аннабел Ли.

— Писатели… — изрече Хюстън няколко секунди по-късно.

— Какво за тях, Томас?

— Всички сме такива романтици.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.

— Обичаме страданието си. Докато не стане твърде тежко за понасяне.

Демарко не помръдваше от мястото си и размишляваше над думите му. Седеше, облегнал глава върху заоблената стена, и се бореше с изкушението да затвори очи. Клепачите му тежаха от изтощение, а лявото му око обилно сълзеше от ледения въздух. Струйката влага върху кожата му бе студена, но белегът в ъгълчето на окото пареше и туптеше в ритъма на пулса му. Намираше за забележителни всички неща, които усещаше, докато седеше неподвижен в мрака без питие в ръката си; всички неща, които можеше да подуши, да вкуси, да чуе, да запомни. Не разбираше какво изпитва към Хюстън в този момент — беше твърде особено и твърде лично. Чудеше се колко дълго трябва да седи неподвижен в мрака, за да го проумее.

След известно време се замисли за Нейтън и Дани, които стояха до телефоните си и чакаха Хюстън да им се обади отново. Замисли се за обажданията, които самият той очакваше. Възможно най-тихо измъкна мобилния телефон от джоба си. Държеше го под най-горното стъпало, за да не стресне Хюстън със светлината от екрана. Видя, че има две гласови съобщения. Натисна бутон „Избери“ и вдигна телефона до ухото си.

Първото съобщение беше от сержант в полицейското управление в Ери относно обиска в „Уиспърс“. Хората му не открили нищо, което би могло да помогне на Демарко да проследи Бони. Горният етаж бил недовършено таванско помещение, напълно празно, с изключение на пълен пепелник с угарки, картонен кашон с празни бирени бутилки и въртящ се стол от изкуствена кожа, разположен между два еднопосочни огледални прозореца: единият в посока към бара, другият — към сцената.

— Стандартен наблюдателен пост — поясни колегата му. — Този тип заведения не пилеят много средства за охрана. И все пак прибрахме бутилките и всичко останало. Обади се и ми кажи дали искаш да изпратим нещо в лабораторията, или не.

Второто гласово съобщение беше от полицай Морган. Получил бе резултатите от лабораторния анализ на бутилките в апартамента на Бони. Вторият комплект отпечатъци съвпадал с тези на лице, регистрирано в Националната картотека за пръстови отпечатъци — мъж на име Инман. Името му звучеше познато. Морган искаше да знае дали да изпрати сигнал BOLO47 за този човек като заподозрян. Демарко написа бързо текстово съобщение до полицая: „BOLO незабавно“.

Тихо остави телефона с екрана надолу върху стъпалото. После изпусна дълга и бавна въздишка.

— Томас — изрече и малко се изненада от жаловитата нотка в гласа си. — Можеш ли да ми разкажеш какво се случи онази нощ?

51

След като вечеряли пълнени кокошки „Корниш“, след като Томас и Клеър почистили трапезарията и кухнята и заредили миялната и след като дъската за „Монопол“ била подредена за четирима играчи, всички без малкия Райън се изредили да хвърлят заровете за честта да изберат вечерния филм. Спечелила Алиса с чифт шестици и избрала „Веднъж в живота“. Съгласно семейните правила Томас младши упражнил еднократното си право на вето и накарал сестра си да избере друг. Следващият й избор, „Принцесата булка“, не срещнал съпротива. Фехтовка и битки за Томас младши, романтика за Алиса, смесица от тъповат и изтънчен хумор за възрастните. Играели „Монопол“ на почивки заради коментари като „Чакай малко. Искам да гледам тази сцена“.

Цяла вечер местели бебето от един скут в друг. Известно време малкият играл самичък с фермата си за животни, докато накрая заспал сгушен до Томас младши. Томас старши наблюдавал и попивал всяко движение, дума и смях на любимите си хора, наслаждавал се на всеки момент от типичната им съботна вечер заедно, защото знаел колко преходно е всичко. Знаел, че много скоро Томас младши ще прекарва съботните си вечери другаде: първо ще се мотае с малки групи приятели, а после с онова единствено и неповторимо момиче. Не след дълго и Алиса. Сетне само трима от тях ще споделят тихата съботна вечер, а докато мигнат — само двама.

Същата вечер в леглото, малко след полунощ, Клеър сгушила глава на гърдите му, косата й била все още влажна и напоена с аромат на манго от шампоана. Томас заговорил за болката от копнежа, който изпитвал, а тя както винаги започнала да го успокоява. Казала: „Нещата се променят, но ние винаги ще сме семейство, скъпи“. Казала: „Някой ден къщата ни ще се напълни с внуци“. Казала: „Искам пак да се любим. Никога не мога да ти се наситя“.

По-късно, след като изключила сешоара си в банята, тя се върнала при него и бързо заспала в ръцете му. Томас изчакал около половин час, преди внимателно да се измъкне от леглото. В главата му се въртели няколко изречения и искал да ги запише, преди да отлетят в нощта — няколко думи за разказвача в романа му, няколко реда описание на неговата Анабел, появили се от нищото, докато гледал как Клеър се съблича. Освен това се тревожел за боклука. Бил забравил да провери дали Ти Джей48 е изнесъл боклука навън след вечеря, както го помолил. Понякога момчето се разсейвало, докато изпълнявало домашните си задължения, и ги оставяло недовършени. Томас не спирал да мисли дали найлоновата торба, пълна с пилешки кокали и кожа, не лежи зарязана някъде между кухнята и контейнерите за боклук пред гаража. В такъв случай торбата щяла да протече и той най-вероятно щял да я открие разкъсана на сутринта, а съдържанието й — разхвърляно из двора им и този на съседите.

Измъкнал се от леглото с ясното съзнание, че зад безпокойството му за пилешките кокали се крие по-дълбока тревога. Достатъчно дълбока, за да го държи буден още известно време, достатъчно дълбока, за да го изведе на бавна разходка из квартала. Събрал захвърлените си на пода дрехи, облякъл се в коридора, извадил обувките си от шкафа на долния етаж, нахлузил ги на краката си и тихо тръгнал към кухнята. Там нямало торба с пилешки кокали. Стенният часовник на батерии — една от онлайн покупките на Клеър — с надпис Bienvenue au café Huston, изписан през средата на циферблата с червени букви, отмервал секундите. Миялната била приключила. Томас отворил капака й, за да изсъхнат съдовете до сутринта. После тръгнал към вътрешната врата за гаража, отключил я, протегнал ръка и светнал лампата. Торбата с пилешките кокали стояла върху покрива на колата. Ти Джей обичал да се качва в сребристата алтима на Клеър и да се преструва, че шофира. Наужким сменял скоростите, натискал спирачка, включвал на по-ниска предавка, натискал газта докрай в правите участъци. Вероятно бил направил няколко обиколки на пистата „Дейтона“, преди да върне колата обратно в гаража. През цялото това време останките от четирите кокошки „Корниш“ се возили на покрива.

Томас Хюстън се усмихнал, когато взел торбата, отворил страничната врата на гаража и излязъл навън в мрака. До стената стояли два пластмасови контейнера с вместимост седемдесет и пет литра всеки. Отворил по-близкия от тях, сложил торбата вътре и здраво затворил капака, така че мародерстващите из квартала миещи мечки да не могат да го отворят. Сетне се върнал пред гаража и се загледал в небето. Нощта била ясна, хладна, но не и студена, температурите все още не падали под нулата, макар че много от листата на четирите клена в двора вече били опадали. Във въздуха се носел мирис на приближаваща зима и Томас отново усетил онази безименна болка, онзи странен копнеж, който изпитвал, когато оставал сам, особено нощем. Онова желание за нещо, което не можел да назове или разпознае. На моменти го завладявало с такава сила, че му се доплаквало, а се случвало и да заплаче. Понякога било достатъчно да се разходи, за да се почувства по-добре.

Излязъл на тротоара и завил надясно. Смятал да стигне само до края на улицата — три пресечки до кръстовището с „Редфърн“, и да се върне. Бил оставил вратата на гаража отворена, лампата светела и ако останел навън твърде дълго, помещението щяло да се напълни с нощни пеперуди.

Напоследък често мислел за По. Две години преди него бил Стайнбек. А преди това — Фокнър. Троица тревожни умове. Изпитвал дълбока близост с всеки от тях, усещал, че разбира страданието им. Напоследък често мислел за По и за неговия „демон на перверзията“, онзи непреодолим импулс към противоречието, който винаги подтиквал писателя да си отвори устата, вместо да си прехапе езика и да се въздържи от критика към колегите си. За разлика от него, Хюстън се владеел до съвършенство. Гневът му кипял близо до повърхността, видим единствено за него. Усвоил това умение от баща си, когото повечето хора смятали за изключително приятен човек, винаги усмихнат, винаги кимащ в съгласие. Едва когато родителите му си отишли от този свят, Томас проумял, че баща му всъщност бил много по-сложна личност.

На кръстовището с „Редфърн“ спрял за малко. По това време улиците били пусти. Къщите тъмнеели. Кучетата не лаели, котките не дебнели в сенките по алеите. На крайградския фронт всичко било спокойно.

Когато се върнал в гаража, в съзнанието си вече бил оформил няколко изречения за романа. Първите две щели да въведат сцената, в която разказвачът за пръв път се поддава на желанието. Той знаел какво е редно да направи. Сърцето му знаело какво е нужно и кое е правилно, но не успял да накара тялото си да се отдръпне от нея, не съумял да събере сили да устои на онова, което вечно щяло да го измъчва. Другите изречения били за Анабел в образа на Клеър, за желанието на разказвача като желание на автора.

Затворил вратата на гаража, заключил я и тръгнал към кухнята. Сторило му се, че усеща лек мирис на цигарен дим. Може би някой съсед бил излязъл навън да изпуши цигара на спокойствие. Дали пък Ти Джей не бил запалил тайно по-рано вечерта? Спрял за миг и подушил въздуха. Цигарен дим ли долавял наистина? Може би все усещал миризмата от торбата с пилешките кокали. Или пък просто си въобразявал.

Заключил вътрешната гаражна врата след себе си и тръгнал към кабинета. „Той знаел какво е редно да направи…“ — мислел си. Повтарял изреченията, обмислял ритъма, паузите, опитвал се да ги изглади до съвършенство. Знаел, че понякога само една запетая е в състояние да промени всичко.

Седнал на бюрото си, отворил тефтера пред себе си и записал изреченията. После добавил още няколко. Обмислял внимателно всяко едно от тях и чак тогава го записвал. Тя е тъмнокоса жена, зеленоока и помръкнала от тайни. Минало известно време, може би двайсетина минути, със сигурност не повече от трийсет. На горния етаж подът проскърцал под нечии стъпки. Вероятно Ти Джей отивал до тоалетната. Или пък тайно бил станал да си отвори лаптопа. Хюстън отново прочел написаното и останал доволен от звученето. После затворил тефтера и го върнал на рафта.

Тогава, съвсем внезапно, отново усетил миризмата на цигарен дим. Този път бил напълно сигурен. Самият той никога не бил пушил, ненавиждал глупостта на този егоистичен и саморазрушителен навик и имал остра чувствителност към вонята на цигари. Но не изпитал гняв, а единствено тъга, защото сега трябвало да се качи на горния етаж и да залови Ти Джей на местопрестъплението, а после да му чете конско. Момчето щяло да се засрами. Може би щяло да се разплаче. А единственото желание на Томас Хюстън било да изпълва дома си с щастие. Налагането на наказания било задължение, което приемал, но не харесвал.

Точно пред кабинета на Хюстън, в тъмното фоайе в подножието на стълбите, стоял напълно непознат за него мъж. Прекрачил прага, преди Томас да стигне до вратата. Едър мъж, по-нисък от писателя, но с широки рамене и дебел врат. Главата му била обръсната и лъщяла от пот. Миризмата на цигарен дим се процеждала от тясната черна тениска и джинсите му.

Хюстън се сепнал от изненада при вида му и съвсем неволно ахнал, макар и едва чуто. Сякаш цялата къща около него потънала в мрак, но мъжът си останал огрян от светлината в кабинета. В този първи миг Томас огледал мъжа от главата до петите: широкото му кръгло лице и сиви очи, които изглеждали твърде малки за главата му, черните бейзболни ръкавици, черния пистолет с емайлирана дръжка в дясната му ръка, готварския нож в лявата. „Това е моят готварски нож“ — помислил си и изпитал внезапно объркване от разпознаването на ножа, от призрачната несъвместимост на думите „непознат“, „нож“, „пистолет“ и „у дома“. В продължение на няколко мига съзнавал единствено остротата на всяка глътка въздух и внезапната тежка болка в корема си. Не страхът го парализирал, а онова внезапно вмешателство на необяснимото, и в мрачния блокаж на съзнанието си можел да мисли единствено за майка си и баща си.

— Назад — казал мъжът.

Хюстън не помръдвал от мястото си. Опитал се да преглътне, но не успял. От миризмата на спарен цигарен дим му се гадело.

Непознатият вдигнал пистолета. Томас отстъпил назад.

— Не спирай. Още по-назад.

Три колебливи крачки. Движението отприщило нещо в гърдите на Хюстън и той поел три отчаяни глътки въздух. Мъжът вече бил влязъл в стаята и тя внезапно се сторила твърде тясна на писателя — като застлана с килим клетка.

— Кой си ти? — попитал.

— Аз съм мъжът, чието бебе уби.

— Какво? Какви ги приказваш?

— Не ме баламосвай, човече. Знаеш много добре какво казвам. Ти я заведе в Кливланд, ти уби шибаното ми бебе.

Някъде в периферията на съзнанието му нещо просветнало. „Бони — помислил си Хюстън, — хапчето за аборт.“ Сетил се за дългата нощ в хотелската стая, докато тя чакала да започнат спазмите и кръвотечението. Сетил се за мълчанието, докато пътували обратно към Пенсилвания в петъчната сутрин. И все пак не можел да открие нищо, с което да си обясни онзи пистолет, онзи нож и онзи мъж, чието присъствие усещал като вкопчени в шията му пръсти.

От този момент нататък нощта потънала в пихтиеста мъглявина за Хюстън. Не бил сигурен колко дълго продължила. Може би час, а може би и повече. Ножът, притиснат в ръката му. Ужасяващият избор. „Твоето бебе за моето. Или то, или цялото ти шибано семейство. Всички до един от шибаното ти семейство“.

Спомнял си как се навел над креватчето на малкия Дейви. Тихото дишане. Сладкият аромат на бебешка пудра. После сълзите и страховитата болка, която взривила всяка клетка от тялото му. „Сега — прошепнал мъжът от вратата. — Или започвам да стрелям“.

Бебето изглеждало на Хюстън като малка, бледа рибка под вода. Заспало на дъното на океан от сълзи. Първият натиск на острието бил твърде нерешителен и встрани от целта. Вторият бил акт на милосърдие. Носел цялата ужасяваща тежест на безмерната бащина обич.

52

Хюстън се бе превил одве с гръб към парапета и хлипаше неконтролируемо, заровил лице в шепите си. Демарко бавно се изправи и се приближи внимателно до него. Положи ръка върху гърба на писателя и усети изгарящата топлина между лопатките му. Усети и ледения вятър от езерото върху лицето си. Стоеше така, без да помръдва, загледан в необятния мрак. В далечината се мержелееше разкъсаната огърлица от светлини. Те сякаш подскачаха, плаваха и се мятаха напред-назад по течението на скръбта.

Тогава Демарко също се наведе и опря чело в гърба на другия мъж.

* * *

Малко по-късно Хюстън се свлече на земята. След няколко минути се надигна в седнало положение, обви коленете си с ръце и оброни глава. Демарко се обърна с гръб към езерото. Искаше му се да седне до Томас, но остана прав, налагаше се да започне разговора.

— След колко време откри останалите? — попита.

— Не знам.

— Но след известно време… Когато си осъзнал, че той вече не е там, не стои зад теб в стаята на Дейви.

— Нямаше го никъде — изрече Хюстън.

— И тогава ти тръгна към другите стаи.

Писателят не каза нищо. Както бе отпуснал глава върху ръцете си, я мръдна два пъти, сякаш кимаше.

— И нямаш никаква представа кой е този мъж?

— Свързан е с Бони. Само това знам.

Демарко се зачуди колко информация да сподели с него. Дали не бе най-добре първо да го отведе до колата? Или Хюстън щеше да се отдръпне сам от парапета, щом чуе новините от разследването?

— Снощи отидох да я видя — каза Томас. — Да я попитам. Но той беше там. Излезе отвън и го видях.

— Бил си там? — попита Демарко.

— Тогава разбрах, че тя няма да ми помогне. Видях и теб.

— Защо не ми се обади? Трябваше да ми се обадиш още в самото начало.

— Ти си мой приятел. И полицай. Щеше да е мъчително за теб да вземеш правилното решение. И да приемеш моето решение.

Демарко помълча известно време. После заговори:

— Мъжът се казва Карл Инман. Сега се представя с името Текс. Охранител е в „Уиспърс“, но избягва да се показва. Преди три месеца е излязъл от затвора, има дълъг списък от провинения, повечето са свързани с упражняване на насилие. Този път е лежал четири години. Помня го още от времето, когато за пръв път срещнах Бони. Променил се е много оттогава. Подозирам, че е на стабилна диета от стероиди.

Хюстън бе вдигнал поглед към него.

— Знаеш ли къде е?

— Още не. Но ще разберем. Ще го открием.

— Не съм си представял, че е възможно — поклати глава писателят. — Никога.

— Невъзможно е да си го представим — отвърна Демарко.

Изминаха няколко минути. Полицаят вече трепереше от студ, беше измръзнал до кости.

— Трябва да слезем долу, Том. Да ти намерим местенце, където да си починеш. Да се нахраниш.

Хюстън се подпря на една ръка и бавно се изправи на крака. Но вместо да тръгне към стълбите, застана на метър от извития парапет.

— Томас — каза Демарко. — Хайде, моля те.

Писателят поклати глава.

— Ти тръгвай. Просто ме остави.

— Да те оставя, за да направиш онова, което си намислил? — Пристъпи към него, но спря, когато Хюстън се отдръпна и се облегна на парапета. — Томас, мисли. Забрави за По. Няма рай до езерото. И твоята Анабел не е тук.

— Тръгвай тогава. В противен случай ще се наложи да разбера дали наистина е така.

— И ако те оставя тук, няма да се опиташ да разбереш?

Хюстън погледна надолу към скалите.

— Ще го заловим, Томас. Обещавам ти.

— В такъв случай ще се върна, когато го хванете.

Демарко обмисли вероятностите. Можеше да се хвърли към писателя с един дълъг скок и да го хване, но дали щеше да е достатъчно бърз, за да му попречи да прескочи парапета? Едва ли. Дали Хюстън действително възнамеряваше да скочи? „Семейството му е заклано — каза си. — Ти какво би направил?“

Би могъл да извика подкрепление, да обградят фара с хора и спасителни мрежи. „И те ще дойдат тъкмо навреме, за да изстържат Хюстън от скалите.“

А можеше и да приеме честната му дума. Човекът не беше престъпник. Не беше убиец.

— Добре, ще ти се доверя — каза Демарко, — но при едно условие. — Бръкна във вътрешния джоб на якето си, измъкна оттам визитка и я протегна към Хюстън. — Това е номерът ми. Можеш да стигнеш до телефон, нали? Обаждай ми се на всеки… шест часа, става ли? Съгласен ли си?

— Остави визитката на земята. Не се приближавай повече.

— Вятърът ще я издуха.

