Опустошение

Бяха живи, когато тя пристъпи през прага.

Четиринайсет души, сред които и готвачът на бързи ордьоври, и сервитьорката с нескопосано боядисана коса, озовали се в това малко крайпътно заведение в покрайнините на Уайтхорс, Юкон. Всички изглеждаха изморени по това време на нощта. Настанили се по преградените маси, хапваха пай, пиеха кафе, четяха вестник или бяха забили нос в телефона си. Никой не вдигна поглед към Амбър, когато влезе. Никой не говореше. От малката кухня се носеше музика. Нещо на Бон Джоуви. Тук беше в безопасност. Никой от тези хора не искаше да я убие. И се справяше по-добре с разчитането на знаците в обстановката.

Запъти се направо към тоалетните. Там беше хладно и неособено чисто, но това не ѝ пречеше. Налагаше ѝ се да пишка по най-отвратителните места в последните няколко дни.

Изми си ръцете, като приключи. В пукнатото огледало над пукнатата мивка съзря заплетените си коси и торбичките под зачервените очи. Бледата ѝ кожа беше на червени петна. Изглеждаше като някой, който има нужда от един душ. Като уплашено момиче, което бяга от нещо.

Забавна работа.

Стомахът ѝ изкъркори и тя завъртя кранчето, избърса ръцете си в дънките и излезе от тоалетната.

Всички бяха мъртви, когато се върна.

Почувства внезапен студ. Устата ѝ пресъхна, коленете ѝ омекнаха, а всяка клетка в тялото ѝ крещеше да си плюе на петите. Но не можеше да помръдне. Краката ѝ не ѝ се подчиняваха. Дори едва я държаха изправена.

Някои бяха поразени на масите по местата си, а други — в опита си да избягат. До един пребити до смърт. Жена с кафява жилетка лежеше безжизнено върху масата, а от размазания ѝ тил шуртеше кръв. Половината лице на шофьор на камион с раирана тениска липсваше. Сервитьорката беше завлечена покрай бара. От зеещата дупка в слепоочието ѝ бликаше кръв и оформяше разрастваща се локва на пода под нея. Амбър не виждаше готвача, но знаеше, че и той лежи безжизнено на пода в кухнята. Кръвта му беше размазана по стената.

Бяха четиринайсет души, когато влезе тук. А сега — четиринайсет трупа. Имаше обаче и петнайсети човек. Седеше с гръб към нея на масата до вратата, носеше бейзболна шапка и избледнял сив работнически гащеризон. Пееше си песента, която свиреше по радиото: „Всяка роза си има бодли“ на Пойзън.

Масата му се приближи до нея. И още по-близо. Не, не се движеше масата, а Амбър. Тя се намръщи и сведе поглед към ходилата си, които продължаваха да крачат напред. Очевидно се бяха запътили към вратата вън оттук, понесли със себе си и останалата част от нея. Това я устройваше. Така или иначе не ѝ се оставаше тук, с всички тези трупове. Трябваше само да премине покрай онзи тип, за да изтича вън на притихналата улица, където щеше да изкрещи името на Майло, а той — да долети на Чарджъра си и двамата щяха да се махнат веднъж завинаги оттук. Фасулска работа. Нямаше шест-пет.

На масата пред мъжа с гащеризона лежеше чук. Оцапан в кръв. От единия му край висеше парче скалп.

— Как я караш? — попита той.

Амбър замръзна на място.

Гласът му не беше приятен. Звучеше необичайно пресипнал, като че ли беше крещял през по-голямата част от живота си.

Без да отклонява поглед от вратата, тя пристъпи още една крачка напред. И още една.

— Амбър, нали така?

Тя спря на място.

— Да — продължи мъжът, — ти си. Друго очаквах, ако трябва да съм честен. Предвид всичко онова, което си забъркала, очаквах някой… — той облиза устни — по-впечатляващ.

Тя се извърна към него. Не можа да се сдържи. Погледът ѝ се отмести бавно и неохотно от вратата към масата. Първо се спря върху чука, а след това върху остатъка от пая, който онзи ядеше. Накрая се плъзна към загрубелите му ръце и оплисканите с кръв ръкави на гащеризона му. Беше слаб. Жилест. Лицето му беше изпито, брадичката — остра, а усмивката — лукава. Беше плешив. На шапката му имаше избеляло лого, което Амбър не успя да различи. Погледите им най-сетне се срещнаха и тя усети как ѝ се завива свят.

— Ти си онази, която уби пратеника на Сияйния демон, нали? — попита той. Долавяше се акцент. Южен. Вероятно бе от Джорджия. — Помогнала си му да се размаже отвисоко на земята? Харесва ми стилът ти. От години обмислях как да убия проклетника, но ти ме изпревари.

— Какво искаш? — попита Амбър.

— Не става дума за това, което искам, малката ми. А за това, което можеш да ми дадеш. — Той се изправи бавно от масата. Не беше висок, с не повече от половин глава над Амбър, но тя въпреки това отстъпи крачка назад. — Ти си моят билет — добави той.

— За къде?

Той си пое дъх и разпери ръце.

— Към всичко това. — Дясната му ръка се стрелна и хвана ловко чука.

— Защо уби всички тези хора?

Лукавата му усмивка отново се разля на лицето му.

— Никой не ми е казвал, че не трябва. Освен това мина доста време, откакто убих последните си. Знаеш ли, малката, имаш ли изобщо някаква представа какво е да си приклещен в забутано насред нищото градче, където най-трудната задача е да си намериш някой достоен за преследване? Исусе Христе, какво им става на младежите в днешно време? Да, старомоден съм, признавам си без бой. Обичам да дебна тийнейджъри и да ги убивам. Обичам предизвикателствата, разбираш ли? Тийнейджърите са здрави и силни и винаги обградени от семейство и приятели, но знаеш ли какво ги прави такъв идеален обект за дебнене? Припкат при родителите си или при ченгетата и им се оплакват, че някакъв лош човек иска да ги убие, но никой не взима думите им на сериозно. А изражението на лицата им, когато осъзнаят, че са сами, че действително са сам-самички, след като цял живот някой им е повтарял, че ще бъде винаги до тях. Е, на това му се казва просто рай. Напоследък обаче като че ли е невъзможно да намериш някой, който да ти окаже реална съпротива. Достойните тийнейджъри са отмиращ вид и това е тъжната действителност. — Той се усмихна още по-широко. — Ами ти, Амбър? Ще се съпротивляваш ли? Изглеждаш ми от този тип. В очите ти е. Човече, все така става! Намирам си тийнейджър, който действително е способен да ми предостави предизвикателство, но не ми е позволено да го убивам.

Амбър се намръщи.

— Не ти е позволено ли?

— Точно така. Без да убиваш момичето, такива са нарежданията. Тук съм само за да те отведа обратно.

— Не работиш ли за Астарот?

— Значи си говорите на малко име със Сияйния демон, а? Сигурно е приятно. Но да, признавам си без бой, както казах и в началото. А ти успя да останеш на крачка пред Хрътките — подвиг, който малцина са постигали за толкова дълго, но сега професионалистът е тук, за да се погрижи за всичко и да сложи край на тази глупост.

— Имам пари — отвърна Амбър, — мога да ти платя, за да си вървиш по пътя.

Мъжът се изсмя.

— Пари ли? Не са ми притрябвали. Освен това не могат и да се мерят с неговото предложение.

— Кажи цифра.

— Става дума за свобода, малката. Разбираш ли, когато сключвах сделката си с Дявола, направих грешка. Случва се на много от нас. Вглъбяваме се прекалено в онези, които ни заловят. Исках само да си отмъстя на онова дребно забутано градче, но какво стана след като го направих ли? Не можех да си тръгна. Не съществувах отвъд неговите граници. А Сияйния демон предложи да, така да се каже, да разшири обхвата на компетенциите ми. Да мога да пътувам. Да убивам хора по други места. А това тук е само привкусът. Гледай ме само — аз, Елиас Маук, убивам в Канада. А шоуто ще продължи из цялата страна.

— Аз, чела съм за теб.

— Ласкаеш ме.

— Че си мъртъв.

— И това също.

— Екзекутирали са те.

— Изпържиха ме — допълни той и свали шапката си.

Плътна лента от все още цвърчаща плът обрамчваше главата му, където е било съсредоточено електричеството. Амбър подушваше от място вонята на изгорена кожа. Маук си нахлупи обратно шапката и се ухили.

— Говори се, че съм убил двайсет и двама души. Бих казал по-скоро четиресет, но това беше, когато бях още жив. След срещата с електрическия стол броят на жертвите ми нарасна значително. А след това тук? Ще скочи до небесата.

Той пристъпи крачка напред, а тя — отстъпи една назад, като вдигна ръце пред себе си.

— Не искам да се бия с теб — каза тя.

— О, Амбър, не смей да ме разочароваш сега. Измъчващо лесно беше за такъв като мен да избие всички в едно помещение, пълно с хора. Трябва поне малко съпротива да ми окажеш.

— Не си първият сериен убиец, когото срещам — отвърна Амбър. — Дори не си първият завърнал се от гроба сериен убиец, с когото се сблъсквам. Убих Дейкър Шанкс.

— Шанкс не може и да се мери с мен.

— Да, вече определено не може — добави тя. — Тръгна по петите ми и аз го убих. Вече е мъртъв, но от типа смърт, от която не можеш да се завърнеш. Ще убия и теб.

— Харесва ми самоувереността ти — отвърна Маук. — Определено караш кръвта ми да кипи, няма да крия. Но Шанкс не беше никой. Вземи му ценното малко ключе и какво остава от него? Кажи ми само едно: когато го срещна, беше ли заклещен в една от собствените си къщи за кукли? Забавна работа. Как го уби? Настъпи го? Определено си достатъчно тежка.

— О, не изглеждах така, когато го убих — отбеляза Амбър.

— Така ли?

— Да — отвърна тя и се преобрази.

Костите ѝ се издължиха и преподредиха и тя стана по-висока. Излишното ѝ тегло се разпредели по цялото тяло и фигурата ѝ стана по-стройна. Кафявите ѝ коси потъмняха до черни, а румената ѝ кожа — до яркочервена. От челото ѝ изникнаха и се извиха назад два абаносови рога.

— Крайно време беше — изрече Маук с въодушевление. — Ах, великолепна си.

Амбър не загуби време да се съгласява с него, а направо го сграбчи. Знаеше си, че е великолепна. Той замахна с чука, но тя го изтръгна от ръката му и го захвърли настрана. Повдигна го, а новосформираните ѝ мускули дори не се напрегнаха от усилието, и го запрати върху една маса. Докато пристъпваше към него, улови с поглед отражението си и внезапната ѝ красота едва не я накара да спре и да се вгледа. Все още не беше свикнала. Едно незначително преподреждане на чертите ѝ беше достатъчно да я превърне от грозно човешко същество в пленителен демон.

Грохна. Ето че използваше определение за себе си, което не бе употребявала никога досега. Мнозина други бяха го използвали в най-жестокото си отношение, но тя — никога. Не спря да се замисли какво ли означаваше това сега, защото погледът ѝ се отмести към Маук, който издърпваше нож за месо от мъртвия му държател, но не я и глождеше толкова. Много малко неща я притесняваха, когато беше в демонската си форма.

Колкото и учудващо да беше, Маук се усмихваше, когато се хвърли напред. Кожата ѝ се втвърди и по нея се оформиха черни люспи, а ножът се плъзна по естествената ѝ броня, без да я пореже. Той замахна отново, за да я прониже, но тя беше много по-бърза. Хвана го за китката и я изви. Ножът падна на земята, а тя нанесе два удара, докато не го изведе от равновесие, стисна го за тила и го запрати прострян на пода.

— Казах ти да си вървиш по пътя — изрече тя, а пръстите ѝ се изостриха в нокти.

Маук изстена, извъртя се и я погледна. Продължаваше да се усмихва. Това не ѝ се нравеше. Беше свикнала хората да не ѝ обръщат внимание, когато беше в нормалния си човешки вид, но не и в този ѝ демонски облик. Когато изглеждаше така, очакваше уважение.

— О, прости ми — отвърна Маук, — мислеше си, че печелиш в тази кратка размяна на юмруци? Ще ти трябва доста повече от няколко удара, за да ме победиш. — Той се изправи на крака. — Разбираш ли, когато убивам, обичам да си поиграя. А съотборниците ми, ами те, изпълняват това, което им кажа. Нали така, приятелчета?

Труповете се размърдаха и мъртъвците в заведението се надигнаха от масите си и се изправиха, а Амбър усети как закрещява някъде дълбоко в съзнанието си.

Всички глави се извъртяха, а безжизнените им очи се отвориха. Амбър заотстъпва назад, а клиентите на заведението заприиждаха към нея с празни изражения и лица, опръскани със собствената им кръв.

— Не се приближавайте — предупреди ги тя и избута сервитьорката встрани. — Не ме докосвайте. Да не сте и посмели да…

Задърпаха я, а тя изруга, докато се съпротивляваше. Не искаше да се бие с тях или да ги наранява, но те бяха трупове, вече бяха мъртви, беше свършено с тях, затова и замахна с нокти, нанасяше удари с юмруци и с глава, а те продължаваха да се нахвърлят един след друг, до мига, в който ръцете ѝ не се оказаха приклещени, а един от тях я стисна за гърлото и плътната маса от тела, движещи се в синхрон, започна да я изтласква назад, притисна я към една маса и започна да се струпва върху нея, докато едва можеше вече да си поеме дъх.

— Махни ги от мен! — пищеше тя. — Разкарай ги!

През плетеницата от крайници тя гледаше как Маук оставя чука на същата маса. След това отстъпи и извади дребна кесия от джоба на гащеризона си. Бръкна в нея, извади шепа, пълна с черен прах, и приклекна. Амбър го изгуби от поглед, но знаеше отлично какво прави. Посипваше праха в кръг.

— Ще се поразтъпчем — заяви той.

— Кълна се, ще те убия.

Той надигна глава така, че да я вижда и отвърна:

— Ей, дръж се прилично и аз ще се държа прилично с теб. Сияйния демон ми заръча просто да те отведа жива при него. На практика можеш да си жива, а можеш и да си на прага на смъртта, мен лично не ме засяга в какъв вид точно ще си — довърши той и пак приклекна.

Тя чуваше тихото шумолене на праха. Върху нея лежаха шест или седем трупа, но не се движеха. Не помръдваха и грам. Погледът ѝ се спря върху чука и тя се пресегна, в опит да го вземе.

Маук се изправи, прибра кесията в джоба си и се настани на стол срещу нея. Придърпа чука по-близо до себе си.

— Родителите ти те преследват, нали така? — попита той. — Да, подочух всичко за вашите и приятелчетата им. Наистина ли искат да те изядат? Това е извратено — а аз съм експерт по извращенията. Но ти си им избягала — ти, шестнайсетгодишното хлапе, си се изплъзнала на цяла група сто и нещо годишни демони. И не стига това, ами си убила и представителя, пречукала си прехваления никаквец Шанкс и за капак си успяла да се изплъзнеш на Хрътките досега. — Той подсвирна впечатлено. — Е, щяха да те спипат рано или късно, това им е работата. Щом Астарот изпрати Хрътките по петите ти, те не се спират, докато не те заловят, и не можеш да направиш нищо по въпроса. Не можеш да се изправиш срещу тях. Не можеш да ги победиш. Не знам някой досега да е успявал. Не можеш и да се скриеш от тях. Надушват миризмата ти. И въпреки това виж се само, продължаваш да бягаш. Това говори доста за теб, малко демонче. Подсказва, че не бива да те подценява човек. При други обстоятелства с удоволствие бих те преследвал и убил. — Той постави чифт белезници на масата. — Но тъй като ще те предоставям на Сияйния демон, трябва да предприема определени мерки.

Телата върху Амбър се раздвижиха и изпънаха дясната ѝ ръка, притискайки я към масата.

— Ще ти сложим тези — продължи Маук. — Хич не ми се иска да ти ги слагам. Самият аз бях окован, когато ме спипаха, и изобщо не ми хареса, та да закопчавам с белезници такъв красив звяр като теб ми се струва до някаква степен като престъпление. Но и не бих те подценил. — Той отвори белезниците и ги остави настрана. — Затова и няма как да не се погрижа и за тези твои нокти. Човек не може да знае каква беля можеш да ми направиш с тях. Затова имаме решение и за тях.

Той вдигна чука, а труповете изпънаха и притиснаха ръката ѝ.

Паника обзе Амбър.

— Какво ще правиш? Какво си си наумил да правиш? Кажи им да ме пуснат! Кажи им!

Маук прикова на място палеца ѝ със свободната си ръка. Тя го преобрази в нокът и се опита да замахне към него, но той се изсмя и вдигна чука.

— Недей… — изрече тя — моля те, недей. Кълна се, че…

— Едно малко пръстче… — започна Маук и замахна с чука.

Болка разтърси Амбър и тя изпищя в опит да го изрита и да се освободи, но с тежестта на всички трупове върху нея беше практически невъзможно. Очите ѝ плувнаха в сълзи, които се стекоха по бузите ѝ. Болката беше толкова силна, че тя едва усети как той придърпва следващия ѝ пръст.

— Не! — проплака тя. — Моля те!

Този път той дори не си направи труда да казва каквото и да било. С приветлива усмивка на лице смаза костите и на този ѝ пръст.

— Копеле! — ревеше Амбър, хлипайки. Да, действително вече хлипаше. — Копеле, ще те убия! Ще разкъсам…

И третият пръст беше премазан, а думите на Амбър замряха в гърлото ѝ, приглушени от крясъците, които го раздираха. Последва и четвъртият. След това и петият. И най-сетне труповете отпуснаха хватката си. Тя опита да придърпа ръката си, да я притисне близо до себе си, но за тази цел първо трябваше да я прекара през плетеницата от трупове. Задържа я във въздуха, докато хлипаше и се мъчеше да си поеме дъх. След това труповете се раздвижиха отново и задърпаха лявата ѝ ръка.

— Не! — изпищя тя в опит да задържи ръката си под себе си, притисната между гърдите ѝ и евтината дървесина.

Само че те започнаха да я извъртат, за да се обърне по гръб, и докато издърпваха лявата ѝ ръка, развалината, в която се бе превърнала дясната, се завлачи след нея, което изпрати нови вълни на болка в съзнанието ѝ, като го заслепи напълно, парализира го и го разкъса на парчета. Когато болката поутихна и тя възвърна отново контрола над мислите си, усети лицето си притиснато към нечие тяло, а под лявата си ръка почувства повърхността на масата и хватката на Маук върху палеца си и затвори очи, стискайки ги здраво.

Чукът попадна върху целта си и тя ахна безмълвно.

След това намери следващата си цел. И следващата. А тя отново пищеше, но това не промени нищо, защото вече оставаха само два здрави пръста, а Маук побърза да ги намали до един. Амбър се бореше вътрешно да не повърне. В противен случай щеше да се задави в собственото си повръщано.

— А това малко пръстче се прибрало радостно у дома — изрече Маук и смаза и кутрето ѝ.

Труповете заслизаха от нея, докато тя още крещеше. Тежестта върху ѝ олекваше с всеки един и тя вече можеше да извърти главата си и да си поеме дъх на пълни глътки, което облекчаваше хлипането ѝ. Някой — вероятно Маук, държеше ръцете ѝ в своите. Кожата му беше груба. Мазолеста. Вече едва усещаше допира на белезниците върху китките си. Последният труп слезе от нея и тя се поизправи до седнало положение.

— Готово — обади се Маук. — Не беше чак толкова зле, а?

Тя прокара предмишница пред очите си, а движението беше достатъчно да ги напълни отново със сълзи. Премигна и го погледна, а той седеше и се усмихваше.

— Не исках да го правя — продължи той, — но съм си предпазлив тип. Гледам, че и зъбките ти са остри. Нека да си направим взаимна услуга, какво ще кажеш? Ти няма да ме хапеш, а аз няма да разбивам тези искрящо бели перлички. Не бих искал да съсипвам прекрасната ти усмивка. Красива е, нали? Обзалагам се, че е. Усмихни ми се. Хайде. Една малка усмивчица?

Демонското в нея искаше да изръмжи, да му се изрепчи и да му отвърне саркастично, но човешкото в нея — грозната, обикновена и слабохарактерна страна просто искаше да си спести всякаква последвала болка.

Ъгълчетата на устните ѝ се повдигнаха в трепереща, жалка усмивка.

— Знаех си — изрече Маук. — Често съм се питал колко ли по-привлекателен щях да бъда, ако Астарот ме беше превърнал в демон, вместо да ме дари с онова, което си поисках. Като начало щях да бъда по-висок, нали? — Той се подсмихна и слезе от масата. — Хайде сега, малката. Сияйния демон не обича да чака.

Отне ѝ известно време, докато слезе от масата, но Амбър се изправи на треперещите си крака. Кръгът, който Маук беше посипал, беше достатъчно голям да побере и двама им.

— Лекичко, да не развалиш очертанията — предупреди Маук.

Искаше ѝ се да се извърне и да побегне, но труповете все още стояха и я наблюдаваха. Не можеше да се бие, не и със закопчани с белезници ръце и когато и най-малкото побутване щеше да я събори на земята.

Маук ѝ подаде ръка.

— Хайде, Амбър. Време е да отдадем на Дявола, каквото му се полага.

Щом Амбър направи първата си крачка, в прозореца проблеснаха светлини и черен Додж Чарджър от 1970-а спря точно пред вратата на заведението.

— По дяволите — обади се Маук, като залегна леко.

Сервитьорката запуши с ръка устата на Амбър, за да заглуши писъка ѝ на болка, докато я дърпаше назад. Останалите трупове се върнаха по местата си, а Маук застана на бара, придърпа шапката си над очите и престорено зачете менюто.

Вратата на заведението се отвори и Майло пристъпи през прага.

Висок, нахлузил сини джинси и каубойски ботуши, с тъмна риза и прошарени коси и къса брада, той беше достатъчно привлекателен, за да събере погледите на източващите врат след него хора. Но не и тази вечер. Труповете седяха изгърбени, с наведени надолу глави.

Маук се появи зад него.

— Простете, господине?

Майло се извърна в мига, в който Маук замахна. Чукът беше изминал половината път до целта си, когато изведнъж Маук замръзна на място, а очите му се ококориха широко.

Двамата мъже просто стояха неподвижно, вгледани един в друг.

Майло винаги държеше пистолета си в кобура на колана, под ризата си. Извади го и стреля за времето, в което Маук успя просто да премигне. Поразен от упор, Маук се свлече директно на земята.

Само че труповете отново се изправиха. Амбър се опита да изкрещи, да предупреди Майло, че всички вече бяха мъртви, но сервитьорката затегна хватката си. Майло отстъпи назад от тълпящите се мъртъвци, без да сваля пръста си от спусъка.

Амбър разтвори широко уста и захапа мъртвата ръка на сервитьорката. Зъбите ѝ пробиха костите с лекотата, с която преминаха и през плътта, и тя изплю пръстите ѝ, а в това време останалите трупове се нахвърляха върху Майло. Избиха оръжието от ръката му и го приклещиха, докато Елиас Маук се изправи на крака. Изумлението все още не беше напуснало лицето му.

— Ти?! — обади се той. — Ти ли си партньорът ѝ?

Майло спря да се съпротивлява за миг и загледа как почудата се разлива върху изражението на Маук.

— Чух, че си умрял — продължи убиецът. — Че най-сетне си свел глава и си приел жалката си съдба. Какво по дяволите правиш тук?! И какво правиш с нея?! Отговаряй, да му се не види!

Маук спусна чука върху главата на Майло.

— Майло! — извика Амбър, борейки се с всички сили да се освободи.

Сервитьорката я избута върху бара, забивайки гърдите ѝ в ръба му, а счупените ѝ пръсти се удариха в основата му и Амбър проплака и застина неподвижно.

— Какво? — попита намръщено Маук. — Майло ли? Така ли се наричаш вече? — Той сви рамене. — Е, име като всяко друго, предполагам.

Труповете изправиха Майло. Струйка кръв се стече изпод косите му и надолу по линията на скулата му, та чак до стиснатите му челюсти. Погледът му беше ясен, без следа от замайване или сътресение и беше изцяло съсредоточен върху Маук, който беше стъпил с един крак в посипания от него кръг от черен прах.

Очите на Амбър се спряха върху кутията цигари на бара и сребристата запалка, която лежеше до тях. Тя избута с гръб сервитьорката, колкото да може да повдигне ръце нагоре. Трупът отвърна с още по-силен натиск, но Амбър вече беше успяла да стисне запалката между двете си длани и я поднесе към устата си. Стисна с устни капачето и го отвори.

— Остарял си — говореше Маук на Майло. — Вече ти се мяркат сиви коси. Трябваше да направиш като мен — първо трябваше да умреш. Така спираш да старееш и можеш да останеш млад и красив завинаги. Като мен. — Той се засмя.

Амбър наклони запалката, като притисна колелцето към плота на бара, спомняйки си за всички истории, които беше слушала, за това как палят от първия път и всеки един път и изпъна рязко ръце нагоре. Назъбеното колелце се завъртя, запали искра и от запалката лумна огън.

Тя я постави внимателно върху бара.

— Няма да лъжа, че се радвам да те видя — продължи Маук. — Всъщност не. Но е хубаво, че си тук. Инструкциите ми бяха следните: доставянето на спътника на момичето демон не е задължително. Тоест не е необходимо да те включвам към пакета, ако не ми се иска. Така че мога да те убия още тук и сега. Мога да ти смеля мозъка. Как ти се струва това, темерутски кучи сине? Дали така ще те накарам да проявиш някаква емоция? Или пък може би ето така: ще си отделя достатъчно време да счупя всяка кост в тялото ти, преди да те избавя от мъките, или пък ако започнеш да молиш за милост, ще приключа бързо-бързо с теб. Е, какво предпочиташ? Ще ме оставиш ли да те убия бавно, или ще молиш добрия си стар приятел Елиас за по-бърза смърт?

— Ами… — най-сетне Майло проговори. — Много неудобна работа.

— Как така?

— Нямам никаква представа кой си.

Маук се изсмя.

— Глупости.

— Говоря сериозно — отвърна Майло. — Трябва ли да си те спомням? Имам усещането, че трябва, но…

— Добре, сега ме обърка — прекъсна го Маук. — Лъжеш, за да отложиш неизбежното, или си решен да се държиш като задник докрай?

Майло сви рамене, с което само ядоса Маук още повече. Вдигнал чука, готов да замахне, Маук изрече:

— Ще се опиташ ли да си ме спомниш, или просто да продължа с разцепването на черепа ти? За мен е все едно, приятелче. Изведнъж любопитството ми за това как си се озовал в сегашното си положение се изпари до абсолютната нула.

— Винаги ли си бил толкова приказлив? — попита Майло. — Мисля, че все щях да запомня някой, който говори толкова много.

Маук присви устни.

— Ще се насладя на убийството ти.

Амбър стисна зъби, извъртя се и заби рамо в мъртвата сервитьорка. От удара ръцете ѝ се разтърсиха до китките, което я накара да проплаче от болка, но тя използва силата на това усещане, за да изрита трупа в коляното. Сервитьорката залитна и освободи Амбър от хватката си.

— Някой да я хване! — извика Маук, но Амбър вече обвиваше длани около запалката и усети докосването на пламъка ѝ върху плътта си, а когато труповете се приближиха опасно близо, тя я пусна на пода и плъзна, запращайки я напред. Щом огънят срещна кръга, черният прах лумна в сини пламъци и преди Маук дори да успее да сведе поглед, кръгът се задейства.

— Ох, по дяв… — беше всичко, което успя да изрече, преди да изчезне в пламъците.

Свободни от влиянието му, труповете се свлякоха на пода. Майло се изправи. Развали очертанията на кръга с ботуша си и огънят угасна.

След това побърза да отиде при Амбър и ѝ помогна да се изправи. Вгледа се в окървавените ѝ и разкривени пръсти.

— Господи — прошепна той.

Тя се отпусна към него и той я задържа.

— Не се чувствам много добре — промърмори тя.

— Ще те заведа на лекар — отвърна той. — Но първо ще трябва да се преобразиш обратно.

— Не, не, ще боли прекалено много.

— Нямаме друг избор, съжалявам.

— Ще се излекувам. Сама ще си се излекувам.

— Костите на пръстите ти трябва да се наместят. Ако ги оставим така, ще зараснат накриво. Трябва ни лекар, който да го свърши правилно. Съжалявам, ще трябва да се насилиш.

Тя се опита да продължи да спори, но думите вече не излизаха от устата ѝ. Майло беше прав. Знаеше, че е.

Преобрази се. Самата промяна, свиването на всички кости в тялото ѝ, счупени и здрави, я принуди да изпищи.

Но истинската болка дойде след това. Непотискана от демонския ѝ облик, тя я заля внезапно и замъгли погледа ѝ. Светът се завъртя, но вместо да падне на земята, тя усети как нещо я повдига във въздуха. Последното нещо, което си спомняше, преди да изгуби съзнание, бе как Майло я носи на ръце към болницата.

Когато нощта се спусна лениво над хоризонта, Вергил я посрещна подобаващо ядно, а старите му кости потрепериха на хладния въздух. Имаше времена, преди дълги години, когато очакваше мрака с нетърпение, времена, в които спеше непробудно. А имаше и времена, още по-отдавна, когато прекарваше нощите си в съвсем други дейности — като пиеше, забавляваше се и се забъркваше в неприятности.

Напоследък единствените неприятности, които си навличаше, бяха когато мислите му се оплитаха в главата, а единственият сън, който го навестяваше, беше лек, раздразнителен и недостатъчен.

Колко ли пъти се разходи до тоалетната предната вечер? Пет? Шест? Много скоро щеше да му се наложи да си държи гърне до леглото, за да не вземе да се посрами. Или просто щеше да стисне зъби и да постъпи в един от онези старчески домове, в чието име присъстваше неотлъчно „подслон“, „приют“ или „покой“. А много повече би им подхождало „Чакалнята на Господ“.

Въпреки че лятото наближаваше, той увеличи градусите на отоплението. Беше осъзнал, че един е студът по принцип и съвсем друг — този в Аляска. Не му харесваше да му е студено. Никога не му бе харесвало. Беше калифорнийско дете, родено и отгледано на слънце. А тук изживяваше зимата на своя живот в проклетата Аляска. Разумно ли беше? Не, но пък и решенията, довели го тук поначало, не бяха разумни.

Домът му отразяваше като в огледало отминалия му вече живот. Наградите му — всичките пет, заемаха два рафта във витрината. Филмите, в които беше участвал — все евтини продукции, с изключение на „Ад на девет хиляди метра“, бяха засвидетелствани в рамкираните плакати по стените, но не друго, а работата му в телевизията му беше донесла най-ярко признание. „В часа на Маската“, заглавието, внесло върколаци, вампири и ужасяващи номадски проклятия във всекидневните на американските домове за три прекрасни сезона в началото на седемдесетте години на двайсети век, се беше превърнало в култов хит, преди още хората да узнаят точно какво е култов хит, а в центъра му беше Вергил Абърнати в ролята на едноименния герой — Маската: героят с костюм и маска на очи, върл защитник на истината с двата си юмрука в свят, потънал в кошмари.

Три славни години. Това се казваше филм. Ала след това вкусовете на публиката се измениха и вниманието им се разконцентрира, а Маската беше предаден — не от някой враг, убиец или зло създание, а от рейтингите. Или по-скоро от тяхната липса.

Не че съжаляваше, или че беше позволил мислите за онова, което би могло да бъде, да нахлуят в ежедневието му. Не че си позволяваше да мечтае за вчера, вместо да се изправи пред грешките си от днес, които хич не бяха малобройни. Не, нищо подобно не тормозеше Вергил Абърнати, някогашния герой на момчетата от всякакви възрасти и прелъстител на жените. Не, за Вергил Абърнати съществуваше единствено днес. Единствено студената празнина на днешния ден в град, където никога не бе истински желан, в живот, който все повече се отегчаваше от него.

— Сантиментални небивалици — измърмори той на студената си, притихнала къща.

И с какво го бяха заменили, питаше се той (и то не за първи път)? Бърз прочит на програмата за телевизията предостави отговор на въпроса му: риалити предавания и двайсет и четири часови новинарски емисии. Развлекателни шоута и състезания, в които се сбъдваха всички мечти, стига хората зад екраните да те харесат достатъчно много, че да гласуват за теб. Богаташи, забъркващи се в грозни неща. Бедняци, забъркващи се в глупости. А сериалите? Онези със сценарий? Завзети от актьори с дълбоки скули, за които границата между чара и мръщенето беше изключително тънка. Къде се беше дянало изкуството? Къде беше субстанцията? Смени канала и попадна на реклама за лекарство, в чийто безкраен списък от възможни странични ефекти присъстваше и смърт, след което изключи телевизора.

Докторът му беше казал, че за състоянието на сърцето му е важно да избягва всякакви ненужни вълнения. Но и докторът му беше един идиот.

Вергил изгаси лампите. Време беше за лягане. Още един ден беше приключил. Поредният от онези, които си складираше. Беше натрупал доста голям запас. Повече дни, отколкото можеше и да преброи. Не знаеше със сигурност какво ще ги прави, след като ги събере всичките. Може би щеше да ги пусне на свобода. Може би щеше да отиде до Зъбера на Едисън, каменистата оголена местност, от която се откриваше гледка към изоставената каменоломна в скалите зад къщата му, и да ги захвърли на вятъра, да се загледа след тях как пърхат и отлитат, изгубвайки се завинаги. А може би просто щеше да ги натъпче в един буркан и да ги зарови в задния си двор. Всичко го устройваше. Така или иначе нямаше да притрябват на никого другиго.

Запъти се към спалнята си, но спря както винаги на прозореца на всекидневната, за да се вгледа през завесите. Взираше се в съседната къща, където светлината на верандата заискряваше със силата на хиляди слънца всеки път, щом някоя проклета мечка гризли се залуташе в задния двор. Колко ли пъти вече се беше оплакал на проклетия глупак Снайдър? На младини никой дори не се беше осмелявал да му каже „не“, не и когато Вергил присвиеше леденосините си очи. Но и на това му беше отминало времето и нещата вече стояха другояче. Робърт Снайдър беше на около четиресет, подчертано незабележителен осъден престъпник, пуснат от пандиза и въпреки всичко достатъчно самоуверен, та просто да се подсмихва на оплакванията на Вергил. Същински селяндур.

Вергил видя, че сега гледа телевизия. Шоуто на Джими Кимъл или Фалън, или някой от тези. За Вергил всички бяха еднакви. До един изнасяха монолози. Снайдър седеше по бельо с бира в ръка. Като че ли му беше топло. Вергил го ненавиждаше.

Тъкмо щеше да се дръпне и да остави завесата да падне на мястото си, когато долови някакво движение с поглед. В къщата имаше още някого.

Снайдър беше женен, но се разведе преди три години и бившата му се върна при майка си в другия край на града. Как ли се казваше? Няма значение. Важното беше, че откакто жена му го беше напуснала, в къщата на Снайдър не се беше вясвал никой друг. Никакви жени, приятели, никой. Никой, освен Снайдър. А сега тази, тази фигура.

Беше висок, който и да бе. Висок и слаб. Пристъпваше бързо покрай прозорците, но без подчертана настойчивост, от осветена в тъмна стая и пак в осветена. Вергил го изгуби от поглед и се намръщи, питайки се защо изобщо още седеше да наблюдава. Кого го беше грижа дали Робърт Снайдър си е намерил дружка? Него определено — не.

Снайдър пресуши и последните капки от бирата си, изправи се на крака, почесвайки едрия си корем, и закрачи към кухнята си. Застана на мивката, вгледан в отражението си в прозореца, без да забелязва Вергил в притъмнялата му къща право пред очите му. Изми празната бирена бутилка. Явно рециклираше. Е, явно не беше чак толкова лош.

Посетителят му, който и да беше той, се появи в кухнята. Беше блед, със странен цвят на кожата, а устата му беше широка. Прекалено широка. Пристъпи зад Снайдър и го сграбчи. И му прекърши врата.

Сърцето на Вергил подскочи в гърдите и той залегна под рамката на прозореца си. Не знаеше защо реши да залегне. Изглеждаше му като правилния избор. Сега, след като го беше направил обаче, му беше доста трудно да се изправи. Наполовина приклекнал, той се заклатушка към библиотеката си, отдалечавайки се от прозореца. Краката му горяха, тези стари предатели. Когато беше достатъчно далече, се изправи бавно със стонове, докато бедрата му щракаха и гърбът му пукаше.

С малко по-улеснени движения той се промъкна отново до прозореца и надникна. Не се виждаха нито Снайдър, нито другата фигура. Убиецът или го беше завлякъл нанякъде, или го беше оставил да се свлече на място.

Вергил се замисли колко ужасен съсед бе Снайдър. Груб и неуважителен, той го бе заплашвал с физическа разправа неведнъж и макар Вергил да се съмняваше искрено в реалните способности на Снайдър да изпълни заканите си, нямаше как да избяга от факта, че съседът му беше млад мъж на около четиресет, а самият той — старец на близо осемдесет и със сърдечни проблеми. А това по ничии стандарти не беше равнопоставено съревнование.

Само че Снайдър вече не беше млад мъж на около четиресет. Сега той беше безжизнено тяло. Труп. Телесни останки. И всички надежди или мечти, които някога бе таял, си бяха отишли с него, изгубени завинаги в мига, в който онази фигура го обгърна с ръце. Вергил изпита съчувствие към човека, но от онзи тип повърхностно съчувствие, което лесно се забравяше и оставаше назад в мислите.

Вниманието му се прикова от ново раздвижване. Фигурата се движеше към задния вход на къщата.

Вергил се втурна към собствената си кухня и срита някакъв стол по пътя в тъмното. Без да спира да кълне по пътя си до прозореца над мивката, той се вгледа през него в неподдържания заден двор на Снайдър, когато фигурата се изгуби в нощта. На лунната светлина изглеждаше по-дребна. С тъмна коса. Странна работа. Вергил можеше да се закълне, че онзи в кухнята беше плешив. Този не беше и толкова блед и беше облечен в спортни панталони, риза с къс ръкав и елек. Убиецът хвърли поглед в негова посока, а в ума на Вергил изплуваха две мисли.

Първата беше: „Видял ме е, видял ме е и знае, че съм тук“, мисъл, която избледня, когато погледът на убиеца се плъзна около него без да спира, обхождайки заобикалящата го обстановка.

Втората беше: „Познавам този тип. Познавам го, но е невъзможно. Няма как да е той. Онзи, за когото си мисля, е на осемдесет и живее в Арканзас“.

Наблюдаваше как убиецът прескача задната ограда и изчезва в нощта и остана на място близо двайсет минути, преди да може да си отдъхне. Постепенно сърцето му престана да бие в ритъма на тангото. Осени го мисълта, че вероятно е добре да се обади в полицията. Извади телефона си от джоба. Екранът светна прекалено ярко в тъмната му къща и той си припомни с мъка какво да прави с него.

В прозореца се отразиха светлини. Вергил побърза да погледне отново през него и тъкмо навреме съзря полицейска патрулка да отбива пред къщата на Снайдър. Почувства истинско облекчение. Светлините ѝ не бяха включени, но това не беше от значение, особено след като началникът на полицията Новак слезе от колата. Новак беше добро ченге, адски строг, но разумен и справедлив. С него имаше и друг полицай, някакъв едър тип — в главата на Вергил се въртеше името Уудбъри. Докато двамата пристъпваха към входната врата на Снайдър, той обмисляше дали да им разкаже какво беше видял.

Вратата явно беше отключена, тъй като двамата полицаи направо влязоха в къщата. Вергил видя как прекосяват всекидневната, запътили се към кухнята, и застават на мястото, където беше видял Снайдър за последно. Заговориха се със сведени надолу погледи. Не изглеждаха изненадани. Не изглеждаха дори смутени. Наведоха се и когато се изправиха, държаха тялото на Снайдър в двата му края.

— Ах, да ви се не види — прошепна Вергил, проследявайки с поглед как двамата изнасят трупа от къщата и го хвърлят в багажника на колата си. Уудбъри се върна да затвори входната врата, а щом се присъедини отново към Новак, двамата отпътуваха с патрулката.

Вергил стоеше неподвижно в мрака в къщата си.

— Е, някой ще гори в Ада — заяви той.

Този път сънуваше нещо съвсем ново.

Амбър си беше отново вкъщи, в Орландо, където беше горещо и задушно и климатикът не работеше, но горещината не ѝ се отразяваше както обичайно. Челото ѝ беше хладно и тя седеше на масата с родителите си и им разказваше за деня си в училище. Никой не я беше тормозил и не я бяха викали в кабинета на директорката Коб, така че денят ѝ бе минал добре.

Родителите ѝ я слушаха внимателно, кимаха и се усмихваха мило, отвръщаха ѝ със съвет или я окуражаваха. Бети седеше до нея на масата, а Бил се суетеше около фурната. Той отвори вратата ѝ и горещината отвътре се разля и сля с топлия въздух в стаята. Амбър от съня започна да се поти.

Изведнъж сънят прескочи във времето, както често се случваше със сънищата, и те вече си приказваха, докато се хранеха. Бил и Бети оставаха незасегнати от жегата, докато потта на Амбър вече се стичаше по лицето ѝ и капеше в чинията ѝ, но пък тя умираше от глад, затова поиска допълнително, след като приключи с порцията си. Родителите ѝ се засмяха, а Бил взе чинията ѝ и стана от масата с ножа за месо в ръка. Отряза голямо парче от печеното, а Амбър забеляза за първи път, че печеното за вечеря беше Имелда, сервирана в огромен сребърен поднос на масата, гарнирана, залята със сос и с божествен аромат.

Бил подаде на Амбър пълната чиния и тя ѝ се нахвърли, дъвчейки крехкото месо, докато стичащите се струйки пот и кръв се сливаха по брадичката ѝ. Беше невероятно. Кожата на Имелда хрущеше в устата ѝ.

В този миг тя осъзна, че сънува, и се събуди.

Първото нещо, което усети, беше студът. Второто беше радостното ръмжене на Чарджъра, докато леко се поклащаше на седалката си в него. А третото — след като отвори очи — болката в ръцете си. Повдигна ги от скута си, като потрепна леко, но не изпищя, което беше напредък. Виждаше единствено върха на пръстите си над дебелите бинтове: бяха лилави и подути и боляха.

— Как се чувстваш? — попита Майло, без да откъсва поглед от тъмния път напред.

— Сякаш всичките ми пръсти са били смазани — отвърна тя.

— Е, не всички — обясни той. — Лекарката каза, че левият ти палец е лошо ранен, но не и счупен.

— А аз седя и се самосъжалявам… — измърмори тя и сведе поглед. — Повръщала ли съм? Не помня да съм повръщала.

— Повърна — отвърна Майло.

— По дяволите — изрече тя, като забеляза, че той е облечен с друга риза. — Да не повърнах и върху теб?

— Да.

— Съжалявам.

— Лекарката ти изписа хапчета. Можеш да изпиеш следващото след малко повече от час.

Което позволи на болката да ескалира достатъчно добре. Амбър се поизправи в седалката си, като внимаваше да не движи много-много ръцете си.

— Онзи тип… каза, че Астарот знае къде отиваме.

Майло кимна.

— Това и сами можехме да го предположим.

— Познаваш ли го?

Майло поклати глава.

— Разбра ли името му?

Амбър се поколеба, но отговори:

— Елиас Маук.

— Чувал съм за него — продължи Майло, — и ме остави с впечатлението, че някога сме били приятели.

— Приятели ли? Та той се опита да те убие.

— Сигурно сме се скарали. Като нищо ще сме били и партньори. Задруга от серийни убийци.

— Не събуди ли някакви спомени? — попита тя. — Гласът му например?

— Никакви — отвърна Майло. — Животът ми е все същото бяло петно, което е от дванайсет години насам.

— Той като че ли, като че ли знаеше, че Майло не е истинското ти име.

— Да. — Навлязоха насред мрачно и пусто кръстовище, а Чарджърът изскърца доволно, като завиха наляво. — Какво ли ще да е то.

Телефонът в якето ѝ иззвъня. Амбър вдигна нагоре бинтованите си ръце.

— А, да — усети се Майло.

Тя се извъртя леко, а той се пресегна, извади телефона от джоба ѝ и вдигна. След това пусна високоговорителя.

— Ам, ало? — обади се гласът от другата страна. — Амбър ли е?

— На телефона — отговори тя.

— А, Амбър, здравей. Джереми е.

— Здрасти, Джереми.

— Онзи, на когото даде стотачка?

— Знам кой си, Джереми.

— Супер — продължи Джереми, — да, извинявай. Та, искаше да знаеш дали се е появила група мотоциклетисти?

Настроението ѝ охладня и тя посърна.

— Да, точно така.

— Ами току-що минаха през града — обясни Джереми. — Преди не повече от две минути. Петима. С дълги коси, кожени якета, бради, целия пакет. Минаха, без изобщо да спират. Не се и огледаха наоколо, просто си караха право напред.

— Благодаря ти, Джереми — отвърна Амбър. — Не харчи парите наведнъж.

Майло затвори и пъхна телефона обратно в джоба на якето ѝ. Тя го погледна.

— На колко часа път от нас е Джереми?

— Около двайсет — отвърна Майло. — Може би двайсет и два. — Той извърна поглед към нея. — Знаехме, че не можем да се отървем от тях.

— Знам — каза тя, — и все пак… щеше да е добре поне веднъж нещо да потръгне добре за нас, нищо повече.

— Астарот може да изпрати когото си поиска — рече Майло. — Фактът си е факт. Хрътките са на поне двайсет часа път от нас, а ние сме на десет часа от Дезълейшън Хил. Никой няма да ни спре.

— Трябва да поспиш.

— И ще. Почти стигнахме Аляска. Веднага щом влезем в щата, ще си почина няколко часа. А когато стигнем където сме се насочили, ще спя цяла нощ.

— Стига всичко, което ни разправят за Дезълейшън Хил, да е вярно.

— Мислиш ли, че Бъкстън ни е излъгал?

— Не — отвърна Амбър. — Но това, че Грегъри е успял да се укрие там за няколко седмици, не означава, че и ние ще можем.

— Не е като да имаме голям избор от варианти пред нас — каза Майло. — Според него и Сияйния демон, и Хрътките нямат да могат да ни проследяват, веднъж щом пристъпим в града, а съм склонен да вярвам, че знае какво говори. Това ще ни даде малко време да си отдъхнем и да си направим поне някакъв план.

— Защото плановете ни винаги се оказват така успешни.

Той не ѝ отговори. А и тя не очакваше отговор.

Продължиха по пътя в познатата и така удобна тишина. Копчето на радиото остана както винаги недокоснато. Дори и да ѝ се приискаше да го включи, бинтованите ѝ пръсти нямаше да ѝ позволят. А и освен това моментите на мълчание вече не я смущаваха и музиката не ѝ трябваше, за да запълва тишината.

Изпи още няколко хапчета и надигащата се болка утихна до поносимо пулсиране, а тя се загледа в безкрайната върволица от дървета през прозореца. Запита се какъв вид ли бяха. Беше трудно да се определи в мрака, но ѝ приличаха на смърчове, макар и изобщо да не беше познавач.

— Какви са тези дървета? — попита тя Майло.

— Зелени — отвърна той и така разговорът им приключи.

Задминаха заспали къщи и коли и внушителна колона от паркирани пикапи с алковни кемпери, които се редяха като възседнали се кучета. В колата стана невъобразимо студено и Амбър се загърна нескопосано с някакво одеяло. Звездите тази нощ бяха удивителни.

— Видя ли звездите? — попита тя Майло.

— Ярки са — измънка той.

Тя кимна. Да. Наистина бяха ярки.

След това заспа, без да сънува, а когато отвори отново очи, Чарджърът намаляваше скорост и пред тях премигваха лениво светлини.

Тя се поизправи в седалката си, а одеялото остана да покрива ръцете ѝ.

— Ченгета?

— Щатска полиция — отвърна Майло. Беше блед, с изопнато лице.

Вече се намираха в Аляска, което означаваше, че е шофирал прекалено дълго. Чарджърът беше започнал да му нашепва.

Амбър огледа полицейския служител с характерното сако и широкопола шапка, вдигнал една ръка. Чарджърът спря пред него и Майло свали стъклото на прозореца си.

— Привет, приятели — поздрави с усмивка полицаят, леко наведен. — Готино возило си имате. От мен да знаете, не се срещат такива мощни коли по пътищата тук. Какъв модел е, шейсет и девета?

— Седемдесета — отвърна Майло.

— 1970-а! — изрече изумено полицаят и подсвирна. — Да му се не види, поддържате я в отлично състояние.

— Благодаря — отвърна Майло.

— За нищо. — Той се наведе още и се усмихна на Амбър. — Привет, млада госпожице!

По брадичката му беше набола брада и ризата не му беше по мярка. Най-горното ѝ копче не можеше да се закопчее. По вратовръзката му имаше кръв.

Това беше достатъчно за Майло. Беше карал в продължение на девет или десет часа без почти никаква почивка и без абсолютно никакъв сън и това му стигаше да го предизвика. Преобрази се, поникнаха му рога и кожата му потъмня до най-мрачното, невъзможно черно, а когато изръмжа, от устата му се разпръсна същата червена искра, с каквато блестяха и очите му. Дръпна полицая за вратовръзката и натисна до долу газта. Чарджърът се изстреля напред и набра скорост, влачейки дерящия се полицай след себе си. Минаха покрай патрулната кола и Амбър съзря гол крак да стърчи в тревата зад нея.

Мъжът в униформата на полицай кълнеше с гъргорещи звуци, вкопчил се отстрани на Чарджъра, докато фучаха нагоре по хълма. Дясната му ръка изчезна за миг, след което се появи отново, стиснала пистолет, който бързо изпусна, когато се натъкнаха на неравност на пътя.

Стигнаха до върха на хълма и пътят се поизравни, а Майло освободи хватката си и инерцията издърпа назад мъжа от прозореца му. Наби спирачки, като че ли за да изпробва дали коланът на Амбър ще издържи, а като резултат само разтърси ръцете ѝ.

Изключи колата от скорост и слезе.

Амбър остана на място, а лекото ръмжене на Чарджъра помагаше да успокои лудо биещото ѝ сърце. Небето просветляваше. Студен и ободряващо свеж въздух нахлу в Чарджъра.

Последва остър писък на болка, който беше рязко заглушен. Тя завъртя огледалото за обратно виждане, за да наблюдава как Майло завлича тялото в храстите. Като приключи с това, си знаеше, че той ще се върне надолу по хълма, ще напъха тялото на истинския полицай в багажника на патрулката му и ще я паркира някъде далеч от хорските погледи.

След това тя щеше да настоява той да поспи. Вече бяха в Аляска с не повече от пет часа път пред тях, а Хрътките все още изоставаха с близо двайсет часа. За пръв път откакто започна всичко, Амбър си позволи да се запита дали пък това не е началото — моментът, в който всичко изведнъж тръгва на добре.

Отне им повече от очакваното да открият Дезълейшън Хил. Намериха града малко преди пладне. Това разтревожи Майло. Амбър прочете притеснението в лицето му, но не ѝ се налагаше да го разпитва за причината. Трябваше да се озоват по улиците на града, без дори да се замислят, такава беше силата на Демон шосето или Тъмната магистрала, или мрачните пътища, или както там решиш да наречеш този феномен на ужаса, който отвеждаше при ужасите. Подобни неща се преплитаха едно с друго. Съдбата повеждаше пътниците по мрачните пътища, упътвайки ги към хора или места, които са били докоснати по сходен начин от мрака. Затова и Майло и Амбър трябваше да се озоват по главната на града по силата на пълната случайност.

Вместо това обаче те направиха няколко погрешни завоя и подминаха отклонението, без дори да го забележат. Когато най-сетне намериха правилния път, той ги отведе по лъкатушещо шосе през хълмове със заснежени върхове, на което накрая се изпречи и стара табела с надпис:

Навлизате на територията на Дезълейшън Хил

Точно преди табелата тясна пътека отвеждаше надясно и тъкмо отвъд нея се виждаше главният път, който продължаваше направо за кратко, след което започваше да се вие и се загубваше зад гъст храсталак и високи дървета.

Майло отби Чарджъра встрани от пътя.

— Защо спираме? — попита Амбър. — Нали пристигнахме, най-сетне го намерихме. Какъв е проблемът?

— Не знаем какво ни очаква тук — отвърна Майло.

— Напротив — възрази тя. — Нали ти прочетох историята на града. Кратка и скучна. Малко градче със страховито име1, където никога не се случва нищо вълнуващо.

— Това се знае из интернет.

— Интернет знае всичко — заяви тя. — Това е единственото място, където ще сме в безопасност от Сияйния демон.

— Но защо точно тук?

— Толкова ли е важно? — попита тя. — Очевидно е от значение, да, но дали е важно точно сега? Сега, тук, встрани на пътя? Важното е, че знаем, че ще бъдем в безопасност тук.

— Бъкстън е издържал само една седмица.

— Каза, че мястото му се е сторило странно. И така да е, мен ме устройва. Нямам нищо против странното. Майло, можем да обсъдим тези неща по-късно. Можем да разпитаме и да получим отговорите, които търсим. Но сега съм изморена. Също като теб. Имаме нужда от здрав сън. Трябва да поспрем с бягането.

Той въздъхна и потърка очи.

— Добре де, добре, предполагам си права.

— Права съм и още как.

— Добре тогава, влизаме в града, без да привличаме внимание. Говорим само когато някой реши да ни заговори. Сливаме се с обстановката, ясно?

— Ще се опитам.

— Ще се опиташ?

— Градът е малък и насред нищото. Новодошлите сигурно се забелязват лесно. Ще е някак неизбежно.

— Да, вероятно, но и ние трябва да се стараем да не се набиваме на очи.

— Съгласна.

Майло се поколеба за още един миг, след което запали Чарджъра.

— Добре тогава.

Излязоха отново на пътя, минаха покрай табелата и Чарджърът се изстреля напред, когато Амбър изпищя изведнъж и се преобрази, а болката, пламнала в ръцете ѝ, и шокът от внезапната промяна едва не премрежиха погледа ѝ, добавени към факта, че и Майло, също като нея, се беше преобразил в демонската си форма. Той настъпи рязко спирачката, а Чарджърът спря с ръмжене като че ли в знак на протест.

Придърпала ръцете си към гърдите, Амбър се вгледа в изгарящо червените очи на Майло. Бяха присвити. Той се извърна, огледа зад и пред тях, след което изкара глава през прозореца и вдигна поглед нагоре. В очакване на нападение. В очакване на нещо.

Чакаха. Чарджърът чакаше. Но нищо не се случи.

Кожата на Майло изсветля, пламъкът в очите и устата му угасна, а извитите му рога се прибраха насред косите му.

— Какво беше това по дяволите? — обади се Амбър.

Майло се вгледа в ръцете си.

— Не знам. Все още усещам…

Той се преобрази отново без предупреждение в чернокожия рогат демон, изръмжа раздразнено и на мига се върна в нормалния си човешки вид.

— Странна работа — измърмори той и извърна поглед към нея. — Ще трябва да си върнеш човешкия вид.

— Ама боли.

— Трябва да се преобразиш, както и ще трябва да се бориш с порива да се върнеш в демонския си вид. Силен е. Много силен.

— Боже господи.

Тя стисна зъби и се преобрази, а от пръстите ѝ изригна подновена заслепяваща болка, която замъгли мислите ѝ. Веднага след това последва повторно изригване и тя отново беше в демонската си форма.

— Не мога да го направя — изрече задъхано тя. — Просто не мога.

— Преобрази се — настояваше Майло — и се контролирай.

— Дай ми минутка.

— Сега, Амбър.

— Ще опитам пак след минута, задник такъв!

— Веднага! — изрева Майло и очите му проблеснаха в червено, а Амбър изръмжа в отговор и си върна човешкия вид, като този път удържа на промяната въпреки болката и се съсредоточи да запази този си нормален, непохватен и грозен облик.

Когато болката се поуталожи до поносимото, си пое дълбоко дъх.

— Браво — поздрави я Майло, намествайки се удобно на седалката си.

— Това е ужасно — каза Амбър.

Всяка клетка в нея искаше да се преобрази отново. Нервните ѝ окончания играеха неистово. Кожата ѝ бе като наелектризирана. Човешката форма, в която се помещаваше, беше просто напълно погрешна.

— Като че ли трябва да се изпишкам — продължи тя, — но не е като да ми се пишка, познато ли ти е това чувство? Когато усещаш, че ще избухнеш, но добре знаеш, че просто трябва да се успокоиш и на мига ще се почувстваш много по-добре? Нещо подобно е, но в хиляди пъти по-силно.

Майло се вгледа в нея за кратко.

— Ясно — отвърна той най-сетне. — Не бих използвал точно такъв аналог, но разбирам.

— Какво се случва с нас?

Този път Майло не отговори. Просто слезе от колата. Амбър се извъртя на седалката си и се загледа след него, докато той вървеше към табелата. Подмина я и се извърна със заинтригувано изражение на лицето. Отстъпи голяма крачка назад към Чарджъра и се преобрази.

След малко пристъпи от другата страна на табелата и си върна човешкия вид. Намръщи се и закрачи обратно към колата, като отново се преобрази. Когато седна обратно зад волана, вече си беше върнал нормалния облик.

— Интересен е този град — заяви той.

— Мислиш ли, че онова, което е предпазвало Бъкстън от Сияйния демон, сега ни кара да се преобразяваме?

— Много е вероятно то да е причината, да. Много жалко, че пропусна да ни спомене за това, преди да отлети.

— Никак не ми харесва — заяви Амбър. — Това усещане… изобщо не ми харесва.

— Как са ти ръцете?

— Болят. И то доста.

— Ще отидем в онзи мотел, който намери на картата — каза Майло. — В стаята ще можеш да се преобразиш и като демон ще се излекуваш по-бързо. За не повече от ден-два.

Вероятно беше прав. Отокът вече беше спаднал и пръстите ѝ си възвръщаха нормалния цвят. Да бъдеш демон си имаше и своите преимущества.

— Съжалявам, че те нарекох задник — извини се тя.

— Няма проблеми. Извинявай, че ти се изрепчих.

— Явно и двамата ставаме по-груби, отколкото ни се иска, когато си пуснем рогцата.

Майло я изгледа.

— Май ще трябва да намеря друг израз за това — изрече тя.

— Най-вероятно — съгласи се той и потеглиха отново.

Градът влияеше и на Чарджъра — ръмженето му беше по-дълбоко и някак още по-заплашително от обикновено.

Амбър вече беше разглеждала картата онлайн десетки пъти и се опитваше да свърже обстановката наоколо с нея, докато се движеха. Минаха покрай автокъща за използвани автомобили (КОЛИТЕ НА ТОД — ПОЧТИ КАТО НОВИ! НАЙ-ИЗГОДНИ ЦЕНИ!), обрамчена с мрежеста ограда. Колите дремеха в редиците си като затворници, изкарани за физзарядка, спъвани във възможността си да блеснат от обстоятелства, независещи от тях.

Отвъд автокъщата се разполагаше бензиностанция в пълен комплект с малък супермаркет, а след нея вече се намираха в града. Главната улица беше най-широката и дълга там, а по нея се разполагаха църква и солидно количество магазини. Магазинът за електротехника „Хил Хардуер“ се намираше до обществената пералня „При Луси“, която беше на отсрещната страна на кабинета на доктор Мейнард, който на свой ред се нареждаше до аптеката „Рейнхолд“. Дискаунтърът „Морага“ беше масивната сграда в източната част на площада, който пък беше популярно място за срещи, разположено на леко възвишение в идеалния център на главната, покрай което се виеше пътят. В западната част се издигаше сградата на Общината на Дезълейшън Хил, чиито единайсет стъпала отвеждаха до входа с едри колони от двете му страни. Гледката към нея се загрозяваше единствено от металното скеле, простиращо се по цялото ѝ продължение от основи до покрив, придаващо ѝ вид на скелет на бивша сграда, оставена на произвола на съдбата. На самия площад нямаше нищо друго, освен стара дървена пощенска кутия, поставена на дървен стълб, забит в бетонните плочи.

Чарджърът събра няколко любопитни погледа. Амбър вече беше свикнала, колата действително беше впечатляваща. Но днес като че ли оказаното им внимание беше по-различно. Не непременно враждебно, но някак… предпазливо.

Майло зави покрай главната и бар на име „При Сали“ и продължи да кара през жилищната част. Самият град се простираше чак нагоре до хълмовете насред дърветата и снега, но те поеха по тясна асфалтирана уличка без маркировка, която ги отведе до висока сграда — изглеждаше като че ли трябваше да се намира някъде нависоко в планината. Мотелът „Доуал“ беше единственото място за отсядане в околността, ако не брояха няколко опции за нощувка със закуска, а и на табелата му пишеше, че имат свободни стаи.

Паркираха пред него и слязоха от колата. Беше началото на май и небето беше учудващо ясно и синьо, но дъхът на Амбър се белееше във въздуха. Съмняваше се вън да е повече от четири градуса. На главната нямаше следи от сняг, но тук, малко във височината, все още се виждаше дебела покривка встрани от пътя.

Жегата бе донесла на Амбър само страдание в досегашния ѝ живот, та тя не мислеше да се оплаква от студа. Температурата навън обаче караше ръцете ѝ да пулсират с подновена сила и тя побърза да влезе в мотела, докато Майло вземаше чантите им.

Вътре беше по-топло. Дървеният паркет на пода пукаше под тежестта ѝ. Над рецепцията беше окачена глава на лос, а внушителните му рога се виеха почти до тавана. От стаичката отзад се появи мъж. Изглеждаше млад, към трийсетте, но разделените му на път коси бяха посивели, а движенията му бяха така вдървени, като че ли създалото се изведнъж течение ще прекърши здравето му на две.

Погледна ги с объркано изражение. Амбър се усмихна и поведе Майло, за да отидат заедно до рецепцията. Според дребния бадж на мъжа името му беше Кенет.

— Здравей, Кенет — поздрави Амбър.

Кенет не отговори. Под дясното си око имаше бенка.

— Бихме искали две стаи, ако обичаш.

Кенет ги оглежда доста дълго, преди да проговори.

— Не очаквах посетители — заяви той.

Отговорът му се стори доста странен на Амбър.

— Нали това е мотел? — попита Майло.

— Точно така — отвърна Кенет.

— И отдавате стаи на посетители, нали?

— Точно така — отвърна Кенет.

— Е, имате ли две свободни стаи за нас двамата?

— Имаме — отвърна Кенет. — Просто не ви очаквах.

Отново настъпи тишина, но Амбър бързо я наруши:

— Тоест трябваше да се обадим предварително?

Кенет я погледна и премигна.

— Не приемаме резервации по телефона.

— Тогава онлайн?

— Нямаме уебсайт — отвърна той. — Мама не одобряваше интернета. Казваше, че е едно мръсно място, пълно с извратеняци и дегенерати, които си търсят само порнография.

— Има и котки — добави Амбър.

— Не позволяваме животни в мотела — побърза да я прекъсне Кенет. — Сестра ми е алергична към животинската козина. Ако имате котки, не можете да отседнете тук.

— Нямаме котки — обади се Майло. — Не водим животни със себе си. Има ли други посетители в момента?

— Не.

— Тогава може ли да ни дадете две стаи?

Кенет се поколеба.

— Малко съм объркана — каза Амбър. — Не приемате резервации онлайн или по телефона и очевидно не ви харесва посетителите да се появяват изневиделица. Как изобщо може някой да отседне тук?

— Нямаме голяма посещаемост — заяви Кенет.

— Не се и учудвам.

— Можете да останете — реши накрая Кенет, — но само до сряда. В сряда трябва да напуснете. За сряда всички стаи са резервирани.

Амбър се намръщи.

— Ама как?

— Извинете? — попита Кенет.

— Как така всичко е заето, като не приемате резервации по телефона и нямате уебсайт?

— Отдавнашна уговорка — обясни Кенет. — Трябва да напуснете до десет часа сутринта в сряда.

— Е, изглежда, че ще се настаним другаде за нощувка със закуска — обади се Майло.

— Не ме разбирате — продължи Кенет. — Трябва да напуснете града. В сряда се провежда фестивалът ни.

— Обичам фестивалите — заяви Амбър.

— Фестивалът е частен — каза Кенет. — Присъстват само поканените от жителите на града. Трябва да напуснете до десет часа сутринта.

Амбър не помисли и за миг, че Кенет се шегува, но някак беше в очакване на финалната му реплика със смешката. Когато тя така и не последва, проговори Майло:

— Добре — заяви той. — Разбрахме.

Кенет се поколеба.

— Може би не трябва да отсядате тук — каза той.

— Разбира се, че трябва — увери го Амбър. — Ще сме си тръгнали, преди да започне фестивалът, всичко ще е наред. Напълно разбираме. Ще отседнем за днес, утре, понеделник и вторник, а след това се махаме. Ще се съобразим. Колко дни продължава фестивалът?

— Една вечер.

— Тогава можем ли да се върнем в четвъртък?

— Четвъртък и петък ще почистваме.

— Тогава в събота — предложи Амбър с усмивка. — Става ли да си тръгнем и след това се върнем за уикенда?

— Да.

— Чудесно. Така и ще направим. Запиши ни тогава за четири нощувки сега и за събота. Ако ни хареса тук, можем да поостанем и за по-дълго.

Кенет кимна.

— Разбрано. Добре дошли в мотел „Доуал“, бизнесът е семеен.

Амбър се усмихна отново.

— Добре, супер.

Кенет заведе Амбър до стаята ѝ, а Майло ѝ остави багажа, след което последва Кенет до своята стая. Амбър затвори вратата си. Мястото беше старомодно, но чисто и ухаеше на свежо и зеленина. Имаше си камина, която изглежда не се палеше, и легло с прилични размери. Имаше си и баня с вана, както и прозорец, през който се откриваше гледка към града. Стаята беше хубава. Прилична.

Амбър застана на прозореца. През него почти се виждаше пътят, по който бяха дошли, онзи с табелата в началото. Това би бил и пътят, по който ще се зададат и Хрътките. Намираха се на разстояние между десет и петнайсет часа оттук, но Амбър дълго време не можеше да откъсне поглед от пътя в очакване да пристигнат всеки миг.

Вергил намери номера, надраскан в тефтерчето си с телефони, което беше пропаднало най-отзад в чекмеджето. Опита се да не обръща внимание на другите имена в него — само това да ги види му причиняваше болезнени спомени и скръб по отминалото, но някак се насили да ги прегледа набързо. Ето го и номера на Ерик Естрада. Добро дете беше Ерик. Бърт Рейнолдс. Линда Картър. Ах, Линда Картър. Робърт Кълп. И номерът на Фара Фосет беше там. Така и не успя да се сближи с Фара заради обтегнатите си отношения с Лий Маджорс — а само как му се искаше, как му се искаше.

И така, намери номера, който търсеше, извади нелепия си телефон и в крайна сметка разгада как да го набере, за да се обади.

Вдигна жена, която му каза, че човекът, когото търсеше, вече не живее на този адрес. Изчезна за няколко минути, но се върна и му продиктува друг номер. Обади се и на него, като разговаря с мъж, който му даде номера на някакъв старчески дом. Вергил се обади в дома, поиска да разговаря с въпросния човек и зачака.

— Да?

Гласът от другата страна звучеше грохнало, болнаво и някак раздразнително.

— Хавиер? — попита Вергил.

— Да?

— Вергил е. Вергил Абърнати.

Последва тишина и не след дълго отговор:

— Защо?

— Какво защо?

— Защо? Защо се обаждаш? Защо, по дяволите, ми се обаждаш тук?! Минаха четиресет години и сега ми се обаждаш и искам да знам защо, да му се не види. Ако звъниш, за да се извиниш, си позакъснял с цели проклети четиресет години.

Вергил се намръщи.

— Че защо да ти се извинявам?

— Та нали ти си този, който се обажда! — крещеше Хавиер. — Обаждаш се и имаш нахалството да ме питаш защо?! Аз питам защо! Аз питам, а ти — отговаряш!

— Хавиер, наистина мисля, че е станало някакво недоразумение.

— Да не би да имаш деменция? — продължи Хавиер. — Знаеш добре, че ми дължиш извинение, но не можеш да си спомниш защо, така ли? Знаеш ли какво? Радвам се. Радвам се, че разумът ти те напуска. Не би могло да се случи на по-заслужил го човек.

— Разумът ми си е добре, Хавиер, но ако трябва да съм честен, започваш да ме изнервяш.

Хавиер се изсмя гръмко.

— Така ли било? О, така ли било?

— Обадих се просто да те чуя как си — обясни Вергил. — Мислех си много за старите дни, а снощи видях някой, който с голям успех би могъл да ти е двойник оттогава, някой, за когото бих се заклел, че си ти, ако нямах представа на колко си години вече. Обаждам се и за да попитам дали нямаш син или внук, които да се намират в околността на Дезълейшън Хил.

— Нямам представа къде е това — отвърна Хавиер, — но звучи като идеалното място за теб.

— Има ли някой в семейството ти, който да изглежда точно като теб отпреди четиресет години, или не?

— Не! — изрева Хавиер. — Нямам деца, мръсен лъжец и предателски кучи сине! Нямам деца и така и не се ожених! Единствената жена, която някога съм обичал, ме мислеше за пълен смотаняк, и то изцяло и само по твоя вина!

— Какви ги приказваш?

— Говоря за Дарлийн!

Вергил се намръщи.

— За кого?

— Дарлийн! Дарлийн Хикман!

— Не знам за кого говориш.

— Момичето от гардеробната на снимачната площадка — обясни Хавиер, а думите се накъсваха в яда му. — Бях влюбен в нея и ти го знаеше. Имахме бъдеще. Имах шанс. Но ти не можеше да позволиш да съм щастлив, нали? Не ти даваше мира мисълта едно красиво момиче да бъде с някой друг, освен с теб, звездата на сериала, нали?!

— И какво точно мислиш, че съм сторил, Хавиер?

— Много добре знаеш какво направи. Измисли ми онзи прякор.

— Какъв прякор?

— Не ме карай да го казвам сега.

— Наистина не знам за какво говориш.

Настъпи поредното мълчание, след което Хавиер изрече:

— Козенасилника.

Смехът на Вергил отекна по-звучно, отколкото очакваше, и той веднага съжали за това.

— А, вярно. Имаше такова нещо. Ъ-ъ… и това попречи на взаимоотношенията ти с момичето от гардеробната?

— Дарлийн — натърти Хавиер. — Разбира се, че попречи. Всички ми се смееха зад гърба. Никой никога повече не ме вземаше на сериозно. А тя изпитваше чувства към мен — истински, неподправени чувства, — ама как можеше да ме погледне със същите очи, след като беше изгубила уважението си към мен?

— Аз… наистина съжалявам, Хавиер. Бях забравил за всичко това.

— Ама аз не съм — рече горчиво Хавиер. — То съсипа живота ми, Абърнати. Разби го на парченца. И всичко по твоя вина.

— Съжалявам — повтори Вергил. — Наистина много съжалявам, Хавиер. От сърце и душа. Нямах и представа, че съм ти причинил подобни трудности. Мога само да кажа, че не съм го направил с никакъв лош умисъл. Не е било нищо лично.

— Но се усещаше така.

— И аз много съжалявам за това. Моля те, приеми извиненията ми.

— Знаеш ли какво? — прекъсна го Хавиер. — Не ги приемам. Чаках те четиресет години да се извиниш, а сега думите ти вече не означават нищо за мен. Беше си гадно копеле тогава, такова си си и сега. Надявам се да те хване деменцията. Да те хване и да си умреш от бавна, мъчителна смърт.

— Дообре — отвърна Вергил. — Е, в моя защита.

— Върви по дяволите с тая твоя защита.

— В моя защита — продължи раздразнено Вергил, — а и като се имат предвид всички фактори, като възможността да погледнем на събитието в ретроспекция и тям подобни, не знам… може би не трябваше да насилваш онази коза.

Хавиер му затвори.

Някой почука на вратата ѝ и Амбър се събуди, подскачайки в леглото. Докато се раздвижваше, тя осъзна две неща. Първото беше, че се беше преобразила през нощта и в момента беше в пълния си демонски вид, а второто — че щеше да ѝ се наложи да се облегне с цялата си тежест върху лявата си ръка и не можеше по никакъв начин да го предотврати.

Болката я разтърси като токов удар. Тя придърпа ръце към гърдите си, изтърколи се от леглото и падна приклекнала на стъпалата си, като стисна зъби, за да не изкрещи.

Отново се почука. Ненастойчиво. Търпеливо. Без някаква припряност.

Амбър изчака пикът на болката да отмине, след което се изправи и пристъпи бавно към вратата.

— Кой е? — попита тя.

— Аз — чу се гласът на Майло.

— Има ли някого с теб?

— Не.

Тя притисна ключа между двете си длани и го завъртя, докато изщрака, след което отстъпи назад, за да може Майло да си отвори.

Погледът му се спря на изражението на лицето и той сбърчи вежди.

— Боли ли те?

— Малко. Ще си изпия болкоуспокояващите.

— Преобразила си се, докато спиш?

— Да, и ти ли?

Той кимна. Беше гладко обръснат, а в очите му се четеше спокойствие — преимуществата на здравия сън.

— Ще се разходя до покрайнините на града — заяви той. — Да следя за Хрътките.

— Изчакай да се облека.

— Няма нужда да идваш, аз само ще стоя там. Ти огледай наоколо, виж какво има тук и там. Ако действително можем да се скрием тук, ще е добре да знаем какво може да ни предложи градът.

Амбър се намръщи.

— Искаш да кажеш, че няма да сме заедно? Когато навън е светло?

— Ще се справиш ли?

— Да. Просто… не съм оставала сама по светло… от доста време насам.

— Ще свикнеш.

— Какво да правя?

— Каквото ти се иска. Разходи се. Закуси. Почивай си. А аз ще се върна скоро. А, и… — Той посочи лицето ѝ.

— Какво?

— Не можеш да излезеш с рогцата навън.

— А, да. Разбира се.

Той кимна и излезе, а Амбър затвори вратата зад него и отново я заключи. След това се огледа и зачуди какво по дяволите да прави.

Изпи няколко болкоуспокояващи, изми си зъбите и се изпишка, а докато пишкаше, се вгледа във ваната, опитвайки се да си спомни кога за последно си е вземала истински баня. Напълни ваната и изсипа в нея всякакви причудливи течности, докато балончетата почти не се изсипаха по пода. Съблече се и пристъпи вътре, премествайки дългите си червени крака един по един във водата. Опря бинтованите си длани върху ръбовете на ваната и се потопи с въздишка, докато дупето ѝ не докосна дъното. Засмя се и се гмурна още по-надолу, докато горещата вода не стигна до брадичката ѝ.

— Ох, колко е приятно — промърмори тя на празната стая.

Затвори очи и вдиша парата, оставяйки я да прочисти съзнанието ѝ от всякаква остатъчна сънливост. Като че ли от векове не си беше давала време за отдих, за мисли, различни от тези за преследването ѝ. Дори в момента част от нея оставаше нащрек, но беше достатъчно малка, за да може лесно да я заглуши, ако ѝ се приискаше.

Но, разбира се, не го направи. Само защото Грегъри Бъкстън бе останал невидим за радара на Хрътките, щом беше стъпил в този град, не означаваше, че същото ще важи и за нея. А дори и така да станеше, какво от това? Хрътките пак щяха да нахлуят тук и да търсят. Не им трябваха свръхестествените им сили, за да я намерят по този начин — трябваха им само очите им.

Затова и не заглуши тази част от себе си, която я държеше нащрек и бдителна, позволи ѝ да се намести сред мислите ѝ, да се вкопае в съзнанието ѝ. Тъкмо тя ѝ беше помогнала да оцелее дори след като Имелда беше загинала. И след Глен. След родителите ѝ.

Замисли се за тях. Къде ли бяха сега, какво ли правеха. Как ли се справяха. Изпитваше някакъв интересен привкус на самодоволство, че е объркала плановете им, че ги е принудила да се превърнат в бегълци заедно с Грант и Кърсти Ван дер Валк, че Астарот сега им е също толкова ядосан, колкото и на нея самата, но и беше угрижена. А това я озадачаваше. Не я беше грижа за тях. Бяха я отгледали, за да я убият и изядат, точно както бяха направили с брат ѝ и сестра ѝ, които така и никога не бе виждала. Не беше угрижена дали са добре. Определено, със сигурност не беше. Беше почти напълно убедена.

Мислите за родителите ѝ я дразнеха, но можеше да се сети само за един друг човек, който да ги прокуди в дълбините на съзнанието ѝ, и това беше Глен. Мислеше си за него само в демонския си вид. Сърцето ѝ беше по-силно така и приемаше по-стоически случилото се с него. Приемаше мисълта какъв е той сега. В какво се бе превърнал.

Тя усещаше, че той я следи. Понякога през нощта хвърляше поглед в страничното огледало и долавяше нещо да се движи зад тях. Други пъти пък, когато Чарджърът беше притихнал, го чуваше над главата си, чуваше как дрехите му свистят на вятъра.

Не знаеше защо точно я следи. Доколкото беше чувала, повечето вампири бяха като животни в глутница — навъртаха се на групи около онзи, който ги е преобразил. Само че вампирът, който бе убил Глен, се беше изпарил, а сред безсмъртното му семейство в Каскейд Фолс беше настъпил пълен хаос, когато предводителят им вече положително не беше сред тях, за да ги напътства. Амбър лично се беше погрижила за това.

Разбира се, можеше и това да е причината. Глен я преследваше, за да я убие, да си отмъсти за смъртта на Варга. Не ѝ се вярваше обаче да е това. Отмъщенията като че ли не бяха по вкуса на Глен, пък бил и той вече чудовище без душа. Не, много по-вероятно беше увлечението на Глен по Амбър — особено в сегашния ѝ вид, — да се е запазило дори след смъртта му. Може би се бе вкопчил в него като удавник. Може би беше мислил и за дизайн на ковчег за двама.

Амбър затвори очи и задържа дъха си, потапяйки се така, че само коленете, ръцете и рогата ѝ да останат над водата. Долу, в заглушения подводен свят на ваната, тя отново отвори очи и се вгледа в себе си. Никак не можеше да вини Глен за увлечението му. Не беше ли наистина така великолепна, както всички казваха? Не беше ли фигурата ѝ завладяваща? Не бяха ли чертите ѝ съвършени?

Обожаваше този си вид. Обожаваше да е висока, червена, рогата и красива. Обожаваше да бъде секси. Никога през живота си не се беше чувствала секси, не и като най-обикновен човек. Привлекателността характеризираше другите момичета, не и нея. Никога нея.

Тя изскочи над водата и се усмихна.

Досега.

След като се изкъпа, Амбър отиде да се поразходи. Хората изглеждаха достатъчно дружелюбни, макар и да долавяше втренчените им погледи от време на време. На няколко пъти дори сама се вгледа в бинтованите си ръце, за да се увери, че не се е преобразила, но в крайна сметка си обясни вниманието им с факта, че посетителите вероятно бяха рядкост в града.

Мястото беше красиво, обградено от дървета и заснежени планини и с ослепително синьо небе над него. Имаше си и приятна миризма — беше свежо, открито и здравословно. Ободряващо дори, ако щете. Амбър му признаваше всичко това. Освен това категорично потвърждаваше, че е просто прекрасно как всички магазини са отворени, за разлика от останалите малки градчета, през които бяха преминали през последните няколко седмици, където бизнесът беше на ръба на оцеляването.

Загледа как тълпа от хора се стича в църквата и си каза, че наистина няма нищо в Дезълейшън Хил, което да ѝ се струва неприятно, и все пак като че ли имаше нещичко, което я глождеше и разваляше настроението ѝ.

Реши, че закуската вероятно ще я разведри и пристъпи през прага на „Бърза закуска при Дани“, единственото от трите кафета и закусвални на главната, което беше отворено в неделя сутрин. По масите седяха неколцина редовни клиенти, които до един огледаха от глава до пети Амбър, когато влезе. Тя се направи, че не им обръща внимание, избра си маса в един от ъглите и се настани, зачитайки се в менюто.

Сервитьорката — жена на около четиресет, която изглеждаше като че ли утрото ѝ е било доста натоварено, се приближи. Според баджа ѝ името ѝ беше Бренда.

— Само минаваш оттук ли? — попита Бренда, което се стори на Амбър като доста необичаен поздрав към клиент. Във „Файърбърд“ тя винаги посрещаше посетителите с усмивка. Тук обаче не получи никаква усмивка.

— Нещо такова — отвърна Амбър.

— Така ли? — каза Бренда, но нотката в гласа ѝ никак не беше разговорлива.

Амбър имаше слабост към обслужващите масите по заведенията. Знаеше, че работата може да е доста отвратителна. А при това положение сега, поведението на Бренда нямаше да ѝ донесе никакъв бакшиш.

— Отседнах тук за няколко дни — обясни Амбър. — В мотела.

— В „Доуал“ ли?

— Има ли изобщо друг?

Бренда не си направи труда да ѝ отговори.

— Казаха ли ти за фестивала?

— Да. Но не ни казаха какъв точно фестивал е.

— Местен е — обясни Бренда. — Само за жителите на града.

Пренебрежителният тон на Бренда хич не допадаше на Амбър. Не ѝ харесваше да се отнасят така високомерно с нея. Кожата ѝ настръхна. Трябваше само да се успокои, да се преобрази и тогава щяха да я вземат на сериозно. Щяха да я уважават.

— Това ни го споменаха — отбеляза спокойно тя.

Бренда кимна, очевидно вече доволна.

— Добре тогава, какво ще желаеш?

И тогава изведнъж Бренда влезе напълно в ролята си на сервитьорка и Амбър не знаеше какво да прави с доскорошната ѝ недружелюбност.

— Ам.

Бренда я погледна с повдигнати вежди, в очакване.

Амбър остави враждебността да се уталожи.

— „Закуската на Дани“, моля.

— Разбрано — записа си Бренда. — Яйцата да са на очи или бъркани?

— Бъркани.

— Кафе или сок?

Наистина ли беше готова да скочи и разкъса гърлото на сервитьорката само заради тона ѝ? Почувства се страшно глупава.

— Сок — отговори тя. — Благодаря. Ам, и… — Амбър вдигна ръцете си. — Претърпях инцидент.

— Виждам.

Тя се усмихна вяло на Бренда.

— Дали е възможно да сервирате закуската ми някак… нарязана на малки парчета?

— Искате всичко да е нарязано?

— Да, моля. Е, всичко, освен яйцата, нали ще са бъркани.

— Добре — отвърна колебливо Бренда. — Може да струва малко повече обаче.

Амбър се намръщи.

— Само да го нарежете?

— Необичайна поръчка е.

— Ама ще ви отнеме не повече от десет секунди.

Сервитьорката сви рамене.

— Ще видя дали готвачът ще се съгласи. Нещо друго?

Амбър се поколеба, но изрече:

— Не.

Бренда кимна и се оттегли тъкмо когато в закусвалнята влезе възрастен мъж.

— Ей, привет, Бренда! — поздрави той.

Бренда се усмихна за първи път, откакто Амбър беше влязла.

— Добро утро, господин Томлинсън. Как сте?

— Добре, добре, благодаря — отвърна Томлинсън. — А ти?

— Справяме се — каза Бренда. — Времето навън е доста приятно.

— Така е, хубаво е времето.

— Обичайното ли, господин Томлинсън?

— Прощавай?

— Обичайното ли за хапване?

— А, да, обичайното. Печена шунка с горчица.

— И с отрязани корички.

— Точно, отрежете ги тези корички.

— Разбрано.

В мига, в който Бренда се извърна, за да съобщи поръчката му, усмивката ѝ се изпари от лицето, а Амбър забеляза как и господин Томлинсън също вече не се усмихваше. Просто стоеше, загледан в пространството. Майката на Амбър веднъж ѝ беше казвала нещо за приятелите и престорените усмивки, но все пак ставаше дума за майка ѝ, така че Амбър побърза да прогони спомена от съзнанието си.

Зад Томлинсън се появи някаква жена и усмивките отново изведнъж изгряха, щом той се извърна.

— Добро утро, Джаки! — поздрави той.

— Добро да е, Брет — отвърна Джаки. — Страхотно време за риболов.

— Така си е.

— Обичайното ли си поръча?

— Разбира се. Печена шунка с горчица с отрязани корички. Ей, а как е малкият Евърет?

— Добре е — отвърна Джаки. — Няколко дни го мъчеше някаква силна кашлица. Усъмних се за някакво възпаление на дробовете, но то пък взе, че си отмина от само себе си.

— Чух аз, чух — каза Томлинсън, кимайки. — Чух за кашлицата.

Бренда се появи отново и подаде на Томлинсън кафява хартиена торбичка.

— Заповядайте, господин Томлинсън. Обичайното, както поръчахте.

— Много ти благодаря, Бренда — отвърна Томлинсън и ѝ подаде точно пари, след което се поклони леко и на двете жени, докосвайки шапката си. — Пожелавам ви приятен ден, дами.

Двете жени се усмихнаха и го изпратиха с поглед, след което се спогледаха отново с усмивка.

— Как си днес, Джаки? — попита Бренда. — Как е момчето?

— Добре е — обясни Джаки. — Имаше кашлица, но премина. Готова ли си за книжния клуб довечера?

— И още как — заяви Бренда. — На теб как ти се стори?

— Действието ми беше малко по-забързано, отколкото съм свикнала — отвърна Джаки. — На теб хареса ли ти?

— Стори ми се добре. Малко забързана, да, както казваш.

— Може би прекалено забързана?

— Вероятно да. Какво да ти донеса?

— Само кафе, мерси. И го сложи в картонена чашка.

— За вкъщи ли?

— Да, за вкъщи. Със сметана и захар.

Бренда се усмихна и се отправи с бодра крачка към кафемашината.

— Не си по капризните латета или еспресота, а?

— Някой друг път! — каза Джаки и двете жени се засмяха.

Амбър не беше сигурна какво точно му беше смешното и си стоеше мълчаливо.

В следващите няколко минути тя наблюдаваше редовните клиенти и персонала на закусвалнята и разговорите помежду им. Бяха безотказно учтиви и необяснимо приветливи, а лъчезарните им усмивки винаги бяха под ръка при необходимост — усмивки, които се изпаряваха на мига, в който сметнеха, че никой вече не ги гледа. Но Амбър ги виждаше.

Когато закуската на Амбър беше готова, Бренда се появи отново на масата и ѝ остави чинията. С бърканите яйца, в нея имаше бекон, наденички и хрупкави хаш браунс — до едно цели-целенички.

— Ам… — започна Амбър, но Бренда вече се беше отдалечила.

Амбър се вгледа в храната си и опита да задържи ножа и вилицата в двете си ръце. След като резултатът беше комично неуспешен, тя се опита всячески да привлече вниманието на Бренда, но тя съумяваше да я игнорира със завиден успех. Амбър се огледа отчаяно и без да иска погледът ѝ срещна този на възрастен мъж, седнал сам на една от масите. Не беше толкова стар, колкото Брет Томлинсън, но изглеждаше схватлив. Усмихна ѝ се леко, отклони поглед към ръцете ѝ, след което сгъна вестника си на масата. Стана и пристъпи към масата на Амбър.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита той.

Първичната реакция на Амбър щеше да е да му благодари учтиво и да откаже помощта, но това нямаше да нареже храната ѝ.

— Благодаря ви — каза тя. — Да, ако е удобно.

Той кимна, подръпна панталона си и седна до нея. Взе ножа и вилицата ѝ и започна да реже храната в чинията.

— Благодаря ви много.

— Няма защо — отвърна той. — Казвам се Бенджамин.

— Амбър.

— Какво е станало с ръцете ти, Амбър, ако въпросът не е прекалено личен, разбира се.

— Аз, ами… затиснах ги на вратата на колата.

Той повдигна вежди.

— Наистина ли?!

Тя кимна.

— Да, почти всички пръсти ми бяха счупени.

— Затисна ги на вратата на колата… и двете? — попита пак Бенджамин. — Как изобщо се случи?

— Ами… не съм много сигурна. Доста глупаво беше.

— Обзалагам се — заяви Бенджамин, но с мил тон, а Амбър се засмя. — На онази черната кола, с която дойдохте ли? О, не се прави на изненадана. Градчето ни е малко и насред нищото в Аляска — новодошлите веднага се забелязват и одумват, а като са със забележителни коли — още повече.

— Разбирам — изрече тя. — Но не, на друга кола беше. Предполагам, че просто съм си непохватна, а сега и доста безполезна, докато не ми зараснат пръстите, та чичо ми реши да ме заведе на пътуване с колата, докато не се пооправя.

— Винаги ми се е искало да пътувам — рече Бенджамин с копнеж в гласа. — Но пък никога не е имало къде да отида. Накъде сте се запътили?

Тя сви рамене.

— Не е важна крайната цел, а пътуването.

Бенджамин се подсмихна.

— Така ли казва чичо ти?

— Той почти не говори. А как е животът тук, между другото? Градчето изглежда по-приятно, отколкото името му предполага.

— Така изглежда — отвърна Бенджамин. Тъкмо приключи с нарязването на храната и подпря ножа и вилицата на ръба на чинията на Амбър. — Хората са приятни, можеш да не си заключваш вратата на къщата и е мирно и спокойно триста шейсет и четири дни в годината. Но дните са дълги и стават все по-протяжни, и ако питаш мен, аз лично не бих се задържал тук.

Амбър отпи от сока си.

— Така ли?

Той се огледа, уверявайки се, че никой няма да го чуе.

— Мястото не е гостоприемно за посетители, Амбър. И не се и съмнявам, че ще ви накарат да се почувствате съвършено неканени и нежелани в следващите няколко дни. Възможно е дори да ви посети със заповед самият началник на полицията.

— Наистина ли?! Че ние не сме направили нищо.

— Няма значение. Шериф Новак е всеизвестен с навика си да изритва приходящите в града дори при най-дребната си прищявка.

— Ама ние не сме приходящи. Отседнали сме в мотела.

— За Новак ще сте приходящи — както и за останалите коренни жители на Дезълейшън Хил.

Амбър се приведе по-близо до него.

— Бенджамин, а какъв е този фестивал, за който всички говорят?