— Тогава я остави някъде вътре.

Демарко отпусна ръка.

— Даваш ли ми думата си? Защото знам, че си честен човек, Томас. Знам, че си държиш на думата.

Хюстън изсумтя:

— Вече не съм онова, което бях.

— Ние сме такива, каквито сме. И аз вярвам в теб. Даваш ли ми думата си?

Изминаха няколко секунди.

— Остави визитката вътре.

Демарко остави визитката си и три банкноти по двайсет долара върху най-горното стъпало. В последния момент реши да сложи върху тях и мобилния си телефон.

Веднага щом се добра до колата си, използва радиостанцията, за да се свърже с телефонната компания. Поръча им да следят непрекъснато местоположението на телефона му. После го налегнаха съмнения относно собственото му решение. Правилно ли бе постъпил? Дали солидарността му към Хюстън не влияеше на преценката му?

Разбира се, че влияеше. Така би постъпил приятел.

Отново посегна към радиостанцията и уведоми полицията в Охайо за потенциален самоубиец на върха на фара до Пери Пойнт.

— Доведете психолог и спасителен екип — каза. — Никакви светлини или сирени. Ще ви чакам там.

Излезе от колата и тръгна обратно към телената ограда. Прескочи я отново възможно най-тихо. Промъкна се през отворената врата на кулата. Изкачи предпазливо стълбите, като стискаше зъби при всяко проскърцване. На най-горното стъпало откри само мобилния си телефон. Знаеше, че и долу на скалите има само пръски от пяна, нищо друго. На небето никой не се нуждаеше от пари или от телефонния номер на сержант Демарко, нали?

Отмени проследяването на телефона си, отмени и спасителния екип и неохотно пое обратно към колата, размахвайки фенерчето си като сърп.

53

Преди сутрешния инструктаж Демарко се срещна с началника си в кабинета му. Сигналите до полицейските служби за издирване на Инман, Бони и Хюстън вече бяха променени според обстоятелствата. Ако случайно забележеха Хюстън, трябваше да приближат внимателно и по възможност да го задържат със защитна цел. Бони се смяташе за вероятен заложник или съучастник на Инман. Самият Инман трябваше да бъде арестуван на всяка цена.

— Ще бъда откровен с теб, Райън — каза Боуен. — Онази част, в която просто зарязваш Хюстън до парапета и се връщаш в колата си, ме притеснява.

— Защото не си присъствал — отвърна Демарко. — Още една крачка да бях направил към него, и щеше да скочи. Така по-спокоен ли си?

— Да не говорим, че изобщо не е трябвало да ходиш там сам…

— Проверявах следа. Както вече казах, няма как да знаеш, защото не си присъствал.

— Защо просто не се отдръпна някъде извън полезрението му и не използва телефона си?

— Ти чете ли доклада?

— Шест страници е. Прелистих го.

— Тогава го прелисти пак. И този път прочети шибаното нещо.

— Много си раздразнителен.

— Осем сутринта е, мамка му. Не съм спал цяла нощ, а шибаният доклад е точно тук, на шибаното ти бюро. Взел съм решение според обстоятелствата. Престани да издевателстваш над мен, става ли?

— Смяташ, че след като си ми бил началник, можеш да ми говориш по този начин?

— Точно така смятам. Така че си пий шибаното капучино мока лате гранде и ме остави на мира поне за малко. Чака ме инструктаж.

Демарко се обърна и излезе от кабинета на Боуен.

Четири секунди по-късно отново цъфна на прага.

— Между другото, извинявам се за ругатните.

Шефът му облиза пяната от устните си.

— Извинението се приема.

* * *

След инструктажа Демарко застана до прозореца в кабинета си и се загледа в изоставеното гнездо. „Може пък да си му спасил живота — каза си. — Погледни го от тази страна.“

„А може и да не си.“

Постави се на мястото на Хюстън, опита се да мисли като писателя, да усети емоциите му. „Току-що си научил името на човека, който те е принудил да намушкаш собственото си бебе и е заклал семейството ти. Разбрал си, че жената, на която си имал доверие и на която си помогнал заради вроденото ти състрадание и въпреки собствените ти опасения, по-късно те е разкрила на своя човекоподобен приятел. Може да е била заставена, бита, заплашвана, кой знае. Има ли значение? Не, сега единственото важно е, че вече знаеш името на мъжа. Затова не скачаш от кулата на фара. Кухото ти досега тяло се изпълва с решителност. По дяволите състраданието, приключил си с него. Е, може да отделиш стотина грама съчувствие за Бони заради всичко, през което е преминала, но нито капка за Инман. Искаш той да страда. Искаш да го накажеш с максимална жестокост. Със собствения ти живот е свършено, знаеш го. Приемаш го като неоспорим факт. Но докато си още жив, искаш да видиш как Инман страда. Нуждаеш се от това. По дяволите да вървят храната, сънят, кислородът. Сега сърцето ти изпомпва лава. Във вените ти кипи отмъщение“.

Демарко усети жегата в собствените си вени и не беше сигурен чии мисли подклаждат този огън — неговите или на Хюстън. Не че имаше значение. Искаше да докопа Инман не по-малко от писателя. Шансовете на Хюстън да открие Инман бяха почти нулеви. Той нямаше нито кола, нито оръжие, нито информация за местоположението му, нито средства да го издири. Демарко обаче разполагаше с подкрепата на най-добрите полицейски екипи в страната и имаше по-добри шансове.

54

Дълъг мрачен ден, изпълнен с мудни и нерадостни мисли. Рано сутринта на Демарко тихо му кипеше отвътре, докато чакаше телефона да звънне. А когато прецени, че е в състояние да проведе разпит, без да прибегне до душене или други мерки за убеждаване, пое на север към малък жилищен фургон в периферията на пясъчна кариера. Започна да хлопа по металната врата, докато братът на Бони — Моби, се появи и замига насреща му иззад мътните стъкла на очилата си. Носеше потник и сиво спортно долнище с изрязани до коленете крачоли. Имаше двудневна брада и поглед на мършав рат териер, сритан в топките от сиамска котка. Празните ръце на домакина бяха достатъчна покана за Демарко и той влезе. Промуши се покрай стреснатия мъж и прекоси тясната кухня, която бе същевременно трапезария и всекидневна.

— Къде е сестра ти? — попита.

Моби почеса наболата си брада.

— И аз бих искал да знам, мамка му.

— А Карл Инман? Скоро виждал ли си го?

— Инман. Това пък какво е, по дяволите?

— Текс. Охраната.

— Доколкото знам, фамилното име на Текс е Снайдър.

— Аха — каза Демарко и надникна в първата спалня. Кълбо от чаршафи и зелено вълнено одеяло върху матрака, тежка миризма на пръдня и спарена пот. Мръсни дрехи на пода, супена купа, препълнена с боклуци и черупки от фъстъци, а до нея — отворена бутилка „Лейк Ери Райн“ с четири пръста вино на дъното.

„Освен ако не е пикня“ — помисли си. Постара се да не докосва бутилката, когато коленичи до леглото, за да надникне отдолу. Три чорапа и валма прахоляк, които навярно са се трупали в продължение на двайсетина години.

— Сам съм, ако това се опитваш да разбереш.

Другата спалня беше пълна от стена до стена с картонени кашони и бели торби за боклук, натъпкани с празни бутилки от вино.

— Тези отиват за рециклиране веднага щом намеря някой, който да ги разкара оттук — обади се домакинът.

— Радвам се, че живееш екологично — отвърна Демарко. Хвърли бърз поглед в банята, потръпна и отново се насочи към Моби, който запристъпва заднешком обратно към всекидневната.

— Не е ли редно да имаш съдебно разпореждане, преди да влезеш в нечия къща?

— Дойдох просто да си побъбрим. И да се възхитя на дарбата ти за интериорен дизайн. — Положи два пръста върху рамото на Моби и го бутна да седне на дивана. Настани се срещу него на ръба на ъглова кушетка, тапицирана с оранжев винил. Усети как мобилната къщичка се тресе върху основите си. Долови и колко крехък е животът на притежателя й.

Когато Демарко се наведе към него, Моби се отдръпна.

— Значи, доколкото ти е известно, мъжът, с когото сестра ти се чука през последните… седемнайсет години, ако броим и съпружеските визити в затвора, се казва Снайдър?

Моби го погледна и примигна.

— Дори не се опитвай да ме баламосваш — каза му Демарко. — Тя ти е сестра и се е грижила за теб през по-голямата част от живота ти. Това го разбирам. От вида и миризмата ти разбирам също, че черният ти дроб ще издържи още две-три години в най-добрия случай. Две-три години, които едва ли би искал да прекараш в бетонна стаичка, където единственото вино, което ще имаш възможност да пиеш, ще пръска от патката на някой дебел надзирател.

— Затвор по каква причина? Нищо не съм направил.

— Какво ще кажеш за съучастничество в убийство? По-точно множествено убийство.

— Глупости.

Изненадата му изглеждаше напълно искрена.

— Може и да не си бил съучастник, обаче знаеш ли какво? Работата е сериозна. Ако укриваш информация за местонахождението на сестра си, пак ще прекараш последните си дни в смучене на златно вино през космата сламка.

— Виж, тя ми каза да го наричам Снайдър, ако някой пита. Не знам друго.

— Кога я видя за последно?

Моби се почеса под брадичката.

— Кой ден е днес?

— Събота. Шабат. Сега би трябвало да седя на църковната пейка и да пея песни във възхвала на Всевишния, но заради теб седя в този ламаринен кенеф и хич не ми е до песни. Така че, бог ми е свидетел, ако до пет секунди не престанеш да се чешеш и не пропееш, ще завлека кльощавия ти задник до колата.

— В четвъртък, след като затворихме, ме докара до вкъщи. После, вчера сутринта, с онзи дебил дойдоха да ми кажат, че трябвало да заминат някъде за два-три дни.

— С колата на Бони ли дойдоха?

— Бях в леглото, човече. Едва отворил очи. Те влязоха направо в спалнята ми.

— Два-три дни?

— Така каза тя. Щяла да се върне след два-три шибани дни. Най-много.

— А дебилът?

— Той ме предупреди да си държа устата затворена, инак щял да ми откъсне топките с клещи.

— Обаче ето ни тук, потънали в сладки приказки.

— Чакай малко, не подозирах, че става дума за убийства. Не одобрявам насилието.

— Но знаеш, че дебилът го одобрява, нали?

— Знам как се отнася със сестра ми.

— И с теб също, обзалагам се.

— Все ми е тая как се държи с мен.

— И все пак едва ли ще възразиш, ако го уредя със самостоятелна стая далеч оттук за следващите стотина години.

— Интересува ме само едно — да направиш така, че Бони никога повече да не чува гласа му и да не знае къде е. Не че моят живот е цвете, но убий ме, не мога да проумея защо една жена би позволила на боклук като него да я тормози.

— Пълна загадка, несъмнено.

— А онова място, където работя — продължи Моби. — Защо момичетата си причиняват това? Някои от тях са толкова мили.

— Заради парите, предполагам.

— Дявол да го вземе, човече. Жените могат да са господари на планетата, ако пожелаят. Стига да стискат крака достатъчно дълго, всеки нормален мъж ще им падне на колене максимум до два месеца.

— Може и така да е. А може би човешката природа е малко по-сложна.

— Нищо сложно няма в нея. Мъжът иска путка и е готов на всичко, за да я получи.

„И това го казва човек, който сигурно не го е вдигал от години“ — помисли си Демарко. От друга страна, може би точно затова беше толкова умен.

— Така де… просто не го разбирам — каза Моби. — Жените трябва да бъдат носени на ръце, нали така? А в същото време позволяват да се отнасят с тях като с боклук.

— Случва се непрекъснато. По цял свят.

— Което го превръща в още по-голяма шибана мистерия, нали?

55

Понеделникът пристигна като товарен влак, дълъг километър и половина и пълен с радиоактивни отпадъци. Часовете се точеха мъчително. Демарко можеше единствено да чака някой да го осведоми, че е видял Инман или Бони. Чувстваше се натежал и измъчен като простреляно в корема куче, което се влачи нагоре по стръмен баир. Мислеше си за Хюстън и се чудеше къде е прекарал нощта. Питаше се дали е още жив. „Изобщо не биваше да го оставяш сам — каза си. — Трябваше да го задържиш с цел защита, да го подмамиш, да го излъжеш, да измислиш нещо, каквото и да е. Трябваше да разпознаеш Инман още онази нощ на паркинга. Трябваше да погледнеш назад през мъглата на всички онези години и незабавно да го разпознаеш, незабавно да сглобиш парчетата от пъзела и незабавно да застреляш животното. На място. Не трябваше да ставаш ченге. Учител, може би, като Ларейн. Социология и история, там щеше да те бива. Учебни планове и училищни екскурзии.“ Запълваше времето си с бумащина и критикуваше решенията си. Грешките му се простираха години назад. Ако в дъждовната нощ преди дванайсет години бе постъпил различно, сега малкият му син Райън можеше да е жив. Къщата му може би нямаше да прилича на смрадлива, усойна пещера. Душата му може би нямаше да е окапало листо, празна черупка, изсъхнала фъшкия или нещото, в което се бе превърнала.

— Изглеждаш ужасно — каза му Боуен следобед.

— И ти не си от най-красивите — изстреля Демарко от прага.

— За кой път си доливаш кафе, дванайсети?

— Не е твоя работа, гледай си порното в интернет и ме остави на мира.

— Влез — настоя началникът му.

— Зает съм.

— Влизай веднага. И затвори проклетата врата.

Демарко прекрачи прага, хлопна вратата и се облегна на нея.

— Изглеждаш като наркоман, знаеш ли?

Шумно сръбна от кафето си, защото знаеше, че Боуен ненавижда този звук.

Шефът му отвори едно чекмедже, разрови съдържанието, извади кехлибарено шишенце за лекарства, тръсна две бели таблетки в шепата си и ги остави в далечния край на бюрото.

— Вземи ги, завлечи си задника вкъщи, глътни ги и си легни. Не приемам възражения.

— А аз не приемам лекарства — заяви Демарко.

— Аха. Цял ден кофеин, цяла нощ уиски, никаква храна, никакъв сън. Съсипваш се, даваш ли си сметка?

Усмихна се и отново сръбна от кафето си, този път още по-шумно.

— Ето какво ти предлагам, Райън, и това е единственото ми предложение. Вземаш тези хапчета, прибираш се и лягаш да спиш. Или ти отнемам случая.

— Няма да посмееш.

— Очаква се да водиш това разследване, а ти си пълна развалина, погледни се. Не знам какво толкова има около този Хюстън, но ти приемаш случая твърде лично. Вероятно е грешка, че изобщо ти го възложих. Но не очаквай от мен само защото сме приятели да се правя на сляп, докато ти се разкъсваш на парчета заради този човек.

Демарко продължаваше да стои облегнат на вратата. Опитваше се да остане спокоен въпреки кофеиновите тръпки, които го тресяха, и наблюдаваше вълничките в чашата си.

Тонът на Боуен омекна:

— А може би това няма нищо общо с Хюстън. Може би е свързано с Ларейн? Или с малкия Райън?

Стисна чашата си с две ръце. Усети кисел вкус в устата си, езикът му лепнеше.

— Не говори за семейството ми — прошепна.

Боуен се изправи, събра таблетките от бюрото и тръгна към Демарко. Взе чашата от ръцете му, притисна хапчетата в дланта му и сви пръстите му в юмрук. Стоеше много близо до него и продължаваше да стиска ръката му.

— Иди си вкъщи, Райън. Ако има новини, ще изпратя полицай да ти измъкне задника от леглото. Това не е предложение, а заповед. И този път ще се подчиниш на шибаната заповед.

По някаква причина Демарко нямаше сили да погледне Боуен в очите. По някаква причина единственото му желание бе да се прибере вкъщи и да заспи. Искаше да спи сто години, без да сънува, без да се облива в пот и без да мисли за миналото.

Наведе се леко, протегна ръка зад себе си и стисна топката на бравата. Внимателно се обърна с лице към вратата, отвори я и каза, докато прекрачваше прага:

— Като приключиш с галенето на чашата ми, да я измиеш хубаво.

56

Дългите студени сенки на следобеда. Демарко стоеше до ръба на задната веранда и се взираше в недовършения плочник. Меки слънчеви лъчи падаха косо в двора му. Веднъж Ларейн му беше казала, че фотографите и художниците наричат този момент от деня, когато слънчевата светлина е толкова ясна и мека, часът на вълшебната светлина. Запита се как би възприел един художник картината в задния му двор. От голата пръст и между тухлите стърчаха глухарчета и плевели. Тревата не беше косена повече от месец и бе станала десетина сантиметра висока. В дъното на двора прозорците на недовършения едностаен апартамент върху гаража го гледаха като очи от комикс, черни и застинали.

За един кратък миг му се стори, че вижда собственото си лице зад един от онези черни прозорци, но после образът изчезна. „Може би това е другото ми аз, което никога не е било — помисли си. — Никога не е било и никога няма да бъде.“

Искаше му се да си налее питие, но белите хапчета на Боуен бяха в джоба му, а знаеше, че не бива да ги смесва с алкохол. Каза си, че трябва да си стопли консерва супа. И може би да хапне един компот. Да хапне нещо засищащо, преди да глътне хапчетата и да спи дванайсет часа, а после да се събуди освежен и готов да се хвърли отново в работата.

Добър план, простичък. Беше доволен от себе си. За да го отпразнува, влезе вътре, извади бутилка „Корона“ от хладилника и я пресуши на четири глътки. Изпи още една, докато оглеждаше осемте консерви храна в шкафа. Имаше пет консерви риба тон, една с цвекло на резени, една с цели картофи и една с нарязани гъби. Изпи още една бира, докато стоеше до задната врата и гледаше навън през мрежата. „Бира може — каза си. — Бирата е предимно вода. Водата е полезна.“

Извади четвърта бира за компания на другите три, отнесе я във всекидневната, глътна белите таблетки и включи телевизора. С бирата в едната ръка и дистанционното в другата взе да прехвърля каналите, докато най-накрая се спря на готварско предаване. Слаба, красива жена показваше нагледно как се готвят пилешки гърди с карамелизиран лук и сос, приготвен с бяло вино, каперси и сока на един лимон. Красивата жена му обясни, че същият сос може да се използва за скариди и е чудесен за задушена сьомга.

— Прекрасно — каза й той. Представи си, че ако вдигне косата от тила й, тя навярно ще ухае на лунна светлина с нотка лимон. Гледа я, докато клепачите му натежаха, после затвори очи и се заслуша в гласа й, който постепенно утихна. А когато тя се наведе над него и започна да шепне, Демарко усети дъха й на бузата си. Чистият, хладен мирис на красивата жена го изпълни и тялото му натежа от мека вълшебна светлина.

— Това е прекрасно — промълви. Празната бутилка се изплъзна от ръката му и тупна на пода.

57

Дистанционното се плъзна покрай пръстите на Демарко. Хрумна му да стисне ръка и да го задържи, но се намираше в някакво сиво, меко място и не успя да открие причина да го направи. Чу как телевизорът угасна и в последвалата тишина се замисли над това, но от много далечно разстояние.

След доста време проумя, че щом не го е сторил той, навярно някой друг е издърпал дистанционното от ръката му и е изключил телевизора. Опита се да отвори очи, но огромна тежест натискаше клепачите му, така че се предаде и потъна обратно в сивотата.

След известно време сивата пелена отново се вдигна и пак го споходи мисълта, че в стаята има и друг човек. Надяваше се да е красивата жена от готварското предаване, но когато застана до ръба на сивата пелена и погледна назад, видя, че сивотата се разкъсва на снопове и се издига нагоре като мъгла над вода. Не искаше да се разделя с нея, ала тя бързо изтъняваше и вече бе твърде прозрачна, за да го приеме отново, да го покрие и задържи.

Още по-късно си каза, че навярно Боуен е изпратил полицай, за да го събуди. Не се запита кой е полицаят и как е влязъл в къщата му. В крайна сметка беше оставил задната врата отворена. А може би и шкафа с консервите. Навярно и хладилника. Но нищо от това нямаше значение. Важни бяха единствено белите хапчета — чудесните бели хапчета, и чудесната сива пелена, които носеха със себе си блажено безразличие.

Онова, което най-сетне проникна отвъд безразличието и го пропъди, бе вонята на цигарен дим. Появи се отдалеч като спомен, който го чоплеше, но си оставаше неясен. Ако мирисът бе по-сладък — като пушек от листа в есенна вечер например, Демарко можеше да го използва за задълбочаване на безразличието, за усилване на ефекта от белите хапчета. Но нямаше как да сбърка миризмата на цигарен дим. И докато тя проникваше все по-дълбоко в съзнанието му, блаженото безразличие отстъпваше пред раздразнението.

Зловонието го човъркаше, дразнеше го. Демарко искаше да се върне в сивата пустота, но миризмата не му позволяваше и не след дълго той отново започна да чува собствените си мисли. Знаеше, че трябва да се вслуша в тях.

Инстинктивно усети, че е най-добре да стои неподвижен, докато блуждаещите му мисли намерят опора, а когато това се случи, пулсът му се ускори, дишането му стана бързо и плитко. За последен път бе усетил този мирис в къщата на Бони. Но той никога не я беше виждал с цигара, нито бе усещал тази миризма около нея. Най-сетне успя да се досети откъде идва вонята и защо го тревожи толкова.

Държеше очите си затворени и се чудеше на какво разстояние от него се намира Карл Инман и от коя страна на креслото. Ослуша се за дишането на мъжа, опита се да усети топлината на тялото му и накрая реши, че Инман стои от лявата му страна, при това много близо. Навярно седеше на дивана и го наблюдаваше отдавна, така че очите му бяха свикнали с тъмнината. По всяка вероятност държеше нож, а може би и оръжието, с което бе заплашил Хюстън. Демарко се запита каква част от секундата ще му е нужна, за да изхвърчи от креслото и да залегне, а ако имаше късмет — и да изтича към спалнята, където бе служебното му оръжие.

„Нямаш достатъчно време“ — каза си. Все още се чувстваше замаян от белите хапчета. Все още се мъчеше да сглоби накъсаните си мисли, да ги подреди праволинейно. Докато Инман бе напълно буден и нащрек.

„Нямаш никакъв шанс“ — помисли си.

Отвори очи и бавно обърна глава към дивана. В мрака се открояваше едрата сянка на Инман. Единствената светлина в стаята идваше от синия дигитален часовник на DVD плейъра върху телевизора и от уличната лампа, чието сияние нахлуваше през спуснатите щори и тънките завеси. Спомни си деня, в който бе окачил тези щори. Спомни си и щастливата си помощничка Ларейн. Сложила бе ръка на кръста му, докато той пробиваше първите дупки, и се бе пошегувала: „Толкова си секси с електрически инструмент в ръка“. В спомена му беше млада, красива и с ясен поглед. Мъжът, който пробиваше дупките обаче, бе на средна възраст, твърде уморен за годините си и знаеше, че скоро ще умре.

— Нищо няма да промени съдбата ти, Карл — каза Демарко на тъмния силует. — Каквото и да направиш с мен. Полицията вече издирва теб и Бони. Няма къде да отидеш.

— В такъв случай мога просто да се позабавлявам с теб.

Но Инман не помръдна от мястото си. Седеше отпуснат на дивана, облегнал главата и раменете си на възглавницата.

— Спиш доста дълбоко за ченге — изрече.

— Хващаш ме в една от добрите ми нощи.

— Смяташ, че това е добра нощ за теб, така ли?

Демарко отмести поглед от него. Дигиталният часовник на DVD плейъра показваше 3:27.

— Спал съм почти девет часа — отбеляза. — Толкова сън не ми се събира за цялата седмица.

Смехът на Инман прозвуча като еднократно изсумтяване.

— Така че майната ти — добави Демарко. Спусна лявата си ръка към дървения лост от едната страна на креслото и докосна с кутре нещо гладко и хладно. Стисна празната бирена бутилка за гърлото и я вдигна от пода. После придвижи ръката си към дървения лост на фотьойла. Пое си въздух бавно и дълбоко и го задържа.

Тогава дръпна лоста нагоре. Щом подложката за крака падна с трясък на пода, Демарко се прехвърли през страничната облегалка и се приземи на колене. Сега креслото бе като параван между него и Инман.

Гологлавият мъж се надигна от дивана и спокойно каза:

— Струва ми се, че ти си този, който няма къде да отиде.

„Значи няма пистолет — помисли си Демарко, — иначе досега да ме е застрелял. С нож е по-забавно. Иска да си поиграе.“

Изправи се и застана с лице към него. Бирената бутилка криеше зад крака си.

— Някой някога казвал ли ти е, че смърдиш? — попита. — Буквално. Вониш на шибан пепелник.

Инман отново изсумтя и заобиколи креслото откъм облегалката. Демарко се извъртя и замахна с бутилката към главата му, но здравенякът се отдръпна. Инерцията на полицая го извади от равновесие и той отново се строполи напречно върху креслото. Тогава Инман го докопа за гърлото, издърпа го от стола и удари главата му в килима.

Демарко вдигна ръка, за да го удари с бутилката, но движенията му бяха станали мудни, тежки, замаяни и бавни, така че преди бутилката да достигне целта си, Инман дръпна ръката му и я прикова с коляно към пода. Сержантът направи опит да вдигне свободната си длан през натежалия въздух, да прореже с пръсти мрака и да ги забие в очите на Инман, но той пресрещна ръката му с лакът, вдигна го във въздуха и отново удари главата му в пода. За един кратък миг стаята припламна в червено, после отново потъна в мрак и засмука Демарко надолу, към черно мазе, отвъд блажената пустош.

58

Далечен звук от счупване на стъкло. Не, не стъкло, твърде продължителен бе. По-скоро като звънтеж на камбанки. Празнични камбанки. Коледа? Сладоледаджията? Звукът се приближаваше и ставаше все по-силен или пък Демарко се приближаваше към него, излизаше от тъмнината, от дупката, която го бе засмукала. Опита се да помръдне, да вдигне глава, да отвори очи, но мозъкът му туптеше в ритъма на сърцето, сякаш не се побираше в черепа, и болката бе нетърпима. А шибаното звънтене звучеше още по-силно и само влошаваше нещата. Нещо не беше наред и с ръцете му, с цялото тяло — не можеше дори устата си да отвори. „Какво става, мамка му? Защо не мога да се движа?“

С всяка изминала секунда тъмнината изтъняваше и Демарко си проправяше път през нея към разсеяната светлина, която можеше да е слънцето. Реши, че е възможно да е под вода и да плува нагоре към повърхността, но после осъзна, че диша през носа си и въздухът е топъл. Светлината не беше слънцето. Той седеше… не, лежеше по гръб. Звънтенето се приближи до главата му и стана още по-остро. Нещо студено докосна ухото му и Демарко направи опит да се отскубне. Тежестта на мрака започна да се изпарява и той успя да отвори очите си. Видя единствено ослепителна светлина и усети вонята на цигарен дим в лицето си. Тогава осъзна, че е бил в безсъзнание, но вече знаеше къде е и разбра, че е прецакан.

Лежеше под лампиона в ъгъла на стаята. Карл Инман се беше навел над него ухилен и поклащаше ключодържател до ухото му. Демарко се отдръпна и погледна към тялото си. Китките му бяха омотани с тиксо, ръцете — пристегнати плътно до тялото. Глезените също. Парче тиксо притискаше здраво и устата му.

— Добро утро, слънчице — обади се Инман.

Демарко обърна глава. Сините цифри на дигиталния часовник показваха 3:42. „Минали са едва няколко минути — помисли си. — Напълно достатъчно за тотално прецакване.“

— Ето какво ще направим — заяви гологлавият. — Следиш ли ми мисълта?

Райън го погледна. Инман бе застанал на колене до него, лицето му — твърде близо, вонята също. Извади цигара. Болното око на Демарко щипеше от дима, из цялата къща се носеше смрад.

— Това са твоите ключове — продължи здравенякът и разклати ключодържателя под носа му. — Благодаря ти, че ги остави на кухненския плот. Хрумна ми, че с теб можем да си направим разходка с жалката таратайка, дето си я паркирал отзад. Да идем до Ниагарския водопад, а? Да офейкаме в Канада за известно време? Забелязах, че в колата си имаш полицейска радиостанция, така че ще се забавляваме по пътя. Какво ще кажеш? Навит ли си да попътуваме?

Сърцето на Демарко блъскаше неистово, мозъкът му пулсираше болезнено в собствен ритъм. И двете му очи пареха от дима, лявото сълзеше. С мъка поемаше хрипливи глътки въздух през носа. Отговорът му беше яростно, нечленоразделно мънкане иззад тиксото:

— Ще те убия, шибан, безполезен боклук.

— Чудесно — отвърна Инман. Изправи се с цигарата в уста, наведе се, хвана полицая под мишниците и го вдигна на крака. Стояха прави, лице в лице. Гологлавият мъж извади цигарата от устата си и издиша дима. Със свободната си ръка измъкна дълъг нож с тежка дръжка от кожения калъф на колана си и долепи гладката част на острието до бузата на Демарко, опрял върха съвсем близо до ъгълчето на здравото му око.

— Има няколко места по границата, през които спокойно бихме могли да се измъкнем. Ако успеем, може и да те пусна. Ако не успеем… — Ухили се и отново дръпна от цигарата си. — Разбрахме ли се по тоя въпрос?

Демарко присви очи, но не каза нищо. „Мъртъв си“ — помисли си.

— Е, значи всичко е наред — заяви Инман. — Подръж това за малко, ако обичаш. — Дръпна за последно от цигарата и я пусна в джоба на ризата му. После пристъпи зад него и опря ножа във врата му. Остра пареща болка прониза Демарко отляво, после горещината се разпростря и той усети по миризмата, че ризата му гори.

Инман се кискаше, докато полицаят се гърчеше от болка. Накрая се протегна и стовари длан върху горящата цигара достатъчно силно, за да изкара и въздуха от дробовете на Демарко.

— Ето, виждаш ли как се грижа за теб? — каза и го блъсна към кухнята.

Демарко се стараеше да се движи бавно, със ситни стъпки, и дишаше дълбоко през носа. Благодарение на адреналина и на удара в гърдите замайването му изчезна, а умът му се проясни. Хрумна му да приклекне, да се засили назад и да халоса с глава Инман под брадичката. Или да се хвърли настрана, да спъне гологлавия с крак и да го повали на земята. Или да се хвърли напред и да ритне с пети Инман в чатала.

Но беше наясно, че никоя от тези хватки няма да успее. Престъпникът се движеше на една ръка разстояние от него, колкото да държи ножа до югуларната му вена. Освен това бе по-силен, по-млад и по-бърз от него.

„Ще си изпробвам късмета, когато влезем в колата — каза си Демарко. — Може да пратя и двама ни в някой пролом. Щом ще се мре, този боклук идва с мен.“

Веднага след прага на кухнята Инман улови полицая за яката и го дръпна да спре. Завъртя леко ножа и тихо каза:

— Съседите ти спят дълбоко. В цялата къща не свети нито една лампа. Не можеш да бягаш, не можеш да викаш и по никакъв начин не можеш да промениш положението. Ясно ли ти е?

Демарко се взираше през мрежата на външната врата към потъналия в мрак двор. „Там трябва да има градинска лампа. Красива тухлена алея, обточена със соларни лампички от двете страни. Детска люлка. Място за игра с топка.“

Инман плъзна острието надолу по тила на сержанта и опря върха на ножа в гръбначния му стълб.

— Ясно ли ти е, свиньо?

Демарко кимна.

— Мърдай тогава.

Толкова много мисли по пътя към гаража. Куп различни емоции. Осъзна, че винаги се е надявал всичко да се нареди все някак със семейството му — Райън и Ларейн — въпреки мрачните пиянски нощи и годините, изживени погрешно. И си даде сметка колко глупава е била тази надежда. Никой не можеше да изтрие грешките, издълбани във времето. Една погрешна стъпка, три погубени живота. Стореното — сторено. Мъртвият — мъртъв.

Обувките му подгизнаха от росата по избуялата трева, глезените му бяха мокри, маншетите му тежаха. Уханието на росата го изпълваше с тъга, която се просмукваше в ходилата му — тежка, мокра и хладна. Усещаше мириса на зима в нощния въздух, приближаването на края. И внезапно осъзна, че иска да умре точно тук, не в Канада или по пътя дотам, а тук, в края на една пътека, която никога нямаше да довърши.

Забеляза, че Инман вече е отворил вратата на гаража и е вкарал вътре колата на заден ход, а когато приближиха, видя, че капакът на багажника зее отворен. „Ето къде отивам. Без мен обаче.“ Разбра, че мъжът възнамерява да го натъпче в багажника под прикритието на плевнята; беше махнал дори крушката на лампичката в багажника. Щеше да го държи там, където нямаше да му създава грижи, и да пристигне на границата около разсъмване. Демарко бе просто застраховка, нищо повече. Когато станеше ненужна, застрахователната полица щеше да бъде анулирана. Никакви обезщетения, никакви дивиденти.

Имаше и друга възможност — Инман да хвърли Демарко в багажника, да му пререже гърлото, да затвори капака и да го остави там да вмирише гаража. Историята за пътуването до Канада можеше да е просто уловка, за да го отведе до плевнята. В крайна сметка собствената кола на престъпника навярно бе паркирана някъде наблизо.

Но ако смяташе да убие Демарко веднага, защо не го бе направил още в къщата? Всъщност, защо изобщо му беше нужен той? Какво щеше да постигне? В действията на Инман нямаше никаква логика.

Нямаше логика и в особеното чувство на спокойствие, което завладя Демарко на влизане в плевнята. Вътре бе толкова хладно, толкова тъмно. Не беше паркирал колата си тук от години, отваряше вратата на гаража изключително рядко, и то само посред бял ден, за да извади косачката или да вземе някой от инструментите си. Харесваше му усещането, че е на непознато място, усещането за мечтателност, сякаш можеше да умре тук на забавен каданс и да остави цялото си минало да отлети, а мракът да погълне всичките му грешки.

Инман го избута към задницата на стратуса. „До багажника — каза си Демарко. — Там ще го направя.“ Знаеше точното място на мачетето и се надяваше да успее да го докопа дори в тъмното. Върху дългия дървен рафт зад колата отдавна бе подредил всички инструменти, които притежаваше, и след употреба винаги връщаше всеки от тях на мястото му. Най-близо до него лежаха електрическите инструменти — циркулярният и портативният трион, ъглошлайфът и бормашината, прибрани в пластмасови кутии. После бяха наред чуковете, а след тях, разпределени в различни кутии, всички по-дребни неща: гвоздеи, винтове, гайки, рулетки, канап.

В далечния край на рафта бе монтирал менгеме, а под него на кожения си ремък висеше мачетето, което понякога използваше, за да сече избуялите покрай гаража плевели. Сега плевелите достигаха метър и се огъваха от собствената си тежест, но ако успееше да се добере до острието, тази вечер Демарко щеше да го въведе в употреба. Щом завиеше покрай задната броня, трябваше да действа, това бе единственият му шанс. Три мощни скока — не много красиви, но може би сполучливи, после щеше да дръпне мачетето от гвоздея с вързаните си ръце, да се завърти и да замахне мощно. Ако имаше късмет, щеше да изкорми Инман с един-единствен удар. След това здравенякът навярно щеше да използва последните си сили, за да пререже гърлото му със собствения си нож, а Демарко щеше да се строполи на земята до него. Двамата можеха да си лежат там и да се гледат в очите, докато угаснат.

Докато тътреше крака към задницата на колата, внезапно се сети за Бони. За миг се зачуди къде е, но после заряза тази мисъл и насочи цялото си внимание към мачетето. Сега бе спокоен, ала с нетърпение чакаше експлозията на аленочервена ярост, която щеше да избухне в мига, в който сграбчи мачетето. Вече виждаше ясно цялата сцена в главата си и дори мисълта за неизбежната му смърт го изпълваше с дълбоко спокойствие. Докосна с ръце хладната странична броня. Една стъпка зад ъгъла на колата и щеше да действа.

Инман стисна лявото му рамо и премести ножа обратно на гърлото му.

— Не бързай — каза.

Усещането за спокойствие изчезна. Демарко вече нямаше избор. Мислеше си, че няма нищо против да умре, но искаше да си отиде, докато върши нещо полезно — като например да изкорми Карл Инман. Сега престъпникът отново владееше положението, вървеше залепен за гърба му и го притискаше към задната броня.

Положил ръка на рамото му, Инман го блъсна с главата напред в багажника. Случи се за миг и докато полицаят се опитваше да се извърти, за да изрита врага, гологлавият мъж улови краката му и ги натъпка вътре. Капакът на багажника хлопна бързо и рязко и Демарко потъна в пълен мрак.

Лежеше неподвижно. Нямаше смисъл да рита капака на багажника. Сега единственият му шанс бе да свали някак лепенката от устата си и да прегризе тиксото около китките. Разполагаше с четири часа, за да го свърши. Инман със сигурност бе преровил брезентовата раница, която Демарко държеше в багажника, и бе открил единствено кецовете, чорапите и спортния му екип. Но дали беше претърсил малкото отделение отстрани в багажника, където Райън държеше стария пистолет на баща си — „Харингтън и Ричардсън“, двайсет и втори калибър? В барабана имаше само три бойни куршума, другите гнезда — по-точно първите три — бяха пълни с дребни сачми. Но три изстрела с дребни сачми в лицето щяха да подобрят значително чертите на Инман, а три бойни куршума в сърцето щяха да подобрят поведението му. Колко жалко, че трябваше да чака четири часа, за да натисне спусъка.

Чу как шофьорската врата се отвори. Очакваше да усети разклащане от тежестта на Инман върху седалката, а после да долови запалването на двигателя. Но последва единствено глух удар, изпъшкване, а след него още един удар. Сетне тишина в продължение на десетина секунди. Демарко се ослушваше, затаил дъх.

В ключалката на багажника влезе ключ. Капакът изщрака и се отвори. Отвън стоеше мъж и се взираше в него. По-слаб от Инман, усмихнат, с гумен чук в ръка.

— Добре ли си? — попита Томас Хюстън.

Демарко надигна глава.

— Радвам се — каза писателят и хлопна багажника.

59

Демарко не можеше да направи нищо друго, освен да се ослушва. Чу се драскане и потракване, нещо метално падна от рафта и издрънча на пода. Отново драскане. После тишина. Цели пет минути тишина. После ключът отново влезе в ключалката на багажника. Изщракване. Скърцане на пантите, докато капакът се вдигаше.

— Съжалявам, че трябваше да го направя — изрече Хюстън. Говореше тихо, наведен над багажника. — Освен това съжалявам, че ще се наложи да те оставя така известно време. Сега искам само да поговорим. Може ли да го направим? Мога ли да ти се доверя, че ще останеш неподвижен за минута и ще разговаряш с мен?

След кратко колебание Демарко кимна.