Той се усмихна натъжено и поклати глава.

— Съжалявам. Не ми е удобно да обсъждам някои теми пред хора. А сега ти пожелавам приятен ден.

— Ах, божичко, извинявайте, не исках да ви обидя.

Той се изправи.

— Не си, младо момиче. Никак даже. Да си изкараш страхотно деня, чуваш ли?

Той се върна на масата си, взе си вестника и си тръгна. Амбър седеше безучастно, но къркоренето на стомаха ѝ стана прекалено звучно, за да продължи да го пренебрегва и тя вдигна непохватно вилицата си и започна да забучва храната си с нея. Беше излапала наполовина закуската си, когато екранът на телефона до лакътя и светна и тя видя съобщението от Майло, гласящо:

Тук са.

Пътят, който в крайна сметка се превръщаше в главната улица на града, беше този, по който бяха дошли тук, но пък се виеше и лъкатушеше насам-натам, та беше по-бързо просто да минеш напряко през дърветата. В мига, в който се скри от погледите на местните, Амбър си позволи да се преобрази, като стисна зъби при болката в ръцете си. Трябваха ѝ няколко секунди, докато пулсирането утихне, но след това се почувства много по-добре по отношение на най-различни неща — града, студа наоколо… дори за това, че Хрътките са пристигнали.

Колко пък да бяха силни в крайна сметка?

Забърза крачка обаче. Не ѝ допадаше мисълта, че Майло се е изправил сам срещу тях. Заедно можеха да им противостоят. Заедно вероятно дори щяха да ги победят. Тази мисъл накара Амбър да се усмихне. Сияйния демон можеше да изпрати когото си поиска по петите ѝ. А на нея ѝ харесваше да му ги връща обратно.

Човешката част от нея се опита да ѝ прошепне нещо — за някаква си прекалена самоувереност. Амбър не ѝ обърна внимание. Но беше наясно за какво става дума. Знаеше, че Хрътките са общо-взето непобедими.

Знаеше, че на практика двамата с Майло сами едва ли можеха да се изправят срещу един от тях, пък какво оставаше за петима. Но тези неща не бяха от значение. Важното беше как се чувства точно в този момент — като че ли може да се изправи срещу цяла армия от лакеите на Астарот и да ги разкъса до един.

Докато тичаше, започна да долавя шума на мотори. Но не и викове. Не и изстрели. Никакви звуци на битка. Излезе от скривалището на дърветата и пристъпи сред високо обраслата трева по продължението на пътя, откъдето можеше да проследи накъде точно се е запътила, без да рискува да напусне границите на града. Забеляза и Чарджъра, паркиран насред гъст храсталак, и се огледа за Майло.

Тя приклекна и пристъпи бавно напред. Виждаше вече табелата на Дезълейшън Хил и пътя, който се простираше от лявата ѝ страна. По него се зададе мотоциклетист и тя моментално изтръпна, а цялата ѝ самоувереност се изпари. Онзи на мотора намали и спря, а след миг към него се присъедини и друг. Първият имаше брада, а вторият — не. Първият носеше дънково облекло, а вторият — кожено. И двамата имаха слънчеви очила. Моторът на първия лъщеше хромиран, а този на втория беше черен. Нито един от двамата не проговори.

Амбър не можеше да се изправи срещу тях. Не и срещу Хрътките. Със или без Майло. Това бяха Адските хрътки, непобедими и безжалостни.

Зад гърба ѝ прозвуча ръмженето на друг двигател и тя се изравни с тревата, когато по пътя се зададе кола. Подмина я, а мотоциклетистите ѝ направиха път да мине между тях. Тя забеляза как шофьорът хвърля поглед към Хрътките. Те, от своя страна, дори не му обърнаха внимание.

— Интересни типове — обади се Майло до нея, а тя едва не изпищя.

Все още си беше в човешкия вид. Амбър недоумяваше как той успява да издържи на вътрешното напрежение.

— Тук ли беше през цялото това време? — прошепна му тя.

Той кимна.

— Вика му се укриване. Трябва да го пробваш някой път.

— Е, нали преди малко се скрих?

— Просто извади късмет. Червената кожа не е най-добрият камуфлаж за сред тревата.

— Все тая — измънка тя и обърна поглед отново към Хрътките. — Какво правят, по дяволите?

— Почти нищо съществено — отвърна той. — От време на време просто… ето, гледай.

Амбър се вгледа в тях. Една от Хрътките слезе от мотора си и пристъпи няколко крачки, докато не застана точно до табелата. Подуши въздуха наоколо.

— Може ли да ни усети? — прошепна Амбър.

Майло не отговори веднага. След малко каза:

— Не мисля, че могат да влязат.

Амбър се намръщи.

— Къде да влязат?

— Тук.

Амбър смръщи още по-силно чело.

— Какво искаш да… Чакай, искаш да кажеш, че не могат да влязат в града ли? Че защо не? Няма нищо, което… — Тя замлъкна, вгледала се в Хрътката. — Ам, Майло, да не би да ни преследват мимове?

Хрътката беше протегнал ръце, но като че ли срещаше съпротива във въздуха, сякаш точно пред него има някакъв стъклен параван.

— Това е краят на града — отвърна спокойно Майло. — Каквото и да е нещото тук, което ни кара да се преобразяваме, на тях не им позволява да прекосят границите му. Изглежда също така, че прецаква радара им. От толкова близо вече трябваше да са установили местоположението ти, а те дори не поглеждат насам.

— Сигурен ли си? — попита Амбър. — Откъде си толкова сигурен?

— Добър въпрос — отвърна Майло, преобрази се в демон и се изправи.

— Какво правиш, по дяволите?! — Тя опита да го улови за ръката и да го издърпа обратно, но той вече беше стъпил на пътя.

Хрътките го наблюдаваха, докато ги приближаваше. Амбър не помръдна от мястото си.

Майло се насочи право към Хрътката насред хора от ръмжащи мотори и застана точно пред нея. Хрътката не реагира по никакъв начин и Майло замахна с юмрук. Главата на Хрътката се изви в камшичен удар, което беше достатъчно да го принуди да действа. Когато обаче се опита да сграбчи Майло за гърлото, ръцете му отскочиха от въпросната невидима бариера, която ги разделяше.

Амбър се изправи. Виждаше всички Хрътки пред себе си. В дънки или кожа, с бради или без, всички бяха със слънчеви очила, яхнали различни мотори. Видя сред тях един „Харли“ — единствения, когото разпозна. Израженията им не издаваха никаква емоция. Това беше другото общо помежду им, освен слънчевите очила.

Всички останали изгасиха двигателите на моторите си и внезапната тишина изпълни вакуума помежду им. Слязоха от мотоциклетите и се приближиха, но останаха отвъд края на града. Амбър усети всички погледи върху себе си, щом се присъедини към Майло. Той се преобрази в човешкия си вид.

— Интересно — заяви тя, въпреки че безпокойството пробягваше по гръбнака ѝ. — Мислиш ли, че е така по цялото продължение на града?

— Можем само да се надяваме — отвърна Майло.

Амбър се поизправи и подвикна на Хрътките.

— Казвам се Амбър Ламонт. Но вие това вече го знаете, нали? Сияйния демон ви е изпратил по петите ми, защото в замяна на помощта му обещах да му предоставя мъж на име Грегъри Бъкстън. Когато обаче получих помощта му, а в крайна сметка не му предоставих Бъкстън, той прибягна до вас. Грегъри Бъкстън обаче е добър човек — малко или много. Вършил е някои лоши работи, и други много лоши работи, но сега е добър човек и аз просто не можех да се накарам, не можех да го дам на Сияйния демон. И вие не трябва да ме предавате на него. Не съм ви направила нищо, а и вие така или иначе не можете да влезете в града, така че защо просто не се качите на моторите си и не отпрашите при Сияйния демон, за да му кажете, че не сте ме намерили? На шестнайсет съм, не заслужавам нищо от това, което ми се случва.

Хрътките не помръдваха. Не обелваха и дума.

— И сега ще мълчите? — продължи Амбър след минута. — Наистина ли? Нямате нищо за казване? Преследвате ни от Ню Йорк дотук и сега, когато сме лице в лице, нямате да ми кажете нищичко?

Хрътките се вгледаха в нея.

— Хайде — каза тихо Майло, сложил ръка на рамото ѝ. Принуди Амбър да се обърне и двамата закрачиха към Чарджъра. — Това е всичко, което можеш да направиш. Представи им случая си, а сега остава на тях да си решат. Каза си го спокойно, без враждебност. Всъщност съм доста впечатлен колко добре се справи.

— Да — изрече Амбър, след което се извърна и застана обратно пред Хрътките. — Знаете ли какво? — заяви тя. — До един сте пълни тъпаци. Стоите там и мълчите. Мислите си, че ще ме сплашите ли? Не се страхувам от вас. Всички си мислят, че сте ужааасно страшни, но ние успяхме да ви се измъкнем с лекота и голяма преднина. Единствената причина, поради която сте толкова близо до нас, е, че ние спряхме и изчакахме да ни настигнете. А вие все пак не можете да ме хванете. Така че майната ви, празноглавци! Ходете да си клатите моторите, а като приключите, можете да отидете при шефа си и да му кажете да ми целуне стегнатия червен задник.

Опита се да им покаже среден пръст, но успя единствено да размаха бинтованата си ръка пред лицата им. Изсъска през зъби, завъртя се на пети и закрачи обратно към Майло.

— Мда — измърмори той, — отлично се справи.

Тя си върна човешкия облик с болезнено усилие, след което двамата се качиха в колата и се запътиха обратно към града, без да си разменят много-много приказки. Спряха на паркинга на мотела до някаква полицейска кола и тъкмо се насочиха към входа на сградата, когато от нея слезе мъж в униформа и закрачи към тях.

— Господин Себастиан — започна той, — госпожице Ламонт, добър ден и добре дошли в Дезълейшън Хил.

Беше към четирийсетте, със сиви коси и подпухнали очи. Лицето му беше издължено и изпито, но все пак някак привлекателно. Значката му лъщеше на черната му униформа под разкопчаното му яке, а в кобур на колана му имаше пистолет.

— Благодарим — отвърна Майло.

— Казвам се Тревор Новак. Началник съм на полицията тук.

— Градът е много приятен — обади се Амбър.

— И такъв може да е — заяви Новак, — макар че има склонността да привлича погрешните посетители.

— Така ли? — каза Майло.

— За съжаление. Особено по това време на годината. — Новак отмести поглед от единия към другия, преди да продължи. — Разбирам, че са ви казали вече за фестивала ни. Съвсем нормално е да сте любопитни. Мога да разбера любопитството — все пак то е причината да дойда да разговарям с вас. И макар и да не мога да задоволя вашето, се надявам да ви разясня разбиранията ни. Градът ни е спокоен, или поне искаме той да бъде такъв, и ценим своите традиции. А фестивалът точно е една от най-почитаните ни, най-високо ценени традиции.

— А какво чествате? — попита Майло.

— Историята ни — заяви Новак. — Нашата култура. Нашето наследство. И нашите успехи. Много градове, не по-различни от нашия, били обезлюдени и опустошени след златната треска. Но Дезълейшън Хил устоял. След това още повече градове западнали и опустели заради различните периоди на рецесия и кризите, но Дезълейшън Хил останал силен. И аз смея да припиша заслугата за това на хората тук. Тук е отбелязано най-ниското ниво на престъпност на глава от населението в цяла Америка.

Майло кимна.

— Наистина, повод за гордост.

— Така си е, господин Себастиан. И аз се гордея с това.

— Нямаме никакви намерения да вършим престъпления, ако се притеснявате за това — обади се Амбър с усмивка.

— И аз не твърдя, че имате — продължи Новак, без да отвърне на усмивката ѝ. — Просто искам да ви обърна внимание колко е важно да спазвате правилата на града ни. Фестивалът ни е само за местното население. Когато освободите стаите си от мотела „Доуал“ на сутринта в сряда, полицейски ескорт ще ви придружи до края на града.

— Ъм.

— Нищо лично — обясни Новак. — Надявам се, няма да се обидите.

— Не, няма — отвърна Майло, — но полицейски ескорт наистина си звучи малко прекалено.

— Вземаме правилата си много на сериозно. Вярвам, че имате въпроси. Убеден съм, че въпросите ви са много, но моля ви, разберете, че ако тръгнете да разпитвате местните, можете да предизвикате едно определено раздразнение у тях. Имаме си традиции, които предпочитаме да запазим за себе си, затова има и въпроси, на които избираме да не отговаряме. Убеден съм, че вие и вашата… племенница разбирате това наше желание.

Майло се поколеба за миг.

— Разбира се — отвърна той накрая.

— Родствената ви прилика, разбира се, се забелязва веднага — продължи Новак. — Някои от подчинените ми, опасявам се, не са така внимателни към детайлите. Може и да ви задават въпроси.

— Убеден съм, че няма да има нужда да ги притесняваме — каза Майло.

Новак кимна.

— Така си и мислех. Тук обичаме всеки да си гледа в своята паница. Вярвам, че мога да очаквам същото и от вас.

— Естествено — отвърна Майло.

— Разбира се — добави Амбър.

Новак пооправи колана на панталоните си и им кимна в поздрав.

— Беше ми много приятно да се запознаем. Насладете се на престоя си в Дезълейшън Хил!

— Благодаря — отвърна Майло.

Новак се върна при колата си и тъкмо щеше да влезе в нея, когато се спря и изрече:

— Един от служителите ми ме извести, че по границите на града имало някакви мотоциклетисти. Дали знаете нещо за тях?

— Не, сър.

— Добре тогава. Желая ви приятен ден — поздрави той отново и се качи в колата си, а те го наблюдаваха как потегля и се отдалечава.

— Е, какво мислиш за местенцето? — попита Майло.

— Още не мога да преценя — отвърна Амбър. — Хората тук са странни. Към мен се държат направо грубо, а помежду си са прекомерно учтиви. Този Новак е малко плашещ, а дори не знам какъв е този прословут фестивал, но вече започва да ми лази по нервите. На всичкото отгоре усещам вътрешния порив да се преобразя с всяка изминала секунда. Даже бих казала, че ми е страшно неудобно да остана в човешкия си вид.

— Но си заслужава обаче — заключи Майло.

— Е, да — заяви тя леко ядно. — Действително ми допада тази бариера, която си имат тук. Какво ще правим в сряда? Не можем да напуснем града, Хрътките ще ни спипат в мига, в който престъпим границите му.

— Мислех, че не се страхуваш от тях.

— Ти шегуваш ли се? Разбира се, че ме е страх. Казах им го, защото ме подлудяваха.

— Няма да си тръгваме оттук — заяви Майло. — Не можем да позволим и да ни ескортират вън от града — това означава направо да им се дадем на тепсия. Ще напуснем мотела по-рано, ще намерим достатъчно отдалечено местенце да се установим, което да е в границите на града, и ще лагеруваме там до събота. Ще се покрием тихомълком, без да се интересуваме от нищо, свързано с този техен фестивал, и всичко ще е наред.

— А междувременно — обади се Амбър, — ще разберем кой е издигнал бариерата. Трябва да е някой като нас, нали? Някой, който се укрива от демони?

— Възможно е.

— Ако успеем да говорим с този човек, сигурно след това ще можем да си направим и наша бариера. Ти би могъл да издигнеш нещо подобно, нали?

Майло се намръщи.

— Кой, аз ли? Нямам никаква представа от тези неща.

— Е, да, ама си запознат с основите.

— Какви основи, Амбър? Познавам системата. Запознат съм с някои от традициите. Не мога да направя нищо от това, което Бъкстън можеше, не и аз, а той ще е прекалено зает да си урежда новия начин на живот, за да дойде тук да ни дава съвети.

— Ами… вероятно няма да имаме нужда от него. Може би онзи, който е издигнал бариерата тук, ще ни каже всичко, което трябва да знаем.

— Предполагам, че е възможно.

Тя го погледна неодобрително.

— Не звучиш никак убеден.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа аз, Амбър, но и ти също.

Остин Кук тичаше.

Тичаше по целия път от дома си на „Брукфийлд роуд“, покрай училището, покрай магазина на ъгъла, който винаги бе затворен в неделя, нагоре към пожарната, където държаха единствената пожарна кола в града, която, поне доколкото помнеше той, никога не бе използвана за цели, свързани с предотвратяването на пожари. Доброволците пожарникари я изкарваха от време на време и паркираха в началото на „Бийкън уей“ — единствената пешеходна улица в Дезълейшън Хил, където например за закуска продаваха палачинки с благотворителна цел, но така и не използваха пожарната кола за действително гасене на пожари — поне доколкото Остин знаеше.

В момента, в който зърна картинката на усмихнатия далматинец върху вратата на пожарната станция, Остин зави рязко наляво по тясната уличка зад църквата. Стъпваше с плясък в локви и маратонките му — чисто нови и подарък за дванайсетия му рожден ден, се намокриха и окаляха целите, но не го беше грижа.

Дишаше на тежки, сподавени пресекулки, а странично го прорязваше бодеж, като че ли го разрязваха с нащърбен нож. Остин изскочи от уличката и продължи по тротоара на главната, където зави надясно, избягвайки на сантиметър сблъсъка с възрастна жена, и запрепуска към площада. Очукан стар миниван се търкаляше по улицата наблизо. Отнякъде напред се носеше смях. Безспирен смях.

Бяха трима — Кол Бланкард, Марко Маб и Джейми Хилок. Маб беше най-едрият, а Хилок — с най-противния смях, но Кол Бланкард беше още по-отвратителен и от двама им. Налагаше наказанията си със стриктност, която го отличаваше от тях. Когато например техните лица се изкривяваха в садистични усмивки, неговото изражение оставаше непонятно равнодушно, като че ли беше страничен наблюдател на унизителните деяния, които сам дирижираше. Остин обаче най-много се плашеше от погледа му. Беше мъртвешки. Имаше нещо интелигентно в него, но оставаше празен. Очите му бяха като на акула.

Остин изчака една кола да премине и претича през улицата, за да стигне до площада. Тримата чуха стъпките му и се извърнаха. Хилок се изсмя и побутна Маб по ръката, а Маб отвърна на жеста му със същия хилеж. Кол не се смееше, но се усмихваше, а езикът му се подаваше между зъбите. Държеше в ръка огромен куп хартиени бележки.

Остин се закова на място. Не смееше да ги доближи. Беше тичал по целия път, за да ги спре, макар че си знаеше, че няма да може да направи нищо, когато се изправи срещу тях.

Урната беше като пощенска кутия, дървена и стара. Процепът ѝ беше около три сантиметра. Кол Бланкард извърна поглед от Остин и натъпка всички хартии през него, а Остин почувства как го обзема един непознат, разразяващ се ужас. Усещането за безизходност раздираше мислите му, а кокалести ръце със студени пръсти стискаха безмилостно сърцето му. Маб и Хилок извадиха по шепа хартиени бележки от своите джобове и ги подадоха на Кол, който на свой ред натика и тях в кутията.

Няколко листчета паднаха и вятърът ги понесе, отвявайки ги чак до скелето пред сградата на Общината. Това като че ли не притесни трите по-големи момчета. След като приключиха, тръгнаха в посоката, където стоеше Остин, принуждавайки го да се отдръпне от пътя им. Маб и Хилок се кикотеха, докато минаваха покрай него, а Кол се спря толкова близо до Остин, че момчето можеше да разгледа отблизо лилавия му родилен белег, простиращ се от ключицата до челюстта.

— Отброяването започна. Едно, две, три — каза Кол и избута Остин грубо с рамо.

Остин не помръдна, докато не се отдалечиха, а смехът им обезобразяваше следобеда на деня. Една от хартийките се търкаляше по земята и Остин я настъпи с крак, за да я спре.

Наведе се и я вдигна, обръщайки я в ръце, а на нея беше изписано името му.

Миниванът беше стар и тракаше и се клатеше, даваше се и пукаше, като че ли всеки миг ще се предаде, ще клекне и ще се престори на умрял, но, разбира се, както винаги, противно на очакванията, успя да ги доведе до Дезълейшън Хил, а старото му прогизнало в масло механично сърце все още биеше. А бяха пропътували близо шест хиляди километра. Кели признаваше, че е впечатлена. Помисли си, че ще им се наложи да изоставят чаровната купчина желязо някъде още при Уайоминг, да изтръскат от джобовете си и малкото пари, с които разполагаха, за да купят нещо също толкова евтино, което да ги откара по оставаща част от пътя.

— Мисля, че е редно да се извиниш на някого — заяви самодоволно Уорик.

Кели въздъхна.

— Извинявай, миниван — каза тя. — Следващият път ще ти имам повече доверие, че няма да ни оставиш на пътя. В определени моменти се усъмнявах сериозно в способностите ти. Особено по нанагорнищата. Ако трябва да съм честна, дори понякога по склоновете надолу. Но ти опроверга съмненията ми.

— А сега се закълни във вечна вярност.

— Никакъв шанс.

— Рони! — подвикна Уорик. — Тя не иска да се закълне във вечна вярност на минивана!

— Кели — обади се Рони зад волана, — обеща.

— Обещах го, когато си мислех, че ще ни остави на пътя — оправда се Кели. — Обещанията не важат, когато човек си мисли, че никога няма да му се наложи да ги спази.

— Не съм убедена, че си напълно права — включи се Линда, все още свита на кълбо в спалния си чувал.

— Ти мълчи сега — смъмри я Кели. — Нали спеше?

— Големия Мозък ме подкрепя — въодушеви се Уорик. — Така, така, кажи ѝ, Линда!

— Ей, Две — нареди Кели, — седни на главата на Линда, добро момче!

Две я изгледа с висящ от устата си език и замаха радостно с опашка.

— Закълни се във вечна вярност на всемогъщия миниван! — настояваше Уорик.

— Няма да стане.

— Тогава се закълни във вечна вярност на този трол — заяви той и извади дребно тролче с оранжева коса от джоба си и го бутна в лицето ѝ. — Виж, косата му е същия цвят като твоята!

Тя се намръщи.

— Косата ми е червена. Това е оранжево.

— Все същото.

— Не точно.

— Закълни се. Във вечна вярност. На нашия Върховен покровител Трола!

— Уорик, кълна се в Господ, спри да размахваш това нещо в лицето ми!

Той продължи, а тя въздъхна и изпълзя на предната седалка до Рони.

— Красиво градче — рече тя.

Рони отвори уста, за да отговори, но се поколеба.

Тя се ухили.

— Щеше да го кажеш, нали?

— Нямаше.

— О, щеше и още как — дочу се заглушеният глас на Линда отзад, след което добави: — Две, слизай от мен!

Кели се ухили още по-широко.

— Щеше да кажеш, че външният вид може и да лъже, нали?

— Не — отвърна Рони и поклати глава. — Щях да кажа нещо съвсем друго. Щях да кажа: „Да, Кели, наистина градчето изглежда приятно“.

— Ама…?

— Ама нищо. Без, ама. Това щеше да е цялото изречение.

— Уорик — обърна се назад Кели, — какво мислиш? Мислиш ли, че Рони послъга току-що?

— Не говоря с теб, защото отказа да се закълнеш във вечна вярност както на минивана, така и на тролчето ми — отвърна Уорик. — Но от друга страна, да — определено смятам, че Безстрашния предводител послъга и действително щеше да изрече тъкмо онези свои безсмъртни слова.

— Всичките сте луди за връзване — заяви Рони. — А сега някой би ли ми казал накъде точно да карам в този най-бял град, в който съм бил? Без майтап, явно има такова нещо като прекомерно европоиден.

— Завий наляво на следващото кръстовище — обади се Линда.

— Тя е вещица! — извика Уорик.

— Гледам джипиеса.

— Добре, не е вещица — поправи се той, — фалшива тревога, приятели. Линда не е вещица, тя просто има интернет. Знаете ли коя беше вещица обаче?

— Стефаниана Норт не беше вещица — прекъсна го Кели.

— Не си я виждала! — контрира я Уорик. — Няма как да знаеш!

— Нито пък ти. Беше в безсъзнание през цялото време.

Уорик се намуси.

— Не бях упоен по свое желание.

— Не беше упоен — поправи го Рони. — Беше напушен. И това си беше по твое желание, защото и тревата си беше твоя.

— Аха! — извика Уорик и се наведе напред. — Но защо я пушех?

— За да се напушиш?

— Не! — заяви победоносно Уорик. — Е, да, но също и заради социално-икономическите терзания, през които е преминавал светът още дори преди да се родя. Майка ми е имала проблеми с тревожността, докато съм растял в утробата ѝ, човече. А това си оказва влияние на хората, принуждава ги да търсят алтернативни методи да се справят с живота.

— Значи това си правил? — попита Кели. — Справял си се с живота?

— Или поне опитвах — отвърна Уорик. — И тъкмо тогава Стефаниана дойде да ме убие. Не помня много, но…

— Защото беше напушен.

— … но помня, че каза нещо от сорта на „Първо ще убия теб, а след това ще убия и приятелчетата ти“. Аз обаче ѝ казах: „Ей, да не си посмяла да докоснеш приятелите ми!“, защото изпитвам вътрешната нужда да ви защитавам, хора, разбирате ли?

Кели кимна.

— Целите сме окъпани в защитата ти.

— Но тогава Две се събуди — продължи Уорик, — а както всички знаем, вещиците ги е страх до смърт от кучета, особено от питбули, нали така?

— Не бих казала — обади се Линда.

— Добре де, може да не е точно от питбули, но всички знаем, че ги е страх от кучета като цяло, нали?

— Не, не бих казала — повтори Линда.

Уорик се намръщи.

— Е, от какво ги е страх тогава вещиците?

— От огъня — заяви Рони.

— Защо тогава избяга, а? В мига, в който видя Две, изпищя и избяга.

— Защото просто Стефаниана се страхува до смърт от кучета — обясни Кели.

— Точно така! — въодушеви се Уорик. — Абсолютно! Виждате ли?

— Но това не означава, че е вещица.

— Че защо не?

— Че защо да?

Уорик отново се намръщи.

— Не разбирам… Не разбирам накъде биеш.

— Завий надясно, Рони — обади се Линда. — Би трябвало напред да има изкачване.

Рони зави надясно.

— Виждам го. Натам ли отиваме?

— Да — отвърна Линда и се надигна да седне. Черните ѝ коси бяха в пълен безпорядък.

— Поспа ли си добре? — попита я Кели.

— Никак даже — отвърна Линда. — Чувствам се като хамстер, който е търчал в колело, въртящо се надолу по хълма в продължение на три часа. А и Две не спря да пърди.

Две изскимтя в знак на протест.

— Не беше Две — обади се скромно Уорик.

— Уф, толкова си гнусен — тросна се Линда и се наведе напред. Изправи се от покритата с възглавници задна част на минивана и седна зад Кели на дългата задна седалка до Уорик.

Стигнаха върха на хълма и Кели прочете табелата.

— Мотел „Доуал“ — изрече тя и се намръщи, оглеждайки сградата. — За такова хубаво градче този мотел е доста страховит.

— Да имат късмета да не позволяват домашни любимци — обади се Уорик.

— Не ми пука — отвърна Линда. — Единственото, което искам, е истинско легло за тази нощ. Писна ми да спя в минивана.

— Закълни се във вечна вярност — прошепна Уорик.

Паркираха и слязоха, а Кели веднага се пресегна да вземе якето си от задната седалка. Две също скочи навън и започна да се клати върху едно дръвче, а Уорик само поклати глава.

— Съжалявам, приятелче, ще трябва да останеш в минивана, докато проверим дали разрешават домашни любимци тук.

— Нали знаеш, че не разбира какво му говориш, Уорик — обади се Линда, докато потриваше ръце на студа.

— И така да е, но има основни знания по английски.

Линда изгледа кучето.

— Ей, Две, спри да се сношаваш с дървото! Седни. Седни. Две, седни! — тя извърна отново поглед към Уорик. — Не иска да седне.

— Знаеш, че не обича да му се казва какво да прави. Отговаря, когато си разговаряш с него, не когато му даваш заповеди. Не живеем в нацистка Германия, разбираш ли, Линда? Тук в Америка си имаме нещо, което наричаме „свобода“. Свобода на избора, свобода на вероизповеданието. Свобода да се събираш в група с индивиди, които споделят мирогледа ти, свобода на пресата и свобода на словото, както и свобода да правиш други работи… тук е Земята на свободните, домът на смелите. Тук живеем и живеем в свобода, затова и Две няма да седне, ако му заповядваш да седи.

— Така да бъде — примири се Линда. — Тогава му кажи да спре.

— Няма да му казвам каквото и да било — отвърна Уорик. — Ще го помоля. — Той се прокашля и погледна към Две. — Ей, приятелче — обърна се той към кучето, — какво ще кажеш да оставиш дръвчето на мира и да ни изчакаш за минутка в минивана?

Две изджафка и скочи в колата.

Линда си взе чантата и я преметна на рамо.

— Съвпадение.

— Две е умно кученце.

— Много ясно, че ще скочи в колата, навън е адски студ.

— Хайде сега, Линда — продължи Уорик, — закълни се във вечна вярност на кученцето.

Кели избърза първа към мотела, а първото нещо, което ѝ направи впечатление вътре, беше главата на лос, окачена на стената над рецепцията.

Рецепционистката вдигна поглед към нея. Беше висока и слаба, имаше бенка под дясното си око, а ризата ѝ беше закопчана догоре. Боже мили, дори имаше окичена брошка.

Кели се усмихна.

— Здравейте.

Жената, чийто бадж подсказваше, че името ѝ е Белинда, я погледна намусено. Тогава влязоха и останалите, а очите на Белинда се разшириха в ужас и тя отстъпи крачка назад.

— Ти! — изрече тя с удивяващо дрезгав глас. — Не приемаме такива като теб тук.

Рони и Линда се заковаха на място.

— Такива като мен ли? — попита Рони, чернокож мъж.

— Или като мен? — каза Линда, китайка.

— Като него — викна Белинда, вдигнала треперещ пръст към Уорик.

— Като мен ли?! — обади се Уорик. — Че какво съм направил аз?

— Ти си… ти си битник! — изрече Белинда, а последната дума изхвърча от устата ѝ като парченце месо от гърлото ѝ, след като са ѝ приложили хватката на Хаймлих.

— Нищо подобно! — защити се Уорик.

— Битниците не са добре дошли в нашия мотел!

— Не съм битник! Стига си ме наричала така!

— Извинете — обади се Кели, като продължи да се усмихва, приближавайки рецепцията, — но какъв е проблемът с битниците?

— Майка ми не ги одобряваше — отвърна Белинда с подчертано гневно отвращение. — Казваше: „Няма да допусна под покрива ми да спят битници!“, и така ще бъде!

Кели кимна.

— Разбираме ви напълно. Битниците са ужасни хора. Но Уорик не е точно битник.

— Майка ми казваше, че могат да се предрешават по различни начини.

— Мхм. Да, но работата е, че Уорик не е битник.

— И мразя джаза — добави Уорик.

— Така е — потвърди Кели. — Наистина мрази джаза.

— Но брадата му е като на битник — заяви Белинда.

Уорик се намръщи.

— Брадичката ми ли? Просто не обичам да се бръсна под долната устна. Кожата ми е чувствителна, човече.

— Уверявам ви — обърна се Рони към Белинда с усмивка, — приятелят ни не е битник. Просто брадата му е със същата форма като тяхната. Слуша си нормална музика, а и нито веднъж не съм го чувал да говори за подобряване на вътрешното си аз.

— Не закачам вътрешното си аз и то не ме закача — обясни Уорик. — Така и двамата сме щастливи.

Белинда се поколеба.

— В мига, в който вземе да носи барети или да свири на бонго, сами ще го изритаме оттук — увери я и Кели.

— Така да бъде — изрече колебливо Белинда. — Тогава добре дошли в мотел „Доуал“, бизнесът е семеен. С какво да ви помогна?

— Нямаме резервация — обади се Рони, — но дали имате свободни стаи? Две двойни дори. Не ни пречи да се сместим.

— Колко време ще останете?

— Не знаем все още — отвърна Рони. — Вероятно около седмица.

Белинда поклати глава.

— Тогава съжалявам, не. Изключено е.

— Ам, извинете, не мисля, че ви разбрах.

— Предстои фестивалът на града — обясни Белинда. — Само за местни е. Можете да останете до сряда сутрин, но след това ще трябва да напуснете.

— Това ни устройва — каза Линда. — Какво чествате с фестивала?

— Града.

Линда се усмихна и кимна.

— Градът определено си заслужава да бъде отпразнуван.

— Един въпрос, ако обичате — обади се Уорик и се промъкна измежду тях, а Белинда се отдръпна леко. — Този мотел приятелски настроен ли е към домашните любимци?

— Извинете?

— Дали е приятелски настроен към домашните любимци? Например към кучето ми.

Белинда го изгледа ужасена.

— Да не би да ме питате дали кучето ви може да отседне в мотела?!

— Да, точно това питам.

— Не.

— Това „не“ — „не може да отседне“ или „не, може да отседне“ означава?

— Не позволяваме никакви домашни любимци на територията на мотела — заяви Белинда. — Брат ми има тежка алергия. Само присъствието на животно под този покрив може да го убие.

— Ами ако животното си има всички хигиенни навици?

— В никакъв случай.

— Ами ако ви обещая, че няма да се опита да се сношава с което и да е от саксийните ви растения или с любимите ви плюшени играчки? Пак ли е не? Тогава ще съм принуден да спя с него в минивана ни отвън. Това ли предлагате? Да спя в минивана? Нека ви припомня, че тук не е Калифорния. В Аляска сме. Температурите навън падат. Ще ме принудите ли наистина да остана в колата си за през нощта и да се вкочаня от студ, докато превъзбуденото ми куче се клати върху главата ми?

— Не разрешаваме животни тук.

— Ами ако го вкарам без да разберете?

— Разбира се, няма да направим подобно нещо — побърза да каже Рони.

Уорик кимна и сви пръсти в жеста на въздушните кавички.

— Да, няма.

— Действително няма да го направим — доуточни Линда. — Ако Уорик не иска да остави кучето, нека си спи в минивана и да си понесе последствията. Останалите от нас бихме искали легла, ако обичате — до сряда сутринта.

— Когато ще си тръгнете — уточни Белинда.

— Когато ще си тръгнем — потвърди Линда.

Когато ги отведоха до стаите им, Кели побърза да хвърли чантата на леглото си и да отиде до тоалетната, докато Линда си взе бърз душ в банята, а след това се размениха. Преоблякоха се и се срещнаха отново с момчетата отвън.

Качиха се в колата и се разходиха из града, опознавайки центъра му, преди да се насочат към по-тихите улички. Тръгнаха по продължението на няколко дребни драсканици на графити, като че ли бяха следа от трошички по пътя, която изгубваха на няколко пъти и се връщаха назад, за да проследят наново. Отне им почти целия следобед, но в крайна сметка следата ги отведе до парка в подножието на хълма, откъдето се изкачваше пътят за мотела.

— Е, това си беше чиста загуба на време — заяви Кели.

Слязоха от колата и продължиха пеш. Кели си закопча якето, а Две се разбяга радостно в кръг. В източната част на парка се издигаше ниска сграда, където се помещаваха публичните тоалетни. Обърната с лице към парка, тя представляваше примитивна форма на обществено здание, което все пак беше поддържано спретнато. Интересното в нея беше на гърба ѝ в слоевете имена, обещания, клетви и закани, изписани по нея.

Кели огледа набързо драскулките, но дори тази ѝ способност да разчита надписите с графити не ѝ помогна особено тук. Рони беше много по-добър в това от нея, а Линда — още повече и от двама им, но истинският експерт беше Уорик. В крайна сметка тъкмо той ги беше научил на всичко за тях. Графитите, както той беше разказал на Кели по време на първото им пътуване заедно в минивана, са пещерните рисунки на модерния свят.

Така, поне доколкото ѝ се стори на нея, беше приобщена към тях. Когато тя вече беше част от групата, един от техните хора, той почувства, че може да ѝ сподели тайните си. Разказа, че историята на един град, неговата истинска история, може да бъде разкрита чрез драскулките и грубите рисунки, скрити от дебнещите погледи на неодобряващите ги власти, онези, за които да измият стената беше същото, като да промият хорските мозъци. Можеха да пребоядисват колкото си искат, но истината винаги можеше да бъде отново надраскана отгоре.

Кели разчете обясненията в любов и обвинения в невярност, намери възвеличения за постижения, за доблест и за физически подвизи, сред които и рисунки на гениталии, чиято прецизност беше подозрителна.

— Вижте това — обади се Линда, посочвайки рисунка на слаб мъж с огромна уста, разтеглена в прекалено широка за главата му усмивка.

Криеше някакво майсторство, истински талант в себе си, но и нещо друго — нещо в тази усмивка безпокоеше Кели. Линда снима рисунката с телефона си.

— Тук има още — каза Рони. — Име: Дони Уелкър. Пише също, че Дългия го е спипал през 2003-та.

Линда изтича при него да документира и надписа.

Бяха вече попаднали на пет препратки към Дългия, когато Уорик заяви:

— Намерих го.

Всички се струпаха около него. На стената, сбутано в ъгъла и почти избледняло, но някак отделено от останалите драскулки, като че ли никой не смееше да се разпише върху него, беше изписано кратко стихче:

Дългия, Дългия. Той ще те затрие, без окото му да мигне. Отброяването започна: едно, две, три… Ще повика те по име и лицето му ще видиш ти. Ще почука на прозореца или вратата. Не можеш да се скриеш, да бягаш не издържат ти краката. Дългия, Дългия. Ще те завлече той в Ада, кой как му се полага!

— Да определено е това — изрече Рони.

— Я, гледайте — обади се Кели, като махна с ръка към група деца, насъбрали се сред дърветата зад тях. — Имаме си публика.

Две изтича при тях. Няколко от децата отстъпиха, но повечето се струпаха около дружелюбното куче, а то ги ближеше по ръцете и се въргаляше по гръб, за да го чешат по коремчето.

Кели и останалите също се приближиха.

— Здравейте — поздрави ги тя, а децата отвърнаха с предпазливи погледи. — Дали можете да ни помогнете? С приятелите ми се чудехме какъв е този Дългия и всички истории за него. Чували сме за него, навътре сме с подобна информация от всякакъв вид, но за първи път попадаме на нещо така силно изявено като тук.

Някои от децата, предимно тези, отдръпнали се от кучето, се спогледаха и се разотидоха.

Едно от тези, които остана, сви рамене и попита:

— Е, от каква помощ имате нужда?

— Всъщност не е толкова помощ, колкото… една задачка. — Кели извади една смачкана десетдоларова банкнота. — Какво можете да ни кажете за него?

— Част е от приказка — започна детето.

— Каква приказка? — попита Рони.

— Страшна приказка за лека нощ.

— Той е Торбалан! — обади се едно момиче.

— Да, точно така — съгласи се момчето. — Торбалан. Появява се и открадва непослушните момченца и момиченца.

— А какво е онова стихче? — попита Линда.

— Като песничка, която обичаме да си припяваме. За забавление.

Уорик извади лакомство от джоба си и го подхвърли на Две.

— Открадвал ли е някой, когото познавате?

— Ти глупав ли си? — подметна момчето. — Нали ти казвам, че е от приказките. Не е истински.

Уорик вдигна палец и посочи през рамото си.

— Струва ми се, че когато са го рисували ей там, са вярвали, че е съвсем реален.

— Братовчед ми го нарисува — обади се по-дребно момченце някъде отзад. — Нямаш представа какво говориш. Онова си е детско стихче. От онези, които децата си повтарят, като си играят.

— Тогава какво е това „Отброяването започна: едно, две, три.“? — попита Рони. — Какво означава?

Децата се спогледаха смутено, докато Рони не извади още десет долара.

Момчето, което беше проговорило първо, проследи с жаден поглед ръката му.

— Всички в града гласуват — започна то, — ако си непослушен, родителите ти, учителите и всички останали пишат името ти на листчета и ги пускат в кутията на площада. Така плашат малките деца, за да слушат и изпълняват каквото им се каже.

Кели се намръщи.

— И за какво точно гласуват?

Да не остане по-назад, този път проговори момиченцето:

— Дългия идва да спипа този, който е събрал най-много гласове. Или поне така казват. Всички знаем обаче, че никой дори не ги брои.

— Доста шантава работа — заключи Уорик.

— Пълни глупости са — добави момичето, свивайки рамене. — Като всичко друго, което правят хората тук.

— Какъв е този фестивал в другата сряда? — попита Кели.

Децата се умълчаха. Уорик въздъхна и подаде по десет долара на всяко.

— Не говорим за него — обади се момчето от преди малко.

— А какво се прави по време на фестивала?

— Не говорим за това.

— Ама… човече, тъкмо ти дадох още десет.

— И какво от това?

Те се извърнаха да си ходят.

— Почакайте — обади се Рони. — Как се казва братовчед ти? Онзи, който е нарисувал онази картинка? Може би той ще ни каже повече.

— Съмнявам се — отвърна дребното момче, — но както и да е. Дай ми двайсет, накарай кучето да спре да ми клати крака и ще ти кажа.

Амбър прекара понеделник сутрин в „Бърза закуска при Дани“. Бренда ѝ сервира закуската, след което допълнително сок, после кафе, а след това и два топли шоколада, а Амбър си седеше на маса в ъгъла с айпада си и със слушалки в ушите. Използваше уай-фая на кафенето, за да изгледа всички епизоди на „Из мрачните места“, излезли, докато с Майло се укриваха.

Поколеба се, преди да си пусне първия от тях. През последните пет седмици животът ѝ се бе изпълнил с много повече странности и фантастични работи, отколкото беше виждала някога по телевизията. Беше станала свидетел на истински ужасии. Беше познала истинско насилие. Самата тя беше извършила убийства. Беше се хранила с човешка плът. Беше срещнала създания, които съществуваха отвъд смъртта, които търгуваха с души и невъобразими сили, а почти беше убедена и че я следи обсебен от нея вампир. Какво впечатление можеше да ѝ направи тогава един глупав сериал тъкмо сега?

Доста силно, както се и оказа след малко.

Да гледа „Из мрачните места“ беше като да се завърне у дома — но не в този дом, който познаваше откакто се помни, този, изпълнен с мълчание и тайни, а в другия, онзи, който беше създала сама за себе си, в историите, които обичаше. Знаеше всичко за актьорите, рождените им дни, имената на домашните им любимци, но с всеки епизод личностите им се размиваха, а на тяхно място се появяваха героите им, а Амбър забрави за миг за всички проблеми, които ѝ дишаха във врата, и се изгуби в историите, разкриващи се пред очите ѝ. Разговаряше с Бренда само когато ѝ се налагаше, не обръщаше внимание на любопитните погледи на редовните посетители на кафенето и си пиеше топлия шоколад. Единствената частица от съзнанието ѝ, една-единствена част, която не можеше да разпусне напълно, беше онази, която спираше тялото ѝ да се преобрази в демон. Тя оставаше нащрек.

Когато изгледа и последния епизод за сезона — както винаги завърши с отворен край, разбира се, че ще свърши така, — тя извади слушалките от ушите си и се отпусна назад, потапяйки се в историята. Кафенето вече беше почти пълно с хора, които хвърляха непрестанни погледи към масата ѝ.

Бренда забеляза, че е отлепила нос от екрана и се приближи към нея.

— Да ти донеса сметката?

Амбър се замисли за миг.

— Не, мерси — отвърна тя. — Но бих погледнала обедното ви меню.

Бренда въздъхна прекалено очевидно и отиде да вземе едно меню. Амбър се подсмихна вътрешно.

Погледна телефона си и тъй като не видя съобщения от Майло, влезе във форума на „Мрачните места“. Беше ѝ трудно да пише с бинтовани ръце, но не и невъзможно.

Принцесата на мрака каза:

Завърнах се.

РетроГеймър! каза:

Привет, принцасо

*принцесо

СитОПич каза:

Здрасти

РетроГеймър! каза:

Проклети грешки от бързане.

Кралицата на елфите каза:

Принцесо! Липсваше ни!

Какво ще кажеш за края на сезона?

СитОПич каза:

Здрасти, Кралице на елфите

Принцесата на мрака каза:

Тъкмо го гледах. УАУ!

Макар че си знаех, че нямаше да оставят Гидиън да умре така лесно.

Кралицата на елфите каза:

Да, този обрат ми беше ясен още отпреди 3 епизода!

СитОПич каза:

Защо всички ме игнорират?

РетроГеймър! каза:

Тъкмо говорехме с БРБ преди десет минути

Бонбонената ръка на Балтазар каза:

Ето го моето момиче!

Принцесата на мрака каза:

БРБ!

Светът отново е прекрасен!

Бонбонената ръка на Балтазар каза:

Какво става с теб? Оправиха ли се нещата от последния път, когато си писахме? *стискам палци*

Принцесата на мрака каза:

Не особено, но се изправям смело пред трудностите!

СитОПич каза:

Всички ме игнорират

Бонбонената ръка на Балтазар каза:

Реши ли вече за конвеншъна? Целият актьорски състав КАКТО И Аналит ще бъдат там.

Как ми се иска да можех да отида.

Кралицата на елфите каза:

Никой не те игнорира, СитОПич.

Принцесата на мрака каза:

Не съм го обмисляла, но не мисля, че ще успея. Нещата все още са прецакани.

РетроГеймър! каза:

Всичко наред ли е, Принцесо?

Принцесата на мрака каза:

Добре съм си. Просто животът ми е много шантав в момента и няма изгледи скоро да се върне към нормалното.

Кралицата на елфите каза:

Нормалното е скучно.

Бонбонената ръка на Балтазар каза:

Прибра ли се във Флорида вече?

Принцесата на мрака каза:

Не, даже съм още по-далече от там. В Аляска! LOL

СитОПич каза:

На Северния полюс?

Принцесата на мрака каза:

Аляска не е на Северния полюс.

Нали не е?

РетроГеймър! каза:

Не.

Бонбонената ръка на Балтазар каза:

Пингвините живеят на Южния полюс, а белите мечки — на Северния. Това е правилото. Погледни през прозореца, Принцесо. Какво виждаш?

Принцесата на мрака каза:

Коли и хора. Няма бели мечки или пингвини.

СитОПич каза:

Ако няма пингвини, значи си на Северния полюс.

Пингвините би трябвало да са навсякъде на юг, защото там нямат естествени врагове-хищници.

Принцесата на мрака каза:

Не мисля, че логиката ти е много правилна, СитОПич.

СитОПич каза:

Исках да кажа никакви хищници на СУШАТА. Но стават плячка на цял куп върховни хищници в океана. Някои пингвини могат да плуват с по 35 км/ч.‍

Изхвърлят солената вода, която са погълнали, като кихат.

Кралицата на елфите каза:

Да не ровиш из Гугъл за интересни факти за пингвините, СитОПич?

СитОПич каза:

не, просто обичам пингвини

Бонбонената ръка на Балтазар каза:

Как е уай-файът в Аляска, Принцесо?

Принцесата на мрака каза:

Неочаквано отличен! В момента съм в едно кафене и до преди малко изгледах на стрийм четири епизода без проблем. Поне тези бели мечки си разбират от уай-файя, ако не друго!

СитОПич каза:

Повечето хора смятат, че пингвините си намират доживотен партньор, но императорските пингвини обикновено си сменят половинката веднъж всяка година.

Кралицата на елфите каза:

Стига вече с тези пингвини, СитОПич.

Принцесата на мрака каза:

Хора, ще трябва да ставам. Реалността тъкмо влезе в кафенето.

Бонбонената ръка на Балтазар каза:

Кога ще влезеш пак?

Принцесата на мрака каза:

Не мога да кажа, много ми се струпа на главата. До скоро!

Майло седна на масата до нея, а Амбър излезе от форума.

— Хрътките още ли са си на същото място? — попита тя.

— Да. Проследих един от тях, който обиколи покрайнините на града. Не спираше да проверява бариерата. Изглежда, че обгражда целия град. Очевидно сме в безопасност, но за всеки случай ще отида натам пак следобеда. А ти какво правиш?

Амбър не можа да се сдържи и се усмихна.

— Чатих си с приятели.

— И как са те?

— Добре. Все още се вълнуваме от последния епизод на „Из мрачните места“. Беше уникален. Бих ти го разказала, но не ми се иска да ти развалям удоволствието от гледането.

— Така или иначе никога няма да гледам този сериал — отвърна Майло и махна на Бренда да дойде.

— А трябва — каза Амбър. — Много по-добър е от онези твои уестърни, които харесваш.

Майло изсумтя, но се усмихна на Бренда по онзи свой начин, който очевидно ѝ допадна.

— Привет! — поздрави той. — Може ли едно кафе, ако не е проблем? Черно, без захар.

— Доброто старо кафе — заяви Бренда, — идва веднага. Нещо друго?

— Не, нищо друго засега, благодаря.

Бренда кимна и едва не му направи реверанс, след което побърза да изпълни поръчката.

— Не те ли дразни? — попита Амбър.

— Какво да ме дразни?

— Това — уточни тя. — Жените да се разтапят само като им се усмихнеш?

— Прощавай?

— О, не ми се прави. Усмихваш им се по онзи твой си начин и всеки път им омекват коленете.

— Онзи мой си начин е просто начинът, по който се усмихвам.

— Да, ама не точно, нали? Ухилваш се нарочно повече, за да ги накараш да се изчервят.

— Съжалявам, че ще те разочаровам Амбър, но усмивката ми си е една и съща, без значение с кого разговарям.

— Тоест искаш да ми кажеш, че ако Бренда беше мъж, щеше да ѝ се усмихнеш по същия начин?

— Че защо не?

— Защото флиртуваш. Просто си признай.

— Не признавам нищо подобно, защото не флиртувам. Ще разбереш, когато флиртувам с някого, защото ще е доста очевидно и изключително непохватно.

— Но флиртуваше с онази мацка в Каскейд Фолс.

— Вероника.

— И излезе ли ти късметът, или не тогава?

— Не ти влиза в работата какво съм или не съм правил, но това сега не беше флирт. Просто разговарях с нея. Добър съм в приказките, когато ми е разговорливо, а понякога разговорите довеждат и до други неща.

— Някои хора биха нарекли това тъкмо флирт.

— А аз му казвам да бъдеш дружелюбен.

Жената на съседната маса стана да си ходи, но си изпусна чантичката. Майло я вдигна и ѝ я подаде. Тя се усмихна, а той ѝ смигна и тя се подсмихна.

Докато тя се отдалечаваше, Амбър изгледа многозначително Майло.

— Намигна ѝ.

Майло се намръщи.

— Какво? Не е вярно.

— Не е вярно друг път! Направо си ѝ намигна и още как!

— Така ли?

— Не мога да повярвам, че го направи.

— Добре, както и да е — заяви Майло. — Ами ти?

— Какво ами аз?

— Какви са ти твоите техники за флирт?

— Нямам такива.

— Разбира се, че имаш.

Амбър поклати глава.

— На практика несъществуващи са и казвам „на практика“ и в буквалния, и в преносния смисъл.

— Просто ти липсва опит — отвърна Майло. — Намери си някого, с когото искаш да флиртуваш, и започни разговора.

— И кой ще да е този? — попита тя през смях.

— Не знам — каза Майло и се огледа, кимайки към едно момче в другия край на кафенето. — Какво ще кажеш за онзи?

Амбър се усмихна.

— Категорично не.

— Страхливка.

— Просто не ми е по вкуса.

— А какъв ти е вкусът?

Тя сви рамене.

— Не и той.

Бренда пристигна с кафето на Майло.

— Благодаря ти много — каза той, а Бренда се усмихна, изчерви се и побърза да обслужи друга маса, преди да се разтопи.

Майло отпи глътка, без да среща погледа на Амбър.

— О, я млъквай — каза той.

Нямаше грешка, че си има работа с една истинска загадка.

Мистерия с убийство, ако трябва да сме точни. На колко ли такива попадаха обикновени хора като него всеки ден? Загадка с убийство и тайно споразумение с полицията. Знаеше, разбира се, как му се казва на това. Наричаше се конспирация.

Дали всички ченгета бяха замесени? Нямаше как да знае. Новак и Уудбъри със сигурност, а вероятно и онзи другият — Дънкан. Онзи, който никога не се усмихваше. Съмняваше се Луси Торнтън да е замесена — винаги оставяше впечатлението за честен и почтен служител на реда. А ако Торнтън беше честна и почтена, вероятно и дружката ѝ Ортман щеше да е. Но въпреки всичко не можеше да бъде сигурен. Възможно беше всички да са въвлечени в тази работа.

Изведнъж сърцето му заби по-бързо. Вероятно не беше добър знак, но тъкмо сега Вергил не го бе грижа. Вземаше си лекарствата, а това беше общо взето всичко, което някой в неговото положение можеше да стори. В крайна сметка сега имаше и загадка за разрешаване.

Определено го хващаше параноята. Всяко поскърцване в къщата му трябваше да са нечии стъпки, а всяка кола, преминаваща отвън — полицейска патрулка, дошла, за да му затвори устата завинаги. Не успяваше и да се наспива. Не се хранеше добре. Но какво от това? Имаше по-важни неща за вършене, да му се не види. За седми път този ден той провери всички прозорци и врати, за да се убеди, че са залостени и заключени.

Загледа как възрастен мъж със синьо яке влачи крака по тротоара, зачел се в хартийка, след което вдигна поглед и се огледа. Беше изгубен и объркан, точно както Вергил се чувстваше през повечето си дни. Не и сега обаче, осъзна той с усмивка — в живота му се беше промъкнала някаква цел точно когато най-малко очакваше. Колко странно беше това усещане.

Залови се да си прави сандвич. Трябваше да си поддържа силите, дори и да не усещаше глад. Извади си продуктите, но дори не беше намазал хляба с масло, когато на вратата му се почука. Доброто му настроение се вгорчи. Най-вероятно беше госпожа Галоуей. Всяка година идваше да почука на вратата му с онази си снизходителна усмивка и да разпита за благосъстоянието му, преди да премине към въпроса си за плановете му за Адската нощ с цялата изтънченост и лукавството на… на…

Да му се не види, дори не му хрумваше подходяща обида.

Положи всички усилия да заглуши яда си, докато вървеше към вратата. Не му беше лесно. Тя дори не я наричаше „Адската нощ“, казваше ѝ „фестивала“ пред него, като че ли той никога не беше чувал истинското ѝ име през всичките си години, прекарани тук. На всяка манджа мерудия, ето такава беше. Пресегна се към дръжката на вратата, пое си дълбоко дъх, придаде си незаинтересован вид и отвори.

Зад нея стоеше възрастният мъж със синьото яке. За момент Вергил не можа да го познае. Вероятно беше на неговата възраст. Латиноамериканец. Съсухрен. И в този миг го осени.

— Козенасилник, ти ли си?

Хавиер Санторум се озъби, а изкуственото му чене изщрака в устата му. Вдигна съсухрената си ръка, покрита със старчески петна по кожата, и я сви в съсухрен юмрук, покрит със старчески петна. Като млад винаги жестикулираше така при ударите във всяка една тяхна бойна сцена (или поне в онези, където не го заместваше каскадьор), а изглежда и техниката му в реалния живот не беше кой знае колко по-добра. Замахна, като описа широка и неправолинейна дъга, която Вергил лесно щеше да избегне в добрите стари времена. Сега обаче, въпреки че осъзнаваше, че ударът идва към него, вече беше прекалено бавен, за да се отдръпне навреме.

Юмрукът на Хавиер се заби болезнено в скулата му.

— Ох.

— Да! — извика победоносно Хавиер. — Хареса ли ти.

Преди да стане актьор, Хавиер се подвизаваше като магьосник на сцената: Хавиер Санторум, цирков магьосник и експерт по измъкването от вериги! — само че Вергил беше бивш боксьор, а такива инстинкти трудно се забравят. Лявото му кроше се беше забавило значително с годините, но все още притежаваше пъргавина, а той все още можеше да го насочи с безотказна прецизност, като така то попадна точно в брадичката на Хавиер. Очите на Хавиер се събраха, а краката му омекнаха и със завидна от доста време насам бързина той се озова седнал, след което се просна по гръб на верандата пред прага на къщата на Вергил.

— Ох, по дяволите — изруга Вергил.

За миг се запита дали не го е убил, но пилешките гърди на Хавиер продължаваха да се повдигат и да хлътват, което го успокои, че не е и че идиотът е все още жив. Не можеше обаче да го остави така на верандата си. Не толкова заради това че съседите щяха да се чудят какво става, колкото поради възможността някоя мечка или нещо друго, което решеше да премине наблизо, да го отнесе. А това си беше доста недостоен начин да си отидеш.

Затова и Вергил се стегна в кръста и бавно се наведе да подхване двата тънки като клечки глезена на Хавиер.

Изправяйки се дори по-бавно, отколкото се беше навел, той зае удобна позиция и задърпа. Да го довлече вътре се оказа по-лесно, отколкото предполагаше. Човекът като че ли беше направен от сухи подпалки и изсъхнала кожа. Главата му се удари в прага на входа и Вергил се ухили.

След като го вкара, Вергил затвори вратата и отиде да вземе чаша вода. Застана над него и тъкмо се канеше да я ливне върху лицето на стареца, когато пакостливата му страна се събуди и той изля половината върху чатала му, а другата половина — върху лицето.

Хавиер се съвзе със сподавено бълбукане, изкашля се и извърна глава, за да избърше очите си.

— Какво по дяв… какво правиш по дяволите?!

Вергил остави чашата на масичката в коридора.

— Съживявам те — заяви той. — Изглеждаше ми умрял.

— Така си изглеждам по принцип, кучи сине. Та ти ме удари!

— Ти ме удари пръв.

— Ама ти си го заслужаваше!

— Съжалявам, че те нарекох козенасилник — извини се Вергил. — Беше първото нещо, което ми изскочи от устата, честна дума.

— Не ми е притрябвало проклетото ти извинение.

— Тогава защо си тук?

— Дойдох да ти сритам задника!

— Най-добре тогава първо да се изправиш на крака за тази цел.

— Майната ти! Ще си се изправя, когато реша.

— Да, добре. Подмокрил си се, между другото.

— Оф, да му се не види.

Хавиер се изправи с мъка до седнало положение и започна да бърше отчаяно панталоните си на чатала.

— Нужда от помощ?

— Не и от такива като теб!

Вергил сви рамене.

Хавиер си потърка брадичката.

— Та ти ми заби кроше.

— Не, просто те ударих в защита.

— Да-а, ама аз не го очаквах. Сигурно имам сътресение. Ако мозъкът ми се надуе тая нощ, ти ще си виновен. Всички ще разберат, че ти си ме убил.

— Не и ако те хвърля на мечките навън.

— Има мечки? — попита Хавиер припряно и се огледа, като че ли очакваше някоя да се зададе с тежка походка откъм банята.

— В Аляска сме — отвърна Вергил. — Тук има всичко. Хавиер, сигурен ли си, че нямаш нужда от помощ да се изправиш? Доста ниско на пода си, а изправянето до горе ще е доста дълго.

— Мога и сам — отвърна Хавиер. — Виж се само как приказваш, като някакъв старец. Сигурно вече имаш нужда от онези дръжки във ваната.

— Да — каза Вергил, — трябва да сядам, когато се къпя.

— Ха! Като някакъв старец!

— Каза онзи тип, който не може да се изправи от пода в коридора ми.

— Просто чакам дишането ми да се възстанови!

— Какво правиш тук, Хавиер? Как така изобщо са те пуснали?

— Да ме пуснат ли? — попита Хавиер. — Там е старчески дом, а не някакъв проклет затворнически лагер! Излизам, когато си поискам да изляза. Като искам да отида да се кача на самолет, отивам и се качвам! Не си и помисляй да се отнасяш с мен като с някакъв старец. Още не съм умрял! — с бавни и внимателни движения Хавиер се обърна и застана на четири крака.

Вергил го наблюдаваше.

— И би целия този път само и само за да ме удариш?

— Не се ласкай! — изсъска задъхано Хавиер, приплъзвайки се до стената. — Да те ударя беше като бонус! Така пътуването ми стана още по-сладко.

— Е, защо дойде тогава?

— Заради голямата загадка — изсумтя Хавиер.

Подпрял се на стената, за да запази равновесие, той започна да се изправя на крака. Вергил го зяпаше. Знаеше ли за убийството? Как изобщо беше научил за него?

— Моят двойник — продължи той. — Исках… да го видя със собствените си очи. Да видя… дали наистина изглежда като мен. — Хавиер най-сетне стоеше на крака. — Ох, слава богу — измърмори той.

— Някой прилича на теб и ти веднага се качваш на самолета и долиташ?

Хавиер го изгледа злобно.

— Нали каза, че изглеждал точно като мен. Така ми каза.

— Знам какво казах, но ти откъде знаеш, че не съм преувеличил например? Или повярва безусловно на думите ми? Защо?

— Защото исках да го видя, по дяволите! Толкова ли е сложно за разбиране? Имам двойник, който изглежда досущ като мен отпреди години и искам да го видя. Капиш?

— Не можеш да го видиш.

— Не мога друг път! Ти къде го видя? Кажи ми къде си го видял и аз ще се погрижа за останалото.

— Беше в къщата на съседа ми.

— Добре тогава!

— … и го уби.

Хавиер се стъписа.

— Какво?!

— Чу ме.

— Двойникът ми е убил съседа ти? Това ли ми казваш?!

— Това казвам.

— Ами… защо?

— Не знам.

— Какво казват ченгетата?

— Сложно е.

— Това, което казват ли?

— Не, това, че са замесени.

— В какво?

— В убийството.

Хавиер се намръщи.

— Ще трябва да ми разкажеш от самото начало.

— Бях ей там. Погледнах към къщата на съседа си и твоят двойник беше там да го убие. След това се измъкна и преди да позвъня, полицията вече беше тук. Началникът на полицията, ако трябва да сме точни. Изкараха тялото му посред нощ и покриха цялата работа.

— Кажи честно.

— Иска ми се да беше лъжа, но не е.

— На какви хапчета си, Абърнати?

— За сърцето.

— И никакви други, които да те карат да халюцинираш, да ти се привижда или да полудяваш?

— Не, никакви такива не пия.

— Защото ми звучи като да си на някакви шантави хапчета.

— Знам как звучи.

— И ми казваш, че двойникът ми е убиец? И не знаеш името му?

Вергил се поколеба.

— Знаеш го! — извика Хавиер, ококорил очи. — Знаеш как се казва!

— Показах на пощальонката стара твоя снимка, която свалих от интернет и я попитах дали го разпознава. Каза ми, че се казвал Оскар Морено.

— Има мои снимки из интернет? Да не би да съм станал някоя от онези звезди из виртуалното пространство, за които всички говорят?

— Не. Доколкото видях звездите в интернет са котки, кучета и други животни, които правят забавни работи.

— Като господин Ед?

— Не точно, но няма значение.

— И къде живее този Морено?

— В другия край на града — обясни Вергил. — Така пишеше, като проверих в телефонния указател.

— Точно както правеше и в сериала.

— Предполагам.

— Такава ли била работата? — попита Хавиер. — Вкарваш се в някакви халюцинации до такава степен, че не можеш да разграничиш реалността от измислицата? Да не би да си мислиш, че сега си в някои епизод от сериала ни?

— Ако бяхме, ти щеше да си Ернесто Коварния, злият ум, а на мен щеше да ми се наложи да те ударя отново.

По лицето на Хавиер се разля лека усмивка.

— Мисля, че е възможно да си полудял.

— Не ме е грижа.

— Ама аз наистина мисля, че май си губиш разсъдъка. Знаеш ли си собственото име? Кажи ми, сега Вергил Абърнати, отдавна залезлият телевизионен актьор ли си, или си Маската, борещият се с престъпността супергерой?

Вергил го изгледа и сви рамене.

— Не може ли да съм и двамата?

Ръцете на Амбър заздравяваха. Все още се усещаха сковани, все още стояха белезникави, но пулсиращата болка почти беше отминала и тя дори вече можеше да си движи пръстите. Раздвижваше ги по пътя обратно от главната към мотела, като ги въртеше леко в бинтовете им. Усещаше как айпадът в раницата на гърба ѝ подскача с всяка нейна крачка. Вървеше бързо. След един цял ден, прекаран в човешката си кожа, вече беше повече от готова да изпълзи от нея.

Премина покрай парк, където малки деца си играеха по катерушки и се люлееха на люлки, докато родителите им ги наглеждаха. Следобедът преваляше в ранна вечер, но навън беше все още светло, дори прекалено светло, а беше студено и ставаше все по-студено и всички се бяха загърнали с дебели палта. Амбър почти не усещаше студа. Започна да се изкачва по хълма, като не откъсваше поглед от мотела на върха му. Представяше си как влиза в стаята си, сваля всичките си дрехи и се преобразява, и ѝ се наложи да прехапе устни, за да не изпъшка.

До нея отби кола със свален прозорец.

— Здравей! — поздрави приветливо шофьорът.

Амбър му се намръщи в отговор и продължи да върви.

Мъжът беше дебел и оплешивяващ, съвсем незабележителен, но усмивката му беше прекалено настойчива в любезността си.

— Чудех се дали можеш да ме упътиш накъде е улица „Дагет“?

— Не съм местна — отвърна Амбър.

— Какво казваш? — попита шофьорът, като продължи да кара успоредно с нея.

— Не съм местна — повтори тя с по-висок глас.

Той поклати глава.

— Съжалявам, пак не те чух — каза той и отби малко пред нея, а Амбър спря на място.

Той слезе с карта в ръце. Носеше блуза с яка, която по никакъв начин не прикриваше шкембето му.

— Не съм местна — каза му за трети път Амбър.

— Просто търся улица „Дагет“ — обясни той и пристъпи още по-близо до нея.

— Не мога да ви помогна — отвърна Амбър. — Не живея наоколо, не съм оттук.

— Ама виж — настояваше мъжът, вдигнал картата. — Аз знам къде е, но не знам къде се намирам в момента.

Амбър започна да отстъпва назад.

— Не мога да ви помогна.

— Няма да ти отнемам много време — продължаваше мъжът. — Просто искам да стигна до улица „Дагет“.

— Моля ви, не се приближавайте.

— Защо? — попита мъжът с оскърбено изражение. — Няма да те нараня. Просто имам нужда от упътване. Уплаших ли те? Защо се страхуваш от мен? Просто имам нужда от упътване.

— А аз ви казах, че не мога да ви помогна.

— Но ти дори и не опита.

— Не съм от този район.

— Просто искам да стигна до улица „Дагет“. Не можеш ли да ми покажеш къде се намираме в момента на картата?

— Нямам и представа къде се намираме сега.

— Разбира се, че имаш — отвърна мъжът и се подсмихна.

— Господине, не знам името на улицата, на която се намираме, не знам как да я намеря на картата и не знам къде е тази улица „Дагет“. На детската площадка имаше няколко души, можете да попитате тях.

— Каква детска площадка?

— Преди малко я подминахте.

— Така ли? — каза той и се огледа. — Не съм я забелязал. Тогава може би ще ми помогнеш да я намерим на картата?

Той пристъпи към нея, а тя вдигна предупредително ръка и каза:

— Спрете.

— Да спра?

— Спрете на място.

Той се засмя.

— В Америка сме, момиче. Земята на свободните. Не можеш да ми казваш какво да правя. Ще се движа, ако искам да се движа.

Той пристъпи крачка към нея, а след това още една, като наваксваше отстъпените от нея назад.

Тя изрече през зъби:

— Ако направите още една проклета крачка, господине, ще съжалявате.

— Така ли? — попита той и в следващия миг ѝ показа пистолета, който държеше под картата. — Някак не ми се вярва.

Амбър ококори очи. Пистолетът беше автоматичен и имаше заглушител на дулото.

— Не си и помисляй — продължи мъжът. — Да се преобразяваш. В мига, в който видя рога, ще изстрелям един куршум между тях.

Нямаше нужда да го пита защо е тук.

— Къде е той? — попита мъжът. — Призрака. Къде е?

— Кой?

— Магистралния призрак — сопна се той. — Знам, че пътува с теб, така че ми кажи къде е той сега?

Замисли се дали да излъже, но не ѝ хрумна нищо, с което да подправи истината, затова в крайна сметка се спря на нея.

— Наглежда Хрътките — отвърна тя. — Нали знаеш за тях?

— Разбира се, че знам за Хрътките. Ама той къде е?

— Не знам — продължи тя. — Обикаля наоколо с колата. Наглежда периметъра.

Той се прицели в главата ѝ.

— Къде е?

Амбър преглътна мъчително.

— Натам. — Тя изви глава, за да му покаже.

— Значи ние отиваме в противоположната посока — заяви мъжът и махна към колата. — Качвай се. Давай. Не, на шофьорското място.

— Какво?!

— Ще ни закараш при тези Хрътки, а аз ще седя до теб с пистолет, опрян точно в стомаха ти.

— Не мога да карам. — Тя вдигна ръце. — Не мога да държа волана.

— Какво?! — Той тръсна глава с разярен вид. — Какво си направила, по дяволите?!

— Аз не съм правила нищо — отвърна Амбър. — Погрижи се някакъв тип като теб, който също искаше да ме предостави на Сияйния демон. Той ми го причини.

— Мамка му. — Мъжът я зяпна с празен поглед и започна да хапе долната си устна. — Мамка му. Е, няма как да карам и аз, трябва да държа пистолета, насочен към теб.

— Не знам какво очакваш да направя аз по въпроса.

— Млъквай! — сопна се той. — Замълчи и ме остави да… Добре, ето какво ще направим: план „Б“. Ще вървим пеш.

— Ще ходим пеша до края на града? Че до там са километри разстояние.

— Да не мислиш, че аз съм много очарован от идеята? Върви пред мен. Ще стоим настрана от всеки, който мернем, разбра ли? Ако опиташ да хитруваш и да потърсиш помощ от някого, ще го убия, схващаш ли? А сега върви.

Стигнаха до парка и преминаха през него, като вървяха встрани от децата и родителите, така че да не ги видят. На всеки няколко минути мъжът даваше нови и нови нареждания да странят от къщите, тротоарите и хората, които си разхождаха кучетата. Стигнаха до отдавна отъпкана пътека и вървяха по продължението ѝ известно време.

— Е, а ти кой си? — попита Амбър.

— Не помня да съм ти разрешавал да завързваш разговорчета с мен.

— Това не е разговорче — отвърна тя. — Мисля, че заслужавам да знам името на човека, който ще ме предостави на Хрътките.

Самодоволството пролича в гласа му.

— Да, вероятно е така. Името е Фил Дагет, макар че съм по-известен като Удушвача от Юкон.

— Сериен убиец?

— Все още няма измислена дума в речника ни за това, което съм.

— Но си приятел с Елиас Маук, нали?

— Никога не е имал честта да се срещне с мен. Но скоро ще. Когато всичко това приключи и се сдобия със силата, която искам, ще се редят на опашка да се запознаем.

Тя хвърли поглед през рамо към него. Лицето му беше червено и дишаше тежко. Не беше свикнал на толкова много движение. Същото важеше и за нея между другото. Не искаше и да си представя как изглежда нейната собствена физиономия.

— Все още си жив — отбеляза тя.

— Гледай напред.

Амбър извърна поглед, като продължаваше да върви.

— Все още си жив — повтори тя. — Повечето от убийците, които сключват сделка със Сияйния демон, изчакват да умрат, преди да… Я, почакай. Ти май не си сключвал сделка с него, а?

— Дотук с приказките.

Тя спря внезапно и се извърна.

Дагет се закова на място, объркан.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Не си сключил сделка с него, нали? — попита отново тя. — Защо си тук тогава?

— Продължавай да вървиш.

— Не и преди да отговориш на въпросите ми.

— Ще те застрелям тук и сега, ако не се раздвижиш.

— На Сияйния демон му трябвам жива — заяви тя. — Така че по-добре ми кажи — какво печелиш ти от всичко това?

Той се поколеба.

— Ще сключим сделката, ако те предам.

— Опитал си да сключиш сделката преди това, но не си му бил достатъчно интересен, нали? — подразни го тя.

— Мери си приказките.

— Обясни ми, Фил, или няма да помръдна.

— Проклета да си, малка кучко! Ще вървиш, щом ти казвам да вървиш!

— Обясни ми.

В очите му затанцува гняв.

— Опитах се да сключа сделка — отвърна той. — И какво от това? Опитах и не се получи. Не е като при всички да се получава. Знаех го добре. И не позволих това да ме спре. Продължих. Убивах още и още жени — курви, уличници и мръсни, никому нужни създания, всякакви такива, защото знаех, бях убеден, че стига само да се докажа като достоен за вниманието му, всичките ми мечти ще се сбъднат. И тогава, онзи ден през нощта, спалнята ми се изпълни със светлина, с неговото невероятно сияние… и осъзнах, че ми дава знак. Че ме зове. Направих всичко както си трябва с кръга… и успях, озовах се в замъка му.

— И той ти предложи сделка, ако дойдеш да ме завлечеш извън града?

— Веднага скочих в колата. Не мислех, че ще стигна първи при теб, а гледай ти… — Той сви рамене. — Явно късметът ми се усмихна.

Амбър се намръщи.

— Първи ли?

Дагет се засмя.

— Да не мислиш, че съм само аз? Беше призовал всички, които някога са опитвали неуспешно да се свържат с него. И всички са се запътили насам. Докато си приказваме, към града пътуват серийни убийци и всякакви такива.

Тя си спомни за онзи тип, който се беше представил за служител на щатската полиция. Поредният психопат, който явно я беше взел на мушка. Сега си обясняваше всичко.

— Срещнах неколцина, откакто съм тук — продължи Дагет. — Двама искаха да работим заедно, можеш ли да повярваш? И какво, след това ще си направим някакъв съюз ли? Смешна работа. Никога не се доверявай на сериен убиец, дори когато ти самият си такъв. Това им казах и те се разкараха. Щях да ги застрелям и двамата в гръб, но наоколо имаше много свидетели — а това само потвърждава мнението ми! Не се доверявай на серийни убийци! Сега разбра ли? Толкова сме много, че е свършено с теб. Нямаш и най-малък шанс.

— Ама защо теб? — продължи да пита тя. — Защо не изпрати повече такива като Елиас Маук? Такива със сили. Ти си обикновен човек.

— Защото ние сме новият вид — заяви Дагет. — Мястото на Маук е сред онези като Шанкс, Ът и онзи тип от Айова — заточени в историческите хроники. Аз и моите братя и сестри, ние сме новото поколение от кошмари.

— Новото поколение от смотаняци имаш предвид.

Той вдигна пистолета си.

— Мърдай.

— Няма да ме убиеш.

Той се прицели в крака ѝ.

— Не е необходимо да те убивам.

— Знаеш ли колко още ни остава до края на града? Ще ме носиш на ръце по целия път дотам ли? Знам, че не съм в позицията да се изказвам, нося си няколко килца отгоре, ама ти…? Ти съвсем скоро ще капнеш от изтощение.

— Млъквай, мамка му.

— Не си във форма, Фил. Няма да можеш да ме носиш на ръце.

— Не — отвърна Дагет, — но мога да те застрелям в крака, да те смачкам от бой и да те завлека в колата си. Какво ще кажеш за това, умнице? Ще тръгнеш ли вече сега, а?

Амбър продължи да върви.

— Да — измърмори Дагет. — Така и предположих.

Той вървеше плътно зад нея.

След около още час вървене с пистолет, опрян в гърба ѝ, вече не ѝ правеше такова впечатление. Стряскаше се, когато чуваше как залита или се препъва в нещо, а колкото повече продължаваха да вървят, толкова повече се препъваше той, но така и не успя да падне и пистолетът да гръмне по погрешка.

Стигнаха до изоставен увеселителен парк, където влакчетата и атракциите бяха покрити с брезенти, а тревите наоколо бяха избуяли. Слънчевата светлина се отразяваше искрящо от огледална врата. Мястото вероятно изглеждаше доста по-впечатляващо в пика на лятото, отколкото тъкмо сега.

Продължиха да вървят. Краката я боляха. Не помнеше кога за последно беше ходила толкова много. Кожата я дразнеше. Искаше да се преобрази, да се извърне и да му откъсне главата. Вместо това обаче, вече минаваше десет вечерта, слънцето залязваше, а тя продължаваше да върви. Дори в сумрака беше все още достатъчно светло, за да се вижда.

— Колко още? — попита след дълго време Дагет.

— Не знам — отвърна тя.

— Мислех, че знаеш накъде отиваме.

Тя се извърна да го погледне.

— Ти ме насочи в тази посока, каза ми да вървя насам.

— Ти вървиш отпред — възрази Дагет. — Това означава, че ти водиш. Боже мой, значи може и да сме се въртели в кръг, тъпа кучко!

Тя спря и се обърна.

— Мамка му — изруга той. — Стига вече с това. Продължавай да вървиш.

— Не и ако не спреш с обидите.

Той я изгледа недоумяващо.

— Какво?

— Стига си ме наричал така.

— Ти… сериозно ли?

— Не ми харесва. Още от самото начало започна с тази мизогиния. Може и да си имаш проблем с жените или каквото и там да е — не ми е притрябвало обаче да го търпя.

— Опрял съм ти пистолет в гърба.

— И ми е достатъчно, че да ме заливаш отгоре на това и с омразата си.

— Ти нещо ебаваш ли се с мен?

— Не, никак даже не се ебавам. Ще престанеш ли с мизогинистичните подхвърляния?

Той се намръщи.

— Какво… какво изобщо е мизогиния?

— Омраза към жените.

— И ако спра да мразя жените, ще продължиш да ходиш?

— Да.

— Добре тогава. Ще спра с… каквото там беше.

— Мизогинията — повтори Амбър и продължи да върви.

— Откъде знаеш, че не обикаляме в кръг?

— Не знам — отвърна тя. — Нали ти имаше карта?

— Картата е на Ванкувър.

— Няма как да знам къде сме, Фил, не разбра ли? Нямам представа.

— Викай ми Удушвача от Юкон.

— Нямам никаква представа къде сме, Удушвачо от Юкон.

Продължиха да крачат в пълна тишина известно време.

Вече беше нощ — истинска нощ, с тъмнината, както си му е редът, когато дочуха моторите. В този момент бяха насред дървета, които образуваха плътна тъмна завеса в мрачната мъглявина. Напосоки около тях премигваха жълти светлини.

— Натам — нареди Дагет и я избута. — По-живо. Давай, по-бързо.

Амбър ускори крачка. Той подтичваше след нея, вече силно задъхан. Проправяйки си път през последната плетеница от клони и листа, той успя да я настигне тъкмо когато тя доближаваше Чарджъра.

Дагет замръзна на място.

— Ей — обади се той. — Ама това е.

Майло се появи зад гърба му с пистолет, опрян в потното му слепоочие.

— Хвърли го.

Дагет не смееше да мръдне. След малко обаче изпъна бавно ръка и пусна оръжието си.

Майло го избута да легне по корем на колата и започна да го претърсва.

Дагет изгледа злобно Амбър.

— Ти ме подведе!

Тя не му отвърна нищо, като вместо това се обърна към Майло:

— Казва се Фил Дагет. Не е бил достатъчно интересен на Сияйния демон, за да сключи сделка с него, но ще си получи желаното, ако ме предаде на Хрътките. Казва, че имало и други, изпратени с тази задача.

След като приключи с претърсването и не откри нищо, Майло се отдръпна леко, за да помисли върху вариантите им.

— Можем да го сложим в багажника — предложи Амбър.

— Тесните пространства не ми понасят добре — побърза да се обади Дагет.

— Няма смисъл — отвърна Майло. — Колата ще го довърши твърде бавно и няма да можем да използваме багажника около седмица-две. По-добре е да го убием още сега и да се приключва. Той не би се поколебал да те гръмне например.

— Не е вярно, колебаех се! — обади се Дагет. — Моля ви, господин Призрак, ако ме пуснете да си вървя, никога повече няма да ме видите.

— Не ме наричай така — каза Майло.

— Съжалявам — извини се Дагет. — Но съм ви голям почитател. Огромен. Допреди няколко дни си мислех, че сте легенда, мит. Да си призная, когато разбрах, че пътувате с нея… се разплаках от щастие. Възхищавам се толкова много на работата ви.

Майло изсумтя, прибра собствения си пистолет в кобура му и вдигна от земята оръжието на Дагет. Разгледа го, като загледа отблизо заглушителя, сви рамене и го хвърли на задната седалка в колата.

— Ще ме пуснете ли? — попита Дагет.

— Не — заяви Майло. — Ще вземеш пак да се появиш, за да си пробваш късмета. — Той се обърна към Амбър. — Знам, че не искаш да чуеш точно това, но…

— Ще трябва да го убием.

Майло мълчеше.

— Така е по-безопасно, нали? — попита тя. — Нямаме къде да го държим, не можем да го пуснем на свобода. Да го убием е най-разумното решение.

— Моля ви, не ме убивайте — продължи да моли Дагет.

— Убил е много хора — заяви Амбър. — Той е Удушвача от Юкон. Така ще направим услуга на целия свят. А и вината си е изцяло негова. Сам си беше тръгнал по петите ми, та не мисля да се обвинявам за каквото и да било.

— Не съм виновен аз — мрънкаше Дагет, — животът у дома ми беше ужасен.

— Не ми се иска да го убиваме — прекъсна го Амбър, — очевидно не това искам. Даже предпочитам да не ни се налагаше. Но се налага. Това е единственото практично.

Гласът ѝ замря в гърлото, когато съзря мъжа, скрит в сенките зад Майло.

— Знаех си, че само ще ни донесете неприятности вие двамата — заяви шериф Новак с ръка на дръжката на пистолета в кобура си. — Обърнете се много бавно, господин Себастиан. И дръжте ръцете си така, че да ги виждам, ако обичате.

Майло се подчини и се извърна, така че срещна погледа си с този на Новак.

— Надявам се, не обмисляте да вадите оръжието си — продължи шерифът. — Шансовете ви хич не са големи, освен ако не сте някакъв много бързорък и добър майстор на оръжието. Такъв ли сте? Изглежда като че ли може да сте. Аз лично съм бърз, но не бих се нарекъл майстор. И винаги гледам да не забравям, че колкото и да си бърз… — В този миг той извади оръжието си, издърпвайки го от кобура по-бързо, отколкото Амбър можеше да проследи случващото се. — … винаги има някой, който ще е по-бърз от теб. Съгласен ли сте?

Майло не докосваше своя пистолет.

— Винаги има.

Новак кимна.

— Така е. А сега се пресегнете, свалете кобура си и го хвърлете в колата.

— Разбира се, шерифе — отвърна отчетливо Майло и изпълни заръчаното от Новак.

— Точно това исках да чуя — заяви Новак. — „Разбира се, шерифе“. Тъкмо това и трябваше да кажете. Ами вие, госпожице Ламонт? Ще ни придружите ли до участъка?

Амбър не виждаше какво друго ѝ остава.

— Разбира се, шерифе — каза тя.

Барът се казваше „При Сали“, а когато влязоха, вътре ги посрещнаха две момчета, които не можеха да танцуват. В бара нямаше дансинг, но около тях се въртяха и две момичета, които се движеха без никакъв ентусиазъм, докато момчетата си пееха и се гърчеха на музиката, чийто ритъм някак комично и настоятелно им убягваше. На Кели обаче ѝ се струваше, че не ги беше грижа. Бяха прекалено пияни за това.

В бара беше шумно, но тъй като беше делничен ден, нямаше много народ в него. Или почакай, беше ли наистина делничен ден? Кели смръщи вежди. Наистина не знаеше.

— О-о, червенокоска! — каза някакъв тип, подпирайки се в близкия край на бара. — Харесвам червенокосите. — Беше на двайсетина години, привлекателен и вероятно беше изпил прекалено много бири, дори тя не можеше да предположи колко. — Верни ли са приказките, които разправят за тях? — продължи той. — За това колко страстни могат да бъдат? Чувам, че са като зверове в леглото. Ти като звяр ли си в леглото?

Той се ухили. Тя го погледна, прехапа устни и попита:

— Дали случайно познаваш Рики?

Той се потупа по гърдите.

— Това ще да е моя милост.

— Да, така и предположих.

Той се подсмихна похотливо.

— Какво мога да направя за теб, скъпа?

— С приятелите ми се надявахме, че ще можем да поговорим с теб за малко — каза тя, — освен ако не си много зает. Ще те черпим едно питие.

— Не ми изглеждаш достатъчно голяма, за да купуваш питиета, госпожичке — обади се барманът. — Ще трябва да ми покажеш личната си карта.

Тя се усмихна учтиво.

— Няма да пия, няма и да купувам пиене, но приятелят ми Уорик ей тук е на доста повече от двайсет и една.

— И искам една бира! — извика Уорик и стовари юмрук върху бара.

— Не ми удряй бара — предупреди барманът.

— Тогава бих искал една бира, ако обичаш — поправи се Уорик тихичко и погали бара. — От същата, която и Рики пие.

— Не искам да ме черпиш ти — обади се Рики. — Искам да ме почерпи Червенокоска. За какво искаш да си поговорим, красавице? Ако искаш, можем да отидем на по-уединено местенце. С удоволствие ще ти попея като птичка на ушенце.

— Не ми трябва да ми пееш, Рики. Само да поговорим.

Рики сви рамене, а двамата танцьори от преди малко се появиха до него. Бяха изгубили партньорките си. Единият от тях беше огромен.

— Парти животно! — изрева той.

— А, разбира се — обади се Рики. — Нека ви представя. Червенокоске, това е Парти животното. Обича да разбунва духовете, да подивява от време на време и като цяло да се забавлява като луд. А това е Дейв.

— Здравейте — каза Дейв.

— Здравей, Дейв — обади се Рони. — Здравей, Парти животно. Няма да ти отнемаме много от времето, Рики, но ще е страхотно, ако си съгласен да поговорим.

Рики го изгледа.

— Да не се смрачи нещо тука изведнъж?

Дейв и Парти животното избухнаха в смях.

Рони се усмихна и кимна.

— Заради цвета на кожата ми, нали?

Смехът секна, а Рики пребледня.

— Какво казваш?

— Шегата ти — уточни Рони. — Каза го, защото съм черен, нали?

— Не знам за какво говориш — оправда се Рики. — Аз просто питах дали… светлините… дали те… аз просто…

— Няма значение — прекъсна го Рони. — Няма проблеми. Всички си имаме своите предразсъдъци.

— Ама аз нямам пердра… — Той се намръщи и се пробва отново. — Предразсъдъци.

— А и можеш да си се шегуваш за каквото пожелаеш — добави Рони. — Все пак живеем в свободна страна, нали?

— Да.

— Просто искаме да поговорим, Рики. Това е всичко. Ще разговаряш ли с нас?

— Ъм… защо?

— Защото можеш да си ни от помощ за нещо — обади се Линда.

Парти животното я зяпна.

— Циците ти са огромни!

— Да, големи са. Нещо друго да имаш да кажеш?

Парти животното поклати безмълвно глава.

Линда кимна.

— И аз така предположих. Рики, искаме да ни разкажеш за Дългия.

Имаше един филм „Американски върколак в Лондон“, където двама американци влизат в кръчма в Йоркшър и изведнъж всички замлъкват и се извръщат да ги зяпнат. Кели тъкмо го беше гледала преди няколко месеца, след като го споменаха в „Из мрачните места“. Сегашната ситуация ѝ напомни за него.

— Ще повикам полиция — обади се барманът. — Идвате отнемай къде и нарушавате спокойствието ни.

Той извади телефон, а Рони само се усмихна, наведе се напред и го взе от ръката му.

— Без ченгета — заяви той.

Очите на бармана щяха да изскочат от ярост, а в следващия миг той вече се навеждаше да вземе бухалка за бейзбол иззад бара и понечи да я размаха, когато Рони му я грабна със същата ловкост от ръцете.

— Просто искаме да поговорим — обясни спокойно Рони.

— Дръжте ги! — изрева Дейв.

Рони хвърли бухалката на пода, след което повали и Дейв при нея, докато Парти животното се нахвърляше върху Линда. Тя го препъна през бедрото си, затръшна го в земята и изви ръката му назад, докато той не изрева от болка. Рики замахна с бутилка бира към главата на Кели, а тя просто пристъпи крачка напред и заби челото си в лицето му.

Рики залитна към бара. От носа му се стичаше кръв.

Никой друг в бара не помръдваше.

— Добре тогава — обади се Рони, грабвайки Рики за ръката и повеждайки го навън.

Линда освободи хватката си над Парти животното и ги последва, а Уорик тръгна след нея с Две по петите си.

— Ей — обади се плахо барманът. — Забранено е за кучета тук.

— Съжаляваме за безпокойството — извини се Кели и подаде бейзболната бухалка на бармана, преди да последва останалите навън.

Бяха се спрели в уличката зад бара. Рики беше застанал с гръб към кофа за боклук и държеше носа си с две ръце.

— Счупи ми носа! — извика той, когато я видя.

— Не се разсейвай, Рики — нареди Рони, щракайки с пръсти. — Разкажи ни за Дългия.

— Не знам нищо за тая работа.

Рони плесна с ръка по неговите, а Рики изрева от болка.

— Носът ми! Внимавай де!

— Разкажи ни.

Рики изчака, докато болката отмине.

— Не знам нищо — каза той отново, този път с по миролюбив тон.

— Тогава какво ще кажеш ние да ти разкажем какво знаем? — обади се Линда. — Като начало знаем, че е истински. Знаем, че убива деца. Виждал ли си го?

— Никого не съм виждал. Нямам какво да ви кажа. Така сте загазили, че си нямате и идея.

— Къде можем да го намерим? — попита Кели.

Рики се засмя, въпреки стичащата се кръв.

— Не вие го намирате, тъпа кучко. Той намира вас. И по-добре се молете да не ви открие. Молете се да не ми попаднете отново и на мен.

— На теб ли? — повтори учудено Кели. — Не знам как да ти го кажа по-мило, Рики, но не си от най-страшните, ако ме разбираш.

— Все още не — отвърна той. — Но ще бъда. И няма да ви се иска да сте наоколо, когато това стане.

— На мен не ми се искаше да съм наоколо и за това сега, ама ето че съм. Така че защо не си го улесниш? Няма да те оставим на мира, докато не разберем къде да намерим Дългия. Къде си го виждал?

Той поклати глава.

— Не съм.

Рони въздъхна и изрита Рики в краката, като му ги подкоси. Рики тупна тежко на задника си и изрева, а Линда се приближи и го настъпи по лявата ръка. Рони пък притисна дясната му към земята.

— Точно на опашката, а? — попита Рони. — Как боли това, човече. Всеки знае как боли. Изпитваш една страшна болка в момента.

— Пуснете ме! — ревеше Рики.

— Уорик — повика го Рони.

Уорик се приближи, водейки Две със себе си.

— Здравей, Рики — поздрави той. — Запознай се с кучето ми. Ако не ни кажеш това, което искаме да знаем, ще го пусна при теб.

Рики се сви.

— Ще ме убие!

— Мм? О, не. Така де, ще, ако му кажа да го направи, но сам не би те нападнал, Рики. По-скоро ще те прелъсти.

— К-какво?!

— Ще те изчука в лицето, пич.

— Да бе!

— Напълно сериозен съм. Погледни го. Погледни глуповатата му усмивка и как му е виснал езикът от устата. Две е винаги готов за любов!

— Разкарай го от мен, откачалник такъв!

Уорик охлаби хвата си и Две заподскача радостно напред, а Рики замята крака.

— Добре де, добре! Ще ви кажа!

Уорик хвана Две за каишката и го издърпа леко назад.

— Ти си нарисувал онзи графит на стената, нали? — попита Линда. — Доста сериозни художнически заложби си имал, момче, какво е станало с тях?

Рики отговори, без да сваля поглед от Две:

— Израснах ги.

— Спорно. Но по начина, по който си го нарисувал… изглежда като че ли си го видял със собствените си очи. Наистина ли си го виждал?

— Защо? — отвърна с въпрос Рики. — Защо ме питате всичко това? Нямате ли си представа в какво се забърквате?

— Защо не ни обясниш тогава? — подхвърли Кели.

Рики се ухили.

— И да разваля изненадата? Никакъв шанс.

— Разкажи ни кога си го видял.

— Не знаех какво виждам, разбирате ли? Бях на тринайсет. Бях глупав. Бях просто дете. Знаете колко глупави могат да са децата. Пф, че аз още съм си дете!

— Добре си влизаш в ролята — обади се Кели.

— Боже, освен това бях и полузаспал. Разбудих се през нощта и…

— И какво?

— Беше сън — добави Рики.

— Какво видя?

— Сънувах, че се е надвесил над леглото на брат ми.

— Дългия ли? — продължаваше да го подканва Рони. — Същият, когото си нарисувал след това на стената?

— Да — продължи Рики, — същият. Само че не беше той. Впоследствие разбрах, че не е бил. Бил е някакъв друг тип. Някакъв скитник. Дойде и отведе брат ми, а в просъницата си помислих, че е било чудовище.

Кели се намръщи.

— Отвел е брат ти?

— Някакъв бездомник, вагабонтин, който минавал през града. Тук често се появяват такива. Промъкнал се през прозореца, който бях оставил отключен.

— А намериха ли го? — попита Линда. — Брат ти?

Рики поклати глава.

— А скитника?

— Шериф Новак го залови след около седмица — обясни Рики. — Изгарял оцапани с кръв дрехи горе на хълма. Признал си и казал на шерифа, че ще го заведе на мястото, където е заровил тялото, но веднага след това му се нахвърлил и Новак трябвало да го застреля. Не му оставало друго, освен да го очисти.

— Само че онзи, когото си видял да отвлича брат ти — обади се Кели — не е бил бездомникът, нали?

— Присъни ми се — оправда се Рики. — Не разбираш ли? Не беше онзи проклетник Дългия. Беше някакъв шибан бездомник. Дългия е герой от детските истории. Бях малък, не знаех какво виждам и мозъкът ми просто си го обясни по този начин. По-късно ми разясниха как стоят нещата.

— А защо е решил да отвлече брат ти? — попита Уорик.

— Откъде пък да знам? Бил е някакъв психопат. Сигурно ни е видял да си играем навън и си го е харесал. Светът е пълен с развратници.

— Ами гласуването?

Рики ги изгледа гневно.

— Брат ти много ли гласове си спечели в онази година?

Рики се поизправи.

— Нямате представа за какво говорите. Давате си вид, че имате, но не знаете нищо. Дългия не съществува. Някакъв бездомник уби брат ми, защото бях забравил да залостя прозореца ни. Това е всичко. А онази дребна кутия за гласове е там, за да държи децата послушни. Това е. И знаете ли какво? Върши работа.

Кели хвърли поглед към Линда, която сви леко рамене.

— Благодарим ти, Рики — каза накрая Кели. — Беше ми много приятно да си поговорим. А колкото до въпроса ти от по-рано, съм бомба в леглото, но за жалост ти никога няма да се увериш сам в това.

— Не бих и искал — побърза да отговори Рики.

Тя се усмихна, а Уорик тръгна първи от тях към минивана им от другата страна на уличката. Когато Рики се изправи мъчително на крака, Рони спря и се извърна.

— Ей, Рики? Какъв е този фестивал на града, за който всички разправят?

Беше дошъл ред на Рики да се усмихне, като ги огледа добре, ухилен широко с кръв по зъбите.

— Ще разберете — отвърна той. — Останете и сами ще разберете.

Той се изсмя и побягна в сенките. Чуха как се подхлъзва, удря в нещо и изревава от болка.

— Да ти е хубава вечерта! — извика подир него Кели и се качи в минивана. — Какъв приятен тип.

Полицейският участък на Дезълейшън Хил се намираше в задната част на Общината, която се простираше от главната до по-малката ѝ дружка — пазарната улица. За разлика от лицевата ѝ страна, гледаща към площада, задната страна на сградата не разполагаше със стълби или колони, които да заявят величието ѝ, но пък си имаше паркинг и рампа за инвалиди.

Полицейската кола навлезе в паркинга. Там вече имаше спрели още един полицейски и три цивилни автомобила, но шерифът си имаше свое собствено място, което беше ясно отбелязано. Новак паркира, взе шапката си от пасажерската седалка до себе си и слезе от колата. Отвори вратата на Амбър и ѝ кимна. Ръцете ѝ бяха закопчани с белезници зад гърба, така че тя се размърда, извади първо единия си, а после и другия крак и се изправи, едва запазила равновесие. Новак я задържа с ръка за рамото, за да ѝ помогне да стъпи стабилно. Майло излезе след нея, като се плъзна настрана през вратата, навеждайки глава и заставайки до нея.

— А сега и ти — Новак подкани Дагет.

— Не можеш ли да дойдеш от тази страна и да отвориш вратата тук? — попита Дагет.

— Лъснах си обувките тази сутрин — заяви Новак. — Колкото по-малко ходя, толкова по-дълго ще останат така лъскави.

Дагет измърмори нещо под носа си и започна да се плъзга непохватно по седалката. Извади единия си крак и се опита да пренесе тежестта си, но вдигна поглед.

— Малко помощ?

— Излизай — нареди Новак. — Веднага.

— А не може ли малко помощ? — обади се Дагет по-силно. — Имам проблеми с жлезите и бих оценил малко съдействие, господин полицай.

— Не съм полицай — отвърна Новак. — Аз съм шерифът.

Дагет го изгледа гневно, пое си дълбоко дъх и се надигна от колата. Кракът му обаче се заплете и той падна на колене, след което се просна по корем.

— Ранен съм! Ранен! Ще ви съдя! Дори не съм обвинен в нищо! Не съм извършил никакво престъпление, а току-що се нараних!

— Ставай — нареди Новак.

— Ще ви съдя!

— Добре, съди ни, като станеш — отвърна Новак.

Шерифът се наведе, хвана Дагет за лявото ухо и завъртя. Дагет изрева и започна да рита, а Новак го издърпа бавно на крака, преди да го пусне.

— Вие нали видяхте всичко? — подвикна Дагет на Амбър и Майло. — И двамата видяхте как той ме напада! Имам свидетели!

— Мисля, че свидетелите ти се канеха да те убият, преди да се появя — заяви Новак. — Много ме съмнява да ги е грижа за гражданските ти права.

Той махна с ръка към рампата, отвеждаща до двукрилата врата с полицейска значка на стъклото. Амбър тръгна първа, последвана от Майло, след когото идваха Дагет, който не спираше да се оплаква, макар че никой не го слушаше, и Новак зад гърба му.

Вратата се плъзна и Амбър пристъпи в блестящия полицейски участък — светъл, чист и спретнат. Зад бюрото на входа седеше цивилна с окачен бадж на врата си и разговаряше с някого на слушалки с микрофон. Когато влезе и Новак, тя се поуспокои, кимна му и направи нещо зад бюрото, при което вратата в нейно дясно изписка и се отвори.

След подканата на Новак Амбър отиде до вратата и премина от лъскавото и прилежно пространство насред сивота и бетон. Отвъд ги чакаше друга врата и тя застана пред нея, докато Новак не се появи. Той извади карта от джоба си и я прокара пред сензор, докато вратата не изщрака и той я бутна да се отвори.

В помещението зад нея от всяка страна имаше по две килии с решетки вместо стени и врати. Всички бяха празни. Амбър влезе в първата килия вляво, а Майло — във втората. Новак бутна Дагет в една от килиите на отсрещната страна. Накара всички да пристъпят зад решетките и им свали белезниците, след което излезе от помещението.

— Не съм обвинен в нищо! — извика Дагет след него. — За нищо не съм виновен!

Вратата изщрака и се затвори.

Амбър огледа килията си. На леглото имаше ниска възглавница и тънко одеяло. На мивката имаше малко сапунче. Тоалетната поне имаше седалка, макар и около нея да не се виждаше никаква завеса или нещо, което да гарантира усамотение.

— Ей! — подвикна Дагет. — Ей, момиченце, за всичко си виновна ти, надявам се го осъзнаваш. Ако не ме беше подмамила, нямаше да се забъркаме в тая работа.

— Ти искаше да ме връчиш на Хрътките — отвърна тя. — Май ми е по-добре тук, ако трябва да съм честна.

Дагет поклати глава с отвращение.

Майло го погледна и изрече:

— Удушвача от Юкон, нали така?

Дагет стисна решетката с ръце и притисна лицето си между железните прътове.

— Ти да мълчиш! — изрева той. — Да не си посмял да кажеш и думичка повече, свързана с това, или аз ще започна да разправям моите истории. Например нещичко за Магистралния призрак, най-вероятно ще грабна интереса на местното шерифче.

Майло му се усмихна.

— Съмнявам се. От онези убийства вече ме делят петнайсет години и пет хиляди километра. Но виж, един самопризнал се удушвач, който наскоро е преминал през границата…

— Никога не съм признавал нищо — побърза да се защити Дагет.

— Призна си пред мен — обади се Амбър. — Каза, че си удушил много жени… макар че не ги нарече жени май, а? Използваше много други наименования за тях, но никога „жени“.

Дагет се подсмихна.

— Това ли било? Сърдиш ми се заради всичките обиди.

— По-скоро се сърдя за реалните убийства.

— По-добре да млъкнеш тогава, малка кучко, ако не искаш и твоето име да се озове в списъка ми.

Майло седна на леглото си и се облегна на стената.

— Не бих я наричал така, ако бях на твое място — предупреди го той. — Знаеш за нея, нали? Знаеш защо Астарот я иска жива?

— Знам достатъчно — отвърна Дагет.

— Значи знаеш и какво мога да ти причиня — обади се Амбър.

— Първо ще трябва да ме намериш обаче.

— Но аз вече знам къде си, Фил. Точно пред мен.

Дагет преглътна мъчително.

— Ама мен ще ме пуснат оттук. Не са ме обвинили в нищо. Ще се махна оттук и ще те дебна. Така и няма да разбереш откъде ти е дошло.

— Обзалагам се, че ще те подуша — отвърна Амбър.

Вратата изщрака и шериф Новак се върна със сгъваем стол в ръце. Дагет се отдръпна от решетката, а плямпането му секна. Амбър беше убедена, че съвсем скоро, след като се поцупи за няколко минути, пак ще ги засипе с потока от глупости, затова насочи цялото си внимание към Новак.

Шерифът разтвори и сложи стола пред килията на Амбър, седна на него и кръстоса крака. Ръцете си сви в скута си. Панталоните на униформата му бяха безупречно изгладени — с ръб като тънко острие. Ризата му искреше от чистота, а значката върху нея беше прилежно закачена. Вратовръзката му висеше право надолу, като че ли ѝ беше окачена някаква тежест.

Очите му с широките си клепачи не бяха забележителни — нито помръкнали без блясък в тях, нито много живи и искрящи. Лесно забравящи се очи.

Седеше и наблюдаваше Амбър, след което отмести поглед към Майло, но не продумваше нищо. Майло отвърна на погледа му, като също не бързаше да наруши настъпилото мълчание. Амбър чувстваше, че единствено нейните нерви се опъват до краен предел. Знаеше, че такава беше играта — първият, който нарушеше тишината, губеше, но също така знаеше и че колкото повече си мълчи, толкова по-виновна изглежда в очите му.

— Не познаваме този мъж — изрече най-накрая тя, като хвърли поглед към Дагет. — Появи се с колата си, докато вървях към мотела, и ме заплаши с оръжие. Не знаех какво да правя.

Новак кимна и отвърна:

— Защо не ми кажеш какво си?

— Извинете?

Новак не отклони поглед от нея, но и не повтори въпроса си. Използваше мълчанието като оръжие, което не пробиваше защитите ѝ, но същевременно ѝ ги сриваше из основи.

— Аз съм си аз — отвърна тя. — Уплашена съм и не знам какво се случва. Моля ви.

— Долната ти устна трепери — отбеляза Новак, — като че ли ще се разплачеш. Да не би да си нежна душа?

— Добре съм си.

— Нещо боли ли те? Ръцете ти са в бинтове.

— Просто съм изплашена от всичко днес — обясни тя. — Нападнаха ме, а сега съм в затворническа килия.

Той кимна и отмести за миг поглед към Майло, преди да се извърне изцяло към Дагет.

— Ами вие, господин Дагет? Как се вписвате в цялата картина?

— Ще ви съдя.

— Това вече го разбрахме. Имате ли разрешително за оръжието, което носите, между другото? Знам, че господин Себастиан има за своето, но вие?

— Пистолетът не е мой — отвърна Дагет. — Негов е и аз го носех да му го върна.

— Така ли било?

— Да. И ако той отрече, значи лъже.

— А вие ли сложихте заглушителя? Защото без разписано позволение от Бюрото по алкохола, тютюна, оръжията и експлозивите, подобна модификация е незаконна в нашата страна.

— То, ами… то така си беше, когато ми го даде.

— Разбирам — отвърна Новак. — И защо сте тук, господин Дагет?

— Вие ме арестувахте без никакво обвинение.

— Защо сте в Аляска, господин Дагет, не защо сте в тази килия? Или по-точно защо сте дошли в Дезълейшън Хил?

— Живеем в свободна страна.

— Така е, но тук не е вашата свободна страна, нали така? Вие сте канадец. Питам се дали прекосяването ви на границата е документирано? Ще трябва да проверя. И ако се окаже, че сте внесли незаконно това оръжие с вас, е възможно да повдигнем някои доста сериозни обвинения срещу вас.

— Вече ви казах, пистолетът не е мой.

— Кой ви изпрати тук, господин Дагет?

— Никой не ме е изпращал. Дойдох си сам.

Новак се изправи.

— Нека ви предупредя. Интересувам се от това, което господин Себастиан и госпожица Ламонт имат да ми кажат. Вие обаче не ме интересувате. Или се постарайте отговорите ви да са интересни, или няма да имам никаква полза от вас.

— Не ме е страх от вас.

— И все пак се страхувате — настояваше Новак. — Думите ви не са никак впечатляващи. За престъпник не сте много добър и в лъжите. — Той се извърна отново към Амбър. — Можем да прикрием истинската си същност само докато стените около нея не започнат да се пропукват. А с всяка нова пукнатина се разкрива и все повече от онова, което е зад тях. Знам какво причинява градът ми на хората, Амбър. Знам какво причинява на онези извън пределите му, какво причинява на тези като мен, както и на тези като теб.

Амбър не отговаряше.

— Съсредоточила си цялото си внимание върху запазването на този си облик — продължи Новак. — Така че се успокой. Отпусни напрежението. Позволи на истинската ти природа да се разкрие. Замисли се само колко добре ще се почувстваш да се освободиш. Да го оставиш да се случи. Замисли се за облекчението.

Амбър започна да се оправдава:

— Не знам за какво… — но думите ѝ замряха в гърлото. Той знаеше.

Новак ѝ се усмихна.

— Има и друг начин, по който да се разкриеш — добави той, извади пистолета си и застреля Дагет в гърдите.

Изумлението разтърси Амбър по-светкавично и от електричество и тя отскочи назад, но в този момент се преобрази, а рогата ѝ изскочиха дори преди тялото на Дагет да се стовари на пода.

— Ето така — заяви Новак. — Не е ли по-добре?

Тя го гледаше недоумяващо, докато той прибираше пистолета в кобура си.

— Личеше си, че си напрегната — заяви Новак. — Демоните като теб винаги са. При повечето смущението е изписано на лицата им, но винаги има и броени други, които успяват да се прикрият по-добре от останалите. — Той отмести поглед към Майло. — Господин Себастиан, като че ли се срамувате от тъмната си страна? Няма ли да се присъедините към Амбър в тази ѝ величественост?

Майло не отрони и дума. Не се и помръдна от мястото си.

Новак сви рамене.

— Утре ще ви заведа за среща с кмета. Има няколко въпроса, които иска да ви зададе лично. Засега обаче ще трябва да ви пожелая лека нощ. Ще наредя на някой от хората ми да отнесе трупа, не се притеснявайте, а ще ви донесат и вечерята след около половин час. Не оставяме затворниците ни да гладуват, не и в Дезълейшън Хил. — Той се усмихна за първи път днес. — Не сме чудовища.

Кутията за гласуване стоеше на площада като дребен фар, проектиран с лош вкус насред море от бетон. Самият факт обаче, че стоеше така изолирано там, без нищо друго наоколо, което да отвлече вниманието от нея, ѝ придаваше учудващо обезпокояваща аура през нощта. Кели не можеше да изрази това усещане с думи. Уорик обаче можеше.

— Егати плашещото парче дърво — заяви той, взирайки се в кутията през предното стъкло на минивана.

На Кели изобщо не ѝ допадаше как пътят се разделя, за да обгради площада, защото като че ли не площадът беше акцентът тук, а по-скоро онази урна в средата му. Изведнъж градът вече не ѝ се струваше толкова красив. Изведнъж като че ли се оказа изгнил в сърцевината си.

Нямаше никого на главната. Нощта беше студена и прилежните жители на Дезълейшън Хил вече бяха всички по леглата в домовете си. Е, или поне повечето. Може би дори всички, с изключение на едно момче.

Беше още дете — вероятно на единайсет или дванайсет години, но носеше бухалка за бейзбол и се беше насочило устремено към урната на площада, като че ли беше решено да нанесе сериозни поражения.

— Може бе ще станем свидетели на малко вандалщина — измърмори Кели. — Дали да не…?

Рони вече беше слязъл от минивана, преди тя да успее да довърши изречението си. Тя също скочи навън, а Линда, Уорик и Две я последваха по петите, като Две беше видимо доволен, че пак излиза на открито. Тичаха до кутията, но докато стигнат, Рони вече беше там и говореше с детето.

— Хора — обърна се към тях той, — запознайте се с Остин Кук. Остин, знаем за тази кутия. И за онова, което се случва, когато събереш най-много гласове. Затова ли дойде тук да я разбиеш?

— Кол Бланкард я натъпка с листчета с името ми — започна да обяснява Остин, но гласът му секна. Очите му бяха ококорени и изпълнени със страх, но той се насилваше да запази спокойствие. Кели веднага го хареса. — Просто защото си ме избра сред останалите в класа. Дори не знам за някаква друга причина.

— Значи ти вярваш, че е истина? — попита Линда. — Всички останали, с които разговаряхме, казват, че била безобидна и служела само за да държи децата послушни.

— Така ли? Обзалагам се, че никой от тях обаче не е виждал как натъпкват стотици листчета с тяхното име в нея. Нямаше да говорят колко е безобидна тогава.

— Вярваш ли, че и Дългия съществува?

Остин се поколеба.

— Няма да ти се смеем — увери го Рони. — Виждали сме и по-шантави неща от него.

Остин кимна.

— Да. Мисля, че съществува.

— Казвал ли си на родителите си, че се страхуваш? — попита го Кели. — Може би ако знаят, ще те изведат от града.

— Няма да го направят. Адската нощ е в сряда. Няма да ме заведат никъде дотогава.

Уорик се намръщи.

— Адската нощ ли? Така ли се казва фестивалът ви?

Остин кимна.

— Доста извратено, а?

— Какво става по време на Адската нощ?

— Не знам. Но е доста шумно. И е пълна лудница. В последвалите няколко дни всички се разкарват с рани по лицето и счупени ръце, заети да сменят счупени прозорци, да чистят улиците… Има и смъртни случаи. Даже знаете ли какво? Чичо ми умря в Адската нощ преди две години. Отивали са си и други.

— Как така?

Остин отново сви рамене.

— Аз съм още дете. Не ми разрешават да гледам. Затварят ме долу в паник стаята.

Кели го изгледа.

— Имаш си паник стая?

— Във всяка къща в града има — обясни Остин. — Там нощуваме по време на Адската нощ. Дори не ни разрешават да напускаме домовете си на следващия ден, понякога дори в следващите няколко дни. Докато разчистват.

— Всички ли деца ги затварят в паник стаите? — попита Рони.

— Всеки, който не е възрастен, да.

— И ти никога не си питал някой от по-големите ти приятели какво правят, че има толкова много ранени след това?

— Питал съм ги — отвърна Остин. — И не само аз. Но отговорът е все същият. Както например миналата година, когато близнаците Херера тъкмо бяха навършили осемнайсет и щяха да са навън за първи път по време на Адската нощ, казаха, че ще ни разправят всичко след това. Когато обаче ходихме да ги търсим след това, те не искаха и да продумат. След няколко дни ни казаха, че нямало да разберем, и това беше. Бяхме голяма група приятели и винаги излизахме заедно, но след онази нощ… повече не се събрахме.

— А родителите ти?

Остин прехапа устни за миг.

— Родителите ми цяла година очакват с нетърпение Адската нощ.

— Но тук също така изчезват деца — обади се Линда. — Видяхме статистиките. Престъпността на практика почти не съществува, но неразследваните смъртни случаи и изчезвания скачат до небето. Все някой в този град би трябвало да е загрижен за това, нали?

— Стига да си имат Адската нощ — отвърна Остин. — Не мисля, че някого го е грижа за каквото и да било друго, случващо се тук.

Рони извърна поглед към урната.

— Мислиш ли, че ти си с най-много гласове?

— Да, благодарение на Кол Бланкард.

— Ние ще ти помогнем, Остин.

— Как?

— Ще спрем Дългия.

Момчето се намръщи.

— Защо?

— Защото това ни е работата.

— Ама как? Не знаете нищо за него.

— Знаем как подбира жертвите си. Хората гласуват, след което той изпълнява според мнозинството.

— Е и… какво ще направите?

— Беше на прав път, стари друже — заяви Уорик с престорен британски акцент, докато подаваше бухалката за крикет, която носеше, на Рони. — Като начало ще разбием тази тъпа стара урна, нали така?

И като че ли да маркира мишената си, Две се приближи до кутията, подуши я изучаващо и започна да се клати върху нея.

— А това е само началото — обади се Кели, като свали якето си въпреки студа, и протегна ръка към Остин. — Може ли?

Момчето се поколеба за миг, загледано в покритите ѝ с ръкави от татуировки ръце, но ѝ подаде бухалката за бейзбол, която държеше.

— Отдръпнете се, моля — нареди Рони. — С Кели ще се заемем с една подчертано вагабонтска дейност.

Уорик издърпа Две от последното му завоевание, а Кели подаде якето си на Линда и се приближи до Рони пред кутията, а всички останали се отдръпнаха на топло в минивана. Докато се оглеждаше наоколо, Кели замахна пробно веднъж-два пъти с бухалката си.

— Районът изглежда чист — потвърди тя. — Но предполагам, че външният вид… може и да… как завършваше тази фраза?

Той ѝ се ухили.

— Знаеш, че не можеш да ме накараш да я завърша.

— Разбира се, че мога. Все пак това е любимата ти фраза на света и е въпрос единствено на време да излезе отново от устата ти.

— Възхищавам се на всеотдайността ти, ако не друго.

Започнаха да удрят по кутията. Трябваше си здраво налагане, определено, но пък и тя нямаше шанс срещу спортната им екипировка, размахана така целеустремено. Поставката ѝ се раздроби на трески, а Рони се прицели в кутията с красив горен замах, като я пръсна на парчета.

В този миг зад гърба им заблестяха светлини и Кели се извърна, изскърцвайки със зъби при отзвучаването на полицейска сирена.

— Мамка му — изруга тя.

— Мамка му — обади се като нейно ехо Рони, но доста по-тихичко.

Кели обърна поглед отново към кутията с очакването да зърне как лекият нощен бриз е понесъл листчета хартия.

Рони сръчка останките от кутията с бухалката за крикет, но без определен резултат. Нямаше никакви хартийки. Бяха изпразнили кутията доста преди дори да слязат от минивана си на площада.

— Вдигнете си проклетите ръце високо в проклетия въздух! — извика едно от ченгетата, докато ги приближаваше.

Кели хвърли бухалката на земята и изпълни нареждането.

Амбър се събуди с пълното съзнание къде се намира, без дори да има нужда да отваря очи. В килията беше мрачно, но не беше студено. Завъртя се в леглото, тънкото одеяло се смъкна от раменете ѝ, а рогата йи остъргаха стената. Тя изви раздразнено глава назад. Не беше лесно да се спи с рога. Завъртя се отново, като се дразнеше все повече и повече на скапаното одеяло и накрая отвори очи.

Някой се беше надвесил над нея.

Тя изрева и зарита с крака, като първоначалният ѝ шок се превърна за секунди в подтикната от страха враждебност. Докато скочи от леглото, тъмната фигура се беше стопила в мрака на килията. Тя метна одеялото пред себе си и то попадна върху някого, очертавайки формата на човешка фигура, а Амбър се нахвърли срещу нея. Пусна ноктите на ръцете си, без да обръща внимание на болката и разкъса плата, но под него нямаше нищо. Изведнъж тя се озова на колене и заръмжа, докато кожата ѝ се втвърдяваше, а по тила ѝ се разпростираха черни люспи.

— Амбър? — обади се Майло от съседната килия.

Тя не отговори. Все още имаше някой при нея. Не можеше да го различи в мрака, но го усещаше. Погледът ѝ се отмести рязко към ъгъла на килията, досущ като привлечени от магнит метални стружки и тя го съзря, видя го застанал там. Тя се изправи, без да откъсва очи от силуета, без да мигне и за миг и да го изпусне да се размие в мрака още веднъж. Някаква част от нея осъзнаваше колко животински се държеше, пристъпвайки бавно към него. Той не помръдваше. Когато се беше приближила достатъчно, тя скочи и го улови за дрехите, притискайки го към металната решетка. В следващия миг обаче той като че ли изчезна отново, оставяйки единствено бял дим след себе си, а ръцете ѝ се плъзнаха между решетките и рогата ѝ издрънчаха в тях. От дима обаче се оформи отново мъжка фигура, този път застанала вън от килията, а юмруците на Амбър все още я стискаха за блузата.

Глен я гледаше с празен поглед, а Амбър усети как враждебността я напуска, отекла се от нея като през невидим, широко отворен шлюз. Люспите ѝ се прибраха.

— Амбър! — извика Майло. — Дръпни се от него!

Беше прекалено късно, когато тя осъзна, че ръцете ѝ са все още протегнати към него през решетките. Студените ръце на Глен обгърнаха китките ѝ, преди да успее да ги отдръпне. Държеше я здраво. Прекалено здраво, за да се отскубне от него.

— Пусни ме — изрече Амбър, запазвайки спокоен тон.

Празното изражение на Глен остана несмутимо и той не отговори.

— Какво търсиш тук, Глен? — попита го Майло, застанал до вратата на собствената си килия. — Нямаме какво да ти предложим. Не разбираш ли? Не знаем какво искаш и защо продължаваш да следиш Амбър. Върви си в Каскейд Фолс, обратно при своя вид.

Нямаше и признак, че думите на Майло изобщо са били чути.

— Съжалявам — прошепна Амбър. — Трябваше да бъда до теб, за да те спася, но не бях. Наистина много съжалявам за това. Можем ли да ти помогнем? Можем ли да направим каквото и да било за теб?

Съществото със студените ръце носеше образа на Глен като свой собствен, но зад него се криеше единствено дълбока празнина, така неузнаваема, така смразяваща кръвта. Амбър не можеше и да предположи дали и каква частица от истинския Глен се криеше в него. В погледа му нямаше проблясък, а чертите му бяха отпуснати. В тях не се долавяше и искрица интерес, дори когато започна да разтваря и избутва ръцете ѝ. Лактите ѝ се опряха в решетките, а той продължаваше да ги тласка бавно към тях. Амбър стисна зъби, сгърчи се и се опита да се освободи, като извърти китките си, но Глен беше невъобразимо силен. Щеше да ѝ счупи ръцете. Да прекърши лактите ѝ. По повърхността на кожата ѝ отново се оформиха черни люспи, но дори те не можеха да предотвратят онова, което я очакваше.

Пръстите ѝ отново се издължиха в нокти, които оставиха дълбоки бразди без следа от кръв по ръцете му, но той не потръпна и за миг. Изражението му оставаше непоколебимо. Дори не си направи труда да покаже гняв.

Изведнъж лампите над тях светнаха, хвърляйки ослепителни отблясъци върху бледата кожа на Глен, по хлътналите му скули, в мъртвите му очи. Гледката му на светло беше също толкова плашеща за Амбър, колкото силуета му в тъмното преди малко. Отнякъде се чу изщракването на тежка врата. Чуваха се гласове, които ги приближаваха.

Глен я пусна и Амбър веднага придърпа ръце към гърдите си, за да успокои болката. Глен отстъпи крачка назад и се превърна в дим, който се завихри нагоре и се изгуби насред вентилационната шахта. Не беше останал и полъх от него, когато новите затворници бяха въведени в помещението.

Амбър се опомни навреме и успя да се преобрази на косъм в мига, в който попадна пред погледите им.

Момчето беше на около двайсет години: привлекателен афроамериканец с широка челюст, късо подстриган. Същото ченге, което беше дошло да отнесе трупа на Дагет, го настани в килията срещу тази на Майло. Полицаят беше едър с няколко излишни килца, застрашаващи да се излеят вън от униформата му, но изглеждаше силен. И здрав.

Момичето беше с ослепителни червени коси, с подчертани скули и татуировки по целите си голи ръце. Изглеждаше на деветнайсет или двайсет, слаба, с тесни гърди, но ръцете ѝ бяха толкова здрави, като че ли прекарваше значителна част от времето си във вдигане на тежести или в бой по боксови круши. От начина, по който вървеше, Амбър по-скоро заложи на второто. Докато пристъпваше в килията отсреща на нейната, тя даваше вид на борец, макар и спокоен и приятелски настроен. След нея вратата заключи жена полицай на около трийсет, със силно пристегнати назад в кок коси.

Амбър хвърли поглед към Майло, но той вече се беше извърнал, запътил се да седне отново на леглото си.

— Имаме ли право на един телефонен разговор? — попита момчето.

— Късно е — отвърна жената полицай. — Всички спят. Шерифът ще разговаря с вас на сутринта.

Ченгетата излязоха, а момчето седна на леглото си, но червенокосото момиче остана право и се усмихна на Амбър.

— Привет! — поздрави тя.

— Здрасти — отвърна Амбър.

— Готино градче.

— Не сме оттук. Ние… ъм, за какво ви задържаха?

Червенокосата се засмя.

— Човече, как ми се искаше аз да попитам първа! Изобщо колко пъти в живота на човек му се удава шансът да каже подобно нещо?

— Съдейки по невероятния ни късмет със закона напоследък — обади се приятелят ѝ, — вероятно съвсем скоро пак ще имаш възможността.

Червенокосата се приближи до металната решетка, пъхна ръце между прътовете ѝ и опря лакти върху хоризонталната им основа.

— Тук сме, защото участвахме в действия, които биха могли да бъдат погрешно изтълкувани като рушене на държавна собственост — обясни тя. — Ами вие?

— Не съм напълно сигурна — отвърна Амбър. — Мисля, че подразнихме неправилните хора.

Червенокосата хвърли поглед към Майло и се обърна отново към Амбър.

— И двамата заедно?

— Той е чичо ми — побърза да уточни Амбър.

— Ей — обади се червенокосата. — Не е като да ви съдя за каквото и да било. Казвам се Кели. А приятелчето ми е Рони.

— Аз съм Амбър, а той е Майло.

— Радвам се да се запозная и с двама ви — отвърна Кели. Усмивката ѝ беше много красива. — От колко време сте в града?

— От няколко дни — отговори Амбър. — Просто минавахме оттук.

— Така ли? — попита Кели. — И просто попаднахте на това място? Интересно. Ние пък искахме да дойдем точно тук, бяхме се подготвили и с карти, и с джипиес, но сигурно сме карали поне два-три часа из района, докато намерим пътя, отвеждащ до града. Като че ли той някак не искаше да бъде намерен. Но пък вие двамата просто сте се натъкнали на него, а?

Амбър се поколеба, но отвърна:

— Дам.

— Ех, кажи честно — заяви Кели с докачлива нотка в гласа.

— А тогава… ъм, какво ви води насам? — попита Амбър.

Светлините изгаснаха и всичко отново потъна в мрак.

— Ах — обади се Кели, — колко уютно.

Амбър се преобрази на мига и се отпусна в тази си форма. Зрението ѝ беше по-изострено в този ѝ вид и тя успяваше да долови по-добре очертанията на фигурата на Кели в мрака. Амбър се отдръпна и седна на леглото си, за да не я издаде собственият ѝ силует.

— Извинявай — обади се Кели от тъмнината. — Какво питаше преди малко?

— Какво ви води насам? — попита отново Амбър.

— Имаме, така да се каже, работа тук — обясни Кели. — Слушаме за Дезълейшън Хил от години или поне сме чували да се шепти за града, затова трудно можехме да подминем и възможността да дойдем да го разгледаме със собствените си очи. Доста странно местенце, не мислиш ли?

— Да, съгласна съм — отвърна Амбър. — И не съм огромен почитател на полицията тук.

— Аз също. Струва ми се, че имат навика да задържат погрешните хора.

— И аз това забелязах.

— Ти откъде си, Амбър?

— От Флорида.

— Уау. Доста надалеч сте мръднали от Дисниленд. Аз съм от Венеция, Калифорния. Ходила ли си там?

— Не, не мисля, че съм. Как ти понася студът?

Кели се засмя.

— Нелеко — отвърна тя. — Родена съм да съм на слънце, честно казано. Аляска е красиво място и аз определено ценя красотата ѝ, но съм от тези момичета, на които горещината им е необходима, ако ме разбираш.

— И въпреки това се озова тук — заключи Амбър.

— Мда, озовахме се тук.

— Имате ли още приятели с вас? — попита Амбър.

Тонът на Кели се измени леко.

— Доста конкретен въпрос задаваш.

— Така ли? О, извинявай. — Амбър прокара език по острите си зъби. — Просто по-рано днес се натъкнах на един тип, който се държа много грубо с мен и се чудех дали го познавате. Името е Фил Дагет?

— Не, не е от нашата компания — отвърна Кели. — Какво толкова грубо направи?

Амбър сви рамене в мрака.

— Имаше да сподели някои доста унижаващи изказвания относно жените.

— Ами, работата е ясна — заяви Кели. — Аз лично не бих се сприятелила с такъв човек. В компанията ми има само готини хора. Ти готин човек ли си, Амбър?

Амбър оголи зъби.

— Понякога.

— Звучиш ми да си готина. А аз разбирам от тези работи. Имам идеален нюх за готиното.

— Забелязах татуировките ти.

— Имам и още — отвърна Кели. — Мога да ти ги покажа после, ако искаш. Ти имаш ли?

— Не. Родителите ми не ги одобряваха — обясни Амбър.

— Старомодна работа.

Амбър се усмихна широко.

— Да, старомодни са си. А вашите одобряват ли твоите?

— Нямам такива — отвърна Кели. — Родители имам предвид. Починаха, когато бях малка.

— Съжалявам — каза Амбър, но в действителност имаше предвид „как ти завиждам“.

— Няма проблеми — увери я Кели. — А вашите какви хора са? Освен че са старомодни.

Амбър се замисли над това и след малко отговори:

— Съвършени.

— Да бе?

— Да. Ненавиждам ги.

Кели се засмя, защото взе думите ѝ за шега. Амбър не се смееше, защото не знаеше дали това действително бе истината.

— Мога ли да предложа да спрем за днес с обмяната на лична информация и да спим? — обади се Майло от леглото си.

— Че какъв е проблемът? — подхвърли шеговито Кели. — Не би ми доверил личната си информация ли?

— Нищо подобно — отвърна спокойно той. — Само че в съвременна и високотехнологична сграда като тази, не бих се изненадал, ако се окаже, че всяка думичка, изречена насред тези килии, се записва и подслушва от съвестните наместници на реда, които искат да запазят града си в безопасност от типове като нас.

— Ъх — обади се Кели. — Предполагам имаш право. Ти какво мислиш, Рони? Дали стените имат уши? Рони? — Амбър загледа как Кели пристъпва до решетката, отделяща я от приятеля ѝ. — Уф, боже, този вече е заспал!

— Един разумен човек — отбеляза Майло и се завъртя с гръб към тях в леглото си.

Амбър продължаваше да следи с поглед Кели, която въздъхна, без да помръдва. След това си измърмори нещо под носа и отиде до леглото си. В мига, в който седна на него, мракът погълна силуета ѝ, но Амбър дочу как си сваля обувките и ляга.

— Лека нощ — каза Кели.

Отговори ѝ единствено Амбър.

— Лека.

Бледото слънце грееше слабо на небето и утрото беше студено. Парното беше пуснато в Сиената на Вергил и двамата седяха в колата, следейки изкъсо къщата на Оскар Морено, като се стремяха да си придадат непринуден вид.

— Дали го правим правилно? — попита Хавиер.

— Разбира се, че го правим правилно — отвърна Вергил. — Това е и единственият начин да се направи.

— Можехме да се покрием.

— Покрили сме се де.

Хавиер огледа демонстративно кварталната уличка, на която бяха паркирали.

— Някак не се чувствам изобщо покрит.

— Покрили сме се нагледно.

— Или просто сме се покрили да ни гледат, всъщност. Поне трябваше да намерим друга кола.

— Това ми е единствената кола.

— Ама е миниван. Може да побере осем души. Колко хора планираше да возиш, като я купуваше? Двама старци, седнали в кола за осем души със запален двигател. Мисля, че се открояваме доста.

— Не е вярно. И колата работи, за да може парното да е включено.

— Дори не знаем дали си е вкъщи. Да вземем да почукаме?

— А това пък е много незабележимо.

— Ама поне ще знаем.

Вергил долови раздвижване. Едра жена вървеше точно към тях. Все още обаче не ги беше видяла.

— О, чудесно.

Хавиер се напрегна.

— Какво? Видя ли ни? Къде е?!

— Не е той — измънка Вергил. — А тя. Залегни, бързо!

Той се опита да се сниши още повече, но беше със закопчан колан, а бедрата не го държаха както едно време. Хавиер се гърчеше до него в опит да се наведе напред или настрани. Нищо не свърши работа, а движенията му привлякоха вниманието на жената и Вергил реши да се поизправи на седалката.

— Дръж се естествено.

— Че аз винаги съм си естествен — отвърна задъхано от усилията Хавиер.

Вергил свали прозореца.

— Господин Абърнати! — възкликна Марта Галоуей. — Добро утро! Тъкмо мислех да се отбия до вас да видя как сте!

Вергил ѝ се усмихна сковано.

— Колко мило от ваша страна. Но наистина няма нужда.

— Глупости, глупости! — отвърна тя, махайки с ръка. — Да се грижиш за възрастните в общността си е привилегия, не бреме. Ах! И сте с дружка! — Тя се наведе леко и се усмихна на Хавиер. — И как се казва?

Хавиер не отвърна нищо, а само се намръщи.

— Госпожо Галоуей, това е Хавиер — представи го Вергил. — Приятел, дошъл на гости от запад.

— Много ми е приятно да се запознаем, Хавиер! — възкликна госпожа Галоуей, промушвайки ръка през прозореца, за да се здрависа с него.

Вергил се облегна плътно назад на седалката си, за да избегне отъркването в блузата ѝ. Миризмата на полски цветя и плодове нахлу в ноздрите му.

Междувременно, зяпнал подадената ръка, Хавиер изобщо не помръдваше своите горни крайници.

— Разбирам, разбирам — заяви подсмихвайки се в крайна сметка госпожа Галоуей, като дръпна обратно ръката си. — И аз съм същата! Нося навсякъде със себе си в чантата дезинфектант за ръце. Човек никога не знае какви паразити могат да му лепнат, нали? Бога ми, че то и една обикновена настинка може да убие някого на вашата възраст.

Хавиер отвори уста, за да се сопне най-вероятно с някоя хаплива реплика, но Вергил го изпревари.

— Хавиер обмисля да инвестира в някой имот в региона — заговори той. — Обикаляхме с колата и тази къща изскочи като интересна находка за покупка.

Госпожа Галоуей се намръщи леко.

— Тази къща ли? Че тя продава ли се?

— Ами не, но при една добра цена би могла.

— Съмнявам се. Господин Морено държи и магазина за техника на улица „Апълтрий“. Съмнява ме да иска да се мести.

— Е, може би. Ще го попитаме — оправда се Вергил. — Макар че засега нека това да остане помежду ни.

— О, разбира се — отвърна госпожа Галоуей, придавайки си сериозен вид, който се изпари в следващия миг, заместен от усмивка. — Е, какви са ви плановете за сряда, господин Абърнати?

— Ще отида на гости на дъщеря ми — отвърна Вергил.

— О, колко хубаво! Трябва да отбележа и колко ви се възхищавам на решителността да бъдете самостоятелен, когато толкова много възрастни хора избират да си загинат в онези домове за старци. Вие сте герой за мен, господин Абърнати, честна дума. Надявам се, че когато съм на вашите години, ако имам късмета да ги доживея, ще съумея да съхраня същата сила на характера като вас. Дошло ми е до гуша от мързеливци, които заселват домовете за старци и единствено източват ресурсите на страната ни и доят системата.

— Аз живея в старчески дом — обади се Хавиер.

— Колко прекрасно! — изчурулика госпожа Галоуей. — И държат ли се добре с вас там?

— Много по-добре, отколкото тук, противна вещице.

Лицето на госпожа Галоуей се изопна, а Вергил само измънка извинително и вдигна прозореца си.

— Никак не харесвам да се отнасят снизходително към мен — заяви Хавиер. — Често ли ти се налага да се занимаваш с подобни глупости?

— Понякога — отвърна Вергил.

— О, не, аз не бих издържал. Поне в старческия дом всеки си знае паницата.

— Тя още ли е тук?

— Да, застанала точно до прозореца ти.

— За бога…

— Вече не се взира насам обаче.

— Е, и това е нещо…

— Тръгва си.

Вергил се загледа след нея. Част от него искаше да смъмри Хавиер за грубостта му, но в крайна сметка реши, че не го е грижа.

— Опа — обади се заговорнически Хавиер и ококори очи.

Оскар Морено излезе от къщата си, облечен с елек, и се усмихна широко на преминаващ съсед.

Хавиер го зяпна.

— Това съм аз. Да му се не види, аз съм! И ти ли виждаш същото? Аз съм.

— Казах ти… — отвърна Вергил.

Наблюдаваха го как се качва в колата си.

— Ама този не просто прилича на мен — продължи Хавиер. — Това съм си аз. Аз, завърнал се от миналото.

— Знам, залегни.

Опитаха да залегнат, но общо взето както преди малко успяха просто да се наклонят леко настрани.

— Бързо! — подкани го Хавиер. — След него!

— Защо? Вторник сутрин е. Вероятно просто отива на работа.

— Да, вярно.

Изчакаха го да тръгне и се изправиха.

— Божичко — изрече Хавиер. — И сега какво? Искам да кажа… добре де, повярвах ти, този действително ми е като същински двойник. Ама какво да правим сега?

— Нямам представа.

— Нямаш представа ли? Ти беше този, който разправяше за убийства, загадки и конспирации, за разнищването на това престъпление и всички тия работи, а сега не знаеш какво да правиш ли?

— Ново е за мен — заяви отбранително Вергил. — Просто ми отнема време да свикна с всичко случващо се. Но бавно-бавно ще се справя.

— Колко ченгета са замесени? Няма начин да са абсолютно всички, нали?

— Ама как да разберем кои са и кои не са? Не, не — не можем да разчитаме на властите за помощ. Трябва да следим и тях. Да ги наблюдаваме. И те имат пръст в тая работа, та е възможно да ни отведат до следващата следа.

— Следващата следа ли? Какво?! А каква беше първата следа тогава? Какви ги дрънкаш?!

— Просто си задавам въпрос, Хавиер. Въпрос, който и двамата би трябвало да се запитаме. — Вергил замълча, за да привнесе драматизъм. — Какво би направил Маската?

Хавиер затвори очи.

— Ох, мадре де диос, ще погубиш и двама ни.

Амбър се намираше отново в крайпътното заведение в Уайтхорс, притисната от планина от тела, докато Елиас Маук чупеше пръстите ѝ с чука си. Само че този път всички трупове върху нея бяха на Имелда, а чука не размахваше Маук, а тя самата — червенокож демон с рога.

Чуваше се песен. „Магически моменти“ на Пери Комо. Беше се появила и във финала на „Из тъмните места“, макар и с иронична нотка. А сега свиреше и в съня ѝ като от тънка, надраскана грамофонна плоча.

Демонското ѝ Аз се усмихваше, докато стоварваше чука върху ръката ѝ, а грозната Амбър в човешки вид крещеше под планината от Имелди. Опита се да издърпа китката си, но изведнъж се появи и Глен, който я притисна още по-здраво. Не отрони и дума. Движеше се, но беше също толкова мъртвец, колкото и Имелда.

Чукът се стовари за последен път и ръката на Амбър беше освободена, за да си я прибере към себе си. Тя наблюдаваше през крясъците си как пръстите ѝ се кършат и чупят, като че ли върху им се стоварват още невидими чукове. В следващия миг всички трупове изчезнаха и тя седеше на една от масите, а демонът беше изчезнал, защото сега тя самата се беше превърнала в демон, и срещу нея седяха родителите ѝ.

Баща ѝ отвори уста да проговори, но от нея се отрони единствено „Магически моменти“. Той се подсмихна на нещо, а майката на Амбър извъртя добронамерено очи, като на свой ред отвори уста, за да отвърне. И отново зазвуча Пери Комо.

Двамата вдигнаха ножовете и вилиците си, а Амбър ги последва, макар силните ѝ червени ръце да бяха бинтовани и изнемощели, поради което и изпусна ножа на земята. Приближи се сервитьорката. Беше облечена като Бренда от „Бърза закуска при Дани“, но всъщност беше Кърсти. Изглеждаше умърлушена, отегчена и капнала от умора, без следа от предишния ѝ блясък. Постави на масата им едър поднос, покрит със сребърна чиния. Съпругът ѝ Грант стоеше до вратата на кухнята, нахлупил шапка на главен готвач. Имаше горд вид. По брадичката му се стичаше кръв. Кърсти повдигна чинията, за да представи ястието — беше грозната глава на Амбър върху маруля и различни тънко нарязани парчета колбаси.

Родителите на Амбър нападнаха храната на мига. Амбър се поколеба, но забучи вилицата си в бузата и откъсна голямо парче месо, от което капеше кръв. Хвърли го в устата си и задъвка. Опита се да поиска сол от Кърсти, но от устата ѝ излезе само проклетата песен. Тогава се събуди.

Остана да лежи на място, а песента продължаваше да звучи някъде дълбоко в съзнанието ѝ. Дочу как Рони пита Кели дали е спала добре, а тя отговаря, че е било по-добре отколкото в проклетия миниван.

Амбър се преобрази в човешкия си вид и се поизправи на един лакът, като се зае да прикрие раздраните места, останали по одеялото от ноктите ѝ.

— Добро утро — поздрави Кели. — Казаха ни, че самият началник на полицията ще дойде да ни види. Възможно е да ни пуснат да си ходим.

— Най-сетне свобода! — изрече Рони и изпъшка, като се изправи. Протегна се и изви гръб. — И началото на постепенното ни вписване обратно в обществото.

— Рони обича да говори грандиозно — обясни Кели.

Амбър им се усмихна, след което нахлузи маратонките си и завърза връзките им. Пръстите ѝ общо взето вече бяха се възстановили напълно. Майло беше буден и се беше облегнал удобно на стената, като че ли се намира точно там, където иска да бъде.

Вратата изщрака, а Амбър се изправи на крака. Побиха я тръпки и забеляза, че Кели също обгръща голите си ръце, за да се стопли. Ръкавът ѝ от татуировки на лявата ръка беше плътен и изкусен и се спускаше чак до китката ѝ, докато този на дясната още беше в процес на изработка.

Шериф Новак пристъпи в помещението в прилежно изгладената си както винаги униформа и полираните до съвършенство обувки. Придружаваше го по-млад колега, но този път той не обърна никакво внимание на Амбър и Майло, а се съсредоточи изцяло върху Кели и Рони.

— Добър ден — поздрави той.

— Здравейте! — отвърна Кели.

— Бих ви приветствал с добре дошли в града ни, но мисля, че колегите ми вече са се погрижили за това.

— Да, сър — потвърди Кели. — Една приятна служителка. Мисля, че се казваше Луси?

— Мисля, че имате предвид полицай Торнтън.

— Точно така, полицай Торнтън — повтори Кели. — Поздрави ни с добре дошли, докато ни слагаше белезниците.

Новак кимна.

— Когато ви е задържала за рушене на държавна собственост.

— Предпочитаме да не обсъждаме — обади се Рони, — не и преди да разговаряме с адвокат.

— Разбираемо — отвърна Новак. — Но не мисля, че има нужда да се стига чак дотам. Вие как мислите? В Дезълейшън Хил не подкрепяме безсмисленото хабене на парите на данъкоплатците.

— Това означава ли, че не ни обвинявате в нищо? — попита Кели.

— Би могло — отвърна Новак. — Но при определени условия.

Рони хвърли поглед на Кели.

— И какви?

— Ще трябва да заплатите за подмяната на кутията, която сте разбили. За материалите и вложения труд, бих казал, че сумата ще възлезе на четиресет долара.

— Можем да заплатим.

— Това е добре — отвърна Новак. — Второто условие е да напуснете града. Днес. А това, трябва да подчертая, не подлежи на уговорки. Ако не сте съгласни, срещу вас ще бъдат повдигнати обвинения.

— Не, не — обади се Рони. — Няма да има нужда. Ще си тръгнем.

Новак кимна.

— До полунощ тогава да ви няма. В такъв случай, ето, полицай Ортман ще ви придружи да ви изпишат оттук. Можете да заплатите глобата на изхода.

— Благодарим ви за разбирането, шерифе — каза Рони, докато Ортман отключваше килиите им. След това ги поведе навън, а Кели се извърна да помаха на Амбър.

Когато излязоха, Новак се обърна към Амбър и Майло.

— Кметът е зает през по-голямата част от деня — обясни той. — Ще се срещне с вас, когато се освободи.

Амбър се преобрази.

— Вие знаете за нас… за демоните. Не сме тук, за да създаваме неприятности, кълна ви се. Онези с моторите на входа на града — от тях би трябвало да се притеснявате. Преследват ни.

Новак се извърна и пристъпи към вратата.

— Ей! — подвикна му Амбър. — Чуйте ме! Не сме ви врагове!

Новак дори не се обърна да я погледне.

— Всеки, който не е един от нас — отвърна той, — е наш враг.

Служител на име Дънкан им донесе закуската и Амбър разпозна в нея бекона от „Бърза закуска при Дани“. Връхлетяха я откъслечни картини от съня ѝ, като частта, където ядеше от собственото си лице, но това не я отврати от храната. Свежият сутрешен въздух събуждаше апетита ѝ.

Мълчаха през по-голямата част от сутринта с изключение на молбите си един към друг да се обърнат на другата страна, когато някой от двама им трябваше да отиде до тоалетната, и на Амбър ѝ се прииска Кели и Рони все още да им правеха компания. Дори и да ѝ се беше наложило да се преобрази в тяхно присъствие, щеше да си заслужава риска.

— Как ми се ще да беше по-разговорлив — изрече тя, докато си сваляше бинтовете от ръцете.

Майло отвори леко едното си око, легнал на кушетката в килията си.

— Прощавай?

— Да говориш — повтори Амбър. — Иска ми се да говореше повече.

Той не отвърна веднага, но след малко попита:

— Това пък откъде се взе сега?

— Стоим вече три часа тук и ти не си обелил и дума.

— Карали сме по пътя с дни, без да си говорим.

— Различно е — възпротиви се тя и изпука пръстите си. — Тогава сме в колата. Там е достатъчно и само да се заслушаш в ръмженето на двигателя. Можеш и да се загледаш през прозореца и… не знам, да си размишляваш например. Тук вътре е различно. Тук мълчанието означава нещо.

— И какво означава?

— Не знам. Може би, че нямаме какво да си кажем един на друг.

Той се изправи в леглото и отвърна:

— Разбирам.

— Ами да, и…

— Има ли нещо конкретно, за което искаш да си говорим? Един непринуден разговор трудно би се зародил в ситуация като сегашната ни.

— Не е необходимо да е непринудено. Може да е… не знам. Просто нещо. Можем да си говорим за нещо смислено, нали? Напоследък сънувам лоши сънища — не ѝ се искаше да каже точно това, но ѝ се изплъзна от устата. — С родителите ми, с Имелда. Истински кошмари.

— Не е никак учудващо — заяви Майло.

— И ми се искаше да мога да говоря с някого за тях.

Той се намръщи.

— И мислиш, че аз съм правилният човек?

— Ти си буквално единственият ми приятел в момента.

— Имаш си приятели онлайн.

— Да не си луд, те не знаят нищо за тези работи.

— Добре. Искаш да поговорим? Нека говорим.

Тя въздъхна.

— Няма значение.

— Разкажи ми за кошмарите си.

— Току-що го направих.

Отговорът ѝ го обърка и той действително се почеса смутено по главата.

— Съжалявам, Амбър, ама наистина не мога да разбера какво точно искаш в момента.

— Няма значение, остави. Всичко е наред.

Той се изправи, приближи се до решетката на килията ѝ и я погледна.

— Тогава искаш ли да поговорим за снощи? За Глен?

Тя не отговори.

— Знаеш ли защо все още те преследва? Казвал ли ти е нещо?

— Нищичко — отвърна Амбър. — Нито думичка.

— Мислиш ли, че иска да те нарани?

— Не. Не знам, може би, заради това, в което се превърна… но пък, не, не мисля, че би го направил.

Вратата изщрака и се отвори и полицай Луси Торнтън се появи с две стиропорени кутийки с капак в ръце. Амбър се замисли дали да се преобрази, но реши да си остане в демонския вид.

— Време е за обяд — заяви тя и им подаде кутиите с храна, без дори да обърне внимание на външния вид на Амбър.

— И ти знаеш за демоните — заяви Амбър.

Луси се усмихна леко.

— Градът ни не се намира лесно, но те все пак ни намират.

— Не сме дошли, за да ви създаваме неприятности — обади се Майло. — Но в този град има нещо необичайно, нали? Спира определени индивиди да пристъпят в града. Знаете ли как става това?

— Плащат ми, за да си върша работата — отвърна Луси. — А сега работата ми е да донеса обяд на затворниците.

— Не сме ние лошите — заяви Амбър.

— Може би — каза Луси, — а може би не. Тук в Дезълейшън Хил обаче правилата ни диктуват да не толерираме никакви странни демони и други свръхестествени създания. Ако срещнем такива и не ни допаднат, се отърваваме от тях.

— Не само за демоните трябва да се притеснявате обаче — настояваше Амбър, притиснала лице в решетката, загледана след Луси, която се обърна към вратата да си ходи. — Онзи тип, с когото ни задържахте заедно, беше сериен убиец. А насам идват още като него. Можем да ви помогнем.

Луси отвори тежката врата, но извърна поглед назад, преди да прекрачи прага ѝ.

— Постоянно си имаме работа със серийни убийци — обясни тя. — С демони, убийци, дори с вампири от време на време. Доколкото ми е известно, дори сме единственото полицейско управление в цял свят, което редовно се разправя с подобни неща, и затова сме много добри в работата си. А вие двамата, честно казано, сте си избрали последното място на света, където би искал да се озове един демон. Няма шега — добави тя и излезе.

Кели и Линда обядваха в малкия ресторант на мотела. Сервитьорът им беше Кенет, който беше и готвач, и от време на време рецепционист. Не беше много добър нито като сервитьор, нито като готвач, но на Кели ѝ се искаше да вярва, че е експерт в приемането на хора в мотела.

— Все още обмисляш да ставаш веган, а? — попита Линда, наблюдавайки как Кели си човърка храната.

— Знаеш добре, че месото никога не е било нещо, без което да не мога — отвърна Кели. — Но бих ли могла да съществувам в свят без бъркани яйца? И как?

— Нещастна, предполагам.

— Да — съгласи се Кели, вдигнала вилица във въздуха. — Определено, нещастна. Затова и ще ми е нужна подкрепа — някой, който да следи, че спазвам стриктно веганските принципи на… абе там каквито и да са им принципите.

— Уорик би се справил добре със задачата.

— Уорик си мислеше, че „веган“ е някакъв вид извънземно от Стар Трек.

— Тогава Рони — предложи Линда.

— Рони е прекалено практичен. В повечето случаи необходимостта ни налага да ядем предимно нездравословна, бърза храна. И той би ме съветвал да ям каквото има. „Онези, които си подбират храната, остават гладни“ — изрази се точно с тези думи веднъж.

— Е, все някога ще трябва да му кажеш — заяви Линда и присви очи. — Ох, много си подла.

Кели се усмихна.

— А като говорим за подлости…

— О, да, страшно си подла.

— … кога имаш намерението да му кажеш, че ще напускаш групата?

— О, това вече е прекалено. Човек не може да се държи така долно с приятел. Камо ли с най-добрия си приятел.

Кели сви рамене.

— Какво да се прави, такава съм си, коварна.

Кенет се появи и пристъпи до масата им.

— Дали ще желаете нещо друго? — попита той.

— Не, благодарим — отвърна Кели с широка усмивка.

Погледът му се отмести за миг към татуировките, подаващи се изпод ръкавите на якето ѝ и той се намуси леко, след което се извърна да си върви.

— Колко приятен тип! — заяви Кели, след което погледна Линда и повдигна вежди. — Още не си ми отговорила на въпроса между другото.

— Не знам — отвърна Линда. — Предполагам, че ще му кажа… скоро. Но кога е изобщо правилният момент? Виж ни само. Гледай къде се намираме и с какво се занимаваме. Прекосихме цялата страна, за да дойдем тук и да се заемем с това. Не бива да е така. Не е нормално. Разумните хора бягат от неприятностите, а не към тях.

— Никой не е казвал, че сме разумни хора.

— И това е така — съгласи се Линда, — но при мен мисля, че неразумността беше само временна. Струва ми се, че вече ми се иска да се върна към идеята за нормалното. Разбираш ли, след всичко това… След фондацията „Слънце“. След Бостън.

Усмивката на Кели помръкна.

— Да, разбирам.

— Ще кажа и на двама им, когато приключим — заяви Линда. — Още в мига, в който потеглим отново на път, без значение как ще свършат нещата тук. Просто не издържам повече. Мислиш ли, че съм страхливка?

— По никакъв начин — побърза да я опровергае Кели.

— А дали те ще си го помислят?

— Никакъв шанс. Ще е гадно обаче да съм единственото момиче в минивана.

— Сигурна съм, че ще ми намерите заместничка. Нали така действаме все пак? Забираме заблудените по пътя. Ами онова момиче, за което разправяше, онази в затвора? Мислиш ли, че и тя е забъркана в цялата лудница?

— Някак долових такова далечно излъчване. Приятелят ѝ обаче като че ли е от вечно начумерените. Ще трябва да ги наблюдаваме, не знаем дали ще се окажат съюзници, или врагове.

— Толкова грубо откровена си станала — отбеляза Линда. — Не беше толкова пряма, когато те срещнах за първи път.

— Когато ме срещна за първи път, бях цялата в кръв и в пълен потрес — заяви Кели. — А и хората се променят. — Телефонът ѝ извибрира и тя му хвърли поглед. — Ох, мамка му.

Изражението на Линда посърна.

— Какво?

— Онова хлапе, Остин Кук — отвърна Кели, — изчезнало е.

Пред къщата на семейство Кук на улица „Брукфийлд“ беше паркирала полицейска патрулка. Неколцина съседи се бяха струпали в градината отпред и си шушукаха с угрижени изражения. Репортер от вестник „Хроника“ също се беше появил, профучавайки покрай спрелия от другата страна на пътя миниван. Кели беше прелиствала последното издание на „Хроника“ тези дни и не беше впечатлена нито от историите в него, нито от правописа му.

Задната врата се отвори и Рони се качи, затваряйки я плътно зад себе си.

— Ченгетата разправят, че бил избягал — каза той, потривайки ръце една в друга, за да ги стопли. Две се появи веднага до него и той зарови с благодарност длани в козината му.

— А родителите му какво казват? — попита Кели.

— Нищо по-различно от това, което се говори: казали си лека нощ снощи и тази сутрин вече го нямало. Госпожа Кук е много разстроена, а господин Кук е като потресен. Това е общо взето всичко, което успях да събера като информация.

Вратата се отвори отново и този път се качи Уорик.

— Доста е хладно навън, човече! — заяви той и подхвърли на Линда запечатана в торба тениска на Остин, преди да открадне източника на топлина на Рони.

— Ей! — оплака се Рони на Две.

Две го изгледа като че ли извинително с огромните си кафяви очи, а в следващия миг Уорик го вдигна и се сви, гушнал го на възглавниците отзад.

— Лесно ли я взе? — попита Линда, прибирайки тениската в един сандък.

— Мда — заяви Уорик. — Разкарваше се много народ вътре и постоянно зееха разни врати. Стигнах до коша с пране и си излязох отново, без дори никой да ме забележи. Доста странни хорица обаче.

— В какъв смисъл странни?

— Не знам. — Уорик се остави на няколкосекундно облизване по лицето, след което се поизправи. — Никак не бих се вързал на престорената им загриженост. Всичко изглеждаше инсценирано. — Той се обърна към Рони. — Не ти ли се стори същото и на теб?

— Така като казваш, да. Честно казано, дори поведението на родителите му ми се видя престорено. Да, бяха разстроени, ама… не знам. Мисля, че беше най-вече заради насъбралата се публика, колкото заради нещо друго.

— Остин обаче би могъл да е избягал — предположи Линда. — Беше достатъчно изплашен. Ако е знаел, че техните няма да го изведат вън от града, сигурно е решил да тръгне сам.

— Възможно е — потвърди Рони.

— Ама не и след като се срещна с нас — възрази Кели. — Не е ли така? Вече имаше цяла група хора на своя страна.

— Искаш да кажеш група непознати на своя страна.

— По-добре да са непознати, на които им пука за теб, отколкото семейство, което не го е грижа. Ако беше решил да бяга, най-вероятно щеше да ви каже снощи, когато сте го закарали до тях. Щеше да ни помоли да го отведем далече оттам.

— А и ние трябваше да направим точно това — обади се Уорик. — Трябваше да го откараме оттам в мига, в който разбрахме, че е в опасност.

— Не знаехме, че е — каза Рони.

— Но подозирахме — възрази Уорик. — А кога за последно сме грешили за нещо подобно?

Всички замълчаха.

— Дългия го е отвлякъл — заяви Уорик накрая.

— Добре — обади се Рони. — Така да бъде. Да кажем, че Дългия е заловил Остин. Работата обаче е там, че не знаем какво точно означава това. Би могъл все още да е жив. Реймънд Карши държеше жертвите си в плен цяла седмица, преди да ги убие. Трябва да действаме с презумпцията, че Остин е все още жив и да вярваме в това, докато не ни се предостави доказателство за обратното. Линда, каква ще е следващата ни стъпка?

— Да намерим Дългия.

— Кели, как ще го намерим?

— Ще разпитаме хората. Ще потърсим свидетели.

— Ето го и плана ни — заяви Рони. — Но всички трябва да не забравяме едно. Когато братът на Рики е бил отвлечен, са обвинили някакъв бездомник, по когото са стреляли на месо и когото са убили при първа възможност. Не можем да се доверим на ченгетата. Или си пазят собствените гърбове, или този на Дългия. Във всеки случай не можем да ги наречем свои съмишленици.

— Тоест трябва да бъдем изключително дискретни — обобщи Уорик, кимайки. — Разбрано, Безстрашни предводителю… — Гласът му замря в гърлото.

— Какво? — попита Линда. — Какво ти стана, Уорик?

Уорик посочи към двама старци, застанали на тротоара, загледани в къщата на Кук.

— Онзи тип не ви ли изглежда познат?

— Кой? — попита Кели. — Всъщност не, няма значение — никой от двамата не ми изглежда познат. Защо? Познаваш ли някого от тях?

— Единия или и двамата — изрече намръщено Уорик. — Мисля, че трябва да поговорим с тях.

Слязоха от колата и се насочиха към старците в опит да не изглеждат прекалено застрашително. Две заподскача радостно към тях.

Единият, нахлузил синьо палто, сведе поглед и му се усмихна.

— Здравей, приятелче — изрече старецът. — Добро кученце! Да, ти си прекрасно кученце!

— Говориш като идиот — отбеляза другият старец.

— Извинете, господа.

Двамата старци се извърнаха и Кели им се усмихна.

— Здравейте — продължи тя. — Дали бихте могли да ни помогнете с нещо? Казвам се Кели. А това са Рони, Линда и Уорик. Кучето се казва Две. Изглежда ви хареса.

— Добре умее да преценява хората — заяви мъжът със синьото палто. — Затова и не се е завъртяло покрай нещастния ми приятел до мен.

Кели се засмя.

— Дали мога да попитам за имената ви?

— Разбира се — отвърна старецът в синьо. — Казвам се Хавиер, а това е Вергил.

— А вие, деца, не сте тукашни май, а? — попита Вергил.

— Не, господине, не сме.

— Познавате ли изчезналото момче? — попита Рони.

— Не — отвърна Вергил. — Доколкото си спомням, дори не съм го виждал.

— От полицията казват, че е избягал.

Вергил кимна.

— Да, разбира се, че това ще кажат.

— Но според нас не е вярно.

— Интересно — отбеляза Вергил. — Хавиер, чуваш ли какво казват, стари глух проклетнико?

— Чух — измънка Хавиер. — И не съм глух.

— Споделихте ли това ви мнение с властите? — попита Вергил.

— Все още не — отвърна Рони.

Вергил кимна.

— По-умни сте значи, отколкото изглежда.

— Да не би полицията умишлено да покрива случая?

— Не знам. Възможно е. Но пък и няма да им е първото престъпление, което покриват.

Рони се намръщи.

— Какво друго са покрили, Вергил?

— Не можем да говорим за това тук — предупреди старецът. — Заобиколени сме от прекалено много очи и уши. Заповядайте у нас. Ще приготвя по чаша чай.

Караха след Вергил, който ги отведе до тиха уличка накрая на града, в къща с огромен гараж и добре поддържана градинка отпред. Разстоянието не беше голямо, но пътуването се усети по-дълго от нужното заради бавното шофиране на Вергил.

— Обожавам възрастните хора — изрече Кели.

— Странна си — заяви Уорик.

— Напомнят ми за баба и дядо, така сбръчкани и изнемощели.

— Очарователно — отбеляза Линда.

Слязоха от минивана и се събраха на входната врата при Хавиер, а Вергил отключи и ги покани вътре. Две се стрелна веднага във всекидневната, скочи на дивана и заспа. Всекидневната изглеждаше нормално. Не можеше да се каже същото за другите стаи обаче.

По стените се редяха плакати на стари филми, в стъклени витрини бяха изложени реквизити и костюми, а по всеки рафт от библиотеката бяха наредени стари филмови сценарии.

— Знаех си, че си ми познат отнякъде! — извика изведнъж Уорик. — Ти си Вергил Абърнати! Винаги гледах и повторенията на сериала ти! Страшен фен съм ти! Веднъж ти написах писмо, а ти ми изпрати снимка с автограф! Уорик Уайман съм. Помниш ли ме?

— Аз, ъм… май да — отвърна Вергил. — Да, може би. Уорик, радвам се да се запознаем на живо. — Той се усмихна на всички. — Ах, да, участвах в един сериал през седемдесетте.

— Не беше просто един сериал — поправи го Уорик, — а най-готиният сериал. „В часа на Маската“ беше върхът на сладоледа! Беше предшественик и на „Дебнещият в нощта“, нали?

Вергил кимна и допълни с неприкрита гордост:

— Стартирахме година преди „Колчак“ и излъчвахме още година след края му. За последния сезон ни изместиха в петък вечер, а с това ни подписаха и смъртната присъда, така че като ни свалиха от ефир, на никой вече не му пукаше. Но в един определен период сериалът беше страшна работа. Насам, заповядайте в кухнята.

Той ги въведе в стаята и сложи чайника на печката.

— Какво изобщо правиш тука, човече? — попита Уорик.

— Дъщеря ми живее в района — обясни Вергил, докато вадеше чаши за чай за всички. — Установих се тук, за да съм по-близо до нея и внуците.

Хавиер се прокашля.

— Аз, ъм… и аз участвах в сериала.

Уорик се плесна по челото.

— О, боже! Хавиер Санторум! Човече, а ти беше най-якият злодей на всички времена!

— Е, сега — отвърна Хавиер подсмивайки се. — Не бих се изхвърлил чак толкова, но не отричам, че си бях доста добър в ролята на лошия тип.

— Гласът ти беше толкова готин — продължи Уорик. — Ами запазената ти фраза как беше? „Страхът е избор, който никой не би направил по своя воля, но…“?

— „Страхът е избор, който никой човек не би направил по своя воля, но пък всеки претърпява последствията му“ — поправи го той.

— Да, тази! — извика Уорик. — Точно тази беше! Страшна е! Толкова е невероятно! Е, на снимачната площадка ли се събрахте?

Усмивката на Хавиер беше изместена от объркване.

— Прощавай?

Вергил се намръщи.

— Ъм, Уорик… ние двамата не сме, не сме двойка.

— Не сте ли?

— Просто помагам на Вергил да разнищи загадката — обясни Хавиер.

— И каква е тази загадка? — попита Рони.

— Първо разкажете вие — обади се Вергил. — Какво ви води в града?

— Едно дете е в опасност.

— Кое, момчето на Кук ли? — попита Вергил. — Ама нали не сте местни, какво ви интересува? Даже никак не ви влиза в работата.

— Ами… — започна Уорик. — Точно в това е проблемът, не мислите ли? Никога не влиза в работата на никого, не и ако могат да се измъкнат от отговорност. И така, докато всеки извръща поглед или си измисля извинения, без да обръща внимание на случващото се пред собствените си очи, загиват хора.

— И отново питам, вас какво ви интересува?

— Това ни е работата — обясни Рони. — Да помагаме на хората.

Вергил кимна и се усмихна.

— Добре. Много добре.

— Разкажете ни сега за тази загадка, която вие се опитвате да разнищите.

— Не е просто загадка — поправи го Вергил. — А загадъчно убийство. Убиха съседа ми преди няколко дни. И аз бях свидетел. Убиецът е един тип на име Оскар Морено, държи магазина за техника на улица „Апълтрий“.

Линда се намръщи.

— Ама то, ъм, не е чак такава загадка, ако вече знаете кой е убиецът.

— О, ето къде е уловката обаче: не Оскар Морено го уби. Е, можеше да се каже, че е той, но беше в същото време и някой друг. По-висок и по-слаб. Със странна на вид кожа и огромна уста.

Линда извади телефона си и потърси снимката на рисунката на Дългия, която беше направила онзи ден.

— Така ли изглеждаше горе-долу?

Вергил си сложи очилата и се вгледа в телефона.

— Мда — отвърна той. — Точно това е той. Е, грубо казано.

— Дай да видя — обади се Хавиер, като се набута между тях. — Кой е този?

— Наричат го „Дългия“ — обясни Линда. — Общо взето градска легенда, или поне така се твърдеше досега.

— Да, ама не беше градска легенда онзи, който уби съседа ми — заяви Вергил. — Беше шейпшифтър. — Той вдигна предупредително ръка. — Сега, изслушайте ме, преди да ме обявите за пълен хаховец. Имам и компютър, и Хавиер знае как да го използва.

— Ходих на курсове — обясни Хавиер.

— Снощи — започна Вергил — направихме малко проучване. Относно този. Дългия, както го наричате, който извърши убийството и как, когато излизаше от къщата на съседа ми, вече се беше превърнал в Оскар Морено.

— С моето лице — доуточни Хавиер. — С абсолютно точно копие на моята физиономия.

— Точно така — съгласи се Вергил. — Беше променил външния си вид, височината, теглото си, мисля обаче, че това е всичко, което могат да изменят.

— Така пишеше и в уебсайта — кимна Хавиер.

— Да — продължи Вергил. — Шейпшифтърите могат да променят облика си, но в определени граници. Не става и дума да се превърне в пантера или нещо такова. Все пак не сме в „Менимал“.

Кели го изгледа въпросително.

— Какво е това „Менимал“?

— Сериал, в който трябваше да участвам, но спряха от ефир, преди да заснемем епизода ми — обясни Вергил, докато приготвяше чая. — Трябваше да е нещо като завръщането ми на екрана, но какво да се прави, случват се и такива неща понякога.

— А защо е убил точно съседа ти? — попита Линда.

Вергил сви рамене.

— Робърт Снайдър си беше крадец, и то не само по мое мнение: лежеше и в затвора за това. Вероятно е откраднал нещо и от Морено, така си мисля.

— Или се е опитал — отбеляза Линда, — и е видял нещо, което не е трябвало да вижда.

Вергил отново сви рамене.

— Да, възможно е.

— А знае ли, че вие знаете? — попита Кели.

— Струва ми се, че нямаше да съм жив и пред вас днес, ако знаеше.

— Аз пък не съм напълно убедена в това — възрази тя. — Защо би избрал иначе точно облика на Хавиер? Изглежда ми като да е целял да го забележиш.

— Няма как да е знаел, че точно в този момент ще погледна през прозореца си.

— Не знам, Вергил.

— Добре де, и да знае — какво от това? Няма какво да направя по въпроса. Няма да ходя да се скрия в бункера на града я. Не така ще се справя със случващото се.

— Какво знаете за Оскар Морено? — попита Рони.

— Не много. Минавал съм стотици пъти покрай магазина му, но никога не съм влизал вътре. Живее в другия край на града на улица „Честър“. Действително имаме нещо общо с него: и двамата поначало не сме от Дезълейшън Хил. Ожени се за една вдовица след смъртта на съпруга ѝ, премести се да живее с нея и двете ѝ деца в дома ѝ и като цяло си изглежда мъж на място. Никой не е казвал лоша дума за него, когато сме се заговаряли.

Рони кимна.

— И преди сме се сблъсквали с подобна история: извратен убиец се настанява като опорен стълб в една общност. Не е нещо невиждано досега.

Хавиер изсумтя.

— А вие, деца, тогава трябва да се замислите за ново поприще, ако все се замесвате с подобни типове.

— Често обаче намираме някой, който да си заслужава усилията. Като например Остин Кук. Почти сме убедени, че Дългия го е спипал.

Вергил и Хавиер замръзнаха на място.

— Ама защо… какво ще прави с него? — обади се първи Хавиер.

Рони се поколеба.

— В крайна сметка ще го убие. Така мислим. Всяка година по това време в града изчезва безследно някое дете.

— И това е така — потвърди Вергил. — Божичко, и за всички отвличания е виновен той? Все един и същи човек? Мислех… вярвах на онова, което разправяха ченгетата. Инциденти. Бягство от вкъщи. И всички тям подобни щуротии. Вярвах, че са истина.

— Нямало е как да знаеш — увери го Кели.

— Казваш, че в крайна сметка ще го убие — обади се Хавиер. — Какво имаш предвид под „в крайна сметка“?

— Имам предвид, че няма как да знаем дали Остин вече не е мъртъв — уточни Рони. — Засега действаме с идеята, че е все още жив.

— Тоест сте се заели със спасителна мисия?

— Да, нещо такова. А като гледам, работата ни доста се улесни, щом вече знаем и къде да намерим Дългия.

— Е, и какво ще правите тогава? — попита Вергил. — Ще щурмувате мястото, въоръжени до зъби с пистолети и пушки?

— Подобен ход рядко е най-разумният — отбеляза Рони. — Безопасността на Остин е най-важният ни приоритет сега. Най-добрият вариант ще е да успеем да разберем къде е и да го измъкнем, без да се вдига много-много шум. Когато се уверим, че вече е в безопасност, можем да се върнем да довършим Оскар Морено. Вие двамата дали имате представа къде изобщо бил могъл да държи Остин?

— Никаква, съжалявам — отвърна Вергил. — Макар че ме съмнява да го е отвел у дома при семейството си. Има си обаче магазина за техника. Аз лично винаги пазарувам от този на главната, много по-голям е. А всеки път като минавам покрай неговия, ми изглежда пуст.

— Тоест, ако му се наложеше да скрие някъде едно дете.

Вергил сви рамене.

— Възможно е, не знам. Какво ще правите обаче, ако ви хване, докато душите наоколо? Ако наистина е шейпшифтър, както предполагаме, може да се окаже голям трън в задника. Доколкото прочетох, шейпшифтърите не умират никак лесно.

— Ще намерим начин — отвърна Рони. — Винаги сме намирали.

— Да, понякога — кимна Уорик.

Изядоха си обяда и някакъв цивилен дойде да отнесе съдовете и приборите. Не изглеждаше по-смутен, отколкото Луси от рогата на Амбър, но за разлика от нея не остана да си поговорят.

Изнизаха се протяжно още три часа, а на път беше и четвъртият, когато Луси се появи отново, този път заедно с Ортман. Закопчаха Амбър и Майло с белезници и ги изведоха от килиите, а вън ги качиха на джип с три реда седалки и затъмнени прозорци. Бяха настанени на средния ред. Луси се настани на шофьорското място, а Ортман се качи отзад и изчакаха няколко минути, докато се появи шериф Новак и се качи отпред при Луси. След това потеглиха към резиденцията на кмета.

Намираше се на север, доста далече от самия център на града, върху щедър горист и равнинен парцел, където откъм хълмовете се виеше пълноводна река, в която се стичаха топящите се сняг и лед. Самата сграда беше стара и внушителна, в колониален стил, с дървени подпори, просторна и разположена на два етажа. На стълбите пред входа ги посрещна мъж с лошо обгорено лице и прозрачна пластмасова маска, която да прикрие белезите му.

— Новак — изрече в поздрав мъжът, а погледът му се отмести към Майло и Амбър, като обходи рогата ѝ, без да направи коментар.

Когато вече беше доволен от наблюденията си, изръмжа нещо и се извърна, повеждайки ги към къщата през изкусно инкрустирана с орнаменти врата. Новак го следваше плътно по петите, а след него вървяха Амбър и Майло. Останалите двама от ченгетата идваха след тях.

Преминаха покрай централното стълбище, което се понасяше като ангелски криле към втория етаж, след което мъжът с изгорялото лице ги прекара през двойка двукрили врати, отвеждащи към приемна зала с огромни прозорци, през които се откриваше гледка към залеза и реката, която прорязваше високите хълмове. С лице към един от прозорците стоеше възрастен мъж със скръстени на гърба ръце. Вероятно беше чакал през цялото време, докато се появят, тъкмо в тази поза. И по всичко си личеше, че е гадняр.

Възрастният мъж се обърна към тях. Изглеждаше като да е бил висок на младини, но да се е смалил с годините. Белите му коси оредяваха и бяха сплъстени около ушите, но всичко останало у него излъчваше чистота и спретнатост. Беше облечен с костюм със сако и елек, а в най-горния джоб имаше сгъната носна кърпичка. Носеше дребни очила.

— Кмете Йеспер — обърна се към него Новак, пристъпвайки да го поздрави.

Йеспер се здрависа по политически с него: стискайки дланта му с една ръка, докато с другата бе подхванал лакътя му отдолу.

— Шерифе — отвърна на поздрава Йеспер, — добре сте ми дошъл. Полицай Торнтън, полицай Ортман, радвам се да ви видя отново.

— Удоволствието е наше, кмете — отвърна Луси, а Ортман кимна уважително.

Новак се отдръпна леко встрани, за да може Йеспер да огледа добре Амбър и Майло.

— А това са и нашите посетители — отбеляза кметът. — Господин Себастиан, и вие също сте демон, нали така?

Майло не отговори, а Йеспер се подсмихна.

— Ще приема мълчанието ви за потвърждение. Какво ще кажете тогава да пропуснем формалните глупости и да преминем направо към въпросите и отговорите, а? Какво ви предложи той?

Амбър го погледна с раздразнение.

— Какво ни е предложил кой?

Йеспер поклати глава.

— Не, не, нали се разбрахме да го пропуснем това, не ме ли чу? Не се разрешава отбягването на въпросите ми.

— Не отбягвам нищо — отвърна Амбър. — За кого говорите?

— Ще е най-добре да ни съдействаш — заяви Новак.

— Опитвам се — оправда се Амбър. — И ви казвам: никой не ни е предлагал нищо. Изглежда си мислите, че сме тук поради някаква конкретна причина, а ние всъщност просто си плюхме на петите в опита да се измъкнем от онези на моторите.

— Адските хрътки — потвърди Йеспер.

Знаеше за тях. Разбира се, че ще знае за тях.

— Точно така — отвърна Амбър.

— Значи бягате от тях, казваш? Сигурна ли си, че не работите с тях?

Тя се намръщи.

— Какво?! Не, за бога, не. Че защо ни е да работим с тях? Не разбирам изобщо какво искате да чуете. За какво си мислите, че сме дошли тук?

— Знам със сигурност за какво сте дошли тук — заяви Йеспер. — Дошли сте, за да ме убиете.

Тя го изгледа с ококорени очи. Единственият отговор, който ѝ се изплъзна от устата, беше:

— Не, не сме.

— Какво ви предложи той? А? Какво ще получите, за да ме убиете?

— Съвсем сериозно — настояваше Амбър, — не сме тук, за да ви убием. Дори не бяхме чували за вас преди няколко часа. Казаха ни, че вероятно в този град ще можем да се укрием от Хрътките. Това е единствената причина, поради която сме тук.

— А ти имаш нещо общо с бариерата — заяви Майло.

Йеспер го изгледа, но не отговори.

— Тя държи Хрътките вън от града — продължи Майло. — Както предполагам възпира и Сияйния демон. Криеш се от него, точно както нас.

— Наистина ли? — Амбър погледна възрастния мъж въпросително. — Но това е страхотно! Значи ще можем да се съюзим срещу него!

— Не ми е притрябвала вашата помощ, за да ги държа настрана — заяви Йеспер.

— Но всички сме от един отбор!

Мъжът с изгорялото лице се подсмихна под маската си.

— Не бих казал — заяви Йеспер. — Бариерата държи Астарот и представителите му вън от града, но нищо не му пречи да изпрати някои от дребните си демони или убийци, за да ми прережат гърлото.

— Не ни е изпращал, кълна се.

Йеспер я изгледа изпитателно.

— А какви бяха условията на сделката ти с него, за да се сдобиеш с този си вид?

— Не съм такава заради някаква сделка — обясни тя. — Родителите ми, виж, те са се договаряли с него, но аз съм родена така.

— Хмм. Интересно. Тогава какво толкова си направила, за да го ядосаш така, че чак да изпрати Хрътките след теб?

— Аз… аз го измамих.

По устните на Йеспер се разля усмивка.

— Така ли било.

— Не сме ти врагове. Можем да бъдем съюзници, ако си съгласен.

Йеспер се извърна и отново пристъпи с лице към прозореца, скръстил ръце на гърба си.

— Защо? Какво предлагаш? По какъв начин изобщо би могла да си ми от полза? Привлекли сте Хрътките до Дезълейшън Хил. Позволихте на Астарот да отправи взора си отново към мен след толкова много години. Не сме и никога не бихме могли да бъдем съюзници. Не сте добре дошли тук.

— Но… никъде другаде не сме в безопасност.

— В Дезълейшън Хил също не е безопасно. Не и за вас.

— И какво ще направиш? — попита Амбър. — Ще ни предадеш на Хрътките ли? Това си е като да ни изпратиш на сигурна смърт.

Йеспер поклати глава.

— Не ми влиза в работата какво ще правят с вас.

— Глупости — възрази Амбър. — Да ни предадеш на тях е все едно да ни убиеш.

— Не се занимавам с подобни неща — заяви Йеспер. — Тях ги оставям на шериф Новак и отличните му полицейски служители.

— Вашият отличен шериф на полицията вече уби един човек! — изрече запалено Амбър. — Застреля го точно пред очите ни!

— Филип Дагет беше сериен убиец — подхвърли отегчено Новак.

Йеспер махна с ръка.

— Не се занимавам с подобни неща — повтори той. — Полицията в града ми се грижи за нещастните случаи. Аз съсредоточавам силите си върху управлението на града.

— А ти какво си направил? — попита Майло със спокоен тон.

Йеспер се извърна да го погледне.

— Вече знаеш защо Сияйния демон е по петите ни — продължи Майло, — но защо е погнал и теб? Какво си направил?

— Наистина ли искаш да знаеш, господин Себастиан? Тогава първо ти отговори на въпроса ми: ти също си демон, нали?

Майло не отвърна нищо, но след миг се преобрази, а Йеспер побърза да се приближи, за да го огледа с ококорени очи.

— Брей, брей… не си от неговите май, а? Демоните на Астарот са червени и красиви, но ти… ти си като самата нощ, и си прекрасен. Демориел, ако не греша?

Майло не отговори. От червените му очи се вдигаше пара.

Йеспер кимна като че ли на себе си.

— Несъмнено, работа на Демориел. Имаш и кола, нали?

— Конфискувахме я — заяви Новак. — Все още не сме я претърсили обаче.

— На ваше място бих внимавал много — заяви Йеспер. — Демориел обикновено сключва сделките си с хора с коне или карети, а в днешни дни и с коли. А животните или машините са обвързани с демоните. Бих се обзаложил, че колата на господин Себастиан крие една-две злокобни изненади. Най-интересното обаче е, че съм чел, че Демориел подбира страшно внимателно онези, които да възнагради със сила. Какво толкова го привлече у теб, господин Себастиан?

— Не това беше въпросът ти обаче — обади се Амбър. — Попита го дали е демон. Той ти отговори. Сега е твой ред да отговориш.

Йеспер отклони неохотно поглед от Майло, за да изгледа многозначително Амбър, преди да се подсмихне отново.

— Така да бъде, така да бъде. Все пак съм човек, който държи на думата си. Господа полицаи, бихте ли могли да ни оставите насаме с гостите ни?

Луси и Ортман прикриха съвършено недоумението си, кимнаха и пристъпиха към вратата. Когато двамата излязоха и в приемната останаха единствено Амбър и Майло, изправени пред Йеспер, Новак и изгорелия мъж, Йеспер продължи:

— Знаете ли, че тези земи не винаги са били част от Америка? Когато съм се родил тук, територията била под владението на Русия. Става дума за преди почти триста години.

Амбър нямаше намерение да се впечатлява от възрастта му.

— Времената тогава бяха тежки — разказваше Йеспер. — Ако се помъчите, вероятно можете да си представите. Родих се в бедност и прекарах живота си в опити да издрапам от положението си. И точно когато съдбата започна да ми се усмихва, осъзнах, че вече съм човек на възраст. Животът ми, преминал в трудности и горчивина, почти бе стигнал своя край.

— Затова си сключил сделка със Сияйния демон да удължи живота ти — прекъсна го Амбър, — а впоследствие нещо се е объркало.

Йеспер се усмихна.

— Мислиш си, че знаеш много, но това не е и малка част от реалността, млада госпожице. Но да, една от целите ми беше тъкмо тази. И така преди малко повече от двеста години призовах Сияйните демони.

Амбър го изгледа изпод вежди.

— Демони, в множествено число?

Йеспер кимна.

— Братя, доколкото разбрах. Астарот и Набериус. Явих се пред тях и се споразумяхме. Съгласиха се да ме възнаградят със сила и успехи и още сто години живот, като упоменаха и своята цена.

— Която беше?

— Жертвоприношение.

— На душа?

По лицето на Йеспер за първи път се прокрадна смущение.

— Обикновено искат души — продължи Амбър. — Така поне са ми казвали. Е, колко души точно искаха?

Йеспер отклони поглед.

— По една на година, докато изтече договорката ни.

Майло се върна на предишния въпрос.

— Е, кой реши тогава, господин кмете, че трябва да бъдат душите на деца?

Някаква част от Амбър осъзнаваше колко ужасно бе това, но някак не успя да надигне гнева у нея. Не я беше грижа. С рогата на главата си като че ли се наслаждаваше прекалено много на смущението, изписано по лицето на Йеспер, та да се ядоса по някакъв начин.

— Предполагам, че по-скоро е било въпрос на необходимост от практична гледна точка — подхвърли Майло. — Човек на твоята възраст не би могъл да си набелязва такива хора, които биха могли да се съпротивляват физически. Нека си го признаем — по-лесно е да убиеш едно дете.

— Вярно ли е? — попита Амбър. — Съгласил си се да убиваш по едно дете на година в продължение на сто години? Уау. На това му се казва отдаденост, господин кмете. Поквареността ви е впечатляваща.

— Не смей да ми се подиграваш — предупреди Йеспер.

— Честно казано, от едно чудовище към друго: добра работа!

Изведнъж Новак се озова плътно до нея и пистолетът му издрънча в слепоочието ѝ. На Амбър ѝ се зави свят и тя падна на едно коляно.