— Благодаря ти — каза писателят. — Сега не мърдай за секунда. — Внимателно разлепи тиксото от устата му.

— А сега ме чуй — започна полицаят.

Хюстън се изправи и вдигна ръце към капака на багажника.

— Добре, добре — съгласи се Демарко. — Мълча и те слушам. Усмивката на Хюстън изглеждаше тъжна дори в тъмното — толкова тъжна и уморена. Той кимна към пода и попита:

— Какво искаше този боклук от теб?

— Той там долу ли е?

— Вързан като прасе за ръцете и краката. Има голяма грозна цицина от едната страна на голямата си грозна глава.

— Звучи приятно.

— Не разбирам защо е дошъл за теб — каза Хюстън.

— Аз също. Не ми е ясно и какво правиш ти тук.

Писателят се усмихна.

— Отседнал съм горе, в малкия апартамент, който още не си довършил. От нощта, в която се видяхме на фара.

— Бил си тук през цялото време?

— Ти ми повярва. Реших, че в дома ти ще съм в безопасност.

— Господи — ахна Демарко. — Как стигна дотук?

— След фара просто вървях по брега известно време. Натъкнах се на три хлапета, които седяха там и пиеха бира. Две момчета и едно момиче. Бяха с пикап, така че им предложих шейсет долара, за да ме закарат до дома на мой приятел.

— Шейсетте долара, които ти оставих.

— Отначало възнамерявах просто да почукам на вратата ти. Но после видях тази малка плевня и… като малък често спях в плевнята на дядо ми. През лятото му помагах да коси и пласти трева. Преди баба ми да почине и да продадат къщата, с Клеър сме влизали тайно там няколко пъти като студенти. Все още усещам мириса на сено, нощния въздух… начина, по който… винаги се чувствах край нея.

Гласът на Хюстън доби звучене, което развълнува Демарко. Тембърът му бе пропит от меланхолия, от копнеж, сякаш се бе примирил със загубата.

— Само че в моята плевня няма сено — изтъкна Райън.

— Така е, но… беше много успокояващо да поглеждам навън и да виждам светлина в къщата ти. Гледах как излизаш и се прибираш с колата си. Тази вечер погледнах навън и те видях на задната веранда. По някое време през нощта чух как колата ти влиза в гаража, после забелязах как този задник те бута през двора. Не беше трудно да събера две и две.

— Радвам се, че те бива в аритметиката.

Хюстън се усмихна.

— Какво ще кажеш да ме освободиш от това тиксо? Аз ще се погрижа за всичко оттук нататък. Гарантирам ти, че той ще страда дълго за онова, което е направил.

— Няма време, приятелю — отвърна писателят все така усмихнат. — Така че смятам да се заема лично с разчистването. Няма смисъл да си цапаш ръцете с кръв.

Демарко познаваше този тип усмивка. В нея нямаше радост, само онова особено усещане за покой и приятната, необичайна увереност, че краят е близо.

— Не можеш да направиш онова, което си намислил, Томас — каза му. — Не можеш да тръгнеш по този път.

— В момента това е единственият път пред мен.

— Томас, моля те, трябва да ми се довериш. Мога да си представя какво изпитваш. Аз също изгубих дете.

— Аз изгубих всичките си деца. Всичко и всички.

— Знам. Аз също. И все пак продължавам напред. Вече дванайсет години.

— Нужно е да го искаш — заяви Хюстън. — А аз нямам такова желание.

— Не, аз никога не съм го искал. Просто го направих.

Томас отново се усмихна. После каза:

— Намерих пистолета ти в къщата.

— Служебното ми оръжие? В спалнята?

— Ще се наложи да го взема. Съжалявам.

— Ти си писател, Томас. Не си убиец.

— Убиец съм. И искам да бъда. Писателят е мъртъв. Съпругът и бащата са мъртви. Остана само онзи, другият.

Демарко вдигна крака, прехвърли петите си през ръба на багажника и успя да седне. Хюстън пристъпи към рафта, протегна ръка зад гърба си, извади пистолета от колана на панталона си и го насочи към гърдите му.

— Продължавай, само че съвсем бавно.

— Няма да ме застреляш — изрече Демарко.

— Той, ти, аз… в крайна сметка какво значение има всичко това?

— Има значение и ти го знаеш.

Томас не отговори. Застана отстрани до колата и изчака Райън да се измъкне от багажника и да се изправи. После сложи ръка отзад на рамото му и го насочи към пътническото място на колата. Там, на кука тип „Око“, завинтена за стената на гаража на нивото на кръста, Хюстън бе завързал найлоново въже с дължина малко под два метра. Обърна Демарко с лице към куката и завърза свободния край на въжето около китките му.

— Така ли смяташ да ме оставиш? — попита сержантът.

— Ще намериш начин да се освободиш.

Хюстън се върна до колата, остави служебното оръжие върху рафта и извади от багажника парчето тиксо, което бе отлепил от устата на полицая.

— Опасявам се, че се налага да върна това на мястото му — каза.

— Дори ако обещая да мълча?

Писателят се усмихна и лепна тиксото върху устата му.

— Нямаше да те застрелям — добави.

— Знам — измънка приглушено Демарко.

После Хюстън направи нещо много странно. Положи длан върху главата на сержанта и се наведе към него, докато телата и слепоочията им се докоснаха. Затвори очи и застина така за няколко секунди. Райън отново се почувства като малко дете и дъхът секна в гърдите му. Сетне Томас се отдръпна и се върна до колата.

В продължение на пет минути писателят се бори с тялото на Инман — влачи, надига и бута, докато най-сетне успя да го натъпче в багажника. Въжето беше достатъчно дълго, така че Демарко успя да се обърне и да наблюдава борбата. Карл Инман бе вече в съзнание, но все още доста замаян. Гърчеше се и се съпротивляваше, но с лепенка на устата и свити в коленете крака, привързани към китките с найлоново въже, съпротивата му не постигна много — само забави Хюстън.

След това писателят отиде в другия край на гаража, където под стълбите за апартамента бяха струпани десетина циментови тухли. Взе две от тях и ги сложи на пода зад шофьорската седалка. После вдигна ножа на Инман от земята и го напъха под колана си. Затъкна пистолета в панталона си, отзад на кръста, и хлопна капака на багажника. Демарко ръмжеше и стенеше с всичка сила, за да привлече вниманието на Хюстън.

Томас отлепи единия край на тиксото от устата му.

— Не вземай служебното ми оръжие, моля те — настоя сержантът.

— Съжалявам. Трябва ми.

— Томас, моля те. Твърде стар съм за ново понижение.

— Нямам избор — отвърна Хюстън и понечи да залепи обратно тиксото.

— Чакай, чакай, чакай. Бръкни в страничното отделение на багажника, там има друг пистолет. Вземи него, не е регистриран.

Писателят отново отвори капака на багажника. Насочи служебното оръжие към свития на една страна Инман и измъкна другия пистолет. После хлопна капака на багажника.

— Благодаря ти — каза и залепи тиксото върху устата на Демарко. — Ще оставя служебното ти оръжие на рафта. Извън обсег засега.

Усмихна се още веднъж. После се качи в колата и потегли.

60

Ранната утринна мъгла се процеждаше през отворената врата на плевнята, хладна и сива като сянка. През първите няколко минути след заминаването на писателя, Демарко не направи нищо друго, освен да вдиша утринта на дълбоки глътки. Мислеше трезво и не беше ранен, ако изключим тъпото пулсиране в основата на черепа му. „По всичко личи, че може би няма да умреш точно днес“ — каза си и малко се разочарова от себе си заради леката тръпка на удоволствие, което му донесе тази мисъл.

Още по-приятно бе осъзнаването, че Инман пътува към смъртта си. Демарко щеше да направи всичко възможно да предотврати това, защото дългът му го изискваше, но знаеше, че шансът му да успее е нищожен, а и първият му приоритет бе да опази Хюстън жив, въпреки явното намерение на писателя да осуети изпълнението на тази задача.

Стоеше близо до стената и проучваше възможностите си. Наблизо нямаше гвоздеи, с които да разкъса тиксото и найлоновото въже. Но скоро откри, че ако се отдалечи от стената, опъне въжето докрай и завърти дланите си надолу, би могъл да пререже с въжето края на тиксото с леки и бързи движения. Три минути по-късно тиксото около китките му се скъса. Сега вече можеше да свали лепенката от устата си и да развърже възела на въжето. Последното го затрудни, тъй като над лактите ръцете му все още бяха пристегнати с тиксо към тялото. Навеждаше се, захапваше възела и на сляпо го дърпаше със зъби, после проверяваше резултата и повтаряше действието, докато в крайна сметка постигна успех.

След като се освободи от въжето, Демарко затътри крака към ъгъла на рафта за инструменти, свали мачетето от кукичката и внимателно притисна острието към пластовете тиксо, омотано около гърдите му. Успя от първия път, а със свободните си ръце бързо размота и глезените.

Знаеше, че трябва да се обади за подкрепление и да обяви колата си за издирване. Но в такъв случай се налагаше да докладва също, че Хюстън е въоръжен. Полицаите щяха да използват всички възможни начини и средства за обезоръжаването му. А как би реагирал писателят на това?

Демарко вярваше, че ще успее да издири приятеля си и без подобни конфронтации. „Дано си сигурен — каза си. — Защото и в двата случая ще си платиш за стореното.“ Взе служебното си оръжие и се запъти към къщата.

Вдигна мобилния си телефон от пода на всекидневната, прегледа списъка с последните разговори, откри номера, който му трябваше, и натисна бутона за набиране. Дигиталният часовник на DVD плейъра показваше 4:54.

Изпита благодарност, щом чу сънения глас на Розмари О’Пачън в слушалката.

— Сержант Демарко е — каза й. — Много съжалявам, че ти звъня толкова рано, но имам огромна нужда от помощта ти.

— Какво мога да направя? — попита Розмари.

— Искам да разбера дали около езерото има място със специално значение за Томас. Някое уединено местенце, което му е добре познато.

— Има, да. Той там ли е?

— Възможно е. Не съм сигурен. Но имам причина да вярвам, че мога да го открия там. Къде е мястото?

— На северния бряг.

— В Канада?

— Моля?

— Северният бряг на езерото Ери е в Канада, нали?

— О… — каза тя и Демарко долови разочарованието в гласа й. — В такъв случай не мога да ти помогна, съжалявам. Не се сещам за място около езерото Ери, което е специално за него. Децата обожаваха плажовете, обикновено ходеха на Плаж 7. Но той съвсем не е уединен.

— Нещо се обърках. Ти за кое езеро говориш?

— Езерото Уилхелм. Там ходехме на къмпинг всяко лято.

— Разбира се. Първо за него трябваше да се сетя. И това ваше място за къмпинг е уединено, така ли? — попита я.

— Много. Всъщност, когато ходехме там, той настояваше всеки път да следваме различен маршрут до мястото, за да не оставим постоянна пътека.

— Как да стигна дотам, Розмари?

— Най-лесно ще е да тръгнеш на север по 19.

— Колко на север?

— Някъде по средата между Шекливил и Блек Рън.

— Добре, това е добре. Само че точно сега нямам време да отварям карта, Розмари. Можеш ли да ми дадеш ориентири? Да ми кажеш къде точно да сменям посоките?

— Нека помисля мъничко.

Демарко зачака.

— Точно след деветнайсетата отбивка по шосето, отдясно, ще видиш стар път за извозване на дървени трупи. Започва успоредно на Блек Рън, но после отново поема на юг. Пътят свършва на едно сечище, на около стотина метра от Скофийлд Рън. Там често организират детски партита, така че ще видиш куп боклуци, стари огнища и други такива.

— Справяш се добре. Продължавай.

Докато говореше, сержантът тръгна към задната врата. Колата му я нямаше, но Инман не бе дошъл до къщата му с такси. Автомобилът на Бони навярно бе паркиран някъде наблизо, не по-далеч от две-три пресечки разстояние от гаража на Демарко. Може би нищо неподозиращата жена търпеливо чакаше приятеля си вътре.

— Скофийлд Рън не се вижда от сечището — продължи Розмари, — но ако запазиш пълна тишина, можеш да го чуеш. Просто намери начин да стигнеш до него. Няма пътека, но дърветата са предимно борове и няма гъсти шубраци. После просто тръгни надолу по течението на потока до мястото, където се влива в езерото Уилхелм. Разстоянието е около триста метра. После трябва да прекосиш потока, широк е метър-два и дълбок трийсетина сантиметра, и да изминеш още петдесетина метра по брега. Там е мястото ни за лагеруване.

Демарко вече стоеше зад плевнята и присвиваше очи през мрака, докато оглеждаше Лосън стрийт в едната посока, после в другата.

— Не се стига лесно до това местенце — каза на Розмари. И си помисли: „Особено ако мъкнеш Инман като вързоп заедно с две циментови тухли.“

— Точно затова Томас го харесваше толкова много. Не позволяваше да се носи почти никаква техника на тези излети. Вземаше един мобилен телефон за спешни случаи и MP3 плейър, но нищо друго от външния свят. Само семейството.

— И няма по-лесен начин да се стигне дотам, така ли?

На разстояние пресечка и половина от дясната му страна се виждаха тъмните очертания на нещо, което можеше да е или автомобил, или няколко контейнера за смет. Запъти се нататък.

— Никакъв — отвърна тя. — Но ако Томас се крие близо до езерото, трябва да е там.

— Благодаря ти. Съжалявам, че те събудих толкова рано.

— Няма да го нараниш, нали? — попита.

— Никога.

— Моля те, Райън, обещай ми, че няма да позволиш някой да го нарани.

— Кълна се в бог. Той не го е направил, Розмари. Предай това на съпруга си от мен. Томас никога не би наранил семейството си по какъвто и да било начин. Вече го знам със сигурност.

— Божичко — ахна тя и се разхлипа. — Благодаря ти. Много ти благодаря.

Демарко разпозна специфичната задница на мустанга, стоповете и спойлера. Колата на Бони.

— Съжалявам, Розмари, трябва да тръгвам — каза и затвори.

61

Демарко държеше пистолета до крака си, докато крачеше към мустанга. Наоколо нямаше улични лампи, а всички къщи все още тъмнееха. Съмняваше се, че Бони ще насочи оръжие към него, но пък и през ум не му беше минало, че тя би могла да участва в множествено убийство. Каза си, че любовта кара хората да оглупяват, и продължи да се движи през моравите пред къщите, като се придържаше достатъчно далеч от дясната страна, за да не се появи в страничното огледало на мустанга.

Почти се изравни с колата и едва тогава забеляза силуета на пътническата седалка. Бони седеше, отпуснала глава върху облегалката. „Адско спокойствие за убиец — помисли си Демарко. — Може би не знае какви ги върши приятелят й.“

Вдигна пистолета в позиция за стрелба и тръгна напред. Тя не се обърна към него. Райън пристъпи още по-близо и я погледна през прозореца. Бони отново не помръдна. „Спи“ — каза си той. Почука с цевта по прозореца. Никакъв отговор. Почука още веднъж, по-силно. Никакво движение.

С насочен към нея пистолет, Демарко протегна свободната си ръка към дръжката на вратата и я отвори рязко. Лампичката в купето беше изключена и в мрака преди съмване Бони почти се сливаше с тъмнината, но Райън все пак забеляза, че тя е напълно неподвижна. Наведе се и докосна с пръст бузата й. Кожата й не беше студена, но бе достатъчно хладна.

— Мамка му — изпъшка и усети как нещо заседна в гърдите му.

Плъзна ръка към сънната артерия, но вместо пулс усети лепкаво петно кръв, напоило блузата й, а миг след това различи и непогрешимата миризма.

Изправи се, затвори внимателно вратата, вдиша дълбоко и издиша.

— Ама че шибана каша — каза на последните бледи звезди над главата си. После приклекна и избърса пръстите си в мократа трева.

Знаеше, че оттук нататък не бива да продължава сам, знаеше също, че ако го стори, може да прекара остатъка от кариерата си като патрулен полицай с радар в ръка или да работи дълги часове като охрана на някой строеж, да седи на хемороидния си задник и да внимава да не заспи. От друга страна, си мислеше, че знае какво е планирал Хюстън. Циментовите тухли трябваше да забавят Инман, ако направи опит да избяга. По всяка вероятност Томас възнамеряваше да отнеме живота на Карл Инман по абсолютно същия начин, по който онзи психопат бе убил семейството му. А после да използва револвера на Демарко върху себе си.

Ала Хюстън не бе наясно, че първите три патрона в 22-калибровия барабан са пълни с дребни сачми. Какво би могъл да причини заряд сачми, изстрелян в човешка глава? Демарко не искаше да знае.

Заобиколи колата и седна на шофьорското място. Инман не беше заключил колата, защото не бе възнамерявал да се връща. Ключовете висяха на таблото. Блъсна го силна миризма на ръждясало желязо — специфичният мирис на кръвта. Демарко включи лампичката в купето и погледна към Бони. Бялата й блуза бе подгизнала от засъхваща кръв, която бе потекла до горната част на дънките и се бе просмукала до бедрата й. Ръцете й бяха целите в кръв, върху таблото имаше отпечатъци от кървави длани.

Демарко се наведе над трупа й, издърпа колана през гърдите й и го закопча.

* * *

„Двайсет минути“ — каза си. Двайсет минути до сечището и Скофийлд Рън. Хюстън имаше преднина от двайсет минути. Но той щеше да шофира внимателно. Не би искал да го спрат за проверка с открадната кола и човек в багажника. Демарко, от друга страна, нямаше подобни тревоги. Шофираше през сивеещата утрин толкова бързо, колкото му позволяваха завоите. Знаеше, че патрулните полицаи няма да се появят на магистралата поне още два часа. Така че с превишена скорост може би щеше да успее да скъси разстоянието, което го делеше от Хюстън.

— После пеша до мястото за лагеруване — каза на Бони. — Ще му се наложи да освободи краката на Инман. След това или ще се върне до колата за циментовите тухли, или ще накара приятеля ти да ги носи. Аз така бих направил.

Предпазният колан придържаше тялото на Бони плътно към седалката, но главата й клюмаше във всички посоки. Ходилата й се плъзгаха по стелката, а понякога рязко отскачаха на острите завои. Носеше чифт бледожълти пантофки, но не след дълго и двете обувки се изхлузиха от краката й. Искаше му се да спре, за да й ги обуе, но не разполагаше с достатъчно време.

— Защо те уби? — попита я. — Опита се да му попречиш, когато ти каза, че идва при мен? Искаше да го разубедиш ли?

Запита се дали тя изобщо е знаела за убийствата. Може би не. В затвора човек се научаваше да не се доверява на никого. Извън затвора хора като Инман споделяха информация само при необходимост, и то най-често лъжлива.

— Защо Инман дойде при мен? Защо просто не заминахте възможно най-бързо и най-далеч?

Главата й се полюшваше в синхрон с движението на колата. Босите й крака драскаха по пода.

62

В сивкавата светлина по зазоряване Демарко си проправяше път през боровата гора. С лявата си ръка, вече одрана до кръв, предпазваше лицето си от клоните. Движеше се към звука от бълбукаща покрай речни камъни вода. Под краката си усещаше мекия ароматен килим от борови иглички. На сечището зад него двете коли — неговата и мустангът на Бони — стояха една до друга, а от капаците им се издигаше рехава пара заради топлината на двигателите. Надяваше се да пристигне навреме. Може би все още имаше шанс да предотврати онова, което Хюстън планираше да извърши тук.