— Не съм никакво чудовище! — изкрещя отбранително Йеспер. — Бях уплашен! Не исках да умирам и се страхувах, така че да — съгласих се. Но вече не съм такъв човек.

— Щом казваш — заяви Амбър, отправяйки кръвнишки поглед на Новак, след което отново погледна към Йеспер. — А какво стана, нали договорът ви е бил за сто години, а вече са изминали двеста?

Йеспер се поуспокои, преди да отговори.

— Набериус ми се яви пет години, преди да изтече договорът — този път беше сам. Предложи ми да удвоим срока на договора ни, ако му помогна да вкараме в капан брат му.

— Братско забиване на нож в гърба — обади се Амбър, изправяйки се на крака. Някак разбираше за какво иде реч.

— Даде ми наставления как да изградя килия в пещерите под града, а в средата ѝ да издълбая кръг, изписан с древни символи. След това трябваше да разруша всички тунели, които отвеждат към пещерата. Даде ми ключове, които можеха да свържат вратата на килията с която и да е друга врата по света посредством нещо като мост.

— Виждала съм такъв — заяви Амбър. — От месинг, нали? Дейкър Шанкс го използваше.

— Възможно е — отвърна Йеспер. — Набериус беше направил три такива ключа. Знам със сигурност къде е само един от тях — този, който ми беше даден. Аз изградих килията. Той изработи ключовете. Оставаше само да примамим Астарот да пристъпи в кръга, който щеше да го улови в капан за цяла вечност.

— Но Астарот ви разкри — прекъсна го Майло.

— Да — изрече мрачно Йеспер. — Яви ми се и ми каза, че е знаел за това през цялото време, като ми предложи нов план. Когато настъпи денят, той се преструваше до последно на заблуден, докато не дойде мигът, в който избута брат си в кръга, вместо сам да попадне в него.

Амбър се усмихна.

— Колко предателски звучи всичко. Страхотно е.

— Когато Набериус падна в капана — продължи Йеспер, — Астарот го окова и остави за цяла вечност под земята. А колкото до мен, не можех да не се запитам кога ли ще дойде моментът, в който Астарот ще дойде за моята душа. Затова и спрях да пренасям жертвоприношенията на него, като ги предоставях вместо това директно на Набериус. И започнах да източвам силите му, за да изградя бариерата около града.

— Използваш Набериус като захранване — заключи Майло.

— Това е единственият начин да задържа Астарот настрана от града.

— Тоест жертвоприношенията — продължи Майло, — децата, които избиваш, използваш, за да поддържаш силите на Набериус?

— Не ги убивам — побърза да възрази Йеспер. — Не можех да продължа да го правя, затова предадох ключа и задачата на друг, който може да се справи. Аз просто… вече не се занимавам с тази страна на нещата.

Амбър извърна поглед към Новак.

— Задачата вече е твоя тогава? Да избиваш деца?

— Ние само поддържаме мира в града — отвърна той. — Това не е в задълженията на нашия отдел.

— Тогава ти ли си? — попита Амбър, поглеждайки към изгорелия мъж.

— Не е никой в тази стая — уточни Йеспер.

Амбър го погледна намръщено.

— Тогава кой е? Наел си някого? Като на свободна практика? Сериозно ли ми казваш, че си прехвърлил към подизпълнител задълженията ти по кръвното ти жертвоприношение? — Тя се засмя. — Пълна лудост! Обожавам този проклет град! Толкова е извратен!

— Не смей да ни се подиграваш! — изрева Йеспер с треперещ глас. — Не се подигравай със саможертвата на младите ни жители!

— На това му се вика убийство, задник такъв.

Новак заби пистолета си в гърлото на Амбър.

— Преобрази се в човек — нареди той.

— Майната ти.

— Многознаещата ти уста ще ти навлече неприятности — предупреди Новак. — Ще ти подсигури смъртта още тук и сега. Така че си направи сама услугата да се преобразиш в човешки вид.

Амбър изгледа Йеспер предизвикателно, но когато погледът ѝ се отмести към Майло, той ѝ кимна да се успокои. Тя стисна зъби и се преобрази.

Пръстите ѝ вече бяха заздравели, така че не я заболяха, но пък главоболието я връхлетя на мига и тя почувства ясно раната на слепоочието си от удара на Новак, докато в този момент той затягаше по-здраво белезниците ѝ. Ако решеше отново да се преобрази в демон, вероятно щеше да си счупи китките, затова и реши да си остане така. Стигаха ѝ вече травмите по ръцете.

— Жертвите са необходими за благополучието на града — заяви Йеспер с доста по-спокоен тон. — Жалко е, наистина. Жалко е всъщност и вашето присъствие тук, тъй като застрашава живота и благоденствието на гражданите на Дезълейшън Хил. И като знак на помирение, смятам, че е редно да дадем на Астарот каквото желае и да се надяваме да остане доволен от него.

— Тоест ще ни предадеш? — попита Майло.

— Налага ми се за доброто на града ми. Шериф Новак, ще се погрижите ли?

Новак насочи пистолета си към тях.

— Да ви видя пред мен — нареди той.

Беше около единайсет часа, когато поеха по пътя, по който бяха дошли, но не след дълго се отклониха по камениста пътека, набраздена от нечия чиста проба инат, която ги отведе точно в края на града, където ги очакваше полицейска патрулка със запалени фарове, осветяващи петимата от Хрътките.

— Ако просто ни изхвърлите от града, Астарот ще ни убие — изрече Майло.

Новак не му обърна внимание.

— Моля ви — обади се Амбър, навеждайки се леко напред. — Поне ни дайте шанс да се защитим. Свалете ни белезниците.

— Сядай долу — предупреди я Луси.

— Шериф Новак, моля ви.

— Сядай долу ти казах! — сопна се Луси.

Амбър се облегна на седалката. Белезниците прорязваха китките ѝ.

Джипът отби до патрулката. Очакваше ги ченге, същият тип, когото бяха срещнали предната вечер. Отбиха и постояха мълчаливо известно време, достатъчно дълго, та Амбър да се обнадежди, че Новак ще промени решението си.

— Да приключваме с тази работа — каза накрая Новак и вратите на джипа се отвориха.

Полицай Дънкан издърпа Амбър в студената нощ. Тя не се опита да се съпротивлява, докато я отвеждаше право към Хрътките. Нямаше смисъл.

Хрътките чакаха отвъд невидимата бариера. Не помръдваха. Не промълвиха и думичка. Просто стояха там с наболи бради и слънчеви очила, дори по това време на деня, когато мракът се спускаше главоломно над тях. Кротуваха в мълчание. В очакване.

Дънкан стискаше здраво. Амбър можеше да се отскубне от него, ако се преобразеше и си счупеше китките, но пък на него му трябваше просто едно леко побутване и тя щеше да полети в обятията на Хрътките. Новак вървеше от другата ѝ страна, а до него идваше Майло, приклещен между Ортман и Луси.

Новак огледа всеки един от Хрътките и те отвърнаха на погледа му. Секундите се влачеха: десет, петнайсет.

Новак се изсмя сухо и поклати глава.

— Ех, колко жалко — изрече той най-сетне към един от Хрътките, застанал точно пред него. — Щях да ви ги предам, съвсем сериозното намерение имах да го сторя. Само да не изглеждахте така самодоволно от тази работа.

Хрътките запазиха неразгадаемите си изражения и не предприеха нищо, когато Новак се извърна към Луси.

— Отведете ги обратно в колата — нареди той. — И ги пуснете някъде другаде по границата на града. Вие си решете къде.

— Наистина ли, шерифе?

— Не виждам причина да улесняваме работата на палетата на Астарот — изрече Новак и отново се обърна към Хрътката. — Ще ви се наложи да поджафкате за вечерята си, кученца.

В следващия миг вече издърпваха Амбър обратно към джипа. Дънкан отвори вратата и направо я хвърли отново вътре, а Майло беше натикан откъм отсрещната страна. Луси скочи зад волана, а Ортман се настани до нея, когато тя запали двигателя и направи обратен завой, разпръсквайки камъчета и вдигайки прах наоколо. Амбър извърна поглед към Хрътките, които сега се качваха на моторите си и се подготвяха за преследване.

— Бихте могли да ни оставите при нашата кола — предложи Майло. — Така ще ги изведем далече оттук.

Луси не му отговори. Стиснала здраво волана, тя ги прекара през покрайнините на Дезълейшън Хил с главоломна скорост, като прекършваше клони по пътя си и едвам не свали окачването на джипа. Светлината от фаровете, движещи се по периметъра на града вече се открояваше само в далечината.

Встрани от тях се откри тесен път и те завиха рязко по него, а Амбър се блъсна силно в Майло до нея. Опитаха да се поизправят, но в следващия миг Амбър полетя на другата страна и удари главата си в прозореца. Луси изключи фаровете на джипа и отпусна газта, а дърветата покрай тях се размиха на фона на нощното небе.

Не след дълго Луси натисна спирачката, а Амбър изруга, като се свлече почти изцяло от седалката си. В следващия миг вратата вече беше отворена и Ортман я издърпваше навън.

— Вървете — изрече той. — Бягайте!

Тя се освободи от хватката му и се огледа в опит да се ориентира в новата обстановка. Луси я хвана за ръка и я заведе при Майло. Посочи и на двама им един дънер пред тях и обясни:

— Ето там минава границата, така че по-добре да се затичате.

Майло я погледна.

— Дай ми ключовете, дай ни възможността да избягаме с колата.

— Най-добре вече да бягате.

— Дай ни поне шанса да се бием, да му се не види!

— Бягайте ви казвам — повтори Луси и извади пушка от джипа. — Ако забележим, че се опитате да се върнете назад, ще ви застреляме в краката.

Вече се чуваше. Шумът от двигател на мотоциклет.

— На практика ни изпращате да умрем — заяви Амбър.

Луси се обърна към Ортман:

— Карай до края на фермата с воденицата — нареди тя, — с включени дълги светлини. Ако трябва, пусни и сирената. Нека Хрътките тръгнат по теб.

— Заемам се — отвърна Ортман, качи се на джипа, запали фаровете и потегли с пълна газ.

Луси извади малко ключе от джоба си и го тикна в ръцете на Амбър.

— А сега вървете — нареди тя. — Веднага.

Майло се затича, а Амбър го последва. В мига, в който преминаха линията отвъд дънера, онзи инстинктивен порив да се преобрази напусна напълно тялото ѝ. Тичаха с всички сили към дърветата пред тях и едва успяха да се скрият точно в мига, в който един от Хрътките профуча покрай тях, засилил се след полицейския джип.

Амбър се загледа след него, след което се обърна към Майло. Той вече беше продължил напред и тя бързо го изгуби от поглед в мрака.

— Майло! — прошепна тя и се затича след него. — Майло, почакай!

Майло спря за миг, докато я изчака да се приближи и използва времето да приклекне и прехвърли веригата на белезниците под краката си, така че ръцете му да са пред него. Тръгна напред, преди тя да успее да го стигне.

— Тя ми даде ключовете — изрече Амбър. — Почакай малко.

— Отвъд бариерата сме — отвърна той, без да се обръща да я погледне. — Което означава, че могат да те надушат отново във всеки момент. Онова ченге с колата няма да успее да заблуди Хрътката за прекалено дълго.

И сякаш за да докаже правотата на думите му, се дочу ревът на мотора на Хрътката, приближаващ отново към тях. Последваха я и останалите мотоциклети, задаващи се някъде пред тях. През дърветата се процедиха светлините на фаровете им.

— По дяволите — прошепна Амбър.

Ускориха крачка.

Един от мотоциклетите беше наблизо. Много близо до тях. Земята под краката им се превръщаше в пелена от мрак и Амбър едва не се строполи на няколко пъти, препъвайки се в корени, дървени трупи, лиани или камъни, но продължаваше да тича и да ускорява бяг все повече, докато моторът се приближаваше, но с изключен фар, така че да е невъзможно да разберат къде точно се намира, тъй като звуците отекваха все по-гръмко около тях сега. В следващия миг се озова на пътя точно в мига, в който един мотор се вряза в Майло и го запрати във въздуха.

— Майло! — извика тя, а Хрътката наби спирачки и зави на сто и осемдесет градуса в облак прах, включвайки светлините на мотоциклета, а Амбър побърза да приклекне обратно, преди да я забележи.

Майло се изтърколи и спря неподвижно на пътя, а Хрътката се приближи бавно с мотора си към него. Амбър наблюдаваше как Майло се поизправя на лакти и се опитва да положи колене на земята. Хрътката го подмина леко и спря, като подпря мотора на стъпенката му и слезе от него. Носеше верига в ръце, и то доста тежка, и я въртеше. Майло застана на едно коляно, тъкмо когато Хрътката стовари веригата в слепоочието му.

Още една Хрътка се появи с рев на мотор, а Амбър се присви сред дърветата, докато онзи оглеждаше мрака около тях на светлината на фара. Тя отново вдигна поглед, когато сметна, че е безопасно. Онзи заобиколи първия, който през това време вече беше закачил веригата на белезниците на Майло, и изчезна. Останалият с веригата закачи другия ѝ край на мотора си и го възседна.

— Не… — прошепна Амбър.

Моторът изрева и се изстреля напред, веригата се опъна и завлече Майло след себе си. Амбър не можа да издържи. Изскочи от скривалището си и изпищя, но Майло вече беше потънал в мрака.

Тя стоеше неподвижно, а мислите ѝ потънаха в ужасен хаос. Задните светлини на мотоциклета потънаха в нощта отвъд завоя. Пътят се виеше. Тоест, ако извадеше късмет…

Тя се хвърли наляво и затича през дърветата, а обувките ѝ не спираха да се хлъзгат по лекия склон. В демонския си вид сигурно щеше да преодолее това дребно хълмче без никакви проблеми, но тя си каза, че няма да позволи на вродените си слабости да я спрат. Не и този път.

Стигна върха му и излезе отново на пътя точно когато първият, потеглил преди малко, премина. Тя приклекна задъхана в мрака и зачака. И какво точно щеше да направи? Какво, по дяволите, си мислеше, че може да стори? Ако се преобразеше, щеше да си счупи проклетите китки, а тогава с какво точно щеше да е полезна на Майло?

Усети ключа, дребен и замръзнал, в потните си длани. Успя да го задържи здраво и започна да търси ключалката, тропайки с него по белезниците.

— Хайде де — изрева тя на себе си. — Хайде, безполезно дребно такова.

Вторият се приближаваше с висока скорост. Амбър различи Майло зад него, лашкащ се на веригата. От триенето по пътя ризата му беше разкъсана, а дънките, долните му гащи и обувките му се бяха смъкнали. Целият в кръв, той беше покъртителна гледка.

Ключът влезе в ключалката и Амбър почувства прилив на надежда в гърдите си. Хрътката премина точно до мястото, където тя беше приклекнала, все така влачейки Майло след себе си.

Амбър задържа ръцете си близо една до друга, като внимаваше ключът да не се плъзне от ключалката, прекоси пътя и се затича по следващия хълм. Краката ѝ горяха и крещяха да спре, но тя продължаваше да се изкачва, доловила рева и на останалите мотоциклети, приближаващи се от всички посоки. Явно усещаха, че е наблизо, но ако можеха и да определят точното ѝ местоположение, едва ли щеше да успее да остане така дълго далеч от погледите им.

Идваха отдолу и се изкачваха по завоите, за да се присъединят към останалите двама. Хълмът се изравни и Амбър приклекна, пое си три дълбоки глътки въздух, разтърси крака и продължи да тича в мрака от дърво към дърво.

Хрътките се бяха отклонили от пътя, струпвайки се на широка равна поляна насред гората. Тя остана встрани от ярката светлина, хвърляна от фаровете им, а ревът на двигателите им замаскираше непохватните ѝ крачки. Бяха слезли от моторите си. Един от тях извади болтови клещи от багажника си, а останалите се приближиха напред с вериги в ръце. Всички приклекнаха до Майло и го скриха от погледа на Амбър.

Тя се съсредоточи върху ключалката. Опита да завърти ключа, но изглеждаше заседнал. Потта се стичаше и пареше в очите ѝ. Вдигна поглед, за да види как четирима от Хрътките се връщат при мотоциклетите си и ритат стъпенките, на които се подпираха. Задните им светлини окъпаха Майло в червено сияние. Беше гол с липсващи големи парчета от кожата. Около китките и глезените му бяха завързани вериги. Хрътките закрепиха другите им краища на моторите си.

Амбър усети как всички сили напускат тялото ѝ.

Мотоциклетите се задвижиха бавно, сантиметър по сантиметър в четири различни посоки, докато веригите не се опънаха докрай. Майло беше повдигнат леко от земята. Отвори уста, за да изкрещи, но писъкът му беше заглушен от рева на двигателите им.

Петият от хрътките, онзи с „Харли“, крачеше лениво в кръг около останалите в очакване Амбър да се предаде. Ревът на двигателите отекваше още по-гръмко. Знаеха, че е наблизо. Знаеха, че ги наблюдава. И посланието им беше ясно.

Предай се, или ще разкъсаме Майло на парчета.

Амбър се отдръпна, хлипайки, от светлините. Пръстите ѝ трепереха, но тя завъртя отново ключа, подхвана го по-здраво и повтори.

Този път свърши работа.

Белезниците се откопчаха и освободиха лявата ѝ ръка и с въздишка тя ги избута изцяло от китките си. След това се преобрази, кожата ѝ почервеня, рогата се издължиха на главата ѝ, сълзите пресъхнаха, а на мястото на отчаянието ѝ се настани необуздан гняв.

Пръстите на ръцете ѝ се издължиха в нокти и тя скочи на най-близкото дърво и започна да се катери. Намери дебел клон и бързо пропълзя по него. Той започна обаче да се огъва под тежестта ѝ и тя скочи на друг, откъдето се залюля към трети. Продължи да се катери, докато нощта гърмеше от шума на двигателите под нея. Тя запази равновесие върху един клон и сведе поглед надолу с оголени зъби. Ако се опиташе да освободи Майло, без да се е погрижила преди това за всички Хрътки, щеше със сигурност да му подпише мигновено смъртната присъда. В същото време, ако атакуваше един, когото и да е от тях, резултатът отново щеше да бъде да го разкъсат на парчета. Тоест ѝ оставаше само един изход, една цел.

Изчака, докато премине точно под нея, и скочи. Приземи се точно до Хрътката с „Харли“, а ръцете ѝ попаднаха точно върху раменете му. Тя го издърпа и завлече назад, докато моторът му се преобърне, след което го стисна за главата и заби нокти в лицето му.

— Пуснете Майло! — изрева тя. — Свалете веригите и го освободете или ще убия на място дружката ви!

Ръмженето на двигателите притихна. Хрътките извърнаха погледи към нея.

Връхлетя я внезапната ужасна мисъл, че е възможно вече да е убила Хрътката в ръцете си, изгубвайки единствения си коз за пазарене с тях. Изглеждаше обаче, че се държи изправен със собствените си сили, макар и да не се съпротивляваше.

— Пуснете Майло! — извика тя отново.

Изминаха още няколко мига.

Ръмженето на двигателите стихна напълно. Четиримата се върнаха леко назад, така че веригите се поотпуснаха достатъчно и Майло легна на земята.

— Свалете му веригите — нареди Амбър, а Хрътките слязоха от моторите си, но не помръднаха повече. — Действайте или ще му счупя врата!

Хрътката, която беше притиснала в ръцете си, се опита да се поизправи, но тя затегна още повече захвата си и притисна устни към ухото му.

— Само да си мръднал, кълна се, че ще те убия без дори да се замислям.

В този миг Хрътката се извъртя на пети и прекърши сам врата си, като стисна с ръце Амбър над лактите. Тя изрева и отпусна хватката си и докато се опомни, Хрътката продължи да я тегли назад, макар че главата му беше извита в другата посока. Малко след това вратът му се изви с повторно гръмко изпукване и Хрътката се изправи, притискайки я към едно дърво. Амбър зърна отражението си в слънчевите му очила и изведнъж усети как по лицето ѝ се посипват трески, а наоколо отеква огнестрелен удар. Хрътката до нея се огледа точно навреме, за да се сдобие с куршум в челото. Свлече се на земята, а Амбър побърза да се отдръпне.

Последваха още изстрели, но Амбър не виждаше източника им. Един от Хрътките дори не обърна внимание на куршума, уцелил го право в гърдите. Не можа обаче да пренебрегне следващия, който попадна в главата му. Залитна назад и повлече и мотора си със себе си.

Стрелецът подобряваше точността на мерника си. След още два поредни удара в главите от Хрътките само един остана на крака. Амбър изтича и приклекна до Майло. Хрътката се хвърли към нея обаче, преди да успее да го освободи и от първата верига. Амбър загледа как се приближава, надявайки се да последва още един изстрел. Не остана разочарована. Куршумът го уцели право в челото, коленете му поддадоха и той се свлече на земята.

Амбър освободи първо краката на Майло, а след това и ръцете му. Подпъхна длани под него и го повдигна с лека въздишка. Изправи се и се извърна с Майло на ръце, подскачайки при отзвука на още един изстрел. Не беше предназначен за нея обаче — първият от Хрътките се беше изправил на крака и беше необходим още един куршум да го повали отново. Дойде ред на Хрътката най-близо до нея да се размърда. Всъщност всички се движеха. Куршумите в главите явно не бяха достатъчни да очистят тези задници.

Амбър се затича с Майло на ръце.

Още два изстрела ѝ дадоха малко предимство, но след това утихнаха. Който и да беше стрелецът, вече си беше свършил задачата и двамата с Майло отново останаха сами в битката.

Дочу шум на двигател и зърна как някакъв стар пикап преминава, тътрейки се покрай тях. Затича се след него, докато не усети почти несъществуващата струя от ауспуха му и скочи, приземявайки се приклекнала, за да запази равновесие. Пристъпи навътре в багажника, постави Майло да легне и тъкмо щеше да дръпне брезента над тях, когато ярката светлина на фарове освети мрака наоколо.

Тя изръмжа, когато две от Хрътките се отделиха от групата си и се приближиха, карайки успоредно един до друг. Единият се пресегна към мотора на другия и пое управлението над машината му, поддържайки с ръка газта. Другият се изправи на седалката като че ли се протягаше мързеливо. И двата мотоциклета приближаваха главоломно към пикапа, а изправилият се сега пристъпи в предната част на мотора си и скочи право в багажника при тях. Изправи се без проблем, а неравностите и завоите по пътя изглежда не го притесняваха ни най-малко. Моторите зад него намалиха скорост. На Амбър не ѝ оставаше друг избор.

Тя се хвърли върху него. Двамата паднаха от пикапа и се изтърколиха на пътя, като дрехите на Амбър се скъсаха при срещата с асфалта, но черните ѝ люспи я предпазиха. Ако само успееше да привлече цялото им внимание върху себе си, Майло щеше да има шанса да се измъкне невредим. Това беше и планът ѝ.

Двамата с Хрътката се изправиха на крака и тя отново му се нахвърли, но този път той залегна и я подсече през краката, поваляйки я тежко на земята. Амбър удари брадичката си в асфалта и си прехапа езика.

Май проклетият ѝ план не беше от най-добрите.

Опита да се изправи, но между лопатките ѝ се стовари ботуш с тежестта на ковашки чук.

Тя остана да лежи по лице, мъчейки се да си поеме дъх и едва бегло долавяйки звука на стържеща по земята верига. В следващия миг я повдигнаха, а веригата се затегна около врата ѝ и тя отвори рязко очи, като започна да се съпротивлява, но върху лицето ѝ се стовари юмрук, погледът ѝ се премрежи и мислите ѝ отново се замъглиха.

Падна на четири крака. Изръмжа двигател. Усещаше хлад около шията си. Защо ѝ беше така студено на врата? А, вярно.

Веригата.

Моторът потегли и набра скорост, а веригата се опъна, издърпа Амбър и я повлече по лице.

Пътят беше груб и неравен, размазан пред погледа ѝ, докато я влачеха по повърхността му. Твърдите люспи по лактите, бедрата и корема ѝ бяха изпъкнали още при първия досег с асфалта. Тя стискаше веригата с две ръце, за да не я удуши или да ѝ откъсне главата. Мотоциклетът набираше скорост. От маратонките и чорапите ѝ вече нямаше и следа. Чу как тениската ѝ се разкъсва и усети как дънките ѝ се протриват.

Издърпа се нагоре и се извъртя, избутвайки крака, така че да се озове влачейки се по задник. Дънките ѝ се разкъсаха, но люспите ѝ стържеха. Покриваха и стъпалата ѝ, така че тя натисна с пети към земята и се изтегли, премествайки ръце една след друга по веригата, за да се приближи до мотоциклета. Когато веригата се отпусна достатъчно, тя се задържа за нея с една ръка, а с другата успя да освободи шията си от бримката. След това се поизправи и изпъна крака, като че ли караше водни ски.

Ухили се, макар и неволно.

Хвърли бърз поглед през рамо, за да се увери, че останалите Хрътки не са зад тях, и метна веригата нагоре. Металът се уви около един клон и Амбър освободи хвата си, претъркулвайки се в храсталаците точно миг преди веригата да се опъне до краен предел. Очакваше да види как моторът се преобръща на предна гума или пък как Хрътката излита от него. Това, което не очакваше и се случи обаче, бе, че дебелият и тежък клон се прекърши като съчка и понесе по пътя след мотоциклета.

Той забави ход и направи обратен завой.

— Мамка му — изруга Амбър и се мушна сред дърветата.

Съзря в далечината фаровете на пикапа и се затича да го пресрещне. Зад нея и вече навсякъде около нея ръмжаха мотори. Препъна се и полетя напред, изправи се залитайки и продължи да тича, като излезе отново на пътя. Видя как пикапът се скрива зад следващия завой и отново се върна сред дърветата, засилвайки се надолу по склона така, че гравитацията да ѝ даде инерция. Блъскаше се в дървета и клони и падаше, препъваше се и се пльосваше по очи, но винаги се изправяше и продължаваше напред, докато не мерна пикапа да се отправя към някаква сграда. Някаква ферма.

Изскочи от прикритието на дърветата, но точно в този миг до нея изникна и един от мотоциклетите. Хрътката замахна, за да я улови за рамото, но ръката му увисна във въздуха. Амбър се наведе и плъзна по мокра трева, свличайки се надолу по спускащ се склон. Дочу как мотоциклетът се разбива, докато се търкаляше, но дори това не ѝ донесе усещане за победа, тъй като надолу по склона към нея летеше някаква черна фигура.

Амбър се сниши, претърколи и скочи на крака. Трябваше да стигне до фермата. Да влезе вътре и да намери оръжие. Хрътката ѝ дишаше във врата. Излезе от тревните пространства и затича по пръст. Стъпките на преследвача ѝ бяха тежки, но бързи. Прекалено бързи. Настигаше я. Щеше да я спипа всеки миг.

Хрътката закачи с ръка якето ѝ и Амбър скочи, позволявайки на инерцията си в този миг да я изтласка напред, докато се извърташе. Докато още беше във въздуха, тя замахна да го одере през лицето, но в същия момент усети разтърсване в тялото си и осъзна, че е преминала отвъд бариерата, отново в града. Хрътката срещна преградата и като че цялото му тяло се разтресе, сблъскало се с невидима стена: слънчевите му очила се счупиха и той залитна назад, стоварвайки се на земята.

Амбър се претърколи и застана на колене. Поемайки си дъх на големи глътки, тя се ухили, изправи се и зад сигурността на невидимата стена му показа среден пръст.

Хрътката стана на крака. В очите му гореше същото оранжево сияние, което излъчваше и Сияйния демон. Усмивката на Амбър се изпари. Хрътката извади нов чифт слънчеви очила от якето си и ги сложи. Амбър заотстъпва назад, след което се извърна и се затича към фермата.

Сля се със сенките и когато зави покрай ъгъла на сградата, видя как един възрастен мъж се е качил отзад в пикапа и се пресяга да издърпа брезента от тялото на Майло. Не се беше преобразил при преминаването през бариерата. Амбър не смееше и да се замисля какво можеше да означава това за останалите в него сили, но знаеше, че не е на добре.

Тя си върна човешкия вид и закопча якето си догоре. Блузата ѝ беше разкъсана. Дънките ѝ също бяха съдрани, особено около задника ѝ, но нямаше много-много какво да направи по въпроса.

Но този възрастен мъж. Амбър го познаваше. Беше същият, който ѝ помогна да нареже закуската ѝ преди няколко дни. Как се казваше… как. Беше ѝ казал името си, но тя не го помнеше… какво беше проклетото име…

— Бенджамин? — изрече накрая неуверено тя, а той се извърна с ококорени очи. Тя вдигна ръце пред себе си и се появи от мрака. — Бенджамин, разговаряхме преди няколко дни. В „Бърза закуска при Дани“? Казвам се Амбър, а това е Майло.

Изминаха няколко дълги мига, в които Бенджамин не промълви и дума. След това обаче разтърси глава.

— Не бива да се забърквам в тая работа.

— Не искам и да те забърквам — побърза да го увери Амбър. — Просто трябваше да избягаме на всяка цена. Видя онези на моторите, нали?

— Не е моя работа.

— Бенджамин, приятелят ми е много лошо ранен. Погледни го. Той умира.

— Трябва да се обадя в полицията — заяви той и закрачи към дома си.

Амбър изскочи и му препречи пътя.

— Не! — извика тя, а Бенджамин замръзна на място. Тя опита да се усмихне приветливо. — Извинявай, не исках да… Ченгетата, те знаят за това. Те ни принудиха да напуснем града. Когато сме тук, онези типове с моторите не могат да ни спипат, обаче когато излезем…

— Трябва да си вървите — отвърна Бенджамин.

— Имам нужда от помощта ти.

— Не мога, съжалявам… не мога.

— Закарай ни до центъра на града, Бенджамин, моля те. Новак сигурно е откарал нанякъде колата ни. За да спася живота на Майло, трябва единствено да го заведа до колата. Просто трябва да ни закараш до нея. Аз ще се погрижа за всичко останало.

— Не мога да го направя.

— Напротив, можеш.

— Ако шерифът разбере.

— Няма да разбере. Кълна ти се, че няма. Няма да си навлечеш никакви неприятности заради това, Бенджамин. Обещавам ти. Не сме сторили никому нищо лошо. Не сме наранили никого и не сме нарушили никакви закони.

— Но няма как да не сте — заяви Бенджамин, повдигна рамене и я подмина, насочвайки се към дома си. — Новак си знае работата.

Амбър хвърли бърз поглед към Майло, след което се затича подир възрастния мъж.

— Кметът му даде нарежданията. А той прави груба грешка. Мисли си, че крием опасност за него, а това изобщо не е така.

Входната врата на дома на Бенджамин не беше заключена и той я отвори бързо, влезе вътре и се опита да я затръшне, но Амбър я подпря с крак.

— Моля те, остави ме на мира! — изрече той.

Амбър можеше лесно да се преобрази и да изрита вратата, но не го направи.

— Градът ви не е нормален, Бенджамин. Няма как да не си го забелязал.

Погледите им се срещнаха през пролуката. Измина дълъг миг на мълчание. В крайна сметка Бенджамин въздъхна и се отдръпна, като я покани да влезе в дома му.

В кухнята беше топло — в камината все още горяха овъглени дървета. Освен нея в стаята имаше старо канапе, телевизор, голяма маса с два стола, на единия от който беше струпано пране. До мивката бяха оставени чиния и чаша за чай. До вратата се редяха обувки. По всичко личеше, че мястото е дом на ерген или вдовец.

— Нищо от това не ме засяга — изрече спокойно Бенджамин, без да вдига поглед от пода.

— Извинявай?

Очите му се вдигнаха към нея за миг.

— Нищо от тези работи не засяга нито мен, нито останалите жители на града. Оставили сме ги изцяло в ръцете на кмета Йеспер и шериф Новак. Двамата могат да се погрижат за всичко.

— Какви работи? За какво се грижат?

— За всичко — повтори Бенджамин раздразнено. — Всичко странно в града.

— Като например?

— Знам ли — той се почеса по тила. — Това, което искам да кажа, е, че градът ни винаги си е бил такъв. Роден съм тук и откакто се помня, е така. Да, случват се необичайни неща, но…

— Доста повече от просто необичайни са — прекъсна го Амбър. — Имаш ли изобщо представа за случващото се? За това какво наистина става в града? Новак е убиец.

— Не — отвърна Бенджамин. — Не, не, отказвам да го повярвам. Да, често му се налага да взема трудни решения. Но благодарение на него всички ние сме в безопасност, а това не е лека задача.

— А от кого ви пази в безопасност? Какво криеш, Бенджамин?

— Много съжалявам, госпожице, но…

— Амбър, казвам се Амбър.

— Амбър, много съжалявам, но не мога да ти помогна. Ако шерифът те е изгонил от града, значи си престъпник и това е единствената истина.

— Не — възпротиви се Амбър и се преобрази. — Не е.

Очите му щяха да изскочат, когато я видя в демонския ѝ вид и той отстъпи крачка назад.

Амбър не откъсваше поглед от него.

— Обикновено реакциите са доста по-изразителни — заяви тя.

Бенджамин посочи към вратата с треперещ пръст.

— Върви си. Искам да си тръгнеш още сега.

— Защо не откачаш, Бенджамин? — попита Амбър, пристъпвайки към него. — Защо не крещиш? Свикнал си с подобни гледки, нали? Свикнал си да виждаш такива изроди като мен?

Бенджамин продължи да отстъпва назад, докато гърбът му не опря в стената.

— Тук е моят дом и аз държа ти да…

Тя се нахвърли върху него, притисна го на място и изщрака със зъби на сантиметър от гърлото му. Той простена. Тя се надигна бавно в целия си ръст и се надвеси над него.

— Кажи ми какво става тук, Бенджамин.

— Не знам, не знам откъде да…

— Откъде да започнеш ли? Можеш като начало да ми разкажеш за този ваш фестивал.

Той преглътна мъчително.

— Наричат го Адската нощ.

— Наричат го?

— Всички. Ние. Местните в града. Наричаме го Адската нощ. Случва се в един и същи ден всяка година.

Тя отстъпи крачка назад, оставяйки му пространство, за да се успокои.

— Какво се случва?

— Градът — продължи Бенджамин. — Той… се променя. Да, всички знаем, че е прокълнат. Не сме глупави. А и често може да се усети осезаемо. По нещо във въздуха тук. Нещо лошо. Заплита се в косите ти, прикрепя се за дрехите ти, полепва по кожата ти. И изпълва главата ти с лоши мисли. Сигурен съм, че хората досега щяха да са напуснали града, ако всичко друго не беше толкова добре тук. Бизнесът върви добре, винаги е процъфтявал. Земята ни е плодородна. Добитъкът ни е здрав. А тези лоши мисли са цената, която заплащаме за всичко друго съвършено тук.

— Какви точно лоши мисли имаш предвид?

Бенджамин се пресегна и придърпа свободния стол към себе си, като се стовари върху него, сякаш всички сили го бяха напуснали.

— Никога не си отиват, лошите усещания. Понякога са много силни, понякога едва се долавят. Но човек никога не може да забрави за тях, може единствено да извади късмета да успее да ги пренебрегне. Малко преди Адската нощ дори почти напълно изчезват, но тогава, в самата Нощ, се връщат. И тогава са най-осезаеми и силни.

— Каза, че градът се променя — обади се Амбър. — Как по-точно?

— Улиците се издължават — заобяснява Бенджамин с искра в очите. — Къщите се стесняват. Тротоарите се пропукват като след силно земетресение. А хората, хората също се променят.

— Какво им се променя?

— Променят се точно както и ти се променяш — отвърна Бенджамин.

— Стават демони? — изрече Амбър недоумяващо. — За една нощ в годината всички се превръщат в демони?

— Всички, които имат осемнайсет години — поясни Бенджамин. — Останалите, непълнолетните, се заключват в своите паник стаи. Почти всяка къща в града си има такава стая. Децата не могат да излязат оттам, а възрастните не могат да нахлуят при тях.

— И какво… се случва тогава?

Бенджамин се усмихна, но усмивката не достигна до очите му.

— Хората от града… започват да се нападат един друг. През цялата година трупат лошотията си специално за Адската нощ и когато тя настъпи, я изливат изцяло. Те си причиняват… причиняват си ужасни неща. Отвратителни, безсрамни неща. На следващата сутрин всичко се връща постарому и повечето дори са се възстановили физически. Повечето. Но не и всички. На година загубваме по близо петима души, които или са били прекалено лошо ранени, или направо убити на улицата.

— Боже.

— А знаеш ли какво е най-забавното? Никой не говори за това. Не го и споменава дори. Съседът ти може и да се е опитал да те изкорми по време на Адската нощ, но на следващия ден и двамата се преструвате, че всичко е цветя и рози. И така се натрупва ненавист. А това подклажда още повече лошите помисли.

— Казваш, че всички над осемнайсет години се променят — продължи с въпросите Амбър, — и ти ли?

— Имам осемнайсет години, нали така?

— А знаеш ли защо? Защо се случва всичко това? Някой дал ли ви е обяснение?

— Не — отвърна Бенджамин. — А и аз не съм си правил труда да питам. Знам, че кметът има пръст в цялата работа. Това поне е очевидно. Една от игричките ни тук е да правим всичко, което кметът каже, но не и да… не и да го обсъждаме на практика. Заговорите ли се за него, рано или късно ще си признаете взаимно със събеседника ти, че той винаги е бил навсякъде. А е по-лесно да не обръщаш внимание на нещата, когато не говориш за тях.

— Ами децата, Бенджамин? Всички онези деца, които изчезват безследно?

— Какво?! За какво говориш?

— Не си ли се замислял как изобщо се подклажда Адската нощ? Или просто си преценил, че не ти трябва да знаеш?

Бенджамин не отговори.

— Имаш шанса да направиш едно добро дело — продължи Амбър. — Точно в момента не ме интересуват и грам всичките ти прегрешения в миналото или пък всичко онова, което си избрал да пренебрегнеш, или си позволил да се случи. Приятелят ми умира в багажника на пикапа ти и аз просто трябва да го заведа до колата му. А ченгетата, най-вероятно те са я откарали някъде.

— Най-вероятно ще е на площадката с конфискуваните коли — заяви Бенджамин. — На „Мейпъл“.

— Можеш ли да ни заведеш там?

— Не се… обикновено не се занимавам с подобни работи.

— Знам. Разбирам те напълно и много бих искала да имаше някакъв друг начин. Но такъв няма и помощта ти ми е нужна. Моля те, Бенджамин, умолявам те.

Възрастният мъж потърка челото си. Ръката му трепереше. Той се прокашля, кимна с глава и се изправи.

— Ще ви закарам — каза най-накрая той.

— Благодаря ти! — отвърна Амбър. — Благодаря. Ти си добър човек. Добър и мил.

— Не съм добър човек — прекъсна я рязко Бенджамин. — Просто искам да ме оставят на мира. През целия ми живот си живея спокойно и безконфликтно и нямам желанието това да се променя сега. Ще ви откарам до центъра на града, но след това, моля те, моля те да не ме търсиш повече.

Магазинът за техника на Оскар Морено беше отворен до късно във вторник вечер.

Кели седеше на топло в минивана с останалите, където Две хъркаше и пърдеше отзад на възглавниците и откъдето наблюдаваха непрекъснатия поток от клиенти, влизащи вътре с кеш в портфейлите си и излизащи оттам с чукове, пирони, бормашини и парчета шперплат. Следната картина се наблюдаваше повсеместно: магазини и заведения пускаха кепенците си и заковаваха прозорците с дъски, а фасадите на къщите се подсилваха. Като че ли целият град се подготвяше за буря. Или за война. А може би и за двете.

Най-накрая, малко след полунощ се появи и самият Морено. Групичката се вгледа учудено в по-младата — добре де много по-младата, версия на Хавиер Санторум, която заключваше магазина.

— Шантава работа — отбеляза Уорик. — Изглежда точно както Коварния от сериала едно време. Дори като самия Хавиер, ако щете. Косата му е различна, но… леле. Спомените се завръщат.

— Можем да го спипаме още сега — предложи Кели. — Четиримата все ще се справим, нали?

— Никога преди не сме си имали работа с шейпшифтър — отбеляза Линда, без да сваля поглед от Морено. — Дори не познавам някого, който да си е имал вземане-даване с такъв.

— Ама дори срещу всички нас?

Рони поклати глава.

— Не се хвърляме в каквото и да е неподготвени. Никога. Така само ще си загинем. А и освен това не сме дошли тук за него, а за Остин.

Морено се качи в колата си — спретнат, практичен Приъс, и потегли. Изчакаха минута-две, за да се уверят, че няма да се върне в случай че е забравил нещо, след което Кели, Линда и Рони слязоха от минивана. Уорик остана вътре с Две за момента. Сред всички тях Две беше неразделна част от екипа и настоящата им задача — той си беше тяхното лично куче следотърсач.

Тримата изчакаха зад минивана по улицата да преминат три коли, след което се снишиха още, за да се скрият от жена, пресичаща от другата страна на пътя. Когато наоколо остана пусто, те претичаха през улицата, но тъкмо преди да стъпят на тротоара отсреща, от завоя се зададе пикап и ги улови в светлината на фаровете си, като на мига отклони курс и се насочи към тях.

— Няма как вече да сме сгафили — отбеляза Линда. — Никакви закони не сме нарушавали днес.

Пикапът отби точно до тях, а от него от седалката до шофьора изскочи някакво момиче. Беше момичето от затвора. Шофьорът — някакъв старец, остана в пикапа, без да изгася двигателя.

— Амбър? — обади се Кели.

— Трябва да ми помогнеш — започна Амбър. Дрехите ѝ бяха целите окъсани и мръсни. — Ако наистина не ни преследвате, имам нужда от помощта ви. Моля те.

Рони се намръщи.

— Че защо да ви преследваме?

— Защото много други вече ни — обясни Амбър. — И трябва да съм сигурна, че мога да ви се доверя.

Рони се поколеба, а Линда не продумваше нищо, но Кели отвърна:

— Можеш да ни се довериш. Какво става?

Амбър пристъпи към багажника на пикапа и издърпа опънатия там брезент.

— Божичко — възкликна Линда.

Кели и Рони помогнаха на Амбър да свали приятеля си от пикапа. Майло, така му беше името. Беше направо съсипан. Покрит с рани и кръв. В мига, в който се отдръпнаха от пикапа, шофьорът натисна до долу газта и изчезна оттам.

Кели отстъпи назад, цялата ѝ тениска бе омазана в кръв.

— Какво му се е случило?

— Мотористи — отвърна Амбър. — Завързаха го с вериги към моторите си и го влачиха по асфалта.

— Видяхме едни мотористи на влизане в града — отбеляза Кели, като че ли това допринасяше някаква значимост към разговора им.

— Слушай — започна Рони, — имаме някакви основни медицински умения, но това… не можем да се справим с подобен случай. Трябва да го откараме в болница, а най-близката сигурно е на поне сто километра оттук.

Амбър поклати глава.

— Не можем да напускаме града.

— Няма да оцелее, ако не.

— Ако излезем от града, онези ще го убият — отвърна Амбър. — Ако можете поне да го превържете, това ще помогне засега. А аз само трябва да го заведа в колата му. Би трябвало да са я закарали на площадката с конфискувани автомобили.

— Че това пък как ще му помогне?

— Просто трябва да го направим. Моля ви.

Рони се поколеба за миг, но изрече:

— Да го качим в минивана.

Уорик слезе от колата с Две и го завърза за пожарния кран отвън, за да им помогне да пренесат Майло през улицата и да го качат в колата. Настаниха го вътре, а Линда го покри с одеяло и затвори вратата след себе си, извръщайки поглед към Амбър:

— Наистина смятам, че болницата е най-разумният вариант в момента.

— Колата му — настояваше Амбър, — нужна ни е единствено тя.

— Щом казваш.

— Благодаря — отвърна Амбър. — На всички ви, благодаря, че правите това за мен. Много съжалявам, че не мога да споделя повече подробности, но…

— Имаш си тайни — прекъсна я Кели. — Че кой няма тайни?

— Да, човече — обади се Уорик, — не ги приемаме лично тия работи, никак даже. Достатъчно километри сме навъртели по Тъмната магистрала, за да можем да ценим личното пространство на хората.

Амбър вдигна поглед към него с леко учудване.

— Знаех си, че ще разпознаеш наименованието. Има нещо в теб, което го подсказваше. А онези мотористи — те са част от работата, в която си се забъркала, нали?

Амбър кимна.

— Бягаме от тях вече няколко седмици.

— Какво толкова направихте, че да ги ядосате? — попита Рони.

— Аз… наистина съжалявам, но не знам дали бих могла да ви кажа. Не ви познавам достатъчно и е възможно… Опасно е.

— „Опасните“ ни е като презиме — заяви Уорик.

Кели извъртя очи с досада и се усмихна на Амбър.

— Уорик често драматизира повече от необходимото, но тук си е прав. Това ни е работата. Пътуваме по Тъмната магистрала и се бием с тъмните сили.

Амбър я изгледа озадачено.

— Защо?

— Защото, ако не го правим ние, кой би?

— Не знам — отвърна Амбър. — Онези, които са застрашени от тъмните сили, предполагам? Тоест наистина се разкарвате насам-натам и си търсите белята?

— Всеки от нас си има своите причини — заяви Кели. — А ти защо си тръгнала по Магистралата?

Амбър се поколеба.

— Заради родителите ми.

Уорик поклати навъсено глава.

— Изритаха те от вас ли?

— Опитват се да ме убият.

— Тъкмо това беше следващото ми предположение.

— Или поне се опитваха — продължи Амбър. — Не знам дали все още ме издирват. Последния път, когато се видяхме, и аз, и те бягахме от едно и също нещо.

— Което е? — попита Линда.

Амбър се усмихна мрачно.

— Мисля, че е най-добре да не знаете всички подробности.

— Ясно. А мога ли да попитам поне… защо си в безопасност тук? Защо не могат онези мотористи просто да тръгнат след теб?

— Не се шегувам, но невидима бариера не им позволява да влязат в града.

— Готино — отбеляза Уорик.

— А вие защо сте тук? — попита на свой ред Амбър.

— Изчезват деца — обясни Рони. — По едно всяка година. Да знаеш нещо по въпроса?

— Да, предполагам — отвърна Амбър. — Но е дълго за разправяне, а и не съм сигурна дали го разбирам напълно все още, но кметът тук, един човек на име Йеспер… знаете ли за сключването на сделки с демони?

— Имаме опит с хора, които са сключвали — обясни Линда.

— Е, този Йеспер е сключил сделка със Сияйния демон Астарот преди двеста години. Цената е била да заплаща с по една душа на дете всяка година оттогава.

Рони присви очи.

— Знаеш подобно нещо за този Йеспер и продължаваш да се размотаваш из града?

Амбър го изгледа гневно.

— Когато ни разказа за това, ни закопчаха с белезници. А мотористите ни спипаха. И не можахме да се бием като хората с тях.

— Никой не обвинява никого в нищо — побърза да се намеси Кели, като на свой ред изгледа Рони настоятелно. — Едно момче изчезна точно днес. И доколкото ни е известно, е възможно все още да е живо. Казва се Остин Кук. Дали Йеспер спомена къде го държат?

— Съмнява ме и той да знае — отвърна Амбър. — Освободил се е от всякакви отговорности относно тая работа. Наема си подизпълнители.

— Да бе? — обади се Уорик. — Това си е даже повече от коравосърдечно — заяви той и отиде да отвърже Две.

— А не спомена ли кого е наел? — попита Линда. — Каза ли нещо относно някого на име Дългия?

— Не ни предостави много-много подробности, съжалявам.

— Може би ще сподели с нас — каза Рони.

— Възможно е — отвърна Амбър. — Ако успеете да се доберете до него. Което ме съмнява. Ченгетата му са убийци. Видях с очите си как шерифът застрелва хладнокръвно един човек. Да, и онзи беше сериен убиец, но все пак. Няма да си губят времето да ви изслушат дали наистина сте такъв проблем за тях и града им, за какъвто ви смятат.

— Имаш ли някаква представа какво е „Адската нощ“? — попита Линда.

— О, да — потвърди мрачно Амбър. — Изглежда се случва веднъж в годината от сто години насам. За тази това ще е утре вечер и в града ще настане пълна лудница. Всички деца се затварят в специалните им дребни паник стаички, а възрастните се превръщат в демони.

Челюстта на Линда увисна.

— Всички ли?!

— Всички, които имат осемнайсет години.

Уорик се зададе обратно заедно с Две и тъкмо щом приближиха достатъчно, че да може да подуши Амбър, кучето спря на място и започна да ръмжи с наежени косми по врата.

Амбър отстъпи назад.

— Ей, ей. Спокойно, момче.

Кели и останалите не казаха нищо.

— Съжалявам — промълви Амбър, без да сваля поглед от Две. — Кучетата обикновено ме обожават.

— Сигурна ли си? — попита Уорик. — Две е много умно кученце. Намира хора по следи и надушва определени материи. Може например да долови демон от километър разстояние.

Изражението на Амбър посърна.

Кели я изгледа под вежди.

— И ти ли си демон, Амбър?

— Ъм.

— Крайно време е да си откровена с нас. Приятелят ти е целият в кръв и на прага на смъртта на задната седалка в минивана ни. Демон ли си, или не?

Амбър изрече с поглед към земята:

— Може да се каже.

— Две, тихо, моля те — помоли Уорик и Две поръмжа още малко, след което си седна и започна да се чеше. Уорик извърна поглед към Амбър. — Как така може да се каже? Все едно да може да се каже, че си кифличка. Или си прекрасен и хранителен сладкиш, или не си. Какво си?

— Аз… предполагам, тогава съм кифличка — отвърна Амбър.

— Каква сделка сключи? — попита Линда.

— Никаква — обясни Амбър, — но родителите ми бяха сключили, след което се родих аз и ги наследих.

Линда изпука пръстите си.

— И затова са се опитали да те убият! Искат да те изядат! — изрече ентусиазирано тя и се изчерви. — Извинявай, чела съм доста по темата. Нямах намерение да прозвучи така въодушевено.

— Няма проблеми.

— Значи сега си беглец — изрече замислено Уорик. — Самотен вълк по Тъмната магистрала. Заедно с приятеля ти, който е друг самотен вълк. Двама самотни вълци. Двама вълци всъщност. Не точно самотни. Двама вълци в кола. Бягащи. Единият — гол и целият в кръв. А другият — с лъснал навън гол задник.

— О, боже — сепна се Амбър и ръката ѝ се стрелна към дънките на седалището ѝ. — Боже, наистина задникът ми е лъснал навън.

Кели удари Уорик с юмрук по рамото.

— Дръж се по-мило!

Уорик потри рамото си, усетил физически болката, но ранен душевно.

— Просто исках да отбележа, че дънките ѝ определено са пострадали. Не исках да те обидя по никакъв начин, Амбър. Честна дума.

— Не се притеснявай — успокои го Амбър, изчервявайки се.

— Е, ами такова… може ли да видим?

Амбър го изгледа.

— Да ми видите задника ли?

— Ах! Не! Съжалявам, изобщо нямах това… не, не! Исках да кажа дали може да видим… как се преобразяваш?

— Не е нужно да го правиш — побърза да каже Кели.

— Да, разбира се, че не е никак нужно — съгласи се Уорик. — Просто аз обичам да рисувам. Правя си свой комикс за нашите… приключения? Така да се каже, вдъхновен от приключенията ни. Позволих си някое и друго поукрасяване.

— Доста поукрасяване — намеси се Линда.

— Едно-две леки преувеличения — оправда се Уорик.

— Героят, който би трябвало да е Уорик, се забива с различно момиче във всяка нова глава — обади се Кели. — Освен това има повече мускули, отколкото мозъчни клетки в сравнение с истинския Уорик, не бяга от всяка една битка като него.

— Още не съм публикувал нищо — прекъсна я Уорик, — но не губя надежда. Ако не се получи, ще го издам като уеб комикс. Това е планът. Мисълта ми беше, че съм много визуален тип. И така де, много бих се зарадвал. Като начало, какъв цвят си?

— Червен — отвърна Амбър.

— Червен… — повтори Уорик. — Класика. Не се срещат толкова често вече. Човек си мисли, че е обичайно, но предимно вече са сиви, в различни нюанси на сивото. А имаш ли… ъм… сещаш се… имаш ли… ъмм…? — Той се докосна по челото.

— Рога ли? — помогна му Амбър.

— Да — съгласи се покорно Уорик. — Имаш ли рога?

— Да — отвърна тя. — Искаш ли да ти покажа?

Той се вгледа в нея и прехапа устни.

— Може ли? — попита смирено той. — Така де, ако не ти е голям проблем?

— Няма проблеми — отвърна тя. — А на кучето ти ще му пречи ли?

— Две ще се държи прилично, щом види, че всички ние сме окей с теб.

— Добре тогава — каза Амбър и се огледа, за да се увери, че наоколо няма никого.

Кожата ѝ почервеня, тя се издължи и наля с мускули, а над челото ѝ се извиха рога.

Ченето на Уорик увисна.

— Леле!

— Прекрасна си — обади се Линда.

Рони не каза нищо, просто я оглеждаше от глава до пети.

Единствено Кели се раздвижи. Пристъпи право пред Амбър и застана лице в лице с нея. Сега бяха на еднаква височина, ако, разбира се, не се брояха рогата. Кели вдигна ръка, като прокара пръсти по бузата на Амбър чак до брадичката и я отпусна.

— Знаеш ли какво? — изрече най-накрая тя. — Май ми харесваше повече в предишния си вид.

Амбър я изгледа недоумяващо и се преобрази отново в човек. Кели сведе поглед към нея и се усмихна.

— Ето я сладураната ми — изрече тя и тъкмо в този миг от завоя се зададе полицейска патрулка.

— Мамка му — изруга Кели, стисна Амбър за ръката и я завлече в сенките.

Премигнаха светлини и зазвуча сирена, а когато Кели вдигна отново поглед към улицата, видя как приятелите ѝ се разпръсват в различни посоки. Не се тревожеше за тях. Всички можеха да се грижат и сами за себе си.

Продължи да тича заедно с Амбър, докато не стигнаха до тясна, виеща се уличка, прескочиха през една ограда и зачакаха, поспрели да си поемат дъх.

— Ами ако ченгетата претърсят минивана? — попита задъхано Амбър. — Ако намерят Майло, сигурно ще го убият.

— Рони няма да го допусне — увери я Кели. — Колата реално е на Уорик, но сега Рони се грижи за всичко, свързано с нея, а той може да бъде подчертано покровителствен към нещата си.

— Тогава двете с теб трябва да намерим колата на Майло — заяви Амбър и извади телефона си, където зареди карта на града. — Площадката за конфискувани коли е на три пресечки оттук.

— Какво ѝ е толкова специалното на тази кола?

— Просто ни е необходима. Мога и сама да отида, но…

Кели се усмихна.

— Шегуваш ли се? Такова интересно парче като теб. Няма да те изпусна и за миг от погледа си.

— Благодаря — изрече Амбър и тръгна към площадката.

— А и освен това — продължи Кели, свеждайки поглед надолу. — Задникът ти е лъснал навън.

Амбър се извъртя и прикри седалището си с ръце, а Кели се засмя и затича, за да я настигне. Вървяха една до друга и стигнаха до някакъв старомоден киносалон, от онези с един или два екрана, които още не са завзети и преобразени в мултиплексно кино. Явно прожекцията тъкмо беше приключила, защото от сградата сега се изливаше поток от хора в нощта.

— На тази улица сигурно има повече хора, отколкото съм виждала в този град, откакто сме тук — прошепна Кели.

Двете заобиколиха киносалона и отново се стаиха в сенките малко след него. Кели хвърли поглед през рамо, но зад тях не се задаваше никой. Продължиха да вървят, а тя отново се извърна да погледне назад през свъсени вежди.

— Всичко наред ли е? — попита Амбър.

— Не мисля — отвърна Кели. — Май си имаме компания.

— Поне някой да внимава в картинката — обади се женски глас пред тях, а Кели съзря издължения силует с рога на главата, преди светлината да се отрази по червената кожа и пред очите ѝ да се разкрие гледката на най-красивата жена, която беше виждала някога, с оголени остри искрящобели зъби.

— Здравей, миличка — обади се жената демон.

— Мамо? — беше единственото, което Амбър имаше възможността да промълви.

Бети Ламонт удари дъщеря си толкова силно, че Амбър дори не осъзна как се е озовала на земята, преди да спре да се търкаля по нея.

Дочу заглушен болезнен вик и вдигна поглед, за да види как Кели лети главоломно към стената и се блъска в нея.

— Никога не сме били разделени за толкова дълго — заяви Бети, докато пристъпваше към Амбър. — Веднъж, когато беше на колко — единайсет може би, отиде на лагер за една седмица, нали? Но от тогава до сега това си е прецедент.

Амбър се изправи с мъка на крака и се преобрази, вдигайки ръце пред себе си, за да се предпази от Бети, докато се възстанови от удара.

Бети избута ръцете ѝ и я стисна за гърлото.

— Виж се само, на нищо не приличаш. Знаеш ли изобщо, че ти липсва цялото седалище от плата на дънките? Не знам в какво си се забъркала, но дано поне е било забавно — изрече Бети, а в следващия миг краката на Амбър се повдигнаха от земята и светът се завъртя отново, когато майка ѝ я захвърли презглава в една кофа.

Гръбнакът на Амбър срещна ръба ѝ и тя проплака от болка и се сви на земята.

— С баща ти си я караме просто страхотно — заяви Бети. — А и Грант, и Кърсти също, разбира се. Първо никой от нас не можеше да се прибере у дома. Е, не е като да не се очакваше — все пак, ако дъщеря ти провали жертвоприношението, което си длъжен да направиш, ще се стремиш да избягваш местата, където Сияйния демон лесно може да те открие.

Бети изрита Амбър в ребрата и изби въздуха от дробовете ѝ въпреки защитата на черните люспи, които се бяха оформили на корема ѝ.

— Не е като да си нямаме приятели обаче, нали? Познати, които сме срещали на някакъв етап от живота си. Е, не биха ни изоставили в такъв момент, нали? Не, не и те. Те биха се възползвали от всяка възможност да държат съдбата ни в ръцете си. Да господстват над нас. И така се озовахме, бягайки от място на място като плъхове. И всичко благодарение на теб.

Амбър се опита да се изправи, но коляното на Бети срещна брадичката ѝ и тя се свлече назад. Бети се спря за момент.

— А какъв беше всъщност онзи лагер, на който ходи? На „Смелите бобри“ или нещо такова, а? Честно казано между нас двете, Амбър, онази седмица, в която те нямаше, беше същински рай. Нямаш си и представа колко задушаващо дете беше, ни най-малка дори. Щяхме да те пращаме и по всякакви други лагери след това, ако не беше такова мрънкало. „Мрън-мрън, другите деца са ужасни. Мрън, мрън, всички ме мразят“. Е не бяха единствени, миличка.

Бети пристъпи по-близо до Амбър и тя се опита да я изрита и събори на земята, но Бети разчете намерението ѝ и стовари крака си върху глезена ѝ.

— А ето ни сега и в Аляска — продължи Бети, като продължаваше да натиска силно с петата си. — В Аляска! А аз обичам слънцето, Амбър, добре го знаеш. Обичам топлината. Никога не съм си и помисляла, че ще се озова толкова далече на север. И въпреки това съм тук, насред този студ само заради теб.

Бети отдръпна крака си от глезена ѝ и Амбър се надигна нестабилно и куцукайки.

— Мамо, почакай.

— Мамо ли? — Бети се изсмя. — Сериозно ли ще ми кажеш „мамо“ след всичко, което направи?! След всичко онова, което ни наговори в Ню Йорк?!

— Не съм казвала нищо.

— Каза „майната ти“ на баща си — прекъсна я Бети. — Неуважението към когото и да е от нас е неуважение и към двама ни. В това се състои бракът, Амбър.

— Тогава в какво се състои семейството, а? — нападна я словесно Амбър. — Дали имаш някое удобно определение и за него? Какво ще кажеш например за „детеубийство“?

— Всъщност говорим за „убийство на син или дъщеря“ — поправи я Бети. — За детеубийство говорим, когато родител убие невръстното си дете. Честно да ти кажа, само като се замисля и започвам да съжалявам. Ако просто те бяхме убили още в бебешката ти кошара, щяхме да си спестим толкова много неприятности.

— Боже мили. Как може да си толкова… зла?!

— Такава си лицемерка — отвърна майка ѝ, а погледът ѝ беше ясен и целеустремен, докато се приближаваше към нея.

Амбър се препъна, докато отстъпваше.

— Какво?! За какво говориш?

— Та нали ходеше по митинги, Амбър, подписваше петициите, скандираше лозунгите и подкрепяше правото на избор на жената. Нали беше за узаконяването на абортите?

Амбър я изгледа намръщено.

— Доколкото знам и ти си за…

— Разбира се, че съм за — отвърна Бети. — Подкрепям с две ръце прекратяването на нежеланата бременност.

— Да, ама аз не съм бременност.

— Да, но все още се развиваш, за да станеш един ден човекът, който се надяваш да бъдеш.

— Така ли се оправдаваш пред себе си досега?

— Не ми нужно да се оправдавам за каквото и да било, Амбър. Ние те създадохме. Ти ни принадлежиш. И имаме всякакво право да те изядем, ако поискаме.

— Така ли? Отхапи си тогава.

— Както добре знаеш, вече му мина времето за това.

— Тогава за какво сте дошли тук? Хрътките не преследват вас, а мен. Защо не вземете да се скриете някъде под някой камък?

— Защото сме Ламонт — обади се баща ѝ зад нея, а Амбър простена неволно. — Не се укриваме прекалено дълго — продължи Бил, пристъпвайки, за да застане до тях. — Не се свиваме от страх. Винаги се оглеждаме за следващата възможност.

Амбър погледна родителите си и вече всичко ѝ беше ясно.

— Сработили сте се с Хрътките.

Бети пооправи косите си и прокара ръка по рогата си.

— Сияйния демон се свърза с нас. А кои сме ние, че да откажем на Астарот, Херцога на Ада?

— И какво ви предложи? Нова сделка ли?

— Опрощаване на всички предишни дългове — отвърна Бил.

— Ако ме предадете на него.

Той сви рамене.

— Разбира се.

Дланите на Амбър още лепнеха от кръвта на Майло по тях. Ако сега позволеше да я пленят, той щеше да си е жив пътник.

— А какво ще кажете за нещо повече от това?

— Без пазарене — предупреди я Бил. — А и нямаш какво да ни предложиш, което да представлява интерес за нас.

— А какво ще кажете за сила? Не бихте ли се заинтересували от повече мощ?

Под усмивката на Бил лъснаха острите му зъби.

— Какво ли разбираш ти от сила, Амбър?

— Сияйния демон има брат, знаехте ли за него? Набериус. Опитал се да предаде Астарот, но той обърнал играта в своя полза и сега Набериус е окован във вериги. Не се ли зачудихте поне защо градът ви кара да се преобразите или как така са изградили бариерата?

Бети се намуси.

— Източват силите на брата.

Амбър кимна.

— На Набериус, да. Мога да ви заведа при него.

— Преобрази се в човек. Не мога да преценя дали ни лъжеш, като си в тази форма.

Амбър се поколеба, но в крайна сметка си върна човешкия вид. Изстена, когато болката я връхлетя, но устоя на порива да се свие на кълбо.

— Срещала ли си го? — попита Бети. — Този Набериус?

— Не — отвърна Амбър с доста по-тих глас. Ненавиждаше колко покорна ставаше с това до болка познато и грозно лице. — Но знам къде е и как да стигна там.

— Кажи ни.

Тя поклати глава.

— Ще ви покажа.

— Кажи ни или ще убием малката ти приятелка — нареди Бети.

Амбър хвърли поглед към Кели, която още беше в безсъзнание.

— Намира се в килия под земята — обясни тя, — но ви трябва специален ключ, за да влезете там. Аз разполагам с такъв — сдобих се с него от Дейкър Шанкс.

— Дай ми го.

— В колата на Майло е — отвърна Амбър. — На площадката с конфискувани автомобили. Ще ви заведа там и ще ви дам ключа, а вие ще ни оставите на мира. Със сигурност Набериус ще изпълни всичко, което си поискате, щом го освободите.

— Недей да бъдеш толкова уверена за нечии чужди действия — заяви Бети и извърна поглед към съпруга си. — Но тук е права. Ще ни е благодарен за цяла вечност. Ще имаме върховен демон на своя страна.

— А пък един друг ще иска да ни види мъртви — отбеляза Бил. — Астарот тъкмо ни даде втори шанс — ако го направим, той ще се погрижи да ни намери на всяка цена и да ни накаже подобаващо.

— Така е — съгласи се Бети. — Но не е ли подобно нещо тъкмо в наш стил?

Бил я погледна и за изумление на Амбър избухна в смях.

— Напълно си права, любов моя — съгласи се той. — Тъкмо в наш стил е.

Родителите ѝ се върнаха в човешкия си вид, докато изчакваха семейство Ван дер Валк да се появи на улица „Мейпъл“. За разлика от Амбър, те не изгубваха самоувереността или жестокостта си при преобразяването си и ставаха само една незначителна идея по-непривлекателни. Двамата си приказваха, като че ли бяха единствените хора на този свят. Амбър им беше свикнала.

Грант и Кърсти отбиха пред тях, точно отсреща на площадката с конфискувани автомобили. С тежестта на отпуснатото тяло на Кели около врата си, Амбър наблюдаваше как паркират и слизат от колата, докато те изобщо не обърнаха поглед към нея.

— Какво стоите така бездейно? — Грант попита Бил. — Толкова много ли ви харесва студът? Цял живот на свобода е пред нас — просто я хвърляме в багажника и продължаваме нататък.

— Няма да я предаваме — отвърна Бил.

— Как така? — попита Кърсти. — Защо не?

— Има още един Сияен демон — Набериус, когото държат в плен под земята. А Амбър ще ни даде ключа, с който ще го освободим.

— И после какво?

— После… каквото и да е. Всичко. Възможностите ще са необятни.

— Искате да сключите сделка с този нов Сияен демон ли? Докато старият ви държи под око? Астарот ще ни избие до един.

— Едно от условията ни ще е Набериус да ни защити от гнева на Астарот.

— От гнева му ли? — намеси се Грант. — Гнева му? Така ли го наричате? Гневен е някой, като го засечеш на улицата. При него ще е библейско. Говорим за ярост. За умопомрачаващ бяс. Да предадете Астарот и за какво? За уж по-добра сделка с демон, когото дори не познавате. Не ни трябва по-добра сделка. Астарот ще ни изчисти досиетата в мига, в който предадем Амбър на Хрътките. Без никакви дългове повече. Осъзнавате ли какво означава това? Някой ден, когато се задоволим с натрупаните си сили, можем да създадем деца, които не ни се налага да убиваме.

Бил изгледа приятеля си, като че ли е нещо мръсно, в което е стъпил.

— Да се задоволим ли? Когато се задоволим? Никога няма да сме задоволени, Грант. Винаги ще искаме повече.

— С Грант искаме да създадем истинско семейство — заяви Кърсти.

Бети ги изгледа недоумяващо.

— И кога го решихте това? — попита тя и пристъпи крачка по-близо до тях. — Преди един-два дни?

— Преди няколко седмици всъщност.

— И мислехте ли изобщо да го обсъдите с нас? Нямаме никаква представа какво би се случило със силите ни, ако оставим живи свои деца.

— И въпреки това заради някакъв си ключ ще оставите дъщеря ви да се измъкне жива, нали така?

— Това ще е единично изключение — оправда се Бети. — И си заслужава риска.

— Но ако по някакъв начин ни направи по-слаби в бъдеще, ще я заловим и убием — изрече Бил, хвърляйки поглед към Амбър. — Нещо като отлагане на екзекуцията. И тя го съзнава добре.

— Значи вие можете да си имате дете, което да отрасне, но ние не? — попита Грант. — Мислиш ли, че просто ще го приемем?

— Тук не става дума какво е честно и какво не — отвърна Бил. — А какво се открива пред нас в момента. Да не би да си мислиш, че тъкмо Амбър е детето, което бихме искали да задържим? Просто така се случи и това е.

— Това са пълни глупости, Бил.

— Тогава нека да гласуваме. Вече знаете за какво гласуваме двамата с Бети. Ами вие? Бяхме уплашени от Астарот и когато ни предложи тази възможност, я приехме на драго сърце. От страх. Не знам за вас, но нас лично това много ни измъчваше. Той държеше цялата мощ, а ние се му умилквахме с готовност да го омилостивим. Такива ли сме? Такъв ли си ти, Грант? Такава ли си ти, Кърсти? Да не би да достигнахме толкова далеч от благодарност към по-могъщите от нас? Или по-скоро преодолявахме трудностите безброй пъти, за да прокараме свой собствен път през живота си в последните сто години? Ако дори някаква малка част от вас вярва, че този риск сега си заслужава, че ползите ще надделеят значително над загубите, ви приканвам да застанете зад нас в гласуването.

Съпрузите Ван дер Валк се спогледаха.

— Откъде сте толкова сигурни, че Набериус ще се съгласи с условията ни? — попита Кърсти.

— Разбира се, че ще се съгласи — увери я Бил. — Но дори и да не се, ще го оставим там, където си е, и ще предадем Амбър на Астарот.

— Не — обади се Амбър. — Оставяте ни на мира, щом ви дам ключа, такава беше сделката ни.

— Е, обстоятелствата се променят — заяви Бил. — Или продължаваш по течението, или оставяш да те отнесе. Е, Грант? Кърсти? Вътре ли сте?

Грант и Кърсти отново се взряха един в друг, обменяйки нещо недоизказано с поглед.

— Вътре сме — изрече най-накрая Грант, но тонът му беше подчертано неохотен.

— Чудесно. Изглежда ключът, който ни трябва, е в прекрасната кола на господин Себастиан, която пък се намира на онази площадка с конфискувани автомобили.

— Заемам се — заяви Кърсти и пресече от другата страна, изгубвайки се под малкия навес до оградата. Амбър съзря някого в мрака там — навярно цивилен служител. Дочу се писък и чупене на стъкло.

Минута по-късно портата се отвори с тракане и Кърсти се появи с ключовете за Чарджъра в окървавената си ръка.

— Да я убием още сега — предложи Грант, съсредоточил поглед върху Амбър.

Но тя беше подготвена.

— Откъде знаете обаче, че не ви лъжа? — попита тя. — Как можете да сте сигурни, че ключът е точно този, който твърдя, че е?

— Дъщеря ни е прекалено находчива за вас, Грант — изсмя се Бети.

Грант не отвърна нищо, но не изглеждаше доволен.

Кели стисна Амбър за ръката, но не показа никакви други признаци, че се е върнала в съзнание. Амбър не отвърна по никакъв начин на жеста ѝ и продължи да пуфти и да се мъчи под тежестта ѝ, докато пресичаше улицата.

На площадката имаше три автомобила: влекач, паркиран точно до портата, ръждясала купчина ламарини, която се разлагаше бавно в ъгъла и Чарджъра в средата, застанал като едра котка на задните си крака, готова да скочи всеки миг. Спряха на достатъчно голямо разстояние от тях, а Кърсти подаде ключа на Бил. Той повдигна въпросително вежда.

— Жестоко грешиш, ако си мислиш, че ще се доближа и на сантиметър до онова нещо — заяви Кърсти.

— Имаш право — измърмори той. — Амбър, бъди добро момиче и отиди да вземеш магическото ключе.

През ума на Амбър веднага премина мисълта за пистолета на Фил Дагет, онзи със заглушителя, който Майло беше захвърлил на задната седалка. Вероятно все още беше там. С него силите щяха да се изравнят. Той можеше да е решението на проблема ѝ.

— Имам по-добра идея — обади се Бети, като че ли беше прочела мислите на Амбър, и внезапно издърпа Кели от ръцете ѝ. — Да изпратим тази вместо нея — предложи тя и хвана Кели за косата и я изтегли. — Върви до колата, момиче, както и да ти е там името. В жабката — Амбър, нали ключът беше в жабката? — та в нея ще намериш ключ. Ако на жабката не ѝ поникнат зъби и не ти отхапе ръката, донеси ни ключа оттам и обещаваме да ви оставим да си ходите по живо по здраво. Мислиш ли, че ще се справиш?

Кели отвърна през стиснати зъби:

— Разбира се.

Красивата усмивка на Бети огря лицето ѝ.

— Много добре. Върви сега — изрече тя и я пусна.

Кърсти подхвърли на Кели ключовете за колата и тя се насочи към Чарджъра.

— Какво, по дяволите, става тук?

Амбър се извърна първа и видя полицай Торнтън — Луси, застанала точно зад тях с угрижен поглед и ръка на дръжката на пистолета си.

Бил вдигна бавно ръцете си във въздуха и се усмихна.

— Добър вечер, госпожо полицай — поздрави той. — Чудехме се…

— Тишина — нареди Луси, оглеждайки всички лица, а когато погледът ѝ се спря на Амбър, тя смръщи вежди още повече. — Ох, мамка му.

Бети пристъпи към нея с разперени пред себе си длани.

— Просто дойдохме да приберем дъщеря си у дома, госпожо полицай — обясни тя.

— Спрете на място — заповяда Луси. — Не се шегувам, госпожо, замръзнете там, където сте.

Бети спря на място.

— Разбира се, госпожо полицай, както наредите.

— Всъщност, бих искал да се оплача — обади се Грант. — Тези хора ми откраднаха колата.

— Лъжа — заяви Бил.

— Лъжа, друг път! — изрече разпалено Грант. — Дойде чак до Аляска с откраднатата ми кола и искам още сега да го задържите, полицай!

Грант се отдръпна леко от Бил, отстъпвайки назад към портата.

— Господине — обади се Луси, — ще ви помоля да не помръдвате и с крачка повече.

— Арестувайте го!

— Спри да се движиш!

Грант се извърна с объркано изражение.

— Ама аз не съм направил нищо нередно!

— Господине, върнете се, откъдето…

Още преди да завърши изречението си, Луси извади пистолета си, а това изигра ролята на знак за тях. На мига родителите на Амбър и двамата Ван дер Валк се преобразиха, а Бети изби оръжието от ръката на Луси. Грант се хвърли към нея, вдигна я от земята и я захвърли във въздуха. Тя се удари в ръба на влекача, изтърколи се до него и се просна на земята.

— Изненада! — възкликна Кърсти, пристъпвайки към нея с оголени зъби.

— Да — обади се Луси, като се изправи на крака. — Изненада.

И се преобрази.

Полицай Луси Торнтън се издължи, а раменете ѝ станаха по-широки и някак странно ръбати, докато всичките ѝ кокали опъваха кожата ѝ, придобила наситено зелен цвят и грубата текстура на шкурка. Униформата ѝ едва я побираше. Ръцете ѝ се издължиха в нокти. Нямаше рога, но устните ѝ се разтеглиха като в широка перманентна усмивка.

Нахвърли се върху Кърсти, преди тя дори да осъзнае случващото се, като стовари тежките си юмруци върху лицето ѝ. Грант скочи към тях, но Луси захвърли Кърсти в краката му. Той се препъна и просна на земята, а полицайката го ритна в брадичката. В следващия миг Бил се озова връз нея и двамата полетяха във въздуха. Стовариха се на земята с пръхтене и ругатни, търкулвайки се в сенките.

Амбър се беше преобразила, без дори да осъзнае. Съзря как майка ѝ се е насочила към пистолета на Луси и се затича, като стисна здраво дулото му.

— Пусни — изръмжа Бети, дърпайки с всички сили оръжието от ръцете ѝ.

Избута Амбър силно с лакът в лицето ѝ, а тя изрева от болка и се извъртя настрана, при което Бети залитна върху нея и двете също се затъркаляха по земята. Черните люспи и на двете се надигаха при силните удари. Пистолетът гръмна и Амбър използва момента да го изтръгне от силните ръце на майка си. Той полетя и се плъзна под влекача на площадката. Бети хвана Амбър за рогата и блъсна главата ѝ в земята, след което се надигна, залитайки, и се затича да вземе оръжието.

Със замъглено зрение Амбър се завъртя по гръб. Дочу звука от давещ се двигател и нечий глас. Беше гласът на Кели.

— Амбър! Колата не иска да запали!

Амбър вдигна поглед. През плувналите сълзи в очите ѝ, тя видя как Кели подава глава от прозореца на Чарджъра и изведнъж съзнанието ѝ се проясни и тя стана на крака. Залитна леко, но успя да се задържи изправена и се заклатушка към колата.

— Мръдни се — нареди тя и Кели се плъзна на пътническата седалка, а Амбър застана зад волана.

— Не иска да запали — повтори Кели. — Разбирам достатъчно от коли и това няма да…

Амбър едва бе докоснала ключа, когато двигателят на Чарджъра изрева мощно и заработи. Червените му фарове заблестяха, а на светлината им се отразиха Бил и Кърсти, които налагаха ожесточено Луси. Амбър превключи на скорост и се изстреля напред. Кели знаеше какво да направи, без дори Амбър да ѝ го казва: отвори вратата в мига, в който се приближиха встрани от Луси и изкрещя:

— Качвай се!

Луси изрита Кърсти от себе си, извъртя се, затичвайки се към колата, и скочи. Кели я хвана и издърпа вътре, а Амбър настъпи газта до долу и трите отпрашиха със свистящи гуми оттам. Одра колата в портата на излизане и изскочи на пътя отвън — за точно четири секунди вече бяха на края на улицата и завиваха надясно.

Амбър направи няколко завоя в стремежа си да останат встрани от главните пътища на града. Луси и Кели залитаха при всяко рязко движение, докато Амбър най-сетне не започна да намалява.

— Майчице — промълви Кели, след което се прокашля, за да възвърне поне малко силата в гласа си и добави. — И така, преди каквото и да било друго, дали бих могла да замоля всеки в тази кола да се върне малко или много в човешкия си вид? Дали ще е възможно?

— Разбира се — изрече Луси и се преобрази, а Амбър я последва.

— Благодаря — отвърна Кели и хвърли ухилено поглед към Амбър. — Толкова бяхме готини!

Амбър се засмя, макар и по-скоро защото беше нервна, отколкото развеселена по някакъв начин.

— Мда, страшно готини, няма що.

— Ти пък — махна с ръка Кели. — Направо цепим мрака. Нима не избягахме от хватката на прокълнатите? Без да искам да обиждам демонската ви раса, разбира се.

— Не го приемам лично — заяви Амбър.

— И аз също — измърмори Луси, потривайки насинената си челюст.

Кели огледа колата.

— Адската машина… остава ни само да си надуем Лед Зепелин или Линърд Скинърд до дупка, не мислите ли? Или може би нещо в стила на „Carry On, My Wayward Son“. Я да видим какво ще ни огрее…

Амбър беше съсредоточила погледа си върху пътя и не забеляза как Кели се пресяга към радиото, докато вече не беше натиснала копчето да го включи. Пространството в колата се изпълни с писъци, които донесоха със себе си нещо повече от неприятен шум — носеха завладяващо страдание и спомени, пропити с болка, скръб и загуба, които проникнаха в съзнанието на Амбър и зачовъркаха в него, а Чарджърът се отклони от пътя, одирайки паркирана наблизо кола, завъртя се и застана напречно на празната улица. Амбър се пресегна със замах да изключи радиото и тишината — топла, така желана, великолепна тишина се разля в колата.

Очите на Амбър бяха плувнали в сълзи, а до нея Кели плачеше.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита плахо Луси.

Амбър само поклати глава. Запали отново двигателя с треперещи пръсти и отби отстрани на пътя. Трите слязоха от колата.

Кели избърса сълзите си.

— Не ми хареса онази песен — заяви тя, след това се обърна към Луси. — Спасихме ти задника.

— Ваши приятели се опитваха да ме убият — отвърна Луси.

— Не са ми приятели — обясни Амбър. — А родители. И… така де, двама техни приятели. Но Кели е права. Можехме просто да отпрашим и да те оставим там.

— Бяхте нахлули с взлом насред държавна собственост.

Кели кимна.

— И ти спасихме задника от същата тази държавна собственост.

— Длъжник си ни — заключи Амбър.

— Не съм ви длъжна за абсолютно нищо — сопна се Луси. — Даже бих казала, че ти си ми длъжница. Да не мислиш, че дупките от куршуми си цъфнаха сами на главите на онези?

Амбър я погледна озадачено.

— Да не би ти да стреля по Хрътките?

— Никой друг нямаше да се наеме, а предположих, че ще ти е необходимо повече от кратката преднина, която имахте.

— Благодаря ти. Боже, благодаря ти! Спаси ни живота.

— Да, и все пак, не мислех, че ще вземете веднага да се върнете в града. Ако Новак ви види, ще стреля на месо. Вероятно и аз самата ще стана мишена. Защо просто не избягахте надалече?

— Единствено в Дезълейшън Хил сме в безопасност — обясни Амбър и обгърна раменете си с ръце, за да се сгрее. — Ако можехте да убедите Йеспер да ни позволи да останем.

— Никакъв начин — отвърна Луси.

Радиостанцията ѝ изпращя и те замръзнаха неподвижно. Последва неясно съобщение, което прекъсна рязко.

— Какво беше това? — попита Кели.

— Докладват за дочути изстрели — обясни Луси. — Ще трябва да се махате оттук. Този път ви пускам да си ходите, но ако ви засека отново, ще съм принудена да си изпълня дълга.

— Дългът ти е да служиш на хората и да ги защитаваш — отбеляза Кели.

— Така е — отвърна Луси, — да служа на и защитавам хората от своята общност, която от морална гледна точка е едно доста сбъркано място.

— Ще вървим — обади се Амбър. — Ако Новак ни спипа, няма да споменаваме нищо за теб. Но каква сделка сключи ти? Знам за Набериус и за Адската нощ. Знам какво се случва тогава, но не е само това, нали? Има и нещо друго.

— Не сме сключвали сделка.

— Тогава откъде имаш тази сила?

— Нямате време за губене точно сега.

— Разкажи набързо.

Луси въздъхна.

— След като заловиха Набериус, кметът Йеспер започна да се замисля за положението си в цялата тази работа и реши, че ще е най-добре да убие Астарот. Само че не знаеше как. Имаше нужда да експериментира.

Амбър се намръщи.

— И е призовал друг демон, нали?

Луси кимна.

— По-малък. И слаб. Разказа ли ви за знаците, които държат Набериус в килията му? Използва точно същите да пази и Ардат-Ко да не избяга от кръга, очертан в мазето му, повече от година.

— Ардат-Ко ли?

— Позната още като Усмихнатия демон. Всеки ден през първите осем месеца Йеспер слизаше при нея и се опитваше да я убие. И всеки ден не успяваше. Започна да изпраща и нас в мазето му с ясни инструкции какво да правим. Не се справихме по-успешно.

— Почакай — прекъсна я Амбър, — това преди колко години беше?

— Около шейсетина. Аз съм първата жена, наета в службите тук. Всъщност даже единствената.

— Еха, шейсет години — удиви се Кели. — Изглеждаш страхотно.

— Благодаря.

— Отникъде не си провиснала.

— Не е само моя заслугата — обясни Луси, свивайки рамене. — Много е важен и добре пасващият сутиен. Както и да е. Та, Ардат-Ко — не огладняваше, не се изморяваше. Не се и ядосваше. Просто си седеше в кръга и се усмихваше, докато ние се опитвахме да я убием отново и отново.

— И какво стана накрая? — попита Амбър.

— Започна да ни заговаря — продължи Луси. — Имахме изрични нареждания — не се въвличайте в никакви разговори с нея. Но тя знаеше разни работи. Може би четеше мислите ни, или направо разчиташе нас… и един по един ние започнахме да ѝ отговаряме. Предлагаше ни огромни възнаграждения, ако я освободим. Не беше толкова силна, колкото Астарот или другите големци сред демоните, но ни казваше, че ако я пуснем, ще ни направи могъщи, ще удължи живота ни поне два-три пъти.

— И освободихте ли я?

— Изкуших се. Признавам. Останалите също. Но Новак беше непоклатим. Затова и Ардат-Ко ни предложи незабавна сила още така, както си стоеше в кръга. Придума ни да ѝ осигурим малко ножче, с което отряза пръстите си на лявата ръка — до един, и палеца. Каза ни да ги изядем. Нямах ѝ доверие — помислих, че се опитва да ни отрови. Бях чувала, че хората, които сключват сделки с демони, ядат от тяхната плът, за да получат сила, но ние не бяхме нищо специално за нея. Кръвта ѝ щеше да е като жива киселина за организмите ни. Само че Ардат-Ко ни увещаваше, че дори обикновените хора могат да се сдобият със сили, ако погълнат плътта на създание като нея. И беше права. Почувствахме се по-силни. По-здрави.

— И я пуснахте на свобода?

— Не — отвърна Луси. — Не я освободихме. Новак продължаваше да ѝ няма доверие. Твърдеше, че щяла да изчезне в мига, в който я пуснем от кръга. А той искаше да се сдобие с повече мощ, преди да я освободи. На нея като че ли не ѝ пречеше. Не мисля, че дори я болеше от това, което си причиняваше. А и при всички положения, отрязаните крайници щяха да ѝ пораснат отново, щом излезеше от кръга.

— Колко точно изядохте от нея?

— Едната ѝ ръка — обясни Луси. — Десния ѝ крак. Половината от левия. Подготвяше ни нова порция за всеки ден. А с всяка хапка ние ставахме все по-силни. Изглежда започнахме и да… ами, самите ние като че ли започнахме да се превръщаме в демони, но не спирахме. Не можехме. Бяхме стигнали до десния ѝ хълбок, когато и тя осъзна, че няма да я освободим оттам.

— И тогава я изядохте цялата?

— Точно така. А най-смущаващото беше, че не спря да се усмихва през цялото време.

— А Йеспер знаеше ли за това?

— Разбира се. Шерифът му казва всичко. А и на Йеспер страшно му допадна идеята да си има собствена демонска полиция. Вероятно иначе нямаше да успеем да опазим града така добре.

— Май доста демони минават оттук, а? — отбеляза Кели.

— О, да. Както и серийни убийци, психопати и всякакви подобни. Дезълейшън Хил просто ги привлича, но напоследък като че ли броят им все повече се увеличава. Заради нея — заяви Луси, поглеждайки към Амбър.

— Но вие се справяте с тях — обади се Кели. — Ченгета-демони, които пазят общността си. Ами убийствата на деца? Какво правите по този въпрос?

Луси я погледна равнодушно:

— Какви убийства на деца?

— За жертвоприношението — намеси се Амбър. — Към Набериус, за да продължи да подхранва града със силите си.

— По едно на година — допълни Кели. — Или не сте забелязали?

— Много хора просто изчезват — отвърна Луси. — И то не само в този град. Във всеки. Често са деца. Това не означава, че някой ги…

— Знаеш ли къде държи Дългия децата, които отвлича?

Думите замряха в гърлото на Луси, но тя побърза да поклати глава и отвърне:

— Дългия е просто една градска легенда. Не е истински.

— Отвлякъл е поредното дете — отвърна Кели. — Остин Кук. Отмъкнал го е направо от леглото му, просто защото в града са гласували за него.

— Не е вярно — заяви Луси. — Остин Кук избяга от дома си. Връстниците му го тормозеха и той… той просто избяга оттук. А това с гласуването се прави, за да се сплашват непослушните деца.

Кели пристъпи напред и застана точно пред лицето ѝ.

— Убедена съм, че Остин е бил достатъчно ужасен, когато Дългия е дошъл да го отведе.

— Не знам за какво говориш — заяви Луси и бутна Кели назад.

— Къде ги държи?

— Та той не е истински! — извика тя.

— Къде ги държи?

— Нямам представа!

Двете момичета приковаха погледи в нея.

Тя изръмжа.

— Да не мислиш, че и ние не искаме да го спрем? Аз и останалите? Но Новак не иска и да чува за това, а той е шефът. Той дава заповедите, а ние изпълняваме.

— Както ги изпълняваш и сега — заяви Амбър.

— И вече съжалявам за това — отвърна Луси. — Както съжалявам и че ти помогнах срещу Хрътките. Но стават и грешки. А сега ще се качите в колата си, в онази проклета зла кола, ще вземеш приятелчето си и ще се разкарате от града. Както и вие — обърна се към Кели тя. — Ще ги последвате. Мислите ли, че ако Новак или който и да е друг от службата ви види, ще ви пусне така безнаказано? Ще сте мъртви на мига. Разбирате ли? Ще ви приспят за секунда, до един. Вървете. И се махайте оттук. А ако аз ви видя отново… ще стрелям на месо.

Амбър се събуди на някакъв диван, завита презглава с одеяло.

За миг не можеше да си спомни къде се намира. В следващия обаче всичко се върна: Хрътките, родителите ѝ и Кели, отвеждаща я в дома на този старец. Някакъв си Вергил. Миниванът беше паркиран отпред, когато пристигнаха, а Амбър побърза сама да вдигне Майло и да го положи да легне на задната седалка на Чарджъра. Пулсът му едвам се усещаше, а дишането му беше повърхностно, но вече се намираше в колата си, а тя щеше да го излекува. На всяка цена. Просто трябваше да го спаси.

Защото тази нощ беше Адската нощ.

Издърпа одеялото с очакването да се заплете в рогата ѝ, но за нейно учудване, то се плъзна без проблем по лицето ѝ. Огледа ръцете си на светлината на ранното утро: бледи, с розовия цвят на човешка плът. Не се беше преобразила в съня си. Все още усещаше порива, но много по-слабо. Едва доловимо.

Това не я учуди. Даже го беше очаквала. Може да се каже, дори бе разчитала на него.

Отметна одеялото настрана и тихо се повдигна да седне. Останалите още лежаха загърнати в спалните си чували на пода във всекидневната на Вергил. Беше се запознала с него набързо предната нощ. Кели я беше представила, след което той си легна да спи. Не беше сигурна дали другият по-възрастен мъж — май се казваше Хавиер, е съквартирант на Вергил или негов партньор. Мисълта за двама възрастни гейове, които са дошли да живеят чак тук, в Аляска, щеше да ѝ сгрее сърцето, стига да не се бяха спрели точно на този град.

Обу си обувките и стана. Дрехите, с които беше облечена снощи, или по-скоро парцалите, в които се бяха превърнали, вече бяха натъпкани в кофата за боклук. Сега беше облечена с други, широки и намачкани, през които нахлуваше хлад, затова и тя обгърна тялото си с ръце и пристъпи тихо вън от стаята. Две надигна глава да я погледне, прозя се и отново заспа. Амбър отиде до вратата, отвеждаща към гаража, но се поколеба отпред, преди да я отвори. Изрече наум кратка молитва към някого или нещо и се шмугна вътре. Чарджърът беше от другата страна на минивана.

— Моля те, бъди жив — шептеше си тя. — Моля те, бъди жив. Моля те.

Заобиколи минивана и се приближи до Чарджъра, като се наведе, за да погледне през прозореца му. Одеялото, с което беше завила Майло, беше отметнато на задната седалка.

А Майло го нямаше.

Обля я студена вълна и тя се отдръпна от автомобила — този паразит, който го лекуваше и поддържаше, но и който се хранеше с живота му. Не се беше замисляла на какво е способен, ако Майло беше прекалено лошо ранен, дали би могъл да го убие през нощта. Дали би оставил тялото му, или би го присвоил, погълнал напълно, без да остави и следа от него, без дори капка кръв по тапицерията на седалката?

Майло пристъпи до нея.

— Какво ти става?

Тя отскочи изплашено назад, но в следващия миг се хвърли към него и го прегърна силно.

— Ти си жив!

— Ъм, да — изрече той, удържайки на прегръдката с притиснати към себе си ръце.

— Помислих, че колата те е изяла!

— Мне.

Дрехите му бяха чисти. Миришеше на сапун. Тя отпусна прегръдката си и притисна длани към сърцето си, долавяйки пулса му.

— Добре ли си?

— Малко съм схванат — отвърна той, — но иначе да. Чувствам се добре. Не можах да си намеря обувките.

— Няма ги, паднаха вчера.

— По дяволите — изрече Майло. — Бяха ми любими.

Той пристъпи до багажника, който се отвори само при допира му, и извади от чантата си там чифт ботуши.

Амбър го наблюдаваше как ги нахлузва.

— Сигурен ли си, че си добре? Беше в доста окаян вид.

— Колата се грижи за мен — отвърна той. — Както и ти всъщност.

— Отнасям се с внимание към подчинените си.

Майло ѝ подхвърли от закачливите си усмивки.

— О, вярно — на мен ми се плащаше за цялата тази работа, нали така? На бодигард и шофьор. Колко ми дължиш вече?

— Около четиресет или петдесет бона? — подхвърли Амбър. — Нищо работа. А и не е като да го правиш за парите в крайна сметка.

— Заради любовта към работата ми е, да — потвърди той и се поизпъчи. — Е, искаш ли да ме просветлиш за последните събития? Мярнах онези двамата от затвора във всекидневната, а в банята има столче за къпане, все едно някой старец живее тук.

— Казва се Вергил — обясни Амбър. — Не е местен, но е на наша страна. Може би е гей.

— Полезна информация.

— Другите двама във всекидневната са Линда и Уорик. Имат и куче. Родителите ми също са тук.

— Във всекидневната?

— В града. Астарот ги е изпратил, но сега искат ключа на Дейкър Шанкс, за да сключат сделка с Набериус.

— Подли копелета, а?

— Знам какво представлява фестивалът на града. Наричат го Адската нощ. Наемникът на Йеспер, някой си Дългия, подготвя жертвата, Набериус се назобва и всички наоколо се назобват заедно с него. Градът се променя и всеки, който има осемнайсет години, се преобразява.

Майло я изгледа изпод вежди.

— В демон ли?

— Дам. А и още нещо, ченгетата също са демони.

— Това и сам го предположих. Нещо друго?

— Едно момче е изчезнало — Остин Кук. Дългия го е заловил. Но вече знаем кой е Дългия. Крие се под самоличността на мъж на име Морено и държи магазина за техника тук. Кели и останалите от групата казват, че е шейпшифтър.

— Така ли било?

— Попадал ли са на такива?

— Не помня да съм — отвърна Майло и отвори вратата на колата, като се пресегна към задната седалка. Извади пистолета на Фил Дагет със заглушителя.

— Аз обаче все още не разбирам — продължи Амбър. — Да, на Йеспер му се е налагало да убива деца, защото е бил стар и немощен, а те — лесна плячка, но този Дългия е огромен и свръхестествен тип, злодей. Защо Йеспер не му нареди да залавя възрастни хора?

— Може би иска възрастните в града да споделят вината му — отвърна Майло, като извади пълнителя и го заразглежда. — Щом всички са съгласни, че така е редно и това е цената, която са готови да заплатят, за да имат скъпата си Адска нощ, трябва да поемат своята част от отговорността. — С доволен вид той пъхна пълнителя обратно и щракна предпазителя.

Амбър го изчака, докато се занимаваше с пистолета, след което изрече:

— Нямахме възможност да обсъдим онова, което ни разказа Йеспер.

— Дъртото копеле каза много неща.

— Но спомена някакъв демон — Демориел. Познато ли ти е името му?

Майло поклати глава.

— Не, но Йеспер изглежда знаеше за какво говори, а? Като добавим и работата с колата ми, можем да предположим с доста голяма увереност, че този Демориел ме е превърнал в това, което съм. Не че това променя каквото и да било. Няма да тръгна да му тропам на вратата, за да му задавам въпроси сега, като му знам името.

— Добре — отвърна тя. — Просто проверявах.

Той се усмихна.

— Наистина ли си мислеше, че ще те изоставя?

— Не — призна си тя. — Но си мислех да ти предоставя възможността.

— Страшно мило от твоя страна, но се опасявам, че няма да се отървеш толкова лесно.

— В такъв случай имам план.

— Извинявай?

— План — повтори тя. — Имам нещо наум.

Той я изгледа намръщено.

— И ще излезе ли нещо от него?

— Не съм сигурна.

Той се облегна на колата и скръсти ръце.

— Да го чуем.

— Ами мислех си… какво трябва да направим сега? Като начало трябва да се отървем от Хрътките, нали? И не можем да се справим сами.

— Да не предлагаш да се съюзим с родителите ти?

— Какво?! Не, за бога, не. В никакъв случай.

— Добре — отвърна Майло. — Защото не мисля, че би било разумно решение.

— Може ли все пак да ти кажа плана ми? Благодаря. Ето как разбирам тази Адска нощ: представлява изблик на мощ, нали? Като инжекция адреналин, която забиват в сърцето на Набериус и — метафорично казано — силата му изригва, а при изригването се влива в бариерата, за да я подсили. Само че заедно с това се надига и тук горе в града, при което променя обикновените му жители в жадни за убийства демони. Като страничен ефект, който Йеспер не е очаквал. Но пък се е приспособил, тъй като маниерът му е такъв. В крайна сметка основна цел е бариерата. Презарежда се, просто защото има нуждата да бъде презаредена. Преди малко се събудих в този си вид. Без рога. И ти го усещаш, нали? Поривът не пъпли по кожата ми.

— Искаш да кажеш, че влиянието на Набериус отслабва?

— Точно така — отвърна Амбър. — Мисля, че всяка жертва освобождава достатъчно силен прилив на сила, която да презареди всичко за точно една година. В момента изтичат последните няколко часа, откакто ще се навърши една година от миналогодишното жертвоприношение, и ми се струва, че ако можем да предотвратим тазгодишното, бариерата ще отслабне дотолкова, че Хрътките ще успеят да проникнат в града. Може би. Да се надяваме.

Майло я изгледа недоумяващо.

— Искаш да пуснеш Хрътките в града? Това ли е планът ти?

— Първата част от него, да.

— Само да предупредя, че втората част ще трябва да я оправдае много добре.

— Искаме Хрътките да нахлуят тук, защото с влизането им в града ще предоставим на Набериус жертвата му.

— Да не би… да не би да предлагаш да убием детето?

— Не е необходимо да е Остин, нали така? Не е нужно дори да е дете. Може да бъде всеки. Даже мисля, че трябва да е самият Йеспер.

— И как ще ни помогне това на нас?

— В мига, в който Набериус си получи жертвата, ще започне и Адската нощ и всички, които имат осемнайсет години около нас, ще се превърнат в кръвожадни чудовища. Хрътките ще се появят, но вече няма да имат преимуществото на мнозинството пред нас. Ние ще си имаме цяла армия зад гърба.

— На която ще ѝ се иска да убие и нас, и Хрътките наравно.

— Така е. Но ако успеем — всички в тази къща сега, ако намерим безопасно място, където да изчакаме, Хрътките, както и родителите ми, ще се превърнат в единствените мишени.

Майло потри леко наболата си брада.

— Това е… доста добър план.

— Саркастично ли го казваш?

— Не, Амбър.

Тя се усмихна широко.

— Това означава обаче, че не просто трябва да намерим момчето, но и да заловим Йеспер, преди да настъпи нощта. Да имаш някакви брилянтни идеи как би могло да се случи това?

— Ще е лесно да заловим Йеспер. Нали ключът на Дейкър Шанкс е все още в нас? Ще нахлуем в офиса му, ще го издърпаме оттам за кльощавата му ръка и ще си излезем оттам. А колкото до намирането на Остин, Кели и останалите мислят, че го държат в плен в магазина за техника. Всичко днес затваря по-рано, към обяд, така че планират да нахлуят тогава там и мисля, че трябва да им помогнем.

— Ще влязат с взлом в магазина за техника… посред бял ден?

Амбър се замисли.

— Ами, май да, май все пак обмислят да използват задния вход.

— Ще им се наложи.

— Е, какво мислиш? Да им помогнем ли?

Майло се поколеба. Пресегна се отново в колата, отвори жабката и сложи пистолета на Дагет вътре, като извади собствения си пистолет с кобура му. Поизправи гръб и го прикрепи към колана си.

— Може да се окаже опасно — отвърна той, — но пък не е като почти да не умрях вчера. Така че защо пък не?

Вергил ги качи в Сиената си, осемместния му миниван. Хавиер седеше до него отпред и двамата не спряха да си говорят цял ден, като постоянно си подхвърляха обиди един към друг. Звучаха обаче някак плахо. Виждаше се, че са изнервени.

Амбър лежеше завита с одеяло, сбутана най-отзад между Майло и Кели. Кели потропваше с пръсти по ръката ѝ, докато чакаха да мине времето. Усещането беше приятно. На седалките пред тях Две ближеше Линда по лицето, която си мълчеше, тихо отвратена.

Миниванът отби. Никой не помръдваше.

— Теренът изглежда чист — съобщи Хавиер.

— Няма никого наоколо — потвърди Вергил.

Останалите се поизправиха на седалките си. Бяха паркирали в уличката зад магазина за техника — делеше ги само една стена, която дори Амбър можеше да събори сама. Както и Вергил, и Хавиер бяха потвърдили, наоколо не се виждаше никой.

— Ще ви изчакаме тук — заяви Вергил. — Ако видим някой да приближава, ще свирна с клаксона и ще се правя на ударен. Най-добре да побързате обаче. Ако някой влезе през входната врата, ще трябва да се справяте сами.

Рони слезе първи, последван от Уорик, Линда и кучето. Преди да слезе, Майло се наведе към шофьорското място и каза:

— Голям почитател съм ви, господин Абърнати. Не изпусках и епизод от сериала ви. Поне така мисля.

— Така мислиш?

— Не помня много-много живота си отпреди дванайсетина години. Но помня вашия сериал.

— Е, предполагам, че си беше наистина запомнящ се и дори амнезията няма шанс срещу него.

— А мен разпозна ли ме? — обади се Хавиер с усмивка.

Майло се намръщи.

— Трябва ли да те познавам отнякъде?

Лицето на Хавиер помръкна. Амбър сръчка Майло и той излезе навън, а тя го последва, като Кели затвори вратата последна след тях.

Изкатериха се по стената, издигната около масивната задна врата на магазина. Кели хвърли бърз поглед на мястото и установи:

— Няма аларма. Обожавам малките градчета — тя приклекна до вратата и извади черна платнена торбичка от джоба си.

— Специалист е по ключалките — обясни Линда.

Кели извърна поглед към Амбър и се ухили:

— Нахлувам по много места.

Рони се обърна към Майло.

— Мислех си за плана ти.

— Не е мой — прекъсна го Майло, — неин е.

— Добре тогава, Амбър, мислех си за плана ти — продължи Рони, — и имам един въпрос. Какво ще стане, ако наистина сработи и бариерата падне?

— Ъм, ами тогава Хрътките ще влязат в града, а местните ще ги разкъсат на парчета.

— Това може би решава твоя проблем, но в крайна сметка какво от това? Тръгваме си оттук, а догодина се повтаря същото нещо.

— Не и ако Йеспер е мъртъв.

— Но Дългия все още ще е наоколо. Какво ще спре него да жертва други деца?

— Не… не знам.

— Правиш го за себе си — заключи Рони. — И го разбирам, разбирам го напълно. Но ние не можем да си тръгнем оттук, докато Остин не е в пълна безопасност и не се сложи веднъж завинаги край на тази работа с Адската нощ. С вас двамата покрай нас ще имаме доста по-добри шансове да успеем и да се измъкнем живи.

— Не сме ние героите, момче — обади се Майло. — Вие сте.

— Значи сте склонни просто да си тръгнете и да оставите нещата да продължават така?

— Не — побърза да отвърне Амбър. — Не бихме го направили.

— О, да, и още как — заяви Майло.

— Не бихме. И… няма да го направим.

Майло я изгледа неодобрително, но не продължи да спори. Амбър извърна поглед към Рони.

— Искам да кажа… вероятно можем да опитаме да убием и Дългия в хода на нещата, ако ни се удаде възможността.

— Това и се надявах да чуя — обади се Кели, като се изправи на крака, завъртя дръжката и бутна вратата да се отвори. — Имаме достъп.

Уорик извади тениската, която беше откраднал от коша с пране на семейство Кук, приклекна и я поднесе към Две, за да усети миризмата ѝ.

— Добре, момчето ми, готов ли си? Ама разбира се, че си. Разбира се, че си. Търсим Остин, нали така? Затова сме тук. Добро кученце. Хайде, върви да го намериш.

Той пусна каишката на Две и кучето се втурна вътре. Всички го последваха.

Магазинът имаше широка витрина отпред, но тя беше почти цялата запълнена с мостри и облепена в реклами, така че през нея почти не навлизаше дневна светлина. Помещението беше тясно, с четири редици рафтове, натъпкани догоре с различни инструменти и оборудване и с хиляди дребни части, повечето от които Амбър никога не беше и виждала и нямаше да разбере за какво са. Миришеше на дървени стърготини и масло.

— Намерил е нещо — съобщи Уорик.

Амбър се присъедини към останалите, застанали пред рафтовете с маркучи. Две душеше ожесточено пода там и започна да дращи с нокти по стената.

— Сигурен ли си, момчето ми? — попита Уорик. — Сигурен ли си, че Остин е там отзад?

Амбър като че ли очакваше Две да изджафка в отговор, но явно не беше необходимо. Уорик закачи каишката на нашийника на Две и го дръпна оттам, а Рони и Линда се приближиха и започнаха да потропват по стената.

— Има нещо зад тази стена — установи Рони и започна да сваля маркучите, докато Линда прокарваше длани по повърхността в търсене на пролука.

— Врата е — отбеляза тя. — Но механизмът, който я отваря, може да е навсякъде.

— Намерих го — обади се Майло, пристъпвайки към тях с брадва в ръце.

Преобрази се в демон, а Линда и Рони отстъпиха неволно по крачка назад. Дори Амбър, която вече го беше виждала стотици пъти в този му вид, усети заплахата очите ѝ да потънат насред тази невъзможна чернота.

Две изръмжа и изджафка, но като видя, че никой не откача, само подскочи напред да подуши весело крака на Майло, докато Уорик не го издърпа. Майло замахна с брадвата към стената, Амбър намери подобна брадва на един от близките рафтове и също се преобрази, като пристъпи до Майло. Започна да налага вратата заедно с него и постепенно движенията им навлязоха в един неуморим, плътен ритъм. Гипсът се пропука и дървото под него започна да се цепи. През процепите навлизаше студен въздух. Амбър беше силна. Имаше ясна цел пред себе си. Беше толкова по-съвършена като демон.

Започнаха да дочуват нечии викове и да рушат все по-бързо вратата, като всеки подхвана по едната ѝ страна, накълцвайки я на парчета, докато пред очите им не се показаха стълби.

Майло се върна в човешкия си вид. Макар и неохотно, Амбър последва примера му. Той пристъпи първи през отвора, а тя тръгна плътно зад него, стиснала здраво брадвата си. Другите се движеха след тях.

— Остин? — провикна се Майло.

— Тук съм! Тук долу!

Слязоха надолу в дълбините на звукоизолирано мазе. В единия му ъгъл имаше тънък дюшек с одеяло и се спускаше верига, завързана около глезена на Остин Кук.

Линда и Рони хукнаха напред.

— Добре ли си? — попита Рони. — Нарани ли те?

— Добре съм — отвърна Остин. — Моля ви, изведете ме оттук. Той закачи ключа на един пирон ей там.

Линда изтича до отсрещната стена, взе ключа и го занесе при момчето. Ключалката изщрака без усилие и очите на Остин се напълниха със сълзи.

— Благодаря ви — изрече той. — Мислех, че ще ме убие. Благодаря ви!

Рони се изправи и го потупа по рамото.

— Ще те отведем в безопасност, чуваш ли? Никой вече няма да те нарани, Остин. Вече си с нас.

В този миг обаче Две започна да лае, като че ли се беше появил самият Дявол, и всички се извърнаха, за да видят как Дългия се задава по стълбите.

В движенията на Дългия нямаше припряност. Беше висок, със спокоен поглед в очите, които обаче изглеждаха прекалено раздалечени едно от друго на бледото му лице. И с широко разтеглени, тънки устни.

Остин изхленчи, а Рони се надвеси над него да го предпази, докато отстъпваха назад. Лаенето на Две утихна в ръмжене, дълбоко в гърлото му, но Уорик държеше здраво каишката му.

Не се наложи Майло да се пресяга светкавично за оръжието си. Извади спокойно пистолета от кобура и го задържа на нивото на кръста си.

— Момчето идва с нас.

Дългия не отговори и Майло бавно се прицели в крака му.

— Дай ни ключа — онзи, с помощта на който навестяваш Набериус. Предай ни го още сега и няма да се наложи да те нараняваме.

Когато Дългия отново не отвърна нищо, Майло сви рамене и дръпна спусъка. Амбър подскочи леко при изстрела, но видя как куршумът преминава през крака на Дългия и се врязва в стената зад него. Без следа от кръв, без никаква реакция от негова страна и определено без вик на болка.

— Брей — изрече Майло и продължи да стреля отново и отново, като изпразни пълнителя си в гърдите и главата на Дългия.

Дупките от куршумите оставаха да зеят по тялото му, а в тях не личеше кръв. Нямаше и плът. Безцветната му кожа с текстура на маджун за прозорци просто се разтегляше до неузнаваемост.

Майло прибра пистолета си, преобрази се и замахна с брадвата към главата на Дългия, но той избегна привидно лениво удара, с едно бързо движение, в което нямаше никаква припряност. Майло се завъртя и замахна отново, но този път Дългия улови брадвата и го издърпа към себе си. Майло изръмжа, а през стиснатите му зъби се процеди червена светлина. Стисна с една ръка Дългия за гърлото и го изблъска назад.

— Вървете — нареди Амбър на останалите и се преобрази.

— Никъде няма да ходим — заяви Рони.

— Вземете Остин и бягайте оттук — изръмжа тя.

Знаеше, че няма да се противят повече. Приоритетът им беше да защитят Остин, а не да се бият с това нещо с непостоянна форма. С чудовището следваше да се бият чудовищата.

Уорик вдигна Две на ръце и побягна, зад него Рони и Линда влачеха ужасения Остин, а най-накрая по стълбите нагоре зад тях тичаше Кели. Дългия избута Майло от себе си и тогава Амбър се нахвърли върху него с бърз замах на брадвата си, която попадна на косъм встрани от шията му. Той се извъртя, а тя блъсна силно рамото си в гърдите му, при което той залитна, а Майло използва момента да го препъне с ритник в краката.

Дългия падна на земята, а Амбър и Майло стовариха брадвите си върху него. Противникът им изви тялото си по невъобразим начин, като че ли нямаше никакви кости в него, а остриетата се удариха в земята. В следващия миг той вече връщаше първоначалната си форма, като изрита с крак Амбър в коляното. Тя изрева от болка, залитна и се строполи на земята, попадайки в схватка с Дългия.

Макар че трудно можеше да се нарече схватка, тъй като нейната сила не можеше и да се мери с неговата и дори острите ѝ нокти да оставаха дълбоки следи в безплътните му ръце, не му причиняваха никаква видима болка. Той успя да извие дланта си зад шията ѝ и я хвана силно. Черните ѝ люспи се надигнаха, за да я защитят, но той успяваше да стисне и тях и изведнъж тя усети как не може да си поеме дъх.

Майло престана да се опитва да нанесе точен удар в главата на Дългия, а вместо това настъпи крака му и замахна с брадвата към него. Амбър сведе поглед да види как глезенът на противника им се изтъркулва встрани.

А Дългия като че ли изобщо не беше забелязал.

В борбата си за глътка въздух Амбър напрегна всички сили да се извърти настрани, за да се повдигне по корем. Дългия остана да виси на врата ѝ, но пък това откриваше на Майло още повече възможности за атака. Дочу как брадвата му се стоварва върху противника им отново и отново и само можеше да си представя какви поражения му са нанесени. Силният му захват върху шията ѝ обаче не се отхлабваше. Съвсем скоро щеше да загуби съзнание.

В следващия миг обаче въздухът изведнъж нахлу в дробовете ѝ и тя се извъртя задъхана със сълзи в очите. Сега Майло и Дългия се извъртяха встрани от нея в схватка, борейки се за брадвата. Блузата на Дългия беше накълцана, както и кожата под нея. Червените очи на Майло искряха като два тънки процепа, а от устните му се процеждаше ръмжене.

Дългия отстъпи внезапно назад и Майло загуби равновесие, отпускайки и захвата си върху брадвата, която беше изтръгната от ръцете му, докато той се свличаше на колене.

Амбър грабна своята брадва и се нахвърли върху Дългия. Той се извъртя и отби удара с другата брадва. Тя замахна повторно и той отново отклони атаката, а в този миг от немай-къде в съзнанието ѝ се прокрадна мисълта, че се сражаваше като с меч, само че с брадва. Преди обаче да я осени колко шантаво беше всичко това, острието на брадвата му изхрущя върху люспите на рамото ѝ, а в следващия миг той вече изтръгваше оръжието от ръцете ѝ.

С по една брадва и в двете ръце, Дългия закуцука до отрязаното си стъпало, тикна крака си към него и то се прикрепи от само себе си.

Майло дръпна Амбър и я избута към стълбите и двамата се затичаха.

Амбър ги изведе към магазина. Входната му врата зееше отворена, но тя се затича към задния вход с Майло плътно зад себе си. Премина с трясък през него и прескочи стената без усилие, приземявайки се точно до Сиената. Майло също се озова до нея. Кели държеше вратата на колата отворена, но изведнъж погледът ѝ се стрелна нагоре.

— Пазете се! — извика тя.

Дългия се приземи точно между Амбър и Майло. Амбър успя да избегне замаха на една от брадвите му, но Майло се хвърли върху противника им и той изпусна другата, за да блъсне главата му в стената. Улови го отново като политна назад и го захвърли върху капака на Сиената. Предното стъкло на колата се пропука при удара.

Амбър зърна ужасеното изражение на Остин през прозореца. Дългия като че ли още не го беше видял.

— Ей! — изкрещя тя, изправяйки се на крака. — Ей, задник такъв! Ела да ме хванеш!

Повече подкани не бяха необходими. Дългия вдигна падналата брадва с дясната си ръка и се затича така внезапно към нея, че я хвана неподготвена. Амбър изруга и се извъртя, почти убедена, че главата ѝ ей сега ще бъде разцепена на две. В следващия миг вече бягаше през глава, задвижвана от инстинкта си за самосъхранение и страха, а Дългия я следваше плътно, като заплашваше да я стигне всеки момент.

Прескочи поредната стена и се запрепъва през неподдържания заден двор на нечия къща. Дългия се приземи безпроблемно. Амбър захвърли един от сгъваемите столове от градината по него и заобиколи къщата от едната ѝ страна. Препъна се на хлабава плочка, но се подпря на рамката на един от прозорците и се оттласна, оставяйки кървава следа зад себе си. Беше ранена. Божичко, кървеше и дори не знаеше от каква рана и къде е.

По улицата пред нея премина кола. Минаваха хора и се носеше детски смях. Хвърли поглед зад рамо, за да се увери, че Дългия няма да ѝ се нахвърли и се преобрази. Болката я връхлетя на мига и тя ахна. Беше рамото ѝ. Люспите ѝ не бяха успели да спрат напълно удара с брадвата. Сега вече усещаше как кръвта блика от раната, попива по тениската на гърдите, корема и гърба ѝ и се стича по дънките и бельото ѝ. Оставяше кървава следа, докато прекосяваше, олюлявайки се, от тротоара към улицата, стиснала здраво рамото си. Отново погледна назад. Дългия също се беше променил в по-младата версия на Хавиер. Сега зад нея вървеше Оскар Морено с приветлива усмивка на лице, макар все още да носеше брадвите от двете си страни и дрехите му да бяха окъсани. Раните му под тениската бяха заздравели, нямаше и никаква кръв.

Още обаче понакуцваше — глезенът, който си беше прикрепил преди малко, все още не беше стабилен. Дългия явно не усещаше нищо, но Оскар Морено изпитваше болка.

Амбър пресече от другата страна на пътя и докато той се забави да изчака преминаваща кола, тя прескочи с усилие една ниска ограда и се скри зад къщата, където се преобрази. Болката отново беше поносима и тя се затича, докато съзнанието ѝ рисуваше множество възможности. Преодоля ниска стена пред себе си и продължи напред. Чуваше бягащите му стъпки зад себе си — отново беше Дългия. И я настигаше.

Много добре. Продължавай в същия дух.

Прескочи поредната ограда, приземявайки се в нечий друг заден двор, и се затича към стъклените врати на верандата, като люспите ѝ се надигнаха да я защитят при сблъсъка с тях. Вътре се натъкна на ръба на кухненската маса. Не се задейства аларма. Не последваха и писъци. Освен дрънченето на счупеното стъкло, в къщата не се чуваха никакви други звуци. Хвърли поглед назад и видя как Дългия се спуска в задния двор, приковава поглед към нея и вдига брадвата си.

С изкривено от болката в рамото си лице, Амбър грабна един ръжен от поставката до камината и се затича по коридора. За миг се паникьоса, че не успява да отключи входната врата, но в следващия вече беше навън и я затваряше след себе си.

По тихата уличка премина кола, но тя нито си върна човешкия вид, нито побягна в друга посока. Вместо това пристъпи леко встрани, опирайки се в стената и приклекна.

Миг по-късно входната врата се отвори за втори път и през нея пристъпи Дългия, отново в облика на Оскар Морено, все така усмихнат и стиснал брадвата си, с поглед отправен към улицата пред него в очакване да види бягащата Амбър.

Но Амбър нямаше намерение да бяга. Вече не.

Изправи се и замахна с ръжена с всичката си демонска сила. Ударът попадна върху тила на Морено и той се свлече на колене, а брадвата издрънча на земята.

Тя нанесе втори удар, при който дочу как черепът му изпуква, а Морено падна по лице. Косата му започна да се зацапва с кръв.

В този си вид явно кървеше.

Амбър изкрещя — победоносен вик, подклаждан от страх и омраза, и стовари ръжена за трети път. Имаше намерението да не помръдва оттам, докато не му разцепи главата на две, но откъм ъгъла се зададе полицейска кола. Преди дори да успее да изръмжи с досада, патрулката вече отбиваше и Новак изскачаше от вратата.

Амбър захвърли ръжена и се втурна обратно в къщата, през трапезарията и към счупената стъклена врата. Другите две ченгета — Уудбъри и Дънкан — се задаваха зад гърба ѝ. Залитна назад и зави наляво, като се затича по тесен коридор към банята, но се спря в последния момент и се хвърли в спалнята. Затръшна вратата зад себе си и се заоглежда. През прозореца се виждаше как Новак преминава отвън с вдигнат пистолет в ръка.

Амбър се завъртя неистово в търсене на оръжие. Огнестрелно, бейзболна бухалка дори, каквото и да е. Започна да преравя джобовете си. И намери ключ.

Извади го и го погледна — беше ключът на Дейкър Шанкс. Бяха го изпробвали и не беше проработил, но пък това беше от другата страна, отвъд бариерите. Сега се намираше в Дезълейшън Хил, там, където ключът беше направен поначало. Ако изобщо някъде можеше да проработи дори в ръцете на човек, който няма представа какво върши, то щеше да е тъкмо тук, в града.

Тя го натика в ключалката на вратата на спалнята и в съзнанието ѝ с такава яснота изплува образа на друга врата, направена от груб метал, че за миг го обзе напълно. Със смътна преценка за собствените си действия, тя завъртя ключа веднъж, два пъти, издърпа го от ключалката и натисна бравата, за да отвори вратата. Пристъпи през нея, но не в коридора на къщата, в която се намираше преди малко, а насред килия от бетон с големината на скромна всекидневна. Вратата се затръшна зад гърба ѝ — вече не беше дървената врата на спалнята, а онази метална врата, която беше видяла в съзнанието си.

А в центъра на помещението стоеше Сияен демон.

Астарот като че ли искреше с пламъци отвътре и кожата му с изключение на няколко кръпки стоеше като прозрачна. Брат му обаче не изглеждаше така дяволски безплътен.

Набериус стоеше на колене в един кръг, с приковани с къси вериги към пода китки, а по оковите му бяха изписани стотици дребни символи. Като брат си и той нямаше коса. Очите му също бяха черни като на брат му. И дотук приключваха приликите помежду им. Сухата му напукана кожа беше с цвят на пепел, а от процепите в нея се процеждаха бледи искри, които окъпваха килията му в слаба светлина.

Вдигна поглед към Амбър без следа от учудване. Чертите му бяха така спокойни, като че ли беше стоял прикован тук долу през последните двайсет минути, а не двеста години.

Тя отвори уста, за да каже нещо, но нищо не ѝ идваше наум. Първи проговори той.

— Освободи ме — каза той с мек глас. — Освободи ме от тези окови.

Амбър беше силна. Самоуверена. Като демон нямаше нищо общо със старото си аз. Но ето че тук всички онези до болка познати съмнения и несигурност изплуваха на повърхността. Тук долу тя беше слаба, дори с рога на главата си. Тук долу тя беше жалка.

— Аз… не мога — отвърна тя.

— Ще бъдеш възнаградена. Тези вериги ме лишават от силите ми. Освободи ме и ще изпълня всяко едно твое най-проникновено желание.

Амбър отстъпи назад към вратата.

— Съжалявам — прошепна тя, това беше единственото, което ѝ хрумна да каже.

Извърна се, пъхна ключа в грубата метална ключалка и стисна очи. Съсредоточи мисълта си върху врата, която познаваше много добре, изрисува образа ѝ в съзнанието си и завъртя ключа два пъти, преди да го извади. А като отвори вратата, пристъпи в своята стая. Във Флорида.

Климатикът не беше пуснат. Беше горещо и задушно. От плаката на отсрещната стена я наблюдаваха печално Балтазар и Темпест от „Из мрачните места“. Лаптопът ѝ беше на бюрото. Леглото ѝ беше оправено. Беше израснала тук. Това беше нейната собствена стая, изпълнена с нейните принадлежности, и все пак оставаше чужда. Вече не я чувстваше своя. Напускането на дома и цялото това гонене бяха отчуждили завинаги това място за нея. Изглеждаше като нейния дом и миришеше на него — с характерната си тежка и натрапчива сладникава миризма, но тя вече не го чувстваше като свой.

Излезе в коридора с тихи стъпки, въпреки че знаеше, че родителите ѝ са все още в Аляска.

Не се потеше. Разбира се, че не. Горещината беше осезаема, но не я смущаваше, когато беше в демонската си форма. Пристъпи в кухнята. Взе си ябълка оттам, отхапа парче от нея и задъвка. В хладилника намери кутия мляко и си сипа догоре във висока чаша. Хвърли ябълката в мивката, взе си млякото и се отправи към всекидневната, като оставяше кървави петна навсякъде след себе си.

На пианото в ъгъла (майка ѝ беше ненадмината пианистка) стоеше снимка в рамка. Беше семеен портрет на Амбър и родителите ѝ. Бил и Бети седяха един до друг, а пред тях широко усмихната и несъзнаваща нищо от предстоящото седеше Амбър като малко момиченце.

Тя бутна снимката и стовари петата си върху нея.

Отпи още една глътка мляко и изля останалата част върху дивана, след което се запъти отново към стаята си, като триеше ръката си по стената в коридора, размазвайки кръвта си. Взе една раница и я напълни догоре с дрехи. Взе и лаптопа си, и едно плюшено мече, което имаше от малка. Сложи раницата на гърба си, затвори вратата и пъхна ключа в ключалката, опитвайки се да си спомни как изглеждаше вратата на къщата на Вергил.

— По дяволите — изруга тя в празното пространство.

Тогава на мотела. Представи си стаята, в която беше отседнала, вратата ѝ. Да, вече не се намираше в Дезълейшън Хил, но може би силното ѝ желание да се върне там щеше да подтикне ключа да ѝ съдейства поне малко. Тя се съсредоточи и го завъртя веднъж, два пъти и го издърпа, за да отвори вратата, пристъпвайки на стълбището в мотела „Доуал“, а първото нещо, което чу, беше гласът на майка си.

— Не знае нищо — казваше Бети.

Амбър приклекна, а пръстите ѝ се издължиха в нокти. Отне ѝ известно време да се успокои. Никой не я беше видял. Гласът на майка ѝ се чуваше от лобито долу. Никой не знаеше, че Амбър е тук.

Гласът ѝ се разнесе отново.

— Ще го накараш ли да спре да реве?

Амбър залази на четири крака до парапета и погледна надолу, за да види как Грант мята Кенет Доуал върху рецепцията, където той се вразуми, сподави хленченето си и най-сетне замълча.

Грант, Бети и Бил застанаха около него в червената си прелест.

— А сега какво? — попита Грант. — Тръгваме от врата на врата ли? Виждали ли сте изобщо момичето? Всичко свърши. Край. Нека си признаем провала и да се върнем към задачата, която ни беше поставена.

— От Астарот — добави Бил.

— Точно така — потвърди Грант, — от Астарот. Преди да е осъзнал какво се опитвахме да направим.

— Страх те е — заяви Бети.

— Разбира се, че ме е страх — отвърна Грант. — А ако вас не ви е, значи сте глупаци. Чуйте ме — поехме риска. Направихме го. И си заслужаваше, но просто работата не ни се получи. Случват се понякога и такива неща.

— Още не сме приключили — заяви Бил.

— И още как — възпротиви се Грант. — Трябва да умеем да признаваме загубите си.

— Винаги съм ненавиждал това изказване — отбеляза Бил. — Аз не губя, Грант. Ние не губим. Ще намерим Амбър и ще вземем ключа. И нищо повече няма да има значение, щом освободим Набериус. Тогава вече ще имаме цялата сила, за която сме мечтаели.

— Невъзможно — заяви Грант. — Не и за вас двамата. Безкрайните ви амбиции ще ни довършат.

Някъде, където погледът на Амбър не стигаше, се отвори с трясък врата, през която полетяха двама мъже и паднаха на колене пред тях.

— Намерих тези двамцата да се бият отвън — заяви Кърсти, появявайки се зад тях. — Още кандидат-ентусиасти за демони.

Серийни убийци. Интересът на Амбър към съдбата им спадна до нулата на мига.

— Струва ми се, че късметът ще ни се усмихне — заяви Бил със задоволство. — Господа, радвам се да се срещнем. Имам усещането, че ще ни донесете добри новини. Имаме нужда от добри новини. Приятелите ми започват да се усъмняват в успеха на плана, който решихме да последваме. Но вие… вие ни бяхте изпратени, за да потвърдите мъдростта в нашето решение. Какво печелите вие от цялата работа ли? Ако ни помогнете, ще ви оставим живи. Награда, която продължава да се изплаща във времето, нали? Търсим черен Чарджър, господа. Кажете ми, че поне един от вас го е виждал.

— И ние го търсим — обади се първият сериен убиец. — Аз… мислех, че сме от един отбор.

Бил се усмихна.

— О, не сте от нашия отбор, малки ми човеко. Вие сте просто пионки в ръцете на Астарот. Но може да се окажете полезни, ако сте виждали черния Чарджър.

— Аз… аз не съм.

Усмивката на Бил помръкна.

— Много жалко — изрече той и ритна мъжа в лицето така, че физиономията му се вдлъбна навътре в черепа, след което се извърна към другия. — Ами ти, приятелю? Виждал ли си черния Чарджър?

— Или момичето? — добави Бети. — Пълна, с кафява коса?

Вторият сериен убиец облиза нервно устни.

— Аз… не съм я виждал още. Казва се Амбър, нали? Момичето демон? На практика още не съм я засичал, но ако кажете, ако това ще помогне, ще изляза още сега навън и ще продължа да я търся.

— Не, няма нужда — изрече Бети с въздишка, наведе се и му прекърши врата.

— Какво правим, ако не можем да я намерим? — попита Кърсти.

— Ще я намерим — отвърна Бети.

— Как? Ще е още по-предпазлива сега, като знае, че сме в града. Няма да имаме късмета просто да се натъкнем на нея отново.

Бил въздъхна.

— С нас ли сте, или не?

— Какво? — попита Кърсти. — Това пък какво означава?

— С нас ли сте, или не? — повтори той. — Вече повече от сто години работим заедно, кога не сме пожънали успехи?

— Така е — съгласи се Кърсти, — но сега Алистър и Имелда са мъртви, след като Имелда ни предаде, а единствената причина, поради която Сияйния демон все още не ни е убил, е, че си мисли, че ще му предоставим дъщеря ви. Вървим по страшно тънък лед.

— Просто трябва да запазим спокойствие — заяви Бил.

Кърсти повдигна вежди.

— И това ли е планът ни? Да запазим спокойствие? Ако Хрътките открият Амбър преди нас, не само че няма да разполагаме с ключа, а ще се окажем и безполезни в очите на Астарот, с което се връщаме отново в неизгодното си положение. Не ми харесва да трябва постоянно да бягам, Бил. Не ми приляга.

— Стига глупости — обади се Бети, — ще намерим Амбър, ясно? Та ние сме ѝ родители. Познаваме я по-добре от когото и да е другиго. Винаги сме били крачка зад нея досега, нали така? А и тя вече не бяга от нас, така че сега е шансът ни да я застигнем. След всичко, което сме направили за вас, Кърсти, все си мисля, че най-малко би следвало да имате повече вяра в нас.

— Всичко, което сте направили за нас ли? — изрече Кърсти, а гневът ѝ изкриви съвършените черти на лицето ѝ. — Поначало вината е ваша, че сме в това положение! Поне нашите деца умряха, когато си трябваше да умрат!

— Ах — изрече Бети, заставайки лице в лице с нея. — Прощавай, че отгледах дете, което действително може да използва главата на раменете си.

— Гордееш ли се с нея? — попита хапливо Кърсти. — Наистина ли се гордееш с онзи дребен плужек?!

Бети зашлеви Кърсти и то доста силно през лицето, а плесникът отекна из помещението и възцари тишина след себе си.

— Моля ви, дами — обади се Бил и пристъпи по-близо до тях.

Кърсти вдигна ръка в знак да замълчи.

— Не смей да изричаш каквото и да е друго, Бил. И Бети — ако ме докоснеш още веднъж, ще ти откъсна ръката.

— Разбрано — отвърна Бети. — Извинявай, Кърсти, не исках да го правя. Просто се налага да ни се доверите за още няколко часа. Дайте ни времето до полунощ. Кълна ви се, че ще намерим Амбър, ще вземем ключа и ще помогнем на Набериус да разкъса Астарот на парчета.

— Имате до полунощ — изрече Кърсти.

— Е, откъде да започнем? — попита Грант.

— Ще започнем с изготвянето на резервен план — предложи Бил. — И двамата сте напълно прави. Трябва да можем да се защитим. Астарот иска да му предоставим или Амбър, или Йеспер. Не знаем къде е Амбър, но всички знаят къде живее кметът.

— Ще е заобиколен от охрана — обади се Кърсти. — Вероятно и от онези ченгета.

— Ще се справим с тях — увери я Бил. — Можем да се справим с всичко. Е, след вас, дами.

Бети излезе първа, а Кърсти тръгна след нея с Грант по петите ѝ. Бил се огледа за последно, а Амбър залегна назад.

Когато отново погледна долу, и той вече беше излязъл.

Амбър се обади на Майло и Вергил дойде да я вземе. Не разговаря много-много с него по пътя към тях, просто си седеше и кървеше на седалката в колата му. Той я увери, че няма проблем.

Когато пристигнаха в дома му, Линда се постара да я закърпи доколкото можеше, след което ѝ дадоха да изпие няколко обезболяващи. Целият този прилив на адреналин я беше смазал и тя реши да полегне за малко в самосъжалението си, докато Майло излезе с Вергил до ядрения бункер на града. Две дойде при нея и тя го гушна и заспа, треперейки, макар и под няколко одеяла.

Когато се събуди, вече не трепереше и ефектът на обезболяващите беше отминал, а Две риташе насън. Тя изстена и се раздвижи бавно, като се изсипа от леглото и излезе от стаята, влачейки крака. Усети аромата на храна. Хавиер готвеше за всички в къщата и имаше заделена чиния и за нея. Рони и останалите преминаваха отново и отново през събитията от сутринта, личеше си ясно по физиономиите им — от победоносното усещане от намирането на Остин до чувството за надвиснала опасност от срещата с Дългия. Когато обаче се настани до Уорик и започна да взема участие в разговора, смениха темите на по-весели. Заразказваха на двама им с Остин истории за предишни бягства в последната минута. Въртяха се около преследванията и уплахата им при надбягването през шахти и изоставени хотели. Нарочно пропускаха да споменат за убийствата, ужаса и смъртта в тях. И Амбър им беше благодарна за това. Звучеше много приятно да бъдеш част от група. Никога досега не беше изпитвала това усещане. Носеше ѝ успокоение.

Майло и Вергил се върнаха малко преди четири часа.

— Бункерът ще ни свърши работа — заяви Майло, когато всички се събраха във всекидневната. — Общо взето представлява порутено убежище, останало от шейсетте и очевидно никога неупотребявано. Изглежда безопасно, а и е достатъчно отдалечено, та никой да не се натъкне случайно на него. Отваря се обаче с електронно табло, така че ще ни трябва кодът.

— И къде можем да го намерим? — попита Рони.

— Преди около пет-шест години имаше скандал, за който се разчу из целия град — заобяснява Вергил. — Няколко тийнейджъри използваха бункера, за да си вдигат купони и да се напиват, изобщо да правят каквото си правят младите в днешно време. Разкриха ги и ги наказаха, а кметът заяви, че кодът ще бъде променен, но не мисля, че изобщо се зае да го смени. Просто трябва да намерите някой от тези младежи и да го разпитате за кода, който са използвали.

— Някаква идея кои са били? — попита Линда.

— Не помня имена — отвърна Вергил, — но помня един прякор. Беше нещо страшно нелепо.

— „Парти животното“ ли? — предположи Кели.

Вергил я изгледа изумено.

— Познавате ли го?

— Срещали сме се.

— Аз го познавам — обади се Остин. — Е, не точно, но знам къде живее. Мога да ви покажа, ако искате. В края на улица „Барн Оул“ има къща с лилав камион отпред. На баща му е.

— Това ви е задачата тогава — обърна се Майло към Рони. — Говорете с този индивид „Парти животното“. Бункерът ще ни е нужен за тази нощ.

— Продължаваме по вашия план значи? — попита Хавиер.

Майло го изгледа.

— Звучиш, сякаш не го одобряваш.

— Просто го играя опозицията за момент — обясни Хавиер. — Преминахте през цялото това изпитание само и само за да спасите Остин и да спрете жертвоприношението, а сега все пак искате да пожертвате някого ли?

— Искаме да пожертваме Йеспер — уточни Амбър с леко раздразнение. Веднага съжали за тона си, но пък и болката от рамото ѝ я пронизваше в мозъка. — Заради него е започнало всичко това. Той е отговорният за злините, случващи се в града.

— Не казвам, че не си го заслужава — продължи Хавиер, — просто поставям под въпрос логиката. Току-що отбелязахте победа, защо просто не се задоволите с нея и не си обирате крушите, докато още можете?

— Спасяването на Остин не помага с нищо за отърваването на Амбър от Хрътките — обясни Кели. — Тя ни помогна, така че и ние сега ще ѝ помогнем.

— Като превърнете града в свърталище на злото — заяви Хавиер. — Нали тъкмо това ще стане? Когато пожертвате кмета Йеспер, цялата онази лудост, за която говорехте, ще се разрази, нали така?

Амбър извърна поглед встрани.

— Точно така.

— А докато в града кипи тази лудница, ние ще си стоим скрити в бункера. Не звучи много героично.

— Още по-добре тогава, че никой от нас не се мисли за герой — обади се Майло. — Вечерният час е осем, когато всички деца се прибират по къщите си, а залезът днес е към колко, десет и половина ли? След това трябва да измине около час, докато наистина се стъмни. Затова и ще се срещнем в десет пред бункера. Доста ще ни е натоварено, но мисля, че ще се справим. Дотогава двамата с Амбър ще сме се погрижили за Йеспер, а да се надяваме и че вие ще сте се сдобили с кода, с който да влезем вътре.

— Ще ви трябва ли помощ? — попита Кели.

— Ще се справим и сами — увери я Майло.

Кели го изгледа изпод вежди.

— Да не би да не ме искате, защото не съм се къпала днес? Уорик стои с часове в банята.

— Признавам си, така е — обади се Уорик.

— Ще отида да си взема душ веднага щом приключим тук.

— Не става дума за личната ти хигиена — обади се Майло. — Двамата с Амбър и с ключа на Шанкс на разположение ще сме напълно достатъчни да заловим Йеспер. Колкото по-малко сме, толкова по-добре. Ще го доведем до бункера, който вие през това време ще сте отворили, ще изчакаме бариерата да падне, след което ще го отведем при Набериус.

— Където ще го убиете — допълни Хавиер.

— Ще направим това, което е необходимо — продължи Майло. — След което ще се присъединим отново към вас, докато в града се погрижат за Хрътките, и ще изчакаме там до сутринта. Има ли някакви въпроси?

— Само такива от морална гледна точка — обади се Хавиер. — Но предполагам, че никой друг не се интересува от тях.

— Ами Дългия? — попита Линда. — Отнехме му жертвата. Надявахме се да не забележи, докато вече не е прекалено късно, но очевидно тази опция отпадна.

— Ей, права е — съгласи се Уорик. — Какво ще го спре да не си отвлече някое друго дете?

— Ще се наложи да го наблюдаваме — заяви Рони. — По-скоро Оскар Морено, де. Аз ще се погрижа. Останалите се заемете с научаването на кода, а аз ще следя Морено, ако успея да го намеря.

— Но той вече те е виждал — каза Амбър. — Виждал е лицата на всички ни.

— Ох, да му се не види — обади се Вергил, — ние двамата тогава ще следим Морено, става ли? Не сме напълно безполезни, а и не е виждал нашите лица.

— Ъм, само дето използва лицето на Хавиер — изрече Уорик.

— Вече съм стар — отвърна Хавиер. — Няма да ме разпознае.

Размениха се няколко притеснени погледа.

— Не сме някакви изкуфели старци! — сопна се Хавиер. — Способни сме да намерим някого и да го следим, уверявайки се, че няма да отвлече повече деца. Не става дума за ядрена физика.

— Но може да бъде опасно — предупреди Рони.

— Синко, на нашата възраст и сънят може да е опасен — обади се Вергил. — Нищо няма да ни стане.

— Ами добре тогава — каза Линда. — Вероятно идеята не е чак толкова лоша? Може би? Поне на мен ми се струва добра. А ние ще вземем Остин с нас. Супер.

Вергил кимна.

— Решено е.

— Ами родителите на Амбър? — попита Кели. — Възможно ли е да ни създадат проблеми?

— Може би, ако планът беше прекалено сложен — отвърна Амбър. — Но нашият е сравнително простичък. С по-простите планове могат да се объркат по-малко неща.

— Или поне така се надяваме.

Амбър сви рамене, а движението ѝ причини нов прилив на болка по цялото тяло. Тя стисна зъби, за да не извика.

— Имам още един въпрос — обади се Вергил, без да забележи мъките ѝ. — Просто никой досега не го е повдигал. А след това какво?

Майло изгледа Амбър, след което върна поглед към Вергил.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа и след това какво? Да предположим, че всичко сработи по план. Дългия не отвлече друго дете, вземете кода за бункера и довлечете Йеспер, Хрътките влязат в града, вие убиете Йеспер, в града разкъсат Хрътките на парчета… и тогава какво? Всички ще си тръгнете със залеза? Какво ще стане с Дезълейшън Хил? С хората тук? Дали Дългия ще продължи да пренася в жертва деца на онзи демон, който стои окован?

— Ние ще се погрижим за Дългия — уточни Рони.

— Как? — попита Вергил. — Току-що бях свидетел на много подробен разказ колко пагубно е било за вас преживяването от тази сутрин.

— Само че той поддаде — заяви решително Амбър. — Да, когато е Дългия, не мисля, че можем и да го одраскаме. Само че когато се промени в добрия стар Оскар Морено, той куцаше. И кървеше. Мисля, че когато се преобразява на себе си, или по-скоро на теб, Хавиер, може да бъде ранен. Вероятно дори убит.

— Тоест трябва да го спипаме, когато е с облика на Морено — обобщи Вергил.

— Опасявам се, че не е чак толкова просто — обади се Майло. — Променя облика си за секунди. Ще се наложи да го сварим напълно неподготвен, а не виждам как би било възможно.

— Ами и аз ще дойда с вас — каза Вергил. — Ще го разсейвам, докато вие го нападате в гръб. Какъвто и да е, преди всичко е убиец на деца, а тези мръсници трябва да си получат заслуженото.

— Напълно съгласен съм с вас, сър, но нещата вече се случват прекалено бързо.

Вергил се намръщи.

— Все още мога да се размърдам, когато се налага.

— Но ние не просто мърдаме, сър, направо спринтираме. Съжалявам, просто е прекалено опасно.

— Не се дръж с мен като с проклето дете.

— Не бих си позволил, господин Абърнати, но действителността е, че сте възрастен, а да се захващате с някой като Дългия изобщо не ви е по силите.

— Имате нужда от мен! — извика ядосано Вергил. — Ако не бях аз, дори нямаше да знаете кой е този Дългия. Аз го разгадах. С мен започна всичко.

— И ще приключи с нас — заяви Майло. — С цялото ми уважение, сър, ще се наложи да останете странични наблюдатели. Можете да следите Морено, стига така да не се излагате на опасност, но това ще ви е общо взето раздвижването за този момент.

— Проклет да си, момче.

— Добре, сър.

— На мен не ми пречи да съм страничен наблюдател — обади се Хавиер. — И без това никога не съм бил за раздаването на юмруци наляво и надясно. Дубльорът ми се грижеше за всички бойни сцени. Беше дебел и бавен, с цяла глава над мен, но пък аз си се появявах в близките кадри. Не мисля, че някой някога забеляза.

— Всички забелязваха — заяви Вергил.

— Аз забелязах — обади се Уорик.

— И аз също — потвърди Майло.

— Мда — заключи Хавиер, — както казвах, никой не забеляза.

Амбър седеше на леглото в стаята за гости и прокарваше пръсти по повърхността на месинговия ключ в опит да заглуши болката в рамото си. Беше затворила очи, а съзнанието ѝ се изпълваше от един-единствен образ: вратите, през които бяха преминали, когато ги заведоха да се срещнат с Йеспер. Първоначално се беше опитала да си припомни декоративните орнаменти по входните порти към дома на кмета, но инкрустациите бяха прекалено сложни и паметта ѝ не ги беше съхранила, а това я караше да се опасява, че без абсолютно сигурна картина в главата си, отново ще се озове в килията на Набериус под земята. А не ѝ се искаше да стъпва отново там, без да се налага.

Затова и съсредоточи усилията си върху втората двукрила врата към приемната на кмета. Нея виждаше по-ясно, все още помнеше и как икономът на Йеспер, макар и да не се сещаше за името му — онзи с изгореното лице и маската, се пресяга към бравите и отваря пред тях. Чувстваше се уверена в яснотата на картината в съзнанието си. Или поне доста уверена.

Добре де, сравнително уверена.

Вратата на гостната се отвори и в стаята влезе Кели с все още мокра коса след душа, който си беше взела.

— Всичко точно? — попита тя.

Амбър кимна и се изправи.

— Готова съм.

— Майло каза, че тръгвате след пет минути. Ние ще излезем малко след вас. Това направо си е някаква точност на военен в сравнение с обичайния ни начин на работа, заклевам се.

— По-небрежни ли сте?

— Все пак сме с Уорик и кучето. Малко или много ни се налага. Как ти е рамото?

Амбър се усмихна широко.

— Страшно много боли, благодаря, че попита.

— Обзалагам се, че е така — отвърна Кели. — Свали си тениската.

Амбър премигна на парцали:

— Ъм… извинявай?

— За рамото ти — уточни Кели, отваряйки чантичката за първа помощ, която беше на масата. — Трябва да сменя превръзката.

— А, да, вярно.

Кели седеше и чакаше, докато Амбър стоеше сковано и не помръдваше.

— Е, ще я свалиш ли, или искаш първо аз да сваля моята?

Амбър се засмя насила, макар с усмивка до ушите.

— Не, не, няма нужда.

— Жалко — каза Кели.

Амбър не знаеше как да отговори на това. Подхвана заедно краищата на суитчъра и тениската си, но се поколеба.

— Не знам дали ще се справя особено сръчно само с една ръка — призна си тя.

— Ето така — предложи Кели, пристъпвайки до нея. — Нека ти помогна.

Амбър остави ръката си да бъде отместена встрани и почувства върховете на пръстите на Кели по кожата на кръста си. Кели издърпа внимателно дрехите ѝ през корема, който Амбър се опитваше да глътне, през сутиена ѝ и накрая през главата. Закачиха се за кратко за ушите ѝ, но след малко вече бяха почти свалени, а косите на Амбър се подредиха обратно на мястото си, докато Кели изваждаше дрехите през нараненото рамо.

Когато беше готова, Кели остави дрехите настрана и отстъпи леко назад.

— Изчервила си се — отбеляза тя.

— Ами да — изрече Амбър с нервен смях. — Но пък ми се струва, че е просто защото съм застанала така без тениска.

— О — усети се Кели и без капка колебание свали собствената си тениска и я хвърли върху дрехите на Амбър. — Ето, така по-добре ли е?

Амбър положи всички усилия да отклони поглед встрани.

— Предполагам — изрече тя с напрегнат глас. — Ъм, харесват ми татуировките ти.

— Благодаря — отвърна Кели, като се извърна леко и потропа с пръсти по образа, изрисуван на лявото ѝ рамо. — Виждаш ли този тук? Това е мъжът, който уби родителите и сестрите ми.

— О, боже, много съжалявам.

Кели потропа по бицепса си.

— А пък този тук… клоун-убиец, човече. Същински проклет клоун-убиец. Как ги мразя тези копелета. Но пък ми беше първият път, откакто станах официален член на групата, така че предполагам, че си е запазил специално място в сърцето ми.

Погледът на Амбър попиваше в детайли картините по ръцете ѝ.

— А тези останалите? С всички тях ли си се сблъсквала?

— Татуировките ми са като дневник.

— Но… тези са прекалено много.

— Да, предполагам, че са. Линда и Рони щяха да имат и повече, ако си правеха татуировки. А също и Уорик, макар че не говори много-много за това, се обзалагам, че щеше да е покрит от глава до пети.

— А защо? — попита Амбър. — Защо го правите?

— Знаеш защо.

— Не, наистина не знам.

— Стъпиш ли веднъж на Демон шосето, Амбър, никога не можеш да слезеш от него. Така че или си от лошите, или от добрите типове. Ние сме от добрите. Като теб.

Амбър не отвърна нищо, а Кели се зае да сменя превръзката. Ръцете ѝ бяха топли. Амбър се чудеше накъде да гледа. След като Кели свали старата превръзка, се притисна леко в Амбър.

— Заздравява страшно бързо — отбеляза тя. — Като че ли за една дребна частица от времето, което би отнело на един нормален човек. Явно си има предимствата да си демон, макар и от нисък ранг, а?

Амбър кимна.

— Определено — измърмори тя.

Кели уви използваната превръзка и отиде да я изхвърли, след което пристъпи до масата с чантичката за първа помощ. Амбър се загледа в мускулите на стройния ѝ гръб.

— В много добра форма си — изрече несъзнателно тя, преди да се усети какво казва.

Кели сви рамене.

— Предполагам, че е така. Доста бягаме в нашата група. Предимно от ужасни хора, които се опитват да ни убият. А това те поддържа във форма, нали така? — отвърна тя и се извърна отново към Амбър. — Пак се изчерви.

— Така ли? — засмя се Амбър. — Съжалявам. Просто, не съм свикнала да съм без тениска пред някого.

— Аха. Мога да си сваля и дънките, ако така ще ти е по-комфортно?

Лицето на Амбър пламна още повече, а тя се опита да го прикрие с поредния си смях.

— Не, няма проблеми.

— Жалко — отвърна отново Кели.

— Тоест, ъм, само тичаш? — обади се Амбър в опит да смени темата. — Не тренираш ли във фитнес, или пък ходиш на йога или пилатес, или пък, се боксираш?

Кели повдигна вежда.

— Никой вече не се боксира. Кога за последно си ходила на фитнес?

Този път Амбър се засмя искрено.

— Аз ли?! Никога. Не ме ли виждаш, за бога?

— Какво искаш да кажеш?

— Дебела съм — отвърна през смях Амбър.

Кели я изгледа ядосано.

— Ей, не говори така.

— О, не, не го казвам с цел да се самолинчувам. Просто съм, честна със себе си. Имам си доста килца отгоре.

— И?

— И затова не изглеждам добре без тениска.

Кели я изгледа право в очите доста продължително, след което отстъпи крачка назад и я огледа от долу до горе.

— Ъм… — обади се Амбър, — какво прав…?

Кели вдигна ръка в знак да замълчи и Амбър се подчини.

Секундите се проточваха бавно, докато най-накрая Кели приключи с огледа си.

— Съгласих се, Амбър — заключи тя, — имаш си няколко килца отгоре.

— Ъм… добре.

— И какво от това?

— Аз просто, не изглеждам добре, нищо повече.

— Тук не съм съгласна.

— Ти обаче изглеждаш страхотно — заяви Амбър, а думите се заизливаха от устата ѝ. — Изглеждаш удивително. Обожавам косата ти. Прекрасна е. И си толкова красива. Слаба и красива. И имаш невероятна фигура.

Кели се подсмихна леко.

— Брей, Амбър, да не ме сваляш?

Амбър премигна недоумяващо.

— Какво? Не, не, какво? Аз просто.

— Защото като човек, който ти сменя превръзката, се ангажирам от стриктен професионален кодекс на поведение. И не мога да те целуна.

— Какво? Не съм казвала нищо за…

— Не мога просто да те награбя и да те целуна — продължи Кели, докато увиваше марлята около рамото на Амбър. — Не мога да те придърпам в обятията си и да притисна устни в твоите. Не би било редно.

— Аз… знам, аз просто.

— Не мога и да те притегля за косите — не спираше Кели. — Не мога да стисна в юмрук едър кичур, за да изтегля главата ти назад и да целуна шията ти. Против правилата е, Амбър.

Амбър кимна.

— Не мога да се сгуша в шията ти — каза Кели с по-мек тон и устни, долепени до ухото на Амбър. — Не мога да целуна ключиците ти. Не мога да те целуна по продължението на челюстта ти. Не мога да го направя, Амбър. Не би било редно.

Амбър преглътна мъчително.

— Докато превързвам раната ти — допълни Кели. — Не мога да извърша нито едно от тези неща. Дори и да ме молиш. Дори и да ме умоляваш да те целуна, Амбър. Разбираш ли?

— Да — прошепна Амбър.

Кели провери превръзката още веднъж и отстъпи крачка назад.

— Така — заяви тя. — Готова си. И професионалният кодекс на поведение вече не е в сила.

Амбър впи поглед в нея.

Кели се беше приближила бавно, а устните ѝ, вече докоснали тези на Амбър, бяха меки.

Амбър отвърна на целувката ѝ.

Кели се приближи още повече и притисна тялото си в нейното. Амбър не знаеше какво да прави с ръцете си, затова ги остави безучастни отстрани. Кели изглежда нямаше проблем с това. Когато целувката им приключи, Кели се усмихваше насреща ѝ.

— Ей, красавице — прошепна ѝ тя и двете се целунаха отново.

Само че Амбър, разбира се, не беше красива. И двете го виждаха. Кели беше красавицата с червените коси и татуировките, а Амбър стоеше като една буца до нея. Амбър си представи как биха изглеждали двете отстрани в този момент. Картината не ѝ хареса. Заплашваше да потуши огъня, който се разгаряше вътре в нея, а тя не искаше той да угасва. Допадаше йи. Имаше нужда от него.

Затова му се отдаде. Огънят се разпали и тя се преобрази, придърпвайки Кели по-близо до себе си в още по-страстна целувка, а когато изрисува сегашната картина в съзнанието си, вече ѝ харесваше какво вижда. Две красиви жени: едната с татуировки и червени коси, а другата — с рога и червена кожа, сключени в прегръдка, се озовават на леглото. Изведнъж на Амбър се прииска да докосне Кели навсякъде, да целуне всяка частица от тялото ѝ, а ръката ѝ се насочи към дънките ѝ и започна да ги смъква, но в следващия миг усети ръката ѝ на гърдите си и осъзна, че Кели се опитва да я отблъсне.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?! — извика Кели, отдръпвайки се като опарена и избърсвайки устните си. — Какво, по дяволите?!

— Какво? — попита Амбър. — Какво стана?

— Какво стана ли?! Виж се само, за бога! Преобрази се! Преобрази се по средата на проклетата ни целувка! Какво изобщо си мислеше?!

Смущение, срам, унижение или нещо още по-ужасно, нещо отвратително се надигна в гърлото на Амбър, изпълни страните ѝ и загоря в погледа ѝ, превръщайки се в гняв, а тя се извърна към Кели с ръмжене и презрителен тон:

— Ти беше тази, която ме целуна.

— Да, и те целунах без ей тези работи — заяви Кели, посочвайки рогата ѝ.

Амбър се изсмя.

— Като не можеш да ме понесеш в цялата ми прелест, това си е твой проблем.

— Какво, да не мислеше, че ще ми хареса?!

Амбър грабна дрехите си и ги навлече.

— Не ми дреме вече какво би ти харесало и какво не.

Кели поклати глава.

— Е, стига де, недей така.

— Не съм като никоя друга. Очевидно не съм и твой тип.

— Не е това, Амбър. Стига де, просто ме изненада, това е. Не исках да те нараня.

Амбър отново се изсмя.

— Мислиш си, че си ме наранила? Собствените ми родители се опитаха де ме изядат, Кели. Ще трябва да се наредиш на опашката от презиращи ме.

Амбър излезе с бърза крачка от стаята, а Остин изпищя, като я видя. Тя не му обърна внимание.

Усещането да са отново в Чарджъра беше приятно. Сякаш там им беше мястото. Едрият черен звяр ръмжеше и ревеше при допира на Майло и поглъщаше асфалта пред тях, докато се движеха из покрайнините на града. Придържаха се към второстепенните пътища в стремежа си да останат незабелязани от ченгетата. Когато хвърляше от време на време поглед към дърветата, Амбър долавяше присъствието на мотоциклети в отразилите се по хромираната им повърхност лъчи на вечерното слънце. Изглежда Хрътките усещаха отслабването на бариерата, която след броени часове щеше да падне напълно.

— Изглеждаш ми разстроена — каза Майло.

Амбър го погледна. Не ѝ се занимаваше да се връща към случилото се. Струваше ѝ се безсмислено да се занимава с подобни дреболии, когато Адската нощ беше на път да се разрази всеки миг.

— Добре съм — отвърна тя.

Майло кимна и тя реши, че това беше краят на разговора по темата, но той продължи:

— Само че очевидно не си. Сигурна ли си, че искаш да продължим с плана?

— Да — изрече Амбър с нарастващо раздразнение. — Казах ти, добре съм.

Майло я погледна, но не каза нищо повече. След миг тя каза с въздишка:

— Нека да не започваме, става ли? С това да си споделяме. Като начало дори не знаеш как става. А и от всички други — от всички други, ти най-добре би разбрал и уважил настроението ми, че когато не ми се говори за нещо, просто не ми се говори за него. И това не е някакъв скрит замисъл, с който да те накарам да ми задаваш въпроси, които тайно ми се иска да ми зададеш. Не искам да ме питаш, не искам да отговарям и не искам изобщо да говоря за това. Това устройва ли те и теб?

Майло кимна отново.

— Благодаря ти.

Той ѝ посочи през прозореца вратата на дребна къща, покрай която преминаваха.

— Какво ще кажеш за тази? Достатъчно интересна ли ти изглежда?

Амбър извърна поглед натам.

— Кафява е.

— Кафявото не е интересно ли?

— Не и щом става дума за врата. Търсим нещо с някакъв дизайн. Нещо, което се отличава.

— Сигурна ли си, че не можем да използваме някоя от вратите на Вергил?

— Не, не съм. Може би мога да пробвам да задържа в мислите си образа на някоя скучна стара врата, дори когато онази черна метална врата се опитва всячески да превземе съзнанието ми, но не ми се ще да рискувам. По-лесно е и по-безопасно да разполагам с врата, която мога да си представя лесно и да се върна към нея.

Минаха покрай друга къща.

— Ами тази?

— Че какво ѝ е специалното на нея?

— Не е кафява.

— И все пак си е просто врата.

— Не съм сигурен какво се надяваш да откриеш — заяви Майло, — повечето врати са си просто врати.

— Оглеждай се за някоя запомняща се.

— Колкото по-дълго обикаляме да търсим, толкова повече се увеличава възможността ченгетата да ни видят.

— Знам.

— И това няма нищо общо с Кели?

Тя го изгледа кръвнишки.

— Май се опитваш да си пъхаш носа в чуждите работи?

— Не си пъхам никъде носа. Просто задавам стратегически въпрос. Ако се окаже, че се лутаме така заради нещо, което някой е казал или направил.

— Не бих изложила живота ти на подобен риск — заяви Амбър. — Определено не бих изложила и своя. Трябва да намерим врата като онази в мотела — нещо, което да се отличава, за което мога да се закача и да не ни се налага да се връщаме в центъра на града.

— И виждала ли си много такива врати наоколо?

— Не, затова и се опитвам да… — и в този миг я осени. — Сетих се! — възкликна тя, като го плесна по ръката. — Знам къде можем да отидем!

Майло я изгледа изпод вежди.

— Знаеш ли, можеш да си доста войнствена, като си демон.

— И ти значи си го забелязал?

По продължението на целия парцел на увеселителния парк, предназначен за площадка на летния фестивал, се простираше метална ограда, затова двамата паркираха и тръгнаха пеш. Вървяха, докато намерят пролука, и се шмугнаха през нея. Рамото на Амбър беше вече много по-добре. Може би се дължеше на по-високия ѝ праг на болка в демонския ѝ вид или на ускорения процес на възстановяване, а може би на новата превръзка, която Кели ѝ постави — каквото и да беше, за нея не беше от значение. Чувстваше се много по-добре, а това беше най-важното сега.

Минаха през високите треви по края на парка и през малко по-ниските на самата площадка, избуяли около покритите с брезенти увеселителни влакчета и изпочупени сергии. Майло я докосна леко по ръката, а тя се извърна и съзря предпазливия поглед в очите му, миг преди да чуе гласовете.

Залегнаха ниско и продължиха внимателно напред. На въртележката с кончета седяха три момчета: две на парапета по външната ѝ част и едно — на едно от самите дървени кончета. Изглеждаха на възрастта на Амбър, може би малко по-големи. Пиеха бира, а от устата на онзи на кончето, с дългата коса и скъсаните дънки, висеше цигара. Димът ѝ се носеше на лекия вятър.

— А мислех, че ме мрази в червата — говореше онзи с дългата коса. — Помните ли как постоянно повтаряше, че ще ме пребие до смърт?

— Помня как ти винаги се насираше в гащите, когато ти го кажеше — отвърна по-едрият от приятелите му и се ухили.

— Както и да е — подхвърли дългокосият, докато изгасяше цигарата си. — Винаги съм си мислел, че Кънингъм ме мрази, това имах предвид. Това исках да кажа.

— Ако те мразеше, защо ще иска довечера да се присъединим към него и приятелчетата му?

— Боже мили, Марко, не ме ли слушаш изобщо? Та нали това ти казвам и аз! Казвам, че явно не ме мрази, щом иска да купонясваме заедно тази нощ. Дано не се държиш така глупаво занапред. Не ми се ще да ме посрамваш.

— Няма да те посрамвам — изрече Марко намусено. — Че защо ми е да те посрамвам?

— Ами, да си го кажем направо, а? Не си почетен ученик със стипендия, нали?

— Какво?!

— Не си умен.

Лицето на Марко помръкна.

— Не ме наричай глупав!

— Не те наричам никак. Просто ти казвам, че не си умен. Различно е от това да те нарека глупав.

— Напротив, Джейми.

— Не, различно е. Означава просто, че имаш навика да казваш или вършиш глупави неща. Не означава, че ти самият си глупав. Така че всичко ще е наред, стига да не плямпаш или правиш нищо тъпо около Зак Кънингъм и дружината му. Чака ни важна нощ, не можем да допуснем нещо да я провали.

Третото момче, с тъмна коса и родилен белег, подаващ се от яката на ризата му, за първи път повдигна глава.

— Боже, вие двамата не можете ли да млъкнете за пет секунди? Цяла седмица само за тази нощ говорите, нямате си идея колко скучни ставате. Да, ще има купон, и какво от това? Пораснете малко вече.

Марко и Джейми се спогледаха и се ухилиха.

— Май някой е разстроен, че е още много млад за Адската нощ — заяви Джейми.

— Май е по-добре да си вървиш вкъщи — подразни го Марко. — Не бива да те хващат вън след вечерния час.

— Мда, трябва да те завият в леглото като останалите малки дечица.

— Ха, гледай, гледай, горкото бебче се муси! Не му се подигравай де.

— Ах, съжалявам, бебчо, недей да плачеш, моля ти се!

Момчето с родилния белег се усмихна сковано и слезе от парапета, изтупвайки дънките си, като че ли се готвеше да си върви. В следващия миг обаче се нахвърли върху приятелите си, като избута Марко от парапета, докато теглеше Джейми след себе си по земята.

— Та какво беше? — изрева той. — Какво ми приказвахте?

Заби коляното си в гърлото на Джейми и вдигна камък над главата си, готов да го пусне върху него.

— Какво разправяше за реване? А?!

— Божичко!

— Говори!

— Пусни ме, психопат такъв!

Момчето с родилния белег натисна малко по-силно с коляно, но след малко се изправи, като остави жертвата си да се претърколи и изкашля. Хвърли камъка настрана.

— А вие двамата, изроди такива, наистина ли си мислите, че ми пука за тая Адска нощ? Наистина ли мислите, че ми дреме, че трябва да чакам още една година? Да, да, купонът на града, няма що. Голяма работа.

Марко помогна на Джейми да се изправи.

— Хайде — продължи момчето с родилния белег. — Припкайте при Кънингъм да си играете с него и приятелчетата му. Наслаждавайте се на Адската нощ, докато можете, задници. Защото догодина ще е моя.

Джейми и Марко се поколебаха за миг, но след малко се извърнаха и се отдалечиха. Момчето с родилния белег се загледа след тях, засмя се подигравателно и се извърна да си ходи в другата посока. Амбър и Майло приклекнаха ниско, докато всички се разотидат, след което се изправиха.

— Колко са прекрасни децата в този град — заяви Майло.

Амбър продължи през карнавалната площадка, докато не стигнаха до Огледалната зала. Тя огледа вратата към нея — подчертано запомняща се, с лъскава сребриста повърхност. Доволна, тя кимна.

— Сигурна ли си? — попита Майло.

— Няма място за колебания вече — отвърна тя.

Той сви рамене.

Извади месинговия ключ от джоба си и с образа на двукрилата врата на приемната на Йеспер, ясно изрисуван в съзнанието ѝ, го пъхна в ключалката. Грубата метална врата се мъчеше всячески да се намърда в мислите ѝ, но тя не я допускаше. Завъртя ключа веднъж, два пъти и с Майло, сложил ръка на рамото ѝ, отвори огледалната врата и пристъпи през нея.

В приемната на кмета беше по-студено отколкото последния път, когато бяха тук. Лампите светеха, заглушавайки бледата светлина отвън. Вратите се затвориха плътно зад тях. Майло се извърна да ги отвори, но се спря. Приближаваха стъпки и гласове.

— Ето ги и тях — чу се гласът на Йеспер някак изморено. — Пакостниците. Кога пристигнаха?

— Рано тази сутрин — беше Новак. — Хванахме едрия тип на улица „Броукън бранч“. Другия го заловиха от екипа ми, докато си вървял по главната, без да го е грижа за нищо на този свят.

Майло открехна вратата и двамата се взряха през пролуката. Двама мъже — единият висок, а другият — висок и едър, бяха коленичили на земята със заключени с белезници ръце зад гърбовете си. По-големият тип изглеждаше деформиран — главата му беше като безформена буца, а другият пък носеше маска. И двамата мълчаха.

Шериф Новак стоеше зад гърба им, а Йеспер — пред тях, свел поглед надолу.

— Колко от вас още трябва да очистим преди Сияйния демон да спре да ви изпраща в спокойния ни малък град? А? — Той вдигна поглед към Новак. — Какво им става на тези? Не могат ли да говорят?

— И двамата предимно само ръмжат — отбеляза Новак.

Йеспер въздъхна.

— От тихите типове, а? Виждали сме много като вас през годините.

— Така си е — потвърди Новак. — Но не бих се приближавал прекомерно до тях, сър. Възстановяват се бързо от раните си.

— Ама разбира се, че е тъй — заяви Йеспер. — Иначе нямаше да са от никаква полза за Астарот. Какви са им предпочитаните оръжия?

— Мачете — отвърна Новак, след което кимна към по-дребния тип. — Месарски нож.

— Винаги на мода — отбеляза Йеспер. — Господа, в Дезълейшън Хил никак не търпим серийни убийци, били те сред живите, или мъртвите варианти. Но вие си го знаете. Всеки знае, че вашият вид не е добре дошъл тук. Шериф Новак, моля ви разкажете на гостите ни какво ги очаква.

— Ще ви застрелям и двамата в главите — обясни Новак, приклякайки между тях, за да го изрече право в ушите им. — И отново. След това, докато мозъците ви се опитват да се съберат, ще ви накълцам целите на дребни парченца, които ще заровя поотделно в бетон. Може и да не успеем да ви убием, не и наистина, но ще се уверим, че повече не представлявате опасност за нашия или за който и да е друг град — никога повече.

Новак се изправи и след като Йеспер му кимна утвърдително, застреля по-едрия в слепоочието. Амбър трепна неволно при звука от изстрела.

Застреляният убиец се свлече настрани и в това време другият се опита да стане, но Новак го гръмна в тила още преди да е изпънал крака. Онзи падна по лице, а от димящата дупка в маската му потече тъмна кръв.

— Ще се погрижа да почистят — каза Новак.

— Да, увери се, че е разчистено — отвърна Йеспер. — А какво стана с момчето?

Новак се поколеба, но отвърна:

— Все още не сме го намерили.

Йеспер не отговори и Новак продължи:

— Господин кмете, поемем пълната отговорност за направените през последните няколко дни грешки. Подчинените ми само изпълняваха моите нареждания.

— Колко пък да е сложно да предадеш двама души, че и закопчани с белезници?

— Много съжалявам, сър. Ако можех да направя нещо, с което да компенсирам тези грешки в преценката си.

— Грешки в преценката ли?! — повиши тон Йеспер. — Става дума за нещо повече от просто грешна преценка, шериф Новак. Ясно ти дадох заповед.

— Така е, сър.

— На която ти не се подчини.

— Аз… всъщност, сър, не бих казал, че…

— Предаде ли онези двамата на Хрътките, или ги остави да избягат?

— Оставих ги да избягат.

— С други думи не се подчини на заповедта ми.

— Така е, господин кмете.

— Освен това не се увери, че онези хлапаци с минивана са напуснали града. Какво ти става, шерифе? Никога досега не си правил подобни грешки.

— Сър, бих направил всичко, за да се реванширам.

— Добре, ето с какво можеш да си полезен — отвърна Йеспер. — Трябва ни нова жертва за приношението след няколко часа.

— Сър?

— Излез и ми намери.

Новак пребледня.

— Някакъв проблем със задачата ли, шерифе?

— Аз… сър, искате от мен да…

— Да направиш необходимото — довърши изречението му Йеспер. — Готов си да извършиш необходимото, нали?

Новак замълча за миг, след което отговори:

— Да, господин кмете.

Йеспер остави моментът да се проточи няколко секунди, след което се извърна и изчезна от погледа на Амбър.

— Зарежи. Дългия вече ме увери, че ще се погрижи — каза той и Новак като че ли си отдъхна с облекчение. — Разчисти тук и се връщай към задълженията ти по улиците на града. Адската нощ ще започне по график.

— Слушам, господин кмете. Благодаря ви.

Йеспер се извърна да си върви, а Новак подхвана маскирания тип за глезените и го завлече назад.

Майло затвори вратата, а Амбър провери телефона си.

— Нищо засега от Хавиер — прошепна тя. — Дългия още не е направил своя ход, дори и да си е избрал вече жертвата, която да замени Остин.

— Или пък е действал — отвърна също шептейки Майло, — но е убил Хавиер и Вергил, преди да успеят да ни кажат каквото и да било.

Амбър го изгледа гневно.

— Боже, защо ти е да говориш така?

— Защото съм лош човек — отвърна Майло.

Застанаха на един от прозорците, докато изчакваха Новак да си тръгне. Проследиха го с поглед, докато задните светлини на джипа не се изгубиха в далечината, след което излязоха от приемната с тихи стъпки. Майло държеше пистолета си с две ръце.

Намериха Йеспер в кабинета му — просторно помещение с рафтове с книги от пода до тавана и големи прозорци. Бюрото му беше широко и масивно и изглеждаше доста старо и Амбър предположи, че вероятно някога, много отдавна е било собственост и на някой друг президент. Такова нещо би било от значение за Йеспер.

Когато двамата се приближиха до него, той се изправи единствено с химикалката, която беше държал, когато пристъпиха в кабинета му, в ръка. Без оръжие.

— Предположих, че с вас двамата ще се видим отново — изрече той някак притеснително спокойно. — Липса на здрав разум, в това ви е проблемът.

— Доста книги имаш — обади се Амбър. — Всичките ли си ги прочел?

— Абсолютно всяка една от тях — отвърна гордо Йеспер, — учудващо е колко страници може да прелисти човек, когато има няколкостотин години на разположение за четене.

Амбър прокара ноктите си по гърбовете на няколко издания с кожени подвързии, оставяйки дълбоки бразди по тях.

— А да си чел нещо от Аналит Симс?

— Опасявам се, че не съм имал удоволствието.

— Авторката на „Из мрачните места“, не ти ли говори нещо? Много добро произведение. Направиха и сериал по него.

Йеспер се усмихна.

— Може и да ѝ дам шанс.

— Задължително. Сигурно е и по-добра от повечето неща, които си имаш тук. А имаш ли „Стъкленият похлупак“? Трябваше да я четем за училище. „Из тъмните места“ обаче е по-добра. По-малко депресираща. Доста си кротък, между другото, за човек, който ще бъде насилствено отведен нанякъде.

— Кой, аз ли? — попита Йеспер. — О, не, грешиш. Никъде няма да ходя. Мислиш, че когато я няма полицията, оставам без охрана ли? Шериф Новак и подчинените му осигуряват защитата на града, не моята.

— Ще ни разкажеш по пътя — подкани го Майло, като махна с оръжието си.

— Няма да ходя никъде с вас — отвърна Йеспер. — Нямам ни най-малък интерес да знам какво сте ми замислили. Мен ако питате, трябваше да си продължите по пътя като бегълци. Връщането ви тук е голяма грешка.

Вратата в другия край на стаята се отвори и онзи с изгореното лице пристъпи спокойно в стаята със сребристо куфарче в ръка. Белязаното му лице под маската оставаше несмутимо.

— Съветвам те да спреш на място — предупреди Майло, — или ще застрелям шефа ти.

Изгореното лице продължи да се приближава.

— Уесли ми служи вече повече от трийсет години — обясни Йеспер. — Предложих му убежище, когато всички други го отхвърлиха. Простих му греховете и му осигурих дом, работа… цел в живота.

Изгореното лице спря.

— И оттогава Уесли се превърна в мой верен сътрудник — продължи Йеспер. — Макар и доста често да си позволява да се завръща към миналото си и се възползва от всяка възможност с известна наслада, от мен да знаете. Може би сте чували за него? Уесли Стърлинг да ви говори нещо?

— Паметта ми често вече ми изневерява — заяви Майло.

— Няма значение — отвърна Йеспер. — Вероятно сте чували за него под друго име, името, което е познато и сред едни други, по-мрачни среди. Представям ви Уесли Стърлинг, Кошмарния.

Рони караше, Линда седеше на пътническото място до него, а Остин им разказваше от седалката зад тях за града и колко сбъркано място е. Кели седеше отзад на възглавниците и чешеше Две по коремчето. Когато вдигна поглед, видя, че Уорик я наблюдава. Той долази до нея и я попита с тих глас:

— Добре ли си, Кел?

Тя се усмихна в отговор:

— Нищо ми няма.

— Амбър е готино момиче.

Кели кимна.

— Да, предполагам е така.

— Много е секси, като е демон.

Кели сви равнодушно рамене.

— Разбира се, може да се твърди и че е секси по принцип, сещаш се, заради нея самата като човек — закима Уорик. — В крайна сметка значение има какъв си отвътре. Винаги съм го твърдял.

— Кога пък си го казвал това?

— Постоянно го повтарям, ама тебе все те няма наоколо, като го казвам — заяви Уорик.

— Така ли? И къде съм?

— Май че в тоалетната.

— Всеки път?!

— Абсолютно всеки път, когато го казвам.

— Брей, каква работа, а?

— Нали знаеш — продължи Уорик, — можеш да говориш с мен за всички тези работи, ако искаш. И не е задължително да е само за веселата им част. Като лесбийските работи. Можеш да ми разкажеш и за чувствата.

— Чувствата също са лесбийски, Уорик.

— Искам да кажа, че ако харесваш някоя, но тя не отговаря на чувствата ти, ами, като начало е идиотка, защото ти си страхотна. Но и освен това може би и се налага да си изясни някои неща сама за себе си, преди да може да си даде сметка колко невероятен човек си.

Кели облегна глава на рамото на Уорик.

— Ти си страхотен тип, нали си го знаеш?

— Просто съм много чувствителен по лесбийските въпроси — заяви той, а тя се засмя.

— Пристигнахме — съобщи Рони и отби.

Кели се наведе напред и се вгледа в редицата къщи, обградени от дървета. Спря вниманието си върху къщата с лилавия камион отпред, чиито прозорци мъж на средна възраст тъкмо заковаваше.

— Остин, ще останеш тук с Уорик и Две — каза му Рони. — Ние няма да се бавим много.

Остин кимна, а Кели отвори страничната врата и слезе. Рони и Линда се присъединиха към нея и тримата се приближиха към мъжа, който забиваше пирони.

— Здравейте — поздрави Рони.

Мъжът се извърна намръщено.

— Вие пък кои сте?

— Приятели сме на… ъм, сина ви — обясни Линда. — Той тук ли е?

Мъжът отвърна все така навъсено:

— Не бива да се навъртате наоколо. Днес е денят на фестивала ни. И вие, не може да сте тук. Имаме и вечерен час.

— Всъщност ние тъкмо си тръгвахме — обясни Кели с широка усмивка. — Стегнали сме си багажа и сме готови за път, но решихме да се отбием да видим сина ви, преди да си тръгнем. Няма да се бавим много, обещавам. Две минутки.

— Ако не си е вкъщи, ще го изчакаме — добави Рони с радостен тон.

— Не, не, тук си е — отвърна мъжът. — Вървете и почукайте на вратата. Съпругата ми ще ви заведе при него.

— Благодарим ви — каза Линда и пристъпи с останалите двама след себе си пред входната врата, потропвайки с кокалчета по нея.

Няколко мига по-късно се появи жена, която ококори притеснено очи, когато ги видя.

— Дошли са да видят Кевин — подвикна ѝ мъжът. — Пусни ги. Казват, че нямало да се бавят повече от две минути.

— Но вие не бива да сте тук — изрече жената.

— И аз това им казах. Били спрели тук на тръгване от града.

— Ама, вечерния час.

— Пусни ги да говорят с момчето! — извика съпругът.

— Добре, разбрах — отвърна изнервено жената. — Влизайте, влизайте бързичко — тя се отдръпна леко и те влязоха в къщата насред аромат от прясно изпечени сладки. — Третата врата вляво ей там. По-добре побързайте — изрече тя и изчезна с бърза крачка, а Рони завъртя дръжката на вратата на стаята на Парти животното и я отвори.

— Здрасти, Кевин — поздрави той.

Парти животното скочи от леглото си само по боксерки, изпускайки джойстика си на пода, който бе покрит с мръсни дрехи и чинии със засъхнала по тях храна.

Кели влезе последна в стаята му и още докато затваряше вратата, другата ѝ ръка се стрелна да запуши носа и устата ѝ.

— Леле, как смърди тук!

— Боже! — обади се Рони.

— Да не е умряла лисица под леглото ти? — попита Линда потресена. — Иде ми да дишам през устата, но се опасявам да не погълна вонята.

— Това е най-отвращаващото нещо, което някога съм виждала — отбеляза Кели, — имайки предвид, че веднъж дори ме хвърлиха във вана с жлъчка.

— Чуваш ли, Кевин? — обади се Рони. — Стаята ти е по-ужасна и от вана с жлъчка.

Парти чудовището ги зяпаше недоумяващо. Гърдите му бяха сравнително гладки, с няколко интересни туфи косми около необичайно големите му зърна.

— Какво правите тук?!

— Няма да се задържаме за дълго — обясни Рони. — Трябва ни кодът за бункера. Ядрения бункер на града. Казаха ни, че го знаеш. — Той се огледа. — Някога чистил ли си я тази стая?

— Кой ви пусна тук?

— Майка ти — отговори Линда. — Все още живееш с нея, между другото, а? Няма нищо лошо да живееш с вашите, разбира се, не ме разбирай погрешно, но по този начин ли? Вече не си тийнейджър, Кевин.

— Парти животно — поправи я някак малодушно той.

— Та ти си вече пълнолетен — продължи Линда, — не работиш ли? Или купонясването като животно ти е целодневно занимание?

Парти животното не отговори нищо.

— Тоест не работиш, живееш с вашите, не си чистиш стаята, а вероятно дори никога не си отварял прозорец да се проветри, и не се издържаш сам.

Кели поклати тъжно глава.

— О, Парти животно.

— Няма какво да ви се обяснявам на вас — изрече Парти животното. — Или на когото и да било. Правя си каквото знам. И съм, който си поискам. И си купонясвам.

— Да играеш видеоигри по гащи не е точно купонясване.

— Вие само почакайте — подхвърли Парти животното самодоволно. — Поостанете още няколко часа и ще видите какъв купон може да ви спретне Парти.

— Знаем, че се преобразяваш в демон — прекъсна го Рони.

Самодоволната усмивка на Парти животното се изпари.

— О.‍

— Знаем всичко. И не ни пука. Тук сме единствено и само за кода за бункера. Знаеш го, нали?

— И защо трябва да ви го казвам?

— Защото, ако не ни го кажеш, ще те пребия отново — отвърна Линда.

Парти животното изпъчи гърди, с което само подчерта още повече колко големи бяха зърната му.

— В бара ме хванахте неподготвен. Пробвай се пак да видиш какво ще стане.

— Бих пристъпила към теб сега, но се ужасявам при мисълта какво бих могла да настъпя — отвърна Линда. — Някога прал ли си ги тези дрехи?

— Заповядай, изпери ми ги ти — каза Парти животното. Ставаше все по-смел. — Можеш да започнеш с тези боксерки, които нося сега. Ела тук и си ги вземи. Ти или червенокоска, няма значение.

— Не си падам много по голи мъже — каза Кели, — но дори и да си падах, вероятно все пак нямаше да си падам по теб.

Парти животното се изсмя:

— И каква си сега, лесбийка ли?

— Да.

Той я погледна ококорено.

— Да бе?!

Определено ставаше все по-смел. Нямаше да я бъде тая. Кели се пресегна към кабелите, свързващи телевизора с игралната конзола.

— Ей — извика той, — не пипай там!

— Кажи ни кода или ще дръпна всички кабели и ще затрия цялата ти игра за днес. Обзалагам се, че не ти остана време да натиснеш „запази“, преди да нахлуем при теб, нали?

Парти животното облиза нервно устни.

— Не можеш, не можеш да ме заплашваш с това. Това дори не е никаква заплаха. Просто ще си го изиграя наново.

— Целта на Кели тук — обясни Рони — беше просто да даде начален ход на залпа. Това е просто въвеждащата ни заплаха. Дали ще проработи? Вероятно не.

— А когато не проработи — продължи Линда, — продължаваме със следващата. А след това с друга. И в крайна сметка ще ни кажеш кода.

— И това колко ще боли или колко ще си изгубил накрая зависи единствено и само от теб — завърши Кели. — Така че ще повторя, кажи ни кода или ще дръпна кабелите.