Първият изстрел отекна сред дърветата и над мъгливото езеро като пукот на камшик. Демарко се олюля за миг и забави темпо, но после хукна още по-бързо, заслушан в тишината, в паузата. Молеше се тя да продължи. Хюстън навярно се бе изненадал от ефекта на този първи изстрел — от пороя ситни сачми, от кървавите точици по лицето и гърдите на Инман. Изстрелът би бил смъртоносен само от упор, но той се съмняваше, че Томас е способен на подобно нещо. Така че сега писателят може би проверяваше барабана, виждаше двата останали патрона със сачми и трите двайсет и втори калибър. Може би щеше да изпита известно удоволствие от сачмите, да ги приеме като начин да удължи агонията на Инман. Но със сигурност планираше да запази последния патрон за себе си.

По-неприятният сценарий бе Хюстън да е изпразнил патрона със сачми в собствената си уста или в слепоочието си. Което би означавало, че вече е използвал ножа, за да ликвидира Инман. И двата варианта изпълваха Демарко с ужас.

Още десетина метра и щеше да излезе на светло отвъд дърветата, в мъглата покрай брега на езерото. Вече тичаше с все сила, усещаше болка в гърдите. Молеше се за още тишина.

Втурна се между последните дървета към покрития с камъчета бряг и зави наляво. В следващия миг вече газеше с широки крачки през ледената вода на Скофийлд Рън. Подхлъзна се и падна на лакът върху камъните, но бързо се изправи и излезе на сухо. Потупа джоба на якето си, за да се увери, че служебното му оръжие е все още там, ала не изпитваше нужда да го вземе в ръка. Вече бе решил, че независимо от обстоятелствата няма да насочи оръжие към Хюстън.

Демарко различи две тъмни фигури в мъглата, два силуета без лица. Единият стоеше във водата, другият по-ниско, може би седеше на камъните. После изпука вторият изстрел. Звукът бе като силен шамар през лицето на полицая.

— Томас, недей! — извика Райън. Но думите потънаха в пукота на още четири бързи изстрела и фигурата на брега падна по гръб.

Демарко забави ход и примигна, а когато успя да види фигурата на брега малко по-ясно, болката в гърдите му се разрасна и запулсира. Посегна към джоба си, извади оръжието и тръгна към Инман. Мъжът стоеше до малък скален блок, който стърчеше от водата, и с омотани с тиксо китки здраво стискаше револвера на баща му.

* * *

Лицето, шията и гърдите на Хюстън бяха осеяни с кървави дупчици от първите три изстрела. Последните три, всичките в гърдите, бяха отворили малко по-големи рани, а около тях кръвта бе ярка и бликаше в ритъм с бавните, глухи удари на сърцето му.

Демарко коленичи до него. Дясната си ръка протегна към езерото, за да държи Инман нагазил до глезените във водата. Лявата си ръка положи върху главата на писателя. Томас Хюстън лежеше с широко отворени очи и се взираше нагоре в безкрайната белота. Стискаше здраво ръце от болка, но на устните му играеше тънка усмивка.

— Ти си един много умен човек — каза Райън.

Томас не даде вид да го е чул. „Той е някъде другаде“ — помисли си сержантът. Може би вече бе с Клеър и децата. Може би гледаше как вървят към него, хванати за ръце.

— Човече, кръвта ми изтича, мамка му — обади се Инман, но Демарко не проявяваше интерес към него в момента. Сега го интересуваше единствено изкуството на умирането, упражнявано от писател, на когото се възхищаваше. Седя безмълвно с ръка на челото му, докато измъченото дишане на Томас Хюстън спря и той застина спокоен и усмихнат. Вече бе някъде далеч, отвъд каменистия бряг.

Едва тогава Демарко насочи вниманието си към всичко останало. До коляното му лежеше ножът на Инман — там, където го бе оставил Хюстън. Престъпникът стоеше приведен над водата и се тресеше от студ. На двете му мускулести ръце, от мишницата до лакътя, зееха дълги разрези с нож, имаше още два от вътрешната страна на бедрата му. Джинсите и сивата му тениска бяха покрити с алени петна на Роршах. Към всеки от глезените му бе привързана по една циментова тухла от гаража на Демарко.

Сержантът се усмихна. Беше попил част от спокойствието на Хюстън и сега не бързаше, вече нямаше нищо важно за вършене.

— Онзи задник си получи заслуженото — каза Инман. — Той е луд!

— Мислиш ли? — отвърна Демарко.

— Виж какво направи с мен!

Райън внимателно огледа обстановката. Дрехите на Инман бяха мокри до кръста. Тези на Хюстън — също. Плътна ивица кал се вихреше през зеленикавата вода зад престъпника. Но нямаше следи от влачене, които да водят към езерото.

— Да видим правилно ли съм разбрал, Карл. С насочен към теб пистолет, той те застави да влезеш навътре във водата, така ли?

— Замръзвам тук, мамка му!

— Отговори на въпросите ми и ще излезеш.

— Добре, да, точно така направи.

— След като влезе във водата ли завърза циментовите тухли към краката ти?

— Не, преди това. Накара ме да ги нося, докато нагазих още по-навътре.

— И тогава нанесе порезните рани?

— Докато държеше шибания пистолет насочен към главата ми!

— После е оставил пистолета върху онази скала там, върнал се е тук и е седнал на брега. Правилно ли съм разбрал?

— Казах ти, че е луд за връзване, нали? Какво си е мислел, че няма да взема пистолета? Шибаният глупак просто седеше там и ми се хилеше.

Демарко се усмихна.

— Дори е оставил ножа ти тук, за да се освободиш, когато излезеш. Знаел е, че единствената ти надежда е да се върнеш обратно на пътя. Но колкото по-бързо тичаш, толкова по-силно ще кървиш. Искал е да почувстваш смъртта си. Всеки ужасяващ момент от нея.

Инман трепереше.

— И ти, мамка му, намираш това за смешно, така ли? Направи опит да хвърли револвера към полицая, но с вързани ръце успя само да го метне към брега и той изтрака върху камъните.

Демарко се изкуши да вземе пистолета, да го почисти и да го отнесе у дома, където му беше мястото — единственото нещо, което пазеше от баща си. Но трябваше да го остави тук.

Отмести поглед от гологлавия мъж и се загледа към езерото и дърветата отвъд брега. Все още тъмнееха в изтъняващата мъгла, но зад тях вече проблясваше меката оранжева светлина на зората.

— Ей, задник — обади се Инман. Гласът му звучеше по-меко, сякаш се молеше. — Просто ще си седиш там и ще ме оставиш да умра, така ли?

— Никога не бих го направил — заяви Демарко. — Излез на брега.

Инман повлече единия си крак напред, после другия. Циментовите тухли стържеха по дъното на езерото и вдигаха тинята на повърхността. Накрая стъпи на брега треперещ, обвил ръце около тялото си, и застана на метър от полицая.

— Е, смяташ ли да махнеш шибаните тухли от краката ми, или не?

— Разбира се — отвърна Демарко. Положи лявата си ръка върху главата на Хюстън за последен път, вдигна дясната и простреля Инман право в сърцето.

63

Боуен остави тънкия сноп листове върху бюрото си и погледна към Демарко, който седеше срещу него и зяпаше през прозореца. В ясния ранен следобед въздухът изглеждаше изумително прозрачен иззад стъклото. Малкото останали листа върху кленовете близнаци на поляната пред полицейското управление трептяха като кафяви пламъчета на острия вятър.

— Написано е добре. Спор няма — отбеляза Боуен.

Демарко се усмихна.

— Изкарах кратък курс по творческо писане.

— Какво ще кажеш да го прегледаме заедно? Някои неща все още ме озадачават.

— Давай — каза Демарко.

— Значи снощи Хюстън се е появил изневиделица у вас. Почукал на задната ти врата и ти си го поканил във всекидневната. Обаче не помниш почти нищо от последвалия разговор.

— Само онова, което е в доклада. Можеш да благодариш за това на онези твои бели хапченца. Бях замаян от момента, в който Хюстън ме събуди с хлопането по вратата, до момента, в който Инман ме цапардоса.

— В кухнята?

— Точно така.

— Където си отишъл, за да вземеш две бири.

— Да взема бира, да направя сандвичи… Хюстън не беше ял, откакто се видяхме във фара.

— Ти си влязъл в кухнята сам и там е стоял Инман.

— Едър, плешив и грозен.

— Как е разбрал къде е Хюстън?

— Искаш да гадая ли?

— Искам да предположиш. Да се впуснеш в размисъл. О, по дяволите, добре, отгатни!

— Може би е наблюдавал къщата ми с надеждата да го отведа до Хюстън.

— Ако е искал да убие Хюстън, защо не го е направил още миналата седмица, когато е имал възможност?

— Май трябваше да го попитам. Моя грешка.

— Кажи какво мислиш, мамка му!

— Навярно първоначално е смятал, че Хюстън ще бъде арестуван, осъден, опозорен и затворен зад решетките, където приятелчетата на Инман биха могли да се позабавляват с него. Човекът очевидно е обичал да си играе с жертвите. Само че ние не успяхме да открием Хюстън и Инман е започнал да се изнервя. Затова е решил да потърси единствения човек, който би могъл да го отведе при писателя.

Боуен потри брадичката си. Прокара и двете си ръце през косата. Накрая каза:

— Значи ти си влязъл в кухнята, за да приготвиш на Хюстън нещо за ядене, и Инман те е фраснал. Просто ей така.

— Бях още замаян, нали се сещаш? Тромави рефлекси. Благодарение на теб. В честна битка щях да му наритам задника точно за шест секунди.

— Аха, разбира се. И следващото, което си спомняш, е как си отворил очи на кухненския под и си видял, че Инман влачи Хюстън през вратата.

— Спомням си и какво сънувах. Нещо с морски сирени на линолеума. Трябваше ли да го включа в доклада?

Боуен се облегна в стола.

— Значи си се надигнал от пода и си излязъл навън тъкмо навреме, за да видиш как колата ти се отдалечава по алеята зад плевнята.

— Ти си внимателен читател, Кайл. Радвам се, че приемаш писането ми сериозно.

— А какво ще кажеш и ти да приемеш този разговор сериозно?

— Разбира се.

— Всеки въпрос, който ти задавам аз, ще ми бъде зададен от журналистите. Не искам да изглеждам като пълен идиот.

— Малко е късничко за подобни житейски решения, не мислиш ли?

Боуен въздъхна.

— Не разчитай прекалено на общата ни история. Дългогодишното ни приятелство няма да те спасява вечно. Трябва да проумееш това.

Демарко се усмихна.

— Историята беше любимият ми предмет. Онези, които не могат да се поучат от историята, са обречени да я повторят. Или нещо такова. Джордж Сантаяна49.

— Китаристът Сантаяна ли го е казал? Онзи, дето е написал песента за жената дявол?

— Песента е „Черна магьосница“50, китаристът е Карлос Сантана. Всъщност парчето не е негово. Записано е от „Флийтууд Мак“51 две години преди кавъра на Сантана. Съвсем в нищо ли не те бива, а?

Боуен се усмихна пряко сили, после се сепна от жуженето на мобилния си телефон и погледна екрана.

— „Канал 4“ — каза и спря звука. — Е, да се върнем на темата. Излязъл си навън и си видял как колата ти се отдалечава. Но вместо да вземеш телефона и да се обадиш за подкрепление, ти си хукнал подир нея.

— Със залитане. Написал съм „със залитане“, нали?

— Тръгнал си да я преследваш със залитане…

— Не да я преследвам, а по-скоро да установя вероятния път за бягство на извършителя. И едва тогава да се обадя за подкрепление.

— Това не си го написал тук — изтъкна шефът му и почука с пръст по доклада.

— Сега се сетих. Навярно такова е било намерението ми.

— Навярно?

— Виж, ти ме накара да изпия хапчетата. Всъщност ме заплаши с нещо ужасно, ако не ги изпия, не помня вече с какво. Така че, ако има бели петна в паметта ми, ти си причината за появата им.

— Дадох ти двайсет милиграма валиум, за бога. Има меко успокоително действие.

Демарко сви рамене.

— Може да се дължи на дясното кроше в челюстта. Възможно е също така Инман да е ударил главата ми няколко пъти в пода.

— Това сега ли си го измисли?

— Започвам да си припомням отделни детайли. И не съм тичал подир шибаната кола. Да ти приличам на лабрадор? Исках да видя накъде ще завие на ъгъла.

— Освен това си видял и разпознал автомобила на Бони, паркиран на улицата.

— Точно така.

— И си се приближил към колата с извадено оръжие.

— Доколкото си спомням.

— Значи си бил въоръжен, когато Инман те е фраснал в кухнята.

— Едва ли — отвърна Демарко.

— Обаче пистолетът е бил у теб, когато си излязъл навън.

— Ето още едно петно в паметта ми. Явно съм взел оръжието от спалнята по някое време. И после съм излязъл в двора със залитане.

— Така ли си го спомняш вече?

— Просто се опитвам да запълня дупките. Малко неща са напълно сигурни.

— Така изглежда.

— Когато видях Бони с прерязано гърло, сякаш получих шамар за събуждане.

— Само дето пак си пропуснал да се обадиш за подкрепление.

— Мислех, че внимателно си прочел доклада ми.

— Добре де, пробвал си да звъннеш, докато си преследвал Инман с автомобила на Бони. Само че батерията на мобилния ти телефон е била изтощена.

— Замислял ли си се как технологиите винаги ни предават точно когато най-много се нуждаем от тях?

— Направо ме побъркваш. Опитвам се да извлека някакъв смисъл от този… този…

— Доклад?

— Този монтаж от противоречия. И ако не те познавах добре, щях да предположа, че всячески се опитваш да ми попречиш да схвана смисъла.

Демарко се изкиска.

— Кое е толкова смешно, мамка му?

— Съжалявам, просто се сетих за онази реплика от „Големият сън“ на Реймънд Чандлър: При анализ се установява, че в мен има много висок процент неподчинение.52 Не че има връзка с този случай, разбира се. Аз също си блъскам главата и търся отговори от самото начало. Виж, не ти преча да схванеш смисъла по никакъв начин, категорично. Просто се чувствам леко замаян, навярно защото всичко свърши. Най-сетне този отвратителен, потресаващ епизод приключи, дяволите да го вземат. И да, аз също съм страшно ядосан заради начина, по който приключи. Изгубихме един добър човек. Много добър човек.

Няколко секунди изминаха в мълчание.

— Добре — заяви Боуен. — Не си могъл да проведеш обаждането, защото мобилният ти телефон е бил с изтощена батерия. Продължил си преследването. Къде ги настигна?

— Така и не ги настигнах всъщност. От време на време виждах чифт стопове в далечината, колкото да се ориентирам. Най-много ценно време изгубих, след като Инман заряза колата на сечището.

— Добре — каза началникът му. — По това време вече е било… колко… шест сутринта? Все още сравнително тъмно. Обаче ти някак си успял да ги проследиш до място за лагеруване, за чието съществуване не си и подозирал.

— Водех се по слух. След първия изстрел вече не беше толкова трудно.

— А онова, което си видял там, ми се струва доста странно.

— Наистина — кимна Демарко.

— Защо Инман с използвал сачми?

Райън сви рамене.

— Беше садист. Това поне е сигурно.

— Прострелял е Хюстън три пъти със сачми само за да му причини още по-голямо страдание?

— Така изглежда.

— После го е довършил с три 22-милиметрови в гърдите. С петдесетгодишен револвер.

— Думата „странен“ е твърде слаба, за да опише човек като Инман.

— Съгласен съм. Защото после е нагазил във водата и е започнал да реже собственото си тяло с нож. Защо му е да го прави?

— Искаш да ти дам обяснение за нелогични действия.

— Искам да направиш предположение.

— Той беше садист и мазохист. Откачалка.

Боуен се намръщи и поклати глава.

— Значи ти си пристигнал на местопрестъплението. Проверил си пулса на Хюстън. Разбрал си, че е твърде късно за него. И си наредил на Инман да излезе от водата.

— И в този момент той тръгна да ме напада с онзи негов брутален дълъг нож.

— Край на историята.

— Поне на неговата.

— Той е паднал по гръб във водата, ти си се хвърлил след него и си измъкнал тялото навън.

— А водата си беше студена.

— И тогава се случило чудо. Мобилният ти телефон внезапно проработил!

— Върнах се до сечището, включих го към зарядното в колата и се обадих. Май съм забравил да включа тази част в доклада.

— Още ли си замаян? — попита Боуен.

— Не. Точно сега се чувствам свеж като този красив есенен следобед. Малко съм уморен обаче. Гладен и уморен.

— Нека отделим минутка и за местопрестъплението. Очевидно по китките и глезените на Инман има ожулвания от въже. Но ти никъде не си открил въже, така ли?

— В района на лагера ли? Само камъни, нищо друго.

— Някаква представа как са се появили тези ожулвания тогава?

— Може би с Бони са правили груб секс, преди да тръгнат към къщата ми.

— Който очевидно е завършил с прерязване на гърлото й в сублимния момент.

— Нека освежа паметта ти, Кайл. Говорим за Карл Инман. Човекът беше луд за връзване.

Началникът му отново издиша тежко.

— А докато си чакал пристигането на полицейските екипи, си решил да си стъкнеш един хубав, голям огън. Нещо като сигнален огън, такова ли беше намерението ти?

— Намерението ми беше да предпазя измръзналите си, вкочанени топки от откършване.

— Знаеш ли, ти винаги си бил малко непредсказуем, истинско буре с барут, обаче този път… Този път в историята ти има ужасно много дупки.

— Значи не ме бива за писател. Още един недостатък, с който трябва да се науча да живея.

— Имаш ли подозрения, че е възможно, след като си бил толкова замаян и прочее, да си възприел погрешно някои неща?

— Например? — попита Демарко.

— Например че е възможно Хюстън да е нанесъл порезните рани върху тялото на Инман? Това би обяснило поне охлузванията от въже.

— Звучи ми доста скалъпено и изсмукано от пръстите.

— Отказваш дори да обмислиш подобна възможност, така ли?

— Такъв сценарий предполага, че Хюстън е надвил Инман по някакъв начин, завързал го е… с въже, което е намерил… къде? Знам със сигурност, че в колата ми нямаше въже. И сетне някак си е успял да убеди Инман да влезе до кръста в ледената вода, за да може спокойно да го нареже с ножа? И после какво? С ясното съзнание, че Инман ще умре от студ или ще кърви до смърт, преди да успее да се върне в цивилизацията, Хюстън му е подал нерегистрирано оръжие, заредено със сачми, за бога, седнал е на брега и е казал: Добре, сега е твой ред, застреляй ме. Наистина ли мислиш, че това е по-правдоподобният вариант на историята?

— Мисля си, че не е съвсем извън сферата на възможното да се надяваш да пренапишеш част от истинската история. От уважение към Хюстън.

Демарко замълча. Няколко секунди по-късно се завъртя в стола и отново се загледа през прозореца. Сърцето му се свиваше от болка при вида на голите дървета. Небето беше удивително синьо.

Накрая отново се обърна към Боуен.

— Питаш ме дали един добър, почтен и състрадателен човек е способен да подложи някого на мъчение?

— Точно това те питам.

— Ти ми кажи. Имаш съпруга и момиченце, в живота ти няма нищо по-важно от тях. Да речем, че една вечер се прибираш вкъщи и ги намираш заклани. Какво би причинил на виновника? Кое е според теб справедливото наказание?

Боуен се взираше с наведена глава в доклада на Демарко. Не помръдна от мястото си в продължение на половин минута. После отвори едно чекмедже, измъкна оттам жълто-кафяв плик, пъхна доклада вътре и го затвори.