— Добре де! — извика Парти животното и вдигна ръце. — Боже, добре! Кодът е 4–0–1–5. Ще изписка, като го въведете, а след това ще светне зелена лампичка.

Кели пусна кабелите.

— Благодаря.

— Значи ти, наистина си лесбийка? И ти ли си лесбийка?

— Опасявам се, че не — отвърна Линда.

Парти животното като че ли остана разочарован и отмести поглед към Рони.

— А ти не си ли в играта?

— Не съм убеден, че разбираш напълно какво е лесбийка — отвърна Рони, — така че ще вървим, а ти си направи справка в Гугъл.

Парти животното се намуси, но Рони вече излизаше от стаята, следван плътно от Линда. На Кели отчаяно ѝ се прииска да каже нещо остроумно, преди да тръгне, но желанието ѝ да избяга час по-скоро от вонята беше по-силно. Присъедини се към останалите в коридора и затвори вратата след себе си, вдишвайки дълбока глътка въздух.

Родителите на парти животното стояха заедно в очакване да се появят.

— Сега тръгвате ли си вече? — попита майката.

— Да, благодарим ви — отвърна Рони с усмивка.

По лицата на двама им се изписа осезаемо облекчение, а майката се извърна за миг и поднесе чиния от масата зад себе си.

— Искате ли сладки?

Кели се ухили.

— И още как.

Колата на Оскар Морено беше пред къщата му. Вергил и Хавиер седяха в Сиената, паркирана на отсрещната страна на пътя.

— Какво ти става? — попита Хавиер.

Вергил го изгледа недоумяващо.

— Как така какво ми става?

— Държиш се грубо и си раздразнителен.

— Че нямам ли правото да съм? Този град гъмжи от зло.

— Така ли? — отвърна Хавиер. — Същото важи и за Холивуд. Би трябвало да си свикнал.

— Точно сега в онази къща ей там има някакво… чудовище, което може да е отвлякло поредното дете в рамките на няколкото часа тази сутрин. И тъкмо сега там е възможно да е затворено ужасено до смърт дете, а ние какво правим през това време?

— Ами единият от нас се изнервя прекомерно за нещо.

— Седим и гледаме — заяви Вергил. — Седим в тая кола, без дори да знаем какво става там, докато останалите младежи излагат живота си на опасност в битката със силите на мрака.

— Е, и?

— Това трябваше да е моя работа, да му се не види! И сам си разследвах всичко това достатъчно добре. Разкрих кой е Дългия и сглобявах пъзела парче по парче. Да, напредвах доста бавно, а и нямах на разположение всички части, но бях на прав път. А сега, изведнъж се оказвам встрани от главното действие.

— Хмм — обади се Хавиер. — Забелязах, че нито веднъж през този ти кратък монолог не ме спомена.

— Ами, ще ме прощаваш, ама до този момент не си направил нищо кой знае колко забележително.

— Но бях неотлъчно там — оправда се Хавиер, навеждайки се напред, за да вдигне обвинително пръст към него. — Във всеки един миг от случващото се.

— Освен в началото.

— Онзи кучи син използва не кое да е, а моето лице!

— Вероятно е решил, че на тебе няма да ти е необходимо повече.

Хавиер се облегна ядосано обратно на седалката си.

— Като толкова много искаш да умреш, защо просто не вървиш да те убият? Върви право в къщата и я претърси за отвлечени деца.

— Защото останалите са прави — отвърна нещастно Вергил. — Стар съм вече.

— И нямаш никаква представа какво правиш?

— Това пък какво трябва да означава?

— Означава, че си актьор, Вергил. Играеш роли. Преструваш се. Нали помниш, че сериалът не беше реалност? Никога не си се сражавал срещу силите на мрака в реалния си живот. Нямаш си и идея откъде да започнеш.

— Може и така да е, ама в добрите стари времена.

— И да се беше случило в добрите стари времена, пак нямаше да знаеш откъде да започнеш — прекъсна го Хавиер. — Тези деца са още младежи, така е, но това им е работата. Остави ги да си я свършат сами.

— Ама то просто, е против принципите ми, разбираш ли?

— И така да е, ще го преживееш. Те си имат свои планове.

— И дори не ти е любопитно?

— Какво?

— Защо е избрал твоето лице?

Хавиер се поколеба, но сви рамене.

— Сигурно е ценител на красивите лица. Вероятно му е отворило много врати.

— Мда — отвърна Вергил. — Може би. Но не би ли искал да разбереш?

— Разбира се, че бих. Но като цяло бих искал много неща.

— Знаеш ли защо не стана по-голяма звезда, Хавиер?

Хавиер въздъхна.

— Ако пак ми заговориш за кози.

— Защото макар и да имаше толкова много неща, които желаеше — било то някаква връзка или някоя работа или роля, ти никога не прояви необходимата решителност да протегнеш ръка и да си ги вземеш. През целия си живот си играл на сигурно, а това винаги те е дърпало назад.

— Нямах представа, че ме познаваш толкова добре.

— Лесно се уча. И въпреки всичко, никога не е прекалено късно да се научиш да улавяш момента, Хавиер. Улови момента и се възползвай от възможността.

— Клишета, клишета, клишета. Затова и винаги ти е трябвал сценарист, който да ти слага думите в устата.

— Може и да се провалиш — продължи несмутимо Вергил, — може и да ти откажат или да те погледнат презрително, дори да ти се присмеят, но поне ще си се възползвал от възможността.

— Вече му загубих нишката на онова, в което се опитваш да ме убедиш.

— Трябва да влезем там и да се уверим, че Дългия не е отвлякъл друго дете.

— Това е пълна лудост.

— А как би се почувствал, ако разбереш, че там е имало дете, на което сме могли да помогнем? Което сме могли да спасим, ако не бяхме такива страхливци?

Хавиер въздъхна.

— А тогава ще млъкнеш ли?

— Временно.

— Тогава съм за, шантав нещастнико.

Двамата слязоха от колата и закопчаха догоре якетата си заради студа.

— Имаме ли оръжие? — попита Хавиер.

— Разполагаме с мозъците си.

— Тоест нямаме.

Пресякоха улицата.

— Да се промъкнем отзад — предложи Вергил.

— Добра идея — отвърна Хавиер. — Да отложим ужасната си смърт с още няколко минути.

— Няма да умрем — заяви Вергил с по-тих глас, защото вече заобикаляха покрай къщата. — Ако ни хванат, ще си измислим нещо. Ще импровизираме.

— Тебе хич не те бива в импровизирането.

— Тогава ти ще импровизираш.

— Ще го попитам дали е открил Бог.

— Да — отвърна Вергил. — Звучи добре.

— Освен пък ако не смяташ, че споменаването на Бог би го ядосало? Като се има предвид за кого работи.

— Добре, да не споменаваме Бог тогава. Ами какво ще кажеш да предлагаме нещо? Например застраховка-живот?

— Кой би сключил договор за застраховка-живот с двама дърти нещастници като нас?

— Ние няма реално да предлагаме сключването, просто ще разпространяваме мълвата.

— И все пак, ами ако продаваме енциклопедии?

— Добре, така да бъде, все тая.

— Никой вече не си купува енциклопедии — обади се глас зад тях.

Хавиер изкрещя, а сърцето на Вергил щеше да изскочи от гърдите. Двамата се извърнаха непохватно към приближаващия към тях Оскар Морено, който се усмихваше широко.

— В днешно време хората използват интернет, за да си намерят нужната информация. Продавачи на енциклопедии нямаше да е добро прикритие, господа, дори и да не знаех кои сте всъщност. Да си дойдем на думата — сигурно го чувате постоянно, но, съм ви страшно голям фен.

— И ние знаем кой си ти всъщност — обади се Хавиер. — И ако нещо се случи с нас, тайната ти няма да остане тайна задълго. Има хора, които знаят къде точно се намираме.

— Уверявам ви, нямам представа за какво говорите.

— Ти си убиец на деца! — заяви Вергил.

Усмивката на Морено се стопи.

— Ще ви помоля да не повишавате тон, господин Абърнати, така както и аз не идвам неканен във вашата къща да сипя от обиди по ваш адрес. Да, убивал съм деца. Но не само. Убивал съм всякакви хора през годините.

— Защо аз? — попита Хавиер. — Защо използваш точно моето лице?

Морено се усмихна отново.

— Винаги съм обичал телевизията. Може да се каже, че тя ме обучи. Показа ми как да общувам с хората, как да завързвам взаимоотношения, разучавах я. Ние от моя вид не сме социални типове, но част от мен като че ли винаги е търсела, някаква връзка, така предполагам. А сега я имам. Имам семейство благодарение на прекрасния ви сериал и на всички други прекрасни предавания като него.

— Но защо точно аз?

— Дойдох в Дезълейшън Хил преди много време — продължи Морено, — бях никой. Бях създанието, на което викаха „Дългия“. Имах една простичка цел, която изпълнявах в продължение на дълги години. Но нещо ми липсваше. Липсваше ми самоличност. Тогава в града дойдохте вие, господин Абърнати. За разлика от много други, аз ви разпознах веднага. Даже сме разговаряли — два пъти. И двата пъти бях с различно лице, така че вероятно не ме помните.

— Срещам се с много хора — изрече предпазливо Вергил.

— Разбира се — отвърна Морено, — убеден съм, че е така. Знаех, че няма да си спомните за мен. Все пак тогава нямах самоличност. Но сега имам. Дадох си сметка, че ми е необходимо лице, на базата на което да я изградя — лице, което да запазя като свое собствено. В Дезълейшън Хил вече имаше един Маската, така че му оставаше да си има и свой Ернесто Коварния. С неговото лице се ожених, с него закупих магазина си за техника, с него се вписах в този град. Кметът Йеспер ми помогна, разбира се, но всичко стана възможно благодарение на това лице.

— И това ли е? — попита намръщено Хавиер. — Това е всичко?!

Морено го погледна угрижено.

— Надявахте се на нещо друго, нали? Нещо, по-значимо. Ех, съжалявам. Сега ми стана неудобно.

— Няма нищо — намеси се Вергил. — Е, получихме информацията, за която дойдохме тук. Вече знаем всичко. По-добре да си вървим.

Морено застана на пътя им, вперил в тях поглед, пропит с дълбоко съжаление.

— Опасявам се, че не мога да го позволя.

Колената на Вергил се разтрепериха осезаемо.

— И какво ще направиш? Ще ни убиеш ли? Ще затриеш Маската и Коварния? Наистина ли това е желанието ти? Ще можеш ли да живееш с тази мисъл?

— Ласкаете ме — отвърна Морено.

— Прощавай?

— Явно представлението ми е било наистина убедително, щом сте повярвали, че съм способен да изпитам угризения или състрадание.

Вергил преглътна мъчително.

— Тогава, вземи нас в замяна.

— Извинете?

— Нали ти взеха Остин? Разполагаш ли с друго дете? Ако да — за Бога, пусни го. Пощади живота му. Ние сме вече стари. Ако ще ни убиваш, поне придай смисъл на смъртта ни. Пусни детето да си върви.

— Бихте се пожертвали? — попита Морено. — И вие ли, господин Санторум? Бихте заменили детето като жертвоприношение?

— Ами аз, ако ти трябва само един, предлагам да отведеш него. Ако ти трябват двама, е, да, предполагам.

Морено издаде дълбок гърлен звук на изненада.

— Много добре. Вероятно това, че сте двама, ще компенсира и напредналата ви възраст. Количество в замяна на качество, ако щете. Приемам предложението ви. Господин Абърнати, вратата на мазето е отключена.

— Тук ли? — попита Вергил. — В това мазе?

— Винаги извършвам жертвоприношението няколко часа преди уречения час на смъртта, за да съм подсигурен, ако нещо се обърка. Жертвите могат да крещят колкото си искат, никой не ги чува. А сега, ако обичате.

Вергил се поколеба, но не виждаше какво друго му остава, освен да се подчини. Хвана дръжките пред себе си и дръпна, а пред него се откриха стълби, отвеждащи надолу. Пристъпи първи с Хавиер след себе си, а лампата се запали автоматично. Морено вървеше последен, като затвори вратите след тях.

Мазето беше огромно, просторно и чисто. Също така и звукоизолирано. Вляво от тях имаше друго стълбище, отвеждащо нагоре към врата, която вероятно беше към самата къща. На стената в тяхно дясно висяха един ред вериги. Но друго дете тук долу нямаше.

Вергил изрече през зъби:

— Не държиш в плен друго дете, нали?

— Подведох ви — призна си Морено. — Разбирате ли, има си правила. Градът решава кое е детето, което да бъде пожертвано. Ако просто си избера произволно някое друго, защо ще им е да си правят труда да гласуват пак в бъдеще? Този навик е важен за тях. Той е всичко за тях.

Вергил и Хавиер стояха неподвижно един до друг. Хавиер изхленчи, но остана прав. Десният му крак се тресеше толкова силно, че Вергил се опасяваше, че ще изскочи от таза му — никак не беше невъзможно, трябваше да се признае.

— Значи сега, просто ще ни убиеш? — попита Вергил.

— Сега ще ви закопчея с вериги — заяви Морено. — А точно в единайсет и двайсет и четири ще сляза отново тук долу и ще ви отведа при Набериус.

— Добре.

— И тогава той ще ви убие.

Амбър пристъпи от заслона на дърветата насред открита поляна под кървавочервеното небе, а под стъпалата ѝ припукваха сухи златисти листа. Балтазар се извърна към нея — кичур от черната му коса падаше върху леденосините му очи, а слънчевите лъчи се улавяха в скулите му, силно изразени, като остриета. Темпест — жената до него, беше бледа, а бронзовите ѝ коси — разрошени. Имаше плътни устни и големи зелени очи. Бяха вкопчени един в друг, подобаващо за влюбена двойка като тях, със съвършения си външен вид и едва сдържана страст — стояха там, докато клоните на дърветата не застинаха напълно неподвижни и всичко утихна. Амбър премигна и осъзна, че изобщо не се намира в някоя гора в Монтана, а просто я наблюдава отстрани и пристъпи назад, докато в мислите ѝ се настаняваше странно неясно усещане.

Беше като картина — или не, беше плакат — плакат на „Из мрачните места“ на стената. На нейната стена в къщата на родителите ѝ във Флорида.

Амбър се огледа. Уесли Стърлинг, Кошмарния стоеше до старото ѝ легло с харпун в ръка. Беше горещо. И светло навън. Вече започваше да се поти. Странна работа. Сведе поглед към ръката си — към дребната си, бледа длан. Ах, това обясняваше всичко. Вече не беше в демонската си форма. Долови миризмата на готвено. Дали наистина обаче я помирисваше, или само си мислеше така? Какво значение имаше изобщо? Никакво всъщност. Излезе от стаята си и тръгна по дългия, предълъг коридор към кухнята. Доста по-дълъг, отколкото го помнеше. Родителите ѝ бяха там, в кухнята, както и демонското ѝ Аз. Отдръпнаха се да мине между тях, а тя се качи на масата и легна, полагайки глава до купата със салата, готова да бъде изядена.

Баща ѝ обгърна с ръка раменете на демонското ѝ Аз.

— Харесвам те много повече в този вид — каза ѝ той. — Ти си дъщерята, която винаги сме искали.

— О, тате… — демонското ѝ Аз изхихика и завъртя игриво очи.

Майката на Амбър се наведе напред с нож за месо в ръка.

— Краче или гърдичка? — попита тя.

— Крак — отвърна баща ѝ.

Демонското ѝ Аз се обади:

— Няма много материал от другото по нея.

Тримата се засмяха като едно задружно семейство — с нотка на забава и топлина. Зад тях Уесли Стърлинг зареждаше стрела приблизително с големината на ръката на Амбър в харпуна си.

— Беше на баща ми — обясни Уесли. — Единственото добро, което направи за мен, бе да ме научи как да стрелям с него.

Никой друг не го чуваше, а Амбър не му обръщаше внимание. Майка ѝ отряза парче от крака на Амбър и го сложи в чиния. Месото беше бяло и от него се вдигаше пара.

— Не искам да бъда изядена — каза Амбър.

Родителите ѝ се преобразиха в демони.

— Е, и? — обади се баща ѝ.

— Не ни пука — отвърна майка ѝ.

— Ще те изядем при всички положения.

Амбър поклати глава и понечи да се изправи, но от масата изскочиха дузина ръце на трупове, които я сграбчиха и издърпаха обратно надолу. Тя започна да рита и да се съпротивлява, докато майка ѝ режеше още едно парче от нея. Изведнъж вече не се намираха в кухнята, а в ресторант „Файърбърд“.

— Моля ви, не ме изяждайте — хлипаше Амбър. — Не искам да ме изяждате.

Чиниите на родителите ѝ бяха пълни и двамата се хранеха с ръце. Когато острите им зъби се впиваха в бялото месо, по брадичките им се стичаше кръв и капеше надолу по дрехите им. Бяха напълно обсебени от вкуса на плътта на Амбър, дори не чуваха как хлипа.

Демонското ѝ Аз се наведе над нея.

— Мразя те — изрече то.

— Моля ви, оставете ме.

— Ти си слабачка — продължаваше демонското ѝ Аз, облечено в работната ѝ униформа от ресторанта, която му стоеше много по-добре, отколкото на нея. — Грозна. Жалка. Мразя те от дъното на душата си.

— Не искам да умирам.

— Но заслужаваш да умреш. Заради цялото ти малоумие. Помисли само какъв живот можех да водя, ако беше по-добра. Мислиш ли, че аз щях да позволя да ме заблуждават така? Че щеше да ми се наложи да бягам така от тях?

— Помогни ми.

— Защо не беше по-силна? Защо не беше по-добра?

Демонското ѝ Аз взе една чиния, пълна с плътта на Амбър, и Уесли Стърлинг се отмести встрани, за да му направи място да мине и да я занесе на масата отсреща. Там седяха и чакаха две момчета. Амбър ги разпозна. Знаеше и имената им. Брандън. Брандън и Дан.

Демонското ѝ Аз изпусна чинията на земята.

— Тъпа дебела свиня — обади се Брандън.

Дан се превиваше от смях.

— Непохватен дребен трол — продължаваше с обидите Брандън. — Направи го нарочно.

Демонското Аз на Амбър извърна поглед към нея и се усмихна.

— Грух-грух, малко прасенце — грухтеше Брандън.

Демонската Амбър откъсна главата на Брандън с един замах на ноктите си. Дан не спираше да се смее, докато не преряза и неговото гърло. Кръвта се разплиска на фонтани, а Амбър извърна толкова рязко глава, че успя да се освободи от ръцете, които я държаха. Изтърколи се от масата и падна на някакъв тротоар, където беше тъмно, беше нощ и беше сама, ако не броеше Уесли Стърлинг, който стоеше неотлъчно там с харпуна си.

Дочу глас — беше Кели и звучеше уплашено. Амбър се изправи. Не познаваше тази улица. Не беше виждала тези сгради. Не беше стъпвала и на уличката, към която се беше затичала сега, препъвайки се в невидими в сенките препятствия. Кели беше точно пред нея, но помежду им беше застанало и препречваше пътя ѝ демонското ѝ Аз.

— Има условие, за да преминеш — каза то. — Една целувка. Една малка целувчица.

Кели поклати глава.

— Пусни ме.

— Правя ти комплимент! — изрева демонската Амбър. — Не обичаш ли да ти правят комплименти? Стига си се правила на жертвата!

Тя захвърли Кели в стената и я притисна към нея.

— Знам, че искаш мен — прошепна демонската Амбър. — А не нея. Никога не си искала нея.

Шепотът отекваше в ушите на Амбър, а Уесли Стърлинг пристъпи зад нея.

— Изписано е на лицето ти — демонското ѝ Аз хвърли поглед към Амбър. — Виж я само. Тя е едно нищо. Ти искаш мен. Винаги си искала мен. Тя е слаба и жалка, дебела и грозна. Признай го. Признай го. Искаш мен.

— Искам теб — изрече нежно Кели.

Двете се целунаха, а демонската Амбър вряза ноктите си в гърдите на Кели и изтръгна сърцето ѝ, докато продължаваше да я целува.

— Ето, за теб е — изрече демонското ѝ Аз, подхвърляйки сърцето на Амбър. — Аз ще задържа останалото.

Очите на Амбър се напълниха със сълзи, но за щастие Уесли Стърлинг пристъпи пред нея и закри от погледа ѝ целувката им.

— Харесват ми сънищата ти — изрече той.

Сълзите замъгляваха зрението ѝ и светът наоколо се превърна в неясна смесица от светлина и мрак.

— Сънищата на повечето хора са изненадващо скучни — добави Стърлинг. — Но твоите ми харесват. Много бих се радвал да си поиграем в тях, стига да имахме повече време.

— Събуди се! — извика Кели иззад него.

— Но колкото и добри да са — продължаваше Стърлинг, — те са само за предястие. Магистралния призрак, ето той може да предложи кошмари, които си струва да погълна — мъгливата осанка на Стърлинг се раздвижи леко и той насочи харпуна си право към лицето ѝ.

Демонската Амбър пристъпи до него — образът ѝ беше учудващо ясен на фона на мъглявата улица.

— Харпунът е смотано оръжие — заяви тя и пристъпи към Амбър, вливайки се в нея.

Амбър ахна, почувствала как попива обратно всяка една насилническа мисъл, минавала някога през ума ѝ, а мъглявината се проясни. Тя премигна. Вече не се намираше на улицата. Беше в кабинета на Йеспер с рафтовете с книги от пода до тавана, с огромните прозорци и с бюрото, което вероятно някога беше принадлежало на някой президент. Все още беше в демонския си вид, Йеспер също беше там и Майло стоеше до нея със сведена надолу глава и затворени очи, а точно пред нея с пръсти, затягащи се около спусъка на харпуна, стоеше Кошмарния.

Амбър килна глава настрани, за да избегне изстрела. Компресираната газ в харпуна изсвистя, а стрелата профуча покрай ухото ѝ и се заби в рафта с книги зад нея. Стърлинг като че ли остана изненадан и ядът му пролича под маската, но преди да успее да приложи отново заклинанието си върху нея, тя го изрита. Той падна на земята и се просна по лице и изпусна харпуна си. Йеспер се запрепъва, побързал да се скрие зад бюрото си, а по лицето му се изписа действителен страх, но Амбър не му обръщаше внимание, съсредоточила поглед върху Стърлинг, който се изправяше бавно на крака. С изкривена от омраза физиономия, той бръкна и извади от якето си друга стрела и се хвърли напред да вземе оръжието си. Докато той тъкмо се навеждаше, Майло извади пистолета си и стреля три пъти.

Стърлинг се свлече на пода на броени сантиметри от оръжието си. От дупките от куршумите в гърдите му се стичаше кръв.

Амбър отмести поглед към Йеспер. Вече не изглеждаше така самоуверен.

— Не е нужно да бъдем врагове — обади се възрастният кмет.

Майло изсумтя, дръпна Йеспер за ръката и го завлече след себе си, като двамата с Амбър се насочиха обратно към вратата, от която бяха дошли. Тя се отърси от последните останки от влиянието на съня и извади месинговия ключ от джоба си. Без да обръща внимание на опитите на Йеспер да се спазари с тях, тя се съсредоточи върху това да си представи огледалната врата от увеселителния парк, но картината как родителите ѝ я изяждат жива продължаваше да изплува в съзнанието ѝ.

— Сега си го спомних — изрече Майло.

Тя извърна поглед към него.

— Какво?!

— Ще ви платя — говореше Йеспер. — Десет милиона. По десет милиона и на двама ви.

— Млъквай — отвърна му Майло и се обърна отново към Амбър. — Кошмарния. Спомням си го. Или поне историите за него. Само двама други са успели някога да се освободят от онова, каквото и да беше. Някакъв транс или нещо такова. Само двама. А сега и ти.

— Никак не ми допадна кошмарът, в който ме беше вкарал.

— И на мен не ми допадаше моят — съгласи се Майло, — но аз бях приклещен там. За разлика от теб.

Амбър сви рамене.

— Извадих късмет.

— Стига си се подценявала, дете — заяви Майло. — Признай пред себе си уникалността си.

Тя се ухили.

— Уникалност?

— А сега и ти млъквай и се съсредоточи върху това да ни измъкнеш вече оттук.

С все още широка усмивка на лице, тя отново събра мислите си върху образа на вратата. Споменът за другата врата — обикновената метална врата към килията — човъркаше и тормозеше съзнанието ѝ, но тя го задържа в периферията му, където не можеше да се меси. Тя завъртя ключа веднъж, два пъти и двамата преминаха през вратата, пристъпвайки насред площадката на увеселителния парк.

— Какво мислите да правите? — попита Йеспер, докато двамата го водеха обратно към пролуката в оградата. Дишаше тежко, а дъхът му образуваше малки бели облачета в студения въздух. — На Хрътките ли ще ме предадете? Знам, че си мислите, че тъкмо това и заслужавам, и вероятно е така, особено след онова, което се опитах да ви сторя, но само се замислете, искам само да помислите… — Той се извъртя, за да застане пред тях, и вдигна ръце пред себе си с насилена усмивка на лице. — Да обединим сили. Какво ще кажете? Ще обединим силите си и заедно ще държим Астарот настрана оттук.

— Не, благодаря — отвърна Майло, като отново го хвана за ръката и завъртя с гръб към себе си.

Амбър избърза пред тях и стигна първа при Чарджъра. Извади белезниците от жабката, вкара месинговия ключ на мястото му там и я затвори. Тъкмо подаде отново глава навън, когато Йеспер се появи, препъвайки се до колата.

— Можете да останете — изрече кметът, — за колкото искате. Ще бъдете едни от нас. Част от града ни. Ще бъдете в безопасност.

— Дезълейшън Хил е последното място на света, в което бих искала да остана — отвърна му Амбър, докато подхвърляше белезниците на Майло. — Хората тук не са нещо по-различно от убийците, които Астарот изпраща по петите ни.

— Не — възрази Йеспер. — Грешиш. Те са добри съграждани.

— Ами жертвоприношенията на деца?

— Необходими са — оправда се Йеспер. — Една приемлива необходимост.

Амбър поклати глава.

— Нещо ти е сбъркано на теб. Нещо е сбъркано с всички хора тук. Държите прикован в килия демон и си мислите, че притежавате всичката сила на света? А той трови града ви още от мига, в който сте го оковали.

Майло отвори багажника и подкани Йеспер:

— Влизай.

— Моля ви — продължаваше Йеспер. — Ще ви дам каквото поискате.

— Не ни е притрябвала помощта ти — отвърна Амбър.

— Не ви разбирам! — проплака Йеспер. — Какво се опитвате да направите? Ако Дългия не поднесе жертвата на Набериус, бариерата ще падне и Хрътките ще ви спипат!

— Набериус ще получи жертвата си — заяви Майло.

Йеспер пребледня.

— Мен ли?! Ще ме пожертвате? Не можете, не можете!

Той се извъртя, освободи се от хватката на Майло и побягна.

— Ох, боже… — измърмори Майло.

Амбър изтича след Йеспер и го настигна без усилие. Ръката ѝ върху рамото му го накара да спре задъхан на място, като едва дишаше.

— Не можете да го направите! — викаше той. — Дори няма да сработи — та аз вече съм продал душата си на Астарот.

— Астарот и брат му могат да се разберат за това впоследствие — заяви Майло, приближавайки се към тях.

Йеспер се свлече на колене. Може би панталоните му за първи път се валяха в нещо подобно на мръсотията по земята.

— Моля ви! Криех се от него през цялото това време… ще ме измъчва цяла вечност!

— Не е като да не си го заслужаваш обаче — каза Амбър.

— Но това от каква полза ще ви е? Как изобщо ще ви помогне на вас? Той ще продължи да ви преследва дори когато бариерата падне. И след като ме убие, пак ще ви издирва.

— Ти няма защо да се тревожиш за тези работи — увери го Майло.

— Мога да ви помогна!

— Ти си убиец на деца — заяви Амбър. — Не ти искаме помощта.

Тя го издърпа от земята и се извърна обратно към Чарджъра, когато видя някой да се навежда през отворения прозорец на пътническото място.

— Ей! — извика Амбър.

Беше момчето с родилния белег — едно от онези, които бяха видели на въртележката по-рано. Изскочи от колата с нещо в ръка — пистолета на Фил Дагет все така с прикачения си заглушител. Побягна през глава и изчезна през пролуката в оградата.

Майло се затича след него, като остави Амбър сама с Йеспер.

— Аз и ти — прошепна ѝ кметът, — можем да сключим сделка, нали така?

— Млъквай — нареди Амбър, завлече го към багажника и го хвърли вътре.

— Моля те! — изрева той точно когато тя затръшна вратата.

— На твое място бих стояла тихо и кротко — предупреди тя. — Колата започна да изяжда последния тип, който хвърлихме в багажника. Не би искал да привличаш вниманието към себе си, повярвай ми.

Йеспер утихна.

Тя видя Майло да се задава обратно след няколко минути. Беше с празни ръце и изглеждаше бесен.

Е, денят ставаше от прекрасен все по-прекрасен.

Тъкмо беше станало девет часа. За по-напряко двамата избраха път, който минаваше по границата на града. По искане на Амбър Майло спря колата и двамата слязоха. Минута по-късно чуха шума от мотор. Хрътката отби точно пред тях, слезе спокойно от мотоциклета си и пристъпи няколкото крачки до бариерата. Долепи ръката си към на пръв поглед празното пространство и натисна, но усети съпротивление.

Не беше обаче без признаци на отслабване. На Амбър се стори за миг, че под натиска на ръката му, онази ръка с космати кокалчета и петна от моторно масло, пропили се надълбоко в линиите на дланта ѝ, невидимата бариера като че ли ще поддаде, ще се пречупи и Хрътката ще ѝ се нахвърли преди дори да е осъзнала какво се случва.

Но бариерата оставаше непокътната. Почти.

— Не остава много вече — каза Майло.

Амбър се озъби на Хрътката, чието лице остана все така безизразно, и последва Майло обратно към Чарджъра. Качиха се. Йеспер си стоеше тихо в багажника.

Продължиха си обратно по пътя, а бариерата остана зад тях. Не се виждаха други коли. Всички в града се подготвяха за Адската нощ.

Слязоха от пътя, по който бяха поели, и се качиха на друг, от който завиха по най-тясната улица, на която бяха попадали досега, и продължиха по нея, докато не започна да се изкачва нагоре по един хълм, а от двете им страни — да се редят дървета. Там улицата се пресичаше с друг тесен път, който впоследствие се разширяваше леко и продължаваше покрай огромна бетонна сграда, разположена встрани от него, обградена от всички страни с дървета. Изглеждаше широка, но ниска — като че набита — и грозна, но пък функционална. От отсрещната страна на пътя имаше три дребни гаража, като на ръждясалата врата на всеки висеше ръждясал катинар.

Майло направи обратен завой и спря пред бункера. Масивната му врата беше отворена, а вътре светлините бяха запалени. Появи се Кели, а Амбър проследи с поглед в страничното огледало как приближава към тях. Поколеба се за миг, но се преобрази в човешки вид и слезе от колата, а Майло си замълча.

— Хей — поздрави първа Кели.

— Хей — отвърна Амбър, избягвайки погледа ѝ. — Значи сте взели кода?

Кели кимна.

— А при вас как мина?

Майло също слезе, а багажникът се отвори широко. Йеспер надигна глава и премигна на парцали.

— Супер — обади се Кели. — Да сте чували нещо от Вергил и Хавиер?

— Надявахме се вие да сте успели да говорите с тях.

— Линда опита да звънне, но не отговаряха — обясни Кели. — Но това не означава нищо. Забелязах как Вергил се мъчеше да отговори на едно обаждане по-рано днес. Нямаше си и идея какво върши.

Майло издърпа Йеспер от багажника.

— Коя ще е следващата жертва на Дългия?

— Не знам — отвърна Йеспер. — Кълна се! Не ми е казвал! Каза само, че ще се погрижи.

Майло хвърли поглед към Амбър.

— Да им дадем още няколко минути. Все още няма десет часа. Ако не са се появили дотогава, ще тръгнем да ги търсим.

— Мога да помогна! — обади се Йеспер. — Ако ми позволите, ще разговарям с Дългия.

— Хайде вече да млъкнеш, а? — каза Майло.

— Може ли да поговорим? — попита Кели, като докосна Амбър леко по ръката.

Двете се дръпнаха към гаражите.

— Вероятно сега не е най-удачният момент, пределно ясно ми е, но само исках да се извиня за това как реагирах по-рано.

Амбър поклати глава.

— Аз съм тази, която трябва да се извини. Мисля, че се паникьосах. Не знаех какво да направя или как да се държа и…

— Не, Амбър, говоря сериозно. Трябваше да съм по-толерантна. Ти вероятно дори не си се преобразила умишлено. Аз бях тази, която реагира твърде остро.

— Е, не е като да си го очаквала, нали така?

— Много съжалявам — довърши Кели. — Прощаваш ли ми?

Амбър се поколеба.

— Уф, мамка му.

— Какво?

— Не беше без да искам. Преобразих се нарочно.

Кели се усмихна.

— Да не би да се опита да ме излъжеш?

— Леко. Ти ме целуна и аз се паникьосах, съжалявам. Никога не ми се беше случвало.

— Кое?

— Ами, нали знаеш, това, цялото това нещо.

Кели повдигна вежди.

— Да не би това да беше първата ти целувка?

— Не — побърза да отвърне Амбър през смях. — Разбира се, че не. Е, може да се каже. Целунах едно момче от класа ми, когато бях на девет.

— И кой беше? Ще го убия.

Двете се засмяха. Кели хвана брадичката на Амбър и я повдигна леко, за да се вгледа в очите ѝ.

— Била е първата ти целувка — заяви тя.

— Общо взето — отвърна Амбър. — Не исках да те разочаровам или да объркам нещо, не знаех какво правя, както може би си и разбрала.

— Нищо подобно — увери я Кели. — Целувката беше хубава. Беше прекрасна. В корема ми като че ли запърхаха пеперуди.

— И в моя.

— Но можем да сме много по-добри с малко практика.

— Трябва да се упражняваме повече.

— Много повече.

Мигът беше сладък и Амбър се зачуди дали да не поеме инициативата, като може би се приближи и целуне Кели, но не беше сигурна дали пък не трябва първо да ѝ даде някакъв знак за това, нещо, с което да я предупреди какво смята да направи. В сериала винаги когато Балтазар и Темпест се целуваха, всичко ставаше така безупречно, така непринудено, което караше Амбър да мисли, че вероятно съществува някаква система как да се случват тези неща, а сега го премисляше прекалено много, по дяволите, и моментът отминаваше. Тя изви врат напред, след което се дръпна отново назад и се изсмя неловко, като едва не се препъна да падне.

— Толкова си странна — изрече Кели, очевидно развеселена от цялата случка.

— Ще ме убиете! — изписка Йеспер.

Кели се извърна, а Амбър се намръщи и също погледна към средата на пътя, където Йеспер залитна в опит да избяга от Майло. Рони и Линда се появиха от бункера, а Остин и кучето се зададоха зад тях.

— Всички вие! — крещеше Йеспер. — Дори само той да ме предаде на Набериус, всички вие си оставате отговорни! Ще можете ли да живеете със себе си така? Ще можете ли?! Това е убийство. Искате да ме убиете!

— Точно както ти искаше да убиеш това момче — заяви Рони.

— Това не ви оправдава! — изрева Йеспер. — Не ви оневинява! Няма да заличи черното петно от душите ви! Повярвайте ми, аз най-добре го знам!

— Да ти запуша устата ли искаш? — попита Майло.

Йеспер не му обърна внимание.

— Вижте се само! Горди сте със себе си, нали? Спасихте момчето. Вие сте герои. Само че не сте. Защото за да победите, ще трябва преднамерено да убиете мен.

— Ама ти някак си го заслужаваш — каза Кели, пристъпвайки към него, хванала Амбър за ръка.

Йеспер извърна рязко глава към нея.

— Не си ти тази, която ще ме съди!

— Не аз съм отговорна за смъртта на, колко беше, двеста деца? — отвърна Кели, без да пуска ръката на Амбър. — Мисля, че съм в пълното си право да те съдя.

— Ако ме убиете, ще направите тъкмо това, което Сияйния демон иска.

— Е, и?

Очите на Йеспер се наляха със сълзи.

— Моля. Моля ви, ако умра, ще отида в Ада. Моля ви, не ме изпращайте там сега.

— Трябваше да помислиш за това, преди да сключиш сделката си с Дявола — отбеляза Рони.

— Бях млад, наивен и алчен. Не е минал и ден, без да съжалявам за това. Посветих живота си на това да направя хората в този град колкото мога по-щастливи. Правил съм и добри неща.

— А междувременно си поръчал и смъртта на двеста деца.

Телефонът на Рони звънна.

— Съжалявам — хлипаше Йеспер. — Толкова много съжалявам.

— Шшш — изрече Рони и сложи телефона си на високоговорител. — Уорик. Какво е положението? Бариерата как е?

— Орелът кацна — чу се гласът на Уорик от телефона. — Повтарям: орелът кацна.

Линда се обади намръщено:

— Падна ли вече бариерата, или не?

— Е, аз какво казах току-що? — отвърна Уорик. — „Орелът кацна“ е кодовата реплика за „бариерата падна“. Сега тъкмо гледам как Хрътките нахлуват в града. Това са добрите новини. А още по-добрите са, че дори не се насочват към бункера, така че явно Майло е прав, че радарът им се прецаква тук. Трима от тях са се насочили право към града. Други двама се отделят в различни посоки.

Рони кимна.

— Добра работа, Уорик.

— Виждам и много хора, насъбрали се на групички, доста са развълнувани. Съвсем скоро сигурно ще се развилнеят и започнат да се избиват взаимно като жадните за убийства ненормални демони, които така си умират да бъдат. Не казвайте на Амбър и Майло, че съм го казал така.

— На високоговорител си — отвърна Рони.

Последва мълчание.

— А те чуха ли?

— И двамата са точно до мен.

— Човече.

— Съжалявам.

— Защо не ми каза?

— Откъде да знам, че ще кажеш такова нещо?

— Изглеждат ли ядосани?

— Изглеждат си наред.

— Не ти изглеждат като да искат да ме убият?

— Не, никак даже. Изобщо няма такова нещо.

— Добре, хубаво — отвърна Уорик. — Няма да споменавам за това, като се видим. Ако го спомена, само ще им привлека вниманието към него и ще стане голям проблем, и мен ще ме хване срам, и тях ще ги хване срам, и от цялата работа ще излезе едно голямо странно положение, в което никой няма да знае какво да каже и всички ще се правим на супер учтиви и супер мили един към друг. Още ли съм на високоговорител?

— Да.

— Уф, стига де! Човече! Не можеш ли поне отмалко да ме предупредиш?!

— Връщай се тук, Уорик, преди да са те видели. И преди да кажеш някаква друга тъпотия.

— Добре — изрече Уорик с въздишка. — Наистина съжалявам, Амбър и Майло. Не съм искал да ви обидя с нищо. Моля ви, не ме мразете.

— Не те мразим — обади се Амбър.

— Когато казах ненормални демони, не говорех за вас. Вие сте приятни демони.

— Знаем, всичко е наред.

— Благодаря ви, че сте така готини, Амбър, Майло. Забелязах, че тогава не се обадихте, което може би означава, че ми се сърдите или че просто сте си обичайно мълчаливи както винаги. Надявам се, че не ми се сърдите, хора. Ще се видим след минутка. Ще се прегърнем и ще се сдобрим — изрече той и затвори.

Рони прибра телефона в джоба си и се обърна към Амбър и Майло:

— Изглежда, че Адската нощ може да бъде открита.

— Да, така е — съгласи се с тих глас Амбър.

— Няма да го прегръщам — заяви Майло.

— Е, и това ли е? — обади се Йеспер. — Едно телефонно обаждане и вече можете да ме предадете на Набериус? Това ли ви беше сигналът? Ще ме убиете! Не разбирате ли? Искате да ме убиете!

— Казах ти го още когато се срещнахме за първи път — каза му Амбър.

— И за това ли е всичко? — попита Йеспер с присвити очи. — Отплащате ми се за това как се отнесох с вас? Това ли е жалкото ви отмъщение? Тогава може би ще искате и да ме пребиете, преди да ме предадете? Е? Да ступате стареца, за да си получи заслуженото, задето се е подиграл с вас? Мм? Да ми пукнете някое и друго ребро, да ми счупите носа или да ми насините окото? А? Това ще ви накара ли да се почувствате по-добре? Така ще се почувствате ли като герои?

— Защо продължаваш да ни наричаш герои? — измърмори Майло.

— Тогава ме пребийте! — ревеше Йеспер. — Съсипете ме от бой! Ритайте ме в главата! Убийте ме! Щом ще умирам, поне съберете куража да сложите край на живота ми собственоръчно!

— Както и вие щяхте да сторите ли? — попита Остин с тих глас.

Амбър се наслаждаваше на гледката — изражението на Йеспер съчетаваше гняв, вина и срам. Беше прекрасно.

— Не можем да сме сигурни колко ще отнеме на радара на Хрътките да влезе в изправност — заяви Майло с поглед, вперен в небето, където слънцето се скриваше зад хоризонта. — Така че по-добре да действаме сега. Амбър, върви да вземеш ключа?

Амбър кимна. Все пак идеята беше нейна. Беше нейният план. Звучеше така лесно, когато го беше изрекла за първи път. Толкова просто. Да убият Йеспер. Заслужаваше си го. Даже заслужаваше и повече от това. Но ето че се стигна до този момент, в който да изпратят стареца в небитието, а тя дори не можеше да го погледне в очите. Пое си дълбоко дъх, а Кели стисна здраво ръката ѝ, преди да я пусне. Амбър отиде до Чарджъра, отвори жабката и се пресегна да вземе ключа.

Студена тръпка прониза гърдите ѝ и се разпространи бързо по цялото ѝ тяло. Пребледня като платно.

Сви се на две и зарови с двете ръце, разхвърляйки географски карти и книжки, резервни патрони за пистолета на Майло.

— Ключа го няма — изрече тя.

Никой не я чу. Тя се измъкна от колата.

— Ключа го няма — повтори тя.

Всички погледи се спряха върху нея, а Майло се намръщи.

— Какво?!

Тя се отдръпна, а той също се наведе да разрови. Всички мълчаха.

Майло се изправи. Беше с празни ръце.

— Онова хлапе — изрече той. — Хлапето с родилния белег, което открадна пистолета.

— Взел е и ключа — промълви Амбър.

Йеспер се изсмя гръмко.

— Мишки и хора! — извика той. — Мишки и хора, и жадни за смърт демони!

— Млъквай веднага — нареди Рони.

Йеспер не му обърна внимание. Той действително затанцува.

— А сега какво ще правите? А? Пуснахте Хрътките в града, ама без Адската нощ да настъпи, няма кой да се справи с тях вместо вас. Ще ви намерят, и ще ви убият!

— Астарот вероятно им е дал заповед да убият и теб, малоумнико — обади се Линда.

— Вие така или иначе щяхте да ме предадете да ме убият — изрепчи ѝ се Йеспер. — Да ме убият, за да си спасите вие кожите, а сега дори няма вече смисъл да го правите. И какъв ви е планът сега? Отново ли ще тръгнете да бягате? Най-добре така да направите. Хрътките идват за вас.

Миниванът се задаваше по хълма. Две засвидетелства радостта си, като започна да търчи ентусиазирано в кръгове.

— Ключът на Дългия — заяви Амбър. — Ще използваме него.

Йеспер подхвърли с насмешка.

— Никога няма да се доберете до него.

— Той може да бъде ранен — каза му Амбър. — Знаеше ли? Обзалагам се, че дори нямаш представа. Когато е в облика на Оскар Морено, може да бъде ранен. Лично го изпробвах. Направих го веднъж, ще го направя и втори път.

— Тогава по-добре да побързаш — подхвърли Йеспер.

Миниванът отби зад тях и вратата му се отвори, но тя разбра, че нещо не е наред едва когато Две започна да лае. В следващия миг усети здрава длан около гърлото си и как я издърпват назад и видя Грант, който опря грубо пистолет в челюстта ѝ.

Амбър се преобрази, но Грант просто затегна хватката си. Кърсти избута Линда, която полетя право в Майло, и дръпна силно Кели към себе си. Родителите ѝ също бяха там и тъкмо скачаха от минивана. Рони се хвърли върху Бети, но тя нанесе удар първа, с който го завъртя във въздуха и запрати върху Остин, който тъкмо беше побягнал. Две се втурна към Бил, но той го изрита настрана, а кучето изскимтя и се претърколи насред пръстта.

Майло беше извадил пистолета си и го държеше с две ръце пред себе си, но врагът го превъзхождаше по численост: бяха четирима с оръжия срещу един.

— Ще ти откъсна врата, ако се съпротивляваш — прошепна Грант в ухото на Амбър.

— Свали оръжието, господин Себастиан — изрече Бил. — И един от нас да застреляш, останалите трима ще убият приятелчетата ти. Включително и дъщеря ми, разбира се.

— Пуснете ги — отвърна Майло, без да сваля пистолета си.

— Това и ще направим — увери го Бил, — щом получим това, за което сме дошли.

— Ей, човече — обади се Уорик, задавайки се от шофьорското място с вдигнати нагоре ръце. — Какво става тука? Какво, по дяволите, човече? Качих ви на добра воля. Какво правите сега?!

— Това са родителите на Амбър — изрече Рони през зъби.

Кърсти се ухили снизходително на Уорик, оголвайки зъби.

— Малко си глупав, знаеш ли?

Уорик я зяпна, след което отмести поглед към останалите в опит да си даде сметка за вредата, която току-що беше нанесъл.

— Мамка му — изрече той накрая.

— Не винете идиота — обади се Бил. — Можем да бъдем много убедителни, когато поискаме. Той просто предложи да качи неколцина пришълци, попаднали съвсем случайно насред цялата лудница в този град. Той ни спаси живота. Нали така, Уорик?

— Не искам да говоря с вас — изрече Уорик и коленичи да прегърне защитнически Две.

Бил се засмя и извърна поглед към Майло и останалите.

— Дайте ни ключа. Само за него сме тук. Дори не се интересуваме вече от Амбър. Вече не означаваш нищо за нас, миличка. Просто ни дай ключа и ще ви оставим да си вършите там каквото си вършехте.

— Вече не е в нас — отвърна Амбър.

— Чувствам се длъжна да ви предупредя — обади се Кърсти, като изви ръката на Кели толкова силно, че тя проплака от болка, — че не му е времето да изпробвате търпението ни.

Бети се усмихна.

— Както може би сами виждате, в момента нещата сред нас са малко напрегнати. А знаехте ли, че Хрътките са проникнали през онази удобна невидима стена, която ги държеше вън от града? Знаели сте? О, интересно. Да не би да… да се натъкваме на развитието на някакъв план тук? Бил, скъпи, опасявам се, че непреднамерено се превърнахме в прът, пъхнат в колелата, задвижващи тукашната схема.

— Колко жалко наистина — отвърна Бил.

— Много — продължи Бети. — Е, имайки вече всичко това предвид, съм сигурна, че ще разберете и нас, като ви молим просто да прескочим момента, в който отричате, че ключът е във вас и просто пристъпим към онзи, в който ни го давате. Ако можем да направим така, ще е чудно. В противен случай ще започнем да избиваме приятелчетата ви. Поне веднъж изглежда май си имате доста.

— Нищо не печелиш, като нараняваш някого от нас.

— Ще започнем с онези, които няма да ти липсват много — подхвърли Бил. — На този старец така или иначе не му остава много време.

— Аз не съм с тях — побърза да отвърне Йеспер. — Мога да ви помогна. Мога да…

Бил застреля Йеспер между очите.

Линда изпищя, а Рони изруга, докато тялото на Йеспер се отпускаше назад и свличаше на земята.

А Амбър, загледана в трупа, от който в пръстта се разливаше едра локва кръв, почувства как я обзема интересно чувство на съжаление, че не тя беше тази, която да го убие.

След това Бил насочи оръжието си към лицето на Рони.

— А сега този ли? Не изглеждахте много натъжени от смъртта на предишния. Дали пък ако гръмна този, ще предизвикам по-силна реакция у вас?

— А може би подходът ни е грешен — заяви Бети. — Може би трябваше да започнем с най-младия — тя притисна пистолета си в главата на Остин. — А сега — продължи тя с радостен тон, — ще ни дадете ли, моля, ключа?

— Не е у нас — обади се Рони. — Откраднаха го.

Амбър кимна.

— Откраднаха го от колата, Бети, кълна се в Бог.

— Не ви лъжем — каза Линда.

— Тогава у кого е сега? — попита Кърсти.

— Не знаем — отвърна Амбър. — Беше някакво хлапе. Не е знаел какво взима, просто го открадна.

Бети поклати глава.

— Колко неприятно. Наистина неприятно — тя задържа Остин на ръка разстояние от себе си, а пръстът ѝ започна да се затяга около спусъка.

— Знам! — извика Остин. — Знам кой е бил!

Бети повдигна вежда.

— Така ли било?

— Да! Момчето с родилния белег! Знам името му! Знам къде живее!

Бети свали оръжието и се наведе към него с усмивка.

— А можеш ли да ни заведеш там, млади момко?

Остин кимна.

— Как се казваш?

— Остин.

— Приятно ми е, Остин, аз съм Бети. Това е съпругът ми Бил, а другите двама са наши приятели. Ще ни помогнеш ли да вземем ключа? Обещавам ти да не те убиваме, ако ни помогнеш. Заклевам ти се.

Остин кимна отново.

— Я гледай ти — каза Бил. — Веднъж да намерим мирно решение, като не броим стареца, нали. А сега ще вземем Остин и ще вземем минивана, за да си върнем този прекрасен ключ, за който слушаме толкова много. И никой от вас не ще ни проследи, защото всичко е пресметнато точно във времето, а ако полицията в този град е дори наполовина така дейна, колкото чухме да разправят…

Разнесе се шум от коли, които се приближаваха с висока скорост. Светлина на фарове.

— Някой явно им е подшушнал вече — заяви Бети с усмивка. — Време е вече да ви оставяме.

И четиримата заотстъпваха назад към минивана. Грант продължи да държи Амбър, използвайки я като щит срещу Майло, ако му хрумнеше да стреля, но сега между двама им се беше отворило разстояние, което ѝ даваше възможност да се движи. Прекалената му самоувереност го беше подвела да остане открит. Уязвим. Ако Амбър не действаше сега, всичко щеше да бъде изгубено. Тя пусна дългите си нокти и замахна.

Тъй като той не беше видял движението на ръката ѝ, черните му люспи нямаха достатъчно време да се оформят и да го защитят и тя разкъса гърлото му се лекотата, с която би му зашлевила шамар.

Той я пусна и изтърва оръжието си, като залитна с ръце, притиснати в гръкляна си, и широко отворени очи, докато кръвта му бликаше. Кърсти изпищя, а Амбър побърза да хвърли пистолета на Грант към Майло, който го улови с лявата си ръка, докато вече стреляше със своето оръжие в дясната.

Бети издърпа Остин в минивана, а Бил скочи зад волана, но в следващия миг срещу тях се зададоха с бясна скорост полицейски патрулки, а нощта се изпълни с крясъци, изстрели и сирени. Патрулките набиха рязко спирачки, а колелата им поднесоха в пръстта, докато миниванът палеше и въртеше гуми. Остин крещеше за помощ, но всичко наоколо беше страшна бъркотия. Амбър се препъна в крака на Грант и едва не падна. Долавяше само откъслечни картини: как Майло си разменя изстрели с Новак и подчинените му; как Бети се е навела през прозореца на минивана и стреля по ченгетата, а колата поднася; как Кели скача в Чарджъра, а Уорик грабва Две в обятията си и се затичва към дърветата; как Ортман се нахвърля върху Рони, а той го посреща с юмрук и поваля на земята, но той се изправя отново като ухилен демон; как след това Линда хваща Рони за ръката и го издърпва и двамата също побягват към дърветата; как Майло се хвърля в пръстта зад Чарджъра и Кърсти се насочва право към нея.

Амбър изви гръб назад. Ноктите на Кърсти минаха на сантиметър от нея, но тя продължи да атакува. Вдигна Амбър във въздуха, като не спираше да крещи в лицето ѝ през цялото време. Амбър се извъртя и я избута от себе си, но бързо се изправи на крака, когато Новак започна да стреля и по нея. Побягна. Уорик и останалите бяха избягали сред дърветата, като се бяха насочили надолу към града. Тя също изтича в гората, но тръгна да се изкачва нагоре, сред хълмовете. В клоните точно покрай ушите ѝ попадаха куршуми. Хвърли поглед назад и видя как Майло е зад волана на Чарджъра и отпрашва с пълна газ, а ченгетата скачат в патрулните си коли, за да го подгонят.

Видя и как Кърсти се задава отдолу по хълма към нея.

Амбър продължи да тича, като се пресягаше към дърветата, за да се издърпа по-лесно нагоре. Почти беше стигнала върха на хълма, когато ноктите на Кърсти одраха десния ѝ крак отзад, врязвайки се в незащитено месо и тя изпищя от болка и се извъртя, но Кърсти вече беше върху нея. Амбър успя да пъхне здравия си крак точно между гърдите ѝ и да настани стъпалото си там, като я хвана за китките.

Изражението на Кърсти беше пропито с истинска омраза.

— Ще те убия, кучко, ще разкъсам…

Амбър изпъна рязко крак, като успя и да огледа добре изненаданата физиономия на Кърсти, преди тя да полети назад. Кърсти продължи да пада като че ли цяла вечност по склона, който сякаш се разгръщаше под нея, отказал да спре полета ѝ надолу. Най-сетне край на свободното ѝ падане сложи едно дърво. Удари се тежко в него, завъртя се покрай стеблото, падна, претъркулвайки се на земята под него, и изчезна от погледа на Амбър.

Амбър свали якето си, нави го и го завърза здраво около крака си. Изправи се, задържайки се за едно дърво, и продължи да се изкачва.

Достигна до някакъв равен път, който ѝ беше познат, и вече можеше да се движи по-бързо. Затича се, доколкото раненият крак ѝ позволяваше, стигна до завой на пътя, след който отново се гмурна сред дърветата и започна отново да се изкачва.

— Кучка!

Амбър се извърна, залегна ниско и се скри зад едно дърво. Виждаше Кърсти на същия път, където самата тя беше излязла преди малко.

— Ще те намеря! — крещеше тя. — Ще те намеря и ще те убия, кучко малка! Ще ти разкъсам гърлото! Ще те унищожа!

Кърсти пищеше и виеше от мъка, след което се свлече на колене и зарови глава в дланите си, хлипайки. Амбър си даваше сметка, че ако сега се преобрази в човек, най-вероятно наистина ще я съжали. Спомените ѝ за тази жена от детството ѝ бяха предимно хубави. Създаваше впечатлението на винаги щастлива и обаятелна. А Грант, мъжът, чиято кръв все още личеше по дясната ръка на Амбър, ѝ беше като роден чичо, докато израстваше. Единствено с него, сред всички останали, тя можеше да се шегува свободно. А тя го беше убила — беше разкъсала гръкляна му в мига, в който ѝ се удаде възможността.

Ако сега Амбър се преобразеше в човек, всичко това щеше да се забие като нож в сърцето ѝ.

Затова и не се преобрази.

Кърсти се изправи. Вървеше нестабилно, бършейки усилено сълзите от очите си. След това обаче се обърна и се върна откъдето беше дошла, като се изгуби сред дърветата.

Амбър затършува из джобовете си за телефона си, но не можа да го намери. Вероятно беше останал някъде долу, потънал в мрака сред дърветата. Нищо необичайно. Започна отново да се изкачва. Напредваше бавно. Болката в крака ѝ отшумяваше. Когато достигна върха на хълма, дори вече не куцаше. Развърза якето си от него, позабърса кръвта и си го облече отново. Тук горе беше студено. Спомни си за горещината във Флорида, за задушаващото ѝ присъствие навсякъде и се усмихна. Студът ѝ допадаше.

Достигна до покрайнините на собствеността на Бенджамин и спря за миг, за да дойде на себе си. Стисна зъби в очакване на болката и се преобрази.

Както се и очакваше, болката се стовари като сто тонов товар върху нея и тя изстена. Не беше обаче само болката от прясната рана на крака ѝ — боляха я рамото, ребрата и още десетки дребни охлузвания и натъртвания, които демонското ѝ Аз не беше отразило. Забеляза и че отново беше започнала да куца, докато пристъпваше към входната врата на дома на Бенджамин.

Кели се подаде от прозореца, стиснала пистолета на Грант с две ръце. Не губеше време да се прицелва в гумите на патрулните коли, които бяха по петите им по този тесен, виещ се път. По-дребните мишени бяха по-трудни за уцелване, а и добре съзнаваше възможността куршумите просто да отскочат от въртящото се колело. Затова и изчакваше момента.

Новак беше зад волана на колата зад тях — разбира се, нямаше как шерифът на демонската полиция да не поведе преследването, но возилото му беше най-обикновено, докато Чарджърът вече беше нещо друго. Той вземаше завоите много по-меко, прилепвайки плътно към пътя. А когато патрулката отзад поднесе доста встрани, Кели натисна спусъка. Зърна за миг как ухилената демонска физиономия на Новак се свива в спазъм, когато извърта волана, а патрулната кола се удари в банкета и излезе от пътя.

Следващата полицейска кола се зададе бързо откъм тяхно ляво. Блъсна се силно в тях, като едва не ги запрати в едно дърво, но Майло бързо си възвърна контрола над Чарджъра и не им остана длъжен. Полицай Ортман се разтресе на седалката си, но запази самообладание. Третата патрулка зад тях все още не ги притискаше. Кели закопча колана си.

Пътят пред тях се стесняваше и Чарджърът се изстреля напред, като колите зад тях отново се подредиха в колона по един. Кели нямаше представа накъде изобщо отиват, а се съмняваше и Майло да знае. Ченгетата обаче продължаваха да стрелят по тях и мерникът им като че ли ставаше по-точен.

След поредния завой пред тях изникна някакъв склад, а тъмният му силует се очерта във вечерния сумрак. В следващия миг задният им прозорец се пръсна на парчета и Кели изруга и залегна, усетила как Чарджърът се удря в нещо или нещо се удря в него, а когато вдигна поглед, складът се приближаваше към тях главоломно.

Връхлетяха право в сградата и Кели полетя напред, опъвайки до краен предел колана си, удари си коляното и главата и изпусна пистолета си, а когато колата спря напълно, потъна обратно назад в седалката. Замаяна, премигна няколко пъти, за да проясни зрението си и се огледа. Полицейската кола спря зад тях със свистене на гумите.

— Ауч, човече — измърмори тя.

Ортман изскочи от патрулката и се затича към тях откъм шофьорското място, като стреляше на месо с ужасяващата си демонска усмивка на лице. Кели залегна колкото по-ниско ѝ позволи тежестта на Майло, надвесил се над нея, за да я предпази от натрошеното стъкло. Пресегна се за пистолета си и пръстите ѝ тъкмо го докоснаха, когато Ортман се появи на счупения прозорец от страната на Майло и презареди автомата си с чисто нов пълнител. В гробната тишина, която последва след стрелбата, Кели долавяше единствено звуците на собственото си дишане, изщракването на оръжието на Ортман и отварянето на вратата на Чарджъра. Майло я изрита с крак и Ортман се натресе в нея, залитайки настрани.

Кели се пресегна отново под седалката и грабна оръжието си, като вдигна поглед точно навреме, за да види как Майло поваля на място Ортман с десен къс удар с лакът.

Кожата на Майло беше черна — не просто тъмна, а чисто черна, като сенките. А очите му искряха в червено.

В следващия миг вече нямаше и помен от този му вид и той отново си беше Майло, пресегнал се, за да ѝ подаде ръка и да я издърпа от колата, тъкмо когато и другата патрулка наби спирачки зад тях.

Майло дръпна Кели в склада малко преди ченгетата да открият огън срещу тях, а куршумите им да нацепят дървото наоколо. Когато се озоваха вътре, Майло я пусна и се хвърли наляво, а Кели залегна надясно. С ниско наведена глава, тя започна да пълзи по земята. Складът беше пълен с купчини стари машинарии и натрупани палети. Кели се скри зад един двигател от трактор и остана ниско приведена.

От вътрешността на склада сега се чуваха изстрели — и Майло участваше в престрелката. Изправи се точно в мига, в който Уудбъри се появи на входа с вдигната ловна пушка на рамо. Беше приел формата на огромен грозен демон, а Кели му се нахвърли, без да мисли, и още преди той да успее да замахне с оръжието си към нея, го притисна към гърдите му и скочи. Уудбъри видя как тя се задава към него, ококорвайки очи почти като на забавен кадър, толкова забавен, че не му оставаше да направи нищо друго, освен да приеме неизбежното. Ударът ѝ с глава му счупи носа, при което той се свлече безпомощно като на пихтия под нея, когато тя стъпи обратно на земята. Кели се олюля леко, привиждаха ѝ се звезди посред бял ден. Уудбъри не беше в безсъзнание, не и напълно, но и нямаше скоро да се изправи сам.

Кели току-що беше неутрализирала демон. Добре, добре.

Тя падна на колене с усещането, че главата ѝ ще се сцепи на две.

Майло дотича при тях, изрита Уудбъри в стомаха и използва собствените му белезници да закопчае ръцете му зад гърба. Бутна пистолета му в ръцете на Кели, като не забрави да ѝ подаде и допълнителни патрони, след което вдигна пушката с една ръка и издърпа Уудбъри на крака с другата.

— Спрете стрелбата! — извика Майло, избутвайки Уудбъри до входа. — Държим един от вашите! Само още една атака срещу нас и първият куршум ще попадне в него!

Изстрелите секнаха.

Майло дръпна Уудбъри назад и го остави да падне на земята. Той се свлече безжизнено, с неизменната си широка усмивка на лице, но със затворени очи. Кели също стисна силно своите в очакване стрелбата да се възобнови, а главоболието ѝ да придобие нови висини.

Изминаха десет секунди. Двайсет.

Тя изпълзя до една дупка от куршум в стената и се вгледа през нея. Фаровете на двете патрулки светеха ярко и беше трудно да се види много, но тя успя да различи силуетите на ченгетата. Разговаряха помежду си и обсъждаха следващия си ход.

— С колко време мислиш, че разполагаме? — прошепна тя на Майло.

Той не ѝ отговори, а само презареди пистолета си.

Поне бяха седнали.

Вергил усещаше осезаемо твърдата земя с кокалестия си задник, но поне гърбът му беше подпрян на стената на мазето. Белезниците на китките му бяха прикрепени към дълги вериги, което означаваше, че също може и да отпусне ръце в скута, докато седеше и чакаше смъртта си.

— Можеше и по-зле да е — отбеляза той.

— Напълно си се побъркал — обади се сърдито Хавиер, превил се на две и опрял гръб в Хавиер, като че ли той беше по-възрастният с четири години.

— Имам предвид по отношение на удобството ни — уточни Вергил. — Можеше да сме някъде на студено и влажно или пък да са ни провесили на стената с главите надолу.

— Че защо им е да ни провесват с главата надолу?

— Просто го изреждам като възможност.

Хавиер извъртя глава и присви очи.

— Наслаждаваш ли се на цялото това нещо?!

— Глупости, не ставай смешен.

— Не е за вярване, ти се забавляваш от цялата тази работа! Мислиш се за Маската и как злодеят те е приклещил в тайното си леговище.

— Еми, че то не стана ли точно така?

— Мразя те — заяви Хавиер, като отново му извърна гръб. — Представа нямаш колко много.

Вергил въздъхна.

— Не съм изкуфял обаче. Не се мисля за Маската. Но донякъде… чувството е приятно. Някак носталгично.

— Ще ни убият — изрече Хавиер. — И съм окован във вериги в някакво мазе заедно с лунатика, който ми съсипа живота.

Вергил премигна.

— Наистина ли мислиш, че аз ти съсипах живота?

— Козенасилниците не са най-привлекателните за момичетата.

— Казах ти вече, че съжалявам. Не мислех, че ще има такъв. Както и да е. Извинявай. Отново. Но двамата с теб няма да умрем, Хавиер. Аз ще ни измъкна оттук.

— Ти ли?! — каза Хавиер, като едва не се изсмя.

— Имам план, ясно? Когато онзи се върне и ни свали веригите, ти ще се престориш, че получаваш инфаркт. В този момент аз ще го нападна в гръб. Амбър каза, че е уязвим, когато е Оскар Морено, нали така?

— И все пак ще е достатъчно силен да разхвърля и двама ни без проблем.

— Няма да му дам да те убие, Хавиер. Заради мен си тук. А трябваше да си… трябваше вече да си си обратно в старческия дом. Трябваше да си в безопасност.

— Трябваше.

— Знам. Съжалявам.

— В старческия дом всичко е по график. Там всичко е предвидимо. С годините все повече копнея за предвидимото. Приятно е и ти вдъхва увереност. Ям, спя, говоря си с хората, пия си хапчетата, и чакам неизбежното.

Вергил го изгледа учудено.

— Клизмата ли?

— Смъртта.

— О.‍

Хавиер не се извърна, остана си все така с гръб към Вергил.

— Мисля си много за смъртта. Особено напоследък. Особено след като те срещнах отново.

— Съжалявам за което.

— И всичко това ме кара да се чудя, сделки с Дявола. Значи Дяволът наистина съществува. Тогава съществува ли и Бог? Да не би да трябва да започна да вярвам в Бог сега?

Вергил повдигна вежда.

— Ти не вярваш в Бог?

— Какво, да не би да е задължително, щом съм латиноамериканец? Или пък се очаква да съм праведен католик? Но това е нещо съвсем друго! Кой клон на християнството е истинният? Само не ми казвай, че трябва да бъда мормон. Какви ли са баптистите? Или презвитерианците? И този Бог единственият Бог ли е? Ами другите религии? Те истински ли са? Да не би да трябва да започна да се прекланям и на слонове сега?

Вергил го изгледа намръщено.

— Че кой се прекланя на слонове пък?

— Не бяха ли хиндуистите? Не беше ли техният бог слон?

— Май говориш за Ганеша.

— Да, точно за този, с главата на слон и многото ръце. Това, което искам да кажа, което ми се върти в проклетата глава е, че ако има Дявол, би следвало да има и Бог, а ако има Бог, би следвало да има и живот след смъртта. Исусе Христе. Не ми се ходи в Ада, Вергил.

— Че защо ще ходиш в Ада?

— Грешен съм — отвърна Хавиер. — Грешник съм.

— Всички сме грешници.

— Значи всички ще отидем в Ада.

— Може и да си грешник, но нали си добър човек?

— Откъде пък да знам? Как изобщо някой го преценява това?

— Опитваш ли се да правиш добро в ежедневието си? — попита Вергил.

— Аз… ами предполагам… искам да кажа, не се опитвам да правя зло, а това все е нещо, нали така?

— Така е. За мен ти си добър човек, Хавиер. Не мисля, че има за какво да се тревожиш.

Хавиер не се обръщаше. Вергил не го винеше. Ако имаше Бог или живот след смъртта, не Хавиер щеше да попадне в огнения пъкъл, а тъкмо той. А и на всичкото отгоре напълно си го заслужаваше.

— Не си виновен ти все пак — каза Хавиер.

— За какво? — попита Вергил, извърнал поглед към гърба на Хавиер.

— За онова, което се случи между мен и Дарлийн Хикман. Така де, не е като да помогна някак, определено не ми помогна, но вината не беше твоя. Тя не ме обичаше, а предполагам, че и аз не я обичах истински.

— Но да те нарекат козенасилник сигурно е било…

— Да, беше за капак на останалото, така си е.

— Да. Съжалявам.

— А, ти нали знаеш, че все пак не съм насилвал изобщо онази коза?

— Да, да, знам — отвърна Вергил. — Докараха я на снимачната площадка и тя просто не те харесваше. Случва се. Трябваше да помисля за причините.

— Че трябват ли им причини на козите да харесват или да не харесват някого?

— Вероятно не — макар че, честно казано, не познавам много кози.

— Аз пък знам доста — изрече Хавиер замечтано, като се извърна назад и двамата избухнаха в смях. — Предполагам, е редно да ти се извиня — продължи той.

— На мен ли? — попита Вергил, избърсвайки очите си от сълзите от смях. — Че защо на мен?!

— Защото от омраза — отвърна Хавиер — те обвинявах за това, че не потръгнаха нещата с Дарлийн, а вината не беше твоя. Предполагам, бил съм озлобен. Гледах те с красивите жени, как ти се връзваха на всяка дума, а аз просто си стоях там на заден фон. Така и не се ожених. Нямам и деца.

— Да бе — отвърна Вергил, — защото аз пък се справих чудесно с всичко това.

Хавиер се поколеба за миг, но изрече:

— Аз, съжалявам за случилото се със съпругата ти.

Вергил кимна.

— Беше добра жена.

— Така е.

— И добър човек. Много по-добър от мен. Онези красиви жени, които ми се връзваха на всяка дума, заради тях всичко се обърка. Имах грижовна съпруга, чакахме дете и аз дълго, толкова дълго устоявах на изкушението. И се чувствах добре. Че това е правилното. Но ми липсваше постоянство. И сила на волята.

— Какво беше казал Оскар Уайлд? „Мога да устоя на всичко друго, освен на изкушението“.

— Умен човек е бил господин Уайлд.

— Бил е известен с ума си — уточни Хавиер. — Е и какво, сгафил си. Направил си грешка. Все пак си човешко същество.

Вергил се засмя отново, но в гласа му нямаше веселие.

— Това си казвах и аз, така се оправдах пред себе си. Все пак съм човешко същество. Като че ли да си човек означава да си слабохарактерен, неверен или жесток. Но тя не беше такава. Никога не ме е наранявала така. Проблемът не беше, че съм човешко същество, Хавиер, а в това, че бях себе си.

— Но тя ти прости и те прие отново.

Вергил се намести леко на пода.

— Да, много глупаво от нейна страна. Не спазих хиляди от обещанията си към нея. Но скоро звездата ми залезе и вече нямах покрай себе си онези красиви момичета, които да ми се връзват на всяка дума. Затова и когато се случи отново няколко години по-късно, когато една красива млада жена беше привлечена от мен, аз, се почувствах поласкан. И постъпих глупаво. Слабохарактерно.

— Затова ли дъщеря ти не иска да те вижда?

— Не бях добър съпруг. Мислех си, че съм добър баща, но уви, и такъв не съм бил. След като майка ѝ почина, Табита се омъжи и от цяла Америка избра да се премести в Аляска. В крайна сметка и аз я последвах. Тук съм вече от десет години. И всеки ден съм в готовност да скоча в смешната си кола, да измина шейсет и петте километра до къщата ѝ, за да ѝ падна на колене, да я помоля за прошка и да ѝ кажа колко много я обичам въпреки всичките си слабости и жестокости. Да ѝ кажа: „Ей, виж смешната ми кола, достатъчно голяма е да ни побере с внуците и всички да отидем на пикник или, където и да е“. А единственото, което ми трябва, е покана.

Двамата замълчаха.

Хавиер отново се извърна с гръб към него.

— Страшен си задник — каза накрая той.

— Дам.

— Няма никаква добра причина на света, поради която дъщеря ти да ти прости. Или пък да ти отвърне на обажданията.

— Никаква.

— Но се надявам някога да го направи.

Вергил кимна и избърса сълзите си в ръкава.

— Знаех си — измърмори Хавиер.

— Какво си си знаел?

— Знаех си, че още ме бива — довърши той и се изправи бавно на крака, а когато вече беше във вертикално положение, веригите паднаха свободно от китките му.

Вергил го зяпна.

— Как го направи?!

— Да не би да си забравил? — попита Хавиер, като разпери встрани ръце и се поклони с елегантен жест. — Хавиер Санторум, цирков магьосник и експерт по измъкването от вериги.

— Отворил си ключалката?

Хавиер се ухили и вдигна ръка, в която държеше тънки пинсети за нос.

— Ти, прекрасни човеко! — възкликна Вергил.

Хавиер се подсмихна, приклекна и започна да работи върху белезниците на Вергил.

— Да ги свалим и тези — каза той, — след което да си отворим вратата и да се запътваме към онзи бункер. Достатъчно ми бяха опасностите за живота ми днес, стига толкова вече.

Валеше сняг.

Беше май месец и валеше сняг.

Амбър изкуцука до прозореца да погледне навън, където първите снежинки покриваха пикапа на Бенджамин с бяла пелена.

— Не мога да остана тук — каза тя.

— Няма да излизаш навън — обади се Бенджамин от масата. В кухнята му беше топло. — Какво ще постигнеш? Сама каза, че в гората те търси някаква жена, за да те убие.

— Не мога да бъда сигурна — отвърна Амбър. — Би могла да е навсякъде.

— Може и да е точно пред къщата — изрече Бенджамин и се изправи. — Ами мъжете от онзи ден? С мотоциклетите? Казваш, че са вече в града?

Амбър кимна.

— Беше част от плана, но, но сега всичко се обърка.

Майло беше някъде там, в снега, в мрака и студа, насред демони и Хрътки, но Майло си беше Майло. Можеше да се пази, стига да беше с Чарджъра. Но Кели.

— Може ли да те попитам нещо? — обади се Бенджамин, а Амбър се извърна към него.

Той се изкашля да прочисти гърлото си.

— Да не би… вие ли имате пръст в това тази нощ да не се случва нищо?

Тя присви очи.

— Имаш предвид това, че не се превръщаш в демон ли? Да, имаме.

— А-а.

— Виж, Бенджамин, ще направиш ли нещо за мен? Опитай се да не си толкова разочарован, че сега не си навън да убиваш съседите си.

— Какво?! Аз такова… аз не съм, не знам за какво.

— Боже, изписано е на лицето ти.

Бенджамин извърна поглед.

Амбър издърпа един стол и седна. Кракът ѝ кървеше доста сериозно. Цялото тяло я болеше.

— Всичко се промени за мен преди няколко седмици — изрече Амбър. — И това е. Седмици. От обикновено момиче станах демон с остри зъби, нокти и рога.

— Аз го искам само за една нощ — промълви тихо Бенджамин.

— Не ме разбираш. Тази същност е неразделна от мен от онзи миг насам. Тя е част от мен. И имах времето да свикна с нея. Да се нагодя. Ами ти? Не си имал тази възможност, нали? Никой от вас не я е имал. Устройвате си забава и издивявате за няколко часа. Обаче вие всъщност искате да подивеете така, нали? Седиш си тук и го чакаш с нетърпение. Очакваш трепетно мига, в който ще ти прищрака.

— Моля те, Амбър.

— Трябва да се сложи край на това. Просто трябва.

— Какво, какво ще направиш? Какво можеш да направиш? Родителите ти вероятно вече са взели и ключа.

— Дългия има друг, същия като този — отвърна тя. — Мисля, мисля да го навестя, да взема ключа и да отида при Набериус преди родителите си.

— И после какво?

Изминаха няколко секунди в мълчание.

— Ще го убия — заяви тя.

— А това как ще помогне на когото и да било? — попита Бенжамин. — Освен ако не съм те разбрал погрешно, планът ти се върти около идеята Адската нощ в крайна сметка да се случи, нали? И хората в града да се справят с мотоциклетистите.

— Има и още нещо, което мога да пробвам.

— Какво? За бога, не ти остава никакво време!

— Бих могла да го изям.

Бенджамин пребледня.

— Какво?!

— Щом ги ядем, си присвояваме и силата им — обясни Амбър. — Такава е работата. Набериус е окован. А досега сигурно вече е останал и без сили. Но пък бих могла да си взема достатъчно от него, за да се справя сама с Хрътките.

— Не говориш… не говориш сериозно.

— Възможно е това да е единственият изход.

— Амбър, това е лудост.

Тя се усмихна и се изправи с усилие.

— Добре дошъл в моя свят. Ще трябва да взема назаем пикапа ти.

— Ключовете са на онзи рафт там.

Тя кимна.

— Благодаря ти, Бенджамин. Ти ще стоиш тук, нали? Определено не е добра идея да се разхождаш по улиците сега. Не и тази нощ.

Тя изкуцука до рафта и мръдна настрана старо фенерче и книга.

— Няма ключове тук — изрече тя и се извърна тъкмо в момента, в който Бенджамин се прицелваше с пушката си в нея от другия край на стаята.

— Съжалявам — промълви Бенджамин със сълзи в очите.

В кухнята беше топло, но студена вълна обля Амбър.

— Какво правиш?!

— Изглеждаш да си добро момиче — продължи Бенджамин — и много съжалявам, че трябва да го направя, но не мога да ти позволя да ни отнемеш Адската нощ.

— Но нали тъкмо това искаше? — попита Амбър. — Нали не ти харесваше в какво се превръщаш? Сам го каза. И нещата, които вършите…

— Са ужасни — довърши изречението ѝ Бенджамин. — Така е. Отвратителни са. Но аз имам нужда от тях. Няма да ме разбереш. Не би могла да разбереш, но когато се превърна в онова, в онова нещо, аз се освобождавам от тялото си на старец. Ставите не ме болят, кокалите ми не скърцат, вече не съм старец. През една нощ в годината се чувствам млад и силен, жив и… съжалявам, но имам нужда от това.

— Свали пушката — каза Амбър, като закуцука към него.

— Спри на място — предупреди Бенджамин. — Не ме карай да те застрелям, Амбър.

Амбър продължи да се приближава бавно.

— Няма да ме нараниш — изрече тя. — Ти си добър човек. Знам го.

Бенджамин повдигна пушката на нивото на рамото си.

— Моля те, спри.

Тя спря. В гласа ѝ се прокрадна колебание.

— Няма да натиснеш спусъка.

— Не искам да те убивам — каза Бенджамин. — Затова трябва да останеш на място и да не мърдаш оттук.

— Защо? — попита тя. — С какво би помогнало това?

По бузите на Бенджамин се стекоха сълзи.

— Някой трябва да те спре — отвърна той, — аз не мога. Няма да мога да живея със себе си, ако смъртта ти легне на съвестта ми. Затова ще изчакаме.

Амбър го погледна учудено.

— Какво ще чакаме?

— Адската нощ.

— Адската нощ няма да се случи.

— Аз не съм загубил вяра — отвърна Бенжамин. — Шериф Новак е добър човек. Той ще се погрижи тя да продължи да се случва сега, когато кметът е мъртъв.

— Значи ще изчакаме да се преобразиш и тогава какво? Тогава ли ще ме убиеш?

Бенджамин поклати глава.

— Тогава няма да съм аз, а той. Демонът.

— Пак ще си ти — викна ядосано Амбър. — Все ще бъдеш ти, Бенджамин.

— Не, грешиш. Не мога да го контролирам, когато ме обладае.

— Ще ме убиеш — заключи тя. — Ако се преобразиш, ще ме убиеш.

— Той ще те убие.

— Все ти ще дръпнеш спусъка, а отново ти ме държиш тук сега. Това е убийство, Бенджамин. Ще ме убиеш.

— Не, нищо подобно!

— Не го прави. Пусни ме.

— Не мога.

Всяка клетка в тялото ѝ копнееше тя да се преобрази, но Амбър остана в човешкия си вид.

— Тогава стреляй — заяви Амбър. — Щом ще ме убиваш, давай. Предпочитам да бъда застреляна от човек, отколкото от демон.

— Не съм убиец.

— Но точно в такъв ще се превърнеш, Бенджамин. Защо да губиш време? Имаш си и оръжие, давай.

— Не — каза Бенджамин. — Не, просто ще изчакаме. Ще изчакаме тук.

— Няма да чакам — изръмжа тя с присвити устни. — Ако ще ме убиваш, се дръж като мъж и ме убий. Ако не — ще си изляза през онази врата.

— Не мърдай, Амбър, моля те.

— Тръгвам си през проклетата врата.

— Моля те, не ме карай да го правя.

— Не трябва да правиш нищо, Бенджамин. Можеш да свалиш оръжието и да ме оставиш да си тръгна. Можеш да ме оставиш да си пробвам късмета навън. Не трябва всичко да приключи тук и сега. Не сме врагове.

— Предупреждавам те.

— Няма да ме застреляш, Бенджамин — отвърна Амбър и пристъпи крачка напред.

В стаята отекна гръм, а Амбър усети подръпване в корема и в следващия миг краката ѝ отказаха и тя падна по гръб на земята, мъчейки се да си поеме дъх.

Изтръпналите ѝ пръсти напипаха сляпо ципа на якето ѝ и го отвориха. Кръвта вече се стичаше от раната точно над пъпа ѝ и попиваше в тениската ѝ. Опита се да притисне длани в нея, но кръвта продължаваше да се излива.

— Просто ще изчакаме тук — чу тя как мърмори Бенджамин. — Ще изчакаме тук и всичко ще свърши скоро.

Куршумът най-вероятно я беше пронизал и преминал право през нея, защото усещаше как и от гърба ѝ се стича кръв. Лежеше в разрастваща се локва от собствената си кръв, а сега я връхлиташе и болката. Обзе я внезапно и Амбър проплака.

— Тихо, тихо — обади се Бенджамин. — Тихичко сега. Всичко ще е наред. Не трябваше да го правиш. Казах ти да не мърдаш, а ти помръдна. Защо? Защо ме накара да те застрелям?

Можеше да се досети за десетки отговори на този му въпрос, но всеки един изхвърчаше от ума ѝ, пометен от надигащата се като прилив болка, от която сега в очите на Амбър избиха и парещи сълзи.

— Помогни ми — изрече тя, а думите едва се отрониха от устните ѝ. Болеше я дори да диша.

Бенджамин дотича и сведе поглед към нея.

— Болката няма да е задълго — каза ѝ той. — Промяната ще се случи всеки момент и той ще е тук, за да те избави от мъките ти — каза той и се отдръпна встрани от погледа на Амбър.

Тя отново остана сама — с тавана пред взора си и болката да ѝ прави компания. Само след няколко секунди вече нямаше да може да мисли свързано.

Не можеше да се сдържа повече. Амбър се преобрази, а внезапната промяна отново я накара да проплаче от болка.

— Нали ти казах! — извика гръмко Бенджамин. — Казах ти да не го правиш!

Дали болката намаля до поносима, или тя просто изведнъж можеше да издържа на нея — не знаеше, но във всеки случай сега тя успя да се повдигне на лакът и да погледне Бенджамин, който отново беше насочил пушката си към нея, готов да стреля.

— Преобрази се обратно! — нареди той. — Знам, че можеш! Ти не си като нас! Преобрази се веднага!

— Ти ме застреля — отвърна тя. — Умирам, моля те, трябва да ми помогнеш.

— Казах преобрази се веднага! — изрева той и се приближи към нея.

Черните ѝ люспи се надигнаха инстинктивно върху кожата ѝ, оформяйки защитна броня тъкмо навреме, когато пръстът на Бенджамин натисна спусъка. Куршумът попадна в гърдите ѝ, точно под лявото ѝ рамо, пробивайки черните люспи, и тя се присви с писък.

Бенджамин вече стоеше над нея.

— Не съм виновен аз! Ти сама си си виновна! Казах ти да не се преобразяваш, а ти се преобрази!

Тя се надигна рязко, подхвана го под коляното и го повали върху разплисканата по пода кръв. Той обаче не изпусна пушката си и замахна с нея към Амбър, когато тя се изправи мъчително на крака. Затича се към прозореца и скочи през него, а начупеното стъкло одраска люспите ѝ. Приземи се в снега, като едва не припадна от болка, но за секунди отново беше на крака и олюлявайки се се затича замаяна, като едва не се натресе в едно дърво.

Амбър се избута от него, а люспите ѝ се прибраха. Обгърнала тялото си с ръце, тя заслиза надолу по склона. Подхлъзваше се и се препъваше, избутваше се от едно към друго дърво в мрака, но успяваше да остане на крака. Скоро се натъкна на пътека и тръгна по нея, с благодарност за равната повърхност. Извърна поглед назад и съзря кървавата следа, която оставяше, а в този миг и кракът ѝ се удари в нещо и тя се свлече на колене. Остана така за момент, борейки се да овладее болката. Когато се увери, че няма да повърне или да припадне, тя отново вдигна поглед назад и този път видя Бенджамин.

Идваше за нея.

Отбиха пред къщата на Кол Бланкард, а щом чистачките отмахнаха навалелия по предното стъкло сняг, жената се вгледа навън.

— Тази ли е? — попита тя. — Сигурен ли си?

Остин кимна чевръсто.

Тя го изгледа изпитателно право в очите.

— Ако ни лъжеш, ще ни ядосаш много.

— Не ви лъжа — отвърна Остин. — Казаха, че ключът е бил откраднат от момче с родилен белег. Кол Бланкард е единственото момче в града с родилен белег на лицето. И винаги е обичал да краде.

— Приятел ли ти е? — попита мъжът от предната седалка.

— Не, сър. Мрази ме.

— И защо?

— Не знам. Винаги се заяжда с мен.

— Побойник, а? — обади се жената. — Никак не обичаме побойниците ние с теб, Бил, нали така?

— Не и ако не нанасяме ние побоя.

Жената изхихика.

— Доста точно казано. Самата истина. Е, Остин, какво ще кажеш за една сделка? Всички отиваме заедно там и чукаме на вратата. Влизаме вътре с твоя помощ и ние убиваме този побойник за теб. Какво ще кажеш?

Остин я зяпаше.

— Аз не, не искам да го убивате.

— Че защо не? — попита Бил. — Превърнал е живота ти в ад, нали така? Малкото лекенце си го заслужава.

— Ей, мери си приказките — предупреди жената.

Бил сви рамене и слезе от минивана, при което студен полъх връхлетя Остин.

Жената — как ѝ беше името, май Бети, отново се усмихна на Остин.

— Разбирам. Не можеш току-така да приемеш убийството. Съвсем нормално е. Но е и признак на слабост. Не ме разбирай погрешно, Остин, не искам да те обиждам, просто през годините със съпруга ми си дадохме сметка, че някое и друго убийство може да улесни много живота ти. Онова момче, как му е името?

— Кол Бланкард.

— Този Кол е пречка на пътя ти. Пречи ти да си живееш щастливо живота или поне е част от онова, което ти пречи. Няма нищо лошо в това да поискаш да премахнеш нещо, което ти пречи, Остин.

Бил отвори страничната врата.

— Онзи тих глас в главата ти, който в момента ти повтаря „не“, това е съвестта ти. Съвестта е от голямо значение за много неща, но също толкова важно се оказва и да знаеш кога да не се вслушваш в нея. Защото понякога собствената ти съвест може да работи против теб.

— Напълно прав е — съгласи се Бети с някак ужасно тъжна нотка в гласа си.

Остин слезе от минивана, а тя го последва. Снегът валеше още по-силно.

— А като се замислиш, съвестта ти реално се отнася по-скоро за останалите. Грижа я е единствено какво мислят те и как са се почувствали и всякакви тям подобни неща, които нямат нищо общо с теб.

Отправиха се към къщата на Кол, а Бил и Бети вървяха от двете страни на Остин.

— Двамата с Бети вече не живеем по този начин — обясни Бил. — И повярвай ми, трошихме си сериозно главите, докато се научим. Но след това осъзнахме колко по-добре ни е, когато се съсредоточим единствено върху самите нас.

— Колко себично звучи само, а? — засмя се Бети.

Бил се присъедини към смеха ѝ.

— Признавам, звучи себично. И действително си е такова! Но пък няма и нищо лошо в това да си егоист, Остин. Така е по американски.

Стигнаха до вратата и Бети почука.

— Кажи, че търсиш Кол да говорите нещо — заяви тя мило с усмивка.

— Вече ще е затворен в паник стаята си — каза Остин. — Отдавна е минало осем часът. Имаме си вечерен час. Родителите му няма да го пуснат да разговаряме.

— Тогава ще се наложи да си убедителен. Когато се видите, го попитай къде е прибрал ключа. Може би дори го питай да ти го даде. А след това — обещавам, че ще го премахнем от живота ти веднъж и завинаги.

Бил постави бащински ръка на рамото на Остин, а на вратата се появи самият Кол.

Остин премигна невярващо. Не го очакваше. Ами вечерния час?

Погледът на Кол се спря първо върху Бил, след което се плъзна към Бети, задържа се за миг върху нея и чак тогава се снижи към Остин, при чиято гледка той се намръщи.

Бил стисна Остин за рамото като че ли му вдъхваше увереност.

— Здрасти, Кол — поздрави Остин.

На лицето на Кол се изписа онова бавно премигващо негово изражение.

— Какво искаш? — попита грубо той.

— Ъм, ти нали имаш един ключ — започна Остин. — Май си го взел от една кола по-рано днес.

— Вероятно напълно несъзнателно! — обади се Бети и се засмя. — Определено не те обвиняваме в нищо, Кол. За бога, не бихме и помислили.

Бил също се присъедини с усмивка:

— Опасяваме се само че, че ще ни е нужен.

— Не съм взимал никакъв ключ — заяви Кол.

— Ама разбира се! — каза Бети. — Толкова незначителна подробност е, че дори не си забелязал, че си го взел! Знаех си, че не си го направил нарочно!

— Не знам за какво говорите — отвърна Кол и се пресегна да затвори вратата, но Бил я подпря с крак.

— Родителите ти случайно да са си вкъщи? — попита той. — Знам, че тази вечер имате фестивал и всички го очакват с нетърпение, но бих искал да си кажа една-две думи с баща ти. Сигурен съм, че ще се разберем мирно.

— Той ми е доведен баща — отвърна Кол.

— Дали си е тук? Или може би майка ти тогава?

Кол ги огледа отново, а мисълта му протичаше бавно. Тогава погледът му се спря върху Остин.

— Сега си спомням за един ключ. Не знаех, че е бил на някого. Остин, искаш ли да дойдеш с мен да ти го дам?

— Разбира се, че иска! — отвърна Бил на свой ред и леко побутна Остин вътре в къщата.

— Насам — каза Кол и тръгна нанякъде.

Остин се поколеба, но с Бил и Бети, които го подканяха зад гърба му, предположи, че накъдето и да тръгнеше, щеше да е по-добре, отколкото да остане на място.

Миризмата в дома на Кол не му допадаше. Лъхаше на мускус и варена храна. Кол го заведе в своята стая, където миришеше още по-лошо — на чорапи, пот и мръсно бельо. Кол затвори вратата след Остин. На вътрешната ѝ страна беше закачен плакат на гола жена, окована във вериги.