— Направи ми една услуга — каза. — Вземи си вкочанените топки и се разкарай оттук.

Райън се изправи.

— О, те вече се затоплиха приятно. И двете. Искаш ли да провериш?

64

Същия следобед, преди да се прибере, Демарко се отби до Ониънтаун. От алеята на семейство О’Пачън видя Розмари в задния двор. Лазеше на четири крака между лехите с изсъхнали домати в градината си, скубеше стръковете из корен и ги тъпчеше в пластмасова кофа. Приближи се към нея и тя вдигна подутите си и зачервени от плач очи. По бузите й се стичаха кални вадички.

— Къде е Ед? — попита Демарко.

— Пред телевизора — отвърна Розмари. — Може би се надява, че новините ще се променят някак си. Само че няма да се случи. Последният член на семейство Хюстън — брутално застрелян, преди убиецът му да бъде пронизан от полицейски куршум.

Изтръгна поредното растение и изтръска пръстта от корените му.

— Поне сте заловили кучия му син — добави. — Получил си е заслуженото.

Демарко коленичи до нея. Вдигна кофата и я изчака да натъпче мъртвото растение вътре.

— Умееш ли да пазиш тайна? — попита.

65

Погребението на Хюстън бе в подобаващо мрачен и мразовит ден. Сега, когато новината за невинността му се разгласяваше в интернет и се излъчваше от една радио-телевизионна кула до друга през няколко континента, колегите и съседите му побързаха да го обявят отново за свой близък приятел, в чиято невинност никога не са се съмнявали. Завистта, която бяха изпитвали към живия Хюстън, се превърна в лично усещане за загуба след смъртта на писателя. В деня, когато бе обявена смъртта му, всички книжарници в страната продадоха наличните екземпляри от романите му и направиха поръчки за още десетки хиляди.

В тълпата около гроба студентки притискаха копия от романите на Хюстън към ватираните си якета, хлипаха и трепереха, а слабички, чувствителни младежи ги гледаха с копнеж и крояха планове как да превърнат мъката в сексуално завоевание. Поетът Дентън — в тъмносиво кашмирено палто и бледолилав шал, опасан два пъти около врата — изнесе петнайсетминутна реч за специалната връзка, която са споделяли той и Томас Хюстън.

— Бяхме колеги, приятели, дори съавтори — каза, — работници, трудещи се рамо до рамо в лозята на истината… братя по оръжие… поети войни.

След това отметна глава и изрецитира „Ленора“ и „Аннабел Ли“ на По. Силният вятър надигаше буйната му кестенява коса, очите му блестяха от сълзи, а гласът му едва забележимо трепереше.

Демарко стоеше най-отзад, далеч от събраните в полукръг опечалени. До ушите му стигаха само откъслечни фрази от речта на Дентън. Бе възнамерявал да остане съвсем за малко на погребението, а после да се върне към тишината на дома си и мислите, които го човъркаха, но остана, докато спуснаха ковчега в земята и започна спектакълът на хлипащите оплаквани. Розмари и Ед О’Пачън първи се наведоха над гроба за последно сбогом. Останаха неподвижни един до друг в продължение на половин минута, Ед бе положил длан върху гърба на съпругата си. Когато се обърнаха, за да отстъпят място на другите от опашката, Розмари откри с поглед Демарко в дъното на тълпата и с една прошепната дума насочи и съпруга си към него. Макар че бузите им аленееха от студа и блестяха от сълзи, и двамата поздравиха сержанта с неуловима усмивка, разбираема само за него. Той кимна веднъж, после се обърна и тръгна сам към колата си по дългата, криволичеща асфалтова алея.

Не спираше да го измъчва въпросът защо Инман се бе появил в къщата му преди три нощи. Защо бе рискувал да го заловят след сблъсък с полицай? Двамата нямаха общо минало. Демарко никога не го бе арестувал, нито бе участвал в някой от арестите му. Хрумваше му единствено, че в някакъв момент Бони бе споменала името му пред Инман и нещо в тона й отново бе събудило ревността му. Затова мъжът бе направил леко отклонение в маршрута им за бягство — за да пререже гърлото на Бони и да докопа Демарко. Сержантът познаваше психиката на престъпниците и сметна това обяснение за приемливо, но то така и не успя да сложи край на шепота в съзнанието му. Ето защо нареди да конфискуват и огледат под лупа автомобила на Бони. Уви, и това не доведе до обяснение за поведението на Инман. Малкият багажник бе натъпкан с дрехите им, събрани в два куфара и три брезентови раници, в жабката на колата имаше пътни карти на Пенсилвания, Западна Вирджиния, Кентъки, Арканзас и Тексас, а в дамската чанта на Бони бяха парите им за път — две пачки по три хиляди долара, увити в квитанции от „Ситизън Банк“. Нищо от намереното не подсказа каквото и да било на Демарко. Остави му само бегло усещане за безпокойство, което отказваше да се разсее.

А сега към усещането за безпокойство се прибавиха и стъпки, които приближаваха зад гърба му — пъргави, широки крачки, звучно шляпане на подметки, което се чуваше все по-отблизо с всяка изминала секунда. „Мъж — помисли си Демарко — или висока, атлетична жена с ниски обувки.“ Без да забавя значително темпо, той обърна глава леко назад.

— Здрасти — каза Нейтън Брайсън. Черното му палто висеше разкопчано, отдолу носеше черно поло и джинси. Бузите му червенееха от студа, а очите му бяха обрамчени от по-дълбок вътрешен хлад.

— Здрасти — отвърна Демарко.

Младият мъж го настигна и изравни крачка с неговата. Известно време вървяха в мълчание. После Райън му каза:

— Съжалявам, Нейтън. Знам, че бяхте добри приятели.

Младежът кимна. Погледът му се рееше в далечината.

— Какво ще кажеш за представлението?

— Трогателно.

— Изненадан съм, че не сложи и маса, та да използва момента за раздаване на автографи.

— Дентън?

— Кучият му син си правеше шибана самореклама. Исках да го удуша.

Демарко хвърли поглед към намръщеното лице на младия мъж. Вече разбираше нуждата на Нейтън от компания, гнева му, обидата, примесена със скръб.

— Да използва нечие погребение по този начин — добави. — И то на човек като Томас. Той би се отвратил, ако можеше да го види.

— Може би — кимна Демарко. — Или просто щеше да го приеме от забавната му страна. Като човек, способен да опрощава изблиците на приятелите си.

— Приятели? — изрече Нейтън и поклати глава.

Известно време вървяха в мълчание. Накрая стигнаха до тротоара, завиха надясно и продължиха покрай дългата редица паркирани до бордюра автомобили.

— Значи Томас не го е смятал за приятел? — попита Райън. — Сигурен ли си?

— Той никога не би разобличил някого открито. Просто не беше такъв човек. Обаче това постоянно самоизтъкване на Дентън… намираше го за отблъскващо, меко казано.

— Разкажи ми повече за Дентън.

— Човекът не пропуска възможност да се намърда в светлините на прожекторите. Непрекъснато се опитва да се домогне до деканското място, до щатния академичен състав… или просто да бъде център на внимание. Обсебен е от това. Не се въздържа и днес. Настоя да произнесе хвалебствено слово. А после го превърна в шоуто на Робърт Дентън.

Демарко разпозна колата на младия мъж, когато я подминаха — синьо двуместно БМВ. Но Нейтън продължи да върви и той запази мълчание.

— Всеки път, когато публикуваше стихотворение в някое невзрачно литературно списание, пускаше съобщение до пресата, за бога. До местните вестници, до университетския вестник, до бюлетина на академичното дружество. Изпращаше и верижни имейли до всички студенти и преподаватели.

— И Томас не одобряваше това, така ли?

— За него всичко бе в интерес на работата, разбираш ли?

Демарко кимна.

— Беше изключителен човек, съгласен съм.

Тогава стигнаха до колата на сержанта и спряха до десния заден калник. Демарко се обърна с лице към младежа и зачака.

Нейтън се взираше встрани от него.

— Дори онова нещо в Албион — продължи. — Изпращаше съобщения до пресата и за него, с което наистина лазеше по нервите на Томас.

При споменаването на Албион нещо просветна в съзнанието на Демарко, и то в същата онази гънка, където тлееше усещането му за безпокойство.

— Кое нещо в Албион?

— Четеше лекции по поезия на затворници.

— Дентън е преподавал в затвора?

— Доколкото знам, води курс по поезия там от две години насам, ако не и по-дълго.

Демарко внезапно усети тежест в гърдите, някакво стягане, от което сърцето му започна да бие по-бързо. Не му достигаше въздух.

— Явно не си наясно, че Карл Инман е излежал присъдата си в Албион. Освободен е съвсем наскоро.

Младият мъж го погледна право в очите.

— Шегуваш ли се? — попита. — Мамка му, сериозен си.

— Наистина ли не знаеше?

— Не знаех, кълна се.

66

Демарко можеше да се свърже със затвора и по телефона, но тогава нямаше да има причина да не се прибере у дома. У дома беше сиво като небето и тихо като в гроб. Трийсетминутното шофиране до Албион щеше да му осигури не само усещане за движение, за някакъв напредък, но и време, в което да обмисли на спокойствие всички детайли около последната новина. Ценното сведение относно поста можеше да се окаже и задънена улица, но Демарко се съмняваше в това. Онзи бодеж в съзнанието му, който го тормозеше от смъртта на Хюстън, бе изчезнал, а на негово място се бе появила неочаквана лекота. Денят изглеждаше с един-два лумена по-светъл, а въздухът беше станал по-свеж. Нещо се бе променило с разкритието на Нейтън. Мъглата на неведението започваше да се разсейва.

Новият заместник-директор на затвора бе слаб, среден на ръст мъж на име Галахър. Демарко се бе надявал на среща със самия директор Уудс — човек с увиснали бузи и решителен поглед на ловджийска хрътка. Галахър, от своя страна, напомняше за роботизирана чихуахуа; всяко негово движение бе тихо и бързо, предшествано от поне пет секунди покой, през които мозъкът му препускаше през бинарния код. За жалост, днес директорът имаше почивен ден. Но молбата на Демарко бе нещо повече от стандартна канцеларска справка и не изискваше темперамент на блутик кунхаунд53. Той се настани до саксията с фикуса в кабинета и изчака Галахър да открие информацията в компютъра си.

— До този момент Робърт Дентън е водил пет двуседмични курса по творческо писане на поезия. По един всеки юни и януари. Ще преподава отново при нас в началото на следващата година.

— А списъците с курсистите? — попита Демарко.

Галахър впери поглед в екрана на компютъра. Седеше напълно застинал, движеше единствено пръста си, за да управлява мишката. Накрая каза:

— Няма Карл Инман.

— Никъде? В нито един от петте курса?

— Точно така — потвърди Галахър.

Демарко се облегна в стола си. После се наклони настрана, за да избегне онова листо на фикуса, което гъделичкаше ухото му.

— Знаете ли дали Дентън е имал други контакти със затворниците? Някаква възможност за лични срещи, нещо такова?

— Едва ли. На всяко занятие присъстват двама пазачи. Броят на курсистите варира между… седем и дванайсет.

— Регистърът за външни посещения компютризиран ли е?

— Да, сър.

— Бихте ли проверили дали Дентън някога е идвал на посещение при Инман?

— Две години назад достатъчно ли е?

— Би трябвало да е.

Демарко отново зачака. Чудеше се дали Галахър е толкова скован и механичен и в дома си. Питаше се дали е женен, дали има деца, дали притежава истинско куче и каква порода е то.

— Не — заяви заместник-директорът.

— Никакви посещения, никакво общуване по време на курса. Никакъв директен контакт, доколкото е възможно да проверите.

— Доколкото е възможно да проверим. Точно така.

След няколко секунди Демарко положи ръце върху коленете си и се изправи на крака. Приближи се към бюрото на Галахър и протегна ръка.

— Благодаря ви. Оценявам помощта ви.

Мъжът остана неподвижен няколко секунди, после се изправи и протегна ръка.

Демарко се изненада от топлината на дланта му и от енергичното му ръкостискане.

— Е, харесва ли ви новата работа? Тук сте от… колко… пет месеца?

— Да, пет месеца без една седмица. Работата ми харесва, сър.

— Плюс-минус две хиляди затворници. Това е голяма отговорност.

— Така е — отвърна Галахър. После като по задължение добави: — Но не се оплаквам.

И тогава сержантът внезапно разбра защо събеседникът му е толкова скован. Той бе уплашен. Ужасен до смърт, че може да сбърка някъде.

— Може да изпием по бира заедно някой път — подхвърли Демарко. — Какво ще кажеш?

Заместник-директорът примигна.

— Добра идея, сър.

— Аз съм Райън, между другото. Спести си любезностите за онзи, който подписва чековете със заплатата ти.

— О… — каза Галахър, а миг по-късно се представи: — Нелсън.

— Така ли те наричат приятелите ти?

— Казват ми Джей Джей — отвърна след поредната кратка пауза.

— Как, по дяволите, се получава Джей Джей от Нелсън Галахър?

Слабият мъж се усмихна и се изчерви.

— Нелсън Джеймисън Джером Галахър. Братята на майка ми.

— Късметлия си, че са само двама.

— Аз ли да не знам.

* * *

Бодежът в черепа на Демарко се завърна около полунощ. След разговора с Галахър някак бе успял да убеди сам себе си, че затворническите курсове по творческо писане са лъжлива следа и нямат връзка с деянията на Инман. Репликата му в кабинета на Боуен бе достатъчно обяснение: „Говорим за Карл Инман. Човекът беше луд за връзване.“ Нямаше защо да търси логика в действията на едно лишено от разум съзнание. Накрая усещането за безсилие щеше да докара до лудост и собственото му логично съзнание.

Двеста милилитра топло уиски „Тенеси“ и безсмисленото жужене на телевизора в тъмната стая му донесоха облекчение. Но скоро след като си легна и се вторачи в мрака пред себе си, бодежът започна отново. Сякаш някой подръпваше един и същ косъм на темето му и този косъм бе забит дълбоко в мозъка му. Почесваше мястото и го разтриваше с кокалчетата на пръстите си, притискаше го. Бодежът се връщаше на всеки десет или петнайсет секунди. Колкото по-дълго го изучаваше, толкова по-силно ставаше убеждението му, че усещането е по-скоро лингвистично, отколкото физическо. Подръпването на дълбоко вкоренения косъм бе неговото нежелание да приеме собствения си довод за поведението на Инман. Демарко поставяше под съмнение дори съпротивата си срещу това обяснение. „Чувствам ли се лично засегнат, че Инман ме нападна? — питаше се. Затова ли не мога да го приема?“ Не съжаляваше, че е застрелял престъпника край езерото, укоряваше се само за това, че е избързал. „Защо дойде при мен? — трябваше да го попита. — Защо уби Бони?“

Тъмнината не даваше никакви отговори, нито отмора. След известно време Демарко се върна във всекидневната и се настани в креслото си. Допълни чашата си и включи телевизора. На канал 262 попадна на „Допир до злото“, стар черно-бял филм. Чарлтън Хестън бе в ролята на мексиканец, Орсън Уелс играеше корумпирано ченге, Марлене Дитрих — проститутка. Намали звука до минимум (чуваше го, без да различава думите) и се остави на мрака да го погълне. Тих шум и мека светлина — колкото да заглушат бодежа. И глътка уиски — колкото да го приспи.

67

Събуди го поредното сиво утро и телевизионна реклама на хапче за уголемяване на пениса. Две едрогърди жени с дълбоки деколтета и къси поли хвалеха продукта и ефекта му върху мъжете им. Демарко гледа жените, докато се събуди достатъчно, за да изпадне отново в мрачно настроение. После заведе неуголемения си пенис в банята, където уринира, съблече се и застана под горещата струя на душа, притиснал чело към плочките на стената. Тъкмо се подсушаваше с хавлия, когато телефонът звънна.

Вдигна на четвъртото позвъняване, гол и мокър, стъпил на килима във всекидневната.

— Демарко — каза.

— Не съм те вдигнал от тоалетната, нали?

Разпозна на мига Делбърт Уудс, директора на затвора в Албион, чийто топъл и дрезгав глас винаги му напомняше за актьора от петдесетте години Бродерик Крофорд.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, Дел, но не си.

— Сега ли си измъкваш мързеливия задник от леглото?

— Преди няколко минути. Какъв е проблемът?

— Кръвното ми. Онзи тъпак разправя, че вчера си наминал за някаква информация.

— Така е.

— И не ти е дал онова, за което си дошъл, прав ли съм?

— Даде ми каквото имаше. Просто не беше онова, което се надявах да получа.

— Защото е педантичен малоумник. Ти си попитал дали Инман е посещавал курс по творческо писане на поетия. И Нелсън е отворил списъците от курсовете за поезия.

— И?

— Трябвало е да пусне търсене с името на Инман, а не с вида на курса. Тук предлагаме най-различни курсове. Повечето затворници се записват на някакъв. Окуражаваме ги.

Демарко бавно си пое дълбока глътка въздух.

— Престани да ме баламосваш, Дел. Какво откри?

— Курс за грамотност. От януари до март тази година.

— През пролетта?

— Да.

— Мислех, че Дентън преподава само поезия.

— Ти да не си падаш по него, а?

— Кой е водил шибания курс по грамотност?

— Конеску. Изглежда като Роман Полански с проблем в щитовидната жлеза, нали?

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко.

В продължение на няколко секунди Демарко не успя да обели и дума. Мозъкът му бръмчеше и се въртеше, сякаш бе натъпкан в центрофуга. Ала бодежът в черепа бе изчезнал.

— Отстранен си от длъжност за няколко дни, така ли? — попита Уудс.

— Да. Стандартна оперативна процедура.

— Разбира се. Добре ли си?

— Добре съм. Все по-добре — отвърна Демарко.

— Хубаво, оправяй се. Никой не заслужава куршум повече от Инман.

— Защо го освободи тогава?

— Образцов затворник, нямах друг избор. Комисията за предсрочно освобождаване казва „пускай ги“ и аз ги пускам. Инман обаче… е като домашен любимец акула, нали се сещаш? Непрекъснато ти се хили и ти показва бисерните си зъби, но ти си сигурен, че рано или късно ще ти отхапе шибаната ръка.

— За жалост, направи много повече.

— И аз това казвам. Крайно време беше някой да му продупчи гърдите.

Демарко кимна. Беше настръхнал от вълнение и хладна тръпка пълзеше надолу по гръбнака му.

— Време е да се обличам — каза.

— Има ли смисъл да ти напомням, че временно си отстранен от длъжност?

— Мисля, че решението току-що бе отменено.

— Доколкото те познавам, никога не си го спазвал.

Демарко понечи да затвори, но после се сети нещо.

— Чуй, относно Джей Джей…

— Относно кого?

— Заместникът ти. Това му е прякорът.

— На тъпака? Че откога?

— Откакто той ми го каза.

— За пръв път го чувам.

— Мисля, че го предпочита пред Нелсън. И пред Тъпака.

— Та кой не би го предпочел?

— Недей да го дъвчеш за този пропуск, чу ли?

— Че защо не, по дяволите? Не му е за пръв път.

— Защото умира от страх.

— Съвсем основателно.

— Мисля да го изведа някоя вечер и да го напия. Да видим дали ще успея да го поочупя малко. Може и ти да дойдеш.

— Ти ли черпиш?

— Виж какво, твоята заплата е четири пъти по-голяма от моята.

— Това не е единственото нещо, дето ми е четири пъти по-голямо от твоето.