— Мислех, че си отвлечен — заяви Кол. — Че гниеш умрял в някоя канавка.

Остин не отвърна нищо, а Кол отиде до нощното си шкафче. Когато се извърна обратно, държеше в ръка месингов ключ.

— Това ли търсиш?

Остин нямаше как да знае.

— Да — каза той.

Кол огледа ключа.

— За къде е?

Остин сви незнаещо рамене.

Кол продължи да го гледа известно време.

— Да не би да ме изказа на вашите?

— Не.

— Ама си ги довел в къщата ми.

— Това не са родителите ми.

— Какви са тогава?

— Просто, просто познати.

Кол не отвърна нищо по този въпрос, но му подаде ключа и го подкани.

— Ето ти го тогава, заповядай.

Това беше някакъв капан. Остин беше убеден. Стотици пъти беше ставал свидетел на този жест на Кол Бланкард — било то с нечия чанта или учебници. Понякога и с нечий обяд. Веднъж дори с телефон — и то доста скъп. Детето се беше втурнало към Кол, за да си го вземе и точно тогава той го беше пуснал на земята. Падна на екрана си и се напука целия. И всеки един от тези пъти по лицето на Кол беше изписано истинско презрение, досущ както сега.

Само че точно сега имаше и нещо различно. Кол си беше наумил някаква нова подлост.

Остин прекоси стаята, като внимаваше да не стъпва върху дрехите, пръснати по пода.

— Благодаря ти — изрече той, още преди да се е пресегнал да вземе ключа.

За негово учудване Кол му го подаде. А в следващия миг натика студеното дуло на пистолет под брадичката на Остин и го блъсна в стената.

Остин не можеше да помръдне. Не можеше дори да диша. Единствено клепачите му се подчиняваха. Премигна бързо няколко пъти, като че ли се опитваше да се отърве от зловещата празнота в изражението на Кол.

— Искаш ли да те застрелям? — попита тихо Кол. — Да те убия?

Очите на Остин се напълниха със сълзи, но Кол не отбеляза нищо за тях. Не го беше грижа за нечии сълзи. Смъртта беше в неговите ръце.

— Мога да ти гръмна главата — заяви Кол. — Бум! И да изхвърчи. Черепът ти ще се пръсне на парчета, а мозъкът ти ще ми е новият тапет. Пистолетът си има заглушител. Никой няма да чуе дори.

— М-моля те.

— А дали на някой би му пукало и да чуе? Всички си мислят, че си в неизвестност. Кои бяха онези, с които дойде? Те ли те отвлякоха? Мъжът е някакъв досадник, ама жената изглежда доста добре. Може и да я пробвам, след като те убия.

— Моля те, недей.

— Никой няма да го е грижа. На майка ми ѝ е все тая. Вече се побърква, защото Адската нощ още не е започнала. Дори не забеляза, че не съм си в паник стаята. Мога да те гръмна тук и сега и няма да липсваш на никого.

Кол се намуси и отстъпи крачка назад. След миг повдигна тениската си и пъхна пистолета в колана си.

Остин си пое едва доловимо дъх и облиза устни. Устата му беше пресъхнала. Опита да се отдръпне от стената, но Кол отново извади оръжието и скочи отгоре му, забивайки дулото в бузата му.

— Да съм казал, че можеш да мърдаш?! Да съм ти дал разрешение??

— Моля те, не ме убивай — изхлипа Остин, а коленете му омекнаха.

— Ще правя каквото си поискам, малоумнико. Водиш ми значи онези хора в къщата, така ли? Изказал си ме?

Остин се плъзна надолу по стената.

— Не съм, кълна се!

— Знам, че точно това си направил, задник такъв. Очевидно е. Защо ме лъжеш?

Остин вече коленичеше на земята с притиснато към стената лице и пистолет, все така опрян в бузата. Отвъд вратата на стаята се дочуваше как Бил и Бети разговарят с майката на Кол.

— Моля те, не ме убивай, Кол.

— Ще те убия, ако искам, тъпако. Аз определям правилата. Да не мислиш, че някой друг е шефът? Мога да те убия, а след това да застрелям и онези двамата, с които дойде. Ако майка ми се разбучи, ще ѝ кажа да си гледа работата. А ако доведеният ми баща се появи, ще го гръмна и него в главата. Търси си го вече от години. Никога не съм го харесвал този тип. Никога. А сега мога да се разправя с всички вас, задници такива. Кой ще ме спре? А? Кой?!

— Не знам.

— Никой. Никой, ето кой. Мислиш си, че шериф Новак може да ме спре ли? Никакъв шанс. Ще трябва да изпрати цял екип за борба с тероризма по петите ми.

— Кол, моля те, не ме убивай. Пусни ме да си ходя.

— Кажи името ми още веднъж и ще дръпна спусъка, дребно мекотело такова!

— Съжалявам! — промълви Остин, стиснал здраво затворените си очи. — Съжалявам!

Кол удари Остин в слепоочието с пистолета. Остин проплака от болка, а следващият удар, този път в ухото, дойде от коляното на Кол и заболя още повече и от предния.

На вратата се почука.

— Кол!

Беше гласът на майка му. Тънък и писклив.

— Кол, ела бързо!

Кол издърпа Остин отзад за тениската, изправи го на крака и го избута към вратата, която в този момент се отвори.

— Вече трябва да си вървите — казваше майката на Кол. — Фестивалът ще започне всеки миг. Наистина мисля, че трябва да вървите.

— Ще ви се махнем от главата всеки момент — изрече Бил през смях.

Остин и Кол се появиха в коридора. Всички видяха сълзите в очите на момчето, но никой не го беше грижа.

— Защо не си си в паник стаята? — майката на Кол попита сина си с прекалено ярък блясък в очите, но Кол не ѝ обърна никакво внимание.

— Момчета — изрече Бети с усмивка, — ето ви и вас! Кол, намери ли ключа, за който говорихме?

Пистолетът се опря между лопатките на Остин и той вдигна ключа в ръка.

— Намерихме го — заяви той.

Погледът на Бети се спря върху предмета, като че ли беше очаквала този момент през целия си живот.

— О, прекрасно — изрече мило тя.

Кол задиша тежко и свали пистолета си от гърба на Остин, но преди да предприеме следващия си ход, се отвори друга врата и от нея се подаде някакъв мъж.

Майката на Кол изрече, кършейки пръсти:

— Тези хора тъкмо си тръгваха. Казах им, че фестивалът ще започне всеки момент. Защо още не е започнал? Трябваше вече да е започнал.

Кол измърмори нещо и прибра пистолета в колана на панталона си.

— Всъщност може и да се забави още малко — отвърна доведеният баща на Кол. — Излизам, за да видя какво мога да направя по въпроса. — Погледът му се спря на Остин и той се усмихна. — Я, кой си имаме тук?

— Бил и Бети — представи ги Бил.

— Бил и Бети — повтори майката на Кол с чевръсто кимане. — Точно така, Бил и Бети, това е съпругът ми.

— Оскар — изрече доведеният баща на Кол, като пристъпи по-близо. — Оскар Морено. Приятно ми е да се запознаем.

Складът беше стар и студен. Имаше си плевник, но без никакво сено в него, а от дупката в покрива вътре се сипеше сняг.

Кели прокара пръсти по челото си и потрепери при болката от допира. Вече се подуваше. Запита се как ли е рамото на Амбър, след което се запита и за самата Амбър. Хвърли поглед към Уудбъри, който лежеше на земята в безсъзнание, след което вдигна очи към Майло.

— Защо сме тук? — попита тя.

Майло продължи да гледа навън.

— Какво?

— Няма никакъв смисъл в това — продължи тя. — Какво постигаме така?

— Какви ги говориш?

— Искам да кажа, че всичко свърши. Край вече. За какво им е да…

Тя се изправи, изчака за кратко, докато спре да ѝ се вие свят и пристъпи към пролуката, която ловната пушка, вече в ръцете на Майло, беше оставила в дървото.

— Ей — извика тя през назъбения отвор. — Вие там. Защо продължавате? Спасихме момчето и спряхме Адската нощ. Нали тъкмо това не искахте да правим?

Отговор не последва.

— Но ние го направихме. Край вече. Така че защо си губим времето тук? Стоим в студа и задниците ни измръзват, за да се стреляме един друг, и за какво? За нищо. Така че имам идея. Всички спираме и си тръгваме оттук. Какво ще кажете?

Дочу гласове — ченгетата си говореха.

След това се обади гласът на Луси.

— Кели, ти ли си?

— Привет, Луси. Какво става?

— Кели, ще трябва да те помоля да пуснете Уудбъри.

— Няма начин — отвърна Кели. — Той е единствената причина да не вдигнете склада във въздуха.

— Не е вярно — каза Луси. — Права си. Адската нощ не се случи. Каквото и да сте направили, определено успяхте да я спрете. Бихме могли да обмислим възможността да се оттеглим, както и ти предложи, но искаме колегата ни да бъде освободен от плен, преди да можем да вземем това решение.

— Глупости — отвърна приповдигнато Кели. — Можете да вземете решението още сега — качвате се по колите си и си тръгвате, а след това същото правим и ние. И пускаме Уудбъри, когато се съберем с всичките ни приятели. Ще го оставим точно на изхода от града.

— Не можем да преговаряме така, Кели, не така си вършим работата тук.

— О, Луси, а изобщо пробвали ли сте?

Дочуха се стъпки. Луси пристъпи насред светлината от фаровете на патрулните коли и тръгна напред към склада с вдигнати високо ръце. Снежинките танцуваха във вихър на фона на отблясъка.

— Дотук ще е достатъчно — обади се Майло.

Луси кимна, след което направи още няколко крачки, преди да спре. Вече не беше в демонския си облик.

— Просто искам да поговорим — каза тя, — също като вас и аз искам да разрешим въпроса. Не искам никой от вас да бъде ранен, не искам и Уудбъри или Ортман да пострадат. Това са ми и приоритетите. Но ще трябва да разберете и моята позиция. Не мога да правя каквато и да била сделка с вас, колкото и небрежна да е тя, когато сте опрели пистолет в главата на мой приятел.

— Разбираме те — отвърна Кели, — съвсем честно. Но и ти трябва да разбереш, че някак не можем да ви имаме доверие.

— Лично аз никога не съм те лъгала.

— И това ти прави чест, Луси, но да не забравяме, че полицията в Дезълейшън Хил подпомага убийствата на деца, много преди ти да се появиш на този свят. А след това и ти си си затваряла очите до ден днешен. Както всички останали в униформите ви. Както всички други в този град.

— Правим всичко по силите си.

— А това е ужасно извинение.

— Знам — каза Луси. — Знам, че е ужасно. Но сега вие променихте всичко. Набериус не получи жертвоприношението си. Не сме сигурни какво би означавало това. Вие имате ли представа?

— Никаква.

— Възможно е да означава, че това е краят за Адската нощ — каза Луси. — А ако наистина е така, сте помогнали на града ни да се освободи. Не че някой ще ви бъде благодарен, вероятно никой друг, освен децата. А аз, Кели, аз ти обещавам, че никой от вас няма да пострада, ако пуснете Уудбъри. Не ти давам думата си на полицай — знам, че това не би означавало нищо за теб. Давам ти думата си на човешко същество.

— Ама ти си демон, Луси.

— Само понякога.

— Много бих искала да ти повярвам. Честна дума, наистина. Но се опасявам, че ще трябва да те помоля да отстъпиш назад. Ще пуснем Уудбъри чак когато видим задните ви фарове да се отдалечават оттук.

Луси поклати глава и продължи да пристъпва напред.

— Няма как да стане, Кели.

— Спри на място.

— Моля те, разбери и моята позиция.

— Казахме ти да спреш на място! — извика Майло.

Луси спря.

— Нямаме много време — каза тя. — Ако дойде шерифът, последната дума ще е неговата. И няма да ви се понрави да бъдете потърпевшите. Колкото до мен и Ортман, двамата сме склонни да ви пуснем да си вървите. Моля ви, хора, това е шансът за всички ни да се измъкнем оттук в този си вид.

Кели хвърли поглед на Майло.

— Ново предложение — каза той. — Вие се отдръпвате. Ние отиваме до колата ми. А когато обърна и съм готов да потегля оттук, пускаме приятеля ви.

— Колата ти се разби в стената на склад — обади се Ортман.

— Тя е издръжлива — отвърна Майло. — Всичко ѝ е наред.

За миг се размениха няколко тихи реплики отвън, след което Луси изрече на висок глас:

— Съгласни сме с предложението — каза тя. — Сваляме оръжията.

Едни от фаровете угаснаха. Миг по-късно угаснаха и другите и очите на Кели започнаха да свикват с тъмното.

Майло ѝ подаде ловната пушка и повдигна Уудбъри, пъшкайки под тежестта му.

— Готова? — прошепна той.

Кели кимна.

Двамата излязоха от склада. Луси и Ортман стояха заедно с ръце, прибрани до тялото.

Кели им се усмихна.

— Какво време само, а?

— Винаги вали сняг в Адската нощ — заяви Ортман.

— Така ли било? — попита Кели.

— Е, добре де, не винаги. Но много често.

Кели се засмя.

— Гледай ни само как си говорим за времето. Колко цивилизовано от наша страна.

Луси сви рамене, но остана нащрек.

— Това само доказва колко много може да постигне и малко здрав разум. Как е нашият човек?

— Ударих му главичка.

— Явно имаш доста здрава глава.

— Така казваха и учителите ми — подметна тя и като нищо щеше да продължи разговора с непринуденото подпитване дали им се намира парацетамол, но в този миг отекна шумът на мотоциклет и сърцето ѝ потъна стремглаво в петите.

През счупената ограда връхлетя една Хрътка. Майло пусна Уудбъри на земята и започна да стреля с ловната пушка. Ченгетата се извъртяха, приеха демонската си ухилена форма и извадиха оръжия, за да се присъединят към изстрелите на Майло.

— Оставете мотора, целете се в моториста! — нареди Майло.

Куршумите заваляха по Хрътката, разтърсвайки тялото му, но в същото време не го спираха или караха да падне от возилото му.

— Назад! — извика Луси. — Към склада!

Кели тръгна първа, а когато и последният от тях влезе в сградата, тя издърпа вратите и ги затвори след него. Ръмженето на мотора се чу толкова силно, че Кели помисли, че Хрътката ще влети право при тях, но се отклони в последния момент, принуден от изстрелите на ловната пушка.

Настъпи внезапно затишие. Кели се присъедини към Майло на прозореца тъкмо когато Хрътката зави отстрани на склада. Всички се извърнаха в тази посока, ориентирайки се по шума, и презаредиха оръжията си.

— Уудбъри е все още отвън — каза Ортман.

— Не представлява интерес за Хрътката — заяви Кели, като пъхна в пистолета си последния си пълнител, който щракна на място тъкмо когато шумът от мотора утихна.

— Разпръснете се — прошепна Майло.

Докато останалите се придвижваха, за да покрият колкото се може повече от входовете, Кели се промъкна до стълбата към плевника и се покачи възможно най-тихо по нея. Стигна горе и изпълзя напред, след което продължи леко приклекнала. Дървото пукаше под тежестта ѝ.

Дупката в покрива беше достатъчно голяма, за да може да премине през нея. От нея се откриваше гледка към мрачното небе, осеяно с облаци. Тя скочи и се улови за една счупена греда, издърпа се нагоре и застана на едно коляно, докато се пресягаше към пролуката.

Лицето на Хрътката се появи точно пред нея.

Тя изпищя, политна назад и стреля на сляпо, при което не уцели нищо, а Хрътката се приземи точно пред нея, когато тя падна на задника си. Простреля го в рамото, след което се прицели към крака. Той се олюля и едва не падна. Кели стреля отново и отново, като гледаше да го извежда извън равновесие, да го кара да залита, след което се подготви за последния изстрел, с който да го избута вън от плевника, да го запрати право към земята долу, но пистолетът ѝ само изщрака на празно.

— Ох, по дяволите — изрече тя.

Хрътката се изправи с неизменното си спокойно изражение. Божичко, колко ненавиждаше това му спокойствие. Какво ли не би дала да види вместо това как по лицето му се изписва някаква омраза или дори някакво проклето раздразнение. Но уви. Получи в отговор само това спокойствие.

— Кели! — извика Майло и хвърли ловната пушка към нея.

Тя я улови и стреля, а Хрътката полетя назад и изчезна от погледа ѝ.

Ушите ѝ писнаха, но тя пропълзя до ръба тъкмо когато зазвучаха още изстрели. Хрътката беше отново на крака, но го засипваха куршуми. Залитна към стената, но там го чакаше Майло с гребло, което заби в ръката му и го прикова към стената.

Луси грабна второ гребло, а Ортман се погрижи да улови здраво другата ръка на Хрътката. Когато и тя беше изпъната към стената, тя го прониза със средния зъбец.

Докато останалите използваха момента да си поемат дъх, Кели слезе по стълбата. Хрътката не се съпротивляваше — стоеше си с разпънати ръце и ги гледаше.

— Е, как можем да го убием? — попита Ортман.

И двамата с Луси се бяха върнали в човешкия си облик, щом опасността беше отминала.

Всички извърнаха погледи към Майло, който на свой ред погледна Кели.

— Даваш ли си телефона назаем за малко?

Тя му го подаде, а той се замисли за миг, докато си спомни нечий номер. Въведе го и поднесе телефона до ухото си.

— Грегъри? Аз съм — каза той и замълча. — Че кой друг очакваш да ти се обади? Мда, впрочем имаш ли идея как се убива Адска хрътка? Имаме. — Замълча отново, заслушан в отговора от другата страна. — Прощавай, сам ли ще си говориш, или ще ми позволиш да допринеса с нещо за разговора ни? Най-близкият човек до експерт, с когото разполагаме, си ти, затова се допитвам до теб. Имаме си един тук. Да. Не се тревожи, няма да го пуснем да ходи никъде. Той е. Не, аз. Аз просто исках. Боже, имаш ли представа как се убиват, или не? — Майло се заслуша. — Мда — изрече той. — Звучи като добро нещо, с което да започнем. Ще ти кажа после как е минало.

Той затвори и метна телефона обратно на Кели.

— Е? — попита Луси. — Какво беше мнението на експерта?

— Мнението на експерта е, че е малко вероятно Хрътката да оцелее без глава.

Кели го изгледа намусено.

— И това ли е?

— Изглежда е това.

— Това и аз можех да ти го кажа.

— Всеки един от нас можеше да ти го каже — потвърди Ортман.

— Но вашето мнение нямаше да е достатъчно компетентно — отвърна Майло и пристъпи към Хрътката. — Чу ли? Ще ти отрежем главата. Как ти звучи?

Изражението на Хрътката остана непроменено.

— Боже, колко си скучен — измърмори Майло и протегна ръка. — Някой да ми подаде ловна пушка.

Кели подаде тази в нея и излезе навън. Уудбъри стенеше в праха на пътя. Изстрелът на пушката отекна в нощта, последван от още един. И още един. Три изстрела с пушка, нужни, за да заличиш напълно нечий череп. Поредния твърдоглавец.

Майло се появи от склада с полицаите.

— Е? — обади се Кели.

— Оказва се, че Хрътките действително не могат да живеят без глава — съобщи Майло.

Луси погледна и двама им.

— И сега какво?

— Сега ние си вървим по нашия път, а вие — по вашия — отвърна Майло, — а ако се срещнем в града, се правим, че не се виждаме. Това устройва ли ви?

Луси и Ортман се спогледаха, но накрая Луси кимна.

— Да — каза тя — устройва ни.

Остин никога не беше срещал доведения баща на Кол Бланкард и сега се почувства благодарен за това. Оскар Морено го гледаше така, сякаш двамата споделят някаква обща тайна и напълно игнорираше Бил, Бети и собствената си съпруга.

— Какво е това в ръцете ти? — попита Оскар Морено. — Ключ е, нали? Какъв хубав ключ си имаш.

— Ключът всъщност е наш — намеси се Бети. — Тъкмо дойдохме да си го вземем от сина ви.

— Доведения му син — обади се Кол.

Погледът на Оскар се отмести от Остин към Кол.

— Бил е в теб? Наистина? Какво съвпадение!

Обстановката в къщата се нажежи. Инсценираната учтивост изведнъж премина в открита враждебност.

— Знаеш какъв е този ключ, нали? — попита Бил.

— Разбира се — отвърна с усмивка Оскар. — Притежавам близнака му. Не съм си и помислял, че някога ще го видя отново, не и след като беше даден на онзи отвратителен човек, чиято уста не спираше да мели. Но ето че е тук, в собствената ми къща. Дошъл си е у дома.

Опита се да пристъпи покрай Бил, но въпреки усилието си беше избутан назад. Усмивката обаче не напусна лицето му.

— В такъв случай — изрече Бети — ще вземем и твоя. По-добре да си имаме пълния комплект, нали така?

Оскар поклати глава.

— О, не, съжалявам. Не мога да ви го дам. Използвам го в работата си.

Бил и Бети се преобразиха в демони толкова бързо, че Остин дори не осъзна кога го направиха. Но ето че в следващия миг стояха пред тях с рога и червена кожа, а Кол изпищя и майка му залитна назад. На лицето ѝ обаче беше изписано странно изражение. Не беше учудване, а просто изненада, като че ли не проумяваше как са успели да го направят.

Тогава и Оскар Морено се преобрази. Промяната у него не настъпи така гладко както при демоните, но не беше и по-малко ефективна. Стана по-висок, а ръцете и краката му се издължиха — цялото му тяло ставаше все по-тънко, докато се разтягаше. Лицето му също се измени: от косата му остана само една неразбория от иглички; очите му хлътнаха, а разстоянието между тях се увеличи. Носът му се смали. Устата му се разшири.

Това беше Дългия.

Последва изблик на насилие и Остин полетя назад, но се извъртя и затича към кухнята. Задният вход беше заключен. Майката на Кол крещеше, пригласяха ѝ и ръмжене и блъскане, а Кол се зададе, втурнал се след него с обезумял ококорен поглед. Опита се да издърпа пистолета си, но беше заседнал в колана му.

Ключът. Остин беше дочул Линда и Кели да си говорят за какво служи. Тогава му прозвуча нелепо, като някаква магия, но случващото се в момента в коридора на тази къща също беше фантасмагорично, така че без да му мисли, Остин го натика в ключалката на заключената врата и го завъртя. Образът на друга врата — обикновена и метална, изпълни съзнанието му и той завъртя отново, след което натисна бравата и издърпа обратно ключа, но в този миг Кол скочи върху него и двамата нахлуха едновременно.

Вратата се затръшна зад тях, а те останаха насред мрак.

Мракът обаче не беше като в тъмна нощ. Над главите им нямаше звезди. Не се виждаха улични лампи. Беше като насред затворено пространство. Първоначално Остин си помисли, че мракът е непрогледен, но и това не беше така. Изглежда се проясняваше някъде в далечината напред. Докато очите му свикнат с тъмното, той се вслуша в шумоленето, което единствено се извисяваше над звука от туптящото му сърце и плиткото му дишане. Звучеше като смучене.

— Кол? — прошепна той, но отговор от Кол не последва.

Изпълни го внезапното ужасно усещане, че Кол някак го е заобиколил и стои там отзад с пистолет, насочен право към него, откъдето наблюдава съвършено откриващата се в мрака гледка на жертвата си и как тя започва да се паникьосва.

Тогава обаче тъмнината се проясни още повече и Остин различи клечащ в далечината силует.

Започна да пълзи на четири крака по пода. Пръстите му се докоснаха в нещо метално. Пистолетът. Грабна го и почувства тежестта му в ръката си, с която го изпълни и усещане за сигурност и въодушевление, което обаче го напусна също така бързо, както и беше дошло. Тупна назад по задник и вдигна пистолета. Не му трябваше светлина, за да установи, че оръжието се тресе неистово в ръката му.

Силуетът се виждаше по-добре. Не беше Кол. Мъждивата светлина (да, мъждива, но все повече усилваща се) като че ли се излъчваше от него. Беше силует на мъж, нямаше съмнение, който стоеше на колене и държеше Кол Бланкард в ръце.

Остин се изправи, извърна се и се затича право към вратата, където натика ключа в ключалката. В последния миг си спомни за правилото при отключване и докато го въртеше веднъж, два пъти си представи една от последните врати, през които беше преминал — онази към стаята на Кол с голата жена във вериги на нея, отвори вратата на килията и се озова, препъвайки се, насред коридора в къщата на Кол.

Остин се извърна и хвърли поглед към искрящата фигура, която изсмукваше живота от горкия Кол Бланкард, психопата и побойник, който бе тормозил Остин от осемгодишен, а тъкмо преди вратата да се затръшне зад него, тя изригна в ослепителна оранжева светлина. Когато вратата се затвори, къщата отново си беше както преди.

Остин напъха ключа в джоба си. Пистолетът все още беше в него и макар да нямаше намерението да го използва, го стисна по-силно и се насочи с бърза крачка към входната врата.

Бил и Бети се биеха с Дългия навън в снега. Ноктите им разкъсваха дрехите и плътта му, но докато платът си оставаше разпран, кожата се затваряше като маджун над раните. Демоните обаче не се изцеляваха така скоростно. Кожата им се покриваше с черни люспи, които като броня успяваха да ги предпазят от повечето атаки, но когато Дългия ги намушкваше директно, дългите му тънки пръсти се плъзваха между тях и действително им пускаха кръв. По израженията на лицата им Остин предположи, че Бил и Бети не го бяха очаквали. Те започнаха да кръжат предпазливо около него и да ръмжат в израз на ненавистта си. Дългия оставаше готов за нападение между двамата.

Майката на Кол стоеше насред моравата пред къщата им, но вече не крещеше. Просто стоеше неподвижно, без дори да обръща внимание на битката. Беше надигнала и килнала леко настрани глава като куче, заслушало се в някакъв шум в далечината. В следващия миг тя се извърна и Остин забеляза усмивката на лицето ѝ. Очите ѝ бяха затворени. Беше разперила ръце, като че ли очакваше Бог да се пресегне от небесата и да я прибере при себе си. Остин усети как космите по врата му настръхват. Нещо се надигаше във въздуха, някакъв особен заряд. И се усилваше.

Тогава нещо се разтърси.

Остин не можеше да определи какво точно беше. Не беше някак самата земя, не бяха и сградите, а самото пространство около него, около всички. Пространството се разтърси само за миг, за части от секундата и целият град се разтърси заедно с него и Остин вече разпозна усещането. Беше се сблъсквал с него всяка година, докато си стоеше заключен в паник стаята. Това беше усещането, което предвестяваше началото на всяка Адска нощ.

Започваше се.

Майката на Кол се изсмя. Писък на болка накара краткия ѝ пронизителен смях да секне. Гръбнакът ѝ се изви, ръцете ѝ се уголемиха, а краката ѝ се опънаха до краен предел. Цветът на кожата ѝ се насити до тъмножълт на светлината на уличните лампи, ръстът ѝ стана по-висок, а косите ѝ — по-дълги и заплетени на възли. Тениската ѝ се разкъса под натиска на щръкналия като зъбец от раменете ѝ надолу по ръцете ѝ бял кокал. Очертанията на лицето ѝ станаха по-ръбести, челото ѝ — по-изпъкнало, а челюстта ѝ — по-широка. Тя отново се разсмя — този път беше смях на пълно щастие, и Остин видя зъбите ѝ — щръкнали от венците ѝ, остри като на акула.

Загледан в преобразяването ѝ, Остин забеляза със закъснение какво се случваше на улицата около него. Пътят се пропука, тревата избуя по-груба и дива, а трънаците се разраснаха като плевели. Къщите скърцаха и стенеха, а когато къщата на Кол започна да се напуква, шумът отзвуча като писъци в ушите на Остин. Пукнатините ѝ се издължаваха, стесняваха и извиваха. Уличните лампи и лампите по верандите на къщите заискряваха в оранжево и червено и проблясваха като пламъци.

Скоро отекваха вече истински писъци, придружени от викове и смях, а от къщите надолу и нагоре по улицата наизскачаха демони.

Амбър умираше.

Болката някак едновременно беше утихнала на заден фон и се беше възобновила, натрупвайки се малко по малко, за да напомня за себе си с всеки удар на сърцето ѝ. Доста кръв, която ѝ беше нужна вътре в тялото ѝ, беше изтекла вън от него. Дрехите ѝ бяха подгизнали в нея и сега тя се стичаше по покритата със сняг земя. Размазваше се по клоните на дърветата и се разплискваше по листата им.

Амбър усещаше осезаемо студа. Беше ѝ толкова студено, че никога повече нямаше намерение да се оплаче от горещините. Пръстите ѝ бяха изтръпнали. Усещаше вяло главата си. Виеше ѝ се свят. И въпреки че умираше, съзнаваше ясно едно нещо: Адската нощ беше започнала.

Усети го. Енергията се носеше по земята, във въздуха. Стичаше се през изнуреното ѝ тяло, в капещата ѝ кръв — щеше определено да я принуди да се преобрази, ако вече не беше в демонския си вид. От мястото, където се беше скрила, през клоните на дърветата наблюдаваше и какво се случва с Бенджамин. На лунната светлина тя съзря как фигурата му се издължава неимоверно. Кожата му придоби червеникав оттенък — по-мръсно червен от нейната, а гръбнакът му се изправи напълно. Изглеждаше по-едър, по-жизнен. По-силен. Държеше пушката, подпрял я на бедрото си. Смехът му отзвуча чак до нея.

— Амбъъър! — викаше я по име той, като че ли играеха някаква игра.

Тя стисна зъби и започна отново да се движи, като реши да не се изкачва повече нагоре по хълма, а вместо това да го заобиколи и да се опита с всички сили да се върне към къщата му. Беше ѝ необходим пикапът му. Трябваше да се махне оттук.

Вече не го виждаше, но той пък на всеки няколко секунди я викаше по име, с което ѝ позволяваше да следи за местоположението му. До този момент планът ѝ вървеше по вода — тя се придвижваше настрани, а той — нагоре по хълма. Дано и да продължеше така. Дано.

Едва не припадна. Пред взора ѝ причерня така внезапно, че я разтърси из основи. Но тя успя да запази очите си отворени, да се пребори с това усещане, което постепенно отмина, и когато вдигна поглед, можеше да види къщата на Бенджамин. Отстрани се извисяваше купчина дърва за огрев, поддържани от стара порта, която Бенджамин беше стъкмил. До портата стоеше дънер със забита в него брадва. Последния път, когато размахваше брадва, Дългия ѝ я беше изтръгнал от ръцете, но този път щеше да е различно.

Беше жадна. Божичко, колко неописуемо жадна беше.

Сведе поглед, беше ѝ вече адски трудно да поддържа тежестта на тялото си върху ранения си крак. А неравната земя влошаваше положението още повече. Подхлъзна се и едва не се свлече, но вместо това се хвърли настрана, като срещна с рамото си едно дърво, което да спре падането ѝ и едва успя да се сдържи да не завие от болка. Задържа се за дървото и прехапа устни, докато си възвърне равновесието и се заслуша.

Бенджамин вече не я викаше по име.

Не можеше да си позволи да чака. Времето не беше на нейна страна. Всеки изминал миг беше само поредната изтекла ценна капка кръв. Стиснала дървото за опора, Амбър го заобиколи, пусна го и плъзна водещия си крак по мократа земя. Задържала под контрол спускането си надолу, тя се пресегна и грабна един клон, след което се улови за друг. Все по-надолу земята ставаше все по-равна и тя можеше отново да ходи спокойно — е, по-точно да накуцва, но се добра до следващото дърво, където спря да си почине за миг, оглеждайки околността и ослушвайки се за Бенджамин.

Чуваше обаче единствено шума на вятъра и ударите на собственото си сърце, а в далечината — изстрели. И писъци.

Брадвата се намираше на приблизително десет крачки от нея през чист терен. Десет накуцващи стъпки насред чист терен. Не ѝ оставаше друг избор. Тя излезе от прикритието си и се насочи към къщата.

— Бау! — обади се Бенджамин иззад гърба ѝ.

Тя се извъртя, а той на свой ред замахна с пушката. Тя вдигна ръце, за да се защити с помощта на черните си люспи, но желязото се стовари с всички сили върху предмишницата ѝ и тя усети как костта се счупва и се свлече на земята. Докато тя пищеше, Бенджамин захвърли през смях останките от оръжието си и се надвеси над нея.

— Права беше, признавам — изрече той с усмивка, която разкриваше острите му зъби. — Напълно права. Очаквам този момент цяла година. Всички тук го чакаме. Обожаваме го. Той е това, което ни държи живи.

Болката беше заслепяваща. Амбър се превъртя през дясната си страна и някак събра сили, за да се оттласне от него с крака. Той я последва с лекота.

— А ти искаше да ни я отнемеш? Да я отнемеш от мен? Никога нямаше да ти позволим да го направиш.

Тя се блъсна в портата, зад която се намираше купчината с дърва, и някак тикна стъпалата си под нея.

Бенджамин я наблюдаваше как едва стои на краката си, направени като че ли от желе.

— Знаеш ли какво мисля да направя? И се чудя как не ми беше хрумнало преди. Ще последвам предложението ти.

Брадвата. Беше точно до нея. Стига само да се пресегнеше, щеше да обвие пръсти около дръжката, вероятно щеше да я издърпа от дънера с едно бързо движение и да замахне с нея към врата му, преди той да успее да реагира. Вероятно. Вероятно щеше да може да направи всичко това, стига да не беше простреляна вече два пъти. Стига ръката ѝ да не беше счупена. И силата да не я напускаше.

— Ще те изям — изрече Бенджамин. — Сигурно ще си присвоя и силата ти. Какво ще кажеш? Сигурно после ще мога да остана в този си вид през цялата година. Струва си да се пробва, нали? Какво сега? За брадвата ли си се пресегнала? Давай. Пробвай се. Да видим кой ще е по-бърз.

Тя се поколеба. Бенджамин се ухили. Тя помръдна.

Бенджамин се хвърли към брадвата, но Амбър замахна с дървото, което беше хванала в ръка, и усети как попада право в лицето на Бенджамин и го запраща назад. Докато той залиташе, тя успя да хване брадвата и да я освободи и замахна с нея с гневен рев. Бенджамин се извърна и ударът попадна в гърба му. Той изпъна гръбнак като струна и се свлече по лице в снега.

Амбър падна на коляно и се килна настрана, проплаквайки от болка и стискайки счупената си ръка. Остана да лежи неподвижна известно време, заслушана в тишината на нощта — тишина, нарушена от изстрелите и писъците, носещи се откъм Дезълейшън Хил.

— А-амбър?

Тя остана със затворени очи.

— Какво?

Гласът на Бенджамин звучеше заглушено. Измъчено.

— Мисля, мисля, че съм ранен. Мисля… о, божичко, мисля, че си ми направила нещо на гърба!

Тя не му отговори. Беше прекалено заета да умира.

— Там ли си още? Амбър? Дали ще се оправя? Градът ни изцелява след всяка Адска нощ, в часовете след изгрев-слънце. Всички, които не са мъртви, разбира се. И после сме като нови. Само че, не знам. Май си ме ранила прекалено лошо. Не си усещам нищичко.

Тя отвори леко едното си око.

— И? — изрече тя. — Ти ме застреля. Опита се да ме убиеш.

— Много съжалявам за което — отвърна Бенджамин. — Само че през деня съм друг човек. Знаеш, нали? Добър човек съм. И вече съм достатъчно стар, да му се не види. Не мога сега да съм и стар, и инвалид. Не можеш да ми го причиниш.

Тя не можеше да си позволи да лежи тук. Майло беше някъде там. И Кели. Амбър започна да пълзи.

— Там ли си още? Амбър…?

— Тук съм — обади се тя.

— Ще ти помогна — продължи Бенджамин. — Ще се бия заедно с теб срещу онези, които те преследват да те наранят. Целият град ще застане на твоя страна.

— Тихо сега — изрече Амбър, когато стигна до него и го побутна по крака. — Усети ли нещо?

— Аз… не съм сигурен. Докосна ли ме? Не усещам нищо. Изтръпнал съм целият. Не мога да помръдна и пръстите на ръцете и краката си.

— Това вероятно е за добро — отвърна Амбър и повдигна крачола му, под който се откри червен, учудващо гладък от косми прасец.

Тя отвори широко уста и откъсна парче месо от него с острите си зъби.

— Какво правиш? — попита Бенджамин. — Какви са тези звуци?

Амбър дъвчеше, а по брадичката ѝ се стичаше кръв. Преглътна. Усещането беше толкова приятно. Адски приятно. Тя откъсна още едно парче месо.

— Да не би да… какво правиш?! Амбър? Да не би да ядеш? Какво ядеш? Какво пък има за ядене?

Гласът му замря в гърлото и той млъкна, а когато тя откъсна третата си хапка от него, той започна да пищи.

Амбър се изправи. Смъкна якето си и го остави да се свлече на земята. Повдигна напоената си с кръв тениска и прокара пръст по дупката от куршума в корема си. Зарастваше доста добре. Същото важеше и за раните на гърдите и крака ѝ. Както и за ръката ѝ — заздравяваше. Вече нямаше болка — само приятното усещане за топлина. Кръвта обаче оставаше лепкава, а лицето и ръцете ѝ бяха целите покрити с нея. Дрехите ѝ също бяха подгизнали.

Тя влезе в къщата на Бенджамин, отиде до мивката и се наплиска с вода. Студът не я смущаваше. Изми добре ръцете и лицето си и щастливата ѝ усмивка се върна. След това вдигна поглед, който се спря върху ключовете за пикапа на Бенджамин върху перваза.

Е, добре тогава.

Първото нещо, което наведе Вергил на мисълта, че нещо лошо се е случило при бункера, бяха двата трупа на средата на пътя.

Той направи обратен завой със Сиената и я спря на надолнището по хълма. В случай че им се наложеше да се махнат бързо оттук.

Двамата с Хавиер се спогледаха, след което слязоха от колата и се приближиха към труповете. Бавно. Първият беше на възрастен мъж. Кметът. Вергил никога не го беше виждал на живо, но знаеше добре как изглежда. Йеспер. Причината за всички тези трудности, за болката — сега лежеше тук с дупка в главата, покрит от тънка снежна пелена.

Вторият труп беше на демон — червен като Амбър. Гърлото му беше разпорено. На Хавиер му се повдигна звучно, но някак успя да сдържи обяда в корема си и двамата се насочиха към бункера. Вратата на входа беше отворена, а светлините вътре — запалени.

Вергил пристъпи първи. Накрая на стълбите имаше друга врата, по-голяма и по-масивна от първата. Отвъд нея се откриваше слабо осветено мрачно помещение с бетонни стени и десетки двуетажни легла, наредени по тяхното продължение. Имаше и кухненски бокс, мишена за дартс, маса за игра на карти и други стаички в дъното, вероятно пълни с консервирани храни.

— Ехо? — подвикна Хавиер, макар че беше повече от очевидно, че няма никого там. — И какво ще правим сега?

Вергил се огледа и отвърна:

— Не знам.

— Бихме могли да останем — предложи Хавиер. — Да залостим вратата и да изчакаме да премине нощта. На сутринта се качваме в колата ти и се омитаме.

— И накъде се омитаме?

Хавиер сви рамене.

— Към къщата на дъщеря ти?

— Тя не иска да ме вижда.

— Не ме интересува — отвърна Хавиер. — Имаме да ѝ разказваме страшни работи, а и дори да не ни повярва, както и вероятно ще стане, поне ще е имало нещо, за което да си говорите.

— Не знам — изрече Вергил. — Ще е неловко.

— Едва не умрях заради теб — заяви Хавиер. — Длъжник си ми, така че ще направим както аз кажа, а аз казвам да отидем право при дъщеря ти още утре сутринта.

Вергил се поколеба, но кимна.

— Признавам, че съм ти длъжен.

— И още как.

Замълчаха за няколко секунди.

— Дали останалите са добре?

— Силно се надявам.

— А онзи отвън — демон е като Амбър. Мислиш ли, че е баща ѝ?

— Не знам — отвърна Вергил. — Може би. Другият тип е кметът.

— Така и предположих.

Вергил извади телефона си и прегледа номерата, които Линда му беше въвела. Намери в крайна сметка тези, които търсеше, и набра Кели, след това Амбър, но нито една от двете не отговори. След това се обади на самата Линда.

— Вергил! — възкликна Линда в отговор, но шептейки, като че ли се укриваше. — Ти си добре!

— Добре съм, да — отвърна той. — С Хавиер сме в бункера. Какво е станало?

— Появиха се родителите на Амбър и отведоха Остин.

Вергил изтръпна целият.

— Не, не, не, не.

— Какво? — обади се Хавиер. — Какво става?

Вергил му вдигна ръка в знак да замълчи, а Линда продължи:

— След това се появиха и ченгетата. С мен са Уорик и Рони. Връщаме се в къщата ти.

— Ще се срещнем там тогава.

— Вергил, почакай! Не е безопасно там. Адската нощ започна и ние… боже, тези демони са навсякъде!

— В опасност ли сте?

— Да — прошепна тя. Последва шумолене и бързи тичащи стъпки, след което тя заговори отново, задъхано. — Опитваме се всячески да останем встрани от цялото това нещо. Трябва да затварям. Вергил, ако можете, се махайте оттук. Просто излезте от града. Качвате се на колата и не се връщате. Успех!

Тя затвори, без да изчака отговора му.

— Остин е бил отвлечен — каза Вергил на Хавиер. — Адската нощ е започнала. Опитват се да стигнат до вкъщи, за да се покрият там.

— Каза ли какво да правим ние?

— Каза да бягаме.

Хавиер кимна.

— А какво ще направим действително?

— Ще се върнем и ние вкъщи. Ще видим с какво можем да помогнем.

— Добре тогава, да вървим.

Изкачиха се по стълбите, за да излязат от бункера тъкмо когато откъм гората се появи друг демон. Косите ѝ бяха червени като кожата ѝ и беше доста пленително красива въпреки сълзите, които се стичаха по лицето ѝ.

Погледът ѝ се спря върху тях и те замръзнаха на място.

— Вие! — извика тя. — Кои сте вие?

— Ъм… — изрече Вергил.

— Познавате ли Амбър? На нейна страна ли сте? Близки ли сте ѝ?

Вергил не продума нищо повече, Хавиер държеше езика си зад зъбите.

— Все тая — изрева демонът и пристъпи напред. — Така или иначе ще ви убия.

— Назад, назад, назад — прошепна Вергил и двамата се запрепъваха обратно към бункера, затръшнаха вратата след себе си и завъртяха бравата, като така заключиха.

Демонът започна да блъска от другата ѝ страна.

— Ще ви убия! — крещеше тя. — Ще ви убия!

Те заслизаха припряно по стълбите и застанаха при втората врата — по-масивната от двете, готови да залостят и нея, ако първата се окажеше в опасност да поддаде.

Жената демон блъскаше и крещеше, крещеше и блъскаше и сипеше заплахи, а след една-две минути изведнъж дочуха хлипане, след което гюрултията утихна, а и хлипането с нея.

Хавиер хвърли поглед на Вергил.

— Мислиш ли, че е капан?

Вергил не му отговори. Качи се по стълбите и долепи ухо до вратата, но не чу нищо.

Хавиер изчезна, за да търси тоалетна, а когато се върна, Вергил вече беше решил.

— Ще хвърля поглед навън.

Хавиер кимна.

— Това е глупаво.

— Не мога просто да си седя тук.

— Ходи там тогава.

— Ще отворя вратата, Хавиер. Изгаси лампите.

Хавиер се намуси, но намери ключа за осветлението и ги потопи в мрак.

— Така да бъде — отвърна той. — Но ако тази ни убие…

Не можеше да измисли с какво да довърши изречението си.

Вергил завъртя бавно бравата. Вратата изскърца и изстена. Той продължи да върти, като очакваше демонът всеки момент да я изрита от другата страна и да го запрати главоломно надолу по стълбите. Само че ритник не последва, а вратата се отвори, без да срещне и счупи ничии кости.

Той надникна навън и махна на Хавиер да го последва. Двамата се вгледаха в жената демон, която сега се беше навела над трупа на другия демон, който лежеше на средата на пътя. Гледаха я как плаче, как тръсва назад глава и крещи към луната. След това се навеждаше отново към него.

— Божичко — прошепна Вергил.

Хавиер се намръщи.

— Какво прави?

— Мисля, че… че го изяжда.

— Боже мили!

Освен това и говореше нещо — на трупа. Чуваха я да приказва през хлипането си. Думите бяха хаотични и неясни, заради пълната ѝ уста, но звучеше като да му се извинява. Доста на място, определено.

— Ако постъпва така с приятелите си — обади се Хавиер — какво мислиш, че ще стори с нас?

— Няма да има шанса да се добере до нас — отвърна Вергил. — Ще ѝ избягаме. Ще изтичаме до колата, ще освободя спирачката и ще я изключа от скорост и ще се търкулнем надолу по хълма. Дори няма да разбере, че сме изчезнали оттук.

Хавиер кимна.

— Давай ти първи.

— Сигурен ли си? Не искаш да се пишеш доброволец?

— Глупавият план си е твой.

Вергил го изгледа гневно, но време за спорене нямаше. Жената гълташе доста бързо.

Той тръгна с колкото се можеше по-тихи стъпки. Докато прекосяваше пътя, се постара да остане възможно най-приведен, но гърбът му отново му играеше номера. За щастие, жената демон не извърна поглед към него.

Стигна до Сиената, извади внимателно ключовете от джоба си, без да ги трака един в друг, извърна се и даде знак. Хавиер кимна и затвори вратата на бункера след себе си. Но вместо да премине бързо приведен или да се промъкне тихо, дори без да се движи ни най-малко потайно, Хавиер пристъпваше бавно-бавно, крачка по крачка. Една по една.

И още една.

Вергил му махна да побърза, ругаейки го безмълвно, но Хавиер не си промени тактиката. Беше на близо шест крачки от колата и жената демон все още не го беше забелязала, но в този момент, след като откъсна поредното парче месо със зъби, тя се срина назад и се извърна с ридания от тялото. Стига само да вдигнеше глава, погледът ѝ щеше да попадне право върху Хавиер.

Сърцето на Вергил заби болезнено бързо в гърдите му. Хавиер спря на място и го зяпна, пребледнял. Вергил остана неподвижен, докато сърцето му спре да се опитва да изскочи от гръдния му кош, след което хвърли поглед към жената демон, която сега избърсваше очите си. След това тя погледна към бункера и изръмжа.

Вергил даде знак на Хавиер да залегне. Хавиер кимна и започна да се снижава бавно към земята.

Жената демон се изправи, като залитна леко, сякаш беше препила. Ако можеше да се опише като пияна обаче, то пиянството ѝ беше от агресивните. Тя изрева, а Хавиер потрепери, но по някакво чудо погледът ѝ така и не се отмести в негова посока.

Легнал плътно по корем, Хавиер протегна ръце. Вергил се пресегна и го хвана здраво и все така бавно го издърпа зад колата.

Оттам двамата наблюдаваха как жената демон отива до бункера и започва отново да блъска по вратата. Колкото и да не им се вярваше, блъскането отзвучаваше по-гръмко от преди малко. Беше по-силно. По-гневно. Вратата започна да трака.

Вергил отвори шофьорската врата и лампата над огледалото светна. Жената демон не забеляза. Качи се по най-бързия начин вътре, изгаси светлината и дръпна спирачката. Хавиер се качи от другата страна тъкмо когато Сиената започна да се търкаля надолу по хълма.

Дочуха вик зад тях. Беше ги видяла. Двамата затръшнаха здраво вратите си, докато Сиената набираше скорост, а Вергил загледа в огледалото за обратно виждане как жената демон тича с все сили към тях. Беше бърза. Беше невъобразимо бърза. Той натика ключа в ключалката и запали колата. Двигателят се събуди с рев и таблото светна, а Вергил натисна педала на газта до долу.

Мотелът „Доуал“ гореше.

Пламъците, които го обгръщаха, се издигаха към небето и завихряха снежинките във въздуха. Стоеше си, кацнал там на хълма, и гореше като фар на умопомрачението. В прозорците му се виждаше как танцува нечие отражение. Дали беше Кенет, или Белинда Доуал, Кели не можеше да определи с точност, а и Чарджърът се движеше прекалено бързо.

На улицата пред тях се стовари някакъв демон и изрева, а колата премина право през него.

Адската нощ беше започнала, което означаваше, че Набериус е получил жертвоприношението си. Което пък означаваше, че поредното дете беше умряло.

— Техните на Амбър са страшна работа, а? — подметна Кели.

Майло не отговори.

Последният път, когато Кели се разхождаше по тази улица, пътят си беше равен — сега обаче той беше назъбен и напукан, с парчета асфалт, издигащи се над тротоара, досущ като река, преливаща от коритото си. Телефонът ѝ иззвъня. Тя плъзна пръст по екрана.

— Линда! — възкликна тя. — Къде сте? Добре ли сте? Опитвахме се да се свържем с вас!

— Добре сме — отвърна Линда. — Засега. Слушай — успяхме да се доберем до града, но…

— Ние също сме в града! — прекъсна я Кели. — Аз и Майло. Вие къде сте?

От другата страна се дочу шепот за кратко, след което Линда отговори:

— Тъкмо излизаме на ъгъла, където алеята „Брайър“ се влива в улица „Брайър“.

— Улица „Брайър“ — повтори Кели на Майло. — Знаеш ли къде е?

Той кимна и посочи надясно.

— На две пресечки в онази посока.

— Можем да сме там до трийсет секунди — заяви Кели обратно в слушалката.

— Не, Кели — отвърна Линда, — опасяваме се, че ни следят. Ще се опитаме да ги отклоним нанякъде. Ако вие с Майло можете… чакай… мамка му.

— Линда? Линда? Какво става? Линда?!

Разговорът прекъсна.

— Нещо се е случило с тях — изрече Кели.

Майло кимна и понечи да завърти волана, но в следващия миг удари спирачки, забил поглед в пътя пред тях, където Остин Кук претичваше през глава в една уличка, преследван от двама ревящи демони.

— Върви при приятелите си — каза Майло и вратата от нейната страна се отвори сама. — Придържай се към сенките. Аз ще взема Остин. Срещаме се в къщата на Вергил.

На Кели дори не ѝ остана време да отговори. Тя тъкмо стъпи навън и Чарджърът се изстреля напред, затръшвайки вратата в движение, като за части от секундата я освети със задните си светлини. А в следващия миг от него нямаше и следа.

— Да, добре — измърмори си Кели, докато напъхваше пистолета си в колана на дънките.

Закривайки с ръка очи от снежната виелица, тя изтича до тротоара и се насочи към улица „Брайър“. В рамките на близо трийсет секунди осъзна, че да се придържа към сенките щеше да е трудно с така ярко осветените улици. Да, беше адска нощ, която тегнеше осезаемо във въздуха и караше корема ѝ да се преобръща, но беше все така светло и сенките се разпръскваха една от друга. Когато ѝ се удадеше възможността обаче, тя се стараеше да се придържа към тях, защото на светло танцуваха всички чудовища.

Минаваше покрай сцени на сеч и жестокости, на извратености. На равни интервали от време целият град се озвучаваше от писъци. Нямаше представа как изобщо Вергил е можел да си стои вкъщи и да се самозаблуждава, че това нещо е празнична шумотевица.

А може би просто бе въпрос на отрицание да приеме нещата каквито са. Колко много неща биха могли да се припишат именно на своеволното отрицание.

Мина покрай момиче с шипове по цялото тяло, което пируваше с малка купчина нездравословна храна. То ѝ изръмжа и Кели побърза да я подмине.

Когато приближи завоя към улица „Брайър“, тя забави крачка и хвърли поглед отвъд ъгъла. Теренът беше чист. Тя се затича по лекия склон, като едва не падна по лице, препъвайки се в парчетата асфалт, разхвърляни по пътя от Адската нощ.

— Я гледай ти — обади се нечий глас зад нея, — и това ако не е нашата любима червенокоска?

Сърцето на Кели замръзна в гърдите и тя се извърна бавно. Рики и Дейв от „При Сали“ ѝ се хилеха насреща с гротесково безформени физиономии. Бяха различни видове демони, но споделяха един и същ поглед в очите.

Кели побягна.

Рики и Дейв се ухилиха и я подгониха. Кели тичаше, докато пътят не започна да се изравнява. Двамата бяха точно зад нея. Когато ѝ стана ясно, че няма да може да им се изплъзне, тя се пресегна за пистолета си, готова да го насочи към тях веднага щом се извърне. В този миг обаче нещо се блъсна мощно в нея и тя се стовари на земята и остана да лежи на нея.

— О-о! — изрече Парти животното, в облика на истинско животно този път. — Я виж какво си хванах?

Кели се изправи и заотстъпва назад, докато тримата демони се приближаваха към нея с очевидно наслаждение от случващото се.

— Бягаш доста бързо — отбеляза Рики — за момиче.

— Не обръщай внимание на просташкия му сексизъм — подхвърли Дейв, пристъпвайки по-близо. — Няма си и представа как се ухажва една дама.

— Страшни тъпаци сте и двамата — обади се Парти животното. — Червенокоска е лесбийка, забравихте ли? Не се интересува и грам от кренвиршите ви.

— Не искам никакви проблеми, момчета.

Тримата се разсмяха.

— Явно наистина си за пръв път тук — отбеляза Рики. — Иначе щеше да знаеш, че същността на Адската нощ е тъкмо в проблемите. Не става дума дали ги искаш, или не. Дори не е нужно да си ги търсиш. Ние ти ги доставяме на тепсия.

— И за наша сметка — добави Парти животното.

— А и освен това — обади се Рики — сме ти длъжници. Нали ни ступа задниците, когато се запознахме? Нямахме и представа, че с приятелчетата ти можете да се биете така. Но пък вие добре ни показахте, а?

— Съжалявам — изрече Кели. — Съжалявам, окей?

— Малко е късно за извинения. Знаеш ли какво последва, когато се разчу, че лесбийка ми е сритала задника? Унижение. Публично унижение.

— И какво сега? — попита Кели. — Проблемът е, че съм обратна, така ли?

— Обратна или не, не става дума за това — обади се Рики. — Че аз например чуках Парти животното преди няма и половин час на средата на главната.

— Точно така беше — потвърди Парти животното.

— Докато си вървим по улицата през деня, всички ние носим едни свои дребни страхове, неувереност и предразсъдъци и те са реално значими, докато слънцето е на небето, но знаеш ли какво? Когато настъпи Адската нощ, на никого не му пука ни най-малко за тези работи. Когато сме в този вид, всеки си прави каквото си иска. И всеки оправя когото си поиска.

— Доста освобождаващо преживяване — отбеляза Парти животното.

— Е, попитай ни — каза Рики.

Кели усещаше студения метал на пистолета върху бедрото си.

— Не разбирам. Какво да ви попитам?

— Знаеш.

— Не, не знам. Кълна се.

Рики се подсмихна.

— Питай ни какво ще направим с теб. Давай, питай. Знаеш, че искаш да попиташ.

Кели премигна недоумяващо.

— Какво, какво ще направите с мен?

Парти животното зави през смях.

— Ще те убием — изрече Дейв с удовлетворение.

— Всяка година — допълни Рики — се стараем да убием някого по нов начин. Знаеш ли какво още не сме изпробвали? Опитай да познаеш.

— Аз… аз не.

— Давай де, опитай. Предположи как ще те убием. Ей, не сме съвсем безсъвестни. Всъщност сме доста готини типове, щом ни опознае човек. Така че ще ти дадем шанса да се измъкнеш цяла, как ти звучи? Ако познаеш правилно как ще те убием, ще те пуснем да си вървиш.

Дейв плесна Рики по гърба.

— Добро предложение! Ти си бил гений! Е, какво ще кажеш, червенокоске?

— Не — отвърна Кели. — Не мога да се включа в играта ви. Но ако ме пуснете да си ходя.

— Няма да те пуснем — заяви Рики. — Или играеш играта, или се счита, че си се предала. Ако се предадеш, ще те убием. Така че, ще играеш ли, или не? Имаш право на три предположения.

— Да играем! — започна да скандира Парти животното. — Да играем! Да играем! Да играем!

Нямаше друг изход. Кели преглътна мъчително.

— Ако позная, ще ме оставите, нали?

— Да — отвърна Рики. — Вие, момчета, окей ли сте с това?

— Хазартът не е забавен, ако не съдържа риска да изгубиш — изрече Парти животното през широка усмивка.

— Колко души вече сте убили? — попита Кели.

— Много — отвърна Дейв.

— И ги убивате по нови различни начини всеки път?

— Абсолютно всеки път — заяви Рики. — Достатъчно. Няма да си играем на въпроси и отговори. Имаш три предположения за това как ще умреш. Какво ти е първото?

Тя се опита да подреди хаоса в мислите си, за да раздели вариантите в отделни категории. Пребиване, наръгване с нож, застрелване — вероятно всички такива вече бяха използвани.

— Удавяне? — пробва тя.

— О-о, удавяне — повтори Дейв. — Трябва да го запомним за догодина.

— Не, няма да те удавим, червенокоске — отвърна Рики. — Второто ти предложение?

— Не знам, би могло да е всичко.

— Да, така е.

— Тогава изгаряне.

Усмивката на Рики се разшири още повече.

— Харесва ми как работи мозъкът ти. Но не. Вече сме изгаряли жертвата си. Още на втората си Адска нощ. Трето и последно предложение, червенокоске?

— Подскажете ми.

— Без подсказване.

— Моля ви, каквото и да е. Дайте ми нещичко. Дребна подсказка? Каквото и да е.

— Нека да ѝ дадем една подсказка — обади се Дейв.

— Много ще сме добрички с нея — отбеляза Рики.

— Аз ще се заема — каза Парти животното. — Добре тогава, червенокоса лиз-близ, искаш подсказка ли? Да видим сега бива ли те по история. Ще те убием по същия начин, по който Хенри Осми е убил две от жените си.

— Обезглавяване! — извика победоносно Кели. — Обезглавяване! Отсякъл им е проклетите глави!

Тя се подготви да побегне между тях, но Дейв ѝ препречи пътя. Тя отстъпи назад.

— Нали обещахте! Обещахте, че ако позная, ще ме пуснете да си ходя!

— Ама ти не позна — каза Рики.

— Глупости! Хенри Осми е наредил да обезглавят Ан Болейн и Катрин Хауърд! Учила съм си шибаните уроци по история!

— Ти може би — каза Рики, — но не и Парти животното.

Парти животното беше объркан.

— Мислех, че си е обесил жените.

Кели пребледня.

— Не е честно. Той сбърка, не аз.

— Да, но ти не предвиди колко тъп е Парти животното. А дори само за това си заслужаваш да виснеш на бесилото. Хайде. Всичко сме подготвили.

Тя посегна към пистолета, но Парти животното стисна ръката ѝ и започна да я тегли към Рики и Дейв.

— Не биваше да ме наричаш Кевин — заяви той. — Може би щях да те пусна, стига да не ме беше нарекла Кевин.

— Не съм ти казвала Кевин — успя да изрече Кели. — Линда беше.

— И все пак.

Тя успя да плъзне ръката си до оръжието, когато завиха по главната, но щом видя огромната тълпа от демони, навъртащи се около площада, прецени да го остави в колана си. Ако стреляше сега, само щеше да си подпише по-скоростно смъртната присъда. Рики и Дейв избутаха останалите демони от пътя им, а Парти животното я завлече право към тълпата. Интересното беше, че нито един от останалите демони не погледна към нея.

— Хванали са един от тях — каза Парти животното и се извърна към Кели, ентусиазирано нахилен. Като че ли бяха първи приятели. — Хванали са един!

Той я пусна и се изгуби сред тълпата.

Кели опита да го последва. Не искаше и да си помисля какво можеше да стори тази сбирщина на Амбър, ако я заловят. Нямаше и най-малка представа какво щеше да прави, ако беше Амбър този един от тях, който са заловили — знаеше само, че ще действа, ако тя беше техния избор.

Тълпата беше като жив, дишащ организъм — създанията в нея се движеха и блъскаха едно в друго, а на всеки няколко секунди Кели получаваше по един-два удара с лакът, които я запращаха с трясък в твърдата кожа на някое друго от тях. И в това ревящо море от остри зъби, нокти, рога и криле дори вече не виждаше никъде Рики и Дейв.

Опита да се придвижи настрани, но тълпата прииждаше и тя изпищя, изтласкана най-отпред като изстискана от тубичка паста за зъби. И изведнъж вече виждаше за какво се бяха струпали така — бяха заловили един от Хрътките.

Демоните приклещиха Хрътката към площада със смях и подигравки точно където преди се разполагаше урната за гласове. Хрътката имаше по-гъста брада от останалите си спътници, а голите му мускулести ръце бяха покрити с татуировки. Дори и да се беше съпротивлявал преди, вече се беше отказал и сега просто лежеше на земята в спокойно очакване на съдбата си.

Крайната дума в решаването ѝ се падна на Парти животното, който дръпна кордата на електрическата резачка, прясно-прясно задигната от конкурентния магазин за техника на Оскар Морено. Острието се завъртя с рев и демоните се захилиха още по-гръмко. Настъпи отново разбутване и пренареждане на строя им, за да може Парти животното да застане отпред, пред лявата ръка на Хрътката. Нахилен до уши, той сниши резачката и острието ѝ се впи в бицепса на жертвата му.

Разплиска се кръв. Демоните нададоха вой. Хрътката не гъкна, докато му режеха ръката. Кели едва задържаше погледа си натам.

Парти животното вдигна резачката над главата си и с оплискано с кръв лице приветства овациите. Завъртя се в кръг с приповдигнати крясъци и ликуване досущ като Ледърфейс в края на „Тексаско клане“, като порязваше и достатъчно глупавите да застанат прекалено близо до него демони. След това пристъпи към другата ръка на Хрътката, а тълпата отново затаи дъх, приведена напред. Кели използва момента да застане на четири крака и започна да лази през гората от демонски ходила. На няколко пъти получи ритник или удар с коляно — веднъж дори толкова силно, че зрението ѝ се замъгли, но пък тогава гората се разреди и тя успя да се измъкне изпод нея.

Изправи се на треперещи крака и попипа кръста си в търсене на пистолета, но установи, че го е изгубила някъде в мелето. Можеше да пробва да се върне и да го потърси… да бе, майната му. Ускори крачка, за да се отдалечи от тълпата, връщайки се откъдето беше дошла, но дочу гласа на Рики и се извърна.

— Дами и господа!

Кели вдигна поглед. Рики се беше покатерил на върха на покритото със сняг скеле пред сградата на Общината и беше разперил ръце пред себе си, докато изчакваше оживлението да поутихне, досущ като диктатор, обръщащ се към масите.

Когато настъпи задоволителна тишина, той започна с речта си:

— Кой иска да види нещо готино? — извика той, а демоните закрещяха одобрително. — Не ви чувам: кой иска да види нещо готино?

Дотук Кели не беше впечатлена от ораторските способности на Рики.

— Скивайте сега тука! — изрева Рики, а след известно затишие зад него се появи Парти животното, повлякъл със себе си Хрътката.

Кръвта още шуртеше от оголеното месо, където преди се намираха ръцете му, но изглежда това изобщо не смущаваше Хрътката. Още няколко секунди изминаха, докато Рики надене и затегне примка около врата на жертвата им и демоните започнаха да скандират нетърпеливо.

Най-накрая, когато всичко беше готово, Рики се отдръпна настрана и с демонстративен жест подкани Хрътката да се хвърли от ръба на скелето. Вместо това обаче Хрътката пристъпи с леко побутване към Рики, при което той загуби равновесие, прекатури се назад и полетя с писък към улицата. Размазващият му край остана скрит от погледа на Кели заради тълпата, която само след миг вече избухваше в смях.

Когато се насмяха добре, те отново започнаха да скандират, а Парти животното им се ухили, подхвана здраво Хрътката и го избута.

Хрътката полетя надолу. На близо половината път въжето се опъна до краен предел, тялото му се изпъна като струна и главата му изскочи от раменете. Всичко се случи толкова бързо, без излишно суетене, че направо беше смешно. Тялото на Хрътката се плъзна от примката и се строполи на земята, последвано след малко и от главата му, която отскочи два пъти и се търкулна. Един от демоните се затича до нея и я изрита, като че ли се беше засилил да вкара гол на игрището.

Тълпата подивя и Кели използва момента да се изниже от главната.

Насочи се обратно към улица „Брайър“, но спря на място, щом дочу лай на куче. Две ли беше това? Приведена ниско и с възможно най-тихи стъпки, тя се придвижи от сянка на сянка, приближавайки се към източника на звука.

Скоро обаче изгуби дирята и спря на място, опита с всички сили да се съсредоточи, като се стараеше да игнорира смеха и писъците, носещи се от улиците наоколо. Кучешкият лай не се чу отново. Без значение дали наистина беше Две, или не. Тя тръгна отново, насочила се в посоката, откъдето горе-долу беше дошъл първоначално, а когато зави покрай един ъгъл, се натресе право в някакъв психопат с пистолет.

Остин знаеше, че е безсмислено да се опитва да им избяга. Дори в човешкия си вид Марко Маб и Джейми Хилок бяха по-едри, по-силни и по-бързи от него.

А когато бяха демони, дори не ставаше и дума за състезание.

Двамата си играеха с него, разиграваха го, подмятаха му трохички надежда, но в крайна сметка го настигнаха, избутаха на земята в снега и му се засмяха подигравателно.

— Навън след като е минал вечерният час! — изрева Маб.

— Непослушно момченце! — изгука злорадо Хилок, чиято коса беше станала още по-дълга сега като беше демон и почти покриваше изцяло учудващо грозното му лице, резултат от трансформацията. — Как ли ще му се иска на Бланкард да е бил тук в този миг! Никак не те харесва той, да знаеш, хлапе.

— Така си е — добави Маб.

За разлика от Хилок, Маб беше по-привлекателен като демон. Кожата му имаше тъмнозлатист цвят.

— Да го заведем при Кол — предложи Хилок. — Ще го убием пред него.

— Кол си е в паник стаята — напомни му Маб. — Можем да го заснемем на видео. Какво ще кажеш?

— Не, тъпако — отвърна Хилок, — не помниш ли правилата? Никакви видеа, никакви снимки. Не можем да разказваме на никого за тази нощ.

— Уф, вярно. Добре тогава, ще убием дребното лайно тук и ще се върнем обратно за Кънингъм и приятелчетата му. Ще им дадем да разберат.

Двамата се приближиха към него, а Остин се изправи на крака, задъхан, и вдигна пистолета си.

Хилок се изсмя.

— Леле-мале! Гледай ти!

— Това да не е заглушител? — попита Маб. — Гледай, има си и заглушител! Колко готино!

— Сега определено ще се върнем за Кънингъм. Ще вземем този, ще отидем право при него и ще го гръмнем между рогата. Никой, абсолютно никой не може да си позволява да ни причинява такова нещо. Никой.

Маб кимна.

— Ще видим кой ще се смее тогава. И кой ще е по-велик, след като приключим с тях. Отмъщението е сладко. Дай ни пистолета, слабоумнико.

— Спрете — каза Остин. — Спрете или аз ще… просто спрете.

— Обзалагам се, че дори не знаеш как се стреля с това нещо — подметна Хилок. — Че дори не можеш да дръпнеш спусъка.

— Но ще — отвърна Остин през зъби. — Ще ви застрелям.

— Давай тогава — предизвика го Хилок. — Застреляй ни. Предизвиквам те.

Пистолетът беше тежък и трепереше в ръцете на Остин. Той обаче го стискаше здраво.

Маб и Хилок отново се разсмяха и пристъпиха към него, а Остин натисна силно спусъка. Очакваше приглушено „пффт!“ както във видеоигрите, но уж заглушеният пистолет изтрещя гръмко и със силен откат в ръцете му.

— Човече! — изрева Маб, ококорил очи и притиснал с ръце корема си. — Тоя ме застреля!

Маб залитна назад, а Хилок тръгна по него, като издърпа ръцете му, за да види със собствените си очи раната. Остин остана безмълвен, борейки се неистово с вътрешния си порив да започне да се извинява.

— Мда, доста шибано — отбеляза Хилок. — Направи го, наистина го направи!

— Ще те убия! — изрева Маб, но беше прекалено зает да се превива от болка, за да изпълни заканата си.

— Не мислех, че ще го направиш — продължи Хилок. — Не вярвах, че ти стиска. Кол все разправяше какъв си пъзльо, какво си мрънкало… почакай да видим само какво ще каже за това.

— Нищо няма да каже — заяви Остин. — Мъртъв е.

Маб спря да реве, а Хилок повдигна вежди.

— Какво каза?

— Кол е мъртъв — повтори Остин, този път с по-силен глас. — А, ако не внимавате, и вие ще свършите като него. Така че по-добре да ме оставите на мира.

— Ти си убил Кол? — попита плахо Маб.

Остин преглътна шумно, но кимна.

— Ти?! — изрече Хилок и пристъпи крачка напред. — Убил си Кол Бланкард?!

— Спри на място — нареди Остин. — Спри или ще те застрелям.

Хилок като че ли не беше помръднал и със сантиметър, само че изведнъж се озова достатъчно близо до Остин, за да избие оръжието от ръцете му.

— Убил си Кол Бланкард?! — повтори Хилок и вдигна Остин във въздуха за тениската му. — Убил си приятеля ни?!

— Джейми — изскимтя Маб. — Мисля, че умирам.

— Млъквай! — сопна му се Хилок.

— Тоя ме застреля в корема, човече…

— Млъквай бе, шибаняко! Този дребният тук току-що си призна, че е убил приятеля ни, не чу ли?

— Май че уби и мен, Джейми.

Хилок захвърли Остин обратно на земята и се приближи към Маб, който стенеше, превит на две.

— Какво?! — попита той. — Какво пък ти стана сега на теб, Марко?!

Маб посочи към Остин.

— Застреля ме, нали го видя?

— Е, и?

— Мисля, че ще умра, човече.

— И какво да направя аз по въпроса?

Маб се свлече на колене.

— Не знам, Джейми, страх ме е.

— Я се стегни!

— Не е въпрос на това да се стегнеш, като те е страх от смъртта.

— Разбира се, че е, а ти сега ми хленчиш. Я бъди малко повече мъж, да му се не види!

— Студено ми е.

— Разбира се, че ти е студено — заяви Хилок. — В Аляска сме. Стига си преувеличавал.

— Ама аз наистина умирам.

— Тогава умирай! Боже, Марко, умирай вече и да се приключва!

Остин прочете в демонското изражение на Маб повече, отколкото и думите им казваха — безразличието на Хилок го раняваше в пъти повече, отколкото който и да е куршум би могъл.

— Задник такъв — изрече Маб, извърна се назад, издърпа Хилок и го фрасна право в челюстта.

Хилок се олюля, но не падна на земята, а на свой ред заби юмрук в раната на Маб. Маб изкрещя от болка, препъна се и падна на колене. Сянката на Хилок затанцува на фона на огрелите го изведнъж червени светлини.

Черната кола на Майло удари Джейми Хилок с такава скорост, че го запрати на три метра във въздуха. Стовари се на земята като торба от демонска кожа, пълна със счупени кокали, и зави от болка.

Колата направи обратен завой насред улицата и се приближи отново, за да спре точно до Остин.

— Скачай вътре — каза Майло. — Да те заведем някъде, където е най-близо до безопасно.

Марко Маб вдигна поглед.

— Прощавайте — обади се той. — Можете ли да ни откарате в болница? Бях прострелян. А вие прегазихте приятеля ми.

Майло не му обърна внимание, не му обръщаше внимание и Остин, докато се качваше в колата.

Градът беше покварен.

Като че излезли от кошмарна версия на същия на светло, улиците му се стесняваха и кривяха, а сградите се издължаваха и надвисваха заплашително. Нищо не изглеждаше да пасва. Като че ли всяка една себична частица от Дезълейшън Хил се опитваше да избута останалите от пътя си — или поне така се струваше на Амбър. Сградата на Общината надвисваше завистливо над площада, магазините на главната се сбутваха и задушаваха взаимно със съседите си, а църквата оставаше настрана от всички със своите изострени форми и заплашителен вид.

Градът може би само изглеждаше като покварен, но жителите му просто изваждаха наяве истинската си същност.

Преминаваше с пикапа покрай пиршеството на демоните по улиците — биеха се, чукаха се, танцуваха и унищожаваха. Кръвожадни и незадоволими, разпалващи се в яда си от най-малкото. Видя през витрината как трима правят секс в един от магазините и изведнъж започват да спорят, а стъклото се чупи на парчета, когато политат през него, стиснали се за гърлата. Други демони, преминаващи покрай тях, се заливаха от смях.

Бяха като замаяни. Замаяни от злобна наслада и опиянени от притока на адреналин и ендорфини, освободени при отдаването им на най-низшите им инстинкти. Нито един от тях не се опитваше да се противопостави. И защо му беше? Всеки един от тях очакваше с нетърпение през цялата година тази една нощ. Страст, натрупвана в продължение на дванайсет месеца. Недоволство, стаявало се в продължение на дванайсет месеца, сега можеше да се излее във формата на яростен гняв. Стари сметки щяха да бъдат уредени. И нито една обида нямаше да остане без ответен отговор.

Амбър се замисли за миг за всички онези деца, всички тийнейджъри, заключени в звукоизолираните си паник стаи — родителите им не можеха да се доберат до тях, не можеха да ги разкъсат на парчета и да пируват с плътта им. Представи си ги как играят игри или гледат филми. Представи си как спят в безопасност на топло в тихите си и удобни, звукоизолирани пашкули, докато навън се вихреше адът на земята, гняв и мъст властваха по криволичещите улички на града им.

Двама демони в далечината пред нея се биеха ожесточено в снега. Тя разпозна по-дребния — беше възрастният рибар от „Бърза закуска при Дани“, който си беше поръчал сандвичите без коричките. Сега имаше рога и остри зъби, но беше повален от по-едрия, който започна да се хили и да го рита. Онзи обаче загуби равновесие и залитна на улицата, а Амбър го бутна, когато мина покрай тях с пикапа. След това в огледалото за странично виждане го видя как се върти и пада на земята. Тогава дребният демон-рибар се изправи и започна на свой ред да го рита, като не спираше да вие и да се смее.

Амбър ги подмина и остави зад себе си, като върна вниманието си върху пътя напред и наби рязко спирачки.

Един от Хрътките, възседнал мотоциклета си, стоеше по средата на кръстовището пред нея. Чакаше я.

Амбър не помръдваше, усещайки тресенето на пикапа от седалката под себе си, и едва осъзнаваше как по лицето ѝ се прокрадва усмивка.

Превключи на скорост и натисна до долу газта. Колата се изстреля напред и набра бързо, насочвайки се към моториста. Хрътката също потегли напред, за да я срещне. Прозвуча изстрел. Само че пикапът, в който беше Амбър, беше брониран, а куршумите не пробиват бронираните коли.

Обикновено.

Пикапът се удари в мотора и предният му капак се смачка, а Амбър полетя доста лошо от седалката си през предното стъкло и се приземи още по-лошо, като ожули гърдите, лицето, коленете и корема си на асфалта.

Остана да лежи на средата на пътя, като пъшкаше тихо, но не помръдваше.

Хрътката слезе от мотора си. Поне така дочу, не го видя. Единственото, което виждаше, бяха улицата напред, тротоара отстрани и автобусната спирка там с пейка и плакат на филм, който не се въртеше в кината още откакто беше избягала от Орландо. Слушаше как Хрътката се приближава. Застана над нея. Искаше да извърне глава, да го погледне, но тялото ѝ не ѝ се подчиняваше. Размърда пръстите на ръцете и краката си — все още се движеха. Това беше добре. Означаваше, че не е парализирана. Може би рогата ѝ я бяха спасили. Или пък люспите ѝ. Или физическата ѝ сила. Или пък силата, която си беше присвоила, когато изяде Бенджамин — вероятно тя беше свършила работата.

Но пък вече не я усещаше — тръпката. Енергията. Беше изчезнала. Беше използвала по-голямата част още тогава, за да се възстанови от огнестрелните рани, а сега и остатъка от нея. Глупачка. Защо не си беше сложила проклетия колан? Пълна глупачка.

Успя да завърти глава тъкмо когато Хрътката изтегляше назад крак, за да я ритне.

Ботушът му попадна в ребрата ѝ и я повдигна от земята като футболна топка. Тя полетя право в автобусната спирка насред дъжд от стъкло и разкъсан филмов плакат. Падна на земята и се претърколи, удари се в стената с длани и колене и остана на място, дишайки тежко. Чу се хрущене на стъпки върху стъклото и след малко Хрътката я повдигаше от земята за рогата ѝ. Тя се опита да замахне с нокти към гърлото му, но не успя да вдигне достатъчно високо ръката си и усети как ребрата ѝ се търкат едно в друго при усилието.

Той заби юмрук в корема ѝ. Подновена болка разсече цялото ѝ тяло. Тя падна на едно коляно, а Хрътката посегна със своето собствено, което попадна в слепоочието ѝ и разтърси целия ѝ свят. Тя усети как ръцете му отново я теглят за рогата, а тротоарът се плъзга под нея. Завличаше я наобратно, докато крачеше към мотора си. Съпротивлението на Амбър беше нищожно. Жалко. Ако имаше лукса да си го позволи, щеше да почувства срам от това.

Той я хвърли до мотора си и започна да претърсва багажниците си. Тя дочу дрънченето на вериги и се опита да изпълзи надалеч оттам, но той стъпи върху глезена ѝ. Тя се извъртя, притиснала ребрата си с ръка, и изпъшка. Хрътката я гледаше отвисоко с тежката верига в ръце, но погледът на Амбър премина покрай рамото му и се спря върху няколко демони, които се бяха покатерили върху развалините от пикапа.

Бяха седем. Може би осем. В различни цветове и с различен външен вид. Някои бяха стройни и слаби, други — набити. Някои имаха рога, други — не. Един имаше криле. Друг — остри издатини по всяка от по-големите си стави. Бяха накацали върху колата като гаргойли, притихнали. Хрътката усети присъствието им и се извърна бавно. Всички го изгледаха с присвити очи.

Един от демоните — най-дребният от събралите се, изквича и всички се нахвърлиха върху Хрътката. Той стисна за гърлото първия приближил се и ръката му лумна в пламъци, а демонът зави от болка. Втори демон обаче му нанесе удар и той залитна. Идваха му прекалено много и дори му пуснаха кръв.

Да, Хрътката кървеше като всеки друг. Както кървеше и Амбър.

Тя се изправи на крака, притиснала ръце към ребрата си в старанието си да не изреве от болка. Не че щеше да отвлече вниманието на демоните от битката, дори и да целеше тъкмо това. Онези крещяха с неудържимо оживление — самата противоположност на мрачното хладнокръвие на Хрътката.

Тя побърза да се махне оттам преди който и да е от тях да се сети за нея. Зави на първия ъгъл, на който попадна, и тръгна по улицата надолу. Двама демони се блъскаха в кола, паркирана на другата страна на пътя. Първоначално Амбър си помисли, че правят секс, но в следващия момент вече реши, че се опитват да се убият взаимно.

Тя продължи напред и излезе на главната. Къщата на Вергил. Всички планове бяха пропаднали. А навън сега беше прекалено опасно. Трябваше да стигне до къщата на Вергил, да се скрие там с останалите. Ако все още имаше други останали. Ако не бяха мъртви. Ако Майло не беше мъртъв.

Или Кели.

От една от счупените витрини изскочи гол демон на тротоара. На Амбър ѝ трябваха няколко секунди, за да разпознае в него Бренда — сервитьорката от „Бърза закуска при Дани“.

— А ти коя ли си, красавице? — изрече Бренда, като се приближи до нея. — Не те разпознавам по физиономия.

— Аз само минавах оттук — отвърна Амбър.

— О-о! — възкликна Бренда и я посочи с пръст. — Ти си онова пълничкото момиче, нали? Дочух, че си по-проблемна, отколкото полезна. Определено обаче си станала по-хубавка.

Амбър вдигна ръка.

— Ако бях на твое място, щях да отстъпя назад, Бренда.

— Ти ли си причината за забавянето? — попита Бренда, пристъпвайки още по-близо до нея. — Обикновено Адската нощ започва веднага щом слънцето залезе. И аз си седях в задния двор и очаквах промяната. Когато се стъмни и нищо не се случи, започнах да плача. Няма какво да те лъжа, очаквам я. Адската нощ е причината никога да не излизам в отпуск. Не ми е притрябвал.

— Ако се приближиш с още една крачка, ще те убия, Бренда.

Бренда спря да се приближава, но запази усмивката на лицето си.

— Няма да ти позволим да си тръгнеш. Да, полудяваме доста, като приемем този вид, но не толкова, че да се самозабравим. Имаме си правила. Да се стараем да не се избиваме един друг или да запалваме нечия собственост. Тези са по-отвлечените. Никой не би те обвинил, ако случайно ги нарушиш. Едно от по-стриктните правила обаче е да не закачаш децата. То е много важно. Разбира се, и по отношение на него се случва на някой да му прищрака. Миналата година например беше Джой Синклер, гимназиалната учителка. Погна едно от малките лайненца, което ѝ стъжнявало живота в училище. Всички я разбирахме напълно, но правилата са си правила. Като наказание сега прекарва нощта в една от килиите на шериф Новак. Правилата са ни важни, иначе нямаше да имаме град, в който да живеем. Друго от стриктните правила или устойчивото правило, както го наричаме, се отнася за посетителите. Всеки, който не е местен, трябва да напусне града, преди да започне фестивалът. А ако все пак хванем някой да се шляе тук след началото на празника, той никога повече не напуска този град. Никога.

— Не би ти се искало да го направиш, Бренда.

— О, и още как — отвърна Бренда. — На всички ни се иска. Ти не си местна и трябва да умреш. Така сме запазили в тайна Адската си нощ в продължение на поколения — усмивката ѝ се разтегли още повече. — Смърт за външните хора.

Бренда ѝ се нахвърли, а Амбър замахна с нокти. Очакваше защитните люспи на Бренда да изскочат, но такива не се и появиха, а Бренда изпищя и залитна, стиснала ранената си ръка с другата, като през пръстите ѝ се стичаше кръв.

Внезапен прилив на гняв обзе Амбър и тя стовари крак върху коляното на Бренда, пречупвайки го настрана. Тази смешна жена си мислеше, че може да я заплашва, нея? Амбър? След всичко, през което беше преминала.

Тя я удари с опакото на ръката си и Бренда се извъртя, сви на топка и претърколи, след което започна да пищи вече с цяло гърло, като че ли най-сетне беше осъзнала с кого си има работа.

— Аз не съм като вас — изръмжа Амбър. — На вас това ви се случва веднъж в годината, докато аз мога да приема този вид когато си поискам.

Бренда не беше в състояние да отговори — просто продължаваше да пищи: писък, който преминаваше в рев — писклив рев на болка и самосъжаление, от който ушите на Амбър се проглушиха, а изгарящият я отвътре гняв се разпалваше още повече.

Амбър изби настрани ръцете на Бренда, наведе се над нея и започна да я налага.

— Престани — нареди тя, — стига вече. Престани да пищиш така.

Кръвта на Бренда се размаза по люспите, оформили се около кокалчетата на Амбър. Пискливият ѝ рев секна след близо десет секунди, но Амбър продължи да я налага, докато се увери, че е млъкнала.

Когато приключи, Амбър се изправи, загърбила болката от счупените си ребра и присвивайки устни, отвратена от жалката пихтия, която остана да лежи безмълвно в краката ѝ.

— Нашата малка гордост и нашето щастие! — обади се баща ѝ зад гърба ѝ. — Какво ще кажеш, дали пък не я отгледахме така добре, съпруго моя?

Амбър се извърна спокойно, вперила поглед в приближаващите към нея нейни родители.

— Определено много добре, съпруже мой — отвърна Бети с усмивка. — И си мисля, че тази внезапна безпощадност я е наследила от моя род.

— Нищо подобно — заяви Бил. — Този поглед в очите ѝ го е взела изцяло от мен.

Шайка проклети серийни убийци.

Просто едни смъртни серийни убийци. Без никакви сключени сделки, без никакви получени вследствие на тях сили. Съвсем обикновени психопати, които въпреки всичко бяха успели да заловят цялата групичка на Кели.

Пълна срамота — това си беше.

— Не е ли супер? — каза единият, когото наричаха Сам, загледан през прозореца на офиса на „Хроника“ в покритите със сняг улици на Дезълейшън Хил. — Не е ли просто страхотно?

Въжетата се впиваха в китките на Кели, а челюстта я болеше от удара, който Сам ѝ беше нанесъл преди малко, та никак не споделяше неговия ентусиазъм. Дружките му серийни убийци обаче с удоволствие подеха разговора.

— Гледай ги само тези отвън — обади се Гулдер. — Виждате ли им зъбите? А ноктите? Демони, човече. Това там можеше да сме ние. Само да свърши тази нощ и това там ще сме ние.

Да, добре — имаха оръжия и Кели и останалите се бяха натъкнали на тях съвсем случайно, а не защото ги бяха подмамили с някакъв изобретателен капан, но не в това беше проблемът. Проблемът беше, че по ръцете на Кели бяха изрисувани облиците на всякакви врагове със свръхестествени сили, а сега изглежда щеше да умре от ръката на някой от тези четирима пълни аматьори.

— Не мога да чакам — заяви Демер, или поне Кели така беше чула, че се казва.

Той беше най-високият от четиримата и най-кльощавият. Сам беше с най-ужасната прическа от тях, а Гулдер беше най-едрият.

— Така съм надъхан за това. Дали съм готов? Роден съм готов, човече! — продължи той и се засмя с един странен писклив хилеж, който изглеждаше реален, но звучеше като престорен.

Линда беше до нея — очите ѝ бяха затворени, а дишането ѝ беше забавено, но стабилно. Ръцете ѝ бяха вързани и това засилваше клаустрофобията ѝ, но се справяше някак. Засега.

— Вдигате купон още преди да сме свършили работата — обади се Боушър намръщено.

Боушър беше най-възрастният и най-сериозният от всички, а определено и с най-грозната намръщена физиономия.

— Но вече държим в плен приятелите на момичето демон! — отбеляза Сам. — Сияйния демон ще ни награди с всичко, за което сме мечтали! В кърпа ни е вързано, човече!

— В кърпа, ама друг път! — отвърна Боушър. — Преди да започнете с плановете за след това, какво ще кажете да помислим дали момичето изобщо ще иска да се предаде в името на благополучието на тези добри хора? Какво ще кажете за този незначителен план?

Останалите се спогледаха окопитени.

— Предполагам, би било добре — отвърна Демер.

— Предполагаш ли? — обади се Боушър. — Това ли каза, мижитурко такава? Че предполагаш??

Демер отвърна оклюмал:

— Ами, нали знаеш, то е такова, такова. Това е такова.

Боушър сви ръце на фуния до ухото си.

— Какво такова? Какво? Говори по-високо, задник такъв!

— Това е добър план — отвърна тихичко Демер. — Това трябва да направим.

— И още как! — отвърна рязко Боушър, след което се обърна към Кели и останалите. — Все някой от вас ѝ има номера, нали така?

Кели не отговори и приятелите ѝ също замълчаха.

Боушър въздъхна.

— Ще започнем да ви убиваме един по един. Ако не ни сътрудничите, ще започнем да ви убиваме. Ще го подкараме най-лесната — ще започнем с кучето.

Завързаният до Уорик Две изръмжа.

— Да не сте посмели да го доближите! — изрече Уорик.

— А след това ще убием теб — добави Боушър. — Ще те последва мацката с циците. А след това красавецът тук. Червенокоске, теб те заловихме последна, така че ще си последната под ножа. Да видим дали ще издържиш толкова дълго.

— Нямаме номера ѝ — обади се Рони. — Дори не я познаваме толкова добре.

— Лъжеш — заяви Сам. — Да не мислиш, че сте ни попаднали случайно? Рони, нали? Наблюдавах ви. Доста сте си гъсти с момичето демон. — Той хвърли поглед към Кели. — Особено тази тук.

Боушър кимна.

— И аз така подочух, дам. Сам е нашият личен воайор, разбирате ли, и ни докладва за доста разгорещени лесбийски любовни сценки, които е видял през прозореца, о дам. А и аз самият подкрепям това нещо с две ръце, между другото. Живей за мига, това ми е девизът в живота. Ами ти, Сам, одобряваш ли гейовете?

— Разбира се — отвърна Сам. — Все пак съм от Ню Йорк.

— Не знам това какво общо има, но добре, приема се. Ами ти, Демер? Демер? Уф, да му се не види, стига си се цупил и отговори на проклетия ми въпрос. Имаш ли нещо против хомосексуалните?

— Не — измърмори Демер.

— Е, благодаря, че сподели. Виждаш ли, червенокоске? Тук сме трима либерални индивиди. Гулдер обаче никак не е така възприемчив към различните, както нас. Гулдер, какво мислиш за хомосексуалността?

— Страшно гнусна — отвърна Гулдер. — Ама лесбийките не са чак толкова зле.

— Чуваш ли? — подхвърли Боушър. — Дори Гулдер, макар и отгледан от най-върлите проповедници на Библията сред този велик наш народ, също е „за“, щом става дума за лесбийки. Смея да твърдя, имате неговата благословия. Но ще трябва да се запиташ нещо, червенокоске: как биха се отразили мръсните ти фантазийки на шансовете за живот на теб и твоите приятели? Заслужава ли си да умреш за нея? Заслужава ли си да гледаш как приятелите ти и кучето ви умират бавно и мъчително заради нея?

— Тя не носи телефон — заяви Кели.

— Глупости.

— Наистина не носи. Прекалено лесни са за проследяване.

— Всяка тийнейджърка в тази шибана страна си има шибан телефон. Оттук насетне за всяка лъжа, която изречеш, ще има куршум.

Той кимна на Сам, който насочи пистолета си към Две.

— Да не сте посмели да нараните кучето ми! — извика Уорик.

Сам се прицели наново, като притисна пистолета в главата на Уорик.

— Ти ли искаш да си първи? За мен не е проблем.

— Уорик… — обади се Рони.

— Не заплашвайте кучето ми — изрече Уорик през зъби.

Боушър изчака няколко секунди. В крайна сметка, след като не стреляха по никого, той кимна:

— Е, добре, да се върнем на темата. Та, искам само истината оттук насетне, ясно ли е?

Кели го гледаше кръвнишки.

— Има ли телефон момичето демон? — попита Боушър.

— Да — отвърна Кели.

— И знаеш ли номера ѝ?

— Да.

— Много добре — изрече Боушър с усмивка.

В този момент се появи Демер, опря пистолета си в главата на Боушър и дръпна спусъка. Главата на Боушър се пръсна на парчета по начин, достатъчен да ти обърне червата в корема.

— Леле! — извика Сам.

Гулдер се появи.

— Какво направи, по дяволите?!

— Не трябваше да ми приказва онези работи — измърмори Демер.

— И затова реши да го застреляш? Да го застреляш?!

— Ядоса ме — оправда се Демер. — Отнесе се с неуважение към мен!

— Просто те будалкаше, човече! Само се шегуваше!

Демер поклати глава.

— Неуважението е непростимо.

— Демер, шантаво копеле такова, не можеш ей така да стреляш по хората само защото не те уважават, човече!

Демер присви очи, а Гулдер вдигна защитнически ръце и отстъпи крачка назад.

— Ей, не се бъркай сега, не показвам неуважение към теб. Аз лично те уважавам страшно много. И не те нарекох шантаво копеле, за да те обидя или да ти се подигравам. Казах го от умиление. А колкото до случилото се — та ти застреля Боушър заради думи, които му се изплъзнаха от устата в един проклет миг, в който се беше разпалил.

— Трябва да се научиш да си контролираш нервите — отбеляза Сам.

— Точно — съгласи се Гулдер, — да си контролираш нервите. Точно за това става дума. И не го приемай погрешно — разбирам те напълно. И аз съм сериен убиец, също като теб. Всеки си има някакви проблеми. Но тази нощ е много специална — нощ, в която всичките ни мечти могат да се сбъднат. А когато се събрахме тук, се споразумяхме, че ще се сработим. Четиримата. Четирима серийни убийци, обединили сили в името на една обща цел. Нещо нечувано досега, приятелю мой. Разчупваме статуквото. Затова и не можеш — и го казвам с цялото си уважение, не можеш ей така да застреляш човек от екипа си в проклетата глава.

— Не трябваше да ги приказва онези работи — измърмори отново Демер.

— Разбирам.

— Бях си в отлично настроение.

— Знам, човече. А той те разстрои. Развали ти доброто настроение. Само че сега тримата можем да продължим напред само ако си имаме доверие един на друг. Ти имаш ли ни доверие, Демер?

— Предполагам.

— И ние искаме да ти се доверим. Честна дума.

— Можете да ми вярвате.

— Ама ти току-що уби Боушър, човече. Застреля го. А той беше един от нас.

— Аз просто, се обърках — отвърна Демер. — Падна ми пердето.

— Ей, братле, знам как е. Когато му падне пердето на човек, не може да мисли трезво, нали? Не може да бъде обвиняван за действията си.

— И той не спираше да ме човърка — продължи Демер, — да ме ръчка. Не бива, не бива да ръчкаш мечката.

— Така си е — съгласи се Гулдер. — Ти си мечката, която той не биваше да ръчка.

— Съжалявам, че го убих.

— Голяма работа. Минало-заминало, нали така? Само че ще имаме нужда да ни обещаеш, че няма да се обърнеш срещу нас и да ни убиеш заради някаква глупост, която изречем.

— Обещавам.

— Нали? Сам, така окей ли си и ти?

— Добре — отвърна Сам. — Както и да е.

— И аз съм окей. Демер, заедно сме в това докрай, нали? Заедно, докато всичките ни мечти се сбъднат.

Демер кимна, а ъгълчетата на устните му се разтеглиха в несигурна усмивка.

— Добър човек си ти — каза му Гулдер, като взе пистолета от ръката му. — Взимам го само като предпазна мярка. Не искаме отново да се разпалиш, нали така? Шибана откачалке.

— Ей! — обади се Демер, а Гулдер го простреля в гърдите.

Сам изпищя и подскочи назад на един крак, когато Демер се стовари мъртъв на земята.

Гулдер се извърна рязко.

— Нали разбираш защо ми се наложи да го направя?

— Ама ти го уби!

— Налагаше се.

— Тогава какво беше всичко онова, дето разправяше, че трябва да си имаме доверие? Накара го да ти се довери и го уби!

— Демер беше нестабилен, Сам. Божичко, замисли се — как можем да работим с човек, който може да ни гръмне във всеки един миг само защото сме казали нещо не на място? Ти вярваше ли му, че няма да ни убие?

— Не — отвърна Сам, — ама все пак… това не беше яко. Той беше един от нас. Четирима серийни убийци, обединили сили в името на една обща цел — сам го каза, човече. Това бяха думите ти, а после го забаламоса в едно лъжливо успокоение и…

— Ще те помоля да се кротнеш, Сам.

— Или какво? И мен ли ще убиеш?

Двамата се спогледаха втренчено.

Гулдер се засмя.

— Не, няма да те убия. Разбира се, че няма. Ти ще ме убиеш ли?

— Не, разбира се.

— Значи всичко е наред? Помежду ни?

— Всичко е наред.

— А колкото до Боушър и Демер, нямахме нужда от тях.

— Боушър само дрънкаше — съгласи се Сам. — А пък Демер беше пълно хахо. По-добре сме си без тях.

— Не бих се изразил по-точно — заяви Гулдер. — Нощта е все още наша.

— Точно така.

Гулдер се обърна към Кели.

— А сега кажете ни номера на момичето демон.

Сам притисна пистолета си в тила на Гулдер и дръпна спусъка.

Чу се само едно изщракване.

Гулдер се извърна бавно към него.

— Ти, задник такъв.

Сам пребледня като платно, завъртя се на пети и побягна, а Гулдер се прицели внимателно. Пръстът му се затегна около спусъка и изстрелът изсвистя, попадайки в кръста на Сам. Сам изсумтя, залитна, пресягайки се назад, като че ли се опитваше да се почеше, и падна на земята, където остана неподвижен.

— Мамка му — прошепна си Гулдер, след което се обърна към Кели и останалите. — Човек се опитва да изгради своя общност, разбирате ли? Да си създаде съюзници. А ето какво се случва, когато мечтите ти са прекалено големи. Трябваше да си имам едно наум. Трябваше да се усетя отрано да си подбирам по-лесно осъществими мечти — като тази Сияйния демон да ми даде сили. Тази мога да я осъществя — той насочи пистолета си към лицето на Кели. — Обади се на гаджето ти.

Нямаше намерението да повтаря — беше изписано на лицето му.

Кели извади непохватно телефона от джоба си със завързаните си ръце.

— Може и да не вдигне.

— Надявай се да вдигне.

Кели намери номера на Амбър и натисна набиране. Включи високоговорителя, за да може и Гулдер да чува. Пистолетът му не помръдна. Телефонът започна да набира. Всеки един сигнал „свободно“ беше част от обратното броене до дръпването на спусъка. Кели затвори очи.

Отекна силен трясък и тя подскочи, помислила си за част от секундата, че е звукът от куршума, който ще сложи край на живота ѝ, макар че в същото време съзнаваше, че беше като от счупено стъкло. Тя отвори очи и вдигна поглед точно когато демон с криле — истински криле, се приземи вътре през източния прозорец. Гулдер стреля три пъти. И трите пъти накара демона да изръмжи, но куршумите така и не пробиха прекалено твърдата за тях кожа. Той пристъпи напред с маниакално широка усмивка, разкриваща огромните му зъби.

Гулдер падна назад върху някакво бюро, а демонът се спусна върху него с отворена паст, за да го захапе. Гулдер използва момента да натика пистолета си в устата му и да дръпне спусъка.

Предполагаше се, че куршумът ще излезе откъм тила на демона, като го рани, но и в същото време го вбеси, стига обаче кожата му да не беше така непробиваема. При това положение обаче куршумът вероятно беше рикоширал вътре в черепа му и превърнал мозъка му в сива пихтия, защото демонът се свлече на земята почти веднага, а едното му око висна от очната ябълка.

Гулдер се поизправи, освести се и се подсмихна. Извърна се обратно към тях, а лакътят на Кели попадна точно в челюстта му. Той залитна, а Кели се хвърли да вземе оръжието му, но той успя да я избута. Тя падна назад, но чу как той изпищява, след което последва трясък и подивялото ръмжене на Две. Тя вдигна поглед и видя как зъбите на кучето се бяха впили в китката на убиеца.

Рони вдигна падналото оръжие, а Уорик повика Две при себе си. Гулдер веднага се опита да се изправи, но Рони го върна обратно долу в същия миг.

— Трябваше да ни завържете ръцете зад гърба — каза му Рони.

Гулдер вдигна глава с осакатена китка и шуртяща кръв от носа и едва сви безпомощно рамене.

— Просто не ми… не ми изглеждахте толкова опасни.

— Да, еми… — отвърна Рони — външният вид може и да лъже — довърши той и цапардоса Гулдер, който изгуби съзнание.

Когато приключи с него, се зае да плаща на останалите парите, на които се бяха обзаложили преди около месец, а Две дотърча при него, помириса главата на Гулдер, след което започна да се клати доволно върху нея.

Някъде в Дезълейшън Хил проехтя експлозия. Последваха я крясъци, ликуване и вой, възхваляващи унищожението, пируващи в него. Някъде другаде се разби кола. Зазвучаха аларми. Ехтяха изстрели — ченгетата се бореха да сведат убийствата до минимум. Лудостта се стелеше в нощта като мъгла, увиваща пипалата си около всичко и всеки. В единия край на главната, отвъд площада, вилнееше бунт. А в другия край Амбър стоеше лице в лице с родителите си.

— Дойде ли моментът, в който пак се опитвате да ме убиете? — попита тя.

Бети и съпругът ѝ си размениха широки усмивки, под които лъснаха острите им зъби.

— Как ти се струва това ѝ поведение? Да си призная, на мен доста ми допада.

— Подобна самоувереност определено щеше да внесе по-динамична нотка в семейните ни вечери — отвърна Бил. — А вместо това ни се налагаше да седим на масата с една отегчена, незаинтересована буца, която почти не отлепяше поглед от телефона си.

— Все по онези сайтове…

— Онези форуми…

— С виртуалните си приятелчета…

— Е — обади се Амбър, — поне не съм избивала собствените си деца. Как се казваха между другото? Брат ми и сестра ми?

— Нея нарекоха Каролин — отвърна Бети, — а него — Джеймс.

— А какви хора бяха?

— Той беше… нещастен — обясни Бети. — Не се държахме особено добре с него. По времето, когато се роди Каролин, вече се бяхме разбрали, че най-добрият подход към онова, което вършехме, е да се отнасяме към децата като с истински хора. Дадохме си сметка, че ще е по-лесно да се справяме с вас, ако ви отглеждаме под заблуждението на щастието.

— Имаше си и препъникамъни — допълни Бил. — В крайна сметка Каролин се оказа също толкова трудна, колкото Джеймс. Но си взехме бележка. След това се появи ти — наивна, ограничена и така обсебена от самоналожената си самота, че и за миг не се замисли над каквото и да е от случващото се около теб.

Бети се усмихна отново.

— Съвършената дъщеря.

— Абсолютно, такава си беше.

— Можете да се опитвате да ме разстроите, като ми навирате в лицето всичките ми прояви на несигурност колкото си искате — каза Амбър. — Но ще го кажа отново — поне не избивам собствените си деца.

Бети се засмя.

— Борбена. Харесваш ми.

— И всъщност се чувствам горда — продължи Амбър. — Горда съм, че по-големите ми брат и сестра са ви създавали проблеми. Така поне малко чувствам, че ги познавам. А иначе наистина ли се учудвате, че нещата се стекоха по този начин? Алистър е мъртъв. Мъртъв е и Грант. Имелда ви предаде и помогна на мен. Както и да го погледнете, а и като се замислите — как ви провалих плановете и опропастих всичко, за което сте се борили, ами че аз просто продължавам семейната традиция.

Родителите ѝ вече не се усмихваха.

В този миг нещо удари Амбър със силата на гюле точно между лопатките и тя полетя напред. Бети се отмести навреме от пътя ѝ, а Амбър се стовари на земята и дори нямаше време да вдигне очи, когато вече някой я хващаше за косата.

— Ах, ти, малка кучко! — изрева Кърсти и заби лицето ѝ в асфалта.

Тя зърна през премрежен от сълзи поглед как Кърсти се изправя, но тогава последва ботушът ѝ. Защитните ѝ люспи я покриха, но дори с тях ритникът едва не ѝ откачи главата. Амбър се опита да се извърти, да я избута от себе си, дори просто да каже нещо, но тялото ѝ реагираше прекалено бавно, а и Кърсти не ѝ даваше много-много възможности. Поредният ритник я завъртя по гръб и вероятно ѝ счупи още ребра, а Кърсти седна върху нея и я засипа с юмруци, стоварващи се върху ѝ като тежести.

След това ръцете ѝ се сключиха около шията ѝ. И там обаче защитните люспи на Амбър нямаха никакъв ефект — Кърсти беше прекалено силна. Първоначално Амбър си помисли, че тази мощ се дължи на силния йи гняв, но впоследствие забеляза кървавите парчета месо между оголените ѝ зъби. След като си беше похапнала, Кърсти пращеше от енергия, за разлика от Амбър, която беше използвала придошлата сила, за да излекува прострелните си рани.

Амбър се опита да разсече пръстите на Кърсти, но ноктите ѝ изтракаха безполезно върху защитните ѝ люспи. Амбър премигна, а очите ѝ се напълниха със сълзи, докато протягаше ръка за помощ към родителите си, които просто стояха наблизо и наблюдаваха. И се смееха.

— Той те харесваше — изрева Кърсти. — Грант действително те харесваше. А ти да го убиеш?! Ти го уби?!

Зрението на Амбър започна да се замъглява откъм ъгълчетата на очите. Вече виждаше само Кърсти с напрегнатите ѝ до краен предел мускули и горящата омраза в очите ѝ. На Амбър не ѝ бяха останали сили, а всеки изминал момент без приток на кислород изтощаваше мощно резервите ѝ.

Колкото и странно да бе, мислите ѝ се отнесоха към финала на втория сезон на „Из тъмните места“ — Балтазар се даваше, натикан от брат си в реката, течаща зад имението му. Погледите им се срещнаха през струящата вода и последният знак на дързост на Балтазар беше да покаже среден пръст на Гидиън. Много подходящ ход от негова страна. Превърнал се дори в символичен за него. Когато Амбър все още имаше сносен телефон, картинка на точно тази сцена ѝ беше зададена като фон на екрана.

С последни сили Амбър вдигна среден пръст и го показа на Кърсти, навря ѝ го в лицето в чест на най-великия сериал, излъчван някога по телевизията.

Само че вместо да го игнорира и да продължи да я души, както беше направил и Гидиън — което пък беше довело до месеци на дискусии из интернет дали Балтазар наистина е мъртъв, или не — Кърсти се намръщи, стисна и изви пръста на Амбър, като едва не го счупи, а Амбър дори можа да изкрещи от болка, тъй като вече можеше да си поеме дъх.

Другата ръка на Амбър успя да намери участък от дясната половина на Кърсти, който не беше защитен от люспите ѝ и тя заби ноктите си там. Очите на Кърсти се ококориха, а тя ахна от болка, загубила равновесие и Амбър се възползва да я избута от себе си, да се претърколи, да вдиша хубаво въздух и да се изправи, залитайки, на крака. Кърсти остана на колене, придържайки с ръце раната си отдясно.

— Ще те убия — каза Кърсти. — Ще ти разкъсам гърлото.

— Почакай малко сега, Кърсти — обади се Бил. — Искам да помислиш малко. Плановете ни в момента са малко неясни, нали така?

— Майната им на плановете ви!

— Трябва просто да говорим с Амбър. Само да поговорим. Необходима ни е, за да намерим решение на всичко това. Просто за миг още ни е нужна жива.

Кърсти ги изгледа невярващо, овладяла гнева си за момент.

— Та тя уби Грант — изрече тя, сякаш обясняваше на четиригодишни деца.

— Знаем — каза Бети. — Както знаем и че в момента искаме прекалено много от теб.

— Ще умре сега — заяви Кърсти и се извърна обратно към Амбър. — Ще умре точно сега.

Кърсти понечи да ѝ се нахвърли, но изведнъж зад нея застана някой, който я задържа в хватка, от която не можеше да се освободи. Беше Глен — ужасяващо бледият Глен, чието ужасяващо бледо лице Амбър успя да зърне само за миг, секунда преди той да впие зъби в шията на Кърсти.

Тя се вкамени и опита да изкрещи, но от гърлото ѝ не се процеди и звук, а по ключицата ѝ се стече струйка, докато Глен пиеше кръвта ѝ. Бил и Бети просто зяпаха недоумявайки, неспособни дори да помръднат за няколко секунди. В следващия миг Бил се хвърли напред, а Бети го последва, но Глен обгърна здраво Кърсти с ръце, извърна поглед, така че мъртвите му очи се спряха върху Амбър за момент, след което, отвеждайки Кърсти със себе си, се изпари в нощното небе.

Доста дълго никой не продума нищо.

— Ето ти сценка, която не се разиграва всеки ден — измърмори Бил.

Бети дръпна Амбър, вдигна я във въздуха и я захвърли в шперплата, сложен да предпази витрината на един офис. Тя се строполи на земята в него, изтърколи се и остана да лежи в тъмното — вече определено ѝ втръсваше постоянно да я разхвърлят насам-натам.

Бил и Бети пристъпиха след нея в офиса на туристическата агенция.

— Имаш си приятелче вампир, така ли? — попита Бети — Не е добра идея, човек не може да им има доверие.

— Както не мога да имам доверие и на вас ли? — изрече Амбър, докато се изправяше, а от косите ѝ се посипаха парченца стъкло.

— Не мисля да обсъждаме въпроса за доверието точно сега — заяви Бети, превърнала се в нищо повече от един силует на фона на уличното осветление. — Съществуват два ключа, които могат да ни отведат при Набериус. Единият е в шейпшифтъра — нека си остане при него. А малкото ти приятелче Остин духна нанякъде с другия. Къде може да е отишъл?

Амбър я погледна намусено.

— Използва ли го? Той използва ли ключа?

— Използва го — каза Бил. — Къде го е отвел?

Амбър се отпусна на едно от бюрата и поклати глава.

— Амбър, къде го е отвел?

Тя вдигна поглед.

— За да започне Адската нощ, имаше нужда Набериус да получи жертвоприношение.

— Е, и? — обади се Бети. — Това какво…? Уф.

— Тоест е мъртъв? — попита Бил. — Дребният нехранимайко се е самоубил, така ли? А какво е станало с ключа?

— Вероятно все още е там долу — отвърна Амбър. — Изглежда, че планът ви е обречен, Тате. Най-добре още сега да се залавяте отново с бягството си.

— Не говори на баща си с този тон — нареди Бети.

Амбър не се сдържа и се засмя.

— Е, изглежда ни остава само един начин да спасим положението — отбеляза Бил. — Трябва да я отведем при Астарот.

Бети го погледна.

— Мислиш ли, че някак ще разбере, че сме се опитали да го предадем?

— Опасявам се, че вече го знае, но пък ако му я поднесем на сребърен поднос, може и да си затвори очите за нашата… нетърпеливост.

— Винаги съм ви мразела, като правите така — обади се Амбър, а двамата я погледнаха в очакване на подробности. — Като говорите, сякаш не съм в стаята. Карахте ме да се чувствам невидима.

— Юношеството е труден период — отвърна незаинтересовано Бил.

Бети докосна съпруга си по ръката, той се обърна и всички впериха погледи в счупената витрина, отвъд която изникна и падна задъхан на колене демон с цвят на кожата като лунна светлина.

А зад него се появи Хрътка.

Бил и Бети залегнаха, а Амбър се скри зад бюрото. Тя изчака известно време така, след което надникна навън, където Хрътката — едър, брадат тип с татуировки по целите си разголени ръце, положи длан върху рамото на демона. Демонът изкрещя зловещо и цялото му тяло се сгърчи от болка. Ръката на Хрътката заискри, а демонът започна да цвърчи — надигна се дим от кожата, очите, устата му.

Като че ли изгаряше отвътре.

Писъкът секна. Демонът издиша тежко и падна мъртъв, а Хрътката извърна поглед право към витрината.

Бил скочи изведнъж и издърпа Амбър на крака.

— Хванахме я! — извика той — Хванахме я за вас! Изпълнихме заръката на Астарот!

Амбър опита да се отскубне, но тогава Бети я зашлеви през лицето и докато се осъзнае и мислите ѝ отново придобият свързаност, вече я завличаше вън на улицата.

Хрътката стоеше и чакаше, а когато застанаха достатъчно близо, се пресегна да я грабне — нея, но и Бил.

При докосването му Амбър се изпъна като струна толкова рязко, че едва сама не си прекърши врата. Започна да пищи и долови смътно и крясъците на Бил, пригласящи на нейните. Тялото ѝ изгаряше. Всеки един нерв в тялото ѝ като че ли пламтеше. Усети как вътрешностите ѝ започват да завират.

В следващия миг обаче всичко секна и Амбър се свлече задъхана на земята. От болката остана само един ярък спомен, а горещината утихна така бързо, както се беше и разляла по тялото ѝ. Бил беше все така до нея и тръскаше глава в опита си да се изправи и да помогне на съпругата си, която сега теглеше Хрътката надалеч от тях. Хрътката се извъртя, стисна Бети за гърлото и я тръшна на земята. Бил му се нахвърли обаче преди ръката му да заблести и двамата се сборичкаха.

Амбър се изправи с разкривена гримаса на лице. Загледа как родителите ѝ се бият с Хрътката, как замахват с нокти и юмруци и се изправят непохватно, когато ги поваляше. В следващия миг обаче Хрътката изведнъж се насочи към нея, а Амбър го изгледа с разширени от ужас очи, залягайки, за да избегне опита му да я хване, като замахна на свой ред с нокти към лицето му.

Слънчевите му очила паднаха и той изръмжа. Тя го разпозна — беше същият тип, който собственоръчно счупи врата си, за да я спипа в гората.

Той ѝ се нахвърли, но Бил го задържа, а Бети се сниши и разкъса капачката на коляното му с един бърз кървав замах. Хрътката се свлече на другото коляно, при което Бети задържа едната му ръка, а Бил се погрижи за другата, докато Амбър се приближи и тикна ръката си точно под брадата му, заравяйки нокти надълбоко в месото на гърлото му.

След което го разкъса.

Хрътката издаде гъргорещ звук и родителите ѝ освободиха хватките си. Той опита да притисне двете си ръце към гърлото, за да спре изтичащата кръв, но без особен ефект. Падна напред на четири крака, след което се свлече изцяло на земята, а Бил започна да мачка с крак главата му, докато не се разцепи и не стана на пихтия.

Шумът на мотор накара Амбър да се извърне рязко, когато светлината на единичен фар заля и трима им. Друга Хрътка. Божичко, още един.

Мотоциклетът спря и светлината угасна и Амбър можеше да различи фигурата на Хрътката, възседнал возилото си, наблюдавайки ги зорко.

Родителите ѝ побягнаха. Не казаха и думичка, дори не се опитаха да се измъкнат остроумно. Просто се извърнаха и си плюха на петите.

Амбър си позволи за миг да се полюбува на гледката на бягащите, за да спасят кожата си, свои родители, след което извърна поглед обратно към Хрътката и усети как се вледенява отвътре. Той слезе от мотора си и закрачи към нея.

Тя скочи към него и в този миг отекна изстрел. Амбър залитна, когато Хрътката се килна назад с дупка от куршум в главата. Тя се извърна в очакване да зърне Майло как пристъпва към тях.

Вместо това се приближи шериф Новак, а широката му демонска усмивка се разтегляше по цялото му лице. Той насочи пистолета си към нея.

— На колене. И с ръцете на тила.

— Сигурно се шегуваш?! — изрече тя. — Дори миг почивка ли не ми се полага? Една минутка, в която да не се появи някой друг, който иска да ме убие?

— Очевидно не — отвърна Новак.

Погледът на Амбър се плъзна към дулото на пистолета му и тя се подчини.

— Предполагам, че това всичко е твое дело — заяви той. — Да поставиш в опасност целия град, за да спасиш собствената си кожа?

Хрътката се размърда — дупката в главата му вече беше зараснала. Той се надигна, но Новак го гръмна отново, този път в слепоочието, и той се отпусна отново на земята.

— Самият Сияен демон можеше да се появи тук, а ние нямаше да можем да сторим нищо, за да го спрем — продължи Новак. — И за какво? За да си удължиш ти живота с още няколко седмици? Той все ще намери начин да те убие. Неизбежно е. Няма да можеш да бягаш вечно.

— Не ме е грижа за вечното — измърмори Амбър. — А просто за настоящия момент.

— Настоящия момент ли? В настоящия момент мисля да те убия. А щом и кметът, и ти сте мъртви, сигурно останалите Хрътки ще си тръгнат, макар че се съмнявам. Не и след това.

Новак прибра пистолета си в кобура, приклекна до Хрътката и го подхвана под брадичката. Ноктите му се издължиха и се забиха в месото и макар с известно усилие, шерифът откъсна главата на жертвата си, след което се изправи и я захвърли настрана.

— Но все пак си струва да пробвам, нали така? Това е моят град. И е мой дълг да го защитя.

И в този миг тя го чу — така познатия звук, и извърна поглед към улицата, докато в гърдите ѝ се надигаше надежда. Надежда, която нарастваше с приближаването на звука, докато Чарджърът не изрева, появявайки се на кръстовището.

Появи се за миг и отново изчезна.

Амбър оклюма, извръщайки се обратно към Новак.

— Колко жалко — изрече той. — Щях да се радвам да изпробваме кой ще е по-бързият.

— Щеше да е Майло при всички положения — отвърна Амбър. — Чел е каубойски книги.

Точно тогава със свистене покрай ъгъла долетя и черният метален звяр — Чарджърът с червените си фарове и двигател, задвижван от душите на мъртвите. Колата спря и двигателят замлъкна, а вратата изскърца по онзи чудесен начин, когато Майло се появи отвътре.

Той свали якето си, хвърли го на задната седалка и закрачи към тях.

Беше направо непривично да видят някого в човешкия му облик тази нощ, но ето че той стоеше пред тях — висок и някак ядосан, като че ли някой току-що беше сритал кучето му.

Новак също се преобрази в човешки вид, като че ли за да бъде справедливо, но запази зловещата усмивка на лицето си. Ръката му се плъзна към пистолета на колана.

— Господин Себастиан — обади се той, като зае по-широка позиция, — идвате точно навреме. Амбър тъкмо ми казваше, че обичате да четете уестърни. Не е най-емблематичното, но съм убеден, че ще оцените…

Амбър скочи и притисна с ръка кобура на Новак, който на мига се опита да извади оръжието си, но не успя навреме, а Майло вече беше стрелял два пъти в гърдите му. Новак падна на едно коляно, като едва си поемаше дъх.

Изкашля се. Разплиска се кръв. Брадичката му увисна към гърдите, но той успя да вдигне поглед към Майло, който вече беше пред него.

— Ти ме подмами.

Майло не му обърна никакво внимание, а вместо това изгледа Амбър въпросително:

— Добре ли си?

— Почти.

Новак се свлече по лице на земята до тях, а очите му останаха широко отворени, вперили поглед в небитието.

— Почти добре ще ни свърши работа засега — изрече Майло и се запъти към Чарджъра. — Да вървим.

В къщата на Вергил беше тъмно, но на него не му трябваха светнати лампи, за да вижда.

Съблече се по чорапи и долни гащи и отвори гардероба си. Дръпна закачалките с ризите и ежедневните си панталони на една страна, извади калъфа за дрехи, закачен на релсата, и го положи внимателно на леглото. Движенията му бяха отмерени и последователни, точно както в добрите стари времена, когато вадеше така калъфа преди да тръгне за снимачната площадка.

Костюмът, както беше казвал още от едно време на Джони Карсън, говореше за героя също толкова, колкото всяко едно проучване за него. Да закопчее копчетата, завърже вратовръзката и килне шапката си под точно определения ъгъл — всичко това беше част от маскирането на героя. С тази разлика, че при Маската костюмът вървеше и с действителна маска за лицето му.

Облече се. Първо сложи ризата. След това вратовръзката. Панталоните и обувките. Елечето. Ръкавелите.

Чак тогава се усети, че Хавиер седи на вратата.

— Какво правиш, по дяволите?

— Все още не е приключило — заяви Вергил, без да се обръща към него.

— Знам — отвърна Хавиер. — И пак повтарям: какво правиш, по дяволите?!

— Подготвям се.

— За какво? Специален юбилеен епизод ли?

— И ти го усещаш, нали? Дългия идва.

— Да не би изведнъж да придоби и гадателски способности?

— Уорик ми разказа за Демон шосето.

— Така ли? И къде води?

— Не, не е някакъв истински път. То просто свързва хората, местата.

— Боже, да не е някой от онези „пътища на съзнанието“, за които се тръбеше постоянно през шейсетте?

— Така е устроен светът — отвърна Вергил. — Или поне така го разбирам аз. Дали по силата на някакво съвпадение, на съдбата или на някаква божествена намеса, всички ние сме свързани. Само това, че си тук точно сега, те обвързва до края на живота ти със сили отвъд нашите разбирания.

— Като гледам тези дни, че и смартфоните са отвъд моето разбиране, не е кой знае колко трудно. А защо, по дяволите, си облякъл тези дрехи? Ако Дългия наистина се появи, ще оставим другите да се разправят с него, нали така? Вергил?

— Те са достатъчно заети.

— Вергил, нали осъзнаваш, че не си Маската?

Вергил облече сакото си.

— Все някой трябва да е.

— Ето за това говоря! — извика Хавиер, сръчквайки го с пръст. — Тъкмо някаква такава реплика произнасяше преди почивката от снимки! Да му се не види, та ти вече си старец. Разбираш ли? Можем да не спираме да си говорим как все още ставаме за нещо, как все още има нужда от нас — и знаеш ли какво? И за двете неща ще бъдем на сто процента прави. Само че вече сме стари. Телата ни са по-бавни, а съзнанията ни са задръстени с толкова много преживявания, че вече се пропукват и в тях се появяват течове. Особено в твоя мозък, Вергил, са се пръкнали някой доста сериозни течове.

— Той уби дете — заяви Вергил. — Дългия уби момче.

Хавиер кимна.

— Да, така е, уби един побойник. Чу какво каза Остин — хулиган. Бъдещ психопат.

— И все пак дете, Хавиер. В много други отношения просто едно дете. Всички останали — Рони, Кели, Линда и Уорик, Майло и Амбър, всички те са млади и силни и много пъти вече са се занимавали с подобни работи, но дори те не го предотвратиха, нали? Изплъзна им се и Дългия уби дете.

— Не е твоя отговорност.

— Видях как Оскар Морено убива съседа ми. И от една седмица знам истинската самоличност на Дългия. Ако отговорността не е моя, то на кого е?

— Аз, не знам, Вергил. Но не можеш да се захващаш с това. Той ще те убие.

— Ако ме убие, ще се погрижа да го взема със себе си.

— Не, няма да можеш. Той е чудовище. Ще те убие, без да му мигне окото. Няма да успееш и да го приближиш.

— Но ще се опитам — отвърна Вергил, докато сгъваше маската и я прибираше в джоба си. — Ще се опитам, и още как!

Хавиер поклати глава и се отдръпна, а Вергил взе шапката в ръце, но не си я нахлупи. Чувстваше се добре в тези дрехи. Може би му стягаха малко тук-там или стояха отпуснати на други места, но го караха да се чувства добре. Да чувства, че това е правилното.

Той прегледа цялата си колекция от реквизити и костюми от сериала, като сгъна много внимателно едно палто и го пъхна в чанта с принадлежности за пренощуване за една нощ. След това провери още веднъж прозорците и вратите, през което време се появи Линда да го търси.

— Изглеждаш страшно — изрече тя.

— Старая се.

Тя се усмихна.

— Майло се появи.

Той кимна.

— Ще му отворя.

Той остави чантата в кухнята и отиде в гаража, където изчака Чарджърът да паркира вътре и затвори вратата на гаража след него. Амбър слезе първа, а Вергил се отдръпна напълно неволно назад. За първи път се намираше толкова близо до нея, когато тя беше в демонския си вид, и изглеждаше доста застрашително. И въпреки всичко се радваше да я види.

— Вече сме всички — изрече той, след като Майло слезе от колата. — Рони и останалите се появиха минути след като ти излезе отново.

— Кели с тях ли е? — попита Амбър.

— Да, разбира се, вече всички сме тук и сме добре, включително и кучето.

Амбър кимна, доволна от отговора, но като че ли все още някак вътрешно неспокойна. След миг колебание тя се преобрази в обикновеното момиче с лъчезарна усмивка, което Вергил познаваше. Тя понечи да мине покрай него, а той я прегърна.

— О — изрече тя. — Ъм, добре. Хубав костюм.

— Благодаря — той я притисна към себе си, след което я пусна и отстъпи назад. — Тревожехме се за теб — допълни той. — Особено Кели.

Амбър прехапа устни.

— А, това е за теб — изрече той, извади месинговия ключ от джоба си и ѝ го подаде. — Остин постъпил достатъчно смело, че да го задържи в себе си. Умен младеж е той.

— Да — отвърна Амбър, слушайки го само с половин ухо.

— Хайде, влизайте вече вътре — каза Вергил. — Тук е студено, а аз съм стар човек — и ги подкани към вратата, към топлината на дома си. — Стойте настрана от прозорците — напомни им той. — И без да светвате лампите, моля. Ако някои от съседите са наоколо, ще дойдат да тропат на вратата и никак няма да са учтиви.

Насочиха се към мрачната всекидневна, като усетиха уханието на горещ шоколад и кафе още преди да стигнат там. Остин седеше на едно от канапетата. Линда и Хавиер се бяха разположили на дивана, а Уорик седеше на земята, гушнал Две. Рони стоеше до прозореца, като се взираше навън през завесите от време на време, а Кели се изправи на крака на мига, в който Амбър пристъпи в стаята. Всеки държеше в ръка или имаше наблизо до себе си димяща чаша с гореща напитка.

Кели и Амбър се спогледаха, като че ли имат да си кажат нещо важно, но никоя от тях не можеше да го изрази с думи. Вергил сви рамене — ех, младежи.

— Добре — обади се той, — ето как стоят нещата в момента. Кметът Йеспер и шериф Новак са мъртви. Някои от нас изглежда са се споразумели някак с другите полицаи, но не можем да разчитаме, че ще е валидно за дълго. Окованият демон.

— Набериус — подсказа Линда.

— Да, Набериус, благодаря ти, си е получил жертвоприношението: съученик на Остин.

— Не ми беше съученик — измърмори Остин.

— Единият от демоните, които преследваха Амбър, също е мъртъв — продължи Вергил.

— Двама от тях всъщност — поправи го Амбър. — Останаха само родителите ми, а съм почти сигурна, че вече са избягали от града.

Вергил кимна.

— Ясно. А за колко от Хрътките знаем, че са мъртви? Кели, имаме един, когото Майло е убил, и още един, когото си видяла да обесват, нали? Това прави двама.

— Новак уби още един — обади се Амбър, — и аз убих още един с родителите ми. Нещо като семейно забавление. Видях как няколко демони бяха погнали друг, но не знам дали са успели да го убият.

— Тоест е възможно все още да има един жив — установи Вергил. — Освен ако някой друг не е видял нещо друго? Никой? Сигурни ли сте? — той въздъхна. — Добре, тогава значи вероятно все още имаме една жива Хрътка из града.

— Имаме си и Дългия — подсети го Хавиер.

— Да, имаме и него. Както и фактът, че е едва полунощ, а Адската нощ тъкмо започна. Мисля, че всички ще се съгласим да се покрием тук и да си стоим тихомълком. Изгревът е малко преди пет. Ако успеем да се спотаим тук дотогава, всички ще доживеем да видим утрото.

— Ами ако Хрътката дойде да ме търси? — попита Амбър.

— Хрътките могат да бъдат очистени — обади се Майло. — Вече сме го виждали и сами.

— Могат да бъдат спрени с доста голяма сила — поправи го Амбър. — Например една шайка демони могат да спрат един от тях. Или една въоръжена до зъби бойна групичка. А ние не разполагаме с нито едното от двете.

— Но пък сме заедно до края — заяви Уорик, а когато всички го погледнаха намусено, се сепна и добави. — Съжалявам, не слушах внимателно. За какво говорехме?

— Мамка му — обади се Рони откъм прозореца. — Намери ни.

Настъпи блъсканица, в която всички се струпаха да погледнат. Всички, освен Вергил. И Хавиер.

Като пренебрегна Хавиер за миг, Вергил се обърна към останалите:

— Дългия ли?

— Задава се от средата на улицата право към нас — съобщи Линда, като внимаваше прекомерно много да не помръдне завесата. — Като че ли е излязъл на среднощна разходка.

— Дали ни вижда? — попита Уорик. — Имам чувството, че ни вижда.

— Но нали Адската нощ започна? — обади се Кели. — Защо му е да идва за нас?

— Все пак се погрижихме за смъртта на шефа му — каза Амбър. — Може би е верен подчинен — след това добави по-приповдигнато. — Така че може и да не се наложи да се бием с него. Ако му кажем кой действително е убил Йеспер, вероятно ще погне родителите ми.

— Дошъл е за мен — изрече спокойно Остин и всички извърнаха погледи към него. Той преглътна мъчително. — Когато ме отведе с него, ми каза, че в града са взели решението. Каза, че който събере най-много гласове, трябва да умре.

— Но гласуването вече не е от никакво значение.

— За него явно е — обади се Вергил.

Майло презареди пистолета си.

— Ще го спрем.

— Аз по-добре да бягам оттук — заяви Остин.

— Оставаш с нас — каза му Рони.

— Стойте, стойте — обади се Линда. — Ново развитие на нещата.

Сега и Вергил вече го чуваше — приближаваше мотоциклет.

— О, страхотно — каза Уорик, — получаваме Дългия и последната Хрътка заедно? Ти сериозно ли? В едно и също време? Свършено е с нас. Това беше, човече. Това е краят.

Рони огледа пак намръщено.

— А къде изчезна Дългия?

— Крие се — отбеляза Кели. — Боже, май Хрътката го е изплашила.

— Всички да залегнат — нареди Майло.

Вергил наблюдаваше как всички се отдалечават внимателно от прозореца. Светлината на единичен фар премина по него, а шумът от мотора бавно се усили, след което започна да стихва.

Амбър се обади замислено:

— Да не би да намалява скоростта?

— Възможно е да свиква все повече с града — изрече Майло. — В такъв случай е възможно да определя все по-точно местоположението ти.

— Може ли всички да се успокоим? — обади се Уорик. — Отдалечава се, нали така? Няма си и представа, че си тук, Амбър. Никаква.

В следващия миг обаче ревът на мотора отново се усили. Той се бе върнал обратно.

— Ох, по дяволите — изрече Уорик.

Тогава шумът на мотора секна.

В далечината отекваха изстрели и аларми на коли. Линда изпълзя до прозореца и надзърна навън.

— Виждаш ли нещо? — попита Рони.

— Мотора — прошепна тя. — Уф, мамка му. Тръгнал е пеш.

Напрежението в къщата се вдигна с още няколко степени. Единствен Майло изглеждаше несмутим.

Вергил махна на Остин и той отиде при него. Той постави ръце на двете рамене на момчето.

— Каквото и да става — изрече той, — ще стоиш неотлъчно до мен, ясно? Няма да бягаш наникъде. Единственият случай, в който ще побегнеш е или когато ти кажа, или когато вече съм прекалено мъртъв, за да ти го кажа. Ясно?

— Да, сър — отвърна Остин.

Две започна да ръмжи.

Майло вдигна показалец към устните си и пристъпи бавно към входната врата, стиснал пистолета си в двете си ръце. Спря пред нея и постоя за кратко, преди да се пресегне да отвори.

Вратата излетя от пантите си и се блъсна в него. Той падна на земята, пистолетът му изхвърча от ръката, а Хрътката го прекрачи така непринудено, както собственика прекрачва кучето си, заспало на верандата.

Амбър отново се преобрази в демон, изрева и се затича към него, но Хрътката я стисна за гърлото и я вдигна във въздуха, запращайки я в стената. След това отстъпи крачка назад, вдигна я и я затръшна в отсрещната стена. Останалите се притекоха на помощ, с изключение на Вергил, който се отдръпна, като държеше Остин зад себе си. Сърцето му заби опасно бързо, а по лявата му ръка се разля болка на иглички. Коленете му омекнаха и вероятно щеше да припадне, ако Остин не го беше задържал изправен.

Той разтърси глава, неспособен да изрече каквото и да било, и стисна Остин за рамото. Оттам, където бяха застанали, се виждаше в кухнята му, където клечеше Кели, протегнала ръка към тях. Вергил ѝ кимна и избута Остин към нея. Остин се поколеба, но крясъците и блъскането го убедиха да се подчини.

Докато героите се биеха с Хрътката, Вергил се бореше да си поеме дъх. Съзря как Майло се нахвърля на Хрътката откъм гърба му. Как Уорик се свлича на земята, а Линда се изправя на крака. Как Хавиер, застанал в ъгъла, наблюдава уплашено цялата борба.

Беше повече от ясно, че няма да победят Хрътката. Рони вече лежеше в безсъзнание, а може би и по-лошо, а сега и Майло се присъедини към него.

— Ей! — извика Амбър.

Клането секна.

— Аз съм тази, която ти трябва, нали така? — продължи Амбър. На мястото на ръцете ѝ имаше остри нокти — Вергил не знаеше за тях, а и не ги беше забелязал досега. — Хайде тогава. Това е последният ти шанс, задник такъв — тя се извърна и скочи през прозореца.

Беше впечатляващо напускане на сцената, в отговор на което Хрътката захвърли Майло на земята и се насочи към вратата. За един прекрасен момент Вергил си помисли, че щеше да я последва, но Хрътката се спря и извърна, а през ума на Вергил се прокрадна съмнението, че този никак не е толкова глупав, колкото изглежда. Защо изобщо да тръгва да я преследва, като можеше да накара жертвата си сама да дойде при него?

Хрътката притисна нокът към китката си и я преряза. Закапа кръв и се стече по ръката му на непрекъсната струйка, а той описа един кръг около Майло.

— Ей — обади се Хавиер, — какво прави онзи? Ей, ти! Спри веднага!

Не беше особено трудно за Хрътката да пренебрегне виковете на един старец, а когато кръгът беше завършен, кръвта започна да дими и се запали… и в този миг и Майло, и Хрътката изчезнаха.

— Амбър! — изкрещя Линда. — Върни се!

Вергил се насили да се изправи. Ролята му тук все още не беше приключила.

Амбър се появи отново, затичала се отвън.

— Къде е той? Къде, по дяволите, се дяна?!

— Изчезна — обясни Хавиер. — Взе Майло със себе си. И просто изчезна.

Амбър го изгледа невярващо.

— Мамка му — изруга тя и побягна.

Вергил чу как отваря с ритник вратата на гаража.

Линда докуцука до Рони, за да провери пулса му, а Две изприпка при Уорик и започна да го ближе по лицето.

— Добре съм, момчето ми — измърмори Уорик. — Добре съм.

Амбър дотича обратно с едра кожена кесия и дръпна връвта ѝ. Изсипа от нея в кръг около себе си черен прах, хвърли кесията на пода и започна да потупва джобовете си.

— Кибритена клечка! — извика тя. — Каквото и да е запалимо!

Уорик се подпря на лакът и зарови в джоба си. От него изпопадаха стотинки, използвани носни кърпички и мъх от влакна, докато накрая той изрови и ѝ подхвърли евтина запалка. Амбър я улови, натисна я и я поднесе към праха, който лумна в пламъци, разпространяващи се и в двете посоки по окръжността, а когато двата края се срещнаха, Амбър поизправи гръб и изчезна.

Уорик премигна недоумяващо.

— Всички го видяха това, нали?

Линда сгъна якето си и го подпъхна под главата на Рони.

— Как са всички останали? Хавиер?

— Добре съм — обади се Хавиер. — Само че Вергил май получава инфаркт.

— Добре съм си — заяви грубо Вергил.

— Кели — обърна се към нея Линда, — ами ти?

Кели изпъшка откъм ъгъла, а Вергил ококори очи.

Краката му бяха изтръпнали, а стъпалата му се усещаха като тежести, но той се принуди да пристъпи, като побърза да стигне до кухнята. Задната врата беше отворена. Той се гмурна в нощния студ, като успя да застане до портата на оградата му, без да се прекатури през нея. Портата се отвори и той постоя пред нея за миг, дишайки тежко, преди да се хвърли напред.

Той съзря по пътеката зад къщата му как някой, който изглеждаше точно като Кели, отвежда Остин със себе си. Разбира се обаче не беше облечен в нейните дрехи, а Вергил изобщо не беше забелязал преди малко.

— Остин! — извика той. — Бягай!

Дългия, все още в облика на Кели, извърна рязко глава, а Остин се възползва от мига, за да се освободи от хватката му и да побегне в гората.

Съществото, което не беше Кели, изгледа Вергил, ухили му се и тръгна след момчето.

Амбър беше идвала тук и преди.

Замъкът на Астарот — с каменни стени, издигащи се високо над покривните греди, високо в мрака и празнотата отгоре. Тук в студения въздух се носеше далечната симфония на писъци и плач, от които прозорците със стъклописи, изобразяващи най-разнообразни превъплъщения на покварата, разврата и убийството, се тресяха. По каменните стени висяха ковьори, различни от онези, които беше зърнала последния път, когато беше тук. Ужасяващ разкош — в нови и свежи нюанси, готови да накърняват с показната си екстравагантност.

Този път нямаше делегация по посрещането. Нямаше и следа от безполовото създание, наречено Жокера. Вероятно никой дори не бе забелязал присъствието ѝ тук. Или поне така се надяваше тя. Замъкът беше един от многото в кралството, в което властваше Окървавения крал и в него царяха определени правила, които не можеха да се подминат, изопачат или нарушат. Тъкмо това бе удивило и Амбър — въпреки порочността и жестокостта си, адът поне беше място на честност. Чудеше се дали и раят бе наполовина толкова истинен.

Едно от правилата за посетителите тук, правило, за което я бяха предупреждавали най-много пъти, беше, че никога и при никакви обстоятелства не бива да излиза от очертанията на кръга. Никога.

И така, Амбър си пое дълбоко дъх и пристъпи извън кръга.

Щом се увери, че стените не се срутват върху нея или пък не пропада право в огнените дълбини, тя се затича и премина през първата врата на пътя ѝ. Попадна насред виещ се коридор с тесни прозорци от двете му страни. Под катраненочерното небе и отвъд гората от усукани, струпани и задушаващи те дървета на хоризонта изплуваше обширен град. В центъра му се издигаше дворец — Амбър го виждаше дори оттук. Можеше дори да оцени красотата на заострените му форми и зловещите му ъгли. Без съмнение онова беше дворецът на Окървавения крал.

Коридорът се разделяше на три, но само в една от посоките пространството изглеждаше достатъчно широко, та да може тя да мине спокойно през него. Когато тръгна натам обаче, раменете ѝ започнаха да стържат по стените, въпреки че опита да се свие колкото може, докато не започна да се движи съвсем настрани, свивайки се още повече с измъчена гримаса на лице.

Виждаше се някакъв изход напред. Трябваше само да се промуши, свивайки се още малко. Само още малко.

Докато не заседна.

Стената пред нея се врязваше в корема и гърдите ѝ, а тази зад нея смачкваше задника ѝ. Можеше да протегне лявата си ръка към изхода, но не можеше дори да завърти глава, без рогата ѝ да заседнат. Ставаше ѝ трудно да диша. Амбър опита да си глътне корема, но нямаше опорна точка, откъдето да успее да помръдне. Не можеше да се придвижи нито напред, нито назад. Паника започна да човърка съзнанието ѝ.

— Здравей — обади се някакъв глас.

Тя ококори учудено очи.

— Жокер? Ти ли си, Жокер?

В прохода пред нея се появи силует.

— Хванах те — заяви Жокера. — Само ако господарят знаеше, че ще е толкова лесно, нямаше да има нужда да изпраща Хрътките по петите ти. Трябвало му е единствено тясно пространство.

— Помогни ми.

— Че защо?

— Заклещих се.

— Не — защо пък да ти помагам на теб?

Тя се насили да се усмихне.

— Защото… защото след това и аз ще ти помогна. Ще те отведа далече оттук.

— Далече?

— Ще те взема обратно с мен.

— Далече оттук? Ама замъкът е моят дом.

— Тогава какво искаш? — попита тя. — Кажи ми за какво копнееш и ще го изпълня. Но първо ме измъкни оттук.

— Хммм — отвърна Жокера. — Не знам. Ти си от подлите, Амбър Ламонт. Даде ми Едгар Спъриър, а ми каза, че е Грегъри Бъкстън.

— Съжалявам за това, наистина.

— Господарят не беше доволен. Господарят ме наказа за това.

— Толкова съжалявам.

— Господарят не искаше Едгар Спъриър. Остави ми го на мен. Аз го промених. Той не спираше да говори, затова го кръстих с ново име. Сега се казва Бърборко.

— Да, Едгар действително бърбореше много.

— Хубаво е — заяви Жокера. — Хубаво е да си имаш домашен любимец.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна Амбър. — Много е приятно, когато хората се радват на подаръците си.

— Бърборко е бил подарък? За мен?

— Разбира се — заяви Амбър. — И ти харесва, нали така?

— Страшна забава е с Бърборко!

— Много добре — изрече Амбър. — Много се радвам. Но сега си ми длъжник. Разбираш, нали? Аз ти доведох Бърборко и сега и ти трябва да ми направиш услуга. Такава е работата с подаръците. Разбираш ли?

— Да.

— Хвани ме за ръка, Жокер. Издърпай ме.

Жокера обви ръце около ръката на Амбър и я задърпа и затегли, но тя не помръдваше.

— Ела по-близо — изрече тя, — по-близо.

Когато Жокера застана достатъчно близо, тя го улови където успя за дрехите и задърпа. Жокера започна да издава гъргорещи звуци, но пък тя вече се изтегляше сантиметър по сантиметър. След малко Амбър избута Жокера назад, пресегна се с другата си ръка, хвана се за края на стената и продължи да се издърпва. Главата ѝ се освободи. Задъхана, тя си пое дълбоко въздух и отново затегли, при което изскочи, залитайки в коридора отвъд прохода.

— Ох, леле — промълви тя, прокарвайки нокти през косите си. — Леле.

Успя да се съвземе тъкмо когато Жокера се изправи на крака. Скърпената роба, с която беше облечен, се беше прокъсала там, където Амбър го беше дръпнала.

— Съжалявам за дрехата ти — изрече Амбър, а Жокера се извърна към нея.

Плешивата му глава беше омазана с пепелявосива на цвят основа за грим, а тънките му устни се губеха някъде под размазаното му червено червило. Но това Амбър го беше забелязала и преди. Зъбите му от начупено стъкло, стърчащи от кървавите му венци, също не я смущаваха. Този път обаче дебелите парчета стъкло, които бяха забити във всяко едно от очите му, я накараха да ахне.

— Жокер — прошепна тя, — какво ти се е случило?

Жокера килна недоумяващо глава, но после се опомни и изрече:

— А! Очите ли! Да, това беше наказанието на господаря, когато бях подведен от Амбър Ламонт — отвърна създанието и се засмя. — Подведен с доведения от Амбър подарък.

— Сияйния демон ли ти го причини? Болеше ли?

— Очевидно.

— О, боже.

— Не се тревожи. С Бърборко вече съм забравил за това. Хубаво е да си имаш домашен любимец.

— Жокер, преди няколко минути тук дойде една Хрътка. И водеше със себе си някого. Накъде отидоха?

— Това не е от значение.

— Напротив, от значение е, Жокер. За мен. Трябва да намеря приятеля си.

— Не, Амбър Ламонт — отвърна Жокера, — няма значение накъде са тръгнали. Всички пътища водят на едно и също място.

Още не беше довършил изречението си и Амбър хукна.

Тези коридори бяха по-широки. Много по-широки. Тя завиваше покрай ъгли и продължаваше да тича. На места писъците отекваха толкова силно, че тя почти очакваше да се натъкне на някоя стая за изтезания. На други пък така заглъхваха, като че ли оставаха изцяло зад гърба ѝ. Но непрекъснато отекваха нови и нови писъци. Те бяха неизменна константа насред земите на Окървавения крал.

Подминаваше кръстопът след кръстопът, като подбираше посоката, в която да поеме, наслуки и продължаваше да тича. Структурата на този замък беше невъзможна. Така и не попадна два пъти на едно и също място и тя си помисли как трябваше да си отбелязва пътя с хиксове или пък да пробва да се върне обратно, но всяка нейна стъпка я отвеждаше към път, по който не беше минавала досега. Тъкмо притичваше покрай поредния кръстопът от коридори, когато забеляза нещо да се движи. Проследи го с бързи и тихи стъпки, настигайки го почти веднага.

И тогава го видя.

Насред земите на Окървавения крал се разкриваше истинският облик на Хрътката. Тук той беше по-едър и мощен, с по-дълга и по-плътна коса, с тъмнокафява кожа на петна. Грубата му челюст изпъкваше странно като че ли е била чупена непрестанно и намествана накриво. Устните му се опъваха върху острите му зъби, носът му беше хлътнал в лицето, а очите му искряха в яркожълто. Теглеше за глезена Майло, който бе твърде изпаднал в безсъзнание, та да се възпротиви.

Амбър се забави прекалено много в обмисляне на плана си за нападение. Още преди дори да се е огледала наоколо за подходящо оръжие, Хрътката вече влизаше в обширна зала с огледални стени, в центъра на която беше разположен трон, а на трона седеше Астарот, Сияйния демон.

От вътрешността му се излъчваше ослепителна оранжева светлина, която се отразяваше в хилядите огледала и осветяваше цялата зала. По прозрачната му кожа изпъкваха като островчета черни петна, пръснати като изгубени парчета от пъзел.

Амбър не разполагаше с повече време. Моментът за прокрадване ѝ се беше изплъзнал.

Тя се затича след Хрътката с намерението да го избута, да грабне Майло и да избяга с него. Но той я видя — разбира се, как изобщо ѝ хрумна, че ще остане незабелязана? Извърна се, замахна с ръка и я хвана. Хрътките ѝ се бяха сторили прекалено силни, когато ги срещна по улиците на Дезълейшън Хил. Тук обаче силата му придобиваше съвсем нови измерения.

Тя полетя през цялото помещение и се удари тежко в земята, като счупените ѝ ребра издрънчаха, а тя изпищя толкова силно, че ѝ се стори, че ще припадне.

Сияйния демон впери поглед в нея и се усмихна.

— Ето те и теб — изрече той.

Зъберът на Едисън стърчеше над старата каменоломна като сочещ обвинително пръст, вдигнат срещу планините на запад. На Вергил беше направило впечатление още когато се премести да живее в града, че най-високата точка в Дезълейшън Хил бе кръстена на Томас Едисън в чест на откритията му в областта на електричеството. Вече беше прекарал пет години тук, когато някой — вече дори не помнеше кой, му беше казал, че в действителност е кръстена на Едисън Самюълс, младо момче, което се хвърлило от онези височини преди стотина години.

Докато се катереше нагоре, използвайки дърветата за опора, Вергил някак неволно премисляше заключенията, до които беше стигнал относно господин Самюълс. Вероятно не някакво разнежено състояние на духа го беше запратило към бездната на края на дните му — вероятно е било просто нежеланието да живее с мисълта за нещата, които беше извършил по време на Адската нощ, или пък които планираше да извърши.

Вергил облегна рамо на едно дърво и си пое тягостно дъх. Тялото му го предаваше. Глупавите му стари мускули вече не ги биваше така, както едно време. Белите му дробове бяха способни да си поемат само ужасно плитки глътки въздух. Краката му горяха, ръцете му се тресяха, а сърцето му…

Той се поизправи с усилие. Сърцето му можеше да почака. Болката и неразположенията можеха да почакат. Някъде напред бягаше едно момче, а по петите му го следваше чудовище. Болежките на един старец не означаваха нищо пред това.

Дочу вик. Ето там. Отвъд дърветата. Нещо помръдна.

Той намести чантата на рамото си и продължи напред. Първо единият, после другият крак. Интересно колко сложни можеха да се окажат простичките неща като вървенето. И дишането.

Достигна до последните дървета. Остин беше избягал чак до Зъбера на Едисън, където вероятно дори само вятърът щеше да е достатъчен да го погуби. По петите му беше Дългия с прекалено широката си усмивка, разлята върху лицето му.

Вергил затършува с треперещи ръце из джобовете си, извади маската си и избърса с нея потта от челото си. След това я задържа и загледа, взирайки се в празните дупки за очите и докато някаква част от него усещаше колко безумно е това, друга — по-голяма, чувстваше, че тъкмо това е правилното. Чувстваше се добре.

Той я сложи на лицето си и я намести точно както го беше правил преди четиресет години. След това си нахлупи и шапката, като я килна, както му е редно и както всички борци с престъпността го правеха, и изпъна гръб като струна.

— Ей — извика той, но гласът му се изгуби във вятъра, затова извика отново, по-силно. — Ей! Ела и се изправи срещу някого от твоя калибър!

Хавиер беше прав. Репликите на Вергил бяха доста умопомрачителни без помощта на сценарист.

Поне обаче отвлече вниманието на Дългия от момчето. Вергил пристъпи към ръба на скалата, като вложи всяка частица от останалите му сили, за да си придаде вид, че тялото му няма да откаже всеки момент.

— Нали тъкмо това искаше? — попита Вергил, макар и думите му да звучаха някак непривично, пресипнало, а устата му да беше пресъхнала. — Искаше публично разчистване на сметките, нали така? Маската срещу Коварния в един последен двубой? Е, ето ти го и него.

Вергил не помръдна, когато противникът му пристъпи по-близо и надвисна над него. Погледнати от толкова отблизо и лице в лице с него, очите на Дългия изглеждаха като бездънни ями, отвеждащи те право в ада. В тях се таеше празнота, пустош, която щеше да разлее студ по цялото тяло на Вергил, ако леденият вятър вече не се беше погрижил за това.

Същите тези очи обаче се вгледаха и в самия него, и колкото и да се опитваше да го отрече, Вергил си даваше ясна сметка какво всъщност вижда Дългия пред себе си. Виждаше актьор, на когото отдавна му е залязла звездата, виждаше един старец. Виждаше слабо сърце и всички онези хапчета, които му бяха необходими, за да го поддържат живо. Виждаше един съсухрен тип, една прегърбена сянка на човека, който Вергил някога е бил.

Усмивката се изпари от устните на противника му, а те се разтеглиха в тънка, широка линия. Дългия му обърна гръб и запристъпва отново към Остин.

Вергил се беше провалил.

Затича се подире му, в един отчаян бяг на старец, при което въпреки всичко го задмина и тъй като не представляваше абсолютно никаква заплаха за Дългия, беше оставен да стигне до самия Зъбер. Вергил застана задъхан пред Остин като един треперещ, разнебитен щит. Намираха се до самия край на Зъбера. Вергил усети кал под краката си, но положи всяко усилие да не извръща поглед на която и да е страна, както и да не поглежда надолу. Сигурно се намираха на поне деветдесет метра височина. Вятърът нахлуваше из дрехите му. Но той се съсредоточи върху задачата пред себе си.

Добре. И така да беше, и Хавиер да беше прав. На Вергил му беше нужен сценарист да му слага думите в устата. И какво от това? Тялото му можеше и да не го удържи, но пък мозъкът му беше остър като бръснач.

— Тук приключва всичко! — извика Вергил. — Тук ще сложа края на десетилетията ти на злини.

Дългия замръзна на място, заслушвайки се в репликите, които бяха писани преди толкова години и бяха изговорени за първи път, когато камерите бяха заснели последния епизод на „В часа на Маската“.

— Прекалено дълго вървеше на свобода по тази земя — продължи Вергил, — сеейки разруха в живота на хората, които срещаше. Е дотук беше, чуваш ли ме? Дотук!

Дългия се приближи, а усмивката отново се разля на лицето му и Вергил също му се усмихна под маската си.

— Ще направиш ли една услуга на възрастния актьор? Казваш, че си фен, нали така? Ето, сега е шансът ти и ти да станеш част от всичко това.

Вергил му подхвърли чантата си. Беше разкопчана и зейна отворена, когато падна на земята. Дългия се пресегна бавно към нея и извади отвътре кадифен редингот.

— Това е оригиналът — обясни Вергил. — Истинското палто, което Хавиер Санторум носеше, когато играеше ролята на Коварния. Имаше общо три — едно от тях все още е в Хавиер, второто се съсипа по време на снимките, а аз си заграбих третото и последно. Ти си приел образа на моя най-върл враг. Дойде времето и да се превърнеш наистина в него, какво ще кажеш?

Дългия се усмихна. Задържа палтото пред погледа си, докато му се любуваше, след което го метна на гърба си със замах, като в същото време започна да променя облика си. Пъхна едната си ръка в единия ръкав и стана малко по-нисък и по-набит. Пресегна се и пъхна и другата, докато кожата му придобиваше по-тъмен оттенък, а по скалпа му се появяваше черна коса. Намести и раменете си в дрехата, а чертите на лицето му се пренаредиха и той се превърна изцяло в Оскар Морено или познат още като Хавиер Санторум, познат още като Ернесто Коварния.

— За мен е чест — изрече Коварния, като гласът му дори звучеше по онзи дрезгав начин, по който си го преправяше и Хавиер, когато влизаше в ролята — да се изправим лице в лице в последните ти мигове.

— Да, да, добре — отвърна Вергил, отстъпвайки крачка назад по калната скала, когато Коварния го приближи.

Пресегна се назад и докосна Остин по ръкава, за да се увери, че все още е там. Коварния се приближи с още една крачка.

Вергил го посрещна с изненадващ удар с юмрук, който разтърси Коварния и го накара да се подхлъзне в калта, като отвори на Маската и идеална възможност за нокаут. Само че след това дойде ред на Вергил да се подхлъзне и вместо да го повали, той успя единствено да го перне по брадичката.

И въпреки всичко за нещо като този очевидно втори и последен удар, който някога щеше да нанесе, според него си беше сносно кроше. Трябваше да е доволен и от него.

Коварния, разбира се, нямаше да му остане длъжен. Отвърна му със страничен удар, който Вергил беше почти убеден, че му е счупил ребрата. Освен това изби всичкия въздух от дробовете му и цялата дясна част на тялото му сега като че ли беше изцяло направена от остри парченца. Вергил залитна, ахнал от болка, но Коварния нанесе втори удар и шапката на Вергил излетя от главата му и изчезна в мрака отвъд ръба на скалата.

Не виждаше нищо. Маската му се беше разместила. Беше забравил, че постоянно ставаше така в хода на действието. Той се намръщи, свали я със замах и я метна право в лицето на Коварния, след което му се нахвърли и опита да сключи ръце около него. Само че отново се подхлъзна и падна на колене, а Коварния му се изплъзна.

— Бягай! — изкрещя Вергил. — Бягай, Остин!

Остин хукна, отдалечавайки се от ръба на Зъбера и покрай Коварния, докато той все още не си беше възвърнал равновесието. Изведнъж Вергил ясно усети празното пространство зад гърба си. Хвърли поглед през рамо и видя само мрака на простиращата се бездна. Леденият вятър се промъкна под ризата му и сакото му се развя назад досущ като наметало на супергерой.

Коварния обърна гръб на Вергил и вдигна пръст по посока на Остин, който сега стоеше неподвижно със сигурна почва под краката си, почти достигнал дърветата, но спрял, защото не искаше да изостави Вергил на тази му съдба. Добро дете си беше той.

— Недей да се отдалечаваш много — изрече дрезгаво Коварния. — Преброих гласовете. Днес е нощта, в която ще умреш.

Пренебрегвайки болката в дясната си страна, лудото биене на сърцето в гърдите си и ледената тръпка, обхващаща бавно лявата му ръка, Вергил събра всички сили в краката си и се нахвърли върху стария си враг. Обви ръце около него, а Коварния се намръщи и изсумтя — играта вече не му се нравеше, но и Вергил не му оставяше възможността да спре да я играе.

Той се завъртя и двамата се впуснаха в един непохватен, въргалящ се в калта танц, докато не залитнаха почти до ръба на Зъбера на Едисън, а Коварния ококори очи, осъзнал какво щеше да се случи.

Вергил се хвърли от скалата и завлече Коварния със себе си.

Студът ги обгърна при падането им. Коварния пищеше и размахваше крайници, но не измени облика си. Не разполагаше с времето да се превърне отново в Дългия. Беше приклещен в тази си своя роля. Точно както Вергил.

Двамата се понесоха към бездната — Вергил с усмивка на лице, а мракът ги приветства.

Амбър се беше свила на кълбо и едва си поемаше дъх на пода в огледалната зала в замъка на Сияйния демон.

— Признавам — изрече Астарот, — изненадваш ме. След обещаващото ти изплъзване онзи път, още в самото начало на бягството ти, не съм си и помислял, че ще се върнеш тук по собствена воля. И за какво? За да спасиш приятеля си? Не съм и планирал да го нараня, Амбър. Поне не съм аз този, който ще го направи.

Амбър вдигна поглед към мястото, където лежеше Майло и където Жокера отиваше сега с масивна верига в ръце.

— Пусни го — изрече гърлено Амбър.

Астарот извърна черните си очи към нея.

— Приятелят ти ще бъде върнат на Демориел, демонът, който го е посветил като такъв. Няма нужда да се притесняваш вече за него.

С бавни движения и опипвайки наоколо, Жокера постави веригата на врата на Майло.

— Имаш мен — изрече Амбър, поклащайки глава. — Пусни го.

— Можеш да преговаряш само когато имаш да предложиш нещо равностойно — отвърна Астарот. — А ти идваш с празни ръце, Амбър.

Очите на Амбър се напълниха със сълзи. Тя се изправи леко и се подпря на един лакът. Дишането ѝ все още не се беше нормализирало.

— Вината не е негова — успя да измърмори тя. — За всичко съм виновна аз.

— Но той ти помогна да избягаш.

— Защото аз го помолих. Моля те. Ще направя каквото кажеш.

Астарот я погледна, замълчал за миг.

— Интересно.

Тя се улови за заинтересоваността в гласа му.

— Само кажи какво. — Тя се изправи мъчително на крака. — Кажи ми какво искаш да направя и ще го направя.

— Ще се съгласиш на сделка с такава готовност?

— Готова съм да направя всичко.

От устата му се отрони развеселен звук, почти като смях, но не точно.

— Та ти уби моя представител — заяви той. — Един от най-верните ми. В продължение на стотици години той беше моят глас на земята. Беше моите очи, уши и ръце. Той даваше воля на гнева ми, подсигуряваше отмъщенията ми, грижеше се за изпълнението на наказанията ми. А ти го уби.

Тя кимна.

— Какво бих могла да направя? Как да ти се реванширам?

— Имам нужда от нов представител.

Амбър кимна отново.

— Мога да ти намеря нов. Без проблем. Кажи ми само откъде да започна да търся.

— Ти — изрече Астарот и се изправи. — Ти ще бъдеш моят представител.

Амбър премигна недоумяващо.

— Какво?!

— Подмами ме. Изплъзна ми се. Обиждаше ме. Изпратих Адските хрътки по петите ти, а само един от тях се завърна жив, и то за да ми доведе само приятелчето ти. Доказала си се като достойна за тази позиция.

— Но, аз не мога да съм ти представител — отвърна Амбър. — Аз… аз не съм лоша.

— Човешкият морал слабо ме интересува — отвърна Астарот. — Ако ми откажеш, приятелчето ти ще бъде предадено на Демориел, който най-вероятно ще погълне душата му в мига, в който го види. А теб ще изтезавам, унижавам и разруша напълно. Ще те накарам да страдаш в продължение на стотици хиляди години или пък докато ми писне от крясъците ти. Та, какво ще кажеш за предложението ми?

— Какво… какво ще означава? Какво ще трябва да правя?

— Каквото ти кажа. Първата ти задачка ще е проста — да се увериш, че няма да се случи нищо с брат ми. Искам да остане в онази килия за цяла вечност.

— А трябва ли… трябва ли да живея тук?

Астарот се усмихна хладно.

— Мястото ти е сред живите. Поне засега.

— И Майло ще бъде пуснат на свобода, нали? Ще го оставиш да се върне заедно с мен?

— Разбира се. Но това е последният ти шанс. Приемаш ли?

— Аз… приемам — отвърна тя.

Астарот се усмихна отново.

— Много добре. Свали му оковите, Жокер.

Жокера изпълни заръчаното му.

— Можеш да го отведеш с теб, след като приключиш — заяви Астарот.

— След като приключа с какво?

— С храненето от плътта ми и пиенето на кръвта ми, разбира се — изрече той и протегна ръката си.

— А-а — отвърна Амбър.

Краката ѝ не ѝ се подчиняваха напълно, но тя успя в крайна сметка да ги накара да се размърдат и се придвижи бавно до трона на Сияйния демон. Той не каза нищо повече, не ѝ даде никакви други насоки, затова тя пое внимателно ръката му и я поднесе към устата си.

Беше изяла Алистър. И Бенджамин. Беше изяла един мъртъв човек, както и един жив. Беше пристъпвала прекалено далеч отвъд пределите на неочакваното поведение и си мислеше, че няма да има нищо, за което да не е подготвена. И въпреки това, с първата хапка.

Захапа бавно, а острите ѝ зъби потънаха в учудващо крехката плът на Астарот. Плисна златна кръв, изпълвайки устата ѝ със сладост, разливаща се в гърлото ѝ. Погледът ѝ се премрежи и очите ѝ се затвориха, а тя стисна ръката му с двете си длани и заби още по-жадно зъби в плътта му. Боже, колко невероятна беше кръвта му! Топлината се разля от гърлото към стомаха и по цялото ѝ тяло. Когато достигна ребрата ѝ, тя усети как болката в тях изчезва и дори как всяко едно от тях заздравява. Всички наранявания и драскотини, всички счупвания и навяхвания — всички бяха обхванати до едно от разпростиращата се топлина.

Тя отдръпна леко устни и започна да дъвче и преглъща — беше замайващо. Вкусът беше несравним. И беше повече от засищащо, повече от опияняващо. Беше истинска наслада. Сърцето ѝ заби лудо в гърдите. По кожата ѝ се разля пращящ заряд. Отхапа отново, откъсвайки голямо парче месо, преглътна го и отново впи устни в ръката му. Дълбоко от гърлото ѝ се отрони стон. Левият ѝ крак потреперваше. Цялата тя се изви и задълба в нови бразди в плътта му, пиейки още и още кръв. Насладата нарастваше. Ескалираше. Боже, чувстваше, че всеки миг…

Всеки миг щеше да експлодира. По тялото ѝ преминаваха вълна след вълна от усещания и с всяка следваща се усилваха все повече и повече, ставаха все по-осезаеми и силни, докато накрая достигнаха най-връхната си точка и нямаше накъде повече да се простират и тя реално избухна — всяко едно нервно окончание запя в хармоничен екстаз, всяка клетка в тялото ѝ затанцува насред бурни пламъци, тя нададе силен вик, пусна ръката му и се свлече задъхана на каменния под.

Астарот поднесе другата си ръка над разранената си предмишница и тя започна да се изцелява.

— Сега вече си яла от плътта ми — изрече той — и пила от кръвта ми. Ти ще бъдеш моят глас на земята. Ти ще бъдеш моите очи, уши, моите ръце. Ще даваш воля на гнева ми, ще подсигуряваш отмъщенията ми и ще изпълняваш наказанията ми. Изправи се.

Амбър се надигна бавно, загледана в отражението си в огледалните стени.

Беше по-висока. Беше още по-висока и могъща дори от преди. Едва се побираше в силно опънатите си дрехи. Кожата ѝ беше все така великолепна, във великолепно червено, но сега определено дори искреше. Рогата ѝ също бяха пораснали. Вече на практика бяха придобили вида на еленови рога — горди и величествени. Беше повече от разкошна. Беше нещо, което не се вписваше в никакви ограничения.

— Убий Хрътката — нареди Астарот.

Амбър откъсна поглед от отражението си.

Вече беше по-висока от Хрътката, дори без да се смятат рогата ѝ. Жълтите му очи я гледаха ококорено. Той изрева и отстъпи крачка назад. Астарот не му обръщаше внимание, приковал поглед в нея.

— За какво ми е притрябвал само един от тях? Братята му се провалиха. Той се провали. Убий го още сега, за да започна на чисто.

Амбър премигна недоумяващо, отне ѝ известно време, докато осъзнае напълно нарежданията му. Тя забеляза шока и страха, изписани на лицето на Хрътката, долови съпротивлението в рева му, при който лъснаха и острите му зъби. Дори да искаше, нямаше да може да го убие. Пръстите я сърбяха. Той беше прекалено силен, прекалено свиреп — беше я повалил с едно небрежно махване на ръката. А в този замък, насред земите на Окървавения крал, даже беше още повече от това. Не можеше да се мери с него. А и освен това не беше убиец. Не можеше просто да убива по команда. Остра болка я прониза в пространството зад очите ѝ.

Не беше невинна жертва, никак даже. Дори беше точно обратното. Хрътката беше убиец, чудовище, което се подчиняваше на заповеди и убиваше, без да задава въпроси. Тъкмо този тук от Хрътките беше и онзи, който я бе нападнал на улицата, който бе завлякъл Майло с верига зад мотора си. Ако някой заслужаваше да умре, то това беше той.

Но тя не можеше да го направи. Той беше по-едър, по-силен.

Не, почакай. Не беше. Вече не беше.

Амбър пристъпи към Хрътката, от главоболието ѝ нямаше и следа и сърбежът в пръстите ѝ изчезна. Хрътката посегна към нея, а тя се сепна, удивена как лявата ѝ длан неусетно обхвана китката му. Макар и без ясна представа какво да е следващото ѝ движение, тя я извъртя и издърпа Хрътката, така че той изгуби равновесие. Тя го избута, когато той залитна покрай нея, и изведнъж го запрати назад.

Беше по-силна от него. Беше много, много по-силна. Хрътката изрева и ѝ се нахвърли, а Амбър преобрази дланите си в нокти. С един замах отряза пръстите на дясната му ръка, а с втори разкъса дрехите и плътта му. Той се завъртя и залитна, притиснал ръка към тялото си. Гърлото му ѝ беше поднесено като на тепсия, готово да бъде разкъсано, точно както беше разкъсала гърлото и на Грант.

Амбър спря ръката си и той се отдръпна от нея.

Главоболието се завърна, запращайки хиляди игли в мозъка ѝ. Ноктите ѝ я сърбяха до полуда. Догади ѝ се. Щеше да повърне всеки миг. Споменът за невероятната топлина беше като от минал живот. Изведнъж почувства ужасен студ. Започна да трепери. В устата ѝ се настани противен вкус. Искаше да се изхрачи, но не отделяше никаква слюнка. Устата ѝ беше пресъхнала. Коремът ѝ се размъти като изпълнен с киселина.

Тя посегна с ръка, ноктите ѝ се плъзнаха по гърба на Хрътката, пробиха го и разкъсаха сърцето му, а Амбър отново почувства топлината. А щом великолепните ѝ нокти откъснаха и главата от тялото му, си отдъхна, дишането ѝ се успокои и тя се усмихна. Не погледна как Хрътката се свлича на земята. Очите ѝ не се откъсваха от отражението ѝ в огледалата. Не мислеше, че е възможно, но ето че беше по-прекрасна от всякога.

Сияйния демон ѝ заговори, а тя слушаше, кимаше и потвърждаваше, че е разбрала. След което той се оттегли, а в залата притъмня. Амбър се огледа, когато вече го нямаше. От Жокера също нямаше следа. До нея бяха само Майло и Хрътката, като вторият беше мъртъв.

Тя вдигна Майло на ръце и тръгна по пътя, откъдето беше дошла. Замъкът се откриваше като отворена карта пред нея и тя пристъпваше с убеждението, че се движи в правилната посока.

Топлината в нея обаче се усещаше все по-слабо. Всеки изминал миг отнемаше по малко от височината и силата ѝ, от величествеността на рогата ѝ. Тази загуба ѝ носеше странно усещане. Въпреки че си оставаше в предишния демонски вид, се чувстваше някак отслабена, като че ли ѝ бяха връчили утешителна премия, след като голямата награда ѝ се беше изплъзнала от ръцете.

Стигна до помещението, в което беше попаднала първоначално, а настроението ѝ вече бе помрачено. Изведнъж отново усети студа, почувства се изгубена и несигурна, а съмненията я полазиха и запъплиха върху нея като паяци от покривните греди.

Разнесе се шум и тя се извърна в посоката, откъдето беше дошъл, където и съзря в мрака някакво създание, което я наблюдаваше. То издаде звук — произнесе две срички, които звучаха почти като името ѝ.

Тя повдигна вежди, щом то се появи от сенките. Беше голо, а кожата му беше раздрана на места, опъната от черна тел, пробиваща плътта, а под нея се разкриваше лъскавата мускулна тъкан. Коремът му беше подут, липсваха му нокти на ръцете, а долната му челюст беше откачена. Непохватните опити да бъде наместена обратно с тел, връв и куки бяха довели до една невъзможно широка, зейнала паст.

— Здравей, Едгар — прошепна тя.

При споменаването на това име очите на създанието се наляха със сълзи, а лицето му се сви в спазъм. То се извърна от нея, като че ли беше засрамено, а Амбър пристъпи към огнения кръг, който все още гореше. На земята пред него бяха оставени шест малки стъклени шишенца. Тя положи Майло в кръга и разгледа шишенцата. Във всяко едно от тях имаше златиста течност.

От кръвта на Астарот.

Въпреки сърцераздирателното хлипане на Едгар Спъриър зад нея, тя почувства как сърцето ѝ прелива от топлина и се усмихна, засмя се дори, притиснала шишенцата до гърдите си и притворила очи.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Благодаря.

Разполагаше с шест шишенца — шест възможности отново да бъде по-голяма, по-силна и по-красива. Мисълта я правеше щастлива. А такова щастие не беше изпитвала от доста дълго време насам.

Тя прибра шишенцата много внимателно в джоба си и пристъпи насред огнения кръг. Майло изстена в краката ѝ, а тя го отведе обратно към Дезълейшън Хил и остави Бърборко да гори в собствения си ад.

На сутринта градът беше потънал в развалини.

Снегът се беше разтопил и улиците бяха възвърнали нормалните си размери още по време на сумрака, предшествал изгрева. Сградите вече не надвисваха чудовищно. Пукнатините по пътищата се бяха затворили и единствените останали щети бяха онези, причинени от самите жители на града.

Всички се бяха преобразили с настъпването на утрото. По това време Амбър беше навън и ги видя как падат на колене и хлипат, оплаквайки загубата си — до един измъчвани от една и съща болка, но някак самотни в собствената си мъка. Един по един те завличаха крака към домовете си, ридаейки все така неконтролируемо, и затръшваха входните си врати.

Тогава се бяха появили и ченгетата. Луси Торнтън и полицаите, които бяха оцелели след тази нощ, пристигаха с камиони, за да съберат мъртвите и ранените от улиците. Вероятно бяха събрали и останките от собствения си шериф — Новак, но Амбър не остана там да се увери. Питаше се как ли се справят със загубата.

След като отнесоха телата и откараха ранените на носилки, започна и разчистването. Замитаха натрошено стъкло и измиваха тротоарите от кръвта. Събираха отломките. Запалените и разбитите коли биваха разчистени с кранове.

Около девет часа хората наизлизаха от къщите си, а сълзите им вече бяха изсъхнали. Захванаха се да сменят прозорци, да поправят врати — чукаха, пробиваха и се трудеха в пълно мълчание. Не се поглеждаха дори, ако не им се наложеше. Внимаваха да не срещат погледа си с някого.

На децата все още не беше разрешено да излизат. Амбър нямаше представа дали все още ги държаха в паник стаите им, или просто не им даваха да излизат от вкъщи. Във всеки случай беше необходимо да подготвят градът да е представителен, за да могат да продължат с лъжите си.

Амбър се върна пеш до къщата на Вергил. Чарджърът беше паркиран на пътя отпред, а миниванът беше на алеята пред гаража. Уорик тъкмо го проверяваше, когато видя Амбър да приближава.

— Простреляли са го — каза той. — Виж. Три дупки от куршуми.

Тя погледна.

— Засегнали ли са нещо важно?

— Само каросерията. Но все пак, ранен е. Бебенцето ми е ранено.

— Ще го преживее. А ти как си?

— Аз ли? Аз съм добре. Всичко си работи като хората. С някоя друга цицина или охлузване в плюс, но такива се очакваха, нали така? Ей, може би ако поседя за малко в Чарджъра.

— Опасявам се, че това с лекуването върши работа само за Майло.

— Мда — изрече унило Уорик, — и аз така си помислих. Ама си я бива количката. Снощи я беше ударил доста сериозно, а тази сутрин — все едно нищо не се е случило. Доста удобно возило в нашия бранш — той плесна с ръка по минивана. — Чуваш ли, мързел такъв? Колата на Майло го лекува, когато е ранен. А кога за последно си ме закърпвал ти? — той завъртя очи и погледът му се спря върху Чарджъра. — От колко време го има?

— Ммм. О, не знам. По-добре попитай него.

— Опитах да го заговоря за това. Забелязвала ли си колко е трудно да получиш еднозначен отговор от този човек?

— Майло има доста заплетена история зад гърба си.

— Не се и съмнявам.

На дневна светлина и под този ъгъл, а и при зализаната му назад коса, бръчките около очите на Уорик и по челото му за първи път направиха впечатление на Амбър. Тя си даде сметка, че той беше по-стар… доста по-стар, отколкото си мислеше. Със сигурност около трийсетте, а може би дори ранните си четиресет.

— Кели е в дневната — каза той. — Ако решиш да говориш с нея, преди да тръгнете. Така де — той сви рамене и продължи с оглеждането на минивана.

Вратата на къщата беше отворена и Амбър влезе вътре, като на входа се размина с Майло, който излизаше. Кимнаха си взаимно. Кели не беше в дневната — там Остин беше седнал на дивана, а Линда го беше прегърнала през раменете. Хавиер седеше на креслото в ъгъла, забил поглед в телефона си. Или не, не беше неговият телефон, а на Вергил. Екранът му беше светнал.

— Съобщение от дъщеря му — изрече глухо Хавиер. — Иска да се срещнат на кафе.

Амбър не знаеше какво да каже.

— Ами ти? — попита Линда Остин. — Не искаш ли да се обадим на вашите? Да им кажем, че си жив и здрав.

Остин се замисли доста дълго, преди да отговори:

— Не. Те позволиха да ме отвлекат. Защо ми е притрябвало да се връщам? Защо да оставам тук?

— Защото всичко приключи — каза нежно Линда. — Кметът и Дългия са мъртви. Няма да има повече жертвоприношения, което означава и край с Адската нощ.

— Е, и? — изрече Остин и вдигна поглед. — Мислиш ли, че това ще превърне населението на града в по-добри хора? Вярваш ли? Това, че няма да могат да се преобразяват в демони, не означава нищо. Не променя нищо. Не променя тях. Извръщаха погледи, когато губехме по едно дете на година заради онова нещо в килията. Собствените ми родители не направиха нищо по въпроса, когато изгубиха мен. А сега всички вие ще се качите по колите си и ще си тръгнете, а аз нямам представа какво да правя.

Никой не се обади, докато в стаята не се появи Рони.

— Ще се опиташ да водиш нормален живот — каза той.

Остин присви горчиво устни, но Рони имаше да каже още.

— Ще направиш всичко възможно да бъдеш щастлив. Ще ходиш на училище, ще завържеш приятелства и ще се образоваш. А когато приключиш с образованието си и с този град, ще ни се обадиш и ние ще дойдем да те вземем.

Очите на Остин блеснаха.

— Мога, мога да дойда с вас ли?

— Винаги има място за още един в минивана — подхвърли Уорик, появил се в стаята. — Ако все още го искаш.

— Ще го искам.

— Ами ти? — попита Кели и Амбър се извърна.

Кели стоеше зад нея със скръстени ръце и тениска на „Из мрачните места“.

— Не знам накъде ще тръгнем сега, но ако искаш да се присъединиш.

Амбър се поколеба, но накрая отвърна:

— Не мога. С удоволствие бих дошла, но не мога. Не и сега, във всеки случай.

— Ще ти помогнем — каза Кели. — Знам, че едва ли ще можем да се мерим с когото и да изпрати Сияйния демон по петите ти сега, но пък колкото повече, толкова по-сигурно ще се чувстваме, Амбър. Ако двамата с Майло се присъедините към групичката ни, ще ви пазим гърба.

Линда кимна.

— Това ни е работата.

— А като начало — обади се Уорик, — можем да използваме онзи готин ключ, за да убием някой демон с главно „Д“. Можем да избавим града от това отвратително, ужасно зло, така че Адската нощ да не може никога повече да се случи, какво ще кажеш, а, боецо?

— Аз, наистина оценявам всичко това — отвърна Амбър. — Оценявам предложението ви. Но нещата, нещата се промениха. Обстоятелствата около мен, имам предвид.

— Как така са се променили? — попита Рони.

— Не мога, и много съжалявам за което, но не мога да позволя да убиете Набериус.

Кели се намръщи.

— Какви ги говориш?

— Астарот иска той да страда.

— Е, и? На кого му пука?

— Астарот щеше да предаде Майло да бъде убит — започна да обяснява Амбър. — И аз не можех да остана безучастна. Не можех да позволя това да се случи. Поначало вината беше моя, че попадна там. Ако не бях дошла тук, вероятно и Вергил щеше да е жив. Всичко това… за всичко съм виновна аз.

— Амбър, почакай малко. Какви ги говориш?

— Астарот — продължи Амбър — ме направи свой представител.

Кели пребледня и отстъпи крачка назад.

— Глупости — изрече Рони. — Това са пълни глупости, Амбър. Стига, не може. Ти наистина ли…

Уорик поклати глава.

— Но тогава това означава, че… че сега работиш за него. Работиш за Сияйния демон.

— Не ми остави друг избор.

Плесницата беше достатъчно мощна, че да накара очите ѝ да се насълзят, а последвалото я парене да изгаря бузата ѝ. Кели свали ръка.

— Сега ти си наш враг — изрече тя. — И негов лакей. Негова слуга. Ти ще си онази, която изпраща, за да си събира жертвоприношенията. Онази, която ще му носи хора на тепсия.

— Не — отвърна Амбър. — Не, Кели, не е така.

— Тогава как е? Хайде, обясни ми — обясни на всички ни как това не означава, че си се присъединила към другата страна.

— Аз. Кели, аз наистина нямах избор.

— Боже.

— Наистина нямах. Щеше да предаде Майло да бъде убит, а мен — да изтезава стотици хиляди години. Поне така каза — стотици хиляди. Какво друго можех да направя?

— Не знам — отвърна гневно Кели. — Да не се съгласяваш, може би?

— И как това би било по-разумно от онова, което направих?

— Поне нямаше да си си изтъргувала проклетата душа.

— Да — изрече Амбър. — Да, предполагам че все още щях да си разполагам с нея. И вероятно щях да гледам как я погубва пред собствените ми очи. Виж, наистина съжалявам. Съжалявам, че ви разочаровах, но какво наистина очаквате от мен? Не пътувам из страната като вас да помагам на хората. Не съм като вас. Не се забърквам нарочно в неприятности. Правех, правя всичко това, за да си спася собствената кожа. Да не би да забравихте тази подробност? Не съм герой. Не бих захвърлила живота си заради някакви си принципи. Да, сега съм представител на Астарот, и какво от това? Никой не е казал, че ще наранявам добрите хора по света. Никой няма да ме изпраща за тях. Онези, които ще преследвам, ще са демони — хора, които вече са си сключили сделки, които вече са убивали други. Ще наказвам виновните.

— Не можеш да знаеш кого ще наказваш.

Амбър погледна Кели право в очите, видя гнева, непримиримостта в тях и поклати глава.

— Тъкмо от това имах нужда сега, Кели. Просто идеално. Благодаря ти изключително много за търпението и разбирането.

— Ей, решението си е било твое — отвърна Кели. — Не смей да ме изкараш мен несъобразителната. Има си неща, които е правилно, и неща, които е погрешно да вършиш, а ти очевидно си си направила своя избор.

— Да, предполагам, че съм — отвърна Амбър и се преобрази.

Кели отстъпи назад при вида на рогата ѝ, но Амбър я подмина. Излезе от къщата и тръгна към Чарджъра. Останалите я последваха.

— И сега просто ще избягаш, така ли? — подвикна Кели. — Че защо не? Все пак си имаш нова работа, с която да се захванеш, и нов шеф, когото да впечатляваш.

Майло видя Амбър да се приближава и запали двигателя. Вратата откъм пътническата седалка изщрака и се отвори. Той щеше да остане с нея. Амбър си даде сметка за това само по рева на Чарджъра, качи се и затръшна вратата.

Кели изтича при отворения ѝ прозорец.

— Ако потеглите сега, следващият път, когато се срещнем, може и да сме врагове. Замисляла ли си се за това? Въобще значи ли нещо за теб?

— Разбира се — отвърна Амбър. — Означава, че трябва да си отваряте очите на четири.

Погледът ѝ срещна този на Кели и тя видя болката в очите ѝ, но се насили да не се разплаква. Кели се наведе през прозореца.

— Колкото повече го правиш, толкова по-подготвена ще се чувстваш — изрече нежно Кели. — Ти си добър човек, Амбър, знам, че си. Разбрах го още от мига, в който се срещнахме. Но дори да имаш само добри намерения, няма как да знаеш по петите на кого ще ти се наложи да тръгнеш в бъдеще.

— Да, няма как да знам — съгласи се Амбър. — Но мога да ти кажа кого ще погна още сега.

Кели изрече след миг:

— Родителите ти — прошепна тя.

И тогава въпреки всичко Амбър се усмихна.