Демарко се засмя.

— Благодаря ти за обаждането. Много ценна информация. Ще те уведомя за развитието на случая. Поздрави Джей Джей от мен.

— Ти май харесваш хлапето, а? Не е ли сладичък?

— Още ли шофираш онова зелено „Чероки Ларедо“? Ще кажа на момчетата, които дежурят на магистралата, да си подготвят радарите.

— Аз пък ще кажа на Джей Джей колко много ти липсва. Приятен ден, Райън.

— И на теб, старче. Скоро ще се чуем по въпроса за бирата.

68

Първата задача на Демарко бе да уведоми началника си за получената информация.

— Официално си отстранен от длъжност — напомни му Боуен. Все още не беше махнал пластмасовото капаче от гигантското капучино с аромат на крем брюле, което Райън му бе донесъл от денонощния магазин. Седеше зад бюрото с ръце в скута си, когато вдигна поглед към колегата си. Сладкият аромат на напитката се носеше от дупчицата в капачето и се усещаше с всяко вдишване. Боуен се надяваше, че нежната пяна все още не се е стопила. Искаше да усети вкуса на първата глътка кафе върху езика си, искаше да каже „да“ и да зарадва приятеля си, но освен това искаше да е стриктен в работата си.

— Дори не си и помисляй да ми откажеш — каза Демарко.

— Не знам как да оправдая това разрешение. Аз ще нося отговорността за него.

— Защо просто не кажеш на всички да ти целунат розовия задник?

— Хабер си нямаш какъв цвят е задникът ми, не се прави, че знаеш.

— Трябва да ми разрешиш, Кайл. Искам да пробвам, мамка му.

Изминаха трийсет секунди в мълчание. Боуен свали капачето от чашата си. Най-отгоре все още плуваше тънък слой пяна. От димящото кафе се носеше сладък аромат.

— Присъствието ти със сигурност ще го стресне. Може да се окаже полезно.

— Така е, повярвай ми.

— А бихме могли и да го доведем тук за разпит. Ще ти позволя да стоиш в ъгъла и да гледаш.

— Не познаваш този човек. Той се чувства в безопасност в тясната си кутийка. В шибаната си пещера. Трябва да го направим там.

— Може да си напъхам розовия задник в прашки за по-удобно.

Демарко се усмихна.

— Полицай Морган би могъл да свърши всичко. Аз само ще наблюдавам.

Боуен вдигна картонената чаша към устните си и докосна пяната с върха на езика си. Топлина с аромат на карамел изпълни устата му. Накрая каза:

— Аха. Силно се съмнявам.

69

Демарко и полицай Морган тихо крачеха по коридора в Кембъл Хол. Когато стигнаха до точната врата, сержантът пъхна етажния ключ, който бе измолил от секретарката на катедрата, завъртя дръжката, отвори и влезе в кабинета. Морган го последва, но остана скрит зад редицата шкафове.

Конеску рязко завъртя глава. За миг в очите му проблесна гняв, отвори уста, за да нахока нежелания гост. Но после застина и едва чуто изсумтя.

— Добро утро — каза Демарко.

— Правя последни редакции по книгата си — заяви преподавателят и махна с ръка към монитора. — Нямам време за вас.

Сержантът прекоси помещението и застана точно до лявото му рамо. Конеску неохотно се обърна наляво и изгледа нежелания гост. Очите му блестяха, но този път не от гняв.

Демарко не спираше да се усмихва.

— Явно сте смятали Карл Инман за схватлив ученик, така ли е?

Конеску примигна.

— Името ми е непознато. Нямам такъв студент.

— Затова ли изтеглихте пет хиляди долара от сметката си в „Ситизън Банк“? Пет хиляди долара преди четири дни и още толкова преди две седмици.

Демарко чуваше бързите, плитки вдишвания на мъжа, виждаше как гръдният му кош рязко се надига и отпуска.

— Изпратих тези пари на семейството си. Чичо ми и леля ми са в Румъния.

— Защо не им изпратихте чек? Или не им изпратихте парите по банков път? Защото са били за Карл Инман. Повечето от тях открихме в автомобила му, все още увити в банковите квитанции с датата на теглене.

Конеску се взира в него още десетина секунди. После затвори очи. Пое си дълбоко въздух и издиша няколко пъти, докато накрая клюмна и отпусна рамене. Щом отвори очи и леко се завъртя надясно, погледна от Демарко към прозореца и се втренчи в десетината сантиметра мръсно стъкло, което се виждаше под избелялата платнена щора.

— Не съм му казвал да убива никого — изрече. — Трябваше само да го опозори. Защото той си го заслужаваше.

— Само че Томас Хюстън не е заслужавал да бъде опозорен, нали така? Защото никога не е докосвал, която и да било от танцьорките. Само е разговарял с тях.

Конеску не отговори.

— Как разбрахте, че е посещавал „Уиспърс“? Инман ли ви потърси?

— Просто исках Хюстън да ме остави на мира. Заради него не можех да си върша работата на спокойствие.

„Защото е ненавиждал измамите“ — помисли си Демарко.

— И скроихте план, за да се сдобиете с видеозапис от посещенията му в „Уиспърс“. За да получите назначение, повишение или нещо подобно. Само че Хюстън ви се е изплъзнал, нали? Оказал се е твърде добър човек.

— Онова… което направи Инман. Онова, което стори със семейството му. Аз нямам нищо общо.

— А какво ще кажете за парите, които сте му дали, за да се погрижи за мен?

Конеску не отговори. Демарко приближи до прозореца, вдигна щората и стаята се изпълни с ярка утринна светлина. Преподавателят примигна, присви очи и насочи поглед към пода.

— Дадох му ги, за да се махне — каза. — Той ме заплашваше.

— Не сте му платили, за да се погрижи за мен, така ли? Защото може би съм ви разтревожил?

— Не знаех на какво е способен. Инман… не беше цивилизован човек.

— Явно сте отишъл твърде далеч.

Конеску бавно завъртя стола си и отново се обърна към монитора. Запази документа, върху който работеше, и го затвори. После изключи компютъра. Когато екранът угасна, заяви:

— Майка ми често казваше: „Ако лежиш в лайна, не се оплаквай от вонята“.

— Умна жена — отбеляза Демарко. Десет секунди по-късно се прокашля според уговорения сигнал с Морган.

Полицаят влезе в стаята, свали белезниците от колана си и се обърна към Конеску:

— Изправете се.

Но преподавателят не помръдна. Седеше прегърбен на стола си. Демарко хвана облегалката с две ръце и бавно го завъртя към себе си. Мъжът вдигна поглед към него.

— Той не те харесваше — изрече.

— За господин Инман ли говорите?

— Никак не те харесваше.

Демарко погледна към Морган с изумление.

— Представяш ли си? — каза. — А аз съм толкова прекрасен.

70

Демарко не отиде на погребението на Бони, което навярно бе организирано от брат й или от танцьорките. Но два дни по-късно, малко след седем сутринта, се отби до гробището. Гробът й беше маркиран единствено с малка бронзова паметна плоча върху метално колче и букет попарени от сланата цветя, поставени върху малката купчина пръст — бели и жълти калии с изсъхнали и покафенели фунийки, сбръчкани като старческа кожа. Не знаеше какво да каже на Бони, не се сещаше за нищо, което не би прозвучало глупаво, изречено на глас в такава сива и тиха утрин. Остана няколко минути, пъхнал голите си длани под мишниците, загледан в осеяното с листа пространство. „Толкова много мъртви“ — помисли си. Въздухът щипеше прясно избръснатите му бузи, а от студа се насълзяваше дори здравото му око. Небето изглеждаше като акварел, кално петно, нарисувано от дете. На петстотин метра от гробището осемнайсетколесен товарен камион натисна спирачки на първия светофар в града и внезапният грохот от изпуснатия въздух изправи Демарко на нокти. Той изчака ръмженето да утихне напълно и погледна към гроба за последен път.

— Е — каза накрая, — ще се видим някой друг път, предполагам.

Половин час по-късно паркира колата си до фургона на Моби. Вътре не светеше нито една лампа, нямаше никакви признаци за човешко присъствие. Изключи двигателя и надникна през предното стъкло към слоя скреж върху насмоления покрив на караваната. Отвори вратата си и взе от поставките за напитки двете картонени чашки кафе от денонощния магазин.

Никой не му отвори, когато почука на входа. Остави едната чашка върху циментовото стъпало и завъртя топката. Вратата се отвори с лекота и в лицето го лъхна студен, спарен въздух. Демарко вдигна второто кафе от стъпалото, влезе вътре и затвори вратата с хълбок.

Моби лежеше на късото диванче от изкуствена кожа със свити към гърдите колене и мушнати между краката длани. Носеше твърде голям черен костюм, навярно купен наскоро от магазин за употребявани дрехи, и чифт протрити кафяви пантофи върху бели вълнени чорапи. До дивана стояха бутилка бяло вино и пластмасова чаша за кафе. Чашата бе празна, а от виното бяха останали само няколко глътки на дъното.

Демарко се наведе над мъжа и се заслуша. Кафето пареше в ръцете му, но стаята бе толкова студена, че виждаше собствения си дъх под формата на мимолетни, призрачнобели облачета. Наведе се още по-близо и се вгледа в гръдния кош на Моби, за да провери дали диша. Успокои се, но вече трепереше от студ и се огледа наоколо за термостата. Откри го в ъгъла на стаята, наведе се и присви очи. Дванайсет градуса. Плъзна пластмасовото лостче до двайсет и два градуса и чу как газовата горелка се включи с пукване.

Смушка Моби по рамото. После още два пъти, малко по-силно. Той тихо изръмжа и повдигна леко единия си клепач.

— Какво ще кажеш да се надигнеш за минутка и да пийнеш малко кафе — каза Демарко.

Изминаха още десет секунди, преди Моби да отговори. Но вместо да се надигне в седнало положение, мъжът се сви още повече и изрече:

— Тук е ужасно студено, мамка му.

Демарко се настани срещу него на масичката за хранене и сложи отгоре двете чаши кафе.

— Беше си изключил отоплението — обясни. — След минутка-две ще усетиш затопляне.

Моби лежеше и примигваше срещу него.

— Донесох едно черно кафе и едно със сметана и захар. Избери си.

Мъжът кимна към бутилката на пода.

— Нещо останало ли е там вътре?

Демарко изля остатъка от виното в пластмасовата чаша, но вместо да я подаде на Моби, я остави на масата.

— Искам да се надигнеш и да седнеш.

Братът на Бони вдигна ръка към бузата си, разтри лицето си и започна да се чеше по челото с мудни, повтарящи се движения. Бавно обикаляше с нокти от върха на челото до веждите и обратно — отново и отново. Накрая сержантът се наведе и дръпна ръката му.

— Ще си смъкнеш кожата от чесане. Изправи се и седни. Искам да поговорим.

Моби се надигна съвсем бавно и седна, свлечен на една страна. Полицаят му подаде чашата с вино, той отпи голяма глътка и потрепери.

— Кафето ще ти подейства по-добре — увери го Демарко.

— Не съм съгласен — отвърна дребният мъж.

Сержантът свали капачето на черното кафе, отпи глътка и закрепи чашата между коленете си.

— Помогни ми да разбера нещо — поде. — Защо му е на Инман да убива сестра ти?

Домакинът притискаше с две ръце чашата към гърдите си, точно под брадичката. От време на време я вдигаше към устните си, без да откъсва поглед от пода.

— Защо, Моби? Ти си единственият човек, който би могъл да знае.

Дребният мъж раздвижи глава бавно в отрицание. „Отрицание на какво?“ — запита се Демарко.

— Бони не е участвала в нещата, които е сторил Инман — каза. — Просто не беше такъв човек.

— И аз така мисля — кимна сержантът. — Но после, когато съобщиха по новините за случилото се в дома на Хюстън, навярно е имала своите подозрения, нали? Може би му е задала някой и друг въпрос.

— Забеляза ли, че тя леко накуцваше с единия крак? Веднъж зададе на Инман въпрос, на който той не искаше да отговори, и това беше резултатът.

— Ами абортът?

Моби застина, но не обели и дума.

— Знаеш за него, нали?

Мъжът стисна устни, замисли се за момент и кимна.

— Хюстън не я е докосвал, нали?

— Поне доколкото ми е известно.

— Значи бебето е било на Инман?

Той мълчеше и се взираше в пода.

— Моби! — каза Демарко. — Вече няма нужда да пазиш тайните й.

Дребният мъж вдигна чашата към устните си, задържа я там за момент и едва доловимо се усмихна. После я надигна и отпи глътка. Затвори очи и остана неподвижен известно време, притиснал чашата към гърдите си. Накрая жадно пое въздух, отвори очи, облегна се на възглавниците и закова поглед във вратата.

— Виж, тя имаше двама-трима редовни клиенти — обясни. — Нямам предвид клиенти на „Уиспърс“. Частни клиенти. Дългогодишни приятели. Знаеше само, че нещичко от някого се е промъкнало покрай диафрагмата й. Четиридесет и една годишна собственичка на стриптийз клуб, за бога. Да роди дете на този свят, без значение колко го искаше?

А Инман как разбра за аборта? Защо му е казала?

— В оная болница за аборти са й направили нещо. Преди да й дадат хапчето. Нещо като рентген. На корема.

— Ехография?

Моби кимна.

— Сложили снимката на диск и я дали на Бони. Тя каза, че приличало на мъхеста точица и толкоз. Обаче непрекъснато ми разправяше за това, разбираш ли? С насълзени очи. Заради една мъхеста точица. Предполагам, че по тази причина е запазила компютърния диск.

— И Инман го е открил?

— Тя вече е знаела, че той ще я пребие при всички положения, нали? Било е неизбежно. Но ако му каже, че бебето може да не е негово…

— Постъпила е както е редно.

— Цял живот правеше така — каза Моби.

— Добре. Значи смяташ, че това е причината Инман да я убие онази нощ, когато дойде при мен?

Дребният мъж сви рамене.

— Знам само, че те смяташе за свестен човек. Доста свестен за полицай, така каза. А когато си опакова багажа за път, просто мислеше, че заминават за известно време. Че се махат от цялата каша. Щял да я заведе на някое топло място, така ми обясни. Да избутат зимата. Тя мразеше шибаните зими тук. Винаги е искала да избяга от студа.

— В такъв случай вероятно се е изненадала, когато той е спрял колата на улицата зад къщата ми.

— Предполагам, че се е пресегнал да вземе онзи негов голям нож, нали се сещаш? Държеше го под седалката, когато шофираше. Тогава тя със сигурност е казала нещо.

Демарко кимна.

— Сестра ти знаеше къде живея. Още от едно време, когато държеше онова малко заведение на „Уест Венанго“.

Моби отпи от виното си.

— Тя рядко му се противопоставяше, но за такова нещо не би мълчала. Даже се сещам какво може да му е казала. Направиш ли го, няма да съм тук, когато се върнеш.

Демарко кимна и обмисли възможностите. Значи Инман е планирал да ме отвлече, да открадне колата ми, да прехвърли дрехите си и парите за път от мустанга, а после да тръгне на север. Картите сигурно са били уловка, за да заблуди Бони, че ще пътуват към Мексико. Може би от самото начало е възнамерявал да убие и нея. Като наказание, че е унищожила онова, което е смятал за негово, че го е лишила от още едно нещастно същество, което да бие и тормози. Той е бил луд, но не и идиот. Знаел е, че рано или късно ще го прибера на топло. Може би е смятал, че като ме отвлече, а после ме убие и скрие добре тялото ми, така че да затрудни откриването на останките, ще спъне разследването за достатъчно дълго време и ще успее да си намери безопасно място, където да се покрие. Може би е смятал, че аз знам как да го отведа при Томас.

— Бони рядко избухваше — призна Моби. — Обаче случеше ли се, ставаше страшно.

— В какъв смисъл? Какво точно имаш предвид?

— Нужен й беше сериозен повод, за да изгуби контрол. Обикновено се случваше, когато много, ама наистина много се страхуваше за нещо.

— Какво например? — попита Демарко.

— Знаеш ли защо ме назначи на работа в „Уиспърс“? — попита Моби.

— Разкажи ми.

— Допреди три години винаги наемаше за охрана някое хлапе от колеж. Младежи с повече мускули, отколкото мозък.

— И какво се случи преди три години?

— Една вечер пийнах малко повечко. Взех назаем чужда кола, натресох се в телефонен стълб и го скърших на две. Горната половина проби покрива на колата точно през средата. Пропусна ме на косъм.

— И тогава тя с изгубила контрол над емоциите си.

— Да. Същата вечер в болницата. Аз бях леко замаян, нищо повече. Но тя започна да вика. Нарече ме с всички обидни имена на света, крещеше с пълно гърло. Стана толкова зле, че искаха да й сложат инжекция с успокоително и да я завържат. Казах им да не я закачат, защото си го заслужавах. А и знаех, че просто е уплашена заради онова, което едва не си причиних.

— И мислиш, че може да е избухнала по този начин с Инман?

— Мисля, че е напълно възможно. Той вечно я тормозеше, вечно я чоплеше за нещо. Непрекъснато я обвиняваше в това или онова. Предполагам, че наистина са тръгнали за някое топло място. И тогава той й се е нахвърлил. Нарекъл я е курва, мръсница. Казал е, че се е чукала с този или онзи. И тя просто си е изпуснала нервите. С него Бони почти винаги бе на ръба на търпението си. А тя умееше да наранява, ако пожелае. Такива неща ще ти чуят ушите, че ще кървиш като заклано прасе, независимо дали са верни, или не.

— Какво може да е казала онази нощ според теб?

— Когато я дразнеше, основната му тема… имам предвид онова, което винаги й натякваше, беше свързано със секс. Например: Колко мръсни пишки лапна днес, кучко? Кого чука днес, мръснице? Ако не я обвиняваше в разврат, й казваше, че е твърде грозна за чукане, че не става за нищо. Че е просто боклук и нищо повече. Така я наричаше. Боклук. Това наистина ме вбесяваше.

— И смяташ, че най-накрая й е дошло до гуша?

— Направо я чувам, човече. Така де, не съм я чул, не го знам със сигурност. Но си представям ясно какво може да е казала. „Искаш ли да знаеш какво правих днес? Лапах пишката на някакъв непознат, после Хюстън ме изчука три пъти, а Демарко ми го сложи отзад. После, след като се наобядвах, лапах пишката на Демарко и лизах задника на Хюстън“. И така нататък. Беше цапната в устата и можеше да бълва страшни мръсотии. Обаче не беше курва. Лягаше с Инман, защото се страхуваше от него, освен това имаше няколко частни клиенти, които се отнасяха добре с нея. Обаче не беше шибана курва. И аз съм адски доволен, че това болно, извратено копеле вече не е между живите. Яд ме е само, че нямах смелостта да го очистя аз.

Моби седеше прегърбен, смачкан от мъка, притиснал пластмасовата чаша към гърдите си.

Демарко отпиваше от кафето си в мълчание. Бе едва второто за деня, но вече му горчеше. Имаше вкус на пето кафе — стомахът го свиваше, а в гърлото му бе започнала да се надига стипчива горчилка. Остави полупразната чаша на масата до пълната. „Трябва вече да се отнасям по-добре към стомаха си“ — помисли си.

После отново погледна към Моби. Дребен мъж в твърде голям костюм, отчаян, самотен, с набола брада и сълзи в очите.

— Не можеш да спиш тук на изключено отопление — каза му. — От погребението ли си така?

Братът на Бони отговори с печален поглед, който безмълвно питаше: „Какво значение има?“

— Мога да ти издействам настаняване на едно място в Ери, ако ми позволиш. Нещо като общински дом. Вероятно ще имаш собствена стая, но около теб ще има още няколко души. Място, където всеки наглежда останалите.

— Смяташ, че не мога да се грижа за себе си? Може би просто не искам.

— Хубаво. Изключвай парното и лягай да спиш тогава. Ще потънеш в онзи сън, от който не се събуждаш. Това ли искаш? Ако е така, надявам се да ти харесва идеята за плъхове, които ровичкат из стомаха ти, защото точно това ще се случи след някой и друг ден. Веднага щом започнеш да вониш. За нула време ще се превърнеш в бюфет за плъховете. Започват да ръфат навсякъде, където намерят отвор: очи, нос, задник, където се сетиш. Дъвчат и си проправят път навътре, канят семейството си и всичките си съседи, а после само ръфат и сърбат. Накрая ще се превърнеш в купчина миши изпражнения върху собствения ти под. Много ефикасен процес.

Моби обви ръце около себе си и потръпна. След кратко мълчание попита:

— На онова място ще ми дават ли да пия?

— Знаеш отговора, Моби.

Той отново замълча.

— А ще ми върнат ли поне колата на Бони?

— Когато си готов за това, аз лично ще се погрижа да я получиш. Същото се отнася и за къщата на сестра ти.

— Цялата ли е в кръв? Колата, имам предвид. Там, където е седяла.

— Можеш да смениш седалките. Вероятно ще получиш и някакви пари. Сградата на „Уиспърс“ нейна собственост ли беше?

— Под наем.

— Е, поне за това няма нужда да се тревожиш. Вземи се в ръце и ще се погрижа да получиш всичко нейно. Само ако се погрижиш за себе си обаче.

— Щом ми се полага, не можеш да ме лишиш от собственост.

— Ще се изненадаш, като разбереш какво мога, Моби.

— Мислех, че си свестен човек.

— Смяташ ли, че Бони би искала да се превърнеш в миши фъшкии? Правя го за нея, независимо дали ти харесва, или не.

Моби подсмръкна няколко пъти.

— Ами той?

— Кой? Инман?

— Къде го погребаха?

— Кремиран е.

— Къде е прахът му?

— Ще го задържим известно време, в случай че някой го потърси. После ще го разпръснем.

— Може ли аз да го получа?

— Защо ти е?

— За да го изсипя в тоалетната и хубаво да го опикая. Демарко се замисли.

— Ще ми позволиш ли да те закарам до Ери? — попита.

— Не знам — отвърна Моби. — Може би.

— В такъв случай… В известен смисъл ти си нещо като роднина на Инман, нали така?

По устните на дребния мъж плъзна подобие на усмивка.

— Така ми се струва.

— Ще изчакаме трийсет дни — заяви Демарко. — Ако никой не потърси праха му дотогава, твой си е.

71

Накрая се появи празнотата. Дълбока дупка, която, ако скоро не се запълнеше, щеше да стане идеален дом за птиците на скръбта. Демарко вече усещаше как кръжат наоколо и пискливо цвърчат, нетърпеливи да се нанесат. Но този път не желаеше да им дава подслон. Защо сърцето му винаги трябваше да е гнездо на тъга? За жалост, не притежаваше таланта да промени това. Липсваше му дарбата на Хюстън да твори, да си представя, че е нещо различно от онова, което беше.

Следобед прекара доста време на задната веранда, загледан в занемарения двор и недовършената пътека, но ги възприемаше като заден фон на онова, което оставаше невидимо. Разбираше причината за тъгата си. Източникът на цялата тъга. Загубата на миналото, което никога нямаше да се върне. Загубата на неслучилото се, което никога нямаше да се случи.

През всички изминали години бе запълвал тази празнота с работата си. Трагедия след трагедия, загадка след загадка, една от друга по-кошмарни. „Това ли е всичко, което очакваш от бъдещето? — запита се. — Просто да седиш тук, вторачен в тревата, докато се случи поредната катастрофа? Да намираш смисъл единствено в грешките и нещастията на другите?“ Въздухът беше свеж, чист и хладен, какъвто може да е само през ноември. Три седмици преди Деня на благодарността. Седем седмици преди зимата. Демарко не искаше птиците на скръбта да се заселват отново в сърцето му. Бяха дребни, черни, шумни птици и щяха да донесат единствено още мрак в предстоящите мрачни дни и дълги нощи. Но той не знаеше как да ги пропъди. Работата ги смълчаваше само в светлата част на денонощието. Никакво количество уиски не можеше да ги удави.

* * *

В края на романа, който Хюстън бе надписал и подарил на Демарко като благодарност за споделените обеди, разказвачът казваше: „Сега трябва да направя онова дето не е лесно. Онова дето най-много се страхувам от него. Ако продължавам да подслонявам страховете си, мога да се движа само на заден ход. Това би било добре, ако чрез движението на заден ход бих могъл да пътувам назад във времето, но миналото е стена, монолитна и непробиваема. Миналото е крепост, която не може да бъде щурмувана“.

Демарко се сети за първия път, когато прочете този откъс, и как в онзи миг си помисли, че на първия ред има грешка. Години по-рано, още когато Ларейн беше бременна и той бе решил да кандидатства за повишение в службата, я бе помолил да провери краткото есе, което трябваше да предаде. Ясно си спомняше нейната забележка относно пунктуацията. Запетая пред дето, без запетая пред онова. Доста по-късно, сам в пустата къща, без съпруга, учител и редактор да му обясни нещата, на последната страница във втория роман на Хюстън попадна на онова дето не е лесно. Без запетая. В първия момент го озадачи и фактът, че грешката се повтаряше и в следващото изречение. Онова дето най-много се страхувам от него. Тогава реши, че Хюстън навярно е имал причина да употреби тази необичайна конструкция. Демарко внимателно проучи двете изречения. Прочете ги на глас. Вслуша се в тях. И най-сетне намери едно необичайно обяснение на съмнението си. В думите имаше намек за увещаване. „Да, разбира се — помисли си тогава. — Хюстън иска изреченията да бъдат необичайни. Защото разказвачът губи самообладание и се опитва да убеди сам себе си в нещо. Опитва се да потисне страха си от онова, което знае, че трябва да направи. От онова много трудно нещо, което знае, че е длъжен да направи.“

И тогава в къщата, с чиято тишина постепенно бе привикнал през годините, Демарко отново прочете целия параграф. После се облегна в креслото, разтвори книгата върху гърдите си, загледа се в тавана и се запита: „А ти от какво се страхуваш, Демарко? Кое е онова дето трябва да направиш?“

Дълго размишлява над това. Но въпреки усилията си не успя да измисли повече от един отговор.

72

Доста по-късно от обичайното, колата на Ларейн най-сетне спря на алеята пред къщата й. Този път я следваше черен джип. Мъжът, който слезе от автомобила, изглеждаше малко по-млад от нея. Вървеше по-наперено от повечето, а от лявата му ръка се поклащаше бутилка бира; дори спря за момент, за да огледа квартала и бледата, кръгла луна. Сякаш искаше да го видят там, на моравата пред къщата на по-възрастна от него жена. В излъчването му нямаше и следа от потайността на предшествалите го шкембелии, може би дори искаше Ларейн да забележи нехайството му и да се зарадва още повече на късмета си, че е успяла да привлече вниманието му. Самата тя вече бе влязла в къщата и вратата зееше отворена, преди мъжът да благоволи да прекоси моравата.

Този път Демарко не изчака обичайните сигнали, че Ларейн и приятелят й се качват нагоре по стълбите. Излезе от колата, запъти се с твърда крачка към входната врата и почука. Не след дълго тя отвори вратата и застана на прага със същото добре заучено изражение на лицето, със същия мътен поглед.

— Знаеш що за човек съм — каза й. — Когато реша да направя нещо, правя го.

Лицето й остана безизразно като студен и красив камък.

— Така че просто искам да знаеш следното: слагам край на това, което ми причиняваш. Освен това спирам да гледам как го причиняваш и на себе си.

За един кратък миг тя сбърчи чело.

— Наистина не знам дали смяташ, че по този начин наказваш мен, себе си или и двама ни. Знам само, че аз повече няма да участвам.

Устата й остана все така здраво стисната, но той вече чуваше дъха й, едва доловимото съскане от ритмичните глътки въздух, които поемаше. Вярваше също, че чува как сърцето й кърви с всеки удар в тишината на нощта.

Докосна бузата й. Топлината й го сепна и прониза гърдите му.

— Сбогом, любов моя — изрече. — Съжалявам за всичката болка.

После си тръгна. Бореше се с копнежа да се обърне. Ако погледнеше през рамо и тя все още стоеше на прага, щеше да се върне при нея. Но се качи в колата, без да се обръща. И потегли, без да поглежда назад.

Няколко минути по-късно, докато шофираше по магистралата в южна посока без музика, заслушан единствено в свистенето на гумите по асфалта през студения нощен въздух, Демарко отби колата встрани от пътя и се облегна назад задъхан, с ходило върху спирачката.

Когато най-после успя да укроти дишането си, протегна ръка към пакета с влажни бебешки кърпички, извади една, забърса дланите си и обтри пръстите си един по един. Сетне смачка салфетката, захвърли я на пода и се загледа в мрака пред себе си.

След това съвсем спонтанно извади мобилния телефон от джоба си. „Относно онази покана за вечеря…“ — написа, натисна бутона за изпращане и зачака.

И точно когато му се прииска да можеше да отвори съобщението, да го изтрие, да се прибере у дома и да остане сам, за да продължи да живее сам с цялата си мъка — точно както заслужаваше, екранът светна и на него се появи отговорът на Джейми Матсън: „Събота вечер. Донеси цветя. Облечи сако и сложи вратовръзка. Ще ме водиш в най-скъпия ресторант в града. И пробвай да не се държиш като задник“.

Двайсет секунди по-късно отново пое по магистралата и настъпи педала на газта. И чак тогава откликна на нуждата да погледне в огледалото за обратно виждане. Зад него светлините на Ери изглеждаха като под вода — един блещукащ град, потънал в индиговосиньо море.

Благодарности

Всички самотни часове, които един писател влага в романа си, биха били безполезни без самотните часове, вложени в книгата от невидимото му обкръжение. Аз поне смятам, че тези хора също вършат работата си в уединение. Възможно е да се трудят по двойки или на групи, или в отбори, но предпочитам да си представям как се трепят над думите ми в оскъдно осветени и аскетични стаи — точно като мен. Може би си пускат музика за фон, но не твърде жизнерадостна, нещо като Моцартовия „Реквием“ например, защото, както е известно на всеки, работил някога върху книга, това начинание може да бъде също толкова изтощително, колкото и лазенето на четири крака из четиридесет декара ниски растения, за да събираш колорадски бръмбари един по един и да ги мяташ в кофа със сапунена вода. Но може да бъде и божествено като „Реквиема“ на Моцарт или като събирането на колорадски бръмбари, когато си в подходящото настроение.

Идеята, че и други хора се занимават със същата недооценена работа и извличат перверзно удоволствие от нея, ми дава сили да пиша, особено ако чоплят моята картофена нива. Понякога с удоволствие си представям как моите сътрудници лазят между лехите с изтръпнали от болка гърбове, с лепкави от сока на бръмбарите ръце, със счупени нокти, почти разногледи на гаснещата светлина. Вдъхновяващо е.

Преди трийсет години щях да напиша (и го направих) най-скучния текст в знак на благодарност към всеки един от сътрудниците си. Щеше да е вълнуващ като бракоразводно решение. Тогава нямах представа колко трудна и рискована работа е да вадиш на бял свят по един роман на всеки две-три години. И с времето това става все по-трудно и все по-рисковано. Същото се отнася и за живеенето. За мен те са общо взето едно и също.

Така че този път ще вложа най-искрената си благодарност. Искам всяко едно от тези „благодаря“ да бъде равносилно на мечешка прегръдка и голяма, сълзлива целувка. Искам да бръкна между лехите, да вдигна всеки един от сътрудниците си и да го притисна към пазвата си. (Да, мъжете също имат пазви, проверих в гугъл, за да съм сигурен — „гръдта, възприемана като център на чувствата и емоциите“. Ако не можеш да вярваш на гугъл, то на кого?)

Използвам термина сътрудници, защото тези личности правят точно това: заговорничат, участват, помагат, съдействат, обикновено на драго сърце. А и ми харесва подривната конотация на думата. Ако не смятате създаването на роман за подривна дейност, значи нямате никакъв опит в сферата. Основната цел на вложената работа е да разклати основите на обществото — такова, каквото го познаваме.

Най-голямата ми пламенна и лигава целувка отива при първия ми и може би най-изтощен сътрудник, моя литературен агент — прекрасната Санди Лу. За жалост, тази инак интелигентна и прозорлива млада жена носи на плещите си литературна естетика, древна почти колкото моята собствена. Това означава, че и тя като мен не обича анемична проза въпреки наличието на литературна култура, която плаче за такава тъй, както дете с наднормено тегло пищи за допълнителна купичка грахово пюре. Не мога да ви опиша колко дълго и упорито издирва идеалния редактор за този роман, но не и преди многократно да огледа ръкописа под микроскоп и да маркира с цвят всяка дефектна клетка и органела. Без нейното сътрудничество този роман нямаше да е роман; щеше да си остане купчина бавно жълтеещи листове, ако изобщо успееше да избегне пламъците достатъчно дълго, за да пожълтее.

Жизненоважен за успеха на това сътрудничество е и въпросният идеален редактор — прекрасната златокъдра Ана Мишелс, още един любител на неизвестното и мрачното, грубото и литературното, академичното и строгото. Тя притежава не само ненадминато добрия вкус да хареса този роман (тук си представете емотикон усмивка), но и ненадминато добрия усет да ми покаже всички начини за подобряване на сюжета. После бранеше романа от критиката и от опасността той просто да потъне в забвение, не на последно място, защото кариерата на редактора — също като тази на литературния агент — живее или умира в зависимост от книгите, които той избира да брани.

Агентите и редакторите си приличат по това, че използват личните си дарби, за да извисят и книгата, и автора. Ако избират мъдро заглавията си, те извисяват и читателите, а в най-добрия случай и културата като цяло. Като литературни стражи те могат както да поощрят и увековечат най-ниския общ знаменател на вкуса, така и да упражнят деликатна манипулация, за да предизвикат автора и обществото като цяло да бъдат по-добри, отколкото са всъщност.

Бих могъл да напиша поне още страница с благодарствени думи към Санди и Ана, да ги сравня с други агенти и редактори, с които съм работил през последните трийсет години. Но тук няма място за сравнение. Чувствам се благословен с тези две млади жени до себе си. Винаги съм знаел, че ако някога се наложи да ме спасява някой, спасителят ми ще е жена. Дори не съм подозирал, че жените ще бъдат две и ще работят рамо до рамо за моето спасение.

До целия екип на издателство „Лендмарк“ — изказвам смирено дълбоката си признателност не само за онова, което прави всеки един от вас, но и че сте избрали да го правите, да се грижите от душа и сърце за книгите и за глупаците, които ги пишат; че охотно прекарвате дните си (а вероятно и много от нощите) в редактиране, проверка на фактите, страниране и рекламиране, форматиране и илюстриране, декориране и цялостно разхубавяване на книгите. Без невидими труженици като вас няма да има книги, което ще доведе до оскъдно разпространение на мъдрост и информация, до ограничени възможности да опознаем далечни места и култури, да се вълнуваме от чуждия кураж или отчаяние, радост или триумф, както и до липса на балсам за душевна болка. Без вас ние, глупаците, може би все още щяхме да бродим по широкия свят, за да разказваме историите си край лагерни огньове. Без вас ние бихме оставили бледа диря след себе си, когато вятърът на времето издуха праха ни надлъж и нашир.

А какво да кажа за онези хора, които — без заплащане или каквото и да било друго материално възнаграждение — приемат да прочетат един суров ръкопис, за да открият недостатъците му преди читателя? Тяхното време и умения присъстват и в този роман. Дължа много на писателя и редактор Майкъл Дел, задето ми посочи някои неясни моменти в текста и поне двайсетина печатни и правописни грешки, които аз пропуснах въпреки четиридесетте си прочита на ръкописа. Дължа благодарност и на полицай Джейсън Урбани от Пенсилванската щатска полиция, който търпеливо и щедро отговаряше на всичките ми въпроси относно поведението и протокола при пазителите на реда.

Благодаря ви, господа. Надявам се, че вашият принос към този роман ще спечели на всеки от вас по няколко допълнителни точки в графата на кармата, макар да се съмнявам, че са ви нужни.

Няма как да завърша тези благодарности, без да спомена хората, които осмислят съществуването ни като автори. Без Читатели, тези най-важни и обични Читатели, нас отдавна нямаше да ни има.

Писател без читатели е като човек, носен от течението на океана в много малка лодка. В тази малка лодка той може да плава от остров до остров, от едно непознато и вълнуващо място до следващото. Може да прави чудни наблюдения и открития, може да се вълнува до мозъка на костите си от прозренията, които го сполетяват в необятната звездна нощ, когато изчезва границата между земя и небе, между бог и моряк.

Но тъй като е сам в тази лодка, той няма с кого да споделя откритията си, няма как да провери надеждността на прозренията си. Дали с изследовател или просто луд? Чудесата, които носи, ще гният на дъното на лодката му, докато се отегчи от миризмата им, хвърли ги през борда и после ги последва.

Иронията на тази работа е, че повечето писатели са отшелници и мизантропи, но за да има и някаква полза от тях, те същевременно трябва да са и бъбриви капитани, които стоят на носовете на своите кораби и викат: „Айсберг отдясно! Звуци на кит отляво! Морски змей право пред нас!“ Писателят трябва да направлява пасажерите си нагоре и надолу по вълните на човешките емоции, през водораслите на скръбта и назъбените подводни скали на отчаянието.

Работата му е да води пасажерите си, но не чрез съзнанието, а чрез сърцето и емоциите, да ги придружава в страховита буря или на дълбоко гмуркане, или в залив на сладко облекчение. Работата на писателя е да обича читателите си и да иска единствено да ги направлява през различни емоции и преживявания. Най-добрата художествена проза е експедиция на чувствата, а работата на писателя е да създава sentipensante за читателите си, онези чувства, които пораждат не интелектуално, а емоционално познание, дълбока връзка с онова, което Фокнър нарича „старите твърдения и истини на сърцето“.

Друг начин за възприемане на връзката между писател и читатели е чрез нейната интимност: читателят идва при историята с желанието да бъде ухажван, той жадува да бъде прелъстен. Ако предизвикателството на писателя е успешно, ако гласът е достатъчно съблазнителен, а обещанията — достатъчно примамливи, читателят се отдава на историята не за минути, а за часове, и дни наред слива собственото си въображение с това на автора, докато се движи в синхрон с героите с отворено сърце и надежда за щастлива развръзка. Какъв по-гол ям дар от този би могъл да получи един писател?

В най-добрия случай създаването на един роман — от първоначалната идея до библиотечния рафт на читателя — е дълго и леко пътуване с безкористна любов. Всеки от нас дава на историята частица от себе си. Може би това е романтична представа, която рядко се сбъдва в днешно време, но аз искрено вярвам в нея.

Писателите понасят трудностите и оцеляват единствено заради всички вас — сътрудниците, заедно и поотделно. Ако перифразирам „Бийтълс“ ние оцеляваме с много помощ от приятелите си. Затова на всеки един от вас мога да кажа единствено следното:

Благодаря ти, сътруднико мой. Благодаря ти, приятелю.